Стив Бери
	Венецианското предателство



	На Карин Елизабет
	Пътешествието свърши.




	Усилията и рискът са цената на лаврите, но е прекрасно да живееш като храбрец и да умреш, оставяйки след себе си вечна слава.
	Александър Велики


	Да не виждаш злото пред себе си е проява на божествена лудост.
	Неизвестен датски драматург



	Хронология на събитията

	20 юли 356 г. преди Христа — Ражда се Александър Македонски.
	336 г. преди Христа — Убит е Филип II. Александър става цар.
	334 г. преди Христа — Александър нахлува в Мала Азия и започва завоевателния си поход.
	Септември 326 г. преди Христа — Азиатската кампания приключва в Индия. Армията на Александър вдига бунт. Александър се връща на запад.
	Октомври 324 г. преди Христа — Умира Хефестион.
	10 юни 323 г. преди Христа — Александър умира във Вавилон. Генералите му си поделят империята. Птолемей получава Египет.
	321 г. преди Христа — Погребалната процесия с тялото на Александър потегля за Македония. Птолемей напада процесията. Тялото е отнесено в Египет.
	305 г. преди Христа — Птолемей е провъзгласен за фараон.
	283 г. преди Христа — Умира Птолемей.
	215 г. преди Христа — Птолемей IV изгражда Сома, където трябва да почиват тленните останки на Александър.
	100 г. след Христа — Св. Марко е провъзгласен за мъченик в Александрия. Тленните му останки са скрити.
	391 г. след Христа — Сома е разрушена, тленните останки на Александър Велики изчезват.
	828 г. след Христа — Тленните останки на св. Марко са откраднати от Александрия от венециански търговци, които ги пренасят в родината си и ги полагат в Двореца на дожите. Оттам те изчезват за дълго.
	Юни 1094 г. след Христа — Тленните останки на св. Марко се появяват отново във Венеция.
	1835 г. след Христа — Тленните останки на св. Марко са пренесени от криптата в гроб под главния олтар на базиликата, носеща неговото име.


	Пролог

	_Вавилон, май 323 г. преди Христа_
	Александър Македонски бе решил да го убие лично. Обикновено възлагаше подобни задачи на други, но не и днес. От баща си беше научил много полезни неща, но един урок бе запомнил завинаги.
	Екзекуциите са за живите.
	Шестстотин от най-добрите му воини бяха строени на площада. Безстрашни мъже, които в безброй битки се бяха хвърляли срещу противника или бяха охранявали уязвимия тил. Благодарение на тях непобедимата македонска армия беше завладяла Азия. Но днес нямаше да има сражения. Никой от воините не носеше оръжие и не беше защитен с броня. Уморени и загрижени, те бяха облечени с леки дрехи и шапки на главите.
	Александър също наблюдаваше сцената с необичайно уморен поглед.
	Той беше водач на Македония и Гърция, господар на Азия, владетел на Персия. Мнозина го наричаха властелин на света, други го обявяваха за бог. Преди време един от генералите му го бе нарекъл „единственият философ на света, който размахва оръжие“.
	Но той беше преди всичко човек.
	А любимият му Хефестион беше мъртъв.
	Този мъж беше всичко за него — доверен приятел, командир на кавалерията, вторият по ранг в държавата, любовник. Още като дете Аристотел му беше внушил, че приятелят е второто „аз“ на човека. За Александър това беше Хефестион. Още помнеше как веднъж бяха сбъркали Хефестион с него. Грешката бе предизвикала всеобщо смущение, но той с усмивка бе обяснил, че това не е толкова важно, защото Хефестион също бе Александър.
	Сега Александър бавно слезе от коня. Денят беше слънчев и топъл. Пролетните дъждове бяха спрели едва вчера. Предзнаменование ли беше това? Може би.
	В продължение на дванайсет години беше воювал на изток, покорявайки Мала Азия, Персия, Египет и част от Индия. Сега искаше да тръгне на юг, за да завладее Арабия, западната част на Северна Африка, Сицилия и Иберия. Войските и корабите вече бяха готови. Скоро походът щеше да започне, но първо трябваше да реши въпроса с преждевременната смърт на Хефестион.
	Закрачи по меката земя, калта тихо жвакаше под сандалите му.
	Нисък на ръст, но пъргав в речта и походката, Александър притежаваше силно и жилесто тяло, белязано от безброй рани. От майка си — албанката, беше наследил правия нос, решителната брадичка и чувствените устни. Подобно на своите бойци, той беше гладко избръснат, с разрошена руса коса. Очите му — едното сиво-синьо, а другото кафяво — бяха винаги нащрек. Винаги се беше гордял с търпението си, но напоследък му беше все по-трудно да контролира гнева си. Може би защото откри, че му харесва да се страхуват от него.
	— Лечителю — тихо каза той, продължавайки да крачи напред. — Нали пророците са тези, които правят най-точните прогнози?
	Човекът благоразумно замълча. Поне си знаеше мястото.
	— Това е от Еврипид — поясни Александър. — Аз много харесвам пиесите му. Но не мислиш ли, че трябва да очакваме повече от един пророк?
	Не очакваше отговор от Главк, който беше вцепенен от ужас. И имаше защо. Вчера, по време на бурята, два коня бяха привели към земята стволовете на две високи палми. Бяха ги стегнали здраво с въжета, чиито краища пък бяха завързали към трето дърво. В момента лечителят стоеше в средата между тях, като всяка от ръцете му беше завързана с въжета към палмите. А Александър държеше меч.
	— Ти беше длъжен да направиш точна прогноза — процеди през зъби той, а очите му хвърляха мълнии. — Защо не успя да го спасиш?
	— Опитах се — прошепна нещастникът и зъбите му затракаха.
	— Как? Не си му дал лекарството!
	Главк кимна и забързано добави:
	— Няколко дни по-рано стана злополука и по-голямата част от отварата се разля. Веднага изпратих куриер да донесе нова, но за съжаление той пристигна твърде късно за… за фаталната болест.
	— Не ти ли беше заповядано винаги да имаш достатъчно запаси?
	— Имах, господарю! — проплака лечителят. — Беше злополука!
	Александър остана напълно равнодушен към воплите му.
	— След последния път се разбрахме това да не се повтаря — сухо каза той.
	Лечителят отлично знаеше за какво става въпрос. Преди около две години Александър и Хефестион се разболяха от треска. И тогава запасите от отварата бяха на изчерпване, но спешната доставка на допълнителни количества им помогна да се излекуват.
	По челото на Главк се стичаше пот, уплашените му очи молеха за милост. Но Александър виждаше единствено изцъкления поглед на мъртвия си любим. Като деца и двамата бяха ученици на Аристотел: Александър като царски син, а Хефестион като наследник на велик воин. Сближиха се благодарение на Омир и неговата „Илиада“. Хефестион пое ролята на Патрокъл, а Александър — на Ахил. Покварен, злобен и съвсем не толкова умен, Хефестион все пак беше чудесен приятел. Но сега него го нямаше.
	— Защо му позволи да умре?
	Въпросът беше зададен тихо, предназначен единствено за Главк. Бойците бяха на разстояние, което им позволяваше да виждат, но не и да чуват всичко. Голяма част от гръцките воини, с които Александър беше започнал голямата си офанзива в Азия, бяха или мъртви, или доизживяваха старините си. Те бяха заместени от персийски наемници, които бяха мобилизирани, след като той завладя земите им. И, както се оказа, бяха много добри воини. Всички до един.
	— Ти си моят лекар — продължи шепнешком Александър. — Поверил съм ти живота си. Както и живота на всички, които са ми скъпи. Но ти се провали. — Очите му се насълзиха от прилив на емоции. — И се оправдаваш с някакво нещастно стечение на обстоятелствата.
	Мечът легна с плоската си част върху въжетата.
	— Моля те, господарю! — проплака Главк. — Вината не е моя! Не заслужавам това!
	— Вината не е твоя ли? — втренчи се в него Александър и бавно вдигна меча. — Как можа да го кажеш?! Твой дълг бе да помогнеш!
	— Господарю! Ти имаш нужда от мен! Освен теб аз съм единственият човек на света, който знае за лековитата течност! Кой ще ти я даде, ако си ранен или болен? — Говореше бързо, опитвайки всичко възможно да спаси живота си.
	— И други могат да бъдат научени.
	— Но за това се изискват умения и знания!
	— За Хефестион твоите умения се оказаха безполезни. Не спечели и от знанията ти, колкото и дълбоки да са те. — Александър замълча за миг, изпитвайки огромна трудност да изрече на глас думите, които напираха на устните му: — И той умря.
	Есенният спектакъл в Екбатана трябваше да бъде грандиозен. Истински фестивал в чест на Дионис, с атлетически състезания, музика и специално пристигнали от Гърция над три хиляди артисти, за да забавляват войниците. Празненствата, обилно поливани с вино, които трябваше да продължат няколко седмици, бяха прекъснати след заболяването на Хефестион.
	— Казах му да не яде, но той не ме послуша! — проплака Главк. — Натъпка се с птиче месо и пи вино. Предупредих го да не го прави!
	— А ти къде беше? — остро попита Александър, после, без да чака отговор, добави: — На театър! Най-спокойно гледаше представлението, докато моят Хефестион умираше!
	Гневът му се увеличаваше многократно от факта, че по същото време самият той беше на стадиона, наблюдавайки поредната лекоатлетическа надпревара.
	— Знаеш колко е опасна тази треска, господарю — прошепна Главк. — Идва внезапно и удря със страшна сила. Гладът е единственото средство срещу нея. Никаква храна! Знаеш как се получи последния път. Пълен глад до пристигането на отварата!
	— Ти трябваше да си до него! — изкрещя Александър. Забеляза, че войниците го чуха, понижи глас и добави: — И да имаш отвара!
	Не пропусна да отбележи неспокойното раздвижване на строените бойци и си даде сметка, че моментално трябва да възстанови контрола си над тях. Какво беше казал Аристотел? Царят говори чрез делата си. Именно по тази причина бе нарушил традициите, заповядвайки тялото на Хефестион да бъде балсамирано. Но това не беше всичко. Придържайки се към произведението на Омир, той заповяда да бъдат отрязани гривите и опашките на всички коне — така, както бе направил Ахил за мъртвия Патрокъл. Забрани всякаква музика и изпрати емисари до великия оракул на Амон, от когото поиска указания как най-добре да почете паметта на своя любим. А после, за да облекчи мъката си, връхлетя с цялата си мощ върху клетите касити и ги изтреби до крак. Това също беше жертвоприношение към бързо чезнещата сянка на любимия Хефестион.
	Гневът управляваше действията му.
	Мечът изсвистя във въздуха и спря на милиметри от брадата на Главк.
	— Треската ми се връща! — прошепна Александър.
	— В такъв случай имаш нужда от мен, господарю. Аз мога да ти помогна.
	— Както помогна на Хефестион ли?
	Пред очите му все още беше погребалната клада на Хефестион отпреди три дни. Беше висока колкото пететажна сграда, изградена върху квадратна основа, богато украсена с позлатени орли, корабни носове от масивно дърво, лъвове, бикове и кентаври. На изгарянето й присъстваха пратеници от всички средиземноморски страни.
	И всичко това заради некомпетентността на мъжа пред него.
	— Не ми трябва помощта ти! — отсече Александър и замахна с меча зад гърба на лечителя.
	— Не, моля те! — изкрещя Главк.
	Мечът се спусна и започна да сече възлите. Яростта на Александър растеше с всеки замах. В крайна сметка дебелите въжета се предадоха, пропуквайки като човешки кости. Един последен удар и мечът преряза последния възел. Освободени от оковите си, двете палми се стрелнаха нагоре — едната наляво, а другата надясно, с Главк по средата.
	Устремът на гъвкавите стебла се забави за миг, нещастникът нададе пронизителен писък. После ръцете му бяха изтръгнати от раменете, а гръдният му кош експлодира в кървав фонтан.
	Листата на палмите прошумоляха като ромон на далечен поток, стеблата им облекчено проскърцаха и заеха обичайното си положение.
	Трупът на Главк се стовари на земята, а ръцете и части от гръдния му кош останаха да висят от клоните. Миг по-късно всичко потъна в тишина. Никой от войниците не издаде звук.
	Александър се обърна към тях.
	— Алалалай! — изкрещя той.
	Хората му повториха бойния македонски възглас, ехото от гласовете им прелетя над влажната земя и се блъсна в крепостните стени на Вавилон. Тълпата граждани, които наблюдаваха оттам, им отвърна със същия вик. Александър изчака глъчката да стихне и обяви:
	— Не го забравяйте никога!
	Знаеше, че хората ще се запитат кого има предвид: Хефестион или нещастника, който току-що беше платил с живота си за разочарованието на своя господар.
	Но това беше без значение.
	Вече не.
	Александър заби меча в меката пръст и тръгна към коня си. Това, което каза на лечителя, беше вярно. Треската наистина се завръщаше.
	И той я посрещна с радост.


	Първа част

	1

	_Копенхаген, Дания_
	_Събота, 18 април, наши дни, 23:55 ч._
	Котън Малоун дойде в съзнание от миризмата — разяждащо остра, с привкус на сяра. И на още нещо, отвратително сладникаво. Като смъртта.
	Отвори очи.
	Лежеше на пода с разперени ръце, с длани, обърнати към дъските. По тази причина веднага усети, че са лепкави. Какво беше станало?
	Бе присъствал на априлската сбирка на Дружеството на датските антиквари, което се намираше само на няколко пресечки от неговата книжарница, в непосредствена близост до кипящия от живот парк „Тиволи“. Той обичаше да присъства на месечните срещи на антикварите. Няколко питиета, стари приятели, безкрайни разговори за книги. А на другия ден бе приел да се срещне с Касиопея Вит. Вчера му се бе обадила с предложението да се видят и той доста се бе изненадал. Не беше я чувал от Коледа, когато беше прекарала няколко дни в Копенхаген. И подчинявайки се на все още силните навици от предишната си професия, бе решил да хвърли едно око на необичайното място, което беше избрала за срещата — Музея на гръко-римското изкуство. Всъщност идеята не беше лоша, тъй като Касиопея рядко действаше импулсивно.
	Адресът се бе оказал на брега на канала „Фредериксхолмс“. Вратата на абсолютно тъмната сграда беше леко открехната — нещо доста необичайно за врата на музей, която би трябвало да е заключена и със задействана аларма. Той бе слязъл от велосипеда. Най-малкото, което можеше да направи, беше да затвори вратата и да се обади в полицията.
	Бе посегнал към топката на бравата и това беше последното, което помнеше.
	Малоун се намираше във вътрешността на музея.
	На слабата светлина, идваща от прозорците с матирани стъкла, той видя помещение, обзаведено в типичен датски стил: хармонично съчетание от стомана, дърво, стъкло и алуминий. Машинално вдигна ръка и опипа солидната подутина под дясното си слепоочие, която болезнено пулсираше.
	Разтърси глава, за да прогони мъглата, и бавно се изправи.
	Беше посещавал музея само веднъж, защото не остана впечатлен от експонатите. Те представляваха само една от многото частни колекции в Копенхаген, тематично подбрани в съответствие с вкусовете на собствениците си.
	Малоун потърси опора в някаква стъклена витрина. Пръстите му отново докоснаха лепкавата субстанция с отвратителна миризма.
	После забеляза, че ризата и панталоните му са влажни също като косата, лицето и ръцете. Целият беше прогизнал.
	Запрепъва се към изхода и натисна бравата. Оказа се заключена и залостена с яко резе. Отвътре можеше да се отвори единствено с ключ.
	Обърна се и огледа залата. Таванът беше висок поне десетина метра. Дървено стълбище с хромиран метален парапет чезнеше нагоре в мрака.
	Той напипа електрическия ключ на стената. Нищо. Повлече се към близкото бюро и вдигна телефонната слушалка. Нямаше сигнал.
	На горния етаж нещо щракна, заработи електромотор.
	Опитът му като агент в Министерството на правосъдието го предупреждаваше да бъде предпазлив.
	След кратко колебание той пое нагоре по стълбите.
	Хромираният парапет беше лепкав, стъпалата — петнайсет на брой — също. Горе имаше още витрини от метал и стъкло, здраво завинтени за пода. Между тях като призраци изникнаха бюстове от мрамор и бронз. Вниманието му беше привлечено от движение на десетина метра навътре в залата. По пода се плъзгаше странен, светъл на цвят предмет, широк около шейсет сантиметра и със заоблени краища. Приличаше на автоматичните косачки за трева, които рекламираха по телевизията. Когато попаднеше на витрина или статуя, странната машина спираше, отдръпваше се и поемаше в друга посока. Пластмасовият, приличащ на хобот накрайник в горната й част периодично изхвърляше аерозолни струи.
	Малоун предпазливо тръгна напред.
	Сякаш усетила присъствието му, машината спря. Накрайникът бавно се извъртя към него и изхвърли поредната струя, която навлажни панталоните му.
	Какво става, по дяволите?
	Машината явно изгуби интерес към него, обърна се и изчезна в мрака, продължавайки да изхвърля във въздуха вонящи струи. Малоун надникна през парапета и почти веднага забеляза друга машина, близо до една от витрините.
	Това не му хареса.
	От вонята започваше да му се повдига, трябваше да се махне оттук.
	После роботът утихна и той долови друг шум.
	Преди две години в Атланта, още преди развода, напускането на държавната служба и внезапното решение да се премести в Копенхаген, той похарчи неколкостотин долара за модерен грил от неръждаема стомана. При натискането на червения бутон върху командния панел газта се запалваше. Малоун ясно си спомняше съскането на горящата газ при натискането на бутона — същото, което чуваше в момента.
	Забеляза искрите в мига, в който подът пламна. Отначало в бледожълто, после в оранжево и накрая в бледосиньо. Дъските бързо се предадоха на алчните пламъци, които запълзяха нагоре по стените. Рязкото покачване на температурата принуди Малоун да вдигне ръце, за да защити очите си. Петнайсет секунди по-късно пламна таванът и горният етаж се превърна в огнен ад. Дюзите на автоматичната противопожарна система се включиха с остро изщракване.
	Малоун бързо се спусна няколко стъпала по-надолу и зачака потушаването на огъня.
	После изведнъж забеляза нещо странно.
	Водата само усили пламъците.
	Машината, която започна пожара, се разпадна на съставните си части. От корпуса й във всички посоки бликна огнена вълна.
	Към тавана се издигна кълбо от пламъци, което сякаш се захрани от дюзите на противопожарната система. Въздухът се изпълни с пара, но това не беше дим, а някакъв химикал, от който главата му се замая.
	Той хукна надолу, вземайки по две стъпала наведнъж. Зад гърба му се разнесе трясък на счупени стъкла, нещо тежко падна на пода и цялата сграда се разтърси.
	Малоун се насочи към входната врата в мига, в който вторият робот оживя. Засуети се напред-назад, обливайки витрините с аерозолни струи.
	Трябваше да се измъкне час по-скоро, но залостената врата се отваряше навътре. Беше от дебело дърво, окачена на метална рамка. Нямаше начин да я разбие. Пламъците плъзнаха надолу, поглъщайки стъпало след стъпало. Сякаш самият дявол идваше да го поздрави. Дори хромираният парапет се деформира от температурата.
	Химическата мъгла и намаляването на кислорода затрудняваха дишането му. Някой със сигурност се беше обадил на пожарната, но тя едва ли щеше да му помогне. Особено ако някоя искра попаднеше върху подгизналите му дрехи.
	Огънят погълна и последното стъпало.
	От него го деляха само три-четири метра.


	2

	_Венеция, Италия, неделя, 19 април, 0:15 ч._
	Заковал тежък поглед в лицето на мъжа, Енрико Винченти попита:
	— Имаш ли да кажеш нещо в своя защита?
	Мъжът от Флоренция не се впечатли от въпроса.
	— Питам се как ти и хората ти успяхте да изфабрикувате всичко — небрежно отвърна той.
	— Имам чувството, че доста ни подценяваш — любопитно го погледна Винченти.
	— Аз имам приятели, дебелако — усмихна се с чувство на превъзходство флорентинецът. — Много приятели!
	— Твоите приятели не ни интересуват — сухо го осведоми Винченти. — Става въпрос за предателството ти.
	Флорентинецът се беше издокарал за случая: скъп костюм „Дзанети“, риза „Шарве“, вратовръзка „Прада“ и, естествено, задължителните обувки „Гучи“. Винченти беше наясно, че дрехите струваха повече, отколкото обикновените хора печелеха за цяла година.
	— Виж какво — въздъхна флорентинецът. — Предлагам аз да си тръгна и да забравим всичко, каквото и да е то… А вие просто да си гледате другата работа.
	Никой от деветимата мъже, седнали редом с Винченти, не отрони нито дума. Но той ги беше предупредил да очакват арогантно поведение. Членовете на Съвета бяха наели флорентинеца за важна задача в Централна Азия, но за жалост той беше започнал да работи за себе си. За щастие го бяха засекли навреме и бяха взели съответните мерки.
	— Нима вярваш в подкрепата на партньорите си? — попита Винченти.
	— Не се прави на наивен, дебелако — презрително го изгледа онзи. — Именно те поискаха това от мен.
	Винченти отново преглътна обидния епитет.
	— Но те казват друго — поклати глава той.
	Въпросните партньори бяха членове на международен престъпен синдикат, които многократно бяха доказали своята лоялност към Съвета. Флорентинецът беше нает да помага, а Съветът умишлено бе пропуснал да забележи измамите на синдиката, за да отправи намек към човека, който в момента седеше пред тях. Което, разбира се, беше намек и към самия синдикат. И отговорът не закъсня. Задълженията бяха изплатени и Съветът си върна своя доста внушителен депозит. За разлика от флорентинеца членовете на синдиката прекрасно знаеха с кого си имат работа.
	— Какво знаеш за нас? — зададе следващия си въпрос Винченти.
	— Шайка богаташи, които обичат да се забавляват — сви рамене онзи.
	Тази дързост развесели Винченти. Обяснението за нея бяха четиримата въоръжени мъже зад гърба на флорентинеца, които явно го караха да се чувства в безопасност. Присъствието им в залата беше едно от условията, които им беше поставил.
	— Преди седемстотин години управлението на Венеция било поверено на десетчленен Съвет — започна със спокоен глас Винченти. — Това били улегнали мъже, чужди на всякакви страсти и изкушения. Основната им задача била сигурността на обществото и контролът над политическата опозиция. И те я изпълнявали, и то много добре. Векове наред. От името на държавата Венеция те изслушвали обвинения и доказателства, произнасяли присъди и извършвали екзекуции.
	— Какво те кара да мислиш, че имам нужда от уроци по история?
	— Би трябвало да се вслушваш в тях — спокойно отвърна Винченти и скръсти ръце в скута си.
	— Този мавзолей ме потиска. Твой ли е?
	Дворецът действително не притежаваше уюта на постоянен дом, но в него бяха отсядали царе и императори, архиепископи и благородници. В една от спалните беше почивал дори Наполеон.
	— Наш е — отговори с нескрита гордост Винченти.
	— Нуждае се от освежаване — промърмори флорентинецът. — Приключихме ли?
	— Не, бих искал да довърша обясненията си.
	— Добре, давай — размаха ръце онзи. — Имам нужда от сън.
	— Ние също сме десетчленен Съвет. И подобно на нашите предшественици разполагаме с инквизитори, които привеждат в изпълнение решенията ни. — Той направи лек жест към тримата мъже в далечния край на залата и те бавно се приближиха. — Властта ни е абсолютна както в миналото.
	— Вие не сте правителството!
	— Не сме. Ние сме нещо съвсем различно.
	Флорентинецът все още не изглеждаше впечатлен.
	— Дойдох тук посред нощ по заповед на моите партньори, а не защото съм уплашен. Доведох тези четиримата, за да ме защитават. Не мисля, че инквизиторите ти могат да ми наложат каквото и да било.
	Винченти се надигна от стола.
	— Мисля, че трябва да изясним един въпрос — рече той. — Ти беше нает за изпълнението на определена задача, но в хода на работата започна да търсиш лична изгода.
	— Предлагам да забравим тази история! — изръмжа флорентинецът и бавно огледа присъстващите. — Освен ако не искате да напуснете помещението в сандъци!
	Търпението на Винченти започна да се изчерпва. Той искрено ненавиждаше тази част от официалните си задължения. Направи незабележим жест и четиримата, които бяха дошли с флорентинеца, го сграбчиха.
	Шокът бързо смени насмешливото изражение на лицето на флорентинеца.
	Той беше обезоръжен. Трима от мъжете го хванаха здраво, а един „инквизитор“ пристъпи към него с ролка здраво тиксо и омота ръцете му зад гърба. После направи същото с краката му, а накрая залепи дебела лепенка и върху устата му. Тримата отстъпиха крачка назад и тежкото тяло на флорентинеца тупна върху килима.
	— Този Съвет те обвинява в предателство спрямо нашата Лига! — тържествено обяви Винченти и леко кимна по посока на двойната врата. Тя се отвори и в залата беше вкаран ковчег от лакирано дърво с отворен капак. Осъзнал какво го чака, флорентинецът се облещи.
	Винченти се наведе над него.
	— Преди петстотин години държавните изменници били зазиждани в килии със стени от дърво и олово над Двореца на дожите, изложени на природните стихии. По тази причина ги наричали „ковчезите“. — Замълча за миг, за да подчертае значението на думите си, после добави: — Ужасни места, наистина. Никой не е излязъл жив оттам. Ти открадна нашите пари и се опита да спечелиш още пари с тях. — Той тъжно поклати глава. — Но не ти е било писано. Между другото, твоите партньори решиха, че именно ти си цената, която трябва да платят за примирието с нас.
	Флорентинецът правеше отчаяни усилия да се освободи, от запечатаната му уста излиташе глухо мучене. Един „инквизитор“ изведе четиримата бодигардове от залата. Те си бяха свършили работата. Други двама вдигнаха отчаяно борещото се тяло и го хвърлиха в ковчега.
	Надвесен над него, Винченти с лекота разчете онова, което искаха да кажат очите му. Той наистина беше измамил Съвета, но го беше направил по личната заповед на Винченти, а не на своите партньори. Именно Винченти бе променил задачата му, а флорентинецът се изправи пред Съвета едва след като получи обещанието, че няма от какво да се безпокои. „Малко шоу, нищо повече — беше му казал Винченти. — Идваш, изиграваш си ролята и след час си свободен.“
	— Дебелак, а? — насмешливо подхвърли Винченти. — Arrivederci.
	Капакът на ковчега шумно се затръшна.


	3

	_Копенхаген_
	Малоун изненадано гледаше как огненото кълбо, спускащо се надолу, спира на няколко стъпала от пода, сякаш изведнъж изгубило охота да продължи. Изправен до един от прозорците, той се оглеждаше за нещо, с което би могъл да счупи дебелото стъкло. Видя само един-два стола, но те бяха твърде близо до пламъците. Вторият робот продължаваше да обикаля залата на приземния етаж, изхвърляйки аерозолни струи. Малоун се колебаеше. Помисли да съблече дрехите си, но косата и кожата му също бяха покрити със запалителната смес.
	Силни удари по стъклото го накараха да подскочи. Обърна се и на сантиметри от себе си видя познато лице.
	Касиопея Вит.
	Какво правеше тук тази жена? Бързо се отърси от изненадата и изкрещя:
	— Трябва да се измъкна оттук!
	Тя посочи вратата, но той преплете пръсти, за да покаже, че е заключена.
	Вит му направи знак да се отдръпне.
	В същия момент изпод бръмчащия из залата робот започнаха да излитат искри. Малоун се втурна към него и го преобърна с добре премерен ритник. Пред очите му блеснаха малки колела, свързани с някакъв механизъм.
	До слуха му достигна рязко изпукване, после още едно. Изтече почти цяла секунда, преди да осъзнае, че Касиопея стреля в прозореца.
	В следващия миг забеляза нещо, което не беше успял да види до този момент. Върху витрините лежаха няколко пластмасови пакета, пълни с прозрачна течност.
	Прозорецът се пръсна.
	Той грабна един от столовете и го стовари от вътрешната страна на пробитото стъкло. Ударът беше толкова силен, че столът излетя на улицата сред водопад от счупени стъкла.
	Роботът издаде странен звук, разклати се и зае нормално положение.
	Искрите отново се появиха. По паркета плъзнаха синкави пламъчета, които миг по-късно се превърнаха в буен пожар. Пламъците светкавично се разпространиха в залата, напредвайки към него.
	Малоун се засили и скочи през прозореца, приземявайки се на крака.
	Касиопея стоеше на метър от тротоара.
	Той беше усетил промяната в налягането още в мига, в който се пръсна прозорецът. Притежаваше достатъчно познания, за да прецени, че притокът на кислород бързо разпалва огъня. Влияние оказваше и промяната в атмосферното налягане.
	Спомни си за пластмасовите пакети върху витрините, грабна Касиопея за ръка и бързо я повлече след себе си.
	— Хей, какво правиш? — извика тя.
	— Отиваме да поплуваме — задъхано отвърна той. Прескочиха тухления парапет в мига, в който от музея изригна огромно огнено кълбо.


	4

	_Самарканд, Централноазиатска федерация, 5:45 ч._
	Върховният министър Ирина Зовастина потупа коня и се приготви за играта. Обичаше да играе на разсъмване, когато тревата беше мокра от роса. Обичаше и прочутите с буйния си нрав фергански жребци, които още преди хиляда години били разменяни срещу китайска коприна. В конюшните й имаше над сто жребци, които използваше както за удоволствие, така и за политика.
	— Готови ли са останалите ездачи? — обърна се към коняря тя.
	— Да, госпожо министър. Чакат на игрището.
	Беше обута с високи кожени ботуши, а върху дългия чапан беше облякла кожено яке. Късата й платиненоруса коса беше скрита под шапка от вълча кожа, изработена от животно, което лично беше убила.
	— В такъв случай да вървим.
	С този жребец беше печелила много _бузкаши_ — древната игра, измислена от обитателите на степта, които се раждали и умирали на седлото. Любимата игра на Чингис хан. В онези години на жените било забранено дори да гледат, камо ли да играят, но тя беше променила правилата.
	Усетил ръката й на шията си, тънкокракият жребец с широки гърди застина.
	— Търпение, Буцефал — прошепна тя.
	Беше го нарекла на коня, с който Александър Велики бе завладял Азия след многобройни кръвопролитни битки. Но конете за _бузкаши_ бяха специални. Преди да излязат на затревения манеж, те се обучаваха с години, за да привикнат на хаотичната игра. Държаха ги на специална диета, която освен овес и ечемик включваше яйца и краве масло. А когато някой от тях наддадеше на килограми, биваше оседлаван и държан на слънце седмици наред — не само за да стопи излишните килограми, но и за да се приучи на търпение. После започваха изтощителните тренировки, включващи продължително галопиране в кръг. Агресивността се поощряваше, но с желязна ръка. Само по този начин кон и ездач се превръщаха в едно неразделно цяло.
	— Готова ли сте? — попита конярят таджик, роден и израснал в планините на изток, който вече десет години се радваше на изключителната привилегия да я подготвя за играта.
	— Мисля, че бронята е добра — кимна тя и се потупа по гърдите.
	Якето с ивици мъхеста кожа беше плътно прилепнало към атлетичната й фигура, която не излъчваше нищо женско — също като кожените панталони. Ръцете и краката й бяха силни и стегнати от редовните физически упражнения и строгата диета. В чертите на широкото й лице имаше нещо монголско, което се подчертаваше от дълбоко разположените кафяви очи. Това беше наследство от семейството на майка й, чиито корени бяха някъде в далечния север. Годините на строга самодисциплина я бяха дарили с умението да слуша внимателно и да говори бавно. От цялата й фигура се излъчваше решителност и енергия.
	Мнозина бяха убедени, че създаването на азиатска федерация е невъзможно, но тя им беше доказала обратното. След кратък период на относителна независимост бившите съветски републики Казахстан, Узбекистан, Киргизстан, Каракалпакстан и Туркменистан изчезнаха от политическата карта на света, заменени преди петнайсет години от Централноазиатската федерация. С територия от почти десет милиона квадратни километра и население от шейсет милиона души, новата държава съперничеше на Европа и Северна Америка не само по площ, но и по запаси от природни ресурси. Нейната реализирана мечта.
	— Внимателно, госпожо министър — обади се конярят. — Те искат най-доброто от вас.
	— В такъв случай ще трябва да играят на върха на възможностите си — усмихна се тя.
	Говореха на руски, въпреки че официалните езици във Федерацията бяха дари, казахски, таджикски и киргизки. Като жест към многобройното славянско население руският език се използваше за „междуетническа комуникация“.
	Вратите на конюшнята се отвориха и тя отправи поглед към равното поле с дължина около километър. В центъра му имаше плитка яма, около която се бяха струпали двайсет и тримата конници. В нея беше поставен _боз_ — труп на коза без глава, крайници и вътрешни органи, натопен още от вчера в студена вода, за да издържи до играта.
	В четирите края на игрището бяха забити високи пилони на черно-бели ивици.
	Конярят й подаде камшика. Преди години тези камшици са били изработвани от тесни кожени ивици с оловни топчета накрая. Днес те вече не бяха толкова опасни, но все още се използваха не само за пришпорване на конете, а и като оръжие срещу останалите играчи. Нейният имаше красива дръжка от слонова кост.
	Тя изпъна гръб и се намести на седлото.
	Слънцето бавно изплува над горите на изток. За своя резиденция Зовастина бе избрала някогашния хански дворец, център на властта в региона до руската окупация в края на XIX век. Той се състоеше от трийсет помещения, богато обзаведени с узбекски мебели и ориенталски порцелан. На мястото на днешните конюшни се бе намирал харемът. Слава богу, тези дни принадлежаха на миналото.
	Тя напълни дробовете си с чист въздух, наситен със свежия аромат на настъпващия ден.
	— Приятна игра — обади се конярят.
	Тя кимна и се приготви да навлезе на терена.
	Но в главата й продължаваше да се върти един и същ въпрос.
	Какво ставаше в Дания?


	5

	Изправен в сянката на сградата отвъд канала, Виктор Томас наблюдаваше пожара в Музея на гръко-римското изкуство. Обърна се към партньора си, но не каза нищо. Всичко беше ясно.
	Проблеми.
	Рафаел беше този, който нападна неканения гост и го завлече в музея. По нещастно стечение на обстоятелствата входната врата беше останала открехната, но от позицията си до парапета на вътрешното стълбище Виктор все пак успя да забележи сянката, която се промъкна през нея. Рафаел, който работеше на приземния етаж, реагира мигновено и зае позиция зад вратата. Би трябвало да изчака и да види какви са намеренията на непознатия, но вместо това той го удари по главата с някаква статуетка.
	— Жената — промърмори Рафаел. — Чакаше отвън с пистолет. Не беше на добро.
	Виктор беше съгласен с това заключение. Жената бе с дълга тъмна коса, в плътно прилепнало облекло. Беше се появила от близката уличка и бе заела позиция близо до канала, откъдето наблюдаваше пожара. А когато мъжът се появи на прозореца, беше пръснала стъклото с пистолета си.
	Мъжът също беше проблем.
	Русокос, висок и жилест, той беше разбил прозореца със стол, а после беше излетял през него с изненадваща лекота, сякаш го беше правил и преди. След което бе хванал жената за ръка и двамата бяха скочили в канала.
	Пожарната бе пристигнала след минути. Двамата бяха излезли от водата и им бяха дали одеяла, за да се завият. Костенурките си бяха свършили работата. Рафаел ги беше кръстил така, защото притежаваха невероятната способност да падат на краката си. Слава богу, че от апаратурата нямаше да останат никакви следи. Роботите бяха изработени от леснозапалими материали, които щяха да се разтопят от огъня. Разбира се, всеки следовател щеше да стигне до заключението за умишлен палеж, но нямаше как да открие следи от способите на извършителите.
	За съжаление мъжът бе оцелял.
	— Той ще ни създаде ли проблеми? — попита Рафаел.
	Виктор мълчаливо гледаше как пожарникарите се борят с пламъците. Мъжът и жената седяха на парапета, увити в одеяла.
	По всичко личеше, че се познават, което беше още един повод за тревога.
	Затова той отговори на Рафаел по единствения възможен начин.
	— Без съмнение.


	Малоун постепенно възвърна самообладанието си. До него Касиопея трепереше, увита в одеяло. От старата сграда на музея останаха само назъбените външни стени, без следа от съхраняваното между тях. Пожарникарите продължаваха да ги обливат с вода, стремейки се да ограничат пораженията. До този момент никоя от съседните сгради не беше засегната от пожара.
	Нощният въздух тежеше от миризмата на сажди, в която се промъкваше и сладникаво горчивият аромат, който Малоун беше усетил вътре. Гъстите кълба черен дим се издигаха право нагоре, скривайки звездите на небето. Към тях за втори път се приближи началникът на противопожарния екип — здравеняк, облечен в яркожълта униформа. Представител на градската полиция вече беше взел показанията им.
	— Прав бяхте за пръскачките — каза на датски пожарникарят. — Водата от маркучите ни само разпали огъня.
	— Как все пак успяхте да го потушите? — попита Малоун.
	— След като цистерните се опразниха, вкарахме помпите направо в канала — поясни шефът на пожарникарите.
	— Солена вода? — вдигна вежди Малоун. Всички канали на Копенхаген имаха връзка с морето.
	— Да, свърши ни добра работа — кимна шефът.
	— Открихте ли нещо в сградата? — пожела да узнае Малоун.
	— Ако имате предвид машинките, за които споменахте пред полицията, не. Но вътре беше толкова горещо, че дори мраморните статуи бяха разтопени. — Шефът плъзна ръка по мократа си коса и добави: — Очевидно става въпрос за силно запалителна течност. Ще ни трябват дрехите ви. Те вероятно са единствената ни възможност да открием химическия й състав.
	— Май няма да стане — поклати глава Малоун. — Аз също се топнах в солената вода.
	— Имате право — въздъхна шефът. — Това вероятно никак няма да се хареса на следствения екип.
	Малоун го изчака да се отдалечи, обърна се към Касиопея и започна разпита.
	— Ще ми кажеш ли какво става?
	— Трябваше да се появиш тук едва утре сутринта — неопределено отвърна тя.
	— Това не е отговор.
	Мократа коса падаше на сплъстени кичури върху раменете й, оформяйки неравна рамка около привлекателното й лице. Тя беше мюсюлманка от испански произход, с постоянно местожителство в Южна Франция. Умна, богата и самоуверена млада жена, инженер и историк. Но появата й в Копенхаген ден по-рано от предвиденото със сигурност означаваше нещо. На всичкото отгоре беше дошла въоръжена и облечена като за бой: с тъмни кожени панталони и плътно прилепнало яке. Дали щеше да съдейства, или щеше да създава трудности? — запита се Малоун.
	— Имаш късмет, че се появих навреме, за да ти спася задника — отбеляза Касиопея.
	Той не успя да определи дали говореше сериозно, или просто искаше да го подразни.
	— А как разбра, че задникът ми се нуждае от спасяване?
	— Дълга история, Котън.
	— Разполагам с цялото време на света, тъй като съм пенсионер — настоя той.
	— Но аз не съм.
	Доловил горчивината в гласа й, той внимателно я погледна.
	— Ти си знаела, че музеят ще изгори, нали?
	— Дори го исках — отвърна тя, насочила поглед отвъд канала.
	— Ще ми обясниш ли?
	Касиопея дълго мълча, потънала в мислите си.
	— Бях тук още преди да се появиш — въздъхна най-сетне тя. — Видях двамата мъже, които проникнаха в музея, видях и как те нападнаха. Но нямаше как да ги последвам… Заради теб.
	— Кои са те?
	— Онези, които монтираха роботите.
	Беше присъствала на показанията му пред полицията, но Малоун през цялото време имаше чувството, че историята й е известна.
	— Хайде без глупости, а? — мрачно каза той. — Имам право да знам какво става, тъй като за малко не умрях заради твоите конспирации!
	— Трябва да избягваш отворените врати, особено нощем.
	— Човек трудно забравя старите си навици — сви рамене той. — Хайде, казвай какво става!
	— Ти видя пламъците и усети топлината. Нещо не ти ли се стори странно?
	Малоун си спомни как пламъците изведнъж спряха на няколко стъпала от пода, сякаш чакаха покана да продължат.
	— Много неща ми се сториха странни — призна той.
	— През седми век мюсюлманската флота обкръжила Константинопол. Многобройна и добре въоръжена, тя не би трябвало да има проблеми при завземането на града. Но византийците й подготвили изненада — течен огън, наричан още „див огън“. Благодарение на него цялата флота на завоевателите била унищожена. — Касиопея продължаваше да гледа встрани. — Това оръжие оцеляло в различни форми от времето на кръстоносните походи, а по-късно получило названието „гръцки огън“. Оригиналната му формула била абсолютно секретна, пазена лично от всеки византийски император. Те я съхранявали толкова добре, че след окончателното разпадане на империята тя била изгубена. — Младата жена замълча за момент, въздъхна и добави: — Но вече е намерена…
	— Искаш да кажеш, че видях гръцки огън?
	— Да, но леко модифициран. Този вид не обича солената вода.
	— Но защо не го каза на пожарникарите?
	— Защото не искам да отговарям на излишни въпроси.
	Но Малоун искаше да получи отговор на всички свои въпроси.
	— Защо остави музея да изгори? — попита той. — В него нямаше особено ценни неща.
	Погледът му отново обиколи изпепелените руини и се спря на овъглените останки от велосипеда му. Касиопея продължаваше да избягва погледа му. За пръв път, откакто я познаваше, в поведението й се долавяха нервност, отпадналост и страх. Тя беше твърда и енергична жена, но в момента изглеждаше силно обезпокоена.
	Една кола спря пред предпазните бариери в далечния край на улицата. Малоун веднага позна скъпата английска лимузина и прегърбената фигура на човека, който слезе от задната врата.
	Хенрик Торвалдсен.
	— Той иска да говори с нас — изправи се Касиопея.
	— А откъде знае, че сме тук?
	— Нещо става, Котън.


	6

	_Венеция, 2:30 ч._
	Винченти беше доволен, че е предотвратил нещастието, което можеше да настъпи заради флорентинеца. Беше допуснал грешка. Времето беше малко и той играеше опасна игра, но съдбата явно му беше дала още един шанс.
	— Спокойно ли е положението в Централна Азия? — попита един от членовете на Съвета. — Успяхме ли да спрем започнатото от онзи глупак?
	Членовете на Съвета бяха останали в залата и след изнасянето на ковчега, в който се блъскаше нещастният флорентинец. Впрочем той вероятно не се измъчваше повече, защото един куршум в главата би трябвало вече да е прекратил мъките му.
	— Всичко е наред — отвърна Винченти. — Лично оправих нещата, въпреки че върховният министър Зовастина обича да превръща всичко в зрелища.
	— Не бива да се доверяваме на тази жена! — намеси се друг член на Съвета.
	Винченти остана леко изненадан от страстта, с която бяха изречени тези думи, но се съгласи с тях, въпреки че Зовастина беше техен съюзник.
	— Тираните винаги са проблем — кимна той, стана от мястото си и пристъпи към картата на стената. — Но трябва да признаем, че тази жена постигна много. Тя успя да обедини шест корумпирани азиатски държави във федерация, която има шансове да успее. — Той махна към стената и добави: — На практика тя промени картата на света…
	— Но как го постигна? — дойде следващият въпрос. — Положително не с дипломация.
	{img:federation.png}
	Винченти прекрасно знаеше официалното становище на цивилизованите страни. След разпадането на Съветския съюз бившите републики от Централна Азия преминаха през граждански войни и разруха в борбата си за независимост, но след като я постигнаха, имаха сериозни проблеми с нея. Така нареченото Общество на независимите държави, което наследи Съветския съюз, си остана на книга. В азиатските републики на бившата империя цареше корупция и некомпетентност. Ирина Зовастина бе оглавила местните реформи още при управлението на Горбачов, борейки се за перестройка и гласност и за съдебно преследване на много корумпирани държавни чиновници. Впоследствие обаче тя поведе борбата срещу Русия, напомняйки на поданиците си вековната колониална политика на „големия брат“ и замърсяването на природата, благодарение на което хиляди азиатци бяха намерили смъртта си. В крайна сметка Зовастина беше тази, благодарение на която Националното събрание на Казахстан обяви страната за независима република.
	Една година по-късно беше избрана за върховен министър.
	Западът я приветства като реформатор в регион, който никога досега не се беше реформирал. След което, преди петнайсет години, тя смая света със създаването на Централноазиатската федерация.
	Шест нации се бяха обединили в една обща държава.
	Но въпреки всичко колегата на Винченти беше прав. Това не беше чудо, а по-скоро манипулация.
	— Постигна го със сила — честно отговори той.
	— И с успешното отстраняване на политическите си противници.
	— Това е един от начините да се спечели властта — поклати глава Винченти. — Не можем да я обвиняваме, защото и ние правим същото. — Обърна се към друг член на Съвета и попита: — Средствата са на мястото си, нали?
	— Три милиарда и шестстотин милиона, разпръснати в различни банки по света — обясни ковчежникът. — С възможност да бъдат директно преведени в Самарканд.
	— Предполагам, че нашите членове са готови.
	— Новият приток на инвестиции ще потече всеки момент. Повечето членове планират мащабни проекти. Досега се съобразяваха с нашите директиви и проявяваха предпазливост.
	Времето беше малко. По подобие на древния Съвет половината от членовете на сегашния подлежаха на ротация. Уставът на организацията гласеше, че петима членове на Съвета трябва да бъдат подменяни на всеки две години. Мандатът на Винченти изтичаше след по-малко от месец.
	Това беше благословия, но и проблем.
	Преди шестстотин години Венеция била олигархична република, управлявана от търговците посредством сложна политическа система, за да се предотврати тиранията. Интригите на различните фракции били блокирани чрез доста рисковани процедури. Никой не разполагал с абсолютна власт. Решенията се вземали групово, след дълги дебати.
	Но хората винаги намирали изход.
	Винченти — също.
	Трийсет дни.
	Предостатъчно време.
	— А какво ще стане с върховния министър Зовастина? — попита един от членовете на Съвета. — Ще оцелее ли?
	— Може би това ще бъде главна тема на предстоящия разговор — отвърна Винченти.


	7

	_Самарканд, Централноазиатска федерация, 6:20 ч._
	Зовастина пришпори коня. Останалите състезатели вдигнаха камшиците си. Изпод копитата полетя рядка кал. Захапала камшика, тя хвана юздите с две ръце. Все още никой не се приближаваше до трупа на козата.
	— Хайде, Буцефал, покажи им! — прошепна тя в ухото на коня, дръпна юздите и животното се стрелна надясно.
	Правилата на играта бяха прости. Грабваш трупа, наречен _боз_, от ямата, яздиш с него до някой от пилоните в края на игрището, заобикаляш го и се връщаш към центъра. Целта бе да пуснеш трупа в „кръга на справедливостта“, очертан с вар върху тревата. Изглеждаше лесно, но проблемът бяха останалите играчи, наречени _чопенос_, които правеха всичко възможно да ти отнемат _боз_.
	Поканата за _бузкаши_ с нея беше голяма чест и тя внимателно избираше участниците. Днес противниците бяха предимно хора от личната й охрана, плюс деветима гости, попълващи бройката на двата отбора от по дванайсет души.
	Тя беше единствената жена между тях.
	И това й харесваше.
	Усетил какво се иска от него, Буцефал се насочи към плитката яма с трупа на козата. Конят на един от противниците силно се блъсна в десния му хълбок. Зовастина извади камшика от устата си и шибна ездача през лицето. Той блокира удара и продължи атаката, а към него се присъединиха още трима.
	Двама нейни съотборници й се притекоха на помощ, за да отблъснат атаката на противника.
	Вихър от конници и ездачи се завъртя около _боз_.
	Съотборниците й бяха предварително предупредени, че тя трябва да стигне първа до пилона, и правеха всичко необходимо да й разчистят пътя.
	Към тях се насочи четвърти играч от противниковия отбор.
	Светът се завъртя пред очите й, когато я заобиколиха всичките двайсет и четирима играчи. Камшикът на мъжа срещу нея изплющя върху гърдите й, но дебелото кожено яке смекчи удара. Посегателството над върховния министър се наказваше със смърт, но този закон не действаше по време на _бузкаши_. Зовастина предпочиташе истинските противници.
	Един от ездачите падна от седлото и се просна на тревата.
	Никой не спря да му помогне, защото беше забранено.
	Счупените крайници и тежките наранявания бяха нещо обикновено. За две години на игрището бяха загинали петима души. _Бузкаши_ винаги беше свързана със смъртта. Дори в Наказателния кодекс на Федерацията имаше специален член, оправдаващ убийството по време на игра.
	Зовастина заобиколи плитката яма и нанесе силен удар с камшика си върху ръката на противниковия играч, който посягаше към _боз_. После рязко дръпна юздата и Буцефал направи остър завой. В следващия миг тя го пришпори към ямата, изпреварвайки близките си противници.
	Още двама ездачи се стовариха на земята.
	Зовастина дишаше тежко. В устата й попаднаха парченца кал и стръкчета трева. Тя ги изплю и с наслада вдъхна острата миризма на конска пот. После отново захапа камшика. Едната й ръка се вкопчи в седлото, а другата се протегна към козата. Кръвта още капеше от мястото на отсечената глава. Ездачката преметна трупа през седлото и заби шпорите си в корема на жребеца, принуждавайки го да направи остър ляв завой.
	Правилата, които важаха от този момент нататък, бяха само три: никакво завързване на трупа, никакви удари през ръцете на човека, който го държеше, никакво препъване на конете.
	Беше време да се насочи към пилона.
	Тя пришпори Буцефал.
	Противникът приближаваше.
	Нейният отбор се впусна в галоп, за да я защити.
	Трупът тежеше най-малко трийсет килограма, но не беше проблем за здравите й ръце. Кръвта продължаваше да мокри дланите и ръкавите й.
	Силен удар в гърба я накара да се обърне.
	Зад нея бяха двама ездачи от противниковия отбор, следвани на близко разстояние от останалите.
	Копитата удряха земята с гръмотевичен тътен, примесен с възбудено цвилене. Нейните _чопенос_ бързо се приближаваха. Започна размяна на удари. Тя стискаше _боз_ толкова здраво, че ръцете я заболяха.
	До шарения пилон оставаха петдесетина метра.
	Превърнатата в игрище поляна започваше непосредствено от летния дворец и свършваше в гъстата гора на отсрещния склон. Комплексът беше построен за отдих и почивка на бившите съветски ръководители, което обясняваше оцеляването му. Зовастина беше променила доста неща, но благоразумно запази част от удобствата, предназначени за съветските окупатори.
	Битката ставаше все по-ожесточена, в нея участваха почти всички играчи от двата отбора. Свистяха камшици. Ечаха викове на болка. Разменяха се ругатни.
	Зовастина успяваше да запази малка преднина, но скоро щеше да бъде принудена да намали скоростта, за да заобиколи пилона и да тръгне обратно към „кръга на справедливостта“. Нейните хора я охраняваха сравнително добре, но оттук нататък правилата позволяваха на всеки да й открадне _боз_ и да се насочи към финала. Тя реши да прибегне до заблуждаваща маневра и насочи жребеца наляво.
	Игрището нямаше граници. Всеки от участниците можеше да поеме накъдето му хрумне. Зовастина галопираше в лека дъга, а основната група й пресече пътя отляво, тласкайки я към дърветата в края на периметъра. Тя неведнъж беше маневрирала между преследвачите и почти винаги беше успявала, но сега избра друг маршрут.
	Преди някой да може да реагира, жребецът й свърна наляво и се понесе по диагонал през затревения терен, принуждавайки противника да намали темпото. Мигът колебание й позволи да изскочи напред и да заобиколи пилона. Останалите я последваха. Зовастина насочи вниманието си напред.
	На петдесетина метра от нея чакаше як ездач с гъста брада и сурово изражение на лицето. Седеше изправен на седлото и внимателно следеше движенията й. Ръката му се плъзна под кожената наметка и се появи отново, стиснала пистолет.
	— Да му покажем, че не се страхуваме, Буцефал! — напрегнато прошепна Зовастина.
	Жребецът се стрелна напред.
	Мъжът с пистолета не помръдна. Зовастина втренчено го изгледа. Никой не беше в състояние да я спре.
	Пистолетът бавно се вдигна. Екна изстрел, повторен многократно от ехото.
	Мъжът с пистолета се люшна от седлото и рухна на влажната земя. Уплашен от изстрела, конят му се понесе в кариер към далечната линия на дърветата. Тежките копита на Буцефал стъпкаха още топлия труп, помитайки го след себе си.
	Зовастина продължи в галоп към „кръга на справедливостта“, обиколи го и хвърли козия труп върху влажната трева. После дръпна юздите и жребецът се закова на място.
	Останалите играчи се бяха струпали около мъртвия мъж. Стрелбата по състезателите беше против правилата на играта. Но разигралата се сцена очевидно не беше част от играта. Или беше, но от една по-различна игра. С други участници и други правила. Игра, която участниците в днешното състезание нито разбираха, нито одобряваха.
	Зовастина отпусна юздата, изправи се на седлото и погледна към покрива на двореца. Снайперистът размаха пушката си. Тя му отвърна с рязко дръпване на юздата, принуждавайки Буцефал да се изправи на задните крака. Конят изцвили сякаш за да покаже възхищението си от точния изстрел.


	8

	_Копенхаген, 3:10 ч._
	Касиопея последва Малоун и Хенрик Торвалдсен в книжарницата. Беше уморена. Очакваше нощта да бъде тежка, но напрежението през последните месеци и особено през последните седмици явно си казваше думата. Краят на изпитанието обаче не се виждаше.
	Малоун запали осветлението.
	Бяха й разказали за инцидента миналата есен, когато бившата съпруга на Малоун се беше появила, както и за пожара в книжарницата. Но сега видя, че реставраторите бяха свършили наистина забележителна работа и вътрешността бе възвърнала старинния си вид.
	— Поздравления за майсторството — подхвърли тя.
	— Исках да изглежда както преди — кимна Торвалдсен. — В тази сграда има твърде много история, за да позволим да бъде разрушена от някакви фанатици.
	— Искаш ли да свалиш мокрите дрехи? — попита я Малоун.
	— Няма ли първо да изпратим Хенрик? — вдигна вежди тя.
	— Чувам, че обичал да гледа — ухили се Малоун.
	— Звучи интересно, но тази вечер нямам настроение — влезе в тон Торвалдсен.
	На Касиопея също не й беше до забавления.
	— И така съм си добре — отвърна тя. — Кожата съхне бързо. Това е една от причините да я използвам за работно облекло.
	— А каква работа трябваше да свършиш тази вечер?
	— Сигурен ли си, че искаш да узнаеш? Нали непрекъснато повтаряш, че си продавач на антикварни книги, а не оперативен агент? Че отдавна си се оттеглил и други подобни глупости?
	— Ти ми изпрати имейл с покана за среща пред музея утре сутринта. Но от това, което ми каза по време на пожара, разбрах, че утре там нямаше да има никакъв музей.
	— Ето защо ти определих среща там — отвърна тя и седна на едно от креслата. — Кажи му, Хенрик.
	Малоун й харесваше. Беше умен, самоуверен и хубав. Забеляза го още при първата им среща във Франция миналата година. На всичкото отгоре беше невероятен юрист, който в продължение на дванайсет години беше работил в специалния отдел, наречен проект „Магелан“ към Министерството на правосъдието. Преди две години той беше напуснал държавната служба, за да купи книжарницата на Торвалдсен в Копенхаген. Беше прям и понякога груб, също като нея. Но тя харесваше одухотвореното му лице, закачливите пламъчета в яркозелените му очи, пепеляворусата му коса и спортната фигура. Знаеше, че е някъде около четирийсет и пет, но се виждаше, че все още е в разцвета на силите си, вероятно благодарение на силното му младежко излъчване.
	И му завиждаше.
	Времето. За нея то изтичаше твърде бързо.
	— Котън — започна Торвалдсен. — През последните три месеца на различни места в Европа пламнаха пожари. Започнаха във Франция, а после в Испания, Белгия и Швейцария. Подобни на този, на който току-що станахме свидетели. Полицията на споменатите държави установи умисъл, но не и връзка между отделните пожари. Две от сградите изгоряха до основи. Те се намираха извън големите градове и никой не им обърна внимание. Всичките четири пожара избухнаха в необитавани частни резиденции. Днешният е първият в обществена сграда.
	— Каква е връзката между тях? — попита Малоун.
	— Знаем какво търсят — обади се Касиопея. — Слонски медальони.
	— И аз си помислих същото, знаеш ли? — поклати глава Малоун. — Пет умишлени пожара, всичките в Европа. Сигурно са заради слонските медальони.
	— Те са истински — отбеляза тя.
	— Приятно ми е да го чуя — иронично се усмихна той. — Но какво, по дяволите, представлява слонският медальон?
	— Преди две хиляди и триста години, след като покорил Мала Азия и Персия, Александър Велики обърнал взор към Индия — започна Торвалдсен. — Но голяма част от армията му дезертирала още преди да бил завладял някакви територии там. Той водил няколко битки в Индия и за пръв път в живота си се изправил срещу бойни слонове. Огромните животни разбили бойните редици на македонците, предизвиквайки смут и объркване. Воините на Александър изпитвали ужас от тях. Медальоните били изсечени по-късно, за да отбележат събитието. Върху тях е изобразен Александър в бой със слоновете.
	— На практика медальоните били изсечени след смъртта на Александър — добави Касиопея. — Никой не знае колко са били, но днес в света е известно наличието на осем екземпляра. Четири от тях вече са откраднати — един тази нощ, два са в частни колекции и още един, който е изложен в Музея на културната история в Самарканд.
	— Столицата на Централноазиатската федерация? — вдигна вежди Малоун. — Част от територията на тази страна е била завладяна от Александър Велики.
	Торвалдсен се отпусна в едно от креслата. Превитият гръбнак изтласкваше брадичката му напред и тя, месеста и неестествено голяма, почти лягаше върху кльощавите гърди. Касиопея забеляза, че старият й приятел е изтощен. Беше облечен в обичайния широк пуловер и торбести кадифени панталони — облекло, което прикриваше недъга му. Тя съжаляваше, че го замеси, но това стана по изричното му настояване. Той беше верен приятел. Сега й предстоеше да провери дали и Малоун е такъв.
	— Какво знаеш за смъртта на Александър Велики?
	— Чел съм някои неща. Много митология, смесена с противоречиви факти.
	— Фотографската ти памет в действие, а?
	— Тя ми е по рождение — сви рамене той.
	— Случилото се през юни на 323 година преди Христа променя хода на човешката история — усмихна се тя.
	— Хайде, разкажи му — размаха ръце Торвалдсен. — Той трябва да знае.
	И Касиопея се подчини.

	В последния ден на май Александър прие поканата за обяд на един от доверените си хора зад стените на Вавилон. Той вдигна тост, изпи голяма чаша неразредено вино, след което нададе вик, сякаш беше получил силен удар. Веднага го сложиха да легне, треската не закъсня. Но той продължи да играе на зарове и да крои планове със своите военачалници, без да обръща внимание на болестта си. Четири дни по-късно се оплака от слабост, а близките му другари забелязаха, че обичайната му енергия се е стопила. Лежа още няколко дни, а нощем спеше в хладната баня. Въпреки слабостта си Александър изпрати заповед на пехотата да бъде готова след четири дни, а на флота — след пет. Плановете му за поход на запад и завладяването на Арабия бяха на път да се осъществят. На 6 юни, отпаднал още повече, той предаде пръстена си на Пердика, който трябваше да поеме функциите на най-висшия държавник. Това предизвика паника. Войниците му помислиха, че е мъртъв. За да ги успокои, Александър им позволи да се изредят край постелята му. Посрещаше всеки един от тях с усмивка. Когато и последният боец се отдалечи, той се отпусна на възглавницата и тихо промълви: „Дали след смъртта ми ще намерите владетел, който да заслужава армия като тази?“. После разпореди тялото му да бъде пренесено в Египет, в храма на Амон. Но никой от приближените му не искаше дори да слуша подобен фатализъм. Състоянието му продължаваше да се влошава. На 9 юни приближените му го попитаха: „На кого оставяш царството?“. Птолемей каза, че е чул отговора „На най-умния“, Селевк — „На най-праведния“, а Пейтон — „На най-силния“. Избухна спор кой е прав. Рано сутринта на следващия ден, на трийсет и три годишна възраст и след дванайсет години и осем месеца начело на великата империя, Александър Трети Македонски умря.

	— Спорът за последните му думи не е приключил и до днес — добави Касиопея.
	— Но защо е толкова важен? — попита Малоун.
	— Заради това, което Александър е оставил след себе си — поясни Торвалдсен. — Едно царство без законен наследник.
	— И то има нещо общо със слонските медальони? — вдигна вежди Малоун.
	— Котън, преди шест месеца купих музея, който изгоря тази нощ. Направих го с ясното съзнание, че той ще бъде унищожен. И двамата с Касиопея чакахме това да се случи.
	— Трябва да сме крачка преди онези, които търсят медальоните — добави тя.
	— Но по всичко личи, че те са получили каквото искат.
	Торвалдсен хвърли кос поглед към младата жена, после се извърна към Малоун.
	— Не съвсем — промърмори той.


	9

	Виктор се отпусна едва след като вратата на хотелската стая беше затворена и заключена. Намираха се в Нихавн — оживено туристическо градче срещу Копенхаген, пълно с шумни крайбрежни кръчми. Той седна зад бюрото и включи настолната лампа, а Рафаел зае позиция до прозореца, който гледаше към улицата четири етажа по-долу.
	Най-накрая беше сложил ръка на петия медальон. Първите четири бяха голямо разочарование. Единият беше фалшив, а останалите три — в крайно лошо състояние. Преди шест месеца почти не беше чувал за слонските медальони. Днес вече се смяташе за един от експертите по въпроса.
	— Всичко е наред — увери той Рафаел. — Успокой се. Никой не ни проследи.
	— Предпочитам да бъда нащрек.
	— Добре — съгласи се Виктор, давайки си сметка, че Рафаел иска да се реваншира за прекалено емоционалната си реакция в музея.
	— Той трябваше да умре.
	— Така стана по-добре. Сега поне знаем срещу какво сме изправени.
	Виктор дръпна ципа на коженото куфарче. На бюрото се появиха стереомикроскоп и малка електронна везна.
	Извади монетата, която бяха открили в една от музейните витрини, педантично описана като „Слонски медальон (Александър Велики) — декадрахма, изсечена около II век преди Христа“.
	Първата му работа беше да измери ширината й. Трийсет и пет милиметра. Горе-долу в очакваните граници. После я сложи на електронната везна. Четирийсет грама и седемдесет и четири милиграма. Теглото също отговаряше.
	{img:medalion.png}
	Взе лупата и се зае да изследва образа, изсечен върху монетата. Воин в царски доспехи, шлем с пера, нагръдник, защитна яка и разтворен плащ, стигащ до коленете.
	Остана доволен от видяното. На всички фалшификати плащът се спускаше до глезените на фигурата. Търговията с фалшиви гръцки монети беше процъфтявала през вековете благодарение на плеяда сръчни занаятчии, които отлично знаеха как да заблудят скептиците и алчните колекционери.
	За щастие той не принадлежеше нито към едните, нито към другите.
	Първият слонски медальон се бе появил през 1887 г., когато неизвестно лице го бе дарило на Британския музей. Произходът му бил някъде в Централна Азия. Вторият бе открит през 1926 г. на територията на Иран. Трети се бе появил през 1959-а, четвърти — през 1964-та. После, при разкопки в околностите на Вавилон през 1973 г., бяха открити още четири. И това бе всичко. Осемте ценни монети обикаляха музеите и частните колекции. Всъщност на фона на богатото византийско наследство и хилядите различни монети от този период те не бяха с особено висока стойност, но въпреки това бяха ценени от колекционерите.
	Виктор се наведе над монетата и продължи да я разглежда.
	В лявата си ръка младоликият и гладко избръснат воин стискаше копие с връх във формата на лист, а в дясната държеше мълния. Над него летеше Нике — крилатата богиня на победата. Вляво от фигурата личеше интересен монограм, явно поставен там от човека, изковал монетата.
	{img:monogram.png}
	Виктор не можеше да определи дали върху него са изписани буквите ВА или ВАВ, нямаше представа и какво означават те. Но всички истински медальони трябваше да имат този знак. Нещата изглеждаха наред. Нищо добавено, нищо липсващо.
	Той внимателно обърна монетата. Ръбовете бяха неравни, оловносивата патина беше равномерно изтъркана и гладка, сякаш от дълъг контакт с течаща вода. Деликатните гравюри от двете страни бяха износени от годините. Всъщност оцеляването им през вековете си беше истинско чудо.
	— Спокойно ли е навън? — попита той Рафаел, който продължаваше да стои до прозореца.
	— Не се подигравай! — намусено отвърна онзи.
	— Наистина искам да знам — вдигна глава Виктор.
	— Защо ли не ти вярвам?
	В гласа му се долавяше примирение.
	— Ти видя, че някой се насочва към вратата на музея и просто реагира — успокои го Виктор.
	— Беше глупаво от моя страна. Убийството винаги привлича внимание.
	— Нямаше да открият труп, престани да се вълнуваш. Освен това аз одобрих идеята да го оставим там.
	Виктор замълча и насочи вниманието си към медальона. На обратната страна отново беше изобразен воин, който, макар и в същото снаряжение, този път беше яхнал кон. Той нападаше отстъпващ слон, възседнат от двама души. Единият размахваше копие, а другият се опитваше да извади копието, което конникът бе забил в гърдите му. Нумизматиците бяха единодушни, че царственият боец от двете страни на монетата е Александър Велики, а медальоните са изсечени в памет на битката му с бойните слонове. Но истинският тест за автентичност щеше да бъде извършен с помощта на микроскопа.
	Виктор включи осветлението на уреда и плъзна декадрахмата на поставката под окулярите.
	Истинските монети притежаваха обща особеност. Микроскопичните букви върху гравюрата бяха нанесени под лупа, с помощта на миниатюрно длето, потопено в боя. Експертите бяха на мнение, че те са нещо като еквивалент на водните знаци върху съвременните банкноти, може би доказателство за автентичността на монетата. В онези времена почти никой не използвал увеличителни стъкла или лупи, следователно маркировката оставала незабележима. Буквите били открити едва след появата на първия медальон в близкото минало. А от четирите, които бяха откраднали напоследък, само една притежаваше тази особеност. Ако тази монета бе истинска, в гънките на плаща трябваше да бъдат изписани две гръцки букви: ZH.
	Виктор настрои микроскопа на фокус и се наведе над окулярите. Пред очите му изплува някакъв надпис. Но той не съдържаше букви, а цифри.

	36 44 77 55

	Отдръпна се назад и вдигна глава. Рафаел внимателно го наблюдаваше.
	— Какво има? — попита той.
	Загадката ставаше все по-сложна. Съвсем доскоро беше използвал телефона в хотелската стая, за да проведе няколко разговора. Очите му се насочиха към дисплея в основата му. Върху него бяха записани четири номера, два от които започваха с трийсет и шест.
	Те се отличаваха от тези, които току-що беше видял под микроскопа. Но той веднага разбра какво представляваха цифрите, изписани върху уж древната монета: обикновен телефонен номер в Дания.


	10

	_Венеция, 6:30 ч._
	Винченти се оглеждаше внимателно в голямото стенно огледало, докато камериерът приглаждаше сакото на „Гучи“ върху широките му рамене. Прашинките от фината тъмна вълна вече бяха отстранени с помощта на специална четка от камилски косми. Той намести възела на вратовръзката си, пое тъмночервената копринена кърпичка от ръцете на камериера и старателно я нагласи в горното джобче на сакото си.
	Костюмът стоеше изненадващо добре на едрата му фигура. Наетият срещу тлъст хонорар дизайнер от Милано беше на мнение, че убитите тонове не само излъчват авторитет, но и отклоняват вниманието от необичайния външен вид. Нещо, което съвсем не беше лесно. Всичко у Винченти беше голямо: увисналите бузи, набръчканото чело, масивният нос. Но той обичаше нездравословната храна и възприемаше диетите като грях.
	Подчинявайки се на едва доловимия му знак, камериерът побърза да донесе обувките от мека кожа на „Лоренцо Банфи“. Винченти се огледа за последен път, после сведе поглед към часовника си.
	— Тя се обади, докато бяхте под душа, сър — почтително каза камериерът.
	— По специалния телефон?
	Човекът кимна.
	— Остави ли някакъв номер?
	Камериерът измъкна смачкано листче от джоба си. Винченти беше успял да дремне — както преди, така и след заседанието на Съвета. За разлика от диетата сънят не беше загуба на време. Даваше си сметка, че го чакат, и не обичаше да закъснява, но реши да се обади от телефона в спалнята. Използването на мобилния телефон беше равносилно на реклама по телевизията.
	Камериерът безшумно излезе. Винченти вдигна слушалката до леглото и набра няколко цифри. Насреща вдигнаха след три къси сигнала, характерни за международните разговори.
	— Ало?
	Женският глас беше бодър и свеж.
	— Виждам, че все още си сред живите, госпожо върховен министър.
	— Благодарение на точната информация, която получих от теб.
	— Не бих те занимавал с фантасмагории.
	— Все още не си ми обяснил как разбра, че днес ще направят опит да ме убият.
	Още преди три дни Винченти беше запознал Зовастина с плановете на флорентинеца.
	— Лигата се грижи за своите членове — покровителствено рече той. — А ти си сред най-важните от тях.
	— Ама и теб си те бива, Енрико — засмя се Зовастина.
	— Победи ли на _бузкаши_?
	— Че как иначе! Две попадения в кръга. Стъпканото тяло на убиеца остана на терена, за радост на птиците и бездомните псета.
	Винченти неволно сбърчи нос. Това им е проблемът на азиатците. Отчаяно се стремят към XXI век, но културата им си остава в средновековието. Лигата трябва да положи максимални усилия, за да промени този манталитет, макар че месоядното трудно може да се превърне в тревопасно.
	— Чел ли си „Илиада“? — попита Зовастина.
	Той моментално усети, че трябва да се нагоди към настроението й.
	— Да.
	_Прати в подземното царство душите на много герои, тях пък самите предаде за плячка на стръвните псета, пир за грабливите птици._
	— Май сериозно се идентифицираш с Ахил! — ухили се той.
	— Той е достоен за възхищение.
	— Не е ли бил прекалено горд?
	— Да, но винаги е бил боец — отвърна Зовастина и с променен тон попита: — Какво става с твоя предател, Енрико? Да смятам ли, че проблемът е решен?
	— Флорентинецът ще се радва на прекрасно погребение, което ще се състои на север оттук, в района на езерата. Ние ще изпратим венец. — Реши да провери настроението й и вече сериозно каза: — Трябва да поговорим.
	— Вероятно за цената, която трябва да платя, че ми спаси живота?
	— Не, просто за изпълнението на твоите ангажименти по сделката, които отдавна сме уточнили.
	— След няколко дни ще бъда готова за среща със Съвета. Но преди това трябва да разреша някои неотложни проблеми.
	— Имах предвид лична среща между нас двамата.
	— Че как не — засмя се тя. — Аз също искам да се видим. Но в момента наистина имам важна работа.
	— Мандатът ми в Съвета скоро изтича. Предстои ти да общуваш с други хора, които може би няма да са толкова сговорчиви.
	— Сговорчиви! — засмя се тя. — Това ми харесва. Обичам да контактувам с теб, Енрико. Ние двамата се разбираме прекрасно.
	— Трябва да поговорим.
	— Скоро и това ще стане. Но първо трябва да се заемеш с проблема, за който говорихме: американците.
	Той прекрасно знаеше това.
	— Не се безпокой, още днес ще се заема.


	11

	_Копенхаген_
	— Какво означава „не съвсем“? — попита Малоун.
	— Успях да се сдобия с фалшив слонски медальон — поясни Торвалдсен. — Не беше много трудно, защото на пазара има доста такива.
	— А защо го направи?
	— Защото тези медальони са важни, Котън — намеси се Касиопея.
	— Добре че ми каза — троснато отвърна Малоун. — Не чух защо е било нужно това!
	— Знаеш ли какво се е случило с Александър Велики след смъртта му? — попита Торвалдсен. — По-точно с тялото му?
	— Чел съм нещичко.
	— Но едва ли знаеш онова, което знаем ние — каза Касиопея, изправена до библиотеката. — Миналата есен ми се обади приятел, който работи в Музея за антично изкуство на Самарканд. Открил древен ръкопис и решил, че ще проявя интерес.
	— Колко древен?
	— Първи-втори век след Христа. Знаеш ли какво е рентгенова флуоресценция?
	Малоун поклати глава.
	— Сравнително нов метод — започна Торвалдсен. — В ранното средновековие пергамент се намирал трудно и монасите разработили техника за неговото рециклиране. Изстъргвали оригиналното мастило и използвали пергамента за молитвеници. Днес с рентгеновите лъчи, идващи от специален ускорител, се бомбардира рециклираният пергамент. За щастие мастилото, което са използвали преди векове, е съдържало голям процент желязо. Вградените дълбоко в пергамента железни молекули започват да светят при рентгеновата обработка на мастилото, а и могат да бъдат записани. На практика това е едно малко чудо, нещо като факс от древността. Благодарение на съхранените молекули изтритите преди столетия думи отново се появяват, въпреки че са покрити с нов текст.
	— Котън, всичко, което ни е известно за Александър, се съдържа в произведенията на четирима писатели, живели близо петстотин години след него — включи се Касиопея. — Предполага се, че „Ефемеридите“, така нареченият „царски дневник“ на Александър, е писан от негов съвременник, но той е безполезен, тъй като представлява поредното пренаписване на историята в полза на победителя. „Подвизите на Александър“, който мнозина приемат за първоизточник, представлява чиста измислица, нямаща почти нищо общо с действителността. Но другите две произведения са сериозни, дело на Ариан и Плутарх, които са неоспорими авторитети.
	— Аз съм чел „Подвизите на Александър“ — кимна Малоун. — Страхотна история.
	— Но нищо повече. Александър е като крал Артур — човек, чийто истински живот е подменен с една романтична легенда. Днес той ни се представя като велик и добронамерен завоевател. Но всъщност е бил жесток агресор, отнел живота на стотици хиляди човешки същества и безмилостно разпилявал природните ресурси на завладените територии. Изпаднал в параноя и избил куп приятели, а голяма част от армията му била застигната от безсмислена смърт. Бил хазартен тип, залагал на карта собствения си живот и този на хората около него. Никаква романтика, нищо магическо.
	— Не съм съгласен — поклати глава той. — Бил е велик военачалник, първият обединител на света. Походите му са били брутални и кървави, защото на война е така. Вярно, че е бил агресор, но светът е бил готов да бъде покорен. В политическо отношение е бил умен и съобразителен. Грък, който в крайна сметка става персиец. От това, което съм чел, той не е бил привърженик на национализма. И не бих го винил за това. След смъртта му неговите генерали си поделят огромната му империя. Така гръцката култура получава възможност да властва в продължение на столетия. Елинистичната епоха коренно променя западната цивилизация. И това става възможно благодарение на Александър.
	От изражението на Касиопея личеше, че е на друго мнение.
	— Старите ръкописи засягат именно това наследство — каза тя. — Тоест какво в действителност се е случило след смъртта на Александър.
	— Ние знаем какво се е случило — възрази Малоун. — Империята му станала плячка на неговите военачалници, които приели ролята на откриватели и пазители на тялото му. До нас са достигнали множество различни версии за начина, по който всеки от тях се е опитвал да си присвои погребалната му процесия. Всички са искали да използват тленните му останки като символ на своята власт. Това е причината те да бъдат мумифицирани. Гърците изгаряли своите мъртъвци, но не и Александър. Тленните му останки трябвало да продължат да съществуват.
	— В ръкописите се разглежда именно периодът между смъртта на Александър във Вавилон и пренасянето на тленните му останки в родината — каза Касиопея. — Той е продължил приблизително година и именно тя е важна за слонските медальони.
	В стаята се разнесе приглушен звън. Малоун искрено се изненада, когато Хенрик извади от джоба си мобилен телефон и го приближи до ухото си. Торвалдсен ненавиждаше тези машинки и винаги се дразнеше, когато някой ги използва в негово присъствие.
	— Толкова ли е важно? — тихо подхвърли той, поглеждайки към Касиопея.
	— Чакаме това обаждане — отвърна с мрачно изражение тя.
	— Затова ли си толкова весела?
	— Може би не ти се вярва, но и аз имам чувства, Котън.
	Той остана доста озадачен от язвителната забележка. По време на коледното й посещение в Копенхаген двамата прекараха няколко приятни вечери в „Кристиангаде“ — крайморското имение на Торвалдсен северно от града. Той дори й направи подарък — рядка книга за средновековните инженерни проекти, отпечатана през XVII век. Нейният реставрационен проект във Франция беше в пълен ход. Касиопея си беше поставила амбициозната задача да построи цял замък единствено с инструментите и материалите, използвани преди седемстотин години. Дори го беше поканила да посети строителната площадка през пролетта.
	Торвалдсен изключи телефона и вдигна глава.
	— Беше крадецът от музея — кратко обяви той.
	— Откъде ти знае номера? — изгледа го Малоун.
	— Гравирах го върху медальона. Целта беше да знае, че очакваме да се свърже с нас. Казах му, че ако иска да получи оригиналната декадрахма, ще трябва да я купи.
	— А не се ли страхуваш, че може да те убие?
	— Не, надяваме се да постъпи разумно.
	— Как мислиш да го спреш?
	— Ще разчитаме на твоята помощ — намръщено отсече Касиопея.


	12

	Виктор остави слушалката и се обърна към Рафаел, който беше изслушал разговора от мястото си до прозореца.
	— Иска среща след три часа. В къща на крайбрежната магистрала, северно от града. — Вдигна слонския медальон от масичката и добави: — Знаели са, че ще задигнем монетата, и са се подготвили. Това е работа на много добър фалшификатор.
	— Длъжни сме да докладваме — отбеляза Рафаел.
	Виктор беше на друго мнение. Министър Зовастина го беше изпратила тук, защото му имаше пълно доверие. Личната й охрана наброяваше трийсет човека, които не се отделяха от нея двайсет и четири часа в денонощието. Това беше нейният Свещен отряд, изграден по модела на елитния древногръцки отряд, водил отчаяни сражения, докато Филип Македонски и синът му Александър Велики не го унищожили. Беше чувал със собствените си уши мнението на Зовастина за храбрите бойци. Македонците били толкова впечатлени от качествата на Свещения отряд, че му издигнали паметник, който може да се види и днес в Гърция. Веднага след като поела властта на новата Федерация, Зовастина се заела да изгради собствена гвардия по модела на Свещения отряд. В качеството си на пръв избраник Виктор получи задачата да подбере останалите двайсет и девет бойци. Бе открил италианеца Рафаел в България — работеше за местните силови структури.
	— Няма ли да се обадим в Самарканд? — отново попита Рафаел.
	Виктор изгледа втренчено партньора си. По-младият мъж бе бърз и енергичен, с неспокоен дух. Виктор го харесваше и по тази причина му прощаваше някои грешки, които едва ли би простил другиму. Като например нападението срещу мъжа в музея. Но дали това изобщо беше грешка?
	— Няма — кротко отвърна той.
	— Тя ще ни убие, ако разбере.
	— Значи не бива да разбере. Засега се справяме много добре.
	И действително беше така. Бяха извършили четири кражби, всичките от частни колекционери, имащи глупостта да държат монетите в обикновени сейфове или леснодостъпни витрини. Всички кражби бяха последвани от пожари, които успешно прикриха следите им. Или не чак толкова успешно…
	Човекът от другата страна на линията явно беше запознат с действията им.
	— Налага се сами да решим този проблем — добави той.
	— Страхуваш се, че тя ще обвини мен? Гърлото на Виктор внезапно се стегна на топка.
	— По-скоро ще обвини и двама ни — дрезгаво отвърна той.
	— Страх ме е, Виктор. Прекалено много ме носиш на гърба си.
	— Последната каша я забъркахме заедно — успокои го Виктор, опипа медальона и мрачно добави: — Тези прокълнати монети ни носят само неприятности!
	— Тя защо ги иска?
	— Тя не е от хората, които дават обяснения — въздъхна Виктор. — Но щом ги иска, значи са важни за нея.
	— Аз подочух нещичко.
	В погледа на Виктор проблесна любопитство.
	— Къде го подочу това _нещичко_?
	— По време на смяната си миналата седмица малко преди да отпътуваме.
	Охраната на Зовастина се осъществяваше на 12-часови смени. Правилата бяха ясни: нищо чуто или видяно нямаше значение, важна бе само сигурността на върховния министър. Но сега беше различно. Той искаше да научи повече.
	— Хайде, казвай.
	— Замислила е нещо.
	Виктор вдигна медальона пред очите си.
	— Какво общо има това с плановете й?
	— Тя каза, че има. Говореше с някого по телефона. Нашата мисия тук има за цел да отстрани някакъв проблем. — Рафаел замълча за миг и добави: — Амбициите й са безгранични.
	— Но тя е постигнала много — възрази Виктор. — Повече от всеки друг. Животът в Централна Азия най-после е добър.
	— Видях го в очите й, Виктор. Не й стига, иска повече.
	Виктор прикри безпокойството си зад озадачено изражение.
	— Четях една от биографиите на Александър, която ми беше препоръчала — продължи Рафаел.
	Зовастина обичаше да препоръчва книги. Особено на него. „Знаеш ли историята на Буцефал, коня на Александър?“
	Виктор беше чул историята от Зовастина. Когато Александър бил малък, баща му се сдобил с кон, който отказвал да се подчини на каквато и да било дресировка. Момчето обаче нахокало конярите и заявило, че ще укроти животното. Филип се усъмнил в думите му, но когато Александър казал, че ако не успее, ще плати коня със собствени пари, баща му се съгласил. Тайната на успеха му била проста: Александър просто забелязал, че жребецът се страхува от собствената си сянка, и започнал да го укротява на слънце. И след няколко сеанса успял да го възседне.
	Виктор разказа каквото знаеше, а Рафаел вдигна глава и попита:
	— Знаеш ли какво казал Филип на Александър след укротяването на жребеца?
	Той поклати глава.
	— Казал му: „Започвай да търсиш царство, което да отговаря на амбициите ти, защото Македония е тясна за теб“. Ето и нейния проблем, Виктор. Федерацията е по-голяма от Европа, но не й стига. Тя иска повече.
	— Което не е наш проблем.
	— Но това, което правим, съответства по някакъв начин на плановете й.
	Виктор замълча, въпреки че тревогата в душата му остана. Рафаел усети нежеланието му да говори и смени темата.
	— Преди малко обеща на онзи човек, че ще му занесем петдесет хиляди евро, но ние нямаме пари — подхвърли той.
	— Няма и да ни трябват — отвърна Виктор, благодарен за тактичността на партньора си. — Ще вземем медальона, без да харчим нищо.
	— Но трябва и да ликвидираме крадците, нали?
	Рафаел беше прав. Върховният министър Зовастина не прощаваше грешките.
	— Ще ги избием до крак — кимна той.


	13

	_Самарканд, Централноазиатска федерация, 11:30 ч._
	Мъжът, който влезе в кабинета на Ирина Зовастина, беше нисък и набит, с широко лице и волева брадичка. Той беше трети в командната йерархия на Обединените федерални военновъздушни сили, но същевременно и лидер в сянка на една сравнително малка политическа партия, чието влияние нарастваше с тревожна бързина. Беше казах, който тайно се противопоставяше на всякакво славянско влияние и обичаше да говори за времената на номадите, властвали по тези места далеч преди появата на руснаците.
	Заковала очи в лицето му, Зовастина се запита как този гол череп с безизразни очи успява да бъде симпатичен на всички. Но в рапортите го описваха като умен и словоохотлив човек, който умее да убеждава. Преди два дни го бяха докарали в двореца със силна треска и кървящ нос, изтощен от суха кашлица и силни болки в бедрата, които според него приличали на удари с чук. Личният му лекар беше поставил диагноза вирусна инфекция с опасност от пневмония, която не се поддава на лечение.
	Днес обаче той изглеждаше напълно здрав. Беше бос, облечен в една от светлокафявите хавлии, които се носеха в двореца.
	— Изглеждаш добре, Енвер. Дори много добре.
	— Защо съм тук? — попита той с безизразен тон, в който нямаше благодарност.
	По-рано беше задал същия въпрос на хората от персонала, които по заповед на Зовастина бяха намекнали за предателството му. Интересното в случая беше, че полковникът не показа никакъв страх. Демонстрирайки обичайното си непокорство, той умишлено разговаряше с нея на казахски, а тя реши да премине на този език с единственото желание да го иронизира.
	— Беше тежко болен и аз свиках тук цял лекарски консилиум.
	— Не помня нищо от вчера.
	Тя го покани да седне и му наля чай от сребърния чайник.
	— Беше много зле. Разтревожих се и реших да ти помогна.
	Той я гледаше с открито подозрение. Зовастина му подаде чашата с изящна чинийка.
	— Зелен чай, с лек вкус на ябълка. Казаха ми, че го обичаш.
	Той не пое чашата, в очите му имаше хлад.
	— Какво искате от мен, госпожо министър?
	— За мен и за Федерацията ти си предател. Твоята политическа партия подтиква народа към гражданско неподчинение.
	Той не показа никаква изненада.
	— Нали постоянно говорите, че всеки има право да изразява мнението си?
	— И ти ми повярва, така ли?
	Тя остави чашата на масата и реши да зареже ролята на гостоприемна домакиня.
	— Преди три дни ти беше заразен с опасен вирус, който убива в рамките на четирийсет и осем часа. Смъртта настъпва от силна треска, течност в белите дробове и рязко изтъняване на артериалните стени, което води до масивен вътрешен кръвоизлив. Но в твоя случай инфекцията не стигна тази фаза, въпреки че би трябвало.
	— Как ме излекуваха?
	— Благодарение на мен.
	— Моля?
	— Исках да си наясно какво мога да ти причиня.
	Мъжът замълча, очевидно опитвайки се да осмисли чутото.
	— Ти си полковник от военновъздушните сили. Дал си клетва да защитаваш Федерацията дори с цената на живота си.
	— И съм готов да го направя.
	— Но подстрекаваш към предателство.
	— Пак ще попитам: какво искате от мен? — В гласа му нямаше дори следа от доброжелателност.
	— Искам лоялност.
	Той не отговори.
	Зовастина взе дистанционното и включи плоския монитор, поставен в ъгъла на бюрото. На екрана се появиха петима мъже, промъкващи се през множество от хора, които се трупаха пред сергии с шарени навеси, отрупани с плодове и зеленчуци.
	Гостът й стана.
	— Това е запис на една от охранителните камери на пазара „Навой“. Те са много полезни за поддържането на реда и в борбата с престъпността, но същевременно ни помагат да държим под око враговете си. — Зовастина забеляза, че той разпозна лицата, и побърза да добави: — Да, Енвер. Това са твоите приятели, които се борят срещу Федерацията. Но аз съм в течение на плановете ви.
	Тя добре познаваше философията на неговата партия. Преди комунистическия режим, когато казахите живеели предимно в юрти, жените били неразделна част от обществото, заемайки около една трета от политическите постове. Но в периода между съветската окупация и исляма те били тотално изолирани. Независимостта, постигната през 90-те, довела не само до икономическа депресия, но и до завръщането на жените в политическия живот.
	— Реално ти не искаш връщане на старото, Енвер. Навремето, когато бродехме на воля из степта, обществото бе управлявано от жени. Ти искаш нещо друго и то се нарича политическа власт. Ако спомените за славното минало ще ти помогнат да се сдобиеш с нея, ти нямаш нищо против да ги използваш. В това отношение изобщо не си по-добър от мен.
	— Ето какво мисля за теб! — извика той и се изплю в краката й.
	— Това не променя нищо — сви рамене Зовастина и отново се обърна към екрана. — Още преди залез-слънце всеки от онези петимата ще бъде заразен така, както заразихме теб. Няма да разберат нищо, преди да им протече носът, да им се възпали гърлото или да получат главоболие. Тогава най-вероятно ще решат, че са настинали. Ти помниш тези симптоми, Енвер.
	— Ти си точно толкова зла, колкото винаги съм си представял!
	— Ако бях такава, щях да те оставя да умреш.
	— Защо не го направи?
	Тя натисна един бутон на дистанционното и смени каналите. На екрана се появи географска карта.
	{img:aral.png}
	— Ето това постигнахме — доволно обяви Зовастина. — Обединена азиатска държава, приета от всички регионални лидери.
	— Но не си направихте труда да поискате мнението на хората.
	— Нима? За петнайсет години съществуване икономиката на страните членки постигна забележителен напредък. Построихме училища, жилища, пътища. Медицинското обслужване стана по-добро, инфраструктурата беше изцяло модернизирана. Електроснабдяване, вода и канализация — всичко това работи добре и няма нищо общо с периода на съветската власт. Прекратихме безмилостното ограбване на природните ни ресурси от руснаците, получихме инвестиции от международния бизнес в размер на стотици милиарди долари. Туризмът се развива с бързи темпове, а брутният ни вътрешен продукт нарасна с хиляда процента. Народът е доволен, Енвер.
	— Нищо подобно.
	— Е, няма начин всички да са щастливи. Нашата основна грижа е да задоволим нуждите на мнозинството. Така ни съветват и нашите приятели на Запад.
	— Колко са хората, които притискаш като мен?
	— Не са чак толкова много. Повечето сами виждат ползата от това, което правим за обществото. Аз споделям със своите приятели всичко: власт, богатство, политическо влияние. Ако ти или твоите приятели имате по-добра идея, готова съм да я изслушам. Но досега не сте предложили нищо. Жалката опозиция, към която принадлежиш и ти, просто иска да завземе властта, нищо друго.
	— Лесно ти е да проявяваш щедрост, когато знаеш, че твоите бацили могат да ни отнесат за отрицателно време.
	— Можех да те оставя да умреш и да си реша проблемите. Но това би било глупаво, Енвер. Грешка, която са допускали всички лидери по света: Хитлер и Сталин, римските императори и руските царе, а също така и всички европейски монарси. Те ликвидирали хората, които при нужда биха могли да им помогнат.
	— Може би са били прави — поклати глава мъжът. — Живите врагове са опасни.
	Усетила леката промяна в тона му, Зовастина бързо попита:
	— Чувал ли си за Александър Велики?
	— Разбира се. Един от най-големите древни завоеватели.
	— Точно така. За дванайсет години той е завладял нашата територия, като преди това сложил ръка върху цяла Персия и Мала Азия — площ, която далеч надхвърля хилядолетните завоевания на Римската империя. Но как е управлявал своята империя Александър? Съвсем не с груба сила. Оставял властта в ръцете на регионалните лидери и така ги превръщал в приятели, готови да го подкрепят материално в бъдещите му походи. И разделял плячката с тях. Успехите му се дължат на факта, че знаел как да използва властта.
	Трудно й беше да прецени дали има напредък, но забележката на казаха беше вярна. Тя наистина беше заобиколена от врагове, а последният опит за убийство все още беше в съзнанието й. Винаги се беше опитвала да елиминира опозицията или да я привлече на своя страна, но враговете й се раждаха буквално всеки ден. По всяка вероятност Александър беше станал жертва на своята параноя, но тя беше твърдо решена да не повтаря неговата грешка.
	— Защо не се присъединиш към нас, Енвер?
	Мъжът насреща й се замисли. Той очевидно не я харесваше, но в рапортите беше отбелязано, че този отличен пилот, който бе участвал в безброй безсмислени битки на съветските лидери, ненавиждаше много повече нещо друго.
	Сега щеше да провери дали наистина е така. Тя посочи екрана, на който бяха очертани границите на Пакистан, Афганистан и Иран.
	— Тези държави са проблем за нас.
	Веднага отбеляза, че той споделя мнението й.
	— Какво възнамеряваш да предприемеш срещу тях? — погледна я с интерес казахът.
	— Мисля да ги ликвидирам.


	14

	_Копенхаген, 8:30 ч._
	Малоун погледна към къщата. Преди половин час тримата бяха напуснали книжарницата и бяха поели по крайбрежната магистрала на север. На десетина минути от имението на Торвалдсен излязоха от магистралата и спряха пред скромна едноетажна постройка, сгушена сред крайбрежната горичка. Стените под стръмния покрив бяха облицовани с дъски, а край тях цъфтяха нарциси и зюмбюли. Сиво-кафявите води на Йоресунд се плискаха върху каменистия бряг на петдесетина метра от нея.
	— Май не е нужно да питам кой е собственикът — промърмори той.
	— Напълно е изоставена — обясни Торвалдсен. — Купих я евтино, защото граничи с имота ми. Но мястото на брега е уникално.
	Малоун се съгласи. Парцелът наистина беше първокласен.
	— И кой би трябвало да живее тук?
	— Как кой? — засмя се Касиопея. — Собственикът на музея, разбира се.
	Настроението й видимо се беше подобрило, макар че двамата с Торвалдсен все още бяха напрегнати. Преди да напуснат града, Малоун се беше преоблякъл и бе измъкнал изпод леглото старата си берета. От местната полиция на два пъти бяха настояли той да предаде пистолета, но Торвалдсен използва връзките си с датския премиер, за да блокира и двата опита да му отнемат оръжието. През последната година често му се беше налагало да го използва и това сериозно го безпокоеше, тъй като една от причините да си подаде оставката беше именно желанието да престане да ходи въоръжен.
	Влязоха в къщата. Слънцето с мъка си пробиваше път през замъглените от солта стъкла на прозорците. Макар че представляваше смесица от стари и нови вещи и странна комбинация на стилове, мебелировката бе приятна. Иначе къщата наистина се нуждаеше от голям ремонт.
	Касиопея направи кратка обиколка из помещенията, а Торвалдсен се отпусна на канапето с шарена дамаска.
	— Всички експонати в музея бяха копия — обясни той. — Веднага след като го купих, изнесох оригиналите. Не бяха кой знае колко ценни, но все пак не биваше да бъдат унищожени.
	— Създал си си доста работа.
	— Залогът е голям — обади се Касиопея, която се беше върнала в стаята.
	_На мен ли го казваш_, въздъхна безмълвно Малоун.
	— Докато чакаме някой да дойде и да ни гръмне — най-вероятно онзи, с когото разговаря по телефона преди три часа, — бих искал да чуя защо им дадохме толкова много време за подготовка — рече на глас той.
	— Знам какво правя — отвърна Торвалдсен.
	— Какво им е толкова важното на тези медальони?
	— Какво знаеш за Хефестион? — попита вместо отговор Торвалдсен.
	— Най-близкият приятел на Александър и вероятно негов любовник — отвърна Малоун. — Умрял е няколко месеца преди него.
	— Нали си спомняш за пергамента в Самарканд? — попита Касиопея. — На практика той съдържа някои факти, които до този момент не са били известни на историята. Ние знаем, че Александър е изпитвал силно чувство за вина след смъртта на Хефестион и е заповядал екзекуцията на личния му лекар Главк, който е бил разкъсан от две огънати към земята дървета.
	— С какво е заслужил тази участ бедният доктор?
	— Не успял да спаси Хефестион — отвърна Торвалдсен. — По всичко личи, че Александър е притежавал някакъв лек. С негова помощ се е спасил от същата треска, която отнесла Хефестион. В ръкописа тя е отбелязана само като „отварата“. Но има и някои интересни подробности.
	Касиопея извади прегънат лист хартия от джоба си. — Прочети какво пише тук.

	Екзекуцията на Главк е срам за царя. Лекарят няма вина. Той е предупредил Хефестион да не яде и да не пие, но той обаче не го е послушал. Ако се беше въздържал, щеше да си осигури времето, необходимо за лечението му. Вярно, че Главк не е имал запас от отварата, защото делвата му се счупила само няколко дни преди случката. Но той поръчал нова, която очаквал да пристигне от изток. Няколко години по-рано, по време на войната срещу скитите, Александър получил болки в корема. След сключването на примирие скитите му предоставили отварата, която отдавна използвали като лек срещу много болести. За нея знаели само Александър, Хефестион и Главк, но веднъж лечителят си позволил да даде чудотворната течност на своя помощник, който бил много болен. Гърлото му било силно подуто и с огромни налепи, които му пречели да преглъща. При всяко вдишване и издишване от устата му излизала мътна пяна, а тялото му било изцедено до крайност и покрито с рани. Но още на другия ден, след като изпил отварата, човекът оздравял. Главк споделил с него, че вече няколко пъти лекувал Александър с отварата, включително при един случай, когато бил на крачка от смъртта. Помощникът му дължал живота си, но бил безсилен да го спаси от гнева на Александър. От стените на Вавилон той безпомощно гледал как дърветата разкъсали тялото на спасителя му. После Александър се върнал в града, извикал при себе си помощника и го попитал дали знае за отварата. Потресен от ужасната смърт на Главк, човекът казал истината. Царят му заповядал да си държи езика зад зъбите. Десет дни по-късно Александър бил на смъртно легло, повален от същата треска, която отнесла Хефестион. Докато неговите приближени и военачалници го молели за указания, той прошепнал да му донесат отварата. Но помощникът отказал, спомняйки си за Главк. Устните на царя се разтеглили в горчива усмивка, а помощникът го гледал с удоволствие как умира, въпреки че можел да го спаси.

	— Случката е педантично записана от дворцовия летописец — каза Касиопея. — Той също изгубил близък човек. Четири години по-рано Александър издал заповед за екзекуцията на Калистен, племенника на Аристотел. Той бил дворцов летописец до пролетта на 327 година преди Христа, когато бил обвинен в заговор за убийството на Александър. По същото време параноята на пълководеца достигнала опасни размери и той осъдил Калистен на смърт. Според редица източници Аристотел никога не простил на Александър.
	— Говори се дори, че именно Аристотел доставил отровата, причинила смъртта на Александър — допълни Малоун.
	— Царят не е бил отровен — намръщено възрази Торвалдсен. — Пергаментът категорично го доказва. Александър е умрял от инфекция, най-вероятно малария. Няколко седмици преди заболяването си той е водил сражение в блатиста местност. Разбира се, няма как да бъдем сигурни. Но лековитата отвара го излекувала веднъж, а също така помогнала и на помощника.
	— Обърни внимание на симптомите — добави Касиопея. — Треска, подуване на врата, умора, рани по тялото. Всичко това свидетелства за наличието на вирус. Но помощникът бил напълно излекуван от споменатата течност.
	Малоун не беше впечатлен.
	— Човек не бива да вярва безрезервно на ръкопис отпреди две хиляди години — възрази той. — Никой не може да твърди, че е автентичен.
	— Автентичен е — тръсна глава Касиопея.
	Той я погледна очаквателно.
	— Моят приятел беше експерт. А техниката, която използваше, бе истинско изкуство, неподдаващо се на заблуди.
	— Александър е знаел, че за тялото му ще се води битка, Котън — намеси се Торвалдсен. — Малко преди смъртта си той е казал, че _неговите благородни приятели ще водят истинска погребална битка за тялото му_. И тези думи са документирани.
	Малоун се обърна към Касиопея и попита:
	— Ти каза, че твоят приятел в музея бил експерт. Защо използва минало време?
	— Защото е мъртъв.
	Той моментално разбра на какво се дължи болката в гласа й.
	— Бяхте ли близки?
	Младата жена не отговори.
	— Мисля, че можеше да ми кажеш — подхвърли той.
	— Не можех!
	Думите й го шибнаха като камшик.
	— Достатъчно е да обобщим, че интригата включва и издирването на тялото на Александър — намеси се Торвалдсен.
	— Желая ви успех. Но то липсва близо хиляда и петстотин години.
	— Точно там е работата — хладно отвърна Касиопея. — Ние може би знаем къде е — за разлика от човека, който ще се появи тук, за да ни ликвидира.


	15

	_Самарканд, 12:20 ч._
	Зовастина огледа заинтригуваните лица на студентите и попита:
	— Колко от вас са чели Омир?
	Вдигнаха се само няколко ръце.
	— Аз се запознах с неговите произведения едва в университета, също като вас — призна тя.
	Посещението в Народния център за висше образование беше само една от многобройните й публични изяви за седмицата. Обикновено тя се стремеше те да бъдат минимум пет, защото така можеше да контактува с медиите, а оттам и с гражданите. Някога зле финансирана от руснаците институция, днес Центърът беше уважавано средище на академичното знание. Заслугата беше изцяло на Зовастина, която не забравяше старата гръцка поговорка: неграмотен народ — слаба държава.
	Приведе се над един екземпляр на „Илиада“, разтворен върху катедрата, и зачете:
	— „Често се сменя цветът на лицето у плахия воин, липсва му дух издръжлив да остане спокоен в засада, все тук и там се премества, прикляква на двата си крака, гръмко сърцето му бие в гърдите, понеже той мисли само за своята гибел: устата му тракат. Но не променя цвета на лицето си храбрият воин. Той не трепери, дори да е с първите, дебнещ в засада, ала се моли да влезе веднага в суровата битка.“*
	[* Омир. Илиада. НК, С. 1969. Превод Александър Милев и Блага Димитрова.]
	Студентите приемаха рецитала с видим интерес.
	— Думи на Омир, произнесени и записани преди две хиляди и осемстотин години, но абсолютно валидни и днес.
	Гора от микрофони се издигаше в дъното на помещението. А тя изведнъж се върна двайсет и осем години назад. Северен Казахстан. Друга учебна зала. И преподавателят й.


	— _Поплачи си — каза й Сергей._
	_Думите му неочаквано я разчувстваха. Тя вдигна глава и погледна украинеца, който имаше уникални възгледи за света._
	— _Ти си едва на деветнайсет — промълви той. — Аз отлично помня колко бях развълнуван, когато разгърнах за пръв път произведенията на Омир._
	— _Ахил е толкова изтерзана душа!_
	— _Всички ние сме изтерзани души, Ирина._
	_Тя обичаше да чува името си от неговата уста. Този човек знаеше неща, които тя не знаеше. Разбираше чувствата, които тя все още не беше изпитвала, но много искаше да изпита._
	— _Не помня майка си и баща си — промълви тя. — Никога не съм имала семейство._
	— _Това не е важно — отвърна той._
	— _Как можете да кажете такова нещо? — учуди се тя._
	— _Човек е обречен да страда и да умре — посочи книгата той. — Затова миналото няма значение._
	_Години наред се беше питала защо е обречена на самота. Имаше малко приятели, никакви лични връзки. Животът й беше безкраен низ от предизвикателства и неосъществени мечти. Също като живота на Ахил._
	— _Ти ще изпиташ радостта от предизвикателствата, Ирина. Животът изобилства с предизвикателства и битки. С вечния стремеж към съвършенство, също като Ахил._
	— _А какво ще стане, ако се проваля?_
	— _Ще понесеш последиците. Не забравяй какво казва Омир: „Обстоятелствата управляват човека, а не обратното“._
	_В главата й изплува друга строфа от поемата: „… Винаги ние, безсмъртните, тежки беди сме търпели, само по лична подбуда щом правим услуги на смъртни“._
	— _Никога не забравяй това — кимна учителят й._


	— Каква прекрасна сага е „Илиада“ — въздъхна тя. — Сага за война, продължила девет дълги години. А на десетата Ахил прекратява битката, защото противоречията със съюзниците му стават непреодолими. Той е горд гръцки воин, поведението му е пропито от страст и хуманизъм. Напълно неуязвим за врага, ако не се брои прословутата му пета.
	Част от слушателите се усмихнаха.
	— Всеки си има слабост — добави тя.
	— А каква е вашата, госпожо министър? — попита един от студентите.
	Още в началото на тази среща тя им беше казала да не се притесняват и да й задават всякакви въпроси.


	— _Защо ме учите на тези неща? — попита тя Сергей._
	— _За да опознаеш и разбереш своето минало — отвърна Сергей. — Знаеш ли, че е възможно да произхождаш от древните гърци?_
	— _Как така? — объркано го погледна тя._
	— _Александър и неговата гръцка армия завладели тези земи преди много години, още преди исляма. Много от неговите бойци останали тук, отказвайки да се върнат в родината си. Установили се в нашите плодородни долини и взели за съпруги местни жени. Влиянието им се чувства дори и днес, особено в езика, музиката и танците ни._
	_Ирина никога не си беше представяла подобно нещо._


	— Обичта ми към гражданите на Федерацията — отговори на въпроса тя. — Вие сте моята слабост.
	Студентите отговориха с аплодисменти.
	А тя отново се замисли за „Илиада“ и поуките от нея. За бойната слава и влиянието й върху живота на обикновените хора. За личната чест, за храбростта и отмъщението, за преходността на човешкия живот.
	_Но не променя цвета на лицето си храбрият воин._
	Дали тя не беше пребледняла няколко часа по-рано, когато се наведе над мъртвия убиец?


	— _Щом политиката те привлича, никога не бива да забравяш Омир — каза Сергей. — За разлика от нашите гръцки прадеди руските ни господари не знаят какво е чест. Не бъди като руснаците, Ирина. Пак ще цитирам Омир, който казва, че предателството към собствената общност е най-големият грях на света._


	— Колко от вас са чували за Александър Велики? — огледа аудиторията тя.
	Вдигнаха се няколко ръце.
	— А знаете ли, че някои от вас със сигурност имат гръцко потекло? — попита тя, след което им разказа историята на Сергей за войниците на Александър, останали в Азия. — Наследството на Александър е част от нашата история. На него дължим своята храброст, рицарство и издръжливост. Той е първият обединител на Изтока и Запада, легендата за него достига до всички краища на света. Името му присъства както в Библията, така и в Корана. Гръцката православна църква го провъзгласява за светец, евреите го смятат за национален герой, а различни версии за живота му присъстват в народното творчество на германци, исландци и етиопци. В продължение на векове за него са писани епични поеми, но неговата история е нашата история.
	Не й беше трудно да разбере защо Александър е бил толкова обсебен от творчеството на Омир. Защо лично е изживял „Илиада“. Безсмъртието е постижимо единствено за героите, но хора като Енрико Винченти не разбират понятието чест. Ахил е бил прав. _Агнета с вълци не могат да бъдат другари._ Винченти е овца, но тя е вълк. Близост между тях не може да има.
	Периодичните срещи със студентите бяха полезни в много отношения, най-вече защото й напомняха за това, което предстоеше. Преди 2300 години Александър Велики беше изминал трийсет хиляди километра със своите армии, за да покори целия свят. Беше създал общ език между различните народи и племена, беше насърчил религиозната търпимост, беше стимулирал расовото разнообразие. Беше основал седемдесет нови града, прокарал нови търговски пътища и положил основите на Ренесанс, продължил цели двеста и петдесет години. И през цялото това време се бе стремил към идеала за съвършенство на древните гърци.
	Сега беше дошъл нейният ред да направи същото.
	След още няколко финални фрази Зовастина се извини и напусна залата.
	На излизане от Центъра към нея се приближи един от личните й телохранители и й подаде лист хартия. Тя прочете съдържанието му, механично отчитайки шифрования електронен адрес и краткостта на посланието: ДО ЗАЛЕЗ-СЛЪНЦЕ ТРЯБВА ДА СИ ТУК.
	Категоричността му я подразни, но тъй като нямаше избор, тя нареди:
	— Подгответе хеликоптер!


	16

	_Венеция, 8:35 ч._
	За Винченти Венеция беше произведение на изкуството, събрало в себе си отблясъци от византийското великолепие и ислямската загадъчност, странно преплетени с алюзии към Индия и Китай. Наполовина източно, наполовина западно, с единия крак в Европа, а с другия — в Азия. Уникално човешко творение, създадено върху няколко малки острова, успели да се обединят в най-могъщата търговска държава на света. Република с 1200-годишна история, която притежаваше не само най-силния флот, но и най-възвишените идеали, привлекли вниманието дори на отците основатели на Америка. Република, на която завиждаха и от която се страхуваха, която търгуваше с всички — както с приятели, така и с врагове. Безскрупулна печатница на пари, стремяща се към печалба на всяка цена, съзирайки обещаващи инвестиции дори във войните. Това бе историята на Венеция през вековете.
	А и неговата история през последните две десетилетия.
	Той купи двореца на Канале Гранде с първите печалби от новата си фармацевтична компания. Тя беше единственото достойно място за централа на днешната голяма корпорация, оценявана на милиарди евро.
	Винченти най-много обичаше Венеция рано сутрин, когато тишината се нарушаваше единствено от човешки гласове. Сутрешната разходка от неговия дворец на канала до любимия му ресторант на Кампо дел Леоне беше единственото физическо натоварване, на което се подлагаше. Но тя беше неизбежна, тъй като след забраната на моторни превозни средства в града придвижването в него се осъществяваше или пеша, или с лодка.
	Днес той крачеше по обичайния си маршрут с подновена енергия. Проблемът с флорентинеца най-после беше решен, което му даваше възможност да насочи вниманието си към последните няколко препятствия. Нищо не го радваше повече от добре реализирания план. За съжаление се случваше доста рядко.
	Особено когато трябваше да прибегне до измама.
	Утринният въздух вече не носеше със себе си неприятния зимен хлад. Пролетта беше настъпила в Северна Италия. Вятърът беше значително по-мек, а небето с цвят на прясна сьомга бавно се обагряше в оранжево от лъчите на изгряващото слънце.
	Винченти крачеше по криволичещите улички, които бяха толкова тесни, че представляваха проблем за всеки минувач с разтворен чадър. Пътят му минаваше през няколко от мостовете, които обединяваха града в едно цяло, покрай магазини за дрехи и книги, за вино, обувки и хранителни стоки, все още затворени поради ранния час.
	Уличката свърши и той излезе на площада.
	В дъното му се издигаше древна кула. Някогашна църква днес бе превърната в театър. В другия край се виждаше кармелитски параклис, а старите и добре поддържани сгради и магазинчета между тях излъчваха достойнство. Винченти не харесваше особено венецианските площади, които според него бяха твърде урбанистични, стари и стерилни. Бяха съвсем различни от разкошните сгради край каналите, които сякаш напираха напред за повече въздух.
	Очите му пробягаха по пустия площад. Всичко беше чисто и подредено, както го харесваше.
	Той беше човек, който притежаваше всичко: богатство, власт и бъдеще. Обитаваше един от най-красивите градове на света, а начинът му на живот бе олицетворение на традиции и престиж. Баща му — скромен човек, успял да пробуди в душата му любов към науката, още от дете му внушаваше да приема живота такъв, какъвто е. Добър съвет. Животът е начин на реакция и възстановяване. Обречен е всеки, който го възприема по друг начин. Майсторлъкът е да знаеш в коя от двете фази се намираш и да действаш съответно.
	Той току-що се беше отървал от неприятностите. Но само за да се натъкне на нови.
	През последните две години беше председателствал Съвета на десетте, който управляваше Венецианската лига. В нея членуваха четиристотин трийсет и двама мъже и жени, чиито амбиции бяха потискани от строгата държавна регулация, рестриктивни търговски закони и алчни политици, изнудващи корпорациите за лична изгода. Америка и Европейският съюз бяха още по-лоши. Ежедневно някаква нова пречка ограничаваше печалбите. Членовете на Лигата харчеха милиарди за борба срещу регулациите. И докато те успяваха да убедят някои политици да им помогнат, други искаха да спечелят популярност и преследваха помагачите.
	Един колкото дразнещ, толкова и безкраен омагьосан кръг. По тази причина Лигата взе решение да изгради център, в който бизнесът не само да се развива свободно, но и да управлява. Подобно на първата Венецианска република, която векове наред била управлявана от хора с гръцки търговски нюх и римска дързост. Тоест предприемачи, които едновременно били бизнесмени, войници, управители и държавници. Град-държава, който постепенно се превърнал в империя, съюзявайки се с други градове-държави в името на общото оцеляване. И тази идея бе дала отлични резултати. Днешните наследници на някогашна Венеция изповядваха същата философия. Самият Винченти беше работил упорито за своето огромно състояние и беше напълно съгласен с думите на Ирина Зовастина: „Ние всички обичаме повече онова, което ни е създавало проблеми“.
	Сега прекоси площада и се насочи към кафето, което отваряше още в шест часа сутринта — специално за него. Ранните часове на утрото бяха любимата му част от денонощието, а и сутрин мислеше по-добре. Щом влезе, той се обърна към съдържателя:
	— Моля те за една услуга, Емилио. Кажи на гостите ми, че веднага се връщам. Трябва да свърша една работа, която ще ми отнеме съвсем кратко време.
	Емилио се усмихна и кимна, уверявайки го, че няма проблеми.
	Винченти подмина съседното помещение, където го чакаха служителите на неговата корпорация, и влезе в кухнята. Миризмата на печена риба и пържени яйца го удари в ноздрите и той спря да се наслади на апетитния аромат, който се носеше от печката. Миг по-късно излезе от задната врата и се озова на една от безбройните венециански улички — пуста и полутъмна от стените на високите сгради, обрасли с бръшлян.
	В дъното го чакаха тримата инквизитори и той мълчаливо им кимна да го последват. След няколко крачки свърнаха надясно и поеха по друга тясна уличка. В ноздрите го блъсна типичната за Венеция миризма на гнило и застояла вода. Спряха пред задния вход на стара сграда с магазин за дрехи на приземния етаж и апартаменти на останалите три. Намираха се диагонално на площада с ресторантчето. Отпред ги чакаше още един инквизитор.
	— Тя тук ли е? — попита Винченти.
	Мъжът мълчаливо кимна.
	Тримата му спътници влязоха първи, а четвъртият остана пред входа. Винченти бавно ги последва по стълбището с железен парапет към третия етаж, но остана на междинната площадка. Хората му извадиха пистолети и се приготвиха да разбият вратата.
	Той леко кимна. Тежките обувки влязоха в съприкосновение с дървото и вратата отхвръкна на пантите си. Мъжете изчезнаха във вътрешността на апартамента. Миг по-късно един от тях надникна обратно и махна. Винченти влезе и затвори вратата след себе си.
	Другите двама инквизитори държаха жената. Беше стройна, русокоса и доста привлекателна. Устата й беше скрита зад широката длан на единия от мъжете, а пистолетът на другия беше опрян в слепоочието й. Жената беше уплашена, но спокойна. Очаквано поведение от страна на професионалистка.
	— Изненадана ли си да ме видиш? — попита Винченти. — Цял месец те наблюдавахме.
	Очите й не трепнаха.
	— Аз не съм глупак — добави той. — Въпреки че твоето правителство явно ме смята за такъв.
	Тази жена работеше в специалния отдел към американското Министерство на правосъдието, наречен проект „Магелан“. Венецианската лига се сблъска за пръв път с него преди шест години, когато започна да инвестира в Централна Азия. Това беше напълно очаквано, защото Америка хранеше силни подозрения към дейността й. Разследването не доведе до нищо, но по всичко личеше, че Вашингтон отново проявява интерес към неговата организация.
	Очите му се плъзнаха по шпионското оборудване, пръснато из стаята. Фотоапарат с телеобектив, поставен на статив, мобилен телефон, разтворен бележник. Нямаше смисъл да я разпитва, защото едва ли щеше да научи нещо съществено.
	— Заради теб отложих закуската си — промърмори той и махна на единия от мъжете, който бързо събра играчките й.
	Винченти пристъпи към прозореца и погледна надолу към все още пустия площад. Предстоящото решение имаше всички шансове да определи бъдещето му. Започваше опасна двойна игра, която нямаше да се хареса нито на Венецианската лига, нито на Ирина Зовастина, а още по-малко на американците. Дълго време беше планирал този смел ход.
	„Мекушавите не заслужават нищо“, неколкократно бе повтарял баща му.
	Без да отделя очи от площада, той вдигна дясната си ръка и завъртя китката си. Острото изщракване зад гърба му беше доказателство, че вратът на жената бе счупен бързо и ловко. За него убийството нямаше никакво значение. Но да гледа как се извършва то беше нещо различно.
	Хората му си знаеха работата.
	Пред входа се появи кола, която щеше да пренесе тялото до другия край на града. Там се намираше ковчегът от предишната вечер, в който имаше достатъчно място за още един труп.


	17

	_Дания_
	Малоун огледа изпитателно мъжа, който току-що пристигна с ауди с ярък стикер на компания за коли под наем, залепен на предното стъкло. Беше нисък и широкоплещест, с разрошена коса и внушителните мускули на човек, свикнал на тежка физическа работа. Беше около четирийсет, с широк славянски нос и дълбоко хлътнали очи.
	Спря на първото стъпало и разпери ръце.
	— Не съм въоръжен, но можете да проверите.
	— Приятно е да работиш с професионалисти — отвърна Малоун, но пистолетът му остана насочен към посетителя.
	— Ти си онзи от музея.
	— А ти си този, който ме пусна вътре.
	— Не бях аз, но стана с мое съгласие.
	— Доста си откровен за човек, към когото е насочен пистолет.
	— Пистолетите изобщо не ме притесняват.
	Веднага пролича, че изявлението отговаря на истината.
	— Не виждам никакви пари.
	— А аз не виждам никакви медальони.
	Малоун се дръпна крачка встрани и го пропусна да влезе.
	— Имаш ли си име?
	Гостът се спря на прага и заби тежък поглед в лицето му.
	— Казвам се Виктор.


	Скрита зад близките дървета, Касиопея видя как Малоун и непознатият влизат в къщата. Въпросът дали човекът бе дошъл сам не беше от значение. Драмата трябваше да се изиграе докрай.
	Надяваше се, че двамата с Торвалдсен бяха преценили правилно и Малоун щеше да бъде в безопасност.

	* * *

	Малоун се дръпна встрани, предоставяйки инициативата на Торвалдсен. Но очите му не пропускаха нищо. Дванайсет години стаж като агент на правителството го бяха научили да се концентрира върху непосредствените действия, защото неведнъж му се беше налагало да се изправя с голи ръце срещу непознат противник, разчитайки единствено на съобразителността си.
	— Крадете медальони от всички части на континента — тежко започна Торвалдсен. — Защо? Те нямат особено висока стойност.
	— Не съм сигурен — поклати глава Виктор. — Вие искате петдесет хиляди евро за вашия, което е пет пъти повече от реалната му стойност.
	— В такъв случай много странно е, че имате желание да го купите. Това означава, че не се занимавате с колекционерство. За кого работите?
	— За себе си.
	— Ценя чувството ви за хумор — скъпернически се усмихна Торвалдсен. — Освен това усещам едва доловим източноевропейски акцент във вашия английски. Бивша Югославия? Може би Хърватия?
	Виктор замълча, а Малоун отбеляза, че той не беше докоснал нищо в къщата.
	— Не вярвам, че ще отговорите на този въпрос — кимна Торвалдсен. — Как предпочитате да направим сделката?
	— Искам да разгледам медальона. Ако остана доволен, парите ще ви бъдат предадени утре. Днес е неделя и банките са затворени.
	— Зависи от банката — обади се Малоун.
	— Моята не работи — отсече Виктор, а от погледа му пролича, че няма да предложи нищо повече.
	— Откъде знаете за гръцкия огън? — попита Торвалдсен.
	— Вие явно сте начетен човек.
	— Все пак съм собственик на музей. Гръко-римско изкуство.
	Космите по врата на Малоун леко настръхнаха. Лаконични типове като Виктор предлагаха отстъпки само когато са сигурни, че слушателите им няма да живеят достатъчно дълго, за да поискат нови.
	— Знам, че събирате слонски медальони — добави Торвалдсен. — И вече притежавате всички, с изключение на моя и още три екземпляра. Предполагам, че сте наемник и нямате представа за тяхното значение, а и то едва ли ви интересува. Просто си вършите работата.
	— А вие кой сте? — втренчено го изгледа Виктор. — Не ми приличате на собственик на музей.
	— Напротив, точно такъв съм. Действително притежавам музей и искам да ми бъдат платени пораженията в него. Това е причината за високата цена.
	След тези думи Торвалдсен извади от джоба си кутийка от прозрачна пластмаса и я подхвърли на госта си. Той я улови с две ръце, извади медальона и го претегли върху дланта си. Беше с размер на 50-центова монета, оловносив, с гравирани символи от двете страни. В ръцете на Виктор се появи малка бижутерска лупа.
	— Експерт ли си? — попита Малоун.
	— Имам достатъчно познания.
	— Микроскопичните надписи са на мястото си — подметна Торвалдсен. — Гръцките букви ZH. Зета и ета. Не е ли смайващо, че древните майстори са разполагали с толкова фина техника за гравиране?
	Виктор продължаваше да оглежда монетата.
	— Доволен ли си? — попита Малоун.


	Дори без микроскоп и везни личеше, че медальонът е истински. На практика той беше най-запазеният екземпляр, който беше попадал в ръцете му. Дойде без оръжие нарочно, за да си мислят, че владеят положението. Тук не беше нужна сила, а хитрост и финес. Тревожеше го единствено отсъствието на жената. Вдигна глава и стисна лупата в шепата си.
	— Трябва ми по-силна светлина. Може ли да го разгледам до прозореца?
	— Разбира се — кимна по-възрастният мъж.
	— Как се казвате?
	— Да речем, Птолемей.
	— Такива е имало много — ухили се Виктор. — Кой от всичките?
	— Първият. Най-дръзкият пълководец на Александър. След смъртта му си поискал Египет. Умен мъж. Наследниците му са го владеели в продължение на столетия.
	— Но в крайна сметка били разбити от римляните — поклати глава Виктор.
	— Също като моя музей — кимна Торвалдсен. — Нищо не е вечно.
	Виктор пристъпи към прашния перваз. Мъжът с пистолета пазеше на вратата. Един миг щеше да бъде достатъчен. Застана в светлия правоъгълник, обърна се с гръб към тях и направи своя ход.


	Касиопея видя младежа, който се появи от горичката зад къщата. Беше слаб и жилав, с гъвкава походка, която й беше позната. Лицето му не й говореше нищо, но тя беше сигурна, че е един от крадците, които подпалиха музея.
	Младежът бързо се насочи към колата на Торвалдсен. Придвижваше се предпазливо, но не беше особено внимателен. Като човек, който знае, че разполага с няколко хода напред. Тя остана напълно неподвижна, докато гледаше как младежът последователно забива ножа си в задните гуми на колата, а после спокойно се оттегля.


	Малоун успя да забележи подмяната. Виктор беше прехвърлил лупата в дясната си ръка, докато медальонът остана в лявата. Но когато лупата отново се вдигна пред очите му и изследването беше възобновено, медальонът вече беше в дясната му ръка, а палецът и показалецът на лявата ловко се увиха около монетата. Не беше зле. Особено в комбинация с придвижването към прозореца и търсенето на най-добрата светлина. Перфектна маневра за отвличане на вниманието.
	Малоун извърна очи към Торвалдсен, който леко кимна. И той беше забелязал манипулацията. Вдигнал монетата на светлината, Виктор внимателно я оглеждаше с лупата. Торвалдсен леко поклати глава, което означаваше „ще го пропуснем“.
	— Доволен ли си? — отново попита Малоун.
	Виктор прехвърли лупата в лявата си ръка и я пусна в джоба си заедно с истинския медальон. После вдигна монетата в ръката си — най-вероятно копието от музея.
	— Истинска е — обяви той.
	— Струва ли петдесет хиляди евро? — попита Торвалдсен.
	— Да — кимна Виктор. — Кажете къде да ви преведа парите.
	— Утре пак ще се обадите на номера, изписан върху онази монета. Ние ще уредим останалото.
	— Остави я обратно в кутийката — обади се Малоун.
	Виктор се насочи към масата.
	— Вие двамата играете странна игра — промърмори той.
	— Не е игра — отвърна Торвалдсен.
	— Петдесет хиляди евро?
	— Както вече споменах, вие унищожихте музея ми.
	Малоун забеляза увереността в напрегнатия поглед на Виктор. Този човек беше започнал играта, без да познава противника си, а това винаги беше опасно.
	Но се оказа, че Малоун бе допуснал доста по-сериозна грешка, убеждавайки себе си, че само двамата му приятели знаеха за какво става въпрос.


	18

	_Провинция Синдзян, Китай, 15:00 ч._
	Зовастина гледаше през прозорчето как хеликоптерът напуска въздушното пространство на Федерацията и навлиза в западната част на Китай. Някога този район беше плътно запечатаната задна врата на Съветския съюз, охранявана от огромна армия. Днес границата беше отворена за свободно преминаване и търговия. Китай беше сред първите държави, които официално признаха Федерацията, и двете страни подписаха договор за сътрудничество.
	Провинция Синдзян заемаше шестнайсет процента от територията на Китай. В голямата си част планинска и пустинна, тя беше изключително богата на природни ресурси и напълно различна от останалите части на страната. Тук влиянието на комунизма бе слабо, а на исляма — много силно. Наричана някога Източен Туркестан, тя беше свързана повече с Централна Азия, отколкото със Средното царство.
	Венецианската лига поддържаше близки отношения с китайците и това беше една от причините за присъединяването на Зовастина към групата. Великата икономическа експанзия на Запада беше стартирала преди пет години, когато Пекин започна да налива милиарди в инфраструктурата и развитието на Синдзян. Членовете на Лигата бяха подписали много договори за развитието на нефтохимическата промишленост, рудодобива, машиностроенето, пътното и жилищното строителство. Те имаха многобройни приятели в китайската столица, тъй като там разбираха езика на парите не по-зле от навсякъде другаде по света. А Зовастина не се колебаеше да използва тези връзки за политически цели.
	Полетът от Самарканд с високоскоростния хеликоптер продължи малко повече от час. Често беше пътувала по този маршрут. Както винаги гледаше надолу към планинския терен, представяйки си как древните кервани пътуват на изток и на запад по прочутия „Път на коприната“. По него били превозвани всевъзможни стоки — кехлибар, корали, платове, стъкло, злато, желязо, чесън, чай — а понякога дори джуджета, моми за женене и необяздени коне, които били толкова буйни, че от кожата им бликала кървава пот. Александър Велики никога не беше стигал до тези земи, за разлика от Марко Поло, който действително беше обиколил света.
	В далечината се появиха очертанията на Кашгар. Градът беше разположен на границата на пустинята Такламакан, на сто и двайсет километра източно от границата на Федерацията, в подножието на заснежения Памир — една от най-високите и непристъпни планини в света. Подобно на Самарканд този истински оазис имаше над две хиляди години история. Някогашното оживено търговско средище днес беше прашен и шумен град, над който ехтяха протяжните призиви на мюезините, призоваващи мюсюлманите на молитва в джамиите, чийто брой надхвърляше четири хиляди. Населението от около триста и петдесет хиляди души живееше сред многобройните магазинчета, складове и хотели. Крепостните стени отдавна бяха изчезнали, заменени от околовръстна магистрала, по която във всички посоки сновяха зелени таксита.
	Хеликоптерът направи плавен завой на север и се насочи към равнината. Пустинята беше недалеч оттук, в източна посока. В буквален превод името „Такламакан“ означаваше „влезеш ли навътре, никога няма да се завърнеш“. Едно лаконично и точно описание на мястото, където горещите ветрове можеха да убият цели кервани за броени минути.
	Пред очите й се появи крайната цел на пътуването.
	Двуетажната сграда с черни огледални стъкла се издигаше насред широка, обсипана с камъни поляна, отвъд която започваше гора. Нищо не идентифицираше сградата, чийто собственик беше корпорацията „Филоджен Фармасютик“ със седалище в Италия, но регистрирана в Люксембург. Главен акционер в нея беше американец с италианското име Енрико Винченти.
	Разбира се, Зовастина отдавна знаеше всичко съществено от биографията на Винченти. През 70-те години той бе работил като вирусолог в Ирак, нает от новоизбрания президент Саддам Хюсеин, за да създаде програма за разработка на биологично оръжие. За Саддам Конвенцията за забрана на биологичните и токсичните оръжия от 1972 г. не била нищо повече от шанс да укрепи властта си и да се превърне в заплаха за съседите си. Винченти останал в Ирак до началото на Първата война в Залива, когато се наложило да прекратят изследванията. Мирът в страната бил последван от появата на инспекторите на ООН, благодарение на които разработката на биологични оръжия станала почти немислима. Винченти напуснал Близкия изток и създал своя фармацевтична компания. Днес тя бе най-голямата в Европа, притежаваше впечатляващо разнообразие от патенти и се бе превърнала в огромен международен конгломерат. Едно забележително постижение за някога неизвестния учен наемник, на което Зовастина продължаваше да се учудва.
	Хеликоптерът се приземи и тя бързо се насочи към сградата.
	Външните стъклени стени бяха само за камуфлаж. Зад тях имаше отделна бетонна структура, наподобяваща влизащи една в друга масички. Около нея се извиваше пътека с декоративни цветя и храсти от двете страни. Три двойни врати бяха монтирани в дебелите стени. Зовастина беше наясно, че необичайната архитектура имаше една-единствена цел — максималната сигурност. Без традиционните огради от бодлива тел, без външна охрана, без камери. Нищо, което да се стори подозрително на страничния наблюдател.
	Тя прекоси външния периметър и се насочи към един от входовете, блокиран от метална решетка. Зад мраморното гише седеше униформен пазач. Вратата се отваряше с помощта на ръчен скенер, но тя беше пропусната безпроблемно през нея.
	Вътре я очакваше шейсетгодишен мъж с оредяла сива коса и изражение на плъх. Безизразните му очи бяха скрити зад очила с телени рамки, а облеклото му се състоеше от лабораторна престилка в черно и златисто, на ревера на която беше окачен пропуск с името му: „Грант Линдзи“.
	— Добра дошли, госпожо министър — поздрави на английски той.
	Зовастина отговори с гневен поглед. Повикването му по електронната поща звучеше изключително спешно и тя беше отменила всички следобедни задачи, за да дойде.
	Влязоха във вътрешната сграда. Пътеката се раздвояваше непосредствено след входната врата. Линдзи тръгна наляво, по дълъг лабиринт от коридори без прозорци. Навсякъде цареше стерилна чистота, въздухът тежеше от миризмата на хлор. Вратите бяха оборудвани с електронни ключалки. Линдзи спря пред една от тях, на която пишеше „Главен изследовател“, откачи пропуска от ревера си и го плъзна в процепа.
	Кабинетът без прозорци беше обзаведен модерно. Зовастина за пореден път отбеляза отсъствието на обичайните неща, които повечето хора слагат около себе си — семейни снимки, дипломи или отличия на стената. Сякаш този човек нямаше личен живот. Което май не беше далеч от истината.
	— Искам да ти покажа нещо — каза Линдзи. Говореше с нея като с равен, което я дразнеше. От тона му личеше, че живее в Китай и изобщо не се чувства неин поданик.
	Той включи един монитор, върху който изплуваха кадрите, заснети от високо поставена камера. Жена на средна възраст се беше изтегнала в стола си и гледаше телевизия. Зовастина знаеше, че камерата е монтирана в една от болничните стаи на втория етаж, които беше наблюдавала и преди.
	— Миналата седмица поисках да ми доставят десетина затворници, както обикновено — поясни Линдзи.
	— Защо не са ме уведомили? — рязко попита тя. Досега винаги я бяха предупреждавали за поредната серия клинични изпитания.
	— Не знаех, че трябва — спокойно отвърна той.
	А тя ясно долови неизказаното: _Тук командва Винченти. Лабораторията е негова, хората са негови, идеите — също._ Всъщност, преди малко повече от час Зовастина беше излъгала Енвер. Защото го беше излекувал Винченти, а не тя. Лекарството му беше инжектирано от един сътрудник в тази лаборатория. Тя действително разполагаше с биологичните патогени, но Винченти контролираше лекарствените средства. Това беше договорено още в началото, за да поддържат баланс във взаимното си недоверие.
	Линдзи щракна дистанционното и на екрана последователно се появиха останалите стаи, осем на брой. Във всяка от тях имаше по един пациент, мъж или жена. За разлика от първата пациентка тези бяха на легло, с включени системи. Никой не помръдваше.
	— Използвах само дванайсет, защото можех да ги получа веднага — поясни Линдзи и свали очилата си. — Исках бързо изследване на лекарството за новия вирус. Както вече ти казах преди месец, той се оказа изключително опасен.
	— Къде го откри?
	— В кръвта на гризачи, на изток оттук, в провинция Хейлундзян. Научихме за случаи на заболели сред местните, след като са яли от гризачите. В кръвта на плъховете действително съществува сложен вирус, който след известна манипулация става наистина страшен. Смъртта настъпва в рамките на двайсет и четири часа, а понякога и много по-бързо. — Посочи към екрана и добави: — Ето ги примерите.
	Всъщност Зовастина беше поискала по-агресивен вирус, който да действа по-бързо от двайсет и осемте, които вече притежаваше.
	— Всички са на системи за поддържане на основните жизнени функции, но практически са мъртви от няколко дни насам — продължи обясненията си Линдзи. — Ще ги аутопсирам, за да установя параметрите на инфекцията, но исках да ти ги покажа, преди да ги срежем.
	— А лекарството?
	— След една доза при всичките дванайсет пациенти бе регистрирано видимо подобрение и бяха на път да оздравеят. Пълен обрат в рамките на няколко часа. После на всички инжектирах безвреден заместител, с изключение на първата пациентка. Както очаквах, те бързо отпаднаха и умряха. — На монитора отново се върнаха първите кадри. — Но тази е абсолютно здрава и няма и следа от вируса в организма си.
	— Защо бяха нужни тези експерименти?
	— Ти искаш нов вирус, а аз съм длъжен да проверя как действат модификациите — усмихна се Линдзи. — И да определя точната формула на лекарството.
	— Кога ще го получа?
	— Още днес. Всъщност затова те повиках.
	Зовастина не обичаше да транспортира вируси, но единствено тя знаеше точното местоположение на лабораторията. Сделката беше сключена с Винченти на лична основа. Не можеше да се довери на никого за резултатите от нея. Освен това китайците никога нямаше да спрат личния й хеликоптер.
	— Добре, приготви вируса — кимна тя.
	— Вече е замразен и опакован.
	— А какво ще правиш с нея? — попита Зовастина и посочи екрана.
	— Ще я заразим отново — сви рамене Линдзи. — До утре ще е мъртва.
	Нервите й все още бяха опънати. Стъпкването на убиеца беше свалило част от напрежението, но въпросите около заговора за отстраняването й оставаха. Откъде знаеше Винченти? Той ли бе поръчителят? Трудно беше да се каже. Но я бяха хванали неподготвена. Винченти се оказа на крачка пред нея — нещо, което никак не й харесваше.
	Както не харесваше и Линдзи.
	— Приготви и нея за път! — отсече тя и махна с ръка към монитора. — Веднага!
	— Мислиш ли, че е разумно?
	— Това е моя грижа!
	— Искаш да се позабавляваш ли? — ухили се той.
	— А ти искаш ли да присъстваш?
	— Не, благодаря. Предпочитам да си остана тук, отвъд границата.
	— На твое място и аз щях да сторя същото — каза Зовастина и се изправи.


	19

	_Дания_
	Малоун продължаваше да стиска пистолета, докато Торвалдсен приключваше сделката с Виктор.
	— Утре можем да направим размяната тук — предложи по-възрастният мъж.
	— Не приличате на човек, който има нужда от пари — каза Виктор.
	— Практически е точно обратното: искам да спечеля колкото се може повече.
	Малоун с мъка скри усмивката си. Датският му приятел раздаваше милиони евро за благотворителност по всички краища на света. Самият той често се питаше дали не беше попаднал в тази категория още преди две години, когато Торвалдсен пропътува цялото разстояние до Атланта, за да му предложи нов живот в Копенхаген. Той бе приел без колебание и нито за миг не съжали.
	— Любопитен съм по отношение на фалшификацията — рече Виктор. — Толкова е добра, че не мога да не попитам кой е майсторът.
	— Талантлив човек, който се гордее с работата си.
	— Предайте му моите комплименти.
	— Част от вашите евро ще отидат именно при него — кимна Торвалдсен, замълча за момент и го погледна в очите. — И аз имам един въпрос: ще се опитате ли да придобиете и двата последни медальона, останали в Европа?
	— А вие как мислите?
	— А също и третия, който се намира в Самарканд?
	Виктор не отговори, но несъмнено прие посланието на Торвалдсен: _Отлично знам с какво се занимаваш._
	— Ще се чуем утре — каза той и се приготви да си тръгне.
	— Очаквам с нетърпение вашето обаждане — отговори Торвалдсен, без да става от мястото си.
	Вратата се захлопна.
	— Не разполагаме с много време, Котън — раздвижи се Торвалдсен и в ръката му се появи книжно пликче. — Пъхни тук кутийката с медальона, но пипай внимателно.
	— Отпечатъци, а? — моментално се досети Малоун. — Ето защо му даде монетата.
	— Нали видя, че не докосна нищо? Но все пак трябваше да пипне медальона с голи ръце, за да осъществи подмяната.
	Малоун използва дулото на пистолета, за да пъхне внимателно пластмасовата кутийка в пликчето. После нави горната му част така, че да остане вътре малко въздух. Процедурата му беше известна отдавна. За разлика от това, което показваха по телевизията, не пластмасата, а хартията най-добре съхраняваше отпечатъци.
	— Хайде — надигна се Торвалдсен и погледна как приятелят му прекосява стаята. — Трябва да побързаме.
	— Но къде отиваш? — учудено попита Малоун, видял го да се насочва към задната част на къщата.
	— Навън.
	Измъкнаха се през кухненската врата, от която се излизаше на веранда с изглед към морето. На петдесетина метра по-нататък се виждаше тесен пристан, вкопан между скалите. Към него беше привързана моторница. Утринното небе беше потъмняло от ниско надвиснали оловносиви облаци. Студен северен вятър къдреше вълните в залива.
	— Тръгваме ли? — подвикна Малоун, видял как приятелят му се насочва към пристана.
	Датчанинът продължи напред с изненадваща бързина за човек, който страда от изкривяване на гръбнака.
	— Ами Касиопея?
	— В момента тя има проблеми — отвърна Торвалдсен. — Но именно те ни дават шанс да се измъкнем.


	Касиопея видя как мъжът напуска къщата, качва се в наетата кола и потегля по пътя, който водеше към магистралата. Включи миниатюрния монитор с течни кристали, свързан чрез радиопредавател с двете видеокамери, които беше монтирала миналата седмица — едната на входа на магистралата, а другата във високите клони на дърво, на петдесетина метра от къщата. Колата се появи на малкия екран и спря. От гората изскочи мъжът, който беше срязал гумите. Шофьорът отвори вратата и слезе. Двамата бързо се насочиха обратно към къщата.
	Тя отлично знаеше какво ще се случи, изключи монитора и бързо напусна скривалището си.


	Виктор застина в очакване. Предстоеше му да провери дали правилно е предвидил всичко. Колата остана зад близкия завой, а той зае позиция зад ствола на едно дърво, откъдето имаше отлична видимост към къщата.
	— Няма къде да ходят с две спукани гуми — каза Рафаел.
	Виктор знаеше, че жената е някъде наблизо.
	— Не се издадох — добави партньорът му. — Действах, сякаш съм на пост и не подозирам нищо.
	Точно според инструкциите.
	Виктор бръкна в джоба си и извади медальона, който беше успял да открадне. Заповедта на министър Зовастина беше ясна: да приберат всички медальони. Бяха открили пет, оставаха още три.
	— Как се държаха? — попита Рафаел.
	— Озадачаващо.
	И наистина беше така. Беше предвидил всичките им действия подозрително лесно. Именно това го безпокоеше.
	От горичката изскочи познатата стройна жена. Тя със сигурност беше видяла срязаните гуми и сега бързаше да съобщи новината на сънародниците си. Той със задоволство установи, че отново се е оказал прав. Но защо не беше направила опит да предотврати обездвижването на автомобила? Дали й бяха заповядали само да наблюдава? Забеляза, че държи нещо в ръката си. Малко и правоъгълно. Съжали, че не си носи бинокъла. Рафаел бръкна в джоба си и извади предавателя.
	— Още не — докосна ръката му Виктор.
	Жената спря да огледа пробитите гуми, после забърза към къщата.
	— Да й дадем малко време.
	Бяха се появили тук още преди три часа, веднага след като уговориха срещата. Внимателният оглед ги увери, че къщата е празна. Това им позволи да заложат заряди от гръцки огън под повдигнатите основи и на верандата. Но този път щяха да го възпламенят с помощта на радиосигнал.
	Жената изчезна зад вратата. Виктор преброи до десет и се приготви да отмести ръката си от рамото на Рафаел.


	Малоун се настани в лодката до Торвалдсен.
	— Какви неприятности има Касиопея? — попита той.
	— Къщата е минирана с гръцки огън. Дошли са тук преди нас и са се подготвили. След като успяха да се сдобият с медальона, Виктор няма никакво намерение да ни остави живи.
	— А сега чакат и Касиопея да влезе вътре, така ли?
	— Така мисля. Остава да видим дали и те са на същото мнение.


	Касиопея затвори входната врата и се понесе напред. Това беше най-рискованата част от операцията. Можеше само да се надява, че крадците ще й дадат няколко секунди, преди да задействат детонатора. Нервите й бяха опънати докрай, умът й препускаше, меланхолията беше отстъпила място на адреналина. В музея Малоун беше усетил безпокойството й и веднага бе разбрал, че нещо не е наред. И наистина беше така. Но сега нямаше време да мисли за това. Край на емоциите за нещо, което беше безсилна да промени. В момента единствената й цел беше да се добере до задната врата.
	Изскочи навън. Малоун и Торвалдсен чакаха в лодката. Къщата блокираше гледката към пристана между скалите. Ръката й все още стискаше портативния монитор. Шейсет метра до водата.
	Тя скочи от дървената платформа.


	Малоун видя как Касиопея изскочи от къщата и се понесе към тях.
	Петнайсет метра. Десет.
	Разнесе се приглушен тътен, последван от странно свистене. Къщата пламна като факла. Огънят обхвана основите, от прозорците лумнаха пламъци и светкавично плъзнаха към покрива. Също като гълтачите на огън, помисли си Малоун. Без експлозия. Мигновено възпламеняване. Тотално и всепоглъщащо, особено при отсъствието на солена вода.
	Касиопея дотича по тясното мостче и скочи в лодката.
	— Този път се размина на косъм — отбеляза Малоун.
	— Лягай долу! — задъхано заповяда тя.
	Привели се ниско над борда, те гледаха как Касиопея включва видеоприемника. На екрана изплува спряла кола. В нея се качиха двама мъже. Единият беше Виктор. Колата потегли и изчезна от монитора. Касиопея натисна някакъв бутон. Колата отново се появи, този път на входа на магистралата.
	Торвалдсен доволно цъкна с език.
	— Номерът май мина — обяви той.
	— Не ти ли хрумна, че можеше да ме предупредиш? — раздразнено го погледна Малоун.
	— Само щяхме да си развалим удоволствието — дяволито се усмихна Касиопея.
	— Но той отнесе медальона!
	— Точно както искахме — кимна Торвалдсен.
	Къщата продължаваше да гори като факла. Към небето се издигаше плътен слой дим. Касиопея запали мотора и насочи лодката към открито море. Крайбрежното имение на Торвалдсен се намираше на по-малко от два километра на север.
	— Уредих доставката на лодката веднага след като пристигнахме — обясни Торвалдсен, хвана го за ръката и го дръпна към кърмата. Водата зад нея се пенеше, студените пръски стигаха до лицата им. — Радвам се, че дойде. Днес възнамерявахме да те помолим за помощ, защото знаехме, че музеят ще изгори. Затова ти е определила среща. Нуждае се от помощта ти, но се съмнявам, че ще ти я поиска.
	Малоун потисна желанието си да го засипе с въпроси, давайки си сметка, че сега не е време за това. Но в отговора му нямаше дори зрънце колебание.
	— Има я — отсече той. — Ти също.
	Торвалдсен стисна ръката му с благодарност. Касиопея гледаше напред, заета с управлението на лодката.
	— Колко зле са нещата?
	Вятърът и шумът на мотора бяха достатъчна гаранция, че въпросът няма да стигне до ушите на Касиопея.
	— Доста зле — призна с въздишка Торвалдсен. — Но сега все пак имаме надежда.


	20

	_Провинция Синдзян, Китай, 15:30 ч._
	Зовастина седеше в задната част на кабината, с плътно закопчан колан. Обикновено пътуваше по-комфортно, но днес беше избрала военен хеликоптер заради по-високата му скорост. Пилотираше един от членовете на нейния Свещен отряд. Половината от личната й охрана, включително Виктор, бяха лицензирани пилоти. На седалката срещу нея седеше жената от лабораторията, компания й правеше друг бодигард. Качиха я на борда с белезници, но Зовастина веднага заповяда да ги свалят.
	— Как се казваш? — попита тя.
	— Какво значение има? — вдигна глава жената.
	Разговаряха през шлемофоните на диалект, който никой от чужденците на борда не разбираше.
	— Как се чувстваш?
	Жената се поколеба, явно питайки се дали да излъже.
	— Никога в живота си не съм се чувствала по-добре — отговори най-сетне тя.
	— Радвам се. Нашата главна цел е да подобрим живота на хората. Надявам се, че като излезеш от затвора, ще оцениш предимствата на новото ни общество.
	Върху изпитото лице на жената се изписа презрение. Нищо у нея не изглежда привлекателно, помисли си Зовастина. Един господ знае колко унижения бе преживяла, за да изгуби всякакво самоуважение.
	— Съмнявам се, че ще се превърна в част от вашето ново общество, госпожо министър. Присъдата ми е твърде голяма.
	— Информираха ме, че си била замесена в трафик на кокаин. Ако руснаците управляваха тази страна, отдавна щяха да те екзекутират.
	— Руснаците ли? — презрително се усмихна жената. — Та нали именно те купуваха дрогата?
	Зовастина не беше изненадана.
	— Такива са новите порядки в света — въздъхна тя.
	— Какво стана с останалите затворници, които бяха с мен?
	— Мъртви са — отвърна след кратко колебание Зовастина, в крайна сметка решила да й каже истината.
	Събеседницата й явно беше преживяла какво ли не, но въпреки това на лицето й се изписа леко притеснение. Което беше напълно разбираемо. След като я бяха измъкнали от затвора, за да бъде единствената оцеляла след някакъв медицински експеримент, тя изведнъж се беше оказала на борда на хеликоптер, който превозваше не друг, а самия върховен министър на Централноазиатската федерация.
	— Ще направя всичко необходимо за намаляване на присъдата ти — обеща Зовастина. — Федерацията оценява помощта ти, макар че ти явно не ни харесваш.
	— Може би трябва да ви благодаря?
	— Напомням ти, че доброволно си приела да участваш в експеримента.
	— Не си спомням някой да ми е предлагал избор.
	Зовастина отклони поглед към заснежените върхове на Памир, отвъд които беше границата и родината. После, усетила погледа на затворничката върху себе си, рязко попита:
	— Не искаш ли да участваш в това, което предстои да се случи?
	— Искам да бъда свободна.
	В главата й изведнъж изплуваха думите на Сергей, изречени преди години: _Гневът винаги е насочен към конкретен индивид, докато омразата избира цели класи. Времето лекува гнева, но омразата — никога._
	— Защо има толкова омраза у теб? — попита тя.
	Жената я гледаше с безизразно изражение.
	— Би трябвало да съм мъртва като останалите — промълви тя.
	— Защо?
	— Защото вашите затвори са ужасни и малцина излизат живи от тях.
	— Така и трябва да бъде. Хората трябва да знаят, че не бива да попадат там.
	— Малцина имат право на този избор — поклати глава жената, замълча за миг и добави: — За разлика от вас, госпожо върховен министър.
	Планинските върхове бързо нарастваха в илюминаторите.
	— Знаеш ли, че преди много столетия гърците завладели Изтока и променили света? — попита Зовастина. — Те завладели Азия и променили нашата култура. Но сега идва времето азиатците да тръгнат на Запад и да направят същото. Нима не искаш да помогнеш на това велико начинание?
	— Вашите планове не ме интересуват.
	— Моето име е Ирина, на гръцки Ирини. В превод означава „мир“. Ние се стремим именно към мира.
	— И ще го постигнете, като убивате затворници?
	Тази жена не се интересуваше от предопределенията на съдбата. За разлика от Зовастина, която им се подчиняваше изцяло. До този момент бе успяла да създаде нов политически ред, точно като Александър. В главата й отново прозвучаха думите на Сергей: _Ирина, винаги трябва да помниш какво е казал Ариан на Александър — че е съперник на самия себе си._ Едва през последните няколко години тя започна да схваща какво е имал предвид любимият учител. Очите й се заковаха в лицето на жената, която беше съсипала живота си за няколко хиляди рубли.
	— Чувала ли си за Менандър?
	— Не съм.
	— Древногръцки драматург, живял през четвърти век преди Христа. Писал е комедии.
	— Аз предпочитам трагедиите.
	Това пораженство започна да й дотяга. Явно не всеки може да бъде променен. Жената срещу нея нямаше нищо общо с полковника, който няколко часа по-рано беше съзрял възможностите, които му се предлагаха, и с желание ги бе приел. Хора като Енвер щяха да бъдат полезни още години наред, но нещастницата пред нея беше олицетворение на провала.
	— Запомнила съм една истина, написана от Менандър — промълви Зовастина. — _Ако искаш да живееш цял живот без болка, трябва да си или бог, или труп._
	Наведе се напред и разкопча предпазния колан на затворничката. Бодигардът рязко дръпна страничната врата. Жената неволно потръпна от ледения вятър и грохота на двигателите.
	— Аз съм бог, а ти си труп — процеди Зовастина.
	Бодигардът свали шлемофона от главата на жената, която усети какво ще се случи и започна да се съпротивлява. Но той с лекота я изхвърли навън. Наведена напред, Зовастина гледаше как тялото се превърта в кристалночистия въздух и изчезва надолу към непристъпните планински върхове. Вратата шумно се затръшна и хеликоптерът продължи полета си на запад към Самарканд. За пръв път от началото на деня тя изпита удовлетворение. Нещата отново се върнаха по местата си.


	Втора част

	21

	_Амстердам, Холандия, 19:30 ч._
	Стефани Нел се измъкна от таксито и побърза да нахлупи качулката на главата си. Априлският дъжд се беше превърнал в истински порой, водата се стичаше между едрите павета на уличната настилка, устремена към градските канали. Причина за това бедствие беше неотдавнашната буря в Северно море. Облаците в индиговосиньо бяха затиснали града, гъстите водни струи се виждаха съвсем ясно на светлината на уличните лампи.
	Стефани тръгна по тротоара, пъхнала ръце дълбоко в джобовете си. Не след дълго прекоси мост за пешеходци и навлезе в „Рембрандплайн“. Веднага й направи впечатление, че лошото време изобщо не беше намалило навалицата пред витрините за пийпшоу, гей баровете и заведенията със стриптийз.
	Навлизайки по-дълбоко в района на червените фенери, тя мина покрай дългата редица публични домове с ярко осветени витрини, зад които момичетата обещаваха пълна наслада със своите колани и кожени камшици. На една от тях азиатка, облечена в характерните плътно прилепнали дрехи, лениво прелистваше някакво списание, преметнала крак върху крак на тапициран стол.
	Бяха й казали, че вечерните посещения в района са по-малко опасни от сутрешните и ранните следобедни, когато там се появяваха отчаяни наркомани и сводници, готови на всичко, за да изкарат някакви пари. Едновременно с това я предупредиха да не се доближава до северния край, в близост до „Нювемаркт“, където е опасно по всяко време на денонощието. Прекосила невидимата граница, Стефани предпазливо навлезе в забранената зона. Озъртайки се във всички посоки, тя се отправи към кафето в далечния край на улицата.
	Заведението се казваше „Ян Хойвал“ и заемаше партерния етаж на триетажен склад. Едно от така наречените „кафяви“ кафета, каквито имаше стотици на „Рембрандплайн“. Тя бутна вратата и веднага усети миризмата на горящ канабис. Никъде в заведението не се виждаше често срещаната по тези места табела „БЕЗ ДРОГА, МОЛЯ!“.
	Заведението беше претъпкано с посетители, задушният въздух тежеше от халюциногенната мъгла, воняща на горящо мокро въже. А от комбинацията с миризмата на пържена риба и печени кестени очите й се насълзиха. Отметна качулката и изтръска дъждовната вода на вече мокрите плочки във фоайето.
	После видя Клаус Дир. Малко над трийсет, русокос, с бледо обветрено лице — точно според описанието.
	За пореден път си напомни защо е тук: за да върне услуга. Касиопея Вит я беше помолила да се свърже с Дир. Не можеше да й откаже, тъй като й дължеше най-малко една услуга. Според проверката, която направи, преди да тръгне насам, Дир, холандец по произход, бе получил образованието си в Германия и в момента работеше като химик в местна фирма за пластмасови изделия. Хобито му беше нумизматиката. Притежаваше доста добра колекция от монети, една от които беше привлякла вниманието на приятелката й мюсюлманка.
	Холандецът стоеше сам пред висока до гърдите му масичка, пиеше тъмна бира и похапваше пържена риба. В пепелника димеше ръчно свита цигара, зеленикавият дим от която определено не беше от тютюн.
	— Казвам се Стефани Нел — представи се на английски тя. — Аз ви се обадих.
	— Казахте, че искате да купите.
	Липсата на любезност означаваше само едно: „Казвай какво искаш, плащай и аз изчезвам“. Следващото, което забеляза Стефани, бяха изцъклените, сякаш стъклени очи. В това нямаше нищо чудно, защото и на нея започваше да й се вие свят.
	— Както споменах по телефона, интересувам се от слонския медальон.
	— Защо? — попита русокосият, след като отпи голяма глътка бира. — Той няма особена стойност, а аз мога да ви предложа много по-ценни монети.
	— Сигурна съм, че е така, но аз искам медальона. Вие казахте, че се продава.
	— Казах, че зависи от цената, която ще предложите.
	— Може ли да го видя?
	Клаус бръкна в джоба си. Тя пое прозрачното пликче и насочи поглед към монетата вътре. От едната й страна имаше воин на слон, който сякаш предизвикваше конника на другата. Беше голяма колкото петдесет цента и доста изтъркана.
	— Не разбирате нищо, нали? — подхвърли Клаус.
	— Правя услуга на друг човек — реши да бъде откровена тя.
	— Искам шест хиляди евро.
	Касиопея беше казала да плати колкото й поискат. Цената не беше от значение. Но сега, заковала очи в изтъркания къс метал, Стефани се запита защо толкова невзрачно нещо струва толкова скъпо.
	— Съществуват само осем монети като тази — сякаш отгатна мислите й Клаус. — Шест хиляди евро е много добра цена.
	— Само осем? — вдигна вежди тя. — Тогава защо я продавате?
	Той вдигна с пръсти горящия фас, смукна и бавно изпусна гъст облак дим.
	— Защото ми трябват пари.
	Насълзените му очи отново придобиха стъкленото си изражение и се сведоха към бирата.
	— Толкова ли сте зле?
	— А на вас какво ви пука?
	В същия миг от двете страни на Клаус се изправиха двама мъже. Единият рус, другият мургав. В чертите им се долавяше странна арабско-азиатска смесица. Навън дъждът продължаваше да плющи с пълна сила, но палтата им бяха сухи. Русият изви ръката на Клаус и опря нож в корема му. Мургавият преметна ръка през раменете й във фалшива прегръдка, а острието на ножа му я боцна между ребрата.
	— Медальонът! — изръмжа русият и кимна. — Сложи го на масата.
	Стефани се подчини, без да протестира. Мургавият прибра монетата в джоба си.
	— Сега ние ще си тръгнем, а вие оставате — рече той, облъхвайки я с дъх на бира.
	Тя нямаше никакво намерение да ги предизвиква. Беше от хората, които проявяват респект към насоченото оръжие. Двамата спокойно напуснаха кафето.
	— Свиха ми монетата! — изхленчи Клаус. — Тръгвам след тях!
	Тя не разбра дали това е обикновена глупост, или този тип просто се беше надрусал.
	— А какво ще кажеш, ако аз се заема с тази работа?
	Той сепнато я погледна, в очите му се появи подозрение.
	— Уверявам те, че дойдох подготвена — съобщи му с равен глас Стефани.


	22

	_Копенхаген, 19:45 ч._
	Малоун довършваше вечерята си в кафе „Норден“ — заведение на два етажа, с изглед към сърцето на Хьобро Плац. Времето се беше развалило, хладният априлски дъжд обливаше плочите на пустия градски площад. Но на него му харесваше. Беше се настанил удобно до отворения прозорец на втория етаж и се наслаждаваше на дъжда.
	— Благодаря ти за помощта днес — подхвърли през масата Торвалдсен.
	— Защото почти ни взривиха, и то на два пъти? — вдигна вежди Малоун. — Стига, нали за това са приятелите?
	Довърши гъстата доматена супа, която беше специалитет на заведението и беше изключително вкусна. Имаше куп въпроси, но беше сигурен, че отговорите на Торвалдсен щяха да идват мъчително, на час по лъжичка.
	— В къщата Касиопея спомена, че знаете къде се намират тленните останки на Александър Велики. Как е възможно?
	— Научихме доста неща по въпроса.
	— От приятеля на Касиопея в самаркандския музей?
	— Повече от приятел, Котън.
	Малоун вече знаеше, че е така.
	— Кой е той?
	— Казва се Или Лунд. Израснал е тук, в Копенхаген. Със сина ми Кай бяха приятели.
	Малоун долови мъката в гласа на приятеля си и сърцето му се сви. Той самият беше в Мексико Сити, когато убиха сина на Торвалдсен. Успя да разкрие и залови стрелците, но един куршум улучи и него. Ужасно е да загубиш детето си. Не искаше дори да си помисли, че това можеше да се случи и с Гари, петнайсетгодишния му син.
	— Кай мечтаеше да служи на страната си, докато Или предпочете историята. Защити докторат и стана експерт по древногръцка история. Работил е в няколко европейски музея, преди да замине за Самарканд. Там разполагат с великолепна колекция, а Централноазиатската федерация има специална програма за насърчаване на науката и изкуството.
	— Как са се запознали?
	— Аз ги запознах преди три години. Бях убеден, че ще бъде добре и за двамата.
	— И какво стана? — попита Малоун, отпивайки глътка от чашата си.
	— Той умря. Преди по-малко от два месеца. Касиопея го понесе изключително тежко.
	— Обичаше ли го?
	— Тя умее да прикрива чувствата си — сви рамене Торвалдсен. — Проявява ги твърде рядко.
	Но съвсем наскоро не бе успяла да ги прикрие, помисли си Малоун. Тъга при вида на горящия музей, мрачен поглед, насочен някъде далеч над канала, начинът, по който очите й избягваха неговите. Без думи, но поведението й казваше всичко.
	Малоун зададе въпросите си веднага след като лодката им опря в пристана на Кристиангаде, но Торвалдсен обеща да му отговори вечерта. После една кола върна Малоун в Копенхаген, където той успя да подремне и дори да поработи в книжарницата. На два пъти отскочи до историческия раздел и намери няколко книги за Гърция и Александър Велики. Но през цялото време си мислеше за думите, изречени от Торвалдсен: _Касиопея се нуждае от помощта ти._
	Сега започваше да проумява.
	Насочи поглед към пустия площад точно навреме, за да види как Касиопея излиза от книжарницата му и хуква под дъжда, притиснала найлонов плик под мишница. Преди около половин час й беше дал ключа, за да използва компютъра и телефона.
	— Местонахождението на гроба на Александър е тясно свързано с ръкописите, открити от Или — каза Торвалдсен. — Той пръв помоли Касиопея да издири слонските медальони. Но когато се заловихме с тази работа, разбрахме, че някой вече ни е изпреварил.
	— По какъв начин Или е свързал ръкописа с медальоните?
	— Станало е в Самарканд, след като изследвал една от монетите и открил миниатюрните букви ZH. Те имали връзка с ръкописа. След смъртта на Или Касиопея реши да продължи делото му.
	— И потърси помощта ти?
	— Която нямаше как да й откажа — обясни Торвалдсен.
	Малоун се усмихна. Колко от приятелите му можеха да купят цял музей, да изработят дубликати на всички експонати в него, а после да го оставят да изгори? Фигурата на Касиопея изчезна под прозоречния перваз. Входната врата се захлопна, стъпките й прозвучаха по стълбите за горния етаж.
	— Днес доста се понамокри — подхвърли той, когато главата й изникна над парапета.
	Косата й беше прибрана на конска опашка, дъждовните капчици блестяха по джинсите и пуловера й.
	— В такова време никое момиче не изглежда добре.
	— Е, не е съвсем така.
	— Днес май си настроен кавалерски, а? — погледна го с любопитство тя.
	— Всеки има такива мигове.
	Тя извади лаптопа му от найлоновия плик и се обърна към Торвалдсен.
	— Прехвърлих всичко.
	— Ако знаех, че ще го пренасяш под дъжда, щях да ти поискам депозит — намеси се Малоун.
	— Чакай да видиш какво има вътре.
	— Разказах му за Или — обади се Торвалдсен.
	Полутъмното заведение беше празно. Малоун се хранеше тук най-малко три-четири пъти в седмицата, винаги на същата маса и по същото време. Самотата му харесваше.
	Касиопея втренчено го погледна.
	— Съжалявам — промълви той.
	— Благодаря.
	— И аз ти благодаря, че ми спаси задника.
	— И сам щеше да се оправиш. Аз просто ускорих нещата.
	Той обаче не беше толкова сигурен, спомняйки си положението, в което се бе озовал. Искаше да научи повече за Или Лунд, най-вече как той беше успял да проникне в заключения сейф на нейните чувства. Не се съмняваше, че му е било трудно, тъй като и собствените му чувства бяха защитени от много ключалки и алармени системи. Но предпочете да замълчи. Когато емоциите бяха неизбежни, винаги постъпваше така.
	Касиопея включи лаптопа и на екрана се появиха сканираните файлове. Те съдържаха думи на старогръцки — на места избледнели и някак призрачно сиви.
	— Една седмица след смъртта на Александър Велики през 323 година преди Христа във Вавилон пристигнали майстори по балсамирането от Египет — започна Касиопея. — Те установили, че въпреки адската жега тялото на пълководеца било отлично съхранено, сякаш бил жив. Приели го като знак от боговете, които немеели пред неговото величие.
	Малоун беше чел доста неща по темата.
	— Това е доста странно — каза той. — Вероятно е бил все още жив, но в дълбока кома.
	— Да, според съвременната медицина — съгласи се тя. — Но в онези години комата била непознато състояние. По тази причина египтяните мумифицирали тялото.
	— Каква ирония на съдбата — поклати глава той. — Най-великият завоевател в историята бил убит от балсаматори.
	Касиопея се усмихна в знак на съгласие.
	— Процесът на мумифициране обикновено траел около седемдесет дни — поясни тя. — Идеята била тялото да изсъхне достатъчно, за да се спре процесът на разлагане. Но върху Александър бил приложен друг метод — потопили го в бял пчелен мед.
	Той знаеше, че пчелният мед е субстанция, която не подлежи на разлагане. С течение на времето тя кристализира, но запазва нормалния си състав и се възстановява чрез обикновено нагряване.
	— Медът би трябвало да съхрани тялото на Александър по-добре от мумифицирането — добави Касиопея. — След процедурите то било увито с позлатено ленено платно и поставено в златен саркофаг, облечено в разкошна роба и корона на главата. Пространството около него било плътно запълнено с мед. Тялото останало във Вавилон в продължение на година, докато била изработена обсипаната със скъпоценни камъни погребална каляска. Едва тогава траурната процесия напуснала Вавилон.
	— И тогава започнали и погребалните игри — добави Малоун.
	— Точно така — кимна тя. — Пердика, един от генералите на Александър, свикал спешно събрание на приближените един ден след смъртта на Александър. По това време Роксана, азиатската съпруга на Александър, била бременна в шестия месец. Пердика настоявал да се изчака раждането, преди да се предприеме каквото и да било. Ако детето било момче, то автоматично ставало законен наследник на мъртвия цар. Но другите се противопоставили, защото не желаели монарх с варварска кръв. Те предложили за цар Филип, доведения брат на Александър, въпреки доказаното му слабоумие.
	Малоун си припомни още подробности от това, което беше чел по въпроса. Практически битката започнала още около смъртното ложе на Александър. После Пердика свикал общо събрание на македонците, в което „участвало“ и тялото на владетеля, извадено на показ за респект. Събранието гласувало отказ от предстоящата военна кампания в Арабия и разделяне на империята. Управлението й било разпределено между приближените на Александър. Размириците започнали веднага, тъй като генералите се сбили помежду си. В края на лятото Роксана родила момче, което било кръстено Александър IV. В името на мира било решено детето и доведеният брат Филип да получат титлата цар, въпреки че приближените на Александър управлявали своите територии, без да се съобразяват с тях.
	— Шест години по-късно доведеният брат бил убит от Олимпия, майката на Александър, нали? — попита Малоун. — Тя ненавиждала детето още от рождението му, защото Филип Македонски я изоставил, за да се ожени за майката. Няколко години по-късно Роксана и Александър IV били отровени. Никой от двамата никога не е управлявал.
	— Убита била и сестрата на Александър — добави Торвалдсен. — Така било прекъснато родословието. Никой от семейството не останал жив и великата империя рухнала.
	— Но какво общо имат с това слонските медальони? И с днешната действителност?
	— Много общо според Или — промълви Касиопея.
	Той разбра, че му предстои да чуе още неща.
	— Какво е твоето мнение?
	Тя нерешително замълча, сякаш не желаеше да изкаже гласно съмненията си.
	— Добре — бързо отстъпи Малоун. — Ще ми кажеш, когато си готова.
	После му хрумна нещо друго и той се обърна към Торвалдсен.
	— А какво ще стане с останалите два медальона, които се намират в Европа? Ти ги спомена пред Виктор, който най-вероятно вече е тръгнал по следите им.
	— Ние сме го изпреварили.
	— Някой вече се е добрал до тях, така ли?
	Торвалдсен погледна часовника си.
	— Да се надяваме. Поне до единия.


	23

	_Амстердам_
	Стефани напусна кафето и вдигна качулката си.
	— Двама мъже, излязоха току-що — каза тя в микрофона, скрит в якето й. — Взеха това, което ми трябва.
	— Петдесет метра пред теб, вървят към моста — долетя отговорът.
	— Спрете ги.
	Двамата агенти на Сикрет Сървис бяха част от личната охрана на президента Дани Даниълс. Преди месец президентът я помоли да го придружи на провеждащата се в момента годишна Европейска икономическа среща на около шейсет километра южно от Амстердам. Тази вечер Даниълс беше на официална вечеря в Хага и по тази причина тя успя да си осигури помощта на двама души от личната му охрана. Просто за всеки случай, обясни им тя, след което добави, че ще ги заведе на вечеря в заведение по техен избор.
	— Въоръжени са — прозвуча в ухото й гласът на единия от агентите.
	— В кафето използваха ножове.
	— Но тук размахват пистолети.
	По гърба й пробягаха студени тръпки. Нещата се усложняваха.
	— Къде се намират в момента?
	— На пешеходния мост.
	Екнаха изстрели и тя светкавично измъкна служебната си берета.
	Още изстрели.
	Стефани се понесе напред, пресече площада и изскочи иззад ъгъла.
	Хората панически бягаха във всички посоки. Мургавия и Русокосия бяха приклекнали зад парапета в средата на моста и стреляха по агентите на Сикрет Сървис, които ги бяха притиснали от двете страни.
	Издрънча счупено стъкло. Един от куршумите беше попаднал във витрината на публичен дом. Разнесе се женски писък.
	Край Стефани бягаха обзети от паника пешеходци. Тя отпусна ръката си с пистолета и каза в микрофона:
	— Трябва да спрем стрелбата.
	— Кажи го на тях — отговори единият от агентите.
	Миналата седмица, приемайки да направи услугата на Касиопея, тя не видя нищо опасно, но вчера нещо й нашепна да отиде на срещата подготвена както трябва, особено след като научи, че самият Хенрик Торвалдсен щеше да й бъде благодарен за услугата. Отдавна знаеше, че този човек означава неприятности.
	Стрелбата на моста продължаваше.
	— Няма да се измъкнете оттук! — изкрещя Стефани.
	Русокосия рязко се завъртя и насочи пистолета си към нея.
	Тя се хвърли встрани, а куршумът откърти парче тухла на метър от нея. Опря лакти на стъпалата и бавно пропълзя нагоре. Дъждът заплющя отгоре й. Стреля два пъти. Сега двамата мъже бяха затворени в триъгълник и измъкване нямаше.
	Мургавия смени позицията си, търсейки по-добро укритие, но миг по-късно куршумът на един от агентите го улучи в гърдите. Той се олюля. Вторият изстрел го прехвърли през парапета и тялото му пльосна в канала.
	Прекрасно. Вече има и трупове.
	Русокосия пропълзя към парапета и се огледа. Имаше вид на човек, който иска да скочи, но стрелбата го приковаваше на място. Все пак взе решение, изправи се и хукна към отсрещния бряг, стреляйки безразборно. Агентът насреща отвърна на огъня, докато този отсам се стрелна подире му и го повали с три последователни изстрела. В далечината се чу вой на сирени.
	Стефани скочи и се втурна към средата на моста. Русокосия лежеше на паважа, дъждът отмиваше кръвта от тялото му. Тя размаха ръце да привлече вниманието на агентите, които напуснаха позициите си и затичаха към нея. Мургавия бе в канала с лице във водата.
	Синьо-червени светлини се появиха на петдесетина метра от тях и бързо се приближаваха. Полицейските коли бяха три.
	— Ти! — извика тя, посочвайки единия от агентите. — Искам да скочиш във водата и да извадиш медальона от джоба на онзи долу! Увит е в найлоново пликче, върху него е гравиран слон. Прибери го и плувай към брега, като гледаш да не те хванат!
	Човекът прибра пистолета и прескочи парапета. Това им беше хубавото на хората от Сикрет Сървис. Действаха, без да задават въпроси.
	Полицейските коли спряха с пронизително скърцане на гумите. Стефани избърса мокрото си лице и погледна другия агент.
	— Изчезвай оттук и се погрижи да получа дипломатическа помощ!
	— Къде ще бъдеш?
	В съзнанието й се мярна спомен от лятото. Роскилде. Само тя и Малоун.
	— В ареста.


	24

	_Копенхаген_
	Касиопея отпи глътка вино, докато Малоун осмисляше историята, която чу.
	— Нека ти обясня връзката, която пробуди интереса ни, Котън — промълви след известно време тя. — Вече ти споменахме за рентгеновата флуоресценция. Тази техника е открита от един изследовател в Музея за антично изкуство в Самарканд, а на Или му хрумна да я използва върху древните византийски текстове. Именно така откри изписаното на молекулярно ниво.
	— Повторно използваният пергамент се нарича „палимпсест“ — добави Торвалдсен. — Едно наистина гениално откритие. След като изтривали оригиналното мастило и запълвали пергамента с нов текст, монасите го нарязвали, превръщайки го в подобие на днешните книги.
	— Разбира се, много от тези така оформени „страници“ са загубени, тъй като не били пришити една към друга — продължи Касиопея. — Но Или откри няколко, които бяха почти недокоснати. Една от тях съдържаше неизвестни теореми на Архимед. Това е много важно откритие, тъй като до нас почти не са достигнали негови текстове. — Замълча за момент, погледна го в очите и добави: — А в друга откри формулата на гръцкия огън.
	— С кого е споделил откритието си? — попита Малоун.
	— С Ирина Зовастина, върховен министър на Централноазиатската федерация — отговори Торвалдсен. — Тя го помолила да запази откритието си в тайна, поне за известно време. Трудно му било да откаже, защото тя плащала добре, а освен това го насърчила да продължи анализите на ръкописите в музея.
	— Или също предпочитал откритието да се запази в тайна, поне докато се убеди, че новата техника действа — добави Касиопея. — Искал да изследва максимално количество ръкописи, преди да го обяви публично.
	— Но го е споделил с теб — отбеляза Малоун.
	— Беше много развълнуван и му трябваше отдушник. И беше сигурен, че аз ще запазя тайната.
	— Преди четири месеца — продължи Торвалдсен — Или попадна на нещо изключително важно в един от палимпсестите: „История“ от Йероним от Кардия, сънародник и приятел на Евмен, един от най-способните военачалници на Александър Велики, който изпълнявал ролята и на негов личен секретар. Оцелели са само фрагменти от написаното от Йероним, които обаче се смятат за надеждни източници. Пълно описание на управлението на Александър, дело на достоверен наблюдател. — Възрастният мъж направи кратка пауза и добави: — Една наистина фантастична история, Котън. Ти си чел част от нея, отнасяща се до смъртта на Александър и отварата.
	Касиопея усети, че Малоун е заинтригуван. Понякога той й напомняше на Или. И двамата имаха ироничен поглед върху света, умееха да разнищват проблемите от всички страни и да извъртат аргументите в своя полза. И да не се забъркват — за нейно огромно раздразнение. Но за разлика от Малоун, който излъчваше физическа самоувереност и снизходително отношение към околните, Или впечатляваше със своята интелигентна разсъдливост и деликатност. Касиопея беше съвсем различна от него, включително и във физическо отношение. Мургава и тъмнокоса мюсюлманка от испански произход, на нея й беше приятно да бъде в компанията на бледия скандинавец протестант.
	Нещо, което не й се беше случвало от години.
	— През зимата на 321 година преди Христа, близо година след смъртта на Александър, погребалната процесия най-после потеглила към Вавилон — поднови разказа си тя. — По това време Пердика вече бил решил да погребат покойния владетел в Македония, което било в разрез с предсмъртното желание на Александър да бъде погребан в Египет. Но тази страна вече била под управлението на Птолемей, друг от неговите генерали, който я обявил за своята част от империята. Пердика бил регент настойник на невръстния Александър IV, а според македонските закони новият владетел бил длъжен да осигури достойно погребение на предшественика си…
	— Което означавало, че ако Александър бъде погребан в Египет, Птолемей щял да получи повече права върху трона от регента — довърши вместо нея Малоун.
	— Точно така — кимна Касиопея. — По онова време господствало поверието, че ако царят не бъде погребан на македонска земя, родословието му се прекъсва. Но в случая наследството на трона било прекъснато, макар че Александър бил погребан в Македония.
	— Чел съм нещичко за това — кимна Малоун. — Птолемей отвлякъл погребалната процесия на територията на днешна Сирия и прехвърлил тленните останки на Александър в Египет. Пердика направил два опита да прекоси Нил и да нахлуе в Египет, но бойците му се разбунтували и го убили с копията си.
	— След което Птолемей неочаквано отказал регентството, предложено му от армията — добави Торвалдсен. — Би могъл да стане владетел на цялата империя, но той предпочел да си остане в Египет. Странно, нали?
	— Може би не е искал да бъде цар. От това, което съм чел, по онова време е имало толкава много предателства и цинизъм, че никой не е оцелявал за дълго. Убийствата са били неразделна част от политическия живот.
	— По всяка вероятност Птолемей е знаел нещо, което е било тайна за останалите — подхвърли Касиопея и веднага забеляза интереса в очите на Малоун. — Че тялото в Египет не е принадлежало на Александър.
	— О, чел съм и тази версия — усмихна се Малоун. — Според нея Птолемей подменил трупа на Александър с този на обикновен мъртвец, след което спокойно позволил на Пердика и поддръжниците му да го отвлекат. Но това са само слухове, без каквито и да било доказателства.
	— Имам предвид нещо съвсем различно — поклати глава тя. — То е подробно описано в пергамента, открит от Или. Тялото, изпратено за погребение на изток през 321 година, не е било на Александър. Подмяната е станала още във Вавилон, година по-рано. Самият Александър бил погребан на място, известно на малцина. И те добре са опазили тайната: цели две хиляди и триста години.

	От екзекуцията на Главк бяха изтекли три дни. Разкъсаното му тяло остана извън стените на Вавилон и се превърна в плячка на дивите животни, които все още оглозгваха костите му. Но яростта на царя не стихна. Той продължаваше да бъде избухлив, подозрителен и нещастен. В един момент извика личния си секретар и заяви, че скоро ще умре. Това изявление смая Евмен, който не можеше да си представи света без Александър. Царят поясни, че боговете са нетърпеливи и времето му на земята изтича. Евмен почтително го изслуша, но не му повярва. Александър от дълго време се смяташе за смъртен наследник на Зевс, а не на Филип. Фантастично твърдение, разбира се, но след великите му завоевания мнозина повярваха в него. После Александър спомена Роксана и детето в утробата й. В случай че бъдеше момче, то щеше да има всички основания да претендира за трона, но царят си даваше сметка, че гърците няма да приемат владетел с чужда кръв. Каза на Евмен, че неговите военачалници ще се сборичкат за останките от империята, но той не желаеше да участва в тази борба. „Нека сами определят съдбата си“ отсече той. После сподели с Евмен, че желае да бъде погребан при Хефестион. Като Ахил, който пожелал прахът му да бъде смесен с този на неговия любим. „Ще изпълня желанието ти — каза Евмен. — Прахът ти ще бъде смесен с неговия.“ Но Александър поклати глава: „Не, искам да бъдем погребани заедно“. Евмен, който бе видял с очите си огромната погребална клада на Хефестион, попита как е възможно това. Тогава Александър му призна, че изгореното тяло във Вавилон не било на Хефестион. Още през есента заповядал да го балсамират и да го отнесат до вечния му дом. Александър желаеше същото и за себе си. „Искам да бъда мумифициран — заповяда той. — И да бъда пренесен на място с чист въздух.“ Накара Евмен да се закълне, че ще изпълни желанието му в пълна тайна. Позволи му да използва помощта само на двама души, които назова поименно.

	Малоун отмести очи от екрана. Дъждът навън се усилваше.
	— Къде са го отнесли? — попита той.
	— Нещата са много объркани — въздъхна Касиопея. — Според Или ръкописът датира от около четирийсет години след смъртта на Александър. — Протегна ръка към компютъра и превъртя няколко страници. — Прочети това. Друг откъс от Йероним от Кардия.

	Колко жалко, че Александър Македонски, най-великият от царете, ще лежи в никому неизвестен гроб. Макар че сам бе пожелал вечното спокойствие, подобна съдба не е подходяща за владетел като него. По отношение на своите приближени Александър се оказа прав. Генералите се изпокараха помежду си и започнаха да избиват всеки, който им се изпречеше на пътя. Най-голям късмет сред тях имаше Птолемей, управлявал Египет в продължение на трийсет и осем години. През последната година от своето управление той научи, че пиша тази хронология, и ме покани в двореца си в Александрия. Знаеше, че съм близък приятел с Евмен, и прочете с интерес написаното досега. После потвърди, че тялото, погребано в Мемфис, не е на Александър, и подчерта, че го знае още от времето, когато бе нападнал погребалната процесия. Години по-късно любопитството му го принудило да изпрати хора да разследват случая. Повиканият в Египет Евмен потвърдил, че Александър е погребан на място, което знаел единствено той. По онова време гробницата в Мемфис вече била превърната в храм. „И двамата сме се сражавали редом с Александър и с радост бихме дали живота си за него — казал му Птолемей. — Затова вечният му дом не бива да остане тайна.“ Обзет от угризения и усетил искреността на Птолемей, Евмен му казал къде е гробът на Александър: високо в планината — там, където скитите му разкрили тайната на живота. Малко по-късно Евмен умрял. Птолемей си спомни какво му отговорил Александър, когато го попитал на кого оставя царството. „На най-умния“, отвърнал той. Ето какво ми каза после Птолемей:
	„А ти, любителю на приключенията, ще чуеш безсмъртния ми глас, който макар и далечен, ще прозвучи ясно в ушите ти.
	Вдигни платна и отплавай към столицата, основана от бащата на Александър, и закриляна от мъдреците.
	Докосни най-съкровената същност на златната илюзия. Раздели феникса.
	Размерите на гроба се определят от живота.
	Но внимавай, защото ще имаш само един шанс за успех.
	Изкачи стената, издигната от Бога. Когато стигнеш горе, погледни кафявото око и тръгни към далечното убежище.“
	{img:moneti.png}
	После Птолемей ми подаде сребърен медальон, върху който бе изсечен Александър в битка със слоновете. Каза, че лично е заповядал да изсекат тези монети за прослава на битката. А после добави да се върна при него, след като разгадая думите му. Но само месец по-късно Птолемей умря.



	25

	_Самарканд, Централноазиатска федерация, 23:50 ч._
	Зовастина внимателно почука на бялата лакирана врата. Отвори й запазена жена на около шейсет с внушителна осанка и посивели коси. Както обикновено Зовастина не изчака да бъде поканена.
	— Будна ли е? — попита тя.
	Жената кимна и я пропусна в коридора.
	Къщата се издигаше сред гориста местност в източните покрайнини на града, отвъд редицата ниски сгради и живописни джамии — район, който се превръщаше в модерен квартал, след като десетилетия наред бе охраняван от руските стражеви кули. Просперитетът на Федерацията бе довел до възникването на средна и висша класа, чиито представители строяха именията си тук. Тази къща беше построена преди десетина години и принадлежеше на Зовастина, но тя практически не беше живяла в нея, предпочитайки да я отстъпи на любовницата си.
	Очите й пробягаха по луксозното обзавеждане. Белите порцеланови фигурки, подарък от президента на Франция, бяха подредени в изящно резбован шкаф в стил „Луи XV“. Просторната всекидневна имаше окачен таван, а върху лъскавия паркет беше изпънат красив украински килим, също подарък. В дъното на продълговатото помещение висеше голямо немско огледало, пердета от тафта покриваха част от високите прозорци.
	Всеки път, когато стъпваше върху мраморните плочи на коридора, в съзнанието й изникваха спомените отпреди шест години, когато се беше насочила към затворената врата в дъното. В спалнята бе заварила Карин, просната под голото тяло на къдрокос мъж с тесни рамене и жилести ръце. Все още чуваше възбудените им стенания, пред очите й изплуваха екзалтираните движения на преплетените им тела. Останала до вратата, тя търпеливо бе изчакала да бъде забелязана.
	— _Ирина — спокойно каза Карин. — Това е Мишел._
	_После слезе от леглото и приглади назад дългата си вълниста коса, разкривайки прекрасните гърди, на които Ирина толкова често се беше наслаждавала. Беше слаба и стройна, безупречната й кожа в канелен цвят меко блестеше. Тънките й устни бяха разтеглени в предизвикателна усмивка под чипото носле с деликатни ноздри, красящо гладкото като порцелан лице. Зовастина отдавна подозираше, че тази жена я мами, но да я хване по време на акта беше нещо съвсем различно._
	— _Имаш късмет, че не заповядах да те убият! — процеди тя._
	— _Само го погледни — отговори все така спокойно Карин. — Той мисли единствено за моите чувства и им се отдава изцяло. Докато ти само вземаш. Издаваш заповеди и очакваш да бъдат изпълнени._
	— _Не си спомням да си се оплаквала._
	— _Никак не ми е лесно да бъда твоя курва. Лишавам се от неща, които са ми много по-скъпи от парите._
	_Очите на Зовастина машинално се стрелнаха към голия Мишел._
	— _Нали ти харесва? — попита Карин._
	_Тя не отговори. След късата пауза очите й се извъртяха към лицето на любовницата й._
	— _До залез-слънце да си напуснала тази къща! — заповяда глухо тя._
	_Карин направи крачка към нея, в ноздрите я лъхна ароматът на скъп парфюм._
	— _Наистина ли искаш да се махна? — прошепна тя и пръстите й се плъзнаха по бедрото на Зовастина. — Не е ли по-добре да съблечеш тези дрехи и да се присъединиш към нас?_
	_Зовастина й нанесе силен удар през устата с опакото на дланта. Беше го правила и преди, но този път я удари с истинска ярост. От разцепената устна на Карин рукна кръв, в очите й блесна омраза._
	— _Ако до залез-слънце не се махнеш оттук, няма да видиш утрото! — вбесено изсъска Зовастина._
	Всичко това се беше случило отдавна. Преди цели шест години.
	Или на нея й се струваше така.
	Завъртя топката на бравата и бутна вратата. Спалнята все още беше обзаведена с изящни френски мебели. Мраморната камина с бронзови фризове се охраняваше от два египетски лъва, изработени от порфир. Респираторът и кислородната бутилка, както и никелираната стойка за системата, от която стърчаха найлонови тръбички, изглеждаха странно до старинното легло с балдахин.
	Карин лежеше в средата на широкото легло, завита до кръста с копринен чаршаф. Восъчната й кожа имаше цвета на кафява пепел. Някога гъстата руса коса висеше на сплъстени редки кичури. Очите й, доскоро живи и яркосини, сега бяха хлътнали дълбоко в орбитите. Гладките скули бяха изчезнали, заменени от мъртвешки бледи и хлътнали бузи, превърнали чипото носле в закривен клюн. Дантелената нощница висеше върху изпосталялото й тяло като знаме от пилон в безветрено време.
	— Какво искаш пак? — промърмори с дрезгав и напрегнат глас Карин. В ноздрите й бяха пъхнати прозрачни тръбички, по които течеше кислород. — Дойде да провериш дали съм умряла, нали?
	Ирина пристъпи към широкото легло. В носа я удари противната миризма на дезинфектанти, болест и гниене.
	— Нищо ли няма да кажеш? — попита почти беззвучно Карин.
	Очите на Зовастина се спряха върху лицето на болната жена. Почти нищо в тяхната връзка не беше планирано предварително, което не бе характерно за нея. Отначало Карин беше просто част от близките й сътрудници, после се издигна до лична нейна секретарка, а след това й стана и наложница. Пет години бяха заедно, следващите пет бяха разделени. Преди около година Карин неочаквано се завърна в Самарканд, но вече болна.
	— Всъщност дойдох да видя как си — промълви Зовастина.
	— Не, Ирина. Дойде, за да провериш кога ще умра.
	Понечи да отговори, че това е последното нещо на света, което желаеше, но споменът за Мишел и предателството на Карин я предпазиха от емоционални отстъпки.
	— Поне струваше ли си? — попита тя.
	Вече знаеше, че годините безразборен секс с мъже и жени, поемането на всякакви рискове си бяха казали думата и един от случайните партньори на Карин я беше заразил с ХИВ вируса. Самотна, уплашена до смърт и без пукната пара, Карин беше преглътнала гордостта си, за да се завърне на единственото място, където можеше да се надява на помощ.
	— Затова ли продължаваш да идваш тук? — дрезгаво прошепна тя. — За да се увериш, че съм сбъркала?
	— Ти наистина сбърка.
	— Ще се пукнеш от злоба!
	— От кого го чувам? От човек, който е изцяло в плен на собствената си злоба?
	— Внимавай, Ирина. Нямаш представа точно кога съм се заразила и имаш всички шансове да споделиш моето нещастие.
	— Вече се изследвах.
	— Кой доктор е имал глупостта да го направи? — язвително се усмихна Карин, но кашлицата бързо превърна усмивката й в болезнена гримаса. — Дали още е жив, за да разкаже онова, което знае?
	— Не ми отговори на въпроса. Струваше ли си?
	Изпитото лице на Карин се разкриви в подобие на усмивка.
	— Вече не можеш да ми заповядваш — прошепна тя.
	— Сама се върна и поиска помощ. И аз ти помагам.
	— Аз съм затворничка.
	— Можеш да си тръгнеш когато пожелаеш — отвърна Зовастина, замълча за миг и добави: — Защо не ми кажеш истината?
	— А каква е истината, Ирина? Че ти си лесбийка и че любимият ти съпруг го е знаел. Но ти никога не говориш за него.
	— Той е мъртъв.
	— Много навременна автомобилна злополука. Колко пъти си проявявала подобно „съчувствие“ към твоите хора?
	Тази жена знаеше твърде много за личния й живот, което едновременно я дразнеше и привличаше. Чувството за интимност и желанието да споделят бяха в основата на тяхната връзка. Преди време само тук можеше да си позволи да бъде искрена.
	— Когато се ожени за мен, той прекрасно знаеше какво рискува — отвърна Зовастина. — Но и той беше амбициозен като теб и не обръщаше внимание на капаните. А аз бях тази, която ги залагаше.
	— Сигурно е много трудно да живееш в лъжа.
	— Но ти живя точно така.
	— Не, Ирина — поклати глава Карин. — Аз познавам себе си. — Думите очевидно я лишиха от сили и тя се опита да си поеме дълбоко въздух, преди да добави: — Защо просто не ме убиеш?
	В горчивината в гласа й прозвуча предишната Карин. Но Зовастина не искаше да отнеме живота на тази жена, а обратното — да я спаси. Съдбата не бе дала шанс на Ахил да спаси своя Патрокъл. Невежеството беше отнело голямата любов на Александър Велики. Но тя не искаше да стане жертва на същите грешки.
	— Наистина ли мислиш, че някой заслужава това? — попита Карин и рязко дръпна нощницата. По чаршафите се посипаха седефени копченца. — Погледни гърдите ми, Ирина!
	Гледката беше болезнена. След завръщането на Карин Ирина беше чела много за СПИН и вече знаеше, че болестта поразява хората по различен начин. Някои получаваха вътрешни увреждания — слепота, колит, опасна за живота диария, възпаление на мозъка, туберкулоза и — в най-тежките случаи — пневмония. Други ставаха жертва на кожни заболявания: покриваха се с ракови язви, предизвиквани от саркома на Капоши, поразяваше ги херпес симплекс или кожата им просто се стопяваше дотам, че епидермисът прилепваше направо в костта. По всичко личеше, че Карин страдаше от комбинация от най-често срещаните последствия на болестта.
	— Помниш ли колко бях красива? Помниш ли прекрасната ми кожа? Някога ти обожаваше тялото ми.
	Зовастина помнеше, и то много добре.
	— Покрий се — сухо заповяда тя.
	— Не можеш да ме гледаш, нали?
	Тя не отговори.
	— Диарията разкъсва червата ти, Ирина. Не можеш да спиш, стомахът ти е свит на топка. Всеки ден чакаш да ти се лепне някоя нова инфекция. Това е ад!
	Зовастина си спомни жената, която изхвърлиха от хеликоптера. Беше заповядвала отстраняването на безброй политически опоненти, беше успяла да изгради Федерацията с помощта на тайна кампания на унищожение чрез биологично оръжие. Но докато това не означаваше нищо за нея, смъртта на Карин беше нещо различно. Беше причината, поради която й позволи да остане и да й осигурява лекарствата, които поддържаха живота й. Беше излъгала студентите. Ето я истинската й слабост. Може би единствената.
	— Виждам го в очите ти в мига, в който се появиш — болезнено се усмихна Карин. — Ти ме обичаш. — Костеливите й пръсти се вкопчиха в ръката на Ирина. — Можеш да ме спасиш, нали? Сигурно си научила нещо от играта с бацилите. Не искам да умра, Ирина!
	Зовастина направи върховно усилие, за да запази емоционална дистанция. Ахил и Александър се бяха провалили именно защото не бяха успели да го направят.
	— Ще се моля на боговете за теб — промълви тя.
	Карин се разсмя. Дълбок и дрезгав смях, примесен с напиращи в гърлото храчки. Зовастина се почувства колкото изненадана, толкова и наранена. Карин продължаваше да се смее.
	Зовастина се поколеба само за миг, после се обърна и избяга от стаята. Тези посещения бяха грешка. Край, други нямаше да има. Поне засега. Предстояха да се случат много неща. Последното, което дочу, преди да затръшне входната врата, беше смразяващо хъркане. Карин се беше задавила със собствената си слюнка.


	26

	_Венеция, 20:45 ч._
	Винченти плати на водното такси, изкачи стъпалата до улицата и влезе в „Сан Силва“ — един от най-престижните венециански хотели. Тук не се предлагаха уикенд пакети и намаления за туристи, а само четирийсет и два луксозни апартамента с изглед към Канале Гранде. Просторното фоайе напомняше за упадъка на един отдавна несъществуващ свят. Сред римските колони, мрамора и мебелировката с музейна стойност цареше шум и суматоха.
	Питър О’Конър спокойно чакаше в една от страничните ниши. Той не беше бивш военен разузнавач и не беше работил за правителството — беше просто човек, чийто талант да събира информация се съчетаваше с необичайно висок морал и съвест.
	Корпорацията „Филоджен Фармасютик“ изразходваше милиони годишно за вътрешната сигурност и опазването на патентни и търговски тайни, но О’Конър беше подчинен пряко на Винченти — допълнителен чифт очи и уши, осигуряващи му лукса да може да направи необходимото, за да защити интересите си. И той се радваше, че го има.
	Преди пет години именно О’Конър бе потушил бунта на значителна част от акционерите на „Филоджен“, обявили се против плановете на Винченти за по-нататъшна експанзия в Азия. Преди три години пак той бе притиснал достатъчен брой акционери, за да бъдат блокирани опитите на един американски фармацевтичен гигант да погълне компанията. А съвсем наскоро беше събрал достатъчно мръсотия за личния живот на някои от членовете на борда на директорите, които се бяха разбунтували. Така Винченти не само си запази поста на президент и изпълнителен директор, но и си осигури преизбиране за нов мандат.
	Винченти се отпусна в тежкото кожено кресло. Бърз поглед към часовника, вграден в мраморната стена зад гишето на рецепцията, му напомни, че в девет и четвърт трябваше да бъде в ресторанта. О’Конър го изчака да се настани удобно и му подаде няколко пришити листа хартия.
	— С това разполагаме до този момент.
	Винченти направи бърз преглед на разпечатките от телефонните разговори и личните срещи на Ирина Зовастина, които бяха получени чрез специални разузнавателни средства.
	— Значи продължава да издирва слонските медальони, така ли? — попита той.
	— От наблюдението стана ясно, че е възложила задачата на няколко от личните си бодигардове — кимна О’Конър. — Един от екипите се ръководи от шефа на охраната Виктор Томас, друг е изпратен в Амстердам. Палят сгради из цяла Европа, за да прикрият кражбите си.
	Винченти знаеше за съществуването на Свещения отряд на Зовастина, създаден по модел, заимстван от древните гърци.
	— Разполагат ли с медальоните?
	— Най-малко с четири от тях. Вчера са започнали операция за други два, но все още нямам резултати.
	— Трябва да следим действията на тази жена — озадачено поклати глава Винченти.
	— Работя по въпроса. Успях да подкупя няколко души от обслужващия персонал в двореца. За съжаление електронното наблюдение действа само когато тя е там, а тя постоянно пътува. Преди няколко часа е отлетяла до лабораторията в Китай.
	Шефът на лабораторията Грант Линдзи вече беше информирал Винченти за посещението на Зовастина.
	— Трябваше да видите как реагира на опита за покушение — добави О’Конър. — Препусна в галоп директно срещу убиеца, предизвиквайки го да стреля. Успяхме да заснемем всичко с помощта на телеобектив. Разбира се, тя се беше погрижила да разположи снайперист на покрива на двореца, готов да ликвидира атентатора. Но въпреки това препусна право срещу него. Сигурен ли сте, че не крие топки между краката си?
	— Нямам никакво намерение да проверявам — засмя се Винченти.
	— Тази жена е луда!
	Именно по тази причина Винченти беше променил намеренията си относно флорентинеца. Съветът на десетте беше единодушен, че трябва предварително да се проучи възможността за евентуалното отстраняване на Зовастина, и бе възложил задачата на флорентинеца. Отначало Винченти възнамеряваше да му даде пълна свобода на действие, защото това съвпадаше с личните му планове по отношение на Зовастина. И му обеща огромно възнаграждение, ако успее да я ликвидира.
	Но на по-късен етап му хрумна друга, по-добра идея.
	Разкриването на заговора срещу Зовастина със сигурност щеше да намали подозренията й за истинските намерения на Лигата и щеше да му осигури време за подготовка на нещо по-добро, върху което вече работеше през последните седмици. Един по-съвършен план, дълбоко засекретен, с минимална вероятност да бъде разкрит.
	— Преди малко тя отново посети къщата — продължи доклада си О’Конър. — Измъкна се незабелязано от двореца, шофирайки сама. Посещението беше засечено от камерите, монтирани в дърветата около къщата. Продължителност: половин час.
	— Известно ли ни е състоянието на бившата й любовница?
	— Да. Доста тежко е. Успяхме да запишем разговора им с параболичен монитор от съседната къща. Много странна двойка. Отношенията им са смесица от любов и омраза.
	Интересно, помисли си Винченти. Много странно увлечение за жена, която управлява държавата с желязна ръка. За известно време е омъжена за дипломат от средно ниво в бившето Външно министерство на Казахстан. Явно привиден брак, сключен, за да прикрие сексуалните й предпочитания. Но данните на разузнаването сочеха, че съпрузите поддържат близки приятелски отношения — до внезапната му смърт при автомобилна злополука преди седемнайсет години, малко след като тя става президент на Казахстан и две години преди създаването на Федерацията. Доста време след това на сцената се появява Карин Уолд. Тя е единствената продължителна връзка на Зовастина, която в крайна сметка свършва зле. Но когато преди година тази жена се появява отново, Зовастина моментално й осигурява подслон и поиска от него лекарства срещу СПИН.
	— Трябва ли да действаме? — попита на глас той.
	О’Конър кимна.
	— Ако изчакаме още малко, може би ще стане късно.
	— Добре, действай. През уикенда ще бъда на посещение във Федерацията.
	— Там може би ще стане напечено.
	— Няма значение. Само без отпечатъци. Не искам нищо да сочи към мен.


	27

	_Амстердам, 21:20 ч._
	Още през лятото Стефани се беше запознала с датските затвори отвътре — бяха я арестували заедно с Малоун. Сега получи шанс да разгледа и предварителния арест. Нищо особено, килия като килия. Когато полицията се появи на моста и откри трупа, тя запази благоразумно мълчание. За щастие агентите на Сикрет Сървис успяха да изчезнат и тя силно се надяваше единият от тях да е измъкнал слонския медальон от джоба на похитителя. Но подозренията й бързо се потвърдиха.
	Вратата се отвори и в килията се появи слаб, около шейсетгодишен мъж с продълговато лице и гъста посребрена коса. Това беше Едуин Дейвис, заместник-съветник на президента на САЩ по националната сигурност. Неотдавна той беше наследил поста на покойния Лари Дейли. Дипломат от кариерата в Държавния департамент, Дейвис беше защитил два доктората — по история на САЩ и международни отношения — и притежаваше отлични организационни умения и вроден дипломатически такт. В поведението му се долавяше типичната за президента Даниълс пряма любезност, която мнозина подценяваха. Но благодарение на нея Дейвис беше постигнал нужното ниво на рационалност в работата на Държавния департамент по време на мандата на трима министри. В момента помагаше на администрацията в Белия дом да приключи успешно оставащите три години от втория й мандат.
	— Бях в Хага, на вечеря с президента — обяви той. — Страхотно място, между другото. Храната беше великолепна, макар че никога не съм бил чревоугодник. После ми донесоха бележка, на която пишеше къде си попаднала. И си казах, че трябва да има логично обяснение за арестуването на Стефани Нел от холандските власти, особено след като е била заварена с пистолет в ръка над подгизнал от дъжда труп.
	Тя понечи да каже нещо, но Дейвис вдигна ръка.
	— Така е по-добре — одобрително кимна той.
	Тя мълчаливо се сви във влажното си яке.
	— Докато обмислях начина, по който най-безболезнено да те зарежа в ареста, напълно убеден, че не искам да знам причините, поради които си се появила в Амстердам, президентът ме дръпна настрана и ми каза да тръгвам насам. Оказа се, че в тази работа са замесени и двама агенти на Сикрет Сървис, но за щастие никой от тях не е арестуван. Единият се намокрил до кости, защото скочил в канала за ей това нещо…
	Тя ловко улови подхвърлената вещ и с облекчение установи, че е найлоновото пликче със слонския медальон.
	— Президентът поиска съдействието на холандските власти — добави Дейвис. — И те се съгласиха да те освободят.
	Стефани бавно се изправи.
	— Преди да си тръгнем, бих искала да науча малко повече за двамата убити — тръсна глава тя.
	— Предугадих това твое желание и направих съответните проверки. И двамата имат паспорти на Централноазиатската федерация и работят като лична охрана на върховния министър Ирина Зовастина.
	Стефани долови нещо особено в погледа му. В сравнение с предшественика си Дейвис беше по-лесно разгадаем.
	— Не изглеждаш особено изненадан — отбеляза тя.
	— Вече нищо не може да ме изненада — отвърна той, понижи глас и добави: — Имаме проблем, Стефани. И ти си част от него, независимо дали ти харесва, или не.


	Тя последва Дейвис в хотелския апартамент. Увит в хавлия, президентът Дани Даниълс се беше излегнал на едно канапе, вдигнал босите си крака на стъклена масичка. Беше едър мъж с непокорен рус перчем, гръден глас и обезоръжаващи маниери. Тя работеше за него вече пет години, но го опозна истински едва миналата есен, когато разследваше предателството, свързано с изчезналата библиотека в Александрия. В един момент той я уволни, но много скоро след това отново я назначи.
	В едната си ръка президентът държеше някаква напитка, а с другата стискаше дистанционното.
	— Всички предавания на тази проклета телевизия са само със субтитри или на език, който не разбирам! — мрачно промърмори той. — А аз отдавна съм престанал да гледам новините на Би Би Си и Си Ен Ен. Повтарят едно и също до втръсване!
	След тези думи той изключи телевизора и захвърли дистанционното. Отпи глътка от чашата си и отправи хладен поглед към Стефани.
	— Чух, че пак си прекарала нощ, която ще сложи точка на кариерата ти.
	Безпогрешно уловила палавите искрици в очите му, Стефани небрежно отвърна:
	— По всичко личи, че това е моят път към успеха.
	Президентът й направи знак да седне, а Дейвис отстъпи крачка назад и остана прав.
	— Имам и други лоши новини — допълни Даниълс. — Твоята агентка във Венеция е изчезнала. Вече дванайсет часа нямаме връзка с нея. Съседите й в сградата, където е била настанена, са съобщили за някаква суматоха рано тази сутрин. Четирима непознати мъже, разбита врата. Типично по италиански, официална информация липсва… — Президентът млъкна за момент, после размаха ръце. — За бога, не ме забърквай пак! Тази работа никак не ми харесва!
	Беше предоставила временно Наоми Джонс на Белия дом, за да им осигури оперативна информация за човек на име Енрико Винченти — международен финансист, поддържащ тесни връзки с организацията, наречена Венецианска лига. Стефани беше чувала за Лигата — един от многобройните картели, борещи се за световно влияние. Наоми работеше за нея от дълги години. Именно тя беше агентът, който водеше разследването на Лари Дейли. Миналата година си беше подала оставката от специалния отдел, но за радост на Стефани скоро се върна в него. Наоми беше отличен агент и събирането на оперативна информация не би трябвало да я затрудни. Просто трябваше да следи срещите и разговорите на обекта. Стефани дори й предложи да остане в Италия два дни след изпълнението на задачата, за да си почине.
	Но сега най-вероятно беше мъртва.
	— Когато ви я изпратих, вашите хора заявиха, че става въпрос за обикновено събиране на информация.
	Очите й се местеха от единия на другия, но и двамата мълчаха.
	Така изтекоха няколко секунди, после Даниълс вдигна глава.
	— Къде е медальонът?
	Тя мълчаливо му го подаде.
	— Ще ми разкажеш ли нещо повече за него?
	Стефани се чувстваше уморена и мръсна. Единственото й желание беше да вземе душ и да си легне, но това явно нямаше да се случи. Адски мразеше да я подлагат на разпит, но срещу нея беше президентът на Съединените щати, който на всичкото отгоре току-що й беше спасил кожата. С няколко думи му разказа за Касиопея, Торвалдсен и услугата, която й бяха поискали. Президентът я изслуша с необичайно внимание, след което кимна на Дейвис.
	— Кажи й, Едуин.
	— Какво знаеш за върховния министър Зовастина?
	— Достатъчно, за да съм сигурна, че не фигурира сред нашите приятели.
	В умореното й съзнание отново изплува историята на Ирина Зовастина. Родена в семейство на работници от Северен Казахстан. Загубва баща си по време на войната на Сталин срещу нацистите, а веднага след края на войната силно земетресение отнема живота на майка й и всичките й близки. Момиченцето е настанено в сиропиталище, откъдето я взема далечна братовчедка на майка й. След гимназия завършва икономика в Ленинградския университет, едва навършила двайсет става член на комунистическата партия и постепенно се издига до ръководен пост в местния работнически профсъюз. Малко по-късно става член на Централния комитет на партията в Казахстан, след което е избрана за член на Върховния съвет. Отначало се занимава с усвояване на пустеещите земи и други икономически реформи, после се превръща в критик на Москва. След обявяването на независимостта от Русия е един от шестимата членове на партията, които се кандидатират за президент на Казахстан. Двамата основни кандидати не успяват да получат мнозинство и според новоприетата конституция отпадат от надпреварата. При повторните избори печели Зовастина.
	— Отдавна съм разбрал, че проблемите започват, когато искаш да увериш някого в приятелските си чувства — промърмори Даниълс. — Тази жена ни мисли за идиоти, не ни трябват приятели като нея.
	— Но се налага да й целуваме задника.
	— За съжаление — съгласи се Даниълс и с наслада отпи от чашата си.
	— Не бива да подценяваме Централноазиатската федерация — обади се Дейвис. — Там живеят твърди и упорити хора с дълга памет. Двайсет и осем милиона от тях подлежат на редовна военна служба, а двайсет и два са готови веднага да постъпят във войската. Което се случва на милион и половина годишно — доста внушителна армия. Към днешна дата Федерацията харчи за отбрана около един милиард и двеста милиона долара годишно, без да броим парите, които ние наливаме там и които са двойно повече.
	— На всичкото отгоре народът я обожава — кисело отбеляза президентът. — Стандартът на живота се е подобрил хиляда пъти. Преди нея шейсет и четири процента от населението живеели в крайна бедност, днес тази цифра е намаляла до петнайсет процента. Темповете й не са по-лоши от нашите. Тя инвестира във всичко: водноелектрически централи, производство на памук и злато. И всичко й носи допълнителни приходи. Постепенно Федерацията заема отлични геоикономически позиции, вклинявайки се между могъщите си съседи Русия, Китай и Индия. Признавам, че дамата има ум в главата. Контролира внушителна част от световните запаси на петрол и природен газ, които доскоро бяха под контрола на руснаците. Те все още не могат да преглътнат независимостта на бившите си републики, но тя хитро им предлага петрол и газ под международните цени и Москва подвива опашка.
	Стефани беше впечатлена от задълбочените познания на Даниълс за този географски район.
	— Преди няколко години Зовастина сключва дългосрочен договор за използването на космодрума „Байконур“ от Русия — продължи президентът. — Основната космическа площадка на руснаците се намира в центъра на някогашен Казахстан. С площ от петнайсет хиляди и петстотин квадратни километра, тя ще бъде на разположение на руснаците до 2050 година. Разбира се, срещу този договор Зовастина получи значително опрощаване на външния дълг към Русия. Погали и китайците, слагайки край на вековните териториални спорове между двете страни. Не е лошо постижение за икономист, израснал в сиропиталище.
	— Ние имаме ли проблем с нея? — попита Стефани. Отново не получи отговор и реши да смени тактиката. — Какво общо има Енрико Винченти с всичко това?
	— Зовастина и Винченти са свързани чрез Венецианската лига — отвърна Даниълс. — И двамата членуват в нея. Общият брой на членовете надхвърля четиристотин — всички до един богати и амбициозни хора. Но Лигата не се стреми да промени света, а просто иска да я оставят на мира. Те ненавиждат държавната регулация, рестриктивните закони, данъците и таксите, мен. Изобщо всичко, което е свързано с тази система. Пипалата им са плъзнали в много страни…
	Тя усети, че Даниълс е отгатнал мислите й.
	— Не и тук — поклати глава той. — Не и като предишния път. Направихме обстойна проверка, но не открихме нищо. Основните им усилия са насочени към Централноазиатската федерация.
	— Всички бивши съветски републики имат голям външен дълг, наследен от съветското господство и борбата им за независимост — обади се Дейвис. — Но Зовастина успя да предоговори част от тези задължения със страните кредитори, а друга й беше опростена напълно. Така страната й получи възможност за приток на свежи капитали. Нищо не блокира реформите по-успешно от големия външен дълг. — Замълча за момент, после тихо добави: — Членовете на Венецианската лига разполагат с капитал от три милиарда и шестстотин милиона долара, пръснати в различни банки по света.
	— Добра миза за един гигантски покер — отбеляза Даниълс.
	Стефани осъзна важността на въпроса, защото президентите рядко изразяват загриженост, основаваща се на неясни подозрения.
	— Ще се разиграе ли той? — попита тя.
	Даниълс бавно кимна.
	— До този момент корпорации със седалище в Централноазиатската федерация са закупили или погълнали близо осемдесет международни компании. Действат в областта на фармацевтичната промишленост, информационните технологии, автомобилната промишленост, телекомуникациите и къде ли не още. Можеш ли да си представиш, че са купили дори най-големия производител на чай на пакетчета в света? Според прогнозите на „Голдман Сакс“, ако тези темпове се запазят, Федерацията скоро ще се превърне в трета или четвърта икономическа сила в света, непосредствено след нас, Китай и Индия.
	— Което е много тревожно — обади се Дейвис. — Още повече че се случва без фанфари. Обикновено корпорациите вдигат шум за новите си придобивки, но тези си мълчат. Всичко е под плътен похлупак.
	— Зовастина се нуждае от постоянен приток на капитали, за да може да действа правителството — махна с ръка Даниълс. — Ние имаме данъците, а тя — Лигата. Федерацията е богата на памук, злато, уран, сребро, мед, цинк, олово…
	— И на опиум — добави Стефани.
	— Зовастина ни помага дори и по този въпрос — намеси се Дейвис. — В момента нейната Федерация е трета в света по конфискувани наркотици. Тя прекъсна пътищата на дрогата през нейна територия и така спечели обичта на европейците. Отвъд Атлантика никой не казва лоша дума за нея. Разбира се, тя и на тях им предлага евтин газ и петрол.
	— Предполагам, си давате сметка, че поради всичко, изброено дотук, Наоми вероятно е мъртва — промълви със свито сърце Стефани. Преживяваше тежко всяка загуба на агент, което, за щастие, не се случваше често. Но когато се случеше, тя изпадаше в дълбока криза и с огромни усилия преодоляваше болката.
	— Даваме си сметка — кимна Дейвис. — И виновниците ще бъдат наказани.
	— Тя беше близка с Котън Малоун. Дълго време бяха колеги в отдела. Прекрасен екип. Той много ще се разстрои.
	— Което е още една причина за появата ти тук — кимна президентът. — Преди няколко часа Котън е бил замесен в пожара в Музея за гръко-римско изкуство в Копенхаген. Оказа се, че сградата е собственост на Хенрик Торвалдсен, а Касиопея Вит помогнала на Малоун да се спаси от пламъците.
	— Явно сте в течение на всичко.
	— Това е част от длъжностната ми характеристика, макар че все по-малко я харесвам — отвърна Даниълс и размаха медальона. — Една от тези монети се е намирала в музея.
	В главата й изплуваха думите на Клаус Дир. _В света има само осем такива._
	Дейвис насочи дългия си показалец към пликчето в ръцете на президента.
	— Наричат го „слонски медальон“ — обяви той.
	— Ценен ли е?
	— Може би — отвърна Даниълс. — Надяваме се, че с твоя помощ ще научим повече за него.


	28

	_Копенхаген, понеделник, 20 април, 12:40 ч._
	Малоун взе едно одеяло и тръгна към канапето в другата стая. След пожара през есента беше избил няколко стени и издигнал други, превръщайки апартамента на четвъртия етаж над книжарницата в по-функционално жизнено пространство.
	— Харесвам мебелировката — каза Касиопея. — Подхожда ти.
	Той беше решил да се откаже от датската простота и изчистените линии и поръча всичко от Лондон. Канапе, кресла маси, осветителни тела. Предимно дърво и кожа, топли и удобни. Тук нищо не се променяше, с изключение на някоя книга, заслужила да измине пътя от приземния етаж, или поредната рисунка на Гари, пристигнала по електронната поща, за да заеме място в нарастващата по обем колекция. Предложи на Касиопея да преспи в града, вместо да шофира до имението на Торвалдсен в Кристиангаде, и тя не се възпротиви. По време на вечерята изслуша аргументите и обясненията й, но нито за миг не забрави, че мнението на Касиопея за развоя на събитията е пристрастно поради личния елемент в него.
	Което не беше хубаво. Той прекрасно знаеше какво означава това, защото го беше изпитал на гърба си, когато Гари беше застрашен.
	Тя седна на ръба на леглото му. Меката светлина на изящните осветителни тела хвърляше отблясъци по стените с цвят на горчица.
	— Хенрик твърди, че вероятно ще имам нужда от помощта ти.
	— А ти не си ли на същото мнение?
	— Не знам какво мислиш ти.
	— Обичаше ли Или?
	Той остана изненадан от въпроса си, а тя замълча.
	— Трудно е да се каже.
	Това не беше отговор.
	— Трябва да е бил много специален — предположи Малоун.
	— Беше изключителен. Умен, жив, забавен. Да беше го видял, когато откри онези текстове. Сякаш бе открил нов континент.
	— От колко време се познавахте?
	— От три години, с прекъсванията.
	Погледът й отново стана далечен — като по време на пожара. Колко много си приличаха. И двамата прикриваха чувствата си, но до известни граници. Той все още не беше преглътнал факта, че Гари не му е истински син, а плод на стара връзка на бившата му съпруга. Очите му неволно се изместиха към снимката, поставена в рамка на нощното шкафче. Отдавна беше решил, че тук нещата не опират до гените. Въпреки всичко момчето беше негов син, още повече че с бившата му съпруга отдавна бяха сключили мир. Касиопея обаче продължаваше да се бори със своите демони. Бруталната откровеност беше уместна.
	— Какво се опитваш да направиш?
	Шията й се скова, ръцете й замръзнаха.
	— Да продължавам да живея.
	— Заради Или или заради себе си?
	— Има ли значение?
	Отчасти беше права. Не би трябвало да има значение. Но битката беше нейна, а не негова. Тази жена продължаваше да го привлича въпреки явните й чувства към друг. Направи опит да прогони емоциите и смени темата.
	— Какво показаха отпечатъците на Виктор? По време на вечерята никой не засегна този въпрос.
	— Работи за върховния министър Ирина Зовастина. Началник на личната й охрана.
	— Кога щяхте да ми кажете?
	— Само при интерес от твоя страна — сви рамене тя.
	Той потисна яда си, усещайки, че тя умишлено го дразни.
	— Мислите, че става въпрос за директна намеса от страна на Централноазиатската федерация?
	— Слонският медальон в музея на Самарканд е недокоснат.
	Добър довод.
	— Или откри първото неопровержимо доказателство за местонахождението на гроба на Александър Велики. Първото от векове насам. Знам, че е споделил откритието си със Зовастина, защото ми описа реакцията й. Тя е маниак на тема древногръцка история и най-вече животът на Александър. Именно по тази причина музеят в Самарканд се финансира толкова добре. Била страшно развълнувана, когато Или й разказал за загадката на Птолемей, свързана с гробницата на Александър. — Поколеба се за момент, после тихо добави: — А той умря само няколко дни по-късно.
	— Подозираш, че е бил убит?
	— Къщата му изгоря до основи. Заедно с него.
	Пъзелът започваше да се подрежда. Гръцкият огън.
	— Какво стана с пергаментите, които бе открил?
	— На даден етап някои учени направиха съответните запитвания. Оказа се, че никой от музейните уредници не знае нищо.
	— Но пожарите продължават до днес, а медальоните изчезват. Какво ще правим?
	— Още не съм решила дали имам нужда от помощта ти.
	— Напротив, решила си.
	В очите й се появи подозрение.
	— Какво знаеш за историческите сведения, свързани с гроба на Александър?
	— Отначало е бил погребан в Мемфис, Южен Египет. От Птолемей, някъде около година след смъртта му. По-късно синът на Птолемей преместил тялото на север, в Александрия.
	— Вярно. Случило се е някъде между 283 и 274 година преди Христа, след смъртта на Птолемей Първи. Мавзолеят бил построен в новата част на града, на пресечката между две главни улици непосредствено до царския дворец. На определен етап получил наименованието Сома, което на гръцки означава „тяло“. Това била най-величествената гробница, построена в най-великия град по онова време.
	— Птолемей е постъпил умно — кимна Малоун. — Провъзгласил се за фараон едва след като всички наследници на Александър били мъртви. Тези, които го наследили, също имали ум в главите си, преобразявайки Египет в типично гръцко царство. Докато другите приближени на Александър управлявали зле и впоследствие загубили своите части от империята, Птолемеите управлявали Египет в продължение на триста години. Не без помощта на споменатата Сома, която изиграла важна политическа роля.
	— Историята наистина е изумителна — кимна Касиопея. — Гробницата на Александър се превръща в място за поклонение. Цезар, Октавиан, Адриан, Калигула и още дузина римски императори я посетили, за да отдадат своята почит. Сигурно е била наистина величествена гледка. Увита в злато мумия със златна корона, положена в златен саркофаг, заобиколена от златен мед. В продължение на век и половина Александър почивал в мир. После обеднелият Птолемей Девети отворил гробницата и взел златото. Саркофагът бил претопен и заменен със стъклен. Сома просъществувала някъде около шестстотин години. Историята я споменава за последен път някъде около 391 година след Христа.
	Малоун знаеше останалото. Гробницата и тленните останки на Александър Велики просто изчезнали. Търсят ги в продължение на хиляда и шестстотин години, но без успех. Най-великият завоевател на древността, почитан като жив бог, сякаш се разтопил във въздуха.
	— Знаеш ли къде се намира тялото? — попита той.
	— Или беше убеден, че знае.
	Думите й прозвучаха някак отдалеч, сякаш разговаряше с призрака на приятеля си.
	— Мислиш ли, че е бил прав?
	— Трябва да отидем и да проверим — сви рамене тя.
	— Къде?
	Уморените й очи най-после се спряха върху лицето му.
	— Във Венеция. Но преди това трябва да приберем последния медальон. Онзи, към който Виктор със сигурност вече пътува.
	— А къде се намира той?
	— Също във Венеция, колкото и странно да звучи.


	29

	_Самарканд, 2:50 ч._
	Зовастина се усмихна на папския нунций — хубав мъж с прошарена кестенява коса и умни проницателни очи. Монсеньор Колин Мичънър, американец, част от новия Ватикан с първия чернокож папа от векове. Този емисар се беше появявал тук вече два пъти, опипвайки почвата за евентуалното католическо присъствие на територията на Федерацията. Но и двата пъти бе получил твърд отказ. Въпреки че ислямът беше официална религия в държавата, номадските племена, населяващи Централна Азия, винаги бяха поставяли своите закони на първо място, включително и над законите на шериата. Географската изолация подхранваше социалната независимост, включително и от Бога. По тази причина Зовастина се съмняваше, че католицизмът има място в страната. Но беше готова за преговори, тъй като се нуждаеше от нещо, което този пратеник можеше да й даде.
	— Не сте нощна птица, а? — подхвърли тя, отбелязвайки умората, която гостът с мъка се опитваше да прикрие.
	— По традиция тази част от денонощието е определена за сън — промърмори Мичънър.
	— Никой от нас няма да спечели, ако срещата беше проведена в нормално време. Вашата църква не е популярна тук.
	— Тъкмо това искаме да променим.
	— Не вярвам хората да се откажат от неща, които са ценили в продължение на столетия — сви рамене тя. — Дори мюсюлманите с тяхната дисциплина и морални устои не са успели да го постигнат. Бързо ще разберете, че тук използването на религията за обществено-политически цели е далеч по-популярно от духовното й влияние.
	— Светият отец не иска промени във Федерацията. Единствената му молба е свободно изповядване на нашата вяра от онези, които желаят.
	— Посетихте ли вече някои от нашите свещени места? — попита с усмивка тя.
	Мичънър поклати глава.
	— Съветвам ви да го направите. Ще видите доста интересни неща. Хората обикалят, докосват и целуват светите реликви. Жените пълзят по свещените плочи, за да усилят плодовитостта си. Не пренебрегвайте „дърветата на желанията“ и монголските пръти с окачените на тях конски опашки, които ще видите около гробовете ни. Муските и амулетите са много популярни тук. Хората вярват в неща, които нямат нищо общо с вашия християнски Бог.
	— Но броят на католиците, баптистите, лутераните, а дори и на будистите непрекъснато расте — възрази Мичънър. — Сред тях има мнозина, които биха желали да се молят на своите богове по различен начин. Нима нямат право?
	Една от причините да приеме пратеника беше партията „Ислямско възраждане“, която, макар и забранена преди години, продължаваше да действа на много места — най-вече в долината Фергана, намираща се на територията на някогашния Узбекистан. Преди доста време Зовастина беше използвала смъртоносни бацили срещу по-изтъкнатите лидери на организацията с надеждата да я обезглави, но партията продължаваше да съществува. Допускайки по-голяма религиозна конкуренция, особено от страна на Католическата църква, най-вероятно щеше да отклони гнева на мюсюлманите от нея и да го насочи към основния враг.
	Тя изпъна гръб и обяви:
	— Реших да разреша достъп на вашата църква на територията на Федерацията.
	— Радвам се да го чуя.
	— Но при определени условия.
	Усмивката бързо изчезна от хубавото лице на свещеника.
	— Успокойте се, те не са нищо особено — побърза да добави тя. — Имам една съвсем проста молба. Утре вечер във Венеция ще бъде отворен гробът на свети Марко.
	В очите на емисаря се появи недоумение.
	— Вие положително познавате житието на свети Марко и причините да бъде погребан във Венеция.
	— Имам приятел в базиликата, с когото сме обсъждали този въпрос — кимна Мичънър.
	Тя познаваше подробно историята. Марко, един от дванайсетте Христови апостоли, бил провъзгласен от Петър за епископ на Александрия, но през 67-а година след Христа станал жертва на езичниците. Когато се опитали да изгорят тялото му на клада, се развихрила буря, която угасила огъня. Християните успели да приберат тялото, което по-късно било мумифицирано и погребано в тайна гробница, останала неразкрита чак до IV век. Когато Александрия паднала в ръцете на християните, те построили монументална гробница на светеца, пред която се прекланяли всички старейшини на града. Храмът оцелял дори и след идването на исляма и нашествието на перси и араби през VII век.
	Но през 828 г. тленните останки били откраднати от група венециански търговци.
	Венеция се нуждаела от символ на своята политическа и религиозна независимост. Рим имал своя Петър, Венеция щяла да има Марко. В същото време александрийското духовенство било изключително загрижено за свещените реликви на своя град, жестоко притиснат от ислямското владичество. Там масово се рушали християнските църкви и храмове. С негова помощ мощите на свети Марко били изнесени от страната.
	Зовастина много харесваше подробностите около тази тайна операция.
	Кражбата била прикрита с мощите на св. Клавдиан, който бил погребан наблизо. Миризмата на балсамиращите течности била толкова силна, че мумията на св. Марко била скрита в контейнер със зеле и свинско месо, за да не бъде открита. Така и станало. Мюсюлманите, инспектиращи товарите на отпътуващите кораби, панически се разбягали при вида на закланите свине. Мумията била увита в брезент и преместена в друга част на кораба. По обратния път се разразила силна буря, но духът на светеца бдял над кораба и предотвратил потъването му.
	— На 31 януари 828 година тялото на свети Марко било донесено на дожа на Венеция — каза на глас тя. — Той приел светите мощи за съхранение в двореца си, откъдето неизвестно как изчезнали. Появили се отново чак през 1024 година, когато била построена базиликата „Сан Марко“. Мощите били погребани в криптата на храма, но през деветнайсети век били извадени и поставени под огромния олтар, където се намират и до днес. Не мислите ли, че в тази история има доста празнини?
	— С реликвите винаги е така.
	— Цели четиристотин години в Александрия и почти триста във Венеция мощите на свети Марко останали скрити от света.
	— Съдба, госпожо министър — сви рамене нунцият.
	— Александрия така и не се примирила с кражбата — продължи тя. — Тамошното духовенство било силно разгневено от факта, че в продължение на векове Венеция я празнувала като събитие от изключително значение, сякаш крадците изпълнили свещена мисия. Но ние с вас знаем, че цялата работа опирала до политика. Венецианците крадели и грабели от всички части на света. Били като лешояди, отмъквали всичко, до което се доберат. Кражбата на мощите на свети Марко се оказала най-продуктивна. Животът на града и до днес е свързан с него.
	— Защо тогава искат да отворят гробницата?
	— Защото епископи от коптската и етиопската църква настояват за връщането на мощите. През 1968 година вашият папа Павел Четвърти подарил няколко реликви на александрийския патриарх в опит да ги умилостиви. Не се получило, защото реликвите били от Рим, а не от Венеция. Те продължават да си искат светеца. Преговорите с Ватикана не са приключили и до днес.
	— Знам за тях, защото съм служил като личен секретар на папа Климент Петнайсети — кимна Мичънър.
	Подозренията й, че този човек е нещо повече от нунций, намериха своето потвърждение. Новият папа очевидно беше избрал внимателно своя пратеник.
	— Значи знаете и друго — погледна го тя. — Че Католическата църква никога няма да върне мощите. Но патриархът на Венеция все пак предлага един компромис, предварително съгласуван с Рим. Той е част от усилията на африканския ви папа да постигне помирение със света. Част от реликвите в гробницата ще бъдат върнати. По този начин и двете страни ще бъдат доволни. Но за венецианците това е един изключително деликатен въпрос, защото се нарушава покоят на техния светец. — Тя поклати леко глава. — Това е причината гробницата да бъде отворена утре вечер, в пълна секретност. От нея ще бъдат извадени част от реликвите, след което плочата ще бъде върната на мястото й. Новината ще бъде съобщена едва след официалното обявяване на даровете, което ще стане след няколко дни.
	— Вие сте отлично информирана.
	— Защото темата ме интересува. Мощите в тази гробница не принадлежат на свети Марко.
	— А на кого?
	— Ще се задоволя с едно любопитно съвпадение: тялото на Александър Велики изчезва от Александрия през четвърти век, почти едновременно с повторната поява на тялото на свети Марко. Светецът е положен в храм, който е копие на Александровата Сома, където великият пълководец е бил положен шестстотин години по-рано. Моите учени изследваха много древни текстове, голяма част от които неизвестни за света…
	— Мислите, че мощите във венецианската базилика принадлежат на Александър Велики? — възбудено я прекъсна Мичънър.
	— Не мога да твърдя подобно нещо. Само ДНК анализ може да установи расата. Марко е роден в Либия от родители араби, а Александър е грък. Между тях със сигурност съществуват ясни хромозомни различия. Знам, че има и други надеждни способи за идентификация: изотопна обработка на зъбите, томография и въглероден анализ. Александър умира през 323 година преди Христа, а Марко — през първи век след Христа. Изключено е да няма различия в тленните им останки.
	— Нима възнамерявате да оскверните мощите?
	— Не повече от вас. Какво всъщност може да се вземе от тях?
	Американецът се замисли. Още в началото на срещата Зовастина усети, че този човек бе пристигнал в Самарканд с далеч по-големи правомощия отпреди. Дойде времето да провери дали предчувствията не я лъжат.
	— Искам само няколко минути насаме с отворения саркофаг — промълви тя. — Дори да взема нещо от него, то ще бъде съвсем незначително. В замяна предлагам свободен достъп на Католическата църква до цялата територия на Федерацията, за да провери колко християни ще откликнат на нейните послания. Но евентуалното строителство на храмове трябва да бъде предварително одобрено от нашето правителство. Както за ваше, така и за наше спокойствие. Ако не действаме внимателно, със сигурност ще се стигне до насилие.
	— Искате лично да пътувате до Венеция? — погледна я внимателно Мичънър.
	— Да — кимна тя. — На частно посещение, организирано от Светия отец. Чувала съм, че църквата има силно влияние върху италианското правителство.
	— Госпожо министър, вие несъмнено сте наясно, че и да откриете нещо, то ще е подобно на плащаницата от Торино или появяванията на Дева Мария. Всичко е въпрос на вяра — контрира Мичънър.
	Но Зовастина беше сигурна, че ще открие нещо друго, далеч по-важно. Какво беше писал Птолемей? _Докосни най-съкровената същност на златната илюзия._
	— Няколко минути насаме, нищо повече — повтори молбата си тя.
	Папският нунций запази мълчание. Тя търпеливо чакаше.
	— Ще разпоредя на патриарха на Венеция да удовлетвори молбата ви — промълви най-сетне Мичънър.
	Предчувствието й се оказа вярно. Този човек не се беше завърнал с празни ръце.
	— Разполагате с доста голяма власт за обикновен нунций — отбеляза тя.
	— Трийсет минути — отсече американецът. — С начало точно в един след полунощ в сряда. Ние ще информираме италианските власти, че пристигате на частно посещение по покана на Църквата.
	Зовастина кимна.
	— Ще ви уредя достъп до катедралата през Порта дей Фиори в западното крило. По това време на денонощието на площада едва ли ще има много хора. Сама ли ще бъдете?
	Педантичността на духовника започваше да я отегчава.
	— Ако е толкова важно, можем и да забравим за молбата ми — хладно отвърна Зовастина.
	И веднага забеляза, че Мичънър усети раздразнението й.
	— Вземете със себе си когото пожелаете, госпожо министър — дипломатично отстъпи той. — Светият отец ще бъде щастлив да удовлетвори желанията ви.


	30

	_Хамбург, Германия, 1:15 ч._
	Виктор седеше на бара. Рафаел спеше горе в стаята. Бяха пристигнали в Хамбург след продължително пътуване с кола през Дания и Северна Германия. Тук трябваше да се срещнат с други двама членове на Свещения отряд, за да открият шестия медальон. С кражбите на предишните се бяха справили сами, но времето изтичаше и Зовастина беше решила да изпрати още един екип за подкрепление.
	Виктор отпиваше от бирата и се наслаждаваше на тишината. В слабо осветените сепарета имаше малко посетители.
	Зовастина обичаше напрежението. Екипите бяха винаги нащрек, готови на всичко. Похвали почти липсваха, за сметка на критиката. Това отношение важеше за всички: сътрудниците в двореца, Свещения отряд, министрите. Никой не искаше да я разочарова. Но Виктор чуваше какво се говори зад гърба й. Струваше му се странно, че властна жена като нея обръща толкова малко внимание на недоволството и омразата. Крехката лоялност е опасна илюзия. Рафаел бе прав: нещо предстоеше да се случи. Като началник на личната й охрана Виктор често придружаваше Зовастина до тайната лаборатория в планините, източно от Самарканд. Тази отсам границата с Китай, обслужвана от нейни хора, работеща с нейните вируси. Беше виждал с очите си затворниците, върху които ги изпробваха, беше присъствал на ужасната им смърт. Беше охранявал заседателните зали, в които тя заговорничеше със своите генерали. Федерацията разполагаше с внушителна армия, достатъчно военновъздушни сили и ограничен брой ракети със среден радиус на действие. Повечето от тях бяха доставени и поддържани от Запада, който се стремеше да запази военното равновесие със съседите на Федерацията — Иран, Китай и Афганистан.
	Той беше наясно с плановете на Зовастина, въпреки че не ги беше споделял с Рафаел. Беше я чувал да говори за хаоса в Афганистан, където талибаните отчаяно се бореха за изплъзващата им се власт, за войнствените изявления на президента на Иран, за неразумния начин, по който властите в Пакистан продължаваха да си затварят очите пред износа на тероризъм и насилие.
	Това бяха държавите, които бяха в центъра на вниманието й. Щяха да умрат милиони от техните поданици. Вибрацията в джоба му прекъсна мислите му. Той измъкна мобилния телефон, погледна екрана и стомахът му се сви на топка.
	— Радвам се, че те открих, Виктор — каза Зовастина. — Имаме проблем.
	Той мълчаливо изслуша разказа за инцидента в Амстердам, при който двама членове на Свещения отряд били убити, докато търсели поредния медальон.
	— Американците започнаха официално разследване. Искат да знаят защо моите хора са стреляли срещу агенти на Сикрет Сървис. Между другото, един много добър въпрос.
	Най-вероятно защото са изпитвали ужас, че могат да те разочароват, помисли си Виктор. И затова са проявили безразсъдство. На глас обаче каза нещо съвсем различно:
	— Щеше ми се лично да проведа операцията в Амстердам.
	— Добре, Виктор. Признавам, че имаш право. Ти беше против изпращането на втори екип, но аз пренебрегнах мнението ти.
	Той благоразумно замълча. Признанието й беше достатъчно невероятно, за да го обсъжда.
	— Предполагам, че искате да знаете защо американците изведнъж са се появили там, нали?
	— Хрумна ми подобен въпрос.
	— Може би защото сме компрометирани.
	— Съмнявам се, че ги е грижа за това. Безпокоят ме повече нашите приятели от Венецианската лига, особено онзи, дебелият.
	— Но американците все пак са били там.
	— Вероятно случайно.
	— Какво казват те?
	— Техният представител отказа да даде подробности.
	— Госпожо министър — понижи глас Виктор. — Разбрахме ли в крайна сметка какво точно преследваме?
	— Работя по въпроса. Напредваме бавно, но вече съм сигурна, че ключът към загадката на Птолемей се крие в тялото, което някога е лежало в Сома в Александрия. Убедена съм, че това, което ни трябва, са мощите на свети Марко в базиликата „Сан Марко“ във Венеция.
	Чутото беше новост за него.
	— По тази причина отлитам за Венеция — добави Зовастина. — Ще бъда там утре вечер.
	Още една шокираща новина.
	— Разумно ли е? — попита той.
	— Необходимо е. Искам да ме придружиш в базиликата. За тази цел трябва да вземеш другия медальон и да бъдеш пред храма в един часа след полунощ.
	Той знаеше какво трябва да отговори.
	— Слушам, госпожо министър.
	— Не ми каза какво стана с медальона в Дания. Разполагаме ли с него?
	— Да.
	— Ще трябва да минем без Холандия.
	Той отбеляза липсата на гняв в тези думи. Странно, защото ставаше въпрос за провал.
	— Медальонът във Венеция ще бъде последният — добави Зовастина. — Имам достатъчно основания да вярвам в това.
	Виктор веднага разбра за какво става въпрос. Базиликата и мощите на свети Марко. Но безпокойството, свързано с американците, не го напускаше. За щастие беше успял да овладее ситуацията в Дания. Отстрани и тримата противници, които се опитаха да го надхитрят. Разбира се, Зовастина никога нямаше да научи за смъртта им.
	— Отдавна обмислям нещата и планът е ясен — продължаваше тя. — Във Венеция те чака спешна доставка, затова искам да вземеш самолет. Запиши си адреса. — Продиктува му улицата и номера на някакъв склад, към които добави и шифъра на електронната ключалка. — Инцидентът в Амстердам е маловажен, но това, което предстои да се случи във Венеция, е от огромно значение. Държа на всяка цена да получа последния медальон!


	31

	_Хага, 1:10 ч._
	Стефани слушаше с огромен интерес разказа на Едуин Дейвис и президента Даниълс.
	— Чувала ли си нещо за зоонозата? — попита Дейвис.
	— Болест, която се предава от животните на човека — кратко отвърна тя.
	— Определението ти не е пълно — поклати глава Даниълс. — Става въпрос за болести, които са _безвредни за животните_, но могат да имат опустошителен ефект върху хората. Най-типичните примери включват антракс, бубонна чума, ебола, бяс и птичи грип. А дори и обикновените земни червеи.
	— Не знаех, че биологията е силната ви страна.
	— Нямам никаква представа от тази наука — засмя се Даниълс. — Но познавам хора, които са истински експерти. Кажи й, Едуин.
	— На науката са известни около хиляда и петстотин патогени на зоонозата. Половината от тях кротко си живеят в някой животински организъм, без да заразяват никого. Но когато бъдат предадени на друго животно, което не е гостоприемно към съответния патоген, те буквално побесняват. Точно така е започнала чумната епидемия. Плъховете пренасят болестта, мухите се хранят от плъховете, а после я предават на хората и епидемията взема чудовищни размери.
	— Докато най-накрая сме си изработили имунитет към нея — добави Даниълс. — За съжаление това отнело няколко десетилетия. По тази причина през четиринайсети век Европа изгубила една трета от населението си.
	— Грипната пандемия в Испания през 1918 година е била причинена от зооноза, нали? — попита Стефани.
	— Точно така — кимна Дейвис. — Прехвърлила се от птиците у човека, след което вирусът мутирал и започнал да се предава от човек на човек. Тогава заболели двайсет процента от населението на света, а около пет процента умрели. Което прави около двайсет и пет милиона души за първите шест месеца на пандемията. За сравнение ще посоча, че от СПИН са умрели също толкова, но за двайсет и пет години.
	— Данните обаче от 1918 година са доста относителни — добави Даниълс. — Болестта е взела милиони жертви в Китай и останалата част на Азия, но никой не си е направил труда да ги брои. Според някои изследователи броят на жертвите през 1918 година е най-малко сто милиона души. Зоонотичните патогени са перфектното биологическо оръжие — продължи Дейвис. — Достатъчно е да избереш най-подходящия вирус, бактерия, протозоа или паразит. Изолираш ли го, можеш да заразиш когото пожелаеш. А ако си по-умен, ще изолираш две разновидности. Едната трябва да бъде от тези, които се прехвърлят от животните на човека. С нея директно заразяваш избраната жертва. А другата трябва да е мутант, който се предава от човек на човек. Първата може да бъде използвана за ограничени удари по специално избрани цели, с минимална опасност от заразяване на други хора. Докато другата си е чиста проба оръжие за масово унищожение. Заразяваш няколко души и смъртта връхлита милиони.
	Стефани потръпна от мисълта, че казаното от Дейвис практически е съвсем реално.
	— Обезвреждането на патогените е възможно, но изисква време — каза Даниълс. — Те трябва да бъдат изолирани и проучени, за да се вземат съответните контрамерки. За щастие срещу голяма част от познатите на науката зоонози съществуват лекарства, а за няколко от тях има и надеждни ваксини, които напълно елиминират опасността от зараза. Разбира се, създаването на ваксина също изисква време. Много хора ще измрат, без да я дочакат.
	Накъде ли води този разговор, зачуди се Стефани, а на глас попита:
	— Толкова ли е важно всичко това сега?
	Дейвис вдигна от масичката папка, лежаща до босите крака на Даниълс.
	— Преди девет години двойка патици от застрашен вид били откраднати от частен зоопарк в Белгия. Приблизително по същото време от зоологически градини в Австралия и Испания изчезнали представители на няколко застрашени вида гризачи и редки охлюви. На пръв поглед дребни инциденти, които не заслужават внимание. Но след като извършихме някои проверки, установихме, че подобни случаи са регистрирани на още четирийсет места по света. Пробивът дойде миналата година в Южна Африка, където крадците бяха заловени. Пуснахме официално съобщение за смъртта им. А те приеха да ни сътрудничат вероятно защото перспективата да прекарат няколко години в южноафрикански затвор не им се стори особено привлекателна. Така разбрахме, че зад всички кражби стои Ирина Зовастина.
	— Кой проведе разследването?
	— Пейнтър Кроу от „Сигма“ — отвърна Даниълс. — Ставаше въпрос за чисто научни разработки, които са тяхната специалност. Но сега нещата опират до твоите компетенции.
	На Стефани това не й прозвуча оптимистично.
	— Сигурни ли сте, че Пейнтър не може да продължи? — попита тя.
	— След тази нощ? — усмихна се Даниълс и поклати глава. — Не, Стефани, разследването вече е твое. Така ще ми се реваншираш, че те измъкнах от холандския арест.
	Президентът продължаваше да държи медальона между пръстите си и тя се принуди да попита:
	— Какво общо има тази монета?
	— Зовастина ги колекционира и тъкмо тук е проблемът — въздъхна Даниълс. — Известно ни е, че вече разполага с богата колекция от зоонози — по последни сведения около двайсет. И е проявила достатъчно съобразителност, за да ги размножи в различни версии. Част от тях за ограничени удари, друга за общо заразяване, както спомена Едуин. Разполага с биологична лаборатория в околностите на Самарканд. Интересното е, че Енрико Винченти има подобна лаборатория, но от другата страна на границата с Китай. Зовастина често я посещава.
	— И затова искате оперативни сведения за Винченти?
	— Винаги си струва да опознаеш врага — кимна Дейвис.
	— ЦРУ отглежда свои информатори на територията на Федерацията — добави Даниълс и мрачно поклати глава. — Но нещата са много объркани и вървят трудно. Все пак имаме известен напредък.
	— Разполагате ли с източник? — внимателно го погледна тя.
	— Може да се каже, но аз имам известни резерви — отвърна президентът. — Зовастина представлява проблем на много нива.
	Тя разбираше затрудненията му. Зовастина открито се беше обявила за приятел на САЩ, ала в нейния регион американците не се радваха на особена популярност. Благодарение на секретната информация от нейна страна бяха успели да неутрализират част от дейността на терористите в Ирак и Афганистан. Това принуди американското правителство да й отпусне щедра помощ под формата на пари, военна техника и високотехнологично оборудване, което беше доста рисковано.
	— Чувала ли си за онзи, който видял змия посред магистралата?
	Стефани се усмихна. Идваше ред на поредния виц.
	— Човекът спрял и видял, че змията е ранена. Прибрал я в дома си и започнал да я лекува. Когато оздравяла, той й отворил входната врата. Но на излизане влечугото го ухапало по крака. Миг преди да загуби съзнание от силната отрова, човекът простенал: „Прибрах те в дома си, храних те, излекувах те. Защо ме ухапа?“. На което змията отвърнала: „Така е, прав си. Но все пак през цялото време ти знаеше, че съм змия, нали?“.
	Стефани веднага разчете посланието.
	— Зовастина е замислила нещо, в което участва и Енрико Винченти — продължи президентът. — Ненавиждам биологичното оръжие, светът го забрани още преди трийсет години. А тя разполага с най-опасния му вид. Очевидно планира нещо ужасно и се радва на подкрепата на Венецианската лига, в която членуват и двамата с Винченти. Слава богу, все още не е преминала към действия, но скоро и това може да стане. Проклетите глупаци, които управляват съседните държави, изобщо не подозират какво става. Прекалено са заети да мразят нас и израелците, а тя умело се възползва от глупостта им. Всъщност тя и мен ме мисли за глупак. Много добре, нямам нищо против. Но вече е време да усети, че сме по следите й.
	— Бихме предпочели да останем още известно време в сянка, но убийството на двамата й охранители от Сикрет Сървис няма как да не е задействало алармата — добави с гримаса Дейвис.
	— Какво искате да направя?
	Даниълс се прозя, а тя с мъка се въздържа да не направи същото.
	— Не се притеснявай, моля те — размаха ръце президентът. — Все пак минава полунощ. Прозявай се спокойно, но ще спиш в самолета.
	— Къде отивам?
	— Във Венеция. След като Мохамед не иска да отиде при планината, ние, с Божията помощ, ще закараме планината при него.


	32

	_Венеция, 8:50 ч._
	Винченти влезе в главния салон на своя дворец, за да се подготви. Обикновено не си правеше труда с подобни презентации. В края на краищата „Филоджен Фармасютик“ разполагаше с огромен отдел за маркетинг и продажби, в който се трудеха стотици служители. Но сега ставаше въпрос за нещо специално, което изискваше само неговото присъствие. Затова той предпочиташе да го направи в дома си.
	Веднага му направи впечатление, че външната рекламна агенция със седалище в Милано се беше погрижила да отстрани всички евентуални рискове, изпращайки на брифинга четирима свои представители — три жени и един мъж, между които се оказа и една от вицепрезидентките на компанията.
	— Дамарис Кориган — представи се тя на английски, след което го запозна с останалите членове на екипа. Беше привлекателна жена, малко над четирийсет, облечена в тъмносин костюм на бели райета.
	На изящната масичка за сервиране димеше сребърна каничка с кафе. Винченти пристъпи към нея и си наля.
	— Моля за извинение, но ние продължаваме да се питаме какво става и дали ще се случи нещо — каза Кориган.
	Той разкопча сакото си и седна на тапицирания стол.
	— Какво имате предвид?
	— Преди шест месеца ни наехте със задачата да направим рекламна кампания за презентация на медикамент, който може би ще лекува ХИВ. Тогава се запитахме дали „Филоджен“ работи върху създаването на такъв продукт, но днес, след като пожелахте да видите какво сме направили, започваме да си мислим, че сте на прага на наистина епохално откритие.
	Винченти мълчаливо се поздрави за предвидливостта си.
	— Мисля, че използвахте точната фраза „може би“ — отвърна той. — Разбира се, че се надяваме първи да открием лекарството и отделяме милиони за научноизследователска работа. Никой не може да каже кога ще бъде направено „епохалното“ откритие, както го нарекохте, но аз просто искам да бъда подготвен, а не да чакам с месеци за създаването на ефективна маркетингова схема. — Направи кратка пауза и поклати глава. — Не сме на прага на подобно откритие, но известна подготовка никога не е излишна.
	Гостенката му прие изявлението с леко кимване и се насочи към близкия статив. Винченти хвърли кос поглед към жената, която седеше до него. Брюнетка с пищни форми, подчертани от тясна вълнена пола, на не повече от трийсет, трийсет и пет. Дали бе член на рекламния екип, или бе просто за украса? — запита се той.
	— През последните няколко седмици изчетох купища интересна литература — започна Кориган. — От нея научих, че ХИВ вирусът страда от нещо като „раздвоение на личността“ според географския район, в който се провежда изследването.
	— Констатацията ви е абсолютно точна — кимна Винченти. — Тук, а и в по-голямата част на Северна Америка болестта е сравнително ограничена и вече не е главна причина за настъпването на смърт. Хората просто живеят с нея. Специализираното лечение е намалило смъртността почти наполовина. Но положението в Азия и Африка е съвсем различно. През миналата година от ХИВ са починали три милиона души по света.
	— Затова първата ни задача беше да очертаем евентуалните пазари на новото лекарство — започна Кориган и дръпна най-горния празен лист на прикрепения към статива блок с диаграми. — Тези числа показват броя на жертвите на ХИВ в световен мащаб.

	|. Регион |. Брой 
	| Северна Америка |> 1 011 000 
	| Западна Европа |> 988 000 
	| Австралия-Океания |> 22 000 
	| Латинска Америка |> 1 599 000 
	| Африка на юг от Сахара |> 20 778 000 
	| Карибски басейн |> 536 000 
	| Източна Европа |> 2 000 
	| Югоизточно Средиземноморие |> 893 000 
	| Североизточна Азия |> 6 000 
	| Югоизточна Азия |> 11 277 000 
	|. Общо: |> 37 112 000 

	— Кой е източникът на тези данни? — попита Винченти.
	— Световната здравна организация. Данните дават сравнително точна представа за мащабите на пазара за всяко лекарство. — Кориган показа следващия лист. — А тази таблица го показва подробно. Както виждате, данните сочат, че приблизително една четвърт от ХИВ инфекциите в света вече са преминали в синдрома на придобита имунна недостатъчност. Около девет милиона носители на вируса са се разболели от СПИН.

	|. Регион |. Брой 
	| Северна Америка |> 555 000 
	| Западна Европа |> 320 500 
	| Австралия-Океания |> 14 000 
	| Латинска Америка |> 573 000 
	| Африка на юг от Сахара |> 6 300 000 
	| Карибски басейн |> 160 500 
	| Източна Европа |> 10 800
	| Югоизточно Средиземноморие |> 15 000 
	| Североизточна Азия |> 17 600 
	| Югоизточна Азия |> 1 340 000 
	|. Общо: |> 9 306 000 

	Кориган премина към следващата таблица.
	— Тук са прогнозите за следващия петгодишен период. Данните отново са предоставени от Световната здравна организация.

	|. Регион |. Очакван брой 
	| Северна Америка |> 8 150 000 
	| Западна Европа |> 2 331 000 
	| Австралия-Океания |> 45 000 
	| Латинска Америка |> 8 554 000 
	| Африка на юг от Сахара |> 33 609 000 
	| Карибски басейн |> 6 962 000 
	| Източна Европа |> 20 000
	| Югоизточно Средиземноморие |> 3 532 000 
	| Североизточна Азия |> 486 000 
	| Югоизточна Азия |> 45 059 000 
	|. Общо: |> 108 748 000 

	— Наистина смразяваща прогноза — промълви Кориган. — В скоро време ще имаме почти сто и десет милиона носители на ХИВ в различните части на света. Статистиката сочи, че поне половината от тях ще се разболеят от СПИН, а четирийсет процента от тази половина ще умрат в рамките на две години. Огромното мнозинство от тях живеят в Африка и Азия. — Тя поклати глава. — Един доста голям пазар, нали?
	Винченти се замисли върху данните. При наличието на средно седемдесет милиона носители на ХИВ и лечение от най-малко пет хиляди евро на човек годишно откритието на ефективно лекарство щеше да донесе около триста и петдесет милиарда евро. Разбира се, след излекуването на първоначалния брой носители пазарът щеше да се свие. Но какво от това? Печалбата вече щеше да бъде налице. Огромна сума, която никой смъртен не можеше да изхарчи. Но продажбите нямаше да спрат, тъй като хората щяха да продължават да се заразяват. Печалбите щяха да бъдат далеч от първоначалните милиарди, но пак щяха да бъдат значителни.
	— Следващият ни анализ е поглед към конкуренцията — продължи Кориган. — Според данните на Световната здравна организация в момента по света се използват около шестнайсет вида медикаменти за симптоматично лечение на СПИН. Те се произвеждат от дванайсетина фирми. През изминалата година продажбите на вашите лекарства са надминали един милиард евро.
	„Филоджен“ притежаваше патентите на шест препарата, които в комбинация с други имаха доказан ефект върху блокирането на ХИВ вируса. И въпреки че болните трябваше да поглъщат по петдесетина хапчета на ден, засега това беше единственият ефективен лекарствен коктейл. Не лечение, а само „дезориентиране“ на вируса, което рано или късно приключваше, тъй като природата винаги намираше начин да надхитри микробиолозите. От Азия и Китай вече имаше сведения за щамове на ХИВ, които не се влияеха от хапчетата, предлагани на пазара.
	— Хвърлихме едно око и на комбинираната терапия — продължи Кориган. — Най-елементарната включва приемането на три препарата и струва около двайсет хиляди евро годишно. Но тя е привилегия на богатите западняци. В Азия и Африка дори не могат да помислят за нея. „Филоджен“ доставя на няколко държави известни количества на преференциални цени, но едновременното лечение на болните би струвало милиарди евро на година, които никое африканско правителство не може да си позволи.
	Винченти вече знаеше този факт от своите специалисти по маркетинг. В Третия свят лечението беше практически невъзможно. Ограничаването на ХИВ беше единствената възможна алтернатива. Презервативите бяха най-подходящото първоначално средство, но филиалът на „Филоджен“, който се занимаваше с масовото им производство, не смогваше с поръчките. За двайсет години продажбите на презервативи бяха нараснали с хиляда процента. Също и печалбата от тях. Но напоследък се наблюдаваше рязък спад в употребата им. Хората отново ставаха небрежни.
	— Според рекламата на вашия конкурент „Келуд-Лафарж“ — продължи Кориган, — през изтеклата година те са изразходвали повече от сто милиона евро за научноизследователска дейност, свързана със създаването на лекарство против СПИН. Докато вие сте отделили едва една трета от тази сума.
	— Да се конкурираш с „Келуд-Лафарж“ е все едно да ловиш китове с въдица — погледна я снизходително Винченти. — Те са най-големият конгломерат за лекарствени продукти в света. Трудно е да отделяш от залъка си, когато човекът срещу теб има брутни доходи над сто милиарда евро годишно.
	Кориган сложи поредния лист на статива, а той отпи глътка кафе.
	— Да преминем към идеите, свързани със създаването на продукта — каза тя. — На първо място е наименованието, което винаги е от изключително значение. Сред съществуващите на пазара шестнайсет симптоматични лекарства са бактриум, дифлукан, интрон, пентам, видекс, криксиван, хивид, ретровир. Но ние сме на мнение, че лекарство, което ще се използва по всички части на света, трябва да носи по-просто и по-универсално наименование. От гледна точка на маркетинга то трябва да бъде кратко и ясно, като например AZT. Доколкото сме осведомени, в момента „Филоджен“ разработва осем продукта от тази категория. — На статива се появи графика с идеи за опаковката. — Тъй като не знаем дали лекарството ще бъде в течно или в твърдо състояние, нито пък дали ще се инжектира, или ще се поема орално, създадохме различни варианти за опаковка, запазвайки характерните за компанията цветове в черно и златно.
	Винченти се концентрира върху предложенията.
	— Тук оставихме празно място — насочи показалката си Кориган. — Върху него със златни букви ще бъде изписано името на лекарството. Проектът е все още в работна фаза. Целта ни е опаковката да бъде лесно забележима, дори ако наименованието не е свързано с определен език.
	Винченти беше доволен, но предпочете да скрие усмивката си.
	— В главата ми отдавна се върти едно име — промърмори той.
	Кориган заинтригувано го погледна, а той стана, пристъпи към статива, взе маркер и изписа две едри букви: ZH. Забеляза учудените физиономии на присъстващите и поясни:
	— Зета и ета: две букви от старогръцката азбука. В комбинация означават „живот“.
	— Много подходящо — кимна Кориган.
	Той беше напълно съгласен с нея.


	33

	_Остров Возрождение_
	_Централноазиатската федерация, 13:00 ч._
	Зовастина се развълнува от посрещането. Хората от щаба й бяха обещали пет хиляди, но в хеликоптера й съобщиха, че я очакват повече от двайсет хиляди души. Още едно доказателство за нейната популярност, гордо заяви секретарят, който отговаряше за организацията на пътуванията й. В момента, изправена на обградения от телевизионни камери подиум, тя приемаше бурните овации на тълпата с нескрито задоволство.
	— Огледайте лицата около себе си и ще разберете какво можем да постигнем, когато обединим дух и сърце! — извика в микрофона тя, изчака секунда за по-голям ефект и артистично вдигна ръце към небето. — Да живее възродения Кантубек!
	Гъстата като мравуняк тълпа посрещна възгласа й с оглушителни овации, на които тя вече беше свикнала.
	Остров Возрождение беше разположен в средата на Аралско море. Гол и безлюден, той бил използван от съветските власти като център за секретна разработка на биологични оръжия — още един трагичен пример за жестоката експлоатация на Азия от бившите й господари. Именно тук били разработвани и съхранявани спорите на антракса и бацилите на бубонната чума. След падането на комунизма през 1991 г., непосредствено след падането на комунизма, учените и лаборантите напуснали острова, оставяйки без надзор контейнерите със смъртоносните спори, които десетина години по-късно изгнили и започнали да изпускат своето съдържание. Опасността от биологическа катастрофа нараснала от факта, че Аралско море бавно пресъхва. Захранвано от пълноводната Амударя, удивителното езеро било обща собственост на Казахстан и Узбекистан. Но на даден етап съветските власти решили да променят течението на реката, вкарвайки водите й в канал с дължина хиляда и двеста километра, който трябвало да полива необятните памучни полета, захранващи със суровина цялата съветска текстилна промишленост. Постепенно езерото, което по онова време било най-големият сладководен басейн на планетата, започнало да пресъхва, отстъпвайки място на безплодната пустиня.
	Но Зовастина промени всичко това. Каналът беше зарит, а водите на реката се върнаха в естественото си русло. Повечето от колегите й копираха начина на живот на бившите завоеватели, но тя успя да се опази от водката, защото никога не изпускаше от очи голямата си цел, а в хода на времето се научи как да придобива власт и как да я пази.
	— Тук бяха неутрализирани над двеста тона комунистически антракс — обяви пред множеството тя. — Отровата беше унищожена до последната прашинка, а всички разходи бяха поети от руснаците.
	Тълпата нададе одобрителен рев.
	— Ще ви кажа нещо — продължи тя. — В момента, в който успяхме да се изтръгнем от задушаващата хватка на Москва, те имаха нахалството да предявят финансови претенции към нас. — Ръцете й артистично се вдигнаха към небето. — Представяте ли си?! Те унищожиха земята ни, пресушиха морето ни и заразиха почвата ни със своите отрови. След което заявиха, че ние им дължим пари! — Хиляди глави се поклатиха в знак на отрицание и омраза. — Точно това им отговорих и аз: НЕ!
	Очите й се плъзнаха по хилядите огрени от слънцето лица, обърнати към нея.
	— Освен това принудихме руснаците да си платят за прочистването на земята ни от техните отрови и затворихме канала, който изсмукваше живота от нашето море.
	Никога не си позволяваше да използва първо лице единствено число. Винаги казваше „ние“.
	— Убедена съм, че мнозина от вас все още помнят тигрите, глиганите и водните патици, които населяваха делтата на Амударя. Рибата, от която гъмжеше Аралско море. Нашите учени твърдят, че някога тук е имало сто седемдесет и осем различни животински видове. — Тя поклати тъжно глава. — Но в момента, благодарение на комунизма, сега са едва трийсет и осем. Престъпници, истински престъпници, това бяха комунистите!
	Каналът се оказа катастрофа не само за околната среда, но и за самата инфраструктура. Наводненията и свлачищата се превърнаха в ежедневие. Подобно на своите съветски създатели, които не обръщаха внимание на ефективността, съоръжението губеше повече вода, отколкото пренасяше. Бавното пресъхване на Аралско море превърна Возрождение в полуостров и пробуди опасенията, че млекопитаещите и влечугите ще пренесат смъртоносните биологични токсини на материка. Днес тази опасност не съществуваше. Земята беше чиста. Такова беше заключението на специалната комисия на ООН, която обяви операцията по почистването за „образцова“.
	— Ние категорично заявихме на съветските престъпници, че по силата международното право те трябва да лежат в нашите затвори! — размаха юмрук Зовастина.
	Нови оглушителни овации.
	— Град Кантубек, на чийто главен площад сме се събрали в момента, беше издигнат от пепелта, след като руснаците го сринаха из основи. В него ще живеят свободните граждани на Федерацията, в хармония и мир, за благото на възкръсналия остров. Аралско море се завръща. Нивото на водите му се повишава с всяка изминала година, а изкуствено създадената пустиня отново се превръща в морско дъно. Всичко наоколо е пример за това, което можем да постигнем. За да имаме земя, за да имаме реки, за да имаме бъдеще!
	Тълпата изригна в овации.
	Зовастина внимателно следеше изражението на хората и остана доволна от реакцията им. Обичаше да е сред множеството, да усеща обичта на хората. Сдобиването с власт е едно, но задържането й — нещо съвсем различно.
	А тя беше твърдо решена да я задържи.
	— Драги сънародници! — продължи речта си тя. — Трябва да знаете, че можем да постигнем всичко, което пожелаем истински. Спомняте ли си как светът не вярваше в нашето обединение? Спомняте ли си колко много специалисти твърдяха, че Федерацията ни ще стане жертва на гражданска война и ще се разпадне? Ами другите, които бяха убедени, че не сме в състояние да се управляваме? Но ние вече два пъти проведохме общи избори. Свободни и открити, с участието на много кандидати. Никой не може да ни обвини в манипулации! — Понижи глас и отчетливо добави: — Нашата конституция гарантира човешките права, гарантира личната, политическата и интелектуалната свобода.
	Изпитваше огромно удоволствие от момента. Официалното откриване на възстановения остров Возрождение със сигурност беше събитие, което заслужаваше личното й присъствие. Речта й се предаваше на живо от федералната телевизия и от още три нови независими телевизионни канала, лиценз за които имаха членове на Венецианската лига. Собствениците на новите канали й бяха обещали контрол върху предаванията като приятелски жест, какъвто проявяваха към всички свои членове. И тя беше доволна от присъствието им тук. Едва ли някой можеше да я обвини в контрол над медиите, когато нещата отвън изглеждаха другояче.
	Тя извърна поглед към възстановения град с неговите сгради от тухли и камък. Кантубек отново щеше да бъде населен. По сведения на вътрешното министерство вече десет хиляди души бяха подали молби за получаване на безплатни парцели на острова — още едно доказателство за доверието в нея. Ако подобно доверие не съществуваше, едва ли толкова много хора щяха да проявят желание да живеят на място, където само допреди двайсет години не растеше дори трева.
	— Стабилността е в основата на всичко! — извика тя.
	Това беше ключовата фраза, която използваше вече петнайсет години.
	— Днес ние възраждаме острова в името на народа на Централноазиатската федерация. Нека родината ни пребъде във вековете!
	Приключила с речта, Зовастина слезе от подиума под бурните овации на тълпата. Трима охранители бързо я заобиколиха и разчистиха пътя. Хеликоптерът я чакаше, също като самолета, който щеше да я отведе на запад, към далечната Венеция. Там, където щеше да получи отговор на много въпроси.


	34

	_Венеция, Италия, 14:15 ч._
	Малоун стоеше изправен до Касиопея, която насочваше моторницата към лагуната. Само преди час бяха пристигнали на летище „Марко Поло“ с директен полет от Копенхаген. Той често посещаваше Венеция, изпълнявайки различни задачи по проекта „Магелан“. Територията му беше добре позната — просторна и изолирана, но с компактен център, дълъг около три и широк километър и половина, мъдро построен по начин, който векове наред бе държал останалия свят на почетно разстояние.
	Носът на моторницата беше насочен на североизток, в обратна посока на центъра. Движеха се към Торчело, едно от многобройните островчета, пръснати из лагуната на Венеция, разположено близо до прочутия със стъклото си Мурано.
	Наеха моторницата близо до летището. Тя беше от дърво, с две покрити кабини в предната и задната част. Ниският и строен корпус се плъзгаше без усилие по зеленикавите вълни, тласкан от два мощни извънбордови двигателя, които оставяха пенеста зеленикава бразда зад себе си.
	По време на закуската Касиопея му разказа за последния слонски медальон. Заедно с Торвалдсен бяха направили груба карта на кражбите в Европа и бяха забелязали, че декадрахмите във Венеция и Самарканд оставаха извън нея. Затова бяха стигнали до заключението, че следващото посегателство ще бъде именно в Копенхаген. След четвъртата кражба от частна колекция във Франция три седмици по-рано те се бяха въоръжили с търпение и чакаха.
	— Нарочно са оставили венецианския медальон за накрая — повиши глас Касиопея, опитвайки се да надвика грохота на моторите. Изчака да се разминат с един от водните „автобуси“ и добави: — Предполагам, че искаш да разбереш защо…
	— Да, бих желал — кимна той.
	— Или смяташе, че Александър Велики лежи в гробницата на свети Марко.
	Интересно, но доста абсурдно мнение. Всъщност пълна глупост.
	— Това е дълга история, но той може би ще се окаже прав — продължи спътницата му. — Предполага се, че в базиликата „Сан Марко“ лежи мумия отпреди две хиляди години. Свети Марко е бил балсамиран в Александрия, непосредствено след смъртта си през първи век след Христа. Александър е с триста години по-стар и също бил балсамиран. Но през четвърти век, когато мумията на Александър внезапно изчезнала от гробницата му, в Александрия изведнъж се появили мощите на свети Марко.
	— Предполагам, че това не е единственото ти доказателство — подхвърли Малоун.
	— Ирина Зовастина е маниакално пристрастена към историята на Александър Велики. Знам го от Или. Тя притежава огромна колекция старогръцко изкуство, както и изключително богата библиотека. Смята се за експерт по Омир и „Илиада“. Изпраща членове на личната си охрана да крадат слонските медальони по света, със строгата заповед да не оставят следи. Но монетата в Самарканд е непокътната. — Тя поклати глава. — Оставили са тази кражба за най-накрая, за да бъдат близо до „Сан Марко“.
	— Влизал съм в базиликата — каза Малоун. — Саркофагът на светеца е под главния олтар и тежи няколко тона. За да се стигне до него, са нужни хидравлични повдигачи и много време. Но това е абсолютно невъзможно, защото базиликата е една от главните туристически атракции на Венеция.
	— Не знам как възнамерява да го направи Зовастина, но съм убедена, че ще се опита да проникне в гробницата.
	Но първо ще се опита да прибере седмия медальон, помисли си Малоун, докато се спускаше по стъпалата към предната кабина от солиден махагон, с дантелени перденца на прозорците и бродирани възглавници на седалките. На летището беше купил туристически пътеводител на Венеция, от който възнамеряваше да научи повече подробности за Торчело.
	Първите заселници на малкото островче били римляните, стъпили там в края на V и началото на VI век. По-късно, към средата на VIII век, островчето отново било населено от уплашените жители на континента, които панически бягали от настъпващите ломбардци и хуни. През XV век тук вече живеела колония от около двайсет хиляди души, а островът се превърнал в оживен търговски център, с църкви, манастири и разкошни дворци. Търговците, откраднали мощите на свети Марко от Александрия през 828 г., били жители на Торчело. В пътеводителя беше отбелязано, че това е мястото на „първия сблъсък между Рим и Византия“. Вододел между сградите на Парламента в Лондон на запад и Тадж Махал на изток. Упадъкът на Торчело започнал след серия унищожителни епидемии — смъртоносна треска, малария и задръстване на каналите. Най-активните му граждани се преместили в централната част на Венеция. Търговските къщи прекратили дейността си, дворците опустели. Строителите от съседните острови ровели из руините, търсейки подходящи камъни за градеж и скулптури. Постепенно всичко изчезнало. Блатата погълнали голяма част от острова. Днес той се обитава от шейсетина души, които живеят в малкото оцелели къщи.
	През челното стъкло на кабината се виждаше висока тухлена кула — стара, горда и самотна — същата, която беше на видно място в пътеводителя. Текстът под снимката гласеше, че е камбанарията на базиликата „Санта Мария Асунта“ — най-стария храм във Венеция, построен през VII век. До него се намираше ниската църква „Санта Фоска“ във формата на византийски кръст, изградена шестстотин години по-късно.
	Касиопея намали газта, моторите утихнаха и лодката забави ход. Малоун излезе на палубата. На няколко метра от тях се простираше пуст пясъчен плаж, осеян с изсъхнали клонки, храсти и хилави кипариси. Лодката бавно навлезе в кален канал, край който се виеше тясна павирана пътечка. На левия бряг се виждаше единственият пътнически терминал, от който се готвеше да потегли поредният воден „автобус“.
	— Ето ни и в Торчело — въздъхна Касиопея. — Да се надяваме, че сме ги изпреварили.


	Виктор слезе от корабчето, следван по петите от Рафаел. Водният „автобус“ ги беше докарал до Торчело след поредица от сложни маневри и отклонения в лагуната на Венеция. Общественият транспорт предлагаше най-незабележимия начин за разузнаване на обекта на предстоящата нощна операция.
	Тръгнаха по тясната уличка край застоялите води на канала, следвайки накичена с фотоапарати група туристи, отправили се към прочутите църкви. Уличката свърши пред редица ниски каменни сгради — два ресторанта, няколко магазинчета за сувенири и малък хотел. Предварително проучил картата на острова, Виктор беше наясно, че Торчело представлява тясна дълга ивица суша, на която имаше само градини с артишок и няколко разкошни резиденции. Двата древни храма и ресторантът до тях бяха единствените забележителности.
	Двамата пристигнаха във Венеция с полет от Хамбург с прекъсване в Мюнхен. Това беше последната им мисия в Европа, след която се надяваха да се върнат у дома, в Самарканд. Съобразявайки се със заповедта на върховния министър, Виктор възнамеряваше да се добере до седмия медальон преди полунощ, за да може час по-късно да бъде пред базиликата „Сан Марко“.
	Появата на Зовастина във Венеция беше крайно необичайна и със сигурност се дължеше на онова, което беше очаквала в продължение на месеци.
	Слава богу, че предстоящата кражба се очертаваше да бъде лесна.


	Малоун плъзна поглед по елегантната архитектура на древната камбанария с изкусно преплетени колонади и арки, поддържащи мраморната конструкция. Висока петдесет метра, тя се извисяваше над малкото парче земя, а осеяната с дървени мостчета пътека, която се виеше около стените й, пробуди в душата му спомена за Кръглата кула в Копенхаген. Платиха вход от шест евро и поеха нагоре, решили да разгледат острова от най-високата му точка.
	Малоун спря до стената, стигаща до гърдите му, и се взря надолу. Видя ясната граница между земята и водата, вкопчени във вековна битка. От тревистото блато излетя ято бели чапли. Градините и лехите с артишок излъчваха спокойствие. Панорамата напомняше на някое от призрачните градчета на американския Див запад.
	Базиликата в краката му изглеждаше студена и негостоприемна. Приличаше на набързо издигнат, недовършен хамбар. Според туристическия справочник била построена в навечерието на 1000-ата година от уплашените енориаши, които били сигурни, че настъпва краят на света.
	— Каква алегория — извърна се той към Касиопея. — Византийска катедрала, залепена за древногръцки храм. Прегръдка между Изтока и Запада, също като във Венеция.
	Малкият площад пред двата храма беше обрасъл с трева. Някога център на активен и пълноценен живот, днес той наподобяваше изоставена селска морава. От него тръгваха няколко прашни пътечки. Две от тях бяха насочени към канала от другата страна на острова, но повечето водеха към отдалечените ферми. Други две каменни сгради гледаха към площада. И двете бяха малки — не повече от дванайсет на шест метра, двуетажни, с островърхи покриви. В тях се помещаваше музеят на Торчело. Според справочника някога те били домове на богати търговци, но днес бяха собственост на държавата.
	— Медальонът е там, на втория етаж — обясни Касиопея и посочи към сградата вляво. — Трудно е да се нарече музей, защото експонатите вътре са доста оскъдни: мозаечни фрагменти, капители, няколко картини и книги, малко монети. Предимно старогръцки, римски и египетски.
	Той се обърна да я погледне. Очите й бяха насочени зад острова, към централната градска част на Венеция с катедралите, забили остри върхове в потъмняващото небе — признак за приближаваща се буря.
	— Какво търсим тук?
	Касиопея не отговори и той докосна ръката й. Тя леко потръпна, а очите й се насълзиха. Може би мрачната атмосфера на Торчело беше пробудила в душата й тъжни спомени, помисли си той.
	— Това място е мъртво — прошепна тя.
	Бяха сами на върха на камбанарията. Ленивата тишина се нарушаваше от далечните гласове, стъпки и смях на туристите, които се изкачваха нагоре.
	— Или също — внимателно рече Малоун.
	— Липсва ми — прехапа устни тя.
	Дали тази откровеност означава и повече доверие към мен? — запита се Малоун.
	— Нищо не можеш да направиш — съчувствено промърмори той.
	— Не бих казала.
	Тонът й никак не му хареса.
	— Какво си намислила?
	Тя не отговори, а и той не настоя повече. Очите му проследиха погледа й, отправен над покривите. От двете страни на пътеката, водеща към затревения площад, бяха разпънати сергии, предлагащи дантели, стъкло и сувенири на минаващите туристи. Малка група от тях се беше насочила към храмовете.
	Между тях зърна едно познато лице. Виктор.
	— И аз го видях — обади се Касиопея.
	На камбанарията се появиха и други посетители.
	— Мъжът до него наряза гумите ни — добави тя.
	Двамата се отделиха от групата и тръгнаха към музея.
	— Трябва да слизаме, защото и на тях може да им хрумне да огледат терена отвисоко — загрижено рече Малоун. — Да не забравяме, че ни смятат за мъртви.
	— Като това място — мрачно допълни тя.


	35

	_Венеция, 15:20 ч._
	Стефани слезе от водното такси и пое по тесните криволичещи улички. Стараеше се да следва инструкциите, които получи в хотела, но Венеция беше един огромен лабиринт. В момента се намираше в Дорсодуро — спокоен и живописен квартал на богати хора, който нямаше нищо общо с тесните улички в центъра, претъпкани с магазинчета.
	Пред очите й бавно изплува дворецът. Строго симетричен, носещ следи на отминала слава, впечатляващо красив с контраста между тухлените, обрасли с лози стени и изящните орнаменти от бял мрамор.
	Бутна портата от ковано желязо и съобщи за появата си с леко почукване на входната врата. Отвори й жена на средна възраст с бледо лице, облечена като прислужница.
	— Искам да видя мистър Винченти — каза Стефани. — Кажете, че му нося поздрави от президента Дани Даниълс.
	Жената я огледа любопитно, но по нищо не пролича, че свързва името на Даниълс с президента на Съединените щати. За всеки случай Стефани извади сгънат на две лист и й го подаде.
	— Предайте му това, моля.
	След кратко колебание прислужницата кимна и изчезна във вътрешността на къщата. Стефани се въоръжи с търпение и зачака. Две минути по-късно вратата отново се отвори. Този път доста по-широко. Поканиха я да влезе.
	— Очарователно представяне — каза Винченти.
	Настаниха се в правоъгълна стая с позлатен таван. Блясъкът на изящните, лакирани преди стотици години мебели й придаваше особена елегантност. Във въздуха се долавяше аромат на препарати за полиране, примесен с миризмата на котки.
	— Лично от президента на Съединените щати — промърмори Винченти с листа в ръце, очевидно поласкан от оказаната му чест.
	— Вие сте интересна личност, мистър Винченти. Американски гражданин на име Огъст Ротман, роден в щата Ню Йорк. — Тя поклати глава. — Но защо Енрико Винченти? Какво ви накара да промените името си?
	— Имиджът, какво друго — сви рамене той.
	— Звучи някак… „по-континентално“ — каза тя след леко колебание.
	— Всъщност изборът на името беше добре обмислен. Енрико идва от Енрико Дандоло, трийсет и деветия дож на Венеция, живял в края на дванайсети век. Той е водач на Четвъртия кръстоносен поход за завладяването на Константинопол, който слага край на византийската империя. Изключителен човек, превърнал се в легенда. А фамилията Винченти заимствах от друг венецианец, живял също през дванайсети век. Бенедиктински монах и благородник. Подава молба да бъде освободен от монашеската клетва, след като близките му загиват в Егейско море. Сключва брак, от който се раждат пет деца. Изключително съобразителен и гъвкав човек, от когото дълбоко се възхищавам.
	— И така станахте Енрико Винченти, венециански аристократ — кимна тя.
	— Нима не звучи добре?
	— Ще позволите ли да продължа с информацията, с която разполагам?
	Винченти кимна.
	— Вие сте на шейсет години, бакалавър по биология от Университета на Северна Каролина. Получавате магистърска степен в университета „Дюк“ и защитавате докторат по вирусология в Джон Инес Сентър към Университета на Източна Англия. Там ви наема пакистанска фармацевтична компания, свързана с правителството на Ирак. Работите за иракчаните още от създаването на програмата им за биологично оръжие през 1979 година, малко след като Саддам поема властта. Работното ви място се намира в Салман Пак, северно от Багдад — лаборатория за създаване на патогенни вируси, управлявана от Текникъл Рисърч Сентър. Ирак подписва Конвенцията за забрана на биологичните и токсичните оръжия още през 1972 година, но Саддам така и не я ратифицира. Оставате на тази работа до 1990 година, малко преди Първата война в Залива, завършила катастрофално за Ирак. Тогава цялата научноизследователска дейност е прекратена и вие изчезвате.
	— Дотук всичко е точно, мис Нел — спокойно кимна Винченти. — Или да ви наричам Стефани?
	— Както предпочитате.
	— Добре, Стефани. С какво съм привлякъл вниманието на президента на САЩ?
	— Не съм свършила.
	Той галантно кимна и с жест я подкани да продължи.
	— Вашите научни интереси и тези на вашите колеги имат конкретна насоченост: антракс, ботулин, рицин, холера, салмонела и дори едра шарка.
	— Нима във Вашингтон още не са разбрали, че всичко това е измислица?
	— Може би са го разбрали, но чак през 2003-та, когато Буш нахлу в Ирак. През 1990 година всичко е изглеждало достоверно. На мен най-много ми хареса камилската шарка, която негодници като вас смятаха за идеалното оръжие. Далеч по-безопасна за производство от едрата шарка, но изключително ефикасна като етническо оръжие, защото голяма част от иракчаните имат имунитет срещу нея благодарение на дългогодишните си контакти с камили. Но за европейци, американци и израелци нещата съвсем не стоят така. Те са изложени на сериозен риск от тази зооноза.
	— Още една измислица — спокойно отвърна Винченти, а тя остана с чувството, че този човек е в състояние да повтаря една лъжа до безкрайност, и то с нагла убедителност.
	— Напротив, истина е — отвърна тя. — Подкрепена с купища документи и снимки. Именно затова изчезвате от Ирак в края на 90-те.
	— Слезте на земята, Стефани — снизходително рече Винченти. — През осемдесетте години на миналия век никой дори не си е помислял, че биологическите оръжия са оръжия за масово унищожение. Вашингтон не даваше пет пари, докато Саддам все пак успя да види техния потенциал.
	— Но днес сме на друго мнение. Тези оръжия са напълно реална заплаха. Много хора са убедени, че първата биологична война няма да бъде глобален катаклизъм, а по-скоро ограничен регионален конфликт. Някой зъл диктатор ще скочи срещу съседите си, без да обръща внимание на моралните норми. Омразата ще доведе до масови убийства, както вече се случи по време на войната между Ирак и Иран през осемдесетте. Доколкото ни е известно, именно тогава вашите разработки са били изпробвани върху хора.
	— Интересна теория, но това си е проблем на вашия президент — промърмори Винченти. — Мен какво ме интересува?
	Стефани прецени, че е време да смени тактиката.
	— Компанията „Филоджен Фармасютик“ се развива прекрасно. Вие притежавате два милиона и четиристотин хиляди акции от нея, или четирийсет и два процента. Което ви прави най-големият акционер в конгломерат с внушителни активи, между които фигурират филиали за производство на козметика, тоалетни принадлежности, сапун, замразени храни и голяма верига от универсални магазини в Европа. Преди петнайсет години сте закупили компанията на безценица…
	— Вашето разследване със сигурност не е подминало факта, че по онова време тя беше на прага на банкрута — подхвърли Винченти.
	— Което повдига неизбежния въпрос: как сте успели не само да я купите, но и да я изправите на крака?
	— Да сте чували за първично публично предлагане? Много хора инвестираха парите си в нея.
	— Не е точно така. Голяма част от началния капитал е бил ваш — по наши изчисления, около четирийсет милиона долара. Спестили сте доста пари от службата си при един диктатор.
	— Иракчаните действително бяха щедри — кимна домакинът. — Освен това ми предложиха великолепни условия за здравно осигуряване и пенсия.
	— Мнозина са спечелили. Разполагаме със сведения за немалко микробиолози на ключови позиции в онази програма, включително и за вас.
	Доловил променената интонация в гласа й, той вдигна глава.
	— Каква ли е причината за вашето посещение?
	— Вие несъмнено сте добър бизнесмен и отличен предприемач. Но корпорацията ви е прекалено голяма. Твърде много пасиви и въпреки това вие продължавате да вървите нагоре.
	Едуин Дейвис я беше информирал добре.
	— Може би Даниълс иска да инвестира? — вдигна вежди Винченти. — Колко остава от мандата му? Три години, нали? Предайте му, че все ще се намери едно място за него в борда на директорите.
	Тя извади от джоба си пликчето със слонския медальон и му го подхвърли. Той го улови с изненадваща сръчност.
	— Знаете ли какво е това?
	— Прилича ми на човек, който се сражава със слон — промърмори Винченти, оглеждайки монетата. — Друг с копие в ръце. Съжалявам, но историята не е сред силните ми страни.
	— За разлика от вирусите.
	Той спокойно отвърна на погледа й.
	— След първата война в Залива оръжейните инспектори на ООН са ви разпитвали за биологичните оръжия на Ирак, но вие сте отрекли тяхното съществуване. Научноизследователската дейност не довела до нищо заради лошо управление и недостатъчно финансиране.
	— Имате предвид токсините, които споменахте преди малко? Всички те са трудни за съхранение и неподлежащи на контрол. Без практическо приложение като оръжия. И днес поддържам това мнение.
	— Умни хора като вас могат да преодолеят подобни препятствия.
	— Не съм чак толкова добър.
	— И аз твърдя същото, но някои хора не са съгласни.
	— Не бива да ги слушате.
	Стефани подмина предизвикателството.
	— Само три години след като напускате Ирак „Филоджен“ се превръща в цветуща компания, а вие ставате член на Венецианската лига — подхвърли тя, наблюдавайки внимателно реакцията му. — Но членството си има цена. И то доста висока.
	— Мисля, че не е незаконно хората да поддържат приятелски отношения помежду си.
	— Но вие не сте ротариански клуб.
	— Ние имаме свои цели, качествени членове и всеотдайност към мисията си. Точно като всички останали асоциации или клубове.
	— Не ми отговорихте на въпроса — поклати глава Стефани и посочи към пликчето в ръката му. — Виждали ли сте някога подобна монета?
	— Никога — отвърна Винченти и й подхвърли пликчето обратно.
	Тя направи пореден опит да разгадае този властен мъж, чиито черти бяха толкова измамни, колкото и думите му. От представената й информация знаеше, че е посредствен вирусолог с обикновено образование, но с нюх към бизнеса. Който можеше да се окаже пряк виновник за смъртта на Наоми Джонс. Сега трябваше да разбере дали е така.
	— Не сте толкова умен, колкото си мислите — обяви тя.
	Винченти приглади непокорно кичурче от оредялата си коса и промърмори:
	— Започвате да ме отегчавате.
	— Ако тя е мъртва, вие със сигурност ще я последвате!
	Той се поколеба за момент, сякаш претегляше допустимия минимум истина срещу лъжата, която тя никога нямаше да приеме. След което, все още в рамките на добрия тон, попита:
	— Свършихме ли?
	— По-скоро започваме — изправи се Стефани и вдигна медальона в ръката си. — Върху лицевата страна на тази монета са гравирани букви, скрити в наметалото на боеца. Удивително майсторство, проявено от древните хора. На практика буквите са нещо като водни знаци, сложени със защитна цел. На тази монета те са два: ZH. Зета и ета. Случайно да ви говорят нещо?
	— Абсолютно нищо — поклати глава Винченти, но тя успя да улови интереса, проблеснал в очите му. Дали не беше изненада? Или дори шок, появил се в рамките на хилядна от секундата?
	— Обърнах се към специалисти по старогръцки език — продължи тя. — Оказа се, че съчетанието ZH означава „живот“. Не е ли любопитно, че някой си е направил труда да гравира миниатюрни букви с подобен смисъл, знаейки, че малцина са били в състояние да ги прочетат? Да не забравяме, че по онова време не е имало лупи.
	— Това не ме засяга — сви рамене той.


	Винченти остана неподвижен цели пет минути след захлопването на външната врата. Тишината в салона, нарушавана единствено от пърхането на канарчетата в клетката до прозореца, действаше като балсам на опънатите му нерви. Някога този дворец бил собственост на бонвиван с подчертано интелектуални интереси, който още преди векове успял да го превърне в център на образованите венецианци.
	Следващият собственик се възползвал от местоположението му до Канале Гранде и го превърнал в погребална агенция. Салонът бил преустроен в зала за аутопсии и съхранение на труповете. Столетия по-късно дворецът преминал в ръцете на контрабандисти, които складирали стоката си тук. Именно те пуснали зловещите слухове за призраците, които уж намирали убежище зад високите му стени, с цел да държат любопитните настрана.
	Винченти мечтаеше за тези отдавна отминали дни.
	Но в момента беше разстроен от посещението на Стефани Нел от американското Министерство на правосъдието, която вероятно бе изпратена тук лично от президента на САЩ.
	Не защото янките се бяха ровили в миналото му — това скоро щеше да престане да има каквото и да било значение. Не се притесняваше и за тяхната шпионка, която беше мъртва и погребана на недостъпно място. Не. Стомахът му беше свит на топка заради буквите върху онази монета. ZH. Зета и ета. Живот.
	— Вече можеш да влезеш — подвикна той.
	Питър О’Конър се появи от съседното помещение, където беше останал по време на целия разговор. С него в салона влезе и една от многото котки, които живееха в двореца.
	— Какво ще кажеш?
	— Тя е пратеник, който подбира думите си много внимателно — отбеляза О’Конър.
	— Медальонът й е точно като онези, които издирва Зовастина. Отговаря напълно на описанието, което ти вчера ми донесе в хотела.
	Но Винченти все още не можеше да разбере защо монетите са толкова важни.
	— Има нещо ново: тази вечер Зовастина пристига във Венеция.
	— На официално посещение? — вдигна вежди Винченти. — Във вестниците няма нищо за него.
	— На частно посещение. Пристига през нощта с частен самолет и отлита няколко часа по-късно. Ватиканът е уредил формалностите с италианските митнически власти. Току-що го научих от свой източник.
	Нещата се изясняваха. Нещо предстоеше да се случи. А както обикновено Зовастина беше няколко стъпки напред.
	— Трябва да разберем кога пристига и къде отива.
	— Вече работя по въпроса. Ще бъдем готови.
	Сега той беше на ход.
	— Готови ли сме в Самарканд?
	— Чакаме само вашата заповед.
	Винченти реши да се възползва от отсъствието на врага. Нямаше смисъл да чака до края на седмицата.
	— Приготви самолета. След час излитаме. Но искам да сме в течение на всичко, което върховният министър върши тук.
	О’Конър кимна.
	Оставаше най-важното, което наистина го безпокоеше.
	— И още нещо — небрежно каза Винченти. — Трябва да изпратя едно съобщение във Вашингтон. Което трябва да бъде категорично и кристално ясно. Стефани Нел да бъде ликвидирана, но преди това да се вземе медальонът, който е у нея.


	36

	Малоун с удоволствие поглъщаше спаначените спагети със сирене и шунка. Преди час Виктор и партньорът му бяха напуснали острова. Те останаха двайсетина минути в музея, а след това огледаха района около базиликата — най-вече градината между църквата и канала с размерите на пълноводна река между Торчело и съседното островче. Двамата с Касиопея следяха действията им от различни позиции. Очевидно сигурен в своята анонимност и концентриран върху предстоящата задача, Виктор не забеляза нищо.
	Изчакаха ги да се качат на водния „автобус“ и Малоун и Касиопея се насочиха към селцето. Един от продавачите на сувенири ги увери, че местният ресторант „Локанда Чиприани“ съществува вече няколко десетилетия и се смята за един от най-добрите във Венеция. Всяка вечер бил препълнен с клиенти, пристигащи по вода специално заради добрата му кухня. Вътре беше много приятно — дървен таван върху масивни греди, дебели стени, облицовани с теракота, и цяла галерия от снимки на знаменитости, отбивали се тук през годините: Хемингуей, Пикасо, Даяна и Чарлс, кралица Елизабет, Чърчил, плюс десетки актьори и певци. Под всяка от снимките имаше текст с благодарностите на известните клиенти.
	Те си избраха маса в градината, под сянката на църковната камбанария. Малоун беше принуден да признае, че храната наистина е великолепна. Дори Касиопея беше гладна. След ранната закуска в Копенхаген и двамата не бяха хапвали нищо.
	— Той ще се върне след мръкване — спокойно каза тя.
	— Още един пожар?
	— Вероятно. Това е в стила им. Въпреки че в случая не е необходимо да си правят този труд, защото никой няма да забележи липсата на монетата.
	След като Виктор си бе отишъл, те бяха влезли в музея. Касиопея беше права по отношение на колекцията, която наистина се оказа доста скромна: отделни фрагменти от колони, капители, мозайки и няколко картини. В две остъклени витрини на втория етаж се съхраняваха части от порцеланови сервизи, накити и домакински прибори, най-вероятно открити в Торчело и околностите му. В едната от тях беше изложен и слонският медальон, в компанията на множество небрежно разпръснати монети. Малоун бе забелязал, че в сградата липсва алармена инсталация. Единствената грижа на пълната жена с бяла рокля, очевидно уредничка на музея, беше да предупреждава посетителите да не използват фотокамери.
	— Ще го убия този мръсник! — процеди сега през зъби Касиопея.
	Малоун не се изненада. Още на камбанарията беше усетил гнева й.
	— Мислиш, че Ирина Зовастина е поръчала отстраняването на Или? — погледна я внимателно той.
	Тя престана да се храни.
	— Имаш ли доказателства освен факта, че къщата му е изгоряла до основи?
	— Знам, че е нейна работа!
	— Нищо не знаеш.
	Касиопея остана неподвижна. Мракът бавно се спускаше над градината.
	— Знам достатъчно — промълви с голямо закъснение тя.
	— Само догадки, Касиопея — въздъхна той. — Пожарът наистина е подозрителен, но ако е нейно дело, трябва да знаеш и причините.
	— А ти как постъпи, когато Гари беше застрашен?
	— Прибрах си го обратно. Цял-целеничък.
	Тя очевидно съзнаваше, че той е прав. Главното правило при всяка мисия: никога не изпускай целта от поглед!
	— Не се нуждая от съветите ти.
	— Трябва само добре да си помислиш.
	— Котън, тук става нещо, което ти едва ли можеш да прецениш. Върви си у дома и ме остави да действам както си знам.
	— Не мога.
	Стресна го вибрацията в джоба на панталоните му. Измъкна телефона и хвърли поглед към дисплея.
	— Хенрик — съобщи полугласно той и натисна бутона за връзка.
	— Котън, току-що разговарях с президента Даниълс!
	— Сигурно ти е казал интересни неща.
	— Стефани е във Венеция със задачата да се срещне с човек на име Енрико Винченти. Президентът е обезпокоен, защото са изгубили контакт с нея.
	— А защо се е обадил на теб?
	— Търсеше те, но усетих, че вече знае за присъствието ти във Венеция.
	— Едва ли му е било трудно при масовото сканиране на паспорти по летищата. Разбира се, ако човек знае за коя държава става въпрос.
	— Той очевидно е знаел.
	— Защо са изпратили тук Стефани?
	— Той твърди, че Винченти е свързан с Ирина Зовастина. Аз знам много неща за този човек, който действително е проблем. Даниълс добави, че вече двайсет и четири часа нямат връзка с друг агент, изпратен там преди Стефани. Предполагат, че е мъртъв. Става въпрос за жена на име Наоми Джонс.
	Малоун затвори очи. С Наоми се бяха включили в проекта „Магелан“ почти по едно и също време, бяха изпълнявали съвместни задачи. Тя беше добър агент и още по-добър приятел. В някогашната му служба рядко се случваше някой да бъде уволнен. Хората или напускаха, или умираха. Той самият беше присъствал на немалко траурни церемонии.
	— Винченти има ли нещо общо с това? — попита Малоун.
	— Според Даниълс, да.
	— Разкажи ми за Стефани.
	— Отседнала е в хотел „Монте Карло“ на една пресечка северно от базиликата „Сан Марко“.
	— Защо не използват свой човек?
	— Той каза, че техният човек там е била Наоми Джонс. Поиска да се свържа с теб и да те помоля да провериш какво става със Стефани. Ще го направиш ли?
	— Да, ще имам грижата.
	— Как вървят нещата там?
	Малоун хвърли поглед към Касиопея и отвърна:
	— Зле.
	— Предай на Касиопея, че всеки момент ще получи пакета, който поръча.
	Малоун прекъсна линията и се извърна към спътницата си.
	— Говорила си с Хенрик?
	— Преди три часа — кимна тя. — Веднага след като засякохме крадците.
	Бяха се разделили, за да огледат двата музея едновременно.
	— Стефани е във Венеция и вероятно е в беда — съобщи й той. — Трябва да се погрижа за нея.
	— Добре. Тук мога да се оправя и сама.
	Той обаче имаше всички основания да се съмнява.
	— Те няма да се върнат, преди да се стъмни — добави тя. — Разпитах местните. Нощем островчето е пусто, с изключение на хората, които идват да вечерят. Затварят в девет, а последният воден автобус потегля в десет. След този час никой не остава тук.
	Появи се сервитьор със сребриста кутия, вързана с червена панделка. В другата му ръка се поклащаше дълга почти метър платнена торба. Обясни, че са пристигнали преди малко с водно такси. Малоун му даде две евро бакшиш и човекът се отдалечи.
	Касиопея отвори кутията, надникна в нея и я плъзна към него. Вътре имаше два автоматични пистолета с резервни пълнители.
	— А това? — посочи торбата той.
	— Малка изненада за нашите крадци.
	Тонът й никак не му хареса.
	— Ти върви да видиш какво става със Стефани, а аз ще имам грижата Виктор да се срещне с призрак — добави тя.


	37

	_21:40 ч._
	Следвайки указанията на Торвалдсен, Малоун лесно откри хотел „Монте Карло“. Намираше се на тясна уличка с магазинчета и кафенета на трийсетина метра северно от базиликата. Той си проби път сред вечерната навалица и бутна стъклената врата. Зад гишето на рецепцията седеше мъж с арабски черти, облечен с бяла риза, вратовръзка и черни панталони.
	— Prego — пристъпи към него Малоун. — Говорите ли английски?
	— Разбира се — усмихна се мъжът.
	— Търся Стефани Нел. Американка. Отседнала е при вас. — Забелязал изражението на мъжа, той побърза да добави: — Кой е номерът на стаята й?
	Човекът се обърна и плъзна очи по решетката с ключовете зад него.
	— Двеста и десет. Но в момента не е тук — обясни мъжът. — Преди няколко минути излезе. Каза, че отива да си купи джелато и си остави ключа. — В ръцете му се появи солидна месингова плочка, върху която беше гравирана цифрата 210.
	Колко лесно се получават сведения в Европа, въздъхна Малоун. В Америка това щеше да му струва най-малко сто долара. Но нещо не беше наред. Торвалдсен каза, че Вашингтон е изгубил контакт със Стефани, а тя очевидно си беше в хотела и като всички от проекта „Магелан“ разполагаше с трибандов мобилен телефон. Въпреки това беше оставила ключа си на рецепцията и беше излязла да си купи сладолед.
	— Имате ли представа някъде е тръгнала?
	— Препоръчах й кафенетата под колонадата срещу църквата — отвърна мъжът. — Там предлагат отлично обслужване.
	Малоун също обичаше сладолед. Всъщност защо не? Ще хапнат заедно.


	Касиопея зае позиция близо до мястото, където калният канал се вливаше в лагуната — недалеч от пътническия терминал на Торчело. Предполагаше, че Виктор и партньорът му щяха да се появят в рамките на следващите два часа. Мракът обви острова. Ресторантът, в който бяха обядвали, все още светеше, но след половин час и той щеше да бъде затворен. Вече беше проверила църквите и музея, които се оказаха заключени, а персоналът им беше напуснал острова с корабчето преди час.
	Над лагуната се спусна влажна мъгла, в която мъждееха светлините на лодките. Движението им беше привидно хаотично, но тя знаеше, че те стриктно се придържат към маркираните трасета, играещи ролята на магистрали в плитките води. Предстоеше й да престъпи една морална граница, което досега никога не си беше позволявала. Беше убивала и преди, но само по принуда. Сега нещата бяха различни. Кръвта изстиваше в жилите й и това я плашеше. Но беше задължена на Или. Не минаваше ден, без да мисли за него. Най-вече за времето, което прекараха заедно в планината.


	_Погледът й се рееше над скалистите върхове, стърчащи между дълбоки пропасти. Знаеше, че в Памир често бушуват свирепи урагани и стават силни земетресения. Орли се рееха над дълбоките, пълни с влажна мъгла долини. Тишината се нарушаваше от тъжните им крясъци._
	— _Това ти харесва, нали? — попита Или._
	— _Харесваш ми ти._
	_Той се усмихна. Беше широкоплещест, наближаваше четирийсет и имаше одухотворено кръгло лице и дяволити очи — един от малкото мъже в живота й, които я караха да се чувства интелектуално непълноценна. Но чувството й харесваше._
	— _Възможността да бъда тук е едно от най-големите предимства на работата ми — добави Или._
	_Често й беше разказвал за своето планинско убежище на изток от Самарканд, съвсем близо до китайската граница. Но това беше първото й посещение в тристайната къща от дебели греди, сгушена в гората над главния път на около две хиляди метра надморска височина. До нея се стигаше по тясна пътечка през гората, откъдето се разкриваше великолепна гледка към околните планини._
	— _Твоя ли е? — попита тя._
	— _Не — поклати глава той. — На вдовицата на собственика на магазина в близкото село. Предложи ми я миналата година, под наем. Парите й помагат да преживява, а пък аз получих възможност да се наслаждавам на цялата тази красота._
	_Тя харесваше спокойните му маниери. Никога не повишаваше тон, никога не ругаеше. Един обикновен човек, който обича миналото._
	— _Откри ли каквото търсеше?_
	— _Тук ли? — попита той, обхващайки с жест каменистата повърхност._
	— _Не, изобщо в Азия._
	— _Мисля, че да — промълви след дълго мълчание той._
	— _И какво е то, ако смея да попитам? — усмихна се тя._
	— _Открих теб._
	_При нея ласкателствата не минаваха. Много мъже бяха опитвали, но без успех. С Или обаче беше различно._
	— _Друго?_
	— _Открих, че миналото е безсмъртно._
	— _Искаш ли да говориш за това?_
	_Далечният кучешки лай заглъхна, заменен от тихия ромон на невидимо поточе._
	— _Не сега — отвърна той._
	_Тя го прегърна, притисна се в гърдите му и прошепна:_
	— _Само когато си готов._


	Очите й се навлажниха от спомените. Или беше специален в много отношения. Смъртта му беше огромен шок за нея — подобен на новината за смъртта на баща й и внезапната загуба на майка й, покосена от рак, за който никой не беше подозирал. Болката беше твърде силна.
	Във водите на залива се появиха две жълтеникави светлинки, които се насочиха директно към Торчело. Вероятно още едно водно такси с клиенти на ресторанта, помисли си тя. Преди малко си бяха тръгнали други две.
	Наистина вярваше в това, което сподели с Малоун. Или беше станал жертва на убийство. Нямаше доказателства освен шестото й чувство. А то рядко я лъжеше. Торвалдсен, Бог да го благослови, прекрасно усещаше какво е решила да направи и затова без никакви възражения й изпрати торбата, която в момента притискаше към гърдите си, плюс пистолета на кръста й. Задушаваше се от омраза към Ирина Зовастина, Виктор и всички останали, които я бяха довели тук.
	Лодката забави движението си, моторът забоботи на празен ход.
	Беше ниска и издължена, копие на онази, която двамата с Малоун бяха наели. Държеше курс към входа на канала. Когато приближи, под жълтеникавата светлина на носа се очерта фигурата на самия Виктор.
	Подранили са, помисли си тя. Още по-добре. Единственото й желание беше да реши проблема без участието на Малоун.


	Стефани тръгна през площада към добре осветените кули на базиликата. Под високите колонади от двете й страни бяха подредени масички в симетрични редици. Двата оркестъра в противоположните краища на „Сан Марко“ създаваха странна, но приятна дисхармония от звуци. Заради влошаващото се време обичайното гъмжило от туристи, търговци и просяци беше доста по-малко от обикновено.
	Тя мина покрай прочутите бронзови пилони и внушителната камбанария на затворената катедрала. Ноздрите й потрепнаха от миризмата на риба, черен пипер и чесън. Високите електрически стълбове хвърляха кръгове златиста светлина. Обичайните гълъби ги нямаше. При други случаи обстановката би й се сторила много романтична. Но не и сега. Сега беше нащрек. Готова.


	Малоун се оглеждаше в тълпата, опитвайки се да открие Стефани. Часовникът на камбанарията удари десет. Подухна южен ветрец, натежал от влага. Той беше доволен, че е облякъл якето си, което скриваше един от пистолетите, изпратени от Торвалдсен.
	Древният площад беше ограден от ярко осветената катедрала и музеите срещу нея, натежали от годините на величие и слава. Под дългите колонади се разхождаха туристи, привлечени от витрините на магазинчетата. Пред кафенетата, траториите и павилионите за сладолед цареше оживление.
	Очите му пробягаха по площада, дълъг около двеста и широк около стотина метра. Издължените елегантни сгради от трите му страни сякаш образуваха общ дворцов ансамбъл, в който преобладаваше мраморът. Успя да зърне Стефани в далечния му край, сред гората от чадъри, поклащаща се отвъд мократа каменна настилка. Вървеше с бърза крачка към южната колонада.
	Малоун се намираше под северната колонада, която тръгваше от катедралата и чезнеше далеч надясно, към музея в противоположния край. Вниманието му беше привлечено от мъж, пъхнал ръце в джобовете на масленозеленото си палто. Имаше нещо особено в начина, по който вървеше под колонадата, оглеждайки се на всяка крачка.
	Решил да се възползва от анонимността си, Малоун бавно тръгна към него. Същевременно не изпускаше от очи Стефани, която се намираше в другия край. Няколко секунди му бяха достатъчни, за да се увери, че вниманието на мъжа определено е насочено към нея. Миг по-късно засече и втория преследвач. Беше облечен в бежов шлифер и стоеше изправен в далечния край на колонадата. Очите му също бяха заковани във фигурата на Стефани.
	Малоун продължи напред, възприемайки механично гласовете, смеха и потракването на високите токчета по настилката, примесени с аромат на скъпи парфюми. Двамата мъже се събраха в дъното на площада, завиха наляво и се насочиха към южната колонада, под която току-що беше влязла Стефани.
	Малоун стъпи на мокрите плочи и тръгна напряко. Двамата преследвачи вървяха успоредно с него, лицата им бегло се осветяваха от витрините. Оркестърът на едно от заведенията поглъщаше страничните шумове.
	Малоун забави крачка и се запромъква през лабиринта от масички, повечето от които бяха празни заради лошото време. Стефани беше спряла пред остъклена витрина и оглеждаше сладоледа, изложен в нея.
	Двамата мъже се появиха иззад ъгъла на трийсетина метра по-нататък.
	Малоун се изправи зад гърба й и промърмори:
	— Онзи с шоколадовите пръчици е страхотен.
	— Котън! — стреснато се извърна тя. — Какво, за бога…
	— Нямаме време — прошепна той. — Имаме компания. Точно зад мен, приближават се.
	Тя машинално погледна над рамото му. Той се обърна. Пред очите му мътно проблеснаха пистолети. Блъсна Стефани встрани от осветената витрина, стисна я за китката и я помъкна към откритото пространство на площада. Ръката му се плъзна към пистолета на колана. Беше готов за бой.
	Но се оказаха в капан. Пред тях се разкриваше празно пространство с размерите на футболно игрище. Нямаше накъде да бягат.
	— Спокойно, Котън — обади се Стефани. — Нещата са под контрол.
	Той втренчено я погледна. Силно се надяваше да е така.


	Виктор насочи лодката към входа на тесния канал и внимателно се плъзна под арката на порутено мостче. Нямаше намерение да акостира на пристана близо до ресторанта, а само да провери дали селцето вече е опустяло. Времето беше изключително подходящо за мисията: типичната за италианското крайбрежие буря настъпваше от юг, придружена от ситен дъждец. Не особено силен, за да представлява проблем, но достатъчен за добро прикритие.
	Рафаел оглеждаше тъмните брегове. Беше избрал мястото при предишното им посещение: тесен бетонен пристан на брега на ленивия канал, който пресичаше острова на две и минаваше в непосредствена близост до базиликата.
	Селцето бавно изплува пред очите им. Тъмно и притихнало. Никакви лодки.
	Току-що бяха посетили склада, към който ги беше насочила Зовастина. Вярна на стила си, тя отново се беше погрижила за всичко. Там откриха гръцки огън, оръжие и муниции. Но Виктор се колебаеше дали да подпали музея. Струваше му се излишно, но Зовастина беше категорична, че всичко трябва да бъде унищожено.
	— Изглежда наред — обади се Рафаел.
	Виктор беше на същото мнение. Включи на празен ход, после даде назад.


	Касиопея се усмихна. Беше отгатнала, че няма да проявят глупостта да акостират в селцето. Явно предварително бяха проверили канала, който минаваше близо до древната базилика.
	Лодката направи широк завой на сто и осемдесет градуса и пое обратно. Тя извади пистолета на Торвалдсен и зареди пълнителя. После грабна платнената торба и напусна укритието си, без да отделя поглед от водата. Виктор и съучастникът му навлязоха в лагуната. Моторът увеличи оборотите си. Лодката пое надясно, навлизайки в канала, който пресичаше острова.
	Касиопея се изправи и потъна във влажната нощ. Предстоеше й да направи едно кратко посещение, преди да стигне до двете църкви.


	38

	Стефани беше озадачена от появата на Малоун. Имаше само един начин той да я открие. Но в момента нямаше време да мисли за това.
	— Сега! — заповяда тя, наклонила глава към микрофона на ревера си.
	Три изстрела отекнаха над площада. Единият от въоръжените мъже бавно се свлече на плочите. Докато другият търсеше укритие, Стефани и Малоун се проснаха на влажния паваж. Реагирайки като някогашния опитен агент, Малоун светкавично се претърколи под колонадата и стреля два пъти, опитвайки се да изтласка нападателя на открито.
	Хората се разбягаха с писъци. На площад „Сан Марко“ настана паника. Малоун скочи на крака и се залепи за влажната колона. Нападателят бе попаднал под кръстосания огън на Малоун и стрелеца на Стефани, заел позиция на покрива на сградата от северната страна.
	— Имаш ли нещо против да ми обясниш какво става? — процеди през зъби той, без да сваля очи от мъжа с шлифера.
	— Нали знаеш какво е примамка?
	— Знам — изръмжа той. — Стръв, окачена на кукичка.
	— Имам хора на площада.
	Той рискува да се огледа, но не видя нищо.
	— Май са невидими, а?
	Тя също се огледа. Никой не идваше насам. Хората панически бягаха към базиликата. В гърдите й се надигна познатият гняв.
	— Полицията всеки момент ще бъде тук — предупреди той.
	Тя си даде сметка, че това би представлявало проблем. Правилата на проекта „Магелан“ категорично забраняваха контакти с местните представители на властта. Обикновено те отказваха да сътрудничат или се държаха откровено враждебно. Пресен пример беше поведението на полицията в Амстердам.
	— Онзи се размърда! — прошепна Малоун и се втурна напред.
	Стефани го последва.
	— Изчезвай! — заповяда в микрофона тя.
	Малоун тичаше към един от изходите на площада и към тъмните венециански улички. Стефани го видя да прекосява едно мостче и да потъва в мрака.

	* * *

	Малоун продължаваше да тича по абсурдно тясната уличка, от двете страни на която се редуваха затворени магазини. Видя, че тя завива надясно. Към него вървяха неколцина пешеходци. Той забави крачка и скри пистолета под якето си, но пръстът му остана върху спусъка.
	Спря на крачка от осветената витрина на ъгъла. Пое няколко глътки влажен въздух и предпазливо надникна.
	Куршумът свирна покрай ушите му и рикошира в каменната основа на насрещната сграда.
	— Не постъпваме ли глупаво? — попита Стефани, успяла да го настигне.
	— Не знам. Купонът е твой.
	Малоун рискува да надникне отново зад ъгъла. Не се случи нищо.
	Напусна укритието си и измина тичешком десетината метра, които го деляха от следващата пресечка. Още затворени магазини и мрак, който криеше всевъзможни рискове. Стефани го последва с пистолет в ръка.
	— Да не си станала вече оперативен агент? Че и оръжие размахваш — обърна се да я погледне Малоун.
	— Напоследък често ми се налага да го използвам — отвърна тя.
	На него също, но Стефани беше права.
	— Това наистина е глупост — въздъхна той. — Ако продължаваме в същия дух, или ще ни гръмнат, или ще ни арестуват. Всъщност какво правиш тук?
	— Тъкмо се готвех да те попитам същото. Аз изпълнявам оперативна задача, защото това ми е работата. Но ти продаваш книги. Защо Дани Даниълс те изпрати тук?
	— Защото е изгубил връзка с теб.
	— Никой не е правил опити да се свърже с мен.
	— Което означава, че нашият уважаван президент желае моята намеса, но е пропуснал да поиска мнението ми.
	От площада зад тях долетяха истерични писъци, но Малоун имаше друга, по-важна грижа: Торчело.
	— Една лодка ме чака на кея зад „Сан Марко“ — каза той и махна към тясната уличка. — Ако тръгнем оттук, със сигурност ще се доберем до нея.
	— Къде отиваме? — попита Стефани.
	— При някой, който има много по-голяма нужда от помощ от теб.


	Виктор изключи двигателя и лодката леко докосна каменния кей. Силуетът на базиликата се очертаваше на трийсетина метра от тях, зад рошавата сянка на овощна градина. Рафаел излезе от кабината на носа, нарамил две раници.
	— Мисля, че осем опаковки и една костенурка ще бъдат достатъчни — подхвърли той. — Ако запалим основите, останалото лесно ще изгори.
	Виктор напълно се доверяваше на познанията му върху древната субстанция. Партньорът му остави раниците на кея и се върна за една от костенурките роботи.
	— Той е зареден и готов за действие.
	— Защо „той“?
	— Не знам. Струва ми се най-подходящо.
	Виктор се усмихна и кимна.
	— Мисля, че се нуждаем от почивка.
	— Няколко дни ще ни дойдат добре. Дано министърът ни ги отпусне като награда.
	— Тя не е много щедра на награди — засмя се Виктор.
	Рафаел изпъна ремъците на раниците.
	— Няколко дни на Малдивите ще ми се отразят много добре — замечтано въздъхна той. — Чуден плаж, топла вода…
	— Престани с фантазиите. Няма да стане.
	Рафаел преметна през рамо една от тежките раници.
	— Какво лошо има в мечтите? Особено тук, под дъжда.
	Виктор взе костенурката, а партньорът му вдигна и втората раница.
	— Бързо влизаме, още по-бързо излизаме. Ясно?
	— Едва ли ще е трудно — кимна партньорът му.
	Виктор беше на същото мнение.

	* * *

	Касиопея беше заела позиция пред главния вход на базиликата, възползвайки се от прикритието на шестте широки колони. Влагата постепенно беше преминала в ситен дъждец, но за щастие нощта беше топла. Лекият бриз къдреше водата на лагуната и поглъщаше всякакви звуци, включително и онези, които тя отчаяно очакваше да чуе. Най-вече боботенето на моторницата оттатък градината вдясно, която вече би трябвало да е стигнала пристана.
	От стълбите пред храма започваха две отъпкани пътеки. Едната водеше към кея, където сигурно бе спрял Виктор, а другата стигаше чак до водата. Сега й беше нужно търпение. Трябваше да ги изчака да влязат в музея и да се качат на втория етаж. След което щеше да им предложи доза от собственото им лекарство.


	39

	Малоун бавно отлепи лодката от каменния кей. Стефани седеше до него. Полицейски моторници с включени синьо-червени светлини бързо се приближаваха към пилоните в края на площад „Сан Марко“.
	— Тук ще настъпи ад — промърмори Малоун.
	— Даниълс би трябвало да помисли за това, преди да се намеси.
	Лодката пое на север между светлините от двете страни на брега. Нови полицейски моторници се носеха срещу тях с включени сирени. Стефани извади мобилния си телефон, набра един номер, включи на микрофон и се приближи до Малоун.
	— Едуин — извика тя. — Имаш късмет, че не си наблизо, за да ти сритам задника.
	— Нали работиш за мен? — попита Дейвис.
	— Трябваше да разполагам с трима души на онзи площад. Защо никой от тях не се появи?
	— Защото ти изпратихме Малоун. Чувал съм, че той се равнява на трима.
	— Не те знам кой си — наведе се над микрофона Малоун. — Поласкан съм от това, което чух, но в момента аз съм с нея. Ти ли отзова подкреплението?
	— Имаше теб и снайпериста на покрива. Това й беше достатъчно.
	— Сега вече наистина ще ти сритам задника! — просъска тя.
	— Хайде първо да свършим работата. После ще имаме време да го обсъдим.
	— Какво става, по дяволите? — повиши тон Стефани. — Защо Котън е тук?
	— Искам да знам какво се случи.
	Тя потисна гнева си, описа ситуацията с няколко думи и добави:
	— В момента на площада е пълна лудница.
	— Което не е чак толкова лошо — отбеляза Дейвис.
	Първоначално искаха да проверят дали Винченти ще реагира. Хотелът й беше поставен под непрекъснато наблюдение. Веднага след като Стефани излезе, неколцина мъже хукнаха нагоре по стълбите с очевидното намерение да отмъкнат медальона. Тя се питаше какво е наложило промяната в тази стратегия, както и включването на Малоун, но реши да се въздържи.
	— Все още не си ми отговорил защо Котън е тук — промърмори в слушалката тя.
	Малоун направи плавен ляв завой и компасът показа североизток. После увеличи скоростта.
	— Какво правите в момента? — пожела да узнае Дейвис.
	— Пътуваме към поредния проблем — отвърна Малоун. — Отговори на въпроса й.
	— Искаме голям купон на „Сан Марко“ тази вечер.
	Стефани замълча в очакване.
	— Имаме информация, че Ирина Зовастина пътува за Венеция. Ще кацне в рамките на следващите два часа. Доста необичайно, меко казано. Държавен глава отива на тайно посещение в чужда страна без никакви видими причини. Трябва да разберем какво ще прави там.
	— А защо не я попитате? — обади се Малоун.
	— Винаги ли си толкова услужлив? — изръмжа Дейвис.
	— Това е едно от най-добрите ми качества.
	— Ние знаем и за пожара в Копенхаген, и за медальоните, мистър Малоун — рече Дейвис. — В момента един от тях е у Стефани. Ще бъдеш ли така любезен да ми спестиш глупостите и да се опиташ да ни помогнеш?
	— Толкова ли е зле? — попита Стефани.
	— Никак не е добре.
	Тя знаеше, че винаги може да разчита на сътрудничеството на Малоун.
	— Накъде ще се насочи Зовастина?
	— Към базиликата, някъде около един след полунощ.
	— Явно разполагаш с отлична информация.
	— Благодарение на един от безупречните ни източници. Толкова безупречен, че започвам да си задавам някои въпроси.
	В слушалката настъпи тишина.
	— Не съм особено ентусиазиран, Стефани — въздъхна най-сетне Дейвис. — Но просто нямаме друг избор, повярвай ми!


	Виктор стъпи на зелената морава пред базиликата и залепената за нея църква. Очите му се насочиха към музея на Торчело, а раницата легна върху издатина в мраморния перваз с формата на трон. По-рано бе научил, че тя се нарича Sedia d’Attila, или „мястото на Атила“. Внушението беше, че върху нея си е почивал самият хунски вожд.
	Очите му се спряха върху последната мишена на продължителната европейска операция. Музеят представляваше двуетажен правоъгълник с дължина двайсет и ширина около десет метра, с двойни прозорци на всеки етаж, защитени с решетки от ковано желязо. От едната страна се издигаше камбанария. Пространството около дърветата на площадчето беше покрито с окосена трева, сред която стърчаха останки от мраморни колони и дялани капители. Единственият достъп до музея беше през двойната дървена врата на приземния етаж. Тя се отваряше навън и беше залостена с дебела, потъмняла от времето греда, окачена на железни скоби. В двата й края висяха тежки катинари.
	— Изгори ги! — късо заповяда Виктор и посочи вратата.
	Рафаел измъкна пластмасова бутилка от раницата си, пристъпи към катинарите и старателно ги поля с гръцки огън. Щракна специалната издължена запалка и металът лумна в синкави пламъци.
	Виктор машинално отстъпи крачка назад. Удивителна субстанция. Дори металът поддаде пред стихийната й ярост.
	Огънят продължи около две минути, след което синкавите пламъчета се снишиха и изчезнаха.


	Касиопея дебнеше на трийсетина метра от двете яркосини точки, които приличаха на далечни звезди. Малко след като угаснаха, тишината беше нарушена от скърцане на метал. Разбиват катинарите с щанга, отгатна тя. Минута по-късно вратата се отвори и крадците спокойно пренесоха оборудването си във вътрешността на музея. Тя видя, че бяха донесли и един от онези роботи, което със сигурност означаваше, че не след дълго музеят на Торчело щеше да се превърне в пепел. Единият от мъжете внимателно затвори двойната врата.
	Малкият площад отново потъна във влажния мрак. Тишината се нарушаваше единствено от ромона на дъжда. Изправена под колоните на базиликата, Касиопея се питаше какво да прави. После изведнъж забеляза, че дървената греда, която доскоро препречваше вратата, беше останала навън.


	Виктор изчака очите му да свикнат с мрака и пое по извитата стълба към горния етаж. Не му беше трудно да си пробие път между нарядко разположените експонати на приземния етаж, нямаше никакви трудности и горе, където пространството беше заето само от три широки остъклени витрини. В средната от тях лежеше слонският медальон — точно там, където го беше забелязал при следобедното им посещение.
	Рафаел остана долу, зает да разполага пакетите със запалителната смес на подходящите места. Два от тях Виктор беше взел със себе си, за да „захрани“ и горния етаж. Замахна с щангата и пръсна стъклото на витрината. После внимателно измъкна медальона и хвърли вътре вакуумирания пакет със запалителна смес, който тежеше малко повече от килограм. Другият остави на пода и прибра медальона в джоба си. Не беше в състояние да определи дали е истински, но при предишния оглед му се беше сторил достатъчно автентичен.
	Часовникът му показваше десет и четирийсет вечерта. Имаше предостатъчно време до срещата му с върховния министър. Може пък Зовастина наистина да ги награди с няколко дни почивка. Спусна се обратно по извитата стълба. Вече бяха отбелязали, че и на двете нива подът беше дъсчен. А това означаваше, че избухнеше ли пожарът долу, само след няколко минути щяха да се възпламенят и зарядите на втория етаж.
	В мрака смътно се очертаваше фигурата на Рафаел, наведен над костенурката. Нещо щракна и уредът се раздвижи. Когато стигна до далечния край на помещението, от вътрешността му пръсна аерозолна струйка гръцки огън, която полепна по стената.
	— Всичко е готово — обади се Рафаел.
	Костенурката продължи работата си, напълно безразлична към скорошното си унищожение. Машина, нищо повече. Без чувства, без угризения на съвестта. Качествата, които Ирина Зовастина очакваше от него.
	Рафаел бутна входната врата, но тя не помръдна. Направи втори опит, този път с рамо. Нищо.
	Виктор се приближи и залепи длан за дървото. Двойната врата беше залостена отвън. В гърдите му се надигна бясна ярост. Засили се и блъсна вратата с всичка сила, но успя само да си натърти рамото. Дебелите талпи, свързани с железни скоби, изобщо не помръднаха.
	Още при предварителния оглед беше забелязал решетките на прозорците. Не им бе обърнал внимание, тъй като планираха да проникнат и да се оттеглят през главния вход. Но сега решетките изведнъж придобиха жизненоважно значение.
	Обърна се към Рафаел. Не можа да види лицето му в мрака, но отлично знаеше какво мисли. Бяха попаднали в капан.


	Трета част

	40

	_Вторник, 21 април, Самарканд, 1:40 ч._
	Винченти внимателно се спусна по стълбичката на частния самолет. Полетът от Венеция до Централноазиатската федерация бе продължил почти шест часа, но той вече беше свикнал да използва рационално времето — да почива и да се наслаждава на лукса в кабината.
	Питър О’Конър го последва в топлата нощ.
	— Обичам Венеция, но дъждовете и влагата изобщо няма да ми липсват, когато най-сетне дойда да живея тук — промърмори той.
	Винченти се насочи към колата, която ги чакаше на пистата. Беше му приятно да се раздвижи след продължителния полет. Шофьорът изскочи навън и му отвори задната врата. О’Конър седна отпред. Купето беше разделено от плексигласова преграда. На седалката до него се беше отпуснал мургав мъж с черна коса и дяволити очи, които сякаш откриваха смешното и в най-сериозните житейски ситуации. Квадратната му челюст беше покрита с гъста четина, а младежкото му лице изглеждаше свежо въпреки късния час.
	Камил Каримович Ревин беше министър на външните работи на Централноазиатската федерация. Едва четирийсетгодишен и без почти никакъв международен опит, той беше възприеман като покорния слуга на Зовастина, изпълняващ всичките й желания. Но преди няколко години Винченти бе забелязал и нещо друго.
	— Добре дошъл — поздрави го Камил. — Отдавна не сме се виждали.
	— Много работа, приятелю. Лигата поглъща голяма част от времето ми.
	— Аз често контактувам с вашите членове. Мнозина от тях се оглеждат за терени за строеж.
	Едно от споразуменията със Зовастина предвиждаше преместването на членовете на Лигата на територията на Федерацията. Това беше изгодно и за двете страни. Новата бизнес утопия щеше да ги отърве от тежките данъци, а вливането на техните капитали в икономиката на страната под формата на стоки, услуги и преки инвестиции щеше да компенсира Федерацията за всякакви такси и данъци. И нещо още по-добро — в страната щеше да се установи една висша класа, освободена напълно от ограниченията, които западните демокрации обичат да налагат на своите най-богати граждани. По дълбокото убеждение на Винченти там малцинството на богатите плаща несправедливо за поддържането на стандарта на мнозинството.
	Членовете на Лигата бяха поощрявани да купуват големи парцели земя, която благодарение на съветското управление беше почти изцяло държавна собственост. Винченти участваше активно в този процес, оглавил специалната комисия за преговори с правителството на Зовастина по въпроса. Той вече беше закупил един терен от около осемдесет хектара в подножието на планините на някогашния Източен Таджикистан.
	— Колко души сключиха сделки? — попита той.
	— Досега сто и десет. С различни предпочитания относно местоположението, но терените в околностите на Самарканд си остават най-търсените.
	— В близост до властта. Не след дълго Самарканд и Ташкент ще се превърнат в световни финансови центрове.
	Колата напусна летището и пое по пътя към центъра на града, отстоящ на четири километра. Беше взето решение за строителството на ново летище, а трима от членовете на Лигата вече бяха изготвили архитектурните планове за един наистина модерен комплекс.
	— Защо си тук? — попита Камил. — При последния ни разговор мистър О’Конър не беше особено ентусиазиран.
	— Оценяваме високо информацията за пътуването на Зовастина. Знаеш ли защо отива във Венеция?
	— Не. Каза само, че скоро ще се върне.
	— Значи никой няма представа какво ще прави във Венеция, така ли?
	— Ако научи, че си пристигнал тук и заговорничиш зад гърба й, всички сме мъртви — мрачно поклати глава Камил. — Не забравяй, че срещу малките й гадинки няма защита.
	Външният министър беше представител на новото поколение политици, издигнали се едновременно със създаването на Федерацията. И макар че Зовастина беше първият върховен министър, тя нямаше да бъде последният.
	— Мога да се справя с гадинките.
	— А не е ли по-добре да я убиеш и това да реши всичко? — попита с усмивка азиатецът.
	Винченти безпогрешно долови огромните му амбиции.
	— Би било глупаво — поклати глава той. — Имам предвид нещо много по-добро.
	— А ще имаш ли подкрепата на Лигата?
	— Съветът на десетте одобрява всички мои действия.
	— Не всички, приятелю — усмихна се Камил. — Знам какво говоря. Онзи опит за покушение беше твое дело, нали? Да, да, няма смисъл да го потвърждаваш. Но ти я предупреди и тя постави снайпериста на покрива. Иначе нямаше как да реагира толкова бързо. — Помълча за момент, после тихо добави: — Питам се, дали няма да предадеш и мен?
	— Искаш ли да наследиш поста й?
	— Предпочитам да остана жив.
	Винченти извърна глава към прозорчето, зад което се виждаха плоските покриви на къщите, сините куполи и минаретата на джамиите. Самарканд беше разположен в долина, заобиколена от планини. Нощта скриваше смога, който почти никога не се вдигаше от древната земя. В далечината се очертаваше мъгливият силует на голяма фабрика, която някога беше произвеждала стоки за Съветския съюз, а днес допринасяше за брутния вътрешен продукт на Федерацията. Лигата беше вложила милиарди за нейната модернизация, планираше и по-нататъшни инвестиции. Затова той искаше да бъде сигурен.
	— Колко силно желаеш да станеш върховен министър?
	— Зависи — отвърна Камил. — Възможно ли е това да стане с подкрепата на Лигата?
	— Аз не се безпокоя от вирусите на Зовастина. И ти би трябвало да мислиш като мен.
	— О, мой могъщи приятелю! — въздъхна Камил. — Знаеш ли колко много врагове си отидоха внезапно? Странно е, че никой не го забелязва. Нейните болести действат безупречно. Просто настинка или грип с тежки усложнения.
	Макар че бюрократите на Федерацията, включително Зовастина, ненавиждаха всичко съветско, те бяха усвоили отлично опита на своите корумпирани предшественици. Затова Винченти подбираше думите си много внимателно, като същевременно не забравяше да дава щедри обещания.
	— Нищо не става без риск — каза той.
	— Така е — сви рамене Ревин. — Но понякога рискът е прекалено голям.
	Винченти отново насочи поглед към Самарканд. Един древен град, основан около пети век преди Христа и наричан с най-различни имена: „Градът на сенките“, „Градината на душата“, „Бисерът на Исляма“, „Столицата на света“. Християнско средище преди нашествията на мюсюлмани и руснаци. Благодарение на съветската власт Ташкент, който бе на двеста километра на североизток, бе просперирал. Но Самарканд си остана духовният център на региона.
	Очите му спряха върху лицето на Камил Ревин.
	— Предстои ми да предприема една изключително опасна стъпка — промълви той. — Наближава краят на мандата ми като председател на Съвета на десетте. Ако ще правим нещо, трябва да го направим сега. Както казваме ние: „Или си свърши работата, или стани от гърнето“. Участваш ли, или не?
	— Ако кажа „не“, вероятно няма да доживея утрото — въздъхна Ревин. — Участвам.
	— Радвам се, че се разбираме.
	— А каква е стъпката, която се готвиш да предприемеш? — попита външният министър.
	Винченти отново насочи поглед към стотиците минарета. Върху едно от тях светеха огромни букви на арабски, които гласяха: БОГ Е БЕЗСМЪРТЕН. Въпреки хилядолетната си история Самарканд продължаваше да излъчва мрачната тържественост на една култура, отдавна лишена от въображение. Зовастина изглеждаше решена да промени това и имаше ясна представа как да го постигне. Декларацията пред Стефани Нел, че историята не е сред силните му страни, беше абсолютна лъжа. На практика тя беше една от големите цели в живота му. Силно се надяваше, че не допуска грешка, опитвайки се да вдъхне живот на миналото. Но сега това беше без значение. Вече беше късно да се променя. Заби очи в лицето на съзаклятника си и тихо отговори:
	— Това е стъпка, която ще промени света.


	41

	_Торчело_
	Мислите на Виктор бясно препускаха. Костенурката продължаваше програмираното си настъпление в приземния етаж на музея, оставяйки след себе си вонята на гръцки огън. За миг си представи как двамата с Рафаел заедно атакуват входната врата, но после поклати глава. Дебелите дъски и напречната греда отвън обричаха на провал всякакви усилия в тази посока. Решетъчните прозорци бяха единственият път навън.
	— Донеси един пакет! — подвикна той на Рафаел, докато очите му оглеждаха прозорците.
	Онзи вляво изглеждаше най-подходящ. Рафаел вдигна една от прозрачните пластмасови опаковки и пристъпи към него.
	Гръцкият огън би трябвало да въздейства върху старото ковано желязо и да разхлаби болтовете, които го прикрепваха към стената. Той измъкна един от пистолетите, които бяха взели от склада, и го насочи към рамката. Миг преди да натисне спусъка, стъклото на другия прозорец се пръсна. Някой стреляше отвън.
	Виктор светкавично приклекна, партньорът му — също. Костенурката продължаваше ритмичните си обиколки, заобикаляйки препятствията. Той нямаше представа колко са хората отвън, нито пък дали щяха да ги атакуват от другите прозорци. Чувстваше, че са в опасност. Трябваше да спрат костенурката. Така щяха да си осигурят малко време. Защото не знаеха нищо.


	Касиопея пъхна пистолета в колана си и измъкна лъка от платнената торба. Торвалдсен не попита за какво й е това оръжие в комплект с високоскоростни стрели, а тя от своя страна не беше наясно дали ще й свърши работа. Сега щеше да разбере.
	Намираше се на трийсет метра от музея, скрита под колонадите на църквата. Докато прекосяваше острова, тя свали един от декоративните фенери с потопени в запалителна смес фитили, които осветяваха кея пред ресторанта. Беше ги забелязала още при първото си посещение и затова поиска от Торвалдсен лък и стрели. Парцалите откри в кошчето за отпадъци край някаква сергия. Докато крадците се занимаваха с унищожението на музея, тя подготви четири стрели, увивайки металните им върхове с парчета плат, предварително натопени в запалителната смес.
	С кибрит се бе сдобила по време на вечерята с Малоун: няколко пакетчета лежаха върху поднос в тоалетната.
	Запали две стрели, внимателно положи първата от тях върху тетивата и насочи лъка към прозореца на приземния етаж, който куршумите й току-що бяха пръснали на ситни парченца. Щом Виктор искаше пожар, щеше да го получи.
	Като малка тя обичаше да стреля с лък. Не срещу живи мишени, разбира се, защото мразеше лова, но семейното им имение във Франция беше отлично оборудвано за спортна стрелба. Беше добра, особено на далечно разстояние. Трийсетте метра до музея не бяха никакъв проблем за нея, решетките на прозореца също не би трябвало да попречат.
	— За Или — прошепна тя, опъвайки тетивата.


	Виктор видя как огненото кълбо прелита през прозореца и се забива в огледалния гръб на една от витрините. Стъклото се пръсна, а отразяващото фолио се сгърчи на пода, пренасяйки и огъня със себе си. Костенурката вече беше обходила тази част от помещението и това бе потвърдено от шумния пукот на гръцкия огън. Първоначалните оранжево-жълти пламъци бързо се смалиха до синкаво сияние, което захапа дъските на пода. Насочи се към вакуумираните опаковки. Две върху витрината, две на пода. Едната от последните обяви присъствието си с фонтан от пламъци във формата на гъба.
	— Ела тук! — изкрещя Виктор и се гмурна под съседната витрина, търсейки защита от адската горещина.
	Партньорът му бързо се насочи към него. Пожарът обхвана половината от приземния етаж — под, стени, тавани. Убежището им все още оставаше встрани от него, защото там нямаше запалителна смес. Виктор беше наясно, че това щеше да продължи кратко, само няколко скъпоценни секунди. Пътят до извитата стълба към втория етаж все още беше свободен. Но и там нямаше спасение, тъй като огънят всеки момент щеше да се прехвърли горе.
	— Костенурката! — прошепна Рафаел. — Виждаш ли я?
	Проблемът беше кристално ясен. Апаратът беше снабден с датчици, които щяха да го взривят при достигането на определена температура.
	— На каква степен е настроен? — бързо попита Виктор.
	— На най-ниската. Целта беше бързо разпространение на пожара.
	Роботът продължаваше да кръстосва пода, изхвърляйки огън като тежко дишащ дракон. От противоположния край на залата отново се разнесе звън от счупени стъкла. Трудно беше да се определи дали това е следствие от високата температура или нов залп от куршуми.
	Костенурката изскочи от пламъците и се насочи към тях. Преди Виктор да успее да го спре, Рафаел скочи и се понесе към нея. Беше ясно, че иска да я дезактивира, за да спре изпълнението на програмата й. Стрела с пламтящ връх прониза гърдите му. Дрехите му моментално се подпалиха. Виктор се изправи с намерението да помогне на партньора си, но в същия момент костенурката спря и прибра хоботчето си.
	Той знаеше какво предстои да се случи. Обърна се и хукна към стълбата, катерейки се отчаяно по металните стъпала. Дланите и коленете му се ожулиха до кръв, но той не усещаше нищо.
	Костенурката се взриви.


	Касиопея нямаше намерение да стреля по крадците. Просто единият от тях се появи пред очите й в мига, в който отпусна тетивата. Ясно видя как стрелата потъва в гърдите на мъжа и подпалва дрехите му. В следващата секунда вътрешността на музея се разтърси от силна експлозия. Взривната вълна изби черчеветата на прозорците, от които лумнаха алени пламъци.
	Тя скочи на влажната земя. Пламъците се издигаха към нощното небе. Обърна гръб на църковната колонада и зае позиция срещу камбанарията на музея. Единият от нападателите със сигурност беше мъртъв. Трудно беше да определи кой, но в момента това беше без значение. Касиопея се изправи и се насочи към предната част на сградата, която бе превърнала в огнен капан. Последната стрела с пламтящ връх беше опъната на тетивата, готова за изстрелване.


	42

	_Венеция_
	Зовастина стоеше до папския нунций, който я беше посрещнал на пистата преди по-малко от час. До центъра на града се придвижиха с обикновено водно такси, в което пътуваха само тя и Мичънър, придружавани от двамата й лични телохранители. Не успяха да се приближат към северния вход на базиликата, поради факта че по-голямата част от площад „Сан Марко“ се оказа блокирана от полицията. Продължиха надолу по една от съседните улички и влязоха в църквата през канцелариите на епархията.
	Папският нунций изглеждаше съвсем различно от предишния ден. Черното расо и яката на проповедник бяха отстъпили място на цивилните дрехи. Очевидно папата беше удържал думата си относно пълната анонимност на нейното посещение.
	В момента стояха в огромната, подобна на пещера катедрала със златни мозайки по стените, сякаш се намираха не в Италия, а в Константинопол. Таванът беше разделен на пет купола с фрески, изобразяващи Петдесетница, св. Йоан, св. Леонард, Пророците и Възнесение Господне. Топлата светлина на свещниците сякаш потвърждаваше популярното наименование на църквата „Златната базилика“.
	— Прекрасно място, нали? — подхвърли Мичънър.
	— Доказателство за това, което могат да постигнат религията и търговията — кимна тя. — Венецианските търговци са били най-големите крадци на света и доказателствата са тук.
	— Винаги ли сте толкова цинична?
	— Благодарение на съветската система разбрах, че светът е трудно място за живеене.
	— Някога отправяли ли сте благодарност към вашите богове?
	Тя се усмихна, забелязала любопитството в очите на американеца. В досегашните си разговори не бяха засягали нейната вяра.
	— Моите богове са ми точно толкова верни, колкото и вашите на вас.
	— Ние се надяваме да преосмислите своето езичество.
	Тя неволно настръхна от тези думи, сякаш внушаващи, че вярата в много богове е по-нисша в сравнение с вярата в един-единствен бог. Историята категорично доказваше, че не е така. Но се задоволи само с кратък отговор:
	— До този момент не съм имала проблеми със своята вяра.
	— Не искам да кажа, че в нея има нещо погрешно — побърза да я увери Мичънър. — Просто ви предлагаме и други възможности.
	След тази нощ Зовастина нямаше да има кой знае каква полза от Католическата църква. Щеше да й позволи ограничено присъствие на територията на Федерацията, за да балансира влиянието на радикалния ислям, но нищо повече. Организация, способна да съхранява и поддържа всичко, което я заобикаляше в момента, нямаше сериозно място в нейните владения. Тя махна с ръка към високия олтар, скрит зад богато украсена преграда. От ярко осветеното пространство зад него долиташе шум.
	— Подготвят отварянето на саркофага — информира я Мичънър. — Решихме да върнем ръка с китката или някоя друга реликва, която може лесно да се отдели.
	— Нима не виждате абсурдността във всичко това? — не се стърпя тя.
	— Какво лошо има, ако така бъдат задоволени претенциите на египтяните? — сви рамене той.
	— А къде остана свещената неприкосновеност на мъртвите, проповядвана от вашата религия? Нима е редно да оскверните гробницата на един мъртвец и да извадите част от останките му?
	— Неприятно е, но за съжаление е необходимо — въздъхна Мичънър.
	— Ей това най-много й харесвам на _вашата_ църква! — кипна Зовастина, раздразнена от овчедушното му признание. — Проявява гъвкавост само когато е _необходимо_.
	Очите й се плъзнаха по пустата централна пътека и спряха на множеството параклиси, ниши и олтари, потънали в дълбока сянка. Двамата телохранители стояха на няколко крачки отзад. Мраморният под беше покрит с изящна мозайка като тази по стените. Множеството геометрични фигури, мотиви с животни и цветя бяха прорязани от неизбежните пукнатини. Експертите твърдяха, че те са направени нарочно, за да имитират безбрежното море, но според нея се бяха появили в резултат на слаби основи.
	В главата й изплуваха думите на Птолемей: _А ти, любителю на приключенията, ще чуеш безсмъртния ми глас, който, макар и далечен, ще прозвучи ясно в ушите ти. Вдигни платна и отплавай към столицата, основана от бащата на Александър, и закриляна от мъдреците._
	Птолемей несъмнено се е смятал за умен човек, но времето все пак беше разкрило тази част от загадката. По времето на Александър Велики Египет бил управляван от фараона Нектанебо, който бил изпратен в изгнание от настъпващите перси. Но поданиците му твърдо вярвали, че един ден той ще се върне и ще прогони окупаторите. Десет години по-късно това наистина се случило, но благодарение на младия военачалник Александър, който разбил персийската армия и я принудил да се оттегли. В прослава на освободителя египтяните започнали да разказват история, която постепенно се превърнала в мит. Според нея Нектанебо посетил Македония още в началото на своето управление, маскирайки се като фокусник. Там той обладал Олимпия, майката на Александър, и всъщност именно фараонът, а не Филип бил истинският баща на момчето. Историята била пълна измислица, но въпреки това просъществувала цели петстотин години и по-късно намерила място в „Подвизите на Александър“ — художествена измислица, която и до днес се цитира от много историци. Последният египетски фараон Нектанебо избрал Мемфис за столица на страната и именно този факт обяснява настойчивите съвети на Птолемей за _вдигнатите платна към столицата, основана от бащата на Александър_.
	А допълнението _закриляна от мъдреците_ само потвърждава това заключение.
	В храма на Нектанебо в Мемфис имало единайсет статуи на гръцки мъдреци и поети, изработени от бял варовик и наредени в полукръг. Централно място сред тях заемала статуята на Омир, любимеца на Александър. До него била статуята на Платон, учителя на Аристотел, а също така и на самия Аристотел, който пък бил учител на Александър. Останалите статуи принадлежали на други известни гърци, с които Александър също поддържал близки отношения. До наше време са достигнали само фрагменти от тях, които обаче са достатъчно доказателство за реалното им съществуване.
	Птолемей погребал Александър именно в храма на Нектанебо. Тялото останало там до смъртта му, след което синът му го пренесъл на север, в Александрия.
	_Вдигни платна и отплавай към столицата, основана от бащата на Александър, и закриляна от мъдреците._
	Тоест тръгни на юг към храма на Нектанебо в Мемфис.
	В съзнанието й изплува следващата фраза от загадката, на лицето й се появи усмивка.
	_Докосни най-съкровената същност на златната илюзия._


	43

	_Торчело_
	Виктор се просна на стълбите и вдигна ръка да предпази лицето си от нетърпимата горещина. Костенурката беше реагирала на високата температура и се беше взривила, точно според заложената в електронната й памет програма. Шансовете за оцеляване на Рафаел бяха равни на нула. Първоначалната температура на гръцкия огън беше изключително висока — напълно достатъчна за размекване на метала и превръщане на камъка в пепел. Но градусите на вторичната вълна бяха още по-високи. Човешката плът изчезваше в нея без следа. Рафаел беше застигнат от това, което трябваше да се случи на онзи мъж в Копенхаген, и се беше превърнал в шепа пепел.
	Виктор погледна назад. Пожарът бушуваше на три метра от него.
	Горещината ставаше непоносима. Той се обърна и запълзя нагоре.
	Старата сграда беше строена по начин, който напълно съответстваше на епохата й — таванът на долния етаж беше едновременно и под на горния. В момента таванът беше изцяло погълнат от пламъците. Това беше станало благодарение на костенурката, чието действие включваше максимално разпространение на огъня. Пропукването, което долиташе отгоре, беше доказателство за горящия дъсчен под. Положението допълнително се усложняваше от тежестта на трите големи витрини и останалите по-големи експонати. Виктор си даде сметка, че би било глупаво да прекосява горния етаж, въпреки че пламъците все още не го бяха обхванали изцяло. Слава богу, че основите на стълбата, върху която стоеше, бяха направени от камък.
	На отсрещната стена имаше двоен прозорец, който гледаше към малкия площад. Той рискува да се насочи към него, стъпвайки на пръсти по ръбовете на горещите стъпала. Не след дълго се озова там, протегна врат и погледна надолу.
	Забелязала силуета в рамките на прозореца, Касиопея захвърли лъка, грабна пистолета и натисна спусъка. Произведе два изстрела в бърза последователност.
	Стъклото се пръсна, Виктор отскочи назад и измъкна пистолета си. За миг успя да зърне фигурата на нападателя и по силуета определи, че насреща си има жена. Държеше лък, който бързо замени с пистолет.
	Преди да успее да се възползва от по-високата си позиция, една пламтяща стрела премина между решетките и се заби в мазилката на отсрещната стена. За щастие тук не бяха действали костенурки и помещението беше сухо. Проблем бяха само двата пакета със запалителна смес, единият на пода, а другият в счупената витрина.
	Трябваше да измисли нещо. Следвайки примера на нападателката, той изстреля няколко куршума в прозореца, който гледаше към задната част на сградата.


	Касиопея долови гласове вляво от себе си, откъм ресторанта и кея пред него. Стрелбата беше привлякла вниманието на посетителите. По пътечката се мярнаха силуети и тя бързо напусна позицията си на площадчето, оттегляйки се обратно към базиликата. Беше изстреляла последната горяща стрела с надеждата, че ще подпали и втория етаж. На отблясъците от огъня ясно бе разпознала лицето на Виктор на прозореца.
	Появиха се хора. Един от тях притискаше мобилен телефон към ухото си. На острова нямаше полиция и това щеше да й спечели време. Съмняваше се, че Виктор ще потърси помощ от очевидците на пожара, защото трупът на приземния етаж щеше да повдигне твърде много въпроси. Затова тя реши да се оттегли.


	Виктор извърна глава към пакета с гръцки огън, който лежеше на пода. Решението му беше да действа бързо. Прекоси на пръсти пода, грабна пакета и скочи към прозореца, по който току-що беше стрелял. Дъските издържаха. Положи пакета в основата на извитата решетка от ковано желязо. Подът в средата на помещението жаловито проскърца.
	В съзнанието му изплуваха носещите греди отдолу, които със сигурност отслабваха с всяка изминала секунда. Виктор изтича към стрелата и рязко я издърпа от стената. Върхът й продължаваше да тлее. Втурна се обратно към стълбището, обърна се и с отмерено движение хвърли стрелата към зеещата прозоречна рамка. Тя падна върху пакета, пламъците лизнаха пластичната опаковка. Той знаеше, че разтопяването й е въпрос на секунди. Потърси укритие в извивката на стълбите. Разнесе се нещо като шумна въздишка и пламъците лумнаха.
	Виктор надникна над парапета и видя, че кованото желязо гори. За късмет по-голямата част от пламъците бяха насочени навън. Прозоречната рамка все още беше непокътната. Подът пропадна, поглъщайки витрината и втория пакет. Онзи на прозореца се възпламени, излъчвайки нетърпима горещина. Музеят на Торчело нямаше да издържи още много.
	Той скочи към отворения прозорец. Пръстите му се забиха в корниза и потърсиха пролука, която да издържи тежестта му. Тялото му се люшна, краката му се свиха и с всичка сила удариха решетката. Нищо не помръдна.
	Ново засилване, втори мощен ритник, получил допълнителна сила от адреналина. Нажеженият въздух опари гърлото му. Извитите железа леко поддадоха. След нова серия от ритници се освободи единият от болтовете, които държаха решетката за стената. Нова част от пода пропадна в огнената стихия, поглъщаща приземния етаж. Втората витрина и частите от някаква каменна колона се стовариха долу и зацвърчаха като пържено месо.
	Той надникна през прозореца. Височината беше някъде между три и четири метра. От прозорците на долния етаж излитаха дълги оранжеви езици.
	Виктор разтвори пръсти и скочи.


	Насочил носа на североизток, Малоун завъртя газта докрай и лодката полетя към Торчело, оставяйки дълга пенлива следа в тъмната вода. На хоризонта се появи алено, ритмично пулсиращо сияние. Пожар. Към небето се издигаха облаци дим, които бързо се разпадаха във влажния въздух. Намираха се на десет-петнайсет минути от острова.
	— Май ще закъснеем — подхвърли на Стефани той.

	* * *

	Виктор остана в сянката на музея. До слуха му достигаха виковете на хората, струпали се отвъд храстите, разделящи площада от овощната градина. По-нататък беше каналът, където го чакаше лодката.
	Разтвори храстите и се промъкна в градината. За късмет тя все още не се беше разлистила в ранната пролет и той успя да открие пътечката, която се извиваше надолу към каменния пристан. Минута по-късно откри лодката и скочи в нея. Откачи въжетата и се оттласна от кея. Никой не го забеляза, никой не тръгна в негова посока. Лодката се плъзна към средата на канала, течението я подхвана. Църквата и музеят бавно изчезнаха назад, а той насочи носа към северния вход на лагуната. Запали мотора едва след като увери, че се намира на достатъчно разстояние от каменния кей. Остави го на ниски обороти и предпазливо се насочи напред, без да включва сигналните светлини.
	Каналът беше широк около петдесетина метра. Бреговете му бяха тъмни и ниски, затлачени от плитчини с избуяли тръстики. Виктор погледна часовника си. Беше 23:20 ч. Достигнал устието, той даде газ и лодката се понесе в открито море, подскачайки по вълните. Включи сигналните светлини и заобиколи Торчело, за да стигне до главния канал, който щеше да го отведе във Венеция.
	Ушите му доловиха някакъв звук и той рязко се обърна. От кабината на кърмата се появи жена. В ръката си държеше пистолет, насочен право в гърдите му.


	44

	_Самарканд, 2:30 ч._
	Винченти придърпа стола си по-близо до масата и сервитьорът поднесе храната. Повечето от хотелите в града бяха мрачни и занемарени дупки, в които почти нищо не функционираше. Но „Интерконтинентал“ беше нещо различно. Тук обслужването беше на европейско ниво, обогатено от широко рекламираното „азиатско гостоприемство“. След дългия полет от Италия той беше гладен и поръча вечеря за двама в стаята си.
	— Предай на Орманд, че не съм доволен от обслужването — обърна се към сервитьора той. — Въпреки предварителното ми обаждане предястията ни се сервират едва след трийсет минути. Всъщност кажи му да дойде тук след вечеря, за да му го съобщя лично.
	Сервитьорът кимна и се оттегли.
	Артур Беноа се настани срещу него и разстла салфетката на коленете си.
	— Трябваше ли да бъдеш толкова груб? — попита той.
	— А ти защо не ги притискаш да работят както трябва, след като хотелът е твой? — попита в отговор Винченти.
	— Защото не съм недоволен. Те приготвиха храната по най-бързия начин, на който са способни.
	Това изобщо не повлия на настроението на Винченти. Ставаха гадни неща и той беше силно изнервен. О’Конър беше пристигнал тук преди него, за да подготви всичко. А той самият реши да хапне, да си почине, а после и да свърши малко работа.
	— Предполагам, че не ме покани да вечерям с теб, защото изпитваш удоволствие от компанията ми, Енрико — подхвърли Беноа и хвана вилицата. — Затова предлагам да мигнем направо на въпроса. Какво искаш от мен?
	— Пари — отвърна Винченти и започна да се храни. — Или ако трябва да бъда точен, „Филоджен Фармасютик“ се нуждае от финансови средства.
	Беноа остави вилицата и отпи глътка вино.
	— Колко, преди да си ми развалил удоволствието от храната? — попита той.
	— Един милиард евро. Може би милиард и половина.
	— Само толкова?
	Винченти се усмихна на сарказма. Беноа беше натрупал състоянието си в областта международните финанси и в момента контролираше редица банки в Европа и Азия. Беше стар и уважаван член на Венецианската лига със собствен капитал от няколко милиарда евро. Хотелите бяха негово хоби. Съвсем наскоро беше открил „Интерконтинентал“ с идеята да привлече в Самарканд още членове на Лигата, плюс неизбежните богати туристи, които обикалят по света. Той пръв се беше установил за постоянно в Централноазиатската федерация. В продължение на години Беноа беше отпускал щедри кредити на „Филоджен“ и така беше подпомогнал стремителния възход на корпорацията.
	— Предполагам, че ще искаш заем с по-ниска лихва от тази на международните пазари — предположи той.
	— Разбира се — кимна Винченти и с наслада пое аромата на пълнения фазан в чинията си.
	— Колко по-ниска?
	В гласа на банкера прозвуча скептицизъм.
	— Два пункта.
	— Защо очакваш да ги получиш?
	— От теб съм теглил кредити за милиони, Артур — въздъхна Винченти. — И съм ти ги изплащал до последния цент, със съответната лихва. Това е причината, поради която очаквам преференциално отношение.
	— Доколкото съм информиран, ти и в момента ползваш кредити от моите банки, и то значителни.
	— Които се изплащат коректно.
	Банкерът очевидно знаеше, че е точно така.
	— Каква ще бъде моята полза от подобно споразумение? — попита той.
	Най-после нещо конкретно.
	— Каква част от „Филоджен“ притежаваш? — попита Винченти.
	— Притежавам сто хиляди акции, които закупих по твоя лична препоръка.
	Винченти набучи на вилицата си поредния къс от печената птица.
	— Наясно ли си с вчерашната им котировка на борсата?
	— Не съм си направил труда.
	— Шейсет и един и четвърт, нагоре с половин процент. Действително е добра инвестиция, Артур. Миналата седмица самият аз изкупих почти петстотин хиляди акции. — Винченти натопи късчето птиче месо в пълнежа от пушена моцарела и добави: — Тайно, разбира се.
	От изражението на Беноа пролича, че е разбрал посланието.
	— Нещо голямо, а? — подхвърли той.
	Макар и хотелиер аматьор, колегата на Винченти във Венецианската лига обичаше да прави пари.
	— Не мога да ти кажа, Артур — въздъхна с престорено съжаление той. — Вътрешната политика на фирмата не го позволява. Дори изпитвам срам от въпроса ти.
	— Тук тези правила не важат — подсмихна се Беноа. — Забрави ли, че ние ги пишем, също като законите? Хайде, изплюй камъчето!
	— Няма да стане! — отсечи Винченти и зачака. Както обикновено, алчността на приятеля му щеше да надделее.
	— За кога ти трябва този милиард или милиард и половина?
	Винченти преглътна залъка си и отпи от виното.
	— Най-късно до шейсет дни.
	Беноа прецени чутото, след което зададе следващия си въпрос:
	— Срок на заема? Разбира се, ако отпускането му изобщо бъде възможно.
	— Двайсет и четири месеца.
	— Милиард долара, плюс лихвите, които ще бъдат и изплатени след две години?
	Винченти не отговори и продължи да дъвче, оставяйки другия сам да си направи заключенията.
	— Както вече споменах, корпорацията ти е силно задлъжняла — продължи Беноа. — Моите финансови експерти едва ли ще бъдат склонни да отпуснат нов заем.
	Винченти реши, че вече е време да обяви това, което се очакваше от него.
	— Ти ще наследиш поста ми в Съвета на десетте.
	— Откъде знаеш? — изненада се Беноа. — Членовете имат право на свободен избор.
	— Нищо не е свободно, Артур — поклати глава Винченти. — Мислех, че вече си го разбрал. Моят мандат свършва, а на теб ти предстоят две години начело на Съвета.
	Беноа отдавна мечтаеше да поеме високия пост в Лигата и Винченти отлично го знаеше. Но там щяха да му трябват приятели, които да му бъдат задължени. До този момент такива бяха четирима души от петимата, които оставаха в Съвета. Сега купуваше и петия.
	— Добре — кимна Беноа. — Но ще ми трябват няколко дни, за да разпределя риска между няколко банки.
	— Направи го — усмихна се Винченти, продължавайки да се храни. — Трябва да ми повярваш, Артур. Не е зле да се обадиш на борсовия си посредник.


	45

	Зовастина погледна часовника си „Луи Вюитон“, който й беше подарен от външния министър на Швеция по време на официалното й посещение там преди няколко години. Той беше очарователен джентълмен, който открито флиртуваше с нея. Тя отговори на вниманието му, макар и не по начина, който очакваше висшият дипломат. Същото се случваше и с папския нунций Колин Мичънър, който очевидно изпитваше удоволствие да я дразни. През последните няколко минути двамата крачеха напред-назад по централната пътека на базиликата, очаквайки края на подготовката, която течеше зад олтара.
	— Какво ви кара да работите за папата? — поинтересува се тя. — Секретар на предишния, обикновен нунций при сегашния…
	— Светият отец обича да ми възлага специални мисии.
	— Като тази с мен?
	— Разбира се — кимна Мичънър. — Вие сте специална.
	— Защо?
	— Защото сте държавен глава.
	И този си го бива, помисли Зовастина. Съобразителен и изкусен в словото, без да казва нищо конкретно, също като шведския дипломат. Обърна се и махна към една от солидните мраморни колони, основата на която беше заобиколена от каменна пейка, пред която имаше предпазни въжета.
	— Какви са тези черни петна?
	Имаше ги върху всички колони в църквата.
	— Навремето и аз се запитах същото — отвърна Мичънър. — В продължение на столетия тези пейки са били заемани от вярващи, които облягали глави върху колоните, а мазнината от косите им постепенно се просмуквала в мрамора. Представяте ли си колко милиона глави са го правили, за да се появят тези следи?
	Тя завиждаше на Запада за историческите богатства. За нещастие нейната родина бе обект на непрекъсната агресия, а окупаторите бяха правили всичко възможно да унищожават културното наследство на предшествениците си. Отначало персите, а след тях гърците, монголите, турците и накрая — руснаците. Тук-там беше оцелял по някой исторически паметник, но никой от тях не можеше да се сравнява с този златен храм.
	Намираха се вляво от високия олтар. Двамата й бодигардове стояха на разстояние, от което можеха да чуят гласа й.
	— Виждате ли каменното сърце? — посочи към мозаечния под Мичънър.
	Тя проследи погледа му. Сърцето беше малко и ненатрапчиво, почти сливащо се с ярките фигури наоколо.
	— В продължение на много време никой не е знаел какво представлява това. Но преди петдесет години, по време на реставрация на пода, вдигнали плочата и под нея открили малка кутия с изсъхнало човешко сърце. То принадлежало на дож Франческо Ерицо, починал през 1646 година. Научих, че тялото му е положено в църквата „Сан Мартино“, но последната му воля била най-съкровената му същност да бъде погребана близо до светеца покровител на Венеция. — Ръката му махна по посока на високия олтар. — Свети Марко.
	— Знаете ли нещо за _най-съкровената същност_?
	— Човешкото сърце? Че кой не го знае? Предците ни са смятали сърцето за извор на мъдрост и интелигентност, на дълбоката същност на човека.
	И по тази причина Птолемей е използвал онзи израз, помисли си тя. _Докосни най-съкровената същност на златната илюзия._
	— Нека ви покажа и още нещо — каза Мичънър.
	Прекосиха храма и стигнаха до преградата пред олтара, изпълнена с многобройни квадрати, ромбове и четириъгълници, вградени в цветен мрамор. Зад преградата се виждаха неколцина коленичили мъже, приведени над масата на олтара, върху която лежеше каменен саркофаг, окъпан в ярка светлина. Дългата почти два метра желязна решетка отпред беше отместена.
	Мичънър спря, усетил интереса й.
	— През 1835 година олтарната маса била издълбана, за да се освободи място за светеца. Ето къде почива той. Тази нощ саркофагът ще бъде отворен за пръв път. — Папският нунций погледна часовника си. — Наближава един след полунощ. Скоро ще бъдат готови.
	Тя продължи да следва мъжа, който я дразнеше все повече и повече, към другия край на базиликата. Спряха в края на слабо осветена напречна пътека и Мичънър вдигна глава към една от мраморните колони.
	— През 976 година базиликата била унищожена от пожар — започна той. — Била възстановена и осветена отново през 1094 година. По време на посещението ми в Самарканд вие правилно отбелязахте, че през тези сто и осемнайсет години никой не се е интересувал къде се намира тялото на свети Марко. Но на 26 юни 1094 година, по време на тържествената литургия в чест на възстановения храм, се случило чудо. От тази колона се разнесъл силен грохот, откъртили се каменни късове, цялата църква се разтърсила. После от мрамора се появила ръката, а след нея и цялата фигура на светеца. Свещеници и богомолци се струпали около него. Сред тях бил и самият дож. Всички били убедени, че повторната поява на свети Марко означава възстановяването на мира и благополучието по света.
	Зовастина беше повече развеселена, отколкото впечатлена.
	— Чувала съм тази история. Странно как мощите се появили отново точно когато новата църква, а и самият дож се нуждаели от финансовата подкрепа на венецианците. Предполагам, че цялата работа е била организирана от дожа или някой изобретателен негов помощник. Блестящ политически ход, за който се говори и до днес, деветстотин години по-късно.
	— Пълно отсъствие на вяра — развеселено поклати глава Мичънър.
	— Аз се съсредоточавам върху реалните неща.
	— Като Александър Велики, който лежи в онзи гроб? — посочи олтара Мичънър.
	Скептицизмът му я разтревожи.
	— А откъде сте сигурен, че това не е той? Църквата няма представа на кого е принадлежало тялото, което венецианските търговци откраднали от Александрия преди повече от хиляда години.
	— А вие откъде сте сигурна, че е той, госпожо министър?
	Заковала очи в мраморната колона, която подпираше огромния свод на храма, Зовастина не се сдържа и погали хладната й повърхност. Дали в легендата за светеца, който се появява от нея, имаше някаква истина? Много обичаше такива истории. И реши да разкаже на нунция една от тях.


	_Евмен беше изправен пред трудна задача. Като личен секретар на Александър той беше удостоен с честта да се увери, че царят ще бъде погребан редом с любимия си Хефестион. От смъртта на господаря му бяха изминали три месеца, но балсамираното му тяло все още лежеше в двореца. Повечето от неговите приближени отдавна бяха напуснали Вавилон, за да поемат контрола над своите части от разделената империя. Намирането на подходящ труп за размяна не беше лесна работа, но в околностите на близкото село бяха открили мъж на възрастта на Александър, с приблизително същия ръст. Евмен го отрови и го прехвърли на един от египетските балсаматори, който беше останал в града срещу обещанието за щедро възнаграждение. След като си свърши работата, египтянинът потегли на път, но един от съучастниците на Евмен го уби. Подмяната на труповете стана по време на силна лятна буря, потопила града в пороен дъжд. Увит в позлатено ленено платно и облечен в златна роба с корона на главата, неизвестният труп не можеше да бъде разпознат от никого. Евмен кри тялото на Александър още няколко месеца, изчаквайки царската погребална процесия да напусне Вавилон и да поеме по дългия път към Гърция с подмененото тяло в саркофага. После градът потъна в летаргия, от която не му беше писано да се изтръгне. Евмен и двамата му съучастници успяха незабелязано да се измъкнат и да поемат на север с тялото на Александър, изпълнявайки последното му желание._


	— Значи това тяло тук в крайна сметка може и да не е на Александър, така ли? — попита Мичънър.
	— Не си спомням да съм ви обещала разяснения.
	— Не сте, госпожо министър — усмихна се папският пратеник. — Но вашата история много ми хареса.
	— Тя е точно толкова интересна, колкото вашата легенда за колоната.
	— Достоверността им май наистина е еднаква — кимна той.
	Но Зовастина беше на друго мнение. Нейната история беше открита върху древен пергамент, подложен на рентгенов анализ. В продължение на столетия буквите бяха останали скрити за човешкото око, отстъпвайки едва пред модерните технологии. Това не беше приказка. Александър Велики никога не е бил погребван в Египет. Бил е пренесен на друго място, впоследствие открито от Птолемей — първия гръцки фараон. Място, към което се надяваше да бъде насочена от мумията, погребана на десетина метра от нея.
	— Готови сме — обяви един мъж, който излезе иззад олтара.
	Нунцият кимна и я покани с жест да мине напред.
	— Време е да проверим чия легенда е истина, госпожо министър — промълви той.


	46

	Виктор гледаше как жената изкачва стъпалата към палубата с пистолет в ръка.
	— Хареса ли ти пожара? — попита тя.
	— Тъпа кучка! — изсъска той, остави мотора да работи на празен ход и тръгна към нея.
	— Хайде де, ела! — подкани го тя и насочи пистолета в главата му.
	Очите й бяха потъмнели от омраза.
	— Убиваш, без да ти мигне окото, а? — спря се той.
	— Ти също.
	— И кого съм убил?
	— Може би си бил ти или някой друг от вашия Свещен отряд. В Самарканд, преди три месеца. Или Лунд. Къщата му изгоря до основи от вашия гръцки огън.
	Той си спомни мисията. Беше я изпълнил лично по нареждане на Зовастина.
	— А ти си онази от Копенхаген. Видях те пред музея, а след това и в къщата.
	— Където се опита да ни убиеш.
	— Май сами си го търсехте — ти и приятелчетата ти.
	— Какво знаеш за смъртта на Или? Ти си шеф на Свещения отряд на Зовастина.
	— Откъде знаеш? — учуди се той, после изведнъж се досети. — Монетата, която разгледах в онази къща. Снели сте отпечатъци.
	— Умник.
	Личеше, че тя се бори с някакви болезнени мисли, и той реши да раздуха пожара на емоциите й.
	— Или беше убит.
	— Ти ли го направи?
	Виктор забеляза лъка и кожения колчан със стрели, окачени на рамото й. С тях хладнокръвно беше подпалила музея, след като беше залостила вратата. Реши да внимава.
	— Бях там — отвърна на въпроса й той.
	— Защо Зовастина нареди да го убият?
	Лодката се поклащаше върху невидимите вълни, течението бавно я отнасяше. Единствената светлина идваше от слабата лампичка на пулта за управление.
	— Ти и твоите приятели, включително онзи Или, бяхте замесени в неща, които не ви засягаха.
	— Но сега ти си замесен в нещо, което те засяга. Дойдох да ви премахна. Единият си отиде, сега е ред на другия.
	— И какво ще спечелиш?
	— Удоволствието да те гледам как умираш.
	Тя вдигна пистолета и стреля.


	Малоун намали газта и се ослуша.
	— Чу ли?
	— Изстрел — прошепна Стефани. — Някъде наблизо.
	Той протегна врат и надникна над предпазното стъкло. Пожарът над Торчело на около километър и половина пред тях бушуваше с пълна сила. Влажната мъгла се вдигаше, видимостта се подобряваше.
	Той напрегна слух, но не долови нищо. После протегна ръка и включи двигателя.


	Касиопея стреля по посока на носа, куршумът се заби на сантиметри от крака на Виктор.
	— Или не беше сторил зло на никого. Защо го уби тя? — Пистолетът оставаше насочен в гърдите му. — Защо?!
	Въпросът беше зададен през стиснати зъби и прозвуча по-скоро умолително, отколкото гневно.
	— Зовастина е жена с мисия. А твоят Или се изпречи на пътя й.
	— Но с какво й попречи? Той беше историк!
	Стана й мъчно, че говори за него в минало време. Вълните се плискаха зад ниския борд, вятърът продължаваше да тласка лодката встрани.
	— Няма да повярваш с каква лекота тя убива хора — отвърна Виктор.
	Начинът, по който избягваше въпросите, само усили гнева й.
	— Хвани руля! — изсъска Касиопея и зае позиция от другата страна на пулта за управление. — Потегляй, но бавно и внимателно!
	— Накъде?
	— Към „Сан Марко“.
	Той се обърна, подаде газ и рязко завъртя руля. Лодката се люшна наляво, палубата избяга изпод краката й. Възползвайки се от моментното й колебание дали да стреля, или да запази равновесие, той се хвърли към нея.


	Виктор знаеше, че трябва да убие тази жена. Тя беше олицетворение на провала. Ако Зовастина научеше, доверието й към него завинаги щеше да бъде изгубено. Да не говорим за случилото се с Рафаел. Лявата му ръка се вкопчи във вратата на задната кабина. Използвайки рамката като лост, краката му се отлепиха от люлеещата се палуба и с всичка сила се забиха в тялото на жената. Тя успя да блокира удара и политна напред.
	Площта на кабината беше около два квадратни метра, с отвори за достъп от двете страни. Моторът виеше на максимални обороти, а останалата без управление лодка се мяташе по вълните. Предпазното стъкло се покри с водни пръски. Жената продължаваше да стиска пистолета, но имаше проблем с равновесието.
	Той замахна и я улучи в брадичката с ръба на дланта си. Главата й се отметна назад и се удари в нещо твърдо. Той се възползва от зашеметяването й, завъртя руля в обратна посока и намали оборотите на двигателя. Страхуваше се да не навлязат в плитчините, където имаше опасност витлото да се оплете в гъстите водорасли.
	Небето над Торчело беше озарено в оранжево. Лодката подскачаше по вълните, а жената стискаше главата си с две ръце. Виктор я изрита във водата, решил да повери съдбата й на природните стихии.


	47

	Зовастина мина в олтара и насочи поглед към величествения балдахин. Четири богато украсени колони от алабастър крепяха солиден блок от зелен мрамор. Зад него блестеше прочутата Пала д’Оро, инкрустирана със злато и скъпоценни камъни.
	Пред олтара лежаха двете части на каменния саркофаг. Капакът беше издялан от цяла плоча във формата на правоъгълник, върху която личеше надпис на латински, изписан с големи и равни букви: CORPVS DIVI MARCI EVANGELISTAE. Познанията й по езика бяха достатъчни за един груб превод: „Божественото тяло на евангелист Марко“. Над капака имаше две дебели железни куки, вероятно използвани за поставянето на тежкия камък на място. В момента те бяха свързани с четири хидравлични крика, прикрепени с големи болтове.
	— Доста трудна работа — отбеляза Мичънър. — Мястото под олтара е изключително малко. Разбира се, можехме да решим проблема с по-мощна техника, но за нея няма нито място, нито време.
	— Това духовни лица ли са? — попита тя, кимайки към хората, които се суетяха около плочата.
	— Да, подбрани специално за целта — отвърна Мичънър. — Решихме, че няма смисъл нещата да се разчуват.
	— Знаете ли какво има вътре? — внимателно го погледна тя.
	— Може би искате да разберете дали останките са мумифицирани — уточни той, сви рамене и добави: — За последен път тази гробница е била отваряна преди повече от сто и седемдесет години. Никой не знае какво има в нея.
	Пак се изплъзна, раздразнено си помисли Зовастина. Птолемей се беше възползвал от подмяната, извършена от Евмен, за да постигне своите политически цели с помощта на тялото, което цял свят бе възприемал като тялото на Александър. Самата тя нямаше как да знае дали ще получи отговори от това, което предстоеше да види. Но беше длъжна да разбере.
	Мичънър направи знак на един от свещениците и хидравличните крикове се раздвижиха. Железните куки над гробницата се насочиха надолу. Бавно, милиметър по милиметър, каменният капак започна да се повдига.
	— Страхотни механизми — промълви Мичънър. — Малки, но достатъчно мощни за преместването на цяла къща заедно с основите.
	Капакът се вдигна на около два сантиметра, но вътрешността на саркофага оставаше в сянка. Зовастина вдигна глава към златната мозайка с лика на Христос върху високия свод над олтара.
	Четиримата мъже престанаха да работят с хидравличните крикове.
	Капакът увисна на около четири сантиметра. Осветени отдолу, лъскавите цилиндри опряха в горната част на олтара. По-нататъшното повдигане беше невъзможно.
	Мичънър й направи знак да се отдалечат, спря до олтара и прошепна:
	— Светият отец се опитва да удовлетвори желанието ви с надеждата, че и вие ще изпълните неговото. Но нека бъдем реалисти. Вие няма да изпълните това, което сте обещали.
	— Не съм свикнала да бъда обиждана — хладно отговори Зовастина.
	— А светият отец не е свикнал да го лъжат.
	По всичко личеше, че дипломатичният мъж е решил да зареже всякакви преструвки.
	— Вие ще получите достъп до Федерацията, както обещах — все така хладно рече тя.
	— Но искаме повече.
	Едва сега Зовастина си даде сметка, че Мичънър е изчаквал до вдигането на капака. Беше готова да се прокълне, но разбираше, че няма друг избор. Трябваше да довърши започнатото. Заради Карин, заради Александър Велики, заради това, което беше скрито в саркофага.
	— Какво искате?
	Мичънър бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади няколко листа, навити на руло.
	— Подготвили сме съглашение между Федерацията и Католическата църква. То съдържа писмени гаранции за достъпа ни до територията на вашата страна. Уважавайки вашата вчерашна молба, в него е добавен и текст, който дава право на Федерацията да разрешава евентуалните църковни строежи.
	Тя разгъна документа и видя, че текстът е на казахски.
	— Решихме, че ще ви бъде по-удобно да го имате на родния си език — отбеляза Мичънър.
	— За да го разпространявате по-лесно — поправи го Зовастина. — Моят подпис е застраховката ви, че няма да се отметна.
	Очите й пробягаха по клаузите на договора. В тях се описваше подробно сътрудничеството между Римокатолическата църква и Централноазиатската федерация в областта на „съвместното насърчаване на свободата на религията чрез неограничена мисионерска дейност“. Специален параграф забраняваше всякакви форми на насилие срещу църквата и предвиждаше строги наказания за нарушителите. Друг гарантираше безплатни визи за всички църковни служители и свободен достъп до страната по всяко време.
	Зовастина извърна глава към олтара. Вътрешността на саркофага не се виждаше дори оттук, на десетина метра разстояние.
	— Бих се радвала да имам сътрудник като вас — промълви тя.
	— Аз служа на своята църква и това ми харесва.
	Тя погледна часовника си. Виктор щеше да се появи всеки момент. Той никога не закъсняваше. Очите й се насочиха назад, към централната пътека на храма, над която проблясваха изписаните в златисто сводове. Тук има безброй скривалища, помисли си тя. Изобщо не беше сигурна, че ще бъде сама по време на обещаните й трийсет минути, които започваха да текат точно в 1:00 ч.
	— Ако имате проблем с подписването на съглашението, спокойно ще забравим цялата работа — обади се Мичънър.
	Повторение на нейните думи от вчера. Тя го погледна в очите и спокойно попита:
	— Имате ли химикалка?


	48

	Малоун забеляза чифт червени светлини, които подскачаха на около половин километър от тях. Лодка, останала без контрол.
	— Виждаш ли ги? — извика той.
	Стефани се изправи от другата страна на командното табло и напрегна очи в мрака.
	— Намира се отвъд осветеното трасе — установи тя.
	Той насочи лодката натам. Не след дълго разстоянието между двата съда се скъси до двеста метра и той установи, че другата лодка — същата по размер като тяхната — се намира в опасна близост до плитчините. Миг по-късно успя да различи неясна фигура, която скочи във водата. На борда се изправи друга, екнаха три последователни изстрела.
	— Котън!
	— Разбрах! — извика в отговор той и рязко завъртя руля по посока на мигащите светлинки. Другата лодка включи мотора си и започна да се отдалечава. Той тръгна да пресича курса й по диагонал, разпръсквайки високите вълни като ветрило. Разстоянието се намали до петдесетина метра, когато на носа на другия съд се изправи тъмна фигура с пистолет в протегнатата към тях ръка.
	— Лягай! — изкрещя Малоун.
	Стефани явно беше забелязала опасността, защото светкавично се хвърли на палубата. Той я последва миг преди над главите им да свирнат куршумите. Един от тях пръсна стъклото на задната кабина.
	В следващата секунда Малоун отново беше на крака и се хвърли към руля. Другата лодка се носеше с пълна скорост към Венеция. Много му се искаше да я последва, но го спря мисълта за човека във водата.
	— Потърси фенерче — дрезгаво заповяда той, намали скоростта и се насочи към мястото, на което засече червените светлинки.
	Стефани се спусна в предната кабина, до слуха му достигна тракането на вратички. След миг тя се появи с фенерче в ръка.
	Той намали скоростта до минимум, а тя се надвеси през борда и включи фенерчето. До слуха му достигна вой на сирени. Иззад близкото островче изскочиха три моторници с включени синьо-червени светлини, които се понесоха с пълна скорост към Торчело. Тежка нощ за италианската полиция.
	— Виждаш ли нещо? — подвикна през рамо Малоун. — Някой падна от онази лодка.
	Той гледаше напрегнато пред себе си, опитвайки се да предотврати евентуалния сблъсък. Нещо, което щеше да бъде трудно в тъмните води на канала.
	— Там! — извика Стефани.
	Той се хвърли към нея и почти веднага забеляза фигурата, която правеше усилия да се задържи на повърхността. Само секунда му беше необходима да разбере, че е Касиопея. Още преди да успее да реагира, Стефани захвърли фенерчето и скочи във водата. Той светкавично се обърна и хвана руля. Една-две маневри бяха достатъчни, за да се приближи странично към двете жени. Котън се наведе през борда, изтегли Касиопея и я сложи да легне върху палубата. Тя беше в безсъзнание. От рамото й висяха лък и кожен колчан със стрели. Започва да става интересно, помисли си той, после обърна тялото й на една страна и заповяда:
	— Хайде, изкашляй водата!
	Тя не реагира.
	— Кашляй! — извика той и й нанесе силен удар в гърба.
	Тя започна да кашля и да плюе, давейки се с всяко вдишване. Но поне дишаше.


	Стефани се прехвърли в лодката.
	— Доста е замаяна — докладва Малоун. — Но не е простреляна.
	— Не е лесно да улучиш от люшкаща се лодка.
	Той продължи да удря Касиопея по гърба, за да изкара погълнатата вода. Тя бавно започваше да идва на себе си.
	— Добре ли си?
	Очите й постепенно се фокусираха. Имаха особеното изражение, характерно за човек, получил силен удар в главата.
	— Котън?
	— Няма смисъл да те питам защо носиш лък и стрели, нали?
	Касиопея докосна главата си и простена.
	— Това мръсно копеле ме…
	— Кой беше той? — безцеремонно я прекъсна Стефани.
	— Ха! — втренчи се в нея другата жена. — Ти какво търсиш тук? — Докосна с длан мокрите й дрехи и добави: — Ти ли ме извади?
	— Дължах ти го.
	Малоун само беше чувал за инцидента през есента във Вашингтон, тъй като по същото време се намираше под обсада в Синай. Но случилото се явно беше сближило двете жени. В момента обаче го интересуваше друго.
	— Колко са жертвите на пожара в Торчело?
	Касиопея не му обърна внимание, заета да подсушава цевта на големия глок, който измъкна от колана си. Това едва ли беше нужно, тъй като този модел пистолети се славеха с изключителната си водоустойчивост. Знаеше го от личен опит.
	— Трябва да побързаме — изправи се тя.
	— Виктор ли беше в онази лодка? — попита с нарастващо раздразнение Малоун.
	Успяла да възвърне самообладанието си, младата жена гневно го стрелна с очи.
	— Вече ти казах, че не те засяга! Тази битка не е твоя!
	— Как ли пък не! Тук стават неща, за които и понятие си нямаш!
	— Вече знам, че Или е убит от ония мръсници в Азия по заповед на Зовастина!
	— Кой е Или? — попита Стефани.
	— Дълга история — въздъхна Малоун. — Която ни създава доста проблеми в момента.
	Касиопея продължаваше да изтръсква водата от пистолета и мъглата от съзнанието си.
	— Трябва да тръгваме — повтори тя.
	— Случайно да си видяла сметката на някой? — поинтересува се Малоун.
	— Едното копеле го изпържих като риба!
	— За което със сигурност ще съжаляваш.
	— Благодаря за съвета. Да вървим!
	— Накъде тръгна Виктор? — опита се да я забави той.
	Тя свали лъка от рамото си.
	— Хенрик ли ти го изпрати? — полюбопитства Малоун, спомнил си за платнената торба в ресторанта.
	— Казах ти, че не твоя работа, Котън!
	— Касиопея — обади се Стефани. — Не знам дори и половината от случилото се тук, но ти очевидно не си в състояние да разсъждаваш трезво. Помниш ли какво ми каза есента? „Използвай главата си.“ Сега е твой ред да го направиш. Кажи, какво стана?
	— Теб също не те засяга, Стефани! Стой настрана. Дебна тези типове от месеци! И тази вечер най-накрая ми паднаха на мушката. На единия му видях сметката, сега ми трябва и другият. Да, той наистина е Виктор — същият, който е участвал в убийството на Или. Изгорили са го. Но защо? — Гласът й трепна и изтъня. — Трябва да разбера!
	— Ще го направим заедно — предложи Малоун.
	Касиопея закрачи напред-назад, като видимо се олюляваше. В момента не можеше да направи нищо, а и прекрасно знаеше, че двамата й спътници нямат намерение да се оттеглят. Улови се с две ръце за перилата и напълни гърдите си с въздух.
	— Добре — промълви след къса пауза тя. — Добре. Имате право.
	Дали това означава помирение? — запита се Малоун.
	Касиопея остана неподвижна.
	— Нещата са лични. Много по-лични, отколкото допускате. — В гласа й се долови леко колебание. — Не става въпрос само за Или.
	Споменаваше го вече за втори път.
	— Защо не ни обясниш?
	— А защо да го правя?
	Той много искаше да й помогне, но не виждаше смисъл да спори с нея. Измести поглед към Стефани, която веднага го разбра и кимна.
	Върна се зад руля и включи двигателя. Насреща им летяха още полицейски моторници, поели курс към Торчело. Котън се насочи към Венеция, следвайки далечните сигнални светлини на Виктор.
	— Няма да открият труп — обади се Касиопея. — От музея ще остане само пепел.
	— Нещо ново за Наоми? — поинтересува се Малоун.
	Въпросът му беше предназначен за Стефани.
	— Нищо, вече двайсет и четири часа — отвърна тя. — Затова съм тук.
	— Коя е Наоми? — пожела да узнае Касиопея.
	— Това пък е моя работа! — натъртено рече Малоун.
	Тя замълча, после попита:
	— Къде отиваме?
	Той погледна часовника си. Светещият циферблат показваше 00:45 ч.
	— Споменах, че тук се случват много неща. По една случайност ние знаем къде отива Виктор.


	49

	_Самарканд, 4:50 ч._
	По гърба на Винченти пробягаха тръпки. И преди беше поръчвал да убиват хора, за последен път вчера. Но сега беше различно. Предстоеше му да поеме по опасен път, в края на който го чакаше не само най-голямото лично богатство на света, но и място в историята.
	До разсъмване оставаше около час. Седнал на задната седалка, той наблюдаваше как О’Конър и двамата му спътници се насочват към къщата, скрита зад висока ограда от ковано желязо и малка горичка цъфнали кестени. Тя беше собственост на Ирина Зовастина.
	След няколко минути О’Конър се върна и той смъкна страничното стъкло.
	— Двамата пазачи са мъртви. Отстранихме ги без никакъв проблем.
	— Това ли е цялата охрана?
	— Да. Явно Зовастина е преценила, че са достатъчни. Защото е била сигурна, че никой не се интересува от това място, помисли си Винченти.
	— Готови ли сме?
	— Вътре е само жената, която се грижи за болната.
	— В такъв случай да проверим доколко са склонни да сътрудничат.
	Винченти влезе през главния вход. Мъжете, които бяха наели за операцията, държаха болногледачката на Карин Уолд — възрастна жена с остри черти, облечена в хавлия и чехли. Азиатското й лице излъчваше страх.
	— Доколкото съм осведомен, вие се грижите за мис Уолд — любезно рече Винченти.
	Жената кимна.
	— И никак не харесвате отношението на върховния министър към нея — добави той.
	— Тя се държи ужасно с нея — промълви жената.
	Той остана доволен от точността на събраната информация.
	— Карин страда, нали? — подхвърли той. — Болестта й напредва.
	— Така е, но министърката не я оставя на мира — мрачно отвърна жената.
	Винченти направи знак на мъжете да я пуснат, приближи се към нея и промълви:
	— Дойдох, за да облекча страданията й. Но ще ми трябва вашата помощ.
	В очите на жената се появи подозрение.
	— Къде са пазачите? — попита тя.
	— Мъртви са. Ще отида да я видя, а вие изчакайте тук. В дъното на коридора, нали?
	Жената отново кимна.


	Той запали една от лампите до леглото и спря поглед върху нещастницата, завита с розово одеяло. Карин Уолд дишаше с помощта на кислороден апарат. Винченти извади спринцовка от джоба си и заби иглата в пластмасовия разпределител на системата, окачена на стойка над леглото.
	Жената бавно отвори очи.
	— Събудете се — прошепна Винченти.
	Тя примигна няколко пъти, очевидно опитвайки се да разбере какво става. После бавно се надигна на лакти.
	— Кой сте вие?
	— Приятел, макар че напоследък такива рядко са се навъртали около вас.
	— Познавам ли ви?
	— Едва ли — поклати глава той. — Но аз ви познавам. Любопитно ми е да разбера какво изпитва човек, който обича Ирина Зовастина?
	Странен въпрос, идващ от непознат, появил се посред нощ, без никой да го е канил. Но Карин го възприе без учудване и само сви рамене.
	— Защо питате?
	— Отдавна поддържаме контакти, но нито веднъж не съм изпитал някакво привличане към нея. При вас как беше?
	— Често съм си задавала този въпрос — отново сви рамене болната.
	Очите му се плъзнаха по обзавеждането. Елегантно и скъпо като всичко останало в къщата.
	— Живеете добре — отбеляза той.
	— Това едва ли е някаква утеха.
	— Но след като сте се разболели от СПИН, все пак сте се върнали при нея. След няколко години без никакъв контакт помежду ви.
	— Явно знаете всичко за мен.
	— Със сигурност сте имали някакви чувства, за да постъпите така.
	Главата й се отпусна на възглавницата.
	— В някои отношения тя е доста глупава.
	Винченти се приготви да слуша.
	— Въобразява си, че е Ахил, а аз съм в ролята на Патрокъл — добави след кратка пауза Карин. — Или — още по-лошо — че е Александър Велики, а аз съм Хефестион. Стотици пъти ми е разказвала тези истории. Чели ли сте „Илиада“?
	Винченти поклати глава.
	— Ахил се е чувствал виновен за смъртта на своя любовник Патрокъл, защото му позволил да поведе армията в решителен бой, представяйки се за него самия. Александър Велики също е изпитвал огромно чувство на вина за смъртта на Хефестион.
	— Добре познавате историческата литература — отбеляза Винченти.
	— Нищо подобно. Просто съм слушала нейните истории.
	— А защо я смятате за глупава?
	— Защото се срамува да признае, че иска да ме спаси. Постоянно идва тук, зяпа ме, изтезава ме, включително и физически, но въпреки това се опитва да ме спаси. Върнах се, защото бях сигурна, че ще се грижи за мен.
	— Очевидно я ненавиждате.
	— Не знам кой сте, но искам да ви уверя, че всеки на мое място не би имал друг избор.
	— Говорите с мен прекалено свободно, въпреки че не ме познавате.
	— Нямам какво да крия и не се страхувам от нищо. Животът ми е към края си.
	— Предадохте ли се?
	— Едва ли имам избор.
	— В момента Зовастина се намира във Венеция — обяви той, решил да измъкне каквото може. — Случайно да имате представа какво търси там?
	— Не се учудвам. Великият воин е тръгнал на великия си поход. А аз съм слабата любовница. Такива като мен не задават въпроси на героя, не го предизвикват. Те просто приемат това, което им се предлага.
	— Май сте се наслушали на глупости.
	— Позволявам й да си въобразява, че е моята спасителка — сви рамене Карин. — Защо не? А и ми харесва да я тормозя, това е единственото ми удоволствие. Изборът в живота и други подобни глупости…
	— Животът понякога е доста капризен.
	Той забеляза, че я заинтригува.
	— Къде са пазачите? — попита тя.
	— Мъртви.
	— А болногледачката?
	— Жива и здрава. Според мен е искрено загрижена за вас.
	— Така е — кимна Карин.
	В разцвета си тази жена наистина е била страхотна, помисли си той. С еднаква лекота е съблазнявала мъже и жени. В избора на Зовастина нямаше нищо необикновено. Не беше трудно да си представи как двете са влезли в конфликт. Властни натури, свикнали желанията им да бъдат изпълнявани.
	— Наблюдавам ви от известно време — каза той.
	— Едва ли е останало много за наблюдение.
	— Ако получите възможност да си пожелаете нещо в този живот, какво ще бъде то?
	Обреченото създание в леглото прие въпроса съвсем сериозно и се замисли. Той ясно виждаше какво става в съзнанието й. Тази решителност му беше позната, беше я срещал и у други, изправени на прага на необратимото. Те се вкопчваха в безнадеждното, защото знаеха, че не могат да бъдат спасени нито от науката, нито от религията. А само от чудо. Затова не остана разочарован, когато Карин си пое дъх и прошепна:
	— Да живея.


	50

	_Венеция_
	Виктор се промъкна покрай ярко осветената западна фасада на църквата. Високо горе, изправен над златен лъв с разперени криле, бдеше самият св. Марко. Лявата част на площада беше блокирана и гъмжеше от униформени представители на реда. Зад полицейската лента се беше струпала тълпа от зяпачи, от чиито възбудени коментари ставаше ясно, че тук неотдавна е имало престрелка. Виктор заобиколи тълпата и се насочи към северния вход на катедралата, изпълнявайки инструкциите на Зовастина.
	Нервите му още бяха опънати от появата на жената с лъка. Тя би трябвало да е мъртва още там, в Дания. А след като не беше мъртва, значи и другите двама бяха още живи. Положението излизаше от контрол. Би трябвало да остане в лагуната, докато се увери, че тя се е удавила, но Зовастина го чакаше.
	Пред очите му бе сцената с ужасната смърт на Рафаел. Интересът на Зовастина към нея положително щеше да се ограничи до въпроса дали тази смърт няма да предизвика нечии подозрения. Но това едва ли можеше да се случи. Труп нямаше. Останките от човешки кости в пепелта можеха да бъдат открити само ако човек ги търси, и то с много внимание. Както при пожара в къщата на Или Лунд.


	— _Ще ме убиеш ли? — попита Или. — Но какво съм направил? — Очите му се спряха на пистолета в ръцете на нападателя. — Нима мога да бъда заплаха за някого?_
	_Виктор подслушваше от съседната стая._
	— _Защо не ми отговаряш? — повиши глас Или._
	— _Не съм дошъл да си приказваме — отговори мъжът._
	— _А само да ме застреляш?_
	— _Изпълнявам това, което ми е заповядано._
	— _Без да знаеш защо?_
	— _Не ме интересува._
	_В стаята се възцари тишина._
	— _Бих искал да довърша някои неща — промълви най-сетне Или. Тонът му беше спокоен и изненадващо примирен. — Винаги съм вярвал, че болестта ми ще ме убие._
	_Интересът на Виктор видимо нарасна._
	— _Заразен ли си? — подозрително попита нападателят. — Не ми изглеждаш болен._
	— _Не ти изглеждам, ама съм._
	_До слуха на Виктор долетя рязкото изщракване на пистолетен затвор._


	Беше останал отвън, докато къщата изгори. Пожарникарите на Самарканд не можаха да направят много. Накрая стените се срутиха и гръцкият огън погълна всичко. Но сега той знаеше още нещо. Жената от Копенхаген обичаше толкова много Или Лунд, че искаше да отмъсти за смъртта му.
	Той заобиколи базиликата и видя северния портал. Един мъж стоеше зад отворените бронзови врати. Виктор се овладя. Върховният министър го искаше съсредоточен и спокоен.

	* * *

	Зовастина подписа договора и го върна на Мичънър.
	— А сега искам обещаните трийсет минути.
	Папският нунций направи знак на свещениците, които мълчаливо се оттеглиха.
	— Ще съжалявате, че ме притиснахте — хладно рече тя.
	— А вие вероятно ще откриете, че светият отец обича предизвикателствата.
	— С каква армия разполага вашият папа?
	— Мнозина са ми задавали този въпрос. Но не армиите поставиха комунизма на колене. Йоан Павел Втори го постигна съвсем сам и мисля, че се справи добре.
	— А вашият папа е не по-малко умен, така ли?
	— Предизвикайте го и ще разберете.
	Мичънър забързано пое по централната пътека към изхода.
	— Ще се върна след половин час — долетя гласът му от мрака.
	Тя зърна Виктор да се появява от мястото, където беше изчезнал Мичънър. Двамата си бяха кимнали. Бодигардовете й останаха край стената. Виктор влезе в олтара. Дрехите му бяха мръсни и мокри, лицето му беше изцапано с кал.
	— Взе ли го? — пожела да узнае тя, без да обръща внимание на вида му.
	Той й подаде медальона.
	— Какво мислиш?
	— Изглежда истински, но нямаше как да го изследвам.
	Тя пусна монетата в джоба си и забрави за нея. Отвореният саркофаг чакаше на десетина метра по-нататък. В момента единствено той имаше значение.


	Малоун стъпи последен на бетонния кей. Отново бяха във Венеция — на мястото, където прочутият площад „Сан Марко“ опираше в лагуната. Водата тихо се плискаше в плаващите пилони и разклащаше привързаните за пристана гондоли. Площадът все още беше блокиран от полиция, а тълпата от зяпачи се беше удвоила.
	Стефани посочи Касиопея, която вече си пробиваше път към катедралата сред множеството около сергиите на уличните продавачи. Лъкът и колчанът със стрелите все още бяха на рамото й.
	— Мисля, че на Покахонтас й трябва каишка.
	— Мистър Малоун!
	От тълпата се появи мъж, наближаващ петдесет, облечен с риза с дълъг ръкав, широк панталон и памучно яке. Очевидно дочула гласа му, Касиопея се обърна и тръгна към тях.
	— Аз съм монсеньор Колин Мичънър — представи се мъжът, след като най-сетне стигна до тях.
	— Не приличате на свещеник.
	— Само тази вечер. Бях информиран за появата ви и сега виждам, че описанието, което получих, е съвсем точно: висок, светлокос, придружаван от по-възрастна жена.
	— Моля?! — направи гримаса Стефани.
	— Казаха ми, че сте чувствителна на тема възраст — засмя се Мичънър.
	— А кой ви го каза? — пожела да узнае Малоун.
	— Едуин Дейвис — отговори вместо него Стефани. — Спомена, че разполага с безупречен източник във вашите среди. Предполагам, че сте вие, нали?
	— С Едуин се познаваме от много години.
	Касиопея посочи църквата.
	— Да сте видели там да влиза един нисък и набит мъж? Облечен е с джинси.
	— Вече е вътре, заедно с Ирина Зовастина — отвърна свещеникът. — Казва се Виктор Томас и е началник на личната й охрана.
	— Добре сте информиран — отбеляза Малоун.
	— Благодарение на Едуин. Но и той не успя да ми отговори на един въпрос: откъде идва името ви? Защо Котън?
	— Дълга история. Сега трябва да влезем в базиликата. Сигурен съм, че знаете защо.
	Мичънър направи жест към празното място зад една от уличните сергии.
	— Вчера се сдобихме с информация за министър Зовастина, която прехвърлихме на Вашингтон. Тя пожела да надникне в гробницата на свети Марко, а светият отец реши, че може да предложи същото и на американците.
	— Няма ли да тръгваме? — нетърпеливо попита Касиопея.
	— Нервна ли сте? — изгледа я Мичънър.
	— Просто искам да тръгваме!
	— Носите лък и стрели.
	— Но не мога да ви заблудя, нали?
	Мичънър не обърна внимание на жлъчната й забележка и се извърна към Малоун.
	— Нещата май излизат от контрол.
	— Не повече, отколкото досега.
	— Като мъжа, убит там? — обърна се към площада свещеникът.
	— Както и опожареният музей в Торчело — въздъхна Малоун и бръкна в джоба си, усетил вибрацията на мобилния телефон.
	Извади го и погледна дисплея. Пак Хенрик.
	— Лъкът и стрелите не бяха умна идея! — включи телефона той.
	— Нямах избор — късо отговори Торвалдсен. — Тя при теб ли е? Трябва да говоря с нея.
	— О, да.
	Подаде апарата на Касиопея и се дръпна встрани.


	С трепереща ръка Касиопея притисна телефона към ухото си.
	— Слушай внимателно — прозвуча гласът на Торвалдсен. — Случиха се неща, които трябва да знаеш.


	— Истински хаос! — изпъшка Малоун.
	— И става все по-лошо — допълни Стефани.
	Той насочи поглед към Касиопея, която се беше обърнала с гръб към тях с телефон на ухото.
	— Направо се е побъркала!
	— Това състояние е познато на всички ни, нали?
	Той се усмихна. Касиопея приключи разговора, върна се при тях и му подаде телефона.
	— Получи нови заповеди, а?
	— Нещо такова.
	— Виждате с какво съм принуден да работя. Надявам се, че поне вие ще ми предложите нещо продуктивно — извърна се той към Мичънър.
	— Зовастина и Виктор са в олтара на базиликата.
	— Устройва ме.
	— Но аз трябва да поговоря насаме с нея — добави Мичънър и кимна към Стефани. — Едуин ме помоли да ви предам нещо.
	— Предпочитам да отида с тях.
	— Той казва, че е важно.
	— Добре, поговорете си — рече Малоун. — Ние и бездруго имаме работа вътре.


	Зовастина пристъпи към олтара и се наведе. На пода лежеше електрическо фенерче, оставено от свещениците. Тя махна на Виктор да коленичи до нея и нареди:
	— Накарай онези двамата да огледат църквата. Нека обърнат специално внимание на балконите. Искам да съм сигурна, че не ни наблюдават.
	Виктор предаде заповедта и се върна.
	Тя вдигна фенерчето и със затаен дъх освети вътрешността на саркофага. Отдавна чакаше този момент — още от времето, когато Или спомена за подобна възможност. Чии мощи бяха вътре? Дали Птолемей бе оставил скрито указание за истинския гроб на Александър? За онова място _високо в планината — там, където скитите бяха разкрили на Александър тайната на живота_. Живот, зависим от магическата отвара. В съзнанието й изплуваха думите на дворцовия историк, които Или беше открил в един от ръкописите: _Шията му беше грозно подута и той едва преглъщаше, сякаш в гърлото му имаше натрошени камъни. При всяко издишване от устата му излиташе пяна. Тялото му беше покрито с рани, в мускулите му нямаше сила._ Но отварата го беше излекувала за един ден. Учените в нейната биологическа лаборатория бяха убедени, че симптомите сочат за наличието на вирусно заболяване. Възможно ли е природата, създала толкова много болести, да бе открила и начин за лекуването им?
	Но в каменния ковчег нямаше мумия, а дървена кутия с големина около петдесет квадратни сантиметра, от двете страни на която имаше красиви бронзови дръжки. Успяла да скрие разочарованието, което я прониза, тя нареди:
	— Извади я!
	Виктор се промуши в отвора под каменния капак, хвана дръжките и положи кутията върху на мраморните плочи.
	Какво всъщност беше очаквала? Независимо от самоличността на мъртвеца неговата мумия би трябвало да бъде на около две хиляди години. Египтяните са били майстори на балсамирането, за което свидетелстваха откритите дори по-стари, но абсолютно запазени мумии. Разбира се, те са почивали в мир в своите гробници, без да бъдат пренасяни до другия край на света, нито пък са изчезвали в продължение на стотици години. Или Лунд беше убеден, че загадката на Птолемей е автентична. Той твърдо вярваше, че през 828 г. венецианските търговци са откраднали от Александрия мумифицираното тяло на друг човек, а не на св. Марко. Може би същото, което в продължение на шестстотин години е почивало в Сома и хиляди са го почитали като тялото на Александър Велики.
	— Отвори я!
	Виктор освободи закопчалките и вдигна капака. Вътрешността на кутията беше обшита с избеляло червено кадифе. Съдържанието й беше покрито с парчета от същия плат. Тя внимателно ги извади и се втренчи в това, което се появи отдолу. Зъби, лопатка, бедрена кост, част от череп и пепел.
	Затвори очи.
	— Какво очаквахте? — попита непознат глас зад гърба й.


	51

	_Самарканд_
	Винченти се замисли върху отговора на Карин, после вдигна глава.
	— Какво бихте сторили, за да останете жива?
	— Твърде малко — въздъхна болната. — Нали виждате на какво приличам? Всъщност аз дори не знам името ви…
	Тази жена цял живот бе манипулирала хората около себе си и дори сега се опитваше да го прави.
	— Енрико Винченти.
	— Италианец? Не ми приличате на такъв.
	— Харесах си това име.
	На лицето й се появи усмивка.
	— Защо имам чувството, че ние с вас си приличаме, Енрико Винченти?
	Беше права. Той беше мъж с две имена и разностранни интереси, но с една-единствена амбиция.
	— Какво знаете за ХИВ?
	— Единствено, че ме убива.
	— Не сте ли чували, че той съществува от милиони години? Това наистина е невероятно, тъй като той дори не е жив — просто рибонуклеинова киселина, или РНК, скрита в предпазна протеинова обвивка.
	— Да не би да сте учен?
	— Всъщност да. Знаете ли, че ХИВ няма клетъчна структура? Това означава, че не е в състояние да акумулира енергия. Репродуктивната способност е единственото качество, което го доближава до живите организми. Но дори то се нуждае от генетичния материал на гостоприемник.
	— Като мен?
	— Страхувам се, че е така. На науката са известни около хиляда вируса, но всеки ден се откриват нови. Около половината от тях живеят в растенията, а останалите — в животните. ХИВ е от вторите, но по един уникален начин.
	Забелязал озадачената й физиономия, Винченти побърза да попита:
	— Не искате ли да знаете какво ви убива?
	— Има ли значение?
	— Може и да има, и то огромно.
	— В такъв случай продължавайте, мой нови приятелю. Въпреки че все още не разбирам какво търсите тук.
	Той оцени отношението й.
	— ХИВ вирусът притежава способността да вкара генетичния си материал в клетъчния геном. По тази причина го наричат ретровирус. Той прониква в клетката и я превръща в свой двойник. Разбойник, който краде идентичността й… — Замълча, за да даде време на събеседничката си да оцени метафората, после добави: — Събрани на едно място, двеста хиляди ХИВ частици са трудно различими с просто око. Всяка от тях е силно резистентна, на практика почти неразрушима, но за да живее, тя се нуждае от прецизно балансирана смес от протеини, соли, захари и — най-важното, от точно определен pH-фактор. Минимално предозиране на една от тези съставки или малък недостиг, и хоп — вирусът загива.
	— Предполагам, че тук ще стане въпрос и за мен.
	— О, да. Топлокръвните млекопитаещи. Техният организъм е особено подходящ за ХИВ. Вирусът намира отлична среда за размножаване в мозъчната тъкан, костния мозък, цервикалните клетки, семенната течност, мукозните мембрани и вагиналните секрети. Но любимата му плячка са кръвта и лимфата.
	Показалецът му се насочи в гърдите на болната.
	— Също като вас, мис Уолд, вирусът иска да оцелее.
	Погледът му се премести върху будилника, поставен на шкафчето до леглото. О’Конър и двамата му сътрудници пазеха отвън. Беше избрал да проведе разговора тук, защото беше сигурен, че никой няма да му попречи. Камил Ревин го беше информирал, че охраната се сменя веднъж седмично. Членовете на Свещения отряд не обичаха това място и идваха тук само когато им беше ред да дежурят. Всички го възприемаха като поредната странност на Ирина Зовастина.
	— Сега идва ред на най-интересното — продължи монолога си той. — ХИВ вирусът въобще не би трябвало да оцелее във вашия организъм, защото в кръвта ви има твърде много клетки, които се борят с инфекциите. Но той е възприел тактиката на партизанска война, играейки си на криеница с белите кръвни телца. Научил се е да се крие на места, които остават встрани от проверката на тези „стражи“.
	Замълча за момент, след което тихо добави:
	— Лимфните възли. Топчета с големината на грахово зърно, разпръснати на различни места в организма. Те изпълняват ролята на филтри, които улавят нежеланите гости и ги предават на белите кръвни телца. Лимфните възли са лъвската клетка на вашата имунна система, най-малко вероятното убежище за ретровируса. Но той избира именно тях. Смайващо, нали? ХИВ вирусът съумява да дублира протеиновата обвивка на лимфните възли, която организмът произвежда по нормален начин. И се скрива в нея, буквално под носа на имунната система. Там той търпеливо превръща лимфните възли в свое подобие и ги кара да забравят задълженията си за борба с инфекциите. Този процес продължава с години. В крайна сметка възлите се подуват и разпадат, след което ХИВ вирусът свободно нахлува в кръвоносната система. Именно това обяснява продължителния латентен период между заразяването и развитието на болестта.
	Обясненията идваха с лекотата, придобита от дългогодишния му опит на учен и експериментатор, но в момента той беше глобален предприемач и манипулатор, който в много отношения си приличаше като две капки вода с жената, наречена Карин Уолд. Предстоеше му да осъществи най-важната манипулация на живота си.
	— Знаете ли кое е най-интересното в този процес? — попита той, след което предложи и отговора: — Всяка репликация на вирусните частици е индивидуална и когато лимфният възел бъде унищожен, в кръвта нахлуват милиарди различни агресори — огромна армия от мутирали ретровирусни щамове, срещу която организмът е безсилен. Разбира се, имунната система реагира, но тя е принудена да произведе нови и различни бели кръвни телца за борба с всеки отделен щам. Което не е по силите й. На всичкото отгоре отделните щамове на ретровируса притежават способността да унищожават белите кръвни телца. Залогът става едно на милиарди и резултатът е неизбежен. Вие сте неговото живо доказателство.
	— Със сигурност не дойдохте тук, за да ми изнесете научна лекция — подхвърли Карин.
	— Дойдох да ви попитам дали искате да живеете.
	— Това е невъзможно, освен ако не сте ангел небесен.
	— Работата е там, че ХИВ изобщо не убива. Но той ни прави беззащитни срещу останалите вируси, бактерии, гъбички и паразити, които търсят убежище в кръвоносната ни система. Белите кръвни телца се оказват недостатъчни за борба с тях и остава въпросът коя инфекция ще ни убие.
	— О, я стига! — изгуби търпение жената в постелята. — Разкарайте се оттук и ме оставете да умра на спокойствие!
	Карин Уолд имаше всички основания да бъде язвителна, но разговорът с нея даде храна на мечтите му. Представи си как говори пред медиите, а репортерите жадно поглъщат всяка негова дума, превръщайки го във всепризнат световен авторитет. След което щеше да попадне под неизбежната лавина оферти за книги, филмови права, телевизионни предавания, беседи и награди. Сред последните със сигурност щеше да фигурира наградата „Албърт Ласкър“, Националният медал за принос в науката, а защо не и Нобеловата награда?
	Но всичко зависеше от решението, което предстоеше да вземе.
	Сведе поглед към жалкото човешко същество в леглото. Единственото живо нещо в него бяха очите.
	Ръката му се протегна към спринцовката, забита в пластмасовия разпределител на системата.
	— Какво е това? — попита Карин, забелязала прозрачната течност в спринцовката.
	Той не отговори.
	— Какво правите?
	Палецът му натисна буталото и течността се прехвърли и системата.
	Тя направи опит да се надигне, но миг по-късно падна по гръб, а зениците й се разшириха. Той гледаше как клепачите й натежават, а дишането се забавя. Тялото й се вцепени, очите й се затвориха. И повече не се отвориха.


	52

	_Венеция_
	Зовастина се изправи и погледна непознатия. Нисък, с изкривен гръбнак и рунтави вежди. На почетна възраст, ако се съдеше по бръчките, хлътналите бузи и ръцете с изпъкнали вени.
	— Кой сте вие?
	— Хенрик Торвалдсен.
	Това име й беше познато. Принадлежеше на един от най-богатите хора в Европа, датчанин. Но какво търсеше тук?
	Виктор реагира светкавично и насочи пистолета си към непознатия старец. Тя мълчаливо го погледна и той побърза да свали оръжието. _Да видим какво иска_, казваха очите й.
	— Чувала съм за вас.
	— И аз за вас. Зная всичко за възхода ви от съветски бюрократ до обединител на нации. Забележително постижение, признавам.
	Тя не беше в настроение за комплименти.
	— Какво търсите тук?
	По-възрастният мъж повлече крака към дървената кутия.
	— Наистина ли повярвахте, че Александър Велики е вътре?
	Този човек беше наясно с намеренията й.
	— _А ти, любителю на приключенията, ще чуеш безсмъртния ми глас, който, макар и далечен, ще прозвучи ясно в ушите ти. Вдигни платна и отплавай към столицата, основана от бащата на Александър, и закриляна от мъдреците. Докосни най-съкровената същност на златната илюзия. Раздели феникса. Животът определя размерите на гроба. Но внимавай, защото ще имаш само един шанс за успех._
	Тя направи опит да скрие шока си от рецитала на Торвалдсен. Този човек наистина беше наясно с намеренията й.
	— Нима си мислите, че единствено вие знаете? — попита той. — Докъде стига високомерието ви?
	Зовастина издърпа пистолета от ръцете на Виктор и го насочи в гърдите му.
	— Достатъчно, за да те застрелям!


	Малоун беше сериозно разтревожен. Двамата с Касиопея се намираха на петнайсетина метра навътре в храма, преодолели едва една четвърт от огромното пространство с размерите на футболно игрище, в далечния край на което Торвалдсен се беше изправил пред Ирина Зовастина и Виктор. Мичънър ги бе вкарал през западния атриум на базиликата и ги бе повел нагоре по стръмно стълбище. Стените, арките и куполите горе бяха подобни на архитектурата в основната част на базиликата, но без лъскавия мрамор и изящните мозайки. Тук се намираше църковният музей и магазинчето за сувенири, оградени от тухлени стени.
	— Какво търси той тук, по дяволите? — промърмори Малоун. — Нали току-що ти се обади навън?
	Спряха се зад каменна балюстрада, от която се разкриваше панорамна гледка към високите сводове, стъпили върху масивни колони от мрамор. Златната мозайка на таваните блестеше на слабата светлина, но мраморният под и страничните ниши тънеха в сивкав мрак. Олтарът в далечния край, пред който се беше изправил Торвалдсен, грееше като ярко осветена театрална сцена.
	— Ще ми отговориш ли?
	Касиопея мълчеше.
	— Вие двамата започвате да ме ядосвате!
	— Казах ти да си вървиш у дома.
	— Хенрик май захапа по-голям залък, отколкото може да преглътне.
	— Тя няма да го застреля. Поне докато не разбере защо е тук.
	— А защо е тук?
	Отново мълчание.
	Имаха нужда от смяна на позицията.
	— Да се прехвърлим там — предложи Малоун и посочи наляво към галерията в северното крило, която се издигаше над олтара. — Музеят позволява да стигнем до място, от което можем да чуем какво говорят.
	— Аз ще отида — отвърна Касиопея и махна в обратната посока. — Олтарът със сигурност ще се вижда и от южното крило. Така ще ги обградим от двете страни.


	Сърцето на Виктор бясно препускаше. Първо жената, а сега и предполагаемият собственик на музея. Това означаваше, че и другият мъж бе жив и вероятно се намираше наблизо. Направи му впечатление, че Торвалдсен изобщо не му обръща внимание.
	Сякаш никога не го беше виждал.


	Зовастина втренчено гледаше Торвалдсен над мерника.
	— Знам, че си безбожница — спокойно отбеляза датчанинът. — Но нима ще ме застреляш тук, в олтара на християнския храм?
	— Откъде знаеш за загадката на Птолемей?
	— От Или.
	— А него откъде го познаваш? — бавно свали пистолета тя.
	— Беше приятел на сина ми. Израснаха заедно.
	— Защо си тук?
	— Защо е толкова важно за теб да откриеш гроба на Александър Велики?
	— Не виждам причина да го обсъждам с теб.
	— Нека ти предложа една. Към настоящия момент ти притежаваш около трийсет зоонози от различни екзотични животни. Голяма част от тях си откраднала от зоологически градини и частни колекции. На твое разположение са най-малко две лаборатории за производство на биологично оръжие. Едната е собственост на твоето правителство, а другата на „Филоджен Фармасютик“ — корпорация, контролирана от човек на име Енрико Винченти. И двамата сте членове на Венецианската лига. Имам ли някакъв напредък?
	— Радвай се, че все още дишаш.
	На лицето на Торвалдсен изплува доволна усмивка.
	— За което съм ти благодарен. Ти разполагаш с наистина внушителна армия, наброяваща почти един милион бойци. Сто и трийсет изтребителя, различни транспортни и поддържащи самолети, добри авиобази и превъзходна комуникационна мрежа. Изобщо всичко, от което се нуждае един амбициозен деспот.
	Не й харесваше, че Виктор чува тези думи, но отчаяно й се искаше тя самата да чуе още. Затова се обърна към него и заповяда:
	— Иди да видиш какво правят онези двамата! Искам да остана насаме с този човек!


	Онези двамата? Малоун улови фразата в момента, в който зае позиция зад другия каменен парапет, който се намираше директно над олтара и на петдесетина метра от Торвалдсен и Зовастина. Насреща, на разстояние от петнайсет-двайсет метра и горе-долу на същата височина, беше заела позиция Касиопея. Не я виждаше, но се надяваше, че и тя е чула заповедта на Зовастина.


	Зовастина изчака Виктор да се отдалечи и впери блеснали очи Торвалдсен.
	— Нима нямам правото да защитавам своята държава? — остро попита тя.
	— _Паднали в мрежа опасна, която най-здраво улавя, жертва и плячка дано да не станете на враговете! После те лесно ще сринат и вашия град многолюден._
	— Цитираш „Илиада“. Това са думите на Сарпедон, отправени към Хектор. Явно си отделил доста време да ме проучваш. Но нека и аз ти предложа един цитат: _Храброст на нас не ще липсва, доколкото имаме сили — никой свръх своята мощ не воюва, макар и да иска._
	— Ти нямаш намерение да защитаваш каквото и да било. Напротив — готвиш се за атака. Зоонозите, за които споменах, са нападателни оръжия. Които вероятно ще използваш срещу Иран, Афганистан, Пакистан и Индия. Тези страни са били покорявани само от един човек: Александър Велики. Но дори той ги е задържал съвсем кратко време. Всички агресори след него са претърпели провал, включително американците в Ирак. Ти обаче си обладана от амбицията да ги надминеш, госпожо върховен министър.
	Зовастина беше изправена пред сериозен проблем с изтичането на информация. Трябваше час по-скоро да се прибере у дома, за да го разреши.
	— Ти искаш да постигнеш това, което е постигнал Александър, но в обратен ред. Не Западът ще покори Изтока, а обратното. Първо ще завладееш съседите си, надявайки се, че Западът няма да ти попречи, защото те възприема като приятел. Но това ще бъде само началото, нали? Ти имаш апетити към Близкия изток и цяла Арабия. Притежаваш достатъчно петрол, защото в някогашния Казахстан има огромни залежи. Но го продаваш евтино, главно на Русия и Европа. Затова ти е нужен нов източник, който ще ти осигури по-голямо влияние в света. Всичко това може да стане възможно благодарение на твоите зоонози. С тяхна помощ можеш да унищожиш всяка страна, да я поставиш на колене за броени дни. По принцип никоя от бъдещите ти жертви не умее да води война. Затова, когато вирусите си свършат работата, те ще бъдат практически беззащитни.
	— Има голяма вероятност Западът да приветства подобна промяна — каза Зовастина, продължавайки да го държи на мушка.
	— Не, ние предпочитаме дяволите, които познаваме — поклати глава Торвалдсен. — И не мразим арабите, въпреки че много от тях ни възприемат като враг.
	Показалецът му се насочи към гърдите й.
	— Ти си техният истински враг!


	Малоун слушаше с напрегнато внимание. Торвалдсен не беше глупак и очевидно имаше причини да предизвиква Зовастина. Появата му беше крайно необичайна. За последен път беше пътувал в чужбина миналата есен до Австрия. И ето че внезапно се появява тук, в италианската базилика в малките часове на нощта, за да играе по нервите на един въоръжен деспот.
	Проследи с очи Виктор, който излезе от олтара и се насочи към южното крило, над което Касиопея беше заела позиция. Главната му грижа в момента бе стълбището на пет-шест метра от него, по което се слизаше на централната пътека. Вероятно и от неговата страна, в северното крило, също имаше подобно стълбище. Средновековните строители са обичали симетрията. В момента се намираше между голи стени, заобиколен от произведения на изкуството, гоблени и картини, подредени в стъклени витрини или върху маси. Една сянка се появи върху осветените стъпала, танцувайки по мраморните стени. И бързо се уголеми.
	Някой от охраната на Зовастина се качваше. Право към него.


	53

	Стефани последва монсеньор Мичънър по страничен коридор, който водеше към църковните канцеларии. В една от тях я чакаше Едуин Дейвис, седнал под портрет на папата в тежка рамка.
	— Още ли имаш желание да ми сриташ задника? — попита той.
	Тя беше прекалено уморена, за да подклажда огъня.
	— Какво търсиш тук?
	— Опитвам се да предотвратя една война.
	Никак не й се слушаха глупости.
	— Вероятно си наясно, че в храма могат да възникнат проблеми.
	— Точно по тази причина не си там.
	Започва да й просветва.
	— Ще отречете да имате нещо общо с Малоун и Касиопея, а?
	— Нещо такова. Нямаме представа какво може да направи Зовастина, но аз не желая в бъркотията да се замесва и шефът на проекта „Магелан“.
	Тя се обърна към вратата.
	— На твое място бих останал тук — подхвърли Дейвис.
	— Върви по дяволите, Едуин.
	Мичънър й препречи пътя.
	— И вие ли сте част от тази лудост? — сбърчи вежди тя.
	— Вече ви казах, че попаднахме на нещо важно и го предадохме където трябва. Ирина Зовастина представлява опасност за света.
	— Подготвя война, в която ще загинат милиони — добави Дейвис. — И вече е почти готова да я започне.
	— Но въпреки това си прави труда да долети във Венеция, за да разгледа мумия на две хиляди години? — рязко се обърна тя. — Какво всъщност търси тук?
	— Може би набира гняв — отговори Мичънър.
	Стефани забеляза палавите пламъчета в очите му.
	— А вие сте й направили постановка, така ли?
	— Не — поклати глава духовникът. — Всичко си е нейно дело.
	— Там вътре ще застрелят някого. Касиопея не е на себе си. Не мислите ли, че стрелбата ще привлече вниманието на полицията на площада?
	— Едва ли — поклати глава Мичънър. — Стените на базиликата са дебели над метър. Никой няма да ги чуе.
	— Стефани, ние не знаем защо Зовастина е рискувала да се появи тук — каза Дейвис. — Но явно е нещо важно и затова решихме да й правим компания.
	— Ясно ми е, че не бихте пропуснали такъв шанс. Но нямате право да рискувате живота на Малоун и Касиопея.
	— Стига, стига. Нямаме нищо общо. Касиопея вече се е забъркала, заедно с Хенрик Торвалдсен. Който, между другото, забърка и теб. А Малоун е голямо момче и може да прави каквото пожелае. Той е тук, защото го иска.
	— Хвърляш въдицата, а? Надяваш се да се добереш до някаква информация.
	— Използвайки единствената стръв, с която разполагам — кимна Дейвис. — Тя е тази, която проявява желание да надникне в гробницата.
	— По всичко личи, че сте запознати с плановете й — озадачено го погледна тя. — Какво още чакате? Бомбардирайте военните й съоръжения, изолирайте я от света, подложете я на политически натиск!
	— Не е толкова просто. Информацията ни не е пълна, нямаме конкретни доказателства. Разбира се, тя не може да отрече всичко, но и ние не можем да бомбардираме лаборатории за производство на биологични оръжия. За съжаление не знаем всичко, затова имаме нужда от Малоун и останалите.
	— Не го познаваш, Едуин — въздъхна Стефани. — Котън не обича да си играят с него.
	— Вече знаем, че Наоми Джонс е мъртва.
	Беше изчакал подходящия момент, за да й го каже. Думите му я удариха като чук.
	— Открита е в ковчег с още един човек — някакъв дребен мошеник от Флоренция. Със счупен врат и куршум в главата.
	— Винченти? — попита тя.
	Дейвис кимна.
	— Той също се е раздвижил. Днес неочаквано е заминал за Централноазиатската федерация.
	Тя разбра, че ще чуе и други неща.
	— Току-що е отвлякъл жена, за която Ирина Зовастина се грижи от миналата година насам. Имала е емоционална връзка с нея.
	— Зовастина е лесбийка, така ли?
	— Дали тази новина ще предизвика шок в нейното Национално събрание? Дълго време е поддържала връзка с тази жена. В момента тя умира от СПИН, а Винченти вероятно иска да я използва.
	— Има ли причина да му позволявате да прави каквото си иска?
	— И той крои нещо, което е доста по-важно от доставката на вируси и лекарства на Зовастина, по-важно и от осигуряването на безопасно място за бизнеса на Венецианската лига. А ние искаме да разберем какво е то.
	Изведнъж й се прищя да се махне. На вратата на канцеларията се появи още един свещеник.
	— Чухме изстрел в базиликата — съобщи той.


	Малоун избягна куршума на бодигарда, скривайки се зад една от витрините. Опита се да намери убежище още преди онзи да се появи на балкона, но човекът се оказа бърз. Куршумът попадна в солидна маса, върху която бяха разстлани средновековни тъкани, и отскочи от твърдото лакирано дърво. Изстрелът отекна във вътрешността на храма и положително привлече вниманието.
	Малоун измъкна пистолета си и прекоси излъскания под към продълговат шкаф, в който бяха изложени рисунки и осветени части от древен пергамент. Искаше да привлече противника по-навътре в галерията. Което очевидно не беше проблем. До слуха му долетяха бързо приближаващи се стъпки.


	Зовастина чу изстрела и забеляза движение вдясно от себе си зад каменния парапет. Над него видя главата на единия от бодигардовете си.
	— Не съм сам — предупреди я Торвалдсен.
	Тя продължаваше да го държи на мушката си.
	— „Сан Марко“ гъмжи от полиция. Ще ти бъде трудно да се измъкнеш. Ти си държавен глава, намираш се в чужда държава. Наистина ли ще ме застреляш? — Торвалдсен замълча за миг, после добави: — Как би постъпил на твое място Александър?
	Тя не успя да определи дали той говори сериозно, или се опитва да я поучава. Но знаеше отговора.
	— Щеше да те убие!
	Торвалдсен смени позицията си, заставайки вляво от нея.
	— Не съм съгласен. Той е бил великолепен тактик и умен човек. За пример ще ти дам Гордиевия възел.
	Зовастина вдигна глава към каменния парапет.
	— Какво става там? — извика тя.
	Отговор не последва.
	— С прословутия възел била завързана двуколка в селището Гордион — продължи със спокоен тон Торвалдсен. — Никой не бил в състояние да го развърже. Александър решил проблема, като срязал въжето с меча си, а след това го развързал. Просто решение за сложен проблем.
	— Говориш прекалено много.
	— Александър не е допускал нещо да обърка мислите му.
	— Виктор! — подвикна тя.
	— Разбира се, за този възел се носят всякакви легенди — продължи Торвалдсен. — Според една от тях Александър измъкнал пръта от хомота, напипал двата края на въжето и успял да го развърже. Всъщност кой знае каква е истината?
	Тя започна да се уморява от брътвежите на тази човек. Нямаше значение дали бе държавен глава, или не. Натисна спусъка.


	54

	_Самарканд_
	_Винченти си спомни първите симптоми._
	_Отначало се проявиха всички признаци на простудата, после той помисли, че е грип, но не след дълго се появиха и типичните симптоми на вирусната инфекция._
	_Зараза._
	— _Ще умра ли? — изпищя от нара си Чарли Истън. — Искам да знам, по дяволите! Кажи ми!_
	_Той за пореден път избърса с влажна кърпа потта от пламналото му чело и тихо отвърна:_
	— _Трябва да се успокоиш._
	— _Не ме будалкай! Това ли е краят?_
	_Три години бяха работили заедно._
	— _Нищо не мога да направя._
	— _Мамка му! Знаех си аз! Трябва да потърсиш помощ._
	— _Знаеш, че не мога._
	_Отдалеченото местоположение на станцията беше избрано от иракчаните и руснаците с изключително внимание. Всичко трябваше да бъде запазено в дълбока тайна. При грешка цената бе техният живот. И грешката се беше случила._
	_Истън разтърси нара с отслабналите си ръце._
	— _Срежи проклетите въжета! — изкрещя той. — Искам да се махна оттук!_
	_Предварително беше завързал този идиот, тъй като нямаха избор._
	— _Не можем да си тръгнем._
	— _Майната й на политиката! Срежи въжетата!_
	_Тялото на Истън се вцепени, дишането му стана затруднено. После треската взе връх и той изгуби съзнание. Най-после._
	_Винченти обърна гръб на нара и грабна дневника, който беше започнал три седмици по-рано. На първата страница беше изписано името на колегата му, а на следващите беше отбелязвал промяната в цвета на кожата му. От нормална към жълтеникава, а накрая и пепелява като на мъртвец. Човекът на нара беше изгубил голяма част от теглото си — около двайсет и пет килограма, половината от които през първите два дни на заболяването. Стомахът му се беше свил до степен, която можеше да поеме само няколко глътки топла вода и минимално количество спирт._
	_Плюс треската. Температурата му не спадаше под трийсет и девет градуса, а понякога надминаваше и четирийсет. Тялото му се освобождаваше от течностите по-бързо, отколкото ги поемаше, и се топеше буквално пред очите му. В продължение на години бяха използвали за експериментите си опитни животни, които Багдад имаше грижата да им доставя: гибони, бабуини, зелени маймуни, гризачи и влечуги. Но едва сега той имаше възможност да регистрира реакцията на човешкия организъм._
	_Очите му се сведоха към нара, към който беше привързан Истън. Гърдите му се повдигаха и отпускаха с видимо усилие, от гърлото му излитаха дълбоки хрипове, потта течеше като река от челото му. Винченти грижливо отбеляза наблюденията си в дневника и прибра химикалката. После излезе в ясната нощ, решил да пораздвижи схванатите си крака. Докога ли щеше да издържи организмът на Истън?_
	_Трябваше да помисли и какво щеше да прави с трупа._
	_Нямаше правила за справяне с извънредни ситуации като тази и той трябваше да импровизира. За щастие строителите на станцията предвидливо бяха изградили и пещ за изгаряне на опитните животни. Но тя беше твърде малка, за да побере човешко тяло, и той трябваше да измисли нещо._
	— _Виждам ангелите! — разнесе се крясъкът на Истън. — Те са тук, навсякъде!_
	_Винченти се обърна и влезе обратно. Колегата му беше ослепял. Не беше сигурен дали треската беше разрушила ретината му, или това се дължеше на някаква вторична инфекция._
	— _Господ е тук! Ето, виждам го!_
	— _Да, Чарли. Разбира се, че го виждаш._
	_Потърси пулса му. Кръвта лудо блъскаше в сънната му артерия. Наведе се да чуе и сърцето, което биеше като барабан. Кръвното налягане беше паднало до критичната граница, а температурата му продължаваше да надвишава трийсет и девет градуса._
	— _Какво да кажа на Господ? — прошепна Истън._
	— _Кажи му „здравей“._
	_Винченти придърпа един стол. Краят дойде двайсет минути по-късно, спокоен и безболезнен. Просто един последен дъх. Дълбоко и продължително поемане на въздух, без издишване. Той отбеляза датата и часа в дневника и после взе кръвна и тъканна проба. След това уви тялото в тънкия матрак и мръсните чаршафи, изнесе го от стаята и го внесе в съседната постройка. Там вече го чакаха скалпел и хирургически трион. Винченти си сложи чифт дебели гумени ръкавици и отряза краката от торса. Мършавата плът се режеше лесно, костите бяха трошливи, а мускулите имаха съпротивлението на варено пиле. Ампутира и ръцете, след което пъхна крайниците в пещта. Равнодушно изчака пламъците да ги погълнат, след което дойде ред на трупа и главата, които влязоха през металната вратичка, без да се налагат допълнителни операции. Последваха ги нарязаният на четири окървавен матрак, чаршафите и ръкавиците._
	_Той затръшна вратичката и се измъкна навън. Край. Точка._
	_Винченти се отпусна на земята и насочи поглед към звездите. Коминът на крематориума чернееше на фона на теменуженото небе. Димът беше напоен със сладникавата воня на човешка плът._
	_Винченти се изтегна и затвори очи в очакване на съня._


	Двайсет и пет години по-късно Винченти все още помнеше този сън. Помнеше горещината и мизерията на ада, наречен Ирак. Далечното, усамотено място, където се намираше станцията. Какви бяха заключенията на комисията на ООН след Войната в Залива? _При съществуващите в момента настроения обектите се възприемаха едва ли не като произведения на изкуството, но на практика се оказаха доста архаични._ Да, точно така. Но инспекторите на тази комисия не бяха работили там, за разлика от него. Млад и слаб, с гъста коса и много мозък под нея. Талантлив и способен вирусолог. Двамата с Истън заминаха за Таджикистан, където започнаха съвместна работа с руснаците. Лабораторията беше разположена в полите на Памир, далеч от населени места.
	Колко вируси и бактерии създадоха? Естествени организми, които можеха да се използват като биологично оръжие. Нещо, което да елиминира врага, но да запази културната инфраструктура. Никакви бомбардировки на населението, никакъв разход на боеприпаси, никакъв риск от радиоактивно замърсяване. Един микроскопичен организъм върши цялата мръсна работа. Обикновен биологичен продукт, който се превръща в гарант за победа.
	Критериите за работата им бяха прости и ясни: трябваше да търсят биологично идентифицируеми микроорганизми с бързо действие. Подлежащи на ограничаване, но и с възможност за лечение, което беше най-важното. Стотици щамове бяха отхвърлени по единствената причина, че не можеха да бъдат спрени. Какъв е смисълът да заразиш врага, след като не можеш да предпазиш собственото си население? Отделните образци влизаха в каталога само ако отговаряха на всички четири условия. В крайна сметка бяха открити около двайсет такива.
	Винченти нито за миг не бе повярвал на съобщенията в медиите след подписването на Конвенцията за забрана на биологичните и токсичните оръжия от 1972 г., че САЩ се отказват от разработката на биологични оръжия и унищожават целия си наличен арсенал. Военните никога нямаше да зачеркнат десетилетия научноизследователска работа само защото шепа политици са решили, че това е правилният ход. Той беше убеден, че известно количество от тези организми са замразени и надеждно съхранени в тайни военни лаборатории.
	Лично беше открил шест патогенни щама, които отговаряха на критериите. Единствено пробата, обозначена като 65-G, не отговаряше на нито един от тях. Откри я през 1979 г. в кръвта на зелените маймуни, които му доставяха за нуждата на експериментите. Беше останала встрани от вниманието на тогавашната наука, но той успя да я изолира — благодарение на уникалната си подготовка на вирусолог и специалното оборудване, което иракчаните му бяха предоставили. Вирусът изглеждаше много странно — сфера, запълнена с рибонуклеинова киселина и ензими. При съприкосновение с въздуха тя се изпаряваше, а във водна среда се разрушаваше и изпускаше топла плазма. Откри присъствието на микроорганизма почти у всички зелени маймуни, които му изпращаха. Но нито едно от животните не беше болно.
	Положението с Чарли Истън беше коренно различно. Глупакът не бе споделил с никого, че преди почти две години бил ухапан от зелена маймуна. Призна го на Винченти едва три седмици преди смъртта си, малко след появата на първите симптоми. Кръвната проба доказа, че в организма му има 65-G, а Винченти се възползва от този факт, за да изследва въздействието на вируса върху човека. Заключението му беше, че 65-G не е ефикасен за биологично оръжие. Беше твърде непредвидим и бавен, за да бъде използван като агресивен вирус.
	Какво невежество беше проявил. Беше цяло чудо, че все още е жив.
	Над Самарканд бавно се разсъмваше. Той вече се намираше в стаята си в хотел „Интерконтинентал“. Имаше нужда от почивка, но все още беше възбуден от посещението си при Карин Уолд. В съзнанието му отново изплува споменът за стария лечител. Кога се беше случило това? През 1980-а, или 81-ва? В Памир, около две седмици преди смъртта на Истън. Беше ходил няколко пъти в селцето, опитвайки се да научи повече. Старецът със сигурност едва ли беше вече между живите, защото и тогава беше доста възрастен. И все пак…


	_Старецът се катереше нагоре по червеникавия склон с пъргавината на котка. Босите му стъпала бяха загрубели като дебели кожени подметки. Винченти го следваше с цената на доста усилия, а глезените и пръстите на краката го боляха въпреки дебелите ботуши. Теренът беше изключително неравен, остри камъни стърчаха навсякъде. Селото остана на километър и половина зад тях. Беше разположено на хиляда метра надморска височина, а в момента двамата се намираха доста по-високо._
	_Човекът, когото придружаваше, беше местният лечител, което означаваше комбинация между семеен лекар, свещеник, гадател и магьосник. Знаеше само няколко думи на английски, но в замяна на това говореше китайски и турски, и то доста добре. Беше нисък, почти джудже, с европейски черти и дълга, раздвоена по монголски брада. Носеше памуклийка със златни ширити и шарена тюбетейка. В селото Винченти беше присъствал на редица сеанси, при които старецът беше лекувал хората с отвара от корени и билки. Благодарение на дългогодишния си опит той прилагаше лечението с лекота и видимо умение._
	— _Къде отиваме? — не се сдържа Винченти._
	— _Да потърсим отговор на въпроса как да излекуваме треската на твоя приятел._
	_Отвсякъде ги заобикаляха заснежени и непристъпни върхове. Над някои от тях се трупаха буреносни облаци. Величието на гледката се допълваше от гъсти горички от кестени, обагрени в златни и червени есенни цветове. Някъде далеч ромолеше невидим поток._
	_Добраха се до тесен процеп между скалите, които бяха обагрени в различни нюанси на червеното. От специализираната литература Винченти знаеше, че планините наоколо все още са живи и се издигат с около пет сантиметра годишно._
	_Излязоха на овална площадка, оградена от отвесни скали. Светлината беше слаба и той извади фенерчето, което старецът му напомни да вземе. В скалата блещукаха две езерца с диаметър около три метра, едното от които бълбукаше и се пенеше. Вдигнал фенера над главата си, Винченти забеляза различния цвят на водата. В активното тя беше тъмнокафява, а в спокойното наподобяваше зеленикава морска пяна._
	— _Треската, която ми описа, не е нова — обясни старецът. — Много поколения я познават и са наясно, че се пренася от животните._
	_Една от задачите, с които Винченти беше изпратен тук, беше да научи повече за овцете, яковете и огромните мечки, живеещи в региона._
	— _Откъде знаеш това?_
	— _Наблюдаваме животните. Те невинаги пренасят треската. — Той посочи зеленото езерце. — Това ще помогне на приятеля ти, ако наистина се е разболял от нея._
	_Върху спокойната повърхност се виждаха стеблата на плаващи растения. Приличаха на водни лилии, но бяха по-големи и с повече разклонения. Централният ствол на всяко от тях се издигаше високо нагоре сякаш за да улови скъпоценните капчици слънчева светлина._
	— _Листата ще го спасят — добави спътникът му. — Трябва да ги сдъвче._
	_Винченти потопи пръст във водата и го облиза. Никакъв вкус. Беше очаквал поне миризмата на въглен, с която бяха наситени повечето извори в района._
	_Старецът се отпусна на колене, гребна пълна шепа и жадно я изпи._
	— _Хубава е — усмихна се той._
	_Винченти го последва. Водата беше топла като чай, свежа и приятна. Изпи още една шепа._
	— _Листата ще го излекуват._
	— _Често ли се срещат тези растения? — пожела да узнае той._
	— _Да — кимна старецът. — Но само тези тук имат лечебна сила._
	— _Защо?_
	— _Не знам. Такава е волята Божия._
	_Едва ли, помисли си Винченти._
	— _Известни ли са тези растения на хората от други села? На други лечители?_
	— _Не. Само аз ги използвам._
	_Винченти се наведе и придърпа една от плаващите туфи. Беше от вида tracheophyta с месести листа, във вътрешността на които се виждаше добре разклонена васкуларна система. Осем дебели и меки прилистника заобикаляха основата, образувайки плаваща платформа. Епидермалната тъкан бе тъмнозелена, а листните стени бяха пълни с глюкоза. От средата стърчеше късо стебло, което поради ограничената листна маса най-вероятно подпомагаше фотосинтезата. Цветът се състоеше от симетрично разположени бели листенца без аромат._
	_Той повдигна туфата и погледна отдолу. Гъсто преплетените корени се спускаха дълбоко във водата, за да търсят храна. По всичко личеше, че растението е напълно адаптирано към околната среда._
	— _Как разбра, че има лечебна сила? — вдигна глава той._
	— _От баща ми._
	_Винченти извади растението от водата. Топли струи обляха пръстите му._
	— _Листата трябва да се сдъвчат добре, а сокът да се глътне._
	_Винченти отчупи едно стръкче и го поднесе към устата си. Старецът го гледаше спокойно и самоуверено. Винченти пъхна стръкчето в устата си и започна да дъвче. Вкусът му беше парливо остър, като на изсушен тютюн._
	_Той направи усилие да преглътне сока, въпреки че му се повдигаше._


	55

	_Венеция_
	Вниманието на Касиопея беше привлечено към северното крило, където някой стреляше по Малоун. Над каменния парапет се мярна главата на един от бодигардовете. В следващия момент стреля и Зовастина. Куршумът вдигна искри на сантиметри от краката на Торвалдсен, който дори не помръдна.
	Вдясно от нея нещо се раздвижи и под свода се появи фигурата на друг мъж с пистолет в ръка. Той я видя и вдигна оръжието си, но не успя да натисне спусъка. Тя го простреля в гърдите. Мъжът отлетя назад с разперени ръце, а тя го довърши с още един точен изстрел. Отвъд централната пътека, на четирийсет метра от нея, изскочиха и останалите горили, които бързо потънаха между експонатите на музея. Касиопея свали лъка, постави една стрела на тетивата, но остана далеч от парапета, за да не даде шанс на Зовастина.
	Тревожеше я друго. Малко преди появата на нападателя Виктор беше изчезнал под колоните. Накъде се беше насочил? Тя стисна лъка и бавно опъна тетивата. Мъжът оттатък пътеката ту се мяркаше, ту изчезваше на слабата светлина.


	Малоун чакаше с пистолет в ръка. Беше успял да се оттегли зад един от експонатите. Три последователни изстрела заглушиха стъпките му по дъсчения под. Не успя да определи откъде идваха те, защото ехото под сводестия таван беше твърде силно. Всъщност не му се искаше да застреля бодигарда. Продавачите на книги не убиват хора. Но в момента май не му оставаше друг избор. Напълни дробовете си с въздух и се приготви.

	* * *

	Зовастина се втренчи в Хенрик Торвалдсен, отчитайки машинално стрелбата над главата си.
	Торвалдсен посочи кутията на пода.
	— Вътре не е това, което очакваше, нали?
	— Все пак си струваше — реши да бъде откровена тя.
	— Загадката на Птолемей може да се окаже и измама. Хората търсят тленните останки на Александър Велики в продължение на хиляда и петстотин години, но без успех.
	— Нима някой вярва, че в тази кутия са мощите на свети Марко?
	— Положително — сви рамене той. — Поне що се отнася до гражданите на Венеция.
	Преценила, че е време да си тръгва, Зовастина тихо подвикна:
	— Виктор!
	— Някакви проблеми, госпожо министър? — обади се друг глас.
	Мичънър. Фигурата му се появи под светлината на олтара.
	— Ти ме излъга! — изсъска тя и насочи пистолета в гърдите му.


	Малоун се прокрадна наляво, докато въоръженият мъж зад парапета се движеше в обратната посока. Заобиколи трон с красива дърворезба, върху който се беше настанил дървен лъв, след което приклекна зад килимите и гоблените, които го скриваха от нападателя. Намерението му беше да го заобиколи и да излезе зад него.
	В момента, в който се готвеше да напусне укритието си, една стрела бръмна във въздуха и се заби в гърдите на мъжа. Лицето му се разкриви, ръката му посегна към стрелата, но животът го напусна и той се строполи на пода.
	Малоун рязко се извъртя наляво. Касиопея се беше изправила отвъд централната пътека с лък в ръце и абсолютно непроницаемо изражение на лицето. На високата стена зад нея се виждаше малка затъмнена розетка. Под нея се появи фигурата на Виктор с пистолет в ръка, който безшумно се насочи към Касиопея.

	* * *

	Зовастина беше бясна.
	— Ти си знаел, че гробницата е празна! — изсъска тя.
	— Как бих могъл? — погледна я с недоумение Мичънър. — За последен път са я отваряли преди сто и седемдесет години!
	— Предай на твоя папа, че Католическата църква няма да получи достъп до Федерацията, независимо от подписания договор!
	— Ще му предам — кимна Мичънър.
	— Ами ти? — остро попита тя, обръщайки се към Торвалдсен. — Защо проявяваш интерес към всичко това?
	— За да те спра.
	— Ще ти бъде трудно.
	— Едва ли. След като напуснеш базиликата, ще се насочиш към летището, но дотам се стига след продължително пътуване с лодка.
	Тя бавно осъзна, че тези хора са предвидили всичко, залагайки капана си. Или, по-точно казано, бяха й предложили възможността сама да избере този капан. Венеция. Град, заобиколен от вода. Няма автомобили, няма автобуси и влакове. Придвижването в него се осъществяваше само с помощта на относително бавни лодки. Напускането на такъв град със сигурност можеше да бъде проблем. До летището имаше най-малко един час път. Нямаше нищо успокоително в решителните лица на мъжете, изправени на пет метра от нея.


	Виктор предпазливо тръгна към жената с лъка. Убийцата на Рафаел, която току-що беше пронизала и още един от охраната. Много му се искаше да я ликвидира, но си даде сметка, че би било глупаво. Беше чул думите на Зовастина и разбираше, че ситуацията взема неприятен обрат. Трябваха им гаранции, за да се измъкнат. Дулото на пистолета му потъна в тила на жената. Тя не помръдна.
	— Би трябвало да те гръмна! — просъска той.
	— И какво ще спечелиш?
	— Поне ще изравня резултата.
	— Той вече е изравнен. Ти уби Или, а аз премахнах партньора ти.
	Той овладя гнева си и направи опит да мисли. Хрумна му една идея, която със сигурност щеше да постави ситуацията под контрол.
	— Тръгвай към парапета! — заповяда той. — Бавно!
	Тя направи три крачки.
	— Госпожо министър! — подвикна Виктор.
	Видя как Зовастина вдига глава, без да отмества оръжието си, насочено в мъжете срещу нея.
	— Тази жена ще бъде нашата гаранция за измъкване. Ще я вземем за заложник.
	— Отлична идея, Виктор.
	— Тя още не знае какви си ги забъркал, нали? — прошепна Касиопея.
	— Ще умреш, преди да си отворила уста! — мрачно я предупреди Виктор.
	— Не се безпокой, няма да й кажа.


	Светкавично преценил трудното положение на Касиопея, Малоун се надигна иззад парапета с насочен пистолет.
	— Хвърли го! — хладно заповяда Виктор.
	Той не му обърна внимание.
	— На твое място бих го направила — обади се отдолу Зовастина, продължавайки да държи на мушка Мичънър и Торвалдсен. — В противен случай ще гръмна тези двамата.
	— Убийство на италианска територия, извършено от върховния министър на Централноазиатската федерация? Не ми се вярва.
	— Имаш право — кимна Зовастина. — Но Виктор спокойно може да убие жената без никакви проблеми за мен.
	— Хвърли го — обади се Касиопея.
	Той си даде сметка, че би било проява на глупост. По-добре да се оттегли в мрака, но да остане заплаха за тях.
	— Котън — обади се Торвалдсен. — Направи каквото ти казва Касиопея.
	Беше длъжен да приеме, че двамата му приятели знаеха какво правят. Дали щеше да допусне грешка? Може би. Беше го правил и преди. Разтвори пръсти и пистолетът полетя отвъд парапета.


	— Свали я долу! — заповяда Зовастина и се обърна към мъжа, който току-що се беше разделил с оръжието си. — А ти ела тук!
	Той не помръдна.
	— Моля те, Котън — обади се Торвалдсен.
	След кратко колебание фигурата на мъжа се отлепи от парапета.
	— Ти ли го контролираш? — попита Зовастина.
	— Никой не го контролира.
	Виктор и заложницата се появиха пред олтара. Миг по-късно към тях се присъедини и мъжът, който беше изпълнил заповедта на Торвалдсен.
	— Кой си ти? — втренчи се в него Зовастина. — Торвалдсен те нарече Котън.
	— Казвам се Малоун.
	— А ти? — извърна се към жената с лъка тя.
	— Аз съм приятелка на Или Лунд.
	Трябваше да разбере какво става. Веднага! Съобразявайки светкавично, тя посочи пленницата на Виктор.
	— Тази идва с мен! Така ще стигна безпрепятствено до летището!
	— По-добре да остане тук с мен, госпожо министър — поклати глава Виктор. — Ще я държа, докато излетите.
	Зовастина поклати глава и махна с ръка към Торвалдсен.
	— Вземи него! Отведи го на сигурно място и чакай да се обадя от самолета. Ако ти създава проблеми, убий го. И направи така, че тялото му да изчезне.
	— Госпожо министър — обади се Мичънър. — Вземете мен за заложник, защото и бездруго аз съм главният виновник за бъркотията. Пуснете господина да си върви.
	— А какво ще кажете да вземете мен вместо нея? — обади се Малоун. — Никога не съм ходил в Централноазиатската федерация.
	Очите й се плъзнаха по фигурата на американеца. Висок, самоуверен. Вероятно агент. Не, не става. Искаше да научи повече за връзката на жената с Или Лунд. Всеки, който бе готов да рискува живота си, за да отмъсти за Лунд, заслужаваше задълбочено проучване.
	А и този Мичънър. Надяваше се, че Виктор ще намери повод да види сметката на лъжливия свещеник.
	— Добре, отче — взе решението си тя. — Ти оставаш с Виктор. А с вас ще се видим някой друг път, мистър Малоун.


	56

	_Самарканд_
	Винченти се събуди.
	Лежеше на разпънатата кожена седалка, монтирана в задната част на кабината. Хеликоптерът беше напуснал града и летеше на изток.
	Телефонът в скута му вибрираше.
	Върху екрана се беше изписало името на Грант Линдзи, началник на научноизследователската лаборатория в Китай. Пъхна миниатюрната слушалка в ухото си и натисна бутона.
	— Приключихме — обяви служителят му. — Зовастина разполага с всички микроорганизми, лабораторията е преобразена. Всичко е чисто.
	Винченти нямаше никакво намерение да се окаже между чука и наковалнята, в случай че Западът или Китай проявяха интерес към плановете на Зовастина и неговата лаборатория в планините. По този проект бяха работили само осем учени начело с Линдзи. Всички следи от работата им сега бяха заличени.
	— Плати на хората и ги пусни да си вървят — разпореди се той. — По-късно О’Конър ще се срещне с всеки един от тях и ще им предложи съответните компенсации. — Отговори му мълчание и той побърза да добави: — Не се безпокой, Грант. Вземи данните от компютъра и тръгвай към къщата ми оттатък границата. Ще трябва да изчакаме, за да видим какво мисли да прави с този арсенал върховният министър Зовастина.
	— Тръгвам веднага.
	Това искаше да чуе.
	— Ще се видим още днес — каза Винченти. — Хайде, действай, защото ни чака работа.
	Изключи телефона и отново се излегна на седалката. В съзнанието му изплува споменът за джуджето лечител от Памир. В онези години Таджикистан беше примитивна и враждебна страна. Там медицинските изследвания бяха почти непознати, чужденци се появяваха рядко. Именно по тази причина иракчаните разглеждаха района като многообещаващ по отношение на зоонозите.
	Две езерца с изворна вода високо в планината. Едното зелено, другото кафяво. Растението, чиито листа беше сдъвкал. Спомни си водата — топла и чиста. И странната гледка под нейната повърхност, разкрила се в светлината на фенерчето. Две букви, издълбани в каменното дъно. По една във всяко езерце. Z и H.
	Представи си медальона, който му показа Стефани Нел. Един от онези, които Зовастина събираше с всички възможни средства.
	Видя миниатюрните букви, гравирани върху лицевата му страна. ZH.
	Съвпадение ли беше това? Едва ли. Разбра значението на буквите от учените, към които се беше обърнал. Според тях на старогръцки те представляваха символ на живота. На времето идеята да ги използва като име на бъдещото лекарство срещу СПИН му се стори много добра, но сега не беше толкова сигурен. Имаше чувството, че светът се сгромолясва около него, а пълната анонимност, на която доскоро се беше радвал, започва бързо да се изпарява. Американците бяха по петите му, Зовастина също. Скоро можеше да се окаже, че дори Венецианската лига е против него.
	Но той беше направил избора си. Нямаше връщане назад.


	Малоун местеше очи от Торвалдсен на Касиопея. По всичко личеше, че приятелите му не изпитват безпокойство от опасната ситуация, в която се бяха озовали. Той знаеше, че двамата с Касиопея биха могли да се справят със Зовастина и Виктор. Опита се да им го внуши с поглед, но те очевидно бяха на друга вълна.
	— Не се плаша от твоя папа — процеди Зовастина, обръщайки се към Мичънър.
	— Ние не искаме да плашим когото и да било — отвърна той.
	— Ти си един набожен лицемер!
	Мичънър не отговори.
	— Няма какво да кажеш, нали?
	— Ще се моля за вас, госпожо министър.
	— Не ми трябват твоите молитви, отче! — изплю се в краката му тя и направи знак на Касиопея. — Хайде! Време е да тръгваме. Хвърли лъка и стрелите. Вече няма да ти трябват.
	Касиопея мълчаливо се подчини.
	— Вземете пистолета й — каза Виктор, пристъпи крачка напред и й подаде оръжието.
	— Ще ти се обадя веднага след като излетим. Ако до три часа не чуеш гласа ми, убий свещеника. — Зовастина замълча за момент, после добави: — Убий го бавно, Виктор. Нека да страда!
	Виктор и Мичънър напуснаха олтара и поеха по полутъмната централна пътека.
	— Тръгваме ли? — попита Зовастина, обръщайки се към Касиопея. — Надявам се, че ще се държиш прилично.
	— Имам ли друг избор?
	— Онзи свещеник ще оцени доброто ти поведение.
	Малоун ги изчака да напуснат олтара и се обърна към Торвалдсен.
	— Така ли ще ги оставим, без дори да се опитаме да ги спрем?
	— Така трябва — каза Стефани, появила се откъм южното крило в компанията на непознат мъж. Представи го като Едуин Дейвис, заместник-съветник по националната сигурност — същият, който се беше обадил преди по телефона. Строен мъж, от когото се излъчваше достойнство. Беше облечен с безупречно изгладен панталон, снежнобяла риза, обувките му от телешка кожа блестяха.
	Малоун не му обърна внимание.
	— Защо така трябва? — попита той, обръщайки се към Стефани.
	— Не бяхме сигурни какво ще стане — отговори вместо нея Торвалдсен. — И се опитахме да предизвикаме някаква реакция от тяхна страна.
	— Това означава ли, че нарочно им предадохте Касиопея?
	— Аз бях против, но тя очевидно беше на друго мнение по въпроса — въздъхна Торвалдсен. — Видях го в очите й и използвах момента, за да удовлетворя желанието й. Затова те помолих да хвърлиш оръжието.
	— Ти да не си полудял?!
	— Аз бях този, който преди три години я запозна с Или, Котън — промълви възрастният мъж и направи крачка напред.
	— Какво общо има това?
	— На млади години Или е имал глупостта да опита с различни наркотици. За съжаление бил небрежен със спринцовките и се заразил с ХИВ. Справяше се с болестта сравнително добре, използвайки различни комбинации от лекарства. Но шансовете не бяха на негова страна. На даден етап повечето от заразените с вируса се разболяват от СПИН и умират. Той обаче извади късмет.
	Малоун мълчеше и чакаше.
	— Касиопея също е заразена.
	Какво?! Дали беше чул правилно?
	— Кръвопреливане, преди десетина години. Лекува се със симптоматични лекарства и състоянието й е сравнително добро.
	Макар и шокиран, Малоун започна да разбира смисъла на нейните коментари.
	— Но как е възможно? — прошепна той. — Тя е толкова силна, живее пълноценен живот!
	— Всеки може да го прави, стига да взема лекарствата си ежедневно и да контролира вируса.
	Малоун се обърна и заби очи в лицето на Стефани.
	— Ти знаеше ли?
	— Научих го от Едуин малко преди да тръгнем насам. Той и Хенрик са чакали да се появим. Затова Мичънър ме дръпна настрана.
	— А какво беше мястото ни във вашите планове? — обърна се той към Дейвис. — Да се откажете от мен и Касиопея, обявявайки, че нямате нищо общо?
	— Нещо такова — кимна елегантният мъж. — Нямахме представа какво ще направи Зовастина.
	— Ах ти, жалко копеле! — извика Малоун, стисна юмруци и тръгна към него.
	— Аз одобрих това поведение, Котън — обади се Торвалдсен. — На мен трябва да се сърдиш.
	Малоун спря и бавно се обърна.
	— Кой ти даде право?
	— Президентът Даниълс ми се обади малко след като ти и Касиопея напуснахте Копенхаген. Разказа ми какво се е случило в Амстердам и ме попита какво знам по въпроса. Казах му, след което той изрази мнение, че ще бъда полезен тук.
	— Но в моята компания, нали? Затова ли ме излъга, че Стефани е в беда?
	Торвалдсен стрелна с поглед Дейвис и леко въздъхна.
	— Всъщност по този въпрос и аз съм малко смутен. Предадох ти онова, което чух от тях. Явно президентът е искал всички да бъдем замесени.
	— Не ми харесва начина, по който работите! — извика Малоун с блеснали от гняв очи.
	— Напълно логично — кимна Дейвис. — Но аз съм длъжен да направя каквото трябва.
	— Нямаше време за задълбочено обмисляне, Котън — рече Торвалдсен. — Импровизирах в движение.
	— Така ли мислиш?
	— Не вярвах, че Зовастина ще извърши някоя глупост тук, в катедралата. Нямаше как да го направи, защото изненадата щеше да бъде пълна. Съгласих се да я предизвикам. Разбира се, положението с Касиопея е съвсем различно. Тя е убила двама души.
	— Плюс трети в Торчело — добави Малоун и стисна зъби, напомнил си да бъде нащрек. — За какво е цялата тази история?
	— Отчасти, за да спрем Зовастина — отвърна Стефани. — Тя планира мръсна война и разполага с ресурс да я осъществи.
	— Църквата е получила сведения за нейните намерения и побърза да ни уведоми — добави Дейвис. — Затова сме тук.
	— Можехте да уведомите и нас — мрачно го изгледа Малоун.
	— Не можехме, мистър Малоун. Направих си труда да надникна в служебното ви досие. Били сте великолепен агент, изпълнявали сте много успешни мисии, награждаван сте. Нямам основания да ви смятам за наивен. Според мен би трябвало да знаете какви са правилата на играта.
	— Работата е там, че вече не съм в нея.
	Малоун направи няколко крачки напред-назад, за да се овладее. После се приближи до дървената кутия на пода.
	— Защо Зовастина се изложи на риск само за да види тези кости?
	— Това е другата, по-обърканата част от историята — намеси се Торвалдсен. — Ти си чел части от ръкописа, открит от Или, които се отнасят до Александър Велики и лековитата отвара. Може би малко наивно Или стига до заключението, че отварата може да влияе върху някои вирусни патогени.
	— Като ХИВ?
	— Точно така — кимна Торвалдсен. — Известно е, че определени природни субстанции успешно се справят с бактериите и вирусите, а дори и с някои форми на рака. Например дървесни кори, растения и корени. Или се е надявал, че в случая става въпрос именно за нещо подобно.
	В главата на Малоун изплуваха редове от ръкописа. _Обзет от угризения и усетил искреността на Птолемей, Евмен му казал къде е гробът на Александър: високо в планината — там, където скитите разкрили на Александър тайната на живота._ Именно скитите му показали отварата. Евмен твърди, че Александър е погребан там.
	Нещо му хрумна и той се извърна към Стефани.
	— Един от медальоните е у теб, нали?
	Стефани му подаде монетата.
	— Сдобихме се с нея в Амстердам, където хората на Зовастина се опитаха да я откраднат. Имаме уверения, че е истинска.
	Малоун вдигна декадрахмата срещу светлината.
	— В доспехите на боеца са скрити микроскопичните букви ZH — добави Стефани. — Живот на старогръцки.
	Той си спомни за други откъси от „История“ на Йероним от Кардия. _Птолемей ми подаде сребърен медальон, на който Александър се сражава с индийски слонове. Много такива монети били изсечени в чест на тази битка. Каза ми да се върна при него, след като разгадая скрития му смисъл, но месец по-късно почина._
	Нещата се подреждаха.
	— Монетите и загадката вървят заедно — рече той.
	— Без съмнение — кимна Торвалдсен. — Но по какъв начин?
	В момента той нямаше отговор на въпроса.
	— Никой от вас не ми отговори — каза той. — Защо ги пуснахте да си тръгнат?
	— Беше ясно, че Касиопея няма нищо против — отвърна Торвалдсен. — Ние с нея притежаваме достатъчно информация за Или, за да заинтригуваме Зовастина.
	— Затова ли я потърси по телефона, докато бяхме навън?
	— Да, тя трябваше да знае за какво става въпрос. А аз нямах представа какво е намислила. Котън, ти трябва да проумееш, че Касиопея иска да разбере какво се е случило с Или, но отговорът на този въпрос е в Азия.
	Малоун изпитваше безпокойство от обсесията на партньорката си. Както и от болката, която я измъчваше. И от болестта й. Твърде много неща, които се нуждаеха от изясняване. Твърде много емоции за човек, който упорито се стремеше да ги пренебрегва.
	— Какво възнамерява да предприеме, след като пристигне във Федерацията?
	— Нямам представа — сви рамене Торвалдсен. — Зовастина е наясно, че съм в течение на плановете й. Направих си труда да я убедя. Тя знае, че Касиопея е свързана с мен и без съмнение ще се опита да изтръгне от нея всичко, което…
	— Преди да я убие.
	— Котън, тя пое този риск напълно съзнателно — обади се Стефани. — Никой не я е принуждавал да отиде там.
	— Точно така, никой — кимна с нарастващо безпокойство той. — Но и никой не я спря. И свещеникът ли е замесен?
	— Той има конкретна задача — отвърна Дейвис.
	— Но това не е всичко — каза Торвалдсен. — Загадката на Птолемей е напълно реална и Или си е давал сметка. Най-накрая ние разполагаме с всички елементи от нея и можем да я разрешим.
	— Там няма нищо — махна към кутията Малоун. — От което следва, че сме в задънена улица.
	— Нищо подобно — поклати глава Торвалдсен. — Преди да бъдат извадени на бял свят, костите са лежали в криптата в продължение на векове. — Той посочи отворения саркофаг и добави: — Когато ги извадили за пръв път през 1835 година, там имало и още нещо, за което малцина знаят. В момента то се намира в трезора, където е престояло много години.
	Ръката му се насочи към южното крило, което тънеше в мрак.
	— А ти изчака Зовастина да си тръгне, за да надникнеш там? — присви очи Малоун.
	— Нещо такова — отвърна датчанинът и в ръката му се появи ключ. — Дори съм си купил билет.
	— Вероятно си даваш сметка, че залъкът е прекомерно голям за устата на Касиопея.
	— Напълно — въздъхна Торвалдсен.
	Трябваше му време за размисъл. Извърнал глава към южното крило, Малоун небрежно подхвърли:
	— Знаеш ли какво да правиш с онова нещо там?
	— Това не е моя работа, но има един човек, който със сигурност знае.
	В очите на Малоун се появи недоумение.
	— Хенрик поддържа мнение, с което Едуин е склонен да се съгласи… — започна Стефани.
	— Става въпрос за Или — сухо рече Торвалдсен. — Според нас той е жив.


	Четвърта част

	57

	_Централноазиатска федерация, 6:50 ч._
	Винченти слезе от хеликоптера. Полетът от Самарканд беше продължил около час. До долината Фергана вече можеше да се стигне и по новата източна магистрала, но неговото имение беше още по` на юг — на територията на някогашен Таджикистан, и най-бързия достъп си оставаше по въздуха.
	Беше избрал земята изключително грижливо, предпочитайки високопланинските райони. Никой не беше проявил интерес към покупката му, включително и Зовастина. Като причина да купи 80 хектара в подножието на Памир, част от които се намираха в долина с девствени гори, Винченти посочи отегчението си от равнинната и кална местност в околностите на Венеция. Това трябваше да бъде неговият нов свят. Тук никой не можеше да го види или чуе, тук щеше да управлява, заобиколен от покорни слуги. Доскоро дивата и девствена природа вече беше преобразена по един особено приятен начин, така че напомняше едновременно на Италия, Византия и Китай.
	Беше кръстил имението си „Атико“ — надпис, който забеляза под каменната арка над главния вход малко преди приземяването на хеликоптера. Обърна внимание и на скелето около външните стени. Довършителните работи бяха в пълен ход и скоро всичко щеше да бъде готово. Строителството вървеше бавно, но с равномерно темпо. Той с нетърпение очакваше да види окончателния външен вид на внушителната сграда.
	Притича под въртящите се витла и прекоси градината в английски стил, засадена с цветя и дървета, които издържаха на суровия планински климат. Питър О’Конър го очакваше на задната тераса, покрита с недялани камъни.
	— Всичко наред ли е?
	— Тук нямаме проблеми — кимна служителят му.
	Винченти направи няколко крачки по алеята, вдишвайки с наслада кристалния въздух. Буреносни облаци се трупаха далеч на изток, над непристъпните върхове отвъд границата с Китай. Над долината се рееха черни гарвани. Местоположението на замъка беше подбрано така, че да не се губи нищо от величествената гледка. Каква огромна разлика с Венеция! Никакви миазми и мирис на застояла вода. Само кристалночист планински въздух. Беше чувал, че азиатската пролет е необичайно мека и сега с благодарност установи, че е истина.
	— Нещо ново за Зовастина?
	— В момента напуска Италия в компанията на непозната жена, мургава и привлекателна. На границата се е представила с името Касиопея Вит.
	Познавайки акуратността на О’Конър, Винченти замълча и изчака подробностите.
	— Вит живее в Южна Франция, където понастоящем финансира реставрацията на средновековен замък — голям и скъп проект. Наследила е от баща си няколко промишлени предприятия в Испания.
	— Нещо повече в личен план?
	— Мюсюлманка е, но не е религиозна. Отлично образование по история и инженерни науки. Трийсет и осем годишна, неомъжена. Това е горе-долу всичко, което успях да науча засега. Искате ли още подробности?
	— Не — поклати глава Винченти. — Имаш ли представа защо е в компанията на Зовастина?
	— Моите хора не успяха да разберат. Зовастина е напуснала базиликата с нея и се е отправила към летището.
	— Тук ли ще се върне?
	— Да — кимна О’Конър. — След четири-пет часа трябва да кацне в Самарканд.
	Винченти усети, че има още нещо.
	— Двамата, които изпратихме след Нел — промърмори О’Конър. — Единият е убит от снайперист, другият е успял да избяга. По всяка вероятност Нел ни е очаквала.
	Винченти не хареса тона, с който бяха изречени тези думи. Но проблемът щеше да почака, тъй като той вече беше скочил от скалата. Нямаше път назад. Обърна се и влезе в къщата.
	Вътрешното обзавеждане беше готово още преди година. Беше похарчил милиони за картини, тапети, лакирани мебели и произведения на изкуството. Но през цялото време бе внимавал да не пожертва вкуса заради великолепието. Затова в къщата имаше уютни салони, спални, бани и парк навън. За съжаление бе успял да прекара тук само няколко седмици, обслужван от местен персонал, който О’Конър беше избирал лично. Но съвсем скоро „Атико“ щеше да се превърне в постоянното му убежище — един прекрасен дом, предлагащ всички удобства и позволяващ спокоен размисъл. В тази връзка също не беше жалил време и средства: имението беше снабдено с високотехнологична алармена инсталация, ултрамодерна комуникационна система и сложна мрежа от тайни проходи, известни единствено на него.
	Помещенията на приземния етаж преминаваха едно в друго. Всяко ъгълче бе прохладно и сумрачно. В изящен атриум в класически стил извито мраморно стълбище водеше към втория етаж.
	Той пое по него.
	Таваните бяха изпъстрени с фрески, илюстриращи развитието на естествените науки през вековете. Тази част от къщата най-силно му напомняше за Венеция, въпреки че отвъд сводестите прозорци се разкриваше планински пейзаж, а не ленивите води на канала. Винченти се насочи към първата врата вляво, веднага след площадката. Тя принадлежеше на една от просторните стаи за гости. Отвори я и влезе. Карин Уолд лежеше неподвижна в леглото.
	О’Конър я беше прехвърлил тук заедно с медицинската сестра, използвайки друг хеликоптер. Към дясната й ръка отново беше прикачена системата. Винченти се приближи до масичката от неръждаема стомана, върху която лежаха няколко спринцовки. Вдигна една от тях и инжектира съдържанието й в пластмасовия разпределител на системата. Броени секунди по-късно Уолд отвори очи, пробудена от силния стимулант. В Самарканд я беше приспал, но сега му трябваше будна.
	— Хайде, събуди се — каза той.
	Жената примигна, погледът й бавно се проясни. Но клепачите й натежаха. Той грабна каната с ледена вода от нощното шкафче и заля лицето й. Тя подскочи, закашля се и разтърка очи.
	— Копеле мръсно!
	— Казах ти да се събудиш.
	Коланите, които я приковаваха към леглото, липсваха. Вече нямаше нужда от тях. Очите й огледаха стаята.
	— Къде съм?
	— Харесва ли ти тук? Надявам се, че обстановката е достатъчно елегантна за вкуса ти.
	Тя забеляза ярките слънчеви лъчи, които нахлуваха през отворената врата на терасата.
	— Колко дълго съм била в безсъзнание?
	— Доста дълго. Сега е утро.
	Дезориентацията й беше пълна.
	— Какво става?
	— Искам да ти прочета нещо — отклони въпроса Винченти. — Ще ми позволиш ли?
	— Нима имам избор?
	Самообладанието й се завръщаше.
	— Всъщност не — отвърна той. — Но аз съм убеден, че няма да съжаляваш.


	_Още от самото начало се отнасях с подозрение към Клинично изследване W12-23. Контролът му беше поет лично от Винченти, помагах му аз. Това беше доста странно, защото Винченти рядко се ангажираше с подобна дейност, особено когато обект на изследването бяха само дванайсет души. Този факт увеличи подозренията ми. Обикновено на подобни процедури подлагаме стотици, а понякога и хиляди хора. Пробите от дванайсет човека едва ли можеха да докажат ефективността на дадена субстанция, особено по отношение на нейната токсичност. При всички случаи заключенията щяха да бъдат, меко казано, непълни._
	_Когато споделих тези мисли с Винченти, той отговори, че целта на изследването не е токсичността — нещо, което също ми се стори странно. Попитах каква субстанция изпробваме, а той отговори, че е негова собствена разработка и иска да разбере дали резултатите му ще бъдат потвърдени от изпитания върху хора. Знаех, че Винченти работи по засекретени проекти (което означаваше, че само определени хора имаха достъп до съответните данни), като досега и аз бях един от тях. За този проект обаче, известен като „Зета Ета“, той даде да се разбере, че никой освен него няма да има достъп до изследваната субстанция._
	_Използвайки специфичните параметри, определени от него, аз осигурих дванайсет доброволци от различни здравни заведения в страната. Задачата беше трудна, защото иракчаните не говорят открито за СПИН, а болестта е сравнително рядко разпространена в страната им. Пациентите бяха събрани едва след като в действие влязоха и парите. Трима в ранна фаза на заразяване с ХИВ, при които броят на белите кръвни телца доближаваше хиляда, а вирусът бе в незначително количество. У никой от тях не се наблюдаваха симптоми на СПИН. Други петима вече бяха развили болестта. Кръвта им гъмжеше от вируси, белите кръвни телца бяха малко, симптомите бяха многобройни. Последните четирима бяха към края си. Броят на белите им кръвни телца беше под двеста, бяха развили редица вторични инфекции, краят им беше само въпрос на време._
	_Всеки ден пътувах до багдадската клиника, където им инжектирах дозите, предписани от Винченти. По време на тези посещения им вземах кръвни и тъканни проби. Всички болни показаха видимо подобрение още след първата инжекция. Нивото на белите кръвни телца рязко се повиши, имунната им система започна да функционира и да се справя с вторичните инфекции. Разбира се, това не се отнасяше за петима от тях, които бяха развили синдром на Капоши, но инфекциите, с които имунната им система можеше да се справи, рязко намаляха още на втория ден._
	_След третата инжекция се забеляза рязко подобрение в имунната система на всички дванайсет пациенти. Белите кръвни телца започнаха да се възстановяват и броят им нарасна. Болните възвърнаха апетита си и наддадоха на тегло. В кръвта им почти не останаха следи от ХИВ вируса. Нямаше съмнение, че ако инжекциите бяха продължили, всички те щяха да бъдат излекувани — поне от ХИВ и СПИН. Но инжекциите бяха прекратени. На четвъртия ден, след като Винченти се убеди, че субстанцията действа, той я подмени с обикновен физиологичен разтвор. Състоянието на всичките дванайсет пациенти рязко се влоши. Белите кръвни телца в кръвта им стремително намаляха, изместени от ХИВ вируса. За мен съставът на тествания препарат си остава тайна. Ограничените химически анализи, които успях да направя, показаха само водна субстанция със слабо алкално съдържание. Любопитството ме накара да поставя част от тествания препарат под микроскоп. Бях силно шокиран, когато открих живи организми в субстанцията._


	Винченти не пропусна да отбележи вниманието, с което го слушаше Карин Уолд.
	— Това е рапорт на човек, който преди време работеше за мен — поясни той. — Предназначен за висшестоящите, но не стигна до тях, защото поръчах да го убият. Случи се в Ирак през осемдесетте години на миналия век. Беше сравнително лесно, тъй като по онова време страната се управляваше еднолично от Саддам.
	— А защо го уби?
	— Защото беше прекалено любопитен. Обръщаше внимание на неща, които не го засягаха.
	— Това не е отговор. Защо трябваше да умре?
	Винченти вдигна спринцовка, запълнена с прозрачна течност.
	— Пак ли приспивателно? — попита тя.
	— Не. Предстои да изпълня най-съкровеното ти желание. Онова, което искаш най-много от всичко.
	Замълча за момент и добави:
	— Да живееш.


	58

	_Венеция, 2:55 ч._
	— Или Лунд е жив? — смаяно промълви Малоун.
	— Не го знаем със сигурност — отвърна Едуин Дейвис. — Но подозираме, че Зовастина е била подучена от някого. Вчера разбрахме, че Лунд е бил източникът на нейната информация (Хенрик ни разказа някои неща за него), а обстоятелствата около смъртта му са наистина подозрителни.
	— Но защо Касиопея го смята за мъртъв?
	— Защото така трябва — отговори Торвалдсен. — Няма начин да докажем противното. Но аз мисля, че и тя има някои съмнения относно смъртта му.
	— Изцяло поддържам мнението на Хенрик, че Зовастина ще направи опит да се възползва от връзката между Или и Касиопея — добави Стефани. — Днешните събития със сигурност са били шок за нея, а параноята е неразделна част от живота на такива хора. Касиопея би могла да се възползва.
	— Тази жена подготвя война и изобщо няма да се замисли за Касиопея. Тя й трябва, за да стигне до летището. После се превръща в багаж.
	— Има и още нещо, Котън — тихо каза Стефани.
	Той очаквателно я погледна.
	— Наоми е мъртва.
	— Господи, омръзна ми да чувам за смъртта на приятели! — прошепна Малоун и несъзнателно зарови пръсти в косата си.
	— Искам Енрико Винченти! — промълви през стиснати зъби Стефани.
	И той го искаше. Наложи си да мисли отново като оперативен агент и да прогони желанието за бързо отмъщение.
	— Нали казахте, че в трезора има нещо? — вдигна глава той. — Хайде, покажете ми го.


	Зовастина наблюдаваше жената, която седеше срещу нея в луксозната кабина на реактивния самолет. Без съмнение бе силна личност. Подобно на затворничката от китайската лаборатория, тя със сигурност изпитваше страх, но за разлика от онази нещастница умееше да го контролира.
	По пътя от базиликата до летището не бяха разменили нито дума и това й позволи да разгледа добре своята заложница. Все още не беше сигурна дали присъствието й е плод на случайност или на старателно подготвен план. Нещата се бяха развили прекалено бързо.
	Ами костите? Беше сигурна, че ще открие нещо важно и именно затова рискува да се появи във Венеция. Признаците за успех бяха налице. Но две хиляди години са твърде дълъг период. Торвалдсен беше прав. Какво на практика би могло да е останало?
	— Защо беше в базиликата? — зададе първия си въпрос тя.
	— За да си побъбрим ли ме отвлече? — изгледа я хладно заложницата.
	— Взех те, за да разбера какво знаеш.
	Тази жена поразително й напомняше за Карин. Същата проклета самоувереност. Плюс някаква особена загриженост, която предизвикваше интереса й, но и я изваждаше от равновесие.
	— Косата и дрехите ти са мокри. Изглежда, си поплувала.
	— Твоята горила ме блъсна в лагуната.
	Това беше новина.
	— Моята горила?
	— Виктор — кимна Касиопея. — Нима не ти е докладвал? Аз убих партньора му в музея на Торчело, но той успя да се измъкне.
	— Това със сигурност ще ти създаде проблеми.
	— Едва ли.
	Гласът й беше студен, язвителен и надменен.
	— Познаваше ли Или Лунд?
	Касиопея Вит не отговори.
	— Мислиш, че аз съм го убила, нали?
	— Не мисля, а съм сигурна. Той ти е разказал за загадката на Птолемей. Убедил те е, че тялото в Сома не било на Александър. Свързал го е с кражбата на мощите на свети Марко от венецианските търговци и именно това те е накарало да се появиш във Венеция. Убила си го, за да му затвориш устата. Но той успя да сподели откритието си. С мен.
	— А ти го сподели с Хенрик Торвалдсен.
	— И с някои други хора.
	Сериозен проблем. Зовастина се питаше дали има някаква връзка между жената насреща й и неуспелия атентат. А Винченти? Без съмнение Хенрик Торвалдсен притежаваше всички качества, за да бъде член на Венецианската лига. Но списъкът с членовете беше дълбоко засекретен и тя нямаше как да провери дали наистина бе така.
	— Или никога не е споменавал за теб.
	— Но е споменавал за теб!
	Тази жена наистина приличаше на Карин. Същата натрапчива съблазнителност, същите откровени маниери. Същата нагла предизвикателност, която най-много я привличаше. Защото за укротяването й бяха нужни твърдост и търпение. Което беше постижимо.
	— Ами ако Или е жив? — подхвърли Зовастина.


	59

	_Венеция_
	Малоун последва останалите към южното крило на базиликата. Спряха до слабо осветения вход, над който се издигаше масивна арка. Торвалдсен отвори бронзовата врата с ключа, който извади от джоба си.
	Сводесто преддверие водеше към трезора. Нишите вляво бяха запълнени с икони и мощехранителници, а вдясно беше помещението, в което се съхраняваха по-крехките и ценни символи на изчезналата република. Някои от тях бяха изложени в остъклени витрини, а други просто бяха изправени покрай стените.
	— Повечето от тези предмети идват от Константинопол, завладян от Венеция през 1204 година — поясни Торвалдсен. — Но голяма част са станали жертва на реставрации, пожари и кражби. След падането на Венеция значителна част от колекцията била претопена заради златото, среброто и скъпоценните камъни.
	Малоун с възхищение спря поглед на многобройните потири, реликварии, кръстове, купи и икони, изработени от камък, дърво, кристал, сребро или злато. Обърна внимание и на амфорите, опаковките за пергаменти и изящните свещници. Всички те бяха трофеи от Египет, Рим или Византия.
	— Каква колекция! — поклати глава той.
	— Една от най-добрите в света — кимна Торвалдсен.
	— Какво търсим?
	— Мичънър каза, че е там — каза Стефани и пристъпи към остъклена витрина, в която имаше меч, епископски жезъл, шестоъгълни купи и няколко позлатени сандъчета.
	Торвалдсен извади малко ключе и отвори витрината. В ръцете му се появи едно от сандъчетата, капакът се повдигна.
	— Държат го тук, далеч от хорските очи — промърмори той.
	Малоун веднага разпозна предмета.
	— Скарабей!
	По време на мумифицирането египетските балсаматори украсявали пречистеното тяло със стотици амулети. Повечето били обикновена украса, но имало и такива, които укрепвали мъртвите крайници. Този, който виждаше в момента, олицетворяваше насекомото, което било на особена почит в древността — торният бръмбар. Винаги му се беше струвало странно, но древните египтяни забелязали как буболечките сякаш извирали от животинските изпражнения и ги идентифицирали като Чепера — създателя на нещата, бащата на боговете, репродуцирал себе си от отпадъците на собственото си тяло.
	— Това е амулет „Сърце“.
	— Така каза и Мичънър — кимна Стефани.
	Той беше наясно, че при процеса на мумифицирането се изваждали всички вътрешни органи, с изключение на сърцето. Върху него винаги се поставял скарабей, символизиращ вечния живот. Този беше съвсем типичен, изработен от халцедон. Нещо веднага му направи впечатление.
	— Липсва злато — озадачено каза той. — Обикновено ги правели изцяло златни или ги украсявали със злато.
	— Може би именно това го е спасило — кимна Торвалдсен. — Историята сочи, че Сома в Александрия е била осквернена от късните Птолемеи. Златото е било изнесено заедно с всички останали ценности, а златният саркофаг е бил претопен. Но това късче камък не им е направило никакво впечатление.
	Малоун протегна ръка и взе амулета. Беше дълъг около десет сантиметра и широк към пет.
	— По-голям е от нормалните — отбеляза той. — Обикновено истинските бръмбари са два пъти по-малки.
	— Знаете доста неща за тях — подхвърли Дейвис.
	— Човекът продава книги — усмихна се Стефани. — Предполага се, че и ги чете.
	Малоун се усмихна, но продължи да разглежда бръмбара. Забеляза три дълбоко издълбани йероглифа под крилете му.
	{img:ieroglif.png}
	— Какво представляват те? — попита той.
	— Според Мичънър олицетворяват живота, стабилността и закрилата — отвърна Торвалдсен.
	Той обърна амулета. Долната му част беше запълнена от гравирана в камъка птица.
	{img:ptica.png}
	— Този амулет бил открит при мощите на свети Марко през 1835 година, когато ги извадили от криптата и ги преместили в олтара. В Александрия той бил провъзгласен за мъченик и мумифициран. Амулетът се възприема като част от този процес. Но свещениците решили да не го слагат при мощите, тъй като им се сторил прекалено езически. Все пак те оценили историческата му стойност и го прехвърлили в трезора. Значението му значително нараства в момента, в който Църквата е уведомена за интереса на Зовастина към свети Марко. Когато Даниълс ми каза за какво става въпрос, аз си спомних думите на Птолемей.
	Малоун също си ги спомни. _Докосни най-съкровената същност на златната илюзия._ Късчетата на мозайката започваха да се подреждат.
	— Златната илюзия е самото тяло в Мемфис, увито в злато. Най-съкровената същност? Разбира се, сърцето. — Той вдигна амулета над главата си. — Това.
	— Което означава, че мощите под олтара на базиликата не са на свети Марко — добави Дейвис.
	— А нещо съвсем различно — кимна Малоун. — И то няма връзка с християнството.
	Торвалдсен посочи птицата.
	— Това е египетският йероглиф за феникса, символ на прераждането.
	Друга част от загадката проблесна в съзнанието на Малоун.
	_Раздели феникса._
	И той веднага разбра какво трябва да направи.


	Касиопея усети уловката във въпроса на Зовастина. Ами ако Или е жив? Отговори едва когато беше сигурна, че контролира чувствата си.
	— За съжаление той е мъртъв. Вече няколко месеца.
	— Сигурна ли си?
	Стотици пъти си беше задавала същия въпрос и не би могло да бъде другояче. Но сега тръсна глава да прогони болката и отсече:
	— Или е мъртъв!
	Зовастина протегна ръка към телефона на масичката и натисна един бутон. Изчака няколко секунди и рече:
	— Виктор, искам да разкажеш на един човек какво се случи в нощта, когато умря Или Лунд.
	След което й подаде слушалката. Касиопея не помръдна. Добре помнеше думите на онзи тип, изречени в лодката. Те не означаваха нищо.
	— Нима не искаш да чуеш какво ще ти каже той? — попита Зовастина, а в тъмните й очи проблесна дълбоко и отвратително задоволство.
	Тази жена познава слабостите ми, помисли си Касиопея. Факт, който я уплаши повече от това, което Виктор можеше да й каже. Разбира се, че искаше да го чуе. Последните няколко месеца бяха истинско изтезание. Но все пак…
	— Заври си телефона в задника! — мрачно отсече тя.
	Зовастина се поколеба, после на лицето й изплува усмивка.
	— По-късно, Виктор — каза в слушалката тя. — Вече можеш да освободиш свещеника.
	И тя затвори.
	Самолетът продължаваше да набира височина. На изток, към Азия.
	— По моя заповед Виктор наблюдаваше къщата на Или.
	Касиопея не желаеше да слуша.
	— Влязъл през задния вход в момента, в който убиецът се готвел да застреля завързания Или. Виктор първо застрелял убиеца, после ми доведе Или и запали къщата му заедно с трупа на убиеца вътре.
	— Едва ли очакваш, че ще се хвана на лъжите ти.
	— Някои членове на моето правителство биха желали да ме няма. За съжаление предателството е част от политиката у нас. Те се страхуваха от мен и знаеха, че Или ми помага. Наредиха да бъде убит, както биха убили и всички останали, които са на моя страна.
	Касиопея запази скептично мълчание.
	— Или е ХИВ позитивен.
	— Откъде знаеш? — попита рязко Касиопея.
	— От него самия. През последните два месеца аз му доставям необходимите медикаменти. За разлика от теб той ми вярва.
	Касиопея беше убедена, че Или не би споделил с никого, че е заразен. А за нея знаеха само той и Хенрик. Но сега се почувства объркана. За какво всъщност ставаше дума?


	Малоун поглади гладката патина на амулета. Пръстите му внимателно се плъзнаха по птицата, изобразяваща египетския феникс.
	— Птолемей съветва да се раздели фениксът — промърмори той и разклати каменния бръмбар. Нищо във вътрешността му не помръдна.
	Очевидно усетил намеренията му, Торвалдсен тихо подхвърли:
	— Този бръмбар е на повече от две хиляди години.
	Напомнянето изобщо не го впечатли. Касиопея беше в опасност, а светът беше на прага на биологична война. Явно загадката на Птолемей сочеше мястото, на което Александър Велики бе пожелал да бъде погребан. Гръцкият воин фараон очевидно е разполагал с точна информация. След като съветва фениксът да бъде разделен, Малоун със сигурност щеше да го направи.
	С рязък замах заби амулета в мраморния под, с дъното надолу.
	Бръмбарът подскочи и част от него се разтвори като орехова черупка. Малоун подреди парчетата на пода и клекна да ги разгледа. От тях се беше изсипал някакъв прах.
	— Вътрешността е била издълбана и запълнена с пясък — посочи с пръст той.
	Вдигна по-голямото парче и изтръска песъчинките.
	— Вижте! — възкликна Дейвис.
	Малоун вече го беше забелязал. Внимателно помете пясъка с длан и пред очите му се появи цилиндричен предмет с дължина около сантиметър и половина. После установи, че това изобщо не е цилиндър.
	Златна ивица. Навита на спирала. Обърна я на една страна и внимателно я разгъна. Вътрешността на ивицата беше изписана с букви.
	— Гръцки — безпогрешно установи той.
	Стефани се наведе до него.
	— Какво тънко фолио — прошепна тя.
	— Какво е това? — обади се зад тях Дейвис.
	Последните късчета от пъзела бързо се подредиха в главата на Малоун. Втората част от загадъчните думи на Птолемей изведнъж придоби огромно значение. _Животът определя размерите на гроба. Но внимавай, защото няма да имаш втори шанс._ Извади от джоба си медальона, който му беше дала Стефани.
	— Върху лицевата част на монетата са гравирани микроскопичните букви ZH — каза той. — А ние знаем, че именно Птолемей изсякъл тези монети малко след като създал загадката.
	После забеляза едва забележимия символ в единия край и моментално съзря връзката.
	— Този символ го имаше върху пергамента, който ми показахте. Най-отдолу, под текста на загадката. — В главата му с изненадваща яснота изплува пълното подреждане на думите. _Животът определя размерите на гроба._
	— Каква е връзката между медальоните и златната ивица? — попита Дейвис.
	— За да го разберем, трябва да знаем какво представлява ивицата.
	Малоун видя, че Стефани е прочела мислите му.
	— А ти знаеш, така ли? — попита тя.
	— Да. Знам точно какво представлява.


	Виктор остави лодката да се плъзне на свободен ход към кея на площад „Сан Марко“. Беше предпочел да държи Мичънър на борда, докато чака обаждането на Зовастина. За момента това беше най-сигурното място. Останаха дълго във водите на лагуната, насочили очи към осветените от прожектори кубета и камбанарии, сред които се открояваше розово-бялата фасада на Двореца на дожите. В мрака отвъд него смътно се очертаваха солидните антични сгради с балкони и високи прозорци. Виктор с нетърпение очакваше да напусне Италия.
	Нищо в тази страна не се беше развило както трябва.
	— Време е ние с теб да си поговорим — подхвърли Мичънър.
	Докато чакаше обаждането на Зовастина, беше затворил свещеника в кабината на носа. Мичънър го прие спокойно и си мълчеше през цялото време.
	— За какво? — мрачно попита той.
	— Ами например за факта, че си американски шпионин.


	60

	_Централноазиатска федерация_
	Винченти позволи на Карин Уолд да осмисли чутото. Добре помнеше какво беше изпитал той, когато разбра, че е открил лекарство за ХИВ.
	— Казах ти за онзи старец в планината…
	— Там ли го откри? — нетърпеливо попита тя.
	— По-подходящо е да се каже, че го преоткрих.
	Не беше го споделял с никого и изведнъж изпита желание да говори.
	— Странното е, че най-сложните проблеми винаги имат прости решения. В началото на двайсети век стотици хиляди китайци измират от бери-бери. Но знаеш ли защо? Защото в стремежа си да направят ориза по-привлекателен за купувачите, търговците започват да излъскват зърната и по този начин премахват от обвивката им тиамина, или витамин B{sub}1{/sub}. Липсата на тиамин в основната храна на милиони хора се отразява пагубно върху здравето им и позволява на бери-бери да се разпространи в невиждани мащаби. Когато излъскването спира, тиаминът бързо спира епидемията. Кората на тихоокеанския тис се справя успешно с рака. Тя не е лекарство, но значително забавя развитието на болестта. Обикновената плесен по хляба е основа за създаването на високоефективни антибиотици, които отстраняват бактериалните инфекции. А нещо толкова обикновено като храна с наситени мазнини може да лекува детската епилепсия. Все прости неща. Открих, че те са приложими и при СПИН.
	— Какво е полезното вещество в онова растение, което си дъвкал?
	— Те бяха няколко.
	Винченти забеляза, че страхът й намалява, заменен от надеждата за спасение.
	— Преди трийсет години открихме непознат вирус в кръвта на зелените маймуни. По онова време познанията ни за вирусите бяха доста елементарни в сравнение с днешните. Първоначално решихме, че става въпрос за някаква форма на бяс, но впоследствие се оказа, че формата, размерите и биологичният състав на вируса са различни. В крайна сметка го класифицирахме като маймунски имунодефицитен вирус или СИВ. Днес вече знаем, че СИВ може да живее безкрайно в зелените маймуни, без да им вреди. Отначало смятахме, че маймуните притежават някаква резистентност срещу него, но после открихме, че резистентността се крие в самия вирус, чийто химичен състав „избира“ организмите, в които може да се развива. Така вирусът живее у маймуните, без те да го съзнават.
	— Това съм го чувала — кимна Карин. — СПИН епидемията е започнала след ухапване от маймуна.
	— Кой знае? — сви рамене Винченти. — Би могло да е ухапване, одраскване или поглъщане. Маймуните присъстват в менюто на много племена. Но независимо от начина, по който го е направил, вирусът се прехвърля от маймуните в човека. Имах възможност да наблюдавам процеса със собствените си очи. Човек на име Чарли Истън пострада от промяната на вируса в кръвта си — от СИВ той мутира в ХИВ.
	Той разказа за случката, станала преди десетилетия, довела до смъртта на Истън.
	— За съжаление ХИВ не демонстрира добронамереност към човека както СИВ по отношение на маймуните. А работи усилено за клонирането на клетки в лимфните възли, които превръща в свои копия. Чарли умря за няколко седмици. Но не беше първата жертва. Първият случай на човек с тази диагноза е през 1959 година в Англия. Замразена серумна проба от заразения е изследвана в началото на 90-те. Показва наличието на ХИВ в кръвта му, а симптомите на СПИН са подробно регистрирани в медицинския му картон. Най-вероятно вирусите СИВ и ХИВ са съществували от векове, но никой не е обръщал внимание на хората в отдалечените населени места, които са умирали от тях. Всъщност те умирали от вторични инфекции, най-често пневмония. А лекарите ги приемали като основна причина за смъртта, защото никой не е подозирал за съществуването на СПИН. Когато в САЩ откриват присъствието на тези вируси у определени хора, заболяването е наречено „гей пневмония“. Най-вероятна причина за разпространението на болестта е модернизирането на Африка през 50-те и 60-те години, когато към големите градове се устремяват огромни маси хора. А вирусът напуска континента, „яхнал“ някой пришелец. В края на 80-те той вече властва по всички части на планетата.
	— Което означава успех за едно от вашите биологични оръжия.
	— На практика ние хранехме сериозни съмнения относно ефективността на ХИВ като бактериологично оръжие. Заразата с него е относително трудна, а смъртта настъпва твърде бавно. Което в крайна сметка не е толкова лошо. Всеки по-лесен за разпространение вирус би ни донесъл пандемия, която може да се сравнява само с черната чума.
	— Пандемията е факт — поклати глава Карин. — Но все още не убива онези, които трябва.
	Той знаеше какво има предвид. Най-разпространените в света щамове на вируса бяха два — ХИВ-1, типичен за Африка, и ХИВ-2, на който стават жертва предимно наркомани и хомосексуалисти. Напоследък се бяха появили и нови, още по-опасни щамове, като този в Югоизточна Азия, който се нареждаше на трето място.
	— Не се ли страхуваш, че Истън те е заразил — попита тя.
	— В онези години знаехме твърде малко за разпространението на вируса. Не забравяй, че без противодействие нападателните биологични оръжия са безполезни. И така, когато онзи възрастен лечител ме покани да отидем в планината, аз приех. Там ми показа растението и заяви, че сокът от листата му може да спре развитието на болестта, която наричаше треска. И аз сдъвках няколко от тях.
	— Но не занесе на Истън, така ли? Остави го да умре?
	— Занесох му сок, но той не му помогна.
	Нарочно й даде време, защото бе забелязал объркването й. Въпросът й увисна във въздуха.
	— Веднага след смъртта на Чарли вкарах вируса в каталога на неприемливите образци. Иракчаните се интересуваха единствено от успеха, за другото не ги беше грижа. Самият аз разбрах за какво става въпрос чак в средата на 80-те, когато французите и американците успяха да изолират ХИВ вируса. Отначало не се замислих, защото проблемът засягаше единствено гей общността. Но през 85-а във фармацевтичните среди се заговори за този вирус и аз си дадох сметка, че който откриеше лек срещу него, щеше да натрупа огромно състояние. И реших да започна сериозни изследвания, още повече че бях натрупал известен опит. Върнах се в Централна Азия, наех си водач и успях да открия мястото, където вирее растението. Взех проби от него и ги подложих на задълбочени лабораторни изпитания. Оказа се, че проклетото нещо действително ликвидира ХИВ, при това дяволски бързо — още при първия контакт.
	— Но при Истън не е подействало — отбеляза Карин.
	— Защото листата, които му занесох, бяха изсъхнали. На практика се оказа, че лекуват не те, а водата, в която растат. — Вдигна спринцовката в ръката си и добави: — По-точно бактериите в нея.


	61

	_Венеция_
	— Някой знае ли какво е „скитала“? — попита Малоун.
	Другите само се спогледаха.
	— Вземате пръчка, увивате ивица кожа около нея и написвате посланието си върху кожата. После развивате кожата и добавяте още букви. Човекът, за когото е предназначено посланието, разполага със същата пръчка. Увива кожата около нея и така прочита посланието. Ако пръчката е по-дебела или по-тънка, посланието автоматично се превръща в безсмислица. Древните гърци са използвали скиталата за предаване на тайни послания.
	— Откъде знаете подобни неща, по дяволите? — възкликна Дейвис.
	— Скиталата е бърза, ефективна и изключва грешките — сви рамене Малоун. — Ето защо била изключително важна на бойното поле — едно великолепно средство за предаване на тайни послания. А в отговор на въпроса ви ще кажа откъде знам за нея — от книгите.
	— Но ние не разполагаме с точната пръчка — възрази Дейвис. — Как тогава ще дешифрираме посланието?
	— Спомнете си думите на Птолемей: _Животът определя размерите на гроба._ — Той вдигна медальона. — ZH означава живот. Тази монета е мярката.
	— Но внимавай, защото втори шанс няма да има — подхвърли Стефани. — Златното фолио е твърде тънко. Няма начин да бъде навито повторно. Което означава, че имаме право само на един опит.
	— И аз мисля така — кимна Малоун.
	Напуснаха базиликата и се насочиха към църковните канцеларии. Малоун прецени, че диаметърът на медальона е около два сантиметра и половина. Трябваше да намерят нещо със същата дебелина, за да свърши работа. Дръжките на метлите, открити в склада, се оказаха твърде широки, а останалите предмети наоколо — прекалено тънки.
	— Лампите светят, но помещенията са празни — отбеляза Малоун.
	— Мичънър опразни сградата в момента, в който Зовастина остана сама край гробницата — поясни Дейвис. — Нямахме нужда от свидетели.
	На полицата до ксерокса имаше кутия със свещи. Малоун извади една и внимателно я огледа. Диаметърът й беше малко по-голям от този на медальона.
	— Сега ще си направим собствена скитала.
	— В дъното на коридора има кухненски бокс — отгатна намеренията му Стефани. — Отивам да донеса нож.
	Малоун уви пръсти около златната лента, защитена от парче мека хартия, която беше намерил в будката за продажба на билети за трезора.
	— Някой от вас разбира ли старогръцки? — поинтересува се той.
	Дейвис и Торвалдсен поклатиха глави.
	— Значи ще ни трябва компютър. Думите, изписани на тази лента, със сигурност ще бъдат на старогръцки.
	— Видях един в канцеларията, в която чакахме — каза Дейвис. — В дъното на коридора.
	Стефани се върна с ножа.
	— Тревожа се за Мичънър — погледна я Малоун. — Нищо не пречи на Виктор да го убие, след като Зовастина си замине.
	— Няма да има проблем — обади се Дейвис. — Аз исках Мичънър да отиде с него.
	— Защо? — учудено го погледна Малоун.
	Едуин Дейвис го погледна така, сякаш се питаше дали може да му се довери.
	— Какво има? — раздразнено попита Малоун.
	Уловил кимването на Стефани, Дейвис отговори:
	— Виктор работи за нас.


	— Кой си ти!? — смаяно попита Виктор.
	— Служител на Католическата църква, както знаеш. Но по всичко личи, че не си този, за когото се представяш. Президентът на Съединените щати ми поръча да говоря с теб.
	Лодката все още се плъзгаше към кея. След няколко секунди Мичънър щеше да изчезне. Добре беше подбрал времето да направи разкритието си.
	— Бях осведомен, че Зовастина те е наела от хърватските сили за сигурност, където преди това си бил вербуван от американците. Бил си им полезен в Босна и след като научили, че работиш за Зовастина, решили да подновят контактите с теб.
	Виктор схвана, че информацията, напълно валидна, му се предлагаше като доказателство за искреността на посредника.
	— Защо го правиш? — попита Мичънър. — Защо живееш в лъжа?
	— Да речем, че не искам да бъда съден за военни престъпления — реши да бъде откровен Виктор. — В Босна се сражавах за другата страна. Всички вършихме неща, за които после съжалявахме. Успокоих съвестта си, като се прехвърлих от другата страна и помогнах на американците да заловят най-големите военнопрестъпници.
	— Което означава, че ако научи това, другата страна ще има всички основания да те ненавижда — констатира Мичънър.
	— Нещо такова.
	— Американците още ли те държат с това?
	— Убийството се преследва до дупка. В Босна е семейството ми, а там отмъщението се разпростира върху всички, които са ти близки. Избягах, за да бъда далеч, но когато откриха, че работя за Зовастина, американците ми предложиха избор: да ме предадат на босненците или на нея. Така стигнах до решението да работя за тях.
	— Опасна игра — отбеляза Мичънър.
	— Зовастина не знаеше нищо за мен — сви рамене Виктор. — Това е голямата й слабост. Убедена е, че хората около нея или умират от страх, или се прекланят пред величието й. — Замълча за момент и продължи: — Тази Касиопея Вит, която се появи в базиликата и която замина със Зовастина…
	— Тя е част от всичко случващо се — кратко отвърна Мичънър.
	Едва сега Виктор си даде сметка колко голяма грешка беше допуснал. Трябваше да направи нещо, за да я компенсира.
	— Ние с нея се сблъскахме и в Дания. Опитах се да я убия заедно с другите двама от базиликата. Нямах представа коя е. Но с мен е свършено, ако разкаже на Зовастина какво се е случило.
	— Касиопея няма да го направи. Тази вечер й казахме за теб още преди да влезе в базиликата. Ще разчита на помощта ти в Самарканд.
	Сега разбра на какво се дължеше необичайното шушукане в страничното крило, а също така и странното мълчание на онези, с които се беше сблъскал в Дания. Лодката опря в пристана и Мичънър пъргаво скочи на бетона.
	— Помогни й — рече той. — Чух, че била много изобретателна.
	Особено когато убива, добави мислено Виктор.
	— Бог да ти е на помощ, Виктор. По всичко личи, че ще имаш нужда от него.
	— Той е безполезен.
	— И аз едно време мислех така — усмихна се свещеникът, после поклати глава. — Но дълбоко грешах.
	Виктор беше като Зовастина. Езичник. Нито по религиозни, нито по морални причини. Просто не му пукаше какво го чака след смъртта.
	— И още нещо — спря се Мичънър. — В базиликата Касиопея спомена името на един мъж, Или Лунд. Американците искат да знаят дали е жив.
	Пак това име. Първо го чу от жената, а сега и от Вашингтон.
	— Беше — въздъхна Виктор. — Но сега не мога да бъда сигурен.


	— Защо сме ви ние, след като имате вътрешен човек? — поклати глава Малоун.
	— Защото не искаме да бъде разкрит — отговори Дейвис.
	— Ти знаеше ли? — обърна се към Стефани той.
	— Научих го съвсем наскоро.
	— Мичънър се оказа перфектният посредник — добави Дейвис. — Нямахме идея как ще се развият нещата тук, но заповедта на Зовастина да го вземе със себе си беше добре дошла. Виктор трябва да помогне на Касиопея.
	— Кой е Виктор?
	— Не е обучаван от нашите. Преди години е вербуван от ЦРУ.
	— Доброволно или по принуда?
	Малоун знаеше, че много от агентите бяха принуждавани да сътрудничат.
	— По принуда — отвърна след кратко колебание Дейвис.
	— Това е проблем.
	— Миналата година подновихме контактите с него. Помогна ни много.
	— На такива като него не може да се вярва сто процента. Брой нямат случаите, при които съм бил предаван от набързо вербувани агенти. Те са проститутки.
	— До този момент нямаме причини да се съмняваме в него.
	— Вероятно си отскоро в играта — скептично поклати глава Малоун.
	— Достатъчно дълго, за да знам, че рисковете са неизбежни.
	— Разстоянието между риска и глупостта е много малко.
	— Котън — въздъхна Стефани. — Наскоро разбрах, че именно Виктор е насочил вниманието на Винченти към нас.
	— И в резултат Наоми е мъртва. Още една причина да не му вярваме.
	Той остави смачканата хартия върху ксерокса и взе ножа от Стефани. Опря слонския медальон в дъното на свещта. Въпреки че беше обезформен и изтъркан от времето, диаметърът му почти съвпадаше с този на свещта. Няколко докосвания с ножа бяха достатъчни за отстраняването на излишния восък.
	Подаде свещта на Стефани и внимателно разгъна хартията. Леко се изненада от факта, че дланите му са влажни. Хвана златната ивица между палеца и показалеца си и бавно започна да я развива. Притисна края към свещта в ръцете на Стефани и тънката ивица леко се уви около восъка.
	Буквите, които допреди миг изглеждаха несвързани, изведнъж се подредиха. Той си спомни още една подробност за скиталата, за която беше чел. _Това, което следва, има връзка с предходното._ Посланието придоби смисъл.
	Шест букви от старогръцката азбука.
	КΛΙΜΑΞ?
	— Отличен начин за шифроване както тогава, така и днес — промърмори Малоун. — Благодарение на него посланието е оцеляло две хиляди и триста години.
	Златото беше плътно залепнало около свещта. Предупреждението на Птолемей, че втори шанс няма да има, се оказа абсолютно точно. При опит за развиване златната лента със сигурност щеше да се разпадне.
	— Да потърсим компютъра — подкани ги той.


	62

	Винченти обичаше да държи нещата под контрол.
	— Ти си умна жена и със сигурност искаш да живееш — каза той. — Но какво знаеш за живота?
	Не очакваше отговор от Карин Уолд и побърза да продължи:
	— От науката знаем, че съществуват два вида: бактерии и всичко останало. Разликата? Бактериите имат свободно плаваща ДНК, докато ДНК на всичко останало е обвита в ядро. Но през седемдесетте години на двайсети век американският микробиолог Карл Воуз открива и трети вид живот, който нарича „бактерия архея“. Тя представлява кръстоска между бактериите и всичко останало. Отначало било установено, че тези бактерии съществуват само в екстремни условия: в Мъртво море, в горещи извори на дъното на океана, в Антарктида, в лишени от кислород блата. През последните двайсет години обаче става ясно, че те са навсякъде.
	— Тези бактерии ли унищожават вируса? — попита Карин.
	— Да. При това абсолютно безпощадно. Имам предвид ХИВ-1, ХИВ-2, СИВ и всички хибридни щамове, с които разполагах. Включително и най-новият от Югоизточна Азия. Тази бактерия притежава протеинова обвивка, която разрушава протеиновата обвивка на ХИВ. Тя превзема вируса по начина, по който той превзема клетките на гостоприемника. И то със светкавична бързина. Единственият проблем е да се предпази имунната система на организма от разрушителното въздействие на бактерията, която изяжда вируса. — Показалецът му се насочи към гърдите й. — Това не е проблем за хора с тотално унищожена имунна система като теб, защото организмът не разполага с достатъчно бели кръвни телца за борба с агресора. Различно обаче е положението при новозаразените с ХИВ, чиято имунна система е сравнително силна и белите кръвни телца убиват бактерията, преди да е стигнала до вируса.
	— Открихте ли начин да предотвратите този процес?
	Той кимна.
	— На практика бактерията оцелява при поглъщане. Това е начинът, по който старият лечител е успял да я вкарва в организма на болните — убеден, че лечебната субстанция се съдържа в листата на растението. Аз не само сдъвках няколко листенца от него, но изпих и водата. Комбинираното им въздействие със сигурност е убило вируса, с който евентуално съм бил заразен. На по-късен етап открих, че ефектът е най-добър при инжектиране на субстанцията. Така се контролира концентрацията. По-голямо количество бактерии са нужни в ранната фаза на заразяването с ХИВ, когато имунната система все още е силна. Но при хора като теб, лишени почти напълно от бели кръвни телца, дозата е значително по-ниска.
	— Това ли беше причината да подложиш на клинични изпитания пациенти в различна фаза на заразата? — попита Карин.
	— Браво, ти си умно момиче.
	— Но това означава, че авторът на доклада, който ми прочете преди малко, е сбъркал в заключението си, че не си се интересувал от токсичността.
	— Точно така. На практика аз бях обсебен от токсичността. Исках да разбера какво количество архея е необходимо за ликвидирането на ХИВ вируса в различните фази на заразата. Но най-хубавото качество на тези бактерии е относителната им безвредност. Човек може да погълне много от тях без кой знае какви последици.
	— Значи си използвал онези иракчани като опитни зайчета.
	— Нямаше друг начин да разбера дали археята действа — сви рамене Винченти. — Но те не подозираха нищо. В хода на изпитанията създадох нещо като черупка за съхранение на бактерията, благодарение на която те получиха повече време за борба с вируса. Тя се оказа изключително успешна, защото се разтваряше като всяка друга капсула, позволявайки на имунната система да абсорбира археята. След което нещата се развиваха светкавично: вирусът загиваше, а заедно с него и самата архея. Още едно добро качество, защото прекомерно количество от тази бактерия претоварва имунната система. Казано най-общо, тя се оказа просто и изключително ефикасно средство срещу един от най-смъртоносните вируси на света. Лично аз не открих никакъв страничен ефект от нейното действие.
	Винченти си даваше сметка, че жената в леглото е преживяла всички страдания, съпътстващи приемането на симптоматичните лекарства срещу ХИВ — обриви, язви, треска, умора, гадене, ниско кръвно налягане, главоболие, повръщане, увреждане на нервите, безсъние.
	— Тя ще те излекува — обеща с усмивка той и отново вдигна спринцовката.
	— Хайде, дай ми я! — прошепна отчаяно тя.
	— Зовастина също би могла да го направи — подхвърли той и със задоволство отбеляза изненадата и шока върху лицето на пациентката си. — Тя знае всичко, което ти разказах.
	— Минавало ми е през ума — овладя се Карин. — Тя от години се занимава с проклетите бактерии.
	— Работехме заедно — кимна Винченти. — Не знам защо не ти е предложила нищо.
	— И аз не знам — въздъхна жената. — Просто ме гледаше как умирам.
	— Тя е имала пълен контрол, а ти — никакви шансове. Доколкото знам, раздялата ви преди години е била доста болезнена. Зовастина се е чувствала измамена. Когато си се върнала с молба за помощ, тя е получила възможност да ти отмъсти. Като те остави да умреш. Ти би ли искала да й върнеш „услугата“?
	Ясно долови как истината се мярка в съзнанието й, после изчезва. Точно както очакваше. Съвестта отдавна беше напуснала тази жена.
	— Искам да дишам, нищо повече. Ако това е цената, готова съм да я платя.
	— Ще бъдеш първият човек в света, излекуван от СПИН…
	— Който ще трябва да разкаже тази история.
	— Точно така — кимна Винченти. — Двамата с теб ще влезем в историята.
	Тя не изглеждаше впечатлена.
	— Но след като лечението е толкова просто, не е ли възможно някой да го открадне или копира?
	— Единствено аз знам къде да търся естествената архея. Повярвай ми, в природата има много подобни видове, но само тази лекува.
	Сълзящите й очи леко се присвиха.
	— Вече е ясно защо аз го искам. Но какво ще кажеш за себе си?
	— Задаваш твърде много въпроси за една умираща жена.
	— А ти изглеждаш готов да им отговориш.
	— Зовастина е пречка за плановете ми.
	— Ако ме излекуваш, ще ти помогна да отстраниш тази пречка.
	Той се усъмни в категоричността на отговора, но беше убеден, че си струва да я остави жива. Гневът й може да бъде канализиран. Отначало беше убеден, че убийството на Зовастина ще реши всички проблеми, и това беше причината да осигури на флорентинеца широко поле за действие. Но по-късно промени мнението си и заповяда да ликвидират съучастника му. Убийството би превърнало Зовастина в мъченица. Безчестието беше по-добър вариант. Тя имаше врагове, но те се страхуваха от нея. Може би можеше да им даде кураж чрез нещастницата в леглото, която не отделяше очи от лицето му.
	Нито той, нито останалите членове на Лигата проявяваха интерес към завладяването на света. Войните са скъпи в много отношения, най-важното от които е прахосването на огромни финансови и природни ресурси. Лигата искаше своята нова утопия, различна от представата на Зовастина. В личен план Винченти се стремеше към две неща — печалба в размер на милиарди, плюс славата на първия човек в света, успял да се пребори с ХИВ. И името му да влезе в историята редом с титани като Луи Пастьор, Лайнъс Полинг и Джонас Салк.
	Вкара иглата в системата и натисна буталото на спринцовката.
	— Колко време трябва да чакам? — нетърпеливо попита Карин, а умореното й лице видимо се оживи.
	— След няколко часа ще се почувстваш много по-добре.


	Малоун седна пред компютъра и влезе в Гугъл. Намери сайтове за старогръцки и накрая попадна и на един, който предлагаше превод. Набра шестте букви КΛΙΜΑΞ и с изненада откри, че сайтът му предложи не само превод, но и произношение.
	— Климакс на гръцки, стълба на английски — прочете на глас той.
	Влезе в друг сайт, предлагащ диалог. Набра същите букви от приложената азбука и получи същия отговор.
	Стефани все още държеше свещта с увитата около нея златна ивица.
	— Птолемей си е направил много труд, за да ни остави това послание — отбеляза Торвалдсен. — Явно думата има важно значение.
	— Но какво ще стане, когато го открием? — попита Малоун. — Голяма работа!
	— Действително е голяма работа, защото Зовастина планира избиването на милиони хора — обади се един глас зад тях.
	Обърнаха се едновременно и видяха Мичънър, изправен в рамката на вратата.
	— Току-що се разделих с Виктор на пристана — поясни той. — Беше шокиран, че знам за него.
	— Мога да си представя — кимна Торвалдсен.
	— Зовастина замина ли си? — попита Малоун.
	— Преди малко е излетяла — отвърна Мичънър.
	— А Касиопея откъде е разбрала за Виктор? — В момента, в който зададе въпроса, Малоун се досети за отговора и се извърна към Торвалдсен. — Онова обаждане на пристана. Тогава си й казал.
	— Така е — потвърди датчанинът. — Имахме късмет, че не го уби на Торчело. Разбира се, тогава аз не знаех това, което научих днес.
	— Пак твоите планове в движение — подхвърли Малоун, обръщайки се към Дейвис.
	— Ще поема вината, въпреки че този проработи.
	— Но трима души са мъртви.
	Дейвис замълча.
	— А какво щеше да стане, ако Зовастина не бе взела заложник до летището? — настоя Малоун.
	— За щастие това не се случи.
	— За мен ти си безотговорен тип! — раздразнено отвърна Малоун. — Защо не знаеш дали Или Лунд е жив, след като Виктор е ваш агент?
	— До вчера, когато вие тримата се намесихте, този факт не беше важен. Знаехме, че Зовастина се учи от някого, но не знаехме кой е той. Беше логично да предположим, че е Лунд. А когато се уверихме, че е така, трябваше да се свържем с Виктор.
	— Той каза, че преди известно време Или Лунд е бил жив, но не е сигурен дали в момента е така — обади се Мичънър.
	— Касиопея няма представа срещу какво се изправя — поклати глава Малоун. — Ще трябва да действа на тъмно.
	— Сама го пожела — обади се Стефани. — Вероятно с надеждата, че Или е жив.
	Малоун изобщо не искаше да слуша подобно нещо. По ред причини, за които не му се мислеше в момента.
	— Ти попита защо всичко това има значение, Котън — подхвърли Торвалдсен. — Опасността от биологична война е съвсем реална, но какво ще стане, ако отварата се окаже чудотворно природно лекарство? Древните са я смятали за такова. Също и Александър. Както и онези, които изписали древните пергаменти. Не е ли възможно? По неизвестни причини Зовастина я иска, Или също. А сега и Касиопея.
	— Все още не знаем нищо — скептично поклати глава Малоун.
	— Знаем, че загадката е автентична — вдигна свещта Стефани.
	Права е, въздъхна Малоун. Трябваше да признае, че и той изпитваше любопитство. Проклетото любопитство, което винаги му докарваше неприятности.
	— Знаем още, че Наоми е мъртва — тихо добави Стефани.
	Не беше го забравил. Нито за миг. Очите му отново се спряха на скиталата. Стълба. Която вероятно води нанякъде. В посока, която по времето на Птолемей със сигурност е имала значение. От книгите знаеше, че Александър Велики е държал империята му да бъде прецизно картографирана. Разбира се, по онова време картографията е била в детската си възраст, но той беше виждал немалко древни чертежи. Трябваше да види какво има в интернет. Двайсет минути сърфиране не му предложиха никакво обяснение за КΛΙΜΑΞ, което можеше да означава стълба или нещо друго.
	— Може би трябва да търсим другаде — обади се Торвалдсен. — Или е имал къща в Памир, където обичал да работи и да мисли. Знам го от Касиопея. Там държал книгите и бележките си. Тя твърди, че имал много материали за Александър, включително карти.
	— Но това е на територията на Федерацията — поклати глава Малоун. — Съмнявам се, че Зовастина ще ни издаде входни визи.
	— Близо ли е до границата? — попита Дейвис.
	— На около петдесет километра.
	— Можем да влезем през Китай. С тях си сътрудничим по тази операция.
	— Но каква е тази операция? — попита Малоун. — Защо ние участваме в нея? Малко ли са ви ЦРУ и други подобни организации?
	— На практика вие сам се включихте в нея, мистър Малоун — отново стана официален Дейвис. — Също като Торвалдсен и Стефани. Зовастина е единственият ни съюзник в този регион, следователно ние не можем да се изправим срещу нея. Което несъмнено би се случило, ако използваме официални институции. Благодарение на Виктор ние сме в течение на голяма част от нейните планове. Но нещата ескалират, и то много бързо. Аз си давам сметка за дилемата с Касиопея, но…
	— За нищо не си даваш сметка! — прекъсна го Малоун. — Но в едно си прав: аз оставам в играта заради нея и…
	— Предпочитам да отидеш в онази къща и да разгледаш документите.
	— Това му е хубавото на пенсионирането — каза Малоун. — Мога да правя каквото искам. — Обърна се към Торвалдсен и добави: — Ти и Стефани ще отидете в къщата.
	— Съгласен съм — кимна приятелят му. — А ти се погрижи за нея.
	Малоун се втренчи в него. Датчанинът беше помагал на Касиопея и беше сътрудничил на президента. Именно той ги беше въвлякъл в тази история. Но явно не му харесваше мисълта, че младата жена е сама в онази страна.
	— Вече имаш план, нали? — попита Торвалдсен.
	— Мисля, че да.


	63

	_4:30 ч._
	Зовастина отпи от бутилката с минерална вода, позволявайки на спътницата си лукса да се отдаде на неспокойните си мисли. Летяха в мълчание вече цял час, след като бе подхвърлила на Касиопея Вит предположението, че Или Лунд е жив. Личеше, че тази жена изпълнява някаква мисия. Но каква? Лична или професионална? Отговорът на този въпрос засега щеше да почака.
	— Откъде ти и датчанинът знаете за плановете ми?
	— Много хора знаят за твоите планове.
	— Защо тогава никой не се опитва да ми попречи?
	— Може би ние ще го направим.
	— Вие ли? — усмихна се Зовастина. — Армия от трима — ти, онзи старец и мистър Малоун? Между другото, Малоун приятел ли ти е?
	— Той е служител на американското Министерство на правосъдието.
	Зовастина разбираше, че случката в Амстердам бе предизвикала официален интерес, но в сегашната ситуация имаше нещо странно. Как американците бяха успели да се организират толкова бързо? И откъде знаеха за посещението й във Венеция? Може би чрез Мичънър. Американското Министерство на правосъдието. Американците. Мисълта за друг проблем проблесна в съзнанието й. Винченти.
	— Нямаш представа колко много знаем за теб — подхвърли Вит.
	— Нямам, но имам теб.
	— Аз съм толкова ценна.
	Зовастина силно се съмняваше.
	— От Или научих много неща — каза тя. — За повечето от тях изобщо не бях подозирала. Той ми отвори очите за миналото. Подозирам, че и твоите…
	— Няма да стане — отсече Касиопея. — Не можеш да го използваш, за да ме притиснеш.
	Трябваше да пречупи тази жена. Всичките й планове се основаваха на секретността. Излизането им наяве не само щеше да я компрометира, но и да предизвика ответна реакция. В момента Касиопея Вит представляваше единственият бърз и сигурен начин да определи сериозността на проблема си.
	— Отидох във Венеция да получа отговор на няколко въпроса — промълви тя. — Или ме насочи натам. Той вярваше, че тялото в базиликата ще ни насочи към истинския гроб на Александър Велики. Където може би се крие и тайната на древно лекарство, което би могло да помогне дори и на него.
	— Това са фантазии.
	— Които е споделил и с теб, нали?
	— Жив ли е?
	Най-после стигнаха до конкретния въпрос.
	— Каквото и да отговоря, ти няма да ми повярваш.
	— Опитай.
	— Той не загина при пожара в дома си.
	— Това не е отговор.
	— Ще трябва да се задоволиш с него.
	Самолетът се разтресе от турбуленцията. Но моторите бързо я преодоляха и той продължи полета си на изток. В салона нямаше никого освен тях. Двамата телохранители, с които Зовастина се беше появила във Венеция, бяха мъртви. Труповете им бяха проблем на Мичънър и Католическата църква. Единствено Виктор беше оправдал доверието й и както винаги се бе справил блестящо.
	Между нея и пленницата й имаше много прилики. И двете изпитваха чувства към хора, заразени с ХИВ — Касиопея Вит до степен да рискува живота си, а Зовастина — да предприеме пълно с неизвестност пътуване до Венеция, което можеше да й коства политическата кариера, а вероятно и нещо повече. Глупост ли беше това? Може би.
	Героите често вършат глупости.


	64

	_Централноазиатска федерация, 8:50 ч._
	Винченти се спусна в подземната лаборатория на имението си, където го чакаше Линдзи. Помощникът му току-що се беше върнал от Китай след изпълнението на поставените задачи. Беше му се доверил преди около две години, когато възникна необходимостта от официален ръководител на експерименталната програма по изследването на вирусите и антителата. Човек, който да има и доверието на Зовастина.
	— Температурата? — попита той.
	— Стабилна — отговори Линдзи след кратка справка с контролните уреди.
	Лабораторията беше личното владение на Винченти. Стерилно помещение с кремави стени и черни плочки на пода. През средата му минаваха два реда маси от неръждаема стомана. Металните полици над автоклава бяха отрупани с епруветки, мензури и градуирани стъкленици, а оборудването включваше още апаратура за дестилиране, центрофуга, електронни везни и два компютърни терминала. Дигиталната симулация играеше важна роля в експериментите. По време на службата му в Ирак се работеше на принципа проба-грешка, който, освен че беше ненадежден, струваше време и пари. Днес, при правилно зададени параметри, компютърните програми бяха в състояние да симулират почти всяка химическа или биологична реакция. А през последната година Линдзи беше свършил чудесна работа, определяйки параметрите за кибертеста на ZH.
	— Разтворът е със стайна температура и те плуват в него като луди — обясни Линдзи. — Направо да не повярва човек!
	Температурата в езерцето, в което беше открил бактерия архея, беше около 37,8 градуса по Целзий. Производството и транспортирането на трилиони бактерии при такава температура беше практически невъзможно и затова те започнаха постепенно да я намаляват. Интересното беше, че при стайна температура археята забавяше действието си и сякаш заспиваше, но попаднала в кръвоносната система, затоплена до обичайните 36,8 градуса, тя светкавично се реактивираше.
	— Клиничните тестове, които завърших преди няколко дни, показват, че можем да я съхраняваме при стайна температура продължително време — добави Линдзи. — Те са тук от над четири месеца и демонстрират смайваща адаптивност.
	— Именно така са оцелели милиони години, сякаш са очаквали да ги открием — кимна Винченти.
	Беше седнал зад една от лабораторните маси и бе пъхнал облечените си в гумени ръкавици месести ръце в херметически затворен контейнер. Над главата му тихо бръмчеше климатичната инсталация със слоести микрофилтри за пълно пречистване на въздуха. Той взе капка от активна ХИВ култура и я обработи с капчица безцветна субстанция. След няколко секунди извади лабораторното стъкълце и го сложи под микроскопа. Свали гумените ръкавици от изпотените си ръце и настрои фокуса на окулярите. Един поглед му беше достатъчен.
	— Вирусът изчезна — обяви той. — Почти веднага след първия контакт. Сякаш бактерията само това е чакала.
	Даваше си ясно сметка, че ключът към успеха се крие в техните биологични модификации. Преди няколко години беше наел нюйоркска юридическа кантора, която трябваше да направи специално проучване. Резултатите от него бяха категорични: забранени за патентоване са всички минерални ресурси и биологични видове, които се срещат в природата. Айнщайн не би могъл да патентова прочутата си формула E=mc2, както Нютон не би могъл да патентова своя закон за земното притегляне. Това бяха проявления на природата и следователно — достъпни за всички. Но генномодифицираните растения, създадените от човека многоклетъчни живи организми, включително бактериите архея с променено естествено състояние можеха да бъдат защитени с патенти.
	Скоро щеше да се обади на същата кантора да започнат процедурата по патентоването. Необходимо беше и одобрение от страна на Американската агенция за храните и лекарствата. Пътят на дадена субстанция от лабораторията до домашната аптечка се извървяваше средно за дванайсет години, тъй като американската система за одобрение на лекарствените продукти бе най-строгата в света. Винченти прекрасно знаеше какви са шансовете. Агенцията допускаше едва пет от 4000 предложени препарата да бъдат изпробвани върху хора. И най-много един от тях получаваше одобрение. Преди седем години агенцията одобри съставките на нов бърз тест за откриване на СПИН, който бе в категорията на болестите, застрашаващи живота. За нейните стандарти това стана сравнително бързо — някъде между шест и девет месеца. В Европа процедурите също са строги, но нямат нищо общо с драконовските изисквания на ААХЛ. А в страните от Африка и Азия, където болестта взема най-много жертви, одобрение от правителството изобщо не се изисква.
	Той щеше да започне продажбите именно там. За да покаже на света колко хора ще бъдат излекувани, докато болните от СПИН в Америка и Европа ще продължават да умират. Тогава щеше да получи одобрението дори без да го иска.
	— Не съм питал, но и вие не сте ми казвали — промърмори Линдзи. — Къде, по дяволите, открихте бактериите?
	Времето на секретността беше отминало. Сега се нуждаеше от безрезервната подкрепа на Линдзи. Но отговорът на въпроса _къде_, неминуемо щеше да предизвика и следващия: _кога_?
	— Някога да си се замислял какво е било състоянието на фирмите за производство на презервативи преди СПИН? — отвърна с въпрос Винченти. — Разбира се, те са имали пазар и вероятно са пласирали по няколко милиона годишно. Но след появата на СПИН са произведени и продадени милиарди бройки по целия свят. Ами симптоматичните лекарства? Лечението на СПИН си е истинска фабрика за пари. Коктейл от три медикамента струва между дванайсет и осемнайсет хиляди американски долара годишно. Умножи тази сума по милионите заразени и ще получиш милиарди печалба от лекарство, което не лекува нищо. Ами спомагателните материали? Гумени ръкавици, халати, стерилни спринцовки. Имаш ли представа колко милиона стерилни игли се купуват и разпространяват безплатно между наркоманите, за да се предотврати заразата по венозен път. И при тях както при презервативите цената скочи неимоверно. Гамата е безкрайна. За фирма като „Филоджен“, която произвежда и продава лекарствени продукти, ХИВ е истинска златна мина.
	През последните осемнайсет години бизнесът ни процъфтяваше. Заводът за производство на презервативи утрои производството си, а общите ни продажби стигнаха до небето. Разработихме дори два симптоматични продукта, които се продаваха много добре. Преди десет години излязох на борсата, увеличих основния капитал и реинвестирах приходите от продажби на лекарства и помощни материали в нови производства. Купих козметична фирма, компания за производство на сапун, верига универсални магазини и компания за замразени храни, като предварително знаех, че един ден „Филоджен“ лесно ще изплати кредитите.
	— Откъде бяхте сигурен?
	— Открих бактерията преди почти трийсет години. Осъзнах потенциала им преди двайсет. Разполагах с лекарство срещу ХИВ и знаех, че мога да го извадя на бял свят по всяко време.
	Върху лицето на Линдзи се появи очакваното объркване.
	— И не казахте на никого? — смаяно прошепна той.
	— На никого — кимна Винченти. Искаше да разбере дали човекът отсреща е толкова аморален, колкото изглежда, и внимателно подхвърли: — Нима това е проблем? Просто изчаках узряването на пазара.
	— Знаели сте, че разполагате не с частично решение на проблема, с което вирусът евентуално ще се справи, а с _истинско_ лекарство. Единственият начин тотално да се унищожи ХИВ. Дори ако някой откриеше друг медикамент, който да укроти вируса, вашето лекарство щеше да действа по-ефикасно и по-бързо, а производството щеше да бъде почти без пари.
	— Това беше идеята.
	— И за вас нямаше значение, че междувременно умират милиони хора?
	— А нима мислиш, че на някого му пука за СПИН? Слез на земята, Грант. За тази болест само се говори, но никой не прави нищо. Сама по себе си тя е уникална. По всеобщо мнение поразява чернокожите, хомосексуалистите и наркоманите. Но историята на епидемията разкрива гадния живот, който се крие под нея и който изпълва съществуването на всички ни: секс, смърт, власт, пари, любов, омраза, страх. Всички опити за справянето със СПИН се концептуализират, финансират и представят по начин, който го превръща в най-политизираната болест в историята на човешката цивилизация.
	В главата му изплуваха думите на Карин Уолд: _Но въпреки това не е започнала да убива хората, които го заслужават._
	— Ами другите фармацевтични компании? — попита Линдзи. — Не се ли страхувахте, че и те могат да открият лек?
	— Имаше и такъв риск, разбира се — кимна Винченти. — Но аз следях конкуренцията отблизо. Бих казал, че техните изследвания не доведоха до нещо повече от поредица от грешки. — Чувстваше се добре, защото най-после можеше да говори свободно. — Искаш ли да видиш къде живее бактерията?
	— Тук ли? — светнаха очите на помощника му.
	— Съвсем наблизо — каза Винченти.


	65

	_Самарканд, 9:15 ч._
	Двама от личната охрана на Зовастина поеха Касиопея от самолета. Беше й съобщено, че ще я отведат в двореца.
	— Вероятно разбираш, че сама си търсиш неприятностите — подхвърли пред отворената врата на колата тя.
	Зовастина не прояви охота да разговаря с нея на пистата, където можеха да ги чуят както членовете на екипажа, така и охраната. Луксозният салон на самолета беше далеч по-подходящо място, но през последните два часа от полета Касиопея не бе отронила нито дума.
	— Тук неприятностите са част от живота — отвърна Зовастина.
	Касиопея реши да й забие ножа в момента, в който й сложиха белезниците и я побутнаха към задната седалка.
	— По отношение на костите допусна грешка.
	Зовастина се замисли върху предизвикателството. Както и да го разглеждаше, пътуването до Венеция си беше чист провал. Направи крачка напред и попита:
	— Защо?
	В хладния пролетен въздух се носеше мириса на реактивно гориво, двигателите на самолета все още свистяха на ниски обороти.
	— Имаше нещо, което пропусна да видиш — подхвърли Касиопея.
	— Не мислиш ли, че вече е късно да ме дразниш?
	Заплахата в гласа на Зовастина беше недвусмислена, но пленницата й я пренебрегна.
	— Ако искаш да разкриеш загадката, ще трябва да се пазариш.
	Не беше трудно да се разгадаят намеренията на тази демонична жена. Зовастина я взе със себе си именно защото подозираше, че тя знае нещо. Но до този момент Касиопея се държеше крайно предпазливо и не казваше нищо. Което беше напълно естествено, тъй като животът й зависеше от това доколко щеше да опази информацията си.
	Единият от бодигардовете пристъпи напред и прошепна нещо в ухото на Зовастина. Тя го изслуша, по лицето й за миг пробяга изненада. Леко кимна и човекът се отдалечи.
	— Неприятности? — попита Касиопея.
	— Неизбежните проблеми на върховния министър — отвърна неопределено Зовастина. — С теб ще си поговорим по-късно.


	Входната врата на къщата зееше. Не се виждаха следи от взлом. Вътре чакаха двама от членовете на Свещения отряд. Зовастина се втренчи в тях.
	— Какво се е случило?
	— Двамата от охраната са били убити с по един изстрел в главата. Станало е през нощта. Карин Уолд и медицинската сестра са изчезнали. Но дрехите им са тук. Будилникът на сестрата е навит за шест сутринта. Нищо не сочи, че са напуснали доброволно.
	Зовастина тръгна към голямата спалня. Респираторът мълчеше, системата висеше във въздуха. Нима Карин беше избягала? И къде би могла да отиде? Обърна се и излезе във фоайето.
	— Очевидци?
	— Разпитахме обитателите на съседните къщи, но никой не е забелязал нищо.
	Фактът, че инцидентът беше станал в нейно отсъствие, изобщо не беше случаен. Реши да се подчини на предчувствието и вдигна слушалката на близкия телефон. Набра номера на личната си секретарка, зададе й кратък въпрос и изчака около три минути, за да получи отговор.
	— В 1:40 часа сутринта Винченти е пристигнал във Федерацията — съобщи жената. — Използвал е частен самолет и постоянната си виза.
	Зовастина беше убедена, че зад неуспешния атентат стои именно Винченти. Със сигурност бе разбрал, че тя е напуснала Федерацията — Хенрик Торвалдсен и Касиопея Вит бяха доказателство за изтичащата информация от високопоставени лица в правителството й. Но какво можеше да направи?
	— Госпожо министър — прозвуча гласът на секретарката в слушалката. — Тъкмо щях да ви търся. Имате посетител.
	— Винченти? — попита малко по-бързо от необходимото тя.
	— Не, друг американец.
	— Посланикът?
	Самарканд беше пълен с посланици на чужди държави и тя използваше голяма част от времето си за срещи с тях.
	— Едуин Дейвис, заместник-съветник по националната сигурност на американския президент. Преди няколко часа е пристигнал в страната с дипломатически паспорт.
	— Без предварително съгласуване?
	— Просто се появи в двореца и поиска среща с вас. Отказва да съобщи целта на посещението си.
	Това също не беше съвпадение.
	— След малко ще бъда там.


	66

	_Самарканд, 10:30 ч._
	Малоун пиеше кока-кола лайт и наблюдаваше как един лиърджет-36А приближава терминала. Разположено на север от града, летището на Самарканд имаше една-единствена писта, която се използваше както от гражданската авиация, така и от военновъздушните сили и частните самолети. Той бе изпреварил Зовастина и Виктор благодарение на изтребителя Ф-16-Е „Страйк Игъл“, предоставен му със специалната заповед на президента Даниълс. Беше го взел от американската военновъздушна база „Авиано“, намираща се само на осемдесет километра от Венеция. До нея стигна след кратък полет с хеликоптер, а разстоянието до Самарканд измина за малко повече от два часа със свръхзвукова скорост от над две хиляди километра в час. Зовастина и частният лиърджет, който наблюдаваше в момента, бяха изминали същия път за близо пет часа.
	Двата изтребителя кацнаха в Самарканд без никакви проблеми, тъй като САЩ притежаваха неограничени права за използването на всички летища и бази на територията на Федерацията. Официално тук Щатите се смятаха за съюзник, но Малоун отлично знаеше, че това понятие е много относително в тази част на света. В другия изтребител беше Едуин Дейвис, който по всяка вероятност вече се намираше в двореца. Президентът Даниълс не беше въодушевен от участието на Дейвис, но мъдро прецени, че Малоун не е склонен на никакви компромиси. Освен това, както през смях бе признал той, шансовете на операцията и бездруго не превишаваха десет процента, следователно какво толкова, по дяволите?
	Той допи колата си, която беше вкусна, макар и малко слаба за американските стандарти. Фактът, че се беше озовал в кабината на изтребител след пауза от цели двайсет години, не му бе попречил да дремне по време на полета. В началото на кариерата си във военноморските сили на САЩ беше получил лиценз за боен пилот и имаше доста летателни часове. Но после, следвайки съветите на приятелите на баща си, бе завършил право и се бе прехвърлил на работа във военната съдебна система.
	Баща му. Истински морски вълк, великолепен командир. До един душен августовски ден, когато подводницата му потъна. Тогава Малоун беше едва десетгодишен, но и до днес пазеше ясен спомен за тъжното събитие. Когато порасна достатъчно, за да постъпи във флота, приятелите на баща му вече се бяха издигнали до ръководни постове и имаха съвсем конкретни планове за сина на Форест Малоун. От уважение към тях той се подчини на препоръките им и стана агент към проекта „Магелан“.
	Нито за миг не съжали за направения избор, а и самата му кариера в Министерството на правосъдието беше забележителна. Светът не го забрави дори и след оставката му. Тамплиерите, Александрийската библиотека, а сега и гробът на Александър Велики. Котън Малоун въздъхна и поклати глава. Изборът. Всеки го прави на даден етап от живота си.
	Като човека, който в момента слизаше от лиърджета. Виктор. Информатор на американското правителство. Случайно вербуван агент. Представляващ сериозен проблем.
	Хвърли празната бутилка в кошчето за боклук и зачака приближаването на Виктор. Разполагаше с точното време на приземяването му благодарение на самолета АУАКС, който наблюдаваше въздушния трафик в региона на Близкия изток и беше засякъл излитането на частния самолет от Венеция.
	Виктор беше с кални дрехи и набраздено от мръсотия лице. Походката му беше на човек, прекарал тежка нощ. Малоун се скри зад ниска стена, изчака го да влезе в терминала и тръгна след него.
	— Доста се позабави — каза той.
	Виктор спря и се обърна. Върху лицето му нямаше и следа от изненада.
	— Нали трябваше да помагам на Касиопея? — подхвърли той.
	— Аз пък ще помагам на теб — обяви Малоун.
	— Ти и твоите приятели ме насадихте в Копенхаген — каза босненецът. — Не ми е приятно да си играят с мен. Върни се там, откъдето идваш, Малоун. Ще се оправя и без теб.
	Малоун измъкна пистолета си. Едно от предимствата на полетите с военен самолет беше отсъствието на митнически контрол.
	— Имам заповед да ти помагам и възнамерявам да я изпълня, независимо дали ти харесва, или не! — отсече той.
	— Какво, ще ме застреляш ли? — криво се усмихна Виктор. — Касиопея Вит вече уби партньора ми във Венеция и се опита да ликвидира и мен.
	— Не е знаела, че си доброто момче.
	— Казваш го, сякаш е някакъв проблем.
	— Още не съм решил дали ти представляваш проблем.
	— Проблем е жената — въздъхна Виктор. — Съмнявам се, че ще позволи на някого да й помага.
	— Вероятно си прав, но тя ще получи помощ. — Малоун замълча за момент, после реши, че не е зле да опита и помирение. — Казаха ми, че си добър агент. Нека й помогнем заедно.
	— Смятах да го направя, но без асистент.
	— Добре. — Малоун и прибра пистолета. — Искам да ме вкараш в двореца.
	— Само толкова? — изненадано го погледна Виктор.
	— Това не би трябвало да е проблем за шефа на Свещения отряд. Едва ли някой ще ти задава въпроси.
	— Ама вие наистина сте ненормални — поклати глава Виктор. — Май всички сте обладани от непреодолимото желание да умрете. Достатъчно е нейното присъствие тук, а сега се появяваш и ти. Не мога да нося отговорност за всичко. Между другото, глупаво е, че изобщо разговаряме. Зовастина знае как изглеждаш.
	Малоун вече беше проверил. Около тях нямаше камери. Те бяха монтирани вътре в терминала. Наоколо беше пусто и това беше причината да започне разговора.
	— Просто ме вкарай в двореца — настоя той. — С подходящо упътване от твоя страна аз ще свърша черната работа. Така ще останеш в сянка. Единственото ти задължение ще бъде да ми пазиш гърба. Вашингтон иска анонимността ти да бъде запазена на всяка цена. Затова съм тук.
	Виктор смаяно поклати глава, въздъхна и попита:
	— Кой измисли този гениален план?
	— Аз — ухили се Малоун.


	67

	Винченти изведе Линдзи от района на къщата и пое по стръмна камениста пътека. Давайки си сметка, че ще я използва често, той беше заповядал да я подравнят, да изсекат стъпала в трудните за преодоляване скали и да прокарат електрическо осветление. Както пътеката, така и цялата планина наоколо беше част от огромното му имение. При всяка поява тук той си спомняше за стария лечител, който се катереше по скалите с пъргавината на котка, без да обръща внимание на босите си крака. А той го бе следвал със затаен дъх — като дете, чиито родители са решили да му покажат скритите на тавана съкровища. И не беше останал разочарован.
	Озоваха се в нещо като естествена катедрала, заобиколени от сиви скали, прорязани от лъскави кристали. Краката го боляха от стръмното изкачване, дишаше учестено. Преодоля поредната скала с видимо усилие, по челото му избиха ситни капчици пот. Слаб, жилав и пъргав, Линдзи с лекота се катереше нагоре. Най-после стигнаха последния скален ръб и Винченти въздъхна с облекчение.
	— На запад е Федерацията, а на изток — Китай — обяви той. — Намираме се точно на границата между тях.
	Линдзи попиваше с очи величествената панорама. Следобедното слънце огряваше далечните върхове, стръмни и непристъпни. В долината под краката им безшумно препускаше табун диви коне.
	На Винченти му бе приятно да сподели прекрасната гледка. Разговорът с Карин Уолд бе пробудил мечтата му за признание. Беше открил нещо забележително и беше съумял да придобие изключителни права над него, което съвсем не беше малко в регион със значително съветско влияние в близкото минало. Нещата се бяха променили благодарение на Федерацията и влиянието на Венецианската лига върху нейното управление, а той беше успял да канализира това влияние за своя лична изгода.
	— Натам — каза той и посочи тясна пукнатина в скалите.
	Преди три десетилетия проходът беше леснодостъпен за него, но тогава тежеше с шейсет килограма по-малко. Днес обаче той представляваше доста сериозно изпитание. Тясната цепнатина преминаваше в малка пещера, над която висеше неравен купол, назъбен от остри каменни късове. Слаба светлина проникваше през входа. Винченти се приближи до електрическото табло, монтирано на стената. Миг по-късно се включиха мощните прожектори на тавана. Каменният под беше прорязан от две естествени езерца с диаметър около три метра всяко. Едното имаше ръждивокафяв цвят, а другото беше светлозелено, с цвета на морска пяна. И двете бяха осветени от специални подводни лампи.
	— В тези планини има много горещи минерални извори — каза Винченти. — Местните хора открай време вярват, че са лековити. Това важи особено за двете езерца, които виждаш.
	— Защо са осветени?
	— Трябваше да изследвам водата в езерцата — сви рамене Винченти. — Както забелязваш, те са съвсем различни на цвят.
	— Къде живее бактерията архея?
	— Нейният дом е там — отвърна той и посочи зеленото езерце.
	Линдзи се наведе и докосна водата. По прозрачната повърхност пробягаха малки вълни. Растенията, които Винченти беше видял при първото си идване, вече не бяха тук. Вероятно отдавна бяха загинали. Но те нямаха никакво значение.
	— Малко над трийсет и девет градуса — обяви той. — Но благодарение на нашите модификации бактерията вече живее и при стайна температура.
	Една от задачите на Линдзи беше да изготви план. Той трябваше да очертае подробно действията на компанията, когато Зовастина започнеше своята бактериологична война и на пазара трябваше да се появят големи количества лекарства.
	— Готови ли сме? — попита Винченти.
	— Отглеждането на малки количества за обработка на зоонозите беше лесно — отвърна Линдзи. — Но масовото производство е съвсем друга работа.
	Винченти го беше предвидил и именно по тази причина беше поискал кредит от Артур Беноа. Предстоеше изграждането на инфраструктура и канали за дистрибуция, наемане на работна ръка, разширяване на научноизследователската работа — все дейности, изискващи огромни капиталовложения.
	— Нашите мощности в Испания и Франция могат сравнително лесно да бъдат пренастроени за новото производство — каза Линдзи. — Но аз бих препоръчал нов завод, защото ще ни бъдат необходими милиони литри. За щастие бактерията се размножава лесно.
	Дойде времето да провери дали този човек е истински заинтересован.
	— Мечтал ли си някога да си осигуриш място в историята?
	— Че кой не е мечтал подобно нещо? — засмя се Линдзи.
	— Имам предвид достойно място, като на човек с огромен принос към науката. Какво би казал, ако реша да споделя тази чест с теб? Готов ли си за нея?
	— Отново ще повторя думите, които казах преди малко. Кой би се отказал от подобно нещо?
	— Представи си как след няколко десетилетия учениците отварят енциклопедията на ХИВ и СПИН и там е изписано твоето име като един от хората, помогнал за ликвидирането на чумата на двайсети век! — Той си спомни какво удоволствие беше изпитал преди години, представяйки си същото. Изражението на Линдзи в момента не беше по-различно. — Искаш ли да бъдеш част от всичко това?
	— Разбира се! — заяви Линдзи без никакво колебание.
	— Ще ти го предложа, но при определени условия. Излишно е да казвам, че не бих могъл да го направя сам. Трябва ми човек, който пряко да наблюдава производството. Човек с широки познания по биология. Разбира се, сигурността е един от най-важните приоритети. Ще бъда много по-спокоен, когато патентовам всичко, но някой трябва да управлява ежедневните процеси. Ти си логичният избор, Грант. Срещу този ангажимент ще получиш част от славата на откривател, плюс щедра компенсация. Като казвам щедра, имам предвид милиони.
	Линдзи отвори уста да каже нещо, но Винченти вдигна пръст.
	— Дотук говорихме за добрите страни — предупредително рече той. — Сега идва ред и на лошите. Ако започнеш да създаваш проблеми или станеш алчен, О’Конър ще получи заповед да ти пусне куршум в главата. Преди малко в къщата ти обясних най-общо как контролираме конкуренцията. Нека да ти го обясня по-подробно.
	Разказа му за датския микробиолог, открит на улицата близо до лабораторията си през 1997 г. в дълбока кома. Негов колега от Калифорния беше изчезнал безследно, оставяйки наетата кола под някакъв мост. През 2001 г. трети беше открит на второстепенен път в Англия, прегазен от неизвестен шофьор, четвърти намери смъртта си в някаква френска ферма, а преди десет години друг беше открит заключен в хладилната камера на лабораторията си. А в края на 1999-а петима загинаха при катастрофа на частен самолет над Черно море.
	— Всички тези хора работеха за конкуренцията — обобщи Винченти. — И имаха успехи, и то значителни. Съветвам те да изпълняваш всичко, което ти наредя, Грант. Бъди благодарен за шанса, който ти давам. Така и двамата ще доживеем до дълбока старост, при това богати и свободни.
	— Няма да има проблеми с мен — увери го Линдзи.
	Винченти беше доволен от избора си. Линдзи се справяше много добре със Зовастина и нито веднъж не й даде повод за съмнения. Освен това държеше работата си в строга тайна. Нещата се бяха подредили отлично и заслугата му за това не беше малка.
	— Все пак не преставам да си задавам един въпрос — подхвърли Линдзи, срещна въпросителния поглед на Винченти и добави: — Защо точно сега? Вие притежавате лекарството, защо не изчакате още малко?
	— Заради военните планове на Зовастина. Благодарение на нея получихме възможността да завършим изследванията, и то в дълбока тайна. Не виждам причини да чакам повече. Трябва да спра Зовастина, преди да е станало късно. А ти какво мислиш, Грант? Сега, след като знаеш всичко, не се ли чувстваш по-неспокоен?
	— Пазили сте тайната цели двайсет години, аз я научих едва преди час. Мисля, че това не е мой проблем.
	Правилен отговор, усмихна се Винченти.
	— Скоро ще влезеш в светлината на прожекторите, но внимавай какво говориш, защото ще контролирам всяка твоя дума — предупреди той. — Ще те виждат много по-често. Не след дълго ще се наредиш сред великите… — Ръцете му описаха кръг около невидимия портрет. — Грант Линдзи, един от убийците на ХИВ!
	— Звучи ми добре.
	— Ще се появим в публичното пространство в рамките на следващите трийсет дни. Междувременно искам да сътрудничиш на моите адвокати, които работят върху патента. Утре ще ги уведомя за нашето откритие, но на официалното представяне те искам на подиума. Искам и мостри за снимане. И диапозитиви с бактерията. Ще стане голямо шоу.
	— Кой друг знае за всичко това?
	— Никой — поклати глава Винченти. — С изключение на една жена в къщата, която вече се радва на лекарството. Ще ни трябва доказателство за неговата ефективност, а тя е подходяща.
	Линдзи се приближи към другото езерце. Интересното беше, че той изобщо не забеляза какво лежи на дъното и на двете — още една причина да бъде избран.
	— Споменах ти, че мястото съществува от хилядолетия — продължи Винченти. — Виждаш ли буквите, издълбани на дъното?
	Линдзи внимателно огледа двете езерца.
	— Означават „живот“ на гръцки — поясни Винченти. — Нямам представа как са се появили тук. От един възрастен лечител научих, че преди векове древните гърците обожествявали това място. Може би това е обяснението. Те са наричали тази планина Климакс, на английски „стълба“. Но защо? Може би под влиянието на азиатското й име Арима, което избрах за имението си.
	— Видях табелата на входа, на която пише „Атико“ — кимна Линдзи. — Какво означава това?
	— Италианският еквивалент на Арима с абсолютно същото значение. Място на върха.


	68

	_Самарканд_
	Зовастина влезе в залата за аудиенции на двореца и спря пред слаб мъж с гъста прошарена коса. Външният министър Камил Ревин стоеше прав близо до стената. Протоколът изискваше присъствието му. Американецът се представи като Едуин Дейвис и й подаде писмо от президента на САЩ, което потвърждаваше пълномощията му.
	— Госпожо министър, бих желал да поговорим насаме — каза с приятелски тон той.
	— Защо? — озадачено го погледна тя. — Аз при всички случаи ще споделя разговора ни с Камил.
	— Съмнявам се, че ще го направите, след като разберете за какво става въпрос.
	Думите прозвучаха предизвикателно, но лицето на емисаря остана напълно безизразно. Зовастина реши да бъде предпазлива.
	— Остави ни — кратко заповяда тя на Камил.
	По-младият мъж се поколеба, но след Венеция и Карин тя не беше в настроение за дискусии.
	— Веднага!
	Министърът на външните работи се насочи към вратата.
	— Винаги ли се отнасяте така с хората си?
	— Тук не действат правилата на вашата демокрация — сухо отвърна тя. — Хора като Камил или изпълняват заповедите ми, или…
	— Или хващат някой от вашите бацили.
	Би трябвало да очаква, че доста хора са запознати с плановете й. Но този път упрекът идваше директно от Вашингтон.
	— Не си спомням вашият президент да е изразявал недоволство от мира в региона, установен благодарение на Федерацията — все така сухо отвърна тя. — Днес Америка има верен приятел в тази част на света. Но властта тук се упражнява чрез сила, а не чрез убеждение.
	— Не ме разбирайте погрешно, госпожо министър. Вашите методи не са наша грижа. Ние ги приемаме, давайки си сметка, че приятелството си струва някои, хммм, размествания в екипа ви. — В студените очи на Дейвис се появи нещо като респект. — Госпожо върховен министър, дойдох за личен разговор. Президентът прецени, че в случая не може да използва нормалните дипломатически канали. Разговорът трябва да си остане между нас, като между близки приятели.
	— Нима имам някакъв избор? — сви рамене Зовастина. — Добре.
	— Познавате ли жена на име Карин Уолд?
	Заля я вълна от чувства, мускулите й се стегнаха. Но самообладанието й остана непокътнато.
	— Да — реши да бъде искрена тя. — Какво искате да знаете за нея?
	— Снощи е била отвлечена от една къща в Самарканд. Преди време е била ваша любовница, а в момента е болна от СПИН.
	Зовастина направи усилие да запази невинното си изражение.
	— Изглежда, знаете доста неща за личния ми живот — отвърна тя.
	— Винаги сме предпочитали да знаем всичко за своите приятели — отвърна Дейвис. — За разлика от вас ние живеем в свободно общество, в което личните ни тайни често се показват по телевизията или в интернет.
	— А какво ви накара да проявите интерес към моите?
	— Нима има значение? Бих казал, че сме го проявили съвсем навреме.
	— Какво знаете за изчезването на Карин?
	— Отвлечена е от човек на име Енрико Винченти. В момента се намира в частното му имение — тук, на територията на Федерацията. Земята е закупил като част от споразумението ви с Венецианската лига.
	Посланието беше ясно: този човек знаеше много неща.
	— Дойдох и за да ви предупредя, че Касиопея Вит не е ваш проблем — добави Дейвис.
	Тя с усилие скри изненадата си.
	— Винченти — натъртено добави емисарят, — той е вашият проблем.
	— А защо, ако смея да попитам?
	— Веднага ще кажа, че това е по-скоро предположение от наша страна. В повечето части на света никой не би обърнал внимание на сексуалната ви ориентация. Преди известно време сте били омъжена, но доколкото ни е известно, е било само заради имиджа ви. В един момент съпругът ви става жертва на нещастен…
	— Никога не сме имали проблеми по този въпрос — прекъсна го Зовастина. — Той прекрасно разбираше защо сме сключили брак. Всъщност аз много го харесвах.
	— Това не е наша работа и моля да ми простите, ако съм ви засегнал. Но оттогава вие не сте се омъжили повторно. Известно време Карин Уолд е работила като ваша секретарка. Предполагам, че не е било трудно да се сближите. Ако бяхте внимавали, едва ли някой щеше да обърне внимание. Но Централна Азия не е Западна Европа. — Дейвис бръкна в джоба на сакото си и извади малък касетофон. — Позволете да ви пусна един запис.
	Натисна едно копче и постави апарата на масичката между тях.
	— _Хубаво е, когато информацията се окаже вярна._
	— _Не бих те занимавала с фантасмагории._
	— _Но все още не си ми казал как разбра, че някой ще се опита да ме убие._
	— _Лигата се грижи за своите членове, а ти си сред най-важните от тях, госпожо министър._
	— _Благодаря ти за загрижеността, Енрико._
	Дейвис изключи касетофона и вдигна глава.
	— Това е запис на разговора ви с Винченти, проведен преди два дни — поясни той.
	Пръстът му отново натисна бутона за възпроизвеждане.
	— _Трябва да поговорим._
	— _Вероятно за хонорара, който очакваш?_
	— _Не, за твоята част от сделката, която обсъдихме преди време._
	— _След няколко дни ще бъда готова за среща със Съвета. Но първо трябва да реша някои проблеми, които не търпят отлагане._
	— _Повече ме интересува кога ние двамата ще се срещнем на четири очи._
	— _Знам, че е така. Аз също искам да се видим, но първо трябва да довърша някои неща._
	— _Мандатът ми в Съвета изтича. След това други ще контактуват с теб. Някои от тях може би няма да бъдат толкова сговорчиви._
	— _Уверявам те, че ми е много приятно да работя с теб, Енрико. Двамата се разбираме прекрасно._
	— _Трябва да поговорим._
	— _Скоро и това ще стане. Но първо трябва да отстраниш проблема, за който говорихме: американците._
	— _Бъди спокойна. Още днес ще се занимая с него._
	Касетофонът отново спря.
	— Винченти е изпълнил обещанието си — погледна я Дейвис. — Проблемът е отстранен. Оказа се, че това е наша агентка, чието тяло открихме в ковчег заедно с трупа на човека, организирал покушението срещу вас.
	— Допуснали сте да я убият въпреки записа? — вдигна вежди Зовастина.
	— За съжаление се сдобихме с него след изчезването й — отвърна Дейвис.
	Не й харесваше начина, по който очите му шареха от лицето й към касетофона и обратно. Гневът, който я обземаше, беше придружен от някакво неясно притеснение.
	— По всичко личи, че вие с Винченти участвате в съвместни бизнесначинания — продължи Дейвис. — Отново ще повторя, че дойдох като ваш приятел. Ще го докажа с едно предупреждение: той възнамерява да промени условията на сделката ви. Според нас Винченти иска да ви свали от власт. Използвайки Карин Уолд, той ще ви компрометира пред обществеността или най-малкото ще ви създаде огромни политически проблеми. Хомосексуализмът не е на мода по тези географски ширини. Религиозните фундаменталисти, които държите за гърлото с желязна ръка, най-после ще получат амунициите за ответен огън. В резултат ще имате толкова сериозни проблеми, че дори вирусите няма да ви помогнат.
	Зовастина не беше мислила за подобен развой на събитията, но в думите на американеца имаше логика. За какво друго Винченти би отвлякъл Карин? Но тук трябваше да се изясни и нещо друго.
	— Сам казахте, че Карин умира от СПИН, а може би вече е мъртва — обади се тя.
	— Винченти не е глупак. Може би е стигнал до заключението, че изповедта на една умираща ще има по-голяма тежест. А вие ще трябва да отговаряте на много въпроси: за къщата, в която държите Уолд, за медицинската сестра, която се грижи за нея. Доколкото съм осведомен, тя знае много неща за вас, както и за мнозина от вашия Свещен отряд, които са охранявали къщата. Винченти държи и сестрата, което означава, че ще трябва да се изправите срещу показанията на доста хора.
	— Тук не е Америка. Телевизията може да бъде контролирана.
	— Но не и фундаментализмът. Имате много врагове, които мечтаят да заемат мястото ви. Според мен един от тях е и човекът, който току-що излезе. Между другото, той снощи се е срещнал с Винченти. Взел го е от летището и го е откарал в града.
	Този човек наистина беше отлично информиран.
	— Госпожо министър, ние не искаме плановете на Винченти да успеят. Това е причината да дойда и да ви предложа помощ. Знаем за пътуването ви до Венеция и за завръщането ви заедно с Касиопея Вит. Пак повтарям, че тя не представлява проблем за вас. Дори обратното — разполага с информация, която вие със сигурност ще оцените. За онова, което се надявахте да откриете във Венеция.
	— Какво по-точно?
	— Бих ви казал, ако знаех. Ще трябва да попитате Вит. Тя и двамата й партньори Хенрик Торвалдсен и Котън Малоун разполагат с информация за така наречената „загадка на Птолемей“ и за монетите, известни като „слонски медальони“. — Дейвис разпери ръце в престорена безпомощност. — Не знам нищо повече, а и не ме интересува. Това е ваш проблем. Само ще добавя, че във Венеция е имало нещо, което вие сте пропуснали. Ако нещата междувременно са се променили, ще ви поискам извинение за загубеното време. Но президентът Даниълс настояваше да ви увери, че и той, като Венецианската лига, не забравя приятелите си.
	Достатъчно. Този човек трябваше да бъде поставен на място.
	— Вие май ме вземате за идиотка! — хладно процеди Зовастина.
	Дейвис отвърна с продължителен поглед, но не каза нищо.
	— Съобщете на вашия президент, че нямам нужда от помощта му.
	Лицето на Дейвис придоби обидено изражение.
	— На ваше място бих напуснала Федерацията по най-бързия начин — хладно добави тя.
	— Това заплаха ли е, госпожо министър?
	— Не, най-обикновено мнение.
	— Странен начин да разговаряте с приятел.
	— Вие не сте ми приятел.


	Вратата се затвори зад Едуин Дейвис. Зовастина светкавично премисли различните варианти — както правеше винаги когато трябваше да се възползва от шанса си. Камил Ревин влезе и се насочи към бюрото й. Тя вдигна глава и внимателно огледа външния си министър. Винченти напразно се беше надявал да го привлече на своя страна. На практика този мюсюлманин, който беше получил образованието си в Русия и не беше стъпвал в джамия, притежаваше великолепни качества на дезинформатор. Беше го накарала да излезе, изпълнявайки молбата на Дейвис, защото никой не можеше да повтори това, което не е чул.
	— Пропусна да ме информираш, че Винченти е пристигнал — хладно рече тя.
	— Кацна снощи — сви рамене Ревин. — Отседна в „Интерконтинентал“, както обикновено.
	— В момента се намира в имението си в планината.
	Не пропусна да отбележи изненадата в очите на мъжа срещу себе си. Дали беше истинска, или добре изиграна? С тоя тип никога не можеше да бъде сигурна. Но той явно усети подозренията й.
	— Аз съм на ваша страна, госпожо министър. Лъгал съм заради вас, разправял съм се с враговете ви. Наблюдавам Винченти от години, стриктно спазвайки инструкциите ви.
	Зовастина нямаше време за спорове.
	— Докажи ми лоялността си! — каза тя. — Имам задача, която само ти можеш да изпълниш.


	69

	Стефани обичаше да вижда Хенрик Торвалдсен съсипан от умора. От военновъздушната база „Авиано“ дотук бяха пътували поотделно, с два изтребителя Ф-16. Излетяха след Малоун и Едуин Дейвис, които кацнаха в Самарканд, а тя и Торвалдсен продължиха на изток към Кашгар, отвъд границата с Китай. Торвалдсен не обичаше да лети, но нямаше друг избор. Необходимото зло, бе промърморил той, докато се настаняваше в кабината. Но свръхзвуковият изтребител нямаше нищо общо с удобните пътнически самолети. Тя бе заела мястото зад пилота, определено за бордния инженер, който имаше грижа за оръжейните системи. Полетът бе продължил два пълни часа, изпълнени с възбуда и ужас. Оказа се, че при скорост над две хиляди километра в час машината се тресе ужасно.
	— Не мога да повярвам, че съм го направил — изпъшка Торвалдсен, който продължаваше да трепери.
	На летището в Кашгар ги чакаше кола. Правителството на Китай беше обещало пълно съдействие на президента Даниълс. Очевидно бяха силно загрижени за това, което се случваше в съседната страна, и дори бяха готови да сътрудничат на американците, за да разберат дали страховете им са основателни.
	— Не беше чак толкова лошо — успокоително каза тя.
	— Не, не! — размаха ръце Торвалдсен. — Никога, при никакви обстоятелства няма повече да летя с подобен самолет!
	Стефани се усмихна. Колата се насочи към Памир, на територията на Федерацията. Границата не беше нищо повече от една табела за добре дошли. Поеха по тесен планински път, който се извиваше все по-нагоре и по-нагоре. От едната им страна се издигаха непристъпни върхове, от другата зееха бездънни пропасти. Местните хора наричаха „памир“ долините на голяма надморска височина, характерни с дълга зима и оскъдни валежи. Растителността се състоеше предимно от ниски иглолистни дървета и храсти, между които зеленееха пасища. Районът бе рядко населен, тук-там се виждаха само юрти.
	— Чела съм доста неща за този район, но за пръв път го виждам с очите си — каза тя. — Гледката е невероятна.
	— Или беше влюбен в Памир с почти религиозна страст. Сега виждам причините.
	— Добре ли го познаваше?
	— О, да. Познавах родителите му, а той и синът ми бяха приятели. Прекарваше дълго време в Кристиангаде, двамата с Кай практически израснаха там.
	Отпуснат на седалката, Торвалдсен изглеждаше уморен.
	Но тя го познаваше добре и беше убедена, че не се дължи на полета.
	— Котън ще се погрижи за Касиопея.
	— Съмнявам се, че Зовастина държи някъде Или — мрачно се обади Торвалдсен. — Според мен Виктор е прав: той най-вероятно е мъртъв.
	Преодоляха поредния стръмен проход и пътят стана по-равен. Навлизаха в друга долина. Въздухът беше изненадващо топъл, а заоблените хълмове бяха голи, без сняг. В Централноазиатската федерация несъмнено имаше много природни чудеса, но Стефани беше чела оперативните доклади на ЦРУ и знаеше за бъдещите планове за интензивно икономическо развитие. Прокарваха се електричество и телефонни линии, строяха се водопроводни мрежи и пътища. Новият асфалт на пътя, по който се движеха, беше доказателство за това.
	Свещта със златното фолио лежеше в специален контейнер от неръждаема стомана, оставен на задната седалка. Съвременен вариант на древните скитали, съдържащ една-единствена дума на старогръцки — ΚΛΙΜΑΞ. Какво означаваше тя? Все още нямаха представа, но се надяваха да открият значението й във високопланинското убежище на Или Лунд. За всеки случай бяха въоръжени с два 9-милиметрови пистолета и няколко резервни пълнителя, предоставени от армията на САЩ с любезното разрешение на китайците.
	— Планът на Малоун може и да проработи — обади се Стефани.
	Беше съгласна с мнението на Котън, че случайно вербуваните агенти не заслужават доверие. Самата тя предпочиташе да работи с редовни агенти, които бяха преминали нормално обучение и искаха да стигнат до пенсия.
	— Малоун обича Касиопея — кимна Торвалдсен. — Няма да го признае, но го виждам в очите му.
	— И аз почувствах, че го заболя, когато разбра от теб, че е заразена с ХИВ.
	— Това беше една от причините, поради която си помислих, че тя и Или са свързани. Общото заболяване винаги сближава.
	Преминаха през две селца и продължиха на запад. Най-после стигнаха до отклонението, за което им беше споменала Касиопея. Колата пое на север и след десетина километра навлезе в гориста местност. От пътя се отделяше тясна, насипана с чакъл алея, в началото на която имаше малка табела с надпис „Сома“.
	— Или е намерил подходящото име за това място — каза Стефани. — Така се е наричала гробницата на Александър Велики в Египет.
	Завъртя волана и колата заподскача по неравната алея. След триста-четиристотин метра стръмно изкачване тя свърши пред малка къща от грубо одялани трупи. Вратата се намираше в дъното на покрита веранда.
	— Прилича на вила в северната част на Дания — подхвърли Торвалдсен. — Не съм изненадан. Или със сигурност го е смятал за свой дом.
	Стефани изключи двигателя. Въздухът беше необичайно топъл, а гората наоколо тънеше в сънна тишина. На север, отвъд дърветата, се виждаха още планински върхове. Високо в небето се виеше орел. Вратата се отвори. Двамата се обърнаха едновременно. На верандата излезе мъж.
	Висок и красив, с къдрава руса коса. Беше облечен с джинси и риза с дълги ръкави и обут с кожени ботуши.
	Торвалдсен остана неподвижен, но очите му светнаха. Познаваше този мъж.
	Или Лунд.


	70

	_Самарканд, 11:40 ч._
	Обонянието й долови миризмата на коне и влажно сено. Явно я държаха близо до конюшня. Помещението най-вероятно бе предназначено за персонала. На прозореца имаше дървени капаци, вратата беше заключена и със сигурност охранявана. По пътя от двореца беше забелязала въоръжени мъже по покривите на сградите. Бягството от този затвор нямаше да е лесно.
	В стаята имаше телефон, който беше изключен, и телевизор, който не работеше. Седнала на ръба на леглото, Касиопея се питаше какво ли я чака. Беше успяла да се добере до Азия, но какво от това? Опита се да притисне Зовастина, използвайки слабостите й, но резултатите бяха съмнителни. На летището върховният министър очевидно беше разтревожена — до такава степен, че Касиопея мина на втори план. Поне все още бе жива.
	Някой пъхна ключ в ключалката и вратата се отвори. Появи се Виктор, придружен от двама въоръжени мъже.
	— Ставай! — заповяда той.
	Тя не помръдна.
	— Не ми обръщаш внимание, а? — изкрещя той, стрелна се напред и я удари с опакото на дланта си.
	Касиопея се олюля и рухна на пода. В следващия мит скочи, готова за бой. Двамата мъже насочиха пистолетите си в гърдите й.
	— Това беше за Рафаел — каза Виктор.
	Очите й блеснаха от гняв, но тя си даваше сметка, че Виктор изпълнява заповеди. Торвалдсен каза, че той е на тяхна страна, което означаваше таен агент. Беше длъжна да приеме играта му.
	— Много си твърд, когато те пазят с оръжие! — изсъска тя.
	— Да не мислиш, че ме е страх от теб? — ухили се Виктор.
	Тя избърса кръвта от разбитата си устна. В същия миг Виктор сграбчи ръцете й и ги изви на гърба. Действаше грубо, но тя се надяваше, че знае какво върши. Позволи да й сложат белезниците. Виктор я свали на пода, за да окове и глезените й.
	— Изнесете я! — заповяда на придружителите си той.
	Те я хванаха за ръцете и краката и я изнесоха навън. След минута я прехвърлиха по корем върху гърба на някакъв кон. Кръвта нахлу в главата й. Виктор я завърза с дебело въже и изведе коня на открито.
	Тръгнаха да прекосяват широка затревена поляна с размерите на две футболни игрища. Виктор крачеше отстрани на коня заедно с още трима мъже. Поляната беше оградена от високи дървета, наоколо пасяха кози. Скоро поеха по тясна пътечка към гората. Не след дълго излязоха на друга, значително по-малка полянка сред дърветата.
	Развързаха я и я смъкнаха от коня. Кръвта бавно се оттече от главата й, очите й се проясниха. Видя две високи тополи, приведени към земята и завързани за трето дърво. От тях висяха дебели въжета. Мъжете я повлякоха натам, свалиха белезниците от китките й и ги завързаха с въжетата.
	Едва след това освободиха и глезените й.
	Изправена с широко разперени ръце, Касиопея ясно си представи какво ще се случи, ако някой освободеше тополите от въжетата.
	От гората с танцуваща стъпка се появи красив жребец, ездачът на гърба му беше Ирина Зовастина, облечена с кожено яке и ботуши за езда. Тя огледа сцената, освободи Виктор и хората му и скочи от коня.
	— Сега сме само двете, ти и аз — прошепна тя.


	Виктор пришпори коня обратно към конюшнята. Зовастина му заповяда да подготви тополите в мига, в който се появи в двореца. Не му беше за пръв път. Преди три години беше организирал екзекуцията на затворник, който бе подготвял преврат. Зовастина беше направила безуспешен опит да го привлече на своя страна, след което го бе завързала за дърветата, бе събрала съзаклятниците му и лично бе прерязала въжетата. Тялото му беше разкъсано на части, които увиснаха по изправилите се тополи. Онемели от ужас, доскорошните му привърженици бързо бяха приели условията на Зовастина.
	Галопиращият кон влетя в ограденото с дялани греди пространство.


	Малоун чакаше в склада за принадлежности за езда. Виктор го беше вкарал в двореца, пъхнат в багажника на колата му. Никой не си позволи проверка на шефа на охраната. Когато се озоваха в гаража, Виктор го измъкна от багажника и му подаде пропуск за достъп в двореца. По лице го познаваше единствено Зовастина, ето защо не му беше трудно да се придвижи до конюшните.
	Положението никак не му харесваше. Двамата с Касиопея бяха в ръцете на човек, когото изобщо не познаваха. Бяха принудени да се задоволят с уверенията на Едуин Дейвис, че на Виктор може да се разчита. Единствената му надежда беше, че Дейвис ще успее да обърка Зовастина достатъчно, за да спечелят малко време. Пистолетът беше у него. Чака в продължение на близо час. Отвън не долиташе никакъв шум.
	Конюшнята представляваше голяма модерна постройка, достойна за върховния вожд на Федерацията. Бе преброил четирийсет клетки с расови коне, когато пристигнаха с Виктор. Вътрешността на помещението, в което се намираше сега, беше запълнена с разнообразни висококачествени приспособления за езда. Той не беше добър ездач, но знаеше как се оседлава кон. Единственото прозорче гледаше към задния двор и през него не се виждаше нищо особено.
	Достатъчно, въздъхна той. Време е за действие. Измъкна пистолета и побутна вратата. Навън не се виждаше жива душа. Малоун зави надясно и се насочи към отворената врата на обора в дъното. В клетките от двете страни на коридора пръхтяха внушителни жребци. Залепи гръб за стената, вдигна пистолета и предпазливо се промъкна към изхода. Отвън долетя тропот на копита, последван от пръхтенето на галопирал кон.
	Ездачът скочи от седлото. Стъпките му отекнаха по отъпканата земя.
	Малоун застина в очакване. В коридора се появи фигурата на мъж, която рязко спря и се обърна. Беше Виктор.
	— Май не обичаш да спазваш инструкции — каза той. — Нали ти казах да не излизаш навън?
	— Исках да глътна малко въздух — отвърна Малоун и свали пистолета.
	— Заповядал съм на хората да напуснат, но някой все още може да се мотае наоколо.
	Малоун не беше в настроение да слуша лекции.
	— Какво става? — късо попита той.
	— Касиопея Вит е в беда.


	71

	Стефани гледаше как Торвалдсен сграбчва Или Лунд и го прегръща като баща, намерил отдавна загубения си син.
	— Прекрасно е, че те виждам! — развълнувано възкликна датчанинът. — Започвах да вярвам, че вече те няма!
	— Но какво, за бога, търсиш тук? — учудено попита Или.
	Успял да възвърне самообладанието си, Торвалдсен му представи Стефани.
	— Ние сме като египетска мумия, Или — спести си любезностите тя. — Случват се много неща, времето ни притиска. Може ли да поговорим?
	Влязоха вътре. Цареше полумрак. Обзавеждането беше спартанско, навсякъде бяха разхвърляни листове хартия, книги и списания. Осветление нямаше.
	— Тук няма ток — обясни домакинът. — Готвя на газ, а се отоплявам с дърва. В замяна на това има изобилие от чиста вода и пълно спокойствие.
	— Как се озова тук? — попита Торвалдсен. — Нали Зовастина те държи под ключ?
	— Нищо подобно — озадачено отвърна Или. — Тя ми спаси живота и съм под нейна закрила.
	После им разказа за мъжа, който нахлул в дома му в Самарканд с насочен пистолет, но бил застрелян от друг човек. После къщата му изгоряла заедно с трупа на нападателя, а Или бил отведен при Зовастина, която му обяснила, че нападението е дело на политическите й противници. Преди няколко месеца го довели тук и оттогава живеел сам. Един човек от близкото село му доставял провизии два пъти в седмицата и проверявал дали наоколо е спокойно.
	— Поддържам връзка със Зовастина по мобилния телефон на този човек, който има задачата да ме охранява — поясни Или.
	— Ти си й казал за загадката на Птолемей, нали? — пожела да узнае Стефани. — А също така за медальоните и изгубената гробница на Александър.
	— О, тя умира да говори на тази тема — усмихна се Или. — „Илиада“ е голямата й страст, а всъщност и всичко гръцко. Засипваше ме с въпроси. И сега го прави, почти всеки ден ми звъни. Да, аз наистина й разказах за медальоните и за изгубената гробница.
	Беше ясно, че Или не знаеше за случващото се и нямаше представа за опасността, която дебнеше всички, включително и него самия.
	— Касиопея е заложница на Зовастина и животът й е в опасност — съобщи му Стефани.
	— Касиопея е във Федерацията? — учудено попита Или, замълча за миг и колебливо добави: — Но защо министър Зовастина би й сторила зло?
	— Ще ти кажа само едно, Или — въздъхна Торвалдсен. — Зовастина не е твой спасител, а по-скоро тъмничар, открил хитроумен начин да те държи под контрол.
	— Нямате представа колко пъти съм я молил да се обадя на Касиопея, но тя все ме спираше, казвайки, че засега трябва да пазим тайна. Предупреждаваше ме, че мога да изложа на опасност не само нея, но и други хора. Успокояваше ме, че скоро всичко ще свърши и тогава ще мога да се обаждам на когото пожелая и да се върна към работата си.
	Стефани реши, че е време да преминат към конкретните въпроси.
	— Ние разрешихме загадката на Птолемей — обяви тя и постави лист хартия пред Или. — Открихме скиталата, която съдържаше само тази дума — ΚΛΙΜΑΞ. Можеш ли да я преведеш?
	— На старогръцки означава стълба — бързо отвърна Или.
	— Какво е значението й тук?
	Бързо възвърнал самообладанието си, Или попита:
	— Имаш предвид в контекста на загадката?
	— Вероятно става въпрос за местоположението на гроба. _Докосни най-съкровената същност на златната илюзия. Раздели феникса. Животът определя размерите на гроба_ — издекламира Стефани. — Направихме всичко това и ето какво се получи… — Тя посочи хартията.
	Или оцени важността на момента внимателно, без да бърза. Обърна се и извади една книга от полиците над масата.
	{img:qonquests.png}
	Прелисти няколко страници, после положи разтвореното томче на масата. Стефани и Торвалдсен се наведоха над географска карта, озаглавена „Завоеванията на Александър в Бактрия“.
	— При похода си на изток Александър Велики завладял днешен Афганистан и Федерацията — някогашните Туркменистан, Таджикистан и Киргизстан — започна Или. — Така и не пресякъл Памир, за да навлезе в Китай. Насочил се на юг към Индия, където походът му свършил, защото армията се разбунтувала. — Той посочи картата. — Областта между реките Яксарт и Оксус е завладяна от него през 330-а година преди Христа. На юг от нея се намира Бактрия, а на север — Скития.
	Светкавично ориентирала се в картата, Стефани вдигна глава.
	— Именно в Скития е научил за лечебната отвара, нали?
	— Точно така — погледна я с уважение Или. — Самарканд е съществувал и тогава като център на областта Согдиана, но под името Мараканда. Александър го прекръстил на поредната си Александрия, но към името добавил и „Есхате“, което означава „най-далечната“. Това е най-източният град в империята и един от последните, основан от него.
	Показалецът на Или се плъзна по картата и спря на точно определено място. Химикалката в другата му ръка го отбеляза с малък „х“.
	— Ето я планината в някогашен Таджикистан, която днес е част от територията на Федерацията. Свято място за скитите, на което и Александър отдава почит, след като сключва примирие с тях. Говори се, че в тази планина са били погребвани скитските царе, но доказателства все още няма. Музеят в Самарканд организира две научни експедиции до тези места, но не откриваха нищо. Там е истинска пустош.
	— Но надписа на скиталата сочи в тази посока — обади се Торвалдсен. — Ходил ли си някога там?
	— Да, преди две години — кимна Или. — Включих се в една експедиция. Доколкото съм осведомен, голяма част от територията вече е в частни ръце. Един от колегите ми в музея твърди, че в подножието на планината се строи огромно имение.
	Стефани си спомни какво беше казал Едуин Дейвис за Венецианската лига и за нейните членове, които масово купуваха парцели на територията на Федерацията.
	— Знаеш ли името на собственика? — попита тя.
	— Нямам представа — поклати глава Или.
	— Трябва да отидем там — изправи се Торвалдсен. — Ще ни заведеш ли, Или?
	— Намира се на около три часа път на юг — кимна по-младият мъж.
	— Как се чувстваш?
	Стефани моментално отгатна какво има предвид Торвалдсен.
	— Тя знае — побърза да добави датчанинът. — При нормални обстоятелства не бих го споделил с никого, но в момента обстоятелствата са далеч от нормалните.
	— Зовастина ми доставя ежедневните лекарства — въздъхна Или. — Вече споменах, че отношението й към мен е повече от добро. Как е Касиопея?
	— Страхувам се, че сега не й е до здравословни проблеми — мрачно отвърна Торвалдсен.
	Отвън долетя грохот на автомобилен двигател, който бързо се приближаваше. Стефани се стрелна към прозореца и успя да види аудито, от което слезе мъж с пушка в ръце.
	— Това е моята охрана от селото — обади се иззад рамото й Или.
	Мъжът се прицели и простреля гумите на колата им.


	72

	_Самарканд_
	Касиопея не можеше да определи настроението на Зовастина.
	— Току-що приех заместник-съветника по националната сигурност на американския президент. От него чух същото, което ти ми каза на летището — че съм пропуснала да забележа нещо във Венеция, а ти знаеш какво е то.
	— Нима очакваш, че това ще ме накара да ти го кажа?
	Зовастина със задоволство огледа гъвкавите стволове на двете дървета, приведени към земята и завързани с дебели въжета.
	— Тази поляна съществува отдавна — каза тя. — Неколцина вече изпитаха агонията да бъдат разкъсани живи. Двама дори оцеляха, защото само ръцете им бяха откъснати. Трябваше им доста време, за да умрат от загуба на кръв. — Тя тъжно поклати глава. — Наистина ужасен начин да се разделиш с живота!
	Касиопея беше безпомощна. Шансовете й за измъкване бяха нищожни. Виктор не й помогна с нищо, напротив — утежни още повече положението й.
	— Разгневен от смъртта на Хефестион, Александър убил личния си лекар именно по този начин — добави Зовастина. — Толкова ми хареса, че реших да възстановя тази практика.
	— Аз съм всичко, с което разполагаш — заяви с равен глас Касиопея.
	— Наистина ли? — любопитно я изгледа Зовастина. — А ти с какво разполагаш?
	— С нещо, което Или очевидно не е споделил с теб.
	Зовастина пристъпи към нея. Беше жена с добре развити мускули, бледо лице и обезпокоителни проблясъци на лудост в тъмните очи. В момента това личеше особено ясно, тъй като явно беше обзета от гняв, примесен с любопитство.
	— Чела ли си „Илиада“? — попита тя. — Когато Ахил най-сетне дава воля на гнева си и убива Хектор, той казва нещо много интересно. _Ако гнева и сърцето си слушам, месата сурови бих ти накълцал и гълтал за злото, което ми стори! Псетата никой не може от твойта глава да прогони, даже и десет, и двадесет пъти по-много за мене тук дарове да стовари и други безброй да обещае._ Я ми кажи защо си тук?
	— Ти ме докара.
	— Но ти не оказа никаква съпротива.
	— Посещението ти във Венеция беше крайно рисковано. Явно зад решението ти стоят не само политически причини.
	Войнственото изражение на Зовастина леко се смекчи.
	— Има ситуации, при които се налага да действаме вместо други. Да рискуваме. Всяка висока цел е свързана с риск. Аз търся гробницата на Александър и се надявах, че във Венеция ще получа отговор на няколко трудни въпроса. Или положително ти е разказал за чудотворната отвара на Александър. Но знае ли някой дали тя наистина е била чудотворна? Докато откриването на гробницата е нещо друго. Нещо, което носи слава.
	В гласа на Зовастина се долавяше повече мечтателно учудване, отколкото гняв. От една страна, се ръководеше от детинска романтика, пропита от мания за величие, тласкаща я към големи рискове. От друга, според мнението на Торвалдсен планираше война, която щеше да отнеме живота на милиони.
	— А сега ще ми кажеш всичко, което знаеш! — заяви изведнъж с коренно променен тон тя и стисна брадичката на Касиопея с железните си пръсти.
	— Онзи свещеник те излъга. В църковния трезор се пази един амулет, намерен при тленните останки на свети Марко. Той представлява скарабей с гравиран върху него феникс. Нали помниш загадката? _Докосни най-съкровената същност на златната илюзия. Раздели феникса._
	— Красива си — сякаш не я чу Зовастина. Дъхът й миришеше на лук. — Но си лъжкиня и измамница, изпратена тук да ме заблуждава.
	До слуха на Касиопея долетя блеенето на кози.


	Малоун възседна коня.
	— Снайперистите по покривите няма да ни обърнат внимание, защото си с мен — рече Виктор и яхна своя жребец. — Те са в горичката отвъд игрището. Зовастина възнамерява да убие Вит.
	— Тогава какво чакаме? — извика Малоун и пришпори коня си.
	Излетяха от заграждението и се понесоха в галоп през поляната. Високите пилони в ъглите на терена и глиненото корито в центъра издаваха неговото предназначение. Тук се играеше _бузкаши_ — жестока игра с чести смъртни случаи, в която красотата и варварството се преплитаха. Явно Зовастина обичаше играта, свидетелство за което бяха жребците в конюшнята, вероятно специално обучени. Включително и този, който беше яхнал в момента и който се носеше напред с пълна скорост и завидна гъвкавост. Разпръснатите по поляната стотици едри и охранени кози очевидно играеха ролята на градинари, които поддържаха тревата в добро състояние. Част от тях уплашено се разбягаха пред галопиращите коне.
	Малоун извърна глава към стрелците на покрива на двореца. Никой от мъжете, които ги обслужваха, не изглеждаше притеснен от появата им. Виктор беше прав, че те отдавна бяха свикнали на странностите на Зовастина и нейния антураж. Отвъд игрището се издигаше плътна стена от дървета, пред която се разделяха две отъпкани пътеки. Конят на Виктор намали ход и Малоун бе принуден да дръпне юздите на своя. Хълбоците му бяха потъмнели от пот.
	— Оттук до мястото има около стотина метра — каза шефът на охраната. — Сам решавай какво ще правиш.
	Малоун скочи от седлото и извади пистолета си.

	* * *

	— Имаме проблем — прошепна Стефани. — Случайно тук да има и друг изход?
	Или посочи кухнята. Двамата с Торвалдсен хукнаха натам. Миг по-късно входната врата се отвори с трясък. Въоръженият мъж излая някаква заповед на неразбираем език. Стефани внимателно отвори вратата на кухнята и направи знак на Торвалдсен да пази тишина. Или отговори на същия език. Тя безшумно се измъкна, следвана от Торвалдсен. От вътрешността на къщата екна автоматичен откос, куршумите се забиха в дебелите греди зад тях.
	Двамата се проснаха на земята в мига, в който прозорецът се пръсна. Посипаха се ситни стъкла. Куршумите свиреха над главите им и се забиваха в околните дървета. Или изкрещя нещо, а тя използва паузата, за да скочи и да хукне към колата. Торвалдсен беше по-бавен и все още се мъчеше да стане. Дано Или успее да задържи онзи тип достатъчно дълго, беше единствената мисъл, която се мярна в главата й. Стефани стигна до колата, отвори задната врата и грабна единия от автоматичните пистолети.
	Торвалдсен се появи иззад ъгъла на къщата. Тя зае позиция за стрелба, използвайки колата като прикритие, после махна на възрастния мъж да се насочи към верандата. Той се подчини, внимавайки да не попадне в обсега на оръжието й. Миг по-късно вратата се отвори и в рамката се изправи мъжът с пушка в ръце. Забелязал Торвалдсен, той рязко се завъртя към него с пръст на спусъка.
	Стефани стреля два пъти. И двата куршума попаднаха в гърдите на мъжа. Тя стреля още два пъти. Пазачът рухна на верандата.
	Внезапната тишина беше оглушителна. Стефани не помръдна, преди Или да се появи зад убития. Торвалдсен слезе от верандата. Тя продължаваше да стиска пистолета с две ръце, които постепенно започнаха да треперят. Беше убила човек. Първият в живота й.
	— Добре ли си? — попита Торвалдсен и тръгна към нея.
	— Само бях слушала за подобно чувство — прошепна тя. — Казвах на хората си, че това е част от работата им. Едва сега разбирам, че никак не е лесно да убиеш човек.
	— Нямаше друг избор.
	Или се приближи към тях.
	— Казах му, че не представлявате заплаха, но той не ме чу — тихо каза той.
	Съзнанието на Стефани започна да се прояснява.
	— Трябва да тръгваме — тръсна глава тя.


	73

	Малоун бавно навлезе в тъмната и негостоприемна гора. Пред очите му се появи малка, осветена от слънцето полянка. Обърна се. Виктор не се виждаше никъде, но поведението му беше напълно обяснимо. Чу гласове и ускори крачка. Спря зад дебелия ствол на дърво в края на пътеката. Видя Касиопея с разперени ръце, завързана между две приведени дървета. Пред нея стоеше Ирина Зовастина.
	Виктор беше прав. Положението беше много сериозно.


	Зовастина беше ядосана от поведението на Касиопея Вит, но същевременно и заинтригувана.
	— Май не ти пука, че ще умреш — подхвърли тя.
	— Ако ми пукаше, нямаше да дойда с теб.
	Време беше да предложи на тази жена поне една основателна причина да живее.
	— По време на полета попита дали Или е жив, но аз не ти отговорих — каза Зовастина. — Искаш ли да разбереш?
	— Няма да повярвам на нито една твоя дума.
	— Правилно — сви рамене Зовастина. — На твое място и аз не бих повярвала.
	Извади телефон от джоба на якето си и натисна един бутон.

	* * *

	Стефани чу звъненето и хвърли поглед към мъртвия, проснат на земята.
	Торвалдсен също го чу.
	— Това е Зовастина — обади се Или. — Обажда ми се по телефона, който носи този човек.
	Стефани се втурна напред, измъкна апарата от джоба на мъртвия и му го подаде.
	— Хайде, обади се!
	— Един човек иска да говори с теб — каза Зовастина и приближи телефона към ухото на Касиопея.
	Тя нямаше намерение да говори с никого, но гласът насреща я прониза като мощен електрически заряд.
	— Какво има, госпожо министър? — Пауза. — Госпожо министър?
	Тя не можеше да мълчи. Гласът разсея всичките й съмнения.
	— Или. Аз съм Касиопея.
	Мълчание.
	— Или, там ли си?
	— Да, да, тук съм. Просто онемях от изненада. Страшно се радвам да чуя гласа ти.
	— Аз също.
	Гърлото й пресъхна. Всичко се промени.
	— Какво правиш тук? — попита Или.
	— Дойдох да те търся. Знаех, че… _Надявах се, че си жив._ — Касиопея направи върховни усилия да се овладее и добави: — _Ти_ добре ли си?
	— Да, добре съм. Но се тревожа за теб. При мен е Хенрик заедно с една жена на име Стефани Нел.
	Това беше новина. Касиопея направи опит да се концентрира. Зовастина вероятно не подозираше какво става на мястото, където държеше Или.
	— Кажи това на министъра — кратко подхвърли тя.
	Зовастина приближи телефона до ухото си.
	Стефани изслуша Или, който повтори думите си. Беше наясно, че Касиопея е в шок, но защо тя поиска Или да съобщи на Зовастина, че те са тук?


	— Кога се появиха приятелят ти Торвалдсен и тази жена? — попита Зовастина.
	— Преди малко. Пазачът направи опит да ги убие, но сега е мъртъв.
	— Госпожо министър — обади се друг глас в слушалката и тя веднага го позна.
	Торвалдсен.
	— Или е в наши ръце.
	— А аз държа Касиопея Вит. Остават й най-много десет минути живот.
	— Ние разрешихме загадката.
	— Непрекъснато слушам за това. Както от теб, така и от Касиопея. Да предложиш нещо конкретно?
	— О, да. Преди залез-слънце ще бъдем на гроба. Но ти няма как да разбереш.
	— Намирате се на територията на моята Федерация — предупреди тя.
	— Което не ни попречи да влезем в нея и да освободим затворника ти и няма да ни попречи да се оттеглим.
	— Но си направи труда да ме уведомиш.
	— Държиш Касиопея, а тя е единственото, което искам. Ако искаш сделка, обади се.
	Линията прекъсна.


	— Мислиш ли, че беше разумно? — попита Стефани.
	— Трябва да я извадим от равновесие.
	— Но нямаме представа какво става там.
	— На мен ли го казваш?
	Личеше, че Торвалдсен е дълбоко обезпокоен.
	— Остава да се надяваме, че Котън ще вземе нещата в свои ръце — добави с въздишка той.

	* * *

	Зовастина се опита да преодолее чувството си на тревога. Тези хора настояваха на своето. И щяха да си го получат. Тя извади нож от кожен калъф.
	— Приятелите ти са тук. Държат Или. За съжаление Торвалдсен няма нищо, което да ми трябва.
	Тя се приближи към въжетата.
	— Предпочитам да те гледам как умираш.


	Малоун видя и чу всичко. Телефонното обаждане вероятно беше от Или Лунд. Забеляза реакцията на Касиопея, но си даде сметка, че в разговора се беше намесил и трети човек. Хенрик? Стефани? Те вече би трябвало да са стигнали при Лунд. Нямаше повече време за губене. Той излезе от прикритието си и извика:
	— Достатъчно!
	Зовастина замръзна на място, с гръб към него.
	— Пусни ножа! — заповяда той.
	Очите на Касиопея потъмняха сякаш от мрачно предчувствие. Той също го изпита: гадно и неприятно чувство.
	От гората излязоха двама мъже, насочили оръжията си в гърдите му.
	Зовастина бавно се извъртя с лице към него.
	— Мистър Малоун! — злорадо се усмихна тя. — Не можете да убиете всички ни!


	Пета част

	74

	Винченти влезе в библиотеката, затвори вратата и си наля кумис — местната напитка, която беше започнал да харесва. Ферментирало кобилешко мляко с минимално количество алкохол, но с много калории. Опразни чашата на един дъх и се наслади на бадемовия привкус.
	Отново си наля. Стомахът му се разбунтува. Беше гладен и трябваше да съобщи на готвача какво желае за вечеря. Една дебела пържола от конско месо със сос терияки щеше да му дойде добре. Беше започнал да харесва и този местен специалитет.
	Отпи още една глътка кумис. Нещата се развиваха много добре. Интуицията, която го беше водила през всичките тези години, не го подведе. На пътя му остана единствено Ирина Зовастина.
	Винченти пристъпи към бюрото. Къщата разполагаше с високотехнологична спътникова комуникационна система с директна връзка със Самарканд и корпоративната централа във Венеция. С чаша в ръка той се наведе над монитора и видя имейла на Камил Ревин, изпратен отпреди около половин час. Странно. Дружелюбният и общителен Ревин не се доверяваше на никакви форми на комуникация, с изключение на разговора на четири очи, като мястото и времето винаги определяше той.

	АМЕРИКАНЦИТЕ БЯХА ТУК

	Умореното му съзнание моментално се избистри. Американците? Протегна ръка към прозорчето с надпис „отговор“, но в този момент вратата рязко се отвори и в библиотеката се втурна Питър О’Конър.
	— Към имението се приближават четири бойни хеликоптера на Федерацията! — извика той.
	Винченти се спусна към прозореца. В синьото небе над далечния край на долината се появиха четири точки, които бързо нарастваха.
	— Появиха се току-що. Предполагам, че едва ли ни идват на гости — добави О’Конър. — Нали не очаквате никого?
	Винченти поклати глава, върна се на бюрото и изтри имейла.
	— След по-малко от десет минути ще бъдат тук — каза сътрудникът му.
	Нещо не беше наред.
	— Може би Зовастина идва за жената? — предположи О’Конър.
	— Възможно е — кимна Винченти. — Но как е научила толкова бързо?
	Зовастина не би могла да има никаква представа за плановете му. Вярно е, че недоверието между тях беше взаимно, което обаче не беше повод за демонстрация на сила. Поне не сега. Освен това съществуваше и Венеция, където той беше направил своя ход по отношение на Стефани Нел. Ами американците? Какво беше пропуснал?
	— Насочват се за кацане — докладва от прозореца О’Конър.
	— Върви да я вземеш.
	Сътрудникът му бързо излезе от стаята. Винченти извади пистолет от чекмеджето. Подборът на охраната в пълния й състав все още предстоеше. Трябваше да приключи през следващите няколко седмици, докато Зовастина довършва приготовленията си за война. Винченти възнамеряваше да се възползва докрай от нейната заетост.
	В библиотеката се появи Карин Уолд, облечена в хавлия и чехли. Движеше се сама, без чужда помощ. О’Конър беше зад нея.
	— Как се чувстваш? — попита Винченти.
	— По-добре от всякога. Дори мога да ходя.
	Лекарят, който щеше да лекува вторичните й инфекции, вече пътуваше от Венеция. За нейно щастие те бяха напълно лечими.
	— Пълното възстановяване на организма ти ще отнеме няколко дни. Но в момента вирусът е атакуван от хищник, срещу който няма защита. Между другото, и ние сме в същото положение…
	О’Конър отново зае позиция до прозореца.
	— Приземиха се — съобщи той. — От тях слизат войници азиатци. По всяка вероятност са нейните.
	— По всичко личи, че Ирина е решила да те прибере обратно — обърна се Винченти към Карин. — Не знаем какво става.
	Той пристъпи към библиотечен шкаф от изящно резбовано дърво и стъклени вратички. Дървото и майсторът резбар бяха доставени от Китай, но О’Конър беше прибавил и едно тайно приспособление. Пръстът му натисна бутона на дистанционното в джоба му. То освободи пружините, скрити в тавана и пода, шкафът плавно се завъртя на сто и осемдесет градуса. Зад него се разкри тесен, добре осветен проход.
	— Като във филм на ужасите — впечатлено прошепна Уолд.
	— Може и така да стане — каза Винченти. — Питър, посрещни ги и виж какво искат. Кажи им, че за съжаление не съм тук, за да ги посрещна. — Направи знак на Карин и добави: — Последвай ме.


	Все още разтреперана, Стефани гледаше как Или издърпва трупа от верандата към задния двор. Продължаваше да я тревожи мисълта, че Зовастина знае за присъствието им на територията на Федерацията. Струваше й се неразумно да се разкриват пред човек с неограничени ресурси като нея, но се надяваше, че Торвалдсен знае какво прави — още повече че и той беше в опасност.
	Или излезе на верандата, следван от Торвалдсен. В ръцете си държеше няколко книги и изписани листове.
	— Това ще ми трябва — информира я той.
	Стефани наблюдаваше алеята, която водеше към шосето. Всичко изглеждаше спокойно. Торвалдсен се приближи, забеляза треперещата й ръка и успокоително я стисна между дланите си. Никой не проговори. Тя продължаваше да стиска пистолета в изпотената длан на другата си ръка. Трябваше да се съсредоточи и затова попита:
	— Какво точно ще предприемем сега?
	— Знаем къде отиваме — отвърна Или. — Тръгваме за Климакс, за да видим какво ще открием.
	Тя с усилие си спомни думите на Птолемей:
	— _Изкачи стената, издигната от Бога. Когато стигнеш горе, погледни кафявото око и тръгни към далечното убежище._
	— Помня го — кимна Или. — Трябва ми още информация за подробностите, но ще имам достатъчно време, докато пътуваме.
	— Защо Зовастина се зае да издирва медальоните? — пожела да узнае тя.
	— Аз й посочих връзката между загадката и един особен знак върху медальоните. Символ, който наподобява две букви В, свързани с едно А. Има го върху едната страна на монетите, съществува и в загадката. Значението на буквите очевидно е голямо. Тя реши да се сдобие с всичките осем, съществуващи в света, за да ги сравни. Но на мен каза, че възнамерява да ги изкупи.
	— Е, не съвсем — отвърна Стефани. — Но аз продължавам да съм объркана. Тези неща са на повече от две хиляди години. Не е ли логично да се очаква, че отдавна са намерени?
	— Трудно е да се каже — сви рамене Или. — Трябва да признаем, че следите към тях не са били очевидни. Надписите, които наистина са важни, бяха открити едва след рентгенова флуоресценция.
	— Но Зовастина иска всичко.
	— Мисля, че става въпрос за болна фантазия. Според мен тя си представя, че е Александър, Ахил или някой друг от античните герои. Романтична представа, която й доставя удоволствие. Свързана с упорито търсене, най-вероятно на универсално лекарство. Често е разговаряла с мен на тази тема, но аз не мога да разбера защо е толкова обсебена от нея. — Или замълча за миг, после добави: — Признавам, че за мен тя също е важна. Може би съм се заразил от ентусиазма й, но на практика повярвах, че наистина има нещо, което чака да бъде открито.
	— Може би си прав — кимна тя, забелязала дълбокото му безпокойство от развоя на събитията.
	— Би било фантастично, нали?
	— Но каква е връзката между свети Марко и Александър Велики? — обади се Торвалдсен.
	— Ние знаем, че до 391 година след Христа, когато езичеството било забранено, тялото на Александър се е намирало в Александрия. Но след тази дата за него не се споменава никъде. Някъде около 400-та година на същото място отново се появява тялото на свети Марко. Да не забравяме, че голяма част от езическите реликви редовно се използват за нуждите на християнските ритуали. Чел съм за много такива реликви в Александрия. Бронзова статуетка на Сатурн в Цезареума е претопена в кръст, носен от александрийския патриарх, а самият Цезареум се превръща в християнска катедрала. След като изчетох всички материали за свети Марко и Александър, стигнах до заключението, че някой патриарх от четвърти век не само е намерил начин да съхрани тялото на основателя на града, но и да предостави нова и убедителна реликва на християнството. Ползата от това е двойна. Александър просто се превръща в свети Марко. Кой може да направи разлика между тях?
	— Доста смело предположение — поклати глава Стефани.
	— Може би. Но вие твърдите, че Птолемей е оставил нещо в мумията, погребана в базиликата. И то ви е довело направо тук. Бих казал, че теорията ми започва да придобива реални контури.
	— Прав е — обади се Торвалдсен. — Струва си да заминем на юг и да видим за какво става въпрос.
	Не беше необходимо съгласието й, защото всяко друго място беше по-добро от това тук. Поне щяха да бъдат в движение. После нещо й хрумна и тя вдигна глава.
	— Казваш, че районът около планината вече е частно владение. Това означава, че може би ще ни бъде трудно да стигнем дотам.
	— Надявам се, че новият собственик ще ни позволи да се поразходим из владенията му — усмихна се Или.


	75

	Малоун беше в капан. Би трябвало да съобрази, че Виктор ще го тласне в лапите на Зовастина.
	— Дойде да спасиш мис Вит, така ли? — изгледа го с присвити очи тя.
	Той продължаваше да стиска пистолета.
	— Кого ще избереш да застреляш? — продължи върховният министър, обхващайки с жест себе си и двамата мъже от охраната. — Единият от тях несъмнено ще те убие, докато се прицелваш в другия. — Ножът в ръката й се повдигна нагоре. — А аз просто ще срежа въжетата.
	Вярно беше. Изборът му беше силно ограничен.
	— Хванете го! — заповяда Зовастина.
	Единият от мъжете се втурна напред, но в същия миг до слуха на Малоун долетя блеене, което бързо се приближаваше. Пазачът беше на три метра от него, когато от втората пътека към игрището за _бузкаши_ се появиха първите кози. За част от секундата полянката се оказа задръстена от уплашени животни.
	Земята се разтресе от тропот на копита. Между дърветата се появи фигурата на Виктор, яхнал жребеца си. Той галопираше зад стадото и не му позволяваше да се разпръсне. Едрите животни се затичаха — отначало бавно, а после все по-бързо и по-хаотично. Задните притискаха тези пред себе си, настана пълна суматоха. Пазачите се объркаха само за миг, но той беше достатъчен за Малоун, който простреля в гърдите мъжа пред себе си.
	Следващият изстрел повали и другия. Но той дойде от оръжието на Виктор. Козите се блъскаха една в друга. Все още не бяха осъзнали, че единственият път за бягство беше през гората. Във въздуха се вдигнаха облаци прах.
	Малоун се втурна към Зовастина и Касиопея, пробивайки си път между вонящите животни.
	Изправи се пред тях в мига, в който Виктор скочи от седлото с пистолет в ръка. Зовастина беше вдигнала ножа, но Виктор я държеше на прицел от няколко метра разстояние.
	— Хвърли ножа! — извика той.
	— Какво правиш?! — смаяно го погледна Зовастина.
	— Слагам точка на безумията ти! — отвърна Виктор и кимна с брадичка към Касиопея. — Освободи я, Малоун!
	— Предлагам друго — отвърна Малоун. — Освободи я ти, а аз ще държа под око министъра.
	— Още ли не ми вярваш?
	— Нека го направим по моя начин — отвърна Малоун и насочи пистолета си в гърдите на Зовастина. — Човекът ти каза да хвърлиш ножа!
	— А какво ще стане, ако откажа? — извика тя. — Ще ме застреляш ли?
	Той натисна спусъка. Куршумът се заби между краката й и тя уплашено отскочи.
	— Следващият ще е в главата ти! — глухо я предупреди той.
	Тя пусна ножа.
	— Изритай го насам!
	Зовастина се подчини.
	— Какво търсиш тук? — обади се Касиопея.
	— Връщам ти услугата — отвърна Малоун и се обърна към Виктор. — Защо козите?
	— Те ми бяха подръка. Но се получи доста добре, нали?
	Нямаше какво да възрази.
	— За американците ли работиш? — изсъска Зовастина.
	— Да.
	Касиопея се освободи от срязаните въжета, стрелна се напред и заби юмрук в брадичката на Зовастина. Със силен ритник в коляното я накара да отстъпи назад. Следващият попадна в корема, а миг по-късно Касиопея я стисна за врата и блъсна главата й в близкото дърво. Зовастина се свлече на земята и застина. Малоун спокойно наблюдаваше сцената.
	— Откъде толкова енергия? — учуди се той.
	— Имам и още — задъхано отговори Касиопея и разтърка изтръпналите си китки. — Или е жив. Говорих с него по телефона. Хенрик и Стефани са при него. Трябва веднага да тръгваме.
	Малоун се извърна към Виктор.
	— Нали Вашингтон държеше на прикритието ти?
	— Нямах друг избор.
	— Защо ме вкара в този капан?
	— Аз ли те посъветвах да се конфронтираш с нея? — мрачно го изгледа Виктор. — Не ми даде възможност да направя нищо. Видях, че имаш проблем и реших да действам.
	Малоун не беше съгласен, но сега не беше време за спорове.
	— Какво ще правим? — попита той.
	— Трябва да се махаме оттук. Ще имаме достатъчно време, защото едва ли някой ще посмее да наруши спокойствието на Зовастина.
	— А стрелбата?
	— Никой не й е обърнал внимание — отвърна Виктор. — Тук е избила много свои врагове.
	Касиопея се наведе и вдигна неподвижното тяло на Зовастина.
	— Хей, какво правиш? — попита Малоун.
	— Ще завържа кучката за онези въжета! — запъхтяно отвърна младата жена. — Само така може да усети за какво става въпрос!

	* * *

	Стефани седна зад волана, Хенрик седна до нея, а Или се настани отзад. Бяха принудени да вземат колата на пазача, защото тяхната беше с четири спукани гуми. Излязоха на шосето и поеха на юг, успоредно с подстъпите към Памир. Целта на пътуването им беше планината, която преди две хилядолетия беше носила името Климакс.
	— Страхотно! — промълви Или.
	Стефани погледна в огледалото и видя, че приятелят й разглежда скиталата.
	— Докато четях частите от загадката на Птолемей, непрекъснато се питах как този човек е предал своето послание — промълви той. — Сега виждам, че го е направил по наистина остроумен начин. Но как успяхте да го откриете вие?
	— Направи го един приятел, казва се Котън Малоун. В момента е при Касиопея.
	— Няма ли да се погрижим за нея? — тревожно попита той.
	— Да се надяваме, че Малоун ще се справи — отвърна Стефани. — Ние имаме друга работа. — Отново говореше като безстрастен ръководител на разузнавателна централа, хладно и обективно, въпреки че все още беше дълбоко разтърсена от събитията около къщата. — Котън е добър, ще се справи.
	— А и Касиопея не е безпомощна и знае как да се грижи за себе си — добави Торвалдсен, също усетил тревогата на Или. — Защо не ни разкажеш за какво точно става въпрос? От пергамента научихме за целебната отвара на скитите. Какво знаеш за тях?
	Или внимателно остави скиталата на седалката до себе си.
	— Скитите са номадски племена, които някъде през осми-девети век преди Христа мигрирали от Централна Азия към Южна Русия — започна той. — Херодот е писал за тях. Диви и кръвожадни племена, от които всички изпитвали ужас. Пиели вода от черепите на враговете си.
	— Хубава репутация — обади се Торвалдсен.
	— А каква е връзката им с Александър? — попита Стефани.
	— През четвърти и трети век преди Христа се заселили на територията на днешен Казахстан и успешно се съпротивлявали на армията на Александър, блокирайки похода му на изток, отвъд река Сърдаря. Той хвърлил всички сили срещу тях, бил ранен няколко пъти, но в крайна сметка бил принуден да подпише примирие. Не бих казал, че Александър се е страхувал от скитите, но със сигурност ги е уважавал.
	— А тайнственият лек е бил тяхно изобретение, така ли? — попита Торвалдсен.
	— Те му предали тайната като част от условията по примирието — кимна Или. — А той се лекувал с него. От това, което съм чел, стигнах до заключението, че става въпрос за някаква отвара с естествени съставки. В един от пергаментите се споменава, че благодарение на него са се излекували Александър, Хефестион и един от помощниците на личния му лекар. Разбира се, ако това отговаря на истината.
	— Скитите са били странен народ — продължи след кратка пауза Или. — Веднъж, в разгара на ожесточена битка с персите те внезапно напуснали бойното поле и хукнали да преследват някакъв заек. Никой не знае защо, но този факт е надлежно документиран от историците. Били ценители на златото, използвали го в огромни количества. С него украсявали колани, чинии, дори и оръжията си. Скитските гробници са пълни със златни предмети. Но не познавали писмеността. Съществуват единствено рисунки и легенди, които разказват за живота им. Благодарение на Херодот в историята са останали само няколко думи, които са използвали.
	От изражението на лицето му в огледалото личеше, че има и нещо друго.
	— Но? — подкани го Стефани.
	— Както вече казах, до нас са достигнали само няколко думи от езика на скитите. _Пата_ означава убивам, _споу_ — око, а _ойор_ — човек. Има и още една дума. — Той прехвърли записките си. — _Арима._ Доскоро значението й беше неизвестно. Спомнете си загадката: _когато стигнеш горе_. Птолемей се е сражавал със скитите рамо до рамо с Александър. И е знаел значението на „арима“ — място на върха, горе…
	— Като атико, тоест последен етаж, мансарда — добави Стефани.
	— Забележи, че мястото, към което пътуваме в момента и което старите гърци са наричали Климакс, местните хора открай време са наричали Арима. По време на експедицията открих, че все още го наричат така.
	— Твърде много съвпадения, а? — обади се Торвалдсен.
	— Май всички пътища водят натам.
	— А какво се надяваме да открием? — попита Стефани.
	— Обикновено скитските вождове са били погребвани в могили. Но тази планина била запазена за най-великите от тях. Най-далечната точка от империята на Александър, източната й граница. Безкрайно далеч от дома. Там никой не би нарушил вечния му покой.
	— И това ли е била главната причина за избора му?
	— Не знам — въздъхна Или. — Цялата работа ми се струва странна.
	Стефани беше на същото мнение.


	Зовастина отвори очи. Лежеше на земята и това я накара да си спомни за нападението на Касиопея Вит. Разтърси глава, за да проясни съзнанието си, след което усети, че нещо стяга китките й. Бавно осъзна, че е завързана за огънатите дървета, точно като Вит преди малко. Обзе я парливо чувство на унижение. Изправи се и огледа полянката.
	Козите ги нямаше, както и Малоун, Вит и Виктор. Единият бодигард беше мъртъв, но другият се оказа жив, облегнат на близкото дърво. От рамото му течеше кръв.
	— Можеш ли да се движиш? — подвикна тя.
	Човекът кимна, но беше ясно, че изпитва силни болки. Членовете на Свещения отряд бяха сурови и дисциплинирани мъже и по нищо не отстъпваха на храбрите бойци от времето на Александър. Бодигардът мъчително се изправи, притиснал лявото си рамо с дланта на дясната ръка.
	— Вземи ножа — подвикна Зовастина. — Ето го там, на земята.
	От устата на мъжа не излетя дори стон. Тя направи опит да си спомни името му, но не успя. Виктор подбираше хората си лично, а тя нарочно се държеше настрана. Те бяха инструменти, които тя използваше. Нищо повече. Мъжът успя да стигне до ножа и да го вдигне от земята.
	Пристъпи към нея, протегна ръка към въжетата, но изгуби равновесие и рухна на земята.
	— Можеш! — насърчи го Зовастина. — Прогони болката и изпълни дълга си!
	Мъжът се напрегна до крайност. По челото му изби пот, а от раната му отново бликна кръв. Беше невероятно, че все още не е изпаднал в шок. Явно имаше силна воля, а и беше в отлична физическа форма. Вдигна ножа, пое си дъх и преряза въжето, стегнало дясната й китка. Тя пое ножа от треперещата му ръка, задържа я за миг, колкото да я успокои, след което преряза другото въже.
	— Браво на теб!
	На устните му се появи усмивка. Остана на колене, дишайки тежко.
	— Легни и почивай.
	Тялото му тежко се отпусна на земята, а тя бързо огледа полянката. До трупа на другия бодигард лежеше пистолет. Вдигна го и се върна при ранения. Той я беше видял в безпомощно състояние, а тя, за пръв път от много години насам, се беше почувствала уязвима. Мъжът лежеше по гръб и дишаше тежко. Тя се изправи над него и той вдигна глава. По очите му личеше, че знае какво го чака.
	Зовастина се усмихна на куража му, прицели се и натисна спусъка.


	76

	Малоун погледна надолу към каменистия терен, осеян с гори и зелени поляни. Виктор пилотираше хеликоптера, който винаги беше в готовност на бетонната площадка на няколко километра от двореца. Личеше, че добре познава машината — руско производство, с два двигателя, които задвижваха двете витла. По съветско време го наричаха „летящ танк“, а в номенклатурата на НАТО беше записан като „крокодил“ заради издължения корпус и камуфлажния цвят. Един много добър боен хеликоптер. Този беше с модифицирана кабина, позволяваща му да транспортира ограничен брой войници. Имаха късмет да напуснат двореца и Самарканд без никакви проблеми.
	— Къде си се обучавал за пилот?
	— В Босна и Хърватия. Такава беше службата ми. Разузнавателни полети, унищожаване на противника и така нататък — отвърна Виктор.
	— Добро място за каляване на нервите.
	— И за да ти видят сметката.
	На това нямаше какво да възрази.
	— Колко ни остава? — попита в слушалките Касиопея.
	Летяха на изток с близо триста километра в час. Целта им беше памирското убежище на Или. Отчитайки вероятността Зовастина вече да се е освободила от дърветата, Малоун попита:
	— Има ли опасност да тръгнат след нас?
	— Ще се движим под прикритието на онези планини — обясни Виктор. — Там трудно ще ни открият, а и китайската граница е на няколко минути. Винаги можем да се прехвърлим през нея.
	— Не се правете, че не чухте въпроса ми — обади се Касиопея. — Колко ни остава?
	Малоун умишлено не й отговори. Тя беше нервна и напрегната. Прищя му се да й каже, че знае за болестта й и иска да й помогне, но благоразумието му надделя.
	— Придвижваме се с максимална бързина — отвърна той. — Надявам се, че все пак си по-добре, отколкото когато беше вързана за онези дървета.
	— Вероятно никога няма да го забравя.
	— Сигурно.
	— Добре, Котън. Признавам, че съм малко разстроена. Мислех, че Или е мъртъв. Много исках да е жив, но си мислех… Знаех, че… — Преглътна и смутено добави: — А сега…
	Той се обърна и видя вълнението в очите й. Стана му тъжно, но същевременно усети прилив на енергия. Успя да се овладее и довърши изречението й:
	— Сега трябва да се успокоиш, защото той е в компанията на Стефани и Хенрик.
	Касиопея беше сама в задната част на кабината. Потупа Виктор по рамото и попита:
	— Ти знаеше ли, че Или е жив?
	— На онази лодка във Венеция ти казах, че е мъртъв, но само за да те подразня — въздъхна той. — Трябваше да измисля нещо. Истината е, че аз го спасих. Зовастина се страхуваше, че някой ще му види сметката. Той беше неин съветник, а във Федерацията всеки ден стават политически убийства. Тя искаше да го предпази и го скри веднага след покушението срещу него. Дотогава аз нямах нищо общо. Бях началник на охраната, но командваше тя. По тази причина нямах представа какво се е случило с него. Отдавна бях разбрал, че трябва да изпълнявам заповедите й, без да задавам въпроси.
	Малоун обърна внимание на миналото време, използвано по отношение на службата му.
	— Ако те пипне, ще те убие — отбеляза той.
	— Знаех правилата още преди всичко да започне.
	Полетът продължаваше гладко и спокойно. Никога досега не беше летял на борда на „крокодил“. Командното му табло беше впечатляващо, също като огневата му мощ. Управляеми ракети, тежки многоцевни картечници.
	— Котън, имаш ли телефон за връзка със Стефани? — попита Касиопея.
	В момента никак не му се отговаряше на този въпрос, но нямаше избор.
	— Имам — късо отвърна той.
	— Дай ми го.
	Той извади сателитния телефон, който му беше дала Стефани още във Венеция. Беше един от апаратите, с които бяха оборудвани всички агенти от проекта „Магелан“. Смъкна слушалките от главата си и набра един номер. Изминаха няколко секунди, преди пулсиращото бучене да се превърне в телефонен сигнал. Стефани вдигна почти веднага.
	— Пътуваме към вас — осведоми я Малоун.
	— Вече не сме в дома му — отвърна Стефани. — В момента се движим с кола по шосе, отбелязано на картата като М45. Пътуваме на юг към планината, която някога се е наричала Климакс. Според Или местните хора я наричали Арима.
	— Разкажи ми повече — каза Малоун, изслуша я и предаде информацията на Виктор.
	— Знам къде е. — Той направи плавен завой на югоизток и увеличи скоростта.
	— Насочваме се към вас — каза в слушалката Малоун. — Всичко е наред.
	Забеляза, че Касиопея протяга ръка към телефона, но не възнамеряваше да й го даде. Погледна я и поклати глава, надявайки се да бъде разбран. За нейно успокоение попита:
	— Или добре ли е?
	— Да, но е доста развълнуван.
	— Знам какво имаш предвид. Ние ще стигнем преди вас. Докато ви чакаме, можем да поразузнаем от въздуха. Пак ще ти се обадя.
	— Виктор помогна ли ви?
	— Нямаше да сме тук, ако не беше той.
	Малоун изключи телефона и обясни на Касиопея къде точно се намира Или. В кабината се разнесе остър алармен сигнал. На радара се появиха два летящи обекта, които бързо се приближаваха от запад.
	— „Черни акули“ — съобщи Виктор. — Летят право към нас.
	Малоун познаваше тези машини. Хеликоптери КА-50 „Хокъм“. Бързи и маневрени, с управляеми ракети и 30-милиметрови бордови оръдия. Виктор очевидно разбираше заплахата, която представляваха.
	— Доста бързо ни откриха — обади се Малоун.
	— Наблизо се намира една от военновъздушните бази на Федерацията.
	— Какво мислиш да правиш?
	Виктор промени курса и започна да набира височина. Две хиляди метра, две и петстотин, три. Изравни машината на три и триста.
	— Знаеш ли как се стреля с бордовите оръдия? — попита той.
	Малоун седеше на мястото на стрелеца. Обърна се и насочи поглед към инструменталния панел.
	— Ще се справя — увери го той. За щастие умееше да чете на руски.
	— В такъв случай се приготви за бой.


	77

	_Самарканд_
	Зовастина председателстваше заседанието на генералния щаб, на което се обсъждаха плановете за предстоящите бойни действия. Мъжете около заседателната маса бяха най-близките й съратници, въпреки че всеки един от тях би могъл да се окаже предател. След събитията през последните двайсет и четири часа тя не можеше да вярва на никого. Тези хора бяха с нея още от самото начало, издигаха се едновременно с укрепването на властта й, изграждаха военната мощ на Федерацията и се подготвяха за предстоящите събития.
	— Най-напред ще завземем Иран — обяви тя.
	Познаваше изчисленията до най-незначителните подробности. В момента населението на Пакистан наброяваше сто и седемдесет милиона, а на Афганистан — трийсет и два. В Иран живееха шейсет и два милиона души. Тези три страни бяха главните противници на Федерацията в предстоящата война. В началото Зовастина планираше едновременен удар срещу тях, но сега предпочиташе отделните стратегически удари. Ако процентът на заразата бе изчислен правилно и тя се разпространеше в най-гъсто населените райони, компютрите предсказваха 70-процентно намаление на населението в рамките на четиринайсет дни. Тя напомни това на своите генерали, след което добави:
	— Нуждаем се от тотална паника, от криза. Иранците ще бъдат принудени да поискат помощта ни. Какви са вашите планове?
	— Ще започнем с правителството и въоръжените сили — отговори един от генералите. — Повечето от вирусите действат в рамките на по-малко от четирийсет и осем часа, но ние ще използваме най-различни. Те ще идентифицират един вирус сравнително бързо, но веднага ще трябва да се справят с друг. Това ще ги извади от равновесие и ще попречи на ефективните медицински контрамерки.
	Преди тя хранеше известни съмнения по въпроса, но не и сега.
	— Учените твърдят, че всички вируси са модифицирани, което ги прави още по-трудни за идентифициране и обезвреждане.
	Около масата седяха осем души, всичките командири от сухопътната армия и военновъздушните сили. Територията на Централна Азия беше отдавнашна мечта за Китай, СССР, Индия и Близкия изток.
	Голямата игра беше започнала още преди двеста години, когато Русия и Великобритания бяха воювали за господство над тези територии, без да се интересуват от желанията на местното население. Но сега не беше така. Днес Централна Азия демонстрираше единство чрез демократично избран парламент, министри, избори, съдилища и върховенство на закона. Всичко това благодарение на един глас. Нейният.
	— Каква ще бъде реакцията на Европа и Америка? — попита един от генералите.
	— Никаква, защото няма да има агресия — отговори Зовастина. — Ние просто ще окупираме заразените райони, за да окажем помощ на населението. Което ще бъде заето да погребва мъртвите, за да се притеснява от нас.
	Беше извлякла поуки от историята. Най-големите завоеватели на света — гърците, монголите, хуните, римляните и ордите на отоманската империя — бяха демонстрирали толерантност в завладените територии. Хитлер би могъл да промени хода на Втората световна война, ако вместо да унищожава милиони украинци, ненавиждащи руснаците, ги беше свикал под знамената си. Но нейните войски щяха да навлязат в Иран не като агресори, а като спасители. И това щеше да продължи до момента, в който вирусите щяха да ликвидират всякаква опозиция. След което тя просто щеше да анексира територията на страната. Щеше да я засели с хора от отдалечените части на Федерацията, които все още се бореха с тежкото наследство на руснаците, щеше да промени етническия състав по тези земи. Щеше да направи това, което Александър беше сторил със своята елинистична революция, но по обратен път — от изток на запад.
	— Можем ли да бъдем сигурни, че американците няма да се намесят? — попита друг от висшите офицери около масата.
	— Американците няма да си мръднат пръста — успокои го тя. — И защо да го правят? След фиаското в Ирак те нямат никакво желание за нова авантюра, особено ако ние поемем ангажимент да елиминираме Иран.
	— Но в Афганистан ще загинат и американци — обади се друг. — Техните части все още са там.
	— Когато му дойде времето, ще се опитаме да сведем техните загуби до минимум — отговори Зовастина. — Целта е да се оттеглят още преди да навлезем ние. Едно такова решение ще бъде изключително популярно в САЩ. За целта трябва да използваме вирус, стратегически предназначен за предварително подбрани региони и групи от населението. Най-висока смъртност трябва да има сред местните, най-вече талибаните. Американските части ще бъдат обект на вторична зараза.
	Очите й бавно обиколиха масата. Никой от мъжете около нея не реагира на синините по лицето й — последствие от схватката с Касиопея Вит. Дали сред тях не бе и предателят? Онзи, който докладва на американците?
	— Ще умрат милиони — прошепна един от генералите.
	— Ще се решат милиони проблеми — поправи го тя. — Иран е развъдник на терористи. Държава, която се управлява от глупци. На Запад непрекъснато го повтарят. Крайно време е този проблем да бъде решен. По нашия начин. Оцелелите ще се радват на по-добър живот, ние също. Ще получим техния петрол и техните благодарности. И това ще бъде предпоставка за крайния успех.
	Заседанието продължи с обсъждането на числеността на войските и стратегията за разполагането им. Вирусите щяха да бъдат разпространени от специално обучени отряди, готови всеки момент да тръгнат на юг. Зовастина беше доволна. Най-сетне се виждаше краят на дългогодишното очакване. Вероятно така се е чувствал Александър в навечерието на дългия поход към Азия, за да покори света. Подобно на него и тя виждаше ясно шансовете за великата победа. След като завладееше Иран, Афганистан и Пакистан, нейната армия щеше да се насочи към Близкия изток. Но там трябваше да се действа много по-внимателно, а вирусните зарази трябваше да изглеждат като вторични епидемии. Ако прогнозата й за реакцията на Запада беше вярна, Европа, Китай, Русия и Америка щяха да затворят границите си, свеждайки до минимум пътуванията до страни и региони, за които бездруго никога не ги е било грижа. Тяхното бездействие щеше да й осигури времето за прибавянето на нови брънки към веригата от държави, запълващи пространството между Федерацията и Африка. Ако действаше мъдро и разумно, тя можеше да завладее целия Близък изток в рамките на няколко месеца без нито един изстрел.
	— Имаме ли контрол над лекарствата за вируси? — зададе последния въпрос началник-щаба на армията.
	— Всеки момент ще го получим — отвърна тя, отдавна подготвена за въпроса. Напрегнатото примирие с Винченти беше на път да свърши.
	— „Филоджен“ все още не е доставил необходимите количества за имунизацията на нашето население — отбеляза друг генерал. — Не разполагаме и със запасите, които ще ни бъдат необходими за спиране на епидемията в завладените територии.
	— Наясно съм с този проблем — кимна тя.
	Хеликоптерът я чакаше и тя се изправи.
	— Господа, ние сме на прага на най-великия завоевателен поход от древността до наши дни. Преди две хиляди години гърците са завладели тези земи и са положили началото на елинистичната епоха, от която се е родила западната цивилизация. Днес ние ще поставим началото на нов етап от човешкото развитие — азиатската епоха.


	78

	Касиопея затегна колана си. Виктор направи остър завой и започна серия от маневри, за да се откъсне от преследвачите си. Тя знаеше, че Малоун разбира желанието й да говорят за Или, но си даваше сметка, че сега не е време за това. Оценяваше и решението му да рискува живота си. Как би могла да избяга от Зовастина без него? Съмняваше, че дори и Виктор би могъл да й помогне. Торвалдсен сподели, че той е на тяхна страна, но едновременно с това я предупреди, че помощта му има определени граници. Мисията му беше да остане неразкрит, но с развоя на събитията нещата явно се бяха променили.
	— Откриха стрелба! — прозвуча напрегнатият глас на Виктор в слушалките.
	Хеликоптерът силно се люшна наляво и тя увисна на предпазния колан. Ръцете й се вкопчиха в седалката. Започна да й се повдига. Зле понасяше пътуванията. Обикновено избягваше корабите и лодките, със самолетите нямаше проблеми, разбира се, ако летяха в права линия. Но с този беше различно. Подскачаше нагоре-надолу като развален асансьор и непрекъснато сменяше посоката на движението. Стомахът й се качи в гърлото. Не й оставаше нищо друго, освен да се държи здраво и да се надява, че Виктор знае какво върши.
	Видя как Малоун натиска някакви копчета на пулта пред себе си и чу изстрели от оръдията. През челното стъкло на кабината се виждаха назъбени върхове, стърчащи над облаците.
	— Още ли са след нас? — извика в слушалките Малоун.
	— Да, и се приближават бързо — отвърна Виктор. — Опитват се да ни обстрелват.
	— Не ни трябват ракети.
	— Съгласен съм. Ако изстреляме нашите, това ще създаде проблеми не само за тях, но и за нас.
	Излязоха от облаците. Хеликоптерът зави надясно и рязко се спусна надолу.
	— Трябва ли да го правим? — простена Касиопея, опитвайки се да успокои стомаха си.
	— Страхувам се, че да — отвърна Малоун. — Трябва да използваме долините, за да им избягаме. Ще сновем като в лабиринт.
	Касиопея знаеше, че преди години Малоун е бил военен пилот.
	— На някои от нас това не им харесва — простена тя.
	— Можеш по всяко време да се освободиш от съдържанието на стомаха си — леко се усмихна той.
	— Няма да ти доставя това удоволствие! — отсече младата жена.
	За щастие не беше хапвала нищо от вчера, когато обядваха на Торчело.
	Хеликоптерът с рев продължаваше да се носи в следобедното небе. Грохотът на моторите беше оглушителен. Тя беше летяла на подобни машини и преди, но никога в бойна обстановка. Тази се мяташе насам-натам като влакче на ужасите.
	— Радарът засича още два хеликоптера — съобщи Виктор. — Но те са далеч на юг.
	— Накъде летим? — попита Малоун.
	Машината навлезе в поредния остър завой.
	— На юг — отвърна Виктор.
	Малоун се втренчи в радара. Планините им предлагаха щит срещу преследвачите, но затрудняваха засичането. Вражеските хеликоптери ту се появяха на екрана, ту изчезваха. За по-добра картина американците използваха спътниково наблюдение или самолети АУАКС. За щастие Централноазиатската федерация не разполагаше с тези високотехнологични възможности. Екранът на радара се изчисти.
	— След нас няма никой — обяви Малоун.
	Беше принуден да признае, че Виктор е опитен пилот. Беше се спуснал опасно ниско над дълбоките долини на метри от скалистите върхове. Самият той никога не беше управлявал подобна машина, макар че отдавна изпитваше желание да го направи. А зад щурвала на свръхзвуков изтребител не беше сядал вече цели десет години. През първите няколко години, след като бе прехвърлен към проекта „Магелан“, беше поддържал пилотските си умения, но постепенно работата го погълна и лицензът му изтече. Тогава това не му направи впечатление, но сега съжаляваше, че се беше отказал от тренировките.
	Виктор изравни машината на височина две хиляди метра.
	— Улучи ли нещо? — подхвърли през рамо той.
	— Трудно е да се каже. Но мисля, че все пак успяхме да ги задържим на почетно разстояние.
	— До крайната точка остават около сто и петдесет километра на юг. Ходил съм на Арима, но за съжаление доста отдавна.
	— Все над планини ли ще летим?
	— Да — отвърна Виктор. — И над дълбоки долини. Това ще ни позволи да останем извън обхвата на радарите. Районът не се води зона за сигурност, границата с Китай отдавна е отворена. Голяма част от ресурсите на Зовастина са насочени на юг към Афганистан и Пакистан.
	— Измъкнахме ли се? — обади се Касиопея.
	— Така изглежда.
	— Ще поема по обиколен маршрут, за да избегнем евентуални нови срещи — обади се Виктор. — Ще отнеме още малко време, но колкото повече се отдалечаваме на изток, толкова по-сигурен ще бъде полетът.
	— С колко ще ни забави този маршрут?
	— С около половин час.
	Малоун одобрително кимна, а Касиопея не възрази. Едно е да избягваш куршумите, но съвсем друго, когато става въпрос за ракети въздух-въздух. Съветските нападателни оръжия бяха отлични, най-вече ракетите. Решението на Виктор беше разумно.
	Малоун се отпусна на седалката и отправи поглед към върховете наоколо. Голите им червеникави склонове бяха прорязани от коритото на буйна река. До тази забравена от бога земя бяха стигали както Александър Велики, така и Марко Поло. Някога тя е била истинско бойно поле. Британски колонии на юг, Русия на север, Китай на изток и Афганистан на запад. През по-голямата част от XX век Москва и Пекин се бяха борили за контрол върху тези територии. В крайна сметка бяха стигнали до напрегнато примирие, от което единствен победител се оказа Памир.
	Александър Велики бе избрал с много мъдрост мястото за вечното си жилище. Но дали наистина бе така? Дали тленните му останки наистина бяха някъде тук? И чакаха да бъдат открити?


	79

	_14:00 ч._
	Зовастина отлетя за имението на Винченти с най-бързия боен хеликоптер на Федерацията. Къщата бързо се открои пред очите й. Огромна и скъпа, но преходна — също като собственика си. Допускането на капитализма на територията на Федерацията май не беше много добра идея. Трябваше да се направят някои промени, за да се обуздае Венецианската лига. Но първо най-важните неща.
	Хеликоптерът се приземи. Веднага след като Едуин Дейвис напусна двореца, тя бе изпратила Камил Ревин да предупреди Винченти за предстоящото й посещение. Разбира се, със съответното закъснение, позволяващо на войниците й да заемат позиции. Току-що я информираха, че къщата вече е под контрол, и тя заповяда на екипа да се оттегли с хеликоптерите си, задържайки само девет човека. Обслужващият персонал също беше евакуиран. Тя нямаше проблеми с местните хора. Проблемът й беше Винченти.
	Слезе от хеликоптера, прекоси безупречно поддържаната морава и се насочи към каменната тераса. Познаваше отлично разположението на имението, тъй като внимателно беше следила строителството въпреки убеждението на Винченти, че тя не проявява интерес към резиденцията му. Петдесет и три стаи. Единайсет спални, шестнайсет бани. Архитектът с готовност й беше предоставил плановете. Знаеше за голямата трапезария, грижливо аранжираните кътчета за отдих, модерната кухня и винарската изба. Един поглед върху обзавеждането беше достатъчен, за да разбере защо цената на строителството е осемцифрена.
	Фоайето на главния вход се охраняваше от двама войници. Други двама стояха в подножието на мраморното стълбище. Всичко тук й напомняше за Венеция. И за провала, който беше претърпяла там.
	Привлече вниманието на един от униформените, който посочи надясно с карабината си. Прекоси къс коридор и влезе в помещение, което приличаше на библиотека. Вътре имаше още трима войници в компанията на непознат мъж. Тя го виждаше за пръв път, но знаеше името му и беше запозната с миналото му.
	— Предстои ви да вземете решение, мистър О’Конър.
	Мъжът се надигна от коженото канапе.
	— Вие дълго време работите за Винченти. Той зависи от вас и ако трябва да бъдем откровени, едва ли би стигнал дотук без помощта ви. — Тя направи кратка пауза, за да бъде оценен комплиментът й, и бавно огледа разкошната мебелировка. — Винченти живее добре. Любопитна съм дали споделя богатството си с вас.
	О’Конър мълчеше.
	— Нека ви кажа нещо, което може би ви е известно. Чистата печалба на компанията му за миналата година е малко повече от четирийсет милиона евро. Акциите му струват над един милиард. Колко ви плаща?
	Отговор не последва.
	— Сто и петдесет хиляди евро — съобщи тя, внимателно наблюдавайки реакцията му. — Както виждате, знам достатъчно, мистър О’Конър. Сто и петдесет хиляди евро срещу всичко, което вършите за него. А то включва заплахи, рекет и дори убийства. Той печели десетки милиони, а на вас отпуска сто и петдесет хиляди. Живее като Крез, а вие… — Изигра леко колебание и добави: — Вие просто живеете.
	— Не се оплаквам — отговори О’Конър.
	— Точно така. — Тя се приближи към бюрото. — Не се оплаквате и това ви прави чест.
	— Какво желаете?
	— Къде е Винченти?
	— Няма го. Тръгна си преди появата на вашите хора.
	— Ето още нещо, което харесвам у вас — усмихна се тя. — Лъжете отлично.
	— Мислете каквото искате — сви рамене той. — Вашите хора със сигурност вече са претърсили къщата.
	— Точно така. И наистина не са открили Винченти. Но ние с вас знаем защо, нали?
	Очите й се сведоха към красивите алабастрови орнаменти на бюрото и към китайските фигурки отгоре. Тя не харесваше източното изкуство. Взе една от фигурките — полуоблечен грозен дебел мъж.
	— По време на строителството на това чудовищно съоръжение Винченти се е погрижил за тайни проходи, уж за улеснение на прислугата. Но ние с вас знаем истинското им предназначение, нали? В скалата под нас е издълбано огромно скривалище. По всяка вероятност сега той се намира именно там.
	Лицето на О’Конър не трепна.
	— И така, мистър О’Конър, аз вече споменах, че имате избор — продължи с равен глас Зовастина. — Аз ще открия Винченти, с ваша помощ или без ваша помощ. Но ще ви призная, че в момента времето е от първостепенно значение. Затова съм готова на сделка. Бих могла да използвам услугите на находчив човек като вас… — Замълча за момент и добави: — Човек, който не е алчен… Ето и предложението ми: готов ли сте да работите за мен, или предпочитате да останете с Винченти?
	Беше отправяла подобно предложение на много други: членове на Националното събрание, на правителството или на надигащата се опозиция. Някои не си струваше да бъдат купени, тъй като далеч по-лесно щеше да бъде да ги ликвидира. Но повечето се бяха превърнали в нейни верни съюзници. Всички без изключение бяха азиатци или руснаци, а някои от тях — комбинация между двата етноса. В момента обаче хвърляше въдицата си на един американец и й беше любопитно да види реакцията му.
	— Избирам вас — спокойно отговори О’Конър. — Какво желаете от мен?
	— Отговорете на въпроса ми.
	О’Конър посегна към джоба си и един от въоръжените мъже светкавично го взе на мушка. Той побърза да вдигне ръце.
	— Трябва да извадя нещо, за да мога да ви отговоря.
	— Добре — кимна тя.
	В ръцете му се появи сребрист апарат с три бутона.
	— До помещенията, за които споменахте, може да се стигне по коридори вътре в къщата. Но подземието е достъпно само оттук. — Вдигна апарата срещу нея и добави: — Първият бутон отваря всички врати в случай на пожар. Вторият активира алармената система. А третият… — Той насочи машинката към стената и добави: — Третият отваря това…
	Тежкият китайски шкаф с красиви орнаменти бавно се завъртя, разкривайки слабо осветен коридор. Душата й потръпна от чувството за триумф.
	Тя пристъпи към един от бодигардовете и извади от кобура му 9-милиметровия „Макаров“.
	— Не се нуждая от толкова лесно спечелена лоялност — каза Зовастина, обърна се и простреля О’Конър в главата.


	80

	Винченти знаеше, че нещо не е наред. Единственият начин да се спаси беше да запази самообладание и да действа внимателно. Беше сигурен, че както винаги О’Конър ще се справи. Но това изобщо не можеше да се каже за Карин Уолд и Грант Линдзи.
	Карин крачеше из лабораторията като звяр в клетка, очевидно възвърнала голяма част от силите си.
	— Успокой се — подхвърли той. — Зовастина иска мен и едва ли ще си позволи глупости.
	Знаеше, че лекарствата ще я държат във форма и именно по тази причина не й беше позволил да ги проучи по-отблизо.
	— Грант, заеми се с компютъра. Всичко трябва да бъде защитено с пароли, както се договорихме.
	Линдзи беше дори по-нервен от Карин, но причината при него беше страх, а не гняв. Но Винченти искаше той да разсъждава трезво.
	— Тук сме на сигурно място — увери го той. — Няма защо да се страхуваш.
	— Тя ме мрази още от самото начало! Изобщо не ме понася!
	— Възможно е, но тя има нужда от теб. Възползвай се.
	Линдзи не го слушаше. Пръстите му чукаха по клавиатурата, от устата му излизаха несвързани думи.
	— Хей, я се вземете в ръце! — повиши тон Винченти. — Дори не сме сигурни, че тя е тук.
	— Тогава защо имението е окупирано от войска? — вдигна глава Линдзи. — Какво, по дяволите, става?
	Уместни въпроси, въздъхна Винченти. Но той разчиташе на О’Конър.
	— Мисля си за онази жена, която беше изведена от лабораторията — промърмори Линдзи. — Сигурен съм, че не е успяла да се завърне във Федерацията. Зовастина се готвеше да я убие — ей така, за забавление. Ние сме нищо за нея, защото е готова да унищожи милиони!
	— Ние сме нейното спасение — поклати глава Винченти.
	Поне се надяваше да е така.


	Стефани напусна магистралата и пое по павирана алея с високи тополи от двете страни. Бяха постигнали много добра средна скорост, изминавайки сто и петдесетте километра за по-малко от два часа. Коментарът на Или беше, че през последните няколко години Федерацията отделя много средства за строителството на пътища. Съвсем наскоро беше започнала да функционира нова магистрала през планината, чиито тунели значително съкращаваха разстоянието между северните и южните части на страната.
	— Това място се е променило — обади се от задната седалка той. — Преди две години тук имаше само черен път, покрит с чакъл и камъни.
	— Асфалтът е положен съвсем наскоро — отбеляза тя.
	Пътят се виеше в дълбока долина, изпъстрена с тучни пасища, продължаваше към полегатите хълмове и изчезваше във високите планини отвъд тях. Тя видя няколко стада овце и кози, край които бдяха овчари. Полудиви коне препускаха на воля. Очертан от две редици дървета, пътят вървеше право на изток, към заснежените върхове.
	— Бяхме тук на проучвателна експедиция — каза Или. — Отседнахме в една от местните къщи, иззидани изцяло от камък. В долината имаше малко селце, но явно вече го няма.
	Стефани не се беше чула с Малоун, но не смееше да го потърси. Не знаеше в каква ситуация е попаднал, но явно беше успял да освободи Касиопея и да компрометира Виктор. Едуин Дейвис и президентът Даниълс положително нямаше да са щастливи от подобен развой на събитията, но Малоун рядко се съобразяваше с предварителните планове.
	— Колко зелено е наоколо — учуди се Хенрик. — Винаги съм си представял, че Памир е гола и суха планина.
	— Наистина е така, но долините, в които има вода, са зелени и много красиви, като в Швейцария. Напоследък преживяхме голяма суша, с далеч по-високи температури от нормалните за тези места.
	На затревена морава отвъд тънкия пояс от дървета се очертаваха контурите на масивна каменна сграда, зад която се издигаха могъщите склонове на планината. Беше стъпила на здрави вертикални колони, над които се виждаха полегати фронтони, а покривът беше покрит с черни керемиди. Външните стени бяха украсени с красиви мозайки със златистокафяв оттенък. Следобедното слънце блестеше в стъклата на симетрично подредени прозорци с дебели каменни корнизи. Три етажа, четири каменни комина. Край една от стените се издигаше скеле. Прилича на именията в северната част на Атланта, помисли си Стефани. Като излязла от страниците на архитектурно списание.
	— Каква къща! — промълви с уважение тя.
	— Преди две години я нямаше — отбеляза Или.
	Отправил напрегнат взор през предното стъкло на колата, Торвалдсен поклати глава.
	— Собственикът очевидно е заможен човек.
	Сградата се намираше на седем-осемстотин метра от тях, отвъд зелената морава, която плавно се издигаше към скалистите склонове. Пътят свършваше пред огромен портал от ковано желязо между две подобни на минарета каменни колони. Над него се виждаше надписът „Атико“, изкусно вплетен в метала.
	— На италиански „таван“, „покрив“ — преведе Торвалдсен. — Явно новият собственик е в крак с местните обичаи.
	— В тази част на света много държат на местните наименования — поясни Или. — Това е една от причините за дълбоката омраза на азиатците към съветските окупатори, които безцеремонно са ги променяли. Разбира се, след създаването на Федерацията всички имена са били възстановени. Благодарение на този акт Зовастина придоби широка популярност.
	Стефани огледа оградата около портала, търсейки начин за комуникация с обитателите на сградата: звънец, домофон или нещо подобно. Не видя нищо, но в замяна на това иззад колоните се появиха двама мъже — млади и стройни, облечени в камуфлажни униформи и с автомати „Калашников“ в ръце.
	Единият насочи оръжието си към колата, а другият отвори портала.
	— Интересно посрещане — обади се Торвалдсен.
	Мъжът с автомата се приближи и изкрещя нещо на език, който Стефани не разбираше. Но това не беше необходимо. Тя прекрасно знаеше какво иска той.


	Зовастина влезе в прохода и върна шкафа на мястото му с помощта на дистанционното, което беше изтръгнала от мъртвите пръсти на О’Конър. По тавана, на равни интервали една от друга, светеха крушки в телени предпазители. Тесният коридор свършваше десетина метра по-нататък пред желязна врата. Тя се приближи до нея и напрегна слух. Не се чуваше нищо. Предпазливо натисна бравата и вратата се отвори. Озова се на малка площадка, от която стръмно се спускаха каменни стъпала, изсечени направо в скалата. Впечатляващо. Противникът й със сигурност беше обмислил всичко.


	Винченти погледна часовника си. О’Конър би трябвало да се обади. Телефонът на стената осигуряваше пряка връзка с библиотеката. Той устоя на изкушението да го използва, тъй като не искаше да разкрие местоположението си.
	Бяха затворени тук вече три часа и той огладня, макар че стомахът му се бунтуваше по-скоро от нерви.
	Беше използвал времето, за да кодира данните в двата лабораторни компютъра. Освен това довърши експериментите, които бяха започнали с Линдзи и които трябваше да докажат, че могат да съхраняват археята при стайна температура — поне за онези няколко месеца, които деляха производството от продажбата. Работата помогна на Линдзи да се успокои, но Уолд беше все така напрегната.
	— Изхвърли всичко в канала! — заповяда той. — Течности и разтвори, мостри и заложени проби. Всичко!
	— Но какво правиш? — учудено попита Карин.
	Той не беше в настроение да спори с нея.
	— Тези неща не ни трябват.
	Младата жена се надигна от стола си.
	— А моето лечение? — попита тя. — Даде ли ми достатъчно лекарства? Излекувана ли съм?
	— Ще стане ясно утре или вдругиден.
	— А ако не съм излекувана?
	— Мисля, че си доста взискателна за жена, която доскоро беше на смъртно легло — хвърли й преценяваш поглед той.
	— Отговори на въпроса ми. Излекувана ли съм?
	Той отново се извърна към компютъра. Няколко движения с мишката бяха достатъчни, за да прехвърли информацията върху флашпаметта. След което задейства кодиращата система на твърдия диск.
	— Ти дойде при мен! — сграбчи го за ризата Карин. — Ти поиска помощта ми, за да притиснеш Ирина! Ти ми даде надежда!
	Тази жена май е на път да създаде повече неприятности, отколкото заслужава, въздъхна в себе си Винченти.
	— Ако възникне необходимост, винаги можем да продължим лечението — примирително каза той. — Това е лесно. Просто ще те заведа на мястото, където живее бактерията, и ще пиеш направо от извора. Тя лекува и по този начин.
	Но обяснението се оказа недостатъчно за младата жена.
	— Гаден лъжец! — процеди тя и пусна ризата му. — Не мога да повярвам, че ме вкара в такава бъркотия!
	Винченти също. Но беше късно да направи каквото и да било.
	— Готов ли си? — извърна се към Линдзи той.
	Сътрудникът му кимна. Разнесе се звън на счупени стъкла. Стиснала назъбените останки на някаква стъкленица, Карин се втурна към него. Опря импровизирания нож в корема му и спря. Очите й хвърляха мълнии.
	— Трябва да знам! — гневно прошепна тя. — Излекувана ли съм?
	— Отговори й — обади се един глас от дъното на лабораторията.
	Винченти рязко се завъртя. В рамката на вратата стоеше Ирина Зовастина с пистолет в ръка.
	— Излекувана ли е, Енрико? — попита тя.


	81

	Малоун зърна къщата на около три километра пред тях. Виктор бе долетял дотук от север, след като бе направил широк кръг на изток, заобикаляйки границата с Китай. Опитното му око бързо определи приблизителна квадратура от около четири хиляди квадратни метра застроена площ, разпределени на три етажа. Те се приближаваха откъм задната страна, а фасадата гледаше към дълбоката долина, заградена от три страни с непристъпни планински върхове. Край една от външните стени имаше скеле. Под него се виждаше малка бетонобъркачка до висока купчина пясък. Границите на имението бяха маркирани с ограда от ковано желязо, част от която все още не беше монтирана. Не се виждаха нито работници, нито охрана. Встрани от къщата имаше голям гараж за шест коли. Вратите му бяха затворени. Между терасата и горичка, която свършваше в основата на един от върховете, се простираше добре поддържана градина. Листата на дръвчетата бяха вече напъпили.
	— Чия е тази къща? — попита Малоун.
	— Нямам представа. За последен път бях тук преди две-три години, но тогава я нямаше.
	— Това ли е мястото? — надникна през рамото му Касиопея.
	— Да, това е Арима.
	— Наоколо е прекалено спокойно — каза Малоун.
	— Планините ни прикриваха — обясни Виктор. — Радарът не улови нищо.
	Малоун обърна внимание на добре отъпкана пътека, която пресичаше храстите, продължаваше нагоре по камениста стръмнина и изчезваше зад нея. Редом с пътеката се виждаше електрически кабел, прикрепен към земята.
	— Изглежда, някой проявява голям интерес към околните планини — отбеляза той.
	— И аз мисля така — кимна Касиопея.
	— Трябва да разберем кой е собственикът и да вземем съответните мерки — предупредително рече той. Пистолетът все още беше в джоба му. — Имаш ли оръжия на борда? — обърна се към Виктор той.
	— Да, в шкафа отзад — отвърна пилотът.
	— Извади по нещо за всеки от нас — обърна се към Касиопея той.


	Зовастина се наслаждаваше на шока, изписан върху лицата на Линдзи и Винченти.
	— Нима ме взехте за толкова глупава?
	— Проклета да си, Ирина! — извика Карин.
	— О, я стига! — кресна Зовастина и насочи пистолета в гърдите й.
	Карин се поколеба, после бавно отстъпи към масите в дъното. Върховният министър отново насочи вниманието си към Винченти.
	— Предупредих те за американците, Енрико! Казах ти, че душат наоколо. Така ли ми се отблагодаряваш?
	— Нима очакваш да ти повярвам? — присви очи Винченти. — Ако не бяха лекарствата, отдавна щеше да си ме убила!
	— Ти и твоята Лига пожелахте рай и аз ви го осигурих. Поискахте финансова свобода и я получихте. Искахте земя, пазари и начини да перете мръсните си пари. Получихте ги. Но не ви беше достатъчно, нали?
	Винченти я гледаше с непроницаемо изражение.
	— Но очевидно ти имаше други планове. Неизвестни за Лигата и свързани с Карин. — Зовастина беше наясно, че Винченти няма да признае нищо, но нещата с Линдзи не стояха така. Насочи вниманието си към него. — А и ти си част от тези планове.
	Ученият я гледаше с неприкрит ужас.
	— Махай се оттук, Ирина! — извика Карин. — Остави го на мира! Не ги закачай, защото те вършат велики неща!
	— Велики неща? — надделя любопитството на Зовастина.
	— Той ме излекува, Ирина! Не ти, а _той_!
	Любопитството й нарасна. Може би именно Карин щеше да й осигури липсващата информация.
	— ХИВ е нелечим — поклати глава тя.
	— Това ти е проблемът, Ирина! — изсмя се Карин. — Въобразяваш си, че без теб нищо не може да стане. Великият воин Ахил в геройска битка за спасение на любимия си — ето това си ти! Живееш в свят на фантазии, който съществува единствено в главата ти!
	Зовастина се стегна и стисна пистолета.
	— Не съм герой от епическа поема — продължи Карин. — Аз съм истинска и нямам нищо общо с Омир, древните гърци и Александър. Въпросът е на живот и смърт. Моят живот и моята смърт. А този човек — тя се вкопчи в ръката на Винченти, — той ме излекува!
	— С какви глупости си й напълнил главата? — извърна се към Винченти тя.
	— Глупости ли? — извика Карин. — Той го откри, Ирина! Една доза, и аз се чувствам така, както не съм се чувствала от години!
	Какво бе открил Винченти?
	— Нима не разбираш? — настоятелно я погледна Карин. — Ти не постигна нищо. Той го направи. Той разполага с лекарството!
	Очите на Зовастина се заковаха в Карин. Любимата й се бе превърнала в топка от неудържима енергия и кълбо от емоции.
	— Имаш ли представа какво направих в опитите да те спася? На какви рискове се изложих? Ти се върна да потърсиш помощта ми и аз ти я дадох!
	— Нищо не си ми дала! Правеше го от чист егоизъм. Гледаше ме как страдам, искаше да умра…
	— Съвременната медицина беше безсилна. Аз се опитвах да открия нещо, което да ти помогне. А ти си една неблагодарна _курва_! — Гласът й трепна от възмущение.
	— Не можеш да го приемеш, нали? — тъжно я погледна Карин. — Никога не си могла. Аз бях твоя собственост, нищо повече. Нещо, което да контролираш. Затова те мамех с други жени и мъже. Да ти докажа, че не можеш да контролираш живота ми. Но ти така и не го прие.
	Сърцето на Зовастина ускори ритъма си, докато съзнанието й бавно възприемаше думите на Карин. Обърна се към Винченти и остро попита:
	— Открил си лекарство срещу СПИН?
	Той я гледаше мълчаливо.
	— Отговаряй! — истерично кресна тя. — Открил си вълшебната отвара на Александър, нали? Тайното място на скитите?
	— Нямам представа за какво говориш — поклати глава Винченти. — Не знам нищо нито за Александър и скитите, нито за някакви вълшебни отвари. Но Карин е права. Преди много време открих лечебно растение — горе, в близката планина. Там ме заведе един местен лечител. Наричаше мястото Арима, или „атика“. Става въпрос за природна субстанция, която може да ни направи невероятно богати.
	— Такава ли била работата? — присви очи тя. — Начин за трупане на пари?
	— _Твоите_ болни амбиции ще съсипят всички ни — поклати глава той.
	— И затова направи опит да ме убиеш? — попита тя. — Да ме спреш? Но явно си изгубил търпение, защото бях предупредена.
	— Не — поклати глава той. — Избрах друг, по-добър начин.
	В главата на Зовастина отново изплуваха предупрежденията на Дейвис. Американецът беше прав. Тя посочи Карин.
	— Щеше да я използваш, за да ме дискредитираш, нали? Да настроиш хората срещу мен! Първо я лекуваш, а след това я използваш. А после какво, Енрико? Може би щеше да я убиеш?
	— Не чу ли какво ти казвам? — сопнато каза Карин. — Той ме спаси!
	Зовастина наистина не я слушаше. Направи грешка, че я прибра отново. Заради нея се беше изложила на множество глупави рискове.
	— Ирина! — изкрещя Карин. — Ако хората в проклетата Федерация знаеха какво представляваш, никой нямаше да те подкрепи! Ти си лъжкиня! Гадна лъжкиня! Признаваш единствено болката! Само тя ти доставя удоволствие! Да, аз действително исках да те унищожа! Да те накарам да се почувстваш дребна и незначителна като мен!
	Карин беше единственият човек на света, пред когото беше разголвала душата си. Само нея беше чувствала наистина близка. Но Омир бе прав. Чак като нещо се случи, глупецът тогава го вижда.
	Първият куршум попадна в гърдите на Карин.
	А вторият — в главата.
	Винченти изчака реакцията на Зовастина. Лявата му ръка продължаваше да стиска флашпаметта, а дясната бавно отвори горното чекмедже на високата до кръста маса. Вътре лежеше пистолетът, който беше взел със себе си.
	Зовастина стреля в Карин за трети път.
	Той сграбчи оръжието.
	Яростта на Зовастина нарастваше с всеки изстрел. Куршумите пронизваха мършавото тяло на Карин и се забиваха в стената зад нея. Някогашната й любовница изобщо не разбра какво става. Умря още след първия изстрел, окървавеното й тяло се свлече сгърчено на пода.
	Грант Линдзи бе наблюдавал безмълвно сцената, която се разигра пред очите му. Той беше слаб и напълно безполезен. За разлика от Винченти, който едва ли щеше да се предаде без бой, давайки си ясна сметка, че ще умре. Тя насочи оръжието към него. Дясната му ръка се появи над масата, стиснала пистолет. Тя изпразни пълнителя в гърдите му. Четири куршума. По бялата риза на Винченти цъфнаха кървави петна. Очите му се извъртяха с бялото нагоре, пръстите му изпуснаха пистолета. Едрото му тяло шумно се строполи на пода.
	Два проблема бяха отстранени. Тя се приближи до Линдзи и насочи празния пистолет в главата му. В очите му се появи див ужас. Нямаше значение, че пълнителят бе празен. Оръжието беше напълно достатъчно.
	— Предупредих те да си останеш в Китай! — изсъска тя.


	82

	Стефани, Хенрик и Или бяха задържани в къщата. Колата им изчезна в един от гаражите. Резиденцията се охраняваше от девет пехотинци, персонал не се виждаше. Затвориха ги в нещо като библиотека — просторно и елегантно обзаведено помещение с широки прозорци, от които се разкриваше великолепна панорама към зелената долина.
	Трима войници, късо подстригани, с автомати в ръце, заеха ключови позиции — единият до вратата, вторият до прозореца, а третият — пред ориенталски шкаф с красива дърворезба. На пода лежеше труп на бял мъж на средна възраст, вероятно американец. В челото му зееше грозна дупка.
	— Нещата вървят на зле — прошепна Стефани.
	— Не виждам как можем да ги променим — отвърна Торвалдсен.
	Или изглеждаше външно спокоен. Вътрешно беше объркан, но беше готов да се довери на Хенрик. Или по-точно на Касиопея, която със сигурност беше някъде наблизо. Той очевидно мислеше за нея, въпреки че нямаше изгледи двамата скоро да се съберат. Стефани се надяваше, че Малоун ще прояви по-голяма предпазливост от нея. Мобилният телефон остана в джоба й, въпреки че я бяха обискирали. Защо? Вниманието й беше привлечено от остро изщракване.
	Ориенталският шкаф бавно се завъртя навътре, разкривайки тесен проход. От него се появи дребен мъж с хитро лице и оредяла коса, следван от Ирина Зовастина с пистолет в ръка. Войникът до шкафа почтително се отдръпна към прозореца. Зовастина натисна едно копче на дистанционното в другата си ръка и шкафът се върна на мястото си. После захвърли уреда върху мъртвия мъж на пода.
	Тя връчи пистолета си на един от войниците, грабна автомата му и го заби в корема на Торвалдсен. Датчанинът изпъшка и се преви на две.
	— Реших да се появя лично, вместо да ти се обадя по телефона! — просъска тя.
	Торвалдсен с мъка си пое въздух и се изправи.
	— Приятно е… да знаеш… че си направил толкова силно впечатление — промълви на пресекулки той.
	— Ти коя си? — попита Зовастина, обръщайки се към Стефани.
	Тя съобщи името си и добави:
	— От американското Министерство на правосъдието.
	— За теб ли работи Малоун?
	— Да — излъга Стефани.
	Върховният министър се втренчи в Или.
	— Какво ти казаха тези шпиони?
	— Че си лъжкиня. Че си ме държала в плен против волята ми. — Или замълча за миг, набра кураж и добави: — И че се готвиш за война.

	* * *

	Зовастина беше бясна на себе си. Беше се поддала на емоциите. Трябваше да убие Винченти, но Карин? Прониза я съжаление, но нямаше друг избор. Лекарство срещу СПИН? Възможно ли е, или просто я бяха излъгали? Знаеше, че от известно време насам Винченти мъти нещо. Затова бе изпратила свои шпиони, един от които беше Камил Ревин.
	Сега огледа лицата на пленниците си и се обърна към Торвалдсен.
	— Във Венеция успя да ме изпревариш, но тук ситуацията се промени.
	— Ела! — обърна се към Линдзи тя.
	Човекът остана на място, без да сваля поглед от оръжието. Зовастина направи знак на един от войниците, който пристъпи към Линдзи и силно го блъсна в гърба. Той падна на пода и направи опит да се изправи. Но тя го изпревари и заби дулото на автомата между веждите му.
	— Искам да ми разкажеш всичко, което става тук! — просъска тя. — Ще броя до три. Едно!
	Мълчание.
	— Две!
	Отново мълчание.
	— Три!


	Притеснението на Малоун растеше. Все още бяха на три километра от резиденцията, използвайки прикритието на планината. Около сградата не се забелязваше никакво движение. Имението несъмнено струваше десетки милиони долари, но в тази част на света едва ли живееха хора, които можеха да си го позволят. Може би с изключение на самата Зовастина.
	— Трябва да проверим мястото — каза той.
	Отново насочи вниманието си към пътеката и електрическия кабел, които чезнеха нагоре в планината. Над скалите се стелеше лека мараня, предизвикана от високите следобедни температури. В главата му отново се появи част от загадката на Птолемей: _Изкачи стената, издигната от Бога. Когато стигнеш горе, погледни кафявото око и тръгни към далечното убежище._
	Стени, изградени от Бога. Планини. Той реши, че е крайно време да прекратят изчакването, смъкна слушалките и извади мобилния телефон.


	Дребният мъж рухна на пода и отчаяно се разрида. Зовастина бавно преброи до три.
	— Помогни ми, господи! — простена мъжът. — Моля те, не ме убивай!
	Дулото на автомата продължаваше да сочи в челото му.
	— Кажи ми това, което искам да зная! — кресна Зовастина.
	— В лабораторията Винченти каза истината. Те виреят в близката планина, нагоре по пътеката. В езерце със зелена вода. Той прекара електричество и осветление дотам. Открил ги е отдавна. — Човекът говореше бързо, сливайки думите. — Разказа ми всичко. Аз му помогнах да ги промени. Знам как действат.
	— Кои са те? — тихо попита тя.
	— Бактерии. Наричат се архея. Уникална форма на живот.
	Стефани долови промяната в тона. Сякаш този човек беше усетил появата на нов съюзник.
	— Те изяждат вирусите — все така забързано продължи той. — Унищожават ги напълно, но са безвредни за нас. По тази причина проведохме всичките клинични изследвания, да видим как действат върху твоите вируси.
	Зовастина, изглежда, се замисли върху чутото.
	Чула името на Винченти, Стефани се запита дали той не е собственик на огромната резиденция.
	— Говориш глупости, Линдзи! — отсече Зовастина. — Нямам време за…
	— Винченти те излъга за лекарството.
	Интересът й видимо нарасна.
	— Ти мислеше, че съществуват различни лекарства за всяка зооноза — каза Линдзи и поклати глава. — Но всъщност има само едно. — Махна към задните прозорци на къщата и добави: — Бактериите в зеленото езерце. Те лекуват всички вируси, които изследвахме. Той те накара да повярваш, че има много и различни лекарства, но всъщност е само едно.
	Зовастина натисна дулото в челото му.
	— След като Винченти ме е излъгал, вероятно и ти правиш същото в момента — каза тя.
	Мобилният телефон на Стефани звънна в джоба на якето й.
	— Мистър Малоун, най-после — обърна се Зовастина, насочи автомата в гърдите й и заповяда: — Отговори му!
	Стефани се поколеба. Дулото на автомата се насочи към Торвалдсен.
	— От този нямам никаква полза. Ако не отговориш, ще го застрелям!
	Стефани отвори капачето, а Зовастина бързо се приближи, за да чува.
	— Къде си? — прозвуча гласът на Малоун.
	Зовастина безмълвно поклати глава.
	— Още не сме пристигнали.
	— Колко време ви трябва?
	— Поне половин час. Оказа се по-далеч, отколкото мислехме.
	Лъжата й бе одобрена с леко кимване от страна на върховния министър.
	— Ние се намираме над една от най-големите резиденции, които съм виждал, особено сред тази пустош — съобщи й Малоун. — Изглежда напълно изоставена. До нея се стига по павирана алея, която се отклонява от шосето на километър и половина — два. Висим на около три километра зад резиденцията. Искаш ли допълнителна информация от Или? Виждам една пътека, която се извива нагоре в планината. Да проверим ли накъде води?
	— Нека попитам.
	Зовастина отново кимна.
	— Той казва, че идеята е добра.
	— Добре, отиваме да надникнем. Обади се, след като пристигнете.
	Стефани изключи апарата и Зовастина го издърпа от ръката й.
	— Сега ще разберем какво всъщност знаят Котън Малоун и Касиопея Вит — каза тя.


	83

	В отделението за оръжие имаше три пистолета „Макаров“. Касиопея познаваше добре този модел — малко по-къс от стандартната военна „Берета“, но иначе добро и сигурно оръжие.
	Хеликоптерът започна да се снижава, земята стремително се втурна срещу илюминаторите. Малоун говореше по телефона със Стефани. Май все още не бяха пристигнали. Касиопея изгаряше от нетърпение да види Или, да се увери, че е жив и здрав. През цялото време го беше оплаквала, но някак не окончателно. Все се бе надявала, че може да е жив. Това вече беше минало. Тя се оказа права за настойчивостта, с която беше издирвала слонските медальони. Права бе да насочи подозренията си към Ирина Зовастина, права бе да ликвидира онези мъже във Венеция. Действително допусна грешка по отношение на Виктор, но не изпитваше никакви угризения за убийството на партньора му. Защото не тя, а Зовастина беше започнала войната.
	Хеликоптерът докосна земята, двигателите заглъхнаха. Грохотът им беше заменен от замайваща тишина. Вратата на кабината се отвори, Виктор и Малоун се надигнаха. Беше топло, слънцето припичаше. Часовникът й показваше 15:25 ч. Денят беше дълъг, краят му още не се виждаше. Беше дремнала час-два в самолета на Зовастина, с който бяха напуснали Венеция. Но това трудно можеше да се нарече сън.
	Раздаде на спътниците си по един пистолет. Малоун хвърли предишното си оръжие на пода на кабината и затъкна пистолета в колана си. Виктор направи същото.
	Намираха се на сто и петдесет метра зад къщата, отвъд малка горичка. Вдясно се виждаше пътеката, която чезнеше нагоре в планината. Малоун се наведе и опипа дебелия кабел, който се проточваше редом с нея.
	— Хм. Някой наистина е искал да прокара ток горе.
	— А какво има там? — попита Виктор.
	— Може би това, което бившата ти шефка толкова много иска да открие.


	Зовастина заповяда на двама от войниците да слязат в лабораторията.
	Стефани се наведе над Хенрик.
	— Добре ли си?
	— Бил съм и по-зле — изпъшка възрастният мъж.
	Но тя беше сериозно разтревожена. Торвалдсен отдавна беше надхвърлил шейсет, страдаше от изкривен гръбнак и съвсем не беше в добро физическо състояние.
	— Не трябва да ги слушаш какво дрънкат — изръмжа Зовастина, обръщайки се към Или.
	— А защо? — озъби се той. — Ти размахваш оръжие, ти удряш възрастни хора. Искаш ли да опиташ с мен?
	— Учен, който си пада по насилието? — засмя се тя. — Не, умнико. Ние с теб няма да се бием. Аз имам нужда от помощта ти.
	— Имаш я, ако пуснеш тези хора и престанеш със заплахите.
	— Де да беше толкова просто.
	— Права е — обади се Торвалдсен. — Не може да бъде толкова просто, когато става въпрос за биологична война. Тя мечтае да се превърне в съвременния Александър Велики, който ще избие милиони, за да възстанови и разшири някогашната империя.
	— Не се подигравай! — сухо го предупреди Зовастина.
	— Ще говоря каквото си искам — хладно я осведоми Торвалдсен.
	Тя вдигна автомата и го насочи в гърдите му.
	Или скочи и застана пред възрастния мъж.
	— Ако искаш да видиш онази гробница, свали оръжието! — гневно извика той.
	Стефани се запита дали тази тиранична жена копнее толкова силно да се добере до древното съкровище, че да позволи да бъде предизвиквана пред подчинените си.
	— Ползата от теб бързо намалява! — процеди Зовастина.
	— Имай предвид, че гробницата най-вероятно се намира съвсем наблизо и до нея може да се стигне пеша — спокойно отвърна Или.
	Стефани се възхити на самообладанието му. Размахвайки къс месо пред разгневения лъв, той очевидно се надяваше гладът да надделее над инстинкта да убива. И веднага пролича, че той познава отлично характера на Зовастина. Тя бавно свали автомата. Войниците се върнаха, понесли голям компютър.
	— Всичко е там — обади се Линдзи. — Резултатите от експериментите, методологията за използването на археята. Данните са кодирани, но аз мога да ги възстановя. Само аз и Винченти знаем паролата. Той ми се доверяваше и споделяше всичко с мен.
	— Нямам нужда от теб — поклати глава Зовастина. — Разполагам с експерти, които лесно могат да разкодират всичко.
	— Може би, но ще им трябва доста време да възстановят химическите реакции, с които се въздейства върху бактерията. Ние с Винченти работихме върху тях почти три години. Ти не разполагаш с толкова много време. Няма как да се сдобиеш с лекарствата.
	Стефани си даде сметка, че безгръбначният глупак хвърля единствения си коз. Зовастина излая нещо на непознат език. Двамата войници понесоха компютъра към изхода. Тя размаха автомата и заповяда на останалите да ги последват.
	Прекосиха коридора към главното фоайе и се насочиха към задната част на приземния етаж. Появи се друг войник. Зовастина му зададе въпрос на руски. Той кимна и посочи една затворена врата. Минута по-късно се озоваха в малка стая и вратата се захлопна зад тях. Стефани, Или, Торвалдсен и Линдзи бяха затворници.
	Намираха се в нещо като склад, два на три метра, с недовършена дървена ламперия по стените. Въздухът беше напоен с миризмата на дезинфектанти. Линдзи се втурна към вратата и забарабани с юмруци по нея.
	— Пусни ме навън! — извика той. — Само аз мога да ти помогна!
	— Я млъквай! — изръмжа Стефани и онзи моментално утихна.
	Очите й пробягаха по голите стени, умът й напрегнато работеше. Зовастина беше видимо притеснена и явно бързаше. Вратата отново се отвори.
	— Слава богу! — извика Линдзи.
	Зовастина застана под рамката с насочен автомат.
	— Хей, какво… — започна Линдзи.
	— Съгласна съм с нея, млъквай! — извика върховният министър и спря поглед върху Или. — Това ли е мястото, споменато в загадката?
	Или забави отговора си, а Стефани се запита дали демонстрира инат или обикновена глупост.
	— Откъде да знам? — отвърна най-сетне той. — Нали през цялото време бях затворен в оная къща?
	— Но оттам дойде направо тук! — хладно рече Зовастина.
	— Откъде знаеш?
	Стефани разбра откъде. Късчетата на мозайката бързо се подредиха в главата й. Картината, която се получи, никак не беше приятна. Бяха ги измамили.
	— Онзи пазач е пробил гумите ни по твое нареждане — поклати глава тя. — Искала си да вземем неговата кола, в която е монтирано устройство за проследяване.
	— Само така можех да разбера какво знаете — кимна Зовастина. — Мястото беше под електронно наблюдение, което регистрира появата ви.
	А Стефани беше застреляла онзи човек.
	— Той нямаше никаква представа — отбеляза тя.
	— Вършил си е работата — сви рамене Зовастина. — Фактът, че сте успели да го неутрализирате, си остава за негова сметка.
	— Но аз го убих! — повиши тон Стефани.
	— Защо си толкова разстроена от този факт? — озадачено я погледна Зовастина.
	— Човекът можеше да живее.
	— Това ти е проблемът. Както и проблемът на целия Запад. Вие не сте в състояние да вършите това, което трябва.
	Стефани вече знаеше, че положението им е много по-тежко, отколкото си беше представяла. А в момента разбра, че Малоун и Касиопея имат същия проблем. Хенрик, изглежда, отгатна мислите й. Зад гърба на Зовастина се появиха войници, носещи някакви странни уреди. Един от тях беше поставен в краката на лидерката. От горната му част стърчеше нещо като фуния, а отдолу се виждаха колелца.
	— Къщата е доста голяма. Подготовката ще отнеме известно време.
	— Подготовка за какво?
	— За да бъде опожарена — отвърна Торвалдсен.
	— Точно така — потвърди Зовастина. — Междувременно аз ще направя едно кратко посещение на мистър Малоун и мис Вит. А вие чакайте тук.
	Вратата се затръшна.


	84

	Малоун пое пръв нагоре, обръщайки внимание на наскоро изсечените стъпала на най-трудните за преодоляване места. Касиопея и Виктор го последваха, като час по час се обръщаха назад. Нищо не помръдваше около къщата в далечината. В главата му отново се появи част от загадката на Птолемей: _Изкачи стената, издигната от Бога._ Това тук със сигурност се покриваше с идеята, макар че по времето на Птолемей изкачването със сигурност е било по-трудно.
	Пътеката достигна билото и стана равна. Електрическият кабел чезнеше в тъмна дупка, пробита в основата на огромна скала. Тясна, но проходима.
	_Когато стигнеш горе._
	Той се наведе и навлезе в тесния проход. Очите му бавно се нагодиха към мрака. Проходът беше къс, не повече от седем-осем метра. Кабелът му послужи за ориентир. Не след дълго се озова в малка пещера. Кабелът потъваше в разпределителна кутия, закрепена на стената. Под нея бяха подредени четири електрически фенерчета. Щракна едно от тях и го насочи към вътрешността на пещерата. Диаметърът й беше приблизително десет метра, а таванът се издигаше на шест-седем. В средата се виждаха две естествени езерца, разположени на три метра едно от друго. Нещо изщрака и пещерата беше залята от ярка луминесцентна светлина.
	Малоун се обърна и видя Виктор до разпределителната кутия.
	— Предпочитам да проверявам, а след това да действам — каза той и изключи фенерчето.
	— Откога? — обади се Касиопея.
	— Вижте там. — Виктор посочи езерцата.
	И двете бяха осветени от подводни лампи. Езерцето вдясно беше с продълговата форма, а водата в него имаше кафеникав оттенък. Другото беше светлозелено и сякаш фосфоресцираше.
	— _Погледни кафявото око_ — промълви Малоун.
	Изправи се до него и установи, че водата е чиста като в плувен басейн. Цветът й идваше от скалистото дъно. Клекна, а Касиопея се наведе до него. Пръстите им докоснаха водата.
	— Топла, но не много гореща. Като във вана. Вероятно се затопля от термален извор. Тези планини са все още активни.
	Касиопея облиза пръстите си.
	— Няма никакъв вкус — установи тя.
	— Погледни дъното.
	Той я наблюдаваше, докато тя внимателно оглеждаше дъното. Под три метра кристалночиста вода се виждаше каменен блок, върху който беше издълбана буквата Z.
	Малоун се изправи и пристъпи към зеленото езерце. Касиопея го последва. И тук кристалночистата вода беше оцветена от каменното дъно. Под нея ясно се виждаше буквата H.
	— Като на медальона — прошепна той. — ZH. Символът на живота.
	— Това е мястото.
	Той забеляза, че Виктор стои до разпределителната кутия, без да проявява интерес към откритията им. Но имаше и нещо друго. Сега Малоун разбра какво означаваше последното изречение от загадката.
	_И тръгни към далечното убежище._
	Той се върна при кафявото езерце.
	— Спомни си края на ръкописа, открит от Или. Там, също като на медальоните, е изписан един странен символ. — Той протегна пръст към ситния пясък около езерцето и го изписа. — Не успях да разбера какво представлява. Приличаше ми на две букви В, преплетени с А. Но сега вече знам за какво става въпрос. — Пръстът му се насочи към каменната стена на езерцето, на около два метра под водата. — Обърни внимание на онзи отвор. Да ти прилича на нещо познато?
	{img:monogram.png}
	Касиопея напрегна взор. Отворът действително приличаше на две букви В, обединени от голямо А.
	— Да — прошепна тя.
	— _Когато стигнеш горе, погледни кафявото око и тръгни към далечното убежище._ Разбираш ли какво означава?
	— Не, Малоун. Очакваме да го чуем от теб.
	Той рязко се обърна.
	Ирина Зовастина беше препречила изхода.

	* * *

	Стефани долепи ухо до вратата и напрегна слух. Долови жуженето на малък електромотор, който се включваше и изключваше. Нещо се блъсна във вратата, настъпи миг тишина. После електромоторът отново се включи.
	— Обхожда терена — поясни Торвалдсен. — Роботите разнасят запалителната смес, след което се взривяват и пожарът започва.
	В ноздрите я удари сладникава миризма, идваща от процепа под вратата. Силна и противна.
	— Гръцки огън? — вдигна глава тя.
	Торвалдсен кимна и се обърна към Или:
	— Твоето откритие.
	— Онази смахната кучка възнамерява да ни опече живи! — извика Линдзи. — Тук сме в капан!
	— Кажи ми нещо, което не знам — мрачно каза Стефани.
	— Убивала ли е вече с него? — попита Или.
	— Нямам представа, но може би ние ще имаме честта да сме първите — въздъхна Торвалдсен. — Във Венеция Касиопея със сигурност се възползва от предимствата му… — Замълча колебливо, после добави: — Трима души загинаха.
	— Но защо? — шокирано го погледна Или.
	— За да отмъсти за теб.
	Лицето на по-младия мъж се сгърчи от мъка.
	— Беше наранена. Бясна. Нищо не беше в състояние да я спре, особено след като разбра, че зад всичко стои Зовастина.
	Стефани се зае да оглежда вратата. Пантите бяха от дебела стомана. Държаха ги дебели болтове. В помещението нямаше нищо, което да прилича на отвертка.
	— Винченти ли е собственик на тази чудовищна сграда? — обърна се тя към Линдзи.
	— Беше — поправи я ученият. — Тя го застреля.
	— По всичко личи, че укрепва властта си — подхвърли Торвалдсен.
	— Тя е глупачка — изръмжа Линдзи. — Тук се случват далеч по-важни неща. Можех да й бъда от полза. Включително с проклетата златна дъга. Той лично ми я предложи.
	— Винченти? — учудено го погледна Стефани.
	Линдзи кимна.
	— Нима не разбираш какво става? — попита Стефани. — Зовастина прибра компютрите с всички изследвания, разполага с вирусите. На всичко отгоре ти й каза, че съществува лекарство с широкообхватно действие, и й посочи мястото. Тя вече няма никаква полза от теб.
	— Напротив — възрази Линдзи. — И тя прекрасно го знае.
	Търпението й започна да се изчерпва.
	— Какво знае?
	— Знае, че онези бактерии лекуват СПИН.


	85

	Виктор чу характерния глас на Зовастина. Колко пъти го беше командвала със същия рязък и хладен тон? Беше застанал встрани, близо до входа, за да не пречи на Вит и Малоун. Изправена на прага на осветената пещера, Зовастина не можеше да го види.
	Той видя как двамата му спътници се изправят срещу върховния министър, без да издават присъствието му. Безшумно пристъпи към разширението на прохода, стисна пистолета и го насочи в главата на Зовастина в мига, в който тя влезе в пещерата.
	Тя се закова на място.
	— Ето го и моят предател! Тъкмо се питах къде изчезна.
	Той забеляза, че не е въоръжена.
	— Какво, ще ме застреляш ли? — попита тя.
	— Ако ми дадеш повод.
	— Нямам оръжие.
	Този факт го разтревожи. Бърз поглед към Малоун показа, че и той е обезпокоен.
	— Ще отида да хвърля едно око — каза Касиопея и се насочи към изхода.
	— Горчиво ще съжаляваш, че ме нападна! — заплашително подвикна след нея Зовастина.
	— С удоволствие ще ти дам възможност за реванш.
	— Съмнявам се, че мистър Малоун и моят предател ще ми позволят това удоволствие — усмихна се Зовастина.
	Касиопея изчезна в прохода. След няколко секунди отново се появи.
	— Навън няма никой. И наоколо е тихо.
	— Откъде тогава се появи тя? — попита Малоун. — И как е разбрала, че трябва да дойде точно тук?
	— След като се изплъзнахте от моите емисари в планината, решихме да се оттеглим и да видим някъде ще се насочите — каза Зовастина.
	— Кой е собственикът на имението?
	— Енрико Винченти. По-скоро беше, защото преди малко го убих.
	— Браво. Иначе аз щях да го направя — каза Малоун.
	— Защо го мразиш?
	— Той уби мой близък приятел.
	— Освен това дойде да спасяваш мис Вит, нали?
	— По-скоро дойдох да спра теб.
	— Това може да се окаже доста проблематично.
	Спокойствието й го разтревожи още повече.
	— Може ли да разгледам езерцата? — попита Зовастина.
	— Моля — кимна след кратко колебание той.
	Виктор свали пистолета, но продължи да го стиска в ръка. Малоун не беше сигурен, че разбира какво става. Положението им беше особено. Единственият вход и изход винаги предполага проблеми. Зовастина пристъпи към кафявото езерце и погледна към водата. След няколко секунди разгледа зеленото.
	— ZH, също като на медальоните — промълви тя. — Питах се защо Птолемей е добавил тези букви върху монетите. Вероятно той е авторът на издълбаното в камъка. Кой друг би го направил? Гениално хрумване. Трябваше ни много време за разгадаването му. На кого трябва да благодарим? Може би на теб, мистър Малоун?
	— Да кажем, че се дължи на общите ни усилия.
	— Каква скромност. Жалко, че не се запознахме по-рано и при други обстоятелства. С удоволствие бих те поканила да работиш за мен.
	— Имам си работа.
	— Като агент на американците?
	— Всъщност аз продавам книги.
	— Имаш чувство за хумор — засмя се тя.
	Изправен зад нея, Виктор внимателно следеше развоя на събитията. Касиопея наблюдаваше изхода.
	— Я ми кажи, Малоун, успя ли да разгадаеш всичко докрай? Тук ли е погребан Александър Велики? Когато ви прекъснах, останах с впечатлението, че искаш да обясниш нещо на мис Вит.
	Малоун продължаваше да стиска фенерчето. Солидно и тежко, вероятно водоустойчиво.
	— Винченти си е направил труда да прокара ток, осветил е дори езерцата. Не си ли любопитна да разбереш защо те са били толкова важни за него?
	— Не виждам нищо особено наоколо.
	— Но грешиш.
	Малоун остави фенерчето на земята и започна са съблича якето и ризата си.
	— Какво правиш? — обади се Касиопея.
	Той събу обувките и чорапите си, после извади телефона и портфейла си от панталоните.
	— Символът, издълбан в стената на езерцето — обясни. — Той сочи към далечното убежище.
	— Котън! — предупредително го изгледа Касиопея.
	Малоун не й обърна внимание и леко се плъзна във водата. Отначало му се стори гореща, но след това стана много приятна за уморените му крайници.
	— Дръжте я под око! — предупреди той, напълни дробовете си с въздух и се гмурна.


	— Лекарство срещу СПИН? — вдигна вежди Стефани.
	— Преди години местен лечител завел Винченти при някакъв извор в планината — отвърна Линдзи. — Тогава той работел за иракчаните. Там открил бактерии, които унищожават ХИВ вируса.
	Тя забеляза вниманието, с което слушаше Или.
	— Не е казал на никого — добави Линдзи.
	— Защо? — попита Или.
	— Изчакал е удобния момент. Позволил е на болестта да се разпространява безпрепятствено, за да си осигури по-голям пазар.
	— Не говориш сериозно! — смаяно възкликна Или.
	— Тъкмо беше решил да го пусне в обръщение.
	Стефани разбра за какво става дума.
	— А ти щеше да участваш в печалбата, така ли?
	Линдзи улови резервираността, с която беше зададен въпросът.
	— Я зарежи назидателния тон! — тръсна глава той. — Аз не съм Винченти. Днес за пръв път чух за съществуването на подобно лекарство!
	— И какво възнамеряваше да правиш?
	— Щях да помагам при производството му. Какво лошо има?
	— Докато Зовастина избива милиони? Ти и Винченти сте й помагали!
	— Винченти възнамеряваше да я спре още преди да е предприела нещо — поклати глава Линдзи. — Той разполагаше с лекарството, а тя не можеше да направи нищо без него.
	— Но сега тя държи нещата под контрол. И двамата сте идиоти!
	— Винченти не е подозирал, че тук има и нещо друго, Стефани — обади се Торвалдсен. — Купил е имението с единствената цел да запази източника на бактерията. Запазил е азиатското й наименование и по всяка вероятност не е знаел нищо за гроба на Александър.
	Тя вече беше направила връзката.
	— Лечебната отвара и гробът са на едно място. За съжаление ние се оказахме затворени тук.
	Слава богу, че Зовастина им беше оставила осветлението. Стефани започна да изследва сантиметър по сантиметър пода и недовършената облицовка на стените. Изход нямаше. Противната сладникава миризма продължаваше да се процежда под прага.
	— В онези компютри се съдържа цялата информация за лечебните свойства на бактерията, така ли? — попита Или, обръщайки се към Линдзи.
	— Сега това няма значение! — сопна се Стефани. — Важното е да се измъкнем оттук, преди да започнат фойерверките!
	— Има значение — поклати глава Или. — Не можем да й оставим всичко това.
	— Огледай се, Или! Какво можем да направим?
	— Касиопея и Малоун са някъде наблизо.
	— Така е — кимна Торвалдсен. — Страхувам се обаче, че Зовастина е на крачка пред тях.
	Стефани беше съгласна с него, но проблемът беше на Малоун.
	— Има нещо, което не й е известно — промълви Линдзи.
	— Изобщо не се опитвай да се пазариш! — мрачно го изгледа Стефани.
	— Преди да се появи тя, Винченти успя да прехвърли цялата информация на флашпамет. Когато Зовастина го застреля, устройството беше в ръката му. То все още е долу, в подземната лаборатория. С него и мен ще получите лекарството.
	— Ох! — отчаяно изпъшка Стефани. — Уверявам те, че ако имаше начин да те измъкна оттук, щях да го направя, въпреки че си изключително гадно копеле! — Юмруците й отчаяно забарабаниха по вратата. — Уви, това няма как да стане!


	Касиопея не изпускаше Зовастина от поглед, въпреки че вниманието й беше насочено към езерцето. Виктор също продължаваше да я държи на мушка. Малоун го нямаше вече близо три минути. Изключено беше да издържи толкова дълго под вода.
	Миг по-късно от странния отвор в стената на езерцето изпълзя черна сянка и главата му изскочи на повърхността. Ръцете му се хванаха за каменния ръб, едната от тях продължаваше да стиска фенерчето.
	— Трябва да видиш това — подхвърли на Касиопея той.
	— И да ги оставя сами? — вдигна вежди тя. — Няма начин!
	— Виктор има пистолет и може да се справи с нея.
	Касиопея се колебаеше. Нещо не беше наред. Мислите й все още бяха насочени към Или, но това не й пречеше да отчита положението, в което се намираха. Все още нямаше доверие на Виктор, въпреки че през последните няколко часа им беше помогнал много. Ако не беше той, части от тялото й със сигурност щяха да висят по онези дървета. И все пак…
	— Трябва да видиш това — повтори Малоун.
	— Там ли е? — протегна шия Зовастина.
	— Много ли искаш да знаеш?
	Касиопея все още беше облечена в тясно прилепналия кожен костюм, с който беше напуснала Венеция. Сега свали якето. Остави пистолета си на камъка, в близост до този на Малоун и далеч от Зовастина. Забеляза погледа на Виктор, закован в черния й сутиен.
	— Дръж я под око! — сухо го предупреди тя.
	— Няма къде да мърда — отвърна шефът на охраната.
	Тялото й бавно се плъзна във водата.
	— Поеми си дъх и ме следвай — рече Малоун.
	Видя го как се потапя и изчезва в отвора. Последва го на метър-два. Плуваше с отворени очи и така можа да види, че се придвижват през тунел между назъбените скали, широк около метър и половина. Езерцето отстоеше на около два метра от стената на пещерата, което означаваше, че вече плуват в недрата на планината. Фенерчето на Малоун хвърляше отблясъци по стените на тунела. Миг по-късно го видя да се изправя и тя изскочи на повърхността непосредствено до него.
	Светлината затанцува по стените на друга пещера с куполообразен свод. Варовиковите стени бяха прорязани от тъмносини сенки. В тях бяха издълбани малки ниши, запълнени с делви от алабастър, затворени с изящни капаци. Сводът над главите им беше надупчен с грубо изсечени отвори. От тях струеше студена сребриста светлина, в която играеха ситни прашинки.
	— Отворите трябва да сочат надолу — каза Малоун. — Тук е дяволски сухо. Те пропускат светлина, но никаква влага и осигуряват естествена вентилация.
	— Пробили са ги специално за тази цел, така ли? — попита тя.
	— Съмнявам се. По-скоро пещерата е била избрана, защото ги има. — Малоун се измъкна от езерцето, от крачолите му шуртеше вода. — Трябва да побързаме.
	Тя го последва.
	— Тунелът е единствената връзка между двете пещери — добави той. — Огледах набързо, за да съм сигурен.
	— Това обяснява защо пещерата не е била открита досега.
	Малоун плъзна лъча на фенерчето по стените. Тя забеляза избелели рисунки или по-скоро фрагменти от тях. Воин в колесница. В едната си ръка държи скиптър и юзда, а с другата е прегърнал жена през кръста. Елен, пронизан от копие. Дърво без листа. Воин с копие в ръка. Друг е насочил вниманието си към едър звяр, приличащ на глиган. Оцелелите цветове бяха изключително ярки. Наметалото на ловеца беше виолетово, колесницата — светлокафява, а животните — пясъчножълти. На противоположната стена се виждаха още рисунки. Млад ездач с копие в ръка и венец на главата, кипящ от енергия, се готви да атакува огромен лъв, заобиколен от кучета. Белият фон преливаше в жълти и оранжеви, червеникави и кафяви сенки.
	— Не съм специалист, но ми се струва, че в рисунките се забелязва както азиатско, така и гръцко влияние — каза Малоун и насочи лъча към каменните плочи на пода, подредени като паркет.
	В мрака се открои врата с гръцки орнаменти. Като специалист по антична архитектура Касиопея моментално откри влиянието на елинистичната епоха.
	Над вратата беше издълбан надпис на гръцки.
	— Да влезем — каза Малоун.


	86

	Винченти с мъка отвори очи. Болката прониза гърдите му и стигна чак до мозъка. Трудно му беше да диша. Колко куршума го бяха улучили? Три? Четири? Не помнеше, но сърцето му все още биеше. Може би не е толкова лошо да си дебел. Помнеше само как падна и пред очите му се спусна мрак. Изобщо не успя да стреля. Зовастина явно беше предвидила всеки негов ход.
	Той се претърколи с цената на огромни усилия и стисна крака на масата. От гърдите му бликна кръв, болката отново го зашемети. Дишаше трудно. Пистолетът му го нямаше, но той осъзна, че в ръката си държи нещо друго. Повдигна я пред очите си и видя флашпаметта.
	В окървавената му длан лежеше трудът на последните десет години от живота му. Как успя да го открие Зовастина? Кой го беше предал? О’Конър? Жив ли е, къде е? Единствено О’Конър знаеше за тайния проход през тежкия шкаф в кабинета.
	Дистанционните бяха две. Къде е неговото? Направи усилие да фокусира погледа си и го видя. Лежеше на плочките, съвсем близо до него. Всичко беше загубено. А може би не. Той все още беше жив, а Зовастина беше изчезнала.
	Събра сили, протегна ръка и сграбчи дистанционното. Би трябвало да организира пълната охрана на къщата и да отвлече Карин Уолд. Но изобщо не беше допускал, че Зовастина ще го свърже с нейното изчезване — или поне не толкова бързо. Както и че ще се обърне срещу него след всичко онова, което беше планирала. Тя имаше нужда от него. Но дали наистина беше така? Изплю кръвта, която се беше събрала в гърлото му. Сигурно имаше дупка в белите дробове. Закашля се, тялото му се разтърси от агонизираща болка.
	Може би О’Конър щеше да успее да стигне до него. Винченти опипа дистанционното, без да бъде сигурен кой от трите бутона трябва да натисне. Единият отваряше кабинета му, вторият отключваше всички тайни врати в къщата, а третият задействаше алармената инсталация. Нямаше време да проверява кой как действа. Натисна и трите.


	Зовастина не отделяше поглед от кафявото езерце. Малоун и Вит ги нямаше вече няколко минути.
	— Там някъде трябва да има още една пещера — каза тя.
	Виктор запази мълчание.
	— Свали този пистолет!
	Той се подчини, а тя рязко се извърна към него.
	— Приятно ли ти беше да ме завържеш за онези дървета? Да ме заплашваш?
	— Вие ми заповядахте да действам така, сякаш съм един от тях.
	Виктор се беше представил далеч над очакванията й, успявайки да заведе неканените гости точно там, където тя искаше да отидат.
	— Трябва ли да знам и нещо друго?
	— Те действат така, сякаш знаят какво търсят.
	Виктор пое ролята на двоен агент в момента, в който американците решиха да го активират. Веднага й беше признал всичко, а през последната година тя умело го използваше, за да внуши на Запада това, което желаеше. Беше принудена да играе опасната игра поради засиления интерес на Вашингтон към политиката на Федерацията.
	И нещата се получиха. До Амстердам. И до момента, в който Винченти реши да убие американската шпионка. Лично тя го насърчи да я ликвидира, надявайки се Вашингтон да насочи вниманието си към него. За съжаление не се получи. Слава богу, че следващите й действия имаха по-голям успех.
	Виктор незабавно докладва за появата на Малоун в двореца, а тя светкавично прецени предимството, което щеше да й осигури дирижираното му бягство оттам. Противникът се опита да отклони вниманието й чрез Едуин Дейвис, но тя моментално отгатна за какво става въпрос, вече знаейки, че Малоун се е появил в тила й.
	— Трябва да има и друга пещера — повтори на глас Зовастина, след което събу обувките си и започна да се съблича. — Вземи фенерчетата и да вървим да проверим!


	Стефани едва успя да долови звука на клаксон през дебелите стени. После вниманието й беше привлечено от някакво движение. Един панел на стената бавно се отмести и Или бързо отскочи встрани.
	— Проклетата тайна врата! — възкликна Линдзи.
	Тя внимателно пристъпи напред и огледа рамката. Болтове с електрическо задвижване, свързани с алармата. Не беше сигурна, но това беше най-вероятното предположение. Проходът отвъд беше осветен от голи крушки. Алармата замлъкна. Всички застинаха в очакване.
	— Какво чакаме? — обади се Торвалдсен.
	Тя бавно прекрачи прага.


	87

	Малоун пропусна Касиопея пред себе си и забеляза как очите й се разширяват от учудване и възхита. Скалата оживя под светлината на фенерчето, разкривайки великолепните стенописи. Повечето от тях изобразяваха млад и кипящ от енергия воин с копие в ръка и венец на главата. Един от фризовете изобразяваше царе, привели глави в знак на почит, на друг имаше сцени от лов на лъвове. Трети пресъздаваше ожесточена битка. Неизвестният художник беше обърнал специално внимание на отделните части на човешкото тяло — мускули, ръце, лица, крака и пръсти — всичко изпълнено старателно, до последния детайл. Никакви цветове. Стенописите бяха изрисувани само със сребриста боя.
	Малоун насочи лъча към центъра на пещерата, наподобяваща индиански вигвам. Върху дебели каменни блокове лежаха два саркофага. Стените и капаците им бяха покрити с лотосови и палмови листа, розетки, цветя и лаврови клонки.
	— Върху всеки от капаците има македонска звезда — тихо отбеляза той.
	Касиопея се наведе, внимателно разгледа буквите и ги опипа леко с пръсти. ΑΛΕΞΑΝΔΡΟΣ. ΗΦAΙΣΤΙΩΝ.
	— Не мога да ги прочета правилно, но най-вероятно означават „Александър“ и „Хефестион“ — промълви тя.
	Той прекрасно разбираше на какво се дължи преклонението й. Но в момента имаха по-неотложни задачи.
	— Те ще трябва да почакат, защото имаме други проблеми.
	— Какви проблеми? — бавно се изправи Касиопея.
	— Ще ти обясня, но трябва да свалиш мокрите дрехи.


	Зовастина скочи във водата и заплува към отвора в стената, чиято форма беше копие на символа, изписан върху слонските медальони. Виктор я последва. Придвижваше се без усилия. Водата беше успокояващо топла и тя изпита чувството, че се намира в някоя от дворцовите сауни. Отворът в стената на езерцето бавно се превърна в тесен проход. Не след дълго главата й изскочи на повърхността.
	Предположението й беше вярно. Тук наистина имаше друга пещера, по-малка от първата. Избърса водата от лицето си и вдигна глава. От дупките във високия таван се процеждаше светлина. Виктор изскочи на повърхността и двамата излязоха от водата. Тя бавно се огледа. Каменните стени бяха покрити с избелели рисунки. В дъното се виждаха две тъмни дупки. Пещерата беше празна. Нямаше никакви светлини, освен техните. Котън Малоун не беше чак толкова наивен.
	— Добре, Малоун — извика тя. — Признавам, че имаш предимство, но нека хвърля едно око. Става ли?
	Отвърна й тишина.
	— Приемам мълчанието ти за съгласие.
	Лъчът на фенерчето й се плъзна по пясъчния под, осеян с петна от мъхове. Мокри следи водеха към прохода вдясно. Зовастина влезе в съседната камера и очите й се спряха върху двата саркофага, покрити с релефни изображения и букви. За съжаление тя не беше запозната със старогръцката азбука. Затова използваше услугите на Или Лунд. Привлечена от един орнамент, Зовастина пристъпи към саркофага и внимателно издуха прахта от него. Пред очите й се появи фигурата на кон с развята грива и вирната опашка. Дължината й не надминаваше пет сантиметра.
	— Буцефал! — прошепна тя.
	Трябваше да види всичко, затова вдигна глава и подвикна към мрака:
	— Малоун! Дойдох без оръжие, защото бях убедена, че то няма да ми потрябва. Както вероятно знаете, Виктор беше моето оръжие. Но аз държа тримата ти приятели. Бях там, когато ти се обади. Те са затворени в къщата и скоро ще бъдат изпепелени от гръцкия огън. Казвам ти го, за да бъдеш наясно.
	Ново мълчание.
	— Внимавай за изхода! — прошепна на Виктор тя.
	Цял живот беше мечтала за този миг. Беше стигнала твърде далеч, за да се откаже сега. Остави фенерчето върху капака на саркофага с коня и силно го натисна. След секунди, изпълнени с върховно напрежение, дебелата плоча леко помръдна. След още малко усилия се разкри тесен отвор.
	Зовастина грабна фенерчето, убедена, че разочарованието от Венеция няма да се повтори. В саркофага лежеше мумия. Облечена в злато, със златна маска на главата.
	Прииска й се да я докосне, да свали маската. Въздържа се единствено от страх да не повреди останките. В главата й се блъскаха хиляди въпроси. Нима тя бе първата от две хиляди и триста години насам, която вижда с очите си тленните останки на Александър Велики? Нима наистина бе открила гробницата на легендарния завоевател и неговата лечебна отвара? По всичко личеше, че е така. А и знаеше какво точно трябва да направи и с двете. Отварата щеше да бъде използвана за сбъдване на завоевателните й стремежи и както съвсем неотдавна научи, щеше да й донесе и огромни приходи. А мумията, от която не можеше да отдели поглед, щеше да се превърне в символ на всичко, което бе постигнала. Възможностите изглеждаха колкото безкрайни, толкова и примамливи. Но чувството за непосредствена опасност бързо я върна към действителността.
	Малоун използваше козовете си изключително внимателно. Тя беше длъжна да направи същото.


	Малоун забеляза очакването, изписано върху лицето на Касиопея. Наблюдаваха действията на Зовастина от другата врата — онази, към която не водеха никакви мокри следи. Или, Стефани и Хенрик бяха в опасност.
	— Как разбра, че Виктор играе двойна игра? — попита шепнешком Касиопея.
	— След дванайсет години работа със случайно вербувани агенти не е особено трудно. Заподозрях го веднага след случилото се с теб в двореца. А и Стефани каза нещо, което ме накара да се усъмня. Виктор ги е насочил към Винченти. Защо? Би имало смисъл само в случай, че играе двойна игра.
	— Би трябвало да се досетя.
	— Как? Ти не знаеш онова, което Стефани ми каза във Венеция.
	Стояха неподвижно, опрели голите си рамене в грубата скала. Бяха свалили дрехите си и ги бяха изстискали, за да не оставят мокри следи. После бяха влезли в двете съседни на гробницата помещения, пълни с ценни антични предмети, и се бяха облекли. Гробницата се състоеше от четири свързани помежду си сравнително малки помещения. Две от тях опираха в езерцето. В момента Зовастина вероятно преживяваше своето чувство на триумф. Но информацията за Стефани, Или и Хенрик промени нещата. Тя ангажира цялото му внимание, независимо дали беше вярна, или не. Което със сигурност беше и целта й.
	Малоун хвърли поглед към езерцето. По повърхността му играеха отблясъци светлина, идваща от пещерата. Надяваше се, че гробницата на Александър Велики ще им даде онези няколко секунди, от които се нуждаеха.
	— Готова ли си? — попита шепнешком той.
	Касиопея кимна.
	Той отлепи гръб от стената и тръгна напред.


	88

	Стефани забеляза, че противната сладникава миризма се чувства и в прохода, но не е толкова силна. Слава богу, че се бяха измъкнали от онзи капан. След няколко завоя пред очите им се появи друга отворена врата.
	— Виждал съм как действа тази смес — обади се Торвалдсен. — Пламне ли гръцкият огън, стените бързо ще се превърнат в пепел. Трябва час по-скоро да излезем на открито.
	Тя съзнаваше опасността, в която се намираха, но изборът им беше ограничен. Линдзи все още беше уплашен, но Или изглеждаше невероятно спокоен. Поведението му беше по-скоро на опитен агент, отколкото на учен. Тя неволно се възхити на огромното му самообладание, особено при създалите се обстоятелства. Дори мъничко му завидя.
	— Какво означава „час по-скоро“? — попита Линдзи, обръщайки се към Торвалдсен. — За колко ще изгори къщата?
	— Достатъчно бързо, за да не успеем да се измъкнем.
	— Какво чакаме тогава?
	— Може би предпочиташ да се върнем в онзи капан? — изгледа го с присвити очи Стефани.
	Изскочиха иззад поредния завой. Тъмният проход пред тях й заприлича на коридор на железопътен вагон. В дъното му се виждаше стръмно стълбище, което водеше нагоре. Лишени от избор, тримата поеха по него.


	Малоун се стегна.
	— Накъде си тръгнал? — попита Виктор.
	Касиопея се изправи зад него, а той се запита къде, по дяволите, бе изчезнала Зовастина. Дали танцуващите по водата светлинни отблясъци не бяха някаква хитрост?
	— Мисля да си тръгваме — обясни той.
	— Не мога да ви пусна.
	— Как ще ме спреш? — попита Малоун и светкавично отскочи встрани, избягвайки атаката на другия мъж. В следващия миг ръцете му сграбчиха Виктор в могъща хватка.
	Паднаха на земята и се претърколиха няколко пъти. Малоун се озова върху противника си, който правеше отчаяни опити да се освободи. Стисна го за гърлото, коляното му потъна в гърдите му. После стисна главата му с двете си ръце и я блъсна с всички сили в каменния под.


	Касиопея се подготви да скочи във водата в мига, в който Малоун се освободи. Видя как тялото на Виктор омеква, но с крайчеца на окото си улови и някакво движение зад вратата, която им беше послужила за укритие.
	— Малоун! — предупредително извика тя.
	Зовастина се стрелна към нея. Малоун се надигна от Виктор и скочи във водата. Касиопея го последва и заплува с всички сили към отвора на тунела.


	Стефани се изкачи първа. Оказа се, че могат да избират посоките. Наляво или надясно? Или пое надясно без никакво колебание.
	— Насам — долетя миг по-късно гласът му.
	Останалите бързо се подчиниха и скоро пред очите им се разкри отворена врата.
	— Внимателно! — предупреди Торвалдсен. — Стойте далеч от роботите и гледайте да не ви напръскат!
	Или кимна и се извърна към Линдзи.
	— Ние с теб ще отидем да приберем флашпаметта.
	— Няма да стане — поклати глава ученият.
	— Идеята не е добра — подкрепи го Стефани.
	— Защото не си болна.
	— Роботите са програмирани да се взривят, а ние не знаем кога ще стане това — обади се Торвалдсен.
	— Пет пари не давам! — повиши тон Или. — Този човек може да лекува СПИН! Мъртвият му шеф го е знаел от години, но е оставил милиони да умрат! Зовастина вече притежава лекарството, но аз нямам никакво намерение да го оставя в ръцете й. — Сграбчи ризата на Линдзи и изкрещя: — Отиваме за устройството!
	— Ти си луд! — дръпна се ученият. — Изкачи се в пещерата и пий вода от езерцето! Винченти каза, че и това действа. Нямаш нужда от мен!
	Торвалдсен внимателно наблюдаваше младия мъж. Вероятно вижда в него собствения си син, помисли си Стефани. Млад, смел, в разцвета на силите си, но лекомислен и глупав. Собственият й син беше същият.
	— Ще дойдеш заедно с мен в онази лаборатория — повтори Или.
	В този момент й хрумна нещо друго.
	— Зовастина отиде след Котън и Касиопея. Нарочно ни остави в тази къща. Нали я чухте да обяснява как на роботите ще им трябва известно време?
	— Ние сме застраховката й — каза Торвалдсен.
	— По-скоро примамката. Вероятно за Котън и Касиопея. Но всъщност й трябва той. — Тя посочи Линдзи. — Той не дрънка празни приказки. Тя няма време да провери дали лекарството действа, нито пък дали той казва истината. Затова, въпреки че не го признава, тя има нужда от него. Сигурна съм, че ще се върне да го прибере, преди да избухне пожарът.


	Зовастина скочи в езерцето. Малоун беше успял да се справи с Виктор, а Касиопея Вит й се изплъзна. Но все още имаше надежда. Ако плуваше бързо, може би щеше да успее да настигне Вит в тунела.

	* * *

	Малоун се вкопчи в каменния ръб и се измъкна навън. Водата зад гърба му се развълнува и главата на Касиопея изскочи на повърхността. Тя се втурна към пистолетите, които лежаха на каменния под. След нея остана мокра следа.
	— Да вървим! — прошепна той, вдигайки дрехите и обувките си.
	Касиопея заотстъпва заднишком към изхода, насочила пистолета си към езерцето. Във водата се мярна тъмна сянка. Главата на Зовастина се появи на повърхността. Касиопея натисна спусъка.


	Изстрелът не уплаши Зовастина, а по-скоро я стресна. Тя избърса водата от лицето си и видя Вит да се прицелва в нея. Екна втори изстрел. Силен и оглушителен. Тя светкавично се гмурна.


	Касиопея стреля два пъти в осветеното езерце. Пистолетът засече и тя зареди нов пълнител. После забеляза нещо и се обърна към Малоун.
	— По-добре ли се чувстваш? — подхвърли той.
	— Халосни ли са? — присви очи тя.
	— Естествено. Куршумите са пълни с вата. Целта е да имат достатъчно откат, за да действа затворът, но явно не се получава. Нима си се надявала, че Виктор ще ни даде бойни патрони?
	— Изобщо не помислих.
	— Това ти е проблемът — не мислиш. А сега може ли да тръгваме?
	— Работата с теб е истинско удоволствие! — процеди тя и захвърли пистолета.
	Обърнаха се и хукнаха навън.


	Виктор разтри тила си и зачака. Трябваха му няколко секунди, преди да се потопи в езерцето. Главата на Зовастина изскочи на повърхността. Дишаше тежко, ръцете й се вкопчиха в каменния ръб.
	— Забравих за пистолетите — задъхано съобщи тя. — Хванаха ни в капан. Охраняват единствения изход.
	Главата на Виктор болезнено пулсираше.
	— Пистолетите са заредени с халосни патрони, госпожо министър — раздразнено каза той. — Лично подмених пълнителите, преди да напуснем двореца. Стори ми се опасно да ги снабдим с бойни.
	— Незабелязано?
	— Кой ще тръгне да проверява патроните? Те просто приеха, че на хеликоптера има оръжие.
	— Добро хрумване, но можеше да ме предупредиш.
	— Нямаше време. Нещата се развиха прекалено бързо. За съжаление Малоун здравата ми натърти главата в скалите.
	— А пистолетът, който Малоун е взел от двореца? Той със сигурност е бил зареден с бойни патрони! Къде е?
	— Остави го в хеликоптера и взе един от другите.
	Зовастина напрегнато размишляваше.
	— Трябва да изведем Линдзи от къщата! — отсече тя. — В момента това е най-важното!
	— А Малоун и Вит?
	— Оставила съм хора в засада. Бъди сигурен, че техните оръжия са заредени с бойни патрони!


	89

	Стефани надникна в една от спалните. Беше празна, обзаведена с елегантни италиански мебели. Коридорът отвъд отворената врата водеше към коридора на втория етаж. Оттам долиташе приглушено бучене. Една от машините за гръцки огън бродеше из коридора, пръскайки с хобота си аерозолни струи. От стаите се разнасяше тежка сладникава миризма — доказателство за посещението на роботите.
	— Действат доста бързо — отбеляза Торвалдсен, насочвайки се към вратата.
	Стефани понечи да го спре, но датчанинът вече беше навън. Миг по-късно спря и бавно вдигна ръце, подчинявайки се на груб мъжки глас, който изкрещя някаква неразбираема команда.
	— Войник от охраната — прошепна в ухото й Или. — Каза на Хенрик да спре и да вдигне ръце.
	Торвалдсен гледаше надясно, където вероятно стоеше войникът. Оттам не можеше да види вътрешността на къщата. Дано колегите му са били евакуирани след включването на роботите, помисли си Стефани. Прозвучаха още неразбираеми думи.
	— Какво казва? — тихо попита тя.
	— Пита го дали е сам.


	Малоун и Касиопея бързо се спускаха по пътеката. След тях оставаха мокри следи. Той закопча ризата си в движение.
	— Можеше да ме предупредиш за халосните — намръщено го изгледа Касиопея.
	— Кога по-точно? — попита той, продължавайки надолу по стръмния склон.
	Дишаше учестено. Разбира се, че вече не беше на трийсет, но и на четирийсет и осем все още беше във форма.
	— Не исках Виктор да разбере, че подозираме нещо — добави той.
	— Ние не искахме това! — натъртено го поправи Касиопея. — Защо заряза пистолета си?
	— Трябваше да играя неговата игра.
	— Странна птица си — каза тя, докато излизаха на сравнително равна отсечка.
	— Ще го приема като комплимент — усмихна се той. — Особено от жена, която съвсем наскоро се разхождаше из Венеция с лък и колчан стрели.
	Разстоянието до къщата беше горе-долу колкото футболно игрище. Около нея все още не се забелязваше движение.
	— Трябва да проверим нещо. — Той се затича към хеликоптера и изчезна в задната кабина. В металния шкаф бяха подредени четири автомата „Калашников“, а под тях имаше купчина пълнители.
	Започна да ги проверява един по един. Всичките се оказаха заредени с халосни патрони.
	— Признавам, че мръсникът е действал много акуратно — въздъхна Малоун.
	Откри пистолета си там, където го беше захвърлил. В пълнителя бяха останали пет бойни патрона. Касиопея грабна един от автоматите и издърпа затвора.
	— Засега ще свърши работа — каза тя. — Никой не знае, че патроните са халосни.
	— Права си — съгласи се той и взе още един „Калашников“. — Първото впечатление винаги е най-важното.


	Зовастина и Виктор изскочиха на повърхността. От Малоун и Вит нямаше следа. Всички пистолети лежаха на пода.
	— Малоун ще ни създаде проблеми — отбеляза тя.
	— Не се безпокойте — успокои я Виктор. — Аз съм му длъжник.


	Стефани продължаваше да се вслушва в лаещия глас на войника, който бавно се приближаваше. Лицето на Линдзи се сгърчи от паника. Или покри устата му с длан и го помъкна навътре в спалнята. Скриха се зад огромното легло с висок балдахин. Очите на Стефани се спряха на китайската порцеланова статуетка върху близкия шкаф. С изненадващо дори за самата нея самообладание тя я взе и зае позиция зад вратата.
	През процепа на пантите видя войника, който се изправи на прага. Изчака го да направи крачка навътре и с всичка сила заби статуетката в тила му. Човекът се олюля. Тя го довърши с втори удар в главата и грабна пушката му. Торвалдсен се появи миг по-късно и издърпа пистолета от кобура му.
	— Надявах се, че ще импровизирате — подхвърли той.
	— А аз се надявах, че тези мъже отдавна са си тръгнали.
	Или измъкна Линдзи иззад леглото.
	— Добра работа — похвали го тя.
	— Има гръбнак на банан — направи гримаса Или.
	Тя насочи вниманието си към автомата, който стискаше в ръце. Беше изучавала устройството на пистолетите, но автоматите бяха друга работа. Никога не беше стреляла с такова оръжие. Забелязал колебанието й, Торвалдсен й подаде пистолета.
	— Искаш ли да се разменим?
	Тя прие с нескрито облекчение.
	— Стрелял ли с някога с такова нещо?
	— Имам известен опит — уклончиво отвърна Торвалдсен.
	Отбелязвайки си наум да го разпита подробно по-късно, Стефани пристъпи към вратата и предпазливо надникна в коридора. Там нямаше никой. Поведе останалите към фоайето на втория етаж, откъдето започваше широкото стълбище към главния вход. Зад гърба им изскочи робот, който пръскаше стая след стая. Внезапната му поява за миг я отклони от това, което предстоеше.
	Стената вляво от нея свърши, отстъпвайки място на дебела каменна балюстрада. Долу помръдна нещо. Двама униформени. Които реагираха светкавично. Вдигнаха автоматите и ги засипаха с куршуми.


	Касиопея чу автоматичните откоси, идващи от вътрешността на къщата. Първата й мисъл беше за Или.
	— Не забравяй, че разполагаме само с пет истински патрона — обади се Малоун.
	Двамата едновременно скочиха от хеликоптера.

	* * *

	Зовастина и Виктор излязоха от цепнатината в скалата и насочиха погледи към сцената на стотина метра под краката им. Малоун и Вит скочиха от хеликоптера с автомати в ръце.
	— Заредени ли са? — попита тя.
	— Само с халосни, госпожо министър.
	— Това едва ли е убягнало от вниманието на Малоун. Което означава, че са ги взели с демонстративна цел.
	Вниманието й беше привлечено от стрелбата, долетяла от къщата.
	— Ако бъдат улучени, онези костенурки ще се взривят — обади се Виктор.
	Тя трябваше да прибере Линдзи, преди да се случи това.
	— На борда съм скрил пълнители за пистолетите и автоматите с бойни патрони — обясни Виктор. — Просто за всеки случай.
	— Браво — искрено се възхити на предвидливостта му Зовастина. — Заслужаваш награда!
	— Нека първо свършим тук, пък после ще говорим за награди.
	— Точно това ще направим — шляпна го по рамото тя.


	90

	Куршумите рикошираха в парапета от солиден мрамор. Един от тях улучи стенното огледало, което с трясък се разби на пода. Стефани потърси прикритие в основата на балюстрадата, останалите се скупчиха зад нея. Нов автоматичен откос свали мазилката на стената вдясно. За късмет балюстрадата им даваше сравнително добро прикритие. За да ги вземат на мушка, войниците трябваше да се изкачат по стълбището, което щеше да им даде шанс за успешен отпор.
	— Отмести се — побутна я Торвалдсен.
	Тя се подчини и датчанинът пусна дълъг откос с автомата. Стрелбата отдолу моментално се прекрати. От спалнята зад тях се появи още един робот. Отначало Стефани не му обърна внимание, но воят на електромотора му рязко се увеличи и това я накара да се обърне. Машината се беше насочила право към мястото, където бяха застанали Или и Линдзи.
	— Спрете го! — заповяда само с устни тя.
	Или протегна крак и спря робота. Регистрирал, че пред него има препятствие, той сякаш се поколеба, а после напръска панталоните му с противната мъгла. Тя го видя как се мръщи на миризмата, която дори тук беше ужасно натрапчива. Роботът се завъртя и потегли в обратна посока.
	Отдолу екнаха нови автоматични откоси. Вторият етаж беше засипан с дъжд от куршуми. Стефани отвори уста да издаде заповед за изтегляне към скритите проходи, но в същия момент в подножието на стълбището се появи фигурата на единия от войниците. Още преди да посегне към пистолета си, Торвалдсен пусна къс откос в гърдите му.


	Малоун внимателно се приближаваше към къщата. В ръката си стискаше пистолета, а автоматът висеше на рамото му. Прекосиха задната тераса и се озоваха в луксозно обзаведен салон. Посрещна го познатата миризма на гръцки огън. Касиопея също я усети. Стрелбата се поднови. Някъде на приземния етаж. Той предпазливо тръгна натам.


	Виктор последва Зовастина към къщата. Намерили добро прикритие, те видяха Малоун и Вит да влизат. Стрелбата вътре ставаше все по-ожесточена.
	— Оставила съм на пост девет милиционери с изричната заповед да не използват оръжие — обади се Зовастина. — Роботите са шест, готови да се взривят, когато натисна това копче.
	В ръката й се появи познатото на Виктор дистанционно управление за детониране на костенурките.
	— Ако в някоя от тях попадне куршум, тя ще се взриви и без устройството — предупреди той.
	Видя, че не беше нужно да й напомня, но и тя не реагира с обичайната си арогантност.
	— В такъв случай трябва да внимаваме.
	— Не за нас се безпокоя.


	Касиопея беше неспокойна. Или беше затворен някъде в къщата, която всеки момент щеше да бъде обхваната от гръцкия огън. А тя добре познаваше разрушителната му сила.
	Вътрешната архитектура се оказа проблем. Приземният етаж беше истински лабиринт. До слуха й достигнаха гласове. Идваха от поредния салон с картини в позлатени рамки. Малоун се насочи натам, а тя се възхити на куража му. Беше дяволски добър за човек, който през цялото време се оплакваше, че тази игра не му е по вкуса.
	Озоваха се в друго помещение, излъчващо бароков чар. Малоун приклекна зад един стол с висока облегалка и й махна с глава наляво. Под високата арка на десетина метра от тях играеха сенки. Тя отново чу гласовете, говорещи на непознат език.
	— Трябва да им отвлечеш вниманието — прошепна той.
	Правилно. Той имаше патрони, а тя не.
	— Само гледай да не ме гръмнеш — отвърна само с устни тя и зае позиция до вратата.
	Малоун се премести зад друг стол, откъдето имаше по-добра видимост. Тя пое въздух, преброи до три и заповяда на сърцето си да бие спокойно. Това беше пълна глупост, но се надяваше, че за секунда-две изненадата ще бъде на нейна страна. Вдигна автомата, завъртя се и застана с разкрачени крака под свода. Пръстът й натисна спусъка. Екна дълъг откос с халосни патрони. В подножието на стълбището стояха двама войници с автомати, насочени нагоре. Изстрелите й произведоха очаквания ефект. Мъжете стреснато се обърнаха с лице към нея. Тя спря да стреля и се просна на земята. Екнаха нови два изстрела и войниците паднаха. Малоун се беше прицелил добре.


	Стефани чу пистолетните изстрели и вдигна глава. Това беше нещо ново. До нея беше приклекнал Хенрик с готов автомат в ръце.
	На втория етаж изскочиха още двама войници, оттатък мястото, на което лежеше мъртвият им другар.
	Торвалдсен мигновено ги застреля. Тя започваше да променя мнението си за датчанина. Познаваше го като мълчаливец с изчезващи остатъци от съвест, но сега демонстрираше хладнокръвие и желание да свърши онова, което трябва.
	Тя видя робота и долови металическото изщракване. Машината изскочи иззад ъгъла, точно зад двамата смъртно ранени войници. Куршумите бяха пробили кутията му. Моторът започна да трака и да вие като ранено животно. Хоботът му се прибра. После проклетата играчка избухна в пламъци.


	91

	Малоун чу изстрелите горе, последвани от някакво пропукване. Неестествено горещ въздух го лъхна в лицето. Разбра какво се е случило и напусна прикритието. Хукна към сводестата врата, следван от Касиопея. От горния етаж настъпваше стена от оранжеви пламъци, която погълна мраморния парапет и околните стени. Стъклата на високите прозорци се пръснаха от високата температура. Пламна и подът.


	Стефани вдигна ръка да се предпази от горещата вълна. Роботът не експлодира, а по-скоро се изпари в нещо като миниатюрна атомна гъба. Тя отмести длан от очите си и видя как пламъците се разпростират във всички посоки, обхващайки като цунами стените, тавана, а дори и каменния под. Бяха само на петнайсет метра и бързо се приближаваха.
	— Да бягаме! — извика тя.
	Хукнаха колкото ги държат краката, но пламъците бързо ги настигаха. Изведнъж тя осъзна опасността. Или беше напръскан със запалителната смес. Извърна глава. Пламъците бяха на три метра зад тях и разстоянието се скъсяваше. Вратата на спалнята, в която се бяха озовали след излизането от тайния проход, зееше отворена на няколко крачки пред тях. Линдзи влетя през нея пръв, следван от Или. Тя и Торвалдсен се добраха до нея миг преди огнената вълна да ги връхлети.


	— Той е горе! — прошепна Касиопея, насочила поглед към горящия етаж. — Или!
	Малоун я стисна за врата и запуши устата й с длан.
	— Не сме сами — прошепна в ухото й той. — Опитай се да мислиш! Тук има още войници, а можеш да бъдеш сигурна, че Зовастина и Виктор също са наблизо.
	— Отивам да го намеря! — напрегнато каза тя. — Онези войници стреляха по тях! Няма по кого другиго.
	— Не можем да бъдем сигурни.
	— Тогава къде са? — попита Касиопея, насочила очи към огъня.
	Той й направи знак да се оттеглят. Отгоре долетя звън на счупени стъкла и грохот на падащи мебели. За щастие пламъците не поеха надолу по стълбището, както беше станало в онзи музей. Но в далечния край на фоайето, сякаш усетил топлината, се появи още един робот. Един вече беше експлодирал, можеха да го последват и останалите.


	Зовастина чу как някой вика Или по име, но в същото време я лъхна горещата вълна на взривения механизъм, а в ноздрите я удари характерната миризма на гръцкия огън.
	— Глупаци! — просъска тя. Гневът й беше насочен към войниците, които се намираха някъде в къщата.
	— Това беше гласът на Вит — обади се Виктор.
	— Иди да потърсиш нашите хора! — заповяда му тя. — А аз ще се заема с нея и с Малоун.


	Стефани зърна тайната врата към прохода, която все още беше отворена. Махна натам, пропусна партньорите си и побърза да я затръшне.
	— Слава богу! — с облекчение въздъхна Линдзи.
	Димът все още не беше достигнал до тайния проход, но огънят бушуваше току до стената, търсейки път към него. Оттеглиха се към стълбището и бързо се спуснаха на приземния етаж. Очите й опипваха стените, търсейки изход. Точно пред тях зееше отворена врата. Торвалдсен бързо тръгна към нея. Миг по-късно се озоваха в просторна трапезария.


	Малоун не можеше да отговори на въпроса къде се намират Стефани, Хенрик и Или. В душата му се промъкна тревога.
	— Май трябва да се оттеглиш — каза Касиопея.
	Той отново долови сърдития тон, който вече познаваше от Копенхаген. Беше време отново да се върне към реалността.
	— Имаме само три патрона.
	— Нищо подобно — отвърна тя, вдигна автоматите на убитите войници и провери пълнителите. — Патрони колкото щеш. — Подаде му единия и добави: — Благодаря, че ме доведе дотук, Котън. Но това ще го свърша сама!
	Той разбра, че няма смисъл да спори.
	— Догоре със сигурност се стига и по друг начин — каза след кратка пауза тя. — Ще го открия.
	Малоун се предаде и се приготви да я последва, но в същия миг усети някакво движение и рязко се обърна. На вратата се появи Виктор. Малоун пусна един откос и светкавично потърси прикритие във фоайето. Не успя да види дали е улучил, но един поглед наоколо го увери в нещо друго: Касиопея беше изчезнала.


	Стефани чу изстрелите, които се разнесоха някъде долу. Пред нея се простираше огромният правоъгълник на трапезарията с високи стени и куполообразен таван. Стъклата на прозорците бяха матирани, а в средата имаше голяма маса за хранене с по дванайсет стола от всяка страна.
	— Трябва да се махаме оттук — обади се Торвалдсен.
	Линдзи се обърна и хукна към вратата, но Или го пресрещна и го тръшна върху широкия плот на масата, събаряйки няколко стола.
	— Казах, че ние с теб отиваме в лабораторията! — изкрещя той.
	— Върви по дяволите! — извика Линдзи.
	Касиопея се появи в рамката на вратата, на петнайсетина метра от тях. Беше мокра и изморена, в ръката си държеше автомат. Очите й бяха насочени към Или. Най-после бе получила възмездие за риска да пътува от Венеция дотук в компанията на Зовастина.
	Или също я видя и пусна ризата на Линдзи. Миг по-късно зад нея се появи Ирина Зовастина и опря дулото на автомата си в гърба й. Или застина. Дрехите и косата на върховния министър също бяха мокри. Стефани се запита дали да я предизвика, но в следващия миг въпросът се изпари от съзнанието й. Виктор и трима униформени се появиха в рамката на вратата с готови за стрелба автомати.
	— Свалете оръжията! — заповяда Зовастина. — Бавно!
	Стефани срещна погледа на Касиопея и леко поклати глава. Сигнал, че тази битка не можеше да бъде спечелена. Торвалдсен пръв остави автомата си на масата. Тя го последва.
	— Време е да дойдеш с мен, Линдзи — каза Зовастина.
	— Не искам! — уплашено извика ученият и започна да отстъпва по посока на Стефани. — Никъде няма да ходя с теб!
	— Нямаме време за глупости! — изръмжа Зовастина и направи знак на един от войниците.
	Той се втурна към Линдзи, който бавно отстъпваше към отворената врата на тайния тунел. Или направи движение към учения, сякаш искаше да го сграбчи. Но когато войникът се приближи на крачка-две, той рязко блъсна Линдзи в него, след което хлътна в тунела и затръшна вратата след себе си. Изщракаха затвори.
	— Не! — извика Зовастина. — Оставете го! Нямам нужда от него, а това място ще изгори до основи!


	Малоун се промъкваше през лабиринта от стаи и коридори. Не срещна никого, но усещаше, че пожарът на горните етажи продължава да бушува. Основната част от дима най-вероятно пълнеше третия етаж, но скоро щеше да отрови и въздуха тук.
	Трябваше да открие Касиопея. Къде изчезна тази жена? Мина покрай вратата на помещение, което приличаше на склад. Надникна вътре и погледът му улови нещо необичайно: част от недовършената ламперия на стената зееше, разкривайки полуосветен преход. От вътрешността му долетя шум на приближаващи се стъпки. Чуваха се все по-ясно. Миг по-късно от вратата излезе човек.
	Малоун скочи напред, блъсна го в стената и опря дулото на автомата в брадичката му. Лицето на мъжа беше младо и красиво, а сините му очи гледаха без страх.
	— Кой си ти? — попита Малоун.
	— Казвам се Или Лунд.


	92

	Зовастина беше доволна. Успя да залови Линдзи, сдоби се с цялата научна документация на Винченти, откри гробницата на Александър и лечебната отвара, а накрая залови Торвалдсен, Касиопея Вит и Стефани Нел. Липсваха само Малоун и Или Лунд, но тяхната роля в плановете й беше второстепенна.
	Излязоха навън и се насочиха към хеликоптера. Двама от оцелелите войници държаха пленниците на прицел. Виктор взе другите двама, които му помогнаха за компютрите на Винченти и два от роботите, които не бяха използвани в къщата.
	Тя бързаше да се прибере в Самарканд, за да поеме контрола върху последните приготовления за военната офанзива. Всички задачи тук бяха изпълнени успешно. От години мечтаеше тайната гробница на Александър да се окаже на нейна територия, което благодарение на боговете бе станало факт.
	Виктор се приближи с компютрите в ръце.
	— Натовари ги в хеликоптера.
	Тя проследи с поглед обемистите кутии, които изчезнаха в задната кабина заедно с роботите — едно истинско чудо на азиатската инженерна мисъл, създадено от нейните учени. Предварително програмираните бомби действаха почти безпогрешно, разпространяваха гръцкия огън с изключителна прецизност и при команда се самовзривяваха. Бяха много скъпи и тя ги използваше пестеливо. Беше доволна, че тези двата можеха да бъдат използвани при друга мисия. Подаде на Виктор дистанционното за роботите, които все още се суетяха из къщата.
	— Погрижи се за къщата веднага след като излетя — заповяда му тя.
	Горните етажи вече бяха обхванати от буйни пламъци. След няколко минути цялата къща щеше да се превърне в огнен ад. Впечатлена от гледката, Зовастина замълча и после тихо добави:
	— Избий ги всичките!
	Виктор мълчаливо кимна.
	— О, щях да забравя, че преди да си тръгна, трябва да върна един дълг — престорено се сепна тя, подаде му оръжието си и пристъпи към Касиопея.
	— Горе при езерцата ми предложи реванш! — изсъска й тя.
	— С удоволствие съм на твое разположение.
	— И аз така си помислих — усмихна се Зовастина.


	— Къде се останалите? — свали автомата Малоун.
	— Зовастина ги хвана — отвърна Или.
	— А ти?
	— Аз успях да се измъкна. — Поколеба се за миг и добави: — Трябва да свърша нещо.
	Малоун очаквателно го погледна. От изражението му личеше, че обяснението трябва да бъде много убедително.
	— Лекарството за СПИН е някъде в тази къща. Трябва да го намеря.
	Да, това беше нещо основателно. И напълно обясняваше бързането. Най-вече за Или и Касиопея.
	Вляво от него се появи един от плюещите роботи, който пресече коридора и изчезна. Оставането му тук наистина означаваше да дърпа дявола за опашката. Но в главата му се въртяха куп важни въпроси.
	— Къде отведоха другите?
	— Не знам. Бяха в трапезарията. Там ги хвана Зовастина. Аз успях да се шмугна в тайния проход и да затворя след себе си.
	— Къде е лекарството?
	— В подземната лаборатория. До нея се стига по друг проход — от библиотеката, в която първоначално ни затвориха.
	Вълнението му беше видимо. Проява на глупост, разбира се. Но какво толкова, по дяволите? Явно това беше голямото приключение в живота му.
	— Хайде, върви.


	Касиопея направи бавен кръг около Зовастина. Насочили автоматите си към Стефани, Хенрик и Линдзи, войниците ги изтласкаха в ъгъла. По всичко личеше, че Зовастина е решила да демонстрира уменията си пред своите хора. Е, добре, щеше да си го получи.
	Зовастина нападна първа. Ръцете й стиснаха Касиопея за врата и рязко извиха гърба й. Беше силна, много по-силна от очакваното. После рязко се наведе и хвърли Касиопея във въздуха. Падането беше тежко. Замаяна от болка, младата жена скочи и нанесе силен удар с крак в гърдите на Зовастина. Тя политна назад. Спечелените две-три секунди бяха напълно достатъчни. Преодоляла болката, Касиопея се стрелна напред. Рамото й потъна в твърдо като камък бедро. Двете жени паднаха и се претърколиха.


	Малоун влезе в библиотеката. По пътя дотук не бяха срещнали войници. Приземният етаж се изпълваше с дим и непоносима жега. Или се стрелна към проснатия на пода труп.
	— Това е човек на Винченти, Зовастина го застреля — подхвърли той, откри дистанционното и го вдигна: — С него се отваря тайната врата.
	Един китайски шкаф бавно се завъртя на сто и осемдесет градуса.
	— Мястото прилича на увеселителен парк — промърмори Малоун и последва Или в тъмния проход.


	Зовастина кипеше от гняв. Беше свикнала да побеждава. На _бузкаши_, в политиката, в живота. Предизвика Вит с единственото желание да покаже, че е по-добра. И да демонстрира на хората си, че техният лидер не се страхува от нищо. Вярно, че зрителите бяха малко, но именно от техния разказ щеше да се роди легендата. В момента владееше положението изцяло. Къщата на Винченти щеше да бъде изтрита от лицето на земята, а на нейно място щеше да се издигне величествен паметник на завоевателя, избрал това място за вечен покой. Макар и грък по рождение, този човек бе притежавал сърце на азиатец. Това беше важното.
	Направи въртеливо движение с крака, отхвърли от себе си тялото на Вит, рязко изви ръката й и я принуди да се изправи. Коляното й потъна в брадичката на Касиопея. Знаеше, че това е удар, който щеше да разтърси мозъка й. Лично го беше изпитвала. Юмрукът й потъна в лицето на Вит. Колко пъти беше атакува по този начин на игрището? Колко пъти беше вдигала над главата си тежкия _боз_? Силните й крайници отдавна бяха свикнали с болката. Вит падна на колене и се олюля.
	Нима това нищожество си въобразяваше, че може да се сравнява с нея? Край, с нея беше свършено. По всичко личеше, че няма сили да продължи борбата. Зовастина бавно насочи токчето си в челото на Вит и рязко натисна. Противничката й рухна на пода. И остана там. Неподвижна. Задъхана по-скоро от гняв, колкото от физически усилия, Зовастина бавно избърса мръсотията от лицето си. Доволна от битката, тя спокойно се обърна. Очите й гледаха безстрастно, без следа от тържество, насмешка или симпатия.
	Виктор одобрително кимна. По лицата на войниците се беше изписал възторг.
	Хубаво е да си боец.


	Малоун влезе в подземната лаборатория. Намираха се на най-малко десет метра под земята, в помещение, изсечено директно в скалата. И с горяща къща над главите си. Въздухът тежеше от вонята на гръцкия огън, каменните стъпала бяха познато лепкави.
	Няколкото контейнери за стерилни ръкавици и хладилната камера с ярка лепенка за биологическа опасност ясно показваха, че тук са се провеждали биологически експерименти. Двамата с Или спряха на прага, обзети от нерешителност. Неговата се дължеше на вакуумираните пакети с безцветна течност, пръснати по лабораторните маси. Вече ги беше виждал в онзи музей за гръко-римско изкуство.
	На пода лежаха две тела. Едното принадлежеше на измършавяла жена, облечена в хавлия, а другото — на огромен мъж в тъмни дрехи. И двамата бяха простреляни.
	— Линдзи твърди, че в момента, в който го е застреляла Зовастина, Винченти е стискал в ръката си флашпамет — обади се Или.
	Трябваше да приключат бързо. Малоун внимателно заобиколи масите и се изправи над мъртвия мъж. Беше наистина едър, най-малко сто и двайсет килограма. Лежеше на една страна с протегната ръка, сякаш е искал да се изправи. В гърдите му зееха четири дупки от куршуми. Другата му ръка беше стисната в юмрук. Наложи се да разтвори пръстите му с дулото на автомата.
	— Ето го! — нетърпеливо възкликна Или и се наведе да вдигне миниатюрното устройство.
	Този младеж прилича на Кай Торвалдсен, помисли си Малоун. Беше го виждал само веднъж, в Мексико Сити, когато съдбата за пръв път го събра с Хенрик Торвалдсен. Нищо чудно, че Хенрик харесва Или, той беше на възрастта на сина му.
	— Това място скоро ще пламне — предупредително се обади той.
	— Допуснах голяма грешка, като се доверих на Зовастина — изправи се с въздишка Или. — Но тя демонстрира огромен ентусиазъм и прояви истински интерес към древната история.
	— Разбира се — кимна Малоун. — За да я използва за целите си.
	— Целият съм пропит от тази гадост. — Или машинално опипа дрехите си.
	— Знам какво е, преживял съм го.
	— Зовастина е опасно луда. Коравосърдечен убиец.
	— Знам — кимна Малоун. — Но какво ще кажеш, ако двамата с теб направим опит да излезем от списъка на жертвите й? — Замълча за миг и поклати глава. — Освен това Касиопея ще ме побърка, ако с теб се случи нещо…


	93

	Зовастина се качи в хеликоптера. Линдзи вече беше вътре, окован с белезници към страничната стена.
	— Кълна се, че няма да ви създавам проблеми, госпожо министър! — изскимтя той. — Ще изпълня всичко, което ми наредите. Тези белезници са излишни. Моля ви, аз…
	— Ако не млъкнеш, ще наредя да те застрелят! — хладно го изгледа тя.
	Ученият моментално утихна, разбрал, че наистина е по-добре да си държи езика зад зъбите.
	— Да не съм ти чула гласа! — добави тя и огледа кабината, която побираше дванайсет въоръжени мъже. Компютрите на Винченти и двата робота бяха прикрепени здраво. Касиопея Вит продължаваше да лежи на земята, а останалите пленници бяха държани на мушка от четиримата войници. Виктор стоеше на крачка от машината.
	— Справи се отлично — похвали го тя. — Веднага след като излетя, ще взривиш къщата и ще избиеш тези хора. Разчитам на теб за сигурността на целия район. Като се прибера в Самарканд, ще ти изпратя подкрепление. От днес нататък това място е под контрола на Федерацията.
	Обърна се към резиденцията. Последните й етажи бяха обхванати от пламъци. Скоро тук щеше да има само обгорени останки. Вече си представяше азиатския дворец, който ще бъде издигнат на това място. Все още не беше решила дали ще обяви пред света, че е открила истинската гробница на Александър. Всичко трябваше да бъде внимателно обмислено. Мястото беше под личния й контрол, което означаваше, че решението щеше да вземе сама.
	Тя погледна Виктор в очите и тихо каза:
	— Благодаря ти, приятелю. — Моментално улови смаяните искрици в погледа му и побърза да добави: — Не съм ти го казвала досега, защото винаги съм очаквала да си свършиш работата. Но тук се справи по един наистина изключителен начин.
	Хвърли последен поглед към Касиопея Вит, Стефани Нел и Хенрик Торвалдсен. Скоро те нямаше да са проблем — също като Котън Малоун и Или Лунд, които все още бяха в горящата къща. Дори да са живи, след няколко минути и те щяха да преминат в отвъдното.
	— Ще се видим в двореца — каза тя на Виктор и затръшна вратичката на кабината.


	Двигателите изсвистяха, витлата бавно се завъртяха. Хеликоптерът се разклати и се отдели от площадката. Облаци прах се вдигнаха към синьото небе. Виктор се насочи към войниците. Изпрати двама от тях да охраняват входа на имението, а на другите заповяда да не изпускат от очи Нел и Торвалдсен. После пристъпи към Касиопея. Лицето й беше подуто, от носа й течеше кръв. По скулите й се стичаха вадички пот. Очите й се отвориха, пръстите й се впиха в лакътя му.
	— Дойде да ме довършиш, нали?
	В лявата му ръка проблясваше пистолет, а дясната стискаше дистанционното на костенурките. Той се наведе и внимателно го постави на земята до нея.
	— Ето за това дойдох.
	Хеликоптерът със Зовастина набра височина и започна да се отдалечава на изток, към планинските върхове отвъд долината и имението.
	— Докато ти се биеше с нея, аз активирах костенурките, които качихме в кабината — поясни той. — Ще се взривят едновременно с онези, които са в къщата. — Пръстът му се насочи надолу. — С това нещо до теб.
	Тя протегна ръка и го сграбчи, но той светкавично опря пистолета в главата й.
	— Внимавай!


	Касиопея се втренчи във Виктор, допряла показалец в бутона. Дали щеше да успее да го натисне, преди той да я застреля? Вероятно и той си задаваше същия въпрос.
	— Трябва да избираш — подхвърли Виктор. — Твоят Или и Малоун все още са в къщата. Ако убиеш Зовастина, вероятно ще убиеш и тях.
	Тя искаше да вярва, че Малоун контролира положението. Но си даваше сметка и за нещо друго.
	— Кога да ти вярвам? — промълви тя. — Ти непрекъснато сменяш отбора!
	— Задачата ми беше да сложа край на всичко това. Нашата задача.
	— Убийството на Зовастина може би не е най-добрият отговор.
	— Но единственият. Няма друг начин да бъде спряна.
	Тя се замисли. Човекът срещу нея беше прав.
	— Мислех сам да свърша тази работа — добави той. — Но после реших, че ще приемеш тази чест.
	— Пистолетът в главата ми е само шоу? — учудено попита тя.
	— Войниците не виждат ръката ти.
	— А откъде да знам дали няма да ме застреляш в мига, в който натисна бутона?
	— Няма как да го знаеш — честно отвърна той.
	Хеликоптерът подмина къщата и полетя над тучните поляни.
	— Ако изчакаш още малко, сигналът няма да стигне дотам.
	— Всъщност никога не съм се надявала да доживея до дълбока старост — сви рамене тя и натисна копчето.


	Изправена десетина метра по-нататък, Стефани гледаше как Виктор оставя нещо на земята до Касиопея и насочва пистолет в главата й. Младата жена беше обърната на другата страна и лицето й не се виждаше.
	Хеликоптерът се превърна в огнено кълбо. Никаква експлозия. Само ослепителна светлина, изригваща във всички посоки като супернова. Над долината отекна гръмотевичен тътен. Разлетяха се пламтящи отломки. В същия момент стъклата на приземния етаж се пръснаха, от прозорците изригнаха оранжеви пламъци.
	Касиопея бавно се изправи, подкрепяна от Виктор.
	— Изглежда, той отново е на наша страна — отбеляза Торвалдсен.
	Виктор изкрещя на двамата войници заповед на език, който приличаше на руски. Войниците бързо се отдалечиха. Касиопея се втурна към къщата. Останалите я последваха.


	Малоун се изкачи по стълбите и влезе в библиотеката след Или. От вътрешността на къщата се разнесе глух трясък и температурата бързо нарасна.
	— Активираха онези неща!
	Огънят започна да бушува зад вратата на библиотеката, екнаха нови трясъци. Горещината бързо нарастваше. Той изскочи в коридора и погледна в двете посоки. Огънят пълзеше по пода и бързо се приближаваше. В главата му изплуваха думите на Или: _Целият съм подгизнал от тая гадост._ Обърна се и огледа високите прозорци. Приблизително три на два метра. Отвъд тях се разкриваше панорама към долината. В далечината нещо гореше. След няколко секунди огънят щеше да бъде тук.
	— Ела да ми помогнеш!
	Видя как Или прибра флашпаметта в джоба си и хвана единия край на малко канапе. Малоун сграбчи другия. С общи усилия го изхвърлиха през прозореца. Стъклото се пръсна, след канапето остана голяма дупка. Но тя едва ли щеше да им свърши работа, тъй като от рамката стърчаха множество остри парчета.
	— Столовете! — изрева Малоун.
	Огънят се промъкна през вратата и плъзна по стените на библиотеката. Книгите върху полиците бързо пламнаха. Малоун грабна един стол и го запрати в прозореца. Или използва друг, за да свали назъбените отломки. Подът пламна. Двамата излетяха през прозореца.

	* * *

	Касиопея чу трошенето на стъкла и вдигна глава. Едно канапе излетя от близкия прозорец и се разби на земята. Беше рискувала да убие Зовастина, докато Малоун и Или все още бяха в къщата, но — както би казал Малоун — понякога трябва да се направи нещо, дори да е глупаво!
	От прозореца излетя стол, а след него скочиха Или и Малоун, следвани от яркооранжева огнена вълна.
	Този път Малоун не напусна горящата сграда с елегантността, с която го направи в Копенхаген. Дясното му рамо се заби в тревата, тялото му се претърколи. Или също падна тежко и започна да се търкаля, прикрил главата си с ръце. Касиопея хукна към тях, забравила за останалите си спътници. Виктор, Торвалдсен и Стефани бяха на няколко крачки от нея. Или бавно вдигна глава.
	— Забавляваш ли се? — попита с усмивка тя.
	— Също като теб — отвърна той. — Какво е станало с лицето ти?
	— Изядох хубав бой, но все пак се смях последна.
	Касиопея му помогна да стане и го прегърна.
	— Вониш — отбеляза тя.
	— Гръцки огън — ухили се той. — Последен вик на модата.
	— Мен няма кой да ме погледне, така ли? — извика Малоун, надигнал се с болезнена гримаса от подстриганата трева. — Няма „здрасти“, няма „как си“, няма радост, че не съм се опекъл жив!
	Тя поклати глава и пристъпи да го прегърне.
	— В колко автобуса си се блъснала? — попита той, оглеждайки подутото й лице.
	— Само в един.
	— Ама вие познавате ли се? — изненадано попита Или.
	— Срещали сме се.
	Малоун забеляза Виктор и лицето му потъмня.
	— Този какво търси тук?
	— Може и да не повярваш, но той пак е на наша страна.
	— Зовастина е мъртва — съобщи Стефани и посочи пожара, бушуващ на планинския склон.
	— Ужасна трагедия — добави Виктор. — Хеликоптерът катастрофира пред очите на четирима от нейните милиционери. Вероятно ще й организират грандиозно погребение.
	— А Даниълс ще трябва доста да се постарае новият върховен министър на Централноазиатската федерация да бъде по-приятелски настроен към Съединените щати — обади се Стефани.
	Касиопея забеляза черни точици в небето, които бързо се приближаваха.
	— Имаме си компания.
	— Наши са — рече Малоун, напрегнал взор към небето. — Един „Апачи“ АН-64 и един „Блекхоук“.
	Американските бойни хеликоптери направиха широк кръг над тях. Вратата на единия от тях се плъзна встрани и в отвора се появи познато лице. Едуин Дейвис.
	— Превозват бойци от контингента в Афганистан — поясни Виктор. — Дейвис ме предупреди, че ще наблюдават ситуацията отблизо и ще бъдат готови да се намесят.
	— Убийството на Зовастина по този начин май не беше добра идея — обади се Стефани.
	Доловила мрачния тон на приятелката си, Касиопея рязко се обърна.
	— Какво има?
	— На борда на онзи хеликоптер бяха Линдзи и компютрите на Винченти — поясни Торвалдсен и направи крачка напред. — Ти още не знаеш, че Винченти е открил лекарство срещу СПИН. Разработил го е заедно с Линдзи, а резултатите са били вкарани в компютрите. Всички данни са били прехвърлени на външна памет, която е била у Винченти в момента на смъртта му. За съжаление устройството е останало там… — Датчанинът погледна към горящата сграда.
	Касиопея забеляза лукавото изражение върху мръсното лице на Малоун и усмивката на Или. И двамата изглеждаха зле, но от тях се излъчваше чувство на триумф. Или пъхна ръка в джоба си, после я извади и разтвори пръсти. Върху дланта му лежеше миниатюрна флашпамет.
	— Какво е това? — попита с надежда тя.
	— Живот — отвърна Малоун.


	94

	Малоун оглеждаше с възхищение гробницата на Александър Велики. Малко след появата на Дейвис имението беше окупирано от отряд на специалните части, който обезоръжи без съпротива последните четирима войници на Зовастина. Лично президентът Даниълс бе одобрил операцията, която по думите на Дейвис едва ли щеше да срещне съпротива от страна на Федерацията. Зовастина беше мъртва. Предстояха промени.
	На свечеряване, веднага след като бе осигурена надеждна защита на имението, всички те се изкачиха до езерцата и се гмурнаха в кафявото око. Включително Торвалдсен, който изгаряше от желание да види гробницата. Малоун предложи да го преведе през подводния тунел, но датчанинът се оказа изненадващо добър плувец, въпреки болестта и напредналата си възраст.
	Донесоха допълнителни осветителни тела, свалени от хеликоптерите, и в момента гробницата беше ярко осветена. Малоун любопитно оглеждаше стената от гледжосани тухли, които въпреки хилядолетията бяха запазили ярката си окраска в синьо, жълто, оранжево и черно.
	Или изследваше трите лъва, майсторски вградени в мозайката от разноцветни плочки.
	— Приличат на мотивите, вградени в главната алея на древния Вавилон — прошепна той. — Но онези са само фрагменти, докато тези са напълно запазени.
	Едуин Дейвис също беше тук, изразил желание да види с очите си голямата мечта на Зовастина. Малоун изпитваше облекчение от факта, че от другата страна на езерцето стояха на пост трима войници от американската армия начело със сержанта, който ръководеше операцията. Всички бяха въоръжени с автоматични карабини М-4. Двамата със Стефани вече бяха докладвали на Дейвис за развоя на събитията, а той започна да изпитва по-топли чувства към заместник-съветника по националната сигурност, който беше предвидил, че може да имат нужда от подкрепление.
	Или стоеше пред двата саркофага. От едната страна на единия беше изписана една-единствена дума ΑΛΕΞΑΝΔΡΟΣ, а другата беше изпълнена с повече думи.

	AIEN APIΣTEYEIN KAI YПEIPOXON EMMENΑΙ ΑΛΛΩΝ

	— Това е саркофагът на Александър — промълви той. — По-дългият надпис е от „Илиада“: _Винаги храбър да бъдеш и другите да превъзхождаш._ Героическият идеал на Омир, според който е живял Александър Велики. Зовастина обичаше този цитат и често го използваше. Хората, погребали великия пълководец, бяха избрали много сполучлива епитафия.
	Посочи другия саркофаг, надписът върху който беше по-лаконичен.

	ΗΦΑΙΣΤΙΩΝ
	ΦΙΛΟΣ ΑΛΕΞΑΝΔΡΟY

	— „Хефестион, приятел на Александър“. Определението „любовник“ не би било справедливо за отношенията им. Древните гърци са наричали „приятели“ само най-близките си хора.
	Малоун забеляза почистения релеф на кон върху капака на саркофага.
	— Зовастина го направи — поясни Виктор. — Беше буквално омагьосана от него.
	— По всяка вероятност е Буцефал, конят на Александър — добави Или. — Той го обожавал. Конят бил убит по време на азиатската кампания и погребан някъде в околните планини.
	— Конят на Зовастина носи същото име — добави Виктор.
	Малоун огледа гробницата. Или им посочи ритуалните съдове, сребърно шишенце от парфюм, рог за вино с форма на глава на елен, позлатена броня за прасците.
	— Фантастично! — прошепна Стефани.
	Той беше напълно съгласен с нея. Касиопея стоеше до саркофага с отместения капак.
	— Зовастина го направи, за да надникне вътре — обади се Виктор.
	Пристъпиха натам и насочиха фенерчетата си към вътрешността на саркофага. Там лежеше мумия.
	— Странно, че не е увита със специално обработено платно — промълви Или. — Вероятно не са знаели как се прави или просто времето им е било малко.
	Тялото беше покрито с позлатен саван от шията до краката, направен от отделни листове с размерите на машинописна хартия. Няколко от тях бяха пръснати по дъното на саркофага. Дясната ръка на мумията беше прегъната в лакътя и лежеше върху корема. Лявата беше изпъната край тялото. Почти цялото тяло беше плътно увито с бинтове, а върху частично оголения гръден кош лежаха три златни диска.
	— Ето я Македонската звезда — поясни Или. — Гербът на Александър. Чудесни образци.
	— Как са вкарали всичко това в пещерата? — попита Стефани. — Саркофазите са огромни!
	— Преди две хиляди и триста години топографията тук със сигурност е била различна — каза Или и обхвана с широк жест пещерата. — Готов съм да се обзаложа, че е имало и друг начин за проникване. Може би езерцата не са били на толкова голяма височина, а проходът не е бил под водата. Кой знае?
	— А буквите на дъното? — попита Малоун. — Те как са се озовали там? Очевидно не са дело на хората, които са изградили гробницата. Приличат на неонова реклама, поставена, за да привлича вниманието.
	— Според мен е работа на Птолемей. Част от загадката му. Две гръцки букви на дъното на две езерца. Предполагам, че така е искал да маркира мястото.
	Лицето на Александър беше скрито под златна маска. Все още никой не я беше докоснал.
	— Твой ред е, Или — обади се най-после Малоун. — Дай да видим как е изглеждал господарят на света.
	В очите на по-младия мъж се появи нетърпелив блясък. Толкова усърдно беше проучвал живота на Александър Велики. А сега бе настъпил моментът да бъде първият човек от две хиляди години насам, който може да го докосне.
	Пристъпи към саркофага и внимателно повдигна маската. Това, което беше останало от кожата на лицето, имаше тъмен цвят, сухо и чупливо. Смъртта, изглежда, беше пожалила лицето на Александър. Полуотворените му очи излъчваха някакво странно любопитство. Устата му беше широко отворена, сякаш за вик. Времето беше замразило всичко. Върху главата нямаше коса, а във вътрешността на черепа го нямаше и мозъка, на който се дължаха огромните завоевателни успехи на Александър. Всички гледаха мълчаливо, със страхопочитание.
	После Касиопея насочи фенерчето си към насрещната стена. Лъчът се плъзна по конник с дълъг плащ през рамото и спря на изящно изработен бронзов бюст. Продълговатото лице с твърди черти излъчваше самоувереност, тесните процепи на очите гледаха някъде надалеч в пространството. Косата беше пригладена назад, леко накъдрена към раменете. Шията бе издължена. Излъчването бе на човек, който контролира света около себе си.
	Александър Велики. Какъв контраст със смъртника в саркофага!
	— Всички бюстове на Александър, които съм виждал, бяха реставрирани с гипс, най-вече носът, устните, веждите и косата — промълви Или. — Много малко са оцелели през вековете. Но този тук е автентичен и напълно запазен.
	— Както и тялото — добави Малоун.
	Касиопея се приближи до другия саркофаг и с усилие отмести капака. Вътре лежеше още една мумия, облечена по-скромно, но в същото състояние и с маска на лицето.
	— Александър и Хефестион — промълви Торвалдсен. — Колко отдавна почиват тук!
	— А ще останат ли? — попита Малоун.
	— Това е изключителна археологическа находка — сви рамене Или. — Би било трагедия, ако остане в неизвестност.
	Малоун забеляза, че вниманието на Виктор е привлечено от златната ракла, опряна до стената на гробницата. Скалата над нея беше изпълнена с гравюри, изобразяващи битки, колесници, коне и бойци, размахващи мечове. Непосредствено над раклата беше прикрепена златна македонска звезда. В центъра й имаше красиви листенца от синьо стъкло. Подобни розетки се виждаха и върху централната шина на раклата.
	Виктор хвана капака от двете страни и го повдигна още преди Или да успее да го спре. Едуин Дейвис насочи лъча на фенерчето си надолу. Пред очите им блесна прекрасен златен венец с дъбови листа и жълъди, изваяни до последния детайл.
	— Кралска корона! — ахна Или.
	— Точно нея искаше Зовастина — подсмихна се Виктор. — Тя трябваше да бъде нейната корона. Щеше да бъде на седмото небе.
	— Жалко, че хеликоптерът й катастрофира — сви рамене Малоун.
	— Виктор — вдигна глава Стефани. — Ако ти омръзне да работиш на свободна практика, обади ми се.
	— Ще имам предвид офертата ти — кимна той.
	— Нарочно ми позволи да те победя при предишното ни посещение тук, нали? — втренчени се в него Малоун.
	— Да — кимна Виктор. — Беше най-добре да си тръгнеш и ти дадох съответния шанс. Иначе не съм толкова лесен, Малоун.
	— Ще го имам предвид! — ухили се Малоун, извърна се към саркофазите и попита: — Какво ще правим с тях?
	— Чакали са хилядолетия, нека почиват още малко — отвърна Или. — В момента имаме друга работа.


	Касиопея излезе последна от кафявото езерце в първата пещера.
	— Линдзи каза, че бактерията в зеленото езерце може да се пие — каза Или. — Тя е безвредна за нас, но убива ХИВ вируса.
	— Няма как да знаем дали е вярно — поклати глава Стефани.
	— Вярно е — убедено отвърна Или. — Той беше откровен, защото искаше да си спаси живота.
	— Разполагаме с диска — намеси се Торвалдсен. — Мога да събера най-добрите учени на света, за да получим бърз отговор.
	— Александър Велики не е имал учени — поклати глава Или. — Той се е доверявал на света около себе си.
	Касиопея се възхити на куража му. Самата тя беше носител на вируса вече повече от десет години и очакваше всеки момент да се разболее. Човек коренно променя живота си, когато знае, че някъде в него цъка бомба с часовников механизъм, която всеки момент може да срази имунната му система. Тя добре знаеше, че Или изпитва същото и се хваща за сламка. Но те бяха късметлии, защото можеха да си позволят лекарствата, които укротяват вируса. За разлика от милиони хора по света.
	Тя се загледа в кафявото езерце с буквата Z, издълбана на дъното. В съзнанието й изплува текстът, който беше прочела в един от пергаментите. _Евмен му казал къде е гробът на Александър: високо в планината — там, където скитите му разкрили тайната на живота._ Пристъпи към зеленото езерце и се възхити на изящната буква H, издълбана на дъното.
	Живот. Каква красива надежда!
	Или сграбчи ръката й.
	— Готова ли си?
	Тя мълчаливо кимна. Двамата се отпуснаха на колене и започнаха да пият.


	95

	_Копенхаген, събота, 6 юни, 19:45 ч._
	Настанил се на втория етаж на кафе „Норден“, Малоун се наслаждаваше на любимата си доматена супа, дълбоко убеден, че никъде не могат да я приготвят както в това заведение. Торвалдсен седеше срещу него. Прозорците бяха отворени и те с удоволствие вдъхваха аромата на прекрасната пролетна вечер. По това време на годината климатът в Копенхаген беше чудесен — още една причина да изпитва удоволствие от живота в този град.
	— Днес се чух с Или — съобщи Торвалдсен.
	От време на време той се питаше какво става в Централна Азия. Прибраха се преди шест седмици и оттогава той усилено продаваше книги. Това беше най-хубавата страна на професията оперативен агент. Изпълняваш задачата и продължаваш напред. Никакви анализи, никакви коментари. С тези неща се занимаваха други.
	— Прави разкопки на гробницата на Александър. Новото федерално правителство работи в тясно сътрудничество с гърците.
	Малоун знаеше, че благодарение на препоръките на Торвалдсен Или е започнал работа в музей в Атина. Разбира се, и на факта, че бе открил гробницата на Александър Велики, с който беше спечелил огромното уважение на музейните работници.
	Управлението на Федерацията бе поето от един умерен политик, заместник на Зовастина. Според конституцията на страната той щеше да управлява до провеждането на извънредни избори. Междувременно Вашингтон се погрижи за унищожаването на запасите от биологични оръжия. Без много шум, но твърдо САЩ поставиха ултиматум на Самарканд: или ще осигури пълно сътрудничество, или съседите на Федерацията ще научат за плановете на Зовастина и нейните генерали. След което нещата ще бъдат оставени на естествения си ход. За щастие разумът надделя и във Федерацията пристигна американски специализиран екип, който щеше да контролира унищожаването на вирусите. Разбира се, Западът разполагаше с лекарства за всички тях и Самарканд нямаше друг избор. Федерацията можеше да предизвика смъртоносни епидемии, но не можеше да ги спре. Съюзът между Зовастина и Винченти беше заменен от спогодба между две нации, които не изпитваха никакво доверие една към друга.
	— Или има пълен контрол върху гробницата и е оставен да работи на спокойствие — добави Торвалдсен. — Според него голяма част от старата история трябва да бъде пренаписана. В гробницата има древни ръкописи, произведения на изкуството, а дори една-две карти. Невероятни неща.
	— А как се чувстват Едуин Дейвис и Дани Даниълс? — поинтересува се Малоун. — Вероятно са доволни.
	— Преди два дни се чух с Дейвис — усмихна се Торвалдсен. — Даниълс е много доволен от нашата работа. Особено от начина, по който Касиопея взриви онзи хеликоптер. Твърд мъж е той, от него не може да се очаква състрадателност.
	— Радвам се, че за пореден път помогнахме на президента — кимна Малоун, замълча за момент, после попита: — А какво става с Венецианската лига?
	— Изпари се — сви рамене Торвалдсен. — Но никой не разполага с твърди доказателства за дейността й.
	— Освен за убийството на Наоми Джонс.
	— То беше дело на Винченти, а той си плати.
	Вярно беше.
	— Бих се радвал, ако поне веднъж Даниълс помоли за помощта ми — въздъхна Малоун.
	— Няма да стане — поклати глава Торвалдсен.
	— Както не стана и с теб?
	— Точно така — кимна приятелят му.
	Малоун довърши супата си и отправи поглед към Хьобро Плац. Площадът гъмжеше от хора, които се наслаждаваха на топлата вечер. Книжарницата му насреща беше затворена. Напоследък продажбите вървяха с пълна сила и той планираше да отскочи до Лондон още следващата седмица, за да попълни запасите си. После пристигаше Гари за обичайната си лятна ваканция. Малоун гореше от нетърпение да види 15-годишния си син.
	Но същевременно изпитваше и меланхолия. През всичките тези седмици, от завръщането си у дома. С Торвалдсен вечеряха поне веднъж седмично, но никога не бяха обсъждали това, което му тежеше на душата. Някои теми просто не биваше да бъдат засягани. Освен когато бъдат позволени.
	— Как е Касиопея? — попита той.
	— Вече си мислех, че никога няма да попиташ.
	— Ти ме забърка във всичко това.
	— Казах, че тя има нужда от помощ, нищо повече.
	— Бих си пожелал и тя да ми помогне при нужда.
	— Ще го направи, бъди сигурен. Но нека отговоря на въпроса ти. И тя, и Или са излекувани. Едуин каза, че учените са потвърдили ефективността на бактерията. Даниълс скоро ще обяви публично за откритието, а разпространението на лекарството ще се контролира от правителството на САЩ. Президентът е издал заповед да бъде предлагано на минимална цена на всички нуждаещи се.
	— Много хора ще бъдат спасени.
	— Заслугата е твоя. Ти разбули загадката и откри гробницата.
	Не му беше удобно да слуша такива неща.
	— Всички си вършехме работата — усмихна се смутено Малоун. — Между другото, чух от Стефани, че си бил дяволски добър с пушката в онази къща.
	— Не съм толкова беззащитен.
	Торвалдсен му разказа за престрелката. Със Стефани я бяха обсъдили още преди да напуснат Азия, а миналата седмица отново се бяха чули.
	— Тя разбра, че оперативната работа е колкото трудна, толкова и опасна — кимна Малоун.
	— Преди няколко дни се чух с нея.
	— Да не би да сте се сближили?
	Приятелят му се усмихна.
	— Ние с нея много си приличаме, но едва ли някога ще си го признаем.
	— Убиването никога не е лесно, независимо от причините.
	— В онази къща убих трима души. Прав си, че не е лесно.
	Малоун все още не беше получил отговор на първия си въпрос, а Торвалдсен, изглежда, усети какво точно искаше да знае приятелят му.
	— Почти не съм разговарял с Касиопея, след като напуснахме Федерацията — каза той. — Тя се прибра във Франция. Не знам нищо за нея и Или, защото тя не прояви желание да говори по този въпрос. — Торвалдсен поклати глава и добави: — Ще трябва сам да я попиташ.
	Малоун реши да се поразходи. Харесваше му да броди по Стрьогет. Покани и Торвалдсен, но приятелят му отказа. Само извади от джоба си няколко прегънати листове хартия и ги сложи на масата.
	— Документите за собственост на онзи имот край морето, който изгоря. Нямам нужда от него.
	Малоун разгъна книжата и видя името си в декларацията за дарение.
	— Настоявам да го вземеш — погледна го в очите Торвалдсен.
	— Не мога — поклати глава той. — Имотът е на брега на океана и струва куп пари.
	— Възстанови къщата и се наслаждавай на гледката. Приеми го като компенсация, че те забърках във всичко това.
	— Ти знаеше, че няма да ти откажа.
	— Знам, но така ще успокоя съвестта си, колкото и малко да е останало от нея.
	За двете години на приятелството им Малоун беше разбрал, че когато Торвалдсен си науми нещо, няма начин да бъде разубеден. Затова пъхна документите в джоба си и се спусна по стълбите. Бутна вратата и излезе в топлата датска вечер. Всички масички пред кафето бяха заети.
	— Хей, Малоун!
	Той се обърна. На една от масичките седеше Касиопея, която стана и тръгна към него.
	Беше облечена в морскосиньо памучно сако и панталони. От рамото й висеше кожена чантичка, на краката й имаше леки сандали. Тъмната й коса падаше свободно към раменете. За миг си я представи в планината, облечена в плътно прилепнали кожени панталони и черен сутиен, плуваща редом с него към гробницата. Пред очите му изплуваха няколкото минути, през които и двамата бяха по бельо.
	— Хей, какво правиш тук? — попита той.
	— Ти все ми хвалеше храната в това заведение и реших да я опитам — сви рамене тя.
	— Доста си пътувала за една вечеря — усмихна се той.
	— Когато не можеш да готвиш, едва ли имаш голям избор.
	— Чух, че си се излекувала. Много се радвам.
	— Е, вече не мисля за някои неща. Най-вече сутрин, когато се питаш дали не е настъпил последният ден от живота ти.
	Той си спомни тревогата й през онази първа нощ в Копенхаген, когато му помогна да се измъкне от Музея за гръко-римско изкуство. Меланхолията й беше изчезнала.
	— Накъде си тръгнал? — попита Касиопея.
	— Просто на разходка — отвърна той и очите му пробягаха по площада.
	— Искаш ли компания?
	Той се обърна и вдигна глава към втория етаж на заведението, където допреди малко седяха с Торвалдсен. Изправен пред отворения прозорец, приятелят му се усмихваше. Би трябвало да се досети.
	— Вие двамата винаги ли заговорничите? — обърна се към младата жена той.
	— Не ми отговори за разходката.
	Какво толкова, по дяволите, сви рамене Малоун.
	— Нямам нищо против твоята компания.
	Тя го хвана за ръка и тръгна напред. Но той не можеше да не й зададе един последен въпрос.
	— Какво стана между теб и Или? Мислех си, че…
	— Малоун!
	Той знаеше какво ще последва и реши да я изпревари.
	— Добре, добре. Млъквай и върви, нали?


	Благодарности

	Първо искам да благодаря на Пам Ейхърн — внимавайте, агент с ново блекбъри е опасно нещо. После на чудесните хора в Рандъм Хаус: Джина Чентрело, моята издателка (казвам го с голяма гордост); Либи Макгайър — за постоянната подкрепа; Марк Тавани, който отново предложи великолепни редакторски идеи; Синди Мъри, която винаги се радва, когато може да ме отпрати; Ким Хоуви, която някак успява да накара хората да ме търсят; Рейчъл Кайнд, която разпространява книгите по целия свят; Бек Стван, удивителен художник на корици; Каръл Лоуенстийн и накрая на всички служители от „Реклама и продажби“, без чиито усилия нищо нямаше да постигна.
	Бих искал да спомена също и Вики Сатлоу, италианската ми литературна агентка; Мишел Бензони и жена му Лесли, които ни оказаха гостоприемство във Венеция; Кристина Кортезе, която ни разведе из базиликата „Сан Марко“ и ни предложи безценни идеи; всички от издателство „Норд“ в Италия, които са страхотен екип; и Дамарис Кориган, една прекрасна жена, която разпали въображението ми една вечер. Моите искрени благодарности към всички вас.
	На брат ми Боб и съпругата му Ким; на Линдзи и Грант дължа, макар и закъсняла, специална благодарност.
	И накрая тази книга е посветена на моята съпруга. Тя бе свидетел как историята се превърна от една груба идея в думи на хартия. През цялото време тя ме насочваше, критикуваше и окуражаваше.

	Бележка на автора

	Време е да разграничим фактите от творческата измислица.
	Описаният в пролога начин за екзекуция действително е бил прилаган по времето на Александър Велики. Той наистина е заповядал да убият лечителя на Хефестион, но не по описания начин. Повечето исторически документи сочат, че това е станало чрез обесване.
	Отношенията между Александър и Хефестион са били комплексни. Приятели, довереници, любовници — всяко от тези определения би прозвучало уместно. Съществуват исторически документи, които потвърждават отчаянието на Александър след преждевременната смърт на Хефестион. Други източници сочат, че погребението му се превръща в най-мащабния и скъп ритуал в историята дотогава. Разбира се, балсамирането на тялото и полагането му в тайна гробница (Глава 24) са творческа измислица.
	Гръцкият огън (Глава 5) действително е съществувал. Формулата му е била ревниво пазена от византийските императори, но след падането на империята тя е загубена. И до днес химическите му съставки са неизвестни. Неутрализирането на гръцкия огън със солена вода е моя измислица. На практика той е бил използван като оръжие срещу кораби в открито море.
	Древната и доста жестока игра _бузкаши_ (Глава 7) се играе и до днес на територията на Централна Азия. Правилата, екипите и оборудването са описани коректно, включително фактът, че по време на тази игра често се дават жертви.
	Централноазиатската федерация е измислица, но в Глава 27 са описани точно политико-икономическите условия в този регион. За съжаление тази земя открай време е бойно поле, а страните в региона се управляват от корумпирани правителства.
	От книгата на Франк Холт „Александър Велики и загадката на слонските медальони“ аз научих за тези необикновени монети. В романа те са осем, но в действителност са много повече. Описанието им (Глава 8 и 9) е точно, с изключение на буквите ZH, които са моя измислица. Но в хода на този процес с удивление открих, че древните гравьори са използвали примитивни лупи, с чиято помощ практически биха могли да изработят подобни надписи.
	От лингвинистична гледна точка буквосъчетанието ZH в буквален превод от старогръцки означава „живея“. Съществителното „живот“ се пише по друг начин: ΣΦП. Заради фабулата си позволих по-свободен превод. Що се отнася до термините на гръцки език, използвани тук, аз ги наричам „старогръцки“, но може би по-правилно е те да бъдат наричани „древногръцки“.
	Свещеният отряд, който охранява Ирина Зовастина (Глава 12), е заимстван от най-храбрата бойна единица на гръцката армия. През 338 г. преди Христа Филип II и синът му Александър Велики избили до крак бойците му, сто и петдесет хомосексуални двойки от град Тива. В гръцката област Херонея и до днес се издига техен паметник.
	Отварата, за която непрекъснато се споменава в романа, е изцяло художествена измислица. Това се отнася и за фактите около нейното откриване, описани в Глава 14. Бактерията архея (archaea) съществува в природата също както множество други бактерии и вируси, притежаващи свойството да се изтребват взаимно. Но начинът, по който аз използвам археята в тази книга, е изцяло плод на въображението ми.
	Местата, на които се развива действието във Венеция, са описани точно. Вътрешността на базиликата „Сан Марко“ наистина е смайваща, включително гробницата на свети Марко. Постарал съм се да я пресъздам във всичките й детайли. Точно съм описал и остров Торчело с неговия музей, две църкви, камбанария и известен ресторант. Това се отнася и до географското положение на острова и неговата история (Глава 34). Венецианската лига е плод на творческото ми въображение. Но по време на своето дълго съществуване Венецианската република е сключвала съюзи и алианси с други градове-държави, които били наричани „лиги“.
	Рентгеновата флуоресценция (Глава 11) е съвременно откритие, чрез което се изследват древни ръкописи и пергаменти. Научих за него от талантливия писател Кристофър Райх, който си направи труда да ми изпрати специализирана статия по темата.
	„История“ на Йероним от Кардия (Глава 24) е изцяло творческа измислица, също като загадката на Птолемей. Но всички останали действия на Птолемей, свързани с погребалната процесия на Александър и неговото управление в Египет, са историческа истина. Кражбата на тялото на св. Марко от Александрия също е исторически факт. Венецианските търговци го изнесли тайно през 828 г. след Христа (Глава 29 и 45) и го върнали в родината си. Вярно е и че то изчезва за продължителен период от време. По-възрастните венецианци с гордост разказват историята за повторната му поява през 1024 г. (Глава 45).
	За съжаление зоонозите (Глава 31) съществуват и днес, причинявайки тежки поражения на човешкото здраве. Подборът на тези природни токсини и адаптирането им за военни цели (Глава 54) не е нищо ново. Векове наред човечеството си играе с биологични оръжия. Моята литературна героиня Ирина Зовастина е просто още един пример за това.
	Статистиката в Глава 32 отразява съвсем точно бързото разпространение на ХИВ вируса особено в Африка и Югоизточна Азия. Биологията на вируса, описана в Глава 51, и предположенията за прехвърлянето му от маймуните на човека (Глава 60) също са описани вярно. Идеята за откривател на лек срещу този бич, който изчаква подходящ момент за пускането му на пазара, е просто част от фабулата на тази книга. Но политиката по отношение на ХИВ и недостатъчните усилия за борба с него в световен мащаб са напълно реални.
	Истинска е и историята на остров Возрождение, където Съветският съюз е произвеждал много от своите биологични оръжия и който е бил изоставен на произвола на съдбата след разпадането на съветската империя (Глава 33). Пресъхването на Аралско море (Глава 33), предизвикано от безумното решение на съветското правителство да отклони главния му водоизточник, се смята за една от най-големите екологични катастрофи в историята на човечеството. За съжаление в реалния живот решение на тази катастрофа не е намерено.
	Амулетът „Сърце“ (Глава 59) съществува в действителност, но златната ивица в него е моя измислица. По времето на Александър Велики скиталите (Глава 61) били използвани за изпращане на тайни послания. Една от тях е изложена в Музея на международния шпионаж във Вашингтон и именно тя ме изкуши да я включа в тази история. Скитите (Глава 75) са съществували и тяхната история е отразена коректно, с изключение на предположението, че са погребвали своите царе в места, различни от обичайните могили.
	А сега за Александър Велики.
	За историята за неговата смърт (Глава 8) съм използвал няколко древни версии, всяка от които изобилства от противоречия. Трите версии на отговора на Александър на въпроса _На кого оставяш царството_, са изцяло мои. Общоприетият отговор е _На най-силния_, но моята фабула се нуждаеше от по-различен отговор. Историците отдавна търсят обяснение за неочакваната смърт на Александър. Мнозина от тях подозират, че е станал жертва на заговор (Глава 14), но конкретни доказателства липсват.
	Балсамирането на Александър с мед, премеждията с погребалната процесия и полагането на тялото в египетска гробница в Александрия са факти, взети от историята. Не е мое предположението, че тленните останки на св. Марко във Венеция всъщност са останките на Александър Велики. Идеята е на Андрю Майкъл Чъг, изложена във великолепната му книга „Изгубената гробница на Александър Велики“. Факт е обаче, че ранните християни редовно са присвоявали езически реликви (Глава 74) и че тялото на Александър Велики изчезва от Александрия приблизително по същото време, по което се появява тялото на св. Марко (Глава 45). И до днес продължават политическите дебати за връщането в Египет на всички или на част от мощите в базиликата „Сан Марко“. Всъщност през 1968 г. Ватиканът връща в Александрия няколко малки реликви.
	Гробницата на Александър Велики в Централна Азия е изцяло плод на въображението ми, но предметите в нея (Глава 94) са заимствани от гробницата на баща му Филип II, открита от археолози през 1977 г. Напоследък обаче възникнаха съмнения относно самоличността на погребания в нея.
	Политическото и историческото наследство на Александър продължава да е обект на разгорещени спорове. Дали е бил мъдър ясновидец, или жесток и безскрупулен завоевател? Репликите между Малоун и Касиопея в Глава 10 отразяват двете противоположни становища. На тази тема са написани много книги, но най-добрата от тях безспорно е „Александър Македонски: историческа биография“ от Питър Грийн. Задълбоченото изследване на Грийн доказва, че през целия си живот Александър се ръководи от мечтата за величие и слава. И легендата за тази мечта продължава да съществува, въпреки че могъщата му империя се разпада малко след неговата смърт. Доказателство за това безсмъртие е вярата, която той вдъхва на хората. Понякога светла и възвишена, понякога пагубна (както в случая с Ирина Зовастина). За Питър Грийн великият пълководец си остава загадка, а величието му прави окончателните оценки невъзможни. Той олицетворява неспокойния, неукротимия и вечно търсещ дух, личност, която далеч надраства собствените си забележителни постижения.
	И накрая, самият Александър го е казал най-добре:
	_Усилията и рискът са цената на лаврите, но е прекрасно да живееш като храбрец и да умреш, оставяйки след себе си вечна слава._


	$id = 42689
	$book_id = 9177
	Източник: Моята библиотека / http://chitanka.info/text/42689
	Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране: Еми, 2019
	----

	__Издание:__
	Автор: Стив Бери
	Заглавие: Венецианското предателство
	Преводач: Веселин Лаптев
	Година на превод: 2008
	Език, от който е преведено: английски
	Издание: първо
	Издател: Обсидиан
	Град на издателя: София
	Година на издаване: 2008
	Тип: роман
	Националност: американска
	Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново
	Редактор: Матуша Бенатова
	Технически редактор: Людмил Томов
	Коректор: Петя Калевска
	ISBN: 978-954-769-172-8
	Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7568