
Превод от английски език
Цветелина Тенекеджиева
Книгата се издава под това лого, запазена марка на ЕГМОНТ.
Всички права запазени. Нито книгата като цяло, нито части от нея могат да бъдат
възпроизвеждани под каквато и да е форма.
Оригинално заглавие: A Court of S_lver Flames
Copyrıght © Sarah J. Maas, 2021
Мap copyrıght © Vırgınıa Allyn, 2019
Thıs translatıon of A Court of S_lver Flames ıs publıshed by EGMONT BULGARIA Publıshıng
House by arrangement wıth Bloomsbury Publıshıng Inc.
All rıghts reserved.
Превод Цветелина Тенекеджиева
© Егмонт България, 2021
Редактор Радка Бояджиева
Коректор Таня Симеонова
Издава „Егмонт България“ ЕАД
1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9
www.egmontbulgarıa.com
Електронно издание, 2021
ISBN 978-954-27-2524-4
На всяка Неста по света –
изкачи планината
И на Джош, Таран и Ани,
благодарение на които продължавам
да изкачвам своята

Петите ѝ разплискваха ледената черна вода.
Ледена не от зимния мраз, нито от парещия допир на
истински лед, а от нещо по-студено. По-дълбоко.
Студът в пространството между звездите, студът от свят,
съществувал преди светлината.
Студът на ада – истинския ад, осъзна тя, докато се мяташе и
риташе в напразни опити да се изтръгне от силните ръце,
които щяха да я вкарат в Котела.
Истинския ад, защото Илейн лежеше на пода, а
червенокосият едноок елф стоеше над нея. Защото от
подгизналата ѝ златистокестенява коса стърчаха заострени
уши и светлата ѝ кожа излъчваше онова сияние на
безсмъртните.
Истинския ад, по-страшен от мастилените дълбини, над
които висеше.
Потопи я, нареди кралят с каменно лице.
И този глас, гласът на елфа, който бе причинил това на
Илейн…
Знаеше, че ще я хвърлят в Котела. Че ще загуби битката.
Знаеше, че никой няма да я спаси – нито ридаещата Фейра,
нито вързаният ѝ предишен любовник, нито съкрушеният ѝ нов
другар. Нито Касиан, който кървеше на пода и още опитваше
да се надигне на треперещи ръце.
Кралят, той беше направил всичко това. На Илейн. На
Касиан.
И на нея.
Ледената вода ужили стъпалата ѝ.
Ужили ги с отрова, със смърт, толкова крайна, че всяка
частица от нея изрева гневно.
Щяха да я пуснат вътре, но нямаше да им се даде лесно.
Нямаше да сведе глава пред елфическия крал.
Водата вкопчи призрачни ръце в глезените ѝ и сякаш я
задърпа надолу.
Тя се загърчи, изтръгвайки едната си ръка от стража, който
я държеше.
И посочи краля с пръст.
Водата я теглеше надолу надолу надолу…
Но Неста Арчерън продължаваше да сочи с пръст краля на
Хиберн.
Обещание за смъртно възмездие. Сякаш го бележеше.
Нечии ръце я тикнаха в отворените нокти на водата.
И Неста Арчерън се изсмя на страха, пропълзял в очите на
краля. След миг водата я погълна цялата.
В началото
и в края
цареше Мрак
и нищо друго.
Не чувстваше студа, потъвайки в морето от чернота без
дъно, без хоризонт, без повърхност.
Но усети изгарящата болка.
Безсмъртието не беше спокойна младост.
Беше огън.
Изливаше се като разтопена руда във вените ѝ, караше
човешката ѝ кръв да изкипи, да се изпари, превръщаше
крехките ѝ кости в млада стомана.
Когато агонията зараздира същността ѝ и тя отвори уста да
изпищи, не излезе звук. На това място нямаше нищо друго,
освен мрак, болка и мощ…
Но нямаше да се даде лесно.
Щеше да ги накара да си платят. Всичките до един.
И започваше с този Котел.
Започваше сега.
Впи нокти и зъби в тъмнината. Зараздира я, заразкъсва я на
парчета.
Черната вечност наоколо затрепери. Загърчи се яростно.
Опита да се отдръпне и Неста ѝ се изсмя. Изсмя се с уста,
пълна със суровата мощ, която откъсна от мрака, изсмя се
заради шепите вечност, които блъсна в сърцето си, във вените
си.
Котелът се замята като птиче, попаднало в лапите на котка.
Тя не отпусна хватката си.
Колкото той беше откраднал от нея, от Илейн, толкова щеше
да му отнеме и тя.
Неста и Котела се усукаха в едно и запотъваха към
дълбините на черното небитие, горейки в мрака като
новородена звезда.
ПЪРВА ЧАСТ
ПИТОМКА
ГЛАВА 1
Касиан вдигна юмрук към зелената врата в сумрачния
коридор – и се поколеба.
Беше покосил повече врагове, отколкото можеше да
преброи и да си спомни, беше затъвал до колене в кръв по
бойните полета, без да сваля меча си, бе взимал решения,
коствали животите на добри воини, беше служил като
генерал, като обикновен войник, като наемен убиец, а сега
стоеше като вцепенен пред някаква си врата.
Страхуваше се.
Сградата на северния бряг на Сидра имаше нужда от
пребоядисване. И от нов под, ако съдеше по скърцащите греди
под ботушите му, докато бе изкачвал стълбището. Но поне
беше чисто. Атмосферата си оставаше потискаща по
стандартите на Веларис, ала все пак в града нямаше нито
един истински бедняшки квартал. Беше отсядал в много по-
лоши места.
Въпреки това не разбираше защо Неста реши да живее тук.
Ясно му беше защо не иска да се настани в Дома на
Ветровете – намираше се твърде далеч от града, а тя не
можеше да лети и да се ответря. Тоест, трябваше да се
изкачва и да слиза по десет хиляди стъпала. Но защо ѝ беше
да живее в този коптор, при положение че градската къща си
стоеше празна? След като приключи строежът на новото
крайречно имение на Фейра и Рис, градската къща отвори
врати за всичките им приятели, които имаха нужда или
желание да отседнат в нея. Той знаеше, че Фейра ѝ е
предложила стая там – а Неста ѝ е отказала.
Той огледа свъсено олющената зелена боя на вратата пред
него. Нито звук не излизаше изпод пролуката под нея,
достатъчно голяма, че и най-тлъстият плъх да се провре в
стаята. В тесния коридор не се долавяше никакъв мирис.
Може би щеше да му провърви и да я няма у дома. Може би
още спеше под бара в пивницата, където беше прекарала
нощта. Но така май щеше да е по-зле, защото трябваше да я
проследи дотам.
Отново вдигна юмрук и червеният му Сифон проблесна под
древните кълба елфическа светлина по тавана.
Страхливец. Стегни се и си свърши работата.
Касиан почука.
Веднъж. Втори път.
Тишина.
Почти въздъхна от облекчение. Слава на проклетата
Майка…
От другата страна на вратата се чуха отривисти премерени
крачки. Всяка следваща звучеше по-ядосано от предходната.
Той сви плътно крилете си, изопна рамене и разтвори
крака – традиционната бойна поза, заучена през дългите
години на тренировки, която вече заемаше само по мускулна
памет. Дори не се и замисли защо стъпките ѝ предизвикват
такъв рефлекс у него.
На вратата имаше четири заключалки и изщракването на
всяка от тях прозвуча като ритъма на военен барабан. Той
преговори списъка с неща, които трябваше да ѝ каже, както го
бе посъветвала Фейра да ги каже, но…
Дръжката се завъртя толкова рязко, че той се зачуди дали
Неста не си е представила как му извива врата, после вратата
се отвори със замах.
Неста Арчерън вече беше намръщена. Но поне стоеше пред
него.
Изглеждаше потресаващо.
– Какво искаш?
Открехна вратата само педя.
Кога я беше виждал за последно? Миналия месец, на
тържеството по случай края на лятото на онзи кораб в Сидра?
Тогава не изглеждаше чак толкова зле. Но все пак никой не
изглеждаше добре сутрин след цяла нощ давене в алкохол.
Особено в…
– Седем часът сутринта е – изсъска тя, впивайки в него онзи
сивкавосин поглед, който обикновено подклаждаше гнева му.
Беше с мъжка риза. Още по-лошо – беше само с мъжка риза.
Касиан опря ръка в касата на вратата и я удостои с
половинчатата усмивка, която винаги я изправяше на нокти.
– Тежка нощ?
Тежка година по-скоро. Красивото ѝ лице беше бледо, много
по-изпито, отколкото преди войната с Хиберн, устните ѝ
изглеждаха безкръвни, а очите ѝ… Студени и пронизващи
като зимно утро в планината.
Нищо в нея не излъчваше нито капка радост.
Тя понечи да затвори вратата върху ръката му.
Касиан пъхна ботуш в пролуката, преди да е счупила
пръстите му. Ноздрите ѝ се разшириха леко.
– Фейра те вика в къщата си.
– Коя от петте? – попита Неста, гледайки свъсено крака му
между вратата и касата.
Той сдържа гневния си отговор. Не се намираха на бойното
поле – и не ѝ беше противник. Задачата му беше да я заведе на
определено място. И да се моли прекрасният дом, в който
току-що се бяха нанесли Фейра и Рис, да не се превърне в
руина.
– Новата.
– Защо сестра ми не дойде да ме покани лично?
Познаваше подозрителния блясък в очите ѝ, леката
скованост в гърба ѝ. Дръпнатото ѝ поведение породи у него
инстинктивна нужда да я притисне още, да провери какво ще
се случи тогава.
След Зимното слънцестоене си бяха разменили малко думи.
Повечето на корабното тържество миналия месец. И то какви.
Помести се.
Здрасти, Нес.
Помести се.
С удоволствие.
И толкова – при положение че месеци наред почти не я бе
виждал.
Дори не можеше да си обясни защо изобщо е дошла на
тържеството, особено знаейки, че ще е вързана часове с тях
насред водата. Рядката ѝ поява вероятно се дължеше на
Амрен, която имаше известно влияние върху нея. Но в края на
вечерта Неста беше сред първите слезли от кораба, скръстила
плътно ръце пред гърдите си, а Амрен остана в другия му
край, почти разтреперана от яд и възмущение.
Никой не попита какво се е случило помежду им, дори
Фейра. Но веднага щом корабът стигна до брега, Неста почти
избяга от него и оттогава не бе говорила с никого. До днес. До
този разговор, който му се струваше най-дългият им още от
битките срещу Хиберн.
– Фейра е Велика господарка – отвърна накрая Касиан. –
Заета е да управлява Двора на Нощта.
Неста килна глава настрани и златистокестенявата ѝ коса
се разля върху кокалестото ѝ рамо. При друга същият жест би
изразявал умисленост. При нея обаче беше предупреждение
от хищник, преценяващ жертвата си.
– И сестра ми – подхвана тя с онзи безизразен глас –
настоява да се явя незабавно?
– Знаеше, че вероятно ще ти е нужно време да се
поосвежиш, затова ще те очаква в девет.
Той зачака експлозията, докато Неста осмисляше думите
му.
Накрая очите ѝ пламнаха.
– Смяташ, че ще ми трябват два часа да се приведа в
представителен вид?
Той прие поканата да я огледа: дълги голи крака, елегантно
извит ханш, тънка талия – прекалено тънка – и пищни,
примамливи гърди, несъответстващи на новите щръкнали ъгли
на тялото ѝ.
Върху друга жена тези прелестни гърди щяха да са
достатъчна причина да започне да я ухажва още от пръв
поглед. Но студеният огън в очите на Неста се бе оказал
изкушение от съвсем различен вид.
А сега, откакто се бе превърнала във Върховна елфка, при
това с вродена доминантност и агресия – и гаднярско
отношение към околните, – я избягваше, доколкото можеше.
Особено заради случилото се по време на войната с Хиберн и
след това. Повече от ясно му беше дала да разбере какво
изпитва към него.
Накрая Касиан отговори:
– Смятам, че здрава храна, вана и нормални дрехи биха ти
се отразили добре.
Неста врътна очи, но подръпна долния ръб на ризата.
Касиан добави:
– Изритай жалкото копеле оттук и се измий, а аз ще ти
донеса чай.
Тя вдигна леко вежди.
Касиан вирна едното ъгълче на устата си в усмивка.
– Мислиш си, че не чувам как онзи в спалнята ти опитва да
се облече безшумно и да се измъкне през прозореца?
Сякаш в отговор откъм спалнята ѝ долетя глухо тупване.
Неста изсъска.
– Ще се върна след час да проверя как вървят нещата.
Когато говореше с този остър тон на войниците си, те не
смееха да изпробват търпението му – веднага си спомняха, че
са нужни цели седем Сифона да удържат огромната му
магическа мощ. Но Неста не летеше с неговите легиони, не се
сражаваше под негово командване и очевидно не я
интересуваше, че е с петстотин години по-възрастен от нея и…
– Не си прави труда. Ще пристигна навреме.
Той се отблъсна от касата на вратата и отстъпи няколко
крачки назад, разпервайки леко криле.
– Задачата ми е да те ескортирам от врата до врата.
Лицето ѝ се стегна.
– Иди да кацнеш на някой комин.
Той ѝ се поклони театрално, не смееше да откъсне очи от
нея. Беше излязла от Котела с… дарби. Внушителни дарби –
тъмни. Но никой не ги бе видял, нито усетил от онази
последна битка с Хиберн, откакто Амрен разби Котела, а
Фейра и Рис успяха да го скрепят. Илейн също не разкриваше
пророческите си умения от онзи момент насам.
Но ако Неста още носеше във вените си онази сила,
способна да унищожи цяло бойно поле… Касиан имаше
достатъчно разсъдък да не провокира опасен хищник.
– Искаш ли мляко или лимон в чая си?
Тя затръшна вратата в лицето му.
И заключи всяка от четирите ключалки.
Касиан изсвирука под носа си, питайки се дали
нещастникът в апартамента ѝ е успял да избяга през
прозореца – най-вероятно от нея, – и тръгна по сумрачния
коридор да си търси храна.
Днес щяха да са му нужни сили. Особено след като Неста
научеше защо я вика сестра ѝ.
Неста Арчерън не знаеше името на елфа в апартамента ѝ.
Докато вървеше към спалнята, заобикаляйки купчини книги
и дрехи, прерови замъглената си от вино памет, но си спомни
само разпалените погледи в механата, мократа, гореща среща
на устите им, потта по тялото ѝ, докато го яздеше, и
удоволствието, примесено с алкохола, я запращаше в блажено
забвение. Не и името му.
Елфът вече се беше провесил през прозореца – а Касиан
несъмнено чакаше на улицата отдолу, за да стане свидетел на
жалкото му бягство, – когато Неста влезе в тъмната, тясна
спалня. Леглото с месингови колони беше омачкано,
чаршафите се въргаляха по скърцащия, неравен дървен под, а
пукнатият прозорец се блъскаше в стената на провисналите си
панти. Елфът се извъртя към нея.
Беше красив като повечето Върховни елфи. Малко слабичък
за вкуса ѝ – направо момченце в сравнение с грамадата от
мускули, изпълвала преди малко входа на апартамента ѝ. Като
я видя, подскочи и забелязвайки какво е облякла, придоби
болезнено изражение.
– Ъм… Това е…
Неста съблече ризата му и остана чисто гола. Очите му се
разшириха, но мирисът на страха му не изчезна – не страх от
нея, а от елфа, чийто глас бе чул на вратата. От мисълта коя е
сестра ѝ. Кой е другарят на сестра ѝ. Кои са приятелите на
сестра ѝ. Сякаш всичко това имаше някакво значение.
Как ли щеше да мирише страхът му, ако разбереше, че го е
използвала, че е преспала с него, за да овладее енергията си?
Да укроти мрака, който кипеше в нея, откакто я потопиха в
Котела. През последната година беше установила, че сексът,
музиката и алкохолът помагат. Не напълно, но пречат на
силата ѝ да изври. Макар че пак я усещаше да шурти през
кръвта ѝ, да се увива стегнато около костите ѝ.
Хвърли му бялата риза.
– Вече може да използваш вратата.
Той нахлузи ризата презглава.
– А… Той още ли…
Погледът му постоянно се спираше на гърдите ѝ,
настръхнали от сутрешния хлад, на голата ѝ кожа. Мястото
между бедрата ѝ.
– Сбогом.
Неста влезе в ръждивата, порутена баня до спалнята си.
Поне имаше течаща топла вода.
Понякога.
Фейра и Илейн я убеждаваха да се премести. Тя винаги
пренебрегваше съветите им. Както щеше да пренебрегне
днешния разговор. Знаеше, че Фейра ѝ е намислила мъмрене.
Навярно защото снощи писа огромната си сметка в механата
на банковата сметка на сестра си.
Неста изсумтя и завъртя студеното метално кранче на
ваната. То простена и водата заклокочи шумно, преди да
рукне в спуканата, пожълтяла вана.
Това беше нейното жилище. Без прислуга, без очи, следящи
и съдещи всеки неин ход, без компания, освен ако тя не си
поканеше. И освен ако на разни досадни, нафукани воини не
им хрумнеше да наминат.
Бяха нужни поне пет минути да текне достатъчно топла
вода, с която да напълни ваната. В някои дни през последната
година дори не ѝ се занимаваше да чака. Просто влизаше в
ледената вода и вместо да усеща нейния студ, усещаше този
от тъмните дълбини на Котела, погълнали я цяла. Изтръгнали
човешкия ѝ живот, простосмъртието ѝ – превърнали я в това.
Месеци наред се беше борила с вцепеняващата паника, от
която костите ѝ трепереха дори при мисълта да се потопи във
вода. Но се принуди да я преодолее. Научи се да седи в
ледената вода, разтреперана, със свит стомах и стиснати зъби;
отказваше да излезе, докато тялото ѝ не осъзнаеше, че се
намира във вана, а не в Котела; че е в апартамента си, а не в
онзи каменен замък отвъд морето; че е жива, безсмъртна. Но
баща ѝ нямаше този късмет.
Вятърът вече разнасяше пепелта му и съществуването му бе
белязано единствено от каменна плоча на онзи хълм извън
града. Поне така твърдяха сестрите ѝ.
Обикнах те в мига, в който за пръв път те взех в обятията
си, беше ѝ казал в последните им моменти заедно.
Да не си докоснал дъщеря ми с мръсните си ръце. Това бяха
финалните му думи, изплюти срещу краля на Хиберн. Бе
пропилял сетните си думи по онзи червей.
Баща ѝ. Мъжът, който никога не се беше борил за децата
си, го бе направил накрая. Когато бе дошъл да ги спаси – да
спаси човеците и елфите, да, но най-вече дъщерите си. Нея.
Каква ужасна, глупава загуба!
Във вените ѝ течеше адска, тъмна сила, а дори с нея не бе
могла да попречи на краля на Хиберн да строши врата му.
Цял живот бе мразила баща си до дън душа, а той незнайно
защо я бе обичал. Не достатъчно, за да ги опази от бедността
и глада, но необяснимо как достатъчно, за да събере армия
заради тях. Да отплава за битка с кораб, кръстен на нея.
Дори в онези последни мигове продължаваше да мрази
баща си. А когато вратът му се скърши, очите му не бяха
пълни със страх, а с онази глупава любов към нея.
Това се бе запечатало в съзнанието ѝ – погледът му.
Ненавистта в собственото ѝ сърце, докато той умираше за нея.
Тази мисъл я глождеше, тормозеше я като силата, която
погребваше надълбоко в себе си, и така беснееше в главата ѝ,
че дори ледената вана не успяваше да я скове.
Измъчваше я знанието, че е могла да го спаси.
Съзнаваше, че кралят на Хиберн е виновен. Но и тя имаше
вина. Както и за това, че заловиха Илейн, след като Неста
видя Котела с онзи кристал. Имаше вина и за зверствата,
които Хиберн бе извършил, за да излови двете със сестра ѝ
като сърни.
В някои дни ужасът и паниката вцепеняваха тялото ѝ
толкова силно, че не можеше да си поеме дъх. И нищо не
можеше да попречи на чудовищната сила да се надига,
надига, надига в нея. Нищо, освен музиката в механите,
игрите на карти с непознати, безбройните бутилки вино и
сексът, от който не чувстваше нищо – но поне ѝ помагаше да
се освободи за момент от грохота в себе си.
Сега отмиваше потта и другите следи от миналата нощ.
Сексът не беше лош – бе правила и по-добър, но и много по-
лош. На някои мъже дори безсмъртието не им беше
достатъчно да овладеят креватното изкуство.
Затова Неста се научи как да си доставя удоволствие.
Снабди се с противозачатъчен чай от местната аптека, който
трябваше да пие веднъж месечно, после доведе първия елф в
апартамента си. Той дори не бе подозирал, че е девствена,
докато не видя кръвта по чаршафите. Тогава сбърчи
неодобрително лице – но след миг го обзе видим страх, че тя
може да се оплаче на сестра си от неудовлетворителен първи
път. Или пък на ужасяващия другар на сестра ѝ. Неста не си
направи труда да му обясни, че старателно избягва и двамата.
Особено сестра си. Напоследък Рисанд като че ли също я
избягваше.
След войната с Хиберн ѝ предложи няколко позиции.
Постове в двора си.
Тя не ги искаше. Предлагаше ѝ ги от съжаление в отявлен
опит да я вкара в живота на Фейра, да я ангажира с нещо
полезно. Но Великият господар никога не я бе харесвал.
Разговорите им бяха резервирани и особено цивилизовани.
Не му беше признавала, че живее тук поради същите
причини, поради които той я мразеше. И понякога взима
студени вани. Понякога забравя да се храни. Не търпи
пращенето и бумтенето на камина. И се дави във вино и
музика, и плътски удоволствия всяка нощ. Бе виновна за
всичко, в което я обвиняваше Рисанд – и го знаеше още преди
той да припари до прага ѝ.
Каквото и да ѝ предлагаше, Рисанд го предлагаше заради
любовта си към Фейра. Затова Неста предпочиташе да
прекарва времето си както ѝ харесва. И бездруго те плащаха.
На вратата се почука с такава сила, че целият апартамент
се разтресе.
Тя погледна кръвнишки към предната стая, обмисляйки
дали да не си замълчи, за да реши Касиан, че вече е тръгнала.
Само дето Касиан я чуваше, подушваше я. И ако разбиеше
вратата, което беше напълно възможно, щеше да ѝ се наложи
да се оправдава пред стиснатия си хазяин.
Затова Неста облече роклята, захвърлена на пода миналата
вечер, и пак отвори четирите ключалки. Беше ги сложила още
в деня на настаняването си тук. И заключването им всяка нощ
се беше превърнало в ритуал. Дори когато се прибра с
безименния елф, дори обезумяла от виното, не пропусна да ги
заключи.
Сякаш те можеха да удържат всички чудовища на света.
Открехна вратата, колкото да види наперената усмивка на
Касиан, и я остави така, връщайки се да търси обувките си.
Той влезе след нея с чаша чай в ръка – вероятно взета
назаем от кафенето на ъгъла. Или направо подарена, като се
имаше предвид колко му се кланяха всички. Целият град го
боготвореше още преди сблъсъка с Хиберн. Героизмът и
жертвата му в него – подвизите му на бойното поле – му бяха
спечелили още по-голяма почит.
Неста разбираше почитателите му. Тя самата бе изпитала
удоволствието и откровения ужас да го наблюдава на бойното
поле. Още се будеше потна заради онези спомени: как го
гледаше да се бори с враговете им, останала без дъх; как се бе
уплашила, когато страховитата мощ на Котела се надигна да
удари армията им в най-силното ѝ звено – Касиан.
Не бе успяла да спаси хилядата илирианци, загинали в
мига, след като го призова при себе си. Бягаше и от този
спомен.
Касиан огледа апартамента ѝ и изсвирука тихо.
– Да ти е хрумвало да наемеш чистачка?
Неста плъзна поглед по малката всекидневна – продънен
тъмночервен диван, почернена от сажди тухлена камина,
проядено от молци кресло с тапицерия на цветя, вехт
кухненски кът, заринат с наклонени купчини неизмити
съдове. Къде си беше хвърлила обувките снощи? Реши да ги
потърси в спалнята.
– За начало може да пуснем малко свеж въздух – обади се
Касиан от другата стая и прозорецът се отвори със скърцане.
Тя намери кафявите си обувки в два срещуположни ъгъла
на спалнята. Едната вонеше на разлято вино.
Седна на ръба на дюшека, обу ги и започна да ги връзва.
Дори не вдигна поглед, когато Касиан дойде с бавни стъпки и
спря на прага.
Той подуши въздуха. Шумно.
– Надявах се поне да сменяш чаршафите между различните
си гости, но това очевидно не те притеснява.
Неста завърза връзките на едната си обувка.
– Не е твоя работа.
Той сви рамене, макар лицето му да не отразяваше такова
безразличие.
– Щом аз подушвам няколко различни елфи тук, приятелите
ти също ги подушват.
– Това не е спряло никого досега.
Тя завърза и другата си обувка под зоркия лешников поглед
на Касиан.
– Чаят ти изстива.
Зъбите му просветнаха.
Без да му обърне внимание, Неста огледа пак стаята.
Палтото ѝ…
– Палтото ти е на пода до входната врата – заяви той. – И
навън е хладно, така че си вземи шал.
Неста игнорира и този коментар, но мина покрай него,
внимавайки да не го докосне, и намери палтото си точно
където ѝ беше казал. После отвори входната врата и му посочи
да излезе пръв.
Касиан тръгна към нея, вперил поглед в очите ѝ, пресегна
се и…
И грабна от кукичката на стената синьо-кремавия шал,
който Илейн ѝ подари за рождения ден миналата пролет.
Стисна го в юмрук като удушена змия и я подмина.
Нещо го глождеше. Обикновено издържаше малко по-дълго,
преди да се ядоса. Може би заради същото нещо, заради което
Фейра ги викаше в дома си.
Коремът ѝ се сви, докато заключваше ключалките.
Не беше глупава. Знаеше, че след края на войната и по тези
земи, и в целия континент се надигаше смут. Че някои
елфически народи отвъд стената се опитваха да разширят
неправомерно границите си и се отнасяха още по-жестоко с
човеците. И знаеше, че четирите човешки кралици още се
крият в двореца си с неизползвани, непокътнати армии.
Всичките бяха чудовища. Бяха убили златокосата кралица
след предателството ѝ и бяха продали друга – Васа – на онзи
магьосник. Нищо чудно, че Котелът бе превърнал най-младата
от четирите в старица – в елфка с дълъг, дълъг живот, да, но и
в съсухрена черупка като наказание за силата, която Неста бе
изтръгнала от него, докато той раздираше простосмъртното ѝ
тяло, за да го превърне в нещо друго.
Сбръчканата кралица я обвиняваше за това. И искаше да я
убие, ако можеше да се вярва на Гарваните на Хиберн,
проникнали в библиотеката на Дома на Ветровете, заради
което Бриаксис и Рисанд ги унищожиха.
Но от кралицата нямаше и следа през четиринайсетте
месеца след войната.
Ако обаче се беше появила нова заплаха…
Четирите ключалки сякаш ѝ се присмяха, преди да тръгне
след Касиан към оживения град отвъд прага на сградата.
„Къщата“ на речния бряг си беше същинско имение и
толкова нова, чиста и красива, че Неста се присети за
полетите си с вино обувки, минавайки под внушителната
мраморна арка на лъскавия вестибюл, изтънчено декориран в
нюанси на слонова кост и пясък.
Величествено стълбище пресичаше огромното пространство
през средата, а от резбования таван над него висеше стъклен
полилей, изработен от велариски творци. Елфическите
светлини в полусферите, оформени като гнезда, запращаха
блещукащи отражения по полирания под от светло дърво,
осеян с папрати в саксии, дървени мебели, пак дело на
велариски занаятчии, и всевъзможни произведения на
изкуството. Неста не благоволи да изкаже мнението си за
което и да било. Дебели сини килими застилаха участъци от
лъснатия под, дълги пътеки обточваха двете страни на
внушителната зала, а една минаваше и под свода на
стълбището, водейки право към гигантските прозорци от
другата му страна и живописния изглед към полегатата
ливада и блещукащата в дъното ѝ река.
Касиан тръгна наляво – към стаите за официални срещи,
които Фейра ѝ бе показала при първата ѝ и единствена
обиколка на къщата преди два месеца. Неста беше полупияна
тогава и ненавиждаше всяка секунда в приказния дом на
сестра си.
Повечето елфи купуваха на съпругите и другарките си
бижута за Зимното слънцестоене.
Рис беше купил на Фейра цял палат.
Всъщност беше купил опустошен от войната парцел, а после
беше дал пълна свобода на другарката си да сътвори дома на
мечтите им.
И някак, мислеше си Неста, следвайки тихо нетипично
мълчаливия Касиан по коридора към един от кабинетите,
чиято врата ги чакаше открехната, Фейра и Рис бяха успели да
придадат на това място уютна, приветлива атмосфера. Да
превърнат тази гигантска сграда в дом. Дори мебелите в
кабинетите бяха предвидени за удобен престой, за дълги
разговори, придружени с вкусна храна. Всяко произведение на
изкуството бе избрано лично от Фейра или нарисувано от нея
и повечето портрети изобразяваха тях – приятелите ѝ, новото
ѝ семейство.
Естествено, образът на Неста не присъстваше никъде.
Дори проклетият им баща гледаше от портрет на стената
покрай централното стълбище: двамата с Илейн се усмихваха
щастливо, преди светът да отиде по дяволите, седнали на
каменна пейка сред пищни храсти розови и сини хортензии.
Градината в първия им дом, прекрасното имение край морето.
Неста и майка ѝ ги нямаше.
Все пак така беше и в живота: Илейн и Фейра бяха
любимките на баща им, докато Неста растеше под закрилата и
обучението на майка им.
Тя забеляза цялостното си отсъствие от къщата още на
онази първа обиколка. Както и това на майка им. Не каза
нищо, разбира се, но липсата им ѝ направи впечатление.
И сега я караше да стисне зъби, да сграбчи невидимите
вътрешни юзди на страховитата си мощ и да ги дръпне силно.
Касиан влезе в кабинета и обяви на някого вътре:
– Пристигна.
Неста се приготви за неприятен коментар, но Фейра просто
се изкиска.
– Подранихте с пет минути. Впечатлена съм.
– Май е добра поличба за хазарт. Трябва да се отбием „При
Рита“ – провлачи Касиан, докато Неста влизаше в стаята с
дървена ламперия.
От кабинета се излизаше сред тучната градина във
вътрешния двор. Помещението излъчваше топлина и уют и
дори би си признала, че харесва високите библиотеки и
сапфиренозелените кадифени мебели пред камината от черен
мрамор, ако не бе видяла кой седи на дивана.
Фейра се беше настанила върху извития му подлакътник,
облечена в дебел бял пуловер и тъмен клин.
Рис стоеше опрян на полицата над камината със скръстени
ръце и обичайните си черни дрехи. Днес нямаше криле.
Амрен, облечена в любимото си сиво, седеше с кръстосани
крака в коженото кресло до бумтящата камина, прокарвайки
неодобрително безизразните си сиви очи по Неста.
Отношенията им толкова се бяха променили.
Неста се беше погрижила да ги унищожи. Не си позволи да
се замисли за спора им на онзи кораб по време на
тържеството за края на лятото. Нито за мълчанието помежду
им оттогава.
Вече не гостуваше на Амрен в апартамента ѝ. Не редяха
заедно пъзели, бърборейки ведро. И определено не се срещаха
за уроци по магия. Неста се беше погрижила и за тази част.
Поне Фейра ѝ се усмихваше.
– Подочух, че си имала забавна нощ.
Неста прехвърли погледа си между креслото срещу това на
Амрен, където се беше настанил Касиан, празното място на
дивана до Фейра и Рис, застанал изправен до камината.
После с изпънат гръбнак и вирната брадичка тръгна към
свободното място на дивана, ненавиждайки втренчените им
погледи, сигурна, че Рис и Амрен са забелязали мръсните ѝ
обувки и вероятно надушват онзи елф по нея въпреки ваната.
– Изглеждаш потресаващо – отбеляза Амрен.
Неста имаше достатъчно благоразумие да не отвърне с
кръвнишки поглед на същество като Амрен… каквото и да
беше то. Да, вече се числеше към Върховните елфи, но
произлизаше от друг свят. Острият ѝ език още режеше
неумолимо.
И тя като Неста не притежаваше магия, специфична за
някой от дворовете, за Върховните елфи. Но това не отнемаше
от положението ѝ в този двор. Елфическите сили на Неста
така и не се бяха проявили – разполагаше само с онова, което
бе отнела от Котела, вместо да му позволи той да избере
силата ѝ, както бе направил с Илейн. До ден днешен не
знаеше какво е изтръгнала от него, докато той крадеше
човешкия ѝ живот – но знаеше, че не иска никога да разбере,
нито да овладее задигнатата мощ. Само при мисълта стомахът
ѝ се преобръщаше.
– Но все пак сигурно е трудно да изглеждаш добре –
продължи Амрен, – когато висиш по кръчмите до тъмни доби,
пиеш до изкуфяване и се чукаш с всичко, което изскочи на
пътя ти.
Фейра завъртя глава към Втората на Великия господар. Рис
като че ли беше съгласен с Амрен. Касиан си замълча. Неста
отвърна невъзмутимо:
– Не предполагах, че личният ми живот е под твоя
юрисдикция.
Касиан измърмори нещо под носа си, което прозвуча като
предупреждение. Неста не знаеше към кого. Нито пък я
интересуваше.
Очите на Амрен просветнаха с остатък от силата, горяла
някога в нея. Само толкова бе оцеляла. Неста знаеше, че и
нейната открадната мощ може да сияе така – но докато тази
на Амрен се проявяваше като светлина и горещина, Неста
подозираше, че нейният сребърен пламък извираше от тъмно
и студено място. Древно място – а в същото време съвършено
ново.
– Под моя юрисдикция е, когато харчиш толкова от златото
ни за вино – оспори Амрен.
Май беше прекалила със снощната сметка.
Неста извърна рязко поглед към Фейра и сестра ѝ изтръпна.
– Значи наистина ме принуди да дойда чак дотук, за да ме
мъмрите?
Очите на Фейра – огледален образ на нейните – се стоплиха
леко.
– Не е мъмрене. – Стрелна остър поглед към Рис, все така
хладен и мълчалив до камината, после и към Амрен, кипяща
от яд в креслото си. – Приеми го като дискусия.
Неста скочи на крака.
– Животът ми не ви засяга и няма да позволя да го
превърнете в предмет на дискусия.
– Седни – изръмжа Рис.
Суровият му заповеднически тон, абсолютният авторитет и
могъществото в него…
Неста замръзна, колкото и да се съпротивляваше, колкото и
да мразеше елфическата част от себе си, която се прекланяше
пред величието му. Касиан се приведе напред в стола си, готов
да скочи помежду им. По лицето му като че ли се изписа
болка.
Тя обаче задържа погледа си върху Рисанд. Вля цялото си
упорство в него, макар че коленете ѝ искаха да се подчинят на
заповедта му, да се огънат и да я накарат да седне.
Рис заяви:
– Ще останеш тук и ще ни изслушаш.
Тя се изсмя гърлено.
– Не си мой господар. Не изпълнявам нарежданията ти.
Но знаеше каква сила притежава. Беше я виждала,
усещала. Още трепереше, когато той я доближеше.
Рис долови страха ѝ. И едното ъгълче на устата му се изви в
жестока усмивка.
– Искаш ли да ми се опълчиш тогава, Неста Арчерън? –
измърка Великият господар на Двора на Нощта и посочи към
ливадата отвъд прозорците. – Разполагаме с предостатъчно
място за една схватка.
Неста оголи зъби, крещейки вътрешно на тялото си да се
подчинява на нейните заповеди. Предпочиташе да умре,
отколкото да склони глава пред него. Пред когото и да било от
тях.
Рис се усмихна още по-широко, наясно с този факт.
– Достатъчно – озъби му се Фейра. – Казах ти да не се
месиш.
Той плъзна блестящите си очи, сякаш обсипани с безброй
звезди, към другарката си и Неста едва не се срути на дивана,
предадена от коленете си. Фейра килна глава настрани с
разтворени от ярост ноздри и заяви на Рисанд:
– Или си затваряй устата, или напусни.
Рис скръсти отново ръце, но си замълча.
– Ти също – рече Фейра на Амрен, която се изкашля важно и
се намести назад в креслото си.
Неста не сметна за нужно да си придаде любезен вид,
когато Фейра се завъртя към нея и седна на една от
кадифените възглавници на дивана. Сестра ѝ преглътна и
обяви дрезгаво:
– Трябва да направим някои промени, Неста. Както ние,
така и ти.
Къде, по дяволите, беше Илейн?
– Поемам вината за това, че нещата стигнаха дотук –
продължи Фейра. – След войната с Хиберн, покрай всичко
друго, което ни се случваше, просто… Ти… Аз трябваше да ти
помогна, но не го направих, и съм готова да си призная, че
вината е отчасти моя.
– За кое? – изсъска Неста.
– За теб – отговори вместо нея Касиан. – За гнусното ти
поведение.
Беше ѝ го казал на Зимното слънцестоене. И както тогава,
така и сега гръбнакът ѝ се скова от обидата, от наглостта му…
– Слушай – вдигна помирително ръце Касиан, – не говорим
за някаква морална слабост, но…
– Разбирам как се чувстваш – намеси се Фейра.
– Нямаш представа как се чувствам.
Фейра не се отказа.
– Време е за промени. Незабавни.
– Дръж превзетото си фалшиво милосърдие настрана от
живота ми.
– Ти нямаш живот – отвърна Фейра. – И повече нито секунда
няма да гледам безучастно как се самоунищожаваш. – Тя
сложи татуирана ръка над сърцето си, сякаш този жест
означаваше нещо. – След войната реших да ти дам време, но
явно съм сбъркала.
– Хм.
Краткият звук беше като кинжал, хвърлен помежду им.
Рис се напрегна от подигравката в него, но запази
мълчание.
– Край с това – пророни Фейра с разтреперан глас. – Край с
поведението ти, с апартамента ти, с всичко. Край, Неста.
– И къде предлагаш да отида? – попита я Неста с учудващо
хладнокръвие.
Фейра погледна към Касиан.
Този път Касиан не се хилеше.
– Идваш с мен – обяви той. – Да се обучаваш.
ГЛАВА 2
Касиан се почувства сякаш е стрелял с лък по спящ
огнедишащ дракон. Неста, загърната в износеното си синьо
палто, с мърляви обувки и омачкана сива рокля, го изгледа
изпитателно и попита:
– Какво?
– След тази среща – поясни Фейра – ще се пренесеш в Дома
на Ветровете. – Тя кимна на изток, към двореца, изсечен в
планината в далечния край на града. – С Рис решихме, че
всяка сутрин ще тренираш с Касиан в лагера Ветробран, в
Илирианската планина. Следобед ще работиш в библиотеката
под Дома. Апартаментът, долнопробните кръчми… всичко това
свърши, Неста.
Неста сви пръстите си на юмруци в скута си. Но не каза
нищо.
Рисанд трябваше да застане по-близо, вместо да позволи на
Великата си господарка да седне на дивана на една ръка
разстояние от нея. Нищо че вече я беше оградил с щит –
имаше го и на закуска. Част от непрекъснатото ми
обучение – беше обяснила Фейра, когато Касиан я попита за
непробиваемата защита, толкова силна, че дори скриваше
мириса ѝ. – Рис накара Хелион да го научи как се правят
неразрушими щитове и разбира се, аз имам удоволствието
да бъда опитно зайче. От мен се иска да намеря начин да
разруша този, за да проверим дали Рис е изпълнил правилно
инструкциите на Хелион. Това е нов вид лудост.
Но се оказваше подходящ за случая. Макар и да не знаеха
какво може да постигне силата на Неста срещу обикновената
магия.
Рис явно си мислеше същото, както и Касиан, защото
изглеждаше готов да скочи между двете сестри. Сифоните му
проблеснаха предупредително, а мощта на Рис протътна.
Касиан не се съмняваше, че Фейра може да се защитава
срещу повечето опоненти, но Неста…
Не знаеше дали Фейра би ѝ отвърнала, дори Неста да я
нападне с ужасяващата си сила. А колкото и да не му
харесваше, се чудеше дали Неста не би паднала толкова
ниско, че да посегне към нея. Не можеше да повярва, че
изобщо му хрумва.
– Няма да се пренеса в Дома на Ветровете – обяви Неста. – И
няма да тренирам в онова отвратително село. И в никакъв
случай с него.
Тя му стрелна отровен поглед.
– Решението не подлежи на преговори – обади се Амрен,
нарушавайки за втори път обещанието си да не се намесва в
разговора.
Най-голямата от сестрите Арчерън притежаваше
способността да влезе под кожата на всекиго. Но Неста и
Амрен открай време имаха специална връзка – разбираха се.
До свадата им на онзи кораб.
– Напротив – възрази Неста, но този път дори не опита да
стане, видяла студеното предупреждение в очите на Рис.
– В момента събират багажа ти от апартамента – каза
Амрен, щипвайки с нокти влакънце от копринената си блуза. –
Докато се върнеш, вече ще е празен. Ще изпратят дрехите ти в
Дома, макар че се съмнявам да са подходящи за тренировките
във Ветробран.
Тя изгледа многозначително сивата рокля на Неста,
увиснала по отслабналото ѝ тяло. Дали Неста забеляза лекия
проблясък на тревога в тъмносивите очи на Амрен? Дали
проумяваше каква рядкост е това?
И още по-важното – разбираше ли Неста, че не са се
събрали, за да я укоряват, а от загриженост за нея? Огненият
ѝ поглед подсказваше, че приема разговора като атака срещу
нея.
– Нямате право – отсече тя. – Не съм член на двора ви.
– Но май нямаш нищо против да харчиш парите му –
изтъкна Амрен. – По време на войната с Хиберн прие поста на
наш човешки пратеник. Не си го напускала, така че според
закона все още си официален член на този двор. – Тя махна с
малките си пръсти и една книга се понесе към Неста,
тупвайки на възглавниците до нея. Вече до това се
простираше магията ѝ; притежаваше магическите
способности на обикновен Върховен елф. – Страница двеста
трийсет и шест, в случай че искаш да провериш.
Амрен беше преровила законите само и само да я впримчи?
Касиан дори не знаеше за такова правило – беше приел поста,
предложен му от Рис, без всякакви въпроси, без да го е грижа
на какво се съгласява, а единствено че тримата с Рис и Азриел
ще бъдат заедно. Че ще имат дом, който никой никога нямаше
да им отнеме. Докато не се появи Амаранта.
Винаги щеше да е благодарен за Великата господарка на
няколко крачки от него, избавила всички им от тиранията на
Амаранта, върнала му брата, а после и извела го от мрака,
който го беше обгърнал.
– Ето какви варианти имаш, момиче – продължи Амрен,
вирвайки изящна брадичка.
На Касиан не му убягна погледът, който си размениха
Фейра и Рис: огромната мъка по лицето на Великата
господарка заради ултиматума, който трябваше да постави на
Неста, и полуовладеният гняв на Рис, задето другарката му
страдаше толкова. По-рано днес ги бе видял да си разменят
същия поглед – и се надяваше повече никога да не го види.
Сутринта Касиан хапваше късна закуска с тях, когато Рис
получи сметката от нощното приключение на Неста. И
прочете на глас всички артикули в нея. Бутилки скъпо вино,
екзотични храни, хазартни дългове…
Фейра се взираше в чинията си, докато в бърканите ѝ яйца
не потекоха мълчаливи сълзи.
Касиан знаеше, че и преди бяха разговаряли – спорили – за
Неста. Дали да ѝ дадат време да се съвземе сама, както всички
вярваха, че ще стане в началото, или да се намесят. Но когато
Фейра заплака на масата, Касиан осъзна, че нещо в нея се е
пречупило. Че се е отказала от надеждата.
Той самият впрегна цялото си обучение, целия си ужасяващ
опит, както на бойното поле, така и извън него, да не допусне
същата съкрушителна тъга по лицето си.
Рис сложи утешително ръка върху тази на Фейра и я стисна
нежно, после погледна Азриел и Касиан и им изложи плана
си. Сякаш отдавна го беше подготвил.
Илейн влезе в трапезарията по средата на разговора,
трудила се бе в градината на имението от ранни зори, и
изслуша Рис със сериозно изражение. Фейра не каза и дума, а
погледът на Илейн дори не трепна.
Накрая Рис призова Амрен от таванския ѝ апартамент на
другия бряг на реката. Фейра настоя Амрен да произнесе
заповедта, а не Рис, за да запази твърде крехкото
разбирателство между двамата.
Касиан дори не вярваше, че някога е съществувало такова,
но Рис се съгласи, после коленичи до Фейра, избърса сълзите
ѝ и я целуна по слепоочието, а другите трима напуснаха
масата, за да оставят насаме Великите си господари.
Касиан отлетя и ревът на вятъра заглуши всички мисли в
главата му, хладността му укроти бушуващото му сърце. Още
тогава знаеше, че нито срещата, нито онова, което предстоеше
след нея, щяха да протекат гладко.
Всички се бяха съгласили, че Амрен е една от малкото, в
чиито думи се вслушваше Неста – като че ли изпитваше
страхопочитание към нея, макар и слабо. А Амрен някак
разбираше каква е дълбоко в душата си.
И след войната Неста склони да говори само с нея.
Не случайно през последния месец, откакто се скараха на
онзи кораб, поведението на Неста се влоши още повече. И
затова сега изглеждаше… така.
– Първият ти вариант – продължи Амрен, вдигайки тънък
пръст – е да се нанесеш в Дома на Ветровете, сутрин да
тренираш с Касиан, а следобед да работиш в библиотеката.
Няма да си пленница. Но никой няма да те пренася до града.
Ако искаш да стигнеш до него, ще имаш тази свобода. Стига
да ти се слиза по десетте хиляди стъпала от Дома. – Очите на
Амрен проблеснаха предизвикателно. – И да се докопаш до
някоя и друга монета, за да си купиш питие. Ако следваш
стриктно условията ни обаче, след няколко месеца ще
преговорим отново къде и как ще живееш.
– А другият ми вариант? – почти изсъска Неста.
Свещена Майко, що за жена! Елфка. Вече не беше човешка
жена. Касиан се сещаше за малцина, достатъчно дръзки да се
опълчат на Амрен и Рис. Със сигурност не и в една стая с тях.
И с такова озлобление.
– Да се върнеш в земите на простосмъртните.
Амрен бе предложила няколко дни в тъмницата на
Изсечения град, но Фейра заяви, че човешкият свят ще е
достатъчен затвор за някой като Неста.
И като Фейра. И Илейн.
Вече и трите сестри бяха Върховни елфи със значителни
сили, макар че само Фейра бе овладяла своите. Дори Амрен не
знаеше дали тези на Илейн и Неста още ги имаше. Котелът им
бе завещал уникални дарби, различни от тези на всички други
от вида им: ясновидство на Илейн и… Касиан не знаеше как да
нарече дарбата на Неста. Всъщност дори не знаеше дали е
дарба – или нещо, което си бе откраднала. Сребристият огън,
всеобхватното чувство за надвиснала смърт, суровата мощ, с
която удари краля на Хиберн… Каквото и да притежаваше тя,
не го бе виждал у никой друг Върховен елф.
Светът на човеците беше останал зад гърбовете им. Не
можеха да се върнат там. Въпреки че и трите бяха герои от
войната, всяка по свой собствен начин, човеците нямаше да ги
почетат. Щяха да странят от тях, дори да ги посрещнат с
агресия. Затова Неста вероятно можеше да се завърне в
земите на простосмъртните, но там нямаше да я приветстват
приятелски, никой град нямаше да я приеме с отворени
обятия. Ако изобщо успееше да си намери дом, щеше да е
заточена в него, да не прекрачва прага му, живеейки в страх
от човешките предразсъдъци.
Неста се обърна към Фейра и оголи зъби насреща ѝ.
– И това са единствените ми варианти?
– Съ… – Фейра се спря, преди да е казала „съжалявам“, и
изопна рамене. Превърна се във Великата господарка на
Двора на Нощта, макар и без черната си корона, макар и
облечена в стария пуловер на Рис. – Да.
– Нямаш право!
– Аз…
Неста избухна.
– Ти ме въвлече в тази каша, в това ужасно положение.
Заради теб съм такава, заради теб съм вързана тук…
Фейра изтръпна. Гневът на Рис стана осезаем, пулсираща
нощна сила, от която стомахът на Касиан се сви и всичките му
заучени воински инстинкти се вдигнаха под тревога.
– Достатъчно – прошепна Фейра.
Неста мигна.
Фейра преглътна, но не отстъпи.
– Достатъчно. Ще се нанесеш в Дома, ще тренираш и ще
работиш и не ме е грижа колко жлъч плюеш срещу мен. Ще го
направиш.
– Трябва да се виждам поне с Илейн…
– Илейн се съгласи с плана ни още преди часове. В момента
ти прибира багажа. Той ще те чака, като пристигнеш.
Неста отново се възмути, но Фейра не поддаде.
– Илейн знае как да поддържа контакт с теб. Ако иска да те
посещава в Дома на Ветровете, е добре дошла. Някой от нас с
удоволствие ще я води там.
Думите увиснаха помежду им, толкова тежки и странни, че
Касиан каза:
– Обещавам да не хапя.
Неста се обърна към него със сбърчена горна устна.
– Предполагам, че това е твоя идея…
– Правилно – излъга с усмивка той. – Ще си прекарваме
чудесно заедно.
По всяка вероятност щяха да се избият.
– Искам да говоря със сестра ми. Насаме – заяви Неста.
Касиан надникна към Рис, който преценяващо наблюдаваше
Неста. Той самият бе ставал мишена на същия този поглед
през вековете и никак не завиждаше на Неста. Но Великият
господар на Двора на Нощта кимна.
– Ще ви чакаме в коридора.
Касиан стисна юмрук заради скритата обида в недоверието
му – не ѝ вярваше достатъчно, да се отдалечат повече от това
въпреки щита около Фейра. Очите на Неста просветнаха и му
стана ясно, че и тя е доловила намека.
А ако съдеше по стиснатата челюст на Фейра, и на нея не ѝ
допадна язвителният смисъл зад думите му – нямаше да ѝ
помогне да убеди Неста, че се опитват да ѝ помогнат. Рис
навярно щеше да си получи заслужения словесен бич по-
късно.
Касиан изчака Рис и Амрен да тръгнат към коридора и ги
последва. Верен на думата си, Великият господар направи
точно три стъпки от прага на дървените врати, защитени със
заклинания против подслушване, и се опря на стената.
Касиан последва примера му и каза на Амрен:
– Не знаех, че има такива правила за членство в двора.
– Няма – отвърна Амрен и зачопли червените си нокти.
Той изруга под носа си.
Рис се усмихна коварно. Касиан обаче погледна намръщено
към затворената двойна врата, молейки се Неста да не
направи някоя глупост.
Неста стоеше с толкова изпънат гръб, че я болеше от
усилието. Никого не бе мразила в живота си колкото мразеше
тях сега. Е, освен краля на Хиберн, може би.
Бяха я обсъждали зад гърба ѝ, отсъждайки, че е недостойна,
неконтролируема и…
– Никога преди не те е било грижа – каза Неста. – Сега
защо?
Фейра въртеше сватбения си пръстен от сребро и сапфир с
формата на звезда.
– Казах ти вече: винаги ме е било грижа. Всички заедно
обсъдихме многократно въпроса. За теб. И решихме… аз
реших, че е най-добре да ти дадем време и лично
пространство.
– А Илейн какво мисли?
Една част от нея не искаше да научава.
Фейра стисна уста.
– Не говорим за Илейн. И доколкото знам, ти дори с нея не
се виждаше напоследък.
Неста не бе подозирала, че са наблюдавали толкова изкъсо
поведението ѝ.
Така и не беше обяснила на Фейра – просто не намери
думи – защо се откъсна от тях. Когато Котелът открадна
Илейн, Азриел и Фейра я спасиха. Но онзи ужас още я
преследваше и насън, и наяве: споменът за онези мигове, след
като чу примамливия зов на Котела и осъзна, че е привиквал
Илейн, не нея или Фейра; за страха, когато не намери Илейн в
шатрата ѝ, а само захвърлената ѝ синя пелерина.
Оттогава всичко вървеше на зле.
Вие си имате вашите животи, а аз – моя, беше казала на
Илейн миналото Зимно слънцестоене. Съзнаваше колко е
наранила сестра си с тези думи. Но не можеше да понася
ужаса, впил се в костите ѝ. Внезапните проблясъци в паметта
ѝ: захвърлената пелерина, ледените води на Котела, как
Касиан пълзи към нея, как изпращява вратът на баща ѝ…
Фейра продължи внимателно:
– Искам да знаеш, че се надявах сама да се съвземеш. Исках
да ти дам възможност да го постигнеш, защото и бездруго
скачаш срещу всеки, който се доближи до теб. Но ти дори не
опита.
Съветвам те тази година да се постараеш малко. Думите,
които Касиан ѝ бе казал преди девет месеца на онази
заледена улица на няколко пресечки оттук, още кънтяха в
съзнанието ѝ.
Да се постарая?
Знам, че тази дума ти е чужда.
Тогава гневът изригна от дъното на душата ѝ. Защо ми е да
се старая? Довлякохте ме насила във вашия свят, в този
двор.
Тогава върви другаде.
Нямам къде другаде да отида, не си позволи да му отвърне
тя.
Вярно беше. Не искаше да се връща в човешките земи. И
без това никога не се бе чувствала у дома си там. А в този
странен, нов свят на елфите… Тук можеше и да приеме
различното си, променено тяло, необратимата си
трансформация и загубата на простосмъртието си, но и тук не
знаеше къде ѝ е мястото. Мъчеше се да удави тази мисъл в
алкохол, музика и карти също толкова, колкото и гърчещата
се надълбоко в нея сила.
– Само харчиш от парите ни – продължи Фейра.
– Парите на другаря ти. – Пак я прониза болка. Кръвта ѝ
простена от директния удар. – Искрено ти благодаря, че ми
отдели време покрай свиването на гнезденце и всичкото
пазаруване.
– Направих ти стая в тази къща. Помолих те да участваш в
обзавеждането ѝ. Ти ме прати по дяволите.
– Защо ми е да стоя в тази къща?
За да гледа всеки ден колко са щастливи, как войната не ги
е съкрушила като нея самата. Почти стана част от кръга им.
Държа ръцете им онази сутрин преди последната битка и
повярва, че може да оцелеят заедно.
А после научи колко безпощадно може да ѝ бъде отнето
всичко. Каква е истинската цена на надеждата, радостта и
любовта. Повече никога не искаше да се сблъсква с тази
загуба. Да изживява онова, което изживя на горската поляна,
докато кралят на Хиберн се хилеше насреща ѝ и навсякъде
плискаше кръв. Силата ѝ не бе достатъчна да ги спаси онзи
ден. И може би оттогава я наказваше, държеше я заключена в
себе си.
– Защото си ми сестра – отговори Фейра.
– Да, и ти винаги се жертваш заради нас, жалкото ти
човешко семейство…
– Снощи си похарчила петстотин златни знака! – избухна
Фейра, скочи на крака и закрачи нервно пред камината. –
Осъзнаваш ли колко пари са това? Осъзнаваш ли колко се
засрамих, като получихме сметката сутринта и трябваше да
обясня на приятелите си – на семейството си – за нея?
Неста мразеше тази дума. Думата, която Фейра използваше
за двора си. Сякаш животът ѝ със семейство Арчерън беше
толкова нещастен, че е трябвало да си намери ново. Сама да
си го избере. Неста впи нокти в дланите си и болката надделя
над тази в стегнатите ѝ гърди.
Фейра продължи:
– И не само за сумата, но и за нещата, по които си я
профукала…
– А, значи не искаш да петня доброто ти име…
– Искам да си представиш как се отразява на мен, Рис и
целия ми двор, когато проклетата ми сестра харчи парите ни
за вино и хазарт и по никакъв начин не допринася за благото
на града ни! Щом не мога да контролирам собствената си
сестра, защо да ми поверяват управлението на цял народ?
– Няма да живея под твой контрол – заяви ледено Неста.
Всичко в живота ѝ, още от мига на раждането ѝ, се
контролираше от други хора. Всичко просто ѝ се случваше;
опиташе ли се да поеме контрола в свои ръце, все някой я
саботираше – и това я отвращаваше повече дори от краля на
Хиберн.
– Затова отиваш да се обучаваш във Ветробран. За да се
научиш на самоконтрол.
– Никъде не отивам.
– Отиваш, дори да се наложи да те завържем и да те
завлечем дотам. Ще се учиш от Касиан и ще вършиш каквато
работа ти възложи Клото в библиотеката. – Неста се опита да
потисне спомена за тъмните дълбини на библиотеката и
древното чудовище, което ги обитаваше. Да, беше ги спасило
от пратениците на Хиберн, но… Дори не искаше да си помисля
за него. – Ще се държиш уважително с нея и другите жрици в
библиотеката – натърти Фейра – и никога няма да им
противоречиш. Свободното си време можеш да прекарваш
както решиш. В пределите на Дома.
Гореща ярост изпълни вените ѝ и така забумтя в ушите ѝ,
че почти заглуши бумтенето на истинския огън в камината. И
тя се благодареше за тътена в главата ѝ, защото пращенето на
горящите дърва толкова ѝ напомняше на изпращяването от
скършения врат на баща ѝ, че не можеше да запали огън в
собствения си дом.
– Нямаш право да затваряш апартамента ми, да взимаш
вещите ми…
– Какви вещи? Няколко дрехи и развалена храна. – Фейра не
ѝ даде възможност дори да се замисли откъде знае, преди да
обяви: – Заповядала съм цялата сграда да бъде разрушена.
– Не би посмяла.
– Вече е уредено. Рис говори с домакина. Ще я съборят и на
нейно място ще изградят подслон за семейства, останали без
дом след войната.
Неста се опита да овладее насеченото си дишане. Отнемаха
ѝ едно от малкото неща, които сама бе избрала за себе си. Но
Фейра като че ли не я интересуваше. Тя открай време сама си
беше господарка. Винаги получаваше каквото си наумеше. А
сега щеше да получи и това.
– Повече никога не искам да те виждам – процеди Неста.
– Добре. Ще виждаш Касиан и жриците.
Вече осъзнаваше, че няма да се измъкне с обиди.
– Отказвам да ти бъда затворничка…
– Не си. Можеш да отидеш където си пожелаеш. Както вече
ти каза Амрен, свободна си да напуснеш Дома. Стига да
успееш да слезеш по десетте хиляди стъпала. – Очите ѝ
пламнаха. – Но аз вече няма да плащам за самоунищожението
ти.
Самоунищожение. Тишината забуча в ушите ѝ, обля
сребристите ѝ пламъци, угаси ги, укроти непоносимия ѝ гняв.
Съвършена, замръзнала тишина.
Беше се научила да живее с тишината, възцарила се в мига,
в който баща ѝ загина; тишината, започнала да я смазва с
теглото си още когато отиде в кабинета му в полуразрушеното
им имение няколко дни след това и намери една от смешните
му дървени фигурки. Искаше ѝ се да закрещи и да не спира да
крещи, но беше обградена от толкова много хора. Държа се до
края на срещата с всички онези герои от войната. После скочи
право в бездънната яма на тишината.
– Другите чакат – каза Фейра. – Илейн сигурно вече е
приключила.
– Искам да говоря с нея.
– Тя ще дойде да те види, когато се почувства готова.
Неста задържа погледа на сестра си. Очите на Фейра
просветнаха.
– Мислиш, че не знам защо отблъсна дори Илейн?
Не ѝ се говореше за това. За това, че някога с Илейн бяха
неразделни. А сега бе избрала Фейра и тези хора, изоставяйки
нея. Също като Амрен, която ѝ го показа съвсем нагледно на
онзи кораб.
Неста не даваше и пукната пара за крехката си връзка с
Фейра по време на войната с Хиберн, изкована в името на
общите им цели: да защитят Илейн и да спасят човешките
земи. Те бяха просто тънък воал, покривал онова, което сега
кипеше и бесуваше в сърцето ѝ.
Неста не отговори и Фейра си тръгна безмълвно.
Вече нищо не ги свързваше.
ГЛАВА 3
Касиан гледаше как Рисанд разбърква внимателно чая си.
Беше го виждал да разсича враговете им със същата хладна
прецизност, с която сега използваше лъжичката.
Седяха в кабинета на Великия господар, осветен с фенери
от зелено стъкло и масивен железен полилей. Двуетажният
атриум заемаше северния край на служебното крило, както го
наричаше Фейра.
На главния етаж на кабинета – застлан с ръчно изтъканите
сини килими, които Фейра лично бе избрала от занаятчиите в
Сесере – се намираше бюрото на Рис. Имаше и две дълги маси
до библиотеките, а ниското подиумче в далечния край на
стаята водеше до широка издигната ниша, обточена с още
книги, в чийто център се простираше огромен работен макет
на света им, звездите и планетите около него и разни други
смахнати неща, за които веднъж Касиан се бе поинтересувал,
но обяснението така го отегчи, че реши вече да не им обръща
внимание.
Аз, естествено, се удивляваше от макета, сътворен още
преди векове от Рис. С негова помощ можеше не само да се
проследява слънцето, но и да се определя часът, и някак
позволяваше на Рис да размишлява върху съществуването на
живот отвъд техния свят и други неща, които Касиан също бе
забравил мигновено.
На мецанина, до който се стигаше по изящно вито стълбище
от ковано желязо вляво от входа, имаше още книги – хиляди
само на този етаж, – няколко стъклени шкафа, пълни с крехки
предмети, от които Касиан стоеше настрана (за да не ги
изпочупи с „мечешките си лапи“, както Мор наричаше ръцете
му), и няколко от картините на Фейра.
И на долния етаж имаше доста от тях, някои нарочно
разположени по тъмните ъгли, други – точно пред светлината,
отразена от реката в дъното на полегатата ливада. Великата
господарка на Касиан умееше да улавя света по начин, който
винаги го караше да спре и да се замисли. Картините ѝ
понякога го натъжаваха. Истините, които изобразяваха,
невинаги бяха от приятните.
Няколко пъти беше ходил в ателието ѝ да я гледа как
рисува. За негово учудване тя му позволи.
При първото си посещение я завари напрегната зад статива.
Рисуваше гръден кош, толкова измършавял, че ребрата му се
брояха.
Като забеляза познатия родилен белег на кльощавата лява
ръка до него, Касиан намери първообраза му сред
татуировките на нейната протегната ръка, стиснала четката.
И просто ѝ кимна, за да ѝ покаже, че разбира.
Той самият не бе изпосталял колкото Фейра в неговите
години на беднотия, но разбираше глада във всеки щрих.
Отчаянието. Кухото, празно чувство, което и той би нарисувал
със сиво, синьо и бледо, потискащо белезникаво. Мъката в
черната яма зад торса. Смъртта, кръжаща наоколо като
гарван, чакащ мърша.
В следващите дни често се сещаше за тази картина – как го
бе накарала да се почувства, колко малко е оставало да
загубят Великата си господарка още преди да я срещнат.
Рис спря да бърка чая си и остави лъжичката със
свръхестествена плавност.
Касиан вдигна очи към портрета зад колосалното бюро на
Великия си господар. Сферите със златиста елфическа
светлина в стаята бяха разположени така, че да му вдъхват
живот, приказно сияние.
Лицето на Фейра – автопортрет – сякаш му се смееше. Както
и на другаря ѝ, зад чийто гръб се намираше. За да бди над
него, твърдеше Рис.
Касиан вече се молеше боговете да бдят над него, когато
Рис отпи от чая си и попита:
– Готов ли си?
Той се облегна в стола си.
– И преди съм вкарвал млади войници в строя.
Виолетовите очи на Рис проблеснаха.
– Неста не е някой младок, решил да се бунтува.
– Ще се справя с нея.
Рис впери поглед в чая си.
Касиан познаваше това изражение. Сериозно, смущаващо
спокойно.
– Успя да изправиш илирианците на крака миналата пролет.
Той се приготви. Очакваше този разговор, откакто прекара
с илирианците четири месеца, през които заглади споровете
между бойните групи, погрижи се семействата, загубили
бащи, синове, братя или съпрузи, да не мизерстват и даде на
всички им да разберат, че ако се надигнат срещу Рис,
здравата ще си изпатят.
Кръвният ритуал през пролетта ги отърва от най-опасните,
включително от размирника Калън, чиято арогантност не успя
да компенсира жалкото му обучение и му коства живота на
броени километри от склоновете на Рамиел. Касиан не се
гордееше, че изпита облекчение заради кончината му, но
скоро след нея илирианците спряха да се бунтуват. И оттогава
той скрепяваше редиците им, следеше обучението на
обещаващите млади воини и се грижеше зрелите да са в
достатъчно добра форма за нови битки. Попълването на
намалялата им бройка поне даваше на илирианците единна
цел – и Касиан знаеше, че няма с какво друго да съдейства,
освен с редовни проверки и съвещания.
Сега илирианците живееха в покой – или доколкото можеше
да живее в покой воински народ, отдаден на постоянни
тренировки. И точно това искаше Рис. Не само защото един
бунт би довел до пълен хаос, но и заради това, което щеше да
му каже всеки момент.
– Мисля, че е време да поемеш по-голяма отговорност.
Касиан направи гримаса. Ето това.
Рис се засмя.
– Сериозно ли не се досети, че работата с илирианците беше
изпитание?
– Надявах се да не е – измърмори той, свивайки крилете си.
Рис се подсмихна, но изражението му скоро стана сериозно.
– Неста обаче не е изпитание. Тя е… различна.
– Знам.
Беше го усетил още преди Котелът да я трансформира. А
след онзи кошмарен ден в Хиберн… Никога нямаше да
забрави шепота на Резбаря в Затвора.
Ами ако ти кажа какво ми прошепнаха скалите, мракът и
морето, Господарю на кръвопролитията? Как са тръпнели
от страх на онзи остров сред морето. Когато тя се е
появила. Отнела е нещо… нещо скъпоценно. Откъснала го е
със зъби.
Какво разбуди оня ден в Хиберн, Принце на копелетата?
Последният въпрос го будеше нощем по-често, отколкото би
си признал някога.
– Не е използвала и капка от силата си след войната –
насили се да каже. – Кой знае, може да е изчезнала, когато
Котелът се пръсна.
– Или спи в нея, както Котелът спи на сигурно в Кретеа при
Дракон и Мириам. Силата ѝ може да се събуди всеки момент.
По гръбнака на Касиан се спусна хладна тръпка. Вярваше,
че принцът на Серафимите и получовешката жена ще пазят
добре Котела, но нито те, нито който и да било друг можеше
да овладее мощта му, ако се събудеше.
– Бъди нащрек – предупреди го Рис.
– Ти сякаш се страхуваш от нея.
– Така е.
Касиан примига недоумяващо.
Рис вдигна вежда.
– Според теб, защо те изпратих да я доведеш тази сутрин?
Касиан поклати глава и се засмя. Рис се усмихна, сплете
пръсти на тила си и се облегна в стола.
– Трябва по-често да излизаш на тренировъчната площадка,
братко – посъветва го Касиан, оглеждайки могъщото му тяло. –
Иначе рискуваш другарката ти да напипа някое меко
местенце.
– Не напипва нищо меко, когато съм край нея – отвърна Рис
и Касиан пак се разсмя.
– Ще ти срита ли задника за онова, което наговори одеве?
– Вече казах на прислужниците да се разотиват веднага
щом с Неста тръгнете към Дома.
– Струва ми се, че прислужниците са свикнали да слушат
споровете ви.
Фейра не се колебаеше, когато трябваше да покаже на Рис,
че е прекрачил границата.
Рис му се усмихна дяволито.
– Не споровете искам да скрия от слуха им.
Касиан му се ухили, макар че у него натежа завист. Не че
им завиждаше за щастието – никак даже. Доста пъти, като
видеше радостта по лицето на Рис, му се налагаше да си
тръгне, за да не заплаче от вълнение, защото Рис бе чакал
дълго тази любов, извоювал си я беше, отново и отново бе
излизал на бойното поле, за да си осигури това бъдеще с
Фейра.
Но понякога, като зърнеше другарския му пръстен и
портрета зад бюрото му и дома му, Касиан просто… поискваше
същото за себе си.
Часовникът удари десет и половина и той стана.
– Приятно потушаване на скандал.
– Касиан!
Тонът го спря.
Лицето на Рис беше премерено спокойно.
– Не попита какви по-големи отговорности съм ти намислил.
– Предположих, че Неста е достатъчно голяма отговорност –
отвърна уклончиво той.
Рис го изгледа многозначително.
– Можеш да бъдеш много повече.
– Генерал съм ти. Не е ли достатъчно?
– На теб достатъчно ли ти е?
Да, понечи да отговори. Но се поколеба.
– О, да, определено се колебаеш – каза Рис. Касиан опита да
затвори щитовете около съзнанието си, но ги намери
непокътнати. Рис се усмихваше като доволен котарак. – Още
разкриваш всичко по лицето си, братко – подразни го Рис.
Хуморът обаче бързо се изпари от гласа му. – С Аз имаме
основание да вярваме, че човешките кралици пак кроят
планове срещу нас. Искам да проучиш въпроса. Да се справиш
с него.
– И какво, ще си сменим ролите ли? Аз ли ще предвождам
илирианците вече?
– Не се прави на глупав – каза хладно Рис.
Касиан врътна очи. И двамата знаеха, че Азриел би
предпочел да разпусне войската на Илирия и да я унищожи,
вместо да ѝ помогне. Още се мъчеха да убедят брат си, че си е
струвало да спасят илирианския народ.
Рис продължи:
– Азриел се е нагърбил с предостатъчно грижи. Няма да му
стоваря поредната отговорност. Ако поемеш тази задача, ще
му помогнеш. – Рис му се усмихна предизвикателно. – И ще ни
покажеш колко струваш.
– Искаш да си играя на шпионин?
– Има и други начини за набиране на информация, освен
надничане през ключалки, Кас. Аз не е дворянин. Той работи в
сенките. А ми трябва някой, който да излезе на открито.
Трябваш ми ти. Мор ще те запознае с подробностите. Днес по
някое време ще се върне от Валахан.
– И аз не съм дворянин. Много добре знаеш.
Само при мисълта стомахът му се преобръщаше.
– Поуплаши ли се?
Касиан позволи на Сифоните по горната страна на ръцете
му да заискрят с вътрешен огън.
– Значи очакваш едновременно да се занимавам с
кралиците и да обучавам Неста?
Рис се облегна в стола си, потвърждавайки с мълчание.
Касиан тръгна към затворената двойна врата, овладял цяла
върволица от ругатни.
– Значи ни чакат няколко дълги месеца.
Почти бе стигнал до вратата, когато Рис отвърна тихо:
– Теб със сигурност.
– Пазиш ли си бойния кожен костюм от войната? – попита
Касиан вместо поздрав, когато Неста се появи във
вестибюла. – Утре ще ти трябва.
– Казах на Илейн да го вземе – отговори Фейра от
стълбището, без да погледне скованата си сестра.
Касиан се зачуди дали Великата му господарка е
забелязала, че прислужниците се изнизват от къщата.
Тайнствената усмивка в очите ѝ му подсказа, че определено
знае. Както и какво я чака след броени минути.
Слава на боговете, че си тръгваше оттук. Иначе щеше да му
се наложи да отлети чак до морето, за да не чува Рис. И да не
усеща силата му, когато… Касиан се възпря, преди да е
довършил мисълта си. С братята му доста се бяха променили
от вятърничавите младоци, които бяха някога – чукащи всички
елфки, проявили интерес, често заедно в стая. И така му се
искаше да остане.
Неста просто скръсти ръце.
– Ти ли ще ни ответрееш до Дома? – попита Касиан Фейра.
– Аз – отговори иззад гърба му Мор и смигна на Фейра. – Тя
си има специална среща с Риси.
Касиан се ухили на Мор, която тъкмо идваше откъм
жилищното крило.
– Разбрах, че ще се прибереш по-късно днес – отбеляза той и
отвори обятията си за нея, притискайки я силно към гърдите
си.
Дългата до кръста ѝ златиста коса ухаеше на студени
морета.
Тя отвърна радушно на прегръдката му.
– Не ми се чакаше до следобеда. Във Валахан вече падна
сняг до коленете. Нуждаех се от малко слънце.
Касиан се отдръпна да огледа красивото ѝ лице, което вече
познаваше като своето собствено. Над кафявите ѝ очи тегнеше
сянка въпреки ведрите ѝ думи.
– Какво има?
Фейра се отлепи от парапета на стълбището, също доловила
напрежението ѝ.
– Нищо – увери ги Мор, отмятайки коса през рамо.
– Лъжкиня.
– Ще ви разкажа по-късно – склони тя и надникна към
Неста. – Съветвам те утре да облечеш кожения костюм. Във
Ветробран става студено.
Неста впи отегчен, леден поглед в нея.
Мор просто ѝ се ухили в отговор.
Фейра реши да пристъпи небрежно помежду им, все още
обгърната в здравия като стомана щит на Рис. Нищо че след
малко всичките щяха да си станат много близки.
– Днес ще те оставим да се настаниш в Дома, да
разопаковаш багажа си. Да си починеш, ако искаш.
Неста мълчеше.
Касиан прокара ръка през косата си. Котелът да му е на
помощ. И Рис очакваше от него да се прави на дипломат, при
положение че не можеше да се справи дори с това?
Мор се подсмихна, сякаш прочела мисълта му.
– Поздравления за повишението. – Тя поклати глава. –
Касиан дворянинът. Не съм предполагала, че ще доживея този
ден.
Фейра се изкиска, а Неста плъзна учуден, предпазлив
поглед към него. Той реши да я изпревари с коментара:
– Все съм си същият незаконороден никаквец, спокойно.
Неста стисна устни.
– Скоро ще говорим – каза ѝ внимателно Фейра.
Неста пак си замълча.
Като че ли напълно беше спряла да говори с Фейра. Но поне
тръгваше доброволно.
Почти.
– Готови ли сте? – попита Мор и вдигна двата си лакътя.
Неста прикова поглед към пода с бледо, изпито лице и
пламнали очи.
Фейра го погледна в очите. И му предаде безмълвно
молбата си.
Неста я подмина, хвана Мор в свивката на лакътя и загледа
стената.
Мор го погледна тревожно, но Касиан не посмя да ѝ
отвърне със същото. Неста виждаше, чуваше и премисляше
всичко.
Затова просто хвана другата ръка на Мор и смигна на
Фейра, преди тримата да се понесат сред вятър и мрак.
Мор ги ответри в небето над Дома на Ветровете.
Преди да усети в стомаха си рязкото пропадане, Неста вече
беше в ръцете на Касиан, който разпери криле и полетя към
каменната веранда. От доста време не беше попадала в
обятията му – и от доста време не беше виждала града толкова
малък под себе си.
Можеше да доведе и двете им тук, замисли се Неста, когато
Касиан кацна, а Мориган само махна с ръка и се изпари от
въздуха, прекъсвайки смъртоносния си полет към земята.
Правилата на Дома бяха прости: никой не можеше да се
доветрее директно вътре благодарение на защитните
заклинания, затова вариантите бяха или да изкачиш десетте
хиляди стъпала, или да се доветрееш над Дома и да паднеш от
ужасяващата височина върху верандата – с цената на счупени
кости по всяка вероятност, – или пък да се доветрееш до
мястото, откъдето започваха да действат заклинанията, с
някой крилат, който да те пренесе по въздух до верандата.
Неста предпочиташе да изпотроши всяка кост в тялото си,
отколкото отново да се озове в обятията на Касиан. За щастие,
полетът отне само броени секунди.
И веднага щом краката ѝ докоснаха протрития каменен под,
Неста се изскубна от хватката му. Касиан я пусна, сви криле и
остана до парапета, отвъд който блещукаше цял Веларис.
Миналата година беше прекарала седмици тук – тягостния
период, след като я превърнаха в елфка, когато умоляваше
Илейн да покаже поне капка желание за живот. Почти не
спеше от страх, че сестра ѝ може да скочи от същата тази
веранда или от някой от безбройните прозорци, или просто да
се хвърли по десетте хиляди стъпала.
Гърлото ѝ се стегна от прилива на спомени и поразяващата
гледка – лъскавата ивица на Сидра далеч под тях, замъка от
червен камък, вграден в склона на плосковърхата планина.
Неста пъхна ръце в джобовете си и ѝ се прииска да не беше
отказала дебелите ръкавици, които Фейра я увещаваше да
вземе. Всъщност дори не ги отказа гласно, защото не беше
продумала и дума на сестра си, след като излязоха от
кабинета.
Отчасти защото се страхуваше какво може да излезе, ако
отвореше уста да проговори.
Неста и Касиан се взираха дълго един в друг.
Вятърът брулеше дългата му до раменете тъмна коса, но той
сякаш стоеше насред лятна поляна – дори не трепваше от
студа, значително по-хаплив толкова високо над града. Докато
тя едва сдържаше тракащите си зъби да не изскочат от черепа
ѝ.
Касиан проговори пръв:
– Ще живееш в някогашната си стая.
Сякаш можеше да нарече свое което и да било кътче от това
място. От което и да било място.
– Моята стая е на горния етаж – продължи той.
– Защо реши, че ме интересува? – озъби му се Неста.
Той закрачи към стъклените врати, водещи към
вътрешността на планината.
– Защото може да сънуваш кошмар и да ти се прииска някой
да ти прочете приказка – провлачи той с половинчата
усмивка. – Или пък някоя от мръсните книги, които толкова
обичаш.
Ноздрите ѝ се разшириха, но мина през вратата, която
Касиан задържа за нея, и едва не въздъхна от удоволствие,
когато я обгърна уютната топлина в помещението от червен
камък. Новото ѝ жилище. Квартирата ѝ.
Не и дом. Както апартаментът не ѝ беше дом.
Нито пък лъскавата нова къща на баща ѝ, преди Хиберн да я
разруши. Нито колибата, нито внушителното имение преди
това. „Дом“ ѝ беше съвършено чужда дума.
Но познаваше добре този етаж на Дома на Ветровете:
отляво се намираше трапезарията, а отдясно – стълбището, по
което трябваше да слезе два етажа надолу, за да стигне до
някогашната си стая, и още един, за да стигне до кухнята.
Библиотеката беше още много, много надолу.
Нямаше да я е грижа дали ще я настанят в „нейната“ стая,
ако не беше малката библиотека за лично ползване, удобно
разположена на същия етаж. Именно в нея бе намерила
мръсните книги, както ги наричаше Касиан. По време на
седмиците си тук изчете няколко десетки от тях в отчаяно
търсене на спасително въже, за което да се хване, само и само
да не закрещи с пълно гърло заради издевателствата с тялото
ѝ, с живота ѝ – с Илейн. Илейн, която отказваше да се храни,
да говори, да прави каквото и да било.
Илейн, която незнайно как се бе приспособила, за разлика
от нея.
В месеците преди и по време на войната Неста бе успяла да
навлезе в света на тези хора, да види… бъдеще за себе си.
Докато кралят на Хиберн и Котелът не я избраха за своя
плячка. И не ѝ показаха, че могат да използват всеки, за
когото я беше грижа, за да я наранят, прекършат, пленят. До
онази последна битка, когато не успя да спаси хилядата
илирианци, а само един.
Него. И щеше да го направи отново, ако ѝ се наложеше. А
това знание… Тази истина се оказваше непоносима.
Касиан тръгна към стълбището.
– Не ми е нужен ескорт – заяви му Неста, въпреки че и
неговата стая беше в същата посока. – Знам как да стигна.
Той ѝ се подсмихна през мускулестото си рамо и все пак
продължи надолу по стълбите.
– Просто искам да се уверя, че ще пристигнеш невредима,
преди да се отпусна в моята стая.
Като стигнаха до първата стълбищна площадка, той кимна
към свода и коридора отвъд него, на който се намираше
неговата стая. Неста знаеше това единствено защото през
първите ѝ седмици като Върховна елфка нямаше какво друго
да прави, освен да блуждае из двореца като призрак.
– Стаята на Аз е през две врати от моята – додаде Касиан.
Стигнаха до нейния етаж и той закрачи важно по коридора. –
Но едва ли ще го засечеш.
– Тук е да ме шпионира ли?
Думите ѝ отекнаха между червените каменни стени.
– Предпочита да живее тук, отколкото в крайречната къща –
отвърна стегнато Касиан.
Неста го разбираше.
– Защо?
– Не знам. Това е Аз. Държи на личното си пространство. –
Той сви рамене и елфическата светлина, процеждаща се през
златистите светилници по стените, обля извитите нокти по
върховете на крилата му. – Няма да го виждаш често, така че
през повечето време ще сме само двамата с теб.
Неста не посмя да му отвърне. Твърдението му съдържаше
твърде много скрит смисъл. Насаме… с Касиан. Тук.
Той спря пред позната сводеста дървена врата. Облегна се
на касата ѝ, следейки с лешникови очи всяка нейна стъпка.
Неста знаеше, че Дома принадлежи на Рис. Че Великият
господар издържа както Касиан, така и целия си Вътрешен
кръг. Знаеше, че най-бързият и сигурен начин да ядоса
Касиан, беше да го атакува с това, да го накара да се усъмни в
ползата от службата си и да се замисли дали заслужава място
тук. Инстинктът я пришпори, надигна се като вълна, подбра
възможно най-резливите думи. Открай време имаше тази
дарба, ако можеше да се нарече така. Не че беше и точно
проклятие. Вършеше ѝ добра работа.
Тя спря пред вратата на стаята и Касиан огледа лицето ѝ.
– Да чуем каквото имаш за казване, Нес.
– Не ми викай така.
Поднесе му думите като стръв. Нека я мисли за уязвима.
Той обаче просто се отблъсна от дървената каса, долепяйки
криле до гърба си.
– Трябва ти топла храна.
– Не искам храна.
– Защо?
– Не съм гладна.
Вярно беше. Апетитът ѝ пръв си беше отишъл след онази
битка. Единствено инстинктът ѝ за самосъхранение и рядката
нужда да изглежда все едно ѝ пука за нещо поне пред хората
я караха да се храни.
– Утре няма да издържиш и час тренировка, ако не ядеш.
– Няма да тренирам на онова ужасно място.
Беше намразила Ветробран още от пръв поглед – студен,
потискащ лагер, пълен с мрачни, намръщени хора.
Сифонът върху лявата ръка на Касиан проблесна. Червеният
сноп светлина се заусуква към вратата и обгърна желязната ѝ
дръжка. Дръпна я надолу и вратата се открехна със скърцане.
После светлината се разсея като пушек.
– Дадена ти е заповед, както и алтернатива, в случай че
решиш да не я изпълниш. Ако искаш да се върнеш в
човешките земи, заповядай.
Тогава върви другаде.
Сигурно щеше да накара онази надувка Мориган да я
изхвърли отвъд границата като торба с боклук.
Макар и да знаеше, че той блъфира, Неста би се съгласила,
само дето… знаеше и какво я чака на юг. Войната не беше
затоплила отношенията между простосмъртни и елфи.
Нямаше къде другаде да отиде. Илейн, макар и да скърбеше
по живота, който бе могла да има с Грейсън, си бе намерила
място тук, роля. Грижеше се за градината в крайречния палат
на Фейра, помагаше на други граждани на Веларис да
възстановят своите унищожени от войната градини – имаше
цел в живота, радост и приятели: сред които и онези две
полусенки, работещи в дома на Рисанд. Но Илейн открай
време се сдобиваше лесно с тези неща. И това я правеше
специална.
Неста се бореше с нокти и зъби да опази малката си сестра.
И Котелът го беше разбрал някак. Кралят на Хиберн също.
Старо, тежко бреме я затегли надолу, към познатото
забвение.
– Уморена съм – каза с неочаквано безизразен глас.
– Тогава си почини днес – отвърна Касиан с леко посмекчен
тон. – Мор или Рис ще ни ответреят до Ветробран утре след
закуска.
Тя си замълча и Касиан продължи:
– Ще започнем полека: два часа тренировка, обяд, а после
ще те върнем тук за среща с Клото.
Нямаше енергия да разпитва по-обстойно за тренировките и
за работата в библиотеката с върховната жрица. Пък и не я
беше грижа. Нека Рисанд, Фейра, Амрен и Касиан я впрягат в
безсмислена работа. Нека се лъжат, че това някак ще я
промени.
Без да отвърне, Неста мина под свода и влезе в стаята,
усещайки преценяващия му поглед върху всяка своя стъпка
отвъд прага, върху ръката си, чиито пръсти се впиха в ръба на
вратата, преди да я затръшнат зад нея.
Тя се спря на броени крачки от прага, примигвайки срещу
ярката светлина откъм огромните прозорци в отсрещния край
на стаята. Стърженето на ботуши по каменния под от другата
страна на вратата ѝ подсказа, че Касиан си е тръгнал.
Чак когато звукът заглъхна напълно, Неста си позволи да
огледа стаята, непроменена от последното ѝ пребиваване тук.
Вратата към някогашната стая на Илейн беше затворена.
Голямото пространство с лекота побираше гигантското
легло с четири колони до стената отляво и малко кътче за
отдих до тази отдясно, съдържащо диван и два стола. На
стената пред тях имаше резбована мраморна камина, за
щастие незапалена, а студеният каменен под бе застлан с
няколко килима.
Но не това ѝ бе харесало в стаята. Най-много я бяха
спечелили големите прозорци с изглед към града, реката,
равнините и далечните проблясъци на морето отвъд тях.
Толкова земи, толкова народи се виждаха оттук. Сякаш
дворецът се носеше в облаците. И наистина понякога мъглата
така се сгъстяваше, че затуляше цялата гледка, и се виеше
толкова близо до прозорците, че Неста можеше да я разоре с
пръсти.
Сега обаче нямаше мъгла и прозорците разкриваха ясен
есенен ден, озарен от почти ослепително слънце.
Изнизаха се секунди. Минути.
Познат грохот се надигаше в ушите ѝ. Онази тежка
празнота я теглеше надолу като същество от морските
дълбини, обвило глезена ѝ с кокалести ръце, за да я издърпа
под тъмната повърхност. Както бе потънала в бездънните
ледени води на Котела.
Усети тялото си далечно, чуждо и дръпна тежките сиви
завеси, заприщвайки светлината. Потопи стаята в мрак
сантиметър по сантиметър. Тръгна към леглото, без да обърне
внимание на трите торби и двата сандъка до скрина.
Изхлузи с последни сили обувките си, после се пъхна под
белите пухени юргани, затвори очи и задиша.
И продължи да диша.
И да диша.
ГЛАВА 4
Мор вече беше превзела една маса в кафенето на речния
бряг, преметнала ръка през облегалката на стола от ковано
желязо, докато другата лежеше изящно върху кръстосаните ѝ
колене. Касиан спря на няколко крачки преди лабиринта от
маси на крайречния булевард и се усмихна на гледката: беше
отметнала глава назад, за да може слънцето да огрява лицето
ѝ, а разпуснатите ѝ коси лъщяха, разливайки се около нея
като течно злато; плътните ѝ устни бяха извити в лека
усмивка на блаженство.
До ден днешен се любуваше искрено на слънцето. Цели
петстотин години след като бе напуснала онзи затвор, който
бе наричала дом, и чудовищата, представяли се за нейно
семейство, приятелката му – дори сестра, ако трябваше да е
честен – продължаваше да извлича наслада от всеки миг под
слънцето. Сякаш първите седемнайсет години от живота ѝ,
прекарани в мрака на Изсечения град, още кръжаха около нея
като сенките на Аз.
Касиан се прокашля и тръгна към масата ѝ, усмихвайки се
любезно на другите посетители на кафенето и минувачите по
булеварда, които или го зяпаха, или му махаха, и докато седна
пред Мор, тя вече му се подсмихваше с иронично грейнали
кафяви очи.
– Не започвай – предупреди я той, настанявайки крилете си
около облегалката на стола, и вдигна ръка на собственика,
който го познаваше достатъчно добре, за да разбере, че иска
вода – не чай, нито от сладкишите, пред Мор.
Тя му се усмихна широко и красотата ѝ го остави без дъх.
– Не може ли да се радвам, че народът величае приятеля
ми?
Касиан врътна очи и благодари на собственика, който му
поднесе кана с вода и чаша. Когато се отдалечи, Мор добави:
– Доколкото си спомням, някога и ти се радваше на това.
– Тогава бях млад, самовлюбен идиот.
Изтръпна, като си помисли как се перчеше след успешни
битки и мисии, уверен, че заслужава възхвалата на околните.
Твърде дълго се беше отдавал на такива глупости. Но когато
мина по същите тези улици, след като Амаранта взе Рис за
заложник – след като Рис жертва толкова много, за да
предпази града, след като Касиан видя с очите си
разочарованието и страха по лицата на мнозина, – чак тогава
осъзна що за глупак е бил.
Мор прочисти гърло, сякаш доловила накъде са поели
мислите му. Тя не притежаваше способностите на Рис, но
животът в Двора на Кошмарите я бе научил да тълкува и най-
прикритите изражения. Беше му разказала, че в онзи проклет
двор едно мигване можело да доведе до нечия смърт.
– Настани ли я?
Касиан знаеше за кого говори.
– Подремва си.
Мор изсумтя.
– Недей. – Той отправи поглед към искрящите води на Сидра
на няколко крачки от тях. – Моля те, недей.
Мор отпи от чая си, същинско олицетворение на
елегантната невинност.
– Най-разумно е да я хвърлим в Двора на Кошмарите. Там
ще е в свои води.
Касиан стисна челюсти, както заради обидата, така и
заради истината в нея.
– Точно от такъв вид живот се опитваме да я отклоним.
Мор го погледна преценяващо изпод сведени гъсти мигли.
– Боли те да я гледаш такава.
– От всичко ме боли.
Двамата с Мор открай време имаха такава връзка: казваха
си истината на всяка цена, колкото и жестока да беше. Още от
онзи първи и последен път, когато преспаха заедно, когато
твърде късно научи за ужасните последици, които бе укрила
от него. Когато видя разбитото ѝ тяло и разбра, че макар да го
бе лъгала, все пак бе изиграл своята роля.
Касиан въздъхна, прогонвайки Кръвния спомен, който
тегнеше в съзнанието му вече цели пет века.
– Боли ме, че Неста се е превърнала в… това. Че двете с
Фейра постоянно се карат. Че Фейра страда от това, както и
Неста. Боли ме, че… – Той забарабани с пръсти по масата и
отпи глътка от водата си. – Не ми се говори за това.
– Добре.
Речният бриз развя ефирната материя на тъмносинята ѝ
рокля.
Касиан отново се възхити на съвършеното ѝ лице. Освен
катастрофалните последствия за Мор след нощта им заедно,
Рис го накара да си плати прескъпо, а и Азриел така бесня по
своя си кротък начин, че Касиан забрави страстта си по Мор.
Позволи ѝ да се превърне в привързаност, а романтичните
чувства помежду им – в силна връзка. Но още се възхищаваше
на красотата ѝ – както се възхищаваше на произведенията на
изкуството. А знаеше, че вътрешността ѝ е още по-прелестна и
съвършена от външния ѝ вид.
Питаше се дали тя самата го съзнава.
Отпи още глътка вода и каза:
– Разкажи ми какво е станало във Валахан.
В древната планинска земя на елфите отвъд северното море
цареше смут още преди войната с Хиберн. В различните
исторически епохи Валахан беше ту враг, ту съюзник на
Притиан. Още не се знаеше каква роля ще играят сприхавият
му крал и гордият му народ в този нов свят, но като че ли
съдбата му до голяма степен се определяше от Мор, която
напоследък често посещаваше двора му като пратеник на Рис.
Погледът на елфката се премрежи.
– Не искат да подпишат новия договор.
– Мамка му!
Рис, Фейра и Амрен работиха месеци наред по този договор
с помощта на съюзниците им други дворове и земи. Хелион,
Великият господар на Двора на Деня и най-близкият съюзник
на Рис, участваше най-дейно. Хелион Заклинателя беше
ненадминат в самомнителната си арогантност – даже нищо
чудно сам да си беше измислил прякора. Но все пак
разполагаше с хиляда библиотеки, които намериха добро
приложение в изготвянето на договора.
– От седмици кисна в онзи отвратителен двор – оплака се
Мор, чоплейки с вилица хрупкавия сладкиш до чаената си
чаша, – задникът ми мръзне и целувам техните замръзнали
задници, а накрая кралят и кралицата им отказаха да
подпишат договора. Днес се прибрах по-рано, защото усетих,
че ако продължавам да ги притискам, ще се ядосат. Все пак
посещението ми трябваше да е приятелско.
– Защо не искат да го подпишат?
– Защото онези глупави човешки кралици пак започват да
мътят водите. Още не са разпуснали армията си. Кралицата на
Валахан дори ме попита какъв е смисълът от мирен договор,
при положение че е възможно да избухне нова война, този път
срещу човеците, която може да преначертае границите им
далеч отвъд стената. Според мен Валахан не търсят мир. Нито
съюзничество с нас.
– Значи искат война, с чиято помощ да разширят
територията си?
И бездруго бяха заграбили повече, отколкото им се
полагаше, след войната преди петстотин години.
– Скучаят – смръщи се ядосано Мор. – А човеците, въпреки
кралиците си, са много по-слаби от нас. Ще е фасулска работа
да им отнемат земите. Монтесере и Раск вероятно обмислят
същото.
Касиан простена към небето. Точно от това се бояха по
време на последната война: че трите кралства отвъд морето
ще се съюзят с Хиберн. Тогава нямаше да имат никакъв шанс
срещу врага. Сега, дори след смъртта на краля им, народът на
Хиберн си оставаше разгневен. Не беше изключено отново да
наберат армия. И ако обединяха сили с Валахан, Монтесере и
Раск с общата цел да завземат от територията на
простосмъртните…
– Вече си съобщила на Рис.
Не беше въпрос, но Мор кимна.
– Затова те изпраща да провериш какво правят човешките
кралици. Ще остана няколко дни, преди да се върна във
Валахан, но Рис трябва да знае каква е тяхната позиция.
– Значи ти трябва да убедиш Валахан, а аз човешките
кралици да не започват нова война?
– Няма да те допуснат до тях – каза искрено Мор. – Но
наблюденията ми във Валахан сочат, че наистина са
намислили нещо. Кроят планове. Просто не знаем какви, нито
пък защо на човеците им е хрумнало да се впуснат във война,
която не могат да спечелят.
– Трябва да са добавили нещо в арсенала си, за да имат поне
малък шанс.
– Точно това се очаква да проучиш.
Касиан потупа с ботуш по камъните на булеварда.
– Значи нищо сериозно.
Мор допи чая си.
– Да се правиш на дворянин, не означава само да се контиш
и да ходиш по балове.
Той свъси вежди. Помежду им се спуснаха няколко дълги
момента на приятелско мълчание, макар че Касиан чуваше
далечния шепот на вятъра над Сидра, ведрите гласове на
хората наоколо, дрънченето на прибори по чинии. Мор го
остави да помисли и пак вдигна лице към слънцето.
Накрая Касиан изопна гръб.
– Сещам се за някой, който знае и кътните зъби на
кралиците. Може да ме просветли за някои неща.
Мор отвори едно око и се надигна бавно в стола си. Косата ѝ
се разля около нея като златиста река.
– Така ли?
– Васа.
Касиан не беше общувал много с прокудената човешка
кралица – единствената добра от оцелелите, продадена от
останалите кралици на магьосника, който я проклел денем да
бъде огнена птица, а нощем – жена. И все пак бе имала
късмет: другата размирна кралица бяха дали на Атора, който я
поби на един уличен стълб на няколко моста оттук.
Мор кимна.
– Възможно е да помогне.
Той опря лакти в масата.
– Люсиен живее с Васа. И Юриан. Нали уж е пратеникът ни
в човешките земи. Нека той да се оправя.
Мор хапна от сладкиша си.
– Вече не можем да му имаме пълно доверие.
– Какво? – учуди се Касиан.
– Въпреки че Илейн е тук, напоследък Люсиен твърде много
се сближи с Юриан и Васа. Вече доброволно живее с тях, и то
не само като пратеник, а като техен приятел.
Касиан премисли всичко, което знаеше за Люсиен от
срещите си с него след войната, опитвайки да разгледа
фактите през очите на Рис и Мор.
– От месеци им помага с политическите въпроси около
управлението на парчето човешка земя, притежание на
Притиан – процеди бавно. – Така че едва ли ще ни докладва
напълно безпристрастно за Васа.
Мор кимна умислено.
– Намеренията му може и да са добри, но докладите му,
макар и несъзнателно, ще са предубедени в тяхна полза.
Трябва ни някой извън техния кръг, който да събере сведения
и да ни ги предаде. – Тя довърши сладкиша си. – И този някой
си ти.
Добре де. Звучеше логично.
– Защо чак сега решаваме да се свържем с Васа?
Мор махна с ръка, въпреки че притъмнелите ѝ очи не
отразяваха небрежния ѝ жест.
– Защото чак сега навързваме нещата. Но ти на всяка цена
трябва да говориш с нея. Възможно най-скоро.
Касиан кимна. Нямаше нищо против Васа, но срещата с нея
налагаше среща и с Люсиен и Юриан. Първия се беше научил
да търпи, но втория… Нищо че накрая Юриан се оказа на
тяхна страна. Че човешкият генерал, когото Амаранта бе
изтезавала в свой плен пет века, изигра Хиберн, след като
Котелът го прероди, и помогна на Касиан и семейството му да
спечелят войната. Касиан продължаваше да не го харесва.
Той стана и се приведе да разроши лъскавата коса на Мор.
– Липсваше ми. – Напоследък тя често отсъстваше и всеки
път, като се върнеше, в очите ѝ се разстилаше необяснима
сянка. – Знаеш, че ще те предупредим, ако Кеир се появи тук.
Противният ѝ баща още не се беше възползвал от услугата,
която си бе поискал от Рис: да посети Веларис.
– Ерис ми спечели малко време – отвърна жлъчно тя.
Колкото и да не искаше Касиан да го повярва, Ерис го бе
направил като жест на добра воля. Покани Рисанд в
съзнанието си, за да му покаже защо бе убедил Кеир да
отложи посещението си във Веларис за неопределено време.
Само Ерис имаше такова влияние върху алчния за власт Кеир
и още никой не знаеше какво му е предложил, за да го възпре.
Поне Касиан не знаеше. Рис вероятно беше запознат. А ако
съдеше по бледото лице на Мор – тя също. Ерис трябваше да е
пожертвал нещо голямо, за да спести на Мор срещата с баща
ѝ, който навярно щеше да избере най-мъчителния момент за
целта.
– Все ми е едно – пак махна с ръка Мор.
Личеше си, че я гложди нещо друго. Но щеше да му
сподели, когато се почувстваше готова.
Касиан заобиколи масата и я целуна по главата.
– Почини си.
Изстреля се в небето, преди тя да му отвърне.
Неста се събуди в пълен мрак.
Мрак, какъвто не бе виждала от години. От времето си в
онази порутена колиба, превърнала се в неин затвор и ад.
Надигна се задъхана в леглото, вкопчила ръце в гърдите си.
Дали всичко не беше просто трескав кошмар в зимна нощ?
Дали още не беше в колибата, все така гладна, бедна и
отчаяна…
Не. Въздухът в стаята беше приятно топъл, а и беше сама в
леглото, не притисната в сестрите си, за да се топлят. Трите
винаги се караха за мечтаното средно място в студените нощи
и за двата края – в горещините.
Пък и макар че тялото ѝ беше също толкова изпосталяло,
колкото през онези дълги зими… сега беше ново. Елфическо.
Силно. Или поне такова беше в началото.
Неста разтърка лицето си и слезе от леглото. Стъпи на
топъл килим, не на ледения дъсчен под в колибата.
Отиде боса до прозореца, дръпна пердетата и надникна към
притъмнелия град отдолу. Златисти светлини блестяха по
улиците, танцуваха по виещата се ивица на Сидра. Отвъд нея
само звездното сияние посребряваше долините, спускащи се
към студеното море.
Небето не разкриваше колко далеч е зората, а като се
заслуша, установи, че всички в Дома още спят. И тримата.
Колко ли време беше спала? Пристигнаха към единайсет
сутринта, а тя заспа малко след това. Цял ден не беше хапвала
нищо. Стомахът ѝ къркореше.
Без да му обърне внимание, Неста опря чело в хладното
стъкло на прозореца и позволи на звездната светлина да
помилва главата ѝ, лицето ѝ, врата ѝ. Представи си как
прокарва блещукащи пръсти по бузата ѝ, както майка ѝ
галеше само нея.
Моята Неста. Илейн ще се омъжи по любов, но ти,
хитроумна ми краличке… Ти ще търсиш завоевание.
Майка ѝ сигурно щеше да се обърне в гроба, ако разбереше,
че след толкова години нейната Неста беше на косъм да се
омъжи за слабохарактерния син на дървар, който безучастно
бе гледал как баща му бие майка му. И който прибегна към
насилие, когато му каза, че всичко е свършило помежду им. И
опита да си вземе онова, което тя не му бе предложила
доброволно.
Неста се мъчеше да забрави Томас. Дори често ѝ се искаше
Котелът да беше изтръгнал тези спомени от нея, както
изтръгна простосмъртието ѝ, но лицето му понякога грозеше
сънищата ѝ. Мислите ѝ. Още усещаше грубите му ръце по
тялото си, синините, които оставяха. Медният привкус на
кръвта му по езика си.
Отдръпна се от стъклото и пак загледа далечните звезди.
Понякога се питаше дали могат да говорят.
Моята Неста. Майка ѝ винаги я бе наричала така, дори на
смъртния си одър, бледа и изпита от тифа. Малката ми
краличка.
Неста от малка се любуваше на титлата си. И се стараеше
да живее според нея, отдавайки се на бляскав живот, изпарил
се в мига, в който събирачите на дългове връхлетяха
семейството ѝ и така наречените ѝ приятели се доказаха като
завистливи мерзавци с усмихнати маски върху лицата. Нито
един от тях не предложи да избави семейство Арчерън от
мизерията.
Не. Изхвърлиха и трите деца с рухналия им баща на
вълците.
Затова Неста се превърна във вълк. Въоръжи се с невидими
зъби и нокти и се научи да напада по-бързо, по-свирепо, по-
смъртоносно. Дори ѝ доставяше удоволствие. Но когато дойде
време да изостави вълка в себе си, осъзна, че той всъщност я е
погълнал.
Звездите мъждукаха над града, сякаш мигаха в знак на
съгласие.
Неста сви ръце в юмруци и се върна в леглото.
Котелът да го убие, май не биваше да я води тук.
Касиан будуваше в грамадното си легло, достатъчно да
побере трима илириански воини заедно с крилете. Почти
нищо не се беше променило в стаята през последните
петстотин години. От време на време Мор мрънкаше, че
трябвало да ремонтират Дома на Ветровете, но той харесваше
стаята си така.
Събуди се от трясък на врата и подскочи с разтуптяно сърце
в леглото, грабвайки ножа от нощното шкафче. Под дюшека
си държеше още два, и още два над вратата, и по два меча под
леглото и в едното чекмедже на скрина. Това беше само
неговата колекция. Майката знаеше какво е скрил Аз в своята
стая.
Можеше да се обзаложи, че през петте века, откакто
обитаваха Дома на Ветровете, четиримата с Аз, Мор и Рис го
бяха напълнили с достатъчно оръжия да въоръжат малък
легион. Бяха скрили или забравили толкова много, че винаги
съществуваше опасност да седнеш на някой диван и нещо да
ти набоде задника. Пък и нямаше да се учуди в повечето
ножници вече да е останала само ръжда.
Оръжията в неговата стая обаче бяха старателно смазани и
почистени. Готови за употреба.
Ножът проблесна на звездната светлина, а Сифоните му
грейнаха в червено, докато силата му претърсваше за врагове
коридора отвъд вратата.
Но не намери опасност; никой не беше проникнал през
новите защитни заклинания. Преди повече от година няколко
хибернски войници едва не спипаха Фейра и Неста в
библиотеката. Касиан никога нямаше да забрави ужаса по
лицето на Неста, докато тичаше към него с протегнати ръце.
Но звукът в коридора… Азриел, досети се след секунда.
Щом беше чул вратата, значи Аз искаше да му покаже, че
се е прибрал. Не му се говореше, но му даваше да разбере, че
си е у дома.
Касиан се взираше в тавана с угаснали Сифони и нож,
прибран в ножницата си на нощното шкафче. Разположението
на звездите му казваше, че е около три – до съмване имаше
доста време. Трябваше да се наспи. Утрешният ден щеше да е
достатъчно тежък.
Сякаш мислите му бяха излетели като молитва към света,
гладък мъжки глас измърка в съзнанието му. Защо будуваш по
това време?
Касиан огледа небето отвъд прозорците, очаквайки да види
Рис там. Мога да те попитам същото.
Рис се изкиска. Казах ти: трябваше да се извиня на
другарката си. След дълга дяволита пауза добави: В момента
си почиваме.
Касиан се засмя. Остави клетата елфка да поспи.
Тя подхвана този рунд. Думите му бяха пропити с чисто
мъжко задоволство. А ти не отговори на въпроса ми.
Защо ме проверяваш посред нощ?
Исках да се уверя, че всичко е наред. Не съм виновен, че ти
не спиш.
Касиан простена тихо. Всичко е наред. Неста легна да спи
веднага щом пристигнахме и не е мърдала от леглото.
Сигурно още спи.
Пристигнахте малко преди пладне.
Знам.
Сега е три и петнайсет сутринта.
Знам.
Тишината се проточи толкова дълго и многозначително, че
Касиан додаде: Не се меси.
Не бих посмял.
Касиан нямаше особено желание да води този разговор в
три сутринта, и то за втори път в едно денонощие. Утре
вечерта ще ти докладвам как е минал първият урок.
Мълчанието на Рис пак продължи твърде дълго. Накрая той
каза: Мор ще ви заведе във Ветробран. Лека нощ, Кас.
Тъмното присъствие в ума му избледня, оставяйки кухо,
хладно чувство в него.
Утре го чакаше бойно поле, на каквото никога не бе
стъпвал.
Касиан се питаше каква ли част от него ще оцелее до края.
ГЛАВА 5
– Ако не ги изядеш, след трийсетина минути ще
съжаляваш.
Седнала на дългата маса в трапезарията на Дома на
Ветровете, Неста вдигна поглед от чинията си с бъркани яйца
и купата с гореща овесена каша. Сънят още тежеше върху
костите ѝ, обтягаше нервите ѝ.
– Няма да ям това.
Касиан се тъпчеше лакомо със своята порция – почти
двойно по-голяма от нейната.
– Това или нищо.
Неста седеше съвършено неподвижно в стола си, усещайки
всяко движение в бойния си кожен костюм. Беше забравила
какво е да носи панталони – чувството на голота заради
прилепналата по бедрата и задните ѝ части материя.
За щастие, Касиан беше твърде зает да чете някакъв
доклад, за да я гледа как върви към мястото си на масата. Тя
надникна към вратата с надеждата да се появи прислужник.
– Ще закуся препечена филийка.
– Тялото ти ще изгори тази енергия за десет минути и после
ще оклюмаш. – Касиан кимна към овесената каша. – Сложи ѝ
малко мляко, за да стане по-вкусна. – После добави,
изпреварвайки следващото ѝ искане: – Няма захар.
Тя стисна лъжицата.
– За наказание ли?
– И захарта ще ти даде кратък прилив на енергия, след
което ще рухнеш. – Той напъха пълна вилица с яйца в устата
си. – Трябва да поддържаш нивото си на енергия през целия
ден; храните със захар и тестото ти дават само временен
заряд. Крехкото месо, зърнените храни, плодовете и
зеленчуците те поддържат сит дълго време.
Тя забарабани с нокти по гладката маса. Беше седяла на
нея няколко пъти с двора на Рисанд. Сега обаче, когато бяха
само двамата, ѝ се струваше смущаващо голяма.
– Върху кои други моменти от ежедневния ми живот
възнамеряваш да поемеш контрол?
Той сви рамене и поспря да яде.
– Не ми давай причина да разширявам списъка.
Арогантен задник.
Касиан отново кимна към храната ѝ.
– Яж.
Тя заби лъжицата в паницата, но не я вдигна.
– Твоя воля.
Той довърши кашата и пак се върна към яйцата.
– Колко време ще продължи днешният урок?
Зората бе разкрила ясно небе, но Илирианската планина си
имаше свой собствен климат. Нищо чудно вече да я
покриваше първият сняг.
– Както ти казах вчера, урокът ще трае два часа. До обяд. –
Той остави купата върху чинията си и струпа приборите вътре.
След миг изчезнаха, отсервирани от магията на Дома. –
Когато ще е следващото ни хранене – обяви с настойчив
поглед към храната ѝ.
Неста се облегна в стола си.
– Първо, няма да участвам във въпросния урок. Второ, не
съм гладна.
Лешниковите му очи просветнаха леко.
– Гладуването няма да върне баща ти.
– Това няма нищо общо – изсъска тя. – Нищо.
Касиан опря предмишници в масата.
– Край на заобикалките. Мислиш си, че не съм преживял
същото като теб? Че не съм виждал и правил, и изпитвал
всичко това? Че не съм виждал близките ми да се борят със
същите трудности? Не си първата и няма да си последната.
Случилото се с баща ти беше ужасно, Неста, но…
Тя скочи на крака.
– Не знаеш нищо. – Този път не успя да удържи трепета,
който превзе тялото ѝ, незнайно дали от ярост, или от нещо
друго. Тя стисна ръце в юмруци. – Дръж си шибаното мнение
за себе си.
Той примига учудено заради острата дума и огнения гняв,
който вероятно сбърчваше лицето ѝ.
– Кой те научи да ругаеш?
Неста стисна юмруците си още по-силно.
– Вие. Имате най-мръсните усти, които някога съм чувала да
говорят.
Касиан присви доволно очи, но устните му останаха
стиснати.
– Ще държа шибаното си мнение за себе си, ако ти ядеш.
После зачака. Непоклатим като планината, в която бе
вграден Дома.
Неста седна, придърпа си купата с каша, напъха голяма
лъжица в устата си и едва не повърна от вкуса. Но някак успя
да преглътне. И още една лъжица. И още една. Докато не
опразни купата. После подхвана яйцата.
Касиан следеше всяка нейна хапка.
Като изяде всичко, впи поглед в него и сложи купата върху
празната чиния, пускайки вътре приборите с пронизително
дрънчене.
Стана отново и тръгна към него. Към вратата зад него. Той
също стана.
Неста можеше да се закълне, че е спрял да диша, докато
минаваше покрай него, достатъчно близо, че ако вдигнеше
леко лакът, щеше да докосне корема му.
– Нямам търпение да замълчиш най-сетне – каза му мило.
Неспособна да удържи самодоволната си усмивка,
продължи към вратата. Но той я хвана за ръката и я спря.
Очите му искряха, а червеният Сифон върху опакото на
ръката, с която я държеше, проблясваше ярко. Палава
усмивка извиваше устните му.
– Радвам се да видя, че си готова да играеш, Неста –
изръмжа гърлено.
Сърцето ѝ затътна в гърдите от дрезгавия му глас,
предизвикателството в очите му, близостта му и внушителния
му ръст. Винаги ѝ въздействаше така. Затова веднъж му бе
позволила да целува и лиже шията ѝ.
И му позволи да я целуне по време на онази последна битка.
Съвсем лека целувка – само за толкова имаше сили с тежките
си рани, – но все пак успя да я съкруши напълно.
Не съжалявам за нищо друго в живота си, освен за това.
Че нямахме достатъчно време. Че нямах време с теб,
Неста. Ще те намеря в отвъдното, в идния живот. И ще
изживеем времето си заедно. Обещавам.
Спомняше си тези моменти по-често, отколкото би си
признала. Допира на пръстите му, когато обгърна лицето ѝ с
ръце, допира на устните му, с вкус на кръв, но нежни.
Не можеше да го понесе.
Касиан поотпусна хватката си върху ръката ѝ, без дори да
мигне.
Тя се сдържа да не преглътне. Принуди кипналата си кръв
да се охлади.
Очите му пак се присвиха с доволство, преди да я пусне.
– Тръгваме след пет минути.
Неста успя да се отдръпне от него.
– Ти си скот.
– По рождение – смигна ѝ той.
Тя направи още една крачка към вратата. Ако откажеше да
напусне Дома, Касиан, Мориган или Рис щяха просто да я
завлекат насила във Ветробран. А ако направо откажеше да
прави каквото и да било, щяха да я хвърлят в човешките земи,
без окото им да трепне. Това прозрение вля нова стомана във
вените ѝ.
– Да не си ме пипнал повече.
– Дадено.
Очите му продължаваха да пламтят.
Тя пак сви пръсти в юмруци и запрати следващите си думи
по него като остри ножове.
– Ако си въобразяваш, че тази глупост с тренировките ще ти
помогне да влезеш в леглото ми, жестоко се лъжеш. – После
добави с резлива усмивка: – Предпочитам да си легна с някой
крастав уличен пес.
– О, няма да вляза в леглото ти.
Неста се подсмихна триумфално и почти достигаше
стълбището, когато Касиан измърка иззад нея:
– Ти ще влезеш в моето.
Тя се завъртя към него още в крачка.
– Предпочитам да изгния.
Касиан ѝ се усмихна иронично.
– Ще видим.
Докато тя преравяше ума си за още хапливи реплики, за
язвителни обиди или присмехулни думи, неговата усмивка се
разшири още повече.
– Вече ти остават три минути.
Хрумна ѝ да го замери с най-близкия предмет – една ваза
върху малък пиедестал до вратата. Но ако му демонстрираше,
че е успял да ѝ влезе под кожата, само щеше да му донесе още
удовлетворение.
Затова просто сви рамене и мина през вратата. Бавно.
Съвършено незасегната от наглото му, самомнително перчене.
Да влезе в леглото му, как ли пък не!
Този панталон направо го убиваше.
Брутално и безвъзвратно.
Касиан не беше забравил как изглеждаше Неста в
илириански кожен костюм по време на войната – ни най-
малко. Но спомените бяха едно, а… Свещена Майко!
Всички думи, всички езици, които знаеше, просто се
изпариха от ума му, като я видя да крачи с изпънат гръб и
бавна, елегантна походка, като същинска аристократка в
пищното си имение.
Касиан знаеше, че ѝ е отстъпил победата в този рунд, че е
загубил преднината си в мига, в който Неста сви рамене и
тръгна по коридора, без да съзнава каква гледка му
предоставя. Как накара всяка мисъл, освен най-първичния
нагон, да изхвърчи от съзнанието му.
Едва се успокои. Свещена Майко, имаше си предостатъчно
работа днес както с уроците на Неста, така и покрай другите
си задължения, и без да се впуска в размисли как съблича
тесния ѝ панталон и боготвори всеки сантиметър от
възхитителните ѝ задни части.
Не биваше да се разсейва с подобни неща. Поради милион
причини.
Но дявол да го вземе, кога за последно бе правил секс?
Определено не и след войната. Може би дори преди Фейра да
ги освободи от Амаранта. Котелът да го свари, май беше месец
преди да победят Амаранта. С онази елфка, която срещна в
„При Рита“. В уличката зад пивницата. До тухлена стена.
Бързо и мръсно, и само броени минути, защото и той, и
елфката искаха само да освободят напрежението.
Това се случи преди две години. Оттогава разчиташе само
на ръката си.
Трябваше да начеше този сърбеж, преди да реши да живее в
Дома с Неста. Тя страдаше и се мъчеше да намери себе си и
последното нещо, което ѝ трябваше, беше някой да точи лиги
по нея. Да я сграбчи за ръката като звяр, неспособен да стои
настрана от нея.
Тя не искаше да има нищо общо с него. Беше му го казала
на Зимното слънцестоене.
Достатъчно ясно съм ти показала какво искам от теб.
Нищо.
Думите ѝ прекършиха последната му съпротива, последното
късче надежда, че всичко, което преживяха заедно по време
на войната, може да означава нещо. Че след като изля душата
си пред нея, докато умираше в ръцете ѝ, а тя го покри с тялото
си и избра да умре до него, го беше избрала завинаги.
Тъпа, наивна надежда, която не знаеше защо бе допуснал.
Затова след мразовитата нощ на Зимното слънцестоене, когато
Неста се появи в градската къща само за да вземе парите,
които Фейра обеща да ѝ даде в замяна, когато му заяви, че не
иска да има нищо общо с него… Касиан изхвърли в Сидра
подаръка, който бе търсил за нея месеци наред, и се зае да
потушава разрастващото се недоволство сред илирианците.
През следващите девет месеца стоя надалеч от нея. Много,
много надалеч. А онази нощ беше на косъм да допусне
безумна грешка – да разкрие сърцето си пред нея,
позволявайки ѝ да го изтръгне от гърдите му. Едва успя да
спаси поне нищожни останки от достойнството си. За нищо на
света нямаше да ѝ позволи да му го причини отново.
Неста се върна в трапезарията със сплетена коса, увита
като тиара на върха на главата ѝ. Той се зарече да не
поглежда под врата ѝ. Очертаното от прилепналите ѝ дрехи
тяло. Трябваше да си възвърне загубените килограми и да
натрупа мускули, но… проклетият тесен костюм.
– Да вървим – подкани я с груб, студен глас и веднага се
благодари на Котела за него.
Мор кацна леко на верандата пред стъклените врати на
трапезарията, сякаш пропадането цели десет метра през
въздуха над защитните заклинания не беше нищо особено. И
вероятно за нея не беше.
Тя заподскача от крак на крак, потривайки ръце. Беше
стиснала зъби и погледът ѝ казваше: Длъжник си ми, задник
такъв.
Неста се намръщи, но се загърна с пелерината си с едно
грациозно, спокойно движение, и тръгна към Мор. Касиан
щеше да ги пренесе и двете отвъд обхвата на заклинанията, а
после Мор щеше да ги ответрее до Ветробран.
Където някак трябваше да убеди Неста да тренира с него.
Слава на боговете, че бе склонила да положи поне
минимални усилия днес, а именно да отиде до Ветробран.
Открай време владееше похватите на психологическата война.
От нея щеше да стане отличен генерал. Кой знаеше, може би
някой ден…
Само дето Касиан не беше сигурен, че е добра идея да
превръща Неста в такова оръжие.
Помнеше как посочи краля на Хиберн и се врече да го убие
точно преди да я превърнат във Върховен елф против волята ѝ.
И само след броени месеци вдигна отсечената му глава като
трофей и впери поглед в мъртвите му очи.
А ако Резбаря бе прав, че трябва да се боим от нещото, в
което я беше превърнал Котелът… Мамка му!
Без да се загърне с пелерината си, Касиан отвори
стъклените врати, вдишвайки прохладния есенен въздух, и
тръгна към отворените обятия на Мор.
Планинският лагер Ветробран не беше покрит със сняг,
нито с лед, но суровият студ блъсна Неста веднага щом се
доветряха. Преди да изчезне, Мориган смигна на Касиан и
изгледа предупредително Неста.
Двамата плъзнаха очи по равнината, ширнала се пред тях. В
десния ѝ край имаше няколко каменни къщички, а отвъд тях –
нови жилища, построени от свежа борова дървесина. Лагерът
се беше превърнал в село. Но пред тях, точно по ръба на
плоския планински връх, се редяха бойните площадки,
оборудвани с всевъзможни оръжия, тежести и други
тренировъчни пособия. Неста познаваше само най-основните
от впечатляващия набор оръжия: меч, кинжал, стрела, щит,
копие, лък, страховита топка с шипове, прикрепена към
верига…
От другата им страна димяха огнища и облаци пушек се
носеха към заграждение с овце, прасета и кози, всичките
мърляви, но добре охранени. Видяха и самите илирианци.
Жените, бъркащи тенджери и казани край огнищата,
застинаха на място, когато Касиан и Неста се появиха.
Застинаха и десетките мъже в тренировъчните кръгове. Нито
един не се усмихна.
Широкоплещест, набит илирианец, когото Неста си
спомняше смътно, тръгна с лежерна крачка към тях, обграден
от по-млади войници. Всички бяха прибрали плътно крилете
си, навярно за да се придвижват като сбит отряд, но като
спряха пред Касиан, поразпериха леко криле.
Касиан държеше своите небрежно разперени – нито широко
разгърнати, нито свити. Тази му поза излъчваше идеалното
съотношение между хладнокръвие и арогантност, готовност и
мощ.
Познатият илирианец спря погледа си върху нея.
– Тя каква работа има тук?
Неста му се усмихна загадъчно.
– Вещерство.
Можеше да се закълне, че Касиан се помоли на Майката
под носа си, преди да заяви:
– Ще ти припомня, Девлон, че Неста Арчерън е сестра на
Великата ни господарка и ще се отнасяте почтително с нея. –
Думите му прозвучаха толкова свирепо, че Неста надникна
към каменното му лице. Не беше чувала този непоклатим тон
от войната. – Ще я обучавам тук.
На Неста ѝ идеше да го бутне от близката скала.
Девлон сбърчи лице.
– Всяко оръжие, което докосне, трябва да се зарови после.
Събирай ги на купчина.
Неста примига.
Ноздрите на Касиан се разшириха заплашително.
– Няма да стане.
Девлон подуши въздуха към нея и другарчетата му се
закикотиха.
– Кървиш ли, вещице? Ако кървиш, ти забранявам изобщо да
припарваш до оръжията ни.
Неста се замисли как най-ефективно да затапи наглото
копеле.
Касиан я изпревари със завидна увереност:
– Това са старовремски суеверия. Може да пипа оръжията
независимо дали е в цикъл, или не.
– Може – отвърна Девлон, – но после ще ги закопаем.
Спусна се тишина. Неста забеляза, че Касиан наблюдава
илирианеца с опасно притъмнял поглед. Въпреки това реши да
смени рязко темата.
– Как се справят новите войници?
Девлон отвори уста и веднага я затвори, видимо ядосан, че
Касиан му е отказал свадата.
– Добре – изплю той, обърна се и си тръгна, следван от
войниците.
Лицето на Касиан се стягаше все повече с всяка следваща
глътка въздух и Неста очакваше всеки момент да се нахвърли
на Девлон. В кръвта ѝ бавно се надигаше тръпка.
Касиан обаче изръмжа:
– Да вървим – и закрачи към една свободна площадка.
Девлон ги изгледа през рамо и Неста го стрелна със
студени очи, преди да последва Касиан. Погледът на
илирианеца остана да прогаря като дамга гръбнака ѝ.
Касиан не отиде при никоя от поставките с безброй оръжия,
разположени из цялата тренировъчна зона. Просто спря в най-
далечния кръг и я зачака с ръце на хълбоците.
Само че тя нямаше никакво намерение да отива при него.
Видя един камък до близката поставка с оръжия, загладен или
от суровия климат, или от множеството войници, сядали върху
него, както направи и тя. Ледената му повърхност ухапа
плътта ѝ дори през дебелата кожа на панталона.
– Какво правиш? – ядоса се Касиан с почти хищническо
изражение.
Тя кръстоса глезени и разстла диплите на пелерината си
като шлейф на вечерна рокля.
– Казах ти: няма да тренирам.
– Ставай.
Никога преди не ѝ бе заповядвал така.
Ставай – беше му проплакала тя онзи ден пред краля на
Хиберн. – Ставай.
Неста срещна погледа му и отвърна възможно най-
резервирано и невъзмутимо:
– Официално присъствам на тренировка, Касиан, но не
можеш да ме принудиш да участвам. – Тя махна към калта. –
Завлечи ме през калта, ако искаш, аз обаче няма да си мръдна
пръста.
Погледите на илирианците ги брулеха като камъни. Касиан
се наежи.
Хубаво. Нека види в колко жалка отрепка се беше
превърнала.
– Ставай веднага – изръмжа тихо Касиан.
Девлон и групичката му се върнаха, привлечени от спора
им, и застанаха до кръга. Касиан обаче не откъсна
лешниковите си очи от нея.
През тях пробяга умолителна искрица.
Ставай – прошепна тъничък глас в главата ѝ, в костите ѝ. –
Не го унижавай така. Не доставяй на тези копелета
удоволствието да го виждат посрамен.
Но тялото ѝ отказваше да помръдне. Беше поставила
граница, а прекрачеше ли я заради него – заради когото и да
било…
По лицето му се изписа нещо като отвращение.
Разочарование. Гняв.
Така да бъде. Въпреки че нещо се срина в нея, не можа да
сдържи облекчението си.
Касиан ѝ обърна гръб и извади меча от ножницата между
крилете си. И без нито дума повече, без нито поглед към нея,
започна сутрешните си упражнения.
Нека я мрази. Така беше най-добре.
ГЛАВА 6
Всички стъпки и ходове, които Касиан разиграваше на
площадката, бяха красиви, смъртоносни и прецизни и Неста
впрягаше цялата си воля да не го зяпа.
Никога не бе могла да държи погледа си настрана от него.
Още от мига, в който се запознаха, разви остър усет за
присъствието му на всяко място, във всяка стая. Така и не
успя да го потисне, колкото и да твърдеше обратното.
Върви! – беше я умолявал, докато умираше на пода.
Не мога – ридаеше тя. – Не мога.
Неста не знаеше къде се е загубила жената, която беше в
онзи момент. Не успяваше да намери пътя обратно към нея.
Но дори докато седеше на камъка, отправила поглед към
полюшващите се борове по планинските склонове,
наблюдаваше Касиан с ъгълчето на окото си, улавяйки всяко
грациозно движение, равномерното му дишане, буйните му
тъмни коси.
– Трудиш се усърдно, а?
Гласът на Мориган изтръгна взора ѝ от планината.
Прелестната елфка стоеше до нея, вперила кафяви очи в
Касиан с неприкрито възхищение. От Девлон и
сподвижниците му нямаше и следа, все едно отдавна се бяха
разотишли. Нима бяха изтекли цели два часа? Мор подхвърли
с неочаквана нежност:
– Красавец е, нали?
Топлият ѝ тон накара Неста да изпъне гръб.
– Защо не питаш него?
Мориган обърна лице към нея.
– Защо не си на площадката?
– Почивам си.
Мориган я огледа, отчитайки липсата на пот и зачервена
кожа, непокътнатата ѝ прическа.
– Аз лично бих гласувала да те изхвърлим обратно в
човешките земи – процеди тихо.
– О, не се и съмнявам. – Неста отказваше да стане, да
посрещне предизвикателството, което елфката ѝ отправяше. –
За щастие, родството с Фейра си има преимущества.
Мориган сбърчи горна устна. Зад нея Касиан бе спрял
плавните си движения.
В очите на Мор гореше тъмен огън.
– Някога познавах много като теб. – Ръката ѝ се плъзна към
корема ѝ. – Никога не заслужавате доверието, което добряци
като него ви гласуват.
Неста съзнаваше този факт. И знаеше за кои говори
Мориган – за обитателите на Двора на Кошмарите в
Изсечения град. Фейра не ѝ беше разказала цялата история,
но и основното стигаше: чудовищата, тормозили и изтезавали
Мориган, преди да я изхвърлят в пустошта.
Неста се отпусна назад върху ръцете си и студеният камък
прониза кожата ѝ през ръкавиците. Отвори уста да отвърне, но
Касиан вече беше при тях, задъхан и потен.
– Подранила си.
– Исках да проверя как вървят нещата – обясни Мориган,
откъсвайки огнения си поглед от Неста. – Май не започвате
добре.
Касиан прокара пръсти през косата си.
– Може да се каже.
Неста стисна болезнено челюсти.
Мориган протегна едната си ръка към него, а другата – към
Неста, без дори да я погледне.
– Тръгваме ли?
Мориган беше самонадеяна интригантка.
Тази мисъл беснееше в ума на Неста, докато стоеше в
библиотеката под Дома на Ветровете. Високомерна,
самонадеяна интригантка.
Касиан не ѝ каза нищо, като се върнаха. Неста не изчака да
ѝ предложи обяд, а направо се затвори в стаята си и си взе
гореща вана, за да стопли премръзналите си кости.
Като излезе от банята, видя, че някой е пъхнал бележка под
вратата на стаята ѝ – със стегнат четлив почерк ѝ се
заповядваше да бъде в библиотеката в един. Без заплахи, без
обещания да я изпрати в човешките земи. Сякаш не го беше
грижа дали ще се подчини.
Е, поне беше успяла да го прекърши по-бързо, отколкото
очакваше.
Слезе в библиотеката не от желание да изпълнява неговите
нареждания или тези на Рисанд, а защото алтернативата също
не ѝ допадаше: да седи в тихата си спалня само с бученето в
главата си.
Не беше идвала тук повече от година. От онзи кошмарен
ден, когато убийците на Хиберн се промъкнаха и подгониха
двете им с Фейра към тъмното сърце на библиотеката. Тя
надникна през каменния парапет на стълбищната площадка
към черната яма под нея. Там вече не спеше древно същество,
но мракът си оставаше. На дъното му се намираше подът,
върху който беше кацнал Касиан, а яростта, възпламенила
лицето му, като видя ужаса ѝ…
Тя посече мисълта. Отблъсна трепета, който я обзе
мигновено, и се съсредоточи върху елфката, почти скрита зад
купчините книги на бюрото пред нея.
Ръцете ѝ бяха обезобразени. Нямаше деликатен начин да ги
опише. Извити, чворести кости, разкривени пръсти… Фейра ѝ
беше споменала, че жриците в библиотеката са имали тежко
минало. Меко казано.
Неста не искаше да знае какво е претърпяла Клото,
върховната жрица на библиотеката. Какво е било чувството да
отрежат езика ѝ и да го накарат да зарасне така, че недъгът
да остане завинаги. Наранявали я бяха мъже и…
Нечии ръце я бутат надолу, надолу, надолу в ледената
вода, жестоки гласове се смеят, подиграват ѝ се.
Свирепо мъжко лице се хили насреща ѝ. Той чака с
нетърпение трофея, който ще извади…
А тя не може да го спре. Не може да спаси Илейн,
ридаеща на пода. Не може да спаси себе си. Никой нямаше да
ѝ се притече на помощ и тези мъже щяха да правят
каквото си поискат, защото тялото ѝ вече не беше нейно,
не беше човешко – поне скоро нямаше да е…
Неста изтегли мислите си обратно в настоящето и прокуди
спомена.
Скрила лице под светлата си качулка, Клото седеше
мълчаливо зад бюрото, сякаш бе видяла как мислите
профучават през съзнанието ѝ, сякаш знаеше колко често я
будеше споменът за онзи ден в Хиберн. Жрицата плъзна парче
пергамент през бюрото и прозрачният син кристал върху
качулката на робата ѝ проблесна като Сифон в смътната
светлина.
Можеш да започнеш, като подредиш книгите на Третия
етаж. Ще стигнеш до него по рампата зад мен. Там те чака
количка с книги, които трябва да наредиш в азбучен ред по
име на автора. Ако авторът е анонимен, заделяш книгата и
питаш някого в края на смяната си.
Неста кимна.
– Кога свършва смяната ми?
Клото придърпа малък часовник с китки и опакото на
ръцете си и посочи с изпъкналото кокалче на единия си пръст
точката на шест часът.
Пет часа работа. Щеше да се справи някак.
– Добре.
Клото пак я загледа. Като че ли виждаше бушуващото,
тътнещо море в нея, което отказваше да ѝ отстъпи дори миг
покой.
Неста сведе очи към бюрото. И въздъхна. Но докато
въздухът напускаше гърлото ѝ, онова познато тегло влетя
вътре.
Аз съм безполезно нищожество – почти каза на глас. Не
можеше да си обясни защо думите се надигат в нея, притискат
устните ѝ да ги изрекат. – Мразя всичко в себе си. И съм
толкова, толкова уморена. Уморих се от стремежа да бъда
където и да било другаде, само не и в собствената си глава.
Очакваше Клото да направи нещо, да покаже някак, че е
чула мислите ѝ.
Но жрицата просто махна към библиотеката. Безмълвен
знак, че е свободна.
Неста тръгна с натежали крака към рампата.
Работата беше слугинска, но изискваше концентрация и
времето течеше бързо, а умът ѝ потъваше в блажено
мълчание.
Никой не я заговори, докато издирваше раздели и рафтове,
прокарвайки пръсти по гръбчетата на книгите в търсене на
правилното място. Поне трийсетина жрици работеха, четяха и
се възстановяваха наоколо, но беше невъзможно да ги
преброи, защото всичките носеха еднакви светли роби и
мнозина от тях закриваха лицата си с дълбоките им качулки.
Малцината със свалени качулки я поздравяваха с плахи
усмивки.
Това беше убежището им, предоставено от Рисанд. Никой
не влизаше тук без тяхно разрешение.
Тоест поради една или друга причина бяха одобрили
присъствието ѝ.
Ръцете ѝ вече почти се спаружваха от прахоляка, когато из
библиотеката отекнаха шест звънливи удара на камбаната,
чийто сребърен глас се спускаше от горните ѝ етажи чак до
дъното на черната яма. Някои жрици станаха от работните си
места по бюра и столове на различни етажи, други останаха.
Неста намери Клото на същото бюро. Дали някога сваляше
тази качулка? Сигурно, най-малкото за да диша, но дали
показваше на някого лицето си?
– Приключих за днес – обяви Неста.
Клото пак плъзна бележка по бюрото.
Благодаря ти за помощта. Ще се видим утре.
– Добре.
Неста прибра бележката в джоба си.
Клото обаче вдигна осакатена ръка. Неста загледа с
възхищение как една писалка се издига над лист хартия и
започва да пише.
Носи дрехи, които може да се прашат. Тук ще съсипеш
тази прекрасна рокля.
Неста сведе глава към сивата рокля, която беше нахлузила
небрежно.
– Добре – повтори.
Писалката отново затанцува по листа, свързана магически с
мислите на Клото. Приятно ми беше да се запознаем, Неста.
Фейра ми е казвала хубави неща за теб.
Неста се обърна.
– Никой не харесва лъжците, жрице.
Можеше да се закълне, че изпод качулката на жрицата се
чу тих смях.
Касиан не дойде на вечеря.
Неста мина през стаята си само за да измие праха от ръцете
и лицето си, а после почти изтича до горния етаж с къркорещ
от глад стомах.
Трапезарията пустееше. Сервирано беше за един човек,
което ѝ подсказа, че ще вечеря сама.
Седна на масата и загледа окъпания в светлината на залеза
град далеч под Дома. Единствените звуци в трапезарията бяха
шумоленето на роклята ѝ и скърцането на стола ѝ.
Защо ли се учудваше? Беше го унижила във Ветробран.
Сигурно се беше върнал при приятелите си в крайречната
къща и настояваше те да се оправят с нея.
Чиния с храна се сгромоляса безцеремонно върху
подложката ѝ за хранене. Дори Дома я мразеше.
Неста изгледа намръщено червените каменни стени.
– Вино.
Не се появи. Тя вдигна чашата пред себе си.
– Вино.
Нищо. Забарабани с нокти по гладката повърхност на
масата.
– Забранили са ти да ми наливаш вино?
Значи вече говореше с къща. Докъде беше стигнала?
Сякаш в отговор, чашата ѝ се напълни с вода.
Неста изръмжа към сводестия портал зад себе си.
– Много смешно.
Огледа вечерята си: половин печено пиле, подправено с
розмарин и мащерка, картофено пюре, удавено в разтопено
масло, и зелен фасул, задушен с чесън.
Познатата тишина забуча в главата ѝ, в стаята.
Тя пак потропа с пръсти по масата.
Колко нелепо. Цялата тази своеволна намеса беше нелепа.
Неста стана и тръгна към изхода.
– Задръж си виното. Аз сама ще си намеря.
ГЛАВА 7
Тъй като магията на стената вече не възпираше достъпа до
човешките земи, след залез Мор ответря Касиан право до
имението, превърнало се в дом и щабквартира на Юриан, Васа
и – очевидно – Люсиен. Дори след повече от година наоколо си
личаха следите от погрома на войната: повалени дървета,
безплодни до ден днешен парчета опустошена земя и изобщо
потискаща пустота, насред която къщата от сив камък сякаш
случайно бе оцеляла. Под лунната светлина голотата на
мястото изпъкваше още повече; останките от дървета
сребрееха, а сенките по надупчената земя изглеждаха още по-
дълбоки.
Касиан не знаеше чия е била къщата някога и сегашните ѝ
обитатели също нямаха представа. Фейра му беше казала, че
се наричали Бандата на изгнаниците. Касиан изсумтя при
мисълта. След като го остави при сводестата дървена врата на
къщата, Мор се обърна да си тръгне, но не и преди да се
подсмихне по начин, който му подсказа, че дори да я бе
умолявал да го придружи, нямаше да се съгласи. Не. Искаше
да го гледа как се прави на дворянин по нареждане на Рис.
Касиан не бе имал намерение да започва мисията още днес,
само че след неуспешния опит за урок с Неста трябваше да се
занимава с нещо. Каквото и да било.
Неста отлично знаеше в колко гнусно положение го
поставя, отказвайки да стане от онзи камък. Как бе
изглеждала случката в очите на Девлон и другите надути
задници. Знаеше и въпреки това го направи.
Затова веднага щом я остави в Дома, тръгна към една
самотна скала край морето, където ревът на вълните можеше
да угаси буйния огън в костите му.
На път мина през крайречната къща, за да си признае за
провала, но Фейра само се подразни от поведението на Неста,
а Рис дори го изгледа с лека насмешка.
Амрен пък каза: Остави я сама да си изкопае гроба, момче.
После ѝ подай ръка.
Нали уж точно това правехме през последната година,
изтъкна той.
Не спирай да ѝ подаваш ръка, беше единственият отговор
на Амрен.
Скоро след това намери Мор и ѝ обясни докъде трябва да го
ответрее.
Вдигна юмрук да почука на вратата, но масивното дърво се
отдръпна, преди да го е докоснал.
Белязаното красиво лице на Люсиен се появи в пролуката и
златното му око избръмча в орбитата си.
– Усетих, че и някой друг пристигна.
Касиан пристъпи в къщата и дъсченият под изскърца под
ботушите му.
– И ти ли сега идваш?
– Не – отвърна Люсиен.
Касиан забеляза стегнатите му рамене под тъмносивия
жакет, усети напрегнатото мълчание, струящо от всеки камък
в къщата. Запомни разположението вътре, в случай че му се
наложеше да си тръгне с бой. А това беше твърде вероятно,
ако съдеше по недоволството, което Люсиен излъчваше,
отправяйки се към портала вляво от тях.
Без да се обърне, Люсиен обяви:
– Ерис е тук.
Касиан не се поколеба. Не се пресегна към ножницата на
бедрото си, колкото и да му беше трудно да потисне спомена
за разбитото лице на Мор. За посланието, забито в корема ѝ,
за голото ѝ тяло, захвърлено като боклук в покрайнините на
Двора на Есента. Шибаното копеле я беше намерило там и я
беше оставило. Била е на прага на смъртта, а той…
Отмъщението, което Касиан му бе замислил, не можеше да
се мери с болката, причинена от нож. Страданието му щеше
да се проточи седмици. Месеци. Години.
Не го интересуваше, че Ерис е убедил Кеир да отложи
посещението си във Веларис, очевидно подтикнат от
прашинката състрадание, останала в него. Не го
интересуваше, че някак е успял да спечели доверието на Рис.
Не му пукаше за всичко това. Вниманието му се прикова към
червенокосия елф, седнал край бумтящата камина в учудващо
пищната гостна. Имаше достатъчно разсъдък да следи изкъсо
врага си.
Ерис се беше разположил с кръстосани крака в един
позлатен стол и бледото му лице излъчваше типична
дворянска надменност.
Касиан сви пръсти в юмруци. Всеки път, като видеше
гадняра през последните пет века, едва овладяваше
заслепяващия си гняв.
Ерис му се усмихна, съвсем наясно с неговите мисли.
– Касиан.
Златното око на Люсиен изщрака, прочело яростта на
Касиан, и здравото му червеникавокафяво проблесна
предупредително.
Той бе отраснал с Ерис. Бе търпял както неговата
жестокост, така и тази на Берон. Собственият му баща бе
погубил любовта на живота му. Но Люсиен се беше научил на
хладнокръвие.
Така. Касиан идваше по молба на Рис. Затова трябваше да
разсъждава като Рис, като Мор. Да забрави гнева си.
Даде си една секунда за целта, дочул с половин ухо, че Васа
говори нещо. Почти не беше обърнал внимание на двамата
човеци в стаята: воинът с кестенява коса – Юриан – и
червенокосата кралица.
Ако Рис и Мор бяха тук… Нямаше да продумат в
присъствието на Ерис. Щяха да се престорят, че са дошли
само от приятелска загриженост, да проверят как върви
животът в човешките земи. Въпреки че Ерис вероятно им се
пишеше съюзник.
Не, Ерис наистина им беше съюзник. Рис се беше
договорил с него и работеха заедно. А Ерис удържаше на
своята страна от уговорката във всяко отношение. Рис му
вярваше. Мор, въпреки всичко случило се, също му вярваше.
Донякъде. Така че май и Касиан трябваше да му се довери.
Главата го болеше. Толкова много неща трябваше да
прецени. Правеше го по бойните полета, но всички тези
машинации и интриги… Защо Рис беше изпратил точно него?
Касиан подходи напълно директно с илирианците: описа им
ада, който щеше да ги сполети, ако въстанеха, и редовно
ходеше да им помага. Онази задача нямаше нищо общо с това.
Той примига и най-сетне осъзна какво е казала Васа:
Генерал Касиан, радвам се да ви видя.
Поклони ѝ се механично.
– Ваше Величество.
Юриан се прокашля и Касиан погледна човешкия воин.
Всъщност някогашен човек. Или отчасти човек? Не знаеше.
Някога Амаранта го посякла, необяснимо как запазвайки
съзнанието му в едното му око, което закачила на пръстен.
Пръстен, който носи на ръката си петстотин години. Докато
Хиберн не възкреси тялото му с помощта на костите му, а
после прехвърли вътре същността му, предвождала цели
армии на онези отдавнашни бойни полета по време на
Войната. Но кой беше Юриан сега? Какво беше?
Юриан се обади от абсурдния розов диван до далечната
стена:
– Само се възгордява, като я наричаш така.
Васа изопна гръб. Кобалтовосиният ѝ жакет контрастираше
ярко с червеникавозлатистата ѝ коса. От тримата червенокоси
в тази стая Касиан харесваше най-много нейния вид:
златистата ѝ кожа, големите ѝ сини очи, обрамчени с тъмни
мигли и вежди, и копринената ѝ червеникава коса, която бе
подстригала до раменете.
Васа натърти на Юриан:
– За твое сведение съм кралица.
Кралица нощем и жар-птица денем, предадена от другите
човешки кралици на магьосника, който я бе обрекъл всяка
заран да се превръща в птица от огън и пепел. Касиан нарочно
идваше след залез слънце, за да я намери в човешката ѝ
форма. Трябваше да говори с нея.
Юриан преметна глезен през коляното си и светлината от
огъня озари калните му ботуши.
– Доколкото знам, кралството ти вече не е твое. Значи не си
кралица.
Васа врътна очи и погледна Люсиен, който седна на дивана
до Юриан. Сякаш елфът неведнъж бе уреждал подобни
спорове между тях. Люсиен обаче беше насочил вниманието
си към Касиан.
– Новини или заповеди ни носиш?
Следейки непрестанно Ерис с ъгълчето на окото си, Касиан
погледна Люсиен.
– Даваме ти заповеди само като наш пратеник. – Той кимна
към Юриан и Васа. – Когато си с приятелите си, ти даваме
само предложения.
Ерис изсумтя. Без да му обърне внимание, Касиан попита
Люсиен:
– Как е Дворът на Пролетта?
Трябваше да му го признае: Люсиен успяваше да изпълнява
три роли – пратеник за Двора на Нощта, съюзник на Юриан и
Васа и свръзка с Тамлин – и в допълнение към това да се
облича все така блестящо.
Лицето му не разкри нищо за състоянието на Тамлин и
двора му.
– Добре е.
Касиан не знаеше защо очаква информация за Великия
господар на Пролетта. Люсиен даваше такава само лично на
Рис.
Ерис изсумтя отново заради осезаемото смущение на
Касиан и този път Касиан не се сдържа и се обърна към него:
– Ти какво правиш тук?
Ерис дори не помръдна в стола си.
– Преди няколко дни изпратих няколко десетки от
войниците ми на патрул из земите ми, но още не са се
върнали. Не намерихме следи от битка. Дори хрътките не
успяха да хванат дирите им отвъд последното им известно
местонахождение.
Касиан свали вежди. Знаеше, че не бива да издава мислите
си, но… Тези хрътки бяха най-добрите в цял Притиан. Кучета,
надарени с магия. Сиви и гъвкави като струи дим, животните
препускаха със скоростта на вятъра и умееха да надушват
всякаква плячка. Способностите им се ценяха толкова, че от
Двора на Есента не позволяваха да се подаряват или продават
отвъд границите им, и бяха толкова скъпи, че само
благородниците притежаваха такива. Освен това ги
развъждаха толкова рядко, че беше трудно да се сдобиеш дори
с една хрътка. А Ерис имаше дванайсет.
– Никой от войниците ли не умее да се ответрява? – попита
Касиан.
– Не. Отрядът е един от най-способните ми на бойното поле,
но никой от членовете му не се отличава с особени магически
умения и родословие.
Подхвърли му думата „родословие“ с осезаема насмешка.
Задник.
– Ерис дойде да провери дали знам причина войниците му
да са влезли в пререкание с човеци – обясни Васа. – Хрътките
му надушили странни следи на мястото на изчезването.
Наглед човешки, но… различни.
Касиан вдигна въпросително вежда към Ерис.
– Смяташ, че група простосмъртни могат да убият твоите
войници? Значи едва ли са чак толкова способни.
– Зависи от простосмъртните – обади се Юриан с мрачно
изражение.
Същото като на Васа.
Касиан направи гримаса.
– Извинете. Аз… Извинете.
Голям дипломат, няма що.
Ерис небрежно вдигна рамо.
– Вярваме, че доста страни са заинтересовани от
избухването на нова война и това може да е началото ѝ. Макар
че не изключвам възможността това да е дело на вашия двор.
Не бих се учудил, ако Рисанд е ответрял войниците ми някъде
и е оставил объркващи следи.
Касиан му се усмихна свирепо.
– Съюзници сме, забрави ли?
Ерис му се усмихна също толкова свирепо.
– Никога.
Касиан не можа да възпре следващите си думи.
– Може пък ти да си накарал войниците си да изчезнат, ако
изобщо са изчезнали, и просто да си измисляш всичко поради
същата гнусна причина, която изплю преди малко.
Ерис се изкикоти, а Юриан побърза да се намеси:
– Сред човеците наистина съществува напрежение относно
вашата раса. Но доколкото сме запознати от докладите на
лорд Грейсън, те спазват някогашните граници и нямат
намерение да разпалват конфликти.
Засега, не довърши той.
Дали ако Касиан попиташе за човешките кралици на
континента, нямаше да разкрие замисъла на Рисанд?
Разговорът се беше насочил натам, така че можеше да
поднесе въпроса като следствие от него, вместо основна
причина за посещението му… По дяволите, главата му щеше
да се пръсне.
– Ами… ами сестрите ти? – кимна на Васа. – Дали е
възможно да имат пръст в това?
Ерис стрелна поглед към него и Касиан едва не изруга. Май
беше казал твърде много. Прииска му се Мор да беше тук.
Само че като си я представеше в една стая с Ерис… Не, на
всяка цена би ѝ спестил това мъчение.
Небесносините очи на Васа притъмняха.
– Всъщност щяхме да стигнем и до този въпрос. – Тя махна
към Касиан. – Достигнали са до вас същите слухове, както и
при нас: отвъд морето се мъти нещо и очакваме неприятности.
– В задачата се пита дали наистина са толкова глупави да
разбунят духовете – каза Юриан.
– Далеч не са глупави – поклати глава Люсиен. – И
човешкият мирис е толкова очевидна улика, че не ми се вярва
те да са замесени.
– Всеки техен ход е решаващ – каза Васа, отправяйки поглед
към големите прозорци с изглед към опустошението навън. –
Но не разбирам защо биха заловили твои войници – обърна се
към Ерис, който следеше внимателно всяка тяхна дума. – На
самия континент има предостатъчно елфи, така че не виждам
причина да прекосят морето, за да пленят твоите. И защо не
от тези на Пролетта? Тамлин дори не би отчел липсата им на
този етап.
Люсиен се намръщи и Касиан, макар и винаги склонен да се
подсмихне на страданието на онзи задник, също сбърчи чело.
Ако наистина се задаваше война, Тамлин и армията му им
трябваха в добра форма. В готовност. Рис го посещаваше
редовно, за да се уверява, че още е техен съюзник и способен
водач.
Касиан още не можеше да си обясни как Рис се сдържаше
да не убие Великия господар на Пролетта.
Но именно затова Рис беше Велик господар, а Касиан –
негова дясна ръка.
Той самият знаеше, че ако някога научи името на
човешкото копеле, измъчвало Неста, на всяка цена ще го
намери. Един от разговорите им с Неста отпреди години,
когато още беше простосмъртна, се беше запечатал в
съзнанието му. Беше се вцепенила от допира му и Касиан
веднага се досети – надуши страха ѝ, видя го в очите ѝ, – че
някой мъж я бе наранил. Или поне се беше опитал. Така и не
му сподели подробностите, но отказът ѝ да разкрие името на
мъжа бе достатъчно потвърждение. Касиан често
размишляваше как би убил насилника, ако Неста му
позволеше. За начало щеше да го одере жив.
Приятелите му биха разбрали каква мъка притиска тази
мисъл. До какви крайности може да го тласне болката от тази
древна рана. Унищоженият илириански лагер беше
доказателството за първия и последен път, когато си бе
позволил да потъне до такива дълбини на гнева си.
А Рис го караше да се прави на дворянин. Да остави меча и
да използва думи вместо това. Пълен абсурд.
Ерис разкръстоса краката си.
– Явно някой се опитва да посее напрежение помежду ни.
Да ни накара да се подозираме един друг. Да отслаби
връзките ни.
– Хиберн би подходил точно така – съгласи се Юриан. –
Може да ги е понаучил на това-онова.
Преди Неста да го обезглави.
– Кралиците нямат нужда от уроци – възрази Васа. –
Разбираха от предателство още преди да се свържат с Хиберн.
И са си имали работа с по-големи чудовища от него.
Касиан можеше да се закълне, че в сините ѝ очи лумнаха
пламъци.
Юриан и Люсиен я гледаха – първият със съвършено
неразгадаемо изражение, а вторият със съчувствие. Касиан
потисна смущението си. Трябваше предварително да попита
някого колко време ѝ остава на Васа, преди магьосникът да я
принуди да се върне на континента, край отдалеченото езеро,
където я държеше. Беше я пуснал само временно заради
уговорката, която бе направил с бащата на Фейра.
Бащата на Фейра… и на Неста. Касиан потисна спомена за
звука, с който се прекърши вратът му. За лицето на Неста в
този миг. Накрая реши да прати предпазливостта по дяволите
и попита:
– Коя от кралиците би постъпила толкова дръзко?
Златистото лице на Васа се вкамени.
– Бриалин.
Някога младата кралица, превърната във Върховна елфка от
Котела, който в гнева си заради кражбата на Неста я бе
наказал. Беше я трансформирал в безсмъртна, да – но в
безсмъртна старица. Обречена да живее в старост
хилядолетия наред.
Бриалин не криеше омразата си към Неста. Копнежа си да
ѝ отмъсти.
Касиан се мъчеше да мисли, но ревящият звяр в главата му
обтягаше всеки мускул в тялото му и единствено с насилие
можеше да го усмири.
– Спокойно – каза му Люсиен.
Касиан изръмжа.
– Спокойно – повтори Люсиен и в ръждивочервеното му око
пламна огън.
Огън, чиято учудваща мощ удари Касиан като камък в
главата, погасявайки нуждата му да убива и да убива, да убива
всичко и всеки, застрашаващ…
Четиримата го зяпаха. Касиан развъртя напрегнатите си
рамене и протегна криле. Беше им разкрил твърде много.
Като някой плиткоумен скот им беше позволил да видят
твърде много.
– Изпратете сенкопоеца ви да следи Бриалин – нареди
мрачно Юриан. – Ако е намерила начин да плени цял отряд
елфически войници, трябва да разберем какъв е. И то бързо –
натърти някогашният генерал.
Касиан се обърна към Васа:
– Наистина ли вярваш, че Бриалин би направила такова
нещо? Толкова очебийно? Дали някой не се опитва да ни
подлъже, да ни изпрати по грешна следа?
– Как би успяла да стигне дотук и да изчезне толкова
светкавично? – попита Люсиен. – Нужни са ѝ седмици да
преплава морето. Трябва да се е доветряла дотук.
– Кралиците могат да се ответряват – поправи го Юриан. –
Правиха го по време на войната, не помниш ли?
– Само когато няколко обединим сили – обясни Васа. – И не
е като ответряването на елфите, а друг вид сила. Нещо като
способността на седемте Велики господари да правят чудеса с
обединените си сили.
Да му се не знае!
– От достоверен източник научих, че другите три кралици
са се пръснали в различни посоки – каза Ерис. Касиан скъта в
съзнанието си този факт и въпросите, които повдигна. Откъде
беше разбрал Ерис? – Бриалин е сама в двореца им от седмици
насам. Дълго преди войниците ми да изчезнат.
– Значи не може да се ответрява – заключи Касиан. – Но
остава въпросът дали би направила такава глупост, ако
другите кралици са я напуснали?
Очите на Васа притъмняха.
– Да. Напускайки я, само са премахнали спънките за
постигане на болните ѝ амбиции. Но би направила такова
нещо единствено ако някой с голяма сила стои зад нея. И
може би ѝ дърпа конците.
Дори огънят сякаш утихна.
Окото на Люсиен изщрака.
– Кой?
– Питаш кой е способен да накара цял отряд елфически
войници отвъд морето да изчезне безследно? Кой може да ѝ
даде силата да се ответрява или да я пренася? Кой би ѝ
вдъхнал достатъчно смелост да предприеме такава стъпка?
Само Кошей.
Касиан застина, докато спомените му се подреждаха като
някой от пъзелите на Амрен.
– Магьосникът, който те държи в плен, се казва Кошей,
нали? И е… той е брат на Резбаря? – Всички извърнаха
озадачени погледи към него. Касиан обясни: – Веднъж
Резбаря ми спомена за брат си, истински безсмъртен като
него и повелител на тъмната магия. Така се казвал.
– Да – пророни Васа. – Кошей е… беше големият брат на
Резбаря.
Люсиен и Юриан я погледнаха учудено. Васа обаче не
откъсна очи от Касиан. Изпълваха ги страх и омраза, сякаш се
ужасяваше дори изричайки името му.
Гласът ѝ задрезгавя.
– Кошей не е обикновен магьосник. Заточен е край езерото
заради древно заклинание. Защото някога го надхитрили. Сега
прави всичко по силите си да се освободи.
– Защо са го заточили? – попита Касиан.
– Историята е твърде дълга – отвърна уклончиво Васа. –
Важното е, че Бриалин и другите кралици ме предадоха на
него не по тяхна воля, а по негова. Заради думи, които насади
в дворовете им, пусна по ветровете.
– Още е при онова езеро – каза предпазливо Люсиен.
Той го беше посещавал, спомни си Касиан. Заедно с бащата
на Неста ходиха до езерото, където магьосникът държеше
Васа в плен.
– Да – потвърди с облекчение Васа. – Но Кошей е древен
колкото морето. По-древен.
– Някои твърдят, че бил Смъртта – пророни Ерис.
– Не знам дали това е вярно – отвърна Васа, – но го наричат
Кошей Нетленния, защото смъртта няма власт над него. Той е
истински безсмъртен. И несъмнено знае какво би дало на
Бриалин преимущество срещу нас.
– И смяташ, че прави всичко това – обобщи Касиан – не от
симпатии към човешките кралици, а за да се освободи от
заклинанието?
– Със сигурност. – Васа сведе поглед към ръцете си и бавно
ги сви в юмруци. – Страх ме е да си помисля какво може да
стане, ако някога се освободи от езерото. Ако види света ни на
ръба на разрухата и осъзнае, че с един могъщ удар може да
стане негов господар. Както някога, много отдавна, опитал.
– Това са легенди, битували дори преди да се родят
дворовете ни – изтъкна Ерис.
Васа кимна.
– Само това успях да науча за времето си с него.
Люсиен се взираше през прозореца – сякаш виждаше
езерото отвъд морето и цял континент. Сякаш се прицелваше.
Касиан обаче беше чул достатъчно. Без да се сбогува с тях,
тръгна към портала и вестибюла отвъд него.
Беше направил две крачки извън входната врата,
вдишвайки прохладния нощен въздух, когато Ерис каза зад
него:
– Хич не ставаш за дипломат. – Касиан се обърна тъкмо
когато Ерис облягаше гръб на затворената врата. Лицето му
изглеждаше бледо и каменно на лунната светлина. – Какво
знаеш?
– Каквото ти – отвърна Касиан, предлагайки истина, която
се надяваше Ерис да приеме за лъжа.
Ерис подуши нощния бриз и се усмихна.
– Не ѝ се влизаше поне да ме поздрави?
Касиан нямаше представа как е надушил Мор. Може би
Ерис и димните му хрътки си приличаха повече, отколкото бе
предполагал.
– Не знаеше, че си тук.
Лъжа. Мор вероятно го беше усетила. И той щеше да ѝ
спести болката да се връща тук. Щеше да полети на север
няколко часа – докато попаднеше в обсега на силата на Рис – и
после да го извика мислено, за да го ответрее до дома.
Вятърът развяваше дългата червена коса на Ерис.
– Каквото и да правиш, каквото и да проучваш, искам да
участвам.
– Защо?
– Защото ми трябва преимуществото, което Бриалин е
получила, онова, което Кошей ѝ е казал или показал.
– За да свалиш баща си от властта.
– Защото баща ми вече се е заклел да предостави армията
си на Бриалин за войната, която е решила да предизвика.
– Какво? – подскочи Касиан.
Хладна ирония обля лицето на Ерис.
– Исках да проверя какво знаят Васа и Юриан. – За учудване
на Касиан не спомена брат си. – Но очевидно не е много.
– Обясни ми как така Берон се е заклел да предостави
армията си на Бриалин.
– Ами така. Преди около месец подочу за намеренията ѝ и я
посети в двореца ѝ. Аз останах тук, но изпратих най-добрите
си войници с него.
Касиан се въздържа да се изгаври с него, задето не беше
тръгнал с баща си, най-вече защото бързо осмисли последните
му думи.
– Случайно да говориш за същите войници, които издирваш?
Ерис кимна горчиво.
– Върнаха се с баща ми, но бяха… различни. Отнесени и
странни. Скоро след това изчезнаха. И хрътките ми
потвърдиха, че мирисът на мястото, от което са изчезнали, е
същият като този по даровете, които Бриалин изпрати, за да
спечели благоразположението на баща ми.
– През цялото време си знаел, че е била тя? – махна Касиан
към къщата и тримата вътре.
– Нали не си мислиш, че просто бих изпял цялата тази
информация? Исках Васа да потвърди, че Бриалин е способна
на такова нещо.
– Защо би се съюзила с баща ти само за да отвлече
войниците ти?
– Това се опитвам да разбера.
– Какво смята Берон?
– Не знае нищо. Наясно си с отношенията ни. И този
проклет съюз с Бриалин само ще ни навреди. На всички ни.
Ще прерасне в елфическа война за надмощие. Затова държа
сам да намеря отговорите. Не да чуя онези, които той реши да
ми поднесе.
Касиан огледа изпитателно мрачното му лице.
– Значи трябва да отстраним баща ти.
Ерис изсумтя и Касиан настръхна.
– Аз съм единственият, с когото баща ми е споделил за
новия си съюз. Ако Дворът на Нощта предприеме нещо, ще ме
разобличи.
– Значи се тревожиш за отзвука върху себе си, а не върху
всички нас.
– Искам единствено да защитя Двора на Есента от най-
опасните му врагове.
– И защо да ти съдействам?
– Защото наистина сме съюзници. – Усмивката на Ерис
стана вълча. – И защото едва ли Великият ти господар би
искал да се обърна към други владетели за помощ срещу
Бриалин и Кошей. Да им напомня, че за да си осигурят
примирие с Бриалин, е необходимо само да ѝ предадат една
определена сестра Арчерън. Не се заблуждавай, че и баща ми
не е помислил за това.
Огнен гняв проблесна пред очите на Касиан. Беше разкрил
тази си слабост по-рано. Беше показал на Ерис колко му е
скъпа Неста, на какво е готов, за да я защити.
Глупак! – укори се сам. – Малоумен, безполезен глупак!
– Мога да те убия още сега и изобщо да не се тревожа за
всичко това – замисли се на глас Касиан.
С огромно удоволствие го беше пребил онази нощ на леда с
Фейра и Люсиен. Пък и от векове чакаше подходящ момент да
го убие.
– Тогава със сигурност ще си навлечете война. Баща ми ще
се обърне директно към Бриалин – и Кошей, разбира се, – а
после и към другите негодуващи владетели, и заедно ще ви
изтрият от картата. Вероятно съвсем буквално, защото ако
Рисанд и Фейра загинат, без да оставят наследник, другите
територии ще си поделят Двора на Нощта.
Касиан стисна челюсти.
– Значи трябва да ми станеш съюзник, независимо дали ми
харесва, или не?
– Звярът най-сетне проумя. – Касиан игнорира обидния
коментар. – Да. Искам да знам всичко, което знаеш ти. А аз ще
те държа в течение за всички действия на баща ми по
отношение на Бриалин. Изпрати сенкопоеца ви да проучи
нещата. Като се върне, ела да ме намериш.
Касиан го наблюдаваше изпод свъсени вежди. Устата на
Ерис се изви нагоре и преди да се ответрее в нощта като
призрак, елфът заяви:
– Придържай се към битките, генерале. И остави
управлението на способните в играта.
ГЛАВА 8
Неста дори не провери избата. Нито кухнята. Щяха да са
заключени.
Но знаеше откъде започва стълбището. Знаеше, че поне
онази врата нямаше да е заключена.
Още озъбена от ярост, Неста дръпна масивната дъбова
врата и погледна надолу по стръмното тясно стълбище.
Стъпалата се виеха спираловидно. Високи по трийсетина
сантиметра.
Десет хиляди на брой, пълзящи в спирали надолу, надолу,
надолу. Само тук-таме по някой тесен като бойница прозорец
пропускаше въздух в закритото стълбище и разкриваше колко
слизане остава.
Десет хиляди стъпала между нея и града – и поне
километър път от подножието на планината до най-близката
механа. И примамливото, блажено забвение.
Десет хиляди стъпала.
Но тя вече не беше простосмъртна. Новото ѝ тяло на
Върховна елфка можеше да се справи.
Щеше да се справи.
Не можеше да се справи.
Първо я сполетя замаяност. От всичкото въртене в
безкрайна спирала с приковани в краката ѝ очи, за да не се
подхлъзне фатално, започваше да ѝ се вие свят.
Празният ѝ стомах къркореше.
Но тя се съсредоточи, броейки стъпалата. Седемдесет.
Седемдесет и едно. Седемдесет и две.
Надникнеше ли през тесните прозорчета, не ѝ изглеждаше
да се доближава до града отдолу.
Краката ѝ започваха да треперят; коленете ѝ стенеха от
напъна да я държат изправена, да пазят равновесие върху
всяко стръмно стъпало.
Само собственото ѝ дишане и стърженето на подметките ѝ
по камъка изпълваха тясното пространство. Виждаше
единствено безкрайната, извита в съвършена дъга стена
отпред, разнообразявана само от твърде малкото тесни
прозорчета.
А стъпалата се виеха и виеха, и виеха, и виеха…
Осемдесет и шест, осемдесет и седем…
Надолу и надолу, и надолу, и надолу…
Сто.
Тя спря. Наблизо нямаше прозорци и стените я притискаха,
стъпалата сякаш се движеха…
Неста опря чело в червената каменна стена и остави
хладината ѝ да проникне в плътта ѝ. Задиша.
Оставаха ѝ девет хиляди и деветстотин стъпала.
Хвана се за стената и продължи надолу.
Главата ѝ пак се завъртя. Краката ѝ се олюляха.
Преодоля още единайсет стъпала, преди коленете ѝ да се
подкосят толкова внезапно, че едва не полетя напред. Спаси я
единствено ръката ѝ, вкопчена в неравната стена.
Стълбището се въртеше безмилостно и тя затвори очи.
Насеченото ѝ дишане отекваше между каменните стени. И в
околната тишина нямаше никаква защита срещу онова, което
умът ѝ зашепна. Не можеше да заглуши последните думи на
баща си.
Обикнах те в мига, в който за пръв път те взех в
обятията си.
Моля те – бе умолявала краля на Хиберн. – Моля те.
Но той прекърши врата на баща ѝ.
Неста стисна зъби и задиша трескаво. Отвори очи и
протегна крак да слезе на долното стъпало.
Той обаче трепереше толкова силно, че не посмя.
Без да се замисля, без да се гневи, обърна посоката. Не си
позволи да почувства поражението. Краката ѝ възроптаха, но
тя ги принуди да се заизкачват. Нагоре.
В същите безкрайни спирали.
Нагоре по сто и единайсет стъпала.
На последните трийсет вече почти лазеше на четири крака,
жестоко задъхана, с подгизнало от пот бюстие на роклята и
прилепнала по влажния ѝ тил коса. Каква беше проклетата
полза от тялото ѝ на Върховен елф, щом не можеше да се
справи дори с това? Да, лека-полека бе започнала да харесва
островърхите си уши. По-редкият цикъл, за чиято болезненост
я бе предупредила Фейра, всъщност се оказваше предимство,
защото я мъчеше само два пъти годишно. Но какъв беше
смисълът на всичко, ако не можеше да преодолее едно
стълбище?
Мразеше Дома на Ветровете. Мразеше това ужасно място.
Когато най-сетне видя дъбовата врата на върха на
стълбището, простена.
Впивайки пръсти в стъпалата толкова силно, че върховете
им пищяха от болка, изпълзя по последните и се просна по
корем в коридора.
Точно пред Касиан, облегнат на отсрещната стена с
иронична усмивка.
Касиан имаше нужда от малко време, преди да я види
отново.
Веднага щом се върна, предаде каквото беше научил на Рис
и другите, които го изслушаха със сурови, угрижени лица.
След края на разказа му Азриел се зае да планира
разузнавателна мисия, а Амрен – да размишлява на глас какви
сили и ресурси биха могли да притежават Бриалин и Кошей,
ако наистина бяха заловили толкова лесно войниците на Ерис.
После стовариха нова заповед на Касиан: да държи Ерис
под око. Освен че е избрал да говори с теб – аргументира се
Рис, – ти си мой генерал. Ерис командва армията на Берон.
Поддържайте комуникация. Касиан понечи да възрази, но
Рис многозначително погледна Азриел и Касиан се предаде.
Аз имаше да мисли за прекалено много неща. Касиан можеше
да се справи и сам с онова лайно Ерис.
Ерис иска да избегне война, която ще го постави в
неудобно положение – предположи Фейра. – Ако Берон избере
страната на Бриалин, Ерис ще е принуден да избира между
баща си и Притиан. Добре изчисленото равновесие, което си
е осигурил, играейки за двете страни, ще рухне. Иска да
действа, когато на него му е угодно. Това представлява
заплаха.
Но никой не успя да реши със сигурност коя беше по-
голямата заплаха – Бриалин и Кошей или готовността на
Берон да се съюзи с тях. Докато Дворът на Нощта се мъчеше
да задържи мира, копелето се бе трудило да започне нова
война.
След необичайно тиха вечеря Касиан отлетя обратно към
Дома. И намери дъбовата врата към стълбището отворена, а
около нея – мириса на Неста.
Остана да я изчака, броейки минутите.
И си струваше.
Да я види как изпълзява по корем на площадката, задъхана,
с накъдрена от потта по лицето ѝ коса – напълно си струваше
да завърши така отвратителния си ден.
Още просната на пода, Неста изсъска:
– Архитектът на тези стълби е същинско чудовище.
– Можеш ли да си представиш, че в детството ни с Рис и Аз
трябваше да ги изкачваме и да слизаме по тях като
наказание?
Очите ѝ лъснаха от раздразнение – добре. По-добре от
ледената празнота.
– Защо?
– Защото бяхме млади и глупави и изпитвахме границите на
Велик господар, който не разбираше от шеги, свързани с
разголване на публични места. – Той кимна към стълбището. –
На първото ни слизане толкова ми се зави свят, че повърнах
върху Аз. Той пък повърна върху Рис, който оповръща себе си.
Беше разгарът на лятото и докато се изкачим обратно,
горещината беше непоносима, всичките смърдяхме и вонята
на повръщано по стълбите беше станала толкова ужасяваща,
че всички повърнахме отново.
Касиан можеше да се закълне, че ъгълчетата на устата ѝ се
мъчеха да подскочат нагоре.
Той самият се усмихваше заради спомена. Въпреки че им се
наложи пак да слязат до мястото, за да го изчистят.
– Колко стъпала успя да преодолееш? – попита Касиан.
– Сто и единайсет – отвърна Неста, без да стане.
– Жалка работа.
Опита да се надигне на ръце, но тялото ѝ не помръдна.
– Тази глупава къща не иска да ми даде вино.
– Очаквах, че това ще е единственият повод да поемеш по
десет хиляди стъпала.
Пръстите ѝ отново се забиха в каменния под.
Той се ухили насмешливо, благодарен за развлечението.
– Не можеш да станеш, а?
Ръцете ѝ се напрегнаха пак, но лактите ѝ се огънаха.
– Скрий се под някой камък.
Касиан се отблъсна от стената и стигна до нея на три
крачки. Хвана я под мишниците и я вдигна.
Тя се мръщи през цялото време. И продължи да го гледа на
кръв дори като залитна, а той я хвана по-здраво, за да я
задържи на крака.
– Знаех, че си загубила форма – отбеляза Касиан, като се
увери, че е достатъчно стабилна, и отстъпи от нея, – но сто
стъпала? Сериозно?
– Двеста, като ги броиш и на изкачване – измърмори тя.
– Пак е жалка работа.
Тя изпъна гръбнака си и вирна брадичка.
Не спирай да ѝ подаваш ръка.
Касиан сви рамене и се обърна към коридора и стълбището,
които щяха да го отведат до неговата стая.
– Ако ти омръзне да си слаба като мяукащо коте, ела на
тренировки. – Хвърли ѝ поглед през рамо. Неста още дишаше
тежко, а зачервеното ѝ лице гореше от ярост. – И този път
участвай.
Неста седеше на масата за закуска, благодарна, че е
напуснала стаята си малко след изгрева, за да изкачи
стълбището към трапезарията.
Отне ѝ двойно повече време от обичайното заради
скованите ѝ, пулсиращи от болка крака.
Дори за да стане от леглото руга през стиснати зъби. А се
оказа още по-трудно да се наведе, за да обуе панталона си, да
отиде до тоалетната и даже да отвори вратата. Всяка част от
краката ѝ я болеше.
Тръгна рано, понеже не искаше Касиан да злорадства,
гледайки я как влиза в трапезарията с куцане и гримаса.
Разбира се, неприятното беше, че сега не знаеше дали
изобщо ще успее да стане от стола.
Затова се храни дълго, дълго време. И гълташе насила
овесената каша, когато Касиан се появи наперен през вратите
на трапезарията, погледна я и се подсмихна.
Знаеше. Нахаканото копеле беше усетило някак.
Тъкмо се канеше да му се озъби, когато видя Азриел да
влиза след него. Затова изправи рамене, а сенкопоецът,
следван плътно от сенките си, ѝ се усмихна мрачно.
Азриел беше много красив. Въпреки белязаните му ръце и
сенките, които се носеха след него като пушек, Неста от
самото начало го намираше за най-привлекателен от тримата
братя, както се наричаха.
Касиан седна в стола срещу нея и храната му мигновено се
появи пред него.
– Добро утро, Неста – поздрави я с вбесяваща бодрост.
Тя му отвърна със същата захаросана усмивка.
– Добро утро, Касиан.
Лешниковите очи на Азриел затанцуваха, но той си замълча
и седна грациозно до Касиан, където веднага се появи и
неговата закуска.
– Не съм те виждала доста време – каза му Неста.
Дори не си спомняше кога е била последната им среща.
Азриел сдъвка хапка от яйцата си, преди да отвърне:
– Аз теб също. – Сенкопоецът кимна към дрехите ѝ. – Как
вървят тренировките?
Касиан му стрелна резлив поглед.
Неста прехвърли очи между двама им. Не ѝ се вярваше
Азриел да не е научил за вчерашното фиаско. Касиан сигурно
му беше докладвал с насмешка и за случката със стълбището.
Тя отпи от чая си.
– Тренировките вървят чудесно. Направо съм във възторг.
Едното ъгълче на устата му се изви нагоре.
– Дано не ядосваш брат ми.
Тя остави чашата си.
– Това заплаха ли е, сенкопоецо?
Касиан пресуши наведнъж чашата си.
Азриел отвърна хладно:
– Не виждам нужда да прибягвам до заплахи.
Сенките се увиваха около него като змии, готови да
нападнат.
Неста му се усмихна, впила очи в неговите.
– Нито пък аз.
Тя се облегна в стола си и заяви на Касиан, който ги
наблюдаваше смръщено:
– Искам да тренирам с него.
Можеше да се закълне, че Касиан замръзна. Интересно.
Азриел се изкашля в чая си.
Касиан забарабани с пръсти по масата.
– Нека те предупредя, че Аз е по-строг дори от мен.
– С това хубаво лице? – изчурулика тя. – Не ми се вярва.
Азриел сведе глава и се съсредоточи върху храната си.
– Щом искаш да тренираш с Аз, давай – отвърна стегнато
Касиан. Като че ли се замисли за момент, после очите му се
озариха и добави: – Макар че едва ли ще понесеш и един урок
с него, при положение че слезе по сто стълби и сега имаш
толкова жестока мускулна треска, че не можеш да станеш от
стола си.
Тя стъпи здраво на пода. Ако се изправеше, Касиан
задължително щеше да прочете болката по лицето ѝ, но да му
покаже, че е прав…
Погледът на Азриел запрескача помежду им, а тя опря ръце
в масата, заприщи крясъка си на болка и се изправи бързо.
Касиан пъхна още яйца в устата си и каза през тях:
– Не се брои, щом разчиташ на ръцете си да свършат по-
голямата работа.
Неста извика на лицето си искрено презрение, макар че ѝ
идеше да изсъска насреща му.
– Обзалагам се, че не си повтаряш същото нощем.
Раменете на Азриел се разтърсиха от беззвучен смях, а
Касиан остави вилицата си с предизвикателен блясък в очите
и попита с понижен глас:
– На това ли те учат мръсните ти книжлета? Че се случва
само нощем?
Отне ѝ малко време да осмисли думите му. И не успя да
въздържи горещината, която обля лицето ѝ, погледа към
мощните му ръце. Въпреки че Азриел бе прехапал устна, за да
не се изсмее на глас, тя не успя да се сдържи.
Касиан заяви с лукава усмивка:
– Правя го по всяко време: призори или докато се къпя, или
дори след дълъг корав ден.
Не ѝ убягна акцентът, който нарочно сложи върху думите
„дълъг“ и „корав“.
Тя сви неволно пръсти. Въпреки това тръгна гордо към
вратата, прикривайки старателно болката в краката си, и с
лека усмивчица отбеляза:
– Е, значи поне няма да останеш с празни ръце, Касиан.
– Здравата си загазил – каза му тихо Азриел на ветровитата
веранда, докато Неста си обличаше пелерината вътре.
– Знам – измърмори Касиан.
Нямаше представа как се е стигнало дотам: как е минал от
прости шегички с Неста до подмятания относно интимните му
навици. А после и до фантазии как нейната ръка върши тази
работа и така, докато не усети, че е на косъм да скочи от стола
си и да изхвърчи в небето.
Знаеше, че Аз е доловил промяната в мириса му. Как
кожата му се е обтегнала по тялото му от начина, по който
Неста произнесе името му, как членът му е запулсирал
настойчиво до копчетата на панталона му.
Можеше да преброи на пръстите на едната си ръка всички
пъти, в които се бе обръщала към него с името му.
Мисълта за въпросната ръка пак му напомни за нейната
ръка – как го стиска грубо и силно, точно както на него му
харесваше…
Касиан стисна зъби и вдиша прохладния утринен въздух, за
да се успокои. Съсредоточи се върху сладката песен на
сутрешния вятър. Из Веларис винаги духаше приятен, нежен
ветрец. Не като свирепата, безпощадна господарка, владееща
върховете на Илирия.
Аз се засмя, докато полъхът люлееше тъмната му коса.
– Май някой трябва да ви наглежда тук, а?
Да. Не. Да.
– Нали ти ни наглеждаш?
Аз му се усмихна дяволито.
– Не знам дали съм достатъчен.
Касиан му показа среден пръст.
– Успех днес.
Аз скоро заминаваше да шпионира Бриалин – така реши
Фейра предишната вечер. Въпреки че Рис бе помолил Касиан
да проучи човешките кралици, главната работа щеше да се
падне на Аз.
Лешниковите очи на сенкопоеца проблеснаха. Той стисна
рамото на Касиан и тежката му длан го стопли.
– Успех и на теб.
Касиан не знаеше защо е очаквал Неста да влезе с него в
ринга за спаринг. Тя седна на същия камък като предишния
ден и не помръдна оттам.
Когато сутринта Мор дойде да ги ответрее до лагера, той
беше успял да се овладее достатъчно, че да спре да мисли за
ръцете по онзи начин, и започна да планира деня им.
Възнамеряваше да ограничи урока до един час, после да я
остави в някогашния дом на майката на Рис, докато той
провеждаше стандартната проверка на илирианските бойни
редици.
Нямаше да им спомене, че скоро може да тръгнат на битка,
в зависимост от информацията, която им донесеше Аз.
Не сподели нищо и с Неста. Особено за Ерис. Тя не криеше
омразата си към елфическата раса. А Касиан в никакъв случай
нямаше да ѝ даде поредното словесно оръжие срещу него,
защото най-вероятно щеше да се досети, че и той самият
осъзнава колко неспособен е в политическите машинации и
интриги.
Освен това не си позволи да се замисля дали е разумно да я
остави тук сама цял час.
– Значи продължаваме в същия дух? – попита Касиан,
съзнавайки, че всеки задник в лагера го наблюдава.
Наблюдаваха тях. Нея.
Неста чоплеше ноктите си, докато вятърът развяваше
няколко кичурчета, измъкнали се от плитката ѝ. Беше се
привела над коленете си, почти свила тялото си на топка.
Той добави:
– Няма да ти е толкова студено, ако станеш и се раздвижиш.
Тя просто кръстоса глезените си.
– Щом искаш да седиш на камък и да мръзнеш два часа,
твоя воля.
– Добре.
– Добре.
– Добре.
– Браво на теб, Нес.
Хвърли ѝ подигравателна усмивка, с която несъмнено я
вбеси, и тръгна към средата на тренировъчната площадка.
Спря в центъра ѝ и позволи на дишането си да се укроти.
Тя не отвърна, затова Касиан потъна до онова спокойно,
уравновесено място в съзнанието си и тялото му поде
познатите поредици от движения, изпълнявани цели пет века.
Първите стъпки сигнализираха на мускулите му, че ги чака
работа. Разтягане и дишане, концентриране върху всяка част
от тялото, от пръстите на краката му до върховете на крилете
му. Събуждаше всичко.
После постепенно увеличаваше усилията си.
Касиан се предаде на инстинктите си, заучените движения
и дъха си, усещайки съвсем смътно присъствието на елфката
върху близкия камък.
Не спирай да ѝ подаваш ръка.
Като приключи час по-късно, Касиан вече пръхтеше. Неста,
за негово удовлетворение, се беше вкочанила от студ.
Въпреки това не беше помръднала от мястото си по време
на цялата му тренировка.
Бършейки потта от челото си, забеляза, че устните ѝ са
посинели. Недопустимо.
Посочи ѝ къщата на майката на Рис.
– Иди да ме изчакаш там. Имам ангажимент.
Тя помръдна.
Касиан врътна очи.
– Можеш да висиш тук още един час, или да влезеш в
къщата, за да се стоплиш.
Нямаше как да е чак толкова твърдоглава, нали?
За щастие, порив на ледения вятър връхлетя лагера точно в
този момент и Неста тръгна към къщата.
Вътре наистина беше топло. В очернената от сажди камина,
заемаща голяма част от главната стая, бумтеше огън. Явно
Фейра и Рис бяха събудили къщата заради тях. Той задържа
вратата на Неста и тя влезе, потривайки ръце.
Погледът ѝ обходи бавно пространството: кухненската маса
пред прозорците, кътчето за отдих, заело другата половина от
помещението, тясното стълбище, водещо към коридора с
прозорци и двете спални на горния етаж. В едната от тях беше
прекарал детството си – първата стая в живота му, първата му
нощ под покрив.
Тази къща беше първият му истински дом. Познаваше всяка
драскотина, всяка тресчица, всяка вдлъбнатина, всяко
прогорено място, запазени с магия. Отчупеното до основата
на парапета – там блъсна главата си, когато Рис го бутна при
едно от множеството им сбивания. Петното на вехтия червен
диван: там изля бирата си, когато тримата бяха на шестнайсет
и се напиха до безумие на първата си нощ сами в къщата –
майката на Рис беше отишла да види другаря си във
Веларис, – а Касиан беше твърде пиян, за да почисти. Дори
Рис, залитащ от бира и твърд алкохол, не успя да махне
петното – магията му го запечата в плата, вместо да го заличи.
Сутринта нахвърляха декоративните възглавници върху него,
за да го скрият от майка му, но тя го забеляза веднага.
Вероятно защото още бяха пияни и Аз не спираше да хълца
издайнически.
Касиан кимна към кухненската маса.
– След като толкова те бива в седенето, защо не се
настаниш удобно?
Тя не отговори и Касиан се обърна към нея. Неста стоеше
пред камината със скръстени ръце и светлината от пламъците
танцуваше по красивата ѝ коса. Дори не го погледна.
Още като простосмъртна умееше да стои съвършено
неподвижно. Трансформацията във Върховен елф беше
подсилила тази ѝ способност.
Сега се взираше в огъня, сякаш той шепнеше на горящата ѝ
душа.
– Какво гледаш? – попита я Касиан.
Тя примига, все едно гласът му внезапно ѝ припомни, че
още е с нея в стаята.
Едно дърво в огъня изпращя и Неста подскочи.
Не стреснато, а от ужас. Страх.
Касиан погледна огъня. Къде се беше загубила в
продължение на няколко секунди? Какъв кошмар бе
преживяла отново?
Лицето ѝ беше пребледняло. И в синкавосивите ѝ очи
тъмнееха сенки.
Той познаваше това изражение. Беше го виждал и усещал
твърде много пъти.
– В селото има магазини – подхвърли той, внезапно отчаян
да прогони празнотата в погледа ѝ. – Ако не ти се седи тук,
може да ги разгледаш.
Неста продължаваше да мълчи. Затова той просто си тръгна
мълчаливо.
ГЛАВА 9
Неста влезе в топлото магазинче. Звънецът над вратата
издрънча.
Подът от млада борова дървесина беше излъскан до
съвършенство, в дъното се виждаше тезгях от същия
материал, а отворената врата зад него разкриваше задна
стаичка. Наоколо имаше и мъжки, и дамски дрехи, някои
изложени на манекени, други старателно сгънати върху
рафтове.
От другата страна на тезгяха се появи тъмнокоса елфка с
лъскава плитка. Лицето ѝ беше удивително – с изящни, остри
черти, в ярък контраст с плътните ѝ устни. Разположените ѝ
под ъгъл очи и светлобронзовата кожа подсказваха за чужд
произход, навярно от Двора на Зората. От ирисите ѝ струеше
бистра светлина.
– Добро утро – поздрави елфката с плътен, непринуден
глас. – Мога ли да ви помогна?
Дори да бе разпознала Неста, не каза нищо. Тя посочи
кожения си боен костюм.
– Трябват ми по-топли дрехи. Студът прониква през тези.
– Аха – отвърна елфката, надниквайки към вратата и пустата
улица отвъд нея. Дали се тревожеше, че някой може да я види
тук? Или чакаше друг клиент? – Воините са толкова горделиви
идиоти, че никога не се оплакват от кожените си костюми.
Твърдят, че ги топлели отлично.
– Топлят умерено – призна Неста и една част от нея се
усмихна, задето елфката бе нарекла воините „горделиви
идиоти“. Сякаш споделяше инстинкта на Неста да не се
впечатлява от мъжагите в лагера. – Но все пак пропускат
студа.
– Хммм… – Жената вдигна подвижната част на тезгяха и
влезе в изложбеното помещение, където огледа Неста от глава
до пети. – Не продавам бойна екипировка, но е възможно да
ушием кожени дрехи с подплата. – Тя кимна към улицата. –
Колко често тренирате?
– Не тренирам. Аз… – Неста претърси ума си за подходящи
думи. Всъщност само създаваше главоболия. – Просто гледам –
каза накрая с леко жалък тон.
– Ясно. – Очите на елфката просветнаха. – Довели са ви
против волята ви?
Не че ѝ влизаше в работата, но Неста все пак отвърна:
– Като част от задълженията ми към Двора на Нощта.
Интересно ѝ беше дали елфката ще продължи да
любопитства, дали наистина не я е разпознала. Дали ще я
помисли за нищожество.
Продавачката килна глава и плитката ѝ се плъзна през
рамото по семплата ѝ рокля от грубо сукно. Крилете ѝ
потрепнаха и движението привлече очите на Неста. Бяха
нашарени с белези – нетипични за елфите. Азриел и Люсиен
бяха сред малцината белязани, и двамата от толкова
ужасяващи трагедии, че Неста не бе посмяла да разпитва за
подробности. Но тези на елфката пред нея…
– Крилете ми са подрязани – обясни тя. – Баща ми беше…
консервативен. Вярваше, че елфките трябва да служат на
семействата си и да не напускат домовете си. Аз му се
опълчих. Но накрая той спечели.
Остри, насечени думи. Фейра беше разказала на Неста, че
майката на Рис едва не се срещнала с такава участ. Баща му
обаче се появил точно навреме да я спаси. Нарекъл я своя
другарка и тя склонила да търпи нещастния им съюз главно от
благодарност заради избавените си криле.
Елфката пред нея обаче не бе имала този късмет.
– Съжалявам – пристъпи нервно от крак на крак Неста.
Продавачката махна с фина ръка.
– Вече няма значение. Толкова съм ангажирана с магазина,
че повечето дни дори забравям, че някога съм могла да летя.
– Не може ли да помогне лечител?
Лицето ѝ се напрегна и Неста съжали за въпроса си.
– Прекалено сложно е, твърде много свързани мускули,
нерви и сетива. Доколкото знам, само Великият господар на
Зората е способен на такова нещо.
Неста си спомни, че Тесан е върховен лечител – а Фейра
носеше неговата сила във вените си. И беше предложила да
измъкне с нея Илейн от вцепенението ѝ, след като я
превърнаха във Върховна елфка.
Неста потисна спомена за онова бледо лице, празните
кафяви очи.
– Както и да е – побърза да смени темата елфката. – Мога да
разпитам снабдителите ми дали има начин да направим
кожите ви по-топли. Сигурно ще отнеме няколко седмици,
дори месец, но ще ви известя веднага щом науча нещо.
– Добре. Благодаря. – Една мисъл прокънтя в нея. – А…
Колко ще струва?
Нямаше никакви пари.
– Работите за Великия господар, нали така? – Продавачката
отново килна глава. – Мога да изпратя сметката във Веларис.
– Те… – Не ѝ се обясняваше колко ниско е паднала. Особено
пред непозната. – Всъщност нямам нужда от по-топли дрехи.
– Мислех, че Рисанд плаща добре на служителите си.
– Да, но аз съм… – Добре. Щом елфката беше толкова пряма
с нея, и тя щеше да ѝ признае. – В момента съм отцепена.
Очите отсреща се изпълниха с любопитство.
– Защо?
Неста се напрегна.
– Не ви познавам достатъчно добре, за да ви кажа.
Жената сви рамене.
– Ясно. Въпреки това мога да поразпитам. Да разбера колко
ще ви струва. Не е редно да мръзнете. – После натърти: –
Каквото и да мисли Великият господар.
– Май предпочита Касиан да ме хвърли от онази скала там.
Елфката изсумтя. После протегна ръка към Неста.
– Аз съм Емъри.
Неста стисна ръката ѝ, учудена от желязната ѝ хватка.
– Неста Арчерън.
– Знам – каза Емъри, пускайки ръката ѝ. – Ти уби краля на
Хиберн.
– Да.
Нямаше как да отрече този факт. И не можеше да лъже
себе си, че не е поне малко горда от това.
– Браво. – От усмивката на Емъри струеше опасна красота.
Тя повтори: – Браво.
В тази жена имаше стомана. Не само в изпънатия ѝ гръбнак
и вдигнатата брадичка, но и в очите ѝ.
Неста се обърна към вратата и студа отвъд, несигурна какво
да прави с голото одобрение на дело, на което мнозина други
гледаха или със страхопочитание, или с чист страх, или със
съмнение.
– Благодаря ти за помощта.
Странно ѝ беше да изрича любезни, нормални думи. Още
по-странно – че ги предлагаше с желание, и то на странница.
Като излезе на улицата, елфи и елфки, сред които
прехвърчаха деца, я зяпнаха смаяно. Няколко дори побързаха
да се отдалечат с децата си. Тя отвърна на погледите им с
хладно безразличие.
С право криете децата си от мен – идеше ѝ да им каже. –
Наистина съм чудовището, от което се боите.
– Същата задача като вчера ли? – Неста попита Клото
вместо поздрав, още премръзнала от лагера, от който си
тръгна преди десетина минути.
Касиан беше мълчалив, като се върна в къщата на майката
на Рисанд, с лице, обтегнато след посещенията в другите
илириански села. Мориган се появи също толкова начумерена
да ги ответрее обратно в Дома на Ветровете. Касиан остави
Неста на верандата и без дори да се сбогува с нея, се завъртя
към русата красавица, която изтупваше дрехите си с ръце,
грабна я и излетя с нея срещу хапливия вятър.
Не биваше да я пробожда фактът, че отлита с друга в
обятията си. Една малка част от нея знаеше, че никак не е
справедливо да изпитва такъв вцепеняващ яд от гледката. Все
пак го беше отблъснала неведнъж и той нямаше причина да се
надява на повече с нея. Пък и не беше тайна, че с Мориган са
били любовници едно време.
Затова Неста ги загърби и влезе в Дома през трапезарията,
където я чакаше супа със свинско и фасул. Знак на безмълвна
загриженост.
Тя просто заяви на Дома, че не е гладна, и заслиза към
библиотеката.
Изчака Клото да ѝ напише отговора си и да ѝ подаде листа
хартия.
Има книги за подреждане на Петия етаж, прочете Неста.
И надникна през парапета до бюрото на Клото, броейки
наум. Петият беше… много надолу. Не в първия пръстен на
същинската тъмнина, но в сумрака точно над него.
– Вече нищо не живее там, нали? Бриаксис не се е върнал?
Омагьосаната писалка на Клото закръжа. Втората бележка
гласеше: Бриаксис не е наранил никоя от нас.
– Защо?
Писалката задраска по хартията. Според мен ни
съчувстваше. Все пак всичките сме изживели наяве
кошмарите си, преди да дойдем тук.
Неста едва се сдържаше да не погледне осакатените ръце
на Клото, да се взре в сенките под качулката ѝ.
Жрицата добави към бележката си: Мога да ти намеря
работа и на по-горен етаж.
– Не – отвърна дрезгаво Неста. – Ще се справя.
Час по-късно, с покрити с прахоляк кожени дрехи, Неста се
стовари на стола пред една празна дървена маса, за да си
почине.
Същата купа със свинско и фасул се появи и на тази маса.
Тя вдигна очи към далечния таван.
– Казах, че не съм гладна.
До купата се появи лъжица. И салфетка.
– Това не е твоя работа.
Чаша с вода тупна до супата.
Неста скръсти ръце и се облегна в стола.
– С кого говориш?
Плахият женски глас накара Неста да се завърти сковано
назад. Между двете близки библиотеки стоеше жрица с роба
на помощница. Качулката ѝ беше свалена и елфическата
светлина танцуваше по наситеното медно-кестеняво на
съвършено правата ѝ коса. Големите ѝ тюркоазени очи бяха
бистри и бездънни като кристала, който обикновено красеше
качулките на жриците, а носът и бузите ѝ бяха посипани с
лунички, сякаш някой беше поръсил небрежно лицето ѝ.
Изглеждаше млада – почти детински със слабите си,
елегантни крайници. Върховна елфка, но някак… Неста не
можеше да си обясни защо усеща нещо друго в нея. Тайна,
скрита под хубавичкото ѝ лице.
Неста махна към супата и водата, но те бяха изчезнали. Тя
вдигна намръщен поглед към тавана, към Дома, който имаше
наглостта да ѝ досажда, а после да я кара да изглежда като
умопомрачена. Накрая отвърна на жрицата:
– С никого не говорех.
Момичето намести петте дебели тома в ръцете си.
– Приключи ли за днес?
Неста обърна поглед към количката с неподредени книги.
– Не. Почивам си.
– Работиш едва от час.
– Не знаех, че някой ме следи.
Неста извика цялата си недружелюбност върху лицето си.
Днес вече бе общувала с една непозната, което беше нормата
ѝ за основно приличие. Любезниченето с втора ѝ беше
непосилно.
Помощницата не се смути.
– Рядко се случва да идват нови попълнения в
библиотеката. – Тя изсипа книгите в количката на Неста. –
Тези също са за подреждане.
– Не отговарям пред помощнички.
Жрицата се изпъна до пълния си ръст, малко по-висок от
средния за елфките. Около нея зажужа странна енергия и
силата на Неста протътна в отговор.
– Тук си, за да работиш – настоя невъзмутимо тя. – И не
само за Клото.
– Говориш леко непочтително за върховната си жрица.
– Клото не налага ранга си. Насърчава ни да използваме
името ѝ.
– А твоето какво е?
Определено възнамеряваше да се оплаче пред Клото от
безочливото отношение на помощничката ѝ.
Очите на жрицата проблеснаха иронично, сякаш бе
прозряла плана на Неста.
– Гуинет Бердара. – Необичайно беше елф да използва
фамилно име. Дори Рис не се представяше с такова, доколкото
знаеше Неста. – Но ми викат Гуин.
Две жрици минаха мълчаливо покрай парапета на горния
етаж със закачулени сведени глави и книги в ръцете. Но
Неста можеше да се закълне, че едната я наблюдаваше.
Гуин проследи погледа ѝ.
– Това са Рослин и Деирдре.
– По какво ги позна?
С вдигнати качулки всички изглеждаха еднакво, с
изключение на ръцете им.
– По мириса – отвърна просто Гуин и се обърна към книгите,
които бе оставила в количката. – Смяташ ли да ги подредиш,
или да ги нося другаде?
Неста я изгледа безизразно. Тъй като живееха в търбуха на
библиотеката, имаше вероятност жриците да не знаят коя е.
Какво е направила. Каква сила притежава.
– Ще ги подредя – процеди Неста през стиснати зъби.
Гуин прибра косата си зад островърхите си уши. Ръцете ѝ
също бяха обсипани с лунички като разпилени парченца
ръжда. Ако някъде по тялото ѝ имаше следи от тормоз, те бяха
скрити под робата ѝ.
Пък и Неста отлично знаеше колко тежки могат да бъдат
невидимите рани. Че белезите от тях може да са също толкова
дълбоки, колкото от физическите.
Единствено заради тази мисъл тя допълни с по-кротък тон:
– Ще ги подредя веднага.
Явно ѝ беше останало още малко до попълване на нормата
за приличие.
Гуин усети промяната в отношението ѝ.
– Не ми трябва съжалението ти.
Остри думи, ясни като тюркоазените ѝ очи.
– Не е от съжаление.
– Тук съм от почти две години, но не съм се откъснала
толкова от външния свят, че да не усетя, когато някой си
спомни причината да живея тук и промени поведението си. –
Тя стисна устни в права линия. – Не искам да ме глезят.
Искам да ми говорят нормално.
– Едва ли ще ти хареса как говоря с повечето хора – изтъкна
Неста.
Гуин изсумтя.
– Пробвай ме.
Неста пак я изгледа изпод сведени вежди.
– Разкарай се от погледа ми.
Устата на Гуин се отвори в широка, ярка усмивка, която
разкри повечето ѝ зъби и накара очите ѝ да заблещукат.
– О, бива си те. – Гуин се обърна към книгите. – Много си те
бива.
И изчезна в сумрака.
Неста се взира дълго след нея, питайки се дали не ѝ се беше
привидяла. Два приятелски разговора за един ден. Дори не
можеше да си спомни кога за последно ѝ се бе случило такова
нещо.
Още една закачулена жрица мина покрай нея и ѝ кимна с
брадичка за поздрав.
После около масата ѝ се спусна внезапно затишие, сякаш
Гуин беше лятна буря, прелетяла и разсеяла се за броени
мигове. Неста въздъхна и взе книгите, които жрицата бе
оставила в количката ѝ.
След часове – прашна, уморена и най-сетне гладна – Неста
застана пред бюрото на Клото и попита:
– Утре същата история ли?
Клото написа: Не харесваш ли работата си?
– Щях, ако помощничките ти не ме командваха като
слугиня.
Гуинет ми спомена за срещата си с теб. Тя служи на
Мерил, дясната ми ръка, който е страшно взискателен
учен. Ако Гуинет е била твърде остра с исканията си, то е
заради неотложните ѝ задачи.
– Искаше да подредя книгите ѝ, не да ѝ намеря нови.
Те са нужни на други учени. При всички случаи не е моя
работа да оправдавам поведението на помощничките си.
Щом не ти е допаднало отношението на Гуинет, трябваше
да ѝ го кажеш. Лично.
Неста се наежи.
– Казах ѝ го. Но тя е вироглава.
Някои биха казали същото за теб.
Неста скръсти ръце.
– Има такива.
Можеше да се обзаложи, че Клото се усмихна под
качулката си, но жрицата написа: И Гуинет като теб си има
своята история на смелост и оцеляване. Бих те
посъветвала да не я съдиш прибързано.
Киселина, твърде напомняща на разкаяние, прогори вените
на Неста. Тя опита да я погаси.
– Разбрах. И работата ми харесва.
Клото написа само: Лека нощ, Неста.
Изкачи морно стълбището и влезе в къщата. Вятърът сякаш
стенеше из коридорите и стомахът ѝ му отвърна с къркорене.
За щастие, малката библиотека на нейния етаж беше пуста,
когато влезе през двойната ѝ врата. Гледката на плътно
подредените една до друга книги, залеза над града отвъд
прозорците и Сидра като жива ивица от злато мигновено я
отпусна. Седна на бюрото пред големите прозорци и каза на
Дома:
– Сигурна съм, че сега няма да ми я дадеш, но бих искала да
изям онази супа.
Нищо. Тя въздъхна към тавана. Прекрасно.
Стомахът ѝ се изви, сякаш заплашваше да погълне органите
ѝ, ако не се нахранеше скоро. Затова Неста добави стегнато:
– Моля.
Супата се появи заедно с чаша вода. До тях се появиха
салфетка и прибори. В камината пламна огън, но тя побърза
да го откаже:
– Без огън. Няма нужда.
Пламъците угаснаха, а елфическите светлини в стаята се
усилиха.
Неста посегна към лъжицата и в този момент до ръката ѝ се
появи чиния с прясно опечен хляб. Домът на Ветровете беше
същинска квачка.
– Благодаря – пророни в тишината Неста и започна да яде.
Елфическите светлини примигаха, сякаш къщата ѝ казваше:
„Пак заповядай“.
ГЛАВА 10
Неста яде, докато в стомаха ѝ не остана място и за
трошица повече, поръчвайки на два пъти допълнително супа.
Домът с удоволствие ѝ угаждаше и дори ѝ предложи парче
шоколадова торта за десерт.
– Това одобрено ли е от Касиан? – попита Неста, като взе
вилицата и загледа с усмивка сочната, глазирана торта.
– Естествено, че не – обади се той от входа и Неста се
извърна свъсено към него. Касиан кимна към тортата. – Но си
я изяж.
Тя остави вилицата.
– Какво искаш?
Касиан огледа семейната библиотека.
– Защо ядеш тук?
– Не е ли очевидно?
Широка усмивка проряза лицето му като светкавица.
– Единственото очевидно нещо е, че си говориш сама.
– Говоря на Дома. Което е цяло стъпало над разговорите с
теб.
– Той не отговаря.
– Именно.
Касиан изсумтя.
– Това сам си го изпросих. – Той закрачи през стаята,
поглеждайки тортата, която още не беше докоснала. –
Наистина ли… говориш с Дома?
– Ти не му ли говориш?
– Не.
– Мен ме слуша – настоя Неста.
– Разбира се. Нали е омагьосан.
– Дори ми донесе храна в долната библиотека, без да си я
поискам.
Той вирна вежди.
– Защо?
– Нямам представа как действа елфическата ви магия.
– Да не би да си… направила нещо, за да се държи така?
– Ако тръгваш по пътя на Девлон и ме питаш дали съм
прибегнала до вещерство, отговорът е не.
Касиан се засмя.
– Не това имах предвид, но добре. Домът те харесва.
Поздравления.
Тя изръмжа, а Касиан се наведе над нея и взе вилицата ѝ.
Неста се напрегна от близостта му, но той просто си взе хапка
торта, без да каже нищо. Изхъмка доволно и звукът отекна в
костите ѝ. После си взе още хапка.
– Сервирана е за мен – измърмори тя, вдигайки поглед към
него, докато той дъвчеше блажено.
– Тогава си я вземи – предизвика я Касиан. – Достатъчна е
елементарна обезоръжаваща хватка, тъй като центърът на
тежестта ми е нестабилен и вниманието ми е отвлечено от
божествената торта.
Неста пак изръмжа.
Той си взе трета хапка.
– Такива неща ще научиш в уроците с мен, Нес. Заплахите
ти ще са значително по-впечатляващи, ако си способна да ги
подкрепиш с действия.
Тя забарабани с пръсти по бюрото. Погледна вилицата в
ръката му и си представи как я забива в бедрото му.
– И това може да направиш – отбеляза Касиан, проследил
погледа ѝ. – Ще те науча как да използваш всякакви предмети
като оръжие. Дори вилица.
Тя оголи зъби, но Касиан просто остави вилицата с
дразнеща прецизност и напусна стаята, оставяйки ѝ
наполовина изядената торта.
Неста чете с наслада от еротичния любовен роман, който
намери на един рафт в малката библиотека, докато клепачите
ѝ не натежаха толкова, че само железни подпори можеха да
ги задържат отворени. Тогава се завлече до спалнята си и се
срути в леглото, без дори да се преоблече.
Събуди се премръзнала посред нощ, стана колкото да
съблече кожения костюм и пак се върна под завивките с
тракащи зъби.
След миг в камината лумна огън.
– Без огън – нареди тя и пламъците угаснаха.
Можеше да се закълне, че нещо като плахо любопитство се
усука около нея. Неста зачака разтрепераното ѝ тяло да
затопли чаршафите.
Минаха дълги минути и накрая леглото наистина се стопли.
Но не от голото ѝ тяло, а от някаква магия. Въздухът също се
стопли, сякаш някой дъхна силно в стаята.
Неста спря да трепери и се загнезди удобно в топлината.
– Благодаря – прошепна.
Отговорът на Дома беше да затвори завесите. Докато спрат
да се полюшват, тя вече спеше.
Илейн беше отвлечена. От Хиберн. От Котела, който бе
усетил, че Неста го наблюдава, затова и той я
наблюдаваше. Беше я видял да гадае с кости и камъчета и
щеше да я накара да си плати.
Тя им беше навлякла всичко това. Беше им го навлякла с
опитите да опознае силата си и никога нямаше да си го
прости, никога…
Илейн със сигурност щеше да страда, да разкъсват на
парчета тялото и душата ѝ.
Нещо изпращя оглушително.
Баща ѝ стоеше пред нея с извит врат. Баща ѝ, с топлите
му кафяви очи, в които още блестеше любовта към нея,
дори докато гаснеха…
Неста подскочи в леглото, стиснала завивките, и ѝ се
догади.
Надълбоко в стомаха ѝ, в душата ѝ нещо се гърчеше,
увиваше се около себе си, търсейки изход, пролука към
света…
Неста го потисна. Стъпка силата си. И затръшна всичките
си въображаеми врати в лицето ѝ.
Просто сън – каза ѝ. – Сън и спомен. Върви си.
Силата прокънтя във вените ѝ, но се подчини.
Леглото толкова се беше стоплило, че Неста изрита
завивките и избърса с ръце потното си лице.
Трябваше да пийне нещо. Да отмие това чувство от гърлото
си.
Облече се набързо, макар че още усещаше тялото си. Не я
интересуваше колко е часът, нито къде се намира, а само
препятствието между нея и пивницата.
Вратата към десетте хиляди стъпала беше открехната, а
елфическите светлини в коридора мъждукаха едва. Тя тръгна
към стълбището със стържещи по каменния под ботуши и
надникна зад себе си да се увери, че никой не я следва.
И заслиза по стъпалата с разтреперани ръце.
По безкрайната спирала, виеща се надолу, надолу, надолу.
Обикнах те в мига, в който за пръв път те взех в
обятията си.
Надолу и надолу, и надолу.
Древният Котел облещва окото си насреща ѝ. Приковава
я на място.
Дърпа я към дълбините си, към ямата на Сътворението,
граби лакомо от нея, безпощаден, глух за писъците ѝ…
Спираловидното стълбище я теглеше надолу досущ като
Котела, смачкваше я със страховитата си мощ…
Повдигна ѝ се, силата ѝ подскочи и кракът ѝ се подхлъзна.
Тя стрелна мигновено ръка към стената, но беше твърде
късно. Коленете ѝ се блъснаха в стъпалата, след тях – и лицето
ѝ, а после тялото ѝ се заусуква, летейки надолу, блъскайки се
в стените, отскачайки, търкаляйки се стъпало след стъпало,
след стъпало.
Протегна слепешком ръка и ноктите ѝ се впиха в камъка.
Хвръкнаха искри и от гърлото ѝ се надигна вик, но успя да се
задържи.
Светът спря да се върти. Тялото ѝ спря да пропада.
Просната през стъпалата, закотвила ръка в камъка, Неста
задиша тежко и всяка глътка въздух сякаш прорязваше
дробовете ѝ. Затвори очи, благодарна за неподвижното си
тяло.
В тишината нахлу болката. Огнена, разсичаща болка във
всяка част от тялото ѝ.
Медният вкус на кръв изпълни устата ѝ. Нещо мокро и
топло се плъзна по врата ѝ. Едно подушване ѝ беше
достатъчно да разбере, че и това е кръв.
А ноктите ѝ, вкопчени в каменните стъпала…
Неста примига недоумяващо към ръката си. Беше видяла
искри.
Пръстите ѝ бяха вкопани в камъка и той сияеше като озарен
от вътрешен огън.
Тя изтръгна ръката си с ужасен стон и камъкът спря да
свети.
Следите от пръстите ѝ обаче останаха – четири бразди до
ръба на стъпалото и една дупка във вертикалната му част,
където се бе впил палецът ѝ.
Вледеняващ страх обля тялото ѝ. Накара я да се изправи на
натъртените си крака и да побегне нагоре, колкото и да
стенеха от болка коленете ѝ. Да избяга надалеч от отпечатъка,
който щеше да остане в камъка завинаги.
– Кой спечели битката? – поинтересува се Касиан сутринта,
докато Неста седеше на камъка си и го гледаше как тренира.
На закуска не я разпитва за насиненото око, сцепената
брадичка и скованите ѝ движения. Мор също се въздържа.
Фактът, че синините и раните още ги имаше, подсказваше на
Неста колко тежко е било падането, но благодарение на
самовъзстановителните сили на елфическото ѝ тяло вече
зарастваха.
Ако беше простосмъртна, такова падане вероятно щеше да я
убие. Затова тялото на Върховен елф май си имаше своите
преимущества. Да бъдеш слаб човек в този свят на чудовища
си беше смъртна присъда. Елфическото ѝ тяло се оказваше
най-добрият ѝ шанс за оцеляване.
Едва час след началото на тренировката си Касиан вече не
се сдържа. Стоеше задъхан в центъра на ринга, докато по
лицето и врата му се стичаше пот.
– Каква битка?
Неста оглеждаше съсипаните си нокти. Въпреки че се беше
хванала с… с каквото се беше хванала, ноктите ѝ бяха
изпотрошени. Не смееше да даде име на онова нещо в нея, да
признае съществуването му. До съмване вече го беше
стъпкала.
– Между теб и стълбището.
Неста впи кръвнишки поглед в него.
– Не знам за какво говориш.
Касиан продължи упражненията си. Извади меча си и
разигра няколко удара, очевидно предвидени да разсекат
човек.
– В три сутринта излезе от стаята си, за да се напиеш като
магаре в града, но толкова бързаше да преодолееш стъпалата,
че се претърколи по трийсетина, преди да успееш да се
спреш.
Дали не беше видял онова стъпало? Отпечатъка от ръката
ѝ?
– Как разбра? – попита го тя.
Касиан сви рамене.
– Следиш ли ме? – Преди да ѝ отговори, Неста изплю: –
Видял си, но не дойде да ми помогнеш?
Той пак сви рамене.
– Ти сама се спря. Ако беше продължила, някой щеше да ти
се притече на помощ, преди да се размажеш в дъното.
Тя изсъска насреща му.
Касиан просто се ухили и я привика с ръка.
– Ще дойдеш ли при мен?
– Обмислям да те бутна по онова стълбище.
Касиан прибра меча в ножницата на гърба си с едно
обиграно движение. За петстотин години сигурно бе вадил и
прибирал меча си толкова пъти, че тялото му действаше по
мускулна памет.
– Е? – подкани я той с леко изострен тон. – След като така и
така си се окичила с грамадни синини, по-добре да се
оправдаваш, че си ги получила при тренировка, а не от жалко
падане по стълби. – След малко добави: – Колко стъпала взе
този път?
Шейсет и шест.
– Няма да тренирам – заяви вместо отговор тя.
От периферията на площадката пак ги наблюдаваха
илирианци. Бяха дошли да гледат Касиан, отчасти с
възхищение, отчасти с нещо като завист. Никой не умееше да
се движи като него. Дори нямаше място за сравнение. В този
момент обаче погледите им станаха иронични – насмешливи
дори.
Миналата година би отишла при тях и би ги разкъсала.
Дори би им показала малкото от жестоката си сила, за да
повярват, че наистина е вещица, че ще прокълне и тях, и
хиляда поколения след тях, ако отново се осмелят да обидят
Касиан.
Но сега просто опъна крака, опирайки натъртените си
длани в камъка.
– Приятни упражнения.
Касиан настръхна и отново ѝ подаде ръка.
– Моля те.
За пръв път чуваше тези думи от устата му. Сякаш
хвърляше въже помежду им. Щеше да ѝ се отблагодари – да ѝ
отстъпи победата в сблъсъка на инати, да признае поражение,
ако тя просто станеше от камъка.
Неста си каза, че е крайно време да стане, да поеме
протегнатата му ръка.
Но не можеше. Не можеше да накара тялото си да се
надигне.
Лешниковите му очи блестяха умолително под утринното
слънце и вятърът танцуваше в тъмната му коса. Сякаш беше
изсечен от планината, изваян от вятър и камък. Толкова
красота имаше в него. Не като тази на Азриел и Рис, а някак
нешлифована. Сурова и дивашка.
Първия път, като го видя, не можа да откъсне очи от него.
Имаше чувството, че е прекарала живота си в обкръжението
на момчета и изведнъж пред нея се появяваше истински
мъж – или елф. Всяка частица от него излъчваше онази
уверена, арогантна мъжественост, която я опияняваше,
зашеметяваше я и толкова месеци наред ѝ се искаше
единствено да го докосва, да го подуши, да го вкуси. Да се
доближи до силата му и да хвърли по нея цялата си същност,
защото знаеше, че той никога няма да се прекърши, да
поддаде, да се отдръпне.
Касиан свали ръка и светлината в очите му угасна.
Тя заслужаваше разочарованието му. Заслужаваше
омразата и отвращението му. Макар и да отсичаха нещо
жизненоважно от нея.
– Утре значи – склони Касиан.
И не ѝ проговори повече до края на деня.
ГЛАВА 11
Вратите на семейната библиотека бяха заключени. Неста
дръпна няколко пъти дръжката, но без успех.
– Отвори вратата – нареди тихо.
Домът я игнорира.
Пробва дръжката отново и този път бутна вратата с рамо.
– Отвори вратата.
Нищо.
Тя продължи да я блъска с рамо.
– Отвори вратата веднага.
Домът не се подчини.
Тя стисна зъби. Бе имала повече книги за подреждане от
вчера, защото явно Гуин беше уведомила другите жрици, че
Неста ще им бъде слугиня.
Затова количката ѝ започна да се пълни, а и няколко жрици
дори поискаха от нея да им донесе книги. Неста се подчини,
главно защото издирването на нови книги я водеше на
непосещавани места в библиотеката и ангажираше мислите ѝ,
но когато часовникът удари шест, вече беше капнала от
умора, прашна и гладна. Не прие сандвича, който Домът ѝ
поднесе следобед, и това очевидно го беше ядосало
достатъчно, че да не я пуска сега в малката библиотека.
– Искам само вкусна, топла вечеря и хубава книга – процеди
Неста. После пак пробва дръжката. – Моля те.
Нищо. Абсолютно нищо.
– Добре тогава.
Закрачи бясно по коридора. Гладът я отведе в трапезарията,
където завари Касиан и Азриел да вечерят.
Лицето на сенкопоеца беше мрачно, очите му – угрижени.
Касиан, който седеше с гръб към нея, само се напрегна,
разпознал я или по мириса, или по ритъма на стъпките ѝ.
Тя тръгна безмълвно към един стол по средата на масата.
Като го доближи, на мястото се появиха прибори и храна.
Имаше чувството, че ако вземе чинията и се запъти към
вратата, вечерята ще изчезне от ръцете ѝ, преди да я стигне.
Затова просто седна мълчаливо, взе вилицата и започна да
яде от говеждото филе с печени аспержи.
Касиан се прокашля и попита Азриел:
– Колко време ще отсъстваш?
– Не знам още. – Сенкопоецът впи поглед в Неста, преди да
добави: – Васа с право е подозирала, че нещо не е наред.
Положението е толкова напечено по онези земи, че е по-
разумно да остана в Дома и да се ответрявам и връщам.
Жегна я силно любопитство, но не каза и дума. Не беше
виждала омагьосаната човешка кралица още от края на
войната. Откакто опита да ѝ разкаже колко прекрасен бил
баща ѝ, колко самоотвержен родител, как помогнал на нея и ѝ
спечелил временна свобода, и прочие, и прочие, докато
костите на Неста не закрещяха да я отнесат надалеч, докато
кръвта ѝ не кипна от мисълта, че баща ѝ е проявил кураж
заради някаква си жена, а не заради нея и сестрите ѝ. Че е
бил така нужният ѝ баща – но за друга. Беше допуснал майка
им да загине, отказвайки да изпрати търговския си флот в
търсене на лек, беше изпаднал в такава нищета, че
семейството му гладуваше, но бе намерил смелост да се бори
за тази непозната? За тази незнайна кралица, въоръжена с
печалната си история за предателство и загуба?
Онова нещо надълбоко в Неста се размърда, но тя го
пренебрегна, потисна го, доколкото можеше, без помощта на
музика, секс и вино. Отпи от водата си и я остави да охлади
гърлото ѝ, стомаха ѝ. Май трябваше да се примири с толкова.
– Какво каза Рис по въпроса? – попита Касиан с пълна уста.
– Според теб кой настоя, че е твърде рисковано да оставам
там?
– Закрилнически задник.
Но в думите му позвъня нотка на умиление.
Пак се спусна тишина. Азриел кимна към нея.
– Какво ти се е случило?
Неста знаеше за какво говори: синината около окото ѝ.
Ръцете и брадичката ѝ бяха оздравели, както и натъртените
места по тялото ѝ, но тази синина тепърва започваше да
зеленее. До сутринта вероятно щеше да е изчезнала напълно.
– Нищо – отвърна тя, без да погледне към Касиан.
– Падна по стълбището – обясни той, също без да я
погледне.
Азриел се умълча многозначително, после попита:
– Случайно някой… да те е бутнал?
– Кретен – изръмжа Касиан.
Неста вдигна очи от чинията си, колкото да отчете хумора
по лицето на Азриел, макар че чувствените му устни не се
усмихваха.
Касиан продължи:
– Казах ѝ вече: ако си беше направила труда да тренира,
поне щеше да има право да се хвали със синините си.
Азриел спокойно отпи вода.
– Защо не тренираш, Неста?
– Не искам.
– Защо?
– Не си губи времето, Аз – измърмори Касиан.
Тя го изгледа злобно.
– Нямам желание да тренирам в онова противно село.
Касиан отвърна на злобния ѝ поглед.
– Дадена ти е заповед. Знаеш какви са последиците от
неизпълнението ѝ. Ако до края на седмицата не слезеш от оня
шибан камък, не отговарям за съдбата ти.
– И ще изтичаш да се оплачеш на безценния си Велик
господар? – подигра му се тя. – Големият, корав воин чака
могъщият Рисанд да води битките му вместо него?
– Не смей да говориш за Рис с този тон? – озъби ѝ се Касиан.
– Рис е задник – изплю Неста. – Високомерен, нафукан
задник.
Азриел се облегна в стола си с лъснали от гняв очи, но не
каза нищо.
– Говориш глупости – извика Касиан и Сифоните върху
опакото на ръцете му пламнаха в рубинено. – Знаеш, че са
глупости, Неста.
– Мразя го – изсъска тя.
– Хубаво. И той те мрази – нападна я Касиан. – Всички те
мразят. Това ли искаш? Е, поздравления, имаш го.
От гърдите на Азриел се изтръгна дълга, дълга въздишка.
Думите на Касиан я брулеха една след друга. Удряха я
безпощадно по слабите, чувствителни места. Тя сви пръсти в
хищнически лапи, дращейки свирепо по масата.
– И сигурно сега ще ми кажеш, че ти си единственият,
който не ме мрази, затова трябва да съм ти благодарна и
доброволно да тренирам с теб.
– Не, ще ти кажа, че аз бях дотук.
Думите протътнаха между тях. Неста примига – друг
признак на изненада не допусна върху лицето си.
Азриел се напрегна, не по-малко учуден.
Неста обаче поряза Касиан, преди да е продължил:
– Означава ли това, че ще спреш да въздишаш по мен?
Какво облекчение, ако най-сетне си схванал намеците ми.
Мускулестите гърди на Касиан се надигнаха.
– Щом искаш да се разкъсаш сама, давай. Пръсни се, ако
щеш. – Той стана, недовършил вечерята си. – Тренировките
трябваше да ти помогнат. Не бяха наказание. Не знам защо
отказваш да го схванеш.
– Казах ти: няма да тренирам в онова противно село.
– Хубаво.
Касиан напусна трапезарията и тежките му стъпки
заглъхнаха надолу по коридора.
Останала насаме с Азриел, Неста се озъби и на него.
Сенкопоецът я погледа с типичното си хладнокръвие,
съвършено неподвижен в стола си. Сякаш виждаше всичко в
главата ѝ. В накърненото ѝ сърце.
Неста не можеше да го понесе, затова стана, изяла едва две
хапки от храната си, и също напусна стаята.
Върна се в библиотеката. Светлините грееха също толкова
ярко, колкото и през деня, и няколко закъснели жрици
сновяха по етажите. Неста намери количката, отново
напълнена с книги за подреждане.
Никой не дойде да я заговори и тя се залови за работа в
компанията единствено на грохотната тишина в главата си.
Амрен грешеше. Не спирай да ѝ подаваш ръка. Доста
глупаво, когато онзи, на когото подаваш ръка, може да ти
отхапе пръстите.
Касиан седеше на плоския връх на планината, в която бе
вграден Домът на Ветровете, загледан в открития
тренировъчен ринг под себе си. Звездите блещукаха над
главата му и покрай него витаеше хладен есенен полъх,
шепнещ за жълтеещи листа и мразовити нощи. Под него
Веларис се разстилаше като златист воал, прорязан от
дъгоцветната снага на Сидра.
Никога не се беше провалял така жестоко.
И беше толкова наивно отчаян, толкова наивно амбициран,
че не беше очаквал да му откаже наистина. До днес, когато я
видя на онзи камък и усети, че иска да стане, усети как бързо
потисна инстинкта си. Как се затвори зад стоманената си
воля.
– По принцип не си от меланхолиците.
Касиан подскочи и завъртя глава към Фейра, внезапно
озовала се до него. Седеше на ръба на скалата и краката ѝ
висяха в нищото. Гледаше площадката под тях и вятърът
полюшваше златистокестенявата ѝ коса.
– Долетя ли?
– Доветрях се. Рис каза, че „мислиш шумно“. – Устата ѝ се
кривна на една страна. – Реших да проверя какво се случва.
Фината обвивка от магическа сила още обгръщаше
Великата му господарка, невидима за голото око, но
проблясваща от мощ. Касиан кимна към нея.
– Риси защо още те пази с тази броня?
Беше достатъчно могъща да пази цял Веларис.
– Защото е досадник – отвърна Фейра, но се поусмихна
топло. – Още я разучава, а аз още не съм намерила начин да
се измъкна от нея. Но като се има предвид, че кралиците пак
представляват заплаха, в която са замесени и Берон, и
кукловодът им Кошей, Рис май няма намерение да ми я махне
скоро.
– Тези шибани кралици само ни създават главоболия –
измърмори Касиан. – Дано Аз разбере какво са намислили.
Или поне какво са намислили Бриалин и Кошей.
Рис още обмисляше как да подходи към исканията на Ерис.
Касиан очакваше скоро да получи заповеди в тази насока. И
тогава трябваше да се занимава с онзи задник. Генерал с
генерал.
– Една част от мен изтръпва при мисълта какво може да
открие Азриел – призна Фейра, отпускайки се назад върху
дланите си. – Мор пак заминава за Валахан утре. И това ме
притеснява. Че ще се върне с по-лоши новини за намеренията
им.
– Ще се справим някак.
– Думи на истински генерал.
Касиан я бутна по рамото с крилото си. Небрежен,
приятелски жест, който не смееше да използва с никоя
илирианка. Дори в добро настроение, илирианците следяха
маниакално кой и как докосва крилете им, а докосването на
криле извън спалнята, тренировъчната площадка и битките на
живот и смърт беше абсолютно табу. Но Рис не възразяваше, а
Касиан се нуждаеше от допир с други живи същества. Открай
време. Навярно заради липсата на такъв в детството му.
Фейра явно усети нуждата му от утеха, защото попита:
– Много ли е зле положението?
– Доста.
Само толкова намери сили да признае.
– Но ходи в библиотеката?
– Даже тази вечер се върна. Сигурно още е там.
Фейра изхъмка умислено, съзерцавайки града. Великата му
господарка изглеждаше толкова млада – Касиан все
забравяше, че наистина е млада, въпреки всичко, което вече
бе преживяла и постигнала. Той на двайсет и една още
препиваше, сбиваше се по кръчми и чукаше наред, без да го е
грижа за никого и нищо, освен за собствената му амбиция да
стане най-опитния илириански воин след самия Еналиус. На
същата възраст Фейра спаси света, намери другаря си и
истинско щастие.
– А каза ли ти защо не иска да се обучава? – попита го
Фейра.
– Защото ме мразела.
Фейра изсумтя.
– Касиан, Неста не те мрази. Повярвай ми.
– Поведението ѝ говори точно обратното.
Тя поклати глава.
– Не, не те мрази.
От думите ѝ лъхаше толкова болка, че той свъси вежди.
– И теб не мрази – пророни тихо.
Фейра сви рамене и тъгата в жеста ѝ сякаш прониза
гърдите му.
– Известно време и аз мислех така. Сега обаче не знам.
– Не мога да си обясня защо двете просто…
Помъчи се да намери подходяща дума.
– Не се разбираме? Не се държим нормално една с друга?
Не се усмихваме една на друга? – Фейра се засмя глухо. –
Винаги е било така.
– Защо?
– Нямам представа. Такива отношения имахме с нея и с
майка ни. Неста ѝ беше любимата дъщеря. Мен ме
игнорираше, а Илейн възприемаше просто като кукла, която
кипреше. Неста си беше нейната дъщеря. И държеше всички
да го знаем. Или поне толкова не я интересуваше какво
мислим, че не си правеше труда да го крие. – Презрение и
дълго сдържана болка надничаха от всяка нейна дума. Майка
да постъпва така с децата си… – Но като ни сполетя немотия и
започнах да ловувам, стана още по-лошо. Майка ни вече я
нямаше, а и баща ни не присъстваше истински. Все едно и
него го нямаше. И така останахме само двете с Неста, вечно
хванати за гърлата. – Фейра потри лицето си. – Прекалено
уморена съм да разказвам подробно. Всичко е много оплетено.
Касиан се въздържа да отбележи, че и двете сестри видимо
се нуждаеха една от друга – че Неста навярно се нуждае от
Фейра повече, отколкото съзнава. И че обърканите им
отношения го раняват дълбоко.
Фейра въздъхна.
– Това беше дългият начин да кажа, че познавам отлично
омразата на Неста, затова знам, че не те мрази.
– Е, може и да ме е намразила след това, което ѝ казах тази
вечер.
– Азриел ми разказа. – Тя отново потри лицето си. – Не знам
какво да правя. Как да ѝ помогна.
– Едва трети ден е, а вече и аз не знам какво да правя –
призна той.
Поседяха мълчаливо, докато вятърът полъхваше край тях.
Около Сидра, далеч под тях, се струпваха мъгли и струи бял
дим от безчетните комини се издигаха да ги посрещнат.
– И какво сега? – подхвана Фейра.
Касиан също не знаеше.
– Може пък работата в библиотеката да ѝ помогне.
Но дори докато изричаше думите, му звучаха фалшиво.
Фейра очевидно беше на същото мнение.
– Не, в библиотеката просто може да се крие сред тишината
и рафтовете. Работата там беше предвидена да балансира
постигнатото с тренировки.
Той развъртя рамене.
– Е, сестра ти заяви, че нямало да тренира в онова
противно село, така че попадаме в сляпа улица.
Фейра пак въздъхна.
– Май така излиза.
Касиан се замисли за момент. Примига и надникна към
тренировъчния ринг пред тях.
– Какво?
Той изсумтя, клатейки глава.
– Трябваше да се досетя по-рано.
Колеблива усмивка разцъфна върху устата на Фейра и
Касиан се приведе да я целуне по бузата. Но на два
сантиметра от лицето ѝ устните му срещнаха хладна като
нощта стомана.
Вярно – щитът.
– Такова ниво на защита е абсолютна лудост.
Тя приглади дебелия си кремав пуловер.
– Рис е луд.
Касиан подуши въздуха в напразен опит да улови мириса ѝ.
– Скрил е мириса ти?
Фейра се ухили.
– Това е част от щита. Хелион с право го нарича
непробиваем.
Касиан се усмихна въпреки всичко. Обляха го спомени за
деня, в който я срещна за пръв път в трапезарията – момичето,
орисано да се превърне в негова Велика господарка. По онова
време беше толкова плашещо слаба, безжизнена и затворена,
че едва се бе сдържал да не отлети към Двора на Пролетта и
да разкъса Тамлин на парчета.
Отърси се от спомена и съсредоточи вниманието си върху
новата идея.
Последен път. Щеше да опита за последен път.
ГЛАВА 12
Неста стоеше намръщено в тренировъчния ринг над Дома
на Ветровете.
– Нали отивахме във Ветробран?
Касиан отиде до въжената стълба, разпъната върху скалата,
и поопъна едното ѝ стъпало.
– Промяна в плана.
Сутринта, когато влезе в трапезарията, Неста не видя нито
следа от вчерашния огнен гняв по лицето му. Азриел вече
беше тръгнал и Касиан не ѝ обясни накъде. Вероятно по
работа, свързана с кралиците, ако съдеше по чутото вечерта.
Като изяде овесената си каша, зачака да се появи Мориган,
но елфката така и не дойде. И Касиан я доведе тук, без да
каже нито дума по пътя насам.
Всички те мразят. Думите му още ехтяха в главата ѝ като
звънец, който не спираше да дрънчи.
Най-накрая Касиан благоволи да поясни:
– Мор се върна във Валахан, а Рис и Фейра са заети. Така че
няма кой да ни ответрее във Ветробран. Днес ще тренираме
тук. – Той посочи празната площадка. Без наблюдатели. После
добави със светкавична усмивка, която я накара да преглътне
сухо: – Само двамата сме, Нес.
Вечерта Неста бе заявила, че няма да тренира в селото.
Дори го повтори няколко пъти. Нямало да тренира в онова
противно село.
Трябваше да се досети още преди дни. Все пак я познаваше
достатъчно добре.
Неста може и да се беше изправила лице в лице с краля на
Хиберн, но беше страшно горда. Затова предпочиташе да
умре, вместо да се излага, да се показва уязвима.
Предпочиташе да седи с часове на леден камък, брулена от
мразовития вятър, вместо да се прави на глупачка пред когото
и да било, камо ли пред надменни воини, готови да се
подиграят с всяка елфка, опитала да се бие като тях.
Касиан не се интересуваше къде ще тренира. Интересуваше
го единствено да започне обучението си.
Ако тя му откажеше и днес, вече не знаеше какво ще прави.
Утринното слънце печеше силно, вещаейки топъл ден.
Касиан съблече кожения си жакет и нави единия ръкав на
ризата си.
– Е? – вдигна очи към лицето ѝ.
– Аз…
Колебанието ѝ накара гърдите му да се свият непоносимо.
Побърза да потисне надеждата си, навивайки бавно и другия
си ръкав. Питаше се дали е забелязала, че пръстите му
треперят леко.
Преструвай се, че всичко е нормално. Иначе ще я
подплашиш.
Тук нямаше къде да разположи красивия си задник.
Нарочно беше махнал шезлонгите, на които Амрен – и
понякога Мор – обичаха да се препичат, докато той тренираше
с другите.
Неста се задържа до входа на площадката и Касиан
предложи:
– Да сключим сделка.
Очите ѝ просветнаха. Сделките между елфи не бяха
безобидни договорки. Той знаеше, че Фейра вече я е
просветлила по въпроса. Като предпазна мярка.
Подозрителният поглед на Неста му подсказа, че добре е
запомнила предупреждението на сестра си: елфическите
сделки се скрепяваха с магия и се отбелязваха с мастило
върху телата им. Не изпълнеше ли някой своята страна от
уговорката, магията можеше да му донесе ужасяващо
наказание.
Касиан запази небрежната си стойка.
– Ако се упражняваш един час с мен, ще ти дължа една
услуга.
– Не ми трябват услугите ти.
– Тогава кажи цената си. – Бореше се да укроти
препускащото си сърце. – Един час тренировка в замяна на
каквото поискаш.
– Доста неизгодна сделка за теб. – Тя присви очи. – Нали уж
си генерал? Не би ли трябвало да си умел в преговорите?
Устата му се изви нагоре. Поне не му се съпротивяваше.
– Що се отнася до теб, нямам стратегия на действие.
Тя го проучи с нетрепваща съсредоточеност.
– Каквото си пожелая?
– Каквото си пожелаеш. – Той добави шеговито: – Стига да
не поискаш да падна от небето и да си разбия главата.
Неста не се усмихна, както се беше надявал. Очите ѝ се
превърнаха в късове лед.
– Наистина ли вярваш, че съм способна на такова нещо?
– Не – отсече без колебание той.
Тя стегна устни. Сякаш не му вярваше. Под очите ѝ имаше
тъмни петна. До колко късно беше работила в библиотеката
снощи? Но не му се струваше разумно да я пита. Щеше да
поотложи тази битка. За след един час, може би.
Неста пак го загледа и Касиан си наложи да застане
неподвижно, да си придаде открит, незаплашителен вид, а не
сякаш ѝ поднася сърцето си в окървавени ръце.
Накрая Неста заяви:
– Добре. Да кажем просто, че ще ми дължиш услуга. С
какъвто размер реша аз.
Опасна уговорка. Смъртоносна. Глупава. Въпреки това той
отвърна:
– Дадено.
Подаде ѝ ръка. За последно.
Не спирай да ѝ подаваш ръка.
– Сделка. – Той посрещна стоманеното ѝ изражение със
същото. – Тренираш с мен един час и ще ти дължа услуга в
размер, избран от теб.
– Съгласна съм.
Тя пъхна ръката си в неговата и я стисна здраво.
Помежду им изпращя магия и тя ахна, отдръпвайки ръката
си.
Касиан ѝ позволи да протътне в него като стадо препускащи
коне. Понесе мощта ѝ. Каквато и да беше силата на Неста, с
нея бе направила сделката им още по-сериозна. По-строга.
Той огледа ръцете си и голите си предмишници за нова
татуировка сред илирианските за късмет и слава. Не откри
нищо.
Все някъде трябваше да има.
Вдигна ризата си и огледа мускулестия си торс. Нищо.
Отиде пред тясното огледало, опряно в единия край на
ринга, в което наблюдаваха техниката си, когато се
упражняваха сами. Завъртя се да погледне през рамо
татуирания си гръб.
И там, точно в центъра на илирианската татуировка,
пълзяща надолу по гръбнака му, се беше появил нов символ.
Осемлъчна звезда, чиито компасни точки се удължаваха в
отривисти линии в четирите посоки на гърба му, преплитайки
се с илирианските знаци, отдавна изрисувани там. Линиите,
излизащи от източната и западната точка на звездата, се
изстрелваха чак до крилете му, където черно се сливаше с
черно. Касиан знаеше, че същият символ се е появил върху
нейния гръбнак. Опита да не се замисля за голата ѝ плът, вече
белязана с черно мастило.
Като се обърна към нея, очите ѝ не бяха върху огледалото.
Не, бяха вперени в торса му. В гърдите му, в коремните му
мускули, в голите му ръце. Една вена се надигаше върху
шията ѝ заради учестения ѝ пулс.
Той не смееше да помръдне. Дори когато погледът ѝ се впи
в мускулите, спускащи се под колана на панталона му. Когато
очите ѝ притъмняха, миглите ѝ натежаха и по бледата ѝ кожа
пропълзя руменина.
Кръвта му се нагорещи, кожата му се обтегна по костите и
мускулите му, сякаш усещаше допира на синкавосивите ѝ очи,
сякаш плъзваше не поглед, а пръсти надолу по корема му. По-
надолу.
Касиан знаеше, че в никакъв случай не бива да
остроумничи точно сега. Подразнеше ли я, не само щеше да се
откаже от тренировката, но и щеше да спре да го гледа така.
Очите ѝ се вдигнаха бавно нагоре по тялото му, задържаха
се върху изваяните му гърди и илирианската татуировка,
увиваща се около едната, а после спускаща се по лявата му
ръка. И той май стегна леко бицепса си. Съвсем леко. След
малко успя да програчи през стегнато гърло:
– Готова ли си?
Котелът да го свари жив, осъзнаваше, че въпросът му
съдържа повече значения, отколкото би си признал.
Блясъкът в очите ѝ му подсказа, че ги е разтълкувала.
Въпреки това Неста изопна рамене.
– Добре. Дължа ти един час тренировка.
– О, да.
Касиан овладя дишането си, прогонвайки дивашката си
страст. Отиде в центъра на ринга, но реши да не си облича
ризата. Заради топлия ден. Заради пламналата му кожа.
Посочи ѝ мястото до себе си и ѝ хвърли най-широката си
усмивка.
– Да видим какво можеш, Арчерън.
Сделка – с Касиан. Неста не проумяваше как допусна да я
приеме, да позволи на магията да мине през нея и да я
бележи, но…
Всички те мразят.
Може би само този факт я беше накарал да се примири с
такава лудост. Нямаше представа каква услуга да му поиска,
но… Добре. Тази площадка имаше високи стени и небето
щеше да е единственият ѝ свидетел. Тук като че ли можеше да
му разреши да се прави на строг учител.
Само дето без риза изглеждаше почти неприлично, дори с
всичките белези по златистокафявата му кожа. Този на лявата
му гърда беше най-ужасяващ – и Неста знаеше, че не го е
получил във войната с Хиберн. Дори не искаше да си помисля
какво го е ранило толкова тежко, че да остави белег в бързо
зарастващата му плът. Особено като се имаше предвид, че от
смъртоносната рана, която бе получил във войната, вече
нямаше и следа. Оставаха само изпъкнали мускули и кожа.
Всъщност изпъкваха толкова много мускули, че не можеше
да ги преброи. Имаше мускули дори по ребрата, дявол да го
вземе. Дори не беше предполагала, че по тях може да има
мускули. А онези, които се скриваха под панталоните му като
златна стрела, сочеща тъкмо към предмета на желанията ѝ…
Неста изгони мисълта от главата си и тръгна към центъра
на ринга. Касиан ѝ се хилеше като демон.
Тя спря на няколко крачки от него и слънцето стопли
косата ѝ, бузите ѝ. По-близо не бе заставала до него, без да
спорят и да се препират, от… дълго време.
Касиан развъртя мощните си татуирани рамене.
– Добре. Започваме с основите.
– Мечове?
Тя кимна към поставката за оръжия до стената отляво на
свода, водещ към стълбището.
Устата му се изви в усмивка.
– Още ти е рано за мечове. Трябва да се научиш да
контролираш движенията си, да пазиш равновесие. Важно е
да подсилиш и опознаеш тялото си, преди да посегнеш дори
към дървен тренировъчен меч. – Той надникна към
завързаните ѝ ботуши. – Крака и дишане.
– Крака? – примига недоумяващо тя.
– Най-вече пръстите.
Говореше напълно сериозно.
– Какво за пръстите ми?
– Трябва да се научиш да ги вкопчваш в земята, да
разпределяш теглото си върху тях. Така се гради основа за
всичко останало.
– Значи ще упражнявам пръстите на краката си.
Той се засмя.
– Очакваше още от първия ден да хванеш меча и лъка ли?
Арогантен задник.
– На сестра ми ги даде още щом я пусна на площадката.
– Сестра ти вече притежаваше известни умения за разлика
от теб. Пък и не разполагахме с много време.
Фейра беше придобила въпросните умения, ловувайки, за да
изхранва семейството им. Докато Неста си стоеше на топло у
дома и я оставяше сама да ходи в гората. Същите тези умения
бяха помогнали на Фейра да оцелее срещу злото на
Върховните елфи, но… тя се бе сдобила с тях по принуда.
Защото Неста не се нагърби с препитанието им. Не пое
нещата в свои ръце.
Усети, че Касиан я наблюдава внимателно. Сякаш чуваше
мислите ѝ, чувстваше колко ѝ тежат.
– Фейра ме научи да използвам лък.
Беше ѝ предала само няколко урока, и то отдавна, но Неста
ги помнеше добре. Един от малкото случаи, когато се бяха
съюзили с Фейра.
– Не и илириански лък. – Касиан посочи поставката с
масивни лъкове и колчани до огледалото. Лъковете бяха
високи почти колкото женска фигура. – Чак в зрелите си
години успях да обтегна тетивата на такъв.
Неста скръсти ръце и затупа с пръсти по бицепсите си.
– Значи цял час ще се уча да си мърдам пръстите на
краката?
Онази усмивка пак разцъфна по лицето на Касиан.
– Точно така.
След известно време Неста започна да се поти. Стъпалата я
боляха, а краката ѝ омекваха.
Беше събула ботушите си и упражняваше няколко бойни
пози с Касиан, стремейки се да стиска пръстите на краката си,
да пази равновесие и изобщо всячески да се прави на
глупачка. Поне нямаше кой да я гледа как стои на един крак,
приведена напред в таза и вдигнала другия крак зад себе си.
Или как се крепи на два дървени кола, ритайки с крак ту към
единия, ту към другия, все по-нависоко и по-нависоко. Или как
се учи на елементарни клекове – оказа се, че досега го е
правила грешно, с неправилно разпределение на теглото и
твърде извит гръб.
Само основни, прости неща. Във всяко от които се
проваляше напълно.
Касиан не изглеждаше никак впечатлен, докато Неста се
изправяше от поредния клек, който я бе накарал да задържи,
хванала дървена пръчка над главата си.
– Започни изправянето с главата.
Неста се подчини.
– Не. – Той ѝ махна отново да клекне. – Води с главата. Не
извивай гръб и не се накланяй напред. Изправи се директно.
– Това правя.
– Прегърбваш се. Набий крака в земята. Захвани се с
пръстите им, докато се издигаш с главата… Да. – Тя се
изправи и го изгледа на кръв. Касиан просто нареди: –
Направи още един добър и часът ни е приключил.
Тя изпълни заповедта с учестено дишане, разтреперани
колене и пламнали от болка бедра. Като свърши, се подпря на
кола, който бе държала над главата си.
– Това ли е?
– Освен ако не искаш да се споразумеем за втори час.
– Сериозно ли искаш да ми дължиш две услуги?
– Ако така ще останеш до края на урока, да.
– Не знам дали ще понеса още разтягания.
– Тогава ще поработим за контрол на дишането и ще
направим разпускане.
– Какво значи разпускане?
– Още разтягане – ухили се той. Неста отвори уста да
откаже, но Касиан побърза да ѝ обясни: – Целта му е да върне
тялото ти в нормалните му обороти и да ограничи мускулната
треска, която може да се появи.
Не говореше покровителствено, затова Неста реши да
попита:
– А какво значи контрол на дишането?
– Точно това. – Той сложи ръка върху изсечените мускули на
корема си и пое дълбока глътка въздух, която бавно издиша. –
По време на бой силата ти идва от много места, но дишането е
едно от най-важните. – Той кимна към пръчката в ръцете ѝ. –
Представи си, че е копие, и опитай да наръгаш някого с него.
Тя вирна вежди, но изпълни движението, макар и с
осезаема непохватност.
Касиан само кимна.
– Направи го пак, но този път вдишай през това време.
Тя го направи и движението беше значително по-слабо.
– А сега издишай, докато ръгваш.
Отне ѝ секунда-две да синхронизира дишането си, но тласна
пръчката напред, издишвайки. Нова сила изпълни ръцете и
цялото ѝ тяло.
Неста погледна смаяно пръчката.
– Наистина усетих разлика.
– Всичко е свързано. Дишане, равновесие и движение.
Големите мускули като тези тук – той потупа абсурдно
оформения си корем – не означават нищо, ако не знаеш как да
ги използваш.
– Тогава как се учиш да контролираш дишането си?
Той се усмихна отново и слънцето озари лешниковите му
очи.
– Ето така.
И започна нова поредица от движения, съвсем простички
наглед, докато той ги демонстрираше, но почти невъзможни
за съгласуване в собственото ѝ тяло, когато се опитваше да ги
повтори. Въпреки това Неста се съсредоточи върху дишането
си, върху силата в него; представи си дробовете си като
духалото на огромна ковашка пещ.
Слънцето се изкачваше все по-нависоко в небето,
прекосяваше площадката, влачейки сенките със себе си.
Вдишване. Издишване. По време на дълбок напад или на
клек, или докато балансираше на един крак. Всичките
упражнения, които бе правила през първия час, но сега сякаш
ги преоткриваше с метода на дишане.
Вдишване, издишване, издишване, вдишване. Тялото и
съзнанието ѝ сякаш се сливаха, а концентрацията ѝ ставаше
все по-непоклатима.
Командите на Касиан бяха строги, но внимателни,
насърчаваха я, без да я дразнят. Задръж, задръж, задръж – и
отпусни. Добре. Пак. Пак. Пак.
Когато ѝ каза да легне върху черната постелка в далечния
край на ринга, всяка част от тялото ѝ се обливаше в пот и
трепереше от умора.
– Време е за разпускане – обяви и коленичи, потупвайки с
длан постелката.
Прекалено изтощена да възрази, Неста направо се пльосна
по гръб върху нея и загледа небето.
Лазурният купол се разгръщаше необятно над нея и потта
щипеше кожата ѝ под горещите лъчи на слънцето. Тънки
облаци плуваха през ослепителната синева, съвършено
равнодушни към погледа ѝ.
Съзнанието ѝ се бе избистрило като небето. Мъглата и
сенките се бяха разсеяли.
– Харесва ли ти да летиш?
Нямаше представа откъде изскочи въпросът ѝ.
Той сведе очи към нея.
– Обожавам. – Истината издрънча като камбана в думата. –
Полетът е свобода и радост, и предизвикателство.
– Във Ветробран се запознах със собственичката на един
магазин, чиито криле бяха подрязани. – Тя откъсна очи от
небето и го погледна. Лицето му се беше напрегнало. – Защо
илирианците постъпват така?
– За да контролират жените си – процеди със сдържан гняв
Касиан. – Древна традиция е. С Рис опитахме да я прекъснем,
като я обявихме за незаконна, но промяната отнема време при
Върховните елфи. При инатливи задници като илирианците
отнема още повече. Емъри – предполагам нея си срещнала,
защото тя е единствената жена, собственик на магазин –
пострада при управлението на Амаранта, а тогава… много
зверства се забравяха безнаказано.
В очите му се прокрадна дълбока тъга не само заради
жестоката участ на Емъри, но като че ли и заради други
спомени от онези петдесет години. Заради чувството му на
вина.
И навярно за да го изтръгне от спомените, за да прогони
неоправданата вина от очите му, Неста се намести върху
постелката и подкани:
– Разпускане.
– Звучиш нетърпеливо.
Тя срещна погледа му.
– Ами… – Преглътна. Упрекна се за моментната си слабост и
се насили да каже: – От контролираното дишане в главата ми
спира да е толкова… – Кошмарно. Ужасно. Съкрушено. –
Шумно.
– Хм. – По лицето му се изписа разбиране. – И в моята.
Тя задържа погледа му за миг, докато вятърът полюшваше
дългата до раменете му коса. Инстинктът да докосне
гарвановочерните кичури я накара да притисне длани към
постелката, сякаш трябваше да се възпре физически.
– Така. – Касиан се прокашля. – Разпускане.
Беше се справила добре. Много добре, дявол да го вземе.
Като приключи с разпускането, Неста се просна върху
черната постелка, сякаш трябваше да събере частите си. Да
свика сили.
Касиан я остави. Стана и отиде до малката масичка с вода
отдясно на свода.
– Трябва да пиеш възможно най-много вода.
Напълни две чаши от каната и се върна при нея, отпивайки
от своята.
Неста остана да лежи по гръб, с отпуснати крайници и
затворени очи. Слънчевата светлина караше косата ѝ и
потната ѝ кожа да блестят. В главата му изскочи неканена
картина: как лежи в леглото му, задоволена, с омаломощено
от наслада тяло.
Касиан преглътна тежко. Тя открехна едното си око,
надигна се бавно и взе водата, която ѝ подаде. Изгълта я
наведнъж, осъзнала колко е жадна, и се изправи полека на
крака. Отиде при масичката, напълни отново чашата си от
каната и я пресуши още два пъти, преди да я остави.
– Така и не ми каза какво искаш в замяна на втория час
тренировка – подкани я накрая Касиан.
Тя надникна през рамо. Кожата ѝ руменееше така, както не
я бе виждал от дълго, дълго време, а очите ѝ сияеха. Беше му
признала, че дишането ѝ помагало. Успокоявало я. Леката
промяна в лицето ѝ беше нагледно доказателство за това.
Но още не се знаеше какво ще стане, след като адреналинът
от физическото натоварване се разсееше. Малки стъпки,
напомни си той. Малки, малки стъпки.
– Черпя те с втория час – отговори Неста.
Не се усмихна, нито му смигна, но Касиан се ухили широко.
– Много щедро от твоя страна.
Тя врътна очи, но без обичайната злоба.
– Трябва да се преоблека, преди да сляза в библиотеката.
Мина под свода и навлезе в сумрака на стълбището отвъд
него, а Касиан изстреля подир нея:
– Снощи не говорех сериозно. За това, че всички те мразят.
Тя спря и синкавосивите ѝ очи сякаш се покриха със скреж.
– Вярно е.
– Не е. – Той се осмели да направи още крачка към нея. –
Тук си, защото не те мразим. – Прокашля се неловко и
прокара ръка през косата си. – Просто исках да знаеш: не те
мразим. Аз не те мразя.
Тя претегли онова, което видя в очите му – каквото и да
беше то. Вероятно повече, отколкото бе разумно да ѝ
разкрива. Накрая отвърна тихо:
– И аз никога не съм те мразила, Касиан.
После влезе в Дома, сякаш не го беше ударила право в
стомаха, първо с думите си, след това използвайки името му.
Чак след като тя изчезна надолу по стълбището, Касиан си
позволи да изпусне глътката въздух, която се бе задържала в
гърдите му.
ГЛАВА 13
Умираше от глад. Само тази мисъл витаеше в главата ѝ,
докато прибираше книга след книга по рафтовете. И колко я
болеше цялото тяло. Бедрата ѝ горяха с всяка крачка, която
правеше нагоре и надолу по рампата в библиотеката, и
чувстваше ръцете си непоносимо сковани, вдигайки книгите
по местата им.
Толкова жестока мускулна треска само от разтягания и
упражнения за равновесие. Дори не ѝ се мислеше какво би ѝ
причинила истинска тренировка, като онези, които правеше
Касиан.
Чувстваше се жалка, задето беше толкова слаба. Задето не
можеше да направи и крачка без гримаса.
– Разпускане друг път – измърмори под носа си, взимайки
един тежък том.
Погледна заглавието му и простена. Мястото му бе от
другата страна на този етаж – цели пет минути ходене през
централния атриум и надолу по безкрайния коридор.
Пулсиращите ѝ крака вероятно щяха да се предадат на
половината път.
Стомахът ѝ изкъркори.
– С теб ще се занимая по-късно – каза на книгата и огледа
другите заглавия, останали в количката.
За щастие или не никоя от тях не беше за раздела, към
който принадлежеше дебелата книга. Щеше да се измъчи, ако
трябваше да бута цялата количка дотам – предпочиташе да
занесе само нея, макар че ѝ се струваше безсмислено да бие
толкова път за една книга.
Не че имаше с какво друго да уплътнява времето си. Деня
си. Живота си.
Съзнанието ѝ, прояснено за малко в тренировъчния ринг
няколко етажа над библиотеката, пак започваше да се
замъглява. Спокойствието и мирът, които бе успяла да свика,
се разсейваха като пушек. Само с движение можеше да възпре
настъпващия мрак.
Неста намери следващия рафт, който трябваше да
достигне – беше високо над главата ѝ, а не виждаше столче
наоколо. Надигна се на пръсти и краката ѝ изкрещяха от
болка, но рафтът се оказа твърде нависоко. Макар че беше
висока за жена – с цели пет сантиметра над Фейра, – не
достигаше рафта. Изсумтя и се помъчи да набута книгата с
върховете на пръстите си, протягайки ръце докрай.
– А, точно теб търсех – обади се познат женски глас от
същата пътека.
Неста се завъртя и видя Гуин да крачи забързано към нея с
книги в ръцете и проблясваща под смътната светлина медна
коса.
Без да си придаде дружелюбен вид, Неста спря да се
протяга и стъпи на целите си ходила.
Гуин килна глава, сякаш чак сега осъзнаваше какво я е
заварила да прави.
– Не можеш ли да я качиш на рафта с магия?
– Не.
Студена, тросната дума.
Гуин свъси вежди.
– Не ми казвай, че досега прибираш всички книги на ръка?
– Как иначе?
Гуин присви тюркоазени очи.
– Имаш магическа сила, нали?
– Не ти влиза в работата.
На никого не влизаше в работата. Неста нямаше от
обичайните дарби на Върховните елфи. Нейната сила – онова
нещо – беше съвършено чуждо. Гротескно.
Жрицата сви рамене.
– Хубаво. – Тръсна книгите в ръцете на Неста. – Тези са за
връщане.
Неста залитна под теглото им и я изгледа на кръв.
Гуин се направи, че не я видя, озърна се наоколо и попита с
понижен глас:
– Виждала ли си седми том от „Голямата война“ на
Лавиния?
Неста претърси паметта си.
– Не. Тази не съм я срещала.
Гуин се намръщи.
– Не е на обичайното си място.
– Значи някой друг я е взел.
– Точно от това се боях.
– Защо?
Гуин отвърна със съзаклятнически шепот:
– Работя за много… взискателна жена.
Паметта ѝ подхвърли името Мерил. Клото ѝ каза за нея
онзи ден. Дясната ѝ ръка.
– Долавям, че не я харесваш особено.
Гуин се опря на един рафт и скръсти ръце с небрежност,
противоречаща на робата ѝ. И този път не носеше качулка,
нито син кристал на главата си.
– Честно казано, макар че смятам повечето жрици тук за
свои сестри, някои не се държат особено приятелски.
Неста изсумтя.
Гуин пак погледна по пътеката.
– Знаеш защо сме тук. – В очите ѝ за пръв път нахлуха
сенки. – Всичките сме претърпели… – Тя потри едното си
слепоочие. – Така че хич, ама хич не обичам да говоря лошо за
сестрите ми. Но Мерил се държи ужасно. С всички. Дори с
Клото.
– Заради тежкото си минало?
– Не знам – отвърна Гуин. – Знам само, че ме назначиха да
работя с Мерил и да ѝ помагам в проучванията ѝ, а май
допуснах една мъничка грешчица.
Тя направи гузна гримаса.
– Каква?
Гуин въздъхна към тъмния таван.
– Трябваше да ѝ занеса седми том на „Голямата война“
вчера, заедно с няколко други книги, и мога да се закълна, че
го направих, но тази сутрин, докато бях в кабинета ѝ,
погледнах купчината книги и видях, че съм ѝ занесла осми
том.
Неста се сдържа да не врътне очи.
– И това е много страшно?
– Ще ме убие, ако днес не е на бюрото ѝ. – Гуин заподскача
от крак на крак. – Тоест всеки момент. Измъкнах се при първа
възможност, но книгата я няма на рафта ѝ. – Тя спря да
нервничи. – Дори да я намеря, ще ме види да я разменям с
другата.
– А защо просто не ѝ обясниш?
Едва ли говореше сериозно за убиването. Макар че сигурно
сред елфите не беше изключено. На колкото и миролюбиво
място да се намираха.
– В никакъв случай. Мерил не приема грешки. Книгата
трябва да е на бюрото ѝ, казах ѝ, че е там, а… оплесках
нещата.
Лицето ѝ пребледня. Изглеждаше почти болна.
– Защо е толкова важно?
Разкошните ѝ очи се размътиха от бурни емоции.
– Защото не обичам да се провалям. Не мога да… – Гуин
поклати глава. – Не искам да правя повече грешки.
Неста не знаеше как да разтълкува признанието ѝ. Затова
каза просто:
– Аха.
Гуин продължи:
– Тези елфки ме приютиха. Осигуриха ми подслон, лечение
и семейство. – Тъмните ѝ очи отново притъмняха. – За нищо на
света не искам да ги разочаровам. Особено Мерил. Колкото и
елементарен да изглежда пропускът ми.
Похвално, помисли си Неста, колкото и да не ѝ се искаше да
го признае.
– Напускала ли си планината, откакто пристигна тук?
– Не. Влезем ли в библиотеката, не я напускаме, докато не
дойде време да се върнем във външния свят. А някои остават
завинаги.
– И повече никога не виждат дневна светлина? Не дишат
свеж въздух?
– В общежитията имаме прозорци. – Обърканото изражение
на Неста я накара да поясни: – Скрити са с магия, затова не се
виждат по склона на планината. Само Великият господар знае
за тях, защото все пак заклинанието е негово. Е, вече и ти
знаеш.
– И никога не излизате?
– Не – потвърди Гуин. – Не излизаме.
Неста можеше да приключи разговора с това, но реши да
попита:
– А какво правите, когато не сте в библиотеката?
Изпълнявате разни… религиозни ритуали?
Гуин се засмя тихо.
– И това. Възхваляваме Майката, Котела и Висшите сили.
Имаме служби призори и привечер и на всеки свещен
празник.
Неста явно направи неодобрителна физиономия, защото
Гуин изпръхтя.
– Не е толкова скучно, колкото звучи. Службите са красиви,
а музиката не отстъпва по нищо на тази в концертните зали.
Това вече звучеше интересно.
– Най-много обичам вечерните служби – продължи Гуин. –
Музиката винаги е била любимата ми част от тях. Не само тук.
Бях помощница на жрици и преди да дойда на това място. – Тя
добави малко по-тихо: – В Санграва.
Името прозвуча на Неста познато, но не можа да се досети
откъде.
Гуин поклати глава. Лицето ѝ беше толкова бледо, че
луничките ѝ изпъкваха ярко.
– Трябва да се връщам при Мерил, преди да е започнала да
се чуди къде съм. И да измисля начин да си спася кожата,
след като не открие онази книга в купчината. – Тя кимна с
брадичка към книгите в ръцете на Неста. – Благодаря за това.
Неста само кимна и жрицата си тръгна, а тя я изпрати с
поглед, докато меднокафявата ѝ коса не се загуби в сумрака.
Върна се при количката с възможно най-малко охкане и
пъшкане, въпреки че след дългото стоене на едно място с
Гуин едва успя да проходи.
Няколко жрици минаха покрай нея, други се движеха
покрай парапетите на горните и долните етажи, съвършено
безмълвни. Цялата библиотека тънеше в абсолютна тишина.
Единствените късчета цвят и звук идваха от Гуин.
Дали и тя щеше да остане тук, заключена под земята, до
края на дългия си живот?
Жалко. Да, разбираемо, предвид незнайното ѝ минало – и
това на всички жрици тук. Но и жалко.
Неста не знаеше защо го направи. Защо изчака да остане
сама, после прошепна в смълчания въздух на библиотеката:
– Ще ми направиш ли една услуга?
Можеше да се закълне, че усети нещо сред праха и сумрака,
възбуден интерес, може би. Затова попита:
– Ще намериш ли седми том на „Голямата война“ от
Лавиния.
Домът ѝ доставяше храна – защо да не ѝ достави и някоя
книга?
Май пак долови изострен интерес, а след миг – внезапна
празнота.
После нещо тупна в количката ѝ. Върху купчината се появи
книга със сива кожена подвързия и сребристи букви. Неста се
усмихна.
– Благодаря.
Лек, топъл полъх погали краката ѝ като котка, увиваща се
любвеобилно между тях.
Когато една жрица мина наблизо, Неста я доближи.
– Извинете.
Елфката спря толкова рязко, че светлата ѝ роба се люшна
напред. Синият кристал върху качулката ѝ сияеше под меката
елфическа светлина.
– Да? – попита с тих, дълбок глас.
Изпод робата ѝ надничаха черни къдрици, а тъмнокафявата
кожа на прелестните ѝ изящни ръце сякаш блестеше. И тя
като Клото забулваше лицето си с качулката.
– Къде е кабинетът на Мерил? – Неста махна към количката
зад себе си. – Приготвила съм ѝ няколко книги, но не знам
къде работи.
– Три етажа по-нагоре, втори етаж. Дъното на коридора,
вдясно – посочи жрицата.
– Благодаря.
Жрицата побърза да продължи по пътя си, сякаш дори този
социален контакт ѝ бе дошъл в повече.
Неста вдигна поглед към парапета, три етажа над нея.
Изтормозеното ѝ тяло не ѝ позволяваше да се движи
особено тихо, но за щастие не срещна никого по пътя нагоре.
Накрая почука на затворената дървена врата.
– Влез.
Неста отвори вратата и се озова в правоъгълна стая, голяма
колкото килия, обзаведена само с бюро в далечния край и две
библиотеки покрай дългите стени. От лявата страна на бюрото
имаше малък сламеник със старателно подредени отгоре му
възглавница и одеяло. Сякаш закачулената жрица, застанала
с гръб към Неста, понякога не намираше за нужно да спи в
общежитието.
Гуин я нямаше и Неста се запита дали вече не са я
освободили заради така наречения ѝ провал.
Тя направи няколко крачки в стаята, оглеждайки
библиотеката от дясната си страна, преди да обяви:
– Нося поръчаните книги.
Елфката остана все така приведена над бюрото си, докато
драскането на писалката ѝ изпълваше тясното помещение.
– Добре.
Дори не се обърна. Неста плъзна очи по другата
библиотека.
И видя осми том на „Голямата война“. Тъкмо правеше тиха
стъпка към нея, когато жрицата вдигна рязко глава.
– Не съм поръчвала други книги. И къде е Гуинет? Трябваше
да се е върнала преди половин час.
Неста попита с възможно най-невъзмутимия си, невеж тон:
– Коя е Гуинет?
Този път Мерил се обърна и Неста видя изненадващо младо
лице – и смайващо красиво. Всички Върховни елфи
притежаваха красота, но пред тази на Мерил дори Мор щеше
да бледнее.
Косата ѝ, бяла като девствен сняг, изпъкваше на фона на
светлокафявата ѝ кожа и очите ѝ с цвят на здрачно небе,
които мигнаха веднъж, втори път. Сякаш се съсредоточаваха
върху настоящето, откъснати от работата ѝ. Тя забеляза
кожения боен костюм на Неста, в пълен контраст с
обичайните за библиотеката роби със син кристал на
качулката, и попита:
– Коя си ти?
– Неста. – Тя взе книгите в ръцете си. – Казаха ми да ви ги
донеса.
Осми том на „Голямата война“ беше на броени сантиметри
от нея. Ако стрелнеше ръка наляво, можеше да го грабне от
рафта му. И да сложи на негово място седми том от купчината
в ръцете ѝ.
Мерил присви изумителните си очи. Изглеждаше не по-
възрастна от Неста, но около нея като странна аура жужеше
злост.
– Кой те изпрати?
Неста примига глуповато.
– Една жрица.
Мерил стисна плътни устни.
– Коя жрица?
Гуин я беше описала правилно. Службата за нея беше по-
скоро наказание, отколкото чест.
– Не знам. Всички носите качулки.
– Това са свещените одежди на ордена ни, момиче. Не
някакви си качулки.
Мерил се обърна към документите на бюрото си.
Само и само да я вбеси Неста попита:
– Значи не си поръчвала тези книги, Рослин?
Мерил хвърли писалката си и оголи зъби.
– Мислиш ме за Рослин?
– Казаха ми да занеса книгите на Рослин и една жрица ме
упъти, че това бил твоят… нейният кабинет.
– Рослин е на четвърти етаж. Аз съм на втория.
Говореше сякаш този факт обозначаваше местата им в
някаква йерархия.
Неста пак сви рамене. С немалка доза удовлетворение.
Мерил се върна към работата си с видимо кипнали нерви.
– Рослин – замърмори. – Непоносимата, побъркана Рослин. С
безкрайните ѝ брътвежи.
Неста се пресегна скришом към рафта отляво.
Мерил завъртя глава и ръката ѝ бързо се върна до тялото ѝ.
– Да не си посмяла да ме прекъснеш пак. – Мерил ѝ посочи
изхода. – Излез и затвори вратата след себе си. Ако видиш
онази глупачка Гуинет, ѝ предай, че я чакам незабавно.
– Извинявам се – каза Неста, неспособна да прикрие
раздразнението си, но Мерил вече се обръщаше към бюрото
си.
Сега или никога.
Без да изпуска жрицата от погледа си, Неста се пресегна
чевръсто.
Прокашля се, за да заглуши шумоленето на книгите, и
когато Мерил отново завърти глава към нея, Неста вече дори
не гледаше към рафта. Където седми том на „Голямата война“
стоеше на мястото на осмия, който пък лежеше върху
купчината книги в ръцете ѝ.
Туптенето на сърцето ѝ отекваше в цялото ѝ тяло.
– Защо се бавиш? – изсъска Мерил. – Напусни.
– Извинявам се – повтори Неста, поклони се и излезе,
затваряйки вратата след себе си.
Чак като се озова в тихия коридор, си позволи да се
усмихне.
Намери Гуин по същия начин, по който откри Мерил:
попита една жрица, още по-мълчалива и затворена от
предишната. Толкова разтреперана и притеснена, че дори
Неста прибягна до най-нежния си глас. И не успя да се отърси
от тежестта в сърцето си, вървейки към читалнята на първия
етаж. В просторното помещение лесно се чуваше тихото пеене
на Гуин, докато прескачаше от маса на маса, претърсвайки
купчините с изоставени книги в отчаяно търсене на
изчезналия том.
Пееше на непознат език, но Неста си позволи да я послуша
за момент – да се наслади на чистия ѝ, сладък глас, който се
извисяваше със звънлива лекота.
Песента сякаш караше косата ѝ да сияе още по-ярко,
кожата ѝ – да излъчва примамлива светлина. Нещо в нея
теглеше слушателя по-близо и по-близо.
Но предупреждението на Мерил прокънтя над медения ѝ
глас и Неста се прокашля. Гуин се завъртя към нея и сиянието
поугасна, въпреки че луничавото ѝ лице грейна от изненада.
– Здрасти пак – каза жрицата.
Неста само ѝ подаде осми том на „Голямата война“. Гуин
ахна.
Неста ѝ се усмихна дяволито.
– Беше сложена на грешен рафт. Замених я с правилната
книга.
За радост, Гуин не поиска друго обяснение, а притисна
книгата към гърдите си като съкровище.
– Благодаря ти. Току-що ме спаси от ужасяващо хокане.
Неста изгледа книгата с вирната вежда.
– Какво толкова проучва Мерил?
Гуин сбърчи чело.
– Какво ли не. Мерил е гениална. Гаднярка, но гениална.
Като пристигна, беше вманиачена по теориите за
съществуването на различни измерения. Светове, насложени
един върху друг, без никой да подозира. Дали има само едно
съществувание, нашето, или световете се застъпват, заемайки
същото пространство, но разделени от времето, и още цял куп
други неща, които изобщо не знам как да ти обясня, защото и
аз самата не ги разбирам.
Неста пак вдигна вежди.
– Сериозно ли?
– Някои философи вярват, че съществуват цели единайсет
свята. А има и такива, според които са двайсет и шест, като
последният е самото Време, макар че… – Гуин понижи гласа
си до шепот. – Честно казано, прегледах част от по-ранните ѝ
проучвания и очите ми закървяха от теориите и формулите ѝ.
Неста се засмя.
– Представям си. Но сега проучва нещо друго?
– Да, слава на Котела. Пише пълната история на
валкириите.
– Кои?
– Клан от жени воини, населявали далечни земи. Били по-
добри бойци дори от илирианците. „Валкирия“ обаче
представлявало само звание, не били цяла същинска раса като
илирианците. Сред тях имало елфки от всички видове,
обикновено вербувани още от раждането или от ранно детство.
Разделяли се на три сана според способностите си: Питомка,
Палачка и Валкирия. Да станеш Валкирия било най-голямата
чест. Но земите им вече ги няма, погълнати са от други.
– И валкириите ли са изчезнали?
– Да – въздъхна Гуин. – Съществували хилядолетия. Но
повечето загинали във Войната преди петстотин години, а
шепата оцелели били толкова стари, че скоро след това и те си
отишли. Според легендите – от срам. Предали се на смъртта,
вместо да живеят опозорени от загубената битка и без
загиналите си сестри.
– За пръв път чувам за тях.
Не знаеше почти нищо за елфическата история, отчасти по
свой избор, отчасти заради липсата на сведения за тях в
човешкия свят.
– Историята и мъдростта им се предавали устно, така че
съществуващите писмени източници са дело на преминавали
през територията им историци, философи или търговци. Само
откъслеци, разпилени в различни книги. Единствените
исторически извори са няколко безценни свитъка. Преди
няколко години Мерил реши да събере всички сведения в една
книга. Историята им, техниките им на обучение.
Неста отвори уста да зададе друг въпрос, но някъде зад тях
удари часовник. Гуин се скова.
– Бавя се твърде много. Ще ми е бясна. – Със сигурност.
Гуин се обърна да тръгне към рампата отвъд читалнята, но
спря и надникна през рамо. – И все пак не толкова бясна,
колкото щеше да бъде заради грешната книга. – Тя се усмихна
широко. – Благодаря. Длъжница съм ти.
Неста пристъпи смутено от крак на крак.
– Няма нищо.
Очите на Гуин просветнаха и преди Неста да успее да
игнорира емоцията в тях, жрицата хукна с развята роба към
кабинета на Мерил.
Неста стигна до стаята си, без да се срути от изтощение или
Мерил да я убие, разбрала, че е била изиграна. И двете ѝ се
струваха огромни постижения.
На бюрото в спалнята ѝ я чакаше топла вечеря и Неста
моментално нападна месото, хляба и различните видове
печени зеленчуци. След това едва стана от стола, но някак се
добра до банята, където вече ѝ беше приготвена гореща вана.
Наложи се да свика цялата си концентрация, за да влезе във
водата, повдигайки бавно крак след крак, и простена с
облекчение, когато приятната горещина обгърна тялото ѝ.
Полежа така, докато мускулите ѝ не се отпуснаха достатъчно,
че да ѝ позволят да се движи отново, после падна в
затоплените чаршафи, без дори да си облече нощница.
Тази нощ нямаше да се пробва пак по стълбището. Нямаше
да я преследват кошмари.
Потъна в дълбок, дълбок сън, макар че можеше да се
закълне, че вратата ѝ се открехна по някое време. И познат,
примамлив мирис изпълни стаята ѝ. Тя протегна към него
натежала от съня ръка, но той вече беше изчезнал.
ГЛАВА 14
Касиан стоеше на тренировъчната площадка и се
стараеше да не наднича твърде често към входа.
Неста не дойде на закуска. Касиан не му отдаде голямо
значение, защото не беше дошла и на вечеря, но все пак я
намери припаднала в леглото ѝ. Гола. Или почти.
Не видя нищо, като подаде глава в стаята ѝ – поне не и
нещо, което щеше така да разбърка мозъка му, че да го
направи безполезен, – но голото ѝ рамо говореше достатъчно.
Хрумна му да я събуди и да настои да хапне нещо, но Домът се
намеси.
До вратата се появи поднос с празни чинии.
Домът му показваше, че се е нахранила. И като че ли се
гордееше, че я е убедил да яде.
– Браво на теб – измърмори Касиан на въздуха и подносът
изчезна.
Науми си по-късно да попита Рис дали Домът няма
съзнание. Великият му господар не беше споменал нищо
подобно цели пет века.
Като се замислеше колко мръсотии е правил в спалнята си,
в банята си – мамка му, в повечето стаи тук, – и че Домът
може да го е гледал през това време… Котелът да го свари
жив.
Касиан позволи на Неста да проспи закуската, надявайки се
Домът да ѝ я сервира в стаята. Така обаче не знаеше дали
изобщо ще се яви на тренировка. Вчера беше сключила сделка
с него, а днес Касиан искаше да провери дали ще покаже, че
вчерашният случай не е бил единичен.
Минутите се нижеха бавно.
Явно се надяваше напразно. Въобразяваше си, че с един
урок може да…
Заглушени ругатни отекнаха откъм стълбището отвъд свода.
Разнесе се бавно стържене на ботуши по каменните стъпала.
Касиан притаи дъх, докато хулите ѝ се приближаваха към
входа. Сантиметър по сантиметър. Отнемаше ѝ дълго, дълго
време да изкачи стълбището.
Като се появи с ръка, опряна в стената, и изтерзана
гримаса, Касиан прихна в смях.
Неста се намръщи, а той каза с разтреперани от облекчение
колене:
– Трябваше да се досетя.
– Какво да се досетиш?
Тя спря на метър и половина от него.
– Че закъсняваш, защото всичко толкова те боли, че едва
изкачваш стълбите.
Неста посочи входа.
– Стигнах дотук, нали?
– Вярно е – смигна ѝ той. – Ще го приема за част от
разгрявката. Така се поотпускат мускулите в краката ти.
– Трябва да седна.
– И да рискуваш да не можеш да се изправиш после? – Той
се ухили. – Забрави. – Кимна към свободното пространство до
себе си. – Разтягания.
Неста изпуфтя. Но зае позиция.
И когато Касиан започна да ѝ показва движенията, тя ги
изпълняваше покорно.
След два часа от тялото ѝ се лееше пот, но поне болката
беше престанала. Трябва да прогониш млечната киселина от
мускулите си, тя причинява болката, обясняваше ѝ Касиан
през първите трийсет минути от тренировката, когато не
спираше да се оплаква. Каквото и да беше това чудо „млечна
киселина“.
Накрая легна задъхана върху черната постелка и загледа
облачното небе. Беше доста по-хладно от вчера и през ринга
от време на време преминаваха тънки нишки мъгла.
– Кога ще спре да ме боли? – събра дъх да попита.
– Никога.
Тя обърна бавно глава към него – само за това движение
имаше сили.
– Никога?
– Е, с времето болката става по-поносима – поясни той и
отиде до краката ѝ. – Може ли?
Неста нямаше представа за какво ѝ иска разрешение, но
кимна.
Касиан хвана внимателно единия ѝ глезен, стопляйки
ходилото ѝ с кожата си, и вдигна крака ѝ. Тя изсъска и стисна
зъби, когато един мускул по задната страна на бедрото ѝ се
обтегна болезнено.
– Вдишай, докато притискам крака към теб – нареди ѝ той.
Изчака я да издиша, после вдигна крака ѝ по-нависоко.
Мускулите в бедрото ѝ бяха толкова стегнати, че спря да
мисли за топлите му, мазолести ръце върху голия ѝ глезен, че
е коленичил между краката ѝ, толкова близо до нея, че тя
извърна глава да гледа към стената от червен камък.
– Пак – заповяда ѝ и тя издиша. Кракът ѝ спечели още
няколко сантиметра. – Пак. В името на Котела, задните ти
бедрени мускули са толкова стегнати, че ще се скъсат.
Неста се подчини и той продължи да разтяга крака ѝ
нагоре, напредвайки сантиметър след сантиметър.
– Болката наистина понамалява – продължи Касиан, сякаш
не придържаше крака ѝ към гърдите си. – Макар че и аз едва
ходя след някои тренировки. А след битка се възстановявам
цяла седмица.
– Знам. – Той я погледна в очите и Неста обясни: – Тоест…
видях те. Във войната.
Видя как го довличат в безсъзнание, с изскочили от корема
вътрешности. Видя го в небето, преследван неумолимо от
смъртта, докато тя не го спаси. Видя го на земята, изпотрошен
и кървящ…
Изражението на Касиан се смекчи. Сякаш знаеше кои
спомени я брулят.
– Аз съм войник, Неста. Това е част от задълженията ми.
Част от мен самия.
Тя върна очи към стената, а Касиан свали крака ѝ и
повдигна другия, чийто заден бедрен мускул беше непоносимо
стегнат.
– Колкото по-често се разтягаш – обясни ѝ той, когато Неста
стисна очи заради болката, – толкова по-подвижна ще
ставаш. – Кимна към въжената стълба, просната върху пода на
ринга, в пространствата между чиито стъпала я бе карал да
бяга напред-назад, вдигайки колене до гърдите си, и така цели
пет минути без прекъсване. – Имаш пъргави крака.
– Като момиче ходех на уроци по танци.
– Сериозно?
– Някога не бяхме бедни. До четиринайсетгодишна живеех
като кралска дъщеря. Наричаха баща ми Принца на
търговците.
Той се усмихна плахо.
– А ти си била неговата принцеска?
Лед скова тялото ѝ.
– Не. Илейн беше принцеската му. Дори Фейра, само не и
аз.
– А ти каква беше?
– Аз бях любимката на майка ми – отвърна студено.
Касиан попита внимателно:
– Що за човек беше тя?
– По-лош вариант на мен.
Той сбърчи вежди.
– И…
Не ѝ се водеше този разговор. Дори слънцето не успяваше
да я стопли. Изтръгна крака си от ръцете му и се надигна,
изпитала внезапна нужда да се отдръпне от него.
И понеже ѝ се стори, че Касиан се кани да проговори
отново, каза единственото, което ѝ дойде наум:
– Какво се е случило с жриците от Санграва преди две
години?
Той застина.
Придоби страховитата неподвижност, присъща на воин,
готов да убива, да брани, да се хвърли в мелето. Но накрая
попита със смразяващо спокоен глас:
– Защо?
– Какво се е случило?
Той стисна устни и преглътна.
– Тогава Хиберн още издирваше Котела. Парчетата от
краката му. Едното беше скрито в храма на Санграва и силата
му от хилядолетия захранваше дарбите на жриците. Хиберн
научил и изпратил отряд от най-смъртоносните си и
безмилостни воини да го вземат. – Студен гняв се изписа по
лицето му. – Те изклали на място повечето жрици. По-
хубавите изнасилили.
Леден, дълбок гняв се изля във вените ѝ. Гуин е била…
– Срещнала си някоя от оцелелите в библиотеката? – попита
Касиан.
Неста кимна, останала без думи.
Той затвори очи, сякаш придърпваше гнева обратно в себе
си.
– Дочух, че Мор е довела една. Азриел пристигна пръв в
храма и изби всички хибернски войници, които бяха останали
там, но дотогава вече… – Той потрепери. – Не знам какво е
станало с другите оцелели. Но се радвам, че поне една е
стигнала дотук. И е в безопасност. Заобиколена от хора, които
я разбират и искат да ѝ помогнат.
– Аз също се радвам – отвърна тихо Неста.
Изправи се на изненадващо гъвкави крака и сведе учуден
поглед към тях.
– Не болят толкова.
– Разтягане – каза Касиан вместо отговор. – Никога не
пропускай разтягането.
Касиан винаги го сърбеше, влезеше ли в Двора на Пролетта.
Не заради копелето, което го управляваше, а защото в земите
му цареше вечна пролет. Затова във въздуха се носеха цели
облаци от цветен прашец, които караха носа му да тече и
кожата да го сърби сякаш десетки насекоми лазеха по нея.
– Спри да се чешеш – нареди му Рис, без дори да го
погледне, докато вървяха през цъфнала ябълкова градина, и
двамата със скрити криле.
Касиан свали ръка от гърдите си.
– Какво да направя, от това място всичко ме сърби?
Рис изсумтя и махна към цъфналото дръвче над тях, чиито
цветове се сипеха като сняг.
– Легендарният генерал, надвит от сезонни алергии.
Касиан подсмъркна драматично и Рис се засмя с глас.
Хубаво. Когато срещна брат си преди половин час, погледът
му беше отнесен, мрачен.
Рис спря в средата на градината, разположена на север от
имението на Тамлин, загубило някогашната си прелест.
Следобедното слънце топлеше главата на Касиан и ако
цялото тяло не го сърбеше толкова кошмарно, сигурно щеше
да легне в кадифената трева и да попече хубаво крилете си.
– Веднага бих одрал кожата си, ако така ще спра тоя
сърбеж.
– Ще ми се да го видя – обади се някой иззад тях и Касиан
дори не се постара да изглежда любезно, когато се обърнаха
към Ерис, застанал до едно дърво на няколко крачки от тях.
Сред розови и бели цветове каменоликият наследник на
Двора на Есента изглеждаше като същинско олицетворение на
елфите – сякаш беше слязъл от короната на дървото и
единственият му господар бе земята.
– Ерис – измърка Рис, пъхвайки ръце в джобовете си. –
Радвам се да те видя.
Ерис кимна. Червената му коса беше прошарена от
слънчевата светлина, процеждаща се през натежалите от
цветове клони.
– Разполагам само с няколко минути.
– Ти поиска да се срещнем – скръсти ръце Касиан. – Да чуем
какво имаш за казване.
Ерис му стрелна ненавистен поглед.
– Сигурен съм, че си докладвал на Рисанд за предложението
ми.
– Да – потвърди Рис вместо него с разлюляна от лек полъх
коса. Сякаш дори вятърът обичаше да го докосва. – Не
одобрявам заплахите.
Ерис сви рамене.
– Просто исках да съм напълно ясен.
– Изплюй камъчето, Ерис – подкани Касиан.
Ако останеше и минута повече тук, сърбежът щеше да го
побърка.
Щеше му се някой друг да беше дошъл вместо него. Само че
Рис му беше заповядал да се заеме с проклетника. Генерал с
генерал. Ерис се свърза с тях сутринта и поиска среща на
неутрална територия. За щастие, господарят на тази не
разпращаше патрули из земите си.
Ерис задържа поглед върху Рис.
– Предполагам, сенкопоецът ти е тръгнал да си върши
работата.
Рис не отвърна, не разкри нищо. Касиан последва примера
му.
Ерис сви рамене и продължи:
– Губим си времето, като събираме информация, вместо да
действаме. – Кехлибарените му очи проблеснаха под сянката
на ябълковото дръвче. – Въпреки че магьосникът дърпа
конците им, решат ли човешките кралици да бъдат трън в
задника ни, можем да се справим с тях още сега. С всичките.
Така баща ми ще е принуден да изостави плановете си. А съм
сигурен, че ще измислиш някоя причина, несвързана с мен и
сведенията, които ви дадох, да оправдаеш… отстраняването
им.
– Искаш да ликвидираме кралиците? – изстреля Касиан.
Този път Ерис си замълча.
Рис също мълчеше.
Касиан прехвърли смаян поглед помежду им.
– Ако убием кралиците, ще се забъркаме в по-голяма каша
отвсякога. Войни са избухвали и за по-малко. Убием ли дори
една кралица, камо ли четири, ни чака пълна катастрофа.
Всеки ще знае, че сме били ние, каквото и оправдание да си
измислим.
Рис килна глава.
– Само ако не се справим добре.
– Сигурно се шегуваш – каза Касиан на брат си.
– Наполовина – усмихна му се сухо Рис. Усмивката не
достигна очите му, където още дебнеше мрачен унес. Рис се
обърна към Ерис. – Колкото и да е изкушаващ най-лесният
изход от ситуацията, аз съм съгласен с брат ми. Да, това е
просто решение на настоящите ни затруднения и бърз начин
да осуетим плановете на баща ти, но ще предизвика конфликт,
по-сериозен от очакваното. – Рис погледна изпитателно
Ерис. – И ти го знаеш.
Ерис продължаваше да мълчи.
Касиан го погледна, после върна очи към Рис, който видимо
нареждаше парчетата в главата си.
– Защо баща ти толкова държи да разпали война? – попита
умислено брат му.
– По същата причина, поради която и всеки друг. – Ерис
протегна дълга, фина ръка и отвори длан да събере падащите
цветчета. – Защо Валахан отказват да подпишат мирния
договор? Границите на новия ни свят още не са поставени.
– Берон не разполага с военната мощ да господства над
Двора на Есента и друго парче земя на континента – заяви
Касиан.
Ерис стисна цветчетата в дланта си.
– Кой е казал, че иска земя от континента?
Той огледа ябълковата градина – сякаш демонстрираше
образно смисъла зад думите си.
Спусна се тишина.
– Берон знае, че още една война между елфи ще е същинско
бедствие – процеди Рис. – Много народи ще бъдат изтрити от
лицето на земята. Особено… – Рис килна глава назад, за да
погледне ябълковите цветове. – Особено отслабените от
предишната война. И в края на краищата поне един двор ще
остане празен, беззащитен срещу нашественици.
Ерис погледна към хълмовете отвъд градината, зелени и
златисти, окъпани в слънчева светлина.
– Разправят, че сега по тези земи дебнел звяр. Звяр с остри
зелени очи и златна козина. Някои вярват, че е забравил
някогашния си облик, толкова време е прекарал като
чудовище. Но макар непрестанно да скита по тези земи, не
вижда или не го е грижа за бездушието на народа,
беззаконието, уязвимостта. Дори имението му е рухнало,
погълнато от трънаци. И се носят слухове, че сам го е
унищожил.
– Спри с двусмислиците – прекъсна го Касиан. – Тамлин е
останал в образа си на звяр и най-сетне получава заслуженото
си наказание. Е, и?
Ерис и Рис бяха впили очи един в друг.
– От известно време се опитваш да върнеш Тамлин – каза
Ерис. – Но той не се възстановява, нали?
Челюстта на Рис се стегна – единственият знак за
недоволството му.
Ерис кимна разбиращо.
– Мога да отложа известно време съюзяването на баща ми с
Бриалин и избухването на нова война. Но не безкрайно.
Няколко месеца най-много. Затова те съветвам да пришпориш
сенкопоеца си. Трябва да намери начин да се справи с
Бриалин, да разбере какво иска и защо. И дали Кошей
наистина е замесен. В най-добрия случай ще успеем да ги
възпрем всичките. В най-лошия ще имаме основателно
оправдание за конфликта и ако имаме късмет, ще привлечем
съюзници, избягвайки кръвопролитията, които биха разсекли
земите ни отново. Баща ми не би се изправил лекомислено
пред армия, превъзхождаща го по сила и численост.
– Кога стана толкова вещ в предателствата? – попита Рис с
гаснещи звезди в очите.
– Още преди години ти казах какво искам, Велики
господарю – отвърна Ерис.
Да превземе трона на баща си.
– Защо? – попита Касиан.
Ерис очевидно схвана смисъла на въпроса, защото в очите
му лумнаха пламъци.
– По същата причина, поради която оставих Мориган край
границата, без да я докосна.
– Оставил си я да умре в страдания – изплю Касиан.
Сифоните му проблеснаха. Виждаше само красивото лице
на елфа, усещаше само стиснатия си юмрук, жаден да се забие
в него.
Ерис се подсмихна.
– Така ли? Май трябва да попиташ Мориган дали това е
вярно. Мисля, че най-сетне научи отговора.
Главата на Касиан се въртеше и безпощадният сърбеж
отново започна като пръсти, гъделичкащи гръбнака му,
краката му, скалпа му.
Преди да се ответрее, Ерис добави:
– Дайте ми знак, когато сенкопоецът се върне.
Покрай тях прехвърча снежна виелица от ябълкови цветове
и Касиан се обърна към Рис.
Но брат му отново беше зареял умислен поглед. Взираше се
в далечните хълмове, сякаш виждаше звяра, който бродеше из
тях.
Касиан знаеше колко често Рис се уединява в собствената
си глава. Че съзнанието му може да е другаде, докато
изглежда съвсем нормално. Но да потъне толкова надълбоко в
себе си…
– Какво ти става? – попита го Касиан, чешейки скалпа си.
Проклето място!
Рис примига, сякаш беше забравил, че Касиан стои до него.
– Нищо. – Бутна едно цветче от накитника на костюма си. –
Нищо.
– Лъжец – обвини го Касиан и сви криле по-плътно до тялото
си.
Но Рис пак беше спрял да го слуша. Без да каже нито дума,
ги ответря у дома.
Неста се взираше в червеникавия сумрак на стълбището.
И този следобед в библиотеката всичко я болеше като
вчера, но поне Мерил не я намери, за да я разкъса на парчета
заради подменената книга. Не размени нито дума с никого,
освен с Клото, която само я поздрави бегло. През цялото
време подреждаше книги в смътната светлина, обградена от
шумоленето на страници, спирайки само колкото да изтупа
прахоляка от ръцете си. Жрици се носеха покрай нея като
призраци, но така и не зърна меднокафява коса и големи
тюркоазени очи.
Не можеше да си обясни защото толкова иска да види Гуин.
Все пак нямаше право да повдига пред нея темата за
нападението в храма.
Гуин обаче не се появи цял следобед, а Неста не посмя да се
качи на втория етаж и да почука на вратата на Мерил, за да
провери дали момичето е там.
Затова смяната ѝ мина в мълчание и болка, и познатия
грохот в главата ѝ. И може би точно този грохот я бе довел до
стълбището, вместо в стаята ѝ, за да се измие. Сумракът я
призоваваше, предизвикваше я като зейналата паст на
гигантски звяр. Дракон, готов да я погълне цяла.
Краката ѝ тръгнаха сякаш по своя воля и едното ѝ ходило се
озова върху първото стъпало.
И надолу, все надолу по безкрайната спирала. Нарочно не
погледна стъпалото с петте дупки. Прескочи го внимателно,
стараейки се да не свежда очи към него.
Тишина и грохот, и нищо, нищо, нищо…
Този път стигна до сто и петдесетото стъпало, когато
краката ѝ заплашиха отново да я предадат. За да си спести
повторно падане, спря задъхано, опирайки глава в каменната
стена.
И зачака стълбите да спрат да се въртят около нея в
тътнещата тишина. Когато светът отново застина, Неста
започна дългото, ужасяващо изкачване.
На бюрото в стаята ѝ я чакаха вечеря и книга. Явно Домът
беше запомнил искането ѝ от онзи ден, но смяташе „Голямата
война“ за твърде скучно четиво. Затова заглавието върху
бюрото ѝ беше подобаващо пошло.
– Не предполагах, че имаш толкова мръснишки вкус –
коментира дяволито Неста.
Домът отвърна, като ѝ приготви вана.
– Вечеря, вана и книга – изброи на глас Неста, клатейки
глава с нещо като възхищение. – Идеално. Благодаря ти.
Домът не откликна никак, но когато влезе в банята, Неста
откри, че не ѝ е приготвил обикновена вана. Беше добавил и
благовонни масла, ухаещи на розмарин и лавандула. Тя вдиша
главозамайващия аромат и въздъхна блажено.
– Май ти си единственият ми приятел – отбеляза Неста и
влезе със стон в приветливата топлина на ваната.
Домът очевидно толкова се трогна от думите ѝ, че веднага
щом тя легна във ваната, напряко върху двата ѝ ръба се появи
поднос с огромно парче шоколадова торта.
ГЛАВА 15
Седмият етаж на библиотеката я плашеше.
Застанала до каменния парапет на шестия етаж с книга за
прибиране в ръка, Неста наблюдаваше мрака на крачки от
нея, толкова гъст, че натежаваше като мъгла, забулвайки
долните нива.
Знаеше, че долу има книги, но никога преди не я бяха
пращали по тъмните най-долни етажи. И никога не беше
виждала някоя от жриците да подминава мястото, където
стоеше сега, надничайки през парапета. Мракът я
привикваше надолу по рампата. Сякаш в дъното ѝ се
намираше входът към тъмните дълбини на ада.
Гарваните на Хиберн бяха мъртви. Дали кръвта им още
стоеше по земята далеч под нея? Или Рисанд и Бриаксис бяха
заличили дори тази следа от тях?
Тъмнината като че ли се надигаше и пак се спускаше.
Сякаш дишаше.
Косъмчетата по ръцете ѝ настръхнаха.
Бриаксис го нямаше. Беше на свобода. Дори Фейра и Рисанд
не успяваха да открият съществото, олицетворение на Страха.
Но мракът оставаше. Пулсираше. И пипалата от сенки
пълзяха нагоре.
От твърде дългото взиране в дълбините вече имаше
чувството, че и той я наблюдава.
Въпреки това не можеше да се откъсне от парапета. Не си
спомняше как е стигнала дотук, нито коя книга държи в ръце.
Познаваше нощната тъма, познаваше и тази, която се
спускаше, след като угасиш свещта. Този мрак обаче беше
нещо съвсем различно. Не просто същинското отсъствие на
светлина, а… утроба. Утробата, откъдето се раждаше всеки
живот и където щеше да се върне; нито добро, нито зло, само
тъмно, тъмно, тъмно…
Неста.
Името ѝ се издигна към нея като от дъното на черен океан.
Неста.
Гласът се плъзгаше по костите ѝ, в кръвта ѝ. Трябваше да се
отдръпне. Да се отдалечи.
Мракът пулсираше, зовеше я.
– Неста.
Тя се завъртя и едва не изтърва книгата през парапета.
Гуин я гледаше учудено.
– Какво правиш?
Неста се обърна към мрака с разтуптяно сърце, но…
Посрещна я точно това: непрогледен мрак, в който едва се
открояваха долните етажи. Сякаш гъстата, непроницаема
чернота се беше разсеяла.
– Там… аз…
Гуин, натоварена с купчина книги, дойде до нея и погледна
през парапета. Неста зачака подигравки, недоверие, но Гуин
просто я попита сериозно:
– Какво виждаш?
– Защо? – смая се Неста. – Ти виждаш ли нещо в мрака?
Гласът ѝ прозвуча почти пискливо.
– Не, но някои от другите момичета са виждали. Твърдят, че
мракът ги проследил чак до вратите на стаите им.
Гуин потрепери.
– Аз видях тъмнина – скалъпи Неста. Сърцето ѝ отказваше
да се укроти. – Чиста тъмнина.
Каквато бе виждала само в Котела.
Погледът на Гуин прескочи няколко пъти между Неста и
бездънната пропаст.
– Най-добре да се върнем горе.
Неста вдигна книгата с разтреперана ръка.
– Трябва да я прибера на мястото ѝ.
– Остави я – каза Гуин с толкова повелителен тон, че Неста
пусна книгата върху близката маса от тъмно дърво. Жрицата
долепи длан до гърба ѝ и я затика нагоре по рампата. – Не
поглеждай назад – прошепна ѝ с ъгълчето на устата си. – На
кой етаж е количката ти?
– Четвърти.
Тя понечи да завърти глава, за да надникне през рамо, но
Гуин я ощипа.
– Не поглеждай назад – повтори.
– Следва ли ме?
– Не, но… – Гуин преглътна шумно. – Усещам нещо. Като
котка. Дребно, хитро и любопитно. Наблюдава те.
– Ако се шегуваш с мен…
Гуин бръкна в джоба на светлата си роба и извади синия
кристал на жриците. Блещукаше като слънчева светлина по
плитко езеро.
– Побързай – изшушука тя и двете ускориха крачка. Петият
етаж беше пуст и никой не видя как Гуин я пришпорва: –
Продължавай да вървиш.
Камъкът в ръката ѝ светеше.
Взеха още един завой по витата рампа и като достигнаха
четвъртото ниво, присъствието – чувството, че нещо върви
подир тях – изчезна.
Когато се върнаха при количката на Неста, Гуин пусна
книгите си на земята и се пльосна в най-близкото кресло.
Ръцете ѝ трепереха, но синият кристал беше угаснал.
Неста преглътна два пъти, преди да успее да попита:
– Какво е това?
– Мистичен камък. – Гуин отвори дланта си, разкривайки
кристала. – Сходен е със Сифоните на илирианците, но през
него тече силата на Майката. Не можем да го използваме
срещу никого и нищо, а само за лечение и защита. Сега той ни
предпази.
– Не… питам за мрака.
Очите на Гуин приличаха на късове от кристала ѝ. Дори по
сенките в тях.
– Казват, че съществото, което го обитаваше, вече го
нямало. Но аз вярвам, че една част от него е останала. Или
поне е повлияло някак на мрака.
– Не мисля така. Усетих… по-древна сила.
Гуин вдигна вежди.
– Експерт ли си по тези въпроси?
В думите ѝ нямаше надменност, само любопитство.
– Ами… – Неста примига. – Не знаеш ли коя съм?
– Знам, че си сестрата на Великата господарка. Че си убила
краля на Хиберн. – Лицето ѝ стана сериозно, умислено. – Че и
ти като лейди Фейра си била простосмъртна някога. Човешка
жена.
– Котелът ме трансформира. По заповед на Хиберн.
Гуин проследи с пръсти гладката извивка на Мистичния
камък. Той засия от допира ѝ.
– Не знаех, че е възможно.
– С другата ми сестра, Илейн… потопиха ни насила в Котела
и ни превърнаха във Върховни елфи. – Неста преглътна
отново. – И той… даде ми част от себе си.
Гуин погледна към парапета, към черната бездна отвъд
него.
– Сходството събира.
– Да.
Гуин поклати глава и косата ѝ се разлюля.
– Е, съветвам те повече да не слизаш до шестия етаж.
– Работата ми е да прибирам книгите.
– Обясни на Клото и тя ще раздава тези книги на други
жрици.
– Струва ми страхлива постъпка.
– Аз лично не искам да разбирам какво дебне в мрака, щом
ти, трансформирана от самия Котел, се боиш от него. Особено
ако… го привличаш.
Неста седна в креслото до нейното.
– Аз не съм воин.
– Ти уби краля на Хиберн – повтори Гуин. – С ножа на
сенкопоеца.
– Късмет и ярост – призна Неста. – Пък и се заклех да го
убия заради онова, което причини на мен и сестра ми.
Една жрица мина наблизо, видя ги и побърза да се
отдалечи. Страхът ѝ остана да витае във въздуха като мирис
на прегорена храна.
Гуин въздъхна след нея.
– Това е Ривен. Още ѝ е трудно да общува с непознати.
– Кога е дошла тук?
– Преди осемдесет години.
Неста подскочи. Гуин ѝ обясни с тъга в очите:
– Тук не говорим зад гърбовете си една на друга. Всяка има
право да сподели историята си, или да я запази за себе си.
Само Ривен, Клото и Великият господар знаят какво ѝ се е
случило. Тя не говори за това.
– И никой не е успял да ѝ помогне?
– Не съм наясно. Знам с какви ресурси разполагаме, но не е
моя работа дали Ривен ги е използвала.
Тревогата, изписала се по лицето на Гуин, подсказа на
Неста, че тя самата се е възползвала от тези услуги. Или поне
е опитала.
Гуин пъхна косата си зад заострените си уши.
– Вчера исках да те намеря, за да ти благодаря отново,
задето размени книгите, но Мерил ме върза с работа. – Тя
килна глава. – Задължена съм ти.
Неста разтри един болезнено стегнат мускул в бедрото си.
– Няма нужда.
Гуин забеляза движението.
– Какво ти има на крака?
Неста стисна зъби.
– Нищо. Всяка сутрин тренирам с Касиан. – Не знаеше дали
Гуин го познава, затова поясни: – Генералът на Великия
господар…
– Знам кой е. Всеки знае. – Лицето ѝ стана неразгадаемо. –
Защо тренираш с него?
Неста изтупа малко прах от коляното си.
– Да кажем, че ми предложиха няколко варианта,
предвидени да… коригират поведението ми. Сутрешните
тренировки с Касиан и работата тук след това беше най-
поносимият.
– Защо искат да коригират поведението ти?
Гуин наистина не знаеше в що за ужасна, окаяна отрепка се
беше превърнала.
– Дълга история.
Жрицата усети нежеланието ѝ да говори за това.
– Какво тренираш? Бойни изкуства?
– В момента само балансиране и разтягане.
Момичето кимна към крака ѝ.
– И от тези неща боли?
– Да, ако си загубил форма като мен.
Жалка слабачка.
Още две жрици минаха покрай тях и очевидно появата на
едната накара Гуин да скочи на крака.
– Е, трябва да се връщам при Мерил – обяви тя с внезапно
разведрен тон. После кимна към тъмната яма. – И не си търси
белята.
Завъртя се на пета и синият кристал в ръката ѝ проблесна.
Като го видя пак, Неста попита, без да се замисли:
– Защо не носиш кристала на главата си като всички
останали?
Гуин го прибра в джоба си.
– Защото не заслужавам.
– Само това ли смяташ да правим? – попита Неста на
следващата сутрин, като се изправи от упражнение, което
Касиан наричаше „клек с реверанс“. – Балансиране и
разтягане?
Касиан скръсти ръце.
– Докато не се научиш да пазиш равновесие, да.
– Не залитам толкова често.
Само на всеки няколко минути.
Той ѝ махна да направи още един клек.
– Продължаваш да прехвърляш теглото си върху десния
крак, като се изправяш. Така отваряш прекалено
тазобедрената става и дясното ти ходило се обръща леко
настрани. И така центърът на тежестта ти става нестабилен.
Докато не поправим това, няма как да започнеш по-
интензивни тренировки, колкото и пъргави крачка да имаш.
Само рискуваш да си навлечеш някоя травма.
Неста изпуфтя и пак клекна, отмятайки десния си крак зад
левия. Лявото ѝ бедро и коляно пламнаха. Колко ли пъти се
беше упражнявала да прави реверанси под строгото око на
майка си? Беше забравила колко са трудни за изпълнение.
– Ти пък като че ли се изправяш перфектно.
– Да – отвърна с непоклатима увереност Касиан. –
Упражнявам се от дете. Не е имало кога да свиквам да се
изправям грешно. Ти обаче трябва да пречупиш двайсет и пет
годишни неправилни навици.
Тя се надигна от клека с разтреперани крака. Хрумна ѝ да
изиска услугата, която ѝ дължеше, и да му нареди повече
никога да не я кара да прави клекове.
– И сериозно изпитваш удоволствие от безкрайните
упражнения и тренировки?
– Направи още два клека и ще ти отговоря.
Неста се подчини неохотно. Единствено защото ѝ
омръзваше да бъде слаба като мяукащо коте, както той я
нарече преди няколко дни.
Като приключи, Касиан ѝ заповяда:
– Иди да пиеш вода.
Късното сутрешно слънце жареше безпощадно.
– Няма нужда да ми казваш кога да пия вода – тросна му се
тя.
– Припадни, щом искаш.
Неста впи гневен поглед в лешниковите му очи и
сериозното лице, после отиде да пие вода. За да спре да ѝ се
върти главата, каза си. Като изгълта цяла чаша, Касиан
подхвана:
– Роден съм от неомъжена елфка в селище, в сравнение с
което Ветробран прилича на либерален, приветлив рай.
Низвергнали я заради извънбрачната ѝ бременност и я
принудили да ме роди сама в палатка посред зима.
Обзе я внезапен ужас. Знаеше, че Касиан е със скромно
потекло, но да проявят такава жестокост заради него…
– Ами баща ти?
– Питаш за помияра, който я изнасилил, а после се върнал
при съпругата и семейството си? – От гърлото му се изтръгна
студен смях, който Неста рядко чуваше. – За него нямало
наказание.
– Обикновено е така – отбеляза горчиво тя и потисна
спомена за Томас.
– Не и тук – изръмжа Касиан, сякаш бе доловил посоката на
мислите ѝ. Махна към града под тях, скрит от планината и
Дома. – Рис промени законите. И в Двора на Нощта, и в
Илирия. – Лицето му се стегна още повече. – Но все пак се
налага пострадалата да проговори. А на места като Илирия
превръщат живота на такива елфки в същински ад. Считат го
за предателство.
– Пълен абсурд.
– Всичките сме елфи. Забрави глупостите за Върховни елфи
и низши елфи. Всичките сме безсмъртни, или поне живеем
много, много дълго. Промените настъпват бавно. Онова, което
човеците постигат за десетилетия, на нас ни отнема векове.
Още по-дълго, ако живееш в Илирия.
– Тогава защо се занимаваш с илирианците?
– Защото се борих със зъби и нокти да им докажа, че
струвам нещо. – Очите му светнаха. – Да докажа, че майка ми
е донесла поне малко добро на света.
– Къде е тя?
Никога не говореше за нея.
За пръв път виждаше очите му да притъмняват така.
– Откъснали ме от нея, когато съм бил на три. И ме
изхвърлили на снега. А тя, понеже била опозорена, станала
плячка на други чудовища. – Коремът на Неста се свиваше с
всяка негова дума. – Съсипвали я от работа, докато не умряла,
сама и… – Гърлото му подскочи. – Тогава вече живеех във
Ветробран. Но още нямах достатъчно сили да се върна за нея.
Да я заведа на безопасно място. Рис още не беше Велик
господар и никой от нас не можеше да направи нищо.
Неста не разбра точно как са стигнали до тази тема.
Явно и Касиан осъзна същото.
– Друг път ще си довърша историята. Просто исках да ти
обясня, че през цялото това време, през всички трудности в
живота ми тренировките ме уравновесяваха. Ръководеха ме.
Когато имах скапан ден, когато плюеха по мен, биеха ме,
гонеха ме, когато предвождах армии и губех добри воини,
когато Амаранта плени Рис… През всичко това тренировките
оставаха в живота ми. Онзи ден каза, че дишането ти
помагало. И на мен ми помага. Помагаше и на Фейра. – Неста
виждаше как стената се издига в очите му дума след дума.
Сякаш се приготвяше тя да я разруши. Да разруши него. –
Разбирай го както искаш, но е вярно.
Срам пропълзя през тялото ѝ, оставяйки мазна диря след
себе си. Тя беше предизвикала тази отбранителност в него.
Нещо ѝ натежа. Започна да гложде вътрешностите ѝ.
Затова Неста каза:
– Покажи ми друга серия движения.
Касиан проучи лицето ѝ за момент с все така тъмнеещи очи,
после подхвана следващата си демонстрация.
Домът разбираше от любовни романи. Неста будува до по-
късно от разумното, за да довърши този, който ѝ беше оставил
предишния ден, а като се върна в стаята си тази вечер, я
чакаше втори.
– Не ми казвай, че някак си ги прочел.
Тя запрелиства книгата на нощното си шкафче.
В отговор още две тупнаха върху дървената повърхност. И
двете абсолютно развратни.
Неста се изкиска.
– Сигурно ти е много скучно в планината.
Трета книга се стовари върху другите.
Неста се засмя пак. Смехът ѝ звучеше дрезгаво, сякаш беше
ръждясал. Не си спомняше кога за последно се е смяла. От
сърце, с цяло гърло.
Може би преди смъртта на майка ѝ. Защото определено
нямаше за какво да се смее, след като затънаха в беднотия.
Неста кимна към бюрото.
– Тази вечер не ми се полага вечеря?
Вратата на спалнята ѝ се отвори, разкривайки смътно
осветения коридор.
– Търпях го достатъчно за един ден.
Почти не проговори на Касиан до края на урока им,
умислена за отбранителната стена, която бе издигнал
помежду им, без тя да каже дори дума, сигурен, че ще го
атакува, че заради лошотията си не може да проведе един
нормален разговор. Че ще му се присмее за майка му и
болката им.
– Предпочитам да вечерям тук.
Вратата се отвори по-широко.
Неста въздъхна. Коремът я болеше от глад.
– И ти си същият досадник като всички тях – измърмори и
тръгна към трапезарията.
Касиан седеше сам на масата. Залязващото слънце
позлатяваше черната му коса, процеждаше се през красивите
му криле. За миг Неста разбра импулса на Фейра да рисува
разни неща – да улавя гледки като тази, да ги увековечава.
– Как беше в библиотеката? – попита той, когато седна
срещу него.
– Днес нищо не опита да ме изяде, така че беше добре.
Пред нея се появиха чиния с печено свинско и зелен фасул
и чаша вода.
Касиан застина.
– Нещо е опитало да те изяде?
– Е, не успя да ме настигне, но останах с такова
впечатление.
Той примига и Сифоните му засияха.
– Разкажи ми.
Неста се зачуди дали не е казала нещо, което не трябва, но
му обясни за срещата си с мрака и реакцията на Гуин. След
това не видя пак жрицата, но в края на смяната си намери
бележка върху количката си: Само ти напомням да не слизаш
по долните етажи! Неста изсумтя и смачка бележката на
топка, но я запази в джоба си.
Касиан я слушаше с пребледняло лице.
– Ти си виждал Бриаксис – пророни Неста в тишината.
– Няколко пъти – отвърна тихо Касиан. Кожата му вече
зеленееше. – Знам, че трябва да продължим да го издирваме.
Не бива да се скита свободен по света. Но не знам дали ще
понеса да го срещна отново.
– Какво стана?
Той я погледна в очите.
– Изживях най-страшните си кошмари. И не говоря за разни
дребни фобии. Говоря за най-дълбоките ми, първични
страхове. Хвърлил съм някои от най-ужасните, свирепи
чудовища в Затвора, но те си бяха чудовища във всеки смисъл
на думата. А Бриаксис… Не мисля, че някой може да разбере,
без да го е срещал.
Той отново я погледна, видимо подготвяйки се за
нападението ѝ.
Чудовище – тя беше чудовище. Тази мисъл я проряза
надълбоко. За да му покаже, че няма да дълбае в най-грозните
му спомени, само и само да го нарани, Неста попита:
– Какви същества си вкарвал в Затвора?
Касиан си взе от храната. Добър знак, че поне това е
безопасна територия.
– В човешките земи си чувала легендите за зверове и
страшилища, живеещи отвъд стената, нали? Твари,
промъкващи се през отворени прозорци, за да пият кръвта на
децата ви? Толкова зловещи и кръвожадни, че никой не може
да се пребори с тях?
Косъмчетата по тила ѝ настръхнаха.
– Да.
Тези истории винаги я караха да се вцепени от страх.
– Наистина съществуват. Древни, почти праисторически
същества, обитавали земите ни, преди Върховните елфи да се
разделят на дворове, преди да ги управляват Велики
господари. Някои ги наричат Първите богове. Те били сили
без физическа форма, но надарени с убийствен интелект.
Плячкосвали и човеци, и елфи. Повечето били изловени или
прокудени по незнайни краища на света още преди
хилядолетия. Но някои още дебнат от забравени кътчета на
земите ни.
Той пъхна нова хапка в устата си.
– Когато наближавах тристагодишнината си, едно от тях
изпълзя изпод подножието на планина. Преди да влезе в
затвора и животът зад решетки да го отслаби, Лантис можеше
да се превърне във вятър и да изтръгне въздуха от дробовете
ти, или в дъжд и да те удави на твърда земя; можеше да свали
кожата ти с няколко движения. Така и не разкри истинския си
облик, но пред мен се появи като виеща се мъгла. Беше създал
цяла раса, която ни тормози и до днес, но под управлението на
Амаранта процъфтяваше. Богите. Но те са по-низши същества,
просто сенки в сравнение с Лантис. Той е олицетворение на
злото. Не знае какво е милост, не прави разлика между добро
и лошо. В неговите очи всички са плячка. И убива жертвите си
изобретателно, бавно. Пирува не само с плътта им, но и със
страха и болката им.
Кръвта ѝ се смръзна.
– Как успя да плениш такова нещо?
Касиан посочи един белег на врата си, точно под ухото.
– Бързо се убедих, че не мога да го надвия в битка или с
магия. Белегът още ми го напомня. – Усмихна се леко. – Затова
използвах собствената му арогантност срещу него. С
ласкателства и хитрост го примамих в едно огледало с ясенова
рамка. Обзаложих се с него, че огледалото ще го плени
завинаги, и той загуби облога ни. Накрая излезе, разбира се,
но дотогава вече го бях хвърлил в Затвора.
Неста вирна вежда. Той ѝ стрелна остра усмивка, която не
достигна очите му, и отбеляза:
– Виждаш ли? Не съм просто скот.
Не, не беше, нищо че тя самата го бе нарекла така, макар и
да не го мислеше за такъв…
Касиан продължи:
– От всички обитатели на Затвора най-много се тревожа да
не избяга Лантис.
– Възможно ли е?
– Не ми се вярва, слава на Котела. Бягството от Затвора е
невъзможно. Освен за Амрен.
Не ѝ се говореше за Амрен. Нито ѝ се мислеше за нея.
– Каза, че си вкарвал в него и други.
Една част от нея не искаше да знае.
Той сви рамене, сякаш забележителните му подвизи не
значеха нищо.
– Седемглавата Лубия, която имаше лошия навик да излиза
от пещерата си надълбоко в океана, за да плячкосва момичета
по западните брегове. Синята Анис, същински кошмар с
кобалтовосинята си кожа, железни нокти и – също като
Лубия – меню от женска плът. Но Лубия поне поглъщаше
бързо жертвите си. Анис… ги мъчеше дълго. По това си
приличаха с Лантис. – Гърлото му подскочи и той подръпна
яката на ризата си, разкривайки друг белег, ужасяваща
дебела резка над лявата му гърда. Беше я видяла онзи ден на
тренировъчната площадка. – Вече е останало само това, но
Анис беше разпорила гърдите ми с железните си нокти и
почти достигаше сърцето ми, когато Азриел се намеси. Така
че нейното залавяне е общо дело. – Той потупа с пръсти по
масата. – След нея залових…
– Чух достатъчно – прекъсна го почти задъхано Неста. –
Тази нощ със сигурност няма да заспя. – Тя поклати глава и си
взе от храната. – Не знам ти как спиш с толкова зловещи
спомени.
Касиан се облегна в стола си.
– Свиква се. Учиш се да държиш ужасите настрана от
съзнанието си. – Той добави с малко по-тих глас: – Но те
винаги дебнат от дъното му.
Искаше ѝ се и тя да го умее: да затваря мислите, които я
поглъщаха, зад висока стена, или да ги заравя в някоя дълбока
дупка в себе си.
Касиан я попита със същия тих глас:
– Мислиш ли, че мракът в библиотеката е бил привлечен от
теб? – Неста не отговори и той поясни: – От силата ти?
– Нямам сила – излъга тя.
Дори упражненията с Амрен не ѝ бяха помогнали да я
разбере.
– Тогава от чия ръка е отпечатъкът на стълбището?
Тя дори не опита да прикрие погнусата си.
– Сигурно на Люсиен. Нали във вените му тече огън.
– Той каза, че твоят огън бил различен от неговия. Някак
горял студено.
– Значи сигурно трябва да ме хвърлиш в Затвора.
Той остави вилицата си.
– Просто ти зададох въпрос.
– Има ли някакво значение, дори да притежавам сила?
Касиан поклати глава с нещо като смесица от възхищение и
възмущение.
– Може по рождение да си човек, но иначе си истинска
елфка. Отговаряш на въпросите с въпроси, избягваш откровен
отговор.
– Не знам дали това е комплимент, или не.
– Не е. – Зъбите му проблеснаха. – Сила като твоята не бива
да се потиска. Трябва ѝ отдушник, упражняване…
– Балансиране и разтягане?
Той стисна челюсти.
– Какво стана помежду ви с Амрен?
– Защо задаваш толкова много въпроси тази вечер?
– Защото си говорим като нормални хора и искам да знам.
Всичко.
Неста стана от масата и тръгна към вратата.
– Теб какво те интересува?
– Да не тръгваме по стария път, Нес.
– Не знаех, че изобщо сме спирали да вървим по него –
подхвърли тя през рамо.
– Глупости.
– Тук е моментът да ми напомниш, че всички ме мразят, и
аз да си тръгна.
Касиан скочи от стола си и с три големи крачки заприщи
пътя ѝ към вратата. Беше забравила колко е бърз, колко е
пъргав въпреки размерите си. Той впи гневен поглед в нея.
– Никога не ме е интересувало дали си взела половината
сила на Котела, или само капка. Продължава да не ме
интересува.
– Защо? – не се сдържа Неста. – Защо изобщо се занимаваш
с мен?
Изражението му стана още по-сурово.
– Ти защо остана до мен, като се изправихме срещу краля на
Хиберн в последната битка?
Като че ли това отговаряше на въпроса ѝ! Не можеше да
понесе този разговор, изражението на лицето му.
– Защото бях глупачка.
Тя го блъсна с рамо и продължи към вратата.
– От какво толкова се страхуваш? – последва я по коридора
Касиан.
Неста спря на място.
– Не се страхувам от нищо.
– Лъжкиня.
Тя се обърна бавно към него. И му позволи да види целия
гняв, бушуващ в нея.
Очите на Касиан заискряха от яростно доволство.
Сифоните му пламнаха в червено, сякаш облени в разредена
кръв. Устата му се кривна в лукава, насмешлива усмивка.
– Знаеш ли как светят очите ти, когато силата ти изплува на
повърхността? Като разтопена стомана. Като сребърен
пламък.
Нарочно я беше вбесил. За да я накара да покаже онова в
себе си.
Тя сви юмруци до тялото си. И пристъпи към него. Касиан
не помръдна от мястото си. Тя направи още крачка. И още
една.
Докато не се озоваха толкова близо един до друг, че ако
изпълнеше дробовете си, гърдите ѝ щяха да докоснат
неговите.
Тя оголи зъби на сантиметри от подигравателната му
усмивчица.
Касиан огледа лицето ѝ. Взря се надълбоко в очите ѝ и
пророни:
– Красота…
Не я възпря, когато сложи ръка върху мускулестите му
гърди. Нито когато го бутна към стената, принуждавайки го да
разпери криле при сблъсъка с камъните. Просто продължи да
се взира в нея с удивление и… с глад.
Неста не помръдна – не можа да помръдне, – когато Касиан
се приведе да прошепне в ухото ѝ:
– Първия път, когато видях този поглед в очите ти, още
беше простосмъртна. Човешка жена, а едва не паднах на
колене пред теб. – Дъхът му погали ухото ѝ и тя затвори
неволно очи. Усмивката му докосна слепоочието ѝ. – Силата
ти е песен, която от дълго, дълго време чакам да чуя, Неста.
Гърбът ѝ се изви леко от начина, по който произнесе името
ѝ, издишвайки втората му сричка през зъби. Сякаш си
представяше как стисва между тях някои части от тялото ѝ.
Но само ръката ѝ свързваше телата им. Само ръката ѝ, вече
вкопчена в ризата му, точно над бумтящото му сърце.
Докато Касиан не сведе лице още няколко сантиметра,
прокарвайки върха на носа си по шията ѝ. Под дланта ѝ
гърдите му се надигнаха, поели дълбока, алчна глътка от
мириса ѝ.
Твърде далеч. Не биваше да стига толкова далеч с него, да
го допуска толкова близо до себе си.
Ала не можа да се отдръпне. Не можа да го спре, когато
отново плъзна нос по врата ѝ. Импулсът да притисне тялото си
към неговото, да усети топлината и солидността му до себе си,
едва не обори разсъдъка ѝ.
Но Касиан не я докосна с ръце. Сякаш чакаше разрешение
от нея.
Неста отдръпна глава назад – само колкото да види лицето
му.
Коленете ѝ едва не се подкосиха от желанието по него.
Разтопено, неумолимо желание, цялото съсредоточено върху
нея.
Не можеше да си поеме дъх, докато се давеше в погледа му.
Докато най-чувствителните части в тялото ѝ се напрягаха и
вече пулсираха, а гърдите ѝ натежаваха болезнено. Той
разтвори ноздри, доловил и това.
Не бива. Не бива да му го причинява. И на него, и на себе
си.
Не бива, не бива, не бива…
Понечи да откъсне ръка от гърдите му, но той плъзна своята
върху нея. Погали с палец опакото ѝ и дори това
съприкосновение с мазолестата му кожа я накара да стисне
зъби, да забрави да мисли, да диша…
Касиан прошепна в ухото ѝ:
– Знаеш ли за какво ще си мисля тази нощ?
Явно от гърдите ѝ се бе изтръгнал някакъв звук, защото той
се усмихна широко, отстъпвайки встрани. Пускайки ръката ѝ.
Липсата на топлината му, на мириса му, ѝ се отрази като
кофа с ледена вода.
Той продължи да се усмихва все така коварно,
предизвикателно.
– Ще си мисля за този твой поглед. – И тръгна по
коридора. – Винаги си мисля за този твой поглед.
Не можеше да заспи. Чаршафите я жулеха, задушаваха я,
запарваха я с топлината си, докато цялото ѝ тяло не плувна в
пот.
Винаги си мисля за този твой поглед.
Неста лежеше задъхано в мрака, с изгарящо от горещина и
копнеж тяло.
Като се върна в стаята си, не успя да се съсредоточи върху
книгата. А после започна да се върти и мята в леглото и така
като че ли с часове.
Винаги си мисля за този твой поглед.
Представяше си го: Касиан в неговото легло, проснат като
крал на тъмнината… как стиска онази част на тялото си, как я
търка силно…
Съумя да прошепне:
– Върни се сутринта.
Не знаеше дали Домът ѝ се е подчинил. Не изчака да види
дали е разбрал защо иска уединение, преди да пъхне ръка под
нощницата си, почти неспособна да понесе и секунда повече
допира на коприната до кожата си.
Простена във възглавницата, когато пръстите ѝ потънаха
между краката ѝ, във влагата там, непресъхнала още от онези
мигове в коридора. Ханшът ѝ се изви да посрещне допира им и
тя изсъска през стиснати зъби, прокарвайки ги по тръпнещия
център на тялото си.
Винаги си мисля за този твой поглед.
Проникна надълбоко с пръстите си и се загърчи от тласъка
им, виждайки в съзнанието си лицето на Касиан,
половинчатата му усмивка, светлината в очите му. Могъщото
му тяло и прелестните му криле. Извади пръстите си почти до
върховете, а като ги тласна отново в себе си, си представи
неговата ръка там. Представи си как другата му ръка се
плъзва нагоре да обгърне едната ѝ гърда, да я стисне силно,
точно както ѝ харесваше, за да подсили удоволствието със
сладкия привкус на леката болка.
И продължи да язди ръката на Касиан, прехапала долната
си устна, за да сдържи стоновете си. Ръката на Касиан я
прехвърли отвъд ръба на свършек, толкова мощен, че едва не
изрева с цяло гърло. И ръката на Касиан се плъзваше в нея
отново и отново, издигайки я до онази точка отново и отново,
докато накрая Неста не се просна изцедена и задъхана на
леглото в прегръдката на нощния мрак.
ГЛАВА 16
Касиан не се беше наспал.
Беше толкова възбуден през нощта, че му се наложи да се
самозадоволи не веднъж, а три пъти, само за да се укроти
достатъчно, че да затвори очи. Въпреки това още преди
съмване се събуди с копнеж по нея, с уханието ѝ в ноздрите си
и дори поредното задоволяване не успя да го усмири напълно.
Беше ѝ споделил какво точно смята да прави през нощта, но
като срещна погледа ѝ през масата на закуска, се смути
повече от очакваното.
Бе дошла в трапезарията преди него и беше чела книга със
закуската. Сега книгата лежеше затворена на масата, но
Касиан предположи, че е някой от любовните романи, които
тя толкова харесваше.
За да разчупи тишината, той попита:
– Какво четеш?
Бледите ѝ бузи поруменяха. И му се стори, че и на нея ѝ
беше трудно да срещне погледа му.
– Любовен роман.
– Предположих. За какво се разказва?
Тя бързо сведе поглед. Но руменината остана.
Касиан знаеше, че не е заради книгата.
Неста пак вдигна очи към него и изопна гръбнак, сякаш
полагаше огромни усилия да задържи погледа си върху лицето
му. Пръстите ѝ стиснаха вилицата. Когато Касиан ги погледна,
тя скри ръката си под масата.
Все едно се опитваше да укрие някакво доказателство.
Веднага щом осъзна защо се е изчервила от срам, кръвта му
се нагорещи. Наложи си да поеме няколко дълбоки,
успокоителни глътки въздух. Трябваше да тренират заедно
следващите два часа. Подобни мисли не само пречеха, но и
бяха крайно неуместни на ринга.
Въпреки това не успя да овладее фантазиите си: как същата
тази ръка се пъхва между краката ѝ, как тялото ѝ копнее за
удовлетворение също като неговото. Представяше си я
прехапала устна, за да възпре стоновете си, също като него.
Членът му се втвърди, притискайки се болезнено в панталона
му.
Касиан опита да си намери място в стола, но от движението
членът му се потри в твърдия ръб на панталона и търкането го
накара да стисне зъби.
Тренировка. Чакаше ги тренировка.
– Книгата – подхвана Неста леко задъхано – е за… –
Ноздрите ѝ се разшириха и очите ѝ се премрежиха малко. –
Книга.
– Интересно – провлачи Касиан. – Звучи добре.
Трябваше да излезе от тази стая. Да се вземе в ръце, преди
да са се качили на площадката. Напрежението помежду им
нямаше място там. Къде беше Аз точно когато имаше нужда
от него, мамка му? Ами Мор? Касиан години наред я беше
измъквал от неловки ситуации.
А сега не можеше да стане от стола, защото Неста щеше да
види как му е подействала. Ако вече не беше доловила
промяната в мириса му. Погледнеше ли издутината в
панталона му с онази похот от снощи, похотта в очите, която
си беше представял, докато свършваше през нощта, щеше да
се почувства като кръгъл идиот.
Но беше готов да поеме този риск. Налагаше се, преди да я
е бутнал по гръб на масата и да е съблякъл дрехите им.
Затова скочи от стола си и измърмори:
– Ще те чакам там.
После си тръгна.
– Книгата – повтори Неста сама на себе си, вперила поглед в
овесената си каша – е за книга. – Опря чело в дланите си. –
Глупачка.
Поне Касиан май не я слушаше. Снощното желание в очите
му се беше превърнало в неохота – сякаш се опитваше да
предотврати напрежението помежду им… не го искаше.
Буквално избяга от трапезарията, за да не е покрай нея.
Днешната тренировка щеше да е ужасна.
Чакаше я на площадката, заел обичайната си нахакана
поза. Неста не посмя да надникне към панталона му. Към
онова, което можеше да се закълне, че бе издувало шевовете и
копчетата му, когато стана да си тръгне от трапезарията.
Но щом той изглеждаше необезпокоен, добре. И тя щеше да
си придаде такъв вид.
Развъртя рамене, вървейки към него.
– Пак ли разтягане и балансиране?
– Не.
Очите им се срещнаха и помежду им вече съществуваше
само трезва, спокойна съсредоточеност – и
предизвикателство.
– Ще направим разгрявка, а после преминаваме към
упражнения за централната част на тялото.
Тя го зяпна. Централната…
– Коремните мускули – поясни той с порозовяло лице и се
прокашля многозначително. – Мръсно съзнание. – Перна я с
пръст по бузата. – Много любовни романи четеш.
Тя го шляпна по ръката и посочи мускулите, скрити под
ризата му.
– Така ли ще изглеждам накрая?
Гърленият му смях протътна в тялото ѝ.
– Само аз мога да изглеждам така, Нес.
Самовлюбен задник.
– Рисанд и Азриел също.
– Имам един-два мускула повече от тях.
– Не ги виждам.
Той ѝ смигна.
– Може да са скрити на други места.
Неста не успя да се сдържи. Не успя да я овладее. Не
искрата на плътско желание, а усмивката, която превзе
лицето ѝ. От гърдите ѝ изскочи смях.
Касиан я загледа, сякаш за пръв път я виждаше.
Смайването му я накара да потисне усмивката си.
– Добре – каза. – Разгрявка, после коремни упражнения.
Мразеше коремни упражнения.
Главно защото не можеше да ги прави.
– Знаех, че нямаш много мускули – отбеляза Касиан, докато
Неста лежеше по лице на земята, след като се срути по време
на упражнение, което той нарече „дъска“. – Но това е направо
срамота.
– Учителят не трябва ли да насърчава ученика?
– Та ти не можеш да задържиш дъска и пет секунди.
– А ти колко време издържаш? – изплю насреща му Неста.
– Пет минути.
Неста се надигна на лакти.
– Съжалявам, но аз не съм имала петстотин години да
упражнявам централната си част.
– От теб се искаше да издържиш само трийсет секунди.
Тя се изправи на колене с болки в корема. Беше я карал да
прави преси, да изпъва краката си нагоре, лежейки по гръб, и
да вдига гладък двукилограмов камък над главата си, докато
се мъчеше да се надигне от легнало положение в седнало,
използвайки само коремните си мускули. Успя да изпълни
само по едно-две повторения от всяко упражнение, преди
тялото ѝ да се предаде до такава степен, че не можеше да го
вдигне дори с цялата си воля.
– Това е изтезание. – Неста опря ръце в коленете си и
посочи ринга. – Щом ти си толкова способен, направи всичко,
което възложи на мен.
Касиан изсумтя.
– Десетгодишно илирианче може да го направи за броени
минути.
– Тогава изпълни твоята програма за големи, здрави
мъжаги.
Той свали ризата си. И си върза косата.
И започна да я изтезава по съвсем друг начин. Накара я да
гледа как прави същите упражнения, само че по-интензивно,
по-силно, по-бързо. Как мускулите по корема му се гърчат –
как всичките му мускули се гърчат. Как златистото му тяло
първо лъсва от пот, а после цели струи започват да се стичат
по татуировките му, по осемлъчната звезда на гръбнака му,
символ на сделката им, под колана на панталона му.
Касиан се държа съвсем делово по време на урока. Делово и
резервирано, сякаш тренировъчната площадка беше свещена
земя за него.
Въпреки това Неста не откъсна очи от него, докато не
приключи упражненията, леко задъхан. Опита да не се
замисля дали така се е задъхвал и снощи, докато се е
самозадоволявал.
Но лешниковите му очи бяха бистри. Искряха триумфално.
В друга епоха, в друг свят простосмъртните вероятно биха
го почитали като бог на воините. Като се имаше предвид
какви чудовища е хвърлил в Затвора, трябваше да го
възхваляват като велик герой и в тази епоха. Герой, за когото
един ден щяха да се разказват легенди около лагерния огън.
На когото щяха да кръщават децата си. На когото щяха да
подражават всички войници. И всеки велик воин щеше да бъде
наричан „прероденият Касиан“.
А тя го беше нарекла скот.
– Какво? – попита Касиан, бършейки потта от лицето си.
За да се откъсне от тези мисли, Неста попита:
– Наистина ли илирианците нямат женски бойни отряди?
Не бе видяла нито една жена воин по време на войната.
Усмивката му посърна.
– Веднъж опитахме да създадем, но всичко отиде по
дяволите. Така че не. Нямат.
– Защото са назадничаво, ужасно племе.
– Да не си говорила с Аз? – учуди се той.
– Не, просто мои наблюдения.
Касиан развърза косата си и няколко гъсти, прави кичура се
спуснаха около лицето му.
– Илирианците… казах ти. При тях нещата се случват бавно.
Но сме си поставили за цел да постигнем промяна. Поне ние с
Рис.
– Толкова ли е трудно елфка да стане воин?
– Не е само заради обучението. Трябва да се бори и с
общественото неодобрение. И отгоре на всичко да се подложи
на Кръвния ритуал.
– Какво е това?
– Името е достатъчно показателно. – Той потри врата си. –
Когато един илириански воин достигне разцвета на силите си,
обикновено на около двайсет, трябва да преодолее Кръвния
ритуал, за да бъде признат за истински, зрял воин. Участват
по трима-четирима кандидати от всички кланове и села, които
се разпръсват в един район на Илирианската планина.
Остават там цяла седмица с две цели: да оцелеят и да стигнат
до Рамиел.
– Какво е Рамиел?
Чувстваше се като дете, задавайки толкова въпроси, но
любопитството ѝ надделяваше.
– Свещената ни планина. – Той нарисува познат символ в
пръстта: триъгълник с три точки над него. Неста чак сега
осъзнаваше, че това е планина. С три звезди. – Това е
символът на Двора на Нощта. Кръвният ритуал винаги се
състои, когато Арктос, Саринт и Ористес, трите ни свещени
звезди, изгряват над планината за една седмица в годината. В
последния ден на Ритуала се намират точно над върха ѝ.
– Значи просто се изкачвате към върха?
– Много кръв се пролива дотам. – Погледът му се втвърди. –
Упояват ни и ни зарязват в пустошта само с дрехите на
гърбовете ни.
– Задължават ви да участвате?
– Съгласиш ли се да участваш, не можеш да си тръгнеш. Не
и преди края на Ритуала, или докато не се изкачиш до върха
на Рамиел. Ако някой се намеси в Ритуала, за да те измъкне
или спаси, по закон и двамата ще бъдете заловени и
екзекутирани заради нарушението. Дори Рис не е освободен
от това наказание.
Неста изтръпна.
– Звучи варварско.
– Това не е нищо. Чрез заклинание обездвижват крилете ни
и възпрепятстват използването на магия. – Той вдигна ръка да
ѝ покаже червения Сифон. – Магията е рядкост сред
илирианците, но когато се появи, трябва да се контролира с
помощта на Сифони; само те могат да я направят използваема.
И все пак тя ни дава известно предимство пред илирианците
без магически способности. Затова заклинанието изравнява
шансовете ни. Но всички илирианци притежават магия в една
нощ от годината: нощта преди Кръвния ритуал, когато
водачите на военните отряди ответряват новаците в пустошта.
Не ме питай защо е така. Никой не знае.
– Но Азриел може да се ответрява, когато си поиска.
– Аз е различен. В много отношения.
Тонът му ѝ подсказа, че не желае да пояснява.
– Значи щом не използвате магия по време на Ритуала, се
избивате един друг по нормалния начин? С мечове и ножове?
– Оръжията също са забранени. Поне такива, внесени отвън.
Иначе е позволено сам да си направиш. Даже се налага. В
противен случай ще те заколят.
– Другите воини?
– Да. Противникови кланове, врагове, задници, решили да се
прочуят. Кой ли не. В някои села се смята, че колкото повече
убийства извършиш, с толкова повече слава се връщаш. В най-
първичните кланове битува схващането, че чрез
кръвопролитията се отсяват слабите воини, но аз винаги съм
го считал за жестока загуба на потенциални таланти. – Касиан
прокара ръка през косата си. – Да не забравяме и за тварите,
бродещи из планината. Зверове, способни да надвият с нокти и
зъби дори илириански воин.
В съзнанието ѝ изплува смътен спомен за кошмарните
страшилища, които Фейра срещнала веднъж в онзи регион.
Касиан продължи:
– Изправен си пред всички тези препятствия, докато се
придвижваш към Рамиел. Повечето илирианци забравят да си
оставят сили за края на седмицата, когато им предстои
изкачването. Говорим за цяло денонощие непрестанно
катерене по стръмни скали, от които паднеш ли, си мъртъв.
Малцина стигат до подножието на планината. Но на този етап
оцелелите спират да се борят един с друг. Вече не се
съревноваваш с останалите воини, а се изправяш с цялото си
същество срещу планината. Затова много илирианци се
пречупват именно при изкачването.
– И какво? Стигаш до върха и получаваш трофей?
Касиан изсумтя, но ѝ отговори сериозно:
– На върха на планината има един свещен камък. Докоснеш
ли го, печелиш. И той мигновено те прехвърля другаде.
– А какво се случва с всички останали в края на седмицата?
– Всеки оцелял се счита за достоен воин. Мястото, до което
си стигнал в края на Ритуала, определя към кой от трите
военни ешелона ще се причислиш. Кръстени са на свещените
ни звезди: арктосийците са онези от оцелелите, които не са
стигнали до планината; ористесийците са онези, тръгнали да
се изкачват по планината, но неуспели да достигнат върха ѝ
навреме; а саринтийците са покорили върха и се почитат като
най-елитните воини. Докоснеш ли камъка на върха на Рамиен,
печелиш Ритуала. През последните пет века едва дванайсет
воини успяха да стигнат до планината.
– Да разбирам, че ти си докоснал камъка.
– С Рис и Аз го докоснахме заедно, въпреки че в началото
умишлено ни разделиха.
– Защо?
– Водачите се бояха от нас и общата ни мощ. Мислеха си, че
другите воини и зверовете могат да се справят с нас, ако не си
пазим гърбовете. Само че грешаха. – Очите му просветнаха
свирепо. – Разбраха, че се обичаме като родни братя. И сме
готови на всичко, дори да убиваме, за да стигнем един до друг.
Да си помогнем в беда. Проляхме много кръв в онази планина,
преодоляхме Пречупването – най-тежкият от трите маршрута
към върха на Рамиен – и накрая спечелихме проклетото нещо.
Докоснахме камъка едновременно, в един дъх, и придобихме
ранга саринтийци.
Неста не успя да прикрие изумлението си.
– И казваш, че за пет века само дванайсет воини са станали
саринтийци?
– Не. Дванайсет стигнаха до планината и станаха
ористесийци. Освен нас, само още трима спечелиха Кръвния
ритуал и заслужиха да се наричат саринтийци. – Гърлото му
подскочи. – Бяха доблестни воини и предвождаха образцови
отряди. Загубихме два от тях във войната срещу Хиберн.
По всяка вероятност при взрива, унищожил поне хиляда
войници. Взрива, от който тя го беше защитила. Него и само
него.
Коремът ѝ се сви и започна да ѝ се гади. Пое дълбока
глътка въздух.
– И смяташ, че елфки не могат да участват в Ритуала?
– Мор сигурно би спечелила за рекордно време, но не. Не
бих искал дори тя да участва в Ритуала.
Неизречената част от отговора му натежа студено в очите
му. Дори жените да бяха по-добре обучени от мъжете, щеше
да им се наложи да се отбраняват срещу различен, по-опасен
вид насилие.
Тя изтръпна.
– А не може ли да има женски отряд, чиито членки да не са
участвали в Кръвния ритуал?
– Без участие в него, без да си заслужат някоя от трите
почетни титли, никой няма да ги приема за истински воини. Е,
аз бих, но не и останалите илирианци. Други отряди не биха
полетели в бой с тях. Би било позор. – Тя се намръщи и Касиан
вдигна ръце. – Както вече казах, промените се случват бавно.
Сама чу какви глупости избълва Девлон за цикъла ти. И дори
това е напредък. В миналото биха заклали жена, хванала
оръжие. Сега просто „обеззаразяват“ острието и се наричат
широко скроени.
Лицето му се изкриви от погнуса.
Неста се изправи полека и огледа небето. Главата ѝ се беше
избистрила – макар и не съвсем. Нямаше особено желание да
подрежда книги, защото цялото тяло я болеше… Но пък
можеше да срещне Гуин.
– Обучението на илирианките не би включвало само
умението да воюват – продължи Касиан. – Те ще трябва да
доказват, че са също толкова способни, колкото мъжете. Да се
учат да владеят страха си, да усъвършенстват силата, с която
са надарени.
– От какво се страхуват?
– От участ като тази на майка ми – отвърна тихо той.
И като тази на жриците под планината.
Неста се замисли за безмълвните жрици, които не
напускаха планината и живееха във вечния ѝ сумрак. За
Ривен, която едва не притича покрай тях, неспособна да
понесе близостта с други хора. За Гуин, чиито ярки очи
понякога притъмняваха от сенки.
Касиан килна глава, озадачен от мълчанието ѝ.
– Какво има?
– А би ли обучавал неилирианки?
– Нали обучавам теб?
– Имам предвид… – Не знаеше как да му го представи по-
деликатно, като красноречивия Рисанд. – Жриците в
библиотеката. Ако ги поканя да тренират тук с нас, на
уединено, безопасно място. Би ли ги обучавал?
Касиан мигна бавно.
– Да. Тоест, разбира се, но… – Той потрепери. – Неста,
мнозина от тях не искат да са… не могат да понесат да са в
близост до мъже.
– Тогава ще помолим някоя от приятелките ти да участва.
Мор или някоя друга.
– Жриците може да не изтърпят дори присъствието ми.
– Ти никога не би посегнал на жена.
Погледът му се стопли леко.
– Те не се страхуват от мен. Всичко е заради ужаса, който са
преживели. Дори да знаят, че не бих ги наранил, пак може да
извикам у тях спомени, с които трудно се борят.
– Ти каза, че тренировките ще ми помогнат с моите…
проблеми. Може да помогнат и на тях. Поне ще им дадат
причина да излизат навън от време на време.
Касиан я гледа дълго време. Накрая каза:
– Ако успееш да изведеш някоя жрица тук, при нас, на
драго сърце ще я обучавам. Мор я няма, но мога да помоля
Фейра…
– Не и Фейра. – Неста се прокле за думите си веднага щом
излязоха от устата ѝ. Гърбът му се напрегна осезаемо и тя
дори не можа да го погледне в очите, добавяйки: – Просто…
Как да му опише оплетените им отношения със сестра ѝ?
Себеомразата, която заплашваше да я погълне всеки път,
когато видеше лицето ѝ?
– Добре – съгласи се Касиан. – Без Фейра. Но ще трябва да
ги предупредя двамата с Рис. А ти най-добре поискай
разрешение от Клото. – Топлата му ръка стисна рамото ѝ. –
Харесвам идеята ти, Нес. – Лешниковите му очи заискряха. –
Много я харесвам.
И незнайно защо тези думи бяха безкрайно ценни.
ГЛАВА 17
– Имам предложение за теб.
Неста стоеше пред бюрото на Клото с изтерзани коремни
мускули и болезнени крака, докато омагьосаната писалка на
жрицата записваше бележките ѝ по някакъв ръкопис.
Когато постави последната точка, Клото вдигна глава и
написа на друг лист хартия: Да?
– Би ли позволила на жриците си да се обучават заедно с
мен всяка сутрин на площадката на върха на Дома? Не
всичките, само онези, които пожелаят.
Клото остана съвършено неподвижна за момент. После
писалката ѝ пак затанцува. Да се обучават за какво?
– Да подсилват телата си, да се отбраняват, да атакуват, ако
искат. Но и да прочистват съзнанието си. Да го успокояват.
Кой ще води обучението им? Ти ли?
– Не. Нямам такива умения. Аз самата ще тренирам заедно
с тях. – Незнайно защо сърцето ѝ затуптя. – Касиан ще ни
обучава. Той не е пошъл… Тоест, отнася се уважително и…
Неста поклати глава. Говореше като кръгла глупачка.
Усещаше как очите на Клото, скрити под качулката ѝ, се
взират в нея. Писалката пак задраска по листа. Боя се, че
малцина от тях биха дошли.
– Знам. Но дори да дойдат само една-две… Бих искала да им
предложа. – Неста посочи една колона зад Клото. – Мога да
закача лист за записвания там. Всички жрици са добре дошли
да впишат името си.
Пак усети призрачната тежест на погледа, скрит под
качулката.
Накрая Клото написа: Желаещите имат благословията
ми.
Неста закачи лист за записвания на колоната още същия
ден.
До края на смяната ѝ на него нямаше нито едно име.
Сутринта стана рано и слезе до библиотеката да провери
отново списъка, но пак го намери празен.
– Ще отнеме време – утеши я Касиан, прочел изражението
по лицето ѝ, като отиде при него на площадката. После добави
с по-мек глас: – Не спирай да им подаваш ръка.
Неста прие съвета му.
Всеки следобед, като пристигнеше в библиотеката,
проверяваше списъка. Проверяваше го и всяка вечер на
тръгване. Но си стоеше празен.
На площадката Касиан започна да я обучава на основните
движения на краката и позиции на тялото в ръкопашния бой.
Все още без юмручни удари и ритници. Неста се задържаше в
проклетата поза дъска десет секунди. Петнайсет. Двайсет.
Трийсет.
Касиан добави тежести към упражненията ѝ, за да заякнат
хилавите ѝ ръце. Вече държеше камъни с изсечени в тях
дръжки, докато правеше напади и клекове.
И през цялото време дишаше, дишаше, дишаше.
Отново изпробва стълбището. Този път стигна до
петстотното стъпало, преди мускулите ѝ да я накарат да се
заизкачва обратно. Следващата вечер спря на шестстотин и
десетото. Следващата – на седемстотин и петдесетото.
Не знаеше какво ще прави, стигне ли до дъното: сигурно
щеше да намери някоя механа и да се напие до самозабрава.
Но ако успееше, щеше да си го е заслужила, повтаряше си с
всяко следващо стъпало.
Вечер умората ѝ натежаваше толкова, че едва хапваше и се
изкъпваше, преди да се сгромоляса в леглото. Прочиташе
само една глава от книгата си, преди клепачите ѝ да увиснат.
В един от куфарите, стегнати от Илейн, намери мръсен
роман, който вече беше прочела и много ѝ хареса. Затова го
остави върху бюрото и каза на въздуха:
– Виж какво ти открих. Подарък е.
Книгата веднага изчезна. Сутринта на бюрото я посрещна
стъклена ваза с есенен букет от астри и пъстроцветни
хризантеми.
Цяла седмица почти не видя Гуин и Клото ѝ обясни, че
Мерил много я товарела покрай проучването си за
валкириите. Но Неста имаше да прибира толкова много книги,
че часовете летяха.
Особено след като започна да използва книгите за
упражнения. Например докато се изкачваше по рампата с
тежка купчина в ръце, правеше различни видове напади. На
няколко пъти ѝ направи впечатление, че минаващите по
горния етаж жрици я заглеждат.
Всеки ден проверяваше листа за записвания на колоната
зад бюрото на Клото. Оставаше си празен.
Ден след ден, след ден.
Не спирай да им подаваш ръка, беше ѝ казал Касиан.
Но какво значение имаше, започваше да се пита, ако никой
не искаше да хване ръката ѝ?
– Ако държиш юмрука си така, когато удряш някого, ще си
строшиш палеца.
Задъхана, с гръб, обливан от пот, Неста изгледа свъсено
Касиан. Държеше вдигнат юмрука, както ѝ беше наредил да
направи, пъхнала палец под свитите му пръсти.
– Какво му има на юмрука ми?
– Дръж палеца върху кокалчетата на показалеца и средния
пръст. – Той направи юмрук, за да демонстрира, и размърда
палеца си, опрян в кокалчетата. – Ако удариш с палеца, ще те
заболи зверски.
Неста огледа неговия юмрук и опита да го пресъздаде със
своята ръка.
– Тогава как?
Той вирна рязко брадичка.
– Заеми позицията, която упражнявахме вчера. Стъпалата
са паралелно разположени, стабилно приковани в земята…
– Знам, знам – измърмори Неста и зае позата, която я беше
карал да упражнява три дни.
Погледна стъпалата си, за да ги намести правилно, после
сви леко колене и се полюшна два пъти на тях, за да се увери,
че е намерила центъра на тежестта си.
Касиан се завъртя в кръг около нея.
– Добре. Ударите ти трябва да са бързи и прецизни, не
импулсивни и неконтролирани, защото само ще ти нарушат
равновесието и ще отнемат от силата на ръката. Тялото и
дъхът ти ще заредят удара повече от самата ръка.
Той зае подобна поза – и удари въздуха.
Движението беше толкова гладко, толкова експлозивно, че
се случи за част от секундата.
След това протегна ръка и мускулите по нея се разместиха.
Вместо да съблече ризата си заради топлия есенен ден, само
беше навил ръкавите ѝ. Татуировката по лявата му ръка сякаш
изпиваше ярката слънчева светлина.
– Първите две кокалчета трябва да са на нивото на
предмишницата. С тази част трябва да удариш, а силата от
предмишницата ти ще се прехвърли право към тях. Ако
удариш с безименния пръст и кутрето, ще си счупиш ръката.
– Нямах представа, че удрянето крие толкова опасности.
– Излиза, че за да си скот, е нужен и малко мозък.
Неста спря да се въси и вместо това се съсредоточи върху
изравняването на предмишницата си с първите две кокалчета.
– Така ли?
– За да удариш с правилните кокалчета, трябва да извиеш
китката си леко надолу.
– Защо?
– Защото иначе може да я счупиш.
Тя свали ръката си.
– Като се замисля по колко начина мога да счупя
собствената си ръка, ако фрасна някого, май не си струва.
– Затова опитният воин умее да подбира битките си. – Той
свали юмрука си. – Всеки път трябва да се питаш дали си
струва рискът.
– А ти винаги ли удряш с идеална поза?
– Да – отсече без нито грам колебание Касиан. Отметна
няколко кичура коса от очите си. – Е, почти винаги. Имало е
внезапни сбивания, когато не съм успявал да ударя под
правилния ъгъл и да запазя достатъчно добро равновесие, но
само с юмрука си съм можел да се измъкна от напечената
ситуация, макар и с риск да го строша. Чупил съм ръката
си… – Той примижа към небето, сякаш броеше наум. –
Десетина пъти.
– За петстотин години.
– Не мога да съм съвършен всяка секунда от всеки божи
ден, Нес.
Очите му проблеснаха.
Не бяха повтаряли лудостта в коридора от миналата
седмица. Пък и вечер Неста беше прекалено уморена да се
качи до трапезарията, камо ли да се самозадоволява после в
леглото.
– Така – продължи Касиан. – Сега извърти бедрата си в
посока на удара. – Пак удари въздуха, този път по-бавно, за да
ѝ покаже как цялото му тяло следва юмрука му. – Така
включваш централната част и рамото си, които подсилват
удара.
Той демонстрира още веднъж.
– Значи коремните упражнения са полезни не само когато
искаш да се фукаш с плочките си?
В отговор последва дяволита усмивка.
– Настина ли мислиш, че всичко е заради перченето?
– Мисля, че те хващам да се гледаш в огледалото поне по
десетина пъти на урок.
Тя кимна към тясното огледало в другия край на ринга.
Касиан се засмя.
– Лъжкиня. Използваш огледалото да ме зяпаш, когато си
въобразяваш, че не те виждам.
Неста не му позволи да прочете истината по лицето ѝ. Дори
не сведе глава. Вместо това пак се съсредоточи върху стойката
си.
– Днес сме много делови, а?
– Искаш да тренирам – отвърна хладно тя, – тренирай ме
тогава.
Дори никоя от жриците да не дойдеше, дори да беше
глупаво да се надява на такова нещо, нямаше нищо против
тренировките. Прочистваха главата ѝ, изискваха толкова
мислене и дишане, че бурните ѝ мисли не можеха да я
погълнат. Само в миговете на покой успяваха да я нападнат
отново, обикновено ако загубеше концентрация по време на
работа в библиотеката или докато се къпеше. А в тези случаи
стълбището винаги беше насреща. С пъклените си десет
хиляди стъпала.
Но дали тренировките, работата и стълбите щяха да
постигнат друго, освен да я държат заета? Мислите
продължаваха да я дебнат като вълци. Готови да я разкъсат.
Обикнах те в мига, в който за пръв път те взех в
обятията си.
Вълците запристъпваха към нея с тракащи по земята нокти.
– Къде се отнесе? – попита Касиан с притъмнели от тревога
лешникови очи.
Неста отново зае бойна поза. Вълците отстъпиха назад.
– Никъде.
Илейн я чакаше в семейната библиотека.
Неста я усети още преди да изкачи стълбището, покрита с
прахоляк от библиотеката. Деликатният аромат на жасмин и
мед витаеше в коридора като обещание за пролет, блещукащо
поточе, което Неста проследи до отворената врата на стаята.
Илейн стоеше пред големите прозорци, облечена в
люлякова рокля, чието прилепнало бюстие разкриваше
здравия вид на тялото ѝ. Щръкналите кости, с които бе
пристигнала в Двора на Нощта, вече бяха заменени от меки,
изящни извивки. Неста знаеше, че и тя самата бе изглеждала
така едно време, макар и гърдите на Илейн да бяха по-малки
от нейните.
Сведе поглед към мършавото си, върлинесто тяло. Сестра ѝ
се обърна към нея, грееща от здраве.
Усмивката ѝ беше ярка като залязващото слънце отвъд
прозорците.
– Реших да намина, за да видя как си.
Някой я беше довел тук, защото беше напълно изключено
да е изкачила десетте хиляди стъпала.
Без да отвърне на усмивката ѝ, Неста махна към тялото си,
облечено в кожен костюм и покрито с прах.
– Заета.
– Изглеждаш малко по-добре, отколкото преди няколко
седмици.
От последната им среща, седмица преди да я заточат в
Дома. Случайно срещна сестра си на оживения пазар, наречен
Палатата на костите и солта, и макар че Илейн се спря,
несъмнено възнамерявайки да я заговори, Неста продължи по
пътя си. И потъна в тълпите, без да погледне назад. Дори не ѝ
се мислеше колко зле е изглеждала тогава, щом сегашният ѝ
вид беше подобрение.
– Искам да кажа, че си си възвърнала цвета – поясни Илейн
и прекоси стаята, спирайки на няколко крачки от нея, вместо
да я прегърне както винаги.
Сякаш Неста беше прокажена.
Колко пъти бяха идвали в тази стая през месеците си,
прекарани в Дома? Колко пъти се бяха намирали в тази
позиция, само че с разменени места? По онова време Илейн
беше призракът, болнаво кльощава, самовглъбена.
А сега някак Неста се беше превърнала в призрак.
По-лошо от призрак. Зъл дух, воден от бездънен, вечен гняв.
На Илейн просто ѝ бе трябвало време да се приспособи. Но
Неста знаеше, че на нея ще ѝ нужно много повече.
– Харесва ли ти тук?
Неста вдигна поглед към топлите кафяви очи на сестра си.
В простосмъртното си тяло Илейн несъмнено беше най-
красивата от трите сестри, а след като я превърнаха във
Върховна елфка, красотата ѝ разцъфна още повече. Неста не
можеше да прецени какви промени са настъпили у нея, освен
заострените уши, но от хубава Илейн бе станала
съкрушително прелестна. А тя самата като че ли не го
осъзнаваше.
Двете открай време бяха така: Илейн – мила и неосъзната, а
Неста – озъбената вълчица до нея, готова да разкъса всяка
заплаха.
Илейн гали окото – размишляваше веднъж на глас майка
им, докато Неста стоеше до тоалетната ѝ масичка и гледаше
как една прислужница реше мълчаливо косата ѝ. – Но е
лишена от всякаква амбиция. Няма въжделения отвъд
градината си и хубавите дрехи. Някой ден ще бъде ценна
стока на брачния пазар, стига красотата ѝ да се запази, но
ние ще трябва да ѝ уредим изгоден брак, защото тя няма да
успее, Неста.
По онова време Неста беше на дванайсет. Илейн – едва на
единайсет.
Въпреки това Неста слушаше внимателно плановете на
майка си, кроежи за бъдеще, което така и не се състоя.
Като настъпи моментът, ще трябва да изпратим баща
ви на континента – казваше често майка ѝ. – Тук няма мъже,
достойни за никоя от вас. – Тогава изобщо не броеше Фейра,
начумереното, странно хлапе, което майка им игнорираше. –
Там още управляват човешки аристократи – лордове,
херцози и принцове, – но богатствата им са изчерпани и
множество от именията им тънат в разруха. Две красиви
заможни дами могат да стигнат далеч.
Може ли да се омъжа за принц? – попита я веднъж Неста.
Майка ѝ само се усмихна.
Неста прогони спомените от главата си и най-сетне отвърна
на сестра си:
– Не съм тук по своя воля, така че не виждам как би могло
да ми харесва.
Илейн закърши фини пръсти, чиито нокти поддържаше
къси заради работата си в градината.
– Съзнавам, че обстоятелствата около идването ти тук бяха
ужасни, Неста, но не разбирам защо трябва да го приемаш
толкова тежко.
– Седях до теб седмици наред – каза с равен тон Неста. –
Седмици наред, докато линееше, отказвайки храна и вода.
Докато чезнеше с надеждата да умреш.
Илейн изтръпна. Неста обаче не можеше да овладее думите
си.
– Никой не постави на теб ултиматум или да се вземеш в
ръце, или да си стягаш багажа за човешките земи.
Илейн, за нейно учудване, не отстъпи.
– Аз не пиех до забрава и не… не правех онези неща.
– Не се чукаше с непознати?
Илейн отново изтръпна и лицето ѝ се изчерви.
Неста изсумтя.
– Живееш сред същества, лишени от моралността на
човеците. – Илейн отново изправи рамене, но Неста добави: –
Все пак и вие с Грейсън се бяхте опознали плътски.
Удар под кръста, но Неста не я беше грижа. Знаеше, че
Илейн е загубила девствеността си от Грейсън месец преди да
ги превърнат в елфи. На следващата сутрин направо сияеше.
Сестра ѝ просто килна глава, без да рухне в сълзи, както се
случваше повечето пъти, когато някой споменеше Грейсън.
Вместо това отбеляза:
– Ядосана си ми.
Добре тогава. И тя можеше да е директна.
– Задето ми опаковаше багажа, докато Фейра и Рисанд ми
обясняваха в каква безполезна отрепка съм се превърнала?
Да.
Илейн скръсти ръце и заяви със спокоен, горчив тон:
– Фейра ме предупреди, че ще стане така.
Думите ѝ я връхлетяха като плесница. Бяха си говорили зад
гърба ѝ, бяха обсъждали поведението ѝ, държането ѝ. Илейн
и Фейра – те бяха новата комбина. Връзката, която Илейн бе
избрала.
Неизбежно беше, помисли си Неста със свит стомах. Все
пак тя беше чудовище. Съвсем логично беше двете да се
обединят и да я прокудят. Въпреки наивната ѝ вяра, че Илейн
открай време познаваше всяка ужасна част от нея, и при все
това оставаше.
– Но исках да дойда – продължи Илейн със същото
съсредоточено хладнокръвие, с тихата стомана в гласа си. –
Исках да те видя, да ти обясня.
Илейн беше избрала Фейра, съвършения ѝ малък свят. Също
като Амрен. Неста изопна гръбнак.
– Няма нужда от обяснения.
Илейн вдигна ръце.
– Направихме го, защото те обичаме.
– Спести ми лиготиите, ако обичаш.
Илейн пристъпи към нея с широко отворени кафяви очи.
Несъмнено напълно убедена в собствената си невинност, във
вродената си доброта.
– Истина е. Направихме го, защото те обичаме и се
тревожим за теб, и ако татко беше тук…
– Не смей да го споменаваш. – Неста оголи зъби и повтори с
нисък глас: – Да не си посмяла да го споменеш отново.
Не позволи на оковите да се разкопчаят напълно. Но усети
как ужасяващият звяр в нея се разбужда. Усети как силата му
се надига, огнена, но студена. Спусна се към него и опита да
го набута надолу, надолу, надолу, ала беше твърде късно.
Смаяният възглас на Илейн потвърди, че очите ѝ са пламнали
в сребристо, както Касиан ги бе описал.
Накрая Неста успя да потуши огъня, да го затвори в
тъмницата. И остана студена, празна и безчувствена.
По лицето на Илейн бавно се разля болка. И разбиране.
– Заради това ли е всичко? Заради татко?
Неста посочи вратата. Пръстът ѝ трепереше от усилието да
удържа гърчещата се в нея сила. Всяка дума от устата на
сестра ѝ заплашваше да пречупи въздържанието ѝ.
– Напусни.
Очите на Илейн се навлажниха, но гласът ѝ остана
стабилен, уверен.
– Нямаше как да го спасим, Неста.
Думите ѝ бяха като подпалки. Илейн бе приела, че смъртта
му е била неизбежна. Дори не си беше направила труда да се
бори за него, сякаш бе решила, че не си струва усилията. Е, и
Неста не си струваше усилията.
Този път не попречи на силата си да заблести в очите ѝ.
Затрепери толкова силно, че ѝ се наложи да стисне ръце в
юмруци.
– Казваш си, че не е имало как да го спасим, защото не
можеш да понесеш мисълта, че всъщност имаше как да го
спасиш, ако беше благоволила да се появиш няколко минути
по-рано.
Лъжата горчеше в устата ѝ.
Баща им не беше умрял по вина на Илейн. Не, изцяло по
вина на Неста. Но щом сестра ѝ бе решила да изрови доброто в
нея, тя пък щеше да ѝ покаже колко грозна може да бъде.
Щеше да ѝ всели част от агонията си.
Ето затова Илейн бе избрала Фейра. Затова.
Фейра я бе спасявала отново и отново. Докато Неста седеше
безучастно, въоръжена само със змийския си език. Не направи
нищо, докато умираха от глад. Не направи нищо, когато
Хиберн ги набута насила в Котела. Не направи нищо, когато
отвлякоха Илейн. И когато Хиберн хвана баща им, Неста пак
не направи нищо – нищо, – за да го спаси. Страхът я скова,
забули съзнанието ѝ и тя му го позволи, позволи му да я
завладее, а след като вратът на баща ѝ изпращя, вече беше
твърде късно.
Вината беше изцяло нейна.
Как Илейн да не избере Фейра?
Илейн се напрегна, но не си позволи да отстъпи пред онова,
което виждаше в погледа на Неста.
– Мислиш, че аз съм виновна за смъртта му? – Всяка дума бе
напоена с предизвикателство. Предизвикателство, отправено
от Илейн. – Виновен е единствено кралят на Хиберн.
Трепетът в гласа ѝ противоречеше на непоклатимите ѝ
думи.
Неста знаеше, че я е ударила точно в слабото място. Отвори
уста да каже още, но не можа да продължи. Достатъчно. Беше
казала достатъчно.
Силата ѝ бързо спадна, разнесе се като пушек на вятъра. И
остави след себе си само умора, натежала върху костите ѝ,
върху дробовете ѝ.
– Няма значение какво мисля. Връщай се при Фейра и
малката си градина.
И в колибата бяха спорили – за дрехи, ботуши, панделки, –
но никога така. Онези кавги бяха дребнави, породени от
страдания и тревоги. Това беше съвсем друг звяр, изпълзял от
тъмница, по-черна от тази на дъното на библиотеката.
Илейн тръгна към вратата и полите на лилавата ѝ рокля се
разпиляха зад нея.
– Касиан каза, че според него тренировките помагали –
пророни, по-скоро на себе си, отколкото на Неста.
– Съжалявам, че те разочаровам.
Неста затръшна вратата след сестра си толкова силно, че тя
се разтресе.
После в стаята се спусна тишина.
Не се обърна към прозореца да види кой ще прелети с
Илейн, кой ще види сълзите, които най-вероятно вече
обливаха лицето ѝ.
Вместо това седна в едно от креслата пред студената
камина и се загледа в нищото.
Този път не спря вълците, когато се струпаха около нея с
гнусни, режещи като бръсначи истини върху червените си
езици. Не ги спря дори когато започнаха да я разкъсват.
Когато Илейн влетя в трапезарията на Дома, Касиан и Рис
тъкмо се отърсваха от мразовития въздух, превзел Ветробран.
Кафявите ѝ очи искряха от сълзи, но държеше брадичката
си гордо вдигната.
– Искам да се прибера у дома – обяви с леко разтреперан
глас.
Касиан погледна Рис, който беше оставил средната сестра
Арчерън, преди да вземе Касиан от Ветробран. Беше поискал
да види с очите си доколко са готови за бой илирианците.
Фактът, че Великият му господар остана доволен от видяното,
едновременно въодушевяваше Касиан и го изпълваше с ужас.
Ако отново се разразеше война, колко ли от тях щяха да
загинат? Воинският жребий беше да се сражава, да върви
редом със смъртта и Касиан неведнъж бе предвождал воини в
битка. Но на колко от семействата на загиналите в последната
война бе имал глупостта да обещае, че този път мирът ще
цари дълго? Още колко семейства щеше да му се наложи да
утешава? Не знаеше защо този път го чувства различно, защо
мисълта му тежи толкова. Но докато Рис и Девлон си говореха,
Касиан погледа децата на Ветробран, питайки се колко ли от
тях ще загубят бащите си.
Той побърза да прогони мисълта. Великият му господар впи
виолетовосини очи в Илейн.
– Какво стана?
Гласът му прозвуча по-скоро заповеднически, отколкото
въпросително.
Илейн махна мълчаливо, отвори стъклената врата и излезе
на верандата.
– Илейн – настоя Рис, когато двамата с Касиан излязоха
след нея в гаснещата светлина на деня.
Илейн застана до парапета и вятърът се заигра с косите ѝ.
– Не се подобрява. Дори не се опитва.
Обгърна тялото си с ръце, отправила поглед към далечното
море.
Рис обърна мрачно лице към Касиан. Фейра я предупреди.
Касиан изруга под носа си. Неста напредва, гарантирам
ти го. Нещо я е ядосало. – И понеже Рис продължи да го
гледа като олицетворение на студената смърт, Касиан
додаде: – Ще отнеме време. Май е най-добре засега сестрите
ѝ да не я посещават. Поне не и без нейно разрешение. – Не
искаше да я изолира. – Ако Илейн иска да я види отново, нека
първо попитам Неста.
Гласът на Рис се плъзна като течна нощ. Ами Фейра?
Не иска Фейра тук.
Страшна сила прокънтя у Рис, угасявайки звездите в очите
му.
Успокой се, мамка му – смъмри го Касиан. – Те сами ще си
изяснят нещата. Не помагаш, като заплашваш Неста всеки
път.
Рис прикова очи в него и първичното могъщество в тях го
блъсна като приливна вълна. Но Касиан я понесе. Остави я да
се разлее. Накрая Рис поклати глава и каза:
– Ще те отведа у дома.
Илейн не каза нищо, а Рис я грабна и се изстреля в червено-
розовото небе.
Чак когато се отдалечиха толкова, че се превърнаха в
петънце от черно и лилаво над покривите – Рис летеше по
продължение на реката, навярно за да зарадва Илейн с
живописната гледка, – Касиан влезе в Дома.
Прекоси гневно трапезарията и тръгна по коридора. Спусна
се надолу по стълбището и когато краката му изядоха с дълги
крачки пътя до семейната библиотека, отвори ядосано
вратите.
– Какво стана, по дяволите?
Неста седеше в кресло пред незапалената камина, впила
пръсти в извитите подлакътници. Кралица в тапициран трон.
– Не искам да говоря с теб – отвърна тя.
Сърцето му препускаше и гърдите му се надигаха, все едно
е пробягал цял километър.
– Какво си казала на Илейн?
Тя се приведе напред в креслото, за да го погледне. После
се изправи като колона от стомана и огън и оголи зъби
насреща му.
– Естествено, веднага реши, че аз съм виновна. – Тръгна
бавно към него с обгърнати в студен пламък очи. – Всеки
защитава добродушната, невинна Илейн.
Той скръсти ръце и ѝ позволи да го доближи колкото иска. В
никакъв случай нямаше да отстъпи и крачка пред нея.
– Нека ти напомня, че доскоро ти беше главната защитница
на добродушната, невинна Илейн.
Беше я видял да се опълчва заради сестра си на елфи,
способни да я убият, без окото им да трепне.
Неста затрепери от ярост. Или от студ. В името на Котела,
на това място цареше ужасен студ. Само затопленият под
смекчаваше въздуха.
– Огън – нареди и Домът му се подчини.
Огромен пламък лумна в камината зад него.
– Угаси огъня – заповяда Неста, вперила поглед в Касиан,
макар че думите ѝ не бяха към него.
Домът като че ли не я чу.
– Угаси огъня – повтори тя и май пребледня леко.
За част от секундата Касиан се пренесе отново в къщата на
майката на Рис във Ветробран, когато Неста се бе взирала
вглъбено в огъня, сякаш му говореше, сякаш не съзнаваше, че
той е с нея в стаята.
Огънят продължи да пращи и пука. Неста процеди свирепо
на въздуха:
– Казах…
Една цепеница изпука – Домът напук подсили пламъка.
Неста трепна. Мигна и потрепери едва забележимо, но
цялото ѝ тяло се скова. Искрен страх обля чертите на лицето ѝ
за миг, после изчезна.
Странно.
Любопитството, което явно долови по изражението му, я
накара да настръхне отново, преди да се устреми към
отворените врати на библиотеката.
– Къде тръгна? – попита Касиан, неспособен да прикрие яда
си.
– Навън.
Тя излезе в коридора и се запъти към стълбището.
Касиан я последва с ръмжене и бързо я настигна.
– Остави ме на мира – изсъска му тя.
– Какъв е планът, Нес? – Проследи я до върха на
десетхилядното стълбище. – Да нападаш хората, които те
обичат, докато накрая не се откажат от теб? Това ли искаш?
Тя дръпна дръжката на старата врата и му хвърли
покосяващ поглед през рамо. Отвори уста, но бързо я затвори,
за да възпре онова, което щеше да излезе.
Сякаш се сдържаше заради него. Съжаляваше го.
Пощадяваше го. Сякаш той имаше нужда да го предпазва.
– Кажи го – нареди ѝ през зъби. – Кажи го, мамка му.
Очите ѝ се озариха от онзи сребърен пламък. Носът ѝ се
сбърчи от животински бяс.
Сифоните върху ръцете му се стоплиха, подготвяйки се за
враг, който той отказваше да признае за такъв.
Очите ѝ се плъзнаха надолу към червените камъни. И
когато пак се вдигнаха към лицето му, неземният огън в тях
беше угаснал. Заменен от нещо, толкова мъртво и пусто, че
сякаш се взираше в незрящите очи на загинал войник. Беше
виждал гарваните да кълват толкова мъртви очи.
Без да пророни и дума, Неста се обърна към стълбището и
заслиза.
ГЛАВА 18
Съществуваха само червените каменни стени на
стълбището и раздраното ѝ дишане, и ножовете, обърнали се
навътре, за да я режат и пронизват, докато стените я
притискаха, а краката ѝ горяха все повече с всяко следващо
стъпало.
Не искаше да бъде в главата си, нито в тялото си. Искаше
биене на барабани и буйна песен на цигулка да я изпълват със
звуци, да заглушават всяка мисъл. Искаше да намери бутилка
вино и да пие до насита, да му позволи да изтръгне ума ѝ от
нея, да го вцепени и да го запрати надалеч.
Надолу и надолу, и надолу.
Все надолу по безкрайната спирала.
Подмина стъпалото с прогорения отпечатък от ръката ѝ.
Подмина двеста и петдесетото стъпало. Триста. Петстотин.
Осемстотин.
На осемстотин и третото краката ѝ започнаха да се
олюляват.
Грохотът в главата ѝ позаглъхна, когато съсредоточи цялото
си внимание върху усилието да остане права.
На хилядното стъпало спря.
Вече съществуваше само въртяща се тишина.
Неста затвори очи и опря чело в хладния камък от дясната
ѝ страна – опря и ръката си до него, сякаш прегръщаше силно
любовник. Можеше да се закълне, че в камъка запулсира
сърдечен ритъм, като в нечии гърди под ухото ѝ.
Сигурна беше, че е песента на собствената ѝ кипнала кръв.
Въпреки това продължи да се притиска към стената, към
туптенето.
Остави дъха си да раздира гърлото ѝ, докато изчакваше
разтрепераното си тяло да се успокои.
Пулсът в камъка започна да заглъхва. Стената се вледени
под пламналата ѝ буза. Задращи пръстите ѝ.
Неста тръгна нагоре по стъпалата. Едно по едно. Бедрените
ѝ мускули се напрягаха, коленете ѝ стенеха, гърдите ѝ горяха.
Почти изпълзя по последните двайсет стъпала, но поне в
главата ѝ вече цареше тишина. Спира да почине пет пъти. Пет
пъти, само колкото да си поеме дъх и да свика нови сили –
точно преди грохотът да заплаши съзнанието ѝ отново.
Довлече се напълно изцедена до стълбищната площадка.
Касиан я чакаше облегнат на отсрещната стена с мрачно
изражение.
– Не ми е до словесни двубои с теб – заяви му с равен тон,
прекалено изтощена дори да се ядоса. Знаеше, че може да се
възползва от услугата, която ѝ дължеше, и да го накара да я
отведе по въздух до града, но дори за това нямаше сили. –
Лека нощ.
Той се изпречи на пътя ѝ с разперени криле.
– До кое стъпало стигна този път?
Все едно имаше някакво значение.
– Хилядното.
Краката ѝ продължаваха да пулсират.
– Впечатляващо.
Неста вдигна поглед към лицето му. Дори не опита да
прикрие умората, натежала върху всяка част от нея.
Понечи да го заобиколи, но той не свали крилете си. Щеше
да мине покрай него само ако си пробиеше път с юмруци.
– Какво?
– Какво те разпали днес?
– Всичко.
Не ѝ се говореше повече.
– Какво ти каза Илейн?
Нямаше сили да си припомня разговора им, да говори
отново за баща си и смъртта му, и всичко останало. Затова
затвори натежали клепачи.
– Защо не се записват за тренировки?
Касиан знаеше кого има предвид.
– Може би не са готови.
– Очаквах да се запишат.
– Затова ли си разстроена?
Внимателен въпрос.
Неста отвори очи.
– Някои от тях са тук от стотици години, а още не са успели
да се възстановят от преживените ужаси. Нима има надежда
за мен?
Той потри рамото си, сякаш го болеше.
– Работим само от две седмици, Неста. Физически може и да
виждаш промени, но на съзнанието ти, на сърцето ти, ще им е
нужно много повече време. Мамка му, та на Фейра ѝ отне
месеци да…
– Не искам да слушам за Фейра и за трудния ѝ път. Нито за
този на Рис, нито за този на Мориган и на когото и да било
друг.
– Защо?
Отровните думи и онзи гняв пак започнаха да се надигат. Тя
отказа да говори и вместо това се съсредоточи да потисне
силата в себе си, докато от нея не остана дори шепот.
– Защо? – настоя Касиан.
– Защото не искам – сопна му се тя. – Прибери тези
прилепски крила.
Касиан се подчини, но пристъпи напред, извиси се над нея.
– Тогава ще ти разкажа за моя труден път, Нес.
За пръв път го чуваше да говори с този леден тон.
– Не.
– Избих всички, наранили майка ми.
Тя примига смаяно, вдигнала поглед към лицето му.
Свирепите му думи накараха нещо в нея да олекне.
По изражението му се четеше само древна ярост.
– Когато пораснах и натрупах достатъчно сили, се върнах в
селото, където бях роден, където ме бяха изтръгнали от ръцете
ѝ, и разбрах, че е починала. Нямаше с кого да се бия, за да
променя този факт. Не ми казаха къде са я погребали. Една
елфка ми загатна, че са я хвърлили от близката скала.
Ужас и нещо като болка пропълзяха през тялото ѝ.
Очите на Касиан излъчваха студена светлина.
– Затова унищожих цялото село. Освободих невинните –
деца, някои елфки и старците. Но всички, изиграли роля в
страданието ѝ… Накарах ги да страдат за наказание. Рис и
Азриел ми помогнаха. Намериха нищожеството, което
трябваше да наричам свой баща. Позволих им да го разкъсат,
преди да го довърша.
Думите му увиснаха във въздуха помежду им.
Той процеди със сдържано буйство:
– Отне ми десет години да се примиря с онова, което сторих,
и със загубата си. Десет години. – Трепереше, но не от страх. –
Така че ако трябват десет години, за да се примириш с онова,
което те изяжда жива, отдели ги. Ако ти трябват двайсет,
отдели ги.
Спусна се тишина, прекъсвана само от учестеното им
дишане.
Накрая Неста пророни:
– Съжаляваш ли за постъпката си?
– Не.
Безкомпромисна прямота. Прямота, която бързо се насочи
към нея, изучавайки всяко виещо, нащърбено парче от душата
ѝ.
Неста сведе глава, сякаш така можеше да укрие нещо.
Топли, силни пръсти обгърнаха брадичката ѝ и мазолите им
одраскаха леко кожата ѝ.
Тя му позволи да вдигне главата ѝ. Чак сега осъзнаваше
колко близо е дошъл. На сантиметри от нея. А може би тя бе
пристъпила към него, привлечена от бруталните му думи.
Касиан задържа нежно брадичката ѝ.
– Каквото и да се нуждаеш да хвърлиш срещу мен, ще го
понеса. Няма да се пречупя.
В гласа му не се долавяше нито капка предизвикателство.
Само молба.
– Не разбираш – отвърна дрезгаво тя. – Аз не съм като теб и
другите.
– Това никога не ме е притеснявало.
Той пусна брадичката ѝ.
Неста изправи рамене.
– А трябва.
– Казваш го, сякаш искаш да ме притеснява.
– Притеснява всички. Дори божествения Рисанд.
Зъбите му просветнаха и нежността мигновено се изпари от
тона му.
– Ще повторя: не говори с този шибан злобен тон за него.
– Той не е мой Велик господар. Ще говоря за него както си
поискам. – Тя понечи да отстъпи встрани, но Касиан я сграбчи
за китката. – Пусни ме.
– Накарай ме. Използвай наученото и ме накарай.
В тялото ѝ се изля огнен бяс.
– Арогантно копеле!
– Надута вещица. Лика-прилика сме си.
– Пусни ме – изръмжа тя.
Касиан изсумтя, но се подчини. Извърна лице и отстъпи
назад. И триумфалната светлина в очите му, осезаемото
доволство, макар и неоправдано, че е успял да разклати
нервите ѝ и е спечелил тази битка, я накараха да вкопчи ръце
в предницата на кожения му жакет.
И уж не заради друго, а само и само да прогони
самодоволната усмивчица от лицето му, Неста впи пръсти в
черната кожа и придърпа устата му към своята.
ГЛАВА 19
В мига, в който притисна устни към неговите, надигнала
се на пръсти, съществуваха само топлината на устата му,
допирът на тялото му, твърдостта на всеки напрегнат мускул в
него.
Целуна го с отворени очи, за да види как се разширяват
неговите.
Като се откъсна от него след секунда, очите му още бяха
широко отворени и дишаше насечено.
Тя се засмя тихо и опита да откачи пръсти от жакета му, за
да си тръгне по коридора.
Но успя само да свали дясната си ръка, преди той да ѝ
връхлети.
Силата на целувката му я блъсна в стената и раменете ѝ се
забиха в камъка. Той притисна цялото си тяло към нейното и
плъзна едната си ръка в косата ѝ, а с другата стисна хълбока
ѝ.
Сблъсъкът ѝ със стената, начинът, по който Касиан я
обгърна с тялото си, мигновено унищожи всяка илюзия за
въздържание. Тя отвори уста и езикът му нахлу вътре в
стръвна, озверена целувка.
Вкусът му на сняг и вятър, и тлеещи живи въглени…
Тя не можа да се сдържи и простена.
Този звук като че ли прекърши всичките му задръжки,
защото пръстите му се впиха в скалпа ѝ и килнаха главата ѝ
така, че да я вкуси по-добре, да я покори по-пълно.
Ръцете ѝ заобхождаха мускулестите му гърди в отчаяно
търсене на гола плът, на истински допир, докато езиците им
се срещаха и разделяха, докато той лижеше небцето ѝ и
плъзваше език по зъбите ѝ.
Тя отвръщаше на всяко негово движение, напълно загубила
самообладанието си. Зарови пръсти в косата му, точно толкова
мека, колкото си я бе представяла, като коприна.
Всяка мрачна мисъл изхвърча от главата ѝ. Отдаде се на
удоволствието, приветства го с отворени обятия, позволи на
целувката да изгори всичко друго. На света останаха само
устата му, езикът му, зъбите му, вкусът му; остана силата на
тялото му, притиснато плътно до нейното, но не достатъчно…
Той плъзна ръце зад нея, стисна задника ѝ и я вдигна във
въздуха. Неста обви крака около кръста му и простена, когато
Касиан се нагласи между бедрата ѝ.
Нуждаеше се поне от временна отмора от съзнанието си, от
онова нещо, което я прогаряше надълбоко, от спомените,
които я преследваха неумолимо. Нуждаеше се от това. От
него.
Касиан тласна бедра към нея и стонът му протътна в устата
ѝ. Гърленият звук я накара да извие гръб, оголвайки шията си
пред него. Той веднага откъсна уста от нейната и провлачи
език по гърлото ѝ, оставяйки гореща диря след него, докато не
достигна онова местенце под ухото ѝ, което я накара да стегне
цялото си тяло и да изскимти. Той се засмя до кожата ѝ.
– Харесва ли ти? – прошепна и пак облиза същото място.
Гърдите ѝ натежаваха болезнено и тя се прилепи към
неговите, жадна за контакт, за всякакво съприкосновение. Но
Касиан зарови лице във врата ѝ и впи леко зъби в плътта
точно над препускащия ѝ пулс. Сладката болка я накара да се
задъха; нежният допир на езика му я накара да обърне очи.
Той обаче отдръпна глава от шията ѝ. И Неста се почувства
съвършено гола, когато Касиан притисна отново таза си към
нея, гледайки я как се гърчи.
По устата му се разля тъмна усмивка.
– Колко си отзивчива само – измърка с глас, който тя за
пръв път чуваше, но знаеше, че ще пълзи на колене да го чуе
отново.
Той пак тласна бедрата си между нейните и прилепи бавно,
плътно онази твърда част от себе си към най-пулсиращата
точка от нея. Неста се помъчи да си възвърне поне малко от
самоконтрола, от здравия си разум – но осъзна, че копнее да
му ги предаде всецяло, да му позволи да я докосва и лиже, и
смуче, и изпълва…
Касиан изръмжа, сякаш го прочете в погледа ѝ, и я целуна
отново.
Езиците им се преплетоха, а телата им се споиха толкова
плътно, че усещаше ритъма на сърцето му до гърдите си. Той я
вкуси ревностно, отдръпна се и пак я вкуси. Сякаш научаваше
всяко кътче от устата ѝ.
Неста трябваше да почувства кожата му. Да почувства
твърдата издатина, долепена до нея, с ръцете си, с устата си, с
тялото си. В противен случай щеше да полудее. Щеше да
полудее, ако не съблечеше дрехите им, ако той спреше да я
целува…
Пъхна ръка между телата им, издирвайки онова, което
жадуваше. Когато го обгърна през кожения панталон, от
гърдите на Касиан проехтя дълъг, дълбок стон. Дъхът ѝ секна.
Размерът му…
Устата ѝ се изпълни със слюнка. Беше толкова подмокрена
между краката, че всеки шев на панталона ѝ я измъчваше.
Целувките му станаха по-дълбоки, по-необуздани, пръстите
ѝ се бореха с връзките и копчетата на панталона му. Бяха
толкова много, че не знаеше кои да откопчае първо, дърпаше
трескаво всяка гайка, почти дращеше с нокти, за да го
освободи.
Разпаленият дъх на Касиан галеше кожата ѝ, докато той
хапеше леко долната ѝ устна, ухото ѝ, челюстта ѝ. Нейното
учестено дишане отекваше в същия ритъм, в кръвта ѝ бумтеше
огън. Той улови устата ѝ отново и простена в нея, а Неста се
отказа от връзките и копчетата и пак долепи цялата си ръка
до него. Плъзна длан по цялата му дължина, удивявайки се на
всеки сантиметър, и той изви тяло под допира ѝ и откъсна
уста от нейната.
– Ако продължаваш така, ще…
Неста пак провлачи длан нагоре по ствола към върха. Той
изви ханш към нея и отметна глава назад, излагайки на показ
силното си гърло. Неста натисна още по-настойчиво с ръка.
Той стисна зъби, гърдите му се издуха като гайда и като го
видя как губи контрол, Неста се приведе напред. И го захапа
за врата, триейки ръка в твърдината му още по-грубо и по-
бързо.
Той изсъска през зъби. С името ѝ върху устните си Касиан
тласна бедра към ръката ѝ със сила, от която онова разпалено
място в нея запулсира още по-нетърпимо от копнеж да усети
надълбоко в себе си горещата му, внушителна мощ. Неста
отново го потри безмилостно с длан, захапа го гладно и
Касиан изригна.
Докато свършваше, сви криле плътно до тялото си и тя
усети всяка мощна конвулсия на члена му дори през кожения
панталон, плъзгайки ръка по продължението му.
Чак когато тялото му се успокои, макар и разтреперано,
Неста отлепи лице от врата му. Лешниковите му очи бяха
толкова широко отворени, че бялото им сияеше около тях.
Златистите му бузи руменееха толкова примамливо, че едва не
се надигна да оближе и тях.
Касиан обаче остана все така облещен. Сякаш бе осъзнал
какво е направил и съжаляваше.
Всяка капчица плътско желание, цялото ѝ блажено
удоволствие, изчезнаха мигновено.
Неста го бутна по гърдите и той веднага я освободи от
хватката си. Едва не я изпусна на пода, когато телата им се
откачиха.
Тя не изчака да чуе разкаянието му, обяснението му, че са
допуснали грешка. Нямаше да му позволи да придобие такава
сила над нея. Затова изви устни в студена, жестока усмивка и
докато се обръщаше да си тръгне, каза:
– Някой бил голям бързак.
На сутринта Касиан не можеше да погледне Азриел в
лицето.
Брат му се върна късно миналата вечер, отказа да му
сподели какво е научил за Бриалин и настоя днес всички да се
срещнат в крайречната къща, за да разберат заедно. Касиан
не го беше грижа. Дори не помнеше какво е отговорил на
Азриел, когато го попита как вървят тренировките.
Беше свършил в панталона си след малко пипане от Неста
като някой хлапак.
Но в мига, в който го целуна на коридора, Касиан загуби
цялата си трезвост. Превърна се в диво животно, способно
единствено да лиже и хапе шията ѝ, да се стреми само към
най-първичния инстинкт да я обладае.
Неста имаше вкус на огън, стомана и зимен изгрев. А беше
вкусил само устата и врата ѝ. Ако вкараше езика си между
краката ѝ… Намести се в стола.
– Случайно да е станало нещо, за което аз, като ваш
придружител, трябва да знам?
Сухият въпрос на Азриел изтръгна Касиан от обземащата го
възбуда. По ироничното му изражение си личеше, че не само
е усетил въпросната възбуда, но и я е прочел по лицето му.
– Не – измърмори Касиан.
Цял живот щеше да се подиграва с него, ако му признаеше
за случилото се.
Той беше свършил, а Неста – не. Никога преди не беше
допускал такова нещо.
Но чак когато постигна толкова върховно удоволствие, че
пред очите му изригнаха звезди, осъзна, че тя не е стигнала
дотам. Че се е изложил пред нея, оставил я е незадоволена, и
ако това беше единственият му шанс да бъде с нея, беше
прецакал всичко.
А и никога нямаше да забрави последните ѝ остри думи, с
които разби на парчета и жалките останки от гордостта му.
Някой бил голям бързак, изгаври се с него, сякаш
случилото се помежду им не значеше нищо.
Касиан знаеше, че това е поза. Беше усетил трескавата ѝ
нужда, беше чул стоновете ѝ и искаше да помни само тях. Но
зрънцето съмнение пускаше корен в душата му.
Трябваше да изравни играта някак. Да си върне
надмощието.
Азриел се прокашля и Касиан примига.
– Какво?
– Попитах дали сте готови да тръгнем към крайречната
къща?
– Готови? – примига отново, мъчейки се да изпълзи от
мъглата на възбудата.
Азриел се засмя и сенките му се разпръснаха.
– Снощи изобщо ли не си ме слушал?
– Изобщо.
– Поне си откровен – подсмихна се Азриел. – Искат и
двамата с Неста да дойдете.
– Заради случката с Илейн?
Азриел застина.
– Какво се е случило с Илейн?
Касиан махна с ръка.
– Скараха се с Неста. Не повдигай темата – предупреди го
той, когато очите на Азриел притъмняха, после въздъхна. –
Значи не се срещаме заради тая глупост.
– Трябва да обсъдим резултата от проучванията ми. Рис
иска и двамата да присъствате.
– Значи положението е зле. – Касиан погледна сенките
около Аз. – Добре ли си?
Брат му кимна.
– Да.
Но сенките продължиха да витаят около него.
Касиан знаеше, че го лъже, ала не настоя за искрен
отговор. Аз щеше да проговори, когато се почувстваше готов,
пък и Касиан имаше по-голям шанс да убеди някоя планина да
се премести, отколкото Аз – да отвори душата си.
Затова каза просто:
– Добре. Ще се видим там.
ГЛАВА 20
Неста едва понасяше близостта на Касиан, докато летяха
над Веларис. Всеки поглед, всяко подушване, всеки допир,
докато я носеше към крайречната къща, дращеше кожата ѝ,
заплашвайки да ѝ върне снощния копнеж по него.
За щастие, Касиан не ѝ говореше. Дори не я поглеждаше.
Но когато внушителното имение на речния бряг изплува под
тях, вече беше забравила да се дразни от мълчанието му. Само
след две седмици изолация в Дома градът вече ѝ се струваше
твърде голям, твърде шумен, твърде оживен.
– Срещата ще е кратка – обеща Касиан, като кацнаха на
предната ливада, сякаш разтълкувал напрежението в тялото
ѝ.
Неста не отвърна; коремът ѝ беше свит на топка. Кой ли
щеше да присъства? Пред кого ли трябваше да се изправи, чия
ли преценка за „напредъка“ ѝ трябваше да понесе? Сигурно
всичките бяха чули за спора ѝ с Илейн – богове, дали и Илейн
щеше да е там?
Последва Касиан в красивата къща, забелязвайки бегло
кръглата маса в сърцето на вестибюла, украсена с масивна
ваза с букет от свежи цветя. И тишината наоколо. Прислугата
я нямаше.
Касиан спря пред картина с величествена гола планина,
лишена от живот, но с жив дух. Заснежени борове обгръщаха
по-малките върхове наоколо, а тази странна гола планина…
На върха ѝ стърчеше черен камък. Монолит, осъзна Неста,
пристъпвайки към картината.
– Не знаех, че Фейра е нарисувала Рамиел – пророни
Касиан.
Свещената планина, на която се провеждаше Кръвният
ритуал. В сумрачното небе над върха ѝ наистина мъждукаха
три звезди. Представляваше почти свършено, реалистично
изображение на символа на Двора на Нощта.
– Кога ли я е видяла? – рече умислено Касиан с лека
усмивка на лице.
Неста не изтъкна очевидното, че може просто да е
надникнала в ума на Рисанд. Без да каже нито дума повече,
Касиан отново я поведе по коридора.
Спря пред вратата на кабинета – същата стая, в която бе
получила публичното си порицание – и отвори едното крило.
Неста се приготви психически.
Рис и Фейра седяха на сапфиреносиния диван пред
прозореца. Азриел се беше опрял на полицата над камината.
Амрен се беше свила в едно кресло, загърната в сиво кожено
палто, сякаш хапливият въздух днес бе довел зимата. Илейн и
Мориган ги нямаше.
Погледът на Фейра беше предпазлив. Студен. Но се стопли,
когато се усмихна на Касиан, който отиде до нея и я целуна по
бузата – или поне опита. Обърна се възмутено към Рис.
– Сериозно ли? Дори тук е с щит?
Рис опъна дългите си крака и ги кръстоса през глезените.
– Дори тук.
Касиан врътна очи и се пльосна в креслото до това на
Амрен. Огледа дебелото ѝ палто и отбеляза:
– Не е чак толкова студено.
Зъбите на Амрен проблеснаха.
– Още един такъв коментар, и утре ще нося твоята кожа.
Неста сигурно щеше да се усмихне, ако Амрен не се беше
обърнала към нея.
Помежду им се обтегна напрежение, плътно и болезнено.
Неста отказа да извърне поглед.
Червените устни на Амрен се извиха нагоре. Късо
подстриганата ѝ черна коса сияеше.
Фейра се прокашля.
– Добре, Аз. Да чуем.
Азриел прибра криле. Около глезените и врата му се виеха
сенки.
– Кралица Бриалин определено не е скучала, но и не се е
занимавала с онова, което очаквахме.
Кръвта на Неста изстина. Младата кралица, скочила
доброволно в Котела, алчна за безсмъртие. Но оттам бе
излязла съсухрена старица – безсмъртна. Обречена цяла
вечност да бъде стара и прегърбена.
Азриел продължи:
– През седмицата, в която я наблюдавах… научих какъв ще е
следващият ѝ ход.
Колебанието му преди думата „научих“ говореше
достатъчно: беше изтръгнал информацията от някого. От
мнозина.
Неста свали поглед към белязаните му ръце и Азриел ги
скри зад гърба си, усетил вниманието ѝ.
– Давай по същество – пришпори го Амрен, размърдвайки се
нервно в креслото си.
– Другите кралици наистина са я напуснали още преди
седмици, както ни уведоми Ерис. Сега седи сама в тронната
зала на общия им дворец. Ерис ни е казал истината и за
Берон: Великият господар е посетил Бриалин на континента и
се е заклел да служи на каузата ѝ. – Един мускул в челюстта
му потрепна напрегнато. – Но събраната ѝ армия и съюзът с
Берон са само помощните ѝ сили. – Той поклати глава и
сенките се разляха по крилете му. – Бриалин цели да намери
отново Котела. За да си възвърне младостта.
– Никога няма да се сдобие с Котела – махна невъзмутимо
Амрен с ръка, окичена с пръстени. – Единствено ние, Мириам
и Дракон знаем къде е скрит. Дори да го открие, той е
защитен с толкова заклинания, че никой не може да стигне до
него.
– Бриалин знае всичко това – каза мрачно Азриел и
стомахът на Неста се преобърна. Той кимна към Касиан. –
Подозренията на Васа се оказват верни. Магьосникът Кошей,
един от повелителите на смъртта, наистина шепне в ухото на
Бриалин. Все още е заточен край онова езеро, но вятърът ѝ
носи думите му. Той е древен, познанията му са бездънни.
Насочил я е към Кошмарните реликви. Но за да помогне не на
нея, а на себе си. Така възнамерява да се освободи от езерото.
А Бриалин не е марионетката, за която я смятахме. Двамата с
Кошей са съюзници. – Той пак се обърна към Касиан. – Трябва
да попиташ Ерис дали Берон знае за това. И за Реликвите.
Касиан кимна в спусналата се тишина. Неста я прекъсна с
въпрос.
– Какви са тези Кошмарни реликви?
Очите на Амрен се озариха от малкото ѝ останала сила.
– В далечното минало Котелът създал много магически
предмети, оръжия с нечувана мощ. Историята и войните
погълнали повечето, затова по времето, когато попаднах в
Затвора, оставаха само три. Някои твърдяха, че имало четири,
че четвъртият предмет просто загубил силата си, но днешните
легенди разказват за три.
– Маската – обади се тихо Рис, – Арфата и Короната.
Неста усети, че никой от тях не се използва за добро.
Фейра погледна смръщено другаря си.
– Различни са от магическите предмети в Изсечения град?
Какво правят?
Неста усърдно се беше старала да забрави нощта, в която с
Амрен отидоха да изпробват така наречената ѝ дарба срещу
съкровищата, струпани в онези пъклени катакомби.
Предметите бяха вкопани в каменните им стени: ножове,
огърлици, сфери, книги, всичките проблясващи от сила. И то
зла. Ако Кошмарните реликви наистина бяха по-опасни от
ужасиите, които беше видяла онази нощ…
– Маската може да възкресява мъртвите – отговори Амрен
вместо Рис. – Тя е смъртна маска, отлята по лицето на древен
крал. Ако я носиш, си способен да призоваваш мъртвите, да ги
подчиняваш на волята си. Арфата може да отвори всяка врата,
физическа или не. Дори между различни светове, твърдят
някои. А Короната… – Амрен поклати глава. – Короната може
да контролира всяко съзнание, пробивайки дори най-мощния
щит. Единственият ѝ недостатък е, че изисква физическа
близост с жертвата, за да впие ноктите си в ума ѝ. Носиш ли я
на главата си, враговете ти ще изпълняват всяка твоя
команда. Ще можеш дори да накараш родител да убие
собственото си дете, напълно осъзнаващ зверството, но
неспособен да се възпре.
– И тези предмети са изгубени? – учуди се Неста.
Рис я изгледа свъсено.
– Притежателите им станали небрежни. Изгубили ги в
разни древни войни заради предателства или просто от
разсеяност.
– Какво общо имат те с Котела? – продължи с въпросите
Неста.
– Сходството събира – пророни Фейра и погледна Амрен,
която кимна. – Тъй като Котелът е създал Реликвите, те могат
да намерят създателя си. – Тя килна глава. – Но Котелът е
трансформирал Бриалин. Тя не може ли да го издири?
Амрен потупа с пръсти по подлакътника на креслото си.
– Котелът състари Бриалин, за да я накаже. – Тя обърна
поглед към Неста. – По-скоро да накаже теб. – Неста се
постара да не допусне нищо по лицето си. Амрен продължи: –
Ти си му откраднала нещо, когато взе силата си от него,
момиче.
Фейра погледна Неста и я попита с мек тон:
– Какво точно се случи в Котела?
Всички образи, мисли, чувства забрулиха жестоко Неста.
Започнаха да я душат, както тя трябваше да удуши силата,
надигаща се в нея заради въпроса на сестра ѝ. Никой не
проговори. Всички просто се взираха в нея.
Накрая Касиан се прокашля.
– Има ли значение?
Всички се обърнаха към него и Неста едва не въздъхна с
облекчение. Макар че нещо се опита да пламне в гърдите ѝ
заради думите му. Заради това, че я бе защитил.
– Тази информация ще ни помогне да си обясним много
неща – каза Фейра.
– Може да оставим този разговор за после… – подхвана
Касиан, но Неста изопна гръб и го прекъсна:
– Аз…
Всички застинаха. Извърнаха се към нея. Устата ѝ
пресъхна. Тя преглътна и пъхна разтреперани ръце под
бедрата си, за да ги скрие от тях. Мислите ѝ я обкръжиха
стръвно, спомените запищяха около нея и тя не знаеше откъде
да започне, как да им опише…
Дишай. Това я успокояваше по време на упражненията с
Касиан. Затова пое глътка въздух – и издиша бавно. И отново.
И трети път.
После проговори в тишината:
– Не осъзнавах какво взимам. Само че взимам неща, които
Котелът не иска да ми даде. Струваше ми се редно, като се
имаше предвид какво ми причинява.
И това беше. Само толкова можеше да каже. Нито дума
повече.
Но Фейра кимна с очи, лъснали от нещо, което Неста не
можеше да определи. Сестра ѝ се обърна към Амрен:
– Значи е напълно възможно Котелът да не е могъл да даде
на Бриалин способността да го намери. Само тази да намира
други негови творения, жалко подобие на истинската дарба.
Другите кимнаха и Неста се осмели да погледне Касиан,
който ѝ се усмихна леко. Сякаш с малкото си думи беше
постигнала нещо… достойно за уважение. Гърдите ѝ се свиха.
Толкова недостойни неща ли беше направила, че такъв
оскъден принос да ѝ донесе похвала? Опита се да игнорира
неприятната мисъл, а Амрен продължи:
– Събереш ли и трите предмета, с общата им сила на
сътворени от Котела можеш да го намериш, където и да е
скрит.
– Освен че ще си се сдобил с три ужасяващо могъщи
реликви – додаде мрачно Азриел. – Способни да дадат дори на
човешка армия надмощие над елфическа.
– Умееш ли да възкресяваш мъртвите – замисли се на глас
Касиан с напрегнато лице, загубило всяка следа от онази
усмивка, – ще имаш на своя страна неудържима сила,
воюваща без почивка и храна. Умееш ли да отваряш всяка
врата, ще можеш да пренасяш армията си от мъртъвци където
пожелаеш. А с неограничен контрол над съзнанията можеш да
накараш всеки вражески народ да се преклони пред теб.
В стаята отново се възцари тишина. Сърцето на Неста
блъскаше грохотно.
– И Кошей иска само да се освободи от езерото? – обърна се
Рис към Азриел.
Амрен отговори вместо сенкопоеца:
– Никой не познава истинските сили на Реликвите. Кошей
може да знае за тях нещо, което ние не знаем; да очаква нещо
още по-могъщо, след като трите се обединят.
Рис отново погледна към Азриел, който кимна угрижено.
– Какво е повелител на смъртта? – попита Неста.
Погледите им я връхлетяха като камъни. Касиан отговори,
потупвайки с пръст белега от едната страна на врата си:
– Разказах ти за Лантис, за раната, която ми направи. Той
буквално е безсмъртен. Нищо не може да го убие. Кошей също
не може да умре – господар е на собствената си смърт.
Той свали ръката си от ужасния белег. Блясъкът в очите му
ѝ подсказа, че мислите му са прескочили към нейните сили.
Неста потисна нещото, което се загърчи в нея като отговор и
потвърждение, обгръщайки гръбнака ѝ с леден огън. За
щастие, Касиан продължи:
– Те са повелители на смъртта.
Думите му увиснаха във въздуха. Рис изруга.
– Бях забравил за Лантис.
Касиан му хвърли сух поглед и отново посочи белега си.
– Аз не съм.
За пълен ужас на Неста Амрен потрепери. Амрен.
Фейра прочисти гърлото си.
– Значи издирват Кошмарните реликви, с чиято помощ се
надяват да намерят Котела за целите на Бриалин, и
междувременно да освободят Кошей. И да разпалят война в
съюз с Берон, с чиято помощ пък кралицата ще разшири
териториите си. Може би и Кошей ще намаже някое парче
земя от сделката си с Бриалин, вероятно сключена в негова
полза.
– Напомням, че Бриалин е съвсем наясно с коварните
намерения на Кошей – намеси се Азриел. – Ако магьосникът
дърпа конците ѝ, то е само защото тя му позволява, за да
постигне собствените си цели.
Касиан обобщи:
– Значи те двамата са на единия фронт, а Берон е тук,
нетърпелив да започне война заедно с Бриалин, за да разшири
териториите си след края на касапницата.
Главата ѝ се въртеше. Дори не беше подозирала, че се
случват подобни неща. Подочуваше по нещо оттук-оттам, но
далеч не си беше представяла пред каква опасност са
изправени отново. Че пак са на ръба на катастрофа…
Размърда се тревожно в стола си.
Фейра попита Азриел:
– Но Бриалин още не е намерила Кошмарните реликви, нали
така?
Сенкопоецът поклати глава.
– Доколкото знам, не. Носеха се слухове, че Реликвите били
тук, в Притиан. Очевидно и Кошей не е по-осведомен от нас.
Поне това е добре. Бриалин не би рискувала да дойде тук. Още
не. Дори с Берон за съюзник. А Кошей е заточен при езерото
си. Но Бриалин се подготвя, събира най-вещите шпиони и
воини в кралството си. В двореца заварих цяла шайка от тях.
Но още нямам отговор защо Бриалин и Кошей биха отвлекли
войниците на Ерис. – Той погледна Касиан. – Трябва да се
срещнеш с него.
Касиан кимна.
– Добре. И трябва да подсилим границите си. Да
предупредим дворовете за плановете на Берон. Майната ѝ на
цялата потайност.
– Ако го направим, ще изобличим Ерис – изтъкна Рис. – И
ще загубим ценен съюзник – добави, когато Касиан врътна
очи. – Ерис е лукава змия, но ще ни е от полза. Може и да го
води себична жажда за власт, но има какво да ни предложи. –
Той сбърчи чело и заяви с предпазлив тон: – Съгласен съм с
Аз. Искам да уведомиш Ерис за развоя на събитията, както
обеща.
– Хубаво – съгласи се Касиан. – Но няма ли да предупредим
другите дворове за Реликвите?
– Не – отсече Рис. – Така рискуваме някой от тях също да
започне да ги издирва. И Берон ще изпрати всичките си воини
и шпиони да ги намерят първи. Фактът, че още не ги е открил,
говори, че не знае за тях, но все пак държа Ерис да го
потвърди.
Фейра попита:
– А ние защо не търсихме и Реликвите, докато търсехме
Котела?
– Книгата беше по-лесна цел – обясни Амрен. – Пък и
Реликвите не са използвани от десет хиляди години.
Предполагах, че всичките са на дъното на някой океан.
– Значи трябва да ги намерим първи – обяви Касиан. –
Някакви идеи?
– Творенията на Котела обикновено не се разкриват пред
всекиго – предупреди Амрен. – Фактът, че историята ги е
забравила, че дори аз не се сетих за тях по време на войната с
Хиберн, ми подсказва, че навярно самите те са се укривали.
Предметите с истинска сила притежават такова умение.
– Говориш за тях като за разумни същества – отбеляза
Касиан.
– Такива са – потвърди Амрен. В очите ѝ вилнееха бури. –
Сътворени са в епоха, когато сурова магия витаеше по земята,
а елфите още не господстваха над света. По онова време
магическите предмети развиваха съзнание и желания. Което е
лошо.
Лицето ѝ се замъгли от спомени и по гръбнака на Неста
пробяга хладна тръпка.
Рис се замисли на глас:
– Може би и те като мен имат дарбата да предизвикват
забрава у хората.
– Но Бриалин е трансформирана от Котела – напомни
Амрен. – И вероятно по време на трансформацията ѝ магията
на Кошмарните реликви е спряла да ѝ действа. Разпознали са
я като тяхна сродница. И ако някога, чувайки за тези
магически предмети, бързо е забравяла за тях, след
трансформацията това знание е изскочило в ума ѝ. Нищо
чудно дори да са я призовали, да са ѝ се присънили.
Всички в стаята погледнаха едновременно към Неста.
– Същото важи и за теб – каза тихо Амрен. – И за Илейн.
Неста се вцепени.
– Но щом омагьосват света да ги забрави, как така Азриел е
успял да запомни информацията и да ни я донесе?
– Може би научиш ли за тях, осъзнаеш ли, че съществуват,
магията се разваля – предположи Амрен. – Или просто
Кошмарните реликви са решили да ни се разкрият, със
сигурност злонамерено.
Косъмчетата по ръцете на Неста настръхнаха.
Касиан се намести напрегнато в стола си.
– И как ще намерим Кошмарните реликви?
Илейн се обади от входа, появила се толкова безшумно, че
всички подскочиха и се завъртяха към нея:
– Ще използвате мен.
ГЛАВА 21
Веднага щом думите на Илейн прозвучаха откъм входа на
стаята, в главата на Неста настана пълна тишина. Фейра беше
обърнала пребледняло от тревога лице към сестра им.
Неста скочи на крака.
– Не.
Илейн остана на прага с восъчно лице, но с изражение по-
твърдо, отколкото бяха виждали някога по него.
– Ти не решаваш вместо мен, Неста.
– Последния път, когато си имахме работа с Котела, той те
отвлече – напомни ѝ Неста, борейки се с разтрепераното си
тяло. Намери думите, които можеше да използва като
оръжие. – Нали уж вече нямаше сили?
Илейн стисна устни.
– Нали и ти нямаше?
Неста изпъна гръбнак. Никой от другите в стаята не
проговори, но вниманието им полепваше по кожата ѝ като
обвивка.
– Няма да участваш в търсенето.
Амрен каза студено:
– Тогава ти върви да ги търсиш, момиче.
Неста се обърна към дребната елфка.
– Не знам как да намеря каквото и да било.
– Сходството събира – повтори Амрен. – Ти самата си
трансформирана от Котела. Затова и ти като Бриалин си
способна да намираш други негови творения. И си
неподатлива на влиянието и силите на Реликвите. Можеш да
ги използваш, но никой не може да ги използва срещу теб. –
Тя обърна глава към Илейн. – Срещу двете ви.
Неста преглътна.
– Не мога.
Но да позволи на Илейн да се намеси, да застраши живота
си…
– Ти намери Котела… – подхвана Амрен.
– И той едва не ме уби. Плени ме като птица в клетка.
– Тогава аз ще го намеря – заяви Илейн. – Може да ми е
нужно малко време да… си припомня как действат силите ми,
но ще започна още днес.
– В никакъв случай – изплю Неста, свила пръсти в юмруци. –
В никакъв случай.
– Защо? – попита Илейн. – Цял живот ли да си стоя в
малката градинка? – Неста изтръпна и Илейн продължи: –
Трябва да вземеш решение. Не може да ми се подиграваш за
дребния, кротък животец, докато в същото време не ми
позволяваш да се заема с нещо значимо.
– Тогава си измисли приключения – избухна Неста. –
Напивай се, чукай непознати. Но стой настрана от Котела.
– Изборът си е неин, Неста – намеси се Фейра.
Неста се завъртя към нея, игнорирайки предупредителния
блясък на първичен гняв в очите на Рис.
– Ти не се бъркай – изсъска на най-малката си сестра. – Не
се и съмнявам, че ти си ѝ насадила такива мисли, даже
сигурно си я насърчавала да се изложи на опасност…
– Не съм дете, заради което да спорите – прекъсна я остро
Илейн.
Пулсът на Неста блъскаше в цялото ѝ тяло.
– Забрави ли войната? Всичко, което видяхме? Забрави ли,
че Котелът те отвлече и те заведе право в лагера на Хиберн?
– Не съм забравила – отвърна студено Илейн. – И не съм
забравила, че Фейра ме спаси.
В главата на Неста изригна бумтеж.
За част от секундата ѝ се стори, че Илейн се кани да смекчи
някак последните си думи, но Неста я прекъсна, разярена от
съжалението ѝ.
– Я виж ти кой е решил да покаже нокти най-накрая. Ще се
окаже, че си имала характер, Илейн.
Думите ѝ сякаш блъснаха Илейн като юмрук в лицето, в
тялото. Никой не посмя да проговори, макар че в ъглите на
стаята се струпаха сенки, досущ като змии, готови за атака.
Очите на Илейн просветнаха от болка. И изражението ѝ
накара нещо да се взриви в гърдите на Неста. Тя отвори уста,
сякаш можеше да промени нещо, но Илейн ѝ взе думата:
– И мен ме бутнаха в Котела. И мен ме залови. А ти мислиш
само как моят ужас се е отразил на теб.
Неста примига. Чувстваше се куха отвътре.
Илейн се завъртя на пета.
– Извикайте ме, когато решите да започнем.
Вратите се затвориха зад нея.
Всяка отвратителна дума, изречена от Неста, продължи да
отеква между стените на стаята.
Фейра ѝ каза с дразнещо нежен тон:
– Не ми беше лесно да помоля Илейн да се изложи на
опасност.
Неста се обърна към нея.
– Не може ли ти да потърсиш Реликвите? – Погнуси се от
собствения си малодушен въпрос, от страха в сърцето си, от
прозрението, че само питайки, издаваше предпочитанието си
към Илейн. – Все пак имаш толкова много магия, и ти си
трансформирана, макар и не от Котела. Обучена си да бъдеш
воин. Не можеш ли да го намериш?
Пак се спусна мълчание. Но друг вид. Като затишие пред
буря.
– Не – отвърна тихо Фейра. – Не мога.
Погледна Рис и той ѝ кимна с лъснали очи.
Вече всички гледаха Фейра. Тя обаче се взираше само в
Неста.
– Не бива да рискувам.
– Защо? – озъби се Неста.
– Защото съм бременна.
Отново тишина. Тишина, която Касиан разсече с толкова
радостен вой, че напрежението се пръсна на парчета. Той
скочи от стола си и направо се хвърли върху Рис.
Двамата се сгромолясаха на пода в кълбо от крила и тъмна
коса, а Амрен се обърна към Фейра с грейнали очи:
– Поздравления, момиче.
Азриел се наведе да целуне Фейра по главата – тоест, по
щита на няколко сантиметра над нея.
– Знаех си, че не си я обгърнал с тоя глупав щит само за да
упражняваш някакъв номер, научен от Хелион – възкликна
Касиан, млясна Рис по бузата и отиде да прегърне силно
Фейра.
Рисанд поотпусна щита, колкото Касиан да я придърпа в
обятията си, продължавайки да се смее.
Веднага щом Рис разхлаби щита, мирисът на Фейра изпълни
стаята.
Беше си нейният, но… примесен с нещо ново. Тъничък, едва
доловим нов мирис като на млада розова пъпка.
Касиан се засмя.
– Нищо чудно, че си толкова кисело копеле напоследък, Рис.
Сигурно ни предстои да видим съвършено ново ниво на
свръхзакрилничество.
Фейра го изгледа кръвнишки, после вдигна поглед към
другаря си.
– Вече обсъждахме въпроса. Щитът е компромисен вариант.
Амрен се усмихна широко.
– Тогава каква е била началната му идея?
Фейра се намръщи.
– Да не се отлепя от мен цели десет месеца.
Елфките носеха децата си с един месец по-дълго от
човешките жени, беше научила Неста, преравяйки разни
книги в библиотеката на Дома през първите си седмици тук.
– В кой месец си сега? – поинтересува се Азриел, загледан в
плоския корем на Фейра.
Тя плъзна пръсти върху него, сякаш чуждото внимание
възбуждаше инстинкта ѝ да защитава детето вътре.
– Втори.
Касиан се завъртя към Рис.
– Криеш го от два месеца?
Рис му се ухили самодоволно.
– Откровено казано, очаквахме всички да сте се досетили
вече.
Касиан пак се засмя.
– Как да се досетим, като си я опаковал в тоя щит?
– Кисело копеле, забрави ли?
Касиан се усмихна до уши и каза на Азриел:
– Ще ставаме чичовци.
– Майката да е на помощ на горкото ми дете – простена
Фейра.
Азриел ѝ отвърна с ярка усмивка, а Фейра отправи поглед
към сестра си.
– Поздравления – пророни тихо Неста.
Досега само безмълвно бе наблюдавала споделеното им
щастие и близостта им, сякаш ги гледаше през прозорец.
Фейра ѝ се усмихна плахо.
– Благодаря. Ти пък ще ставаш леля.
– Да, боговете да са на помощ на горкото ти дете – потвърди
Касиан и Неста го изгледа ядосано.
Като върна очи към Фейра, Рис вече беше преметнал уж
небрежно ръка през раменете на сестра ѝ, но впиваше
застрашителен поглед в нея.
И Неста му позволи да прозре в душата ѝ. Да се увери, че не
мисли лошото нито на Фейра, нито на бебето в утробата ѝ.
Една първична част от нея разбираше, че Рис е не просто
бъдещ баща, но и елф, който не би се поколебал да унищожи
всяка заплаха за другарката и детето си. Да я унищожи бавно
и болезнено, а после да си тръгне от разкъсания ѝ труп без
нито капка разкаяние.
Новият ѝ елфически инстинкт за самосъхранение я накара
да сведе леко брадичка, за да му покаже, че никога не би им
посегнала.
Рис също кимна с брадичка и това беше.
Неста попита Фейра:
– Съобщи ли на Илейн?
Преди сестра ѝ да отговори, Азриел попита:
– Ами на Мор?
Фейра се усмихна.
– Само Илейн се досети сама. Хвана ме да повръщам две
поредни сутрини. – Тя кимна към Азриел. – Май надмина дори
теб по пазене на тайни.
– На Мор ще съобщя, като се върне от Валахан – каза Рис. –
Ако съдя по твоята реакция, Кас, едва ли и тя ще удържи
вълнението си дори на чужда територия, макар и да не им
разкрие причината. А не искам потенциален враг да разбира.
Още не.
– Вариан? – попита Амрен.
Неста така и не беше научила как някогашната ѝ приятелка
и принцът на Адриата от Двора на Лятото се бяха обвързали.
Вероятно нямаше и да научи.
– Още не – повтори Рис, клатейки глава. – Чак когато
бременността напредне.
Неста килна глава към сестра си.
– Значи не можеш да използваш магията си, докато си
бременна?
Фейра изтръпна.
– Мога, но не знам как ще се отразят необичайните ми
дарби на бебето. Ответряването е безопасно, но в толкова
ранна бременност някои от другите ми сили може да
напрегнат тялото ми до опасен предел. – Рис стисна рамото
ѝ. – Досадна работа. – Фейра перна ръката, стиснала рамото
ѝ. – Също толкова досадна, колкото него.
Рис ѝ смигна и Фейра врътна очи. После каза на Неста:
– На Илейн ще ѝ трябва време да овладее силата си
достатъчно, че да издири с нея Реликвите. Но ти, Неста… Ти
можеш пак да използваш гадателските си умения.
– И то възможно най-скоро – добави Рис. – Времето не е на
наша страна.
Неста попита Амрен:
– А ти не си ли трансформирана?
– Не и като теб – отвърна Амрен. После ѝ се усмихна
лукаво. – Страх ли те е?
Неста не обърна внимание на подигравката ѝ. Дори бурната
радост на Касиан бе стихнала.
– Имам ли избор? – пророни Неста.
Ако трябваше да избира между себе си и Илейн, изобщо
нямаше да се замисли. Винаги щеше да жертва себе си,
вместо да изложи Илейн на риск. Въпреки че току-що бе
наранила сестра си непростимо.
– Имаш избор – заяви категорично Рис. – При нас винаги ще
имаш избор.
Неста го изгледа хладно.
– Ще го потърся. – Надникна към корема на сестра си и
несъзнателно прилепената ѝ до него ръка. – Разбира се, че ще
го потърся.
Касиан искаше да поговори с Рис за илирианските легиони,
затова Неста тръгна сама към вестибюла на крайречната
къща.
Беше стигнала до средата на коридора, когато Фейра извика
името ѝ, и Неста спря точно пред картината с Рамиел.
Фейра ѝ се усмихна колебливо.
– Ще почакам с теб, докато Касиан се освободи.
Няма нужда, едва не изплю Неста, но успя да се сдържи.
Повървяха мълчаливо към изхода, наблюдавани от купищата
портрети на всички други, освен нея и майка им.
Тишината вече се обтягаше почти нетърпимо, когато спряха
в просторния вестибюл, но Неста не знаеше какво да каже,
какво да направи.
– Момче е – обади се накрая Фейра.
Неста завъртя глава към сестра си.
– Бебето?
Фейра се усмихна.
– Исках да кажа първо на теб. С Рис се разбрахме да
изчакаме, но… – Нови радостни възгласи проехтяха по
коридора и Фейра се изкиска. – Явно се е похвалил на Аз и
Касиан.
На Неста ѝ трябваше малко време да осмисли нещата:
дружелюбния жест на Фейра, разкритието ѝ…
– Как е възможно да знаеш пола му?
Усмивката напусна очите на сестра ѝ.
– По време на войната с Хиберн Резбаря ми показа детето,
което ще имаме с Рис.
– А той откъде е знаел?
– Нямам представа – призна си Фейра, пак долепила ръка до
корема си. – Но не бях предполагала колко искам момче,
докато не разбрах, че точно такова ще родя.
– Вероятно защото животът със сестри е бил мъчение за теб.
Фейра въздъхна.
– Не исках да кажа това.
Неста сви рамене. Каквото и да говореше Фейра, несъмнено
ѝ беше минало през ума. Всичко случило се с Илейн…
Фейра явно долови посоката на мислите ѝ.
– Илейн беше права. Вторачили сме се в това как се
отразява ужасното ѝ премеждие на нас самите и забравяме,
че тя го е изживяла.
– Упрекът ѝ беше насочен към мен, не към теб.
– И аз нося същата вина, Неста. – Очите ѝ притъмняха от
тъга. – Не беше справедливо да стовари тази истина само
върху твоите плещи.
Неста не знаеше как да отговори, откъде да започне.
– Защо не каза първо на нея, че е момче?
– Тя разбра първа за бременността ми. Исках ти да
разбереш първа за пола.
– Да не отбелязваш точки?
Фейра я изгледа ядосано.
– Не, Неста. Просто… Трябва ли ми оправдание, за да
споделям разни неща с теб? Ти си ми сестра. Исках да кажа
първо на теб. Това е.
Неста не знаеше как да отговори и на това. За щастие,
гласът на Касиан изпълни коридора. Сбогуваше се с Рис.
– Успех – каза тихо Фейра и се спусна да посрещне
ликуващия Касиан.
Неста долови, че сестра ѝ не говори само за Кошмарните
реликви.
ГЛАВА 22
– Според теб Неста може ли да намери Реликвите? –
Азриел попита Касиан, докато си почиваха във всекидневната
между двете им спални.
Вечерта беше студена, затова в камината пред тях бумтеше
огън и Касиан, който винаги бе обичал есента, въпреки
кретените от Двора на Есента, се наслаждаваше на топлината.
– Надявам се – отвърна уклончиво той.
Не му харесваше Неста да се излага на такава опасност, но
напълно разбираше мотивите ѝ. Ако на него му се наложеше
да избира дали да изпрати някой от братята си на опасна
мисия, или сам да тръгне, винаги – винаги – би избрал себе си.
Макар и да беше изтръпвал при всяка от острите ѝ думи към
Илейн, не можеше да я обвинява за страха и искрената любов
зад решението ѝ. Можеше единствено да ѝ се възхищава,
задето беше решила да помогне – ако не за доброто на света,
то поне за да опази сестра си.
– Неста наистина трябва да пробва с гадаене – продължи
Азриел.
Касиан се взираше в пространството между двете им
кресла. Толкова много пъти бяха седели в тях, че се беше
превърнало в безгласно правило Азриел да седи в лявото, по-
близо до прозореца, а Касиан – в дясното, по-близо до вратата.
От лявата страна на Азриел имаше и трето кресло, обикновено
за Рис, а от дясната страна на Касиан – четвърто, винаги
запазено за Мор. Златиста декоративна възглавничка с
дантелен ширит украсяваше четвъртото кресло, категоричен
символ на притежателката му. Амрен, незнайно защо, рядко
се задържаше в Дома достатъчно дълго, че да стигне до тази
стая, затова не държаха стол за нея.
– Неста не е готова за гадаене – каза Касиан. – Дори не
знаем каква сила ѝ е останала.
Но Илейн бе потвърдила пред всички им: и двете сестри
още притежаваха дарбите си от Котела. Макар и да не се
знаеше дали са толкова силни, колкото преди.
– Напротив, знаеш – не се съгласи Азриел. – Виждал си я, и
то не само когато сияе в очите ѝ.
Касиан не беше споделил с никого за стъпалото с ясни
отпечатъци от пръсти. Питаше се дали сенките на Азриел не
са му прошепнали за тях.
– В момента е нестабилна. Последното гадаене не завърши
добре. Котелът видя нея. И после отвлече Илейн.
По време на срещата бе видял как всеки адски спомен
пробяга през очите на Неста. И макар да разбираше Илейн и
твърдението ѝ, че ужасът е бил неин, Касиан от личен опит
знаеше колко боли да ти отнемат любим човек, да го наранят.
Азриел се напрегна.
– Наясно съм. Все пак помогнах в спасяването на Илейн.
Аз дори не се бе поколебал да нахлуе в сърцето на
хибернския военен лагер.
Касиан отпусна глава на облегалката и намести крилете си
в пролуките, изработени специално за тях.
– Неста ще гадае сама, и то когато се почувства готова.
– Ако Бриалин и Кошей намерят дори една от Реликвите…
– Остави Неста да опита първо по своя начин – погледна го в
очите Касиан. – Ако ѝ наредим да го направи, ще получим
обратния ефект. Нека изчерпи всички други варианти, преди
да осъзнае, че само един е възможен.
Азриел проучи изражението му, после кимна сериозно.
Касиан въздъхна, загледан в подскачащите пламъци.
– Ще ставаме чичовци – каза след малко с неудържима
почуда в гласа.
Лицето на Азриел се изпълни с гордост и щастие.
– Момче.
Не беше гарантирано, че първородният син на един Велик
господар ще стане негов наследник. Понякога на магията ѝ
отнемаше известно време да реши и често пренебрегваше
напълно реда на раждане. Понякога си избираше някой
братовчед. А понякога дори изоставяше целия род. Но имаше
и случаи, когато посочваше наследник още щом се появеше на
бял свят, още щом новороденото проплачеше за пръв път. Но
Касиан не го интересуваше дали синът на Рис ще наследи
цялата му разгромителна сила, или само капка от нея.
Рис също нямаше да го интересува. Нито когото и да било
от тях. Всички вече обичаха момчето.
– Много се радвам за Рис – каза тихо Касиан.
– Аз също.
– Мислиш ли, че някога ще си готов за дете?
Ще си готов ли някога да признаеш на Мор за чувствата
си?
– Не знам – отвърна Азриел.
– Искаш ли дете?
– Няма значение какво искам.
Резервирани думи, които възпряха Касиан да продължи с
въпросите. Мор и Азриел още го използваха да разчупва
напрежението помежду им, но напоследък Касиан долавяше
промяна. И в двама им. Мор вече не сядаше нарочно до него,
не го прегръщаше показно, а Азриел… жадните му погледи
към нея ставаха все по-малко. Сякаш се беше отказал. След
цели петстотин години някак се беше отказал. Касиан не
проумяваше защо.
– Ти искаш ли дете? – попита го Аз.
Касиан не можа да спре спомена, който пробяга през
съзнанието му: как с Неста се притискат един към друг,
облегнати на онази стена, и ръката ѝ го задоволява точно
както му харесва, а стоновете ѝ изпълват ушите му като
сладка музика.
Само че той я беше оставил незадоволена – избяга му,
преди да успее да ѝ се реваншира. След срещата в
крайречната къща Касиан отиде във Ветробран, а после не я
видя и на вечеря. Дори не знаеше какво би ѝ казал, как би
протекъл разговорът помежду им.
Тази липса на равновесие в удовлетвореността им беше като
недовършената сделка, чиито символи бележеха гърбовете им.
И въпрос на мъжко достойнство, не го беше срам да си
признае. Сега тя имаше надмощие. И го изгледа с такова
самодоволство, когато го нарече „бързак“.
Едното му коляно подскачаше нервно, докато се взираше
ядосано в огъня.
– Касиан?
Сети се, че Азриел му е задал въпрос. Вярно, говореха си за
деца.
– Естествено, че искам деца.
Често се замисляше какво семейство би си създал, как
децата му нито за миг нямаше да се чувстват необичани и
нежелани; никога нямаше да разберат какво е глад, страх,
студ и болка.
Но досега не се беше появила елфка, която да го изкуши
достатъчно да се бори за това бъдеще.
И вероятно дълбоко в себе си чакаше точно това:
другарската връзка. Онова, което виждаше между Фейра и
Рис.
Касиан въздъхна отново, стана от креслото и тръгна към
вратата. Нямаше да успее да се отпусне, да се съсредоточи,
докато не изравнеше резултата. На излизане от стаята
измърмори, без да обърне поглед назад:
– Прави се на сляп, придружителю.
Сгушена в леглото, опряла книга върху пухената завивка,
Неста тъкмо стигаше до страстната първа целувка в
последния любовен роман, който си беше избрала, когато на
вратата се почука.
Тя бързо затвори книгата и се надигна върху възглавниците.
– Да?
Дръжката се завъртя и той се появи на входа.
Още не беше съблякъл кожения си костюм, чиито
застъпващи се пластини, изпълнени със сенки, му придаваха
вид на внушителен звяр.
Касиан затвори вратата и опря гръб в дъбовата резба.
Крилете му се издигаха високо над главата му като два
планински върха.
– Какво? – Тя остави книгата на нощното шкафче и се
надигна още върху възглавниците. Очите му се спуснаха към
копринената ѝ нощница без ръкави и бързо се върнаха към
лицето ѝ. – Какво? – повтори тя, килвайки глава.
Разпуснатата ѝ коса се разля през едното ѝ рамо. Той
забеляза и това.
– За пръв път те виждам с пусната коса – каза дрезгаво
Касиан.
Винаги я носеше сплетена като тиара около главата си или
стегната в кок. Погледна свъсено вълните, спускащи се до
кръста ѝ, златистокестеняви и лъскави на смътната светлина.
– Пречи ми, като е пусната.
– Красива е.
Неста преглътна неволно и вдигна поглед. Очите му
искряха, но оставаше опрян на вратата с ръце зад тялото си.
Сякаш възпираше сам себе си.
Мирисът му я достигна, по-тъмен, по-мускусен от
обичайното. Неста залагаше всички пари, които не
притежаваше, че това е мирисът на възбудата му.
Той накара пулса ѝ да заблъска, да избяга надалеч от пътя
на трезвостта. Не можеше да допусне Касиан да ѝ влияе
толкова лесно, така подлудяващо.
Не смееше да го погледне от кръста надолу, само изви
устни в студена усмивка.
– Идваш за още ли?
– Идвам да ти се издължа.
Гърленият му глас накара пръстите на краката ѝ да се свият
под завивката.
Нейният обаче оставаше изненадващо равномерен.
– За какво?
– За снощи.
Говореше, сякаш нямаше място за шеги, за хумор. Очите му
се спуснаха по-надолу от лицето ѝ, отчитайки препускащия ѝ
пулс.
– Имаме недовършена работа.
Тя затърси трескаво защита срещу него.
– Мъжкото достойнство е причудливо нещо. – Той не ѝ
отговори, затова Неста вдигна още една стена пред него. –
Защо изобщо идваш? Даде ми да разбера, че снощната случка
е грешка.
Той не поддаде.
– Не съм казвал такова нещо.
Вниманието му оставаше все така приковано към
бушуващия ѝ пулс.
– Нямаше нужда. Прочетох го в очите ти.
Погледът му скочи към нейния.
– Единствената грешка беше, че свърших, преди да съм те
вкусил.
Неста знаеше, че не говори за устата ѝ. Нито за кожата ѝ.
– Единствената грешка – продължи Касиан – беше, че ми
избяга, преди да успея да коленича пред теб.
Ставаше ѝ все по-трудно да диша.
– Приятелите ти няма ли да кажат, че това е грешка?
Тя махна във въздуха помежду им.
– Приятелите ми нямат нищо общо. Не ги засяга какво
искам от теб.
Каза го толкова стремително, че зърната ѝ настръхнаха.
Очите му отново се спуснаха надолу и като видя втвърдените
върхове на гърдите ѝ под копринената нощница…
Цялото му същество се съсредоточи в тях. В нея. Всичките
му петстотин години, всичко, превърнало го във воин, във
върховен хищник… Всичко се фокусира върху нея.
Изпитателният му поглед я обгърна като порив на вятъра,
като пожар.
– Ами тренировките? – прошепна тя.
– Това е отделно.
Очите му притъмняха напълно.
Кожата ѝ се обтегна почти болезнено, а между краката ѝ се
разля пулсираща влага.
– Неста.
В тона му прозвуча умолителна нотка. Целият трепереше –
вратата зад него се тресеше от силата на рухващия му
самоконтрол.
Неста погледна най-накрая. Под колана на панталона му.
Към издутината, опънала черната кожа.
Всичко друго излетя от главата ѝ и останаха само той, тя и
пространството помежду им.
Касиан изръмжа и дори в този звук се долавяше молба.
– Това остава настрана от тренировките – съумя да каже
Неста. – И всичко друго. Просто секс.
Нещо се промени в изражението му, но той повтори:
– Просто секс.
Това със сигурност щеше да се окаже грешка, за която
щеше да си плати, нещо, заради което щеше да страда. Но
нямаше достатъчно воля да му откаже. Да откаже на себе си.
Затова щеше да го допусне само тази нощ.
Вдигна отново поглед към очите му и каза:
– Да.
Касиан скочи към нея като звяр, освободен от клетката си,
и тя едва успя да се извърти към ръба на леглото, преди
устните му да връхлетят нейните, гладни, алчни.
Дълбоко ръмжене извираше от гърдите му и отекваше в
пръстите ѝ, докато Неста сваляше освирепяло жакета му,
ризата му, съдирайки плата. Той откъсна устните си от
нейните само колкото да съблече ризата си, която се закачи
на крилете му, преди да падне на пода. После отново ѝ налетя,
хвърляйки се върху леглото, и тя отвори крака за него,
допусна тялото му като в люлка между бедрата си.
Не успя да сдържи стона си, когато Касиан притисна таза
си към нейния и коженият му панталон се долепи до нея. Той
нахлу с език в устата ѝ, нажежи я отвътре и плъзна ръка
нагоре по голото ѝ бедро, набирайки нощницата ѝ. Като
достигна хълбока ѝ, без да попадне на бельо, изсъска доволно.
Погледна мястото, към което притискаше твърдата
изпъкналост в панталона си, и осъзна, че само грубата кожа
го разделяше от влагата ѝ.
Неста трепереше, но не от страх. Неговата ръка трепереше
не по-малко, докато набираше още по-нагоре нощницата ѝ.
Вдигна я до пъпа ѝ и я загледа, гола и лъснала от влага,
долепена до твърдината в панталона му. Гърдите му се
надигнаха и тя зачака варварския, стръвен допир, но той
просто се наведе към нея и я целуна по гърлото.
Нежно, прелъстително. Целуна я по рамото и тя потрепери.
Потрепери още по-силно, когато Касиан плъзна език по
същото място. И целуна хлътнатината между ключиците ѝ.
Облиза я.
Смъкна презрамките на нощницата ѝ надолу по раменете ѝ.
Обходи с устни ключиците ѝ и с всяка следваща целувка
сваляше все по-надолу и по-надолу деколтето ѝ. Докато дъхът
му не стопли оголените ѝ гърди.
От дъното на гърлото му, от дълбините на корема му се
изтръгна дрезгав звук. Като скимтене на озверяло от глад,
изтезавано животно. Той загледа гърдите ѝ и Неста остана без
дъх под прогарящия му поглед. И направо спря да диша,
когато Касиан сведе глава и обгърна с устни едното ѝ зърно.
Неста изви гръб и от устата ѝ излетя задъхан стон.
Той направи същото и с другата ѝ гърда.
Прокара зъби по чувствителния ѝ връх, преди да я стисне
леко.
Тя простена отново, отметна глава назад и тласна гърди към
него в безмълвна молба.
Касиан откликна с онзи мрачен смях и се върна на другата
ѝ гърда, докосвайки я влудяващо със зъби, хапейки.
Тя протегна ръце към него, към онази част от него, която
твърде дълго стоеше неподвижна между краката ѝ. Искаше
го – веднага. В ръката си, в тялото си, без значение къде.
Но Касиан се отдръпна от нея. Надигна се и коленичи пред
отворените ѝ крака. Огледа я разгърната пред себе си, със
скупчена върху корема ѝ нощница. Като пиршество,
приготвено само за него.
– Трябва да ти се издължа – пророни той с онзи гърлен глас,
който я накара да се гърчи.
Проследи движенията на таза ѝ, после вкопчи големите си,
мощни ръце в бедрата ѝ. Изчака я да му даде сигнал, че е
разбрала намеренията му. Точно онова, за което от толкова
дълго бленуваше в най-тъмните часове на нощта.
– Да – прошепна сподавено тя.
Касиан ѝ отвърна с дива, съвършено мъжка усмивка. После
ръцете му стиснаха по-силно голите ѝ бедра, разтваряйки ги
по-широко. Той сведе глава и Неста виждаше само тъмната му
коса, позлатена от лампите, и разкошните му криле,
издигнати над двама им.
Той не губи време да я докосва и вкусва нежно.
Вместо това я разгърна с една ръка и прокара език точно
през центъра ѝ.
Светът се пропука, скрепи се и пак се пропука.
Той се пресегна с другата си ръка да си освободи място в
предницата на панталона си.
Облиза я отново и този път се задържа на връхната точка
между бедрата ѝ. Засмука я в устата си, драсна я леко със
зъби, после се отдръпна.
Неста се огъна в леглото, неспособна да удържи стона,
надигнал се в гърлото ѝ.
Езикът му се плъзна мудно надолу и той притисна с длан
корема ѝ, за да я задържи на място, прониквайки с език право
в сърцевината ѝ. Изви се вътре в нея и потъна по-надълбоко,
отколкото беше очаквала, и Неста не можеше да мисли, не
можеше да прави нищо друго, освен да се къпе в наслада…
– Още по-вкусна си, отколкото си представях – изръмжа той
до нея, издигайки се отново към ядрото чувствителни нерви с
кратки, влудяващи облизвания.
Неста изскимтя и той прокара език по онази точка.
Скимтенето ѝ прерасна в рев, а той се засмя до плътта ѝ и пак
я облиза.
Жадуваният свършек се замержеля като воал пред нея, още
недостижим, но се носеше все по-близо и по-близо.
– Толкова си мокра – прошепна Касиан и облиза входа към
вътрешността ѝ, сякаш решен да изпие всяка капка от нея. –
Винаги ли си толкова мокра за мен, Неста?
Не искаше да му поднесе такова задоволство с истината. Но
не можеше да измисли лъжа, не и докато езикът му ту
влизаше, ту излизаше от нея, и едновременно ѝ обещаваше и
отказваше силния натиск и безпощадното изпълване, от което
се нуждаеше неимоверно.
Касиан се подсмихна, все едно знаеше отговора. Продължи
да я лиже, гъделичкайки корема ѝ с копринената си коса, а
накрая вдигна очи към нейните.
И когато погледите им се сключиха, пъхна пръст в нея.
Тя извика, а Касиан свали ръка от бедрото ѝ, за да я
разгърне още по-широко, и зализа онова чувствително
местенце, докато пръстът му влизаше и излизаше от нея с
подлудяващо бавен ритъм.
Още – Неста искаше още. Затласка силно таза си към него,
за да прониква пръстът му по-надълбоко.
– Алчна си – измърка до нея той и извади пръста си почти до
върха.
Само за да добави втори пръст и да ги пъхне заедно.
Неста захвърли всички задръжки до една. Захвърли здравия
разум и гордостта си. Докато я изпълваше с двата си пръста,
той я смучеше, хапеше я леко и онзи воал вече почти я
обгръщаше като седефена мъгла.
Касиан изръмжа отново, превзет от собствената си нужда, и
вибрациите от звука отекнаха в места от тялото ѝ,
недокосвани никога досега. Пръстите му влизаха и излизаха,
разтягаха я и я изпълваха, докато езикът му я вкусваше,
пируваше с нея.
Неста се тласкаше към ръката му, към лицето му, търкаше
се в него, изпаднала в буен захлас.
– Свещени богове! – Зъбите му я драснаха. – Неста…
Когато устните му пророниха името ѝ до най-
чувствителната ѝ точка, съзнанието ѝ се разпиля във
вечността.
Мощният връх на насладата я накара да се извие върху
леглото, а Касиан освирепя – пръстите му се затласкаха още
по-бързо в нея, езикът и устните му се задвижиха още по-
гладно, сякаш искаше да погълне удоволствието ѝ. Не спря,
докато Неста не се срути безсилно върху дюшека, отпусната и
замаяна, мъчейки се да сглоби отново съзнанието си.
Когато пръстите му я напуснаха, се почувства болезнено
празна, а откъсването на езика и устата му измежду краката ѝ
беше като студена целувка.
Касиан дишаше насечено, все още твърд, като се надигна да
я огледа.
Тя не можеше да помръдне – не си спомняше как. Никой
никога не ѝ беше причинявал такова нещо. Не я беше карал
да се чувства така.
Удовлетворението ѝ беше толкова дълбоко, че я остави без
дъх. Имаше чувството, че целият свят може да бъде изкован
наново със силата, изригнала от нея.
Просто лежеше и гледаше изсечените му, разбушувани
гърди, крилете му, красивото му лице.
Пресегна се към члена, който умираше да докосне, да
вкуси, но Касиан слезе от леглото.
Взе ризата си и тръгна към вратата.
– Вече сме квит.
ГЛАВА 23
Върховната наслада на Неста беше най-близкото нещо до
религиозно изживяване, до което Касиан се бе докосвал.
Разтърси го до мозъка на костите и единствено желязната му
воля и гордостта му попречиха да свърши отново в панталона
си. Да слезе от леглото, когато тя се пресегна към него. Само
волята и гордостта му го накараха да напусне стаята, когато
жадуваше да нахлуе с члена си в онази сладка, тясна топлина
и да я язди, докато и двамата не закрещят в екстаз.
Съвършеният ѝ вкус не напускаше устата му. Дори след
като се изми за лягане. Дори след като сам се изцеди до
последна капка, оплисквайки чаршафите си. Дори докато
закусваше. Изми ръцете си поне десетина пъти, преди да
отиде на тренировъчния ринг, а още я подушваше по тях,
чувстваше я, вкусваше я.
Той прогони мисълта от съзнанието си. Заедно с
убедеността, че колкото и да му бе харесало да я чувства
върху пръстите си, с езика си, щеше да забрави всичко това,
ако я почувстваше върху члена си. Беше толкова тясна, че
несъмнено щеше да е рай и лудост – същинско
умопомрачение. А като си представеше колко беше
подгизнала заради него, знаеше, че ще е готов на всичко да
вкуси божествените ѝ сокове отново.
Но Неста се появи на площадката точно такава, каквато я
виждаше всяка сутрин.
Нито руменина по бузите ѝ, нито блясък в очите ѝ
подсказваха, че се е забавлявала с него снощи.
Вероятно защото Азриел вървеше след нея.
Веднага щом го видя, брат му се подсмихна. Аз знаеше. Или
подушваше Касиан по Неста, или дори от другия край на
ринга подушваше Неста по брат си.
Касиан обаче не съжаляваше за случилото се с нея. Ни най-
малко. И може би защото от цели две години не беше правил
секс, но не си спомняше кога за последно е бил толкова
обсебен от първичната си нужда.
Една малка, тиха част от мозъка му нашепваше друго обаче.
Той не ѝ обърна внимание. От дълго време насам я потискаше.
– Добро утро, Аз – каза ведро Касиан, после кимна на
Неста. – Нес. Как спа?
Очите ѝ проблеснаха с онзи познат гняв, който винаги
разпалваше неговия, но тя се усмихна хладно.
– Като бебе.
Обявяваше му съревнование, значи. Кой от двама им
можеше най-дълго да се преструва, че нищо не се е случило.
Кой от двама им ще изглежда най-незасегнат.
Касиан ѝ отвърна с усмивка, потвърждаваща участието му.
Не се и съмняваше, че до края на играта вече ще пълзи пред
него.
Неста просто започна да развързва ботушите си.
Той кимна с брадичка към Азриел.
– Ти какво правиш тук?
– Реших да потренирам, преди да тръгна по задачи –
отговори Аз. Сенките му се криеха под сводестия вход на
площадката, сякаш се страхуваха да излязат на яркото
слънце. – Нали не прекъсвам нещо?
Касиан можеше да се закълне, че пръстите на Неста спряха
за момент върху връзките на ботушите ѝ. Той провлачи:
– Не, нищо. Учим ръкопашен бой.
– Най-омразният ми – оплака се сенкопоецът.
Изхлузвайки ботушите си, Неста попита:
– Защо?
Аз я погледа как върви боса през ринга.
– Предпочитам боя с мечове. Ръкопашният изисква
прекалена близост.
– Просто не обича да души чужда пот – изкиска се Касиан.
Азриел врътна очи, но не отрече.
Неста наблюдаваше сенкопоеца с дързост, каквато повечето
хора избягваха. Азриел ѝ отвърна с нетрепващ поглед, от
който повечето хора направо бягаха.
Дори Фейра подхождаше плахо към Аз в началото, но Неста
му отреждаше същата преценяваща самонадеяност, с която се
отнасяше към всички други.
Може би затова Азриел нито веднъж не каза лоша дума за
нея. Нито пък спореше с нея. Тя го гледаше право в очите без
капка страх. А малцина имаха тази смелост.
– Покажете ми как се биете двамата – каза Неста. Азриел
примига озадачено, но тя добави: – Искам да знам пред какво
се изправям. – Никой от двамата мъже не отговори и тя
попита: – В истинската битка видях нещо различно, нали?
– Да – потвърди Касиан. – Сходно е с тренировките, но е
друг вид бой. – Сенки замъглиха очите ѝ, сякаш споменът за
бойните полета още я преследваше. Той продължи: – С теб
още няма да започваме бойно обучение. – Сигурно още
години. Аз я наблюдаваше, сякаш и той бе забелязал сенките
в очите ѝ. Касиан го попита: – Малко спаринг? От доста време
не съм помитал пода с теб.
Трябваше да разсее натрупаната в тялото си енергия –
остатъчния копнеж от миналата нощ, който размътваше ума
му. Да ги изгони с потта и дъха си.
Аз развъртя невъзмутимо едното си рамо и очите му
светнаха, сякаш долавяше нуждата на Касиан да освободи
насъбраната енергия. Съблече жакета и ризата си, оставяйки
Сифоните по опакото на ръцете си, закрепени с върви през
китките и средните му пръсти. Касиан също съблече ризата
си.
Погледът на Неста го прогори откъм отсрещната страна на
площадката. И той инстинктивно постегна коремните си
мускули, тръгвайки към очертания с тебешир кръг. Аз поклати
глава и рече под носа си:
– Жалка работа, Кас.
Касиан му смигна и кимна към също толкова мускулестия
корем на брат си.
– А ти къде тренираш напоследък?
– Тук – отвърна Азриел. – Нощем.
След като се върнеше от шпионаж.
– Не можеш да спиш ли? – попита Касиан, заемайки бойна
поза.
Самотна сянка се усука около врата на Азриел,
единствената достатъчно смела да понесе слънчевата
светлина.
– Нещо такова – потвърди той и също зае стойка.
Касиан остави темата, знаейки, че ако искаше, Аз вече
щеше да му е споделил какво го измъчва толкова, че да се
упражнява нощем, вместо сутрин с тях. Обърна се към Неста,
застанала на няколко крачки от тебеширения кръг:
– Ще го изпълним с нормална скорост, после ще спрем и ще
ти обясня стъпка по стъпка. Става ли?
Трябваше да изгори енергията, преди да я допусне близо до
себе си.
Неста скръсти ръце с толкова равнодушно изражение, че за
момент Касиан се зачуди дали снощи не е сънувал как се
вихри с глава между краката ѝ.
Побърза да се отърси от мисълта и отново погледна Аз,
чието лице беше също толкова неразгадаемо, колкото
нейното. Касиан му кимна. Давай.
Започнаха с краката: завъртяха се в бавни кръгове един
около друг, всеки в очакване да види първия ход на опонента
си.
Касиан познаваше триковете на Аз. Знаеше коя е силната
му страна и как предпочита да атакува.
За жалост обаче и Аз познаваше отлично техниките и
слабостите му.
Направиха още един кръг. Краката на Касиан отброяваха
равномерен ритъм по сухата земя.
– Е? – подкани той. – Защо не ми покажеш какво си
постигнал с таласъмските си упражненийца посред нощ?
Аз изви уста в лека усмивка, отказвайки да се хване на
стръвта.
Жаркото слънце топлеше голата кожа и косата на Касиан.
– Само това ли ще е? – обади се Неста. – Обикаляне и
дразнене?
Касиан не посмя да погледне към нея. Дори за миг.
Трепнеше ли окото му в нейна посока, Азриел щеше да
нападне, и то с пълна мощ. Но…
Касиан се ухили. И надникна към Неста.
Аз се върза на номера му и най-сетне му налетя.
Касиан беше готов. Блокира юмрука, изстрелян към лицето
му, и връхлетя Аз с контраатака. Аз също отклони удара,
изплъзна се от втория и опита да атакува откритите ребра на
брат си.
Касиан отново блокира, изпълни контраудар и спарингът
започна с пълна сила.
С юмруци, крака и криле, удари и блокиране, ритници и
подскоци, всеки от двама им се бореше задъхано да преодолее
гарда на другия. Не влагаха цялата мощ на телата си в
ударите – както при истинско сбиване, когато с един удар
можеха да счупят нечия челюст. И все пак използваха
достатъчно сила, че ребрата на Касиан да пищят при сблъсъка
с кокалчетата на Аз, а Аз да изпъшка звучно, когато Касиан
успя да го уцели в корема. Аз се спаси от пълна загуба на
въздух, като се извъртя ловко, иначе боят щеше да приключи
на мига.
Двамата се въртяха в ринга, размахвайки юмруци, оголили
зъби в свирепи усмивки, загубени в пот, слънце и бурен дъх.
Бяха родени за това и вековете на обучение бяха превърнали
телата им в инструменти за насилие. И способността им да
правят с тях каквото си поискат беше истинска свобода.
Борбата ставаше все по-скоростна и вече дори Касиан се
задъхваше. Той превъзхождаше Азриел по размери, но Аз
печелеше с пъргавината си – затова бяха равностойни
противници. И ако се изправяха един срещу друг като
истински врагове, боят им можеше да продължи часове. Дори
дни, ако участваха в някоя от древните войни, където цели
сражения прекъсваха, за да гледат всички сблъсъците на
великите герои.
Но не разполагаха с неограничено време, пък и Касиан
трябваше да предава урок на Неста.
– Така – изпуфтя през стиснати зъби той, след като блокира
един ритник на Аз и отскочи стъпка назад, тръгвайки отново в
кръг. – Който нанесе следващия успешен удар, печели.
– Глупости – отвърна задъхано Аз. – Ще се бием, докато
някой не целуне земята.
Аз имаше жесток съпернически дух. Не от стремеж да се
самоизтъква, към което Касиан съзнаваше, че е
предразположен, нито пък да си присвои победата и да надвие
с ужасяваща зрелищност врага, каквото винаги целеше
Амрен. Не. При него краят беше тих, свиреп и смъртоносен.
Касиан вече не знаеше колко игри са изиграли през вековете,
в които някой от тях вече бе предвкусвал победата, докато Аз
не приложеше някоя гениална стратегия. Нито пък в колко
игри на карти или шах Рис и Аз оставаха да се борят до тъмни
доби, а Касиан и Мор се предаваха и започваха да пият.
Направиха още един кръг на ринга, докато Аз не вдигна
рязко глава към Неста, изцъклил широко очи.
Касиан надникна с подскочило до гърлото му сърце…
Азриел го фрасна толкова силно в челюстта, че Касиан
залитна.
Като си върна равновесието, изруга.
Аз се засмя тихо с лъснали очи. Беше използвал същата
измама, която и Касиан приложи в началото на борбата им,
изигравайки единствената карта, способна да отнеме
вниманието на Касиан от опонента му.
Беше се случило и преди – във войната срещу Хиберн. Неста
извика името му и той изостави войниците си насред бойното
поле, за да се спусне към нея, без да го е грижа за нищо
друго, освен да я достигне и да я спаси.
Само дето накрая Неста спаси него. И беше извикала името
му, за да го измъкне от обсега на разрушителната мощ на
Котела.
След миг ударната вълна покоси войниците му. А като
погледна лицето на Неста, Касиан прочете нещо в него –
нещо, което времето през последната година и половина бе
разкъсало и вледенило.
Касиан развъртя рамо и стиснал челюстта си с ръка, каза на
Аз:
– Копеле.
Аз пак се засмя и двамата се обърнаха към Неста.
Тя продължаваше да стърчи като колона от резервирано
спокойствие, но по скулите ѝ се разстилаше лека руменина.
Нямаше вятър, който да му довее мириса ѝ, ала съдейки по
сухото ѝ преглъщане, докато погледът ѝ прескачаше между
двама им…
Азриел се прокашля и тръгна към масата с кана вода.
– Текат ти лиги – каза ѝ Касиан и Неста се скова.
– Ако имаше нещо възбуждащо – изсъска тя, влизайки в
ринга, – то беше да видя как Азриел те фрасва в муцуната.
Касиан ѝ даде знак да заеме бойна поза.
– Продължавай да си го повтаряш, Нес.
– Какво знаеш за Кошмарните реликви?
– За кое?
Гуин се обърна от бюрото пред затворената врата на Мерил,
където Нес я беше заварила да си тананика тихо.
– Кошмарните реликви – повтори Неста, изтръпвайки от
възраженията на болезненото си тяло, докато сядаше на ръба
на бюрото. – Три древни артефакта…
Жрицата поклати глава.
– Не съм чувала за такова нещо.
Неста още се обливаше в пот от урока с Касиан и Азриел.
Бяха ѝ показали как да изпълнява ударите, ритниците и
стъпките, които двамата бяха приложили с отработена лекота,
но никой от тях не се присмя на непохватността ѝ.
Спарингът им беше впечатляваща гледка. Красивите им
тела, татуирани, белязани и изваяни, лъщяха от пот, докато
двамата се биеха с настървеност и интелект, каквито Неста за
пръв път виждаше… Докато приключат, тя вече се потеше,
чудейки се какво ли ще е да попадне между тези две мъжки
тела и да им позволи да съсредоточат цялото си смъртоносно
внимание в боготворене на нейното тяло.
Илейн би припаднала, ако чуеше мислите ѝ. И ако
разбереше, че Неста вече бе приемала двама мъже в леглото
си, не веднъж, а два пъти, и много ѝ беше харесало. Само дето
те не изглеждаха като Касиан и Азриел. Не бяха Касиан и
Азриел.
Неста свика цялата си воля да се концентрира по време на
урока, но веднага щом си тръгна от площадката, в главата ѝ се
изляха мръсни мисли, в които се вглъби напълно по пътя към
библиотеката. Как Касиан се тласка в устата ѝ, докато Азриел
я опъва отзад, и двамата я клатят в тандем…
Разговорът с Гуин за Кошмарните реликви поне успя да я
отрезви.
– Оказва се, че Реликвите са защитени с магия, която кара
хората да забравят за съществуването им – обясни Неста на
Гуин и ѝ разказа накратко за тях и защо ги търсят.
Не спомена кралица Бриалин, нито Кошей, нито дори
Котела. Единствено че трябва възможно най-скоро да намерят
Реликвите. И я предупреди да не говори за това пред никого.
Дори така нарушаваше директната заповед на Рис да си
мълчат по въпроса, но… майната му на Рис.
Като приключи с разказа си, Гуин се блещеше насреща ѝ,
толкова пребледняла, че луничките ѝ изпъкваха ярко.
– И ти трябва да ги намериш?
– Нямам никаква представа къде да ги търся. Коя да
издирвам най-напред.
Гуин прехапа долната си устна.
– Имаме подробна каталожна система с карти – подхвана
умислено тя, после надникна към парапета и тъмната пропаст
до дъното на библиотеката. – Но тя не включва заглавията под
седми етаж.
– Знам.
Гуин килна глава.
– Тогава защо се обръщаш към мен?
– Очевидно си добра в работата си, щом служиш на
взискателен учен като Мерил. Ако можеш да ми отделиш
малко време, ще съм ти благодарна за помощта. Или просто
ми дай насоки.
– Нека приключа с коректурата на тази глава и ще видя
дали мога да намеря нещо.
Неста ѝ се усмихна стегнато.
– Благодаря.
Гуин ѝ махна с ръка.
– Издирването на артефакти, нужни на двора ни да защити
света, звучи доста вълнуващо. В последно време страня от
вълнуващи неща, но това ще е приключение.
– Можеш да идваш на тренировките, ако си търсиш други
приключения – подхвана деликатно Неста.
Гуин ѝ се усмихна напрегнато.
– Боя се, че това не е за мен.
– Защо не?
Жрицата махна към бойния ѝ костюм със застъпващи се
кожени пластини.
– Аз не съм воин.
– Нито пък аз. Но можеш да бъдеш.
Гуин поклати глава.
– Не мисля. Ако исках да стана воин, щях да тръгна по този
път още като дете. Вместо това избрах да стана жрица и ето
ме сега тук.
– Не е нужно да се откажеш от едното, за да бъдеш другото.
Тренировките са упражнения. Учат те да дишаш, да разтягаш
мускулите си, да се биеш. Нали в момента проучваш
валкириите за Мерил? Тренировките може да ти предложат
нов поглед върху нещата. – Неста потупа едното си бедро. – А
аз вече усещам как мускулите ми се оформят. Само след две
седмици вече виждам промяна.
– Защо са ѝ на жрица мускулести бедра?
Гуин отново сведе глава към листа пред себе си, а Неста
присви очи.
– Заради Касиан ли е?
– Касиан е добър и благороден мъж.
– Знам. – Винаги го бе знаела. Въпреки това настоя: – Но
заради неговото присъствие ли се колебаеш?
Поведението му тази сутрин нямаше нищо общо със
снощното. Сякаш беше изплатил дълга си и не възнамеряваше
да я докосва повече. Все едно тя беше просто сърбеж, който
беше почесал. А може би не му беше харесало колкото на нея.
Затова я глождеше, че тя самата мисли толкова за
случилото се.
Гуин не отговори и Неста знаеше, че няма право да я
притиска, особено при положение че жрицата се изчерви и
сведе леко глава. Срам – изпитваше срам и страх.
Нещо в гърдите на Неста се сви и тя стана да си тръгне.
– Добре. Дай знак, ако научиш нещо за Реликвите.
Неста премисляше разговора им, докато работеше. На
тръгване от библиотеката по залез провери листа за
записвания, но пак го намери празен.
Докато се взираше в бялата страница, усети, че Клото я
наблюдава. Обърна се към жрицата, седнала на бюрото си със
сключени пред себе си ръце. Помежду им увисна тишина, но
Неста си тръгна, без да каже и дума.
Вместо да се върне в стаята си или в трапезарията, отиде
направо при стълбището и заслиза по червената спирала.
Този път започна по-бавно, преценявайки внимателно всяко
движение на краката си. Превърна всяка стъпка надолу в
мисъл, парче от пъзелите на Амрен.
Слизаше все по-надолу и по-надолу, въртейки в главата си
всички думи и погледи на Гуин, откакто бе започнала да
работи в библиотеката. Стъпка по стъпка, повтаряше си с
всяко горящо, треперещо движение на краката си. Стъпка по
стъпка, по стъпка.
Отново превъртя в ума си последния им разговор. Всяко
стъпало беше отделна дума, движение, мирис.
На двехилядното спря.
Вече знаеше какво трябва да направи.
ГЛАВА 24
Пет дни по-късно Касиан седеше пред бюрото на
върховната жрица на библиотеката и гледаше как
омагьосаната ѝ писалка се движи. Беше срещал Клото
няколко пъти през вековете – познаваше сухото ѝ, хапливо
чувство за хумор и успокоителното ѝ присъствие. Стараеше се
да не зяпа ръцете ѝ, както и лицето ѝ, което бе видял един-
единствен път, когато Мор я доведе преди много, много време.
Беше толкова разбито и кърваво, че дори не приличаше на
лице.
Не знаеше как е зараснало под качулката ѝ. Дали Маджа е
успяла да го спаси поне доколкото бе успяла да спаси ръцете
ѝ. Но може би нямаше значение как изглежда, след като беше
постигнала и изградила толкова много с Рис и Мор в
библиотеката. Убежище за елфки, преживели такива ужаси,
че Касиан винаги на драго сърце въздаваше справедливост от
тяхно име.
Майка му се бе нуждаела от такова място. Но Рис го
създаде дълго след като тя беше напуснала този свят. Касиан
се питаше дали майката на Азриел се е замисляла да дойде
тук.
– Е, Клото – заговори той жрицата, като се облегна в стола
си, обграден от шумоленето на пергаменти и робите на
другите жрици, пърхащи наоколо като криле. – Искала си да
говориш с мен?
Химикалката ѝ завърши с усукана заврънкулка.
Вече два пъти помолих Неста да не се упражнява в
библиотеката, а тя пренебрегва молбата ми. От пет дни
най-показно игнорира забраната ми.
Касиан вирна вежди.
– Упражнява се тук?
Химикалката отново задраска по листа. Той надникна към
откритата бездна отляво, сякаш очакваше да види Неста на
дъното ѝ. От онази лудост в спалнята ѝ беше минала цяла
седмица, а нито веднъж не заговориха за нея, не направиха
нищо повече. Касиан не знаеше дали би било разумно да
продължат.
Освен изтощителните упражнения, с които подготвяше
тялото ѝ, той я запознаваше с всички подробности около
ръкопашния бой, с индивидуалните стъпки и движения, които
можеха да се сглобяват в безкрайни комбинации. Научаването
на всеки ход изискваше не само сила, но и концентрация – за
да запомни кое движение след коя стъпка се прилага, за да
позволи на тялото си да запамети всичко: прав удар, кроше,
висок ритник… Колко пъти я беше хващал да заповядва на
тялото си да помни, за да не ѝ се налага да мисли толкова
много.
Но Касиан знаеше, че ѝ харесва да удря. Да рита. Лицето ѝ
сияеше, докато тялото ѝ изпълняваше комбинациите,
изстрелвайки силата си като с прашка към точката на
сблъсък. Той самият винаги се чувстваше така, когато
изпълняваше движенията правилно, сякаш тялото, съзнанието
и душата му се сливаха ведно и запяваха.
Клото написа: Напоследък се упражнява непрестанно.
– Нанесла ли е някакви щети?
Не. Но я помолих да спре, а тя не спира.
Той потисна усмивката си. Явно сутрешните уроци не ѝ
стигаха.
– Пречат ли упражненията на работата ѝ?
Не. Това няма нищо общо.
Устата му се кривна на една страна.
Клото написа: Трябва да сложите край на това.
– Притеснява ли жриците?
Разсейва ги. Странно е да гледаш как някой се бие със
сенките.
Касиан сведе глава, за да не види Клото усмивката по
лицето му.
– Ще говоря с нея. Долу ли е сега? – Той кимна към
рампата. – Стига да позволиш, разбира се.
Това беше подслонът на жриците. Нищо че той беше член
на двора на Рис и че не идваше за пръв път. Винаги искаше
разрешение. Не го стори в един-единствен случай: когато
Гарваните на Хиберн ги нападнаха.
Да. Имате разрешението ми. Неста е на петия етаж.
Дано поне вас послуша.
Касиан стана.
– Все пак говорим за Неста Арчерън. Тя не прави нищо
против волята си. А точно мен едва ли ще послуша.
Клото се засмя. Наистина има желязна воля.
– Стоманена. – Той се усмихна. – Радвам се, че те видях,
Клото.
И аз вас, лорд Касиан.
– Просто Касиан – поправи я за пореден път.
Лорд сте заради благородните си дела. Тази титла не се
печели по рождение, а по заслуги.
Той сведе глава и отвърна през стегнато гърло:
– Благодаря ти.
Докато вървеше към отдела, към който го бе упътила Клото,
не можа да се отърси от думите на върховната жрица. От
значението им за него.
Посрещна го първо стърженето на стъпки по каменния под,
после и равномерното, ритмично дишане, което бе опознал
толкова отблизо. Задиша в такт с него, запристъпва по-тихо и
надникна в съседната пътека между рафтовете с книги.
Всеки, който минаваше по рампата, само трябваше да
погледне надясно, за да види Неста, застанала в почти
идеална бойна поза, да раздава удари на рафтовете пред себе
си. Беше избрала пет книги за свои цели и устремяваше
юмруците си към тях, сякаш бяха частите от човешкото тяло,
които той я учеше да удря.
След малко спря, издиша и отметна кичур коса, паднал
пред лицето ѝ. После поизправи книгите и се върна към
металната количка зад себе си.
– Продължаваш да сваляш лакътя – отбеляза Касиан и тя се
завъртя, залитайки назад към количката, толкова слисана, че
направо го досмеша.
За пръв път виждаше Неста Арчерън втрещена.
Тя обаче вирна брадичка и закрачи към него. Касиан
наблюдаваше всяко движение на краката ѝ. Беше спряла да
прехвърля повечето от теглото си върху десния и мускулите в
бедрата ѝ вече изпъкваха, жилави и заякнали. Три седмици
може и да не бяха достатъчно време за едно човешко тяло да
подсили мускулатурата си, но тя беше Върховна елфка.
– Не си свалям лакътя – възрази тя, излизайки измежду
рафтовете в свободното пространство пред рампата.
– Току-що те видях да го правиш два пъти с дясното кроше.
Тя се опря на ръба на един дълъг рафт.
– Предполагам, Клото те изпраща да ме смъмриш.
Той сви рамене.
– Не знаех, че си толкова вглъбена в тренировките, че ги
продължаваш и тук.
Очите ѝ направо светеха в сумрака.
– Омръзна ми да съм слаба. Да чакам другите да ме
защитават.
Правилно.
– Преди да те порицая, задето не зачиташ заповедите на
Клото, ще ти кажа, че…
– Покажи ми. – Неста се отблъсна от рафта и стъпи здраво
пред него. – Покажи ми в кой момент си свалям лакътя.
Той примига, смаян от жарката решимост по лицето ѝ. И
преглътна.
Преглътна, защото видя проблясък от жената, която
познаваше преди края на войната с Хиберн. Като мираж в
далечината, в който не посмя да се взира твърде дълго от
страх да не се разсее пред очите му.
– Заеми поза – нареди ѝ той.
Неста се подчини.
Надявайки се Клото да не дойде да го хвърли през парапета,
задето и той нарушаваше правилата ѝ, Касиан каза:
– Така. Дай дясно кроше.
Неста се подчини. И свали проклетия си лакът.
– Заеми отново позиция. – Тя го послуша и Касиан попита: –
Може ли?
Неста кимна и остана съвършено неподвижна, докато той
внасяше минимални промени в ъгъла на ръката ѝ.
– Удари пак. Бавно.
Тя го послуша, а Касиан обви с ръка лакътя ѝ, когато
започна да се спуска.
– Виждаш ли? Прави го така. – Той върна ръката ѝ в начална
позиция. – Не забравяй да пренасяш теглото си през
хълбоците. – Хвана ръката ѝ, оставяйки почтено разстояние
между телата им, и описа бавно траекторията на удара. – Ето
така.
– Добре.
Неста отново зае стабилна поза и той отстъпи. Този път
изпълни удара без негово нареждане. Идеално.
Касиан изсвирука.
– Ако го направиш с повече сила, можеш да счупиш мъжка
челюст – заяви с кривната усмивка. – Изпълни комбинация
едно-две, после четири-пет-три, после едно-едно-две.
Неста свъси съсредоточено вежди и пак зае позиция,
нагласяйки краката си така, че да приковат тялото ѝ към
каменния под.
Започна движенията и Касиан имаше чувството, че гледа
река или вятър, брулещ планината. Не бяха съвършени, но
почти.
– Ако направиш същото срещу опонент, ще го повалиш на
земята без дъх – похвали я Касиан.
– И тогава ще мога да го убия.
– Да, можеш да го довършиш с меч в сърцето. Но ако с
последния удар го блъснеш достатъчно силно в гърдите, е
възможно някой от дробовете му да откаже. На бойното поле
би ти се наложило да решиш дали да го убиеш с меч, или
просто да го оставиш обездвижен на земята, където някой
друг може да го довърши, докато ти се прехвърляш към
следващия противник.
Тя кимна, сякаш водеха съвършено нормален разговор. Все
едно ѝ даваше градинарски напътствия.
– Добре. – Касиан се прокашля и прибра назад крилете си. –
И спри да се упражняваш в библиотеката. Следващият, когото
Клото изпрати да те нахока, едва ли ще е някой, с когото ти се
говори.
Очите ѝ притъмняха, като се замисли коя ли от най-
неприятните ѝ личности ще дойде да ѝ чете конско, и кимна
отново.
Изпълнил задачата си, Касиан заповяда:
– Направи още една комбинация.
Изстреля бързо ходовете.
Тя се усмихна котешки и изпълни комбинацията. Този път
лакътят ѝ дори не мръдна надолу.
– Добре – каза доволно Касиан и се обърна да си тръгне по
рампата.
Но онова, което видя, го спря на място: по парапетите на
няколко етажа стояха жрици и ги гледаха. Гледаха Неста.
Вниманието му ги накара да се разпръснат бързо или да се
върнат към работата си. Но една млада жрица с
меднокестенява коса – единствената без качулка и кристал –
се задържа на парапета. Дори от долния етаж Касиан видя, че
големите ѝ очи са с цвят на плитки, топли води. Останаха
изцъклени още секунда, преди и тя да си тръгне със забързани
стъпки.
Касиан върна поглед към Неста, която му отвърна с почти
пламнали очи.
– Дясното ти кроше беше идеално сутринта – каза ѝ тихо.
– Да.
– Но не и одеве между рафтовете.
– Очаквах да ме поправиш.
Обзеха го шок и възхищение. Беше излязла от прикритието
на рафтовете с книги, на видимо място, преди да му позволи
да я поправи. За да видят всички как я учи.
Той продължи да я зяпа смаяно.
– Предай на Клото, че повече няма да се упражнявам в
библиотеката – обяви кротко Неста, обърна се и тръгна по
пътеката.
Беше знаела, че Клото и другите няма да го поканят, нито
пък ще се качат до тренировъчната площадка да видят на
какво е способен. Как би ги обучавал. Затова бе решила да
показва на жриците какво научава от него ден след ден. И
дори бе ядосала Клото достатъчно, че да го изпрати тук, долу.
Където Неста го беше използвала за демонстрация. Не
заради себе си, а заради жриците, придошли да гледат.
Касиан се засмя тихо.
– Много хитро, Арчерън.
Вървейки към количката си, Неста му махна през рамо за
довиждане.
Трябваше да видят с очите си, беше осъзнала Неста. Да
видят как я обучава Касиан. Че винаги я докосва само с нейно
разрешение и напълно професионално. Че никога не ѝ се
подиграва, а само я поправя деликатно. И трябваше да видят
на какво я е научил. Да видят на какво е способна с
комбинациите от удари и ритници.
На какво може да се научат и те.
Но вечерта, на тръгване от библиотеката, пак намери листа
за записвания празен.
Надзърна към Клото, която седеше на бюрото си, както
винаги, от зори до здрач.
Дори да се бе досетила, че Неста я е изиграла, върховната
жрица не го показа. Но излъчваше нещо като тъга, сякаш и тя
се бе надявала да види имена в списъка днес.
Неста не можеше да си обясни защо това я впечатли така.
Защо съпричастието на Клото я остави без въздух. В
следващия момент вече се изкачваше нагоре през Дома, към
десетте хиляди стъпала.
Явно все пак не ставаше за нищо. Явно глупаво се бе
надявала да ги убеди с този трик. Явно не се нуждаеха от
физическо обучение, за да се борят с демоните си, а тя, с
цялата си самомнителност, бе решила, че знае от какво имат
нужда.
Неста заслиза надолу по стъпалата, притискана от
червените стени.
Стигна едва до деветстотното стъпало, преди да тръгне
обратно нагоре с крака като от олово.
Като влезе в стаята си, потна и задъхана, на нощното
шкафче я чакаше книга. Неста видя заглавието и вдигна
вежда.
– Това не е от обичайните ти любовни романи – каза на
Дома.
Изобщо не беше любовен роман, а вехт подвързан ръкопис
на име „Боен танц“.
– Можеш да си я вземеш, благодаря – добави Неста.
Вечер определено не ѝ се четяха скучни древни писания за
военни стратегии. Домът не я послуша, затова Неста въздъхна
и взе ръкописа. Черната му кожена подвързия беше толкова
стара, че на пипане беше мека като масло.
От страниците я посрещна познат мирис.
– Не си ми я оставил ти, нали?
Домът отвърна, като ѝ стовари купчина любовни романи,
сякаш да каже: Аз такива бих ти избрал.
Неста загледа ръкописа, напоен с мириса на Касиан,
навярно защото го беше чел хиляди пъти.
Той ѝ го беше оставил. Решил бе, че вече е достойна за
съдържанието му.
Неста седна на ръба на леглото и отвори книгата.
Чак в полунощ спря да чете „Боен танц“ и потри
слепоочията си. Не остави книгата дори докато вечеря на
бюрото си, държейки я с една ръка, докато поглъщаше лакомо
яхнията си с другата.
Изумяваше се колко си приличаше изкуството на войната
със социалните машинации, на които майка ѝ бе настоявала
да я научи: изборът на бойно поле, намирането на съюзници
сред враговете на враговете ти… Някои части ѝ бяха
съвършено нови, разбира се, и изискваха толкова прецизен
начин на мислене, че несъмнено щеше да ѝ се наложи да
прочете ръкописа много пъти, за да схване уроците в него.
Знаеше, че Касиан умее да ръководи армии. Беше го
виждала да се разпорежда с непоклатима увереност и ловкост.
Но четейки ръкописа, осъзнаваше, че никога не е
предполагала колко остър ум е нужен за планирането на
битки и войни.
Неста остави книгата на нощното си шкафче и се отпусна
върху възглавниците.
Представи си Касиан на някое бойно поле като онова, на
което се бе изправил срещу хибернския командир и запрати
копието си с такава мощ, че елфът отхвръкна от коня си.
Отклоняваше се от повелите на ръкописа в едно-единствено
отношение: сражаваше се на фронтовата линия заедно с
войниците си, вместо да командва от тила.
Позволи на мислите си да се пореят малко, докато не се
закачиха на друг трънак.
Важно ли беше, ако жриците не склоняха да участват в
тренировките? Важно ли беше, като изключеше собственото
си нежелание да признае провала?
Да. Важно беше.
Провалила се беше във всеки аспект от живота си.
Провалила се беше грандиозно и дълго време главната ѝ цел
беше да го крие от околните. Отцепваше ги, отчуждаваше се
от тях, защото теглото на всичките ѝ провали заплашваше да
я разбие на хиляди парчета.
Неста потри лицето си с ръце.
Отдавна трябваше да е заспала.
От тялото ѝ още се лееше пот, когато влезе в библиотеката
следващия ден, отправяйки се директно към рампата, за да
слезе при количката си.
Нямаше смелостта да надникне към празния лист за
записвания. Да го свали от колоната.
Нямаше смелостта да погледне Клото и да признае загубата
си. Затова продължи право напред.
Клото обаче вдигна ръка да я спре. Неста преглътна.
– Какво?
Клото посочи с чворест пръст зад гърба ѝ, към вратата. Не,
към колоната.
И този път от жрицата не струеше тъга, а почти жужащо
вълнение, което накара Неста да се завърти на пета и да
закрачи бързо към колоната.
На листа я чакаше едно име.
Едно име, изписано с дебели букви. Едно име, готово за
утрешния урок.
ГУИН
ВТОРА ЧАСТ
ПАЛАЧКА
ГЛАВА 25
– Спри да нервничиш – изшушука ѝ с ъгълчето на устата
си Касиан.
– Не нервнича – отвърна тихо Неста, въпреки че почти
подскачаше, мъчейки се да не зяпа към сводестия вход към
площадката, докато наближаваше девет.
– Просто се отпусни.
Той подръпна жакета си.
– Ти нервничиш – изсъска му Неста.
– Защото ти ме изнервяш.
Отвъд входа се чу стържене на обувки по камък и когато
меднокестенявата глава на Гуин се появи, Неста издиша
огромна глътка въздух, която не бе подозирала, че е притаила.
На слънчевата светлина косата на жрицата сияеше във
фантастични нюанси, примесени с лъскави златисти кичури, а
очите ѝ бяха с почти същия тюркоазен цвят като кристалите
върху главите на другите жрици.
Като ги видя да стърчат в средата на ринга, Гуин спря на
място.
Мирисът на страха ѝ накара Неста да тръгне към нея.
– Здрасти.
Ръцете на Гуин трепереха. Тя направи още крачка към
ринга и вдигна поглед към открития небосклон.
За пръв път от години излизаше навън.
Касиан отиде до стойката с дървени тренировъчни оръжия,
с които беше заявил, че ще се упражняват след месеци, и се
направи, че ги подрежда.
Гуин преглътна.
– Ами аз… По пътя насам осъзнах, че нямам подходящи
дрехи. – Тя махна към светлата си роба. – Нещо ми подсказва,
че тези няма да са удобни за целта.
Касиан се обади, без да я поглежда:
– Мога да те уча и с робата, ако искаш. Както ти е най-
удобно.
Гуин му се усмихна стегнато.
– Да видим как ще мине днешният урок и после ще реша.
Носим робите главно по традиция, не заради някакви строги
правила. – Тя се усмихна и погледна отново Неста. – Бях
забравила какво е слънцето да напича главата ми. – Пак
погледна нагоре. – Извинявайте, ако често зяпам небето.
– Разбира се – отвърна Неста.
Предишния ден, след като видя, че Гуин се е записала за
уроците, не я срещна до края на деня и почти се боеше да се
натъкне на нея – че някоя случайна дума в разговора им може
да я накара да размисли.
Гласът заседна в гърлото ѝ, но Касиан сякаш го очакваше.
– Така. Стига приказки. Нес, покажи на новата ни
приятелка… Гуин беше, нали? Аз съм Касиан. Нес, покажи ѝ
какво правим с краката.
– С краката? – вирна меднокафяви вежди Гуин.
Неста врътна очи.
– Ще видиш.
Гуин схвана идеята за заземяването на тялото чрез краката
по-бързо от Неста и определено не срещна трудност в
прехвърлянето на теглото си към десния хълбок и други неща,
които Неста се мъчи да поправи цели три седмици. Въпреки
робата ѝ ставаше ясно, че Гуин има жилава, гъвкава физика и
е свикнала с вродената грация на елфите, която Неста тепърва
усвояваше.
Очакваше, че ще ѝ се наложи да окуражава приятелката си,
но след като преодоля първоначалното си безпокойство, Гуин
започна да участва охотно в упражненията и се превърна в
приятна компания. Смееше се на собствените си грешки и не
се сърдеше, когато Касиан я поправяше.
В края на урока робата ѝ вече беше влажна от пот и по
зачервеното ѝ лице полепваха кичури потна коса. Касиан ги
прати да пият вода преди разпускането.
Гуин си наля чаша и каза:
– В храма в Санграва имахме серия древни движения, които
изпълнявахме по изгрев. Не като бойна подготовка, а за
успокояване на съзнанието. След тях също правехме
разпускане, но го наричахме приземяване. Защото
движенията един вид ни изнасяха от телата ни. Позволяваха
ни да общуваме с Майката. Приземяването ни връщаше в
реалния свят.
– Защо се записа за тези тренировки, щом вече знаеш
упражнения за успокояване на ума? – попита Неста и отпи от
чашата, която Гуин ѝ подаде.
– Защото повече никога не искам да се чувствам
беззащитна – отвърна тихо Гуин.
Безгрижните усмивки и бодрият смях се изпариха веднага.
В удивителните ѝ очи остана само гола, болезнена прямота.
Неста преглътна сухо и макар че инстинктът я караше да се
отдръпне, прошепна:
– Аз също.
Звънчето над вратата на магазина издрънча, когато Неста
влезе, изтупвайки снежинките, полепнали по раменете на
пелерината ѝ. След втория им урок с Гуин Касиан трябваше да
се качи до Илирианската планина и за нейна изненада я бе
поканил със себе си. Вече беше уведомил Клото, че Неста ще
закъснее с няколко часа за работа в библиотеката, а на нея
подхвърли единствено че иска да я изведе от Дома, за да
подиша свеж въздух.
Неста също не му обясни защо се съгласява. И Касиан дори
не изглеждаше любопитен, когато го помоли да я остави във
Ветробран, за да обиколи магазините. Май в очите му
проблесна искра, сякаш се беше досетил, но остана все така
умислен, мълчалив.
И съвсем разбираемо, като се имаше предвид, че отива на
среща с Ерис. Остави Неста до фонтана в центъра на
замръзналото село, напомняйки ѝ, че ако иска да се стопли,
къщата на майката на Рис е отворена за нея.
Веларис още беше в хватката на лятото и есента едва го
подръпваше от ръката му, но Ветробран вече беше потънал
напълно в прегръдката на зимата. Неста побърза да влезе в
магазина.
– Неста – поздрави я Емъри, надничайки иззад широкото
рамо и крилете на един млад елф, когото обслужваше на
тезгяха. – Радвам се да те видя.
Облекчение ли долавяше в гласа ѝ? Неста се увери, че е
затворила плътно вратата след себе си, преди да влезе в
магазина. Ботушите ѝ оставяха кални дири до тези от клиента
на Емъри.
Елфът се пообърна към Неста, разкривайки скучновато
красиво лице, тъмна коса, вързана на тила, и безжизнени
кафяви очи. Задникът беше пиян. „Задник“ ѝ се струваше
правилната дума, защото от скованата стойка на Емъри
лъхаше отвращение и предпазливост.
Като стигна до тезгяха, Неста плъзна по елфа онзи поглед,
от който – тя добре знаеше това – на повечето хора им идеше
да я удушат с голи ръце. Той се наежи, залитайки леко на
обутите си с ботуши крака. Очевидно и този път номерът беше
сработил.
– Добро утро – поздрави жизнерадостно Емъри.
Друго нещо, което знаеше, че мъжете мразят: да ги
игнорира жена.
– Изчакай си реда, вещице – изръмжа елфът и пак се обърна
към тезгяха.
Емъри скръсти ръце.
– Мисля, че приключихме, Белиус.
– Ще приключим, когато аз кажа – процеди с пиянско
заваляне клиентът.
– Имам запазен час – обяви Неста, впила хладнокръвен
поглед в него. Подуши въздуха и сбърчи нос. – А ти май имаш
нужда от баня.
Той се обърна към нея, изопнал мускулести рамене.
Въпреки оплакнатото от алкохола изражение, в погледа му
кипеше ярост.
– Знаеш ли кой съм?
– Наквасен кретен, който ми губи времето – отвърна Неста.
Върху големите му ръце имаше два Сифона, по-тъмносини от
тези на Азриел. – Излизай.
Емъри застина, сякаш се приготвяше за ответния му удар.
Но преди елфът да отговори, тя заяви:
– Ще говорим по-късно, Белиус.
– Баща ми ме изпраща да ти предам съобщение.
– Получих съобщението – вирна брадичка Емъри. – И
отговорът ми си остава същият: магазинът е мой. Щом толкова
много иска свой, да си отвори друг.
– Противна кучка – изплю Белиус, залитайки крачка назад.
Неста се изсмя студено. Елфите и човеците имаха повече
общо, отколкото бе подозирала. Колко ли пъти беше виждала
разни изнудвачи да блъскат по вратата на баща ѝ, за да му
искат пари, които нямаше? Накрая стигнаха и отвъд
заплахите. Счупиха му крака. А с него разбиха и всяко чувство
за сигурност.
– Излизай – повтори Неста и посочи вратата на Белиус, още
настръхнал от заглъхващия ѝ смях. – Направи си услуга и
напусни.
Белиус изпъчи гърди и разпери леко криле.
– Или какво?
Неста зачопли ноктите си.
– Не мисля, че искаш да разбереш какво.
Елфът отвори уста, но Емъри каза:
– Дадох отговор на баща ти, Белиус. Съветвам те да пиеш
малко вода от фонтана, преди да отлетиш към дома.
Белиус се изплю на дървения под и тръгна към изхода,
стрелвайки яден, премрежен поглед на Неста, преди да
затръшне вратата след себе си.
Неста и Емъри погледаха мълчаливо как той се препъва по
заснежените улици, разперва криле и излита. Неста свъси
вежди.
– Приятел? – попита, като се обърна отново към тезгяха.
– Братовчед – изтръпна погнусено Емъри. – Баща му ми е
чичо. По бащина линия. – Преди Неста да попита, добави: –
Белиус е млад, нахакан идиот. Тази пролет ще участва в
Кръвния ритуал, затова през последните месеци стана още по-
нахакан, понеже очаква да стане почетен воин. Достатъчно
кадърен е, че го изпратиха на континента с разузнавателен
отряд, и очевидно се е върнал да отпразнува постижението
си. – Емъри помете с пръсти невидима прашинка от дървения
плот. – И все пак не очаквах да се появи пиян посред бял ден.
Това е нова низост дори за него. – Бузите ѝ пламнаха. –
Съжалявам, че трябваше да присъстваш на това.
Неста сви рамене.
– Специализирала съм се в затапването на наквасени
кретени.
Емъри продължи да чопли с пръсти въображаемата точка
върху тезгяха.
– Бащите ни бяха един дол дренки. И двамата вярваха, че
децата трябва да се наказват сурово за всяко провинение. Не
знаеха какво е милост и разбиране.
Неста сбърчи устни.
– Познавам това.
Майката на майка ѝ постъпваше по същия начин, преди да
умре от дълбока кашлица, прераснала в смъртоносно
възпаление. Неста беше едва на седем, когато възрастната
дама с каменно лице, която настояваше да я наричат „мадам“,
я би по дланите до кръв с дървена линия заради грешки в
уроците ѝ по танци. Безполезно, непохватно момиче. Само ми
губиш времето. Може би това ще ти напомня да се
вслушваш в командите ми.
Неста изпита единствено облекчение след смъртта на злата
дъртофелница. Илейн, на която ѝ бяха спестили
безкомпромисното обучение на мадам, плака за нея и предано
носи цветя на гроба ѝ – до който скоро се издигна и
надгробната плоча на майка им. По онова време Фейра беше
твърде малка, за да разбере, но Неста нито веднъж не занесе
цветя на баба им. Все пак още имаше белег на левия си палец
от едно от по-жестоките ѝ наказания. Носеше цветя само на
майка им, чийто гроб посещаваше по-често, отколкото би си
признала.
Гробът на баща си, който се намираше в предградията на
Веларис, не беше посетила нито веднъж.
– Добре ли си? – попита тя Емъри. – Ще се върне ли Белиус?
– Не – поклати глава елфката. – Тоест, добре съм. Но той
няма да се върне скоро. Член е на бойната дружина Железен
герб, а земите им са на няколко часа полет оттук. – Тя сви
рамене. – Семейството на чичо ми ме навестява от време на
време. Мога да се справя с тях. Белиус обаче не ми бяха
изпращали. Явно вече го смятат за достатъчно зрял да ме
рекетира. – Неста отвори уста, но Емъри пък ѝ се поусмихна и
смени темата. – Изглеждаш добре. Много по-здрава,
отколкото… Кога се видяхме за последно? Преди три
седмици. – Тя я изгледа изпитателно. – Така и не се върна.
– Започнахме да тренираме във Веларис – обясни Неста.
– Щях да ти пиша, преди Белиус да ме прекъсне. Разпитах
за изработката на подплатен кожен костюм. – Тя опря
предмишници в лъснатия плот на тезгяха. – Възможно е, но ще
струва доста.
– Значи не мога да си го позволя, но ти благодаря, че си
попитала.
– Не ми пречи да го поръчам, а ти да ми платиш, когато
имаш възможност.
Великодушно предложение. Никой от човешкия свят не се
беше отнесъл толкова милосърдно с нея по времето, когато
баща ѝ се опитваше да ги издържа, продавайки дърворезбите
си за жалки пари.
Само Фейра успяваше да ги изхранва и облича с каквото
припечелеше от кожите и месото след лов. Тя ги спаси от
гладна смърт. Последния път, когато излезе да ловува,
храната им бе свършила още предишния ден. Ако вечерта не
се беше върнала с месо, щяха или да умрат от глад, или да им
се наложи да просят в селото.
Онзи ден Неста си беше казала, че Томас ще я приюти, ако
се наложи. Може би дори с Илейн. Само дето в семейството му
имаше много омраза и прекалено много гърла за хранене.
Баща му несъмнено щеше да я отритне. И Неста беше готова
да предложи на Томас единственото, което не му беше дала,
само и само да спаси Илейн от гладна смърт. Да продава
тялото си по улиците, за да осигури храна на сестра си. Тялото
ѝ не значеше нищо за нея – нищо, повтаряше си, усещайки
как остава без избор. А Илейн беше всичко за нея.
Фейра обаче се върна с храна онази вечер. Преди да
изчезне отвъд стената.
Три дни след това Неста скъса с Томас. Той така се разяри,
че ѝ се нахвърли и я прикова към голямата купчина дърва за
огрев, подредени покрай стената на хамбара. Злобна курва –
изръмжа ѝ. – Имаш се за нещо повече от мен ли? Надуваш се
като кралица, а си бедна като църковна мишка. Неста никога
нямаше да забрави звука от съдраната ѝ рокля, алчността в
очите му, докато набираше полите ѝ, мъчейки се
едновременно да откопчае токата на колана си.
Само чистият, първичен ужас и инстинктът ѝ за
самосъхранение я спасиха. Допусна го достатъчно близо до
себе си, заблуди го, че силите ѝ са я предали, после го захапа
за ухото. И дръпна свирепо.
Той изпищя и разхлаби хватката си – колкото да му се
изплъзне и да хукне през снега, плюейки кръвта му, и не спря
да тича, докато не стигна до колибата.
А скоро след това пристигна вест за корабите на баща им:
намерили ги с ценния им товар непокътнат.
Неста знаеше, че е лъжа. Ковчежетата със скъпоценности и
злато не бяха от онзи злощастен товар, а от Тамлин,
компенсация за човешката жена, която бе отвлякъл. В помощ
на семейството, което обричаше на сигурна смърт без ловните
умения на Фейра.
Отърси се от спомена.
– Няма нужда. Но благодаря.
Емъри потри дългите си слаби ръце.
– Много е студено и тъкмо се канех да затворя за обедна
почивка. Искаш ли да ми правиш компания?
Освен Касиан, никой не я беше канил да хапнат заедно от
дълго време насам. Не че тя беше дала причина на някого. Но
ето че и това се случи: искрена, простичка покана. От
непозната, която нямаше представа с що за чудовище говори.
Обядът с Емъри щеше да е едно от малкото ѝ удоволствия;
беше въпрос на време елфката да научи повече за Неста.
Чуеше ли всички ужасяващи подробности, поканите щяха да
секнат. Нима тя самата представляваше нещо повече от
Белиус, опиянчена и вряща от омраза месеци наред? Ако
Емъри знаеше, щеше да изхвърли и нея от магазина си.
Засега обаче нито клеветите, нито истините бяха стигнали
до нея.
– С удоволствие – отвърна откровено Неста.
Задната стаичка в магазина беше също толкова старателно
подредена, колкото и предната част, макар че до едната стена
имаше сандъци с допълнителна стока. Двата прозореца
предлагаха изглед към заснежена градина, отвъд която най-
близкият планински връх заприщваше сивото небе със
скалистото си туловище.
Отдясно имаше кухненски кът, състоящ се от камина, плот
и работна масичка. Около нея бяха наредени няколко дървени
стола и Неста осъзна, че мястото служи и за трапезария. Беше
сервирано за един човек.
– Сама ли си? – попита Неста, докато Емъри взимаше от
дървения плот поднос с печено говеждо и печени моркови.
Сложи ги на масата пред Неста, после взе хляб и купа с
масло.
– Сама съм. – Емъри отвори един шкаф, за да сервира и за
нея. – Нямам другар или съпруг да ми лази по нервите.
Говореше леко напрегнато, навярно защото това не беше
всичко по въпроса, но Неста каза:
– Нито пък аз.
Емъри ѝ хвърли ироничен поглед.
– Ами онзи красавец генерал Касиан?
Неста потисна спомена за главата му между бедрата си,
езика му вътре.
– В никакъв случай – отрече Неста, но очите на Емъри
просветнаха многозначително.
– Е, радвам се да срещна друга елфка, която не мисли само
как да се омъжи и да забременее – каза Емъри. Седна на
масата и покани Неста. Беше сложила говеждо, моркови и
хляб в чинията ѝ и плъзна купата с масло към нея. – Студено
е, но така се яде. Обедната ми почивка обикновено трае
колкото да се нахраня.
Неста опита храната и изпъшка доволно.
– Много е вкусно. – Взе си още хапка. – Ти ли го сготви?
– Кой друг? Тук нямаме заведения за храна, само
месарници. – Емъри посочи с вилица към градината отпред. –
Сама си отглеждам зеленчуци. Морковите са от градината.
Неста ги опита.
– Много са ароматни.
Имаха вкус на масло и мащерка и нещо свежо…
– Всичко е в подправките. Които, за жалост, са в недостиг
тук. Илирианците не разбират много от подправки, нито пък
ги интересуват.
– Баща ми беше търговец – сподели Неста и думите
отвориха пропаст в нея. Тя се прокашля. – Търгуваше с
подправки от цял свят. Още помня миризмите в кабинета му.
Като от хиляда различни личности на едно място.
Фейра обичаше да виси в кабинета на баща им, по-
заинтригувана от бизнеса му, отколкото бе приемливо за
заможно момиче. Но Фейра открай време си беше такава:
съвършено безразлична към правилата, ръководещи живота
им, към изискването да се превърне в истинска дама, която в
бъдеще да помогне за семейното благосъстояние, сключвайки
ползотворен брак.
Рядко постигаха съгласие за каквото и да било. И
посещенията ѝ в кабинета на баща им бяха довели до остро
презрение помежду им. Фейра се беше опитала да привлече
интереса ѝ, да я изкуши с всевъзможни чудатости. Но Неста
слушаше само с половин ухо обясненията на сестра си и
главно проучваше дали бизнес-партньорите на баща им нямат
синове, добра партия за брак. Този факт отвращаваше Фейра.
Което пък вдъхваше още по-голяма решимост на Неста.
– Ти пътуваше ли с него?
– Не, с двете ми сестри го чакахме у дома. Не се считаше за
пристойно млади момичета да обикалят света.
– Все забравям колко са сходни човешките и илирианските
представи за благоприличие. – Емъри пъхна още една хапка
говеждо в устата си. – Щеше ли да ти се иска да видиш света,
ако можеше?
– Всъщност щеше да е половината свят. Заради стената.
– Пак е по-добре от нищо.
Неста се засмя.
– Права си.
Замисли се върху въпроса на Емъри. Ако баща им ги беше
поканил да плават до чудновати, далечни брегове на борда на
някой от корабите му, щяха ли да тръгнат? Илейн винаги бе
искала да посети континента, за да види на живо лалета и
други прославени цветя, но въображението ѝ стигаше дотам.
Веднъж Фейра ѝ разказа за великолепните произведения на
изкуството в музеите и частните имения на континента. Но и
двете говореха за западния му край. А континентът беше
огромен. И на юг се ширеше друг континент. Би ли отишла
там?
– Първоначално щях да откажа – отговори Неста. – Но
накрая любопитството ми щеше да надделее.
– Останаха ли ти роднини в човешките земи?
– Майка ми почина, когато бях на дванайсет, а баща ми…
Той не оцеля в последната война. Техните родители починаха
в детството ми. Нямам роднини по линия на баща ми, а майка
ми имаше само една братовчедка, която живее на континента
и доста удобно забрави за нас, когато семейството ни изпадна
в затруднение.
Като осиромашаха, Неста изпрати цял куп писма на
братовчедка си Урстин с молба да ги приюти. Тя не отговори
на нито едно, а накрая парите вече не им стигаха дори за
пощенските разноски. Неста се чудеше дали братовчедка им
изобщо е разбрала какво се е случило с роднините ѝ, които бе
оставила да умрат от глад.
Тя попита деликатно:
– А твоето семейство?
Видяното и чутото при срещата с Белиус ѝ даваше обща
представа, но все пак реши да попита.
– Майка ми починала при раждането ми, а по-големият ми
брат загинал в сражение между бойни дружини десет години
преди да се родя. Баща ми си отиде във войната с Хиберн. –
Говореше с претръпнал, безчувствен глас. – С останалите ми
роднини не се занимавам, макар че семейството на баща ми се
цели да ми отнеме магазина и парите му.
– Нямат законно право, нали?
– Не. Рисанд още преди векове промени закона така, че и
жените да имат право на наследство, но чичовците ми явно не
ги е грижа. Наминават от време на време да ме тормозят като
Белиус. Вярват, че жена не бива да има свой бизнес, че трябва
да се омъжа за някого от селото и да им оставя магазина. – Тя
направи гримаса. – Кръжат като лешояди.
Като приключи обяда си, Емъри сервира чай.
– Жалко че няма да идваш тук по-често. Имам нужда от
разумен събеседник.
Неста примига, смаяна от комплимента, и късчето истина,
което разкриваше за Емъри: чувстваше се нещастна на това
място. Всичките ѝ въпроси за пътешествия по света…
– Би ли напуснала Ветробран?
Емъри се засмя сподавено.
– И къде да отида? Поне тук познавам хората. Никога не съм
излизала от селото. Дори не съм се качвала на онзи връх.
Тя махна към прозореца и Неста се постара да не поглежда
към крилете ѝ.
Вместо това отпи от чая си. Беше силен и леко горчив.
Сбърчи нос и Емъри ѝ обясни тихо:
– И чаят е в недостиг тук. Лукс, който си позволявам. За да
имам за по-дълго, го примесвам с върбова кора. Облекчава…
болките ми.
– Какви болки?
– Понякога крилете ме болят. Тоест, белезите. Като стара
рана.
Неста потисна състраданието си. Допи чая заедно с Емъри и
каза:
– Благодаря ти за обяда.
Стана и взе чинията си.
– Аз ще я вдигна – настоя домакинята и закръжа около
масата. – Не се безпокой.
Движеше се с естествена елегантност, видимо уверена в
тялото си.
Неста тръгна към предната част на магазина, но внезапно
спря и най-сетне изрече на глас истинската причина за
посещението си:
– Всеки е добре дошъл на уроците, които Касиан ми предава
в Дома на Ветровете. Всяка жена. Жени, претърпели…
трудности. – Крилете на Емъри и ужасното ѝ семейство не
бяха трагедия като тази на Гуин, но различните травми носеха
различни маски. – Тренираме всяка сутрин, от девет до
единайсет, макар че понякога продължаваме до обяд. Ще се
радваме да дойдеш.
Емъри се напрегна.
– Няма как да стигна дотам, но съм благодарна за поканата.
– Някой може да идва да те взима, а после да те връща.
Неста не знаеше кой, но беше готова да помоли дори Рис.
– Много мило от твоя страна, но трябва да стопанисвам
магазина. – Лицето ѝ не разкриваше нищо. – Нямам нужда от
военно обучение. Пък и едва ли ще си спечеля много клиенти
от селото, ако се разчуе, че правя такова нещо.
– Не ми приличаш на страхливка.
Думите отекнаха помежду им.
Емъри прехапа долната си устна. Неста сви рамене.
– Пиши ми, ако искаш да участваш. Предложението си
остава в сила.
На Касиан му беше неприятно да го признае, но макар и
разглезен, бездушен задник, Ерис си имаше своите плюсове.
Или поне един: топлата сфера, с която ги обгръщаше срещу
хапливите ветрове, виещи измежду боровете на Илирианската
степ. Стопляше телата им с някаква огнена магия.
– Кошмарните реликви – каза умислено Ерис, оглеждайки
натежалото сиво небе, заплашващо със сняг. – Не съм чувал за
такива артефакти. Но не се учудвам.
– А баща ти дали знае за тях?
Степта не беше неутрална територия, но достатъчно пуста,
за да склони Ерис да се срещнат тук. Макар че бе отговорил
на поканата му чак след няколко дни.
– Не, слава на Майката – скръсти ръце Ерис. – Щеше да ми е
казал. Но ако Реликвите наистина имат собствено съзнание,
ако искат да бъдат намерени… Боя се, че може да призовават
и други. Не само Бриалин и Кошей.
Ако Берон се добереше до Реликвите, щеше да е
катастрофално. Щеше да се превърне в сила като краля на
Хиберн. Или в нещо пъклено и безсмъртно като Лантис.
– Значи Бриалин не му е казала, че издирва Реликвите,
когато я е посетил?
– Очевидно и тя му няма доверие – отвърна вглъбено Ерис. –
Ще трябва да помисля по въпроса.
– Не му казвай – предупреди го Касиан.
Ерис поклати глава.
– Не ме разбра. Нищо няма да му кажа. Но фактът, че
Бриалин умишлено крие по-мащабните си планове от него… –
Той кимна, като че ли на себе си. – Затова ли Мориган се
върна във Валахан? За да разбере дали там знаят за
Реликвите?
– Може би – излъга Касиан.
Мор още ги увещаваше да подпишат новия мирен договор.
Но не беше нужно Ерис да разбира.
– А аз си мислех, че ходи толкова често, за да се крие от
мен – подхвърли Ерис.
– Не се ласкай. Просто съвпадение.
Но не знаеше дали лъжата му ще издържи.
– Защо да не се лаская с подобни мисли? Ето, ти се ласкаеш
с вярата, че си нещо повече от нечистокръвно копеле.
Сифоните върху ръцете на Касиан проблеснаха и Ерис се
подсмихна заради доказателството, че ударът му е попаднал в
целта. Касиан обаче се насили да каже спокойно:
– Това е цялата информация, с която разполагам.
– Даде ми много материал за размисъл.
– И гледай да си мълчиш – предупреди го отново Касиан.
Ерис му намигна и се ответря.
Останал сам сред стенещите ветрове, Касиан въздъхна и
покани студа, напоен със свежото ухание на борове, да разсее
яда и смущението му.
Те обаче се задържаха. Незнайно защо се задържаха.
ГЛАВА 26
Без допълнителните тренировки между рафтовете с книги,
Неста си тръгна от библиотеката не чак толкова грохнала.
Касиан дойде да я вземе от Ветробран след два часа и
половина и дотогава толкова ѝ беше омръзнало да виси сама в
къщата на майката на Рис, че едва не му се усмихна. Но
лицето му беше стегнато, очите му – студени и отнесени, и
почти не ѝ проговори, докато Рис се появи да ги ответрее. Рис
също мълчеше, но това не я изненада. Беше най-добре да не
си говорят изобщо.
Но дори след като Великият господар ги остави в Дома на
Ветровете, Касиан ѝ процеди само „До после“, все така
напрегнат и ядосан, преди двамата да тръгнат пак нанякъде.
Заредена с остатъчна енергия тази вечер и твърде
обезпокоена от необяснимия гняв на Касиан, Неста реши, че
не иска да вечеря в стаята си и да заспива. Затова се озова на
входа на трапезарията.
Касиан седеше в стола си с чаша вино в ръка и се взираше в
нищото. Потънал в размишление принц воин, обмислящ
смъртта на враговете си. Веднага щом Неста прекрачи прага,
чашата с вино изчезна.
Тя изсумтя.
– Не съм толкова пристрастена към виното, че да открадна
чашата от ръката ти.
– Домът има категорична заповед: в стаята, в която се
намираш ти, не трябва да има вино. – Той размърда пръстите
си и се надигна в стола. – Той ми взе чашата.
– Аха.
Неста седна срещу него и на масата веднага се появиха
прибори и чиния с храна за нея и по чаша вода за двама им.
Касиан продължи да се взира в недоядената си храна. Не
беше виждала лицето му толкова мрачно от войната.
– Да не е станало нещо с кралиците или Реликвите?
Той примига насреща ѝ.
– Какво? – След секунда вдигна едно рамо. – Не, просто…
Ерис отново ме впечатли с обичайния си чар.
Той побутна с вилица печеното пиле в чинията си.
Неста беше толкова гладна, че нападна храната, без да го
разпитва повече. След като попритъпи глада си, каза:
– Поканих Емъри на тренировките.
– Предполагам, че е отказала – отвърна равнодушно той със
същото отнесено изражение.
– Да. Но ако размисли, дали някой ще може да я доветрява
дотук?
– Разбира се.
Не се държеше сопнато с нея, а просто беше толкова
погълнат от онова, което го глождеше, че едва говореше.
И това я разтревожи повече от очакваното. Дотолкова, че
попита:
– Какво е станало?
Нарочно продължи да яде, имитирайки небрежност, за да го
предразположи да ѝ сподели. Да разкрие какво е извикало
тази болка в очите му.
Касиан заби поглед в чинията си и ѝ разказа за срещата с
Ерис.
– Значи Ерис е обещал да ни помогне в търсенето на
Реликвите и да направи всичко възможно баща му да не ги
намери пръв – обобщи накрая Неста. – Това не е ли добре?
Защо си ядосан?
Защо изглеждаш толкова смачкан?
– Гнилочът в шибаната му душа ме ядосва. Нека ме нарича
нечистокръвно копеле. – Значи Ерис го беше нагрубил днес.
Обля я ярост. – Но съюзник или не, мразя го в червата.
Толкова е хладнокръвен и дипломатичен и… Не мога да го
понасям. – Той остави вилицата си и отправи поглед към
прозореца зад нея. – С извратените му игрички на думи и
политическите му маневри е враг, който не знам как да
оборвам. След всяка среща с него оставам с чувството, че пак
той е надделял. Че аз съм способен само да изравня резултата,
но той веднага прозира нескопосаните ми опити да
остроумнича. Май все пак съм плиткоумен скот.
Искрена тъга изпълни лицето му – и толкова себеомраза, че
Неста стана от мястото си. Заобиколи масата и той застина,
вдигайки глава чак когато тя се опря на ръба ѝ, точно до
чинията му.
– Рис трябва да го убие и толкова.
– Ако някой ще убива Ерис, това ще сме Мор или аз. –
Лешниковите му очи почти умоляваха. Не нея, а съдбата. – Но
ако го убия, ще докажа, че с пасмината му са били прави за
мен. А и независимо от мнението ми за Ерис, той ще е по-
добър Велик господар от Берон. Благополучието на Двора на
Есента е по-важно от моите желания.
Касиан беше добър. В душата си, във воинското си сърце
Касиан беше добър по начин, чужд за повечето хора. Чужд
дори за нея самата.
Макар и велик воин, не убиваше с лека ръка, а внимателно
анализираше всеки живот, който му се налагаше да отнеме. И
беше готов да защитава любимите си хора до смърт.
Ерис… Ерис го беше наранил. Не само с жестокостта си към
Мориган, но и с думи, сходни с онези, които Неста бе
използвала срещу него. Сега раната зееше в очите на Касиан,
кървава като всяка друга рана.
Прониза я срам. Срам и гняв, и свирепо отчаяние. Не
можеше да понася агонията в погледа му, граничеща с
безнадеждност. Не можеше да понася липсата на обичайното
хилене, смигване и перчене.
Беше готова на всичко, за да се отърве от този поглед. Дори
за броени мигове.
Затова опря ръце в подлакътниците на стола му и го целуна
леко по врата.
Дъхът му секна. Но тя отново притисна устни към меката,
топла кожа на шията му, точно под ухото. И пак, този път по-
ниско, до яката на тъмната му риза.
Той потрепери и Неста целуна твърдия възел в центъра на
гърлото му. Облиза го.
Касиан се размърда в стола си и простена тихо. Вдигна ръка
към хълбока ѝ, сякаш искаше да я отблъсне, но тя я отмести.
– Позволи ми – прошепна до врата му. – Моля те.
Той преглътна и твърдият възел помръдна до устата ѝ. Но
не я спря, затова Неста го целуна отново, преминавайки към
другата страна на врата му. Като достигна същото местенце
под другото му ухо, долепи длан до гърдите му и усети бурния
ритъм на сърцето му.
Не го целуна по устните. Не искаше да се разсейва. Вместо
това се вмъкна между него и масата и коленичи.
Касиан изцъкли очи.
– Неста!
Тя се пресегна към колана на панталона му, чиято предница
вече се издуваше.
– Моля те – повтори и го погледна в очите.
Той се извисяваше над нея, но погледът му поомекна едва
забележимо и той кимна. Посегна да ѝ помогне с копчетата и
връзките, но тя сложи леко ръка върху неговата.
Разкопча панталона му с уверени, стабилни пръсти и
съвършено бистър ум.
Мускулите на бедрата му се стегнаха, когато извади члена
му и едва не ахна.
Беше огромен. Красив, твърд и направо огромен. Устата ѝ
пресъхна. Всичките ѝ планове внезапно се оказваха
неадекватни. Нямаше начин да го събере целия в устата си.
Може би дори в тялото си.
Но определено възнамеряваше да пробва.
Плъзна леко разтреперани пръсти надолу по дебелия му,
дълъг ствол. Кожата му беше толкова мека – по-мека от
коприна или кадифе. А под нея беше твърд като стомана. Той
потрепери и Неста вдигна очи, намирайки погледа му
прикован в ръката ѝ.
– Как ти харесва? – попита го леко задъхано тя, обляна от
гореща нужда. Обгърна члена му с цялата си ръка и пръстите
ѝ едва успяха да го опашат. – Нежно?
Обходи го с ръка по цялото продължение, стискайки
пръстите си съвсем леко.
Касиан поклати глава, сякаш беше останал без думи.
Тя повтори движението, но малко по-грубо.
– Така ли?
Гърдите му се надигнаха и стисна зъби. Но поклати глава.
Неста се усмихна и третият път стисна силно, драсвайки с
нокти чувствителната долна страна на члена му.
Бедрата му се надигнаха от стола и тя ги натисна с ръка.
– Ясно – пророни и го направи отново.
Още по-силно, усуквайки юмрука си към облата му
главичка.
Той опита да се надигне към ръката ѝ отново, но Неста го
прикова с другата.
– А така? – измърка, свеждайки глава. – Така харесва ли ти?
Неста плъзна език по малката цепнатина през върха на
широката главичка, облизвайки капчицата влага, избила вече
там.
Всичко в тялото ѝ се разтопи. Когато вкусът му изпълни
устата ѝ, мигновено се почувства влажна между краката –
беше солен и пропит с нещо… жизненоважно.
– О, богове – простена Касиан.
Неста засмука главичката в устата си и погали с език
долната страна на ствола му.
Той отметна глава назад и вдиша през зъби.
Неста плъзна език нагоре по члена му в едно дълго
движение. И стисна бедра, докато го вкусваше, докато
чувстваше цялата тази гореща, горда стомана до устата си.
Облиза го и от другата страна, за да го навлажни целия, за да
се улесни, когато го обгърна отново с устни и го пъхна в
устата си.
Изпълни я докрай, а като надникна надолу, откри, че още
голяма част от него е навън. Затова добави и ръката си.
– Неста – промълви умолително Касиан и тя го извади почти
докрай от устата си, преди да го погълне отново, отпускайки
гърлото си, за да поеме колкото може повече от него.
Касиан стрелна ръка в косата ѝ, вкопчи пръсти в нея и
Неста осъзна, че опитва да се сдържи. Че не иска да се тласне
в нея, да я нарани, да развали удоволствието ѝ.
Но тя не можеше да му го позволи.
Искаше да го види обезумял, да сграбчи главата ѝ и да я
чука в гърлото колкото си искаше силно.
Затова като го пое в устата си отново, обработвайки с ръка
долната му част, прокара зъби по ствола му. Съвсем леко – но
и така, че да го заболи малко.
Касиан огъна тяло и тя му позволи, погълна го алчно,
стисна го с ръка, за да му покаже, че иска това, че го иска
необуздан. Отдръпна устни до върха му, заоблизва го и вдигна
поглед към лицето му изпод сведени мигли.
Той впиваше в нея широко отворени, премрежени от похот
очи.
И като срещна погледа ѝ, като я видя да го гледа отдолу…
Остави всички задръжки.
Не можеше да се сдържа повече. Това беше мъчение –
същинско мъчение да гледа Неста на колене пред себе си, с
члена му в устата и ръката си, и да не може да изреве от
удоволствие. Но когато тя го погледна изпод мигли, когато се
видя между устните ѝ, нещо в нещо се скъса.
Не го интересуваше, че са в трапезарията, че половината
стени бяха от прозорци и стъклени врати и всеки, прелитащ
наблизо, можеше да ги види.
Касиан пъхна и другата си ръка в косата ѝ, вкопчи пръсти в
увитата ѝ като корона плитка и се тласна нагоре в устата ѝ.
Тя го пое надълбоко и простена толкова силно, че гласът ѝ
отекна в члена му и стигна чак до топките му. Те се стегнаха
още повече и в гръбнака му се образува възел пареща наслада,
който го накара да се извие отново към устата ѝ, оставяйки се
всецяло на милостта ѝ.
Неста простена пак, за да го насърчи, а на Касиан толкова
му трябваше. Вкопчи ръце в главата ѝ, в скалпа ѝ, за да я
задържи на място, и затласка таза си към нея. Тя посрещаше
всяко негово движение с уста и ръка, в пълен унисон, докато
влажната ѝ топлина, зъбите ѝ, подрасващи го леко, здраво
стиснатият ѝ юмрук… всичко се обедини умопомрачаващо,
остана единственото нещо на света.
Стоновете ѝ, докато я чукаше в устата, го накараха да реши,
че трябва да я изчука истински. Да съблече панталона ѝ и да
нахлуе толкова яростно в нея, че да изкрещи името му към
тавана.
Касиан понечи да се отдръпне, но Неста не му позволи. Той
изръмжа и впи пръсти в главата ѝ, за да я спре.
– Искам да съм в теб – съумя да каже с глас, грапав като
чакъл.
Но Неста отново го погледна изпод мигли и той видя как
цялата дължина на члена му изчезва в устата ѝ. Върхът му
докосна дъното на гърлото ѝ.
О, богове! Той стисна зъби.
– Искам да свърша в теб.
Тя се засмя през нос и го засмука толкова надълбоко, че
Касиан не можа да се възпре. Не можа да отложи свършека,
когато тя пъхна свободната си ръка в панталона му, обгърна
топките му и ги стисна леко.
Касиан свърши с рев, който разтърси чашите върху масата,
и се огъна към нея, изливайки се в гърлото ѝ.
Тя го понесе, понесе освободената му мощ, а когато тялото
му спря да трепери, бавно, елегантно изплъзна устата си от
него.
Не откъсна поглед от очите му, докато преглъщаше. И
глътна всяка капка от излятото в устата ѝ. После изви устни в
усмивка, досущ като триумфираща кралица.
Касиан пъхтеше тежко. Вече не го интересуваше, че членът
му още е навън, влажен и течащ, а единствено че тя е на
броени сантиметри от него и той възнамеряваше да ѝ върне
услугата.
Неста се изправи и стрелна очи към члена му. Горещината в
погледа ѝ можеше да го изпепели, а мирисът на възбудата ѝ
се уви около него и впи нокти в плътта му.
– Свали си панталона – изръмжа той.
Усмивката на Неста се разшири, стана котешка.
Щеше да я изчука на тази маса. Веднага. Не го беше грижа
за нищо друго – за опасността да влезе някой, за Ерис, за
Бриалин, за Кошей, за Кошмарните реликви. Трябваше да
проникне в нея, да почувства онази гореща стегнатост около
себе си, да я обладае, както тя бе обладала него.
Неста плъзна пръсти към предницата на панталона си и той
затрепери, гледайки как откопчава първото копче…
Откъм коридора се чуха стъпки. Предупреждение. От някой,
който знаеше как да се придвижва безшумно.
Касиан се скова и натика пулсиращия си член обратно в
панталона. Неста се оттегли на няколко крачки от него и
закопча горното си копче. Касиан тъкмо се приведе в
нормален вид и Азриел влезе в трапезарията.
– Добър вечер – каза с дразнещо спокойствие, крачейки към
масата.
– Аз.
Касиан не успя да сдържи жлъчта си. Срещна напълно
осъзнатия поглед на сенкопоеца и безмълвно му предаде
целия си яд заради грешния момент, в който бе решил да се
появи. Азриел просто сви рамене, оглеждайки храната,
сервирана му от Дома. Сякаш отлично знаеше какво е
прекъснал и приемаше задълженията си на придружител
много насериозно.
Неста ги наблюдаваше, но веднага щом Касиан се обърна
към нея, тя се отблъсна от масата и тръгна към вратата.
– Лека нощ.
И излезе, преди да ѝ е отговорил.
Касиан втренчи кръвнишки поглед в Аз.
– Благодаря за това.
– Не знам за какво говориш – отвърна Аз, свел ухилено лице
към храната си.
– Задник.
Аз се изкиска.
– Не си показвай всичките карти наведнъж, Кас.
– Това пък какво значи?
Брат му кимна към вратата.
– Запази нещичко и за по-късно.
– Натрапник.
Аз пъхна хапка в устата си.
– Даваш ѝ да ти духа по средата на трапезарията. До масата,
на която се храня в момента. Бих казал, че това ми дава право
да изразя мнение.
Касиан се засмя, загърбил мрачното си настроение от по-
рано. Благодарение на нея. Само на нея.
– Имаш право.
ГЛАВА 27
Неста не можеше да си представи как ще погледне Касиан
в очите на сутринта, но за щастие, Гуин се появи точно
навреме. Срещнаха се на стълбището към тренировъчната
площадка и жрицата ѝ се усмихна широко.
– Добро утро.
– Добро утро – отвърна Неста и двете тръгна заедно
нагоре. – Намери ли нещо за Реликвите?
Гуин поклати глава. Още носеше роба, но беше започнала
да пристяга косата си назад в плитка.
– Дори попитах Мерил снощи. Тя проникна през
заклинанието, но намери само по няколко думи за тях в стари
текстове. Нищо ново. Никъде не пише къде и кога са били
изгубени, нито пък кой ги е изгубил. Не открихме дори чие
притежание са били последно, защото тази информация е
отпреди поне десет хиляди години.
Винаги се смайваше при мисълта колко древен народ са
елфите. На колко ли години трябваше да е Амрен, щом си
спомняше времето, когато Кошмарните реликви били на
свобода в света. Но очевидно дори тя не знаеше кой ги е
използвал последно.
Неста отблъсна мисълта за някогашната си приятелка и
придружаващата я студена, остра болка.
– Може да се окаже невъзможно – отбеляза Гуин, кривнала
уста. – Няма ли друг начин да ги намерите?
Имаше. За него се изискваха кости и камъчета. Тялото на
Неста се вцепени.
– Не – излъга. – Няма друг начин.
– Към Ветробран ли тръгваш? – Неста попита Касиан, когато
Гуин си тръгна след края на урока им.
Тази сутрин жрицата започна с бойните позиции и тримата
бяха толкова съсредоточени в това, че Неста не беше
разменила нито дума насаме с него. Само задържаха
погледите си един върху друг малко по-дълго от нормалното,
когато се появи на площадката, и това беше.
Неста не съжаляваше за онова, което направи в
трапезарията. Макар и да стана съвършено ясно, че Азриел
знаеше какво е прекъснал.
Но сега, като оставаше насаме с Касиан… Още носеше
вкуса му в устата си, сякаш се беше запечатал завинаги върху
езика ѝ.
Миналата нощ лежа будна в леглото си, преживявайки
отново всеки допир, всеки негов звук; още усещаше натиска
на пръстите му върху главата си, докато се тласкаше в устата
ѝ. Споменът я накара да пъхне ръка между краката си и ѝ се
наложи да освободи напрежението два пъти, за да се отпусне
тялото ѝ достатъчно за сън.
Касиан взе черния си кожен жакет с люспи и го облече.
– Трябва пак да проверя легионите. Да видя дали се
подготвят за евентуален конфликт и дали войниците са в
добра форма.
– Аха.
Погледите им се срещнаха и Неста можеше да се закълне,
че неговият притъмня, сякаш си спомняше всеки превъзходен
момент от миналата вечер. Но тя разтръска глава, за да
разчисти паяжините.
– Гуин се справя добре – кимна Касиан към свода, през
който бе изчезнала жрицата преди малко. – Свястно момиче е.
Неста беше научила, че Гуин е на двайсет и осем.
– Харесвам я – призна си тя.
Касиан примига.
– Май не съм те чувал да говориш така за когото и да било. –
Неста врътна очи, но той добави: – Жалко, че другите жрици
не искат да идват.
Неста проверяваше листа за записвания всеки ден, но
засега никоя друга не бе вписала името си. Гуин ѝ беше
казала, че тя лично е поканила няколко жрици, ала всичките
се страхували, колебаели се.
– Не знам как да ги окуража – каза Неста.
– Просто продължавай в същия дух.
Той закопча жакета си.
Хладният есенен ветрец донесе аромати от града под тях: на
пресен хляб, канела и портокали; на печени меса и сол. Неста
ги вдиша, разпознавайки всеки от тях, и се запита как е
възможно комбинацията им да създава усещане за есен.
Споходи я внезапно хрумване и тя килна глава.
– Щом си тръгнал към Ветробран, ще ми направиш ли една
услуга?
Касиан влезе в магазина на Емъри с възможно най-
дружелюбната си усмивка и подреди върху лъснатия тезгях
съдържанието на торбата си.
Емъри разгледа даровете.
– Неста ли ги праща?
Всъщност ги беше поискала от Дома, за да ги изпрати на
елфката.
– Да, подарък за теб.
Емъри взе една месингова кутийка, отвори капака и подуши
вътре. Наоколо се разнесе опушеният, кадифен аромат на
чаени листа.
– О, от най-качествения е. – Вдигна една стъкленица с фино
смлян прашец. Като развъртя капачката, ядковото му,
пикантно ухание изпълни магазина. – Кимион. – Въздишката ѝ
прозвуча почти еротично. Отвори друго бурканче, и друго,
общо шест. – Куркума, канела, бахар, карамфил и… – Прочете
етикета. – Черен пипер.
Касиан остави и последната кутия на тезгяха – голяма и
мраморна, тежка почти килограм. Емъри махна капака и се
засмя.
– Сол. – Взе щипка от фините кристалчета. – Много сол.
Очите ѝ светеха и по лицето ѝ се разливаше усмивка,
истинска рядкост за нея. Караше я да изглежда по-млада,
заличаваше бремето и белезите от всички години с баща ѝ.
– Моля те, предай ѝ благодарностите ми.
Той се прокашля, готов да изнесе речта, която Неста го
беше накарала да запомни.
– Неста каза, че можеш да ѝ благодариш, като дойдеш на
тренировка утре сутринта.
Усмивката на Емъри помръкна.
– Обясних ѝ онзи ден: няма как да стигна дотам.
– Очакваше да отговориш така. Ако имаш желание, дай
сигнал, и някой от нас ще дойде да те вземе. – Трябваше да е
Рис, но брат му едва ли щеше да възрази. – Ако не можеш да
останеш за целия урок, ела само за час, преди да отвориш
магазина.
Емъри откъсна пръсти от подправките и чая.
– Моментът не е подходящ.
Касиан знаеше, че няма смисъл да я притиска.
– Ако някога размислиш, свържи се с нас.
Обърна се и тръгна към вратата.
Съзнаваше, че Неста е изпратила подаръка отчасти за да
изкуши Емъри да идва на уроците, но и от чистосърдечна
добрина. Като я попита защо е избрала точно такива дарове,
тя отговори просто „На Емъри ѝ трябват подправки и хубав
чай“. Това го изуми, също както го изуми признанието ѝ, че
харесва Гуин.
В нейна компания се държеше съвършено различно в
сравнение с членовете на двора им. Двете не се шегуваха една
с друга, не се смееха, но долавяше помежду им връзка,
каквато Неста нямаше дори с Илейн. Обикновено в двора им
винаги беше закрилница на Илейн, сестра на Фейра или
творение на Котела.
Но с Гуин… Зачуди се дали Неста не я харесва, защото с нея
беше просто Неста. Може би така се чувстваше и с Емъри.
Нали все пак нощ след нощ бе излизала във Веларис не
само за да се разсейва и да притъпява болката си с алкохол,
но и за да бъде с хора, които не знаят какво тегло носи на
плещите си.
Въздъхна тихо, стигайки до вратата. Докато тренираха,
нарочно потискаше всяка мисъл за случилото се в
трапезарията, особено в присъствието на Гуин, но зървайки
плахата ѝ усмивка, докато Неста прибираше чая и
подправките в торбата, му се прииска да я притисне към
стената и да я целуне.
Нямаше представа докъде са стигнали отношенията им.
Дали пак действат услуга за услуга. Дори не му беше
подсказала дали ще го допусне в леглото си, или беше
коленичила пред него само и само да го изтръгне от
меланхолията.
Но и така да беше, поне постъпката ѝ говореше, че я е
грижа за него, нали? Или го съжалява. Мамка му, ако му беше
духала от съжаление…
Не. Не беше това. Видя страстта в очите ѝ, почувства
нежността в първия допир на устните ѝ по врата му. Утешила
го беше по единствения начин, по който умееше.
Касиан отвори вратата и обърна поглед назад. Емъри още
стоеше зад тезгяха, сложила ръка върху кутийките и
бурканчетата с подправки и чай. Погледът ѝ беше сериозен,
устните ѝ – стиснати в права линия, като че ли беше
забравила за него. Затова Касиан напусна безмълвно магазина
и се изстреля в небето.
Неста се изкачваше по стълбището към площадката,
умислена за Кошмарните реликви. Не ѝ се вярваше другите да
са имали по-голям успех от нея в изравянето на информация, а
ако положението наистина беше толкова напечено, колкото
твърдеше Азриел, то ровенето из стари книги май не беше
най-надеждният подход.
Но стомахът ѝ се свиваше, като си представеше другия
вариант и като си спомнеше какво се случи първия и
единствен път, когато се престраши да гадае. Ръцете ѝ
трепереха, докато стигне до върха на стълбището. Стисна
пръсти в юмруци и въздъхна успокоително през носа.
Касиан вече я чакаше в средата на ринга. Като я видя, се
ухили.
Усмивката му беше по-широка от обичайните, развълнувана
и… доволна.
Неста излезе изпод свода и примижа срещу яркото слънце.
Гуин стоеше на няколко крачки от Касиан и също се
усмихваше.
А до масата с вода, надигнала чаша към устата си, стоеше
Емъри.
ГЛАВА 28
Колкото ловка беше Гуин още в началото, толкова тромава
и неуравновесена се оказа Емъри.
– Заради крилата е – обясни Касиан с такава загриженост,
че Неста, която балансираше на един крак и вдигаше другия
зад себе си, едва не падна в прахоляка до Емъри. – Тъй като не
можеш да ги използваш нормално, тялото ти компенсира за
липсата на равновесие по други начини.
Тя бе паднала по лице на земята.
Гуин, която също балансираше, спря, за да попита:
– Защо?
– Крилете обикновено действат като контратежест. – Той
подаде ръка на Емъри. – Снабдени са с фини мускули, които
постоянно се нагласяват и ни уравновесяват, без ние самите
да се замисляме дори. – Емъри игнорира протегнатата му ръка
и се изправи сама. Касиан поясни деликатно: – Много от
ключовите мускули може да бъдат засегнати при подрязване.
Гуин погледна Неста, която се напрегна и свъси вежди.
Жрицата и Емъри се сприятелиха за броени минути. Вероятно
защото Гуин я отрупа с въпроси за магазина ѝ, докато
загряваха.
Емъри изтупа прахоляка от крачолите на кожения си
панталон, по-свободен от този на Неста, сякаш се чувстваше
некомфортно в обичайната прилепнала кройка.
Погледът на Касиан омекна.
– Кой лечител те подряза?
Емъри вдигна брадичка, макар че лицето ѝ се изчервяваше.
Погледна го в очите с директност, от която Неста се възхити.
– Баща ми се погрижи собственоръчно.
Касиан изруга, тихо и вулгарно.
Емъри добави със студен глас:
– Съпротивявах се, затова резултатът е още по-лош.
Гуин и Неста не пророниха и дума, когато Емъри разпери
дясното си крило почти докрай, преди то да се свие от само
себе си и да потрепери. Тя направи гримаса.
– Само толкова мога да разперя дясното. – Лявото успя да
разгърне едва до половината. – От тази страна съм дотук.
Касиан показа, че е ядосан.
– Заслужавал е да умре в онази битка. Дори много преди
това, Емъри.
Сифоните му просветнаха и нещо диво и зловещо загря
кръвта на Неста заради искрения му гняв, заради гърленото
ръмжене в думите му.
Емъри прибра крилете си.
– Заслужаваше да умре още преди да стори това на крилете
ми.
– Ако решиш да идваш във Веларис всеки ден, мога да
доведа Маджа. Тя е лечител на двора ни.
Рис беше довел Емъри и щеше да я върне след час.
Тя се напрегна видимо.
– Оценявам предложението, но не е нужно.
Касиан отвори уста, но Неста се намеси:
– Стига с приказките. Щом имаме само един час с нея днес,
най-добре да направим демонстрация с ударите. Нека види
колко има да наваксва.
Емъри я погледна с благодарност и Неста ѝ се поусмихна.
Касиан кимна и блясъкът в очите му ѝ подсказа, че отлично
знае защо го е прекъснала.
Гуин попита Емъри:
– Имате ли библиотеки в Илирия?
Още едно спасително въже.
– Не. Не съм стъпвала в библиотека.
С всяка следваща дума тялото ѝ се отпускаше малко по
малко.
Гуин върза лъскавата си коса на тила си.
– Обичаш ли да четеш?
Устата на Емъри се изви в усмивка.
– Живея сама в планината. В свободното си време нямам
какво друго да правя, освен да работя в градината и да чета
книгите, които си поръчвам по пощата. А през зимата дори не
мога да се разсейвам с градинарство. Така че да, обичам да
чета. Без книги съм загубена.
Неста изсумтя в знак на съгласие.
– Какви книги? – поинтересува се Гуин.
– Любовни романи – отговори Емъри, пристягайки своята
коса. Гъстата ѝ черна плитка сияеше с червеникави и
кестеняви отблясъци под яркото слънце. Неста ококори очи
насреща ѝ. Тези на Емъри грейнаха. – И ти ли? Кои са ти
любимите?
Неста изброи петте си фаворита и Емъри се ухили толкова
широко, че лицето ѝ се преобрази напълно.
– А чела ли си романите на Селин Дрейк?
Неста поклати глава. Емъри ахна толкова драматично, че
Касиан измърмори под носа си нещо за обсебени от мръсни
книги жени и тръгна към центъра на ринга.
– На всяка цена ги прочети. Задължително. Утре ще ти
донеса първата. Гарантирам ти, че вечерта няма да заспиш,
докато не я прочетеш докрай.
– Мръсни ли са? – учуди се Гуин, подочула тихата критика
на Касиан.
В гласа ѝ имаше толкова недоумение, че Неста изопна гръб
и надникна към Емъри, осъзнавайки, че тя не знае за
миналото на момичето и защо жриците живеят в
библиотеката.
– А ти какво четеш? – побърза да попита Емъри.
– Приключенски, понякога мистерии. Но най-много ми се
налага да чета от писанията на Мерил, жрицата, на която
служа. А, повярвайте ми, те не са вълнуващи като любовни
романи.
– Мога да донеса някоя от книгите на Дрейк и за теб –
подхвърли небрежно Емъри. – Някоя от по-скромните. Като
встъпление към чудесата на любовния роман.
Тя смигна на Неста, която очакваше Гуин да откаже.
Жрицата обаче се усмихна.
– Много бих се радвала.
Рис се появи на площадката точно след един час. На
минутата.
Емъри, покрита с червен прахоляк и пот, но с пламък в
очите, се поклони на Великия господар.
Гуин обаче застина и големите ѝ тюркоазени очи станаха
още по-неземни, като ги изцъкли. В мириса ѝ не се долавяше
страх, а по-скоро изумление, страхопочитание дори.
Рис ѝ отвърна с непринудена усмивка, несъмнено
отработена специално за да успокоява хората в божественото
му присъствие. Небрежната усмивка на мъж, свикнал
околните или да бягат ужасени от него, или да му падат
благоговейно на колене.
– Здравей, Гуин – поздрави я сърдечно той. – Радвам се да те
видя отново.
Гуин се изчерви, но се изтръгна от вцепенението си, за да
се поклони ниско.
– Господарю.
Неста врътна очи и Рис я видя. Небрежната усмивка се
изостри, като срещна погледа ѝ.
– Неста.
– Рисанд.
Другите две жени се спогледаха почти комично. Касиан
просто отиде до Неста и преметна ръка през раменете ѝ,
преди да провлачи на Рис:
– Тези дами скоро ще могат да ти сритат задника.
Неста понечи да се измъкне от тежката му, потна ръка, но
Касиан я стисна твърде фамилиарно по рамото с нетрепваща
усмивка. Рис плъзна студен поглед между двама им. Студен и
предпазлив.
На малкия принц не му харесваше да я вижда с приятеля
си.
Неста се притисна към Касиан. Не много плътно, но
достатъчно, та обигран воин като Рисанд да забележи.
Тъмна, коприненонежна ръка погали съзнанието ѝ. Молба.
Замисли се дали да не я отпрати, но накрая ѝ отвори малка
вратичка в стоманената, шипеста стена, с която се опасваше
денонощно. Не вратичка, а прозорче, през което подаде
вътрешния еквивалент на лицето си и надникна към тъмното,
лъскаво поле отвъд бариерата. Какво?
Ще се държиш с Гуин мило и уважително.
Съществото пред крепостта на съзнанието ѝ имаше нокти,
люспи и зъби. Криеше се зад виещи се сенки и звезди,
проблясващи тук-таме в мрака, но от време на време се
мярваше крило или нокът.
Гледай _____________си работата. Неста затръшна прозорчето.
Тя примига и бавно се върна към външния свят, където
Емъри питаше Касиан за утрешния урок и какво ще пропусне
днес, като си тръгне с един час по-рано.
Очите на Рисанд блещукаха.
Касиан задържа ръката си върху раменете ѝ и погали
едното с палец – ненатрапчив, успокоителен жест. Но дори да
беше усетил вътрешния ѝ разговор с Великия господар, не
каза нищо.
– Готова ли си? – Рис попита Емъри, отново призовал
добронамерената си, слънчева усмивка.
Емъри май се изчерви. Рисанд често влияеше така на
околните.
И Неста се питаше как търпи Фейра всички да точат лиги
по другаря ѝ. Този път успя да се изтръгне от ръката на
Касиан и отиде при Емъри, която взимаше дебелата си
пелерина.
– Значи утре пак ще дойдеш?
Като надникна през рамо, Неста видя, че Гуин тръгва към
масата с вода – или за да позволи на двамата елфи да си
поговорят насаме, или от неудобство, че е останала сама с тях.
Неста изпита вина заради несъобразителната си постъпка и
си обеща да не се повтаря. Гуин понасяше добре Касиан през
последните дни: не го докосваше и той не докосваше нея, но
преди не се беше отдръпвала от него, както сега.
Неста не искаше да се замисля за причината, за белезите,
вдълбани толкова надълбоко в нея, че не се чувстваше
комфортно дори в компанията на двама от най-надеждните
елфи на целия континент. Макар и арогантно, самовлюбено
копеле, Рисанд беше достопочтен владетел. Бореше се със
зъби и нокти да брани безпомощните. Ненавистта ѝ към него
нямаше нищо общо с онова, което бе доказал многократно: че
е справедлив, благороден господар, поставящ нуждите на
народа пред своите. Не, просто я дразнеше нравът му,
изпечената му нахаканост.
– Да, ще дойда и утре – отговори Емъри.
Неста килна глава.
– Не предполагах, че чаят и подправките могат да са
толкова убедителни.
Емъри се поусмихна.
– Не е само заради подаръка, но и заради нещо, което ми
напомни с него.
– И какво е то?
Емъри погледна към небето и затвори очи, за да я помилва
есенният ветрец.
– Че извън Ветробран ме чака цял свят. А аз съм твърде
голяма страхливка, за да го видя.
– Не си страхливка.
– Онзи ден намекна, че съм.
Неста изтръпна.
– Бях се разпалила.
– Права беше. После не мигнах цяла нощ, за да мисля по
въпроса. А след това ми прати подправките и чая по Касиан и
аз осъзнах, че светът наистина ме чака. Необятен, живописен
свят. Може би тези уроци ще ме научат да не се боя толкова
от него.
Неста се усмихна кротко.
– Съвсем основателна причина.
Касиан наблюдаваше внимателно лицето на Рис, докато
Неста и Емъри си говореха, а Гуин се отправяше към тях.
Обещания за размяна на любовни романчета изпълниха
въздуха.
Интересен развой на събитията, отбеляза Рис.
Касиан дори не си направи труда да изглежда любезно.
Нямаше нужда да предупреждаваш Неста по този начин.
Рис свъси вежди. Как разбра?
Копелето дори не се опита да отрече.
Усетих как се напрегна. А теб те познавам добре, братко.
Видя Гуин и веднага си помисли най-лошото за Неста.
Отнася се повече от мило и към двете им с Емъри.
Затова ли си ядосан?
Ядосан съм, защото не си способен да повярваш и в едно
хубаво нещо за нея. Защото отказваш да го повярваш. Нужно
ли беше да я подстрекаваш така?
В очите на Рис проблесна разкаяние.
Касиан продължи: Само усложняваш нещата. Позволи ѝ да
се сближи с тях и не се бъркай.
Рис примига. Съжалявам. Ще те послушам.
Касиан въздъхна, а Рис добави: А нужно ли беше да
преметнеш ръка през раменете ѝ, за да я сдържаш?.
Не искам да припарвате един до друг. Другарката ти е
бременна, Рис. Готов си да убиеш всеки, когото сметнеш за
заплаха. В момента си опасен за всички ни.
Никога не бих наранил близък на Фейра. Знаеш го.
Думите му прозвучаха толкова напрегнато, че Касиан
сложи ръка на рамото му и стисна твърдите мускули отдолу.
Предлагам утре да оставиш Емъри от другата страна на
Дома. Дай на Неста малко време да подреди живота си.
Добре.
Трите жени се върнаха при тях. Рис разгърна криле и
попита Емъри:
– Готова ли си?
Тя пое протегнатата му ръка.
– Да. – Погледна към Касиан, после и към Неста, и каза: –
Благодаря ви.
Признателността и надеждата в очите ѝ го удариха право в
сърцето.
Рис я хвана, внимавайки да не притиска крилете ѝ, и се
изстреля в небето.
Докато прелиташе над заклинанията на Дома, точно преди
да се ответрее към Ветробран, каза на Касиан: Не знам какви
сте ги вършили двамата в Дома, но смърди на секс.
Касиан изсумтя. Един възпитан мъж никога не разказва.
Смехът на Рис прокънтя в съзнанието му. Не мисля, че
знаеш значението на думата „възпитан“.
И слава на боговете за това.
Брат му се засмя отново. Казах му на Аз, че ще е безполезно
да се изживява като придружител.
ГЛАВА 29
Краката ѝ се предадоха на трихилядното стъпало.
Задъхана, с облени в пот гръб и корем, Неста опря ръце в
разтрепераните си бедра и затвори очи.
Беше ѝ се присънил познатият сън. Лицето на баща ѝ,
изпълнено с любов и страх, и празно в смъртта.
Изпращяването на врата му. Коварната, жестока усмивка на
Хиберн.
Касиан и Азриел не дойдоха на вечеря и никой не ѝ обясни
защо. Сигурно бяха или в крайречната къща, или в града, а за
нейна изненада компанията им ѝ липсваше. Тишината в
трапезарията я притискаше.
Естествено, че не я бяха поканили. Все пак от повече от
година нарочно се държеше ужасно с тях. Пък и не бяха
длъжни да я включват в каквото и да било.
Никой от тях. А очевидно нямаха и желание.
Дъхът ѝ отекваше между червените стени. Събуди се от
кошмара, плувнала в пот, и беше извървяла половината път
дотук, преди да осъзнае накъде е тръгнала. Но дори да
стигнеше до дъното на стълбището, къде щеше да отиде?
Особено по нощница.
Още виждаше баща си зад затворените си клепачи.
Усещаше всяка тръпка на ужас, болка и страх, които бе
преживяла в месеците през войната.
Трябваше да намери Кошмарните реликви – все някак.
Дотук се проваляше във всяка задача, която ѝ възлагаха. Не
успя да опази стената, не успя да спаси илирианския легион
от изпепеляващия удар на Котела…
Неста потисна тези мисли.
Нещо тупна на стъпалото до нея и тя се изненада да намери
чаша с вода.
– Благодаря. – Тя отпи голяма глътка, позволявайки на
водата да охлади тялото ѝ, после попита сумрака: – Чел ли си
книгите на Селин Дрейк?
Домът не отговори, което вероятно означаваше „не“.
– Една приятелка ще ми донесе първата утре. Като я
прочета, ще ти я дам.
Нищо. После прохладен полъх се спусна по стълбището,
освежавайки потното ѝ чело.
– Благодаря – повтори Неста и обърна лице към ветреца.
Нещо друго изтрополи на стъпалото до нея. Оказаха се две
плоски овални камъчета и три потъмнели от старост костици –
като че ли от овчи глезен. Устата ѝ пресъхна. Кости и
камъни – за гадаене.
– Не мога – програчи Неста.
Полъхът разклати костиците и ги чукна една в друга. Звукът
беше като въпрос, запратен надолу по стълбите: Защо?
– Последния път се случиха лоши неща. Котелът ме видя. И
отвлече Илейн. – Тялото ѝ се скова внезапно. – Не мога да
рискувам пак. Дори за това.
Костиците и камъчетата изчезнаха заедно със свежия
ветрец.
Неста започна да се изкачва с тих стон. И можеше да се
закълне, че с всяко стъпало вкусваше разочарование във
въздуха.
– Неста трябва да започне да търси Реликвите – каза Амрен,
въртейки виното в чашата си, седнала срещу Касиан на
огромната маса в крайречната къща.
Както винаги, ежемесечната обща вечеря беше преминала в
часове разговори около масата и след доста бутилки вино,
докато стрелките на часовника пълзяха към един сутринта,
никой не изявяваше желание да си тръгне.
Само Фейра си беше легнала. Бременността я правела
непоносимо поспалива, оплака се тя. Задрямвала по няколко
пъти на ден, а вечер оклюмвала в девет.
Касиан срещна сивия поглед на Амрен.
– Тя вече ги търси. Не я притискайте.
Рис се обади от челното място на масата:
– Накарала е жриците да проучват въпроса. Не бих го
нарекъл търсене.
Вариан, който седеше до Амрен, преметнал ръка през
облегалката на стола ѝ, попита:
– Още ли не си помолил Хелион да потърси нещо за
Реликвите в библиотеките си?
Вариан беше единственият член на друг двор – освен Ерис, –
с когото Рис бе споделил за Кошмарните реликви. Макар и да
беше рисковано: Вариан служеше на Таркуин, Великият
господар на Двора на Лятото. Въпреки че беше обещал на Рис
да не казва нищо на господаря си, ако Таркуин го попиташе в
прав текст, Вариан щеше да се озове между чука и
наковалнята.
Таркуин и Рис бяха възстановили отношенията си след
войната, но не достатъчно, че Рис да му се довери за
Реликвите. Касиан, който се беше впуснал в една мъничка
свада, довела до срутването на една мъничка сграда при
последното му посещение в Двора на Лятото, беше съгласен с
него. Не заради Таркуин. Него го харесваше. Вариан
харесваше още повече. Но в двора им живееха зли хора –
както във всеки друг двор, – на които нямаше доверие.
– До помощта на Хелион ще прибегнем в краен случай –
обясни Рис, отпивайки глътка вино. – Което може да се случи
до броени дни, ако Неста не опита поне да гадае. – Последните
му думи бяха насочени към Касиан. – Но преди да се обърнем
към него, ще помоля Илейн да се пробва.
Илейн си беше тръгнала с Фейра, защото сутринта трябвало
да стане рано, за да работи по градината на един възрастен
елф. Незнайно защо Касиан не ѝ вярваше. Беше им поднесла
оправданието си с прекалено стегнато лице. Обикновено се
измъкваше така, когато Люсиен беше наоколо, но той още се
подвизаваше в човешките земи с Юриан и Васа.
– Неста ще го направи само и само да не излага Илейн на
риск – отвърна Касиан. – Но трябва да разберете, че случилото
се по време на войната я засегна дълбоко. Котелът отвлече
Илейн, след като Неста се опита да гадае. Не я винете за
колебанието ѝ.
– Нямаме време да я чакаме – обади се Амрен. – Предлагам
да опитаме с Илейн още утре. По-добре и двете да работят
едновременно.
Азриел се напрегна осезаемо и процеди с тиха ярост:
– Не бива да излагаме Илейн на мрака, залегнал в Кош-
марните реликви.
– А Неста може, така ли? – изръмжа Касиан.
Всички обърнаха погледи към него.
Той преглътна и надникна извинително към Аз, който сви
рамене, незасегнат.
Амрен пресуши чашата си и каза на Касиан:
– Даваме ѝ седмица. Една седмица да намери Реликвите по
който начин избере. После ще прибегнем до други методи. –
Тя кимна на Азриел. – Включително Илейн, която е повече от
способна да се защитава от мрака на Реликвите. Не я
подценявайте.
Касиан и Азриел погледнаха Рис, който само отпи от виното
си. Заповедта на Амрен оставаше в сила. Като Втора в двора
на Рис, освен ако той самият не отхвърлеше решението ѝ,
думата ѝ беше закон.
Касиан я изгледа злобно.
– Не е справедливо да манипулираш Неста чрез заплахи за
безопасността на Илейн.
– Има и по-крайни начини да я убедя, момче.
Касиан се облегна в стола си.
– Ако си въобразяваш, че със заплахи ще накараш Неста да
ти се подчини, си глупачка.
Всички се напрегнаха отново. Дори Вариан.
Устните на Амрен се разтегнаха в остра усмивка.
– На ръба на нова война сме. В последната допуснахме
Котелът да се изплъзне от ръцете ни и това почти ни коства
всичко.
Новото ѝ елфическо превъплъщение беше доказателство –
беше се отказала от безсмъртното си тяло от друг свят,
оставайки в това. В очите ѝ вече не горяха сиви пламъци.
Беше смъртна колкото всички Върховни елфи. Пръстите на
Вариан докоснаха острите краища на косата ѝ, сякаш искаше
да се успокои, че още е тук, че е останала с него.
– Трябва да предотвратим тази потенциална катастрофа,
преди да загубим надмощието си. Ако се наложи да принудим
Неста да гадае, дори използвайки заплахи срещу Илейн, ще
направим необходимото.
Стомахът му се сви.
– Това не ми харесва.
– Не е нужно да ти харесва – каза Амрен. – От теб се иска
само да си мълчиш и да правиш каквото ти се казва.
– Амрен – предупреди я с укорителен тон Рис.
Амрен дори не мигна, но Вариан я изгледа свъсено.
– Какво? – озъби му се тя.
Принцът на Адриата ѝ се усмихна ядосано.
– Не говорихме ли за това? Че трябва да си… мила?
Амрен врътна очи. Но лицето ѝ поомекна – макар и едва
забележимо, – преди да погледне Касиан отново.
– Седмица. Даваме ѝ седмица.
Минаха три дни. Емъри идваше на всеки урок. Гуин почти
беше настигнала Неста, затова Емъри имаше нужда от повече
тренировки. Неста и Гуин изпълняваха заедно упражненията,
които Касиан им показваше, преди да се захване лично с
Емъри, за да работят по равновесието и подвижността ѝ. Те не
възразяваха.
Емъри се беше оказала права за книгите на Селин Дрейк.
Неста будува две нощи поред, за да прочете докрай първата,
която беше точно толкова обсебващо еротична, колкото се
беше надявала. Емъри изпълни обещанието си да донесе и
една от по-скромните книги на авторката за Гуин, която се
появи изчервена на следващата сутрин и каза на Емъри, че
ако считали тази книга за скромна, то дори не можела да си
представи какво трябва да съдържат другите.
След първата си поява Емъри започна да остава за целите
уроци, които вече официално продължаваха три часа, защото
сутрин и бездруго нямала много клиенти в магазина.
Тренираха заедно и в почивките обсъждаха книги, а на
четвъртата сутрин Неста се събуди… нетърпелива да ги види
отново.
Същия следобед прибираше една книга на рафта ѝ в
библиотеката, когато Гуин я намери. Заради сутрешните им
уроци жрицата беше още по-заета следобед, затова с Неста
рядко се срещаха в библиотеката, освен когато Гуин търчеше
между рафтовете, издирвайки някоя книга за Мерил. От време
на време Неста чуваше меденото ѝ, мелодично тананикане от
някой далечен ъгъл на библиотеката – единственият
показател, че е излязла от кабинета.
Но този следобед учестеното ѝ дишане извести Неста, че е
наблизо, секунди преди да се появи с толкова изцъклени очи,
че Неста веднага застана нащрек, оглеждайки сумрака зад
жрицата.
– Какво има?
Мракът от долните етажи ли я беше подгонил?
Гуин се окопити достатъчно да каже:
– Не знам как, но Мерил е разбрала, че си разменила
книгите. – Посочи задъхана към горните етажи. – Бягай оттук.
Неста се намръщи.
– Кой го е грижа? Няма да ѝ позволя да ме подплаши като
някое слугинче.
Гуин пребледня.
– Когато побеснее, е…
– Е каква, Гуинет Бердара? – изчурулика женски глас
измежду рафтовете. – Каква съм, когато побеснея?
Гуин изтръпна и се обърна бавно към белокосата красавица,
пристъпваща откъм сумрака. Светлата ѝ роба се развяваше
зад нея като носена от призрачен вятър, а синият кристал
върху качулката ѝ сияеше. Гуин сведе глава с восъчнобледо
лице.
– Не исках да кажа нищо лошо, Мерил.
Неста стисна зъби заради поклона и страха по лицето на
Гуин и в кротките ѝ думи.
По парапетите над тях се подадоха жрици.
Мерил обърна удивителните си очи към Неста.
– Не харесвам крадли и лъжкини.
– Нито пък аз – отвърна хладно Неста, вирнала брадичка.
Мерил изсъска.
– Опита се да ме направиш на глупачка в собствения ми
кабинет.
Дори не надникна към Гуин, която отстъпи боязливо назад.
– Не знам за какво говориш.
– Така ли? Тоест, когато реших да взема книгата, която
некадърната ми помощница ми бе донесла погрешка – о, да,
знаех за това още от самото начало, – и вместо нея намерих
правилната книга, пропита с твоя мирис, ти не си имала
нищо общо? – Погледът ѝ прескочи между Гуин и Неста. –
Непростимо е да караш други да оправят кашите ти заради
собствената ти вятърничавост.
Страхът на Гуин дращеше сетивата ѝ. Неста заяви с гърлен
глас:
– Гуин не е искала нищо подобно от мен. Пък и кой го е
грижа? Толкова ли ти е скучно тук, че създаваш драми, за да
се развличаш? – Тя махна с ръка към коридора зад Мерил. – И
двете сме заети. Върви си и ни остави да работим на
спокойствие.
Някой от горните етажи ахна.
Мерил се изсмя и призрачният вятър около нея зашепна.
– Не знаеш ли коя съм, момиче?
– Знам, че ни пречиш да работим – отговори Неста с
равнодушието, което винаги подлудяваше околните. – И знам,
че това е библиотека, а ти къташ книги, сякаш са част от
личната ти колекция.
Мерил оголи зъби.
– Мислиш си, че не знам коя си ти? Човешкото момиче,
натикано в Котела и излязло Върховна елфка. Елфката, убила
краля на Хиберн и вдигнала главата му като трофей, докато
кръвта му я обливала.
Бруталното описание накара Гуин да зяпне смаяно.
Неста не си позволи дори да преглътне.
– Вятърът ми шепне дори тук, под толкова много камък –
заяви Мерил. – Промъква се през пукнатините и ми разказва
за външния свят. – Тя изсумтя. – И сега си въобразяваш, че
всичко ти е позволено, така ли?
Силата на Неста протътна във вените ѝ. Тя я настъпи,
избута я надолу и задуши.
– Май прекалено много обичаш да слушаш собствения си
глас.
– Аз съм потомка на Рабат, Господарят на Западния вятър –
кипна Мерил. – За разлика от Гуинет Бердара, не съм
раболепна прислужничка, на която да говориш както ти
скимне.
Майната ѝ на тази вещица. Майната им на въздържанието и
криенето.
Неста допусна достатъчно от силата си да избие на
повърхността, че очите ѝ да заблестят. Позволи ѝ да запращи,
макар и да заглушаваше дивия ѝ, пъклен рев.
Гуин отстъпи още крачка назад. Дори Мерил примига
смаяно.
– С такова потекло е срамота да храниш толкова дребнава
злоба – усмихна се свирепо Неста.
Мерил само прехвърли поглед между двете им, преди да
заповяда на Гуин:
– Връщай се на работа, нимфо.
И закрачи гневно към сумрака, следвана от ветровете си.
Неста пусна нишката на силата си, потуши музиката и
грохота ѝ с желязна ръка.
Когато буйните ветрове на Мерил се отдалечиха, Гуин се
облегна на един рафт и потри лицето си с ръце. Жриците,
които ги бяха наблюдавали, се спуснаха по задачите си,
изпълвайки библиотеката с шепота си.
Неста попита в шумолящата тишина:
– Нимфа?
Гуин отпусна ръце, забеляза, че мощта в очите на Неста е
угаснала, и въздъхна с облекчение.
– Баба ми беше речна нимфа, съблазнила Върховен елф от
Двора на Есента – обясни с учудващо небрежен глас. – Така че
съм една четвърт нимфа, което е достатъчно да наследя това. –
Гуин посочи големите си очи, толкова бистри и сини, че
приличаха на плитко море, и стройното си тяло. – Костите ми
са малко по-гъвкави от тези на обикновените Върховни елфи,
не че има някакво значение.
Навярно затова умееше да пази равновесие и се движеше
толкова ловко.
Гуин продължи:
– Майка ми била низвергната и от двата народа. Не могла да
обитава реките на Двора на Пролетта, но в същото време била
твърде необуздана да живее затворена в горския дом в Двора
на Есента. Затова още като дете я завели в храма на Санграва,
където отраснала. Като достигнала зрелост, участвала във
Великия ритуал и ние със сестра ми сме плодът от свещеното
ѝ единение с непознат. Така и не разбрала кой е, защото
магията го избрала онази нощ, а и никой не се появил да пита
за две близначки. И нас ни отгледаха в храма. Не го бях
напускала, докато… докато не дойдох тук.
Жестока болка изпълни очите ѝ. Толкова силна, че Неста не
посмя да я попита за майка ѝ и сестра ѝ.
Гуин поклати глава, сякаш се опитваше да прогони
спомена. После разпери пръсти.
– Сестра ми имаше ципести пръсти като на нимфите, аз не.
Имаше.
Гуин въздъхна отново.
– Мерил ще направи живота ти същински ад, да знаеш.
– Може да опита – отвърна кротко Неста. – Трудно ще го
направи по-лош от това.
– Е, вече си имаме общ враг. Тя никога няма да забрави тази
случка. – Кимна към парапетите, по които допреди малко бяха
накацали жриците. – Нито пък те. Рядко се случва някой да ѝ
се опълчи. Само Клото е способна да я вкара в строя, но тя не
я закача, главно защото покрай гнева ѝ се развихрят ветрове,
които разпиляват всички свитъци и книги наоколо.
– Дай знак, когато изпиташ нужда пак да я поставиш на
мястото ѝ.
Гуин се усмихна леко.
– Дано следващия път имам смелостта да го направя сама.
Явно жриците наистина не бяха забравили постъпката на
Неста.
Трите с Гуин и Емъри разгряваха, а Касиан следеше зорко
за най-малката грешка в упражненията, когато откъм
стълбището отвъд свода се чуха стъпки.
Всички на площадката застинаха, когато оттам се появиха
три закачулени фигури, стиснати толкова силно за ръце, че
кокалчетата им се белееха.
Въпреки това жриците излязоха под слънчевата светлина,
под откритото небе. Примижаха към него, сякаш си
припомняха какво е.
Гуин се изправи пъргаво, усмихната толкова широко, че
Неста се смая за момент. Жрицата беше красива и в
библиотеката, но с тази радост по лицето и увереността, с
която крачеше към трите си сестри, красотата ѝ вече можеше
да се мери с тази на Мерил и Мор.
А може би единствената промяна идваше от новата ѝ
самоувереност, благодарение на която вървеше с изправени
рамене, вдигната глава и волна усмивка.
– Рослин, Деирдре, Ананке… Надявах се да дойдете.
Неста не беше проверила листа за записвания тази сутрин.
Вече не вярваше, че някой друг, освен Гуин, ще се престраши
да идва на тренировките.
Касиан посрещна уплашените жрици с небрежна усмивка,
почти същата като тази на Рис. Предвидена да успокои
околните, да ги накара да забравят за заплахата от силата му,
от тялото му.
– Дами – махна към ринга той. – Заповядайте.
Рослин и Ананке си замълчаха, но жрицата по средата,
Деирдре, свали качулката си.
Неста заприщи всички инстинкти, които иначе биха я
накарали да ахне. Емъри, на постелката до нейната, като че
ли правеше същото.
Дълъг, ужасяващ белег разрязваше лицето на Деирдре,
минавайки на милиметри от лявото ѝ око. Беше изпъкнал,
отчетливо бял върху кафявата ѝ кожа, и се проточваше от
ситно къдравата ѝ черна коса до фината ѝ, изящна челюст.
Облите ѝ тъмни очи, обрамчени от гъсти мигли, които им
придаваха още по-обла форма, бяха широко отворени, но
повече от решимост, отколкото от страх.
– Дано не сме закъснели.
И трите гледаха Неста. Но не тя беше водачът тук.
Неста погледна Касиан, който само сви рамене, сякаш
казваше: „Аз съм просто учителят“.
По врата на Деирдре се спускаше втори белег, който се
скриваше под робата ѝ. Съществуването на подобни белези по
тялото на Върховна елфка говореше за варварско, направо
зверско нападение. Неста пристъпи към жрицата.
– Тъкмо започваме.
– Дай ми пак камъчетата и костиците, моля – каза Неста
тихо на Дома, седнала в малката библиотека с карта на
седемте двора пред себе си и Касиан на крачка зад нея.
Появиха се в малка глинена купа до картата.
Неста преглътна, за да разкваси пресъхналата си уста.
Касиан изсвирука.
– Наистина те слуша.
Тя надникна през рамо. След края на смяната си в
библиотеката го беше поканила като предпазна мярка – или
поне така си казваше. В случай че загубеше контрол и не
успееше да види къде точно каца пръстът ѝ върху картата,
трябваше да има свидетел. И просто по стечение на
обстоятелствата това щеше да е Касиан.
А не защото предишния път бе стоял до нея, долепил ръка
до гърба ѝ, както сега, и ѝ бе давал опора с топлината и силата
си.
Касиан огледа купата с гадателски предмети и картата до
нея.
– Какво те накара да размислиш?
Неста бръкна в купата и извади шепата камъчета и костици,
преди да се е разколебала. Те издрънчаха в ръката ѝ с глух,
древен звук.
– Цял ден не можах да се отърся от мисълта за трите жрици,
които дойдоха на тренировката ни сутринта. Рослин призна,
че не е излизала навън от шейсет години. А белезите на
Деирдре… – Тя вдиша дълбоко. – Искам от тях да са смели, да
положат усилия, да се изправят срещу страховете си. А аз не
го правя.
– Никой не те е обвинил за това.
– Не е нужно. Знам си го сама. Но колкото и да се боя от
гадаенето, повече се боя да бъда страхлива лицемерка.
Жриците се представиха като абсолютни новачки: Ананке
беше толкова скарана с равновесието, че падна, докато се
мъчеше да стъпи здраво на земята. Рослин не се справи много
по-добре. Никоя от двете не свали качулката си, както бе
направила Деирдре, но Неста мярна виненочервената коса на
Рослин и златистата на Ананке. Кожите и на двете бяха бели
като сметана.
– Сигурна ли си, че не искаш Рис и Амрен да присъстват? –
попита я Касиан.
Неста стисна костиците и камъчетата в юмрука си.
– Не ми трябват.
Той замълча и я остави да се съсредоточи.
При първото ѝ и единствено гадаене бе имала нужда от
малко време. За да изпразни съзнанието си, да изчака онзи
импулс в тялото ѝ, който я бе повлякъл към невидимата сила.
Пренесе я през света и когато отвори очи, стоеше във военна
шатра пред краля на Хиберн и масивното, тъмно туловище на
Котела зад него.
Неста затвори очи и призова съзнанието си да се укроти.
После вдигна стиснатия си юмрук над картата. Съсредоточи
се върху дишането си, върху дишането на Касиан.
Като преглътна, звукът прониза ушите ѝ.
Беше се провалила във всичко дотук. Но с това можеше да
се справи.
Беше се провалила пред баща си, проваляше се пред Фейра
години наред. Дори пред майка си се беше провалила. Както и
пред Илейн: първо като позволи на Хиберн да я отвлече от
леглото ѝ онази нощ; после като допусна да я натикат в
Котела. А накрая и когато Котелът я завлече в сърцето на
хибернския лагер.
Беше се проваляла отново и отново, и отново, и
разочарованията нямаха край, нямаха край…
– Виждаш ли нещо?
– Не говори.
Касиан изпуфтя, но се приближи към нея и топлината му я
загради като стена от едната ѝ страна.
Неста отново опита да освободи съзнанието си от мисли. Но
не успяваше. Имаше чувството, че слиза по онова проклето
стълбище – че се спуска надолу, надолу и все по-надолу по
безкрайната спирала.
Кошмарните реликви. Трябваше да открие Кошмарните
реликви.
Маската, Арфата, Короната.
Но другите мисли продължаваха да я притискат. Цял рояк.
Маската, напрегна ума си. Къде е Маската от
Кошмарните реликви?
Дланта ѝ се потеше, камъчетата и костиците се търкаха
едни в други в стиснатия ѝ юмрук. Ако и Маската имаше
съзнание като Котела… Трябваше да ѝ попречи да я види. Да
види най-свидното ѝ.
Да види Илейн, да я намери, да я нарани.
Маската – подкани камъчетата и костиците. Открийте
Маската.
Нищо. Нито подръпване отвътре, нито шепот на далечна
сила. Тя въздъхна през ноздри. Маската – призова ги отново.
Нищо.
Сърцето ѝ бумтеше, но пак опита. По друг начин. С мисъл
за общия им произход с Реликвите. Котелът.
Отвърна ѝ необятна пустота.
Неста сбърчи чело, стисна още по-силно гадателските
предмети. Представи си Котела: като огромна вана от тъмно
желязо, достатъчна да побере няколко човека. Имаше
материална форма, но когато ледените му води я погълнаха,
се оказа без дъно. Просто бездна, пълна със студена вода,
която скоро се превърна в непрогледна тъмнина. Нещото,
съществувало преди светлината; люлката на целия живот.
По челото ѝ избиваше пот, сякаш тялото ѝ се бунтуваше
срещу спомена, но тя се насили да си го представи в шатрата
на краля на Хиберн, разположен върху килима и тръстиковите
черджета, праисторически звяр, който дремеше, когато Неста
влезе.
И тогава отвори едното си око. Не видимо, но тя усети
острия му взор върху себе си. Отвори се още по-широко,
когато Котелът осъзна кой стои пред него: жената, отнела
толкова много от него, твърде много. И той съсредоточи
бездънната си мощ върху нея, целия си гняв като котка,
приклещила мишка с лапата си.
Ръката затрепери.
– Неста?
Не можеше да диша.
– Неста.
Не можеше да понесе спомена за онзи древен ужас, за
непреходната му ярост…
Отвори очи.
– Не мога – програчи. – Не мога. Силата ми… не знам дали
още я имам.
– Имаш я. Виждал съм я в очите ти, усещал съм я в костите
си. Опитай отново.
Не можеше да я призове. Да я понесе.
– Не мога.
Пусна камъчетата и костиците в купата.
Не можеше да понесе и разочарованието в гласа на Касиан,
когато пророни:
– Добре.
Не вечеря с него. Просто пропълзя в леглото си, впери
поглед в мрака и започна да пропада в него.
Търсеше я.
Обикаляше из коридорите на Дома, пълзеше като тъмна
змия, търсеше я, душеше, преследваше.
Тя не можеше да мръдне от леглото си. Не можеше да
отвори очи, да вдигне тревога, да избяга.
Усещаше, че се приближава, криволичи нагоре по
стълбището. После по нейния коридор.
Но тя не можеше да движи тялото си. Да отвори очи.
Тъмнината се плъзна през пролуката между вратата ѝ и
каменния под.
Не – нямаше как да я е намерил. Този път щеше да я залови,
да прикове към леглото и да изтръгне от нея всичко, което му
беше откраднала.
Мракът стигна до леглото ѝ и тя принуди очите си да се
отворят, да видят как се сгъстява над нея като облак без
форма, но с толкова злокобно присъствие, че тя вече знаеше
името му, преди да ѝ се нахвърли.
Изпищя, когато мракът на Котела я прикова към леглото, а
после ужасяващото му тегло изпълни тялото ѝ, започна да я
разкъсва от вътре навън…
Докато не остана нищо.
Касиан подскочи в леглото и посегна към ножа на нощното
си шкафче.
Не знаеше защо. Не беше сънувал кошмар, нито пък беше
чул звук.
Въпреки това в тялото му се изливаха ужас и първичен
страх и караха сърцето му да препуска. Сифонът на ръката му
светеше като прясна кръв, сякаш и той търсеше враг, когото
да нападне.
Нищо.
Но въздухът беше изстинал като лед. Дотолкова, че дъхът
му излизаше на облачета. Тогава лампите светнаха. И
замигаха, сякаш трескаво му сигнализираха.
Сякаш Домът го умоляваше да бяга.
Той скочи от леглото и вратата се отвори точно преди да се
блъсне в нея. Изхвърча в коридора с нож в ръка, без да го е
грижа, че е само по долни гащи и че носи само единия си
Сифон. Вратата на Аз се отвори само след секунда и стъпките
на брат му го настигнаха в гръб. Касиан побягна надолу по
стълбището.
Тъкмо стигаше до площадката на нейния етаж, когато
Неста изпищя.
Не от ярост, а от искрен страх.
Писъкът ѝ накара тялото му да се слее с ножа в ръката му,
да се превърне в оръжие, съществуващо единствено за да
унищожи всяка заплаха срещу нея, да убива и убива и да не
спре, докато всеки неин враг не беше мъртъв или смъртно
ранен.
Вратата ѝ беше отворена и от стаята струеше ярка
светлина. Сребриста, студена светлина.
– Касиан – предупреди Аз, но Касиан се впусна в най-
скоростния бяг в живота си.
Блъсна се в сводестата рамка на вратата ѝ и отскочи от нея
право в стаята. И застина от гледката, която го посрещна
вътре.
Неста лежеше в леглото си с извито като арка тяло.
Окъпана в сребърен огън.
Пищеше, вкопчила ръце в чаршафите, а огънят гореше
яростно около нея, без да изпепелява завивките, стаята.
Гореше и се гърчеше, сякаш я поглъщаше.
– Свещени богове – пророни Азриел.
Огънят излъчваше студ. Касиан не беше чувал за такава
сила сред Върховните елфи. Огнена магия, да – но огънят им
беше топъл. Не този негов леден, страховит близнак.
Неста се огъна отново, стенейки през зъби.
Касиан скочи към нея, но Азриел го сграбчи през кръста.
Той изръмжа, търсейки начин да откъсне ръцете на брат си,
но хватката на Аз беше твърде умна.
Неста изкрещя отново и този път устните ѝ оформиха дума.
Не.
Продължи да я повтаря с умолителен рев. Не, не, не.
Тялото ѝ се изви пак и засмука огъня като с дълбоко
вдишване. Издишаше ли тази мощ, щеше да разцепи света…
Прозорците избухнаха навън.
Нощта влетя в стаята, пълна със сенки, вятър и звезди.
И в мига, в който от тялото на Неста изригнаха сребърни
пламъци, Рис се хвърли към нея.
Потуши огъня ѝ с одеяло от мрак. Неста изпищя, но този
път от болка.
Нощните сенки се разсеяха достатъчно, че Касиан да види
Рис върху леглото ѝ. Крещеше нещо, но вятърът, огънят и
звездите заглушаваха гласа му. Касиан обаче прочете името ѝ
по устните му.
– Неста! – викаше Рис. Вятърът поутихна и Касиан успя да
го чуе ясно. – Неста! Това е сън!
Огънят на Неста лумна отново и Рис го загърна с черна
вълна. Целият Дом се разтресе.
Касиан се мяташе в хватката на Азриел, крещеше на Рис да
спре, да не я наранява…
Мракът на Рис притискаше пламъците ѝ надолу, а те
бушуваха нагоре. Силите им се сблъскваха като мечове в бой,
бореха се за надмощие.
Този път думите на Рис прозвучаха заповеднически.
– Събуди се. Това е сън. Събуди се.
Неста продължаваше да се съпротивява и Рис стисна зъби,
свиквайки отново силата си.
– Пусни ме – извика Касиан на Азриел. – Аз, пусни ме
веднага.
И за негова изненада Азриел го послуша.
Касиан знаеше, че няма голям шанс. Разполагаше само с
нож и един Сифон. Ако попаднеше в схватката между магиите
на Неста и Рис, все едно влизаше с голи ръце в леговището на
лъва.
Въпреки това доближи мястото, където воюваха сребърен
огън и черна нощ.
И каза кротко:
– Неста.
Сребърните пламъци трепнаха.
– Неста.
Можеше да се закълне, че съзнанието ѝ, силата ѝ, се
насочиха към него. Само за миг, но достатъчно.
Новата вълна от мощта на Рис не я връхлетя със
свирепостта на предишната атака, а обля пламъците ѝ.
Усмири ги.
Рис застина по онзи начин, който подсказваше на Касиан,
че брат му не присъства цялостно, че е проникнал в
съзнанието на жената, лежаща неподвижно върху леглото.
Рядко се замисляше за даематската дарба на Рис – и тази на
Фейра, – но сега беше безкрайно благодарен за нея.
Касиан не смееше да си поеме дъх. Азриел стоеше зад него,
а Рис – пред леглото.
Пламъците започнаха да гаснат. И се разсеяха като дим.
Тялото на Неста бавно се отпусна.
Дишането ѝ се успокои. Изпадна в блажена несвяст.
Касиан преглътна. Сърцето му блъскаше силно.
Рис вдиша рязко и тялото му отново се раздвижи. Азриел,
чиито сенки се усукваха около раменете му, попита:
– Какво се случи?
Но Рис просто отиде до най-близкия стол и се стовари в
него. Ръцете му трепереха толкова силно, че Касиан не
знаеше как да постъпи. Тревогата по лицето на Азриел му
подсказваше, че и той не знае.
– Да извикаме ли Фейра? – попита Касиан накрая.
– Не – изръмжа Рис и очите му просветнаха като виолетови
звезди. – Тя няма да припарва дотук.
– Това… – Азриел надникна към леглото и изпадналата в
безсъзнание елфка върху него. – Това ли беше истинската сила
на Неста? Сребърният огън?
– Само повърхността ѝ – прошепна Рис, потривайки с
разтреперани ръце лицето си. – Мамка му!
Касиан пристъпи здраво на пода, сякаш можеше физически
да отблъсне следващите думи на Рис.
– Влязох в кошмара ѝ. – Великият господар вдигна поглед
към него. – Защо не ми каза, че днес е пробвала да гадае?
– Не се получи.
А после страхът ѝ, чувството ѝ на вина натежаха толкова
много в стаята, че гърдите го заболяха. Затова я остави сама,
усетил нуждата ѝ от уединение.
Рис въздъхна треперливо.
– Гадаенето е събудило спомените ѝ. Почувствах го, като
влязох в съзнанието ѝ. – Гърлото му подскочи, сякаш всеки
момент щеше да повърне, но се сдържа. – Сънуваше Котела.
Как… как пада в него.
На Рис рядко му се случваше да остане без думи.
– Видях го – прошепна той. – Почувствах го. Всичко, което ѝ
се е случило в Котела. Откъснала е от силата му със зъби,
нокти и ярост. И видях… почувствах… какво ѝ е отнел той.
Пак разтърка лицето си с длани и се надигна бавно.
Погледна Касиан с искрено разкаяние и агония.
– Травмата ѝ е…
Гърлото му подскочи.
– Знам – прошепна Касиан.
– Предполагах какво е преживяла – промълви Рис, – но беше
различно да го усетя.
– Каква е силата ѝ? – попита Азриел.
– Смърт – прошепна Рис.
Ръцете му още трепереха, когато се изправи и тръгна към
прозореца, който вече се поправяше парченце по парченце,
сякаш старателна, търпелива ръка се трудеше по него.
Великият господар на Двора на Нощта погледна спящата
жена и лицето му се помрачи от страх.
– Истинска смърт.
ГЛАВА 30
Сънят беше реален и нереален и нямаше край, нямаше
изход от него.
Докато познат мъжки глас не изрече името ѝ.
И ужасът секна, сякаш оста на света се беше наклонила към
този глас. Гласът, който се превърна в портал, излъчващ
светлина и сила.
Неста протегна ръка към него.
После друг мъжки глас заговори в съзнанието ѝ, също
познат и пълен със сила. Но ѝ говореше мило, както никога
досега, и я изведе от черната яма на кошмара, водейки я с
обсипана със звезди ръка обратно към земя с плаващи облаци,
живописни хълмове и ярка луна.
Тя полегна в подножието на един хълм, чувствайки
закрилата на лунната светлина, и заспа.
Спа дълбоко, без да сънува, и отвори очи чак когато
слънчевата светлина замени лунната.
Намираше се в стаята си. Чаршафите бяха омачкани и
наполовина провиснали на пода, но…
Касиан спеше в стол до леглото ѝ.
Главата му беше увиснала под странен ъгъл, а крилете му –
отпуснати върху каменния под. И беше само по долни гащи и
одеяло, с което някой очевидно беше загърнал скута му.
Беше сънувала кошмар, осъзна внезапно и я обзе студ. Беше
сънувала Котела; потъваше в него и пищеше, пищеше.
И чу неговия глас. Неговия и този на…
Рисанд го нямаше наоколо. Само Касиан беше в стаята.
Тя го гледа няколко дълги минути, необичайната бледност
на лицето му, веждите му, още сбърчени от тревога, сякаш се
безпокоеше за нея дори в съня си. Слънчевите лъчи
позлатяваха тъмната му коса, процеждаха се през крилете му,
съживявайки червеникавите им златисти оттенъци.
Приличаше на рицар, бранещ дамата на сърцето си.
Картината от детските книжки дойде неканена в ума ѝ. Принц
воин с татуировки и мускулести гърди.
Гърлото ѝ се сви болезнено и очите ѝ запариха.
Нямаше да си позволи да заплаче, нито заради ужаса си,
нито задето той цяла нощ бе стоял на пост до леглото ѝ.
И като че ли трескавото пърхане на миглите ѝ го разбуди.
Лешниковите му очи се стрелнаха към нейните, сякаш
винаги знаеха къде точно да я намерят. И бяха толкова
угрижени, толкова непреклонно добри, че ѝ се наложи да се
бори още по-свирепо срещу сълзите си.
– Здравей – каза нежно Касиан.
Тя опита да се вземе в ръце.
– Здравей.
– Добре ли си?
– Да.
Не. Макар и не поради причината, която той си
представяше.
– Добре. – Той простена и протегна първо ръцете си, после и
крилете. Мускулите му се загърчиха. – Искаш ли да
поговорим?
– Не.
– Ясно.
И това беше.
Той ѝ хвърли усмивка, толкова нормална, толкова негова си,
каквато не беше виждала и нямаше да види на друго лице, че
гърлото ѝ пак се стегна.
– Искаш ли закуска?
Неста успя да отвърне на сдържаната му усмивка със своя.
– Одобрявам приоритетите ти, генерале.
– Какво ти се е случило? – попита задъхано Емъри между
коремните им упражнения. – Бледа си като мъртвец.
– Лоши сънища – отговори Неста.
Не смееше да надникне към Касиан, който стоеше на
почтено разстояние от Рослин и я учеше как да прави клекове.
Бяха закусили тихо, но не в неловко, а в спокойно, приятно
мълчание.
Гуин попита от другата ѝ страна:
– Често ли се случва?
– Да.
Неста се изправи от поредната коремна преса и изпуфтя
заради слабостта в централната си част.
– И на мен – каза тихо Гуин. – Някои нощи ми трябва
приспивателна отвара от лечителката, за да заспя.
Емъри я изгледа преценяващо. Никога не задаваше въпроси
за миналото на Гуин, нито на другите жрици, но имаше
достатъчно остър ум. Несъмнено забелязваше, че стоят
настрана от Касиан, надушваше колебанието и плахостта им и
вече си обясняваше причината.
– Какво сънува? – попита тя Неста.
Тялото на Неста се скова, но тя продължи с упражненията.
– Сънувах Котела. Какво ми причини.
Гуин се заигра умислено с косата си.
– И аз сънувам миналото си.
Но признанието на Гуин и нейното собствено не помрачиха
настроението им. Главата на Неста се беше поизбистрила. И
нещо я караше да вложи повече усилия днес.
Може би изричайки истините на глас, те им даваха криле. И
ги изпращаха в откритото небе над тях.
– Как се чувстваш?
Касиан седеше от другата страна на бюрото на Рис в
крайречната къща, преметнал глезен през едното си коляно.
– Аз ли? – учуди се. – Ами ти? Изглеждаш потресаващо.
– Вчера беше тежък ден, последван от тежка нощ.
Рис отпусна брадичка върху юмрука си, опрян в бюрото.
Касиан килна глава.
– Какво се е случило преди снощното бедствие?
Богове, тази сутрин едва не заплака, като отвори очи и
завари Неста да го гледа с трезво, забравило болката лице.
Покрай нея още витаеха сенки, но поне не крещеше. И я
нямаше магията, която Рис нарече „истинска смърт“.
Великият господар не отговори и Касиан подкани:
– Рис.
Без да вдигне поглед към него, брат му прошепна:
– Бебето има криле.
Искрена радост лумна в Касиан – въпреки че пресекливият
шепот на Рис и смисълът зад думите му накараха кръвта му да
се смръзне.
– Сигурен ли си?
– Вчера сутринта бяхме на преглед при Маджа.
– Но той е само една четвърт илирианец.
Напълно възможно беше детето да е наследило криле,
разбира се, но малко вероятно, при положение че Рис беше
роден без криле и ги караше да се появяват само със
странната си неземна магия.
– Да. Но Фейра беше в илирианско тяло, когато го е
заченала.
– И това може да повлияе? Мислех, че само си прави криле
и нищо повече.
– Променя облика си. Трансформира се нацяло в образа,
който приема. Когато направи така, че да ѝ пораснат криле,
всъщност изменя тялото си на най-първично ниво. Затова
онази нощ беше истинска илирианка.
– Но сега няма криле.
– Не, преобрази се още преди да разберем.
– Тогава нека пак се трансформира в илирианка, преди да
роди бебето.
Лицето на Рис се вкамени.
– Маджа ѝ забрани да се преобразява. Твърди, че всяка
промяна в тялото на Фейра може да изложи бебето на риск.
Забрани ѝ даже да променя цвета на косата си до раждането.
Касиан прокара ръка през косата си.
– Ясно. Рис, всичко ще е наред. Не е толкова страшно.
– Страшно е – изръмжа Рис. – Заради толкова много неща е
страшно.
Касиан не го беше виждал толкова обезумял, откакто се
върна от двора на Амаранта.
– Дишай – каза му утешително.
Очите на Рис закипяха; звездите в тях угаснаха.
– Майната ти.
– Поеми си дъх, Рисанд. – Касиан посочи прозореца зад себе
си, ливадата, спускаща се към реката. – Ако искаш да се бием,
имам доста енергия за изгаряне.
Вратите се отвориха и Азриел влезе в кабинета. Мрачното
изражение по лицето му говореше, че вече знае.
Брат им седна на стола до Касиан.
– Кажи ни от какво имаш нужда, Рис.
– От нищо. Единствено от самообладание, за да не разбере
другарката ми, като се върне от обяд. – Рис присви очи и
силата протътна в стаята. – Да не сте ѝ казали и думичка за
това.
– Маджа не я ли предупреди? – попита Азриел.
– Не достатъчно ясно. Просто ѝ спомена за повишен риск по
време на раждане. – Рис се изсмя горчиво. – Повишен риск.
– Съзнавам, че моментът е лош, но трябва да обмислиш и
един друг въпрос – каза Азриел.
Рис отново вдигна глава.
Азриел посрещна погледа му с каменно лице.
– Бременността няма да ѝ личи още няколко седмици, но
скоро някой ще забележи. Хората ще научат.
– Знам.
– Ерис ще научи.
– Той ни е съюзник. И има да мисли за баща си и
липсващите си войници.
– Тамлин ще научи – спря да увърта Аз.
Рис изръмжа и лампите примигаха.
– Е, и?
Касиан стрелна предупредителен поглед на Азриел, но той
заяви неустрашимо:
– Трябва да се приготвим за евентуални последици.
– Изобщо не ми се мисли за шибания Тамлин в момента.
Фактът, че Рис не схвана предупреждението на Аз,
показваше колко смутен и уплашен е Великият им господар.
Касиан се опита да усвои спокойния тон на Аз.
– Може да реагира остро.
– Ако престъпи границата ни, ще умре.
– Не се и съмнявам – каза Касиан. – Но той и бездруго виси
на косъм. Наблюденията ви с Люсиен сочат, че състоянието
му не се е подобрило през изминалата година. Като научи за
бременността на Фейра, може да рухне отново. А предвид
вероятността от нова война и долните игрички на Бриалин и
Кошей, ни трябва стабилен съюзник. Нужни са ни силите на
Двора на Пролетта.
– Значи предлагате да крием бременността ѝ от него?
– Не. Но трябва да извикаме Люсиен – заяви леко стегнато
Азриел, навярно защото идеята хич не му допадаше. – Трябва
да му съобщим новината и да го разквартируваме за
постоянно в Пролетта, за да овладява евентуални изблици и да
ни докладва.
Мълчание. Дадоха на Рис малко време да обмисли
предложението.
– Мисълта да глезим Тамлин ме подтиква да строша оня
прозорец – почти измрънка Рис и Касиан си отдъхна
облекчено.
Поне острият връх на агресията му се беше притъпил.
Макар и малко.
– Ще се свържа с Люсиен – каза Азриел.
В очите на Рис още тегнеше страх, затова Касиан заобиколи
бюрото и издърпа Великия си господар на крака. Рис му
позволи.
Касиан преметна ръка през раменете му.
– Идвай да се понатупаме.
ГЛАВА 31
Неста тъкмо се настаняваше на масата за вечеря с
къркорещ от глад стомах, когато Касиан влезе в трапезарията.
По-скоро докуцука.
От гърлото ѝ неволно се изтръгна тихичък звук, като видя
насиненото му око, сцепената устна и насинената челюст.
– Какво е станало? – попита го.
Касиан се довлече до стола си и се пльосна в него.
– Спаринг с Рис.
– Приличаш на начукано месо.
– Трябва да видиш него – засмя се дрезгаво той.
– Защо сте се били?
Ако беше заради кошмара ѝ…
– Рис имаше нужда да си изкара яда. – Касиан въздъхна към
купата с пилешка супа, която се появи пред него. – Въпреки
невъзмутимия вид, който представя на света, брат ми трябва
да разпуска понякога.
– Вашата представа за разпускане определено се различава
от моята.
Той изсумтя и сръбна супа от лъжицата си.
– Не беше за развлечение, а да освободи напрежението.
– Заради какво? – попита Неста, макар да знаеше, че не е
нейна работа.
Касиан обаче остави лъжицата си и лицето му притъмня.
– Бебето е с крила.
Тя примига няколко пъти, осмисляйки информацията.
– Откъде знаят?
– Магията на Маджа ѝ позволява да вижда общата форма на
бебето в утробата, за да проверява дали всичко е наред с него.
Достатъчно е наедряло, за да види, че всичките му крайници
са нормални… и има криле.
Магията им я удивяваше. Истинско чудо беше да умееш да
виждаш в утроба.
Неста не можа да заглуши тихото гласче в главата си, което
питаше на какво ли е способна нейната сила, ако я
развържеше. Не можа да възпре и внезапния прилив на
паника при мисълта. Сякаш се боеше, че мислейки за нея, ще
я освободи.
– Значи Рисанд не иска бебето да е с криле? – попита тя.
Касиан продължи да яде.
– Не е това. За всички ни ще е удоволствие да го учим да
лети, предполагам дори за Фейра, да го учим да обича като
нас вятъра и небето. Проблемът е в раждането.
– Не разбирам.
– Колко полуилирианци познаваш?
– Май само Рис.
– Да, защото са изключителна рядкост. Но майката на Рис
беше илирианка. А илирианките почти винаги се омъжват в
собствената си общност. Мъжете много по-често намират
другарки извън нея, или поне се чукат безразборно, но рядко
се виждат техни потомци.
– Защо?
– Тазът на илирианките е оформен така, че през него да
излезе бебе с крила. Не е така при Върховните елфки. Дете с
криле може да заседне по време на раждане. – Лицето му
беше пребледняло под всичките синини. – Повечето жени
умират заедно с рожбите си. Магията е безсилна. Остава само
да се строши тазът, за да се улесни раждането. Но и това
може да убие детето.
– Фейра може да умре? – прошепна Неста.
За миг всяка капка омраза, гняв и огорчение се изцеди от
нея, заменена от чиста, искрена паника.
– Някои оцеляват. – Касиан понечи да потрие лицето си, но
се спря, преди да докосне натъртената си кожа. – Но
раждането е толкова жестоко, че мнозина от тях или са на
ръба на смъртта, или тялото им пострадва така тежко, че
повече никога не могат да имат деца.
– Дори ако им помогне лечителка?
Сърцето ѝ блъскаше толкова неудържимо, че ѝ прилоша и
остави приборите си.
– Честно казано, не знам. А всички досегашни опити детето
да се извади от корема на майката са… – Той потрепери. –
Никоя жена не е оцеляла след такава операция. – Кръвта на
Неста запари като киселина. Касиан развъртя рамене. – Така
че забравяме за този вариант. Но Маджа ще присъства на
цялото раждане и ще прави всичко по силите си. Освен това
не знаем какъв ефект ще има магията на Фейра върху процеса.
– Тя разтревожена ли е?
– Не знае колко е тежко положението ѝ. Но ние, които сме
отраснали тук, знаем какво означава Върховна елфка да носи
крилато бебе.
Неста се постара да овладее страха, разлял се в тялото ѝ.
– И Рис е имал нужда да се бие, за да разсее тревогата си.
– Да. Заедно с чувството си за вина и болката си.
– А дали в някой от другите дворове няма по-веща
лечителка от Маджа? На някой крилат народ например? В
Двора на Зората живеят перегрините… поданиците на Дракон
са Серафими. Мириам няма криле, а роди потомците на
Дракон.
– Рис заминава за острова им още утре. А Мор разпитва
дискретно по всички елфически дворове на континента. – Той
прокара ръка през косата си и Сифонът му проблесна на
светлината. – Ако съществува начин да спасим Фейра от
смъртната ѝ присъда, Рис ще го намери. Няма да се спре пред
нищо, докато не ѝ осигури шанс.
В трапезарията се спусна тишина и теглото върху гърдите ѝ
стана почти непоносимо. Рис наистина щеше го направи.
Великият господар щеше да стигне до края на света, за да
спаси Фейра.
– Пак ще опитам да гадая – промълви тихо Неста.
Касиан свъси предупредително вежди и синината на окото
му изпъкна под светлината.
– След снощи…
Тя вдигна брадичка. Ако бебето оцелееше… Неста не
искаше да се ражда в свят, отново погълнат от война. Но не го
каза на Касиан, не смееше да му се разкрие толкова.
– Просто трябва да си възвърна силите. Утре вечер ще
пробваме пак.
– Този път държа да присъстват Рис и Амрен. И Аз.
– Добре.
Касиан се облегна в стола си. Тежкият му поглед в
комбинация с разцепената му устна и насиненото око
представяха почти комична картинка. След малко попита:
– Защо не предприе нищо повече?
Неста веднага разбра за какво говори, защото гласът му
спадна с една октава.
Нямаше нищо против да участва в играта на разсейване.
Той едва ли подозираше колко добре се е научила да я играе.
– А ти защо не предприе нищо повече? – отвърна му,
понижавайки и своя глас.
– Водя се по теб. Пък ти като че ли не проявяваш интерес
към мен, след… – Той кимна към масата помежду им и пода,
на който бе коленичила между краката му. – Да не те
нараних?
Неста се изсмя дрезгаво.
– Не, не си ме наранил. – Тя се пресегна през масата и
плъзна пръст надолу по ръката му, преди да срещне погледа
му. – Хареса ми да ме чукаш в устата, Касиан.
Очите му притъмняха. Неста стана и той замръзна на място,
докато тя заобикаляше масата, за да застане до стола му.
– Искаш ли да ме чукаш на тази маса? – попита го тихо,
прокарвайки ръка по гладката ѝ повърхност.
Той потрепери, сякаш си представяше, че докосва кожата
му.
– Да – отговори гърлено. – На масата, на стола, на всяка
повърхност в Дома.
– Не мисля, че Домът ще е във възторг от подобна пошлост.
Въпреки че и той е почитател на любовните романи.
– Той… Какво? – учуди се Касиан.
Тя се наведе и го целуна по разбитата уста. Нито с обич,
нито с нежност дори. С дяволито предизвикателство да
забрави страха и болката и да се потъркаля с нея.
– Нямам желание да си лягам с мъж, който прилича на
жертва на кръчмарски пердах – прошепна до устните му.
– Може да намалим осветлението.
Неста се изкиска. Похот замъгляваше очите му и тя знаеше,
че ако погледне надолу, щеше да види доказателството за
възбудата му. Но нямаше да се поддаде на изкушението.
Той щеше да е наградата ѝ – за успешно изпълненото
гадаене.
Устните ѝ се извиха нагоре.
– Като се възстановиш и си върнеш хубавичкия вид –
отдръпна се тя, – ще ти дам ме чукаш където си поискаш в
Дома.
Касиан вкопчи ръце в подлакътниците на стола си, сякаш се
въздържаше да не ѝ налети. Но устата му се отвори в дивашка
усмивка.
– Имаме сделка.
Никой не попита какво е накарало Неста да размисли,
когато двамата с Касиан влязоха в кабинета на крайречната
къща късно следващия следобед и намериха Рис, Фейра,
Азриел и Амрен да ги чакат пред огромна карта на
елфическите земи. До нея имаше купа с камъчета и костици.
Всички се взираха изпитателно в нея. Тя обаче отправи
поглед към Фейра, която стоеше в другия край на стаята,
несъзнателно отпуснала ръка върху леко издутото си коремче.
Неста ѝ кимна за поздрав, без да издаде нищо с лицето си.
И се намрази, когато очите на сестра ѝ омекнаха – намрази се
заради суровата емоция в тях, когато Фейра ѝ кимна с плаха
усмивка.
Не можеше да понесе облекчението и радостта в очите на
Фейра, предизвикани от простичкия факт, че Неста я беше
поздравила. Затова насочи вниманието си към Рис, застанал
до сестра ѝ. Веднага щом го погледна в очите, отвори
съзнанието си за него – съвсем малка пролука.
Няма да ѝ кажа и дума, закле се.
Направи го не от добрина, а за да разсее предпазливостта в
очите му, преди да се е задълбочила. Несъмнено или беше
чул, или бе предположил, че Касиан ѝ е споделил за крилете
на бебето.
Благодаря, отвърна сдържано той.
Неста не го попита за посещението му на острова на
Мириам и Дракон – дали е разбрал нещо.
Стигна до масата, следвана плътно от Касиан. И забрави за
Рис, като се изправи пред Амрен и хладното ѝ пренебрежение.
Думите ѝ отпреди месеци, които Неста така усърдно се бе
старала да забрави, изпълзяха от най-тъмната яма на паметта
ѝ и я зажилиха безмилостно. Превърнала си се в жалка
отрепка.
Неста се съсредоточи върху картата.
– Да действаме.
Азриел попита от мястото си до Амрен:
– Значи когато си пробвала преди два дни, не си усетила
нищо?
– Нищо. – Пръстите ѝ увиснаха над купата с предмети. –
Умът ми се въртеше около себе си.
– За какво си мислеше?
Колко се мразеше. Колко мразеше баща си. Колко се боеше
от Котела.
– За Реликвите – отвърна Неста. – И за случилото се при
последното ми гадаене.
– Няма да допуснем Илейн да пострада отново – увери я
Фейра. – Тази сутрин Рис я защити със заклинание и я
наблюдаваме през цялото време.
– Наблюдателите ѝ могат да бъдат заслепени – каза Неста.
– Не и тези под мое командване – заяви с тиха свирепост
Азриел.
Неста го погледна, осъзнавайки, че само той, освен Фейра,
можеше да разбере истински колебанието ѝ. Беше отишъл с
Фейра в сърцето на хибернския лагер, за да спасят Илейн –
познаваше риска.
– Няма да повторим грешката си – добави сенкопоецът.
И тя му повярва.
– Добре.
Взе камъчетата и костиците, леденостудени в шепата ѝ.
Стисна ги силно, затвори очи и проточи ръка над картата,
разгърната върху масата. Никой не проговори, макар и
напрегнатите им погледи да ѝ натежаваха.
Топлината на Касиан се просмукваше в едната страна
тялото ѝ, крилете му изшумоляха зад гърба ѝ.
Тя позволи на топлината, на шумоленето да я закотвят към
реалността.
Касиан беше дошъл да я спаси от кошмара ѝ, беше стоял на
пост до нея, докато спеше. Бранеше я и се бореше за нея. И
сега щеше да я пази.
Пази
Пази
Пази
Безкрайната ѝ спирала от мисли изчезна. В съзнанието ѝ
зейна огромна пропаст.
Пази
Пази
Пази
Неста се потопи бавно в мрака като в басейн.
Рамото на Касиан се докосна до нейното и тя позволи и на
този допир да я закотви към реалността. Да ѝ послужи като
спасително въже при нужда. Хвана ръката му в своята и
преплете пръсти с неговите. И потопи цялото си съзнание под
черната повърхност.
А после – нищо.
Бавно пропадане. Като малко камъче, потъващо към дъното
на езеро.
Маската – прошепна тя, сливайки съзнанието си с
вечността. – Къде е Маската от Кошмарните реликви?
Продължаваше да се носи в разтопена нощ.
И в началото, и в края имаше само Мрак и нищо повече. За
пръв път чу тази истина, осмисли я по време на битката с
Котела. Осмисляше я и сега, докато се спускаше в същото това
странно пространство, едновременно пълно и празно,
обгърнато във вечен студ.
Къде е Маската? Неста питаше бездната.
Някак далечно, като свещица на далечен прозорец, усети
как ръката на Касиан стисва нейната. Обратният път. Нищо не
можеше да я плени, да я задържи тук, долу, щом имаше този
път към дома.
Къде е Маската?
Дълги минути само тиктакането на високия дървен
часовник в ъгъла изпълваше кабинета.
Неста стоеше до Касиан, вече отпуснала пръсти в ръката
му, протегнала юмрука с костици и камъчета над картата.
Касиан и Фейра се спогледаха. Едва бе намерил сили да я
погледне, като влязоха, да зърне леката подутина в долната
част на корема ѝ. Но накрая залепи усмивка на лицето си в
имитация на обичайната си нахакана небрежност.
Хладен призрачен повей погали тялото му. Косъмчетата по
тила му настръхнаха.
Амрен изсъска тихо.
– Къде се е отнесла?
Ръката на Неста оставаше върху картата. Но пръстите ѝ
вече замръзваха в неговите.
Касиан ги стисна, за да ги стопли.
От устата на Азриел, застанал от другата страна на масата,
започна да излиза пара. Рис пристъпи към Фейра, готов да
посрещне всяка неочаквана заплаха.
– Това не се случи онзи път по време на войната с Хиберн –
прошепна Азриел.
Преди някой от тях да отвърне, очите на Неста се стрелнаха
под клепачите ѝ – сякаш бе видяла нещо. Веждите ѝ се
сбърчиха леко. Пръстите ѝ стиснаха толкова силно камъчетата
и костиците, че кокалчетата им побеляха. Въздухът изстиваше
все повече.
– Ако виждаш Маската, момиче, сега е моментът да
отвориш ръка – нареди ѝ с предпазлив тон Амрен.
Неста продължи да стиска юмрук. Очите ѝ подскачаха
наляво-надясно зад клепачите ѝ, издирваха, търсеха.
– Неста, отвори ръка – нареди ѝ Фейра.
Последния път тя влезе в съзнанието на Неста, за да я
изтегли с даематската си сила, дар от Рис. Сега изруга тихо.
– Не е свалила щитовете си. А те са…
– Крепост от масивно желязо – прошепна Рис, вперил очи в
Неста.
– Не мога да вляза в съзнанието ѝ – пророни Фейра. – Някой
от вас може ли?
– Брани го нещо, което никоя елфическа магия не може да
пробие – обясни Амрен.
Същината на самия Котел.
Но Неста не изглеждаше уплашена, не миришеше на страх.
– Дайте ѝ време – каза тихо Касиан.
Богове, колко студено ставаше. Клепачите на Неста
потрепнаха отново.
– Това не ми харесва – обади се Фейра. – Където и да е
попаднала, усещам смъртна опасност.
Температурата продължаваше да спада. Ръката на Неста се
напрегна в неговата – стисна я силно.
Предупреждение.
– Изведи я, Рис – заповяда Касиан. – Изведи я веднага.
– Не мога – отвърна тихо той, обгърнат в пелерина от
звездна нощ. – Тя… Вратите към съзнанието ѝ бяха отворени
онази нощ. Сега са затворени.
– Не иска Котелът да я види. Нито пък нас – обясни Фейра
със стегнато лице. – Залостила е съзнанието си, за да не го
допусне вътре, но така не допуска и нас.
Стомахът на Касиан се сви.
– Неста – прошепна в ухото ѝ. – Неста, отвори ръка и се
върни при нас.
Дишането ѝ се изостри. Студът се усили.
– Неста – изръмжа той.
Студът секна. Не изчезна, просто… спря. Очите ѝ се
отвориха.
В тях гореше сребърен огън. И отвътре не гледаше тя.
Рис бутна Фейра зад себе си.
Ръката на Неста продължаваше да стиска неговата. Касиан
също я стисна и Сифоните му пуснаха няколко искри сила в
кожата ѝ.
Тя завъртя главата си толкова бавно, че Касиан сякаш
гледаше марионетка. Очите ѝ срещнаха неговите.
И отвътре го погледна Смъртта.
Но Смъртта вървеше ръка за ръка с него всеки ден от
живота му. Затова Касиан погали дланта ѝ с палец и каза:
– Здравей, Нес.
Неста примига и той отново пусна от силата на Сифоните си
в плътта ѝ. Сребърните пламъци постихнаха.
Той кимна към картата.
– Пусни камъчетата и костиците.
Не ѝ позволи да надуши страха му, макар че пред него
стоеше съществото, за което Резбаря му бе разказал с такова
страхопочитание.
Очите ѝ пламтяха. И никой в стаята не смееше да трепне.
– Пусни камъчетата и костиците, а после с теб ще си
поиграем – каза Касиан и ѝ позволи да усети горещата му
нужда, спомни си нарочно онази съблазнителна целувка на
вечеря и обещанието ѝ да я чука където си поиска в Дома;
какво му причини това обещание, колко копнееше по нея.
Допусна всичко това в лъсналите си очи, допусна мириса на
възбудата си да я обгърне.
И когато сведе глава да я целуне, всички наоколо се
напрегнаха осезаемо.
Устните на Неста бяха като парчета лед.
Но той разреши на студенината им да ухапе неговата и ги
погали със своите. Подръпна леко със зъби долната ѝ устна и
тя се поотпусна леко. Той пъхна езика си в отвора и намери
вътрешността на устата ѝ, обикновено кадифена и топла, сега
обгърната в скреж.
Неста не отвърна на целувката му, но и не го отблъсна.
Затова Касиан вля цялата си топлина в нея, сливайки устите
им, хващайки със свободната си ръка хълбока ѝ.
Устата ѝ се отвори по-широко и той обходи с език всеки
сантиметър от вътрешността ѝ – замръзналите ѝ зъби, небцето
ѝ. Стопляше, размекваше, освобождаваше всяка част от нея.
Езикът ѝ се вдигна да посрещне неговия и с едно-
единствено движение пропука останалия лед в устата ѝ.
Той намести устните си още по-плътно до нейните,
придърпа я към гърдите си и я вкуси, както бе искал да я
вкуси онази вечер, дълбоко, всецяло, обладаващо. Езикът ѝ
отново докосна неговия и тялото ѝ започна да се стопля.
Касиан се откъсна от нея колкото да прошепне до устните ѝ:
– Пусни ги, Неста.
После отново впи устата си в нейната, предизвиквайки я да
му връхлети с мразовития си пламък.
Нещо издрънча и изтрополи до тях.
И когато другата ръка на Неста стисна рамото му,
освободена от камъчетата и костиците, когато изви шия, за да
го допусне по-надълбоко в устата си, той едва не изтръпна от
облекчение.
Тя първа прекъсна целувката им, сякаш се беше завърнала в
тялото си, осъзнавайки кой я целува, къде и пред кого.
Касиан отвори очи и я намери толкова близо до себе си, че
споделяха дъха си. Не пара, а нормален дъх. Ирисите ѝ си бяха
върнали познатия му синкавосив цвят. Озадачение и малко
страх озаряваха лицето ѝ. Сякаш за пръв път го виждаше.
– Интересно – отбеляза Амрен, която оглеждаше картата.
Фейра обаче ги зяпаше смаяно, стиснала здраво ръката на
Рис, по чието лице пък се четеше предпазливост. По това на
Азриел – също.
Как успя да я изтръгнеш оттам, по дяволите?, попита го
Рис.
Касиан не знаеше. С единственото нещо, което ми
хрумна.
Стопли цялата стая.
Без да искам.
Неста се отдръпна от него – не грубо, но достатъчно
решително, че Касиан погледна към картата.
– Тресавището Оорид? – Фейра гледаше свъсено едно място
в Средните земи. – Маската е в тресавище?
– Някога Оорид беше свещено място – обясни Амрен. –
Пускаха труповете на загинали воини по черните му като
нощта води. Но мракът отдавна го превзе. Не ме гледай така,
Рисанд, знаеш за какво говоря. Сега гъмжи от такова зло, че
никой не смее да стъпи там, и само най-жестоките елфи
усещат притегателната му сила. Казват, че водите му се
стичали чак в недрата на Планината и съществата, които го
обитават, още от древността използвали подземните му водни
пътища да се придвижват из Средните земи, чак до планините
на околните дворове.
Фейра направи гримаса.
– Трябва ни по-точно местоположение. – Тя се обърна към
Рис: – Имаме ли подробна карта на Средните земи?
Рис поклати глава.
– Забранено е да се картографира, освен със смътни
ориентири. – Той посочи свещената планина в сърцето ѝ,
където бе живял в плен почти петдесет години. – Планината,
гората, тресавището… Всичко се вижда по земя и въздух. Но
тайните на местността, разкрити от пътувалите през нея,
трябва да си останат тайни.
Гримасата не напусна лицето на Фейра.
– По чия заповед?
– На древен съвет от Велики господари. В Средните земи до
ден днешен вирее магия, процъфтява, разраства се. Отдаваме
ѝ почит и не разбулваме мистериите ѝ, за да не предизвикаме
гнева ѝ.
Фейра се обърна към Неста, която се взираше празно в
камъчетата и костиците, паднали в спретната купчинка върху
тресавището.
– В Средните земи живее Горската тъкачка – каза Фейра със
стегнато гърло. – Ако тръгнете към тресавището, трябва да се
въоръжите.
– И двамата ще се въоръжим до зъби – увери я Касиан.
Неста не отговори и всички погледнаха към нея. Никой не
смееше да попита за силата ѝ, за съществото, което го
погледна от очите ѝ. Което прогони с целувката си. Още
вкусваше онзи лед, подушваше мириса, сходен с нейния, но
напълно различен.
– Ще отидем още утре – обяви Неста.
– Нужно ви е време да се приготвите… – подхвана Фейра.
– Отиваме утре – повтори Неста.
Касиан разбра всичко, което тя премълча. Искаше да
отидат още утре, за да няма време да размисли. Да научи
повече за опасността, пред която щеше да се изправи.
Той докосна с пръсти кръста ѝ, любувайки се на топлината
ѝ след онзи студ.
– Тръгваме след закуска.
ГЛАВА 32
– Трябваше да дойда с вас – каза Рис на Касиан, като се
събраха във вестибюла на крайречната къща на следващата
сутрин.
– Аз трябваше да дойда с вас – натърти свъсено Фейра,
облегната на стълбищния парапет.
Неста ги наблюдаваше мълчаливо. Теглото на оръжията ѝ
притискаше като с призрачни ръце гърба ѝ, бедрата ѝ,
хълбоците ѝ. Все още е твърде вероятно да нараниш себе си,
колкото и опонента си – коментира по-рано Касиан,
подреждайки оръжията си върху масата в трапезарията, – но
все пак шансовете ти са по-добри, отколкото да отидеш в
Оорид невъоръжена. Тя избра един кинжал и Касиан се
ухили. Острият край трябва да е насочен към врага.
Тя го изгледа покосяващо, но му позволи да ѝ помогне с
каишите и токите на различните ножници, съсредоточила
вниманието си върху силните му ръце до кожата си, вместо
върху работата, която вършеше.
– И двамата трябваше да дойдем с вас – поправи се Рис. – Но
поне Азриел ще ви придружи.
– Благодаря за доверието – отвърна иронично Касиан и
целуна Фейра по бузата. Явно Рис беше свалил щита ѝ. Поне
за малко. – Още не сте станали родители, а вече ни
квачкосвате нетърпимо.
– Квачкосваме ви? – засмя се Фейра.
– Има такава дума – настоя Касиан с такава небрежност, че
Неста се запита дали изобщо осъзнава към каква опасност се
отправят.
Тя плъзна поглед към Азриел, който сви утвърдително
рамене. Да, предстоеше им да навлязат в древно, смъртоносно
тресавище. Но Касиан не изглеждаше толкова притеснен от
това, колкото те двамата.
Неста се намръщи и Аз ѝ се поусмихна. Сякаш ѝ
предлагаше да се съюзят срещу безумието на Касиан. И тя му
отвърна с лека усмивка.
Рис въздъхна към тавана.
– Готови ли сте?
Неста погледна към стълбището зад Фейра. Илейн отново
беше предпочела да остане в стаята си. Така да бъде. Нейна си
работа. Илейн имаше право на избор и беше избрала да
затръшне вратата пред Неста. Въпреки че приемаше напълно
Фейра и нейния свят. Гърдите ѝ се свиха, но тя отказа да се
замисля за това, да го признае пред себе си. Илейн беше като
куче, предано на всеки стопанин, който го хранеше и
обгрижваше.
Неста откъсна вниманието си от стълбището и се нахока,
задето изобщо беше погледнала натам.
– Това не ми харесва – засуети се Фейра, пристъпвайки към
нея. – Още не си обучена достатъчно добре.
Касиан се подсмихна.
– Двама илириански воини ще ѝ пазят гърба. Какво може да
се обърка?
– Не отговаряй на този въпрос – каза сухо на другарката си
Рис. После срещна погледа на Неста. В очите му се родиха и
угаснаха звезди. – Ако не искаш да ходиш там…
– Нужна съм ви – вирна брадичка тя. – Тресавището е
толкова голямо, че няма да намерите Маската без моята…
дарба.
Нямаше представа как тя самата ще намери Маската в
Оорид, но можеха поне да проучат местността днес. Така я бе
уверил Касиан сутринта.
Фейра като че ли се канеше да възрази, но Азриел протегна
белязаните си ръце към Касиан и Неста. Фейра пак пристъпи
напред.
– Не си попадала на място като Средните земи, Неста. През
цялото време бъди нащрек.
Неста кимна, без да поясни, че от доста време живееше
така.
Преди да успеят да си разменят и дума повече, шепнещите
сенки на Азриел се сгъстиха около тях. Неста инстинктивно се
вкопчи в него с чувството, че ако го пусне, ще пропадне през
това пространство между световете и ще се загуби завинаги.
Но в следващия момент я блъсна сива, водниста светлина. А
въздухът… въздухът беше някак тежък, пропит с бавно течаща
вода, мъхове и глинеста пръст. Не го раздвижваше никакъв
полъх на вятъра.
Касиан изсвирука.
– Ама че пъклен пейзаж!
Неста пусна ръката на Азриел и се огледа наоколо.
Оорид се простираше пред тях. Никога през живота си не
беше виждала толкова мъртво място. Място, което накара
човешката част от нея да се свие от страх и да ѝ зашепне, че
не бива не бива не бива да бъде тук.
Азриел изтръпна. Сенкопоецът от Двора на Нощта
изтръпна, когато гнетящият въздух, мирисът и мъртвилото на
Оорид го връхлетяха с пълна сила.
Тримата обходиха пустошта с мълчаливи погледи.
Дори водите на Котела не бяха толкова черни като мастило.
В сенките на броени крачки от тях, където течната чернилка
срещаше тревистия бряг, нито едно стръкче трева, докоснало
водите, не беше останало живо.
Мъртви дървета, посивели от старост и гнилоч, стърчаха от
земята като изпочупените копия на хиляди войници, някои
загърнати с плащаници от мъх. Повечето им голи клони бяха
прекършени и се протягаха от стволовете като нащърбени
стрели.
– Не чувам насекоми – отбеляза Азриел. – Нито птици.
Неста напрегна слуха си. Отвърна ѝ само гробовна тишина.
Лишена дори от свистенето на вятъра.
– Що за народ би погребвал покойниците си тук?
– Не са ги заравяли в земята – обясни Касиан със
странновато приглушен глас, сякаш тежкият въздух
поглъщаше ехото. – Правили са водни погребения.
– Предпочитам да ме изгорят на клада и да ме разпилеят на
вятъра, отколкото да ме зарежат тук – каза Неста.
– Ще го имам предвид – подхвърли Касиан.
– Това място е зло – прошепна Азриел.
Искрен страх проблясваше в лешниковите очи на
сенкопоеца.
Косъмчетата по ръцете на Неста настръхнаха.
– Какви същества живеят тук?
– Чак сега ли реши да питаш? – вирна вежди Касиан.
И двамата с Азриел носеха по-масивните си брони, които
обгръщаха телата им, като докоснеха Сифоните върху опакото
на ръцете си.
– Боях се да попитам по-рано – призна си Неста. – Не исках
да се разколебая.
Касиан отвори уста, но Азриел отговори вместо него:
– Месоядни твари, които ловуват във водата.
– Никой не е виждал келпи от памтивека – обади се Касиан.
– Това не означава, че ги няма вече.
– Какво е келпи? – полюбопитства Неста с разтуптяно
заради напрегнатите им гримаси сърце.
– Древно същество, едно от първите истински чудовища от
елфическите легенди – обясни Касиан. – Човеците имат други
имена за него: воден кон, никси. Те умеели да променят
облика си и живеели в езера и реки, по чиито брегове
примамвали нищо неподозиращите си жертви. Първо ги
удавяли и после ги изяждали. Накрая вълните изхвърляли
само вътрешностите им на сушата.
Неста погледна черната повърхност на мочурището.
– И обитават това място?
– Изчезнали са стотици години преди ние да се родим –
поясни Касиан. – В наши дни са просто страшилища от
митовете, които си разказваме около лагерните огньове, за да
не смеят децата да си играят покрай водата. Но никой не знае
как точно са изчезнали. Повечето са били изловени, а
оцелелите… – Той кимна леко смирено на Азриел. – Възможно
е да са избягали в Средните земи. Единственото място, където
биха могли да намерят убежище. – Неста се намръщи и
Касиан ѝ прати усмивка, която не стигна до очите му. –
Просто не хуквай подир красиви бели коне и хубавички
младоци и няма страшно.
– И не припарвай до водата – добави мрачно Азриел.
– Ами ако Маската е във водата? – махна към обширното
тресавище Неста.
Бяха решили да прелетят над него, за да потърси артефакта
с дарбата си.
– В такъв случай с Аз ще хвърляме чоп като истински
храбри воини и който загуби, ще влезе да я търси.
Азриел врътна очи и се изкиска. Този път усмивката на
Касиан озари погледа му и той разпери театрално ръце.
– Прелестите на Оорид ви очакват, милейди.
Касиан беше посещавал доста ужасяващи места за пет века.
Но тресавището на Оорид беше най-ужасяващото. Цялото
лъхаше на смърт и разложение.
Задушливият въздух заглушаваше дори шумоленето на
крилете им, сякаш Оорид не допускаше никой звук да наруши
древния му сън.
Неста се беше вкопчила в него, докато той летеше рамо до
рамо с Аз, оглеждайки мъртвата гора под тях, заляна от черна
вода като обсидианово огледало. Беше толкова неподвижна,
че Касиан виждаше съвсем ясно отраженията им.
Неста проговори първа:
– Дори не знам какво търся.
– Просто дръж сетивата си отворени и чакай сигнали.
Касиан започна широк вираж на запад. Въздухът сякаш
натискаше крилете му, опитваше се да ги свали на земята.
Но щяха да навлязат в черните води само в краен случай.
Тревисти островчета осейваха тресавището, някои толкова
превзети от трънаци, че не намираше безопасно място да
кацне. Бодливите храсталаци бяха същински фарс – все едно в
Оорид някога бяха вирели рози. По тях нямаше нито един
цвят.
– Тук е непоносимо – потрепери Неста.
– Ще останем само колкото можем да изтърпим – увери я
Касиан, – а ако не намерим нищо, ще се върнем утре и ще
продължим.
Носеше два меча, четири ножа, илириански лък и колчан
със стрели, както и седемте си Сифона. Въпреки това имаше
натрапчивото чувство, че лети гол.
– Какво друго живее тук, освен келпита?
– Вещици, според някои – отговори тихо той. – Не от
човешките – поясни, когато Неста вдигна вежда. – От онези,
които са били други същества, но жаждата им за магия и сила
ги е превърнала в окаяни твари, прокудени тук от различни
Велики господари.
– Не звучи толкова опасно.
– Пият млада кръв, за да стоплят изстиналите си от магията
тела.
Неста потрепери и върна поглед към тресавището, а Касиан
продължи:
– Има и светлопойки: прелестни, божествени същества,
които примамват с песен и приятелско лице всеки, загубил се
в гората. Но като попаднеш в обятията им, виждаш истинския
им образ, който далеч не е красив. Кошмарните им лица са
последното нещо, което виждаш, преди да те удавят в
тресавището. Убиват само за удоволствие, не за да се хранят.
– И всички тези чудовища си живеят необезпокоявано тук?
– Средните земи е ничия земя. От векове различни народи
изхвърлят тук нежеланите същества.
– Не в Затвора?
– Природата им ги кара да вършат престъпления. Келпито е
създадено да примамва и убива, също както вълкът е създаден
да преследва плячката си. Средните земи ги държи настрана
от нас, за да не ги наказваме заради вродените им инстинкти.
– И никой няма намерение да отърве света от тях?
– Средните земи кипи от първична магия. Има си свои
собствени правила и закони. Ако дойдеш да ловиш келпита и
светлопойки, без да са ти навредили, може да се озовеш в
капан тук.
Тя изтръпна отново.
– Как изобщо Маската се е озовала в тресавището?
– Не знам. – Той кимна към земята. – Усещаш ли нещо?
– Не. Нищо.
Касиан надникна през рамо към Аз, преди да навлязат в
облака мъгла, надвиснал над северната част на тресавището.
Беше толкова гъста, че Касиан се издигна по-нависоко, за да
не ги побие на някой остър клон. Мъглата прокарваше ледени
пръсти по крилете му, по лицето му.
Касиан излезе от мъглата с вираж наляво.
– Усети ли нещо?
– Не знам какво усетих. – Неста преглътна сухо. – Но тук
има нещо.
Касиан пак надникна през рамо, за да даде сигнал на
Азриел.
Но Аз го нямаше.
ГЛАВА 33
– Азриел!
Викът на Касиан дори не отекна.
Обгърнала с ръце врата му, Неста огледа мъглата. Касиан
стоеше настрана от облака, размахвайки криле на място,
докато търсеше брат си.
– Дръж се – изсъска и се устреми рязко надолу, влитайки в
мъглата.
Някъде под тях – пред тях – сияеше синя светлина.
Сифоните на Азриел.
– Мамка му! – изплю Касиан и се стрелна още по-надолу.
Дърветата стърчаха нагоре, остри като мечове, и той ги
заобикаляше ловко, прелитайки на косъм от остриетата.
Сърцето на Неста бумтеше, но тя не смееше да затвори очи
въпреки всичката смърт наоколо; дори когато Касиан
преодоля мъгливата завеса и видяха какво стои срещу Азриел.
Касиан се завъртя толкова бързо, че Неста едва успя да се
щипне за него, преди да се изстреля обратно през мъглата.
– Накъде тръгна? – смая се тя. – Там има две дузини
войници!
– Войници на Двора на Есента – поясни Касиан,
размахвайки криле толкова яростно, че вятърът жилеше очите
ѝ. – Не знам какво правят тук и дали Ерис не ни го е начукал
здравата, но един от тях простреля крилото на Аз с ясенова
стрела.
– Тогава защо бягаме?
– Защото няма да кацна с теб при такава опасност.
– Остави ме долу! – изкрещя му тя. – Остави ме където
искаш и се върни при него! – Той не я послуша, оглеждайки
тресавището под тях. Тя удари с длан мускулестите му
гърди. – Касиан!
– Знам какво ми коства всяка секунда, Неста – увери я
кротко.
– Тогава ме остави на някое шибано дърво!
Тя посочи едно, в което за малко да се блъснат.
Касиан си набеляза място: широка ливада, в чиято среда се
издигаха останките от самотно дърво. И я остави на най-
високия му, най-здрав клон. То простена и се залюля под
теглото им.
– Стой тук – нареди ѝ и изчака да обгърне с ръце клона,
вкопчвайки се в него като дете, изкачило се твърде
нависоко. – Сега ще се върна. Недей да слизаш. Каквото и да
видиш или чуеш.
– Тръгвай.
Съзнаваше, че ще е напълно безполезна в бой. Само щеше
да го разсейва.
– Внимавай – предупреди я Касиан, сякаш не той политаше
към опасността, после изчезна.
Неста стискаше толкова силно клона, че цялото ѝ тяло
трепереше. Тишината на мочурището я обгръщаше като
оловно одеяло.
Оорид погълна за секунди свирепия плясък на крилете му и
Касиан се загуби в мъглата.
Устреми се накъдето го водеше инстинктът му. Зрението
определено не му помагаше – мъглата като че ли се беше
сгъстила още повече.
Войници на Есента в Средните земи. Липсващият отряд на
Ерис ли беше това, или ги беше изиграл? А може би Берон бе
научил някак за плановете им?
Летеше колкото бързо можеха да го носят крилете му,
молейки се Аз да е успял да ги удържи, дори с ясенова стрела
в крилото. Фактът, че тя ограничаваше силата му, беше
единствената причина онези войници да не са мъртви вече – и
Сифоните на Азриел да мъждукат едва, вместо да изпепелят с
ударната си вълна далеч по-неумелите му врагове.
Касиан свика бойното си хладнокръвие и разбуди Сифоните
си. Вля силата си в тях и те я отразиха, потвърждавайки
готовността си. Неговата готовност за кръвопролитие.
Сините Сифони на Азриел се мержелееха някъде отпред,
кобалтово петно в мъглата, и Касиан се изстреля нагоре в
небето, точно над синята светлинка.
Накрая спря да размахва криле, за да не ги чуят войниците.
Разгърна ги тихо и се спусна свободно надолу. Мъглата го
хапеше, лепкавият въздух брулеше лицето му, но той успя да
извади безшумно един от мечовете си и ножа от ножницата на
бедрото си.
Мъглата се разсея на по-малко от два метра над схватката.
Войниците нямаха време дори да погледнат нагоре, преди
Касиан да ги връхлети.
Заплиска кръв, изригнаха уплашени викове, а Сифоните на
Касиан пламнаха в червено, излъчвайки силата му. Аз се
биеше с шест войници едновременно; окървавеното му ляво
крило провисваше безполезно до тялото му, но и неговите
Сифони сияеха. Ясеновата стрела почти му бе отнела силата.
Ала Сифоните изпращаха сигнал – зов за помощ към Касиан.
Като видя раненото крило на брат си, в главата му избухна
грохот.
И Касиан завилня още по-кръвожадно.
Твърде дълго.
Касиан и Азриел се бавеха твърде дълго.
Крайниците ѝ започваха да се вкочаняват от напъна да се
държи като мече за клона. Знаеше, че ѝ остават броени
минути, докато тялото ѝ се разбунтува и я принуди да се
пусне.
Нямаше нито звук, нито проблясък. Само мъртвешки тихото
тресавище, мъглата и изгнилото дърво.
Дъхът ѝ беше отзвук на мислите ѝ, погълнат от гнета на
Оорид.
Беше виждала Касиан да се бие с хибернски воини. Две
дузини от Двора на Есента не би трябвало да го затруднят. Но
защо бяха тук?
Краката ѝ трепереха толкова силно, че вече едва се
задържаше на клона. Несъмнено беше жалка картинка –
просната върху клона точно както Касиан я остави, увила
крака около него, кръстосала глезени, забила пръсти в сухото,
сребристо дърво.
Понадигна се внимателно. Ръцете ѝ бяха изтръпнали от
дългото стискане. Краката ѝ почти се подкосиха от
облекчение, като отпусна хватката им и ги провеси във
въздуха. Обърна глава в посоката, в която бе изчезнал Касиан.
Нищо.
Беше губил битки – виждала го беше жестоко ранен.
Първия път в Хиберн, когато запълзя по корем към нея, докато
я тикаха в Котела. Втория път в сблъсъка с хибернските сили,
когато разпориха корема му и Азриел държа червата му вътре
с голи ръце. И третия път срещу краля на Хиберн, когато тя го
помоли – нареди му – да я използва за стръв, за да отвлече
вниманието на онова чудовище от Фейра и Котела.
След толкова много близки срещи със смъртта беше въпрос
на време тя да впие нокти в него.
Азриел беше пронизан с ясенова стрела. Ами ако войниците
бяха простреляли и Касиан? Ами ако и двамата се нуждаеха от
помощ?
Тя беше безсилна срещу две дузини войници – дори срещу
един, ако трябваше да е откровена, – но не можеше просто да
виси на това дърво като страхливка. И да се чуди дали още е
жив. Пък и нали имаше магия. Не знаеше как да я използва,
но… поне имаше магия. Може би щеше да ѝ е от помощ.
Каза си, че се тревожи и за Азриел. Че я е грижа за съдбата
на сенкопоеца, колкото за тази на Касиан. Но ѝ беше най-
трудно да си представи мъртвото лице на Касиан.
Без да си даде време да размисли, Неста отново легна с
цяло тяло върху клона, обгърна го с ръце и спусна слепешката
единия си крак, търсейки долния клон…
Ето. Кракът ѝ стъпи върху него, но тя не отпусна цялото си
тегло отгоре му. Стиснала горния клон толкова силно, че
трески от мъртвото дърво се забиваха под ноктите ѝ, Неста се
спусна върху долния. Коленичи задъхана и пак провеси
единия си крак, откривайки още по-долен клон. Този обаче
беше твърде далеч. Тя изпъшка, вдигна крака си и внимателно
сложи ръце от двете страни на коленете си, така че да запази
равновесие, както я беше учил Касиан, обмисляйки
старателно всяко движение на тялото си, краката си,
дробовете си.
Пак стисна здраво клона, без да обръща внимание на
треските, които се забиха в чувствителната плът под ноктите
ѝ, и спусна и двата си крака до долния клон. Следващият беше
по-близо, но по-тънък – и нестабилен. Наложи ѝ се да легне по
корем отгоре му, за да не залитне.
И продължи да слиза клон след клон, докато ботушите ѝ не
потънаха в мъхестата земя под гигантското дърво.
Тресавището се ширеше във всички посоки, километри
черна вода, мъртви дървета и трева.
Трябваше да прегази през водата, за да стигне до него.
Съсредоточи се върху дишането си – или поне се опита. Всяка
глътка въздух беше плитка, отривиста.
Касиан можеше да е ранен или да умира. Тя нямаше да
бездейства през това време.
Огледа брега на няколко крачки от себе си за плитчини,
през които да преджапа до най-близкото островче, превзето от
кръвожадни трънаци, но водите бяха толкова черни, че не
можеше да прецени дали са плитки, или водят до бездънна
бездна.
Пак опита да овладее дишането си. Умееше да плува. Майка
ѝ бе настоявала да взема уроци, защото нейна братовчедка се
бе удавила в детството им. Уби я водно чудовище – твърдеше
майка ѝ. – Видях как я завлича в реката.
Дали е било келпи? Или страховете на майка ѝ бяха
изградили чудовищния образ?
Неста събра смелост и пристъпи към ръба на черната вода.
Бягай – прошепна ѝ слабо гласче. – Бягай, бягай и не
поглеждай назад.
Женски, нежен глас. Мъдър и спокоен.
Бягай.
Не можеше. Ако побегнеше, щеше да е към Касиан, не
надалеч.
Неста стигна до края на брега, където тревата изчезваше в
чернилката.
Огледалната вода отрази лицето ѝ. Бледо и облещено от
ужас.
Бягай. Дали този глас беше единствената останка от
човешките ѝ инстинкти, или нещо повече? Тя се загледа в
отражението си, сякаш очакваше отговор от него.
Нещо изшумоли сред трънаците на островчето и тя вирна
глава, издирвайки с разтуптяно сърце познатото мъжко лице,
крилете. Но от Касиан нямаше и следа. Каквото и да
шумолеше сред онзи храсталак… Трябваше да си избере друго
островче.
Пак сведе поглед към водното си отражение.
И откри чифт тъмни като нощта очи да я наблюдават през
него.
ГЛАВА 34
Неста отскочи толкова рязко, че падна по задник, но
мъхнатата земя омекоти удара. От черната вода, където бе
видяла отражението, изникна лице.
Беше по-бяло от кост и с човешки черти. Мъжки. Малко по
малко, сантиметър по сантиметър, главата се издигаше над
водната повърхност. Обсидиановочерни коси плаваха около
съществото, толкова коприненогладки, че се сливаха с водата.
Черните му очи бяха огромни, без бяло, а скулите му –
толкова остри, че сякаш режеха въздуха. Носът му беше тесен
и дълъг като острие и от върха му се стичаше вода по уста…
уста…
Твърде голяма уста. С чувствени, плътни устни, но
несъразмерно широки.
Ръцете му се показаха от водата.
И със сковани, пресекливи движения пропълзяха по мъха,
бели и тънки, завършващи с пръсти, дълги колкото
предмишницата ѝ. Пръсти, които се впиха в тревата,
разкривайки по четири стави и остри като кинжали нокти.
Пукаха и пращяха, докато съществото ги протягаше напред,
вдълбаваше ги в глинестата почва, за да се захване в нея.
Ужасът превърна дъха ѝ в същински трион и Неста
панически запълзя назад.
Той изтътри кокалестия си торс от водата, а черната му
коса се провлачи зад него като рибарска мрежа.
Вдигна бавно глава и Неста пак отскочи назад.
Несъразмерно широката уста се отвори в усмивка. Два
двойни реда прогнили зъби, нащърбени като парчета стъкло,
изпълваха вътрешността ѝ.
Пикочният мехур на Неста се отпусна и скутът ѝ се обля в
мокра топлина.
Той я надуши, видя я и устата му се разшири още повече.
Пръстите му потрепваха конвулсивно, докато изваждаше още
и още от тялото си. Тесни голи хълбоци…
Надигна се на лакти и измъкна един дълъг, бял крак от
чернилката. И още един. И продължи да ѝ се усмихва,
коленичил приведено.
Неста не можеше да помръдне. Можеше единствено да се
взира в бледото му лице, очите му, черни като тресавището,
гротескно потрепващите, твърде дълги пръсти, грозната уста,
змиорските зъби…
Съществото проговори на непознат език. Гласът му беше
сипкав, дълбок, напоен с ужасяващ глад и садистка наслада.
Нежният женски глас в главата ѝ я умоляваше: Бягай,
бягай, бягай.
Чудовището килна глава и подгизналата му черна коса се
отметна с плясък, пълна с блатни бурени. Сякаш и то бе чуло
женския гласец. Пак проговори като с каменно стъргане –
този път с по-настойчив тон.
Келпи. Това беше келпи и щеше да я убие.
Бягай – изкрещя гласът. – Бягай!
Но тя чувстваше краката си вкочанени, чужди. Не си
спомняше как да ги използва.
Келпито пак килна рязко глава и пръстите му се впиха още
по-надълбоко в тревистия бряг. Усмивката му се разтегна още
повече, разкривайки дългия му, черен език, който се гърчеше
в устата му, сякаш вече вкусваше плътта ѝ.
Съществото скочи към Неста и тя забрави как да пищи.
Забрави всичко, когато дългите му пръсти се увиха около
глезените ѝ, съдирайки кожата ѝ с нокти, и я дръпнаха към
него.
Болката изтръгна Неста от вцепенението ѝ и тя опита да се
съпротивява, да се хване за тревата. Но мокрите чимове
оставаха в ръцете ѝ, сякаш нямаха корени. Сякаш
тресавището нямаше никакво намерение да ѝ помага.
Келпито се плъзна обратно в ледената вода, теглейки я след
себе си.
И я повлече под повърхността.
Двамата войници бяха на колене.
На гърдите на леките си кожени брони носеха емблемата на
Ерис с две виещи хрътки. Това не потвърждаваше нищо,
разбира се. Можеше да са изпратени от Ерис, или от Берон,
или от двама им. Докато Азриел или Рис успееха да извлекат
отговори от тях, Касиан нямаше намерение да си губи времето
с предположения. Войниците не издаваха никаква
информация доброволно.
Лицата им бяха безизразни. Не се долавяше и капка страх
нито по тях, нито в мириса им.
Азриел дишаше тежко. Крилото му кървеше, след като бе
изтръгнал ясеновата стрела от него. Касиан, облян в чужда
кръв, гледаше изпитателно двамата оцелели войници сред
загиналите им бойни другари. Някои на парчета.
– Завържи ги – каза на Азриел, който вече се беше
възстановил достатъчно да призове силата на Сифоните си.
От сенкопоеца бликна синя светлина, която се усука около
китките, глезените и устите на мъжете – а накрая ги прикова
един към друг.
Касиан си беше имал работа с достатъчно наемни убийци и
затворници, за да знае, че оставяйки двама пленници, можеше
да им изкопчи ценни сведения, да ги накара да се издадат
един друг.
Войниците се бяха сражавали свирепо с мечове и огън, но
нито веднъж не бяха проговорили нито на тях, нито помежду
си. Последните оцелели изглеждаха също толкова отнесени и
бездушни като спътниците си.
– Нещо не им е наред – процеди Азриел, докато двамата
войници просто се взираха кръвнишки в тях, с видима жажда
за насилие, но като че ли без да осъзнават, че са попаднали в
ръцете на Двора на Нощта и скоро ще разберат как изтръгват
там отговори от враговете си.
Касиан подуши въздуха.
– Май не са се къпали от седмици.
Аз също подуши и направи гримаса.
– Дали са изчезналите войници на Ерис? Той каза, че се
държели странно, преди да изчезнат. А това определено е
странно поведение.
– Не знам. – Касиан избърса кръвта от лицето си с опакото
на ръката си. – Но скоро ще разберем. – Той огледа брат си от
глава до пети. – Добре ли си?
– Да. – Но стегнатият му глас говореше, че крилото го боли
адски. – Трябва да се махнем оттук. Може да има и още.
Касиан се напрегна внезапно. Беше оставил Неста на дърво.
Да, високо дърво, но…
Изстреля се в небето, без да изчака Азриел, и полетя към
малката поляна. По-добре, отколкото да я беше оставил на
остров, защото там можеше да попадне в капан. Тревистото
парче земя, което ѝ беше избрал, приличаше на някогашна
ливада, а дървото беше толкова високо, че само великан
можеше да я достигне горе. Или нещо крилато.
Нещо разцепи въздуха зад него и Азриел се появи, макар и
на несигурни криле. Подир тях се надигаше мрак – брат му
укриваше пленниците със сенките си.
Касиан се върна при дървото, следвайки мириса на Неста. И
най-накрая видя горните му клони през мъглата. Но нея я
нямаше там.
Задържа се на място във въздуха, за да огледа по-добре
дървото, земята под него.
– Неста!
Нямаше я нито на тревата, нито на съседното дърво. Касиан
кацна и проследи мириса ѝ. Но той стигаше до водата и
изчезваше.
Азриел също кацна и се завъртя.
– Не я виждам.
Водата си оставаше неподвижна като черно стъкло. Без
нито вълничка. Дали не я беше преплувала до островчето на
пет метра от брега?
Касиан не можеше да диша нормално, да разсъждава…
– НЕСТА!
Оорид погълна вика му, преди да е отекнал над черната
вода.
ГЛАВА 35
Нямаше светлина. Нищо друго, освен ледена вода и
ноктести ръце, които я теглеха през нея.
Имаше чувството, че не попада тук за пръв път. Че отново е
в мразовитата чернилка на Котела…
Но този път щеше да умре и нямаше какво да направи,
нямаше кой да я спаси. Поела беше последната си глътка
въздух, и то не достатъчно дълбока, толкова обзета от ужас, че
напълно бе забравила за оръжията си, за магията си…
Оръжия. Неста грабна сляпо кинжала от единия си хълбок.
Беше се съпротивявала на Котела. И сега нямаше да се даде
без бой.
Костите ѝ стенеха в хватката на келпито – и точно хватката
му ѝ подсказа къде да удари. Преодоля съпротивлението на
водата, докато съществото я влачеше стремглаво през нея, и
замахна с кинжала, молейки се да не прободе собствения си
крак.
Острието отскочи от кост. Ръката, стиснала глезена ѝ, се
отвори, но тя заби върха още по-надълбоко.
Замята се във въртящия се мрак. Вече не знаеше кое е
нагоре и кое надолу и започваше да се дави…
Длъгнести ръце я блъснаха в гърдите и едната я стисна за
гърлото. Гърбът ѝ се удари в нещо меко и тинесто. Дъното.
Не, отказваше да свърши така, също толкова беззащитна
като онзи ден в Котела…
Студени устни и зъби се притиснаха към устата ѝ и Неста
изпищя под целувката на келпито. Черният му език нахлу в
устата ѝ заедно с вкус на развалено месо.
За част от секундата се пренесе от дъното на тресавището
до онази купчина дърва за огрев в човешките земи, до която
Томас я бе притиснал със задушаващата си целувка,
опипвайки я грубо…
Докато се бореше да измъкне главата си, да освободи устата
си, въздух изпълни дробовете ѝ. Сякаш келпито ѝ го беше
вдишало, за да я задържи жива още малко, да удължи болката
ѝ.
Съществото се отдръпна и Неста свика достатъчно
самообладание да затвори изтерзаната си уста, да запази
глътката въздух, която ѝ беше дало. Да не се замисля как
изобщо е възможно.
Ръцете на келпито заблъскаха тялото ѝ оттук-оттам,
изтръгвайки всичките ѝ оръжия с безгрешна прецизност,
сякаш виждаше и в мрака, сякаш големите му черни очи
улавяха и най-малката струйка светлинка от повърхността
като тези на някоя дълбоководна твар. Цялото ѝ тяло се скова,
застина под бруталното, яростно теглене, подкладено от
страха ѝ.
Докато я обезоръжи, дробовете ѝ отново започнаха да
горят, и кокалестото мъжко тяло отново я прикова към дъното,
блъсвайки уста в нейната.
Гърлото ѝ се стегна болезнено, но тя му позволи да ѝ вдъхне
още една животоспасяваща глътка въздух, със сигурност
неподбудена от милост. Езикът му се гърчеше като червей до
нейния, а кокалестите му, възголеми ръце обхождаха гърдите
ѝ, кръста ѝ и когато Неста отново се задави в стона си на
отвращение, той изпуфтя насмешливо в устата ѝ.
Накрая се отдръпна, раздирайки устните ѝ с четирите си
реда зъби, и тя изтръпна, когато се задържа близо до нея,
помилва косата ѝ. Тържествуващ допир в чест на новия му
трофей. Но несъмнено щеше да я накара да страда и да се
моли, преди да я довърши. Беше се измъкнала от чудовищата
в човешките земи, за да попадне в лапите на същите отвъд
стената. Беше избягала от Томас, за да се озове тук, също
толкова бясна.
Умолителният женски глас беше стихнал. Навярно защото
знаеше, че вече няма надежда, чийто и да беше.
Съществото я сграбчи за китката и пак я повлече след себе
си, а Неста затърси трескаво силата си.
Краката ѝ се блъскаха в метални предмети и кости, някак
запазени на дъното на тресавището.
По някои от костите още имаше плът.
Моля те, призова силата в себе си, спяща, древна и
страховита. Моля те. Протегна ръка надолу в бездната.
На дъното ѝ се виждаше златисто сияние и тя проточи
пръсти към него.
Келпито плуваше бързо в мрака, заобикаляше ловко
потопените предмети, сякаш бяха корени на дърво.
Златистото сияние придобиваше форма на диск и се
издигаше към нея, все по-близо и по-близо, и по-близо. И
докато чудовището я влачеше към сигурна гибел, силата ѝ
летеше към разперените ѝ пръсти. Келпито като че ли не я
виждаше, защото не кривна от посоката си, когато дискът
наближи протегнатата ѝ ръка.
Но не нейната сила сияеше отпред.
Златистият диск достигна пръстите ѝ и Неста разбра какво
е, когато го стисна силно. Сходството събира. Една сила
привлича друга.
Келпито продължаваше да я тегли, без да подозира нищо.
Дъхът ѝ пак започна да свършва. Острите като ножове
предмети, щръкнали от дъното, порязваха ходилата и краката
ѝ.
Силата лежеше в едната ѝ ръка. Смъртта стискаше другата.
Неста осъзна какво трябва да направи с яснота, каквато
само отчаянието и първичният страх можеха да донесат.
Осъзна какво трябва да рискува. Пръстите ѝ стиснаха ръката
на чудовището.
То понамали скоростта си, сякаш усетило промяната в нея.
Но вече беше твърде късно.
Не можа да ѝ попречи да сложи Маската на лицето си.
ГЛАВА 36
Дробовете спряха да я болят. Тялото ѝ спря да страда.
Вече не ѝ трябваше въздух. Не чувстваше болка.
Виждаше смътно през дупките за очи на Маската. Келпито
беше тънко, бяло привидение – създание, изтъкано от чиста
омраза и глад.
Пусна я с внезапен страх. Сякаш се уплаши, като видя
нещото на лицето ѝ.
А Неста само това и чакаше.
Усещаше мъртвите около себе си.
Усещаше изгнилите им тела; от някои оставаха само кости,
а други се бяха запазили, полуизядени под древните си брони.
Оръжията им бяха разпилени наоколо, захвърлени и
забравени от тресавищните твари, които живееха единствено
да поглъщат плътта на жертвите си, дори и отдавна
разложена.
Хиляди трупове.
Но нямаше нужда да призовава хиляди. Още не.
Кръвта ѝ се превърна в студена песен, в която Маската ѝ
нашепваше за всичко, което може да ѝ даде. У дома – като че
ли въздъхваше. У дома.
Неста не ѝ отказа. Прегърна магията ѝ – по-студена от
нейната, но също толкова древна – и я пусна във вените си.
Келпито се окопити, оголи двойните си редове зъби и скочи
към нея.
Ръка на скелет го сграбчи за глезена.
Келпито се завъртя и погледна надолу. В този момент друга
кокалеста ръка, облечена с метална ръкавица, пропукана от
старост, хвана другия му глезен.
Ръка с капеща от пръстите ѝ плът се вкопчи в черната му
грива.
Съществото се завъртя към Неста с изцъклени черни очи.
Носейки се плавно във водата, докато ледената песен на
Маската се изливаше в тялото ѝ, Неста призоваваше
мъртвите. За да направят онова, което тя не можеше.
Въпреки че се беше съпротивявала на Томас, на Котела, на
краля на Хиберн, те всички я бяха сполетели. Да, беше
оцеляла, но безпомощна и уплашена.
Не и днес.
Днес тя щеше да сполети врага си.
Келпито се замята във водата и успя да се освободи от
едната костелива ръка, докато десет други, дълги, с окапала
плът, се протягаха към него. Прилежащите им тела се
надигаха с тях от дълбините. То опита да се измъкне от
хватката им, но един гигантски скелет, полуоблечен в
ръждива броня, изникна зад него. И го обгърна с ръце през
гърдите. Лице от кост погледна над рамото му и отвори
челюсти, пълни с остри зъби – не като на Върховен елф, –
които проблеснаха в мрака, преди да се забият в бялата плът
на келпито.
То изпищя беззвучно. Беззвучно като мъртъвците,
изскачащи от тинестото дъно, някои дори в боен строй,
устремени към него.
Неста позволи на силата да се лее през нея, позволи на
Маската да прави каквото си иска, да възкресява
покойниците, погребани с почести тук, но понесли
кощунството да послужат за храна на блатни изчадия.
Келпито се гърчеше в ръцете на мъртъвците и очите му вече
гледаха умолително. Неста обаче го наблюдаваше без нито
капка милост, още вкусвайки гнусната му слюнка в устата си.
Знаеше, че вижда блясъка на зъбите ѝ. Вижда студената ѝ
усмивка, докато мъртвите го разкъсваха по нейна повеля.
– НЕСТА!
Нагазил до кръста в черната вода, толкова непрогледна, че
не виждаше собствените си бедра под нея, Касиан викаше
името ѝ, докато Аз кръжеше в небето над тресавището и
оглеждаше, търсеше…
Беше доловил мириса ѝ на брега – и този на урината ѝ, да го
прокълнат боговете. Беше видяла нещо, беше я нападнало
нещо толкова кошмарно, че се бе подмокрила, преди да я
завлече под водата…
– НЕСТА!
Не знаеше откъде да започне да я търси в чернилката. Ако
продължеше да вдига толкова шум, щеше да привлече и други
твари, но трябваше да я намери, иначе животът му беше
загубен, щеше да…
– НЕСТА!
Азриел кацна във водата до него.
– Не виждам нищо – рече задъхано, с трескав поглед,
какъвто несъмнено беше и неговият. – Трябва ни Рис…
– Не ми отговаря.
Тресавището явно поглъщаше призивите му, както
поглъщаше звука.
Касиан нагази до гърдите, опипвайки слепешком с ръце за
нещо, за труп…
Мисълта го накара да изреве толкова яростно, че Оорид не
можа да заглуши звука.
Хвърли се напред и само ръката на Азриел върху яката на
бронята му го спря.
– Погледни – изръмжа Аз.
Касиан обърна глава към дълбоките води, накъдето сочеше
Азриел. По повърхността им се образуваха вълнички. И отдолу
сияеше златиста светлина. Касиан заджапа натам, но Аз го
спря отново с грейнали в синьо Сифони.
В този миг копия пронизаха черната повърхност.
Като гора, надигаща се от водата, изникваха копие след
копие, след копие. После се появиха и шлемовете, едни
ръждиви, други лъскави, сякаш току-що изковани. А под
шлемовете и стичащата се от тях вода – черепи.
– Майката да ни е на помощ – прошепна Азриел, но с искрен
ужас, не страхопочитание, докато гледаше как мъртъвците се
надигат от дълбините на Оорид.
Редица, цял легион. Някои бяха просто сбор от изправени
кости, с провиснали челюсти и незрящи очи. Други не се бяха
разложили напълно в тресавището и гнилата им плът се
люшкаше по оголените им ребра. Изящните им брони
говореха, че са били знатни воини, крале, принцове, лордове.
Излязоха от водата и застанаха в плитчините до обраслото в
трънаци островче. А когато златистата светлина разцепи
черното огледало на тресавището, мъртъвците коленичиха.
Всяка мисъл напусна главата на Касиан, когато Неста се
издигна от водата като на пиедестал. На лицето ѝ имаше
златна маска, примитивна, но украсена с релефи, толкова
древни, че отдавна бяха загубили значението си.
По дрехите ѝ се стичаше вода, косата ѝ се беше измъкнала
от плитката, а в ръката си стискаше…
Глава на келпи висеше от юмрука ѝ, хваната за черната му
коса. Съдраното му лице бе замръзнало в ужасен вик. Точно
както главата на краля на Хиберн.
Сребрист огън гореше зад очите на Маската.
– Свещени богове – пророни Азриел.
Мъртъвците стояха неподвижно, цял легион, готов за атака.
Нейната воля беше тяхна; нейната заповед – единствената
причина да съществуват. Нямаха свое съзнание; само това на
Неста ги ръководеше.
– Неста – прошепна Касиан.
Тя пусна главата на келпито. Черната вода в краката ѝ я
погълна цялата.
Студена сила се разля като вълна към тях и когато ги
достигна, Касиан ѝ позволи да го облее, предаде ѝ се. Защото
опълчеше ли ѝ се, щеше да предизвика гнева на Маската. Да
се възпротиви на Смъртта.
На самата Смърт.
Азриел трепереше, понасяйки първичната мощ.
Но и двамата бяха илирианци, затова постъпиха, както
народът им винаги постъпваше пред красивото лице на
Смъртта. Поклониха ѝ се.
Затънали до гърдите във водата, не можеха да се поклонят
дълбоко, но сведоха глави, докато лицата им почти докосваха
черната повърхност. Дори в тази поза Касиан вдигна очи и
загледа как златистото отражение на Маската танцува по
водата. Докато не се промени.
Той вдигна глава тъкмо когато Неста сваляше Маската от
лицето си.
Мъртъвците се срутиха. Изпопадаха с плисъци и вълни под
повърхността и изчезнаха напълно. Нито едно копие не остана
да стърчи.
Краката на Неста се подкосиха. Касиан се спусна към нея и
ледената вода ужили лицето му. Успя да я хване точно преди
да потъне.
Извлече я почти в несвяст до Аз, който ги чакаше с изваден
меч, готов да посрещне всяка друга твар, решила да изпълзи
от тресавището. Като стигнаха на брега с полянката и
дървото, Касиан огледа бледото ѝ лице, разкъсано и
изподрано около устата и челюстта…
Неста отвори очи – отново синкавосиви – и притисна
Маската към гърдите си като дете с кукла. Цялата трепереше.
Касиан можеше само да я прегърне и да я подържи до себе
си, докато не спря да трепери и не изпадна отново в
милостива несвяст.
ГЛАВА 37
Имаше едно място в Двора на Кошмарите, където дори
Кеир и елитният му отряд от Мраконосци не смееха да
пристъпят.
Проникнеха ли врагове на Двора на Нощта в това място, не
излизаха повече. Не и живи.
Повечето остатъци от труповете им също не излизаха. Тях
ги пускаха под капака в центъра на кръглата стая – право в
ямата с гърчещи се зверове долу. Зверове с люспи, остри
нокти и безпощаден глад. Не ги хранеха често; хвърляха им по
някое тяло веднъж на десетина години и съществата изпадаха
в хибернация между храненията.
Кръвта на двамата войници от Двора на Есента, стичаща се
през решетката в каменния под, ги разбуди.
Ръмженето и съскането им, плющенето на опашките и
дращенето на ноктите им трябваше да дадат достатъчен
стимул на пленниците, оковани за столове, да проговорят.
Азриел стоеше облегнат на стената до единствената врата с
окървавения си Изповедник в ръка. Касиан и Фейра, застанали
от двете му страни, гледаха как Рис и Амрен вървят към
двамата войници.
– Вече чувствате ли се по-разговорчиви? – попита ги Рис,
пъхвайки ръце в джобовете си.
Единствено знанието, че Неста спи на безопасно място в
спалнята в двореца на Рис над тази планина, пазен от силата
на Великия му господар, позволяваше на Касиан да остане в
тази стая. Маската, загърната в черно кадифе, стоеше на маса
в друга стая в двореца, също предпазена със защитни
заклинания. Азриел ги ответря от тресавището секунди след
като Неста припадна, и ги доведе в резиденцията на Рис над
Изсечения град. Великият му господар веднага изчезна да
вземе войниците на Двора на Есента от тресавището.
Неста още не беше идвала в съзнание.
Двамата войници си приличаха, както членовете на всички
отделни дворове споделяха черти от външния си вид: тези от
Есента обикновено имаха червеникава коса и кафяви или
златисти очи, рядко зелени, и предимно светла кожа. Мъжът
отляво беше с кестенява коса, а тази на другия имаше ярки
медни отблясъци. И двамата оставаха все така безизразни.
– Явно са омагьосани – отбеляза Амрен, обикаляйки
мъжете. – Единственият им стремеж като че ли е безпричинно
насилие.
– Защо сте нападнали членове на двора ми в тресавището
Оорид? – попита Рис с онази кроткост, която мнозина бяха
чували точно преди да ги разкъса на кървави парчета.
Рис също вярваше, че това са изчезналите войници от Двора
на Есента, но как точно бяха попаднали в тресавището
Оорид… Е, точно това възнамеряваха да разберат. Рис вече
опита да проникне в съзнанията им, но намери само мъгла.
Двамата просто се взираха в Касиан и Азриел, настръхнали
от жажда за кръв.
Фейра ги наблюдаваше от стената.
– Приличат на бесни кучета.
– И като такива се биха – каза Касиан. – Без разум, водени
само от стремеж да убиват.
Рис протегна ръка към мъжа с кестенява коса, кървящ от
места, където Азриел знаеше, че ще го заболи, но няма да го
убие. Той умееше да кълца пленниците така, че да не умрат от
кръвозагуба. Да проточва с дни страданието им.
– Ако са омагьосани от Бриалин или Кошей, правилно ли е
да ги нараняваме така? – попита Фейра.
Въпросът ѝ отекна в каменната стая, сред ръмженето на
освирепелите зверове.
– Не, не е – отвърна след малко Рис.
Амрен се обърна към нея.
– Мъглата в умовете им и това, че изтърпяха мъченията на
Азриел без всякаква осъзнатост, освен първична болка, поне
потвърждава подозренията ни.
– Щом смяташ, че това е основание… – каза леко хладно
Фейра.
Всичките, включително Фейра, бяха изтезавани в миналото
си.
Тя се обърна към Рис.
– Трябва да поканим Хелион. Не заради… сещаш се – тя
стрелна многозначителен поглед към двамата войници, които
може и да разбираха всичко, макар и пленени в собствените
си глави, – а за да ги освободи от магията.
– Да – съгласи се Рис.
Очите му блестяха от нещо като чувство на вина и срам.
Двамата с другарката му си размениха няколко беззвучни
думи и Касиан знаеше, че брат му ѝ се извинява, задето я бе
накарал да гледа дори десетминутното изпълнение на Азриел.
Но Касиан не се и съмняваше, че Фейра е знаела какво я
очаква в тази стая и е съзнавала, че десетте минути изтезания
са само прелюдия към симфонията, която Азриел бе способен
да дирижира с брутална вещина.
Изражението на Фейра се смекчи и леката ѝ усмивка
накара очите на Рис да просветнат.
– Ще останат тук под охрана – обяви той. – През това време
ще се свържа с Хелион.
– А Ерис? – попита Касиан. – Кога ще му кажем, че сме
намерили войниците му? И какво сме причинили на повечето
от тях?
– Било е при самозащита – скръсти ръце Фейра. – Мен ако
питаш, виновникът за смъртта им е онзи, който ги контролира,
не вие.
– Ще кажем на Ерис, след като се уверим във всичко –
добави Амрен. – Още не е изключено той да има пръст в това.
Фейра кимна одобрително, но стисна устни.
– Тези войници имат семейства, които несъмнено се
тревожат за тях. Трябва да действаме възможно най-бързо.
Касиан потисна мисълта за всички, които не бе пощадил – и
за техните разтревожени семейства. Всяка смърт имаше свое
тегло, образуваше вълна в света, във времето. И това лесно се
забравяше. Той погледна Аз, но лицето на брат му си оставаше
все така каменно. Дори да съжаляваше за постъпката си, не го
показваше. Касиан сви крилете си.
– Ще побързаме.
Заключиха войниците в килията, където кръвта им
продължаваше да се стича към гладните зверове.
Излязоха от тъмницата, от Изсечения град и се изкачиха до
колоните от лунен камък на красивия дворец над онова
потискащо място. Рис тръгна към стаята с Маската. Но още
щом отвори вратата, застина.
Неста седеше на масата, загледана в покритата с кадифе
Маска.
– Как влезе тук? – попита Рис.
Около пръстите му се усукваше нощен мрак. Касиан
знаеше, че брат му е защитил вратата с непробиваеми
заклинания. Или поне трябваше да са непробиваеми.
– Вратата беше отворена – обясни сковано Неста и огледа
лицата им, сякаш търсеше някого.
Касиан влезе в стаята и очите ѝ се спряха на него.
Той ѝ се усмихна горчиво.
– Маската ли ти е отворила вратата? – попита Амрен.
– Нещо ме привика тук – отговори Неста, докато оглеждаше
Касиан.
Проверяваше дали е невредим, осъзна той. Искаше да се
увери, че не е ранен. Сякаш той беше с разкъсана уста,
белязан от нокти врат и изподрани глезени. Раните ѝ вече не
кървяха, дори образуваха корички, но… Котелът да го
прокълне, не понасяше да я вижда и с една синина.
– Говори ли ти? – попита я Фейра, килнала любопитно глава.
Касиан им беше разказал всичко – доколкото можеше.
Келпи нападнало Неста, завлякло я под водата и тя някак
успяла да намери Маската, да призове мъртъвците от дъното
на Оорид, за да убият чудовището, и да излезе тържествуваща
от тресавището.
– Само отчаян глупак би си сложил Маската – каза Амрен,
която не доближаваше масата, незнайно дали за да стои
настрана от Неста, или от Маската. – Имаш късмет, че си
успяла да я махнеш от лицето си. Повечето опитали така и не
са могли да я свалят. За да я отделят от телата им, е трябвало
да ги обезглавят. Това е цената на силата ѝ: с нея можеш да
възкресиш цяла армия мъртъвци, с която да превземеш света,
но никога не се освобождаваш от Маската.
– Поисках да ме пусне и тя се подчини – обясни ѝ Неста с
хладно презрение.
– Сходството събира – напомни Рис. – Другите не са могли
да се освободят от нея, защото не е разпознавала силата им.
Маската е носила тях, не обратното. Само същество, сътворено
от същото тъмно начало, може да носи Маската, без тя да го
завладее.
– Значи кралица Бриалин е могла да я използва – заключи
Азриел. – Може би затова войниците от Двора на Есента са
били в Оорид: още не смее да стъпи тук, но си е осигурила
отряд, който да търси вместо нея.
Думите му останаха да отекват в стаята.
Неста отново впери поглед в Маската.
– Трябва да я унищожим.
– Невъзможно – каза Амрен. – Сигурно ако бяхме
унищожили Котела, Маската щеше да загуби достатъчно от
силата си, че Великите господари и Фейра да се справят с
общи усилия.
– Ако бяхме унищожили Котела – изтръпна видимо Фейра, –
животът щеше да секне.
– Затова Маската ще я има винаги – каза мрачно Амрен. –
Можем само да я удържаме, но не и да я унищожим.
– Тогава да я хвърлим в морето – предложи Неста.
– Не ти ли харесаха живите мъртъвци, момиче? – попита
Амрен.
Неста плъзна към Амрен поглед, който накара Касиан да се
приготви за най-лошото.
– Силата ѝ вещае само зло.
– Ако я хвърлим в морето – обясни Амрен, – може да я
намери някоя пъклена твар. По-безопасно е да я държим
заключена при нас.
– Въпреки че отваря врати и разваля заклинания? – напомни
Рис.
– Сходството събира – пророни Фейра в умислената
тишина. – Дали пък Неста не може да я удържи със
заклинание?
– Не знам как да правя такива заклинания – каза Неста. –
Провалях се в най-елементарните, докато Амрен ме
обучаваше, забрави ли?
Фейра килна глава настрани.
– Така ли си мислиш? Че си се проваляла?
Неста изопна гръб и гърдите на Касиан се стегнаха, като
видя стената, която се издигаше тухла по тухла в очите ѝ
заради истината, изплъзнала се от устните ѝ.
– Няма значение – натърти тя и вирна брадичка по онзи
познат начин. – Покажете ми как да правя заклинанията и ще
опитам – обърна се към Амрен и Рис.
– Хелион ще ти покаже, като дойде – каза кротко Рис, сякаш
и той разбираше какво е разкрила неволно. – Той знае
защитни заклинания, които дори аз не знам.
Тишината стана толкова напрегната, че Касиан се ухили.
– Като се има предвид, че Неста потъпка похотливите му
задявки по време на войната, може и да не му се иска да ѝ
помогне.
– Ще ѝ помогне – заяви Рис с блясък в очите. – Макар и само
за да получи още един шанс с нея.
Неста врътна очи и жестът беше толкова нормален, че
усмивката на Касиан стана по-искрена, облекчена.
Сърцето ти е вечно на показ, братко, коментира Рис, без
да го погледне.
Касиан само сви рамене. Вече не го интересуваше.
Фейра предложи на Неста:
– Можем да извикаме Маджа, за да се погрижи за раните
ти.
– Вече заздравяват – каза Неста и Касиан се зачуди дали
изобщо си представя колко ужасно изглежда.
И Амрен не пропусна да ѝ обясни:
– Изглеждаш все едно някоя котка се е опитала да ти
изгризе лицето. – Тя подуши въздуха. – И вониш на блато.
– Така става, като те завлекат в тресавище – каза Касиан на
Амрен и Неста го изгледа учудено. Той се обърна към нея: –
Как те докопа келпито?
Изподраното гърло на Неста подскочи.
– Започнах… да се притеснявам, когато ти… вие се
забавихте. – Тишината в стаята можеше да се разреже с нож. –
Тръгнах да ви търся.
Касиан не посмя да каже, че го е нямало само трийсет
минути. Трийсет минути, а тя е изпаднала в такава паника?
– Никога не бихме те изоставили – увери я внимателно.
– Не се страхувах, че ще ме изоставите. Боях се, че и
двамата сте мъртви.
Постоянното изтъкване, че е мислила и за двамата, накара
гърдите му да се стегнат. Касиан знаеше какво се опитва да
прикрие. Била е толкова разтревожена за него, че се е
впуснала в опасностите на Оорид.
Неста извърна очи от него.
– Тъкмо се канех да нагазя във водата, когато келпито се
появи. Изпълзя на брега, проговори ми, а после ме завлече
вътре.
– Говорило ти е? – учуди се Рис.
– На непознат език.
Рис кривна уста.
– Ще ми покажеш ли?
Неста се намръщи, сякаш нямаше желание да изживее
наново спомена, но кимна. Погледите и на двама им се
срещнаха за момент, после Рис излезе от главата ѝ.
– Това нещо… – Той загледа Неста, видимо смаян, че е
оцеляла. Накрая се обърна към Амрен. – Чуй.
Очите им се премрежиха и Рис ѝ предаде безмълвно
спомена на Неста.
Дори лицето на Амрен пребледня. Тя заклати глава,
разлюлявайки късата си черна коса.
– Това е диалект на езика ни, мъртъв от петнайсет хиляди
години.
– Схващах през дума – каза Рис.
Фейра вдигна вежда.
– Знаеш езика на древните елфи?
Рис сви рамене.
– Получих сериозно образование – махна небрежно с ръка
той. – Заради точно такива ситуации.
– Какво е казало келпито? – попита Азриел.
Амрен стрелна смутен поглед към Неста, после отговори:
– Казало е: Теб ли ми принасят в жертва, сладка плът?
Колко си светла и млада. Кажи ми, пак ли започват
жертвоприношенията? А когато тя не му е отговорила,
келпито я заплашило: Боговете не могат да те спасят.
Взимам те с мен, малка хубавице, и ще ми бъдеш невеста,
преди да станеш храна.
Неста вдигна неосъзнато ръка към раните по лицето си, но я
свали.
Касиан изтръпна от ужас, после се разля горещ гняв.
– Хората са правили жертвоприношения на келпите? –
изуми се Фейра, сбърчила възмутено нос.
– Да – отвърна свъсено Амрен. – Древните елфи и човеци
смятали келпите за речни и езерни богове, макар че според
мен започнали да им принасят жертви, за да спасят
собствените си кожи. Да ги държат сити и доволни, те да
избират с кого да ги нахранят, за да не излизат от водите и да
отвличат деца. – Зъбите ѝ проблеснаха. – Щом този още говори
древния диалект… Сигурно се спотайва в Оорид от доста дълго
време.
– Или родителите му са го научили – предположи Азриел.
– Не – отрече Амрен. – Келпите не се размножават.
Изнасилват и тормозят, но не се плодят. Според легендите ги
е създал жесток бог, който ги разпръснал по езера и реки.
Келпито, което си убила, момиче, навярно е било едно от
последните.
Неста отново погледна към Маската.
– Сама е дошла при теб – каза Рис, вероятно видял в
спомените ѝ.
– Опитвах да свикам силата си – прошепна Неста и всички
застинаха. За пръв път споменаваше изрично силата си. – Но
Маската се отзова вместо нея.
– Сходството събира – повтори Фейра. – Твоята сила и тази
на Маската са толкова сходни, че призовавайки едната, си
призовала и другата.
– Значи признаваш, че силата ти още я има – отбеляза сухо
Амрен.
Неста срещна погледа ѝ.
– Знаеш, че я има.
Касиан се намеси, преди нещата да са загрубели.
– Така. Оставете мадам Смърт да си почине.
– Не е смешно – изсъска Неста.
Касиан ѝ смигна, макар че другите се напрегнаха.
– На мен пък ми звучи добре.
Неста го изгледа кръвнишки, но дори това човешко
изражение беше за предпочитане пред онзи сребрист огън.
Пред съществото, ходило по вода, предвождайки цял легион
мъртъвци.
Питаше се дали и Неста мисли по същия начин.
Неста остана в двореца от лунен камък над Изсечения град.
Фейра предположи, че светлият му простор ще ѝ се отрази по-
добре от сумрачните червени стаи в Дома на Ветровете. Поне
за една нощ.
Беше твърде уморена да спори, да обясни, че Домът ѝ е
приятел и би се суетял около нея като стара дойка.
Почти не обърна внимание на пищната стая, издадена над
планинския склон, заобиколена от заснежени върхове,
лъснали под яркото слънце; нито пък на леглото, отрупано с
ослепително бели завивки и възглавници, но… Е, обърна
внимание на вградения в пода басейн, отвъд който нямаше
стена и водата му се изливаше през ръба в бездънната пропаст
отдолу.
По повърхността му пълзяха ивици пара, примамваха я с
аромата си на лавандула и тя се опомни достатъчно да
съблече дрехите си и да влезе вътре, преди да е изцапала
отново чаршафите. Вече ги бяха сменили след предишното ѝ
спане – знаеше, защото бе оставила голямо кално петно на
леглото, а сега всичко искреше от чистота.
Бавно се потопи във ваната и сбърчи лице, когато раните ѝ
защипаха от водата. Отвъд върховете слънцето от бяло злато
вече се багреше в жълто, спускайки се към прегръдката на
земята. Едри, пухкави облаци плуваха наоколо, озарени от
прасковена светлина, живописни на фона на лилавеещото
небе. Тя вдигна ръце към главата си и докато разресваше с
пръсти оплетената си, още мокра коса, гледаше как
небосклонът приветства най-приказния залез, който някога бе
виждала. Парчета блатни водорасли и засъхнала тиня
изпопадаха от косата ѝ и водата ги отнесе отвъд ръба на
басейна.
Неста въздъхна, потопи главата си и затърка скалпа си с
пръсти. Лицето я щипеше. Надигна се с все така сплъстена,
пълна с тиня коса, и огледа стената до басейна. Намери
каквото търсеше. Флакончета с всевъзможни помади за миене
на тяло и коса.
Тя изсипа от едното в шепата си и носът ѝ се изпълни с
благоухание на мента и розмарин. Втри от божествената
течност в гъстите си коси, позволявайки на главозамайващия
аромат да разсее напрежението ѝ. Потопи отново главата си и
водата отми пяната. Като се надигна, взе сапуна с ухание на
сладък бадем.
Изми всяка част от тялото си по два пъти. И чак тогава си
позволи да се отдаде отново на гледката. Залезът беше в
разгара си и небето пламтеше в розово, синьо, златисто и
виолетово. Неста попи всяка капка от разкоша му,
прогонвайки и най-малката следа от мрака на Оорид.
Никога през живота си не бе изпитвала нещо като силата на
Маската. Келпито поне бе извикало у нея съвсем човешки,
нормални чувства – страх, гняв, отчаяние. Но веднага щом си
сложи Маската, дори тези чувства изчезнаха. Превърна се в
нещо повече, нещо, което не се нуждаеше от въздух, което не
разбираше омраза, любов, страх и скръб.
А това я уплаши най-много. Пълната липса на чувства.
Защото ѝ хареса да не изпитва нищо.
Неста преглътна. Не призна за това пред никого. Като я
намериха в онази стая, съзерцаваше Маската, празната бездна
в нея. И се питаше дали някой някога я е носил не за да
възкресява мъртвите, а просто за да избяга от собственото си
съзнание.
Вярно, съзнаваше какво се случва. Уби келпито, защото
искаше да го убие. Но цялото ѝ бреме, отекващите мисли,
омразата и чувството на вина, които я пореха като ножове –
всички те изчезнаха.
И усещането беше толкова пристрастяващо, толкова
освобождаващо и прекрасно, че веднага проумя едно: Маската
трябва да бъде унищожена. Макар и само за да спаси себе си.
Ала се оказваше, че не може да бъде унищожена. И
единствено тя можеше да я обезопаси.
Само дето поради същата тази причина пак единствено тя
щеше да има достъп до нея. Всички други щяха да са надалеч
от прелъстителния ѝ глас, от силата ѝ – освен Неста. А точно
тя трябваше да е най-далеч от нея.
На вратата се почука и Неста потопи тяло под тъмната
повърхност на басейна, покривайки гърдите си с дългата си
коса, преди да каже:
– Да?
Касиан влезе в стаята с поднос с храна и спря на място,
като не я видя в леглото. Веднага стрелна очи към басейна и
Неста можеше да се закълне, че едва не изпусна подноса
върху белия килим.
– Аз… Ти…
Смущението му беше достатъчно да я изтръгне от мислите и
да вдигне ъгълчетата на устата ѝ.
– Аз?
Той разтръска глава като мокро куче.
– Нося ти храна. Предположих, че си гладна.
– Няма ли трапезария?
– Има, но очаквах да си уморена.
Тя впи дълъг поглед в него, изненадана, че я познава
достатъчно добре да се досети, че обличането в подходящи
дрехи и разговорите с хора биха я изтощили. Че би
предпочела да вечеря в стаята си, за да се съвземе.
Касиан се прокашля.
– Ще оставя подноса тук.
Кимна с брадичка към бюрото до отсрещния край на ваната.
Закрачи сковано към бюрото, а Неста се завъртя да го
проследи с поглед.
– Така – прокашля се отново той. – Приятно къпане. И
приятна вечеря.
Стеснението на Касиан разсея сенките в сърцето ѝ.
Мислите за Маската се превърнаха в далечен тътен.
– Искаш ли да влезеш при мен?
Той вдиша рязко, но нещо като болка обля лицето му.
– Ранена си.
Неста се изправи. Струйки вода закриволичиха надолу по
тялото ѝ, а полепналата по гърдите ѝ коса не скриваше
настръхналите зърна отдолу.
– Изглеждам ли ти ранена?
Той кимна към резките по тялото ѝ, по лицето ѝ.
– Да?
Неста изсумтя.
– Вече само изглеждат зле.
Касиан не отвърна. Гърдите му се надигаха и спадаха в
отривист ритъм, който пораждаше болезнен пулс между
краката ѝ, сякаш тялото ѝ отговаряше на неговото.
Да – подканваше я. – Искам това… него. С живот ще
прокудиш Маската; с живот ще прокудиш ужаса на Оорид.
Нуждата да го докосне, да почувства топлината и силата му,
бумтеше в нея.
Щом той отказваше да влезе във ваната, тя щеше да отиде
при него.
Загази през водата към стъпалата на вградената вана и
Касиан се вцепени.
– Днес си помислих, че си мъртва – прошепна той.
Неста стигна до стъпалата.
– Аз също. – Изкачи първото стъпало, разкривайки корема
си. – Мислех, че си мъртъв.
– Сигурно много си се зарадвала.
Тя се усмихна, докато погледът му се спускаше все по-
надолу по тялото ѝ с всяка оголена частица от него. Със
следващото стъпало му разбули и най-интимната.
– Не се зарадвах.
Стъпи на пода на стаята.
С воля, калявана цели петстотин години, Касиан вдигна очи
към лицето ѝ, докато Неста вървеше към него, ръсейки вода.
– Наистина ли го искаш? – пророни той.
– Да.
Тя спря на една крачка от него със загърнат от мократа ѝ
коса торс и вдигна лице, за да го гледа в очите, пламнали като
кехлибарени звезди. Усмивката ѝ беше чисто елфическа.
– Просто секс.
Думите ѝ сякаш подкладоха нещо, защото Касиан примига.
– Да. Просто секс – съгласи се той, макар и не с толкова
ведър тон.
Но не посегна към нея.
Затова Неста каза:
– Не може да има нищо повече, Касиан.
Челюстта му се стегна и той като че ли проведе някаква
борба в себе си, преди да отвърне мрачно:
– Тогава ще приема каквото ми предложиш. – Приведе се
към нея, без да докосва тялото ѝ със своето, и прошепна до
ухото ѝ: – И ще те обладая както пожелаеш.
Пръстите на краката ѝ се свиха върху каменния под,
намокрен от капещата ѝ коса.
– Ами ако поискам аз да обладая теб?
Усети усмивката му до ухото си.
– Тогава ще те умолявам да ме яздиш до пълна забрава.
Тя се разтопи и лекото трепване на крилете му ѝ подсказа,
че е надушил мокротата между бедрата ѝ.
Касиан отметна нежно мократа коса от гърдите ѝ. Неста се
задъха, а той плъзна върха на пръста си около едното ѝ зърно.
И пак.
Думите ѝ избягаха. Забрави ги всичките, забрави всичко
друго, освен пръста му, обикалящ около зърното ѝ, докато
цялото ѝ тяло тръпнеше от желание.
Касиан перна с пръст настръхналото ѝ зърно и острият
допир я накара да изскимти.
Отчаяна за още и още от него, да го има целия, Неста
пророни:
– Прави каквото искаш.
Той отново обиколи с пръст зърното ѝ като хищник, играещ
с вечерята си.
– „Прави каквото искаш“. Не звучи много вълнуващо.
Стисна зърното ѝ с два пръста и повелителният жест я
накара да вдигне очи към неговите. Беше се превърнал в
олицетворение на мъжката арогантност, воин, настървен да
завладява нови земи, и тя едва не свърши само от вида му.
Очите му притъмняха.
– Понякога погледът ти ме кара да си представям такива
мръсотии, Неста.
– Направи ги. Всичките.
Той отново защипа зърното ѝ до прага на болката и Неста се
изви към допира му в безмълвна молба за още, за всичко.
– Една нощ няма да ни стигне за всички неща, които искам
да ти направя, да направя с теб. За всяко място, което искам
да докосна и изпълня.
Тя потри бедрата си едно в друго, жадна за какъвто и да е
допир в онази точка между тях.
– Тогава се постарай.
Касиан се засмя мрачно и вдигна другата си ръка към
недокоснатата ѝ гърда. Тя загледа как пръстите му докосват
бледата кожа около зърното ѝ – докосват я, сякаш искаше да
опознае всеки сантиметър от тялото ѝ и има всичкото време
на света за това. Панталонът му вече се издуваше под колана.
– Искаш ли да ми духаш пак? – прошепна до ухото ѝ. –
Искаш ли да ме поемеш в гърлото си отново?
Неста изскимтя утвърдително.
– Усещаше вкуса ми дни наред, нали?
Не можеше да отговори, да му разкрие истината.
Пръстите му стиснаха зърната ѝ, извличайки точно толкова
болка, колкото да се подмокри напълно.
– Е?
– Да. Усещах вкуса ти дни наред. – Думите се изтърколиха
от устата ѝ и като че ли я отрезвиха достатъчно да си върне
ума. Да се изтръгне от безсилния си унес. – Оттогава всяка
нощ си мисля с ръка между краката за члена ти в устата ми.
Той изръмжа и Неста прокара ръка по твърдината в
панталона му, стисна я леко. После вдигна глава и срещна
притъмнелия му поглед, оголвайки зъби.
– Мисля си и за главата ти между бедрата ми – процеди с
разтуптяно сърце – и как пъхваш езика си в мен.
Стисна го отново.
Касиан простена и палците му погалиха
свръхчувствителните ѝ зърна.
Неста долепи другата си ръка към гърдите му и го забута
назад към леглото. Той тръгна доброволно, позволявайки ѝ да
избере темпото, мястото.
– Обещах ти да ме чукаш където си поискаш в Дома –
измърка тя с дълбок, гърлен глас, който едва разпозна като
свой. Задната страна на бедрата му се блъсна в леглото и той я
спря с ръка на кръста ѝ, за да не се преметнат. – Но това не е
Домът. – Дъхът му излизаше на дрезгави пориви и тя се
усмихна към обтегнатото му лице. – Така че май ще се чукаме
където аз поискам.
Касиан се ухили и ръката върху кръста ѝ се спусна да
обгърне голия ѝ задник, стисвайки леко.
– Стига да ми позволиш да те чукам и в Дома.
Тя отвърна на дивашката му усмивка.
– Дадено.
Ръката му се спусна още по-надолу, между краката ѝ,
опипвайки я откъм задната страна. Пръстите му докоснаха
влагата, събрала се там. Извади ръката си и я вдигна помежду
им. Мокротата ѝ лъщеше по два от пръстите му и очите му
проблеснаха хищнически. Той доближи пръстите до устата си
и ги облиза един по един.
Тялото ѝ озверя от глад, стегна се около празнотата си,
отчаяно да се изпълни. Той да го изпълни. Тя погали отново
члена му, още затворен в панталона. А Касиан залепи уста
върху нейната в кратка, подстрекаваща целувка.
Неста захапа долната му устна. И той я сграбчи, приклещи
я към себе си, притискайки я към издутината си с две ръце на
задника ѝ. Отворените им усти се впиха една в друга и тя
вкуси себе си по езика му; пръстите ѝ се оплетоха в
копринената му коса, ноктите ѝ задращиха скалпа му.
Касиан се извъртя, сменяйки местата им, и след миг Неста
се озова по гръб на леглото, а той – над нея.
Откъсна уста от нейната, разтвори краката ѝ и ги преви в
коленете. После я придърпа до ръба на леглото, за да си
осигури по-удобен достъп до онази мокра част.
Коленичи с издигнати над себе си криле и прокара език
точно през центъра ѝ.
Стоновете им прозвучаха едновременно и той я остави да се
гърчи, сякаш знаеше, че е по-голямо изтезание да гъне тяло,
без да има с какво да го запълни – не и докато той не решеше.
Облиза я отново и съсредоточи вниманието си върху
кълбенцето нерви в най-горната ѝ точка, засмуквайки го в
устата си, дразнейки го със зъби. После пак започна отдолу.
И пак. И пак.
Поглъщаше я ненаситно, разтапяше я като парче шоколад
върху езика си.
Неста не се сдържа и стисна едната си гърда, отчаяна за
повече докосване, повече усещания. Той я погледна измежду
краката ѝ и видя как мачка гърдата си. Усмихна се и зъбите
му просветнаха, ослепително бели на фона на зачервената ѝ
плът.
– Харесва ли ти да ме гледаш на колене пред теб? – попита я
и думите му протътнаха във вътрешността ѝ. Той пъхна език в
нея. – Няма друг вкус като твоя.
Неста се изви върху леглото, нанизвайки се още повече на
езика му, но Касиан се засмя и ѝ отказа това, което му поиска.
Отново я облиза съвсем, съвсем бавно от долу до горе и като
достигна снопчето нерви на върха, плъзна два пръста в нея.
Два, не един, защото явно усещаше, че вече го очаква, че го
иска необуздан и груб, и свиреп. Тя се изви на дъга и Касиан
тласна отново пръстите си в нея.
– Как го искаш? – попита задъхано.
И пак тласна ръката си в нея, сякаш се опитваше да
изтръгне отговора ѝ.
– Силно – изскимтя Неста.
– Слава на Майката – изръмжа Касиан.
Чу се дрънчене на метал и шумолене на кожа, а после
езикът му се плъзна по-нагоре от кълбенцето с нерви, по
корема ѝ, по гърдите ѝ, докато цялото му тяло не се изравни с
нейното.
Той я премести по-навътре в леглото. И не я интересуваше,
че краката ѝ са напълно разтворени под него, само че вече е
напълно гол и всичките му изсечени мускули, обгърнати със
златиста кожа, сияеха над нея.
Тазът му потъна в люлката на бедрата ѝ. Той отвори уста, но
Неста не искаше да чуе думите му, да разбере какво се опитва
да ѝ каже. Обгърна лицето му с длани и го целуна страстно,
плъзна език по зъбите му, притисна силно устата си към
неговата.
Широкият връх на члена му се нагласи на входа ѝ, но се
подхлъзна по влагата и той се пресегна да го вкара.
Още при първото му проникване в тялото ѝ Неста пламна.
Простена в устата му и захапа долната му устна, докато
нахлуваше бавно в нея.
Но Касиан влезе само два сантиметра в нея и спря. Членът
му беше толкова голям, че разтягаше входа ѝ със сладка
болка – толкова голям, че Неста се зачуди дали изобщо ще
успее да го побере. Той потрепери, сдържайки се, сякаш се
питаше същото.
Колебанието му, загрижеността му разтопиха скрито парче
лед в нея. И я накараха да захвърли всичките си задръжки.
Тя хвана задника му с две ръце и мускулите се стегнаха под
допира ѝ. После го придърпа към себе си.
Само още два сантиметра. Само още два сантиметра,
защото Касиан опря лакти в леглото и даде отпор на натиска
ѝ.
– Ще те нараня.
– Не ме е грижа.
Тя прокара език по челюстта му.
– Мен ме е грижа – процеди през зъби Касиан и напрегна
тяло, когато тя пак опита да го придърпа към себе си. – Неста.
Пръстите ѝ пак се впиха в плътта му; кръвта и костите ѝ
крещяха за още от него, но той отказа да се поддаде на
натиска ѝ.
– Неста, погледни ме.
Мъчейки се да заглуши рева на тялото си, тя се подчини.
Очите му бълваха горещина… и нещо друго.
– Погледни ме – пророни Касиан.
И тя го погледна. Свещени богове! Повече никога нямаше
да отлепи погледа си от него. Пропадна в притъмнелите му
очи, в красивото му лице.
Бедрата му се напрегнаха и той потъна още два сантиметра
в нея – после излезе почти до върха.
Вече дишаха в един ритъм. Неста се укроти под него,
изпълнена с чувство на съвършено спокойствие, пълна
удовлетвореност. Тазът му отново се спусна и този път
проникна малко по-навътре в нея.
Касиан държеше погледа ѝ при всеки малък тласък, при
всяко измъкване. Разтягаше я плавно, изпълваше я
сантиметър по сантиметър и Неста вече знаеше, че с право е
искал да започнат бавно.
Плавно настъпление и отдръпване. И отново, и отново. И
двамата не казваха нищо, само споделяха дъха си, вперили
широки очи един в друг.
Той пак се отдръпна и този път движението беше толкова
дълго, че навярно бе влязъл почти докрай. Когато извади
члена си почти до главичката, спря и огледа лицето ѝ. Бог
завоевател. Ако тя беше мадам Смърт, той беше мечът ѝ.
Касиан се приведе да я целуне. И когато езикът му се пъхна
в устата ѝ, той нахлу в нея с един последен, могъщ тласък.
Неста простена силно, когато се блъсна в нея до основата и
цялото му величие я връхлетя с пълна мощ, разтегна я, остави
я без дъх. Касиан се оттегли и пак нахлу в нея, измествайки
телата им по-навътре в леглото.
Сега беше негов ред да простене и звукът я побърка. Обви
крака през гърба му, пазейки крилете му, и вдигна бедра към
неговите. Той потъна още по-надълбоко и Неста впи нокти в
раменете му.
Богове – никога нищо не ѝ бе носило такова удоволствие, не
я бе изпълвало така, не я бе разпалвало така. Никога. Нищо.
Касиан наложи темпото, бавно и дълбоко, и за момент
Неста можеше единствено да спазва неговия ритъм. Надникна
надолу, между телата им, където членът му потъваше в нея,
толкова масивен и дълъг, и лъскав от нейната влага, че тя се
стегна около него, вече наближавайки зенита.
Той усети как вътрешните ѝ мускули го стисват по-силно и
изръмжа:
– Мамка му, Неста.
Толкова ѝ харесваше да го подлудява, че го направи отново,
стисна го тъкмо когато проникна изцяло в нея. Той се изви
към новото напрежение и заби пръсти в леглото.
– Мамка му – повтори.
Но това не ѝ стигаше. Никак даже. Искаше Касиан да
крещи, да го види толкова обезумял, че да не помни
собственото си име.
Опря ръка в гърдите му, за да го спре. Само едната ръка, но
той спря, изцяло под нейно командване. Ако тя поискаше да
сложи край веднага, щеше да ѝ се подчини.
Реакцията му я трогна толкова, че не успя да сдържи
трепета в гласа си.
– Искам те по-надълбоко.
Задъхан, Касиан я погледна с широко отворени очи. Неста
изпълзя изпод ръцете му, легна по корем и вдигна задните си
части, поднесе му се.
Той издаде гладен гърлен звук. Неста вирна ханша си още
по-нависоко, приканвайки го да я вземе, да пирува с нея.
Въздържанието му рухна. Връхлетя я мигновено, вдигна
задника ѝ още и я прониза с един мощен набег. Стигна
толкова надълбоко в нея, че този път Неста изкрещя от
удоволствие и викът ѝ несъмнено отекна над планината.
Докато се тласкаше в нея, Касиан плъзна ръка от хълбока ѝ
към косата ѝ и дръпна главата ѝ назад, разкривайки гърлото
ѝ. Тя му се отдаде напълно и отнетият контрол ѝ достави
толкова главозамайваща наслада, че едва издържаше. Той
нахлуваше все по-яростно в нея и толкова надълбоко от този
ъгъл, че от гърдите ѝ изригваха още крясъци, още вопли.
Другата му ръка потъна между краката ѝ, докато членът му
се блъскаше свирепо в нея… и сега държеше косата ѝ като
юзди в едната си ръка и върховното ѝ удоволствие – в другата.
Беше се оставила на неговия произвол и той го знаеше – вече
ръмжеше от желание, шибаше я толкова буйно, че топките му
се шляпаха в нея.
Коприненият им допир я разтърси.
И когато свършекът изригна в нея, от нея, вътрешните ѝ
мускули пак го стиснаха.
Ревът на Касиан проехтя в стаята и той освирепя точно
преди да се излее в нея с такава сила, че семето му стече
надолу по бедрата ѝ.
После се отпусна върху гърба ѝ и само ръката, която
протегна към леглото за опора, им попречи да се срутят на
пода.
Замаяна, Неста можеше единствено да диша, да диша, да
диша…
Касиан остана вътре в нея и чувството беше толкова хубаво,
толкова истинско, че ѝ се прииска да го задържи завинаги
надълбоко в себе си, да усеща топлото му семе по бедрата си.
– О, богове – прошепна той до гръбнака ѝ, над татуировката
върху него. – Това беше…
– Знам – каза задъхано тя. – Знам.
Само толкова смееше да му издаде. Да му признае.
Твърде хубаво. Беше твърде хубаво и никога нищо и никой
нямаше да може да се сравни с това чувство.
– Пооцапах те – прошепна с треперлив глас Касиан.
Тя зарови лице в завивката.
– Харесва ми.
Касиан застина за миг, после се измъкна внимателно от нея
с едно дълго, дълго движение, отваряйки път на семето си,
което пак обля бедрата ѝ и чаршафите. Тя не помръдна. Не
можеше да помръдне. Не искаше.
Усети как Касиан коленичи зад нея, загледан в задника ѝ,
още вдигнат във въздуха, в гледката, която му разкриваше.
– Не би трябвало да ми харесва толкова – изръмжа той.
Гърдите ѝ се стегнаха, но тя попита скромно:
– Кое?
– Да те виждам обляна в семето ми. Да се любувам на
красотата между краката ти.
Лицето ѝ пламна и тя отпусна тялото си върху дюшека.
– Никой не я е наричал „красота“ досега.
– Но наистина е красива. Най-красивата, която съм виждал.
Тя се усмихна в завивката.
– Лъжец.
– Не ми е до лъжи, Неста.
Гласът му беше толкова суров, че тя надникна през рамо.
Касиан още стоеше коленичил, но лицето му… Изглеждаше
съсипан, сякаш го беше разкъсала на парчета и го беше
оставила така.
– Какво има? – загрижи се тя, но Касиан слезе от леглото и
се пресегна към захвърлените си дрехи.
Неста се извъртя върху дюшека, усещайки бедрата и корема
си окъпани в соковете им, но Касиан вече обличаше
панталона си и събираше от пода ризата, жакета и оръжията,
които не бе видяла, че носи. Като вдигна глава, ѝ се усмихна
иронично.
– Просто секс, нали така?
Усещаше, че е капан. Не знаеше защо, но думите
прозвучаха някак опасно. Макар че ги беше казала искрено.
Или поне ѝ се искаше да е така. Затова отвърна:
– Да.
Очите му просветнаха и той се ухили, тръгвайки към
вратата.
– Благодаря за веселбата, Нес.
Смигна ѝ и излезе.
Неста се вторачи във вратата, озадачена от бягството му,
толкова бързо, че течността му още не се беше изтекла от нея.
Наказваше ли я? Не му беше харесало ли? Имаше
доказателство за удоволствието му между краката си, но
мъжете често достигаха финала, без да останат истински
удовлетворени.
Опитваше се да ѝ демонстрира какво е причинявала на
всички онези елфи, които канеше в леглото си, а после
изритваше?
Вярно, беше предупредила, че е просто секс, но с мисълта,
че ще включва поне малко… гушкане след това. Няколко
минути да се наслади на тялото му до своето, преди гордостта
да я подтикне да го изгони.
Неста коленичи в леглото, продължавайки да се взира във
вратата. Отвърна ѝ само тишина.
ГЛАВА 38
– Поканила си го в леглото си, нали?
Тихият въпрос на Емъри накара Неста да завърти глава към
нея, докато коремните ѝ мускули трепереха от напъна да я
задържат в статична преса. Емъри, като неин огледален образ
от лявата ѝ страна, се подсмихна на шока по лицето ѝ. Гуин,
заела същата поза от другата страна на Емъри, просто
изцъкли очи.
Неста се погрижи да добие неутрално изражение и отпусна
бавно гръб на каменната земя, без да освобождава коремните
си мускули.
– Защо питаш?
– Защото си разменяте похотливи погледи цяла сутрин.
Неста я изгледа смръщено.
– Нищо подобно.
Едва се сдържа да не надникне към другия край на ринга,
където Касиан учеше двете последни попълнения – жриците
Илана и Лорелей – как да стъпват правилно и да пазят
равновесие. Неста наистина го беше хванала да я зяпа поне
два пъти от началото на урока, преди два часа, но умишлено
не задържаше погледа си върху него.
– Вярно е – изшушука Гуин достатъчно тихо, че дори
елфическият слух на Касиан да не долови думите ѝ.
Неста врътна очи.
– Е, щом не искаш да говориш за това – прошепна Емъри, –
поне ни кажи какво е станало вчера. Защо нямахме урок и
къде си била следобед?
– Помолиха ме да пазя тайна – отвърна Неста.
От раните ѝ вече нямаше и следа, което помагаше за целта.
– Свързано е с Реликвите – каза Гуин, чиито тюркоазени очи
виждаха твърде много.
Неста не отговори, което си беше достатъчен отговор.
Емъри знаеше основното по въпроса – колкото и Гуин, – затова
направи гримаса. И пак попита шепнешком:
– И какво, не си спала с него, значи?
Неста направи още една коремна преса, вдигайки торс чак
до коленете си.
– Не съм казвала такова нещо.
Емъри изхъмка многозначително.
Бузите на Неста пламнаха и двете жени до нея се
спогледаха. Накрая Гуин се престраши да попита:
– Хубаво ли беше?
Неста продължи с пресите, а Касиан извика от другия край
на ринга:
– Емъри! Гуин! Ако правехте преси, вместо да плямпате,
вече щяхте да сте приключили.
Емъри и Гуин се ухилиха дяволито.
– Съжаляваме! – извикаха в един глас и се заловиха за
работа.
Погледът на Касиан срещна нейния и Неста застина.
Пространството помежду им се обтегна, звуците на
упражняващите се жрици заглъхнаха, лазурното небе се
разми пред очите ѝ, вятърът се превърна в далечна милувка…
– И за теб важи, Арчерън – нареди ѝ той, сочейки към
Емъри и Гуин, които правеха коремни преси и видимо
сдържаха смеха си. – Още петнайсет.
Неста изгледа и трима им кръвнишки и пак започна с
пресите. Ето затова избягваше да го поглежда в очите.
Касиан насочи вниманието си другаде, но с всяка преса
Неста потискаше нуждата си да надникне пак към него.
Загуби бройката три пъти. Копеле.
Гуин се обади задъхано:
– Неста, ако ти е трудно да се съсредоточиш…
– О, моля ти се – измърмори Неста.
Гуин се изкикоти.
– Сериозно говоря. Снощи научих за една техника на
валкириите. Казва се Смиряване.
Въпреки измъченото си от напъните тяло Неста успя да
попита:
– Какво представлява?
– Използвали го да успокояват съзнанието и емоциите си.
Някои го правели три-четири пъти на ден. В общи линии,
просто си седиш и оставяш съзнанието си да утихне. Може да
ти помогне… да се концентрираш.
Емъри се подсмихна, но Неста прекъсна упражненията си,
игнорирайки намека на Гуин.
– Възможно ли е такова нещо? Да обучиш така съзнанието
си?
Гуин също спря пресите. Закачливата ѝ усмивка стана
умислена.
– Ами, да. Трябва доста да се упражняваш, но в книгата,
която прегледах заради Мерил, има цяла глава за това. Първо
се учиш да дишаш дълбоко, придобиваш осъзнатост относно
собственото си тяло, а накрая се учиш да освобождаваш
вредната енергия. Чрез тази техника запазвали
самообладание пред страховете си, успокоявали се след тежка
битка и се борели срещу вътрешните си демони.
– Илирианските воини не правят такива неща – каза под
носа си Емъри. – Главите им са пълни с гняв и жажда за
насилие. И стана още по-страшно след последната война.
Сега, когато градят наново редиците си.
– Валкириите вярвали, че бурните емоции отнемат
концентрацията ти в бой с противник – обясни Гуин. –
Превръщали умовете си в оръжия, по-остри от мечове.
Способността да запазят хладнокръвие, да свикат онзи
душевен мир посред битка, ги превръщала в непоклатими
воини.
Сърцето на Неста се разтуптяваше все по-силно с всяка
следваща дума. Да усмири съзнанието си…
– Може ли да помолиш някоя жрица да препише главата?
Гуин се усмихна широко.
– Вече го направих.
– Вие тричките ще си клюкарствате ли, или ще тренирате? –
провикна се пак Касиан.
Неста му стрелна убийствен поглед.
– Не му казвайте за това – предупреди ги. – Ще си остане
наша тайна.
А колко щеше да е стъписан Касиан, когато станеше по-
невъзмутима от него.
Емъри и Гуин кимнаха утвърдително, докато Касиан
вървеше към тях. Всеки мускул, всяка кост, всяка капка кръв в
тялото на Неста застана нащрек. Тази сутрин Рис –
съмнително равнодушен – я доветря до Дома. Касиан го
нямаше никъде.
Неста имаше трийсет минути да закуси и да облече другия
си кожен костюм, защото онзи, с който отиде в тресавището,
още беше подгизнал. Този беше малко по-голям – не висеше
по тялото ѝ, но ѝ стоеше малко по-свободно. Не беше
забелязала колко прилепнал е обичайният ѝ, докато не облече
по-удобния. Нито пък колко мускули е натрупала по бедрата и
ръцете си през последния месец, докато не осъзна, че кожата
на костюма е ограничавала движенията ѝ.
Касиан спря пред тях с ръце на хълбоците.
– Да не би днес да има нещо по-интересно от
упражненията?
Знаеше. Копелето знаеше, че обсъждат него. Блясъкът в
очите му и половинчатата му усмивка ѝ подсказваха.
Устните на Емъри трепереха от напъна да потисне смеха си.
– Не, нищо.
Погледът на Гуин прескачаше между Неста и Касиан.
– Искаш да ми кажеш нещо ли? – попита я Касиан.
Жрицата разтръска глава твърде рязко, за да изглежда
невинно, и пак се зае да прави коремни преси с лъснало от пот
луничаво лице. Емъри последва примера ѝ и двете се
затрудиха толкова старателно, че Неста я досмеша.
Тя вдигна поглед към Касиан.
– Какво?
В очите му танцуваше пакостлив хумор.
– Приключи ли със серията?
– Да.
– Направи ли лицевите опори?
– Да.
Той притъпи по-близо до нея и Неста не можа да потисне
спомена от снощи, когато я приближи, но отзад, хвана я за
хълбоците и я изчука. Явно мисълта се отбеляза по лицето ѝ,
защото той заяви с по-тих глас:
– Много си изпълнителна, Нес.
Тя преглътна сухо. Знаеше, че двете жени до тях поглъщат
всяка дума. Затова вирна брадичка.
– Кога ще започнем да правим нещо полезно? Да стреляме с
лък и да се бием с мечове?
– Мислиш, че си готова да хванеш меч?
Емъри изсъска през зъби, но продължи с упражненията.
Неста не си позволи да се усмихне, да се изчерви. Без да
извърне поглед от Касиан, отвърна:
– Само ти можеш да прецениш.
Ноздрите му се разшириха.
– Ставай.
Касиан си беше повторил поне двайсетина пъти, откакто
излезе от онази спалня, че сексът е бил грешка. Но сега, като
гледаше предизвикателството в очите на Неста, прикрития
пламък в тях, изобщо не можеше да си спомни защо.
Може би защото беше казала, че иска просто секс, или
защото въпросният секс се беше оказал най-добрият в
проклетия му живот и защото след това се разпадна на
парчета.
Неста примига насреща му.
– Какво?
Той кимна към центъра на ринга.
– Чу ме. Щом смяташ, че си готова да хванеш меч, докажи
го.
Приятелките ѝ очевидно знаеха какво са правили двамата
снощи. Емъри едва сдържаше смеха си, а Гуин ги
наблюдаваше крадешком.
– Ако не си довършите упражненията веднага, ще ви
възложа двойно повече – нахока той двете жени.
Те спряха да ги зяпат.
Неста продължаваше да го гледа с поруменяло от пот и
натоварване красиво лице. Една капка се търкулна по
слепоочието ѝ и той стисна юмруци, потискайки внезапната
нужда да се наведе и да я оближе.
– Ще ме учиш да се бия с меч? – учуди се тя.
Касиан тръгна към поставката за оръжия в другия край на
ринга и Неста го последва.
– Ще започнем с дървени мечове. Само през трупа ми ще
дам на новачка да размахва истинска стомана.
Тя се подсмихна и Касиан настръхна, подхвърляйки през
рамо:
– Ако не можеш да говориш за мечове, без да се кискаш по
детински, значи не си готова да се биеш с тях.
Неста се намръщи, а той добави:
– Това са смъртоносни оръжия. – Той повиши глас, така че
да го чуват всички жени на площадката, въпреки че говореше
само на нея. – Трябва да се отнасяш към тях с нужното
уважение. Аз дори не докоснах истински меч първите седем
години.
– Седем години? – смая се Гуин зад тях.
Той стигна до поставката и извади един дълъг меч, почти
идентично копие на илирианския през гърба му.
– Според вас редно ли е деца да размахват истински мечове?
– Не – рече Гуин. – Просто… Искаш да се упражняваме с
дървени мечове цели седем години?
– Ако продължавате да се кискате така, да.
Неста се обърна към Гуин и Емъри:
– Само се опитва да ви стресне.
Касиан изпръхтя.
– Опасни думи за някой, който ще излезе на ринга срещу
мен.
Тя врътна очи, но се поколеба, когато ѝ подаде
тренировъчния меч с дръжката напред.
– Тежък е – отбеляза, като го пое.
– Истинският е по-тежък.
Неста погледна към рамото му, над което надничаше
дръжката на меча му.
– Сериозно?
– Да. – Той кимна към ръцете ѝ. – Хвани дръжката с две
ръце, но не близо до главичката.
Емъри се разкашля, а устата на Неста потрепна, но тя успя
да се обуздае. Дори на Касиан му се наложи да потисне смеха
си, прочиствайки гърло.
Неста изпълни нареждането му.
– Застани както съм ти показвал – продължи той,
съзнавайки, че всички очи на площадката са върху тях.
Ако съдеше по сериозното лице на Неста, тя също го
съзнаваше. Знаеше, че този момент, приковал вниманието на
жриците, е ключов.
Съществен.
Срещна погледа му. И всяка мисъл за секс, за онова
прекрасно чувство, излетя от главата ѝ, като вдигна меча пред
себе си.
Беше все едно ключ се плъзваше в ключалка.
Беше дървен меч, но и не беше. Беше обучение, но и не
беше.
Касиан ѝ показа осем различни офанзивни и отбранителни
хода. Всеки от тях съществуваше индивидуално, обясни ѝ, но и
те като ударите в ръкопашния бой можеха да се комбинират.
Най-трудно ѝ беше да запомни, че трябва да води с дръжката
на меча и да използва цялото си тяло, не само ръцете.
– Отбранителна позиция едно – нареди ѝ той и Неста вдигна
меча перпендикулярно на тялото си, повдигайки леко
острието срещу невидимия враг. – Замах три. – Извъртя
острието с мисълта, че трябва да започне атаката с глупавата
дръжка и замахна надолу под ъгъл. – Пробождане едно.
Пак се завъртя и се хвърли напред да прониже нагръдника
на въображаемия враг.
Всички на площадката бяха спрели тренировката си, за да
ги гледат.
– Отбрана три – заповяда Касиан.
Неста хвана меча с дясна ръка и вдигна лявата до гърдите
си, където ѝ беше казал да я държи. С нея щеше да носи щита
си, затова беше жизненоважно да свикне да я държи близо до
себе си.
– Замах две.
Тя вдигна меча право нагоре, разсичайки врага от
слабините до гръдната кост.
– Отбрана две.
Завъртя се на един крак и изтръгна меча от гърдите на
противника, за да отблъсне друг невидим удар.
Никое от движенията ѝ не притежаваше неговата ловкост и
сила. Бяха сковани и ѝ отнемаше време да си спомни ходовете,
но все си повтаряше, че ще са ѝ нужни повече от трийсетина
минути обучение. Касиан също ѝ го напомняше често.
– Добре. – Той скръсти ръце. – Отбрана едно, замах три,
пробождане две.
Тя се подчини. Движенията ѝ ставаха все по-бързи, по-
уверени. Дъхът ѝ следваше ритъма на тялото ѝ с всеки ход.
– Добре, Неста. Пак.
Вече виждаше калното бойно поле, чуваше виковете на свои
и чужди. Всяко движение беше борба за оцеляване, за победа.
– Пак.
Виждаше краля на Хиберн, и Котела, и Гарваните, виждаше
келпито и Томас, и всички хора, надсмивали се на беднотията
и отчаянието на семейството ѝ, приятелите, обърнали им гръб
с усмивки на лица.
Усещаше далечна болка в ръката си, незначителна пред
извисяващата се песен в кръвта ѝ.
Чувството беше опияняващо. Божествено.
Касиан ѝ изстрелваше различни комбинации и тя ги
изпълняваше, позволяваше им да се излеят чрез тялото ѝ.
Всички омразни врагове, всички мигове на безпомощност
изплуваха на повърхността. И всяко движение на меча, с всяка
глътка въздух в съзнанието ѝ се зараждаше една мисъл.
Отекваше вътре в такт с дъха ѝ, с атаките, с отбраните.
Никога повече.
Никога повече нямаше да е слаба.
Никога повече нямаше да чака нечия милост.
Никога повече няма да се провали.
Никога повече, никога повече, никога повече.
Гласът на Касиан секна и светът спря да се върти, и вече
съществуваше само той, свирепата му усмивка, сякаш знаеше
каква песен кънти в кръвта ѝ, сякаш само той разбираше, че
мечът е проводник за неусмиримия огън в нея.
Другите жени мълчаха. Недоумението и смайването им се
мержелееха във въздуха.
Неста отмести бавно очи от Касиан и погледна към Емъри и
Гуин, които вече вървяха към тях през ринга. Касиан приготви
дървени мечове и за тях.
По лицата им нямаше нито капка страх. Сякаш и те бяха
видели същото като Касиан. И те бяха чули думите, ехтели в
главата на Неста.
Никога повече.
ГЛАВА 39
Огънят в нея не угасна.
Дори следобед Неста едва успяваше да се съсредоточи
върху работата си в библиотеката заради него, заради цялата
тази летлива енергия. Когато часовникът удари шест, каза
довиждане на Клото и тръгна право към външното стълбище.
И надолу, и все по-надолу по безкрайната спирала.
Стъпало по стъпало, по стъпало.
И не спря. Не можеше да спре.
Сякаш се бе освободила от клетка, в която дори не бе
подозирала, че е затворена.
С всяка стъпка надолу чуваше онези две думи. Никога
повече.
Чист късмет беше, че се измъкна от келпито. Но умираше от
страх. Както когато я натикаха в дълбините на Котела, и
когато Томас я прикова към купчината дърва. Поне беше
успяла да надвие Томас. Но на келпито не можа да направи
нищо, докато Маската не ѝ се притече на помощ.
Толкова се уплаши. Разтрепера се като пълна слабачка. А
това беше недопустимо. Никога повече нямаше да си позволи
да се свие на кълбо от страх.
Надолу и все по-надолу по безкрайната спирала.
Стъпало по стъпало, по стъпало.
Никога повече. Никога, никога повече.
Неста стигна до шестхилядното стъпало и започна да се
изкачва нагоре.
На следващия ден се изсипа първият есенен дъжд и Касиан
очакваше жриците да не дойдат на тренировка, но като се
появи на площадката, те вече го чакаха в мокрия студ. Никоя
не се пазеше суха с магия.
Сякаш нарочно искаха да проявят издръжливост, да
положат възможно най-големи усилия.
Неста стоеше в средата на групичката, вече съсредоточена.
Кръвта на Касиан се нагорещи, страстта му по нея лумна,
като видя свирепата решимост по лицето ѝ, осезаемото
желание да научи още, да даде още от себе си.
Снощи не я потърси. Предпочете да спи в крайречната
къща, за да не се изкуши. Сексът с нея беше толкова добър, че
ако не си поставеше поне някаква граница, щеше да го обсеби
изцяло. Тя щеше да го обсеби.
Неста, Емъри и Гуин стояха заедно и… днес бяха дошли три
нови жрици.
– Дами – поздрави ги той, оглеждайки единайсетте
подгизнали жени, очакващи нареждания като войска на бойно
поле.
Рослин беше свалила качулката си, разкривайки
тъмночервена коса, светла кожа и фини черти. Очите ѝ имаха
цвят на карамел и ако се притесняваше, че най-сетне показва
лицето си, не ѝ личеше. Касиан проучи с поглед останалата
част от групата и… я, това беше новост. Гуин носеше
илириански боен костюм. Единият от костюмите на Неста, ако
съдеше по мириса му.
Всички жени го гледаха с трезва решимост.
– Май ще ни трябва още един учител.
На следващата сутрин, въпреки че първоначално жриците
изглеждаха плахи около новото лице, Азриел се държа
толкова свито и кротко, че жените бързо се отпуснаха край
него. Аз на драго сърце се беше съгласил да вмества уроците
преди ежедневните си шпионски мисии до земите на Бриалин.
Касиан продължи да обучава Неста, Емъри и Гуин. Дъждът
не отслабваше и всички бяха мокри до кости, но физическото
натоварване ги стопляше.
– И само с този ход можеш да повалиш мъж? – Гуин попита
Касиан, застанал пред Неста.
Бяха оставили мечовете, за да поразтегнат ръцете си, но
вместо да стоят неподвижно и телата им да се сковат от
бездействието, той им показваше няколко техники, с които да
се измъкнат от напечено положение.
Гуин беше разсеяна днес – погледът ѝ постоянно отскачаше
към другия край на площадката. Касиан предполагаше, че
наблюдава брат му, който я поздрави с лека усмивка сутринта.
Гуин не отвърна. Касиан се смъмри наум. Трябвало беше да я
попита дали има против присъствието на Азриел. Всъщност
трябвало беше да попита всички жрици дали са съгласни да
покани друг мъж на ринга, но най-вече Гуин – защото именно
Азриел я бе намерил в Санграва онзи ден.
Тя не каза нищо по време на урока. Само надничаше към
Аз, който обучаваше старателно поверените му жрици. Касиан
не можеше да разтълкува изражението по лицето ѝ.
Той се съсредоточи върху жените пред себе си.
– С този ход можеш да пратиш в безсъзнание всеки, ако го
удариш където трябва.
Касиан хвана ръката на Неста и я положи на врата си.
Чувстваше пръстите ѝ толкова малки и леденостудени в
своите. Плъзна едва забележимо палец по опакото на ръката
ѝ.
– Ето тук трябва да попадне ударът ви. Ако е достатъчно
силен, противникът ще се стовари като камък.
Пръстите на Неста се напрегнаха и той сграбчи ръката ѝ. Тя
се подсмихна самодоволно, сякаш знаеше, че го е спипала.
Касиан стисна измръзналите ѝ пръсти.
– Знам, че си го мислеше.
– Никога не бих постъпила така – отвърна невинно тя, но
очите ѝ танцуваха.
Касиан ѝ смигна и Неста свали ръка от врата му.
– Така – продължи той. – Грабвайте мечовете. Кой ще ми
покаже отново осемте точки?
Въпреки че се преоблякоха, Неста и Гуин продължиха да
треперят от студ цял час след края на урока. Свила се в една
топла, уютна ниша в рядко посещавана част от библиотеката,
Неста пиеше ментов чай, чиято топлина се разливаше
приятно в тялото ѝ, докато четеше главата, преписана от
Гуин. Преди да се разделят, даде един препис и на Емъри с
молба да упражнява техниката довечера, за да могат да
споделят наблюденията си сутринта.
– Наистина ли е толкова лесно? – попита Неста, оставяйки
листовете върху износената възглавница на дивана.
Гуин, седнала в другия му край, опъна крака към огъня и
робата ѝ изшумоли.
– Звучи лесно, но според всички текстове, които прочетох
по въпроса, не е.
– Тук пише, че просто си намираш някое удобно, тихо
местенце, затваряш очи, дишаш и освобождаваш съзнанието
си.
– Казвам ти: на валкириите са им трябвали месеци да
научат първите стъпки, а пълното овладяване на техниката
изисквало повтаряне на упражненията по няколко пъти на
ден. Но да пробваме все пак. В края на главата пише, че
първия път може да ти се доспи, дори да задремеш, но
умението да се пребориш със сънливостта идвало по-натам.
– Една дрямка ще ми се отрази добре след днешната
тренировка – измърмори Неста и Гуин се изкиска
утвърдително. Неста остави чая си на ниската масичка пред
дивана. – Добре. Да опитаме.
– Запаметих стъпките, така че ще ти казвам какво следва –
предложи Гуин.
Неста изсумтя.
– Не се и съмнявам в теб.
Гуин я перна игриво по рамото.
– Работата ми изисква да ги науча.
– И иначе щеше да ги запомниш.
– Добре де. – Гуин се засмя, допи чая си и изпъна гръб върху
дивана. – Седни удобно. С будно тяло, но в покой.
– Нямам представа какво означава това.
Гуин ѝ демонстрира: намести се назад, докато гръбнакът ѝ
не се опря в облегалката на дивана, разположи стъпалата си
стабилно върху пода и отпусна леко ръце върху коленете си.
Неста зае същата поза. Гуин я огледа и кимна.
– Сега поемаш три дълбоки глътки въздух през носа, като
всяка да трае по шест секунди, и издишваш през устата, пак
за по шест секунди. След това затваряш очи и продължаваш
да дишаш.
Неста се подчини. Дългото вдишване и издишване
изискваше повече концентрация и усилия, отколкото
очакваше. Дъхът ѝ беше прекалено шумен и съвсем
несинхронизиран с този на Гуин. Две глътки ли пое дотук, или
три? Или пък бяха четири?
– Усещам, че мислиш прекалено много – изшушука Гуин. –
Затвори очи и продължавай да дишаш. Поеми си пет глътки
въздух.
Неста я послуша. Вероятно ако нямаше какво да я разсейва
визуално, щеше да контролира по-лесно дъха си.
Но се оказа, че не е по-лесно. Умът ѝ просто искаше да
блуждае. Нареди си да се съсредоточи върху броя вдишвания,
върху нужната им продължителност, само че пак се размисли
за възглавниците на дивана, за изстиващия си чай, за
влажната си коса…
Колко вдишвания станаха?
– Май умът ми съвсем се разпиля – оплака се тихо.
Гуин изшътка.
– Сега дишай спокойно и се съсредоточи върху звуците
около себе си. Осъзнай присъствието им, после ги накарай да
заглъхнат.
Неста се заслуша. Отляво се чуваше тихо стържене на
подметки по каменен под и шумолене на роби. Кой ли вървеше
между рафтовете с книги? Коя ли книга търсеше…
Съсредоточи се. Накарай звуците да заглъхнат. Някой
вървеше наблизо. Тя отчете звука и с въздишка го отпрати
нанякъде. Отдясно се чуваше равномерното дишане на Гуин.
На нея сигурно ѝ се удаваше. Всъщност на нея всичко ѝ се
удаваше. Мисълта не я подразни. Незнайно защо ѝ идеше да
хвали приятелката си пред всеки срещнат.
Приятелка. В такава се беше превърнала Гуин. Откакто се
запознаха…
Съсредоточи се. Освободи съзнанието си. Неста отчете
дишането на Гуин, отпъди мисълта и премина към следващия
звук. И към следващия.
– Сега изследвай наум тялото си – каза тихо Гуин. – Започни
от главата и се спускай бавно към пръстите на краката си,
изучавайки как се чувства всяка част. Дали има болки…
– Всичко ме боли след този урок с меча – изсъска Неста.
Гуин сподави смеха си.
– Сериозно говоря. Замисли се дали има болезнени места и
такива, които усещаш в добро състояние… – Разнесе се
шумолене на хартия. – А, пише и че като приключиш с това,
трябва да си отговориш на въпроса как се чувстваш ти. Без да
се вглъбяваш в това, просто да го отчетеш.
Последното не ѝ хареса, но Неста се подчини. Всяка част от
тялото я болеше: от скования ѝ врат до преразтегнатото ляво
ходило. Не се беше замисляла от колко малки частици се
състоеше и сега всяка тръбеше недоволството и състоянието
си. Създаваха абсолютна дандания в главата ѝ. Но тя отчете
всяко нещо поотделно. После отпрати мисълта за него.
Сега оставаше да оцени емоциите си… Но как се чувстваше?
В момента уморена, но ѝ… благодарна, че е тук, с Гуин. Че се
смеят заедно. И правят това. Спуснеше ли се по-надълбоко…
– Сега ще опитаме да се съсредоточим върху дишането.
Вдишваш през носа, издишваш през устата. Десет пъти, после
започват отначало. Ако някоя мисъл изскочи в главата ти,
отчети я, но после я отпрати. Кажи си: „Аз съм скалата, в
която се разбиват вълните“. Мислите ти са вълните. Нека се
разбиват в теб.
Звучеше просто.
Но не беше. Първите няколко пъти, в които Неста брои до
десет вдишвани и издишвания, нито една мисъл не изникна в
съзнанието ѝ. Накрая обаче…
Какво би си помислила Илейн, ако я видеше тук с
приятелка? Мисълта се надигна от нищото. Сякаш отваряйки
съзнанието си, тя ѝ беше направила път. Дали Илейн би се
зарадвала, или би почувствала нужда да предупреди Гуин за
истинската природа на Неста?
На коя глътка въздух беше? Пета. Не, шеста. Чакай малко,
дали не беше едва третата?
– Ако загубиш бройката, започни отначало – посъветва я
Гуин, явно дочула паузата в отмереното ѝ дишане.
Неста я послуша и се съсредоточи в дишането си, вместо в
Илейн. Отчитам тази мисъл за сестра си и я отпращам.
Беше на седмата си глътка въздух, когато сестра ѝ изникна
отново. Ти мислиш само как моят ужас се е отразил на теб.
Дали Илейн беше права? Фейра си призна, че и тя носи
същата вина, но… Фейра не познаваше Илейн толкова добре,
колкото Неста. Или поне преди. Преди Илейн да избере
Фейра.
Преди Амрен да избере Фейра.
Преди…
Отчитам тези мисли и ги отпращам.
Неста вдиша осми път. Съсредоточавам се върху дишането
си. Тези мисли съществуват и аз ги оставям да прелетят
покрай мен.
Пое още глътка въздух. Насили съзнанието си да се
концентрира единствено върху дишането.
– След като завършиш следващата си серия от десет – обади
се Гуин от място, едновременно близко и далечно, – спри да
броиш вдишванията си и просто дай пълна свобода на
съзнанието си. Само за няколко секунди. Целта е да се учиш
да издържаш все по-дълго и по-дълго време.
Неста започна да отброява десетте последни вдишвания.
Моментът след тях се извиси над нея като гигантска вълна. Тя
издиша десетата глътка въздух.
Прави каквото искаш, съзнание. Понеси се към най-
тъмните, най-ужасяващи кътчета.
То обаче не я послуша. Остана си на същото място. Не
тръгна да скита. Просто… си седеше. Доволно. Отпуснато.
Като котка, свита в краката ѝ.
Укротено.
След секунди Гуин прошепна:
– Започни да потъваш обратно в тялото си. Забележи
звуците около нас. И усещането в пръстите на ръцете и
краката си.
Странно. Много странно, но внезапно усети тялото си…
успокоено. Отплавало нанякъде. Сякаш наистина бе успяла да
го напусне за малко. Да го остави да си почине. А съзнанието
ѝ…
– Отвори очи – пророни Гуин.
Неста ги отвори. И за пръв път в живота си се чувстваше
искрено спокойна в кожата си.
ГЛАВА 40
Валя два дни наред и температурите спаднаха рязко.
Веларис се отрупа с опадали листа, а Сидра приличаше на
сребриста змия, скрита понякога от плаващите мъгли.
Всички жени идваха на ринга безотказно.
Но само Неста стоеше до него, като почука на вратата на
малката ковачница в западните покрайнини на Веларис.
Дюкянчето със стени от сив камък и сламен покрив не се
беше променило през петстотинте години, в които го
посещаваше – купуваше всичките си неилириански оръжия
оттук. Можеше да я заведе и в илирианска ковачница, но
народът му беше прекалено закостенял и суеверен и не
допускаше жени в дюкяните си. Червендалестият Върховен
елф, който им отвори вратата, беше вещ в занаята си и
дружелюбен, макар и малко сопнат.
– Генерале – поздрави го ковачът, бършейки оцапани в
сажди ръце в мърлявата си кожена престилка.
Отвори вратата по-широко и отвътре ги посрещна полъх на
приятна топлина. Тъмните му очи обходиха Неста,
забелязвайки подгизналите ѝ коси и кожени дрехи,
спокойното ѝ, решително изражение въпреки суровото време.
Носеше същия този покой в лицето си, във всяка линия на
тялото си, по време на тренировката им сутринта. И когато
Касиан я покани да го придружи дотук по време на обедната
им почивка. Покани всички жени, но Емъри трябваше да се
връща във Ветробран, а жриците не искаха да напускат
планината. Затова само Неста дойде с него в селцето, от чиято
източна страна се издигаше Веларис, а от западната се
стелеха обширните равнини, простиращи се чак до морето.
– С какво мога да съм полезен?
Касиан опря ръка в кръста на Неста и я побутна напред с
широка усмивка.
– Искам лейди Неста да види как се правят мечове, преди да
хване истински.
Ковачът я огледа отново.
– Боя се, че не търся чирак.
– Просто бързо показно – поясни Касиан със същата
усмивка на лице и погледна Неста, която надзърташе през
широкото рамо на ковача към работилницата отзад. Елфът се
намръщи и Касиан побърза да добави: – Искам да види колко
труд и умения се влагат в процеса. Да се увери, че мечът не е
просто инструмент за убийства, но и произведение на
изкуството.
Ласкателството отваряше врати. Рис го беше научил на
това.
Неста върна очи към лицето на ковача и за момент двамата
сключиха погледи.
– Ще съм ви много признателна, ако отделите малко време
да ми покажете дори малка част от занаята си – каза Неста.
Касиан опита да не разкрие изненадата си от учтивите ѝ
думи. Залегналото в тях уважение.
Явно свършиха работа, защото ковачът им махна да влязат.
Неста слушаше внимателно, докато тъмнокосият елф
обясняваше стъпките в изковаването на меч, от качеството на
метала до закаляването. Касиан стоеше до нея и задаваше
въпроси, защото тя самата мълчеше. Един от малкото пъти, в
които проговори, поиска да се оттеглят от бумтящите ковашки
пещи в по-тихата, по-хладна част на работилницата. Но когато
ковачът приключи разказа си за изработката на по-сложни
остриета, Неста попита:
– Може ли да опитам? – Въпросът ѝ видимо учуди елфа и тя
пристъпи напред, без да откъсва очи от вратата зад него,
отвъд която боботеха пещите. – Само коването. Ако имате
свободно острие. – Тя надникна към Касиан. – Ще ви го
платим, разбира се.
Касиан кимна.
– Ще платим при евентуални щети.
Ковачът я изгледа отново, сякаш проверяваше желязна
руда, после кимна.
– Имам няколко, на които може да се пробвате.
Заведе ги обратно при горещината, огньовете и светлината
и Касиан можеше да се закълне, че Неста вдишва и издишва в
отмерен, стриктно контролиран ритъм. Но държеше погледа
си само върху ковача, който донесе един недовършен меч и го
остави на наковалнята. Красив, но съвсем обикновен. Обясни,
че бил прост меч за ежедневна употреба. След една ловка,
прецизна демонстрация ѝ връчи чука.
– Краката да са здраво стъпили на пода – посъветва я и
Неста изпълни заръката му, после вдигна чука над едното си
рамо и замахна надолу.
Отекна силен металически трясък и мечът подскочи върху
наковалнята. Несполучлив удар. Неста стисна зъби.
– Не е толкова лесно, колкото изглежда.
Ковачът посочи меча.
– Пробвайте пак. До свикване е.
Касиан за пръв път го чуваше да говори толкова… мило.
Обикновено разговорите им протичаха бързо и делово, без
официалности и лични отклонения.
Неста удари меча отново. Този път по-добре, но все пак
доста нескопосано. Въглените в пещта зад тях изпращяха
рязко и Неста трепна. Но преди Касиан да я попита защо, тя
стисна отново зъби и удари меча трети път. Четвърти. Пети.
Като посвикна, ковачът ѝ донесе един кинжал. Неста вече
се усмихваше леко.
– За кинжалите използвам друга техника – обясни ѝ той и
пак показа.
Толкова много труд, похватност и старание за изработката
на най-обикновен нож. Касиан поклати глава. Кога за
последно се бе замислял колко майсторство и усилия се
влагат в оръжията?
По челото на Неста избиваше пот, докато блъскаше
кинжала – и ударите, и тялото ѝ вече изглеждаха по-уверени.
В гърдите му се надигна гордост. Пред него стоеше жената,
изкована по време на войната с Хиберн. Но различна – по-
целеустремена. По-силна.
Касиан слушаше само с половин ухо, когато ковачът донесе
един голям меч.
Но вниманието му се изостри рязко, когато Неста го нацели
с един плавен, точен удар на чука.
И продължи да удря. Касиан имаше чувството, че светът
спря да се върти, докато тя изливаше върху наковалнята
цялата пламенност, която влагаше и в тренировките.
Ковачът ѝ се усмихна. Касиан за пръв път виждаше усмивка
на лицето му.
Ръката на Неста се извисяваше над нея, стиснала здраво
чука. Сякаш танцуваше и всяко от движенията ѝ бе в ритъм с
металическия сблъсък на чука с острието. Удряше меча под
звуците на музика, която само тя чуваше.
Докато я гледаше, а дъждът и вятърът брулеха сламения
покрив в далечен контраритъм над тях, Касиан се питаше
какво ли ще се роди от плама и сенките.
Овладяването на меч не беше лесна задача – изискваше
множество повторения, мускулна памет и търпение, – но
Неста, Емъри и Гуин даваха всичко от себе си.
Не, осъзна Касиан, докато ги гледаше как прибират
мечовете си под ледения дъжд, който продължи да се лее и на
следващия ден. Не просто даваха всичко от себе си –
тренираха с нова, непоклатима концентрация. Най-вече Неста,
която прибра меча си, взе парче плат и го заувива около
ръцете си, развъртайки врат.
След вчерашния урок при ковача не си говориха – Неста
само му благодари тихо, като я върна в Дома на Ветровете.
Лицето ѝ пак бе придобило онази целеустременост, а погледът
ѝ се рееше, сякаш се прицелваше в невидима мишена. Затова
не я потърси вечерта, въпреки че всяка част от него крещеше
да я намери. Реши да ѝ даде време. Да ѝ позволи тя да
започне играта, когато се почувстваше готова. Ако изобщо го
искаше отново.
Касиан потисна мисълта. И остави студения дъжд да охлади
страстите му, ужаса му.
Неста тръгна мълчаливо към дънера, увит в дебели одеяла,
който използваха като чучело за спаринг. Изглеждаше сякаш
върви към истински враг.
Спря пред него и погледна Касиан през рамо.
Той кимна.
– Ако искаш да използваш последните петнайсет минути за
малко тупаник, давай.
Само това ѝ трябваше. Пък и Касиан нямаше какво повече
да каже, когато Неста зае бойна стойка и започна да сипе
юмруци.
Първият сблъсък на кокалчетата ѝ с омекотеното дърво
заболя. Но удари с правилната част на юмрука си и палецът ѝ
остана където го беше научила да стои и когато отдръпна
ръката си, болката се превърна в песен. Тя удари отново,
извличайки удовлетворителен глух звук от дървото.
Хареса ѝ. Хубаво беше да излееш гнева си върху нещо, да
намериш отдушник.
Дъхът ѝ сечеше като острие, но тя изпълни едно ляво
кроше, последвано от два прави удара с дясната ръка.
Не усещаше дъжда, нито студа.
Всеки удар пренасяше страха ѝ, яростта ѝ, омразата ѝ от
тялото ѝ в дървото.
От три дни в кръвта ѝ гореше огън. От три дни сънуваше
мечове, стълби и битки. Не можеше да се удържи. Рухваше в
леглото си толкова уморена, че не успяваше дори да почете,
преди да изпадне в несвяст. И нито веднъж не прави секс с
Касиан. Дори не си разменяха жарки погледи през масата.
Главно заради присъствието на Азриел, който вече
тренираше новите ученички, сдържан и кротък, но и
достатъчно твърд. Неста можеше да се закълне, че две от
жриците – Рослин и Илана – въздишаха замечтано всеки път,
когато сенкопоецът минеше покрай тях.
Една малка, презряна част от нея се радваше, че не
въздишат по Касиан. И тази мисъл изби с юмруци от главата
си. Жалка, себична мисъл.
Също като нея самата – жалка, себична и изпълнена с
омраза.
Едно-две, две-едно-едно – удряше и удряше, хвърляйки
целия си гняв по дънера.
– В името на Котела – обади се познат мъжки глас до
Касиан.
Той се обърна към входа на площадката и видя Люсиен под
свода. Жриците и Азриел си бяха тръгнали преди десет
минути. Неста дори не бе забелязала.
– Фейра ми каза, че сестра ѝ тренирала, но не предполагах,
че… ами, че тренира.
Касиан му кимна за поздрав и пак върна очи към Неста,
която удряше омекотения дънер вече от двайсет и пет минути.
Беше се пренесла на едно познато му място – където мисълта
и тялото се сливат, а околният свят избледнява. Бореше се с
нещо надълбоко в себе си.
– Очакваше да си пили ноктите ли?
Механичното око на Люсиен изщрака и лицето му се стегна.
Неста нападна дървото с впечатляващо ляво кроше и то
потрепери от силния удар.
– Май има неща, които не бива да разбуждаме – пророни
той.
Касиан му стрелна остър поглед.
– Гледай си работата, огнярче.
Люсиен продължи да наблюдава Неста с леко пребледняла
златиста кожа.
– Защо си дошъл? – попита го Касиан, неспособен да сдържи
хапливостта в гласа си. – Къде е Илейн?
– Не идвам в града само за да виждам другарката си. –
Последните две думи бяха пропити с неловкост. – Фейра ми
каза да дойда тук. Имам няколко часа за убиване, преди да се
срещна с двама им с Рис. Според нея щяло да ми хареса да
видя Неста в действие.
– Тя не е карнавална атракция – процеди през зъби Касиан.
– Не е за забавление. – Червената му коса сияеше под
смътната светлина на дъждовния ден. – Фейра явно иска някой
страничен да прецени напредъка на сестра ѝ.
– И? – изстреля жлъчно Касиан.
Люсиен го изгледа смразяващо.
– Не съм ти враг, така че остави злонравната поза.
Касиан му отвърна с усмивка, която не достигна очите му.
– Кой каза, че е поза?
Люсиен въздъхна.
– Хубаво.
Неста връхлетя дънера с поредната серия удари и Касиан
знаеше, че наближава финалният. Два леви прави и дясно
кроше, което се заби в дървото с такава мощ, че го разцепи.
Тя спря на място с юмрук, опрян в дънера.
Бурният ѝ дъх излизаше на усукани струи под мразовития
дъжд.
Изправи се бавно, свали юмрук и се обърна към тях,
бълвайки пара през стиснатите си зъби. Касиан мярна
искрици от онзи сребърен пламък в очите ѝ, преди да угасне.
Люсиен беше застинал до него.
Неста тръгна към тях. Наближавайки свода, погледна
Люсиен в очите, но директно влезе в Дома. Сякаш не беше
способна на думи в този момент.
Когато стъпките ѝ заглъхнаха, Люсиен пророни:
– Майката да ви е на помощ.
Касиан вече вървеше към дървеното чучело.
В центъра му имаше малка обла вдлъбнатина – в самото
дърво под одеялата. Нещо светеше вътре. Касиан вдигна
разтреперани пръсти към него.
Към обгореното място, което още мъждукаше като жив
въглен.
Вътрешността на дънера тлееше. Той опря длан в дървото –
беше леденостудено.
В следващия миг целият дънер се разпадна на купчина
въглени.
Касиан впери втрещен поглед в димящите парчета обгорено
дърво, съскащи под дъжда.
Люсиен дойде до него и повтори с мрачен глас:
– Майката да ви е на помощ.
ГЛАВА 41
Хелион, Велик господар на Двора на Деня, пристигна в
Изсечения град на другия ден, яхнал летящ кон.
Беше поискал от Рис да влезе в тъмния град със златна
колесница, теглена от четири снежнобели коня с гриви от
златен огън, но Рис му заяви, че или ще се доветрее в града,
или изобщо да не идва.
Затова Хелион долетя с пегас – представата му за
компромисен вариант.
Касиан бе чувал слуховете за скъпоценните му пегаси.
Според мита любимият му жребец веднъж се издигнал
толкова нависоко в небето, че жарките лъчи на слънцето го
почернили. Като гледаше величественото животно сега… Е,
ако нямаше свои криле, Касиан вероятно щеше да му завиди
за него.
Крилатите коне бяха истинска рядкост – дори се говореше,
че седемте разплодни двойки на Хелион били единствените
останали на света. Легендите разправяха, че някога имало
много, но повечето просто изчезнали, сякаш небето ги
погълнало. През последните хиляда години броят им незнайно
защо бе спаднал още повече.
Това донякъде се дължеше и на Амаранта, която бе изклала
три дузини от пегасите на Хелион и бе опожарила много от
библиотеките му. Седемте му двойки оцелели единствено
защото ги освободили, преди главорезите на Амаранта да
стигнат до конюшните им в най-високата кула на двореца на
Хелион.
Най-обичната двойка на Хелион – този черен жребец,
Меалан, и кобилата му – не бяха създавали поколение от
триста години, а последното жребче се разболяло още преди
майка му да го отбие и никой лечител не успял да го изцери.
Легендите гласяха, че пегасите произлизали от острова, на
който се намираше Затвора. Някога пасели по чудни зелени
ливади, отдавна превзети от мъхове и мъгли. Може би това бе
една от причините за изчезването им: родната им земя се
променяше и вече не можеше да ги изхранва.
Касиан погледа с възхищение как Меалан каца на черните
камъни във вътрешния двор пред огромните порти, водещи в
лоното на планината. Разкошната грива на жребеца се
развяваше над гарвановочерните му криле. След толкова
години малко неща в елфическите кралства можеха да
впечатлят Касиан, но това величествено същество, гордо,
напето и само донякъде опитомено, спираше дъха му.
– Невероятно – прошепна Рис с озарено от същия възторг
лице.
Фейра сияеше от удивление и погледът ѝ подсказа на
Касиан, че несъмнено ще нарисува пегаса – навярно заедно с
ослепителния му господар. Азриел също съзерцаваше
благоговейно Меалан, който изпръхтя, ровейки земята с
копито. Хелион потупа масивния, мускулест врат на крилатия
кон и слезе от гърба му.
– Добра среща – приветства го Рис.
– Надявах се на парад – каза Хелион, стисвайки ръката му, –
но и Меалан го бива в драматичните появи.
Той изсвирука и пегасът се завъртя грациозно въпреки
размерите си, размаха могъщи криле и излетя в небето, за да
чака стопанина си другаде.
Хелион се усмихна широко на Фейра, която гледаше в
захлас как жребецът се понася сред облаците.
– Може да се поразходим с него, ако искаш.
Фейра се усмихна.
– При други обстоятелства веднага бих се възползвала, но
този път не мога да рискувам.
Хелион вдигна вежди. Рис и Фейра си размениха няколко
думи наум и Рис кимна.
След секунда гласът му изпълни главата на Касиан. Ще му
съобщим.
Касиан задържа лицето си безизразно. Защо да рискуваме?
Рис обясни сериозно: Защото се нуждаем от
библиотеките му. За да търсят начин да спасят Фейра – не
добави. И защото с Азриел бяхте прави: въпрос на време е
бременността да си проличи. Фейра се съгласи да я
предпазвам с щит, но ще ми откъсне топките, ако
предложа да прикривам бременността ѝ с магия. Рис
направи гримаса. Ето затова ще рискуваме.
Касиан кимна. С вас съм, братко.
Рис го погледна с благодарност, после явно свали щита
около другарката си, защото мирисът на Фейра – прекрасният
ѝ, омаен мирис – изпълни въздуха. Очите на Хелион се
изцъклиха и веднага скочиха към корема ѝ, където бе
отпуснала ръка. Той се засмя.
– Значи затова си искал да овладееш непробиваемите
щитове, Рисанд. – Хелион се приведе да я целуне по бузата. –
Поздравления и на двама ви.
Фейра се усмихна слънчево, но усмивката на Рис остана
сдържана. Дори да я забеляза, Хелион не каза нищо. Великият
господар на Деня погледна Касиан и Азриел, после попита
смръщено:
– Къде е красивата ми Мор?
– По работа – отсече стегнато Аз.
– Жалко. Много по-приятна е за гледане от вас двамата.
Касиан врътна очи.
Хелион се подсмихна, изтупа невидима прашинка от бялата
си мантия и пак се обърна към Рис. Тъмнокафявата му кожа
сияеше върху стоманените мускули на голите му бедра, а
златните му сандали, овързани нагоре по прасците му,
изглеждаха безполезни в заснежената планина. Не носеше
оръжия – единственият метал по него бяха златната гривна с
форма на змия около единия му мускулест бицепс и златната
корона с шипове върху дългата му до раменете черна коса.
Велик господар от глава до пети, но Касиан открай време
харесваше небрежното му, безцеремонно поведение. Хелион
се обърна към Рис:
– Е? Искаше да проверя някакво заклинание, ако не се
лъжа? Или това беше просто оправдание да ме заведеш в
двореца на извратените удоволствия под планината?
Рис въздъхна.
– Моля те, не ме карай да съжалявам, че те извиках,
Хелион.
Златните очи на Хелион пламнаха.
– Но така ще е скучно.
Фейра го хвана под ръка.
– Липсваше ми, приятелче.
Хелион я потупа по ръката.
– Ако кажеш на някого, ще отричам до гроб, но и ти ми
липсваше, Унищожителко на проклятия.
– Това място ми харесва много повече от онова долу – каза
Хелион час по-късно, оглеждайки колоните от лунен камък и
ефирните пердета, полюшвани от лек бриз, съвсем нетипичен
за заснежените планини около тях.
Отвъд щитовете на двореца, разбира се, бризът се
превръщаше в свиреп, виещ вятър, способен да свали плътта
от костите ти.
Хелион се пльосна в ниското кресло пред една от
необятните панорами и въздъхна.
– Добре. Вече не сме в Изсечения град. Искате ли да чуете
мнението ми?
Фейра седна в креслото до неговото, но Касиан, Рис и Аз
останаха прави. Сенкопоецът се беше опрял на една колона,
почти скрит в сенки.
– Омагьосани ли са войниците? – попита Фейра.
Хелион беше докоснал ръцете на двамата войници от Двора
на Есента, оковани в тъмницата, където Рис ги държеше живи
и ги хранеше с магията си. Лицето му се напрегна при
допира – а после прошепна, че е видял достатъчно.
Досега нищо не го бе смущавало в Изсечения град. Нито
гигантските черни колони с кошмарни релефи, нито злите му
обитатели, нито съвършеният му мрак. Дори мястото да му
напомняше за престоя му В недрата на Планината, Хелион не
го показваше. Амаранта бе построила двора си там по модел
на този – жалко копие по мнение на Рис.
– „Омагьосани“ не е правилната дума – отвърна свъсено
Хелион. – Телата им наистина не действат по тяхна воля, но не
заради заклинание. Заклинанията ги усещам като… нишки.
Обладаващите са като върви около жертвата. А при тях не
усетих такова нещо.
– Какво им е тогава? – попита Рис.
– Не знам – призна с нетипична улегналост Хелион. – Не
усетих нишка, а нещо като мъгла. Точно каквато ти я описа,
Рисанд. Нямаше какво да хвана, да разруша, но все пак
усещах, че е там.
– Значи го чувстваш не като магия, а като… влияние? –
поясни Рис.
Мамка му! Мамка му!
Хелион потри челюстта си.
– Не мога да си го обясня, но сякаш мъглата около
съзнанията им ги контролира. – Той забеляза израженията
им. – Знаете ли какво е?
Фейра стисна устни.
– Короната, една от Кошмарните реликви.
Разкри му всичко: че кралица Бриалин издирва Реликвите,
че Кошей е замесен, че Неста е намерила Маската. Скри от
него само тайните на Ерис относно предателството на Берон.
Като приключи, Хелион бавно поклати глава.
– Надявах се да си починем поне малко от такива
катастрофи.
– Значи само Арфата е в неизвестност – коментира Азриел,
още облегнат на колоната и забулен в сенки. – Ако Бриалин
държи Короната от известно време насам, може затова
другите кралици да са избягали по своите земи. Страхували са
се да не я използва срещу тях. Може да я е намерила тук по
време на войната, докато всички ние сме били заети с Хиберн,
и с нейна помощ е изтеглила силите си, за да е готова, когато
настъпи моментът. Нищо чудно Короната да е привлякла
вниманието на Кошей, това да иска от нея.
– Звучи логично – съгласи се Фейра, – но защо е използвала
силата ѝ върху войниците на Ерис и ги е накарала да нападнат
нашите хора в Оорид? Какъв може да е мотивът ѝ?
– Може би е искала да ни покаже, че е наясно с опитите ни
за вмешателство в плановете ѝ – предположи Рис.
– Но откъде е знаела, че ще сме в тресавището? – попита
Касиан. – Войниците на Ерис не могат да се ответряват; трябва
да са били път седмици, за да стигнат дотам.
– Изчезнали са преди повече от месец – изтъкна Фейра.
– Не забравяйте, че и Бриалин е сътворена от Котела –
напомни им Хелион. – Може и да не го вижда с гадаене, но
няма да се учудя, ако вижда Кошмарните реликви също като
Неста Арчерън. Сигурно е разбрала, че Маската е в Оорид, но
не е посмяла да навлезе в мрака му. И е разположила
отвлечените войници там, за да ви отнемат Маската, след като
вие я намерите.
– Или пък ни е подмамила да ги убием, така че Дворът на
Есента да ни стане враг – каза Касиан.
– Само глупак би си помислил, че онези войници са
способни да надвият когото и да било от нас – обади се Фейра.
Хелион ѝ кимна.
– Значи Маската е тук? Може ли да я видя?
– Всъщност ще ни трябва помощ за нея – каза Фейра. – Рис
защити със заклинания стаята, в която я държим, но тя ги е
отключила, за да пусне сестра ми вътре, вероятно защото
Неста е сътворена от Котела. А щом тя може да влезе при
Маската, значи вероятно и Бриалин ще може. – Фейра пъхна
татуирани ръце в джобовете си. – Ще покажеш ли на Неста
как да я заключи? С нещо по… яко?
– Яко? – вдигна учудено вежда Рис.
– Яко – стрелна му язвителен поглед Фейра. – Не всички
имаме златни езици като твоя.
– Добре че и ти си облагодетелствана от него, скъпа Фейра –
намигна ѝ Рис.
Касиан се направи, че не е доловил намека в думите на брат
си и искрата на възбуда между двама им. Хелион обаче се
подсмихна.
Азриел се прокашля.
– Неста чака.
– Неста е тук? – направо заблещука в златисто Хелион.
– Да – отвърна лаконично Фейра и стана от креслото.
Касиан не пропусна похотливия поглед, който Великата му
господарка хвърли на Рис, докато минаваше покрай него на
път към стаите в северното крило на двореца. Нито пък
дълбокия смях, с който Рис ѝ отвърна, пропит със страстни
обещания.
Спонтанната им интимност и неприкрита любов го жегнаха
в гърдите. Толкова далеч бяха от „просто секс“.
Хелион я последва, дивейки се на прелестния дворец.
Касиан не му обърна внимание, прекалено вглъбен в мисълта,
че Неста дори не опита да го задържи в леглото си. И оттогава
нито веднъж не го потърси за още.
Той самият също се въздържаше, особено като я гледаше
как излива цялата си енергия на тренировъчната площадка,
борейки се с нещо, дълбоко загнездено в сърцето ѝ, в
съзнанието ѝ. Но не можеше да забрави секса с нея, как лежи
с вирнат задник върху леглото, как красивата ѝ, подпухнала от
възбудата женственост блести, обляна в неговото семе.
– Ти пък за какво си се размислил? – провлачи Хелион,
докато вървяха към затворената дървена врата.
Касиан изопна гръб. Не беше предполагал, че мислите му
са извлекли такъв мирис от него. Той се ухили дяволито.
– За майка ти.
Хелион се засмя.
– Все забравям колко те харесвам.
– С удоволствие ти напомням – смигна му Касиан.
Фейра стигна първа до вратата, почука и отвори.
Неста седеше пред масата, на която бяха оставили Маската.
Толкова бързо затвори книгата пред себе си, че Касиан
веднага се досети каква е – някой от любовните романи, които
си разменяха с Емъри и Гуин.
Когато Хелион влезе в стаята и Неста се изправи, тялото му
се напрегна. Беше облякла тъмносиня рокля – за пръв път от
цял месец я виждаше с рокля. И вече не висеше по нея. Беше
качила достатъчно килограми, че бюстието отново да
прилепва плътно по формите ѝ, а пищните ѝ гърди се издуваха
елегантно над дълбокото обло деколте.
Хелион ѝ се поклони с изтънчен дворцов маниер.
– Лейди Неста.
Тя го поздрави с реверанс, но стрелна очи към Фейра.
– Лейди?
Фейра сви рамене.
– Просто гледа да е учтив.
Неста плъзна очи към Касиан.
– Вече разбирам защо тази титла те дразни.
Той се усмихна, а Хелион примига – навярно смаян, че се
държи така с Велик господар.
Но все пак Неста го бе подминала невъзмутимо и при
първата им среща.
– Повярвай ми, няма да свикнеш с нея – увери я Касиан.
Неста пак се обърна към Хелион, оглеждайки златната му
корона с шипове и бялата му мантия.
– Ти ли долетя с крилатия кон?
Усмивката на Хелион излъчваше добре отработена прелест.
– Той е най-красивият ми жребец.
– Прекрасен е.
– Ти също.
Неста килна глава, а Касиан притаи дъх в очакване на
отговора ѝ. Фейра и Рис като че ли едва сдържаха смеха си, а
Азриел следеше събитията с равнодушно отегчение.
Неста се взира в Хелион толкова дълго, че той пристъпи
смутено от крак на крак. Велик господар – смутен под
тежестта на погледа ѝ.
– Благодаря за комплимента – отвърна резервирано Неста.
Мълчанието ѝ, докато наблюдаваше Хелион, беше типично
дворянски похват. Даваше си време да избере най-
подходящата атака.
Хелион леко сбърчи чело.
Рис се прокашля с ироничен блясък в очите.
– Е, това е. – Посочи купчината от черно кадифе на масата. –
Неста?
Тя отметна плата. Древното, очукано злато лъсна и Хелион
изсъска през зъби, когато хладната, странна сила на Маската
изпълни стаята, шепнейки като мразовит полъх.
Хелион се завъртя към Неста, загубил прелъстителския си
фасон.
– Наистина си я носила и си оцеляла? – Без да изчака
отговора ѝ, каза: – Покрий я, моля те. Не мога да я търпя.
Рис сви крилете си.
– Толкова силно ли ти влияе?
– Не драще ли с ледени нокти и вашите сетива? – учуди се
Хелион.
– Не чак толкова – отвърна Фейра. – Усещаме силата ѝ, но на
никого от нас не подейства чак така.
Хелион потрепери и Неста загърна Маската. Платът сякаш
не ѝ позволяваше да ги вижда.
– Може би някой мой прародител я е използвал и
предупреждението за цената ѝ се е запечатало в кръвта ми. –
Хелион въздъхна треперливо. – Добре, не-лейди Неста. Ще ти
покажа някои защитни заклинания, които дори премъдрият
Рисанд не знае.
В крайна сметка Хелион създаде заклинанията и ги
запечата в кръвта на Неста. Достатъчно беше само убождане с
върха на Изповедника, но Касиан се напрегна необяснимо при
вида на малкото червено зрънце. От мириса му.
С огромни усилия убеди тялото си, че няма истинска
заплаха за нея, че доброволно си е пуснала кръв и е
невредима. Въпреки това изскърца със зъби толкова шумно, че
Фейра му изшушука:
– Какво те прихваща?
– Нищо – отвърна тихо Касиан. – Стига си любопитствала,
Унищожителко на проклятия.
Фейра го изгледа косо.
– Държиш се като животно в клетка. – Устните ѝ се извиха
нагоре. – Да не би да ревнуваш?
– От Хелион ли? – попита с равен тон Касиан.
– Не виждам някой друг в стаята да държи ръката на сестра
ми и да ѝ се усмихва.
Кучият син наистина правеше точно това, макар че лицето
на Неста си оставаше все така каменно.
– Защо да ревнувам?
Фейра се засмя беззвучно.
Касиан не се стърпя и се ухили, а Азриел го изгледа
озадачено. Касиан поклати глава.
Неста изтръгна ръката си от тази на Хелион и попита:
– Това ли беше?
– След като напуснем тази стая, никой няма да може да
влезе в нея. Дори ти, освен ако не отключиш заклинанията ми.
Неста въздъхна тихо.
– Добре.
– Ще ти покажа заклинанието за отключване – каза Хелион,
но тя се отдръпна от него.
– Не – отсече рязко. – Не искам да го знам.
В стаята се спусна тишина.
Неста обясни:
– Ако Бриалин търси Маската, ако ме залови, не бива да
знам как се освобождава тя.
Разумен аргумент, макар и да му призляваше при мисълта,
но Касиан можеше да се закълне, че това не е истинската
причина. Че Неста не иска да има достъп до такова познание
заради самата себе си.
Сякаш се боеше, че Маската може да я изкуши.
– Добре – съгласи се Рис. – Хелион ще покаже на мен, а ако
се наложи, аз ще покажа на теб. – Рис протегна ръка към
Хелион, демонстрирайки по кой начин иска да узнае
заклинанието. Пръстите им се преплетоха, погледите им се
изпразниха за момент, а после Рис примига. – Благодаря ти.
– Трябва да уведомим Ерис, че сме намерили войниците му –
обади се Азриел. – И какво сме им причинили.
Касиан огледа семейството си, приятелите си.
– Какво да му разкрием? Да му кажем ли за Маската?
Въпросът увисна във въздуха. Накрая Рис заяви:
– Още не. – Той кимна на Касиан. – Иди да го видиш утре. –
После махна на Неста. – А ти иди с него.
Неста се вцепени, а Касиан едва не ахна.
– Защо? – попита тя.
– Защото ти харесва да играеш тази игра – отговори Рис.
Несъмнено беше забелязал колко умело се справя с
флиртовете на Хелион. А Великият господар знаеше как да
използва наличните си инструменти.
– Но ти решаваш – добави след малко.
Касиан се прокашля.
– Аз съм съгласен.
Неста, за негова изненада, не възрази.
– Искам да се уверя, че Бриалин наистина държи Короната –
каза Азриел. – Утре ще посетя човешките земи.
– Не – подскочиха едновременно Фейра и Рис.
Азриел притвори очи.
– Не съм искал разрешение.
Рис се подсмихна.
– Няма значение.
Аз отвори уста да възрази, но Фейра каза:
– Забрави, Азриел. Ако Бриалин наистина е намерила
Короната и дори заподозре, че си наблизо, кой знае какво ще
ти направи.
– Не ме подценявай, Фейра – отвърна Аз. – Мога да се крия.
– Няма да поемаме рискове – отсече Фейра със
заповеднически тон. – Отзови всичките си шпиони.
– Изключено.
Касиан се напрегна, но Фейра не отстъпи.
– Не можем да вярваме на сведения от шпиони, били те
твоите, или не, когато Короната е налице. Амрен каза, че ѝ
трябва близък контакт, за да впие нокти в нечие съзнание.
Затова ще стоим настрана от Бриалин.
Азриел настръхна и се обърна към Рис.
– И ти си съгласен с нея?
– Тя е Великата ти господарка – отвърна студено Рис. –
Думата ѝ е закон.
Аз прехвърли поглед между двама им. И прецени, че заедно
са неподвижно цяло, непробиваема стена, в която гневът му
просто ще се разбива отново и отново.
В спусналата се нажежена тишина Хелион кимна към ярко
осветения коридор пред стаята.
– Бих искал да се оттегля от противното присъствие на
Маската и може би да се насладя на красивия ти дворец,
Рисанд. Отдавна не съм стъпвал на толкова спокойно място.
Ако нямаш нищо против, ще поостана час-два.
– Нещо те притеснява у дома ли? – поинтересува се Рис,
тръгвайки към коридора с Великия господар.
Напускайки стаята, Касиан срещна погледа на Неста, която
грабна книгата си, преди да излезе след тях. Фейра тръгна с
Азриел, шепнейки му нещо с ръка върху рамото му.
Касиан попита Неста:
– Какво четеш днес?
– „Кратка история на големите обсади“ от Осиан.
Той едва не се препъна.
– Не любовен роман?
– След като ми зае „Боен танц“, осъзнах, че имам още много
за учене. Снощи помолих Дома да ми даде нещо, което ти би
чел.
– Защо?
Неста пъхна книгата под мишница.
– Какъв е смисълът да уча бойни техники, ако не познавам
истинското им приложение? Ако просто ме превърнеш в
оръжие, ще си остана точно това: нечие оръжие. Искам сама
да ръководя.
Касиан се умълча смаяно, докато изкачваха стълбището,
следвайки Хелион и Рис, които си приказваха начело на
групичката им.
– Възнамеряваш да предвождаш армия ли, Нес?
– Не армия. – Тя го погледна косо. – Но може би малък
отряд от жени.
Говореше напълно сериозно.
– Жриците?
– Не знам дали те биха участвали, но… По света несъмнено
има и други жени, които биха. Вече съм безсмъртна, или поне
донякъде. Имам много време да планирам далечното си
бъдеще.
Гърдите му се стегнаха. Неста планираше бъдещето си. А
това беше дяволски добър знак.
След вечеря Касиан почука на вратата на Неста в Дома. Не
беше дошла да вечеря с двама им с Азриел – и май така беше
по-добре.
Днес Великите господар и господарка на Двора на Нощта се
изправиха срещу сенкопоеца и триумфираха.
Е, може би „триумфираха“ не беше правилната дума, но
спорът приключи с неохотното съгласие на Азриел да не
шпионира Бриалин засега – и го хвърли в мрачно настроение
през цялата вечеря.
Гласът на Неста отекна през дървото.
– Влез.
Намери я в леглото, опряла книга върху вдигнатите си
колене. Май се беше върнала към любовните романи.
– Отказа ли се от военните книги?
Вдигна в ръка трите, които ѝ носеше – причината да дойде.
Оправданието.
– Тях ги чета през деня. – Тя се надигна в леглото,
струпвайки завивките около кръста си. – Какво ми носиш?
– Още няколко текста, които предположих, че ще са ти
интересни.
Той ги остави на масата.
Неста кимна с брадичка и дългата ѝ плитка се люшна върху
гърдите ѝ. Беше облякла нощница с дълъг ръкав и макар че в
камината не гореше огън, стаята беше топла. Сякаш Домът
знаеше, че не обича пламъци, и я отопляваше по друг начин.
Касиан впрегна волята си и тръгна към вратата.
Но преди да я достигне, Неста попита:
– Не ти ли хареса?
Касиан се завъртя бавно.
– Кое?
Тя вдигна брадичка. Бузите ѝ руменееха.
– Не ти ли хареса сексът?
Той преглътна.
– Защо питаш?
Гърлото ѝ подскочи. Беше… Мамка му, наистина ли си
мислеше такова нещо?
– Тръгна си бързо. И повече не ме потърси.
Тръгнах си бързо, за да запазя поне малко от съзнанието
си.
– Напоследък си вглъбена в тренировките.
В очите ѝ пробяга нещо като болка.
– Ясно. Е, лека нощ.
– Не исках да прозвучи така. По дяволите, Неста. – Той
тръгна към леглото ѝ и тя изпъна отново гръб, взирайки се в
лицето му, като се извиси над нея. – Не исках да съм нагъл, да
изисквам от теб още секс, докато тренираш толкова усърдно.
– Не е наглост, ако и двете страни го желаят – отвърна тя. –
А аз се притеснявах, че… не ти е харесало колкото на мен.
– Мислиш си, че не съм те потърсил, защото не ми е
харесало? – Когато не му отговори, той опря ръце в рамката на
леглото от двете ѝ страни, приведе се към нея и вдишвайки
аромата ѝ, прошепна: – Хареса ми прекалено много. Мисля си
за това дни наред. – Тя потрепери и Касиан се усмихна до
нежната извивка на ухото ѝ. Обичаше да вижда как каменната
ѝ външност се пропуква, как ѝ въздейства. – И ти ли като мен
се докосваш в леглото, мислейки за онази нощ?
Неста кимна леко и той видя с ъгълчето на окото си как
прехапа долната си устна.
– Малките ти сладки пръстчета носят ли ти толкова
удоволствие, колкото моите?
Дъхът ѝ пресекна, но тя не му отговори. Не искаше да му
достави това удовлетворение. Затова Касиан гризна леко ухото
ѝ и тя вдиша рязко.
– Е?
– Не знам – прошепна. – Ще трябва да проверя пак.
– Хмм. – Касиан сведе уста и целуна чувствителното
местенце под ухото ѝ. Членът му се втвърди, притискайки се
болезнено в панталона му. – Предлагам да направим
съпоставка.
Неста изскимтя тихичко и той се качи на леглото, яхвайки я
през краката. Кръвта му бушуваше във всеки сантиметър от
тялото му, в такт с пулса в члена му. Като се отдръпна от
врата ѝ, очите ѝ вече горяха от копнеж.
Светът утихна и тя продължи да се взира неотлъчно в него,
докато Касиан дърпаше бавно надолу завивките ѝ. Нощницата
ѝ се беше набрала нагоре по бедрата ѝ и той прокара ръка по
едното, галейки с палец жилавите мускули, натрупани вече
под копринената ѝ кожа.
– Защо не ми покажеш как се докосваш, Неста? А после ще
ти припомня как го правя аз. – Той оголи зъби в похотлива
усмивка. – Така ще можеш да прецениш кое ти носи повече
удоволствие.
Гърдите ѝ се надигнаха и настръхналите ѝ зърна щръкнаха
под нощницата. Гледката накара устата му да се изпълни със
слюнка, а тялото му – да затрепери от въздържанието, нужно
да не ги обгърне с уста.
Тя като че ли тълкуваше всяка линия на тялото му,
желанието му. В очите ѝ просветна течен огън.
– Докато аз… се докосвам, на теб ти е забранено. – Тя се
усмихна свирепо. – Забранено ти е да докосваш и себе си.
Кожата му се нагорещи, обтегна се по костите му.
– Добре.
Очакваше Неста да се настани удобно върху възглавниците,
но тя хвана ръба на нощницата си, изхлузи я през глава и я
смачка на топка, преди да я захвърли на пода.
Всяка мисъл излетя от съзнанието му, когато тя се отпусна
на лакти чисто гола пред него. Красивите ѝ гърди стърчаха,
сякаш го чакаха, кадифената ѝ плът сияеше. А между краката
ѝ… Тя повдигна леко коленете си и ги разтвори. Разкри се
напълно пред него.
Касиан издаде гърлен, изтерзан звук. Розовата ѝ
женственост грееше, излъчвайки омайващия си, притегателен
мирис. Трябваше да я вкуси, да я почувства върху езика си,
върху члена си…
– Ти не докосваш нищо – измърка Неста, защото вече
спускаше ръка към чатала си, отчаян за поне малко
облекчение от голата ѝ, съвършено разкрита прелест,
позлатена от елфическите светлини.
Дъхът пресекна в гърлото му – и спря напълно, когато Неста
плъзна два фини пръста надолу по тялото си, спирайки върху
снопчето нерви, където ги завъртя в бавни кръгове.
Дишането ѝ стана неравномерно, но продължаваше да се
взира в него, докато той наблюдаваше движенията на
пръстите ѝ, които направиха един последен кръг и се спуснаха
по-надолу. Бавно, мъчително плъзване право през центъра ѝ,
преди да извие китка и да пъхне пръсти в себе си.
Касиан простена и тласна леко таза си напред, коленичил
пред нея, а тя му стрелна укорителен поглед. Той застина,
неспособен да мисли за нищо друго, освен за двата пръста, с
които Неста отново проникна в себе си. Извади ги лъснали от
влагата ѝ, и докато потънат в нея за трети път, бавно и
надълбоко, Касиан вече се задъхваше.
– Ето това правя, като си мисля за теб всяка нощ –
прошепна тя, движейки пръстите си в същия равномерен
ритъм.
Само да го докоснеше, и щеше да свърши.
– Прави го по-бързо – изръмжа той.
Неста потрепери, сякаш думите му бяха физически допир, и
се подчини. Този път и двамата простенаха и той пророни
почти неволно:
– Моля те.
Дори не знаеше за какво точно я моли – само че има нужда
да я докосне.
Тя му се усмихна котешки.
– Още не.
Ръката ѝ продължи резките си набези между краката ѝ.
– Представям си как ме обладаваш отново и отново. Грубо,
както онази нощ. – Касиан не можеше да диша, не можеше да
прави нищо друго, освен да гледа ръката ѝ, пламналото ѝ от
наслада лице. – Представям си те по-нетърпелив от първия
път, как просто нахлуваш в мен наведнъж.
Тя демонстрира нагледно, забивайки бързо пръсти в себе
си.
– Не искам да те нараня – изрече той, молейки се на
Майката и на Котела да запазят здравия му разум.
– Няма да ме нараниш. – Другата ѝ ръка се заигра със
снопчето нерви. – Искам те необуздан.
От гърдите му се надигна дълбок стръвен звук.
Тя се засмя коварно.
– Искаш ли да ме гледаш как свършвам? Или искаш да ме
лижеш през това време?
– Да те лижа.
Беше готов да се моли върху живи въглени да я вкуси поне
веднъж.
Тя разтвори бедрата си по-широко.
– Заповядай, Касиан.
Като чу името си върху устните ѝ, загуби самообладание.
Сграбчи бедрата, разтвори ги още по-широко и я нападна с
уста, облизвайки я от долу нагоре с едно дълго, сладострастно
движение на езика си.
Тя простена, по-силно отпреди, а той хвана по-здраво
краката ѝ, преметна ги през раменете си и пак зарови лице в
нея.
Без нежност, без заигравки. Пируваше с език и устни, и със
зъби, и вкусът ѝ караше грохотът в кръвта му да се надига
като могъща вълна. Неста се търкаше в него и така
гъделичкаше крилете му с пръстите на краката си, че му се
наложи да спре за момент, за да не свърши от лекия допир.
По-късно щеше да я научи какво да прави с крилете му.
Защото искаше тя да ги докосва, да знае къде да ги пипа,
докато я чукаше, за да му достави оргазъм, от който да му се
привидят звезди, за да свърши в ръката ѝ, в устата ѝ.
Проникна с език в нея, усещайки върха на онази вълна под
кожата си, в гръбнака си. Твърде скоро – не искаше всичко да
приключи толкова скоро.
Затова се насили да си поеме въздух. Да се отдръпне от нея.
Като я видя просната върху възглавниците, гола и съвършено
открита пред него, едва не свърши.
Съблече ризата си. Панталона си.
А когато остана гол, коленичил между краката ѝ със
стърчащ към нея член, попита:
– Пръстите ми, езика ми или члена ми искаш, Неста?
Хвана в юмрук последното и го заобхожда напред-назад с
почти болезнен натиск. Тя наблюдаваше с широко отворени
очи и си припомняше впечатляващия му размер.
– Ами сравнението? – съумя да попита, но вече не толкова
нахакано, докато той се задоволяваше пред нея, извличайки
още по-голяма наслада от пресекливия ѝ глас.
– Каквото поискаш. Каквото ти поискаш от мен.
Знаеше, че думите му са глупави, че с тях ѝ се отдава
твърде много.
Но тя не откъсваше очи от члена му.
– Искам това. Веднага.
Той се благодари на Майката и легна върху нея, опирайки
се на ръце в леглото.
– Ти го сложи вътре.
Когато Неста обгърна члена му с ръка, Касиан се изви и
стисна зъби. Тя се усмихна и повтори неговите движения със
същата сила, на ръба на болката. После го нагласи на
подгизналия си вход.
Касиан не чака този път. Не проникна внимателно в нея,
защото вече знаеше какво иска.
Вкара целия си член изведнъж и докрай.
От гърлото ѝ излетя нещо между стон и писък и той повтори
звука, обгърнат от копринената ѝ, огнена горещина. Беше
толкова подлудяващо, разтапящо тясна. Сякаш бе създадена
за него, а той – за нея.
Излезе от нея с едно дълго, плавно движение и пак се
тласна вътре докрай. Тя впи нокти в раменете му, сякаш го
белязваше, но болката остана на заден план, само изостри
удоволствието му.
Пак се измъкна от нея, свеждайки глава да гледа как
членът му я напуска бавно, лъснал от мокротата ѝ – и пак
навлиза в нея. Всеки сантиметър от тясната ѝ, пламнала
сърцевина беше рай и мъчение и той искаше още, искаше да
проникне по-надълбоко, толкова навътре в нея, че никой и
нищо да не може да ги раздели.
Ноктите ѝ прорязаха кожата му и мирисът на кръвта му
изпълни въздуха. Той просто се наведе да я целуне. Неста
мигновено отвори устни и той ѝ позволи да вкуси себе си по
езика му, движейки го в такт с тласъците си.
Неста го обгърна с устни и го засмука, както бе засмукала
члена му, и всяка трезва мисъл се изпари от съзнанието му.
Той я придърпа към гърдите си, надигна се на колене,
вдигайки краката ѝ около кръста си, и се затласка нагоре,
нагоре, нагоре в нея. Тя отметна глава назад, оголвайки
гърлото си, и той го захапа по средата, толкова силно, че
остави отпечатък в плътта ѝ.
Неста се намести върху члена му и той се заби още по-
надълбоко в нея. Одраска врата ѝ със зъби.
Тя пусна рамото му, за да хване едната си гърда, и Касиан
едва не свърши, като видя, че я вдига към него в безмълвна
заповед.
Той облиза зърното ѝ и онези фини вътрешни мускулчета се
стиснаха около него.
– Мамка му! – процеди с уста върху зърното ѝ.
Тя се засмя и пак го направи.
После на света останаха само езикът и зъбите му върху
гърдата ѝ, почти варварските набези на члена му в тясната ѝ
топлина, ритъмът на бедрата ѝ, докато посрещаше всеки негов
тласък, сякаш се мъчеше да го вкара още по-надълбоко в себе
си. Той вдигна уста от гърдата ѝ да я захапе по шията, по
рамото, скрепявайки телата им, споявайки ги в едно, докато
проникваше все по-надълбоко, все по-силно в нея.
Тогава пръстите ѝ намериха крилете му. И допирът им не
беше озверен, а нежен – толкова нежен, плах и благоговеен,
че Касиан изрева.
Свършекът го връхлетя яростно и той се тласна в нея с
такава сила, че Неста изкрещя, достигайки зенита си заедно с
него. Стисна го с топлата си, пулсираща вътрешност и той се
огъна освирепяло, предал се на нуждата си да бъде в нея, да
се излее в нея, да излее всичко.
Неста го язди, докато не спря да бълва семето си, докато
пълното удовлетворение не я накара да се отпусне върху
гърдите му, още протегнала ръка към едното му крило.
Вкопчиха се един в друг и той опита да се събере, да си
спомни шибаното си име и къде се намираха.
Но съществуваше само тя. Само жената в обятията му.
И единственото име, което си спомняше, беше нейното.
Неста не можеше да помръдне.
Обгърнала с цялото си тяло Касиан, който още стоеше
коленичил в средата на леглото ѝ, стиснал задника ѝ с ръце,
за да я задържи върху себе си, заровил члена си надълбоко в
нея, Неста не искаше да помръдне.
За пръв път изживяваше такова нещо с мъж: не ѝ се беше
случвало един поглед от любовника ѝ да я доведе до ръба на
свършека, да я накара да съблече дрехите си и да се
самозадоволява пред него.
Но дори не чувстваше срам. Защото бе изпитала
блаженство, сякаш създадено за нея.
Тресеше се целият и крилете му потрепваха, докато членът
му се изцеждаше в нея до последна капка.
Неста си повтаряше, че не бива чак толкова да ѝ харесва да
го гледа обезумял, да усеща семето му в себе си, по бедрата
си. И фактът, че ѝ харесваше, я накара най-сетне да слезе от
него, стенейки тихо, докато членът му се изхлузваше от нея.
Тя коленичи пред него, почти коляно в коляно.
– Искам още.
Касиан вдигна глава и очите му проблеснаха.
– Знам.
Не можеше да диша под погледа му, пред красивото му
лице.
– Как е възможно да те искам толкова скоро?
Не беше свенлив, деликатен въпрос, а гласът на отчаянието
ѝ. Защото наистина го искаше пак. Искаше го обратно в себе
си, искаше теглото му, устата му, зъбите му. Не можеше да си
обясни тази растяща, неутолима жажда.
Очите му просветнаха отново.
– Аз те искам още от мига, в който те срещнах. А сега,
когато мога да те имам, не искам да спирам.
– Да – пророни тя. Само толкова си позволяваше да разкрие
от истината. – Да.
Впиха погледи един в друг и не ги откъснаха дълги секунди,
цяла вечност. И тогава, за нейна изненада и радост, членът му
се втвърди пред очите ѝ.
– Виждаш ли как ми влияеш? – попита я той. – Виждаш ли
какво става всеки път, като те погледна, цял шибан ден?
Тя се подсмихна.
– Смътно си спомням как преди седмици се перчеше, че аз
съм щяла да пропълзя в твоето легло. Но май ти пропълзя в
моето.
Устните му се извиха нагоре.
– Май да. – Той задържа погледа ѝ и сърцето ѝ запрепуска. –
Застани на четири крака – нареди ѝ с толкова гърлен глас, че
едвам го разбра.
Но кръвта ѝ веднага се нагорещи и между краката ѝ пак се
зароди болка, която нямаше нищо общо с това, че преди
броени минути я бе обладал зверски.
Неста му се подчини и се разкри пред него, още мокра и
лъснала от соковете и на двама им.
Той изръмжа доволно.
– Красота. – Тя изскимтя тихо, защото под възхвалата му
кипеше лъст. – Сложи ръце на таблата.
Дъхът засвистя бурно в гърдите ѝ, но тя пак се подчини,
вече изпълнена с болезнена нужда.
Касиан се надигна зад нея и я хвана за хълбоците. Побутна
с колене нейните, разтваряйки краката ѝ по-широко.
Мазолестите му пръсти се плъзнаха надолу по гръбнака ѝ, по
татуировката там, мастилото, което ги свързваше.
Той се приведе да прошепне в ухото ѝ:
– Дръж се здраво.
ГЛАВА 42
Малко след съмване го призоваха в крайречната къща.
Касиан не беше останал да спи в стаята на Неста – след
втория път, след като цялото му тяло се превърна в желе от
насита и задоволеност, слезе от нея и се върна в собствената
си стая. Тя не каза нищо. Но безгласната уговорка вече я
имаше: просто секс, и все пак нямаше нужда да чакат толкова
време.
Сънят му убягваше цяла нощ, докато си припомняше какво
правеха заедно, какво ѝ бе правил той. Втория път беше още
по-бясно от първия и тя поемаше всичко, посрещаше всяко
негово искане за темпо и дълбочина и държа таблата на
леглото, докато тялото ѝ не се срути от удоволствие. Богове,
сексът с Неста беше като…
Не си позволи да се замисля за сравнения, седейки в
кабинета на Рис заедно с Амрен и Азриел. Тези мисли не му се
отразиха добре през нощта. Нито пък сутринта, когато се
събуди мъчително твърд и осъзна, че е пропит с мириса на
Неста.
Знаеше, че приятелите му също я надушват по него. Нито
Рис, нито Аз коментираха, но Амрен присви очи насреща му. И
дори тя си замълча, което го накара да се запита дали Рис не
ѝ беше наредил да си затваря устата. Подбудите му за това
изпълниха Касиан с любопитство, което побърза да потисне.
– Добре, Рисанд – подхвана Амрен, пъхвайки ходило под
бедрото си. – Кажи ми защо съм тук преди закуска, докато
Вариан си спи непробудно в леглото ми.
Рис отметна платнището, с което бе покрита част от бюрото
му.
– Тук сме, защото призори ме посети един ковач от
западните покрайнини на града.
Касиан погледна стъписано какво бе разкрил Великият му
господар: два меча, един обикновен и един гигантски, и един
кинжал, всичките в ножници от черна кожа.
– Кой ковач?
Рис се облегна в стола си и скръсти ръце.
– Същият, когото сте посетили с Неста преди няколко дни.
Касиан сбърчи чело.
– Защо ти е донесъл оръжията? Подарък ли са?
Азриел се приведе напред и протегна белязана ръка към по-
близкия меч.
– На твое място не бих – предупреди го Рис и Аз се спря.
Великият им господар се обърна пак към Касиан: – Ковачът ги
стовари тук в пълна паника. Заяви, че били прокълнати.
Кръвта на Касиан застина.
– С какво проклятие? – попита Амрен.
– Каза просто, че били прокълнати – обясни Рис, махвайки
към оръжията. – Не искал да има нищо общо с тях и вече били
наша грижа.
Амрен плъзна очи към Касиан.
– Какво е станало в ковачницата?
– Нищо – отвърна той. – Позволи ѝ да поблъска метала с чук,
за да разбере Неста колко тежък труд е нужен за изработката
на оръжия. Но никой никого не е проклинал.
Рис изправи гръб.
– Неста е изковала тези оръжия?
– И трите – каза Касиан. – Първо обикновения меч, после
кинжала и накрая големия меч.
Рис и Амрен се спогледаха.
– Какво? – попита Касиан.
– Възможно ли е? – Рис попита Амрен.
Тя загледа оръжията.
– Не се е случвало от… дълго, дълго време, но… да.
– Някой да ми обясни, моля – обади се Азриел, съзерцавайки
трите оръжия от почтено разстояние.
Касиан принуди тялото си да застане съвършено
неподвижно, а Рис прокара ръка през черната си коса.
– Някога Върховните елфи били по-първични същества,
търсели послания в звездите, творели произведения на
изкуството, бижута, оръжия. Дарбите им били по-сурови, по-
свързани с природата, и умеели да вливат силите си в
различни предмети.
Касиан веднага разбра какво се опитва да им каже.
– Неста е предала на оръжията от силата си?
– Никой не е успял да създаде магически меч от поне десет
хиляди години – каза Амрен. – Последният велик меч на име
Гуидион изчезнал по времето, когато изчезнала и последната
от Кошмарните реликви.
– Този меч не е Гуидион – каза Касиан, който знаеше
легендата.
Митичният меч принадлежал на истински елфически крал
от Притиан като хибернските крале. Той обединил земите и
народите му – и благодарение на меча в Притиан дълго време
царял мир. Докато не го предали собствената му кралица и
най-свирепият му генерал, които му отнели меча, и в Притиан
отново се спуснал мрак. В земите му повече никога не
властвали крале – само Велики господари, управляващи
териториите, които кралят обединил някога.
– Гуидион го няма вече – каза с лека горест Амрен. – Или
поне липсва от хилядолетия. – Тя кимна към големия меч. –
Това е нещо ново.
– Неста е създала нов магически меч – каза Азриел.
– Да – потвърди Амрен. – Само Могъщите сили са способни
на това. Гуидион получил магията си, когато Върховната
жрица Олеана го потопила в Котела по време на изковаването
му.
Кръвта на Касиан изстина и ледени вълни се разляха по
кожата му.
– Досегът с магията на Неста, докато острието беше още
нажежено…
– Му е предал силата ѝ.
– Неста не е подозирала какво прави – увери ги Касиан. –
Просто освобождаваше излишна енергия.
– А това влошава нещата – каза Амрен. – Кой знае какви
емоции е вляла в оръжията със силата си? Може неволно да ги
е превърнала в инструменти на тези чувства… или това да е
отключило пълната ѝ сила. Няма как да знаем със сигурност.
– Тогава ще използваме меча и ще разберем – предложи
Касиан.
– Не – отсече остро Амрен. – Не съветвам никого да ги вади
от ножниците им. Особено големия меч. Усещам, че силата се
е струпала най-вече в него. Неговото острие ли е ковала най-
дълго?
– Да.
– Тогава трябва да го възприемаме като една от
Кошмарните реликви. Нова Реликва.
– Сериозно ли?
Амрен отпусна вежди.
– Кошмарните реликви са изковани от Котела. А Неста
притежава неговите сили. Така че всичко, което сътвори и
напои със силата си, се превръща в нова реликва. Честно
казано, не бих изяла дори филия, препечена от нея.
Всички впериха погледи в оръжията на бюрото.
– Мнозина биха убили за такава мощ – каза Азриел. – Или
нея, за да я възпрат, или нас, за да я заловят.
– Неста е създала нова Реликва – подхвана Касиан,
овладявайки гнева си от истината в думите на Азриел. – Може
да създаде всичко. – Той кимна на Рис. – Може да попълни
арсенала ни с оръжия, с които да спечелим всяка война.
Бриалин, Кошей и Берон не биха имали шанс срещу тях.
– Именно затова Неста не бива да научава – каза Амрен.
– Какво? – подскочи Касиан.
Сивите очи на Амрен не трепнаха.
– Не бива да научава.
– Струва ми се рисковано – каза Рис. – Ами ако в
неведението си създаде още предмети?
– Ами ако в някое от настроенията си нарочно създаде
нещо, за да ни ядоса? – оспори Амрен.
– Никога не би го направила – разяри се Касиан. Посочи я с
пръст. – Много добре го знаеш, мамка му.
– Неста няма да създаде Кошмарни реликви – отвърна
Амрен, несмутена от яростта му, – а Реликви на ужасите.
– Не мога да я лъжа – каза Касиан, поглеждайки Рис. – Не
мога.
– Не е нужно да лъжеш – обади се Амрен. – Просто ѝ спести
тази информация.
Той пак се обърна към Рис:
– И ти си съгласен с това? Защото аз определено не съм.
– Заповедта на Амрен остава – заяви Рис и за част от
секундата Касиан изпита омраза към него заради недоверието
и предпазливостта му.
– Най-добре внимавай, като я чукаш – добави Амрен със
злорада усмивка. – Кой знае в какво може да те превърне, като
нажежиш страстите ѝ.
– Достатъчно – каза Азриел и Касиан погледна с
благодарност брат си. Аз продължи: – На страната на Касиан
съм. Не е редно да крием тази информация от Неста.
Рис се замисли, после впери дълъг, тежък поглед в Касиан,
който го понесе с изправен гръб и каменно лице. Накрая Рис
каза:
– Когато Фейра се върне от ателието си, ще я питам.
Нейният глас ще е решаващ.
Компромис, с който дори Амрен се съгласи. Касиан кимна,
неспокоен, но готов да остави решението в ръцете на Фейра.
Амрен се облегна в стола си.
– Този меч ще се запише в историята. – Очите ѝ
притъмняха, загледани в масивния меч, докато думите ѝ
отекваха в стаята. – Но ще видим дали с добро, или с лошо.
Касиан се отърси от студената тръпка, пробягала по
гръбнака му, сякаш съдбата също чу думите ѝ и го разтресе.
Той хвърли усмивка на Амрен.
– Много обичаш да драматизираш, нали?
Амрен се намръщи и стана.
– Връщам се в леглото. – Тя посочи Рисанд с пръст. – Скрий
тези оръжия някъде, където никой няма да ги намери. И
Майката да ти е на помощ, ако извадиш някое от ножницата.
Рис махна уморено с ръка.
– Да, да.
– Сериозно говоря, момче – натърти Амрен. – Не ги вади от
ножниците им. – Плъзна поглед по всички, преди да тръгне
към вратата. – И за вас важи.
Единственият звук в кабинета остана тиктакането на
високия дървен часовник.
Рис го погледна и каза с отнесен поглед:
– Не намирам начин да помогна на Фейра с раждането.
Гърдите на Касиан се стегнаха.
– Дракон и Мириам?
Рис поклати глава.
– Крилете на серафимите са гъвкави и обли, а илирианските
са костеливи. Това ще убие Фейра. Децата на Мириам са
успели да минат през родилния ѝ канал, защото крилете им се
огъват. И почти всички човешки жени, забременели от народа
на Дракон, са родили благополучно. – Гърлото на Рис сякаш
подскочи и следващите му думи стегнаха сърцето на Касиан. –
Не осъзнавах колко надежда съм хранел, докато не видях
съжалението и страха по лицата им. Докато Дракон не ме
прегърна, за да не рухна пред тях.
Касиан стигна до брат си с няколко големи крачки.
– Ще продължим да търсим начин. А Тесан?
Рис разкопча горните копчета на черния си жакет,
разкривайки малко от татуираните си гърди.
– И от Двора на Зората не можаха да ми помогнат.
Перегрините са сходни със серафимите; имат далечна
родствена връзка. Лечителите им знаят как да обърнат бебе с
криле, застанало в седалищно положение, как да го изродят
безопасно, но пак става дума за гъвкави криле.
Азриел се появи от другата страна на Рис и също сложи
ръка на рамото му.
Часовникът тиктакаше, сякаш им напомняше безмилостно,
че всяка секунда ги доближава към сигурна смърт. И с всяко
неумолимо движение на стелките Касиан осъзнаваше, че им
трябва чудо.
– Фейра още ли не знае? – попита Азриел.
– Не. Знае, че раждането ще е трудно, но още не съм ѝ
казал, че е възможно да ѝ коства живота.
После допълни в съзнанията им, сякаш нямаше сили да го
изрече на глас: Не съм ѝ казал, че кошмарите, които
напоследък ме будят, не са за миналото, а за бъдещето.
Касиан стисна рамото му.
– Защо не ѝ казваш?
Рис преглътна сухо.
– Защото не смея да ѝ вдъхна този страх. Да отнема дори
малка част от радостта в очите ѝ всеки път, когато сложи ръка
върху корема си. – Гласът му трепереше. – И този проклет
ужас ме изяжда жив. Постоянно търся начини, но… няма с
кого да преговарям за живота ѝ, не мога да го откупя от
никого, не мога да направя нищо, за да я спася.
– Хелион? – попита Азриел с изтерзан поглед.
– Казах му вчера, преди да си тръгне. Когато Фейра се
ответря към дома, го издърпах настрана и му се примолих да
потърси в библиотеките си нещо, с което да я спаси. Той
обеща да възложи задачата на всички библиотекари и учени
на свое разположение. Все някой в историята трябва да е
проучвал въпроса. Да е открил начин да изроди бебе с криле
от майка, чието тяло не е създадено за това.
– Значи няма да губим надежда – заяви Касиан.
Рис изтръпна, провеси глава и копринената му черна коса
се спусна пред очите му.
Касиан погледна Азриел, чието лице говореше достатъчно
красноречиво: надеждата нямаше да спаси живота на Фейра.
После преглътна тежко и отмести поглед към трите оръжия на
бюрото.
Дръжките им бяха обикновени – дело на ковач от малко
село. Елфът създаваше качествени оръжия, но не и
произведения на изкуството. Ефесът на големия меч имаше
елементарен предпазител и обло парче метал за глава.
Гуидион, последният магически меч, беше черен като
нощта и също толкова красив.
Колко игри бяха изиграли тримата в детството си,
използвайки дълга пръчка за Гуидион. На колко приключения
си бяха представяли, че тръгват с митичния меч, посичайки
чудовища и избавяйки девойки в беда.
Само дето в действителност девойката на Рис бе посякла
чудовището, избавяйки него.
Но ако Амрен беше права… Касиан не се сещаше за друго
място на света, където имаха магически меч, камо ли три.
Тези вероятно бяха единствените.
Касиан потупа с пръсти върху бюрото, обзет от остро
любопитство.
– Да надникнем.
– Амрен ни забрани – предупреди го Азриел.
– Амрен я няма – подсмихна се Касиан. – Пък и няма да ги
пипаме. – Той плесна Рис по рамото. – Извади ги от ножниците
с оная тарикатска магия.
Рис вдигна глава.
– Това е лоша идея.
Касиан му смигна.
– А това трябва да го пише на герба на двора ни.
Няколко звезди грейнаха в очите на Рис. Азриел прати тиха
молитва към боговете.
Рис пое две успокоителни глътки въздух, разви нишка от
силата си, обсипана със звезди, към масивния меч и го вдигна
като с ръце.
– Тежък е – отбеляза, свъсил съсредоточено вежди. –
Неестествено тежък. Сякаш се съпротивлява на магията ми.
Задържа меча отвесно над бюрото, като в стойка. Килна
глава и побутна с магията си дръжката, ножницата.
– Ковачът не каза кое му се е сторило прокълнато, пък и той
самият трябва да го е докоснал поне няколко пъти: колкото да
усети силата му и да го донесе тук – заговори Рис. – Така че
едва ли носи смърт на всеки, който го докосне.
Азриел изсумтя.
– Все пак внимавай.
Рис му се усмихна дяволито и извади меча от черната
ножница със силата си.
Острието не излезе лесно, сякаш не искаше да бъде
разкрито – или поне не от Рисанд.
Но макар и сантиметър по сантиметър, ножницата се
изхлузи от меча. И сантиметър по сантиметър младата
стомана засия в стаята – наистина засия, като пропита с лунна
светлина.
Дори Аз не прикри страхопочитанието си, когато мечът се
показа нацяло.
Касиан отстъпи смаяно назад.
По острието танцуваха пъстроцветни искри. Чиста,
пращяща магия. Искрите подскачаха и хвърчаха, сякаш
невидим чук още удряше метала.
Косъмчетата по тялото на Касиан настръхнаха.
Рис вдиша, свиквайки магията си, после издигна във
въздуха другия меч и кинжала и свали ножниците им.
Тези две оръжия не искряха от сурова сила, но Касиан ги
усещаше. Кинжалът излъчваше студенина и острието му
блестеше толкова ярко, че приличаше на огряна от слънцето
висулка. Вторият меч изглеждаше нажежен – гневен и
своеволен.
А големият меч между другите две оръжия… Искрите му
угаснаха, сякаш острието ги всмука.
Никой не посмя да го докосне. Нещо дълбоко и първично в
Касиан го предупреждаваше да стои настрана. Че дори да се
порежеше на острието му, раната нямаше да е обикновена.
Тих женски глас се разнесе откъм вратата и без да се
обърне, Касиан разбра, че Амрен стои на входа на кабинета.
– Знаех си, че няма да се сдържите, идиоти такива.
– Никога не съм виждал такова нещо – пророни Рис.
Магията му завъртя бавно трите оръжия, за да ги огледат от
всеки ъгъл.
– Амаранта унищожи едно такова оръжие – каза Амрен.
– Не знаех – учуди се Касиан.
– Според слуховете го хвърлила в морето – поясни Амрен. –
Не идвало в ръката ѝ, нито в тези на командирите ѝ, и за да не
го докопа кралят на Хиберн, се отървала от него.
– Кой меч? – попита Азриел.
– Нарбен. – Червените устни на Амрен се извиха надолу. –
Поне така се говори. Рис беше В недрата на Планината по
това време. Сигурно е щяла да го пази в тайна. Аз разбрах от
една уплашена водна нимфа.
– Нарбен беше по-древен дори от Гуидион – каза Рис. – Къде
е бил, по дяволите?
– Не знам, но го е намерила и като не ѝ се подчинил, го
унищожила. Като всичко добро, попаднало в ръцете ѝ. – Само
толкова каза за онова кошмарно време. – Но май поне тази ѝ
постъпка е била в наша полза. Ако кралят на Хиберн
притежаваше Нарбен, вероятно щяхме да загубим войната.
Силите на Нарбен не бяха като свещената, спасителна
светлина на Гуидион, а много по-тъмни.
– Не мога да повярвам, че оная вещица го е хвърлила в
морето – каза Касиан.
– Повтарям, че това е слух, чут от някого, който го чул от
някого. Кой знае дали изобщо е намерила Нарбен? Пък и дори
да не ѝ се е подчинил, само глупак би го изхвърлил.
– Амаранта можеше да е доста недалновидна – каза Рис.
Касиан се ужасяваше да чува името ѝ от устата на брат си.
Внезапният гняв по лицето на Азриел му подсказваше, че и
той изпитва същото.
– Но ти не си, Рисанд. – Амрен кимна към въртящите се
оръжия. – С тези три оръжия можеш да станеш крал.
Думите ѝ прокънтяха в стаята. Касиан примига бавно.
– Не искам да съм крал – заяви стегнато Рис. – Искам
единствено да бъда тук с другарката и народа си.
– Ако всичките седем двора се обединят под един владетел,
ще имаме много по-добри шансове да оцелеем във всеки
конфликт – настоя Амрен. – Няма да са нужни препирни и
политически ходове, за да съберем армия. Размирници като
Берон няма да са способни да заплашват плановете ни,
съюзявайки се с врага.
– Но първо ще трябва да разпалим вътрешна война.
Приятелите ми в другите дворове ще ме нарекат предател, а
аз ще трябва да ги принудя да коленичат пред мен.
Азриел пристъпи напред с разгърнати около раменете му
сенки.
– Калиас, Таркуин и Хелион вероятно биха коленичили
доброволно. А Тесан би последвал примера им.
Касиан кимна. Рис да стане крал: не се сещаше за друг, на
когото би се доверил. Който би управлявал по-справедливо от
Рис. А с Фейра като негова кралица… Притиан би
благоденствал с такива владетели. Затова Касиан каза:
– Тамлин вероятно би се вдигнал на бунт, в който ще загуби.
Берон ще е единственият ти противник.
– Берон вече ми е противник, и то сериозен. Нямам желание
да оправдавам поведението му. – Рис изгледа смразяващо
Касиан. – Не трябва ли да тръгваме, за да ответрея двама ви с
Неста до Двора на Пролетта за срещата с Ерис?
– Не сменяй темата – рече Касиан.
Силата на Рис протътна в стаята.
– Не искам да бъда крал. Няма какво да обсъждаме.
– Надарен си със страховита, прелестна сила, Рисанд –
въздъхна Амрен. – Разполагаш с три магически оръжия, всяко
от които само може да те направи крал, но предпочиташ да
споделяш властта си. Да стоиш в твоите си граници. Защо?
– А ти защо държиш да се превърна в завоевател? – отвърна
ѝ с въпрос Рис.
– Защо бягаш от могъществото, което ти се полага по
рождение? – изстреля обратно Амрен.
– С нищо не съм заслужил това могъщество – каза Рис. –
Роден съм с него. Използвам го да защитавам народа си, не да
атакувам други. – Той плъзна поглед по всички им. – Защо
водим този разговор?
Азриел отвърна тихо:
– И седемте двора са отслабени. Отношенията помежду ни и
с останалия свят са още по-разклатени след войната. Ако
Монтесере и Валахан се обединят с Раск срещу нас, няма да
понесем удара. Не и при положение че Берон вече ни е враг, и
то в съюз с Бриалин. И че Тамлин не може да овладее скръбта
и чувството си на вина, за да си върне някогашната сила.
Касиан сви криле и поде след брат си:
– Но ако земите ни са обединени от един крал с кралицата
му, въоръжени с такава мощ и магически предмети…
Враговете ни биха си помислили дали да ни атакуват.
– Ако си въобразявате, че Фейра би проявила интерес да
стане кралица, жестоко се лъжете – изръмжа Рис.
– Фейра ще го възприеме като свой дълг – увери го Амрен. –
Ще направи всичко необходимо, за да не се роди детето ѝ във
война.
– А аз не, така ли? – скочи на крака Рис. – Няма да стана
крал. Няма дори да се замисля за това, нито днес, нито след
цял век.
Амрен погледна големия меч, който още се въртеше бавно
над тях.
– Тогава ми обясни защо премети, помагали някога на
древните елфи, се завръщат след хиляди години. Последния
път, когато крал управлявал Притиан, било с магически меч в
ръка. Погледни величествения меч пред себе си, Рисанд, и ми
кажи, че не е знак от самия Котел.
Дъхът на Касиан пресекна в гърлото му.
– Това е съвпадение, Амрен. Неста не го направи с тази цел.
Амрен поклати глава и косата ѝ се люшна.
– Нищо не е съвпадение. Силата на Котела тече в Неста и
може да я използва като марионетка, без тя да подозира.
Искал е да създаде оръжията и ги е създал. Искал е да дойдат
при Рисанд и е накарал ковача да му ги донесе. На теб,
Рисанд, не на Неста. И не забравяй, че Неста е тук. Както и
Илейн с нейните сили. И Фейра. Трите сестри, благословени
от съдбата и надарени със сили, могъщи като твоята. Фейра
сама по себе си удвоява силата ти. Неста те прави неудържим.
Особено ако влезе в битка, носейки Маската. Никой враг не би
я надвил. Ще избие войниците на Берон, после ще ги възкреси
и ще ги изпрати срещу него.
Кръвта на Касиан се смръзна. Да, Неста наистина щеше да
е неудържима. Но щеше да плати с душата си.
Рис впи хладнокръвен поглед в Амрен.
– Няма да слушам тези абсурдни брътвежи нито миг повече.
Касиан разбра, че Великият им господар ги отпраща. Кимна
на Аз и двамата тръгнаха към вратата. Но спряха на прага и
погледнаха към брат си, седнал сам на бюрото. Бремето на
толкова много решения тегнеше върху широките му плещи,
караше крилете му да провиснат.
– Така да бъде, Рисанд. – Амрен също се обърна да си върви,
докато магията на Рис прибираше оръжията в ножниците им и
ги връщаше върху бюрото. – Но знай, че Котелът ще те
удостоява с благоволението си известно време, после ще го
предложи на друг.
ГЛАВА 43
Вдишвайки опияняващия, сладък аромат на разцъфналия
лилав люляк зад тях, Неста погледна Касиан с ъгълчето на
окото си. Можеше да се закълне, че той се чеше скришом
всеки път, когато погледът ѝ се плъзнеше с възхищение из
приказната, тиха гора на Двора на Пролетта.
Рис ги беше доветрял, мълчалив и с каменно лице, после
беше изчезнал. Касиан като че ли не се смути от поведението
му, затова Неста не попита какво му е. Особено при
положение че Ерис щеше да се появи всеки момент.
Тя се престори, че оглежда един розов храст, но завъртя
рязко глава към Касиан и наистина го хвана да се чеше по
ръцете.
– Какво те прихваща?
– Мразя го това място – измърмори той, изчервен от срам. –
Имам алергия.
Неста преглътна смеха си.
– Не е нужно да се криеш от мен. В човешките земи кожата
толкова ме сърбеше, че се къпех по два пъти на ден, за да се
отърва от всичкия прашец.
Е, преди да заживеят в колибата. След това имаше късмет,
ако успееше да се изкъпе веднъж седмично заради всичката
галиматия около топленето на толкова много вода и
мъкненето ѝ до ваната в ъгъла на стаичката им. Понякога с
Илейн дори ползваха една и съща вода, хвърляйки чоп коя ще
е втора.
Гърлото ѝ се стегна и тя вдигна поглед към полюшващите
се над тях цъфнали черешови клонки. На Илейн много щеше
да ѝ хареса тук. Разцъфналите цветя, зеленината – светлото,
яркозелено на млада трева, птичата песен, топлата, маслена
слънчева светлина. Неста се чувстваше като буреносен облак
сред всичко това. Илейн обаче… Дворът на Пролетта беше
създаден за души като нейната.
Жалко, че сестра ѝ отказваше да я види. Иначе Неста щеше
да я посъветва задължително да посети това място.
И жалко, че господарят на тези земи беше долно копеле.
– Ерис закъснява – отбеляза Неста. Чакаха го вече десет
минути. – Дали ще дойде?
– Сигурно си пийва чай и злорадства, че висим тук да го
чакаме. – Касиан се замисли. – Е, има среща само с мен. Но
несъмнено се любува на мисълта, че го чакам.
– Кучи син.
Беше срещала сина на Великия господар на Есента само
няколко пъти, но вече презираше високомерния, безсърдечен
задник. Изобщо не се учудваше, че е бил способен да изостави
Мориган ранена в гората.
– За мен ли говориш, или за варварина до теб? – попита
гладък, дълбок глас от сенките на един напъпил кучешки
дрян.
Ерис се появи, сякаш мислите ѝ го бяха призовали. Облечен
изискано като Рисанд, със съвършено пригладена дълга
червена коса. Но въпреки че ъглестите му черти бяха красиви,
в очите му нямаше нито искра светлина. Нито капка радост.
Същите тези очи кацнаха върху Неста и я обходиха от
плитката ѝ до кожения костюм и ботушите ѝ.
– Здравей, Неста Арчерън.
Тя срещна погледа му. Но не отвърна на поздрава му,
разливайки студено презрение по лицето си.
Крайчетата на устата му се кривнаха нагоре. Но
изражението изчезна веднага щом се обърна към Касиан.
– Разбрах, че ми носиш вести за войниците ми.
Касиан скръсти ръце.
– Добри и лоши, Ерис. Кои искаш първо?
– Лошите. Винаги първо лошите.
Усмивката му беше пропита с отрова.
– Повечето ти войници са мъртви.
Ерис само примига.
– А добрата новина?
– Двама оцеляха.
Неста изучаваше и най-малката промяна в изражението му:
гневния блясък в очите му, недоволството в стиснатите му
устни, ядно трепкащия мускул в челюстта му. Като че ли
безброй въпроси препускаха в съзнанието му. Въпреки това
гласът му остана все така безизразен.
– И кой ги уби?
Касиан направи гримаса.
– Реално ние с Азриел. Кралица Бриалин и Кошей ги бяха
превърнали с магия в безмозъчни убийци. Нападнаха ни в
тресавището Оорид и нямахме друг избор, освен да ги убием.
– Но двама са оцелели. Колко удобно. И, предполагам, сте
ги подложили на разпит, какъвто само Азриел умее?
В гласа му вече кипеше ненавист.
– Само двама успяхме да овладеем – отвърна стегнато
Касиан. – Под влиянието на Бриалин нападаха като бесни
кучета.
– Да не се лъжем. Успял си да овладееш само двама, защото
чак тогава е постихнала жаждата ти за кръв.
Думите му събудиха сляпа ярост у Неста. Касиан вдиша
рязко.
– Направихме каквото можахме. Бяха двайсетина войници.
Ерис изсумтя.
– Повече бяха и лесно можеше да пощадиш повече от двама.
Но защо ли очаквам друго от скот като теб?
– Искаш да се извиня ли? – изръмжа Касиан.
Сърцето на Неста запрепуска бясно от тъмния гняв в гласа
му, от болката, пламтяща в очите му. Съжаляваше за
постъпката си – не му беше харесало да убива войниците.
– Опита ли изобщо да пощадиш другите, или направо им
налетя с меча? – процеди през зъби Ерис.
Касиан се поколеба. Неста усети как думите нанесоха удара
си право в целта. Не, не се беше замислил, преди да им
налети. Никога не би се замислил дали да спаси свой близък
от някой враг. Каквото и да му костваше.
Неста пристъпи към Ерис.
– Войниците ти простреляха крилото на Азриел с ясенова
стрела.
Зъбите на Ерис проблеснаха.
– И ти ли се включи в клането?
– Не – отвърна откровено тя. – Но един въпрос ме мъчи:
Бриалин ли е въоръжила войниците ти с ясенови стрели, или
са дошли от твоята оръжейна?
Ерис мигна. Единственото потвърждение, което ѝ трябваше.
– Тези оръжия са забранени, нали така? – Неста попита
Касиан, чиито черти оставаха все така обтегнати.
Пожарът в нея лумна още по-силно, по-високо. Тя върна
вниманието си към Ерис. Щом той беше решил да си играе с
Касиан, тя пък щеше да си поиграе с него.
– За кого си пазел онези стрели? – попита го. – За врагове
отвъд граница? – Поусмихна се. – Или за враг на твоя земя?
Ерис задържа погледа ѝ.
– Не знам за какво говориш.
Усмивката ѝ не трепна.
– Ясенова стрела през сърцето би ли убила Велик господар?
Лицето му пребледня.
– Губиш ми времето.
Неста сви рамене.
– А ти губиш нашето. Откъде да знаем, че не си омагьосал
собствените си войници и не си ги пратил да ни убият?
Излъгал си ни, че хрътките ти са ги надушили на мястото,
откъдето уж са изчезнали, по една случайност водещо до
Бриалин, а после си ни излъгал и за съюза ѝ с Берон. Може би
дори си убедил бащата на Мориган да отложи посещението си
във Веларис като част от плана си да спечелиш доверието ни.
Част от голямата ти игра.
Погледът на Касиан беше като физически допир по лицето
ѝ, но тя не откъсна очи от Ерис, изопнал сковано гръб.
– Щом ти се играе на войноподпалвач, Ерис, давай. –
Усмивката ѝ се разшири. – Харесвам достойни опоненти.
– Не съм ви враг – изплю Ерис и Неста усети, че е
спечелила.
Касиан докосна с пръсти кръста ѝ. И той беше усетил.
– Съжалявам, че не можах да спася повече от войниците ти,
Ерис – каза Касиан. – Искрено съжалявам. Още днес ще ти
изпратим двамата оцелели, макар че все още са под влиянието
на Короната. Но и аз не съм ти враг. Бриалин и Кошей са
враговете. Общите ни врагове. Ако семействата на войниците
се нуждаят от нещо, ще им помогна с каквото мога.
Прямите думи на Касиан ѝ вдъхнаха нещо като гордост.
Беше готов да даде всичко на семействата им, само и само да
поправи постъпката си.
Ерис прехвърли поглед между двама им. Забеляза ръката на
Касиан на гърба ѝ. Издайническия жест. Подсмихна се и каза
на Неста:
– Ти си хубавичък трофей, Неста Арчерън. На драго сърце
бих си поиграл с теб.
Пръстите на Касиан се напрегнаха върху кръста ѝ. Ерис
като че ли усети и това. Осъзнаваше ли Касиан колко много
разкриваше с жестовете си, оставайки уязвим пред хора като
Ерис? Живееше твърде открито, твърде дръзко, за да
забележи и да го е грижа. И тя му се възхищаваше за това.
– Като се отегчиш от този бивол – каза ѝ Ерис, кимвайки с
брадичка към Касиан, – ела да ме намериш. Ще ти покажа как
играе един бъдеш Велик господар.
Касиан изръмжа и отвори уста, но се спря.
Ерис също застина.
Неста го усети секунда по-късно. Присъствието,
прокрадващо се към тях на тихи лапи.
Касиан я тикна зад себе си точно в мига, в който звяр със
златиста козина и извити рога изскочи иззад трънака и кацна
на горската поляна.
Никога нямаше да забрави този звяр. Как разби вратата на
колибата им, ужасявайки я до мозъка на костите ѝ. Как тя се
хвърли да защити Илейн, а Фейра грабна ножа и застана
насреща му.
Тамлин.
Зелените му очи ги обходиха. Първо Ерис. После Касиан.
Накрая и нея.
Изръмжа гърлено и Сифоните на Касиан светнаха.
– Тъкмо си тръгвахме – заяви хладнокръвно Касиан,
протягайки ръка към тази на Неста, готов да се изстреля с нея
във въздуха.
Но щеше ли да е достатъчно бърз да се измъкне от ноктите
на Тамлин? От силата му?
Погледът на Тамлин остана върху нея. Изпълнен с ярост и
омраза.
Това беше мъжът, звярът, когото сестра ѝ бе обичала
някога. Когото спаси, давайки всичко, включително смъртния
си живот. И който изопачи любовта ѝ и едва не я прекърши.
Докато не се появи Рис. И я измъкна от лапите му с помощта
на Касиан и другите. Помогна ѝ пак да обикне себе си.
Неста не я интересуваше, че ги подкрепи в последната
битка с Хиберн. Защото Тамлин бе наранил Фейра.
Непростимо.
Това не я беше засягало особено преди. Смущаваше я, да,
но… Сега обаче усети, че пръстите ѝ се свиват в юмруци. Че
оголва зъби.
Този звяр бе отвлякъл най-малката ѝ сестра, защото Неста
не беше събрала смелост да му се опълчи. Тамлин дори я
погледна и ѝ предложи да тръгне с него вместо Фейра. А тя
отказа, защото беше противна, безполезна страхливка.
Сега нямаше да постъпи като страхливка.
Неста позволи на един жив въглен от силата ѝ да засияе в
очите ѝ, така че Тамлин да го види.
– Няма да ни докоснеш.
– В правото си съм да убия всеки, прекрачил границите ми.
Думите му бяха гърлени, почти неразбираеми. Сякаш не бе
говорил от много време.
– Но нима това е твоя територия? – попита хладно Неста,
излизайки иззад Касиан. – Доколкото знам, вече не си правиш
труда да я управляваш.
Ерис остана съвършено неподвижен. Бяха го спипали на
среща с тях, осъзна Неста. Ако Тамлин кажеше на някого…
– Съветвам те да не си отваряш муцуната за това тук – каза
Неста.
Козината на Тамлин настръхна.
– Точно толкова злобна си, колкото сестра ти те описваше.
Неста се засмя.
– Не бих искала да те разочаровам.
Тя задържа изумрудения му поглед, сигурна, че в нейния
проблясват сребристи пламъци.
– Влязох в Котела заради теб – каза тихо и можеше да се
закълне, че в далечината отекна гръм.
Касиан и Ерис изчезнаха. Пред очите ѝ остана само
Тамлин – само звярът, причинил толкова злини на нея и
семейството ѝ.
– Илейн влезе в Котела заради теб – продължи Неста.
Върховете на пръстите ѝ се нагорещиха и знаеше, че ако
погледне надолу, ще види сребристо сияние по тях. – Не ме
интересува колко се извиняваш, колко се мъчиш да изкупиш
вината си; че не си очаквал кралят на Хиберн да постъпи така
и че си го умолявал да ни пощади. Заговорничил си с него.
Защото смяташе Фейра за своя собственост.
Неста го посочи с пръст. Земята се разтресе.
Касиан изруга зад нея.
Тамлин се сви от страх пред показалеца ѝ, вкопа нокти в
земята.
– Свали си пръста, вещице.
Неста се усмихна.
– Радвам се, че помниш какво сполетя последния, когото
посочих. – Тя свали ръката си. – Тръгваме си.
Неста отстъпи назад, където Касиан вече я чакаше с
отворени ръце. Хвана я през кръста, а тя надникна към Ерис,
който ѝ кимна одобрително и изчезна.
Преди да се изстрелят в небето, Неста каза на Тамлин:
– Ако кажеш на някого, че си ни видял тук, Велики
господарю, ще откъсна и твоята глава.
Неста се взираше в тъмната яма в дъното на библиотеката.
Не можеше да спи, след като цял ден изживяваше отново и
отново срещата с Тамлин. Касиан отлетя към крайречната
къща и още не се беше върнал. Може би Рис се беше
погрижил да осигури мълчанието на Тамлин относно тайната
им среща с Ерис. Щеше да направи услуга на всички им, ако
превърнеше мозъка му в желе.
Неста опря лакти в парапета на петия етаж и провеси глава.
Толкова късно всички вече спяха, пък и не знаеше къде са
общежитията на жриците, за да потърси Гуин. Не че би
посмяла да събуди приятелката си. И едва ли на Гуин ѝ се
слушаха брътвежите ѝ.
На парапета до нея се появи чаша топло мляко.
– Благодаря – каза Неста на Дома, загледана в сумрака на
библиотеката.
Дворът на Пролетта ѝ се беше сторил бездушен. Пуст.
Празен, въпреки буйния му разцвет. Но Домът беше жив.
Приветстваше я топло, помагаше ѝ да расте, да се развива.
Тук можеше да почива, да изучава света, да бъде каквото си
поиска.
Дали това беше чувството за истински дом? Така и не беше
разбрала дотук в живота си. Но това място… Да, с ръка на
сърцето можеше да го нарече „дом“. Вероятно и Фейра бе
почувствала същото, напускайки Двора на Пролетта, за да
заживее в този. Вероятно се беше влюбила в него, колкото и
във владетеля му.
Нещо се раздвижи в мрака под нея. Неста се изправи,
забравила млякото.
Там. В сърцето на черната яма, като струйка дим… нещо
помръдна.
Сякаш се разгръщаше и свиваше в първичен, пулсиращ
ритъм…
– Знаех си, че ще те намеря тук. Е, или тук, или някъде по
стълбището към града.
Гласът на Касиан се разнесе иззад нея и тя се завъртя.
Той веднага застана нащрек, но Неста надникна през рамо
към мрака. Нищо.
Изчезнало беше. Ако изобщо бе имало нещо.
– Спокойно – каза му, надзъртайки през парапета. – Просто
сенки.
Касиан въздъхна и се опря на парапета.
– Не можеш да заспиш ли?
– Постоянно си мисля за Тамлин.
– Добре го нареди. Ерис също. Едва ли скоро ще забрави
разговора ви.
– Такава змия е.
– Радвам се, че поне за това сме на едно мнение.
Неста се засмя.
– Не ми хареса да ти говори така.
– Много хора ми говорят така.
– Но не е редно.
Тя самата му бе говорила така. И езикът ѝ беше още по-
остър от този на Ерис. Гърлото ѝ се стегна.
– Не е за вярване, че Фейра някога го е обичала – пророни
тя.
– Тамлин не я заслужаваше.
Касиан сложи ръка на гърба ѝ.
– Не. – Неста се взря отново в мрака под тях. – Не я
заслужаваше.
ГЛАВА 44
– Някой да ми напомни защо решихме, че това е добра
идея – каза задъхано Гуин.
По лицето ѝ вече се стичаше пот, докато упражняваха
основните движения с дървените си мечове.
– Напомнете и на мен – изпръхтя Емъри.
Неста, твърде задъхана да говори, просто изпуфтя
утвърдително.
Касиан се засмя и звукът пробяга по тялото ѝ. Снощи в
библиотеката я хвана за ръка и я заведе в стаята ѝ със същия
нежен поглед в очите. Но той изчезна бързо, като видя
преписаните от Гуин глави за валкириите на бюрото ѝ.
Напоследък четяла за тях, обясни му, когато Касиан
запрелиства страниците.
Единственият му отговор беше да я целуне дълбоко, да я
заведе до леглото и да я разположи върху лицето си, така че
да пирува бавно с нея. Неста изтърпя едва минута, преди да я
надвие нуждата да го докосне. Завъртя се върху лицето му, без
да се откъсва от него, и се протегна надолу по тялото му, за да
поеме члена му в устата си.
Никога преди не беше правила това – да поглъща някого,
докато той поглъщаше нея, – и той свърши на езика ѝ малко
преди тя да свърши на неговия. Почакаха съвсем кратко,
мълчаливо задъхани на леглото, преди тя да го яхне и да го
подготви с ръка и уста, за да се наниже бавно на него,
поемайки всеки прекрасен, масивен сантиметър. Като я
разтегна и изпълни толкова божествено, Неста бързо стигна
върха. Той побърза да догони удоволствието ѝ със своето и я
сграбчи за бедрата, тласвайки се още по-надълбоко в нея,
достигайки онова съвършено местенце, което я накара да
свърши отново.
Сутринта Неста се събуди с лека, приятна болка, а той ѝ
намигна през масата на закуска, сякаш знаеше колко
чувствителни са определени места от тялото ѝ, докато седи.
Сега обаче по лицето му нямаше и следа от онова
самодоволство.
– Мислех днес да въведем техниката на осемлъчната звезда,
но щом вече се оплаквате, май ще я оставим за другата
седмица.
– Не се оплакваме – пое си въздух Гуин. – Просто ни
съсипвате.
Най-новите жрици, които работеха с Аз, вече се олюляваха
на уморените си крака.
Касиан хвана погледа на Неста.
– Страхотен валкирски отряд, няма що.
Гуин се завъртя към нея.
– Казала си му?
– Не – отговориха в един глас Неста и Касиан. Той добави: –
Мислиш, че не съм забелязал техниките на дишане, които ви
позволяват да запазите хладнокръвие, дори когато с Аз ви
ядосваме? Определено не ги знаете от мен. Пък и мога да
разпозная Смиряването от километър.
Те го зяпнаха учудено.
– Познаваш техниката?
– Разбира се. Все пак се сражавах рамо до рамо с
валкириите през Войната.
Смаяно мълчание ги обля като вълна. Неста все забравяше
колко са древни елфите, колко е видял и преживял Касиан. Тя
се прокашля.
– Познавал си лично валкириите?
Гуин изписука с неприкрито вълнение. Азриел, който
обучаваше останалите жрици в другия край на площадката, се
пообърна към тях с вдигнати вежди.
Касиан се ухили.
– С валкириите си бяхме другари по оръжие в пет битки. До
тази в прохода Меинир. – Усмивката му помръкна. – Когато
повечето загинаха, за да го защитят. От самото начало знаеха,
че е самоубийство.
Азриел върна вниманието си към жриците, но Неста имаше
чувството, че следи всяка дума, всеки жест на брат си.
Дори Гуин спря да се усмихва.
– Тогава защо са се били? Всички са знаели, че ще е клане.
Но в никоя книга не пише нищо за политиката зад тази битка.
– Не знам. По онова време бях най-обикновен войник в
илириански легион; не участвах в разговорите на
военачалниците. – Той погледна към Неста, която се взираше
изумено в него. – Но онзи ден загубих… приятели. – Това, че
се поколеба преди думата „приятели“, я накара да се зачуди
дали не говори за нещо повече. И въпреки че загиналите в
битка заслужаваха най-високи почести, нещо грозно се
загърчи в гърдите ѝ. – Валкириите се биха дори когато най-
храбрите мъже се отказаха. Илирианците се опитаха да го
забравят. Аз се хвърлих срещу по-вишестоящи воини,
настоявайки да помогнем на валкириите. Накрая ме пребиха,
вързаха ме за един фургон с провизии и ме оставиха там. Като
се свестих, битката вече беше приключила, а валкириите –
изклани.
Това беше мъжът, когото бе приела в леглото си, който и
снощи си беше тръгнал от стаята ѝ, без да я целуне за лека
нощ.
– Защо не каза нищо, като видя страниците за тях на бюрото
ми?
– Не ме попита. – Той извади илирианския си меч от
ножницата. – Край на уроците по история. – Начерта в
прахоляка четири линии, които се пресичаха, образувайки
осемлъчна звезда. – Това е картата ви за удари с меч. Осем
хода. Научили сте шест от тях. Днес ще научите последните
два и ще започнем с комбинациите.
– Защо не използваме техниките на валкириите, щом си им
се възхищавал толкова? – попита Гуин.
– Защото не ги знам.
Неста се подсмихна.
– За да бъдем преродени валкирии – каза тя, – май трябва да
комбинираме илириански и валкирски техники.
Подхвърли го на шега, но думите ѝ проехтяха над
площадката, сякаш бе изрекла някоя изконна истина,
разбудила съдбата. Този път Азриел се обърна нацяло към тях
и присви очи, все едно сенките му бяха прошепнали нещо.
По гръбнака на Неста се спусна студена тръпка.
Касиан се загледа в лицата им, сякаш виждаше там нещо,
което не бе видял преди.
Накрая каза през стегнато гърло:
– Днес ще учим илириански техники. – Той кимна на Гуин. –
Утре ще ми донесеш каквато информация имаш за
валкирските.
– Доста е – каза Гуин. – Мерил пише цяла книга по въпроса.
Мога да ти донеса препис на недовършения ръкопис, където е
събрана повечето информация.
Касиан като че ли овладя незнайната емоция, която го беше
обзела, и потри челюст.
– Нещо ново – пророни той, повече на себе си, отколкото на
тях. – Нещо старо ще намери ново начало.
Пак се усмихна широко и Неста усети как собствената ѝ
уста се извива в отговор.
Очите на Касиан засияха.
– Добре, дами. Първи урок за валкириите: не се оплакват,
като се поизпотят.
– Валкирии? – попита Фейра същата вечер от другата страна
на масата в крайречната къща със застинала пред устните ѝ
вилица. – Сериозно?
– Сериозно – потвърди Касиан, отпивайки от виното си.
Беше дошъл да обсъдят отново оръжията, сътворени от
Неста – да чуят гласа на Фейра. И Великата му господарка
категорично заяви, че Неста трябва да бъде уведомена. Но
когато изяви желание тя да ѝ съобщи новината, Касиан
възрази. Той щеше да ѝ съобщи в подходящия момент.
Не беше гласувала само Мор, която още беше във Валахан и
убеждаваше управниците му да подпишат новия мирен
договор. Отсъствието ѝ бе ознаменувано с почетно място на
масата, отредено за нея.
– Не съм чувала за тях в човешките земи – каза Илейн. И
двете с Фейра бяха слушали запленено разказа на Касиан:
първо за интереса на Неста и другите ученички, после и за
историята на легендарните жени воини. – Сигурно са били
страховити същества.
– Някои бяха прелестни като теб, Илейн – обади се Рис от
мястото си до Фейра. – Но стъпеха ли на бойното поле, ставаха
кръвожадни като Амрен.
Амрен вдигна почтително чаша.
– Харесвах ги. Не позволяваха на мъже да се разпореждат с
тях, макар че имаха доста глупав крал. И той е също толкова
виновен за кончината им, колкото илирианците, зарязали ги
по време на онази битка.
– Неоспорима истина – потвърди Касиан.
Дълго, дълго време не бе успял да преодолее спомените си
от онзи ден. Оттогава не бе стъпвал в прохода в планината
Голиан, но според слуховете склоновете му си оставали голи,
сякаш земята още скърбеше по жените, хвърлили се
доблестно в боя; жените, надсмивали се над смъртта и
прегръщали с пълно сърце живота. Първата му любовница
отвъд границите на Двора на Нощта беше от техните редици –
неустрашима жена на име Тануин с усмивка като буря. Тя бе
влетяла в битката начело на валкириите и бе загинала в онзи
проход.
– Неста би се вписала сред тях – добави след малко Касиан.
– Винаги съм смятала, че се е родила от грешната страна на
стената – призна Илейн. – Превръщаше всяка бална зала в
бойно поле и кроеше планове като истински генерал. Като
вас – кимна тя към Касиан, а после малко по-свенливо и към
Азриел.
Сенкопоецът ѝ се поусмихна и Илейн бързо извърна очи.
Касиан прикри недоумението си. Люсиен не беше тук да се
озъби на всеки мъж, задържал погледа си върху нея.
Фейра най-сетне изяде голямата си хапка храна.
– Неста е вълчица, заключена в клетка през целия си живот
досега.
– Знам – съгласи се Касиан.
Беше вълчица, която никога не се беше научила как да бъде
вълчица, благодарение на клетката, която човеците наричаха
благоприличие и общество. И като едно малтретирано
животно хапеше всеки, дръзнал да я доближи. Добре че на
него му харесваше да го хапят. Че се любуваше на синините и
драскотините, които оставяше по тялото му всяка нощ, и че
буйството ѝ, когато проникваше в нея, събуждаше неговото.
Илейн се приведе напред.
– Само си мислиш, че знаеш. Не си я виждал на танцовата
площадка. Само тогава освобождава истински вълчицата в
себе си. Когато чуе музика.
– Вярно ли?
Веднъж, като я извлече от една особено долнопробна
механа, Неста наистина му каза, че била там заради
музиката. Той реши, че това е просто оправдание.
– Да – потвърди Илейн. – Обучаваха я да танцува от съвсем
малка. Обича и танците, и музиката. Но не както аз например
обичам валса и гавота; тя извлича удоволствие от самото
изкуство. Неста можеше да прикове погледите на цяла зала,
когато танцуваше с някого.
Касиан остави виното си.
– Спомена ми за уроците по танци преди няколко седмици.
Предполагаше, че благодарение на тях Неста овладя
толкова бързо позициите на краката и равновесието, въпреки
първоначалното ѝ затруднение. Явно мускулната ѝ памет се
бе запазила. Но ако я бяха обучавали да танцува толкова
безкомпромисно, колкото него – да се бие…
– Едва ли ти е разказала подробно – продължи Илейн. –
Беше едва на четиринайсет на последния ни бал, преди… ами,
преди да обеднеем. – Илейн поклати глава. – В залата имаше и
друга млада наследница, която ме мразеше. Беше с няколко
години по-голяма от мен и не знам с какво бях заслужила
омразата ѝ, но май…
– Завиждала ти е за красотата – каза Амрен с иронична
усмивка на уста.
Илейн се изчерви.
– Може.
Несъмнено е било заради това. Въпреки че по онова време е
била едва на тринайсет.
– Е, Неста забеляза как се отнася с мен, небрежните ѝ
обиди и подигравки, но изчака правилния момент. И това се
оказа друг бал, на който красив херцог от континента си
търсеше съпруга. Семейството му обедняло, затова и
благоволил да дойде тук – за да си грабне някоя заможна
булка, която да напълни хазната на рода им. Неста знаеше, че
злобната наследница му е хвърлила око. От седмици говореше
за него на всеки бал.
Неста похарчи цяло състояние за роклята и бижутата си
онази нощ. Баща ни открай време се боеше да ѝ откаже
каквото и да било и на онзи бал… наистина изглеждаше като
дъщерята на Принца на търговците. Аметистоволилава
копринена рокля със златисти бродерии, диаманти и перли по
врата и ушите…
Илейн въздъхна.
Какво охолство. Касиан не беше подозирал, че са изгубили
толкова много.
– Когато Неста влезе в залата, всички застинаха – продължи
Илейн. – Нарочно прикова всички погледи, съвършено
хладнокръвна и резервирана, дори на четиринайсет. Даже не
надникна към херцога. Беше го проучила добре. Знаеше, че
лесно се отегчава от жени, които го преследват. И че
богатството, което разкриваше тоалетът ѝ, ще засенчи
наследницата.
Амрен вече се усмихваше до уши.
– Неста е опитала да спечели херцог от мъст? На
четиринайсет?
Илейн не се усмихна.
– С няколко добре оркестрирани погледа през залата го
примами да я покани на танц. И то на същия валс, който
наследницата искаше за себе си, хвалила ни се беше, че само
той ще ѝ е нужен да си осигури предложението му за брак.
Неста ѝ го отне. А после ѝ отне и херцога. Онази нощ танцува
като една от вас.
– Не си виждала как танцува Касиан – измърмори под носа
си Рис.
Касиан показа среден пръст на Великия си господар и Аз се
изкиска.
Илейн продължи с притихнал от нещо като благоговение
глас:
– Херцогът беше повърхностен и Неста се възползва от това.
Цялата зала замръзна да ги гледа. Танцуваха прелестно,
Неста беше прелестна. След това вече знаех, че сестра ми има
дарба. Също като Фейра. Но каквото Фейра прави с четка и
бои, Неста прави с музика и танци. Майка ни го прозря още в
детството ни, затова реши да превърне дарбата ѝ в оръжие. За
да може някой ден да се омъжи за принц.
Касиан се вцепени. Принц – това ли искаше Неста?
Стомахът му се сви.
– Какво стана с херцога? – попита Азриел.
Илейн направи гримаса.
– Предложи ѝ брак още на сутринта.
Рис се задави с виното си.
– Била е на четиринайсет.
– Казах ви, Неста е много добра танцьорка. Но и баща ми
заяви, че е прекалено млада за брак. И я измъкна деликатно
от ситуацията, защото и той, въпреки недостатъците си, я
познаваше добре. Знаеше, че е подвела херцога да поиска
ръката ѝ само и само да накаже наследницата за ехидното ѝ
отношение към мен. Неста не проявяваше истински интерес
към него, твърде млада беше за това. Макар че херцогът май
искаше… да си я запази за когато съзрее. – Илейн изтръпна от
погнуса. – Но според мен Неста наистина вярваше, че някой
ден ще се омъжи за принц. И така, херцогът си отиде у дома
без булка, а наследницата… Е, тя беше една от всички, които
се любуваха на злощастието ни след това.
– Бях забравила за тази случка – призна Фейра. – И за
танцовите ѝ умения.
– Самата тя не продума и дума по въпроса – каза Елейн. – Аз
просто забелязах.
Неста грешеше, че Илейн е предана и любяща като куче,
осъзна Касиан. Никоя от постъпките на Неста не ѝ беше
убягнала и разбираше подбудите ѝ.
Амрен попита остро:
– Значи майка ви е изопачила любимото ѝ занимание и го е
превърнала в инструмент за изкачване във висшето общество?
– Майка ни не беше особено приятен човек – намеси се
Фейра. – Неста сама правеше избори в живота си, но майка ни
положи основите.
Илейн кимна и сключи ръце в скута си.
– Затова се радвам да чуя за интереса ѝ към валкириите.
Радвам се, че отново е намерила призвание. И се надявам да
пренасочи всичко… това към него.
„Това“, досети се Касиан, беше гневът ѝ, свирепата ѝ,
непоклатима преданост към близките ѝ, вълчите ѝ инстинкти
и кръвожадност.
Преминаха към по-весели теми, но Касиан продължи да
мисли за същото цяла вечер. Боят беше само малка част от
всичко. Тренировките щяха да я поддържат, да осигуряват
отдушник за гнева ѝ, но ѝ трябваше нещо повече. Трябваше ѝ
радост.
Трябваше ѝ музика.
ГЛАВА 45
– Май валкириите са били по-садистични и от
илирианците – изпуфтя Гуин и Неста забеляза, че краката ѝ
треперят, докато се мъчеше да задържи позата, илюстрирана
в една от многото книги, които проучиха. – Не знам как ще ми
помогне Смиряването за такива упражнения. Какво трябваше
да си повтаряме? „Аз съм скалата, в която се разбиват
вълните.“ Само дето скалите никой не ги кара да задържат
напади.
– Това е непоносимо – съгласи се Емъри през стиснати зъби.
Касиан въртеше небрежно един дълъг кинжал в ръката си.
– Предупредих ви, че бяха корави воини.
Неста дишаше равномерно през зъби.
– Краката ми ще се счупят всеки момент.
– Остават ви още… двайсет секунди.
Касиан погледна часовника на масата за вода, който Азриел
бе довлякъл от Дома. Сенкопоецът отсъстваше днес, но беше
оставил стриктен тренировъчен план на ученичките си.
Краката на Неста трепереха и горяха, но тя вкопа силата си
в земята с пръстите им и се съсредоточи върху дишането си,
дишането си, дишането си, както повеляваше Смиряването.
Потърси онова място на душевен мир, където можеше да се
откъсне от мислите за болка и разтрепераното си тяло, и то
беше толкова близо, толкова достижимо, че ако се
концентрираше, ако вдишаше по-дълбоко…
– Край – обяви Касиан и трите се срутиха в прахоляка. Той
се засмя отново. – Жалка гледка.
– Пробвай ти де – изпръхтя Гуин, просната по гръб на
площадката. – Не вярвам дори ти да издържиш.
– Дойдох тук още призори да правя упражненията, които ми
изпрати снощи – обясни той.
Неста вирна вежди. Нямаше го на вечеря и не мина покрай
стаята ѝ по-късно, но тя беше толкова уморена след няколко
нощи на недоспиване, че не възразяваше.
– Реших, че щом ще ви изтезавам, трябва да съм
подготвен. – Той намигна. – Точно за момента, в който
зароптаете, че трябва да страдам заедно с вас.
– Нищо чудно, че изглеждаш така – измърмори Емъри и се
обърна по гръб, загледана в ясното есенно небе.
Дните напълно се бяха отказали от топлината, макар че още
не се беше спуснал истински студ. Слънцето се бореше срещу
хладовития вятър, предлагайки зрънце мека, обливаща
костите топлота, която Неста с радост приветстваше, също
просната по гръб на земята.
– Ще го приема като комплимент – отвърна Касиан и
широката му усмивка стегна нещо ниско в корема на Неста.
Той я хвана да го наблюдава и усмивката му придоби ново,
скрито значение. Въпреки това я попита:
– Ако трябва да дадеш име на меч, кое ще избереш?
Гуин отговори вместо нея:
– Сребърно величие.
Емъри изпръхтя.
– Сериозно?
– Ти как би го кръстила? – засегна се Гуин.
Емъри помисли.
– Врагоубиец например. Нещо застрашително.
– Това не звучи по-добре!
Неста се подсмихна на препирнята им. Гуин извърна
лъснали тюркоазени очи към нея.
– Кое име е по-зле: Врагоубиец или Сребърно величие?
– Сребърно величие – отговори Неста и Емъри изграчи
триумфално.
Гуин махна с ръка.
– Ти как би го нарекла? – Касиан попита отново Неста.
– Защо питаш?
– Просто ми угоди.
Тя вдигна вежда. Но после заяви сериозно:
– Трепач.
Веждите му се отпуснаха.
Неста сви рамене.
– Не знам. Нужно ли е мечът да се кръщава?
– Просто ми кажи: ако трябваше да дадеш име на някой
меч, какво щеше да е?
– Да не би да си решил да ѝ подариш за Зимното
слънцестоене? – попита Емъри.
– Не.
Неста прикри усмивката си. Харесваше ѝ когато трите се
обединяваха срещу него, налитаха му като лъвици на много
мускулест, много привлекателен труп.
– Тогава защо питаш толкова настоятелно? – поинтересува
се Гуин.
Касиан се намръщи.
– От любопитство.
Но челюстта му се стегна. Не беше това. Имаше нещо друго.
Защо би поискал от нея да кръсти меч?
– Продължаваме – плесна с ръце той. – И щом сте толкова
отворени, ще задържите двойно време валкирския напад.
Емъри и Гуин простенаха, но Неста погледа Касиан още
няколко секунди, преди да се подчини.
Два часа по-късно, като приключиха тренировката,
плувнали в пот и с разтреперани крака, Неста още въртеше
въпроса му в главата си. Емъри и Гуин подхванаха предишния
си разговор и тръгнаха към масата с вода.
Неста изчака да се отдалечат, после се обърна към Касиан.
– Защо ме разпитваше как бих кръстила меч?
Погледът му остана върху Гуин и Емъри.
– Просто ми беше интересно.
– Това не е отговор. Защо ти беше интересно?
Той скръсти ръце.
– Помниш ли онзи ковач?
– Да. Той ли ще ми подари меч за Зимното слънцестоене?
– Подарил ти е три. Онези, които си докосвала.
Тя вдигна вежда.
Касиан затупа с крак по земята.
– Докато си ковала двата меча и кинжала, си им вляла от
силата си. Силата на Котела. Затова вече са магически
оръжия. И не говоря за хубавичка, приказна магия. Говоря за
сериозна, древна магия, невиждана от дълго, дълго време. На
света не са останали магически оръжия. Нито едно. Всичките
са или изгубени, или унищожени, или хвърлени в морето. Но
онзи ден ти си създала цели три. Нови Кошмарни реликви. И
си способна да създаваш още, ако решиш.
Веждите ѝ се издигаха все повече с всяка следваща
абсурдна дума.
– Създала съм три магически оръжия?
– Още не знаем точно каква магия притежават, но да.
Тя килна глава. Емъри и Гуин спряха да си бърборят до
масата за вода, сякаш бяха видели или усетили промяната в
нея. Но не фактът, че е предала от силата си на онези оръжия,
я връхлетя като удар.
– Кои сте вие?
– Какво?
– Каза „Още не знаем каква магия притежават“. Кои не
знаете?
– Рис, Фейра и другите.
– И откога знаете?
Той изтръпна, осъзнал грешката си.
– Неста…
– Откога?
Гласът ѝ стана остър като парче стъкло. Жриците я гледаха,
но не я интересуваше.
Него обаче очевидно го интересуваше.
– Тук не е мястото за този разговор.
– Ти се опита да ми измъкнеш име по време на
тренировка! – махна към ринга тя.
Кръвта бушуваше в ушите ѝ, а по лицето на Касиан се
изписа болка.
– Не ти го съобщих по правилния начин. Обсъдихме дали да
ти кажем, гласувахме и везната се наклони в твоя полза.
Защото ти имаме доверие. Просто… досега не ми се отдаде
възможност да ти съобщя.
– Значи е имало вероятност да не ми кажете? Всички сте
седнали около маса, обсъждали сте ме и накрая сте
гласували?
Нещо надълбоко в гърдите ѝ се пропука при мисълта, че са
анализирали всяко ужасно нещо в нея.
– Ние… Мамка му! – Касиан протегна ръка към нея, но
Неста отстъпи назад. Вече всички ги наблюдаваха. – Неста,
моментът не е…
– Кой. Гласува. Срещу мен.
– Рис и Амрен.
Сякаш някой я удари право в сърцето. Гласът на Рис не я
учудваше. Но Амрен, която винаги я бе разбирала повече от
другите, която не се боеше от нея, с която се бе скарала
толкова жестоко… Една малка част от нея се бе надявала
Амрен да не я мрази завинаги.
Главата ѝ притихна. Тялото ѝ притихна.
Касиан изцъкли очи.
– Неста…
– Добре съм – увери го хладно тя. – Не ме е грижа.
Позволи му да види как укрепва стоманените стени в
съзнанието си. Впрегна всичко, което с Гуин бяха научили за
Смиряването, за да си върне спокойствието, концентрацията,
равновесието. Вдишваше през носа, издишваше през устата.
Развъртя показно рамене и тръгна към Емъри и Гуин, които
я гледаха угрижено. Знаеше, че не заслужава тревогата им, че
ще я загуби един ден, когато и те осъзнаеха що за нищожество
е. Когато Амрен им разкажеше колко жалка отрепка е, или
чуеха от някой друг и решаха, че вече не искат да са ѝ
приятелки. Неста се питаше дали щяха да ѝ го кажат в очите,
или просто щяха да изчезнат.
– Неста – опита да я спре Касиан, но тя напусна ринга, без
да погледне назад.
Емъри веднага тръгна след нея надолу по стълбището.
– Какво стана?
– Нищо – отвърна Неста с глас, чужд дори за собствените ѝ
уши.
– Добре ли си? – загрижи се Гуин иззад Емъри.
Не. Не можеше да спре грохота в главата си, пращенето в
гърдите си.
– Да – излъга и без да ги погледне, изчезна по коридора.
Отиде в стаята си и започна да пълни ваната. Знаеше, че
Касиан ще намине. Затова остана при струящата от крана
вода, докато той чукаше на вратата. Изчака да си тръгне,
отказвайки се от нея както всички останали, и чак тогава спря
водата.
– Тръгна ли си? – попита за всеки случай Дома.
Вратата се отвори в отговор.
– Благодаря.
Излезе в празния коридор. Като че ли Домът я обгръщаше с
магията си, защото нито видя, нито надуши Касиан, крачейки
забързано надолу по късото стълбище до стаята си. И по
коридора. Право до сводестия вход към дългото стълбище.
Чак като стигна, освободи яростта си. Захвърли
сдържаността и се предаде на беснеещото си сърце.
Амрен я мислеше за толкова вятърничава, толкова ужасна,
че не смееше да ѝ повери знанието за тази съдбовна дарба. Бе
споделила с другите мнението си за нея и всички дружно бяха
гласували.
Надолу, надолу и надолу.
Стъпало след стъпало, след стъпало.
Надолу по безкрайната спирала.
Не броеше стълбите. Не чувстваше как се движат краката ѝ.
Съществуваха единствено бушуващата ѝ кръв, ревът в главата
ѝ и пращенето в гърдите ѝ. И никой от похватите на
Смиряването не можеше да ги заглуши.
Земята се приближаваше.
Но Неста не можеше да мисли за нищо друго, освен за
гнева си, за болката си. Не можеше да мисли, само да се
движи.
Колкото по-надолу слизаше, толкова по-топло ставаше
стълбището. Отдалечаваше се от студения вятър горе.
Амрен напълно се беше отказала от нея. Разговорът дали да
я изпратят тук беше нещо различно – Неста знаеше, че той е
произхождал от желание да ѝ помогнат. Вече го съзнаваше.
Този обаче бе породен от омраза към нея, от страх.
Керемидените покриви започваха да се проясняват пред
погледа ѝ. Краката ѝ трепереха. Но тя не ги усещаше.
Не усещаше нищо, освен гнева си, горещ като разтопен
метал, докато стълбите не спряха внезапно и не се озова пред
врата.
Тя се отвори, преди пръстите ѝ да докоснат дръжката.
Слънчева светлина обля стълбището, разкривайки калдъръма
пред нея.
Обгърната от яростта си като от свирепа буря, Неста най-
сетне стъпи отново във Веларис.
ГЛАВА 46
Не обръщаше внимание на града около себе си, на хората,
които или страняха, виждайки лицето ѝ, или просто не я
забелязваха. Не обръщаше внимание на ярките оранжеви,
червени и жълти краски на есенните дървета, нито на
блещукащите сини води на Сидра, докато минаваше по един
от безбройните мостове през виещото ѝ се тяло, устремена
към западния ѝ бряг.
Само гневът я ръководеше. По-късно дори нямаше да си
спомня как е изтичала нагоре по стълбите към таванския
апартамент. Как е стигнала до дървената врата и я е блъснала
с длан. Как и дървото, и защитните заклинания са се пръснали
като стъкло.
Завари Амрен и Вариан в леглото. Дребната елфка яздеше
гола принца на Адриата. Те спряха, Амрен се завъртя към
вратата, а Вариан се надигна, обгръщайки и двама им с воден
щит. Неста влезе в стаята и изръмжа:
– Ти. Сметнала си, че не бива дори да разбирам на какво е
способна силата ми.
Амрен скочи от Вариан с ловкостта на Върховните елфи и се
загърна с копринен халат, а той придърпа един чаршаф да се
покрие. Зад лъскавата водна стена изглеждаха като под
океана. Амрен стрелна рязък поглед на Вариан.
– Спусни я.
Той се подчини, после преметна дълги, мускулести крака от
ръба на леглото и започна да обува панталона си.
– Напусни – изръмжа му Неста.
Но принцът на Двора на Лятото наблюдаваше Амрен с
обтегнато от тревога лице. Беше готов да остане и да я
отбранява до смърт. Неста изцъка с обгърнат в горчилка език.
Някога Амрен ѝ беше такъв приятел – винаги готова да я
защити в битка, в спор. Амрен му кимна и Вариан хвърли
предупредителен поглед на Неста, преди да излезе забързано
от стаята.
Вероятно за да предупреди другите, но Неста не я
интересуваше.
– Предполагам онзи бъбривец ти е казал повече от
необходимото – подхвана Амрен.
– Гласувала си срещу мен – отвърна Неста с неочаквано
студен глас.
– По никакъв начин не си се доказала като способна да
контролираш толкова могъща сила – обясни със същата
ледовитост Амрен. – Демонстрира ми го на онзи кораб, когато
категорично отказа дори да се опиташ да я овладееш.
Предложих ти да те науча, а ти си тръгна.
– Тръгнах си, защото избра сестра ми.
Също като Илейн. Амрен беше нейна приятелка, нейна
съюзница, а в крайна сметка това се оказа незначително.
Защото избра Фейра.
– Не съм избирала никого, разглезено момиче – озъби ѝ се
Амрен. – Казах ти, че Фейра поиска двете с теб отново да
работим заедно, а ти някак успя да изопачиш думите ми и да
решиш, че съм застанала на нейна страна. – Неста мълчеше. –
Месеци наред настоявах да те оставят на мира. Отказвах да те
обсъждам с тях. А когато осъзнах, че поведението ми не ти
помага, че може би сестра ти е била права, изведнъж се
оказва, че аз съм те предала?
Неста трепереше.
– Знаеш какво мисля за Фейра.
– Да, горката Неста, с по-малка сестра, която я обича
толкова силно, че е готова на всичко, за да ѝ помогне.
Неста потисна спомена за Тамлин в облика му на звяр, как
бе искала да го разкъса на парчета. Но ето че се оказваше
същата като него.
– Фейра не ме обича.
Не заслужаваше любовта на сестра си. Както Тамлин не я
бе заслужавал.
Амрен се изсмя гръмко.
– Фактът, че вярваш в това, е поредното доказателство, че
не си достойна да притежаваш такава сила. Не може да се има
доверие на някого, който толкова усърдно се стреми да остане
сляп. Онези оръжия биха те превърнали в същински кошмар.
– Вече е различно.
Думите ѝ прозвучаха кухо. Наистина ли беше различно? Тя
самата чувстваше ли се различна от миналото лято, когато с
Амрен се скараха на онзи кораб и някогашната ѝ приятелка
най-сетне разкри пълното си разочарование от нея?
Амрен се усмихна, сякаш и тя си мислеше същото.
– Колкото и да тренираш, колкото и да чукаш Касиан, няма
да поправиш разбитото, ако не започнеш да се вглеждаш в
себе си.
– Не ме поучавай. Ти…
Тя посочи Амрен и можеше да се закълне, че елфката
отстъпи от върха на пръста ѝ. Също като Тамлин. Сякаш и
Амрен си спомни, че последният път, когато бе посочила свой
враг, накрая държеше отсечената му глава в ръцете си. Неста
се засмя безрадостно.
– Мислиш, че бих се заклела да те убия?
– Онзи ден почти си го направила с Тамлин. – Значи Касиан
им беше разказал и за това. – Но ще ти кажа същото, което ти
казах на онзи кораб. Мисля, че имаш сили, които още не
разбираш, не уважаваш и не умееш да контролираш.
– Не си въобразявай, че знаеш кое е най-добре за мен.
Когато Амрен не отвърна, Неста изсъска насреща ѝ:
– Ти ми беше приятелка.
Зъбите на Амрен проблеснаха.
– Така ли? Според мен не знаеш какво означава тази дума.
Гърдите я заболяха, сякаш онзи невидим юмрук я бе
блъснал отново. Отвъд разбитата врата проехтяха забързани
стъпки и тя се приготви Касиан да влети с гръм и трясък…
Но се оказа Фейра.
Небрежните ѝ дрехи бяха опръскани с боя; на едната ѝ
луничава скула имаше бяло петно. Вариан сигурно бе тичал
полугол до ателието ѝ.
– Спрете – нареди задъхано тя.
Дори да забеляза треските от вратата по пода, Фейра не им
обърна внимание. Вместо това я доближи и подхвана
умолително:
– Неста, не е прозвучало правилно.
– Касиан ли ти каза?
Беше отишъл при Фейра, вместо да намери нея?
– Не, но се досетих. Той не искаше да пази нищо в тайна от
теб.
– Не съм ядосана на Касиан. – Неста върна поглед към
Амрен. – Вярвах, че ще ми пазиш гърба.
– Спрях да ти пазя гърба в момента, в който реши да
използваш предаността ми като щит срещу всички други.
Неста изръмжа, но Фейра застана между тях с вдигнати
ръце.
– Този разговор приключва веднага. Неста, върни се в Дома.
Амрен, ти… – Поколеба се, навярно осъзнала, че не е разумно
да заповядва на Амрен. Затова довърши предпазливо: – Ти
остани тук.
Неста се изсмя гърлено.
– Ти си ѝ Велика господарка. Не е нужно да я глезиш.
Особено при положение че вече има по-малко сила от всеки от
вас.
Очите на Фейра пламнаха.
– Амрен ми е приятелка и е член на този Двор от векове.
Уважавам я.
– А тя теб уважава ли те? – изплю Неста. – Другарят ти
уважава ли те?
Фейра застина.
– Да не си казала нито дума повече, Неста Арчерън –
предупреди я Амрен.
Но Неста не я беше грижа вече. Грохотът в главата ѝ
заглушаваше здравия ѝ разум.
– А казал ли е някой от тях на многоуважаваната си Велика
господарка, че бебето в утробата ѝ ще я убие?
– Затваряй си устата! – излая Амрен.
Избликът ѝ беше достатъчно потвърждение. Фейра
прошепна с пребледняло лице:
– Какво значи това?
– Заради крилете – отвърна ядно Неста. – Илирианските
криле на момченцето ще заседнат в елфическото ти тяло по
време на раждането и това ще убие и двама ви.
Пълна тишина се разля в стаята, в света.
Фейра пророни:
– Маджа каза само, че раждането ще е рисковано. Но
Резбаря… Синът, който ми показа, нямаше криле. – Гласът ѝ
пресекна. – Показал ми е каквото съм искала да видя ли?
– Не знам – отговори Неста. – Но знам, че другарят ти
нареди на всички да крият истината от теб. – Тя се обърна към
Амрен. – И за това ли гласувахте? И нея ли обсъждахте, и нея
ли сметнахте за недостойна да знае истината? Ти как гласува,
Амрен? Фейра да умре в неведение? – Преди Амрен да
отговори, Неста се обърна пак към сестра си. – Не се ли чудиш
защо безценният ти, съвършен Рисанд е толкова кисел през
последните седмици? Защото знае, че ще умреш. Знае, но не
ти е казал.
Фейра затрепери.
– Ако аз умра… – Погледът ѝ се спусна към една от
татуираните ѝ ръце. Тя вдигна глава към Амрен и очите ѝ
лъщяха от сълзи. – Всички сте знаели?
Амрен запрати кръвнишки поглед към Неста, но отвърна:
– Не искахме да те безпокоим. Страхът може да е също
толкова смъртоносен, колкото всяка физическа заплаха.
– И Рис е знаел? – Сълзите рукнаха по бузите ѝ, размивайки
петното боя. – Знаел е, че животите ни са в опасност?
Тя пак сведе поглед към татуираната си ръка, обгърнала
корема ѝ.
В този миг Неста осъзна, че майка ѝ никога не я обичала
колкото Фейра вече обичаше нероденото си дете.
И докато гледаше как по сбърченото от страх, оцапано с боя
лице на сестра ѝ се леят сълзи, нещо в нея се прекърши –
смачка гнева ѝ, онзи грохот.
Беше прекалила. Беше… О, богове!
Амрен каза:
– Момиче, най-добре говори с Рисанд.
Неста не можеше да понесе болката и ужаса, и любовта по
лицето на Фейра, когато сестра ѝ погали нежно корема си.
Амрен се обърна към нея:
– Дано си доволна.
Неста не отвърна. Не знаеше какво да каже, какво да
направи. Просто се обърна на пета и избяга от апартамента.
Касиан бе отишъл в крайречната къща. Третата му грешка
за деня.
Първата беше нескопосаният му въпрос за името на меча,
който събуди подозрението на Неста. А после, понеже не
можеше да я лъже, ѝ изпя всичко.
Втората му грешка беше да я остави да се крие в стаята си,
вместо да нахлуе против волята ѝ и да говори с нея. Позволи ѝ
да си вземе вана, надявайки се, че това ще я поуспокои. Той
самият направи същото, а като излезе от банята, последва
мириса ѝ до коридора към външното стълбище, чиято врата
зееше отворена.
Страхуваше се да не е припаднала някъде по стъпалата,
затова тръгна надолу. Слезе по всичките десет хиляди,
следвайки пресния ѝ яростен мирис.
Беше стигнала до дъното им. Вратата стоеше широко
отворена.
Той се изстреля в небето, защото знаеше, че ще му е трудно
да я проследи в оживения град, и се надяваше да я види от
въздуха. Тъй като очакваше Амрен да работи в крайречната
къща, полетя натам.
Само дето не я намери. Нито пък Неста.
Стигна до кабинета на Рис тъкмо когато брат му получи
новината. Не от вестоносец, а от Фейра – по невидимата им
другарска връзка.
Рис седеше пред бюрото си със стегнато лице, докато
двамата разговаряха в съзнанията си. Касиан веднага разбра с
кого говори и замръзна на място. Щом и двете сестри ги
нямаше тук, вероятно бяха в апартамента на Амрен, а щом
Фейра говореше с Рис…
Касиан се завъртя към вратата. Полетът до апартамента
щеше да му отнеме две минути и се молеше да не е твърде
късно…
– Касиан.
Гласът на Рис извираше от нечий кошмар, от мрака между
звездите.
Касиан застина – толкова рядко го чуваше и нито веднъж
насочен към него.
– Какво е станало?
Лицето на Великия му господар беше съвършено спокойно.
Но в очите му дебнеше смърт – черна, вилнееща смърт. В
ирисите им не бе останала нито една звезда, нито точица
лилаво.
Рис процеди с глас като от ада:
– Неста е решила да съобщи на Фейра за опасността, която
грози нея и бебето.
Сърцето на Касиан заблъска в гърдите му, макар и
пропукано от тъга.
Рис впи очи в неговите и Касиан едва удържа на гибелния
му поглед, когато брат му, Великият му господар, заповяда:
– Изведи Неста от града. Веднага. – Силата на Рис затътна в
стаята като надигаща се буря. – Преди да съм я убил.
ГЛАВА 47
Касиан намери Неста да тича по една странична уличка,
сякаш подозираше, че Рисанд се кани да тръгне на лов, който
само пролята кръв можеше да спре. Но Касиан знаеше, че се
опитва да избяга не от брат му, а от постъпката си, от себе си.
Право в някоя от любимите ѝ механи.
Без да ѝ даде шанс да реагира, Касиан прелетя бързо по
уличката, сграбчи я през кръста и коленете и се издигна с нея
в небето.
Тя не се съпротивява, не каза и дума. Просто се отпусна в
обятията му, заровила студено лице в гърдите му.
Касиан прелетя над Дома на Ветровете и видя Азриел да
размахва криле на място с тежка раница в ръце, приготвена
или по заръка на Рис, или защото сенките на Аз му бяха
прошепнали какво е станало.
Касиан грабна раницата, закачи я на китката си и изпъшка
заради теглото ѝ, държейки здраво Неста. Не си размениха
нито дума, преди Касиан да се изстреля нагоре в есенното
небе.
Без да погледне града зад себе си.
В главата ѝ, в тялото ѝ нямаше звуци. Знаеше, че Касиан я
държи, че летят от часове, но не я интересуваше.
Беше постъпила непростимо.
Заслужаваше Рисанд да я превърне в кървава мъгла.
Искаше ѝ се Касиан да не ѝ се беше притекъл на помощ.
Летяха над планината, докато слънцето не залезе зад тях.
Като кацнаха, пейзажът наоколо вече бе загърнат в мрак.
Касиан се намръщи, стъпвайки на земята, сякаш всяка част от
тялото го болеше, и пусна раницата от Азриел в краката си.
– Тази нощ ще лагеруваме тук – заяви тихо, студено.
Но на нея не ѝ се говореше. Беше решена да не пророни
нито дума повече до края на живота си.
– Ще запаля огън – продължи той без нито капка
състрадание по лицето.
Неста не можеше да го понесе. Затова се обърна,
оглеждайки мястото, на което бе кацнал – парче равна суха
земя под надвиснала черна скала.
Свря се безмълвно в най-дълбоката част на заслона. Легна
върху твърдата прашна земя, подви лакът под главата си и се
сви на кълбо до каменната стена.
Затвори очи и си представи, че не чува пращенето и
пукането на дървото, докато огънят го поглъщаше, че се
разтапя и попива в пръстта, в планината, и изчезва завинаги.
Касиан.
Гласът на Фейра изпълни съзнанието му, изтръгна го от
тихото съзерцание на звездите, изгряващи над простора. Беше
довел Неста в Спящите планини, веригата, разделяща Илирия
от Веларис. Зимата още не бе впила зъби в ниските им върхове
и имаше достатъчно течащи реки и дивеч.
Касиан.
Бях забравил, че можеш да говориш в ума ми.
Тя се засмя. Не знам дали да се засегна, или не. Май
трябва да използвам по-често даематските си дарби. След
кратка пауза добави: Добре ли си?
Аз трябва да те питам същото.
Рисанд реагира твърде бурно. Неоснователно бурно.
Касиан поклати глава, въпреки че Фейра не можеше да го
види. Съжалявам, че трябваше да научиш.
Аз пък не. Но съм ви бясна на всичките. Разбирам защо не
сте ми казали, но съм бясна.
Е, ние пък сме бесни на Неста.
Единствено тя имаше смелостта да ми каже истината.
Казала ти е истината, за да те нарани.
Може би. Но само тя ми я разкри.
Касиан въздъхна през носа. Тя… Премисли следващите си
думи. Според мен е видяла приликата в нейното и твоето
положение и е решила да отмъсти по свой начин и за двете
ви.
И аз така смятам. Но Рис е на друго мнение.
Ще ми се да беше научила по друг начин.
Е, така научих. Но ще посрещнем и тази трудност
заедно. Всички ние.
Как е възможно да го приемаш толкова спокойно?
Другият вариант е страх и паника. А няма да позволя
синът ми да изпитва такива чувства. Ще се боря за него, за
нас, до последни сили.
Гърлото му се стегна. И ние ще се борим за вас.
Знам. Фейра пак се умълча за момент. Рис нямаше право да
ви прокужда от града, нито да заплашва Неста. Осъзна го и
се извини. Искам да се приберете у дома. И двамата. Къде я
заведе?
В пустошта. Касиан надникна през рамо към скалната
стена, до която Неста спеше свита на кълбо от няколко часа.
Май ще поостанем тук няколко дни. Ще поскитаме из
планината.
Неста никога не е ходила на поход. Със сигурност ще
недоволства.
Тогава кажи на Рис, че това ще е наказанието ѝ. Защото
брат му, макар и да се разкайваше за заплахите си, несъмнено
вреше от ярост. Кажи му, че с Неста ще скитаме из
планината и на нея хич няма да ѝ е приятно, но ще се
прибере у дома, когато аз реша, че е готова.
Фейра мълча почти цяла минута. Той съзнава, че трябвало
да те убеди да не го правиш, но тайничко се радвал.
Добре. Аз пък тайничко се радвам да го чуя.
Фейра се засмя и меденият ѝ глас беше доказателство, че
колкото и да я е натъжила новината, започваше да се
приспособява към нея. Че няма да ѝ позволи да потопи живота
ѝ в страх и сълзи. Касиан не знаеше защо е очаквал друго от
нея.
Моля те, грижи се за нея, Касиан. И за себе си.
Касиан надникна към спящата жена, почти скрита в
сенките на скалата.
Добре.
ГЛАВА 48
– Ставай.
Неста се напрегна и открехна едното си око срещу
ослепителната светлина на зората. Касиан стърчеше над нея с
чиния с гъби и препечена филия. Цялото тяло я болеше от
твърдата земя и студената нощ. Почти не беше спала; през
повечето време лежа будна, загледана в скалата, мъчейки се
да не слуша пращенето на огъня, да изчезне напълно.
Надигна се и Касиан тикна чинията пред нея.
– Яж. Чака ни дълъг ден.
Тя вдигна тежки очи към лицето му.
Към студените му черти, без капка предизвикателство и
светлина. Чертите на коравосърдечен воин.
– Ще вървим от зори до здрач само с две почивки за целия
ден – обяви Касиан. – Така че яж.
Нямаше значение. Дали ще яде, ще спи или ще ходи. Вече
нищо нямаше значение.
Но Неста се насили да изяде храната, която ѝ беше
приготвил, и не каза нито дума, докато той гасеше огъня,
съсредоточена във всичко друго, но не и в пукането на
дървата. Касиан прибра бързо малкото си принадлежности за
готвене и остатъка от храната в платнената раница.
Като я вдигна, мускулите на предмишницата му се
напрегнаха от теглото. Той отиде до Неста и я стовари между
краката ѝ.
– Не мога да сложа толкова голяма раница на гърба си
заради крилете. Така че ти ще я носиш.
Досетил ли се беше Азриел? Ако съдеше по ледения хумор в
очите на Касиан, явно да.
Неста дояде храната и понеже нямаше с какво да измие
чинията, я пъхна мръсна в раницата.
– Ще измиеш съдовете, като стигнем до реката Гертис по
обяд – каза Касиан. – На шест часа път оттук е.
Не я беше грижа. Нека я тормози, нека я кара да върви като
магаре, нека я използва за слугиня. Това нямаше да поправи
нищо.
Нямаше да поправи нея.
Неста се изправи с пращене на стави и вкочанено тяло. Не
си направи труда да сплете наново плитката си.
– Ако ти е нужно уединение, отиди зад ъгъла. – Той кимна
към леката извивка в скалата. – Тук няма никой.
Тя му се подчини. Като се върна, той кимна към раницата.
– Вдигни я.
Неста изпъшка, докато я вдигаше. Сигурно тежеше поне
една трета от нейното тегло. Гърбът ѝ едва не се преви, като я
качи на раменете си, но успя да си я сложи и се поразмърда,
за да я намести. Нагласи презрамките и токите, така че да
прилепне плътно до гръбнака ѝ, разпределяйки теглото между
гърдите и хълбоците си.
Касиан явно реши, че се е справила задоволително.
– Да вървим.
Неста го остави да води и след десетина минути вече се
задъхваше, а краката ѝ горяха, докато Касиан изкачваше
ловко планинския скат. Никой от двама им не проговори.
Денят беше приятно свеж, планината около тях сияеше в
яркозелено, а лазурните реки бяха толкова бистри, че дори от
такава височина виждаше белите камъни по коритата им.
Неста се отдаде на всичко – болките в тялото ѝ, острият ѝ
като стъкло дъх, оглушителните ѝ мисли.
Слънцето се издигаше високо в небето, карайки челото и
врата ѝ да плувнат в пот. Косата ѝ подгизна. Но тя
продължаваше да върви след Касиан, нагоре и все по-нагоре
по склона. Той достигна една изпъкнала скала, надникна през
рамо, за да се увери, че го следва, после изчезна – вероятно
защото се заспуска надолу.
Тя се добра до ръба на щръкналата скала и се озова пред
отвесна стръмнина.
Беше ѝ споменал, че ще спрат при някаква река. Е, далеч
под нея и напред виеше снага широка река, почти закрита от
дървета. Не ѝ се струваше на часове път, но… Касиан слизаше
в зигзаг по склона, вместо право надолу. Едва ли някой
можеше да се спусне директно, без да се претърколи
смъртоносно.
Скоро зароптаха съвсем различни мускули в тялото ѝ. Беше
по-трудно от изкачването, защото имаше чувството, че
раницата ще я прекатури напред и ще я запрати към
долината.
За разлика от нея Касиан не планираше старателно всяка
стъпка сред тревите и дребните камъчета. Той поне можеше
да разчита на крилете си. Бяха толкова нависоко, че облаците
се носеха покрай тях като безучастни наблюдатели, никой от
които не проявяваше милосърдието да ги скрие поне за миг от
палещото слънце.
Краката ѝ трепереха, но тя продължаваше да върви. Стисна
презрамките на раницата при гърдите си в опит да балансира
теглото ѝ с ръце. И стъпка след стъпка, час след час, вървеше
подир Касиан надолу по стръмния склон.
Местеше единия си крак пред другия и не продумваше.
Спряха да обядват при реката. Ако твърдо сирене и хляб
можеше да се нарече обяд.
Но Неста я интересуваше само това, че пълнеха стомаха ѝ.
Че реката е бистра и чиста, а гърлото ѝ беше пресъхнало. Тя
падна на колене върху тревистия ѝ бряг и натопи лице в нея.
Ахна при внезапната среща с ледената вода, после се надигна
и изсипа шепа от нея в устата си, и отново, и отново,
преглъщайки жадно.
Накрая се отдръпна от реката и полегна настрани, все още
задъхана.
– Имаш трийсет минути – обади се Касиан, седнал сред
високите, люлеещи се треви с манерка в ръка. – Използвай ги
както решиш.
Тя не му отвърна. Дори нямаше сили да кимне.
Касиан отвори раницата и ѝ метна една манерка.
– Напълни я. Ако ти причернее, може да паднеш по склона
и да си изпотрошиш костите.
Тя не го погледна. Не му позволи да види думата в очите ѝ.
Дано.
Но той все пак застина. И следващите му думи бяха по-
меки – още по-омразни за ушите ѝ.
– Почини си.
Касиан знаеше, че Неста често се мрази.
Но не беше подозирал, че се мрази достатъчно да… не иска
да съществува повече.
Видя изражението ѝ, като спомена опасността от падане. И
имаше чувството, че завръщането във Веларис няма да я
избави от този поглед. Нито пък той.
Само Неста можеше да се спаси от него.
Остави я да си почине обещаните трийсет минути и май още
ѝ беше малко ядосан, защото каза само:
– Да вървим – и потегли.
Тя го последва с тежкото си, наситено мълчание. Тиха като
товарен кон.
Касиан познаваше планината като собствената си длан,
защото векове наред бе летял над нея: тук живееха овчари,
повечето обикновени елфи, предпочитащи усамотението на
исполинските зелени и кафеникавочерни скали пред
оживлението на града.
Върховете ѝ не бяха високи и остри като тези в Илирия, но
бяха пропити с енергия, която не можеше да си обясни. Мор
му беше казвала, че в далечното минало използвали тези земи
за изцерение. Хора с ранени тела и духове идвали да се
лекуват по тези склонове, край езерото, до което с Неста щяха
да стигнат след два дни и половина.
Може затова да я водеше тук. Инстинктивно си бе спомнил
за лечебните сили на тази земя, бе почувствал спящото ѝ
сърце и това го бе подтикнало да доведе Неста тук.
Но докато мълчанието ѝ го следваше като блуждаещ
призрак километър след километър, Касиан вече се питаше
дали това ще е достатъчно.
ГЛАВА 49
Бяха изкачили до половината планина, която ѝ бе
приличала на скромно хълмче от разстояние, когато Касиан
извика пред нея:
– Ще нощуваме тук.
Спря на една скала, щръкнала над планинския склон.
Съседният връх беше толкова близо, че Неста можеше да го
удари с камък и от него ги делеше само друга река,
лъкатушеща далеч под тях. Скалата беше светла и прашна, но
най-вече равна.
Без да каже нищо, Неста се изкачи до плоския терен с
последни сили и се просна в прахоляка.
Ситни камъчета се впиха болезнено в скулата ѝ, но тя
продължи да диша изнемощяло, докато тялото ѝ се тресеше от
умора. Нямаше да помръдне оттук до съмване. Дори за да
отиде до тоалетната. Предпочиташе да се подмокри,
отколкото да използва и един мускул от тялото си.
Касиан нареди от другия край на тясното пространство:
– Свали раницата, преди да припаднеш, за да мога да си
сготвя вечеря.
Безразлични, сурови думи. Почти не ѝ беше проговорил цял
ден.
И тя го заслужаваше – заслужаваше и по-лошо.
Тази мисъл я накара да разкопчае поддържащите каиши
през гърдите и корема ѝ. Раницата тупна върху скалата и тя се
извъртя да я подритне към него. Кракът ѝ затрепера наново от
усилието. Но тя намери сили да се избута назад, за да опре
гръб в един камък.
Той грабна раницата, без дори да ѝ благодари, сякаш не се
беше потила и мъчила под теглото ѝ цял ден. После влезе в
близкия шубрак и високите до коленете му треви и храсталаци
зашумоляха.
Вятърът шепнеше, виейки се около върховете. Сенките на
здрача бавно пълзяха нагоре по скалните склонове наоколо, а
залязващото слънце обливаше най-горните им части в
разтопено злато. Хладът ставаше все по-осезаем с всеки
сантиметър, заграбен от надигащия се мрак.
Реката бучеше в подножието на планините и тътнежът ѝ ги
бе съпровождал през целия ден. Множеството ѝ бързеи се
виждаха смътно дори от тази височина. С гасненето на
дневната светлина цветовете ѝ се меняха от тъмносиво в
нефритено, в боровозелено, докато се усукваше около
подножията в долината.
Пейзажът беше толкова спокоен, но и някак бдителен.
Сякаш я обграждаше нещо древно и полуспящо. Сякаш всеки
връх си имаше своите настроения и предпочитания –
например дали ще приласкае облаците, или ще ги отблъсне;
дали ще е загърнал склоновете си с дървета, или е пожелал да
останат голи. Формите им бяха толкова причудливи и
издължени, че приличаха на великани, полегнали край
реките, придърпали намачкани одеяла върху телата си и
заспали вечен сън.
Мисълта за дълбок сън явно я бе унесла в такъв, защото
изведнъж осъзна, че светът е притъмнял напълно, с
изключение на звездите и почти пълната луна, толкова ярки,
че не се налагаше да палят огън. Макар че си мечтаеше за
топлината му. Касиан лежеше недалеч с гръб към нея и
лунната светлина позлатяваше крилете му.
Беше ѝ оставил чиния с храна – хляб, твърдо сирене и
някакво сушено месо. Тя не ги докосна. Направи се, че не
усеща ропота в стомаха си.
Просто изпука скования си врат, загърна се с одеяло и пак
легна на земята. Пак пъхна ръка под главата си и затвори очи,
сякаш така нямаше да чувства студа.
През следващите два дни гледа тила на Касиан.
И не каза нито дума.
Всяко камъче като че ли имаше мисия да я препъне, или да
изкълчи глезена ѝ, или да проникне в ботушите ѝ.
В ранния следобед на следващия ден силен вятър носеше
облаците точно над върховете, а главата ѝ вече пулсираше от
болка. Слънцето грееше твърде жарко, потта щипеше кожата
ѝ.
Въпреки че вървяха от дни, бяха превалили само няколко от
възвишенията. Планините, над които Касиан обикновено
прелиташе, бяха безкрайни за обхождане. Не го попита как
избира маршрута им. Нито къде я води. Просто го следваше,
вперила поглед в гърба му.
Сега обаче гърбът му се разми пред очите ѝ; главата ѝ,
цялото ѝ тяло се залюля леко.
Опита се да преглътне, но гърлото ѝ беше толкова
пресъхнало, че езикът ѝ залепваше за небцето. Тя го отлепи.
Вода – кога за последно бе пила вода? Манерката ѝ беше най-
отгоре в раницата, само че за да я извади, трябваше да спре…
А не ѝ се искаше да разкопчава презрамките и да я сваля на
земята. Така Касиан можеше да си помисли, че ѝ трябва
почивка.
Миналата вечер протече също като предходната: още като
спряха, се срути на земята и едва успя да свали раницата,
преди да заспи. Като се събуди малко по-късно, намери чиния
със студена храна до себе си, покрита с тънко парче плат.
Изяде всичко, докато той спеше, после пак затвори очи.
Само пълното изтощение можеше да ѝ донесе забравата, за
която жадуваше. При всяка почивка през деня направо
рухваше на колене от умора и стоварваше раницата на земята.
И по време на краткото бездействие беше толкова изцедена,
че нямаше енергия да размишлява в що за развалина се беше
превърнала – и то отдавна. Колкото и да тренираше, колкото и
да опознаваше валкириите и техниката им на Смиряване,
нямаше да постигне нищо. Нищо не можеше да ѝ помогне.
Затова щеше да почака за водата. Защото спреше ли,
рискуваше да допусне в главата си мислите, които се влачеха
след нея като оловни сенки, по-тежки от раницата ѝ.
Глезенът ѝ се изкълчи върху едно коварно камъче и тя
стисна зъби да овладее рязката болка, но продължи напред.
Касиан не залитна дори веднъж. Сигурна беше, защото го
наблюдаваше цял ден. Сега обаче залитна. Неста се хвърли
напред, но…
Не. Тя беше. Тя падаше.
Касиан беше стигнал до половината на пресъхналото речно
корито, когато чу силно изхрущяване на чакъл зад себе си.
Завъртя се и видя Неста по лице на земята. Не помръдваше.
Той изруга, изтича надолу по каменистото корито и падна
на колене пред нея. Острите камъчета прободоха краката му
през панталоните, но той дори не ги усети, докато я обръщаше
по гръб с разтуптяно сърце.
Беше припаднала. Изпълни го облекчение като нещо
първично, успокояващо, но…
Не я беше поглеждал от часове. Устните ѝ бяха бели и
напукани; кожата ѝ – зачервена и потна. Той грабна
манерката от колана си, развъртя капачката и придърпа
главата ѝ в скута си.
– Пий – нареди ѝ, отваряйки устата ѝ с гърлото на
манерката, докато кръвта бучеше в ушите му.
Неста се свести, но не му се съпротивлява, когато изсипа
глътка вода в гърлото ѝ. Това ѝ помогна да отвори очи. Бяха
замъглени.
– Кога за последно пи вода? – попита Касиан.
Погледът ѝ се избистри. За пръв път от три дни го
поглеждаше в очите. Но накрая просто взе манерката и я
пресуши.
След това простена, слезе от скута му и легна на една
страна.
– Трябваше да пиеш вода през целия ден – нахока я той.
Неста просто загледа камъните около тях.
Сърцето му се късаше от този поглед – празен, равнодушен,
сякаш вече не я интересуваше дали ще оцелее, или ще умре в
пустошта.
Стомахът му се сви. Инстинктите му ревяха да я прегърне,
да я утеши, но един друг глас, древен и мъдър, му шепнеше да
продължи напред. Още едно възвишение, посъветва го гласът.
Само още едно.
Той му се довери.
– Тази нощ ще лагеруваме тук.
Неста дори не се опита да стане. Касиан се огледа за по-
равно място. И намери на около пет метра нагоре по речното
корито. Или поне сравнително равно.
– Хайде – подкани я нежно. – Още няколко крачки и ще
поспиш.
Тя не помръдна. Сякаш не можеше.
Касиан си каза, че тялото ѝ се е отпуснало заради
прималяването, но се върна до нея. Клекна и я вдигна на ръце
заедно с раницата.
Неста не каза нищо. Абсолютно нищо.
Но той знаеше, че бурята наближава. Че рано или късно тя
ще проговори и трябваше да е готов за това.
Неста пак намери чиния с храна, като се събуди в мрака.
Пълнолунието озаряваше толкова ярко планините, реките и
долината, че дори листата по дърветата далеч под тях се
виждаха ясно. За пръв път в живота си виждаше такава
гледка. Приличаше ѝ на тайна, спяща земя, забравена от
времето.
Тя беше едно нищо пред тази панорама, пред
величествената планина. Толкова незначителна, колкото
някое от камъчетата, които още трополяха в ботушите ѝ.
Чувството да бъде никой и нищо ѝ носеше блажено
облекчение.
Не си спомняше как е заспала, но зората я събуди и отново
потеглиха. На север, каза Касиан – и в рядък момент на
цивилизованост ѝ обясни, че мъхът винаги никнел по
северната страна на дърветата, което му помагало да се
ориентира.
Докато обядваха, ѝ каза, че до вечерта ще стигнат до езеро,
край което ще останат ден-два.
Тя почти не го слушаше. Крачка след крачка, километър
след километър, нагоре и надолу. Планините я наблюдаваха,
реката ѝ пееше, сякаш я водеше към езерото.
Наясно беше, че колкото и да наказваше тялото си, нямаше
да изкупи греховете си. Питаше се дали и Касиан го знае.
Дали е осъзнал, че напразно я развежда из планината.
Или беше попаднала в една от древните истории, които ѝ
разказваха като дете, и той беше ловецът, пратен от злата
кралица да я заведе надълбоко в пустошта, за да изтръгне
сърцето ѝ.
Щеше ѝ се наистина да го направи. Някой най-накрая да
изреже проклетото нещо от гърдите ѝ. Да убие заедно с нея и
гласа, който постоянно ѝ нашепваше за всичките ѝ ужасни
постъпки, мисли и провали.
Беше се родила уродлива. С нокти и зъби, които никога не
успяваше да прикрие напълно и винаги вадеше срещу
предателството. Омразата и любовта ѝ бяха толкова свирепи,
че никой не ги разбираше. Може би само Илейн, но сега дори
тя я ненавиждаше.
Не знаеше как да поправи нещата. Грешките си. Как да се
промени.
Не си спомняше момент от живота си, в който да не бе
чувствала гняв. Може би преди смъртта на майка им, но тя
пък беше вечно огорчена и презираше баща им и някак бе
успяла да ѝ предаде ненавистта си към него.
Неста не можеше да потуши безпощадния си, свиреп гняв.
Нито инстинкта си да избухва срещу всеки, който бе способен
да я нарани.
Беше като бясно куче. И се държа като такова с Амрен и
Фейра. Звяр, също като Тамлин. Дори не се зарадва, че най-
сетне преодоля стълбището към града – изобщо броеше ли се,
щом я бе тласкала само ярост?
Тя самата броеше ли се – заслужаваше ли да я броят за
нещо?
Точно този въпрос срутваше всичко в нея.
Неста изкачи хълма, който Касиан бе изкачил преди нея, и
пред двама им се ширна блещукащо тюркоазено езеро.
Намираше се в долчинка между две големи възвишения,
сякаш две зелени шепи държаха водата му. Брегът му бе
обсипан със сиви камъни.
Но Неста спря да вижда езерото, камъните, слънцето,
зеленината.
Зрението ѝ се премрежи и очите ѝ запариха, като че
разрязани, за да пропуснат сълзите ѝ.
Тя стигна до камъните и толкова тежко се свлече на колене
върху тях, че се врязаха в костите ѝ. Заслужаваше ли да я
броят за нещо?
Знаеше отговора. Винаги го бе знаела.
Касиан се завъртя към нея, но Неста нито го видя, нито чу
думите му.
Просто зарови лице в дланите си и зарида.
ГЛАВА 50
След като дълбоките, изтерзани звуци заизвираха от
гърдите ѝ, Неста осъзна, че не може да ги спре.
Затова им даде пълна свобода, коленичила на езерния бряг.
Позволи на всяка ужасяваща мисъл да я връхлети, да я
облее. Позволи си да види бледото, съкрушено лице на Фейра,
когато ѝ разкри жестоката истина, тласната от собствените си
гняв и болка.
Нямаше начин да преодолее чувството си на вина. Нямаше
смисъл да опитва. Затова продължи да ридае в тъмнината на
шепите си.
След малко камъчетата изхрущяха и до нея се появи топло,
неотлъчно присъствие. Касиан не я докосна, а само ѝ каза
някъде отблизо:
– Тук съм.
Тя заплака още по-неутешимо. Не можеше да се спре.
Сякаш в душата ѝ се бе пръснала дига и можеше единствено
да остави водата да се излее, да изтече буйно през нея.
– Неста.
Пръстите му докоснаха рамото ѝ.
Тя не можеше да понесе допира му. Състраданието в него.
– Моля те – пророни.
Първата ѝ дума от пет дни насам.
Той застина.
– За какво ме молиш?
Тя се отдръпна от него.
– Не ме докосвай. Не бъди… не бъди мил с мен.
Думите ѝ се сгромолясваха една върху друга през
треперливи вопли.
– Защо?
Причините изплуваха в съзнанието ѝ, борейки се да излязат
наяве, да намерят гласност, и тя им даде воля. Разреши им да
се излеят от устата ѝ.
– Оставих го да умре – прошепна.
Касиан се умълча.
Тя продължи да шепне през ръцете, покрили лицето ѝ:
– Той дойде да ме спаси, би се за мен, а аз го оставих да
умре, изпълнена с омраза към него. Той умря, защото не
направих нищо. – Гласът ѝ пресекна и тя зарида още по-
силно. – И се държах ужасно с него до последния му дъх.
Държах се толкова ужасно с него през целия си живот. А той
някак е продължавал да ме обича. Не заслужавах любов, но
той заслужаваше. А аз го оставих да умре.
Тя се приведе над коленете си и каза в шепи:
– Не мога да върна времето назад. Не мога да поправя
стореното. Не мога да му върна живота, не мога да върна
думите си към Фейра, не мога да върна никоя от непростимите
си постъпки. Не мога да се поправя.
Гърдите ѝ се раздираха от толкова силен плач, че очакваше
тялото ѝ да се разглоби. Искаше да се пръсне на парчета като
счупено яйце и планинският вятър да отнесе жалките останки
от душата ѝ.
– Не мога повече – пророни тя.
– Не си виновна ти – каза тихо Касиан.
Тя поклати глава, без да вдигне лице от ръцете си, сякаш ги
ползваше за щит.
– Не си виновна за смъртта на баща ти – повтори той. – Бях
там, Неста. И аз търсех спасение. Но нямаше какво да се
направи.
– Можех да използвам силата си, поне да опитам…
– Неста.
Името ѝ прозвуча като болезнена въздишка. В следващия
миг ръцете му я обгърнаха и я придърпаха в скута му. Тя не се
съпротивява дори когато я притисна към гърдите си. Към
силата и топлината им.
– Можех да намеря начин. Трябваше да намеря начин.
Едната му ръка я замилва по косата.
Цялото ѝ тяло трепереше до кости.
– Заради смъртта на баща ми не мога… не мога да понасям
огньове.
Ръката му застина за миг, после продължи да я гали.
– Защо?
– Дървата… – Тя потрепери. – Пращенето им… Звучи като
трошене на кости.
– Врата на баща ти.
– Да – промълви тя. – Това чувам аз. Сигурно цял живот ще
чувам изпращяването на врата му, когато съм край огън. И
това е… мъчение.
Той продължаваше да я гали по главата.
Нова вълна от думи се изля от нея.
– Трябваше да намеря начин да ни спася още преди това. Да
спася Илейн и Фейра от мизерията. Но бях толкова гневна и
исках той да се опита, да се бори за нас, а той не го направи, и
бях готова да обрека всички ни на гладна смърт, само и само
да докажа що за нищожество е баща ни. Толкова бях вглъбена
в това, че… че позволявах на Фейра да ходи в гората и си
повтарях, че не се притеснявам за нея, че тя си е наполовина
дивачка и няма страшно, но… – Тя проплака изтерзано. – Като
затворя очи, виждам първия ден, в който тя излезе на лов.
Виждам как потапят Илейн в Котела. Виждам как той я
отвлича по време на войната. Виждам смъртта на баща ми. А
вече виждам и лицето на Фейра, след като ѝ казах, че бебето в
утробата ѝ ще я убие.
Тя трепереше неудържимо, докато горещите сълзи се лееха
по бузите ѝ.
Касиан не спираше да я гали по косата, по гърба, прегърнал
я силно на езерния бряг.
– Мразя се – каза тя. – Мразя всяка част от мен, която…
прави тези неща. Но не мога да се спра. Не мога да вдигна
бариерата, защото ако пропусна всичко в себе си… – Щеше да
се случи точно това. Да се превърне в ето тази ревяща,
стенеща развалина. – Не искам да оставам в главата си. Да
чувам и виждам всичко отново и отново. Само това чувам
непрекъснато: изпращяването на врата му. Последните му
думи към мен. Че ме обича – прошепна тя. – Не заслужавах
тази любов. Не заслужавам нищо.
Касиан я притисна още по-силно към себе си, а тя свали
ръце от лицето си и го зарови в гърдите му.
След малко той каза:
– Мога да ти разкажа още за майка ми и как смъртта ѝ
почти ме довърши. Мога да ти разкажа подробно какво
направих после и какво ми коства това. Мога да ти разкажа
как цяло десетилетие се борих да го преодолея. Мога да ти
разкажа как страдах през четирийсет и деветте години, в
които Амаранта държа Рис в плен, как ме разкъсваше чувство
на вина, задето не можах да му помогна, да го спася. Мога да
ти разкажа как още не вярвам, че съм достоен да бъда негов
брат, защото го предадох, когато се нуждаеше от мен, и тази
мисъл понякога ме буди нощем. Мога да ти разкажа, че съм
убил безброй хора, но помня лицата на повечето. Мога да ти
разкажа, че като слушам Ерис, Девлон и другите, дълбоко в
себе си още се имам за безполезно нескопосано копеле. Че
няма значение колко Сифони имам, колко битки съм
спечелил, защото не можах да спася двамата си най-близки
човека на света.
Неста не намираше думите да му каже, че греши. Че е
добросърдечен и храбър, и…
– Но няма да ти разказвам такива неща – продължи той и я
целуна по главата.
Вятърът сякаш стихна, а слънцето озари още по-ярко
повърхността на езерото.
Той прошепна:
– Ще ти кажа, че ще преодолееш тези трудности. Ще се
изправиш срещу тях и ще ги надвиеш. Ще ти кажа, че тези
сълзи са нещо добро, Неста. Те показват, че те е грижа. Ще ти
кажа, че не е твърде късно за нищо. Не мога да ти кажа кога,
нито как, но ще ти олекне. Ще пребориш вината, болката и
себеомразата, които те измъчват. Но само ако си готова да се
бориш с тях. Да ги погледнеш без страх, да ги приемеш и да
минеш през тях, за да излезеш от другата им страна. Дори
тогава може да изпитваш малко болка, но наистина
съществува друга страна. По-добра.
Тя се отдръпна от гърдите му. И видя, че в очите му сияят
сребристи сълзи.
– Не знам как да стигна дотам. Не знам дали съм способна.
Очите му проблеснаха от състрадание.
– Способна си. Виждал съм те… Виждал съм на какво си
способна, когато решиш да се бориш за хората, които обичаш.
Защо да не впрегнеш същата смелост и преданост и заради
себе си? Не казвай, че не го заслужаваш. – Той хвана
брадичката ѝ. – Всеки заслужава щастие. Пътят до него не е
лесен. Дълъг и тежък е и често вървим по него слепи. Но не
бива да спираш. – Той кимна към планините наоколо, към
езерото. – Защото знаеш, че крайната цел си струва.
Неста вдигна поглед към него – илирианеца, вървял с нея
цели пет дни в полумълчание, очаквайки този момент, проумя
тя.
– Всички неща, които съм направила… – подхвана тя.
– Остави ги в миналото. Извини се на когото сметнеш за
нужно, но ги остави в миналото.
– Прошката не е лесна.
– Понякога даваме прошка и на себе си. И мога да ти
говоря, докато тези планини се сринат около нас, но ако не
искаш да получиш прошка, да спреш да се чувстваш така…
просто няма да се случи. – Той обгърна с длан бузата ѝ и
мазолите му одращиха пламналата ѝ кожа. – Не е нужно да се
превръщаш в невъзможен идеал. Да любезничиш излишно и
да се усмихваш престорено. Продължавай да хвърляш на
всички онзи поглед, който казва „Ще изтребя враговете си“, и
който, между другото, е любимият ми твой поглед. Задръж
онази острота, която харесвам толкова, дързостта и
безстрашието си. Никога не бих поискал да загубиш тези
неща, да се затвориш в клетка.
– Но аз не знам как да се поправя.
– Нищо в теб не е счупено, за да го поправяш – настоя той. –
Трябва да си помогнеш. Да излекуваш онези части от теб,
които те нараняват. И може би нараняват околните.
Неста знаеше, че никога не би го изрекъл на глас, но го
прочете в очите му – наранила беше и него. Неведнъж. Тя
съзнаваше, че е така, ала като го видя отново по лицето му…
Вдигна ръка към бузата му и я опря в нея, твърде изтощена за
истинска нежност.
Касиан се притисна към ръката ѝ и затвори очи.
– Аз ще бъда до теб през цялото време – прошепна в дланта
ѝ. – Само не ме отблъсквай. Ако искаш да вървиш безмълвно
цяла седмица, нямам против. Стига да ми проговориш накрая.
Тя погали с палец скулата му, дивейки се на думите му, на
красотата му. Една съществена част от нея сякаш щракна на
мястото си. Част, която шепнеше „Опитай“.
Касиан отвори очи и красотата им я остави без дъх. Тя се
приведе напред и опря чело в неговото. И въпреки всичко,
което кипеше в сърцето ѝ, бушуваше из тялото ѝ, истинско и
неоспоримо, Неста прошепна просто:
– Благодаря ти.
Бурята се бе разразила, съвсем различна от очакванията на
Касиан. Той очакваше ярост, способна да срути планините
около тях. Не сълзи, достатъчни да напълнят езерото.
Всеки неин вопъл раздираше сърцето му.
Всеки трепет, докато думите ѝ се изтръгваха от нея, го
разкъсваше на парчета. Накрая не се сдържа и я прегърна, за
да я утеши.
В огъня не бе чувала пращене на дърва, а на трошащи се
кости. Защо не се бе досетил?
От колко ли огньове се бе втрещявала? На тържеството по
случай миналото Зимно слънцестоене му се беше сторила
бледа и затворена – повече от обичайното. Тогава бяха
запалили огромен, бумтящ огън в камината. И го подклаждаха
цяла нощ.
И пукотът му през цялото време ѝ е напомнял за смъртта на
баща ѝ. Жестоко. Непоносимо. А когато в края на тържеството
напусна внезапно градската къща… Дали беше избягала от
тях, или от звука? Навярно и двете, но… Щеше му се да им
беше казала. Поне да бе знаел истината.
И мамка му… Колко ли огньове бе стъкмил през последните
дни? Първата нощ тя се сви на кълбо възможно най-далеч от
пламъците. И спа с ръка върху главата. За да запуши ушите
си, Майката да го прокълне. А при онзи ковач, когато помоли
да отидат в някоя по-хладна и тиха стая – далеч от пращящата
ковашка пещ… Бил ѝ е нужен повече кураж, отколкото той
можеше да си представи, да поиска да се върне в
работилницата, при огъня, за да изкове онези оръжия.
Дори не бе подозирал колко е страдала във всеки миг от
живота си. Той виждаше само себеомразата и гнева ѝ – без да
знае, че се е мъчила да ги преодолее. Че са я изяждали
отвътре. Не можеше да понесе мисълта, че се е терзала
толкова много, толкова дълго.
Касиан я държа в обятията си на езерния бряг, докато
слънцето залязваше, докато изгряваше луната и останаха
така, заслушани в дишането на другия, сякаш сълзите ѝ бяха
удавили света, сякаш и двамата чакаха да видят какво ще
изплува, когато водите на потопа се оттеглеха.
Езерото сияеше като сребърно огледало под лунната
светлина, толкова ярка, че небето изглеждаше бледо като по
здрач.
Луната се издигаше нависоко, когато коремът му изкъркори
и той я целуна по главата.
– Ставай.
Неста се поразмърда и му се подчини. Той се изправи с нея
и простена от болката в краката си, сковани от дългото
седене. Тя обгърна тялото си с ръце и Касиан се уплаши да не
се скрие отново зад стоманената стена в съзнанието си, в
сърцето си.
Затова извади илирианския меч от ножницата на гърба си.
И ѝ го подаде с дръжката напред. Острието отрази ярко
лунните лъчи.
– Вземи го.
Тя примига с очи, още подпухнали от сълзите, но го пое.
Като хвана дръжката, острието пропадна надолу, навярно
защото не бе подозирала колко тежи истинският меч след
толкова упражнения с дървен.
Касиан отстъпи назад.
– Покажи ми осемлъчната звезда.
Тя огледа меча и преглътна. Изражението ѝ беше открито,
боязливо, но изпълнено с такова доверие, че Касиан едва не
падна на колене. Той кимна към меча.
– Покажи ми, Неста.
Каквото и да търсеше в лицето му, явно го намери. Разкрачи
се, стъпвайки по-стабилно на камъните, и зае първата
позиция. Касиан притаи дъх.
Неста вдигна меча и изпълни съвършен дъгов замах.
Прехвърли теглото си към краката, завъртя острието, водейки
с дръжката, и вдигна ръка срещу невидим удар. Следващият
ход беше да спусне рязко меча в брутален замах, с който би
разсякла опонента си на две.
Всяко движение беше прецизно. Сякаш осемлъчната звезда
беше отпечатана на сърцето ѝ.
Мечът се превърна в продължение на ръката ѝ, част от нея,
колкото косата и дъхът ѝ. Всеки ход излъчваше
целеустременост и порив. На брега на посребреното от луната
езеро тя беше най-красивото нещо, което бе виждал в живота
си.
Неста изпълни осмия ход и върна меча в изходна позиция.
Светлината в очите ѝ грееше по-ярко от луната.
Пред този светъл, бистър поглед Касиан можа единствено
да прошепне:
– Отново.
С топла усмивка, каквато не бе виждал досега, застанала на
обления в лунно сияние езерен бряг, Неста започна отново.
ТРЕТА ЧАСТ
ВАЛКИРИЯ
ГЛАВА 51
– Значи казваш – измърмори Емъри, докато стояха на
тренировъчната площадка два дни по-късно, – че си се скарала
със семейството си, изчезнала си за цяла седмица с Касиан и
си се върнала способна да боравиш с истински меч, но трябва
да ти повярвам, че нищо не се е случило?
Гуин се подхилна, съсредоточена да връзва бяла копринена
лента за дървена греда, стърчаща в единия край на
площадката. Преди седмица ги нямаше нито лентата, нито
гредата и Неста не можеше да си обясни как са забили
дървото в скалата.
Хладовитият утринен вятър разроши косата ѝ.
– Точно така.
– Кажи поне, че цяла седмица си правила секс – изшушука
Емъри.
Неста едва сподави смеха си, а Касиан се скова в другия
край на ринга – макар че не се обърна към тях.
– Е, имаше малко.
След първата нощ край езерото с Касиан останаха още два
дни, през които тренираха с меча и се чукаха като животни на
брега, във водата, върху някой камък, докато тя стенеше
името му толкова силно, че отекваше между върховете около
тях. Той я обладаваше отново и отново, а тя всеки път го
дращеше, раздираше с нокти кожата му, сякаш искаше да се
впие в него и да спои душите им.
Върнаха се миналата вечер, но тя беше твърде уморена, за
да отиде в стаята му. И предположи, че са го извикали в
крайречната къща, защото той не се появи на вечеря, нито я
потърси после.
Неста още не се чувстваше готова да види Фейра. Колкото и
искрено да се беше изповядала пред Касиан, тази стъпка… Но
скоро щеше да се престраши и за нея.
– Готово – обяви Гуин.
Вятърът развяваше бялата лента, завързана на гредата.
Жриците, които тренираха с Азриел, се обърнаха да видят
каква роля изпълнява копринената ивица. Сенкопоецът
скръсти ръце и килна любопитно глава, но остана в своята
част от ринга.
Касиан обаче отиде до произведението на Гуин и прокара
бялата лента между пръстите си. Неста се изчерви.
Беше направил същото и при езерото: след като я изчука с
пръсти, я погледна в очите и ги потри един в друг, любувайки
се на хлъзгавата ѝ мокрота върху кожата си по същия начин,
както сега докосваше лентата. Лешниковите му очи
притъмняха, защото навярно и той си го спомни.
Касиан се прокашля.
– Обясни – нареди на Гуин.
Жрицата изопна рамене.
– Това е валкирска проверка дали обучението ти е
завършило и си готов за битка – трябва да разрежеш лентата
през средата.
Емъри изсумтя.
– Какво?
Касиан махна към другата половина на ринга.
– Аз ми каза, че докато ни нямало, сте започнали
подготовка за работа с истински мечове. – Той кимна към Гуин
и Емъри и жрицата надникна към Азриел, който наблюдаваше
мълчаливо. – Покажете ми какво сте научили. Разрежете
лентата на две.
– Значи само разсичаме лентата – Емъри попита
недоверчиво Гуин – и обучението ни се счита за приключено?
Гуин пак стрелна очи към Азриел и той тръгна към тях.
– Не съм напълно сигурна.
Касиан пусна лентата.
– Обучението на воина никога не приключва, но ако успеете
да разрежете лентата с един замах, бих казал, че сте способни
да се изправите срещу истински враг. Въпреки че се обучавате
от съвсем скоро. – Те си замълчаха и Касиан ги обходи с
поглед. – Е, коя е първа?
Трите пак се спогледаха. Неста се намръщи. Първата щеше
да понесе най-голямото унижение. Гуин поклати глава.
Изключено.
Емъри отвори уста.
– Защо аз? – попита.
– Какво? – учуди се Касиан и Неста осъзна, че не се бяха
разбрали на глас.
– Защото си най-голяма – изтъкна Гуин и побутна Емъри към
лентата.
Емъри се навъси, но пристъпи към развяната ивица коприна
и взе неохотно меча, който Касиан ѝ подаде. Азриел прошепна
нещо през рамо на повереничките си, загледани в тях. Те
веднага се заеха за работа. Вниманието на Азриел обаче
остана върху лентата.
– Да се обзаложим ли? – Гуин попита Неста.
– Млъквай – изсъска Емъри, макар че очите ѝ лъснаха
закачливо.
Неста се подсмихна.
Емъри изруга под носа си, свила плътно криле, вдигна меча
в почти съвършена поза и замахна към лентата.
Бялата коприна литна и се огъна около острието. И
определено не се раздели на две.
– Да си признаем, че всички очаквахме това – каза Емъри,
оголи зъби и пак замахна с меча.
Лентата отхвръкна невредима.
Касиан я плесна по рамото.
– Е, утре пак те чакам на площадката.
– Задник – измърмори Неста.
Той се засмя, взе меча от Емъри и в същия миг се завъртя,
замахвайки ниско и равно.
Долната половина на лентата запърха към земята.
Съвършено отсечена.
Касиан се ухили.
– Е, все някой трябваше да пререже лентата.
Неста не забрави финалния му замах. Дори в края на
тренировката им го помнеше и най-вече като завлече Касиан
надолу по стълбището, право до стаята му, превзета от
неудържима нужда.
Касиан очевидно се чувстваше по същия начин, защото не
каза почти нищо през последните минути, а очите му горяха.
Стигнаха само до бюрото му, преди Неста да го сграбчи, а той
да я бутне върху дървената му повърхност, смъквайки
панталона ѝ.
Приведена върху бюрото, напълно разголена от кръста
надолу, Неста разтърка втвърдените си зърна в дървото,
извличайки наслада от грубия натиск. Жакетът, ризата и
ботушите ѝ си оставаха върху нея. Всъщност и панталонът ѝ
беше свален само до глезените и възпрепятстваше още повече
движенията ѝ. Оставяше я напълно на неговия произвол.
И когато членът му най-сетне потъна надълбоко в нея,
двамата простенаха в един глас. Той стоеше зад нея, опрял
едната си ръка в бюрото, стиснал с другата хълбока ѝ. Излезе
от нея почти до върха, после влезе бавно. Неста се загърчи
под него.
– Мога да те чукам дни наред – прошепна той до потния ѝ
врат. Тя простена върху купчина листове. – Толкова си мокра,
мамка му – изръмжа и ръката му се плъзна от хълбока ѝ, за да
докосне най-връхната точка на бедрата ѝ.
Още при първия влудяващ допир Неста пророни:
– Касиан…
Той се затласка в нея с дълбок, равномерен ритъм. Мокрото
шляпане на члена му в нея звучеше вулгарно в тихата стая.
Топките му се блъскаха в нея, гъделичкаха я при всеки мощен
тласък.
– По-силно. – Искаше го отпечатан върху костите ѝ. – По-
силно.
– Мамка му! – каза задъхано Касиан и отлепи ръка от
бюрото. – Дръж се здраво.
Неста се протегна да стисне ръба на бюрото.
Той хвана ханша ѝ с две ръце. Избута с бедра нейните, за да
ги отвори по-широко – възможно най-широко, – и без всякакво
предупреждение я стисна здраво и отприщи цялата си сила.
Безмилостните му, стръвни тласъци достигнаха най-
вътрешната ѝ стена и тя забели очи от съвършено блаженство.
Той стана свиреп, неумолим. Този път Неста зарида от
наслада, от възхитителния му размер, с който никога нямаше
да свикне. Всеки зверски тласък я пращаше по-напред върху
бюрото; гърдите ѝ се търкаха в дървото и листовете и дори
този допир едва не я накара да заплаче.
Касиан впи пръсти в хълбоците ѝ толкова безжалостно, че
със сигурност ѝ оставяше синини, и това ѝ харесваше. Той
промени стойката си и членът му проникна още по-надълбоко,
достигайки онази вълшебна точка, и звуците, които
заизвираха от гърдите ѝ, не бяха човешки, нито елфически, а
далеч, далеч по-първични.
– Мамка му, да – изръмжа Касиан, освирепял от
изстъплението ѝ. – Точно така, Неста. – Подчерта всяка дума с
дивашки напън. – Хубаво ли ти е така?
Тя изскимтя утвърдително, после намери сили да каже:
– Обичам да ме чукаш силно. После всяка болка в тялото
ми… – Бореше се за думите си. За контрол. – Напомня ми за
теб. За члена ти.
– Чудесно. Искам да мислиш само за члена ми. – Той забави
темпо, плъзвайки език по шията ѝ. И Неста долови игривата
му усмивка, когато прошепна до кожата ѝ: – Защото онази
прелест между краката ти е единственото нещо, за което аз
мисля.
Пошлите му думи накараха пръстите на краката ѝ да се
свият. Но нямаше да му отстъпи победата в тази игричка –
вече се съревноваваха кой ще накара другия да свърши пръв, –
затова прошепна:
– Обичам да ме обливаш със семето си и да тече от мен
дълго след като свършиш. Обичам да чувствам как се стича по
бедрата ми и да знам, че си ме белязал отвътре.
– Мамка му! – избухна той и я зачука още по-необуздано,
толкова бясно, че само здравият захват за бюрото ѝ помагаше
да задържи краката си на пода. – Мамка му!
Касиан свърши с рев и още щом членът му запулсира,
бълвайки семето си надълбоко в нея, тя го последва с толкова
силен писък, че той залепи ръка на устата ѝ. Неста захапа
пръстите му и той продължи да се движи в нея, изливайки още
и още. Докато соковете му отново не потекоха по бедрата ѝ.
Касиан пъхна пръсти в струята и затърка с тях снопчето нерви
между краката ѝ.
– Нямаш представа какво подхвана току-що – прошепна в
ухото ѝ, размазвайки топлата течност по чувствителната ѝ
плът с мудни кръгове.
Неста не можа да отговори, защото пръстите му притиснаха
онази точка и тя свърши отново.
Неста не слезе до града да говори с Фейра. Нито с Амрен.
Не спря да слиза по стълбището, но нито веднъж не
достигна дъното му. Една част от нея знаеше, че ако поиска,
може да го постигне – също както можеше да помоли Касиан
да я заведе в крайречната къща. Но не го направи.
Затова седем дни поред започваше спускането и винаги
стигаше до половината, преди да тръгне обратно нагоре,
връщайки се в коридора с омекнали крака.
Ръцете ѝ не се чувстваха по-добре. Да, цялото ѝ тяло
участваше в работата с меча, но ръцете я боляха най-много.
Пък и вече се учеха да боравят с щитове.
Никоя от тях не беше успяла да разсече лентата на Гуин.
Всички се изреждаха да опитват в началото и в края на
всяка тренировка, но безуспешно. Неста вече настръхваше,
като видеше копринена лента където и да било: вързана в
червените коси на Рослин, сгъната в чекмеджето на
тоалетната ѝ масичка, дори вместо разделител в последния
роман, който ѝ беше заела Емъри. Имаше чувството, че
всичките ѝ се присмиват. Подиграват ѝ се.
И така, Неста тичаше надолу по стъпалата, упражняваше се
с меча и все не успяваше да пререже лентата. Лягаше си с
Касиан всяка нощ и понякога дори денем, но никога не
оставаха да спят в една стая. Нито веднъж. Чукаха се
дивашки, после се разделяха.
Макар че в някои нощи ѝ се искаше той да остане с нея. Да
слезе от него, да се сгуши в топлото му тяло и да заспи,
заслушана в дишането му. Но Касиан винаги си тръгваше,
преди тя да събере куража да го покани.
Неста прелистваше дебела книга за военна история в
библиотеката – съдържаща един-единствен параграф за
засадните стратегии на валкириите, – когато Гуин се появи.
– Кажи ми, че си намерила тайната им за разсичането на
лентата.
– Ох, ще ме побъркаш с тази лента – измърмори Неста и
затвори книгата.
От всички тях Гуин най-много се беше вглъбила в
прерязването ѝ.
Жрицата скръсти ръце и светлата ѝ роба изшумоли. Тя
изтръпна и потри рамото си.
– Предполагаше ли, че щитовете тежат толкова много? Аз
определено не. Нищо чудно, че валкириите са се научили да
ги използват като оръжия, също толкова смъртоносни,
колкото мечовете. – Тя въздъхна. – Представи си какво
зрелище са били по време на битка: как са разбивали
черепите на враговете с щитовете си, хвърляли са ги по тях, за
да ги бутнат по гръб, преди да ги пронижат с мечовете си… –
Пак разтри рамото си. – Мускулите на ръцете им сигурно са
били твърди като стомана.
Неста изсумтя.
– Сигурно. – Тя килна глава. – Щом си тук, ще те помоля за
една услуга.
Гуин вирна вежда.
– За Реликвите ли?
– Не.
Неста знаеше, че скоро ще трябва отново да гадае – този
път за Арфата. Беше загубила цяла седмица в планината, а ако
кралица Бриалин наистина държеше Короната… Времето не
беше на тяхна страна.
– В началото ми спомена, че провеждате вечерни служби с
музика, нали така? – попита тя.
Гуин се усмихна.
– О, да. Искаш ли да участваш? Повярвай ми, не е просто
религиозно изживяване. Тоест да, религиозно е, но е много
красиво. Пещерата, в която се провежда, също е красива.
Оформила я е подземната река, която тече под планината,
затова стените ѝ са гладки като стъкло. И има идеалната
акустика; формата и размерите ѝ усилват и избистрят
гласовете.
– Звучи божествено – призна Неста.
– Така е. – Гуин се усмихна отново с озарени от гордост
очи. – Някои от песните ни са толкова древни, че предшестват
писменото слово. Най-старите от тях дори не знаехме в
Санграва. Клото ги открила в книги от етажите под седмия.
Хана, жрицата, която свири на лютня, намерила начин да
изсвири музиката, записана в тях.
– Ще дойда. – Неста пристъпи нервно от крак на крак. – Май
имам нужда от такова изживяване. – Гуин я изгледа озадачено
и тя подхвана: – Аз… – Трудно ѝ беше да намери правилните
думи. – Аз…
Гуин пъхна ръце в джобовете на робата си и я загледа с
открито, търпеливо лице.
Накрая Неста се престраши да изрече думите на глас.
– След войната изпаднах в доста лошо състояние. Е, и сега
не съм добре, но повече от година след войната… – Не можеше
да я погледне в очите. – Направих много неща, за които
съжалявам. Нараних много хора. И себе си. Пиех денонощно
и… – Не искаше да каже думата „чуках“ пред Гуин, затова
посмекчи: – Водех непознати в леглото си. За да се накажа, да
удавя чувството си на вина. – Тя сви рамо. – Дълга история е и
не си струва да я разказвам, но през цялото това време
посещавах механи и пивници заради музиката. Винаги съм я
обичала.
Неста се приготви за заслужения укор. Но по лицето на
Гуин се четеше само тъга.
– Сигурно се досещаш, че престоят ми в Дома, обучението
ми и службата ми в библиотеката са част от плана на сестра
ми да ми помогне. – Сестра ѝ, на която още не се беше
извинила, която още нямаше смелостта да погледне в очите. –
И… май се радвам, че Фейра го направи за мен. Алкохолът и
непознатите мъже не ми липсват изобщо. Но музиката… тя ми
липсва. – Неста махна с ръка, сякаш да прогони слабостта,
която бе разкрила пред Гуин. – И понеже в града не ме гледат
с добро око, се надявах поканата ти за някоя от службите ви
още да важи. Иска ми се отново да послушам музика.
Очите на Гуин сияеха като слънчева светлина по топло
море. Сърцето на Неста бушуваше в трепетно очакване да чуе
отговора ѝ.
– Историята ти заслужава да бъде разказвана – каза Гуин.
Неста понечи да възрази, но Гуин настоя:
– Така е. И да, щом искаш да послушаш музика, идвай на
службите. Ще се радваме да ни гостуваш. Аз ще се радвам.
Докато не научеше за ужасните ѝ постъпки…
– Не – отсече Гуин, очевидно прочела мисълта по лицето ѝ.
Тя хвана ръката на Неста. – Ти… Разбирам… Разбирам –
повтори Гуин – какво е да… предадеш хората, които обичаш
най-много. Да живееш в страх, че околните ще научат каква
си всъщност. И аз умирам от страх двете с Емъри да не
научите за моето минало. Сигурна съм, че стане ли това,
повече никога няма да ме погледнете по същия начин.
Гуин стисна ръката ѝ.
Щеше да разкаже историята си някога. Неста ѝ показа с
изражението си, че когато Гуин се почувстваше готова, щеше
да я изслуша и никоя част от миналото ѝ нямаше да я
отблъсне.
– Ела на службата тази вечер – покани я пак Гуин. –
Послушай музика. – И пак стисна ръката ѝ. – Винаги си добре
дошла при нас.
Неста чак сега осъзнаваше колко се е нуждаела да го чуе.
Затова стисна в отговор ръката на жрицата.
ГЛАВА 52
Множеството дървени пейки в гигантската пещера от
червен камък бяха пълни със закачулени фигури, чиито сини
кристали проблясваха на светлината от факлите, докато
жриците чакаха началото на вечерната служба. Неста седна
на една задна пейка, спечелвайки си няколко любопитни
погледа от закачулените жени, които минаха покрай нея, но
никоя не я заговори.
В далечния край на пространството имаше подиум, но без
олтар. Просто издигната плоска скала, която служеше за
трибуна. Нищо друго. Нито статуи, нито идоли, нито
позлатени мебели.
По пътеката между пейките се понесе среброкоса фигура,
следвана от студен вятър, и всички останали се отдръпнаха да
ѝ сторят път. Неста се вцепени, когато очите с цвят на здрач
кацнаха върху нея и се присвиха с омраза. Но Мерил
продължи напред и зае мястото си върху подиума, където вече
стоеше Клото. От Гуин нямаше и следа.
Последните жрици си намериха свободни места и в
пещерата се спусна тишина, когато седем жени излязоха на
трибуната до Мерил и Клото. Някои бяха с качулки, други –
не. И една от тези други…
Гуин. Като погледна Неста, очите ѝ грейнаха с дяволита
радост, сякаш ѝ казваха „Изненада!“.
Неста не можа да сдържи усмивката си.
Някъде наблизо камбана удари седем пъти и звънът отекна
между каменните стени, през ходилата на Неста. Всеки удар
беше призив, зов за неотклонното внимание на всички в
пещерата. На седмия звън жриците станаха на крака. Неста
съзерцаваше с удивление морето от светли роби и сини
кристали, когато цялото помещение сякаш пое дълбоко дъх.
И тогава избухна музика.
Не от инструменти, а отвсякъде. Жриците запяха като с
един глас.
Неста се смая от приказната мелодия, водена от гласовете в
предната част на помещението, които се издигаха по-високо
от другите. Гуин пееше с вдигната брадичка и като че ли
излъчваше бледо сияние.
Музиката беше чиста, древна, ту шепнеща, ту гръмка, в
един миг като струйка мъгла, в следващия като позлатен
слънчев лъч. Като свърши, Мерил заговори за Майката и
Котела, и земята, и слънцето, и водата. За благословии и
мечти, и надежди. За милост и любов, и растеж.
Неста почти не чуваше думите ѝ, очаквайки онази мелодия,
съвършената, прелестна мелодия, да започне отново. Гуин
направо искреше от гордост и доволство.
Мерил приключи молитвата си и групата на подиума
подхвана нова песен.
Беше като плитка от седем гласа, усукващи се един около
друг в красиво единение, но всеки достатъчно отчетлив. След
малко в ръката на последната певица отляво се появи
тарамбука. Крайната отдясно засвири на арфа. От средата
задрънка лютня.
Неста за пръв път чуваше такава музика. Като магия, като
оживял сън. Всички жрици в пещерата запяха и гласовете им
заотекваха в скалата.
Но гласът на Гуин се открояваше най-много, бистър и
мощен, и приятно дрезгав на някои ноти. Мецосопрано.
Думата изплува от дълбините на паметта на Неста, изречена
от музикален учител с воднисти очи, който веднага я бе
обявил за безнадеждна в пеенето и свиренето, но пък
надарена с впечатляващо изтънчен слух.
Когато песента свърши, Мерил изрече още молебствия.
После започна друга песен – по-ведра и жива. Сякаш
надграждаше предходната. Игрив напев, чиито думи се
прескачаха като вода, стичаща се по планински склон, и
кракът на Неста затупа по земята в такт с ритъма. Можеше да
се закълне, че Гуин прави същото под дългата ѝ роба. Думите
и преплитащите се мелодии танцуваха из пещерата, докато
стените ѝ не зажужаха и камъкът не запя с жриците.
Песента свърши и отекващият ритъм на тарамбуката
подхвана друга, последван от един-единствен глас. Към тях се
присъедини арфата, а после и втори глас. Лютнята заедно с
трети глас. Трите ту се сливаха, ту се разделяха, оплитайки
нова плитка от думи и мелодии. На втория куплет с тях запяха
и другите четири жрици на подиума, последвани от всички
жени в пещерата.
Гласът на Гуин се понесе като птица из помещението,
подемайки третата песен със соло, и Неста затвори очи,
отдаде се на музиката с едно сетиво по-малко, за да се
наслади истински на гласа на приятелката си. Песента ѝ
имаше притегателна сила, каквато не бе усетила в другите.
Сякаш Гуин призоваваше само нея с глас, от който бликаше
слънце, радост и непоклатима решимост. Неста за пръв път
чуваше глас като нейния – едновременно отработен и буен,
сякаш в гърдите ѝ се бореха толкова звуци, че не можеше да
ги удържи всичките.
Другите запяха с нея втория куплет, а хармоничната
мелодия на арфата се извиси над песента им като арки от
съзвучия.
Зад затворените ѝ очи съществуваше единствено музиката –
песента, гласовете, арфата. Обвиваха се около нея, сякаш се
бе гмурнала в бездънно езеро от звуци. Гласът на Гуин се
издигна отново и задържа толкова висока нота, че се превърна
в лъч чиста светлина, пронизващ и запленяващ. Два други
гласа се сляха с него, пулсирайки около безкрайната висока
нота, обгърнати от мелодията на арфата; ту шепнеха, ту се
изливаха плавно и потапяха Неста в девствено, древно място,
откъснато от външния свят и времето, където съществуваше
само музиката в костите ѝ, в камъните под краката ѝ,
навсякъде около нея, над нея.
Докато жриците пееха на езици, толкова стари, че вече
никой не говореше на тях, музиката възприе форма зад
спуснатите клепачи на Неста. И тя видя какво възпяват: земя,
обгърната с мъх, и златно слънце, бистри реки и дълбоките
сенки на прастара гора. Арфата звънтеше, а пред нея вече се
стелеха планини, сякаш струните бяха вдигнали воал и тя
летеше към величествените, забулени в мъгли склонове,
покрити само с мъхове и камъни и обградени от бушуващо
море. В далечината стърчаха два върха, а по щръкналите от
планинските скатове скали бяха изсечени причудливи древни
символи, стари като песента.
Тялото ѝ се изпари, костите ѝ и каменните стени на
пещерата се превърнаха в далечен спомен и тя влетя в лоното
на планината. Видя гигантски резбовани порти и се пренесе
през тях в абсолютен, праисторически мрак; мрак, гъмжащ от
живи, кошмарни неща.
Пътеката отвъд портите водеше още по-надълбоко в
тъмнината и тя я последва, прелитайки през двукрила врата
без дръжки, затворена завинаги. Наоколо дебнеха ужасяващи
твари – същества от мъгла и омраза, – но песента я преведе
невредима, невидима покрай тях.
Това място лъхаше на гибел. Беше пропито със страдание,
ярост и смърт. Душата ѝ трепереше от първичен страх, докато
блуждаеше по мрачните му коридори. И въпреки че подмина
вратата, зад която бе затворено най-страховитото същество…
знаеше, че то я наблюдава. Неста не погледна назад, игнорира
го.
Арфата и гласовете продължиха да я носят напред и я
спряха край една скала. Тя опита да я докосне с ръка, но
откри, че е просто илюзия, и мина през нея, надолу по още
един дълъг коридор под планината, докато не се озова в
пещера, почти същата като тази, в която пееха жриците,
сякаш двете бяха свързани в музиката и този сън.
Само че вместо от червен, стените бяха от черен камък.
Символи бяха изсечени в гладкия под, в извитите стени,
подпиращи таван, толкова висок, че се губеше в мрака. Из
цялото пространство пулсираха заклинания, но на пода в
центъра му, сякаш забравена от някого…
На пода в центъра на черната пещера стоеше малка златна
арфа.
Внезапен студ се просмука в Неста и избистри разума ѝ
достатъчно да осъзнае къде се намира. Че музиката на
жриците я е унесла в транс и собствените ѝ кости и камъкът
на планината около нея са ѝ послужили за гадателски
инструменти, довеждайки я на онова място…
Арфата проблясваше смътно в сумрака, сякаш озарена от
малко слънце в метала и струните ѝ. Посвири на мен –
шепнеше ѝ. – Нека попея отново. Слей гласа си с моя.
Тя протегна ръка към струните ѝ.
Арфата въздъхна и замърка дълбоко, докато ръката на
Неста се доближаваше към нея. Заедно ще отворим врати и
проходи, ще летим през пространството и вечността.
Музиката ни ще ни освободи от земните закони и граници.
Да. Щеше да посвири на Арфата и щеше да живее само в
музика, докато звездите угаснеха.
Посвири. От толкова време чакам някой да посвири на
мен – каза Арфата и Неста можеше да се закълне, че долови
усмивка в гласа ѝ. – Какво може да отключи песента ми
тук? – Студен, безрадостен смях пробяга по костите на Неста.
Арфата запя отново: – Посвири, посвири…
Песента секна и видението рухна.
Пак се озова сред червените стени, коленете ѝ омекнаха и
тя се срути върху пейката, привличайки угрижения поглед на
Гуин през тълпата. Сърцето ѝ бумтеше, устата ѝ беше суха
като пясък, но успя да се изправи отново на крака. Да изслуша
службата докрай, докато се мъчеше да си обясни случилото
се, осъзнавайки какво е открила с неволното си гадаене.
– Сигурен ли си?
Касиан опря хълбок в бюрото на Рис.
– Неста каза, че Арфата е под Затвора.
– Тя никога не е ходила в Затвора – свъси се Рис.
Касиан сериозно си помисли, че Неста е пияна, когато час
по-рано влетя задъхана в трапезарията и му разказа
шантавата си история. Почти нищо не разбра от нея, само че
Арфата била в Затвора.
Още по-лошо: че Неста е събудила Арфата в Затвора.
Мисълта за целия хаос, който можеше да предизвика
Реликвата, ако не я възпрат, го смрази до мозъка на костите.
Затова Касиан долетя дотук и намери Рис в кабинета му,
където пак се ровеше из стари лечителски книги в търсене на
начин да спаси другарката си.
Рис се облегна умислено в стола си.
Аз се беше ответрял до източното крайбрежие, за да получи
доклад от Мор за ситуацията във Валахан, а Фейра беше
излязла на вечеря с Амрен, затова тази вечер бяха само
двамата. Касиан предложи на Неста лично да съобщи на Рис,
но тя отказа. Беше потресена… трябваше ѝ време да се
съвземе. Касиан щеше да я провери по-късно, да се увери, че
не е потънала твърде надълбоко в главата си.
Рис побарабани с пръсти по бицепсите си, вперил дълъг
поглед в бюрото си.
– Като разбрахме за предателството на Берон, накарах
Хелион да ми покаже как да сложа щит като този около Фейра
около целия Затвор.
– Предвидил си го?
– Не. – Един мускул трепна в челюстта на Рис. – С Фейра се
бояхме, че Берон ще опита да освободи затворниците, за да ги
използва в новата война, както ние самите използвахме
Резбаря в последната. Дай ми време и до утре ще успея да
отворя щита.
– Толкова много ли ти е нужно да отвориш един щит?
Рис прокара ръка през косата си. Тревогите чертаеха
дълбоки бразди в челото му.
– Да, защото се изисква комбинация от магии и заклинания.
А напоследък съм толкова разсеян, че може да ми трябва
повече време да ги изпълня правилно.
Стомахът на Касиан сякаш пропадна от мъката по лицето на
Рис, но той отвърна просто:
– Добре.
Върху бюрото се появи меч, призован от където и да го
криеше Рис. Големият меч, създаден от Неста.
– Вземи го – каза тихо Великият му господар. – Искам да
видя какво ще стане, ако Неста го използва.
– Посещението в Затвора не е правилният момент за
експерименти – възрази Касиан.
Звездите в очите на Рис угаснаха.
– Тогава да се надяваме, че няма да ѝ се наложи да го
използва.
ГЛАВА 53
– Рисанд наистина ми даде този меч доброволно? – учуди
се Неста на сутринта, докато с Касиан изкачваха обгърнатия в
мъх и камъни склон на великанската планина, позната като
Затвора.
Беше същата като в транса ѝ – но още по-ужасна наяве.
Земята изглеждаше изоставена. Сякаш нещо велико бе
съществувало тук някога, а после бе изчезнало. Сякаш земята
още го чакаше да се завърне.
– Рис каза, че щом ще влизаме в Затвора, трябва да сме
добре въоръжени – обясни Касиан. Мразовитият, влажен
вятър, духащ откъм буйното сиво море отвъд близката
равнина, брулеше тъмните му коси. – И според него точно тук
трябва да изпробваме меча, който ти създаде.
– Та ако нещо се обърка, поне да убие само мен, без други
жертви?
Неста не успя да сдържи остротата в тона си. Рис ги
доветря до подножието на планината, защото ничия магия не
можеше да надвие силните ѝ защитни заклинания. Неста не
намери смелост да го погледне в очите.
– Нищо няма да те убие. Нито мечът, нито каквото и да било
от това място.
Касиан заоглежда със стиснати челюсти гигантската порта
високо над тях. Лично беше вкарал множество от
затворниците зад тях и Фейра ѝ беше разказвала за
страховитите му посещения в Затвора. Малко неща стряскаха
сестра ѝ – затова ужасът ѝ от това място подсилваше
напрежението у Неста.
– Запомни правилата, нали? – попита я Касиан, като
наближиха костената порта, изкусно резбована с образи на
всевъзможни твари.
– Да.
Да го държи за ръка през цялото време, да не говори за
Амрен, да не говори за нищо, свързано с Реликвите, двора им
и бременността на Фейра, да не говори за съществата, които
бе заключил тук – изобщо да не прави нищо друго, освен да
върви и да бъде нащрек. И да измъкне Арфата, преди да е
отприщила пълен хаос.
Костената порта се отвори със стон. Касиан се напрегна, но
продължи да се катери по склона.
– Явно ни очакват.
Навлизаха все по-навътре в мрака, в същинския ад.
Неста стискаше ръката на Касиан като спасително въже в
това място без лъч светлина. Единият от Сифоните му грееше
в червено, окървавявайки черните стени и вратите, които
подминаваха.
Касиан се движеше с ловкостта на опитен воин, но Неста
забелязваше как погледът му се стрелка по пътеката,
спускаща се към дълбините на земята. Входът към скритата
зала от видението ѝ се намираше още по-надолу – между
желязна врата, белязана с една-единствена руна, и малка
ниша в камъка.
През скалата се чуваха тихи звуци. Май чу дращене на
нокти от другата страна на една врата. Погледна Касиан –
лицето му бе пребледняло. Той усети погледа ѝ и потупа с
ръка лявата си гърда – точно върху дебелия белег. Знак кой е
заключен зад тази врата. Кой дращи по нея.
Кръвта ѝ се смръзна. Синята Анис.
С кобалтова кожа и железни нокти. Анис, която обичаше да
изяжда жертвите си.
Неста преглътна, стисна ръката на Касиан и продължиха
заедно надолу.
Минаха минути или часове. В сумрака, в тежкия, шепнещ
въздух времето като че ли не означаваше нищо.
Изведнъж ѝ се догади. Амрен бе прекарала хиляди години в
това място, затворена от глупци, които се бояха от първичната
ѝ форма, от онова същество от огън и светлина, унищожило
хибернската армия.
Неста не можеше да си представи да прекара дори ден тук.
Година.
Чудеше се как Амрен не е полудяла. Как е намерила сили да
оцелее.
Беше се отнесла подло към Амрен. Тази мисъл се загнезди в
съзнанието ѝ. Беше я използвала като щит срещу всички
останали, точно както Амрен я укори. И Амрен, която бе
оцеляла цели хилядолетия на това кошмарно място в
компанията на най-кръвожадните чудовища, се възмущаваше
от нея.
Тъгата я прогори като киселина.
Нещо блъсна глухо стената отляво и Неста подскочи.
Касиан стисна ръката ѝ.
– Не му обръщай внимание – прошепна ѝ.
Продължиха надолу и все по-надолу, към място, по-зловещо
от ада. Докато очите ѝ не попаднаха на ниша, запечатала се в
паметта ѝ, зад клепачите ѝ. И… да, до нея видя желязната
врата със самотната руна.
– Тук. – Неста кимна с брадичка към голия камък. – През
скалата.
Касиан не отговори и тя се обърна към него.
Беше впил очи в желязната врата. Златистокафявата му
кожа беше станала пепелява.
Устните му оформиха беззвучно името на съществото зад
вратата.
Лантис.
– Сигурна ли си… – Касиан преглътна. – Сигурна ли си, че
това е мястото?
– Да.
Без да губи време, Неста протегна свободната си ръка и
пристъпи към камъка.
Пръстите ѝ минаха през скалата. Сякаш не съществуваше.
Касиан я дръпна назад, но тя пак се пресегна и ръката
изчезна първо до китката, после до лакътя. И накрая се
озоваха от другата страна.
– Не съм подозирал, че в Затвора има такова нещо – пророни
Касиан, като тръгнаха по коридор със стени от гладък камък,
без нито една врата. – Мислех, че има само клетки.
– Казах ти, че видях зала тук – отвърна Неста.
Светлината от Сифона на Касиан разкри свод и открито
пространство отвъд него – зала. Издигнати символи в пода
хвърляха сенки на алената светлина. Бяха навсякъде из облото
помещение. А в центъра му стоеше златна арфа с изящни
гравюри и сребърни струни.
Изглеждаше като най-обикновен инструмент.
Неста спря Касиан под свода, преди да е стъпил върху пода
с изсечени символи.
– Трябва да внимаваме. – Тя огледа просторната, пуста
зала. – Тук има защитни заклинания.
Касиан потри челюстта си със свободната си ръка.
– Моята магия не е насочена към заклинанията. Мога да
взривявам магически щитове, но ако това е капан като онзи,
на който попаднаха Фейра и Амрен в Двора на Лятото, няма да
го усетя.
Неста затупа нервно с крак.
– Заклинанията на Рисанд върху Маската не ме удържаха.
Тя искаше да отида при нея, затова ме пусна. Може би Арфата
ще направи същото. Сходството събира, както всички обичате
да повтаряте.
– Няма да те пусна сама в тази зала. Особено щом онова
нещо иска да посвириш на него.
– Май нямаме друг избор.
Той стисна ръката ѝ.
– Ти води, аз ще те следвам.
– Ами ако моето присъствие остане незабелязано, а твоето
задейства капана? Не бива да рискуваме.
Гърлото му подскочи.
– Аз пък не мога да рискувам твоя живот.
Думите се блъснаха в сърцето ѝ.
– Можеш. Налага се. – Преди да е възразил отново, Неста
каза: – Обучаваш ме да стана воин. А искаш да ме държиш
настрана от опасности? Нима това не е същото като да
затвориш диво животно в клетка?
Доводът ѝ явно го спечели.
– Добре. – Касиан свали големия меч заедно с ножницата му
и го закачи около нейния кръст. Тежеше доста и Неста стъпи
по-стабилно на земята, за да запази равновесие. – Ще опитаме
по твоя начин. Но при първия белег за нещо нередно
изчезваме оттук.
– Дадено.
Тя преглътна сухо.
Касиан забеляза колебанието ѝ и очите му просветнаха.
– Не е късно да размислиш.
Неста настръхна.
– Няма да позволя някой друг да се докопа пръв до Арфата.
Тя пристъпи към границата между коридора и залата. Пое
си окуражителна глътка въздух и стъпи вътре с един крак.
Все едно нагази в кал.
Въпреки това заклинанията я допуснаха. Неста направи още
крачка, протегнала ръка назад, за да държи тази на Касиан.
Заклинанията притискаха прасците ѝ, бедрата ѝ, цялото ѝ
тяло; пристягаха дробовете ѝ.
– За пръв път усещам такива заклинания – прошепна тя,
като спря на място да се огледа за капани. – Усещам, че са
стари. Безкрайно стари.
– Сигурно са още от времето преди това място да служи за
затвор.
– Какво е било преди това?
– Никой не знае. Винаги го е имало тук. Но тази зала… – Той
огледа пространството. – Нямах представа, че съществува.
Дали пък… – Той свъси вежди. – Започвам да се чудя дали това
място не е превърнато в Затвор и наблъскано с презрени
същества, за да се прикрие присъствието на Арфата. Тук
живеят толкова много страховити сили, пък и защитните
заклинания около цялата планина… Питам се дали някой не е
скрил Арфата тук, за да я замаскира с всичката чудовищна
магия наоколо.
Устата ѝ пак пресъхна.
– Но кой я е скрил тук?
– Колкото ти знаеш, толкова и аз. Някой, съществувал преди
управлението на Великите господари. Рис ми е казвал, че
според легендите този остров бил осми двор някога.
– Символите по земята не са ли ти познати?
– Никак.
Тя въздъхна тежко.
– Май не задействах капани.
Той кимна.
– Побързай.
Погледите им се срещнаха и Неста извърна очи от суровата
тревога в тези на Касиан. Тя изтръгна ръка от неговата и
влезе в залата.
Заклинанията натежаваха върху кожата ѝ все повече с
всяка следваща стъпка по каменния под към лъскавата Арфа.
– Изглежда току-що излъскана – каза Неста на Касиан,
който я наблюдаваше от входа. – Как е възможно?
– Тя съществува извън законите на времето, също като
Котела.
Неста огледа руните, изсечени в пода. Всичките като че ли
се виеха в спирала към една точка.
– Това май са звезди – пророни тя. – Съзвездия.
И Арфата стоеше в центъра на системата като златно
слънце.
– Все пак се намираме в Двора на Нощта – коментира сухо
Касиан.
Но Неста усещаше магията някак… различна от тази на
Нощта. Тя спря пред Арфата и заклинанията я притиснаха
още по-силно, докато оглеждаше златната ѝ рамка и сребърни
струни. Реликвата беше поставена върху голяма осемлъчна
звезда. Главните оси бяха по-дълги от другите четири и
Арфата стоеше точно в сърцето на звездата.
Косъмчетата по тила ѝ настръхнаха. Можеше да се закълне,
че кръвта във вените ѝ смени посоката си.
Споходи я злокобното чувство, че нещо я бе довело тук.
Не Котелът, нито Майката, нито самата Арфа. Нещо по-
вездесъщо. Нещо, свързано със звездите, изсечени около тях.
Хладните му ръце хванаха леко китките ѝ и ги поведоха към
Арфата.
Пръстите ѝ докоснаха ледения метал. Арфата извибрира до
кожата ѝ, сякаш досега бе съхранявала в себе си последната
нота, изсвирена някога на нея…
Елфи крещят, блъскат по камък, който не го бе имало
преди броени секунди, молят се за живота на децата си,
умоляват да ги пуснат пуснат пуснат…
Неста имаше чувството, че пропада през въздуха и
звездите, и времето…
Оказа се капан, а народът ни беше твърде сляп да го
види…
Епохи и звезди, и мрак прелитаха покрай нея…
Елфите дращеха по камъка, чупеха ноктите си в скала,
където някога бе имало врата. Но пътят назад вече бе
затворен завинаги и те се молеха, опитвайки да прекарат
децата си през твърдата стена, да спасят поне тях…
Проблесна ослепителна светлина. Като отслабна, Неста се
озова в дворец от бял камък.
Пищна зала, върху чийто подиум се разполагаха пет
трона. На шестия, този в средата, седеше старица с остри
уши. Върху главата ѝ имаше златна корона с шипове,
лъщяща като омразата в черните ѝ очи.
Древната елфка застина внезапно и синята ѝ кадифена
роба изшумоли от рязкото движение. Очите ѝ, бистри
въпреки съсухреното ѝ лице, се изостриха. Пронизаха Неста.
– Намерила си Арфата – програчи кралицата с глас като
сух папирус.
И Неста осъзна пред кого стои, коя корона грее върху
рядката ѝ бяла коса. Чворестите пръсти на Бриалин се
вкопчиха в подлакътниците на трона и очите ѝ се присвиха.
Кралицата се усмихна, разкривайки полуизгнили зъби.
Неста отстъпи назад – или поне опита. Не можеше да
помръдне.
Ужасяващата усмивка на Бриалин се разшири и тя
подхвана разговорливо:
– Шпионите ми ме уведомиха кои са приятелките ти.
Полунимфката и осакатената илирианка. Прекрасни
момичета.
Кръвта на Неста кипна и тя знаеше, че в очите ѝ е
лумнал онзи сребърен пламък, когато изръмжа:
– Ако припариш до тях, ще ти изтръгна гръкляна. Ще те
намеря и ще те изкормя.
Бриалин изцъка с език.
– Глупаво е да поддържаш такива приятелства. Глупаво е
и да държиш Арфата, която пее отговори на всичките ми
въпроси. Знам къде си, Неста Арчерън…
Избухна мрак.
Масивен, твърд мрак блъсна Неста като стена.
Писъците още ехтяха.
Не… Не, мъжки глас викаше нейното име.
И не я беше блъснала стена от мрак. Беше се сблъскала с
каменния под и сега лежеше върху него с Арфата в ръце.
– НЕСТА!
Проблесна червена светлина и обля като кървава вълна
камъните, лицето ѝ, тавана. Но Сифоните на Касиан не
успяваха да разбият заклинанията. Той не можеше да стигне
до нея.
Неста притисна Арфата към гърдите си и последните ѝ
вибрации отекнаха в тялото ѝ. Трябваше да я пусне. Незнайно
как, докосвайки Арфата, докато Бриалин носеше Короната, бе
отворила път между съзнанията и очите им. Тя виждаше
Бриалин и Бриалин виждаше нея, усещаше къде е. Трябваше
да пусне Арфата…
Но успяваше единствено да трепне с пръсти заради
невидимото тегло, което я смазваше, сякаш целеше да я стрие
на прах върху земята. Пусни ме, нареди му безмълвно,
стиснала зъби. Пръстите ѝ се озоваха върху най-близката
струна. Освободи ме, проклето нещо.
Меден, надменен глас ѝ отвърна с музика, толкова
прелестна, че сърцето ѝ се сви от възторг. Тонът ти не ми
харесва.
Арфата я натисна още повече и Неста изрева вътрешно.
Единият ѝ нокът отново закачи близката струна. Пусни ме!
Да ти отворя ли врата? Да освободя ли заловеното?
Да! Дявол да те вземе, да!
От дълго време не съм свирила, сестро. Нужно ми е време
да си спомня правилните акорди…
Не си играй с мен. Неста настръхна от обръщението, което
Арфата бе използвала. Сестро. Сякаш с това пъклено
творение ги свързваше нещо.
Малките струни са за игри – леки движения и подскоци, –
но дългите, крайните… С тях можем да изсвирим такива
чудеса и ужаси. Ах, колко зловеща музика сътворихме с
предишния ми свирец. Да ти покажа ли?
Не. Просто премахни заклинанията.
Както желаеш. Дръпни първата струна.
Без да се поколебае, Неста изви пръст около първата
струна, захвана я и я пусна. Мелодичен смях изпълни ума ѝ и
теглото олекна. Изчезна.
Неста въздъхна, надигна се и откри, че може да се движи
свободно. Арфата лежеше тихо в ръцете ѝ. Спеше. Дори
въздухът ѝ се струваше по-лек. Ненагнетен. Сякаш отваряйки
нова врата, бе затворила тази към Бриалин.
– НЕСТА! – провикна се гръмко Касиан от другия край на
залата.
– Добре съм – увери го тя, опитвайки да укроти
разтрепераното си тяло. – Но мисля, че някой много зъл я е
използвал последно. – Тя се загледа в мрака над себе си. –
Според мен я е използвал да… да пленява враговете си и
техните деца в скалата.
Това ли ѝ се беше случило току-що? Арфата се беше
опитала да я набута в скалата, да слее душата ѝ с нея? Тя
потрепери.
– Пострада ли? Какво стана? – попита Касиан.
Тя простена и се изправи бавно.
– Не. Просто… Докоснах я и се оказа, че е запечатала един
спомен. Лош спомен. – Който никога нямаше да забрави. –
Трябва да се махаме оттук. Показа ми Бриалин с Короната на
глава. И Бриалин ме видя тук.
Думите се сипеха от устата ѝ, докато газеше през
заклинанията в залата като през плаващи пясъци, усещайки
звездата в сърцето ѝ като физическо присъствие зад нея.
Онези големи, леки ръце сякаш я теглеха, караха я да се
върне, но тя не им обръщаше внимание, докато предаваше на
Касиан думите на Арфата, на Бриалин.
Касиан продължаваше да диша напрегнато, не отпусна нито
мускул от тялото си, докато тя не излезе в коридора. Докато
не я хвана отново за ръка. Дори не погледна Арфата, нито каза
нещо за Бриалин. Просто заоглежда Неста, за да се увери, че
е добре.
Никога не я бе гледал по-нежно, по-открито. Дори когато
проникваше надълбоко в нея.
Тя пъхна Арфата под мишница и не можа да сдържи ръката
си, която се вдигна към бузата му.
– Добре съм.
Той целуна дланта ѝ.
– Не знам защо се усъмних в теб. – После се отдръпна от
допира ѝ. – Да се омитаме оттук.
В думите му прозираше тъмно обещание – и тя се досети
какво щяха да правят веднага след като оставеха Арфата на
Рисанд.
Бузите ѝ пламнаха и през тялото ѝ пробяга доволство.
Доволство, че бе избрал нея – че искаше успокоителната
близост на тялото ѝ.
Преплете пръсти с неговите и ги стисна с всички сили. Той
ѝ отвърна със същото и я поведе по коридора, надалеч от това
място на болка и отдавна забравен спомен. Мечът подскочи до
бедрото ѝ и тя внезапно прекъсна мълчанието.
– Кръстих го Атараксия.
Той я погледна през рамо.
– Меча ли? Какво означава?
– От Древния език е. Попаднах на името в библиотеката
онзи ден. Хареса ми как звучи.
– Атараксия – повтори той, сякаш изпробваше самото
оръжие. – Харесва ми.
– Радвам се, че го одобряваш.
– По-добро е от Врагоубиец и Сребърно величие – отвърна
той. Усмивката му беше по-ярка от греещия Сифон върху
лявата му ръка. Пулсът ѝ запрепуска. – Атараксия – изрече
името отново и Неста можеше да се закълне, че мечът, окачен
на колана ѝ, извибрира в отговор.
Сякаш и на него му хареса как прозвуча името в устата на
Касиан.
Наближаваха края на тунела, когато Неста подръпна ръката
му, за да го спре.
– Какво? – попита той, оглеждайки пещерата. Тя се надигна
на пръсти и го целуна нежно. Той примига с почти комично
смайване. – Това пък за какво беше?
Неста сви рамене и лицето ѝ отново пламна.
– Гуин и Емъри са ми приятелки – каза тихо, потискайки
ужаса от знанието, че Бриалин ги наблюдава. – Но… – Тя
преглътна. – Май и ти си ми приятел...
Мълчанието на Касиан беше толкова наситено, че тя се
смъмри, задето му бе разкрила това си желание, прозрение.
Прииска ѝ се да върне глупавите си думи…
– Винаги съм ти бил приятел, Неста – каза дрезгаво той. –
Винаги.
Не можеше да понесе онова, което прочете в очите му.
– Знам.
Касиан докосна с устни едното ѝ слепоочие.
Излязоха от тунела и тръгнаха по главния коридор на
Затвора в тежкия му сумрак.
Неста се осмели да прошепне:
– И аз винаги…
Касиан я хвърли зад себе си толкова внезапно, че
останалите думи загинаха в гърлото ѝ.
– Бягай. – Бесният ритъм на сърцето му, искреният му ужас
изпълниха въздуха. – Неста, бягай.
Тя се завъртя да види защо е извадил илирианския си меч,
лъснал в рубинено от светлината на Сифона му. Но стоманата
щеше да е безполезна.
Защото вратата към килията на Лантис зееше отворена.
ГЛАВА 54
Щом видя отворената врата на килията на Лантис, Касиан
осъзна две неща.
Първото и най-очевидно беше, че ще умре.
Второто беше, че ще направи всичко на света да спаси
Неста от същата участ.
Второто избистри ума му, охлади страха му и го превърна в
ново оръжие. Затова когато гласът пропълзя от мрака около
тях, Касиан беше готов.
– Чудех се кога ли ще се срещнем отново, Господарю на
копелетата.
Касиан така и не бе забравил тембъра на този ледовит глас,
как обгръщаше дори кръвта му със скреж.
– Толкова векове прекара тук, а не си ми измислил по-
оригинално име?
Смехът на Лантис се уви около тях като змия. Касиан
сграбчи ръката на Неста, въпреки че заповедта му да бяга още
висеше във въздуха помежду им. Беше твърде късно за
бягство. Поне за него. Вече оставаше само да ѝ спечели
достатъчно време, за да се измъкне.
– Мислеше се за много умен с онова ясеново огледало? –
проехтя около тях ехидният глас на Лантис. Светлината на
левия Сифон на Касиан разкриваше само обляна в червено
мъглива тъмнина. – Мислеше си, че можеш да надхитриш
мен? – Отново злокобен смях. – Аз съм безсмъртен, момко.
Истински безсмъртен, какъвто ти само можеш да си мечтаеш
да бъдеш. Два века тук са нищо. Знаех, че просто ми трябва
търпение, за да намеря начин да се измъкна.
– Намерил си начин? – провлачи равнодушно Касиан на
мъглата, която бе Лантис. – Струва ми се, че някой ти е
помогнал.
Беше въпрос на време чудовището да го нападне. Тогава
Неста можеше да избяга. Тя стоеше вцепенено до него,
съвършено замръзнала. Касиан я побутна с крак в опит да я
изтръгне от вцепенението. Трябваше да е готова да бяга, не
прикована на място като уплашена сърна.
– Отворих вратата с волята си – измърка Лантис.
– Лъжеш. Някой ти е отворил.
Мъглата на Лантис се сгъсти, затътна от ярост.
Неста преглътна шумно и Касиан прозря нещо. Когато бе
наредила на Арфата да я освободи… Реликвата бе освободила
и Лантис. Просто премахни заклинанията, беше ѝ
заповядала. И Арфата ги беше премахнала: заклинанията
върху нея и върху всичко друго наблизо – като вратата на
Лантис. Беше ѝ казала, че иска да си поиграе. И ето че си
играеше с животите им.
Ами ако обхватът ѝ се простираше отвъд килията на
Лантис? Ако беше отворила всички врати в Затвора?
Мамка му!
Касиан попита страшилището, от което се боеше най-много:
– И какво, ще киснеш около мен като дъждовен облак ли?
Какво стана с красавеца, който видях в огледалото?
– Него ли предпочита спътницата ти? – прошепна Лантис от
твърде близо, опасно близо. Неста се отдръпна. Лантис
подуши въздуха. – Какво си ти?
– Вещица – пророни тя. – От тъмното сърце на Оорид.
– Не бях чувал това име от дълго време. – Гласът му
прозвуча на една ръка от Неста. Касиан стисна зъби.
Трябваше да го привлече от другата ѝ страна, за да ѝ отвори
пътя нагоре. – Но не миришеш на тежко отчаяние като него. –
Лантис пак вдиша иззад тях, заприщил изхода им. – Миришеш
на… – Той въздъхна. – Жалко че си опропастила онзи мирис
със смрадта на Касиан. Не различавам почти нищо друго по
теб.
Поне това му пречеше да разбере каква е всъщност. Да
прикове вниманието си към нея, както Резбаря. Но мирисът
му по нея разкриваше една опасна истина: къде трябва да
удари първо.
– Какво криеш зад себе си? – попита я Лантис и Неста се
завъртя заедно с него, така че да не види Арфата зад гърба ѝ.
Мъглата се изкикоти. – А. Ясно. Отдавна се чудех кой ще
дойде да я вземе. Чувах музиката ѝ. Последната ѝ нота като
отзвук в камъка. Не очаквах да я видя скрита в Затвора след
толкова много време.
Мъглата се заусуква в спирали и Лантис продължи
замечтано:
– Колко прелестно свири. Какви чудеса твори. Всичко се
прекланя пред Арфата: сезоните, кралствата, законите на
времето и световете. И те не значат нищо за нея. А последната
ѝ струна… – Той се засмя. – Дори Смъртта се прекланя пред
тази струна.
Неста преглътна отново. Касиан стисна по-силно ръката ѝ и
каза небрежно:
– Всички истински безсмъртни сте еднакви: превъзнесени
бърборковци, които обичат да слушат собствения си глас.
– А вие, елфите, сте толкова слепи, че не виждате дори себе
си. – Лантис пак се усука около тях и Касиан приготви меча
си. Съществото зашепна насмешливо: – Ако съдя по мириса ви,
двамата с нея сте…
Касиан пусна ръката на Неста и скочи напред, пронизвайки
мъглата с острието си, преди Лантис да е казал и дума повече.
Чудовището изрева разярено. Сифоните на Касиан
пламнаха и той извика:
– БЯГАЙ! – преди да атакува отново. Лантис се отдръпна и
Касиан се възползва от момента да откачи Сифона от лявата
си ръка. Хвърли ѝ го и го накара да светне ярко. – Върви! –
нареди ѝ.
Тя улови камъка и червена светлина окъпа обтегнатото ѝ от
страх лице. Касиан веднага се извъртя към Лантис.
Отдалечаващите се стъпки по камъка показаха, че Неста се
е подчинила.
Добре.
Мъглите на Лантис се сгъстиха в един ъгъл на мрака, досущ
като кобра, готвеща се да нападне.
Касиан само се молеше Неста да стигне до портата, преди
той да умре.
Неста избяга от гласа, в който се преплитаха омраза,
жестокост и глад. Който ѝ отнемаше радостта, топлината и ѝ
оставяше само първичен, примитивен страх.
Бедрата ѝ възроптаха срещу стръмното изкачване, но тя
продължи да бяга към портата, подчинявайки се на Касиан.
Ревът на воина и чудовището отекваха между камъните.
Червена светлина проблясваше зад нея. Вратите на килиите
тропаха в касите си. Зверовете зад тях цвилеха, сякаш
осъзнали, че един от тях се е измъкнал. И също искаха
свобода.
Тя стисна Арфата в една ръка, греещия Сифон на Касиан – в
другата. Трябваше да стигне до портата. И да слезе от
планината. И да извика Рисанд, надявайки се, че ще успее да
чуе името си по вятъра. После Великият господар трябваше да
изкачи пак планината, да мине по пътеката и…
Касиан можеше да е мъртъв още преди да е стигнала до
портата. Можеше да умира в този момент.
Студена стрела прониза сърцето ѝ.
Беше избягала. Беше го изоставила.
Арфата се стопли в ръката ѝ, завибрира. Златото сияеше
като разтопено.
Заедно ще отворим врати и проходи; ще летим през
пространството и вечността, беше ѝ изпяла по време на
неволното ѝ гадаене. Музиката ни ще ни освободи от
земните закони и граници.
Ще отворят врати… Беше отворила врата с нея – тази на
килията на Лантис. Беше отворила врата, притискайки я със
силата си. Но да летят през пространството…
Малките струни са за игри – леки движения и подскоци, –
но дългите, крайните… С тях можем да изсвирим такива
чудеса и ужаси.
Неста преброи струните. Двайсет и шест. Беше докоснала
първата, най-късата, за да се освободи от натиска на Арфата,
но какво правеха другите?
Двайсет и шест, двайсет и шест, двайсет и шест…
Гласът на Гуин долетя отдалеч, разказвайки за
проучванията на Мерил относно измеренията. За
вероятността да съществуват двайсет и шест.
Ще летим през пространството и вечността… Малките
струни са за игри – леки движения и подскоци… Дали Арфата
можеше да… Дъхът пресекна в гърлото ѝ. Дали Арфата
можеше да я пренесе от едно място на друго? Не само да
отвори врата, но и да създаде такава, през която Неста да
мине?
Музиката ни ще ни освободи от земните закони и
граници…
Трябваше да опита. Заради Касиан.
Нещо се раздвижи в сумрака над нея. Забързани стъпки.
Някой беше влязъл през портата. Неста насочи Сифона на
Касиан към звука, подготвяйки се за чудовището, което
препускаше към нея…
Оказаха се елфи в очукани, мръсни брони. Десетина
войници от Двора на Есента.
Знаеше кой ги е изпратил, кой ги е доветрял със силата на
Кошей. Кой ги контролираше от другия бряг на морето.
Знам къде си, Неста Арчерън.
И тъй като Рис бе свалил щитовете около Затвора… бяха
влезли без препятствия.
Без да се замисли, Неста призова сребърния огън в себе си.
Позволи му да обгърне ръцете ѝ.
– Заведи ме при Касиан – прошепна и дръпна първата
сребърна струна на Арфата.
Светът и прииждащите войници изчезнаха; имаше
чувството, че някой я хвърли нанякъде, макар и да стоеше на
място. Започна да се моли и да се моли…
Проблесна метал, лумна червена светлина и Касиан се
озова пред нея. Кървеше на земята, докато Сифоните му
светеха ярко, борейки се с мъглата наоколо.
Нямаше къде да нанесе удар. Мъглата се разсейваше при
всеки негов замах с меча и Лантис крещеше, но Лантис не
можеше да бъде убит. Само затворен, беше ѝ обяснил Касиан.
А Арфата можеше да отваря врати – не да убива. Неста
хукна към Касиан с пръст на едната ѝ струна, за да измъкне и
двама им оттук.
Но очите на Касиан пламнаха и той извика:
– БЯ…
Мъглата се усука около гърлото му и го хвърли към стената.
Писъкът ѝ отекна в тунела, когато тялото му се блъсна в
скалата с изпукване на криле и той се свлече на пода. Без да
помръдне повече.
Смях като скърцане на нож по камък изпълни прохода и
Неста също отхвръкна рязко, забивайки се толкова силно в
стената, че зъбите ѝ изтракаха, главата ѝ се завъртя, дъхът
излетя от дробовете ѝ. Пръстите ѝ се разпериха върху Арфата
още преди тялото ѝ да се стовари на пода.
Лантис я беше хвърлил до Касиан и тя побърза да го обърне
по гръб, молейки се ударът да не му е счупил врата, да не го е
обрекла на смърт, връщайки се тук…
Гърдите на Касиан се надигаха и спадаха и онова могъщо,
първично нещо в тялото ѝ въздъхна с облекчение. Но, уви,
краткотрайно, защото смехът на Лантис пак прокънтя.
– Ще си мечтаеш сблъсъкът със стената да го беше убил,
преди да приключа с двама ви – увери я съществото. – Ще си
мечтаеш да беше избягала оттук.
Неста обаче не искаше да чува и дума повече от него,
коленичила над Касиан – единствената преграда между него и
Лантис.
Същото ѝ се беше случило и онзи път.
Когато държеше главата му в скута си, докато Смъртта им
се надсмиваше.
Тогава се беше свила над него в очакване да умрат. Беше
спряла да се бори.
Този път нямаше да го предаде.
Мъглата ги доближи и Неста можеше да се закълне, че
усети как протяга ръка към нея.
Това беше достатъчно да я задвижи.
Изваждайки меча си в мига, в който скочи на крака, Неста
замахна и изпълни безгрешна комбинация.
Лантис изпищя, но този път по-различно – с оглушителен
звук на изумление и ярост.
Неста вдигна Атараксия и разпредели теглото си между
краката си, за да застане стабилно. Непоклатимо. Острието
засия.
Мъглата започна да се криви, да се свива и гърчи, сякаш се
бореше с невидим враг, и накрая се превърна в нещо солидно,
изпълнено с цвят.
Пред нея стоеше гол, златокос мъж. Беше със среден ръст,
златиста кожа, изваяна от мускули, и лице с остри черти,
пропито с омраза. Не противно, ужасяващо същество, а
истински красиво.
Лантис присви черни очи и изсъска:
– Това не е Нарбен.
Името не ѝ говореше нищо.
Неста атакува с осма позиция. Лантис отскочи назад.
Касиан простена и започна да се свестява.
– Кой бог на смъртта си ти? – попита Лантис, прехвърляйки
поглед между нея и меча.
Сребърният огън гореше в очите ѝ.
Неста отново замахна с Атараксия и Лантис се отдръпна,
видимо уплашен от оръжието.
Същество, което не можеше да бъде убито, се боеше от меча
ѝ. Не от нея, а от Атараксия. Оръжието, сътворено от нея.
– Връщай се в килията си.
Неста пристъпи напред, насочила меча към Лантис. Той
заотстъпва бавно към килията.
– Какъв е този меч?
Златистата му коса се люшкаше чак до кръста му.
– Казва се Атараксия – изплю Неста. – И ще е последното
нещо, което ще видиш.
Лантис прихна в смях, подобен на гарваново грачене.
Противен, особено в сравнение с красивия му облик.
– Кръстила си магически меч Атараксия?
Смехът му разтърси планината.
– Ще те заколя с него, независимо дали ти харесва името
му.
– О, не разчитай на това – процеди през зъби Лантис. –
Участвах в Дивия лов, преди ти да си била дори късче от
всемира, вещице от Оорид. Призовах хрътките и лаят им
вцепени света. Яздех начело и всичко живо свеждаше глава
пред нас.
Неста завъртя Атараксия в ръка, движение, което бе
свикнала да прави с илирианските мечове, докато почиваше
по време на тренировка. Често виждаше Касиан да го прави и
установи, че така може да изразходва излишната енергия.
Но не беше подозирала, че е толкова успешна техника за
сплашване. Лантис се отдръпна пак.
Молеше се и войниците от Двора на Есента, които всеки
момент щяха да се появят, да се уплашат от меча ѝ. Само че
не ѝ се вярваше, защото бяха под контрола на Бриалин и
Короната.
– Кой бог на смъртта си? – попита отново Лантис. – Коя си
под тази плът?
– Аз съм никой – озъби му се тя.
– Чий сребърен огън гори в очите ти?
– Знаеш чий – продължи да си играе с него тя.
И явно избра правилната техника, защото Лантис
пребледня.
– Не е възможно. – Погледна към Арфата до Касиан и пак
изцъкли очи. – Чак тук стигнаха слухове за теб. Ти си онази, за
която шепнеха морето, вятърът и земята. – Той потрепери. –
Неста. – После се ухили, разкривайки леко удължени зъби. –
Откраднала си от самия Котел.
Лантис спря да отстъпва назад. И протегна грациозно към
нея широката си ръка.
– Дори не подозираш на какво си способна. Ела с мен. Ще ти
покажа. – Той отново разкри въздългите си зъби в усмивка,
преобразявайки лицето си от красиво в страховито с едно
движение на устните. – Ела с мен, Кралице на кралиците, и ще
върнем онова, което някога бе изгубено. – Думите му звучаха
като приспивна песен, захаросано обещание. – Ще се
издигнем пак до славата, която имахме, преди златните
легиони на елфите да скъсат оковите и да ни свалят от трона.
Ще възкресим Дивия лов и ще яздим неудържими в нощта. Ще
изградим дворци от лед и огън, от мрак и звездна светлина.
Магията пак ще се излива необуздана в света.
Лантис сякаш рисуваше картина във въздуха около тях.
Неста видя себе си на черен трон, с черна корона в
разпуснатите ѝ коси. Гигантски ониксовочерни зверове –
люспести, като онези по колоните в Изсечения град – лежаха
в основата на подиума. Атараксия бе опрян от едната страна
на трона ѝ, а от другата… От другата ѝ страна седеше Лантис,
преплел пръсти с нейните. Кралството им беше необятно;
дворецът им – съграден от чиста магия, вирееща буйно
навсякъде около тях. На олтар зад тях стояха Арфата и
Маската… Златната Корона обаче я нямаше там.
Защото красеше главата на Лантис.
И точно този дребен пропуск я изтръгна от унеса – голия
блясък на алчността му. Виждайки Арфата, се беше досетил,
че Неста издирва Реликвите, и ѝ разкри какво възнамерява да
постигне с тях. Искаше Короната за себе си. Тя нямаше да има
влияние върху нея, но управлението им щеше да се гради на
насилие. На робство.
На олтара лежеше четвърти артефакт, скрит в сенки. В
тъмнината се виждаше само смътният проблясък на древна
кост…
Видението се промени и двамата вече се гърчеха върху
огромно черно легло. Златистата кожа на гърба му лъщеше,
докато той се тласкаше в нея. Каква наслада – не бе изпитвала
такава наслада с никого. Само той можеше да я чука така,
толкова надълбоко; само за него тялото ѝ бе толкова топло и
покорно, и мокро, и скоро, съвсем скоро семето му щеше да се
вкорени в утробата ѝ и детето, което щеше да му роди, щеше
да властва над цели вселени…
Още една заплетена нишка в гоблена на илюзията.
Тялото ѝ не принадлежеше на него и не би му позволила да
го изпълни с живот. И беше изпитвала наслада, по-силна от
тази, която ѝ показа.
Неста мигна и видението изчезна.
Лантис изръмжа. Вече стоеше на една ръка разстояние от
нея. На един меч.
– Мога да се погрижа за тази спънка – подхвърли към
Касиан той. – И скоро ще го забравиш.
Тя вдигна по-високо Атараксия.
– Връщай се в килията си и затвори вратата.
– Пак ще намеря начин да избягам – изкикоти се той. – И
тогава ще те открия, Неста Арчерън, и ще те направя своя
кралица.
– Не. Няма да стане.
Неста пусна вълна от силата си по острието. Атараксия
запя, озарен като луната.
Лантис пребледня.
– Какво правиш?
– Довършвам започнатото.
Очите му бяха толкова приковани в горящото острие, че
дори не надникна към Касиан. Не видя кинжала в ръката му.
Който Касиан хвърли със съвършена точност.
Ножът се заби до дръжката в гърдите на Лантис.
Съществото изпищя, огъна се назад и Неста не се поколеба.
Замахна в комбинация две-три, влагайки силата на дъха,
краката и централната част на тялото си в острието.
Атараксия запя песента на вятъра, изсвистявайки през
въздуха.
Главата и трупът на Лантис паднаха в две различни посоки
и тупнаха глухо върху каменния под.
Странна черна кръв рукна от раната. В следващия миг
Касиан вече беше до нея. Хвана я пак за ръката и каза
задъхано:
– Арфата. – Образът му беше олицетворение на болката. По
едното му слепоочие се стичаше кръв. – Вземи я и да вървим.
Трябва да се махаме оттук.
– Можеш ли да стоиш на крака?
Касиан се олюля. Нямаше да издържи и три крачки.
– Да – изпръхтя той.
Неста знаеше, че ще се помъчи, само и само да я измъкне
оттук. Както знаеше, че Лантис е мъртъв. Но мечът или силата
ѝ го бяха унищожили? Тъй като тя беше сътворила меча,
можеше да се каже, че и той е част от силата ѝ, но… Онова,
което не можеше да бъде убито, лежеше мъртво в краката им.
Незнайно как. Една малка частица от нея тържествуваше,
колкото и да трепереше от страх цялото ѝ останало същество.
Бързият тропот на ботуши вече наближаваше.
– Войници на Двора на Есента – посочи Неста тъмната
пътека нагоре. – Още. Бриалин ги е изпратила да вземат
Арфата.
– Още…
Из цялата планина се разнесоха писъци. Ужасени,
умолителни писъци, придружени от блъскащи юмруци. Не по
скалата и вратите, а по външните стени. Сякаш обитателите
на Затвора го молеха да ги спаси от нея и меча ѝ.
Лантис бе мъртъв. И те бяха усетили смъртта му.
Дори крачките на войниците като че ли се позабавиха
заради звука.
Неста се усмихна мрачно и взе Арфата.
– Няма да бягаме оттук. И няма да нараним войниците на
Двора на Есента.
Дори само колкото да покажат на Ерис, че е грешал. Но
раните на Касиан… Да, трябваше да побързат.
– Дръж се за мен – нареди му тя, после прошепна: –
Предната ливада в имението на Фейра край река Сидра във
Веларис.
Касиан извика предупреждение, но тя дръпна три струни
наведнъж. Една я беше довела дотук, затова очакваше две да я
заведат малко по-надалеч, а чак до Веларис… Е, струваше ѝ се
като разстояние за три струни. Дори не искаше да си
представя къде би се озовала, ако дръпнеше всичките двайсет
и шест наведнъж. Или ако изсвиреше мелодия.
Светът изчезна; пак я сполетя усещането, че пропада,
докато стоеше на едно място, и тогава…
Слънце, трева и свеж есенен бриз. Огромно, приказно
имение зад тях, реката пред тях и нито следа от Затвора или
Лантис. Неста пусна Касиан и в същия момент Рисанд изскочи
през стъклените врати на къщата. Той ги загледа смаяно.
Неста видя Касиан на дневна светлина. Кръв се стичаше от
косата му надолу по едната му буза. Устната му беше сцепена;
едната му ръка висеше под странен ъгъл…
Само това успя да забележи, преди Касиан да се сгромоляса
на тревата.
ГЛАВА 55
– Раната е малка. Стига суетни.
– Черепът ти е спукан, а ръката ти е счупена. Ще си стоиш у
дома няколко дни.
– Сигурно се шегуваш.
– О, никак даже.
Неста сигурно щеше да се забавлява с препирнята между
Касиан и Рисанд, ако не беше съгласна с Великия господар.
Фейра стоеше до другаря си със сковано от тревога лице.
Атараксия още тежеше в едната ръка на Неста, а Арфата – в
другата.
Сестра ѝ плъзна очи към нея. Неста преглътна, задържайки
погледа на Фейра. Молеше се да прочете думите по
изражението ѝ. Съжалявам за онова, което ти казах в
апартамента на Амрен. Искрено съжалявам.
Очите на сестра ѝ омекнаха. И после, за огромна изненада
на Неста, Фейра ѝ отговори в съзнанието ѝ: Не го мисли.
Неста побърза да се окопити. Все забравяше, че сестра ѝ е…
Как им казваха? Даемати. Умееше да говори в ума на хората
като Рис. Неста отвърна с разтуптяно сърце: Казах го от гняв
и съжалявам за думите си.
След дълга пауза Фейра пророни с глас като първите лъчи
на зората: Прощавам ти.
Неста едва не отпусна рамене от облекчение. Тъкмо щеше
да попита как е бебето, когато Рис се обърна към нея и ѝ
нареди:
– Остави Арфата на бюрото, Неста.
Тя се подчини, внимавайки да не докосне никоя от двайсет
и шестте сребърни струни.
– Ответряла те е в границите на Затвора и извън него – каза
Фейра, загледана в Арфата. – Вероятно защото е сътворена със
силата на Котела и правилата на обикновената магия не важат
за нея? – Тя надникна към Рис, който сви рамене. Фейра
сбърчи устни. – Ако някой от враговете ни се докопа до нея,
несъмнено ще я използва срещу нас. Защитните заклинания
около тази къща, Дома на Ветровете и всичките ни други
скривалища и убежища ще са безсилни. Да не говорим, че
Арфата като че ли си има собствено съзнание и умира да
забърква неприятности. Не можем да я върнем в Затвора, не и
след като се е пробудила.
Рис потри умислено челюстта си.
– Тогава ще я заключим при Маската и ще я държим под
заклинания, за да не играе повече игрички.
– Най-добре да ги държим разделени – посъветва Фейра. –
Помниш ли какво стана, когато двете половини на Книгата се
събраха? Пък и защо да улесняваме враговете си, ако
евентуално се докопат до скривалището им?
– Правилно – съгласи се Касиан и направи гримаса, сякаш
дори от една дума го заболя черепът.
Маджа беше излекувала тънката пукнатина над едното му
слепоочие, но щеше да го боли няколко дни. Счупената му
ръка беше зараснала, но още беше прекалено крехка и
трябваше да внимава с нея. Като го гледаше с толкова
превръзки, на Неста ѝ се искаше да убие Лантис още веднъж.
Рис потупа с пръсти по бюрото, оглеждайки Арфата. После
попита Неста:
– Каза, че освен Бриалин, си видяла и нещо друго, когато за
пръв път си докоснала Арфата?
Неста им беше разказала видяното накратко.
– Мисля, че последният ѝ собственик е направил нещо
жестоко с нея. Струва ми се, че е пленил някогашните жители
на острова, на който сега се намира Затворът, в стените му.
Възможно ли е?
В очите на Рис просветна съмнение.
– Какво е Дивият лов? – попита Неста.
Беше казала на Рис и за срещата им с Лантис и появата на
войниците от Двора на Есента. Касиан убеди Великия си
господар да не предприема нищо за тях, докато не решат
какво да правят с Бриалин. Когато Рис вдигна пак щита около
Затвора, те вече бяха изчезнали.
Рис въздъхна и се облегна в стола си.
– Честно казано, мислех, че е просто мит. А Лантис да го
помни… Е, не е изключено да е излъгал, разбира се, но ако
случайно е казал истината, значи е бил на поне петнайсет
хиляди години.
– Добре, какво представлява този лов? – подкани го Фейра.
Рис вдигна ръка и една книга с легенди от рафта зад него се
понесе към пръстите му. Той я сложи върху бюрото. Отвори на
страница с илюстрация на високи, причудливи същества с
корони на главите.
– Елфите не били първите господари на света. Според най-
древните ни легенди, повечето отдавна забравени, сме
създадени от полубогове… и чудовища. Даглан. Те властвали
хилядолетия, поробвайки и нас, и човеците. Били суетни,
безмилостни същества, които пиели магията на земите ни
като вино.
Рис стрелна очи към Атараксия, после към Касиан.
– Някои митологически източници твърдят, че един от
елфическите герои, надигнали се срещу тях, бил Фион, комуто
Върховната жрица Олеана дала великия меч Гуидион, потопен
някога в самия Котел. Фион и Гуидион надвили расата Даглан.
В последвалото мирно хилядолетие земите били грубо
разцепени на отделни територии, върху които се зародили
сегашните ни дворове. Но до хиляда години между
господарите им вече царели размирици и били на ръба на
война. – Лицето му се обтегна. – Фион ги обединил и се
провъзгласил за техен върховен крал. Първият и единствен,
когото земята ни познава.
Неста можеше да се закълне, че последните му думи бяха
придружени с остър поглед към Касиан, който само му
смигна.
– Какво се е случило с върховния крал? – попита Фейра.
Рис прокара ръка по една страница от книгата.
– Фион бил предаден от кралицата му, която управлявала
своя собствена територия, и най-добрия му приятел, който му
бил и генерал. Двамата го убили и взели някои от най-
мощните и безценни оръжия на рода му. От последвалия хаос
се надигнали Великите господари и оттогава съществуват
дворовете ни.
– Амрен помни ли този момент от историята? –
поинтересува се Фейра.
Рис поклати глава.
– Съвсем смътно. Доколкото знам, е пристигнала тук в
годините преди господството на Фион и Гуидион и влязла в
Затвора през Ерата на легендите, когато земите ни били
пълни с герои, готови на всичко да изловят последните
членове на расата на някогашните си господари. Боели се от
Амрен, защото вярвали, че е от враговете им, и я хвърлили в
Затвора. Когато излязла, Фион и Гуидион вече ги нямало и на
тяхно място управлявали Великите господари.
Неста премисли какво ѝ беше казал Лантис.
– А какво е Нарбен?
– Лантис те е питал за него?
– Каза, че мечът ми не бил Нарбен. Беше изненадан.
Рис огледа оръжието ѝ.
– Нарбен е меч на смъртта. Загубен е, вероятно дори
унищожен, но според митовете може да убива дори чудовища
като Лантис.
– Очевидно същото важи и за меча на Неста – изтъкна
Фейра, също загледана в него.
– Обезглавила си го и той наистина е умрял – замисли се
Рис.
– Като го порязах с острието, му върнах физическата
форма – добави Неста. – Кинжалът на Касиан успя да го
прониже чак след като Лантис спря да бъде мъгла.
– Интересно – промълви Рис.
– Още не си ни обяснил какво е Дивият лов – подсети го
Касиан.
Рис прелисти няколко страници в книгата, докато не
намери илюстрация на голям отряд ездачи, яхнали коне и
всевъзможни други зверове.
– Даглан обичали да тормозят подвластните им елфи и
човеци. Дивият лов бил начин да ни държат в строя. Събирали
отряд от най-свирепите си, кръвожадни воини и им давали
пълна свобода да избиват. Даглан притежавали могъщи,
страховити зверове; наричали ги хрътки, макар че не
приличали на хрътките от наше време. Те догонвали жертвите
им, а после воините ги изтезавали и убивали. Историята е
ужасяваща и не е изключено голяма част от нея да е
пресилена в митовете.
– Хрътките приличаха на зверовете по колоните в
Изсечения град – каза тихо Неста.
Всички я погледнаха.
– Лантис ми показа едно видение – обясни тя. – Показа ми
как… как бихме властвали заедно. Седяхме на тронове в един
дворец, с Реликвите около нас, а в краката ни седяха такива
хрътки. Приличаха на люспестите зверове по колоните в
Изсечения град.
Дори Рис си замълча.
Касиан стисна челюсти.
– Значи се е опитвал едновременно да те убие и да те
прелъсти?
Неста не поясни колко образно беше видението.
– Показа ми и четвърти предмет, само че беше в сянка.
Съществувала ли е четвърта Реликва? Различих само малко
древна кост.
Рис прокара ръка през тъмната си коса.
– Според историята Кошмарните реликви са само три.
– Ами ако четвъртата е защитена със заклинание? – обади се
Фейра. – Като онова, което кара хората да забравят за
Реликвите, само че това изобщо не им позволява да разберат
за съществуването на четвърта?
Очите на Рис притъмняха.
– Ако е така, Майката да ни е на помощ, защото дори Амрен
има само бегъл спомен за това.
Думите му увиснаха в стаята.
– Е, сега остава да взема Короната – каза Неста.
– Не – отсече Касиан и замъглените му от болка очи се
избистриха внезапно.
Фейра кимна в знак на съгласие.
– Бриалин знае, че държим другите два артефакта.
Изпратила е онези войници да вземат Арфата.
Касиан изръмжа.
– Мислех, че Ерис просто се опитва да ни стресне, но като
му казах за двете дузини войници в Оорид, той ми заяви, че
войниците в изчезналия отряд били повече. – Касиан потри
челюстта си. – Трябваше да го послушам. Трябваше да
проверя. Бриалин е разполагала с още дузина, готови за
атака.
Такава себеомраза изпълни лицето му, че Неста едва се
сдържа да не го хване за ръка.
Фейра опита да го успокои:
– Ерис бълва толкова глупости дори в добро настроение, че
всеки би пропуснал някой от случайните му коментари, Кас.
Поне вече можем да му съобщим къде са другите му войници.
На Неста ѝ се прииска да прегърне сестра си заради
облекчението, което видимо му донесоха думите ѝ. Колкото и
горделив да беше, мнението на приятелите му, семейството
му, значеше много за него. Никой от тях не би го смъмрил за
някой провал, но той винаги се самонаказваше.
Неста докосна леко пръстите му в безмълвна подкрепа.
Касиан стисна нейните и я погледна в очите, сякаш да ѝ каже:
Видя ли? С теб не сме толкова различни.
Фейра продължи:
– Щом Бриалин е готова на толкова прибързани постъпки
само и само да се сдобие с Маската и Арфата, ще продължи да
ни напада. И ние ще я очакваме.
В очите на сестра ѝ лумна свирепа светлина.
Рис се намръщи.
– Дори само с Короната Бриалин може да е сериозна
заплаха. Не е изключено Берон също да е под неин контрол,
също като войниците на Ерис. Трябва да я обезвредим и да
вземем Короната. Преди наистина да е предизвикала война.
– Прекалено рисковано е – каза Фейра. – Ето какво стана,
като тръгнахме да търсим Котела в Хиберн.
– Ще се поучим от грешките си – настоя Рис.
– Ще ни е заложила капан – продължи Фейра. – Няма да я
нападаме на нейна територия.
В стаята се спусна тишина. Накрая Рис я наруши:
– Тогава трябва веднага да си осигурим военновременни
съюзи. И да скрепим онези, които вече имаме, но са
обтегнати.
Касиан вирна вежда. В очите му проблясваше тревога.
– Май имаш идея.
– Ерис ще присъства на тържеството по случай Зимното
слънцестоене в Изсечения град – каза Рис. Неста чак сега
осъзнаваше колко е наближило. – Притеснил се е, че Тамлин
ви е хванал в среща с него, и пита дали няма да се откажем от
съюза ни предвид вероятността, макар и малка, Тамлин да ви
докладва. Или пък да го предадем. Затова трябва да напомним
на Ерис, че уговорката ни си остава в сила и той е… важен за
нас. Че му пазим гърба.
Касиан изръмжа отвратено, Фейра направи сходна гримаса.
– Просто му прати подарък с много поздрави от нас – махна
тя.
– Ще му е нужно повече от това – отвърна Рис.
Крайчетата на устата му трепнаха нагоре и очите му се
стрелнаха към Неста.
Касиан изопна гръб и му отне думата:
– Няма да я използваш.
Фейра запрехвърля поглед между двама им и след миг,
сякаш другарят ѝ ѝ беше казал нещо наум, тя попита:
– Ти сериозно ли, Рис?
Рисанд се облегна назад, а Неста свъси вежди, очевидно
единствената сред тях, която не знаеше за какво говорят.
– Няма да те караме да правиш нищо, което не искаш –
обясни Рис. – Но Илейн ни разказа за уменията ти на
танцовата площадка. Умения, които някога са ти спечелили
ръката на херцог с един-единствен валс.
Беше забравила за онази нощ, за ослепителния блясък на
бижутата, коприните и красивото лице на херцога. Бе
изпитвала само първичен, дивашки триумф.
– Само през трупа ми – избухна Касиан.
– Искаш да танцувам с Ерис? – попита Неста.
Сърцето ѝ затуптя, и то не просто от страх.
– Искам да го прелъстиш – каза Рис. – Не да го вкараш в
леглото, а да му помогнеш да осъзнае какво може да получи,
след като спре да подозира, че възнамеряваме да разрушим
съюза ни. Да осъзнае, че ползите натежават повече от
рисковете.
Неста скръсти ръце, игнорирайки острия поглед на Касиан,
с който безмълвно настояваше дори да не ѝ минава през
главата.
– Наистина ли вярваш, че един танц с Ерис ще затвърди
предаността му към нас?
– Вярвам, че Ерис ни е съюзник и ще очаква да танцува с
някоя дама от двора ни на бала. Няма да пусна Фейра и на два
метра от него, Мор може да го убие, а Амрен по-скоро ще го
подплаши, отколкото да го привлече, така че двете с Илейн
сте единствените ни варианти.
– Илейн няма да припарва до него – отсече Фейра. – А ти
няма да ме пуснеш до него?
Рис ѝ хвърли очарователна усмивка.
– Знаеш как е.
Фейра врътна очи.
– Ставаш непоносим. – Тя се обърна към Неста. – Ерис не е…
Не е добър. Не е като Берон, но…
– Знам какво е направил на Мориган – каза Неста.
Или по-скоро какво не е направил: не ѝ е помогнал, след
като семейството ѝ я пребило и я изхвърлило отвъд границата
на Двора на Есента като наказание, задето развалила брачния
им съюз. Ерис я намерил и просто я оставил така.
– Поговорих си с него онзи ден. Знам с каква твар ще си
имам работа.
– Мор ще ти покаже танците ни – продължи Рис. – Наложи ѝ
се да ги научи всичките и тъй като още управлява Двора на
Кошмарите, най-добре да ги научиш от нея.
– Неста не е дала съгласието си – озъби се Касиан. – Дори
един танц с онова копеле е твърде много…
– Ще го направя – прекъсна го Неста само и само да му
отмъсти, задето се държеше толкова… собственически.
Погледна меча в ръката си. – Току-що убих безсмъртно
същество. Ерис е нищо работа. И ако има как с танци да му
напомня защо е наш съюзник, да го заблудя, че ще може да ме
има, ако удържи на своята страна от уговорката, ще го
направя.
– Той вече ни е съюзник – възрази Касиан. – Наистина ли
мислиш, че с един танц ще си осигурим пълното му
съдействие?
– Трябва да му засвидетелстваме уважение и доверие –
въздъхна смирено Фейра. – Дори да не изпитваме никое от
двете. А възможността да танцува с жена от семейството ни е
нагледно доказателство за тези неща; поне за някого от Двора
на Есента. Ако започне да прави мили очички на Неста,
чудесно. Ако просто си спомни, че сме на негова страна, пак
добре. Но е важно някак да поддържаме връзката си с него.
– Това не ми харесва – процеди Касиан.
– Не е нужно – отвърна Фейра, вдигайки глава с авторитета
на Велика господарка. – От теб се изисква само да
наблюдаваш отстрани и да не го гледаш сякаш се каниш да му
откъснеш главата.
– Кажи на Мориган – намеси се Неста, – че ще се срещна с
нея за уроци по танци, когато ѝ е удобно.
Фейра и Касиан, още настръхнали един срещу друг, се
обърнаха мълчаливо към нея.
Неста отиде до бюрото и остави Атараксия върху него.
– Ето – каза на Рис. – Връщам ти го.
Рис си замълча, но Фейра вдигна вежди.
– Защо не го задържиш?
Любопитният поглед на Касиан я прогаряше като дамга, но
Неста отвърна:
– Омръзна ми толкова смърт.
Неста вдиша през носа, преброявайки до шест, задържа
дъха си за няколко секунди, после издиша през устата, отново
преброявайки до шест. Седнала в креслото в тихата си стая
същата вечер, опитваше да се съсредоточи върху дишането си
и нищо друго.
Споходеха ли я мисли, приемаше ги и ги пускаше да си
вървят. Въпреки че някои все се връщаха.
Не я интересуваше къде ще скрият Арфата. Ако им
трябваше кръвта ѝ, за да я заключат със заклинания, както
бяха направили с Маската, щяха да я извикат. Но мисълта за
всичко, което я очакваше след това…
Дишай. Брой.
Неста вдиша отново, съсредоточила вниманието си върху
разширяващите ѝ се ребра, изпълненото ѝ с въздух тяло. Дори
след седмици упражнения имаше дни, в които Смиряването ѝ
бе по-трудно. Но тя продължаваше да се упражнява по десет
минути сутрин и вечер.
Неста издиша, броейки. И пак вдиша.
Май само това ѝ оставаше: да не се отказва. Ден след ден,
дъх след дъх.
Отпрати и тази мисъл. Просто продължи да диша отмерено
и накрая спря да брои. Позволи на съзнанието си да поскита.
Но то не се застрелка в различни посоки. Остана спокойно.
Отпуснато.
Удовлетворено.
Войната не беше засегнала колибата. Но суровите зими,
откакто Неста я бе виждала за последно, не я бяха пощадили.
Азриел ги доветря с Касиан след тренировка, после си
тръгна. Гуин искала да ѝ покаже разни техники с кинжал,
затова ги остави тук с обещание да се върне след час.
Неста не знаеше дали час е твърде много, или твърде малко.
Не знаеше и защо помоли Касиан да я придружи. Но нещо я
теглеше насам.
Под пладнешкото есенно слънце колибата изглеждаше
окаяно: сламеният покрив беше изгнил и пропаднал на места,
бурените, избуяли чак до малките прозорчета в каменните
стени, вече кафенееха в очакване на зимата. Гърлото ѝ се
стегна, но Неста се насили да тръгне към вратата.
Касиан вървеше толкова тихо зад нея, че хапливият вятър
из високите треви почти заглушаваше стъпките му. Главата и
ръката му се бяха възстановили напълно само два дни след
като Неста се съгласи да омагьоса Ерис. Тази сутрин дори
тренира с нея, макар и по-бавно от обикновено. Явно следваше
съвета на Рис и Маджа да се пази. Фактът, че изпълни всички
упражнения без болезнени гримаси, накара една вътрешна
част в нея да въздъхне с облекчение – затова и си позволи да
го покани днес. В никакъв случай не би го извикала, ако
знаеше, че травмите му не са излекувани.
Не че наоколо имаше врагове. Никой не минаваше по
затрупаната с шума пътека зад колибата; само няколко
птички чуруликаха вяло от почти голите дървета.
Бездушно, сиво и пусто. Такова чувстваше мястото, дори в
пъстрата есен. Даже слънцето като че ли нямаше желание да
го огрява.
Тя докосна студената дървена врата и сърцето ѝ запрепуска.
Браздите от нокти си стояха.
– Дело на Тамлин, предполагам? – попита Касиан иззад нея.
Неста сви рамене, неспособна да отговори. Двете с Илейн
закачиха вратата, след като Тамлин я разби. Баща им, който
не можеше да вдига тежко заради потрошения си крак, само
ги гледаше отстрани и им даваше безполезни съвети.
Тя стисна едната си ръка в юмрук и отвори вратата с рамо.
Ръждясалите ѝ панти изскърцаха недоволно и в носа ѝ нахлу
мирис на прахоляк и гнилоч.
Бузите ѝ пламнаха от срам, че Касиан вижда това…
– Аз съм просто скот, забрави ли? – Той застана до нея. –
Живял съм и на по-лоши места. Ти поне си имала стени и
покрив.
Неста не беше подозирала колко ѝ е трябвало да чуе тези
думи. Отпусна рамене и влезе по-навътре в колибата, в
хладовития сумрак, нарушен само от няколко слънчеви лъча.
Вдигна свъсен поглед към тавана.
– Тази къща имаше покрив.
Освен дъжда, дупките в него бяха пропускали всевъзможни
горски твари, които вече се разполагаха удобно, ако съдеше
по гнездата и изпражненията по пода.
Устата ѝ пресъхна. Какво ужасно, потискащо, мрачно място.
Тялото ѝ затрепери неконтролируемо.
Касиан сложи ръка на рамото ѝ.
– Хайде, покажи ми къщата.
Не можеше. Нямаше думи да обясни.
Касиан посочи дългата работна маса. Единият ѝ крак се
беше разпаднал и плотът се беше накривил.
– Тук ли сте яли?
Тя кимна. Да, тук се хранеха. Понякога мълчаха, друг път
двете с Илейн се мъчеха да запълнят тишината с небрежни
приказки или пък тя се караше с Фейра. Както през
последните дни на сестра им в колибата.
Неста плъзна поглед към олющената боя по стените.
Малките изящни рисунки. Касиан също погледна.
– Фейра ли ги е рисувала?
Неста преглътна и успя да отвърне:
– Рисуваше при всяка възможност. Всяка спестена монета
влагаше в бои.
– Видяла ли си какво е направила с колибата в планината?
– Не.
Никога не беше стъпвала там.
– Цялата я изрисува. Като тази. Веднъж ми каза, че тук
имало някакъв скрин…
Неста тръгна към спалнята.
– Този ли?
Касиан я последва. О, богове, колко беше тясно, тъмно и
смрадливо! Леглото още беше застлано с лекьосаните
чаршафи. Трите бяха спали тук години наред.
Касиан плъзна удивено ръка по изрисувания скрин.
– Наистина е рисувала звезди, преди да разбере, че Рис е
другарят ѝ. Преди да знае за съществуването му. – Проследи с
пръсти пълзящите цветя по второто чекмедже. – Това е на
Илейн. – Спусна ги по-надолу, проследявайки очертанията на
един пламък. – А това е твоето.
Неста измънка утвърдително със стегнати до болка гърди. В
ъгъла стояха износени, полуизгнили обувки. Нейните обувки.
Върхът на едната беше спукан. Беше носила тези обувки пред
хора. Още си спомняше как през дупката влизаха кал и
камъчета.
Сърцето ѝ пак заблъска и тя побърза да излезе от стаята,
обратно във всекидневната.
Погледът ѝ неволно попадна върху тъмната камина. Върху
полицата над нея.
Там бяха подредени дървените фигурки на баща ѝ, покрити
с дебел слой прах и паяжини. Някои бяха прекатурени,
навярно от дребните твари, които вече обитаваха колибата.
Тръгна към камината и онзи познат грохот изпълни ушите
ѝ. Стъпките ѝ затупаха твърде гръмко по прашния дъсчен под.
По средата на полицата стоеше фигурка на изправена
мечка, голяма колкото юмрука ѝ. Неста я взе с разтреперани
пръсти и издуха прахоляка.
– Талантлив е бил – каза тихо Касиан.
– Недостатъчно – отвърна Неста и върна мечката на
каменната лавица.
Всеки момент щеше да повърне.
Не. Щеше да овладее това чувство. Да овладее себе си. И да
събере смелост.
Вдиша през носа и издиша през устата, броейки глътките си
въздух.
Касиан стоя до нея през цялото време. Без да говори, без да
я докосва. Просто стоеше до нея, в случай че ѝ потрябва. Като
неин приятел – когото бе помолила да я придружи не защото
споделяше леглото ѝ, а защото го искаше до себе си. Искаше
спокойствието му, добрината му, разбирането му.
Взе друга фигурка от лавицата: роза, издялана от тъмно
дърво. Сложи я върху дланта си, изненадана от теглото ѝ, и
проследи с пръст едно от листенцата ѝ.
– Направи я за Илейн. Защото беше зима и ѝ липсваха
цветята.
– На теб направил ли е нещо?
– Не смееше. – Тя пое треперлива глътка въздух, задържа я
в гърдите си и я освободи. Успокои съзнанието си. – Сигурно
щеше, ако поне малко го бях насърчила, но… Така и не го
сторих. Вечно бях гневна.
– Целият ти живот се е преобърнал с главата надолу.
Позволено ти е било да си гневна.
– Не това ми каза при първата ни среща. – Тя се завъртя към
него с вдигната вежда. – Каза ми, че съм голям боклук, задето
съм пуснала малката ми сестра да ловува в гората, докато аз
съм си седяла вътре.
– Не го казах така.
– Смисълът беше същият. – Тя изправи рамене и се обърна
към тесния, строшен нар в сенките до камината. – И беше
прав. – Той не отвърна, а Неста закрачи към нара. – Баща ми
спа тук години наред. Отстъпваше спалнята на нас. Леглото в
онази стая… В него съм се родила. Майка ми почина в него.
Мразя го. – Тя прокара ръка по напуканата дървена рамка на
нара. Треските задраха пръстите ѝ. – Но това го мразя още
повече. Баща ни всяка вечер го придърпваше пред огъня и се
свиваше под одеялата. И винаги ми изглеждаше толкова…
толкова слаб. Като страхливо животно. И това ме вбесяваше.
– Още ли те вбесява?
Небрежен, но предпазлив въпрос.
– Ами… – Тя преглътна сухо. – Вярвах, че заслужава да е
наказан тук, докато ние спяхме на леглото. Нито веднъж не
ми хрумна, че е искал да спим в леглото, за да ни е топло и
възможно най-удобно. Че ни позволиха да вземем само
няколко мебели от някогашния ни дом и той реши голямото
легло да е един от тях. За наше удобство. За да не спим по
нарове или на пода. Не му позволих да спи в леглото дори след
като изнудвачите му счупиха крака. Бях толкова загубена в
скръбта и гнева и… и нещастието си, че исках и той да
изпитва поне малко от тях.
Стомахът ѝ се сви.
Той стисна безмълвно рамото ѝ.
– Със сигурност си го е мислел… – подхвана дрезгаво тя. –
Мислел си е, че съм ужасна, но… никога не ми викаше. И това
ме вбесяваше още повече. А накрая е кръстил кораба си на
мен. И е отплавал да воюва с него. Просто… не разбирам
защо.
– Беше му дъщеря.
– И това е достатъчно?
Тя огледа лицето му, тъгата, изписана по него. Тъга –
заради нея. Заради болката в гърдите ѝ и паренето в очите ѝ.
– Любовта е сложно нещо.
Тя извърна очи от неговите. Страхлива постъпка. Но после
вдигна брадичка.
– Нито веднъж не се замислих какво му е било. Мъж,
натрупал сам състоянието си, наричан Принца на търговците,
да загуби всичко. Дори загубата на майка ми като че ли не го
сломи колкото загубата на флота му. Беше толкова сигурен, че
това начинание ще му донесе още повече пари, нечувани
богатства. Хората му разправяха, че е полудял, но той не ги
слушаше. А като се оказаха прави… Това унижение май го
разгроми повече от финансовите загуби.
Тя огледа мазолите, които вече се образуваха по пръстите и
дланите ѝ.
– Изнудвачите изглеждаха доволни, като почукаха на
вратата ни; явно дълго го бяха презирали и с радост си го
изкараха на крака му. А аз през цялото време се боях не за
него, а за двете ни с Илейн. Фейра… Тя опита да ги спре.
Остана тук с него, докато ние се криехме в спалнята. – Неста
събра смелост да срещне погледа му. – Не предадох Фейра
само като я пусках да ходи сама в гората. Имаше и много
други случаи.
– Говорила ли си с нея за това?
Неста изсумтя.
– Не. Не знам как.
Касиан впи очи в лицето ѝ и тя се загърчи под
изпитателния му поглед.
– Ще намериш начин. Когато си готова.
– Мъдро казано.
Касиан се поклони театрално.
Въпреки че се намираха в тази колиба, заобиколени от
тъмното ѝ минало, Неста се усмихна. И прибра дървената
розичка в джоба си.
– Да си вървим.
Той вдигна вежда.
– Сериозно?
Тя стисна фигурката в джоба си.
– Май просто имах нужда да видя това място. За последно.
Да си напомня, че сме се измъкнали оттук. И сме оставили
след себе си само прах и лоши спомени.
Касиан обхвана с ръка кръста ѝ, докато вървяха към
вратата, оглеждайки отново всички малки рисунки, които
Фейра бе успяла да събере в колибата.
– Да полетим.
– Ами човеците наоколо?
Щяха да се разпищят от ужас.
Касиан ѝ се усмихна дяволито и отвори разнебитената
врата, водейки я към топлото слънце и свежия въздух.
– Нека им поразнообразим живота.
ГЛАВА 56
Мина месец и зимата обгърна Веларис като скреж –
стъкло на прозорец.
Студът усложни сутрешните им тренировки. Дъхът им
излизаше на облаци, докато се упражняваха с мечове и
ножове и вледененият метал хапеше дланите им. Дори
щитовете им понякога се заскрежаваха. Гуин ги уверяваше, че
валкириите се обучавали във всякакво време. Особено в
мразовито. Затова тренираха и докато валеше сняг.
Неста си поръча по-голям номер кожен костюм, а като се
гледаше в огледалото сутрин, докато сплиташе косата си,
забелязваше, че лицето ѝ вече не е изпито, сенките под очите
ѝ са изчезнали. Въпреки че Касиан я чукаше върху всяка
повърхност в Дома, понякога до малките часове на нощта,
вечната умора и лилавите петна под очите ѝ вече ги нямаше.
След секса Касиан никога не оставаше да я прегръща в
леглото ѝ и тя си повтаряше, че това не я притеснява. Но се
чудеше кога ли ще му омръзне. Сигурна беше, че рано или
късно ще се отегчи от нея и ще си намери друга. Макар и
всяка вечер да пируваше с нея, сякаш умираше от глад.
Вкопчваше мощни ръце в бедрата ѝ и я лижеше, докато тя не
се загърчеше в хватката му. Понякога Неста го яхваше през
лицето, стиснала с ръце дъската на леглото, и яздеше езика
му, докато не свършеше върху него. Понякога нейният език
беше върху него, около него и тя поглъщаше жадно всяка
капка, която изливаше в устата ѝ. Понякога свършваше върху
гърдите ѝ, корема ѝ, гърба ѝ и тя го последваше още при
първия плисък върху кожата ѝ.
Не можеше да си представи някога да ѝ омръзне. Колкото
повече я обладаваше, толкова повече го жадуваше.
Два пъти седмично упражняваше танци с Мориган в
кабинета на Дома. Двете си разменяха само броени думи,
докато Неста учеше валс след валс, някои типични само за
Изсечения град, други – само за Двора на Есента, трети – за
всички елфически балове.
Рис им беше дал кълбото Веритас, за да сподели с нея
Мориган спомените си за танците – и придружаващата ги
музика.
Неста изгледа много стъпки, балове и приеми, едни пълни
със светлина, а други помрачени от тъгата на Мор, която не ѝ
даваше обяснения, а само коментираше техниките на
танцьорите.
Но музиката винаги беше приказна. Толкова изпълнена с
живот и движение, че в края на уроците им винаги ѝ се
искаше да имаха още час-два, за да я слуша още и още, и още.
Никой не дойде да ги гледа, дори Касиан. Дори да им
докладваше за напредъка ѝ, Мориган не споменаваше нищо.
В края на един от уроците им, когато до Зимното
слънцестоене оставаха едва три дни, а край прозорците се
носеха снежинки, Мориган я попита внезапно:
– С какво ще отидеш на бала?
Неста се опря на работната маса, за да си поеме дъх, и сви
рамене, заслушана в мелодията на цигулка през трепкащия
мираж на кълбото Веритас.
– С някоя от роклите ми.
– О, не. – По челото на Мориган лъщеше пот и сплетената ѝ
златиста коса се извиваше леко от влагата. – Ерис… – Тя
потърси подходящи думи. – Ерис много държи на външния
вид. Трябва да облечеш нещо подобаващо.
Неста се замисли за обичайния тоалет на Мориган и
направи гримаса.
– Не мога да нося толкова разголени рокли.
И Мориган, и Фейра очевидно вярваха, че по-малко е повече
по отношение на облеклото им за Изсечения град. Неста
нямаше нищо против голотата пред партньорите ѝ в спалнята,
но на публични места… Човешкото не беше изтръгнато
напълно от нея.
– Ще се поразтърся. – Мориган се отблъсна от перваза на
прозореца, на който се беше облегнала. – Все ще намеря нещо
подходящо.
– Благодаря, Мориган.
Това беше първият им нормален разговор. За пръв път
казваше тази дума на Мориган. За пръв се обръщаше към нея
с името ѝ.
Мориган примига смаяно, осъзнала същото.
– Викай ми просто Мор. Амрен е единствената в този двор,
която ме нарича Мориган, и то защото е вкисната дъртачка.
Неста се подсмихна.
– Така да бъде. – После добави, за да го изпробва: – Мор.
Часовникът удари един часа и Неста тръгна към вратата,
разделяйки се с кълбото и сладката му музика.
– Трябва да отида в библиотеката.
Вече закъсняваше, но музиката беше толкова омагьосваща,
че не ѝ се спираше.
– Аз също – каза Мор и двете закрачиха заедно по
коридора. – Мисията, която ми възложиха Рис и Фейра във
Валахан, изисква малко проучвания и Клото ми е подготвила
разни материали.
– Аха.
Продължиха в неловко мълчание надолу по стълбището и по
друг коридор.
Когато гигантската врата на библиотеката се появи пред
тях, Неста попита:
– Притеснява ли те, че ще танцувам с Ерис?
Мор се замисли.
– Не. Защото знам, че накрая ще го накараш да пълзи пред
теб.
Не прозвуча като комплимент.
Както обикновено, намериха Клото на бюрото ѝ. Тя стана да
поздрави Мор с прегръдка и Неста онемя.
– Стара приятелко – каза Мор с озарено от топлина лице.
Лицето, с което посрещаше всички в този двор, освен Неста.
И всички от Изсечения град.
Коремът на Неста се стегна от срам. Омагьосаната писалка
на Клото написа: Добре изглеждаш, Мор.
– Неста ме изтощи от уроци по танци, но иначе съм добре.
Намерих книгите, които поиска. Клото сложи разкривена
ръка върху купчина книги на бюрото ѝ.
Неста реши, че е време да ги остави насаме и им кимна за
довиждане, а те подхванаха разговор за текстовете. Гуин ги
наблюдаваше от долния етаж, а Емъри стоеше между
рафтовете зад нея.
– Какво правиш тук? – Неста попита Емъри.
Остави я на тренировъчната площадка, като хукна към
уроците по танци. Но това беше още преди часове.
– Исках да видя къде работите – обясни Емъри, приковала
поглед в Клото и Мор на горния етаж. Тя кимна с въздишка
към Мор. – Все забравям колко е красива. Вече не идва във
Ветробран.
Неста можеше да се закълне, че бронзовите бузи на
илирианката поруменяха.
И наистина Мор сияеше като слънчев лъч в сумрака на
библиотеката. Дори абсолютната тъмнина в дъното ѝ сякаш
запълзя към ъглите.
– Показах на Емъри чудесата в кабинета на Мерил, докато
тя е в среща – каза Гуин. – Аз трябва да се връщам на работа,
но се надявах ти да я поразведеш, докато подреждаш книги. –
Гуин я изгледа закачливо. – С танцова стъпка.
Неста врътна очи. Бяха я хванали да упражнява валсовите
стъпки сред рафтовете веднъж-два пъти. Или десетина.
Неста кимна на Емъри, изтръгвайки погледа ѝ от оживените
жестове на Мор.
– Хайде.
Гуин ги спря внезапно.
– Всъщност исках да ви дам нещо, преди да тръгнете.
Защото май няма да се видим пак преди края на Зимното
слънцестоене.
Неста и Емъри се спогледаха озадачено.
– Носиш ни подаръци? – попита Емъри.
– Ще ви намеря при количката ти – отвърна загадъчно Гуин
и хукна по тъмния коридор.
Емъри и Неста тръгнаха към петия етаж, където Неста бе
оставила количката си. Пак беше пълна с книги за прибиране.
Тя обясни на приятелката си каква е работата ѝ, но Емъри
като че ли я слушаше с половин ухо. Лицето ѝ беше
пребледняло.
– Какво има? – попита Неста.
Емъри сбърчи вежди.
– Май… Май не пих достатъчно вода по време на
тренировка.
Бяха изпробвали две нови валкирски техники, изровени от
Гуин предишната вечер, които се оказаха доста натоварващи.
Трябваше да използват щитовете си като трамплини за
изстрелване на валкирии в небето и да правят коремни преси
с тежките щитове в ръце.
Още никой не беше успял да разсече лентата, макар че
Емъри клъцна върха ѝ преди два дни.
– Какво става? – настоя Неста.
Очите на Емъри притъмняха.
– Просто… Кълна се, че чувам баща ми да вика отнякъде. –
Тя вдигна разтреперана ръка да пъхне кичур коса зад ухото
си. – Чувам как гълчи и троши мебели…
Кръвта на Неста се вледени. Тя завъртя глава към рампата
отдясно, водеща надолу. Не видя чернилка, но бяха слезли
достатъчно ниско, че…
– Това място е древно и странно – обясни, макар че още
осмисляше признанието на Емъри.
Бе ѝ споменала за баща си единствено когато ѝ разказа как
подрязал крилете ѝ. Но Неста разбра достатъчно и от онзи
разказ: мъжът е бил чудовище като бащата на Томас Мандрей.
– Да се качим на горния етаж, където мракът не шепне
толкова силно. Сигурна съм, че Гуин ще ни намери и там.
Тя хвана Емъри под ръка и притисна тялото си към нейното,
за да я стопли. И през целя път Неста се питаше дали
приятелката ѝ още чува виковете на баща си.
Гуин ги намери задъхана и почервеняла и им даде по едно
правоъгълно пакетче с размерите на голяма, тънка книга.
– По един за всяка от вас.
Неста разгърна кафявата хартия и видя купчина изписани
страници. Най-отгоре на първата пишеше „Глава двайсет и
едно“. Тя прочете няколко реда и едва не изпусна страниците.
– Тук пише… за нас.
Гуин се усмихна широко.
– Убедих Мерил да ни отреди предпоследната глава. Дори
ми позволи аз да я напиша, с нейни корекции, разбира се. Но
главата е посветена на възраждането на валкириите. На
нашето дело.
Неста остана без думи. Ръцете на Емъри затрепериха
отново, докато прелистваше страниците.
– И си написала толкова много за нас?
Гуин потри ръце.
– Предстои още.
Неста прочете едно случайно изречение от петата
страница. „Независимо дали слънце жареше челата им, или
мразовит дъжд ги вледеняваше до кости, Неста, Емъри и
Гуинет тренираха всяка сутрин, готови да…“
Гърлото ѝ се стегна болезнено, очите ѝ запариха.
– Има книга за нас.
Гуин преплете пръсти с нейните и стисна силно. Неста
вдигна поглед и видя, че е хванала и ръката на Емъри. Гуин се
усмихна отново и очите ѝ заискряха.
– Историите ни заслужават да бъдат предавани.
Същата вечер Неста още се дивеше на великодушния
подарък от Гуин, когато намери бележка от Касиан, в която
пишеше, че трябвало да пренощува в един от илирианските
аванпостове, за да се погрижи за някаква дребна вражда
между военните групи. Беше ѝ обяснил, че с наближаването
на Кръвния ритуал напрежението винаги растяло, но тази
година положението било особено тежко. На всеки няколко
дни избухвали нови раздори, събуждали се стари злоби…
Въпреки съдържанието на бележката обаче Неста се усмихна,
като си представи авторитетното изражение на Касиан, докато
раздава правосъдие.
Но ведростта ѝ бързо посърна и макар че след вечеря на два
пъти опита да укроти съзнанието си със Смиряване, така и не
успя. Постоянно си мислеше за подаръка на Гуин, за
ужасеното лице на Емъри, като усети нещо в мрака.
Седнала на бюрото си, загледана в нищото, Неста отпусна
чело в дланта си.
До нея се появиха чаша с топъл шоколад и чинийка с
маслени сладки. Неста се засмя.
– Благодаря.
Отпи от чашата и едва не въздъхна блажено от наситения
вкус на какаото.
– Ще запалиш ли огън? – пророни тихо на Дома. – Мъничък.
В камината мигновено лумна кротко пламъче. Изпращя
дърво и Неста изопна гръб с присвит стомах.
Това беше огън. Не вратът на баща ѝ. Погледът ѝ отскочи
към дървената роза, която бе поставила върху полицата над
камината, полускрита от сянката на статуетка, изобразяваща
жена с пищно тяло, чиито вдигнати ръце държаха пълна луна.
Някоя древна богиня – може би дори самата Майка. Неста не
се замисли защо бе изпитала нужда да остави розата точно
там. Защо просто не я бе хвърлила в някое чекмедже.
Пак изпука цепеница и Неста изтръпна. Но остана на
мястото си. Загледана в дървената роза.
Като Емъри ли щеше да изживее остатъка от живота си,
вечно надничайки през рамо за сянката на миналото ѝ?
Дължеше повече на себе си. Емъри също заслужаваше
повече. Шанс да живее без страх.
Затова Неста щеше да опита. Още сега. Щеше да се изправи
пред огъня.
Отново пукот на дърво. Неста стисна зъби. Дишай.
Вдишваш, броейки до шест, задържаш, издишваш, броейки
до шест.
Така и направи.
Това е огън. Напомня ти за баща ти, за нещо ужасяващо.
Но това не е той и макар да ти е неприятно, си способна да
преодолееш това чувство.
Неста се съсредоточи върху дишането си. Накара всеки от
скованите си мускули да се отпусне, започвайки с тези на
лицето и стигайки чак до пръстите на краката.
През цялото време си повтаряше отново и отново: Това е
огън. Кара те да се чувстваш неприятно. Затова реагираш
така. Но можеш да се справиш с дишане. Да го надвиеш.
Тялото ѝ не се отпусна, но поне успяваше да остане на
мястото си. Да изтърпи огъня, докато не прегоря до живи
въглени, а после угасна напълно.
Не знаеше защо е на ръба да се разплаче, докато въглените
димяха в камината. Защо приливът на гордост в гърдите ѝ
събужда у нея желание да се смее, да ликува, да танцува. Та
тя просто бе седяла край някакъв си огън, но… седя. Остана.
Не се провали. Изправи се пред огъня и оцеля.
Да, не беше спасила света, нито пък бе предвождала цели
армии, но ето че направи тази малка първа стъпка.
Избърса очите си и като се огледа в тихата си стая,
забеляза диря от борови клонки, водеща към отворената ѝ
врата.
Тя вирна учудено вежда и стана.
– Какво е пък това? – попита Дома, следвайки дирята, която
ѝ бе оставил.
По коридора, надолу по стълбището, чак до библиотеката.
– Къде ме водиш? – Неста попита топлия въздух.
За щастие, дори нощните птици сред жриците си бяха
легнали и нямаше кой да я види, че върви по диря от клонки.
Тя се виеше надолу по етажите на библиотеката, все по-
надълбоко и по-надълбоко, докато не я заведе до седмия.
Свършваше пред стената от пълен мрак и Неста спря.
Отвъд нея мъждукаше светлинка. Няколко светлинки.
Сякаш ѝ казваха „Ела, не се бой“.
Неста си пое дъх и навлезе в мрака.
Малки чаени свещички се виеха една след друга в
познатата тъмнина. Двете с Фейра бяха слезли тук веднъж – за
да преборят онези страшилища. Нямаше и следа от онзи
далечен ден. Виждаше само свещите, които прогонваха малко
от мрака и я водеха към недрата на библиотеката.
Към ямата.
Неста последва спиралата им до дъното на ямата, където
гореше малък фенер и осветяваше смътно редове книги,
обгърнати във вечни сенки.
Неста вдигна фенера с разтуптяно сърце и огледа мрака,
недокоснат от светлината на библиотеката високо, високо над
него. Сърцето на света, на съществуванието.
Сърцето на Дома.
– Този… – Пръстите ѝ стиснаха фенера. – Този мрак е
твоето сърце.
Сякаш в отговор Домът сложи малко борово клонче в
краката ѝ.
– Подарък за Зимното слънцестоене. За мен.
Можеше да се закълне, че топла ръка погали врата ѝ.
– Но този мрак… – Удивление смекчи гласа ѝ. – Опитвал си
да ми покажеш. И на другите. Искал си да ни покажеш кой си
дълбоко в себе си. Какво те измъчва. Искал си да ни покажеш
всички тъмни, счупени парчета, защото жриците и Емъри, и
аз… Всички сме като теб.
Гърлото ѝ се стегна от вълнение заради подаръка на Дома.
Това разкритие.
Тя вдигна фенера пред лицето си и духна пламъчето.
Позволи на мрака да се върне. Прегърна го.
– Не ме е страх – прошепна в него. – Ти си мой приятел и
мой дом. Благодаря ти, че сподели това с мен.
Пак усети онази призрачна милувка по шията си, по бузата
си, по челото си.
– Весело слънцестоене – каза на красивата, пропукана
тъмнина.
ГЛАВА 57
Касиан обикновено очакваше с нетърпение Зимното
слънцестоене поради множество причини, сред които
обичайният тридневен запой със семейството му и бясната
веселба покрай традиционния бой със снежни топки с братята
му, последван от отпускащ престой в брезовата сауна и още
пиене, докато и тримата не припаднеха в смехотворни пози.
Една година се беше събудил с руса перука на главата и чисто
гол, с изключение на гирлянда от борови клонки около
слабините. После го сърбя ужасно – но по-страшен беше
махмурлукът.
Всъщност най-много обичаше Зимното слънцестоене,
защото му даваше възможност да прекара повече време с най-
скъпите си хора.
Тази година обаче, както и миналата, мисълта за празника
го изпълваше само с вряща киселина.
Дворът на Кошмарите беше украсен подобаващо, готов за
тридневните тържества около най-дългата нощ в годината.
Всяка вечер се състоеше различен бал, а на първия Неста
щеше да танцува с Ерис.
Тази вечер. След броени минути.
Цял месец се беше готвил за това. Цял месец бе прекарал в
леглото на Неста – или поне я чукаше в него. Котелът му беше
свидетел, че нито веднъж не го покани да остане, след като
излезеше от нея.
Сега стоеше в основата на черния подиум и наблюдаваше
лъскавото многолюдие със смъртоносен поглед. Аз бе заел
поста си от другата страна на подиума с подобно изражение.
Ако питаха Касиан, всеки от присъстващите трябваше да
гори в ада.
Кеир например, застанал начело на тълпата. И Ерис, който
стърчеше до него, наперен като пуяк в традиционното черно
на Двора на Нощта.
Мор стоеше до троновете на Фейра и Рисанд,
представлявайки Великите господари, докато не се появяха
тържествено.
Цялата тронна зала беше украсена с черни вещи, борови
венци и гирлянди и бодлива зеленика. Двете банкетни маси,
разположени успоредно в просторното помещение, преливаха
от храна, но никой не биваше да я докосва, докато Фейра и Рис
не разрешаха.
Напоследък Великият му господар беше посмекчил
поведението си на Победителя Нощ спрямо жителите на
Изсечения град, но не съвсем. Касиан не му завиждаше за
всички дипломатически маневри. Не биваше да отблъскват
Кеир, защото отрядът му от Мраконосци можеше да им
потрябва. Затова и се държаха по-добре с него. В същото
време обаче трябваше редовно да му напомнят колко пердах
ще изяде, ако направи някоя глупост. Ето защо се държаха
само малко по-добре с него.
Нямаше вести за Короната, нито за Бриалин. Тя не беше
дошла да търси Реликвите. Но Касиан не се заблуждаваше, че
всичко е приключило. Нито пък другите.
Високите врати на тронната зала най-сетне се отвориха
широко.
Тъмна мощ прокънтя в планината, предизвестявайки
появата им като с тържествен марш. Всички се обърнаха към
входа, откъдето влязоха Великите господари, короновани и
облечени в черно.
Рис изглеждаше ослепително, както обикновено, но Фейра…
Цялата зала ахна.
Тази вечер щеше да се състои и друго важно събитие: да
разкрият пред света бременността на Фейра.
Тя носеше рокля от парчета черен лъскав плат, почти като
онази, с която се беше появила тук за пръв път – и моделът ѝ
ни най-малко не прикриваше заобления ѝ корем.
Точно обратното – привличаше вниманието върху
бременността ѝ.
Рис бе олицетворение на самодоволството и мъжката
гордост. Касиан знаеше, че той ще разкъса на милион кървави
парчета всеки, който погледнеше грешно Фейра. Излъчваше
вълни студена застрашителност, докато вървяха към подиума
и мирисът на бременност от Фейра изпълваше залата. Беше го
оставил неприкрит, за да се уверят всички със собственото си
обоняние.
Фейра приличаше на древна богиня с корона, грейнала от
живота в утробата ѝ. Спокойното ѝ лице беше прелестно и
плътните ѝ червени устни се извиха в усмивка само за Рис,
когато двамата се отправиха към троновете си. По
изражението на Кеир като че ли се бореха гняв и смайване, а
Ерис умишлено държеше своето неутрално.
Някакво раздвижване в дъното на залата откъсна
вниманието на Касиан от враговете му и тогава…
Двете сестри бяха облечени в черно. Вървяха след Рис и
Фейра – ясен показател, че са част от кралското семейство. Че
имат свои собствени могъщи сили. Планът беше да покажат на
Ерис колко ценна е Неста за двора им. Касиан се питаше дали
двете с Илейн са нарушили мълчанието помежду си, докато са
чакали да влязат в залата. Не си говореха вече от месеци.
Илейн изглеждаше нелепо в черно. Да, красотата ѝ беше
безспорна, но цветът на скромната ѝ рокля с дълъг ръкав
сякаш изсмукваше обичайното сияние на лицето ѝ. Роклята
носеше нея, а не обратното. И Касиан знаеше, че
жестокостите на Изсечения град я смущават. Въпреки това бе
дошла доброволно. Фейра ѝ предложи да си остане у дома, но
Илейн изправи рамене и заяви, че е част от двора им и ще
изпълни дълга си. Беше оставила златистокестенявата си коса
разпусната, прибрана само с две перлени гребенчета. Нито
веднъж през двете години на познанството им Касиан не я бе
намирал за невзрачна, но колкото и тя да твърдеше, че е част
от двора им, черното изсмукваше живота ѝ.
Но Неста, облечена в черното на Двора на Нощта, направо
го смая.
Беше увила сплетената си коса около главата си както
обикновено, но този път върху нея блестеше тиара от черен
камък с тънки шипове, стърчащи нагоре като в тъмна корона.
Всеки шип завършваше с малък сапфир, сякаш бяха толкова
остри, че можеха да прободат небето и да източат
кобалтовосинята му кръв.
А роклята ѝ…
Сребриста бродерия украсяваше прилепналото кадифено
бюстие, чиито презрамки бяха толкова тесни, че все едно не
съществуваха върху луннобялата ѝ кожа. Деколтето ѝ се
спускаше почти до пъпа, където сребристите нишки на
бродерията се събираха да обгърнат сапфир като онези по
тиарата ѝ. Пищните ѝ поли стигаха до тъмния под и шумоляха
в смълчаната зала.
Вдигнатата брадичка подчертаваше дългата ѝ красива шия,
а червените устни бяха кривнати в тънка котешка усмивка,
докато очертаните ѝ с чернило очи обхождаха гостите,
следящи всяко нейно движение.
Неста грееше под вниманието им. Притежаваше го.
Командваше го.
Фейра и Рис седнаха на троновете си, а Неста и Илейн
застана в основата на подиума, между двама им с Азриел.
Касиан не посмя да каже и дума на Неста, не посмя да я
погледне, да надникне към разголеното ѝ тяло – тялото, което
вече бе вкусвал толкова пъти.
Не посмя да погледне и към Ерис. Само с един поглед към
него можеше да издаде цялата им игра. Дори мирисът ѝ –
неговият мирис, осъзна Касиан със значително задоволство –
бе предвидливо прикрит с магия, за да не го усети Ерис по
нея.
Фейра заговори на тълпата:
– Нека Зимното слънцестоене ви донесе благодат.
Кеир побърза да излезе напред и се поклони дълбоко.
– Приемете поздравленията ми.
Касиан знаеше, че копелето само подлизурства.
Ерис, почетният им гост, застана до него.
– Приемете и моите, както и тези на баща ми и целия Двор
на Есента. – Той удостои Фейра с красива, отработена
усмивка. – Той ще е много развълнуван от новината.
Устата на Рис се изви в злобна полуусмивка и звездите в
очите му угаснаха.
– Не се и съмнявам.
Тази вечер Рис нямаше да се преструва: щеше да бъде не
друг, а Великият господар на Двора на Кошмарите в
присъствието на Фейра и нероденото им дете. И с удоволствие
щеше да убие всеки, дръзнал да ги застраши.
– Музика – заповяда Рис.
Оркестърът, скрит зад параван на мецанина, засвири.
Фейра извиси глас:
– Заповядайте, хранете се.
Тълпата се раздвижи и гостите се устремиха към масите.
Само Ерис и Кеир останаха на място. Никой от тях не
поглеждаше Мор, която ги наблюдаваше с високомерна
усмивка. Червената ѝ рокля беше като пламък в смътно
осветената зала.
Облечен в черната си броня, Касиан се чувстваше по-скоро
като някой от зверовете, изсечени в гигантските колони под
планината. Беше сресал косата си и я беше оставил
разпусната – и с това приключваше подготовката му за
вечерта. През останалото време си беше представял как ще
одере кожата на Ерис на тънки лентички. Рис и Фейра бяха
прекрачили границата с тази молба към Неста. Обичаше ги и
двамата, но можеха да намерят друг начин да затвърдят съюза
си с Ерис. Не че на Касиан му хрумваше по-добър вариант.
Поне Бриалин и Кошей кротуваха. Макар че несъмнено
щяха да направят следващата си крачка съвсем скоро.
Фейра заповяда на тълпата с глас като среднощен гръм:
– Танцувайте.
Хората се събраха по двойки и се задвижиха в тон с
музиката. Този път и Кеир се присъедини.
– Преди да се включиш във веселбата, Ерис – провлачи Рис
и в ръцете му се появи продълговата черна кутия, – бих искал
да ти поднеса подаръка за Слънцестоенето.
Касиан запази лицето си безизразно. Рис му беше
приготвил подарък?
Нощен вятър понесе кутията към Ерис. И образува стена
зад него, така че гостите в залата да не го виждат. Особено
Кеир.
Ерис вирна вежди и вдигна резбования капак. Тялото му
мигновено се вцепени.
– Какво е това? – попита с гърлен глас.
– Подарък – повтори Рис, а Касиан мярна позната дръжка в
кутията.
Кинжалът, създаден от Неста. Касиан едва се сдържа да не
обърне разярено лице към Великите си господари и да ги
попита какви ги вършат, по дяволите.
Ерис пое смаяно дъх.
– Усещаш силата му – коментира Фейра.
– В него има огън – каза Ерис, без да докосва кинжала.
Сякаш собствената му магия го бе предупредила да се пази.
Той затвори капака с леко пребледняло лице. – Защо ми го
давате?
– Защото си наш съюзник – отвърна Фейра с ръка върху
корема си. – Изправен си срещу врагове, които не отговарят
на обичайните правила на магията. Затова ни се стори редно
да те снабдим с подобаващо оръжие.
– И наистина е сътворено със силата на Котела?
Касиан се приготви съдбовната, опасна истина за Неста да
излезе на бял свят. Но Рис отговори:
– От личната ми колекция е. Семейна реликва.
– Притежаваш творение на Котела, а си го крил толкова
години? Дори по време на войната?
– Не приемай щедростта ни за даденост – Фейра предупреди
тихо Ерис.
Той застина за момент, после кимна. И подаде кутията на
Рис.
– Ще го оставя при вас, докато танцувам. – Той добави с
нещо, което Касиан почти прие за искреност: – Благодаря ви.
Фейра кимна, а Рис пое кутията и я остави до трона си.
– Използвай го разумно – каза Фейра и се усмихна топло на
Ерис. – При други обстоятелства бих те поканила на танц, но в
това си състояние се опасявам, че от толкова въртене ще ми
прилошее.
Не лъжеше. Преди три дни бе изхвърчала от вечерята до
най-близката тоалетна.
Фейра погледна демонстративно към двете си сестри. Илейн
изпълни задоволителна имитация на интерес. Неста продължи
да изглежда все така отегчена. Сякаш не му бяха подарили
кинжала, сътворен от нея.
Може би защото погледът ѝ се беше отнесъл към
танцуващата, лъскава тълпа. И като че ли не ги слушаше,
запленена от музиката. Може би музиката значеше повече за
нея от кинжала – от магията и силата.
Фейра проследи погледа ѝ.
– Най-голямата ми сестра ще ме отмени.
Неста само надникна към Ерис, който изтръгна
преценяващия си поглед от Илейн и го насочи към най-
голямата сестра Арчерън със смесица от предпазливост и
съсредоточеност, достатъчна Касиан да стисне челюсти.
Тоест, щеше да ги стисне, ако не беше успял да се овладее,
преди Неста да тръгне към Ерис.
Ерис ѝ поднесе лакътя си и тя го хвана под ръка с все така
безизразно лице и високо вдигната брадичка. Не вървеше, а се
носеше към танцовата площадка. Като я стигнаха, се
разделиха, за да се обърнат с лице един към друг.
Гостите, застанали по периферията на танцовата площадка,
приковаха погледи към тях. Оркестърът засвири
встъпителните акорди на нова мелодия – звънлива сладка
песен на арфа. Ерис протегна ръка към нея с лека усмивка на
уста.
И сякаш струните на арфата се увиха около ръката ѝ, Неста
я вдигна и я сложи в неговата точно в мига, в който прозвуча
последният ѝ отривист звън.
В залата избухнаха ударни и духови инструменти; струнни
подхванаха бърза мелодия. Покана за танца и отброяване до
същинското му начало. Касиан си напомни да диша, а Ерис
плъзна широка ръка по кръста на Неста и я придърпа към себе
си. Тя вдигна лице към неговото, а в залата проехтя дълбок
барабанен удар.
Щом цигулките подеха стремителната си песен като зов за
движение, Неста затанцува сякаш дъхът ѝ беше в синхрон с
музиката. Ерис я последва, видимо запознат с всяка нотка на
танца, но Неста…
Тя събра полите си в една ръка и когато Ерис я поведе под
темпото на валса, тялото ѝ започна да се отпуска и стяга на
толкова места, че Касиан не знаеше къде да гледа: звуците я
огъваха, ваеха, насочваха.
Дори Ерис изцъкли очи, удивен от уменията и грацията ѝ.
Всяко движение на тялото ѝ беше в съвършен унисон с
нюансите на музиката, от върховете на пръстите ѝ до
изпънатата ѝ шия и изящната извивка на гърба ѝ при дълъг
тон. Касиан си позволи да надникне към Фейра и Рис и видя,
че дори техните обикновено сдържани изражения се бяха
поотпуснали от изумление.
Докато Неста и Ерис завършат първата си обиколка на
танцовата площадка, Касиан вече имаше чувството, че Илейн
е описала твърде скромно уменията на сестра си.
Музиката гореше в Неста.
Съществуваше ли на света друг толкова съвършен, полудив
звук? Спомените на Мор от кълбото Веритас не можеха да се
мерят с живото изпълнение, с възможността да танцува на
него. Звуците плуваха около нея, изпълваха кръвта ѝ и ако
имаше как, с радост щеше да се слее с мелодията, да се
превърне в гръмкия тътен на ударните инструменти, в устрема
на цигулките, в контраритъма на звънките цимбали, в
извисената песен на духовите инструменти.
В нея нямаше достатъчно място за цялата тази музика, за
всички чувства, които пораждаше – нямаше достатъчно място
в съзнанието ѝ, в сърцето ѝ, в тялото ѝ; и единственият начин,
по който можеше да я почете, да я боготвори, беше танцът.
За нейна приятна изненада Ерис удържаше на темпото ѝ.
Тя го гледаше в очите при всяка стъпка, позволяваше му да
усети гъвкавостта на тялото ѝ, как се извива, следвайки всеки
акорд. Той стегна ръка върху нея, впи пръсти в извивката на
гръбнака ѝ и червените ѝ устни му отвърнаха с лека усмивка.
За пръв път носеше такъв цвят върху тях. Чувстваше го като
олицетворение на греха. Но Мор беше настояла, както и за
извитата линия с течно чернило по горните ѝ клепачи. А
накрая, когато Неста се погледна в огледалото, не разпозна
себе си.
Оттам я гледаше Кралица на нощта. Безпощадна,
студенокръвна и прелестна – точно каквато искаше да я
направи богът Лантис. Кралица консорт на Смъртта.
Самата Смърт.
Ерис пусна кръста ѝ, за да я завърти, и тя с лекота
синхронизира пируета с пърхащите ноти и пак сключи поглед
с неговия в мига, в който мелодията продължи да се излива. В
очите ѝ горяха пламъци и той я завъртя отново – ход, който
танцът не изискваше, но тя го изпълни и рязко обърна глава,
така че отново да го погледне в очите, развявайки полите си.
Устните ѝ се извиха одобрително, все едно бе преминал
някакво изпитание.
Заедно с усмивката очите ѝ проблеснаха. „Ще го накараш да
пълзи пред теб“, беше казала Мор. И Неста възнамеряваше да
направи точно това.
Но първо щеше да потанцува.
Касиан знаеше валса. Гледаше го и го танцуваше от векове.
Знаеше, че последната половин минута е стремглава вихрушка
от ноти и извисяващи се, величествени звуци. Знаеше, че
повечето танцьори просто продължаваха да танцуват по същия
начин, но смелите, опитните, правеха дванайсетте пируета, в
които жената се въртеше сляпо с една ръка над главата,
завъртана отново и отново, и отново от партньора ѝ, докато
обикаляха танцовата площадка. Подвиг, провалът в който
можеше да ти коства осмиване в най-добрия случай и среща с
мраморния под в най-лошия.
Неста се осмели.
И Ерис се осмели с нея с очи, лъснали от диво възхищение.
Музиката навлезе бурно в стихийния си финал, забумтяха
барабани, зажужаха цигулки и цялата зала впери очи в Неста.
Неста, някогашната човешка жена, надвила смъртта, сега
сияеше, сякаш бе погълнала луната.
В кратката пауза между два такта Ерис вдигна ръката ѝ над
нея и я завъртя с такава сила, че токчетата на обувките ѝ се
вдигнаха от пода. Още преди да е направила пълен оборот, той
я завъртя отново. Главата ѝ се обръщаше към него с такава
прецизност, че Касиан остана без дъх.
А краката ѝ…
Пирует след пирует, след пирует, прелитайки по
опразнената танцова площадка като нощна буря. Обутите в
пантофки крака на Неста се движеха толкова бързо, че почти
се размиваха пред очите му. Касиан знаеше, че Ерис я върти
за ръката, но стъпалата ѝ я удържаха права, ускоряваха
въртенето. Тя водеше танца. На седмия пирует се завъртя
толкова скоростно, че се надигна изцяло на пръсти.
На деветия Ерис пусна ръката ѝ. Без да я свали, Неста се
завъртя още три пъти. Сапфирите на тиарата ѝ заблещукаха
като запалени. Някой до Касиан ахна. Може би Фейра.
И докато се въртеше сама на пръстите на единия си
съвършено балансиран крак, Неста се усмихваше. Не с
обиграна дворянска усмивка, а с чиста, буйна радост,
доставена от музиката, танца и въодушевеното ѝ вживяване в
тях.
Сякаш някой се раждаше пред очите му. Съживяваше се.
Когато Неста завърши последния си пирует, отхвърляйки
напълно всички закони на движението и пространството, Ерис
пак хвана ръката ѝ и я завъртя още три пъти. Червеникавата
му коса искреше като огън, сякаш в отражение на
необузданата, почти греховна наслада, която Неста
излъчваше.
Майка ѝ бе искала да я омъжи за принц. Касиан вече беше
сигурен, че е подценявала дъщеря си. Само крал или
император бе достоен за жена с нейната дарба.
Дарба, на която Ерис вече беше в плен. Шушукането сред
обитателите на Изсечения град потвърждаваше, че не само
Касиан го е забелязал.
Очите на Ерис горяха от похот, попивайки усмивката ѝ,
сиянието ѝ. Той знаеше в какво може да се превърне Неста с
малко амбиция. С правилните напътствия.
А само ако знаеше, че Кошмарните реликви ѝ служат, че тя
е сътворила новия му кинжал…
Беше грешка да я доведат тук. Да я покажат на Ерис, на
света.
Излязла от пашкула на скръбта и гнева си, тази чисто нова
Неста можеше да покори цели дворове. Кралства.
Музиката се извисяваше още и още, и още, все по-бърза и
по-бърза, и с последните няколко ноти Ерис отново пусна
Неста. Тя се завъртя сама, изпълнявайки още три перфектни
пируета, а Ерис падна на коляно пред нея и вдигна ръка.
Последната нота проехтя в залата и Неста спря със
свръхестествена лекота, хващайки ръката на Ерис със същото
движение, в което изви гръб и стрелна другата си ръка във
въздуха в същинско олицетворение на триумфа.
Започна следващият танц и Неста не се поколеба, когато
Ерис я поведе в него. Беше по-лек от първия, чиято музика се
сля с кръвта ѝ.
Партньорът ѝ можеше и да е чудовище, но умееше да
танцува. Беше усетил, че тялото ѝ копнее за самостоятелни
пируети, и я пусна свободно не веднъж, а два пъти. Но дори
това не ѝ стигна. Ако не носеше тежката рокля, сигурно щеше
да се примоли на оркестъра да изсвири песента отново, за да
може да се върти, върти, върти, усещайки кога да направи
двоен или троен пирует само по инстинкт и слух.
Музиката я опияняваше. Но вторият танц не изискваше
шеметно въртене и буйни емоции. Сякаш диригентът на
оркестъра, скрит в залата, искаше да ѝ даде почивка. Или
поне възможност да поговори с партньора си.
Кехлибарените очи на Ерис изучаваха нейните.
– Как Рисанд е успял да те крие толкова време?
А, да. Трябваше да го ласкае, да го задържи на тяхна
страна.
– Видяхме се миналата седмица.
Ерис се засмя.
– Да, но макар че ме впечатли, като изгони Тамлин с
подвита опашка, не видях тази ти страна. Променила си се
след войната.
Тя не се усмихна, но срещна погледа му директно.
– Към добро, надявам се.
– Определено към интересно. И май все пак си дошла да
играеш играта тази вечер. – Ерис я завъртя, а като я върна до
себе си, прошепна в ухото ѝ: – Не вярвай на лъжите, които
разправят за мен.
Тя се отдръпна от него колкото да го погледне отново в
очите.
– Така ли?
Ерис кимна към Мор, която ги наблюдаваше от мястото си
до Фейра и Рис с равнодушно изражение.
– Тя знае истината, но нарочно не я разкрива.
– Защо?
– Защото се бои от нея.
– Не печелиш симпатии с обичайното си поведение.
– И какво е то? Нима не се съюзих с този двор, макар и под
постоянна заплаха баща ми да ме разобличи и убие? Нима не
се отзовавам винаги когато Рисанд поиска помощта ми? – Той
я завъртя отново. – Просто вярват в тяхната версия на
събитията, защото е по-лесна за преглъщане. Рисанд е умен,
но и сляп, що се отнася до онези, които обича.
Неста кривна устни на една страна.
– А ти кого обичаш?
Усмивката му се изостри.
– Интересуваш се дали съм свободен ли?
– Просто казвам, че е трудно да се намерят добри танцови
партньори в наши дни.
Ерис се засмя и звукът се плъзна като коприна по кожата ѝ.
Тя потрепери.
– Вярно е. Особено такива, способни както да танцуват, така
и да откъснат главата на краля на Хиберн.
Тя му позволи да види онази жена – дивашката ярост и
сребристите пламъци, на които бе станал свидетел пред
Тамлин. Само за миг, после пак я скри. Лицето на Ерис се
обтегна, и то не от страх.
Валсът почти свършваше и той я завъртя отново. После
прошепна в ухото ѝ:
– Разправят, че сестра ти Илейн била красавицата в
семейството, но ти я засенчваш тази вечер.
Той плъзна ръка надолу по голата кожа на гърба ѝ и тя се
огъна леко към допира му.
Накара гърлото си да преглътне видимо, извика руменина в
бузите си.
Валсът свърши и двамата плавно се впуснаха в следващия,
малко по-сложен. Спомняше си го от уроците на Мор –
прекрасен, стремителен и като в сън. Последната му минута
беше толкова възхитителна, че винаги я оставяше без дъх.
Тялото ѝ затръпна в нетърпеливо очакване и очите ѝ
грейнаха.
– Каква загуба е да живееш в Двора на Нощта – прошепна
Ерис, докато тя се въртеше и полите ѝ обгръщаха и двама
им. – Абсолютна загуба.
– Не знам дали да го приемам като комплимент.
Той пак се засмя. Неста мярна движение с ъгълчето на
окото си, но не откъсна поглед от този на Ерис, не забави
крачките си, докато…
– Отмести се.
Студеният глас на Касиан пропука магията на музиката и
Неста спря на място. Той стоеше пред тях, сред морето от
въртящи се танцьори, и въпреки че повечето носеха черно,
неговата броня, оръжията му, го караха да изглежда
различно. Като истинска част от нощта.
Ерис изгледа надменно Касиан.
– Не приемам заповеди от скотове.
Неста едвам се сдържа да не изръмжи, но каза хладно на
Касиан:
– Да разбирам, че ме каниш на танц ли?
– Да.
Лешниковите му очи горяха от ярост. Наистина ли беше
повярвал в театъра, който се разиграваше на танцовата
площадка?
Ерис оголи зъби срещу Касиан.
– Иди да седнеш в краката на господаря си, куче.
Наложи ѝ се да впрегне цялата си концентрация, всичко
научено от Смиряването, за да не изтръгне гръкляна на Ерис.
Но накрая успя да натика гнева си в същото място, където
криеше силата си.
– Егоизмът не краси партньора, Ерис. – Дори не погледна
Касиан. Не знаеше какво ще направи, ако видеше болка в
очите му заради обидата на Ерис. Фейра и Рисанд му бяха
подарили едно от оръжията ѝ само и само да скрепят съюза
им. Не биваше тя да го застрашава. Затова добави с меден
глас: – Време е да споделиш.
Ерис ѝ хвърли закачлива усмивка.
– Ще си поиграем пак, Неста Арчерън.
И игнорирайки напълно Касиан, тръгна към подиума.
Като остана сама с Касиан на препълнената танцова
площадка, Неста попита:
– Е, доволен ли си?
Лицето му остана каменно.
– Не.
Тя надникна през рамо и видя сходни изражения по лицата
на Рис и Фейра, които несъмнено го хокаха в съзнанието му.
Но ако с Касиан останеха неподвижни твърде дълго, магията,
в която бе оплела Ерис, можеше да се разплете и…
Касиан ѝ подаде ръка. Преглътна.
Притесняваше се. Илирианецът, възправял се пред
вражески армии, воювал безброй пъти почти до смърт,
преборил толкова опасности, че беше цяло чудо да стои жив
пред нея… Той се притесняваше.
Това смекчи една дълбока част в нея и Неста пъхна ръка в
неговата. Другата му ръка се плъзна през кръста ѝ, толкова
голяма, че го обгърна почти целия. Тя събра полите си и
вдигна очи към неговите.
Направи крачка назад, повеждайки танца, и Касиан я
последва.
Не беше грациозен като Ерис. Не следваше инстинктивно
всеки тон като нея. Но все пак се справяше, готов да се движи
в такт с музиката, със звука, с нея. Очите му нито за миг не
напускаха нейните.
Стъпките им се ускоряваха и Касиан постепенно намери
ритъма си.
Завъртя я и тя изпълни пирует, завръщайки се в отворените
му обятия.
Ръката му се постегна върху кръста ѝ – единственото
предупреждение, преди да впусне и двама им по-надълбоко,
по-бързо в музиката. Касиан ѝ се усмихна и околният свят
избледня.
Музиката вече не беше най-красивото нещо във вселената.
Той беше.
И Неста не можа да я сдържи…
Усмивката, която разцъфна в нея и се разля по лицето ѝ,
ярка като зората.
Касиан отстъпи Неста само на Азриел, който я понесе във
валс с вродена лекота.
Той самият отиде до масата с вина да си налее чаша,
пресичайки погледите на няколко дворяни, зяпнали Неста,
така че да им даде да разберат какво ще им се случи, ако само
я доближат. Те бързо се разпръснаха и Касиан се облегна на
една колона, доволен да гледа как Неста танцува с брат му.
В следващия миг Мор се появи до него, извила устни в
котешка усмивка.
– Май уроците ни си струваха.
Касиан я целуна по бузата.
– Длъжник съм ти.
Бяха се упражнявали тайно през последните седмици. Мор
направо пощуря от радост, когато Касиан я помоли за помощ.
Но сега очите ѝ тъмнееха, лицето ѝ беше изпито.
– Как си? – попита я небрежно той, съзнавайки колко хора
имаше наоколо, как я възприемаха.
Мор вдигна рамо и го отпусна.
– Добре. – Тя кимна към Неста. – Хареса ми как се
представи. – После го сръчка в ребрата. – На теб май не ти
хареса. Не можа да не се намесиш, а?
Той скръсти ръце.
– Рис ще замаже положението.
– Точно това и прави – каза Мор и Касиан проследи погледа
ѝ до подиума, където Ерис стоеше до троновете, разговаряйки
с Рис и Фейра.
Великият господар дори не погледна към него, но Касиан
установи, че му е оставил вратичка към разговора им. В
следващия миг се озова в съзнанието на Рис, откъдето
виждаше и чуваше всичко, сякаш беше до тях. Внезапното
мълчание на Мор му подсказа, че и нея е допуснал.
– Добре – тъкмо казваше Ерис, пъхвайки ръце в джобовете
си. – Показа ми какво мога да имам, Рисанд. Достатъчно
заинтересован съм, за да попитам какво би искал в замяна.
Фейра изстреля в мислите на Рис: Моля?!
Касиан толкова искаше да повтори въпроса ѝ, че цялото му
тяло се напрегна. Но Рис дори не трепна.
– Какво означава това?
Очите на Ерис се замъглиха от похот. Алчна, пресметлива
похот. Касиан преглътна ръмженето си.
– Означава, че ще ти дам каквото поискаш в замяна за нея.
Искам я за своя булка. – Той посочи с брадичка кутията с
кинжала в краката на Рис. – Предпочитам нея, вместо ножа.
Той изтанцува три танца с нея!, изврещя Фейра. Устните
на Рис като че ли водеха обречена борба да не се усмихнат.
Касиан се взираше в гърлото на Ерис, обмисляйки дали да
го удуши с голи ръце, или да го разпори. Да го гледа как кърви
по пода.
– Това не е мое решение – отвърна кротко Рис. – Пък и ми се
струва необмислено да ми предлагаш каквото поискам за нея.
Той стисна челюсти.
– Имам си своите причини.
Сенките в очите му подсказваха на Касиан, че в
прибързаното му предложение се крие нещо повече. Нещо,
което дори шпионите на Аз не бяха надушили в Двора на
Есента. Рис веднага можеше да надникне в съзнанието му,
но… това беше недопустимо между съюзници. Рис изискваше
тяхното доверие, затова трябваше да им даде своето. Касиан
не можеше да го вини за това.
Ерис добави:
– Разбира се, да не забравяме и допълнителното
удовлетворение от това, че най-сетне ще успея да си отмъстя
на Касиан, задето осуети годежа ми с Мориган.
Задник. Касиан сви ръце в юмруци, но Мор докосна
успокоително рамото му.
Не може ли просто да го хвърлим на зверовете под
килията и да се приключва? – Фейра попита разярено Рис.
Той пак се поусмихна. Колко си ми кръвожадна, каза
гальовно Великият господар на другарката си. После попита
Ерис:
– Каквото си поискам, независимо дали е войска от Двора на
Есента, или първородният ти син, е мое, ако ти позволя да се
ожениш за Неста Арчерън?
Касиан изръмжа дълбоко. Брат му стигаше твърде далеч.
Ерис го изгледа злобно.
– Като изключим първородния ми син. Ако искаш войска
срещу Бриалин и баща ми, Рисанд, ще я имаш. – Устните му се
извиха нагоре. – Все пак не мога да не подпомогна сестрата на
съпругата си, нали така?
Позволявам ти да вземеш всичките ми подаръци за
Слънцестоенето, само ми дай да го разкъсам, процеди
Фейра. Касиан затвори уста, за да не изкрещи съгласието си.
Но копелето Рис се засмя беззвучно. Лицето му остана все
така безизразно, когато каза:
– Ще обмисля предложението ти и ще говоря с Неста. Но
задръж кинжала. Може да ти потрябва.
Касиан погледна към Азриел и Неста, които още танцуваха
красиво.
Танцът им не разпали нито искрица гняв у него.
Но Ерис… Съюзник или не, Касиан щеше да се постарае
кучият син да си получи заслуженото.
ГЛАВА 58
Неста бе стояла тук и преди. Преди година всъщност.
В друга къща, в друга част на града, но бе стояла отвън,
докато другите празнуваха Зимното слънцестоене вътре, и се
бе чувствала като призрак, надничащ през прозорците.
Бялата ливада зад къщата се спускаше към обледенената
Сидра. Но крайречното имение бе украсено с борови гирлянди
и венци и излъчваше празнична топлина.
– Стига си се цупила – каза Касиан. – На тържество си, не на
погребение.
Тя го изгледа кръвнишки, но той отвори входната врата към
шумотевицата от музика и смях.
Не преспа с него вечерта след бала, нито пък след това.
Като се върнаха в Дома на Ветровете онази вечер, той
изглеждаше предразположен, но Неста му каза, че е уморена,
и се прибра в стаята си.
Защото веднага щом музиката спря и танцът им свърши, тя
осъзна колко глупаво му се беше усмихвала, колко ниско бе
свалила защитните стени в съзнанието си. Ерис танцува с нея
още два пъти след Азриел и неотклонният му поглед я увери,
че добре го е омагьосала. Впоследствие научи с немалка доза
самодоволство, че е поискал ръката ѝ от Рисанд.
Неста остави на Рисанд и Фейра да решат как да отговорят
на предложението му.
И се съсредоточи в тренировки. Отдаде им се напълно. Бяха
прекъснали обичайните упражнения по време на празниците,
но още на следващата сутрин Неста се качи на площадката да
тренира, блъскайки свирепо дървената греда, за да заглуши
грохотните си мисли.
Сега последва Касиан през вратата на къщата, откъдето той
веднага се насочи към семейната стая, хвърляйки в движение
заснежената си пелерина върху една пейка във вестибюла.
Като видя снега да капе по лъскавия под, Неста се намръщи и
взе пелерината му, само и само да си намери работа, с която
да отложи влизането в онази стая. Развърза собствената си
наметка и огледа фоайето за гардероб или закачалка. Намери
дрешник, скътан под сводестата долна част на стълбището.
Закачи и двете връхни дрехи вътре и затвори вратата с
въздишка.
– Дойде – каза Илейн зад нея и Неста подскочи, защото не
беше чула стъпките ѝ.
Огледа сестра си от глава до пети, чудейки се дали не е
вземала уроци по прокрадване от Азриел, или от близначките,
които наричаше приятелки. Беше заменила неподходящата
черна рокля от бала с такава от аметистоволилаво кадифе.
Само половината ѝ коса беше вдигната, а другата се спускаше
на вълни до кръста ѝ. Сияеше от здраве. Но…
Кафявите ѝ очи гледаха предпазливо. Този поглед
обикновено беше запазен за Люсиен. И той определено беше в
семейната стая – Неста знаеше, че Фейра и Рис са го
поканили, – но сестра ѝ да гледа нея така…
Неста се прокашля.
– Касиан каза, че ще е… добре да дойда.
Очите на Илейн просветнаха.
– Фейра плати ли ти като миналата година?
– Не – отвърна, обляна от срам.
Илейн въздъхна и надникна през рамото ѝ към вратата
отвъд вестибюла и тържеството в тесен семеен кръг.
– Моля те, не разстройвай Фейра. Все пак празнуваме
рождения ѝ ден. А в нейното състояние…
– О, майната ти – озъби се Неста и се задави със
собствените си думи.
Илейн примига смаяно. Неста също примига, обзета от
внезапен ужас.
Тогава Илейн избухна в смях.
Силен смях почти през вопли, от който преви кръст и се
задъха. Неста я зяпаше стъписано, разкъсвана между купища
въпроси и спонтанно желание да се хвърли в ледената Сидра.
– Аз… съжалявам…
Илейн вдигна ръка, бършейки очите си с другата.
– Никога не си ми говорила така! – засмя се отново тя. –
Това е добър знак, не смяташ ли?
Неста поклати бавно глава. Не можеше да проумее какво се
случва. Илейн просто я хвана под ръка и я поведе към
семейната стая. Азриел стоеше на входа ѝ и ги наблюдаваше.
Явно беше чул острия смях на Илейн и беше излязъл да
провери какво става.
– Просто се зарадвах на десерта – обясни Илейн, като
наближиха входа и Азриел.
Неста срещна погледа му и сенкопоецът ѝ кимна. После
отмести очи към Илейн и макар че остана съвършено
безизразен, нещо наелектризирано пробяга през него.
Помежду им. Дъхът на Илейн пресекна едва доловимо и тя му
кимна леко за поздрав, преди да въведе Неста в стаята.
Мор се беше разположила на зеления кадифен диван пред
камината; Амрен беше кацнала в скута на Вариан върху същия
диван отсреща, в който седеше и Фейра с ръка върху корема.
Рис и Касиан се бяха настанили в кресла, а Люсиен, облегнат
на едното, спореше с тях за нещо, което ѝ звучеше като
спортно събитие.
Неста се опита да доведе със себе си Емъри и Гуин, но и
двете ѝ отказаха. Емъри обясни, че трябвало да посети
кошмарното си семейство, а Гуин просто заяви, че не е готова
да се отдалечава от библиотеката – не и повече от
тренировъчната площадка. И така Неста се озова сама пред
същата групичка, с която си бе имала работа миналата година.
Когато седя като сърдита хлапачка в единия ъгъл на
всекидневната в градската къща, а накрая си тръгна нацупено.
Сега Фейра ѝ се усмихна, грееща от здраве и жизненост.
Неста обаче задържа погледа си върху Амрен.
Която дори не надникна към нея.
Вариан поне я изгледа предупредително и достатъчно
красноречиво: не, Амрен нямаше да говори с нея.
Гърдите ѝ се свиха. Касиан я привика и стана от креслото
си, за да ѝ го предложи, макар че имаше още поне десетина в
стаята.
– Заповядай – покани я. – Искаш ли ментов чай?
Знаеше, че всички я наблюдават – и колкото и да ѝ беше
неприятно, ги разбираше. Кимна на Касиан и седна в креслото
му, казвайки на Фейра:
– Честит рожден ден!
Сестра ѝ пак ѝ се усмихна.
– Благодаря.
И това беше. Неста се престори, че не усети общото
облекчение в стаята и се завъртя към Люсиен до креслото ѝ,
който я поздрави със сдържано кимване. Илейн най-подло бе
седнала между Фейра и Вариан, възможно най-далеч от
Люсиен. Азриел още стоеше на входа.
– Как е Дворът на Пролетта? – поинтересува се Неста.
Огънят пукаше оживено от дясната ѝ страна и тя позволи на
звука да се разлива в нея. Прие въздействието му върху себе
си и се освободи от него, съсредоточена върху събеседника си.
Люсиен стисна челюсти.
– Сигурно си представяш.
В стаята се долови напрежение, което ѝ подсказа, че
Тамлин е научил за бременността на Фейра. И ако съдеше по
мрачното изражение на Люсиен, не го беше приел добре.
– А Юриан и Васа? – продължи Неста.
– Лазят си по нервите един на друг, както обичайно –
отвърна той с леко остър тон, който възбуди любопитството ѝ.
Но Люсиен отпи от чая си и попита: – Как вървят
тренировките?
Тя му се усмихна – най-искрено.
– Добре. В момента се учим как да изкормваме враговете си.
Люсиен се задави с чая и едва не го изплю върху главата ѝ.
Касиан се върна с чаша за нея и заяви гордо на госта им:
– И тя съвсем очаквано се справя отлично.
Мор се засмя и вдигна чаша в шеговит тост.
– Любимата ми част от обучението.
Неста се намръщи.
– Но още никоя от нас не е успяла да пререже лентата.
Мор сбърчи вежди.
– Значи наистина изучавате валкирски техники.
Неста кимна. Бяха толкова заети по време на уроците по
танци, че изобщо не разговаряха за тренировките им.
Мор се ухили.
– Имаш ли нещо против да се включа, след като си свърша
работата във Валахан? Така и не успях да тренирам с
валкириите преди първата Война, а след нея тях вече ги
нямаше.
– Мисля, че жриците ще се зарадват да те видят – отвърна
Неста и надникна към Касиан, за да се увери, че и той е
съгласен.
Той махна с ръка.
Усмивката на Мор стана дяволита.
– Чудесно. Тъкмо ще проверя дали Касиан наистина ще носи
подаръка си на тренировка.
– Боговете да са ми на помощ – простена той.
Неста не им беше купила нищо – дори на него. Каза му го,
преди да полетят насам, и той заяви, че изобщо не държи на
тези неща… но тя държеше.
Около нея се заплетоха разговори и тя успя да забрави
страха си поне засега, стиснала топлата чаша в ръце. Успя
дори да участва.
Азриел продължи да стои до вратата, толкова мълчалив, че
когато Фейра и Мор се заговориха за някакви картини, Неста
отиде при него.
– Защо не поседнеш? – попита го, облягайки се на рамката
на вратата до сенкопоеца.
– Сенките ми не харесват особено огъня.
Добра лъжа. Неведнъж го беше виждала край огън. Тя
надникна към хората, насядали около камината, и се досети
каква е истината.
– Защо дойде, щом това те измъчва толкова?
– Защото Рис ме иска тук. Щях да го обидя, ако не бях
дошъл.
– Е, мен ако питаш, празниците са глупаво нещо.
– Аз не мисля така.
Тя вирна учудено вежда и Азриел обясни:
– Събират хората. И им носят радост. Те са времето да
поспреш за малко, да се позамислиш за важните неща и да се
видиш с близките, а това не са лоши неща.
Очите му притъмняха и се изпълниха с такава болка, че тя
не се сдържа и го докосна по рамото, за да му покаже, че
разбира защо стои до вратата, защо не иска да отиде при
камината.
Но тайната си беше негова, не нейна.
Лицето му остана все така безизразно.
Затова Неста му кимна леко и се върна при шумната
компания, сядайки върху извития подлакътник на най-близкия
диван.
Мор издържа едва час, преди да замрънка, че трябва да си
отворят подаръците. Рис щракна с пръсти и се появиха цял
куп.
Касиан се приготви да посрещне поредния ужасен подарък
от Мор и надникна към Неста. Беше задържал нейния подарък
в джоба си, за да ѝ го поднесе по-късно насаме. Миналата
година направи същото и проклетото нещо се озова на дъното
на Сидра. Сигурно течението го беше отнесло към морето.
Месеци наред издирва книжката, толкова малка, че можеше
да влезе в ръцете на кукла, но толкова скъпоценна, че плати
безбожна сума за нея. Миниатюрен илюстрован ръкопис,
изработен от изкусните ръце на най-дребните низши елфи –
една от първите печатни книги. Не беше предвидена за
четене, но се надяваше книголюбец като Неста да се зарадва
на това малко късче история. Колкото и да мразеше всичко
елфическо. Касиан съжали, че я хвърли в реката в мига, в
който ледът я погълна, но… онази нощ се държа глупаво.
Молеше се тази година да е различно. Чувстваше го
различно.
Тази вечер Неста се държеше по-добре от
миналогодишната. Беше коренно различна. Не се смееше
свободно като Мор и Фейра, нито се усмихваше мило като
Илейн, но участваше в разговорите и понякога дори се
подсмихваше. Виждаше и чуваше всичко. И като че ли не му
обръщаше внимание. Гърдите му се изпълниха с гордост – и с
облекчение. И това чувство се подсили, като я видя да отива
при Азриел, угрижена заради унинието му.
Само Амрен я игнорираше – и Неста, от своя страна,
игнорираше нея. Напрежението помежду им беше като жива
светкавица. Но никой не казваше нищо по въпроса, а и те
двете като че ли нямаха против да се преструват, че другата
не съществува.
Никой не носеше подаръци за бебето, защото беше против
елфическите традиции да се прави преди раждането, за да не
го урочасат. За сметка на това затрупаха Фейра с подаръци за
рождения ѝ ден – вероятно нарочно.
Касиан получи обичайната странна сбирщина: древен
военен ръкопис от Рис, торба говежда пастърма от Азриел –
Буквално не можах да се сетя за нещо, което би ти
доставило по-голямо удоволствие, обясни Аз, когато Касиан
се засмя – и отвратителен зелен пуловер от Мор, с който
изглеждаше като болен от жълтеница. Амрен му подари набор
от подправки в пътническа кутия, за да не страдал, когато
ходел в Илирия, а Илейн му поднесе специално изработена
керамична чаша с капак, омагьосана срещу чупене, в която
чаят му щеше да си стои топъл с часове.
Фейра му даде картина, която разопакова сам, и едва
сдържа сълзите си, преди да я скрие зад един стол. Беше
портрет на трима им с Азриел и Рис, застанали на върха на
Рамиел след Кръвния ритуал. Окървавени, ранени и мръсни, с
лица, преливащи от мрачен триумф, докато докосваха със
сключени ръце монолита. Явно бе надзърнала в съзнанието на
Рис, за да опознае толкова подробно момента.
Касиан я целуна по бузата – Рис бе свалил щита за вечерта –
и ѝ благодари тихо. Не че имаше думи да ѝ благодари
истински. Щеше да тачи картината ѝ до края на живота си.
С Люсиен не си размениха подаръци, макар че той беше
донесъл за Фейра и за другарката си, която отвори кутията с
перлените обеци и му благодари вяло. Сърцето на Касиан се
сви заради дълбоката болка по лицето на Люсиен, който опита
да прикрие разочарованието и копнежа си. Илейн само се
затвори още повече в себе си и от новата дързост не остана
нито следа.
Касиан усети, че Неста го наблюдава, но като я погледна,
лицето ѝ беше неразгадаемо. Никой не ѝ беше донесъл
подаръци, освен Фейра и Илейн, които ѝ поднесоха
едногодишна карта за пазаруване в любимата ѝ книжарница в
града. Ограничена беше до триста книги, явно предостатъчно
за година според тях. Той обаче знаеше, че по-скоро трябваше
да са петстотин.
След малко Азриел отиде при нея и Неста примига смаяно
заради подаръка, който сенкопоецът остави в скута ѝ.
– Аз не ти нося нищо – изчерви се тя.
– Знам – усмихна ѝ се той. – Няма значение.
Касиан опита да се съсредоточи върху подаръка в
собствените си ръце – комплектът сребърни гребен и четка за
коса, които бе купил на Мор, специално гравирани с нейното
име, – но погледът му пак се върна към пръстите на Неста,
докато отваряха малката кутийка. Тя надникна вътре и
погледна озадачено Азриел.
– Какво е това?
Аз взе малката сгъната сребърна пръчица и я разтвори. В
единия ѝ край имаше щипчица, а в другия – сребърна
сферичка.
– Закрепваш я за книгата, която четеш, и малката топчица с
елфическа светлина ще осветява страницата ти. За да не се
мъчиш, като четеш нощем.
Неста докосна стъклената сфера, голяма колкото нокътя на
палеца ѝ, и тя грейна, озарявайки ярко скута ѝ. С втория
допир я изключи. После скочи на крака и прегърна Азриел.
Стаята утихна за миг.
Но Азриел се засмя и я стисна леко в обятията си. Касиан
се усмихна.
– Благодаря ти – каза Неста и бързо се отдръпна, за да
огледа пак малката джаджа. – Прекрасна е.
Азриел се изчерви и отстъпи назад. Сенките му се усукваха
около него.
Неста надникна към Касиан и онази светлина отново
сияеше в очите ѝ. Той едва се сдържа да не ѝ поднесе веднага
и своя подарък.
Но като се сети за миналогодишния провал и че след бала
нито веднъж не бе дошла в леглото му… реши да изчака.
В случай че пак ѝ хрумнеше да разбие сърцето му.
До един сутринта очите вече я боляха от умора. Другите
продължаваха да пият, но тъй като на нея не предложиха
вино – не че тя искаше, ако трябваше да е откровена, – не
участваше в песните и танците им. Но пък си угоди с трето
парче от абсурдно голямата торта на Фейра.
Касиан я беше предупредил, че ще прекарат нощта тук,
защото щеше да е прекалено пиян, за да лети обратно до Дома
на Ветровете, а Мор и Азриел – да ги ответреят дотам, след
което пак той трябваше да прелети последната отсечка от
пътя. Рис и Фейра най-вероятно вече щяха да се забавляват
един с друг, докато дойдеше време те да си ходят.
Вратата, към която я беше упътила Фейра, я чакаше
отворена. Елфически светлини позлатяваха пищната спалня,
обзаведена в бяло, кремаво и бежово. Върху мраморната
лавица над камината мъждукаха свещи в стъкленици. Тежките
завеси от синьо кадифе вече бяха спуснати за нощта –
единственият ярък цвят в стаята, допълнен с няколко сини
украшения. Успокоителна атмосфера с аромат на жасмин.
Точно такава стая щеше да си направи, ако ѝ се бе отдала
възможност.
Всъщност ѝ се беше отдала възможност, осъзна Неста.
Фейра ѝ предложи, а тя отказа. И очевидно сестра ѝ я бе
направила сама, знаейки какво би ѝ се харесало.
Неста седеше пред малката тоалетна масичка, загледана в
отражението си, когато вратата на стаята се отвори с
проскърцване в тишината и Касиан се облегна на касата.
– Дори не ми пожела лека нощ? – попита отражението ѝ той.
Сърцето ѝ запрепуска.
– Бях уморена.
– Предишните нощи също беше уморена. – Той скръсти
ръце. – Какво става?
– Нищо. – Тя се завъртя към него на тапицираната табуретка
пред масичката. – Защо не си долу?
– Не ме попита какъв подарък съм ти приготвил.
– Не очаквах да си ми приготвил.
Той се отблъсна от касата и затвори вратата зад себе си.
Отне целия въздух в стаята само като влезе в нея.
– Защо?
Тя сви рамене.
– Не знам.
Касиан извади малка кутийка от джоба на жакета си и я
остави на леглото между тях.
– Изненада.
Неста тръгна към леглото, взе кутийката с изпотени ръце и
я огледа. Но не посмя да я отвори.
– Съжалявам за поведението си на предишното
Слънцестоене. Ужасно се държах.
И тогава ѝ беше поднесъл подарък. А тя дори не се трогна,
чувстваше се толкова окаяно, че искаше само да го нарани. Да
го накаже за жеста му.
– Знам – отвърна със стегнато гърло той. – Отдавна ти
простих. – Тя нямаше смелост да го погледне. – Отвори я –
подкани Касиан.
Тя се подчини с леко разтреперани ръце и намери сребърна
топка в черната кадифена вътрешност на кутията. Беше с
размерите на кокоше яйце, обла, с изключение на едно
сплеснато място, така че да се задържа върху равна
повърхност, без да се търкаля.
– Какво е това?
– Докосни върха му. Съвсем леко.
Тя го погледна учудено, но пак се подчини.
В стаята избухна музика.
Неста отскочи назад с ръка на гърдите, а той се засмя.
Но… от сребърното кълбо свиреше музика. И то не каква да
е музика, а валсовете от бала онази нощ, с бистър звук,
изчистен от шумотевицата на тълпата, сякаш ги слушаше в
музикална зала.
– Това не е кълбото Веритас – съумя да каже, докато
валсовете се лееха от топката, толкова чисти и съвършени, че
кръвта ѝ пееше с тях.
– Не, това е Симфония, скъпоценно устройство от двора на
Хелион. Може да запечатва музика в себе си и да ти я пуска.
Поначало е изобретена да помага с композирането, но
незнайно защо не намерила приложение.
– Как си премахнал врявата от тълпата, като си запечатвал
звука онази нощ? – изуми се тя.
Бузите му се зачервиха.
– Върнах се на следващия ден. И помолих музикантите от
Изсечения град да изсвирят всичко отново, плюс няколко от
любимите им композиции. – Той кимна към топката. – После
посетих няколко от твоите любими механи, намерих техните
музиканти и ги помолих да изсвирят…
Тя сведе глава и гласът му заглъхна. Сълзите ѝ рукнаха
неудържимо. И Неста не опита да ги спре, докато музиката се
изливаше в стаята.
Беше направил всичко това за нея. Беше намерил начин да
има музика в живота си – винаги.
Тя затвори очи да потисне прозрението, надигащо се в нея
като приливна вълна. Приемеше ли го, щеше да помете всичко
по пътя си. Да я погълне нацяло. Тази мисъл я накара да
изправи гръб и да избърше сълзите си.
– Не мога да я приема.
– Направих я за теб – усмихна се топло Касиан.
Неста не можеше да понесе усмивката му, сърдечната
радост в нея, затова се поправи:
– Няма да я приема. – Прибра топката в кутията ѝ и му я
подаде. – Върни я.
Очите му притъмняха.
– Това е подарък, не шибан годежен пръстен.
Тя се скова.
– Не, пръстен ще очаквам от Ерис.
Касиан застина.
– Какво каза.
Тя превърна лицето си в камък, единствения щит, който
имаше срещу него.
– Рис каза, че Ерис ме искал за своя булка. Готов е да ни
даде всичко, което искаме, в замяна на ръката ми.
Сифоните върху ръцете на Касиан проблеснаха.
– Кажи ми, че не се замисляш да приемеш.
Тя не отговори. Остави го да си мисли най-лошото.
– Ясно – изръмжа Касиан. – Приближих се малко повече и
пак ме отблъсна. На безопасно разстояние. Предпочиташ да
се омъжиш за змия като Ерис, вместо да бъдеш с мен.
– Не съм с теб – озъби му се тя. – Само те чукам.
– Повече не се полага на незаконороден скот, така ли?
– Не съм казала подобно нещо.
– Не е нужно. Казвала си ми го предостатъчно пъти.
– Тогава защо благоволи да се намесиш на бала?
– Защото ревнувах, мамка му! – изрева той, разпервайки
криле. – Изглеждаше като кралица и ми стана до болка
очевидно, че наистина трябва да си с принц като Ерис, а не с
долнопробен никаквец като мен! Защото до мозъка на
проклетите си кости мразех тази гледка! Но давай, Неста!
Давай, омъжи се за него и ви желая шибано щастие заедно!
– Ерис е скотът – изстреля тя. – И кучи син. И съм готова да
му стана жена, защото съм точно като него!
Думите ѝ отекнаха в стаята.
– Заслужавам Ерис – добави тя с пресеклив глас.
Касиан дишаше тежко с пламнали от ярост очи – но вече и
от смайване.
Неста продължи дрезгаво:
– Ти имаш добро сърце, Касиан. И си смел, и блестящ, и
мил. Бих убила всеки, който някога те е накарал да се
чувстваш по-малко от това, от истинската ти същност. И знам,
че аз съм една от тези, и се мразя заради това. – Очите ѝ
пареха, но тя събра сили да довърши: – Ти си всичко, което аз
никога не съм била, и никога няма да съм достатъчно добра за
теб. Приятелите ти го знаят, а и аз самата живея с тази мисъл
през цялото време. Не те заслужавам.
Гневът напусна лицето му.
Неста не възпря нито сълзите си, нито думите си.
– Не те заслужавах преди войната, и след нея, и не те
заслужавам дори сега. – От гърдите ѝ се изтръгна дълбок,
съкрушен смях. – Според теб защо те отблъснах? Защо не
исках да говоря с теб? След смъртта на баща ми, след
всичките ми провали… си отказах да те имам… – Тя прорида. –
За наказание, не разбираш ли? – Вече почти не го виждаше
през сълзите си. – Още от мига, в който те срещнах, те поисках
безумно. От мига, в който те видях за пръв път в къщата ми,
само за теб можех да мисля. И това ме ужасяваше. Никой
никога не бе имал такава сила над мен. И още ме е страх, че
ако си позволя да те имам… Нещо, някой ще те отнеме, а ако
и ти умреш… – Тя зарови лице в дланите си. – Няма значение –
прошепна. – Не те заслужавам и това никога няма да се
промени.
Пълна тишина превзе стаята. Толкова абсолютна, че Неста
се зачуди дали не си е тръгнал, и свали ръце да провери.
Касиан стоеше пред нея. И по красивото му, съвършено
лице се стичаха сълзи.
Тя не се скри, позволи му да я види така: в най-суровия ѝ,
най-първичен вид. И бездруго открай време я виждаше до
дъното на душата ѝ.
Той отвори уста да каже нещо. Наложи му се да преглътне и
да опита отново.
Но Неста прочете всички думи в очите му. Същите, които
несъмнено надничаха и от нейните.
Затова Касиан спря да търси гласа си и скъси разстоянието
помежду им. Пъхна ръка в косите ѝ, с другата я хвана през
кръста и я придърпа към себе си. Без да каже нито дума, сведе
глава и попи с устни сълзите, търкалящи се по едната ѝ буза.
После и по другата.
Тя затвори очи, любувайки се на допира на устните му по
пламналата си кожа, на милувката на дъха му. Всяка нежна
целувка повтаряше думите, които бе прочела в очите му.
Касиан се отдръпна леко и остана така, докато тя не отвори
очи, намирайки лицето му на сантиметри от нейното.
– Няма да се омъжваш за Ерис – отсече грубо той.
– Няма – промълви Неста.
Очите му лумнаха.
– Няма да има друг. За никого от двама ни.
– Да – прошепна тя.
– Никога – закле се Касиан.
Неста сложи ръка върху мускулестите му гърди и буйният
гръм на сърцето му отекна в дланта ѝ. Тя пропусна отзвука
нагоре по ръката си, в гърдите си, в собственото си сърце.
– Никога – закле се.
На Касиан не му трябваше повече. Нито на нея.
Устата му срещна нейната и светът спря да съществува.
Целувката им беше ожесточена и възторжена, дълбока и
трескава, обладаваща и смиряваща. Неста не знаеше как да я
опише с думи. Преметна ръце през врата му и се притисна
възможно най-силно към него, посрещайки езика му със
същата страст.
Той изръмжа и я побутна назад към леглото, докато устата
му я поглъщаше и вкусваше, и казваше всичко, което тя още
не можеше да изрече на глас, но някой ден, може би съвсем
скоро, щеше да намери сили. Заради него щеше да намери
смелост.
Задната страна на бедрата ѝ се опря в леглото и той
прекъсна целувката, за да свали дрехите им.
Неста очакваше дърпане и съдиране. Но той съблече нежно
роклята ѝ, разкопчавайки с разтреперани пръсти копчетата по
гърба ѝ. Нейните също трепереха, докато сваляше ризата му.
Като останаха голи, загледани един в друг с онези
неизречени думи в очите, тя му позволи да я положи върху
леглото. Да се качи върху нея.
Не последва познатата груба, дива страст.
Неста не искаше главата му между краката си. Нито дори
пръстите му. Когато плъзна един през средата ѝ, тя му
позволи да усети, че е готова, после хвана с една ръка
неговата и преплете пръстите им, а с другата обгърна члена
му и го насочи към себе си.
Той се намести на входа ѝ, но спря. Очите му срещнаха
нейните.
И Касиан я целуна дълбоко, докато проникваше в нея.
Тя ахна. Не заради чувството да я изпълни – а заради онова
в гърдите ѝ. Заради нещото, което тътнеше и блъскаше буйно.
Той я погледна отново, излезе почти до върха и пак нахлу в
нея.
На втория тласък нещото в гърдите ѝ – в сърцето ѝ… На
втория тласък то му се отдаде всецяло.
На третия Касиан я целуна отново.
На четвъртия Неста преплете ръце около главата и врата му
и го задържа до себе си, докато го целуваше, целуваше,
целуваше.
На петия стените на онази вътрешна крепост от древно
желязо рухнаха. Касиан се отдръпна, сякаш го усети, и очите
му пламнаха, срещайки нейните.
Той продължи да се движи, да прави любов с нея грижливо,
неприбързано. И Неста разпусна към него всичко, крило се
досега зад онези стени. Нишки чиста златиста светлина се
понесоха към него и той ги посрещна със свои. И на местата,
където нишките им се сплетоха, със звезден пламък заискри
живот и тя не бе виждала, не бе чувствала по-красиво нещо.
Неста плачеше и не знаеше защо – само че не иска това да
свършва никога, тази връзка помежду им, чувството да бъде
толкова надълбоко в нея, че да го усеща като отпечатък от
вътрешната страна на кожата ѝ. Неговите сълзи капеха по
лицето ѝ и тя вдигна ръка да ги избърше. Той отпусна лице в
дланта ѝ, погали я с нос.
– Кажи го – прошепна Касиан до кожата ѝ.
Неста знаеше кое. Някак знаеше.
Изчака отново да нахлуе в нея, достигайки най-съкровените
ѝ дълбини, и му прошепна:
– Ти си мой.
Той простена и се тласна силно в нея.
– И аз съм твоя – прошепна Неста.
Златните нишки между душите им заискриха от думите като
струни на арфа, дръпнати от божествена ръка.
Между душите им винаги бе свирила музика. И гласът му
беше любимата ѝ мелодия.
– Неста.
Тя чу молбата в името си. Беше близо и искаше тя да
достигне върха с него. Двамата заедно да се гмурнат в
екстаза. Незнайно защо държеше този път, в този момент, да
бъдат едно.
Касиан сведе глава към гърдите ѝ, стисна със зъби едното ѝ
зърно и го погали с език.
На Неста само толкова ѝ трябваше да полети към края си.
Тя простена и Касиан го направи отново, синхронизирайки
езика си със силните тласъци на члена си. Отново и отново.
Златните нишки просветваха и пееха, и тя преливаше от
музиката между душите им, от чувството да усеща тялото му
върху себе си, в себе си…
Зенитът ѝ изригна в нея, унищожавайки напълно онази
вътрешна стена, изравнявайки със земята планини и гори,
пречиствайки света със светлина и наслада, докато от небето в
безкраен дъжд се сипеха звезди.
Касиан свърши с рев, който прозвуча като симфония, като
ловен рог, чийто ясен вой отекна над пукващата зора.
На света съществуваше само този момент, само това
помежду им, и то продължи цяла вечност. Времето загуби
смисъл. Времето винаги спираше покрай него, покрай двама
им.
Той продължи да се излива в нея дълго, дълго време, по-
дълго отвсякога досега, сякаш всички предишни пъти се бе
въздържал и чак сега позволяваше на собствената си
вътрешна стена да рухне.
Завинаги, завинаги, завинаги.
Думата отекваше в дъха им, в ритъма на сърцата им, които
биеха в такъв унисон, че бяха като едно.
После се спусна тишина, изящна и спокойна, и Касиан
остана надълбоко в нея, загледан с удивление и радост в
лицето ѝ.
Неста се надигна да го целуне.
Една целувка доведе до друга и друга, и гладът се надигна
като прилив в нея, помежду им. И Касиан отново се задвижи,
по-бързо и по-силно, и времето пак се изпари.
Часове по-късно, дни и седмици, и месеци, и хилядолетия
по-късно, когато и двамата най-сетне се изцедиха докрай, след
като душите им се споиха напълно, Касиан излезе от нея и се
срути върху леглото.
Неста не помнеше как се говори. Но успя да свика няколко
думи и ги прошепна в мрака:
– Остани с мен.
Цялото му тяло потрепери, но той само се усмихна и я
придърпа към себе си.
Най-сетне намерила топлина, спокойствие, дом в обятията
на Касиан, Неста заспа непробудно.
ГЛАВА 59
Неста отвори очи.
Знаеше, че ѝ е топло и приятно, но ѝ отне секунда да си
спомни защо. Да осъзнае, че още е в обятията на Касиан. И
чувството ѝ донесе искрена наслада – милувката на дъха му по
едното ѝ слепоочие, натискът на пръстите му върху кръста ѝ.
Над съзнанието ѝ се разстла спокойствие, смайващо сходно с
онова, което изпитваше по време на Смиряване.
Касиан се събуди скоро и я удостои със сънлива, задоволена
усмивка, която омекна до истинска нежност. Лежаха
загледани един в друг дълги минути, докато Касиан галеше
лежерно гърба ѝ. Ласките му скоро се нажежиха и докато
зората просветляваше небето, двамата отново оплетоха тела в
бавен, насищащ любовен танц.
Когато отново легна потна и задъхана до него, прокарвайки
лениво пръст по изсечената бразда на мускулестия му корем,
Неста пророни:
– Добро утро.
Пръстите на Касиан милваха нежно косата ѝ.
– Добро утро и на теб. – Той надникна към лавицата над
камината и малкия дървен часовник в средата ѝ. И се надигна
рязко в леглото. – Мамка му!
Неста се намръщи.
– Работа ли имаш?
Касиан вече намъкваше панталона си, оглеждайки пода за
другите си дрехи. Неста посочи мълчаливо към другата страна
на леглото, където ризата му лежеше върху роклята ѝ.
– Бой със снежни топки. Ще закъснея.
Неста осмисли една по една думите му. Но накрая пак
попита:
– Какво?
– Ежегодна традиция с Рис и Аз. Качваме се в планинската
колиба – напомни ми да те заведа там някой ден – и… Е, дълга
история е, но го правим почти всяка година от векове, а не
съм печелил от години. Ако не спечеля тази година, ще ме
спукат от подигравки.
Избълва всичко това, докато си нахлузваше бързо ризата,
кожения жакет и ботушите.
Неста се засмя.
– Тримата най-страховити воини по земите ни провеждат
ежегоден бой със снежни топки?
Касиан стигна до вратата и ѝ прати дяволита усмивка.
– А споменах ли, че след това се отпускаме в брезовата
сауна до колибата?
Дяволитата му усмивка ѝ подсказа, че го правят чисто
голи. Неста се надигна в леглото и косата падна върху гърдите
ѝ. Очите му се спуснаха надолу и един мускул във врата му
затрепка. За част от секундата ѝ се стори, че ще ѝ се нахвърли
отново. Ноздрите му се разшириха, доловили копнежа, който
кипна в нея само от волния му поглед по голото ѝ тяло; всяка
част от него се напрегна.
Но Касиан преглътна и се прокашля, мигновено загубил и
усмивката, и похотливия си поглед.
– След боя с топки трябва да остана в Илирия няколко дни,
за да направя щателна проверка на войската.
И тръгна, без дори да я целуне за довиждане.
През следващите три дни не получи нито вест от Касиан. На
тренировките го заместваше Азриел, който се държеше още
по-студено и резервирано от обичайното и дори не ѝ се
усмихваше. Но поне не възразяваше, че Неста всяка сутрин
носи Симфонията си на площадката за допълнителна
мотивация по време на упражненията. Жриците се
възхищаваха на подаръка, няколко даже танцуваха на
музиката, но Неста можеше да мисли само колко време и
усилия е вложил Касиан в топката. Че е знаел колко високо тя
ще оцени такъв подарък.
Копнежът напрягаше до болка тялото ѝ, караше я да стисна
зъби. Три дни без него ѝ се струваха като три месеца.
Изпитваше толкова отчаяна нужда по него, че плъзваше ръка
между бедрата си във ваната, в леглото, дори докато обядваше
в стаята си. Но и след това изпитваше празнота, сякаш тялото
ѝ искаше само него, искаше го в себе си. Всеки ден питаше
Азриел кога ще се върне, а той винаги отговаряше „Скоро“ и
продължаваше с урока.
Сигурно се побъркваше. Сигурно желязната стена в
съзнанието ѝ бе единственото нещо, пазило здравия ѝ разум.
Защото едва ли беше нормално да мислиш за някого толкова
много, да се нуждаеш от него толкова силно.
Тази тревога я преследваше, докато приключваха с
днешната тренировка, задъхани и потни въпреки мразовитото
утро, благодарение на валкирското бягане, което упражняваха
напоследък: десет секунди бързо бягане на място, трийсет
секунди бавно, пак десет секунди бързо… И така цели
петнайсет минути. След като телата им свикнеха с
упражнението, щяха да добавят щитове. После и мечове.
Целта на занятието беше да надградят силата си и да се
научат да контролират дишането си между внезапни
нападения, редуващи се с кратки периоди на полупокой. Но
дори тази абсолютна лудост не успяваше да притъпи треската
на Неста.
– Искате ли да ми погостувате в Дома тази нощ? – предложи
тя на Емъри и Гуин. – Може да почетем заедно.
Гуин примига замислено. Не беше стъпвала извън
библиотеката, освен за да идва на сутрешните уроци и да се
качва на площадката през деня, за да се мъчи да разсече
лентата, но все пак каза:
– Ще питам Клото.
Емъри се подсмихна на Неста, явно досетила се защо ѝ
трябва компания.
– Добре.
Същата вечер Неста и Емъри почетоха в семейната
библиотека, докато чакаха Гуин. Емъри се беше проснала
върху креслото, провесила крака през единия му подлакътник
и облегнала гръб на другия. Без да вдигне поглед от книгата в
скута си, тя заяви:
– Касиан трябва да е много добър в леглото, щом си такова
кълбо от нерви, докато го няма.
Неста се прокашля, пропъждайки мислите за устата му, за
силното му тяло, за копринената му черна коса, провиснала от
двете страни на лицето му, докато лежеше над нея, и как се
полюшваше, докато той проникваше в тялото ѝ.
– Той е…
В гърлото ѝ се надигна дълбоко ръмжене.
– Така и предполагах – изкиска се Емъри. – Има онази
походка.
– Походка?
Емъри се подсмихна.
– Сещаш се, когато някой мъж знае как да използва оная си
работа и държи да го демонстрира с наперената си походка.
Неста врътна очи.
– Надявах се да знае как да я използва след цели петстотин
години живот. – Тя изпръхтя. – Макар че съм срещала
предостатъчно мъже, на които дори това не им е помогнало.
Емъри изви вежда в безмълвна покана да продължи, но на
вратата на библиотеката се почука. От отворената врата се
показа главата на Гуин и огледа стаята, преди да влезе.
Носеше малка торба, вероятно с нещата, които ѝ трябваха за
една нощувка. Неста беше помолила Дома да им приготви
обща спалня и като влезе в семейната библиотека, я намери
напълно преобразена: бюрото и столовете край прозореца до
далечната стена бяха заменени с три нара, отрупани с одеяла
и възглавници.
Гуин се усмихна, макар че пулсът ѝ бушуваше под кожата.
– Извинявайте, че закъснях. Мерил ме накара да прочета
един параграф десет пъти. – Гуин въздъхна. – Моля ви,
кажете ми, че всичкият шоколад е за нас.
Домът беше заредил масата между креслата с купчини
шоколад под всякаква форма: на кубчета, на бонбони, на
сладкиши. Както и с бисквити и дребни бишкоти. И поднос със
сирена и плодове. И гарафи с вода и всевъзможни сокове.
Гуин огледа масата.
– Ти ли си се постарала толкова?
– О, не – отговори Емъри вместо Неста и очите ѝ
просветнаха. – Приятелката ни е крила нещо от нас.
Неста изсумтя, но Емъри обясни:
– Домът ще ти даде каквото си пожелаеш. Просто го кажи
на глас. – Гуин вдигна недоверчиво вежди и Емъри каза: – Бих
искала парче торта с шамфъстък, моля.
Пред нея се появи чиния с парче торта. Заедно с купичка
бита сметана, поръсена с малини.
Гуин примига смаяно.
– Живееш в магическа къща.
– Обича да чете – сподели им Неста, потупвайки купчината
любовни романи до себе си. – Сближихме се покрай общата си
страст.
Гуин прошепна на стаята:
– Коя е любимата ти книга?
Една книга тупна на масата до тортата на Емъри и Гуин
изписука от изненада. После потри ръце.
– О, това е чудничко.
– Тази усмивка вещае неприятности – коментира Емъри.
Усмивката на Гуин се разшири още повече.
Два часа по-късно Неста се озова напълно облечена във
вана с огромна пяна по средата на семейната библиотека. Без
вода, само пяна. Емъри и Гуин се хилеха в същите вани от
двете ѝ страни.
– Това е абсурдно – обяви Неста, макар че и нейната уста се
извиваше в усмивка.
Всяко следващо от исканията им ставаше все по-шантаво и
по-шантаво и Неста сигурно щеше да се почувства, сякаш
експлоатират Дома, ако не го усещаше толкова… щастлив да
изпълнява командите им. Добавяйки изобретателни щрихи от
себе си.
Във всяко от мехурчетата на пяната им например пърхаше
по една мъничка птичка.
В далечния ъгъл на стаята още избухваха тихи фойерверки,
а на малка ливадка до рафтовете с книги кротко пасеше
миниатюрен пегас – по желание на Неста, след като
приятелките ѝ я изнудиха да си поиска нещо. В средата на
стаята имаше торта, по-висока от Касиан, озарена с хиляда
свещички. Шест жаби танцуваха в кръг около живописна
мухоморка под звуците на валсове от Симфонията на Неста.
Емъри носеше диамантена корона и огърлица от шест реда
перли. Гуин си беше нахлупила накриво широкопола шапка
като на изтънчените дами. На свободното си рамо въртеше
небрежно дантелен чадър, загледана в света отвъд
прозорците.
– Понякога се чудя дали изобщо ще намеря смелост да
изляза сред света отново – пророни тихо. – Всеки ден се
страхувам, че няма да стане.
Усмивката на Неста посърна. Тя се замисли и каза:
– И аз се чувствам така.
Защото това съществуване, животът в Дома, тренировките,
работата в библиотеката… Това не беше истински живот. Като
ѝ позволяха да се върне в града, щеше отново да се изправи
срещу истинския живот. Да види дали е достойна за него. И
стомахът ѝ се стягаше при тази мисъл.
Гуин изскочи от ваната, прогонвайки мрачната тема, и
затупа с боси крака към торбата си, пръскайки пяна
навсякъде.
– Не ми се смейте, но донесох една занимавка. Не
предполагах, че ще разполагаме с магическа къща за
развлечение. – Тя извади сноп разноцветни конци. – Със
сестра ми си плетяхме гривни и вплитахме в тях разни
талисманчета с пожелания една към друга. – Тя вдигна една
кесийка и изсипа няколко сребърни монети в дланта си. Бяха
големи колкото нокътя на малкото ѝ пръстче и тънки като
лист. Гласът ѝ поомекна. – Вярвахме, че желанието ни се
сбъдва, щом гривната падне.
Емъри попита деликатно:
– Как се казваше тя?
– Катрин – отвърна тъжно Гуин. – Бяхме двуяйчни
близначки. Косата ѝ беше черна като оникс, кожата ѝ – бледа
като луната. А нравът ѝ – буен като морето. – Тя се засмя
тихо. – Но въпреки нейните и моите недостатъци много се
обичахме. Отраснахме самички. Единствено на нея можех да
разчитам. Липсва ми всеки ден.
Неста се замисли за Фейра.
Гуин продължи:
– Ще ми се да имах поне още един миг с нея. Само един,
колкото да ѝ кажа, че я обичам, и да се сбогувам с нея. – Тя
избърса очите си, вдигна глава и погледна право в очите на
Неста. – В крайна сметка това се оказа най-важното. Не
дребните ни спорове и разногласия. Забравих ги в мига, в
който тя… – Гуин разтръска глава. – Само това е важно.
Неста кимна бавно. Май не само те двете с Фейра бяха така.
Май всички сестри имаха противоречия, раздори, бездни
помежду си. Тя не беше безгрешна, но… същото важеше и за
Фейра. И двете бяха допускали грешки. И двете имаха дълъг,
дълъг живот пред себе си. Миналото не биваше да определя
бъдещето им.
Неста кимна отново, за да види Гуин, че я е разбрала.
– Само това е важно – повтори думите ѝ.
Гуин се усмихна, после изопна гръб и се прокашля.
– Успях да поръчам конците и талисманите преди
Слънцестоенето с намерението да ви направя подаръчета, но
се забавиха. Затова ми хрумна заедно да си оплетем
гривнички.
Тя остави внимателно материалите върху най-близката
маса.
Неста и Емъри станаха да огледат конците, старателно
разделени по цветове.
– Покажи ни как – каза тихо Емъри.
Неста се запита дали думите на Гуин не бяха докоснали и
нейната болка, и нейните надежди.
Гуин се усмихна широко и започна да показва с три цвята,
които според нея пасвали на духа на Емъри. Зелено, лилаво и
златисто. Неста сдържа смеха си и избра три цвята за Гуин:
синьо, бяло и тюркоазено. Емъри пък избра цветове за нея:
морскосиньо, пурпурно и сребристо. После Неста и Емъри се
заеха старателно да следват „лесните“ стъпки на Гуин:
превиваш конеца на две, завързваш го, отрязваш клупчетата и
затискаш горната част на гривната под някоя тежка книга, за
да разделиш конците един от друг. След това започваше
усукване и дърпане, дърпане и усукване. Възлите на Емъри
бяха безупречни. Тези на Неста обаче…
– Тази гривна ще е голяма грозотия, Гуин.
Неста погледна смръщено първите си десет реда, криви и
заплетени.
– Продължавай – окуражи я Гуин, много, много по-напред
със своята гривна. Даже вече преплиташе красиви шарки в
редовете. – Колкото повече се упражняваш, толкова по-добри
ще стават възлите. Просто дай сигнал, като стигнеш до
средата, за да привържем талисмана.
Продължиха да се трудят сред музика и приятелско
бърборене, а Емъри и Гуин от време на време се присмиваха
на ужасното творение на Неста.
– Така – подхвана Гуин, като стигнаха до средата на
гривните, – сега всяка ще пожелае нещо на другата. – Тя взе
една от малките монетки. – Ще я задържа в ръката си, ще си
намисля нещо хубаво за Емъри и…
– Чакай малко – каза Неста, хващайки ръката на Гуин,
преди да е докоснала талисмана. – Искам аз.
Приятелките ѝ я погледнаха учудено и Неста преглътна.
– Искам да пожелая нещо и на трите ни – обясни тя и взе
трите монетки.
Малък подарък за жените, превърнали се в нейни сестри.
Избрано семейство. Като онова, което Фейра си бе
намерила.
Неста стисна талисманите в шепа, затвори очи и каза:
– Пожелавам ни да намерим смелостта да излезем в света,
когато сме готови, но винаги да намираме и пътя обратно една
към друга. Каквото и да става.
Гуин и Емъри подвикнаха в знак на съгласие. А когато
Неста отвори очи и длан, можеше да се закълне, че монетите
леко сияеха.
ГЛАВА 60
Касиан отсъства пет дни. Пет дни, в които провери всеки
илириански легион поотделно, опитвайки да се държи като
нормален мъж, а не като влюбено кутре. Но като се върна,
усети някаква промяна.
Не само съдбовната промяна, случила се между двама им с
Неста в нощта на Зимното слънцестоене. Но и промяна между
Неста, Емъри и Гуин.
Като излезе на площадката в студеното утро, трите вече
бяха там. Стояха около гредата, докато леденият вятър
развяваше изящно бялата лента. И трите носеха цветни
гривни със сребърни украшения по тях.
Касиан се задържа на входа, докато Неста казваше на Гуин:
– Ще се справиш.
Азриел се появи иззад него, тих като сенките, увиващи се
около крилете му.
Гуин гледаше лентата като враг на бойното поле. Тя
танцуваше по вятъра с движения, непредвидими като на
истински противник.
– Направи го за миниатюрния пегас – насърчи я Емъри.
Касиан нямаше представа за какво говори, но Гуин се
усмихна.
Неста се засмя.
Звукът му подейства като светкавица в главата. Свободен и
безгрижен, и толкова различен от всичко, което някога бе
чувал от Неста, че дори Азриел примига. Истински смях.
– Миниатюрният пегас беше илюзия – каза Неста. – И вече
пасе на въображаемата си ливада.
– Най-много хареса Гуин – подразни я Емъри. – Колкото и да
му се умилкваше ти.
Пак се умълчаха, а Гуин зае позиция и вдигна меча.
Вятърът отново разлюля лентата, сякаш ѝ се подиграваше.
Касиан надникна към Аз, чието внимание бе приковано към
младата жрица. По лицето му сияеха възхищение и безмълвна
подкрепа.
Гуин прошепна:
– Аз съм скалата, в която се разбиват вълните. – Думите ѝ
накараха Неста да изпъне гръб, сякаш чуваше молитва,
свещен призив. Гуин вдигна меча. – Нищо не може да ме
прекърши.
Гърлото на Касиан се стегна. Дори от другия край на
площадката виждаше гордостта и болката в очите на Неста.
– Нищо не може да ни прекърши – каза Емъри.
Думите им накараха света да застине. Сякаш досега бе
следвал една пътека, а сега тръгваше по друга. И след сто
години, след хиляда този момент още щеше да е запечатан в
съзнанието му. Касиан щеше да разказва на децата си, на
внуците си: „Точно тогава. Тогава всичко се промени“.
Азриел стоеше като статуя до него, навярно и той усетил
промяната. Усетил, че велики сили наблюдават площадката,
когато Гуин скочи напред.
Плавна като водите на Сидра, бърза като вятъра, спускащ се
от Илирианската планина, с тяло, пеещо в съвършена
хармония, Гуин полетя към лентата, завъртя се и стрелна
ръка, изпълнявайки перфектен обратен замах с меча, който
разсече дори зимното утро.
Половината лента запърха към червения камък.
Съвършен, прецизен замах. От ръба на разсечената лента,
останала да се ветрее от гредата, не стърчеше дори една
нишка.
Неста се наведе, взе падналото парче и го върза
тържествено през челото на Гуин. Както жриците носеха
ленти на главите си заедно с кристалите. Но Касиан никога не
бе виждал Гуин да носи своя.
Тя вдигна разтреперани пръсти към челото си и докосна
лентата, с която я коронова Неста.
И Неста обяви с дълбок глас:
– Валкирия.
Такъв стана ритуалът: която разсечеше лентата, биваше
коронована с отрязаната ѝ половина и провъзгласена за
валкирия.
Гуин беше първа. Емъри – втора. До края на тренировката
им онази сутрин Неста стана трета.
И това улесни малко срещата ѝ с Касиан. Въпреки че
нуждата в нея само се бе усилила с появата му и дращеше под
кожата ѝ, дерзаеше да излезе. Да стигне до него.
Всеки път, когато погледите им се срещнеха или се
доближеше до него, същата тази нужда ѝ ревеше да съблече
дрехите си и да му се предложи. Тя опита да се съсредоточи
върху бялата лента през челото си, върху днешното им
постижение.
Урокът свърши и тя несъмнено щеше да завлече Касиан в
спалнята си, ако той не беше отлетял веднага. Върна се чак на
другата сутрин.
Избягваше я.
Но на сутринта поне разбра защо бе изчезнал така
внезапно.
Тренировъчната площадка отново бе преобразена.
Из целия ринг като змия се увиваше дълго съоръжение с
препятствия. Неста беше една от последните пристигнали и се
нареди сред групичката жени до входа, които шушукаха
изненадано. Накрая Касиан и Азриел се обърнаха към тях.
– Валкириите бяха безстрашни, умели воини и сами по себе
си – подхвана Касиан. – Но истинската им сила се криеше в
съвършено сработените им отряди. – Той посочи
препятствията. – Никоя от вас няма да успее да мине през
тези препятствия сама. Но заедно ще намерите начин.
Емъри изсумтя.
Касиан ѝ се усмихна предизвикателно.
– Изглежда лесно, а?
Азриел плесна с ръце и всички жени се изправиха.
– Ще работите в групи по три.
Гуин попита с блеснали тюркоазени очи:
– И какво получаваме, ако преодолеем всички препятствия?
Сенките на Аз танцуваха около него.
– Понеже няма начин да ги преодолеете всичките, дори не
ни хрумна да ви измислим награда.
Жените задюдюкаха. Гуин вдигна решително брадичка.
– Нямаме търпение да ви покажем колко бъркате.
Но явно щеше да отнеме известно време да им покажат
колко бъркат.
Гуин, Емъри и Неста стигнаха най-далеч за три часа: чак
до… средата.
Рослин, Деирдре и Ананке се добраха до препятствието зад
тях, преди времето да изтече, и златистата коса на Ананке
беше омазана с кръв заради удара в главата, който понесе от
едно въртящо се многоръко дървено нещо.
– Садистични чудовища – изсъска Гуин, докато трите
приятелки куцукаха към масата с вода с натежали от
поражението рамене.
– Ще опитаме и утре – закле се Емъри. Едното ѝ око беше
насинено от въртящия се дънер, който я бутна по задник,
преди Неста да успее да я хване. – И ще опитваме, докато не
избършем самодоволните физиономии от глупавите им
съвършени лица.
Азриел и Касиан наистина се облегнаха на една стена със
скръстени ръце и им се хилеха през цялото време.
Гуин стрелна кръвнишки поглед на Азриел, минавайки
покрай него.
– Ще се видим утре, сенкопоецо – подхвърли му през рамо.
Аз я изпрати с поглед, вирнал насмешливо вежди. Като
обърна глава напред, Неста му се усмихна широко.
– Нямаш си представа в какво се забърка – предупреди го
тя.
Аз килна глава и присви лешникови очи.
– Помниш ли каква беше Гуин, докато не разсече лентата? –
смигна му Неста и го плесна по рамото, докато жрицата
наближаваше изхода от площадката. – Е, ти си новата лента,
Аз.
Препятствията си оставаха все така непреодолими.
Копелетата ги променяха всяка нощ. Всяка сутрин ги
посрещаха с различно, по-трудно предизвикателство. Но
всичките имаха сходен модел: започваха с някакъв вид работа
за краката – тичане с високо вдигнати колене през стълба на
земята или балансиране върху висяща греда. После идваха
психологическите изпитания – загадки, изискващи от тях да
мислят заедно и да разчитат една на друга, за да ги
преодолеят. А като се изтощяха напълно, стигаха до силовите
премеждия.
Трите стигнаха до третия етап само веднъж за следващите
две седмици.
Рослин, Ананке и Деирдре ги следваха плътно, което
караше Гуин да тласка групата им още по-свирепо. Държеше
да са първи. Държеше трите с Неста и Емъри да изтрият
наглите усмивчици от лицата на Азриел и Касиан. Особено от
това на Азриел.
Нищо че вече им даваха само час да преодолеят всички
препятствия. Останалите два часа бяха за общо военно
обучение: маршируване в боен ред (по-трудно и по-глупаво,
отколкото изглеждаше), бой рамо до рамо (по-опасно,
отколкото изглеждаше) и учене да се движат, да мислят, да
дишат като едно цяло.
Но те устояваха. Маршируваха във валкирска фаланга.
Биеха се като една срещу Касиан и Азриел. Учеха се да
държат щитовете си изправени срещу нападението на
Сифоните им, силните им тела. Прилагаха всяка част от
валкирското си обучение за издръжливост: адските клекове и
напади сега им позволяваха да удържат щитовете си на място.
Да устояват на вражески атаки.
Изпълняваха дори коремните си преси в строги редици, в
един ритъм. И лицевите опори. Паднеше ли една от тях,
всички започваха отначало.
Но не се отказваха. С пот, дъх и кръв ковяха телата и
съзнанията си заедно.
А понякога, след края на вечерната служба, трите се
събираха в библиотеката и четяха за военни стратегии. За
валкириите. За техниките на древните.
И други жрици успяха да прережат лентата. Рослин.
Деирдре. Ананке. Илана. Лорелей.
Каквото и да им поднесяха Азриел и Касиан, те приемаха
предизвикателството и надделяваха.
Неста всяка нощ тичаше надолу по стълбището на Дома. И
стигаше все по-далеч и по-далеч, и по-далеч. Не беше
достигала дъното му от онзи ден, в който се скара с Амрен, но
продължаваше да опитва.
Вече не се хвърляше надолу заради спомени и думи. Водеше
я чист, непреклонен устрем.
Неста, Гуин и Емъри преодоляха препятствията точно два
месеца от деня, в който ги донесоха. Естествено, трябваше да
се случи точно когато Клото бе извикала всички жрици за
някаква специална церемония, така че нямаше кой да види
триумфа им, освен Касиан и Азриел. Явно само на Гуин ѝ бе
позволено да не присъства на церемонията.
И когато достигна финала, окървавена и задъхана, и
ухилена толкова дивашки, че тюркоазените ѝ очи светеха като
слънчево море, Гуин просто протегна натъртена ръка към
Азриел.
– Е?
– Вече си получихте наградата – отвърна просто Азриел. –
Току-що преминахте изпитанието за участие в Кръвния
ритуал. Поздравления.
Гуин зяпна. Неста и Емъри застинаха по местата си.
Жрицата попита:
– Затова ли сте ги поканили?
Неста нямаше представа за какво говори, но проследи
погледа ѝ нагоре, към издигнатия ръб на площадката,
откъдето лорд Девлон и друг елф ги наблюдаваха с каменни
лица.
Несъмнено това беше причината другите жрици да се
окажат заети днес.
Касиан ѝ обясни тихо:
– Имах чувството, че днес ще е денят.
Девлон изглеждаше готов да избухне, лицето му лилавееше
от ярост, но накрая кимна троснато на Касиан.
– Казали сте на жриците да не идват? – Неста попита
Касиан и Азриел.
– Уведомихме Клото, че днес може да имаме зрители –
отговори Азриел, впил в Девлон очи, пълни с лед и смърт.
Лордът извърна поглед от него, изръмжа нещо на
придружителя си и двамата полетяха на изток, към Илирия.
Азриел продължи, наблюдавайки как изчезват в небето: –
Клото обяснила на другите жрици и те решили да си намерят
друго занимание днес.
Неста попита Гуин:
– Но защо имах чувството, че ти не знаеш какво се случва?
– Касиан и Азриел ме предупредиха, че днес ще ни
наблюдават мъже, но не уточниха с каква цел. Нямах
представа, че проверяват дали сме достойни за Кръвния
ритуал.
Очите ѝ светеха ярко.
Емъри обаче пребледня и попита Касиан:
– Няма да участваме в Кръвния ритуал, нали?
– Само ако искате – увери я Касиан. Единствено тя от
всички жени тук разбираше истинските ужаси на Кръвния
ритуал, осъзна Неста. – Но искахме Девлон и всички, на които
каже, да са наясно, че вие сте не по-малко умели от всеки
илириански отряд. Само така можеха да се уверят. Званието
валкирия не значи нищо за тях и не че имате нужда от
одобрението им, но… – Той отново надникна към Емъри. –
Исках да знаят какво сте постигнали. Че макар валкириите да
нямат ритуал като Кръвния, вие сте също толкова добре
обучени, колкото всеки илириански воин.
– И тези препятствия… – подхвана Гуин.
– Взети са от различни изпитания за допускане в ритуала
през вековете – обясни Азриел.
Касиан се ухили.
– Като изключим, че още не сте участвали в Кръвния
ритуал, вече сте възможно най-близо до истински илириански
воини.
На площадката се спусна тишина. Накрая Неста избърса
кръвта от ъгълчето на разбитата си уста и заяви:
– Предпочитам да съм валкирия.
Другите жени се съгласиха.
Касиан се засмя.
– Боговете да са ни на помощ.
ГЛАВА 61
Оставаше още едно изпитание.
Не възложено от Касиан, нито някое от илирианските или
валкирските догми, а изпитание, което сама си бе поставила.
И реши, че денят е подходящ да напрегне сили и да
преодолее последните няколкостотин стъпала.
Заслиза надолу, надолу и все по-надолу по безкрайната
спирала.
Разсякоха валкирската лента и се доказаха като достойни за
Кръвния ритуал. Но обучението им щеше да продължи. Имаха
да учат още толкова много и тя нямаше търпение да го научи
заедно с тях. С приятелките си.
С Касиан.
Двамата нощуваха ту в нейната, ту в неговата спалня,
според това къде им хрумнеше да правят любов. Или да се
чукат. Вече правеше разлика. Обикновено правеха любов
късно нощем или рано сутрин, когато Касиан беше ленив,
грижовен, усмихнат. Чукаха се по обяд или в произволни
моменти от деня, когато я притискаше към някоя стена,
навеждаше я върху бюро или тя яхваше скута му и се
нанизваше на него отново и отново. Понякога започваше като
чукане и преминаваше в нежното, чувствено изживяване,
което вече наричаше правене на любов. Друг път правенето на
любов прерастваше в животинско чукане. Никога не знаеше
какво я очаква, затова и не можеше да му се насити.
Преодоля сто стъпала. Двеста. Хиляда.
Разумът ѝ беше бистър. Гореше от целеустременост и
порив. Всяка сутрин Неста се будеше щастлива, че е тук,
готова да се хвърли срещу света и да види какво ще направи
той. Всяка вечер се наслаждаваше на музиката по време на
службите; вече дори знаеше наизуст повечето песни и пееше с
жриците, извисявайки глас заедно с този на Гуин. Любуваше
се и на музиката от Симфонията си, която пускаше при всяка
възможност.
И в сърцето си имаше музика. Песен, съставена от гласа на
Касиан, от смеха на Гуин и Емъри, от собственото ѝ дишане,
докато слизаше надолу, надолу и все по-надолу по
стълбището.
Две хиляди. Три хиляди.
Краката ѝ летяха, стъпките ѝ бяха решителни, колкото и да
горяха мускулите ѝ.
Напредваше със стиснати зъби и настървена усмивка.
Отдаде се на горенето, на умората, на болката. Не им
позволи да я погълнат, а да се изливат върху нея. Вътре в нея.
Не им позволи да я пречупят и възпрат. Тя беше скалата, в
която те се разбиваха. С всяка стъпка, с всяка глътка въздух
се потапяше в Смиряването. Това беше следващата фаза от
валкирското обучение на съзнанието: да преминеш от
статично спокойствие в активно. Да успяваш да укротяваш
ума си, да го съсредоточаваш дори сред хаоса.
Четири хиляди. Пет хиляди. Шест хиляди. Смиряването
вече ставаше инстинктивно като дишането.
Повече никой и нищо нямаше да господства над нея. Тя
сама беше господарка на себе си.
Седем хиляди. Осем хиляди. Девет хиляди.
И жената, в която се превръщаше, която се надигаше в нея
ден след ден…
Неста май я харесваше.
Стълбите изчезнаха. И пред нея остана само врата.
Тя се олюля на краката си. Тялото ѝ като че ли си мислеше,
че го чака още слизане, но тя хвана дръжката на вратата. И я
отвори към здрача и града.
Уличните лампи светеха приглушено и ведри гласове
изпълваха улиците. Никой нямаше да я спре да влезе в града,
в някоя механа, да се напие до забрава. Никой нямаше да я
извлече оттам. Беше стигнала до дъното на стълбището.
Животът я чакаше.
Но тя вдигна поглед нагоре. Към Дома, където след час
щеше да започне тържеството по случай Звездопада. Към
мъжа, който щеше да я чака там, беше я поканил да дойде.
Пак обърна поглед към града – прелестен и жив. Но не
толкова жив, колкото всичко, което имаше горе. Изкачването
щеше да е жестоко, безкрайно, но на върха на стълбището…
Там щеше да я чака Касиан. Чакаше я от години.
Неста се усмихна. И тръгна нагоре по стълбите.
Касиан, пременен в най-елегантния си тоалет, стоеше на
вратата към стълбището, когато Неста го изкачи.
Изглеждаше толкова ослепително, че ако Неста не пуфтеше
от катеренето, щеше да остане без дъх.
Тя прекоси коридора с пет стъпки. Обгърна врата му с ръце.
Долепи устни до неговите.
Целуна го силно и той отвори уста да я приеме. Онези
беззвучни думи отново прелетяха между тях и той я притисна
толкова силно към себе си, че сърцата им затуптяха едно в
друго.
Когато Неста се откъсна от него, задъхана от целувката и
всичко, изпълнило сърцето ѝ, Касиан просто се усмихна.
– Тържеството започна. – Целуна я по челото и отстъпи
встрани. – Но още не е стигнало до кулминацията.
От горните етажи наистина долитаха музика и смях.
Касиан ѝ подаде ръка и Неста го хвана безмълвно в
свивката на лакътя. Той я поведе надолу по коридора, а като
стигнаха до стълбището към горния етаж, краката ѝ се
подкосиха леко. Касиан я вдигна на ръце и я понесе нагоре. Тя
отпусна глава върху гърдите му и затвори очи, блажено
заслушана в ритъма на сърцето му. Целият свят беше песен, а
ритъмът на сърцето му – мелодията в основата ѝ.
Около нея се разнесоха свеж въздух и музика, дрънчене на
чаши и шумолене на дрехи и тя отвори очи, а Касиан я остави
да стъпи на земята.
Над тях прехвърчаха звезди. Хиляди, хиляди звезди. Почти
не си спомняше миналогодишния Звездопад. Тогава беше
прекалено пияна, за да му обърне внимание.
Но сега, толкова нависоко…
Не я интересуваше, че цялата е потна, че носи кожения си
костюм сред натруфената тълпа. Застана на най-горната
веранда на Дома и загледа как звездите валят от небесния
купол. Прехвърчаха толкова наблизо, че някои жарваха
червените скали, оставяйки лъскав прашец след себе си.
Усещаше смътно Касиан, Мор и Азриел наоколо, Фейра и
Рис, и Люсиен, Илейн и Вариан, и Хеликон. Калиас и Вивиан,
също наедряла с дете в утробата си и грееща от радост и сила.
Неста им се усмихна за поздрав и те замигаха смаяно, но в
следващия момент вече ги беше забравила, защото звездите,
звездите, звездите…
Не беше подозирала, че на света съществува такава
красота. Че чудесата му могат да я изпълнят до болка, сякаш
тялото ѝ не можеше да ги побере всичките. И не знаеше защо,
но по лицето ѝ рукнаха сълзи.
Светът беше приказен и тя се чувстваше толкова
благодарна да е част от него. Да е жива, да бъде тук, да вижда
това. Протегна ръка през парапета и докосна една прелитаща
звезда. Пръстите ѝ се покриха с лъскав синкавозелен прашец.
Тя се засмя с искрена радост и пак заплака, защото и тази
радост беше чудо.
– Не бях очаквала да чуя този звук от теб – каза Амрен до
нея.
Фината елфка изглеждаше царствено в светлосивата си
рокля, диаманти по врата и китките и посребрена от звездната
светлина къса черна коса.
Неста избърса сълзите си, без да я е грижа, че размазва
звезден прашец по бузите си. Преглътна няколко пъти,
мъчейки се да пресее всичко, което се надигаше от гърдите ѝ.
Амрен просто я гледаше търпеливо в очите.
Неста падна на коляно и сведе глава.
– Съжалявам.
Амрен издаде смаян звук и Неста знаеше, че всички ги
гледат, но не я интересуваше. Без да вдигне глава, позволи на
думите да се излеят право от сърцето ѝ.
– Ти ми даде добрина, уважение и времето си, а аз се
отнесох с тях като с боклук. Каза ми истината, а аз не пожелах
да я чуя. Бях изпълнена със завист и страх и твърде горда, за
да си го призная. Но загубата на приятелството ти е
непоносима за мен.
Амрен мълчеше, но като вдигна глава, Неста видя усмивка
на лицето ѝ и нещо като удивление. Очите на елфката
заблестяха в сребристо, сякаш си връщаха искрица от
някогашния сребърен цвят.
– Като пристигнахме преди час, се поразходих из Дома.
Видях какво си му направила.
Неста сбърчи чело. Не беше променяла нищо.
Амрен я хвана под едното рамо и я вдигна.
– Домът пее. Чувам песента му в камъка. И като му
заговорих, той ми отвърна. Е, да, затрупа ме с купища
любовни романчета, но… Ти си вдъхнала живот на Дома,
момиче.
– Не съм направила нищо.
– Претворила си го – настоя Амрен, разсичайки отново
озарения мрак с усмивка. – За какво си мечтаеше най-много,
когато пристигна тук?
Неста се замисли, загледана в прехвърчащите наблизо
звезди.
– За приятел. Най-съкровено си мечтаех за приятел.
– Е, сътворила си го със силата си. Тя е вдъхнала живот на
Дома благодарение на мечта, родена от самотата ти и
отчаяната ти нужда.
– Но моята сила създава само ужасии. Домът е добър –
пророни Неста.
– Така ли?
Неста пак се умисли.
– Мракът в дъното на библиотеката е сърцето на Дома.
Амрен кимна.
– И къде е сега?
– Не се е появявал от седмици. Но още го има. Май просто
е… под контрол. Може би това, че го видях, но не се уплаших
от него, е помогнало на Дома да го сдържа.
Амрен сложи ръка над сърцето на Неста.
– Това е разковничето, нали? Да осъзнаеш, че мракът
винаги ще го има, но най-вече да се научиш да го приемаш, да
го владееш. Да не му позволяваш да поглъща теб и околните.
Да се съсредоточиш върху доброто, върху нещата, които те
изпълват с щастие. – Тя махна към звездния дъжд. – Борбата с
мрака си струва, за да успееш да видиш ето това.
Но Неста свали поглед от звездите – и намери онова
познато лице в тълпата. Той танцуваше с Мор и се смееше с
отметната назад глава. Толкова прекрасен, че не можеше да
го опише с думи.
Амрен се засмя тихо.
– И заради това си струва.
Неста върна очи към приятелката си. Амрен ѝ се усмихна и
лицето ѝ стана също толкова прелестно, колкото това на
Касиан, колкото звездите, валящи наоколо.
– Добре дошла отново в Двора на Нощта, Неста Арчерън.
ГЛАВА 62
Пролетта пристигна във Веларис. Неста приветства
слънцето в костите си, в сърцето си.
Зимата се изниза, без Бриалин и Берон да предприемат
нови ходове, без сблъсък на армии. Но Касиан предупреди, че
много войски не смеят да нападат през зимата и Бриалин
можеше да е уголемявала тайно своята. На Азриел му беше
забранено да я доближава на повече от няколко километра
заради заплахата от Короната и трябваше да сверява всяко
сведение с по няколко източника. Накратко казано: не знаеха
нищо и можеха само да чакат.
Атмосферата се натегна още повече, когато един ден през
небето прелетя червена звезда – лоша поличба, Неста чу
жриците да шушукат. Касиан ѝ сподели, че рядкото явление
наплашило дори Рис, който му се струвал необичайно умислен
оттогава. Но Неста подозираше, че поличбата не е
единственото нещо, измъчващо Рис. Фейра щеше да роди само
след два месеца, а още не знаеха как да я спасят.
Неста се опитваше да разсее нарастващата тревога чрез
тренировките с жриците. Азриел и Касиан им измисляха нови
упражнения и те ги изпълняваха като отряд, мислеха и се
биеха като отряд.
Но от време на време Неста се питаше дали някога ще
участват в истинска битка. Дали жриците биха напуснали това
място, за да се бият, да се изправят срещу насилие, способно
да призове кръвожадните демони от миналото им. А тя самата
искаше ли да премине от тренировъчната площадка към
истинско бойно поле? Дали би понесла да гледа как
приятелите ѝ отнемат животи или губят своите?
Навярно това щеше да е последното изпитание. А не се
знаеше дали изобщо ще имат възможност да го издържат.
Вероятно Кръвният ритуал, който щеше да се състои само
след няколко дни, бе започнал именно като това: начин да
запознаят младите илириански воини с убиването в
контролирана среда; един вид преход към пълната
безпощадност на истинската битка.
Но първата безпощадна битка, пред която се изправи Неста,
дойде под формата на писмо. Напрегнато, настойчиво писмо,
изискващо незабавното ѝ присъствие. И това на Касиан.
Ерис ги чакаше, като пристигнаха на горската поляна в
Средните земи. Но Неста хвърли само бегъл поглед на сина на
Великия господар – защото над дърветата се извисяваше
далеч по-интересна гледка. Свещената планина – планината,
под която Амаранта бе държала в плен Фейра, Рис и всички
други Велики господари. Издигаше се като вълна на
хоризонта, мрачна и гола и почти трептяща от странно
присъствие.
– Никога ли не си я виждала? – попита Ерис вместо поздрав,
проследил погледа ѝ.
– Не. – Неста извърна очи от злокобния ѝ връх. – Защо я
почитате като свещена?
Ерис сви рамене. Касиан несъмнено следеше всяко негово
движение.
– Планините са три. Наричаме ги сестри. Тази, Затворът и
онази, която илирианските варвари са кръстили Рамиел.
Склоновете им са голи и сиви, напълно различни от тези на
другите планини около тях.
– Не сме дошли за урок по история – измърмори Касиан.
Неста го стрелна с остър поглед.
– Аз попитах. Искам да знам.
Касиан изсумтя и кимна с брадичка на Ерис да продължи.
– Не знаем защо съществуват, но не намираш ли за странно,
че в две от трите са изсечени подземни дворци?
– Не бих нарекъл Затвора дворец – намеси се Касиан. –
Питай обитателите му.
Ерис му се усмихна подигравателно и продължи:
– Съвсем очаквано илирианците никога не са проявили
достатъчно любопитство да проверят какви тайни се крият под
Рамиел. Дали и нейната вътрешност не е изсечена от древни
ръце като другите.
– Мислех, че В недрата на Планината е творение на
Амаранта – отбеляза Неста.
– Тя беше обзавела мястото и ни караше да се държим като
жалка имитация на Двора на Кошмарите, но тунелите и
залите са издълбани отдавна. Незнайно от кого.
– Повече история не мога да понеса – обади се Касиан и
Ерис впи убийствен поглед в него. Неста също. Касиан само ѝ
смигна закачливо и продължи: – В писмото си загатваше, че
баща ти е намислил нещо. Да чуем.
– Баща ми отново посети континента миналата седмица.
Върна се с нормален вид, без стъклените очи и отнесено
изражение на войниците ми. Нито ме беше поканил да го
придружа, нито ми обясни какво е обсъждал с Бриалин. Нещо
ми говори, че скоро ще се разбере, и исках да ви предупредя.
Не беше разумно да го правя писмено. Засега обаче… засега
светът като че ли е притаил дъх в очакване.
– На какво? – попита Неста.
– Да намериш Арфата.
Неста примига. И твърде късно, твърде бавно осъзна, че не
бяха казали на Ерис за нея. Неволната ѝ реакция издаде
истината.
– Намерили сте я? – досети се Ерис.
– Има ли значение? – отвърна небрежно Касиан.
– Дворът на Нощта притежава две от Кошмарните реликви.
Да, има значение. – Ерис изпъна гръб. – Затова ли постоянно
отлагате? Печелите време, за да научите тайните на
Реликвите и да използвате силата им за ваша облага?
– Това е абсурдно – озъби се Неста. – Каква облага?
Червени пламъци лумнаха в очите на Ерис.
– Каква облага търсеше кралят на Хиберн, като се докопа до
Котела и нахлу в земите ни?
– Нямаме интерес към завоевания, Ерис – скръсти ръце
Касиан. – Много добре знаеш. И нямаме намерение да
използваме Реликвите.
Ерис се изсмя гръмко. Очевидно не им вярваше – толкова
беше свикнал с лъжовната политика и машинациите на двора
си, че когато някой му поднесеше простичката истина, той не
я виждаше.
– Не съм спокоен при мисълта, че дворът ви разполага с две
от Кошмарните реликви. – Той отмести поглед към Неста. –
Особено при положение че имате още много други оръжия в
арсенала си.
Неста се скова, но Касиан дори не трепна.
– Рис си има своите планове, Ерис. Едва ли си толкова
глупав да вярваш, че ще споделим с теб всичките, но те
уверявам, че никой от тях не включва употребата на
Реликвите.
Неста едва сдържа изумлението си от хладнокръвния,
насмешлив глас, който излезе от гърлото на Касиан. Глас на
дворянин. Сякаш внимателно бе слушал Рисанд и вече
имитираше съвършено онази смесица от жестокост и
отегчение. По гръбнака ѝ пробяга приятна тръпка. Прииска ѝ
се да чуе този глас в спалнята. Да шепне точно така в ухото ѝ,
докато…
– Така твърдите вие – отвърна Ерис. – Предполагам, че
следващата стъпка е да се докопате до Короната.
Косата му проблясваше като жарава под слънчевите лъчи,
процеждащи се между клоните на дърветата.
Касиан се подсмихна.
– Ще ти съобщим, когато е необходимо. И ще се постараем
да не забравим този път.
Ерис изтупа невидима прашинка от жакета си. На хълбока
му висеше кинжалът, който Рис и Фейра му подариха, съвсем
обикновен на фона на изтънченото му облекло. Нейният
кинжал.
– Би било крайно неблагоразумно да атакувате директно
Бриалин.
– Остави геройствата на скотовете, Ерис – каза Касиан. – Ти
гледай да пазиш хубавите си ръчички.
Пръстите на Ерис се свиха леко върху бицепсите му. Неста
овладя усмивката си. Думите на Касиан бяха попаднали право
в целта.
– И какво ще правите, като съберете и трите Кошмарни
реликви? – Челото на Ерис се заглади. – Не можете да ги
унищожите и едва ли има смисъл да ги криете. Не разбирам
защо да не ги използвате, като се има предвид с колко
опасности сме обградени.
Неста си замълча, оставяйки контрола в ръцете на Касиан.
Той се засмя тихо и кръвта ѝ отново запя от изкусното му
изпълнение. Щеше да си поиграе с Ерис още малко. Касиан
попита равнодушно:
– И как точно ще ни спреш?
– Ако не успеете да вземете Короната, рискувате Бриалин
да я използва срещу вас – каза Ерис. – Може да ви обърне
един срещу друг. Да ви накара да извършите ужасяващи неща.
Дори да ѝ разкриете къде са другите два артефакта. И ще
бъдете безсилни пред нея. – Притесняваше се да не ѝ издадат
за съюза им; пак мислеше само за себе си. – Рискувате да
осуетите плановете ни. Не се опитвайте да вземете Короната.
– Ще видим – провлачи Касиан с невъзмутимо спокойствие.
Неста едва не се подхилна, а той кимна към кинжала върху
хълбока на Ерис. – Имаме си своите начини да се пазим от
Короната.
Неста прикри изненадата си. Оръжията, които бе създала,
защитаваха носителя си от въздействието на Реликвите?
Никой не ѝ беше казал такова нещо.
Ерис го изгледа злобно.
– Това ли беше планът от самото начало? Да хвърляте прах в
очите ми, да ме превърнете във враг на баща ми, а после да
използвате Реликвите срещу всички ни?
– Ти сам стана враг на баща си – поусмихна му се Касиан. –
Чудя се дали, като разбере, ще накара хрътките ти да те
разкъсат на парчета, или ще го направи собственоръчно.
Ерис пребледня леко.
– Искаш да кажеш, ако разбере?
Касиан си замълча. Задържа изражението си все така
неутрално. Неста последва примера му, изпълнена с гордост.
Ерис ги загледа. За пръв път, откакто Неста го познаваше,
несигурност погасяваше огъня в очите му.
Той се обърна към нея и поде другата тема от писмото си.
– А предложението ми? – попита без нито капка нежност
или желание.
Неста вирна брадичка и най-сетне си позволи да се
подсмихне.
– Е, след като се сдобием с Короната, вече няма да си нужен
на Двора на Нощта. Нито пък на мен.
Можеше да се закълне, че Касиан потискаше смеха си, но
очите ѝ останаха върху Ерис, който се вцепени от гняв.
– Не ми харесва да си играят с мен, Неста Арчерън.
Предложението ми беше сериозно. Ако останеш в Двора на
Нощта, рискуваш да загубиш всичко.
– Пробвай да ни спънеш, Ерис – намеси се уверено Касиан, –
и ти ще загубиш всичко.
Ерис сбърчи горна устна.
– Правете каквото искате. – Изопна гръб, сякаш
пропъждаше всяка емоция, и лицето му отново стана студено
и безчувствено. – Вашите животи залагате на карта, не моя. –
Той се засмя и кимна към Касиан. – Не че е голяма загуба, ако
войната погуби поредния скот.
Устните на Касиан се разтегнаха в бавна усмивка.
– Благодаря за доброжелателството, Ерис.
В следващия миг Касиан грабна Неста в обятията си и се
изстреля в небето. Дърветата запрелитаха покрай тях,
размити от скоростта.
Неста видя широката му усмивка.
– Добре се справи – похвали го, погалвайки врата му.
– Имитирах теб – призна си той. – Май съм овладял погледа,
който казва: „Ще изтребя враговете си“, а?
Неста се засмя и отпусна глава върху гърдите му.
– И още как.
Летяха с часове на север, благодарни за усамотението.
Докато Касиан я носеше неуморно през въздуха, Неста се
наслаждаваше на обятията му. На чувството да бъде с него. И
въпреки че студът вече се просмукваше до костите ѝ, когато
светлините на Веларис най-сетне се появиха на притъмнелия
хоризонт, тя съжали, че ги вижда.
Но той се спусна към сърцето на града и кацна на един от
мостовете над Сидра.
– Хрумна ми да се поразходим – обясни, преплитайки пръсти
с нейните.
След толкова дълъг полет в празното небе оживените улици
сякаш я притискаха. Но Неста кимна и тръгна с него,
щастлива да усеща мазолите му до своите, дращенето на
връвта, с която бе привързан Сифонът му, топлината,
извираща от тялото му.
– Според теб какво ще направи Ерис?
Не го бяха обсъждали в небето.
– Ще се поцупи, после ще измисли нов начин да ме обижда –
отговори Касиан и Неста се засмя. Той я изгледа косо. – Май
ти хареса да се държа като дворянин, а?
Неста кривна уста нагоре.
– Не те искам такъв винаги, но беше… примамливо. Дойдоха
ми разни идеи.
Очите му просветнаха и макар че бяха пред погледите на
целия град, той погали бузата ѝ и я целуна по устните.
– И на мен, Нес.
Той се притисна към нея и Неста веднага разбра за какво
говори.
Засмя се и се отдръпна от него, тръгвайки към края на
моста.
– Хората ни гледат.
– Не ме интересува. – Той тръгна с нея и преметна ръка
през раменете ѝ, за да го докаже. – Няма защо да се крием.
Искам да знаят, че споделяме едно легло.
Той я целуна по слепоочието и я притегли още по-близо до
себе си, докато вървяха през шумния град.
Съвсем простичък, мил жест, но… Неочаквано дори за нея,
Неста попита:
– Това, че съм с теб, подкопава ли облика ми на воин?
– Не. Това, че Фейра е с Рис, подкопава ли нейния?
Стомахът ѝ се сви. Пулсът ѝ заблъска в ръцете ѝ, във
вътрешностите ѝ.
– При тях е различно – съумя да каже.
Слязоха от моста и свърнаха по кея край реката.
– Защо? – попита предпазливо Касиан.
Неста задържа погледа си върху лъскавата река, обагрена в
цветовете на залеза.
– Защото те са другари.
Мълчанието му ѝ подсказа как ще отвърне. Затова Неста
спря отново и се приготви.
Той попита:
– А ние не сме, така ли?
Неста не отговори.
Той се засмя.
– Защото те са другари, а ти не искаш ние да бъдем такива.
– Тази дума не означава нищо за мен, Касиан – обясни му тя
през стегнато гърло, мъчейки се да говори тихо, за да не я
чуят околните хора. – За всички вас е нещо голямо, но в моя
живот се говореше само за съпрузи. „Другар“ е просто дума.
– Пълни глупости.
Тя продължи безмълвно напред по брега и Касиан попита:
– Защо те е страх?
– Не ме е страх.
– Какво те уплаши толкова? Само че хората ни виждат
заедно ли?
Да. Целувката му на толкова публично място ѝ напомни, че
скоро трябваше да се върне в този жужащ свят, да напусне
Дома. И не знаеше какво ще прави тогава. Какво ще означава
това за двама им. Дали тя нямаше да се върне на онова тъмно
място, от което я бяха изтръгнали.
И да го повлече със себе си.
– Неста, сподели ми.
Тя го погледна в очите, но не намери сили да отвори уста.
Погледът на Касиан я изпепеляваше.
– Кажи го. – Тя отказваше. – Кажи го, Неста.
– Не знам за какво говориш.
– Попитай ме защо изчезнах за почти цяла седмица след
Слънцестоенето. Защо внезапно се наложи да проведа спешна
проверка на легионите точно след празниците.
Неста не отвори уста.
– Защото, като се събудих сутринта, исках единствено да
остана при теб и да те чукам цяла седмица. И знаех какво
означава това, какво се е случило… Въпреки че ти дори не
подозираше. Не исках да те уплаша. Не беше готова за
истината.
Устата ѝ пресъхна.
– Кажи го – изръмжа Касиан.
Минувачите ги заобикаляха отдалеч. Някои направо се
връщаха в обратната посока.
– Не.
Лицето му се помрачи от гняв, въпреки че гласът му стана
спокоен.
– Кажи го.
Не можеше. Не можеше преди той да ѝ го нареди, а сега
още по-малко. Нямаше да му отстъпи толкова лесно победата.
– Кажи това, което аз усетих още в мига, в който се
срещнахме за пръв път – пророни той. – В което се уверих още
на първата ни целувка. Което стана неразрушимо помежду ни
в нощта на Слънцестоенето.
Нямаше да го каже.
– Аз съм твоят другар, дявол да го вземе! – изкрещя Касиан
толкова силно, че и хората от отсрещния бряг го чуха. – Ти си
моята другарка! Защо продължаваш да се съпротивяваш?
Тя позволи на истината, най-сетне изречена на глас, да я
облее.
– В нощта на Слънцестоенето ми обеща да си с мен
завинаги – каза с пресеклив глас Касиан. – Защо някаква си
дума те плаши така?
– Защото заради нея си отива и последното човешко нещо в
мен! – Не я беше грижа кой ги гледа, кой ги чува. – Заради
тази глупава дума вече по никой начин не съм човек. Вече съм
една от вас!
Той примига.
– Мислех, че искаш да си една от нас.
– Не знам какво искам. Оставиха ме без избор.
– Е, и мен ме оставиха без избор, като ме вързаха с теб.
Признанието му се блъсна в нея. Вързаха.
Той вдиша рязко.
– Това беше ужасен избор на думи.
– Но е истина, нали?
– Не. Ядосах се… не е истина.
– Защо? Приятелите ти знаеха каква бях. Каква съм.
Другарската връзка те правеше сляп за това. Колко пъти те
предупредиха да стоиш настрана от мен, Касиан?
Тя се изсмя студено.
Вързаха.
Думи, остри като ками, я приканваха да грабне една, да я
забие в гърдите му. Да го нарани, както онази дума бе
наранила нея. Да го рани до кръв.
Но ако постъпеше така, ако го пронижеше… Не можеше да
го направи. Нямаше да го допусне.
– Не исках да прозвучи така… – подхвана умолително
Касиан.
– Дължиш ми услуга. Ще я изпълниш сега – заяви тя.
Той застина и сбърчи вежди. Очите му се изцъклиха.
– Каквото и да си намислила…
– Искам да ме оставиш. Прибери се в Дома и стой там
цялата нощ. Не се опитвай да говориш с мен, докато аз не
дойда при теб, или до след седмица. Което се окаже първо. Не
ме интересува.
Докато не овладееше гнева си достатъчно, че да не го
нарани; докато не се разсееше някогашният импулс да удря и
сече, преди да са ранили нея.
Касиан понечи да скочи към нея, но изтръпна и изви гръб.
Сякаш татуировката, символ на уговорката им, прогори плътта
му.
– Махай се – нареди му тя.
Той преглътна с ококорени очи. Бореше се свирепо срещу
силата на скрепената им с магия сделка.
Накрая се завъртя, размаха гръмко криле и скочи в небето
над реката.
Неста остана на кея. Усети гъдел по гръбнака си и знаеше,
че татуировката ѝ е изчезнала.
Емъри седеше на кухненската маса, когато Неста влезе през
задната врата. Мор я доветря, без да ѝ зададе нито един
въпрос, без дори да я погледне укорително. Но Неста не я
вълнуваше. Само се радваше, че е дошла – вероятно изпратена
от Касиан. И това не я вълнуваше.
Още на втората крачка в магазина на Емъри Неста рухна на
пода и зарида.
Почти не усети какво се случва после. Че Емъри ѝ помогна
да седне в един стол, а после Неста ѝ разказа главозамаяно
какви думи са си разменили с Касиан и какво му е причинила.
Час по-късно на вратата се почука и като видя кой стои на
входа, Неста спря да плаче.
Гуин я прегърна силно.
– Разбрах, че имаш нужда от нас.
Неста толкова се смая да види жрицата тук, че отвърна
искрено на прегръдката ѝ.
Мор, застанала на крачка зад нея, ѝ кимна угрижено и пак
се ответря.
Емъри първа каза на Гуин:
– Не мога да повярвам, че си напуснала библиотеката.
Гуин замилва главата на Неста.
– Има по-важни неща от страха. – Тя се прокашля. – И все
пак не ми напомняйте. Може да повърна от притеснение.
Дори Неста се усмихна.
Приятелките ѝ се засуетяха около нея: седнаха на
кухненската маса с чаши топъл шоколад – закъснял подарък
за Слънцестоенето, който Неста отмъкна от килера на Дома;
после вечеряха, хапнаха десерт и обсъдиха последните книги,
които бяха прочели. Говориха си за всичко и за нищо до
малките часове на нощта.
Когато очите на Неста запариха от умора, а тялото ѝ натежа
като олово, се качиха на горния етаж, където имаше три стаи,
спретнати и скромно обзаведени. Неста облече нощницата,
която Емъри ѝ даде, без дори да се замисли.
Утре щеше да говори с него. Сега щеше да поспи, спокойна
в компанията на приятелките си, а утре щеше да говори с
него.
Щеше да му обясни всичко – защо го отблъсна, защо се
плашеше толкова от тази следваща стъпка в неизвестното. От
живота отвъд нея. Щеше да му се извини, задето използва
уговорката им, за да го прогони, и нямаше да спре да му се
извинява, докато не ѝ се усмихнеше отново.
Може би нямаше нужда да планира бъдещето – можеше
просто да живее ден след ден. С Касиан и приятелките си до
себе си можеше да се справи. Да преодолее страховете. Те
нямаше да ѝ позволят да падне отново в онази тъмна яма.
Касиан нямаше да го позволи.
Но дори да паднеше… той щеше да я чака на ръба. С
протегната ръка. Тя не заслужаваше добрината му, но щеше
да се постарае да я заслужи.
Неста заспа с тази мисъл, ехтяща в главата ѝ, с поолекнали
гърди.
Утре щеше да му каже всичко. Утре животът ѝ щеше да
започне на чисто.
Мъжки мирис изпълни стаята. Не този на Касиан. Нито на
Рис или Азриел.
Беше пропит с омраза и Неста се надигна рязко в леглото,
тъкмо преди да прокънти груб смях. Гуин изпищя от съседната
стая – после замлъкна.
Не виждаше нищо в тъмното и затърси слепешком силата в
себе си, ножа до леглото си…
Нещо студено и мокро се притисна към лицето ѝ.
Прогори ноздрите ѝ, разсече съзнанието ѝ.
Тъмнината влетя в нея и я погълна.
ГЛАВА 63
Неговата страна от уговорката с Неста беше да се прибере
в Дома на Ветровете и да остане там цялата нощ.
И да не ѝ говори, докато тя не отиде при него, или след
седмица.
Правила, които лесно можеше да манипулира. Определено
трябваше да я научи как да формулира по-сполучливо
уговорките си.
Касиан изчака нощта да свърши и още призори помоли Рис
да го ответрее до Ветробран. Мор неохотно му беше признала,
че е завела Неста там. Щеше да изясни нещата с нея веднъж
завинаги. Той самият никога не се беше плашил от
другарската им връзка и мисълта, че Неста е негова. Беше го
усетил още преди Котелът да я преобрази.
Плашеше го единствено вероятността да го отблъсне. Да го
намрази. Да се разбунтува. Прочете истината в очите ѝ в
нощта на Слънцестоенето, когато другарската им връзка се
оплете като златни нишки между душите им, но въпреки
всичко Неста се колебаеше. А вчера гневът му надделя и…
Щеше да започне втория рунд, като я накара да каже поне
една дума, за да е свободен да изрече останалото.
Извинението си, признанието, което още не ѝ бе направил –
всичко.
Като почука на задната врата на Емъри, долови мириса на
Неста и Гуин. Мисълта, че жрицата се бе осмелила да напусне
библиотеката, за да утеши Неста, го трогна почти до сълзи.
Колкото и да се срамуваше, че той е причината за тъгата ѝ.
Но лицето на Рис внезапно пребледня.
– Не са тук.
Касиан мигновено разби вратата на Емъри и влетя в
магазина. Ако някой ги беше наранил или отвлякъл…
Уютната задна стаичка беше празна. Но… внезапно го
връхлетя мъжки мирис, сякаш някой се беше доветрял право
в нея.
Илирианците не притежаваха такава магия.
С изключение на една нощ в годината, когато придобиваха
древна, сурова сила.
– Не!
Той изтича нагоре по стълбището, пропито с мириса на
мъжете и този на уплашените жени. Стигна първо до стаята
на Неста.
Беше се съпротивявала. Леглото беше изблъскано в средата
на стаята, нощното шкафче – преобърнато, а на пода имаше
локва кръв – мъжка, отчете по мириса ѝ. Имаше и друг мирис,
по-остър от другите – на приспивателна тинктура, достатъчно
силна да повали кон.
В главата му се спусна пълна тишина. Стаите на Емъри и
Гуин бяха същите – намери следи от борба, но не и от самите
жени.
В гърдите му се разля толкова жесток страх, че почти го
остави без дъх. Това беше послание – към жените, задето се
мислеха за воини, и към него, задето ги обучаваше,
потъпквайки архаичната йерархия на илирианците.
Рис дойде при него с лице, пребледняло от същия ужас.
– Девлон току-що го потвърди. Кръвният ритуал е започнал
в полунощ.
И Гуин, Емъри и Неста бяха отмъкнати от леглата им. За да
участват в него.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
АТАРАКСИЯ
ГЛАВА 64
Някой беше изсипал пясък в устата ѝ. И я беше блъскал с
чук по главата.
И май още я блъскаше.
Неста отлепи езика от зъбите си и преглътна няколко пъти,
за да навлажни устата си. Главата ѝ пулсираше…
Връхлетя я мирис. Мъжки, на различни мъже, и то много…
Усети твърда, студена земя под голите си крака; борови
иглички я бодяха през тънката материя на нощницата.
Мразовит, вледеняващ вятър носеше мъжките мириси над
постоянния полъх на сняг, борове и кал…
Неста отвори очи. Широк мъжки гръб изпълваше
полезрението ѝ, почти скрит от криле. Завързани криле.
Забрулиха я спомени от миналата нощ: как се бори с
нападателите си, докато не долепиха до лицето ѝ нещо, от
което загуби съзнание, писъците на Гуин и Емъри…
Неста се надигна рязко.
Положението се оказа по-страшно, отколкото можеше да си
представи. Много, много по-страшно.
Завъртя се бавно на място. Навсякъде около нея лежаха
илириански воини в несвяст. Зад гърба ѝ, зад главата ѝ. При
босите ѝ крака. Бяха поне двеста, разпръснати сред
великанските борове.
Кръвният ритуал.
Явно се беше свестила преди другите, защото носеше
силата на Котела. Беше различна.
Пресегна се навътре в себе си, към мястото, където
живееше древната ѝ, страховита магия, но не я намери. Сякаш
достигна пресъхнал кладенец или отдръпнало се в отлив море.
Заклинанията на Кръвния ритуал потискаха магията.
Силата ѝ беше безполезна тук.
Знаеше, че не трепери само от студ. Едва ли имаше голяма
преднина. И другите скоро щяха да се разбудят.
И да я намерят сред тях по нощница. Без оръжия.
Трябваше да действа. Да намери Емъри и Гуин сред
безкрайния океан от тела. Освен ако не ги бяха захвърлили
другаде.
Спомни си, че така бяха направили с Касиан, Рисанд и
Азриел. Дни наред си бяха проправяли път един към друг през
кръвожадни воини и зверовете, бродещи по тези земи. Но
някак се бяха намерили и бяха изкачили заедно Рамиел,
свещената планина, спечелвайки Ритуала.
За нея обаче щеше да е същински късмет, ако изобщо се
измъкнеше от полето с мъже.
Неста се изправи задъхана. Като се вдигна над щита от
тела, студът я връхлетя с такава сила, че почти я остави без
дъх. Тя затрепери още по-силно.
Трябваха ѝ дрехи. Обувки. Трябваше да си направи оръжие.
Неста вдигна поглед към воднистото слънце, сякаш щеше да
ѝ каже в коя посока да търси приятелките си. Но светлината
прогори очите ѝ и усили болезненото пулсиране в главата ѝ.
Дърветата – трябваше да види от коя страна на стволовете им
никне мъх. Касиан я беше научил, че натам е север.
Най-близкото дърво беше на двайсетина крачки и десетина
тела от нея. И оттук поне не виждаше мъх по него.
Значи трябваше да намери възвишение, от което да огледа
околността. Да види къде се издига Рамиел и къде са
захвърлени другите участници в Ритуала.
Но трябваше да намери дрехи и оръжия, и храна, и Гуин и
Емъри, и о, богове…
Неста притисна длан към устата си, за да заглуши
треперливата си въздишка. Нямаше време за губене.
Трябваше да действа.
Но някой я беше изпреварил.
Шумоленето на крилете му го издаде. Неста се завъртя.
На трийсетина метра от нея, през морето от спящи тела,
стоеше великан.
Не го познаваше, но веднага разпозна блясъка в очите му.
Хищническата му съсредоточеност и свирепа усмивка. Той
спусна поглед към нощницата ѝ, към гърдите ѝ, щръкнали от
студа, към голите ѝ крака.
Страхът прогори като киселина цялото ѝ тяло.
Никой друг не помръдваше. Поне това можеше да я радва.
Но този мъж…
Той надникна наляво – само за миг. Неста проследи погледа
му и дъхът секна в гърдите ѝ. Забит надълбоко в дънера на
едно дърво, смътно проблясваше нож.
Невъзможно. Правилата на Кръвния ритуал забраняваха
употребата на оръжия. Дали великанът бе знаел, че ще го
намери там, или просто го беше забелязал преди нея?
Без значение. Важното беше, че имаше нож. Единственото
оръжие наоколо.
Неста можеше да избяга. Да го остави да се спусне към
ножа и да хукне в обратната посока, молейки се да не я
последва.
Но можеше и да се пробва с ножа. Да опита да стигне първа
до него и после… не знаеше какво ще прави после. Само че
стоеше сред поле от спящи воини, които скоро щяха да се
събудят, и ако я завареха невъоръжена, беззащитна…
Неста побягна.
Касиан не можеше да диша.
Вече от дълги минути не можеше нито да диша, нито да
говори. Семейството му беше пристигнало и сега всички
стояха около него в разхвърляната спалня на Емъри. Говореха
нещо, Азриел най-настойчиво, но Касиан не го чуваше.
Чуваше единствено бученето в главата си, преди да заяви:
– Тръгвам да ги търся.
Гласовете наоколо стихнаха и той се обърна към приятелите
си, вперили изцъклени погледи в него.
Касиан потупа Сифоните върху опакото на ръцете си и
другите се появиха по раменете, коленете и гърдите му. Той
кимна на Рис.
– Ответрей ме до нея. Аз, ти намери Емъри и Гуин.
Рис не помръдна от мястото си.
– Знаеш правилата, Кас.
– Майната им на правилата.
– Какви правила? – попита Фейра.
– Кажи ѝ – нареди му Рис, а Касиан настръхна. – Кажи ѝ,
Касиан.
Задникът му прилагаше номера с вроденото си надмощие.
Касиан процеди през зъби:
– Всеки, който изведе преждевременно воин от Кръвния
ритуал, бива заловен и екзекутиран. Заедно с воина, позорно
изведен от Ритуала.
Фейра потри лицето си.
– Значи Неста, Емъри и Гуин трябва да останат в Ритуала.
– Дори аз нямам право да нарушавам законите – каза с
малко по-мек глас Рис. – Колкото и да искам – добави,
стисвайки рамото на Касиан.
Коремът му се преобърна. Неста и приятелките ѝ –
неговите приятелки – бяха в Ритуала. И той не можеше да им
помогне – не и без да обрече всички им. Ръцете му
затрепериха.
– И какво, просто ще си седим на задниците цяла седмица и
ще чакаме?
Мисълта го ужасяваше.
Фейра хвана треперещите му пръсти и ги стисна силно.
– Ти… Касиан, нито дума ли не чу от това, което казахме
преди малко?
Не. Нищо не беше чул.
Азриел обясни стегнато:
– Шпионите ми докладваха, че Бриалин е заловила Ерис.
Пратила е останалите му войници да го пленят, докато
ловувал с хрътките си. Като го хванали, Бриалин ответряла
всички им в двореца си. Вероятно със силата на Кошей.
– Не ме интересува.
Касиан тръгна към вратата. Нищо че… Мамка му! Нали той
беше казал на Рис да зареже войниците? Що за глупост?!
Беше допуснал въоръжени врагове в сляпата си точка и
напълно бе забравил за тях. Но за Ерис изобщо не го беше
грижа.
– Трябва да го измъкнем – каза Аз.
– Ние? – спря на място Касиан.
Рис застана до Азриел и Фейра го последва. Тримата
образуваха страховита стена.
– Ние не можем – обяви Великата му господарка, кимвайки
към Рис.
Нямаше нужда от пояснение: бебето щеше да се роди след
по-малко от два месеца и тя не искаше да рискува. Но Рис…
Касиан предизвика Великия си господар:
– Ти можеш да отидеш и да се върнеш за час.
– Не мога.
Нощни бури се вихреха в очите на Рис.
– Напротив, можеш, мамка му – избухна Касиан. Гневът се
надигаше в него като приливна вълна, заплашваща да помете
всичко по пътя си. – Ти…
– Не мога.
Агония – чиста, неприкрита агония изпълни лицето на Рис.
И страх. Фейра преплете татуирани пръсти с неговите.
Амрен попита остро:
– Защо?
Рис загледа татуировката по пръстите на Фейра, сключени с
неговите. Гърлото му подскочи. Великата господарка отговори
вместо него:
– Имаме уговорка. Направихме я след войната. Да…
напуснем този свят заедно.
Амрен заразтрива слепоочията си и помоли под носа си
боговете да запазят здравия ѝ разум.
Азриел попита:
– Уговорили сте се да умрете заедно?
– Глупаци – изсъска Амрен. – Романтични, идеалистични
глупаци.
Рис обърна мрачен поглед към нея.
Касиан не можеше да диша. Аз стоеше неподвижно като
статуя.
– Ако Рис умре – каза Фейра през стегнато гърло, с
пламнали от страх очи, – и аз умирам.
Свободната ѝ ръка погали наедрелия ѝ корем. И бебето
щеше да умре.
– И ако ти умреш, Фейра – пророни тихо Азриел, – Рис също
ще умре.
Думите му прокънтяха кухо и студено като звън на
погребална камбана. Ако Фейра не оцелееше при раждането…
Коленете на Касиан се подкосиха. Умолително, болезнено
изражение вцепени чертите на Рис.
– Не очаквах да се случи подобно нещо – прошепна той.
Амрен продължаваше да разтрива слепоочията си.
– По-късно ще обсъждаме малоумното ви споразумение. –
Фейра я изгледа на кръв и Амрен ѝ отвърна със същия поглед,
преди да каже на Касиан: – Двамата с Азриел трябва да
измъкнете Ерис.
– Защо не ти?
Фейра стисна с пръсти основата на носа си.
– Защото Амрен няма…
– Нямам сили – изръмжа Амрен. – Не е забранено да
говорим за това, момиче.
Фейра изтръпна.
– Мор тръгна за Валахан сутринта и е извън обхвата на
даематската ни магия. Аз не може да отиде сам. Нужен си ни,
Касиан.
Касиан застина. Останалите просто зачакаха.
Мисълта, че Неста щеше да участва в Кръвния ритуал, да
преживява толкова ужаси и трудности, докато той спасяваше
шибания Ерис…
– Оставете го да умре.
– Колкото и да се изкушаваме – отвърна Фейра, – той
представлява голяма опасност за нас в ръцете на Бриалин.
Ако е под влиянието на Короната, ще разкрие всичко, което
знае. – Тя попита Касиан: – Какво точно знае за нас?
– Прекалено много. – Касиан се прокашля. По време на
последната им препирня, заради нуждата си да го ядоса, му
беше разкрил твърде много. – Притесняваше го как ще
използваме силата на Неста и трите Кошмарни реликви.
Внушил си беше, че Дворът на Нощта ще се обърне срещу
него и ще опита да разшири властта си.
Фейра каза с надежда в гласа:
– Може пък магическият кинжал, който му подарихме, да го
защити от Короната. Ако го носи, ако не са го обезоръжили,
може да го предпазва от други артефакти със силата на
Котела.
– Няма как да сме сигурни обаче – отвърна Рис. – И пак ще е
пленник на Бриалин. Тя може да усети силата на кинжала… И
дори да се окаже, че имат връзка.
Азриел добави мрачно:
– И има множество други начини да изтръгнат информация
от него.
– Трябва да тръгнете веднага – заповяда Амрен, после се
обърна към Фейра и Рис. – А с вас ще се върнем във Веларис и
ще си поговорим хубаво за сделчицата ви.
Касиан дори не погледна Великите си господари. Вместо
това отправи поглед към малкия прозорец и пустошта отвъд
него. Сякаш можеше да види Неста там.
Призова бронята си и изкусно прилепващите люспи и
пластини обгърнаха тялото му с онази позната сигурност.
– Обучих Неста добре. Всичките ги обучих добре – каза през
свито гърло. После добави в тишината, докато Аз покриваше
собственото си тяло с броня: – Ако някой е способен да оцелее
в Кръвния ритуал, това са те.
Ако успееха да се намерят една друга.
Неста побягна с всички сили към дървото с ножа, а мъжът
се спусна към него само секунда по-късно.
Той се препъваше в разпилените тела, докато Неста бягаше
с високо вдигнати колене. Също като в упражненията със
стълбата на земята, сякаш спящите мъже бяха стъпалата,
които трябваше да прескача. Мускулната ѝ памет се включи в
действие и Неста почти не поглеждаше плетеницата от
крайници, препускайки към дървото. Противникът ѝ обаче
също напредваше бързо.
Някой беше оставил оръжието тук – или под прикритието на
нощта, или още преди седмици. Кръвният ритуал беше
достатъчно брутален и без истински оръжия – само онези,
които всеки успееше да си направи, – но в присъствието на
стомана…
Мъжът я превъзхождаше поне с петнайсет сантиметра и
петдесет килограма. Във физически сблъсък определено
можеше да я надвие. Но ако тя първа се докопаше до ножа…
Неста излезе от морето от тела и пробяга последните
няколко метра до дървото с протегнати ръце. Тъкмо докосна
дръжката на ножа…
Когато мъжът се блъсна в нея с пълната мощ на едър
илириански воин.
При жестокия сблъсък дъхът излетя от дробовете ѝ и
двамата се сгромолясаха на земята – и се претърколиха през
ръба на хълма от другата страна на дървото.
Затъркаляха се към речното корито на трийсетина метра
под тях. Камъни и листа хрущяха под нея и дращеха тялото ѝ,
криле плющяха ту над нея, ту под нея, косата ѝ брулеше
лицето ѝ, а ръцете ѝ се мъчеха трескаво да се вкопчат в
нещо…
Неста се стовари в коритото толкова силно, че гръбнакът ѝ
простена. Мъжът падна върху нея и прогони малкото въздух,
останал в гърдите ѝ.
Крилете му потрепваха. Но тялото му остана неподвижно.
Неста отвори очи и се озова под незрящия му поглед.
Ръката ѝ стискаше дръжката на кинжала, който бе забила в
гърлото му, и я обливаше топла кръв.
Неста го бутна от себе си с пъшкане. Остави кинжала в
гърлото му, откъдето още струеше кръв. Острието го беше
пронизало чак до тила.
Неста изплю кръв върху сухите камъни. Нощницата ѝ беше
покрита с нея и с мръсотия, продраната кожа я щипеше. Но
беше жива. За разлика от илирианеца.
Позволи си да вдиша бавно през носа, броейки до шест.
Задържа дъха в гърдите си, после бавно го отпусна. Изпълни
упражнението още два пъти. Прецени състоянието на тялото
си, от пулсиращата си глава до изподраните си крака. Вдиша
отново.
Като смири съзнанието си, извади ножа от врата на мъжа.
После съблече дрехите му една по една и събу ботушите му.
Облече всичко с хладнокръвна ловкост и хвърли окървавената
си нощница върху лицето на илирианеца в гротескна
имитация на погребален саван, после пъхна ножа в колана,
който бе затегнала доколкото можа. Дрехите висяха по тялото
ѝ, а възголемите ботуши можеше да се окажат спънка, но
всичко беше за предпочитане пред ефирната нощница.
И тръгна да търси приятелките си.
ГЛАВА 65
Неста стигна до другата страна на долината, но я намери
празна. Отвъд малката клисура зад нея мъжете още спяха.
Никъде сред тях не виждаха Емъри и Гуин. Нито пък ѝ
хрумваше къде да ги търси.
Една нощ, докато лежаха потни и изтощени в леглото,
Касиан ѝ каза, че оставяли участниците в Ритуала на три
места – едно на север, едно на запад и едно на юг.
Приятелките ѝ вероятно бяха или заедно на едно от другите
две, или разделени. И щяха да се събудят вцепенени от страх.
Гуин…
Неста потисна мисълта и хукна през боровата гора,
отдалечавайки се достатъчно от спящите воини, преди да се
заизкачва по едно високо дърво. Пръстите ѝ бързо се покриха
със смола, а като се издигна над дървесните корони…
Рамиел сякаш беше на цял океан разстояние. Извисяваше
се точно пред нея, но за да стигне до голите склонове,
трябваше да преодолее две планини, море от гори и боговете
знаеха какво още. Изглеждаше точно както в картината на
Фейра. Тя вдигна очи към слънцето, после ги сведе към ствола
под себе си, оглеждайки го за мъх. И ето – точно под левия ѝ
крак.
Рамиел се намираше на изток. Значи я бяха оставили на
запад, а другите…
Трябваше да избере север или юг. Или пък беше най-
разумно да тръгне към планината и да се надява, че ще ги
срещне по пътя?
Разрови паметта си за всички съвети, които Касиан ѝ бе
подхвърлял между другото. Касиан… Той сигурно вече идваше
да я спаси.
Но надеждата се пръсна като мехур в гърдите ѝ. Не можеше
да я спаси. Беше ѝ казал правилата, които го забраняваха.
Щяха да екзекутират и него, и нея. Дори Рисанд и Фейра бяха
с вързани ръце.
Касиан нямаше да ѝ се притече на помощ. Никой нямаше да
се притече нито на нея, нито на Емъри и Гуин.
Неста сви пръсти, за да ги раздвижи след дългото
бездействие. От няколкото малки рани по ръцете ѝ засълзи
кръв и тя изруга тихо.
Вече трябваше да са зараснали. Но заклинанията около
Ритуала явно възпрепятстваха и лечебната магия в
елфическата кръв. Включително нейната.
Затова раните ѝ можеше да са смъртоносни. Щяха да
зарастват бавно като на човек. Неста си позволи да поеме още
няколко бавни, успокоителни глътки въздух. Можеше да се
справи. Щеше да се справи.
Щеше да спаси приятелките си. И себе си.
Далеч зад нея проехтяха крясъци. Другите започваха да се
разбуждат. Неста изруга отново и заслиза бързо по дървото, а
по насмолените ѝ ръце полепваха парчета кора и борови
иглички. Още преди да слезе до земята, трябваше да си е
избрала посока, за да хукне веднага натам.
Сред виковете зад нея вече заехтяха и писъци.
Тя надникна назад, за да се увери, че никой не я преследва.
И проблясък от плетената гривна на лявата ѝ китка привлече
погледа ѝ. Сребърното талисманче по средата ѝ блещукаше на
светлината.
Не – сияеше.
Неста го докосна с пръст. То извибрира до кожата ѝ. Тялото
ѝ се пропи с ужас – кожата по тила ѝ забоцка, сякаш тих глас
шепнеше: Побързай!.
Неста завъртя китката си, за да види по-добре гривната на
слънцето, но светлината в талисмана угасна. Неста се обърна
на север. И монетата засвети отново.
Тя вирна учудено вежди и протегна ръка на изток: нищо. На
юг: съвсем леко сияние. Без чувство за опасност, за чиста
паника. Но на север… Талисманът пламна и онзи първичен
страх я изпълни отново.
Неста вдиша дълбоко, спомняйки си онази нощ в Дома,
когато оплетоха гривните си. И пожеланието си към трите им:
Да намерим смелостта да излезем в света, когато сме
готови, но винаги да намираме и пътя обратно една към
друга. Каквото и да става.
Беше вляла в талисманите от своята магия. Беше ги
превърнала в маяци. И приятелката ѝ на юг, която и да беше
тя, не беше в толкова голяма опасност, колкото тази на север.
За щастие, пътят натам беше изкачване, а другите воини
навярно щяха да изберат най-бързия, най-лесен маршрут към
Рамиел, избягвайки излишни възвишения.
Но едно не можеше да си обясни: защо талисманите
работеха тук? Ритуалът потискаше магията както на
участниците, така и на различни магически предмети. Но
явно тази му сила не влияеше на артефакти, съживени с
магията на Котела. Елфическите заклинания трябваше да се
формулират много внимателно – и навярно създателят на това
за илирианците не беше допуснал, че някой ден в Ритуала ще
попадне такъв предмет.
Нейната сила обаче продължаваше да спи. Протегна се
навътре в себе си, но намери само празнота.
Гърлото ѝ се стегна. Тя самата беше творение на Котела –
но и живо същество. Магията я разпознаваше като елф, не
като предмет.
Чак сега осъзнаваше колко се е нуждаела нещо да ѝ
напомни за тази разлика. Вдиша аромата на борове и далечно
обещание за сняг. Жива. Дори в този ад, тя беше жива.
И щеше да направи всичко по силите си приятелките ѝ
също да останат живи.
Издиша бавно, овладявайки дъха си, свали ръка и тръгна.
Гигантските ботуши стъпиха на земята и пръстите на
краката ѝ се наместиха в тях.
Още щом се изправи, проверявайки дали ножът е в колана
ѝ, Неста потегли на север.
След десетминутно бягане по нанагорнището, все така
водена в същата посока от талисмана на гривната ѝ, докато
стъпалата ѝ се плъзгаха насам-натам в проклетите ботуши,
Неста осъзна, че ѝ трябва вода. И храна. И че трябва да
намери подслон преди залез слънце. И че ще трябва да реши
дали да рискува да запали огън, или по всяка вероятност да
умре от студ, за да не издава местонахождението си.
Откраднатите дрехи не бяха достатъчно дебели да я спасят
в мразовитата нощ. А ако съдеше по сивото небе, сигурно
щеше да вали сняг или дъжд.
Но поне не я преследваха воини. Освен ако не се
придвижваха също толкова незабелязано, колкото Касиан и
Азриел.
Мисълта я накара да поукроти трескавото си темпо, за да
стъпва по-тихо. Да прибере сияещата гривна под ръкава си, за
да укрие светлината ѝ в сумрака. Да оставя възможно най-
малко дири, изкачвайки един особено стръмен хълм, от чийто
връх огледа терена отвъд.
Още дървета и камъни, и…
Неста залегна върху земята точно преди една стрела да
изсвисти над нея. Шибана стрела….
Ножът не беше просто случайна находка. Някой беше
разпръснал оръжия по терена на Кръвния ритуал. Неста
погледна зад себе си. Стрелата се беше забила в основата на
едно дърво.
Тя пропълзя до нея надолу по хълма, изтръгна я от земята и
я пъхна в колана си. После пак изкачи приведена хълма и
надникна отвъд билото.
И се озова лице в лице с острия връх на стрела.
– Ставай – изръмжа воинът.
С всяка левга около замъка, който човешките кралици
споделяха някога, Касиан ругаеше Ерис, задето е бил
достатъчно глупав да го пленят. Сега вече беше в крепостта
на Бриалин. По хълмистата, открита земя още белееха
заснежени участъци, но първите цветни пъпки и филизи,
предвестници на пролетта, вече надничаха оттук-оттам.
Касиан кръжеше високо над замъка – толкова високо, че
дишането му се затрудняваше и от земята вероятно
приличаше на голяма птица. Но с елфическото си зрение той
виждаше отлично всяко движение.
От Ерис обаче нямаше и следа. Не се мярваха нито
червената му коса и пламъкът му, нито войниците му. Азриел,
който кръжеше в обратната посока, сигнализира, че и той не
вижда нищо.
На Касиан му беше трудно да се съсредоточи. Да кръжи
като лешояд над земята, когато умът му постоянно го теглеше
на северозапад. Към Илирианската планина, Кръвния ритуал
и Неста.
Дали беше оцеляла в първоначалния сблъсък? Воините
сигурно вече се свестяваха.
Проклетият Ерис! Как бе могъл да допусне войниците на
Бриалин до себе си?
Касиан отново огледа площта под себе си, борейки се да
диша равномерно в разредения въздух. Щеше да намери Ерис
възможно най-бързо. И да го понатупа, ако останеше време.
А после какво? Безсилен беше да помогне на Неста. Но поне
можеше да се навърта близо до Ритуала. И ако станеше най-
лошото…
Той заглуши мисълта. Неста щеше да оцелее. Гуин и Емъри
също.
Нямаше да допусне друг вариант в ума си.
ГЛАВА 66
Този илирианец беше по-дребен от онзи, когото Неста уби,
но той пък се беше докопал до лък и стрели.
– Дай ми оръжията си – нареди ѝ мъжът, след като я обходи
бързо с очи и забеляза кръвта по лицето ѝ, засъхнала по
брадичката и врата ѝ.
Неста не помръдна. Дори не сведе глава.
– Дай си оръжията, мамка ти – изрева този път воинът.
– Откъде идваш? – попита го тя, сякаш не обтягаше стрела
към лицето ѝ. Но преди да е отговорил, Неста добави: – Видя
ли някъде друга жена?
Мъжът примига – и този отговор ѝ стигаше. Тя му предаде
стрелата. И бавно, съвсем бавно се пресегна към ножа си.
– Уби ли я? – попита го с леден глас.
– Сакатата кучка ли? Оставих я на другите. – Той се ухили. –
Ти си по-добра плячка.
Емъри. Едва ли беше далеч, щом илирианецът вече я беше
срещнал. Неста извади кинжала.
Мъжът продължаваше да се прицелва в нея с лъка си.
– Пусни ножа и отстъпи с десет крачки назад.
Емъри беше жива. И наблизо. И в опасност.
И този задник нямаше да ѝ попречи да я спаси.
Неста наведе глава и провеси рамене в знак на смирение –
или поне така се надяваше да изглежда. Мъжът наистина се
усмихна.
След това съдбата му беше решена.
Неста свали ножа. После завъртя рязко китката си, отвори
пръсти и го запрати към него.
Право в слабините му.
Той изпищя и разхлаби захвата си върху лъка. Неста скочи,
блъсна се в него и оръжието му – тетивата я удари през лицето
толкова силно, че ѝ потекоха сълзи – и двамата се стовариха
на земята. Мъжът продължаваше да пищи.
Никой нямаше да застане между нея и приятелките ѝ.
Над съзнанието ѝ се спусна студено спокойствие. Тя
сграбчи лъка и го хвърли настрани. Мъжът се загърчи на
земята, мъчейки се да извади ножа от топките си, но тя скочи
върху него и го заби още по-надълбоко. Крясъкът му прогони
птиците от близките борове.
Неста изтръгна ножа от чатала му и го остави да се въргаля
на земята. Взе двете стрели, но дори не се опита да извади
колчана, приклещен под гърба му. Грабна илирианския лък,
прибра кинжала си и хукна в посоката, от която бе дошъл
воинът.
Измъченият му вой я следва дълго време.
Реката възвести присъствието си много преди Неста да я
достигне. Както и воините по близкия ѝ бряг, които
разговаряха колебливо помежду си – навярно защото се
проучваха един друг, – докато пълнеха манерките си. Явно
някой беше оставил и манерки.
От Емъри нямаше и следа.
Неста се скри зад едно дърво по посока на вятъра спрямо
тях и заслуша.
Не споменаваха нищо за Емъри или друга жена. Просто
обсъждаха напрегнато правилата на съюзите, които
образуваха, как ще стигнат до Рамиел, кой им е оставил
оръжия и манерки…
Неста тъкмо се канеше да потърси удобен брод през реката
надалеч от тях, когато чу:
– Жалко, че оная кучка избяга. Добре щеше да ни забавлява
в студените нощи.
Всичко в тялото ѝ застина. Емъри беше стигнала до тази
река. Жива.
Друг мъж каза:
– Реката вече я е завлякла почти до подножието. Ако
бързеите не са я убили, зверовете ще се погрижат преди
съмване.
Емъри сигурно беше скочила в реката, за да се изплъзне на
мъжете.
Неста прокара пръсти по лъка, преметнат през рамото ѝ.
Стрелите натежаваха като олово в колана ѝ. Трябваше да ги
убие за това. Да прониже поне двама, задето бяха наранили
приятелката ѝ…
Но ако Емъри беше оцеляла…
Тя се отблъсна от дървото. Притича тихо до съседното. И до
следващото. И продължи надолу по реката със стъпки,
сливащи се с бълбукането на водата по каменистото корито.
През боровете, надолу по хълмовете. Бързеите ставаха все
по-свирепи, речните камъни стърчаха като черни копия.
Някъде напред бучеше водопад. Ако течението беше
изхвърлила Емъри през ръба му…
Водата се спускаше грохотно поне трийсетина метра
надолу. Никой не можеше да оцелее след такова падане.
Гърлото ѝ пресъхна.
И пресъхна още повече, като видя нещо на отсрещния бряг.
Закачено на едно паднало дърво, щръкнало от скалистия бряг
точно преди ръба на водопада.
Емъри.
Неста припна към водата, но веднага отдръпна крака си от
ледените ѝ пръсти. Емъри изглеждаше в безсъзнание, но
Неста не посмя да извика името ѝ. Погледна небето – беше
ранен следобед, но слънцето не предлагаше нито топлина,
нито спасение.
Колко ли време беше прекарала Емъри в мразовитата вода?
– Мисли – прошепна си Неста. – Мисли, мисли.
Всяка следващата минута във водата можеше да убие
Емъри. Беше твърде далеч, за да си личи дали е ранена, но не
помръдваше. Само крилете ѝ потрепваха.
Неста съблече дрехите си и съжали, че не е взела
нощницата, за да завърже ножа и стрелите си около крака си,
вместо да ги остави на брега, но нямаше друг избор. Взе поне
илирианския лък и го сложи през гърдите си. Тетивата се впи
болезнено в голата ѝ кожа.
Останала чисто гола, премери с поглед разстоянието между
водопадите, бързеите, скалите и Емъри.
– Камък по камък – каза си.
Приготви се да посрещне студа и скочи във водата.
Леденият шок прогони въздуха от гърдите ѝ; ръцете ѝ
затрепериха толкова силно, че се боеше да не изпусне
хлъзгавите скали и водата да я повлече през ръба на водопада.
Но продължи да се движи. Към Емъри. Все по-близо и по-
близо, а накрая преплува трескаво разстоянието между
последния камък и брега – и Емъри, преметната през
полупотънало дърво.
С разтреперано тяло и тракащи зъби Неста измъкна Емъри
от клоните, завлече я по-нагоре по брега и клекна над нея.
Лицето на приятелката ѝ беше окървавено и насинено. На
единия ѝ бицепс кървеше дълбока рана. Но тя дишаше.
Неста сдържа облекчения си вопъл и я разтърси леко.
– Емъри, събуди се.
Тя дори не простена от болка. Неста опипа главата ѝ през
тъмната ѝ коса и по пръстите ѝ остана кръв.
Трябваше да я преведе през реката. Да намери подслон. Да
запали огън и да я стопли. С един лък не можеше да ги опази.
– Емъри… – Зъбите ѝ трепереха толкова силно, че цялото
лице я болеше. – Съжалявам за това.
Тя сграбчи нощницата ѝ и я разкъса през средата,
оголвайки слабото ѝ, атлетично тяло. Смъкна фината материя
и я усука в дълго въже. После свали лъка от гърдите си.
– Тази част изобщо няма да ти хареса – предупреди Неста
през дрънчащи зъби, влачейки Емъри обратно към водата. –
Нито пък на мен – измърмори, когато ледената вода захапа
вкочанените ѝ крака.
Студена като Котела. Студена като…
Неста позволи на мисълта да мине през нея и я накара да
отлети като облак. После се съсредоточи.
Успя да вкара Емъри във водата до кръста, държейки я
толкова здраво, колкото позволяваха треперещите ѝ пръсти.
После вдигна приятелката си върху гърба си и нахлузи лъка
през двете им, така че здравата тетива да се впие в нейните
гърди, а дървото му да се прилепи към гръбнака на Емъри,
прикрепявайки я към себе си.
– По-добре е от нищо. – Преметна отпуснатите ръце на
Емъри през раменете си и овърза китките ѝ с въжето от
нощница. – Дръж се – предупреди я, въпреки че Емъри си
оставаше неподвижно тегло върху гърба ѝ.
От камък на камък. Както вече беше прекосила реката
веднъж. От камък на камък обратно към брега.
От камък на камък. Стъпка по стъпка.
В Дома на Ветровете беше слязла по десет хиляди стъпала.
И през последните месеци бе постигнала много повече. Щеше
да се справи и с това.
Навлезе по-надълбоко в реката, сдържайки вика си от
вцепеняващия ѝ студ.
Емъри се люшкаше на гърба ѝ, блъскаше се в него, а
тетивата на илирианския лък се врязваше в гърдите ѝ толкова
силно, че разцепваше кожата ѝ. Но удържаше някак.
Стъпка по стъпка по стъпка…
Докато Неста се върне до далечния бряг, разтреперана и
почти ридаеща, под тетивата течеше кръв. Но двете вече бяха
на твърда земя, дрехите и оръжията ѝ ги чакаха там и… и сега
трябваше да им осигури топлина и подслон.
Неста положи Емъри върху килима от борови иглички,
покри я със сухите дрехи, които беше оставила на брега, и
пообиколи да събере дърва за огън. Чисто гола, разтресена от
студ, едвам пренесе съчките до Емъри. Треперещите ѝ пръсти
с мъка развъртяха две пръчки една в друга достатъчно дълго,
че да запалят искра и да разгорят подпалките, но… накрая
получи огън. После претърси района за паднали клони,
молейки се да не са твърде влажни от ситните пръски на
бързеите, за да горят.
Когато огънят се разгоря стабилно, Неста се пъхна до
Емъри под купчината дрехи и прегърна приятелката си,
притискайки кожа в нейната. И двете замръзваха, но огънят
започваше да излъчва топлина и под големите дрехи на
убития воин студът от водата вече омекваше.
На това място бяха прекалено уязвими. Ако някой минеше
случайно, бяха мъртви.
Неста усещаше как Емъри се затопля лека-полека в
прегръдката ѝ. Гледаше как дишането ѝ се успокоява. Както и
нейните зъби най-сетне спираха да тракат.
Скоро щеше да се стъмни. А не ѝ се мислеше какво излиза в
мрака…
Спомни си разказите на Касиан за чудовищата, обитаващи
тази гора. Преглътна сухо и прегърна още по-силно Емъри.
Надникна към ръката си, където талисманът още сияеше
смътно, вече само когато го насочеше на юг. Мъничък
пътеводен проблясък на надежда. Какво ли се беше случило с
Гуин? Дали пак изживяваше най-страшните си кошмари?
Дали…
Неста се съсредоточи върху дишането си. Смири съзнанието
си.
Първо трябваше да оцелее през нощта. Да помогне на
Емъри. И чак тогава щеше да намери Гуин.
По време на похода си с Касиан беше научила, че водата
дълбае пещерни системи по речните брегове. Но за да намери
убежище, трябваше да остави Емъри сама…
Надникна към залязващото слънце и се измъкна изпод
купчината дрехи. Покри Емъри с листа и клонки, сложи още
едно дърво в огъня и се загърна с мъжкото палто.
Обу ботушите, колкото и да възразяваха натъртените ѝ
стъпала, и обиколи внимателно лагера им, ослушвайки се за
опасности, за зверове и хора. Огледа всяка скала наоколо,
всяка цепнатина.
Нищо.
Небето притъмняваше. Наблизо трябваше да има пещери.
Но къде, дявол да го вземе? Къде…
– Входът е тук.
Неста се завъртя с изваден кинжал и видя илирианец на
няколко крачки от себе си. Как беше успял да се промъкне
толкова близо, как бе оцелял с толкова дълбока рана от едната
стана на лицето си…
Той забеляза нейните рани, голотата ѝ под палтото,
чуждите ботуши. Ножа.
Но кафявите му очи не се замъглиха нито от похот, нито от
омраза.
Мъжът посочи внимателно мястото, което грешно бе
сметнала за камък, затрупан с шума.
– Това е пещера. Достатъчно голяма да те побере.
Неста се изправи в цял ръст. Позволи му да види студената
свирепост в очите ѝ.
– Няма да оцелееш и един час на открито през нощта –
обясни воинът, чието по момчешки чаровно лице си оставаше
все така безизразно. – А щом още не си се покатерила по
някое дърво, значи се грижиш за някой ранен.
Тя не му разкри нищо.
Мъжът вдигна ръце. Нямаше оръжия, нито кръв по себе си,
освен от раната през лицето му.
– Идвам от запад. – Откъдето идваше и тя. – Видях тялото в
дерето. Ти си подредила така Новиус, нали? Беше гол. А ти
носиш мъжки дрехи. И това сигурно е ножът, пробол гърлото
му. Имаш ли представа кой е оставил оръжия?
Неста мълчеше. Нощта се спускаше около тях.
Като не получи отговор, воинът сви рамене.
– Реших да тръгна на север с надеждата да стигна до
Рамиел по по-малко използвания маршрут и по възможност да
избегна всякакъв конфликт с другите. Нямам нищо против
теб. Влизам в пещерата, а ти ако си умна, ще доведеш
приятеля си и ще влезете при мен.
– За да ме изчакаш да заспя и да ме заколиш със собствения
ми нож?
Кафявите очи на мъжа проблеснаха.
– Знам коя си. Не съм толкова глупав, че да ти посегна.
– В Кръвния ритуал сме. Ще ти е простено.
– Фейра, Унищожителката на проклятия, няма да ми прости,
ако убия сестра ѝ.
– И какво, няма да ми посегнеш, за да спечелиш
благоразположението ѝ?
– Има ли значение? Кълна се в Еналиус да не убия теб и
спътника ти. Ти решаваш.
– Да не ни убиеш и да не ни навредиш по какъвто и да било
начин. И да не го позволяваш на познатите си в Ритуала.
Той се поусмихна.
– Бързо си възприела правилата на елфическия свят. Добре.
Заклевам се.
Неста преглътна, преценявайки изражението на мъжа. И
надникна към скритата пещера зад него.
– Трябва ми помощ да я пренеса дотук.
Не рискуваха да запалят огън в пещерата, но воинът, чието
име беше Балтазар, отстъпи дебелата си вълнена пелерина, за
да завият с нея Емъри. Неста облече приятелката си с дрехите
на мъртвеца, оставяйки за себе си само коженото му палто, и в
разрез с всичките си инстинкти позволи на Балтазар да седне
от другата ѝ страна, за да топли премръзналото ѝ тяло.
– Най-добре си тръгни още призори – каза Неста в
изпълнения с плесен и шума мрак на пещерата.
– Ако оцелеем през нощта, с удоволствие – отвърна
Балтазар. – Горските зверове може да надушат кръвта на
приятелката ти и да ни проследят до пещерата.
Неста плъзна поглед към младия воин.
– Защо не си навън да избиваш, когото ти падне?
– Защото искам да стигна до планината и да стана
Ористиан. Но ако срещна някого, когото ми се ще да убия,
окото ми няма да мигне.
Спусна се тишина и остана.
След броени секунди обаче отвън се чу пращене на клонки.
Балтазар се напрегна и дъхът му стана смайващо тих. В
катранения мрак на пещерата единствените звуци бяха
шумоленето на влажните листа под тях.
Вой прониза нощта и Неста настръхна, притисвайки Емъри
към себе си.
Но пукотът на клони и животинските звуци се отдалечиха и
тялото на Балтазар се отпусна.
– Това е само първият – прошепна той в тъмнината. – Ще
обикалят до зори. – Неста не искаше да разбира какво точно
обикаля навън. Особено след като в далечината проехтяха
писъци. – Някои могат да се катерят по дървета – обясни тихо
Балтазар. – Глупавите воини забравят.
Неста не продума.
– Аз пръв ще стоя на пост – каза мъжът. – Почини си.
– Добре.
Но Неста не посмя да затвори очи.
Будува цялата нощ. Дори Балтазар да знаеше, че не е
мигнала по време на неговия пост, не каза нищо. Тя използва
времето за Смиряване, което я успокояваше донякъде, но не
напълно.
Пращенето на клонки под лапите и ноктите на дебнещите
горски зверове и писъците на илирианците продължиха с
часове.
Когато Балтазар я побутна с коляно и Неста се престори на
разбудена, той изшушука, че щял да поспи, и се намести по-
близо до нея. Неста попи топлината на тялото му в пещерния
студ. Той задиша дълбоко и не я интересуваше дали наистина
спи, или се преструва като нея.
Успя да задържи очите си отворени, колкото и болезнено да
натежаваха вече. Колкото и да я приспиваше топлината от
двете тела край нея.
Нямаше да спи. Нямаше да свали гарда си нито за момент.
Когато зората най-сетне се запроцежда през плетеницата от
клони, писъците и воят заглъхнаха, после изчезнаха напълно.
Неста огледа приятелката си в сумрака и установи, че макар
още да е в безсъзнание, раната на главата ѝ бе спряла да
кърви. Но…
– Днес ще намериш много дрехи – каза Балтазар, сякаш
прочел мислите ѝ. Излезе под дневната светлина и се огледа
наоколо, после изруга под носа си. – Купища дрехи.
Думите му накараха Неста да изпълзи от пещерата.
Земята беше осеяна с крилати тела, много от тях
полуизядени.
Хладовит вятър рошеше тъмната коса на Балтазар, който се
обърна и тръгна.
– Успех, Арчерън.
Ерис го нямаше никъде в земите около замъка на
кралиците. Но Азриел бе срещнал един човек търговец по
пътя, който не се поколеба да му отговори, когато сенкопоецът
го попита дали наскоро е пристигал елф. Веднага разказа, че
по-миналата нощ довлекли червенокос елф в замъка. В
механата се говорело, че скоро щели да го прехвърлят на
друго място.
– Ще изчакаме тук да напуснат замъка и ще ги проследим
зад паравана на облаците – каза Азриел с мрачно лице.
Касиан изсумтя утвърдително и прокара ръка през косата
си. Почти не беше спал, загрижен за Неста, Фейра и Рис.
Двамата с Азриел още не бяха обсъждали уговорката на
брат си с Фейра, която го обричаше на сигурна смърт, ако
другарката му загинеше при раждането. Нейната загуба щеше
да е непоносима, но заедно с нея да загубят и Рис… На Касиан
му призляваше само при мисълта. Може би Амрен търсеше
начин да развали сделката – ако някой беше способен, то това
беше тя. И навярно Хелион.
Но сега двамата бяха извън даематския обхват на Рис и
Фейра, така че нямаха вести от тях.
Смъртта на Неста обаче несъмнено би усетил. В сърцето си,
в душата си. Щеше да я усети.
Другарите имаха такава връзка помежду си.
Колкото и да я отхвърляше тя.
Неста беше оцеляла през нощта благодарение на сляп
късмет и илирианец, по-заинтригуван от политика, отколкото
от убийства.
Но умората забавяше всяко нейно движение, докато
крачеше между разчленените тела и събличаше всяка дреха,
запазена здрава и непропита с кръв и други телесни течности.
Много от воините се бяха напикали и насрали от страх при
срещата с горските зверове. Едва намери чист панталон.
Накрая обаче събра достатъчно дрехи, както и по чифт
малки ботуши за двете им с Емъри, още един кинжал, две
манерки с вода и нечий недояден печен заек.
Като се върна в пещерата – облечена, напоена и с половин
заешко бутче в ръка, – намери Емъри будна. Отпаднала, но
будна. Приятелката ѝ не каза нищо, когато Неста ѝ даде месо
и вода и ѝ помогна да се облече.
Чак когато Неста я изведе от пещерата, сред касапницата
отпред, Емъри попита дрезгаво:
– Гуин?
Неста, преметнала ръка през кръста на Емъри, вдигна
свободната си китка – онази с гривната. И протегна бавно
ръката си във всяка от посоките.
– На юг е – обяви, когато талисманът просветна.
Общото ѝ местонахождение не се беше променило от вчера.
Емъри вдиша рязко. И вдигна своята гривна на юг. Нейната
монета забляска почти трескаво, сякаш я пришпорваше да
върви, да направи нещо бързо.
В очите на Емъри пробяга почуда, почти веднага заменена
от мрачна решимост.
– Да побързаме.
ГЛАВА 67
Емъри потвърди, че мъжете, които Неста видя край
реката, са я нападнали и подгонили. Скочила в бързеите като
последен опит да оцелее, ударила главата си в камък и не
помнела какво се е случвало, преди да се свести в пещерата.
Докато вървяха на юг, Неста ѝ разказа набързо и
безцеремонно за собствените ѝ преживявания, а после
замълча, за да чуят, ако наблизо минават илирианци.
Неколцина самотни, окървавени воини ги игнорираха,
кретайки на изток; натъкнаха се на няколко групи в смъртна
схватка, но най-много воини лежаха безжизнено върху
студената земя.
Двете се оглеждаха за медночервената коса на Гуин. Но от
приятелката им нямаше и следа. Не обсъждаха възможността
талисманите им да ги водят към труп.
Денят се изниза и преди настъпването на нощта намериха
друга пещера, в която се притиснаха една към друга, за да се
топлят. Емъри настоя да поеме първия пост и Неста най-сетне
поспа. Когато приятелката ѝ я събуди, имаше чувството, че я е
оставила да дреме повече от уговореното.
На сутринта намериха кръв по заснежената земя. Коремът
на Неста се преобърна при вида на огромните животинските
следи около входа на пещерата.
Скоро снегът заваля толкова силно, че скри света пред и
зад тях заедно с всички врагове в него. Двете трепереха с
всяка стъпка на юг, колкото и от връхните дрехи на
мъртъвците да трупаха по себе си. Дори към пладне Неста
често раздвижваше пръстите си, за да не замръзнат ръцете ѝ.
Ако оцелееше, повече никога нямаше да се оплаква от
летните жеги; никога нямаше да приема за даденост палтото,
шапката, ръкавиците и онзи смешен шал, който Касиан я
накара да си сложи на излизане от апартамента преди толкова
много месеци.
– Надушвам огън – прошушна Емъри.
Не бяха говорили от часове, съсредоточени да надделяват
над студа, който проникваше толкова надълбоко в тях, че ги
боляха зъбите.
Спряха зад два бора да огледат района, натежалото от сняг
небе. Неста погледна талисмана.
– Натам – килна глава наляво. – Огънят е в същата посока.
Вятърът носи пушека откъм билото.
– Може да е Гуин – предположи с надежда Емъри.
Неста кимна, укротявайки блъскащото си сърце. Двете се
застрелкаха от дърво до дърво, нащрек за опасности около
тях, за следи от Гуин. След няколко минути дочуха смях.
Мъжки смях.
Емъри пребледня и вдигна гривна към източника на звука.
Монетката грейна дори под бледата светлина на зимното
слънце.
– Трябва да внимаваме да не ни надушат – каза мрачно
Неста. – Ще изкачим хълма откъм южната страна.
На клон в единия край на лагера висеше нощница.
Стомахът ѝ се надигна и скромната ѝ закуска прогори
гърлото ѝ. Емъри ахна тихо до нея: единственият знак за
ужаса и болката ѝ, докато се изкачваха към лагера на
воините. Те се хвалеха колко участници са убили и обсъждаха
остатъка от пътя до Рамиел. Неста напрегна слуха си да чуе
женски глас сред техните. Щом нощницата ѝ висеше от дърво,
сигурно…
Майната ѝ на Рамиел! До края на седмицата щеше да стои
тук и да ги убива бавно.
До билото оставаха няколко крачки.
Неста се помъчи да диша плитко и тихо като валкириите.
Погледна Емъри, която очевидно правеше същото въпреки
яростта в тъмните ѝ очи.
Преди да започнат изкачването, решиха, че тъй като
крилете на Емъри стърчаха твърде нависоко над главата ѝ,
Неста щеше да погледне отвъд ръба. Емъри имаше два ножа,
Неста имаше един кинжал и илирианския лък с две стрели.
Трябваше да види с какви оръжия разполагат мъжете.
Воините отново избухнаха в смях и двете си размениха
последен поглед, преди Неста да се надигне, колкото да
надникне отвъд ръба.
Десетима илирианци седяха около огън и ядяха. Бяха
въоръжени с брадви, мечове и ножове. Неста реши, че този в
средата, който се смееше и говореше най-гръмко, трябва да е
водачът им. Лицето му ѝ беше познато. Беше го виждала
някъде.
Гуин я нямаше никъде. Неста пак клекна и се завъртя към
Емъри.
Но и Емъри я нямаше. Двама ухилени мъже я влачеха
надолу по склона.
Никой не влизаше и не излизаше от големия сив замък.
Азриел и Касиан се редуваха да кръжат високо над него,
следейки за отпътуващи отряди, но портите не се отвориха
нито веднъж. Никой не напускаше дори крепостния град
около замъка. Сякаш портите бяха заключени, за да не
излизат обитателите му. По околните хълмове нямаше нито
едно селце.
Замъкът като че ли се беше издигнал от скалите и сега
клечеше като грамаден звяр над земята.
– Бриалин вероятно знае, че сме тук – заяви Касиан,
кацайки след поредния въздушен оглед. – Според теб дали не
чака да предприемем нещо?
– Май по-важният въпрос е дали Ерис още е жив – отвърна
Азриел, докато сенките шепнеха в ухото му. – Не получавам
такава информация.
– Безсмислено е да чакаме. Трябва да нахлуем в замъка.
Незабелязано, така че да не разберат и да не използват
Короната срещу нас.
– Казах ти: това място е защитено с толкова заклинания,
колкото и Домът на Ветровете. Най-голям шанс имаме да
измъкнем Ерис, ако Бриалин наистина реши да го премести
другаде.
– Търговецът може да е грешал.
– Може. Продължаваме с наблюдението и утре. – Азриел
скръсти ръце. – Знам, че искаш да помогнеш на Неста. Амрен
може и да намери някоя вратичка в закона…
Касиан преглътна.
– Няма вратичка. Ако се намеся, и двамата умираме. А и да
не умрем, Неста ще ме убие, че съм ѝ се притекъл на помощ.
Никога няма да ми го прости.
През последните дни бе имал много време за размисъл.
Неста държеше съдбата си в собствените си ръце. Беше
достатъчно силна сама да си изкове път, дори през ада на
Кръвния ритуал. Самият той я беше научил как.
И дори правилата да го позволяваха, нямаше да ѝ отнеме
възможността сама да се спаси.
– Не очаквах да сте толкова глупави, че да се вържете на
номера с нощницата, но явно това е разликата между жени,
които се мислят за воини, и истинските воини – заяви водачът
с каменно лице, когато хвърлиха Неста и Емъри в краката му.
Засмя се и погледът му беше толкова размит, че Неста се
зачуди дали някой не е вкарал незаконно и сандък вино, освен
оръжията. – Здрасти, Емъри.
В този момент Неста се досети кой е мъжът. Белиус,
противният братовчед на Емъри.
– Къде е тя, мамка ти? – изплю Емъри.
Белиус сви рамене.
– Намерихме нощницата на няколко километра оттук.
Сигурно някой друг участник я е изчукал и я е убил. –
Усмивката му лъхаше на чисто зло. – Не биваше да идваш тук,
братовчедке.
– Доведоха ме против волята ми, братовчеде – натърти
Емъри. – Но щом така и така съм тук, с радост ще натрия
носовете на двама ви с баща ти.
Зъбите му проблеснаха на смътната снежна светлина,
проникваща през дървесните корони.
– Почерни името на баща си. Опозори цялото ни семейство.
Неста погледна оръжията си в краката на мъжа – наложи се
да ги да предаде, като плениха Емъри.
– Вие ли саботирахте Ритуала с тези оръжия? – процеди
гневно Неста.
Белиус пак се засмя, макар че очите му останаха все така
мътни. В тъмната му коса се заплитаха снежинки.
– Не бих го нарекъл саботаж. Нито пък тя.
Неста замръзна. И преди беше виждала този мъгляв
поглед – върху лицата на войниците на Ерис.
И тази дума – „тя“. Дали Бриалин не беше омагьосала
Белиус с Короната? Още преди месеци в магазина на Емъри ѝ
се беше сторил някак отнесен. А тогава тъкмо се беше върнал
от разузнавателна мисия на континента. Може би Бриалин го
беше спипала и с помощта на Короната беше накарала
илирианците да нарушат свещените правила на Ритуала, да
скътат оръжия наоколо преди началото му. Но защо?
Белиус каза на Емъри, която вече трепереше от гняв:
– Знаеш, че не мога да те пусна жива. Родът ни никога няма
да преглътне този срам.
– Да ти го начукам – изръмжа Емъри. – И на теб, и на рода
ти.
Белиус просто погледна Неста с лека усмивка на лице и
изтупа снега от раменете на палтото си.
– Аз пръв ще пробвам елфическата кучка – заяви на
воините.
Вътрешностите ѝ се преобърнаха, прогорени като с
киселина. Трябваше да намери изход от това, въпреки че ги
превъзхождаха числено, а те двете нямаха нито оръжия, нито
магия…
Паниката и яростта по лицето на Емъри показваха, че и тя
не намира решение.
Белиус пристъпи към тях.
В следващия миг кръв оплиска едната страна на лицето му,
а червата на един от бандата му се изсипаха на снега пред
него.
Нещото, което изпълзя откъм хребета, излизаше от кошмар.
Наполовина котка, наполовина змия, с черна козина, остри
нокти и извити зъби. Спря в единия край на лагера, без дори
да погледне трупа на воина, чийто корем бе разпорило с един
замах. Широк кървав кръг бележеше снега около него.
Воините се приготвиха за битка. Белиус извади меча си.
Съществото скочи. И илирианците се впуснаха с крясъци в
кървавото меле.
– Бягай! – Неста нареди на Емъри и скочи на крака.
Грабна оръжията си, а приятелката ѝ взе меча, който
отхвръкна от ръката на един воин и тупна в снега.
Женски глас проехтя откъм другата страна на билото.
– Насам!
Неста едва не простена, като чу гласа, като видя медната
коса и ръката, която ги привикваше, докато Белиус и шайката
му се бореха със свирепия звяр. Неста и Емъри стигнаха до
върха на хълма и се спуснаха надолу, разпръсвайки снега.
Гуин ги чакаше от другата му страна, окървавена и облечена в
мъжки дрехи, с мръсно и разранено лице, но с бистри очи.
– Последвайте ме – прошепна тя и те не губиха време в
спорове: хвърлиха се надолу по склона и препуснаха на
югоизток през дърветата.
Тичаха, докато виковете на воините и ревът на звяра не
станаха далечна врява. Докато не заглъхнаха съвсем.
Спряха при малко поточе, лъкатушещо през снега, толкова
задъхани, че Неста се опря на едно дърво.
– Как? – само попита Емъри.
– Събудих се преди другите – обясни с ръка на гърдите Гуин.
– Аз също – каза Неста. – Помислих, че е защото съм
преобразена, но може би е защото с теб не сме илирианки.
Гуин кимна.
– Побягнах и почти веднага намерих скрити оръжия. – Тя
посочи кръвта по илирианския си кожен костюм. – Хвърлих
нощницата и облякох каквито дрехи намерих. Взех ги от
труп. – Тя вдигна китка. – Знаете ли, че това нещо свети?
Спомних си пожеланието ти към трите ни: винаги да се
намираме една друга. Каквото и да става. Предположих, че
талисманът ме води към вас. Явно заклинанията на Ритуала не
му влияят.
Тя се усмихна самодоволно на Неста.
– Първите две нощи се крих в гората; наблюдавах зверовете,
а тази сутрин видях онзи ужасен илирианец и дружинката му.
Бяха намерили нощницата ми и я бяха закачили на видимо
място, което ми подсказа, че се опитват да ви заловят. Реших
да ги отстраня, преди да са ви докопали.
– И си им довела звяра.
– Научих къде спят зверовете денем – обясни Гуин. – И че
много се ядосват, като ги събудят. – Тя посочи раните по
лицето и ръцете си. – Едва успях да се измъкна от този, докато
го водех към лагера им. И просто извадих късмет, че
пристигнах точно навреме.
Емъри потрепери.
– Майката ни е пазила.
Неста можеше да се закълне, че талисманите на гривните
им изжужаха мелодично.
– Наистина ли ти е братовчед? – изтръпна Гуин.
– Надявам се след тази случка да говоря за този неприятен
факт в минало време – отвърна студено Емъри.
Неста ѝ се усмихна свирепо.
– Не бива да спираме. Ако Белиус или някой от
приятелчетата му оцелее, ще са ни още по-ядосани.
Четири дни. Трябваше да издържат още четири дни.
Докато вървяха през пустошта под отслабващия сняг, Гуин
пророни дрезгаво:
– Дойдохте да ме търсите.
– Разбира се – отвърна Емъри и хвана първо нейната ръка,
после и тази на Неста, стисвайки силно. – Така правят
сестрите.
ГЛАВА 68
Неста определено предпочиташе пещери пред дървета. Но
тъй като се свечеряваше, а не откриха нито една пещера,
нямаше друг избор, освен да се изкачи по едно голямо дърво
след Емъри и Гуин. Жрицата им разкри как е успявала да
поспи предишните нощи: с помощта на дълго въже. Явно беше
сред нещата, които кралица Бриалин бе накарала
илирианците да оставят предварително, вероятно за да
връзват пленници или да ги провесват от дървета, или пък да
ги удушават, но Гуин го беше използвала да се овързва към
ствола на дърветата. Трите седнаха на най-дебелия клон и
въжето им стигна да се привържат една към друга и към
дървото.
– Как така съществата не са се изкатерили по дървото да те
изядат? – Емъри попита Гуин, приклещена между двете им с
Неста. – Беряха си илирианци от клоните като ябълки.
– Сигурно защото не мириша на илирианец – погледна
смръщено дрехите си Гуин. – Въпреки костюма. – Тя кимна
към Неста. – Ти също. Ако имаме късмет, нашият мирис ще
замаскира този на Емъри.
– Вероятно – съгласи се тихо Неста в тъмната нощ.
Снегът беше спрял преди няколко часа и дори жестокият
вятър се беше укротил. Малко чудо.
Гуин погледна Емъри в мрака.
– Колко знаеш за Ритуала?
Емъри пъхна ръце под мишниците си, за да ги стопли.
– Доста. Баща ми, брат ми и противните ми братовчеди
говореха само за него. На всяко семейно събиране мъжете
разказваха и преразказваха славните си истории от участието
в него. Колко хора избили, от колко зверове се измъкнали. Но
никой от тях не стигнал до Рамиел. – Емъри кимна към
Неста. – Затова мразеха Касиан. И Рисанд, и Азриел. Мразеха
ги, защото тримата стигнали до върха и спечелили.
– Толкова ли е трудно да се изкачи планината? – попита
тихо Гуин.
Емъри изсумтя.
– Трудно е да се стигне до нея, трудно е да се изкачи.
Склоновете ѝ са покрити с ръбести скали, които те режат като
стъргало за сирене.
Неста потрепери.
– И понеже телата ни се възстановяват като човешки заради
правилата на Ритуала – продължи Емъри, – ще е същински
късмет да стигнем живи до Прохода на Еналиус.
– Какво е това? – попита Неста.
Очите на Емъри проблеснаха.
– Много отдавна – толкова отдавна, че историята дори не
споменава точна дата – елфите повели голяма война срещу
древните същества, техни поробители. Една от главните битки
се състояла тук, в тези планини. Нашите войски били
изтощени и враговете ги превъзхождали числено. Незнайно
защо древните същества отчаяно опитвали да се домогнат до
върха на Рамиел. Никой не ни казва причината; вероятно
защото е забравена. Но един млад илириански воин на име
Еналиус задържал фронта срещу вражеската армия дни наред.
Намерил естествен сводест проход сред морето от камънаци и
го използвал срещу численото превъзходство на врага. Накрая
загинал, но задържал съществата, докато пристигнали
подкрепленията ни. Ритуалът се провежда в негова чест.
Толкова голяма част от историята ни е загубена, но споменът
за неговата храброст е увековечен.
Името на Касиан също щеше да остане в историята,
помисли си Неста. А дали и нейното щеше? Една малка част
от нея се надяваше да е така.
– Има няколко маршрута към върха на Рамиел – продължи
Емъри. – Най-тежкият, взел най-много жертви, е онзи, който
води през Прохода на Еналиус. През скалната арка. Наричат
този маршрут Пречупването.
– Нищо чудно, че Касиан и братята му са избрали точно
него – подхвърли Неста.
Емъри и Гуин се изкискаха, но далечният рев на звяр ги
накара да замлъкнат.
– Трябва да спим на смени – прошепна Неста.
Разбраха се Неста да поеме първата смяна, Емъри – втората,
а Гуин – третата, а после поседяха мълчаливо. Бяха хапнали
по малко печена катерица, която Гуин бе откраднала от един
нищо неподозиращ илирианец, но гладът продължаваше да
стяга като възел стомасите им.
Неста се притисна към Гуин, за да попие от топлината ѝ. И
се помоли на който бог ги слушаше къркоренето на празните
им стомаси да не привлече зверовете.
Четвъртият ден дойде със слънце, толкова ярко, че снегът
светеше ослепително дори под боровите сенки. Гуин се изкачи
до върха на дървото и обяви, че Рамиел се намира на няколко
дни път на североизток. Тоест, ако изобщо стигнеха дотам,
щяха да имат около ден да се изкачат по голите ѝ скатове.
– Не видях други участници по пътя натам – добави Гуин. –
Но наблизо има голяма клисура с тесен дървен мост през нея.
Трябва първи да стигнем до него; ако някой ни изпревари, ще
го унищожи, за да не може да го използват други.
Задължително трябва да сме първи.
– На колко път е? – попита Неста, проверявайки ножа в
колана си, въжето, навито около рамото ѝ, и илирианския лък
през него.
Емъри носеше меча, който грабна от лагера на Белиус, а
Гуин – щит и нож.
– На няколко часа бягане – отговори Гуин.
– С бягане може да привлечем внимание – предупреди
Емъри.
– С ходене може да изгубим моста – парира Неста.
Трите се спогледаха.
– Ще бягаме, значи – каза Гуин и двете кимнаха.
Затичаха с умерено темпо, за да стъпват тихо и стабилно по
снега, но дори кроткото тичане след толкова уморителни дни,
вкочанени от студ крайници и празен стомах караше главата
на Неста да пулсира болезнено.
– Имаме компания – обяви задъхано Емъри и трите спряха.
На по-малко от петстотин метра стояха шестима мъже.
– Дали знаят за моста? – изшушука Гуин.
В същия момент мъжете се втурнаха в бяг. Не към тях, а
към клисурата.
Неста изруга и хукна натам. Гуин и Емъри незабавно я
последваха, пръскайки сняг с краката си.
– Побързайте! – извика Неста.
Светът изсветляваше отвъд близките дървета – сякаш
гората свършваше. Точно така и се оказа. На ръба на
клисурата, от който те и мъжете бяха на еднакво разстояние.
Победителят щеше да пререже моста след себе си.
А ако и двете групи стигнеха до началото му
едновременно…
– Трябва да им пресечем пътя – каза задъхано Неста. –
Преди да стигнат до моста.
Смени рязко посоката си, а Емъри и Гуин мигновено
хукнаха по петите ѝ. Мъжете, устремени към моста, явно
осъзнаха, че врагът им се е насочил към тях. Забавиха крачка
и посегнаха към оръжията си.
Неста си избра мишена – воин, с една глава по-висок от
нея – и замахна с ножа си, препускайки към него. Той тичаше
толкова бързо, че загуби равновесие, за да избегне ножа ѝ, и
падна – точно където трябваше: пред Емъри. Илирианката
забоде меча си в гърдите му, а Неста се завъртя към
следващия мъж.
Той се оказа готов за атаката ѝ и замахна с късия си меч.
Неста се извъртя и избягна удара – който се заби право в щита
на Гуин. Жрицата приклекна и преряза пищялите му с
кинжала си.
Четиримата други…
Неста се засили към следващия и остриетата им се
срещнаха. Всяко нейно движение пееше в съвършена
хармония с дъха ѝ; всяко завъртане на тялото и крайниците ѝ
беше част от симфонията.
Мъжът замахна широко към нея и тя видя шанса си. Остави
ръката му да стигне крайната точка на удара и заби лакът в
носа му. Кост блъсна кост с изхрущяване, което прокънтя в
скелета ѝ.
Мъжът се стовари тежко и острието на Неста прелетя като
сребриста стрела през гърлото му. Топла кръв плисна по
ръката ѝ, но тя дори не я погледна.
Друг воин се спусна към нея и Гуин изкрещя името ѝ –
привличайки вниманието ѝ, миг преди да ѝ хвърли щита си.
Неста го хвана и се завъртя в снега на коляно, така че да
поеме теглото му. После издиша мощно и вдигна щита точно
когато мечът се спускаше към главата ѝ. Посрещна удара и
тласна силно щита нагоре, нарушавайки равновесието на
мъжа. Накрая заби ножа си в ботуша му.
Той изкрещя и падна назад. Неста скочи на крака и замахна
толкова яростно с щита, че металът му се изкриви при
сблъсъка с главата на воина. Откатът захапа ръката и
предмишницата ѝ, но тя не пусна щита.
Завъртя се да посрещне следващия опонент, но приятелките
ѝ стояха неподвижно. Всички мъже лежаха по земята.
Тишина изпълни заснежената гора. Дори птиците по
боровете бяха секнали песента си.
– Валкирии – каза Емъри с горящи очи.
Неста се ухили с оплискано в кръв лице.
– И то какви.
– Четири шибани дни – изсъска Касиан, докато с Азриел
наблюдаваха замъка. – Седим си на задниците от четири
шибани дни.
Азриел точеше Изповедника. Черното му острие поглъщаше
смътната слънчева светлина, която се процеждаше през
дървесните корони.
– Май си забравил колко голяма част от шпионирането е
чакане на подходящия момент. Хората не вършат злини,
когато на теб ти е удобно.
Касиан врътна очи.
– Спрях да шпионирам, защото ме отегчаваше до смърт. Не
знам ти как го търпиш.
– Устройва ме идеално.
Около краката на Азриел се струпаха сенки, но той
продължи да точи меча си.
Касиан въздъхна.
– Знам, че съм нетърпелив. Знам. Ама наистина ли не
смяташ, че е по-добре да се промъкнем до оня проклет замък
и да надникнем вътре?
– Казах ти: замъкът им е стабилно защитен и пълен с
магически капани, които биха затруднили дори Хелион. Освен
това Бриалин разполага с Короната. Не ми се ще да обяснявам
на Рис и Фейра защо не съм те опазил. А на Неста още по-
малко.
Касиан отправи поглед към замъка.
– Според теб жива ли е?
Този въпрос го преследваше непрестанно през последните
дни.
– Щеше да разбереш, ако е умряла – отвърна Азриел,
спирайки точенето, за да погледне Касиан. Потупа гърдите на
брат си с белязана ръка. – Щеше да го усетиш ето тук, Кас.
– Но могат да ѝ се случват още какви ли не ужасии – каза
мрачно Касиан. – Както и на Емъри и Гуин.
Сенките около Азриел се сгъстиха, а Сифоните му засияха с
кобалтовосин пламък.
– Ти… ние ги обучихме добре, Касиан. Вярвай в тях. Поне
това можем да правим.
Гърлото на Касиан се сви, но някакво движение привлече
погледа на Азриел. Касиан скочи на крака.
– Някой напуска замъка.
Двамата се изстреляха безмълвно в небето и за броени
секунди се скриха в облаците. В студения, разреден въздух
горе Касиан виждаше само каквото разкриваха пролуките в
облачната покривка.
Но и това стигаше.
Малък керван се източи от източната градска порта и
потегли по голия път, криволичещ през хълмовете.
– Не виждам затворнически фургон – надвика вятъра
Касиан.
Очите на Азриел останаха приковани към земята.
– Не им е нужен – процеди със сдържана омраза.
Касиан изчака облаците да се разкъсат отново, за да види.
Да, наистина не им трябваше затворнически фургон.
Защото най-отпред, рамо до рамо с прегърбена, дребна
фигура, на бял кон яздеше Ерис.
– Глупав задник – изръмжа Касиан. – Пленила го е с
Короната.
– Не – отсече тихо Аз. – Виж. Още носи кинжала на левия си
хълбок. Ако беше под нейна власт, вече щеше да ѝ го е предал.
– Значи притежанието на друг предмет със силата на
Котела наистина го е опазило от Короната. – Което значеше,
че… – Предател – изплю Касиан. – Защо ли се учудвам? –
Ръцете му се свиха в юмруци. – Да го хванем, да завлечем
задника му у дома и да го разкъсаме на парчета.
Беше се откъснал от Неста заради това? Заради игричките
на Ерис?
Гласът на Азриел прониза виещия вятър.
– Ще ги проследим. Ако заловим Ерис още сега, може да не
му изтръгнем никаква информация. Не и лесно. Като ги
проследим, ще научим докъде точно стига предателството му.
Ще видим с кого имат среща. Трябва да е някой важен, щом
напускат сигурността на замъка.
Касиан не можеше да спори с това, макар че с всеки размах
на крилете му сърцето му крещеше да се върне у дома.
Още преди Неста, Емъри и Гуин да стигнат до моста, се
появиха нова група мъже, въоръжени с лъкове и стрели.
– Ще се справим – рече задъхано Емъри, препускайки
начело на тройката им към моста, който вече се виждаше през
заснежените дървета. – Можем да ги надбягаме.
Покрай тях засвистяха стрели.
Емъри стигна първа до моста и паянтовото съоръжение се
залюшка от теглото ѝ, когато хукна по него. Стрелите се
забиваха в дърветата, в земята, в подпорите на моста. Неста
полетя по дървените греди, без да се замисли, без да гледа
пропастта към голото речно корито, а само гърба на Емъри,
която стъпи от другата му страна.
Писък на агония проехтя зад тях и Неста, вече в края на
моста, се завъртя към Гуин, която лежеше на земята със
стрела в бедрото, още от другата му страна. Твърде близо до
връхлитащите воини…
– ПРЕРЕЖИ ГО! – извика Гуин.
– Ставай – изрева Неста. – Ставай.
Жрицата опита. Успя да се изправи на крака, но нямаше как
да прекоси моста навреме.
Затова Неста свали илирианския меч от рамото си. Свали и
намотаното въже, подавайки го сляпо на Емъри.
– Завържи единия му край за дърво, а после около кръста
си.
После завърза другия край за едната стрела и я зареди в
лъка.
– Не сме учили стрелба с лък – пророни Емъри.
Но Неста нагласи някак стрелата. Прицели се. Право към
Гуин, която видя въжето, вързано за стрелата и за дървото и
Емъри, и разбра идеята.
– Сестра ми ме научи. – Неста дръпна тетивата с трепереща
ръка. – Преди много време.
Обтегна до последния възможен сантиметър. Прицели се
към Гуин, която куцукаше към моста с пребледняло от болка
лице и оставяше кървава следа в снега.
Неста изстреля стрелата тъкмо когато първият от мъжете
изскочи от гората.
И тя се заби в снега пред краката на Гуин.
Жрицата грабна стрелата и заувива въжето около кръста си,
тичайки към моста…
Неста пусна лъка. Гуин вече достигаше далечния край на
моста и крещеше:
– ПРЕРЕЖИ ГО ПРЕРЕЖИ ГО ПРЕРЕЖИ ГО!
Всички мъже излязоха от гората. Втурнаха се към моста и
куцукащата Гуин, настигайки я бързо. Неста само протегна
ръка и Емъри ѝ хвърли меча.
Гуин достигаше средата на моста, когато воините нахлуха
през паянтовия му вход.
Неста замахна с меча към въжетата на моста. Дори след
като гредите пропаднаха под краката ѝ, Гуин сякаш продължи
да бяга, преди да скочи в открития въздух. Единствено въжето
през кръста ѝ я спаси от сигурна смърт, когато полетя надолу
в пропастта…
Но Неста вече държеше въжето, седна пред подпорната
греда и уви крака около нея, държейки здраво, докато грубото
въже се изплъзваше жулещо през ръцете ѝ. Зад нея, завързана
за бора, Емъри също държеше с всички сили.
Гуин пропадаше към дъното на клисурата. Илирианците
крещяха, докато летяха надолу с нея, но незавързани.
Неста също крещеше – защото дланите ѝ горяха. Въжето се
оцветяваше в червено, но тя стисна още по-здраво с
продраните си ръце и задиша бясно, за да понесе
разцепващата болка.
Гуин спря рязко. Целият свят сякаш си пое трепетно дъх,
докато Неста чакаше въжето да се скъса.
Но Гуин се люшна към скалата, блъсна се в нея и изпъшка
от болка.
За щастие, падналите илирианци бяха взели със себе си
единствените лъкове и сега останалите от другата страна на
клисурата мъже ругаеха и плюеха.
Без да им обръщат внимание, Неста и Емъри затеглиха Гуин
нагоре и разранените им ръце напояваха въжето с още повече
кръв. С всяко дръпване Неста пуфтеше от болка, докато Гуин
не се показа от ръба на скалата. Стрелата в бедрото ѝ се
докосна до земята и лицето ѝ се присви от болката. Не бяха
засегнали артерия, но кракът ѝ беше подгизнал от кръв.
Лицето ѝ вече бледнееше опасно.
– Шибани кучки! – изрева един от мъжете.
– О, я млъквай! – провикна се през бездната Емъри, докато с
Неста водеха Гуин към заснежената гора.
Успяха да извадят стрелата от крака на Гуин и да го
превържат с ризата на един мъртъв воин, но жрицата
продължаваше да куца. Лицето ѝ изглеждаше пепеляво и
въпреки че Неста и Емъри я подпираха помежду си,
напредваха много бавно.
Това не ги спря да вървят към Рамиел, вече видима пред
тях.
Не срещнаха никого по пътя. По пладне пак заваля сняг и
Гуин започна да се препъва. Дишаше твърде плитко. Скоро
Неста и Емъри почти я носеха.
На свечеряване вложиха и малкото си останали сили да я
качат на едно високо дърво. Завързаха се за ствола му с
окървавеното въже и Неста и Емъри започнаха да вадят остри
въжени нишки от раздраните си ръце. Вече нямаха храна,
само вода.
Следващият ден мина по познатия начин: бавно ходене,
снежни вихрушки, слух, нащрек за други воини, твърде много
почивки, само вода в коремите, а на свечеряване – ново дърво.
Но то беше последното, преди да достигнат голия склон,
издигащ се над тях като черен звяр.
Бяха стигнали до подножието на Рамиел.
Неста се събуди преди съмване, провери дали Гуин диша,
дали кракът ѝ не се е инфектирал, и загледа черно-сивия
склон пред тях.
Далеч нагоре, много далеч, беше върхът му със свещения
черен камък. Над планината мъждукаха три звезди: Арктос и
Ористес отляво и отдясно и Каринт като корона по средата.
Светлината им се усилваше и гаснеше, сякаш ги канеха,
предизвикваха ги.
– Касиан спомена, че само дванайсетима са стигнали дотук
през вековете – каза на приятелките си. – Вече сме си
спечелили титла Ористиан.
Емъри се размърда.
– Днес може да останем на дървото, да изтърпим и през
нощта, и призори всичко ще е приключило. Майната им на
титлите.
Така беше най-разумно. Най-безопасно.
– Онази пътека – Неста посочи малка пътечка покрай
подножието на Рамиел – може да ни отведе на юг. Никой няма
да тръгне по нея, защото отдалечава от планината.
– Значи сме стигнали чак дотук, за да се крием? – програчи
Гуин.
– Ранена си – натърти Неста. – А това е планина.
– Значи вместо да опитаме, макар и неуспешно – настоя
Гуин, – предпочитате да тръгнем по безопасната пътека?
– Така ще оцелеем – каза предпазливо Емъри. – Умирам си
да изтрия усмивчиците от лицата на всички мъже в селото ми,
но не и на тази цена. Не и ако ще платя с теб, Гуин. Искаме те
жива.
Гуин загледа канаристия, безмилостен скат на Рамиел. По
него не белееше много сняг, навярно обрулен от ветровете. А
може би снежните бури изобщо не бяха стигнали до върха му.
– Но такъв живот ли искаме? Все да избираме безопасните
пътища?
– Прекарала си последните две години затворена в
библиотека – изтъкна Емъри.
Гуин дори не трепна.
– Така е. И ми дойде до гуша. – Сведе поглед към
окървавеното си бедро. – Не искам да минавам по безопасния
път. – Посочи планината и тясната пътека нагоре. – Искам по
онзи. – Гласът ѝ се насищаше с решимост. – Искам да тръгна
по пътя, който никой друг не смее да избере, и искам да го
извървя с вас двете. Каквото и да ни сполети. Не като
илирианки, не заради титлите им, а като нещо ново. За да им
докажем, и на тях, и на всички останали, че нещо ново и
различно може да надделее над старите правила и
ограничения.
Студен вятър се спусна по склоновете на Рамиел. Шепнеше,
напяваше.
– Не напразно го наричат Пречупването – напомни мрачно
Емъри.
– Не сме яли от дни – добави Неста. – Водата е малко. За да
изкачим планината…
– Веднъж ме пречупиха – каза Гуин с ясен глас. – И оцелях.
Няма да позволя на нищо да ме пречупи отново. Дори тази
планина.
Неста и Емъри се умълчаха, а Гуин въздъхна рязко.
– Преди две години един хибернски командир ме изнасили.
Накара войниците си да ме държат върху маса. Смя се през
цялото време.
В очите ѝ просветнаха сълзи.
– Хиберн ни нападна посред нощ. Всички спяхме, когато
войниците нахлуха в храма и започнаха да колят наред. Аз
спях в една стая с близначката ми Катрин. Първите писъци от
стените около храма ни събудиха. Тя беше… Катрин открай
време беше по-силната от двете ни. По-умна и очарователна.
След смъртта на майка ни тя се грижеше за мен. Пазеше ме.
Онази нощ ми заръча да браня децата в Санграва, а тя хукна
към външните стени.
Гласът ѝ затрепери.
– Докато стигнах в детското общежитие, войниците вече се
вихреха на няколко коридора оттам. Събрах децата и
побягнахме към катакомбите. Дотам се стигаше през капак в
пода на кухнята и тъкмо помогнах на последното дете да слезе
в тунела, когато чух войниците да идват. Знаех… Знаех, че ще
ни намерят, ако тръгнех с тях и оставех капака непокрит,
затова метнах бързо една черга отгоре и преместих
кухненската маса върху него. Точно в този момент войниците
влетяха в кухнята.
Неста не можеше да диша. Гуин се взираше във
великанската планина и дори вятърът сякаш бе стихнал, за да
чуе разказа ѝ.
– Писъците бяха спрели и войниците водеха други жрици
със себе си. Сред тях беше и Катрин. Командирът им влезе и
ме попита къде са другите обитатели на храма. Искаха и
децата. Момичетата. – Гуин преглътна. – Казах му, че децата
са тръгнали по планинския път да извикат помощ. Той не ми
повярва. Сграбчи Катрин и ми заяви, че ако не му кажа къде
са децата, ще я убие. Като отказах да му предам децата… –
Устата ѝ затрепери неудържимо. – Обезглави Катрин пред
очите ми заедно с други две жрици. А после заповяда на
подчинените си да се погрижат за нас. Каза, че аз съм за
него. Изплюх се в лицето му. – По бузите ѝ вече се стичаха
сълзи. – И той… се погрижи за мен.
Сърцето на Неста сякаш се пропука.
– Още не бях участвала във Великия ритуал, а и храмът
беше толкова откъснат от света, че още не бях имала
възможност да спя с мъж. Той ми отне и това. После извика
трима от войниците си и им заповяда да продължават, докато
не им разкрия къде са децата.
Болезнени спазми свиха стомаха на Неста. Не можеше да
помръдне от мястото си.
– Първият тъкмо разкопчаваше колана си, когато се появи
Азриел.
Тихи, непресъхващи сълзи струяха по лицето ѝ.
– Изкла ги всичките за броени секунди. Аз не можех да се
движа и когато опитах да стана… той ме загърна с пелерината
си. След малко пристигна и Мориган, а после и Рисанд, и се
разбра, че няколко от войниците са се измъкнали с парче от
Котела, затова Азриел тръгна след тях. Мор ме изцери,
доколкото можа, и ме заведе в библиотеката. Не можех… Не
можех да остана в храма, при другите. Да виждам гроба на
Катрин и да знам, че заради мен е в него, да виждам онази
кухня всеки божи ден до края на живота си… През първите
пет месеца в библиотеката почти не говорех. Не пеех. Ходех
при жрицата, с която всички разговаряме за миналото си, и
понякога просто седях в стаята ѝ и плачех или крещях, или
мълчах. После Клото ме прати да служа на Мерил и работата
ми помогна да се съсредоточа в нещо друго. Даде ми причина
да ставам сутрин от леглото. Започнах да пея на вечерните
служби. И тогава се появи ти, Неста.
Очите на Гуин се плъзнаха към нейните, изпълнени със
сълзи, болка и… надежда. Безценна, прекрасна надежда.
– Личеше си, че и на теб ти се е случило нещо лошо. Но ти
се бореше. Не позволяваше на миналото да те превземе.
Знаех, че Катрин веднага би се записала за тренировките,
затова… и аз се записах. Но дори това не заличава факта, че
допуснах сестра ми да умре. Веднъж ме попита защо не нося
качулката и Мистичния камък. Той е белег на святост. Нима
някой като мен заслужава да го носи?
Гуин се умълча, сякаш чакаше някоя от тях да я укори.
Но по лицето на Емъри също се стичаха сълзи. Тя хвана
ръката на жрицата и каза:
– Не си сама, Гуин. Чуваш ли ме? Не си сама.
Неста хвана другата ръка на Емъри, а тя продължи:
– Страданията ни са различни, но… Баща ми веднъж ме
преби толкова жестоко, че ми счупи гърба. Държа ме в
леглото седмици наред, докато се възстановя, разправяйки на
хората, че съм болна. И това беше… една от по-малките му
злини. – Тя се замисли за момент. – Преди това биеше майка
ми. И тя… Мисля, че тя ме пазеше от него, защото не ми
посягаше, докато тя не си отиде. Докато не я преби толкова
зверски, че не можа да се възстанови. Една нощ, по
новолуние, ме накара да изкопая гроба ѝ, а после казваше на
всички, че родила мъртво дете и починала от кръвозагуба.
Тя гневно избърса една сълза.
– Всички му повярваха. Винаги му вярваха, защото пред
странични хора се държеше дружелюбно, разумно. Когато ми
казваха какъв късмет съм извадила с толкова добър баща, се
чудех дали не съм си представяла цялата му лошотия. Само
белезите ми и осакатените ми криле ми напомняха за
истината. Когато баща ми умря, преливах от щастие, а те
очакваха да скърбя по него. Трябваше да им обясня що за
чудовище беше, но не го сторих. Не го укориха, задето е
подрязал крилете ми; нима щяха да повярват в зловещата
истина, след като вече беше преминал с почести в отвъдното?
Емъри сбърчи нос.
– До ден днешен усещам юмруците му. Усещам как блъска
главата ми в стената, как затиска пръстите ми с вратата или
просто ме млати, докато не припадна. – Гуин трепереше и
Неста стисна по-силно ръката ѝ. – Не ми даваше пари и не ми
позволяваше да печеля сама; хранеше ме колкото той
сметнеше за нужно и успя да се загнезди толкова надълбоко в
съзнанието ми, че още чувам гласа му, като се погледна в
огледалото или допусна грешка... Започнах да идвам на
тренировките, защото знаех, че той би ми забранил. За да
прогоня гласа му от главата си. И да се науча да се
отбранявам от насилници. Но всичко това няма да върне
майка ми, нито ще промени факта, че се криех, докато той
изливаше гнева си върху нея. Но тази планина… – Емъри
посочи тясната пътечка в основата на върха. – Ще я изкача в
чест на майка ми. В нейно име ще опитам да преодолея
Пречупването.
Двете погледнаха Неста. Но нейните очи останаха
приковани към планината. Към върха ѝ. И пътеката към него.
Най-тежкият маршрут.
Накрая Неста каза:
– Заточиха ме в Дома на Ветровете, защото се бях
превърнала в пълна отрепка, давех се в алкохол и чуках
всичко живо. И… семейството ми не го понесе. Повече от
година злоупотребявах с добротата и щедростта им и го
правех, защото… – Тя въздъхна треперливо. – Баща ми загина
във войната. Пред очите ми, но аз не направих нищо да го
спася.
И Неста изля душата си. Разказа им за ужасните си
постъпки, мисли и навици. За Котела и страха, болката и
силата, които ѝ бе донесъл. За най-лошите си страни, защото
държеше, ако тръгнат да изкачват планината с нея, да е с
отворени очи. И ако решат, да се отдръпнат от нея още сега.
Приключи, готова да посрещне разочарованието и
погнусата по лицата им.
Но Гуин пъхна ръка в нейната. Емъри стисна още по-силно
другата ѝ.
– Никоя от двете ви не е виновна за случилото се в миналото
ѝ – прошепна Неста. – Не сте предали никого.
– Нито пък ти – каза тихо Емъри.
Неста погледна приятелките си. Видя болка и страдание по
облените им в сълзи лица, но и съвършена откритост, след
като всяка бе допуснала другите до най-пречупените места
дълбоко в себе си. Ясното доказателство, че нямаше да си
обърнат гръб една на друга.
Очите ѝ запариха.
– Значи ще се изкачим до върха на Рамиел – обяви Гуин. –
По Пречупването. Ще спечелим, за да покажем на всички, че
нещо ново може да е също толкова могъщо и несломимо,
колкото старото. Че нещо, невиждано досега, нито изцяло
валкирско, нито изцяло илирианско, може да надвие в
Кръвния ритуал.
– Не – каза накрая Неста. – Ще спечелим, за да покажем на
себе си, че е възможно. – Тя оголи зъби в свирепа усмивка към
планината. – Ще спечелим това проклето състезание.
ГЛАВА 69
Ерис и малкият керван яздиха на изток три дни, спирайки
само за храна и сън. Придвижваха се със спокойно темпо и
доколкото Касиан и Азриел виждаха през пролуките в
облаците, Ерис не беше окован. Дребната, прегърбена фигура
на Бриалин яздеше до него всеки ден. Но не виждаха
Короната върху главата ѝ – нищо златно не проблясваше под
слънцето.
Кръвният ритуал щеше да свърши на следващия ден.
Касиан нямаше вести от Неста, не усещаше нищо. Но почти не
спеше. Едва успяваше да се съсредоточи върху кервана, който
вече навлизаше в гора отвъд хълмовете, древна, с преплетени
чворести клони и провиснали мъхове.
– Никога не съм идвал тук – прошепна през свистящия
вятър Азриел. – Усещам, че мястото е много старо. Напомня
ми на Средните земи.
Касиан си замълча. Не проговори и докато преследваха
кервана надълбоко в гората до малко езеро в средата ѝ. Когато
групата спря на тъмния му бряг, Азриел и Касиан кацнаха
наблизо. И се приближиха по земя.
Явно никой от спътниците на Бриалин не се притесняваше,
че някой може да ги подслушва, защото Касиан чуваше ясно
разговорите им на доста разстояние от езерния бряг. Бяха
двайсетина, наглед човешки благородници и войници. Белият
жребец на Ерис беше завързан за дебел клон. Но той самият…
– Насам, Касиан – изчурулика Ерис.
Касиан се завъртя и синът на Великия господар опря нож в
ребрата му.
До пладне Неста вече едва си поемаше дъх. Гуин се
влачеше немощно, Емъри дишаше тежко и вече разпределяха
водата си на дажби. Колкото и нависоко да се изкачваха,
колкото и скали да преваляха по тясната пътека, като че ли не
се доближаваха до върха.
Нито виждаха, нито чуваха други участници.
За щастие.
Дъхът на Неста прогаряше дробовете ѝ. Краката ѝ се
олюляваха. Съществуваха единствено болката в тялото ѝ и
безпощадният кръговрат на мислите ѝ, които кръжаха като
лешояди, надушили плячка.
Искаше ѝ се просто да изключи съзнанието си…
Възможно ли беше Пречупването да е не само физическо,
но и психическо? Планината някак да извлича всичките ѝ
страхове и да потапя ума ѝ надълбоко в тях?
Спряха за обяд, ако глътка вода можеше да се нарече обяд.
Кракът на Гуин отново кървеше, а лицето ѝ беше
призрачнобледно. Никоя от трите не проговори.
Но Неста виждаше изтерзаните им погледи – знаеше, че и
те изживяваха най-страшните си кошмари.
Починаха колкото можаха да си позволят и пак се
заизкачваха.
Все по-нагоре. Това беше единственият път. Стъпка по
стъпка по стъпка.
– Струва ми се, че сме извървели две трети от пътя до
върха – програчи Емъри, която се катереше най-отпред.
Вече беше нощ и ярката луна озаряваше пътеката на
Пречупването. А над върха на Рамиел грееха трите звезди.
Сякаш ги призоваваха. Чакаха ги.
Но щеше да е цяло чудо да достигнат върха до зазоряване.
– Трябва да почина – каза немощно Гуин. – Само… Само още
минутка.
Лицето ѝ сивееше, косите ѝ висяха пред него. Единият
крачол на кожения ѝ панталон беше пропит с кръв.
Емъри се бе подхлъзнала на камънака преди два часа и си
изкълчи глезена – затова и тя накуцваше.
Напредваха твърде бавно.
– Проходът на Еналиус не е далеч – настоя Емъри. – Минем
ли през скалната арка, оттам пътят към върха е чист.
– Не знам дали ще успея – пророни Гуин.
– Остави я да почине, Емъри – каза Неста и седна на един
малък камък до Гуин.
След около четири часа щеше да се съмне. И после всичко
приключваше. Имаше ли значение дали ще стигнат върха
дотогава? Дали ще спечелят? Бяха стигнали дотук. Бяха…
– Как са стигнали дотук? – подскочи Гуин и изруга.
Неста замръзна. От мястото си виждаше право надолу.
Където лъч лунна светлина озаряваше познат мъж и шестима
други, които се изкачваха след него по скалите. Още бяха
далеч, но скъсяваха разстоянието.
– Белиус – прошепна Емъри.
– Трябва да вървим – скочи на крака Неста.
Гуин последва примера ѝ и видимо изтръпна от болка.
Неста прецени мъжете. Емъри и Гуин бяха ранени и твърде
слаби да се бият и…
– Хвани ме през врата – нареди Неста и предложи гърба си
на Гуин.
– Какво?
Неста го правеше заради нея. Вече много пъти беше
слизала по десетте хиляди стълби в Дома на Ветровете и се
беше изкачвала обратно. Навярно заради това. Заради този
момент.
– Ще спечелим, мамка му – изплю тя и се наведе да хване
краката на Гуин, после стисна зъби и я вдигна на гърба си.
Мускулите на бедрата ѝ се напрегнаха, но издържаха.
Коленете ѝ не се подкосиха.
Тя отправи поглед към пътя напред. Нямаше да поглежда
назад.
И се заизкачва, а Емъри куцукаше зад нея.
Следвайки песента на вятъра, Неста и Емъри си установиха
ритъм. Катереха се, напрегнали сили до краен предел,
мъкнейки теглото си нагоре. И мъжете изостанаха, сякаш
планината нашепваше на трите им Давайте, давайте,
давайте!
– Знаех си, че си лъжливо копеле – процеди през зъби
Касиан.
Азриел беше само на крачка от него, но не можеше да
направи нищо. Не и докато Ерис опираше ножа си – кинжала
на Неста – в ребрата на Касиан. Можеше да се закълне, че
когато острието докосна кожената му броня, огън прогори
тялото му.
– Но това е подло дори за теб – допълни Касиан.
– Честно казано, разочарован съм от Рисанд – каза Ерис,
забивайки върха на острието в бронята му достатъчно, че
Касиан да усети отново онзи жарък пламък. Не го
интересуваше дали това е силата на Ерис, или тази на Неста.
Просто не биваше да му позволява да прониже кожата му. –
Напоследък е толкова равнодушен. Дори не опита да надникне
в съзнанието ми.
– Нищо няма да постигнеш – предупреди го Азриел с тиха
заплаха. – Ти си мъртвец, Ерис. Отдавна си с единия крак в
гроба.
– Да, да, вярно. Цялата онази история с Мориган. Не ти ли
омръзна да се хващаш за нея.
Касиан примига.
Сякаш си припомняше чужда история.
– Освободи го, Бриалин – изръмжа Касиан. – Ела да си
поиграеш с нас.
Магическият кинжал се отдръпна от ребрата му и съсухрен,
тънък глас каза някъде отблизо:
– Какво мислиш, че правя досега, Господарю на копелетата?
Краката на Неста се тресяха. Ръцете ѝ трепереха. Гуин
беше полумъртво тегло на гърба ѝ. Кръвозагубата ѝ костваше
толкова сили, че едва се държеше за врата ѝ.
Маршрутът ги водеше през арка от черен камък, под която
пътят ставаше по-широк и равен. Проходът на Еналиус. Емъри
поспря само колкото да прокара кървяща ръка по скалата и
мърлявото ѝ лице се изпълни с удивление и гордост.
– Стоя на място, на което никой от предците ми не е
стъпвал – прошепна със сковано от емоции гърло.
На Неста ѝ се искаше да спре до приятелката си. Да се
зарадва с нея. Но знаеше, че спре ли дори за секунда, няма да
успее да тръгне пак.
Равната пътека под арката беше само временно благо.
Скоро достигнаха отсечка със стърчащи камънаци –
последната пъклена част от маршрута, преди да ги поведе
право към върха. До зората оставаха още два часа. Пълната
луна започваше да бледнее, потъвайки на запад.
Групата мъже щяха да ги настигнат преди върха.
Неста се пресегна с вкочанени пръсти към протегнатата
ръка на Емъри, която беше коленичила върху един остър
камък. Ако преодолееха този участък…
Коленете ѝ се подкосиха и Неста падна, блъсвайки лице в
скалата толкова силно, че пред очите ѝ избухнаха звезди.
Можеше единствено да държи Гуин, докато се търкаляха
надолу по скалите и чакъла, а писъците на Емъри изпълваха
ушите им, но изведнъж…
Неста се блъсна силно в някого.
Не – не някого, колкото и да беше сигурна, че усети телесна
топлина и дъх. Беше се сблъскала с каменната арка.
Претърколили се бяха чак до Прохода на Еналиус, опасно
близо до преследвачите си.
– Гуин…
– Жива съм – простена приятелката ѝ.
Емъри слезе до тях и коленичи на пътеката.
– Ранени ли сте?
Неста не можеше да помръдне, докато Гуин се откопчваше
от нея. И двете бяха покрити с прахоляк, ситни камъни и кръв.
– Не мога да… – подхвана задъхано Неста. – Не мога да те
нося повече.
Спусна се тишина.
– Тогава ще починем – отвърна Гуин – и продължаваме.
– Няма да стигнем навреме – каза Неста. – Мъжете ни
догонват.
Емъри преглътна.
– Въпреки това ще пробваме. – Гуин кимна. – Но първо ще
починем минутка. Може пък зората да ни достигне преди тях.
– Не. – Неста погледна надолу по пътеката. – Катерят се
твърде бързо.
Трите пак се умълчаха.
– Какво искаш да кажеш? – попита предпазливо Емъри.
Неста се удивяваше на храбростта и надеждата по лицата
им.
– Аз ще ги задържа.
– Не – отсече с остър глас Гуин.
Неста придоби хладнокръвно изражение.
– И двете сте ранени. Няма да оцелеете в бой. Но можете да
се катерите. Емъри ще помогне на…
– Не.
– Ще се възползвам от стеснението в арката. – Неста
направи няколко крачки напред, сочейки входа ѝ. – И ще ги
задържа достатъчно, че да стигнете до върха. Или докато се
съмне. Което дойде първо.
Гуин оголи зъби насреща ѝ.
– Няма да те зарежем тук.
Горестното изражение на Емъри обаче говореше, че
илирианката я разбира. Вижда логиката в думите ѝ.
Неста каза на Гуин:
– Това е единственият начин.
– НЕ Е ЕДИНСТВЕНИЯТ НАЧИН! – изкрещя Гуин и
зарида. – Няма да те изоставя в лапите им. Ще те убият.
– Трябва да тръгвате – не се отказа Неста, колкото и да
трепереха ръцете ѝ. – Веднага.
– Не – проплака Гуин. – Не, няма. Ще посрещна опасността с
теб.
Нещо надълбоко в гърдите на Неста се пропука. Отвори се
напълно и вътрешността му разцъфна, ярка и чиста.
Тя прегърна Гуин. Позволи ѝ да поплаче върху гърдите ѝ.
– Ще посрещна опасността с теб – шепнеше отново и отново
Гуин. – Обещай ми да я посрещнем заедно.
Неста не можа да удържи сълзите си. Студеният вятър ги
замрази върху бузите ѝ.
– Обещавам – пророни, галейки сплъстената коса на Гуин. –
Обещавам.
Позволи си да поплаче с приятелката си, стиснала я здраво
в обятията си. После спусна ръка до врата ѝ.
Защипа я на точното място, което Касиан ѝ беше показал, и
всичко приключи.
Гуин се отпусна в ръцете ѝ. В безсъзнание.
Неста я положи на земята с пъшкане и вдигна очи към
Емъри. Лицето на приятелката ѝ беше мрачно, но по него не
се четеше и капка изненада.
– Можеш ли да я носиш до върха? – попита Неста. Щеше да
е същински подвиг. – Или поне докато се съмне?
– Да.
Неста знаеше, че Емъри ще намери сили. Имаше стоманена
душа. Приятелката ѝ остави меча си пред нея. Кинжала си.
Щита си.
– Задръж манерките – каза Неста и потупа своята. – Имам
достатъчно вода.
Поредната лъжа.
– Никога няма да ти го прости – каза Емъри.
– Знам.
Мъжете наближаваха. Нямаше време за приказки. Неста
помогна на Емъри да качи жрицата на гърба си и тя изсъска
от теглото върху крилете си, разпервайки ги в странни ъгли.
Неста ги привърза една към друга с окървавеното въже. Емъри
направи гримаса, но успя да направи няколко крачки нагоре.
– Ела с нас – предложи ѝ с насълзени очи.
Неста поклати глава.
– Смятайте, че така ви се издължавам.
По бузата на илирианката се търкулна сълза.
– За какво?
– Задето ми бяхте приятелки. Въпреки че не го заслужавах.
Емъри сбърчи тъжно лице.
– Не ни дължиш нищо, Неста.
Но Неста се усмихна топло.
– Напротив. Позволи ми да изплатя дълга си.
Емъри преглътна сълзите си и кимна. Повдигна Гуин по-
високо върху гърба си и изтръпна от болка, но успя да
изкуцука през арката. Към скалистата пътека и последната
отсечка от Пречупването, водеща до върха.
Неста не се сбогува с нея. Просто вдиша през носа, задържа
дъха си, после го изпусна. Повтори Смиряването отново и
отново, докато дъхът ѝ не се превърна в монотонно разбиване
на вълни в бряг, а сърцето ѝ – в камък, докато не си върна
контрола върху всеки сантиметър от тялото си.
Тя беше скалата, в която се разбиваха вълните. Враговете
също щяха да се разбият в нея.
Касиан и Азриел нямаха друг избор, освен да последват
прегърбената, закачулена фигура до езерото. Касиан не
смееше да си помисли дали Бриалин ще използва Короната
върху него, както бе пленила Ерис. Дали ще я използва върху
Азриел.
Керванът на Ерис и Бриалин беше изчезнал. Дали
придружителите им бяха истински? Или просто илюзия?
Касиан погледна към Аз. Лицето на брат му беше каменно и
в очите му вилнееше студен гняв.
Съсухрената фигура спря на каменистия езерен бряг. Ерис
спря до нея.
– Да чуем какво имаш за казване – пришпори Касиан.
Бриалин свали качулката на пелерината си.
И под нея нямаше нищо. Платът се свлече на купчина върху
камъните. Изражението на Ерис остана все така празно.
– Просто зрънце магия – провлачи змийски глас откъм
езерото.
Върху водната повърхност на десетина метра от брега
витаеше сянка. Кривеше се, изменяше се и очертанията ѝ
постоянно трепкаха, но имаше смътната форма на висок мъж.
– Кой си ти? – попита Азриел.
Но Касиан знаеше.
– Кошей – прошепна той.
Неста постоя под Прохода на Еналиус една дълга минута.
Извади манерката си. Допи последната вода в нея. И я
хвърли върху камънака.
Пъхна кинжала в колана си. Взе меча. И начерта линия в
прахоляка пред арката.
Последният ѝ отпор. Последната ѝ отбранителна линия.
Вдигна щита. Надникна през рамо. Емъри беше преодоляла
последните щръкнали скали и вече се катереше по дългата,
чиста пътека към върха.
Кротка усмивка пробяга по лицето на Неста.
Тя хвана здраво щита. Приготви меча.
И прекрачи линията в праха, за да посрещне враговете си.
ГЛАВА 70
Белиус изпрати първо воините си през тесния вход на
арката. Мъдър ход, предвиден да изтощи Неста.
Затова ѝ се наложи да се бие първо с тях.
В главата ѝ нямаше разярени гласове. Само знанието, че
приятелките ѝ са зад нея, зад линията, която нарисува в
праха, и тя нямаше да позволи на мъжете да я прекрачат.
Нямаше да предаде приятелките си. В сърцето ѝ вече не
живееше страх.
Само спокойствие. Решимост.
И любов.
Първият воин се втурна към нея с вдигнат меч. Неста изви
устни в усмивка. И продължи да се усмихва, като вдигна щита
си, за да поеме удара.
После блъсна мъжа с щита, преряза пищялите на втория, а
третия парира с такава сила, че той полетя към четвъртия и
двамата се строполиха на земята. По един воин с всяка глътка
въздух, по едно движение за всяко вдишване. Смири отново
съзнанието си, позволи му да я уравновеси.
За миг се зачуди какво ли щеше да постигне с Атараксия в
ръка. С новото си тяло, с новите си умения, вече вкоренени в
костите ѝ. Дали най-сетне не беше достойна за меча.
Беше му избрала име от Древния език, който никой не
говореше от петнайсет хиляди години. Име, на което Лантис
се изсмя.
Неста се биеше едновременно с четирима илирианци, после
с петима, с шестима, и мъжете започнаха да падат един по
един. Тя държеше фронта с нетрепващ, смъртоносен устрем,
бранейки свирепо приятелките си.
Атараксия – така беше кръстила магическия меч.
Вътрешен мир.
ГЛАВА 71
Съществото, застанало на повърхността на езерото, беше
сянка. Навярно отражение, помисли си Касиан. Заблуда.
– Къде е Бриалин? – попита Азриел, чиито Сифони светеха
като кобалтовосини пламъци.
– Толкова месеци се подготвям за вас – каза напевно
Кошей, – а вие дори не искате да говорите с мен?
Касиан скръсти ръце.
– Пусни Ерис и ще си поговорим.
Молеше се Кошей да не знае за магическия кинжал, който
Ерис отново беше прибрал в ножницата си; молеше се силата
на Короната да е заслепила дори Бриалин за присъствието му.
Но ако Господарят на смъртта се докопаше до него… Мамка
му! Касиан не си позволи дори да надникне към ножа.
– Доста лесно се вързахте – продължи невъзмутимо Кошей, –
макар че се позабавихте с действията. Очаквах скотове като
вас да се впуснат с главата напред.
Не различаваха нищо от него, освен смътните очертания на
фигурата му. Дори сенките на Азриел стояха зад крилете му.
Кошей се засмя и Азриел видимо се напрегна. Сякаш сенките
му го бяха предупредили за нещо.
Сифоните му лумнаха отново.
– Бягай – прошепна Аз и искреният ужас по лицето му
накара Касиан да разпери криле, готов да излети…
Но крилете му замръзнаха. Цялото му тяло замръзна.
Азриел грабна Ерис и се изстреля в небето заедно с
магическия кинжал. Трябваше да го занесат възможно най-
далеч от Кошей. Но Касиан не можеше да помръдне.
Сифоните му проблеснаха с цвят на прясна кръв, после
угаснаха. Азриел го извика от високо в небето. Кошей се
понесе към брега.
– Твой е, Бриалин. Разполагаш с достатъчно време преди
съмване.
Дребна, превита фигура излезе от гората. Старица. На
главата си, точно над заострените си уши, носеше златна
корона. В очите ѝ гореше омраза.
– Предай на моята Васа, че я чакам – каза Кошей.
И сенките му се заусукваха.
Азриел се спусна към земята. Сифоните му образуваха синя
сфера около него, но Бриалин вече стигаше до Касиан.
– Нужен си ми, Господарю на копелетата – процеди отровно
състарената кралица.
Касиан не можеше да говори. Да се движи. Короната
сияеше като разтопено желязо.
Бриалин нареди на Кошей:
– Ответрей ни.
Господарят на смъртта посочи с дълги пръсти Бриалин и
Касиан. И само трепна леко с тях.
Светът изчезна, превърна се в черна вихрушка.
Щитът на Неста се превръщаше във воденичен камък.
Мечът ѝ, вече облян в кръв, висеше от ръката ѝ като хлъзгава
оловна тежест.
Всеки сантиметър от тялото ѝ гореше. От изтощение, от
раните ѝ, от мисълта, че зад линията в земята, отвъд арката,
Гуин и Емъри още дишат, още изкачват последната отсечка до
върха.
Затова Неста щеше да убие илирианците, промъкнали се
през назъбените скали, сигурни, че ще намерят необучена,
безпомощна жена. Вместо това обаче при входа на арката ги
чакаше смъртта.
Остана само един враг.
Една част от нея трепереше при вида на слепите,
окървавени лица. Насечените трупове.
Валкирия – прошепна си наум. – Ти си валкирия и браниш
прохода, опазен някога от друг воин. Паднеш ли, падаш, за да
спасиш приятелките си, които спасиха теб, без дори да го
съзнават.
Надникна през рамо и видя Емъри да изкачва последните
метри до върха. Креташе едва, но беше толкова близо. Зората
идваше, но… можеха да се справят. Да спечелят.
Неста отново се обърна напред. И знаеше кого ще намери
там.
Белиус се беше облегнал на един камък с меч в едната ръка
и щит в другата.
– Впечатляващо за елфическа курва.
Той се отблъсна от скалата, без дори да погледне воините,
които беше изпратил да умрат за него.
– Знаеш ли, нашият бог, първият илирианец, удържал
вражеските войски точно където ти стоиш.
По него нямаше и драскотина. Дори не изглеждаше уморен
въпреки тежкото изкачване. Подсмихна се.
– И той нарисувал линия в праха като теб. – Кимна към
чертата. – Чудесен щрих.
Неста не знаеше тази подробност от историята им. Но не му
го разкри.
– Той нямал щастието да оцелее обаче – продължи Белиус. –
Загинал, след като защитавал прохода цели три дни. Изкачил
се до върха почти изкормен и умрял там. Затова правим тая
глупост. В негова чест.
Тя не продумваше. Но Белиус провлачи поглед към върха. И
присви ядно очи.
– Сакатата ми братовчедка и приятелката ви мелез
опозоряват това свещено място.
Ярка светлина откъм върха обля лицето на Белиус.
Неста изви устни в усмивка. И се усмихна още по-широко,
когато Белиус изръмжа гневно.
Гуин и Емъри бяха докоснали свещения камък и магията му
ги бе ответряла.
– Май не успя да спечелиш – изтъкна Неста.
Омраза помрачи стъклените очи на Белиус. Сякаш в
отговор от небето се засипа сняг. Големи облаци се заувиваха
около планината с грохот. Този път снегът се задържаше по
склоновете.
– Не съм искал да спечеля. – Белиус се усмихна злобно. –
Исках точно това.
Той се хвърли срещу нея.
ГЛАВА 72
Емъри и Гуин бяха спечелили. Бяха преодолели
Пречупването. Това ѝ стигаше.
Неста просто трябваше да задържи този задник още
няколко минути – докато настъпеше зората. После всичко
приключваше. Силата ѝ щеше да се върне и можеше да… Не
знаеше какво ще направи. Но поне щеше да разполага с това
оръжие.
Белиус ѝ се нахвърли, по-бърз и уверен от другите воини.
Неста едва успя да вдигне щита си навреме. Ударът му я
разтърси до кости, а той вече се завърташе, замахвайки със
собствения си щит към лицето ѝ…
Тя се извъртя и му се изплъзна. Богове, толкова беше
уморена! Толкова, толкова уморена и…
Белиус не спря. Не ѝ даде нито миг почивка, преди да
атакува отново с ръгане и париране, тласкайки я назад към
линията, към арката. Лицето му гореше от омраза.
Сляпа, целеустремена омраза. Без причина. Без край.
Снегът се усилваше, вятърът виеше, небето тътнеше. Белиус
пак замахна безмилостно и Неста вдигна щита си да посрещне
удара.
Проблесна светкавица, а след нея прокънтя гръм.
Около планината се вихреше буря, забулваше луната,
звездите. Само светкавиците, пронизващи небето, осветяваха
жестокото нападение на Белиус.
Неста успяваше само да се отбранява, а ако искаше да
оцелее, трябваше да намери начин да промени това…
Но камъните се пързаляха от снега и когато по небето
отново пробяга светкавица, заслепявайки и двама им, той се
оказа по-бърз.
Възползва се от примигването ѝ да забие меч в нейния и да
го свали надолу. Тежкият метал издрънча върху скалите.
Глупавият ѝ поглед натам му позволи да избие меча от ръката
ѝ.
Обезоръжавайки я като пълна некадърница.
Пак протътна гръм и Белиус се изсмя.
– Колко разочароващо.
Той спря на място за момент, огледа я и ѝ връхлетя отново
със зверска усмивка.
Неста избягваше набег след набег, но не достатъчно ловко,
за да се изплъзне на прецизните му замахвания, и Белиус успя
да я пореже по ръцете, по краката, по лицето. Движенията ѝ
се забавяха още повече, ботушите ѝ се пързаляха по
заснежените скали, докато снежната буря вилнееше
неумолимо.
Един мощен удар подкоси краката ѝ. Гръбнакът ѝ се
сблъска с нещо твърдо и дъхът излетя от дробовете ѝ. Камък.
Тялото ѝ отказа да помръдне оттам. Неста задиша още по-
тежко и от носа ѝ текна топла кръв.
Белиус тръгна към нея, захвърляйки оръжията си.
– С голи ръце ще ми донесе много по-голямо удоволствие.
Движи се.
Думата проехтя в главата ѝ. Трябваше да се раздвижи.
Докато светкавици раздираха небето и снегът се вихреше
бясно, Неста се надигна на разтреперани ръце. Краката ѝ
също трепереха, умоляваха я да седне, да се спре, да умре най-
накрая.
Белиус я доближи и могъщото му тяло зае бойна позиция.
Дивата омраза в очите му я прогаряше.
Приятелките ѝ бяха успели… но тя не искаше да умира.
Искаше да живее, да живее добре и щастливо.
Искаше да живее с…
Неста стъпи здраво на земята. Стегна болезненото си,
разбито тяло.
Белиус изпръхтя.
– Наистина ли си въобразяваш, че можеш да ме надвиеш в
ръкопашен бой?
Кръв шуртеше от устата ѝ, от носа ѝ. Но Неста се усмихна,
вкусвайки я по езика си.
– Да.
Белиус я нападна с юмрук, с цялата сила на мощното си
тяло. Неста го парира и заби своя в носа му. Изпращя кост.
Белиус изрева и отскочи назад.
Неста изсъска:
– Защото другарят ми ме е обучил добре.
ГЛАВА 73
Другар.
Думата прелетя като падаща звезда през Неста, преди
двамата с Белиус да си налетят с пълна мощ – с удари,
ритници, скокове. Сякаш изричайки думата на глас, бе
получила последен прилив на сила…
Белиус заби юмрук в челюстта ѝ и тя залитна няколко
крачки назад.
От следващия му удар се изплъзна и го фрасна в ребрата.
Но той я избутваше все повече към арката, към линията.
Изтощаваше я. За да надделее.
Но Неста щеше да се бие докрай.
Този път Белиус я удари в лявата скула. Болката разтърси
цялото ѝ тяло. Краката ѝ се подкосиха, тя политна назад и
времето се забави.
Сгромоляса се в прахоляка от другата страна на чертата и
можеше да се закълне, че планината потрепери.
Запълзя на четири крака. Не я интересуваше колко жалка
изглежда. Запълзя надалеч от Белиус, през арката,
заличавайки линията, която бе нарисувала.
Той тръгна след нея, окървавен и ухилен злобно.
– Ще те убия с огромно удоволствие.
Беше заявила, че няма против да умре заради приятелките
си, че е най-важно те да оцелеят, да спечелят, но да я убие
този никаквец…
Неста изръмжа. Само това ѝ оставаше. Тялото ѝ я
предаваше. Като много хора в живота ѝ.
Белиус извади нож от ботуша си.
– Май предпочитам да ти прережа гърлото.
Беше сама.
Родила се беше сама и щеше да умре сама, този противен
мъж щеше да сложи край на живота ѝ…
Изпращя гръм и разтресе цялата планина. Белиус направи
още крачка към нея с вдигнат нож.
Пръсна кръв.
Отпърво ѝ се стори, че през гърлото му проблесна
светкавица, разцепвайки го толкова широко, че кръвта му
плисна като дъжд в снежния въздух.
Но тогава видя крилете.
И когато Белиус се свлече на земята, давейки се в
собствената си кръв, Касиан стоеше над него, оголил зъби, с
меч в ръка. Неста се зачуди дали не гръм, а гневът му бе
разтърсил планината.
Касиан прескочи умиращото тяло на Белиус и ѝ подаде
ръка. Не за да я грабне в обятията си, а за да ѝ помогне да се
изправи. Както правеше винаги.
Неста хвана ръката му и стана, въпреки че тялото ѝ
възропта.
Но бързо забрави болката, смъртта около тях, когато Касиан
я притисна силно към гърдите си и прошепна нежно в
кървавата ѝ коса:
– А сега ще прережа и твоето красиво гърленце.
Не бяха негови думи. Ръцете му не бяха негови, когато
Неста – другарката му – опита да се изтръгне от тях, а той я
стисна здраво. Толкова здраво, че костите ѝ се разместиха в
хватката му.
Той крещеше. Безмълвно, безкрайно. Крещеше ѝ да се
съпротивлява, да бяга. Крещеше на себе си да престане.
Но не можеше. Каквото и да правеше, не можеше да се
спре.
Убий ме – молеше я без глас. – Убий ме, преди аз да убия
теб.
– Касиан!
Неста го блъсна в гърдите. Опита да се отблъсне от гърдите
му. Но ръцете му не поддадоха. Стиснаха я още по-силно.
– Вече не може да ти се подчини, Неста Арчерън – програчи
стар, съсухрен глас зад гърба ѝ. – Сега е мой.
Касиан дори не успя да изцъкли предупредително очи.
Ръцете му се отпуснаха по безмълвна заповед на кралицата и
Неста се завъртя в прегръдката му.
Лице в лице с Бриалин, сложила Короната върху рядката си,
бяла коса.
ГЛАВА 74
В тъмните очи на Бриалин проблесна доволство и трите
неукрасени шипа на златната ѝ Корона засияха. Тя вдигна
ръка.
Бурята спря. Бледосивото небе, готово да посрещне зората,
се проясни. Последните звезди вече гаснеха.
Короната управляваше дори природата.
Неста вече се вцепеняваше от ужас, когато хватката на
Касиан се разхлаби. Тя отскочи на няколко стъпки от него и
се завъртя, макар и да знаеше какво ще намери. Касиан
стоеше неподвижно като статуя. Сякаш се беше превърнал в
камък. Очите му, винаги ярки и живи, сега бяха мътни.
Празни.
Бриалин го беше направила такъв. И беше местила разни
хора като фигури по шахматна дъска, за да стигне Неста
дотук.
– Защо? – попита Неста.
Планинският вятър развяваше пелерината ѝ от дебела
кожа.
– Силата ти е прекалено голяма. А това примитивно
зрелище успя да те изтощи добре.
– Ти ли накара илирианците да ме доведат тук?
– Първоначално възнамерявах да пленя сакатата. – Кръвта
на Неста кипна, когато кралицата спомена Емъри. – Белиус ме
уведоми за приятелството ви и видях колко държиш на нея,
когато се свързахме чрез Арфата и Короната. Знаех, че ако я
заловя, ако я доведа тук, ти ще я последваш, независимо от
правилата. Достатъчно безразсъдна и самомнителна си да
решиш, че можеш да я спасиш. Но ти ме улесни: отиде право в
дома ѝ във Ветробран. Затова не ми се наложи да те
примамвам. Позволих на плиткоумните илирианци да вземат и
нея, и мелеза като забавна притурка.
Неста не смееше да погледне Касиан.
– И всичко това само за да ме изтощиш?
– Да. А и без магията ти…
– Още преди дни бях изтощена – прекъсна я Неста. – Защо
чака досега?
Бриалин я изгледа злобно заради прекъсването.
– Чаках него. – Тя кимна към Касиан, който беше
настръхнал от ярост. Нещо като омраза и страх вече си
пробиваше път през мъглявината в очите му. – Дни наред
чаках да се доближи достатъчно, за да го пленя с Короната.
Накрая се наложи да използвам онзи глупав принц, за да го
привлека. – Тя се засмя тихо. – Ерис опита да помогне на
войниците си, когато го обкръжиха по време на лов. Да
помогне на онези нищожества. Сам отиде при тях, вместо да
избяга в галоп, както би постъпил всеки с глава на раменете
си. Заловиха го съвсем лесно. Дори адските му хрътки не
успяха да го спасят, преди Кошей да го ответрее.
Мъртъв ли беше Ерис? Или неин роб? Лицето на Касиан не
разкриваше нищо.
Бриалин му се усмихна.
– Вече започвах да се притеснявам, че няма да дойдеш. В
такъв случай горкият Ерис щеше да загине много трагично.
Огънят му едва ли щеше да просъществува дълго в езерото на
Кошей.
Тя надникна към трупа на Белиус.
– Този е противен скот, също като теб, Касиан. Арогантен и
прибързан. Отцепи се от разузнавателния си отряд, за да
търси забавления в земите ми. Затова му показах моята
представа за забавления.
Тънките ѝ устни се извиха в гротескна усмивка. Тя се засмя.
– Казах му да те залови, не да те убие, но явно не съм
формулирала добре командата си. Пък и е доста приятно да
гледаш как някой убива с оръжия, които ти си му осигурил.
Знаех си, че Ритуалът ще е много по-развлекателен с оръжия.
Можех да заповядам на Белиус да не те пипа, но гледката ми
се понрави.
– Защо го правиш? – попита Неста. – Защо не искаш мир?
– Мир? – изсмя се Бриалин. – Нима мога да имам мир
вече? – Тя махна към себе си. – Искам отмъщение. Искам сила.
Искам Реликвите. Затова направих така, че да разбереш. Да
ми станеш неволен съучастник в издирването на артефактите
из тази забравена от боговете земя. И знам, че има един-
единствен начин да ми ги предадеш. Едно-единствено
същество, заради което би го направила. – Тя се усмихна към
Касиан. – Другарят ти.
– Реликвите не са у мен.
– Можеш да ги призовеш. Предметите ти се подчиняват, с
колкото и да заклинания да сте ги защитили. После ще ми ги
предадеш.
– А след това ще убиеш и двама ни?
– След това ще се направя млада отново. И ще оставя двама
ви невредими.
Неста долови лъжата в думите ѝ.
– Недей – процеди Касиан.
Бриалин му стрелна учуден поглед и той затвори уста.
Потрепери, но остана неподвижен. Очите му обаче се
избистряха.
– И така – продължи Бриалин, – ще ми дадеш Реликвите в
замяна на живота му. Вече си абсолютна елфка, Неста
Арчерън. Би оставила света да изгори само и само да спасиш
другаря си. – Тя изгледа смръщено труповете около тях,
кръвта. – Призови Реликвите и да приключваме с тази
гнусотия.
Неста не можеше да укроти треперещото си тяло. Да
прехвърли Реликвите на Бриалин, ако изобщо успееше да ги
призове тук…
– Не.
– Тогава ще опитам да те убедя.
Бриалин щракна с пръсти на Касиан и Неста едва успя да се
обърне, преди той да я нападне.
В очите му блестяха паника и гняв, но Неста не можа да
направи нищо, нищичко, когато се блъсна в нея и я повали на
земята. Прикова я с ръка през гърлото и цялото си тегло,
някога толкова нежен и любящ, а сега готов да я нарани…
По лицето му се разля умолителна гримаса, съвършена
агония, докато се бореше с Короната. Но накрая загуби.
– Убийството на собствената му другарка ще го съкруши,
разбира се – каза Бриалин. – Ти ще си мъртва и ще умреш със
знанието, че го обричаш на живот в мъки.
Свободната ръка на Касиан трепереше, вадейки от колана
му ножа, с който бе убил Белиус. Доближи го към нея.
– Ако ме убиеш – каза задъхано Неста, – никога няма да
получиш Реликвите. Няма да ги намериш.
– В двора ви има и други, също толкова заблудени, колкото
теб. Ще ми ги предадат с правилния стимул. Е, ще ми трябва
кръвта ти, за да отключа заклинанията върху Реликвите. И
това видях, за твое сведение. Когато беше така глупава да
стиснеш Арфата в Затвора. Но все пак, като те убия, ще
разполагам с предостатъчно от кръвта ти. – Бриалин кимна на
Касиан. – Вдигни я.
Неста не се съпротивлява, когато я вдигна на крака. И опря
ножа в гърлото ѝ. Очите му бяха изпълнени с онзи умолителен
блясък. И страх, и… и любов.
Любов, която тя не заслужаваше, никога не бе заслужавала,
но ето че я имаше. Още от мига на първата им среща.
Нима светът струваше нещо в сравнение с него? С това?
– Започвам да се отегчавам – каза Бриалин.
Неста позволи на другаря си да види любовта по лицето ѝ.
Небето се пропи с мека, нежна светлина.
– Убий – нареди му Бриалин.
Неста обикна Касиан още в мига, в който го видя за пръв
път. Обичаше го дори да не искаше, когато я поглъщаха
отчаяние, страх и омраза. Обичаше го и се самоунищожаваше,
защото не вярваше, че го заслужава, защото той беше
олицетворение на добрината, смелостта, великодушието, и тя
го обичаше, обичаше го, обичаше го…
Ръката на Касиан затрепери и Неста се приготви за удара,
разкривайки му прошката си, безкрайната си, несломима
любов към него…
Касиан изрева.
Ножът се завъртя в ръката му, обърна се не към нея, а към
собственото му сърце.
Воден от неговата воля.
Срещу плена на Короната, срещу възмущението на
Бриалин, той избра да забие ножа в своето сърце. Убий! –
беше заповядала кралицата. Без да уточни кого.
И докато слънцето се показваше над хоризонта, докато
ножът на Касиан се устремяваше към гърдите му, Неста
избухна със силата на Котела.
В главата ѝ не остана нищо, освен пищене. Сърцето ѝ
запрелива от любов и омраза, и ярост; тя освободи всичко в
себе си и целият свят избухна.
Магията ѝ виеше като безименен звяр. По скалите се
срутиха лавини като бурни морета от лъскава белота.
Дърветата се превиваха и кършеха от талази мощ, излели се
от нея. Далечни морета се отдръпнаха от бреговете си, после
се спуснаха в страховити вълни обратно към тях. Чаши се
затресоха и изпотрошиха във Веларис, книгите опадаха от
рафтовете в хилядите библиотеки на Хелион и останките от
паянтова колиба в човешките земи се срутиха в купчина
отломки.
Но Неста виждаше само Бриалин. Само старицата с
увиснала от смайване челюст. Скочи към нея и събори
крехкото ѝ тяло върху скалистата земя. И с онзи несекващ вой
стисна лицето на кралицата, докато Короната бълваше
ослепителна бяла светлина, и изрева яростно към планините,
към звездите, към тъмните пространства между тях.
Съсухрените, разкривени ръце се подмладиха. Сбръчканото
лице си върна красотата. Бялата коса потъмня до
гарвановочерно.
Но Неста продължаваше да реве, докато магията ѝ
беснееше, освободена до последния жив въглен. Заличавайки
кралицата под нея от света.
Младите ръце рухнаха в пепел. Красивото лице се разпадна.
Тъмната коса повехна и стана прах.
И накрая от кралицата остана само Короната на земята.
ГЛАВА 75
Касиан лежеше по лице на скалата.
Неста се спусна към него, молейки се през вопли, докато
магията ѝ още отекваше из света.
Обърна го по гръб и затърси ножа, раната, но…
Ножът беше под него. Неокървавен.
Касиан простена и поотвори очи.
– Стори ми се най-разумно да залегна през това време –
програчи той.
Неста го погледа смаяно за момент. После избухна в сълзи.
Касиан се надигна да я успокои и хвана лицето ѝ в длани.
– Отне ѝ силата от Котела.
Неста погледна Короната на земята – черното петно, където
преди малко бе лежала Бриалин.
– Заслужи си го.
Той се засмя и опря чело в нейното. Неста затвори очи,
вдишвайки мириса му.
– Ти си мой другар, Касиан – пророни до устните му и ги
целуна нежно.
Ръцете му се плъзнаха в косата ѝ. И целувката им…
Всичко друго – и светът наоколо, и Короната в краката ѝ, –
всичко загуби смисъл, когато я целуна. Другарска целувка. С
която душите им се преплетоха и засияха.
Тя се отдръпна, за да му покаже радостта в очите си,
усмивката си. Неговата радост и възхищението му накараха
гърлото ѝ да се стегне.
– Касиан, аз…
В този момент две фигури кацнаха до тях, разтърсвайки
планината, и двамата се обърнаха към Мор и Азриел, които ги
гледаха с мрачни лица.
– Ерис? – попита Касиан.
– В безопасност е, а магическият кинжал отново е в наши
ръце – обясни Азриел. – Ерис е бесен и не знае какво се
случва. Оставихме го в Изсечения град. Но…
– Фейра – каза просто Мор.
ГЛАВА 76
Крайречната къща тънеше в тишина. Като гробница.
– Започна да кърви преди няколко часа – обясняваше Мор,
докато ги водеше през къщата.
– Но до раждането ѝ остават месеци – възрази Неста,
следвайки я по петите.
Влязоха в стая, пропита с мирис на кръв. Толкова много
кръв, по цялото легло, по разтворените крака на Фейра.
Нямаше бебе, а лицето на сестра ѝ… Беше бяло като на
мъртвец. Очите ѝ бяха затворени и дишаше твърде плитко.
Рис клечеше до нея, стиснал ръката ѝ. Паника, ужас и
болка воюваха по лицето му.
Маджа, коленичила на леглото между краката на Фейра с
окървавени чак до лактите ръце, каза, без да ги погледне:
– Обърнах бебето, но не се спуска. Заклещено е в родилния
канал.
Тиха въздишка от ъгъла на стаята ги накара да погледнат
към Амрен, седнала на стол с пребледняло лице.
– Тя губи твърде много кръв и усещам, че сърцето на бебето
бие прекалено бързо – обясни Маджа.
– Какво да правим? – попита Мор.
Касиан и Азриел застанаха зад Рис и сложиха утешително
ръце на раменете му.
– Нищо не можем да направим – отвърна Маджа. – Ако я
разрежем, за да извадим бебето, ще я убием.
– Да го извадиш? – учуди се Неста и Рис я изгледа остро.
Маджа игнорира тона ѝ.
– Разрезът през корема, колкото и внимателно да го
изпълня, носи огромен риск. Досега не е имало успех. А
кръвозагубата отслабва лечебните умения на Фейра и…
– Направи го – съумя да процеди Фейра с натежал от болка
глас.
– Фейра – възрази Рис.
– Бебето едва ли ще оцелее – каза Маджа с нежен, но
сериозен тон. – Още е твърде малко. Така ще рискуваме
живота и на двама ви.
– На всички ви – пророни Касиан, вперил поглед в Рис.
– Направи го – настоя Фейра, този път с авторитета на
Велика господарка. Без страх. Само решимост да спаси
живота на бебето в себе си. Тя вдигна очи към Рис. – Трябва.
Великият господар кимна бавно с насълзени очи.
Нечия ръка се плъзна в тази на Неста и тя видя Илейн до
себе си, разтреперана и втрещена. Неста стисна пръстите на
сестра си. И заедно застанаха от другата страна на леглото.
И когато Илейн започна да се моли на непознати елфически
богове, на тяхната Майка, Неста също сведе глава.
Фейра умираше. Бебето умираше.
И Рис щеше да умре с тях.
Но Касиан знаеше, че брат му не трепери от страх заради
собствената си смърт. Той стисна по-здраво рамото на Рис.
Мощна сила струеше от Великия му господар, който заедно с
Маджа се мъчеше да изцели Фейра, но кръвта ѝ се лееше
толкова обилно, че ничия магия не можеше да я спре.
Как се беше стигнало дотук? Сделка от любов между двама
другари сега щеше да завърши със загубата на три живота.
Тялото на Касиан сякаш се понесе някъде надалеч. Маджа
слезе от леглото и се върна с ножове, инструменти, одеяла и
кърпи.
– Влез в съзнанието ѝ, за да потушиш болката – каза
лечителката на Рис, който примига, после изруга, навярно
проклинайки се, задето не се беше сетил по-рано.
Касиан погледна към другата страна на леглото, където
Илейн държеше ръката на Фейра, а Неста – нейната.
– Фейра, скъпа… – подхвана Рис.
– Без сбогувания – пророни Фейра. – Без сбогувания, Рис.
Рис направи нещо, за да облекчи болката ѝ, и Фейра затвори
очи. И съзнанието на Касиан притихна напълно, изпразни се,
когато Маджа вдигна нощницата ѝ и ножовете проблеснаха в
ръцете ѝ.
Мъничкото крилато бебе излезе без нито звук. Мор пое в
одеялата неподвижното момченце от кървавите ръце на
лечителката.
Рис плачеше и по лицето на Мор също се затъркаляха
сълзи, докато гледаше безмълвното бебе в обятията си.
След миг Маджа изруга, а Рис…
Рис закрещя.
И когато брат му се хвърли към Фейра, Касиан разбра какво
ще се случи.
Но никоя сила на света не можеше да го спре.
Светът започна да се върти по-бавно. Изстудя.
Плашещо, малкото бебе лежеше неподвижно в обятията на
Мор.
Фейра кървеше с разрязан корем върху леглото.
Рисанд крещеше, сякаш нещо разкъсваше душата му.
Касиан и Азриел го дърпаха назад от леглото, докато Маджа
се мъчеше да спаси Фейра…
Но Смъртта кръжеше съвсем наблизо. Неста я усещаше,
виждаше я – сянка, по-тъмна и осезаема от тези на Азриел.
Илейн ридаеше, стиснала ръката на Фейра, умолявайки я да
се държи.
И Неста стоеше по средата на всичко това. Смъртта летеше
наоколо, а нямаше какво да се направи, докато дъхът на Фейра
чезнеше, докато Маджа ѝ викаше да се бори…
Фейра.
Фейра, която ходеше в гората заради тях. Която ги бе
спасявала толкова много пъти.
Фейра. Сестра ѝ.
Смъртта дебнеше Фейра и другаря ѝ като звяр, готова да
нападне, да погълне и двама им. Неста изтръгна ръката си от
тази на Илейн. Отстъпи назад.
Затвори очи и отвори онова място в душата си, освободило
се на Рамиел.
Касиан едва успяваше да удържи Рис, въпреки че и седемте
му Сифона светеха ярко заедно с тези на Азриел.
Трябваше да пусне Рис. Ако и на двамата им предстоеше да
умрат, трябваше да пусне Рис при другарката му. За да бъде с
нея през последните им секунди, последните им глътки
въздух…
Златиста светлина затрепка в другия край на стаята и
Амрен ахна. Сърцето на Касиан се сви от ужас.
Неста вече не стоеше от другата страна на леглото, а на
няколко крачки от него.
И носеше Маската. Беше сложила Короната на главата си.
И държеше Арфата в ръце.
Никой, използвал и трите Кошмарни реликви
едновременно, не бе оцелял. Никой не можеше да овладее
силата им, да ги контролира…
Очите на Неста искряха със сребърен пламък зад Маската.
И Касиан знаеше, че съществото, което гледаше иззад нея, не
беше нито елф, нито човек, нито която и да било твар, бродила
някога по този свят.
Тя тръгна към леглото и Рис скочи към нея.
Неста вдигна ръка и Рис застина. Също както Касиан
застина под контрола на Короната.
Гърдите на Фейра се издуха, от белите ѝ устни се изтръгна
предсмъртно хриптене, и Касиан можеше единствено да гледа
как пръстите на Неста, още кървави и мръсни от Ритуала, се
понесоха към последната струна на Арфата. Двайсет и
шестата.
И я дръпнаха.
ГЛАВА 77
Време.
Двайсет и шестата струна на Арфата беше самото Време и
Неста го спря точно след като Фейра пое последната си глътка
въздух.
Лантис ѝ беше казал, че дори Смъртта се прекланя през
последната струна. Че времето не важи за Арфата.
Струната не издаде звук. Дори го отне от света.
Смъртта, която Неста усети да кръжи около сестра ѝ, около
Рисанд, около бебето в обятията на Мор – тя накара Маската
да спре и нея. Да я държи настрана.
И в началото
И в края
Имаше само Мрак
И нищо повече
Познат тих глас прошепна думите. Както ѝ ги бе прошепнал
преди дълго време. Същият глас, който я предупреди да
внимава в тъмнината на Оорид. Прекрасен, мил женски глас,
мъдър и топъл, който я чакаше от толкова много време.
Стаята се беше превърнала в жива картина от замръзнали
движения, от смаяни и ужасени лица, извърнати към нея, към
Фейра и всичката кръв. Неста тръгна през нея. Покрай
крещящия, застинал в скок Рис, олицетворение на отчаянието,
смъртния страх и болката; покрай мрачния Азриел; покрай
Касиан, стиснал зъби, докато държеше Рис. Покрай Амрен,
чиито сиви очи бяха вперени в мястото, където Неста бе
стояла, а лицето ѝ излъчваше чист ужас и страхопочитание.
Покрай Мор и окаяно малкото вързопче в ръцете ѝ; покрай
Илейн, замръзнала в плача си.
Неста мина през всичко, през Времето. За да стигне до
сестра си.
Виждаш ли как може да бъде? – прошепна нежният женски
глас, гледащ през нейните очи. – Какво може да постигнеш?
Нищо не усещам, отвърна тихо Неста. Само Фейра,
застанала на прага на Смъртта, ѝ пречеше да забрави защо е
дошла тук, какво трябва да направи.
Нали това искаше? Да не усещаш нищо?
Така си мислех. Неста огледа хората около себе си.
Сестрите си. Касиан, който беше готов да забие кинжал в
собственото си сърце, само и само да не я нарани. Но вече
не. – Женският глас замълча, затова Неста продължи: – Искам
да усещам всичко. Да прегърна всички чувства с цялото си
сърце.
Дори нещата, които те нараняват и преследват? Във
въпроса се долавяше само любопитство.
Неста си позволи да се замисли за момент, смирявайки
отново съзнанието си. Тези неща са ни нужни, за да оценим
добрите. Някои дни са по-трудни от други, но… Искам да ги
изживея всичките. С тях.
Мъдрият, тих глас прошепна: Живей тогава, Неста
Арчерън.
Неста просто хвана отпуснатата ръка на сестра си и
коленичи на пода. Остави до себе си Арфата, чиято беззвучна
нота още отекваше в стаята, задържайки Времето.
Не знаеше какво друго може да ѝ даде.
Затова погали студената ръка на Фейра и заговори в
безвременната, замръзнала стая:
– Ти ме обичаше, когато никой друг не искаше. Никога не
спря да ме обичаш. Въпреки че не го заслужавах, ти ме
обичаше и се бореше за мен, и… – Неста погледна лицето,
застинало на един дъх от Смъртта. Не опита да спре сълзите,
рукнали по бузите ѝ, а стисна ръката на сестра си още по-
силно. – Обичам те, Фейра.
Никога не беше изричала тези думи на глас. На никого.
– Обичам те – прошепна отново. – Обичам те.
А когато звукът от последната струна на Арфата затрепери
като далечен отзвук от гръм, Неста покри тялото на сестра си
със своето. Времето скоро щеше да се възвърне. Трябваше да
побърза.
Неста бръкна навътре, към силата, която бе накарала
безсмъртни чудовища да треперят от страх и зли крале да
падат на колене, но… не знаеше как да я използва. Смъртта се
носеше по вените ѝ, ала тя нямаше познанията, нужни да я
овладее.
Едно неправилно движение, една грешка и щеше да загуби
Фейра.
Затова Неста прегърна силно сестра си в замръзналото
Време и прошепна:
– Ако ми покажеш как да я спася, ще ти върна отнетото.
Светът спря. Световете извън техния също спряха.
Неста зарови лице във врата на Фейра, облян в студена пот.
Отвори онова кътче в себе си и каза на Майката, на Котела:
– Ще ти върна всичко, което взех от теб. Само покажи как
да спася нея, Рисанд и бебето.
Рисанд, брат ѝ. Точно такъв ѝ беше, нали? Брат, който ѝ
предложи добрина, дори когато искаше да я удуши с голи
ръце. И тя него. А бебето… неин племенник. Нейна кръв.
Щеше да спаси и трима им, макар да ѝ костваше всичко. –
Покажи ми – повтори умолително.
Никой не ѝ отговори. Звънът на Арфата спря да отеква.
Времето се завърна, звуци и движения влетяха обратно в
стаята, а Неста извиси глас над шумотевицата и пак обеща на
Котела:
– Ще ти върна всичко.
Копринено мека, невидима ръка погали бузата ѝ в отговор.
Само докато мигне Касиан, Неста се беше пренесла от
едната страна на стаята до леглото. Беше дръпнала една от
струните на Арфата и сега лежеше наполовина върху Фейра и
шепнеше. В очите ѝ не горяха сребърни пламъци. Нямаше и
искра от тях. Нито следа от съществото, надничало през очите
ѝ.
Рис пак опита да се изтръгне от хватката му, но Амрен
дойде до тях и изсъска:
– Слушайте.
Неста прошепна:
– Връщам ти всичко.
Раменете ѝ се тресяха от дълбоки вопли.
Рис заклати глава и силата му се надигна като осезаема,
страховита вълна, която щеше да помете всички им, дори
целия свят, ако Фейра вече нямаше да я има в него, въпреки
че той самият щеше да живее само секунди след нея. Амрен
го сграбчи за тила и червените ѝ нокти се впиха в златистата
му кожа.
– Погледни светлината.
Цветна светлина се изливаше от тялото на Неста. Право в
това на Фейра.
Неста продължаваше да държи сестра си.
– Връщам ти всичко. Връщам го. Връщам го.
Дори Рис спря да се бунтува. Никой в стаята не
помръдваше.
Светлината обля ръцете на Фейра. Краката ѝ. Разстла се по
пепеливото ѝ лице. Започна да изпълва стаята.
Сифоните на Касиан угаснаха, сякаш усетили сила, далеч
по-могъща от неговата, от силата на всички в стаята.
Ивици светлина сияеха между двете сестри. Една от тях,
нежна и любяща, се понесе към Мор. Към вързопа в обятията
ѝ. Безмълвното бебе грейна ярко като слънцето.
Неста продължаваше да шепне:
– Връщам ти всичко. Връщам го.
Светлината я изпълваше, изпълваше Фейра, изпълваше
повитото ѝ синче в ръцете на Мор.
– Връщам всичко – повтори Неста за последно.
Маската и Короната паднаха от главата ѝ. Заревото избухна,
ослепително и топло, и из стаята внезапно профуча вятър,
сякаш събираше всяко парченце от обещаното.
А като стихна, тъмно мастило се разля по гърба на Неста,
видимо през съдраната ѝ риза, като вълна, разбиваща се в
бряг.
Сделка. Със самия Котел.
Но Касиан можеше да се закълне, че приятелска ръка не
позволи на цялата светлина да напусне тялото ѝ.
Този път Касиан не спря Рис, когато скочи към леглото.
Където Фейра лежеше с румено лице. Между краката ѝ вече
не шуртеше кръв. Тя отвори очи.
Примига към Рис, после обърна поглед към Неста.
– И аз те обичам – прошепна Фейра на сестра си и се
усмихна.
Неста простена и се хвърли да прегърне Фейра.
Но мигът беше кратък, защото само след секунда здрав
бебешки плач проехтя от другия край на стаята и…
Мор, останала без думи, обляна в щастливи сълзи, занесе до
леглото не дребното, неподвижно нещо, което държеше
досега, а съвсем дорасло крилато момченце. Гъстата му тъмна
коса беше прилепнала по главичката му и то скимтеше за
майка си.
Фейра също зарида, поемайки сина си от Мор. Дори не
забеляза, когато Маджа се приведе да надникне между
краката ѝ, за да провери какво се случва, възстановява ли се.
– Единственото обяснение е внезапно да си развила
илирианска анатомия – прошепна лечителката, но никой не я
слушаше.
Рис прегърна Фейра през раменете и двамата загледаха
заедно момченцето – сина им. Заедно плакаха и се смяха, а
когато Маджа я посъветва да го нахрани, Фейра я послуша и с
удивление поднесе детето към гърдите си, вече подути от
мляко.
Рис погледа с възхищение едва секунда, преди да се завърти
към Неста, която беше слязла от леглото и вече стоеше до
Маската. Короната и Арфата лежаха захвърлени на пода зад
нея. Касиан притаи дъх, когато двамата впериха погледи един
в друг.
Рис падна на колене, взе ръцете на Неста и притисна устни
към пръстите ѝ.
– Благодаря ти – проплака със сведена глава.
Касиан знаеше, че брат му не застава върху свещените
татуировки на коленете си от благодарност за собствения си
живот.
Неста също коленичи на килима. Вдигна лицето на Рис в
длани и го огледа внимателно. После прегърна силно Великия
господар на Двора на Нощта.
ГЛАВА 78
Гуин и Емъри чакаха в една от гостните с изглед към
реката, изцелени, но още в съдраните си, окървавени дрехи.
От чашите на ниската масичка пред тях се вдигаше пара.
Когато Неста спря пред дивана, Емъри каза дрезгаво:
– Две сенки ни донесоха чай…
Но Гуин я прекъсна и изсъска с пламнало лице на Неста:
– Никога няма да ти го простя.
Неста просто се метна на дивана и прегърна силно Гуин.
Протегна ръка към Емъри, която се присъедини към
прегръдката им.
– Друг път ще си говорим за прошка – каза през сълзи
Неста. – Спечелихте Ритуала.
– Благодарение на теб – каза Емъри.
– Аз си спечелих цяла корона, не ме мислете – каза Неста,
макар че Мор вече ответряваше и трите Реликви.
Беше ги призовала, въпреки заклинанията на Хелион.
Никоя магия не можеше да ги удържи, ако тя ги повикаше –
поне за това беше права Бриалин.
– Кой ви излекува? – Неста се отдръпна да ги огледа. – Как
изобщо се озовахте тук?
– Камъкът на върха – обясни Емъри с омекнало от възхита
лице. – Излекува всичките ни рани в мига, в който ни изведе
от Ритуала. И ни доведе тук.
– Явно е знаел къде сме най-нужни – каза тихо Гуин и Неста
се усмихна.
Но усмивката ѝ бързо посърна и тя попита Емъри:
– Ще те накаже ли семейството ти за случилото се с
Белиус?
Ако дори си го помислеха, Неста щеше да ги навести. С
Маската, Арфата и Короната.
Именно затова трябваше да държат Кошмарните реликви
далеч от нея.
Емъри сви рамо.
– В Ритуала има смъртни случаи. Паднал е в битка, когато
един от спътниците му се обърнал срещу него, докато
изкачвали Рамиел. Повече не им трябва да знаят.
Очите ѝ проблеснаха.
Неста имаше чувството, че истината за случилото се на
онази планина щеше да си остане между тях – и вътрешния
кръг на двора на Фейра. Касиан съвсем явно бе влязъл в
Ритуала не по своя воля. Неста се надяваше никой да не
оспори този факт.
Гуин се засмя дрезгаво.
– Представяте ли си колко ще са ядосани илирианците, че
ние сме спечелили? Особено при положение че не искам да ме
наричат Каринтианка. Стига ми да бъда валкирия.
– О, десетилетия наред ще беснеят – съгласи се ухилено
Емъри.
Неста също се усмихна, преметна отново ръце през
раменете на приятелките си и потъна в дебелите възглавници
на дивана.
– Нямам търпение да го видя.
И за пръв път в живота ѝ, с двете приятелки до себе си,
докато другарят ѝ я чакаше наблизо… Неста нямаше търпение
да види бъдещето си. Цялото.
Бебето, което Рис и Фейра кръстиха Никс, беше като
излязло от приказка. С тъмна коса и сини очи, в които вече
блестеше звездната светлина на родителите му,
подчертавайки светлобронзовата му кожа.
А малките му крилца… Касиан не бе подозирал, че могат да
са толкова ефирни, толкова съвършени, докато не докосна
кадифената им мекота. Ноктите по върховете им щяха да
пораснат доста по-късно, а и нямаше скоро да се научи да
лети с тях, но… Той съзерцаваше вързопчето в обятията си и
сърцето му се изпълваше до пръсване.
– Нямате си представа в колко неприятности ще се забърква
този мъник – каза на Фейра и Рис, които седяха на леглото,
застлано с чисти чаршафи.
Фейра се изкиска.
– Несъмнено ще е заради красивите му очи.
Рис, който още не можеше да се отпусне, само се усмихна.
Вратата се отвори и Неста влезе в стаята, още в съдраните,
кървави чужди дрехи. По-рано беше прегърнала бебето и
гърдите на Касиан се напрегнаха до болка, като я видя да се
усмихва на Никс.
Сега обаче погледна него с тиха молба в очите.
Той подаде безмълвно Никс на Азриел, който видимо се
притесняваше да поеме крехкото създание с грубите си,
белязани ръце. Касиан последва Неста в коридора и надолу по
стълбището. Не си проговориха, докато не излязоха на задната
ливада с изглед към реката, която пак се разбуждаше под
пролетното слънце.
Беше им разказала накратко какво е преживяла и по време
на Ритуала, и след него. Касиан знаеше, че има още. Но някои
неща навярно щяха завинаги да си останат между трите
приятелки. Сестрите по оръжие.
Затова попита само:
– Магията ти… Силата ти наистина ли я няма вече?
Игривият пролетен вятър развяваше златистокестенявата ѝ
коса пред лицето ѝ.
– Върнах я на Котела, за да ми покаже как да ги спася. – Тя
преглътна. – Но ми остана малко. Струва ми се, че нещо –
някой – му попречи да ми вземе всичко. А и аз направих някои
промени.
Майката. Единствено тя можеше да е видяла саможертвата
на Неста и да ѝ е оставила малко сила. Може би точно тя ги
беше погледнала през Маската.
– Какво си променила?
Неста сложи ръка върху корема си.
– Промених малко и себе си. За да не преживява никой от
нас същото.
За миг Касиан остана без думи.
– Ти… Готова си за бебе?
Неста се изсмя.
– Не. Богове, не. Смятам още доста време да пия
противозачатъчната отвара. – Тя се засмя отново. – Но си
направих същото, което Котелът направи на Фейра. За да съм
готова, когато дойде моментът.
Той не можеше да откъсне очи от тихата радост, озарила
лицето ѝ. Затова просто ѝ се усмихна топло. Да – когато
дойдеше моментът, щяха да тръгнат заедно и на това
приключение.
Но постъпката ѝ днес, жертвата ѝ…
– Можеше да владееш света със силата си – каза
предпазливо той.
– Не искам да владея света.
Очите ѝ бяха толкова открити, колкото никога досега.
Другар. Така го беше нарекла.
– Какво искаш? – попита Касиан със сподавен от емоции
глас.
Тя се усмихна и това беше най-прекрасното нещо, което
някога бе виждал.
– Теб.
– Имаш ме още от мига, в който ме срещна.
Тя пъхна кичур коса зад едното си заострено ухо.
– Знам.
Касиан я целуна нежно по устните. Но Неста допълни:
– Искам отвратително пищна другарска церемония.
Той се засмя и се отдръпна от нея.
– Сериозно?
– Защо не?
– Защото Азриел и Мор ще ме съсипят от подигравки.
Илирианците също.
Неста се замисли. После извади нещо от джоба си. Малка
бисквитка от подноса в родилната стая.
– Ето тогава. Храна. От мен за теб, моя другар. Такъв е
обичаят, нали? Споделянето на храна?
Той се задави.
– Това ли са двата ми варианта? Префърцунена церемония
или изсъхнала бисквита?
Лицето ѝ засия с толкова чиста светлина, че дъхът му едва
не секна.
– Да.
Касиан се засмя отново, сгъна пръстите ѝ върху жалката
бисквита и се приведе да прошепне в ухото ѝ:
– Ще си спретнем същинска коронация, Нес.
– Вече си имам корона – заяви тя. – Искам само теб.
Той стисна челюсти. Да, трябваше да измислят какво да
правят с всичките Кошмарни реликви. Щом Неста беше
призовала другите две, въпреки заклинанията на Хелион… Но
друг път щеше да мисли за това. Както и за дребния факт, че
беше спряла Времето с Арфата. И че явно имаше някаква
връзка – или разбирателство – с Майката. Самата Майка.
Неста приглади сбърченото му чело, сякаш виждаше
тревогите в главата му.
– По-късно – обеща. – Ще се погрижим за всичко това по-
късно.
Включително за другите кралици, Кошей и непреодоляната
опасност от нова война.
– По-късно – съгласи се той и Неста плъзна ръце около врата
му.
Нямаше нужда от повече думи. Просто постояха заедно на
речния бряг, докато слънцето ги стопляше до кости.
Неста се отдръпна леко от него и прошепна:
– Обичам те.
И Касиан я целуна отново със сила, по-могъща и
непобедима от Котела.
ГЛАВА 79
На Касиан изобщо не му беше до срещи с Ерис, но някой
трябваше да го провери. Затова два дни след раждането на
Никс тръгна към него. Бяха го настанили в апартамент в
Изсечения град и яростното изражение, с което го посрещна
Кеир, му подсказа, че Ерис не му беше разказал почти нищо.
Ерис четеше книга до бумтящата камина, преметнал глезен
през коляно, сякаш престоят му тук беше нещо съвсем
обичайно. Сякаш не беше отвлечен, омагьосан и използван от
отмъстителна кралица и господар на смъртта.
Касиан затвори вратата след себе си и Ерис вдигна
кехлибарени очи към него.
– Не мога да остана дълго.
– Хубаво.
Ерис затвори книгата, наблюдавайки как Касиан сяда в
креслото срещу неговото.
– Вероятно искаш да разбереш какво съм разкрил на
Бриалин.
– Рис вече погледна в съзнанието ти. Оказва се, че не си
знаел много – обясни Касиан с резлива усмивка.
Ерис врътна очи.
– Тогава защо съм тук?
Касиан го огледа. Облеклото му си беше все така
безупречно, но в челюстта му трепкаше нервен мускул.
– Искахме да знаем какво си казал на Берон. Понеже си
седиш тук съвсем жив, предполагам, че не знае за намесата
ни в спасяването ти.
– О, знае, че сте ми… помогнали.
Касиан изопна гръб и намести криле.
Ерис продължи:
– Винаги смесвай лъжата с истини, генерале. Нима онези
воини скотове не са те научили как да понасяш вражески
изтезания?
Касиан знаеше как. Беше понасял мъчения и разпити, без
да се прекърши нито веднъж.
– Берон те е изтезавал?
Ерис стана и пъхна книгата си под мишница.
– Кой го е грижа какво ми причинява баща ми? Важното е,
че повярва на историята ми, че шпионите на сенкопоеца го
уведомили за отвличането на ценен кадър и сте били крайно
отвратени да намерите точно мен в лапите на Бриалин, вместо
някой от Двора от Лятото или Зимата, или който друг би
паднал толкова ниско да съюзничи с вас.
Касиан анализира всяка негова дума. Берон бе измъчвал
собствения си син, за да му изтръгне информация, вместо да
благодари на Майката, че му го е върнала жив. Но Ерис беше
устоял. Беше пробутал на Берон поредната лъжа.
А и му се видя странен начинът, по който говореше за
другите Дворове, стегнатото му изражение. Дали не
ревнуваше от тях?
Касиан отвори уста, готов да го опари с този въпрос.
Но се поколеба. Погледна Ерис в очите.
Мъжът пред него беше отраснал в разкош и привилегии –
поне на хартия. Но кой знаеше какви зверства му е
причинявал Берон? Касиан знаеше, че Великият господар е
убил любимата на Люсиен. Щом е имал сърце да стори такова
нещо, нима изобщо имаше скрупули?
– Свали тоя съжалителен поглед от лицето си – изръмжа му
тихо Ерис. – Знам що за чудовище е баща ми. Не ми трябва
състраданието ти.
Касиан пак го огледа.
– Защо си зарязал Мор в гората онзи ден? – Въпросът, който
открай време го глождеше. – Само за да впечатлиш баща си
ли?
Ерис се изсмя горчиво, кухо.
– Защо ви е грижа след толкова много време?
– Защото тя ми е сестра и я обичам.
– Не знаех, че илирианците имат навика да чукат сестрите
си.
Касиан изръмжа.
– Питам те след толкова много време – процеди той, –
защото нещо не се връзва. Сам каза, че баща ти е чудовище и
искаш да узурпираш трона му; действаш срещу него не само в
интерес на Двора на Есента, но и на всички елфически земи;
рискуваш живота си, влизайки в съюз с нас… а си я оставил в
гората. Заради чувство на вина ли го правиш? Защото си я
зарязал да умре в мъки?
Златисти пламъци лумнаха в погледа на Ерис.
– Не очаквах да ме подложат на втори кръстосан разпит
толкова скоро.
– Отговори ми, дявол да го вземе.
Ерис скръсти ръце и изтръпна. Явно травмите под
изтънчения му тоалет още боляха.
– Нямам намерение да се оправдавам точно пред теб.
– Мор едва ли ще иска да те изслуша.
– Едва ли. – Ерис пристъпи от крак на крак и пак направи
гримаса. – Но с твоите хора имате да мислите за неща, по-
важни от някакви си древни истории. Баща ми е бесен, че
съюзницата му е мъртва, но това няма да му попречи. Кошей
още е в играта, а Берон като нищо ще се съюзи и с него.
Надявам се делата на Мориган във Валахан да спасят
положението, след като баща ми се развихри над земите ни.
Касиан чу достатъчно. Искаше да се прибира вече – в Дома,
при Неста. Свирепата му, красива другарка, спасила Великите
му господари и сина им. Вечно щеше да благоговее пред нея и
подвизите ѝ. Постиженията ѝ.
А един ден, когато настъпеше моментът… Щяха да
предприемат и следващата стъпка. Щяха да извървят пътя си
заедно.
Касиан тръгна към вратата, към живота, който го очакваше
във Веларис.
Ерис си оставаше техен съюзник. Беше опазил тайните им
дори при изтезания. И макар да нямаше дворянски нюх,
Касиан знаеше, че следващите му думи ще го ранят дълбоко,
но тази рана беше нужна. И може би щеше да тласне нещата в
правилната посока.
– Знаеш ли, Ерис – подхвана с ръка на дръжката на
вратата. – Струва ми се, че дълбоко в себе си си свестен мъж,
попаднал в гнила ситуация.
Той надникна през рамо. Очите на Ерис пак горяха. Но този
път в гърдите на Касиан се надигна само съжаление към
съществото, родено сред богатства, но лишено от всичко
истински ценно. Всичко, с което Касиан бе благословен – и то
щедро.
Затова добави:
– Аз отраснах обграден от чудовища. И цял живот се боря с
тях. Но ти, Ерис… Ти не си едно от тях. Ни най-малко. Дори
започваш да ми приличаш на добряк. – Касиан отвори вратата,
обръщайки гръб на озъбения Ерис. – Просто твърде много те е
страх да се държиш като такъв.
ГЛАВА 80
Пролетта разцъфна във Веларис и Фейра и Никс най-сетне
се чувстваха достатъчно добре да излизат от къщата всеки ден
и да се разхождат из града, което често отнемаше часове
заради всички благожелатели, любопитни да видят детето.
Винаги ги придружаваше някой, обикновено Рис или Мор,
която се държеше също толкова закрилнически покрай
бебето, колкото и родителите му. Касиан и Азриел бяха
същите.
Но никой от тях не присъстваше един топъл ден няколко
седмици по-късно, когато Неста тръгна с Фейра и Илейн на
разходка извън града. В небето нямаше и следа от Касиан,
който редовно я държеше будна до зори, за да правят любов, и
дотягащо настояваше да я нарича „другарка“ при всяка
възможност, освен по време на сутрешните им тренировки с
жриците.
Успешното им участие в Кръвния ритуал не означаваше, че
обучението им е приключило. Напротив. След като с
приятелките ѝ разказаха на Касиан и Азриел повечето
подробности около изпитанието си, двамата командири
съставиха дълъг списък с грешки, които трябваше да бъдат
поправени, а останалите жрици също искаха да се поучат от
тях. Затова щяха да продължат с тренировките, докато не
станеха истински валкирии. Гуин, въпреки победата си в
Ритуала, още живееше в библиотеката.
Беше им казала, че може да я напусне за другарската
церемония на Неста и Касиан след три дни, която щеше да се
състои в малкия параклис в двора на крайречната къща.
Въпреки желанието ѝ за пищна церемония Неста не искаше
огромна тълпа. Вече украсяваха параклиса с всевъзможни
цветя, омагьосани да не вехнат, и коприни, дантели, свещи и
гирлянди – всичките платени от Рис, който не спираше да ѝ
купува подаръци. Затрупваше я с рокли и бижута, и
декоративни възглавнички, и какви ли не глупости, докато
накрая Неста не му нареди да престане, заявявайки, че ако ѝ
организира зашеметяваща церемония, вече ще са квит.
Затова Рис подготвяше събитието. Неста не се и съмняваше,
че параклисът ще е отрупан с абсурдни скъпоценности.
Но най-важен беше мъжът, който щеше да застане до нея,
да ѝ се врече във вярност и да ѝ даде от храната си, преди
семейството и приятелите им да овържат ръцете им една за
друга с черна панделка, с която щяха да останат до
консумирането на другарския си съюз.
Въпреки че вече го консумираха по два-три пъти дневно от
няколко седмици насам.
Нямаше значение. Неста очакваше нетърпеливо
церемонията и… каквото ѝ предстоеше след нея. Мисълта за
това не я плашеше. Вече нищо не ѝ носеше отчаяние. Не и с
Касиан до нея, приятелите ѝ, Домът на Ветровете…
Това беше последният подарък на Рис преди церемонията:
Домът беше техен. Неин.
Тъй като Домът беше решил, че харесва Неста най-много от
всички останали, Рис го подари на двама им с Касиан с
уговорката, че библиотеката си остава притежание на
жриците и Дворът им може да се събира в Дома за специални
поводи. Неста беше доволна – повече от доволна.
Една вечер, като отиде в крайречната къща, там я чакаше и
подарък от Фейра. Закачен на стената във вестибюла.
Портрет на Неста, бранеща линията в Прохода на Еналиус.
Тя беше позволила на Рис да види части от Ритуала – но
нямаше представа, че е поискал не от любопитство, а за да
даде идеи на другарката си за това.
Неста се взира дълго в портрета, закачен между тези на
Фейра и Илейн, и осъзна, че плаче, чак когато Фейра я
прегърна силно.
Дом. Домът на Ветровете, Веларис, този двор… Те бяха неин
дом. Мисълта разпали светла искрица в гърдите ѝ, която не
угасваше вече дни наред.
И още мъждукаше, когато Неста се изправи пред задачата
си за деня. Задача, отлагана твърде дълго.
Фейра остави изящната им черна карета в подножието на
тревистия хълм и взе Никс на ръце, после трите се
заизкачваха по полегатото възвишение. Градът се ширеше
пред тях, лъснал под пролетното слънце, но Неста не
откъсваше очи от самотния камък на билото.
Спря с бумтящо сърце на крачка зад Фейра, която коленичи
пред надгробната плоча и показа Никс на камъка.
– Това е внукът ти, татко – прошепна през стегнато от
емоции гърло.
После сведе глава и заговори твърде тихо, за да я чуят
Неста и Илейн.
След няколко минути Фейра стана с обляно в сълзи лице –
държеше бебето в ръце и не можеше да ги избърше. Илейн
пристъпи напред, прошепна няколко думи над гроба на баща
им, а после и двете погледнаха Неста с плахи усмивки.
Сутринта Фейра я покани с тях, за да покажат заедно
бебето на баща им.
И Неста намери един-единствен отговор в сърцето си.
Затова сега кимна на сестрите си да не я чакат. Те
заслизаха по тревистия склон, оставяйки Неста сама пред
надгробната плоча.
Тя потърси нужните думи, оправдание, извинение, но така и
не намери.
Слънцето докосваше като топла ръка рамото ѝ, като онази,
която бе попречила всичката ѝ сила да изчезне, сякаш я
уверяваше, че вече не е нужно да се извинява, да моли за
прошка.
Баща ѝ беше умрял за нея, с любов в сърцето, и макар че
тогава не го бе заслужавала… Оттук нататък щеше да прави
всичко по силите си да го заслужи. Да заслужи не само
неговата любов, но и тази на хората около нея. На Касиан.
Някои дни щяха да са трудни, да, но щеше да се справи. Да
се бори за това.
Баща ѝ бе умрял за нея, с любов в сърцето, и нейното също
беше изпълнено с любов, като извади резбованата розичка от
джоба си и я остави върху плочата. Вечен символ на красотата
и доброто, които бе опитал да донесе на света.
Неста докосна с пръсти устните си, целуна ги и сложи ръка
върху камъка.
– Благодаря ти – каза, сдържайки парещите си сълзи. –
Благодаря.
Бърза сянка прелетя над нея, последвана от шепот на
криле, и без дори да погледне, Неста знаеше кой кръжи
високо в небето, уверявайки се, че всичко е наред. Че тя е в
безопасност.
Натрапник. Тя изпрати на Касиан въздушна целувка.
Другарят ѝ. Любовта на живота ѝ. Неин приятел.
Светлината в гърдите ѝ пламна като огнено слънце.
Фейра и Илейн я чакаха по средата на склона. Никс вече
спеше спокойно в обятията на Илейн. Сестрите ѝ я привикаха
с ярки усмивки.
Неста също им се усмихна и заслиза с леки стъпки по
склона към тях.
БЛАГОДАРНОСТИ
Завършването на тази книга беше дългогодишно
пътешествие, започнало от първите страници, които
нахвърлях, докато пишех „Двор от крила и разруха“, и
продължило през годините оттогава, прекарани в творене,
редактиране, усъвършенстване. Но като че ли най-важното
около тази книга беше, че ми служи като спътник по време на
собственото ми пътешествие през долините и планините на
психическото ми здраве, вървейки до мен, докато се лутах
покрай нащърбените останки от някои неща в съзнанието ми.
И въпреки че историята на Неста далеч не е директно
отражение на моите преживявания, в книгата има моменти,
които имах огромна нужда да напиша – не само заради
персонажите, но и заради мен самата. Надявам се те да
отекнат и в твоята душа, скъпи читателю, и да ти напомнят, че
си обичан и заслужаваш да те обичат, независимо от всичко.
Безкрайно благодарна съм, че в професионалния и личния
си живот съм обградена с хора, които непоколебимо крачеха
по хълмовете и долините с мен, особено в толкова смутни
времена за целия ни свят.
На сина ми Таран: носиш ми радост и сила, и такава любов,
че сърцето ми прелива от нея всеки божи ден. Смехът ти е
най-красивата музика на света. (Пиша това, въпреки че току-
що се опита да изядеш една опаковъчна стиропорена пуканка,
докато не те гледах.) За мен е чест да бъда твоя майка и
страшно се гордея с теб. Обичам те, зайче.
На съпруга ми Джош: толкова части от историята ни са
разпилени из книгите ми, но в тази като че ли има най-голям
дял. Още от мига, в който те видях за пръв път в общата стая
на колежанското ни общежитие преди шестнайсет години,
знаех, че ти ще си Единственият. Не ме питай как, но само
като влезе през вратата, разбрах. Въпреки това си нямах
представа колко изумителен, приказен път ще извървим
заедно – какви места ще видим, какъв живот ще си изградим и
какво семейство ще създадем. Благодаря ти, че ме обичаше
през цялото това време.
На Ани, пухеното ми бебче и най-предан спътник: ти си
възможно най-добрата сестричка на Таран, най-добрият втори
пилот в писането и най-добрата гушливка след дългия работен
ден. Обожавам къдравата ти опашка, прилепските ти уши,
вечните ти дяволии – и нежната ти, любяща душа.
На моята приятелка и сестра Джен Кели: мисля, че като
прочетеш тази книга, ще разбереш влиянието на
приятелството ти върху мен и колко хубави неща си донесла в
живота ми. Не спря да ми подаваш ръка и ще съм ти вечно
благодарна за това.
На редактора ми и също фанатик по кръстословиците на
„Ню Йорк Таймс“ Ноа Уилър: ти си гений. Същински гений и
спасител, и най-добрият редактор, с когото някога съм имала
удоволствието да работя. Благодаря, благодаря, благодаря за
невероятното ти усърдие, за оригиналните, разумни идеи и
задето постоянно ме стимулираш да бъда по-добър писател.
Всяка сутрин се будя с истинско нетърпение да работя с теб и
да се уча от теб и нямам думи да опиша колко съм ти
признателна.
На агентката ми Робин Ру: благодарността ми се струва
недостатъчна за всичко, което си направила за мен, и
радостта ми от работата с теб. Появи се точно в онзи момент в
живота ми, когато най-много се нуждаех от теб и знанията ти,
и благодаря на вселената за всеки божи ден, в който имам
честта да те наричам свой агент. Колкото и милиона
видеовръзки да проведохме, нямам търпение да си отворим на
живо по кенче шампанско (ха-ха)!
На Джил Жилет: ти си безкомпромисната ми фея
кръстница. Благодаря ти, че се трудиш така неуморно, за да
сбъднеш мечтите ми – и че си толкова брилянтен, прекрасен
човек.
На Виктория Кук: ти си най-големият пич и безкрайно се
радвам, че си в моя ъгъл.
На Мора Уоган: благодаря, благодаря, благодаря за
съветите, усърдието и щедростта.
На Сесилия де ла Кампа: ти си един от най-готините и
трудолюбиви хора в бранша. Благодаря ти, че подкрепяш мен
и книгите ми!
На Бет Милър: ти си истински слънчев лъч и най-
организираният човек, когото познавам. Прекланям се пред
записките ти! Страшно признателна съм ти за всичко, което
правиш.
На екипа от „Райтърс Хаус“: въпреки че отскоро работим
заедно, вече надминахте и най-смелите ми очаквания. Не мога
да си представя книгите ми да попаднат в по-сигурни ръце – и
при по-свестни хора! Гордея се, че съм част от семейството ви!
На Лора Кийф: благодаря ти за усърдния труд и съветите за
играчки, с които да занимавам Таран! Толкова е забавно да се
работи с теб – благодаря ти за всичко!
На целия екип от „Блумсбъри“ – Найджъл Нютън, Ема
Хопкин, Кейтлин Фарар, Ребека Макнали, Синди Лох,
Валентина Райс, Никола Хил, Аманда Шип, Мари Кулман,
Луси Маки-Сим, Никол Джарвис, Емили Фишър, Емили
Чамбирън, Пати Рачфорд, Ема Юбанк, Джон Кендъл, Дона
Гутие, Мелиса Кавоник, Даян Арънсън, Ник Суини, Клеър
Хенри, Никълъс Чърч, Фабия Ма, Даниел Оконър, Бриджит
Нелсън, Сара Маклийн, Сара Найт, Лиз Брей, Женевив
Нелсън, Адам Къркман, Дженифър Гонзалес, Лора Пенък,
Елизабет Цецо и Валъри Еспозито: благодаря ви за
невероятната работа.
На Кейтлин Северини: искрени благодарности за
старателното редактиране!
На Кристина Ма: благодаря ти за зоркото коригиране.
На издателите ми по целия свят: дълбоко съм ви
признателна за подкрепата и усилията, с които
разпространявате книгите ми до читателите по света.
На Джилиън Стайн: цял купон е да се работи с теб и си един
от най-страхотните хора, които познавам. Благодаря ти за
усърдието – и че си ти!
На Тамар Ридзински: благодаря ти безкрайно за
всеотдайността и добрината.
На Ник Одорисио, истински джедай. Благодаря ти, че ми
обясни за всичко от равновесието до разположението на
краката и значимостта им за един майстор джедай. Огромна
част от мъдростта ти намери място в книгата (заедно с моите
оплаквания покрай коремните преси, планковете и жалкото
ми равновесие)!
На Джейсън Чен: благодаря ти за статията относно добрия
юмручен удар – както и на Аиман Фарук, Кийт Хоран, Крис
Уагспак и Пит Карвил за безценните уроци и съвети в нея.
Дано ако някога попадна в кръчмарски бой, да си спомня поне
част от съветите ви! Ако съм объркала нещо в книгата, вината
е изцяло моя.
Благодаря на Ана Виктория, чието фитнес приложение (F_t
Body) ми помогна да изпитам върху себе си огромна част от
физическата трансформация на Неста. Не бях предполагала,
че ще се гордея толкова с една-единствена лицева опора
(макар че предпочитах да си спестя българските клекове!).
Благодаря и на Headspace за спокойствието и отмората, които
намирах чрез медитации.
На доктор С: толкова много неща искам да ти кажа, но съм
сигурна, че няма да успея да изразя искрената си
признателност. Затова ще кажа просто: благодаря за помощта
ти.
Огромни благодарности за Маху Уенуа от Нова Зеландия.
Преходът по планинските пътеки, грохотът на реката, пътят
на слънцето по небосклона – всичко това вдъхнови похода на
Неста и Касиан. (Въпреки че на няколко пъти едва не си
счупих глезена, опитвайки да си водя записки и да вървя
едновременно!) Земите ти са любимото ми място на света,
защото там изпитах душевен мир и прозрение, които още не
мога да опиша. Благодаря на теб и маорския народ за
изцерението, което земите ви донесоха на уморената ми душа.
На Линет Нони: благодаря ти за приятелството, което
озарява дните ми, и задето си най-умният критик на
планетата. Не знам какво щях да правя без теб!
На приятелката ми Стеф Браун: обичам те. Това е. (Е, добре
де, изобщо не е само това, но вече знаеш какво чувствам към
теб!)
На Луис Анг и Лора Ашфорт: вече съм го казвала около
хиляда пъти, но държа да знаете колко ви обожавам и колко
съм щастлива, че ви познавам.
На прекрасните ми родители и цялото ми семейство: от
толкова много време не сме се виждали на живо, но усещам
любовта ви дори от стотици километри разстояние.
Незаменими сте. И на тъстовете ми Линда и Денис: благодаря
ви за шоколада (колкото и да разправях, че не искам!), че сте
толкова всеотдайни баба и дядо и за безусловната любов.
И накрая на всичките ми читатели: добрите ви думи,
отзивчивостта и подкрепата ви са ми безкрайно скъпи.
Благодаря ви, че приехте персонажите ми в сърцата си и че
ми позволявате да практикувам любимата си професия. Вечна
признателност!
Поредица „Стъкленият трон“
Острието на асасина
Стъкленият трон
Среднощна корона
Огнената наследница
Кралица на сенките
Империя на бури
Кулата на зората
Кралство на пепелта
•
Поредица „Двор от рози и бодли“
Двор от рози и бодли
Двор от мъгла и ярост
Двор от крила и разруха
Двор от скреж и звездна светлина
Двор от сребърни пламъци
Двор от рози и бодли: книга за оцветяване
•
Поредица „Лунатион“
Дом на пръст и кръв



__