Стив Олтън
	Възкресяване
	Какво става с нас, след като умрем



	На Ким…
	… и храбрите мъже и жени от 363 въздушнодесантна бригада, както и на Тихоокеанските ВВС




	И стана война на небето: Михаил и ангелите му воюваха със змея, а змеят и ангелите му воюваха против тях, но не устояха, и за тях се не намери вече място на небето.
	И биде свален големият змей, древният змей, наричан дявол и сатана, който мами цялата вселена — свален на земята, а заедно с него бидоха свалени и ангелите му.
	Откровение 17:7–9


>
	Шепот на мисли в океана на съществуването
	Аз съм гняв.
	Черна дупка от ярост.
	Изгубен в безкрайността.
	Изоставеното дете господне.
	Затворено в невидимите стени на кипящото си недоволство.
	Където душата ми се къпе в изблици от горчивина.


	Аз към продукт на една огромна несправедливост, егоизъм и алчност.
	Аз съм този, който вкуси любовта и я изгуби завинаги.
	Прокълнато съществуване.
	Заобиколено от океан от омраза.


	Аз съм краят на човечеството и неговото начало.
	Аз съм Хунафу и вселената ми се надсмива.
	Аз съм… Майкъл Гейбриъл.


	Пролог
	Дневникът на Джулиъс Гейбриъл

	_Откъс от видеозапис на Харвардския симпозиум_
	_24 август 2001 г._
	_Краят на човечеството. Кой има време да се занимава с подобна глупост? Безработицата, постоянно падащият индекс ДАУ, неплатени сметки, топящи се пенсионни фондове — това са ежедневните тегоби, които обременяват съзнанията ни, а не съществуванието на човечеството._
	_Казвам се Джулиъс Гейбриъл. Аз съм археолог, учен, който се рови в човешкото минало, в търсене на истината. През последните 32 години заедно със семейството си търсих тази истина в календара на маите — инструмент за боравене с времето с две хиляди годишна история, по-точен от най-съвременните европейски изобретения. Създаден, според някои предположения, от един мистериозен маянски мъдрец — Кукулкан, — календарът свършва внезапно, с унищожение на цялото човечество на дата, съответстваща, според изчисленията ни, на 21 декември 2012 г. Сякаш за да ни напомни за предстоящото събитие, сянката на гигантска змия ще се появи само след 29 дни над пирамидата на Кукулкан в Чичен Ица, също както го е правила всяко пролетно и есенно равноденствие в продължение на 1000 години. Повярвайте ми, това изумително видение не е някакъв специален ефект или туристическа атракция._
	_Кой е великият Кукулкан? Маите го описват като висок мъж с дълга бяла коса и искрящи сини очи. Доста загадъчен вид, като се има предвид, че първите бели мъже са се появили в Централна Америка едва в началото на 16 век, тоест 500 години след Кукулкан! Още по-странно е, че във всяка добре развита древна цивилизация има по един велик учител, чието описание съвпада с това на Кукулкан. На платото Гиза египтяните са се прекланяли пред мъдреца Озирис, в Стоунхендж го наричали Мерлин. В Наска и Саксаяхуман инките са го кръстили Виракоча, а сред ацтеките е известен като Кецалкоатъл._
	_Тайнствени мъдреци… всеки от които помага на своите питомци да усвояват науката и да развиват своята цивилизация. Библията ги нарича гиганти, хора на познанието. Аз смятам, че са пришълци, човеци от друго време и друго място. Дошли да ни спасят от катастрофата, на която сме обречени през зимата на 2012 г._
	_Не съм дошъл тук да обсъждам с господин Борджия съществуването на извънземни и НЛО. Като археолог, аз си давам сметка, че цялата човешка история лежи под сянката на деня на Страшния съд. Като учен, никога не забравям, че в космически план Земята не е нищо повече от мишена на пътя на огромни и разрушителни сили, комети и астероиди. Знаем, че преди 65 милиона години астероид с приблизителен диаметър четиринайсет километра се е сблъскал със Земята, на мястото, което по-късно ще се превърне в родина на цивилизацията на маите, като е сложил край на продължилото 200 милиона години царство на динозаврите. Дали това събитие е случайно, или предопределено? Възможно ли е да се повтори? Установено е, че поне 2000 подобни убийци на цивилизации продължават да пресичат земната орбита, макар че до този момент сме се приближавали само до десетина._
	_Календарът на маите ни е бил оставен преди 2000 години като предупреждение. Ако му обърнем подобаващо внимание, бихме могли да се спасим от надвисналата катастрофа._
	_Но по ни е присъщо да го игнорираме, докато не се случи непоправимото…_


	_Забележка:_ Професор Гейбриъл получи сърдечен пристъп минути след края на тази реч. Всички средства, насочени за археологични изследвания върху календара на маите, бяха спрени три седмици след терористичните атаки от 11 септември 2001 г.


	Първа част
	Концепция


	Времето не е такова, каквото ни изглежда, бъдещето съществува едновременно с миналото.
	Алберт Айнщайн


	Не можем да променим нищо, докато не го приемем.
	Карл Юнг



	1

	_21 януари 2013 г._
	_30 дни след ПСА (Почти сбъдналия се Армагедон)_
	_Уелингтън, Флорида_
	„Додзо“ бе с дължина трийсет метра и ширина десет, стените му бяха облицовани с огледала, а подът беше от гладко полирано дърво. Учителят Густафу Поуп — черен колан, пети дан, бивш шампион по карате на Аржентина — се обърна към насядалите в поза „лотос“ покрай една от стените „буши“.
	— Ричард Рапопорт. Андреа Смит.
	Чула псевдонима си, трийсет и една годишната Доминик Васкес скочи на крака. Също като останалите ученици на Поуп, хубавата чернокоса млада жена бе облечена в _богу_ — броня, защитаваща цялото й тяло. Гърдите и коремът й бяха прикрити с _до_, кръстът й бе обхванат от _таре_, а ръцете и китките й — скрити с ръкавици _коте_. Тя нахлузи шлема, известен като _мен_, и дръпна вързаната си на опашка коса. Плътният шлем защитаваше лицето, гърлото и слепоочията й от удари.
	В ръката си стискаше _шинай_ — меч, изплетен от четири бамбукови ленти, пристегнати с кожени връзки на дръжката и върха. Направен така, че да се огъва при удар в твърдо тяло, _шинай_, макар и на пръв поглед далеч по-безвреден от своите предшественици _фукуроджинай_ и _бокуто_, все пак се смяташе за смъртоносно оръжие.
	Тя прекоси половината от разстоянието, делящо я от нейния противник. Рич Рапопорт бе по-едър и по-силен от нея, но не можеше да се похвали с нейния опит, нито с пъргавината й.
	— Рей! — извика Поуп.
	Двамата ученици се изправиха един срещу друг и се поклониха.
	— Готови!
	Те вдигнаха бамбуковите мечове и заеха позиции.
	— Започни!
	Доминик се хвърли първа в атака, замахна отгоре и огласи залата с бойния си вик: „Мен“. Рапопорт блокира удара, но яростната атака продължи. Острието на меча се стрелна към челото и гърдите на едрия мъж. Доминик произнасяше на висок глас всяка от точките, които атакуваше, втренчила поглед през решетките на шлема в лицето на противника си.
	— Уш! — извика учителят Поуп: Доминик бе спечелила точка от успешен удар по слепоочието на Рапопорт.
	Двамата ученици се върнаха на местата си.
	— Едно на нула. Готови… започни!
	— _Коте!_ — отекна гласът на Доминик и мечът й се извъртя към рамото на Рапопорт.
	— _Мен!_ — чу се, когато той успя да я удари по шията.
	— Уш!
	Доминик се подпря задъхано на коляно, мъчеше се да надмогне болката.
	Учителят Поуп се наведе над нея.
	— Госпожице Смит, можете ли да продължите?
	Тя кимна.
	— Едно на едно. По места.
	Тя се върна на обозначеното място; усещаше как кръвта й пулсира в слепоочията.
	— И… започни!
	Доминик изригна като вулкан, подклаждан от кипящия й гняв, мускулите на ръцете й се издуваха при всяко рязко завъртане на меча. Рапопорт отби хладнокръвно всичките й атаки… и я посече през гърдите.
	— Ууш! — Учителят Поуп даде знак на Рапопорт. — Две на едно, победна точка и край на мача. Стиснете си ръцете.
	Рапопорт протегна ръка; сияеше от радост.
	Доминик я стисна, но не го погледна в очите.


	— Госпожице Смит, ще ми отделите ли малко време?
	Доминик напъха шлема в сака си и последва учителя Поуп към кабинета му.
	— Да, какво има?
	— Как е шията ви?
	— Добре.
	Учителят Поуп се засмя.
	— Добре, че носехте _богу_, инак сега щяхте да говорите през втора уста.
	Тя кимна вежливо и се изчерви едва забележимо под мургавата си кожа.
	— Андреа, вие сте прилежна ученичка. Честно казано, не съм срещал някой, който да се труди така упорито като вас. Но по време на бой техниката не е всичко. Кендо ни учи да наблюдаваме внимателно противника си и да изберем най-подходящата тактика, която да ни донесе победа. Вие се биете яростно, биете се, за да убивате, и по такъв начин разкривате пред противника си слабите си места.
	— Така е, учителю.
	— Пътят на меча е моралният код на всеки истински самурай. Изкуството на дзен трябва да върви ръка за ръка с изкуството на войната. Просветлението е осъзнаване на същността на обикновения живот.
	„Обикновеният живот. Какво ли не бих дала да имам обикновен живот“.
	— Учението Ай Уши повелява да се отнасяме към противника си така, както той се отнася към нас, да се обучаваме, без да влагаме чувства, да посветим живота си изцяло и да забравим страха.
	— Изглеждам ли ви уплашена?
	— Няма значение как ми изглеждате. Андреа, всеки от нас има свои демони. Надявам се, че кендо някой ден ще ви помогне да се изправите срещу вашите.


	Доминик се преоблече във фланелка, къси панталонки и маратонки, прибра екипировката си в сака и тръгна към фитнес залата. Там вече я очакваше Крис Адеър, личният й треньор.
	— Как е кендото?
	— Добре — излъга тя.
	— Време е за малко болка — рече той, отведе я до пейките в ъгъла и й подаде две петкилограмови гири. — Искам по двайсет изтласквания, после ще отидем на четирийсет и пет.


	След два часа Доминик излезе от залата. Масажираното й тяло трепереше от изтощение. Натъпканият с мокри дрехи сак й тежеше и тя се подпираше на един бамбуков бастун.
	До джипа я очакваше възрастна жена с яркооранжева, пристегната назад коса и широка усмивка. Очите й бяха скрити от слънчеви очила.
	Доминик се приближи към нея предпазливо, стиснала бастуна в дясната си ръка. Под фалшивата му облицовка бе скрит _катана_, двуостър японски меч, наточен като бръснач.
	— Здравей, Доминик.
	— Съжалявам, но сигурно ме бъркате с някоя друга.
	— Успокой се, скъпа, няма да ти направя нищо лошо.
	Доминик спря на разстояние един удар с меч от жената.
	— Какво искате?
	— Първо, да сме колкото се може по-далеч оттук. Защо не дойдеш с мен у дома, в Сейнт Огъстин?
	— Сейнт Огъстин? Госпожо, аз изобщо не ви познавам. Ако обичате…
	— Не съм репортерка, Доминик. Нося ти вест.
	— Добре де, от кого?
	— От Мария Гейбриъл. Майката на Майкъл.
	Доминик забеляза с периферното си зрение двама охранители, които се приближаваха от другия край на паркинга.
	— Съжалявам, но не познавам никакъв Майкъл. — Тя се обърна.
	— Мария знае, че носиш в утробата си нейните неродени внуци. Опасява се, че те дебне огромна опасност.
	Доминик замръзна, лицето й пребледня.
	— Коя сте вие? — прошепна тя. — Защо трябва да ви вярвам?
	— Казвам се Ивлин Стронджин. — Жената си свали очилата и я погледна с искрящо сините си очи. — Мария Розън-Гейбриъл ми е сестра.


	_Далас, Тексас_
	Залата за три хиляди посетители пращеше по шевовете, както беше всяка вечер през последния месец. Камерите бяха готови.
	Блеснаха ослепително ярки светлини. Завесата се вдигна и се видя овална, боядисана в червено арена, над която се издигаше триметров кръст.
	Пред разпятието, разперил ръце, стоеше телеевангелистът.
	Питър Мейбас бе едър петдесетгодишен мъж с правилни черти. Говореше с плътен алабамски акцент и току отмяташе назад лъскавия си перчем.
	— Дами и господа — поде той, — ще ви разкажа историята на един човек, чието съществувание бе белязано със знака на една болест, която засяга не само тялото, но и духа. Болест, която заразява душата. Болест, която разрушава нашето общество. Да, приятели мои, говоря за болестта на име Алчност. Този човек имаше всички нейни симптоми. Егоизъм. Безчестие. Злонамереност. Завист. Той беше лъжец и измамник, корумпиран до мозъка на костите. Беше директор на една от най-големите ни отбранителни корпорации, с инвестиции в нефтената промишленост. Беше човек, който се отнасяше към жените като към вещи и се къпеше в нектара на насладата, с която го даряваха, докато цветът им не повехне и не умре. И после, един ден, дами и господа, докато това жалко подобие на човешко същество се изтягаше в махагоновото легло на своята огромна и луксозна къща, пред него се появи ангел. И ангелът го дари с видение. Това видение, дами и господа, бе на Разрухата, на бедствия и разрушения, на мъчения и неволи. На края на човечеството сред димящи руини. А после той видя и Господ Бог.
	Питър Мейбас извърна лице към заслепяващата светлина на прожекторите.
	— И Господ Бог му каза: „Синко, виждаш ли докъде води греховният ти път? Моите чада ме забравиха и позволиха на змията да се засели в градината“. И мъжът се изплаши, падна на колене и се покая. А Господ му рече: „И задето поиска прошка, ще пощадя човечеството, но само ако станеш и поведеш стадото“. А мъжът склони глава и Господ Бог го докосна по сърцето. Изчезнаха мигом алчността и омразата, лъжите и измамите бяха забравени. Мъжът се изправи, окъпан в божията светлина, и даде клетва.
	Мейбас се отдалечи от разпятието.
	— Аз бях този човек, дами и господа, и видението ме споходи преди четири месеца, деветдесет дни преди зимното равноденствие на 2012-а. От този миг съм верен слуга на нашия Господ и разнасям словото му по света. И когато удари съдбовният час и бомбите паднаха, нашият милосърден Господ Бог спази словото си и ни пощади.
	Хорът запя „Амин“.
	— А когато змията показа лицето си, лицето на дявола, Господ Бог я заслепи със светлината си и отново ни спаси.
	— Амин, амин.
	— Божествената намеса, чада мои, това бе божествената намеса. Ето ме, стоя сега пред вас, променен човек, и ви моля за подкрепа. Тъкмо нашите ръководители във Вашингтон предизвикаха Разрухата, политици като Клинтън, Буш, Малър и Чейни едва не ни унищожиха. Господ Бог ме дари с това видение, приятели мои, и поиска от мен да отнеса думите му първо във Вашингтон, а сетне и по целия свят. Той избра Америка, като най-велика сила на света, и ни даде втори шанс, който не бива да пропиляваме. Възправете се, чада мои, и ме последвайте…
	Част от зрителите се надигнаха, останалите последваха примера им.
	— … нека сега всеки от вас улови съседа си за ръка. Хайде. Вдигнете ръце високо във възхвала на Господа Бога. Ще го възхвалявате ли с мен?
	— Да!
	— Ще забравите ли греховния си живот, както го сторих аз?
	— Да!
	— Ще подкрепите ли кампанията ми за възстановяване на добропорядъчността на нашата нация, та никога вече човечеството да не се изправи пред опасността от унищожение?
	— Да! Хвала на Бога!
	— Защото ни чака много работа, приятели мои, толкова много, докато прогоним болестите, плъзнали по човечеството.
	На арената се появи малък хор — мъже и жени, облечени в бели дрехи, подхванаха следващия псалм.
	Мейбас погледна право в обектива на камерата.
	— Време е да тръгнем и да разнесем словото Господне, дами и господа. Съберете се тази вечер и ни подкрепете, с каквото можете. Елате на празненството Господне, за да можем всички заедно да поемем на дългия поход към Белия дом. Това е видението, с което ме дари Господ Бог, нашият Спасител. Прати ми го, когато ни спаси от сигурна смърт. Спомнете си онзи ден, после бръкнете надълбоко в портфейлите си и покажете на Господ, че заслужавате втория шанс, който ви дава. Изправете се до мен, чада мои, подкрепете ме, за да подкрепите и Него, додето на Земята се възцари Небесното царство.
	— Амин.


	Гримьорната попи лъщящия крем по брадичката на Ричард К. Филипс и той се отправи към мястото си на политическия форум. Срещу него седеше Питър Мейбас.
	— И така, господа — поде операторът, — включване в ефир след девет… осем… седем…
	Ричард Филипс погледна към камерата, изчака отброяването да приключи и заговори:
	— Добър вечер, драги зрители. Тази вечер в „Световни новини“ ще разговаряме с Питър Мейбас, бивш директор на компания „Мейбас“ и кандидат за президентските избори през 2016-а.
	— Добър вечер, Ричард, и добър вечер на всички наши поддръжници. Бог е с вас.
	— Господин Мейбас, да преминем направо към въпроса. Следващите президентски избори са чак след три години. Защо започнахте кампанията си толкова рано?
	— Ричард, посланието, което нося, не е политическо. Дошло е време за промени и въпреки че все още не сме на власт, ние вярваме, че настоящата администрация трябва да изпълни волята на американския народ. Енис Чейни не успя да възстанови вярата в американското правителство, а без тази вяра администрацията ще рухне, и заедно с нея и Америка. Просто не можем да си позволим да чакаме още четири години.
	— Държа да уточня, че президент Чейни встъпи в длъжност едва преди месец.
	— Един политик или печели веднага вярата на хората, или не. Какъвто е случаят с Чейни.
	— Господин Мейбас, вие открито обвинявате предишната администрация за изолацията, в която се озова тогавашното правителство. А същевременно вашата компания спечели от новоиздигнатите режими в Близкия изток и Азия.
	— Ричард, кой по-добре познава тъмните пътеки на греха от самия грешник? След като съм се занимавал с тези неща, естествено е да зная кои корени на злото трябва да бъдат изтръгнати. Повече от всеки друг аз вярвам, че Бог е избрал тъкмо мен да поведа следапокалиптична Америка.
	— Интересно. Вярно ли е обаче това, което посочват вашите противници — че внезапното ви навлизане в политиката се дължи на намеренията на Чейни да преустанови подкрепата на инициативата за стратегическа отбрана, чийто главен доставчик е вашата компания?
	— Искате да кажете „бивша“ компания. Аз напуснах преди две седмици.
	— И отнесохте със себе си двеста милиона долара.
	— Дял, който ми се полагаше. Като вицепрезидент, Джордж Буш взе от „Халибъртън“ двайсет милиона, а под негово ръководство компанията понесе тежки загуби. Парите, които получих аз, са спечелени честно и сега ги инвестирам в тази кампания.
	— Да поговорим за вашата нова политическа партия „Първо народът“.
	— Струва ми се, че името казва всичко.
	— Някои я определят като екстремистка.
	— Екстремистка? Ричард, ако преобладаващата част от американското население споделя възгледите ни, как можете да ги обвините в екстремизъм? Ние вярваме в силата на семейството. И същевременно се опасяваме, че добрите стари християнски традиции са изместени от стремежа към безпорядъчни сексуални връзки и създаването на поколение, което няма да може да се превърне в гръбнак на обществото.
	— Давате ли си сметка, когато говорите за християнски ценности, че внушавате страх на другите религиозни общности?
	— Това е нелепо, Ричард. Аз обичам всички американци, независимо дали са евреи, индуисти, или каквито и да са там, стига да уважават християнското общество, както проповядват техните водачи.
	— Осъзнавате ли, че думите ви са оскърбление за нашата конституция?
	— Аз вярвам в конституцията, но нека приемем фактите. Изминаха едва четирийсет и пет дни, откакто нашите политически водачи едва не ни доведоха до унищожението на цялата страна. Ако _това_ защитава конституцията, следователно там нещо не е наред. Нашият Бог и Спасител не ни измъкна от тресавището само за да присъства на още един подобен акт. Трябва да си вземем урок от събитията през две хиляди и дванайсета, преди да продължим нататък.
	— И този път, с твърденията си, че сме спасени от Всевишния, вие противоречите на администрацията, според която истинският ни спасител е Майкъл Гейбриъл.
	— Да не говорите за онези глупости за свръхчовеци и пирамиди? О, моля ви. — Мейбас се наведе напред и сключи вежди. — Позволете да ви кажа нещо за Майкъл Гейбриъл. Разговарях с много свещеници, които са абсолютно убедени, че той е Антихристът.
	— Но, господин Мейбас, според всички наблюдатели Майкъл Гейбриъл е загинал като герой.
	— И кои са тези наблюдатели? Хора на същото това правителство, което ни доведе до ядрена война! Добре известен факт е, че бащата на Гейбриъл, Джулиъс, е бил душевноболен, и същото се отнася за сина. Прекарал е единадесет години в психиатрията, заради нападение срещу бившия държавен секретар Питър Борджия. Този човек герой ли е според вас? Нищо чудно тъкмо Майкъл Гейбриъл да е причината за пробуждането на извънземния. Той твърди, че е проникнал в кораба му в Мексиканския залив, нали така? Заявява даже, че е установил контакт с демона.
	— Да, но…
	— Няма но. Всички сме гледали филма. Гейбриъл проникна в устата на змията и после и двамата изчезнаха. Толкова!
	— За какво всъщност намеквате?
	— Нищо не намеквам, казвам ви право в очите, че нашият господар и спасител се намеси в критичния миг и прати този Гейбриъл и змията там, откъдето са се взели — в пъкъла. Божествена намеса, Ричард, не някакви си индиански бръщолевеници. Но сега човечеството е на кръстопът. Или ще си вземем поука от унищожението, пред което бяхме изправени, и ще издигнем водачи, които да ни поведат по Божия път, или ще си пъхнем главите под гилотината, до идването на следващия Ден на Страшния съд.


	Питър Мейбас даде още три автографа, после се качи на частния си самолет.
	На стълбичката го очакваше организаторът на кампанията.
	— Чудесна работа, Питър. Последните проучвания сочат, че сме достигнали двайсет и два процента. Нови два милиона в Далас. От Солт Лейк Сити са поискали още три турнета.
	Мейбас го потупа по рамото и тръгна към вътрешността на самолета. Там вече го очакваше възрастен побелял мъж. Това бе мениджърът на кампанията, тексаският милиардер Джоузеф Х. Рандолф. Той отмести поглед от екрана.
	— Добре беше, когато спомена за семейните ценности, но не биваше да се нахвърляш срещу Гейбриъл и да го наричаш Антихрист. Хората все още го смятат за герой, а той се слави с близки връзки с Чейни.
	— Когато дойде време за избори през две хиляди и петнайсета, Майкъл Гейбриъл ще е отдавна забравен.
	— Може, но не и детето му.
	— Детето му?
	Рандолф кимна и му подаде една папка. Мейбас я прелисти и усети как сърцето му учестява ударите си.
	— Васкес е бременна?
	— Да. И когато обществеността узнае, ще го сметнат за Второ пришествие, за непорочно зачатие, а детето ще се радва на обичта на Христос. Чейни дори няма да се нуждае от предизборна кампания — вторият мандат ще му бъде поднесен на тепсия.
	— Господи! — Мейбас замахна и блъсна стената с юмрук. — Какво ще правим сега?
	— Само едно. Ще се отървем от Васкес, преди обществото да узнае, че е бременна. Вече заръчах на хората си да я издирят. За щастие Службата за обществена безопасност все още е заинтересувана от нея и ще ни помогне.
	— Направи го. Колкото и да струва. Искам тази кучка и малкото й демонче да са мъртви до края на седмицата.


	2

	_25 януари 2013 г._
	_Сейнт Огъстин, Флорида_
	„Внимание. Колата водач наближава крайната цел на пътуването. Приятен ден“.
	Гласът на автопилота на джипа събуди Доминик. Тя се протегна, изправи седалката и погледна часовника.
	„Седем и тридесет. Спала съм два часа“.
	Черната тойота на Ивлин Стронджин бе на около шест метра пред нея. Двете коли напуснаха едновременно магистрала 95 и продължиха по отклонението за Сейнт Огъстин, най-стария град на САЩ.


	Всичко започнало през 1513 г., когато прочутият изследовател и търсач на съкровища дон Хуан Понсе де Леон пристигнал във Флорида и обявил тази „Страна на цветята“ за испанска територия. Петдесет и две години по-късно крал Филип Втори назначил адмирал дон Петро Менендес де Авилес за губернатор на Флорида, за да я защитава от посегателствата на французите. Менендес пристигнал на 28 август 1565 г., на празника на свети Августин, укрепил крайбрежното селище и го нарекъл на светеца.
	Историята на Сейнт Огъстин е доста кървава. През 1586-а сър Франсис Дрейк нападнал и опожарил града, през 1668 той бил плячкосан от пирата Джон Дейвис, а населението му било изтребено почти до крак. След като британците основали свои колонии в Каролина и Джорджия, Испания наредила построяването на Кастило де Сан Маркос, каменна крепост, която предпазвала града от атака по море и суша.
	През 1763 г. Флорида била предадена на Англия в замяна на Куба, но двайсет и три години по-късно отново била върната на Испания. Американската революция накарала Испания да преотстъпи Флорида на Щатите и не след дълго тя станала двайсет и седмият щат. Най-старият град в Америка пострадал отново при епидемия от жълта треска, а сетне, по време на Гражданската война, бил окупиран от юнионистите.
	Но лошият късмет на Сейнт Огъстин се променил през 1885-а, с пристигането на Хенри Флаглер.
	Съоснователят на „Стандарт Ойл“ открил потенциала на градчето за зимен курорт и започнал да инвестира в строежа на хотели и железопътна линия, която да го свърже с Ню Йорк. Построени били нова сграда на градския съвет, болница и няколко църкви. И за повече от век Сейнт Огъстин си остава популярна туристическа атракция, запазила спомените от времето на испанското владичество. Запазени са участъци от каменната крепост, както и много от по-старите сгради. Една от къщите е на близо четиристотин години, а местните жители разправят, че старите квартали са заселени с душите на мъртвите. Има и нощни туристически обиколки — наричат ги „призрачни“ и те включват някои от тези улички, както и посещение на старото гробище.


	Доминик изключи автопилота и подкара джипа по улица „Ориндж“, покрай двете масивни каменни колони, някога обозначавали градските порти. След няколко преки, тойотата пред нея отби и спря пред един стар тухлен магазин.
	Доминик паркира непосредствено зад тойотата.
	Възрастната жена се измъкна от колата и се протегна.
	— Уф, отвикнала съм да пътувам толкова дълго. Хайде, скъпа, ще се отбием до едно местенце за миг, а после те каня на вечеря.
	Доминик я последва към магазина.
	— Тази постройка и паркингът пред нея са вдигнати върху свещено индианско гробище — обясни жената. — Душите на осквернените още се скитат. — Тя посочи фасадата на магазина, на която се виждаше барелеф на вожда на семинолите Толомато. До него имаше дървен пилон с табелка, на която пишеше:

	Тоз пилон е вдигнат в памет на Толомато, семинолски вожд, чийто вигуам бил стойел на туй място. Ний много почита паметта му, защото той бил добро сърдечен вожд. Той не взима ваш скалп дори да моли го, или да плати му голям много пари. Той винаги държел се повечето кат християнско чадо и благо роден, отколкот кат дивак индиан. Нека сега почива в мир.

	— Много сладко.
	Ивлин стоеше до пилона, затворила очи, устните й лекичко помръдваха. След секунда отвори очи, огледа се и кимна да продължат.
	— Вижте, не знам дали… — почна Доминик.
	— Просто проява на почитание, дете. Домът ми е наблизо.
	Свиха зад ъгъла и излязоха на улица „Кордова“, скрита в сенките на стари дъбове. След няколко минути стигнаха желязната врата на старото гробище.
	— Гробището на Толомато, едно от най-старите гробища в Северна Америка — каза Ивлин. — Преди хиляда седемстотин шейсет и трета на това място се е намирало индианско селище. В отсрещния край на гробището е погребан първият епископ на Сейнт Огъстин.
	Подминаха гробището и продължиха. „Какво търся тук? — питаше се Доминик. — Защо не се върна в колата и не подкарам към Палм Бийч, докато още не съм загазила?“
	Ивлин примижа и се засмя, сякаш се бе сетила за някоя забавна случка.
	„Божичко мили, тя е абсолютно побъркана. Хубава работа, няма що. Изгубих цял следобед с тая луда старица!“
	— Ивлин? Ей, Ивлин!
	Старицата се обърна и я погледна с лазурните си очи.
	— Скоро ще се стъмни, а аз имам урок по самозащита. Какво ще кажете да продължим обиколката някой друг път?
	— Баба ти сподели с мен, че й липсвало времето, когато двете сте ходели да садите лук в Гватемала. Но коленете и гърбът й са много по-добре след онова къпане в езеро Атитлан.
	Доминик се облещи.
	— Тогава бях на шест. Откъде можете да зна…
	— Ето я и моята къщичка. — Ивлин посочи една двуетажна къща от червени тухли. Приближиха се и тя бутна входната врата. Доминик я последва в тесния сумрачен коридор, който ги изведе в библиотека с дюшеме от тъмно полирано дърво и напълно съвременна мебелировка. С влизането видеостената отсреща се включи на последните новини на Си Ен Ен:

	… а в Антарктида още един ледник, с размери колкото Ирландия, се е отцепил от ледения шелф Рос. Учените продължават да настояват, че процесът на глобално затопляне не показва белези на ускоряване и че се развива напълно според техните очаквания въпреки ядрените взривове, които само преди три месеца унищожиха обширни райони на Австралия и Азия…

	— Изключете го, моля ви.
	Екранът потъмня.
	— Така е по-добре.
	Ивлин се обърна към нея.
	— Сигурно си гладна. Позволих си да поръчам някои неща от ресторанта наблизо.
	Доминик се поколеба, но мирисът на готвено с чесън й се видя особено примамлив.
	— Мм, какво ухае така приятно?
	— Макарони със сос маринара. — Ивлин отиде до масата, вдигна капака на голямата картонена кутия, след това подреди чинии и прибори.
	— Заповядай. Ще поговорим, докато се храним.
	Доминик се разположи срещу нея. Ароматът на италианската храна изпълваше стаята.
	— Тъгуваш по него, нали?
	Доминик си отчупи парченце хляб.
	— По кого?
	Ивлин се усмихна и сложи ръка върху нейната.
	— Мила моя, безсмислено е да увърташ. Знаеш ли какво е некромантство?
	— Не.
	— Некромантството е изкуство да се общува с душите на мъртвите. Някои го наричат черна магия, но всичко зависи от това с кого общуваш. Съществувала е още в Древен Египет, когато Озирис е призовавал мъртвите, за да получава от тях напътствия.
	— Тоест… искате да кажете, че общувате с мъртвите?
	— С техните души.
	Доминик втренчи поглед във вилицата си.
	— Не бих искала да ме смятате за скептична, но…
	— Тялото е само физична величина. При раждането ни всеки от нас се свързва с душата, нашата живителна сила, духа, или енергийното поле, което укрепва връзката тяло — душа.
	— Добре, но позволете да ви прекъсна. Аз не съм религиозна и ми е трудно да повярвам в тези неща.
	— Но напоследък проявяваш интерес към тях, нали? — Доминик преглътна мъчително. — Защото търсиш отговора на нещо.
	— Така е.
	— Искаш да разбереш дали Майкъл е жив.
	Доминик едва сдържа сълзите си.
	— По-скоро се нуждаех от увереност, че всичко там е приключило. Нали ме разбирате, за да продължа напред.
	— И какво ти казва сърцето?
	— Сърцето ли? — Тя се облегна назад. — Казва ми, че е жив. Но умът ми смята друго.
	Жената я изгледа замислено.
	— Доминик, мога да те водя поне известно време по този път, но и аз не знам отговорите на всички въпроси. Ако ги знаех, щях да променя бъдещето.
	— Какъв път? Какво бъдеще? За какво говорите, по дяволите?
	Ивлин мълчеше.
	— Попитах ви — какъв път?
	— Твоят път, Доминик. Твоята съдба, съдбата на твоите деца.
	— Вижте какво… направих грешка. Време е да тръгвам. — Тя се надигна.
	— Върви си, щом искаш, но това няма да промени нищо, само ще влоши нещата. Не зная по каква точно причина, но по-висши сили са те избрали да бъдеш част от техни добронамерени планове, а мен — да бъда твоя водачка. Аз не съм твой враг, Доминик — враг ти е страхът, най-вече от непознатото.
	— Казвайте каквото имате да казвате — рече Доминик и седна.
	— Първото, което трябва да направим, е да преодолеем недоверието ти. Аз не съм психиатър, нито психоаналитик, който да разчита на научни методи, за да те води напред. От друга страна, произхождам от семейство със стари традиции в комуникациите между различни измерения. — Ивлин вдигна ръка, сякаш да спре протестите на Доминик. — За да разбереш за какво говоря, трябва първо да приемеш, че всички ние сме заобиколени от енергия, че енергията е всичко и че това, което се променя, е само начинът, по който я възприемаме. Тази маса например изглежда солидна, ала е изградена от атоми, които се намират в постоянно движение. Ако разгледаме един от атомите с помощта на мощен микроскоп, ще видим, че се състои предимно от празно пространство. Частици, движещи се с огромна скорост, говоря за електроните, ще се носят из това пространство подобно на астероиди, а ако се заровим още по-надълбоко, ще забележим други, по-малки частици, наречени кварки, които трептят, разширявайки се към други измерения. Всичко е енергия и енергията е в постоянно движение. Скоростта, с която човешкото същество възприема енергията, го поставя в света на материалното, който е светът на третото измерение. За повечето от нас възприемането на този материален свят е ограничено до нашите пет сетива. Но съществуват и други измерения, които все още нямаме възможност да открием и наблюдаваме. Математически са предсказани общо единадесет измерения, отвеждащи ни в светове, които поне за момента наричаме „духовни“. И при тях общата връзка е енергията.
	— Както вече казах, енергията е навсякъде около нас — продължи тя. — Сетивата ни не го долавят, но тази стая е изпълнена с енергия. Тя се излъчва от телата ни като топлинни или мозъчни вълни. Тя трепти из стаята с различни честоти. Ако имахме възможност, бихме могли да черпим от тази енергия, както построените от нас уреди черпят от ефира, в който предаваме звуци и изображения. Защото мозъкът е също един такъв уред, който би могъл да ни помогне да се свързваме с онези, които са преминали в други измерения. Смъртта, Доминик, не е край, а духовете са прояви на божественото, които създават души. След като умрем, възприятията ни се променят, разширяват се към по-висши измерения.
	— Откъде знаете всичко това?
	— Защото, мила моя — усмихна се Ивлин, — съм била там. Минавала съм от другата страна.
	Доминик почувства, че по гърба й полазват тръпки.
	— Случи ми се преди много години, когато живеех в Маями, точно след преминаването на урагана Ендрю. Малко след бурята излязох да разходя кучето си — имах басет, Оскар. Стъпих в една локва и — прас! Така и не бях забелязала, че в нея лежи оголена електрическа жица. Удари ме като камион с тухли.
	— И какво стана? — попита заинтригувано Доминик.
	— Първото, което си спомням, бе, че изведнъж се бях освободила от бремето на материалната си обвивка. Съзнанието ми се рееше над тялото, гледах го отгоре, проснато като кукла, на която някой е престанал да дърпа конците. Бедният Оскар лаеше като побъркан.
	— Бяхте ли изплашена?
	— Не. И нищо не може да ме изплаши оттогава.
	— Какво стана после?
	— Съзнанието ми пое през един тъмен тунел, в дъното, на който виждах светлина. Божествена светлина, която ме окъпа с обич, каквато не бях изпитвала никога. — Тя втренчи поглед в Доминик. — Притеснявам ли те с този разказ?
	— Малко. Ако е някакъв трик да ме приобщите към вярата…
	— Повярвай ми, това е последното нещо, което би ми хрумнало. Истината е, че умрях като атеистка, и то не особено щастлива. Разбира се, всичко това ми мина през главата едва след като преживях „прегледа на живота“.
	— Прегледа на живота?
	— Съществуването ни всеки миг, всяка извършена от теб постъпка, всяка мисъл или чувство, което си изпитвала, всеки, с когото си се срещала, дори съвсем мимолетно, при това не само от твоята, но и от тяхната гледна точка — хора, на които си причинила добро или зло. Изумително и невероятно наситено преживяване, в известен смисъл доста тъжно, в други моменти радостно, дори щастливо, като да се потопиш в море от непредубедена любов. По някое време осъзнах, че не съм сама и че до мен са духовете на родителите ми. Не исках да си тръгвам, но те ми казаха, че още не е ударил моят час, че има неща, които трябва да свърша, някаква особено важна задача. И изведнъж, съвсем неочаквано, се озовах в тялото си. Стори ми се ужасно натежало, като оловен костюм. Изпитвах страшни болки. Чувах гласовете на лекарите, които се бореха за живота ми, но ми беше тъжно, че трябва да се разделя с родителите си.
	— Значи се върнахте, за да изпълните задачата?
	Ивлин отметна косата си назад.
	— През първите няколко години смятах, че задачата ми е да помагам на хората по-добре да разберат смъртта. Когато се възстанових от преживяното, започнах работа над своята първа книга. Досега съм интервюирала осемдесет и седем души, повечето от които са преживели подобни на моята случки. Събрах достатъчно материал, който ми позволи да публикувам две книги, които станаха бестселъри. Въпреки този неочакван успех имах усещането, че нещо не ми достига. А после умря сестра ми.
	Ивлин се изправи, дръпна едно чекмедже и се върна с една цветна снимка.
	— Двете с Мария бяхме неразделни от съвсем малки. Разликата ни беше само година и един месец. И двете завършихме Кеймбридж. Никога няма да забравя вечерта, когато ми каза, че заминава на експедиция с Джулиъс и онзи негодник Борджия. Това направо ме съсипа.
	Доминик се загледа в снимката на двете сестри, направена в Англия.
	— Чакай малко! Очите ти… Тук са черни.
	— Така е. Промениха се след инцидента. Всъщност станах некромантка тъкмо след случая с електрическия удар.
	— Каза, че поддържаш контакт със сестра си.
	— Тя е моята духовна спътница, водач из по-висшите измерения, из висшите състояния на съзнанието. Тези висши състояния са сили на божествената светлина, сили на доброто.
	— А има ли сили на злото?
	Ивлин въздъхна и продължи: подбираше внимателно думите си.
	— Като е създал света на свободната воля. Господ Бог е позволил да съществуват както сили на доброто и светлината, така и такива на злото и мрака. Тези „по-бледи светлини“, както ги наричам аз, се разделят на няколко категории. Призраците са умрелите, които са твърде объркани душевно, за да се издигнат до светлината. Понякога нашите отрицателни мисли и чувства ги привличат в живота ни. По-опасни са обаче таласъмите. Те са създания на мрака, зли са, освен това смятат, че познават законите на вселената и умеят да ги използват. Таласъмите са лъжепророците, за които ни предупреждава Библията. Те ни примамват с познанията си, но не бива да им се доверяваме. Те могат да причинят големи злини. По-чистите източници на светлина ни откарват по-близо до Бог. Това са духовете, които са наши приятели. Никога не ни съдят, нито се опитват да ни направляват, те са тук само и единствено за да ни помогнат да прозрем истината. Ангелите са най-чистата светлина в духовния свят, пратеници на божествената същност. Те винаги са готови да се притекат на помощ, но от нас се иска да ги помолим. Ангелите се делят на херувими, серафими, ангели пазители и архангели.
	— А ти можеш ли да ги виждаш? Можеш ли да видиш сестра си?
	— Не, но усещам присъствието й, когато общуваме.
	— И тя ти каза за Мик?
	Ивлин кимна.
	— Хвани ръката ми и затвори очи. Успокой ума си. Вдишвай дълбоко през носа и издишвай бавно през устата. Съсредоточи мислите си върху Майкъл. Прогони тъгата си и го пусни навътре в сърцето си. Съсредоточи се върху обичта си към него.
	Доминик последва указанията й. Замисли се за Мик и за това колко й липсва.
	Ивлин почти веднага долови нарасналата енергия около нея и заговори бавно:
	— Господи, озари ни с твоята светлина. Позволи на ангелите ти да ни водят, насочи мислите ни към доброто. Благодарим Ти за всичко, което си сторил за нас, и нека сега пред нас се открие Мария Розън-Гейбриъл.
	Последва продължителна пауза и когато Ивлин заговори отново, гласът й бе променен — нисък и дрезгав.
	— Моят син все още не е преминал в царството на духа. Майкъл се е затворил в чистилището.
	Клепачите на Доминик трепнаха.
	— Божичко… Мик е в ада?
	— Няма ад. Душата на Майкъл е окована в гняв, и това е защото е лишен от възможността да обича. От него бе поискано да извърши огромна жертва. Сега обаче той проклина решението си и съществуванието, което е принуден да води, захвърлен на един остров от пространство-време и заобиколен с океан от зло.
	— Той… в безопасност ли е там?
	— Напротив, намира се в огромна опасност. Измъчван е от особено могъщ таласъм — и той, и населението на острова, нефилимите, или изгубените души. Заслепението на Майкъл му пречи да се защитава от таласъма, но въпреки това той смята, че е длъжен да остане там, тъй като светлината, с която е изпълнен, носи успокоение на низвергнатите. Те всички са впримчени в едно относително уравновесено съществувание на по-висша темпорална равнина, същата, която ти смяташ за ад. Тъкмо присъствието на Майкъл там създава триизмерна примка от пространство-време. За да бъде спасен Майкъл, човечеството, както и душите на низвергнатите, примката трябва да бъде скъсана.
	— Мария… — прошепна едва чуто Доминик, без да изпуска ръката на Ивлин. — Ще го видя ли някога пак?
	— Историята за създаването на света, такава, каквато е предсказана в „Попол Вух“, се повтаря. Предстои отново да бъде проиграна последната битка. С раждането на вашите синове доброто и лошото отново поемат по своя път. Твоята роля е да ги подготвиш за битката, която вече се е състояла и е била изгубена преди цяла вечност. Ако този път успеят, Майкъл ще бъде възкресен. В противен случай ще загине човечеството.
	— Но трябва да внимавате, защото в деня на раждането на твоите близнаци ще се роди и едно друго дете — продължи тя. — То ще поеме в себе си цялата отрицателна енергия, която ще поквари душата му и същевременно ще подсили тялото му. Това е превъплъщение на изчадието, което държи в плен сина ми и руши пространствено-времевия континуум. Най-нечестивото от всички творения, което подлага на мъчения нефилимите, за да се храни от живителната им сила. Пази се от Изчадието, Доминик. Не позволявай да се размножава.


	3

	_26 януари 2013 г._
	_Белият дом, Вашингтон_
	Енис Чейни, вторият вицепрезидент в историята на САЩ, който бе стигнал до президентското кресло, влезе в Овалния кабинет. Усещаше тежестта на своите шейсет и седем години. Чернокож, с хлътнали лъскави черни очи, бившият сенатор от Пенсилвания стоеше на ръководния пост на страната вече четиридесет и два неспокойни дни, откакто неговият предшественик Марк Молър бе сложил край на живота си в опит да спаси света от ядрена катастрофа.
	Оттогава всяка зора беше благодат, всеки ден — безконечно мъчение.
	Чейни едва успя да седне зад бюрото, когато по интеркома позвъни Катрин Глийсън.
	— Божичко, Кати — промърмори той, — дай ми време поне да си поема дъх.
	— Съжалявам, сър. Имате назначена среща за седем часа.
	— Добре, да влизат. И ми донеси от шоколадовите сладки като вчера. Жена ми казва, че съм надебелял, но сега не ми е до това.
	— Разбрано, сър.
	След минута Кати отвори вратата на кабинета и въведе двама мъже. Първият бе Марвин Теперман, близък приятел на Чейни, канадски екзобиолог, с тънички мустаци и топла усмивка. Вторият имаше съвсем делови вид. Беше висок и побелял накуцващ полковник, издокаран в стегната униформа. В лявата си ръка държеше куфарче, приковано с верига за китката му.
	Марвин го дари с обичайната си усмивка.
	— Добро утро, господин президент. Хубав ден, нали? Позволете ми да ви представя полковник Джек Макслелан, от ВВС.
	— Приятно ми е, полковник — Чейни кимна към крака му. — Рана от някоя война?
	— Протеза. Диабетик съм.
	— Съжалявам. — За един кратък миг Чейни се укори, че бе поръчал да донесат сладки. — Настанявайте се. Полковник, искам да ви предупредя, че това е първата ми среща с представител на „Маджестик–12“. Няма да е зле, ако започнете по-отдалече. Никога не съм си падал по „Досиетата Хикс“ и прочее фантасмагории.
	Полковникът му хвърли обиден поглед.
	— Сър, операция „Маджестик–12“ стартира на 24 септември 1947 година със специален президентски указ след евакуирането на летящ обект, паднал в Розуел, Ню Мексико между четвърти и шести юли същата година.
	— Под летящ обект имате пред вид НЛО, предполагам?
	— Да, сър, и мога да ви уверя, че не става въпрос за някаква фалшификация. Всъщност подобна организация е съществувала и по-рано, още през четирийсет и първа, когато е трябвало да бъде евакуиран друг летящ обект, паднал на Кейп Жирардо край Мисури. През следващите години „Маджестик–12“ успя да привлече на работа едни от най-изтъкнатите специалисти в целия свят, между които Алберт Айнщайн и Робърт Опенхаймер. Но дори след толкова много години нашата организация остава свръхсекретна.
	— Е, това поне обяснява гривната на ръката ви.
	Полковникът кимна.
	— Това не са обикновени белезници, сър. Гривната следи пулса ми. В случай че сърцето ми спре да бие, бъде направен опит да се прекъсне веригата или е въведен погрешен код, съдържанието на куфарчето ще бъде незабавно изпепелено.
	— Чудесно. Но тъй като пушенето в кабинета ми е забранено, да въведем правилния код. — Чейни се надигна, надвеси се над подаденото от полковника куфарче и въведе кода.
	Ключалката щракна и полковникът вдигна капака на куфарчето, извади отвътре дебела папка и я подаде на президента.
	— Благодаря, полковник. Господа, ще ви помоля да ме извините за няколко минути.
	— Разбира се, сър — каза полковникът. Марвин продължаваше да се усмихва.
	Президентът въздъхна. Сложи си очилата, отвори папката, която всъщност съдържаше тънък като лист монитор, въведе още веднъж кода за достъп и зачете.

	Съвършено секретно/Маджестик–12
	__Предупреждение:__ Неразрешен достъп и запознаване с документа се наказва със задържане под стража и последваща смъртна присъда.


	ДОКЛАД ЗА ТЕКУЩОТО СЪСТОЯНИЕ НА ПРОГРАМАТА „ЗЛАТНОТО РУНО“
	_януари 2013 г._
	Начало
	1. На 14 декември 2012 г., приблизително в 14:30 изт. станд. време над цялото земно кълбо бе задействано електромагнитно поле със сила, еквивалентна на няколко милиарда ампера, което доведе до унищожаването на 1000 руски между континентални балистични ракети, насочени към територията на Съединените щати. Специален екип на „Маджестик“ проследи източника на този импулс до няколко кристални ретранслиращи устройства, разположени в/или под следните древни постройки — Ангкор Ват, Голямата пирамида в Гиза, Стоунхендж, Слънчевата пирамида в Теотиуакан, Мексико и под каменния дворец в Тиауанако, Перу.
	2. Екипът на „Маджестик“ откри също така, че първоизточникът на електромагнитния импулс е един космически кораб, заровен на около седемдесет метра под пирамидата Кукулкан в Чичен Ица (полуостров Юкатан). Самият импулс е бил предаден до кристалните ретранслатори с помощта на антена, подаваща се над вертикалната ос на заровения съд и излизаща на приблизително триста метра височина над пирамидата отгоре. Това сведение по-късно бе потвърдено от Майкъл Гейбриъл и неговата спътничка Доминик Васкес, които успяха да проникнат в кораба през един подземен канал за прясна вода, намиращ се на около километър от пирамидата.
	3. Майкъл Гейбриъл е единственият син на археолозите Джулиъс и Мария Гейбриъл (и двамата починали), известни с разработките си върху календара на маите и най-вече предсказаната в него световна катастрофа на 21 декември 2012 г. На 24 август 2001 г. Джулиъс Гейбриъл представил на един симпозиум в Харвард своите изследвания, отнели 32 години, но бил подложен на атаки от своя съперник (и бъдещ държавен секретар) Пиер Робърт Борджия, който прекъснал речта му и го обсипал с клевети и обвинения. Малко след това Джулиъс Гейбриъл получил сърдечен пристъп и умрял в ръцете на сина си Майкъл, който изгубил самообладание и се нахвърлил върху Борджия. Инцидентът коствал на Борджия дясното око, а Гейбриъл бил затворен принудително в психиатрична клиника в Масачузетс, където прекарал следващите девет години в изолация. През лятото на 2012-а бил преместен във Флорида, където за него трябвало да се грижи специализантката по психиатрия Доминик Васкес. Госпожица Васкес по-късно помогнала за бягството на Гейбриъл през декември 2012-а.
	4. На 21 декември 2012 г. „транспространствено“ извънземно създание с форма на огромна змия се издигна на своя заровен под кратера Чиксулуб кораб. Кратерът е разположен в Мексиканския залив, за който се смята, че е възникнал след сблъсък на астероид със Земята преди приблизително 65 милиона години. Съществото, изглежда, е било привлечено от електромагнитния импулс, защото се отправи към Чичен Ица, придвижвайки се през подземни тунели и реки. Опитът на въоръжените сили на САЩ да спрат създанието се оказа неуспешен, вероятно защото то съществуваше едновременно най-малко в две пространствени равнини. В края на краищата Майкъл Гейбриъл успя да го обезвреди с помощта на антената на заровения под пирамидата Кукулкан кораб. След това той проникна през тройния устен отвор на съществото. Малко по-късно Гейбриъл и съществото изчезнаха. Съдбата на Гейбриъл остава неизвестна до момента.


	Златното руно
	5. Във връзка с гореизброените събития тогавашният президент на САЩ подписа с Мексико ново търговско споразумение, част от което бе да се постави Чичен Ица и районът около него под юрисдикцията на САЩ. Общественият парк бе затворен незабавно и охраната му бе поета от „Маджестик–12“ и новосформираната изследователска група „Златното руно“. Директорът на групата, д-р Дейвид Мор (бивш служител на НАСА) и екзобиологът Марвин Теперман разделиха назначения към „Златното руно“ персонал на следните подгрупи.
	__Охрана и маскировка на главната структура:__
	Отговорна за издигането на маскировъчно съоръжение под формата на уретанов балон, който да покрие цялата пирамида. Балонът бе издигнат в нощта на 18 януари 2013-а, изключвайки възможността за наблюдение работата на групата с помощта на шпионски сателити.
	Изкоп А:
	Систематично изкопаване на пирамидата Кукулкан, демонтиране и описване камък по камък на съставящите я блокове под наблюдение на мексикански археолози. Разглобяването на пирамидата се очаква да приключи на 15 март 2013 г.
	Изкоп Б:
	Изкопаване на шахта до заровения космически съд под Изкоп А.
	Изкоп В:
	Достъп до заровения съд чрез подземната река под пирамидата Кукулкан. Сформирана бе група за подводен достъп, съставена от лазерни физици, космически инженери, психиатри, няколко известни неврофизиолози и избрани членове на Лабораторията за реактивни изследвания към НАСА. Всички членове на групата трябваше да преминат леководолазна подготовка и да наберат най-малко 100 часа подводна дейност.
	Изкоп В: предварителен доклад от външния оглед.
	6. Заровеният съд е с дължина 287 метра и по форма наподобява „кинжал“, макар че това едва ли е най-точното му описание. Носът му е заострен и профилът му напомня този на шпионски самолет А–12 „Блекбърд“. „Дръжката“ започва като изпъкнала сфера, от която се подават множество надстройки, и завършва с триъгълни издължени тръби, отговарящи вероятно на многокамерни „сопла“ в кърмовата част на кораба. Други, по-малки сопла, стърчат от „търбуха“ на кораба в неговата средна част. Според аеродинамичните инженери формата на съда позволява неговото „сърфиране“ в атмосфера, и дори в хидросфера, по начин, подобен на този при аерокосмическия кораб „Уейврайдър“, но в много по-големи мащаби. Доколкото може да се съди по размерите, корабът е от клас „звезден крайцер“ и не е изключено да е бил предназначен за водене на бойни действия. Килът, който се подава от долната му част, наподобява острието на келтска секира.
	7. Обшивката на заровения космически кораб се състои от блестящ златист свръхтвърд метал, по-здрав от диамант. Опитите да бъде пробита по механичен начин и с лазерна резачка се оказаха безуспешни. Въпреки че се състои от множество панели (според учените, съответстващи на слънчеви клетки), обшивката по свойствата си наподобява монолитно тяло. Членове на Лабораторията за реактивни изследвания изказаха предположението, че обшивката на заровения космически кораб може да функционира като магнитно електрическа задвижваща система и да черпи енергия от гравитационното поле на планетата. Магнитното поле на Земята или на която и да било друга планета с ядро от тежки метали би трябвало да осигурява достатъчно енергия за придвижване, основаващо се на подобни принципи, които вероятно са били използвани и от космическия кораб, открит край Розуел.
	8. Специален интерес за учените от проект „Златното руно“ представляваше киловата част на заровения съд. Разположена е под наподобяващата „кинжал“ кърмова част и има аеродинамичен пръстен и четири съединени помежду си гондоли. Учените от Лабораторията за реактивни изследвания изказаха предположението, че това е някаква стабилизираща конструкция, вероятно използвана от „темпоралния“ двигател при преминаването му през квантови гравитационни тунели (виж „Теория на пространствените тунели“), наричани още „транспространствени отвори“ или „квант течения“ на неайнщайновия космос. Устройствата зад пръстена биха могли да служат като усилватели или фазорегулатори, притежаващи способността да генерират „темпорално поле“ по време на свръхсветлинен полет, с помощта, на което корабът да извършва промени в курса.
	9. Върху обшивката на кораба са изписани два символа. Първият, на езика на маите, означава „Балам“, название, съответстващо на маянския бог — леопард. Вторият символ всъщност е поредица от йероглифи, които археолозите нарекоха „Паракаския тризъбец“, по името на подобен знак, открит в планините на Перу. Общо четири подобни „тризъбеца“ са изрисувани върху корпуса, два от тях на предната част и два на задната. Под всеки има люк, но не успяхме да отворим нито един от тях.
	Изкоп В: предварителен доклад за вътрешната структура.
	10. Всички опити за проникване във вътрешността на „Балам“ се провалиха.


	Препоръки:
	11. Преместване на „Балам“:
	От изключителна важност за по-нататъшното изследване на кораба е час по-скоро той да бъде преместен на територията на Щатите, където да се подновят опитите за проникване на борда и инженерен оглед. От съображения за сигурност и като се имат предвид гигантските размери на кораба, единственият начин за неговото транспортиране е по море, с тежкотоварен шлеп до някой от сухите докове за ремонт на флотски бойни кораби. За целта обаче ще е необходимо предварителното прокопаване на канал, който да свърже Чичен Ица с брега на Юкатан.
	12. Предполага се, че Майкъл Гейбриъл е успял да проникне в „Балам“, тъй като носи в себе си генетична „хунафу“ идентификация. На 6 януари 2013 г. екип на „Маджестик–12“ ексхумира останките на Мария Гейбриъл, майка на Майкъл Гейбриъл, от гробището на платото Наска, в Перу и установи наличието на сходни генетични маркери в нейната ДНК.
	13. На 17 януари 2013 Доминик Васкес бе подложена на изследване от идентична група на „Маджестик–12“, която установи, че пациентката е бременна в четвърта седмица. Доминик заяви, че баща на детето е Майкъл Гейбриъл.
	14. Теоретически е напълно възможно нероденото дете на Доминик Васкес да притежава същите генни маркери „хунафу“ и да е в състояние някой ден да проникне на борда на „Балам“, може би дори да го пилотира, стига по това време корабът все още да разполага с енергийни резерви.


	Заключение:
	15. Потенциалните технически открития, които може да ни донесе изследването на двигателите, навигационните и оръжейни системи на „Балам“, придават на кораба огромно стратегическо значение за Щатите. Препоръчваме да се направят незабавни постъпки за неговото транспортиране на територията на САЩ. Препоръчваме също така Доминик Васкес да бъде държана под постоянно и строго наблюдение.
	Подпис:
	У. Луис Макдоналд
	21 януари 2013

	— Невероятно — въздъхна Чейни и въведе защитния код, който изтри файла. — Кажи ми, Марвин, как понесе Доминик новината, че е бременна от Гейбриъл?
	— Не много добре, ако трябва да съм искрен. Все още бе под впечатленията на загубата и тъгуваше за Мик. За съжаление, тя изпитва известна боязън от всички тези неща, най-вече от данните за гениите маркери, и се опасявам, че в момента е по-склонна да направи аборт.
	— Това не бива да бъде допускано, господин президент — възрази полковникът. — Нероденото дете на Гейбриъл може би е единственият шанс да влезем в кораба.
	— Спокойно, полковник, дайте й възможност да се съвземе. Тя преживя доста удари през последните два месеца. Нейно право е да реши какво да прави.
	— Службата за сигурност й е осигурила нова самоличност — докладва Марвин. — Понастоящем живее в Южна Флорида под името Андреа Смит. Опитваме се да я държим под постоянно наблюдение.
	Полковникът поклати глава.
	— Трябваше „Маджестик–12“ да отговаря за момичето. В Службата за сигурност има повече дупки, отколкото в швейцарско сирене.
	— Засега ще оставим проблема на тях — заяви Чейни. — Доминик не е под непосредствена опасност и затварянето й в някой подземен бункер може да се отрази зле на детето. Нещо друго?
	— Едно последно нещо — рече Марвин. — Докато разглеждах дневника на Джулиъс Гейбриъл, стигнах до едно място, където се споменава думата некромант.
	— Какво?
	— Некромант. Произхожда от гръцките думи „некрос“ — „мъртъв“ и „мантис“ — „гадател“. Некромантът твърди, че умее да общува с душите на мъртвите и да се сдобива с полезна информация от тях. Няколко години преди смъртта си професор Гейбриъл е потърсил услугите на една некромантка, Ивлин Стронджин. Надявал се да установи контакт с починалата си съпруга Мария. Правим опити да се свържем с тази госпожа Стронджин, разчитаме тя да хвърли известна светлина върху генетичните заложби на Майкъл Гейбриъл. За съжаление според последните сведения тя се намира в Перу, но точното й местонахождение остава неизвестно.
	Чейни поклати глава.
	Извънземни. Хора, които разговарят с мъртвите. Къде бяха отишли добрите стари времена, когато президентът трябваше да се безпокои за икономическите реформи и войната в Ирак?


	4

	_3 февруари 2013 г._
	_Чичен Ица, Полуостров Юкатан_
	Бежовият додж с огъната задна броня свърна от мексиканската магистрала 180 и продължи по един прашен път към бедняшкото градче Писте.
	Доминик вдигна внимателно крак от педала и втренчи поглед в схлупените къщурки, които изникнаха от двете страни на пътя. Градчето наподобяваше хиляди други, разположени покрай централноамериканския „Път на маите“, простиращ се от провлака Техуантепек и през полуостров Юкатан до северните части на Хондурас и Ел Салвадор.
	Само преди хиляда години маите били господстваща цивилизация в Централна Америка. Неспособни да окажат съпротива на испанските завоеватели, те скоро се озовали на бунището на историята, със загиваща култура и изчезващ език и обичаи.
	Предците на самата Доминик бяха юкатеки — далечни потомци на маите, на които дължеше мургавата си кожа и изпъкналите си скули.
	Прашният път се разшири до четирилентово платно, водещо към сърцевината на Чичен Ица, столицата на древните маи и най-често посещаваната туристическа атракция в Мексико. Тук, на площ от около четири квадратни мили, сред почти девствени джунгли, се издигаше цял комплекс от пирамиди и погребални храмове. Най-високата и прочута пирамида бе Кукулкан — каменна постройка, стърчаща на двайсет метра над един затревен хълм.
	Доминик погледна към пирамидата, спомни си за лежащия в недрата й кораб и сърцето й затупка.


	Доминик остана в дома на Ивлин Стронджин в Сейнт Огъстин почти седмица. Но след първия контакт с майката на Гейбриъл енергийното поле се затвори и вече нямаше връзка. От време на време Доминик изпитваше съмнения за правдивостта на първата мистична среща, но нямаше нищо, с което да я потвърди или отхвърли.
	— Ивлин, не искам да те обиждам, но откъде да съм сигурна, че наистина съм разговаряла с майката на Гейбриъл?
	— Че с кого другиго, дете?
	— Може да си ти и да си се преструвала на сестра си. Или дори да не знаеш какво е станало. Специализирала съм психиатрия. Виждала съм доста тежки случаи на шизофрения.
	— Енергийното поле беше на Мария.
	— Добре, но защо тогава тя не разговаря отново с теб? Минаха доста дни от разговора. Не мога цял живот да остана в това градче. Успя да ме изплашиш дотолкова, че за първи път ми мина мисълта за аборт.
	— Избереш ли този път, не само обричаш на гибел Майкъл, но и цялото човечество.
	— Така твърдиш ти обаче. Трябват ми факти, Ивлин, стига загадки.
	— Доминик, Мария почувства страха ти — точно затова прекрати разговора. Страхът е една от най-силните негативни емоции на човечеството. Да разговаряш с мъртвите не е като да се обаждаш по телефона. Всеки може да ти отговори, включително и демони, като Изчадието, който е не само могъщ, но и лукав. Когато е усетила страха ти, Мария е предпочела да прекъсне връзката, вместо да предизвика интереса на някой от враговете ти. Успехът на следващите ни връзки ще зависи единствено от умението ти да овладяваш чувствата си и най-вече негативните. Но първо трябва да завършиш своето пътуване.
	— Стига с това пътуване. Какво пътуване? Как да се посветя на нещо, което не разбирам?
	— Ще го осъществиш едва когато натрупаш достатъчно знания. Чети „Попол Вух“. Запознай се с историята на Сътворението. Търси отговори от онези, на които имаш вяра.
	— Въпросът е, че вече не вярвам на никого. През целия си живот не съм била по-самотна и изплашена.
	— Джулиъс и Мария се чувстваха по същия начин, когато започнаха пътуването си, и съм сигурна, че Майкъл ще сподели усещанията си. Има моменти, когато губиш пътя си от поглед, но въпреки това трябва да продължаваш, с увереността, че това е твоята съдба.
	— Какво щеше да направи Мик на мое място?
	— Щеше да търси отговорите от онези, които познава. Щеше да се върне в страната на зелената светкавица.


	Доминик спря колата пред входа на Чичен Ица. За нейна изненада паркът бе пуст, входната врата беше затворена и охранявана от американски войници.
	Капитан Люк Маджерски се приближи до нея, сложил ръка на приклада на своя М–16.
	— Съжалявам, госпожице, Чичен Ица е затворен.
	— Идвам за сувенири. Къде са сергиите?
	Маджерски се взря в красивата чернокоса жена — изведнъж му се стори позната.
	— Преместиха се на площада през хотел „Маянски земи“, на десетина минути оттук. — Той извади от джоба си идентифициращ скенер. — Ще трябва да ви сканирам, такава е стандартната процедура.
	— Разбира се. — Тя протегна лявата си ръка. На екрана на скенера се появи дигиталната й снимка и текст:

	Андреа Смит,
	Местоживеене: Уелингтън, Флорида
	Няма криминално досие.

	— Благодаря, госпожице Смит. Приятен ден.
	Тя му махна с ръка и подкара колата.
	Маджерски втренчи поглед в снимката. „Виждал съм я някъде“. Той извади джобния си компютър и прелисти старата електронна поща. Попадна на уебсайт на „Народът първо“. Сравни снимката и едва не подскочи. „Божичко, тя беше!“
	Огледа се, преди да препрати снимката на Андреа Смит на пощенската кутия на партията на Питър Мейбас.


	Доминик спря на паркинга пред хотел „Маянски земи“. От другата страна бяха подредени сергии, предимно с местна зеленчукова продукция.
	Тя огледа масите — десетина продавачи и още толкова купувачи. „Затварянето на парка им се отразява зле“. Щом се приближи до първата сергия, я заобиколиха малчугани и я задърпаха.
	— Нефритена огърлица, сеньорита? Само десет долара, американски.
	— Ела, сеньорита, ела да си купиш копринен хамак. Даваме го на много добра цена.
	— Добре, добре, чуйте ме, ще купя от този от вас, който ми каже къде да открия Очела.
	Децата отстъпиха.
	— Не познаваме Очела, сеньорита.
	После наобиколиха някаква възрастна канадска двойка.
	— Кърпи, сеньор? Два долара.


	Капитан Маджерски гледаше екрана на джобния си компютър, сякаш бе спечелил от лотарията.

	Самоличността на обекта потвърдена. Ще получите един милион долара при залавянето на Васкес. Изчакайте пристигането на специална група. Не говорете за това с никого. Поздравления и ви благодарим, че служите на родината си.

	Доминик подмина няколко сергии и спря пред една, където продаваха обсидианови ножове.
	— Колко струват?
	— Трийсет долара, сеньорита. Двайсет и три за вас.
	— Търся един човек. Очела.
	Продавачът извърна поглед.
	— Не познавам такъв човек, сеньорита.
	Тя вдигна глава тъкмо навреме, за да забележи военния джип, който влезе със скърцане на гуми на паркинга и спря до нейната кола.
	Отвътре изскочи капитан Маджерски и се зае да изучава номерата на колата. Доминик се приведе зад сергията. Нещо не беше наред. И къде бяха момчетата от Службата за безопасност? Изчезваха тъкмо когато й трябваха.
	Маджерски тръгна с широка крачка към сергиите.
	— Ей!
	Доминик се обърна. Един къдрокос индианец й махаше да отиде при него.
	— Ела!
	— Кой си ти?
	— Елиас Форма. Приятел на Мик. Идвали сте у дома. Бързо…


	Маджерски си пробиваше път през дечурлигата, от една сергия към следващата. Спря точно пред Форма.
	— Къде е американката?
	Елиас Форма сви рамене.
	— _No habla inglés._
	— A _habla_ това? — Маджерски вдигна автомата и завря дулото му в носа на индианеца. — Къде е тая проклетница?
	Елиас не отговори. Гледаше капитана съвсем спокойно. Тълпата бавно се сгъстяваше.
	Маджерски го сграбчи за ризата, дръпна го иззад сергията и го блъсна на земята. Прещрака затвора и пусна няколко куршума покрай ребрата му.
	— Чуй ме, Доминик Васкес! Или ще се покажеш веднага, или ще му тегля куршума на този нещастник!
	— Стига! — извика Доминик и подаде глава иззад сергията. Изправи се, вдигнала ръце встрани, с разкопчана блуза. — Можеше да помолиш и по-възпитано.
	Маджерски я гледаше като омагьосан. Тя му намигна.
	— Падам си по белезниците. Имаш ли?
	— Че как. — Той извади белезниците и щракна едната на протегнатата й ръка. — Май добре ще си прекараме с теб.
	— И на мен така ми се струва. Ще ми вземеш стая в хотела, нали? Горещо ми е и искам да сваля тия потни дрешки. Ако ме слушаш, ще ти дам да ме завържеш с белезниците за леглото.
	Маджерски се засмя.
	— Знаеш ли какво ще направим…
	Десният крак на Доминик отскочи от земята с бързината на кобра и върхът на обувката й се заби в слабините му. Докато капитанът падаше като покосен, тя го изрита още веднъж — в лицето.
	Маджерски рухна в несвяст.
	Елиас се наведе, дръпна от колана му ключовете на белезниците и ги метна на Доминик. Неколцина продавачи повлякоха капитана към гъстата трева зад сергиите.
	Други десетина изтичаха при джипа и го изтикаха в канавката край пътя.


	_Солт Лейк Сити, Юта_
	Питър Мейбас лежеше по гръб в креслото на гримьорната. Гримьорът попиваше тъмните кръгове под очите му.
	На вратата се почука. Влезе Джоузеф Рандолф, следван от висок шейсетинагодишен мъж с вълнен костюм и с тънка черна вратовръзка.
	— Пит — представи го Рандолф, — това е Соломон Адашек — човекът, за когото ти разправях.
	Мейбас се надигна и втренчи мъничките си очи в непознатия.
	— Не се сърди, Джо, но ми прилича по-скоро на продавач на религиозна литература, отколкото на наемен убиец.
	Лицето на Соломон Адашек остана безизразно.
	— Всяко дете може да натисне спусъка, господин Мейбас. Номерът при обезвреждането на зададен обект е да се приближиш, без да предизвикваш съмнения. Ако предпочитате някой главорез, ще отида да си предложа услугите другаде.
	— Не, мисля, че ще свършите работа. Лицето е на Юкатан. Предполагам, че Джо вече ви е запознал с подробностите. Искам да я премахнете — нея и военния, без да оставяте никакви следи.
	Соломон кимна, излезе от гримьорната и затвори вратата, без да промълви ни то дума.
	— Тръпки да те побият от него, а?
	— По-важното е да свърши работа — отвърна Рандолф. — Този тип е бивш агент на ЦРУ. Студен като змия и също толкова безчувствен. Прекарал е голяма част от живота си като къртица в Съветския съюз. Изтеглили го едва след края на Студената война. Убил майка си и медицинската сестра, която се грижела за нея, и подпалил къщата. Шест години затвор, после условна присъда. Подозрения в педофилия, но никой не си е направил труда да ги потвърди.
	— Дали да не го пратим на Чейни?
	— Стъпка по стъпка, приятелю. Стъпка по стъпка.


	_Чичен Ица, Полуостров Юкатан_
	_22:17_
	Нощната джунгла бе пълна с влага, звуци и спотаен живот. А също и с призраците на мъртвите. Жилави шубраци се заплитаха в краката на Доминик и я дърпаха за косите. Комарите бяха огромни. Над листата на дърветата се чуваше пърхане на криле.
	Гората я притискаше с тъмната си маса. Тя хвана Елиас Форма за ръката, за да не го изгуби в мрака. Въпреки всичко тук се чувстваше в по-голяма безопасност, отколкото в цивилизацията.
	„Харесва ли ти, или не, ти си Алиса в Огледалния свят и преследваш заека в дупката, от която няма връщане назад“.
	Излязоха на някаква поляна. Около пращящ огън бяха насядали тъмнокожи индианци. Доминик позна Х’Менес — същия, който бе помогнал на нея и мъжа й да се спуснат в свещения кладенец на Чичен Ица преди половин година.
	„Цяла вечност оттогава…“
	Всички мъдреци се смятаха за преки потомци на братството Ш’Тол, свещено общество на маите, успяло да се спаси от гнева на испанците преди пет века.
	Елиас поздрави беловласия прегърбен водач на групата и го прегърна.
	— Доминик, това е дядо ми, Очела — човекът, когото търсиш.
	Доминик протегна ръка.
	— Надявам се, че ме помните. Аз съм приятелката на Майкъл Гейбриъл. Дойдох да разговарям с вас за мита за Сътворението.
	Очела хвана ръката й с две ръце и заговори с Елиас на език, който не й бе познат.
	— Дядо ми казва, че е готов да помогне с всичко, което може, на Първородната майка.
	— Всъщност затова съм тук. Коя е тази Първа майка и защо ме наричате по този начин?
	Очела се усмихна с беззъбата си уста и я докосна по корема.
	— _Яя ба’л._
	„О, Господи, и той ли знае, че съм бременна? Нима вече ми личи?“
	Зави й се свят. Звуците на джунглата бяха заглушени от пукота на съчките и мърморенето на присъстващите.
	Елиас и старецът я отведоха при един повален дънер в края на поляната. Тя седна, а те останаха прави пред нея. Някой й предложи купичка вода и още една, пълна с плодове. Тя пи, похапна и се почувства малко по-добре.
	Очела заговори отново, без да пуска ръката й. Елиас превеждаше:
	— Историята за Сътворението е най-важният урок, записан в Попол Вух. Герой на тази история е легендарният Хунафу, храбър воин, който по-късно се споменава като Първия отец. Хунафу имал голяма страст в живота — да играе на една древна игра с топка — тлачтли. Един ден Ксибалба, Господарите на подземния свят, предизвикали Хунафу на тази игра, като залога бил бъдещето на неговия народ. Хунафу приел и влязъл в Ксибалба Бе, тъмния път, който води до Ксибалба и който започвал от устата на една гигантска змия.
	Доминик потрепери — спомни си как Майк влезе в зейналата паст на извънземното чудовище.
	— Но Господарите на Ксибалба нямали никакво намерение да играят с него. Те победили Хунафу с лъжи и измами, обезглавили го и окачили главата му на клона на едно дърво, като предупреждение за останалите, които биха дръзнали да се възпротивят на могъществото им. След много години една жена, казвала се Кървава луна, тръгнала по Тъмния път. Когато се приближила към дървото, за да си откъсне плод, видяла главата на Хунафу. Очите на война се отворили и той плюл в шепата й и тя забременяла. Жената побягнала и богът на смъртта и неговите слуги не могли да я настигнат. По-късно, когато родила близнаци, Кървава луна била наречена Първородната майка. Родила момчета и те станали силни и храбри войни. Кръвта им ги призовала да тръгнат по стъпките на баща си, да слязат в Ксибалба и да предизвикат на бой Бога на смъртта, за да отмъстят за убийството на Хунафу. И този път господарите на подземния свят прибягнали до коварство и измама. Но близнаците били готови за това, не се поддали на измамата, надвили злото и възкресили своя отдавна изгубен баща.
	Очела се засмя и опря длан на корема й.
	— О, стига вече, в това няма никаква логика. Попол Вух е само легенда, в която се разказват разни измислени истории. Как е възможно точно аз да съм Първородната майка?
	Елиас преведе думите й. В отговор старецът се разтресе в беззвучен смях.
	— Познанията, събрани в Попол Вух, достигат до нас от времената на нашия велик учител Кукулкан. В Попол Вух са описани петстотинте години след неговото изчезване. Времето може да е поизкривило мита за сътворението, но с нищо не е променило крайното му значение. Най-важното е да разберем, че историята на човечеството се повтаря. Хунафу се появи отново. Той ни спаси от злото, като същевременно се пожертва. Сега очаква синовете си в Ксибалба.
	Доминик се разтрепери. Очела я потупа успокоително по рамото.
	— Дядо ми казва, че никога не бива да губим вярата си. Хунафу те е избрал заради твоята сила.
	— Щом според вас Мик съответства на Хунафу, къде е той сега? Как да намеря Ксибалба?
	— Тъмният път към Ксибалба ще се появи пред близнаците, когато навършат двадесет години. Дотогава твое задължение като Първа майка е да ги подготвяш за живота. Очакват ги големи премеждия. Силите на Черния господар ще направят всичко възможно, за да ти попречат.
	Очела се изправи и я отведе в другия край на поляната, където имаше грамаден кипарис. За стеблото му бе завързан Люк Маджерски, само по гащета и потник.
	Доминик извади парцала от устата му.
	— Уф, благодаря. Ще каже ли някой на тия диваци, че съм американец?
	— Защо ме преследваше?
	— Ти си Доминик Васкес, жената на Майкъл Гейбриъл. Много хора искат да си поговорят с теб.
	— Лъже — намеси се Елиас. — Кой те нае да откриеш Доминик?
	Маджерски се загледа към джунглата.
	— Име, чин и сериен номер, това е всичко, което ще изтръгнете от мен. Съединените щати не обичат да отвличат войниците им. Само на километър оттук има петнайсет хиляди тежковъоръжени войници, които ще подпалят тази джунгла с напалм, ако ми се случи нещо.
	Очела даде знак на един от присъстващите. Двама мъже разтвориха устата на Маджерски, а трети пъхна вътре куха бамбукова пръчка. Появи се четвърти, с дървена кутия, и извади от нея трийсетсантиметрова стоножка — лъскавото й черно тяло бе покрито с яркожълти петна.
	— Боже мили! — възкликна Доминик. — Какво е това?
	Елиас взе стоножката.
	— Латинското й име е сколопендроморфа — животинка, която обитава нашите джунгли. Някои от по-едрите екземпляри се хранят с мишки и гущери.
	— Има и по-едри от тази?!
	— Хмм. Виждаш ли предните крачета? Наричат се хватателни. Използват се за инжектиране на отрова в жертвата. Да видим сега дали тази малка приятелка ще успее да убеди американеца да ни разкаже всичко, което искаме да узнаем.
	Елиас вдигна гърчещата се стоножка пред лицето на американеца.
	— Днес следобед, когато се появи на пазара, действаше по нечия заповед. На кого?
	Войникът отмести поглед.
	Двамата индианци го стиснаха още по-здраво и Елиас нагласи главата на стоножката пред отвора на бамбуковата тръба. Маджерски започна да се дърпа отчаяно, от гърлото му излизаше клокочене и задавено ръмжене.
	Доминик се обърна погнусена.
	Елиас се наведе към Люк.
	— Още десетина сантиметра и опашката й ще изчезне вътре. Тогава и аз няма да мога да те спася. Стоножката ще пропълзи до тънките ти черва и ще снесе там яйца. Пет сантиметра… три… Ако имаш нещо за казване, сега е моментът.
	Маджерски закима енергично, очите му бяха ококорени като панички. Елиас измъкна стоножката, после дръпна пръчката от устата му.
	Маджерски се преви и повърна.
	— Да чуя име, инак се връщаме на предишната позиция, само дето ще оставя животинчето да си свърши работата.
	— Мейбас. Питър Мейбас. Той е обявил награда от два милиона долара за главата й.
	— Защо? — възкликна Доминик. — За какво съм му притрябвала на този негодник?
	— Не зная. Той… непрестанно обвинява Гейбриъл за катастрофата. Предполагам, че по някакъв начин си замесена в политическата му кампания. Пратил е човек от Щатите да те прибере.
	— Или по-скоро да те убие — уточни Елиас. — Къде трябва да се срещнете с този тип?
	— Не зная.
	Елиас кимна и двамата индианци отново го сграбчиха за ръцете.
	— Не… почакайте. Имаме среща… утре сутринта, на аерогарата в Писте.
	Единият от индианците прибра стоножката в дървената кутия. Елиас отново запуши устата на Маджерски, а Очела отведе Доминик при огъня. Малко след това към тях се присъедини вторият индианец, извади стоножката от кутията, наниза я на една пръчка и я опече над огъня.
	Елиас й намигна.
	— Древен индиански деликатес. Моята я предпочитам с масло.
	Доминик почувства, че й се гади.
	— Дядо е прав. Враговете са навсякъде.
	— Дали не е по-добре да остана тук?
	— За съжаление, тук също не си в безопасност. Сред маите се срещат и членове на култа към Тескатлипока, които практикуват различни черни магии. Тъкмо Тескатлипока е надвил нашия велик учител Кукулкан преди повече от хиляда години. Узнаят ли за теб, тези типове няма да се спрат пред нищо, за да те убият.
	— Ясно. Връщам се в Щатите още утре. Но има още едно нещо, което трябва да узная, преди да си тръгна. Какво представлява Изчадието?
	Този път Елиас се затрудни с превода. Очела го изслуша и изведнъж лицето му се оживи.
	— Дядо казва, че Изчадието е човешкото превъплъщение на Черния бог. Според легендите Изчадието, което е зародишът на всички човешки злини, ще се прероди в деня, когато се родят близнаците.
	— Нищо не разбирам. Защо го наричат Изчадие?
	— Защото, Доминик, също като Майкъл и твоите неродени синове, Изчадието е Хунафу.


	_Аерогара „Писте“_
	_07:25_
	Частният „Лиърджет“ докосна пистата и продължи плавно към далечния й край.
	Люк Маджерски чакаше в джипа. „Запази спокойствие и ще се измъкнеш поне със стотина бона“. Не сваляше очи от стълбичката на малкия самолет.
	Вълна от сух въздух удари Соломон Адашек в лицето. Той изтри влагата от очилата си с носна кърпичка и бавно заслиза по стълбата.
	Маджерски поклати глава. „Два милиона долара награда и пращат този нещастник?“
	— Капитан Маджерски?
	— Да. Носите ли парите?
	— Всичко е уредено. Къде е жената?
	— Изгубих я. Някакви тукашни туземци й помогнаха да избяга. Пребиха ме и ме измъчваха, но успях да се измъкна.
	— Какъв късмет.
	— Да, но не всичко е изгубено. След като знаете, че е тук, няма да е никак трудно да я откриете.
	— Освен ако не са я извели вече от страната. В такъв случай срещата ни губи смисъл.
	— Слушай, приятелче, все пак заслужавам нещичко, задето преживях всички тези кошмари. Какво ще кажеш за сто бона, а? За Питър Мейбас това са джобни пари.
	— Няма проблеми. Ела в самолета да уредим формалностите.
	Маджерски последва невзрачния дребосък по стълбата.
	— Само че ми се ще да стане по-бързо. В осем часа да съм на пост.
	— Разбира се. Иди в дъното на самолета и застани на онзи найлонов чувал.
	— Чувал ли? — Маджерски направи няколко крачки и пристъпи върху сгънатия на пода найлонов чувал. — Това пък защо?
	— За повече удобство.
	Соломон Адашек извади пистолета си и пусна два куршума право в сърцето на капитана.


	Втора част
	Раждането



	Къщата е смълчана.
	Вратата — затворена.
	Някой влиза.
	Отваря широко прозореца.
	Ин се слива с ян.
	Ражда се нов живот.
	„Даодъдзин“




	5

	_22 септември 2013 г._
	_Болница „Западна Бока“, Флорида_
	_00:53_
	Доминик Васкес гледаше с трескави очи Едит Акслър. Тялото й се гърчеше в поредната конвулсия. Болката се надигаше нагоре… стигна гърдите и продължи…
	Тя изстена през стиснати зъби:
	— Упойка! Искам… упойка!
	Едит се обърна към равин Стайнбърг, единствения присъстващ в стаята.
	— Ричард, намери доктора.
	Червендалестият равин скочи чевръсто, отключи вратата и изтича покрай двамата въоръжени пазачи.
	В централния коридор цареше хаос. Десетина полицаи бяха оформили живи вериги пред трите стълбища и преграждаха пътя на напиращата тълпа репортери. Две сестри и един санитар се разправяха на регистратурата с хора от свитата на губернаторката, а самата Грейс Демърс спореше на висок глас с частната сестра на Доминик.
	— … имахме уговорка, госпожо Клефнър.
	— Виж, госпожо, обещах, че ще се обадя, и се обадих. Не съм виновна, че онази там горе не желае да вижда никого, освен старицата и евреина. Ако не ти харесва, взимай си парите и си ги натикай там, дето слънце не огрява!
	— Чуй ме внимателно…
	— Сестра Клефнър? — Равин Стайнбърг я улови за ръката и я дръпна настрани от губернаторката. — Къде е доктор Уишнов?
	— Вие кой сте?
	— Евреинът. Къде е докторът?
	— Отиде да се разпореди за операционна зала.
	Стайнбърг тръгна по коридора. Губернаторката го настигна.
	— Трябва да поговорим. Вкарайте ме при родилката и ще ви осигуря всичко, от което се нуждаете.
	Стайнбърг забеляза, че от другата страна се приближава Брус Уишнов, гинекологът на Доминик.
	— Не бих се учудила, ако синагогата ви се нуждае от нов покрив — продължи Грейс почти шепнешком. — Или предпочитате кредит?
	Кръвта на Стайнбърг кипна.
	— Я се разкарай!
	— Моля?
	Равинът заобиколи едно яко ченге, което изтикваше двама репортери, затича се и настигна облечения в зелени дрехи доктор Уишнов.
	— Къде се губите? На Доминик й трябва обезболяващо.
	— Трябва й цезарово сечение. Операционната е готова, но тълпата става все по-неудържима. Нали Чейни щеше да прати Националната гвардия?
	— Така поне каза.
	Охраната направи място на доктора и равина да влязат. Едит стоеше до прозореца и надничаше през дървените щори. Нощта отвън бе разкъсана от сирени и мигащи лампи. Паркингът бе претъпкан с индианци, репортери и религиозни фанатици. От въздуха долиташе тътнежът на хеликоптери — прожекторите им кръстосваха из човешкото множество. Виждаха се вдигнати ръце, стиснати юмруци и бели лица.
	— Сигурно са поне десет хиляди. Къде е Националната гвардия?
	— Ооох! — изстена Доминик и повдигна гърди. Лицето й беше покрито с пот, чаршафите и възглавницата бяха мокри. — Изкарайте тези нещастни деца от мен!
	— Стискай още мъничко — опита се да я успокои Уишнов. — Залата е почти готова.
	— Не! Не! Никакво рязане! Време е… да излязат… аууу!
	Докторът коленичи между краката на Доминик и повдигна нощницата.
	— Права си, разкритието е десет сантиметра.
	— Без майтап?
	Глъчката на тълпата се усилваше.
	— Добре, няма рязане. Ще го направим по естествения начин. Къде е сестрата?
	— Продава ни на журналистите — отвърна равинът. — Не я искам тук.
	Доктор Уишнов му хвърли свиреп поглед.
	— В такъв случай си мий ръцете. Ще ми е нужна помощ.


	Черната лимузина се движеше на север по шосе 441 и вече приближаваше болницата. Конструирана от военни инженери, „умната лимузина“ бе оборудвана с цял набор системи за наблюдение и отбрана. Подсилени бронирани стъкла и олекотена кевларова броня пазеха купето. Дръжките бяха снабдени с високоволтов електрошок, за разгонване на тълпите. Шофьорското табло бе оборудвано с монитори, показващи всичко, което се случваше пред и зад колата. Сгъваема антена и скрити камери осигуряваха дневно и нощно наблюдение и лазерен прицел.
	Отпред седяха двама. Единият, с късо подстригана брада и черни мустаци, стиснал в скута си едрокалибрена пушка, се казваше Мичъл Курц. Със скромния си ръст от метър и седемдесет и жилестото си тяло, бившият агент на ЦРУ не изглеждаше никак опасен, но имаше зад гърба си над десетина убийства. Недостигът на физическа сила Курц обикновено компенсираше с апаратура. Лъскавите му „модерни“ очила с вградени в рамките микролазери осигуряваха обзорен поглед благодарение на монтираните миниатюрни камери с телескопични обективи, които можеха да се използват както денем, така и нощем. Към ръката му, под ръкава на ризата, бе пристегната „шокова пушка“, захранвана от закачения на колана мощен акумулатор. Замислена като оръжие за разпръскване на тълпи, пушката генерираше пулсации от милиметрови вълни, които загряваха кожата на жертвата, сякаш току-що се е допряла до нагорещена крушка. Шоковата пушка бе в състояние да разпръсне тълпа в радиус от сто метра и да нанесе смъртоносен удар на единична цел на дистанция половин миля.
	Зад волана седеше Райън Бек, едър чернокож, който със своите 130 килограма бе като подвижна планина от мускули. Бившата зелена барета имаше черен колан по няколко бойни изкуства, умееше да борави перфектно с различни оръжия и ножове и дори веднъж бе поел с тялото си куршум, предназначен за губернатора на Калифорния Арнолд Шварценегер.
	В Овалния кабинет двамата бяха известни като Сол и Пипер и бяха посветили последните десет месеца на охраната на един-единствен клиент.
	Президентът Чейни гледаше през потъмненото стъкло на лимузината и мърмореше под нос. Някой отново се бе добрал до местонахождението на Доминик Васкес въпреки специалните мерки, които бяха взели от Службата за безопасност. А медиите бяха превърнали раждането на близнаците във Второ пришествие. Заплахите от терористични актове принудиха президента да се откаже от полета с вертолет до болницата, а нарочно пуснатият компютърен вирус бе объркал плановете на Службата за безопасност да предислоцира в района подразделения на Националната гвардия.
	Президентът разтърка уморено слепоочията си. Лимузината спираше пред поредната полицейска барикада.
	Ченге със смачкана фуражка и остър дъх на чесън надзърна през полуотворения прозорец.
	— Съжалявам, братле, районът е затворен. Обръщай бракмата и подкарвай откъдето идваш.
	Пипер показа пропуска си.
	— Белият дом? Да бе, насмалко да ти повярвам.
	Чейни се наведе между предните седалки.
	— Очила ли ти трябват, „братле“, или си тъп по рождение?
	Изражението на полицая се промени в мига, когато позна пътника на задната седалка.
	— Господин президент? Уф, извинете, сър…
	— Млъквай и ни пусни да минем, преди да се е наложило да те застреляме.
	Пипер се ухили и вдигна прозореца под носа на ченгето. Лимузината заобиколи барикадата и продължи по шосе 441 още около три мили, преди да стигне отбивката за болницата.
	Алеята бе задръстена от огромна тълпа.
	Пипер поклати глава.
	— Погледнете тия нещастници. По-зле е от събранията на републиканската партия.
	Чейни се наведе и надзърна през предното стъкло. Точно отпред се виждаше голям плакат: „УБИЙТЕ АНТИХРИСТА!“
	— Проклетият Питър Мейбас. Сол, опитай се да ги разчистиш.
	— Всичките ли? И ченгетата?
	— Всичките.
	Курц кимна засмяно, отвори капака на тавана и се подаде отвън. Огледа бавно тълпата — лазерният далекомер определи разстоянието. Две момичета, оковани едно за друго с белезници и с татуировки по ръцете, се покатериха върху лимузината. Очевидно бяха надрусани с „екстази“.
	— Ей, очилатко — подвикна му едната. — И ти ли си тук да присъстваш на раждането на близнаците — месии?
	Курц нави ръкава си и им показа оръжието.
	— Да. Аз и другите мъдреци от лимузината. Вдигайте ръце, че иде манната небесна.
	Натисна спусъка на шоковата пушка и прокара невидим лъч през тълпата, която отвърна с ужасени викове. Десетина души наскачаха в близкия канал, останалите се пръснаха — чешеха се, сякаш кожата им гореше.
	Татуираните девойки се гърчеха до колата.
	— Време е за училище, дечица — подметна им той и се прибра в купето. Пипер подкара колата към опустелия вход на болницата.


	— Вече виждам главата на първото… внимавай, сега ще му извъртя раменцата. Добре, напъвай!
	Доминик си пое дъх и напъна с всички сили.
	— Чудесно. — Доктор Уишнов вдигна на ръце мъничкото покрито с кървава слуз бебче и й го показа. То премигна с лазурносините си очи.
	— Ей, не се зазяпвай! — викна му Доминик.
	— Извинявам се. — Гинекологът аспирира с чевръсти движения устата на новороденото, за да почисти въздушните пътища, преряза пъпната връв и подаде детето на Стайнбърг.
	Равинът не можеше да откъсне учуден поглед от очичките на детето. Нямаше и капчица съмнение, че то също го разглежда. Той поклати глава, за да прогони тази мисъл, и се обърна към Доминик тъкмо когато се раждаше второто дете.


	_Бел Глейд, Флорида_
	_01:32_
	На четирийсет и седем мили по на север Маделина Аурелия се мяташе върху подгизналите от пот чаршафи и крещеше:
	— Изкарай това проклето изчадие от мен!
	— Не богохулствай, дете — скастри я Куентон Морхед, баптистки пастор, и я потупа успокояващо по ръката. — Акушерката ще дойде всеки момент.
	— Майната ти! — Маделина стисна ръката му толкова силно, че го одра и му потече кръв. — Къде е Върджил?
	— Не зная…
	— Намери го!
	Пасторът погледна още веднъж издутия корем на младата жена и неохотно се надигна. В същия миг зад вратата се чу шум.
	— Амин! — въздъхна той.
	— Върджил? — Маделина престана да се мята. — Върджил, ти ли си, миличък? Ти ли си, мръсен лъжлив кучи сине?
	На прага стоеше чернокожата акушерка.
	— Успокой се, миличка, всичко ще е наред.
	Маделина се сгърчи от поредната контракция.
	— Вър… джил!
	Акушерката се извърна към пастора.
	— Върви да го намериш. Аз ще се оправя тук.
	Куентон излезе. Навън вече бе нощ.


	Маделина Аурелия, единствено дете на Мигел и Сесилия Аурелия, бе родена в малкото мексиканско градче Морелос. Женитбата на Сесилия и Мигел бе уредена от чичо му, дон Рафело, човек, от когото се бояха всички. Както Сесилия узна впоследствие, този _охо мак_ (лош човек) беше чистокръвен ацтек, далечен потомък на Монтесума.
	Лошият късмет тръгна по дирите на младото семейство от самото раждане на Маделина. Сесилия едва не умря при раждането, а месец след него Мигел получи мозъчен удар и остана инвалид. Близки шепнеха, че дон Рафело бил хвърлил лошо око на Аурелия — искал я за себе си. Някой ги посъветва тайно да напуснат Морелос и да избягат колкото се може по-далече от _охо мак_.
	Аурелия издържа, докато Маделина навърши четири години, след това се присъедини към берачите, които отиваха на сезонна работа в Щатите. През следващите две години незаконните имигранти се местеха между Тексас и Флорида, за да търсят препитание.
	За Аурелия животът в Щатите се оказа също толкова тежък, колкото и в Морелос. Сесилия изгуби зрението на дясното си око след ужилване от пчела, а Мигел получи втори удар. И когато паянтовата им колиба изгоря до основи, суеверната Сесилия взе окончателно решение. Напусна Бел Глейд, като остави дъщеря си на стълбите на градската Семейна служба.
	След месец шестгодишната Маделина бе предадена за отглеждане на преподобния Куентон Морхед и съпругата му Рейчъл.
	Скоро стана ясно, че с малката мексиканка нещо не е наред. Налудничавото й поведение, включващо мастурбиране на обществени места и мазане на лицето с фекалии, накара богобоязливия Куентон да обяви, че била обладана от зли духове. Много по практичната му съпруга предположи, че става въпрос за заболяване, и заведе детето на психиатър.
	След две посещения и доста изследвания докторът постави на Маделина диагнозата наследствена шизофрения. Предписа й лекарства и й препоръча съответна терапия.
	След две седмици Рейчъл Морхед напипа бучка на лявата си гърда. Не изкара и година.
	Дълбоко потиснат от загубата на съпругата си, Куентон се нагърби сам с отглеждането на Маделина. Категорично отказа да приеме псевдонаучните дрънканици на доктора и реши, че най-доброто лечение е да прогони сам бесовете от душата на момичето.
	Пост и молитва, дори с насилствени средства — това бе веруюто на Куентон. Залягане над Библията и нощни служби, това бяха стъпките за прогонване на слугите на сатаната от душата й. Дълъг и изтощителен _път към спасението_, усложнен най-вече заради собственото заболяване на Куентон — алкохолизма.
	Нерядко, вечер, след поредния запой, изтощеният пастор се събличаше гол, след което се прокрадваше в леглото на своята осиновена дъщеря. Ако Маделина имаше късмет, Куентон заспиваше почти веднага след това.
	Ако нямаше обаче… той оставаше буден през цялата нощ.
	Няколко седмици след първата подобна случка момичето започна да разговаря с невидими _събеседници_. Гласовете _спираха_ едва след като Куентон започваше да я бие.
	Когато Маделина стана на шестнадесет, шизофренията й премина в нова, още по-опасна фаза и пасторът започна да се безпокои, че ще бъде принуден да се грижи за своята приемна дъщеря до края на дните си.
	Това, от което се нуждаеше, бе зет, на когото да прехвърли бремето. Бел Глейд не бе градче, кипящо от живот. Заради захарната промишленост тукашните компании предпочитаха да наемат на работа предимно тъмнокожи имигранти с яки тела и празни глави и местното училище не можеше да се похвали с кой знае какви постижения в образователната дейност. В Бел Глейд имаше три възможности — да работиш на полето, да продаваш наркотици или да те храни професионалният спорт.
	Седемнайсетгодишният Върджил Робинсън умееше третото, особено що се отнася до футбола. След три години в гимназиалния отбор той си бе спечелил прозвището _Най-гадният пробивач на защитни линии в щата._ Ако не друго, никой не можеше да му отрече, че може да покрие четирийсет метра за 4,4 секунди и да завърши с еднометров вертикален скок. Още повече, младежът си падаше по директни стълкновения, особено когато имаше възможност да строши някоя челюст, без да дава обяснения в полицията.
	— Не е въпросът само да го събориш — казваше той на съотборниците си. — Смачкай го така, че да кърви отвътре.
	Съперниците му трепереха. Треньорите на останалите отбори го гледаха с лъскави погледи.
	Родителите на Върджил бяха починали, когато той бе на шест, и го бяха оставили под попечителството на чичо му. Младежът почти не умееше да чете и да пише, но заради способностите си във футбола бе нещо като звезда на Бел Глейд. И когато стигна до последната година в гимназията, този успех взе да му носи нескончаеми радости в живота. Треньорът не спираше да го обсипва с похвали и обещания за бляскаво бъдеще, пари, коли и мадами. За него Върджил бе от онзи вид спортисти, които можеха да изведат някой губещ отбор до финала и да му поднесат купата на тепсия. Излишно бе да му обяснява за договорите с производители на спортна екипировка. Това, че Върджил бе почти неграмотен, нямаше особено значение. Нима всички милионери са висшисти? Докато поддържаше вкуса си към агресивния стил на игра, всичко щеше да върви по мед и масло.
	За съжаление, освен към агресивния спорт, Върджил бе развил вкус и към агресивния начин на живот, момичета и наркотици, като последните усилваха склонността му към насилието. Вечерта, преди да го приемат в университета във Флорида — пак заради спортните му способности — звездата на гимназията реши да прекара една нощ в града в компанията на близки приятелчета. След като се надрусаха, момчетата тръгнаха към Клуистън, за да се натресат на вечеринката на своите съперници. Една от клуистънските мажоретки бе хванала окото на Върджил на последния мач и при мисълта за нея оная му работа се надигаше.
	Момичето беше там, но танцуваше със своя приятел, който пък се оказа нападател на противниковия отбор. Върджил се приближи към двойката с насмешлива усмивка.
	— Ей, сладурано, що не зарежеш тоя скапаняк? Аз ще ти покажа как го правят мъжете.
	Нападателят се хвърли пръв и прасна Върджил по носа. Рукна кръв. Върджил дори не трепна, само изражението му се промени в нещо, което координаторът на отбора бе нарекъл _Гневът на Робинсън_. Той се пресегна, сграбчи противника си за врата, удари го два пъти с глава и го остави в несвяст на земята. Един бърз ритник в зъбите довърши започнатото.
	Докато тълпата отстъпваше, Върджил насочи вниманието си към момичето. Сграбчи го през кръста, метна го на рамо и го помъкна като неандерталец избраната женска.
	След като отнесе съпротивляващата се девойка в пикапа, Върджил я зашлеви няколко пъти, преди да й скъса гащичките. Около колата вече се бяха събрали хора, включително Уес Хобарт, треньорът по борба на местното училище. Хобарт отвори вратата, но Върджил скочи насреща му, сграбчи го за косата и му блъсна главата в прозореца на съседната кола. Извърна се да посрещне следващия нападател и се озова лице в лице с учителя по английски…
	… който държеше ловна пушка.
	Изстрелът — патроните бяха натъпкани със сачми за дребен дивеч — попадна в лявото коляно на Върджил, разби капачката и направи на кайма връзките и мускулите. След шестчасова операция Върджил се събуди в болницата, изгубил всякаква надежда да играе професионален футбол и принуден да се примири с кошмара на новото си ежедневие.
	Бившата футболна звезда напусна болницата след седмица — пратиха го в затвора, за да чака присъдата. Съдията го осъди на три години.
	Преподобният Морхед научи за нещастната участ на Върджил, срещна се със съдията и му предложи да го вземе в църквата по програмата за приобщаване на сгрешили пътя младежи към религиозния живот. В лицето на Върджил Куентон видя още една душа, която трябва да бъде спасена, и… потенциален зет.
	И така, Върджил Робинсън се премести при преподобния Морхед и приемната му дъщеря Маделина. Окуражени от своя _сват_, двамата започнаха да излизат заедно. След три седмици преподобният обеща на Върджил, че ще използва цялото си влияние, за да му намали присъдата, в случай че склони да се ожени за Маделина.
	Изправен пред риска да прекара две години зад решетките, Върджил охотно се съгласи.
	Една набързо стъкмена неделна церемония и работата бе опечена. Като сватбен подарък Куентон позволи на младата двойка да се настани в изоставената къщичка, която бе притежание на църквата. Така двамата започнаха своя нов, съвместен живот.
	В началото всичко изглеждаше добре. С помощта на Куентон Върджил бе нает за помощник-надзирател в една от компаниите за производство на захар. Денем наглеждаше работниците из полето, а нощем намираше утеха в прегръдките на своята възлюбена. Що се отнася до Маделина, тя се чувстваше в безопасност, след като Куентон вече бе далеч от нея. Лекарствата помагаха на _гласовете да замлъкнат_ и тя дори започна да пести пари за по-хубава къща.
	И тогава Върджил отново се пристрасти към дрогата.
	Всичко започна съвсем невинно — няколко хапчета тук, няколко там. Но пристрастеността към наркотиците е болест, която не може да бъде овладяна, и когато Маделина най-сетне осъзна какво става, мъжът й бе профукал всичките им спестявания.
	Принудена бе да посегне на парите си за лекарства, за да има какво да ядат. Депресията й се задълбочи, старите й страхове възкръснаха.
	— Не забравяй, момиче — казваше й Куентон, — дяволът ще ти вземе душата, ако не си достатъчно силна…
	Нещата се влошиха още повече, когато започна футболният сезон. Върджил не беше на себе си. Докато гледаше срещите на отбора на университета във Флорида, изпитваше неудържимо желание да удари нещо… или някого.
	Маделина каза на Куентон, че си счупила ръката, докато поправяла покрива. При падането счупила и ребро, което пробило белия й дроб. В болницата пък обясни, че си строшила носа, защото се подхлъзнала във ваната.
	Побоите бяха преустановени за кратко през януари 2013-а, когато Върджил разбра, че жена му е бременна. Новината, изглежда, поуспокои бъдещия баща и бивша футболна звезда. Син, когото да учи как да играе футбол. Върджил-младши може би щеше да изпълни мечтата, която се бе изплъзнала на баща му. Може би дори щяха да го вземат в Националната футболна лига. Току-виж след двайсетина години Върджил, вече пенсионер, заживее от богатствата на преуспелия си син.
	Животът в семейство Робинсън се стабилизира… но само за кратко.


	Преподобният Морхед влезе в стриптийз бара и настръхна от миризмата на алкохол и запотени жени. Отне му няколко минути да открие своя зет, който се бе усамотил в една задна стаичка в компанията на някаква стриптийзьорка.
	— Върджил! Замъквай си задника у дома! Синът ти се ражда!
	— О, мамка му, Куентон! Още няколко минутки!
	— Веднага, момче!
	— Кучи син такъв! — озъби се Върджил, но бутна настрани голото момиче. — По-късно ще те потърся, бебче — рече той и последва Куентон към паркинга.


	_Бока Ратон, Флорида_
	_02:13_
	След като отрядът на Националната гвардия прочисти района около болницата, най-сетне се възцари тишина. Сега вече вътре допускаха само хора, които имаха разрешение от президента Чейни.
	Доминик седеше в леглото и разглеждаше изпод натежалите си клепачи новото си семейство. Едит сияеше като горда баба, докато повиваше чернокосия близнак. Енис Чейни седеше във фотьойла до русокосия и търкаше набразденото си от бръчки лице.
	— Е? — обърна се равин Стайнбърг към Доминик. — Измисли ли им имена? Нали знаеш какъв е еврейският обичай. Трябва да използваш инициалите на изгубения си възлюбен, за да го почетеш в смъртта му.
	— Чернокосото ще се казва Имануел — на Изидор.
	При споменаването на покойния й съпруг Едит вдигна глава и в очите й се появиха сълзи.
	— Баща ти би се зарадвал много.
	— За по-кратко ще му викаме Мани. Личи си, че в жилите му тече испанска кръв.
	— Ами синеокият хубавец? — попита Чейни. — Той как ще се казва? На баща си ли?
	— Баща му не е мъртъв! — сопна се Доминик.
	— Успокой се, мила. — Едит се наведе над нея.
	— Извинявайте… много съм уморена.
	— Няма нищо.
	Доминик погледна заспалото в ръцете на Чейни дете.
	— Ще го кръстя Джейкъб — реши тя. — Дядо му е Джулиъс — да почва със същите букви.
	— Чудесен избор — засмя се равинът. — Еврейското име Яков означава _той ще попречи на съперника си_.
	— Освен това искам да приема фамилията на Мик. Отче, можете ли да ни венчаете в негово отсъствие?
	Стайнбърг кимна.
	— Мисля, че мога. Вече ще си Доминик Гейбриъл.
	— Енис, ще те помоля да станеш кръстник на децата.
	— Дъртофелник като мен? — засмя се той. — За мен ще бъде чест. Чуй ме сега… — Той продължи шепнешком: — Уредил съм семейството ти да бъде преместено в частен имот далече от шумотевицата на журналистите и тълпата. Ограда, охрана, личен готвач, гувернантки, двайсет и четири часово обслужване. Близнаците ще разполагат със свои учители, когато порастат, ще имате всичко, от което се нуждаете. Това бе обещанието ми към Мик.
	— Благодаря. — Тя се усмихна облекчено през сълзи. — Само за още едно нещо ще те помоля. Джулиъс Гейбриъл имаше дневник. Конфискуваха му го, когато Мик… изчезна. Искам да го предам на близнаците. Искам да са… подготвени.


	_Бел Глейд, Флорида_
	_02:13_
	Още от прага на къщата преподобният Морхед бе посрещнат от бебешки плач.
	— Маделина?
	Акушерката беше в кухнята, стиснала бебето в прегръдките си.
	— Я виж. Дядо дойде. Кажи здрасти на дядо!
	— Божичко, погледни му очите! Не съм виждал толкова сини очи!
	— Не „му“, а „й“. Имате си хубаво момиченце.
	— Момиче? — Побиха го тръпки.
	— Къде е бащата?
	— Повръща си червата отвън. Бързо вземай детето и…
	Вратата се отвори с трясък и влезе Върджил. От устата му се стичаше слюнка, а едната му ноздра бе покрита с бял прашец.
	— Я да видя момчето!
	Куентон и акушерката се спогледаха уплашено.
	— Виж, Върджил…
	Пасторът застана между него и ревящото дете.
	— Махни се от пътя ми, Куентон! Искам да си видя сина.
	— Върджил, Господ Бог… Господ те е дарил с дете. Имаш дъщеричка…
	Върджил замръзна. Лицето му се изкриви в гневна маска.
	— Момиче?
	— Спокойно, синко…
	— Момиче! Още едно проклето гърло, което трябва да хрантутя! Той посочи ревящото бебе. — Дайте ми я!
	— Не — не отстъпваше Куентон. Акушерката се отдръпна, готова да избяга с детето. — Върджил, искам първо да се успокоиш. Сега двамата с теб ще отидем вкъщи…
	Върджил изрита пастора в слабините и го повали на земята. Акушерката пъхна бебето под мишница и сграбчи един кухненски нож.
	— Изчезвай оттук, Върджил! Махай се!
	Върджил втренчи поглед в блестящото стоманено острие. С едно светкавично движение улови негърката за ръката и й изтръгна ножа. Акушерката изпищя.
	Върджил изгледа кръвнишки бебето, но в този момент откъм спалнята долетяха стоновете на Маделина.
	— Проклета кучка… — Той влезе в спалнята и затръшна вратата.
	— О, Божичко! О, Божичко! Куентон — ставай! Ставай, Куентон!
	Пасторът се надигна и в същия миг от спалнята се чу шум от удари и виковете на Маделина. Куентон се обърна към акушерката.
	— Бягай! Отнеси бебето при съседите и повикай полиция!
	Тя хукна към задната врата.
	Куентон заблъска с юмруци по заключената врата на спалнята.
	— Върджил? Върджил, остави я на мира! Чуваш ли?
	Писъците секнаха и се възцари зловеща тишина. Пасторът отстъпи назад, дочул зад вратата стъпки.
	Появи се Върджил, ризата му бе оцапана с кръв. Изгледа навъсено пастора и се измъкна навън в нощта.
	Куентон Морхед надзърна уплашено в стаята. Задави се и се прекръсти.
	След час полицията арестува Върджил Робинсън в апартамента на Луанда Менендес, трийсет и девет годишна „танцьорка“.
	Обезобразеното тяло на Маделина Лилит Аурелия бе погребано два дена по-късно.


	Трета част
	Ранна възраст


	Светът е опасно място за живеене не заради лошите хора, а защото добрите не желаят да направят нищо срещу тях.
	Алберт Айнщайн



>>

	Съвършено секретно/Маджестик–12
	__Предупреждение:__ Неразрешен достъп и запознаване с документа се наказва със задържане под стража и последваща смъртна присъда.


	ДОКЛАД ЗА ТЕКУЩОТО СЪСТОЯНИЕ НА ПРОГРАМАТА „ЗЛАТНОТО РУНО“
	_27 октомври 2013 г._
	Хунафу генетика
	Задълбоченото физиологично и генетично изследване на близнаците Гейбриъл доведе до някои неочаквани резултати. Генетиците успяха да изолират мутация в хромозома номер шест, между сегментите 6р21 и 6р26. Тази генетична аномалия „маркер Хунафу“ е доминантна при Джейкъб Гейбриъл (светлокосия синеок близнак) и силно рецесивна при Имануел Гейбриъл (чернокосия и черноок близнак). Макар да са само на пет месеца, физическите и умствени разлики между момчетата се очевидни. Въпреки че и двете деца са необичайно развити за възрастта си Джейкъб вече реагира на гласови дразнители като тригодишно дете. Той вече може да ходи, въпреки че се придържа за хоризонтален парапет. Учителите, назначени да се грижат за него, твърдят, че развитието му може да се измерва в дни.
	За съжаление все още нямаме представа дали Джейкъб ще продължава да се развива със същите темпове и през следващите години. Известно е, че генът Хунафу е част от същата хромозома, която предизвиква шизофрения. (Забележка: Майкъл Гейбриъл бе хоспитализиран с идентична диагноза). Въпреки че близнаците са още твърде малки, за да проявят подобни симптоми, препоръчително е екипът на „Златното руно“ да е нащрек.
	Подпис:
	У. Луис Макдоналд
	Проект „Златното руно“
	27 октомври 2013 г.



	6
	Три години по-късно

	_27 октомври, 2016_
	_Лонгбоут Кей, Флорида_
	Остров Лонгбоут Кей е разположен в тропическите води на залива Сарасота, който е част от Мексиканския залив. Градчето на този „райски остров“ за туристите се състои само от осем хиляди жители и сто и петдесет члена на Националната гвардия и техните семейства. Истината обаче е, че целият този район е напълно забранен за посещения от туристи. Някогашният резерват Куик Пойнт е превърнат във военна база. Откъм брега селището е защитено с висока ограда, по която тече електрически ток, а на наблюдателните кули са монтирани телевизионни камери. Островът и заобикалящото го море и въздух са обявени за зона на забранен достъп и полети, като тази забрана се подсигурява от картечните гнезда на входа на залива. Два мощни катера на Бреговата охрана кръстосват постоянно водите около острова. Рибарите и леководолазите са прокудени надалеч.
	В южната част на острова се издигаха три масивни бетонни сгради, свързани под формата на буквата „Н“. Дясната сграда бе тренировъчен център, оборудван с класни стаи, снабдени с последна дума на техниката виртуални симулатори, фитнес зала, баскетболна площадка и клетка на Фарадей, непроницаема за електромагнитни вълни.
	Сградата отляво се обитаваше от Сол и Пипер и обслужващия персонал на централното помещение, което имаше шест спални и осем бани. Там бяха настанени Доминик Гейбриъл и нейните синове. Къщата им имаше две крила, разделени от просторна кухня, всекидневна, столова, виртуален кабинет и читалня.
	Доминик изчака търпеливо, докато екипът на Ей Би Си се настани във всекидневната под зорките погледи на нейната охрана. Днес бе първият ден, когато семейството й щеше да застане пред камерите. До президентските избори оставаше само седмица и Енис Чейни, който изоставаше в предварителните проучвания от Литър Мейбас, разчиташе на Доминик, за да промени настроенията на избирателите.
	Към нея се приближи Барбара Уолтърс — внимателно прескачаше опънатите по пода жици.
	— Здравей, Доминик. Радвам се, че най-сетне се срещаме.
	— Аз също. Благодаря ви, че се отзовахте веднага. Крайно време е някой да подложи крак на Мейбас и неговите несекващи лъжи.
	— Нашите зрители ще се радват да чуят мнението ти по въпроса. Кога ще се появят близнаците?
	— Сега са на урок по карате, но след двайсет минути свършва. Предполагам, че ще сме приключили дотогава.
	— Страхотно… Я чакай! Урок по карате ли каза? Че момчетата са едва тригодишни. Не са ли твърде малки?
	Доминик се засмя и не отговори.


	Включиха прожекторите и Доминик почувства горещото им излъчване на лицето си. Двете с Барбара седяха на дивана.
	— Доминик, кажи ни, защо, след като близо три години ти и семейството ти живяхте в пълна изолация, изведнъж реши да се покажеш пред публика?
	— Литър Мейбас използва страховете на избирателите, за да сее омраза и лъжи. Този човек е мошеник, цялата му политическа кампания се основава на религиозния фанатизъм, който завладя страната ни след събитията от декември две хиляди и дванайсета. Това, което се случи тогава, няма нито религиозна, нито свръхестествена същност, а е просто контакт с извънземни. Преди хиляди години човекоподобни от високоразвита раса са пристигнали на нашата планета, за да подготвят предците ни за заплахата от две хиляди и дванайсета. Те са били наши съюзници, приятели, дори водачи. Научили са предците ни на астрономия и архитектура, построили са грамадни храмове и светилища, под които скрили предавателни станции, които бяха използвани през дванайсета година за излъчването на мощен електромагнитен импулс. Става въпрос за излъчването, което обезвреди всички атомни бомби и едва не доведе до гибелта на човечеството. Моят съпруг, Майкъл Гейбриъл, бе един от избраниците на Закрилниците, единственият човек, който можеше да проникне в техния кораб. Той не е Антихристът, както го нарича Литър Мейбас, той е човек, който следва своето предначертание, но също и герой, защото рискува живота си заради нас.
	— И какво стана с Майкъл? Къде е тон сега?
	— Не зная. Съществото, в което проникна, е в състояние да пътува между различните пространства — така поне ми беше обяснено. Както то, така и Майкъл изчезнаха малко след това.
	— Но има и друга възможност, нали, Доминик? Това „същество“ да се е самоунищожило.
	— Да, това не е изключено.
	— Нека поговорим за синовете ви. Литър Мейбас ги нарича демони.
	— Литър Мейбас е егоистичен самовлюбен негодник, който се храни от невежеството на обществото. Синовете ми са прекрасни деца, надарени и същевременно изпълнени с невинност.
	— Може ли да ги видим?
	— Разбира се.
	— Останете на канала. След малко продължаваме това първо, сензационно интервю с близнаците Гейбриъл! И… край!
	Барбара потупа Доминик по коляното.
	— Чудесно се справи. Операторите ни са готови да снимат в гимнастическия салон. Имаш ли нужда от почивка?
	— Не, добре съм. — Доминик си наля вода, след това стана и последва Барбара към салона. Когато излязоха навън, вятърът откъм океана разроши косите й.
	Тесен дълъг коридор водеше в гимнастическия салон. Виковете и пъшканията на децата се чуваха отдалеч.
	Доминик бутна вратата.
	Тригодишните близнаци бяха облечени в бели кимона. Русокосият синеок Джейкъб носеше черен колан, черноокият му брат имаше зелен.
	Операторите следяха учителя Густафу Поуп, който тъкмо поставяше петсантиметрова циментова плоча върху дървен статив.
	— И така, Джейкъб, не забравяй. Съсредоточи се и събери вътрешната си сила.
	Русокосият близнак пристъпи към плочата, коленичи и постави ръба на дланта си върху нея. Лицето му бе вглъбено.
	— Разрешете да започна, учителю.
	— Разрешавам.
	Пред смаяните погледи на Барбара Уолтърс и нейния екип малкото момче затвори очи, пое си дъх и повдигна и спусна няколко пъти ръката си, упражнявайки бавно предстоящия удар.
	Изведнъж детето ококори лазурносините си очи, лицето му се изкриви от гневна маска, и с едно пронизително „ки-йааа!“ удари циментовата плоча — и я разцепи на две.
	Операторите не се сдържаха и заръкопляскаха.
	Момчето дори не се усмихна. Поклони се на учителя, после бавно седна до брат си.
	— Имануел — кимна учителят Поуп на чернокосия близнак.
	Момчето не го чу, човъркаше замислено пръстите на краката си.
	— Имануел, обърни ми внимание, ако обичаш!
	Момчето се сепна и скочи, втренчило поглед в своя учител.
	— Мани, тези хора искат да видят как ще счупиш циментова плоча. Ще им покажеш ли?
	Имануел изтича при майка си и я прегърна през коленете.
	Доминик го вдигна на ръце.
	— Извинете, той е малко срамежлив.
	Барбара го погали по косата.
	— Много е сладък, но ми изглежда различен от брат си.
	— Това е заради гена Хунафу. При брат му той е доминантен… Понякога Джейк се държи почти като възрастен.
	— Може ли да разговарям с него?
	— Разбира се. Учителю Поуп?
	Учителят махна на Джейкъб да се приближи.
	— Джейк, това е Барбара.
	— Здрасти.
	— Здравей. Нещо против двамата с брат ти да отговорите на няколко въпроса?
	— Не.
	— Как успя да строшиш тази дебела плоча с тъничката си ръка?
	Момчето посочи една круша в другия край на залата.
	— Удряме я непрестанно, за да ни загрубеят дланите. А после се учим да се съсредоточаваме.
	— Брей! Говориш като възрастен, а си само на три години.
	Джейкъб сви рамене.
	— Какво друго можеш?
	— Обичам да плувам.
	— И колко можеш да преплуваш?
	— Плувам по една миля всяка сутрин преди закуска.
	Ченето на Барбара увисна.
	— Една миля?
	— Аз също мога да плувам — обади се Мани.
	— И ти ли? Колко дълго плуваш?
	Мани зарови лицето си в гърдите на Доминик. Тя го погали нежно по косата.
	— Мани прави по десет дължини в басейна. Нали, Мани?
	— Обичам да чета — рече Джейкъб с блеснали очи.
	— Можеш да четеш? Страхотно! Коя е любимата ти книга? Харесваш ли поредицата за „Улица «Сезам»“?
	Джейкъб се изкиска.
	— Това е за бебета.
	Барбара погледна Доминик.
	— Какво чете той?
	— Тъкмо приключи „Хъкълбери Фин“. Но си сваля разни неща от интернет.
	— Изумително.


	Върнаха се във всекидневната за последната част от интервюто. Момчетата останаха отвън, да си поиграят в петдесетметровия басейн под зоркия поглед на Сол и Пипер.
	— Доминик, какъв е коефициентът на интелигентност на Джейкъб?
	— Не зная. — Доминик се засмя притеснено. — Казаха ми, че надхвърлял скалата. Този на Мани също е много висок, но…
	— Но не като на брат му?
	— Точно така.
	— Какво каза на Джейкъб, когато попита за баща си?
	— Казах му, че е отишъл при ангелите.
	— Докато беше заета с Мани, му зададох същия въпрос. Знаеш ли какво ми отговори?
	— Не.
	— Каза ми, че баща му бил на някакво място, което се наричало Ше-бал-ба. Каза ми също, че някой ден двамата с брат му щели да отидат в Ше-бал-ба, да победят злия господар и да спасят Мик.
	Доминик прехапа долната си устна.
	— Има страхотно въображение, нали?
	— Какво представлява тази Ше-бал-ба?
	— А, нищо особено. От фолклора на маите. Не обичам да държа под контрол достъпа им до интернет, но май ще се наложи.
	— Доминик, не ми прилича на невинно ровене из интернет. Изглежда, момчетата сериозно са се захванали с изучаването на фолклора на маите, също както дядо им. Ше-бал-ба? Злият господар? С тези неща шега не бива.
	— Искате ли да ви кажа с какво не бива шега? През последните три месеца имаше две покушения срещу момчетата. През август четирима членове на Арийска нация доплуваха до брега с водолазни костюми, въоръжени с узита и гранати. Стигнаха на стотина метра от дома ни, преди охраната да ги застреля. Две седмици по-късно разбесняла се тълпа, надъхана от Питър Мейбас и неговите радикални проповеди, щурмува входната врата с военни камиони и ремарке, натъпкано с експлозиви. Загинаха седем души, включително двама американски войници от охраната. — Доминик се извърна и погледна право в камерата. — Аз съм самотна майка, която се опитва да обгради децата си с обич. Бих дала всичко, за да могат да водят нормален живот, но такъв ни бил късметът. Разчитам на Енис Чейни, защото с управлението си той води света към спасение. Енис помогна на Мик, когато всички останали се бяха обърнали срещу него. Президентът е твърда ръка на кормилото в тези несигурни времена и човекът, от когото се нуждаем. Не ни трябват късогледи авантюристи, които не виждат по-далеч от алчните си интереси. Ако изберете фанатичното чудовище Питър Мейбас, Америка ще престане да бъде остров на свободата и ще се превърне в рай за привилегированите, нация от невежи, каквито са мюсюлманските страни.
	Джейкъб застана до майка си, хвана я за ръката и погледна към камерата.
	— Моля ви, не гласувайте за Питър Мейбас. Той иска да убие моето семейство.


	_Бел Глейд, Флорида_
	Тригодишната Лилит Ева Робинсън стоеше пред телевизора, втренчила поглед в синеокото момче от екрана.
	— Дядо Куентон, виж! Той има очи като моите!
	Пасторът гаврътна остатъка от джина и поклати глава.
	— Колко пъти да ти казвам, дете? Изключи тоя проклет телевизор и върви да си лягаш!
	— Да, дядо.
	Куентон запокити празната бутилка към кошчето за боклук.
	— Аз излизам. Да не си посмяла да станеш от леглото, че ще ти нашаря задника с камшика!
	— Да, дядо.
	Олюлявайки се, пасторът излезе и затръшна вратата.
	Лилит наостри уши. Изчака, докато шумът от колата се отдалечи, и пак включи телевизора. Интервюто бе приключило и вече показваха водещата в студиото.
	В долния край на екрана се виждаше електронната поща на предаването.
	Лилит я запомни, изключи телевизора, покатери се на стола на дядо си и включи компютъра му. Влезе в интернет, въведе адреса и започна да пише:

	Мили Джейкъб,
	Аз имам яркосини очи. Също като теб. Мога да чета и да пиша също като теб. И те обичам. Моля те, нека да живея с теб.
	С обич,
	Лилит Ева



	7

	_17 януари 2016 г._
	_Вашингтон — Капитолия_
	Президентът Енис Чейни се качи на подиума, здрависа се с говорителя на Белия дом и вицепрезидент Мариън Роло, първата жена, достигнала до този висок пост, после се обърна, за да приеме аплодисментите на членовете на Конгреса и американския народ.
	— Благодаря ви, вицепрезидент Роло, членове на Конгреса, почетни гости, граждани. Каузата на Америка до голяма степен е и кауза на цялото човечество. С тези думи през хиляда седемстотин седемдесет и шеста година Томас Пейн започва своя документ „Здравият разум“, в който се обръща към колонистите, пристигащи от Англия. Сега, също като нашите родолюбиви предци, ние се изправяме пред сходни страхове и опасения, пред необходимостта да се готвим за война. Събитията от 11 септември 2001 година ни принудиха да поемем по един рискован път, който, въпреки най-добрите ни желания и намерения, може да ни докара до ръба на пропастта. От един свят, обединен срещу тероризма, ние се превърнахме в свят, разединен от глобализма, параноята и алчността. Нашите водачи ни призоваваха да правим какви ли не жертви, за да съхраним свободата, но в края на краищата едва не я изгубихме. Също както онези наши далечни предци през хиляда седемстотин седемдесет и шеста, ние се намираме на кръстопът на американската история. На 8 ноември ние можехме да позволим на страховете ни да ни отведат встрани от пътя към демокрацията. Вместо това ние се надигнахме като един народ, обединени пред Бога, и се изправихме срещу онези, които отправяха предизвикателство към нашата конституция. След всичко това ние ще излезем още по-силни и обединени.
	Чейни направи пауза. Конгресът ехтеше от ръкопляскания.
	— В продължение на едно десетилетие светът съществуваше под сянката на войната, но сега можем спокойно, ръка за ръка, да се отправим към озарения от слънце бряг. Равенство, образование и нови технологии — това ще са крайъгълните камъни на нашата икономика, мир и просперитет ще бъдат паспортът ни пред другите народи. Но преди да поемем по този път, необходимо е да освободим страната от оковите, които ще ни отведат при саморазрушението. Първата от тези окови е пристрастността ни към енергоизточници, замърсяващи околната среда. Всички досегашни ръководители обещаваха да се погрижат за откриването на по-чисти методи за добиване на енергия, но в края на краищата ни обвързаха с ОПЕК, защото техните интереси бяха в нефтената индустрия. Време е да прекратим тази порочна практика. Изчисленията на специалистите показват, че запасите ни от нефт са се смалили до тревожни размери — в света има по-малко от половин трилион барела от тази суровина, седемдесет и пет процента, от която е локализирана в страни с авторитарен режим. До две хиляди двайсет и пета година цената на нефта ще нарасне поне четирикратно. Към две хиляди и четирийсета, нефтът ще се превърне в дефицитна суровина и недостигът му може да предизвика крах на световната икономика. В същото време третата индустриална революция поставя нови, още по-високи енергийни изисквания, като според изчисленията на специалистите потреблението само на електроенергия ще нарасне от петнайсет трилиона на четирийсет трилиона вата в рамките на тези две десетилетия. Междувременно ще въздействаме на околната среда с нови нашествия от киселинни дъждове, замърсяване на въздуха и още по-голямо количество фреони, които ще ускорят процеса на глобално затопляне и разтопяването на полярните ледени шапки.
	Чейни погледна към обектива на най-близката камера.
	— Ето какъв трябва да е лозунгът ни след две хиляди и седемнайсета: „Чист и зелен свят“.
	Демократите се изправиха и започнаха да ръкопляскат; повечето от републиканците също ръкопляскаха, но седнали.
	— Най-обещаващото решение на енергийната криза е било и си остава употребата на слънчева енергия. Тя е неограничена и чиста, но цената й остава висока, поради все още слабото развитие на технологиите. Преди няколко десетилетия федералното правителство инвестира сто милиарда долара в изследването и развитието на атомната енергия, да не говорим за средствата, отделяни за останалите термоядрени процеси. Сега ние възнамеряваме да отделим същото количество средства за изучаването, усъвършенстването и развитието на слънчевата енергетика, както и на природните енергоизточници. За да набавим необходимите средства, твърдо сме решени да прекратим Програмата за стратегическа отбрана, която не само се провали, но и се оказа твърде скъпа за нашия народ, най-вече защото изостри отношенията ни със страни като Русия и Китай.
	Нов изблик на овации.
	— Истинските промени изискват истински действия, а не празни приказки. Администрациите на Клинтън и Буш набираха средства за усъвършенстване приложението на водородната енергия, но всъщност само субсидираха автомобилната промишленост. Президентът обеща ново енергийно бъдеще, основаващо се на водородна енергия и все по-малко зависещо от нефтените залежи, но не направи нищо по въпроса. Само през тази година нашият план за енергийно развитие ще отдели петдесет милиарда долара за усъвършенстването на водородните автомобили, както и на тези, задвижвани от слънчева енергия и добивани от биомаса газове. Още до края на седмицата ще бъде публикуван законопроект, който цели да забрани със закон употребата на бензинови двигатели към края на две хиляди двайсет и трета година.
	Президентът направи пауза; изчакваше аудиторията да обмисли значението на чутото.
	— Водородните двигатели ще заменят бензиновите и дизеловите. Ще бъдат осигурени нови работни места в новоразкритите заводи. Икономиката ни ще просперира, успоредно с това ще се пречисти въздухът и Щатите ще се присъединят към опита на останалия свят за борба с парниковия ефект!
	Нови бурни овации.
	— Промяната никога не е лесна, но е необходима. Войната срещу тероризма предизвика големи промени, наложи да се лишим от придобити по-рано граждански права, да ограничим собствената си свобода. През следващите три месеца ще поискам от Конгреса да преустанови дейността на Службата за обществена безопасност и да разпусне това учреждение. Нека си възвърнем свободата и гражданските права отпреди единадесети септември.
	Думите му бяха заглушени от одобрителни възгласи и ръкопляскалия.


	_Бел Глейд, Флорида_
	Три и половина годишната Лилит Ева Робинсън седеше в бебешкото столче на задната седалка на буика на Морхед. Преподобният бе открехнал леко прозореца и бе оставил включено радиото, докато бе на посещение при наскоро овдовялата Шери Ан Уилямс.
	Лилит пищеше и се извиваше, завързана в столчето. Пикочният й мехур бе напълнен до пръсване, но радиото заглушаваше виковете й. Не беше слагала залък в устата си от седем часа, но знаеше, че ще й дадат да яде чак когато се приберат у дома.
	Изведнъж детето млъкна, заслушано в гласа на президента, който кънтеше от високоговорителя на радиото:
	— Мои сънародници, човечеството има бъдеще и то е ярко и обнадеждаващо, също както са ярки звездите на небосвода. Там е нашето бъдеще, събратя американци, защото само космическата експанзия ще доведе до обединение на всички земни нации. Още през тази година ще извършим реорганизация в плановете на НАСА и ще насочим усилията си към скорошното колонизиране на Марс. Ще направим постъпки за окуражаване действията на частния сектор в тази насока, за да може по-скоро да отворим тази нова граница на човечеството, която неминуемо ще ни донесе изгода и възможност за просперитет. Благодаря на всички. Бог да ви благослови, Бог да пази Америка!
	Лилит разкопча колана и се измъкна от детското столче. Отвори задната врата, огледа се и скочи от колата. Светлините в къщата на вдовицата бяха угасени. Откъм прозореца на спалнята се чуваше веселият кикот на овдовялата госпожа Уилямс и сумтенето на преподобния.
	Лилит си свали гащичките, клекна и се изпишка на шосето. После погледна нагоре и лазурносините й очи се разшириха от красивата гледка на сияещата луна и хилядите звезди.


	— Дядо, когато пораста, ще полетя с ракета към звездите.
	Куентон профуча, без да спира, покрай четвъртия знак „СТОП“, като едва не отнесе един тийнейджър със скейтборд.
	— Към звездите ли? Я не говори глупости!
	— Защо да не мога да полетя към звездите?
	— Звездите са за астронавтите. Ти няма да ставаш астронавтка.
	— Защо?
	— Защото астронавтите преди това завършват колеж, а ти няма да ходиш в колеж.
	— Защо да не ходя?
	— Защото това струва пари, много пари. Ако искаш да ходиш в колеж, омъжи се за богаташче.
	— Ще се омъжа.
	— Хубаво. И колкото по-скоро, толкова по-добре. А сега стига си дрънкала глупости, че ми пречиш да карам.


	_Лонгбоут Кей, Флорида_
	Вълните на океана се разбиваха върху равния бряг. По пясъка търчаха и се надпреварваха крабове.
	Джейкъб Гейбриъл надзърна през телескопа, обърна се и даде знак на Ивлин да погледне.
	Тя притисна око до окуляра.
	— Брей! Можеш да различаваш дори отделните кратери на лунната повърхност.
	— Когато с брат ми порастем, ще полетим в космоса.
	Ивлин го погледна учудено.
	— Това пък откъде ти хрумна, Джейкъб?
	— Там е Ксибалба. Там е баща ми. Мама каза, че като порастем, пак ще го видим.
	— Откъде знаеш, че Ксибалба е там?
	Той сви рамене.
	— Просто зная. — Отново се надвеси над телескопа. — Мама ми каза, че можеш да разговаряш с умрелите.
	— Мога да общувам с душите на починалите, да.
	— Научи ме как го правиш.
	— Може, но като порастеш. Какво друго ще ми покажеш с телескопа?
	— Ще ме научиш ли да говоря с баща ми?
	— Не зная дали е възможно.
	— Защото не е мъртъв ли?
	— Да, защото не е мъртъв.
	— Но той има Хунафу кръв, също като нас, нали?
	— Е, погледнато по този начин…
	— Значи бих могъл да общувам с него. Научи ме.
	— Когато порастеш.
	— Но аз искам да говоря с него сега.
	— Още не си готов. Понякога, когато общуваме на междуплоскостни честоти, се намесват и други души. Ако не сме достатъчно силни, могат да ни накарат да повярваме, че това, което ни казват, е истина. Трябва да си търпелив, Джейкъб, докато дойде времето.


	— Той е много настойчив — говореше Ивлин, докато си наливаше поредната чаша кафе. — Освен това е любознателен. Имам чувството, че разговарям с възрастен, затворен в детско тяло.
	Доминик вдигна глава от компютъра.
	— Безпокоя се за Джейкъб. Умът му се развива прекалено бързо.
	— Може би му казваш твърде много неща.
	— Напротив, струва ми се, че не съм му казала почти нищо. Той сам се рови из интернет и намира каквото го интересува. Съвсем се е побъркал по легендите на маите.
	— А брат му?
	— Мани е много по-нормален. Разликите между тях стават очевидни с всеки ден. Не зная докога ще мога да контролирам Джейкъб.
	Ивлин надникна над рамото й.
	— Какво е това, над което работиш?
	— Статистическа програма на ражданията. На двадесет и втори септември две хиляди и тринайсета година е имало седемстотин двайсет и три хиляди осемстотин деветдесет и едно раждания?
	— Изчадието ли търсиш?
	— След като отделих само синеоките деца, намалих списъка до триста хиляди. Разбира се, програмата ми осигурява статистика само на шейсет и осем процента от ражданията в света, но и това е начало.
	— Начало на какво? На убийство?
	— Пази се от детето, което ще се роди в един ден с близнаците. Това _ти_ го каза. Изчадието държи Мик затворен в гънка на пространствено-времевия континуум. Ако успея да го убия в този период на неговото съществуване…
	— Престани. — Ивлин се пресегна и изключи компютъра. — Никога няма да го откриеш по този начин, Доминик, а дори и да го намериш, какво ще направиш? Ще убиеш едно дете?
	— А какво предлагаш да правя, Ивлин? Да седя със скръстени ръце, докато онази гадост се прокрадва към децата ми?
	— За разлика от тях, Доминик, Изчадието все още не знае защо е родено. Като всички новородени, и то е съвсем невинно — Божия глина, която очаква да бъде оформена. Промените ще настъпят едва когато поеме по своя път и се превърне в Изчадието, за което ни предупреждаваше сестра ми. Твоята задача, Първа майко, е да подготвиш децата си за битка, не да се правиш на Бог.


	Четвърта част
	Детство


	Земята е люлка на човечеството, но човек не може да остане вечно в люлката си.
	Константин Циолковски


	И повика Иаков синовете си и рече: съберете се, и ще ви обадя, какво ще се случи с вас занапред.
	Битие 49:1



	8
	Четири години по-късно

	_22 септември 2020 г._
	_Лонгбоут Кей, Флорида_
	Бледорозовата светлина на слънцето озари стаята на седемгодишния Имануел Гейбриъл в ярки оттенъци. Чернокосото момче изсумтя сънено.
	Над него стоеше Джейкъб и се хилеше злобно.
	— Надигай се, мързеливецо.
	— А? — Мани подскочи и отметна завивките.
	— Изключил си алармата. Ставай, че е време за тренировка.
	— Махай се! — Имануел се опита да се завие с чаршафа презглава.
	Джейкъб издърпа чаршафа, наведе се и вдигна Мани.
	— Помощ! Мамо…
	— Изоставаш, Мани. Трябваше да се развиваме заедно, но ти вече…
	— Остави ме, урод такъв!
	— … не можеш да се мериш с мен.
	— Мамо! Мамо, той пак ме дразни!
	Първи пристигнаха телохранителите.
	— Пак ли? — Сол поклати глава и прибра пистолета в кобура.
	— Стига, Джейк — присъедини се към него Пипер. — Остави брат си на мира.
	Доминик си проправи път между двамата телохранители.
	— Джейкъб, остави брат си!
	Джейкъб разтвори ръце, Мани полетя надолу и тупна по лице на пода. Надигна се, седна и всички видяха, че от носа му тече кръв. Детето плачеше.
	Лицето на Доминик почервеня.
	— По дяволите, Джейкъб, виж какво…
	— Той си е виновен. Трябваше да е станал още по изгрев-слънце. _Сенсей_ го учи на това от месеци.
	— Но сега е още шест!
	— Когато Богът на смъртта дойде за нас, няма да пита колко е часът. Трябва да сме готови.
	— Мразя те — проплака Имануел. — Ти си урод!
	— Аз съм супермен. А ти си лигльо.
	Доминик посегна към Джейкъб, но той бе прекалено бърз.
	— Глупаци — ухили се момчето и скочи от леглото. — Не можете да уловите супермен!
	Сол му пресече пътя и играта започна. Пипер обаче не беше на същото мнение и запречи вратата.
	— Време е да престанеш, момко.
	Без да му обръща внимание, момчето се претърколи на пода, подскочи ловко и изрита чернокожия телохранител в гърдите. Ударът го отхвърли назад през отворената врата.
	Джейкъб довърши салтото и продължи по коридора. Чуха гласа му откъм кухнята.
	— Супермен… ха-ха-ха…
	Пипер седна и почна да разтрива ударените си гърди.
	— По дяволите! Как го направи?
	Лицето на Доминик бе потъмняло от гняв.
	— Кълна се, че това дете ще ме довърши. Ела, Мани, ще ти сложа лед на носа. — Тя помогна на Имануел да се изправи.
	Мичъл Курц погледна якия си колега и изсумтя:
	— Разбра ли сега защо двамата с Карла не искахме да имаме деца?


	_Бел Глейд, Флорида_
	_06:17_
	Лъчите на утринното слънце озариха смълчаните фасади на хотелите и казината по брега на езеро Окиноби. По-надолу по ярко осветената централна улица се виждаше обновеният градски център, който обграждаше западния край на туристическото градче. Още по-нататък един пътен знак пред градския канал предупреждаваше, че напускате туристическата зона, а друг ви поздравяваше с добре дошли в Бел Глейд.
	Решетките по прозорците и вратите на къщите отправяха друго предупреждение.
	Парите от туризма и хазарта очевидно не бяха оказали плодотворно влияние върху тази част на града, ако се изключеха подсилените полицейски участъци и новото крило на местния затвор. Сградата на основното училище имаше мрачен вид, климатиците по прозорците бяха ръждясали и едва ли успяваха да се преборят с горещия въздух. Два квартала по-нататък се издигаше църквата на преподобния Морхед, която все още отчаяно се нуждаеше от пребоядисване. Отпред имаше мръсен кален паркинг, на който всяка нощ си устройваха пиршества плъхове. В другия край на паркинга стърчеше самотна къща с избелели стени и олющена боя.
	Седемгодишната Лилит се събуди стреснато и погледна вентилатора на тавана. Съсредоточи се.
	Шест и седемнайсет. Беше рожденият й ден.
	Тя се надигна от леглото и пак погледна часовника. Пак беше 6:17.
	Скочи от леглото, сгъна завивките и ги прибра. Подреди възглавниците, после отиде в кухнята и извади две яйца от хладилника.
	Докато яйцата се пържеха, отиде в банята и застана пред огледалото. Имаше мургава кожа, изпъкнали скули и изненадващо сини, блестящи очи. Дори в тази съвсем ранна възраст дъщерята на Маделина Аурелия Робинсън бе красавица — нищо, че всички в класа я мразеха.
	— Лилит Ева! — Вратата се отвори рязко и преподобният Куентон сграбчи момичето за ръката. — Виж какво направи? — Тикна под носа й тигана с прегорелите яйца. — За трети път ти е само тази седмица! Какво, за бога, не е наред с теб, дете?
	Лилит не отговори. Само щеше да усили гнева на преподобния.
	— На теб говоря, малка негоднице. Отговаряй ми!
	Мълчание.
	— Проклето дете. Същата си като майка си. Шест удара с камшик и да не си посмяла да ми хленчиш като предишния път. — Когато видя усукания електрически кабел в ръката му, Лилит се сви от уплаха. — Защо (шибване) добрият Господ Бог (шибване) ме наказа (шибване) с никаквица (шибване) като теб?
	Тя го погледна през сълзи.
	— Прости ми, дядо.
	— Ще ти простя друг път. Върви да се приготвиш за училище. Закуската приключи.
	Тя го заобиколи — накуцваше — и тръгна към външната врата.
	Отвън я чакаше Бренди Томсън. Двете закрачиха мълчаливо.
	— Мразиш го, нали?
	— Аз си бях виновна — призна Лилит.
	— Той не те обича, Лилит. Никой не те обича.
	— Ти обичаш ли ме, Бренди?
	— С кого говориш бе, урод?
	Лилит вдигна глава. До нея стоеше Доунти с приятелчетата си. Усети как по крака й се стича струйка топла урина.
	— Бягай! — прошепна Бренди.
	Лилит хукна през моравите пред къщите към паркинга на църквата.
	Момчетата я преследваха известно време, после се отказаха.
	Лилит Ева Робъртсън беше урод, но бърз урод. Никой в училище не можеше да я настигне.


	_Лонгбоут Кей, Флорида_
	Наблюдателният безпилотен вертолет „Сикорски“ 3000 увисна на десет метра над брега и сянката му затанцува върху мокрия пясък. Корпусът му беше овален като на летяща чиния, широк метър и половина, с блестяща метална обшивка. Под него се криеха три камери, които осигуряваха 360-градусово наблюдение.
	Задната камера бе фокусирана върху двете деца, които тичаха по брега.
	Джейкъб Гейбриъл — краката му затъваха равномерно в мекия пясък — погледна за миг към хеликоптера. Да се тича по песъчливия бряг бе изтощително усилие, особено когато дишаш през мундщука на леководолазен костюм, но това бе задължителна част от подготовката му. Ритмичните удари на крайбрежните вълни го изтласкваха навътре. Мускулите му горяха от натрупаната в тях млечна киселина.
	Тъкмо това бе целта на Джейкъб. Тялото му трябваше да свикне с ниско съдържание и потребление на кислород, ако той искаше някой ден да оцелее в Ксибалба. Момчето метна още един поглед на вертолета, после погледна дигиталния брояч.
	19:07… 19:08… 19:09…
	— Още единадесет минути. Давай!
	Русокосият близнак се извърна наляво. Мани тичаше на няколко крачки зад него, със зачервено от усилие лице, но засега не изоставаше. Джейкъб се приведе и ускори темпото.
	Имануел забеляза, че брат му набира преднина. Краката го боляха, прасците му бяха стегнати на възли, но гордостта, най-често наранявана от подигравките на Джейкъб, не му позволяваше да се откаже. Той вдиша със свистене соления морски въздух и затича по-бързо.


	Разузнавателният вертолет предаваше изображението на половин миля, до един от множеството монитори в апартамента на Доминик. Точно в този момент пред монитора седяха равин Стайнбърг и жена му Минди.
	Доминик дойде от кухнята, даде им студен чай, после се настани на фотьойла, който веднага започна леко да масажира гърба й.
	— Ох, вижте ги — въздъхна тя. — Джейкъб винаги дърпа, а Мани го гони отзад. Безпокоя се за него. Може би ще трябва да му увелича тренировките.
	Равинът поклати глава.
	— Не те разбирам. За олимпиада ли ги готвиш? Защо трябва да ги товариш толкова много?
	— Изобщо не очаквам да ме разбереш — сви рамене Доминик. — Това, за което Господ Бог е предопределил тези деца, изисква сериозна подготовка.
	— Така ли? Господ разговаря ли с теб?
	— Моля те…
	— Сигурно пак някоя глупост от Попол Вух.
	— Глупост ли? — Тя се извъртя към него. — А беше ли там, когато корабът на пришълците се издигна над Мексиканския залив? Беше ли, когато Мик изчезна?
	Минди посегна да я погали по ръката.
	— Успокой се, мила. Справяш се чудесно с момчетата. Никой не се съмнява в способностите ти, нали, Ричард?
	Равинът завъртя глава.
	— Не исках да те притеснявам. Те са чудесно развити деца — истински атлети. Защо не ги пуснеш да играят в детската лига?
	— Изключено. Имаш ли представа какво ще стане, ако ги изкарам пред хората?
	— Ами, ще си намерят приятели на тяхната възраст.
	— По-скоро ще се изправяме пред бунт при всяка тренировка.
	— Но пък може да им е от полза, особено за Мани — настоя Минди. — Те имат нужда от приятели на същата възраст. Днес им е рожденият ден, а нямат никакви гости. Това не е редно. Мани е толкова обичливо дете, но е вече тъжен.
	— Той мрази тази вила — призна Доминик. — Но от друга страна, ненавижда и брат си. Както и да е, страх ме е да ги пусна навън.
	— Не прекаляваш ли малко с грижите?
	— Да прекалявам? Минди, навън е пълно с психопати. Има хиляди, които искат да убият децата ми. Всяка седмица получаваме стотици писма със заплахи.
	— Нямах представа…
	— Ние сме затворници в луксозна клетка. Джейк няма нищо против, но бедният Мани — непрестанно говори за футбол и приятели. Направо ми се къса сърцето.
	— Ами Джейк? — попита Минди. — Той какъв иска да стане, като порасне?
	— Иска да тренира. Не го карам, но той и сам не знае почивка. Тича, плува по два часа сутрин, после е в салона. Следобед учи с тибетския монах…
	— Той е на седем — прекъсна я равинът. — Трябва да чете комикси, да се…
	— Не разбираш ли? Той не е като другите деца! Вместо да чете комикси, предпочита да се полива с леденостудена вода.
	— С леденостудена вода?
	— Така го е научил монахът. Помагало за преразпределение на кръвта към вътрешните органи. Напоследък го кара да влиза във вана със студена вода. Веднъж се опитах да му напипам пулса и не успях.
	— С какво можем да ти помогнем? — попита разтревожено Минди.
	— Безпокоя се, че на децата им липсва баща. Сол и Пипер помагат много, но те са като по-големи братя. — Тя погледна равина.
	— Добре, добре, ще поговоря с тях. Може би дори ще открия начин Джейкъб да насочи вниманието си към други неща.


	Джейкъб влезе в кабинета.
	— Искали сте да ме видите, сър?
	Равинът вдигна глава от компютъра.
	— Защо така официално? Няма ли да ме прегърнеш?
	Джейкъб го прегърна хладно.
	— Все пак ми се ще да ми кажете за какво ме викате, защото бързам за тренировка по жиу-жицу.
	— Жиу-жицуто може да почака. Искам да поговоря с теб за юдаизма.
	Никаква реакция.
	— Джейкъб, сигурно ти е известно, че баба ти е била еврейка, както и нейните родители.
	— Всъщност, господине, майка ми е била осиновена. Истинската й майка е била _куиче маи_. А баща й…
	— Няма значение. Да сменим темата. Майка ти ми каза, че си заинтригуван от Попол Вух.
	— Да, сър. Това е свещен свитък.
	— Да, сър… да, сър — наричай ме чичо Рич. Както и да е, зная добре, че Попол Вух е свещен свитък, който е на не повече от… петстотин години? Библията обаче е на хиляди. — Той се извъртя на стола и се наведе към микрофона. — Компютър, достъп до Тората, ивритски текст.
	Екранът се изпълни с ивритски букви.
	— Майка ти ми каза, че си можел да четеш и пишеш на няколко езика. Как си с иврита?
	— Не съм го учил, госпо… чичо Ричард. Не ми е интересен и…
	— Не ти е интересен? Аз пък те мислех за младеж, който се интересува от света и има стремеж към нови познания.
	— Попол Вух е…
	— Попол Вух не е единствената свещена книга, Джейкъб. Нито е най-пълната. Била е написана, след като този Ку… кул…
	— Кукулкан.
	— Да, след като Кукулкан умрял. А петте книги на Мойсей са написани преди хиляди години от него самия.
	— Мойсей е написал Библията?
	— Първата й част. Знаеш ли, че всеки екземпляр на юдейската библия е преписван, дума по дума и буква по буква. Една буквичка да е сгрешена и цялата книга става неизползваема.
	— Не го знаех, рави. — Момчето затвори очи и си разтърка слепоочията.
	— Уморен ли си, синко?
	— Не, просто имам усещането, че вече съм преживявал този момент.
	— Моля?
	— Този момент. Имам чувството, че вече съм го преживявал.
	— Кой ти каза тези неща?
	— Никой. Четох за тях. — Момчето се покатери на стола и надзърна отблизо в екрана. — Тук има нещо.
	— Какво нещо?
	— Буквите сякаш подскачат. Не мога да видя точно.
	Стайнбърг се наведе към екрана.
	— Според мен няма нищо. А сега, какво ще кажеш, ако двамата с теб се заемем с иврита? Първо ще ти покажа азбуката…
	— В интервалите между буквите е. Това променя всичко и ми пречи да видя значението. Компютър, премахни всички интервали между знаците.
	Текстът на екрана се промени.
	— Охо… Сега е много по-добре!
	— Кое е по-добре? — попита учудено Стайнбърг.
	Момчето посочи един ред.
	— Ето тези знаци. Какво пише тук?
	— Пише… — Стайнбърг за момент млъкна. — Краят на дните. Защо точно този ред…
	— А сега този тук — продължи Джейкъб, без да му обръща внимание.
	— Това е… тук се споменава холокоста. Всеобщото унищожение. Може би става въпрос за ядрената зима.
	— А тези знаци тук?
	— О, стига с тези игрички, момче.
	— Просто ми кажи какво означават!
	Равинът примижа към екрана.
	— Някаква година. Пет хиляди петстотин седемдесет и втора.
	— В бъдещето ли?
	— Не, това е според еврейския календар. Годината съответства на… две хиляди и дванайсета.
	Джейкъб затвори очи.
	— Краят на дните. Холокостът. Две хиляди и дванайсета. Всичко е тук.
	— Добре, Джейкъб, шоуто свърши. Какво искаш да кажеш?
	— Нищо.
	— В училище са ти говорили за библейския код, нали?
	— Какъв библейски код?
	— Стига вече, омръзнаха ми глупостите ти.
	Джейкъб му скочи в скута.
	— Разкажи ми!
	Стайнбърг видя, че момчето е заинтригувано сериозно.
	— Смята се, че в ивритския текст на Тората има скрито послание — зашифровано съобщение, отнасящо се до историята на човечеството. Първи е изказал подобно предположение Исак Нютон, но едва с развитието на компютрите израелските математици са се доближили до него.
	— Значи библейският код е истински?
	— Не зная.
	— Лъжеш ме. Кажи ми истината!
	— Не те лъжа. Според дешифровчиците такъв код наистина съществува. Според учените това е пълна глупост.
	— И в него се предсказва бъдещето, нали?
	— Не се предсказва бъдещето. Талмудът смята, че „всичко е предсказано вече, но това не възпрепятства свободата на действието“. С други думи, закодираният в Библията текст описва едно от възможните бъдещата. Изходът обаче ще зависи изцяло от нашите действия.
	— И все пак…
	— Няма все пак. За да разчетеш кода, трябва да разполагаш с ключова дума или фраза. Кажи ми сега, как разбра къде точно да гледаш?
	— Нали ти казах? Просто тези букви подскачаха.
	Равин Стайнбърг поклати глава. „Ако той наистина може да вижда скритото в текста… Божичко!“
	— Чичо Рич, научи ме на иврит. Още сега.


	9

	_10 октомври 2020 г._
	_Бел Глейд, Флорида_
	— Не ме разбирайте погрешно, отче, вашата внучка е много надарено дете…
	— Осиновена внучка — поправи я пасторът.
	— Да, Разбира се. — Училищната съветничка погледна записките си. — Лилит е може би най-умното дете в класа, навярно дори в цялото училище.
	— Тогава защо получава все тройки и четворки?
	— По мое мнение, защото й липсва самочувствие. Още на втория ден в училище се заключи в тоалетната и едва я извадихме оттам. Чухме я да си говори сама.
	— Да, тя го прави непрестанно.
	— Учителят й забелязал някакви белези отзад по краката й. Да знаете от какво са?
	— Откъде да знам? Дете е все пак… катери се по дървета… пада. А какво каза Лилит?
	— Че я е ритнал Честър.
	— Честър ли? Този пък кой е?
	— Нямам представа. В нашето училище няма момче на име Честър. Чули са я също така да разговаря с някаква въображаема приятелка — Бренди.
	Куентон стисна ядно зъби.
	— Не се ли учудвате?
	— Майка й страдаше от подобни… мании. Оставете на мен, аз ще се погрижа.
	— Вижте, ако става въпрос за душевно заболяване, може би момичето трябва да отиде на специалист?
	— Повярвайте ми, госпожо, когато става въпрос за такива неща, аз съм специалистът.


	_Лонгбоут Кей, Флорида_
	Имануел Гейбриъл не откъсваше поглед от екрана на компютъра. До него се бе навел брат му.
	— Не виждам никаква схема — оплака се Мани.
	— Има я — упорстваше Джейкъб. — В Библията са за шифрован и милиони предупреждения. Обяснява се защо са изчезнали динозаврите, предсказват се убийствата на Мартин Лутър Кинг и Кенеди, войните в Близкия изток, атаката срещу Световния търговски център, епидемията от „ебола“ през две хиляди и осма…
	— Стига — прекъсна го чернокосият близнак. — Не виждам нищо такова.
	— Защото не знаеш как да гледаш. Натъкнах се и на имена… — Джейкъб прелисти няколко страници. — Ето виж, като четеш по диагонал, се получава „близнаците Гейбриъл“. А тези думи тук — събери ги и ще получиш „тунел във времето“.
	— Тунел във времето?
	— Така в Библията се нарича пространственият тунел. По него ще стигнем в Ксибалба.
	Имануел поклати глава.
	— Няма да ходя в никаква Ксибалба.
	— Ще дойдеш.
	— Няма.
	— Това е нашето предначертание, Мани. Заложено е в кръвта ни. Краят на дните!
	— Има го в твоята кръв, защото си урод.
	— Не е вярно. Хунафу генът съществува и при теб и мога да го докажа. Открих едно място в ума ми, където всичко се забавя. Нещо като по-висше измерение.
	— Млъквай!
	— Сериозно говоря. Хунафу генът ни дарява със специални способности. Като съсредоточаваме мислите си на това място, можем да се преместваме в по-висши измерения.
	— Измисляш си.
	— Не.
	Имануел го погледна с любопитство.
	— Добре, кажи ми как е там.
	— Странно е и е малко… студено. Освен това светът страшно се забавя. Но усещам, че държа нещата под контрол. Мога да правя различни неща едновременно, да управлявам тялото си, да забавям сърдечната си дейност, дори да следвам кръвните телца, докато се носят из съдовете. Все едно че се сдобивам с нови сетива, които ми позволяват да виждам вътре в себе си. Въпросът е, че не мога да остана достатъчно дълго, защото в мускулите ми се натрупва млечна киселина. Сигурно заради несъответствието на способностите на ума и тялото ми. Умът ми е възелът…
	— Възелът?
	— Така го наричам.
	— Научи ме да го правя и аз.
	— Ела.
	Джейкъб тръгна към басейна отвън.
	— Какво ще правиш?
	— Ще ти покажа как започнах. Първо, трябва да се научиш да си задържаш дъха. Става най-добре, когато си изплашен, тогава адреналинът се повишава. — Джейкъб си свали шортите. — Гмурни се на дъното и се задръж за стълбата. После затвори очи и изчакай да се появи една светла точка. Когато я видиш, се съсредоточи върху нея, но не влизай навътре. Светлината ще се увеличава и после всичко ще се забави. Ще го разбереш, когато престанат да те болят дробовете. Помни само — не бива да тръгваш към светлината.
	— Защо да не тръгвам към нея?
	— Просто не бива.
	— Но защо?
	— Защото тя е едно от по-висшите измерения.
	— Не си ли ходил там?
	— Не съм, но някой ден ще ида.
	— Страх ли те е?
	— Ще го направя, когато съм готов. А ти се съсредоточи да контролираш възела.
	— А когато поискам да се върна?
	— Просто ще си кажеш: искам да се върна.
	— Ами ако забравя и се удавя?
	— Няма да се удавиш. Когато ти свърши въздухът, ръката ти ще пусне стълбата и ще изплуваш на повърхността. И с мен се случва така.
	— Уф, не зная. — Мани погледна към дъното на басейна.
	— Стига, Мани, престани да се държиш като дете.
	Имануел си свали шортите и топна крака във водата.
	— Студена е.
	— Във възела е по-топло. Поеми си дъх и се потапяй.
	Имануел си пое въздух, гмурна се, улови се за долния край на стълбата и затвори очи.
	Мрак.
	Сърцето му блъскаше в слепоочията.
	Дробовете му горяха.
	Пусна стълбата, изплува на повърхността и вдиша шумно.
	— Голям лъжец си. Не мога да разбера как се съгласих да ме уговориш…
	— Не съм те лъгал…
	— Млъквай! — Имануел излезе треперещ от басейна. — Прибирам се.
	Джейкъб го сграбчи за ръката и посочи часовника на стената.
	— Сега е два и четири, нали? Гледай и се учи. — И без да чака отговор, скочи и се гмурна на дъното.
	Имануел забеляза, че увива ръка около най-долното стъпало на стълбата. „Побъркан урод“ — помисли си.
	Джейкъб застана почти неподвижно. Затвори очи и потъна в мрака зад клепачите си. Представи си, че се плъзга надолу по ларинкса, спуска се през трахеята и единия бронх, стига бронхиолите и накрая се изправя пред алвеолите — но е толкова малък, че вижда молекулите, от които са изградени. Промъква се между тях, като не забравя да си поема въздух.
	Напрежението в гърдите му внезапно изчезна. Появи се точица светлина, която бързо се разрасна и го окъпа в топлина.
	„Мога да го направя… мога да го направя…“ — повтаряше си той.
	И тогава пред него се показа сянката.


	Имануел погледна часовника. „Почти три минути…“ Огледа се притеснено. „Какво да правя? Ами ако се удави?“ Втренчи поглед в лицето на брат си. Видя меланхоличната му усмивка. „Божичко… той наистина го прави!“


	Стройна гъвкава фигура се рееше зад полупрозрачната пелена.
	„Ей!“ — подвикна й мислено Джейкъб.
	„Кой е?“ — Момичешки глас. Изплашен.
	„Не се бой. Казвам се Джейкъб. Ти коя си?“
	„Лилит. Къде сме?“
	„На едно място, което наричам възела. Ти как го откри?“
	„Бренди ми каза за него. Посъветва ме да се крия тук“.
	„И защо се криеш?“
	„Аз… не мога да ти кажа. Куентон ще се ядоса“.
	„Кой е Куентон?“
	„Дядо. Все ми повтаря, че съм тъпачка. И че душата ми се нуждаела от пречистване“.
	„Трябва да тръгвам, Лилит“.
	„Чакай! Моля те, не си тръгвай“.
	„Не искам, но се налага“.
	„Джейкъб. Ще ми станеш ли приятел?“
	„Разбира се. Но сега трябва да си вървя“.
	Часовникът се премести на 14:11.
	Имануел Гейбриъл беше на ръба на паниката. Вече се готвеше да скочи, когато забеляза, че ръката на Джейкъб пуска стълбата.
	Русокосият близнак изплува на повърхността и отвори очи, сякаш изведнъж се беше пробудил. Потърси с поглед часовника.
	— Седем минути. Убеди ли се?
	Имануел поклати глава.
	— Не мога да го направя. Аз не съм като теб.
	— Грешиш. Можеш. — Джейкъб излезе от басейна и едва сега забеляза пътническия самолет, който се снижаваше от север.
	Премигна.
	_Заслепяваща светлина… президентски герб… вътрешността на кабината… Енис Чейни на бюрото… отворената врата на кабината… мъж с униформа зад пулта за управление… пропуск… блясък на стомана… кръв по контролното табло… носът на самолета се гмурва надолу… главозамайващо спускане… машината е в пламъци._
	— Джейк! Ей, Джейк! Събуди се!
	Джейкъб отвори очи. Лежеше по гръб на плочките до басейна. Надигна се объркан.
	— Какво стана?
	— Припадна, тъпако, това стана! Така ти се пада, като стоиш толкова дълго под водата.
	— Не… не бе от това. Имах видение.
	— Какво видение?
	— Видях самолетна катастрофа. Мисля, че беше самолетът на президента.
	— Ти си се побъркал! — Имануел тръгна към къщата.
	— Мани, почакай… — Джейкъб се затича след него. — Никога не ми се е случвало такова нещо. Сигурно е заради светлината. За първи път влязох в нея!
	— Остави ме на мира! — Имануел влезе в кухнята, Джейкъб го следваше по петите.
	— Мани, не можеш да игнорираш такова нещо. Ние сме близнаци. В някой момент ще се случи и на теб.
	— Млъквай…
	— Трябва да сме готови, Мани. След години ще напуснем този свят и…
	— Казах да млъкнеш! — Имануел мина през всекидневната, влезе в стаята си и затръшна вратата.
	— Това е нашето предначертание, Мани! — извика Джейкъб на затворената врата. — Но ако не искаш, ще отида с Лилит!
	— Джейкъб! — Доминик сграбчи сина си за ръката и го дръпна. — Защо дразниш Мани?
	— Не го дразня.
	— Върви си в стаята.
	— Няма.
	— Моля?
	— Трябва да се обадя на чичо Енис. Трябва да го предупредя…
	— Наказан си! — Тя го помъкна към неговата стая. — Ще стоиш вътре, докато не ти позволя да излезеш. — Доминик затръшна вратата, заключи я и се върна при стаята на Имануел. — Мани? Мани, миличък, добре ли си?
	Отвътре се чуваше тих плач. Тя отвори вратата.
	Имануел седеше на пода в ъгъла и си скубеше косата.


	_Бел Глейд, Флорида_
	— … свети Архангел Михаил, бъди наш страж и пазител срещу изкушенията на Лукавия…
	Лилит Робинсън отвори лазурносините си очи. Вече не беше във възела. Лежеше на леглото, гола, ръцете й бяха завързани с въжета.
	Над нея стоеше Куентон, с Библия в едната ръка и кръст в другата. Челото му бе покрито с едри капки пот.
	— … ще моля Всевишния да надмогне Сатаната и да му попречи да примамва християните надалеч от църковните покои…
	Зад него се подаваше Бренди и го имитираше подигравателно.
	Лилит се разсмя.
	Пасторът я погледна с разширени от гняв очи. Зашлеви я, после я поръси със светена вода.
	— И се погрижи за Змея — за змията, що е пратена от дявола и сатаната. Вържи я и я хвърли в бездната, та да не може повече да изкушава народите!
	Лилит потрепери и затвори очи.


	10

	_11 октомври 2020 г._
	_Имението на Мейбас, Хамптън, Ню Йорк_
	Загърнат в халат, Питър Мейбас стоеше на малкия частен плаж и гледаше тътнещите вълни на океана. На изток бавно се зазоряваше. Последните няколко години бяха истински ад за него. След неуспеха в надпреварата за президентското място го напусна жена му, с която бяха делили радости и мъки близо трийсет години. На всичко отгоре програмата на Чейни за ограничаване потреблението на нефтени продукти му струваше загуби, които се изразяваха в милиони долари, а и отскоро бяха започнали да го разследват по обвинение в укриване на данъци.
	— Ей, тате!
	Мейбас се обърна. От брега му махаше синът му, Лусиен.
	— Имаш гости.
	Мейбас махна на посетителя да се приближи.
	Соломон Адашек се спусна по мостчето и скочи на покрития с водорасли бряг.
	— Добро утро.
	— Не виждам нищо добро в утрото, господин Адашек. Наех ви да свършите работа. Кога най-сетне ще си изпълните задълженията?
	— Наехте ме да премахна най-строго охранявания човек на планетата. Подобна задача отнема време. Но идвам да ви съобщя, че моят агент е готов да премине към действие.
	— И кога ще стане това?
	— Днес. В следобедните новини ще съобщят за смъртта на нашия човек.


	_Белият дом, Вашингтон_
	_09:02_
	Енис Чейни вдигна глава от бюрото и погледна равина и жената с яркочервена коса, които секретарката бе въвела в Овалния кабинет.
	— Равин Стайнбърг, радвам се да ви видя. Колко време измина от последната ни среща… една година?
	— Две. Срещнахме се на петия рожден ден на близнаците.
	— Съжалявам, че пропуснах следващите два. Бях зает с президентската кампания. Ще ми се да можехме да си поговорим, но след десет минути отлитам за Детройт. Следващия път ми се обадете да ви назнача среща.
	Равинът погледна обезпокоено червенокосата.
	— Всъщност какво толкова важно се е случило, та трябваше да летите дотук, вместо да ми се обадите по телефона?
	— Става въпрос за вашето убийство.
	В първия момент Чейни помисли, че ще се разсмее.
	— И това ли е всичко? Получил съм повече заплахи, отколкото могат да водят на отчет във ФБР.
	— Господин президент, това е Кимбърли Уорд, преподавателка от един колеж във Вашингтон. Нейната специалност е парапсихология.
	— Е, ако срещна призрак, ще знам към кого да се обърна.
	Кимбърли Уорд не изглеждаше обидена от поведението му.
	— Господин президент, аз съм учен. Занимавам се с науката за екстрасензорното възприятие, телепатия и ясновидство и ви уверявам, че моето време е също толкова ценно, колкото и вашето.
	Чейни се понадигна, готов да спори.
	— Слушам ви, госпожице… ъъъ?
	— Уорд. Кимбърли Уорд.
	Чейни им даде знак да седнат.
	— Добре. Имате пет минути.
	— Чували ли сте някога теорията за телесно психичния дуализъм?
	— Не.
	— Учени, занимаващи се с психо кинетика, каквато съм и аз, са дълбоко убедени, че съществуват два отделни, но взаимносвързани аспекта на човешкото същество: физично тяло, което не може да надживее биологичната смърт, и нематериална душа, която съществува вечно.
	— Ако това е някаква религиозна проповед…
	— Това е наука, господин президент, става въпрос за сериозни изследвания, датиращи още от трийсетте години на двайсети век. През последното десетилетие науката за паранормалните явления отбеляза огромен напредък. Сега вече разполагаме със солидни познания за гравитацията, електромагнитните сили, както и слабите и силни междуядрени връзки. Учените вярват, че във вселената съществува пета сила — сила, свързана с психо кинетиката. Вашият кръщелник, Джейкъб, проявява в тази насока способности далеч надхвърлящи тези на най-надарените досега.
	— Това е заради Хунафу гена — намеси се равин Стайнбърг. — По някакъв начин момчето има достъп до по-висши измерения на съзнанието.
	— Сериозно? — Чейни си погледна часовника. — Знаете ли, струва ми се, че часовникът ми изостава. — И се надигна.
	Стайнбърг му препречи пътя.
	— Джейкъб е видял нещо. Нещо, което ще се случи. Енис, опасявам се, че няма да стигнеш до Детройт. Един от пилотите ти възнамерява да блъсне самолета във Вашингтонския мемориал малко след излитането.
	Президентът го погледна изненадано.
	— Нима вярваш, че едно седемгодишно дете…
	— Джейкъб твърди, че е видял пропуска на този човек — заговори Кимбърли. — Дори е прочел името му — Фред Ботник.
	Чейни се поколеба, после натисна едно копче на интеркома.
	— Кати, намери ми списъка на екипажа на моя самолет.
	— Да, сър. Прехвърлям информацията на вашия компютър.
	Лавицата с книга отляво изчезна и на нейно място се появи монитор. На него вече трепкаха десетина имена.
	Кимбърли Уорд посочи седмото в списъка.

	__Ботник, Фред__: майор, пилот на самолета

	Чейни замислено разглежда монитора няколко секунди.
	— Кати?
	— Да, сър?
	— Извикай директора на ФБР и отмени полета ми до Детройт.
	— Сър?
	— Изпълнявай.

	Съвършено секретно/Маджестик–12
	__Предупреждение:__ Неразрешен достъп и запознаване с документа се наказва със задържане под стража и последваща смъртна присъда.


	ДОКЛАД ЗА ТЕКУЩОТО СЪСТОЯНИЕ НА ПРОГРАМАТА „ЗЛАТНОТО РУНО“
	_14 октомври 2020 г._
	Джейкъб Гейбриъл
	1. Генетично подобрените способности на __Джейкъб Гейбриъл__ (син на Майкъл Гейбриъл, виж ген Хунафу) __продължават да се развиват__. На 3 септември 2020 г. и повторно, на 18 септември 2020, в присъствието на агент Мичъл Курц, Джейкъб е останал под водата в продължение на четири минути. Когато го разпитал Джейкъб отговорил, че се е премествал в „в по-висши измерения на съзнанието отвъд триизмерните възприятия“.
	2. На 10 октомври 2020-а, след поредното „потапяне“, Джейкъб потърсил равин Ричард Стайнбърг и го известил, че получил видение за терористична атака срещу самолета на президента. Стайнбърг се срещнал лично с президента на 11 октомври. Агенти на ФБР арестували майор Фред Ботник (пилот), който по-късно бил идентифициран като член на терористичната организация „Арийска нация“. В униформата му били зашити петстотин грама пластичен експлозив Ц–4. Последвали още арести.


	Заключение:
	3. Способността на Джейкъб да „вижда“ го превръща в неоценим източник на информация за предстоящи терористични атаки. Препоръчва се както момчето, така и неговият брат близнак (Имануел) да бъдат изследвани по проекта „Света Троица“.
	4. Генетиците от „Златното руно“ стигнаха до заключението, че е малко вероятно Хунафу ДНК да е ограничена само в рода Гейбриъл. Трябва да се извършат широкомащабни проучвания за откриване на идентична ДНК и в други наследствени линии. Необходимо е да се организира максимално широк скрининг на новородени, също както и на изключително надарени спортисти и атлети. От друга страна, трябва да се обърне по-специално внимание и на пациенти с диагноза „параноидна шизофрения“.
	Подпис:
	У. Луис Макдоналд
	14 октомври 2020 г.



	11

	_17 октомври 2020 г._
	_Бел Глейд, Флорида_
	Дядо й се пъхна под чаршафите и Лилит настръхна. Дъхът му вонеше на алкохол…
	… тялото му на пот и похот.
	— Време е за поредния урок, момиче.
	Тя се обърна на другата страна. Погледна към къщичката за кукли на рафта.
	— Още малко и момчетата ще започнат да те закачат. Не мога да ги виня за това. Ясно ли е?
	— Да. — Къщичката на куклите беше яркожълта.
	— Мисля, че ще е най-добре аз да ти покажа някои неща, за всеки случай. Хайде, разтвори си краката!
	Вратата на къщичката бе зелена.
	— Момиче, няма да повтарям. Разкрачи се!
	Прозорчетата на къщата бяха розови.
	Пръстите на дядо й — студени като лед.
	Коминчето бе кафяво, както и външните стени.
	Остър дъх на алкохол. Груби пръсти по бедрата й.
	Духът на Лилит избяга във възела в мига, когато влажният език на Куентон отново наруши невинността й.


	_Лонгбоут Кей, Флорида_
	Президентският вертолет направи два кръга над къщата, преди да се приземи на моравата.
	Доминик изтича от кухнята — махаше на Енис Чейни. Не познаваше високия рус офицер от службата за охрана, който носеше цял наръч подаръци.
	Чейни я поздрави с мечешка прегръдка.
	— Доминик, изглеждаш по-добре всеки път, когато те видя.
	— А ти говориш все по-големи лъжи.
	— Къде са близнаците?
	— Мани е в лабораторията за хидроакустично наблюдение. Джейк плува.
	— Добре. Да идем някъде да поговорим на спокойствие.
	Сърцето й подскочи.
	— Защо? Какво се е случило?
	— Нищо. Не мога ли да навестя любимите си кръщелници, без да се е случило нещо?
	Поуспокоена, тя покани двамата мъже вътре.


	Джейкъб омота въжето около кръста си, после го завърза за десеткилограмовата гира. След като провери здрави ли са възлите, вдигна гирата и се спусна по стълбата на басейна, докато водата не му стигна до шията. Пое си дъх и бавно се потопи.
	Гирата го повлече надолу.
	Когато се озова на сантиметри от дъното, Джейкъб затвори очи и потъна в мрака на ума си.
	Скоро забеляза светла точка.
	Болката в гърдите му отслабна. Той съсредоточи мисления си взор върху точката и я накара да се увеличи. Обгърна го млечновата мъгла.
	„Лилит, тук ли си?“


	Чейни седеше в един от фотьойлите, отпиваше от чашата със студен чай и рееше поглед към вълните на Мексиканския залив.
	— Винаги съм харесвал тази гледка. Когато се пенсионирам, ще дойда да живея във Флорида.
	— Кой ще ти повярва? — засмя се Доминик. — Е, няма ли да ми представиш твоя приятел?
	— Доминик Гейбриъл, това е майор Ричард Филипс, ръководител на проекта „Света Троица“.
	Майорът направи опит да я обезоръжи с усмивка. Доминик не се поддаде.
	— Какво по-точно представлява този проект и какво общо има с децата ми? И не ме баламосвайте. Вашите хора тук го правят всеки ден.
	— Добре, госпожо, ще говоря направо. „Света Троица“ е свръхсекретна правителствена програма, създадена през 1978 година, с цел да набира, обучава и подготвя медиуми за служба във военното разузнаване.
	— Искате да кажете, че Съединените щати са работили с екстрасенси?
	— Да, госпожо. През осемдесета година проектът е прехвърлен във Военното контраразузнаване под названието „Звездна порта“. Името „Света Троица“ получи през два хиляди и дванайсета, след първата среща с извънземни. Аз самият работих шестнайсет години в „Звездна порта“ като дистанционен наблюдател.
	— Какво е това „дистанционен наблюдател“?
	— Наблюдението от разстояние е способност на ума да открива и описва обекти или събития, скрити от нормалните възприятия чрез разстояние, прегради или време. С други думи, става въпрос за способности, определяни като ясновидство или телепатия.
	— На мене ми звучи по-скоро като фокус-мокус.
	— Типична първа реакция. Това е изкуство, основаващо се на хипотезата, че познанието съществува във вакуум от чиста енергия. Дистанционните наблюдатели притежават способността да проникват с ума си в това царство. Мога да ви уверя, от опита ми в „Звездна порта“, че феноменът е съвсем реален и подкрепен със сериозни научни факти.
	Тръпки я побиха, когато си спомни думите на Ивлин Стронджин: „За да разбереш за какво говоря, първо трябва да приемеш, че ние сме заобиколени от енергия, че енергията е всичко и че това, което се променя, е само начинът, по който я възприемаме…“
	— Дошли сте тук заради Джейкъб.
	— Спокойно. — Чейни вдигна ръка. — Просто искам майорът да се срещне с момчетата и да ги опознае.
	— Защо? За какво му е да ги опознава? Не може ли просто да ги оставите на мира?
	— Доминик, преди време Джейкъб прати равин Стайнбърг във Вашингтон, за да ме предупреди, че срещу мен се готви покушение.
	— Какво?!
	— Тази информация доведе до задържането на пилота на моя самолет, прикрит член на расистка организация, който се готвеше да ме взриви заедно с всички на борда.
	— Божичко…
	— За никого не е тайна, че близнаците притежават особени способности. Въпросът е да разберем _колко_ особени.
	— Госпожо, напълно е възможно вашите момчета да са надарени с така нареченото „психотронно“ възприятие. Ако е така, моята служба би желала да се възползва от тази тяхна способност.
	— С каква цел? За да прекарат остатъка от живота си затворени в някоя подземна килия и да казват на ЦРУ какво правят севернокорейците? Не — не съм съгласна.
	— Доминик, осъзнай се. По света съществуват най-различни групировки — религиозни фанатици, расисти — които може би планират нападение срещу това място дори в този момент. Ако Джейкъб и Мани успеят да предвидят плановете им…
	— Божичко, колко мразя всичко това! Толкова съм… изморена… Добре, съгласна съм… правете, каквото е необходимо. Изследвайте ги. Бодете ги с игли, вземайте проби, напъхайте ги, ако искате, в някоя проклета стъклена колба…
	— Доминик…
	— Енис, синовете ми се превърнаха в циркаджийски уроди и вината за това е само моя. Така че правете каквото сте намислили и свършвайте по-бързо!
	И излезе от стаята.


	„Лилит?“
	„Джейкъб?“ — две лазурносини точки премигваха в мрака срещу него.
	„Невинаги е лесно да се влезе. Ивлин ме посъветва да уравновеся притока на адреналин, за да откривам по-лесно пътя“.
	„Коя е Ивлин?“
	„Ивлин Стронджин. Ще я харесаш. Тя е психиатър, но преди години имала среща със смъртта. Искам да ме научи да разговарям с моя мъртъв баща“.
	„Кога е умрял баща ти?“
	„Много отдавна. Преди да се родя“.
	„Моят баща е в затвора. Убил е майка ми, когато съм се родила“.
	„Господи…“
	„Джейкъб, когато двамата сме във възела, имам усещането, че душите ни се сливат“.
	„Той пак те измъчва, нали?“
	„Да“.
	„Трябва да кажеш на полицията“.
	„Не мога“.
	„Защо?“
	„Просто не мога“.
	„Заплашил те е, че ще стане по-лошо, нали?“
	„Ако им кажа, ще го приберат и ще остана съвсем сама. Освен ако не може да дойда да живея при теб. Може ли?“
	„Не, Лилит. Ще ми се да можеше, но тук също е опасно“.
	„Обичаш ли ме, Джейкъб?“
	„Да“.
	„И никога няма да ми причиниш нищо лошо, нали?“
	„Защо трябва да ти причинявам нещо лошо?“
	„Обещай ми, че няма“.
	„Обещавам“.


	— Джейк?
	Доминик се приближи до басейна и видя неподвижно лежащата фигура на дъното.
	— О, майчице! — Тя се хвърли във водата, гмурна се до дъното и извади сина си на повърхността.
	— Джейк! Джейк, събуди се!
	Джейкъб постепенно изплува от млечноватата мъгла на възела в яркия слънчев ден.
	— Да не си се побъркал?
	— Какво?
	— Полудял ли си? Да се удавиш ли искаш?
	— Не, аз… тренирах.
	— Никога повече не прави така, разбра ли ме?
	— Няма вече…
	— Говоря ти сериозно.
	Доминик излезе от басейна. Изведнъж усети, че трепери неудържимо.
	— Обличай се. Кръстникът ти е дошъл да те види.


	Клетката на Фарадей бе разположена в подземията под тренировъчната зала на близнаците. Стените й бяха облицовани с метални решетки, предназначени да заглушават всякакви електромагнитни сигнали, идещи отвън. Звукоизолирана, лишена от прозорци, камерата беше боядисана в неутрални цветове, а луминесцентните лампи на тавана се задействаха с гласова команда. В стаята имаше метална маса и два стола, разположени един срещу друг. Оборудването включваше аудио и видео записващо устройство.
	Джейкъб Гейбриъл седеше с лице към затворената врата и драскаше замислено върху един бележник, в очакване да започне изследването.
	Чейни и майор Филипс го наблюдаваха от монитора в съседната стая.
	— Добре, ще направим следното — рече Филипс. — Докато работя с Джейкъб, искам да се занимавате с брат му в хидроакустичната лаборатория.
	— Смятате, че двамата ще могат да общуват по телепатичен път?
	— Напълно е възможно. От личен опит знам, че дистанционното наблюдение има определени честоти. При близнаците те трябва да са съвсем идентични.
	— Разбирам.


	Когато майорът влезе в изолираната стая и затвори вратата, Джейкъб вдигна глава.
	— Здрасти, Джейкъб. Аз съм майор Филипс. Аз съм човекът, за когото ти говори президентът.
	— Този, който ще ме изследва?
	— Казваш го, сякаш е нещо лошо. В действителност дистанционното наблюдение е нещо доста забавно. Занимавам се с подобни феномени от доста време.
	— При мен пък се получи случайно.
	— Което означава, че упражненията ще са ти от полза.
	— Какво трябва да правя?
	— Първо се отпусни. Майка ти ми каза, че се занимаваш с йога. Съсредоточи се върху дишането си. Изчисти всякакви мисли. Компютър, намали осветлението на шейсет процента.
	В стаята притъмня.
	— Джейк, на масата пред теб има лист. Напиши в горния десен ъгъл датата и името си. — Майор Филипс бръкна в джоба си и извади шест двойно сгънати непрозрачни плика. Във всеки имаше по един лист с изписана с мастило дума.
	— Дистанционното наблюдение се състои от шест степени. Винаги започваме от първата. Знаеш ли как действа телепатията?
	— Единият ум трябва да се настрои към другия.
	— Точно така. Дистанционното наблюдение действа по същия начин. Информацията, сегашна, от бъдещето или от миналото, се съхранява като енергия в света на психиката. За да се сдобием с тази информация, ни трябва някаква следа или сигнална линия. Предполагаме, че твоят ум и този на брат ти разполагат с допълнителни способности — благодарение на някои генетични подобрения — да установяват контакт с тази линия. Така тези следи ще изникват в съзнанието ти като периодични и важни знаци. Тялото и по-точно мускулите на ръката ти ще възприемат енергийното влияние на тези знаци и ще го предават върху хартията. Много е важно да не правиш никакви опити да ги анализираш, а просто да ги оставиш да се менят в съзнанието ти. В хода на този процес е възможно да получиш различни видения, свързани със знаците. Ако това се случи, искам да ми кажеш какво виждаш. И отново повтарям, не се опитвай да интерпретираш нищо. Разбра ли? Прилича ли ти на игра?
	— Мисля, че ще се справя — отвърна със сериозен глас русокосият близнак.
	— Така ли? Е, тогава да започваме. — Филипс сложи пред Джейкъб първия плик. — Кажи ми какво е това?
	Момчето докосна плика и затвори лазурните си очи.
	— О, прекалено е лесно. Това е бряг, брегът отвън.
	Макар и впечатлен, Филипс запази безстрастна физиономия.
	— Да опитаме с друг. — Той пропусна втория плик и премина към третия.
	Джейкъб затвори очи.
	— Направено от човешки ръце… от бронз и стомана… заобиколено от вода. Чувам ехото на голям град.
	— Къде се намира?
	— Това е Статуята на свободата.
	Филипс не отговори, но сърцето му думкаше като побесняло.
	— Да опитаме още веднъж. — Той сложи пред детето следващия плик.
	Джейкъб се съсредоточи.
	_Планина… с вулканичен връх, който се издига високо…_
	Отнякъде изникна друго подобно изображение — планината Диамантена глава на Хаваите…
	Която изведнъж изригна и се превърна в чужд и враждебен свят.
	_Алени въглени се търкаляха по обгорения склон и съскаха в покритото с пара езеро. На един от хълмовете край брега на езерото се издигаше дърво, каквото не беше виждал никога. Дебело като кула, бяло като току-що паднал сняг, с оголени клони, от които капеше някаква черна, гъста като сироп течност._
	_На първото разклонение на дървото тъмнееше някакъв предмет._
	_Съзнанието на Джейкъб се приближи към него._
	Беше човешка глава. Отсечената шия се бе сраснала с кората на дървото.
	_Очите се отвориха и го пронизаха с лазурния си блясък._
	_„Кой е? Който и да си, махай се!“_


	Енис Чейни излезе от асансьора на първия етаж и тръгна наляво по коридора, следвайки указанието, на която пишеше „Лаборатория за хидроакустично наблюдение“.
	Лабораторията за хидроакустично наблюдение бе сложна система от подводни микрофони и първоначално бе предназначена за откриване и проследяване на вражески подводници през време на Студената война. След като тази необходимост постепенно изчезна, лабораторията премина в ръцете на океанографите, които имаха нужда от подобна инсталация за изследванията си. С нейна помощ учените можеха да следят инфразвуковите вибрации на отцепващите се от полярните шапки ледени маси.
	Изидор Алекс, приемният баща на Доминик, беше морски биолог и използваше лабораторията, за да наблюдава миграциите на китове в Мексиканския залив. През зимата на 2012-а, след като бе използвал информацията на Майкъл Гейбриъл за кратера Чиксулуб, той бе засякъл странни звуци, идещи откъм дъното на Залива. По-нататъшните разследвания обаче доведоха до неговата смърт… и откриването на останките на извънземен транспортен кораб, заровен под дъното на Мексиканския залив.
	По молба на Едит Акслър президентът бе разпоредил да се изгради предавателна станция за хидроакустично наблюдение недалеч от къщата на близнаците. Мани обожаваше да работи в лабораторията, а Едит изпитваше истинско удоволствие да го обучава как да записва и анализира гласовете на китовете, да определя към кой подвид принадлежат и дори да проследява движението им в Мексиканския залив.
	Президентът влезе в лабораторията. Мани седеше в любимия си стол, нахлузил слушалките.
	— Ей… бабо! Мисля, че открих един син кит!
	Едит провери източника на звука и кимна.
	— Сто и шейсет децибела. Браво, син е. — Тя даде знак на Чейни да се приближи и му посочи едни свободни слушалки.
	В ушите му отекнаха ниски провлечени писукания.
	— Хм, интересно…
	Вратата на лабораторията се отвори рязко и влезе майор Филипс.
	— Извинявайте, сър, но се случи нещо непредвидено.


	Джейкъб Гейбриъл лежеше в безсъзнание на пода на Фарадеевата клетка. Около него се бяха скупчили неколцина лекари, други се опитваха да успокоят майка му.
	— Какво стана? — попита Чейни.
	Майорът повдигна рамене.
	— Честно казано, сър, нямам представа. Джейкъб проявяваше необичайна способност да фокусира ума си и почти веднага установяваше контакт със сигналната линия. По-добре от най-надарените наблюдатели, с които съм работил. Всичко вървеше чудесно, но… той изведнъж изгуби съзнание.
	Доминик избута майора настрани, коленичи до Джейкъб и опря показалец в гърдите му.
	— Ако сте му направили нещо…
	— Госпожо, кълна ви се… не съм аз. Джейкъб сам водеше изследването.
	— Кръвното налягане е в норма — докладва един от докторите. — Пулсът е стабилен, макар и доста забавен. Изглежда, е в някакво трансцендентно състояние. Нека изчакаме няколко минути.


	„Татко?“
	„Кой говори?“
	„Аз, Джейкъб. Твоят син“.
	„Върви си, измамно чудовище. Ако мислиш, че ще можеш да ме излъжеш…“
	„Татко, моля те, наистина съм аз. Джейкъб. Джейкъб Гейбриъл. Татко…“
	„Джейкъб? Джейкъб, ти ли си? Виждах те в сънищата си, синко, но… не мога да повярвам! Истина ли е?“
	„Аз също те виждах в сънищата си. Но ето че стана“.
	„Но как? Как е възможно да се срещнем?“
	„Не ние, а мислите ни, татко. Те са енергия. А ние и двамата сме Хунафу. Имаме една и съща честота. Татко, къде си?“
	„Не зная. Дори не съм сигурен, че съществувам. Нямам физично тяло, но по някакъв начин мисля и дори изпитвам чувства. Сякаш съществувам в някакъв вакуум от енергия, само че не мога да избягам“.
	„Там има нещо, нали? Нещо, което те плаши. Усещам страха ти. Какво е то, татко?“
	„Изчадието… долавям присъствието му. Леденият му полъх. То кръжи около мен като сянката на смъртта и чака да си сваля защитата“.
	„Но какво е Изчадието?“
	„Същество от чисто зло. Иска да ми изпие душата“.
	„Какво да направя? Как да ти помогна?“
	„Синко, ти ми помогна повече, отколкото можеш да си представиш. Бях изгубен, погълнат от самота и отчаяние. Твоята мислена енергия… тя е като фар за душата ми. Ти ми възвърна силите и надеждите. Сега вече зная, че не съм изоставен, че не съм сам. Ти ми даде смисъл за съществуване“.
	„Татко, има толкова много неща, които искам да те питам. Митът за Сътворението… верен ли е? Наистина ли съм син на Хунафу? Възможно ли е двамата с брат ми да отидем в Ксибалба? Възможно ли е да те… възкресим?“
	„Трудно е да ти отговоря. Има страшно много неща, които трябва да ти кажа, но е опасно. Усилието да общувам с теб намалява силите ми, а Изчадието дебне… в очакване да сваля защитата. И въпреки това трябва да опитам. Залогът е неимоверно голям. Джейкъб, на колко си години?“
	„На седем“.
	„О, Боже…“
	„Татко?“
	„На седем ли каза?“
	„Да“.
	„Моето пътуване… също започна, когато бях на седем. Всъщност, тогава за първи път се сблъсках със злото“.
	„Научи ме, татко, моля те! Кажи ми как започна при теб“.
	„Ще се опитам. Спомените… са много ярки. Усещам миризмата на дъждовната гора, влагата, която ме задушава. Чувам в ушите си нощните песни на птиците. Перуанската пустиня… платото Наска, жегата на следобедното слънце. Родителите ми, Джулиъс и Мария, баба ти и дядо ти, са били студенти по археология в Кеймбридж, когато се срещнали. Любовта им разцъфтяла по време на това пътуване, докато се опитвали да разрешат загадката на календара на маите и скритото в него отпреди две хиляди години послание. А аз съм резултатът на тяхната любов, жертва на съдбата. Също като теб“.
	„Не се чувствам като жертва, татко. По-скоро съм свръхчовек“.
	„Внимавай, синко. Аз също се чувствах така, а не бях толкова усъвършенстван като теб. По онова време дори въставах срещу всичко, на което ме учеха родителите ми“.
	„Каза, че тогава си срещнал злото?“
	„Да. Живеехме в една-единствена стаичка в малко селце недалеч от Чичен Ида. Помня деня, когато се случи, типична утрин за нашето семейство. Татко ме бе напердашил, защото бях разменил най-добрия му бинокъл за едни бейзболни ръкавици и шапка, и бях ядосан и напушен. Щом родителите ми се отправиха към руините, натъпках в една раничка малко дрехи, паспорта и парите, които открих в стаята, и поех към новия си живот“.
	„Избягал си от родителите си?“
	„Трябваше. Ядеше ме мисълта, че са постъпили несправедливо с мен. Освен това имах план. На седемдесет и пет мили западно от нас беше Мерида, където имаше летище. Смятах да се промъкна незабелязано на някой самолет за Щатите. Макар че бях едва седемгодишен, вече бях взел зрелостния изпит от гимназията и бях подал документи в няколко университета. Да можех само да стигна до Щатите, щях да се оправя някак си.
	Бях вървял по-малко от час, когато до мен спря едно такси. Веднага познах шофьора — Ткуан Луин Канул — местен индианец. Имаше голям нос и черни очи, носеше мазната си коса сресана назад. Цялото му тяло бе покрито с татуировки, от носа и ушите му висяха обеци. Още по-странен бе езикът му — разцепен накрая, той приличаше на змийски. Той се показа през прозореца и прошепна, съскайки като змия:
	— Отивате ли някъде, гос’сарю?
	— При едни братовчеди — излъгах. — Колко ще ми струва с таксито до Мерида?
	Ткуан ми каза цената, после подхвърли, че му трябвала помощ, за да отсече едно дърво. Спогодихме се, че ако му помогна, привечер ще ме откара в Мерида“.
	„И ти му повярва?“
	„Бях наивно хлапе и не можех да различа истината от лъжата. Преди да осъзная какво става, вече подскачахме по прашния път към джунглата. Стигнахме до една малка поляна, където бе разположена колибата на Ткуан, непосредствено до един стар кладенец.
	Той ме отведе при колибата и ми предложи вода. Наблюдавах го как потапя купичката в една изгнила каца и отказах. «Къде е дървото?» — попитах нетърпеливо.
	«Забрави го — отвърна той. — Нуждаех се от помощта ти за един ритуал. Кажи ми, чувал ли си историята на Тескатлипока?»
	«Искаш да кажеш Тескатлипока» — поправих го, сякаш бях познавач.
	«Това е ацтекското му название. За нахуасите той винаги е бил Тескатлипока, бог на нощта, бог на злото, създание на черната магия». — Докато говореше, Ткуан отвори една кутия, в която имаше яркочервена боя, бръкна вътре и прокара дълга алена резка през носа си. «Тескатлипока е бил огледалото, което пуши. Тъкмо той е прокудил Кукулкан от Чичен Ица. Той е нашият най-велик и най-страховит бог».
	После ми каза, че предците на нахуасите преди хиляда години живели в същата тази джунгла. Докато Кукулкан строял храмове, предците на Ткуан се прекланяни пред Тескатлипока — бога на сблъсъка и хаоса, бога на силата.
	Старецът си свали фланелката и отдолу лъсна мургавото му, покрито с татуировки тяло. Загърна се с черно наметало и ме отведе при кладенеца, същия, при който неговите предци изразявали почитта си към Тескатлипока. Надзърнах вътре — кладенецът бе дълбок трийсетина стъпки и стените му бяха покрити с хлъзгав тъмнозелен мъх. И тогава, Джейкъб, за първи път осъзнах, че Т’куан възнамерява да ме принесе в жертва на Тескатлипока, точно както са правели предците му преди хиляда години.
	Обърнах се и понечих да побягна, но жилавият старец бе твърде бърз. Сграбчи ме за ръката, събори ме и затисна гърдите ми с крак. Извади от канията на пояса си церемониален обсидианов нож. Аз крещях и се дърпах отчаяно, а той вдигна очи към небето и започна да се моли“.
	„И какво направи ти?“
	„Отначало изпаднах в паника, но после неочаквано ме завладя необяснима увереност и един тих глас насочи съзнанието ми към пристанище, където цареше странно спокойствие. Спрях да се боря и оставих на ума ми да проникне там“.
	„Във възела?“
	„Да. Помня, че виждах дърветата, но те сякаш бяха станали по-ярки и клоните им вече не се поклащаха от вятъра. Чувах блъскането на сърцето си, но ударите бяха страшно забавени. Усещах, че мускулите ми набират сила, тежестта на крака върху гърдите ми намаля и вече знаех, че ако опитам, ще го отместя с лекота… и го направих.
	Само с едно движение се изправих, надмогнах невидимите вълни на съпротива, сякаш въздухът бе станал от желе. Ткуан почти не реагира. В погледа му се четеше объркване и страх. Изтичах зад него и го изритах с всичка сила в гърба. Въпреки съпротивлението на желирания въздух ритникът ми притежаваше необичайна сила, защото го видях да полита във въздуха, сякаш бе преодолял напълно силите на гравитацията. Той падна в кладенеца, блъсна се в мъхестата стена и изчезна в тъмната вода“.
	„Така му се пада. После какво стана?“
	„Усетих остра, пареща болка в червата. Паднах на колене и разтърсих глава — изведнъж шумът на гората се върна с цялата си мощ. Няколко минути лежах като парализиран на земята, а после чух плискане на вода откъм кладенеца.
	Старецът бе изплувал и полагаше отчаяни усилия да се задържи на повърхността, но подгизналото наметало му пречеше да плува и го влечеше надолу.
	Изправих се и загледах моя неуспял убиец. Той постепенно губеше битката. Когато мехурчетата спряха да излизат на повърхността, се качих в таксито, излязох от джунглата и потеглих обратно към Писте.
	Никога не бях карал кола. Едва достигах педалите, но иначе се справях чудесно. След час се върнах при колибата на стареца, придружен от родителите ми и от полицаи, които извадиха трупа на Ткуан от тинестото дъно на кладенеца — заедно с останките на няколко деца, които бе убил.
	Това бе първата ми среща със злото и силата, която притежаваме ние с теб, Джейкъб, но не и последната“.
	„Трябва да науча колкото се може повече за злото. Откъде се взема? Как се заражда?“
	„Върху тези въпроси, сине мой, разсъждаваше и дядо ти, до последния си дъх. Дали злото е нещо, заложено генетично в нашия вид, или се научава в процеса на съзряване? Дали е духовно по природа, нещо като _ин_ на душата _ян_. Или е болест, която заразява ума. Никога няма да забравя погледа на Ткуан, когато се нахвърли върху мен. Сякаш душата му бе напуснала тялото, беше се отделила напълно от колективната топлина на нашия вид. Джулиъс го нарече безмозъчно влечуго и аз бях склонен да се съглася с него, но една вечер видях баща ми да души майка ми с възглавницата й“.
	„Джулиъс е убил?“
	„Твърдеше, че било евтаназия, но в очите на едно дванайсетгодишно момче си беше убийство. Но като си припомням сега всичко това, си давам сметка колко много трябва да е обичал майка ми и колко трудно му е било да го направи. Тя изпитваше непоносими болки от рака и го молеше да й помогне по единствения възможен начин. По онова време вече разбирах как се създава злото и макар да бях разтърсен и отвратен от това, което направи баща ми, позволих на гнева ми да се излее напълно много по-късно, когато се изправих срещу Пиер Борджия“.
	„Кажи ми нещо. Толкова дълго си прекарал в абсолютна самота. Как успя да запазиш здрав разсъдъка си?“
	„В началото наистина мислех, че ще полудея. После, някъде към осмия месец, изпаднах в странно полусънно състояние, някакво пълно освобождаване на духа“.
	„Не те разбирам“.
	„Аз също не разбирах в началото какво става. Причината беше в Хунафу гена. Този ген бе програмирал ума ми по някакъв начин да извършва разходки из човешкото минало. Първото пътешествие отведе съзнанието ми на Средиземноморския бряг, някъде в Близкия изток. От морето излезе огромна човекоподобна фигура, странна и причудлива. Кожата й бе тъмнокафява като кокос, в ярък контраст с дългата светла коса и снежнобялата брада. Очите й бяха лазурносини, хлътнали в нечовешки издължения череп.
	По-късно научих, че името му е Озирис“.
	„Но това е било само сън, нали?“
	„Не, синко, истина беше. Наблюдавах от разстояние събитие, което се бе случило преди десет хиляди години. В трансцендентното състояние, в което бях изпаднал, съзнанието ми се бе преместило в матрицата от енергия, сходна на тази, в която се намираме сега с теб. И същевременно наблюдавах и възприемах всичко, сякаш се намирах там и бях един от номадите, последователи на Озирис. Той ни насочи към делтата на Нил и ни даде нареждане да вдигнем дига, с която да преградим едно езеро. Научи ни как да изрязваме десеттонни блокове от гранит. Гледах с невярващи очи, докато повдигаше тези блокове с помощта на своя скиптър и ги спускаше внимателно върху тръстиковите лодки, които бяхме построили. Повече от два милиона тона гранит бяха превозени по този начин по гладките води на езерото.
	Озирис беше конструкторът на три от най-големите постройки на света — пирамидите в Гиза. А ние бяхме неговите работници!
	Трябва да ти призная, че тъкмо тези разходки из миналото ми помотаха да запазя разсъдъка си. Докато тялото ми бе затворено в мрачна килия, умът ми се рееше свободно.
	През годините придружавах и други мъдри мъже по време на техните пътувания. В Англия бях член на секта, която следваше наставленията на един пришълец, Мерлин. Този _мъдрец_ използваше жезъла си, за да пренася огромните каменни блокове, от които е построен Стоунхендж. В Южна Америка друг мъдрец — Виракоча — използваше подобен инструмент, за да изрисува огромни фигури по платото Наска. Същите тези зооморфи, чието предназначение бе останало необяснимо за баща ми в продължение на десетилетия.
	Това, което все още не знаех по онова време, бе, че тези мъдреци, с издължените им черепи и невероятно сини очи, са всъщност различни аспекти на Закрилниците. Настроен на тяхната сигнална линия, благодарение на моя Хунафу ген, аз се подготвях“.
	„За какво?“
	„Четири ахау три канкин — зимата на две хиляди и дванайсета — човешкия Армагедон, предсказан в календара на маите. Давах си сметка, че не бива да позволявам на чувствата да надделяват над разума. Трябваше да се съсредоточа максимално. Трябваше да си запазя силите. Животът ми бе посветен на една велика цел. Ако имаше дори най-малка надежда за нашето спасение, от мен се искаше да я открия.
	Но първо трябваше да избягам.
	По някое време през последната година на моята изолация щатът Масачузетс взе решение да бъде затворен «приютът за душевноболни», който наричах «ад». Пиер Борджия, по това време държавен секретар, веднага нареди на доктор Фолета — моя личен пазач — да бъда преместен в друг затвор в Маями.
	Беше през лятото на две хиляди и дванайсета.
	Редът в болницата в Маями беше различен, към всеки пациент бе назначен специален екип. Неспособен да упражнява пълната си власт върху мен, доктор Фолета се нуждаеше от някой, който да го подкрепи и който да изпълнява всички негови заповеди. Нуждаеше се от някой млад и неопитен студент“.
	„Майка ми?“
	„Да. Тя беше толкова красива, толкова изкусителна… веднага завладя изцяло мислите ми и ми попречи да се съсредоточа върху целта си. Опитвах се да овладея чувствата си към нея, но с наближаването на съдбовния ден нашите души се докоснаха. И тогава, в един много труден момент за нея, майка ти пожертва всичко, на което държеше, и ми помогна да избягам.
	Двамата заедно открихме «Балам», космически кораб, заровен много отдавна под пирамидата Кукулкан. В кораба се натъкнахме на останките на самия Кукулкан, последния оцелял от една велика раса, която се наричала Закрилниците. Закрилниците пристигнали на нашата планета в далечни времена, бягайки от възраждането на злото, което превърнало в роби техните сънародници, а света им — в пъкъл. В началото Закрилниците се скрили на една от техните луни. Но злите сили не се задоволили с първата си победа. Планетата им била обитавана от змиеподобно създание, което умеело да преодолява преградите между отделните измерения на времето и пространството. След като уловили това създание и го преместили на борда на транспортен космически кораб, те излетели в космоса и проникнали в един от междупространствените тунели. Братството на Закрилниците се спуснало да ги преследва с кораба «Балам». Ала след навлизането им в тунела траекторията му се изменила и на излизане двата кораба се озовали в нашата слънчева система, преди шейсет и пет милиона години. Това историческо пътешествие не само завършило с катаклизъм, довел до унищожаването на динозаврите, но и създало примка във времето, отворена към триизмерния космос.
	По-голямата част от транспортния кораб била разрушена при сблъсъка, но жилищният отсек, в който се намирало създанието, оцелял.
	Тъй като знаели, че опитите за предаване към далечния космос могат да пробудят съществото, Закрилниците програмирали «Балам» да остане в околоземна орбита. Така корабът щял да отразява всички приходящи сигнали, докато самите Закрилници спят в хибернационни капсули. Единайсет хиляди години преди Христа «Балам» се приземил в гъстите джунгли на полуостров Юкатан, недалеч от мястото, където бил заровен техният враг.
	По същото време настъпило внезапно затопляне на климата и Хомо сапиенс станал господстващ вид на планетата.
	Планът на Закрилниците за развитието на човечеството се състоял от два етапа. Пробуждайки се на определени интервали, всеки от членовете на екипажа имал за задача да издига по една електромагнитна предавателна станция на различни ключови места на планетата. След завършването си тази сложна астрогеодезичнна система щяла да се свърже с «Балам» и да създаде електромагнитна мрежа, обхващаща цялата планета. Мрежата трябвало да попречи на змиеподобното създание да използва оръжията си и да извърши промени в атмосферата на Земята. Всеки от Закрилниците трябвало да замаскира своята предавателна станция, за да остане скрита в продължение на хиляди години. Решението било антените да бъдат закопани под монолитни каменни постройки, толкова величествени, че да останат непокътнати дори в далечното бъдеще на човечеството.
	Появили се велики цивилизации и с тях били построени пирамидите в Гиза, Стоунхендж, Пирамидата на слънцето и храмовете на Ангкор Ват.
	Един от последните членове на братството бил Кукулкан. Под негово ръководство маите вдигнали пирамидата на Кукулкан — точно върху мястото, където бил заровен «Балам». Оставало само някой да задейства устройството през две хиляди и дванайсета година.
	Това бил вторият етап от плана на Закрилниците. Всеки от членовете на екипажа трябвало не само да остави ясни инструкции в историята, но и да разпространи своето генетично наследство, като използва земни жени. Чрез смесването на гените на пришълците с тези на хората човечеството извършило огромен скок в еволюционното си развитие“.
	„Гените на Закрилниците са така нареченото «липсващо звено»?“
	„Да. Но Закрилниците умеели много повече неща. Те можели да променят конфигурацията на гените си по такъв начин, че да се появят мутантни създания, носещи много от техните качества, при това в периода точно преди две хиляди и дванайсета. Тези високоразвити същества се наричали Хунафу.
	По онова време още не го знаех, но аз също носех Хунафу ген, получен по наследство от моите предци. Чрез задействането на системите на «Балам» аз не само попречих на създанието да използва оръжията си, но също така премахнах опасността от ядрена война между суперсилите. След няколко дни змиеподобното създание се издигна от дъното на Залива с намерението да разруши електромагнитната антена на «Балам». Очаквах го в Чичен Ица. Възползвайки се от новопридобитите си сили и умения, благодарение на гена Хунафу, вече си бях осигурил достъп до оръжията на «Балам», които обезвредиха кибернетичното същество“.
	„Но после си влязъл в устата му. Защо?“
	„За да попреча на господарите на Ксибалба да пристигнат на Земята. Съществото бе успяло да изключи антената на «Балам» и да отвори пространствен коридор, свързващ Земята с подземния свят на Ксибалба. В този коридор се намираха два демона, приели формата на майка ми и Доминик. Тъй като бях предупреден за тази измама от Закрилниците, убих тези две зли създания, с което изпълних мисията си.
	Или поне така смятах.
	Закрилниците ми дадоха право на избор. Можех да продължа да живея като Майкъл Гейбриъл или да се превърна в Хунафу и да се отправя на път към Ксибалба, за да помогна за спасяването на нефилимите“.
	„Кои са нефилимите?“
	„Изгубени човешки души, подложени на страшни мъчения на Ксибалба. Имах възможност да наблюдавам изтезанията им при едно от пътуванията си. Хиляди мъже, жени и деца, страдащи от ръцете на своите потисници. Като Майкъл Гейбриъл можех да не мисля за тях, но като Хунафу бях единствената им надежда.
	С натежало сърце хвърлих прощален поглед на майка ти, после се изкатерих в капсулата. След секунди вече прекосявах безкрайните простори на космоса, а Земята бе останала далеч зад мен… носех се през същия коридор, през който на моята планета бе пристигнало злото“.
	„Кое зло, татко? Което се е вселило в душите на хората ли?“
	„Човечеството е изолирано в сфера от пространство-време и всяко последващо пътуване през пространствения тунел отново затваря примката на времето. Което се бе случило преди, щеше да се случи отново, освен ако не бъдеше прекъснат порочният кръг. Моето присъствие в Ксибалба по някакъв начин подсилваше този парадокс, ала същевременно запазваше отворена вратата към спасението на човечеството. Виждаш ли, Джейкъб, на пътя на човечеството има два кръстопътя, единият през две хиляди и дванайсета, а другият — в твоето близко бъдеще. Не мога да ти кажа нищо за този втори холокост, но ако не бъдат взети мерки, той може да доведе до пълното унищожение на Земята“.
	„И каква е тази опасност?“
	„Повтарям, не мога да ти кажа, но зная, че само Хунафу е в състояние да я предотврати“.
	„Значи това е моето предначертание?“
	„Може би. Според Попол Вух ти и брат ти трябва да отпътувате за Ксибалба на борда на «Балам» малко след като навършите двайсет години и доста преди второто събитие“.
	„А ако не отпътуваме?“
	„Тогава вторият холокост ще унищожи човечеството“.
	„Татко, Мани Хунафу ли е? Зная, че има същите гени като мен, но изглежда, при него точно този е рецесивен“.
	„Силата на брат ти може да нараства през следващите години, но може и да остане скрита. Всичко, което зная, е, че…“
	„Татко? Татко, какво стана?“
	„Изчадието. Засече разговора ни“.
	„Какво да направя?“
	„Трябваше да се сетя. Ти си прекалено млад и Изчадието може лесно да те използва. Усещам го как трупа сили от енергийното ти поле. Трябва да се научиш да го откриваш, преди да се свържем отново“.
	„Научи ме как“.
	„Не мога. За това е нужна сила, а тя идва със съзряването. Като порастеш“.
	„Колко голям?“
	„Трябва да почакаш поне още седем години. Хунафу ще ти даде сила…“
	„Татко, не мога да чакам…“
	„Налага се. Аз ще се справя. Времето при теб и при мен тече с различна скорост. Тръгвай си, преди Изчадието да е пробило защитата ми!“
	„Татко, обичам те. Татко?“


	Джейкъб се събуди и видя разплаканите очи на майка си.
	— Джейк? Какво стана?
	— Говорих с… — „Не й казвай, само ще я уплашиш“. — Няма нищо, мамо. Добре съм.
	Доминик се обърна към президента.
	— Това е, Енис. Край на дистанционното наблюдение. Ясно ли е? Никакви опити повече. Никакви изследвания! — Тя погледна сина си. — И никакви приказки за богове и Ксибалба. Искам двамата с Мани да заживеете нормален живот.


	12

	_23 октомври 2020 г._
	_Имението Мейбас, Хамптънс, Ню Йорк_
	_20:37_
	Снабдителният пикап спря пред входа на имението на Мейбас.
	Мичъл Курц свали прозореца откъм мястото на шофьора и каза на пазача:
	— Здрасти, приятел. Караме доставка за шефа ти. Три порции морска кухня и бутилка вино. Да ти ги оставя ли, или да ги карам в къщата?
	Въоръженият пазач излезе от будката.
	— Къде е Мърфи?
	— Болен е.
	— Пишете храната на сметката на Мейбас и ми я оставете. Аз ще я закарам.
	— Разбрано. — Курц подаде на пазача термоизолиращ пакет. — Бъди така добър, остави вътре подноса с храна и ми върни пакета. Той не влиза в доставката.
	Пазачът бръкна в термоизолиращия пакет и улови дръжките на подноса за храна…
	… след което рухна в несвяст на земята, покосен от десет хиляди волта ток.
	Курц отвори вратата, слезе, прекрачи тялото и си свали сакото, под което носеше същата камуфлажна униформа като тази на пазача. Метна увисналото му тяло на рамо, отнесе го в будката и го хвърли на пода.
	След това набра номера на къщата.
	— Кой е? — чу се дрезгавият глас на Питър Мейбас.
	— Имате доставка, сър. Морски дарове и вино. Да ви я донеса ли?
	— Крайно време беше. Поръчах я още преди четирийсет минути.
	Връзката прекъсна.
	Курц върна металния поднос в термоизолиращия пакет, презареди шоковата палка, след това включи чрез почукване миниатюрния микрофон, скрит под лявото му ухо.
	— Тук всичко наред. Твоята позиция?


	На стотина метра зад къщата Райън Бек се появи от тъмните води на Атлантика, облечен от главата до петите в черен водолазен костюм. С помощта на прибора за нощно виждане се увери, че брегът е пуст, след това пропълзя зад една пясъчна дюна до високите храсти покрай пътеката.
	— На позиция.
	Бек превключи на термален скенер и фокусира невидимия лъч върху задната част на къщата на Мейбас.
	— Засичам трима. Детето е на третия стаж в спалнята. Прислужникът те чака при вратата. Целта е на покритата тераса.
	— Ясно, тръгвам. — Курц подкара колата за голф по тясната алея към къщата.


	_Бел Глейд, Флорида_
	_20:45_
	— От седем години се грижа за теб — мърмореше пияният Куентон Морхед, докато влизаше в спалнята на внучка си. — За майка ти даже по-дълго. Вие двете само знаете да искате от мен…
	Сърцето на Лилит Ева Робинсън пърхаше като изплашена птичка.
	— Дължиш ми, разбираш ли? Седем години, длъжница си ми за тях.
	Умът на Лилит отчаяно търсеше малката точка бяла светлина, докато Куентон си смъкваше панталоните, седнал на леглото с гръб към нея.
	— Добре, добре, стига си циврила. След малко ще ти стане хубаво. Тази вечер ще ти покажа вратите на рая.
	Лилит затвори очи и съзнанието й намери убежище във възела.


	„Джейкъб?“
	„Тук съм, Лилит. Но не мога да остана. Мама ме вика“.
	„Моля те, почакай. Той пак иска да го направи!“
	Енергийният й импулс достигна до него и разтърси ума му.
	„Ей, по-леко… твърде си силна за мен. Остави ме да…“
	„Стой с мен… моля те! Наистина имам нужда от теб!“
	„Ще се върна веднага щом мога. Обещавам!“
	„Джейкъб, той е намислил нещо лошо“.
	„Той винаги ти мисли лошото. Лилит, престани да се държиш като жертва. Извикай полиция. Избягай. Направи нещо!“
	„Не е толкова лесно. Няма къде да отида“.
	„Лилит, майка ми идва“.
	„Не ме обичаш вече, нали?“
	„Обичам те, просто сега не мога да ти помогна. Ще се върна веднага щом успея“.
	„Джейкъб — почакай! Не си отивай, моля те!“
	„Лилит, вярваш ли ми?“
	„Да“.
	„Тогава чуй какво искам да направиш. Кажи му, че ако пак се опитва да ти го пъхне, ще разкажеш на всички в църквата“.
	„Но той заплаши, че ще ме убие, ако го издам“.
	„Тогава ти го убий. Изчакай да заспи, вземи един остър нож и му прережи гърлото“.
	„Аз… не мога да го направя“.
	„Тогава аз пък не мога да ти помогна. Съжалявам. Трябва да вървя“.
	„Джейк, чакай…“


	Умът на Джейкъб се освободи и литна из междинния свят, като отхвърли съзнанието на Лилит обратно в реалността.
	Момичето отвори очи тъкмо навреме, за да види как Куентон си изхлузва боксерките.
	— Не се плаши. Виждаш ли го това? Това е сладоледче. Сладоледче, от което ще ти стане хубаво…
	„Джейкъб, помогни ми…“
	— Джейкъб!


	_Лонгбоут Кей, Флорида_
	— Джейкъб!
	Джейк отвори очи. Лежеше на брега и майка му го викаше.
	Той скочи и се затича към къщата.
	— Джейк, искам да те запозная с един човек — каза Доминик. — Това е Крейг Бейсдорфър. Господин Бейсдорфър ще отговаря за вътрешната охрана, докато Сол и Пипер отсъстват.
	Джейкъб кимна на възрастния джентълмен, който приличаше по-скоро на библиотекар, отколкото на експерт по охраната.
	Соломон Адашек също кимна на момчето и се усмихна принудено.
	— Приятно ми е да се запозная с теб, младежо. Господин Курц и господин Бек са ми разказвали много за теб.
	— Какво например?
	— Моля?
	— Какво са ви разказвали?
	— Ами, първо, че си голям атлет. Госпожо Гейбриъл, ще ви помоля да извикате и другия си син. Има още някои неща, които бих искал да уточня, преди да си легнат.
	— Мани вероятно е в лабораторията за хидроакустично наблюдение.
	— Не — каза Джейкъб. — Видях го да играе баскетбол.
	— Добре, веднага се връщам — рече Доминик и излезе, като остави сина си насаме с професионалния убиец.
	— Джейкъб, нося ти нещо. Подарък от ЦРУ. — Соломон извади от джоба си метална кутийка с размери на цигарена кутия, дръпна херметично затвореното капаче и я насочи към момчето.
	— Ка… кво… е то… ва… — Джейк чу думите си да отекват някъде надалече. Стаята се завъртя и той падна в прегръдките на психопата със змийско изражение.


	_Имението Мейбас, Хамптънс, Ню Йорк_
	_20:47_
	Майк Рениз, сто и двайсет килограмовият „помощник“ на Литър Мейбас, посрещна Мичъл Курц на вратата.
	— Кой си ти бе, мамка ти? Къде е Морис?
	— Морис е болен. Аз го замествам. — Курц подаде пакета на едрия мъж. Бек проследи сцената на екрана на термалния скенер. Този път имаше ослепителни искри.
	— За втори път минаваш с един и същи номер — подхвърли в микрофона, когато всичко приключи. — Какво си приготвил за нашия човек?
	— За него е специалната поръчка. — Курц издърпа парализирания „помощник“ в храстите, влезе в къщата, мина по прохладния мраморен под и излезе на верандата от другата страна. — Господин Мейбас?
	Питър Мейбас вдигна глава.
	— Кой си ти, по дяволите?
	— Филип — братовчед на Морис. Главният готвач на ресторанта ви праща нещо специално, като добавка към обичайната поръчка. Пазачът ми каза да ви го поднеса лично.
	Мейбас се надигна заинтригуван.
	— Е? И какво е то?
	Курц бръкна в термоизолиращия контейнер и измъкна един едър рак — държеше го за опашката.
	— Харесва ли ви този красавец?
	Мейбас преглътна лакомо.
	— Харесва ми. Дай го тук.
	Курц натисна скрития в корема на рака спусък. През отворите в клещите изхвърчаха две стрелички и се забиха в гърдите на Мейбас.
	Милиардерът се ококори и рухна на пода.
	Курц прибра рака в контейнера, наведе се и докосна ръката на Мейбас.
	— Готов е, Пипер.
	— По-добре се размърдай, че хлапето излезе от стаята.
	Курц измъкна двете стрелички и ги хвърли в контейнера. След това напипа спринцовката, поставена в калъфчето на колана му.
	— Слиза по стълбите.
	Курц смъкна пантофа на Мейбас и инжектира съдържанието на спринцовката между пръстите му.
	— Първи етаж, насочва се към кухнята.
	Курц обу пантофа на безжизнено отпуснатия крак и вдигна контейнера.
	— Пет секунди… давай!
	Курц прескочи парапета на терасата и се спусна към брега.
	Дванайсетгодишният Лусиен Мейбас изгаси цигарата си в пепелника и излезе на терасата.
	— Надявам се, че вечерята е готова. Татко, умирам от глад. Уф, мамка му…
	Момчето се наведе над проснатото тяло на баща си. Опря ухо на гърдите му.
	— Ремпи, бързо тук. Татко е получил удар! Уолкър? Морис?
	Сърцето на Питър Мейбас спря да бие дълго преди да пристигне линейката.
	Бек и Курц си направиха малък банкет с рака на борда на наетата яхта, след като я преместиха на пет мили нагоре по брега.


	_Лонгбоут Кей, Флорида_
	_21:02_
	Главата на Джейкъб пулсираше болезнено. Ръцете и краката му бяха оковани в белезници.
	Той бавно отвори очи и се огледа.
	Отсреща седеше майка му, завързана за фотьойла. Косата й беше разчорлена, очите — облещени, в устата й бе напъхан парцал. Негодникът тъкмо приключваше с облепването на краката й и насочи вниманието си към брата на Джейкъб.
	Мани лежеше на масата, с увиснали отстрани крака.
	Соломон Адашек премести един кухненски стол и седна до детето. Покритите му с черни петънца ръце ловко развързаха колана и смъкнаха панталона на момчето. Джейкъб и Доминик изстенаха едновременно и се задърпаха отчаяно.
	Соломон вдигна глава и се ухили със змийска усмивка.
	Сърцето на Джейкъб тупкаше като далечен тъпан, надбъбречните му жлези бълваха реки от…
	… и в този момент в стаята просветля и времето започна да се забавя.
	Обхванат от вълни невидима енергия, Джейкъб бавно се издигна над пода. Усещаше как ръцете му напират да се освободят от белезниците.
	„Безсмислено… няма да успея“.
	Заподскача заешката към Соломон Адашек Той го забеляза и вдигна изненадано вежди.
	Джейкъб отскочи рязко от пода, изрита Адашек в гърдите и го отметна през масата.
	После, с изтръпнали от прекомерното количество млечна киселина мускули, се наведе над майка си и заразкъсва лепенките, с които бе завързана.
	Щом я освободи, тя скочи, смъкна лепенката от устата си, изтича при стената и смъкна _катана_ — по-големия от двата самурайски меча.
	Джейкъб се строполи на пода, напълно изчерпил силите си.
	Соломон Адашек се свестяваше от неочакваното нападение. Надигна се от пода и се озова право срещу Доминик Гейбриъл, чиито очи пламтяха като въглени.
	Вдигнала меча над главата си, Доминик викна рязко:
	— Джейкъб, не гледай! Мама не иска да видиш това, което ще направи.
	Но Джейкъб не откъсна поглед от нея и видя как святкащото острие се спусна рязко и разцепи главата на Соломон Адашек.


	Пета част
	Младежки години


	От нищо в живота не бива да се боим.
	Трябва да го разбираме.
	Мария Кюри


	Дисциплината е висша форма на разум.
	Енис Чейни



	13
	Седем години по-късно

	_23 октомври 2027 г._
	_Лонгбоут Кей, Флорида_
	— Продължавайте, госпожо Гейбриъл — каза психиатърът, докато преглеждаше току-що направените бележки.
	Доминик отметна косите си назад.
	— Джейкъб се мисли за супермен и ми се струва, че някои от треньорите му го насърчават в това. Имам предвид най-вече Смит и Джоунс, момчетата от ЦРУ. Не позволява нищо да му се каже и Господ да ви е на помощ, ако се опитате да спорите с него. Освен ако не искате да ви изнесе лекция за подземните богове на маите например. Цитира наизуст цели пасажи от Попол Вух. Ксибалба това, Ксибалба онова…
	— Ксибалба? — Доктор Шиам Танна вдигна глава от бележника си. — Какво е Ксибалба?
	— Подземното царство на маите, място, където по негово убеждение се намира баща му. Аз съм виновна за това. Бях твърде глупава и позволих на леля Ивлин да ми напълни главата с подобни небивалици. Не биваше да позволявам на Джейк да чете дневника на дядо си, нито тези измишльотини за маите. Аз създадох това… чудовище.
	— Госпожо Гейбриъл, фантазиите на Джейкъб несъмнено ме безпокоят, но причината да разговарям с вас е неговият коефициент на интелигентност.
	— Зная. Умът му е като гъба. Попива всичко.
	— О, не се съмнявам в това. Повече ме безпокои генът Хунафу. Изследването на засегнатите от гена хромозоми показа, че Джейкъб се намира в психично състояние, граничещо с шизофрения. Позволих си да прегледам медицинския картон на баща му и…
	— Мик не беше шизофреник!
	— В два института са му поставили диагноза параноидна шизофрения.
	— Всичко е било нагласено. Пиер Борджия искаше да го отстрани от пътя си.
	— Може би. Но да приемем за миг, че Майкъл Гейбриъл е проявявал симптоми на умствена деменция. Естествено вие ще сте последната, която ще ги забележи. Сърцето на близкия е сляпо. А при Джейкъб генът Хунафу е доминантен.
	— Какво се опитвате да ми кажете? Че трябва да вкарат сина ми в лудницата ли?
	— Ако не сега, то при първите признаци на деменция.
	— А, не! А и той няма да го понесе.
	— Ето това също е проблем. Става все по-трудно да се справяте — и ние също — с него. Той излиза от контрол. Какво ще направите, когато шизофренията се развихри и той си въобрази, че приема заповеди от някое маянско божество? Ами ако ви заяви, че получава послания от починалия си баща? Госпожо Гейбриъл, вие също сте учили психиатрия. Давате си сметка докъде може да доведе всичко това. Може да пострада и брат му.
	— Ще го лекуваме. Сега има толкова лекарства…
	— Но нищо, което да е достатъчно силно за неговия случай. Госпожо Гейбриъл, Джейкъб трябва да бъде настанен в специално отделение, където да бъде под постоянно наблюдение.
	— Наречете го както искате, докторе. За мен си остава лудница.


	_02:17_
	Леки вълни заливаха брега под забуленото в облаци небе.
	Четиринайсетгодишният Джейкъб Гейбриъл зае поза лотос, затвори очи и се съсредоточи във вътрешния си мир.
	„Джсйкъъъб“ — повика го един женски глас от мъглата.
	„Престани, Лилит. Сега не мога да говоря с теб“.
	„Напоследък все нямаш време за мен“.
	„Е, ти си тази с многото приятели“.
	„Ревнуваме, а?“
	„Не“.
	„Лъжец. Аз имам цял куп приятели, а ти — глупавия ти брат, който дори не може да те понася“.
	„Щом казваш“.
	„Между другото, Бренди каза, че иска да дойде с мен, когато се срещнем. Вече дори е запазила билети за автобус“.
	„Лилит, казах ти, майка ми няма да позволи да те допуснат в имението. Ако заподозре, че разговарям с някого, който също има Хунафу ген, няма да ми даде миг покой“.
	„Не бива да позволяваш да те командват“.
	„О, я млъквай“.
	„Мислиш ли за мен, когато мастурбираш?“
	„Божичко, Лилит… май прекарваш твърде много време с Бренди“.
	„Майка ти да не очаква цял живот да си останеш девствен?“
	„Казах ти, че се страхува от Изчадието“.
	„Джейкъб, ние с теб не сме създадени в лаборатория. Сигурно има хиляди с Хунафу ген в кръвта. Може би дори десетки хиляди. Що се отнася до тези ваши страхове от Изчадието, аз съм родена цели осем месеца след теб и брат ти. Искаш ли да ти покажа акта си за раждане?“
	„Не“.
	„Тогава се измъкни оттам и ме чакай в хотела“.
	„Не мога. Лилит. Наистина искам да съм с теб, но положението тук сега не е никак спокойно“.
	„Как ще се оженим, щом не можем да си уредим най-обикновена среща?“
	„Какво те кара да мислиш, че ще се оженим?“
	„Ами, ние с теб сме сродни души и ти ме обичаш… Освен това харесваш момичета с дълги коси и големи гърди. Искаш ли да ти пратя още една снимка?“
	„Не… искам да кажа, да, разбира се. Предишната много ми хареса. Внимавай само онзи дъртак да не те спипа в банята с цифровия апарат“.
	„Какво пък. Може да му позволя да прави каквото иска с мен“.
	„Млъквай и отивай да спиш“.
	„Чао, любовнико. Кажи _здрасти_ на татко ти от мен“.
	„Чао“.
	Джейкъб почака, докато присъствието й се стопи, и отново съсредоточи мислите си.
	„Татко? Татко, моля те, отговори ми. Измина толкова много време от последния ни разговор. Татко, моля те, има важни неща, които трябва да зная…“
	„Тук съм, Джейкъб. Тук съм“.
	„Най-сетне! Къде се загуби? Опитвах се да се свържа с теб“.
	„Движението на пространство-времето въздейства върху нашите способности за комуникиране. Липсваше ми, синко“.
	„И ти на мен. Има толкова неща, които трябва да ти разкажа. Можем ли да разговаряме?“
	„Да. Усещам нараснала сила на връзката ни, което означава, че Изчадието по-трудно ще прониква в мислите ни. На колко си години сега?“
	„На четиринайсет“.
	„Четиринайсет. Божичко. Как е майка ти?“
	„Не е добре. Постепенно губи вяра. Съмнява се, че е Първородната майка“.
	„И тя измина труден път. Не си й казал за мен, нали?“
	„Не. Едва ли ще ме разбере“.
	„А брат ти?“
	„Мани все още не показва признаци, че притежава Хунафу“.
	„Значи ти трябва да си силен и за двамата“.
	„Татко, искам да поговоря с теб за бъдещето на човечеството. Разкажи ми за пътя, който ми предстои да измина“.
	„Представи си много нива енергийни магистрали. Като триизмерни същества, ние сме в състояние да се придвижваме само напред и назад в нашето ниво, при това със субсветлинна скорост, която определяме като настояще. Но ако увеличим скоростта си до тази на светлината, можем да се засилим по магистралата и да изравним скоростта си с тази на други пътници по нея, но не можем да се движим обратно във времето, освен ако не открием платформа за смяна на посоката. Подобна роля изпълняват черните дупки — гравитационните кладенци, които се намират в центъра на галактиката. Само чрез тях бихме могли да проникваме в нашето минало.
	По някое време в недалечното бъдеще човечеството ще се озове на един участък от магистралата, който се разклонява. Оцелелите ще бъдат преместени в черна дупка, която затваря част от примката на времето. Другите ще продължат слепешката по пътя, който е задънен… и там ще срещнат своя край“.
	„Според Мита за сътворението в Попол Вух се появява герой близнак… всъщност той вече се е появил“.
	„Точно така“.
	„Татко, щом това вече се е случвало, защо го преживяваме отново?“
	„В Попол Вух се разказва за онова, което се надяваме да се случи. Но митът не е напълно верен. Истината е, че ти и брат ти се провалихте при първия опит“.
	„Провалили сме се?“
	„Да. За щастие човечеството получи втора възможност, когато Закрилниците откараха «Балам» обратно през подпространствения тунел и се озоваха на Земята, но преди шейсет и пет милиона години“.
	„И какво пречи да се провалим отново? Мани дори не е Хунафу. Не виждам как ще спечелим битката с Изчадието“.
	„Този път ще спечелите, защото аз ще ви помагам. Аз ще бъда вашите очи и ще ви съветвам кой път да изберете. Ще ви подготвя по същия начин, по който ме подготвиха Закрилниците“.
	„Направи го тогава! Научи ме! Кажи ми какво стана с теб, след като влезе в устата на змията и изчезна“.
	„Не съм изчезвал, Джейкъб. Попаднах в кораба на Закрилника и полетях със скорост, по-голяма от тази на светлината. Звездите профучаваха край мен като разпалени факли. Секундите за мен се равняваха на десетилетия на Земята. Изведнъж си дадох сметка за последствията от моето решение — ти, брат ти и майка ти, всички от моята епоха, щяха да са умрели много преди да пристигна в Ксибалба, какъвто и пъклен свят да ме очакваше там.
	Тогава за първи път изгубих присъствие на духа. Започнах да крещя. Наредих на Закрилника да ме върне на Земята.
	Но беше твърде късно. Магистралата, на която се намирах, позволяваше само движение напред. Същият този мрачен път, който водеше към изначалието на човешкото зло.
	Закрилникът ми обеща никога да не ме изоставя. Това бяха последните думи, които си спомням, преди да изгубя съзнание.
	Когато се свестих, с изумление открих, че се намирам на борда на построена на Земята совалка, която лети към Марс“.
	„Не разбирам. Да не би да си наблюдавал от разстояние тази сцена, докато същевременно си се намирал на кораба на Закрилника?“
	„Преживяването беше съвсем реално, само че го изживявах като друг човек, някой от моето минало и твоето бъдеще. Нека довърша разказа си и тогава ще разбереш всичко.
	Това, което ме държеше прикован към този период, бе самият космически кораб. Твърде малко приличаше на совалките, строени от НАСА, когато бях юноша. Корабът бе неимоверно по-голям, с каюти за петдесет и двама пътници и годишен запас от припаси. Флотилията се състоеше от дванадесет совалки, включително нашата — като дванайсетте племена на израилтяните, пресичащи необятната пустиня на космоса по своя път към Обетованата земя… Марс“.
	„Това научна експедиция ли беше?“
	„Не, бих казал по-скоро, че бе поклонение. Човечеството току-що бе преживяло своя голям холокост. Милиарди бяха загинали, още толкова бяха обречени да умрат. Нещо ужасно се бе случило на Земята… катастрофа, заварила народите съвсем неподготвени. Но управляващите вече имаха представа за размерите на този катаклизъм и ето защо се намирахме на борда на совалката“.
	„За да го запазите в тайна?“
	„Тайна, споделяна само от малцина избраници. Първите симптоми на надвисналата катастрофа ще бъдат открити само няколко години след твоето време. За тях ще знаят само властимащите и те ще създадат тайна програма за евакуация на Земята под привидното намерение за колонизиране на Марс. Човечеството, или поне една избрана част от него, ще получи възможност да продължи напред. На Червената планета вече бяха пристигнали няколко хиляди души. Нашите дванайсет совалки бяха последните, които летяха натам.
	Малко по-късно Земята внезапно изчезна от екраните и започнахме да я оплакваме. Единственото ни спасение бе Марсианската колония, но така и не можахме да пристигнем на нея, тъй като на пътя ни се изпречи платформата за промяна на посоката — входът към черната дупка.
	Нямаше никакъв начин да я избегнем. Една внезапна промяна в индикациите на гравитационните детектори и — пуф! — озовахме се в тунел от канализирана енергия, от изкривено време и пространство.
	Представи си, че падаш в клисура, дълбока десет хиляди метра, знаеш, че си обречен, а виковете ти отекват в стените, без да има кой да ги чуе. През онези последни минути всичко в главата ми придоби кристална яснота и изведнъж си дадох сметка колко много време съм пропилявал за маловажни неща.
	Колкото и да бях изплашен, не можех да откъсна поглед от илюминатора. Преминахме през няколко сивкави слоя от междузвездни облаци, чисто космическо зарево се подхранваше от невидима светлина. Някой извика, че това била Мъглявината Орион. Ако това беше истина, значи само за миг се бяхме отдалечили на сто и петдесет светлинни години от Земята.
	И тогава налягането в каютата рязко се повиши и корабът започна да се тресе. Затворих очи и се приготвих да срещна смъртта си.
	Не зная колко време мина, но когато отворих очи, все още се намирах на борда на марсианската совалка, само дето звездите бяха спрели да се местят. Бяхме минали през черната дупка — всичките дванадесет кораба — и по някакъв необясним начин бяхме оцелели.
	Като казвам «ние», все още нямам представа кой бях аз и какво правех на този кораб, но това не ми попречи да изпитам неописуем възторг, че съм останал жив…
	В далечината забелязахме един червен свръхгигант и всички бързо стигнахме до заключението, че виждаме Бетелгейзе — звезда, чийто диаметър надхвърля триста пъти този на нашето слънце, а сиянието й е десет хиляди пъти по-силно. Ако и този път не грешахме, намирахме се в друга част на спиралата на Мъглявината Орион.
	И тогава моите спътници се обърнаха към мен и ме нарекоха «Бил».
	Сега вече знаех кой съм. Съзнанието на Майкъл Гейбриъл се бе настанило в тялото на Уилям К. Рейби. Аз… или по-точно ние, бяхме морски генен инженер, избран да работи на Марсианската колония не заради научните си постижения, а благодарение на щедрите парични вноски, направени в полза на подготовката на експедицията.
	Като повечето от членовете на експедицията, Бил Рейби бе открил нужните хора, които да подкупи, за да си спаси кожата“.
	„Но ти не беше този Бил Рейби, нали?“
	„Вярно е, синко, че съзнанието ми доминираше над неговото, но чувствах страховете му, сякаш бяха мои собствени. Разполагах с неговите спомени, с непреодолимото му чувство за вина, защото мъката по изгубената Земя не му даваше покой.
	Скоро установихме, че пътуването през черната дупка е разрушило почти цялата налична електроника на борда, нанесло е тежки щети върху корпуса и е повредило двигателите. Също като останалите кораби от нашата флотилия, ние се носехме из космоса лишени от какъвто и да било контрол, безпомощни играчки в ръцете на твърде големи гравитационни сили“.
	„Още една черна дупка?“
	„Не, синко, беше планета, с яркочервена атмосфера, която много приличаше на Марс и по размери бе почти като Земята. Подобно на Червената планета, този чужд свят притежаваше два безжизнени спътника, единият с размерите на Луната, а вторият — по-малко тяло, с диаметър около петнайсет мили.
	Паниката на борда нарасна, когато и дванайсетте кораба се понесоха към тази червена планета. Топлинният ни щит бе непоправимо повреден и температурата в каютата започна бързо да се покачва. Отекнаха детски писъци. Пътниците се молеха да стане някакво чудо, каквото всички знаехме, че не заслужаваме.
	И когато чудото дойде, се оказа, че е дело на моите спътници, които бяха успели да променят курса на кораба така, че да прелетим косо през атмосферата, без да изгорим в горните й слоеве. Всички въздъхнаха облекчено, когато безкрайният мрак на космоса се смени с яркочервен хоризонт. Повреденият кораб някак си успя да полети над чуждата планета. Виждахме гола в безжизнена пустош, надупчена от зейналите гърловини на вулкани.
	Страхът се върна отново, когато всички осъзнаха, че се носим прекалено бързо към повърхността, без подходящо място за приземяване.
	С раздиращ вой първо опашката на кораба се вряза в непознатата земя. Совалката се извъртя, претърколи се и аз отново изгубих съзнание…“

	Съвършено секретно/Маджестик–12
	__Предупреждение:__ Неразрешен достъп и запознаване с документа се наказва със задържане под стража и последваща смъртна присъда.


	ДОКЛАД ЗА ТЕКУЩОТО СЪСТОЯНИЕ НА ПРОГРАМАТА „ЗЛАТНОТО РУНО“
	_24 октомври 2027 г._
	Космически кораб „Балам“
	1. Доктор Дейвид Мор и участниците в изследователската програма „Златното руно“ отказаха да ни запознаят с предположенията си относно принципите на движение, използвани при „Балам“, въпреки че корабът бе преместен още преди тринайсет години в секретен хангар. Една от причините е неуспехът да се проникне във вътрешността на кораба.
	2. По-ранни доклади от __Маджестик__ сочат възможността „Балам“ да се е „плъзгал“ през различните слоеве от земната атмосфера върху нещо като гигантска шокова вълна, маневрирайки с помощта на усъвършенствани магнитно електрически двигатели. При подобен полет цялата златиста обвивка на кораба представлява един гигантски двигател. Вълни от отрицателно заредени частици, причиняващи споменатата шокова вълна, „тласкат“ кораба през въздушните маси.
	3. Напоследък бе изказано предположението за друг, безкрайно по-бърз метод на придвижване. Бяха открити миниатюрни многоклетъчни сопла, разположени под двете перки на кърмата. След по-внимателно изследване групата на д-р Мор стигна до извода, че предназначението на тези сопла е да изстрелват тахионни енерго частици, осигуряващи възможност за полет със свръхсветлинна скорост. Групата на доктор Мор сметна, че соплата са част от „хиперпространствен“ двигател.
	4. Според друга теория, също дело на изследователската група на НАСА, „Балам“ е в състояние да генерира силово поле от „чужда материя“, позволяващо на кораба да навлиза в гравитационни вихрушки.
	5. В по-нататъшните си предположения екипът на НАСА изказа вероятността, че енергията, необходима за задвижването на „хиперпространствения“ двигател, ще е достатъчна за осветяването на всички градове на Земята в продължение на 100000 години.
	6. Но мнение на старши сътрудници на __Маджестик__, а също и на доктор Мор, задвижващата система на „хиперпространствения“ двигател представлява огромна опасност за живота на Земята, с непредсказуеми въздействия върху крехкото екологично равновесие на планетата.
	7. Специалисти по квантова гравитация незабавно изразиха опасенията, че задействането на „хиперпространствения“ двигател на Балам може да предизвика появата на микроскопична черна дупка, която — при колабиране на сингулярната ос — да унищожи не само част от кораба, но и големи райони от повърхността на планетата.
	8. Способността да се създават и направляват черни дупки означава и способност да бъде прекрачена границата пространство-време. Както бе заявено по-рано от членове на __Маджестик__, пътешествията във времето са неконтролируема заплаха за безопасността на човешката раса, поради теоретично съществуващата опасност от възникване на „Времеви парадокс“. (Виж Айнщайн, „Специална теория на относителността“)
	9. На 18 декември 2012 г. Майкъл Гейбриъл потвърди, че корабът на Закрилниците („Балам“) е навлязъл в земната атмосфера, издирвайки друг съд, катастрофирал на Земята преди 65 милиона години. Ако приемем, че „Балам“ може да лети със свръхсветлинна скорост, логично е да допуснем същото по отношение и на другия кораб.
	10. Внимателно повторно изследване на кратера Чиксулуб в Мексиканския залив показва наличие на магнитни и гравитационни аномалии. Някои наскорошни наблюдения върху далечни космически тела навеждат квантовите физици на мисълта, че не е изключено пътят на нашата планета да е бил пресичан от черни дупки. Тези „портали към хиперпространството“ биха могли да предизвикат магнитно гравитационни отклонения от типа, засечен в кратера Чиксулуб и обкръжаващия го район, известен в пресата като „Бермудския триъгълник“.
	11. В района на Бермудския триъгълник отдавна са открити тесни, но дълбоки подземни пещери, известни като „сините дупки“. Робърт Палмър, бивш директор на изследователския център „Сините дупки“, изчезва при загадъчни обстоятелства, докато проучва една от тези дупки. Палмър е бил убеден, че тези отвори са породени от възникването на миниатюрни черни дупки.
	12. Доктор Мор смята, че голямата електромагнитна аномалия на дъното на кратера Чиксулуб също се дължи на черна дупка, но не микроскопична, а голяма, появила се в околоземна орбита от съседно пространство или от друга част на галактиката. Ако е така, нищо чудно да се доближаваме до откриването на портал към други пространства.


	Относно близнаците Гейбриъл
	13. Според някои бивши членове на __Маджестик__ президент Енис Чейни твърде необмислено е ограничил възможността на екипа на „Златното руно“ да изследва близнаците. Понастоящем четиринайсетгодишните момчета може би държат в себе си „телепатичния“ ключ към тайните на „Балам“ и магнитната аномалия в Мексиканския залив.


	Заключение:
	Препоръчваме майката на близнаците (Доминик Гейбриъл) да бъде убедена, че е в интересите на цялото семейство учени от „Златното руно“ отново да получат възможност за срещи и изследвания на двамата близнаци. Съществува поредица от наркотерапевтични, хипнотерапевтични и имплантаторни средства за достъп до тайните, скрити в тяхното подсъзнание. В случай че Доминик откаже, могат да се приложат по-груби мерки за „убеждение“, като заплахи и натиск.
	Подпис:
	У. Луис Макдоналд
	„Златното руно“
	24 октомври 2027 г.



	14

	_27 октомври 2027 г._
	_Лонгбоут Кей, Флорида_
	_03:02_
	_Кървавочервено небе. Пронизващо горещ вятър. Тъмни облаци, които се носят с нереална скорост._
	_Под тях — скрито от изпарения езеро, чиято огледална повърхност отразява чуждоземния пейзаж._
	_Джейкъб се приближи към овъгленото дърво, чието стебло бе дебело колкото секвоя._
	_Леденостудена мъгла оповести появата на Изчадието. Мъглата обгърна стъблото и когато се разнесе, там сияеха две яркосини очи, които го гледаха немигащо._
	_„Ела по-близо, братовчеде. Дай да ти оближа раните“._


	Джейкъб Гейбриъл скочи с писък от леглото и се втурна към хола.
	Доминик отвори рязко вратата на спалнята си.
	— Ох, божичко, пак ли сънува кошмар?
	Имануел също стоеше на прага на своята стая и клатеше глава.
	— Пак ли?
	— Почакай… — отвърна задъхано Джейкъб. — Някой ден и теб ще те споходи.
	— Съмнявам се. Но дотогава защо не преместиш леглото си в гимнастическия салон?
	Доминик се извърна към чернокосия близнак.
	— Мани, върви да спиш.
	Имануел затръшна вратата и я заключи отвътре. Доминик се приближи към Джейкъб и посегна да го прегърне, но той я отблъсна.
	— Джейк…
	— Не… Трябва да се справя сам. Заради всички нас.
	— Кой ти каза това?
	— Няма значение. Излизам да си проветря главата.
	— В три през нощта? Джейкъб, не излизай!
	Вратата се затръшна. Доминик остана сама, заслушана в туптенето на сърцето си.


	Джейкъб се спусна тичешком към брега. Луната се отразяваше във вълните на залива. Той коленичи върху хладния пясък. Затвори очи. Опита се да медитира, да установи контакт с баща си. За един кратък миг дишането му се поуспокои, сетне от очите му бликнаха сълзи и той се хвърли на мокрия пясък.
	„Престани! Трябва да си силен!“
	Вятърът постепенно утихна, заменен от далечен писклив звук.
	Джейкъб изтри лицето си и се огледа. Звукът идеше от север. Той се изправи и затича покрай брега. И ги видя.
	Заливът кипеше от живот. Или по-скоро… от смърт. Плитките води гъмжаха от китове, дошли тук да умрат, или вече мъртви.
	Джейкъб се приближи към най-едрия от издъхващите върху пясъка китове. Главата му, с големина на трактор, бе покрита с пясък, а опашката му изчезваше във вълните на залива.
	Джейкъб вдигна ръка и изтри пясъка от окото на кита — и отскочи, когато то премигна и го погледна.
	Разнесе се оглушително сумтене — умиращият бозайник изпусна струя въздух през дихателния си отвор.
	За един кратък миг животното и момчето се спогледаха. „Сякаш иска да ми каже нещо — помисли си Джейкъб. — Дали ще може?“ Затвори очи и се премести във възела.
	Наведе се напред и опря длани върху вибриращата кожа на умиращия кит. Сякаш го прослушваше със стетоскоп. Усети пулсациите му, които се усилваха и приближаваха, умът му бе обгърнат от белезникава мъгла…
	… и после всичко се завъртя и се промени до неузнаваемост.
	_Алено небе, сияещо над огромното езеро с цвят на окървавен живак._
	_Повърхността на езерото се раздвижи. Над нея се издигна змиевидно създание — тялото му бе дълго колкото цяла влакова композиция. Ужасяващото същество разглеждаше Джейкъб с цепковидните си златисти очи, толкова симетрични, че по-скоро бяха изкуствено създадени, отколкото дело на природата. То разтвори паст и се видяха два реда остри като скалпели зъби._
	_Чу се оглушително сумтене и Джейкъб отскочи. От ноздрите на змията бликаха две струйки пушек._
	Той отвори очи. Видението бе изчезнало.
	Синият кит бе мъртъв.


	_28 октомври 2027 г._
	_Бел Глейд, Флорида_
	Четиринайсетгодишната Лилит Ева Робинсън имаше високи скули и яркосини очи, матова кожа и дълга до кръста коса. Тялото й бе гъвкаво и стройно, добре оформените й гърди — твърди и много по-развити от тези на съученичките й.
	Малката красавица винаги седеше сама на последната седалка в училищния автобус. Всички момчета мечтаеха да излизат с нея, но никой не смееше да й предложи — заради чудатия й навик да разговаря с невидими събеседници.
	Лилит сръга Бренди и каза:
	— Всичко е заради тъпата майка на Джейкъб. Но ако тя или Джейкъб някога разберат кога съм родена, той никога вече няма да разговаря с мен.
	„Ама че си глупачка. Нали обичаш Джейкъб и той те обича. Наистина ли вярваш, че съдбата ви е предопределила един за друг?“
	— Да.
	„В такъв случай зарежи майка му и направи каквото смяташ за нужно. Ето я и твоята спирка. Утре ще се видим“.
	Училищният автобус спря до тротоара.
	Лилит скочи от стъпалото и затича към къщи.
	Реджина Джонсън я последва.
	— Ей, Робинсън, почакай ме де!
	Лилит забави крачка, но не спря.
	Реджина я настигна.
	— С кого разговаряше в автобуса?
	— С Бренди.
	— Коя Бренди?
	Лилит отново ускори крачка.
	— Ей, спри се де. Имам страхотна трева. Искаш ли да се надрусаме?
	— Какво по-точно искаш от мен, Реджина Джонсън?
	— Успокой се бе, момиче. Искам да станем приятелки.
	— Защо?
	Русокосото момиче се усмихна.
	— Сама ли ще ходиш на купона у Брет?
	— Да.
	— Защо не дойдеш с мен? — Джина плъзна ръка по дупето на Лилит.
	Лилит спря.
	— Не си падам по момичета.
	— Друго чух да казват.
	— Така ли? И какво си чула?
	— Уф, не знам. Че си готина… а не излизаш с момчета.
	— Не трябва да вярваш на всичко, което приказват хората. Имам приятел, но той не е тук.
	— Добре де. Не те ли интересува поне мъничко какво можем да направим двете?
	— Трябва да се прибирам.
	— Чакай. Ела с мен. Ще минем напряко през храстите. Ще ти дам да си дръпнеш от моята цигара. Нали сме приятелки? Закъде така бързаш…
	Реджина тръгна към храстите. Лилит я последва.


	_Лонгбоут Кей, Флорида_
	Имануел Гейбриъл беше в лабораторията за хидроакустично наблюдение. Ивлин почука на отворената врата и попита:
	— Може ли да ти правя компания?
	Имануел дори не си направи труда да вдигне глава. Каза само:
	— Джейк не е тук.
	— Всъщност исках да разговарям с теб.
	— За какво?
	Тя се приближи, подпираше се на бастуна си.
	— Над какво работиш?
	— Картографирам нов миграционен модел на китовете.
	— Може ли да послушам?
	Имануел смъкна слушалките и й ги подаде.
	— Толкова са много! Божествени създания!
	— Аз не съм като _него_, ако не си разбрала досега.
	— Зная.
	— Той ме подлудява.
	— Да, брат ти понякога е твърде… настоятелен.
	— Той е луд. Защо му се подиграваш?
	— Може и аз да съм луда.
	Имануел се разсмя.
	— Искаш ли да видиш нещо много интересно? — Извика на екрана изображение на странно четирикрако създание, което донякъде наподобяваше плъх. — Виждаш ли това? Нарича се пакисетид. Всъщност е праисторически кит.
	— Това да е кит?
	— Е, по-скоро прадядото на китовете. По някаква все още неизяснена причина пакисетидът се е върнал да живее в морето преди милиони години. С времето е изгубил козината си, която е била заменена от плътен слой тлъстини. Майката природа дори е преместила ноздрите му отгоре, за да може да диша по-лесно.
	Ивлин се усмихна.
	— Май ти харесва да работиш с китове.
	— Има нещо такова. — Той прелисти страницата. — Виж това. Нарича се родосетус, първият кит с дихателен отвор.
	— Изумително! Китовете са изминали дълъг еволюционен път, нали?
	— Ами, да. — Имануел продължи да се занимава с програмата. — Съвременните китове се делят на два основни подвида. Сините и гърбавите китове нямат зъби. За разлика от тях, кашалотите и зъбатите китове и косатките си остават хищници, с добре развито чувство за ехо локализиране.
	— Ехо локализиране? Това да не са онези пискливи сигнали, които издават?
	— Точно така. Те използват звука, за да „виждат“ разни неща. Това го знам от баба ми. Улавят ехото на издаваните звуци и по такъв начин се ориентират.
	— Нещо като вграден сонар, а?
	— Именно. Ехо локализирането е като рентгеново лъчение за китовете. Според баба делфините са в състояние да засичат акулите от стотици метри и дори да установяват, по запълнеността на стомаха, дали са се хранили скоро.
	— А защо толкова много китове мигрират към Мексиканския залив?
	— Заради аномалията.
	— Аномалия ли? Каква аномалия?
	— В кратера Чиксулуб. Тя нарушава чувството им за ориентация.
	— Не разбирам.
	— В мозъка на кита има едни частици, които се наричат магнетитни кристали. Китовете се ориентират, като се включват към магнитните силови полета на Земята. Нещо като вградени компаси. Магнитните аномалии в Залива нарушават действието на тези компаси и ги объркват. Ето защо голяма част от тях излизат на сушата. Казва го дядо Джулиъс. Той е знаел всичко за китовете.
	— А ти откъде разбра?
	— От дневника му — Момчето натисна няколко копчета и на екрана се появи текст:

	ДНЕВНИКЪТ НА ДЖУЛИЪС ГЕЙБРИЪЛ

	— Това да не са спомените на дядо ти?
	— Ами да. Джейк прехвърли всичко на запис. Компютър, прочети страница 722.


	Дневник. Страница 722
	Записана на платото Наска. Наска. Перу.
	17 януари 1993 г.
	Компютризираният глас на покойния Джулиъс Гейбриъл изпращя от говорителите:
	„От всички зооморфи, изрисувани върху пустинната част на лампата, вероятно най-странни и необясними са трите кита от Наска, всеки от които е изрисуван по различен начин от другите.
	Ще започна с най-стария от трите — десетметров екземпляр, притежаващ огромна перка и четири подобни на крака израстъци. Макар някои от колегите ми да смятат тези израстъци за «художествена измислица» аз съм на друго мнение.
	Палеонтолозите отдавна са установили, че съвременните китове произхождат от отдавна изчезнал вид на име Пакисетид. Това обитаващо сушата същество по някакви загадъчни причини се е върнало в морето, след като Земята е била ударена от астероид. През следващите двайсет и пет милиона години еволюцията е успяла да трансформира това сухоземно животно в морски обитател.
	Не по-малко загадъчен е обектът, изрисуван под челюстта на кита. Повечето от наблюдателите го определят като струя от дихателната тръба. Тук аз също не съм съгласен с тяхното мнение. Дихателната тръба на кита е разположена _отгоре_, а този обект определено се намира под челюстта. Никой обаче не желае да обяснява подобно противоречие.
	Грешка? Не, всички останали рисунки от платото Наска се характеризират с изключителна прецизност. Колкото и невероятно да ви звучи, обяснението според мен е, че овалният обект представлява някаква форма на комуникация. Убеден съм, че художникът от платото е общувал с китовете и е намерил тази форма, за да ни го съобщи“.


	— Компютър, край на програмата. — Имануел вдигна глава към възрастната жена.
	— Е?
	— Какво?
	— Смяташ ли, че Закрилниците са общували с китове?
	— Честно казано, нямам представа.
	— Джейк смята, че са общували. Снощи, като бил на брега и… добре де, няма значение. Глупаво е.
	— Кое е глупаво?
	— Нищо. Трябва да тръгвам.
	— Почакай, Мани. Искам да ти задам един въпрос.
	— Само един ли?
	— Щастлив ли си?
	— А ти?
	— Опитвам се.
	Имануел отмести поглед встрани.
	— Мразя тази вила. Чувствам се като в затвор. Майка ми е параноичка… никога не ме оставя да правя каквото си искам. Джейк е отвратителен, държи се като старшина в казармата. Интересува се единствено от глупавите си фантазии.
	— Разбирам. Не ти е лесно.
	— За нея е още по-трудно. Държи се с нея, сякаш е парцал.
	— Така ли? Не съм виждала да я обижда.
	— Но пък проявява преднамерено безразличие. Сякаш се бои да я обича — и всеки друг.
	— Вярваш ли на тези негови истории? Нали знаеш за какво говоря? За онези легенди на маите за близнаците герои?
	— Не питаш сериозно, нали?
	— Според мен ти обичаш Джейк. Двамата много си приличате.
	— Ха! Да не мислиш, че искам да стана като него?
	— Не, Мани. Но ти имаш добро сърце. — Тя го докосна по гърдите. — Нека то бъде твоята пътеводна светлина.


	_28 октомври 2027 г._
	_Бел Глейд, Флорида_
	_23:17_
	Басовият тътен на тонколоните се чуваше от две пресечки.
	— Не се притеснявай — каза Реджина. — Дръж се естествено. Лилит подръпна нервно деколтето на тясната си блузка, за да прикрие щръкналите си гърди.
	— Трябваше да ме почакаш да взема и Бренди.
	— Забрави за Бренди. Тази вечер си с мен.
	— Ако Куентон ме види как съм облечена…
	— Успокой се. Дядо ти спи отдавна.
	— Искаш да кажеш, отдавна се е натряскал.
	Реджина я улови за ръката.
	— Дръж се за мен.
	Купонът вече бе във вихъра си. Колите бяха паркирани в пълен безпорядък. На моравата и под терасата на къщата се бяха струпали групички тийнейджъри, из въздуха се носеше лепкавата миризма на бира и марихуана.
	Очите на всички бяха втренчени в Лилит.
	Отвътре струеше светлина, ехтеше музика и се виждаха танцуващи тела.
	— Джина… ей, радвам се, че дойде! — Брет Лонгли си проправи път към тях.
	— Здрасти, Брет. Познаваш се с Лилит.
	— Разбира се. Мярвал съм я в училище. Здрасти, Лилит.
	— Здрасти.
	— Време е да се повеселим — каза Джина, пъхна една бяла таблетка под езика си и погледна Лилит.
	Брет изгледа ококорено двете момичета, докато се целуваха.
	— Мамка му! Оставете малко и за мен де.


	_29 октомври 2027 г._
	_02:15_
	Лилит беше пияна.
	Да си пиян е чудесно. Няма нужда да чувстваш. Нито да мислиш. Само дишаш от време на време с отворена уста, като риба на сухо.
	„Всички ме харесват…“
	Лежеше на дивана между Реджина и Рон Лей.
	Високият Рон. Царят на баскетбола. Рон от горния клас. Хубавецът.
	Рон беше възбуден. Лилит усещаше набъбналия му член всеки път, когато се навеждаше да я целуне.
	— Лилит, допий ми бирата.
	„Никаква бира. Още малко и ще повърна“.
	Надигна чашата и я пресуши.
	„Рон ме харесва. Рон ме смята за готина. Джейкъб сигурно ще ревнува“.
	Реджина спеше в скута на Лилит.
	От другия край на стаята Данте Адамс не сваляше лъсналия си поглед от нея.
	Данте също я харесваше. Хищникът Данте.
	Рон я целуна пак. Стисна я за гърдите — почти я заболя, — после я улови за ръката и я поведе към най-близката спалня.
	„Не го прави, Лилит!“ — Тя понечи да се измъкне, но силите я бяха напуснали.
	Данте ги последва в спалнята.


	— Недей…
	— Хайде, малката…
	— Не… Рон, моля те, недей…
	— Не обичам да ми се опъват.
	— Не ти се опъвам.
	— Хубаво. Щом не даваш да ти го бутна, ще ми го смучеш.
	Бренди се появи над рамото на Рон.
	„Направи го де. По-лесно е, отколкото да му се дърпаш“.
	Лилит отвори уста. Лъхна я миризмата на запотения му член. Догади й се. Тя се преви и повърна върху маратонките на Рон.
	— Ах, ти… тъпа кучко! — Рон я зашлеви през лицето.
	Твърде пияна и объркана, за да съумее да се премести във възела, Лилит затвори очи и се олюля. Кръвта се стичаше по лицето й. Данте се приближи към тях.
	— Аз ще й разтворя краката. Ти я оправи пръв… после е мой ред.


	_06:15_
	Лилит се прибра малко преди зазоряване. Долната й устна беше подута, бузата й — посиняла. Блузата й бе разкъсана. Беше си изгубила обувките.
	И вече не беше вцепенена.
	Беше съвсем трезва.
	И готова да умре.
	Промъкна се тихо в кухнята. Чуваше мощното хъркане на Куентон. Отвори чекмеджето и извади кухненския нож.
	Влезе в стаята на Куентон. Старецът бе заспал на пода. Погледът й се спря върху подредените на тоалетката бръсначи. Не, опасно беше, щеше да вдигне шум.
	Върна се в коридора и влезе в килера. Дръпна шнурчето на лампата и се изкатери по тясната стълба на таванчето.
	От малка се боеше от това мрачно и неуютно място. Но сега имаше нужда да се спотаи някъде. През замърсеното прозорче едва прозираше розова светлинна.
	Лилит се загледа в изпъкналите вени на китката си. Не се боеше да умре, страхуваше се от болката. А и ако извикаше, можеше да събуди Куентон.
	Огледа се за кърпа или стара дреха, нещо, с което да си запуши устата. Докато се извърташе, усети пронизваща болка в разранения си анус. Спомни си за Джейкъб. „Той ще ме помисли за мръсница“.
	Очите й се спряха върху някаква картонена кутия. Тя посегна и я отвори, завладяна от неочаквано любопитство.
	Вътре имаше прашен албум с разкъсана корица. Докато го повдигаше, съдържанието му се изсипа в кутията.
	Черно-бяла снимка на майка й и баща й на сватбата.
	Официален документ за осиновяването й от семейство Морхед.
	Бележникът на Маделина от прогимназията — само шестици.
	Няколко размазани акварелни рисунки. Още снимки на майка й като съвсем малка.
	И един запечатан хартиен плик. Тя го разкъса, без да се замисля. Вътре имаше изрезки от вестници и черно-бяла снимка на непознат старец — доста страшничък.
	На гърба на снимката бе изписано: „Чичо дон Рафело“.
	Тя разгъна вестникарските изрезки. Във всичките се разказваше за чичо й — наричаха го „нагул“, мексикански магьосник.
	Лилит се зачете, трескавият й ум поглъщаше жадно информацията.


	15

	_31 октомври 2027 г._
	_Училището в Бел Глейд, Бел Глейд, Флорида_
	В голямото междучасие повечето ученици се бяха струпали около баскетболното игрище. Едни пушеха, други просто се облягаха с досада на мрежата. На самото игрище десетина момчета бяха увлечени в напрегната игра.
	Лилит спря недалеч от площадката и се обърна към Бренди.
	— Добре де, пристигнахме. Сега какво?
	„Ще правиш каквото ти кажа“.
	— Ами ако ме набият?
	„Не и този път. Приготви се“.
	Лилит извърна сините си очи към игрището.
	Данте Адамс дриблираше. Извърна се, скочи и подаде на Рон Лей, който мигом заби в коша.
	Лилит се стрелна, улови топката още преди да е тупнала на земята и побягна.
	— Ей, шантава кучко, върни се веднага!
	Лилит тичаше право към високата два метра ограда… и я прескочи.
	Увиснали ченета. Чуха се изумени ругатни, докато тя се отдалечаваше през улицата към близкия ресторант.
	— Хайде бе! — кресна Рон на Данте и Брет и я последва. Тримата се преметнаха през оградата, прекосиха улицата и свърнаха в тясната уличка зад ресторанта.
	Лилит ги чакаше, седнала на един боклукчийски контейнер. Улицата свършваше с висока ръждива преграда.
	— Ето я — прошепна Данте и облиза сластно устни.
	— Знаете ли какво? — рече Рон. — Тая кучка май си играе с нас. Малко ли ти беше в петък, сладурано? Дощяло ти се е още, а?
	— Хайде да я изчукаме тука — рече Данте и я сграбчи за глезените.
	— Я ме пусни бе! — Тя го изрита, но двамата с Рон я смъкнаха на асфалта.
	— Момчета, стига. — Брет заотстъпва назад, но не можеше да откъсне поглед от вдигнатата рокля на Лилит. Данте вече посягаше към гащичките й.
	Този път, съвсем трезва, Лилит с лекота проникна във възела.
	Подскочи рязко, завладяна от неочакван прилив на енергия. Лицата на Рон и Данте се изкривиха от изненада, когато ги сграбчи за косите и им блъсна главите.
	От страшния удар се разхвърчаха капки кръв и парченца мозък.
	Лилит вдигна поглед към Брет. Той тъкмо се готвеше да побегне.
	Тя го настигна и го изрита с всичка сила отзад. Брет полетя право напред и се вряза в друг метален контейнер. Рухна, но се надигна на четири крака, от разраненото му лице се стичаше кръв.
	„Довърши го“.
	Лилит се извърна изненадано. Възелът бе изпълнен с нечие злокобно присъствие.
	Старецът бе висок и мършав, с побелели коси и заплашителна осанка. Имаше дълъг крив нос и набръчкано индианско лице. Лявото му око бе яркосиньо, а дясното — замъглено и втренчено настрани. Дрехите му висяха като на закачалка.
	— Кой си ти?
	— Знаеш кой съм.
	— Чичо дон Рафело? Какво правиш тук?
	— Дойдох да те насочвам. Довърши този, преди някой да те е видял.
	— Аз… не мога.
	Дон Рафело сякаш се носеше върху невидими вълни от енергия.
	— Не можеш да го довършиш, защото си слаба. Отдръпни се и гледай как се прави. — Той протегна ръце към Брет, улови главата му с възлестите си пръсти, разтърси я рязко и счупи гръбначния му стълб.
	Брет падна възнак — мъртъв.
	Дон Рафело се доближи до труповете на Рон и Данте и „вдиша“ от топящата се живителна сила.
	— Добре се справи. Тези двамата си отидоха. Помогни ми да ги прехвърлим в кофата.
	Лилит се подчини.
	Боклукчийският камион пристигна след три часа. Същата нощ труповете на трите момчета се озоваха на бунището на двайсетина километра южно от езеро Окиноби.


	_22:10_
	Администраторът на хотела не сваляше поглед от Лилит, докато тя отброяваше смачканите банкноти, които бе откраднала от портфейла на Куентон.
	— Това е за стаята на чичо ми до края на седмицата.
	Администраторът прибра парите и й подаде ключа, като го задържа малко по-дълго.
	— Кажи ми, ако искаш да направя нещо за теб.
	Тя се престори, че не забелязва гнусната му усмивка.
	Дон Рафело я чакаше до колата. Последва я към стая 113.
	В стаята цареше сумрак и миришеше на мухъл. Лилит включи климатика и античната бракма се пробуди с поскърцване.
	— Добре, чичо, направих всичко, което поиска. Искам сега да ми кажеш защо ме потърси.
	Дон Рафело се излегна на широкото двойно легло.
	— Нито за миг не съм губил от погледа си родителите ти, откакто пристигнаха в Америка. Всъщност аз им уредих брака.
	— Защо?
	— Заради онова, което носят в кръвта си. Лилит, всеки от твоите родители притежаваше огромна живителна сила. В гените и на двамата, както и в твоите, се крият могъщи възможности. Единият произхожда от древно семейство на маи, чиито гени са наследени от далечното минало — от самия Кукулкан и дори още по-назад — от Кецалкоатъл. Наследствената линия на втория — говоря за рода Рафело — е още по-важна, защото е в състояние да черпи директно от черните сили на вселената. Тъкмо онази черна сила, която те преследва навсякъде по Земята като пронизващ студен вятър. По съдържание тя е спиритична, но това не й пречи да контролира и направлява другата.
	— Нищо не разбирам. Къде е тази черна сила? Откъде се взема?
	— От друго място и друго време. Ще доловиш присъствието й, когато се върнеш у дома, до Мексиканския залив. Черната сила е могъща и тя се пресяга към теб, за да те прегърне. Тъкмо тя ме призова от Морелос, за да те направлявам.
	Лилит се ококори.
	— Искам я тази сила. Научи ме!
	Старецът се ухили.
	— Нали затова съм тук.


	Когато се натъкна на вещите на родителите си, Лилит Робинсън откри истинско съкровище от материали, хвърлящи светлина върху живота на дон Алехандро Рафело, човек, чиито корени се простираха назад във времето чак до Франция от четиринайсети век и до неговия далечен прапрадядо Грегор Рафело.
	Грегор Рафело бил роден през 1397 година в покрайнините на Париж. Подобно на баща си, и той станал военен и служил в гвардията под командването на Жил дьо Ре. Умел и храбър воин, Грегор бил назначен да ръководи отряда, който охранявал Жана д’Арк, и участвал в многобройни битки на нейна страна, като присъствал на най-ужасяващи сцени.
	След освобождаването на Орлеан през 1429-а трийсет и две годишният Рафело се върнал у дома, за да се отърси от зверствата, на които бил свидетел. След няколко месеца от католик станал албигоец.
	Албигойците (името произхождало от град Алби в Южна Франция) били последователи на манихейската дуалистична система и вярвали в отделното и независимо съществуване на бог на доброто и бог на злото. Според тях богът на доброто бил Христос, а богът на злото — Сатаната, който носел вина за затварянето на душата в човешкото тяло.
	Албигойците живеели строго праведен живот и вярвали, че ще могат да пречистят душите си за задгробния живот. В противен случай душите им щели да се преродят в телата на други мъченици или дори на животни. Те презирали и дори смятали за проява на зло всяко материално благо, включително богатство, храна и дори човешкото тяло. Съвсем естествено официалната църква обявила сектата за еретична и я преследвала с особена ожесточеност. От своя страна, албигойците смятали църковните служители за слуги на дявола.
	Пръв вдигнал срещу тях кръстоносен поход папа Инокентий III. Към 1230 година повечето от албигойците били изловени и избити, а населението на Южна Франция се стопило.
	Тайната секта на албигойците, към която принадлежал Грегор Рафело се разделяла на две групи — обикновени вярващи и „съвършени“, дума, произхождаща от гръцката „катарой“, „пречистени“. Съвършените били екстремисти, които отричали всякаква лична собственост и преживявали единствено благодарение на помощите на останалите членове. Забранено им било да дават клетва, да ядат месо, яйца и сирене и да встъпват в брачна връзка. Преследван от спомените за кървавите дела от буйната си младост, Грегор Рафело бил твърдо решен да се „пречисти“, решение, което направило изключително труден живота на жена му Фанет и на техния син Андре.
	Четиринайсетгодишният Андре отказал да спазва обетите на баща си, напуснал дома и потърсил закрила при предишния му началник, Жил дьо Ре, човек, чиито разбирания и чието богатство влизали в пряко противоречие с вярата на баща му.
	Седмица след като Андре напуснал дома си, Грегор Рафело бил арестуван по заповед на Светата инквизиция по обвинения в еретизъм. Останалите тринайсет години от живота си прекарал в тъмница, идеалното място за постигане на „пречистване“.
	Що се отнася до Андре Рафело, животът му тръгнал по друг път.
	Жил дьо Ре придружил Жана д’Арк при коронясването на Карл VII и бил произведен в маршал на Франция. Той останал редом с нея до самото й залавяне, след което напуснал служба и се прибрал в имението си в Бретан. Не само че родителите му оставили богато наследство, но той сполучил да се ожени за Катерин дьо Тур, която също била от знатен род. Злите езици говорели, че имал повече пари и земи от самия крал.
	Младият Андре също заминал с Жил и станал негов паж, но слънчевите дни били към края си и за двамата. През юли 1435-а роднините на Ре изпросили от краля декрет, забраняващ на Жил да разпродава имуществото. Този тежък финансов удар накарал отчаяния Жил да се заеме с изучаването на алхимия и не след дълго да прехвърли интересите си към сатанизма. След като изгубил голяма част от наследството си, Жил се надявал да си възвърне изгубеното с помощта на тъмните сили на дявола. През следващите пет години двамата с Андре ровичкали из тайните на черната магия и окултизма и се прекланяли пред Сатаната на церемонии, които се наричали Черна меса.
	По време на Черна меса участниците обличали одежди, като тези на християнските свещенослужители, само дето на филона бил изрисуван козел — животно, което мнозина свързвали с дявола. Други подигравки с църквата включвали обърнати наопаки кръстове, животински жертвоприношения и използване на корема на гола жена за олтар. Кулминацията на Черната меса била ритуална оргия и — нерядко — човешко жертвоприношение. Идеята за последното хрумнала тъкмо на Андре Рафело.
	През септември 1440-а Жил дьо Ре бил арестуван и откаран на съд в Нант. Там бил осъден за еретизъм, а също отвличане, измъчване и убийство на повече от 140 деца.
	Андре Рафело избягал от Франция и се заселил в планините Харц в Германия. Там основал таен орден от сподвижници, също последователи на Сатаната, черната магия и Черния шабат. Години по-късно отпътуват за Африка, където го запознали с тайната да се крадат човешки души, като се яде мозък от току-що отворен череп.
	Рафело станат баща на дванайсет деца от три жени и доживял да се радва на седем внуци и две правнучета. След смъртта му делото му било подето от неговия правнук Етиен Рафело, който се качил на един кораб и отплавал за Нова Испания (Мексико).


	Историята на централноамериканските народи започва много преди появата на първите европейци. Първите „чистокръвни“ мексиканци били чергарски племена, които пристигнали в Централна Америка 4000 години преди Христа. Те били земеделци — отглеждали авокадо, домати, тикви и царевица.
	После, някъде около 1500-та година преди Христа, се появил той.
	Бил светлокож, с европоидни черти, бяла коса и брада. Местните жители не били виждали белокож, още повече брадат мъж (маите са генетично лишени от способността да имат брада). Но чуждоземецът завладял сърцата и умовете им с нещо друго — той притежавал мъдрост, много по-голяма от тази, с която биха могли да се похвалят индианците. Скоро той станал водач, когото почитали като бог и цар.
	Няма никакви записи, в които да се споменава името му, нито името на неговото племе, но народностите от крайбрежието на Мексиканския залив постепенно станали известни като олмеки — майчината култура на Централна Америка. Под вещото ръководство на своя учител олмеките обединили всички останали племена, живеещи около Залива, а постиженията им в областта на астрономията, математиката и архитектурата постепенно станали достояние на запотените, толтеките, маите и ацтеките.
	За невероятно кратък период олмеките, доскоро обитавали дивата джунгла, се превърнали от прости земеделци в архитекти на едно модерно общество. Започнали да строят огромни паметници и гигантски ритуални центрове. Първи започнали да описват историята. Създали древните игри с топка, имали произведения на изкуството, между които и прочутите Олмекски глави — изображения от гранит, тежащи до трийсет тона.
	Скоро целият район знаел за техния водач. За маите и толтеките той бил велик учител, Кукулкан, ацтеките го нарекли Кецалкоатъл, Пернатата змия. И въпреки че обещал на своя народ един ден да се завърне, белокосият учител напуснал Централна Америка някъде около 1000 година преди Христа и след това настъпили безредици. Много народи, като маите например, започнали да прибягват до човешки жертвоприношения с надеждата да умилостивят Кукулкан и да го върнат от отвъдния свят.
	Петстотин години по-късно на бреговете на Централна Америка стъпили следващите „бледолики“ — испанците. С тях дошло робството, смъртта и още нещо — Дяволът.


	Ернандо Кортес бил испанец, прочул се както като изследовател, така и като конквистадор. През 1519-а губернаторът на Куба Диего де Веласкес наел Кортес и хората му да нахлуят и завладеят империята на ацтеките. Начело на единадесет кораба и петстотин души, Кортес вдигнал платна към полуостров Юкатан, родината на маите. Докато се придвижвал нагоре по крайбрежието, той основал първото испанско поселище, Ла Вила Рика де Вера Круз, известно в наши дни като Веракрус. А когато хората му се разбунтували, изплашени от многобройния противник, Кортес наредил да изгорят корабите, защото се опасявал от дезертьори. На малобройния испански отряд не му оставало друго, освен да се сражава до победа — или смърт.
	Това, за което Кортес не си дал сметка, било, че изходът от войната бил предрешен на съвсем друго място и от други обстоятелства.
	Когато водачът на ацтеките Монтесума научил, че откъм морето е пристигнал белокос бледолик мъж, той повярвал, че Кортес е не друг, а самият Кецалкоатъл, завърнал се от задгробния свят, както бил обещал. Водачът на ацтеките пренебрегнал злокобните пророчества на своите нагули и проводил пратеници да придружат испанеца и неговата армия до столицата Теночтитлан, разположена на почти непревземаем остров в средата на езерото Текскоко. Изумените испанци, смаяни от размера на града и многобройните му храмове и канали, били третирани като богове. Кортес се престорил, че приема приятелството, изчакал подходящия момент и наредил на хората си да атакуват — и този коварен удар сложил началото на кървава война, която продължила близо две години.
	С времето Кортес завладял Централна Америка и я обявил за испанско владение, но свещениците, които пристигнали да покоряват душите на местното население, изгубили много повече време. За испанците маите и ацтеките били езичници, прекланящи се пред богове, които можели да бъдат само изчадия на самия дявол. Повечето от тези нещастници били покръстени почти насила, след като храмовете на досегашните им божества били изпепелени до основи.
	Всъщност дихотомията между доброто и злото, между бога и дяволът била почти чужда и неразбираема за централноамериканските индианци. Преди испанското нашествие най-близкото подобие на Сатаната в местната религия бил Тескатлипока, божество на нощта и покровител на магьосниците. „Огледалото, което пуши“ бил, освен това господар на греха и страданието и откривател на огъня, но не бил дявол.
	Не и докато не се появили испанските свещеници.
	Докато разпространявали християнството в Централна Америка, свещениците учели своите „невежи чада“, че вселената е разделена между силите на доброто (Бог) и силите на злото (Сатаната). Проява на зло било всяко действие, несъответстващо на техните разбирания и морал. Извършителят му се смятал за проводник на Сатаната, а с такива в Испания се били научили да се разправят отдавна и жестоко. Скоро в Нова Испания била създадена служба на Светата инквизиция и множество членове на различни племена били изправени пред нея по обвинения в магьосничество и подпомагане на дявола.
	В действителност, като запознали местното население с идеята за дявола и черната магия, католиците само насърчили увеличаването на неговите последователи. Сред покорените индианци се създали тайни общества, а големите градове се превръщали в средища на морален упадък и грях. Сатаната, в облика на козел, бил чест гост на тези среднощни сборища. Черната магия не само се развила и усъвършенствала, но и се предавала от поколение на поколение.
	Така, благодарение на белите нашественици, страхът от дявола постепенно добил реални измерения.


	Етиен Рафело пристигнал в Мексико в края на 1533-та, с идеята да сее семената на тъмните сили из Новия свят. След многобройни пътувалия се озовал в Текоспа, малко индианско селище на племето нахуатъл, разположено в подножието на една планина. Тук се запознал и сближил с местния старейшина Мотекума, чиито предци по майчина линия били преки наследници на самия Кецалкоатъл, член на братството на Закрилниците.
	Етиен се влюбил в най-голямата дъщеря на Мотекума, синеоката красавица Кецали, която притежавала гена Хунафу, наследен от самите Закрилници. Младото семейство се заселило в най-южната част на Мексико, земя на някога могъщите ацтеки, и Кецали родила на мъжа си осем деца.
	Подобно на баща си, Кецали също била нагул. Нагулите са магьосници, съществуващи от хиляди години в Централна Америка. Те били съветници на царете и се занимавали с предсказания. Нагулът можел да разболее своята жертва само като я погледне с „лошо око“. Смятало се, че по-могъщите магьосници можели дори да крадат човешки души.
	Двайсет и седем поколения след началото на кръвното родство между Рафело и Кецалкоатъл се родил дон Алехандро Рафело. Също като своя далечен праотец Андре, дон Рафело избрал свой път в живота.
	Жителите на Морелос се страхували и ненавиждали дон Рафело. Шепнели си, че дължи силата си на „охо“ и че неговите „кацал т’ан-об“ (заклинания) предизвиквали страшни и нелечими болести.
	Надарен с интелигентност и ненаситна жажда за власт, дон Рафело си поставил за цел на живота да изучи всички тайни, познати на нагулите. За разлика от суеверните селяци, той знаел, че магьосниците черпят сили и прозрение не от жертвоприношения и амулети, а от наследствената си линия. Олмеките, ацтеките, толтеките и маите завладявали света под прякото ръководство на двама велики нагули, Кукулкан и Кецалкоатъл. Дон Рафело знаел, че двамата са оставили след себе си многобройна челяд, а също и че той самият е далечен наследник на Кецалкоатъл. Това, от което се нуждаел, за да увеличи мощта си, била кръстоска с рода на Кукулкан. Открил търсеното наследство в лицето на Сесилия Мецли, жена от племето на маите, чиито предци някога обитавали Чичен Ица. Дон Рафело бил твърде стар, за да има деца, и избрал сина на сестра си Мигел Аурелия Рафело да се ожени за Сесилия. Местният магьосник предупредил семейството на Сесилия да не се обвързва с дон Рафело, но тъй като Мецли дължали на Рафело пари, бракът скоро бил уговорен.
	След година и половина се родила синеоката Маделина Аурелия и дон Рафело получил онова, за което мечтаел отдавна. Нагулът се месил активно в живота на младата двойка — възнамерявал да отгледа детето сам. След поредица нещастни случаи семейството избягало от Морелос и заминало за Щатите.
	Седемнайсет години по-късно скъпоценното отроче на дон Рафело издъхнало, но след като родило Лилит Ева Робинсън.


	Лилит приключи с косенето на задната морава тъкмо когато Куентон се прибираше от църквата. Когато го чу да влиза, тя бързо премести един от сгъваемите пластмасови столове на слънце. Сърцето й биеше като лудо. След това си свали горнището на банския, точно както я беше инструктирал дон Рафело, излегна се на стола и се зае да маже гърдите си със слънцезащитен крем и да стене сладострастно и достатъчно силно, та настойникът й да я чуе.
	Куентон пикаеше в тоалетната. Когато чу странните звуци, се надигна, погледна през прозорчето към задния двор и целият настръхна. Гледката на полуголото момиче накара косите му да се изправят.
	— Божичко мили…
	От доста години Куентон Морхед живееше с убеждението, че мъченията, на които подлага Лилит, са задължителна част от нейното „пречистване“. Вече бе поискал прошка от Господ Бог и смяташе, че я е получил. Напоследък обаче бе разредил „наказателните акции“ — боеше се, че момичето може да се разприказва.
	Но Куентон все още бе мъж, със своите нужди и желания, и напъпилата женственост на девойката не му убягваше: пораждаше у него желания, които невинаги бе в състояние да овладява. Но това нагло разголване на обществено място — то бе нещо съвсем различно. Момичето открито му се подиграваше и същевременно го възбуждаше неимоверно.
	Без да спира да стене, Лилит пъхна пръсти под бикините си и започна да се самозадоволява.
	Куентон не можеше да издържа повече. Изскочи от тоалетната и хукна към нея.
	Щом чу стъпките, Лилит отвори очи.
	— Какво искаш?
	Куентон я дръпна грубо за ръката.
	— Пак ли си станала лошо момиче? Сега ще ти покажа как постъпват с лошите момичета…
	Лилит се премести във възела.
	След миг Куентон Морхед се озова по гръб на тревата, загледан в синьото небе и лазурните очи на внучка си. Тя замахна рязко и го прасна по носа.
	— Ох… ах ти, мръсна курво! — От носа му рукна кръв.
	— Курва ли? На курвите им плащат, Куентон.
	— Аз съм ти платил! Четиринайсет години те храня и те обличам. Длъжница си ми!
	Тя го яхна и си стисна гърдите.
	— Това ли искаш, Куентон? Хайде де, хвани ги.
	Той посегна към нея, но тя го удари отново и този път му изби предните зъби. След това скочи, фръцна дупе и се отдалечи към къщата, като въртеше на пръст смъкнатия си бански.
	— И не забравяй да прибереш косачката, преди да влезеш.
	Куентон се претърколи по корем и изплю два счупени зъба.
	„Като ми паднеш, ще те чукам, докато те разчекна“.


	16

	_1 ноември 2027 г._
	_Федерален изправителен институт, Маями, Флорида_
	— … деветнайсет… двайсет… двайсет и едно…
	Осемдесет и две годишният Пиер Робърт Борджия пое рязко въздух, докато броеше наум кляканията — част от ежедневната му гимнастика.
	— … двайсет и две… двайсет и три… двайсет и четири…
	Бяха изминали петнайсет години, откакто бившият държавен секретар бе осъден за убийството на Майкъл Гейбриъл.
	— … двайсет и пет… двайсет и шест… двайсет и седем…
	Борджия бе прилежен затворник. Помагаше в програмата за борба с неграмотността. Знаеше, че до освобождаването му остават броени дни.
	— … трийсет и едно… трийсет и две… трийсет и три…
	Упражненията му помагаха да контролира кръвното си. А също и да съхрани здрав разсъдъка си.
	Крепеше го мисълта за отмъщение.
	— … трийсет и четири… трийсет и пет… трийсет и шест…
	По-рано гневът на Борджия бе съсредоточен върху сина на неговия главен съперник — човека, който го бе нападнал преди три десетилетия на публично място и който му бе извадил дясното око.
	След смъртта на Майкъл Гейбриъл гневът му си намери друга жертва.
	— … трийсет и седем… трийсет и осем… трийсет и девет… четирийсет!
	Борджия се изтегна на студения линолеум в тясната — само три метра — килия. На стената имаше тапет с изображение на тропически остров.
	— Компютър… пусни Си Ен Ен!
	Изображението на острова изчезна, заменено от новинарски блок. Миг по-късно започна и самата емисия.
	— „… след смъртта на Джордан Ан Катрас миналата седмица бившият американски президент Енис Чейни бе назначен за Генерален секретар на Съвета на ООН“.
	— Ах! — изстена ядно Борджия и изрита стената; обувката му улучи лицето на Чейни.
	— „Други новини. Световната баскетболна асоциация добави още два европейски отбора към Източната конференция…“
	— Компютър, изключи!
	Екранът угасна. Борджия дишаше тежко, с разтуптяно сърце. Започна отново да кляка и да брои шепнешком, докато сърцето му се успокои.
	— … едно… две… три…
	Имаше само един човек, когото ненавиждаше повече от всички други и чието име караше кръвта му да кипва.
	— … пет… шест… седем… осем…
	Освобождението наближаваше.
	Пиер Борджия броеше дните.


	_Лонгбоут Кей, Флорида_
	_14:35_
	— Хайде, Мани. Приложи формулата и реши задачата!
	Имануел Гейбриъл не сваляше мрачен поглед от екрана на компютъра.
	— Нали ти казах, Хопър. Не мога да го направя.
	— Можеш, разбира се — настоя учителят. — Гледай как се прави. — Той се наведе и изписа уравнението за изчисляване на гравитационната сила при скорости близки до тази на светлината. — Ето, заместваш буквите със зададените стойности и решаваш уравнението.
	— Изобщо не ми пука за тези неща! Няма да ставам астронавт, а професионален баскетболист.
	— И така да е. Първо да приключим урока.
	— Да го приключим още сега.
	— Сядай, ако обичаш…
	— Не. Искам да похвърлям в коша преди вечеря.
	— Не и докато не решиш всички задачи. Брат ти приключи още преди час и сега е на квантова физика.
	— Много важно!
	— Сядай!
	— Да пукнеш дано!
	Хопър преглътна яда си.
	Влезе Джейкъб.
	— Джейк, опитай се да влееш малко разум в главата на братчето си. Не иска да ме слуша.
	Учителят си тръгна.
	Имануел му показа среден пръст на изпроводяк.
	— Мани, трябва да поговоря с теб. Пак се срещнах с баща ни.
	— А аз пък с Господ Бог. Знаеш ли какво ми каза?
	Джейкъб сграбчи брат си и го вдигна с лекота във въздуха.
	— Пусни ме…
	— Прекаляваш, Мани. Изоставаш в програмата и…
	Имануел изрита брат си в гърдите и двамата паднаха на пода.
	Тъмнокосият близнак скочи на крака.
	— Писна ми от теб! Писна ми от глупавите ти видения и от началническото ти поведение. И най-вече ми писна тоя гаден затвор.
	— Той е за твое собствено добро. Навън е пълно със смахнати типове, които…
	— Тук също! — Имануел вдигна яростно стола, запокити го в монитора и го пръсна на парчета.
	— Престани! Имаш ли представа колко струва този монитор?
	— На мен нищо не ми струва. — Имануел посегна към друг стол.
	Джейкъб го стисна с яката си ръка.
	— Успокой се, Мани. Не ти мисля нищо лошо.
	— Лошо ли? — От очите на Имануел бликнаха сълзи. — Че ти направо ме убиваш.
	— И как по-точно те убивам? Отговори ми!
	— Разкарай се…
	Джейкъб го пусна.
	— Живеем в рай. Имаш всичко, от което се нуждаеш.
	— Дрън-дрън. Това, което искам, е свобода. Искам приятели на моята възраст. Омръзна ми да си играя на криеница с охраната. Искам да се срещам с момичета. Момичета, Джейк — знаеш ли какво е това? Или са ти изсъхнали топките?
	— Аз също имам сексуални желания. Дори си имам приятелка.
	— Така ли? Да бе! И коя е тя — дясната ти ръка с петте пръстчета?
	— Казва се Лилит. Ние си говорим по… интернет. Тя иска да се съберем, но засега не може.
	— Точно за това ти говоря. Иди се виж с нея! Изчукай я да си избистриш мозъка!
	— Нещата не стоят така. Аз я обичам и затова се разделихме.
	— Какво?!
	— Отнемаше ми от времето.
	— Време за какво?
	— Пак не разбираш. Отказваш да видиш колко много е заложено на карта.
	— О, божичко, пак се почна.
	— Времето лети, Мани. Остават ни само още шест години.
	Имануел се облещи.
	— И какво ще стане след шест години?
	Джейк поклати глава и тръгна към вратата.
	— Ей, кажи ми какво ще стане след шест години!
	— Готви се, Мани. Готви се, сякаш от това ще ти зависи животът.


	От белезникавата пелена на възела го гледаха две лазурносини очи.
	„Направих го, Джейкъб. Най-сетне го направих! Куентон се опита да ме изнасили, но този път проникнах във възела и… го спуках от бой!“
	„Браво на теб“.
	„Не изглеждаш радостен“.
	„Извинявай“.
	„Почувствах се страхотно, когато го ударих. Страшно силна. Беше дори по-приятно, отколкото когато се разправих с ония хлапаци“.
	„Какви хлапаци?“
	„Няма значение“.
	„Лилит, какви хлапаци?“
	„Едни тъпанари, с които се запознах на някакъв купон. Е, те вече няма да ми създават грижи“.
	„Лилит, не можеш да нараняваш хората“.
	„Извинявай, но ще правя каквото трябва, за да оцелея“.
	„Какви ги говориш? Не си на себе си“.
	„Защото това усещане е ново за мен. Чичо Дон ме учи как да използвам силата си“.
	„Чичо Дон?“
	„Един далечен роднина ми дойде на гости“.
	„И той ли е… Хунафу?“
	„Да“.
	Мълчание.
	„Джейкъб?“
	„Лилит, сега не мога да говоря… Трябва да се срещна с баща ми“.
	„А аз искам да ме прегърнеш“.
	„Вече ти казах: не можем да се виждаме“.
	„Омръзнаха ми тия оправдания. Искам да се гушна в теб. В живота ми няма никаква топлина, Джейкъб, също както и в нашите разговори вече. Ти си станал толкова хладен и пресметлив…“
	„Така е, но се случиха разни неща. Не съм искал такъв живот, също като теб“.
	„Опитай се да промениш нещо. Нали така ме съветваше?“
	„Опитвам се. Вече започнах“.
	„И как по-точно?“
	„Като се боря с желанието да те видя“.
	„А ми казваше, че ме обичаш“.
	„Обичам те. Но не мога да се срещам с теб, дори във възела, докато си в контакт с друг Хунафу“.
	„Той ми е чичо. Е, дядо по-точно“.
	„Няма значение. Нямам право да рискувам“.
	„По дяволите да вървят всички тези твои поверия за предсказанията на маите!“
	„Баща ми ме предупреждаваше, че…“
	„Баща ти също да върви по дяволите! Той впрочем е мъртъв!“
	„Не говори така“.
	„Мисли, Джейкъб. Само некроманти като нас могат да разговарят с мъртвите“.
	„Грешиш“.
	„Джейкъб, не ме изоставяй! Ти си всичко, което имам!“
	„Виж, не бих искал да те нараня. Но сега са заложени много по-важни неща“.
	„И кое е по-важно от любовта?“
	„Лилит…“
	„Отговори ми! Кое е по-важно от любовта?“
	„Съжалявам“.
	Джейкъб потръпна, блъснат от ужасния енергиен наплив, който бликаше от Лилит.
	„Дано се пържиш в пъкъла, Джейкъб Гейбриъл! Дано се пържиш право в пъкъла!“
	„Лилит…“
	Изведнъж го завладя усещането за празнота.
	„По дяволите. И без това натам съм се отправил“.


	„Татко, нуждая се от теб!“
	„Тук съм, Джейкъб. Какво е станало?“
	„Чувствам се объркан. Мани все още не е Хунафу, или поне не като мен“.
	„Дай му време“.
	„Не знам. Той мечтае за нормален живот“.
	„Някой ден ще получи това, за което е мечтал“.
	„Той ненавижда съдбата си. Иска да изпита любовта“.
	„И ти какво му каза?“
	„Казах му, че любовта ще го отслаби и ще му попречи да изпълни предначертаното. Не си ли съгласен?“
	„Джейкъб, любовта е най-могъщата сила във вселената. Любовта, която изпитвам към майка ти, ми дава сили да продължа. Тъкмо твоята любов към мен ми помогна да се спася“.
	„Още не си спасен. Ще бъдеш, когато те открием с Имануел. Дотогава не мога да се занимавам с глупости като любовта. Поне засега“.
	„Но си имаш момиче, нали? Някое, на което държиш“.
	„Да“.
	„И я обичаш?“
	„Понякога не мога да спра да мисля за нея“.
	„Същото беше с мен и майка ти. Понякога любовта ми към нея обсебваше цялото ми съзнателно съществуване“.
	„Точно затова трябваше да се разделим. Тя ми пречеше, разсейваше ме“.
	„Джейкъб…“
	„Защо да удължавам страданието? Тъкмо ти трябва най-добре да ме разбереш. Нали сам ми разказа за примката във времето и за неуспеха при първия опит…“
	„Изглежда, не биваше да допускам да се свързваме“.
	„Нали ме подготвяше за онова, което предстои?“
	„По-скоро те обричам на него. Ако въпросът опираше само до моето съществуване, отдавна щях да се откажа“.
	„Разбирам те напълно“.
	„Не ме разбираш въобще! Нещата не са толкова прости. Защо само моето семейство трябва да страда? Защо синовете ми и майка им трябва да преминават през този ад?“
	„Татко, успокой се… Изчадието може да долови гнева ти“.
	„Нека… нека го почувства. И Господ Бог също. Чуваш ли ме, Боже? Зная, че си там някъде и ни слушаш. Що за бог си да позволяваш на хората да страдат толкова много? Защо злото често остава ненаказано? Къде е справедливостта на този свят?“
	„Татко…“
	„Мразя те, Господи! Чуваш ли ме? Мразя те толкова много, колкото мразя и себе си“.
	„Татко, плашиш ме! Татко?“
	„Аз… Джейкъб, съжалявам. Съжалявам за всичко. Ако бях по-силен… ако бях по-мъдър. Никога нямаше да позволя на Закрилника да ме използва по този начин“.
	„Какво? Закрилникът те е използвал? Татко, разкажи ми по-подробно. Трябва да зная“.
	„Съжалявам… толкова ми е трудно да се съсредоточа, когато съм ядосан. Гневът ме заслепява… в мен надделяват чувствата“.
	„Тогава започни постепенно. Върни се при твоето пътуване, при пътуването на Бил Рейби“.
	„Бил Рейби… да… да… аз бях Бил Рейби“.
	„Спомни си какво се случи, след като катастрофира на Ксибалба“.
	„Сега вече си спомням. Изглежда, бях изгубил съзнание, защото, когато се свестих, в каютата бе тъмно и се чуваха виковете на останалите“.
	„Защо викаха?“
	„При приземяването бе избухнат пожар. Десетки колонисти бяха загинали, още повече — ранени“.
	„Но ти беше добре?“
	„Не, не мисля. Нещо се бе случило, но не с Бил, а с Майкъл Гейбриъл. Всичките мисли и спомени на Майкъл бяха изчезнали. От този момент аз бях само Бил Рейби, специалист по морска генетика, корабокрушенец на един чужд свят. Сякаш никога не бях съществувал като Майк“.
	„Добре де, какво се случи после? Опитай се да си спомниш“.
	„Обкръжаваше ни мрак, а ние все още се премятахме безпомощно из каютата, когато извън кораба долетя ужасяващ звук. Притиснах лице към илюминатора и погледнах навън.
	Слънцето бе залязло преди много часове. Не виждах нищо в тъмнината, но потърсих един от портативните скенери за нощно наблюдение и го притиснах към очите си. Навън всичко се оцвети във виолетово и зелено… и тогава зърнах някакво движение.
	Те бяха милиони — огромни пчели, високи по половин метър и тежащи десет до двайсет килограма. Един господ знае каква беше силата на притегляне на тази планета. Изхвърчаха от вулканичните цепнатини със стотици хиляди и черните им тела улавяха светлината и хвърляха отблясъци. В началото помислих, че тези отблясъци са някаква форма на общуване, нещо като светулките на Земята, само че далеч по-разумни. Но докато се скупчваха около илюминатора и се опитваха да подложат на изпитание здравината му, си дадох сметка, че тези създания по-скоро наподобяват армиите от насекоми, опустошаващи от време на време просторите на Африка като някакъв безмилостен колективен разум.
	Те се носеха над пресечения терен като всепоглъщаща ебонитова вълна. Покриха целия кораб и в продължение на няколко ужасяващи минути мислехме, че всеки миг ще пробият корпуса.
	Накрая, след тази безкрайно напрегната нощ, блеснаха лъчите на слънцето и насекомите побързаха да се върнат в цепнатините, от които бяха наизлезли.
	Когато стана ясно, че рояците им се боят от светлината, водачите на нашата совалка сформираха изследователска група. Предложиха ми да се присъединя към тях.
	Около час по-късно, облечени в скафандри, ние напуснахме совалката през въздушния шлюз и се срещнахме със смелчаците от другите кораби. Заехме се да изследваме почвата и въздуха с всички прибори, с които разполагахме.
	Колкото повече научавахме, толкова повече растеше и страхът ни.
	Атмосферата на планетата бе с високо съдържание на въглероден двуокис и примеси от въглероден окис, метан и амоняк. Подобно на Марс, аленото небе бе лишено от озонов слой, но за разлика от Червената планета в нашия край на галактиката, на този запокитен сред космоса свят нямаше никакво укритие, освен нашите полуразрушени кораби, нито суровини, с които да започнем строителство.
	След около три часа групите започнаха да се прибират по корабите, потиснати от онова, което бяха узнали. Бяхме изоставени на един свят, лишен от вода, растителност и озонов слой, който да ни защитава от ултравиолетовите лъчи на слънцето, със запаси за не повече от пет месеца… стига, разбира се, да не бъдехме разкъсани преди това от неговите нощни обитатели.
	Преди около два милиона години нашите предци бяха успели да оцелеят в почти враждебната среда на джунглите на Източна Африка. Първите човеци бяха мигрирали в нови земи, изправяйки се срещу застрашаващи живота предизвикателства. Бяха намирали убежище в пещерите, бяха използвали сечива, за да оцеляват. Бяха се научили да палят огън и да отглеждат растения и с времето бяха основали многобройни цивилизации. С несекващ плам към приключения бяха построили гигантски плавателни съдове и бяха прекосили опасни океани, за да открият нови страни.
	Ние бяхме само поредното доказателство за този неувяхващ изследователски дух.
	Веднъж, като Майкъл Гейбриъл, бях наблюдавал дистанционно пътешествието на Христофор Колумб. Ето че сега, в ролята на Бил Рейби, можех да усетя от първа ръка какво са изпитвали тези смели мъже, докато са прекосявали Атлантика.
	Безнадеждност.
	Страх.
	Постоянни препирни.
	Дванадесет земни кораба бяха кацнали на планета с токсична атмосфера. Дванадесет кораба с ограничени припаси от въздух, вода и храна.
	Дълго преди да напуснем Земята, Марсианската колония бе реорганизирала своите пет региона, с над десет хиляди обитатели. Бяхме избрали представители, които на свой ред посочиха нашия президент. За известно време разчитахме на многопартийна система, надявайки се един ден на Червената планета да управлява истинска демокрация, също както бе станало в Америка. Но сега подобен въпрос не стоеше пред нас. Ние бяхме корабокрушенци, откъснати завинаги от нашите сънародници. В космоса командваше екипажът. Сега обаче всеки момент можеше да се възцари анархия.
	Ако бяхме колония от мравки, щяхме да заработим рамо до рамо още преди да се пукне втората зора. Ако бяхме кошер, никой нямаше да поставя под съмнение авторитета на управляващия.
	Но ние бяхме съвременни хора, прокълнати да носят своето его, пълни със себичност. Ето защо, преди да потърсим храна, вода и убежище, трябваше да решим кой да командва.
	Представи си дванадесет рухнали кораба, натъпкани със стотици обезверени колонисти и съвсем ограничен брой скафандри. Изгубихме три часа в разправии между корабите само докато определим къде да се състои първата среща и кои да присъстват на нея.
	Атмосферните специалисти настояваха да бъдат изслушани. Също геолозите, градинарите, медиците, инженерите, архитектите… всъщност всеки имаше свое мнение. Започна едно безспирно надвикване, което още повече влоши положението.
	Накрая един човек се изправи, за да въведе ред сред хаоса. Единственият, който можеше да го стори.
	Девлин Мейбас“.
	„Мейбас? Татко, той да не е свързан с милиардера Литър Мейбас?“
	„Неговият внук. МТИ, компанията на Девлин, бе финансирала изграждането на Марсианската колония. Без никакво съмнение той бе най-високопоставеният представител на марсианската администрация, който пътуваше с нас. Но, което бе по-важно, на борда на своята совалка Девлин разполагаше с двайсетина тежковъоръжени телохранители, които му бяха верни до гроб — на него и на порочната му майка.
	Дейвид предложи всеки от корабите да излъчи по трима официални представители, които да сформират новия Съвет, чийто президент ще бъде той самият. Тази система функционираше сравнително добре до деня, когато един от членовете не реши да изрази несъгласие с мнението на Девлин и постави на изпитание ръководството му. Девлин го повика на своя кораб, за да могат двамата да «стигнат до някакво съглашение в полза на цялата колония». Опозиционерът промени мнението си. Няколко дни по-късно, по време на «разходка» извън кораба, се самоуби“.
	„Този Девлин май е бил досущ като дядо си“.
	„Не се съмнявам, че е дори по-лош от него, след като се запознах с майка му — жена, която можеше да манипулира цяла една нация, използвайки красотата си, и да смазва несъгласните в злата си прегръдка. Опасна като венерианско тресавище, тя бе най-добрият приятел и съветник на Девлин. Двамата бяха чудесна двойка и въпреки че се бояхме от тях, си давахме сметка, че колонията ни оцелява само благодарение на комбинираната им сила.
	С всеки изминал ден положението ни ставаше все по-безнадеждно. Всяка сутрин изследователските групи потегляха да търсят храна и вода, но не смееха да се отдалечават, опасявайки се да не попаднат в клещите на зловещите пчели, когато се спусне нощта.
	Поставихме капани, за да уловим няколко екземпляра. Научихме, че насекомите са слепи и съществуват благодарение на микроби, обитаващи вулканичните цепнатини.
	За нещастие, те не ставаха за ядене.
	Колкото повече се топеше надеждата, толкова по-чести бяха случаите на самоубийства. Понякога ги извършваха отделни индивиди, друг път — цели семейства. Депресията се ширеше като чумна зараза. Потискаше ни и чувството за изолираност, заради ограничения брой скафандри.
	Но не бива да забравяш, че членове на експедицията бяха най-могъщите умове, които можеше да предложи човешката раса. Използвайки резервни части, инженерите успяха да подобрят конструкцията на една летяща играчка, която бе взело със себе си на борда едно от децата. Всяка сутрин пускахме във въздуха тази миниатюрна сонда и тя се носеше из висините подобно на гълъба на Ной, търсейки възможност за спасение.
	И тогава, един следобед на четиридесет и третия ден, откакто бяхме кацнали, ние я намерихме…“


	17

	_2 ноември 2027 г._
	_Бел Глейд, Флорида_
	Куентон Морхед бе с Лилит в една от стаите на неговата църква — боядисваха подпорите. През изминалите няколко дни бе избягвал да се приближава до момичето, но все още не можеше да дойде на себе си от внезапната й пристрастеност към ексхибиционизма и онова, което бе станало след опита му да я „пречисти“.
	Очевидно се нуждаеше от нов подход, който да съответства на промените, настъпили в неговата приемна внучка.
	— Лилит, по-рано разговаряли ли сме за Сукубус?
	— Сукубус? Дори не си го споменавал. — Забелязала, че я наблюдава, тя се наведе така, че гърдите й да се виждат в дълбокото деколте, докато движеше нагоре-надолу четката.
	Куентон укроти надигналото се в него желание да я сграбчи и изнасили.
	— В Библията се казва, че Сукубус е женски демон, който посещава и прелъстява мъжете, докато спят.
	— И защо трябва да се интересувам от този Сукубус?
	— От „тази“ Сукубус. Името й, между другото, е Лилит. Притежавала е необичайна сила.
	Лилит спря да боядисва. Дон Рафело никога не й бе говорил за това.
	— Разкажи ми повече за нея.
	— Лилит била първата жена на Адам, много преди да се появи Ева. В Библията пише, че притежавана завладяваща красота, също като теб, но отказвала да се отдаде на Адам.
	— Не се сравняваш с Адам, надявам се?
	— Въпросът е, че Бог е създал Лилит, за да доставя удоволствие на Адам, но тя отказала да се подчини. Напуснала градината, но въпреки това забременяла. Нейните дъщери се омъжили за Каин и Авел.
	— Хубаво са направили.
	— Тази Сукубус била много силна.
	Лилит вдигна заинтригувано глава.
	— И как по-точно?
	— Приближавала се към жертвите си под прикритието на нощта и използвала красотата си и плътското влечение, за да им прекършва волята. Била в състояние да надделява дори над най-силните мъже. Смята се, че никой не можел да устои на чара й, нито да се пробуди от заклинанията й.
	Лилит позволи на една от презрамките да се свлече от рамото й.
	Куентон налапа стръвта и се приближи.
	Тя настръхна от близостта му.
	— Куентон, помирисвам какво ти се е приискало. Само да ме докоснеш и пак ще пострадаш.
	— Дължиш ми го, дете. Отдавна можех да те прогоня, но не го направих.
	— Да го беше направил. Тогава нямаше да проклинам собственото си съществуване.
	— Също както аз проклинам деня, в който взех майка ти у дома. — Той бе само на сантиметри от нея. — Виждаш ли, аз знам коя си. Не можеш повече да ме лъжеш.
	— И коя съм аз?
	— Любовницата на Луцифер — преродената Лилит Сукубус.
	— И това не те ли плаши, Куентон? Или те възбужда?
	— Затвори си устата, чадо мое.
	— Аз ли съм ти чадо? — Тя се извърна към него. — Как смееш, ти, който толкова пъти поруга невинността ми?
	— Направих го, за да прогоня дявола в теб.
	— Че може ли дяволът да уплаши един божи човек? Човек на честта? Защо трябваше да се страхуваш от този паднал ангел, преподобни лицемернико? А може би не е страх, а завист към Луцифер, този ангел на удоволствията.
	Куентон не сваляше жаден поглед от момичето.
	— Обичаш ли удоволствията, Куентон?
	От устата му се стичаше слюнка.
	— Отговаряй ми, преподобни греховнико! Искаш ли да ме чукаш?
	— Да! — Той се хвърли към нея, но тя вдигна юмруци. Ченето му увисна. — Защо ме измъчваш?
	— Всяко удоволствие си има цена. Каква е цената на Сукубус — Лилит? Казвай, преподобни робе!
	Очите му се разшириха, когато изведнъж осъзна, че играта се обръща срещу него.
	— Казвай!
	— Какво да кажа?
	— Коя съм аз?
	— Лилит.
	— Коя съм аз?
	— Сукубус…
	Тя докосна — само за миг — издутия му член.
	Куентон изпусна четката и посегна към нея.
	— Не! — Тя го изтласка назад. — Кой командва тук?
	— Ти.
	— Точно така, робе, сега аз командвам. Край на „пречистването“, на речите за Исус и Господ Бог. Мразя Господ. Той ме изостави в нощта, когато ми отне майка ми и ме заряза на произвола на такива като теб! Бог ти позволи да ме насилваш и да пъхаш гадните си пръсти чак в душата ми. Той ме направи твоя жертва. А сега аз черпя могъщество от черните сили и ти си мой слуга! Повтори отново… коя съм аз?
	— Лилит.
	— Коя съм аз?
	По бузата му се търкулнаха сълзи.
	— Бог да ми е на помощ…
	— Бог не може да ти помогне, Куентон. Той е само зрител в играта на живот. Зяпа безгрижно от златния си трон, докато чудовища като теб изнасилват невинни дечица. Само аз бих могла да ти помогна сега, защото знам какво искаш и мога да ти го дам. — Тя посегна към панталоните му, разкопча колана и ги смъкна.
	— Да… моля те…
	— Спри да хленчиш и лягай долу.
	Той се просна задъхано на пода.
	— Ето какви са условията, Куентон. Довечера ще ти доставя удоволствие. А утре ще идеш до банката и ще изтеглиш всичките си спестявания — до последния цент. После ще промениш завещанието си така, че да бъда единствената ти наследничка.
	— Защо?
	— Защото така искам. Трябва да го направиш, ако държиш да ти доставя удоволствие довечера. И утре вечер… — Тя си разкопча ризата и докосна с пръсти зърната на гърдите си. — Искаш ли ме?
	— Да!
	— Как смяташ да ми доставиш удоволствие?
	— Като отида в банката!
	Лилит си смъкна дънките и прекрачи проснатото тяло на своя настойник. За първи път в живота си се чувстваше в безопасност, усещаше, че напълно владее положението.
	— Свали си боксерките, робе!
	— Да, Сукубус! — Куентон си изхлузи боксерките.
	Лилит изгледа набъбналия му член.
	— Коя съм аз?
	— Сукубус!
	— Слушай внимателно, робе. Ще ти доставям удоволствие, но само когато аз пожелая, разбра ли ме?
	— Да, Сукубус.
	— Отсега нататък аз командвам. Ще спя в твоето легло, а ти ще се преместиш на дивана. И повече да не съм чула приказки за Исус и Господ Бог!
	— Разбира се, Сукубус.
	— Сукубус мрази Бог, ясно ли е? Повтори го… аз мразя Бог.
	Куентон се поколеба.
	Лилит си смъкна гащичките и започна да се опипва.
	— Това искаш, нали, робе?
	— О, да. Господи!
	— Ние мразим Господа, нали, Куентон? — Тя продължи да се гали. — Кажи го!
	— Ние… мразим Господа.
	— Повтори!
	— Ние мразим Господа!
	Лилит коленичи над разтреперания старец.
	— Дръж си ръцете встрани. Не се опитвай да ме докосваш. Да не си мръднал дори. Аз ще те пипам.
	— Разбира се, Сукубус, всичко, което пожелаеш!
	На вратата на стаята се появи детско личице.
	— Върви си, Бренди, повече не се нуждаем от теб. Сукубус не се нуждае от никого!
	Видението изчезна.
	— Да си върви ли? С кого разговаряше, Сукубус?
	— Млъквай, глупако. — Тя се отпусна върху Куентон и вкара члена му в себе си.
	Куентон затвори очи и изстена от удоволствие.
	Завладяна от хладна разсъдливост, без да изпитва никакви чувства, Лилит започна да повдига и спуска таза си, втренчила поглед във висящото на стената разпятие.
	„Гледаш ли ме, Исусе? Чуваш ли ме, Джейкъб? Радвате ли се, нещастници, на това, което създадохте?“


	_Лонгбоут Кей, Флорида_
	Джейкъб изстена и се намести, прогонвайки от ума си едва доловимия глас на Лилит.
	„Слушам те, татко. Продължавай. Какво намери сондата?“
	„Нещо огромно, изкуствено създадена платформа, която се рееше на триста метра над вулканичния терен… беше толкова голяма, че запречваше небето на хиляди мили. От долния й край се подаваха гигантски колони, с навити спираловидно метални тръби. Приличаха на огромни стоманени сталактити. Датчиците на сондата ни предупредиха за присъствието на мощно магнитно поле. Ако не бяхме спрели навреме летящата машинка, сигурно щяхме да я изгубим.
	Наредихме й да се издигне, очаквайки да получим картина от горната част на платформата. Това, което видяхме, Джейкъб… просто нямам думи.
	Върху горната част на тази платформа, с размерите на щата Тексас, стърчаха покрити с медна обшивка куполи — бяха хиляди, всеки по-голям от гигантския суперкупол в Ню Орлиънс. Всички бяха свързани с тунели.
	Когато сондата се доближи до един от тези куполи, в стената му се появи отвор и тя влезе вътре. Там имаше град, чиито размери поразяваха въображението.
	Представи си Манхатън, само че стотици хиляди години в бъдещето, когато целият остров се издига в небесата и е заобиколен от прозрачна стена. Представи си величествени небостъргачи, толкова високи, че в сравнение с тях Чикагската кула би изглеждала джудже. Представи си всички свързващи ги магистрали и левитиращи павилиони, цялата тази безкрайно сложна мрежа, която изпълва пространството между тях, представи си летящи тропически градини и сини езера. Имаше реки и шумни потоци, спускащи се от високо водопади, а далече в покрайнините на града се поклащаха зеленчукови силози.
	Това беше Щангри-ла и Едем, истински кошер на безкрайно напредничавия разум с мащаби, които ни оприличаваха на полуразумни неандерталци.
	Не можехме дори да си помислим каква технология е необходима, за да бъде създадено подобно съоръжение.
	Само дето бе напълно лишено от всякакви признаци на живот.
	Кой бе създателят на този великолепен мегаград? Защо го бяха изоставили? Приличали ли са по нещо на нас? Ще се завърнат ли някога?
	Навярно сме се чувствали като онези испански изследователи, които за първи път са се приближили към Чичен Ица, след като маите изоставили града.
	В този момент сондата най-сетне изпрати първите анализи от атмосферата на града. Там имаше кислород! По-високо съдържание от това на земната атмосфера и напълно лишен от химически замърсители, но съвсем подходящ за дишане.
	Нашата обречена експедиция изведнъж се бе натъкнала на оазис, поднесен ни от самия Господ, и ние бяхме твърдо решени да се заселим в него.
	Но първо, разбира се, трябваше да стигнем до него.
	Най-близкият край на платформата се намираше на четиристотин и двайсет мили от мястото, където бяха кацнали совалките. Присъствието на нощните насекоми превръщаше пътешествието дотам в изключително опасно начинание. Единственият начин да се доберем бе, като поправим някоя от совалките и я използваме за въздушен транспорт.
	Надежда. От много време бяхме забравили значението на тази дума.
	Изгубихме деветдесет и шест дни, докато поправим напълно три от совалките — използвахме частите на останалите. Не можеха да летят в космоса, но поне бяха в състояние да прелитат известно разстояние над земята. През това време продължавахме да пращаме сондата към града, картографирахме внимателно вътрешността му и се дивяхме на хилядите чудеса.
	Нито веднъж не засякохме каквато и да било форма на живот.
	Най-сетне дойде денят на нашето отпътуване. Общо петстотин седемдесет и двама оцелели се натъпкахме в трите совалки и полетяхме към Обетованата земя.
	Двайсет минути корабите се тресяха с ужасяващ вой над назъбения терен. Най-сетне се издигнахме над платформата и влязохме в един от куполите.
	Бяхме занемели, потресени.
	Като Бил Рейби, аз се чувствах прероден… щастлив, че съм свидетел на подобно събитие.
	Да знаех само тогава какво ни очаква…“


	18


	И в ада няма толкова жлъч, колкото в душата на презряна жена…



	_4 ноември 2027 г._
	_Бел Глейд, Флорида_
	В продължение на четиринайсет години Лилит Робинсън бе играла ролята на жертва, опитвайки се да запази разсъдъка си в една враждебна среда. Джейкъб бе нейната единствена опора, мигащият в бурно море фар.
	Но сега я бе изоставил.
	Когато преподобният Морхед неволно бе оприличил доведената си внучка на Сукубус, той несъзнателно бе задействал в душата й един нов компас — на личност, която да оформя като пластилинова фигурка.
	Сукубус не беше жертва. Сукубус притежаваше сила.
	За първи път в живота си Лилит намираше някакъв смисъл в доскоро жалкото си съществуване. След като Господ и неговите помощници я бяха изоставили, изведнъж към нея бе протегнал ръка Луцифер. Луцифер имаше планове за бъдещето й и макар тя да не знаеше какви са тези планове, беше сигурна, че нейният спътник, дон Рафело, ще ги разкрие своевременно.


	Лилит влезе в стаята на чичо си и захвърли раницата с учебниците на пода.
	Дон Рафело се изтягаше на двойното легло, гол под копринения си халат.
	— Всички в училище говорят за изчезналите момчета.
	— Разпитваха ли те?
	— Полицаите ме питаха дали съм ги виждала. Казах им, че съм ритнала баскетболната топка в храстите и после съм побягнала към къщи.
	— Добре.
	— Кога тръгваме за Мексико?
	— Скоро. Чувала ли си за Диа де лос муертос, Деня на мъртъвците?
	— Четох веднъж нещо.
	— През първите дни на ноември духовете на мъртвите имат нещо като ваканция и посещават родните си домове. Смъртта винаги е заемала особено място в древните ритуали. Ацтеките са смятали за божия благословия смъртта при раждане, по време на битка или човешко жертвоприношение. Всички тези случаи са осигурявали на жертвата подходящо място в задгробния живот. Страх ли те е да умреш, Лилит?
	— Има и по-страшни неща от смъртта. Искам да науча повече за Сукубус.
	— Сукубус е твоята втора същност. Ти си преродената Лилит, царицата демон. Била си сътворена от Господ Бог, за да бъдеш покорна съпруга на Адам, но си отказала и си напуснала рая. Отдала си се на плътски удоволствия и си оставила многобройна челяд от демони край бреговете на Червено море. Трима от ангелите господни те открили и настояли да се върнеш, но ти си отказала. За наказание те са избили децата ти.
	— А аз какво съм направила?
	— Заклела си се да отмъстиш. Ангелите били в състояние да опазят жените и децата от теб, но не и мъжете. Съблазнявала си ги нощем, докато спят и са беззащитни. Дори Талмудът бил принуден да предупреди мъжете да не остават нощем сами в къщите си. Известно било, че когато се преродиш отново, ще притежаваш способност не само да подчиняваш мъжете на волята си, но и да изсмукваш живителната им сила.
	— И как ще се преродя?
	— Недалеч от едно селце на име Болончен има пещера, част от подземна мрежа, известна като Грутас де Икстакумбилксунаан, Пещерата на стаената жена.
	— Четох за тази пещера в записките ти. Какво има в нея?
	— Невероятна сила… сила, която може да се роди в кръвта ти и да те надари с дарбата да виждаш в бъдещето. Но внимавай, ако не си достатъчно зряла, тази сила е в състояние да те лиши от разсъдък.
	Лилит не сваляше втренчен поглед от стареца.
	— Куентон ми каза, че майка ми е била луда.
	— Това няма значение. Ти си по-силна от нея, а имаш и господар, който ще те пази — Луцифер.
	— Куентон проповядва, че ако приема Господ Бог в сърцето си, той ще е моят закрилник.
	— Кой би приел такова отмъстително създание в сърцето си? Един бог, който допуска съществуването на лагери на смъртта, който заразява чедата си с болести, който е безразличен към тяхното страдание? Помогна ли ти Бог, когато Куентон се гавреше с теб?
	— Не.
	— Ние, последователите на левия път, отказваме да се подчиняваме на такива жалки творения. Предпочитаме да се издигнем на тяхното ниво и да ги погледнем в очите. Ние търсим Луцифер, но не за да му се прекланяме, а за да работим рамо до рамо с него и неговите демони. Бог може да ни е дарил с полови органи, но тъкмо Луцифер ни е научил как да ги използваме. Той ни даде възможност да прозрем най-съкровените си желания и да им позволим да се развият.
	— А какво ще кажеш за доброто и злото?
	— Безполезна концепция, проповядвана от лицемерни свещенослужители, като твоя Куентон, който си доставя земни удоволствия, като вселява в душите на другите страх. Ако да си добър означава да служиш на Бога, то това е загуба на време. Злото е пътят към силата. Ние, последователите на левия път, отказваме да живеем в страх. Изпитваме любов и състрадателност, защото сме човеци, но следваме пътя на мрака, този, който ще ни отведе в един свят, неразбираем поне засега за останалото човечество.
	— Куентон никога не ме е обичал. Джейкъб ме обичаше, но майка му и онази старица не позволяваха да се съберем.
	— Коя старица? Я ми разкажи за нея.


	_Лонгбоут Кей, Флорида_
	_15:12_
	С издължения си корпус, въртящи се криле и фиксирани предни и задни стабилизатори, „Боинг Канард Драгънфлай“ бе нещо като кръстоска между самолет и хеликоптер. В „хеликоптерен режим“ самолетът можеше да излита вертикално, да се носи плавно над земята и да се приземява. В „самолетен“ роторите му се обръщаха напред и двигателите притежаваха достатъчно мощ, за да го издигат и ускоряват до крайцерски скорости.
	Доминик посрещна Енис Чейни на стълбата на самолета и веднага забеляза, че лицето му е мрачно.
	— Какво е станало?
	— Вътре. — Бившият президент я отведе към къщата. — Извинявай. Напоследък навсякъде гъмжи от подслушвателна апаратура.
	— Изглеждаш изморен.
	— Стар съм, а все още има прекалено много вятърни мелници, с които да се боря. Къде са момчетата?
	— Мани е в гимнастическия салон, а Джейк медитира. За какво си дошъл?
	— Онези от „Златното руно“ започнаха да губят търпение. Искат достъп до близнаците, инак заплашват да ви изгонят оттук.
	— Мръсници. Могат ли да го направят?
	— За съжаление могат да правят всичко, каквото си поискат. Днес молят, утре ще заповядват.
	— Да вървят по дяволите. Ще се махнем оттук.
	— И къде ще идете? Те ще ви открият навсякъде.
	— Прав си. Мани ще избяга. Джейк е по-склонен да вярва на тия неща, но Мани ги ненавижда.
	— Зная.
	— А знаеш ли, че доктор Стечман го лекува за депресия?
	— Той е един от най-добрите ни лекари.
	— Престани, Енис. Говорим за моя син!
	— И на мен също не ми харесва положението.
	Тя скочи и взе ключа за колата и сандалите си.
	— Доминик, почакай, къде отиваш?
	— Ще се разходя с колата. Защо? Да не си решил да ме арестуваш? — Тя излезе през вратата за гаража и я затръшна зад себе си.
	Отвън водородният двигател на колата й замърка едва доловимо. После гумите изпищяха и Доминик се понесе към изхода.
	„Нека се поразходи. Да поизпусне малко пара“.
	Бившият президент отвори вратата на хладилника и извади шише вода. Хрумна му друга идея. Наведе се над барчето, взе бутилка уиски и си наля солидна доза.
	— Мама беше права. Мани не издържа повече тук.
	Чейни вдигна глава. На вратата стоеше Джейкъб.
	— Вече не съм този, който взима решенията, хлапе. Не съм вече.
	Джейкъб кимна и каза:
	— Мисля, че е време аз да взимам решенията.


	_Сейнт Огъстин, Флорида_
	Когато Доминик спря колата пред къщата на Ивлин Стронджин, вече се стъмваше. Беше се поуспокоила от карането. Сега й трябваше добър съвет.
	Тя мина по пътечката и спря пред вратата. Вдигна ръка и докосна с длан металната плочка.
	В дланта й имаше имплантиран микрочип за идентификация с размер на оризово зрънце. Щом разпозна „ключа“, бравата щракна.
	Доминик влезе. Посрещна я преобърната насред коридора саксия и разпилени списания. Тя настръхна.
	— Ивлин?
	Вратата на библиотеката беше затворена. Доминик се прокрадна до нея и долепи ухо. Чуваше се едва доловимо бръмчене. Тя стисна рязко десния си бицепс и активира неврологичния спусък на обезболяващия инжектор.
	След това изрита вратата.
	— Ивлин! О, Боже…
	Лицето на мъртвата жена бе мораво, съсухреното й тяло се полюшваше от завързаната за вентилатора на тавана примка.


	19


	_2 ноември 2027 г._
	Маями, Флорида (Новинарска страница в интернет)
	Бившият държавен секретар Пиер Робърт Борджия бе освободен днес от федералния затвор на Маями, където излежа петнадесетгодишна присъда. Някогашният републикански кандидат за президент бе обвинен в заговор за убийството на Майкъл Гейбриъл, който загина при неизяснени обстоятелства, след като през декември 2012-а успя да предотврати термоядрена катастрофа. „Невинен съм и бях осъден несправедливо. Аз просто служех на страната си — сподели пред журналистите Борджия. — Искам да изживея останалите си дни в мир“.



	_4 ноември 2027 г._
	_Имението Мейбас, Маналапан, Флорида_
	_16:17_
	Пиер Борджия разглеждаше отражението си в огледалото на банята. Затворническият живот бе смъкнал близо двайсет килограма от някога възедрото му тяло. Лицето му бе видимо поотслабнало, главата му — избръсната и покрита със сивкав мъх. Превръзката на дясното му око бе сменена, след като само преди месец го бе нападнал един затворник.
	— Ще трябва да се погрижим за окото — заяви Лусиен Мейбас, който тъкмо влизаше в стаята. — Щом спадне отокът, ще ти поставим от новите протези.
	— Загуба на време и пари. С живота ми е свършено. — Борджия обърна гръб на огледалото и почна да си плиска лицето.
	— Не говори така. Баща ми винаги е повтарял, че партията се нуждае от теб.
	— И къде, по дяволите, беше вашата партия, когато Чейни ме затвори като бясно животно? Този черньо кара ООН да му играе по свирката. Той е човекът, който уби баща ти.
	Младежът кимна.
	— Така е. И какво можем да направим?
	— Имам някои идеи. Обличай се, хлапе. Ще те чакам долу.
	Борджия взе от поличката снабдената с диагностичен микрочип четка и почна да си мие зъбите. Само след секунди върху огледалото се появиха трепкащи надписи:


	| Температура: |. 36,50 градуса 
	| Сърдечна честота: |. 118 
	| Кръвно налягане: |. 158/94 
	| Холестерол: |. 343 
	| Електролити: |. в норма 
	| 2 зъбни кухини. Гингивит в стадий: |. 2 

	Високи кръвно налягане и холестерол. Анализът на слюнката показва наличие на кървяща стомашна язва.
	__Незабавно потърсете квалифицирана медицинска помощ.__
	__Приятен ден.__

	— Проклети всезнаещи машинки — изруга Борджия, избърса си лицето и отново нагласи превръзката на окото си.


	_Лонгбоут Кей, Флорида_
	_16:17_
	Джейкъб не можете да откъсне поглед от огледалото в банята, където върху отражението му бе насложено нечие друго, макар и размътено.
	Изпито лице.
	Бръсната глава.
	Превръзка на окото… покриваща рана, дело на баща му отпреди двайсет и седем години.
	„Това е Борджия… аз наблюдавам дистанционно Борджия!“
	Видението изчезна също така внезапно, както се бе появило.
	Джейкъб премигна учудено, загледан в мургавото си лице и сламенорусата си коса.
	„Намислил си нещо, Борджия… усещам гнева ти… неспокойствието на душата ти“.


	_Бел Глейд, Флорида_
	_18:40_
	Двуместният кабриолет „Орион“ паркира до тротоара пред къщата на Куентон с почти изтощени батерии. Лилит кимна на чичо си и тръгна към входната врата.
	Преподобният я чакаше вътре. Беше облечен в халат, боксерки и черни чорапи.
	— Защо ми открадна колата?
	— Един приятел имаше нужда от нея. Пък и, формално погледнато, това е моята кола. Изтегли ли всичко от банката?
	Куентон й подаде един хартиен плик.
	— Тук е всичко, подписано и подпечатано, но няма да получиш и цент, докато съм жив.
	— Дай ми документите.
	— Не. Документите ще лежат в касата на моя адвокат. Утре сутринта му ги нося. Докато задоволяваш всички мои желания, завещанието ми ще остава непроменено. — Очите му блестяха доволно. — Искам те всяка нощ. Отсега нататък ти си моята лична курва.
	За миг я завладя паника. „Сукубус не е курва. Сукубус е могъща. Сукубус контролира…“
	— Свали си дрехите, курво.
	Лилит бавно вдигна глава и го озари с лъчезарна усмивка.
	— Добре. Искаш своя лична курва и ще я имаш. Но да видим първо дали ставаш за тази работа. — Тя бръкна в джоба си и извади три таблетки. — Сдъвчи ги добре, преди да ги глътнеш. Тези хапчета ще ти помогнат да издържиш цяла нощ.
	Той взе таблетките, сдъвка ги внимателно и ги глътна.
	— Събличай се, маце. Имаш да ми се издължаваш за последните седем години.


	_Лонгбоут Кей, Флорида_
	_19:22_
	„Продължавай, татко. Довърши историята. Кажи ми какво стана, след като вашите кораби достигнаха изоставения град на онзи чужд свят“.
	„Част от стената на купола се отмести встрани и ни допусна вътре, също както бе постъпила преди това с наблюдателната сонда. Щом се озовахме във вътрешността на купола, нашите три кораба бяха прихванати от силов насочващ лъч, който ни отведе при една площадка за кацане на върха на висок поне четири хиляди метра небостъргач.
	Измъкнахме се навън и вдъхнахме от извънземния въздух. Едва се сдържахме да не заподскачаме като деца от радост. Уловихме се за ръцете и отправихме съвместна благодарност до нашия Спасител. И едва тогава осъзнахме, че сме в безизходица“.
	„В безизходица?“
	„Намирахме се на четири километра над земята. Единственият достъп до вътрешността на сградата бе осмоъгълна врата, изработена от невероятно тънка и неподатлива на каквито и да било усилия материя. Нямаше дръжка, нито ключалка, нямаше никакви средства за отварянето й.
	Слънцето залезе, а ние продължавахме да стоим на покрива. Дойде нощта и за първи път имахме възможност да разглеждаме това чуждо небе, без да се плашим от насекомите. По-голямата от луните на планетата сияеше в жълта светлина, по-малкият сателит бе обгърнат от виолетов ореол. В далечината се виждаше мъглявина и една яркосиня звезда.
	Прекарахме две ужасно дълги денонощия на покрива на небостъргача, докато нашите инженери пригаждаха платформа, с която да се спуснем до приземното ниво. Най-сетне се озовахме на земята.
	Неандерталци в Ню Манхатън.
	Градският пейзаж се разнообразяваше от тропически горички и изкуствени водни пътища. Влажността, особено на приземното ниво, бе непоносимо висока. Недалеч се виждаше поток, край който неколцина от нашите инженери извършваха химически анализи.
	За наша изненада водата съдържаше микроскопични следи от редки елементи. Дали бе отровна? Не можехме да кажем със сигурност, докато не я подложим на по-обстоен анализ.
	Водата е живот. В совалките разполагахме с двумесечни запаси храна, но вода имахме само за още няколко дни. Ако тази извънземна вода се окажеше непоносима за организмите ни, каква надежда ни оставаше?
	В края на краищата решихме да пием от нея.
	Сега вече си бяхме осигурили въздух и вода, но все още не можехме да проникваме в сградите.
	Някой пусна слуха, че вътре ни дебнели извънземни, които възнамерявали да ни избият, докато спим. Други като мен обаче смятаха, че градът е бил изоставен преди много време и че за достъп до сградите са ни необходими малко повече познания.
	И така, в подножието на тези колосални футуристични постройки ние поваляхме дървета и сковавахме колиби. Засяхме наши семена и оборудвахме научноизследователски лаборатории. Строяхме училища и болници, храмове и съдилища. Живеехме в мир и покой, заобиколени от недосегаемите паметници на мъртвата цивилизация. Сега на планетата бяхме само ние — единственото оцеляло племе. Нямаше богати и бедни. Всички бяхме равни.
	Поне в началото.
	Организирахме избори, посочихме хората, които да ни управляват. Нарекохме града Нов Рай. В чест на нашия водач Девлин Мей бас майка му получи правото да избере название на планетата. За наша изненада тя се спря на едно древно име, останало като спомен от маите, част от техния мит за Сътворението.
	Ксибалба“.
	„Значи Ксибалба е планета, а не подземен свят? И как да стигна дотам? Коя е била тази жена, дето й е дала името? Защо е избрала тъкмо него?“
	„Беше вдовица на милиардера Лусиен Мейбас, който бе починал само няколко години по-рано. Беше на около петдесет, но изглеждаше много по-млада и все още бе неотразима красавица. Носеше ярковиолетови контактни лещи, имаше мургава кожа и дълга черна коса. Вероятно предците на Лилит произхождаха от Централна Америка…“
	„Чакай! Лилит ли каза?“
	„Лилит Ева Мейбас“.
	„Тя е момичето, с което от много години се срещам във възела“.
	„Твоята приятелка е Хунафу?“
	„Да, татко. Чуваш ли ме?“
	„Джейкъб. Тъкмо Лилит Мейбас един ден ще се превърне в Изчадието“.
	„Не. Това е невъзможно! Лилит не може да е Изчадието… тя не е родена в един и същи ден с мен. Показа ми акта си за раждане. Татко, не е тя!“
	„Тя е, Джейкъб. Измамила те е — чрез теб и мен. Двете — тази от моето и от твоето време — поддържат постоянна връзка. Затова и ме очакваше на Ксибалба, когато пристигнах там в облика на Майкъл Гейбриъл“.
	„Аз съм виновен. Трябва да направя нещо. Да я спра“.
	„Джейкъб, почакай! Ако направиш нещо на Лилит от твоето време, ще промениш целия ход на историята. Спомни си, единственият ни шанс да спасим човечеството е черната дупка. Тъкмо Лусиен Мейбас е осигурил средствата за построяването на първия кораб до Марс. Унищожиш ли Лилит в твоето време, ще изгубим надеждата да колонизираме Червената планета, което означава втори холокост и край за цялото човечество. Примката на времето трябва да бъде разплетена и да се възстанови правилното движение, но в моето време, а не в твоето“.
	„Тогава какво се очаква от мен?“
	„Не зная, но двамата с брат ти трябва да стоите настрана от Лилит. На всяка цена“.


	_Бел Глейд, Флорида_
	_19:40_
	Куентон Морхед лежеше гол на леглото. Малката магьосница извади от джоба си шишенце с ароматично масло. В другата си ръка държеше късо въже. Той не сваляше от нея облещен поглед, докато тя си смъкваше дрехите и после — докато мажеше гърдите си с маслото.
	— Да, курво, харесва ми.
	— Чакай да видиш какво ще бъде нататък. — Тя се приближи към него и завърза краката и ръцете му за леглото. — Курвите обичат клиентите им да са неподвижни.
	Лилит изгаси лампата и тихо се върна при него.
	Куентон започна да стене от удоволствие веднага щом почувства как пръстите й се спускат надолу по корема му. Тя го близна по шията и намести таза си над щръкналия му член.
	— Знаеш ли, прав си — продължи с дрезгав глас. — Наистина ти дължа много. А сега, отпусни се и затвори очи.
	— Но аз искам да те гледам.
	— В тъмното е по-хубаво. Помниш ли, като бях малка, ти винаги идваше при мен по тъмно. Сега е обратното. Затвори очи.
	Старецът се подчини, на устните му трепкаше усмивка.
	Лилит извади бръснарското ножче зад ухото си и го захапа със зъби.
	След това се плъзна нагоре, притискайки краката му с бедра. Устните й рисуваха фигури по кожата му, оставяха след себе си зееща рана. Когато достигна шията, тя разряза артерията с едно рязко движение и почувства как кръвта му шурти върху разгорещеното му тяло и се стича чак до набъбналия му член.
	Удоволствие и болка. С всяко стенание нови изблици кръв. С всяка целувка нова рана.
	Докато устните й се спуснат до члена му, цялото тяло на преподобния бе изпъстрено със зейнали рани.
	Куентон повдигна таза си рязко и се изпразни, след това се отпусна върху леглото, изцяло във властта на лекарството, без да осъзнава, че с всяка капка кръв върху чаршафа изтича и животът му.


	_Лонгбоут Кей, Флорида_
	_23:08_
	Пясъкът бе студен и влажен, вятърът, който духаше откъм Залива, пронизваше пуловера на Доминик. Тя се сгуши в яката му.
	— Стига игрички, Джейкъб. Знаеш ли кой е убил леля Ивлин?
	— Казва се Лилит. Общуваме си от деца.
	Доминик едва прикри изненадата си.
	— Как си общувате?
	— Чрез една по-висша плоскост на съществуването, която наричаме възел.
	— Тя Хунафу ли е?
	— Да. И ако питаш — да, тя е Изчадието. Или по-точно, ще стане, един ден.
	На Доминик й призля.
	— Толкова пъти те предупреждавах през всичките тези години. И аз, и леля Ивлин, а се оказа, че ти си поддържал контакт тъкмо със съществото, заради което страда баща ти. Как можа да си толкова заслепен?
	— Любовта е сляпа.
	— Любов? Ти си обичал това… нещо?
	— Тя не е _нещо_, мамо, тя е човешко същество. Произхожда от лошо семейство, от малка е страдала физически и душевно. Била е насилвана и се нуждаеше от помощта ми. И тя е Божие чадо като теб и мен.
	— Само че опасно чадо. Тя е убила Ивлин.
	— Защото ми се разсърди. Тогава става непредсказуема.
	— И какво ще правим сега?
	— Лилит знае къде живеем и кои сме. Можем да се скрием, но силата й расте с всеки ден. Ще й е все по-лесно да ме проследява. Освен това си има помощник, който също е Хунафу.
	— Ние също имаме помощници. Ще й пратим Сол и Пипер.
	— Не можем да го направим. Тя трябва да оцелее — от това зависи близкото бъдеще на човечеството. Ако сега я премахнем, ще променим цяла верига от събития. Спасението е да я избягваме, докато двамата с Мани не тръгнем за Ксибалба.
	— Нима знаеш къде е Ксибалба?
	Той посочи небето.
	— Някъде горе. Според маянското пророчество двамата с Мани ще отпътуваме за там, когато навършим двайсет години. Няма да е никак лесно да избягваме Лилит цели шест години, освен ако… — Изглежда, му хрумна друга идея, защото очите му се разшириха.


	_5 ноември_
	_Бел Глейд, Флорида_
	_19:25_
	Лилит Ева Робинсън седеше до масата в кухнята и ридаеше неудържимо.
	Детектив Тик Колсън й подаде кърпичка.
	— Зная, че си разстроена, но трябва да ти задам още няколко въпроса. Та казваш, че си се прибрала вкъщи към единайсет?
	— Да, господине. Бях на гости при чичо ми в хотела. Когато излязох, дядо си беше легнал.
	— Имаш ли представа дали дядо ти е използвал наркотици?
	— Ами той… пиеше разни хапчета. Казваше, че са му за артрита.
	— Според съдебния лекар е вземал „Оксиконтин“. Открили са приблизително шестстотин милиграма в кръвта му. Бил е сдъвкан, а това е противопоказано. Лекарството трябва да се поглъща цяло, за да се разгражда постепенно в червата.
	— О, божичко… той сигурно е знаел.
	— И аз така смятам. Струва ми се, че дядо ти се е самоубил.
	— Не… убили са го. Не виждате ли раните? Ами кръвта?
	— Сам си ги е причинил. Сигурно нищо не е усетил, натъпкан с болкоуспокояващи. Знаеш ли, че е променил завещанието си?
	— Не знаех дори, че има завещание.
	— Вчера. Интересно съвпадение. Промяната и… самоубийството. Днес следобед неговият адвокат ще разговаря с теб. — Колсън надникна в бележника си. — Сега, за този твой чичо — дон Рафело. Ще трябва да го разпитам.
	— Разбира се.
	Колсън погледна над рамото й и лицето му потъмня.
	— О, по дяволите… — Той я заобиколи и застана до телевизора.
	Предаваха на живо, от хеликоптер, който летеше над моста „Ганди“ в Тампа. Виждаха се спасителни лодки и водолази.
	Колсън увеличи звука.
	— „… лимузината на бившия президент е била ударена, докато се е приближавала към моста. Колата е разбила временните заграждения и е паднала в залива.“
	В едър план катер на Бреговата охрана.
	— „Джени, аз съм Брайън Бахдър. Току-що ни съобщиха, че бившият президент Енис Чейни и шофьорът са били спасени. И двамата са на борда на катера. Състоянието им е стабилно.“
	— „Брайън, а какво се знае за изчезналия близнак?“
	Лилит коленичи пред екрана. Сърцето й биеше като лудо.
	„Само да не е Джейкъб…“
	— „Водолазите продължават издирването, но според мен нещата не изглеждат никак добре. Според очевидци лимузината е потънала преди повече от десет минути.“
	— „За тези от вас, които сега включват нашата програма, гледате предаване на живо от околностите на моста «Ганди», където лимузината на бившия президент Енис Чейни е била ударена от друга кола, която веднага след това изчезнала в неизвестно направление. Чейни и неговият шофьор са били спасени, но един от близнаците Гейбриъл все още е в неизвестност.“
	— „Джени, доколкото разбрах, Чейни е бил поканен от Дан и Линда Брурсма…“
	— „Само за момент, водолазите изваждат нещо.“
	Камерата се спусна надолу и показа придържано от водолазите тяло. Дъхът на Лилит секна.
	Беше чернокосият близнак — Имануел.


	20

	За пореден миг от човешката история светът сякаш бе спрял да се върти.
	През последните няколко години разказите за близнаците Гейбриъл бяха придобили митично значение. Новината за смъртта на Имануел порази обществеността по същия начин, по който вестта за кончината на Джон Ленън, принцеса Даяна или Джон Ф. Кенеди младши. Но от всички места по света най-трудно новината бе преглътната от наследниците на маите в Централна Америка.
	Избухнаха размирици. Фанатични привърженици на близнаците се хвърляха от върховете на пирамидите. Бяха затворени училища и учреждения. Хората излязоха на улицата. В Щатите тълпи журналисти щурмуваха къщата на близнаците и полицията бе принудена да затвори мостовете, водещи към Лонгбоут Кей.
	Това, за което жадуваше обществеността, бе информация, а медиите настояваха за доказателства. Искаха тялото, което сега се намирате в къщата, да бъде изследвано.
	И Доминик се предаде, след като разбра, че няма да я оставят на мира. В къщата беше допуснат екип патолози, заедно с екип на Си Ен Ен и двама свидетели, избрани напосоки.
	Злощастното събитие бе предавано на живо по целия свят.
	След трийсетина минути Доминик реши, че не може да издържа повече. Помоли всички, освен Енис Чейни и роднините да напуснат.
	Късно същата вечер бившият президент се обърна към света, като съобщи накратко за инцидента и добави, че тялото на Имануел ще бъде кремирано. Обявен бе национален траур за следващия понеделник.


	_5 ноември 2027 г._
	_Бел Глейд, Флорида_
	Полицейската кола спря на паркинга пред хотел „Брейкърс“. Лилит слезе от мястото до шофьора и почука на вратата на стая 113.
	— Чичо Дон аз съм, Лилит. Отвори.
	Детектив Колсън дойде до нея.
	— Имаш ли ключ?
	— Да. — Тя пъхна магнитната карта в процепа и отвори. Стаята беше празна.
	— Е? Къде е той?
	— Ами… не зная. Трябваше да ме чака тук тази вечер.
	— Някой на рецепцията виждал ли е този твой чичо?
	— Не. Аз платих за стаята. Той не говори добре английски.
	Колсън затършува из шкафовете. Погледна под леглото. Провери банята. Не откри нищо.
	— Май си е тръгнал. Какви бяха взаимоотношенията му с дядо ти?
	— Ами… не зная. Но ако мислите… детектив, сигурна съм, че ще се върне скоро.
	— Ето ти визитната ми картичка. Ще го чакаш тук и ще ми позвъниш веднага щом се появи. Междувременно аз ще се свържа с някой от Семейната служба. Ако чичо ти не се появи до довечера, ще те прехвърля на тях.
	— Да, господине.
	Колсън си тръгна. Лилит заключи вратата зад него.
	— Тъпак.
	Тя изненадано се обърна. Чичо Рафело лежеше на леглото.
	— Не се безпокой. Омагьосах го с поглед.
	— Къде беше? Как се промъкна… — Тя изведнъж осъзна какво е станало. — Ти… не съществуваш, нали?
	Усмивката му разкри голите му венци.
	— Разбира се, че съществувам. Мислите съществуват, значи и аз.
	— Но…
	— Силата на Сукубус съществува…
	— Значи те има само в мислите ми. Не и в материалния свят. Той седна и се наведе към нея. Тя долови неприятния мирис на устата му.
	— Реално е всичко, което нашият ум възприема и в което вярва. Мислите са материални. Твоята мисловна енергия е също толкова истинска, колкото и моята.
	— Значи момчетата, които уби…
	— Ти ги уби. И старицата също.
	— А Куентон?
	— Разбира се. Аз те насочвах, вдъхвах ти увереност, но ти свърши всичко останало. Но сега ни чака още доста работа — преди да се върнем в Мексико.
	— Джейкъб?
	Дон Рафело кимна.
	— Той ще е във Вашингтон за погребението. Под постоянна охрана, но ти винаги можеш да го достигнеш във възела.
	— Той не иска да ме вижда.
	— Джейкъб е ценен само с гените си. Ако се съедините, ще бъдете първата двойка от двама истински Хунафу. Твоето дете, Лилит, ще бъде бог.


	_7 ноември 2027 г._
	_Паркът на Западен Потомак, Вашингтон_
	Високият сто и двайсет метра черен мраморен обелиск, известен като Вашингтонския монумент, се издигаше в източния край на парка Потомак, приблизително на една миля от сградата на Капитолия. На самия връх на тази куха структура бе разположена стая за наблюдение, която предоставяше възможност на посетителите да се любуват на панорамната гледка от парка, Виетнамския мемориал, стената „11.IX“, мемориала от войната в Близкия изток и Линкълновия мемориал.
	Последният се състоеше от трийсет и шест колони — броят на щатите по времето на Линкълн.
	Докато слушаше погребалното слово на равин Стайнбърг, Енис Чейни поглеждаше с безпокойство към огромната тълпа, която бе изпълнила поляната и парка. В сивото небе се носеха дистанционни телевизионни камери, между тях се виждаха и емайлираните камери на охраната. Конгресмени и посетители бяха насядали на стълбите на мемориала. Някои попиваха сълзите си с кърпички, други ги оставяха да текат на воля.
	От дясната страна на бившия президент седеше президент Мариън Роло; Джейкъб Гейбриъл, облечен с черен костюм и вратовръзка, бе от лявата. Очите му бяха скрити с тъмни очила.
	В източната част на парка, облечен в черна униформа на войник от специалните части, Пиер Борджия тъкмо влизаше през арката на входа. Показа фалшивото си удостоверение на двамата въоръжени пазачи, после им позволи да направят ретиново сканиране на новото му изкуствено око с въведен вътре имплантант.
	— Можете да влезете, господине.
	— Благодаря.
	В раницата си Борджия носеше снайперска пушка „Браунинг“ със сгъваема стойка. Той махна небрежно на охраната и се качи на асансьора за наблюдателната площадка, която трябваше да бъде затворена до края на церемонията.


	Енис Чейни последва президент Роло на подиума. Пронизващият зимен вятър го накара да потрепери, въпреки че си бе облякъл топло бельо. Той докосна дясното си ухо и задейства дистанционния микрофон.
	— Уважаеми гости, членове на Конгреса, сънародници, приятели от целия свят: не е никак лесно да вярваш. Не е никак лесно, особено през двайсет и първи век, но не е било лесно и за нашите предци, когато са вдигали погледи към звездите в небето и са си задавали въпросите: „Откъде съм дошъл? Какъв е смисълът на живота?“
	Чейни се оглеждаше, проследяваше по навик какъв е ефектът от думите му.
	— Ние се нуждаем от вяра. Вяра, която не се основава на илюзии. Но въпреки това всеки от нас знае, че настъпват дни на изпитания и болка…


	Борджия излезе от асансьора и прекоси наблюдателната площадка. Подмина бронзовата скулптура на Джордж Вашингтон и отиде до западните прозорци, от които се виждаше Мемориалът на Линкълн.
	Извади от джоба си нож за рязане на стъкло. Залепи няколко лепенки върху прозореца. Включи ножа и направи шестнайсетсантиметров кръгъл отвор. Свали изрязаната част и внимателно я постави на пода. След това почна да сглобява пушката и триножника. Когато приключи, вдигна пушката, подпря я на парапета и пъхна дулото през отвора. Зареди я с експлозивен куршум и погледна през инфрачервения мерник с единственото си зрящо око.
	Отне му само трийсет секунди да намери целта.
	„Мерник на снайперова пушка…
	Езерцето… погледнато отгоре.
	Подиумът… не се цели в мен, а в Чейни!“
	Джейкъб отвори очи и прошепна запъхтяно в миниатюрния микрофон:
	— Вашингтонският паметник — наблюдателната платформа!


	В района патрулираха общо 147 агенти на Сикрет Сървис и всичките поддържаха постоянна връзка на честотата, на която бе включен и Джейкъб, но първа реагира Доминик.


	Борджия включи инфрачервения лазерен мерник, нагласи сияещия кръг в средата на гърдите на Енис Чейни и задържа дъх.
	И дръпна спусъка.


	— Мартин Лутър Кинг казва, че човек може да бъде преценен само тогава, когато е изправен пред предизвикателствата на времето. Изправени сега тук, обединени от скръбта, ние сме подложени на същите изпитания. Историята изисква от нас повече от сълзи…
	С разтуптяно сърце, Джейкъб се съсредоточи върху прехвърлянето във възела. Обкръжи го ярка светлина, светът около него се забави. Дрезгавият глас на Чейни се превърна в далечно и приглушено ехо.
	Джейкъб не можеше да види куршума, но различаваше добре вълните енергия, докато той се носеше право към тях откъм бялата кула.
	Той се извъртя рязко, преодолявайки пространство и време…
	„Джейкъб!“
	Сърцето му прескочи. Едва сега я забеляза — на двайсетия ред, втренчила в него лазурните си очи. Приближаваше се бавно, сякаш плуваше през тълпата.
	„Лилит, моля те, не сега!“
	„Ти ме изостави!“
	Вълните идваха все по-близо.
	„Дойдох за теб, Джейкъб. Давам ти последен шанс“.
	Той пренебрегна завладяващата й близост и скочи…


	Ален букет разцъфна върху черния костюм на гърба на Джейкъб Гейбриъл и двамата с бившия президент Енис Чейни се стовариха на подиума.
	Пиер Борджия се усмихна. Неочаквано камбанката на асансьора издрънча. Той зареди нов куршум.
	От асансьора излезе Доминик.
	— Ти? — Борджия сложи пръст на спусъка. — Трябваше да те убия — теб и онзи смахнат тип, твоя пациент, когато имах възможност!
	— Опита се. Сега е мой ред.
	Борджия вдигна пушката…
	… и в същия миг Доминик стисна десния си бицепс и задейства микровълновия проектор.
	Съкрушителна вълна от нетърпима горещина отдели убиеца от оръжието му и го запрати на земята с обгорени нервни окончания.


	Отчаян вик раздра студения ноемврийски въздух.
	Присъстващите се пръснаха или налягаха по тревата. Агентите на Сикрет Сървис мигом обкръжиха президент Роло в плътен кръг, други се надвесиха над окървавеното тяло на Джейкъб Гейбриъл. Конгресмените се втурнаха към лимузините си, някои потърсиха укритие във вътрешността на мемориала. Равин Ричард Стайнбърг повдигна безжизнената ръка на светлокосия близнак и тихо започна да се моли под безжалостните лещи на кръжащите отгоре телевизионни камери.
	Един изплашен доктор разблъска тълпата, с разтреперани пръсти разкопча палтото на Джейкъб и отдолу се видя подгизнала от кръв риза. Той поклати глава. Някой извика за линейка. Чуваха се изплашени крясъци:
	— Убиха и другия близнак! Джейкъб е мъртъв!
	Секунди по-късно вниманието на всички бе привлечено от нов писък — един от прозорците на Вашингтонския мемориал се пръсна, тялото на Пиер Борджия полетя към земята и се размаза в локва алена кръв.


	Шепот на мисли в океана на съществуванието
	Джейкъб?
	Къде си синко?
	Къде си…


	Шеста част
	В света на възрастните


	Да успееш, е нищо, може би дори случайност. Но да изпитваш абсолютна увереност в способностите си е нещо съвсем друго — това е сила на характера.
	Мари Ленеру


	На тази земя няма пълна безопасност, тя е само една от възможностите.
	Дъглас Макартър



	21
	Шест години по-късно

	_19 ноември 2033 г._
	_Комплекс „Мейбас Тех индъстри“_
	_Бискайския залив, Маями, Флорида_
	_Събота следобед_
	Пеликанът напрани няколко неуверени крачки по дървения кей, като от време на време завираше човка в перушината под крилата си. Подобно на повечето крайбрежни птици, той също бе престанал да ловува активно. В плитките води на морето отдавна не се срещаше риба, а блатата бяха пресушени. Единственото, с което можеше да се храни сега, бяха промишлените отпадъци.
	Пеликанът разтвори човка и пое няколко глътки нагорещен въздух, примесен с миризма на човешки тела, лосион, парфюми и пот. От стотиците високоговорители, подредени покрай кея, се лееше мау-мау — смесица от калипсо и рап. Едрата птица изпляска с криле и полетя към покритите с мазни петна вълни на прибоя.
	Още един горещ неделен следобед край морето, където човешкото множество кипеше от трескава активност.
	От кея към вътрешността се простираше гъста мрежа от надуваеми мостове и пътеки, които опасваха стотиците магазинчета и заведения. Купувачи и курортисти, семейства и студенти, местни и туристи, представители на най-различни раси и религии се бяха скупчили пред входа на големия универсален магазин.
	През 2030-а цветът на кожата не бе нищо повече от въпрос на личен избор: някога популярните татуировки бяха заменени от „телесно оцветяване“. Първоначално разработени като защита от канцерогенното действие на слънцето, заради разширяващата се озонова дупка, кожните оцветители, които придаваха допълнителна устойчивост срещу ултравиолетови лъчи, постепенно се бяха превърнали в модна прищявка. Центровете за промяна цвета на кожата никнеха като гъби. Клиентите можеха да избират сред огромно количество кожни нюанси, между които „европоиден“, „китайски“, „африкански“ и „индиански“. Дерматолозите се превърнаха в модни дизайнери, расовите противоречия бяха напълно забравени. Нещо повече, разходите по процедурата се покриваха от Федералната здравна каса.
	Постепенно се появиха и по-радикални приложения, целящи да предизвикат внимание, но те естествено бяха най-популярни сред младежта. Клиниките рекламираха оцветяване тип „пъстра дъга“, една нова раса от „извънземни тийнейджъри“ изпълни училищните коридори, с епидермис, измазан от главата до петите в зелено, виолетово, червено и жълто. Тъй като цялата тази шарения доведе и до нарастване на агресията и престъпността, кметствата бяха принудени да забранят „прекомерно яркото“ оцветяване за всички на възраст под осемнадесет.
	В небето над града се носеха лави — летателни апарати с вертикално излитане. Задвижвани от четири фиксирани турбодвигателя, осигуряващи необходимата тяга, тези двуместни летящи коли щъкаха над залива и града подобно на някакви гигантски полиуретанови пчели. По-слабо маневрените едноместни ВЛМ (вертикални летящи машини) се поклащаха над подредените като сардели на плажа голи тела.
	Зелената повърхност на морето бе набраздена от яхти, скутери, сърфисти и луксозни катери, които се съревноваваха за пространство. От време на време над водата се подаваше заобленият нос на някоя двуместна миниподводница и от илюминаторите й надзъртаха любопитните лица на туристи.
	В самия център на цялата тази налудничава активност се намираше „кошерът“ — гигантската стоманено-стъклена подковообразна сграда на „Мейбас индъстри“, чиито шестнайсет етажа се извисяваха над всички останали постройки. Южно от нея бе разположен футболен стадион „Флорида“, чиито трибуни се тресяха от виковете и тропота на близо 130000 зрители.
	Само шест минути след началото на срещата домакините от „Хюрикейн“ вече водеха с убедителното 3:0 и местните запалянковци бяха пощурели. Стадионът ехтеше от задружния вик „Мулето, Мулето“, докато прословутият нападател на „Хюрикейн“ се носеше в поредната атака. Нямаше координатори със сигнални флагчета, всички инструкции на треньора се предаваха директно в каските на футболистите. Нямаше и рефери — вместо тях над полето се рееха камери, които следяха стриктно и за най-дребното нарушение. „Тъчдаун“ датчици, вградени под игралното поле, засичаха всяко докосване на топката. Дори вратата бе само холограмна проекция, която се задействаше при гол или опит за допълнителни точки. Сблъсъкът с „гредата“ караше топката да се върти бясно и да отскача встрани.
	Самюъл Ейглър, по прякор Мулето, двайсетгодишен второкурсник и звезда на клуба, се отдръпна зад десния полузащитник и негов най-добър приятел К. С. Ренър, докато връщаха топката в центъра. Дрезгав дразнещ компютризиран глас нареждаше тихо през слушалката в дясното му ухо:
	„… Шейсет и три, две крачки назад, отскачаш вдясно… на две“.
	Сам се постара да прогони от мислите си неистовия рев на тълпата и да забави пулса си. Умът му се съсредоточи върху вътрешния му мир: той насочи съзнанието си към онова, което спортните психиатри наричаха „зоната“ — гладко и успокояващо езеро на съществувание, спотаено някъде дълбоко в мозъка.
	Часовникът започна да отброява назад от петнадесет.
	Напълно погълнат от „зоната“, Сам неволно сбърчи вежди, когато първоначалното спокойствие се смени от вълни на нарастваща болка…
	… а времето и пространството неочаквано се забавиха до мъчително пълзене.
	Шумът на тълпата премина в монотонно боботене. Топката започна бавно да се издига нагоре.
	„Спокойно… да не се озовеш в засада“.
	Сам чакаше търпеливо. Коженото кълбо изчезна за кратко между яките крака на Такър и се появи — цяла вечност по-късно — в ръцете на Ренър. Полузащитникът направи финт вляво, извъртя се рязко надясно и се преметна в салто над главата на Кели.
	„Достатъчно!“
	Ренър метна топката вдясно от Сам. Мулето улови носещото се кълбо от въздуха и го притисна в сгъвката на ръката си. Тъмните му очи се втренчиха в стената от движещи се тела, докато умът му избираше най-подходящата цел. Почти мигновено се спря на Джо Мастранджело, сто и трийсет килограмовият защитник на южнофлоридския университет. Той скочи към него, отметна свободната си ръка рязко като секира и удари противника си в гърдите. Якият защитник отхвръкна назад и отвори пред Сам пътя към светлината.
	Самюъл Ейглър се пъхна през образуваната пролука с бързината на светкавица, като остави зад себе си половин дузина вкопчени един в друг футболисти.
	Пресече трийсетярдовата линия… после четирийсетярдовата…
	„Кой си ти?“
	Непознатият женски глас го стресна. Едва не се препъна насред игрището.
	„Говори с мен, братовчеде. Кажи кой си“.
	Завладян от ужас, Сам трескаво измъкна ума си от зоната.
	Ревът на тълпата се стовари върху него.
	Сам се олюля и едва не се свлече на земята, задъхан, изтощен и уплашен.


	— Той е в средата на игрището… четирийсет ярда… трийсет… Мулето приближава крайната зона и никой на игрището не е в състояние да го стигне. Тъчдаун! — Тод Хогланд, коментаторът на „Хюрикейн“, скочи на крака и продължи да крещи в микрофона, а стадионът го подкрепяше с неистов рев и аплодисменти.
	Самюъл Ейглър падна на колене в крайната зона. Отчаяно се мъчеше да си поеме дъх.


	_16:17_
	Сам се облегна на седалката в съблекалнята на „Хюрикейн“. Болезнено напрегнатите му мускули отчаяно се нуждаеха от разпускащ масаж. Той уморено вдигна запотеното шише и отпи от студената смес от белтъчини, аминокиселини и растежостимулиращи хормони, чиято единствена цел бе да възстановят загубата на мускулна тъкан и да разградят по-бързо натрупаната млечна киселина.
	Като досадни мухи пред лицето му танцуваха няколко телевизионни камери на различни компании — предаваха образа му по целия свят. Зад тях се тълпяха журналисти.
	— Сам, даваш ли си сметка колко треньори жадуват да видят подписа ти върху договор за участие в техния отбор?
	— Вижте, днес имах тежък ден. Не ми се ще да разговарям за перспективите си. Не можете ли да ме оставите на мира?
	— Само след като отговориш поне на няколко въпроса. Миналата седмица притежателят на лондонските „Монарси“ се похвали, че ти позволил да ползваш личния му самолет.
	— О, стига вече! Питайте ме за днешната игра. На други въпроси няма да отговарям!
	— Имам един въпрос. — Камерата на „Сън Сентинел“ се приближи към него и той видя на миниатюрния монитор познатото лице на водещия Етан Макелви. — Маями имаше само един тъчдаун, което е с четири по-малко от средното за сезона. Толкова ли беше силна защитата на Южнофлоридския?
	— Ненапразно се говори, че имат най-добрата защита. Удрят силно, никой друг не може като тях.
	— А какво ще кажеш за Джеси Гордън? Той успя да те спре на два пъти.
	— Гордън е бърз. Освен това очевидно е в добра форма.
	— А слуховете за…
	— Достатъчно. — Главата на главния треньор Тед Де Майо разбута камерите. — Оставете хлапето да си поеме дъх.
	— Треньор Де Майо…
	— Казах: достатъчно! Всички вън! Охрана, разкарайте тези лишеи от съблекалнята.
	Четирима яки пазачи побързаха да избутат навън журналистите и летящите камери.
	Сам увеси глава.
	Зад него изникна Даян Танър, достатъчно близо, за да улови мириса на парфюма й — нов афродизиак, с едва доловим полъх на люляк и ягоди.
	— Кажи, Даян?
	— Забрави ли? Обеща ми интервю веднага след края на срещата.
	— Ох, съжалявам…
	— Сам, спортът също е бизнес. Не забравяй, че парите ви идват от славата, която ви създаваме ние. Шефът на моята компания е бесен, иска до понеделник интервю на живо от студиото, иначе заплашва да спре излъчванията на мачовете.
	— Добре, добре. Какво ще кажеш за утре следобед? В пресцентъра?
	— Утре става, но тази вечер е още по-добре. В стаята на моя хотел.
	„Да бе, как ли не се сетих“.
	— Уф… наистина не мога.
	Даян се наведе и зашепна в ухото му:
	— Напротив, можеш. Дори съм готова да се обзаложа, че ще го правим цяла нощ.
	Иззад шкафчето се подаде Ренър, със завързана на кръста хавлия.
	— Ей, приятел, разкарай това пиленце.
	— Спокойно, Ренър — засмя се Даян. — Отдолу нямаш нищо, което да не съм виждала.
	Още петима играчи от средната линия се присъединиха към Ренър. Почти едновременно, като по негласна команда, всички си смъкнаха кърпите. Слабините им бяха окосмени, но липсваха каквито и да било органи.
	Сам едва сдържа усмивката си, докато Ренър позираше като манекенка.
	— Идеята е на целия отбор. Да не губим време и усилия със странични неща.
	Даян обърна гръб на Ренър и невъзмутимо продължи прекъснатия разговор:
	— Утре в три тогава. И внимавай да не ме изпързаляш пак. — Тя се наведе и продължи шепнешком: — Обади ми се по-късно. Ще ти помогна да забравиш днешната игра.
	Тя се извърна, разблъска голите мъже и тръгна към изхода, докато те се кискаха истерично и вадеха пенисите си измежду стиснатите си крака.
	Сам се надигна и шляпна Ренър по рамото.
	— Мерси, братче. Тази нямаше да ме остави на мира.
	Ренър се наведе към него.
	— Кажи де — само на мен. Какво стана днес? Никога не те бях виждал да се движиш толкова бавно. Да не се закачи в нещо?
	— Може би. Не зная.
	— Не знаеш ли? Стига де, познаваме се. Да не смучеш трева?
	— Как можа да ти хрумне?!
	— Да бе, да… Виж, трябва да се стегнеш. Имаме още важни срещи, а не ми се ще след време да чета по вестниците, че са те взели в някой отбор по ръгби.
	— Не се безпокой, приятел. Няма да го допусна.


	_19:42_
	_Университетът на Маями_
	_Студентско градче, Корал Гейбълс, Флорида_
	_Събота вечер_
	Деветнайсетгодишната студентка по геология Лорън Бекмайър се носеше в ритмично темпо покрай палмите, заобикалящи главния паркинг на студентското градче. Дългата й до кръста коса бе пристегната в опашка, което придаваше допълнителна гъвкавост на стройното й тяло. Лорън бе опитна състезателка по дълъг, троен и висок скок.
	Треньорът й, разбира се, настояваше да се надпреварва и в бягане с препятствия, но Лорън отказваше категорично. Бягането беше изморително и нерядко свързано с болки в гърба. А и заради тренировките и лекциите почти не й оставаше време да се среща с годеника си.
	„Пак не можах да отида на мача. Сам ще ме убие…“
	Оглушителна гръмотевица разтресе смълчаните сгради на студентското градче под оловносивото небе. Тя ускори крачка. Първите капки дъжд я застигнаха, когато наближаваше четирите еднакви блока в западния край на градчето. Малко по-късно, докато подаваше ръка на компютризирания пазач, за да разчете имплантирания под кожата й идентификационен микрочип, рукна проливен дъжд.
	След като я разпозна, роботът я сканира за оръжия.

	Влезте Лорън Бейкмайър. Приятен ден.

	Входната врата на общежитието се отмести и отвътре я посрещна познатата смесица от миризми. Тя подмина група студенти, едни полегнали върху надуваеми възглавници, други — задрямали в сензорните качулки, докато над тях на големия екран се въртяха откъси от различни филми и предавания. Всъщност денем същият този екран представляваше просторен панорамен прозорец, от който се разкриваше гледка към градината.
	Лорън махна на един познат, после забеляза празен турболифт и побърза да се качи на високоскоростната платформа за седмия етаж. На стената на кабината бе изписано с едри букви „Имунизирай се и кажи НЕ на дрогата“. В началото на 2024 година Съединените щати, Канада и Мексико, по примера на Европейския съюз, бяха започнали задължително имунизиране на новородените за развиване на непоносимост към канабис, кокаин и хероин. Целта на „инхибиращите“ инжекции бе да попречи на човешкия мозък да изпитва удоволствие при употребата на тези наркотици.
	Но в живота става така, че пребориш ли се с едно зло, идва друго. Имунизационните програми срещу други, „гранични“ наркотици, като метилендиоксинметамфетамин (МДМА), се оказаха твърде скъпи, а населението започваше да се изморява от досадната загриженост на Големия брат.
	Вместо да продължи битката, през 2028-а федералното правителство реши да обедини сили с фармацевтичната индустрия в създаването на безвредни и лишени от привикване лекарствени средства, които да елиминират психологическата болка и да увеличават нивото на лично „щастие“.
	Първото „райско“ лекарство беше БЛИС, генетично кодиран коктейл, предназначен да освобождава в организма серотонин и да стимулира производството и отделянето на фенилетиламин — хормон, отделян в големи количества, когато човешкият мозък е „влюбен“ (и в по-малки, когато човек яде шоколад). Година по-късно бе пуснат и друг дериват на БЛИС, чийто главен ефект бе възстановяването на допаминовите неврони, водещо до подсилване на отслабналите сексуални възможности при възрастните.
	Щастие и засилено полово влечение — ето че се възраждаше една стара индустрия. Ефектът на тези препарати се засилваше, когато се приемаха успоредно с виртуално стимулиране на сетивата.
	Биотехнологията бе създала една изцяло нова, ориентирана към сетивата световна икономика, способна да измести алкохола и наркотиците.


	В коридора на седмия етаж кънтеше техно музика. От една отворена врата се показа полугол младеж с нашарено тяло — Кърк Пийкок, студент втора година по близкоизточни диалекти. Лорън не виждаше очите му заради плътните контактни лещи, които в момента бяха тъмновиолетови. Целта им бе да въздействат на настроението. Луминесцентната лампа на тавана се отразяваше в гладко избръснатото му теме и китайския символ за любов, изрисуван на челото му.
	— Ло… ра…
	— Казвам се Лорън.
	— Ло-ра, Ло-рън… все едно, Ло-рън Бекман.
	— Бекмайър.
	— Играчката на Мулето.
	— Моля?
	— Неговата играчка, това си ти. Знаеш ли, не можеш ли да ми уредиш автограф? Преподавателят ми по география каза, че ще ми повиши оценката, ако…
	— Обичаш ли новите усещания, Кърк?
	— Това е смисълът на съществуването ми.
	— В такъв случай опитай да посетиш няколко лекции този семестър. — Тя втренчи поглед в шията му. — Това да не е „кеф модулатор“?
	— Аха. — Кърк се изкиска и намести с ръка миниатюрното устройство. — Искаш ли да си близнеш? Имам още двайсетина минути сокче.
	„Кеф модулаторът“ бе инжекторна система за лекарства, чиито двеста микроскопични кухи игли въвеждаха едновременно хибрид на един нелегален наркотик директно в шийната артерия. Хибридът пораждаше вълни от „общотелесна хипероргазмена еуфория“, особено когато се използваше в кабина за виртуална реалност.
	Лорън поклати невярващо глава.
	— Случвало ли ти се е някога съзнанието ти да е чисто от дрога?
	— Съзнанието да го духа, да живее физиологичният хедонизъм — засмя се Кърк и се видяха няколко метални зъба. — Ако не е виртуална, значи не е реалност… Ло-ра Бек-ман. При теб какво освобождава ендогенните опиоиди? Упражненията? Сексът? Храната? Музиката? Когато слушам музика, тя ми размътва чувствата. Когато правя любов, тялото ми трепери цели часове. Тази сутрин правих страхотен виртуален секс с едно извънземно. Дори не знаех дали е мъжко, или женско!
	— Твоя работа. Аз не си падам по виртуални зомбита. Предпочитам да яхам моето си муле.
	— Секс с муле. Ха-ха. — Металната усмивка на Кърк внезапно замръзна, защото таванът и стените се озариха във виолетови отблясъци.

	Предупреждение:
	Засечени са токсични нива на декстометорфан. Потискане функцията на потните жлези. Заплаха от топлинен удар. Повикана е Бърза помощ.

	— Я млъквай! — извика Кърк през рамо, после отново погледна Лорън. — Шибаният компютър ми къса нервите цяла сутрин. Прави си майтапи с мен. — Той се олюля, политна напред и се пльосна на пода. Лорън го заобиколи и влезе в стаята му. Посрещна я задушната миризма на неизхвърлен боклук и непрани дрехи.
	Светлините не се задействаха при влизане и тя каза високо:
	— Компютър, увеличи осветлението.

	Не мога да изпълня. Извадени енерго клетки.

	— Аварийно осветление.
	Замъждукаха аварийните лампи. Тя надникна в банята. Огледалото бе напръскано с черен спрей. Лорън се върна в коридора. Кърк лежеше на пода. Тя се наведе, хвана го за китките и го извлече до банята. Претърколи го на пода, напипа в сумрака прикрепеното на шията му апаратче и го откъсна.
	— Компютър, включи душа на десет градуса.
	От душа бликна студена вода и обля изгубилия съзнание тийнейджър. Кърк простена.
	— Компютър, тук е младши асистент Бекмайър. След колко време пристига линейката?

	Шест минути.

	Лорън погледна Кърк. Беше отворил очи, но не виждаше — контактните лещи. Кожата му бе бледосинкава.
	— Ма… мам… мамка му, Ло-рън!
	— Най-после ми уцели името.
	— Пу… пусни ме!
	— Съжалявам, Кърк, но щом си решил да се самоубиваш, ще трябва да го направиш на някой друг етаж, не на моя. Сега си сядай на сияйния задник и чакай да сърбаш, каквото си надробил.
	Линейката пристигна след пет минути.


	След осем минути Лорън влезе в апартамента си. Тук цареше стерилна чистота и съвършен порядък, мебелите бяха тапицирани в успокояващи тонове.
	Тя си изу маратонките.

	Добър вечер, Лорън. Часът е 19:36. Имате три нови съобщения.

	— В банята — отвърна тя, взе шише възстановяваща осмотичното телесно налягане течност и тръгна към банята.
	Навсякъде светлините се запалваха преди нея.
	„Умната“ тоалетна мигновено направи анализ на урината й, като същевременно измери пулсациите на бедрената й артерия.

	Липсват данни за настоящо заболяване. Не сте бременна.

	— И слава Богу. Компютър, пусни първото съобщение.
	В огледалото се появи Марк, баща й.
	— Здравей, миличка. Нищо важно, само исках да ти кажа, че очакваме да ви видим двамата със Сам идната седмица. Обади се, преди да пристигнеш.
	— Компютър, изтрий съобщението. Пусни следващото.
	Беше Кристофър Лаубин, преподавателят й по вулканология.
	— Добър ден, госпожице Бекмайър. Искам да ви напомня, че комитетът за определяне на стипендиите се събира идния понеделник в седем и трийсет в зала „Клинтън“, стая 213-а. Не закъснявайте.
	— Никога не закъснявам. Компютър, отговори на второто съобщение с „Прието от Бекмайър“. Пусни съобщение номер три.
	Този път на екрана грейна лицето на Сам — обаждаше й се от клетъчния си телефон.
	— Здрасти, бебче. Извинявай, че закъснях, но нали знаеш, че в отбора си имаме ритуал след всяка среща. След двайсет минути идвам да си поиграя с циците ти. Обичам те.
	„Проклятие…“ — Тя стана, смъкна оранжевото трико и се пъхна под душа.

	Време е за ежемесечния преглед за меланома.

	— Ами, направи го де… досадна машина такава.
	Огледа се в огледалото, докато сензорите сканираха тялото й. Имаше стегнат корем и мускулести крака от редовните тренировки. Зачуди се дали Сам не би предпочел гърдите й да са по-големи.
	— Увеличи температурата с десет градуса.
	Водата се затопли и отпусна стегнатите й от бягането прасци.

	Липсват данни за заболяване на кожата. Дермощитът трябва да се смени след двадесет и два дни.

	На екрана се появи триизмерна реклама на местната кожна клиника.
	Чу се мелодичен звън.

	Внимание. Току-що получихте съобщение от Парк Йелоустоун.

	— Ще го приема в банята. — Лорън се измъкна изпод душа и взе хавлията.
	Професор Уилям Гейбхарт, заместник-ръководителят на катедрата по вулканология и бивш офицер от флотското разузнаване, бе на кратка двудневна експедиция в парка. Четирийсет и две годишен, с кестенява коса, пъхната небрежно под бейзболната шапка, професорът бе втренчил светлокафявите си очи право в камерата.
	— Здрасти — каза Лорън. — Получи ли тестовете, които ти пратих?
	— Остави това. Сигурна ли е връзката?
	Въпросът му я изненада.
	— Ами… не.
	— Премини на по-сигурна.
	Тя излезе от банята, премести се в спалнята и седна пред компютъра.
	— Компютър, прехвърли разговора тук.

	Прието.

	— Продължавай, професоре.
	— Снощи прегледах информацията от три датчика „Тримбъл 5000“, разположени около новата ни станция за наземно позициониране.
	— Е? Какво е положението?
	— Според американския център за геоложки проучвания всичко е нормално, но както казваше дядо ми, имам чувството, че „нещо се мъти“. В интерес на истината данните, които получих, изглеждат идентични с тези, събрани от мен преди три години. Между нас казано, не вярвам особено на новия директор на центъра.
	— Алиса Попова? Мислех, че я харесваш.
	— Едно е да я свалям, друго е да й имам доверие, а и сега не ми е до лекции на тази тема. Тук, в Йелоустоун, някои неща често се правят зад кулисите. Има фактори, които не можем да забележим, сключват се потайни сделки между Белия дом и различни фракции извън правителството. Късно снощи двамата с професор Даниелак решихме да направим някои замервания на вертикалното движение на горещите извори в Йелоустоуновия кратер.
	Лорън чу, че Сам влиза в апартамента.
	— Какво да направя?
	— Просто да анализираш резултатите. Прехвърлихме всички данни в твоя компютър в лабораторията.
	— Но…
	— Не се безпокой, информацията е кодирана и разпределена през над десет сървъра. Веднага щом започнеш да получаваш данните, искам да направиш пълен анализ за настъпилите изменения и да ги сравниш с резултатите от края на две хиляди и трийсета.
	— Ей, Лорън, къде си? — Сам влезе в спалнята.
	Тя го срази с хладен поглед.
	— По-добре побързайте с прехвърлянето на данните. Преди няколко часа повишиха степента на урагана „Кенет“ на пета. Ветровете ще се усилват и във вторник вечерта ще достигнат пика си. Ако от мрежата за климатичен контрол не успеят да овладеят положението, може да се наложи да евакуират града.
	— Къде е окото на бурята?
	Лорън раздели екрана на компютъра на две и извика карта на Атлантическия океан. Постави показалеца на мишката в центъра на бялата вихрушка и зададе максимално увеличение.
	— На триста и единайсет мили източно от Антигуа.
	— Доста далече, поне засега. А мрежата за климат контрол?
	Тя въведе нова команда. Появи се серия от виолетови точки — над Куба.
	— На път за Хавана, да презареди енергийните клетки.
	— Което означава, че няма да са на нужното място до сряда. Права си, ще е доста напечено.
	Сам клекна между краката на Лорън и започна да гали гърдите й.
	Тя го избута настрани.
	— Други възможности за въздействие?
	Тя отново прегледа данните.
	— Нищо в Атлантическия.
	— Добре. Анализирай внимателно информацията. Ще поддържаме постоянна връзка. И моля те, не го споменавай пред никого.
	— Разбрано.
	— Край на разговора.
	— А какво става със стипендията ми? Срещата на комитета е в понеделник.
	— Знаеш, че можеш да разчиташ на пълната ми поддръжка. Имаме нужда от умни главици като твоята.
	Сам се изплези на екрана.
	— Успех в понеделник. — Гейбхарт изключи.


	22

	_19 ноември 2033 г._
	_Хотел — казино „Мейбас Плаза“, Саут Бийч, Флорида_
	_Събота вечер_
	Хотел — казино „Мейбас“ бе гигантска правоъгълна постройка от черно стъкло и неонови светлини, заемаща цял квартал на крайбрежния булевард. Последните шест етажа на трийсет и три етажната сграда бяха луксозни апартаменти, отдавани под наем на филмови звезди, политици, банкери и чуждестранни богаташи. Но дори тези, които можеха да си позволят сумата от пет милиона долара годишно, трябваше да чакат седем години, докато им излезе късметът. По-долните етажи бяха заети от значително по-скромни апартаменти с една спалня, най-често използвани от клиентите на официалния публичен дом, разположен на целия пети етаж. Първите три етажа на хотела бяха посветени изцяло на хазарта. Двата долни бяха отделени за посетителите, а третият — за по-специални клиенти. Този трети етаж, на който се попадаше само с покана, се отличаваше съществено от игралните зали на Лас Вегас. Нямаше го блясъка на безбройните светлини — в залите цареше сумрак. Стените бяха с копринени тапети в тъмни цветове, подовете бяха застлани с дебели килими. Половината от масите за „блекджек“ и „крапс“ бяха монтирани във вани с гореща вода, където клиентите се обслужваха от разголени хубавици. С други думи — добре дошли в хотел — казино „Мейбас Плаза“, за който злите езици казваха, че носи чиста печалба от един милион всеки ден. „Мейбас Плаза“ перлата в процъфтяващата финансова империя на Лусиен Мейбас.
	За младоженците Дани Диас и Сиа той се превърна в техния личен ад.
	Бяха изместили датата на сватбата с осем месеца, за да успеят да се уредят с „Меден месец при Мейбас“. Още в първата вечер заваля проливен дъжд, който ги принуди да изоставят плановете за посещение на „Плажа на Нерон“ и да се ориентират към казиното. Следващите седем часа прекараха край масата за рулетка. В края на това невероятно преживяване Сиа бе спечелила 30000 долара, а Дани прибра в джоба си други 21000. Побъркани от щастие, те се върнаха в стаята за кратка почивка със сандвичи и секс, след което отново слязоха в казиното, завладени от мечти за бърза печалба, която да им осигури закупуване на нова къща веднага щом се върнат от сватбеното пътешествие.
	Но късметът често се обръща и в събота сутринта младоженците не само бяха изгубили цялата си печалба, плюс още седем хиляди от съвместните си спестявания и 12000 аванс от служебната кредитна карта на Дани, както и 10000, които майката на Сиа им бе дала като сватбен подарък. На всичко отгоре Дани си бе позволил да бръкне в сметката за служебни разходи на учреждението, в което работеше.
	Единственото им успокоение бе, че бяха получили официална покана от мениджъра на хотела да посетят третия етаж на казиното.


	Дани стисна запотената ръка на Сиа и я поведе към едно празно място до масата за рулетка. Разполагаха с петстотин и шейсет долара в чипове, получени в замяна на годежния пръстен на Сиа.
	— По дяволите… не те попитах, скъпа, какво предпочиташ — рулетка или крапс?
	Сиа огледа полуголите знаменитости и гости, наобиколили масите като лешояди. Въпреки климатиците беше плувнала в пот.
	— Ей, това там не е ли Тоня Дейвидсън, звездата от онази сапунена опера? Божичко, гади ми се, като я гледам.
	— Мила, решавай: рулетка или крапс? Трябва да върна парите в служебната карта до утре в седем.
	— Добре… добре… да бъде… рулетка. — Тя го повлече към най-близката маса.
	— Червено? — попита задъхано Дани, когато спряха при масата.
	Тя кимна.
	— И щастливото число 23. Да си върнем всичко още с първото завъртане.
	— Добре. Целуни ме за късмет.
	Допряха устни и езиците им се докоснаха, разменяйки вкуса на слюнка и водка. Топчето вече се въртеше.


	Два етажа по-нагоре Бенджамин Мършант, личният помощник на президента на казиното, наблюдаваше тази сцена върху монитора на китката си. Сивите му очи бяха полускрити под подпухналите клепачи. От ъгълчето на устата му се проточи слюнка, опря в снежнобялата риза и остави там влажно петънце.
	Бен Мършант никога не се бе срещал с Дани и Силвия Диас, но ги познаваше достатъчно добре. През последните три дена той бе щастлив талисман и зъл магьосник. Той ги бе примамил към рулетката с нарастващи печалби, преди да им обере всичко. Той бе играл ролята на техен банкер, подписвайки собственоръчно чековете им, беше се престорил дори на „главен готвач“ и им бе поднесъл ястия, обилно напоени с афродизиак и екстази.
	Сега обаче бе дошло време да изиграе любимата си роля — на адвокат на дявола, който първо трябваше да ги отведе още по-надолу в дебрите на фалита.
	В изящно маникюрираните си пръсти Мършант стискаше миниатюрно устройство, свързано с колелото на рулетката. Той набра избрания номер и го въведе, а машинката потвърди с тих мелодичен гонг.
	— Шест, червено.
	Челото на Сиа се стовари върху рамото на съпруга й.
	— Каква гадост! Къде е шибаното ми питие? Тук не се ли поднасят напитки?
	Веднага дотича една почти гола сервитьорка, с мургава кожа и едри поклащащи се гърди.
	— „Калигула“ с добавка става ли, миличка?
	Сиа гаврътна на един дъх жълтеникавото питие и едва след това почувства пламналия в стомаха й огън. Не беше яла, нито спала от трийсет часа.
	— Сиа?
	— Пак червено, Дани. Всичко, което ни остана.
	— Сигурна ли си?
	— Направи го и не питай.
	Дани изтика последната купчина чипове по плюшената покривка.
	Два етажа по-горе Бен Мършант отново натисна черния клавиш на апаратчето.
	Сърцето на Сиа блъскаше като тъпан. Тя не откъсваше поглед от лъскавото топче, което подскочи, падна на червено, задържа се и…
	— Деветнайсет, черно.
	— Мамка му! — изруга младата жена.
	Дани се свлече от стола; залата се завъртя пред очите му.
	— Божичко, Сиа, какво ще правим? Ще ме изгонят от работа. Може да ме дадат под съд…
	От другата страна на масата един от служителите слушаше внимателно командите, които Бен Мършант му шепнеше в ухото.
	— Дани, тук е много гадно. Още в петък ти казах да си вървим.
	— Извинете? Вие ли сте… господин и госпожа Диас?
	Сиа вдигна глава и погледна с разплакани очи служителя.
	— Какво искате? Не ви ли стига, че ни отнехте всичко за една нощ?
	— Шефът желае да разговаря с вас. Той е главен мениджър на казиното. Последвайте ме, ако обичате.
	— Защо?
	— Мисля, че става въпрос за сметката ви за хотела. Оттук, моля.
	Дани хвърли на жена си обезпокоен поглед. Тя повдигна рамене и изхъмка:
	— Какво могат да ни направят?
	Стигнаха до една врата, скрита зад декоративни растения. Тя се отмести с хидравлично свистене.
	— Нагоре по стълбите, ако обичате.
	— И какво има там?
	— Там е главният мениджър. Мадам, моля ви…
	Никелираната стълба ги подканяше. Сиа тръгна първа, Дани я последва. Усещаше на плещите си тежестта на целия свят.
	Бен Мършант ги очакваше на горната площадка, извил устни в приятелска усмивка.
	— О, добър вечер, госпожо и господин Диас — каза той с подчертано фалшив луизиански акцент.
	— Аа… за сметката на хотела… ще можете ли да почакате? Обещавам, че ще ви…
	— О, не, не! Сметката ви е уредена.
	Сиа погледна Дани, после пак Мършант.
	— Вие двамата сте наистина големи късметлии. Изглежда, някой много ви харесва. — Мършант посочи с маникюрирания си пръст тавана. — Ангел пазител.
	— Не разбирам — рече Сиа. — Кой сте вие?
	— Казвам се Мършант, Бенджамин Мършант, но ти, скъпа Силвия, можеш да ме наричаш Бен. Аз съм частен секретар и личен съветник на Лусиен Мейбас, но тази вечер ще съм вашият гид в изгубения рай.
	— Моля?
	— Изгубеният рай, мила. Едно чудесно местенце в небесата. Елате, скъпи херувими, каляската ви очаква. — Мършант ги отведе до една малка стая, която завършваше с частен стъклен асансьор. — Тази кабина ще ви откара право при госпожа Мейбас.
	— Госпожа Мейбас иска да се срещне с нас?
	— Няма от какво да се боиш, Дани. Както вече казах, днес е щастливият ви ден. Скоро всички ваши финансови притеснения ще изчезнат.
	Дани погледна Сиа, после пак Мършант, който държеше вратата на асансьора. Мършант се поклони и двамата влязоха.
	Вратата се затвори и усмивката на Мършант изчезна зад стъклената преграда.
	— Дани? — Сиа го сграбчи за ръката. Кабината ускоряваше нагоре.
	Асансьорът спря още преди да издишат. Вратата се плъзна встрани.
	Зад панорамните прозорци се виждаше нощното небе над Маями, озарено от неонови отблясъци. Те пристъпиха върху мраморния под.
	Вратата зад тях се затвори.
	— Ехей? — подвикна Дани. Намираха се в просторно помещение, мебелирано като всекидневна. Прозорците разкриваха гледка на 360 градуса.
	— Аз съм Лилит.
	Дани се обърна и видя една жена, която наливаше напитки зад бара. Имаше гладка, потъмняла от слънцето кожа и светлокестенява коса, която се спускаше на вълни по гърба й.
	— Лусиен искаше да е тук, за да може да ви посрещне, но напоследък все е болен миличкият. — Дани се ококори, когато жената излезе иззад бара. Беше облечена в прозрачна рокля, през която прозираха смуглите й гърди и гладко избръснатите й слабини. Тя разлюля леко таза си. — Значи вие двамата сте младоженци?
	— Ами… да. Оженихме се преди три дена.
	— Четири — Сиа го сръга с лакът. — От колко време сте женени с господин Мейбас.
	— Достатъчно дълго, за да ми се иска да е умрял. — Жената се изкиска пискливо. — Благодаря на дявола, че е измислил вибраторите, момиче.
	Дани не можеше да откъсне очи от щръкналите й зърна.
	— Късно е — подметна Сиа. Усещаше, че губи почва.
	— Нощта тепърва започва — възрази спокойно Лилит. — Но ти май се безпокоиш за нещо?
	— Изгубихме доста пари. Наложи се Дани да заеме от служебната сметка.
	— Сиа…
	— Стига, стига, в „Мейбас“ всички сме едно семейство. Кажи ми, Даниъл, колко точно загуби тази вечер в това нечестиво свърталище?
	Дани с мъка откъсна поглед от тялото й.
	— Не зная. Всичко, което ни беше останало.
	— И пръстена на Сиа ли?
	Дани кимна объркано.
	— Както и всичките спестявания — допълни Лилит Мейбас с глас на загрижен изповедник.
	— Кредитната карта. Сватбените ни подаръци. — Дани избърса една сълза.
	В очите на Сиа блеснаха ядни огънчета, защото Лилит се настани плътно до мъжа й.
	— Даниъл, сложи ръка на датчика на масичката.
	Той се подчини, замаян от уханието, което повяваше откъм нея.
	— Компютър, дай оценка за финансовото състояние на господин Даниъл Диас.
	Върху стъклената плоскост на масичката се появиха сияещи цифри. Неоновосиният баланс в долния край премигваше на 200000 долара. Дани се облещи.
	— Струва ми се, че това ще може да покрие загубите ви. — Лилит се облегна на възглавниците.
	— Но това е… невъзможно — промърмори Дани. — Не разбирам…
	Лилит се засмя и белите й зъби лъснаха.
	— Подарък, Дани. От имащия, на този, който се нуждае.
	Чувствата се редяха върху лицето на Дани. Радост. Сълзи. Облекчение. Умора.
	— Просто не зная какво да кажа…
	— Достатъчно е да ми благодариш.
	— Благодаря ти! Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти…
	— И каква е уловката? — попита Сиа.
	Лилит се засмя.
	— Може би се опитвам да си купя билет за рая.
	— Съмнявам се.
	— Сиа…
	— Няма нищо, Даниъл. Жена ти е права да подлага на съмнение мотивите ми. Чувала съм да казват, че грехът е рожба на дявола. Знаете ли кое е най-лошото нещо на този свят?
	— Не. Кое?
	— Страхът. — Лилит се изправи и погали леко косата на Сиа. — Аз израснах в страх. Откакто се помня, страхът е в сънищата ми. Той ми отне детството, лиши ме от невинността ми и ме направи своя жертва. Страхът от смъртта. Страхът от унижението. Страхът да не бъда изоставена, да не остана сама. Страхът да изгубя любовта.
	Тя седна на масичката срещу Даниъл.
	— А знаете ли кое му е най-лошото на страха? Той ни пречи да осъзнаем истинската си сила… и това, че всеки от нас има свободна воля. Страхът се хранеше с мен цели четиринайсет години и накрая почти ме докара до самоубийство. И тогава се ядосах. Гневът ми помогна да се мобилизирам. От този момент престанах да съм жертва. Научих се да използвам силата на плътта така, както аз искам. — Тя махна с ръка.
	Дани кимна, хипнотизиран от жеста й и от богатия на екстази коктейл.
	— Ти си се омъжила за богатство — отбеляза Сиа. — На какви рискове толкова си се подлагала?
	Лилит разтвори леко крака и намигна на Дани — предлагаше му да й се полюбува.
	— Трябва да си доста талантлива, за да се омъжиш за богаташ, Силвия, особено ако идваш от нищото. Богатството трябва да бъде съблазнено… прикоткано. Властта изисква доверие, доверието предполага измама. Погледни Даниъл. Той си е позволил да бръкне в сметките на компанията си най-вече защото е бил съблазнен от твоята алчност и амбициозност. Това е възхитително. Способността да съблазняваш те прави силен, не е ли така?
	— И слава на Бога за това — рече малко замаяно Дани.
	— Бог ни е осигурил полови органи, Даниъл, но Луцифер ни е научил как да ги използваме. А сега ми покажи твоя.
	— А?
	— Жена ти ревнува от мен. Използвай това в твоя полза.
	Дани усети, че сърцето му блъска в слепоочията.
	— Не ви разбирам.
	— Покажи ми новия Даниъл Диас, мъжа, който винаги си мечтал да бъдеш. Вече имаш пари, а сега поеми контрола над ситуацията. Нареди на Силвия да ти направи свирка.
	— Ти си се побъркала. — Сиа стана и понечи да си тръгне. — Задръж си парите. Аз не съм курва на повикване.
	— Всички сме курви, сестрице. Добре, гледай тогава, аз ще ти покажа как…
	— Не! — Сиа я избута настрани и се наведе, разтреперана, пред мъжа си. — Сваляй панталоните.
	— Сиа…
	— Млъквай и изпълнявай. Тя си е платила за шоуто и сега ще го получи.
	Дани изстена, когато тя му смъкна ципа и го улови за члена. Лилит пристъпи към тях.
	— Властта е всичко, нали, сестрице? Въпросът е кой кого командва. — Тя сграбчи Сиа за косата и я дръпна назад малко преди Дани да достигне кулминацията.
	— Ей…
	Лилит й подаде миниатюрна кутийка. Сиа я отвори.
	В кутийката бе сватбеният й пръстен.
	— Подарък от сестра ти.
	Сиа гледаше замаяно, сякаш бе само страничен наблюдател, как Лилит се наведе и пое в устата си набъбналия член на мъжа й.
	Дани отметна глава и затвори очи.
	За Даниъл Диас, старши инженер в един от най-засекретените проекти на НАСА „Златното руно“, нощта наистина едва сега започваше.


	23

	_20 ноември 2033 г._
	_Маналапан, Флорида_
	_Неделя следобед_
	Имението на милиардера Лусиен Дж. Мейбас заемаше почти целия осемстотинметров залив в южния край на малкото островно градче Маналапан. Къщата имаше трийсет и една стаи и бе построена през 1997-а година срещу солидната по онова време сума от 21,3 милиона долара. В двора имаше грамаден плувен басейн с бар, водопад, два тенис корта, фитнес център, просторен салон, озарен от кристален полилей, закупен от един френски замък, обсерватория и гараж за осем коли, чийто под бе облицован с мрамор. Всяка от шестте спални разполагаше със собствена тераса, обърната към Атлантическия океан.
	Обслужващият персонал на имението се състоеше от две прислужнички, готвач, опитен пилот, който изпълняваше и функцията на шофьор, шестима въоръжени пазачи и механик. Роботизирани косачки се грижеха за широката морава и я поддържаха в перфектно състояние. На покрива имаше три сателитни чинии.
	И всичко това обслужваше само двама души, които идваха тук само от време на време.
	Двайсет и шест годишният Лусиен Мейбас, син на покойния Питър Мейбас, вдигна подпухналите си клепачи и се погледна в огледалото. Лицето му бе пепелявосиво, устните му — бели като тебешир. Очите му бяха заобиколени от тъмни кръгове.
	— Нищо и никакъв грип — беше го успокоил личният му лекар. — Лусиен, ти си млад и богат, ще ни надживееш всички.
	Това бе преди шестнайсет дни и десетина килограма тегло. Личният лекар настоя Лусиен да направи някои изследвания в болницата, но Лилит отказа.
	— Тези болници ще те довършат, скъпи. Най-обикновено хранително отравяне. Нали ти казвах да не прекаляваш с мидите. Вече аз ще готвя.
	Лусиен погледна масичката до леглото. Купа с недояден пилешки бульон. Само това ли знаеше да готви? За какво му бяха парите, след като не може да им се наслаждава?
	Той клекна, извади легена изпод леглото и повърна. Гърлото му гореше, стомахът му се свиваше конвулсивно. Лусиен се сви на ръба на пода и замря. Молеше се болката най-сетне да спре.
	„Боже… какво искаш от мен? Да помагам на бедните? Да построя още едно крило на някоя болница? Само ми кажи и ме отърви от тези мъки“.
	Събра сили и запълзя към банята. Пръстите на краката му бяха изтръпнали.
	— О, божичко… какво става с мен? Лилит? Лилит!
	Успя да стане и влезе в хола.
	— Лилит?
	От жена му нямаше и следа. „Къде са всички, по дяволите?“
	Докато прекосяваше големия хол, краката му също станаха безчувствени. Спря при отворената врата и надникна в гостната.
	— Лилит? Лилит, тук ли си?
	Изтегната в грамадното легло, жена му се оглеждаше в огледалото на тавана.
	— Лилит, помогни ми… — Лусиен падна на колене, съборен от поредния пристъп на остра болка в червата. — Повикай Джил. Закарай ме в болницата! Нещо не е наред със сърцето ми!
	— Няма нужда да се безпокоиш, миличък, не е от сърцето.
	— Откъде… откъде знаеш?
	— Скъпи, от отровата е. Дадох ти отрова.
	Лусиен се смрази.
	— А сега, ако обичаш, умри като добро богато момче и не ми цапай килима.
	Лусиен се строполи върху скъпия бежов килим. В ушите му продължаваше да ехти звънливият смях на младата му съпруга.


	_Университетът в Маями_
	Даян Танър влезе в стаята за интервю на Мемориалния спортен център „Джеръм Браун“ и се намести в свободното кресло до вече очакващия я Самюъл. Стените на помещението бяха стъклени и непрозрачни, за да скрият монтираните от другата страна камери и микрофони.
	— Нервен ли си?
	— Трябва ли да съм нервен?
	— Интервюто ще е на живо.
	— Няма да ми е първото.
	— Притеснявам те, нали?
	— Винаги ли се пускаш на спортистите, които интервюираш?
	Тя се усмихна.
	— Само на готините.
	— Готови, Даян — обади се нечий глас от скрития говорител. — Пет… четири… три…
	Даян превключи на професионална усмивка.
	— Добре дошли в „Спортна седмица“. Аз съм Даян Танър, наш гост тази вечер ще бъде Самюъл Ейглър, известен с прозвището Мулето, звезда на отбора на Университета в Маями. Сам, благодаря ти, че ми отдели от времето си. — Тя му намигна.
	— Ъъъ, за мен е удоволствие.
	— Сам, спортните коментатори вече те обявиха за най-многообещаващия млад талант в професионалната лига на колежите. Преди да поговорим за постиженията ти, ми се ще да надникнем за малко в личния ти живот. Роден си в Чадс Форд, Пенсилвания, нали?
	— Според акта за раждане.
	— Майка ти е починала, когато си бил на три годинки. Какво всъщност се е случило?
	— Пиян шофьор. Това беше преди новите обезопасителни мерки.
	— Ясно. И после двамата с баща ти, Джин, сте се преместили във Флорида, за да започнете нов живот. Защо Флорида?
	— Там татко намери работа. Беше директор на училището в Помпано Хай.
	— На колко години започна да играеш футбол?
	— На пет, всъщност на шест.
	— Останалото, както казват, е история. Най-много попадения през последните четири години. Най-търсеният състезател в историята на футболната асоциация. С толкова успехи зад гърба си можеше да получиш стипендия в Харвард.
	— Може би. Но исках да остана близо до вкъщи.
	— Заради гаджето, с което ходите още от гимназията. Колко романтично! — Даян почти не прикри сарказма си.
	— Тя ми помага да се поддържам във форма.
	— Не се и съмнявам. Не пиеш, не вземаш блис. Отделяш от спечеленото за борба с дрогата. Сам, ти си мечтата на всяка американска майка.
	— Е, някои хора случват.
	— Хм, как беше онази стара песен… само добрите умират млади, нали? Както и да е, да се върнем на футбола. Кажи ни, какво е да излезеш на игрището и да чуеш как сто и двайсет хиляди фанатизирани почитатели скандират името ти?
	— Доста е приятно — засмя се Сам.
	— Приятно? Аз пък си мислех, че е неописуемо, невероятно. Като например, когато направи онзи тъчдаун срещу Флоридския?
	— Да, чувствах се страхотно.
	— Наистина ли? — Даян се облегна назад, почувствала, че мухата е паднала в мрежата й. — Я да видим.
	Светлините угаснаха, стъклената стена се превърна в екран, на който се виждаше Сам във футболен екип.
	Сам пое топката от полузащитника…
	Метна се надясно…
	Завъртя се към линията, избегна нечии спъващи ръце… провря се…
	Камерите го следяха в едър план от десетина ъгъла…
	… и показваха лицето му, докато той тичаше. Лице, разкривено от страх.
	Образът замръзна. Светлините блеснаха отново.
	— Сам, не бих казала, че на лицето ти е изписано щастие. По-скоро ми изглеждаш уплашен. Стресна ли те нещо?
	— Ами аз, хм…
	— Изглеждаш ми малко разтревожен, сякаш си объркал нещата напълно. Но как би могъл, след като направи тъчдаун?
	— Ами… бях се задъхал… Флоридците са прочути с добрата си защита. При тях няма празно.
	Тя се усмихна хладно.
	— И откога Мулето се бои от защитници?
	— Какво искаш да кажеш?
	— Това бе най-важният мач на тазгодишното първенство. Заложени са милиарди долари. Забъркани са множество интереси.
	— Да не намекваш, че резултатът е трябвало да бъде нагласен?
	— Разбира се, че не, нали си олицетворение на честността. Но, хипотетично погледнато, изключваш ли възможността някой, като губернатора Райън Уисмър, да ти е бутнал, за да „въздействаш“ на резултата?
	— Ах ти, мръсна кучко! — Сам скочи.
	Камерите продължаваха да го следят. Танър изобщо не беше приключила.
	— Вярно ли е, че футболната федерация започва собствено разследване?
	— Стига вече. Това са лъжи! — Той се заозърта за изхода.
	— Сам, скъпи, преди да излезеш, обясни на нашите зрители защо бе толкова изплашен, когато направи онзи тъчдаун? Досега никога не си се плашил.
	Сам се прицели в един от огледалните панели. Отстъпи назад, скочи, завъртя се във въздуха, изрита го и го пръсна на парчета. Даян се наведе, за да избегне хвърчащите стъкла.
	— Драги зрители, аз съм Даян Танър от „Спортна седмица“…
	Сам вече вървеше по коридора покрай смаяните оператори.


	_21 ноември 2033 г._
	_Студентски общежития на Университета Маями_
	_Корал Гейбълс, Флорида_
	_07:18_
	Лорън Бекмайър преглеждаше записките си за трети път. В полукръг пред нея бяха насядали петимата членове на университетския комитет за отпускане на стипендии за научни разработки.
	— Готова ли сте да започнете, госпожице Бекмайър? — подкани я председателят на комитета професор Кристофър Лоубин.
	„Готова съм, дърт пръч такъв…“
	— Да, сър.
	Тя пъхна един диск в проектора и на екрана се показа серия изображения на изригването на връх Света Елена.
	— В 8:32 ч. на 18 май 1980 г. Света Елена е разтърсена от земен трус с магнитуд 5,1. След петнайсет до двайсет секунди вулканът изригва и превръща склона на планината в огромно свлачище. Това свлачище притиска магмената система на вулкана и задейства поредица от мощни експлозии, които изпращат отломки на огромно разстояние из цялата околност. Скали, вулканични газове, пепел и пара се понасят право нагоре със скорост, надхвърляща 300 мили в час. Образуваният облак се премества със 17 мили в северна посока, като за по-малко от петнайсет минути достига височина от 12 мили в атмосферата. През целия ден ветровете духат преимуществено в източна посока и отнасят 520 милиона тона пепел в Спокейн, Уошингтън, като предизвикват пълен мрак. Спокейн е на 250 мили от епицентъра на изригването.
	Следващото изображение показваше засегнатия район.
	— Вулканичните изригвания не са редки явления. Още преди петдесет години учените са били в състояние да предсказват изригванията на Света Елена достатъчно рано, за да предупредят местното население. — Тя огледа присъстващите. — Опитайте се да си представите вулкан, чието изригване е напълно непредсказуемо, а силата му е десет хиляди пъти по-голяма от тази на Света Елена. Представете си изригване, което освобождава в атмосферата такова количество пепел и прах, че покрива цялата територия на Щатите за няколко ужасяващи минути. Накратко, представете си взрив, който може да се сравни със сблъсък с астероид и който би предизвикал на Земята продължителна и сурова зима.
	Изображението се смени. Сега членовете на комисията разглеждаха сателитна снимка на кратер, пълен с кипяща синьо-зелена течност.
	— Кошмарът, който току-що се опитах да ви опиша, се нарича супервулкан. За разлика от обикновения вулкан, той няма конус. В действителност супервулканът, съществува като масивен подземен джоб от магма, известен сред учените като калдер. Калдерът е депресия, образувана от потъване на земната маса след вулканична експлозия на огромно количество натрупана магма. Това, което наблюдавате в момента, е термофотография на най-младия от трите калдери в Йелоустоунския национален парк. Това чудовище дреме на пет мили под повърхността, дълго е сто и дванайсет мили и широко четирийсет и осем, тоест обхваща почти целия парк.
	Лорън вдигна глава и със задоволство си отбеляза смаяните изражения на членовете на комисията. „Няма как да не се стреснат, става въпрос за края на човешката цивилизация…“
	Тя смени изображението с друго, на което се виждаше остров с голям кратер в средата.
	— Съвременният човек никога не е наблюдавал изригване на супервулкан, но ние разполагаме със следи от подобна земна активност. Това е езерото Тоба в Северна Суматра, Индонезия. Езерото е образувано от супервулкан, изригнал преди седемдесет и четири хиляди години. Имайте предвид, че калдерът на езерото Тоба е много по-малък от този в Йелоустоунския парк, но сведенията за последното изригване могат да ни дадат известна представа за мащабите на разрушенията, които могат да последват.
	Следващата снимка показваше максимално увеличение на микроорганизъм.
	— За да разберем по какъв начин историята на езерото Тоба е въздействала на човечеството, ние се обърнахме към човешката ДНК. Докато по-голямата част от нашата ДНК се съхранява в ядрата на клетките, минимална част може да бъде открита и в митохондриите — пръчкообразни телца, отговорни за продукцията на енергия. Уникалното при митохондриите е, че тяхната ДНК се предава само от майката на детето. Този факт позволява на генетиците да проследят как се е развивала и множала човешката популация, като се съсредоточават върху съществуващите в нашия геном мутации. След анализиране на честотата и разпространението на тези мутации учените са съумели да съставят карта за нарастването на човешката популация. Населението на Земята понастоящем е седем милиарда души. Учените очаквали да се натъкнат на широки генетични различия, но вместо това открили нещо съвършено неочаквано — стесняване, или внезапен срив на популацията.
	— Намеквате за голяма катастрофа? — попита ръководителят на катедрата по физика.
	— Да, сър. Нещо в историята на Хомо сапиенс е редуцирало човешкия вид на цялата планета до жалките няколко хиляди екземпляра. Простият и страшен факт е, че днес ДНК-то на всеки мъж, жена или дете може да бъде проследено назад до тези няколко хиляди оцелели. Благодарение на периодичността на появата на мутациите учените са били в състояние да определят периода, когато е станала тази промяна. — Тя направи театрална пауза. — Стеснението, както го нарекох одеве, в развитието на човешката популация, се е получило преди седемдесет и четири хиляди години, точно след изригването, създало езерото Тоба.
	— Да не искате да кажете — попита пребледнелият представител на катедрата по литература, — че този супервулкан е унищожил почти всички човешки същества?
	— Точно така. И не забравяйте, че калдерът на езерото Тоба е много по-малък от този в Йелоустоунския парк.
	— Този вулкан е спящ, нали? Избухвал ли е преди?
	Лорън превключи на следващото изображение: вкаменелост — яйце, обвито от кал и пепел.
	— Геоложките проучвания показват, че на територията на Йелоустоунския парк са станали три големи изригвания. Първото се е случило преди два милиона и сто хиляди години, второто — преди милион и триста хиляди години. Учените са на мнение, че тази периодичност на изригванията ще продължи и за в бъдеще, което означава, че следващото изригване ще се случи след стотина хиляди години, макар че според други учени това може да стане много по-скоро. Съвсем скоро.
	Следващото изображение бе вертикален разрез на района под Йелоустоунския парк. Точно върху най-голямото подземно струпване на магма се издигаше скалист хълм.
	— Хълмът, който виждате, продължава да расте от времето на първото замерване през хиляда деветстотин и двайсета. Преди трийсетина години учените започват да се тревожат наистина сериозно — по това време заедно с хълма започва да се повдига и северният край на езерото Йелоустоун, което предизвиква разлив на водите му в горите покрай южния бряг. Както виждате от тази снимка, сега тези гори са напълно залети. В действителност издигането на планинския масив идва да ни подскаже, че нараства налягането в магмения джоб. Логично е да се очаква, че в някой момент този джоб ще изригне. Когато това се случи, разрушенията ще засегнат пилата планета. И тъй като думите невинаги са достатъчни да опишат възможните последствия, си позволих да направя една малка анимация.
	Компютърното изображение се смени със сателитна снимка на Съединените щати. Тъмен облак започна да се сформира над Уайоминг.
	— Когато Йелоустоунският калдер изригне, топлинната вълна ще убие мигновено около десет хиляди души, живущи в района. Облакът прах ще се издигне в атмосферата и ще покрие цялата територия на Щатите, като най-сериозно ще засегне Великите равнини — житницата на Америка. За няколко часа ще бъде унищожена цялата реколта. Постепенно облакът ще покрие цялото земно кълбо, ще засенчи слънцето и ще предизвика идването на вулканична зима.
	Професор Лаубин погледна часовника на стената.
	— Остават ви деветдесет секунди, госпожице Бекмайър. Предлагам ви да съкратите изложението и да ни обясните какво е ГОПТ.
	— Да, сър. — На екрана се появи последното изображение, което наподобяваше робот.
	— Един от начините да се охлади магмата и да се отложи изригването на вулкана е да се залее кратерът с водите на езерото Йелоустоун. Баща ми, Марк Бекмайър, е инженер в „Броуард Роботикс“. Двамата с него разработихме ГОПТ, съкращение от Геотермична обсерватория за пиролиза и топлообмен. Пиролизата е химична обмяна, предизвикана от действието на топлината. С помощта на ГОПТ възнамеряваме да прокараме мрежа от канали от езерото Йелоустоун до ключови части на калдера и по такъв начин да създадем топлообменна охладителна система. Вече се срещах и разговарях с представители на парка, които се съгласиха, че системата може в значителна степен да повлияе на магмената температура и да премахне опасността от ново изригване.
	Представителят на катедрата по история направи някои бързи изчисления на джобния си калкулатор.
	— Седемстотин хиляди долара е солидна сума, госпожице Бекмайър.
	— Да, сър, но е малка цена за спасяване на човечеството. А университетът ще обере всички лаври.
	— Времето ви изтече — обяви професор Лаубин. — Госпожице Бекмайър, изчакайте отвън, ако обичате.
	Лорън си събра нещата и излезе. Коридорът бе съвсем пуст.
	„Седемстотин хиляди долара… толкова профукаха да вдигнат втори етаж на паркинга. Дали да не убедя Сам да играе в професионалната лига? С неговите хонорари можем да купим няколко ГОПТ-а“.
	Професор Лаубин се подаде в коридора.
	— Госпожице Бекмайър, наистина ли смятахте, че тактиката на сплашване ще свърши работа?
	— Какво да направя, като фактите са такива?
	— Е, истината е, че ви бива да драматизирате нещата — ухили се той и й подаде ръка. — Току-що получихте стипендията. Честито.
	Лорън го прегърна.
	— Добре, добре. А сега вървете да спасите света.


	_Бел Глейд, Флорида_
	Върджил Робинсън пъхна новата си бяла риза в новите си зелени панталони, след което нахлузи охлузените си мокасини на бос крак.
	— Готов ли си, Върджил?
	— Готов съм от двайсет шибани години.
	Върджил тръгна след въоръжения тъмничар, който го поведе покрай решетките на килиите. На едни затворници кимаше, други се стараеше да не поглежда.
	Когато доближиха изхода, сърцето му задумка.
	— Не забравяй, че до двайсет и четири часа трябва да се свържеш с отговарящия за теб полицай в участъка.
	— Да, сър.
	— Отворете вратата!
	Излязоха навън и пресякоха двора към масивния портал. Върджил примижа от яркото слънце. Влязоха в тясна остъклена стая, където старшият тъмничар му подаде два плика — единия с чек за триста долара, а втория — с неговите документи.
	След това го отведоха при портала.
	— Един излиза. Отворете.
	Стоманената врата се отмести встрани.
	— Затворник Ф–34476-В, вие сте освободен поради излежаване срока на определената ви присъда. Чака ли ви някой?
	— Да, сър.
	— Добре тогава. И гледайте да не се връщате тук.
	— Да, сър… — „Задник…“ — Върджил прекрачи прага и се озова на ярко осветената улица.
	От другата страна бе паркирана снежнобяла лимузина. Задната врата се отвори и излезе бял мъж с розови очила, облечен в бяла копринена риза и кремави панталони.
	— Върджил Робинсън? — Мъжът говореше с плътен луизиански акцент.
	— Да.
	— Казвам се Бен Мършант. Работя за дъщеря ви. Получихте ли писмото й?
	— Ей го туканка. — Върджил се тупна по джоба на ризата.
	— Хайде, приятелче, качвай се, преди да сме пукнали от жега.


	Лимузината сви по „умната“ магистрала 95.
	— Ааа, такова…
	— Аз съм Бен.
	— Ясно. Бен, казваш, че този Мейбас починал вчера?
	— Още съвсем млад. Докторът смята, че е получил сърдечен удар.
	— А моята Лилит…
	— … наследи всичко. Вълнуващо, нали? Помисли си само, малкото ти момиче, детето, което си зарязал като новородено, е милиардерка. — Бен го награди с лукавата си усмивка. — Като да спечелиш от тотото, без да играеш.
	Върджил извърна лице към прозореца и едва скри алчната си усмивка.
	Лимузината излезе от магистралата и тръгна по тясно шосе през някаква гора. Скоро се появи надпис „Добре дошли в Маналапан“. Минутки по-късно спряха пред имението.
	— Това ли е? — попита Върджил, след като слезе от колата.
	— Да, сър. Да вървим при дъщеря ви.
	Бен го поведе по една чакълена пътека под сянката на високи палми. Отсреща се показа къщата, която по-скоро наподобяваше дворец. Имаше тенис корт, воден бар, сауна, водопад, покрито патио… дори хеликоптерна площадка.
	Ченето на Върджил увисна.
	„Моето малко момиче е фрашкано с мангизи…“
	Вита каменна стълба ги отведе на просторна тераса с бъбрековиден басейн и няколко водопада.
	Лилит се изтягаше съвсем гола на шезлонг. За един доста дълъг миг Върджил не можеше да откъсне поглед от нея — бореше се и с алчността, и със съблазънта.
	— Лилит, скъпа, това е Върджил Робинсън… баща ти.
	Лилит скочи и го прегърна. По бялата му риза останаха мазни петна от слънцезащитен крем.
	— Уф, откога чакам да се запозная с теб. Как да ти казвам — Върджил или татко?
	— Ами… тате ще е по-добре. По дяволите, момиче, често ли се разхождаш така неглиже?
	— Исках да запомниш първата ни среща. Зная, че не си виждал жена от двайсет години.
	Върджил прехапа устни.
	— Тъй де. Ей, съжалявам за мъжа ти.
	Лилит се изкиска и приседна на шезлонга.
	— Сядай, татко. Седни близо, да мога да те разгледам.
	Мършант му подаде стол.
	— Какво ще кажете да ви поднеса нещо разхладително? Лусил тъкмо е направила лимонада. Върджил?
	— Ами… що пък не? — Върджил приседна на крайчеца на стола. Не знаеше накъде да гледа.
	— Кажи сега, татко, изнасили ли те някой в затвора?
	— Какво да е направил?
	— Ами, нали знаеш, да си е пъхнал кренвирша в задника ти.
	— Как пък не! Ще убия всеки шибаняк, който иска да ми направи такова нещо.
	— Както уби майка ми, а?
	— Виж, момиче, зная, че не трябваше да го правя, и си получих заслуженото. Но сега съм нов човек. Открих Исус.
	— Така ли? И той ли лежи в затвора?
	— Недей да се отнасяш така с баща си. Тук съм, защото искам да изкупя греховете си.
	— Ах, колко благородно. Извинявай, че не те прецених правилно.
	— Е, нищо де.
	— Ей, тате, предпочиташ ли жените да са бръснати?
	— Кво?
	Лилит разтвори крака.
	— Бившият ми съпруг настояваше да се бръсна. Не обичал да гали четина. Ти какво смяташ?
	— Ето я и лимонадата — намеси се Мършант и разсея напрежението. Подаде на Върджил една запотена чаша.
	Върджил я пресуши на един дъх.
	— И тъй, тате, след като изплати дълга си към обществото, къде смяташ да живееш?
	— Че знам ли?
	— Не можеш да се върнеш в Бел Глейд — наредих да изгорят къщата.
	— Може да остане тук — предложи Бен. — Имаме доста стаи.
	Върджил избърса потта от челото си; усещаше леко замайване.
	— Ще се радвам да остана… ако ме искате де.
	— Ами, не знам. — Лилит очевидно си играеше с него. — Какво ще правиш тук? Разбираш ли от градинарство?
	— Ами, да.
	— Имаме градинар — подметна Бен.
	— Бен е прав. Имаме и готвач, и шофьор, дори пилот за вертолета. Но знаеш ли какво? Нямаме си мъж.
	— Мъж ли?
	— Ами да, някой, когото да използвам, когато ми омръзне вибраторът. Мислиш ли, че ще можеш да ме задоволяваш, татко?
	Върджил едва не се задави.
	Бен кимна.
	— Дъщеря ви винаги е предпочитала всичко да си остане в семейството.
	— Е, какво ще кажеш, тате? Ставаш ли, извинявай за съвпадението, за тази работа?
	— Да — едва успя да отвърне Върджил.
	— Чу ли, Бен? Баща ми току-що излезе от затвора, задето е убил майка ми, но е готов да чука малката си дъщеричка за стая и храна. А ти казваше, че нямало да се съгласи.
	Мършант се засмя и смехът му отекна някак странно в главата на Върджил.
	Терасата се завъртя пред очите му. Тъпа болка го блъсна в лявото слепоочие. Празната чаша от лимонада се пръсна на земята.
	Върджил Робинсън се прекатури от фотьойла и тупна в безсъзнание на терасата.


	„Татко, събуди се…“
	Върджил отвори очи и… повърна.
	Беше на някаква яхта… не, не на яхтата, а висеше встрани от нея, окачен на странно скеле, наподобяващо разпятие, което го притискаше болезнено в гърба.
	Огледа се и видя, че е вързан със здраво найлоново въже към скрипеца за пренасяне на товари.
	Той изстена. Отново му се догади.
	Вълните заливаха прасците му. Босите му крака се губеха под водата и изглежда, бяха изтръпнали от дългия престой, защото почти не ги чувстваше.
	Лилит, само по черни бикини, се бе подпряла на парапета на яхтата. Наведе се и го целуна по шията.
	— Хм… вкусвам страх. Не се плаши, тате.
	— Какво… какво ще…
	— Смятам да те отърва от мъките.
	— Какво?! Ти си луда!
	— Това е нещо, което съм наследила от майка ми. Помниш ли я? Чернокосата латиноамериканка с яркосините очи. Мисля, че си й ги извадил в нощта, когато съм се родила.
	Върджил направи безполезен опит да се освободи от въжетата.
	— Аз… не мога да плувам.
	— Не се тревожи, тате. Няма да те оставя да се удавиш.
	— Краката ме болят. Какво им е?
	Бен се подпря на перилата до Лилит.
	— Нищо им няма на краката ти, приятелче. Проблемът е в пръстите.
	Върджил погледна надолу. Яхтата се наклони на другата страна и краката му увиснаха над водата — от пръстите му бяха останали само окървавени чуканчета.
	— О, Исусе, помогни ми!
	— И защо Исус ще си губи времето с гнусен убиец като теб?
	— Аз… си платих за стореното. Излежах си присъдата…
	— И това те прави чистичък, така ли? Роден отново? Невинен?
	— Трябва… трябва да се обадя в полицейския участък. До двайсет и четири часа.
	Лилит и Бен се разсмяха.
	— О, татко, виж кой идва!
	Върджил изцъкли очи, когато забеляза между краката си щръкнала сива перка.
	— О, Божичко, моля те…
	— Бог е мъртъв, татко.
	Яхтата се наклони отново. Морето се окъпа в кървавочервено.
	Върджил изпищя. Когато яхтата се изправи, левият му крак липсваше от коляното надолу.
	— Шибана кучка! Дано гориш… в ада!
	— Вече съм била там, тате. Ти ме изпрати, в нощта, когато се родих.
	Още няколко големи перки разпориха водната повърхност.
	— Виждаш ли акулите, тате? Тия се от най-свирепите. Захапят ли нещо, не пускат.
	— Като теб, скъпа — подхвърли засмяно Бен.
	Първата акула описа два кръга и отново се извърна към жертвата си.
	Върджил я наблюдаваше с изцъклени очи.
	— Защо не напада? — попита Бен.
	— Винаги е така. Изчаква, за да е сигурна къде точно да удари.
	— Има какво да се научим от тия хищници.
	— Да, природата е идеален учител.
	Яхтата отново се наклони и този път Върджил се потопи до шията.
	Огромните зъби на чудовището се впиха в тялото му, устата му се покри с кървава пяна…


	24

	_21 ноември, 2033 г._
	_Университета в Маями_
	_Тренировъчно игрище по футбол_
	_15:50_
	Ренър огледа подредените в линия защитници, хвърли поглед и на втория ред от защитата, сетне извика с висок и ясен глас:
	— Сини — двайсет и шест, давай… давай… давай!
	Топката излетя във въздуха. Ренър направи финт вляво, улови я и я прехвърли на Самюъл Ейглър, който току-що се бе откъснал от персоналната си защита.
	Сам пое паса…
	… и веднага бе ударен от Алек Пароди, резервен защитник, който не бе пускан в игра от близо три години.
	Треньорът Де Майо изрита ядосано тревата, наду свирката и кресна:
	— Муле, при мен!
	Двайсет и един чифта очи проследиха нападателя, докато се отправяше към страничната линия.
	— Да, тренер?
	— Травма ли имаш, синко?
	— Не, сър.
	— Проблеми с момичетата?
	— Не, тренер. Защо?
	— Нещо не е наред с теб, защото хич не ми приличаш на Мулето, което познавам.
	— Виж, тренер, давам сто процента от себе си. Просто Пароди играе твърде добре.
	— Пароди не може да те събори насред открито поле в най-добрия си ден. — Треньорът снижи глас. — Виж, подочух разни неща. Заради парите ли е?
	— Тренер, кълна се…
	— Добре, добре, длъжен бях да попитам. Ще ти призная, момче, че се безпокоя за теб. След две седмици ни очаква тежка среща в Гейнсвил, а януари започва новият кръг. Трябва да съм сигурен, че мога да разчитам на най-добрия си играч.
	— Готов съм.
	— Добре де, синко, покажи ми, че си готов. Лавой, кажи им да се подредят отново.
	Сам се върна при крайната линия, зад едрия гръб на защитника Доуг Париш. Опита се да се съсредоточи, да насочи мислите си към вътрешния свят. Сърцето му се раздумка от прилива на адреналин, когато потърси входа към „зоната“.
	Ренър пое топката. Изигра лъжливо подаване към Париш.
	Сам влезе във възела.
	Игрището се озари от ярка светлина, действията на околните се забавиха до пълзене.
	Гърдите му пламтяха, докато си проправяше път през тежките вълни от енергия. Той размаха ръка и блокира опита на един от защитниците да го спъне, като го отхвърли на няколко метра назад. После се огледа и забеляза, че топката, която му бе подал Ренър, се носи плавно, със скоростта на запокитен балон.
	За миг слънцето го заслепи.
	„Кой си ти, братовчеде?“
	Женският глас го стресна.
	„Пристъпи в светлината и поговори с мен“.
	Светлината продължи да се разширява, припокривайки топката… и всичко останало.
	Сам изхвърча от възела…
	… и в същия миг топката го удари по каската, а Алек Пароди го повали с плонж на тревата.


	Мирис на амоняк го върна в съзнание. Сам отвори очи и зърна над себе си разтревоженото лице на доктора.
	— Добре ли си, синко?
	— Не знам. Главата ме баш.
	— Ще ти направя скенер. — Доктор Мет извади от чантата портативния скенер и го нагласи над каската на Сам. — Не мърдай, ще отнеме само десетина секунди.
	Машинката забръмча едва чуто.

	Пациент: Самюъл Ейглър
	Диагноза: Сътресение на мозъка трета степен
	Препоръчително лечение: Лед. Противовъзпалителни. Противооточни. Почивка на легло.
	Връщане към активен живот: След три дни минимум.
	Освободен от тренировки за пет дена.

	— Това е всичко, синко, готов си. — Доктор Мет нареди на двамата си помощници да вдигнат Сам на крака.
	Треньорите ги изпроводиха с навъсени погледи.


	_19:16_
	Три часа, един душ и няколко разговора по-късно Сам напусна кондиционираната среда на тренировъчния център и се озова в студения ноемврийски ден.
	Даде знак на пазача до отвори вратата и се смеси с крачещата по улицата тълпа от студенти. Погледът му случайно се спря на черната правителствена лимузина, спряла наблизо.
	„Точно сега ли трябваше…“
	Сам пресече улицата и спря до колата.
	— Здрасти, Пипер. Как си?
	— Оправям се. Изглеждаш отвратително. — Бек му отвори вратата.
	— Да, и аз се радвам да те видя — Сам седна отзад. Вратата се затвори и той се обърна към майка си.
	Доминик Гейбриъл свали черните си очила. На четирийсет и девет тя все още изглеждаше като трийсетгодишна. Имаше лъскава коса, стегнати гърди и добре поддържано от постоянни тренировки тяло. Единствените признаци за остаряване бяха редките бели косми в косата й и бръчиците в ъгълчетата на очите.
	Сам я огледа.
	— Изглеждаш страхотно за жена на твоята възраст.
	— Така ли посрещаш майка си?
	Той се наведе и я целуна по бузата.
	— Не те очаквах. Знаеш, че не обичам изненадите.
	— Изглеждаш уморен, Мани.
	— Сам. Казвам се Сам.
	— За мен винаги ще си бъдеш Мани.
	— Не можем ли да преминем към съществената част?
	— Брат ти иска да те види.
	— А, не. Имаме уговорка.
	— Да, така е. Искаше пълна самостоятелност и ние ти я дадохме. Ново име, нова самоличност, фалшиви родители… всичко е налице. Но това, което правиш, е крайно опасно. Вместо да се държиш настрана от общественото внимание ти си в самия епицентър. Лицето ти е на страниците на всички вестници и електронни издания. Колко още ще изкараш така, преди някой хитър журналист да прозре какво се крие между редовете?
	— Мамо, Имануел Гейбриъл е мъртъв. Удави се преди шест години. Никой няма да събере две и две.
	— Джейкъб не смята така. Затова иска да се срещнете.
	— Джейкъб е луд.
	Плесницата пробуди притъпената болка в главата му.
	— „Лудият“, както го нарече, ти даде нов живот. Ако не беше той, още щяхме да вегетираме в онзи… луксозен затвор.
	— Докога ще го издигаш на пиедестал, мамо? Отдаде целия си живот на него.
	— Не го издигам на никакъв пиедестал.
	— Не, защото правиш нещо още по-лошо. Насърчаваш го да вярва в онези глупости за маите. Погледни се само. Какво си получила от този живот?
	— Това си е моят живот!
	— Да, сигурно. Да работиш за Джейкъб. — Той поклати глава. — Кажи ми докога ще я караш така?
	— Още няколко дни само. Джейкъб каза, че трябва да обсъди с теб някои важни въпроси.
	— По дяволите, мамо, сто пъти ли да ти казвам, че не съм Хунафу! — той затвори очи и се облегна изтощено назад. — Вие двамата вече не сте част от моя живот. Нищо не знаете за мен. Скъсвам си задника от тренировки. Колко бой само изядох на игрището. Аз не съм като… него.
	— Прав си, разбира се. Джейкъб се раздава. А ти си егоист.
	— Сбогом. — Той отвори вратата.
	— Почакай! — Доминик го сграбчи за ръката. — Извинявай. Не исках да те обидя.
	— Напротив, искаше.
	— Мани, аз наистина се гордея с теб. Гордея се с това, което постигна в училище. Гордея се от живота, който си изгради. Чух и за Лорън… Мисля, че тя ще ти подхожда. Поне ни запознай, преди да се ожениш.
	— Никакъв шанс.
	Тя се усмихна.
	— Толкова приличаш на мен. Упорит си като муле.
	Той не може да сдържи усмивката си. Погледна крадешком часовника.
	— Трябва да вървя. Ще обядвам с баща ми.
	— С фалшивия си баща.
	— Както и да е.
	— Ще те взема утре в девет сутринта. Събери си багажа.
	— Щях да прекарам уикенда със семейството на Лорън.
	— Отложи го. Тя ще те разбере.
	— Не, няма. Какво да й кажа?
	— Измисли нещо.
	— Не може ли да го направим някой друг път?
	— Не, трябва да е сега.
	— Защо?
	— Утре сутринта, Имануел. След това ще си свободен завинаги.
	Той излезе от колата, без да се сбогува.


	Открай време Джейкъб Гейбриъл бе „усещал“ присъствието на врагове около себе си — още от онзи далечен ден, когато се бе научил да разчита кода на Библията. Но едва при последната среща с баща си осъзна колко близо до себе си е допуснал врага.
	Още в първия миг бе познал, че Лилит е Хунафу, негова генетична „братовчедка“. Но нито за миг не бе заподозрял, че тя може да е Изчадието.
	Джейкъб знаеше, че има само два начина да се откъсне от преследващия го Хунафу: като го убие или като го убеди, че двамата с Мани са мъртви.
	Не беше особено трудно да фалшифицира удавянето на Имануел. Катастрофата на моста не бе нищо повече от добре изиграно представление, най-вече за пред медиите. Виж, режисирането на неговата собствена смърт се оказа много по-сложно.
	Джейкъб знаеше, че веднага след излизането от затвора Пиер Борджия ще потърси мъст. Не беше сложно да го примами с поява на открито. Това, за което не се досети обаче, бе, че истинската цел на Борджия ще е Енис Чейни. Не предвиди и появата на Лилит на погребението на Мани. За щастие възелът му осигури възможност и време да пресече пътя на куршума, а кевларовата бронежилетка бе достатъчно яка, за да неутрализира удара. Предвидливо поставените под ризата пликчета с червена боя доизкусуриха цялостния театрален ефект от „убийството“. Всички повярваха, дори равин Стайнбърг, който бе запознат само частично с плана.
	Даже и Лилит.
	След като и двамата близнаци бяха „мъртви“, Джейкъб можеше най-сетне да се заеме с подготовката си под вещото ръководство на „Златното руно“, а Мани да получи новата самоличност, за която мечтаеше. Джин и Силвия Ейглър станаха новите родители на Сам, но цялата тежест падна на плещите на Доминик. След като бе изгубила съпруга си, сега тя бе принудена да се раздели и с децата си.
	И направи тази жертва само за да може Мани да е свободен.


	Шепот на мисли в океана на съществуванието.
	Джейкъб?
	Чуваш ли ме, сине?
	Ако ме чуваш, дай ми знак. Няма как да те забележа. Изчадието блокира всичките ми сетива и екранира напълно мисловната ти енергия от моята. Не те чувам, но се моля поне ти да улавяш гласа ми и се надявам моето съществуване на Ксибалба да те охранява.
	Помниш ли, веднъж разговаряхме за любовта. Важно е да разбереш силата на това чувство и как липсата му може да поквари душата.
	Като Майкъл Гейбриъл водех съществуване, лишено от щастие — самотно детство, безрадостно юношество. Бях жертва на живота, прекарах дълги години в изолацията на лечебницата за душевноболни. Дори редките безценни мигове, прекарани с майка ти, бяха мимолетни, а болката от загубата й изпълваше изцяло душата ми.
	Не зная дали беше случайно, или не, че Закрилникът ми помогна да водя и второ, съвместно съществуване с Бил Рейби, човек, който също като мен бе измъчван от нещастие и противоречиви чувства. Всъщност по-скоро е било съвпадение.
	Не само Бил Рейби изживяваше тежки моменти, но и всички членове на попадналата на Ксибалба експедиция. Девет милиарда души на Земята бяха загинали, за да могат шепа избраници да оцелеят. Много от нас бяха влезли в „съглашателство с дявола“, осигурявайки си място в експедицията чрез нечестни средства като подкупи и политически машинации. А сега, озовали се в безнадеждно положение на Ксибалба, ние все по-често се измъчвахме от спомените за стореното и угризенията на съвестта.
	Всъщност не всички. Твоята братовчедка Лилит, нейният син Девлин и близките им приятели изглеждаха доволни от развитието на нещата.
	Останалите обаче не бяхме склонни на повече компромиси със съвестта. „Живей заради тези, които умряха“ се превърна в наше кредо. И въпреки това трябваше да се преструваме на доволни и щастливи, че нехаем за онези, които бяха загинали на Земята.
	В онези тежки дни ми помогна любовта към теб, Джейкъб. Боях се да не се наложи някой ден и твоята душа да премине през същото чистилище.
	Защото ти не трябва да си само Хунафу, а и да съхраниш човещината си. Окъпи се в истинската светлина. Открий отново любовта, инак някой ден може да свърнеш по пътя на Лилит.
	След като ти казах всичко, което възнамерявах, се връщам към Ксибалба.


	Всеки от дните на чуждата планета бе разделен на три смени, състоящи се от работа за колектива, лично време и още работа, тъй като това бе най-важно за оцеляването ни.
	През първите шест месеца живеех в „комуна“, състояща се от седемдесет и осем необвързани мъже и жени.
	Тъкмо там срещнах Джуд.
	Джудит Филдс беше генетичка, специалист по земеделски култури. Тя и колегите й използваха запасите генетичен материал, който бяхме донесли с нас, и започнаха опити по клонирането на нови домашни животни за фермите на Нов Рай.
	Джуди бе от Айдахо, провинциална девойка с дълга кестенява коса, кафяви очи и страхотно чувство за хумор. Тъкмо тя ме накара отново да се почувствам пълноценен и през следващите месеци любовта ни разцъфтяваше. Тя ме запозна с Тан Рашид, английски астроном, който ни развличаше с „теориите“ си за местонахождението на нашия нов свят. Виждаш ли, въпреки компютрите и програмите, въпреки отличното познаване на астрономията, Тан не бе успял да открие точното място на планетата. Дали червеният гигант беше Бетелгейзе? Нито едно от съзвездията не ни бе познато. В търсене на отговора той и останалите астрономи се заеха да построят първия телескоп на Ксибалба.
	Що се отнася до мен, както вече ти казах, моето друго аз — Бил Рейби — беше морски генен инженер. Като такъв нямах никаква работа на планета, лишена от океани, и по тази причина бях прехвърлен към отдела по геоложки проучвания.
	С помощта на управляеми сонди имахме възможност да изучаваме безжизнената пустош на Нов Рай в обхват от близо три милиона квадратни километра, територия, колкото тази на Австралия. По наши изчисления, ако климатът на Нов Рай бе подходящ, тук можеха да се заселят и живеят спокойно поне два милиарда души.
	Само на половин метър под почвата в купола имаше невероятно твърд под, непробиваем и изграден от същия материал, от който и външните стени. Предполагахме, че под него е разположена сложна пречиствателна система, която извършва пълния кръговрат на целия жизнен цикъл в купола и поддържа постоянно равновесие.
	Скоро успяхме да засадим първите растения и да се поздравим с този малък успех.
	След две седмици дойде чумата.
	Човешкото тяло е удивително сложен механизъм. В човешкия геном има над сто хиляди различни гени, а само в един отделен ген могат да се съдържат повече от два милиона нуклеотида. Скелетът ни се състои от двеста и шест различни кости, повечето от които са на ръцете и краката. Сърцето и белите дробове са нещо като енергийни машини на кръвоснабдителната система, която осигурява кислород на мускулите и тъканите, като същевременно отнася въглеродния двуокис и отпадните продукти. Нервната система и хормоните контролират телесните функции. Храносмилателният тракт и половата система са истински чудеса на биоинженерната мисъл, а мозъкът ни е по-сложен и от най-мощния компютър. Човешкото тяло може да се оприличи на двигател с вътрешно горене, създаващ енергия, достатъчна за захранването на стоватова крушка.
	Ала въпреки сложната си конструкция тялото ни се състои от близо седемдесет процента вода.
	Година и половина нашата колония се снабдяваше с вода от Нов Рай. Пиехме я, готвехме с нея, къпехме се в нея, поливахме с нея растенията.
	Това, което обаче не знаехме, бе, че тя ни променя — че въздейства върху генетичния ни код.
	Бил Рейби бе една от първите жертви на чумата.
	Денят бе облачен. Оловносиви облаци се бяха скупчили под купола. Двамата с Джуди бяхме свободни от смяна и се разхождахме край едно от изкуствените езера — наслаждавахме се на наследството, което ни бяха оставили нашите чуждоземни предшественици. Изведнъж почувствах силна болка в главата, сякаш мозъкът ми гореше. Строполих се на земята и изкрещях.
	За щастие миг след това изгубих съзнание.
	Свестих се след три дни в лазарета — под карантина, като много други като мен. Лекарите ми обясниха, че имам повишаване на вътречерепното налягане, което е стигнало такива размери, че притиска мозъка ми към черепната кутия. Наричаха го „хидроцефалус“. Досега бяха засечени петдесет и седем подобни случая, но всеки ден постъпваха нови жертви. Нямаше съмнение, че ни е наследство от чуждоземните.
	Никакви лекарства не можеха да помогнат и вътречерепното налягане продължаваше да расте с часове. Казаха ми, че ако продължава така, ще умра до няколко дни.
	Не зная защо, но смъртната присъда ме разгневи. „Ами махнете тумора!“ — настоях.
	„Не е тумор — отвърна хирургът. — Целият ти мозък се подува. Вътречерепното ти налягане се е повишило от двеста и десет на двеста и седемдесет милиметра и продължава да расте. Скоро мозъкът ти няма да може да се побира в черепа“.
	След няколко часа изпаднах в кома.
	Човешкият мозък е неописуемо сложен орган, селектрохимичен строеж, който се различава съществено от останалото тяло. Той е изолиран от директен контакт с кръвта и съдържа стотици милиарди клетки, наречени неврони, които създават помежду си трилиони връзки. Този орган, който може би е най-сложният компютър в галактиката, ни позволява да използваме само десет процента от цялостния му капацитет. За останалото просто ни липсва генетична програма.
	Освен това човешкият мозък е изграден от няколко уникални слоя, които отразяват постепенния прогрес в хода на нашата еволюция. Вместо да изхвърля остарелите слоеве. Майката природа просто е градила върху тях следващите, като е запазила еволюционната история и заедно с това и нашата склонност към агресия и насилие.
	По-старите и по-долни слоеве се състоят от мозъчен ствол (медула и понс) и гръбначен стълб и контролират основните ни жизнени функции като сърдечен ритъм, съдова циркулация и дишане. Тези слоеве са заобиколени на свой ред от Р-комплекс, наречен още „хищнически мозък“, тъй като той направлява агресивното ни поведение в социалната и териториална йерархия. Той се състои от глобус палидус, корпус стриатум и олфактостриатум.
	Р-комплексът, от своя страна, е затворен от лимбичната система, хипоталамуса, амигдала, питуитарната жлеза и хипокампуса, които контролират социалното поведение, чувствата и сложните взаимовръзки в груповия живот.
	Най-външният слой на мозъка е и най-тънък, нагънат като парашут. Той отговаря за поведението, пространственото възприятие и езика. Известен е като неокортекс и се разделя от анатомите на фронтален, париетален, темпорален и окципитален лоб. За разлика от животните, при които външният слой на мозъка е гладък, нашият е нагънат и това увелича повърхността на церебралния кортекс.
	Позволих си да ти досадя с тези анатомични подробности, защото докато лежах в кома, сънувах, че вървя из лабиринта на този външен слой, изгубен сред каньоните на неокортекса. По някое време стигнах огромна цепнатина и когато погледнах надолу, надзърнах право в тъмните ъгълчета на човешкото съществувание.
	И видях всичко.
	Раждането на нашата вселена.
	Образуването на галактиките.
	Еволюцията на живота на древната Земя.
	От насекоми до бозайници. От ранни човекоподобни до съвременния човек.
	Изведнъж сякаш някой вдигна завесата и аз прозрях всичко.
	Футуристите от моето време дефинираха три категории на еволюция за човешката цивилизация. Цивилизациите от Първи тип бяха тези, които успяват да открият и разработят всички видове енергетични ресурси на повърхността и в дълбините на планетата. Това включваше използване на океаните, пробиване на планетната кора и дори въздействие върху климата. Цивилизацията от Първи тип е достатъчно зряла, за да надмогне политическите, расови, религиозни и културни различия и да създаде обединена планетна икономика. Макар и все още податливи на резки промени в околната среда и на космически катастрофи, цивилизациите от Първи тип поставят началото на колонизирането на близките планети.
	Следващата стъпка в еволюционната стълба е цивилизацията от Втори тип, която добива енергия направо от слънцата. Тази цивилизация вече е колонизирала други планети от своята система и подготвя или започва колонизирането на други близки слънчеви системи. Тя е в състояние да влияе върху околната среда и не е заплашена от разрушения вследствие внезапен сблъсък с астероид или рязка промяна на климата, но все още може да бъде унищожена от избухване на свръхнова.
	Цивилизациите от Трети тип са върхът на развитите общества. Те са изчерпили енергията на слънцата си и са принудени да търсят енергоизточници в друга краища на галактиката, или в други галактики. Техните космически кораби летят със скорости близки до тази на светлината и може би те са овладели така наречената „енергия на Планк“ — енергията, необходима да се проникне в тъканта на пространството и времето.
	С други думи, Джейкъб, те могат да контролират черните дупки.
	Когато през две хиляди и дванайсета напуснах Земята, ние все още бяхме цивилизация от тип Нула. Народите по света бяха безнадеждно разделени, заплетени в постоянни конфликти и противоборства, които неведнъж ни бяха докарвали до ръба на унищожението. Цивилизациите от тип Нула са най-изложени на риска от унищожение, предизвикано от самите тях или от някакъв природен катаклизъм.
	Това, за което учените бяха забравили, бе човешката еволюция. Хомо сапиенс не е последната спирка по еволюционната стълбица, той е само началната… и любовта бе ключът към нашето оцеляване.
	Докато се намирах там, на ръба на онази пропаст, аз гледах право в тайните на човешкия геном. Виждах как спираловидната стълба на ДНК се променя, как извършва неописуеми метаморфози, които всъщност бяха започнали веднага след попадането на първата капка чуждоземна вода в моя организъм.
	И макар че сънувах, си давах сметка, че видението е съвсем реално, че аз действително се променям, еволюирам в нещо много по-съвършено и по-висше. Върху моя неокортекс се образуваше и растеше нов слой от мозъчна тъкан — хиперкортекс.
	Аз се превръщах в… трансчовек.
	Още една идея, зародила се в края на двайсети век. Терминът „трансчовек“ предполага, че Хомо сапиенс е само транзитна спирка и че не е венецът на човешката цивилизация. Учените дори смятаха, че по пътя на биоиндуцинари изменения, отглеждане на имплантанти и генно инженерство отделните индивиди могат да преминат стадия на трансчовек и да достигнат крайната и абсолютна цел на нашата еволюция: постчовека.
	Постчовекът се обрисуваше като създание със силно развит мозък, който има твърде малко общо с човешкия. Смяташе се, че постчовеците могат да се превърнат в синтетични организми, живеещи извън ограниченията на телесната обвивка, дори се говореше за извънтелесно съзнание, програмирано в някакви бъдещи, свръхусъвършенствани компютри.
	Докато наблюдавах еволюцията на моя геном, ме споходи внезапна халюцинация. Първо видях как мозъкът ми расте. След това започнах да получавам инструкции за това как да програмирам собствените си невронни пътища, като използвам насочени потоци съзнателни мисли. Същевременно получих безценни познания за това как функционират биологичните процеси в мозъка ми и как може да им се влияе.
	Изминаха повече от седем месеца, преди да изляза от комата. Когато се събудих, научих, че съм еволюирал в Хомо сапиенс субспециес.
	Външният ми вид бе променен гротескно. Черепът ми бе напълно деформиран, издължен така, че да побира нарасналата маса на мозъчното вещество. Тялото ми също бе уголемено, за да отговаря на повишените изисквания на мозъка. Мускулите ми бяха укрепнали, не само за да понасят по-големи тежести, но и да реагират по-бързо, почти удвоявайки скоростта на реакцията.
	Умът ми също бе усъвършенстван. Неочаквано можех да си припомням неща, които бях чел преди години, и то до последната дума.
	Цялата колония преживяваше подобна метаморфоза.
	Джуд бе все още в кома. Реших да се посветя на разкриване на тайните на Нов Рай. Първата ми цел бе масивна постройка, висока седемдесет и осем етажа, която заемаше площ от хиляди акри. Това, което ме привлече към нея, бе оловносивата й повърхност, изрисувана със странни знаци и обозначения, които излъчваха лъчи във всички цветове на дъгата.
	Входът бе разположен под импозантна арка. Приближих се към затворената врата, стиснах очи и съсредоточих ума си навътре, представих си как вратата се отваря.
	В същия миг ме завладя странно усещане, сякаш през мозъка ми минаваха хиляди волтове електричество. Зави ми се свят и паднах на колене.
	Когато световъртежът отмина, отворих очи.
	Вратата се беше отворила.


	25

	_22 ноември 2033 г._
	_Маналапан, Флорида_
	_07:35_
	Докато Лилит се пристягаше с колана на задната седалка, Кен Бекър въведе координатите в автопилота на четириместния хеликоптер.
	— Не ме събуждай, докато не стигнем Вашингтон — нареди Лилит, прибра косата си назад, нахлузи си виртуалния шлем и затвори очи.
	— Разбрано, госпожо. — Бекър включи двигателя и издигна плавно машината. На хиляда и триста стъпки премина към реактивен полет. Сгънатите назад криле заеха хоризонтална позиция под хеликоптера и реактивните двигатели поеха полета от роторите.
	Хеликоптерът — самолет се понесе право на север, към столицата.


	Убедена, че Джейкъб Гейбриъл е мъртъв, Лилит Ева Робинсън знаеше, че е дошло време да потърси някакво по-възвишено призвание. Насочвана от новия си съветник дон Рафело, продукт на собствената й шизофрения, петнайсетгодишната девойка напусна Щатите в края на 2028 година — използва наследството на Куентон, за да се върне в страната на предците си: Латинска Америка, дом на маите и ацтеките.


	Пещерите на скритата жена, или Грутас де Кстакумбилксунаан, са разположени недалеч от Болончен, Мексико. В нощта, след като пристигна в селото, въоръжена с фенер, въже, карта и запаси, Лилит Робинсън последва въображаемия си чичо до една едва забележима пътечка, която извиваше през джунглата и стигаше подножието на скалиста планина. Тук, скрит в гъсти шубраци, бе входът на пещерата.
	— Какво има вътре? — попита Лилит.
	— Твоята съдба — отвърна дон Рафело.
	Стиснала фенера в зъби, Лилит пропълзя през тесния вход. Светлината озари нисък тунел, който едва я побираше. Почти половин час девойката лазеше на четири крака, докато най-сетне тунелът не излезе в подземна кухина с размери на гимнастически салон.
	Стените лъщяха в розово на светлината на фенера. Звукът от падащи капки отекваше глухо. Таванът и подът бяха обрасли със сталактити и сталагмити.
	Тя се обърна към дон Рафело, който се появи зад нея.
	— Къде сме, чичо?
	— Това е Ксибалба Бе, пътят към Подземния свят. Трябва да се спуснем още пет нива, за да стигнем галерията на Луцифер, и това ще е само началото.
	Лилит насочи лъча на фенерчето към следващия тунел, който се спускаше надолу към недрата на Земята.
	— Оттам ли?
	— Щом _той_ го иска.
	Тя завърза края на въжето за един сталагмит и започна да се спуска по хлъзгавия тунел, чиито стени хвърляха виолетови отблясъци.
	След стотина стъпки подът на тунела се изравни. Заобикаляше я непрогледен мрак. Тежки леденостудени капки падаха върху нея. Отпред се чуваше тихо шумолене.
	Лилит насочи светлината натам.
	Прилепи. Десетки хиляди.
	— Нищо няма да ти направят — успокои я дон Рафело.
	Тя продължи. Темето й опираше във влажния таван. Стигна отвора на кладенец, който се спускаше отвесно надолу. Колкото и да бе странно, изглежда, тук някога бе имало обитатели, защото към стената на кладенеца бе прикрепена бамбукова стълба. Докато я разглеждаше на светлината на фенера, тя забеляза ярки отблясъци, сякаш кладенецът бе издълбан в кварцова жила.
	Полазиха я студени тръпки.
	— Чичо… страх ме е.
	— Няма от какво да те е страх. Попаднеш ли в обятията на истинския си баща, и ти като мен все няма да се боиш от нищо на този свят. Ще опознаеш скритите в теб сили и ще видиш вселената по начин, който не си и сънувала.
	— Падналият ангел ще разговаря ли с мен?
	— Да. Ще усетиш присъствието му, когато се появи в мислите ти, когато докосне душата ти, дари те с мъдрост и те поведе.
	— Води ме при него. Искам да изпитам обичта му.
	Двайсет метра… трийсет…
	Лилит се препъна, когато земята изникна неочаквано под нея.
	Беше на дъното на кладенеца, сред останки от древно човешко жертвоприношение. Под краката й пукаха натрошени кости. Виждаха се човешки черепи и потъмнели накити.
	Преди хиляди години кладенецът бе пресъхнал и останките на дъното бяха станали жертва на плъхове.
	— Кои са били тези хора? — попита тя дон Рафело.
	— Последователи на култа на Тескатлипока. Виждаш ли? Неговият дух сочи пътя.
	Лъчът на фенера освети тесен проход — изсъхнала подземна река. Лилит събра кураж и продължи.
	След опасно четирийсетминутно спускане през виещия се тунел тя стигна друга пещера, голяма колкото стадион. В нея имаше езеро.
	— Петото ниво — каза дон Рафело. — Вече стигна.
	— Защо блестят стените?
	— Пещерата е издълбана в кварцов кристал. Този кристал е жив организъм и притежава запаси от електрическа енергия. Блещуканията са мислите му.
	Тя го последва до брега на подземното езеро — повърхността му бе гладка като стъкло. Дъното обаче не се виждаше, сякаш забулено в мъгла.
	— Това е свещеното езеро — обясни дон Рафело. — Оттук до океана е близо. Съблечи се, време е за кръщението ти.
	Лилит се съблече и като потреперваше от студ, пристъпи в езерото.
	— Студено е!
	— Плувай към средата. Там има скала, на която можеш да стъпиш.
	Лилит заплува в мрака, дишаше на пресекулки. Стигна средата на езерото, пръстите й напипаха невидима в мрака скала и тя се покатери на хлъзгавата й повърхност. Зъбите й тракаха. Тя зачака, втренчила поглед в светлинната на фенера, мъждукаща откъм брега.
	Дългата сянка на дон Рафело затанцува над нея и той подхвана с напевен глас:
	— Царю на падналите, господарю на ада, доведох ти твоята съпруга Лилит, демоничната кралица, открила в себе си Сукубус, за да може да властва над всички твои чада — в този свят и отвъд него!
	Изведнъж покрай брега лумнаха десетки огньове и около тях затанцуваха сатанински последователи, голи и с кози маски.
	— Да живее Сукубус! Да живее Лилит, кралицата!
	— Говори с твоя господар, Лилит. Призови го да те вземе.
	— Паднали ангеле… това съм аз, твоята невеста, наследницата на драконовата кралица на сътворението, която те вика от огньовете на ада. Разкрий се пред мен, позволи ми да вкуся от твоята същност. Поведи ме, за да може един ден моето дете да отвори вратите на Геената и да те освободи!


	Човешкият мозък функционира чрез предаване на електрически сигнали от една нервна клетка на друга. Тези електростатични мозъчни вълни имат ритъм, който може да бъде разделен на четири категории.
	Бета-вълните се характеризират с 13–40 цикъла в секунда и са най-бързите и доминиращи от четирите категории вълни; асоциират се обикновено с тревога, бодърстване и концентрация. За разлика от тях, алфа-вълните са с по-ниска честота (8–13 херца) и са свързани със състоянието на съзерцателност и медитация.
	Със задълбочаване на спокойствието и настъпване на сънливост мозъкът превключва на още по-бавните тета-вълни, с честота 4–8 херца. Тета-вълните доминират при детските спомени, внезапните прозрения и творчеството. Смята се, че те също така са отговорни за пророческите видения, сънищата и фантазиите.
	Най-бавният ритъм се достига при делта-вълните, когато човек спи или е в безсъзнание.
	Електромагнитни вълни присъстват неизменно и в атмосферата. Земята резонира с постоянна честота от 7,8 херца. Някои електростатични отклонения, като пренатоварени електропроводници, могат да изложат човешкия мозък на честоти, надхвърлящи 60 херца. Дълготрайно излагане на подобни честоти може да доведе до органични увреждания на подклетъчно ниво.
	В мексиканската пещера имаше мощно електростатично поле, породено от останките на някакъв предмет, който се бе ударил в дъното на Мексиканския залив преди 65 милиона години. Без да си дава сметка, със своите напевни призиви Лилит бе пробудила съхранената в кварцовите стени на подземната кухина енергия и бе увеличила неимоверно електро статическото й напрежение. Крайният ефект на тези електрически импулси бе преминаването на нейния мозък към тета-вълни.
	Докато подвикваше ритмично в тъмнината, честотата на мозъчните й вълни внезапно падна под 6 херца. В ушите й изпукаха електростатични заряди. От стомаха й се надигна киселина и блъвна през ноздрите й като пари на погребална клада.
	И в този момент й се стори, че вътре в нея проговаря нечий глас:
	„Аз съм всичко, което си и ти. Двамата заедно ще унищожим нашите врагове и ще свалим тираничния Йехова от трона му“.
	„Кажи ми какво да правя… татко“.
	Нечие ледено присъствие я накара да отвори очи. В шизофреничния си делириум тя видя как я обгръща кална пелена, която продължи да се извисява над нея.
	Аленочервени очи.
	Уши, заострени като на прилеп.
	Мускулесто тяло с четири крайника, което се поклащаше в мъглата пред нея.
	Дяволското създание сякаш вдиша миризмата й и дългият му език се протегна да вкуси от тялото й.
	Делта-вълните надделяха напълно, съзнанието й се замъгли, дъхът на демона я обгръщаше със зловонни изпарения.
	„Сега ще те отведа, Лилит.
	Ще ти покажа пътя за Ксибалба“.


	26


	Космическата совалка е най-ефикасното оръжие за унищожаване на долари.
	Конгресмен Дана Рорабахър



	_22 ноември 2033 г._
	_Студентски общежития на университета в Маями_
	_Корал Гейбълс, Флорида_
	_08:56_
	Черната лимузина го чакаше на паркинга пред блока.
	Самюъл Ейглър се огледа крадешком. След като се увери, че наоколо не се навъртат никакви репортери, метна сака на рамо, прекоси улицата и се шмугна в колата…
	… без да забележи кафявия шевролет, паркиран наблизо.
	Лорън Бекмайър седеше зад волана, опряла ръце на таблото.
	— Семейни работи, разправяй ги на шапката ми. Да видим къде отиваш… и с кого!
	И включи водородния двигател.


	— Е, къде отиваме? — Сам погледна майка си — носеше кремав костюм, изработен от последна мода „двойнодишащ“ плат.
	— В Кейп Канаверал.
	— „Златното руно“? — По гърба му пробягаха тръпки. — Необходимо ли е?
	— Да, от гледна точка на безопасността.
	Мичъл Курц приключи с програмирането на бордовата навигационна система, нагласи си седалката и се облегна назад. Седящият до него Райън Бек бе погълнат от новата стратегическа игра.
	Като всички коли, одобрени за новите „свръхумни“ магистрали в Америка, лимузината бе оборудвана с автошофьор, част от „телематичната програма“, използваща вградени в пътя навигационни сензори, свързани с Глобалната позиционираща система. Разработени и напълно одобрени през 2017-а, като първият един милион километра бе приключен до 2019-а, новите компютризирани пътища на Щатите регулираха натоварването на трафика и скоростта, възпрепятстваха пътни злополуки и намалиха съществено престъпленията по пътищата. Към края на 2033 година всички регистрирани моторни превозни средства трябваше да са снабдени с водородни двигатели и автошофьори — технологии, които се смятаха за крайното решение в борбата със задръстените пътища и зависимостта на Америка от ОПЕК.
	Лимузината се носеше с равномерна скорост по шосе СН–95. Ако натовареността на трафика се запазеше непроменена, щеше да преодолее 210-те мили до Кейп Канаверал за деветдесет и шест минути.
	— Как мина вчерашната тренировка? — попита го Доминик.
	— Не съм в настроение за приказки.
	Тя го погледна обидено, обърна се на другата страна и си сложи виртуалния шлем. Приятна класическа музика заглуши едва доловимото бръмчене на лимузината и свистенето на гумите, пред погледа й изникна синя лагуна, заобиколена от тропическа джунгла. Сам я поглеждаше изпод вежди, гледаше ситните бръчици около очите й, без изобщо да се досеща, че годеницата му го следва през няколко коли по-назад.


	Северно от Кокоа Бийч, на територия от 140000 акра, по-голямата част от които джунгли, са разположени два бариерни острова, които представляват портала на Америка към космоса.
	По-малкият от тези острови се нарича Кейп Канаверал, бивше седалище на военновъздушната база „Канаверал“, откъдето се извършваха стартове на неуправляеми ракети. Западно от него лежи остров Мерит, чиито брегове се мият от две реки, Банана и Индиан. Този по-голям остров принадлежи на Космическия център „Кенеди“ и на него, освен сгради на НАСА е построен лагер на дъщерната й организация „Управляема експедиция до Марс“.
	Американската космическа програма води началото си още от годините на Студената война, когато надпреварата между двете идеологии доведе и до надбягване за овладяване просторите на космоса. В началото всичко вървеше с твърде бавни темпове, но Америка бе пробудена от летаргията си на 4 октомври 1957-а, когато Съветският съюз извърши успешно изстрелване на „Спутник 1“. Осъзнал, че ръководи губещия отбор в надпреварата, президентът Дуайт Айзенхауер създаде Националната агенция по аеронавтика и космически изследвания (известна като НАСА), която трябваше да поеме управлението от ВВС и да обедини усилията на всички съществуващи центрове.
	НАСА започна, като пренасочи по-голямата част от стомилионния си годишен бюджет към „Проект Меркурий“ — серия от изстрелвания и експерименти, чиято цел бе да се установи дали хората могат да оцеляват на орбита. Успехът на „Меркурий“ доведе до създаването на програмата „Джемини“, на която бе възложено да построи космически кораб за двучленен екипаж.
	Президентът Джон Кенеди още в началото на управлението си заяви, че си поставя за цел да изпрати човек на Луната преди края на същото десетилетие. Това бе специфична цел, точно такава, от каквато се нуждаеше НАСА, и тя роди програмата „Аполо“. На 21 юли 1969 година астронавтът Нийл Армстронг произнесе историческите думи „Това е малка крачка за човека и огромен скок за човечеството“.
	Но човечеството вече бе направило огромна крачка назад през 67-а, когато политиците за пореден път се намесиха в науката.
	Група конгресмени и представители на Държавния департамент успяха да надделеят в Сената и голяма част от средствата за космически изследвания бяха прехвърлени за финансиране на Виетнамската война. За четири години поддръжката на космическите изследвания спадна с близо 45 процента.
	Ако това не се бе случило, програмата „Аполо“ можеше да доведе до основаване на лунна база в началото на 80-те и до обединяване на свръхсилите, което щеше да предотврати термоядрената война от 2012-а.
	Последваха и други, още по-разрушителни политически решения.
	През 1969 година бе създадена специална група от учени, пред която бяха поставени три възможни направления за развитие: управляема експедиция до Марс, космическа станция в окололунна орбита с минимум петдесетчленен екипаж, снабдявана с редовни полети, или конструиране на космическа совалка — летателен апарат, който да излита като ракета и да се приземява като самолет.
	Президентът Никсън се намеси в избора на групата и настоя за разработването на космическа совалка.
	На 12 април 1981 година бе даден старт на първия полет на космическата совалка, която излетя от космодрума на центъра „Кенеди“. През следващите шест и половина години совалката извършваше периодични полети и се справяше чудесно с всички поставени задачи. Всеки от стартовете й струваше приблизително 600 милиона долара, сума, която с течение на времето започна да тежи все повече върху бюджета на Белия дом и която в края на краищата бе намалена, с всички произтичащи от това неприятни последствия.
	След катастрофите на „Челинджър“ и „Колумбия“ и нарастващата убеденост на обществеността, че Международната космическа станция не е построена със строго научна цел, президентът Буш нареди да бъде извършена „реорганизация“ на космическата програма и стратегическото направление да се насочи не към изследвания на открития космос, а към изграждане на космическа ракетно отбранителна инсталация. Шест години и 120 милиарда долара по-късно единственото достижение на инициативата за стратегическа отбрана бе да предизвика зараждането на втора Студена война.
	Още веднъж човечеството бе изправено пред труден избор.
	Това, което всъщност неизменно липсваше на космическите програми, бе ясно определена цел. Изследователските сонди, пратени до Марс, имаха значение само ако предстоеше колонизиране на Червената планета. Но това, което хората искаха в действителност, бе космически туризъм.
	Руснаците бяха първите, които подкрепиха тази идея, с построяването на космоплана „Космополис XXI (С–21)“, летателен съд, който се монтираше на гърба на самолет и се отделяше от него, за да продължи на собствен ход на височина осемнайсет километра.
	Америка обаче продължи да следва предначертания си път. „Пророческата“ реч на президента Чейни на погребението на Джейкъб Гейбриъл бе възприета като призив да се възвърне вярата в Американската космическа програма. Два месеца след смъртта на близнаците президент Мариън Роло и новото ръководство на НАСА обявиха основаването на програма за управляем полет до Марс (УПМ) с първоначален бюджет от 143 милиарда долара и изграждане на поредица селища на повърхността на Червената планета до 2049 година.
	Марс е единствената планета в Слънчевата система, която е снабдена с природни ресурси, необходими за оцеляването на човечеството. В почвата й се съдържа въглерод, водород, кислород и азот, как то и замръзнала вода. Атмосферата й е достатъчно плътна, за да предпазва заселниците от вредните лъчи на слънцето и да осигурява известен „парников“ ефект. В теоретичен аспект, Марсианската експедиция се базираше на разработките на Робърт Зурбин, старши инженер в „Локхийд Мартин“. Ключът към успешното осъществяване на плана „Марс“ бе да се лети с колкото се може по-малко екипировка и сменящи се екипажи, които да построят поредица станции, като използват наличните на повърхността ресурси. Почвата на Марс трябваше да осигурява храна, вода, материали и дори ракетно гориво.
	През септември 2029 година на космодрума в Кейп Канаверал вече се издигаше нова многостепенна ракета за многократно използване, почти готова за старт.
	Всичко се промени след половин година, когато на арената официално стъпи частният сектор.
	През 2016 година група бивши астронавти, инженери и ракетни специалисти, прокудени от НАСА поради несъгласие с провежданата там политика, основаха програмата „Надежда — човечеството за единна планета Земя“. За разлика от частните ракетни компании, те не се интересуваха от изстрелване на телевизионни спътници. За тях космосът бе възможност да продължат забавлението.
	Основателите на тази нова програма възнамеряваха да построят в близко бъдеще нов космически самолет с хоризонтално излитане, набиране на максимална височина и продължаване на полета с ракетни ускорители. След като самолетът излезеше на орбита, пътниците щяха да разполагат с дванайсет часа, за да се наслаждават на безтегловността и на пейзажите от Земята.
	Това, от което се нуждаеше новата програма, бе голям инвеститор, който да построи заводите и да осигури средства за стартовете. И тук на сцената излезе Лусиен Мейбас, президент на „Мейбас Тех индъстрис“. Лусиен бе наследил ръководното място от баща си доста преди това, но то му носеше само скука. Това, от което се нуждаеше, бе ново предизвикателство.
	Отговорът на световните пазари бе колкото неочакван, толкова и потресаващ. При начална цена от 22 долара, в края на първия ден акциите на новата компания се продаваха за 106 долара. До края на седмицата компанията успя да удвои капитала си, без да предприема никакви ходове.
	Отношението във Вашингтон се промени за една нощ. Управата на военновъздушната база в Кейп Канаверал предложи да предислоцира разположената там 55-а ескадрила и да предостави всичките си налични средства на програмата „Надежда“. Лусиен Мейбас отказа предложението и заяви, че ще построи собствен комплекс в едно крайбрежно градче на Кокоа Бийч.
	На 15 декември 2029 година първият „космобус“ на „Надежда“ стартира от новата площадка на комплекса. На борда си носеше 120 пасажери, между които политици, бизнесмени и представители на медиите. Нищо видяно или усетено не би могло да подготви пътниците за магията на космоса. Шестнайсетчасовият полет премина гладко, обслужването бе първокласно, а гледката бе незабравима.
	След два месеца „Надежда“ изстрелваше по четири космобуса на седмица при цена на билета от 100000 долара. Въпреки високата цена списъкът на чакащите бе попълнен за две години напред.
	През април 2032-ра към флотилията бяха добавени още три космобуса, което снижи цената на билета на 39000 долара. По това време над осем хиляди души бяха излизали на орбита около Земята. Мотото на компанията „Човечеството за единна планета“ се превърна в мантра. Мнозина вярваха, че неслучайно последното недемократично правителство падна тъкмо в епохата на космобусовете. Намаляха религиозните и расови напрежения. Световната икономика изживяваше бум. Като бе съсредоточило умовете на учените върху близкия космос, човечеството най-сетне бе надраснало детския си период.
	Скоро след това започна подготовката по изграждането на Космопорт 1, първата космическа станция — хотел, предназначена да отговаря на нарасналите интереси на космотуризма. След завършването си Космопорт 1 щеше да се състои от три главни структури, всяка с формата на велосипедно колело. В най-горното от трите колела щеше да се помещава ресторантът, заедно с бар и гимнастически салон, както и неголяма обсерватория. Средното колело, до което се стигаше с асансьор или спираловидно стълбище, щеше да е хотелът, който щеше да се върти с достатъчна скорост, за да осигурява около една трета от земната гравитация. В третото колело се помещаваха сервизните помещения, както и докът за скачване с корабите.
	Общо седемдесет и пет самостоятелни помещения щяха да осигуряват петзвездно обслужване на клиентите. Те нямаше да бъдат лишени от нищо. Всички стаи бяха обзаведени с видеофони, илюминатори и монитори за връзка с интернет. Забавленията включваха космически разходки, групови посещения на двигателния и доковия отсек, както и занимания в почти лишения от гравитация гимнастически салон. За още 30000 долара щастливците, добрали се до станцията, можеха да отлетят на двудневна екскурзия около Луната. Общият пакет за една почивка щеше да струва приблизително 120000 долара.
	Половин година след обявяване на плановете за построяване на космическия хотел списъкът на желаещите да го посетят изчерпваше двугодишния му капацитет и три могъщи хотелски вериги преговаряха с „Надежда“ за построяване на хотел на Луната.
	През това време Марсианската програма на НАСА се развиваше успешно и всеобщата изненада, когато Лусиен Мейбас обяви, че компанията му е в процес на завършване на свой собствен план за колонизиране на Марс, бе огромна. Първите совалки, с инженери и припаси, щяха да пристигнат на Червената планета през 2047-а — две години преди кораба на НАСА.
	Ръководството на НАСА беше като попарено. Плановете на Лусиен Мейбас нямаха нищо общо с науката, нито с изследването на космоса: всичко се правеше с цел печалба.
	Но нито НАСА, нито Мейбас си даваха сметка, че завладяването на космическите простори в най-скоро време щеше да придобие съвършено ново значение.


	Шепот на мисли в океана на съществуванието
	Като трансчовека Бил Рейби можех да прибягвам до телепатия, за да отварям вратите към недостъпните досега за нас сгради на чуждоземните. С разтуптяно сърце прекрачих прага на този мегаплекс — озовах се в сумрачно преддверие, което мигом се озари от стотици ярки виолетови светлини, сияещи от различни ъгли.
	Отвъд преддверието започваше просторна зала и по някакъв начин осъзнах, че всичко, което човекът знае за своето съществуване, е на път да се промени.
	Те бяха навсякъде, подредени вертикално върху прозрачни енергийни рафтове. Милиони криогенни стъклени пашкули, високи три метра и широки метър и половина… образци от зоологична лаборатория, скрити зад тънък слой скреж.
	Приближих се към най-близкия пашкул, изтрих скрежа и надзърнах вътре.
	Видях върлинесто двукрако същество, високо близо три метра, което се полюшваше в полупрозрачен гел. Голият му череп беше издължен като моя, но с много повече и по-изпъкнали подкожни кръвоносни съдове. От цепковидната му уста се подаваше дебела дихателна тръба, свързана с някакъв апарат в основата на пашкула.
	Ноздрите и ушите му бяха запушени. Очите му бяха широко отворени, лазурносини, с огромни зеници.
	Коленичих и изтрих скрежа, за да разгледам тялото надолу.
	Съществото бе безкосмено и голо, не се виждаха никакви репродуктивни органи. Петте пръста на ръцете бяха дълги и възлести. Не виждах пръсти на краката.
	Звездовидни електроди бяха прикрепени към слънчевия сплит, слабините и краката, общо на седем места, които разпознах като точките на чакрите — телесните енергийни центрове. Индийците открай време вярват, че през тези точки преминава душевната енергия.
	По мои сметки около милион от тези хуманоиди бяха тук в състояние на хибернация, подредени на слоеве от енергийни полета. Невъзможно беше да определя точния им брой, тъй като „рафтовете“ се губеха нагоре в сумрака и изпълваха цялата вътрешност на сградата.
	Знаех, че са живи, и усещах, че по някакъв начин ме наблюдават.
	Те бяха постчовеци. Живи, но не напълно, съединени, ала въпреки това самотни… неспособни да докосват и чувстват.
	Неспособни да обичат.


	През хаотичните месеци, които последваха, всички незасегнати досега членове на колонията също трябваше да преживеят метаморфозата. При излизането си от комата бяхме като новородени, които изведнъж осъзнават, че притежават тяло, и всеки ден откриват нови чудеса, свързани с него. Освен невероятния интелектуален и физически напредък ние осъзнахме, че можем да общуваме по телепатичен път.
	Още по-изумително бе, че бяхме придобили способността да удължаваме живота си.
	Множество фактори предизвикват стареенето и смъртта на Хомо сапиенс. Един от тях е теломеразата, ензим, който удължава краищата на хромозомите. Всеки път, когато клетката седели, теломеразата се скъсява. Когато дължината й падне под един определен праг, човешките клетки престават да се делят и настъпва смъртта. Други протеини, като аполипопротеин Е, могат да отложат процеса на стареене, но са в ограничено количество, заради свободните радикали — разрушителни молекули, които, макар и продукт на организма, водят до неговото разболяване.
	След като вече можехме да контролираме клетъчните си функции, открихме, че сме в състояние да изолираме и елиминираме свободните радикали и да увеличаваме продукцията на аполипопротеин Е и глутатион. Освен това вече знаехме как да се преборим със скъсяването на теломеразата и да увеличим продължителността на живота.
	Но умовете ни не бяха съсредоточени само навътре. С помощта на телепатията можехме да проникваме в архивите на Нов Рай и така узнахме, че обществото на чуждоземните се е градяло на две противовесни култури.
	Много преди да пристигнем тук светът, който наричахме Ксибалба, се е намирал под въздействие на тези две култури. Първата е принадлежала на трансчовеците, отговорни за построяването на летящия град. Почти нищо не се знае за техния произход, но няма съмнение, че те са въздействали на околната среда хиляди, може би дори милиони години. Били са космически пътешественици, господари на генетиката и много по-развити от нас във всяко отношение.
	В някакъв момент от историята на Ксибалба била направено фантастично научно откритие, което позволило на тези вечно търсещи трансчовеци да преодолеят границите на триизмерния свят и да проникнат в царството на духовното. Решението да продължат развитието, или да забранят тази наука, довело до разделяне на ксибалбанската раса на две. Онази част, която въстанала срещу откритието, по-късно напуснала планетата и отпътувала в неизвестна посока, докато първата група продължила с насочената еволюция на телесната форма, твърдо решена един ден да се освободи от ограниченията й и да „закрачи в Божията сянка“.
	Самопрограмиращи се, безсмъртни, с неограничени способности — съществата, които останали на планетата, еволюирали до постчовеци. Техните физични останки се съдържаха в криогенните пашкули.
	Джейкъб, тъкмо следите от постчовешка ДНК ни превръщат в Хунафу.


	Професор Йън Бобинац беше водещият генетик на колонията. На Земята той бе пионер в приложението на „ВГ“ — ваксиногени, генетично променени клетки, използвани за изграждането на антибактериални, антивирусни и противоракови тела в човешкото тяло. Бобинац беше гений още преди мозъкът му да еволюира. След метаморфозата той прекарваше по-голяма част от времето си съсредоточен във вътрешния си мир. Това, което в края на краищата го изведе от „вцепенението“, бяха загадъчните чертежи и надписи, оставени от чуждоземните по стените на залата.
	Бобинац откри, че гигантската структура продължава да излъчва неразгадаеми послания — някаква форма на звукова комуникация с постоянна честота от 267000 цикъла в секунда. За сравнение човешката реч се предава със скромните 16–20 цикъла в секунда.
	Чисто и просто професор Бобинац бе открил постчовешки език, съставен от 212 различни графеми (английският използва само 46 фонеми). И което бе още по-изумително, постчовешкият колективен ум продължаваше да разпръсква посланията си из цялата планета.
	Но към кого се обръщаше?
	Щом научих за това откритие, поисках да ме прехвърлят в неговата група. Бил Рейби, морският генетик, с когото делях тялото, веднага се досети за едни морски обитатели на планетата Земя, които комуникират със скорост от 267000 цикъла…
	… китовете.


	Докато последствията от нашата метаморфоза бяха в общи линии универсални, нашите новооткрити сили и способности въздействаха на всеки по различен начин, в зависимост от неговата личност.
	Лилит Мейбас и синът й Девлин жадуваха за власт. Що се отнася до последния, социопатичните тенденции на ума му, комбинирани с въздействието, което му оказваше Лилит, го подтикваха да води живот на съвременен Калигула. Носеха се най-различни слухове — за тайни срещи, на които се практикували сатанински ритуали и се вихрели необуздани оргии. Истината бе, че повечето от нас бяха твърде заети с това да изучават новите си способности на „свръхсъщества“, за да обръщат внимание на подобни приказки. Но с наближаването на четвъртата годишнина от пристигането ни на Ксибалба самозваният водач на нашата група и злонамерената му майка взеха нещата в свои ръце.
	Девлин и Лилит имаха свои планове за бъдещето.


	Преди да последват ксибалбанския транспортен кораб към Земята, Закрилниците бяха взели ДНК образци от постчовешките тела. Малко след пристигането си на Земята бяха инжектирали разтвор на този супер еликсир на някои от представителите на Хомо сапиенс, ускорявайки по такъв начин движението им нагоре по еволюционната стълбица.
	Никой в колонията нямаше и представа, че родителите на Девлин също притежават Хунафу ДНК. Хладен и пресметлив като човек, след еволюирането си Девлин бе усъвършенствал способността си да разшифрова и променя различни характеристики на своята ДНК.
	Накратко, Девлин Мейбас се бе научил да еволюира.
	Еволюцията може да бъде проследена назад още до първата бактерия, която се е зародила в „първичната супа“ на Земята. В нашите ДНК има записи за всяка фаза на еволюционните изменения — от обитатели на световния океан, през земноводни и насекоми, до бозайници и примати.
	Останал в усамотение в продължение на седмици, Девлин бе проникнал в своя генетичен код и бе въздействал на главния ген, което му бе позволило да промени собствения си облик.


	На сутринта на четвъртата годишнина колонистите на Нов Рай се събраха на най-големия площад, който се използваше за обществени цели.
	И тогава на трибуната се появи Лилит и се обърна към тълпата:
	— Приветствам ви, избраници на господаря на мрака, който ви помогна да прекосите безкрайното пространство и да се заселите на този нов свят. Той ни дари с частица от своята мъдрост и промени всеки от нас към по-добро. Той се вслушва в призивите на своите чада, той пита: „Кой от вас е съгрешил?“, „Кой от вас изпитва угризения?“ Вдигнете ръце и ще бъдете опростени!
	Всички вдигнахме ръце, завладени от спомените за близки и любими, които бяхме оставили на Земята.
	— Търсите ли спасение? Жадувате ли избавление?
	Отново се разкрещяхме, с такава сила, че площадът се разтресе.
	— Събрали сме се днес тук, заради едно чудо. Преди много време моят син, Девлин, бе споходен от видение. В него той съзря Земята като инкубатор, който захвърля надалеч своето яйце. Като един съвременен Ной, той получи инструкции да построи флотилия от космически кораби — космически Ноеви ковчези, — в които да приеме само онези, които са били посочени. Огледайте се и ми кажете не е ли така? Защото тъкмо видението на Девлин ни доведе тук. Благодарение на нашия създател сега всички сме спасени отново.
	— Но ето че ни постигна и друго чудо — продължи тя. — Чул молбите за спасение, нашият истински създател ни прати своя архангел. Вижте сина ми — Девлин Серафима!
	Двамата с Джуд се държахме за ръце и буквално замръзнахме, когато Девлин се появи от сянката на близкия портал и застана на светло. Тълпата се смълча.
	Той беше съвсем гол, изправен пред нас като някаква оживяла скулптура на Давид. От масивния му мускулест гръб стърчаха криле — напълно разгънати, сигурно достигаха размах шест-седем метра.
	Девлин бе използвал трансчовешкото си наследство и Хунафу способностите си, за да еволюира в летящ бозайник. Бе станал химера — генетично променено създание с непредсказуеми способности.
	Беше станал серафим.
	Пред изумените ни погледи той разпери криле и улови един възходящ въздушен поток, който бликаше от близката вентилационна шахта. Подобно на някакъв гигантски кондор, Девлин се издигна нагоре, в началото малко несръчно, но все по-величествено, сякаш бе огромна хищна птица.
	Невероятна гледка! Колонистите започнаха да падат на колене, плачеха — а „богоизбраният ангел“ се рееше над главите ни и ни „благославяше“ с гъста струя топла урина.
	Как да не повярваме на думите на Лилит? Та тя ни бе посочила за „богоизбрани“, определени свише да оцелеят да продължат рода. Всеки ден на Ксибалба бе истинско чудо. А когато накрая решихме, че сме обречени да измрем от ужасната чума. Създателят ни дари с трансчовечеството. Бяхме като деца, пред които Мойсей е разтворил водите на Червено море.
	Но Девлин Мейбас — божествен ангел? За мен той бе по-скоро превъплъщение на дявола.
	Усетил силата на момента, Девлин незабавно нареди част от ежедневното ни лично време да бъде посветено на молитви. Обявено бе създаването на нов религиозен орден, „Църквата на Мейбас“ — всички колонисти бяха длъжни да членуват в него.
	Но сред нас имаше и такива, които виждаха в тези промени посегателство върху демокрацията и опит за изграждане на теократично общество.
	Трябваше да се предприеме нещо.
	Внимателно и крайно дискретно започнах да набирам членове на научния елит, за които знаех, че споделят моите възгледи относно Девлин и майка му. През следващите месеци успях да събера десетина верни съратници — инженери, астрономи, математици и биолози.
	Така се роди Братството на закрилниците.
	Сектата ни бе тайна, защото знаехме, че заловят ли ни да заговорничим срещу Девлин и майка му, ни очаква унищожение. И тъй като дори мислите ни можеха да бъдат подслушани по телепатичен път, всеки член на нашето братство трябваше да се обръща към останалите с техните прякори.
	Решихме да се спрем на исторически имена. Аз, като основател на ордена, избрах името Озирис.
	Първата задача, която си бяхме поставили, бе да намерим убежище, достатъчно далеч и безопасно от посегателствата на Девлин и майка му върху свободата на нашето съществуване. Имахме две възможности: или да открием друго подходящо място на планетата, или да се преместим на някоя от двете луни на Нов Рай.
	Почти веднага си дадохме сметка, че оставането на Нов Рай ще е само временно решение. Трябваше да търсим път към луните.
	Един от членовете на ордена, бивш ракетен инженер от НАСА и с прякор Кукулкан, бе убеден, че ще успее да набави достатъчно гориво за полета. Започнахме да обмисляме как да откраднем совалка. Междувременно друг учен разработи устройство, което заглушаваше електромагнитните вълни, излъчвани от мозъка, и по такъв начин възпрепятстваше подслушването на мисли.
	Трите совалки, които ни бяха докарали на Нов Рай, все още бяха на покрива на най-високата сграда. Докато Кукулкан подготвяше една от тях за полет, ние променихме конструкцията на скафандри те, за да могат да побират издължените ни глави, и трупахме хранителни припаси и лекарства.
	Денят на отпътуването ни наближаваше и ние бяхме подготвени за всичко друго…
	… но не и за факта, че в редиците ни имаше предател…


	27

	_22 ноември 2033 г._
	_Космически център „Кенеди“_
	_Кейп Канаверал, Флорида_
	_10:03_
	В НАСА наричат 13 хангар „Крепостта“. Двайсет и два етажната стоманено бетонна сграда е разположена в най-южния край на Кейп Канаверал. С площ колкото три футболни игрища, сградата разполага с два грамадни портала. Във вътрешността й са монтирани трийсет и един крана и двайсет и три товарни асансьора. Заради огромното потребление на електроенергия тази гигантска постройка разполага със собствена електростанция. Освен това вътре има ресторант, казармено помещение и лаборатории. Отвън тя е заобиколена със сложна система от електромагнитни и електростатични заглушители, които я превръщат в най-голямата фарадеева клетка на света. Като допълнителна предпазна мярка сградата е опасана с висока шест метра електрическа ограда и на всеки от ъглите на оградата се издига картечно наблюдателна кула.
	Никой не може да проникне в „13 хангар“ без разрешение.


	След проверката Доминик и Сам се озоваха в тъмен коридор. Тръгнаха по него и стигнаха овално помещение, преградено през средата със стъклена бариера, която го затваряше от пода до тавана. Помещението бе озарено във виолетова светлина, до прозрачната бариера бе монтиран пулт за управление. Десетина техници седяха на въртящи се столове, наведени над таблото и множеството монитори. Очите им бяха скрити от тъмни очила.
	Посрещна ги слабичък мъж с побелели коси и бяла престилка — освети лицата им с тънко като писалка фенерче.
	— Здрасти, здрасти. — Мъжът целуна Доминик по бузата и се извърна към Сам. — Благодаря ти, че дойде. Отдавна очаквам да се запозная с теб.
	— Кой, по дяволите, сте вие?
	— Мор. Дейвид Мор. Но, моля те, наричай ме Дейв. Аз ръководя тази лудница.
	Имануел се огледа, после му подаде ръка.
	— Самюъл Ейглър.
	Мор се засмя.
	— Самюъл Ейглър. Виж, това ми харесва. Ела с мен, Самюъл, искам да ти покажа нещо. Доминик?
	— Вървете. Аз ще остана тук. Гледката не ми понася.
	— Ясно. — Мор отведе Мани при стъклената преграда. — Знаеш ли, Сам, майка ти ми е разказвала много за теб. Идвал ли си някога в Кейп?
	— Веднъж, като бях в гимназията. Чакайте малко, вие не сте ли онзи доктор Мор от мрежата за контрол на времето? Нобеловият лауреат?
	— Аз съм. Но в наши дни работя над много по-интересни неща. Нека ти покажа. — Той махна с ръка към огромната арена зад преградата, част от която все още тънеше в мрак.
	— Какво е това? Холозала?
	— До известна степен. Използваме я за тренировки. Оттук можем да следим всички стадии на битката.
	— Каква битка?
	Мор се засмя.
	— Идваш тъкмо на време за сутрешния сеанс. — Ученият се обърна към двама свои помощници. — Готови сме, момчета. Започнете първа фаза.
	Арената внезапно се окъпа в ярка жълтеникава светлина, под която се виждаше точно копие на древно индианско игрище. Полето бе затревено и затворено между четири каменни стени. По стените бяха изрисувани различни сцени от древната игра с топка. На източния край, точно срещу стъклената зала, откъдето наблюдаваха сцената, се издигаше умалено копие на пирамидата Чичен Ица — Храма на ягуара.
	От двете срещуположни стени стърчаха големи каменни пръстени.
	— Това не е ли древното игрище на маите? За какво ви е притрябвало тук?
	— Ще видиш.
	— Какво пише на ей онези стени?
	— Точно това игрище някога е било известно с названието Черната дупка, което означавало, че е разположено на входа към Подземния свят, или Ксибалба. Победителите от играта са се спускали право в Ксибалба, за да се изправят срещу смъртта. Ето ги, идват и съперниците.
	Мор посочи надолу и вляво.
	Откъм южния край на арената се приближаваха десетина тъмнокожи войни. Лицата им бяха скрити зад мъртвешките маски на маите. Мъжете бяха яки и мускулести като професионални футболисти, твърде едри, за да са индианци. Всеки носеше някакъв издължен предмет, който наподобяваше бейзболна бухалка, но дръжката бе с формата на змийска глава.
	Дванайсетте техници работеха трескаво над пултовете. Всеки направляваше по един от воините.
	Играчите се подредиха в боен строй, рамо до рамо, под западния каменен пръстен.
	От северния край на игрището се появиха двама мъже. За разлика от воините, те бяха облечени като войници от специалните части — единият с бяла, а другият — с черна екипировка.
	— Какво носят?
	— Това е усъвършенстван вариант на екзоскелет. Външният слой е подсилен с керамични плочки и фибропласт. Тъканта е яка като стомана, но лека като памук. Отдолу има климатична инсталация, която поддържа постоянна температура и разчита на автономно захранване. Микротурбина, пълна с течен водород, осигурява на екзоскелета десет киловата енергия. В шлемовете е вградена интегрирана система за комуникация и подсилени прибори за дневно и нощно наблюдение.
	— Май не трябваше да питам.
	Двамата войници изтичаха при източната стена, стиснали в ръцете си бухалки. Спуснатите предпазители на шлемовете скриваха лицата им.
	Двама от тъмнокожите индианци пристъпиха напред и размахаха своите бухалки, сякаш загряваха пред важен мач.
	Кръвожаден рев разтърси арената и Мани настръхна.
	Мъжете с модерните екипировки излязоха напред — приемаха предизвикателството.
	На върха на Храма на ягуара се появи човек, облечен в дрехи на индиански цар. Лицето му бе скрито зад маска на змийска глава, от гърба му стърчаха зелени пера. В едната си ръка стискаше обсидианов нож, в другата — овален предмет, от който капеше кръв. Царят вдигна и двете си ръце като за поздрав и подхвана ритмичен напев.
	— Итц-ам-на, Кит-бол-он Тун, Ах-ау Чам-ах-ез…
	— Царят на маите призовава боговете — прошепна Мор.
	Мани втренчи поглед в овалния предмет в ръката му. Изведнъж осъзна, че това е отрязана глава. Глава на момче.
	— Това им е топката — поясни Мор. — Запознат ли си с правилата на играта _тлачтли_?
	— Донякъде. Трябва да хвърлят… главата в онзи каменен пръстен.
	— Точно така. Могат да използват за целта бухалките, а освен това колене и крака, но не бива да я докосват с ръце.
	Царят млъкна, вдигна ръка и запокити главата към центъра на игрището.
	Четиримата играчи се втурнаха в атака, но първи достигна _топката_ войникът в бяло. Докато замахваше с бухалката, един от индианците го застигна и понечи да го удари. Белият се извъртя грациозно надясно, зашлеви противника с опакото на ръката си и го повали на колене…
	… в същия миг вторият индианец вдигна бухалката си с намерение да го удари в главата.
	Но мъжът в бяло бе твърде бърз и опитен. Едва озърнал се през рамо, той нанесе заден ритник, който строши маската на индианеца и му прекърши врата.
	Нападателят се строполи мъртъв на земята.
	Мъжът в бяло невъзмутимо прекрачи трупа и подаде с бухалката отрязаната глава на съотборника си. На Имануел му се догади.
	Доктор Мор му посочи, че от редицата се отделят нови двама индианци, готови да се сразят с противниците.
	— Това не е точно начинът, по който са я играли индианците — обясни докторът. — По-скоро наподобява церемонията, чрез която боговете на Подземния свят са призовавали героите близнаци.
	На Мани му причерня.
	Схватката бе много по-кратка — и много по-ожесточена. Докато избягваше атаката на единия от индианците, черният отскочи твърде рязко и се препъна. Другият индианец го прескочи пъргаво и подаде главата на своя съотборник, който се затича право към западната стена… и към пръстена, окачен под прозореца на контролната зала.
	Белият обаче го настигна на средата на пътя и го повали тъкмо когато той замахна и удари главата.
	Мани и доктор Мор се наведоха инстинктивно, когато главата профуча във въздуха, блъсна се с глух удар в прозореца и остави кървава следа върху стъклото.
	Белият пое _топката_ и я подкара с бухалката и с крака към насрещната стена. Още двама защитници напуснаха редицата и се отправиха срещу него, вдигнали тоягите си, които завършваха с обсидианови остриета.
	Мани стисна юмруци.
	„Този път… няма да им се измъкне…“
	С едно невероятно движение, смесица от кунгфу, гимнастика и футбол, белият подхвърли почти нехайно _топката_ над главите на наближаващите го войни, след това се преметна във въздуха в главозамайващо салтомортале, като по средата на полета нанесе двоен, смъртоносен удар с пети в главите на противниците си и след това стъпи на земята.
	— Божичко…
	Белият се засили, направи три големи скока и с добре премерено движение изрита „топката“ към каменния пръстен.
	Отрязаната глава отскочи със зловещ тропот от източната стена и мина през каменния пръстен…
	… и в същия миг арената се промени в нещо съвсем различно.
	Индианското футболно игрище изчезна. На негово място се появи мрачната долина на подземния свят. Планините на хоризонта бяха закрити от тъмночервени облаци, тлеещи като въглени. Под прихлупеното небе се носеше кафеникав дим и хвърляше бягащи сенки върху всичко.
	Мани се опря на перваза. Целият трепереше.
	В средата на долината имаше огромен кратер. На отсрещния бряг се издигаше черно дърво с жълтеникавобели, виещи се като змии клони, които се поклащаха от горещия полъх на вятъра.
	От един от клоните висеше някакъв овален предмет, който се люшкаше в такт с движението на дървото.
	Човешка глава…
	Доктор Мор посочи. Двамата войници се приближаваха на бегом към кратера откъм изток, но сега мъжът в бяло стискаше в ръката си двуостър меч.
	Огромни мехури започнаха да се надигат в центъра на вулканичното езеро. Нещо гигантско се изправяше от дълбините му. Появи се огромно туловище, покрито със сребриста лава — беше двукрако, с ръце, дебели като стеблото на дървото. Имаше плоска глава, щръкнала напред, и това му придаваше неописуемо злобен и страховит вид. Лицето му нямаше почти никакви черти — само две очи без зеници и зейнала уста, от която бликаше жълтеникаво сияние.
	Съществото продължи да се издига над сребристото езеро, изправи се на яките си крака. Ръцете му завършваха с по четири пръста с остри криви нокти. Зловещото създание се изпъна в цял ръст и закрачи бавно през бълбукащата лава към източния бряг.
	Двамата войници тичаха към черното дърво.
	— Десет секунди до възела.
	Компютризираният глас стресна Мани.
	— Осем, седем, шест…
	Доктор Мор се приближи към стъклото. Беше напрегнат.
	— Хайде, момчета. Този път може и да успеете.
	— Три… две… едно…
	Изведнъж картината бе разцепена от две ослепителни кървавочервени светкавици.
	После виолетовото сияние изгря отново.
	Нямаше го езерото, дървото, целия зловещ пейзаж. На негово място мъждукаше само пустата сивота на холозалата.
	В средата й, коленичил и задъхан, стоеше белият воин. Черният му събрат бе изчезнал.
	Доктор Мор включи микрофона.
	— Добре ли си?
	Войникът кимна отпаднало.
	— Успя ли?
	Мъжът поклати глава — не.
	Мор сви разочаровано вежди.
	— Доминик е тук. Довела е сина си.
	Мъжът в бяло се надигна, приближи се към стъклото и погледна нагоре. После си свали шлема.
	Имануел притисна лице към стъклото.
	Светлорусата коса се спускаше до раменете, очите бяха все така пронизващо сини и хладни.
	Джейк…


	28

	_22 ноември 2033 г._
	_Белият дом, Вашингтон_
	_11:34_
	Джон Зуауа, четирийсет и седмият президент на Съединените щати, бе направил значителни жертви, за да получи този най-висок в страната пост. Появил се на политическата сцена като десен активист и хевиметъл рокер, той бе претърпял съществена промяна, след като бе приел леви убеждения и бе подстригал косата си късо. Единственият спомен от онези далечни години беше татуировката на ръката му.
	Президентът влезе в кабинета. Там вече го очакваха Лилит Мейбас и Алиса Попова — новият директор на Службата за геоложки проучвания и земетръсни изследвания.
	— Лилит, моите съболезнования за Лусиен.
	— Благодаря, Джон. — Тя леко наведе глава и прие нежното потупване по бузата от човека, с когото бе спала поне десет пъти, в два от тях _заедно_ с покойния си съпруг.
	— Госпожице Попова, чух, че напоследък прекарвате доста време в Йелоустоунския парк.
	— Самата истина, сър.
	— Вие двете май се познавате?
	— Интимно — пошегува се Лилит; наслаждаваше се на руменината по лицето на президента.
	— Е? За какво е тази среща? За изборите догодина?
	— Не, Джон. Става въпрос за края на света и за спасяването на човечеството.
	Усмивката на Зуауа замръзна.
	— Лилит, нямам време за такива…
	— Покажи му, Алиса.
	— Компютър, пусни програма „Попова едно“.
	Библиотеката на отсрещната стена се отмести и зад нея се показа холоекранен проектор.
	През следващите трийсет минути президентът не смъкваше поглед от представянето на свръхсекретния проект ГОПТ.
	— Компютър, край на програмата. Всички срещи през следващите два часа да се отложат.
	Президентът заобиколи бюрото и се тръшна във фотьойл.
	— Но как е възможно? — промърмори той. — Защо не са ми казали досега?
	Алиса поклати глава.
	— След всичко, което преживяхме през последните години, Йелоустоун едва ли може да се нарече първостепенната ни грижа. Пък и откритието донякъде стана съвсем случайно.
	— И кога ще стане това?
	— До десет-двайсет години.
	Президентът си разхлаби вратовръзката.
	— Не мога да дишам…
	— Успокой се, Джон.
	— Как е възможно? Въобще, истина ли е…
	— По-лошо е, отколкото можете да си представите — намеси се Алиса. — Взривът ще освободи десетки хиляди пъти повече отломки, отколкото при изригването на Света Елена, и ще изтреби всичко в непосредствена близост. Само след няколко часа облакът от пепел ще закрие слънцето.
	— И това, Джон, е, което ще ни довърши напълно — подхвана Лилит. — Очаква ни вулканична зима с рязко понижаване на температурата. Недостиг на енергия, прекъснати комуникации, изолирано население, нефункционираща икономика. Непроходими пътища. До два месеца онези, които не са умрели от студ, ще издъхнат от глад.
	— За съжаление, сър, Лилит е права. Заплашва ни нов ледников период, и то за доста дълго време.
	— И казвате, че това може да се случи до десет-двайсет години?
	— Може и по-скоро. Във всеки случай едва ли ще има някакво предупреждение.
	— Но учените сигурно могат да направят нещо?
	— Вече разполагаме с няколко групи, които работят върху проблема.
	— Кой друг знае за това?
	— Хората на Лилит, шепа учени — това са всички засега.
	— И така ще си остане — добави Лилит. — Джон, имаме само един шанс да спасим човечеството и той е да действаме незабавно. Но всичко трябва да бъде запазено в най-дълбока тайна.
	Президентът отвори най-долното чекмедже на бюрото и извади плоско шише и картонена чашка. Наля си и отпи.
	— Говорите за Марсианската колония, нали?
	— Да, сър, става въпрос за Марс.
	— И това ако е бъдеще! Изолирани на чужда планета…
	— Сър, проект „Надежда“ е в доста напреднал стадий. Нещо повече, нашите учени разработиха автоматични тераформиращи станции. Те се захранват от ядрени реактори и могат да променят климата, като създадат вариант на „парников“ ефект. Така марсианската атмосфера ще се „сгъсти“, с което ще се задържат много повече газове и температурата на повърхността ще се покачи.
	— Да не сте решили да тераформирате Марс? И кога?
	Алиса Попова сви рамене.
	— До три години първите станции ще са готови. След десет години ще разполагаме със стотици. Ако всичко върви според плановете, до две хиляди и седемдесета ще разполагаме с годна за дишане атмосфера на Марс.
	— Но колко хора ще можем да спасим?
	— Джон — каза Лилит. — Марсианската колония ще може да изхранва не повече от десет хиляди души.
	— Десет хиляди? Десет хиляди от седем милиарда? И само две десетилетия? Кой ще избира? Вие ли?
	— Ако трябва, и ние — отвърна Лилит и в очите й блеснаха пламъчета.
	— Това е варварщина!
	— Това е реалността, Джон. Приеми я такава, каквато е. Планетата ни е пренаселена от десетки години. Ако историята ни е научила на нещо, то е да оцеляваме.
	— Как може да си толкова хладнокръвна в такъв момент? И кои ще са тези избраници?
	— Учени, инженери и разбира се, хора с финансови възможности да подпомогнат проекта. Вече започнах преговори с десетина банкери, които са готови да инвестират в „Надежда“, без да знаят за надвисналата опасност.
	— Щом не ви трябва федерално финансиране — въздъхна президентът, — защо идвате при мен?
	— Първо — отвърна Алиса, — защото ни е нужна подкрепата ви за затваряне на някои федерални агенции и служби, които биха могли да се натъкнат на истината. Йелоустоунският парк трябва да бъде затворен — освен за оторизиран персонал.
	— И второ — добави Лилит, — заради информацията, от която се нуждае проект „Надежда“.
	— По-точно?
	— За да построим Марсианската колония, ще са ни нужни стотици снабдителни полети — обясни Алиса. — Дори сега корабите на НАСА губят шест месеца и огромно количество гориво, за да стигнат до Марс. Но бихме могли да използваме съвсем друг тип енергия… нулева енергия.
	— И тогава — каза Лилит — разходите ни ще са значително по-ниски.
	— Нулева енергия? Не съм чувал за такава…
	— Разбира се, че не сте, господин президент. — Лилит заобиколи бюрото и сложи покровителствено ръка на рамото му. — Джон, това, което ни трябва сега, е пълен достъп до свръхсекретната програма „Златното руно“… веднага.


	29

	_22 ноември 2033 г._
	_13 хангар, Космически център „Кенеди“_
	_Кейп Канаверал, Флорида_
	_13:14_
	Седяха на втората тераса, откъдето се виждаше японската градина — доктор Мор, Имануел, Джейкъб и майка им.
	— Божичко, стига си ме гледал така! — тросна се Имануел.
	— Липсваше ми — засмя се Джейкъб.
	— Искаш да кажеш, че нямаше кого да командваш.
	— Ти си ми брат. Имам нужда да съм до теб.
	— Ами надживей го. Вече съм друг човек. Казвам се Самюъл Ейглър. Имам си свой живот!
	— Успокойте се всички — намеси се доктор Мор. — Никой не подтиква никого към важни решения. Мани… ъъъ, Сам, доведохме те тук, защото брат ти се безпокоеше за теб.
	— Влизал си във възела — каза Джейкъб. — Използвал си го, за да си подобриш играта.
	— Не зная за какво говориш.
	— Това е опасно, Мани. Там има и други като нас, други, надарени с Хунафу ген. Всеки път, когато влизаш във възела, те те усещат.
	— И колко са тези други?
	— Не зная. Стотици… хиляди.
	— Още хиляда уроди като теб? Съмнявам се.
	— Това е започнало много отдавна, Мани. Преди десетки хиляди години, когато Закрилниците са ни инжектирали Хунафу гена. Не на нас, на нашите предци. Не забравяй, че баща ни също е Хунафу.
	— Той спаси човечеството, Мани — намеси се със спокоен глас Доминик.
	Имануел не спираше да клати глава.
	— Глупости дрънкате…
	Джейкъб се надигна.
	— Оставете ни. Трябва да говоря с него насаме.
	Доктор Мор кимна и двамата с Доминик се отдалечиха.
	— Това беше грозно, Мани.
	— Брей, кой да го каже!
	— Не те извиках, за да се караме. Във възела има една жена… Хунафу… от която се боя.
	Имануел отмести поглед.
	Джейкъб се взря в него уплашено.
	— Ти… да не си говорил с нея?
	— Не.
	— Лъжеш!
	— Може тя да е говорила с мен.
	— „Може“?
	— Виж, няма да влизам повече там. И без това смятах да се откажа от футбола.
	— Мани, проблемът е много по-важен от футболната ти кариера. Става въпрос за това, че е време да разбереш кой си.
	— Пак почваш!
	— Имануел, искам поне веднъж да престанеш да се правиш на всезнайко и да ме изслушаш. Случвало ли ти се е някога да изпиташ deja vu — онова странно усещане, че този момент вече си го преживявал?
	— Знам какво е deja vu.
	— Ами ако наистина си изживявал този момент? Ако представите ни за времето и пространството са само ограничени понятия, които ни… приковават към материалния свят?
	— И какво?
	— Има толкова много неща за света, които не знаем. Какво става, когато умрем? Имаме ли душа? Съществува ли Бог? Отговорите на тези въпроси вероятно ще открием някога в някое друго измерение, в царството на вечността, където няма концепция за времето, само живот, в най-чистата му форма… Този невидим свят ни заобикаля постоянно, но повечето хора не са в състояние да долавят енергийните му вълни. Някои обаче, като будистките монаси например, се обучават от съвсем малки да надзъртат дълбоко в душите си. Двамата с теб притежаваме тази дарба по рождение — получили сме наготово нещо, за което много други мечтаят.
	— И кое е то? Да виждаме умрелите?
	Джейкъб поклати глава.
	— Забрави всичко, което знаеш за живота и смъртта. Нашите физични тела не са нищо повече от дрехи от плът и кости, заселени от душа, която, по своята същност, е квантова енергия. Може да умираме физически, но душите ни продължават да съществуват в нематериалния свят. Това, което отделя теб и мен от останалото човечество, с, че притежаваме генетично заложената способност да се движим назад и напред във възела, както физически, така и душевно, без да се налага да умираме.
	— Не те разбирам.
	— Възелът е форма на съществуване, която свързва материалния с духовния свят, той е „етерът“, описван от „извънтелесните“ пътешественици. Малцина са успявали да попаднат там и да се върнат, за да разкажат за него. Когато човек умре, той вижда ярка светлина и усеща, че натам го привлича нечие топло присъствие. Но случи ли се в този миг да се върне към живота, всичко, което му остава, е споменът за това пътуване и усещането, че никога повече няма да се бои от непознатото.
	— Като Ивлин Стронджин?
	— Да, като Ивлин Стронджин.
	Мани кимна.
	— Единственото, което се случва, когато попадам в зоната, е, че светът ужасно се забавя. Виждам и светлина, но никога не съм влизал в нея.
	— Това е, защото не можеш, поне засега. Моите Хунафу способности са по-напреднали от твоите и ми позволяват да навлизам надълбоко във възела. Там срещнах Лилит.
	— Жената Хунафу?
	Джейкъб кимна.
	— Ивлин ме предупреди да се пазя от нея. По някакъв начин бе разбрала, че Лилит е попаднала под чуждо влияние. А след това Лилит я уби.
	— Тя ли уби леля Ивлин?
	Джейкъб кимна.
	— И какво общо има всичко това с НАСА и целия този театър?
	Джейкъб се наведе напред.
	— Това, което ти разказвах за триизмерния свят, е свързано с едно друго явление, което наричаме примка във времето. Доктор Мор го нарича четириизмерно изкривяване, създаващо временен „ефект на бумеранга“. Същността на този ефект е, че важните исторически събития, които се случват в хода на човешката еволюция, всъщност са се случвали по-рано и ще се случват пак — освен ако не предприемем нещо срещу това. Съществуват варианти на човешката история, които могат да бъдат променяни и които понякога са свързани с ежедневните ни решения — за кого ще се оженим, каква работа ще си намерим, какъв избор ще направим. Накратко казано, историята има тенденция да се проиграва отново и отново.
	— Но как е възможно това?
	— Примката във времето започва в далечното бъдеще, когато корабът на Закрилниците „Балам“ навлиза в една черна дупка, преследвайки друг транспортен кораб астероид. Другият край на примката е някъде в близкото бъдеще. Предстои да преживеем чудовищна катастрофа, толкова разрушителна, че ще унищожи всичко живо на планетата. Само шепа човеци ще оцелеят на една колония на Марс. Част от тях ще продължат космическото пътешествие и след като попаднат в подпространствен тунел, ще се преместят на другия край на нашата галактика и по такъв начин ще затворят примката.
	Мани понечи да се разсмее, но нещо като че ли го стисна за гърлото.
	— Май си прекалил с четенето на научна фантастика, братко. Затворена примка във времето? Откъде ти хрумна това?
	— Значи не ми вярваш?
	— Не ти вярвам, разбира се.
	— Мани, съществуването е енергия, която прави напълно възможно транспространственото комуникиране. От известно време поддържам връзка с един човек, който ме… съветва.
	— Кой?
	— Не казвай на мама.
	— Кой?
	— Баща ни.
	Имануел завъртя очи към тавана.
	— Да бе, знаех си…
	— Какво искаш да кажеш?
	— Че ти е изхвръкнала чивията.
	— Мани…
	— Джейк, Мик е мъртъв. Умрял е преди двайсет години. Никога вече няма да срещнеш баща ни. Никога. Свикни с тази мисъл.
	— Не си прав. Баща ни е жив. С помощта на Закрилниците той съумя да извърши абсолютното пожертвование — върна се на Ксибалба, за да спаси душите на нефилимите.
	— На нефилимите?
	— Изоставените. Онези, с които Закрилниците е трябвало да се разделят, когато са отлетели за Земята. Оттогава нефилимите живеят в постоянни мъчения. Баща ни е бил избран да стане техният месия, но се е провалил, точно както е описано в Попол Вух. Сега ние с теб трябва да го спасим. Трябва да спасим душата му и душите на нефилимите. Отвори очи, Мани. Приеми съдбата си и се готви за нея.
	— Може да е твоя съдба, но не и моя. Никъде не смятам да ходя.
	— Ти си _ин_ на моя _ян_. Само заедно двамата с теб имаме надежда да успеем.
	— Добре, братко, чух те. Но си тръгвам. — Имануел стана и заобиколи Джейкъб. Понечи да се измъкне, но Джейкъб бе по-силен и по-бърз — извъртя се рязко и го стисна в мъртвешка хватка.
	— Обичам те, Мани. Дадох ти шест години, но сега удари часът — време е да се върнеш при мен. Наистина ли вярваш, че Всевишният те е дарил с тези способности само за да играеш футбол? Колкото по-скоро осъзнаеш предначертанието си, толкова по-бързо ще се подготвиш за Ксибалба.


	Шепот на мисли в океана на съществуванието
	Изминаха шест седмици, преди нашата тайна групичка да успее да натрупа достатъчно запаси и да пробуди живота в една от трите марсиански совалки.
	По това време организацията ни наброяваше трийсет и седем души: двайсет мъже, дванайсет жени и пет деца — три от тях бяха от първото поколение на генетично променени човеци, с издължени черепи. Чрез генетичен контрол жените от Нов Рай можеха да въздействат на овулацията си и да определят времето за зачеване. Можеха също така да избират дали да се роди момче, или момиче, но което бе още по-важно, майката бе в състояние да прониква в хромозомите на новороденото и да премахва вродени предразположения към болести и дори да променя външния вид на бъдещото си дете.
	Този тип генно инженерство бе чисто аматьорство, сравнен с онова, което двамата с професор Бобинац открихме на повърхността на планетата. В подножието на летящия град се натъкнахме на голяма биологична лаборатория, издигната на брега на изкуствено създадено море. В тази лаборатория трансчовеците бяха оставили множество следи за невероятно напредналите методи на генно инженерство, съчетано с използването на изкуствен синтетичен интелект за създаването на биомиметични-биомимнетични организми. Тази същества, наречени Тескатлипока от трансчовешките си създатели, обитавали сребристата течност, с която беше запълнено изкуственото море.
	Холографските записи ни дадоха възможност да видим как са изглеждали тези създания — наподобявали са исполински кибернетични змии — всяка от тях с големината на влакова композиция, с шестнайсет прешленовидни образувания на гърба, чието предназначение било да усилват и фокусират вълните на нулевата енергия — един божествен източник на енергия, до който учените на Земята не бяха успели да се доберат.
	Но какво бе крайното предназначение на тези създания?
	Двамата с професор Бобинац предполагахме, че трансчовеците са открили начин да контролират черните дупки с помощта на свръхзвукови вълни. Тескатлипока създавали „магнитни бутилки“, които осъществявали връзката между нашето измерение и по-горните.
	И макар да наближаваше денят на нашето отпътуване, си давах сметка, че има и други неща, които трябва да свърша. Девлин и майка му бяха основали нова религия, която наподобяваше по-скоро сатанински култ, и почти всички колонисти, с изключение на членовете на нашата тайна група, бяха техни фанатични последователи.
	Най-голямата ми грижа бе за Джуд. Като основател на Братството на закрилниците, бях въвел строги правила относно опазването на тайната и всеки нов член трябваше да премине през специален изпит за „вярност“. Джуд обаче категорично отказваше да се вслуша в думите ми и си оставаше верен последовател на Девлин. Именно това нейно отношение създаде първия разлом между Майкъл Гейбриъл и Бил Рейби.
	Бил Рейби обичаше Джуд по начина, по който аз обичам майка ти, и с наближаване на часа на раздялата мъката му нарастваше и ставаше неконтролируема.
	И за да се усложнят още повече нещата, два дена преди нашето отпътуване Джуд ми каза, че е бременна. Притиснат и отчаян, отново направих опит да я „вербувам“ за каузата.
	— Джуд, днес чух, че били разчленили още един новораец. Ако е така, стават шестима за последните два месеца. Това не те ли безпокои?
	— Нашият Създател говори чрез Девлин. Щом в редиците ни има предатели и неверници, такава е тяхната участ.
	— Предатели на кого?
	— На нашия създател, разбира се. Този, който ни доведе тук. Този, който ни спаси от катастрофата на Земята.
	— Значи вярваш, че смъртта на милиарди хора е планирано събитие?
	— Разбира се. Прочети Библията. Нима Потопът не е бил планирано събитие?
	— Не вярвам. Според мен го казваш, защото и ти като останалите се измъчваш от чувството за вина.
	— Никога няма да изпиташ щастие, ако не съумееш да отвориш сърцето си за създателя, за да може той да ти покаже пътя. Ела довечера с мен на службата в Дома на ангела. Чуй истината, скъпи, и тя ще те направи свободен.
	Очевидно вече бяха успели да промият мозъка й, ала не можех да понеса мисълта да замина без нея. Давах си сметка, че единственият начин да я примамя към организацията е като науча повече за нейния „ангел“, и се съгласих да присъствам на службата на Девлин.
	Църквата на Мейбас бе футуристична сграда, наподобяваща Нотр Дам. Под покрива й се рееха стотици антигравитационни пейки, от които възторжените почитатели на култа възхваляваха своето божество.
	В центъра на залата бяха поставени два „трона“. В единия седеше Девлин, с корона от златни листа на черната коса и сгънати назад криле. Вдясно от него бе майка му Лилит, облечена в „свещеническо расо“, което бе толкова прозрачно, че поставяше на изпитание всички религиозни представи, които ми бяха втълпявали от съвсем малък.
	Един трансчовек с лице на херувим и розови очила зае мястото си на амвона, но вместо да прибегне до телепатията, която в последно време използвахме всички, заговори със странен глас, напомнящ ми луизиански акцент.
	— И истината, братя и сестри, ще ви направи свободни. Да, ние живеем в чудни времена, но и сега синьото небе се закрива от мрачни облаци. Лъжепророци са се появили в Нов Рай, приятели мои. Те сеят поквара и раздори, за да ви настроят срещу вашия архангел Девлин, чието великодушие и чиято мъдрост ни доведоха в този космически оазис. Но не се плашете, чада на Бога, защото Всевишният отдавна ги е осъдил и те скоро ще си получат заслуженото.
	Чу се хорово „Амин“.
	— Защото нашият архангел не прощава никому, когато става въпрос за богохулство и грехопадение, също както Господ Бог е спасил само Ной и семейството му по време на потопа. Тези лъжовни учители ще бъдат предадени на правосъдието и ще умрат. Не им съчувствайте, защото унищожаването им е малка награда за онова, което са сторили. Те са позор за нашето общество и ще си получат заслуженото.
	При тези думи мъжът свали розовите си очила и втренчи поглед в мен.
	Усетих, че изведнъж съм се озовал в центъра на всеобщото внимание.
	Девлин се надигна и крилете му се разтвориха. Приличаше на ястреб, готов да се спусне върху плячката си.
	— Хванете го — нареди той със съвсем спокоен глас. — И го разчленете.
	Стотици ръце се протегнаха към мен и ме смъкнаха от летящата скамейка. Съблякоха ми дрехите и ме проснаха на пода, а над мен се извиси Девлин Серафимът — размахваше сребърни тризъбци.
	Това, което последва, Джейкъб, бе истинско чудо.
	Въпреки ужаса, който ме изпълваше, внезапно бях завладян от странно спокойствие. Същото чувство като онова, което бях изпитал като Майкъл Гейбриъл, когато предателят Т’куан ме приковал към ръба на Юкатанския кладенец.
	Същото чувство, което изпитвах, когато се занимавах с дистанционно наблюдение.
	Катедралата внезапно се озари от ярка светлина. Реещият се над мен Девлин сякаш замръзна.
	Кръвта ми блъскаше в слепоочията. Усетих, че мускулите ми се изпълват с непозната досега сила. С едно бързо движение се освободих от онези, които ме държаха.
	Девлин ме гледаше с ококорени очи и уста, замръзнала по средата на изречението. За един кратък миг изпитвах желанието да скоча, да го сграбча и да му скърша крилете…
	… и тогава долових нечие вледеняващо присъствие.
	Беше Лилит.
	Устата й не се раздвижи, но аз чух телепатичния й глас:
	„Усещам те, Хунафу. Отдавна очаквах да се появиш“.
	Думите й сякаш пронизаха душата ми и ме изпълниха със страх, толкова силен и непреодолим, че побягнах, въпреки че Бил Рейби крещеше в мен какво ще се случи с Джуд.
	Напуснах тази сатанинска катедрала с нечовешка бързина и спрях чак в дома на Кристофър Кобърн, мой близък приятел и съратник, известен във вътрешния кръг на ордена с прозвището Виракоча. Крис прати кодирано съобщение на останалите членове, докато същевременно си събираше багажа. После двамата тръгнахме към совалката.
	Хората на Девлин обикаляха из града и ни преследваха като дървеници. Заловените бяха разпъвани на публични места, децата хвърляха в лагери за „превъзпитание“.
	Само двайсет и четирима Закрилници успяха да напуснат живи Нов Рай.


	В ръцете на социопата всемогъществото е опасно нещо.
	Предполагам, че Девлин е подготвял завземането на властта и основаването на своя сатанински култ още от самото начало. Вероятно подсъзнателно съм се досещал за истинските му намерения от първия ден на своето постчовешко съществуване. Знаех, че няма да се спрат пред нищо, за да открият портала към постчовешкия междинен свят. Сега вече съм сигурен, че тъкмо по тази причина се бе разделило и обществото на Ксибалба. Докато едни трансчовеци са дирели безсмъртието в света на духовното, други вероятно са смятали, че има неща, които е по-добре да бъдат оставени на боговете.
	След като успяхме да се изплъзнем на косъм от преследвачите си, изведохме кораба на орбита и кацнахме на обратната страна на една от двете луни: надявахме се огромната й маса да екранира всякакви опити за телепатично въздействие.
	Луната, на която бяхме спрели избора си, беше безжизнен къс скала, носещ се из космоса. Без вода, без почва. Как щяхме да оцелеем там, дори надарени с „гениалните“ си мозъци?
	Представи си изненадата ни, когато открихме изоставения пост на трансчовеците.
	По-малък от Нов Рай, той все пак бе с исполински размери и натъпкан с невероятни технологии. Под огромния купол, захлупващ цял лунен кратер, имаше растения за преработка на въздух и вода, земеделски отсек и реактори, захранвани от слънчева енергия. Над всичко това доминираха огромните фоточувствителни панели, които се издигаха на височина няколко етажа.
	Но най-впечатляващата постройка бе разположена в сърцевината на купола. Това бе величествена пирамида, точно копие на египетската пирамида в Гиза, но три пъти по-голяма. Отвън бе облицована със златисти плочи, лъскави като огледала, които съсредоточаваха в пирамидата неимоверни количества енергия…
	… тъй като тя бе огромен кибернетичен инкубатор.
	Във вътрешността на тази лунна крепост открихме изкуствен интелект, обитаващ остър като кинжал и облицован със златна обшивка космически кораб.
	„Балам“.
	Щом го видях, настръхнах…


	30

	_22 ноември 2033 г._
	_13 хангар, Космически център „Кенеди“_
	_Кейп Канаверал, Флорида_
	_15: 26_
	— Съжалявам, госпожице, но не мога да ви дам такава информация.
	Лорън Бекмайър се втренчи във въоръжения пазач. Силите й бяха на изчерпване след тричасовото чакане.
	— За стотен път ви казвам: зная, че той е тук. Предайте му само, че го търси годеницата му. Той ще излезе.
	— И аз ви казвам, че дори ако приятелят ви е в 13-и хангар, това е зона, забранена за достъп. А сега бъдете така добра да се върнете в колата, иначе ще наредя да ви арестуват.
	Лорън хвърли на пазача убийствен поглед, обърна се, качи се в колата, даде рязко газ и подкара към магистралата.


	— Ако искаме да успеем на Ксибалба — тъкмо казваше Джейкъб на брат си, — всеки от нас трябва да си научи ролята. — Атаката ни трябва да е синхронизирана. Всяко действие, дори всяка мисъл, трябва да се протренира предварително.
	Намираха се в холозалата, която отново наподобяваше древно индианско игрище. Джейкъб бе облечен в белия тренировъчен костюм, Сам — в черния. Три етажа по-нагоре Доминик, доктор Мор и групата му ги наблюдаваха иззад дебелото луксоново стъкло.
	— Чувствам се странно — оплака се Сам: бе доста изморен след двата часа виртуални упражнения. — Трябва ли да носим тия смешни костюми?
	— Казах ти вече, атмосферата на Ксибалба е богата на въглероден двуокис. Маските ни позволяват да дишаме, бронята ни защитава. В тренировъчната зона костюмите са свързани с нервната ни система. Ако те удари някой от холографските войници, ще го почувстваш.
	— Страхотно.
	— Стига вече, Мани. Искам да се отнасяш напълно сериозно към задачата си. Може да не се чувстваш в опасност тук, но повярвай ми, на Ксибалба ще умреш наистина.
	— Знаеш ли, Джейк, отдавна исках да ти го кажа. Според мен този Хунафу ген бърника в мозъка на хората. Поне при теб със сигурност е така. Мама много отдавна ме предупреди, че може да отключи параноидна шизофрения.
	— Имануел… Татко не е бил шизофреник. Затворили са го в лечебница за психично болни по скалъпени обвинения.
	— Вярвай каквото си щеш. Играй си игричките, но без мен. Аз вече не съм Имануел. Истинският ми живот е на Самюъл Ейглър. — Той се изправи рязко, смъкна бронята и тръгна към изхода.
	— Компютър, светлини! — Арената се озари в бяла светлина. — Мани, огледай се. Наистина ли вярваш, че НАСА ще профука милиони долари за нещо подобно само защото е повярвала на един луд?
	— Джейк, това, че си объркал главите на други, или те твоята, въобще не ме интересува. Пък и ако видиш с какви тренажори разполагаме сега в университета… Махам се оттук.
	— Мани…
	— Писна ми от тези тъпотии за маите, дето датират още от времето на дядо ни. Писна ми от теб, от майка ми, от разказите за баща ни. Обичам те, но трябва да си вървя. Живей си щастливо живота.
	Джейк поклати отчаяно глава и погледна към доктор Мор.
	— Избрали сме погрешна тактика. Трябва да му го покажем.
	— Джейк — отекна гласът на доктор Мор, — вече говорихме за това. На този етап не можем да разчитаме на дискретността на брат ти.
	— Той е мой брат. Има повече право да види Златното руно от всеки друг. — Джейкъб затича и настигна Имануел в коридора. — Мани… ъъъ, Сам, преди да си тръгнеш, искам да ти покажа нещо.
	— Стига, Джейк.
	— Няма да ни отнеме много време. Обещавам ти. Пък после ми се подигравай, ако искаш.
	Джейкъб го улови за ръката и го поведе надолу по едно стълбище, което излизаше на приземния етаж. Показа пропуска си на двамата въоръжени пазачи, без да изпуска ръката на брат си. Единият пазач понечи да се свърже с някого, но Джейк го избута настрани и продължи по коридора.
	— Имаме съвсем малко време, преди да се усетят — каза той шепнешком. — Не повече от половин минута. Искам само да надзърнеш и после ще те оставя… за още шест години.
	— Въобще не ме интере… ох… мамка му.
	Стояха на входа на огромна работилница, висока поне двайсет етажа. Но Имануел гледаше втрещен не тази просторна зала, а онова, което се помещаваше в нея и заради което вероятно бе построена.
	Това беше гигантски космически кораб с дължина над сто и двайсет метра. Блестящият му корпус наподобяваше заострен кинжал. Беше положен върху система от стоманени подпори с гумени уплътнители.
	Дъхът на Мани секна.
	„Не може да бъде… това не е истина…“
	Няколко техници с бели комбинезони работеха по различни части на кораба, светлините от каските им се отразяваха в огледалната му повърхност.
	— Това е „Балам“, звездолетът, с който са дошли преди шейсет и пет милиона години Закрилниците. „Балам“ е маянско божество, изобразявано под формата на ягуар, който защитава селищата от външна заплаха. Този кораб е бил изкопан преди години от една подземна кухина под Чичен Ица.
	На Имануел му се зави свят. Залата се завъртя пред погледа му.
	— … Корабът е въоръжен с йонно оръдие. Баща ни го е използвал, за да победи Тескатлипока през две хиляди и дванайсета. Мани?
	— Джейк… аз не мога… не съм готов…
	— Напротив, готов си. Ела да ти покажа всичко. — Той го прегърна през кръста и го поведе навътре. — Ето ти я и причината правителството да инвестира толкова много пари в моята така наречена _лудост_. Проект „Златното руно“ е реверсивно инженерство на звездолета, с цел да се установи по какъв начин се сдобива с енергия от нашата планета и в открития космос.
	— Не… това не е истина…
	— Били сме деца, когато са го изровили, Мани. Проблемът е, че няма никакъв начин да се проникне вътре. Или поне преди аз да се появя тук.
	— За какво говориш?
	— Закрилниците са ограничили достъпа до вътрешността само за същества с определен генетичен код. Ние двамата с теб, Мани, можем да влизаме безпрепятствено.
	Стигнаха един малък ескалатор, който отвеждаше до предния край на кораба. Там върху обшивката бяха изрисувани странни червени знаци.
	— Тризъбецът на Паракас — прошепна Мани. — Помня го от дневника на Джулиъс.
	— Знакът на Закрилниците — потвърди Джейкъб и посочи високия над три метра люк. — Хайде, затвори очи и му нареди да се отвори.
	— Как?
	— Просто си представи, че се отваря.
	Имануел затвори очи и се съсредоточи.
	Не последва нищо.
	— Съсредоточи се ти казвам!
	— Опитвам се бе!
	— Ето, гледай как става. — Джейкъб затвори очи. След няколко секунди люкът се отмести навътре и се чу свистенето на разхерметизирано помещение.
	— Ще свикнеш, като потренираш. Влизай.
	Вътре бе сумрачно и топло, таванът на коридора се издигаше на десет метра над тях. Стените бяха черни, полупрозрачни и зад тях прозираха сложни машинарии.
	— Корабът е разделен на различни нива. Намираме се в горния преден отсек и вървим към мостика. Тези извити стени в действителност са интерфейсни пултове, свързани с централния компютър, който на свой ред е настроен на честотата на мисловния модел на Хунафу.
	— Това чудо има ли тоалетна?
	Джейкъб се засмя.
	— Има си всичко. Това е ужасно сложна машина. Почти като жив организъм. В центъра на кораба е разположен мозъкът — кристално биологичен орган с размери на камион. От него излизат милиони вериги и синапси, водещи до всеки квадратен сантиметър на кораба. Този мозък не само чете мислите ми, но и разговаря с мен.
	— Закрилниците ли са го направили?
	— Не. Предоставен им е от някого, но от кого — нямам представа.
	Коридорът извеждаше в кръгла зала. В самия й център от нещо като пиедестал се издигаше метална колона.
	— Джейк, този кораб… действащ ли е?
	Джейкъб стоеше в средата на залата и над него сияеше тънък като писалка синкав лазерен лъч, който го докосваше по челото.
	Изведнъж цялата зала се озари със светлина и живот и Мани подскочи от изненада. По стените блеснаха синкави монитори, изобразяващи милиони връзки и схеми на машини.
	— Слушай и се учи. Наричаме го първи урок по астрономия на Закрилниците.
	Над центъра на залата се появи обемно изображение на спирачна галактика — въртеше се бавно около невидимата си ос.
	— Добре дошъл в Млечния път — заяви тържествено Джейкъб. — Компютър, увеличи галактическия център с десет на шеста степен.
	Почти мигновено изображението се увеличи многократно и изпълни цялата зала. Имануел и Джейкъб стояха вътре в него, а краката им бяха скрити от оранжева мъглявина.
	В самия център на галактиката имаше черна дупка — въртеше се и от време на време лениво поглъщаше по някоя звезда.
	— Черната дупка е нашето електрическо влакче. Подобно на ядрото на атома, гравитационната й сила осигурява нужната маса на звездите. Но освен това, скрито и невидимо за нашите очи, тя изпълнява и една друга функция… Компютър, инвертирай!
	Изведнъж звездите угаснаха, превърнаха се в едва забележими виолетови точки.
	Мани не можеше да откъсне хипнотизирания си поглед от черната дупка, която сияеше в изумруденозелено. Отвътре бавно изплуваха тънички нишки — кръвоносни съдове енергия, които оплитаха цялата галактика като космически тунели.
	От тези кръвоносни съдове на свой ред се разплитаха безброй капиляри, които блещукаха с луминесцентно сияние. За разлика от съдовете, тези по-тънки нишки сякаш се носеха из черното пространство на воля, а свободните им краища се поклащаха като раздвижвани от течение водорасли.
	— Това, което виждаш, е изображение на галактиката във възела. Черните дупки, които са разположени близо до центъра й, са се образували в ранния период от съществуването на вселената. Ако успееш да преживееш преминаването през тях, ще се озовеш в паралелна вселена — по-висша степен на духовната енергия, където времето вече не съществува. Когато умрем, душите ни преминават през това измерение и попадат в…
	— В рая?
	— Нещо подобно. — Той посочи извиващите се разклонения на гравитационния кладенец. — „Балам“ е оборудван с антигравитационно силово поле, което е в състояние да неутрализира смазващата сила, която се крие там. Именно по такъв начин пътува през подпространствените тунели из Млечния път.
	— Това ли смяташ да направиш с „Балам“? Да прекосиш галактиката?
	— Браво, сети се.
	— Но тук всичко се движи. Като някаква гигантска налудничава въртележка. Откъде можеш да знаеш със сигурност, че ще излезеш на нужното място?
	— Позицията на отворите към подпространствените тунели се мени непрестанно — следва въртенето на галактиката. „Балам“ обаче винаги знае откъде точно да мине.
	Мани се огледа и се намръщи.
	— Къде сме ние? Къде е Земята? Къде е, Ксибалба?
	Джейкъб затвори очи.
	— Компютър, увеличи съзвездие Орион десет на девета степен.
	Този път залата се изпълни с друг участък на Млечния път. Пред очите на Мани се появи Слънцето с познатите му планети.
	Джейкъб вдигна пръст и посочи три блещукащи точици над главата си.
	— Ал Нитак, Ал Нилам и Минтака, трите поясови звезди от съзвездието Орион. Виждаш ли този мъничък сребрист свят? Според Закрилниците това е планетата Ксибалба. А сега гледай.
	Джейкъб посочи надясно. През триизмерния космос бавно се движеше нагънат като тънка хартия пласт лазерна светлина — пресичаше цялото съзвездие.
	— Това е нашият тунел. Отворът към него ще прекоси пространството между Земята и Марс след седем дни, а другият му край ще се намира в близост до Ксибалба. Последният път, когато това е ставало, е на 4 ахау, 3 канкин, зимата на две хиляди и дванайсета. Последният ден от календара на маите.
	— Чакай… това нещо ще е тук след седем дни?
	— Казах, че тогава ще е най-близкото разположение на отвора. Но за да сме там в нужния момент, трябва да напуснем Земята след деветдесет и осем часа.
	— О, не… — Имануел заотстъпва към вратата. — Няма да стане. — Той затича, стигна до люка и го заблъска с юмруци. — Отвори ми, Джейкъб! Задушавам се!
	Люкът се отмести. Мани се спусна по стълбите на замрелия ескалатор и се озова…
	… право в ръцете на очакващите го войници.


	31

	_22 ноември 2033 г._
	_13 хангар, Космически център „Кенеди“_
	_Кейп Канаверал, Флорида_
	_Вторник през нощта_
	Мани последва брат си през вътрешната врата към миниатюрната японска градина. През купола се процеждаха бледите лунни лъчи.
	— Как си? — попита Джейк.
	— И питаш? — озъби се Мани. — Какво е това място?
	— Наричам го убежище, защото само тук се чувствам в безопасност. Във всеки случай тук съм напълно изолиран от Лилит и останалите Хунафу.
	Имануел вървеше с него по мостчето над малкото езерце.
	— Знаеш ли, Мани, в традиционния японски дом не съществува ясно очертана разлика между екстериора и интериора. Вместо това се използва нещо като междинна структура, която се състои от официален вход, тераса, гостна и двор, разделени с хартиени прегради. Целта на всички тези помещения е да въведат природата вътре и да позволят на обитателите на къщата да общуват с нея. — Джейкъб спря пред терасата и си свали обувките. — Ако обичаш.
	Имануел си изхлузи небрежно маратонките. Чувстваше се глупаво.
	— Гладен ли си? — попита го Джейкъб, след като влязоха в гостната.
	— Не. Изморен съм.
	— Спалнята е там. — Джейкъб изтегли настрани едно _шоджи_, зад което се виждаше малка стая с татами. — Почини си. Утре ни чака дълъг ден.
	— Джейк, почакай. Какво искаше да кажеш, с това, че аз съм _ин_, а ти _ян_?
	— _Ин_ и _ян_ са двете фундаментални сили в даоистката философия. Дао наричат още „Пътя“, а тези две противостоящи си сили са като двата полюса на батерията. Никоя от тях не надделява, а съществуват в несекващо единоборство.
	— А онази история с Ксибалба… наистина ли смяташ, че сме предначертани за това пътуване?
	— Да. Мисля, че сме програмирани.
	— Добре де. Но нали каза, че човечеството е попаднало в някаква примка на времето. Спомена също, че вече сме изминавали този път.
	— Били сме там, вярно е.
	— Защо тогава пак трябва да ходим?
	— При предишния опит сме се провалили — въздъхна Джейкъб. — Не съм сигурен защо, но съм склонен да вярвам, че атаката ни е била зле координирана.
	— Под проваляне имаш предвид, че сме загинали, нали?
	— Не се безпокой, този път ще е различно. Този път баща ни успя да се свърже с мен и да ме подготви. Обмислил съм всички възможни сценарии. Ще разбереш всичко, когато започне подготовката.
	— Искам да разбера сега.
	— Късно е, Мани. Трябва да се наспиш. А утре…
	— Сега, Джейкъб!
	Джейкъб уморено затвори очи.
	— Компютър, активирай екрана в гостната.
	На стената се появи светещ екран.
	— Зареди сценария от последната битка. Върни се на петхилядния кадър преди попадането във възела.
	Отново се появи познатият пейзаж от Подземния свят. Двама войници, Джейкъб в бели дрехи и симулираният от компютъра Имануел в черни, се приближаваха към застиналото сребърно езеро и черното дърво.
	— Дървото, което виждаш, е живият канал на възела. Обкръжено е с бяло сияние, защото това е неговата аура в Подземния свят. Войникът в черно, който играе твоята роля, е само виртуален модел, програмиран да следва предварително зададени тактически движения. Това, което не може обаче, е да мисли и да реагира като Хунафу воин. Запомни го. — Джейкъб посочи приближаващите се към езерото близнаци. — Докато сме във възела. Изчадието може да ни усети, и затова се стараем да останем колкото се може по-дълго в триизмерния свят.
	На повърхността на езерото се появиха вълнички.
	— Чуждоземецът е спиритически демон — часовой, оставен да охранява баща ни. Силициевата кожа му придава форма и субстанция във физическия свят. Най-опасното му оръжие са ноктите, които отделят бързо действаща отрова. Нашите Хунафу гени могат да неутрализират отровата, ако е в малки количества, но всичко по-голямо от драскотина е фатално.
	На екрана блесна ярка експлозия и Джейкъб нареди на компютъра да замрази кадъра.
	— Току-що влязохме във възела. По-нататък ще наблюдаваме картината със скорост три процента от реалната.
	— Три процента? Не мога да се движа с тая скорост.
	— Да, все още не можеш — засмя се Джейкъб.
	На екрана близнакът в бяло стигна дървото по същото време, когато и часовоят. Извади нещо, което приличаше на меч, и замахна с него към страховитото същество. След всеки удар острието се обагряше във все по-тъмно синьо.
	— Лазерни и огнестрелни оръжия не действат във възела. Този меч е изработен от подсилена стомана. С всяко движение макромулекулярните двигатели, вградени в острието, го разширяват и загряват, за да пробият силициевата обвивка на часовоя. Кръвта му е синя, тъй като в нея няма хемоглобин. Както вече ти казах, атмосферата на Ксибалба се състои предимно от въглероден двуокис.
	— Но как издържаш толкова дълго? — попита Имануел. — Аз отдавна щях да падна.
	— Тренировки. Сега гледай внимателно.
	Войникът в черно също бе стигнал дървото. Докато се опитваше да освободи куклата, играеща ролята на баща им, демонът пазач внезапно се хвърли напред и се опита да одере виртуалния Имануел с ноктите си.
	Но Джейкъб бе по-бърз. Предвидил движението, той скочи напред и отсече ръката на чудовището от лакътя.
	В същия миг воинът в черно замахна със своя меч и отсече главата на часовоя.
	Чудовищната глава се изтърколи по брега, а миг след това я последва и тялото.
	— Готово! — извика Мани развълнувано. — Спечелихме, нали?
	Джейкъб поклати глава и вдигна ръка.
	Куклата, която представляваше Майкъл Гейбриъл, лежеше под дървото. От зеещата рана на корема й шуртеше синя кръв.
	— Компютър, върни шестстотин кадъра и дай пауза.
	Изображението се върна към мига, когато часовоят се хвърли към дървото.
	— Гледай внимателно. Лявата му лапа е само примамка. Съсредоточи се върху дясната. Компютър, продължи с един процент от скоростта във възела.
	Имануел се втренчи в екрана. Лявата ръка на демона бе скрита зад тялото му. Въпреки максималното забавяне движението й бе размазано. Ръката се стрелна към Майкъл Гейбриъл, два от пръстите разкъсаха коремната стена и прекъснаха гръбначния стълб, преди ръката да се дръпне и да направи опит да блокира удара на Джейкъб.
	— Джейк… той направо го изкорми.
	Джейкъб кимна.
	— Можем да спечелим, но трябва да действаме заедно. Утре ни чака дълъг ден. Трябва да се наспиш.
	— Да спя ли? Как си представяш, че ще мога да заспя след всичко това?
	— Ако не можеш да заспиш, поискай от компютъра да ти забърка един зелен успокояващ чай. Мани, утре е велик ден. Двамата с теб най-сетне ще поемем по предначертания път.
	Имануел Гейбриъл се изтегна на неудобното твърдо легло и се загледа в тавана.
	„Може да е твоят предначертан път, братле, но не е моят“.


	_Геологична лаборатория_
	_Университетът в Маями, Корал Гейбълс, Флорида_
	Лорън Бекмайър седеше в кабинета на Бил Гейбхарт, качила босите си крака на бюрото. Бе се разположила тук преди два часа и чакаше компютърът да сравни цялата налична информация за Йелоустоунския парк.

	Анализът завършен. Наличната информация за датите 16 април 2030 и 19 ноември 2033 съвпада напълно.

	— Съвпада напълно? Компютър, дай по-точна оценка. Какво е сходството на двата материала?

	Няма сходство. Информацията е идентична.

	„Гейбхарт беше прав. Онези от Федералната служба крият нещо“. Тя въведе в компютъра личния код на Гейбхарт. Лицето му се появи на екрана.
	— Здрасти. Съжалявам, че ще те разочаровам, но това не съм аз. Тъй като вероятно съм някъде навън, остави ми съобщение.
	— Док, аз съм Лорън. Открих нещо. Свържи се с мен веднага щом…
	Лицето на Гейбхарт изчезна и се появи Пакстън Уолтър, неговият регионален координатор в Йелоустоун.
	— Госпожице Бекмайър?
	— Аз съм. Знаете ли къде е професор Гейбхарт? Трябва да говоря с него.
	— Съжалявам… — Пакстън тъжно поклати глава. Лорън почувства, че сърцето й се свива. — Случи се нещастие. Бил… Бил почина тази сутрин.
	— Какво?!
	— Вземаше проби от един от горещите извори. Изглежда, се е подхлъзнал и е паднал вътре. Докато го извадят… страшни изгаряния.
	— О, божичко… Та аз… вчера говорих с него.
	— В събота ли? — Пакстън, кой знае защо, я загледа втренчено.
	— Аз… ъъъ, не помня. Може и да беше…
	— Лорън, Бил прехвърлял ли ви е някаква информация?
	— Не. Само тестовете за изпита. Трябваше да ги върна попълнени преди Деня на благодарността. Съобщихте ли на семейството му?
	— Още не, Лорън. Съжалявам, че ви го поднесох по този начин. Зная, че двамата с професора бяхте много близки. Къде да ви намеря… за да ви съобщя подробности за погребението?
	„Не му казвай… не казвай нищо…“
	— Уф, наистина не зная.
	— Ще заминавате ли някъде по празниците?
	— Не съм сигурна… Трябва да… съжалявам…
	Тя прекъсна компютърната връзка.
	„Божичко… тези мръсници са го убили! Ако надушат, че зная нещо, ще ме открият вдън земя! Спри! Успокой се! Първо да изтрием уличаващата информация“.
	— Компютър, изтрий информацията за всички разговори, провеждани през последната седмица, с изключение на последния!

	Прието.

	Ръцете й трепереха. Не можеше да се прибере у дома… нито да остане тук. На кого да каже? Кой ще й повярва?
	На вратата се почука.
	— Компютър, кой е?

	Охраната на общежитието.

	— Тихо. Намали звука с осемдесет процента и изискай цялата налична информация за човека отвън. Искам му името и откога е на работа.

	Колин Шелби. Прехвърлен към охраната на общежитието на 19 ноември 2033.

	„19 ноември… само преди три дни. Господи, тези типове пипат чевръсто!“
	Отново думкане по вратата — още по-настойчиво.
	— Ей! Отворете — охрана!
	По челото й се стече тежка капка пот.
	— Компютър, затвори всички терминали. Код за достъп Бекмайър Танго-Зулу 8659.

	Прието.

	„Трябва да изчезна оттук, преди да е разбил вратата“.
	Тя се огледа. Очите й се спряха върху старинния нож за отваряне на писма.


	Отвън Колин Шелби пъхна фалшивата си карта за самоличност в процепа на ключалката.
	— Компютър, отключи. Охранителен код за достъп Шелби 28479-М.
	Вратата се отвори с едва доловимо свистене и той влезе, стиснал шоковата си палка.
	— Госпожице Бекмайър?
	Никакъв отговор. Стаята беше празна. Той надникна в кабинета.
	И тук никой.
	— Компютър, локализирай Лорън Бекмайър, идентификация на микрочипа 341124876-Фл-САЩ.

	Лорън Бекмайър не е на линия.

	— Не е на линия? — Шелби се огледа пак. Едва сега забеляза окървавения нож на бюрото. Остатъците от смачкания микрочип намери в кошчето за боклук.
	— Умно момиче.
	Колин Шелби извади от джоба на якето си миниатюрно устройство и го включи към лаптопа.
	— Компютър, достъп до електронната поща и регистъра на телефонните разговори.
	На екрана замигаха хиляди светлинки.
	Колин Шелби бе член на УМБРА, свръхсекретна организация, изпълняваща поръчки на ЦРУ, ФБР, АНС и още няколко важни правителствени звена. Основната й функция бе борбата с терористите. Шелби нямаше представа защо са го пратили да убие Лорън Бекмайър, но и не го интересуваше. Светът отдавна се бе променил до такава степен, че за терористите не бе никак трудно да наемат, когото си пожелаят, за да им върши черната работа, че даже и някоя колежанка. Предишната седмица например имаше нападение срещу мемориала 11.IX и загинаха шейсет цивилни. Ако убийството на едно девойче можеше да попречи на кръвопролитията…

	Електронната поща и регистърът са прехвърлени и изтрити.

	Шелби прекъсна връзката и се огледа отново.
	На сантиметри под подметките на обувките му, скрита под решетестия под на лабораторията, ужасената Лорън Бекмайър не смееше да си поеме въздух.
	Пазачът включи радиостанцията си.
	— Тук Шелби. Няма я.
	— Изтри ли всичко в паметта?
	— Да, сър. Къде да ида сега?
	— Има кой да държи под наблюдение пансиона. Иди да помогнеш на Бейтс за къщата на гаджето й.
	— Слушам, сър.


	32

	_23 ноември 2033 г._
	_13 хангар Космически център „Кенеди“_
	_Кейп Канаверал, Флорида_
	_Сряда призори_
	Имануел Гейбриъл отвори очи и с изненада видя, че на вратата на тясната спалня е застанал непознат мъж с азиатски черти и монашеско расо.
	— _Ни хао._ — Мъжът се ухили.
	— Какво?
	— Казах „добро утро“. Стреснах ли те?
	— Напоследък всичко ме стряска. Сигурно търсите брат ми?
	— _Бу ши._
	— Съжалявам, но не разбирам.
	— _Бу ши_, означава „не съвсем“. Тук съм, за да се запознаем и да ви придружа с брат ти. Наблюдавах те, докато спеше. Душата ти не намери покой.
	— Е, _бу ши_. — Имануел стана и подаде ръка на азиатеца. — Самюъл Ейглър.
	— Чон Сон.
	Ръкостискането му беше здраво.
	— Сигурно сте някой от учителите на брат ми?
	Чон се засмя.
	— Облечи се. Брат ти вече ни чака. И без обувки, ако обичаш.
	Само след минутка Имануел тичаше бос по чакълената алея около езерцето.
	— Значи си тибетски монах?
	— Запознат ли си с историята на Шаолин?
	— Само от филмите за кунгфу.
	Чон разочаровано поклати глава.
	— Кунгфу е само част от общата подготовка. Да разбереш Шаолин означава да проследиш историята на Китай допреди почти пет хиляди години, по времето на Петимата владетели. В продължение на две хиляди години Китай е разделен и оставен на милостта на хуните и монголите.
	— Тогава предците ви са построили Великата китайска стена, нали?
	— Великата китайска стена, която познаваш в наши дни, е само туристическа атракция. В първоначалния си вид тя е била по-скоро низ от защитни съоръжения. Едва през 221 г. преди Христа император Цин обединява Китай в една държава. Седемстотин години по-късно индийският будистки свещеник Ба Дао пристига в Китай, за да преподава будизма. Императорът го кани в двореца си и остава дълбоко впечатлен от неговата мъдрост. Предлага му да остане в двореца и да продължи да разпространява новата вяра. Ба Дао отказва предложението и вместо това иска да разполага със собствена обител някъде на уединено място, далеч от цивилизацията. Императорът се съгласява и му предлага земя в провинция Хенан, на един от хълмовете на планината Сун Сан. Така е основан първият манастир Шаолин.
	През 539 година един светец, Бодхидхарма, напуска манастира си в Индия и тръгва да разпространява чан будизма, познат в западния свят като дзен. Бодхидхарма е описван като брадат мъдрец с яркосини очи.
	— Той е бил Закрилник?
	Чон се усмихна.
	— Разказват, че Бодхидхарма изминал хиляди мили, за да стигне до Китай, като пресякъл Хималаите и река Яндзъ, докато най-сетне не стигнал до манастира Шаолин. За съжаление управителят на манастира Фан Чан отказал да го пусне вътре и Бодхидхарма се настанил в близката пещера. Твърдят, че мъдрецът се отдал на медитация и седял неподвижно срещу каменната стена, докато пронизващият му поглед не пробил дупка в нея. Монасите, които го навестявали и му носели храна, били толкова впечатлени от силата на волята му, че го поканили да се премести в манастира.
	— След като се настанил в манастира Шаолин, Бодхидхарма, когото китайците наричали Та Мо, забелязал, че монасите са твърде слаби, за да медитират, и ги научил на серия упражнения, които всъщност дали началото на шаолинското кунгфу, което на свой ред означава „неуморна работа и самоусъвършенстване“ — продължи той. — По-късно тези техники се използват, за да отблъскват нападенията на местните бандити. Аз самият започнах подготовката си още като съвсем малко момче в манастира Шаолин в планината Сун Сан, а след това продължих да се занимавам с пак мей кунгфу в манастира Гуон Хау.
	— Майстор ли сте?
	— Старши майстор. Стилът, над който продължавам да работя, е смесица от техники на Шаолин и даоистки упражнения.
	— От колко време обучавате Джейк?
	— От пет години. Но сега Джейкъб учи мен.
	Заслизаха по тясно каменно стълбище. Температурата спадна чувствително.
	— Колко ли ток гълтат климатиците…
	Стълбището внезапно свърши и двамата се озоваха на склона на заснежена планина. Имануел с почуда установи, че е затънал до коленете в пухкав и ужасно студен сняг. Каменният коридор над тях изчезна, скрит зад завесата на холопорекцията.
	— Божичко, ще замръзна — промърмори той. — Добре де, сега какво? Ски ли ще караме? Дано лифтът да е наблизо, че посинях.
	Без да му обръща внимание, Чон закрачи през дълбокия сняг към върха.
	Имануел го последва. Задъхваше се. След няколко минути стигнаха до пещера.
	Пред нея, в поза лотос, седеше Джейкъб. Беше гол до кръста, само по тънки черни панталони. Очите му бяха затворени.
	Кожата му бе яркорозова.
	— Това е безумие… всъщност вече го зная — изсумтя Имануел. — Събудете го, преди да умре от бяла смърт. — Тук е под нулата…
	— И повече дори, заради вятъра. Докосни го.
	Имануел се наведе и сграбчи брат си за рамото. Едва не подскочи — кожата му бе почти гореща.
	— Та той гори от треска!
	— Не е треска, или поне не такава, която се предизвиква от болести.
	— Не разбирам. Откога е тук?
	— От по-малко от четири часа.
	— Четири часа?! Но как…
	— Това е форма на медитация, която наричаме _та моо_. Чрез силата на живота, _ци_, ние можем да контролираме вътрешните си функции, да потискаме бета ритъма на мозъка и да пренасочваме алфа ритмите. Джейкъб е повишил вътрешната температура на тялото си, за да компенсира студа. А сега провери пулса на брат си.
	Имануел опря пръсти до шията на Джейкъб.
	— Не долавям никакъв пулс. Той е във възела, нали?
	— Не. Тази част от тренировката го подготвя за възела. И му позволява да общува с баща ви.
	— Вие ли го научихте на това?
	— Да. Но дори моите умения не се оказаха напълно достатъчни.
	— Ами… аз ще мога ли?
	— Ей сега ще проверим. Съблечи се и сядай до брат си.
	Имануел се поколеба, после се съблече и зае поза лотос. В гърдите го блъсна леденостуден вятър.
	— Проклятие!
	— Затвори очи и не обръщай внимание на студа. Представи си сега, че между ребрата ти минават тръбички, които са нажежени до червено. Почувствай топлината им в гърдите си. Проследи я, докато се разпространява по тялото, ръцете и краката ти и накрая достига пръстите. Всяко вдишване вкарва нови нагорещени въглени в тръбите. Успокой се и се отдай на топлината.
	Имануел потъна във въображаемия свят на топлината. Напрежението в мускулите му отслабна. Скоро той дори спря да трепери.
	— Добре. Много добре. А сега ще поставя на раменете ти едно платнище. Платнището е мокро, но не бива да му обръщаш внимание.
	Монахът влезе в пещерата и извади от една кофа с ледена вода тежко платнище. Върна се и заметна с него голите рамене на Имануел.
	Мани се ококори, почти готов да излезе от транса.
	— Съсредоточи топлината от тръбите нагоре към раменете си и я прехвърли в мокрото платнище. Дишай през носа и издишвай през устата…
	Имануел забави пулса си и отново се съсредоточи върху дишането. Мислите му се рееха безцелно. После чу някакъв глас:


	— Сигурно е скучно да си бог, да си всемогъщ и безсмъртен, да не познаваш удоволствието от желанието, триумфа и загубата. Затова ли ни създаде, Господи? За да те забавляваме? Затова ли ни _благослови_ с болести и нещастия, егоизъм и алчност? Наслаждаваш ли се сега на жестокостите, които извършваме един спрямо друг?
	Забавляваш ли се, Господи?
	Или вече си се отказан от нас? Кога ли, питам се, сме пресекли линията? Едва ли е било в началото, когато ни пращаше учители като Ной, Авраам, Яков и Мойсей. Да не би да е станало след разпъването на Христос? Тогава ли беше, Господи? Или в _зрелия_ период на човечеството, когато дойде холокостът? Хирошима? Корея? Виетнам? 11 септември? Конфликтът от 2012-а година? Жестокостите в Африка? В кой момент рече: „О, да вървят по дяволите!“
	Всеки допуска грешки, Господи. Кои ли са твоите?
	Или всичко е било част от някакъв гигантски план?
	Прости тирадата ми, синко, но откакто напусна душата ми, не мога да сдържам гнева си, омразата, богохулствата и понякога ми се струва, че ще се пръсна…


	Имануел отвори очи, ахна и подскочи.
	Джейкъб стоеше до него.
	— Мани, какво има?
	Имануел трепереше, неспособен да отговори.
	— Компютър, край на програмата!
	Снегът и планината изчезнаха и двамата се озоваха в черна сензорна камера. От климатиците повя топъл въздух.
	Джейкъб го прегърна, за да го стопли.
	— С него ли говори, Мани? С баща ни?
	— С никого не съм говорил — тросна се Имануел. — Искам да се махна оттук.


	33

	_24 ноември 2033 г._
	_Болница „Хелт Саут“, _Корал Гейбълс, Флорида _Четвъртък сутринта_
	Лорън Бекмайър беше на предела на силите си.
	Не изпитваше умора като от продължителни тренировки, по-скоро някакво безкрайно изтощение и отчаяние от мисълта, че е преследвана.
	От мисълта за дебнещата смърт.
	През последните трийсет и шест часа се бе скитала безцелно по улиците. Не можеше да се прибере в жилището си, не можеше да се свърже с родителите си, нито с приятелите, от страх, че убийците на професор Гейбхарт ще я намерят. Дори не беше яла — страхуваше се да не я проследят по кредитната карта.
	Все още не знаеше кой е врагът й, но имаше някои подозрения. Късно предната нощ, докато лежеше на брега, умът й за кратко се проясни и тя сглоби картината.
	Този, който бе искал Гейбхарт да умре, се бе страхувал, че професорът може да узнае истината за Йелоустоунския парк. А оттук следваха два извода — за да се решат на убийство, неизвестните поръчители бяха знаели за опасността, дебнеща в калдера, а може би дори очакваха изригването да е съвсем скоро!
	Последното изригване в Йелоустоунския парк бе станало през Ледниковата епоха. Ако следващото предстоеше…
	Лорън не можа да заспи — измъчваха я ужасни видения за предизвиканата от изригването на вулкана зима. Към кого да се обърне? Трябваше да намери някакъв начин да предупреди обществеността. Но тя беше никой, гласът й нямаше никаква тежест, не можеше да привлече интереса на медиите.
	А и с какви доказателства разполагаше?
	Всъщност… всъщност имаше един човек, когото медиите щяха да изслушат с удоволствие и да му обърнат много по-голямо внимание, отколкото на всеки учен.
	Лорън отчаяно се нуждаеше от Сам.


	— Къри! Ей, Кърк! — Лорън сви юмруче и заблъска по виртуалния шлем на Кърк Пийкок.
	— Какво става? Ей, Лорън! Какво правиш тук?
	— Дойдох да те видя. Знаех, че ще те настанят в Студентския медицински център. Оправяш ли се?
	— Ами! Писна ми от системи и гадости. Взеха ми контактните лещи, свалиха ми всичките халки и обеци, на всичко отгоре не ми позволяват да се бръсна, та съм обрасъл целият…
	— Е, нищо ти няма. Чуй ме, Кърк, трябва да ми помогнеш. Трябва да се измъкна за няколко дни. Ще ми услужиш ли с твоята амфибия? Срещу моята кола.
	— Срещу твоята? Да не си се надрусала?
	— Само за ден-два. Обещавам да я пазя.
	— Потопи я ако щеш — хич не ми пука. Тя е на стареца.
	— Какъв е кодът за достъп?
	— Кодът за достъп… уф… мамка му… какъв беше? — Кърк вдигна десния си крак. Кодът бе татуиран на стъпалото му. — КП–3757-Д.
	Лорън се постара да го запомни.
	— Кърк, безкрайно съм ти задължена. Кога те пускат?
	— Бе утре искат пак да ми точат кръвчицата за изследвания. Казах им, че ще им дам само ако я заместят с БЛИС. Ха-ха! Ей, накъде се забърза?


	_13 хангар, Космически център „Кенеди“_
	_Кейп Канаверал, Флорида_
	_Четвъртък следобед_
	Имануел Гейбриъл не можеше да се съсредоточи под втренчения, проницателен поглед на психиатъра. Мъжът срещу него имаше кестенява коса и едва забележими белези по ръба на челюстта, вероятно от реконструктивна хирургия.
	— Ама наистина не приличате на психиатър.
	Майк Снайдър се засмя.
	— И как според теб трябва да изглежда един психиатър?
	— Знам ли… Като доктор… Какво ви е на лицето?
	— Бойни белези. Бях един от спаринг-партньорите на брат ти. Но изглежда, не съм му от категорията.
	— Значи и Джейк идва при вас? — Имануел заинтригувано се понадигна. — Как е в игричките?
	— Бива го. Разбира се, гледам да го оставя, за да видя докъде ще му стигне фантазията. Джейкъб е много самоуверен. Още на четиринайсет знаеше прекрасно какво иска да постигне в живота. Освен това не губи лесно самообладание.
	— За разлика от мен.
	Доктор Снайдър се засмя.
	— Не трябва да си толкова жесток спрямо себе си. Ако някой ми каже, че трябва да се кача на някакъв звездолет и да отлетя един господ знае къде, сигурно ще се натъпча с успокояващи. Това, което обаче не бива да правиш, е да се поддаваш на психозата на брат си.
	— Психоза? — Имануел се надигна. — Значи и вие не вярвате в тия истории за герои от времето на маите?
	— Да повярвам, че вие двамата сте герои от легенда, измислена преди повече от петстотин години? Как ли пък не!
	— Но Джейк вярва.
	— Умът на Джейк попива всичко като гъба. За съжаление тези истории за маите са му набивани в главата още от съвсем малък. Сега вече му е ужасно трудно да раздели реалността от измислиците.
	— Но… аз чух гласа на баща ми.
	— Помисли малко, Мани. Къде беше тогава?
	— В холозалата… програмирана от брат ми. Ах, негодникът! Момент обаче! Корабът на Закрилниците — него как ще го отречете?
	— Че кой го отрича? Древен извънземен кораб, изкопан в Мексико. Казаха ми, че бил заровен преди повече от десет хиляди години. Няма съмнение, че това е едно от най-великите открития в историята на човечеството. Дали има нещо общо с баща ви? Разбира се — нали той го е открил.
	— Значи не вярвате, че двамата с Джейк сме _предопределени_ да полетим с този кораб?
	— С този кораб? — Доктор Снайдър се изкиска. — Виж, Мани, вярно е, че доктор Мор вярва в тия измишльотини за маите също като Джейкъб, но дори той ще ти каже, че двигателите на този кораб не са работили от хиляди години и продължават да мълчат въпреки всички опити на НАСА. Единственият начин да го вдигнем в космоса е да го вържем за няколко от новите марсиански транспортни кораби.
	Лицето на Имануел разцъфна в доволна усмивка.
	— Докторе, заслужавате целувка.
	— Запази я за майка ти. Тя наистина има нужда от целувки.
	— Какво искате да кажете?
	— Джейк може да е студен като камък, когато въпросът опира до чувства, но майка ти изгаря отвътре. Още не е наясно какво да мисли за смъртта на Мик и това я измъчва непрестанно.
	— Сигурно. И в това виждам пръста на Джейкъб. Убедил я е, че след четири дни заминаваме за Ксибалба.
	— Което означава, че след четири дни ще се изправи срещу реалността на собствената си психоза и тя ще го разкъса. Майка ти предчувства какво ще стане и това я плаши до смърт.
	— Къде е тя? — попита изплашено Мани. — Искам да я видя.


	_Мек розов пясък._
	_Водата на лагуната е топла, нагазили са до глезените. Доминик държи ръката на Мик. Погледът й се рее към хоризонта._
	— Мамо?
	_Мик отмества от нея тъжните си очи._
	— _Трябва да се разделим._
	Доминик свали виртуалния шлем и примижа от ярката светлина в залата.
	— Извинявай — каза Мани. — Попречих ли ти?
	— Няма нищо. Но ми е мъчно за теб. Джейк сигурно много те притеснява. Не биваше да му позволявам да те доведе тук.
	— Повече се безпокоя за теб, мамо.
	— И откога? — засмя се тя.
	— Откакто си дадох сметка колко ти е тежко… след раздялата с татко и всичко останало. Знаеш ли, мамо, той те манипулира.
	— Въпросът не е само в Джейк. Та аз самата не мога да престана да вярвам. Когато баща ти ме напусна, наистина продължавах да мисля, че е жив. Не зная защо, но имаше нещо в мен, което ме изпълваше с подобна увереност. Но с годините тази увереност намаля. Баща ти е мъртъв, Мани. Време е да го приемем всички.
	— Ами тренировките на Джейк, подготовката за полета?
	— Моя грешка. Бях объркана… не биваше да му позволявам да чете дневниците на дядо ви. Оттам започна да се развива и психозата му. Докато разбера какво става, беше твърде късно.
	— Ами проектът „Златното руно“? Всичките тези учени, които само му подсилват илюзиите? Защо се съгласи с това?
	— Защо ли? Защото нямах избор. Вие двамата имате много врагове. Няколко седмици преди разиграната ви смърт ФБР разкри терористична група, която се готвеше да ни нападне у дома. Представяш ли си какво щеше да бъде, ако живеехме в някой обикновен квартал? Доктор Мор помогна с обучението на Джейк. Тук сме в безопасност. Можех ли да поискам друго?
	— Джейк твърди, че можел да управлява „Балам“.
	— Може да влиза вътре и да извиква някои астротопографски програми. Нищо повече от това.
	— Ах, този русокос… хитрец. Пак ме преметна.
	— Тъкмо затова доктор Мор не искаше да ти показват кораба. Знаеше, че Джейкъб ще го използва, за да те манипулира.
	— Защо не ми го каза, преди да пристигнем? Няма значение, въобще не трябваше да идвам.
	— Мани, Джейкъб не е виновен. Той е болен.
	— Ами аз? Няма ли да стана като него един ден?
	— Съмнявам се. Дори твоят Хунафу ген внезапно да стане доминантен, ти вече имаш изградени здрави връзки с реалността. Джейкъб е болен по рождение и е твърде упорит и прекалено умен, за да могат докторите да му повлияят. Може би ще е готов да отвори ума си за помощ, когато след четири дни открие, че и той като нас е обречен да живее на тази планета. Но има някои усложнения. Доктор Мор току-що научи, че целият проект „Златното руно“ е погълнат от „Надежда“.
	— И какво ще стане с Джейк?
	Тя отмести поглед.
	— Мамо, тук съм, за да ти помогна… за да помогна на всички. Трябва да ми кажеш. Какво ще стане с Джейк в събота?
	— Ще го приберат… в психиатрична клиника.


	_Четвъртък вечерта._
	_16:55_
	Имануел, доктор Мор и Джейкъб бяха в грамадния хангар, където се намираше „Балам“. Хангарът бе пуст — всички техници бяха освободени за празниците.
	Доктор Мор спря под един от гигантските двигатели на кораба и се ухили на Джейкъб.
	— Добре, момчето ми. Готов съм да опитаме още веднъж.
	Джейкъб се протегна — преструваше се на скучаещ.
	— Хайде, док, обясни на Мани как стоят нещата. Но не се увличай, защото той не е някое от твоите приятелчета, квантовите физици.
	Имануел сръга брат си в ребрата.
	— Добре, Мани, тоест, Сам, първото, което трябва да знаеш, когато става въпрос за космически пътешествия, е, че вселената е голяма. Най-бързото нещо, което познаваме, е светлината, която във вакуум се движи със скорост триста хиляди километра в секунда. Но дори при такава скорост ще са ни необходими цели четири години, за да достигнем най-близката звезда. Според звездните карти, до които брат ти има достъп, този кораб идва някъде от Пояса на Орион, което означава, че може да лети със скорости, по-големи от тази на светлината. Уповавайки се на този догадка, учените от „Златното руно“ се опитваха да осъществят реверсивно инженерство на двигателите, за да разберат как работят. Сега вече знаем, че корабът не е използвал конвенционални ракетни…
	— Откъде знаете? — прекъсна го Мани. — Приличат на най-обикновени ускорители.
	Мор се засмя.
	— С ракети лесно може да се полети на Луната или на Марс, но не можеш да ги използваш за междузвездни пътешествия. Проблемът се корени в ракетното гориво, или пропелента. За разлика от самолета, който изтласква въздуха, космическият кораб не разполага с маса, която да избутва вакуума на космоса. Ето защо ракетата трябва да носи със себе си достатъчно маса, която да изтласква, за да може да се движи. Да речем, че искаме да използваме някой от нашите нови транспортни кораби, за да достигнем Проксима Кентавър, най-близката звезда до нашето слънце. Да забравим факта, че ще са ни необходими деветстотин години, за да пристигнем там. Проблемът е, че във вселената няма достатъчно голяма маса, която да ни свърши работа. Ако използваме термоядрен двигател, какъвто в момента разработват няколко космически агенции, все още ще са ни нужни хиляди супертанкери с ракетно гориво.
	— Гледах предаване за някакви нови разработки за кораби до Марс. Смятаха да използват монтирани на Луната лазери и светлинни платна.
	— Правилно, но тази технология все още не е подходяща за големи разстояния. Да речем, че се намираме на една светлинна година от Земята и искаме да променим курса. Ще изгубим две години, докато се свържем с наземния контрол и получим потвърждение.
	— И какво е решението?
	— Решението се състои от две части. Първо: да открием източник на енергия, който се съдържа в космическия вакуум, и второ: да намерим начин за въздействие върху връзката между маса и пространство-време. През хиляда деветстотин четирийсет и осма година един холандски физик, Хендрик Казимир, извършил опит с две метални пластини. Когато са достатъчно близо една до друга, те се привличат и разкриват непознат източник на енергия във вакуума. „Ефектът на Казимир“, както бил наречен по-късно, се дефинира като нулева енергия — случайните електромагнитни трептения, оставащи във вакуума, когато всички останали видове енергия бъдат премахнати. Точно какво количество от тази енергия има там, засега е неизвестно, но много учени са на мнение, че преди Големия взрив условията в нашата вселена са наподобявали тези във вътрешността на черна дупка. При минус двеста седемдесет и три градуса по Целзий, или абсолютната нула, спира движението на молекулите. Нулевата енергия не изчезва, дори напротив, възможно е да е толкова силна, че да е дала първоначалния тласък на Големия взрив, създавайки вселената такава, каквато я познаваме сега. Макар че не може да се види с просто око, по същество космосът е море от нулева енергия, която се нарича така, тъй като се намира навсякъде и винаги клони към нулата. Ако там горе наистина има нулева енергия, а ние вярваме, че е така, тогава в обем, равен на чаша кафе, ще се съдържа достатъчно от нея, за да изпари всички океани на Земята.
	— Брей, че чаша кафе!
	Доктор Мор се засмя.
	— Така е. Задачата ни е обаче да се научим да използваме тази енергия. Според Айнщайновата теория на относителността скоростта на светлината е ограничаващият фактор за всички материални частици. Тардионите, частици, притежаващи ненулева остатъчна маса, могат да доближават скоростта на светлината, но не могат да я постигнат, в противен случай масата им ще стане безкрайна. В същото време луксоните — частици с нулева остатъчна маса, като фотони и неутрони — би трябвало във вакуум винаги да се движат със скоростта на светлината. — Доктор Мор посочи двигателите. — Тахионите са инверсни частици на тардионите — това са хипотетични субатомни частици, които летят само при скорости, по-високи от тази на светлината. Според мен това, с което разполагаме тук, е хипердвигател, канализиращ тахионната енергия. — Мор се обърна към Джейкъб. — Е, професор Гейбриъл? Прав ли съм?
	Джейкъб се ухили.
	— Имало една млада дама, казвала се Светла, чиято скорост надхвърляла далеч тази на светлината. Тя отлетяла един ден в относителността и се върнала предната нощ.
	— Това пък какво означава?
	— Брат ти иска да каже, че ако се движиш по-бързо от светлината, теоретически би могъл да пътуваш обратно във времето, създавайки всякакви парадокси.
	Имануел погледна Джейкъб.
	— Като… примка във времето?
	— Шшт, не прекъсвай — скастри го Джейкъб. — Добре, докторе, справихте се отлично. До видим сега дали можете да ни обясните как по-точно действа този ваш хипердвигател.
	Доктор Мор посочи обгорелите гнезда в задния край на двигателя — бяха с диаметър десетина метра.
	— Когато корабът излезе на орбита, тези сопла се отварят и пропускат вътре потоци от тахиони. Компютърът на „Балам“ регулира курса и скоростта, като разширява или стеснява отворите.
	Комуникаторът на Джейкъб замига и прекъсна дискусията.
	— Джейк, вечерята е готова — чу се гласът на Доминик.
	— Оп, време е да си вървя — сети се докторът. — Момчета, ще се видим утре сутринта.
	Имануел го изпрати с поглед.
	— Той май знае доста неща за кораба.
	— Би трябвало — отвърна Джейкъб. — В края на краищата той го е пилотирал.
	— Какво?
	Джейкъб се наведе към него.
	— Примката на времето, Мани. Когато Земята бъде сполетяна от катастрофата, доктор Мор ще е един от избраниците за Марсианската колония. Но няма да стигне там, защото корабът му, заедно с всички членове на екипажа, ще попадне в гравитационен вихър, който ще го вкара в хиперпространствен тунел.
	— Доктор Мор е бил на Ксибалба?
	— Да. За щастие той е един от малцината, успели да избягат, преди Изчадието да вземе властта.
	— Чакай малко… да не искаш да кажеш, че доктор Мор е… е бил Закрилник?
	— Бил е и ще бъде отново, освен ако не отидем на Ксибалба и не успеем. Той не го помни, разбира се, но тогава е носил името на великия маянски мъдрец Кукулкан.


	_Атлантическият океан_
	_20:56_
	Лорън отпусна газта на амфибията, изви плавно към брега и остави колата лодка да се поклаща в плитчините. Изправи се в кабината и се протегна уморено. От три часа следваше неуморно бреговата линия на Флорида. Неведнъж си задаваше въпроса разумно ли е да предприема подобно рисковано пътешествие.
	Отново провери местоположението си на екрана. Старият фар на Кейп Канаверал бе на половин миля северно. Точно пред нея се издигаше грамадната сграда на НАСА, която бе видяла по-рано откъм пътя.
	Лорън скочи на пясъчния бряг, прекоси плажната ивица и спря пред високата ограда, която следваше бреговата линия.

	ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ:
	ЕЛЕКТРИЧЕСКА ОГРАДА. ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО.
	ПО НАРЕЖДАНЕ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО НА САЩ.

	Тя взе една мидена черупка и я хвърли към оградата.
	Прас!
	„Добре, Айнщайн. Сега какво?“
	Ярък лъч светлина я накара да се наведе. Една голяма бяла лимузина приближаваше входа.
	Лорън седна на пясъка, споходена от внезапен пристъп на deja vu.


	Старши майстор Чон, Доминик, Джейкъб и Имануел стояха пред огледалното стъкло и наблюдаваха хората в съседното помещение.
	Начело на заседателната маса седеше президентът Джон Зучуа. Вляво от него беше Алиса Попова, вдясно — представител на „Златното руно“.
	— Дани Диас — прошепна Джейкъб. — Дясната ръка на Дейв Мор. Изглежда, тоя копелдак ни е продал.
	В този момент самият доктор Мор влезе в помещението, следван от най-изумителната жена, която Имануел Гейбриъл бе виждал. Беше млада, приблизително на негова възраст, но видът й бе направо зашеметяващ. Имаше мургава кожа, високи скули и дълга катраненочерна коса, която се спускаше почти до кръста й. Устните й бяха пълни и блестящи, черните очила й придаваха загадъчен вид. Тя бавно заобиколи масата — пристъпваше внимателно, сякаш се боеше, че полупрозрачната „пижама“, с която се бе облякла, ще се смъкне всеки миг.
	— Коя е тази? — Мани не сваляше очи от нея.
	— Беда — отвърна през стиснати зъби Джейкъб.
	Гласът на доктор Мор отекна от говорителите.
	— Госпожо Мейбас, честно казано, не разбирам какво точно целите. В края на краищата ние работим над този кораб от десетки години.
	— Моля ви, доктор Мор, нека не подхващаме пак този спор. — Гласът й бе нисък и съблазняващ. — Дейниъл?
	Дани Диас включи холопроектора на стената.
	— Успяхме да задействаме астротопографската програма на „Балам“. Освен това локализирахме източника на електромагнитното пулсово оръдие, което на практика ни спаси от унищожение през две хиляди и дванайсета.
	Лилит отново закрачи из стаята и накрая спря пред огледалото, на сантиметри от Джейкъб и Мани.
	— Коя е тя, Джейк? — прошепна Доминик.
	Лилит внезапно се усмихна като заклинателна, после бавно повдигна горнището на дрехата си и извади на показ чудесно оформените си гърди.
	Имануел се засмя.
	Джейкъб усети, че сърцето му прескача.
	И тогава жената свали тъмните си очила и се видяха лазурносините й очи.
	Джейкъб сграбчи брат си за ръката и го издърпа от стаята.
	— Джейк, спри…
	— Не. Трябва да се махнеш. Веднага!
	— Джейк, очите й… тя е…
	— Да. А сега, слушай ме внимателно…


	Стигнаха дъното на коридора и спряха пред врата с надпис „Екипировка“. Джейкъб въведе кода, после отвори вратата…
	… зад която се виждаше изчезваща в мрака стълба.
	— Оттук ще излезеш право на брега. Дай ми две минути и ще изключа електрическата ограда. Твоето момиче те чака отвън.
	— Лорън е тук? Откъде знаеш?
	— Не приказвай, а слушай. Тръгни на юг. Стой настрана от любопитни погледи. Намери Франк Стансбъри, той е приятел на нашето семейство. Живее в Делрей Бийч, в западните квартали.
	— Ами ти?
	Джейкъб го прегърна.
	— Не задавай излишни въпроси. Бягай! Запомни — Франк Стансбъри. И не влизай във възела, иначе онази ще те надуши. А сега изчезвай!
	Имануел затича надолу по стълбите. Изрита ръждясалата врата и се озова на брега. Посрещна го силен повей на вятъра и мокри пръски от прибоя. Затича се към оградата. Когато я наближи, спря и метна шепа пясък. Чу се тих пукот.
	„Хайде, Джейк! Нали каза, че ще я изключиш!“
	Пое си дъх, направи опит да се успокои, после хвърли нова шепа пясък.
	Този път никакъв звук.
	Мани скочи, улови се за горния край на оградата, прехвърли се от другата страна и тупна на пясъка.
	И видя позната фигура да се отдалечава тичешком.


	Лорън бягаше по брега — далеч от сирените и дирещата светлина на прожекторите. Вятърът свистеше в ушите й. Вече наближаваше поклащащата се в плитчините амфибия.
	— Лорън, чакай!
	„Сам?“
	Тя спря и мъжът зад нея едва не я събори.
	— Лорън? Божичко, наистина си ти!
	— Сам, да знаеш как загазих… — изхлипа тя.
	— И двамата загазихме, скъпа. Да се махаме оттук.
	Той я задърпа към брега.
	— Не, насам! — Тя му посочи амфибията.
	Мани се огледа. Приближаваше се един от пазачите, с шокова палка в ръка.
	„Не!“ Въпреки предупреждението на брат си той влезе във възела…
	Времето послушно се забави.
	Зад него, пулсираща като огромен разноцветен фонтан, бе шоковата палка, която излъчваше парализиращи вълни…
	Мани сграбчи Лорън през кръста и скочи в амфибията.
	„Усещам те, братовчеде. Защо бягаш? От какво се боиш?“
	Той включи двигателя, нагласи автопилота, завъртя кормилото и насочи амфибията навътре в морето, далеч от брега на Маями…
	… и тогава огромна вълна от енергия ги застигна и ги повали в безсъзнание.


	34

	_Саут Бийч, Калифорния_
	_Петък следобед_
	Брегът бе съвсем пуст. Един малко по-силен повей на вятъра свали няколко кокосови ореха от дърветата в близката горичка. Имануел Гейбриъл отвори очи.
	Все още бе вързан с колана за седалката на амфибията, чийто нос бе опрял в пясъка. Откопча го и се обърна.
	— Лорън? Лорън, събуди се.
	Тя отвори очи.
	— Уф… какво стана?
	— Сигурно са ни ударили с шокова палка. Успях да задействам автопилота, преди изстрелът да ни повали. Изглежда, сме се добрали до Маями.
	Тя се наведе, прегърна го, после се отдръпна.
	— Ти какво правеше в НАСА?
	— Божичко, по-добре не питай. Нещо като… семейно задължение. Друг път ще ти кажа. А ти какво търсеше там?
	Тя се освободи от ръцете му.
	— Знаеш ли, здравата съм загазила. Убиха професор Гейбхарт, а сега преследват и мен!
	— Чакай, чакай малко. Кой те преследва?
	— Главорези на правителствена служба. Нещо се мъти в Йелоустоун. Трябва да потърсим медиите…

	Внимание.

	И двамата се стреснаха. Беше се задействал бордовият компютър.

	Районът, в който се намирате, е затворен по разпореждане на Службата за бедствия и аварии. Напуснете незабавно района и потърсете най-близкото убежище.

	— Уф, съвсем забравих. Ураганът „Суперкейн“…
	— Да тръгваме. — Сам завъртя ключа на таблото.
	Нищо.
	— Скапана бракма!

	Необходима ли ви е помощ?

	— Не, чакаме презареждане. — Лорън включи резервния акумулатор, после задърпа Мани към брега. Затичаха по пясъка.
	Когато се отдалечиха на достатъчно разстояние, тя прошепна:
	— Следят апартаментите и на двама ни.
	— Кой ни следи?
	— Онези, които убиха Гейбхарт. Един от тях дойде в лабораторията. Чух го да казва, че ме държат под наблюдение. Ако ме намерят, свършено е с мен.
	Стигнаха до шосе. Не се виждаше нито една кола.
	— Да започнем от началото — каза Сам.
	Лорън му разказа всичко и му показа белега на ръката си.
	Когато свърши, той въздъхна.
	— Божичко, Лорън, как се забърка в тази каша?
	— Не знам.
	— И наистина ли смяташ, че тези хора са свързани с правителството?
	— Да! Не ме ли слушаше?
	— Слушах те де.
	— Сам, бордовият компютър ще предупреди ченгетата. Трябва да се махаме оттук.
	— Мисля, че зная едно място — рече той.


	_13 хангар, Космически център „Кенеди“_
	_Кейп Канаверал, Флорида_
	_Петък вечерта_
	Паркингът на 13-и хангар бе претъпкан.
	Служителите от „Надежда“ пристигаха с коли и автобуси, членовете на борда — с частни хеликоптери. Цяла нашественическа армия от учени, техници, инженери и помощен персонал — всички нетърпеливи да погледнат извънземния кораб.
	Вътре в гигантския комплекс, встрани от развълнуваната тълпа, четирима души се спотайваха в една японска къщичка.
	Двамата телохранители, Сол и Пипер, бяха заели позиция при входа. Носеха костюми с алуминиеви нишки, проектирани да неутрализират ефекта на шоковите оръжия. Доминик беше в стаята на Джейк и нетърпеливо чакаше той да приключи с работата на компютъра.
	Мичъл Курц сканира коридора с „умните“ си очила.
	— Започва се. Северният вход. Виждам четирима пазачи, въоръжени с шокови пушки.
	— Твои са — отвърна Пипер. — Аз ще се погрижа за хлапето.
	Джейкъб тъкмо приключваше с разтоварването на информацията от компютърния терминал.
	— Компютър, изтрий всички файлове… парола Гейбриъл Алфа-Зулу-Делта–4 Ахау, 8 Кумку.

	Информацията е прехвърлена. Всички файлове са изтрити.

	— Джейкъб?
	— Мамо, слушай ме внимателно. Върви със Сол и Пипер, те ще те измъкнат оттук. Вземи Ив Мор и ме чакайте на уговореното място.
	— Ами Мани?
	— Той ще се справи. И помни — Джейкъб се усмихна уморено, — прави точно каквото ти казах. Скоро пак ще се видим.
	Пипер дръпна вратата и подаде глава в стаята.
	— Трябва да тръгваме — веднага! — Сграбчи Доминик за ръката и я задърпа към изхода.
	Тя погледна през рамо.
	Джейк беше изчезнал.


	Мичъл Курц извъртя спокойно глава, когато четиримата тежковъоръжени охранители от групата на Мейбас се качиха на моста.
	— Добър вечер, момчета.
	— Не мърдай. Да не си мигнал дори.
	Курц се засмя и докосна вграденото в ръката си оръжие. Пазачите рухнаха.


	Джейкъб седеше в поза лотос в градината пред къщата. Долови промяна в околната температура и отвори очи.
	Лилит го гледаше от отворената врата.
	— Джейкъб?
	Той втренчи поглед в нея, сякаш наблюдаваше приближаваща се кобра. Усмивката й подпали топлина в слабините му.
	— Винаги съм подозирала, че си жив… усещах сянката на присъствието ти. — Очите й блеснаха с виолетови пламъчета. — Ти ме изостави!
	— Не биваше. Съжалявам.
	— Съжаляваш? Това ли е всичко, което ще кажеш? Ти беше единственият ми приятел, единственият, който ме обичаше. Всичките ти обещания… се оказаха лъжливи.
	— Обичам те, Лилит. Все още те обичам.
	— Мръсник. — Тя го заобиколи и докосна лекичко с върховете на пръстите раменете и шията му. Приближи се и отърка бедрата си в тялото му.
	— Аз те плаша. Защо се страхуваш, Джейкъб?
	— Страхувам се от… чувствата си.
	— Лъжец! Боиш се от това, в което съм се превърнала. Но и аз като теб съм продукт на средата. Което означава, че и ти си допринесъл да стана такава. Както и аз за теб.
	Тя се наведе и лекичко го близна по устните.
	Изведнъж го заля някаква безумна вълна на неудържимо желание, той впи устните си в нейните и двамата се вкопчиха един в друг. Две самотни души, жертви на обстоятелствата и на обществото.
	Лилит дишаше задъхано в ухото му, пръстите й разкопчаваха припряно колана му…
	… а неговите се спуснаха между краката й, към влажната точка, която го зовеше. Нещо в него обаче не спираше да крещи: „Не, Джейкъб, недей, спри… спри… спри… СПРИ!“
	Той дръпна рязко ръката си и бутна Лилит настрани.
	— Аз… не мога да го направя.
	Лазурните й очи бяха изпълнени с желание и съблазън.
	— Джейкъб, ние сме създадени един за друг.
	— Не… прекалено е опасно.
	— Аз те желая, Джейкъб. — Тя повдигна горнището си и му показа гърдите си. — Искам те в мен. Няма да приема никакъв отказ.
	И изведнъж се нахвърли върху него, насилваше го вътре във възела. Умът на Джейкъб я пресрещна в пространството, за да се слее с нейния, докато голото й тяло се притискаше страстно към неговото, възседнало го отгоре. И в този кратък миг на слабост той изригна в нея, пръсна Хунафу семе в готовата й да зачене утроба.
	Изтощена, Лилит се отпусна на гърдите му.
	— Ти си моят душевен партньор и винаги ще си останеш такъв.
	Джейкъб Гейбриъл я прегърна и заплака.


	Сол, Пипер и Доминик вече наближаваха отворената врата в дъното на коридора.
	— Стой! — Двамата пазачи вдигнаха оръжията си. — Никой не може да напусне комплекса без разрешението на госпожа Мейбас. Спрете или ще стреляме.
	Тримата продължиха да тичат към тях.
	Единият пазач натисна спусъка…
	… но електрическият импулс бе погълнат от костюмите.
	— Мамка му!
	Райън Бек сграбчи пазачите за вратовете и блъсна главите им във вратата.

	* * *

	Къщата се намираше в самия край на задънена улица. Имаше тенис корт, баскетболно игрище и басейн, който май не се използваше.
	Тежки сиви облаци скриваха небето. Имануел паркира амфибията досами къщата и натисна звънеца.

	Останете в колата си, господине. Съобщете причината за посещението си.

	— Казвам се Самюъл Ейглър. Търся Франк Стансбъри.

	Изчакайте.

	По предното стъкло закапаха едри капки.

	Моля почакайте. Господин Стансбъри ще ви приеме след малко.

	Дъждът се усилваше и скоро се превърна в порой. Един въоръжен пазач отвори вратата на къщата и даде знак на Имануел и Лорън да влязат.
	— Нагоре по стълбите — каза той. — Господин Стансбъри ви очаква.
	На втория етаж имаше само една открехната врата. Имануел я побутна. Отвътре ги посрещна ароматът на прясно изпържени яйца с шунка.
	Чернокожият вдигна глава. Очите му бяха хлътнали, зачервени зад дебелите стъкла на очилата. Косата му бе побеляла.
	Но усмивката и гласът бяха същите.
	— Здрасти, Мани. Очаквах те.
	Енис Чейни, бившият президент на Съединените щати, разтвори ръце за прегръдка.


	35

	_25 ноември 2033 г._
	_Делрей Бийч, Флорида_
	_Петък през нощта_
	Мани седеше на дивана срещу Енис Чейни. Чувстваше се изгубен и объркан.
	— Джейкъб ли ти каза, че ще дойда?
	— Още преди години. Брат ти притежава невероятна способност да предвижда събитията. Но да поговорим за годеницата ти. Чудесно момиче. Защо не си й казал кой си в действителност?
	— Как бих могъл? Как да й кажа, че живея в лъжа, че не съм онзи, за когото съм се представял?
	— Тя заслужава истината. Ами ако имахте деца? И ако те станат като Джейк?
	— Зная.
	— Кажи й.
	— Ще го направя.
	— Кога?
	— Скоро.
	— Още тази нощ.
	— Защо точно тази нощ? Защо трябва да се бърза?
	— Направи го и не питай. — Енис Чейни се облегна назад. — А сега я доведи, да видим ще успеем ли да я измъкнем от бъркотията, в която е попаднала.
	Имануел откри Лорън в гостната, където се преобличаше в сухи дрехи.
	— Лорън, говорих с Чейни. Готов е да ни помогне.
	— Слава богу! — Тя го прегърна и го последва в кабинета.


	Чейни я гледаше замислено.
	— Добре, млада госпожице, да речем, че сте права. Да предположим, че професор Гейбхарт наистина е бил убит, защото някой не е искал да узнае нещо важно. Как ще го потвърдим? Къде са доказателствата?
	— В Йелоустоун, както ви казах — отвърна тя. — Скрити под горещите извори и калдера.
	— Ако нещата наистина са толкова зле, колкото ги представяте, и калдерът е пред изригване. Но кой би искал да запази това в тайна? И как ще го направят?
	— Много просто — като затворят парка. Сигурно причината е да избегнат паниката.
	— Господин… президент, трябва да ни помогнете да изобличим убийците на Гейбхарт. Направим ли го, това ще елиминира опасността за Лорън.
	Чейни кимна.
	— Добре, смятайте го за направено. В неделя сутринта новината ще обиколи целия свят. Едва след това ще изкараме на сцената ФБР. Това удовлетворява ли ви?
	Лорън преглътна бликналите сълзи на благодарност.
	— О, Сам, нямах представа, че имаш такива влиятелни приятели.
	Мани сви рамене.
	Чейни се засмя.
	— На първо време вие двамата ще останете при мен. Задава се ураган. — Той се изправи и закуцука към вратата. — Елате, жена ми е приготвила празнична вечеря. И гледайте да не остане нищо.


	_13 хангар, Космически център „Кенеди“_
	_Кейп Канаверал, Флорида_
	Хванати за ръце, Лилит и Джейкъб стояха пред затворения люк на „Балам“.
	— Невероятно — прошепна тя. — И това е било построено от нашите Хунафу предци?
	— Не — отвърна Джейкъб. — Произходът на кораба остава загадка. Дани Диас, доктор Мор, Бенджамин Мършант и двама пазачи с размери на горили се присъединиха към тях върху подвижната платформа.
	Мършант се усмихваше.
	— Лилит, скъпа, ама ти цялата сияеш. Започвам да ревнувам…
	Джейкъб се огледа. Повече от шестстотин техници, инженери и специалисти се бяха подредили в хангара и чакаха знак да започнат.
	— Отвори го, любов моя — прошепна в ухото му Лилит.
	— Разбира се. — Джейкъб затвори очи.
	Люкът на „Балам“ се отмести.
	Лилит пристъпи вътре…
	… и изведнъж отхвърча назад, преметна се през перилата на платформата и падна върху струпаното долу множество.
	В създадената суматоха Джейкъб Гейбриъл сграбчи Дейв Мор за ръката и го дръпна в кораба.
	Лилит се изправи и викна:
	— Джейкъб! Проклет да си, Джейкъб! — И се премести във възела.
	Нисък тътнеж изпълни хангара, после прерасна в разтърсващ гръм.
	Хората се разбягаха панически към изходите.
	Лилит излезе от възела в мига, когато двигателите на „Балам“ се включиха. Невидима вълна от електромагнитна енергия бликаше откъм корпуса и покосяваше хора и снаряжение.
	Извънземният кораб се надигна върху тази вълна от енергия. Задните му криле се извъртяха към покрива. Стоманените подпори на тавана изпукаха и се строшиха като кибритени клечки.
	Лилит се освободи от отломките, които я бяха затрупали, и погледна нагоре. Нададе гневен вик в мига, когато „Балам“ изчезна във вихъра на приближаващия се ураган.


	_Делрей Бийч, Флорида_
	_23:37_
	Порив със скорост двеста и десет километра в час оповести приближаването на урагана „Суперкейн“. Доскоро спокойният океан се вдигна на десетметрова вълна, която потопи пустеещия плаж и заля магистрала А–1-А. Дъждът и вятърът смъкваха листата от палмите и превръщаха отломките в смъртоносни снаряди.
	А окото на урагана бе на цели девет часа навътре в морето.


	Свит под одеялото, Имануел Гейбриъл притисна голото си тяло към Лорън и зарови нос в шията й. Вятърът блъскаше стените и покрива като гигантски чук.
	— Знаеш ли, чувствам се в безопасност в обятията ти — прошепна Лорън.
	— Липсваше ми.
	— Какво търсеше в Кейп?
	— Бях при… роднини.
	— При кого? — Тя се извърна към него.
	— При майка ми. При истинската ми майка.
	— Не те разбирам.
	— Лорън, аз съм осиновен. Никога не съм ти го казвал, защото става дума за живот, който се опитвах да забравя.
	— Кого да забравиш?
	— Имам брат. Видях го тази седмица, за първи път от шест години. Той има проблем, болен е. Душевно болен. Майка ми иска да го настани в клиника. Затова отидох в Кейп. За да й помогна.
	— Не зная какво да кажа. Мъчно ли ти е?
	— Да речем. Какво да се прави?
	— Мога ли да се запозная с тях?
	— Някой ден.
	Тя отпусна глава на гърдите му.
	— През цялото време имах ужасното предчувствие, че се готвиш да ме напуснеш.
	— Никъде няма да вървя.
	— Обещаваш ли?
	Вятърът засвири оглушително и той я притисна към себе си.
	— Обещавам.


	_Контролна зала на проект „Надежда“_
	_Оперативен щаб на „Мейбас“, Кокоа Бийч, Флорида_
	_Събота_
	_02:35_
	Лилит Мейбас плъзна поглед по стената от монитори. Горните два реда приемаха сигнали от НАНС — Нано сателитни наблюдателни сфери. Хиляди подобни сателитни сфери кръжаха в орбита около Земята и сканираха всеки квадратен сантиметър от повърхността на планетата.
	Ала въпреки всички сателити и камери от извънземния кораб нямаше и следа.
	— Компютър, повтори последното предаване.
	На екрана се появи тъмнокос младеж. Прекоси помещението и се затича към оградата. Спря, огледа се, прескочи я и потъна в нощта.
	Очите на Лилит се разшириха от изненада.
	— Компютър, пусни отново сцена на забавен каданс.
	Изображението се върна към началото.
	— Стоп! Фокус върху лицето на обекта. Дай увеличение до десет.
	Лицето на Самюъл Ейглър изпълни целия екран.
	„Близнакът на Джейкъб… чернокосият е жив?“
	— Компютър, идентифицирай обекта.

	Самюъл Ейглър, идентификационен номер: 13–9–23-ФЛ–742–45-М
	Спортист, студент в университета Маями.

	Лилит плесна с ръце.
	— Самюъл Ейглър, по прякор Мулето. Компютър, достъп до всички правителствени ресурси. Искам да ми намериш този Самюъл Ейглър преди изгрев-слънце.


	_Делрей Бийч, Флорида_
	_07:50_
	Ураганът „Суперкейн“ премина през Флорида като разбеснял се бик и остави след себе си изкоренени дървета, пометени покриви и потопени градчета.
	Управлявана от автопилот, черната лимузина си проправяше път през посипаните с отломки пътища, докато най-сетне не спря пред къщата на Франк Стансбъри.
	Доминик слезе от колата, отърси мократа си коса и прегърна Енис Чейни.
	— Къде е той?
	— В банята. Годеницата му също е тук.
	— Лорън е тук? Той казал ли й е?
	— Каза, че ще й каже.
	Лорън влезе във фоайето.
	— Какво да ми е казал? Коя сте вие?
	Доминик й се усмихна.
	— Аз съм майката на Имануел. Радвам се, че най-сетне се запознахме.
	Лорън я гледаше объркано.
	— Имануел? Кой Имануел?
	— Аз съм Имануел — рече Мани, който в този момент се подаде от банята.
	— Не разбирам.
	— Лорън, това е истинската ми майка — Доминик Гейбриъл.
	— Гейбриъл? Имануел Гейбриъл? — Лорън едва сега осъзна какво става. — Ох… божичко…
	— Лорън…
	Тя го бутна и закри лицето си с ръка.
	— Но ти си мъртъв. И Сам… кой е Сам?
	— Успокой се и ме чуй…
	— Лъгал си ме през всичките тези години!
	— Нямах друг избор. Разбираш ли, че просто нямах… ако се разчуеше…
	— Трябва да вървим — заяви Чейни.
	— Къде? — попитаха Доминик и Лорън едновременно.
	— Джейкъб ми е дал точни инструкции. Ще вземем твоята лимузина. Лорън, ти ще останеш тук.
	— Няма начин. — Лорън сграбчи Имануел за ръката. — Където е той, там съм и аз.
	— Изключено — заяви Чейни.
	— Без нея не тръгвам — подкрепи я Имануел.
	— Дявол да го вземе — изруга Чейни. — Прекалено съм стар за тия глупости. Добре, качвайте се всички в колата!


	_Метеорологичната лаборатория на университета в Маями_
	_19:50_
	Метеорологичният център гъмжеше като кошер. Техниците от Агенцията за атмосферно наблюдение следяха движението на урагана „Суперкейн“, чието чудовищно око вече бе само на двайсет мили от брега.
	Брус Дойл не сваляше очи от изображението върху екрана.
	— Господи — въздъхна той. — Насочва се право към Бискайския залив…


	Два етажа по-надолу специален агент Колин Шелби пиеше кафе и чакаше последното кодирано съобщение от щаба на УМБРА във Вирджиния. Преди двайсет часа годеникът на Лорън Бекмайър бе провел разговор по незащитена линия от Маями. Сателитното наблюдение незабавно бе засякло двата обекта, които бяха продължили на север към Делрей Бийч и се бяха установили в една къща в Западните квартали, принадлежаща на бившия летец Франк Стансбъри. Последната част от информацията бе малко обезпокоителна. „Дали не готвят поредната биологична атака…“
	Комуникаторът на Шелби избръмча. Той си сложи очилата и прочете изписаното на екрана съобщение:

	Внимание: Издирваните пътуват с кола в южна посока по шосе 95.
	Насочват се към Маями.
	Дълбоко потапяне.

	Шелби разтърка зачервените си очи. „Дълбоко потапяне“ бе кодирана заповед да бъде премахнат проследяваният обект и всички потенциални свидетели. Вече нямаше никакво съмнение, че Лорън се е забъркала в нещо много опасно.
	Шелби провери оръжията си и тръгна към вратата.


	_В лимузината, Маями Бийч, Флорида_
	_09:36_
	Имануел стискаше треперещата ръка на Лорън.
	Седяха отзад в полюшващата се лимузина, в компанията на Енис Чейни, Доминик и Ив, съпругата на доктор Мор. Отпред се бяха настанили двамата телохранители. Колата се управляваше от автопилот.
	Вятърът се усилваше постоянно, дъждът шибаше с такава сила покрива и прозорците, че вътре бе невъзможно да се разговаря. Само бившият президент знаеше къде отиват, но отказваше да им каже.
	След около час и половина отбиха от магистралата и поеха по крайбрежни, залети от водите на океана шосета. Дъждът поотслабна, но вятърът се усилваше постоянно. След още двайсетина минути лимузината внезапно спря.
	Имануел опря лице в бронираното стъкло. Зад замъгления прозорец се виждаше тухлена ограда.
	— Чакайте малко… това място ми е познато.
	Чейни си погледна часовника.
	— Би трябвало. Това е един от аварийните изходи на футболния стадион. — Той чукна Курц по рамото. — Окото на бурята ще премине над нас всеки момент. Когато това стане, отворете вратата и изкарайте колата на игрището.
	Имануел поклати глава.
	„Пак плановете на Джейкъб… какво ли е този път?“
	Лорън не сваляше поглед от него.
	— Трябваше да ми кажеш, Мани.
	— Не можех. Опитай се да разбереш… това бе толкова отдавна… в един друг живот.
	— Вече не зная кой си. Обичаш ли ме?
	— Лорън…
	Вятърът изведнъж утихна.
	Райън Бек излезе от колата, вдигна лазерната пушка и простреля ключалката на металната врата. Курц подкара лимузината по бетонната рампа и излезе на подгизналото игрище. Дъждът бе спрял, високо над тях се виждаше кръгче синьо небе.
	Намираха се в окото на бурята.
	Всички слязоха и нагазиха в калната трева.
	Лорън погледна нагоре.
	— Откъде знаехте, че окото на бурята ще мине оттук? — зачуди се тя.
	— Вижте! — извика Курц и посочи приближаващата се западна стена на окото. От нея тъкмо излизаше издължена летателна машина, покрита със златиста обшивка.
	— „Балам“…
	Имануел почувства, че не му стига въздухът. Изведнъж си бе припомнил думите на Джейкъб: „Отворът ще прекоси пространството между Земята и Марс след приблизително седем дни, а другият му край ще се намира в близост до Ксибалба“.
	Корабът увисна над игрището, после се спусна надолу. Корпусът му опря в тревата почти безшумно.
	Райън Бек подкрепяше Доминик, която очевидно не беше на себе си.
	Лорън не можеше да откъсне поглед от гигантския извънземен звездолет.
	— Попол Вух, легендата за двамата близнаци! Знаел си през цялото време. Значи наистина си смятал да ме напуснеш!
	— Такава е неговата съдба — рече Джейкъб, който тъкмо се спускаше с платформата. Зад него вървеше доктор Мор. Видя жена си, лицето му грейна и той се втурна да я прегърне.
	Джейкъб хвърли гневен поглед на Чейни.
	— Мисля, че бях пределно ясен. Момичето няма работа тук.
	— Не съм виновен — сви рамене президентът. — Брат ти настоя.
	Джейкъб се извърна към Имануел.
	— Сбогувайте се, Мани. Трябва да сме на борда на „Балам“ преди да отмине окото.
	— Никъде няма да заминавам — заяви спокойно Имануел.
	— Нямаш избор.
	— Той вече каза, че няма да тръгне. — Лорън застана между двамата.
	Джейкъб не й обърна внимание.
	— Мани, повярвай ми! Дори да останеш, Лилит Мейбас ще те преследва докрай.
	— Не.
	— В такъв случай май нямам друг избор. — Джейкъб се прехвърли във възела, сграбчи брат си изотзад, стисна го в душеща хватка и го повлече към кораба.
	Имануел също влезе във възела. Мъчеше се да се изтръгне, но брат му беше по-силен.
	— Пусни… ме…
	— Повярвай ми — поне веднъж в живота си!
	— Не!
	— Не разбираш ли, че сега се решава съдбата на човечеството?
	— Стига с тия глупости! Не е моя работа да решавам съдбата на човечеството! Лорън ме обича!
	— Лорън е обречена.
	— Какво?! — Завладян от внезапно изригнал гняв Имануел се извъртя рязко, подпря се на коляно и преметна брат си на тревата.
	И двамата побързаха да напуснат възела.
	Доминик дотича и ги разтърва.
	— Джейкъб, спри! Остави го на мира. Мани… за бога, Мани, очите ти!
	Джейкъб втренчи поглед в брат си. Ирисите на Имануел бяха обагрени в яркосиньо, също като неговите.
	— Започва се — рече той. — Имануел се променя. Скоро ще стане истински Хунафу. Мани, скоро всичко ще ти се изясни, но повярвай ми, сега трябва да бързаме. Инак губим всяка надежда да спасим Мик.
	— Мик е жив? — Доминик сграбчи Джейкъб за рамото. — Откъде знаеш?
	— Джейк твърди, че разговаря с него — обади се Имануел.
	— Говориш си с баща си? Как? Защо не си ми казал?
	Джейкъб погледна през рамо приближаващата буря.
	— Нямаме време за това, трябва да бързаме. Силовото поле на „Балам“ не може да издържи твърде дълго срещу урагана.
	— Ти си бързай, аз няма да вървя никъде.
	— Мани, трябва да идем на Ксибалба!
	— Ами върви де. Аз смятам да остана. Помисли за това — защо „Балам“ не се отвори пред мен?
	— Тогава не беше истински Хунафу.
	— Мик също — но корабът се е отворил.
	— Нямаме време за тези глупости. — Джейкъб се обърна към Курц. — Сол, зашемети го!
	Курц поклати глава.
	— Мани каза, че иска да остане. Негово право е да решава.
	— Пипер…
	— Откажи се, Джейк. Остави хлапето да си живее.
	Джейкъб отчаяно се обърна към брат си.
	— Мани, чуй ме… моля те, необходими са двама души, за да спасят Мик и нефилимите. Не мога да се справя сам.
	— Вземи тогава мен — предложи Доминик.
	— Мамо…
	— Казах — мен!
	— Невъзможно.
	— Невъзможно? Не ми ги разправяй тия! Изпълнявала съм всяко твое желание, откакто проплака, като те родих. Посветих живота си на теб и ако сега има дори съвсем малка надежда да видя отново Мик, съм готова на всичко!


	Колин Шелби прекоси реката от мътна вода, която заобикаляше стадиона, и се изкатери на бетонната ограда. Огледа групата насред игрището през оптиката на снайперската пушка.
	„Стърчат като мишени… Уф, това пък какво е?“ Той забеляза, че двамата телохранители и жената са облечени в изолиращи костюми. „Ще трябва да използвам волфрамови куршуми“.
	Зареди и превключи спусъка на експлозивен заряд. За разлика от старомодните куршуми, тези смъртоносни проектили съдържаха ЕПИ–46 — бързодействащ поглъщащ тъканите вирус.
	Убиецът се прицели.
	— Помисли за това, Джейк — умоляваше го Имануел. — От шест години опитваш различни стратегии да победиш часовоя на Ксибалба и се проваляш. Не ти ли е хрумнало, че те също знаят, че идваме?
	Джейкъб го погледна замислено.
	— Казваш, че си разговарял с баща ни. Откъде знаеш, че Лилит не ви е подслушвала?
	— Да… възможно е.
	Мани хвана Лорън за ръката.
	— Веднъж ми каза, че Лилит е твоят душевен партньор. Е, ние с Лорън сме такива. Никъде няма да вървя без нея.
	— Джейкъб, аз ще дойда — каза Доминик. — Случаят е приключен.
	Джейкъб се обърна към нея.
	— Добре, мамо. Сбогувай се по-бързо.
	Доминик прегърна Имануел и се притисна към него.
	— Мамо… благодаря ти. Обичам те.
	— И аз, Мани. — Тя прегърна и Лорън. — Грижи се за него.
	— Обещавам.
	Джейкъб подаде на доктор Мор един микродиск.
	— Това ще ти осигури достъп до всичко, от което имаш нужда. Не зная какво ще се случи, но всички вие ще бъдете преследвани бегълци. Вървете, преди Лилит да ви е открила. — Той погледна едрия чернокож телохранител. — Грижи се за брат ми. Пипер. Лилит няма да се успокои, докато не го открие.
	Райън кимна.
	— Направи това, за което си бил роден. Аз ще наглеждам братлето ти.
	Джейкъб прегърна Мани и му прошепна в ухото:
	— Помниш ли младата дама Светла, чиято скорост надхвърляла тази на светлината? Как един ден отлетяла и се върнала предната нощ?
	— Защо ми го казваш?
	— Защото днешното ти решение създава ново разклонение на пътя на пространство-времето. От теб зависи къде ще изведе този път. Надявам си, че си готов да приемеш последствията.
	— Щом така съм решил.
	Стената на бурята вече наближаваше стадиона. Имануел кимна към „Балам“ и каза:
	— Иди и намери баща ни.
	Джейкъб хвана Доминик за ръката и я отведе на кораба. Люкът се затвори зад тях.
	В мига, когато двигателите на кораба изреваха, вятърът се усили. Сол сграбчи Мор, Бек хвана Чейни.
	— Хайде! Всички в лимузината!
	Имануел се обърна към Лорън.
	— Обичам те, Имануел Гейбриъл — каза тя засмяно.
	— И аз те обичам. — Той й подаде ръка…
	… и в същия миг на гърдите й разцъфна алена роза. Тя се строполи по гръб и го повлече върху себе си.
	Курц се извърна. „Умните“ очила мигновено засякоха посоката, от която бе стреляно. Той се прицели, натисна спусъка на лазерната пушка и превърна Колин Шелби в овъглен труп.
	Мани стискаше в прегръдките си Лорън, чийто живот бързо гаснеше.
	— Лорън! Лорън!
	Тя само го гледаше, неспособна да промълви нито дума. Лицето й бе бледо като платно.
	— О, божичко, Лорън, не ме изоставяй!
	Погледът й помръкна. От устните й се отрони последна въздишка.
	— О, боже! Помощ! Помогнете ми!
	Курц продължаваше да сканира трибуните.
	— Тук сме лесни мишени. Пипер, вдигай Мани.
	Лорън Бекмайър остана да лежи в кървавата локва. Имануел се изправи, дърпан от Райън Бек, преви се под силния порив на вятъра, вдигна поглед към небето и извика:
	— Джей… къъб!
	Златистият кораб величествено се издигаше сред бясно препускащите облаци и изчезна право в окото на бурята.


	Шепот на мисли в океана на съществуванието
	Гледката на златистия кораб на повърхността на далечната луна ми повлия по неочакван начин.
	Разкъсах се между мъката на Майкъл Гейбриъл по майка ти и мъката на Бил Рейби по неговата Джуд.
	Изглежда, повече не можех да издържам. Опрях енергийния пистолет в челото си, натиснах спусъка и…
	… се събудих!
	Бил Рейби беше изчезнал. Отново бях Майкъл Гейбриъл, все още на борда на капсулата на Закрилника, само дето сега корабът не се носеше из космоса, а висеше над чуждата луна.
	След минути капсулата се приземи в изоставената станция.
	Пред мен стояха оцелелите Закрилници, зад тях — „Балам“.
	Пространственият тунел…
	Примката във времето…
	В съзнание ли бях, или сънувах?
	Дали съм Майкъл Гейбриъл, или Бил Рейби?
	Къде съм? На луната, някъде в Пояса на Орион, или лежа в безсъзнание в моята килия в Масачузетс?
	Майкъл Гейбриъл? Хунафу?
	Бил Рейби? Озирис?
	Джейкъб, къде си? Има ли те, или си само илюзия?
	Майкъл?
	Доминик?
	Боже, защо ме измъчваш? Защо трябва да…
	Бялата мъгла! И две сияещи точки… гневни виолетови очи, които ме гледат във възела.
	— Хунафу…
	Първо зърнах сянката й, после мургавата кожа… Изчадието! Защо бях допуснал да ме завари неподготвен?
	— Ела по-близо, Хунафу, за да усетя вкуса на душата ти!
	— Не. Боже, помогни ми!
	— Бог ли? Бог е като вечността, съществуването му е студено и самотно. Окъпи се в топлината ми, Майкъл, и ми позволи да ти разтопя ума. Пъхни се в утробата ми, за да мога да обгърна съществото ти. Позволи на дъха ми да докосне самотната ти душа.
	— Не! Аз съм Майкъл Гейбриъл. Аз съм Хунафу! Сега аз владея положението. Аз контролирам ума си, а не Изчадието! Умът ми е безопасен пристан.
	— Закрилниците са те измамили, Майкъл. Не съм твой враг, а твоето спасение.
	— … ще се съсредоточа върху ехото от мислите си и няма да се поддам на Изчадието. Ще контролирам ума си и Изчадието ще бъде безсилно пред мен. Ще разказвам тази история на синовете си…
	— Край на историите. Съдбата ни се преплете. Сега двамата с теб ще очакваме пристигането на синовете ти.
	— Момчета, чувате ли ме? Джейкъб? Не идвай! Изчадието знае, че ще дойдеш!
	— Космосът е глух за виковете ти, Майкъл. Сега сме само двамата.
	— Не! Бог е с нас, Бог ще ми помогне!
	— Бог ли? Бог е мъртъв, Майкъл — само шепот на мисли в океана на съществуванието…


	Седма част
	Задгробен живот


	Господ Бог ни подлага на изпитания, за да види ще можем ли да убием Сатаната в нас…
	„Нощ“, Ели Уайзъл


	Мракът не може да прогони нашия мрак, само светлината може.
	Мартин Лутър Кинг


	Всеки от нас гради своя затвор и всеки може сам да се освободи от него.
	Джулиъс Гейбриъл


	Любовта е всичко, от което се нуждаеш…
	Бийтълс



	36

	_На борда на „Балам“_
	Дългият почти двеста метра звездолет „Балам“ е разделен на две главни палуби. Долната, разположена от средата до кърмата, е двигателният отсек, в който се намира масивна слънчева енергостанция, захранваща всички останали системи на кораба, сред които водните дестилатори, гравитационните възглавници и хилядите други машини, отговорни за силовото поле и оръжейните системи.
	В сърцето на „Балам“ е централната „мозъчна кора“, която всъщност представлява огромен биохимичен мозък. Затворен в гигантска вана от желатинова течност, този кошер от нано електронни вериги черпи неимоверни количества енергия.
	Останалата част от долната палуба е отделена за хипердвигателя и „черпака“, който загребва тахионни частици от космоса и ги насочва към вентилиращите „хриле“, разположени под крилата, като по такъв начин „дърпа“ „Балам“ през космическото пространство.
	Навсякъде — в пода, стените и тавана — са вградени гравитационни емитери, нагласени да поддържат постоянна земна гравитация. Инерционни демпфери защитават екипажа от всякакви възможни увреждания при внезапно ускорение, забавяне или промяна на посоката. Чрез гласов контрол във всяка стая могат да се настроят светлината, температурата и влажността.
	Горната палуба е конструирана така, че да осигурява максимален комфорт на пътниците. Тук има хидропонни вани, преработвателни станции за биологични отпадъци, химични контейнери за синтез на най-различни вещества и „астрофизични“ камери, наподобяващи саркофази (те предизвикваха у Доминик пристъп на клаустрофобия). Главният коридор води към жилищния отсек, в който се намират кухнята, банята, тоалетните, работилниците, виртуалната зала, гимнастическият салон и спалните.
	В предната част на горната палуба е разположена контролната зала. Под нея, през къси, леко наклонени шахти, се стига до спасителните капсули.


	Доминик Гейбриъл отвори очи. Завесите, закриващи леглото й, се бяха отместили. Тя се протегна, разкопча коланите и се надигна, но по инерция отлетя към тавана.
	Веднага се намръщи от острата болка в главата.
	Летяха само от два дена, а вече имаше космическа болест. Освен че я болеше главата, й се виеше свят и имаше периодични пристъпи на гадене.
	— Компютър, включи гравиемитерите.
	Заедно с гравитацията се върна и чувството за гадене. Тя изстена и се подпря на леглото.
	— Компютър, локализирай сина ми.

	Джейкъб Гейбриъл е в спалня пашкул.

	През първата нощ на борда тя също се бе опитала да спи в пашкул, но не можа да привикне.
	— Джейк?
	Джейкъб се мяташе в пашкула, сякаш бе нападнат от рояк пчели.
	Доминик вдигна прозрачния капак и го дръпна за ръката.
	— Джейк — събуди се! Джейкъб!
	Сините очи я погледнаха. В тях се четеше ужас.
	— Джейк, всичко е наред… Джейкъб, не ме стискай толкова силно!
	— А? — Той втренчи поглед в нея, но спря да се дърпа.
	— Пак ли кошмар?
	— Беше като видение. Последно предупреждение от баща ми.
	— Кажи ми. — Тя коленичи до него.
	Той поклати глава.
	— Джейкъб… моля те.
	Той я изгледа, после бавно кимна.
	— Бях дълбоко във възела, заобиколен от плътна вълна. Тялото ми бе изчезнало, представлявах само свободно рееща се мисъл. Изведнъж видях две виолетови точки… две очи, които сияеха сред мъглата. Това беше Лилит. Тя прошепна: „Джейкъб, очакваме те“. И тогава я видях. Мамо, дори видът й е интоксикиращ, като ужасно силна отрова. „Ела при мен, Джейкъб“ — повика ме тя. Умът ми крещеше да не го правя, но почувствах докосването й и то бе по-силно от най-големия екстаз, който бях изпитвал. Усещах топлия й дъх в ухото си. Целият настръхнах, когато тя погали центровете ми на удоволствие и разля върху съществото ми нектар на неописуема наслада.
	— Бих могъл да остана там завинаги — продължи той. — Да й позволя да ме изстиска докрай и да умра като щастливец. Но тогава отнякъде изникнаха синкави искрици — две други очи, които ме наблюдаваха от мъглата. Това беше баща ми. „Ти пусна змията в градината — каза той — и отново позволи да те измамят“. И тогава мъглата се вдигна и видях истинския облик на Изчадието. Тя беше получовек полудемон. С призрачнобяла кожа и дълга черна коса. Очите й бяха виолетови в ъгълчетата и червени около зениците. Но от всичко най-страшна бе устата й — вертикална цепка, като рана или вагина, само дето отвътре се виждаха стотици малки черни зъбки. По лицето й бе размазана кръв — моята кръв! И тогава разбрах, че съм в ада. Макар да нямах тяло, можех да чувствам топлината й, която бе толкова интензивна, че топеше костите ми. Тя протегна крайниците си и бръкна с тях дълбоко в ума ми, а тазът й се намести върху несъществуващия ми орган.
	— Божичко…
	Джейкъб изтри сълзите си.
	— Започнах да потъвам в този отровен водовъртеж, надавах ужасени писъци… и изведнъж се озовах в оазис на спокойствието. По някакъв начин Мик се беше намесил и ме беше спасил. Все още усещах, че Изчадието се е вкопчило в гърба ми и ме изкушава да я погледна. Но въпреки това се бях измъкнал от ада и имах достатъчно воля, за да си наложа да не се обръщам. Баща ми ме притегли в обятията си и ми прошепна, че вече съм истински Хунафу, месията на нефилимите, и че той ще е винаги близо до мен, за да ми помага в неволя и беда.
	— Как изглеждаше той? — попита Доминик.
	— Уморен. А после изчезна в бялата светлина.
	Откъм коридора долетя тревожен сигнал.
	— Компютър, доклад — нареди Джейкъб.

	Участък от изкривен космос, курс две-нула-три-знак-шест. Време до пресичане — четири минути и двайсет секунди.

	— Причина за изкривяване на пространството?

	Гравитационна гънка.

	— Пространственият тунел? — попита Доминик.
	Джейкъб кимна.
	— Компютър, задай пресечен курс. Мисля, че ще е най-добре да си сложим коланите — обърна се той към Доминик.
	На стенния екран се появи изображение, което напомняше вихрушка. Това бе входът в хиперпространствения тунел. Издълженият корпус на кораба се гмурна право в центъра на тунела, засмукван навътре от невероятни по мащаби гравитационни сили, които му придаваха допълнително ускорение. Корабът започна да се тресе и Доминик стисна зъби. Едва успяваше да следи екрана.
	Стените на тунела бяха небесносини, като летен небосвод, само в центъра се виждаше една черна точка, която се уголемяваше… и уголемяваше…
	И изведнъж отново се озоваха сред черната пустош на космоса.
	А пред тях се виждаше непозната сребърночервена планета.
	— Ксибалба — прошепна Доминик.
	Джейкъб кимна.
	— Компютър, включи главния двигател. Задай курс към по-голямата от двете луни.

	От лунната повърхност са изстреляни две сонди, които се приближават към гравитационната гънка.

	— Прехвърли на задния екран.
	Отново видяха отвора на тунела, само че оттук той бе оцветен в зелено. По периметъра му заемаха позиция стотици сонди — премигваха като фосфоресциращи фарове.
	— Какво става? — попита объркано Доминик.
	— Някой стабилизира тунела и предпазва гравитационното му поле от срив.
	— Закрилниците?
	— Да се надяваме. Компютър, излез на орбита около по-голямата луна. Приготви спасителната капсула за полет до повърхността на луната.


	37

	_На борда на спасителната капсула_
	Дългата десет метра спасителна капсула описа кръг над лунната станция и се приземи върху една равна площадка.
	Джейкъб стискаше главата си с ръце, затворил очи.
	— Джейк, какво има?
	— Гласове… толкова много… те бърникат в главата ми…
	На екрана се появи съобщение:

	ДОБРЕ ДОШЛИ!

	Без никакво предупреждение площадката, на която се бе приземила капсулата, потъна в земята.
	Доминик се вкопчи в облегалките, изплашена от неочакваното движение, но почти в същия миг падането им се забави.
	Външният люк се отвори — зад него се виждаше подземен хангар.
	Изправени между тях и абсолютната тишина стояха стотици хуманоиди, двуметрови на ръст, със сребристобели коси, яркосини очи и издължени черепи.


	Отведоха ги по един коридор до неголямо помещение. Тук ги очакваха старейшините на Закрилниците. Двама от тях явно бяха мъже, защото имаха дълги бели бради. Жената беше със снежнобяла коса и нежни черти. И тримата бяха облечени в плътно прилепнали биопневматични костюми, покрити от енергийни капиляри.
	По-възрастният от двамата мъже, облечен в черен костюм, заговори на глас, за да може и Доминик да ги разбира:
	— Аз представлявам Първия клан.
	Жената, която носеше сив костюм, се представи:
	— А аз съм пратеничка на Втория клан.
	Младият мъж, в бял костюм, пристъпи напред.
	— Аз представлявам Третия клан. За мен е чест да се запозная с вас, Първородна майко, въпреки че не очаквахме да пристигнете.
	— Кои сте вие?
	Младият мъж вдигна два пръста. На върховете им бе поставен по един мъничък дисковиден предмет.
	— Това са бионични имплантанти. Всичко, което ви интересува, може да бъде прехвърлено чрез тях.
	Преди Доминик да успее да възрази, мъжът опря миниатюрното устройство до слепоочието й…
	… и съзнанието й бе погълнато от мрак.


	„Къде е Имануел?“
	„Той отказа да дойде с мен“.
	„Няма логика. Той бе програмират да бъде тук“.
	„Хунафу генът твърде дълго е бил потискан. А и има право сам да взема решенията“.
	„Няма да успееш без него“.
	„Баща ми ще ми помотае“.
	„Баща ти е изгубен“.


	Доминик с мъка отвори очи.
	Лежеше на полюшваща се във въздуха кушетка, стаята се въртеше пред погледа й. Тримата хуманоиди се бяха изправили срещу Джейкъб. Очите им бяха затворени — общуваха по телепатичен път.
	— Говорете на глас!
	Те бавно се извърнаха към нея.
	— Кои сте… — Още преди да завърши въпроса си, я заля вълна от информация.


	_Закрилниците… оцелели след гибелта на Земята… определени да построят колонията на Марс… дванайсет кораба, отклонени от черна дупка… пристигнали на Ксибалба като Хомо сапиенс… еволюирали до трансчовеци след ретротранспосонна манипулация…_
	Доминик притисна с ръце слепоочията, където се намираха невралните имплантанти.
	— Спрете — намеси се Джейкъб. — Затрупвате я с информация. — Той коленичи до нея. — Как си, мамо?
	— Горе-долу — едва промълви Доминик.
	— Ще разговаряме на глас — предложи жената.
	— Искам да видя Мик. Отведете ме при него.
	— Мик вече го няма — заяви най-възрастният. — Грижата ни сега е за нефилимите.
	— Не ви вярвам — изпъшка Доминик.
	— Майкъл Гейбриъл се провали — заяви младият.
	— Дори не знаете къде е, нали?
	— Знаем — отвърна възрастният.
	— Не знаете… лъжете… цялото това ваше Братство е една голяма лъжа! Лунната станция, „Балам“… тези неща не са ваши, наследили сте технология, която не разбирате. Вие сте като деца, на които са подарили телевизор. Можете да сменяте програмите, но не знаете как работи, нали?
	Джейкъб погледна най-възрастния Закрилник и се усмихна.
	— Майка ми може да не е Хунафу, но не бива да я подценявате. Кажете й всичко.
	— Това, което казваш, е вярно — призна жената. — Заварихме „Балам“, когато пристигнахме тук, но все още не знаем нищо за произхода му.
	По-младият мъж отново пристъпи напред.
	— Също като вас ние някога сме живели на Земята и сме били Хомо сапиенс. Но човешката раса пострада от неописуема катастрофа — супервулкан, чието изригване запокити Земята в ледниковата епоха. Някои от нас бяха избрани да започнат нов живот на Марс. Ние бяхме последната група, която успя да избяга от Земята, преди да изригне калдерът. Докато пътувахме към Червената планета, нашите дванайсет кораба попаднаха в черна дупка и се отправиха към съвсем друго време и място.
	— Чакайте малко — сепна се Доминик. — Да не искате да кажете, че всички на Земята са загинали? Или че ще загинат? Кога ще стане това?
	— По-малко от десетилетие след дванайсетата годишнина на Героите близнаци.
	— О, господи!
	— Планетата, в чиято орбита се намираме, някога е била обитавана от силно напреднала раса човеци. Преди да пристигнем, тази трансчовешка култура извършила огромен пробив в еволюционното развитие. Свързвайки умовете си в колективно съзнание, те успели да създадат резониращ _свръхум_, който им позволил да преодолеят границите на материалния свят. Това откритие довело до разцепването на цивилизацията на две. Тези, които били готови да изоставят телата си, за да могат _да закрачат в Божията сянка_, с течение на времето еволюирали в пост хуманоидни същества. Другите обявили еволюцията за богохулствено деяние и напуснали планетата.
	Сега заговори жената:
	— Физичното и духовното царства са свързани чрез възел — транспространствено съществувание, което свързва материалния с духовния свят. Чрез създаването на колективен ум трансчовеците вече можели да надживеят физическата смърт и да навлязат в духовното царство, използвайки високочестотни психотронни хармонии. Въпреки това все още не можели да достигнат по-висши духовни светове, към които се стремели. За да го сторят, се нуждаели от друга форма на живот — от същества гостоприемници, които да възпроизвеждат тези психотронни хармонии вътре във възела. От генетичните каталози трансчовеците избрали един вид същества, които някога обитавали тази планета. Използвайки кибернетика и способностите си да нанасят корекции в гените, те се заели с клониране и отглеждане на генетично променени поколения от тези същества, за да могат да използват крайния продукт за своите егоистични цели.
	Пред тях изникна обемно изображение. Виждаше се кратер, пълен със сребриста огледална течност, наподобяваща разтопен метал. Под повърхността се плъзгаха огромни змиеподобни същества — от гърбовете им стърчаха шипове.
	— Но това са… — Доминик се ококори. — Същото видях веднъж… да се надига от Мексиканския залив. Тъкмо него Мик унищожи под Чичен Ица.
	— Тескатлипока — прошепна Джейкъб. — Маянското название за _огледалото, което пуши_.
	— Огледалото в душата — кимна жената. — Тези покорни интелигентни чудовища са генетично променени и модифицирани, за да могат да оцелеят от двете страни на _огледалото на съществуването_. Тъкмо тяхната хармония призовава черната дупка. Постчовешките им създатели използвали Тескатлипока, за да преминават през възела в духовния свят. А нашите _корабокрушенци_ — нашите изоставени братя и сестри — ги последвали по същия тъмен път. И сега те са смазани и лишени от воля, чуваме само гласовете им, които молят за помощ. Някой трябва да ги спаси.
	— Нефилимите, нали? Низвергнатите? — попита Джейкъб. — Те са вашите _корабокрушенци_?
	— Да. Всичките са еволюирали в трансчовеци няколко години след като започнали да пият местната вода.
	— И какво общо има всичко това с Мик? — попита нетърпеливо Доминик.
	— Майкъл и твоите синове носят Хунафу гени.
	— Това ми е известно! Не зная обаче какво означава този проклет Хунафу ген!
	— Преди да избягат от Ксибалба — продължи невъзмутимо жената, — нашите далечни предци взели образци от постчовешка ДНК. „Балам“ пренесъл тези образци на борда си, докато летял през хиперпространствения тунел, в преследване на транспортния кораб от Ксибалба, със съществото. Хунафу гените са гени от Хомо сапиенс, генетично променени чрез кръстосване с постчовешка ДНК.
	Сега думата взе старецът.
	— Планът на Изчадието бил да прати един Тескатлипока с транспортен кораб обратно на Земята, където със самото си появяване създанието да осигури космически мост между двата свята и двата времеви периода. Уплашени, че Изчадието ще направи опит да прехвърли последователите си на Земята, Закрилниците потопили кораба, но не успели да убият чудовището.
	— За щастие — намеси се Джейкъб, — баща ми, който притежавал Хунафу кръв, успял да доведе техния план до успешен завършек.
	— Не разбирам — рече Доминик. — Как е възможно Лилит да е Хунафу?
	— Майкъл Гейбриъл беше една от седемстотинте вероятни генетични аномалии, които Закрилниците се надяваха да еволюират с течение на времето до такава степен, че да могат да задействат оръжейните системи на „Балам“. Чичото на Лилит обаче открил начин да кръстосва Хунафу линии. Тази мутация е придружена от дълбоко вкоренена шизофрения, която Лилит е наследила.
	— А къде е Мик? Какво е станало с него?
	— Майкъл и нашите събратя колонисти са пленници на един ничий свят, изолирана сфера на съществувание, създадена от Девлин Мейбас.
	— От Девлин?
	— Синът на Лилит, истински постчовек, много силен, заченат от двама Хунафу родители.
	Джейкъб внезапно пребледня.
	— Кой е бащата? — попита Доминик. — Джейк?
	— Не зная, майко. Но е възможно. Би могъл също да е Мани, или някой друг.
	Тримата Закрилници млъкнаха — обменяха информация със скоростта на светлината.
	Доминик изгуби търпение.
	— Не ме интересува нито този Девлин, нито Лилит. Дойдох тук, за да открия Мик. Кажете ми какво е станало с него и как мога да го намеря.
	Първи заговори по-младият.
	— Майкъл Гейбриъл тръгна за царството на Девлин, за да спаси нефилимите, но Лилит и синът й бяха предупредени. Той остана пленник на ничия свят. Лилит използва светлината му, за да манипулира последователите си. Светлината на Майкъл ги привлича като фенер — пеперуди. Тя им дава надежда, но Майкъл не може да избяга. Сега само комбинираната сила на Героите близнаци може да го освободи, него и низвергнатите.
	— Което означава, че нашата мисия се е провалила — допълни старият и изгледа навъсено Джейкъб. — Не Първородната майка, а брат ти трябваше да е сега тук.
	Доминик игнорира забележката.
	— Колко години са изминали от пристигането на Майкъл?
	— Около един ксибалбански век — отвърна жената. — Приблизително сто и четиринайсет земни години.
	— Боже… възможно ли е това?
	Жената я улови за ръката.
	— Доминик, Майкъл не е остарял във физически смисъл. Тялото му остава в дълбока хибернация. Умът му е, който търпи мъчения.
	— Мъчения?
	— От Изчадието. Тя е като лишей за душата му.
	Джейкъб се изправи.
	— Дойдох тук, за да спася баща си и нефилимите. Кажете ми какво трябва да направя?
	— Може би вече си закъснял.
	Старецът посочи с пръст.
	Изображението се активира. Носеха се из космоса и се приближаваха към гигантска кипяща яркочервена звезда. С приближаването обаче повърхността й изстиваше и накрая сиянието й можеше да се сравни с това на гаснеща електрическа крушка. И тогава зад нея се показа втора звезда, по-малка — бяло джудже, чиято повърхност се надигаше непрестанно.
	— След трийсет и един часа и седемнайсет минути този червен свръхгигант ще се превърне в свръхнова. Когато това стане, той ще разпръсне масивни дози радиация и енергия из целия сектор на галактиката. Нито луната, нито планетата ще могат да оцелеят.
	— Какво смятате да правите? — попита Доминик.
	Изображението се промени, подмина Ксибалба и се съсредоточи върху по-малката луна на планетата — един огромен кораб с форма на картоф.
	— Този повреден транспортен кораб е бил изоставен от трансчовеците, когато са напускали планетата. Нашите учени успяха да го поправят. След като стабилизирахме отвора на пространствения тунел, вече можем да напуснем този регион, преди звездата да е изригнала.
	— Връщаме се на Земята — каза жената. — Обратно във времето, преди да е станала катастрофата. Ще спасим човечеството.
	— Можете ли да го направите? — попита Доминик. — Да промените историята?
	— Възможно е — отвърна младият. — За съжаление, сам Джейкъб няма да е в състояние да победи Лилит и Девлин.
	— Той няма да е сам — възрази Доминик. — Аз ще съм с него.
	— Ти? — По-възрастният поклати глава. — Ти не си Хунафу. Дори не си трансчовек. Девлин и помощниците му ще ви смачкат.
	Жената вдигна ръка.
	— Да не прибързваме с преценките. Появата на Първородната майка в Подземния свят може да предизвика смут у Изчадието и сина й, които все още очакват Героите близнаци. Когато Доминик стигне Тъмния път, умът й ще е забулен и това ще е предимство.
	— Предимство? — Възрастният Закрилник погледна невярващо жената. — Без Имануел те няма да минат отвъд Тъмния път. Или забрави за _тлачтли_?
	Доминик го погледна объркано.
	По-младият побърза да обясни.
	— Входът към света на Девлин се охранява от банда социопати. Лилит е убедила тези трансчовеци, че са превъплъщения на канибали, живели преди хиляда години в Централна Америка. Тези поклонници на дявола съществуват само за да служат на Изчадието и сина й. За да проникнете в света на Девлин, трябва първо да победите тези войници на _тлачтли_. Играта ще е на живот и смърт.
	Джейкъб се обърна към майка си.
	— Става въпрос за играта, за която се подготвям през последните седем години.
	— А как стои въпросът с оръжията? — попита Доминик. — Не можем ли да ги нападнем с йонното оръдие или нещо подобно?
	— Модерните оръжия не функционират в духовния свят — отвърна жената. — Законите на физиката са неприложими за Страната на прокълнатите.
	— Един от нашите транспортни кораби ще ви откара до станция на повърхността, където е ограден последният оцелял Тескатлипока — обясни младият. — Джейкъб, използвай стоите Хунафу способности, за да повикаш чудовището. То ще ти осигури достъп в света на Изчадието и Девлин. Братството на Закрилниците успя да програмира змията да опази едно оръжие — единственото, което според нас е в състояние да унищожи Изчадието и сина й.
	— Моят меч. — Джейкъб кимна. — Виждал съм го в сънищата си.
	— И помнете — предупреди ги жената, — имате само трийсет часа, преди да напуснем този регион през тунела. Ако не се върнете дотогава, въобще не се връщайте. Радиацията на свръхновата ще ви убие.


	С помощта на жената Доминик облече и нагласи черния екзоскелетен костюм.
	— Този костюм е проектиран от трансчовеците за достъп до възела. Ще ви помогне да оцелеете и в света на Девлин. Осигурява вода и рециклира отделената пот. Освен това има резервна бутилка с кислород и компресор. В чистилището няма кислород.
	Доминик приключи с обличането и се присъедини към Джейкъб, който вече бе облякъл своя брониран костюм.


	Закрилниците ги отведоха при стартовата площадка. Тук имаше десетина транспортни кораба — стърчаха от стартовите силози, които бяха наклонени под 45 градуса.
	— Един от нашите транспортни кораби ще ви откара директно в генетичната станция на Тескатлипока — обясни по-младият мъж. — Нека светлината на Господ Бог огрява пътя ви.
	Джейкъб се покатери в тясната кабина на транспортния кораб, Доминик се намести до него. Люкът се затвори със свистене и пред тях блесна екранът на монитор. С приглушен тропот се освободиха магнитните клампи. Двигателите изреваха, транспортният кораб се стрелна през стартовия силоз и се озова в космоса. Прелетяха над лунната станция и скоро почти целият екран се изпълни с червеното сияние на Ксибалба.
	От „Балам“ нямаше и следа.
	„Той е някъде долу — мислеше си Доминик с разтуптяно сърце. — И изпитва ужасни страдания. Дали ще ме познае? Запазил ли е здравия си разсъдък?“

	Предупреждение: Навлизане в планетарната атмосфера.

	Скоро под тях се появиха черни вулканични скали. В далечината се виждаше някаква рееща се във въздуха маса с размери на континент.
	— Нов Рай — каза Джейкъб.
	— Невероятно! — възкликна Доминик. — Кои са били тези трансчовеци? Какво е станало с тях?
	— Нямам представа.
	На хоризонта се показа сребристото езеро, познато им от прожекцията на Закрилниците. Транспортният кораб следва бреговата линия няколко минути, след това се приземи непосредствено до комплекс от няколко сгради. Покривът на комплекса, изглежда, бе отнесен отдавна от някоя буря.
	— Аз ще се справя с това — каза Джейкъб. — Остани тук, където е по-безопасно.
	Тя си разкопча колана.
	— Идвам с теб.
	— Добре, но си нагласи шланговете за кислород. Не забравяй, атмосферата на Ксибалба съдържа предимно въглероден двуокис.
	Когато излязоха навън, Джейкъб посочи една от сградите.
	— Генетичната лаборатория на постчовеците.
	— Какво се е случило с нея?
	— Не зная, но имам чувството, че Закрилниците крият доста неща от нас. — Джейкъб спря при брега и затвори очи.
	Изминаха няколко минути и тогава, на около миля навътре в езерото, повърхността се набръчка от вълни.
	Нещо огромно се приближаваше под огледалната повърхност към тях. Скоро от сребърната течност се подаде гигантска чудовищна глава и се издигна на десетина метра над Джейкъб.
	Генетично промененото същество наподобяваше чудовищна змия, с размери на влакова композиция и череп, наподобяващ бетонобъркачка. Чудовището оглеждаше Джейкъб през двете си кибернетични очи — вертикални цепки от злато, заобиколени от рогови образувания. Челюстите му се разтвориха и зад тях се показаха черни, остри като скалпели зъби.
	Джейкъб издържа погледа на чудовището. Изминаха няколко секунди, през които двамата се измерваха с очи. Изведнъж съществото склони глава към земята, но без да изпуска човека от погледа си.
	Джейкъб разкърши рамене. Пристъпи напред, положи длани върху люспестата глава на създанието и почувства дълбоките вибрации на дишането му…
	… и тогава умът му бе обгърнат от бяла мъгла.


	_Съзнанието на Джейкъб се носеше през пространството и времето._
	_Той извършваше дистанционно наблюдение на река Нил._
	_Движеше се през скритите тунели на Голямата пирамида в Гиза._
	_Ето че влезе в камерата на царицата._
	_Надзърна през един тесен отвор, наклонен под трийсет и пет градуса, и видя мъждукаща звезда във вечерното небе… Сириус._


	— Джейк!
	Гласът го извади от вцепенението. Той отвори очи. Лежеше по гръб. Майка му се бе надвесила над него, а отгоре се виждаше непознато небе.
	Гигантската глава на змията продължаваше да лежи на брега, тялото се губеше в сребристата течност.
	— Джейк, какво стана? От часове си в безсъзнание. Добре ли си?
	Той се надигна, все още малко замаян. Доминик забеляза, че тялото му трепери.
	— Божичко… — Той погледна към чудовището и очите му се напълниха със сълзи.
	— Джейк? Какво има?
	— Тези негодници… излъгали са ни.
	— Кой ни е излъгал? Закрилниците?
	— Да. Всичко, което са ми разказвали за баща ми и Ксибалба, всичко, което са програмирали в астрокартите на „Балам“… всичко е било добре замислена лъжа. Тази планета не е в Пояса на Орион и онзи червен гигант не е Бетелгейзе, а Сириус. А бялото джудже е Сириус Б!
	— И какво значение има това?
	— Не разбираш ли, мамо? Ние не сме на стотици светлинни години от Земята. Ние сме на Земята!
	— Какво?
	— Ксибалба е Земята… само че стотици хиляди, може би дори милиони години в бъдещето!
	— Но, Джейк, това е невъзможно… погледни червеното небе.
	— Атмосферата се е променила, прашните частици разсейват светлината по друг начин.
	— Но къде са океаните?
	— Вероятно са се изпарили. Може би е заради загубата на озоновия слой, или от парниковия ефект. Може би моретата са замръзнали под повърхността на планетата. Същото се е случило на Марс. — Той се изправи, вдигна ръка и докосна змията. — А тези нещастни създания… знаеш ли какво са били някога?
	Тя поклати глава.
	— Били са китове, мамо, клонирани и генетично променени китове, които сега служат на постчовеците.
	— Не разбирам.
	— Заради уменията им да се свързват с възела. Натъпкали са нещастните същества с кибернетични имплантанти. Способността им да хармонизират с възела подпомага трансчовеците при прехвърлянето им в духовния свят.
	— Джейк, щом това е Земята, тогава кои са трансчовеците и постчовеците?
	— Това сме ние. Хомо сапиенс, след милион години еволюция. Те са построили летящия град, генетичната лаборатория и езерото. — Той разпери ръце. — Огледай се, мамо! Това е бъдещето на планетата Земя.
	— Едно от възможните бъдеща — подчерта тя. — Щом калдерът е причинил това, може би Закрилниците ще успеят да му попречат.
	Той кимна.
	— Татко казваше, че само Хунафу може да ни предпази от втора катастрофа.
	Доминик втренчи поглед в змията.
	— Имам чувството, че това същество те познава.
	— То прониква в мислите ми… в спомените ми за Земята. Знае, че не искам да му причиня зло. То е тук, за да ни отведе при Майкъл. — Джейкъб й подаде ръка. — Не се бой.
	— Не мога да не се боя, но ще направя каквото трябва.
	Той кимна, после затвори очи и прехвърли ума си във възела.
	Доминик потрепери, когато чудовището се отърси и внезапно разтвори гигантската си паст, обрамчена от стотици остри зъби. И тогава отвътре се подаде втора, по-малка глава, която се разгъна навън като телескоп.
	Джейкъб и майка му отстъпиха назад и в същия миг от устата на втората глава изникна трета и последна глава.
	Изведнъж отворът на първата се превърна във въртящ се цилиндър от енергия, космически проход от пространство-време, който продължаваше навътре в тялото на змията и се спускаше под повърхността на изкуственото сребърно езеро.
	Ръка за ръка Доминик и Джейкъб прекрачиха долния ред зъби и бяха погълнати от гърлото на чудовището.


	38

	Челюстите на змията се затвориха, третата глава се прибра в устата на втората и те се озоваха в непрогледен мрак.
	Отпред се показа бяла мъгла и Джейкъб долови обединените мисли на колективния ум на Закрилниците:

	Джейкъб, изпълни` предначертаното.

	Мъглата сякаш оживя, нещо в нея започна да блещука…
	… и се превърна в меч.
	Джейкъб сграбчи дръжката на двуострото оръжие.
	— Също като в сънищата ми.
	Доминик затвори очи. Усещаше, че някаква невидима сила ги тегли навътре в тунела. Скоро обаче долови светлина през стиснатите си клепачи и отвори очи.
	Вече не бяха в устата на змията. Намираха се на арена, точно като копието на игрището на маите в холозалата. Арената бе посипана със сивкав пясък, а каменните й стени бяха облицовани с метални плочи, които й придаваха футуристичен вид.
	Небето бе тъмночервено, закрито от черни облаци. Всъщност трябваше им малко време, за да осъзнаят, че това не е небе, а таван на подземна кухина, който се извисяваше на една миля над тях.
	Вдясно, на дванайсетметровата източна стена, четири метра над гигантския метален вертикален пръстен, имаше малък храм. На трон, от който се наблюдаваше цялото игрище, седеше висок мъж с издължена глава — водачът на садистичната банда убийци, организирана от Лилит.
	Трансчовешката му кожа бе покрита със сивкав силициев прашец, лицето му бе скрито зад маска, наподобяваща озъбена змийска глава. За гърба му бяха прикрепени зелени пера.
	Водачът запя на неразбираем език и гласът му отекна над арената.
	Джейкъб се извърна, засякъл някакво движение в отсрещния край на игрището. Втората уста на змията се подаде в подножието на сградата, известна като Храма на брадатия, отвори се и от нея започнаха да излизат един след друг сивокожи войни — трансчовеци.
	За разлика от холопроектираните войници, тези същества бяха истински, непредсказуеми в действията си и много по-опасни. Бяха високи, с издължени черепи и мускулести тела.
	Иззад церемониалните им мъртвешки маски надзъртаха жълтеникави очи, десетсантиметрови шипове бяха прикрепени към коленете и лактите им. Войниците носеха разнообразни оръжия — метални копия и кинжали, топки с шипове, закачени на вериги.
	Те се подредиха бавно покрай източната стена и невъзмутимо загледаха противниците си.
	Джейкъб се огледа. „Трябва да намеря местенце, където да скрия мама…“
	Седналият на трона водач вдигна някакъв овален предмет.
	Войниците нададоха тържествуващ рев, който наподобяваше животински писък.
	_Топката…_
	Отсечената глава изтрополи на пясъка на игрището и се преметна два пъти, преди да спре в краката на Доминик.
	Тя я погледна и изпищя.
	Беше главата на Майкъл.
	Войниците започнаха да подвикват и да се смеят.
	— Божичко… не… — шепнеше объркано Джейкъб.
	Мик отвори очи — в тях се долавяше налудничав блясък. Устата му помръдна и заговори:
	— Кой си ти? Какво става?
	— Джейкъб. Синът ти.
	— Джейкъб? — проплака Майкъл.
	Преди Джейкъб да отвърне, двама от воините се отделиха от групата и нададоха кръвожадни викове.
	— Не… не… не… — Джейкъб извади мундщука на шланга и го захапа. Пое няколко глътки кислород и опита да се съсредоточи. Подхвърли черепа топка във въздуха с върха на обувката си и го изрита надалеч. Един от воините се втурна след топката. Другият се затича към тях двамата.
	Джейкъб метна Доминик на рамо и побягна към далечния край на източната стена и скритото стълбище, което стигаше до храма на водача. Изкатери се по стълбите — вземаше по три наведнъж, стиснал меча в дясната си ръка.
	Горе го чакаше водачът със змийската маска, въоръжен с топка с шипове на верига.
	Джейкъб остави майка си и продължи нагоре сам.
	Топката полетя насреща му.
	Джейкъб избегна удара, замахна с меча и отсече ръката на трансчовека под лакътя.
	Водачът извика, втренчи поглед в отсечената си ръка и така и не забеляза свистящото към шията му острие.
	Главата му отхвръкна.
	Джейкъб коленичи до майка си.
	— Мамо, стой тук — прошепна й настойчиво, след това отново захапа мундщука и се втурна обратно по стълбите.
	Пресрещнаха го шестима войни. Джейкъб размаха меча, нанесе лъжлив удар към най-близкия, приклекна на коляно и завъртя меча на нивото на обвитите в силиций колене на противниците си. Наточеното като бръснач острие разсичаше мускули и стави като пламтящ сърп и оставяше след себе си ампутирани крайници.
	Въздухът се изпълни с болезнени писъци — войниците от редицата падаха един след друг.
	Една метална топка полетя към лицето му. Джейкъб се наведе и шиповете на топката се забиха в лицето на войника зад него и му раздробиха черепа.
	Джейкъб се извъртя, скочи, изрита следващия нападател в гърлото, тупна на игрището и се претърколи встрани. Изправи се, парира поредния удар, промуши нападателя си право в сърцето, събори друг и го изрита в гърлото.
	„Шестима повалени, остават още шестима…“
	Черепът топка профуча покрай него.
	„Топката… не забравяй играта!“
	Джейкъб хукна след топката и застигна двама войни, които дриблираха с нея, насочвайки се към източната стена.
	Единият се извърна да пресече пътя на Джейкъб, а вторият се приготви да стреля.
	Джейкъб скочи, използвайки набраната инерция, и нанесе едновременен удар с двата крака. Когато стъпи на арената, видя как топката череп отскача от източната стена…
	… и минава на сантиметри от пръстена.
	В същия миг играчът замахна с острия си като бръснач меч. Удари Джейкъб над сърцето, но ударът бе смекчен от бронирания костюм. Въпреки това Джейкъб се олюля.
	„Няма кръв. Острието не можа да пробие костюма. Трябва да внимавам!“
	Ядосан на себе си, Джейкъб замахна с меча и прободе противника си в корема.
	Трансчовекът изстена и падна на земята.
	— Джей… къб!
	Той се обърна.
	Доминик отстъпваше под напора на останалите трима войни, които я заплашваха с копията си откъм входа на храма. Стигна ръба на стената, подхлъзна се и се хвана за пръстена.
	Джейкъб изтича под стената, пусна меча и викна:
	— Мамо, скачай!
	Тя погледна надолу, пусна се и се озова в прегръдките му.
	— Добре ли си?
	Тя кимна.
	Джейкъб знаеше, че тримата войни вече тичат надолу по стълбите.
	— Вземи топката!
	— Не мога.
	— Мамо, това не е главата на татко! Бързо!
	Тя хукна към топката череп и когато я вдигна, видя, че Джейкъб е прав — главата не беше на Майкъл.
	Лицето беше детско.
	Върна се и подаде главата на Джейкъб. Той изтича и я пусна през пръстена в западната стена, като задейства скрития вътре механизъм.
	Втората уста на змията се отвори, засмука ги в черната вихрушка и ги прехвърли в друг свят.
	Намираха се на дъното на дълбока клисура, която се виеше между извисяващи се нащърбени планини.
	Джейкъб хвана майка си за ръка и я поведе по Тъмния път към Ксибалба.


	39

	— Джейк, къде сме?
	— Маите го наричат Ксибалба Бе — Черния път към Подземния свят. Предполагам, че все още сме на Земята, някъде под повърхността.
	Той пъхна меча в колана на екзоскелета и продължи право към цепнатината пред тях.
	Внезапно в цепнатината се чу пърхане на криле.
	Джейкъб усети някакво движение и се вгледа.
	Недалеч от тях на една от стените се подпираше хуманоид. Беше жена, с гладко избръснат издължен и татуиран череп. Бе гола, ако се изключеше тънката полупрозрачна материя, покриваща хлътналите й гърди. Едната й, обърната към вятъра страна, бе посивяла от прах.
	Жената се поклащаше напред-назад, очите й бяха зачервени от плач.
	Двамата я приближиха — Джейкъб, сложил ръка на дръжката на меча. Доминик загрижено се наведе към жената.
	— Мамо, недей! — Джейкъб я дръпна.
	— Джейк, трябва да проявим състрадание. Не виждаш ли, че се измъчва от нещо?
	Отново шумът от пърхане на криле — този път по-силен: отекна в теснината като картечен огън.
	Жената също го чу, скочи и панически се затича в теснината.
	Доминик погледна сина си и се втурна след нея. Джейкъб извади меча и хукна след майка си.
	Теснината свърши. Джейкъб спря, избърса потта от челото си и се огледа.
	Теснината се отваряше към мочурлив бряг. Сребристи вълни се плискаха под палмовидните дръвчета и в тръстиките.
	Майка му бе недалеч пред него, свита в пукнатината на един скалист склон. Сочеше му нещо.
	Покрай брега бяха забити високи дървени стълбове. На тях бяха приковани десетки трансчовеци — жени, с надянати на шиите метални халки. Под халките се виждаха кървави охлузвания, телата на жените бяха покрити с рани като от нокти.
	И тогава Джейкъб го видя.
	Тъмната фигура на серафима кръжеше като ястреб на стотина стъпки над брега. Тялото му бе мускулесто, от гърба му стърчаха криле, чийто размах надхвърляше шест-седем метра.
	Девлин…
	Джейкъб и Доминик замръзнаха.
	Крилатият серафим бе забелязал някакво движение откъм цепнатината — на избягалата жена.
	Прибра криле и се спусна към нея като пеликан, прицелен в риба.
	Жената смени рязко посоката и се втурна обратно към цепнатината.
	Джейкъб даде знак на майка си да не излиза от скривалището и сграбчи меча с две ръце.
	Серафимът настигна жената, събори я по гръб и я притисна в пясъка.
	Жената полагаше отчаяни усилия да се освободи и да изпълзи настрана.
	Девлин обаче бе твърде силен. Като разярен лъв, нападнал зебра, той вкопчи нокти в гърба на жената и заразкъсва дрехите и плътта й, докато тя не спря да се бори. Притисна я с лявата си ръка и погали гърдите й с дясната: след това се наведе и заби зъби в оголеното й бедро. Жената изпищя и пак започна да се дърпа, а серафимът се намести, за да я обладае отзад…
	… и така и не забеляза Джейкъб, който замахна с меча към разперените му криле.
	Ала Девлин, изглежда, беше нащрек, защото се извърна веднага щом острието докосна крилете му. От устата му се стичаше кръвта на момичето. Виолетови пламъчета блещукаха в озверелите му очи, зениците му бяха яркочервени.
	„Добре дошъл, татко. Чакахме те“.
	Гласът му беше телепатичен. Нисък, басов, хипнотизиращ.
	„Татко?“
	Крилатото същество се хвърли срещу Джейкъб и в същия миг той се премести във възела.
	Изведнъж небето се озари в ярки сияния; бясно размахващите се крила едва се помръдваха.
	Джейкъб пресрещна атакуващия го серафим с вдигнат меч — този път се целеше в главата на мутанта…
	… и не обърна внимание на жената трансчовек, която се приближаваше към него с нечовешка бързина.
	„Лилит!“
	Сукубус забоде нокти в гърба му, а синът й го улови за ръката — разкъса сухожилия и мускули и го принуди да пусне оръжието.
	Джейкъб се олюля, поразен от токсините, които бликаха в кръвта му от ноктите на Лилит.
	Парализираният близнак се строполи в дълбоката до глезените кал.
	Лилит огледа мочурливия бряг — осланяше се на изострените си хищнически сетива.
	— Къде е другият близнак? Виждаш ли го?
	— Не. И не го усещам във възела.
	— Хъм. Сигурно е по-хитър от брат си. — Тя погледна Джейкъб, после му прошепна в ухото: — Липсваше ми, любовнико.
	Девлин погледна с безпокойство към теснината и каза:
	— Тук не сме в безопасност. — Да се връщаме с този при портала. Другият сигурно ще ни последва.
	Размърда раненото си крило и се намръщи. Въпреки това позволи на майка си да го прегърне, наведе се и взе Джейкъб на ръце, сякаш беше малко дете.
	Размаха криле, издигна се над земята и полетяха на север.
	Доминик почака още пет минути, преди да излезе от укритието. Беше изплашена, ядосана и ужасно самотна.
	„Запази спокойствие и мисли“ — нареди си тя. Приближи се към мястото на злощастния инцидент и взе меча на Джейкъб.
	Окованите жени започнаха да я призовават с животински стенания и да сочат веригите си.
	Една от тях разтвори широко уста, за да й покаже, че езикът й е отрязан.
	Доминик посочи на север и попита:
	— Знаете ли къде отведоха сина ми?
	Жените закимаха и посочиха към сушата. В далечината се виждаше висока планина, чиито върхове бяха озарени в алено от близостта с покрива на този подземен свят.
	— Ако ви освободя, ще ме отведете ли там?
	Жената, която Джейкъб бе спасил, закима.
	Доминик огледа халката около врата й. Отстъпи назад, замахна и я разсече с добре премерен удар.
	Трябваха й десетина минути, за да освободи останалите затворнички.


	40

	В подземния свят има само два цвята, проявяващи се в различни оттенъци.
	Сивият е цветът на смъртта. Такава бе пустинната равнина, през която Доминик и нейната трансчовешка спътничка вървяха от часове. Такива бяха и пушеците, които се издигаха над далечните погребални клади. Сива беше и планината, която постепенно се издигаше пред тях — безжизнените й склонове бяха гладки и полегати като застинала магма. Сиви бяха и гърбовете на буболечките, които щъкаха в краката им.
	Червен бе цветът на топлината. Такъв бе далечният хоризонт, който едва надничаше между върховете на планината и покрива на света. Такива бяха и звездите, които блещукаха от тавана.
	Цветът на кръвта не беше червен. Кръвта на този свят бе синя, дори виолетова, когато светлината отслабнеше съвсем.
	Ала всеки път, когато затвореше очи, Доминик виждаше виолетови кръгове. Виждаше ги и без да затваря очи от болките в краката.
	Но по-лош от болката и цветовете на този подземен свят беше ужасът, който глождеше ума й, несекващото безпокойство заради смъртната опасност, в която се намираше синът й.
	Най-сетне стигнаха подножието на планината. Доминик вдигна глава към склоновете, но видя само виолетова завеса.
	Нямата жена трансчовек посочи нагоре.
	— Дано вулканът да е изстинал — промърмори Доминик.
	Жената тръгна нагоре. Доминик въздъхна и я последва.
	„Джейк е силен и ще се справи — мислеше си. — Добре поне, че Мани е в безопасност. — Изведнъж си спомни за всичко, научено през последните дни. — Мани не е в безопасност, той е мъртъв! Умрял е на тази прокълната планета преди милион години, заедно с цялото човечество“.
	Подпря се на една скала и се разплака. Жената се обърна, слезе при нея и сложи ръка на рамото й.
	„Имай… вяра“.
	Посланието, предадено по телепатичен път, бе като едва доловим шепот в ума на Доминик. Но оказа въздействието си.
	Не биваше да се отчайва. Джейкъб бе още жив, може би и Мани. Освен това вече си имаше спътница.
	Доминик се изправи. Двете се прегърнаха и продължиха нагоре.


	Изминаха часове.
	Жената първа стигна платото и се отпусна изнурено на земята. Доминик приседна до нея и двете загледаха пътя, който им предстоеше да изминат.
	Между платото, на което се намираха, и планинските върхове си проправяше път широка цепнатина, чието дъно се губеше надолу в мрака. Дори в най-тясната си част отворът й се разпростираше на седем-осем метра.
	— И какво ще правим сега? — въздъхна Доминик.
	Жената посочи един тесен скален праг, който достигаше като мостче до отсрещната страна.
	— Да минем по това? Твърде е тясно.
	Жената завъртя глава и й показа с ръце, че не бива да вървят по него, а да го преминат с пълзене.
	— Това е самоубийство… — възкликна Доминик. Обля я пот. — Ние никога… зная, зная… да имам вяра.
	Жената я отведе при тесния праг и завъртя очи, за да й покаже, че не бива да гледа надолу. След това легна по корем и запълзя напред.
	Доминик си пое дъх, клекна и я последва. Мускулите на ръцете й трепереха от напрежение, но тя стискаше зъби и продължаваше.
	„Дясна ръка… лява… дясна… лява…“
	Спря, по-скоро усетила, отколкото забелязала, че спътницата й също е замръзнала.
	Жената гледаше нагоре към изкуственото небе и очите й бяха изцъклени от ужас. Сякаш някой я разпитваше телепатически.
	„Как избяга, Тереза? Другият близнак още ли е на свобода?“
	„Остави ме на мира, вещице!“
	„Отговори ми, иначе ще си направя пиршество с родителите ти“.
	На устните на жената се появи зла усмивка.
	„Умри в ада!“
	И се отблъсна и полетя надолу… надолу…
	— О, Божичко! — изпищя Доминик, когато жената изчезна в бездната.
	За един кратък миг пръстите на ръцете й бяха на път да престанат да й се подчиняват. Тя събра волята си в точка и я съсредоточи върху тях. „Заради Джейкъб…“
	„Дясна ръка… лява… дясна… лява… дясна… лява… дясна… лява… дясна… лява… още малко и… съвсем малко…“
	Намери микроскопична опора за крака си, отблъсна се и изведнъж се озова на отсрещната страна.
	Само да си поеме дъх…
	Седна. Огледа се и надзърна от другата страна на тесния ръб.
	Пред нея зееше кратерът на вулкан — дъното бе на няколкостотин стъпки под нея.
	Сгушено в средата на вулканичната долина, се виждаше малко селце.
	Селото на нефилимите.


	41

	Няколко реда схлупени покрити с прах къщички с лабиринт от виещи се улички между тях. Отсрещният край на селцето опираше в брега на езеро, скрито под гъста мъгла.
	А на брега на езерото се издигаше чудовищна каменна скулптура, висока колкото десететажен блок. Горната й част беше излъскана, вероятно от силните планински ветрове. Очертанията й се криеха в мъглата.
	Някъде в далечината отекна глухият звън на камбана или гонг и ехото се върна от стените на кратера.
	Сякаш призовани от този звън, от къщичките наизлязоха сивкави фигури и тръгнаха към брега на езерото.
	Доминик бръкна в раницата и извади миниатюрен, но мощен бинокъл. Превключи картината на нощно наблюдение, даде максимално увеличение и фокусира образа.
	„Нещо ще се случи там. По-добре да сляза…“
	Покрайнините на селото представляваха меко податлив торф, който се състоеше от човешки изпражнения, боклуци, кости и димящи останки от изпепелени трупове. Буболечките бяха стотици хиляди, въздухът гъмжеше от изгладнели летящи гадинки.
	Като дишаше на пресекулки през шланга, Доминик бавно вървеше през това човешко тресавище. Най-после стигна първите къщички на селото. Те дори нямаха прозорци, а стените им, изглежда, бяха слепени от кал.
	Притаи се зад една полуразрушена стена, после продължи напред.
	Прашната уличка зад стената беше съвсем пуста.
	Пърхане на криле я накара да вдигне глава. По покривите и по улицата бяха накацали птици, наподобяващи бухали, но големи колкото десетгодишни деца. Главите им бяха посипани със сивкав прах, очите им бяха бели, без зеници. Сгънатите им люспести криле, изглежда, бяха неспособни да ги вдигнат във въздуха, но пък завършваха със заострени нокти.
	Чудовищните птици я разглеждаха с невиждащите си очи и помръдваха клюнове.
	„Що за зли създания са това?“
	Доминик продължи да се прокрадва напред. Костюмът й бе покрит със сивкава пепел. Тя сграбчи шепа прах и посипа главата си.
	После излезе на пътя и заслиза към брега, където се надяваше да открие Майкъл.
	Срещна първия жител на селото малко по-нататък. Някаква прегърбена и сгърчена фигура, която с труд можеше да се нарече мъжка, се измъкна от ниската врата на една от къщичките. Нещастното създание се влачеше на ръце, тъй като долната част на тялото му бе отсечена. От зейналата чудовищна рана все още се стичаше синя кръв.
	От гърба му стърчеше виолетово пулсиращо кълбо, изглежда, имплантирано.
	Страх и съжаление изпълниха сърцето на Доминик. Тя изчака съществото да се отдалечи, след това продължи напред.
	Постепенно улицата се изпълни с още стенещи, виещи и ридаещи създания, всичките жертви на зловещи хирургически експерименти и ампутации. Едни нямаха крака, други — ръце. Безброй личинки гнездяха в кожата им и се хранеха от плътта и костите.
	Нефилимите…
	И сякаш мъките им не бяха достатъчни, всеки бе принуден да носи сияещото кълбо, което пулсираше във всички цветове на дъгата. И да имаше някакъв код, свързан с менящите се цветове, Доминик не го разбираше.
	Тя заобиколи една групичка низвергнати и тръгна към челото на редицата. Гонгът вече се чуваше по-ясно.
	Улицата излизаше на малък площад, стигащ до брега на езерото. Хиляди измъчени двукраки бързаха от всички страни да се присъединят към множеството. Вяха облечени в парцаливи наметала, а издължените им черепи се криеха под качулки. Кожата им бе покрита с плътен слой силициев прах. Надвиснали като на неандерталците вежди скриваха дълбоко разположените им очи. Нямаха носове — носните отвори бяха разположени насред лицето. Устите им бяха като цепки, зад които се виждаха почернели зъби.
	Нефилимите се бутаха като изплашен добитък и се мъчеха да се приближат колкото се може повече до езерото.
	Доминик се сви зад останките на една срината къщурка и се огледа неспокойно. Гонгът продължаваше да кънти.
	Вниманието й бе привлечено от статуята. Лицето имаше страховити демонични черти — голям гърбав нос и зейнала уста. От главата стърчаха огромни лъскави черни рога. Зад голия мускулест торс се виждаха разперени прилепоподобни крила. Долната част на тялото бе оформена като задните крака на козел, а дългата опашка завършваше с шип.
	„Това е Луцифер — сети се Доминик. — Те се прекланят пред дявола“.
	Статуята хвърляше огромна сянка върху езерото, а в сатанинския й поглед се отразяваха трепкащите пламъци от покрива на Подземния свят. Устата бе разкривена в злокобна усмивка.
	Гонгът утихна.
	Доминик се надигна. Едва сега видя накъде се е отправила процесията на нефилимите. Още по-нататък по брега се виждаше разклонено дърво, старо като времето и голямо колкото африкански баобаб. Стеблото и клоните му бяха обгърнати в млечновато сияние, от кората му се стичаше слузеста смола.
	В основата на дървото стоеше жена.
	_Лилит._
	Лилит носеше алено расо, голият й издължен череп бе скрит под нахлупената качулка.
	Тя заговори и гласът й се усилваше от естествената акустика.
	— И разчу се тогава, че нашият тиранин Господ Бог взел да завижда и да се плаши от своите създания и пратил своя най-възлюбен син, Луцифер, в дълбините на ада. И толкова бил самовлюбен нашият създател, че прогонил своето най-велико творение, човека, от Райската градина. Толкова егоистичен бил този отмъстителен бог, че заповядал на най-верните си поддръжници да направят кърваво жертвоприношение. Толкова зъл и непрощаващ бил, че поискал да издавят целия човешки род. Толкова се изплашил от човешкия ум и напредък, че се постарал да рухне Вавилонската кула, а оцелелите прогонил по четирите посоки на света, като ги принудил да говорят на различни езици, за да не се разбират, и по-късно да се изтребят помежду си. „Не убивай!“ — заповядал великият лицемер, ала същевременно ни научил да се мразим. Но дори този всемогъщ и егоистичен лицемер не бил в състояние да потисне любовта на нашия истински баща, нашата красива Утринна звезда, който се въздигнал от ада, за да ни поведе. Луцифер е този, който ни научил да опитаме от вкуса на плодовете и виното. Той заменил въздържанието с удоволствие, невежеството с любопитство. Той освободил духа ни, подтикнал ни да се развиваме и усъвършенстваме и ни разкрил скритите сили на майката природа. Той е нашето истинско спасение, защото удари най-сетне часът да поправим стореното и да освободим нашия отец от нечестивите му вериги.
	Тълпата се люшкаше и виеше, затънала в лепкавата кал. От другата страна на улицата птиците я наблюдаваха с безразличие.
	Лилит изчака множеството да се успокои.
	— А сега Йехова ни е пратил друг посланик на болката. Но не се страхувайте, защото пристигането на този Хунафу няма да умножи страданията ви. Девлин, вашият истински спасител, ще използва силата си, за да отключи портата на ада и да освободи нашия архангел Луцифер!
	Диво топуркане и гневно сумтене, докато тълпата се люшкаше напред, за да се приближи до своя идол.
	Лилит направи знак всички да замълчат.
	— Търпение. Скоро ще ви постигне дългоочакваното възкресение. А дотогава можете да направите едно пълно завъртане около светлината на Луцифер, преди да се приберете по домовете си.
	Тълпата се изви около дървото. Сияещите сфери поглъщаха енергията, която се излъчваше от дебелия му ствол, сякаш се захранваха от нея.
	След едно завъртане нещастниците поемаха обратно към схлупените си къщурки. Междувременно Доминик забеляза нещо и отново извади бинокъла, за да го разгледа по-внимателно. Беше дървен кръст, прикрепен към един от ниските клони на дървото.
	На кръста имаше някаква фигура.
	Главата бе скрита в корона от тръни, кръвта, която се стичаше, бе синя на цвят.
	Джейкъб…


	42

	Доминик почака улиците да опустеят, излезе от скривалището си и се затича към езерото, хлъзгайки се в лепкавата кал.
	„Божичко, моля те, нека само да е жив“.
	Приближи се към дървото и кръста, на който висеше разпънатата, изгубила съзнание жертва.
	— Джейк? Джейк, миличък, аз съм! — Тя протегна ръце към разпятието с човешката фигура на него…
	… и изведнъж очите се отвориха, а на лицето се изписа зловеща усмивка.
	— Девлин… — успя да промълви Доминик.
	Серафимът разпери криле, скочи от кръста, ритна Доминик в гърдите и заби нокти в бронирания й костюм.
	После се наведе над нея, но внезапно замръзна.
	— Ти не си Имануел? — Носът му опря в шията й и той започна да я души. — Първородната майка! Къде е синът ти? Кажи ми, иначе ще убия Джейкъб!
	— Ще ти кажа… но първо… искам да го видя!
	Девлин отново размаха крила, изправи се, дръпна я за косата и я повлече към дървото.
	Джейкъб лежеше по гръб, прикован от няколко дебели корена.
	— Говори, инак той ще умре.
	— Мани не дойде с нас. Аз заех неговото място.
	— Невъзможно. — Очите на Девлин се изцъклиха.
	— Но е истина.
	— Ааааа! — Девлин я удари с юмрук по главата и тя падна в безсъзнание на земята.


	Серафимът затвори очи и се прехвърли във възела. Лилит вече го очакваше там, обгърната с млечновата мъгла.
	„Майко, Имануел не е тук. Близнаците са променили плана!“
	„Няма значение. Важното е да отворим портала към ада и да освободим Луцифер“.
	„Но за да отворим портала, трябва и двамата близнаци да са наблизо“.
	„Забрави ли, че при нас все още е Първият Хунафу? Присъствието му, заедно с това на Джейкъб, ще ни осигури енергията, нужна за отваряне на портата“.
	„Да, но не можем да черпим от енергията му, докато се намира в своята защитена сфера“.
	„Този път ще излезе. Ще го примамим с тези, които са тук“.


	Доминик се събуди от остра болка. Девлин я влачеше за косата към сияещото дърво.
	Серафимът застана в подножието му и размърда криле.
	— Отвори очи, Хунафу. Искам да видиш лицето на твоята любима, преди да я поругая пред твоя Бог!
	Девлин натисна Доминик с коляно в гърба и я просна в калта.
	Тя усети как острите му нокти разкъсват останките от защитния костюм и изпищя, когато я разголи напълно.
	Задави се, когато силните му ръце я вдигнаха и я наместиха върху голите му слабини.
	— Отвори портата, Хунафу, инак, кълна се в Луцифер, ще я измъчвам и насилвам до края на света!
	На бялата кора на дървото се появиха две сини точки, после около тях постепенно се оформи човешко лице.
	Изведнъж гладкото езеро се набразди от вълнички, сякаш нещо огромно се надигаше от дълбините.
	Девлин не можеше да откъсне поглед от сребристата повърхност.
	„Получи се! Порталът се отваря!“

	* * *

	Джейкъб отвори очи.
	По тавана на подземния свят трепкаха оранжеви и кехлибарени отражения. Той понечи да седне, но някаква непосилна тежест го притискаше през шията, а друга бе приковала гърдите му към земята.
	Изведнъж чу виковете на майка си. Долови присъствието на баща си.
	Затвори очи и се премести във възела.


	Щом попадна във възела, Джейкъб Гейбриъл забеляза млечноватото сияние.
	„Измина цяла вечност, любов моя. Липсвах ли ти?“
	Първо чу гласа й, чак сетне долови примамливата миризма. Накрая видя очите й.
	Тя разглеждаше раната на ръката му.
	„Приближи се, братовчеде. Дай да ти оближа раните“.
	Джейкъб отстъпи назад.
	„Още ли се боиш от мен?“
	„Девлин… това чудовище мой син ли е?“
	„Той е син на Луцифер“.
	„Лилит, не биваше да постъпваш така“.
	„Ах, сега ли се сети? — Очите й блеснаха ядно. — Родила съм се в ада и в него ще умра, но не като жертва, а като победителка. Господ Бог ме изостави, но се намериха други, които ми протегнаха ръка“.
	„Те не са истински, Лилит. Това са само гласове в главата ти“.
	„Ти също беше само глас в главата ми, но аз те обичах. И какво направи? Изостави ме, когато имах нужда от теб. Позволи да засеят в душата ми семето на покварата. Сега събирай, каквото си посадил!“
	Лицето на Лилит бе изкривено от злоба. Устата й, някога съблазнителна и чувствена, сега наподобяваше отвратителна вертикална цепка.
	Тя се приближи бавно към него и смъкна тънката си прозрачна нощница. Отдолу се показа напъпилата й женственост.
	Джейкъб се олюля, неспособен да се овладее. Възелът се завъртя около него.
	Тя скочи и го събори назад, сякаш го бе ударила с гигантски чук. Яхна го и започна да разкъсва останките от предпазния костюм, цепковидната й уста се надвеси над лицето му, разкривайки няколко реда остри като бръснач зъби.
	Джейкъб извъртя глава, отвратен от задушливия й дъх. Сграбчи я за гърлото с дясната си ръка, а с лявата я заблъска в корема, за да й попречи да се съеши с него.


	Потънал в спокойствието на своя затворен свят, Майкъл Гейбриъл внезапно долови някакво раздвижване във възела. Там ставаше нещо, което сигурно щеше да заплаши мъничкото му царство.


	Девлин остави Доминик и тръгна към брега, неспособен да откъсне хипнотизирания си поглед от сияещата повърхност на езерото.
	— Татко, чуй ме. Прати своите демони пазачи. Покажи ми портата на ада, за да мога да те освободя!
	Доминик запълзя към Джейкъб.
	— Джейк? Джейк, събуди се!
	Джейкъб бе прикован под яките корени на дървото и се мяташе със затворени очи, като човек, споходен от ужасен кошмар.
	В далечината отново отекна звукът на гонга.
	Селището на низвергнатите се опразни — жителите му бързаха отново да се подредят покрай брега на променящото се езеро.


	Джейкъб полагаше сетни сили да задържи Сукубус на разстояние от себе си.
	Лицето й се бе променило до неузнаваемост и сега тя приличаше на горгона. Амебовидни червеи се подаваха от разязвената й плът и отделяха отвратителна миризма и нечовешки феромони.
	Джейкъб въртеше глава, за да потисне гаденето си. Изтощен душевно, надвит физически, прикован към земята, той се чувстваше пленник на сила, която заплашваше да го разкъса.
	От голите слабини на Сукубус се стичаше гореща като вряла вода слуз.
	„Господи, остави ме да умра, моля те…“
	И изведнъж той забеляза една мъглява фигура да се появява от заобикалящата ги мъгла и да се приближава към тях.
	„Татко…“
	Майкъл Гейбриъл сграбчи Изчадието за врата и я запокити вън от мъглата и далеч от възела.
	Джейкъб се надигна и попадна право в обятията на баща си.
	„Татко… трябва да излезем от възела“.
	„Не мога, сине. Не и докато не бъдат освободени нефилимите“.
	Баритоново ръмжене.
	Две червени точки… последвани от злобно лице и уста като цепка.
	„О, какво виждам! Първият Хунафу. Най-сетне примамен извън клетката си. Двамата със сина ти ще ни осигурите достатъчно енергия, за да отворим портата на ада“.
	Тя изчезна в мъглата.
	„Татко, какво искаше да каже тя? — попита Джейкъб. — Луцифер наистина ли идва?“
	„Няма Луцифер, сине — прошепна в съзнанието му Майкъл. — Няма и ад“.
	„Но тя…“
	„Девлин е човешко създание, не божествено. Създание на злото, което се корени в човешката природа. Адът не е нищо повече от самоналожен затвор в духовния свят. Това чистилище… то не е реално, а сътворено от болното въображение на Девлин Мейбас и измъчените умове на нефилимите. Аз също бях пленник на своя гняв и омразата си, докато не почувствах твоята обич. Но предпочетох да остана… за да помогна на нефилимите. Да им позволя да се къпят в моята топлина“.
	„В такъв случай аз трябва да убия Девлин и Лилит“.
	„Не можеш, Джейкъб. Те вече са мъртви“.
	„Какво?!“
	„Убих ги много отдавна, още през две хиляди и дванайсета, когато се опитаха да използват Тескатлипока, за да се върнат на Земята. Влязох в устата на змията, за да ги пресрещна. Те се опитаха да ме измамят, но аз прозрях измамата и ги убих — и двамата“.
	„Но…“
	„Господ Бог не би позволил на злото да проникне в царството му. Лилит му бе толкова сърдита, че отказа да приеме условията му. Двамата с Девлин създадоха този свят и го заселиха с обърканите, нещастни души на нефилимите, които се терзаят от собственото си чувство за вина. Тук могат да ги изтезават на воля и да ги държат далеч от всепрочистващите лъчи на божията светлина, а Девлин, възползвайки се от своето Хунафу наследство, се храни от енергията им, за да изгражда своята версия на ада.“
	„Но защо нефилимите изпитват чувство на вина?“
	„Защото са оцелели след катастрофата, унищожила човечеството. Моята аура успокоява душите им, както твоята въздейства върху мен. Ти си проводник на божията светлина… Лилит заглушава тази светлина, като пропуска съвсем малко от нея до нефилимите, но им казва, че идва от Луцифер, за да ги държи под контрол“.
	„И нефилимите ли са мъртви?“
	„Да. Загинали са много отдавна, когато се опитали да се прехвърлят в духовното царство“.
	„Знаят ли, че са умрели?“
	„Не. Девлин и майка му също не знаят. Те са абсолютно убедени, че са тук, за да спасят Луцифер. И сега само истината ще ги направи свободни“.
	„Но защо… защо Лилит и Девлин са толкова убедени, че могат да отворят портите на ада?“
	„Девлин долавя притока на енергия, но това е само вълната на наближаващото изригване“.
	„Свръхновата?“
	„Да. Девлин е Хунафу и притежава способността да черпи от подобни сили. Дори в този момент умът му канализира енергия, а подсъзнанието му вдъхва живот на демона пазач“.
	„Татко, какво ще стане, когато Сириус се превърне в свръхнова?“
	„Енергийното ниво ще се повиши рязко и съзнанието на Девлин ще роди Луцифер — или поне неговата представа за Луцифер, сътворена от болния му мозък“.
	„И тогава… ще се сбъднат най-страшните пророчества?“
	„Да, отново ще се затвори примката на времето. С всеки нов парадокс ние се изместваме все по-далеч от божествената светлина“.
	„И миналото ще се повтори?“
	„Да, от момента, когато Закрилниците влизат в черната дупка. Още веднъж дяволът ще попадне в Райската градина“.
	„Татко, за всичко съм виновен аз… аз отблъснах Лилит и дадох живот на Девлин в миг на слабост“.
	„Не си виновен. И ти, като мен, си жертва на обстоятелствата“.
	„Както и Лилит. А също и Мани, Ивлин и милиони други на Земята. Татко, трябва да сложа край на това безумие… Трябва да сложа край, веднъж и завинаги!“
	„Как?“
	„Като победя Девлин. Като спася нефилимите“.
	„Не можеш да победиш Девлин сам, а аз не съм в състояние да напусна възела, за да ти помогна“.
	„Има и друг начин да успея, но пак ще се нуждая от помощта ти. Можеш ли да отвлечеш вниманието на Лилит?“
	„Ще се опитам. Но виж, за часовоя… ще сме нужни и двамата“.
	„Аз ще се справя с часовоя. Ти се погрижи за Лилит“.


	Девлин стоеше на брега на езерото, разперил крила.
	Сребристата повърхност се набразди от вълни, после забълбука и постепенно се завъртя в огромен мощен водовъртеж. Само след секунди доскоро спокойното езеро се превърна в кипящ котел, насред който се оформи широк овален отвор — третата уста на змията.
	— Това е порталът. Портата към ада!
	Съзнанието на Девлин се пресегна отвъд пределите на пространството и времето и започна да черпи енергия право от хаотичната повърхност на червения свръхгигант. Брегът под краката му се разтресе и нефилимите се проснаха ужасени в калта.
	Змийската паст започна да сияе в зелено, докато поглъщаше огромните потоци енергия.


	Баща и син свързаха умовете си и призоваха Лилит, чието съзнание продължаваше да се рее в покрайнините на мъглата.
	„Обичам те, татко“.
	„И аз, Джейкъб. А сега — върви“.
	Джейкъб напусна възела.
	Майкъл Гейбриъл се извърна, за да посрещне вечния си враг. „Сега сме само ти и аз. Синът ми ми даде от силата си… и ти обещавам, че онези нещастни създания никога вече няма да са твои!“


	Джейкъб отвори очи.
	Лежеше по гръб. Корените, които доскоро го приковаваха към земята, се бяха отпуснали. Той се измъкна изпод тях и седна. Беше като зашеметен от неземното изумрудено сияние, което бликаше от петизмерната шахта.
	От отвора в центъра на езерото се надигаше демоничното творение на Девлин — същото, с което се бе сражавал безброй пъти в холозалата и което го бе спохождало в най-страшните му кошмари. Могъщи крайници, начупени на отделни сегменти, поддържаха ъглесто мускулесто тяло, от което се стичаха сребристи капки.
	— Избий ги! Избий ги всичките! — посрещна Девлин своето творение.
	Силициевият демон излезе на брега и разпери могъщите си ръце. Острите като бръснач нокти започнаха да посичат нефилимите.
	Низвергнатите надаваха ужасени писъци, от раните им шуртеше синкава плазма. Настъпи страхотна блъсканица.
	— Джейк! — Доминик му подаде меча. — Добре ли си? Къде е Мик?
	— Охранява възела. — Той я прегърна. — Обичам те, мамо. Прости ми… за всички тези години.
	— Джейк, какво ще правиш сега?
	— Ще изпълня предначертаното.
	Доминик понечи да каже нещо, но се отказа, заобиколи го и се скри зад дървото.
	Демонът се приближи и втренчи поглед в Джейкъб. Малката цепка, която разсичаше долната част на лицето му, бе изкривена в зла усмивка. Отровните му нокти разцепиха въздуха и Джейкъб отстъпи встрани от дървото и стисна по-силно дръжката на меча.
	Внезапно демонът премина към действие — за част от мига прекоси половината от разстоянието, което ги делеше. Джейкъб не чака — претърколи се напред, вдигнал меча над себе си, и заби острието в задната част на мускулестото бедро на чудовището.
	Демонът изкрещя от болка и започна да кълне на неразбираем език.
	Джейкъб се изправи и отново стисна меча с две ръце.
	Демонът го обикаляше бавно, печелеше време. От раната на крака му бликаше тъмножълтеникава течност.
	Очертанията на чудовището отново се размазаха — и в следващия миг ноктите му раздраха въздуха съвсем близо до Джейкъб.
	Джейкъб парира удара, след това изпълни безупречен пирует, при излизането, от който посече отзад лявата ръка на противника си.
	Отново болезнен рев и ругатни на неразгадаемо наречие. Чудовището отстъпи, олюля се и Джейкъб го последва, размахал меча. Нанесе няколко бързи удара в гърдите и корема на съществото и то се покри цялото със слузестата жълтеникава течност.
	Шляпане на криле, придружено от предупредителния вик на Доминик.
	Джейкъб се наведе, извъртя се рязко и промуши Девлин в корема тъкмо когато серафимът се спусна върху него.
	Девлин отлетя и кацна на десетина крачки. Притискаше раната си с ръка.
	— Джейк! — извика Доминик.
	Изпод разкъсания му защитен костюм се стичаше синкава кръв. Изглежда, демонът бе успял да го рани.
	— Стой настрана! — извика Джейкъб и пое с пълни гърди въздух от шланга, за да неутрализира действието на токсините. Мускулите му трепереха от изтощение. Той хвърли поглед към Девлин, след това се извърна към тежко ранения демон, който се поклащаше замаяно, нададе гърлен боен вик, вдигна меча и с едно рязко и мощно движение отсече главата му.
	Девлин засъска яростно, но не смееше да се приближи.
	Изплашените нефилими се трупаха около дървото — не знаеха какво да правят.
	Джейкъб коленичи и щеше да падне, ако Доминик не го бе подкрепила.
	— Джейк… не… о, Боже… моля те… — Тя го притисна към гърдите си. — Джейк, не ме напускай.
	Той вдигна ръка и посочи дървото.


	Умът на Майкъл Гейбриъл постепенно потъваше в бездната на злото, която се разкриваше в алените очи на Изчадието. Шепнещият й глас ечеше в съзнанието му. „Битката приключи. Аз ще изпия живота от теб, а трупа на Първородната майка ще отнеса на олтара на пъкъла“.
	Последните думи събудиха истински вихър от чувства в душата на Майкъл.
	— Доминик!


	Някой прошепна името й — но шепотът проехтя като изстрел в съзнанието й.
	Джейкъб се задави от собствената си кръв.
	— Освободи го!
	Тя положи главата на сина си на земята и се изправи. Сграбчи меча с две ръце. Приближи се към сияещото дърво…
	… и с всичка сила заби острието в стъблото.


	Пронизителен писък отекна в ума на Майкъл и изведнъж мъглата се разсея.
	Сукубус държеше ранения си хълбок, откъдето — като от нефтен кладенец — бликаше лъскава черна течност. Тя се извърна и демоничните й очи го поляха с омраза.
	„Не! Невъзможно!“
	Майкъл Гейбриъл се усмихваше триумфално.
	„Никога не подценявай силата на любовта“.
	Разцъфна още една рана — този път на гърлото й. Тя се просна по гръб и започна да се дави…
	… и в същия миг Майкъл почувства как невидимите окови изчезват.


	Сиянието на дървото се засилваше. Уловени в паяжината на разноцветните му лъчи, се мятаха две фигури. Едната беше Лилит, чиято бледа кожа бе покрита с мазни екскременти, а втората — Майкъл Гейбриъл, който все още се гърчеше в ноктите на Сукубус.
	— Махни се от мъжа ми, кучко! — Доминик замахна с меча и отсече ръцете на Лилит.
	Девлин кръжеше над тях, но не смееше да навлезе в зоната на светлината.
	Доминик подхвана отпуснатото тяло на Мик и го изтегли настрани.
	— Джейк, той не диша! — Тя смъкна мундщука на шланга и долепи устни до неговите.
	— Хайде, Майк — дишай! — Тя го разтърси и отново му даде глътка кислород. — О, Боже… недей, след всичко, което преживяхме. — Смъкна последната бутилка с кислород, нагласи маската върху устата на Майк и започна сърдечен масаж.
	Изведнъж до нея се появи втора сияеща фигура, която излъчваше неземна топлина.
	Доминик втрещи очи в нея.
	— Джейк?
	Ярката живителна сила, която бе Джейк Гейбриъл, се издигна над мъртвото тяло. Хвърляйки отблясъци надалече в духовното измерение.
	Изведнъж нефилимите протегнаха ръце и се втурнаха към нейния източник.
	— Като нощни пеперуди на светлина… — прошепна Доминик.
	Енергията, която се излъчваше от душата на Джейк, имаше чудодеен ефект върху телата на низвергнатите. Раните им зарастваха, ампутираните крайници никнеха наново, а зловещите сияещи сфери помръкваха и падаха от тях.
	Доминик гледаше замаяна. И изведнъж в съзнанието й отекнаха думите на Ивлин Стронджин:
	„Доминик, има ад, но той не е реално съществуващо място. Тези, които отиват в задгробния живот, заредени с отрицателна енергия, попадат в създаден от тях самите ад. Чувството за вина е една от причините да унищожиш своето его. Единственият начин да прогоним мрака от душите си е да допуснем там любовта…“
	— Любовта…
	Сълзи на радост се стичаха по страните й, докато една по една изгубените души на колонистите от Нов Рай, държани толкова дълго в това създадено от самите тях чистилище на вината и срама, изчезваха в сияещата небесна светлина.
	Девлин се рееше високо над множеството и от време на време тя чуваше кресливия му глас:
	— Не! Махнете се от него! Оставете го!
	Но нефилимите се скупчваха все по-плътно около Джейкъб, нетърпеливи да потънат в обятията на своя нов спасител.
	Накрая изчезнаха, всички, освен Джейкъб, който се приближаваше към нея, окъпан в мека светлина.
	Докосната от тази светлина, от самотното дърво се стичаше смола, която изцеляваше раните на Лилит и възвръщаше неземната й красота.
	Джейкъб коленичи до нея. Докосна лицето й.
	Лилит отвори очи, в които сега се четеше детска невинност. Той я улови за ръката, после се обърна към майка си. Посочи Майкъл, който вече дишаше сам.
	— Бъдете щастливи.
	Доминик се задави от буца в гърлото.
	— Обичам те.
	Джейкъб се усмихна. После двамата с Лилит изчезнаха.
	Майкъл изстена.
	Доминик го погали по косата и се взря в очите му, които светеха с налудничав блясък.
	— Какво са направили с теб, мили?
	Подземният свят се разтресе от мощен тътен. Алени пламъци бликнаха от зейналата паст на змията, последва изумрудено изригване на чиста енергия, която се изливаше от петизмерния кладенец. Покривът на Подземния свят се покри с пукнатини, през които си пробиваше път ярка бяла светлина.
	Изведнъж над нея се появи Девлин, свил крилата си като връхлитащ ястреб. Спускаше се надолу с яростно ръмжене.
	И всичко изчезна.


	Доминик се озова коленичила на брега на изкуственото езеро. Духаше ураганен вятър и заплашваше да я помете във вихрите си. Тя се огледа, заслепена от вулканичната прах.
	Майкъл лежеше до нея, а на двайсетина метра зад него се поклащаше спасителната капсула. Тя преметна дясната ръка на Майк през раменете си, повдигна го, като го държеше през кръста, и го задърпа към капсулата. Внесе го вътре и затвори люка.
	— Компютър, закарай ни на борда на транспортния кораб. Колкото се може по-бързо!
	Капсулата започна да се издига, бореше се с ураганния вятър. Доминик затвори очи. Изведнъж в съзнанието й се пробудиха спомени от психиатричната клиника в Маями, в онзи далечен ден, когато с доктор Антонио Фолета обсъждаха състоянието на новия пациент.
	„Какъв е проблемът с господин Гейбриъл?“
	„Имал е прояви на агресия. Поставена му е диагноза параноидна шизофрения. Съдът е постановил принудително лечение… Вероятно причината е наследствена. Още родителите му, Джулиъс и Мария Гейбриъл, са били убедени, че човечеството е заплашено от пълно изтребление заради гигантски катаклизъм. Майкъл страда от същите маниакални представи. Твърди, че зад затварянето му в психиатрични заведения стои някаква правителствена организация. Изживява се като жертва, а същевременно е уверен, че само той може да спаси света“.
	Нов спомен — първото й посещение при Майкъл: красивият параноиден шизофреник се приближава към нея и прошепва: „Кълна се, че няма да ти направя нищо лошо“.
	По-късно са в Мексиканския залив, след като му е помогнала да избяга:
	„Мик, когато бяхме в клиниката, ти ме попита вярвам ли в злото. Какво искаше да кажеш?“
	„Попитах те също дали вярваш в Бог… или в друга висша сила“.
	„Вярвам, че някой ни наблюдава и докосва душите ни на някаква по-висша плоскост на съществуването. А ти какво мислиш?“
	„Аз вярвам, че ние притежаваме духовна енергия, която съществува в друго измерение. Там е и висшата силя, до която се докосваме, когато умрем“.
	А после в Чичен Ица, в деня на зимното слънцестоене през две хиляди и дванайсета. Енис Чейни я държи за ръката и не я пуска, а Майкъл крачи право срещу разтворената паст на мъртвата чуждоземна змия — входа към възела.
	„Пусни ме, Енис! Мик, какво правиш…“
	Той прекрачва долния ред зъби и изчезва в гърлото на змията… напуска завинаги.
	Завинаги…
	„Обичам те, Доминик…“
	Завинаги.
	„Мамо… благодаря ти… обичам те“.
	Завинаги…
	„Бъдете щастливи“.
	Тя отвори очи и извика:
	— Джейкъб!
	Капсулата се бе издигнала над урагана и се готвеше да напусне атмосферата.
	— Не… не! — простена Майкъл.
	Доминик го притисна в обятията си.
	— Успокой се… няма страшно.
	— Не! Аз съм Хунафу! Аз съм Хунафу!
	— Мик, аз съм, Доминик…
	— Изчадието… опитва се да ме убие… прониква в мислите ми… аз съм Хунафу… аз контролирам ума си, не Изчадието. — Той започна да си скубе косите. — О, божичко! Боже! Боже! Боже!
	Доминик се опитваше да го успокои. Корабът летеше, насочван от невидима ръка.
	Мик започна да се дърпа, завладян от поредния пристъп.
	— Умът ми е… безопасно пристанище. Той е… сигурна пещера. О, Боже… остави ме да умра. Остави ме да умра!
	На екрана се появи корабът на Закрилниците. В корпуса му се виждаше вдлъбнатина с размерите на кратер.
	— Изчадието! Изчадието! Ще се скрия в пещерата и то няма да ми направи нищо!
	— Мик, престани — аз съм, Доминик!
	Един насочващ лъч улови капсулата и я приземи върху площадката. Люкът се отвори и видяха тримата Закрилници.
	Мик крещеше и се дърпаше уплашено.
	Жената се наведе над него и сложи длан на челото му.
	Заспивай.
	Мик потъна в дълбок сън.
	По-младият закрилник го улови за ръцете и го вдигна без никакво видимо усилие, сякаш носеше малко дете.
	Жената подаде ръка на Доминик. Тя я отблъсна.
	— Ти ни излъга. Защо не ни каза, че ще се върнем на Земята? Защо не ни предупреди, че нефилимите са мъртви?
	Жената я погледна с майчинска нежност… и докосна и нейното чело.
	Доминик заспа.


	_Синя лагуна, заобиколена от тропическа джунгла. Прохладен ветрец разклаща листата на палмите._
	_Доминик се изтяга на надуваемия дюшек, който се носи из лагуната._


	— Доминик? Доминик, скъпа, време е да ставаш.
	Тя отвори очи.
	— Къде съм?
	— В безопасност. На транспортния кораб.
	Доминик седна. Виеше й се свят. Жената Закрилник й помогна да стане, после посочи стената, на която се бе появил екран. Виждаше се мракът на космоса и един сребрист свят в далечината.
	„Джейк…“
	Доминик се извърна към жената.
	— Джейкъб е мъртъв. Защо позволихте да умре? За да спаси някакви злобни хорица.
	— Нефилимите, скъпа, не са злобни хорица. Те са изгубено стадо, на което трябваше да се помогне. Божията воля изискваше да бъдат спасени. С жертвата си Джейкъб спаси и своята душа, и техните.
	— А Девлин?
	— За него не зная.
	Доминик разтърка очи.
	— И какво ще стане сега?
	— Земята, която познаваме, е изчезнала отдавна. Но като се върнем през черната дупка в миналото, може би ще успеем да предотвратим катастрофата, унищожила човечеството.
	Жената млъкна, сякаш слушаше някакъв неуловим глас.
	— Ела. Майкъл има нужда от теб.


	Доминик я последва по един къс коридор до главната каюткомпания на транспортния кораб на трансчовеците. Спря и се огледа удивена.
	Сигурно бяха милион — триметрови криогенни вани, подредени покрай стените на дългия осемнайсет мили кораб.
	Доближи една от ваните и надникна през заскреженото стъкло.
	— Постчовеци?
	Жената кимна.
	— Душите им най-сетне намериха покой.
	Тя поведе Доминик през една огромна врата към сърцето на кораба. Тук имаше просторна сферична зала.
	— Тази зала е напълно изолирана от останалата част на кораба и разполага с автономно енергозахранване и животоподдържащи системи. Стените й генерират „бял шум“, който пречи на намиращите се вътре да общуват по телепатичен път и създава абсолютна тишина.
	В центъра на залата имаше две криогенни вани, от които излизаха безброй кабели и шлангове. Наоколо бяха подредени сложни апарати и машини.
	В едната вана бе положен Майкъл Гейбриъл. Беше съвсем гол, в безсъзнание. Възрастният Закрилник прилепваше звездовидни електроди към различни части на тялото му.
	— Какво ще правите с него? — попита Доминик.
	— Усилията от продължителната схватка с Изчадието са увредили ума му. Единственият начин да му помогнем, е да възстановим спомените му.
	Жената улови Доминик за ръка.
	— Постчовешките технологии ни дават възможност да манипулираме ума на Майкъл, да го поставим в успокояваща виртуална среда и да спечелим необходимото време за оздравителния процес. Но лечението изисква някой, който да го познава добре… някой, комуто има доверие.
	Доминик погледна празната криогенна вана.
	— Какво трябва да направя?
	— И двамата ще бъдете анестезирани, после ще свържем ума ти с неговия — каза възрастният Закрилник. — Твоето съзнание ще запази пълен контрол върху положението и ще има достъп до мислите му, което ще ти позволи да го поведеш към възстановяването.
	— А защо е необходим анестетикът?
	— Виртуалната връзка няма да се задейства, докато не навлезеш в REM* сън. Анестетикът ще ти помогне за това. Предлагам ти да започнем незабавно.
	[* Rapid Eye Movement (англ.) — движение на очите в определена фаза на съня. — Б.пр.]
	— Лечение! — изсумтя Доминик. — Все така се срещаме ние двамата.
	Жената се усмихна.
	— Той те обича, скъпа. Лечението не само ще повлияе на увредения му мозък, но ще ви позволи да сте заедно. Свържете ли умовете си, няма да можете да различавате виртуалния от истинския свят.
	Едва сега Доминик осъзна, че е на предела на силите си.
	— Мисля, че една почивка ще ми се отрази добре.
	— Свали си дрехите.
	Тя се съблече, влезе във ваната и възрастният Закрилник почна да нагласява електродите върху чакра точките й.
	— Студено ми е — прошепна Доминик.
	— След секунди ще се стоплиш.
	Жената се надвеси над нея.
	— Приятни сънища, мила.
	Мила…
	Мила…
	Мила…


	Възрастният Закрилник следеше виталните показатели на Доминик.
	„Стабилно състояние. Трябва да побързаме, преди звездата да изригне в свръхнова“.
	Той постави трахеална тръба, интравенозна система и катетри на Мик и Доминик.
	„Необходимо ли беше да ги въвеждаме в хибернация?“
	„Вече го обсъждахме. Умът на Първия Хунафу е объркан, но той все още е съхранил достатъчно сили и може да влиза във възела. Ако не го наглеждаме, може да въздейства върху курса на кораба. Докато е в хибернация, ще го държим настрана от по-висшите измерения“.
	„Първородната майка?“
	„Щеше да се съпротивлява, ако й бяхме разкрили всичко. Можеше да забави процеса на лечение“.
	„Не съм съгласна“.
	„Което е твое право. Компютър, затвори ваните. Стартирай процеса на хибернация“.
	Прозрачна, подобна на гел течност започна да изпълва ваните. Плексигласовите капаци се покриха със скреж.


	Възрастният Закрилник влезе в контролната зала и мигновено получи телепатична информация за текущото състояние от останалите Закрилници.
	„Балам“?
	„Няма го. Изчезна преди часове в черната дупка“.
	„Крайно обезпокояващо“.
	„Възможно ли е да е под контрола на Първия Хунафу?“
	„Трудно е да се каже. Произходът на «Балам» си остава загадка“.
	„Пригответе се за навлизане в черната дупка“.
	На екрана се появи изумруденото отвърстие на черната дупка, която сякаш ги подканваше.
	Гигантският кораб се приближи към нея и пресече границите на пространство-времето.
	Миг по-късно Сириус Б се превърна в свръхнова — изригна със силата на сто милиона слънца.


	Мъжки глас… чиито викове отекваха в мрака.
	Съзнанието на Доминик се придвижваше през стария коридор на психиатричната лечебница в Масачузетс — следваше надписите: „Към изолаторното“.
	Тя стигна там и натисна дръжката.
	Беше заключено.
	„Не забравяй, че ти контролираш нещата“.
	— Отворете, ако обичате.
	Вратата се отключи.
	Зад нея имаше тясна килия с циментов под и влажни, покрити с плесен стени. Строшена тоалетна чиния. Гола крушка на тавана.
	На отсрещната стена с кръв бяха надраскани черти.
	Мик се бе свил на матрака на пода. Извърна се и я погледна с изцъклени очи.
	— Коя… сити?
	Тя се усмихна.
	— Твоя приятелка.
	Мик седна.
	— Доктор Фолета не ми позволява посещения.
	— Доктор Фолета беше преместен. Сега аз отговарям за теб. — Тя протегна ръка. — Казвам се Доминик и дойдох да ти помогна.


	Транспортният кораб се носеше из пространствения тунел като камък през градински маркуч, преследван от взривната вълна на свръх новата. Най-сетне гигантският кораб излетя от другата страна.
	Отново го заобиколи непрогледният мрак на космоса.
	_У дома._
	Корабът забави скорост и излезе на орбита около покрита с огромни океани планета.


	„Какво стана? — попита възрастният Закрилник. — Нали всичко беше точно изчислено?“
	„Изглежда, не съвсем точно — отвърна по-младият. — «Балам» навлезе в черната дупка преди нас. Присъствието му там може да е променило траекторията на пространствения тунел“.
	„Според картографите — докладва жената — сме прескочили три и четириизмерните координати. — Тя посочи планетата на екрана. — Тази планета не е Земята, а Марс. Марс преди много милиони години. Малкият спътник до него със сигурност е Деймос“.
	„Марс е с две луни, не с една. Къде е Фобос?“
	„Мисля, че ние сме Фобос“.
	„И колко далеч в миналото сме се озовали?“ — попита възрастният Закрилник.
	„Около сто и трийсет милиона години преди епохата на Озирис“.
	„А пространственият тунел?“
	„Затворен е. Изолирани сме в този период“.
	Замигаха тревожни светлини, придружени от телепатични сигнали.

	Предупреждение: Тахионният двигател е прегрял. Първата и втората охладителни системи отказаха. Опасност от експлозия.

	Жената се наведе над мониторите. Не само двигателите, но и щитовете заплашваха да откажат.


	Страховитата вътрешна експлозия разкъса обшивката и предизвика пожар, който поглъщаше всичко. Преградните стени се топяха и рушаха, Закрилниците гинеха от нетърпимата горещина и пламъците.
	След като и криогенните вани започнаха да се топят, коридорите се изпълниха с дим. Похлупаците се пукаха и течността от ваните изтичаше на пода и се изпаряваше.
	Всичко приключи също така бързо, както започна. След броени секунди вакуумът погълна оскъдните количества въздух, които напуснаха пробития корпус, и корабът се превърна в гигантска гробница.
	Разрушеният метален спътник продължаваше да кръжи около Марс с безжизнения си товар…
	… с изключение на двете тела във вътрешната зала.


	_Синя лагуна, заобиколена от тропическа растителност. Прохладен ветрец разклаща листата на дърветата._
	_Доминик лежи гола на белия пясък и гледа как Майкъл се катери по водопада._
	— _Дом, гледай!_
	— _Гледам те. Но внимавай къде се държиш._
	_Мик се усмихва с момчешка палавост и скача в лагуната._
	— _Това беше малко… страшно — казва Доминик, когато той изплува на повърхността._
	— _Благодаря. — Той плува към нея. Тялото му има бронзов загар. — Ела при мен._
	_Тя влиза в лагуната и се отпуска в прегръдките му._
	— _Знаеш ли колко ми липсваше! — прошепва той._
	— _Да._
	_Прегръщат се — Адам и Ева в Рая, — единствените две души, които не се интересуват от нищо, освен от безкрайното си щастие…_
	_… до онзи далечен и омразен ден, когато змията отново ще се промъкне в градината._


	Епилог

	_27 декември 2033 г._
	Американецът крачеше уверено в празния коридор, а микрофоните улавяха звука от стъпките му и го предаваха на мониторите заедно с изображението от камерите. Той стигна поста на охраната с холографско изображение на пазача.
	— Добър вечер, господине. Пропускът, ако обичате.
	Американецът подаде фалшивия си паспорт и вдигна длан към инфрачервения скенер.
	Два етажа по-горе информацията бе препратена в Археологичния отдел на Кеймбридж. Миг по-късно до изображението се появи второ — на възрастен мъж.
	— Пристигнахте доста бързичко, професор Розън.
	— Случайно бях в щата. Кога открихте документите?
	— Преди два дни. По време на изкопни работи край старата библиотека работниците се натъкнали на подземие. Никой от отдела не помни там да е имало подземие. Сигурно са го построили преди хиляда деветстотин и четирийсета.
	— Ще мога ли да видя документите? Времето ми е ограничено…
	— Че кой не бърза в наши дни? Само момент…
	Американецът си погледна часовника. Изтри една капка от челото си.
	Минутите се нижеха като часове.
	Най-сетне възрастният британски професор дойде лично, стиснал ръждясала метална кутия.
	— Вътре е всичко, професор Розън, точно както го намерихме. Честно казано, не зная за какво може да ви потрябва. Докато го четохме, здравата се посмяхме.
	Американецът взе кутията, като се постара да прикрие вълнението си. Отвори я и извади прашен документ:

	ПОСЛЕДНИ ЗАПИСКИ НА ДЖУЛИЪС ГЕЙБРИЪЛ
	Преместени в подземието на Университета на 21 август 2001 г.

	Американецът вдигна лазурносините си очи и се усмихна малко насила.
	— Да, сигурен съм, че и в Щатите ще се посмеем здравата.
	— От кой щат сте?
	— От Флорида.
	— Наистина? Другия месец с жена ми ще ходим там. Току-що си запазихме билети за космоплана — първо пътуване. Двайсета годишнина от брака и прочее. Вие летели ли сте?
	— Още не.
	— Четири години чакахме за билети. Записваш се и чакаш. Между другото, можете да задържите документите. Никой тук не се интересува от тях.
	Американецът махна с ръка и си тръгна. Отвън го чакаше кола.
	— Е? — попита едрият чернокож, докато надзърташе в огледалото.
	Имануел Гейбриъл вдигна кутията, в която бяха записките на дядо му.
	— Да изчезваме оттук. Пипер — нареди той на втория телохранител, който седеше зад волана. — Преди да са разбрали какво ни дават.
	Колата се сля с движението и потъна в нощта.


	$source = Моята библиотека
	$id = 42548
	$book_id = 9138

	__Издание:__
	Автор: Стив Олтън
	Заглавие: Възкресяване
	Преводач: Юлиян Стойнов
	Година на превод: 2004
	Език, от който е преведено: английски
	Издание: първо
	Издател: ИК „Бард“ ООД
	Град на издателя: София
	Година на издаване: 2004
	Тип: роман
	Националност: американска
	Редактор: Иван Тотоманов
	ISBN: 954-585-576-2
	Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2678