
Превод от английски език
Цветелина Тенекеджиева
Книгата се издава под това лого, запазена марка на ЕГМОНТ.
Всички права запазени. Нито книгата като цяло, нито части от нея могат
да бъдат възпроизвеждани под каквато и да е форма.
Оригинално заглавие: House of Earth and Blood
Copyright © Sarah J. Maas, 2020
All rights reserved.
Превод Цветелина Тенекеджиева
© Егмонт България, 2020
Редактор Радка Бояджиева
Коректор Павлина Върбанова
Издава „Егмонт България“ ЕАД
1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9
www.egmontbulgaria.com
Електронно издание, 2020
ISBN 978-954-27-2457-5
На Таран – най-ярката звезда в небето ми

ЧЕТИРИТЕ ДОМА НА МИДГАРД
според декрета, издаден през 33 г. в.е.
от Имперския сенат във Вечния град
ДОМ НА ПРЪСТ И КРЪВ
Метаморфи, човеци, вещици, обикновени животни
и множество други, следващи гласа на Ктона,
както и някои, избрани от Луна
ДОМ НА НЕБЕСА И ДИХАНИЯ
Малаки (ангели), елфи, стихии, феи* и всички,
благословени от Солас, както и някои,
спечелили благоволението на Луна
ДОМ НА МОРЕТА И ОКЕАНИ
Речни духове, мери, водни зверове, нимфи,
келпита, ноки и други, закриляни от Огенас
ДОМ НА ПЛАМЪЦИ И СЕНКИ
Демонаки, косачи, таласъми, вампири, драки, дракони,
некроманти и множеството зли безименни същества,
които дори Урд не вижда
Феите били прокудени от Дома им заради участието им в Разгрома и вече ги считат
за Низши, макар че мнозина от тях отказват да се приемат за такива.
ПЪРВА ЧАСТ
ПАДИНАТА
1
До вратата на галерията стоеше вълчица.
Това означаваше, че е четвъртък, което пък означаваше, че
Брайс е отегчена до смърт, щом вече познаваше по появите на
Даника кой ден от седмицата е.
Вълчицата хлопна с юмрук по тежката метална врата на
антиквариат „Грифон“ – юмрук, чиито нокти бяха лакирани в
цвят лилав металик и отчаяно се нуждаеха от маникюр. След
секунда женски глас излая, полузаглушен от стоманата:
– Отваряй, адът да те вземе, Бри. Ще пукна от жега!
Седнала пред бюрото в скромната изложбена зала на
галерията, Брайс се подсмихна и отвори на компютъра
прозореца на камерата за видеонаблюдение над входната врата.
Пъхна кичур от виненочервената си коса зад едното си
заострено ухо и попита през интеркома:
– Защо си толкова мърлява? Все едно си тършувала из
боклукчийските кофи.
– Какво означава „тършувала“, да му се не види?
Даника подскачаше от крак на крак с лъснало от пот чело.
Избърса го с мръсна ръка, размазвайки някаква черна течност
по него.
– Ако беше прочела някоя и друга книга, щеше да знаеш.
Благодарна за разнообразието след цяла сутрин на
отегчителни проучвания, Брайс стана с усмивка от бюрото. Тъй
като галерията нямаше прозорци към улицата, сериозното
оборудване за видеонаблюдение беше единственият начин да
разбере кой стои отвъд дебелите ѝ стени. Въпреки острия си
полуелфически слух не чуваше почти нищо през металната
врата, освен блъскането с юмруци. Голите стени от пясъчник не
отговаряха на стандартите на последните технологии и клас А
магии, които поддържаха сградата и предпазваха множеството
книги в архивите на долния етаж.
Сякаш разбуден от мисълта ѝ за долния етаж или пък от
тракането на високите ѝ токчета, тъничък глас попита иззад
дебелата петнайсет сантиметра врата на стаята с архивите от
лявата ѝ страна:
– Даника ли е?
– Да, Лехаба.
Брайс хвана дръжката на входната врата. Заклинанията по
нея завибрираха в дланта ѝ и плъзнаха като пушек по
луничавата ѝ златиста кожа. Тя стисна зъби и изтърпя – още не
беше свикнала с усещането, въпреки че от цяла година
работеше в галерията.
Лехаба я предупреди от другата страна на измамно
обикновената метална врата на архивната стая:
– Джесиба не обича да я каниш тук.
– Ти не обичаш да я каня тук – поправи я Брайс, обръщайки
присвити кехлибарени очи към вратата на архивната стая и
малката огнена феичка от другата ѝ страна, която винаги
идваше да подслушва, появеше ли се някой на входа. – Отивай
да работиш.
Лехаба не отвърна – сигурно се беше върнала на долния етаж
да пази книгите. Брайс врътна очи, отвори входната врата и я
блъсна суха горещина, способна да изсмуче живота ѝ. А лятото
едва започваше.
Даника не просто изглеждаше, все едно е тършувала из
боклукчийските кофи, но и миришеше подобаващо.
От стегнатата ѝ дълга плитка стърчаха снопчета
сребристоруса коса – обикновено идеално гладка и копринена, –
а аметистовите, сапфирените и розовите кичури бяха
опръскани с нещо тъмно и мазно, вонящо на метал и амоняк.
– Не си даваш много зор – измърмори Даника и влезе
наперено в галерията
Мечът в ножницата на гърба ѝ подскачаше леко при всяка
нейна стъпка. Плитката ѝ се беше оплела в протритата му
кожена дръжка и когато Даника спря пред бюрото, Брайс си
позволи да я отплете.
Даника дори не я изчака, преди да разкопчае с тънки пръсти
каишките на ножницата, пристегната към оръфаното ѝ кожено
моторджийско яке.
– Трябва да го оставя тук за няколко часа – обяви, сваляйки
меча от гърба си, и тръгна към склада, скрит зад дървен панел в
отсрещния край на изложбената зала.
Брайс се облегна на ръба на бюрото и скръсти ръце върху
еластичната черна материя на тясната си рокля.
– Сакът ти за фитнес вече усмърдя целия склад. Джесиба ще
се върне днес следобед и пак ще изхвърли боклуците ти в
контейнера, ако ги завари тук.
Това беше най-малкото, на което беше способна Джесиба
Рога, ядосаше ли я някой. Четиристотингодишната магьосница
се родила вещица, но обърнала гръб на корените си и се
присъединила към Дома на пламъци и сенки, затова сега
отговаряше само пред Подземния крал. В Пламъци и сенки
беше попаднала на мястото си – разполагаше с арсенал от
заклинания, на който можеше да завижда всеки магьосник и
некромант от най-мрачния Дом. Говореше се, че превръщала
хора в животни, ако я подразнели достатъчно.
Брайс не смееше да я попита дали дребните твари в
десетината аквариума и терариума винаги са били животни. И
се стараеше никога да не я ядосва. Не че съществуваха
безопасни отношения с ванир. Дори най-безобидните сред
ванирите – група, включваща всички същества в Мидгард освен
човеците и обикновените животни – можеха да са смъртоносни.
– Ще си го взема после – обеща Даника и натисна тайния
панел, за да отвори.
Брайс вече три пъти ѝ беше натъртвала, че складът на
изложбената зала не ѝ е личен килер. Но Даника винаги
отговаряше, че галерията, разположена в сърцето на Стария
площад, била на по-централно място от Вълчата бърлога, която
се намираше чак в Лунната гора. И толкова.
Складът се отвори и Даника размаха ръка пред лицето си.
– Моят сак усмърдявал целия склад? – Побутна с върха на
единия си черен ботуш безформената платнена торба с
танцовия екип на Брайс, пъхната между парцала за под и
кофата. – Кога за последно си пра дрехите?
Брайс сбърчи нос, когато я блъсна вонята на стари обувки и
потни дрехи. Вярно, беше забравила да изпере трикото си след
обедния курс преди два дни. Главно защото Даника ѝ изпрати
видеоклип, на който се виждаше купчина лудокорен върху
кухненския им плот, а от продънената им уредба до прозореца
вече гърмеше музика. Клипчето беше придружено със заповед
да се прибира по-бързо. Брайс се подчини. Пушиха толкова, че
като дойде на работа вчера сутринта, май още я държеше.
Не можеше да си обясни защо иначе би ѝ отнело десет
минути да напише имейл от две изречения. Буква по буква.
– Да оставим тази тема – каза Брайс. – С теб имаме сметки за
уреждане.
Даника поразмести разни джунджурии в склада, за да
направи място за своите.
– Вече ти се извиних, че изядох остатъците от онези спагети.
Довечера ще ти купя.
– Не е това, шматко, макар че и за това майната ти. Бях си ги
приготвила за обяд. – Даника се засмя. – Тая татуировка
страшно ме боли – оплака се Брайс. – Не мога дори да се
облегна на стола.
– Татуистът те предупреди, че ще боли няколко дни.
– Бях толкова пияна, че се подписах грешно на декларацията.
Как да проумея какво означава да ме „боли няколко дни“?
Татуировката на Даника – същата като тази на нейния гръб –
вече беше зараснала. Едно от преимуществата да бъдеш
чистокръвен ванир беше бързото възстановяване на тялото в
сравнение с това на хората – и на полухората като Брайс.
Даника най-сетне намери място за меча си сред бъркотията в
склада.
– Обещавам довечера да ти държа лед на гърба. Само ме
остави да се изкъпя, и ме няма до десет минути.
Приятелката ѝ редовно минаваше през галерията, особено в
четвъртъците, когато сутрешният ѝ патрул приключваше на
няколко пресечки от площада, но никога досега не се беше
къпала в банята на долния етаж. Брайс махна към мазната
мръсотия по нея.
– С какво си се оцапала така?
Даника се намръщи, сбърчвайки ъглестите черти на лицето
си.– Наложи се да прекъсна бой между сатир и нощник. – Тя
погледна с оголени зъби черните пръски, засъхнали по ръцете
ѝ. – Познай кой от тях ме оплиска със соковете си.
Брайс изсумтя и кимна към вратата на архивната стая.
– Душът е твой. В най-долното чекмедже на бюрото има чисти
дрехи.
В мига, в който Даника хвана с мръсни пръсти дръжката на
вратата, челюстта ѝ се стегна и старата татуировка на врата ѝ –
рогатият ухилен вълк, символ на глутницата „Дяволи“ – се
загърчи от напрежение.
Не от напъна да завърти дръжката, осъзна Брайс,
забелязвайки внезапно скования гръб на приятелката си. Тя
надникна към склада, който Даника не си беше направила
труда да затвори. Мечът, прославян както в града, така и
надалеч извън него, стоеше опрян до метлата и парцала за под.
Древната му кожена ножница почти не се виждаше от пълната
туба с бензин за захранване на електрическия генератор.
Брайс отдавна се чудеше защо ѝ е на Джесиба толкова
старовремско устройство – докато миналата седмица не спря
първосветът в целия град. Тогава само генераторът задържа
механичните ключалки по време на последвалите грабежи,
когато цял куп откачалки се изляха откъм Месарския пазар и
заобстрелваха входната врата на галерията с
контразаклинания, за да проникнат през магическата ѝ защита.
Но… Даника да остави меча си в склада? Да иска да се
изкъпе? И защо гърбът ѝ се скова така?
– Имаш среща с градоуправниците, нали? – попита Брайс.
През петте години, откакто се запознаха като
първокурснички в Университета на Лунния град, Брайс можеше
да преброи на пръстите на едната си ръка всички пъти, в които
бяха призовавали Даника на среща със седемте души,
достатъчно извисени да я подтикнат към душ и преобличане.
Дори когато ходеше да се отчита пред дядо си, прима на
валбарските вълци, и пред майка си Сабин, Даника носеше
коженото си яке, дънки и която тениска със стара рок банда
беше изпрана.
Естествено, това изкарваше Сабин извън нерви, но все пак
всичко в Даника – и в Брайс – изкарваше извън нерви
главатарката на глутницата „Лунно острие“, водеща сред
метаморфските отряди от Помощната гвардия на града.
Без значение беше, че Сабин от векове беше официалната
наследница на възрастния си баща, прима на валбарските
вълци, нито че Даника се нареждаше след нея за титлата.
Защото от години се шепнеше не съвсем прикрито, че трябва да
обявят Даника за официална наследница, прескачайки майка ѝ.
Защото старият вълк бе завещал на внучка си меча – семейна
реликва, след като векове наред го обещавал на Сабин, която
трябвало да го получи след смъртта му. Примът оправдаваше
неочакваното си решение с това, че мечът сам избрал Даника
на осемнайсетия ѝ рожден ден с глас, ясен като вълчи вой в
лунна нощ.
Сабин така и не забрави унижението. Все пак дъщеря ѝ
носеше меча почти навсякъде със себе си – дори пред майка си.
Сега Даника стоеше застинала под големия свод, на върха на
застланото със зелен килим стълбище, водещо към архивното
помещение под галерията – където съхраняваха истинското
съкровище, бранено денонощно от Лехаба. Затова и Даника,
която бе изучавала история в университета, обичаше да се
отбива толкова често – за да се рови из древните произведения
на изкуството и книгите, колкото и да я подиграваше Брайс за
читателската ѝ култура.
Даника се обърна към нея с размътени карамелени очи.
– Днес освобождават Филип Бригс.
– Какво? – подскочи Брайс.
– Пускат го заради някаква проклета формалност. Някой е
объркал документацията. На срещата ще ни обяснят
подробно. – Тя стисна фината си челюст, докато стъклените
фенери с първосвет покрай стълбището озаряваха мръсната ѝ
коса. – Смахната работа.
Стомахът на Брайс сякаш се преобърна. Човешките бунтове
се ограничаваха до северните граници на Пангера, обширната
територия отвъд Халдренско море, но Филип Бригс бе положил
огромни усилия да разпали размирици и във Валбара.
– Но нали с глутницата го спипахте на местопрестъплението,
в бомбаджийската му бърлога!
Даника потупа с ботуш по зеления килим.
– Шибани бюрократщини!
– Щял е да взриви цял клуб, да заложи бомба в „Белият
гарван“. Намерили сте плановете му на хартия.
Това беше един от най-посещаваните нощни клубове в града и
броят на жертвите щеше да е катастрофален. Предишните му
атентати бяха по-скромни, макар и смъртоносни, и всичките
целяха да разпалят война между човеци и ванири, каквато вече
вилнееше в студените земи на Пангера. Бригс не криеше
крайната си цел: глобален конфликт, който би коствал милиони
животи и от двете страни. Допустими жертви, ако само така
човеците можеха да надвият потисниците си – надарените с
магически способности и дълголетие ванири, както и по-
вишестоящите астери, управляващи планетата Мидгард от
Вечния град в Пангера.
Но Даника и глутницата „Дяволи“ го възпряха. Заловиха
Бригс и съучастниците му – бунтовници от сектата „Керес“ – и
защитиха невинните обитатели на града от фанатизма им.
Глутницата „Дяволи“, един от най-елитните метаморфски
отряди на Помощната гвардия на Лунния град, патрулираха по
Стария площад и се грижеха пияните разгонени туристи да не
станат пияни мъртви туристи, заговаряйки с когото не трябва.
Грижеха се поредната отрепка, влязла в града, да стои настрана
от баровете, кафенетата, музикалните клубове и магазините. И
хора като Бригс да попадат в затвора.
33-ти имперски легион си приписваше същите заслуги, но
ангелите от легендарните редици на личната армия на
губернатора просто гледаха заплашително и се заканваха.
– Повярвай ми – каза Даника, слизайки тежко по
стълбището, – ще се постарая всички на тая шибана среща да
разберат, че в никакъв случай не бива да освобождават Бригс.
Несъмнено щеше да се постарае. Дори да ѝ се наложеше да
ръмжи в лицето на Мика Домитус, щеше да ги убеди. Малцина
дръзваха да разгневят архангела на Лунния град, но Даника
нямаше да се поколебае. А като се имаше предвид, че и
седмината градоуправници щяха да присъстват на срещата,
шансовете това да се случи бяха големи. Напрежението бързо
скачаше, когато всичките се съберяха в една стая. Шестимата
по-низши управници на Лунния град – метрополиса, носил
някога името Лунатион – открай време не се спогаждаха. Всеки
от тях управляваше отделна част от града: примът на вълците –
Лунната гора, елфът Есенния крал – Пет рози, Подземния
крал – Костения квартал, Змийската кралица – Месарския
пазар, Оракула – Стария площад, а Речната кралица, която
рядко се появяваше, представляваше Дома на морета и океани
и Синия двор, намиращ се надълбоко под тюркоазената
повърхност на река Истрос, откъдето рядко благоволяваше да
излезе.
Човеците от Асфоделските поля нямаха лидер. Затова и
Филип Бригс намери толкова симпатизанти.
Но Мика, управникът на Централния бизнес район,
властваше над всички. Освен титлата си на градоуправник
имаше и звание архангел на Валбара. Беше владетел на цялата
проклета територия и отговаряше само пред шестимата астери
във Вечния град, столицата и сърцето на Пангера. На цялата
планета Мидгард. Ако някой можеше да задържи Бригс в
затвора, това беше той.
Даника стигна дъното на стълбището, толкова надолу, че
Брайс, застанала под свода на върха му, вече не я виждаше от
тавана.
– Здрасти, Сиринкс.
Петнайсеткилограмовата химера изскимтя доволно.
Джесиба купи съществото преди два месеца, а когато Брайс
му се зарадва, я предупреди: „Това не е домашен любимец, а
скъпо, рядко същество, което съм довела единствено за да пази
книгите заедно с Лехаба. Не му пречѝ на работата“.
Оттогава Брайс пропускаше да спомене на Джесиба, че
Сиринкс предпочита да яде, да си подремва и да го чешат по
корема, вместо да бди над безценните книги. Нищо че шефката
можеше да го види с очите си, решеше ли да провери
материала от десетките камери за видеонаблюдение в
библиотеката.
Даника провлачи с насмешлив тон:
– Какво ти е влязло в гащите, Лехаба?
– Не нося гащи – измърмори огнената фея. – Нито пък дрехи.
Не са особено практични, ако си направен от огън, Даника.
Даника се подсмихна. Преди Брайс да реши дали да не слезе
долу, за да съдийства на двубоя между феята и вълчицата,
телефонът на бюрото зазвъня. Можеше да предположи кой е.
Въпреки че високите ѝ токчета потъваха в дебелия килим,
успя да стигне до телефона, преди да се е включил секретарят,
спестявайки си петминутно конско.
– Здравей, Джесиба.
Красив, мелодичен женски глас отвърна:
– Ако обичаш, предай на Даника Фендир, че ако продължава
да използва склада за личен килер, наистина ще я превърна в
гущер.
2
Докато Даника се върне в изложбената зала на галерията,
Брайс вече беше получила леко заплашително мъмрене от
Джесиба, задето не си вършела добре работата, имейл от
превзета клиентка, пришпорваща Брайс да подготви
документацията за древната урна, която си беше купила, за да
се фука с нея пред също толкова превзетите си приятелки на
коктейла си в понеделник, и две съобщения от членове на
глутницата на Даника, любопитни дали алфата им възнамерява
да убие някого заради освобождаването на Бригс.
Натали, Третата на Даника, попита в прав текст: „Подивяла
ли е вече заради Бригс?“.
Конър Холстръм, Вторият на Даника, беше малко по-
предпазлив в комуникацията. Никога не беше изключено да
изтече информация. „Говорила ли си с Даника?“ – поинтересува
се Конър.
Брайс тъкмо му отговаряше: „Да, погрижила съм се“, когато
сив вълк, голям колкото дребен кон, затвори желязната врата
на архивната стая с лапа и ноктите му издрънчаха по метала.
– Да разбирам, че не си харесала дрехите ми? – попита Брайс,
ставайки от стола.
Само карамелените очи си оставаха същите в този облик на
Даника – и само те смекчаваха чистата заплаха и хищническата
грация, които вълчицата излъчваше с всяка своя стъпка към
бюрото.
– Облякла съм ги, не бой се. – Дългите ѝ остри зъби
проблясваха с всяка нейна дума. Даника наостри рунтавите си
уши, надниквайки първо към изключения компютър, после и
към дамската чанта на Брайс, приготвена върху бюрото. –
Идваш с мен ли?
– Джесиба иска отново да се правя на детектив. – Брайс
грабна връзката с ключове, отварящи врати в различни части от
живота ѝ. – Пак ми натяква, че трябвало да намеря Рога на
Луна. Сякаш не го издирвам от цяла седмица.
Даника погледна към една от видимите камери в
изложбената зала, монтирана зад обезглавената статуя на
танцуващ фавн отпреди десет хиляди години. Пухкавата ѝ
опашка подскочи леко.
– Защо ѝ е притрябвал?
Брайс сви рамене.
– Нямам смелост да попитам.
Даника закрачи към входната врата, внимавайки да не
раздере килима с нокти.
– Едва ли иска да го върне в храма за доброто на света.
– По-скоро ще е за нейна лична изгода – коментира Брайс.
Излязоха на тихата улица, на една пресечка от Истрос.
Обедното слънце вече припичаше калдъръма. Даника беше като
масивна стена от козина и мускули между Брайс и бордюра.
Кражбата на свещения рог по времето, когато целият град
потъна в тъмнина, беше най-голямата новина покрай събитието:
крадците бяха използвали прикритието на мрака да проникнат
в Храма на Луна и да отмъкнат древната елфическа реликва от
мястото ѝ в скута на огромната статуя на богинята, възседнала
трона си.
Архангел Мика обяви солидна награда за всякаква
информация, допринасяща за връщането ѝ, и обеща, че
безбожното копеле, което я е откраднало, ще си плати за
кощунството.
С публично разпъване на кръст, разбира се.
Брайс умишлено не припарваше до площада в Централния
бизнес район – ЦБР, където обикновено се състояха
разпъванията. Някои дни, в зависимост от вятъра и
горещините, мирисът на кръв и гнила плът се носеше на
няколко пресечки разстояние.
Гигантската вълчица оглеждаше улицата, душейки въздуха за
скрити заплахи. Тъй като тя самата беше наполовина елф,
надушваше околните по-задълбочено от обикновените човеци.
Като дете забавляваше родителите си, описвайки подробно
мириса на всички жители на малкото им планинско градче
Нидарос – хората не можеха да опознаят света по този начин.
Нейните способности обаче бледнееха пред тези на
приятелката ѝ.
Душейки въздуха, Даника махна веднъж с опашка – и то не от
щастие.
– Успокой се – каза ѝ Брайс. – Ще изкажеш мнението си пред
градоуправниците и те ще решат как е най-добре.
Даника присви уши.
– Всичко ще отиде по дяволите, Бри. Всичко.
Брайс свъси вежди.
– Сериозно ли вярваш, че управниците са съгласни да пуснат
опасен бунтовник като Бригс на свобода? Ще намерят някаква
удобна формалност и пак ще пратят задника му зад
решетките. – И понеже Даника не я поглеждаше, добави: –
Сигурна съм, че 33-ти следи всяка негова стъпка. Ако само
мигне грешно, ще види каква болка могат да причиняват
ангелите. Няма да се учудя, ако губернаторът му изпрати дори
Умбра Мортис.
Личният наемен убиец на Мика с рядката дарба да хвърля
светкавици беше способен да елиминира почти всяка заплаха.
Даника изръмжа и зъбите ѝ проблеснаха.
– И сама мога да се справя с Бригс.
– Знам, че можеш. Всички го знаят.
Даника обходи с поглед улицата пред тях, плъзвайки го по
плаката на близката стена – шестимата астери на троновете си
и един празен в чест на загиналата им сестра, – и накрая
въздъхна.
Тя винаги щеше да носи на плещите си отговорности и
очаквания, каквито на Брайс никога нямаше да ѝ се наложи да
понесе, и Брайс се благодареше за тази привилегия. Когато тя
оплетеше конците, Джесиба просто мрънкаше няколко минути –
и това беше. Но издънеше ли се Даника, грешката ѝ веднага се
разгласяваше по новините и в интернет.
Със съдействието на Сабин.
Брайс и Сабин се ненавиждаха още от първия ѝ ден в
университета, когато алфата се надсмя на недостойната
съквартирантка със смесена кръв на единствената си дъщеря. И
Брайс обикна Даника още в мига, в който новата ѝ
съквартирантка все пак ѝ подаде ръка за поздрав, а после
заяви, че Сабин просто негодувала, защото се надявала да
сложат дъщеря ѝ с мускулест вампир, по когото да точи лиги.
Даника рядко позволяваше на нечие чуждо мнение – особено
това на Сабин – да развали увереността и удоволствието ѝ, но в
тежки дни като този… Брайс вдигна ръка и я плъзна по
мускулестите ѝ ребра в широка утешителна милувка.
– Дали Бригс ще потърси отмъщение срещу теб и
глутницата? – попита я Брайс.
Даника не го беше заловила сама – имаше сметки за
уреждане с всички тях.
Сбърчи муцуна.
– Не знам.
Думите отекнаха помежду им. В пряк сблъсък Бригс нямаше
никакъв шанс срещу Даника. Но с една от бомбите си можеше
да преобърне нещата. Ако Даника беше претърпяла Скока към
безсмъртие, вероятно би оцеляла. Но тъй като не беше – тъй
като само тя от цялата глутница „Дяволи“ още не го беше
изпълнила… Устата на Брайс пресъхна.
– Пази се – пророни тихо.
– Добре – отвърна Даника, макар че в топлите ѝ очи още се
гонеха сенки. След миг обаче разтръска глава като намокрено
куче. Брайс често се удивяваше от способността ѝ да прогони
страховете си или поне да ги зарови достатъчно надълбоко, че
да продължи напред. Даника побърза да смени темата. – Брат
ти ще дойде на срещата.
Доведен брат. Но Брайс не си направи труда да я поправи.
Доведен брат и чистокръвен елфически гадняр.
– Е, и?
– Просто реших да те предупредя, че ще го видя. – Лицето на
вълчицата поомекна. – Със сигурност ще ме пита как си.
– Кажи на Рун, че си имам важна работа и хич не ме е грижа
за него.
Даника се засмя.
– И къде точно смяташ да се правиш на детектив?
– В храма – въздъхна Брайс. – Вече дни наред се опитвам да
разбера какво е станало… и нищо. Няма заподозрени, няма
слухове да се продава на Месарския пазар и изобщо не ми
хрумва защо му е на някого да краде Рога. Но реликвата е
толкова известна, че сигурно я пази много старателно. – Тя
вдигна смръщен поглед към небето. – Вече започвам да се
питам дали някой не е прекъснал нарочно електричеството, за
да открадне Рога в последвалия хаос. В града има двайсетина
човека, достатъчно изобретателни за това, и само половината
от тях разполагат с нужните ресурси.
Опашката на Даника потрепна.
– Ако са способни на такова нещо, те съветвам да стоиш
настрана от тях. Баламосвай Джесиба известно време, заблуди
я, че търсиш Рога, после остави цялата тази работа. Или ще
изскочи отнякъде, или Джесиба ще се отдаде на следващата си
глупава приумица.
– Да, но… Ще е добре аз да го намеря – призна си Брайс. –
Заради кариерата ми.
Не че беше решила каква ще бъде. Едногодишната ѝ работа в
галерията беше събудила у нея само отвращение заради
огромните суми пари, които богаташите пилееха по стари
боклуци.
Очите на Даника проблеснаха.
– Да, знам.
Брайс размърда малката златна висулка – възел от три
преплетени кръга – по фината верижка около врата си.
Приятелката ѝ тръгваше на патрулите си въоръжена с нокти,
меч и пистолети, но ежедневната броня на Брайс се състоеше
само от това: аркезийския амулет с големината на нокът, който
Джесиба ѝ подари в първия ѝ работен ден в галерията.
Цяла защитна екипировка в едно колие, възхити се Даника,
когато Брайс ѝ се похвали от колко много магически предмети
може да я предпазва амулетът. Аркезийските амулети не бяха
евтини, но Брайс не се и съмняваше, че Джесиба ѝ е направила
скъпия подарък единствено от личен интерес. Иначе я чакаше
застрахователен кошмар.
Даника кимна към колието.
– Не го сваляй. Особено щом си тръгнала да разследваш
толкова подозрителни събития.
Въпреки че великата сила на Рога отдавна бе загубена, ако го
беше откраднал някой с достатъчно мощ, щеше да ѝ е нужна
магическа защита срещу него.
– Да, да – провлачи Брайс, добре знаеше, че Даника е права.
Нито веднъж не беше сваляла колието, откакто го получи.
Ако някой ден Джесиба я изриташе на улицата, щеше да
намери начин да си тръгне с него. Даника ѝ го повтаряше
често, неспособна да потисне закрилническия си инстинкт на
алфа-вълчица. Това беше една от причините Брайс да я обича
толкова – и сега същата тази любов стягаше гърдите ѝ заедно с
искрена благодарност.
Телефонът ѝ извибрира и Брайс го извади от чантата си.
Даника надникна и като видя кой се обажда, замаха с опашка и
наостри уши.
– Нито дума за Бригс – предупреди я Брайс и вдигна. –
Здрасти, мамо.
– Здравей, миличка. – Звънливият глас на Ембър Куинлан
изпълни ухото ѝ и я накара да се усмихне, въпреки че ги деляха
петстотин километра. – Исках пак да проверя дали остава
уговорката да ти гостуваме идния уикенд.
– Здрасти, мамо! – излая към телефона Даника.
Ембър се засмя. Даника я прие за своя майка още от първата
им среща. А Ембър, макар и родила една-единствена дъщеря, на
драго сърце прие втора, също толкова вироглава и немирна като
първата.
– Даника е с теб?
Брайс врътна очи и подаде телефона на приятелката си. Само
за една стъпка Даника се преобрази с ярка светлина и
гигантският вълк се превърна в стройно момиче, което грабна
телефона и го прищипа между ухото и рамото си, докато
тъпчеше бялата копринена блуза от Брайс в изцапаните си
дънки. Беше успяла да поизбърше гнусната слуз на нощника от
панталона и коженото си яке, но явно тениската не беше
успяла да спаси.
– С Брайс излязохме на разходка.
Елфическият слух на Брайс улавяше съвсем ясно гласа на
майка ѝ:
– Къде?
За Ембър Куинлан прекомерната угриженост беше нещо като
състезателен спорт.
Пренасянето в Лунатион се оказа изпитание на волята и за
двете. Ембър склони да пусне дъщеря си чак когато разбра с
кого ще живее първата година, а после изнесе на Даника цяла
лекция за безопасността на Брайс. За щастие, Рандъл,
доведеният баща на Брайс, откъсна жена си от телефона след
трийсетата минута.
Брайс знае как да се отбранява – беше напомнил Рандъл на
Ембър. – Погрижили сме се за това. Пък и нали ще продължи
с тренировките дори тук?
И Брайс наистина продължаваше. Преди няколко дни за
пореден път посети стрелбището и упражни всичко, на което
Рандъл – истинският ѝ баща, ако питаха нея – я учеше от малка:
сглобяване на пистолет, прицелване, контрол на дишането.
По принцип смяташе огнестрелните оръжия за безмилостни
машини за убиване и се благодареше, че Републиката налага
стриктен контрол върху употребата им. Но тъй като нямаше с
какво друго да се защитава, освен с ловкостта си и няколко
заучени хватки, вече се беше уверила, че за човек пистолетът
можеше да е решаващ фактор между живота и смъртта.
Даника веднага измисли дребна лъжа:
– Запътили сме се към едни сергии на Стария площад,
доядоха ни се агнешки кюфтенца.
Преди Ембър да продължи кръстосания разпит, Даника
добави:
– А, Бри сигурно е забравила да ти спомене, че следващия
уикенд мислим да отскочим до Калаксос; отборът на Итън ще
играе там и всички отиваме да ги подкрепим.
Полуистина. Наистина щеше да има мач по сънбол, но не
бяха обсъждали да гледат по-малкия брат на Конър, една от
големите звезди на университета. Този следобед глутницата
„Дяволи“ наистина щяха да подкрепят Итън на
университетския стадион, но Брайс и Даника не бяха
посещавали мач на чужд терен още от втори курс, когато
Даника спеше с един от защитниците.
– Жалко – каза Ембър. Брайс направо виждаше сърдитата
гримаса в тона ѝ. – Очаквахме срещата с нетърпение.
Горящ Солас, тази жена знаеше как да те накара да се
почувстваш виновен. Брайс изтръпна и грабна телефона от
ръката на Даника.
– Ние също, но нека се уговорим за другия месец.
– Дотогава има толкова много време…
– Мамка му, един клиент върви към мен – излъга Брайс. –
Трябва да затварям.
– Брайс Аделаида Куинлан…
– Чао, мамо.
– Чао, мамо! – повтори Даника, докато Брайс затваряше.
Брайс въздъхна към небето, без да обърне внимание на
ангелите, които прелитаха с пляскащи криле над нея. Сенките
им танцуваха по огрените от слънцето улици.
– Съобщение след три, две…
Телефонът ѝ извибрира.
Ембър пишеше: Нещо ми подсказва, че ни избягваш, Брайс.
Баща ти ще е много обиден.
Даника изсвирука.
– Е, бива си я.
Брайс простена.
– Не ги искам в града, ако наистина пуснат Бригс на свобода.
Усмивката на Даника посърна.
– Знам. Ще ги отблъскваме, докато не разрешим този въпрос.
Брайс се благодари на Ктона, че ѝ е изпратила приятелка
като Даника, която винаги имаше план за всичко.
Тя прибра телефона в чантата си, без да отговори на
съобщението.
Като стигнаха портата в сърцето на Стария площад с
кварцовата ѝ арка, прозрачна като замръзнало езеро, слънцето
тъкмо достигаше зенита си и пречупените му лъчи запращаха
малки дъги по фасадата на една от околните сгради. В деня на
лятното слънцестоене, когато оранжевият му диск заставаше
под правилен ъгъл спрямо портата, светлината му изпълваше
целия площад с пъстри дъги, толкова многобройни, че сякаш
човек попадаше във вътрешността на диамант.
На площада гъмжеше от туристи, а пред портата се извиваше
цяла опашка за снимка с шестметровата забележителност.
Една от седемте в града, всичките изсечени от колосални
блокове кварц от Лаконската планина на север, портата на
Стария площад често бе наричана Сърцето, защото се
намираше в същинския център на Лунатион. Останалите шест
порти бяха подредени на равно отстояние от нея и по една от
тях се издигаше в началото на всеки от пътищата, водещи извън
стените на града.
– Трябва да осигурят на местните специален достъп до
площада – измърмори Брайс, докато си проправяха път през
туристи и търговци.
– И да глобяват туристите за бавно ходене – добави Даника,
но удостои с вълча усмивка една млада човешка двойка;
момчето и момичето очевидно я бяха разпознали, защото я
зяпаха с удивление и дори извадиха телефоните си да я снимат.
– Питам се как ли щяха да реагират, ако знаеха, че си
оплискана със специалния сос на оня нощник – подхвърли
Брайс.
Даника я сръчка с лакът.
– Гаднярка.
Тя махна приветливо на туристите и двете продължиха
напред.
От другата страна на Сърцето, сред малката армия от
търговци, продаващи храна и скапани сувенири, се виеше втора
опашка – за достъп до златната плоча, издигаща се от южната
страна.
– Ще трябва да си пробием път със сила – коментира Брайс,
гледайки намръщено туристите, висящи под убийствената жега.
Даника обаче спря, обърнала ъгловато лице към Сърцето и
златната плоча.
– Да си пожелаем нещо.
– Няма да се редя на тази опашка. – Обикновено си
„пожелаваха нещо“, крещейки пиянски късно нощем, когато се
прибираха от „Белият гарван“ и площадът беше празен. Брайс
погледна часа на телефона си. – Не трябва ли да побързаш за
Комициума?
Цитаделата с пет кули на губернатора беше на петнайсетина
минути път пеша.
– Имам време – увери я Даника, хвана я за ръката и я задърпа
през тълпите към онази част на Сърцето, заради която се
стичаха толкова туристи.
Към кварца беше прикрепен внушителен циферблат: издигнат
на около метър над земята диск от масивно злато, с
инкрустирани седем различни скъпоценни камъка, всеки от
които обозначаваше по един от районите на града, чиито
символи бяха гравирани отдолу.
Смарагд и роза за Пет рози. Опал и криле за Централния
бизнес район. Рубин и сърце за Стария площад. Сапфир и дъб за
Лунната гора. Аметист и човешка ръка за Асфоделските поля.
Тигрово око и змия за Месарския пазар. Оникс – толкова черен,
че поглъщаше светлината – и череп с кръстосани кокали за
Костения квартал.
Под дъгата от скъпоценни камъни и гравираните символи
имаше леко изпъкнал малък диск, чийто метал беше протрит от
безброй ръце, лапи, перки и какви ли не други крайници.
На табелка до него пишеше: „Докосвате на собствена
отговорност. Не използвайте между залез и изгрев.
Нарушителите подлежат на глоба“.
Туристите, чакащи на опашка да докоснат диска, като че ли
не възразяваха да поемат отговорността.
Двама хихикащи тийнейджъри – момчета метаморфи, които
вероятно се преобразяваха в някакъв вид котки, ако се съдеше
по мириса им – се побутваха един друг към диска и се
предизвикваха с подигравки.
– Жалка работа – коментира Даника, минавайки през линията
и въжетата, докато не стигна до отегчената стражарка.
Извади значката си от джоба на коженото си яке и я показа
на младата елфка, която се вцепени, осъзнала кой е прередил
туристите. И отстъпи встрани, без дори да погледне златната
значка с лък във формата на полумесец и стрела.
– Официална работа на Помощната гвардия – обяви Даника с
учудващо спокойно изражение. – Ще отнеме само минутка.
Брайс потисна смеха си, усещайки погледите на туристите от
опашката, приковани в гърбовете им.
Даника провлачи към тийнейджърите:
– Ако не ви стиска, просто се махнете.
Те се обърнаха към нея и пребледняха като мъртъвци.
Даника се усмихна, разкривайки почти всичките си зъби. Не
беше приятна гледка.
– Майко мила! – прошепна единият.
Брайс потисна и усмивката си. Никога нямаше да ѝ омръзне
да вижда страхопочитанието в очите на околните, срещнеха ли
Даника. Главно защото приятелката ѝ си го беше заслужила.
Заслужила си беше всяка капка от страхопочитанието, което
обземаше лицата на непознати хора, зърнали русата ѝ коса и
татуировката на врата ѝ. И страха, който караше всички
отрепки в града да се замислят, преди да посегнат на нея или
глутницата „Дяволи“.
Всички, освен Филип Бригс. Брайс изпрати молитва към
сините дълбини на Огенас – морската богиня, да държи Бригс
настрана от Даника, ако наистина го освободят.
Момчетата отстъпиха встрани и само след броени секунди
забелязаха Брайс. Страхопочитанието се превърна в отявлен
интерес.
Брайс изсумтя. Мечтайте си.
Единият върна вниманието си към Даника и изпелтечи:
– Учителят ми… учителят ми по история каза, че портите
първоначално били съоръжения за комуникация.
– Сигурно подкосяваш краката на всички мацки с такива
приказки – подхвърли незаинтересовано Даника, без дори да го
погледне.
Метаморфите си тръгнаха с подвити опашки. Брайс се
подсмихна, застана до приятелката си и погледна циферблата.
Момчето все пак имаше право. Седемте порти на града,
разположени симетрично из Лунатион, били създадени още
преди векове като удобен начин за комуникация между
стражите от различните райони. Когато някой сложеше длан
върху златния диск в центъра на циферблата и заговореше,
гласът му стигаше до другите порти, където скъпоценният
камък на района, откъдето идваше съобщението, светваше.
Естествено това изискваше капка магия – и уредът буквално я
изсмукваше като вампир от вените на говорещия, лишавайки го
завинаги от нея.
Брайс вдигна очи към бронзовата плочка над главата си.
Кварцовите порти бяха паметници; не знаеше в чест на коя
война, но всички имаха еднакъв надпис: „Силата винаги ще
принадлежи на онези, които жертват живота си в името на
града“.
Като се имаше предвид, че такова твърдение можеше да се
приеме за бунт срещу управлението на астерите, Брайс се
чудеше как още не бяха срутили портите. Но тъй като излязоха
от употреба, след изобретяването на телефоните те намериха
втори живот, когато децата и туристите започнаха да ги
използват за забавление, например да шепнат мръсни думи на
приятелите си при другите порти в града или да се възхищават
на изобретателния античен метод на комуникация. Съвсем
разбираемо през уикендите пияните гамени – категория, към
която Брайс и Даника твърдо се причисляваха – започнаха да
нарушават спокойствието на града с крясъците си през портите,
затова властите им наложиха работно време.
После се навъдиха глупави суеверия, според които портата на
Стария площад можела да изпълнява желания, а капката
отнета сила била жертвоприношение пред петимата богове.
Брайс знаеше, че това са пълни глупости – но ако можеха да
облекчат напрежението на Даника заради освобождаването на
Бригс, си струваше.
– Какво ще си пожелаеш? – попита я Брайс, докато
приятелката ѝ се взираше в диска със свод от тъмни
скъпоценни камъни.
Смарагдът на Пет рози светна и момичешки глас извика от
другата страна:
– Цици!
Хората наоколо се разсмяха – звънлив звук като ромон на
поточе по каменисто дъно – и Брайс се изкиска.
Но сериозното изражение на Даника не потрепна.
– Хрумват ми прекалено много желания – каза тя. Но преди
Брайс да попита какви, Даника сви рамене. – Но май ще си
пожелая Итън да спечели довечера.
Тя сложи ръка върху диска. Потрепери, засмя се тихо и
отстъпи назад. Карамелените ѝ очи блестяха.
– Твой ред е.
– Знаеш, че нямам почти никаква магия за взимане, ама
добре – съгласи се Брайс, защото не можеше да позволи да я
надмине дори алфа-вълчица.
Още от първата им година в университета, от мига, в който
Брайс влезе в стаята им в общежитието, двете правеха всичко
заедно. Само двете, още от самото начало.
Дори планираха да направят заедно Скока – да постигнат
едновременно безсмъртие, вързани към живота от членове на
глутницата „Дяволи“.
Реално не беше истинско безсмъртие – ванирите остаряваха и
умираха или от естествена смърт, или поради други причини,
но Скокът толкова забавяше процеса на стареене, че в
зависимост от вида същество първата бръчка можеше да се
появи чак след векове. Елфите живееха до хиляда години,
метаморфите и вещиците – около пет века, ангелите – някъде по
средата. Обикновените човеци не правеха Скока, защото не
носеха магия във вените си. Затова в сравнение с човеците,
които живееха кратко и телата им се възстановяваха бавно,
ванирите реално бяха безсмъртни – децата на някои видове
достигаха пълна зрялост чак на осемдесетгодишна възраст. И
повечето бяха много, много трудни за убиване.
Брайс избягваше да се замисля къде е нейното място в този
спектър – дали полуелфическата природа ѝ отреждаше сто, или
хиляда години. И не я интересуваше, стига Даника да беше до
нея през цялото време. Като започнеха от Скока. Щяха заедно
да полетят към смъртоносните дълбини на съзрялата си сила,
да се сблъскат с онова, което ги чакаше в дъното на душите им,
а после бързо да се изкачат обратно към живота, преди липсата
на кислород да им донесе мозъчна смърт. Или просто смърт.
Но докато Брайс щеше да се сдобие с магическа сила,
колкото да прави готини номера по партита, Даника се
очакваше да извлече такова море от мощ, че веднага да
надмине по ранг майка си Сабин – да стане могъща колкото
елфическа кралица и може би дори да надмине самия Есенен
крал.
Досега не се беше раждал метаморф с такава сила, но всички
стандартни тестове в детска възраст го потвърждаваха:
направеше ли Даника Скока, щеше да придобие внушителна
сила сред вълците, невиждана още от древността в земите отвъд
морето. Тя нямаше да стане просто прим на вълците от Лунния
град. Имаше потенциала да се превърне в алфа на всички
вълци. На цялата планета.
Но самата Даника като че ли не даваше и пет пари за това.
Не планираше бъдещето си въз основа на тези изгледи.
След като години наред обсъждаха злобно безсмъртните,
измерващи животите си във векове и хилядолетия, двете заедно
стигнаха до решението, че двайсет и седем е идеалната възраст
за Скока. Точно преди да им се появят бръчки и сиви коси.
Попиташе ли ги някой, обясняваха просто: „Какъв е смисълът
да сме безсмъртни тарикатки, ако циците ни са увиснали?“
„Суетни патки“, присмя им се Фурия, когато ѝ споделиха
причината.
Самата тя беше направила Скока на двайсет и една, и то не
по собствено желание. Просто се беше случило или я бяха
принудили – Брайс и Даника можеха само да гадаят. Фурия бе
посещавала Университета на Лунния град само като част от
прикритието си за някаква мисия; през повечето време
вършеше отвратителни неща за безбожни пари в Пангера. И
никога не им издаваше подробности.
Даника твърдеше, че е наемна убийца. Дори кротичкият фавн
Хвойна, четвъртата страна на приятелския им квадрат,
признаваше, че това е най-вероятният вариант. Често се питаха
и дали Фурия не изпълнява поръчения на астерите и
марионетките им от Имперския сенат. Но всичко това нямаше
значение – важното беше, че Фурия винаги се отзоваваше,
когато им трябваше помощ. И дори когато не им трябваше.
Брайс протегна ръка над златния диск. Погледът на Даника я
притискаше като студен камък.
– Хайде, Бри, не бъди бъзла.
Брайс въздъхна и сложи ръка върху диска.
– Пожелавам си Даника да отиде на маникюр. Ноктите ѝ са
направо гнусни.
През тялото ѝ прелетя светкавица и нещо сякаш я засмука
леко в областта на пъпа. Даника се разсмя и я бутна.
– Шибана идиотка.
Брайс преметна ръка през раменете ѝ.
– Заслужи си го.
Даника благодари на стражарката, която засия заради
вниманието ѝ, и тръгна покрай опашката от туристи, без да я е
грижа, че продължават да снимат. Повървяха мълчаливо до
северния край на площада, откъдето Даника трябваше да
потегли към пълните с ангели небеса и кулите на Централния
бизнес район – и към внушителния Комициум в сърцето му.
Брайс пък щеше да се отправи към Храма на Луна на три
пресечки оттам.
Даника кимна с брадичка към улицата зад Брайс.
– Ще се видим у дома.
– Внимавай.
Брайс въздъхна, опитвайки да се отърси от неспокойството.
– Знам как да се пазя, Бри – увери я Даника, а в очите ѝ
блестяха любов и сърцераздирателна благодарност просто
защото някой го беше грижа за нея.
Сабин беше абсолютна кучка. Дори не искаше да загатне кой
е бащата на Даника – затова тя бе отраснала само с дядо си,
който беше твърде стар и вглъбен в себе си, за да я спаси от
жестокостта на майка ѝ.
Брайс кимна.
– Успех. И не вбесявай твърде много хора.
– Няма друг начин – отвърна Даника с усмивка, която не
стигаше до очите ѝ.
3
Когато Брайс се прибра от работа, глутницата „Дяволи“ вече я
чакаше в апартамента ѝ.
Веднага разпозна гръмкия смях, който я посрещна още преди
да прекоси стълбищната площадка на втория етаж – както и
бодрото кучешко джафкане. И двата звука продължиха, докато
изкачваше стълбището до горния етаж, ядосана, задето
плановете ѝ за тиха вечер на дивана пропадаха.
Нареждайки под носа си ругатни, с които майка ѝ би се
гордяла, Брайс отключи синята желязна врата на апартамента,
готова за наплива от вълчи важности, фасони и вмешателство
във всичко, свързано с личния ѝ живот. И това описваше само
Даника.
Глутницата ѝ извисяваше тези навици до изкуство. Най-вече
защото считаха Брайс за една от тях, макар и да не носеше
символа им татуиран от едната страна на врата си.
Понякога съжаляваше бъдещия партньор на Даника, който и
да беше той. Клетичкият нямаше да подозира какво си навлича
на главата, като се обвързва с нея. Освен ако и той самият не
беше вълк – макар че Даника имаше също толкова интерес да
спи с вълци, колкото и Брайс.
Сиреч никакъв.
Брайс бутна вратата с рамо – изопнатите ѝ ръбове често
засядаха в касата, главно заради злоупотребата на диваците,
които сега се излежаваха по продънените дивани и кресла – и
въздъхна, когато шест чифта очи се впериха в нея. И шест
широки усмивки.
– Как мина мачът? – попита вяло, хвърляйки ключовете си в
кривата керамична купа, която Даника беше „сътворила“ на
един пропаднал курс по грънчарство в университета.
Не беше получила нито дума от приятелката си за срещата
относно Бригс, освен едно лаконично „ще ти разказвам у дома“.
Явно срещата беше протекла гладко, щом Даника беше
успяла да отиде и на мача. Дори ѝ изпрати снимка на цялата
глутница пред игрището за сънбол с Итън – дребничка фигура с
шлем – на заден план.
Малко по-късно получи съобщение и от звездата на отбора:
„Другия път гледай да дойдеш, Куинлан“.
Брайс му отговори: „Кутренцето е страдало по мен?“.
„И още как“, отвърна Итън.
– Спечелихме – рече лениво Конър от нейното любимо място
на дивана, толкова изпружен, че сивата му тениска на
университетския отбор по сънбол се беше набрала нагоре,
разкривайки изсечените му мускули и златиста кожа.
– Итън отбеляза печелившия гол – добави Бронсън, който още
не беше съблякъл синьо-сребристата фланела с надпис
„Холстръм“ на гърба.
Итън, малкият брат на Конър, се ползваше с неофициално
членство в глутницата „Дяволи“. И по една случайност беше
вторият ѝ любим човек на света след Даника. Непрекъснато си
разменяха по телефона хапливи шегички, снимки и
добронамерени обиди по адрес на Конър и тарторското му
поведение.
– Пак ли? – попита Брайс, събувайки перленобелите си обувки
с десетсантиметрови токове. – Толкова ли не може някой път да
сподели славата с другите момчета?
Всяка друга вечер Итън би седял на дивана до брат си и би
принудил Брайс да се намърда между двама им, за да гледат
заедно някое телевизионно шоу, но след мачове обичаше да
купонясва с момчетата от отбора.
Брайс задържа погледа си върху Конър по-дълго, отколкото
повечето хора биха сметнали за разумно, и едното ъгълче на
устата му се вдигна в полуусмивка. Другите петима членове на
глутницата, двама от които още бяха във вълчи облик и
размахваха рунтави опашки, имаха благоразумието да държат
устите и муцуните си затворени.
Всички знаеха, че ако Даника я няма, Конър е алфа на
глутницата „Дяволи“. Той обаче не я мразеше заради това.
Нямаше амбиции да ѝ отнеме мястото. За разлика от Сабин.
Брайс избута резервния си сак за курса по танци, за да
направи място за дамската си чанта върху портмантото, и
попита вълците:
– Какво ще гледате тази вечер?
Каквото и да отговореха, вече беше решила да се свие в
леглото с любовен роман. И на затворена врата.
Натали, която прелистваше жълто списание на дивана,
отговори, без да вдигне глава:
– Някакъв нов полицейски трилър за прайд лъвове, които
погват злонамерена елфическа корпорация.
– Звучи като достоен за филмова награда – каза Брайс.
Бронсън изсумтя неодобрително. Неговите вкусове клоняха
към експерименталното кино и документалните филми. Нищо
чудно, че не му позволяваха да избира развлечението за
сбирките им.
Конър прокара мазолест пръст по извития подлакътник на
дивана.
– Късничко се прибираш.
– Ходя на работа – отбеляза Брайс. – Не е лошо и ти да се
хванеш някъде, вместо само да висиш на дивана ни.
Всъщност не беше справедливо да говори така. Като Втори на
Даника, Конър вършеше много от мръсната работа на
глутницата. За да предпази града, убиваше, измъчваше и
осакатяваше, а после излизаше и го правеше отново още преди
да е залязла луната.
Никога не се оплакваше от задълженията си. Никой от тях не
се оплакваше.
„Какъв е смисълът да мрънкаме – обясни Даника, когато
Брайс я попита как понасят всичката тази жестокост, – при
положение че нямаме друг избор, освен да се присъединим към
Помощната гвардия?“ Службата на метаморфите хищници в
подходящи отряди на гвардията беше предопределена още
преди раждането им.
Брайс се сдържа да не погледне към рогатия вълк, татуиран
на врата на Конър – доказателство за предопределената му
доживотна служба. За вечната му преданост към Даника,
глутницата „Дяволи“ и Помощната гвардия.
Конър просто я огледа, без да сваля половинчатата усмивка
от лицето си. Брайс стисна зъби.
– Даника е в кухнята. Изяжда половината пица, преди да сме
я опитали.
– Нищо подобно! – извика Даника с пълна уста.
Усмивката на Конър се разшири.
Дяволитата светлина в очите му накара дъха на Брайс да
пресекне леко.
Другите от глутницата се взираха покорно в телевизора,
преструвайки се, че гледат вечерните новини.
Брайс преглътна и го попита:
– Нещо важно?
Превод: „Зле ли мина срещата за Бригс?“.
Конър знаеше какво има предвид. Винаги знаеше. Той кимна
към кухнята.
– Ще видиш.
Превод: „Не особено добре“.
Брайс изтръпна, но успя да откъсне погледа си от него и
тръгна към кухнята. С всяка стъпка усещаше погледа на Конър
върху себе си.
И може би полюшна бедра. Съвсем леко.
Даника наистина буташе парче пица в гърлото си и като я
видя, ококори предупредително очи. Брайс разбра безгласната
молба да си мълчи и просто кимна.
Наполовина изпита бутилка бира мокреше с капки конденз
белия пластмасов плот, на който се беше облегнала Даника.
Около яката на бялата ѝ копринена блуза имаше петна пот.
Плитката ѝ провисваше през слабото ѝ рамо и цветните кичури
в нея изглеждаха необичайно убити. Дори светлата ѝ кожа,
обикновено руменееща от сила и здраве, беше станала
пепелява.
Вярно, гадната светлина в кухнята – две почти угаснали кълба
първосвет – не ласкаеше никого, но… Бира. Храна.
Почтителното разстояние на глутницата. И празната умора в
очите на приятелката ѝ – да, нещо се беше прецакало жестоко
на срещата.
Брайс отвори хладилника да си вземе бира. Всички членове
на глутницата си имаха различни предпочитания и идваха на
гости, когато им скимнеше, затова хладилникът беше
претъпкан с всевъзможни бутилки, кенчета и кана с нещо,
което ѝ приличаше на… медовина? Сигурно беше на Бронсън.
Брайс си избра от напитката на Натали – мътна, богата на
хмел бира с млечен вкус – и отвъртя капачката.
– Бригс?
– Официално освободен. Мика, Есенния крал и Оракула
преровили всички държавни и местни закони, но не намерили
начин да му затворят вратичката. Рун дори накарал Деклан да
направи от неговите си компютърни проучвания, ама пак нищо.
Сабин нареди на „Лунно острие“ и няколко войници от 33-ти да
наблюдават Бригс тази нощ.
Всяка от глутниците имаше по една неработна нощ на
седмица и тази седмица беше ред на глутницата „Дяволи“ да
почиват – безапелационно. В противен случай Даника
несъмнено щеше да е по улиците и да следи всяко движение на
Бригс.
– Е, значи сте на едно мнение – отбеляза Брайс. – Поне това е
хубаво.
– Да, докато Бригс не взриви нещо или някого. – Даника
поклати глава с отвращение. – Лайняна работа.
Брайс огледа внимателно лицето на приятелката си.
Напрегнатите мускули около устата ѝ, потта по врата ѝ.
– Какво има?
– Нищо – отговори твърде бързо, за да ѝ повярва Брайс.
– Нещо те гложди. Тази работа с Бригс не е дреболия, но ти
винаги успяваш да се окопитиш. – Брайс присви клепачи
насреща ѝ. – Какво криеш от мен?
Очите на Даника проблеснаха.
– Нищо.
Тя отпи от бирата си.
Оставаше само едно обяснение.
– Сабин явно е била в стихията си днес.
Даника просто отхапа голямо парче пица. Брайс отпи две
големи глътки от бирата си, докато Даника впиваше празен
поглед в тюркоазените шкафове над плота, чиято боя се белеше
по ръбовете. След като подъвка бавно хрупкавото тесто и
сиренето, приятелката ѝ подхвана с пълна уста:
– Сабин ме хвана натясно след срещата. В коридора пред
кабинета на Мика. За да могат всички да чуят как ми съобщава,
че двама студенти от университета били убити до Храма на
Луна миналата седмица, когато спря токът. По време на мое
дежурство. В моя район. По моя вина.
Брайс изтръпна.
– И научаваш след цяла седмица?
– Аха.
– Кой ги е убил?
По Стария площад вечно щъкаха студенти от университета и
вечно се забъркваха в бели. Макар и бивши възпитанички на
същия университет, Брайс и Даника често мрънкаха, че няма
висока до небето електрическа ограда, която да държи
пакостливите младоци в тяхната си част на града. Поне колкото
да не повръщат и пикаят по Стария площад от петък вечерта до
неделя сутринта.
Даника отпи още глътка бира.
– Нямам представа кой ги е убил. – Тя потрепери и
карамелените ѝ очи помръкнаха. – По мириса им се познавало,
че са човеци, но били нужни двайсет минути да ги
идентифицират. Били разкъсани на парчета и си личало, че
части от тях са изядени.
Брайс се опита да не си представя картината.
– Уточнили ли са мотив?
– И това не знам. Но Сабин изрази на всеослушание мнението
си за касапници на публични места по време на мое дежурство.
– А примът какво каза? – попита Брайс.
– Нищо – отвърна Даника. – Старчокът заспа на срещата, а
Сабин нарочно не го събуди, преди да ме приклещи в ъгъла.
Всички знаеха, че ще е скоро – че само след година-две
настоящият прим на вълците, почти на четиристотин години,
ще отплава по Истрос към Костения квартал за вечния си сън.
И черната лодка със сигурност нямаше да се обърне по време
на последния му ритуал – нямаше да даде душата му на реката,
както се случваше с недостойните. Примът щеше да влезе с
почести в света на Подземния крал, мъглите на бреговете му да
се разгърнат за него… И тогава Сабин щеше да се възкачи на
неговото място.
Боговете да са им на помощ, помисли си Брайс.
– Знаеш, че не си виновна ти, нали? – попита тя, отваряйки
картонените кутии на двете най-близки пици.
Едната беше с наденица, пеперони и кюфтенца, а в другата
имаше пушени меса и миризливи сирена – несъмнено изборът
на Бронсън.
– Знам – прошепна Даника и пресуши бутилката си.
Остави я в мивката и отвори хладилника за нова. Всички
мускули в атлетичното ѝ тяло изглеждаха обтегнати почти до
скъсване. Тя затръшна вратата на хладилника и се облегна на
нея. Без да погледне Брайс в очите, пророни:
– Онази нощ бях на три пресечки оттам. Три. А нито чух, нито
видях, нито усетих, че ги разкъсват.
Брайс осъзна, че в съседната стая се е възцарила съмнителна
тишина. Острият слух и при хората, и при вълците водеше до
непрекъснато подслушване, сякаш това умение ги
упълномощаваше да го правят.
По-късно щяха да довършат разговора си. Брайс отвори
останалите кутии с пица и огледа кулинарния пейзаж.
– Няма ли да ги избавиш от мъките и да им дадеш да хапнат,
преди да си излапала всичко?
Бе имала удоволствието да гледа как Даника изяжда три
големи пици наведнъж. В такова настроение приятелката ѝ
като нищо щеше да счупи собствения си рекорд и да погълне
четири.
– Моля те, дай ни да ядем – примоли ѝ се с дълбок гърлен глас
Бронсън от другата стая.
Даника глътна от бирата си.
– Елате да си вземете храната, мелези.
Вълците нахлуха в кухнята.
В бесния си глад залепиха Брайс за задната стена,
принуждавайки я да смачка с гърба си календара, окачен там.
По дяволите, обичаше този календар: „Най-сексапилните
ергени на Лунния град: нудистко издание“. Този месец беше
посветен на най-красивия демонак, когото беше виждала
някога, вдигнал крак на едно столче, скривайки част от голото
си тяло. Тя заглади новите гънки по загорялата му кожа,
изваяни мускули и извити рога и се обърна намръщено към
вълците.
На една крачка от нея Даника стоеше сред глутницата си
като камък в река. Тя се подсмихна на Брайс.
– Някакво развитие в търсенето на Рога?
– Не.
– Джесиба сигурно е много щастлива.
Брайс направи гримаса.
– Прелива от щастие.
Още след първите две минути, като се видяха този следобед,
магьосницата заплаши да я превърне в магаре, а после отпраши
нанякъде в колата си с личен шофьор. Сигурно да изпълнява
някоя поръчка на Подземния крал.
Даника се ухили.
– Тази вечер нямаше ли среща с онзи… както там се казваше?
Въпросът прокънтя в главата на Брайс.
– Мамка му! Мамка му! Да. – Погледна към стенния
часовник. – След един час.
Конър, който си беше придърпал цяла кутия пица, се вдърви.
Беше изразил неодобрението си относно богаташчето, с което
Брайс излизаше, още след първата им среща преди два месеца.
Брайс пък му натърти, че не дава и пукната пара за мнението
му относно личния ѝ живот.
Конър развъртя демонстративно широките си рамене и
тръгна към вратата, а Брайс впи поглед в мускулестия му гръб.
Даника свъси вежди. Нищо не ѝ убягваше.
– Трябва да се обличам – каза нацупено Брайс. – И много
добре знаеш, че името му е Рийд.
Даника ѝ отвърна с вълча усмивка.
– Рийд е глупаво име – отбеляза.
– Първо на първо, Рийд е секси име. И второ на второ, Рийд е
секси.
Боговете да са ѝ на помощ, Рийд Реднър беше адски секси.
Макар че самият секс с него беше… обикновен. Стандартен.
Получаваше се, но ѝ се налагаше много да се труди. И не по
начина, по който ѝ харесваше да се труди. С него беше „забави
темпото“, „вкарай това тук“, „хайде да сменим позата“. Но бяха
спали заедно само два пъти. И все си повтаряше, че понякога е
нужно време да намериш правилния ритъм с новия си партньор.
Макар че…
Даника просто го каза на глас:
– Ако пак си вземе телефона да провери кой му е писал
секунди след като си е извадил оная работа от теб, моля те,
прояви достатъчно самоуважение и го изритай в топките, а
после се прибери у дома.
– По дяволите, Даника! – изсъска Брайс. – Кажи го малко по-
силно, мамка му.
Вълците се бяха умълчали. Дори бяха спрели да мляскат.
Сега продължиха с един децибел над обичайното.
– Поне има добра работа – оправда го Брайс пред Даника,
която скръсти фините си ръце, криещи неземна, страховита
сила, и я изгледа изпитателно, сякаш натъртваше без думи:
„Да, само дето тате му я е дал“. Брайс побърза да добави: – И
поне не е някой психясал егоманиак, който да очаква от мен
тридневен секс маратон, а после да ме нарече своя другарка, да
ме заключи в къщата си и повече никога да не ме пусне.
Затова и Рийд – представител на човешката раса със
задоволителни способности в кревата – беше идеален за нея.
– Добре ще ти се отрази един тридневен секс маратон –
подхвърли Даника.
– Нали се сещаш, че ти си виновна?
Даника махна с ръка.
– Да, да. Първата ми и последна грешка: че ви сватосах.
Даника познаваше Рийд покрай почасовата си работа като
охранител във фирмата на баща му – огромна човешка магитех
компания с офиси в Централния бизнес район. Даника
твърдеше, че работата била толкова скучна, че дори не ѝ се
обяснявало какво точно прави, но пък плащали добре. И нещо
повече – беше си я избрала сама. За разлика от другия ѝ живот.
Между патрулите и задълженията си към Помощната гвардия
Даника често се подвизаваше във високия небостъргач – където
можеше да се преструва, че има шанс за нормален живот. Беше
нечувано член на Помощната гвардия да е имал втора работа –
особено алфа като нея, – но Даника успяваше да съчетае двете.
Пък и хубавото беше, че в последно време всички искаха да
се докопат до „Реднър Индъстрис“. Дори Мика Домитус
инвестираше стабилно в иновативните експерименти на
компанията. В това нямаше нищо необичайно, защото
губернаторът инвестираше в какво ли не, от технологии до лозя
и училища, но тъй като Мика присъстваше в неизменния черен
списък на Сабин, Даника се радваше на възможността да
дразни майка си, работейки за човешка компания, подкрепяна
от него, дори повече, отколкото на свободната си воля и
тлъстата заплата.
Даника и Рийд се бяха срещнали на една презентация преди
няколко месеца – точно когато Брайс си нямаше приятел и
постоянно мрънкаше заради това. Даника му беше дала номера
на Брайс в отчаян опит да спаси здравия си разум.
Брайс приглади с длан роклята си.
– Трябва да се преоблека. Остави ми едно парче.
– Нали уж отиваш на вечеря?
Брайс направи физиономия.
– Аха. В един от ония прехвалени ресторанти, където наричат
вечеря бисквитка с мус от сьомга.
Даника потрепери.
– В такъв случай задължително се наяж преди това.
– Едно парче за мен – напомни ѝ Брайс, сочейки я с пръст. –
Не забравяй да ми оставиш едно парче.
Надникна за последно към единствената оцеляла кутия и
излезе от кухнята.
Всички членове на глутницата без Зелда вече бяха в човешки
облик, с кутии с пица върху краката или отворени върху
износения син килим. Бронсън пиеше от керамичната кана с
медовина, приковал кафяви очи във вечерните новини. Тъкмо
започваше репортажът за освобождаването на Бригс –
придружен със зърнест видеоматериал, на който се виждаше
как го извеждат от затвора по бял комбинезон. Някой веднага
грабна дистанционното и превключи на документален филм за
делтата на Черната река.
Докато Брайс ги подминаваше на път към вратата на стаята
си в отсрещния край на всекидневната, Натали ѝ се ухили
самодоволно. Да, дълго време щяха да ѝ подхвърлят намеци за
креватните умения на Рийд. А Натали със сигурност щеше да
обърне нещата към способностите на Брайс.
– Дума да не си казала – предупреди я Брайс.
Натали стисна устни, сякаш едвам сдържаше злорадия си
вой. Лъскавата ѝ черна коса почти трепереше от усилието да
потисне смеха си, а ониксовите ѝ очи направо горяха.
Брайс умишлено игнорира тежкия златист поглед на Конър,
който я следваше през всекидневната.
Вълци! Проклетите вълци вечно си бутаха муцуните в нейните
работи.
Никой не можеше да ги сбърка с човеци, колкото и да си
приличаха на външен вид. Бяха твърде високи, твърде
мускулести – и само хищник можеше да стои толкова
неподвижно. Дори премерените ловки движения, с които ядяха
пицата, напомняха какво бяха способни да сторят на всеки,
изпречил се на пътя им.
Брайс внимателно прескочи изпружените дълги крака на Зак
и снежнобялата опашка на Зелда, която лежеше на пода до
брат си. Двамата бели вълци близнаци, стройни и тъмнокоси в
човешката си форма, бяха страховити във вълчата. Навсякъде с
ужас ги наричаха Призраците.
Затова Брайс много, много внимаваше да не настъпи
пухкавата опашка на Зелда.
Поне Торн, обърнал назад козирката на шапката си с логото
на отбора по сънбол, ѝ се усмихна състрадателно от
полуизгнилото кожено кресло до телевизора. Единствено той от
всички в апартамента разбираше колко досадно може да е
вмешателството на глутницата. И единствено него го беше
грижа за настроенията на Даника. И жестокостта на Сабин.
Беше почти невъзможно алфа като Даника да забележи омега
като Торн. Не че той самият дори бе загатвал за подобно нещо.
Но Брайс усещаше гравитационното привличане, когато Даника
и Торн бяха в една стая заедно – приличаха на две звезди,
въртящи се в орбита една около друга.
За щастие, Брайс успя да стигне до стаята си, без да чуе
коментари относно мъжеството на гаджето си, и затръшна
вратата след себе си достатъчно силно, че да ги прати на
майната им.
Направи едва три стъпки към продънения си зелен скрин,
преди из апартамента да проехти гръмък смях. Но само секунда
по-късно смехът секна, заглушен от свирепо, не съвсем човешко
изръмжаване. Дълбоко, грохотно и смъртоносно.
Не ръмженето на Даника, което звучеше като смъртта – тихо,
хрипливо и студено. Това беше ръмженето на Конър. Изпълнено
с огън, ярост и чувство.
Брайс отми под душа прахоляка и мръсотията, които усещаше
по тялото си винаги когато извървеше петнайсетте пресечки
между апартамента им и тясната сграда от пясъчник, където се
помещаваше антиквариат „Грифон“.
С няколко стратегически поставени фиби заличи обичайната
безжизненост, която обземаше гъстата ѝ виненочервена коса в
края на деня, и набързо нанесе нов слой спирала за мигли, за
да освежи кехлибарените си очи. Подготовката от душа до
нахлузването на черните обувки с токове ѝ отне точно двайсет
минути.
Доказателство, осъзна Брайс, че изобщо не я беше грижа за
предстоящата среща. Та тя отделяше по цял час за прическата
и грима си всяка сутрин преди работа. И то без
трийсетминутния престой в банята, където се изкъпваше,
бръснеше и намазваше с лосион. А сега – само двайсет минути.
За вечеря в „Перла и роза“.
Да, Даника имаше право. Брайс знаеше, че кучката гледа
часовника и по всяка вероятност ще я попита дали краткото
време за подготовка отговаря на жалките минути, които Рийд
издържа в леглото.
Брайс надникна ядно към вратата на уютната си спалня,
отвъд която седяха вълците, после огледа тихото убежище
около себе си. Всички стени бяха украсени с плакати от
легендарни спектакли на Балета на Лунния град. Някога си се
беше представяла на сцената сред грациозните ванири – как се
вихри действие след действие или пък разплаква публиката с
драматичната смърт на героинята си. Някога си бе
въобразявала, че биха приели получовек на онази сцена.
Колкото и пъти да ѝ повтаряха, че тялото ѝ било
„неподходящо“ за балет, Брайс не изостави любовта си към
танците. С все същия бурен възторг гледаше танцовите
представления на живо, посещаваше курсове за аматьори след
работа и следеше развитието на танцьорите от балета, както
Конър, Итън и Торн следяха любимите си отбори. Нищо не
можеше да помрачи копнежа ѝ по въодушевлението, което
изпитваше винаги когато танцуваше, било то на курсовете, в
нощния клуб или дори на проклетата улица.
Хвойна поне не се даде на предразсъдъците. Вместо това
реши да вложи всичко от себе си, да докаже, че един фавн
може да отхвърли общоприетото и да изгрее на сцена,
създадена за елфи, нимфи и силфи – и да ги засенчи. И Хвойна
го постигна.
Брайс въздъхна. Трябваше да тръгва. Пътят до „Перла и роза“
беше двайсет минути пеша, а с тези токчета щеше да ѝ отнеме
двайсет и пет. Нямаше смисъл да хваща такси по време на
хаоса и задръстванията покрай Стария площад в четвъртък
вечер, защото колата просто щеше да си седи на едно място.
Сложи си кръгли перлени обици с вялата надежда да
придадат по-изискан вид на роклята ѝ, която мнозина биха
сметнали за леко скандална. Но все пак Брайс беше на двайсет
и три и не виждаше защо да не се порадва на пищните си
извивки. Завъртя се с усмивка пред високото огледало,
облегнато на стената, любувайки се на златистите си крака,
приятната линия на дупето си в тясната сива рокля и няколкото
букви от още болящата я нова татуировка, показали се над
дълбоко изрязания гръб, после влезе във всекидневната.
Вещерският кикот на Даника проехтя над научнопопулярния
филм, който гледаха вълците.
– Обзалагам се на петдесет сребърни знака, че охраната няма
да те пусне в тоя вид.
Другите от глутницата се закискаха, а Брайс показа среден
пръст на приятелката си.
– Съжалявам, ако ти създавам комплекси заради кльощавия
ти задник.
Торн се изсмя гръмко.
– Да, но поне компенсира с приветлив характер.
Брайс се подсмихна на чаровния омега.
– Това сигурно обяснява защо аз отивам на среща, а тя не е
излизала с момче от… колко време мина? Три години?
Торн ѝ смигна и плъзна сини очи към нацупеното лице на
Даника.
– Сигурно.
Даника се пльосна в стола си и вдигна боси крака върху
масичката за кафе. Всичките ѝ нокти бяха лакирани в различен
цвят.
– Беше преди две години – измърмори тя. – Задници.
Минавайки покрай нея, Брайс я потупа по копринената глава.
Даника щракна със зъби към пръстите ѝ.
Брайс се засмя и влезе в тясната кухня. Прерови горните
шкафове с дрънчащи стъкларии, докато не напипа…
Аха. Джина.
Отпи щедра глътка. И още една.
– Готвим се за тежка нощ? – попита Конър, облегнат на
вратата и скръстил ръце върху мускулестите си гърди.
Капка джин се стичаше по брадичката ѝ. Брайс едва не
размаза греховночервеното си червило с опакото на китката си,
но се спря навреме и вместо това попи алкохола с една
останала салфетка от пицарията. Като нормален човек.
„Трябвало е да кръстят този цвят „червено за свирка“ –
коментира Даника, когато Брайс за пръв път се появи с това
червило. – Защото всеки мъж ще си мисли само за това, като те
види с него.“ И очите на Конър наистина се спуснаха право към
устните ѝ. Затова Брайс каза с възможно най-небрежния си тон:
– Знаеш колко обичам да се забавлявам в четвъртък вечер.
Защо да не започна отрано?
Тя се надигна на пръсти да върне бутилката в шкафа и ръбът
на роклята ѝ се вдигна опасно нагоре. Конър заби очи в тавана,
сякаш внезапно му се стори много интересен, и стрелна поглед
към нея чак когато стъпи на крака. В другата стая някой усили
звука на телевизора до бумтеж, от който затрепериха стените.
Благодаря ти, Даника.
Дори с вълчи слух не можеше да се подслушва в такава
какофония.
Чувствените устни на Конър се извиха в лека усмивка, но той
остана на входа на кухнята.
Брайс преглътна и се зачуди колко ли отвратително би било
да отмие парещата следа от джина с бирата, която беше
оставила на плота.
Конър подхвана:
– Виж какво. Познаваме се от доста време…
– Това репетирана реч ли е?
Той се изправи и бузите му поруменяха. Вторият в глутницата
„Дяволи“, най-страховитият и най-смъртоносен сред всички
отряди на Помощната гвардия, се изчерви.
– Не.
– Началото прозвуча като заучено встъпление.
– Ще ме оставиш ли да те поканя на среща, или първо ще
трябва да се скараме заради изказа ми?
Тя изсумтя, но стомахът ѝ се сви.
– Не излизам с вълци.
Конър ѝ се ухили тарикатски.
– Направи едно изключение.
– Не – повтори тя, но вече се усмихваше леко.
Конър заяви с непоклатимата самомнителност, присъща на
всеки безсмъртен хищник:
– Искаш ме. Аз искам теб. От доста време е така и
заигравките с човешките мъжлета не ти помагат да го
забравиш, прав ли съм?
Да, прав беше. Въпреки това Брайс отвърна с учудващо
спокоен глас, като се има предвид вилнеещото ѝ сърце:
– Конър, няма да изляза с теб. Достатъчен ми е един деспот
като Даника. Не ми трябва още един вълк, особено мъжки, да
се разпорежда с живота ми. Не искам повече ванири да си врат
муцуните в моята работа.
Златистите му очи помръкнаха.
– Не съм като баща ти.
Не говореше за Рандъл.
Брайс се отблъсна от плота и закрачи решително към Конър.
И към външната врата зад него. Вече закъсняваше за срещата.
– Това няма нищо общо. Отговорът ми е не.
Конър не помръдна от мястото си и тя спря на броени
сантиметри от него. Въпреки че беше на токчета и по-висока от
повечето жени, той пак се издигаше над нея. Доминираше
цялото пространство само с присъствието си.
Като всеки алфа-задник. Като елфическия ѝ баща, който съб-
лазнил деветнайсетгодишната Ембър Куинлан, опитал да я
задържи за себе си и развил толкова силно собственическо
чувство към нея, че веднага щом Ембър разбрала, че е
бременна с Брайс, избягала от него, преди той да надуши
детето в утробата ѝ и да я заключи във вилата си в Пет рози,
докато не остарее и той не загуби интерес към нея.
Брайс не обичаше да мисли за това. Не и след като си
направи кръвни изследвания и си тръгна от кабинета на
медвещера със знанието, че е наследила от елфическия си баща
не само червената коса и заострените уши.
Някой ден щеше да погребе майка си, щеше да погребе и
Рандъл. Което си беше напълно нормално дори за човек. Но
фактът, че тя щеше да продължи да живее още няколко века и
да помни гласовете и лицата им само с помощта на снимки и
видеоклипове, караше стомаха ѝ да се свива на топка.
Съжали, че не е изпила поне още една глътка джин.
Конър не се отместваше от вратата.
– От една среща няма да изпадна в собственическа истерия.
Дори не е нужно да е точно среща. Може просто… да хапнем
пица – довърши той, кимвайки към купчината празни кутии.
– С теб излизаме редовно. – Вечерите, когато привикваха
Даника на срещи със Сабин или другите командири на
Помощната гвардия, той често носеше храна или я водеше в
някой от многото ресторанти в оживения им квартал. – Щом
няма да е среща, какво ще е различното?
– Ще е нещо като проба. За среща – процеди през зъби Конър.
Тя вдигна вежда.
– Среща, на която да реша дали искам да се срещам с теб?
– Невъзможна си. – Той се отблъсна от касата на вратата. – До
скоро.
Брайс се усмихна и тръгна след него към всекидневната,
изтръпвайки от чудовищно високия звук на телевизора, в който
вълците бяха вперили много, много съсредоточени погледи.
Дори Даника знаеше, че търпението на Конър си има
граници, отвъд които можеше да има сериозни последствия.
За част от секундата на Брайс ѝ хрумна да сграбчи Втория за
рамото и да му обясни, че е най-добре да си намери някоя
кротка, мила вълчица, която да му народи вълчета, и да не се
занимава с момиче с толкова душевен багаж, жадно да
купонясва, докато не повърне в някоя уличка като пияно
студентче. Брайс изобщо не знаеше дали може да обича
някого, защото май не ѝ трябваше никой друг освен Даника.
Но в крайна сметка не го сграбчи за рамото и докато вземе
ключовете си от купата до вратата, Конър вече се беше
изпружил на дивана – пак на нейното място – и се взираше
неотлъчно в телевизора.
– Чао – каза Брайс.
Даника я погледна от другата страна на стаята, все така
критично, но и леко разведрено, после ѝ смигна.
– Бесней, кучко.
– Бесней, дрисло – отвърна ѝ Брайс и думите се плъзнаха по
езика ѝ с лекота заради дългогодишната употреба.
Вече излизаше в мърлявия коридор, когато Даника добави
„обичам те“ и Брайс се поколеба с ръка върху дръжката на
вратата.
На Даника ѝ бяха нужни няколко години да каже тези думи и
до ден днешен ги използваше рядко. Първия път, когато Брайс
ѝ ги каза, на Даника не ѝ хареса – дори след като Брайс ѝ
обясни, че почти през целия си живот ги повтаря на близките
си, в случай че се окажат последните ѝ думи към тях. В случай
че не ѝ се отдаде възможност да се сбогува с хората, на които
държи. И чак след едно от най-смахнатите им приключения –
включващо разбит мотор и истински пистолети, насочени към
главите им – Даника събра смелост да изрече двете думи. Сега
поне ги казваше, макар и рядко.
Явно Сабин беше успяла да разклати нервите ѝ повече дори
от освобождаването на Бригс.
Брайс затрака с токчета по протритите плочки към
стълбището в дъното на коридора. Дали пък да не отложи
срещата с Рийд? Можеше да купи няколко кутии сладолед от
магазина на ъгъла, да се сгуши в леглото с Даника и да
погледат заедно любимите си глупави комедии.
А можеше и да се обади на Фурия с молба да посети Сабин.
Само дето… никога не би поискала такова нещо от Фурия. Тя
държеше работните си ангажименти настрана от живота им, а
те не смееха да ѝ задават твърде много въпроси. Само на
Хвойна ѝ се разминаваше подобна волност.
Направо не беше за вярване, че изобщо бяха приятелки:
бъдещата алфа на всички вълци, наемна убийца, чиито елитни
клиенти воюваха отвъд морето, смайващо талантлива
танцьорка, единственият фавн, допуснат някога до Балета на
Лунния град, и… тя.
Брайс Куинлан. Асистентка на магьосница. Начинаеща
танцьорка с неподходящо тяло и хронична склонност да излиза
с префърцунени крехки човешки мъже, които изобщо не знаеха
какво да правят с нея. Камо ли с Даника, ако въобще стигнеха
дотам в тежкото изпитание.
Брайс заслиза тромаво по стълбите, вперила намръщен
поглед в едно от кълбата първосвет, чиято мъждукаща светлина
подчертаваше олющената сивкавосиня боя на стените.
Хазяинът гледаше да пести от първосвет и вероятно крадеше от
мрежата, вместо да плаща на града за него като всички
останали.
Откровено казано, всичко в тази сграда беше скапано.
Даника можеше да си позволи нещо по-добро. Брайс
определено не можеше. Но Даника я познаваше достатъчно
добре, че дори не предложи сама да плаща за лъскав
апартамент в някоя от многоетажните сгради край реката или в
Централния бизнес район. Затова след като завършиха,
оглеждаха само квартири, които Брайс можеше да си позволи
със своята заплата – и тази бърлога се оказа най-малко
окаяната сред тях.
Понякога на Брайс ѝ се искаше да беше приела парите на
противния си баща – да не беше развила някакво подобие на
морал точно когато ненормалникът ѝ предложи планини от
златни знаци в замяна на вечното ѝ мълчание за него. Сега
можеше да релаксира в басейна на покрива на някой
небостъргач и да плакне очи с омазани в масла ангелски тела,
вместо да избягва похотливия поглед на домоуправителя, който
зяпаше гърдите ѝ винаги когато отидеше да му се оплаче, че
улеят за боклук пак се е задръстил.
Стъклената врата в дъното на стълбището водеше към
тъмната нощна улица, която вече гъмжеше от туристи,
купонджии и уморени местни жители, мъчещи се да си
проправят път към дома през шумните тълпи след дългия зноен
летен ден. Един костюмиран драк я подмина забързано с
подскачаща по единия хълбок кожена чанта и заобиколи
семейство метаморфи – някакъв вид коне, ако съдеше по
мириса им на открито небе и зелени поля, – толкова заети да
щракат снимки, че изобщо не ги интересуваше колко хора се
опитват да стигнат някъде.
Двама малаки в черните брони на 33-ти стояха на ъгъла с
прибрани към могъщите им тела криле, вероятно за да не ги
докосне някой разтърчал се местен или пък някой пиян идиот.
Ако докоснеш крило на ангел без негово разрешение, е цял
късмет да загубиш само ръката си.
Брайс затвори плътно стъклената врата след себе си и попи
със сетивата си древния, бликащ от живот град: сухата лятна
жега, способна да я изпече до кости; клаксоните на коли,
пронизващи непрекъснатото жужене и думкане на музиката,
извираща от клубовете; вятъра откъм река Истрос на три
пресечки оттук, чийто полъх полюшваше палмите и
кипарисите; мириса на сол от близкото тюркоазено море;
изкусителното нощно ухание на пълзящия жасмин, обгърнал
желязната ограда на парка; натрапчивата воня на повръщано,
пикня и изветряла бира; примамливия, опушен аромат на
подправките по кожата на агнето, което се печеше бавно във
фургона на ъгъла… Всичко я връхлетя като ободряваща
целувка.
Брайс вдъхна дълбоко вечерните дарове на Лунния град, изпи
ги с цялата си душа и се сля с оживлението по улиците му,
стараейки се да не изкълчи глезените си по калдъръма.
4
„Перла и роза“ съчетаваше всичко, което Брайс ненавиждаше
в града.
Но поне Даника вече ѝ дължеше петдесет сребърни знака.
Охраната веднага я пусна нагоре по трите стъпала и през
отворените бронзови врати на ресторанта.
Но дори петдесет сребърни знака бяха нищо в сравнение с
цената на предстоящата вечеря. Тя определено щеше да е
златна.
Е, Рийд можеше да си я позволи. Като се имаше предвид
тлъстата му банкова сметка, сигурно дори нямаше да погледне
сумата, преди да подаде на келнера черната си карта.
След като я настаниха на маса в сърцето на позлатената зала,
под кристалните полилеи, украсяващи изящно изписания
таван, Брайс изпи две чаши вода и половин бутилка вино,
докато чакаше.
Двайсет минути след уговорения час телефонът ѝ извибрира в
черната ѝ копринена чантичка. Ако Рийд ѝ пишеше, че няма да
успее, щеше да го убие. За да плати за шибаното вино,
трябваше да се откаже от уроците по танци за идния месец.
Даже два.
Но съобщенията не бяха от Рийд. Брайс ги прочете три пъти,
преди да хвърли телефона си обратно в чантичката и да си
налее още чаша безбожно скъпо вино.
Все пак въшливото ѝ от пари гадже закъсняваше. Поне това ѝ
дължеше.
Особено като се имаше предвид, че елитът на Лунния град се
присмиваше на роклята ѝ, разголената ѝ кожа и елфическите ѝ
уши, прикрепени към човешко тяло.
Мелез – почти чуваше противната дума в главите им. В най-
добрия случай я считаха за долнопробна работничка. А в най-
лошия – за обикновена жертва и боклук.
Брайс извади телефона си и прочете съобщенията за
четвърти път.
Конър пишеше: Знаеш, че не ме бива по приказките. Но
преди да опиташ да се скараш с мен, исках да ти кажа, че
според мен си струва да опитаме. Да си дадем шанс поне.
Беше добавил: Луд съм по теб. Не искам друга. Отдавна
мисля само за теб. Една среща. Ако не се получи, ще го
преживеем. Но поне ми дай шанс. Моля те.
Брайс още се взираше в съобщенията със завъртяна от
проклетото вино глава, когато Рийд най-сетне се появи. С
четирийсет и пет минути закъснение.
– Извинявай, сладурче – каза и се наведе да я целуне по
бузата, преди да седне на стола си.
Графитеносивият му костюм беше безупречен, а златистата
му кожа сияеше над яката на бялата му риза. Всеки косъм от
тъмнокестенявата му коса беше на мястото си.
Рийд имаше лежерното поведение на мъж, отраснал с пари,
елитно образование и нито една заключена врата. Реднър бяха
едно от малкото човешки семейства, издигнали се във
ванирския хайлайф – и имаха подобаваща осанка. Рийд
поддържаше педантично външния си вид, до най-малката
подробност. Избираше цвета на всяка своя вратовръзка
специално, така че да подчертава зеления нюанс в
лешниковите му очи. Кройката на костюмите му винаги
следваше съвършено всяка извивка на атлетичното му тяло.
Брайс би го нарекла суетен, ако тя самата не влагаше толкова
много в собственото си облекло. Ако не знаеше, че Рийд
тренира с личен инструктор по същата причина, поради която
тя танцуваше – освен заради любовта си към танците: за да е
подготвено тялото му, ако му се наложи да се измъкне от някой
хищник на улицата.
Още от незапомнени времена, когато ванирите изпълзели от
Северната пукнатина и превзели Мидгард – събитие, което
историците наричаха Появата, – бягството беше най-сигурният
начин за спасение, ако някой ванир решеше да те превърне в
храна. Разбира се, ако нямаш пистолет, бомби или някое от
ужасяващите неща, които хора като Филип Бригс създаваха, за
да убиват дори почти безсмъртни, бързо възстановяващи се
същества.
Брайс често се питаше каква ли е била планетата им, преди
да я превземат твари от толкова различни светове, всичките
далеч по-развити и по-цивилизовани от този, когато я обитавали
само човеци и обикновени животни. Сега дори календарната им
система се изграждаше около Появата и периодите преди и
след нея: ч.е. и в.е. – Човешка ера и Ванирска ера.
Рийд вдигна тъмни вежди към почти празната бутилка вино.
– Добър избор.
Четирийсет и пет минути. Без да се обади или да пише, че ще
закъснее.
Брайс стисна зъби.
– Нещо неочаквано е изникнало в работата?
Рийд сви рамене, оглеждайки ресторанта за големци, с които
да си хортува. Тъй като беше синче на мъжа, чието име беше
изписано с петметрови букви на три сгради в Централния
бизнес район, хората обикновено се редяха на опашка да си
приказват с него.
– Някои от малаките са неспокойни заради пангерски
конфликт. Искаха да ги уверим, че инвестициите им са в
безопасност. Конферентният разговор се проточи.
Пангерският конфликт – сблъсъкът, който Бригс така
пламенно държеше да доведе и по тези земи. Виното, замаяло
главата ѝ, образува мазен вир в стомаха ѝ.
– Ангелите смятат, че войната може да стигне дотук?
Тъй като не видя никой интересен в ресторанта, Рийд отвори
коженото меню.
– Не. Астерите не биха го позволили.
– Точно те са позволили да се случи там.
Устните му се извиха надолу.
– Това е сложен въпрос, Брайс.
Отвъд Халдренско море прииждаха все мрачни вести:
човеците от съпротивата предпочитаха да измрат до един,
отколкото да се подчинят на астерите и управлението на
„избрания“ Сенат. Войната бушуваше от четирийсет години в
просторните земи на Пангера – рушеше градове и пълзеше
бавно към бурното море. Ако конфликтът го прекосеше,
Лунният град, разположен по югоизточното крайбрежие на
Валбара – по средата на полуостров, наречен Ръката заради
формата на безплодното, вдадено във водите хълмисто парче
земя, – щеше да е един от първите по пътя му.
Фурия отказваше да сподели какво е видяла там. Какво е
правила. На чия страна се е била. Повечето ванири далеч не се
радваха на съпротивата срещу властта им, наложена преди
петнайсет хиляди години.
Повечето човеци също не се радваха на петнайсетте хиляди
години, в които живееха почти като роби и служеха за плячка,
храна и разврат, въпреки че през последните векове
Имперският сенат им беше отредил известни права – с
одобрението на астерите, разбира се. Това не променяше факта,
че всеки, прекрачил наложените от тях граници, биваше
захвърлян обратно в началото и превърнат в роб на
Републиката.
Но истински роби се срещаха главно в Пангера. Неколцина
живееха и в Лунния град, сред ангелите воини в 33-ти, личния
легион на губернатора, и китките им бяха белязани с робска
татуировка, съдържаща буквите SPQM. Въпреки това
обикновено се сливаха с тълпата.
Лунният град, макар и средище на богати задници, все още
събираше на едно място различни класи и раси. И беше едно от
малкото места, където човеците не бяха осъдени на доживотен
къртовски труд. Не че имаха кой знае колко други права.
Една тъмнокоса синеока елфка привлече случайно погледа на
Брайс. Ако се съдеше по жиголото, с което седеше на маса,
вероятно беше от аристокрацията.
Брайс не можеше да реши кого мрази повече: крилатите
малаки или елфите. Вероятно елфите, чиито завидни магически
способности и грациозност им вдъхваха самочувствие, че могат
да правят каквото си поискат с когото си поискат. Черта, която
споделяха с още мнозина от Дома на небеса и дихания:
наперените ангели, високомерните силфи и избухливите
стихии.
Дом на нагляри и духачи, наричаше ги Даника. Но сигурно
собствената ѝ принадлежност към Дома на пръст и кръв
влияеше донякъде на мнението ѝ – особено като се имаше
предвид отколешната вражда между метаморфи и елфи.
Тъй като родителите на Брайс бяха от два различни Дома, тя
бе принудена да положи клетва за вярност към Дома на пръст и
кръв, за да получи официално гражданския ранг, придобит от
баща ѝ. Това беше цената, която ѝ се наложи да плати за
желаното обществено положение: той беше готов да подаде и
молба за пълно гражданство, но това би я задължило да се
причисли към Дома на небеса и дихания. Брайс ненавиждаше
копелето, задето я бе накарало да избира, но дори майка ѝ бе
осъзнала, че ползите надхвърлят недостатъците.
Не че и Домът на пръст и кръв предлагаше особени
преимущества и закрила на човеците. Със сигурност не и на
младия мъж, когото елфката си беше довела.
Красивото русо момче едва ли беше на повече от двайсет –
вероятно на една десета от възрастта на елфическата си
приятелка. Бронзовата кожа на китките му не носеше четирите
букви на робската татуировка. Значи явно я придружаваше по
своя воля – или заради нещо, което тя му предлагаше: секс,
пари, влияние. Но в такъв случай беше сключил наивна сделка.
Елфката щеше да го използва, докато не ѝ омръзнеше или не
остарееше твърде много за вкуса ѝ, а после щеше да го изрита
на улицата, още точещ лиги по елфическите ѝ богатства.
Брайс кимна на аристократката, която оголи неестествено
бели зъби в отговор на дързостта ѝ. Беше красива – но това
важеше за почти всички елфи.
Като върна очи към Рийд, той я гледаше с гримаса върху
изписаните си черти. Накрая поклати глава – заради нейното
поведение, а не заради това на елфката – и продължи да чете
менюто.
Брайс пък продължи да пие вино. И поръча още една бутилка.
Луд съм по теб.
Конър не би търпял презрителните погледи, насмешливия
шепот. Даника също. Брайс с очите си ги беше виждала да се
нахвърлят на простаците, които си позволяваха да я обидят или
я вземаха за някое от многото полуванирски момичета,
продаващи телата си из Месарския пазар, за да преживеят.
Повечето от онези жени дори не стигаха до Скока – или
защото не оцеляваха до зрялост, или защото бяха имали
нещастието да наследят простосмъртния си родител.
Множество хищници, по рождение или обучение, използваха
Месарския пазар за ловен терен.
Телефонът на Брайс извибрира тъкмо когато келнерът им
сервираше новата бутилка вино. Рийд пак се намръщи и
отявленото му неодобрение я накара да прочете съобщението
чак след като си поръча сандвич с говеждо и пяна от сирене.
Даника ѝ пишеше: Зарежи надувкото с мека пишка и избави
Конър от мъките. Няма да умреш от една среща с него. От
години събира смелост да те покани, Брайс. Години. Дай ми
повод да се усмихна тази вечер.
Брайс изтръпна и пъхна телефона обратно в чантичката си.
Като вдигна поглед към Рийд, той пишеше нещо на своя
телефон и екранът осветяваше изваяното му лице. „Реднър
Индъстрис“ бяха изобретили телефоните преди петдесет години
в прословутата си технологична лаборатория, осигурявайки си
нечувани печалби. Тогава всички нарекли изобретението им
нова ера в комуникациите. Но според Брайс малките устройства
просто даваха на хората оправдание да не се гледат в очите. И
да не говорят един с друг.
– Рийд… – подхвана Брайс.
Той вдигна показалец.
Брайс зачука с червен нокът по столчето на винената чаша.
Поддържаше ноктите си дълги и всеки ден пиеше еликсир, за
да са здрави. Не бяха опасни като хищническите, но можеха да
нанесат известна щета. Поне колкото да се измъкне от някой
нападател.
– Рийд! – повтори.
Той продължи да пише и вдигна поглед чак когато им
сервираха първото ястие.
Мус от сьомга, естествено. Върху препечени филийки,
обгърнати в плетеница от усукани зелени растения. Нещо като
дребни папрати. Тя преглътна смеха си.
– Започвай да ядеш – подкани я отнесено Рийд, отново
шарейки с пръсти по телефона си. – Не ме чакай.
– Една хапка и съм готова – измърмори тя.
Вдигна вилицата си, но се зачуди как, по дяволите, се яде
такова нещо. Никой наоколо не използваше пръсти, но…
Елфката я гледаше подигравателно.
Брайс остави вилицата. Сгъна салфетката си на квадрат и
стана.
– Ще тръгвам.
– Добре – каза Рийд, без да вдига очи от екрана.
Явно реши, че отива до тоалетната. Брайс усети как очите на
костюмирания ангел от съседната маса се плъзват нагоре по
голия ѝ крак и чу как столът му изскърца, когато се облегна
назад, за да огледа и задника ѝ.
Точно затова държеше ноктите си дълги.
– Не, искам да кажа, че си тръгвам. Благодаря ти за вечерята.
Това вече го накара да вдигне поглед.
– Какво? Брайс, седни. Яж.
Сякаш фактът, че беше закъснял и през цялото време
пишеше на телефона си, нямаше никаква връзка. Сякаш тя
беше просто нещо, което трябва да нахрани, преди да изчука.
Брайс заяви отчетливо:
– Няма да се получи между нас.
Той стисна устни.
– Моля?
Едва ли някога го бяха зарязвали. Затова Брайс каза с мила
усмивка:
– Довиждане, Рийд. Успех в работата.
– Брайс!
Но тя имаше достатъчно самоуважение да не слуша
оправданията му, да не се примирява с посредствен секс, и то в
замяна на вечери в ресторанти, в каквито иначе не би си
позволила да влезе, и с мъж, който наистина грабва телефона
си веднага след като слезе от нея. Затова взе бутилката с вино и
тръгна, но не към изхода.
Отиде право при надменната елфка с човешкото момче
играчка и попита с леден глас, от който дори Даника би
отстъпила назад:
– Харесва ли ти какво виждаш?
Елфката провлачи безцеремонно поглед от високите ѝ обувки,
през червената ѝ коса, до бутилката вино в ръката ѝ, после сви
рамене и черните камъни по дългата ѝ рокля проблеснаха.
– Ще ти платя един златен знак да ви гледам двамата.
Тя посочи с глава човека на масата ѝ.
Момчето се усмихна на Брайс. Празното му изражение
говореше, че е сериозно надрусан с някакъв наркотик.
Брайс се присмя на елфката.
– Не знаех, че елфките сте пропаднали толкова. Носеха се
слухове, че плащате купища злато на човеци, за да се
преструват, че не сте безжизнени като косачи в леглото.
Бронзовото лице на елфката пребледня. Лъскавите ѝ
хищнически нокти се впиха в покривката. Момчето срещу нея
дори не трепна.
Брайс сложи ръка на рамото му – и тя самата не знаеше дали
за да го утеши, или за да я вбеси. Стисна го леко, кимвайки
отново на елфката, и напусна залата.
На излизане през външните врати глътна от бутилката вино,
показа среден пръст на хостесата и грабна шепа кибрити от
купата на входа.
Задъханите извинения на Рийд пред аристократката още се
носеха зад нея, когато стъпи на горещата, суха улица.
Да му се не види! Още нямаше девет часа, а тя се беше
пременила, пък и ако се прибереше в апартамента, щеше да
крачи нервно напред-назад, докато Даника не ѝ отхапеше
главата. Другите вълци пак щяха да си тикат муцуните в
нейната работа, а Брайс изобщо не искаше да обсъжда въпроса
с тях.
Оставаше ѝ само един вариант. Любимият ѝ вариант за
щастие.
Фурия вдигна още на първото позвъняване.
– Какво?
– От тази страна на Халдрен ли си, или от грешната?
– В Пет рози съм. – В безизразния ѝ хладен глас се долавяше
нотка на ирония, което си беше същински смях за нея. – Но не
гледам телевизия с кутретата.
– Че кой би се подложил на такова нещо?
Двете се умълчаха за момент. Брайс се облегна на светлата
каменна стена на „Перла и роза“.
– Мислех, че имаш среща с онзи, както там се казваше.
– Вие с Даника сте ужасни, знаеш ли?
Направо чу дяволитата усмивка на Фурия от другата страна
на линията.
– Ще дойда в „Гарвана“ след трийсет минути. Трябва да
довърша една работа.
– Бъди мила с горкото копеле.
– Не ми плащат да съм мила.
Връзката прекъсна. Брайс изруга. Молеше се Фурия да не
вони на кръв, като се появеше в любимия им клуб. Набра още
един номер.
Хвойна вдигна задъхана на петото позвъняване, точно преди
да се включи гласовата поща. Сигурно пак беше останала да се
упражнява в студиото след края на работното време. Както и
Брайс обичаше да прави, останеше ли ѝ и една свободна
минутка. Да танцува, и танцува, и танцува, докато светът не
избледнееше и не останеха само музика, учестен дъх и пот.
– Охо, зарязала си го, нали?
– На всички ли е писала шибаната Даника?
– Не – отвърна кротката ѝ добродушна приятелка. – Но изкара
само един час на срещата. И понеже обикновено ни докладваш
чак сутринта…
– Отиваме в „Гарвана“ – прекъсна я троснато Брайс. – До
трийсет минути да си там.
И затвори, преди звънкият смях на Хвойна да я подтикне към
ругатни.
О, щеше да намери начин да си отмъсти на Даника, задето им
беше раздухала. Макар и да знаеше, че го е направила, за да ги
предупреди, че може по-късно вечерта Брайс да има нужда от
приятели. Както и тя самата по-рано вечерта се осведоми от
Конър в какво състояние е Даника.
„Белият гарван“ се намираше само на пет минути пеша,
точно в сърцето на Стария площад. Тоест Брайс имаше
достатъчно време или да се забърка в истински бели, или да се
изправи лице в лице с онова, което избягваше от цял час.
Избра белите.
Толкова бели, колкото можеше да си купи със седемте
изкарани с труд златни знака в портмонето ѝ. Даде ги на една
ухилена драка и тя пъхна в шепата ѝ всичко, което Брайс си
поиска. Опита да ѝ продаде и някакъв нов купонджийски
наркотик – „С малко синт ще се почувстваш като богиня“, увери
я, – но трийсет златни знака за една доза бяха много над
възможностите на Брайс.
Стигна до „Белият гарван“ пет минути преди срещата –
клубът гъмжеше от посетители, въпреки че Бригс беше опитал
да го взриви. Брайс застана от отсрещната страна на улицата,
извади телефона си и отвори разговора с Конър. Беше готова да
заложи всички пари, които току-що бе профукала по лудокорен,
че вълкът проверява телефона си на всеки две секунди.
По улицата бавно се влачеха коли, басът от чиито бумтящи
музикални уредби отекваше по калдъръма и кипарисите, а през
отворените им прозорци надничаха пътници, нетърпеливи да
започнат четвъртък вечер с пиене, пушене и пеене; много от
тях пращаха съобщения на приятели, познати и дилъри –
изобщо на всеки, който можеше да ги вкара в някой от
десетината клубове по „Арчър Стрийт“. От вратите на всичките,
включително на „Гарвана“, вече се виеха опашки. Ванирите
надничаха с трепетно очакване към бялата мраморна фасада
като пременени поклонници пред вратата на храм.
И „Гарвана“ беше точно това: храм. Някогашен храм. Сега
сградата обгръщаше руините му, но дансингът се разполагаше
върху древните каменни основи на храм, изграден в прослава на
някой отдавна забравен бог, а наоколо още стърчаха каменни
колони с причудливи образи. Танцувайки сред руините,
посетителите сякаш се прекланяха пред незнайния бог,
обградени от древни релефи на сатири и фавни, които пиеха,
танцуваха и се сношаваха сред лозови лиани. Храм на
удоволствието – за това бе служило някога това място. И сега
служеше за същото.
Групичка млади метаморфи пуми минаха покрай нея и
няколко се обърнаха да изръмжат с покана. Брайс не им обърна
внимание и отиде в една ниша вляво от служебния вход на
клуба. Облегна гръб на гладкия камък, пъхна бутилката вино
под мишница, опря единия си крак на стената зад себе си,
поклащайки глава в ритъм с музиката от една близка кола, и
най-накрая написа: Пица. Събота вечерта в шест. Ако
закъснееш, край.
Конър веднага започна да ѝ пише отговор. Прекъсна за
момент. Пак започна.
Когато най-накрая получи съобщението, Брайс прочете:
Никога не бих те накарал да чакаш.
Тя врътна очи и написа: Не давай обещания, които не
можеш да спазиш.
Пак писане, триене, писане. Накрая: Сериозна ли си за
пицата?
Несериозна ли ти изглеждам, Конър?
Изглеждаше страхотно, когато тръгна от вас.
Обля я гореща вълна и тя прехапа долната си устна.
Очарователно, самомнително копеле. Кажи на Даника, че
отивам в „Гарвана“ с Хвойна и Фурия. С теб ще се видим след
два дни.
Дадено. А какво стана с онзи, както там се казваше?
РИЙД е официално зарязан.
Чудесно. Започвах да си мисля, че ще се наложи да го убия.
Стомахът ѝ се сви.
Той побърза да добави: Шегувам се, Брайс. Няма да ставам
алфа-задник, обещавам.
Преди да успее да му отговори, телефонът ѝ извибрира
отново.
Този път получаваше съобщение от Даника: КАК СМЕЕШ ДА
ХОДИШ В ГАРВАНА БЕЗ МЕН? ПРЕДАТЕЛКА.
Брайс изпръхтя. Приятна вълча нощ, загубенячке.
ЗАБРАНЯВАМ ТИ ДА СЕ ЗАБАВЛЯВАШ БЕЗ МЕН!
Брайс знаеше, че колкото и да не ѝ се стоеше у дома, Даника
не би изоставила глутницата. Не и в единствената им нощ
заедно, в която подсилваха връзките помежду си. Не и след
толкова скапан ден. И в никакъв случай точно когато Бригс
беше на свобода, със сигурност жаден за отмъщение срещу
цялата глутница „Дяволи“.
Заради тази ѝ преданост обичаха Даника, биеха се свирепо за
нея, връщаха се на тепиха отново и отново, докато Сабин
публично изразяваше съмнение, че дъщеря ѝ е достойна за
отговорностите и статута на втора в йерархията на властта.
Сред глутниците на Лунния град тя се определяше единствено
от надмощието на вълците и рядко се случваше три поколения
от една кръв – примът, наследницата на прима и каквото се
явяваше Даника (наследница на наследницата на прима) – да
заемат първите ѝ три стъпала. Само истински могъщ древен род
можеше да го постигне.
Даника безброй часове бе проучвала историята на
доминиращите метаморфски глутници в други градове – защо в
Хилен управляваха лъвове, защо тигри господстваха над
Коринт, а соколи владееха Оя. Дали доминантността,
определяща статута на прим, се унаследяваше в рода, или се
появяваше произволно. Случвало се беше и нехищнически
метаморфи да оглавяват Помощната гвардия, но рядко. Тези
проучвания обаче отегчаваха Брайс до смърт. Затова ако
Даника беше разбрала защо родът Фендир е получил толкова
голям дял от доминантността, не ѝ беше споделила.
Брайс отговори на Конър: Успех с Даника.
Той ѝ отвърна просто: Тя ми каза същото за теб.
Брайс тъкмо се канеше да прибере телефона си, когато
екранът му просветна отново. Конър беше добавил: Няма да
съжаляваш. От доста време измислям начини да те глезя. И
да се забавляваме заедно.
Откачалка. Но устните ѝ се разтегнаха в усмивка.
Забавлявай се. Ще се видим след два дни. Пиши ми, като се
прибереш, за да съм спокоен.
Брайс препрочете разговора им два пъти и тъкмо обмисляше
дали да не пише на Конър, че няма смисъл да чакат и може
просто да се срещнат още сега, когато нещо студено и метално
се притисна към гърлото ѝ.
– И си мъртва – прошепна женски глас.
Брайс изохка, мъчейки се да укроти сърцето си, което в
рамките на един удар беше прескочило от глупав унес в глупав
страх.
– Повече не прави така, мамка ти – изсъска тя и Фурия прибра
оръжието в ножницата на гърба си.
– Тогава не бъди подвижна мишена – отвърна невъзмутимо
Фурия.
Дългата ѝ ониксова коса беше вързана на висока конска
опашка, подчертаваща отсечените линии на светлокафявото ѝ
лице. Дълбоките ѝ кестеняви очи обходиха опашката пред входа
на „Гарвана“, отбелязвайки всичко и вещаейки смърт на всеки,
дръзнал да се изпречи на пътя ѝ. Но поне черният ѝ кожен
панталон, тясната кадифена блуза и разбойническите ботуши
не миришеха на кръв. Приятелката ѝ я огледа от глава до пети.
– Почти не си се гримирала. Онзи човечец сигурно от пръв
поглед е разбрал, че ще го зарежеш тази вечер.
– Беше прекалено зает с телефона си, за да забележи.
Фурия погледна многозначително към телефона на Брайс,
още стиснат здраво в ръката ѝ.
– Даника ще те закове на някоя стена, като ѝ се похваля
колко неподготвена съм те спипала.
– Тя е виновна – тросна се Брайс.
Фурия ѝ отвърна само с остра усмивка. Брайс знаеше, че е
ванир, но нямаше представа от кой вид точно. Нито пък към кой
Дом принадлежи. Не смееше да я попита, а тя самата не
разкриваше нищо друго, освен свръхестествени рефлекси,
скорост и ловкост – нито животински облик, нито по-
впечатляваща магия.
Но имаше статут на пълноправен гражданин, така че явно я
считаха за достойна. Като се имаха предвид уменията ѝ, Домът
на пламъци и сенки беше най-подходящ за нея – макар че
Фурия определено не беше нито демонак, нито вампир, нито
дори таласъм. И в никакъв случай не беше вещица, превърнала
се в магьосница, като Джесиба. Нито пък некромант, защото
талантът ѝ беше да отнема животи, не да ги връща нелегално.
– Къде е дългокраката? – попита Фурия, грабна бутилката от
ръцете на Брайс и отпи щедра глътка вино, оглеждайки
претъпканите клубове и барове по „Арчър Стрийт“.
– Откъде да знам – отвърна Брайс. После смигна на Фурия и
люшна пред очите ѝ пликчето с дванайсет черни цигари с
лудокорен. – Взех малко лакомства.
Фурия разтегна в широка усмивка червените си устни,
разкривайки прави бели зъби. Бръкна в задния джоб на
панталона си и извади малко пликче с бял прашец, проблясващ
ярко като седеф на светлината от уличната лампа.
– Аз също.
Брайс присви очи към прашеца.
– От това ли опита да ми продаде преди малко дилърката?
Фурия застина.
– Какво ти каза, че е?
– Някакъв нов купонджийски наркотик… карал те да се
чувстваш като бог или нещо такова. Страшно скъп.
Фурия сбърчи чело.
– Синт? Стой настрана от него. Опасен е.
– Добре. – Вярваше ѝ достатъчно, че да вземе
предупреждението ѝ на сериозно. Надникна към прашеца в
ръката на Фурия. – Ако обичаш, не ми давай дроги, от които ще
халюцинирам дни наред. Утре имам работа.
Трябваше поне да се преструва, че знае как да намери
проклетия Рог.
Фурия пъхна пликчето в черния си сутиен. Отпи още глътка
от шишето и го върна на Брайс.
– Не се безпокой, Джесиба няма да те надуши.
Брайс хвана под ръка стройната наемна убийца.
– Тогава хайде да накараме предците ни да се обърнат в
гробовете.
5
Това че след няколко дни имаше среща с Конър, не
означаваше, че трябва да спазва поведение. Затова като влезе в
светилището на „Белият гарван“, Брайс се отдаде на всичките
му удоволствия.
Фурия познаваше собственика Рисо – или покрай работата си,
или покрай личния си живот, в каквото и да се състоеше той, –
така че никога не им се налагаше да чакат на опашка.
Екстравагантният метаморф пеперуда винаги им пазеше
сепаре.
На никоя от усмихнатите, пъстро облечени сервитьорки,
носещи питиета, не ѝ направиха впечатление линийките лъскав
бял прашец на масата и струите пушек, които Брайс бълваше
през смях към сводестия огледален таван.
Хвойна имаше тренировка в студиото рано сутринта, затова
не посягаше към прашеца, цигарите и алкохола. Но това не ѝ
попречи да се измъкне за двайсетина минути с един
широкоплещест елф, който само зърна тъмнокафявата ѝ кожа,
изящно лице, вълниста черна коса и дълги крака, завършващи с
фини копита, и едва не падна на колене пред фавна.
Брайс се потопи в пулсиращия ритъм на музиката, в
еуфорията, разпалваща кръвта ѝ по-бързо от ангел, устремен
към земята, в потта, обливаща тялото ѝ, докато се вихреше
шеметно на древния дансинг. Утре сигурно нямаше да може да
ходи, нито пък да мисли, но дявол да го вземе – искаше още, и
още, и още.
Със смях прелетя през ниската масичка в сепарето им,
скътано между две полуразрушени колони; със смях изви гръб
назад, отлепяйки червен нокът от едната си ноздра, и се
отпусна за миг на облегалката на тъмния кожен диван; със смях
отпи по глътка вода и бъзово вино и пак се гмурна в морето от
танцуващи тела.
Животът беше хубав. Животът беше дяволски хубав и нямаше
търпение да направи Скока с Даника, за да го живее, докато
земята не се превърне в пепел.
Хвойна танцуваше с групичка силфки, празнуващи успешния
Скок на своя приятелка. Сребристите им глави бяха украсени с
диадеми от светещи неонови пръчки, пълни с първосвета, който
приятелката им сама бе създала при успешния си Скок. Бяха
дали ореол и на Хвойна и косата ѝ светеше в синкаво, когато
протегна ръце към Брайс, преплитайки пръсти с нейните,
докато танцуваха.
Кръвта на Брайс пулсираше в ритъм с музиката, сякаш беше
сътворена точно за това: за мига, в който се сливаше с нотите,
темпото и баса, превръщаше се в олицетворение на песента.
Блестящите очи на Хвойна показваха, че я разбира – че винаги
е разбирала неповторимата свобода и наслада, която носеше
танцът. Сякаш телата им бяха толкова пълни със звуци, че едва
ги сдържаха в себе си, едва понасяха напъна им и само с танци
можеха да освободят напрежението, да се преклонят пред
музиката в себе си.
Мъже и жени от всевъзможни раси се събраха да ги гледат,
обливайки с похотта си кожата ѝ като с пот. Всяко движение на
Хвойна беше в толкова естествен унисон с нейните, че сякаш
двете бяха въпрос и отговор, слънце и луна.
Кротката, красива Хвойна Андромеда – ексхибиционистката.
Дори докато танцуваше в свещеното древно сърце на „Гарвана“,
беше мила и нежна, но пак сияеше.
А може би на Брайс така ѝ се струваше заради светлотърсача,
който изсмърка преди малко.
Косата ѝ полепваше по потния ѝ врат, вече не чувстваше
краката си заради високите токчета, гърлото ѝ беше раздрано
от всичкото крещене с песните, гърмящи в клуба.
Успя да изстреля няколко съобщения на Даника – и едно
видео, защото вече не можеше да чете отговорите ѝ.
Здравата щеше да си изпати, ако утре отидеше на работа
неспособна да чете.
Времето се забави и потече мудно. Всъщност тук, докато
танцуваше сред колоните, върху рухналите каменни основи на
преродения храм, времето не съществуваше.
Прииска ѝ се да живее тук.
Да напусне работата си в галерията и да заживее в клуба.
Можеше да я наемат за танцьорка в някоя от стоманените
клетки, висящи от стъкления таван, високо над дансинга от
руини. Тук определено нямаше да нарекат тялото ѝ
„неподходящо“. Точно обратното – щяха да ѝ плащат да прави
любимото си нещо, онова, което я караше да се чувства
истински жива.
Съвсем разумен план, мислеше си Брайс, докато се
препъваше по своята улица по-късно, без да си спомня как е
тръгнала от „Гарвана“, дали си е взела довиждане с
приятелките си и как изобщо е стигнала дотук. С такси ли?
Беше профукала всичките си знаци за лудокорена. Дали някой
друг не беше платил…
Все тая. Утре щеше да му мисли. Ако въобще успееше да
заспи. Искаше да будува, да танцува до края на шибания свят.
Само дето краката я боляха страшно много. И бяха почти черни
и лепкави…
Брайс спря пред вратата на сградата, разкопча каишките на
високите си обувки и ги взе в ръка. Проклетият код. Вратата се
отваряше с код.
Загледа таблото, сякаш чакаше да отвори очи и да ѝ го каже.
Някои сгради го правеха.
Мамка му! Мамка муууу! Извади телефона си и ярката
светлина на екрана прогори очите ѝ. Примижавайки, видя
няколко десетки съобщения. Размиваха се пред погледа ѝ и
колкото и да се опитваше да се фокусира, не успяваше да
прочете нито една буква. Дори някак да съумееше да набере
номера на Даника, тя щеше да ѝ откъсне главата.
Пронизителното стържене на звънеца щеше да вбеси
приятелката ѝ още повече. Брайс стисна очи и заподскача от
крак на крак.
Какъв беше кодът? Кодът, кодът, кооооооодът…
А, да. Намери го в един заден джоб на паметта си.
Набра ведро цифрите на таблото, чу се обичайното жужене и
ключалката се отвори с тих металически звук.
Стълбището така смърдеше, че ѝ се прииска да срита задника
на проклетия домоуправител. Да го прониже с безполезните си
евтини токчета, които ѝ бяха съсипали краката…
Брайс стъпи боса на първото стъпало и изтръпна. Щеше да
боли. Да боли, все едно ходи по натрошено стъкло.
Пусна обувките си върху плочките, заричайки се искрено, че
сутринта ще се върне да си ги вземе, и хвана с две ръце черния
метален парапет. Хрумна ѝ дори да го яхне и да се довлачи по
задник до третия етаж.
Богове, как вонеше само! Какво ядяха жителите на тази
сграда? Или по-скоро кого ядяха? Брайс се надяваше вкусовете
им да не клонят към пияни и надрусани до козирката
полуелфки, неспособни дори да се изкачат по стълбището.
Ако Фурия беше смесила светлотърсача с нещо друго, щеше
да я убие.
Подхилвайки се на мисълта да опита да убие прочутата Фурия
Акстър, Брайс продължи да се влачи нагоре по стъпалата, едно
по едно.
Хрумна ѝ да спи на стълбищната площадка на втория етаж,
но вонята беше непоносима.
Можеше пък да я огрее късметът и Конър още да е в
апартамента. Тогава вече наистина щеше да я огрее.
Богове, колко ѝ се искаше хубав секс. Необуздан, шумен секс.
Докато не се продънеше леглото. Сигурна беше, че с Конър ще
е такъв. Че и по-добър. С него щяха да надхвърлят физическото.
Вероятно би разтопил и малкото ѝ останал разсъдък след
такава вечер.
Именно затова постъпваше толкова страхливо, затова
избягваше да мисли за него още от мига, в който се показа на
вратата ѝ преди пет години, дошъл да види Даника и да се
запознае с новата ѝ съквартирантка. Тогава просто… дълго се
взираха един в друг.
Фактът, че Конър живееше само на четири врати от нейната
през първата им година в университета, се оказа от най-
тежките изкушения. Но Даника му беше заповядала да стои
настрана от Брайс, докато тя не решеше да се сближи с него, и
макар че още не бяха сформирали глутницата „Дяволи“, Конър
се подчиняваше. Явно тази вечер Даника беше вдигнала
възбраната.
Прекрасната немирна Даника. Брайс се усмихна, почти
изпълзявайки на третия етаж, изправи се и изрови ключовете
от чантата си – по чудо останали вътре. Запрепъва се по
коридора, който споделяха с един друг апартамент.
Ох, колко щеше да е ядосана Даника! Направо бясна, задето
Брайс не само се е забавлявала без нея, но и толкова се е
наковала, че не може да чете. И да си спомни кода на вратата.
Дори мъждукащият първосвет прободе очите ѝ и я накара
почти напълно да затвори клепачи. Трябваше да се изкъпе, ако
изобщо успееше да пусне душа. Да измие мърлявите си
вцепенени крака.
Особено след като нагази в някаква студена локва под някоя
от течащите тръби. Потрепери и опря ръка в стената, но
продължи напред.
Мамка му! Прекалила беше с наркотиците. Дори елфическата
ѝ кръв нямаше да ги очисти от организма ѝ достатъчно бързо.
Но поне стигна до вратата на апартамента. Ключове. Да –
вече ги държеше в ръка.
На връзката обаче имаше шест. Кой беше правилният?
Единият беше за галерията; вторият – за сандъците и кутиите в
архивната стая; третият – за клетката на Сиринкс; четвъртият –
за веригата на скутера ѝ; петият – за самия скутер… а
последният отключваше вратата ѝ. Тази врата.
Месинговите ключове подрънкваха и се полюшваха в ръката
ѝ, проблясвайки на първосвета, докато не се сляха с боята на
коридора. Изплъзнаха се от омекналите ѝ пръсти и издрънчаха
върху плочките.
– Ооооооох – въздъхна протяжно Брайс.
Хвана се за касата на вратата, за да не падне по задник, и се
наведе да вземе ключовете.
Нещо студено и мокро срещна пръстите ѝ.
Брайс затвори очи с надеждата, че светът ще спре да се
върти. Като ги отвори, успя да съсредоточи погледа си върху
плочките пред вратата.
Червено. С миризма на… не беше миризмата на входа.
Кръв.
А вратата на апартамента стоеше открехната.
Ключалката беше разбита, дръжката – изтръгната напълно.
Но вратата беше желязна и подсилена с най-скъпите
заклинания, така че да отблъсква неканени гости, зложелатели
и магия. Заклинанията бяха единственото нещо, което Брайс
позволи на Даника да купи сама. И дори не я попита колко
струваха, защото знаеше, че сумата вероятно е двойно по-
голяма от годишната заплата на родителите ѝ.
Но сега вратата приличаше на смачкан лист хартия.
Брайс примига ядосано и се изправи. Проклети да са
наркотиците – и проклета да е Фурия! Беше обещала, че не
причиняват халюцинации.
Брайс се закле повече никога да не пие и да не трови тялото
си с такива боклуци. Още сутринта щеше да го заяви на Даника.
Край. Точка.
Потри очи и изцапа пръстите си със спирала за мигли. Но те
вече бяха изцапани с кръв…
Кръвта си оставаше. Огънатата врата – също.
– Даника? – програчи Брайс. Ако нападателят още беше вът-
ре… – Даника?
Кървавата ръка – нейната ръка – побутна смачканата врата.
От апартамента я посрещна пълен мрак.
Медният мирис на кръв и онази смрад на гнило я блъснаха в
носа.
Цялото ѝ тяло се скова, всеки мускул застана нащрек, всеки
инстинкт запищя: бягай, бягай, бягай…
Но елфическите ѝ очи се приспособиха към тъмнината,
разкривайки апартамента.
Каквото беше останало от него.
От тях.
Помощ – трябваше да извика помощ, но…
Брайс пристъпи в разгромения апартамент.
– Даника? – пророни с дрезгав, пречупен глас.
Вълците се бяха съпротивявали. Всички мебели наоколо бяха
разпорени, изпотрошени.
Телата им – също. От тях бяха останали само купчини и
парчета.
– ДаникаДаникаДаника…
Трябваше да извика някого, да изпищи за помощ, да се обади
на Фурия или на брат си, на баща си, на Сабин…
Вратата на спалнята ѝ беше разбита, прагът ѝ – оплискан с
кръв. Плакатите от балета висяха на съдрани ивици. А на
леглото ѝ…
В мозъка на костите си знаеше, че онова на леглото ѝ не е
халюцинация, че сърцето ѝ е прокървило в гърдите ѝ.
Върху леглото ѝ беше Даника. На парчета.
А в долния му край, на още по-дребни парчета върху
разкъсания килим, сякаш до последно бе защитавал Даника…
беше Конър.
Кървавата купчина от дясната страна на леглото, най-близо
до приятелката ѝ… Торн.
Брайс остана загледана в тях дълги, дълги минути.
Може би времето спря. Може би и тя беше мъртва. Не
усещаше тялото си.
Нещо метално издрънча силно. Не в апартамента, а в
коридора отвън.
Тя излезе от стаята. Апартаментът се огъваше пред очите ѝ,
смаляваше се и се разширяваше, сякаш дишаше, и подът се
надигаше в такт с дъха му, но Брайс успя да стигне до кухнята.
Малката кухненска маса беше на трески. Тя хвана с
окървавени, разтреперани пръсти един от дървените ѝ крака и
тихо го вдигна над рамото си. После отиде да надникне в
коридора.
Наложи ѝ се да примигне няколко пъти, за да проясни
безполезното си зрение. Проклети дроги…
Капакът на улея за боклук беше отворен. Вълча кръв
обливаше ръждясалия метал и кървави следи по пода, оставени
не от човек, а от нещо друго, водеха към стълбите.
Беше истина. Брайс примига няколко пъти и залитна към
вратата…
Истина. Значи…
Видя се отстрани как изскача в коридора.
Видя как се блъсва в отсрещната стена, отскача от нея и
хуква към стълбището.
Каквото и да ги беше убило, явно я беше чуло да се прибира и
се беше скрило в улея за боклук, чакайки подходящия момент
да ѝ се нахвърли или да се промъкне незабелязано навън…
Брайс полетя надолу по стълбите, докато светеща бяла мъгла
обгръщаше бавно зрението ѝ, потискаше задръжките ѝ,
заглушаваше всички предупредителни сирени в ума ѝ.
Стъклената врата в дъното на стълбището вече беше разбита.
Отвън се чуваха писъци.
Брайс скочи от площадката, прелетя над стъпалата и кацна с
боси крака на пода на фоайето, осеян с парчета стъкло.
Коленете ѝ изпукаха болезнено и се подкосиха. Без да обръща
внимание на стъклата, забиващи се в стъпалата ѝ, изхвърча
през вратата и заоглежда трескаво улицата…
Хората зяпаха втрещено надясно. Някои пищяха. Шофьорите
и пасажерите на наспрелите коли гледаха към тясната уличка
между нейната сграда и съседната.
Лицата им се размиваха и разтягаха; ужасът по тях се
превръщаше в нещо гротескно, причудливо, първично и…
Това не беше халюцинация.
Брайс пробяга през улицата, следвайки писъците, силната
миризма…
С раздиращ дробовете ѝ дъх препусна по тясната странична
уличка, заобикаляйки купчините боклук. Каквото и да гонеше,
то имаше съвсем малка преднина.
Къде беше, къде беше?
Всяка логична мисъл се рееше като копринена лента над
главата ѝ. Тя ги четеше като електронните информационни
табели на фондовата борса по някои сгради в ЦБР.
Само трябваше да го види, дори да не успее да го убие. Само
да го види, колкото да го запомни. Заради Даника…
Уличката свърши и Брайс изскочи на оживеното „Сентрал
авеню“, гъмжащо от бягащи хора и свирещи коли. Втурна се
през капаците им, прехвърляйки се с плавни като танцови
стъпки движения. Подскок, завъртане, чупка – тялото ѝ не я
предаваше. Брайс последва ужасната смрад на съществото по
още една тясна уличка. И още една, и още една.
Наближаваха Истрос. Ръмжене и грохотен рев пронизаха
въздуха откъм задънената уличка пред нея, по-скоро тясна
пролука между две тухлени сгради.
Тя вдигна крака от маса в ръката си и ѝ се прииска да беше
взела меча на Даника вместо това… а после се зачуди дали
Даника изобщо бе имала възможност да го извади от
ножницата…
Не. Мечът ѝ беше в галерията, в склада, където Даника го
остави въпреки предупреждението на Джесиба. Брайс изскочи
пред входа на уличката.
Имаше кръв навсякъде. Навсякъде.
А нещото по средата на уличката… не беше ванир. Поне не
беше срещала такъв досега.
Демон? Някакво освирепяло същество с гладка, почти
прозрачна сивкава кожа. Пълзеше на четири дълги и тънки
крайника, но имаше смътно хуманоиден облик. И ядеше нещо.
Ядеше малак.
Кръв обливаше подпухналото, разбито лице на ангела,
пропиваше се в косата му. Белите му криле бяха разперени и
прекършени, а мощното му тяло – извито в агония, докато
звярът разкъсваше гърдите му с паст, пълна с прозрачни
кристални зъби, които с лекота се впиваха и в плът, и в кости…
Брайс не си позволи да мисли, да чувства.
Спусна се бързо и безмилостно, както я беше учил Рандъл.
И толкова силно удари с дървения крак главата на
съществото, че изпращяха кост и дърво.
Чудовището отскочи и се завъртя; задните му крака се
огънаха под него, а предните – или бяха ръце – задращиха по
калдъръма.
Нямаше очи. Само гладки лицеви кости над две дълбоки
цепки – носа му.
А кръвта, стичаща се по слепоочието му… беше прозрачна, не
червена.
Малакът простена в безсловесна молба, докато съществото
душеше въздуха към нея.
Брайс стоеше задъхано и мигаше, мъчейки се да прогони
светлотърсача и лудокорена от организма си, да избистри
образа пред очите си…
Съществото се хвърли напред. Не към нея, а към ангела.
Право към разпорените му гърди и сърцето, до което се
опитваше да стигне. По-солидната плячка.
Брайс отново замахна с дървения крак. Сблъсъкът с кост
отекна болезнено в дланта ѝ. Чудовището изрева и ѝ се
нахвърли сляпо.
Тя му се изплъзна, но острите му прозрачни зъби успяха да
разкъсат бедрото ѝ.
Брайс изпищя, олюлявайки се, и този път замахна нагоре,
защото съществото скочи към гърлото ѝ.
Дървото разби прозрачните му зъби. Демонът изцвърча
толкова пронизително, че тъпанчетата на елфическите ѝ уши
едва не се пръснаха …
Чу се драскане на нокти по камък, после съскане и
съществото изчезна. Вече заобикаляше ъгъла на тухлената
сграда, до чиято стена се беше свлякъл малакът.
Можеше да продължи да го преследва по улиците, да не го
изпуска от поглед, докато не дойдеха Помощната гвардия или
33-ти…
Брайс понечи да тръгне натам, когато ангелът простена
отново. Притискаше немощно длан към гърдите си.
Недостатъчно силно, за да спре смъртоносното кървене.
Колкото и бързо да се възстановяваше тялото му, дори да беше
направил Скока, раните му бяха твърде дълбоки, за да оцелее.
От някоя от близките улици долетя писък.
Върви, върви, върви.
Лицето на ангела беше толкова разбито, че приличаше на
парче безформено месо.
Дървеният крак изтрополи в кървава локва и Брайс се хвърли
към ангела, едва сдържайки писъка си от огнената болка в
разпореното ѝ бедро. Сякаш някой беше изсипал киселина
върху кожата ѝ, върху костите ѝ.
Обгърна я непоносима, непрогледна тъмнина. Превзе я
цялата.
Но тя натисна силно с ръка раната на ангела, мъчейки се да
не мисли за мократа съдрана плът, за нащърбените кости на
изпотрошения му гръден кош. Съществото си бе пробивало път
със зъби към сърцето му…
– Телефон – подхвана задъхано Брайс. – Имаш ли телефон?
Бялото крило на ангела беше толкова разкъсано, че
приличаше на купчина червени трески. Въпреки това той успя
да го помръдне, колкото да разкрие джоба на черните си дънки.
И правоъгълната издатина в него.
Брайс успя да извади телефона с една ръка. Времето
продължаваше да се забавя, да се ускорява и да спира. Жестока
болка пронизваше бедрото ѝ с всяка глътка въздух.
Хвана лъскавото черно устройство в премазаната си ръка и
едва не изпотроши червените си нокти, набирайки трескаво
номера за спешни случаи.
Мъжки глас отговори още на първото позвъняване.
– Спасителна служба на Лунния глад…
– Помощ! – изграчи пресекливо Брайс. – Помощ!
След кратко затишие мъжът каза:
– Госпожице, трябва да ми обясните къде сте и каква е
ситуацията.
– Стария площад. Реката… близо до реката, до „Сигнет
Стрийт“… – Даваше му собствения си адрес. А вече се
намираше на няколко пресечки оттам. И не знаеше имената на
улиците. – Моля ви… моля ви, помогнете.
Скутът ѝ прогизваше от кръвта на ангела. Коленете ѝ
кървяха, ожулени до костта.
А Даника беше…
А Даника беше…
А Даника беше…
– Госпожице, кажете ми къде сте, и вълците ще са при вас до
една минута.
Тя зарида и ангелът докосна с омекнали пръсти раздраното ѝ
коляно. Сякаш за да я утеши.
– Телефонът – прекъсна Брайс оператора. – Телефонът му…
намерете ни по номера, намерете ни.
– Госпожице, вие…
– Намерете ни по номера.
– Госпожице, трябва ми секунда да…
Тя стигна до основния екран на телефона и отвори замаяно
няколко прозореца, докато не намери номера.
– 112 03 0577.
– Госпожице, базата данни е…
– 112 03 0577! – изкрещя в телефона тя. И отново, и отново. –
112 03 0577!
Само това бе успяла да запомни. Глупавия номер.
– Госпожице… Свещени богове! – По линията се разнесе
пращене. – Идват към вас – каза операторът.
Започна да я разпитва за травмите на малака, но тя изпусна
телефона на земята. Наркотиците внезапно я задърпаха назад,
надолу, и тя се олюля. Уличката се загърчи пред очите ѝ.
Агонизиращият поглед на ангела като че ли отразяваше
собствената ѝ душа.
Кръвта му шуртеше между пръстите ѝ. И не спираше.
6
Полуелфката изглеждаше ужасно.
Не, не просто ужасно, осъзна Исая Тибериан, докато я
гледаше през едностранното огледало в стаята за разпити на
легиона. Изглеждаше като смъртта.
Като войниците, които бе виждал да изпълзяват от кървавите
бойни полета на Пангера.
Седеше пред металната маса в центъра на помещението и се
взираше в нищото. Вече часове.
Пълната противоположност на пищящото, мятащо се момиче,
което беше намерил с отряда си в уличката до Стария площад –
с разкъсана рокля и толкова обилно кървяща рана в лявото
бедро, че Исая се чудеше как още не е загубила съзнание. Беше
обезумяла или от шок след преживения ужас, или от скръб, или
от наркотиците в кръвта ѝ.
Най-вероятно беше комбинация от трите. И тъй като не само
можеше да им даде информация относно нападението, но и
представляваше опасност за самата себе си, Исая реши да я
доведе в стерилното подземно следствено бюро на няколко
пресечки от Комициума. Като свидетелка, натърти за
протокола. Не като заподозряна.
Той въздъхна и се сдържа да не опре чело в прозореца за
наблюдение. Единственият звук в помещението беше
неспирното жужене на кълбата първосвет по тавана.
За пръв път от часове се наслаждаваше на истинска тишина.
Но едва ли щеше да продължи дълго.
Сякаш мисълта му изкуши самата Урд, груб мъжки глас се
обади от вратата зад него:
– Още ли отказва да говори?
Единствено благодарение на двувековното си обучение на
бойното поле и извън него Исая не изтръпна от този глас.
Вместо това се обърна бавно към ангела, облегнат на касата на
вратата и облечен в обичайния си черен боен екип – ангел, за
когото разумът и историята му напомняха, че е техен съюзник,
макар че всеки негов инстинкт крещеше точно обратното.
Хищник. Убиец. Страшилище.
Тъмните, разположени под лек ъгъл очи на Хънт Аталар бяха
вперени в прозореца. В Брайс Куинлан. Нито едно от сивите
пера на крилете му не трепваше. Още от първите им дни в 17-и
легион в южна Пангера Исая се опитваше да свикне с факта, че
Хънт съществува в свят на съвършена неподвижност. Той беше
като затишието преди гръмотевица и цялата земя сякаш
притаяваше дъх, когато той се появеше.
И нищо чудно, като се имаше предвид какво го беше виждал
да причинява на враговете и мишените си.
Хънт плъзна погледа си към него.
А, да. Беше му задал въпрос. Исая размърда белите си криле.
– Не е казала и дума, откакто я доведохме.
Хънт пак загледа момичето отвъд прозореца.
– Спуснаха ли вече заповед да я преместим в друга стая?
Исая знаеше за каква стая говори Хънт. От онези, в които
принуждаваха хората да говорят. Дори свидетелите.
Той нагласи черната си копринена вратовръзка и се помоли
вяло на петте бога графитният му бизнес костюм да не осъмне
оплискан с кръв.
– Още не.
Хънт кимна с неразгадаемо изражение по златистокафявото
си лице.
Исая го проучи внимателно с поглед, защото ангелът
определено нямаше да му сподели каквато и да било
информация по свое желание. Не носеше шлема с череп,
спечелил му прозвището, което шепнеха със страхопочитание
по всеки коридор и всяка улица на Лунния град: Умбра Мортис.
Сянката на Смъртта.
Колебаейки се дали липсата на легендарния шлем е за добро,
или лошо, Исая подаде безмълвно тънка папка на личния
асистент на Мика.
Внимаваше тъмнокафявите му пръсти да не докоснат тези на
Хънт, облечени в ръкавица, чиято кожа беше изцапана с кръв.
Ангелска кръв, ако съдеше по мириса ѝ, но и друга. На Брайс
Куинлан.
Исая кимна с брадичка към облепената с бели плочки стая за
разпити.
– Брайс Куинлан, двайсет и три годишна, наполовина елф,
наполовина човек. Кръвните ѝ изследвания отпреди десет
години потвърждават, че е наследила безсмъртието на единия
си родител. Способностите ѝ са класифицирани като почти
незначителни. Още не е направила Скока. Регистрирана е като
пълноправен гражданин. Намерена в тъмна уличка с един от
нашите, докато с голи ръце се опитвала да задържи сърцето му
в гръдния му кош.
Думите звучаха почти клинично. Но Хънт беше напълно
запознат с подробностите. Все пак и двамата бяха на
въпросната уличка. И знаеха, че дори тук, в обезопасената стая
за наблюдение, беше рисковано да обсъждат някои деликатни
въпроси.
Беше се наложило заедно да вдигнат Брайс на крака, но тя
веднага се свлече върху Исая – не от скръб, а от болка.
Хънт пръв забеляза разпореното ѝ бедро.
Толкова беснееше и се мяташе, че едвам я сложиха да легне
на земята, докато Исая извика медвещер заради силното
кървене. Имаше разкъсана артерия. Беше цяло чудо, че не е
умряла от кръвозагуба, преди да пристигнат.
Хънт коленичи пред нея, ругаейки свирепо, а тя така
подскочи, че едва не го изрита в топките. Той свали шлема си.
Погледна я право в очите.
И ѝ заповяда да се успокои, ако ѝ е мил животът.
Тя мигновено се отпусна, вперила празен, безизразен поглед
в Хънт. Дори не трепна, докато той затваряше раната ѝ с
медицинския телбод от аптечката, вградена в бойния му
костюм. Просто се взираше немигащо в Умбра Мортис.
Веднага щом закърпи крака ѝ, той се впусна в нощта да прави
онова, което правеше най-добре: да излавя и унищожава
враговете им.
Хънт явно чак сега забелязваше кръвта по ръкавиците си,
защото ги изхлузи с ругатня и ги изхвърли в металното кошче
за боклук до вратата.
После запрелиства тънкото досие на Куинлан и няколко
кичура от дългата до раменете му черна коса се спуснаха пред
неразгадаемото му лице.
– Изглежда, е най-обикновена разглезена купонджийка – каза
той, прехвърляйки страниците. Устата му се кривна в
безрадостна усмивка. – И каква изненада: съквартирантка е на
Даника Фендир. Самата Принцеса на купоните.
Единствено в 33-ти използваха този прякор – защото никой
друг в цял Лунатион, дори елфическите благородници, не си го
позволяваха. Исая му махна да продължи да чете. Хънт си беше
тръгнал от уличката, преди да се запознае с целия мащаб на
трагедията.
Той почете още малко. И вдигна вежди.
– В името на шибаната Урд.
Исая си замълча.
Тъмните очи на Хънт се разшириха.
– Даника Фендир е мъртва? – Той зачете нататък. – Заедно с
цялата глутница „Дяволи“. – Поклати глава и повтори: – В името
на шибаната Урд.
Исая взе папката от ръцете му.
– Ситуацията е тотално и съвършено осрана, друже.
Хънт стисна челюсти.
– Не намерих нито следа от демона.
– Знам. – Въпросителният поглед на Хънт накара Исая да
поясни: – Ако го беше намерил, сега щеше да държиш отсечена
глава, а не папка.
Исая многократно го беше виждал да се връща тържествуващ
след поредния лов на демони, възложен му от архангела на
власт.
Устата на Хънт потрепна едва забележимо, сякаш си
спомняше последния път, когато беше представил жертвата си
по такъв драматичен начин. Той скръсти мускулестите си ръце
и Исая опита да не обръща внимание на доминантния жест.
Йерархия съществуваше дори в отряда на петимата триарии –
най-елитния от всички отряди на Имперския легион. Малката
орда на Мика.
Въпреки че Мика беше назначил Исая за командир на 33-ти,
така и не го обяви официално за водач на легиона. Но Исая
открай време вярваше, че стои най-високо, че е най-добрият
воин сред триариите, макар и костюмиран.
Но къде се нареждаше в йерархията Хънт… Никой не беше
решил през двете години, откакто пристигна от Пангера. А
Исая май не искаше да знае.
Официалната му роля беше да залавя и убива демони,
промъкнали се през пролуки в Северната пукнатина или
незаконно призовани в този свят, и се справяше отлично с нея.
Само боговете знаеха колко чудовища е унищожил през
вековете, започвайки още от първия пангерски отряд, в който
бяха служили заедно – 17-и, сформиран, за да изпраща
неканените твари в отвъдното.
Но Хънт беше спечелил прозвището си с работата, която
вършеше в сенките по поръка на архангелите – в момента на
Мика. Той отговаряше директно пред губернатора и всички
останали стояха настрана от него.
– Наоми току-що е арестувала Филип Бригс за убийствата –
каза Исая. Наоми беше капитан на пехотата на 33-ти. – Днес са
го пуснали от затвора, а Даника и глутницата „Дяволи“ са го
вкарали там. – Фактът, че тази чест не се беше паднала на 33-
ти, още го глождеше. Поне тази вечер Наоми го беше
задържала. – Само дето нямам представа как обикновен човек
като Бригс е успял да призове толкова могъщ демон.
– Е, скоро ще разберем – отвърна мрачно Хънт.
Да, и още как.
– Бригс трябва да е кръгъл идиот да извърши такова
престъпление още в деня на освобождаването си.
Но водачът на бунтовниците от „Керес“ – клон на по-голямото
бунтовническо движение „Офион“ – не изглеждаше глупав.
Беше просто фанатик, твърдо решен да разпали по земите им
конфликт като този отвъд морето.
– Или се е възползвал от кратката си свобода, преди да си
намерим повод да го тикнем пак зад решетките – изтъкна
Хънт. – Знаел е, че има ограничено време, и е искал да
отбележи една точка срещу ванирите.
Исая поклати глава.
– Ама че каша.
По-меко нямаше как да се изкаже.
Хънт въздъхна.
– Стигнало ли е до пресата?
– Още не – отговори Исая. – И преди няколко минути получих
заповед да си мълчим. Въпреки че до утре сутринта вече ще
гърми по новините.
Очите на Хънт просветнаха.
– Нямам на кого да кажа.
Наистина не звучеше възможно Хънт да има приятели. Дори
сред триариите, и то след цели две години, Хънт си оставаше
единак. И се стремеше все така неотклонно към едно-
единствено нещо: свобода. Или по-скоро към малкия шанс за
свобода.
Исая въздъхна.
– Кога очакваме Сабин?
Хънт погледна телефона си.
– Ще слезе всеки… – Вратата се отвори със замах. Очите на
Хънт проблеснаха. – Момент.
Сабин не изглеждаше много по-възрастна от Брайс Куинлан с
финото си лице и дългата сребристоруса коса, но в сините ѝ очи
гореше яростта на безсмъртен.
– Къде е тази нечистокръвна курва… – Процеди през зъби
секунда преди да види Брайс през прозореца. – Ще я убия…
Исая разпери едното си бяло крило, заприщвайки пътя ѝ
обратно през вратата и към стаята за разпити на няколко
стъпки вляво от нея.
Хънт зае небрежна позиция от другата ѝ страна. По
кокалчетата на пръстите му танцуваха светкавици. Скромно
показно на силата, която Исая бе виждал да отприщва срещу
враговете им: светкавици, способни да разрушат цяла сграда.
И обикновените ангели, и архангелите владееха
разновидности на една и съща сила: дъжд, бури, понякога дори
торнадо – Исая например можеше да призове вятър, достатъчно
силен да отблъсне набега на вражеска войска, но никой в
историята на ангелите не бе имал умението да подчинява
светкавици на волята си. Нито толкова мощ, че да ги направи
унищожителни. Тази дарба беше благословията и проклятието
на Хънт.
Исая пусна лек студен ветрец през копринените коси на
Сабин до Хънт.
Двамата открай време се сработваха добре – Мика го знаеше,
когато преди две години сложи Хънт в отряда на Исая, въпреки
преплетените тръни, татуирани над веждите и на двамата.
Тъмната коса на Хънт скриваше по-голямата част от символа,
но не и тънката черна лента през челото му.
Исая почти не си спомняше как бе изглеждал приятелят му,
преди пангерските вещици да го бележат, влагайки дяволските
си заклинания в мастилото, за да не забрави никога
злодеянията си и магията им да заприщва по-голямата част от
силата му.
Наричаха лентата ореол – подигравка с божествените аури, с
които ранните човеци изобразявали някога ангелите.
Имаше същата и на челото на Исая, и на челата на почти
двете хиляди ангели, въстанали с наивна храброст заради
идеалите си преди две столетия.
Астерите създали ангелите като свои съвършени войници и
верни слуги. В началото надарените с огромни сили ангели
ценели ролята си в света. Докато не се появил Шахар,
архангелът, когото нарекли Дневната звезда. Хънт и останалите
полетели в елитния 18-и легион на Шахар.
Бунтът им се провалил – но човеците подеха свой преди
четирийсет години. С различна кауза, с различна раса бойци,
но с почти същите възгледи: Републиката беше враг на народа,
стриктните йерархии – абсолютна глупост.
Когато човешките бунтовници започнаха своята война, някой
от тези идиоти трябваше да попита Разгромения легион как
точно се е провалил техният бунт, състоял се дълго преди те да
се родят. Исая определено можеше да им даде някоя и друга
препоръка какво да не правят. И да ги просветли относно
последствията.
Защото ангелите нямаше как да скрият и втората си
татуировка – тази на десните си китки. SPQM.
Тези букви присъстваха на всеки флаг и официален документ
на Републиката – оградени със седем звезди, – и на китката на
всяко същество, притежавано от нея. Дори Исая да отсечеше
ръката си, новата, която щеше да му порасне, щеше да носи
същия символ. Толкова могъща беше силата на вещерското
мастило.
Съдба, по-лоша от смъртта: да се превърнеш във вечен слуга
на онези, които си опитал да свалиш от власт.
Решил да спаси Сабин от похватите на Хънт, Исая попита
деликатно:
– Разбирам, че скърбиш, Сабин, но защо искаш да убиеш
Брайс?
Сабин изръмжа, сочейки момичето:
– Тя е взела меча ѝ. Тази самозвана вълчица е взела меча на
Даника. Сигурна съм. Не е в апартамента. Мечът е мой.
Исая беше запознат с тези подробности: семейната реликва
на рода Фендир липсваше. Но нищо не говореше, че Брайс
Куинлан я е взела.
– Какво общо има мечът със смъртта на дъщеря ти?
Гняв и печал воюваха по свирепото лице. Сабин поклати
глава и вместо да отговори на въпроса му, каза:
– Даника все се забъркваше в неприятности. Просто не
можеше да си държи устата затворена покрай враговете си. И
вижте какво я сполетя. Онази глупава малка кучка там още
диша, а Даника е мъртва. – Гласът ѝ почти пресекна. – Даника
трябваше да внимава.
– Да внимава за какво? – попита малко по-тактично Хънт.
– За всичко – озъби му се Сабин и пак разклати глава, сякаш
се отърсваше от скръбта. – На първо място – за развратната си
съквартирантка. – Тя се завъртя към Исая, превзета от ярост. –
Кажи ми всичко.
Хънт се обади с равен тон:
– Не е длъжен да ти казва каквото и да било, Фендир.
Като командир на 33-ти имперски легион Исая заемаше равен
на нейния пост: двамата присъстваха на едни и същи
съвещания и отговаряха пред главнокомандващите в
собствените си отряди и Домове.
Сабин се извърна към Хънт и кучешките ѝ зъби се удължиха.
– На теб ли говоря, Аталар?
Очите на Хънт просветнаха. Исая извади телефона си и
записа нещо, намесвайки се със спокоен тон:
– Пълните доклади още не са пристигнали. Всеки момент
очакваме Виктория, която ще проведе разпита на госпожица
Куинлан.
– Аз ще говоря с нея – процеди Сабин, свивайки пръсти,
сякаш се готвеше да изтръгне гръкляна на Хънт.
Той ѝ стрелна остра усмивка, която я предизвикваше да се
пробва, а светкавиците около кокалчетата на пръстите му се
заусукваха нагоре по китката му.
За радост на Исая в този миг вратата на стаята за разпити се
отвори и влезе тъмнокоса жена със спретнат тъмносин костюм.
Изисканите облекла на двама им с Виктория бяха просто
параван. Един вид броня, да, но и отчаян опит да си придадат
сравнително нормален вид.
Нищо чудно, че Хънт никога не си правеше труда да се
костюмира.
Виктория тръгна с грациозна крачка през стаята, но Брайс
дори не отчете появата на поразителната жена, която
обикновено събираше погледите на същества от всички Домове.
Но Брайс беше така от часове. По бялата превръзка около
голото ѝ бедро още избиваше кръв. Виктория подуши дискретно
въздуха и присви бледозелени очи под тъмния ореол на челото
си. Таласъмката беше една от малкото немалаки, въстанали с
тях преди два века. Скоро след това я дадоха на Мика, но
нейното наказание надхвърляше татуировките на челото и
китката. Не беше толкова брутално, колкото мъченията, които
Исая и Хънт претърпяха в тъмниците на астерите, ала тормозът
ѝ бе продължил дори след края на техния.
– Госпожице Куинлан – каза Виктория.
Момичето не отговори.
Таласъмката придърпа стоманения стол от стената и го
сложи от другата страна на масата. Извади тънка папка от
сакото си, седна и кръстоса дългите си крака.
– Можете ли да ми кажете кой е отговорен за тазвечершното
кръвопролитие?
Брайс дори не трепна. Сабин изръмжа тихо и сключи
алабастрови ръце в скута си. Неестествената ѝ елегантност
беше единственият белег на древната сила, бушуваща под
кроткия ѝ вид.
Вик нямаше свое тяло. Въпреки че се беше сражавала с тях в
18-и, Исая научи за миналото ѝ едва преди десет години, когато
го изпратиха тук. Не я беше попитал как се е сдобила с тялото
си, на кого е принадлежало. А тя така и не му беше казала по
своя воля. Таласъмите носеха чужди тела, както хората носеха
дрехи. По-суетните сред тях ги сменяха често, обикновено още
при първите белези на стареене, но Виктория носеше своето по-
дълго от обичайното – харесвала физиката и движенията му,
беше си признала.
Сега вече оставаше в него, защото нямаше друг избор. Това
беше наказанието на Мика за неподчинението ѝ: затворил я
беше завинаги в тялото ѝ. Вече не можеше да го смени, да си
намери по-младо и по-гъвкаво. В продължение на двеста години
Вик беше негова пленница, принудена да търпи бавното му
грохване, и това лека-полека започваше да си личи: около очите
ѝ се образуваха фини бръчици, а гънката над преплетените
тръни на челото ѝ ставаше все по-дълбока.
– Куинлан е изпаднала в шок – отбеляза Хънт, следейки всеки
дъх на Брайс. – Няма да проговори.
Исая беше готов да се съгласи, докато Виктория не отвори
папката, прегледа един лист и заяви:
– Аз лично вярвам, че в момента нямаш пълен контрол над
тялото и действията си.
Таласъмката прочете списък, съдържащ коктейл от
наркотици и алкохол, способен да спре сърцето на всеки човек.
Дори на някои по-слаби ванири.
Хънт изруга отново.
– Има ли нещо, което да не е смъркала и пушила тази вечер?
Сабин се наежи.
– Нечистокръвен боклук…
Исая стрелна поглед към Хънт. Толкова стигаше, за да му
предаде молбата си.
Никога заповед – нито веднъж не бе посмял да заповяда на
Хънт. Все пак избухливият му характер беше превръщал в
димящи купчини цели имперски отряди. Заклинанията в ореола
може и да потискаха светкавиците му до една десета от пълния
им потенциал, но Хънт компенсираше загубата с бойните си
умения.
Хънт кимна с брадичка – единственият знак, че приема
молбата на Исая.
– Трябва да попълниш някои документи на горния етаж,
Сабин. – Хънт въздъхна, сякаш си беше напомнил, че Сабин е
майка, загубила единственото си дете тази вечер, и добави: –
Ако ти трябва малко време, разбирам, но после се налага да
подпишеш…
– Не ми говори за малко време и не ми говори за документи.
Разпънете кучката на кръст, ако трябва, но измъкнете
свидетелско показание.
Сабин се изплю на плочките пред ботушите на Хънт.
Етер обгърна езика на Исая, когато Хънт впи в нея ледения
поглед, който обикновено служеше като единствено
предупреждение за опонентите му на бойното поле. Никой от
тях не бе оцелял след това.
Сабин явно си спомни това и прояви благоразумието да
изхвърчи с гневна крачка в коридора. Но не и преди да извади
четири нокътя, остри като бръсначи и да одере с тях металната
врата.
Хънт я изпрати с усмивка. Набелязал си беше нова мишена.
Нямаше да ѝ го върне днес, нито утре, но някой слънчев ден…
А се твърдеше, че метаморфите се разбирали по-добре с
ангелите, отколкото с елфите.
Виктория говореше с мек глас на Брайс:
– Разполагаме с видеоматериал от „Белият гарван“, който
потвърждава местонахождението ти по време на
престъплението. Заснета си и как вървиш към апартамента си.
Камери с уникални аудио- и видеопараметри следяха цял
Лунатион, но сградата на Брайс беше стара и задължителната
апаратура за наблюдение в коридорите не беше ремонтирана от
десетилетия. Тази вечер щяха да посетят домоуправителя и да
го накажат за закононарушение, прецакало цялото
разследване. Камерите в сградата бяха записали само кратък
аудиоматериал. И той не съдържаше само очакваното.
Телефоните на цялата глутница „Дяволи“ бяха унищожени при
нападението. Никой не беше успял да изпрати съобщение.
– Нямаме запис само на случилото се в апартамента ти,
Брайс – продължи Виктория. – Ще ми разкажеш ли?
Бавно, сякаш се спускаше обратно в разбитото си тяло, Брайс
завъртя кехлибарени очи към Виктория.
– Къде е семейството ѝ? – попита дрезгаво Хънт.
– Човешката ѝ майка живее с доведения ѝ баща в едно
планинско градче на север; и двамата са перегрини – обясни
Исая. – Биологичният ѝ баща не е регистриран като такъв или е
отказал да признае бащинството си. Елф. И явно с високо
обществено положение, след като е успял да ѝ издейства пълно
гражданство.
Повечето деца на човешки майки наследяваха техния статут
на перегрини. А макар че Брайс притежаваше известна доза
елфическо изящество, лицето ѝ беше напълно човешко със
златистата си кожа, луничав нос, високи скули и плътни устни.
И все пак копринената ѝ червена коса и заострените уши бяха
чисто елфически.
– Уведомени ли са човешките ѝ родители?
Исая прокара ръка през гъстите си кестеняви къдрици.
Пронизителният звън на телефона му го събуди в два часа
сутринта, наложи му се да изтърчи от военните квартири
минута след това и вече започваше да изпитва ефекта от
безсънната нощ. Сигурно скоро щеше да се съмне.
– Майка ѝ изпадна в истерия. Попита сто пъти дали знаем
защо са нападнали апартамента ѝ и дали е бил Филип Бригс.
Видяла по новините, че са го освободили заради формалности, и
била сигурна, че е негово дело. Един отряд от 31-ви вече лети
към родителите, ще ги доведат до час.
Гласът на Виктория пак нахлу в стаята през интеркома.
– Можеш ли да опишеш съществото, нападнало приятелите
ти? Но Куинлан пак беше изпаднала в ступор, взирайки се в
нищото.
Бяха снели размити кадри от уличните камери, но демонът
хвърчеше по-бързо от вятъра и умишлено избягваше обсега на
обективите. Още не го бяха идентифицирали – дори обширните
познания на Хънт не помогнаха. Разполагаха само със смътно
сивкаво петно, което не се проясняваше дори на забавен кадър.
И запис на Брайс Куинлан, препускаща боса по улиците.
– Това момиче не е в състояние да дава свидетелски
показания – заяви Хънт. – Само си губим времето.
Исая го попита:
– Защо Сабин я мрази толкова? Защо намекна, че тя е виновна
за всичко? – Хънт не отговори, затова Исая кимна с брадичка
към двете папки на бюрото. – Разгледай досието на Куинлан.
Има само едно дребно провинение в миналото си – за
непристойно поведение по време на парада в чест на лятното
слънцестоене. Спипали я, докато се натискала с някого до
стена. Прекарала една нощ в ареста, на другия ден си платила
глобата и един месец вършила общественополезен труд, за да
изчисти досието си.
Исая можеше да се закълне, че по устните на Хънт изплува
едва доловима усмивка.
Но Исая потупа с мазолест пръст впечатляващо дебелата
втора папка.
– Това е само първата част от досието на Даника Фендир. От
общо седем. Започва с дребни кражби, когато била на десет, и
продължава в този дух, докато не навършва пълнолетие преди
пет години. Тогава внезапно се укротява. Ако питаш мен, тя е
подвела Брайс по лош път. А после Брайс ѝ е показала правия.
– Само дето Брайс е изсмъркала достатъчно светлотърсач да
убие кон – изтъкна Хънт. – И едва ли е купонясвала сама. С
приятели ли е прекарала вечерта?
– Две момичета. Хвойна Андромеда, фавн от Градския балет,
и… – Исая отвори папката със сведения по случая и измърмори
нещо на боговете. – Фурия Акстър.
Хънт изруга тихо. Фурия Акстър имаше разрешение да убива
в половин дузина страни. Включително тази.
– Фурия е била с Куинлан тази вечер?
Бяха се сблъсквали достатъчно пъти с наемната убийца, за да
знаят, че е по-добре да стоят настрана от нея. Мика дори беше
наредил на Хънт да я убие. Два пъти.
Но тя имаше твърде много защитници по високите етажи на
властта. Даже в Имперския сенат, ако слуховете бяха верни.
Затова и двата пъти Мика бе стигнал до заключението, че не си
струва да разваля отношенията си с подобни големци само
защото му се искаше Умбра Мортис да превърне Фурия Акстър
в препечена филийка.
– Да – отговори Исая. – Фурия е била с нея в нощния клуб.
Хънт се намръщи. Виктория се приведе към Брайс и отново ѝ
заговори.
– Опитваме се да разберем кой е отговорен за това. Ще ни
помогнеш ли с информация?
Пред таласъмката седеше празна черупка.
Виктория продължи с плътния си примамлив глас, който
обикновено караше хората да ядат от дланта ѝ.
– Искам да ти помогна. Искам да открия виновника. И да го
накажа.
Тя извади телефона от джоба си и го остави с екрана нагоре
върху масата. Дигиталният материал в него веднага се появи на
малкия монитор в стаята на Исая и Хънт. Отвори се поредица
съобщения и двамата вдигнаха учудени погледи към Виктория.
– Свалихме това от твоя телефон. Може ли да прочетем
съобщенията заедно?
Чифт стъклени очи се обърнаха към малкия екран, който се
издигна от скрит процеп в покрития с линолеум под. На него
изникнаха същите съобщения, които Исая и Хънт вече четяха.
Първото беше изпратено от Брайс и гласеше: Гледането на
телевизия в четвъртък вечер е за сладки кутрета. Ела да си
поиграеш с големите кучки.
Следваше кратък тъмен видеоклип, заснет от някой, който се
тресеше от смях. На него Брайс показа среден пръст на камера,
наведе се над линия бял прашец – светлотърсач – и я изсмърка
цялата с луничавия си нос. Смееше се толкова искрено и живо,
че в сравнение с нея жената в стаята за разпити приличаше на
изкормен труп. Накрая извика: БЕСНЕЙ, ДАНИКАААААА!
Отговорът на Даника беше точно такъв, какъвто Исая
очакваше от наследницата на прима на вълците, която бе
виждал само от разстояние по разни официални събития и му
изглеждаше винаги готова да се забърка в някоя беля. МРАЗЯ
ТЕ, МАМКА ТИ. ПРЕСТАНИ ДА СЕ ДРУСАШ БЕЗ МЕН.
ГАДНЯРКА.
Думи на истинска Принцеса на купоните.
Брайс ѝ беше отговорила след двайсет минути: Току-що се
забих с един тип в тоалетната. Не казвай на Конър.
Хънт поклати глава.
Брайс седеше неподвижно, докато Виктория четеше
съобщенията на глас с каменно лице.
Даника ѝ беше написала: Добре ли се получи?!!?
Колкото да изразходвам малко енергия.
– Това няма общо с разследването – измърмори Хънт. –
Извикай Виктория.
– Имаме нареждания.
– Майната им. Това момиче всеки момент ще се пречупи, и то
не по правилния начин.
След последното си съобщение Брайс беше спряла да
отговаря на Даника.
Даника обаче беше продължила да ѝ пише. Съобщение след
съобщение. Два часа.
Филмът свърши. Къде сте, шматки?
Защо не си вдигаш телефона? Ще звънна на Фурия.
Къде е Фурия, МАМКА МУ?
Хвойна никога не си носи телефона, така че няма и да
пробвам да ѝ звъня. Къде сте?!!!
Да идвам ли в клуба? Вълците си тръгват до десет минути.
Престани да се чукаш с непознати в тоалетната, защото
Конър идва с мен.
БРААААААААЙС. Дано стотиците съобщения те вбесят,
като си погледнеш телефона.
Торн ми дрънка да те оставя на мира. Казах му да си гледа
работата.
Конър казва да пораснеш най-накрая и да спреш да се друсаш
със съмнителни дроги, защото само загубеняците правели
така. Не се зарадва особено, като му казах, че май не ми се ще
да излизаш с толкова целомъдрено пишлеме.
Добре, тръгваме след пет минути. До скоро, духачке.
Бесней.
Брайс се взираше немигащо в екрана, чиято светлина караше
разбитото ѝ лице да изглежда още по-мъртвешки бледно.
– Повечето камери в сградата са повредени, но тази в
коридора е успяла да запише поне малко звук, макар и да няма
картина – обясни спокойно Виктория. – Да го пусна ли?
Брайс не отговори. Затова Виктория пусна записа.
От колоните зазвучаха приглушени писъци и ръмжене –
камерата в коридора беше записала само най-силните звуци от
апартамента. Някой изрева с продран вълчи глас „Моля те,
моля те…“
Думите секнаха. Но не и записът.
Даника Фендир изпищя. На заден фон се чу как нещо падна
тежко – сякаш някой я беше блъснал в мебел. А камерата
продължаваше да записва.
Писъците не спряха дълго време. Прекъсваше ги само
повредената механика на камерата. Пригласяше им мокро,
ненаситно пръхтене и ръмжене, а Даника се молеше за милост,
ридаеше, пищеше…
– Спри го – нареди Хънт, излизайки от стаята. – Спри го
веднага.
И преди Исая да успее да го спре, Хънт прекоси разстоянието
до съседната врата и я отвори.
Колоните на тавана продължаваха да бълват умолителните
викове на Даника, прекъсвани само от пращенето на
записващото устройство. Даника викаше, докато нещо я
разкъсваше и я поглъщаше жива.
Мълчанието на убиеца беше също толкова смразяващо,
колкото воплите на Даника.
Хънт влетя през вратата с притъмняло от ярост лице и
разперени криле. Сянката на Смъртта в действие.
Исая пак усети етер. Около пръстите на Хънт се усукваха
светкавици.
Неспирните приглушени писъци на Даника изпълваха стаята.
Исая влезе в стаята за разпити тъкмо когато Брайс избухна.
Едва успя да обгърне двама им с Вик в защитна стена от
вятър, както несъмнено бе направил и Хънт, преди Брайс да
скочи от стола си и да хвърли масата през стаята. Тя прелетя
над главата на Виктория и се блъсна в прозореца за
наблюдение.
Със зверски рев Брайс грабна стола, на който бе седяла
допреди малко, и го запрати с такава сила към отсрещната
стена, че металът му се огъна.
После повърна на пода. Ако Исая не предпазваше Виктория
със силата си, Брайс несъмнено щеше да оплиска абсурдно
скъпите ѝ бутикови обувки.
Записът най-накрая свърши, защото камерата беше отказала
напълно.
Брайс гледаше задъхано локвата в краката си. Докато не
падна на колене в нея.
И повърна отново. И отново. После се сви на кълбо,
прегръщайки коленете си, и се залюля напред-назад във
внезапната тишина. Копринената ѝ коса се влачеше в
повръщаното.
Как беше възможно полуелфка със сила, оценена като
незначителна, да хвърли с такава мощ масата и стола…
Вероятно с помощта на чиста физическа ярост. Дори най-
сдържаните елфи не успяваха да потиснат истински силните
изблици на първичен гняв.
Хънт я доближи спокойно, вдигнал сивите си криле, за да не
ги провлачи в повръщаното.
– Ей…
Той коленичи до нея. Пресегна се към рамото ѝ, но размисли
и свали ръка. Колко ли хора бяха виждали Умбра Мортис да
посегне към тях без агресия?
Хънт кимна към унищожените метални мебели.
– Впечатляващо.
Брайс просто се сви на още по-стегнато кълбо. Пръстите ѝ се
впиваха толкова силно в гърба ѝ, че бяха почти побелели, и
несъмнено щяха да оставят синини в плътта ѝ. Тя пророни с
немощен, продран глас:
– Искам да се прибера у дома.
Тъмните очи на Хънт проблеснаха, но ангелът не каза нищо.
Виктория погледна смръщено локвата и се измъкна от стаята,
за да извика чистач.
– Боя се, че няма как да се прибереш у дома – обясни Исая. –
Апартаментът ти е сцена на местопрестъпление в процес на
разследване. – И беше толкова разбит, че дори целия да го
изтъркаха с дезинфектант, всеки ванир би надушил
касапницата. – Не е безопасно да се връщаш там, докато не
разкрием извършителя. И мотива му.
Брайс пророни:
– С-Сабин…
– Да – отвърна тихо Исая. – Всички близки на Даника са
уведомени.
След няколко часа целият свят щеше да знае.
Още коленичил до нея, Хънт каза с дебел глас:
– Можем да те настаним в стая с легло и баня. И да ти
осигурим дрехи.
Роклята ѝ беше толкова разкъсана, че по-голямата част от
кожата ѝ беше открита. Под съдрания плат на кръста ѝ се
виждаше тъмна татуировка. Беше виждал проститутки с по-
скромни дрехи в Месарския пазар.
Телефонът в джоба на Исая извибрира. Наоми. Капитанът на
пехотата на 33-ти каза с напрегнат глас от другата страна на
линията:
– Пуснете момичето. Веднага. Изведете я от тази сграда и за
доброто на всички ни не пускайте никого по петите ѝ. Особено
Хънт.
– Защо? Губернаторът ни нареди точно обратното.
– Обади ми се шибаният Рун Данаан – обясни Наоми. – Бесен
е, че сме прибрали момичето, без да информираме Небеса и
дихания. Заяви, че случаят бил под елфическа юрисдикция и не
знам си какво. Така че забравете какво ви е наредил
губернаторът, после ще ни благодари, че сме му спестили
купища главоболия. Освободете момичето веднага. Елфите да я
върнат със свой ескорт, щом толкова държат, копелетата му с
копелета.
Хънт чу целия разговор и огледа Брайс Куинлан с
хищническа пресметливост. Като една от триариите Наоми
Бореас отговаряше само пред Мика и не им дължеше
обяснение, но да игнорират директната му заповед заради
елфите… Наоми добави:
– Действай, Исая.
После затвори.
Безжизнените очи на Брайс не показваха да е чула разговора.
Исая прибра телефона в джоба си.
– Свободна си.
Тя се изправи на учудващо стабилни крака въпреки
превръзката на единия. Босите ѝ стъпала бяха покрити с кръв и
мръсотия. Достатъчно кръв, че Хънт да каже:
– В сградата има медвещер.
Без да му обърне внимание, Брайс изкуцука през отворената
врата и тръгна по коридора.
Погледите им останаха приковани към изхода, докато
провлачените ѝ стъпки се отдалечаваха. Никой от двамата не
проговори дълго време. Накрая Хънт въздъхна и се изправи:
– В коя стая Наоми е сложила Бригс?
Исая не успя да отговори, защото откъм коридора се
разнесоха забързани стъпки. Определено не на Брайс.
Въпреки че се намираха на едно от най-сигурните места в
града, Исая и Хънт доближиха ръце до оръжията си – Исая
скръсти своите през гърдите си, в готовност да извади
пистолета, скрит под сакото му, а Хънт отпусна едната си ръка
до бедрото си, на сантиметри от ножа с черна дръжка в
ножницата му. Около пръстите му пак се заувиваха светкавици.
Тъмнокос елф влетя през вратата на стаята за разпити.
Въпреки че носеше сребърна халка на долната си устна, едната
страна на гарвановочерната му коса беше обръсната, а целите
му ръце под навитите ръкави на коженото яке бяха покрити с
татуировки, поразително красивото му лице излъчваше
царственост.
Рун Данаан, принцът на валбарските елфи. Син на Есенния
крал и носител на Звездния меч, легендарното тъмно оръжие на
древния елфически род Звезделф. Доказателство, че принцът е
Избраника сред елфите – каквото и да значеше това.
Сега мечът се намираше в ножницата през гърба на Рун и
черният му ефес поглъщаше ярката светлина на първосветите.
Исая бе чувал слухове, че мечът бил изкован в друг свят от
иридий, добит от метеорит – преди елфите да влязат в този свят
през Северната пукнатина.
Сините очи на Данаан пламтяха като сърцето на буен огън –
макар че той самият не владееше такава магия. Огнената магия
беше често срещана дарба сред валбарските елфи и дори
Есенния крал я притежаваше. Но се говореше, че Рун наследил
магията на сродниците си, господстващи над свещения
елфически остров Авален отвъд морето: силата да призовава
сенки или мъгли, способни да обгръщат не само физическия
свят, но и съзнанието. Според мълвата владееше дори
телепатия.
Рун погледна към локвата на пода, вече надушил момичето,
което току-що си беше тръгнало.
– Къде е тя, по дяволите?
Студеният заповеднически тон на принца накара Хънт да зас-
тине.
– Получихме нареждане да освободим Брайс Куинлан – каза
Исая. – Преди няколко минути я изпратихме горе.
Рун явно беше влязъл през някой от страничните входове,
щом се беше разминал с нея, пък и не ги бяха предупредили за
него от рецепцията. Нищо чудно и да беше проникнал в
сградата с магическите си сенки.
Принцът се обърна към вратата, но Хънт каза:
– Теб какво те интересува?
Рун се наежи.
– Тя ми е братовчедка, задник. Грижим се за своите.
Далечна братовчедка, тъй като Есенния крал нямаше братя
или сестри, но явно Данаан я познаваше достатъчно добре, за
да се намеси.
Хънт се ухили насреща му.
– А ти къде беше тази вечер?
– Да го духаш, Аталар – озъби му се Рун. – Сигурно си дочул,
че с Даника се сдърпахме заради Бригс на срещата с
градоуправниците. Каква улика само! Браво на вас. –
Изговаряше всяка следваща дума по-отсечено от предходната. –
Ако исках да убия Даника, нямаше да призова някакъв си
лайнян демон да ми свърши работата. И къде е Бригс? Искам да
си поговоря с него.
– Пътува насам. – Хънт продължаваше да се усмихва. А
светкавиците продължаваха да танцуват около пръстите му. – И
няма пръв да се докопаш до него. – После добави: – Влиянието и
паричките на татенцето ти не са достатъчни за това, принце.
Нищо че Рун оглавяваше елфическата дивизия на Помощната
гвардия и беше също толкова добре обучен, колкото другите им
елитни бойци. А мечът на гърба му далеч не беше просто за
украса.
Хънт не го вълнуваше. Той не зачиташе кралски особи и
строги йерархии.
Рун каза:
– Продължавай в този дух, Аталар. Ще видим докъде ще те
доведе.
Хънт се подсмихна.
– Треперя от страх.
Исая се прокашля. В името на горящия Солас, тази вечер му
липсваше само сбиване между един от триариите му и принца
на елфите. Той се обърна към Рун:
– Можеш ли да ни кажеш дали госпожица Куинлан се е
държала необичайно преди убийствата тази нощ или…
– Собственикът на „Гарвана“ ми каза, че била пияна и
изсмъркала цяла купчина светлотърсач – тросна му се Рун. – Но
Брайс вкарва толкова гадости в тялото си поне една нощ в
седмицата.
– И защо ѝ е? – попита Исая.
Рун скръсти ръце.
– Прави каквото си иска. Открай време е така.
Горчилката в гласа му подсказваше, че двамата са си имали
вземане-даване – от лошия вид.
Хънт провлачи:
– Колко близки сте двамата?
– Ако ме питаш дали я чукам – кипна Рун, – отговорът е „не“,
задник. Тя ми е роднина.
– Далечна роднина – изтъкна Хънт. – Знам, че елфите обичат
да пазят кръвта на рода си чиста.
Рун задържа дълго погледа му. Хънт пак се усмихна и стаята
се изпълни с етер, вещаещ буря.
Питайки се дали е достатъчно глупав да застане помежду им,
ако Рун опиташе да разбие зъбите на Хънт, а на Хънт му
хрумнеше да превърне принца в купчина димящи кости, Исая
побърза да каже:
– Просто си вършим работата, принце.
– Може би ако си вършехте работата и държахте Бригс под
око, некадърници такива, всичко това изобщо нямаше да се
случи.
Сивите криле на Хънт се поотвориха – обичайната позиция на
малаките преди физически сблъсък. А тъмните му очи… Това
бяха очите на страховития воин, Разгромения ангел. Същият
онзи, който някога покосяваше цели бойни полета. Който
убиваше по поръчка на архангел, и то толкова впечатляващо, че
го наричаха Сянката на Смъртта.
– Внимавай какво говориш! – предупреди Хънт принца.
– Да не сте припарили до Брайс! – озъби им се Рун и напусна
стаята, най-вероятно за да тръгне след братовчедка си.
Поне Брайс нямаше да е сама.
Хънт показа среден пръст към вратата, а след малко попита
тихо:
– За колко дни е настроено проследяващото устройство, което
Куинлан изпи с водата си?
– Три – отговори Исая.
Хънт сведе поглед към ножницата на бедрото си.
– Даника Фендир беше един от най-силните ванири в града
дори преди да е направила Скока. Накрая се молеше като
човек.
Сабин никога нямаше да забрави този срам.
– Досега не съм срещал демон, който да убива така –
продължи Хънт. – И да изчезва толкова лесно. Не намерих нито
следа от него. Все едно се е върнал в ада.
– Ако Бригс стои зад това – каза Исая, – скоро ще разберем
какъв е демонът.
Ако Бригс проговореше. Защото не продума и дума, когато го
заловиха в лабораторията му за бомби, въпреки усилията на
разпитвачите от 33-ти и Помощната гвардия.
Исая добави:
– Ще наредя на всички свободни патрули да следят дискретно
другите млади глутници от Помощната гвардия. Ако случаят не
е дело на Бригс, може да се окаже начало на серийно
изтребление.
Хънт попита мрачно:
– А ако намерим демона?
Исая сви рамене.
– Постарайте се вече да не ни създава грижи, Хънт.
Очите на Хънт придобиха смъртоносен фокус.
– А какво да правим с Брайс Куинлан, след като изтекат трите
дни?
Исая погледна смръщено масата и смачкания стол.
– Ако има малко мозък в главата, до края на живота си ще се
спотайва и няма да привлича вниманието на други могъщи
безсмъртни.
7
Черните стъпала край мъгливия бряг на Костения квартал се
впиваха в плътта на Брайс, коленичила пред високите порти от
кост.
Истрос се разстилаше като сиво огледало зад нея, смълчана
под първите лъчи на зората.
Тиха и нетрепваща като момичето, празна отвътре и
блуждаеща.
Мъглите се увиваха около нея и поглъщаха всичко друго
освен черните като обсидиан стъпала и резбованите костени
порти. Изгнилата черна лодка зад гърба ѝ, чието плесенясало
древно въже лежеше върху стъпалата, беше единственият ѝ
другар. Беше платила таксата и лодката щеше да остане тук
колкото ѝ трябваше. Докато не кажеше всичко, което имаше да
казва.
Светът на живите сякаш беше останал в друго измерение;
пълзящите мъгли скриваха високите кули и небостъргачите,
заглушаваха автомобилните клаксони и гласовете. Не носеше
нищо със себе си. Нищо веществено нямаше стойност тук, сред
косачите и мъртвите.
На драго сърце остави всичко – особено телефона си, толкова
пълен с гняв и омраза.
Последното гласово съобщение на Итън, което получи едва
преди час, я изтръгна от безсънния ступор на последните шест
нощи, от взирането в тъмния таван на хотелската стая, където
живееше временно с майка си. Игнорирайки всички обаждания
и съобщения.
Но когато се затвори тихо в банята, за да прослуша
съобщението на Итън, думите му се забиха в съзнанието ѝ.
Не идвай на Отплаването утре. Не си желана.
Изслуша няколко пъти първите думи, които успяха да отекнат
в гробовната тишина на главата ѝ.
Майка ѝ не се размърда в леглото до нейното, когато Брайс
излезе от хотелската стая с елфически тихи стъпки, хвана
служебния асансьор и напусна сградата през неохраняваната
врата към задната уличка. От шест дни не беше прекрачвала
прага на стаята, където се взираше с празни очи в тапета на
цветя. Но сега изгряваше зората на седмия… И само за това
беше готова да излезе. Да си припомни как да движи тялото си,
как да говори.
Отплаването на Даника щеше да започне призори,
последвано от тези на глутницата. Брайс нямаше да присъства.
Дори вълците да не ѝ бяха забранили, нямаше да го понесе.
Нямаше сили да гледа как черната лодка с останките от Даника
отплава от пристанището, за да отсъди реката дали душата ѝ е
достойна за свещения остров отвъд нея.
Тук имаше само тишина. Тишина и мъгли.
Това ли беше смъртта? Тишина и мъгли?
Брайс прокара език по сухите си напукани устни. Не си
спомняше кога за последно е пила нещо. Кога е яла. Само че
майка ѝ я убеди да пийне глътка вода.
Светлината в нея беше угаснала. Някой я беше угасил.
Имаше чувството, че вижда вътре в себе си. Мрак. Тишина.
Мъгла.
Вдигна глава към резбованите порти, изсечени от ребрата на
някой от левиатаните, обитавали някога дълбините на
северните морета. Мъглата се сгъстяваше, а въздухът
застудяваше, сякаш вещаеха появата на нещо древно,
страховито.
Брайс остана на колене и сведе глава.
Не беше желана на Отплаването. Затова беше дошла да се
сбогува тук. Да даде на Даника едно последно нещо от себе си.
Съществото изплува сред мъглите и дори реката зад нея по-
трепери.
Брайс отвори очи. И бавно вдигна поглед.
ВТОРА ЧАСТ
ТРАПЪТ
8
ДВАЙСЕТ И ДВА МЕСЕЦА ПО-КЪСНО
Брайс Куинлан излезе, залитайки от тоалетната на „Белият
гарван“, докато един метаморф лъв пъхаше муцуна във врата ѝ,
обхванал с широки ръце кръста ѝ.
Това определено можеше да се нарече най-добрият секс,
който беше правила от три месеца насам. Май и повече. Може
би щеше да го задържи за известно време.
И може би за целта трябваше да му научи името. Не че беше
важно. Имаше среща на ВИП бара в другия край на клуба
след… да му се не види. Сега.
Ритъмът на музиката се блъскаше в костите ѝ, отекваше по
релефните колони, призоваваше я неспирно. Но Брайс не му
обръщаше внимание. Както правеше всеки ден през последните
две години.
– Да потанцуваме.
Поканата на златокосия лъв протътна до ухото ѝ и той я хвана
за ръката, за да я завлече към оживеното гъмжило върху
древните камъни на дансинга.
Тя заби крака в пода, доколкото ѝ позволяваха
десетсантиметровите токове на обувките ѝ.
– Не, благодаря. Имам бизнес среща.
Не го лъжеше, макар че и бездруго щеше да му откаже.
Лъвът вирна леко едното ъгълче на устата си, оглеждайки
греховно късата ѝ черна рокля и голите крака, които преди
броени минути бе увила около кръста му. Урд да я пощади,
скулите му бяха неописуеми. Както и златистите му очи,
присвити иронично.
– В този вид ли ходиш по бизнес срещи?
Да, когато клиентите на шефката ѝ настояваха да се срещнат
на неутрална земя като „Гарвана“, боейки се от системите за
наблюдение и заклинанията, които Джесиба използваше в
галерията.
Брайс не би дошла тук по своя воля – всъщност почти не
стъпваше в клуба. Пиеше газирана вода на нормалния бар, не
на този за важни персони на мецанина, когато лъвът я заговори
с естествената си усмивка. Брайс имаше толкова голяма нужда
да разсее напрежението, натрупвало се в нея с всяка секунда в
клуба, че дори не довърши питието си, преди да го повлече към
тоалетната. И той с радост се подчини.
Сега му отвърна:
– Приятно ми беше.
Както и да се казваш.
Отне му секунда да проумее, че наистина я чака бизнес
среща. Поизчерви се и изстреля:
– Не мога да ти платя.
Този път на нея ѝ отне известно време да осмисли думите му.
Накрая отметна глава назад и се разсмя.
Чудесно: беше я взел за една от проститутките на Рисо.
Свещените проститутки, както веднъж ѝ беше обяснил самият
той – тъй като клубът се намираше върху руините на храма на
удоволствията, било негов дълг да поддържа традициите на
мястото живи.
– Заведението плаща – измърка му тя, потупа го по бузата и
тръгна към лъскавия златист бар на стъкления мецанин,
надвиснал над просторната зала.
Не си позволи да погледне към сепарето, скътано между
двете древни колони. Не искаше да вижда кой седи там. Едва ли
беше Хвойна, която напоследък беше твърде заета за нещо
повече от обяд от време на време, и определено не Фурия, която
дори не ѝ вдигаше телефона, нито отговаряше на съобщенията
ѝ, нито пък се вясваше в града.
Брайс развъртя рамене и отблъсна мислите.
Метаморфите ягуари, застанали на пост на върха на
осветеното златисто стълбище, свързващо някогашния храм с
ВИП мецанина, вдигнаха черното кадифено въже, за да я
пуснат. Покрай масивния позлатен бар имаше двайсетина
стъклени щъркела и само една трета от тях бяха заети. От
ванири от всички Домове. Но нямаше нито един човек.
С изключение на нея, ако можеше да се нарече човек.
Клиентът ѝ вече седеше в далечния край на бара. Тъмният му
костюм прилепваше по масивния му торс, а дългата му черна
коса беше зализана назад, разкривайки ъгловато лице и
мастиленочерни очи.
Брайс отчете тези подробности, докато вървеше бавно към
него, молейки се да не е от онези, които биха я смъмрили за две
минути закъснение.
Максимус Терциан: двестагодишен вампир; неженен и
необвързан; син на лорд Седриан, най-заможния вампир в
Пангера и най-кръвожаден, ако можеше да се вярва на
слуховете. Говореше се, че пълнел ваните в мразовитата си
планинска крепост с кръвта на човешки девици и се къпел в
младостта им…
Не си помагаш. Брайс залепи усмивка на лицето си, седна на
щъркела до неговия и си поръча газирана вода.
– Господин Терциан – поздрави го и му подаде ръка.
Усмивката на вампира беше толкова пленителна, че със
сигурност беше свалил поне десет хиляди гащички само с нея
през вековете.
– Госпожице Куинлан – измърка той, пое ръката ѝ и я целуна
леко по кокалчетата. Устните му се задържаха достатъчно
дълго там, че Брайс да потисне импулса да изтръгне ръката си
от неговата. – Приятно ми е да се запознаем лично. – Очите му
се спуснаха надолу по врата ѝ, към дълбокото ѝ деколте. –
Работодателката ви може да има цяла галерия с произведения
на изкуството, но вие сте истинският шедьовър.
О, моля ти се.
Брайс сведе глава и се усмихна насила.
– Сигурно говорите така на всички момичета.
– Само на онези, от които ми потичат лигите.
Предложение за финал на вечерта, ако тя пожелаеше: да я
изсмучат и изчукат. Не ѝ се обясняваше, че вече е задоволила
тази си нужда, с изключение на смукането. Предпочиташе
кръвта да си остане във вените ѝ, хиляди благодарности.
Извади тънка кожена папка от чантата си – същата като
онези, в които тук връчваха солените сметки на най-
изтънчените си клиенти.
– Питието ви е за моя сметка.
Тя плъзна усмихнато папката към него.
Максимус прегледа документите за собственост върху
ониксовия бюст на пет хиляди години, изобразяващ отдавна
покоен вампирски лорд. Сделката беше същински триумф в
кариерата на Брайс, след като седмици наред разпраща
предложения на потенциални купувачи, изкушавайки ги с
шанса да се сдобият с рядък артефакт, преди някой друг да се е
докопал до него. Накрая си набеляза Максимус и по време на
безкрайните им телефонни разговори и размяна на съобщения
впрегна професионалния си нюх и се прицели в омразата му
към другите вампирски лордове, крехкото му его и
непоносимата му арогантност.
Сега едва сдържаше усмивката си, докато Максимус – никога
Макс – кимаше одобрително, четейки документите. За да му
подсигури илюзия за уединение, се завъртя в стола си да
надникне към препълнения клуб под мецанина.
Групичка момичета, украсени с ореоли от пръчки с
първосвет, танцуваха до една колона, смееха се, пееха заедно и
си прехвърляха бутилка шампанско.
Гърдите на Брайс се стегнаха. Някога планираше да направи
в „Гарвана“ партито си по случай Скока. Да се вихри дивашки
като момичетата долу и да купонясва с приятелите си от мига
на Изкачването или докато припадне, или докато ги изритат от
клуба.
По онова време предпочиташе да се съсредоточи върху
партито. Като повечето хора. Иначе оставаше вцепеняващият
страх от самия ритуал.
Но ритуалът беше необходим. Защото мрежата на първосвета
се захранваше от чистата, девствена светлина, която всеки
ванир изпускаше при Скока си. Само така се раждаше
проблясъкът на първосвета – онази сурова, непокварена магия,
способна да изцерява, унищожава и какво ли още не.
Най-първият проблясък се улавяше в стъкленици и винаги се
използваше за лечение, а остатъкът се предаваше на
енергийните централи, захранващи осветлението, колите,
машините и всички технологии; но не и преди да се задели
малко за заклинания и разбира се, за задкулисните игри на
Републиката.
„Даряването“ на първосвет от всеки гражданин беше ключов
елемент от ритуала, затова и Скокът винаги се провеждаше в
правителствена сграда – в стерилна стая, снабдена със
съоръжения, поглъщащи светлината от скачащия по време на
прехода му към безсмъртие и истинска сила. Всичко се
контролираше с помощта на Елеусийската система, която
проследяваше всеки момент от събитието чрез вибрациите в
магията на света. Членове на семейството понякога
наблюдаваха ритуала на монитори в съседна стая.
Самият Скок към залежите от сила на ванира беше лесната
част. Но достигнеше ли дъното, простосмъртното му тяло
умираше. И започваше обратното броене.
Ванирът имаше броени минути да се върне към живота –
преди мозъкът му да загине безвъзвратно от липса на кислород.
Шест минути за спринта по въображаемото трасе през дъното
на силата му и един-единствен шанс за излитане към живота.
Ако не успееше да полети нагоре, пропадаше в бездънна черна
яма, където му оставаше само да дочака смъртта си.
Затова и някой друг трябваше да му послужи като
Спасително въже, като линия на живота, да го издърпа като
бънджи обратно към живота, след като излетеше от края на
трасето. Опиташе ли се някой да изпълни Скока сам, умираше –
блъскаше се в дъното на собствената си сила и сърцето му
спираше. Никой не знаеше дали душата продължава да живее
там долу, загубена завинаги, или умира заедно с тялото.
Затова и Спасителните въжета обикновено бяха роднини –
родители, братя, сестри – или доверени приятели. Някой, който
не би те изоставил. Или пък правителствен служител, задължен
от закона да изпълни съвестно тази роля. Наричаха тези шест
минути Търсенето – през този период ванирът навлизаше в
дълбините на душата си. Но надхвърлеше ли ги, нямаше
надежда да оцелее.
Чак когато изпълнеше успешно Изкачването и се върнеше до
прага на живота, зареден с нова сила, постигаше безсмъртие –
стареенето се забавяше значително и тялото ставаше почти
неунищожимо, окъпано в генерирания първосвет, толкова ярък,
че не биваше да се гледа с незащитени очи. Накрая, след като
лъскавите енергийни панели на Центъра по Скокове погълнеха
първосвета, на всеки му оставаше едва искрица от него в
бутилка. Като красив сувенир.
В последно време беше модерно да се правят партита по
случай Скока и получилите безсмъртие често използваха
полагащата им се частица от собствения им първосвет за
символични украшения, които раздаваха на приятелите си за
спомен. Брайс щеше да си направи светещи пръчки и
ключодържатели с надпис „Целунете ми лъскавия задник!“.
Даника искаше чашки за шотове.
Брайс скъта старата болка в гърдите си, а Максимус затвори
шумно папката, приключил с четенето. После извади същата
папка и я плъзна по лъскавата златиста повърхност на бара.
Брайс надникна към чека вътре – за смайваща сума, която ѝ
подаваше, сякаш беше празна опаковка от дъвка – и пак се
усмихна. Въпреки че една малка част от нея се сви при
мимолетната мисъл, че няма да получи нито знак от
комисионата си за тази продажба. И за никоя друга. Тези пари
отиваха другаде.
– За мен беше удоволствие да работим заедно, господин
Терциан.
Ето. Готово. Сега вече можеше да се прибере у дома, да се
пъхне в леглото и да гушне Сиринкс. Любимият ѝ начин да
отбелязва щастливите поводи напоследък.
Но бледа силна ръка кацна върху папката с чека.
– Бързате ли? – Усмивката на Максимус пак се разшири. – Ще
е срамота красиво същество като вас да си тръгне тъкмо когато
мислех да поръчам бутилка серат.
Пенливото вино от южна Валбара струваше около стотина
златни знака. И очевидно караше нафукани кретени като този
да си мислят, че женската компания им се полага по право.
Брайс му намигна и опита да издърпа папката към отворената
си дамска чанта.
– Струва ми се, че вас няма да ви е срам, ако красиво
същество като мен не си тръгне, господин Терциан.
Ръката му остана върху папката.
– Като се има предвид колко пари платих на шефката ви, би
се очаквало да получа някакъв бонус към сделката.
И това ако не беше рекорд: вземаха я за проститутка вече два
пъти за последните десет минути. Брайс не изпитваше
неприязън към най-старата професия на света – само уважение
и понякога съжаление към практикуващите я, – но грешното ѝ
причисляване към жриците на любовта бе водило до доста
неприятни случки в миналото ѝ. Въпреки това успя да отвърне
спокойно:
– Боя се, че имам друг ангажимент.
Ръката на Максимус се спусна към китката ѝ и я стисна
достатъчно силно, за да ѝ демонстрира, че е способен без
особено усилие да счупи всичките ѝ кости.
Брайс не допусна страх в мириса си, макар че стомахът ѝ се
преобърна. Беше си имала работа с такива като него, че и с по-
лоши.
– Пуснете ръката ми, ако обичате.
Добави учтивото обръщение единствено заради Джесиба.
Максимус обаче огледа тялото ѝ с типичната мъжка
арогантност на безсмъртните.
– Някои предпочитат жертвата им да се прави на
недостъпна. – Пак ѝ се усмихна. – И по една случайност аз съм
от тях. Ще ти хареса.
Тя срещна погледа му, мразейки онази част от себе си, на
която ѝ се прииска да се отдръпне уплашено от него. Която
осъзнаваше, че той е хищник, а тя – плячка, и ще е цял късмет,
ако успее дори да побегне, преди да я погълне цяла.
– Не, благодаря.
ВИП мецанинът притихна внезапно – сигурен знак, че се е
появил някой по-голям и по-страшен хищник. Чудесно.
Може би появата му щеше да разсее вампира достатъчно, че
тя да изтръгне китката си от ръката му. Заедно с чека. Джесиба
щеше да я одере жива, ако си тръгнеше без него.
Максимус наистина погледна през рамото ѝ към новия
посетител. Ръката му така се напрегна върху нейната, че Брайс
погледна назад.
Тъмнокос елф стоеше в другия край на бара. И гледаше право
в нея.
Тя едва се сдържа да не простене. И то не по онзи начин, по
който бе стенала преди малко с лъва.
Елфът продължи да я гледа, а Максимус вдигна горна устна,
разкривайки дългите си кучешки зъби, които изгаряше от
желание да впие в нея. Вампирът изръмжа предупредително:
– Моя си.
Думите му прозвучаха толкова гърлено, че Брайс едва го
разбра. Тя въздъхна през носа си, а елфът седна на бара и си
поръча питие на среброкосия силф зад него.
– Това е братовчед ми – каза Брайс. – Дишай спокойно.
Вампирът примига недоумяващо.
– Моля?
Изненадата му коства надмощието: хватката му се отпусна и
Брайс веднага прибра папката в чантата си, отстъпвайки назад.
Поне беше наследила елфическа ловкост от баща си. Докато се
отдалечаваше от вампира, измърка през рамо:
– И за твое сведение, не си падам по собственическо
агресивно поведение.
Максимус изръмжа отново, но осъзнал кой е „братовчед“ ѝ,
не посмя да тръгне след нея.
Макар светът да смяташе кръвната им връзка за далечна,
никой не смееше да закача роднините на Рун Данаан.
Ако се разчуеше, че Рун е неин брат – е, всъщност доведен
брат, – никой мъж нямаше да припари до нея. Но за щастие,
всички си мислеха, че той ѝ е братовчед, и Брайс държеше да
си остане така. Не само защото отдавна се беше заклела да
пази в тайна самоличността на баща си. Не само защото Рун
беше законното дете, шибаният Избраник, а тя беше…
копелето.
Рун вече пиеше от уискито си, впил поразителните си сини
очи в Максимус. С обещание за смърт.
На Брайс почти ѝ се искаше да види как Рун изпраща
вампира напишкан от страх в замъка на татенцето му, но
толкова се беше трудила по тази сделка, пък и беше подлъгала
задника да плати почти една трета повече от реалната цена на
бюста. Едно обаждане до банковия му посредник – и чекът в
чантата ѝ щеше да се превърне в безполезна хартийка.
Затова Брайс просто застана пред Рун и отвлече вниманието
му от вампира.
Прилепналата черна тениска и впитите тъмни дънки на брат
ѝ разкриваха мускулите, на които елфите винаги се
възхищаваха и които повечето посетители на мецанина зяпаха
сега. А татуировките, обгърнали целите му златисти ръце, бяха
достатъчно цветни и красиви, за да вбесяват баща им. Както и
халките по цялото продължение на едното му заострено ухо и
правата черна коса до кръста, обръсната от едната страна.
Изобщо целият му вид сякаш представляваше билборд с ярък
надпис „Майната ти, татко!“.
Но Рун си оставаше елф. С петдесет години по-голям от нея.
И с неизменно властническо поведение всеки път, когато
срещнеше него или приятелите му. Тоест когато не успееше да
избегне подобна среща.
– Я виж ти – каза Брайс, кимвайки на бармана, когато пред
нея се появи още една газирана вода. Отпи глътка, за да отмие
с пенливата течност остатъчния вкус на лъв и алфа-задник от
устата си. – Кой е решил да остави позьорските рок клубове и да
се навърта край готините хлапета? Май Избраника най-сетне е
разбрал какво се котира в наши дни.
– Все забравям колко си дразнеща – каза вместо поздрав
Рун. – И не че ти влиза в работата, но не идвам да купонясвам.
Брайс огледа брат си. Тази вечер не носеше Звездния меч – и
на пръв поглед, като изключеше издайническите физически
белези на рода Звезделф, почти по нищо не личеше, че с
благословията на Луна и наследените от предците му гени е
избран да поведе народа си към големи върхове. Но двамата не
си бяха говорили от години. Може би Рун беше пропълзял
обратно в лоното. Което щеше да е жалко, предвид всички
галиматии покрай напускането му.
Брайс го попита:
– Защо си дошъл, освен да съсипеш вечерта ми?
Рун изсумтя.
– Още обичаш да си играеш на палава секретарка, доколкото
виждам.
Разглезен лайнар! За няколко бляскави години двамата бяха
най-добри приятели, динамична комбина срещу Гадняр номер
едно – а именно елфическия им баща, – но това беше древна
история. Благодарение на Рун.
Брайс свъсено огледа претъпкания клуб под тях, търсейки
сред тълпата двамата му приятели, които го преследваха
навсякъде и я вбесяваха също колкото него.
– Как успя да влезеш?
Дори елфическите принцове трябваше да чакат на опашка, за
да ги пуснат в „Гарвана“. Някога Брайс с радост гледаше как
охраната отпраща разни надути елфи.
– Рисо ми е приятелче – отговори Рун. – Играем покер всеки
вторник вечерта.
Естествено, че Рун бе намерил начин да се сприятели със
собственика на клуба. Рядката порода метаморф пеперуда
компенсираше скромните си размери с ярък характер; вечно се
смееше, прехвърчаше из клуба и танцуваше над тълпите.
Хранеше се с веселието, сякаш беше нектар. Беше доста
придирчив относно близкото си обкръжение – събираше
интересни хора, които да го забавляват. Брайс и Даника така и
не успяха да покрият изискванията му, но Фурия най-вероятно
участваше в групичката за покер. Ако някога благоволеше да си
вдигне телефона, Брайс щеше да я попита.
Рун се озъби на Максимус, който ги подмина със злобен
поглед на път към златното стълбище.
– Преди няколко минути Рисо ми се обади да ми каже, че си
тук. С оня шибан психопат.
– Моля? – процеди остро Брайс, но не защото силно се
съмняваше дипломатичният собственик на клуба да е използвал
такова описание.
По-скоро ѝ се връзваше да е казал, че я е видял с „индивид,
способен да наруши танците“. А това беше представата на Рисо
за ада.
Рун отвърна:
– За Рисо е рисковано да се меси в работите на Терциан, но ми
намекна, че кучият му син ти пускал ръце и ти трябвала
помощ. – Чист хищнически блясък озари очите на брат ѝ. – Не
знаеш ли какво хоби има бащата на Терциан?
Тя се ухили, макар и да се съмняваше, че усмивката стига до
очите ѝ. Напоследък беше така.
– Знам – отвърна с меден глас.
Рун поклати отвратено глава. Брайс се приведе напред да
вземе газираната си вода, контролирайки внимателно всяко
свое движение, за да сдържи порива си да я лисне в лицето му.
– Не е ли време да се прибираш? – попита Рун. – Делничен
ден е. След шест чђса си на работа.
– Благодаря, мамо – отвърна Брайс.
Но наистина ѝ звучеше фантастично да се прибере у дома и
да свали сутиена си. За пореден път се беше събудила преди
съмване, обляна в пот и задъхана, а след това денят ѝ не се
подобри особено. Надяваше се тази вечер да е достатъчно
изтощена, за да заспи.
Рун обаче не тръгна към стълбището и Брайс въздъхна.
– Да чуем.
Трябваше да има друга причина брат ѝ да е дошъл – винаги
имаше, главно заради позицията на баща им.
Рун отпи глътка уиски.
– Есенния крал иска да кротуваш известно време. Върховната
среща е само след месец и той държи всички непредсказуеми
фактори да са под контрол.
– Какво общо има с мен Върховната среща?
Състоеше се на всеки десет години и събираше владетелите
на Валбара за обзор на въпросите и законите, които астерите
им наредяха да разгледат. Всяка отделна територия в
Републиката организираше своя Върховна среща на ротационен
принцип, и така всяка година на дадено място по света се
състоеше една – а Брайс обръщаше внимание точно на нула от
тях.
– Есенния крал настоява всеки, свързан с елфите, да спазва
поведение. Говори се, че астерите щели да изпратят няколко от
най-висшите си командири, и той иска всички да изглеждаме
като добри, покорни дечица. Честно казано, на мен не ми пука,
Брайс. Просто ми наредиха да ти предам, че не бива да… се
забъркваш в неприятности, докато не мине Срещата.
– Тоест да не се държа неблагоприлично.
– В общи линии – потвърди той и пак отпи от чашата си. – И
виж какво: като изключим това, ситуацията винаги се
нажежава около Върховните срещи, така че бъди нащрек, ясно?
На всички внезапно им скимва да изскочат пред
обществеността и да покажат за какво се борят. Просто
внимавай.
– Не предполагах, че тате го е грижа за безопасността ми.
Никога преди не беше проявявал такава загриженост.
– Не го е грижа – отвърна през стиснати устни Рун.
Сребърната халка в долната му устна се извърна под натиска. –
Но ще го накарам да се загрижи.
Гневът в сините му очи не беше насочен към нея. Значи още
не беше влязъл в строя. Още не беше приел величавия статут
на Избраник. Брайс отпи глътка вода.
– И откога кралят се вслушва в думите ти?
– Брайс, просто не се забърквай в неприятности. Във всяко
отношение. Не знам защо, но тази среща е важна за него.
Напрегнат е. И не говорим само за тия глупости с примерното
поведение. – Той въздъхна. – Не съм го виждал толкова сприхав
отпреди две години…
Той се усети и думите му заглъхнаха. Но Брайс схвана
смисъла им. Отпреди две години. Когато убиха Даника. И
Конър.
Чашата в ръцете ѝ се пропука.
– Спокойно – прошепна Рун. – Спокойно.
Не можеше да отпусне хватката си около чашата, не можеше
да отърси тялото си от първичната ярост, която се надигаше, и
надигаше…
Масивната кристална чаша избухна в ръцете ѝ и водата
оплиска златистия бар. Барманът се завъртя към нея, но остана
на почтено разстояние. Никой от клиентите на бара не посмя да
я погледне за повече от секунда – не и в присъствието на
принца на валбарските елфи.
Рун обхвана лицето ѝ с една ръка.
– Поеми си дъх, мамка му.
Противната, безполезна елфическа част от нея се подчини на
командата му и тялото ѝ се отпусна по повеля на вродените ѝ
инстинкти, колкото и да се опитваше да ги потисне.
Тя си пое глътка въздух, и още една. Като треперливи
хрипове.
Но с всяка следваща глътка ослепителният гняв стихваше
малко по малко. Разсейваше се.
Рун задържа погледа ѝ, докато не спря да ръмжи, докато не
започна да вижда ясно. Чак тогава освободи бавно лицето ѝ – и
самият той си пое дъх.
– Дявол да го вземе, Брайс.
Тя се изправи на омекнали крака и преметна чантата си през
рамо, уверявайки се, че безбожният чек от Максимус е още
вътре.
– Разбрах какво се иска от мен. Ще кротувам и ще се държа
възможно най-морално до Върховната среща.
Рун се намръщи и слезе от щъркела с обичайната елфическа
гъвкавост.
– Ще те изпратя до вас.
– Няма нужда.
Не допускаше никого в апартамента си. Който дори не беше
неин апартамент, но това нямаше значение. Идваха само майка
ѝ, Рандъл и от време на време Хвойна, ако успееше да се
измъкне от студиото. Чувстваше го като свое убежище и не
искаше да подушва елфи в него.
Рун обаче игнорира отказа ѝ и плъзна поглед по бара.
– Къде е палтото ти?
Тя стисна челюсти.
– Не нося палто.
– Едва дойде пролет.
Брайс го заобиколи с ядосани стъпки и ѝ се прииска да беше
обула ботуши вместо токчета.
– Тогава добре че си взех алкохолния пуловер.
Лъжа. Не беше близвала алкохол от почти две години.
Той тръгна след нея.
– Страшно си забавна. Радвам се, че всички пари за
образованието ти не са отишли нахалост.
Тя заслиза по стълбището.
– Поне учих в колеж, вместо да си седя у дома върху купчина
от паричките на тате, цъкайки видеоигрички със смотаните си
приятели.
Рун изръмжа, но Брайс вече преполовяваше стълбището към
дансинга. След броени секунди вече си проправяше път с лакти
през тълпите между колоните; после прелетя през няколкото
стъпала към вътрешния двор със стъклена ограда – с
изключение на две от страните, където още се издигаха
оригиналните каменни стени на храма – и се устреми към
гигантските железни врати. Без да погледне дали Рун я следва,
излезе през тях, махвайки на охранителите полувълци,
полудемонаки, които отвърнаха на жеста ѝ.
Бяха свестни момчета – преди години, в най-тежките пиянски
нощи, винаги хващаха такси на Брайс. И даваха на шофьора да
разбере какво ще му се случи, ако не я закара невредима до
дома ѝ.
Извървя едва една пресечка, преди да усети, че Рун я настига
като буреносен облак. Следваше я на достатъчно разстояние, за
да не си личи, че са заедно, но достатъчно близо, за да долови
мириса и гнева му.
Поне този мирис държеше настрана нощните хищници по
улиците.
Когато Брайс стигна до фоайето от мрамор и стъкло на
сградата, в която живееше, Марин, метаморфът мечка зад
рецепцията, я пусна през автоматичната двукрила врата и ѝ
махна приветливо. Брайс спря с ръка върху стъклената врата и
погледна през рамо към Рун, който се беше облегнал на черния
стълб на една улична лампа. Брат ѝ вдигна ръка за довиждане –
по-скоро фарс, отколкото истински жест.
Тя му показа среден пръст и влезе в сградата. Поздрави
мимоходом Марин, хвана асансьора до най-горния етаж и след
пет нива се озова в тясното кремаво коридорче. Тръгна с
въздишка по дебелата кобалтовосиня пътека между нейния
апартамент и този от отсрещната страна на коридора и отвори
дамската си чанта. Изрови ключовете си на светлината от
кълбото първосвет в купата върху тъмната дървена маса до
стената, чието сияние позлатяваше бялата орхидея, надвиснала
над него.
Отключи вратата на апартамента си първо с ключа, после и с
таблото за пръстов отпечатък до дръжката. Масивните
ключалки и заклинанията се отдръпнаха със свистене и тя
влезе в тъмното пространство отвъд. Ароматът на люляково
масло от дифузера я помилва, а Сиринкс измяука за поздрав и с
твърда молба мигновено да го освободи от клетката му. Брайс
обаче опря гръб във вратата.
Не ѝ харесваше мисълта, че Рун още виси на улицата долу –
представяше си как шибаният принц на алфа-задниците със
собственически и агресивни наклонности наблюдава
стъклената стена в отсрещния край на просторната стая и чака
Брайс да включи осветлението.
Ако не го направеше до три минути, несъмнено щеше да
почука на вратата ѝ. Марин не би опитал да го спре. Не и Рун
Данаан. Той нито веднъж през целия си живот не бе се
изправял пред затворена врата.
Но точно тази вечер Брайс не беше в настроение за подобни
битки.
Затова щракна всички ключове на панела до вратата,
осветявайки пода от светло дърво, меките бели мебели, белите
стени – все така чисти като в онзи ден преди почти две години,
когато се нанесе в апартамента, който никога не би успяла да
си позволи със своята заплата.
Даника плащаше за всичко. С глупавото си завещание.
Сиринкс изсумтя сърдито и металната му клетка издрънча.
Поредният алфа-задник със собственически и агресивни
наклонности. Но поне този беше дребен и пухкав.
С въздишка изхлузи високите си обувки, най-сетне разкопча
сутиена си и отиде да пусне малкото зверче от клетката му.
9
– Моля те.
Почти не се разбираше какво скимти, заради кръвта в устата
му, в ноздрите му. Но той се напрегна да го каже пак:
– Моля те.
От меча на Хънт Аталар се стичаше кръв по вече пропития с
нея килим на мърлявия апартамент в Полята. Заради пръските
по визьора на шлема му виждаше на петна единствения прав
мъж пред себе си.
Всъщност беше коленичил.
Приятелите му обаче лежаха по пода на всекидневната и от
обезглавения врат на единия още шуртеше кръв на струи.
Главата му беше върху продънения диван и изцъкленото му
лице ги гледаше странично от сплесканите възглавници.
– Ще ти кажа всичко – простена умолително мъжът,
притиснал ръка към отворената рана в рамото си. – Те не ти
казаха всичко, но аз мога.
Ужасът му изпълваше стаята, надделявайки дори над мириса
на кръв с противната си воня на опикана задна уличка.
Облечената в ръкавица ръка на Хънт стисна по-здраво
дръжката на меча. Мъжът забеляза и се разтрепери. По
предницата на панталоните му се разля петно, по-светло от
кърваво.
– Ще ти кажа още – опита пак той.
Хънт стъпи стабилно на пода, вкоренявайки силата си в него,
и замахна с острието.
Вътрешностите на мъжа се изсипаха по килима с мокър
плясък. Той продължаваше да крещи.
Хънт стигна незабелязано до военните квартири на
Комициума.
В този час градът поне изглеждаше спящ. Петте сгради на
комплекса – също. Но камерите около квартирите на 33-ти
легион – помещаващи се във втората островърха кула на
Комициума – виждаха всичко. Чуваха всичко.
Облицованите с бели плочки коридори тъмнееха и още нищо
не подсказваше оживлението, което щеше да ги изпълни
призори.
През визьора на шлема му всичко се виждаше в остър
контраст, а вградените в него аудиоприемници улавяха звуци
дори зад затворените врати от двете страни на коридора:
няколко нисши войници играеха видеоигра и се псуваха
шепнешком един друг; жена войник говореше по телефона; два
ангела се чукаха като зайци; тук-там някой хъркаше.
Хънт подмина своята врата и се отправи към общата баня в
средата на дългия коридор, до която се стигаше през общата
стая. Надеждата му да мине незабелязано се изпари, като видя
златистата светлина, изливаща се изпод затворената врата, и чу
гласовете зад нея.
Беше толкова уморен и мръсен, че дори не си направи труда
да поздрави войниците, като влезе в общата стая и тръгна
покрай разхвърляните дивани и столове.
Наоми се беше проснала на оръфания зелен диван пред
телевизора, разперила черните си криле. Виктория седеше в
креслото до нея и гледаше спортните новини, а в другия край
на дивана се беше разположил Джъстиниън, дори не беше
съблякъл черната си легионерска броня.
Като видяха Хънт, прекъснаха разговора си.
– Здрасти – обади се Наоми.
Беше преметнала мастиленочерната си плитка през рамо и
носеше обичайното за триариите черно, но зловещите ѝ оръжия
и ножниците им ги нямаше.
Виктория не си направи труда да го поздрави. Затова и Хънт
харесваше таласъмката повече от почти всички други воини във
вътрешния кръг на Мика Домитус – всъщност я харесваше още
от дните им в 18-и, където беше една от малцината ванири без
ангелски криле, присъединили се към каузата им. Вик никога
не му се натрапваше, когато на Хънт не му се говореше.
Джъстиниън обаче…
Ангелът подуши въздуха, доловил кръвта по дрехите и
оръжията на Хънт. И че е на различни хора. Той изсвирука.
– Ти си абсолютен психопат, знаеш ли?
Хънт продължи да върви към банята. Светкавиците му дори
не изсъскаха в него.
Джъстиниън не се отказа:
– С пистолет е много по-чисто.
– Мика не искаше да е чисто – отговори Хънт с глас, който
звучеше кухо дори в собствените му уши.
Вече от векове беше така. Убийствата от тази вечер обаче,
провиненията, породили гнева на архангела…
– Не заслужаваха да умрат от пистолет – поправи се той.
Нито от бързия удар на светкавиците му.
– Не искам да знам – измърмори Наоми, увеличавайки звука
на телевизора. Посочи с дистанционното Джъстиниън, най-
младия от триариите. – И на теб не ти трябва, така че млъквай.
Да, по-добре да не знаят.
Наоми каза на Хънт:
– Исая поръча да ти предам, че Мика искал утре двамата да
си поиграете на детективи на Стария площад. Исая ще ти се
обади след закуска да ти обясни подробно.
Повечето ѝ думи прелитаха покрай ушите му. Исая. Утре.
Старият площад.
Джъстиниън изпухтя.
– Успех, човече! – Той отпи от бирата си. – Мразя Стария
площад. Гъмжи от лигави колежанчета и смахнати туристи.
Наоми и Виктория изсумтяха в знак на съгласие.
Хънт не попита защо още не спят, нито къде е Исая, че не е
изчакал да му предаде лично съобщението. Сигурно беше с
поредния ангел красавец.
Като командир на 33-ти, нает от Мика да отговаря за
отбраната на Лунния град, Исая се наслаждаваше на всяка
секунда тук, откакто бе пристигнал преди десетилетие. През
четиригодишния си престой в града Хънт така и не успяваше да
разбере какво толкова му харесва, с изключение на това, че
беше по-чист и по-организиран от всеки метрополис в Пангера,
с прави улици вместо криволичещите пангерски, които на
места правеха почти обратни завои, сякаш не бързаха заникъде.
Но поне не беше Равилис. И поне Мика управляваше града,
не Сандриел.
Сандриел – архангелът и губернатор на северозападния квад-
рант на Пангера и бивша собственица на Хънт, преди Мика да
го откупи от нея, за да го накара да прочисти Лунния град от
врагове. Сандриел – сестрата близначка на мъртвата му
любовница.
Според официалните документи задълженията на Хънт се
изразяваха в проследяване и елиминиране на вилнеещи
демони. Но тъй като подобни бедствия се случваха само
веднъж-два пъти годишно, беше направо очевадно защо
всъщност го беше вербувал Мика. За петдесет и трите си години
в служба на архангелката с лицето на покойната му възлюбена
тя бе възлагала на него повечето убийства.
Рядко се случваше сестри или братя да носят едновременно
титлата и властта на архангели. И поданиците им го смятаха за
добра поличба. Докато Шахар – заедно с Хънт, който
предвождаше войските ѝ – не въстана срещу цялата същност на
ангелското управление. Предавайки собствената си сестра.
Сандриел беше третата му собственица след поражението
при връх Хермон и достатъчно самомнителна да си въобрази, че
може да го пречупи въпреки неуспеха на двамата архангели
преди нея. Първо опита да го постигне в ужасяващата си
тъмница. После и на окървавената арена в сърцето на Равилис,
изправяйки го срещу воини, обречени да загинат под меча му. А
накрая му заповяда да прави онова, което правеше най-добре:
да се промъква в чужди стаи и да отнема животи. Отново, и
отново, и отново, година след година, десетилетие след
десетилетие.
И ненапразно искаше да го прекърши. По време на окаяно
кратката битка при Хермон Хънт бе унищожил нейната войска,
изпепелявайки със светкавиците си войник след войник още
преди да извадят мечовете си. Сандриел беше основната
мишена на Шахар и на Хънт му бе наредено да я извади от
строя. На всяка цена.
Шахар също имаше основание да се настрои срещу сестра си.
И двамата им родители бяха архангели, чиито титли преминаха
към дъщерите им, след като наемен убиец бе успял да ги
разкъса на парчета.
Хънт никога нямаше да забрави теорията на Шахар: че
Сандриел е поръчала убийството на родителите им, за да
управляват двете, без да им се месят. Шахар така и не намери
доказателство за това, но го вярваше до сетния си час.
Шахар, Дневната звезда, се беше надигнала срещу другите
архангели и астерите заради това си убеждение. Да, искаше
свят, свободен от стриктни йерархии – и ако бунтът им бе
постигнал успех, щеше да го отведе чак до кристалния дворец
на астерите. Но другият ѝ стремеж беше да отмъсти на сестра
си. Затова изпрати Хънт срещу нея.
Глупаци. Всичките бяха глупаци.
Ала дори той да беше признал собственото си безразсъдство,
Сандриел пак щеше да вярва, че той е убедил близначката ѝ да
се вдигне на бунт, че той я е настроил срещу нея. Че когато
сестра бе извадила меча си срещу сестра – толкова близки по
облик, телосложение и бойна техника, че беше като да гледаш
как някой се бие срещу собственото си отражение, – той
носеше вината, задето едната от тях бе паднала мъртва.
Поне Мика му предложи шанс да спаси честта си. Да докаже
предаността и покорството си към архангелите и империята и
един ден да се отърве от позорния ореол. Можеше да отнеме
десетилетия, дори векове, но като се имаше предвид, че някои
ангели живеят до осемстотин години… беше възможно да си
върне свободата поне за старините си. За да умре свободен.
Мика му предложи сделката още в първия му ден в Лунния
град, преди четири години: убийство за всеки живот, който бе
отнел в онзи кървав ден край връх Хермон. За да се отплати за
смъртта на всеки ангел, погубен в онази обречена битка. С още
смърт. Смърт за смърт – беше казал Мика. – А когато
изплатиш дълга си, Аталар, ще си помисля дали да заличим
татуировката на челото ти.
Хънт не знаеше равносметката – не знаеше колко ангели е
убил в онзи ден. Но Мика, който бе присъствал на бойното поле
и бе видял как Сандриел посича собствената си сестра,
разполагаше с пълен списък на загиналите легионери. Хънт бе
възнамерявал да попита как са определили кои жертви са
негови, но не и след като видя броя им.
Две хиляди двеста и седемнайсет.
Беше невъзможно сам да е убил толкова много ангели в една
битка. Да, беше освободил светкавиците си; да, беше помел с
тях цели отряди… но толкова много жертви?
Ти беше генерал на Шахар – продължи Мика. – Ти
командваше 18-и. Затова ще изкупиш вината си, Аталар, не
само за животите, които лично си отнел, но и за онези,
отнети от предателския ти легион. – Когато Хънт си
замълча, Мика добави: – Не е невъзможно. Някои от мисиите,
които ще ти възлагам, ще се броят за повече от един живот.
Дръж се добре, подчинявай ми се и ще достигнеш
необходимия брой.
И Хънт вече от четири години се държеше добре.
Подчиняваше се. А тази вечер беше достигнал до осемдесет и
две.
Но на друго не можеше да се надява. Само към това се
стремеше. Никой друг архангел не му беше предложил дори
този шанс. Затова тази вечер изпълни всяко нареждане на
Мика. Затова съзнанието му се размиваше, собственото му тяло
сякаш не му принадлежеше и глух грохот изпълваше главата
му.Мика беше архангел. Губернатор, назначен от астерите. Крал
сред ангелите и с абсолютна власт, особено във Валбара –
толкова надалеч от седемте хълма на Вечния град. Сметнеше
ли някого за заплаха, решеше ли да въздаде справедливост,
никой не оспорваше преценката му, никой не разследваше
случая.
Той нареждаше. Хънт изпълняваше.
Обикновено получаваше мисиите си под формата на папка с
имперския герб в пощенската кутия на военните квартири.
Никъде не пишеше името му. Просто буквите SPQM, оградени
от седем звезди.
В папката имаше всичко необходимо: имена, дати,
престъпления и краен срок, в който Хънт трябваше да си
свърши работата. Плюс евентуални изисквания на Мика
относно метода на убийство.
Тази вечер изискването беше просто – без огнестрелни
оръжия. Хънт разбра скрития смисъл: накарай ги да страдат. И
се подчини.
– Чака те бира, като се върнеш – каза Виктория и го погледна
в очите дори през шлема му.
Просто небрежна, безстрастна покана.
Хънт продължи към банята, бутна с рамо вратата и
първосветите озариха с примигване помещението. Влезе в едно
от отделенията с душове, пусна силно горещата вода и се върна
при редицата умивалници.
Съществото, което го погледна от огледалото над едната
мивка, приличаше на косач. Даже беше по-страшно.
Нарисуваният върху шлема му сребрист череп беше оплискан
с кръв. Червени петна лъщяха леко и по кожените пластини на
бойния му костюм, по черните му ръкавици, по двата меча,
стърчащи над раменете му. Дори по сивите му крила имаше
пръски.
Хънт свали шлема си и опря ръце в мивката.
На ярката светлина в банята светлокафявата му кожа
изглеждаше мъртвешки бледа под черните тръни през челото
му. Отдавна беше свикнал с татуировката. Но изтръпна от
погледа в тъмните си очи. Замъглен. Празен. Сякаш се взираше
в ада.
Орион – така го беше кръстила майка му. Ловец. Но се
съмняваше, че би му избрала това име, ако бе знаела в какво ще
се превърне обичният ѝ син.
Хънт погледна червените петна, които ръкавиците му бяха
оставили върху ръбовете на порцелановата мивка.
Изхлузи ги с брутална ловкост и се върна при душа, откъдето
вече течеше почти вряла вода. Свали оръжията и бойния си
костюм, оцапвайки плочките с кръв.
Накрая се предаде на безмилостната струя.
10
Още в десет часа сутринта вторникът вече беше отишъл по
дяволите.
Брайс стоеше до дървеното си бюро в изложбената зала на
галерията и се усмихваше престорено, докато една елфическа
двойка разглеждаше произведенията.
Изящни звуци на цигулки се изливаха през скритите колони в
двуетажното помещение с дървена ламперия – първата част на
някаква симфония, която Брайс пусна веднага щом интеркомът
изжужа. Ако съдеше по облеклото на двойката – плисирана
бежова пола с бяла копринена блуза и сив костюм, – едва ли
щяха да одобрят дълбокия бас на компилацията ѝ за сутрешна
тренировка.
Но вече разглеждаха произведенията от десет минути, което
ѝ се струваше достатъчно време да попита вежливо:
– Нещо определено ли търсите, или просто разглеждате?
Русият елф, сравнително възрастен на вид за расата си, махна
небрежно с ръка и поведе спътницата си към най-близкия
артикул: парче мрамор от разрушен храм сред руините на
Мора. Беше голямо колкото масичка за кафе и покрито с
релефи на скачащи хипокампи – полуконе-полуриби, обитавали
лазурните води на Раганското море в Пангера, докато древните
войни не заличили вида им.
– Разглеждаме – отвърна студено елфът, слагайки длан върху
стройния гръб на приятелката си, загледан в изящно
изсечените вълни.
Брайс пак извика усмивка на лицето си.
– Разбира се. На ваше разположение съм.
Елфката кимна с благодарност, но елфът изсумтя
презрително. Придружителката му го изгледа укорително.
Тишината в малката галерия се нагнети.
Още от мига, в който влязоха през вратата, Брайс долови, че
елфът се опитва да впечатли спътницата си или като купи нещо
безбожно скъпо, или поне като се преструва, че би могъл. Може
би им предстоеше уреден брак и сега изпробваха почвата,
преди да се обвържат сериозно.
Ако Брайс беше чистокръвен елф, ако баща ѝ я беше признал
за своя дъщеря, сигурно и нея щяха да подложат на подобно
нещо. Рун, особено предвид статута му на Избраник, щеше да се
сблъска с това рано или късно, когато се появеше млада елфка,
достойна да продължи ценния кралски род.
Дотогава Рун можеше и да направи няколко деца, но нямаше
да ги признаят за кралски особи, ако баща им не избереше този
път. Ако не ги сметнеше за достойни.
Елфите подминаха мозайката от вътрешния двор на
легендарния дворец в Алтиум и спряха да огледат красивата
нефритена кутия пъзел, принадлежала на принцеса от
забравена северна земя.
Джесиба обикновено сама се сдобиваше с повечето артикули
в галерията, затова и отсъстваше толкова често, но и Брайс
беше издирила и закупила голяма част от тях. А после ги
препродаваше със солидна печалба.
Двойката беше стигнала до комплект статуетки за
плодородие от Сетмек, когато интеркомът на входната врата
отново изжужа.
Брайс хвърли поглед към часовника на бюрото си.
Следобедната ѝ уговорка с клиент беше след цели три часа.
Галерията рядко имаше по няколко посетители наведнъж
благодарение на скандалните цени, но… можеше пък днес да ѝ
провърви и да продаде нещо.
– Извинете – каза тихо, мина зад бюрото и отвори на
компютъра прозореца на камерата за видеонаблюдение.
В същия момент интеркомът отново изжужа.
Като видя кой стои на тротоара, Брайс замръзна.
Вторникът наистина отиваше по дяволите.
По фасадата от пясъчник на тясната двуетажна сграда на
пресечка от река Истрос нямаше прозорци. Само бронзовата
табелка отдясно на масивната желязна врата показваше на
Хънт Аталар, че стои пред входа на магазин.
„Антиквариат Грифон“ беше изписано с архаични дебели
букви, украсени отдолу с две широко отворени бухалски очи,
които сякаш предизвикваха минувачите да влязат. Под
табелката имаше табло на интерком с бронзово копче.
Исая, облечен в обичайния си костюм с вратовръзка, се взира
в копчето достатъчно дълго, че Хънт да провлачи накрая:
– За твое сведение, по копчето няма заклинания.
Въпреки че се очакваше, като се имаше предвид коя беше
собственичката на галерията.
Исая му метна остър поглед и нагласи вратовръзката си.
– Трябваше да изпия още една чаша кафе – измърмори и
натисна силно копчето.
В метала на вратата отекна тихо жужене.
Никой не отвори.
Хънт огледа фасадата на сградата за скрити камери, но не
намери такива. Най-близката беше над хромираната врата на
бомбоубежището, на няколко сгради надолу по улицата.
Отново огледа стената от пясъчник. Невъзможно бе Джесиба
Рога да не наблюдава с камери всеки сантиметър на галерията
си и отвътре, и отвън.
Той пусна малки искри от силата си, като езици от
светкавица, търсещи енергийни полета.
Почти невидими в слънчевото утро, светкавиците заотскачаха
от прилепналите по камъка, хоросана и вратата заклинания.
Студена, коварна магия, която сякаш се присмиваше тихичко
на всеки, опитал да влезе.
Хънт измърмори:
– Рога май не си поплюва, а?
Исая натисна отново копчето, този път по-силно от
необходимото. Имаха нареждания – и то толкова спешни, че
дори Исая, въпреки недостига на кофеин, лесно се палеше.
Но това можеше да се дължи и на факта, че се беше прибрал
в четири сутринта. Хънт не го разпита защо. Само чу Наоми и
Джъстиниън да клюкарстват дали това ново гадже не
означавало, че Исая най-сетне е готов да продължи напред.
Хънт не си направи труда да им обясни, че е изключено. Все
пак Исая работеше за Мика единствено заради тлъстата
седмична заплата, която получаваха, при положение че по
закон робите нямаха право да получават възнаграждение за
труда си. Исая събираше парите, за да откупи нечия чужда
свобода. Също както Хънт изпълняваше заповедите на Мика, за
да спечели своята.
Исая натисна копчето трети път.
– Може да я няма.
– Вътре е – отсече Хънт.
Мирисът ѝ още се долавяше по тротоара – на люляк,
мускатово орехче и нещо, което му убягваше… нещо като
бледото сияние на първите звезди привечер.
И наистина само след секунда копринен женски глас, който
определено не принадлежеше на собственичката на галерията,
заяви с пращене по интеркома:
– Не съм поръчвала пица.
Въпреки суровия си нрав и въпреки тиктакането на часовника
в главата си Хънт едвам сдържа смеха си.
Исая размърда нервно белите си криле, залепи на лицето си
очарователна усмивка и каза на таблото:
– От 33-ти легион сме. Идваме да видим Брайс Куинлан.
Гласът от другата страна се изостри.
– Имам клиенти. Елате по-късно.
Хънт беше почти сигурен, че „елате по-късно“ означава
„вървете на майната си“.
Очарователната усмивка на Исая изчезна.
– Спешно е, госпожице Куинлан.
Тя изхъмка тихо.
– Съжалявам, но ще трябва да си запишете час. Как ви
звучи… след три седмици? Двайсет и осми април ми е свободен.
Мога да ви впиша по обяд.
„Куражлийка“, помисли си Хънт.
Исая поотвори крака в типичната бойна поза на легионерите,
набита в главите им още в първите дни на военното им
обучение.
– Боя се, че трябва да говорим веднага.
Момичето не отговори. Все едно просто си беше тръгнало от
интеркома.
Хънт така изръмжа, че клетият фавн, който минаваше зад тях,
изхвърча уплашено надолу по улицата, тракайки с фини копита
по калдъръма.
– Разглезена купонджийка. Какво очакваш?
– Не е глупава, Хънт – предупреди го Исая.
– Всичко, което виждам и чувам дотук, говори точно
обратното.
Прочетеното в досието ѝ преди две години, комбинирано с
материала и снимките, които прегледа тази сутрин, му
подсказваше как точно би протекла тази среща. За нейно
нещастие обаче, нещата определено щяха да станат много по-
сериозни.
Хънт кимна с брадичка към вратата.
– Да проверим дали наистина е с клиенти.
Той пресече улицата и облегна гръб на една паркирана синя
кола. Някой пияница беше нарисувал със спрей на капака ѝ
ненужно детайлен гигантски член – с криле. Подигравка с
крилатия меч от логото на 33-ти. Или просто истинското му
голо значение.
Исая също го забеляза и се засмя, после се облегна като Хънт
на колата.
Изтече една минута. Хънт не помръдваше и сантиметър. Не
отлепяше погледа си от желязната врата. Имаше по-важни
задачи за деня, отколкото да си играе игрички с някаква
хлапачка, но заповедите си бяха заповеди. След пет минути
пред входа спря черен седан и желязната врата на галерията се
отвори.
Елфът шофьор излезе от колата, струваща толкова пари,
колкото повечето човешки семейства не виждаха през целия си
живот. Той я заобиколи и отвори задната пасажерска врата.
Двойка елфи излязоха с наперена походка от галерията.
Елфката излъчваше непринудена увереност, каквато можеше да
се натрупа само от живот в охолство и привилегии.
Около тънката си шия носеше огърлица от диаманти, големи
колкото ноктите на Хънт. Сигурно струваше колкото колата –
ако не и повече. Елфът се качи със стегнат фасон в колата и
затръшна вратата, преди шофьорът да я затвори вместо него.
Изтънчената елфка просто тръгна забързано по улицата, вече
долепила телефон до ухото си, мърморейки на някого Повече
никакви слепи срещи, в името на Урд.
Хънт върна поглед към вратата на галерията, където стоеше
червенокоса жена с пищни извивки.
Когато колата зави зад ъгъла, Брайс плъзна очи към тях.
Килна глава и копринената ѝ коса се разля над едното рамо
на тясната ѝ бяла рокля. Тя се усмихна широко. Махна им.
Финият златен амулет около врата ѝ проблесна.
Хънт се отблъсна от паркиралата кола и тръгна към нея,
разпервайки сиви криле.
Кехлибарените очи на Брайс обходиха светкавично Хънт – от
татуировката му до върховете на грубите му ботуши. Усмивката
ѝ се разшири.
– Ще се видим след три седмици – заяви ведро и затръшна
вратата.
Хънт прекоси улицата с броени стъпки. Една кола спря със
скърцане на гуми, но шофьорът не прояви неблагоразумието да
натисне клаксона.
Светкавици се заусукваха около юмрука на Хънт и той го заби
в копчето на интеркома.
– Не ми губи шибаното време, Куинлан.
Исая позволи на втрещения шофьор да премине и чак тогава
застана зад Хънт с присвити кафяви очи. Брайс отвърна мило:
– Шефката ми не допуска легионери в галерията си.
Съжалявам.
Хънт блъсна с юмрук по желязната врата. С такъв удар бе
разбивал коли, стени и кости. И то без помощта на бурята във
вените си. Желязната врата обаче дори не потрепери;
светкавиците му отскочиха от нея.
Край на заплахите тогава. Директно щеше да разсече
югуларната вена, както действаше при физическите атаки.
Затова каза на таблото:
– Идваме по повод убийство.
Исая изтръпна и огледа улицата и небето, за да се увери, че
никой не го е чул.
Хънт скръсти ръце в последвалата тишина.
Желязната врата изсъска, изщрака и се открехна.
Право в шибаната десетка.
Отне му секунда да се приспособи към по-смътната светлина
в помещението след яркото слънце навън, но още при първата
стъпка в галерията отбеляза всички ъгли, изходи и
подробности.
Дебели боровозелени килими застилаха целия под на дву-
етажната изложбена зала. По стените с дървена ламперия
имаше дискретно осветени ниши с произведения на изкуството:
парчета от древни фрески, картини, статуетки на ванири,
толкова причудливи и редки, че дори Хънт не познаваше вида
им. Брайс Куинлан стоеше облегната на масивно дървено бюро в
средата на помещението. Снежнобялата ѝ рокля полепваше по
всяка щедра изпъкналост на тялото ѝ.
Хънт се усмихна бавно, разкривайки всичките си зъби.
И зачака: зачака да го разпознае. Да отстъпи назад, да
заопипва трескаво за паникбутона или някой пистолет, или
каквото там си въобразяваше, че може да я спаси от такъв като
него.
Но явно все пак беше глупава, защото му отвърна с
удивително захаросана усмивка. Червените ѝ нокти
забарабаниха небрежно по лъскавата повърхност на бюрото.
– Имате петнайсет минути.
Хънт не ѝ каза, че срещата вероятно ще отнеме доста повече
време.
Исая се обърна да затвори вратата, но Хънт знаеше, че вече е
заключена. Благодарение на сведения, събирани през години в
легиона, знаеше и че малката дървена врата зад бюрото води до
кабинета на Джесиба Рога – където вътрешният прозорец от
пода до тавана ѝ предлагаше пълен изглед към изложбената
зала, в която стояха сега, – а обикновената желязна врата от
дясната им страна води към долния етаж, заринат с неща, които
легионерите не биваше да намират. Предпазните заклинания
по тези две врати навярно бяха още по-непробиваеми от тези по
входната.
Исая въздъхна многострадално.
– Снощи в покрайнините на Месарския пазар е станало убийс-
тво. Смятаме, че сте познавали жертвата.
Хънт отчете всяка реакция, която пробяга по лицето ѝ: очите
ѝ се разшириха леко, пръстите ѝ спряха да барабанят по
дървото, мигна веднъж, вероятно преглеждайки в главата си
краткия списък с възможни жертви, ужасена от всеки вариант.
– Кой е? – попита накрая с равен глас.
Струйки пара от конусовидния дифузер до компютъра се
носеха покрай нея, пропити със свежия аромат на мента.
Естествено, че беше от привържениците на ароматерапията,
измамени да профукват знаците си по обещания за щастие, по-
добри креватни изяви и че ще им порасне втората половина на
мозъка.
– Максимус Терциан – обяви Исая. – Докладваха ни, че сте
имали среща с него във ВИП мецанина на „Белият гарван“ два
часа преди смъртта му.
Хънт можеше да се закълне, че раменете на Брайс увиснаха
леко. Тя каза:
– Максимус Терциан е мъртъв? – Двамата кимнаха. Тя килна
глава. – Кой е убиецът?
– Това се опитваме да разберем – отвърна безизразно Исая.
Хънт беше чувал за Терциан – вампир психопат, който не
приемаше отказ и чийто богат садистичен баща му беше предал
противните си наклонности. И го предпазваше от последиците.
Откровено казано, Мидгард беше по-добро място без него. Само
дето ги чакаха цял куп главоболия, след като бащата на
Терциан разбереше, че любимото му синче е мъртво…
Днешната среща щеше да е само началото.
Исая продължи:
– Възможно е вие да сте един от последните хора, които са го
видели жив. Ще ни разкажете ли за срещата си с него?
Възможно най-подробно.
Погледът на Брайс прескочи между двамата.
– Така ли проучвате дали аз съм го убила?
Хънт се поусмихна.
– Не изглеждате особено съкрушена от смъртта му.
Кехлибарените ѝ очи се плъзнаха към него, пламнали от гняв.
Трябваше да си го признае: много мъже биха направили
какви ли не простотии за жена като нея.
Той самият беше направил доста заради Шахар. И затова
носеше мастиления ореол през челото си и робската татуировка
на китката си. Гърдите му се свиха.
Брайс отвърна:
– Някой със сигурност вече ви е споменал, че с Максимус се
разделихме не особено дружелюбно. Срещнахме се да
приключим една сделка за артикул от галерията и като
свършихме, той реши, че му се полага… малко време насаме с
мен.
Хънт я разбираше напълно. Тази информация се
припокриваше с всичко чуто за Терциан и баща му. Но
предлагаше и логичен мотив.
Брайс продължи:
– Нямам представа накъде е тръгнал след „Гарвана“. Щом е
бил убит в покрайнините на Месарския пазар, вероятно е
отивал да си купи онова, което се опита да си осигури от мен.
Студени, остри думи.
Изражението на Исая се вкамени.
– Различаваше ли се поведението му миналата вечер от това
при предишните ви срещи?
– Общувахме само с имейли и по телефона, но не бих казала.
Снощи за пръв път се срещнахме лице в лице и той се държа
точно както очаквах.
– Защо не се срещнахте тук? – попита Хънт. – Защо в
„Гарвана“?
– Харесваше му да се държи, сякаш сделката ни е тайна. Бил
сигурен, че шефката ми имала камери за наблюдение в
галерията. Само че просто искаше хората да го забележат, да
видят, че прави сделки. Поиска да му донеса документите в
папка, а той ми плъзна чека в друга папка. Сещате се. – Тя
погледна Хънт в очите. – Как е умрял?
Безцеремонен въпрос. Нито се усмихна, нито мигна. Момиче,
свикнало да му се отговаря, да му се подчиняват, да му се
обръща внимание. Родителите на Брайс не бяха богати – поне
така пишеше в досието ѝ, – но апартаментът ѝ на петнайсет
пресечки оттук говореше за фрапираща заможност. Тоест беше
забогатяла или от тази работа, или от нещо нелегално,
изплъзнало се дори от бдителния поглед на легиона.
Исая въздъхна.
– Това е поверителна информация.
Тя поклати глава.
– Не мога да ви помогна. С Терциан приключихме сделката,
той започна да изнаглява и накрая си тръгна.
Записът на камерите и докладите на свидетели от „Гарвана“
потвърждаваха разказа ѝ. Но те не идваха заради това. Друга
мисия имаха.
Исая попита:
– И кога точно се появи принц Рун Данаан?
– Щом знаете всичко, защо изобщо ме разпитвате? – Без да
изчака отговора им, добави: – Всъщност така и не се
легитимирахте.
Хънт не успяваше да разтълкува изражението ѝ, спокойния
език на тялото ѝ. Не се бяха срещали от онази нощ в стаята за
разпити на легиона – а тогава не се запознаха. Дали изобщо
беше успяла да запомни лицата им в нетрезвото си състояние?
Исая размърда чистите си бели криле.
– Аз съм Исая Тибериан, командир на 33-ти имперски легион.
Това е Хънт Аталар, моят…
Исая се запъна, вероятно защото от дълго време не бяха се
представяли с военните си звания. Затова Хънт реши да му
направи услуга и довърши:
– Негов Втори.
Дори Исая да се изненада, че го чува, спокойното му,
момчешки красиво лице не издаде нищо. Реално Исая му беше
началник в триариите и в 33-ти, въпреки че Хънт отговаряше
директно пред губернатора, изпълнявайки гнусните му мисии.
Но Исая никога не изтъкваше факта, че го превъзхожда по
ранг. Сигурно защото си спомняше дните преди Разгрома и кой
бе командвал тогава.
Все едно имаше някакво шибано значение.
Не, важно беше само, че Исая бе убил поне трийсетина
имперски легионери в онзи ден на връх Хермон. Но Хънт беше
натоварен с бремето да се издължи за всеки от погубените
животи пред Републиката. Да изпълни своята част от
уговорката с Мика.
Брайс стрелна очи към челата им – към татуировките там.
Хънт се приготви за подигравка, за някой от обичайните
коментари, които хората още обичаха да правят относно
Разгромения легион и проваления им бунт. Тя обаче каза само:
– И какво, двамата разследвате престъпления в свободното си
време? Мислех, че това е работа на Помощната гвардия. Нямате
ли си други ангажименти в 33-ти, ами сте решили да си играете
на ченгета?
Исая, видимо подразнен, че един човек в целия град не му
целува краката, отвърна леко сковано:
– Има ли кой да потвърди местонахождението ви, след като
сте напуснали „Белият гарван“?
Брайс задържа погледа му. После стрелна очи към Хънт,
който не успя да разгадае отегчената маска по лицето ѝ дори
когато тя се отблъсна от бюрото, направи няколко решителни
крачки към тях и скръсти ръце.
– Само портиерът на сградата ми… и Рун Данаан, но това вече
го знаете.
Хънт не можеше да си обясни как е възможно да се върви на
толкова високи токчета. Да се диша в толкова тясна рокля. Дол-
ният ѝ ръб покриваше частта от бедрото ѝ, където трябваше да
е белегът от онази нощ преди две години – ако не беше платила
на някой медвещер да го заличи. А тъй като очевидно полагаше
сериозни грижи за външния си вид, почти със сигурност го
беше премахнала.
Купонджийките не обичаха разни белези да развалят вида им
по бански костюм.
Белите криле на Исая трепнаха.
– Бихте ли нарекли Рун Данаан свой приятел?
Брайс сви рамене.
– Далечен братовчед ми е.
Но явно достатъчно близък да влети в стаята за разпити
преди две години. И да се появи при ВИП бара миналата вечер.
А щом толкова ревностно защитаваше Куинлан, определено
имаше мотив за убийство. Хънт си представяше що за кошмар
би бил разпитът на Рун и баща му.
Брайс се усмихна остро, сякаш и тя си го беше представила.
– Забавен разговор ви очаква.
Хънт стисна челюсти, но тя закрачи към входната врата,
полюшвайки бедра с ясното съзнание колко прелестни са
задните ѝ части.
– Един момент, госпожице Куинлан – обади се Исая със
спокоен, но неотстъпчив тон.
Хънт потисна усмивката си. Винаги му беше интересно да
гледа Исая ядосан. Но не завиждаше на виновниците.
Куинлан надникна през рамо, още неосъзнала заплахата.
– Да?
Хънт я погледна, а Исая най-сетне разкри истинската
причина за посещението им.
– Не ни изпращат само за да разберем къде сте били по време
на убийството.
Тя махна към галерията.
– Може би искате да купите нещо хубавичко за губернатора?
Устата на Хънт потрепна в лека усмивка.
– Какво съвпадение, че го споменавате. Всеки момент ще
пристигне.
Тя примига бавно. Но дори този път Хънт не долови нито
белег, нито мирис на страх.
– Защо?
– Мика ни поръча да набавим информация от вас за миналата
вечер, а после да ви задържим тук и да ви помолим да се
обадите на шефката си.
Тъй като рядко му възлагаха разследвания, Хънт се смая,
когато получи тази заповед. Но все пак двамата с Исая се бяха
отзовали на сигнала в онази тъмна уличка преди две години,
така че имаше логика да им поверят и този случай.
– Мика ще дойде тук?!
Гърлото ѝ подскочи.
– До десет минути – поясни Исая. После кимна към
телефона. – Предлагам да се обадите на шефката си, госпожице
Куинлан.
Дишането ѝ се учести леко.
– Защо?
Хънт не се сдържа и изплю камъчето.
– Защото Максимус Терциан е убит по същия начин като
Даника Фендир и глутницата „Дяволи“.
Направен на пихтия и разчленен.
Очите ѝ се премрежиха.
– Но… тях ги уби Филип Бригс. Той е призовал онзи демон,
който ги разкъса. А сега е в затвора. – Гласът ѝ се изостри. – В
затвора е от две години.
Всъщност беше на по-лошо място, но това не ѝ влизаше в
работата.
– Знаем – отвърна безизразно Хънт.
– Не може той да е убил Терциан. Как ще призове демон от
затвора? – продължи Брайс. – Нали… – Тя преглътна и се
овладя, вероятно осъзнала защо идваше Мика. Няколко от
познатите ѝ бяха убити, и то само часове след като бяха
общували с нея. – Мислите, че не Бригс е убил Даника и
глутницата ѝ.
– Още не знаем нищо със сигурност – намеси се Исая. – Но
подробностите около убийствата им не станаха публично
достояние, затова смятаме, че новото убийство не е дело на
имитатор.
– Срещахте ли се със Сабин? – попита директно Брайс.
– А вие? – парира я Хънт.
– Стараем се да стоим настрана една от друга.
И вероятно това беше най-разумното решение на Брайс
Куинлан. Хънт още помнеше с каква злоба я гледаше Сабин
през прозореца към стаята за разпити преди две години, и не се
съмняваше, че главатарката просто чака да мине достатъчно
време, за да се счита трагичната смърт на Куинлан за нелепа
злополука.
Брайс се върна при бюрото си, заобикаляйки ги отдалеч.
Походката ѝ оставаше впечатляващо спокойна и стабилна.
Вдигна телефона, без дори да ги погледне.
– Ще изчакаме отвън – предложи Исая.
Хънт отвори уста да възрази, но Исая го стрелна с
предупредителен поглед.
Хубаво. Словесният двубой с Куинлан можеше да почака.
Стиснала телефона си с побелели кокалчета, Брайс слушаше
сигнала свободно. Едно позвъняване. Две. И тогава…
– Добро утро, Брайс.
Ритъмът на сърцето ѝ отекваше в ръцете ѝ, в краката ѝ, в
корема ѝ.
– Дойдоха двама легионери. – Тя преглътна. – Командирът на
33-ти и… – Въздъхна силно. – Умбра Мортис.
Разпозна Исая Тибериан – толкова често се появяваше във
вечерните новини и клюкарските рубрики, че нямаше как да
сбърка чаровния командир на 33-ти.
Разпозна и Хънт Аталар, въпреки че той никога не се
появяваше по телевизията. Всеки знаеше кой е Хънт Аталар.
Беше чувала за него дори в детството си в Нидарос, когато
Рандъл ѝ разказваше за битките му в Пангера, изговаряйки
името му с притаен глас. Умбра Мортис. Сянката на Смъртта.
По онова време ангелът не работеше за Мика Домитус и
легиона му, а за архангелката Сандриел, в чийто 45-и легион
летеше. Според слуховете ловял демони. И вършел още по-
кървави неща.
Джесиба изсъска:
– Защо?
Брайс стисна по-силно телефона.
– Снощи са убили Максимус Терциан.
– Горящ Солас…
– По същия начин като Даника и глутницата.
Брайс потисна мъглявата картина, вдишвайки свежия
успокоителен аромат на ментовите пари от дифузера на бюрото.
Беше си купила глупавия пластмасов конус два месеца след
смъртта на Даника, защото ѝ хрумна, че поне нямаше да ѝ
навреди да опита малко ароматерапия през дългите тихи часове
на деня, когато мрачните мисли се струпваха в съзнанието ѝ и
започваха да я ядат отвътре. До края на седмицата си купи още
три и ги сложи на различни места в апартамента си.
Брайс пророни:
– Май излиза, че не Филип Бригс е убил Даника.
През последните две години една част от нея се беше
вкопчила в надеждата, че ще намерят достатъчно
доказателства да обвинят Бригс за убийството на Даника, след
като с глутницата ѝ бяха разбили терористичния им кръг. Бригс
отричаше, но всичко се връзваше: бил хванат да купува черни
соли за призоваване на демони няколко седмици преди първото
му задържане, очевидно за захранване на някакво ново,
страховито оръжие.
Фактът, че Даника беше убита от пъклен демон – какъвто
можеше да се призове в този свят само със смъртоносните
черни соли, – нямаше как да е просто съвпадение. Изглеждаше
съвсем ясно, че веднага след освобождаването си Бригс се е
докопал до черните соли, призовал е демона и го е изпратил
срещу Даника и глутницата „Дяволи“. Съществото беше
нападнало воина от 33-ти, патрулиращ по онази тясна уличка, и
когато си беше свършило работата, Бригс го беше изпратил
обратно в ада. Въпреки че отричаше да е извършил
престъплението и да познава породата на демона, такава твар
не се беше появявала от две години. Откакто отново заключиха
Бригс. Чисто, просто и ясно.
И през последните две години Брайс се уповаваше на тези
факти. На това, че макар светът ѝ да беше рухнал, виновникът
гниеше зад решетките. Заслужил всички изтезания, които
надзирателите му прилагаха.
Джесиба въздъхна тежко.
– Обвиниха ли те ангелите в нещо?
– Не съвсем. Губернаторът идва насам.
Още една пауза.
– За да те разпита?
– Надявам се, че не. – Щеше ѝ се да запази всички части от
тялото си по местата им. – Иска да говори и с теб.
– Бащата на Терциан знае ли, че е мъртъв?
– Нямам представа.
– Трябва да проведа няколко разговора – каза Джесиба по-
скоро на себе си, отколкото на Брайс. – Преди губернаторът да
е дошъл.
Брайс разбра скрития смисъл зад думите ѝ. Ако бащата на
Максимус дойдеше в галерията да търси отговори, обвинявайки
Брайс за смъртта на сина си, щеше да стане истинска каша.
Избърса потни длани в бедрата си.
– Губернаторът ще пристигне скоро.
На желязната врата към архивното помещение се почука тихо
и Лехаба изшушука:
– Биби? Добре ли си?
Брайс покри с ръка микрофона на телефона си.
– Връщай се на мястото си, Леле.
– Това ангели ли бяха?
Брайс стисна зъби.
– Да. Слизай долу. И гледай Сиринкс да не вдига врява.
Въздишката на огнената фея се чу през
петнайсетсантиметровото желязо. Но тя не продължи да
говори – или се беше върнала на поста си под галерията, или
още подслушваше. Брайс не я интересуваше, стига двете с
химерата да си мълчат.
Джесиба попита от другата страна на линията:
– След колко време ще дойде Мика?
– След осем минути.
Джесиба се замисли.
– Добре.
Брайс едва не ахна от факта, че шефката ѝ не поиска от нея
да се пазари за повече време – особено като ставаше въпрос за
смъртен случай с техен клиент.
Но дори Джесиба не смееше да разтакава архангел. Или
може би най-сетне беше събрала поне капка състрадание
заради смъртта на приятелката ѝ. Защото определено не
демонстрира такова, когато само две седмици след това бе
заплашила Брайс, че ако не се върне на работа, ще я превърне в
прасе.
Джесиба каза:
– Едва ли има нужда да те подсещам, че всички вътрешни
врати трябва да са заключени.
– Ще проверя отново.
Макар че го беше направила още преди да пусне ангелите в
галерията.
– Знаеш какво да правиш, Куинлан – добави Джесиба.
На заден фон се чу шумолене на чаршафи или дрехи. Два
мъжки гласа измърмориха недоволно. После връзката
прекъсна.
Брайс въздъхна и се залови за работа.
11
Архангелът позвъни на интеркома точно след седем минути.
Брайс успокои дишането си и огледа галерията за десети път,
уверявайки се, че всичко е на мястото си, по артефактите няма
прах, а контрабандните екземпляри са заключени на долния
етаж…
Чувстваше краката си изнемощели и старата болка в бедрото
сякаш глождеше костта ѝ, но ръцете ѝ останаха стабилни,
когато стигна до входната врата и я отвори.
Архангелът беше ослепителен. Ужасяващо, неприлично
ослепителен.
Зад него стояха Хънт Аталар и Исая Тибериан, които почти не
му отстъпваха по прелест; командирът пак ѝ се усмихна с
пресилена приветливост, а Хънт… продължаваше да следи
всяко нейно движение.
Брайс сведе глава за поздрав на губернатора и отстъпи назад.
Глупавите ѝ високи токчета се олюляха върху дебелия килим.
– Добре дошъл, Ваша Светлост. Моля, заповядайте.
Кафявите очи на Мика Домитус я погълнаха. Могъществото
му се притисна към кожата ѝ и изтръгна въздуха от стаята, от
дробовете ѝ. Изпълни пространството с преплетени усещания
за нощни бури, секс и смърт.
– Предполагам, работодателката ви ще се присъедини чрез
видеовръзка – каза архангелът, влизайки от заслепяващата
слънчева светлина на улицата.
Гръм и мълнии, какъв глас… коприна, стомана и древен
камък. Сигурно можеше да довежда до оргазъм просто
шепнейки мръсотийки в ухото.
Но дори да не говореше, Мика излъчваше сила с всеки дъх, с
всяко мигване. В момента десет архангели управляваха
отделните земи на Републиката; всеки от тях носеше титлата
губернатор и отговаряше единствено пред астерите. Най-
мощната магия на обикновен ангел можеше да изравни сграда
със земята. Тази на архангел можеше да заличи цял
метрополис. Никой не знаеше откъде идва силата, разделяща
архангелите от ангелите – понякога се предаваше по
наследство, обикновено с пресметливата намеса на астерите. В
други случаи се проявяваше неочаквано в обикновени родове.
Брайс не знаеше много за миналото на Мика – никога не
беше внимавала в час по история, твърде заета да точи лиги по
несправедливо съвършеното лице, което сега беше пред нея, за
да се вслуша в монотонния говор на учителя си.
– Госпожица Рога очаква обаждането ни – съумя да отговори
накрая.
Губернаторът на Валбара мина покрай нея и тя притаи дъх.
Едно от снежнобелите му пера докосна голите ѝ ключици. И
Брайс вероятно щеше да потрепери, ако пред нея не стояха
двамата ангели.
Исая ѝ кимна и тръгна след Мика към столовете пред бюрото.
Хънт Аталар обаче остана на мястото си. Задържа погледа ѝ –
после спусна очи към ключиците ѝ. Сякаш бялото перо беше
оставило следа там. Татуировката с преплетени тръни през
челото му сякаш притъмня.
И внезапно мирисът на секс, струящ от архангела, премина в
мирис на гнило.
Астерите и архангелите лесно биха могли да окастрят по друг
начин силата на Разгромените, но бяха избрали да ги поробят с
вещерските заклинания, влети в магическите татуировки като
бодливи корони през челата им. И буквите на китките им:
SPQM.
Senatus Populusque Midgard.
Сенатът и народът на Мидгард. Абсолютна помия. Всеки
знаеше, че Сенатът е просто марионетка. Че астерите са
единствените императори и императрици, които цяла вечност
властваха над всичко и всички, докато гнилите им души се
преобразяваха от една форма в друга.
Брайс отблъсна тази мисъл от съзнанието си, затваряйки
желязната врата зад Хънт. Едва не закачи с нея няколко от
сивите му пера и черните му очи ѝ стрелнаха предупредителен
поглед.
Тя му отвърна с усмивка, съдържаща всичко, което не смееше
да му каже на глас за отношението ѝ към подобни засади.
Имала съм си работа и с по-страшни от теб, Умбра Мортис.
Гледай на кръв и ръмжи колкото си искаш.
Хънт примига, единственият белег на изненадата му, но
Брайс вече вървеше към бюрото, стараейки се да не куца
заради болката, пронизваща крака ѝ. Беше го натоварила още
повече, като довлачи трети стол от библиотеката.
Не посмя да потърка дебелия извит белег през горната част
на бедрото си, скрит под бялата рокля.
– Желаете ли нещо, Ваша Светлост? Кафе? Чай? Нещо по-
силно?
Вече беше подредила няколко шишета газирана вода на
малката масичка между столовете.
Архангелът беше седнал на средния и докато Брайс му се
усмихваше любезно, погледът му ѝ натежа като копринено
одеяло.
– Няма нужда.
Тя погледна към Хънт и Исая, които се настаняваха на двата
странични стола.
– И те не искат нищо – отговори Мика вместо тях.
Добре тогава. Тя заобиколи бюрото, пъхна ръка под ръба му и
натисна месинговото копче, молейки се на милостивата Ктона
гласът ѝ да остане спокоен, въпреки че умът ѝ се връщаше към
една и съща мисъл отново и отново: Бригс не е убил Даника,
Бригс не е убил Даника, Бригс не е убил Даника…
Дървеният панел на стената зад нея се плъзна настрани,
разкривайки голям екран. Когато се активира, Брайс вдигна
слушалката на телефона и набра номера.
Бригс беше чудовище, готово да нарани много хора, затова
заслужаваше да е в затвора, но… бяха го обвинили
несправедливо за това убийство.
Убиецът на Даника още беше на свобода.
Джесиба вдигна на първото позвъняване.
– Готов ли е екранът?
– Готов е. – Брайс въведе кодовете в компютъра, без да
поглежда губернатора, макар и да усещаше, че се взира в нея,
сякаш тя беше пържола, а той…нещо, което се хранеше с
пържоли. Сурови. И стенещи. – Включвам те – обяви тя.
Джесиба Рога се появи на екрана и двете затвориха
телефоните.
Хотелският апартамент зад магьосницата беше обзаведен в
пангерски разкош: бели стени с позлатени гипсови орнаменти,
дебели кремави килими и бледорозови копринени пердета,
дъбово легло с четири колони, достатъчно голямо да събере нея
и двамата ѝ компаньони, чиито гласове Брайс беше чула.
Джесиба се забавляваше също толкова усърдно, колкото и
работеше по време на посещенията си в обширна Пангера,
където събираше нови артикули за галерията или посещавайки
разни археологически разкопки, или ухажвайки големите
клечки, които притежаваха такива.
Въпреки че бе разполагала с по-малко от десет минути, през
по-голямата част от които бе провела няколко важни телефонни
разговора, вталената ѝ тъмносиня рокля изглеждаше
съвършено и разкриваше малки части от изкусителното ѝ
пищно тяло. Ушите и гърлото ѝ бяха украсени с перли,
пепеляворусата ѝ коса, подстригана съвсем късо от двете
страни на главата ѝ и малко по-дълго на върха, блестеше в
златисто под лампите с първосвет. Както винаги излъчваше
естествен шик и небрежен чар. Лицето ѝ…
Лицето ѝ изгледаше едновременно младо и мъдро, невинно и
заплашително. Бледосивите ѝ очи лъщяха от примамлива
смъртоносна магия.
През годините им заедно Брайс така и не се осмели да я
попита защо се беше отцепила от вещиците преди векове. Защо
бе избрала Дома на пламъци и сенки, неговия господар,
Подземния крал, и работата, която вършеше за него. Сега се
наричаше магьосница. Никога вещица.
– Добро утро, Мика – поздрави спокойно Джесиба.
Гласът ѝ беше приветлив и обезоръжаващ, не като на другите
членове на Пламъци и сенки – дрезгавото грачене на косачите,
копринения тон на вампирите.
– Джесиба – измърка Мика.
Джесиба му се поусмихна, сякаш беше чувала този звук
хиляди пъти от хиляди различни мъже.
– Колкото и да се радвам да зърна красивото ти лице, ме
интересува защо провеждаме този разговор. Освен ако тази
работа с Даника не е била просто извинение да поговориш със
сладката ни Брайс.
Тази работа с Даника. Брайс не допусна емоции по лицето
си, макар и да усещаше, че Хънт я наблюдава зорко. Като че ли
чуваше разтуптяното ѝ сърце, подушваше потта, избила по
дланите ѝ.
Брайс му отвърна с отегчен поглед.
Мика се облегна назад в стола си, кръстоса дълги крака и без
дори да погледне към Брайс, заяви:
– Колкото и примамлива да е асистентката ти, имаме
сериозни въпроси за обсъждане.
Брайс се направи, че не е доловила снизходителната,
похотлива нотка в гласа му. Примамлива – все едно говореше за
десерт, поднесен му на тепсия. Беше свикнала с такова
отношение, но… тия проклети ванирски мъже!
Джесиба му махна с божествена грация да продължи и
сребристите ѝ нокти проблеснаха на светлината на хотелската
стая.
Мика подхвана с плътен глас:
– Триариите ми са информирали госпожица Куинлан за
снощното убийство, извършено по абсолютно същия метод като
тези на Даника Фендир и глутницата „Дяволи“ преди две
години.
Брайс се постара да запази самообладание, да не допуска
емоции в съзнанието си. Вдиша дискретно от успокоителните
струйки ментова пара от дифузера на броени сантиметри от
нея.
– Не са ѝ споменали обаче за другата връзка – продължи
Мика.
Ангелите от двете страни на губернатора се напрегнаха едва
забележимо. Очевидно и те чак сега научаваха за нея.
– Така ли? – попита Джесиба. – И трябва да си платя за тази
информация ли?
Необятна студена сила изпращя в галерията, но лицето на
архангела остана все така неразгадаемо.
– Споделям ти сведения, за да обединим ресурсите си.
Джесиба вдигна едната си руса вежда със свръхестествена
плавност.
– С каква цел?
– С цел Брайс Куинлан да намери истинския убиец, разбира
се – отговори Мика.
12
Брайс застина като мъртвец – стана толкова неподвижна, че
Хънт се зачуди дали изобщо осъзнава колко издайнически
белег е това. Не за състоянието на духа ѝ, а за корените ѝ. Само
елфите бяха способни на такъв неестествен покой.
Шефката ѝ, младоликата магьосница, въздъхна.
– Чак толкова некомпетентни ли са станали легионерите ти,
че да търсиш помощ от асистентката ми? – Меденият ѝ гласец
далеч не смекчаваше въпроса. – Но може да се каже, че вече
знам отговора, щом сте обвинили по погрешка Филип Бригс.
Хънт едва не се ухили заради дръзкото предизвикателство в
коментара ѝ. Малцина си позволяваха да говорят така на Мика
Домитус – изобщо на който и да било архангел.
Той се загледа внимателно в четиристотингодишната
магьосница на екрана. Беше чувал слуховете за нея: че служела
на Подземния крал, че можела да превръща хора в животни,
ако я провокирали, че някога била вещица, но напуснала клана
си поради незнайни причини. Навярно лоши, щом се беше
присъединила към Дома на пламъци и сенки.
Брайс прошепна:
– Не знам нищо по въпроса. Нито кой би искал да убие
Терциан.
Погледът на Джесиба се изостри.
– Това няма значение. Ти си моя асистентка. Не работиш за
33-ти.
Мика стисна устни.
– Джесиба, поканих те на тази среща в знак на уважение. –
Кафявите му очи се присвиха от недоволство. – Изглежда, че
Филип Бригс наистина не е извършителят. Но да не забравяме,
че Даника Фендир и глутницата „Дяволи“ го задържаха в
лабораторията му с неоспорими доказателства за намерението
му да заложи бомба в „Белият гарван“. И въпреки че
първоначално го освободиха заради формалности, през
последните две години открихме достатъчно улики, за да
затвърдим предишното му обвинение. Вследствие на това Бригс
ще остане зад решетките и ще излежи присъдата си за
престъпленията си като водач на вече недействащата секта
„Керес“ и за участието си в мащабния човешки бунт.
Куинлан като че ли отпусна рамене от облекчение.
Мика обаче продължи:
– Но това означава, че в града ни вилнее опасен убиец,
способен да призовава кръвожаден демон, незнайно дали за
удоволствие, или за отмъщение. Признавам, че 33-ти и
Помощната гвардия изчерпаха ресурсите си. Върховната среща
е след малко повече от месец. Някои от участниците в нея ще
възприемат тези убийства като доказателство, че съм изпуснал
контрола над собствения си град, дори над цялата ми
територия, и ще опитат да го използват срещу мен.
Разбира се, че не го интересуваше да залови опасен убиец.
Не, интересуваше го единствено да запази имиджа си.
Въпреки че до Върховната среща имаше доста време, Хънт и
другите триарии се приготвяха за нея от седмици, спретвайки
отрядите на 33-ти за цялата префърцунена позьорщина около
събранието на валбарските сили, състоящо се на всеки десет
години. Лидери от всички части на територията щяха да
пороптаят заедно в компанията на някой и друг владетелски
задник от земите отвъд Халдренско море.
Хънт още не беше посещавал събрание във Валбара, но беше
присъствал на доста в Пангера и се беше нагледал на
управници, живеещи с илюзията за свободна воля. Върховните
срещи обикновено се изразяваха в едноседмични препирни
между ванири, докато ръководещият архангел не наложеше
своя закон. Мика несъмнено щеше да постъпи по същия начин.
Исая вече беше присъствал на една среща във Валбара и го
предупреди, че губернаторът обича да се перчи с военната си
мощ на подобни събития – затова и държеше 33-ти да се яви в
пехотински и летателни формации и официални имперски
униформи.
Хънт вече беше дал златния си нагръдник за почистване.
Гадеше му се при мисълта да облече някогашната си броня със
седемте звезди от герба на астерите върху сърцето.
Джесиба огледа сребристите си нокти.
– Случайно да се очаква нещо вълнуващо на тази Върховна
среща?
Мика претегли небрежното ѝ изражение, преди да отвърне:
– Новата кралица на вещиците ще бъде официално
припозната.
Джесиба не допусна нито капка емоция по лицето си.
– Дочух, че Хекуба е починала – каза магьосницата без скръб
или доволство, просто констатирайки факт.
Но Куинлан се напрегна, сякаш всеки момент щеше да им се
развика да се върнат към убийството. Мика добави:
– И астерите ще изпратят Сандриел с доклад от Сената за
бунтовническия конфликт.
Всяка мисъл се изпари от главата на Хънт. Дори обичайно
невъзмутимият Исая се вцепени.
Сандриел щеше да дойде тук.
– Ще пристигне в Комициум идната седмица – продължаваше
Мика – и по молба на астерите ще ми гостува по време на
Върховната среща.
Месец. Шибаното чудовище щеше да живее в този град цял
месец.
Джесиба килна глава с обезпокоителна грациозност. Може и
да не беше косач, но определено се движеше като тях.
– С какво може да ви е полезна асистентката ми за
откриването на убиеца?
Хънт потисна всичко – грохота в главата, порива на тялото му
да се разтрепери, мъртвешката скованост. Изтласка всичко
толкова надълбоко, че го превърна в поредната вълна от
черното бушуващо море в себе си. И си наложи да съсредоточи
вниманието си в разговора. Не в психопатката, която скоро
щеше да пристигне в града.
Мика обърна поглед към Брайс, чиято кожа беше толкова
пребледняла, че луничките по носа ѝ изпъкваха като пръски
кръв.
– Госпожица Куинлан засега е единственият жив свидетел,
видял с очите си демона, призован от убиеца.
Брайс събра смелост да попита:
– Ами ангелът от онази уличка?
Лицето на Мика остана все така безизразно.
– Той не помни нищо от нападението. Съществото е атакувало
от засада. – И преди Брайс да го подкани за още, той
продължи: – Заради деликатното естество на разследването съм
готов да прибягна към неконвенционални методи за
разрешаването на случая, преди убийствата да са станали още
повече.
Тоест архангелът трябваше да запази добрия си фасон пред
по-висшите сили. Пред Сандриел, която щеше да докладва за
всичко на астерите и марионетния им Сенат.
Убиец на свобода, способен да призовава демон, който
разфасоваше ванири, сякаш бяха обикновени човеци? О, точно
такава мръсотия Сандриел с удоволствие щеше да снесе на
астерите. Особено ако така можеше да свали Мика от поста му.
За да го заеме самата тя. Какво беше северозападният квадрант
на Пангера в сравнение с цяла Валбара? А ако Мика загубеше
всичко, робите му – Хънт, Исая, Джъстиниън и още мнозина –
отиваха при онзи, който наследеше губернаторската титла.
Мика се обърна към Хънт с жестока усмивка на уста.
– Предполагам, че се досещаш, Аталар, кого ще води със себе
си Сандриел. – Хънт застина. – Полукс също ще докладва на
драго сърце за откритията си.
Хънт едва овладя дишането си, едва запази маската на
спокойствие върху лицето си.
Полукс Антоний, командирът на триариите на Сандриел –
наричаха го Малеус. Чука. Също толкова жесток и безмилостен,
колкото Сандриел. И най-противното копеле на света.
Джесиба се прокашля.
– И още не знаете какъв е бил демонът?
Тя се облегна назад в стола си, сбърчила плътните си устни.
– Не – процеди през зъби Мика.
Вярно беше. Дори Хънт не беше успял да го разпознае, а той
бе имал огромната чест да изтреби незнайно колко демони.
Съществуваха цял куп породи и нива на интелект – от
зверовете, приличащи на хибриди между котки и кучета, до
хуманоидните метаморфни принцове, управляващи седемте
дяла на Хел, един от друг по-мрачни: Падината, Трапа, Каньона,
Пролома, Пропастта, Бездната и най-страшният от всичките –
Ямата.
Но въпреки че не беше успял да идентифицира демона, ако
съдеше по скоростта и изстъпленията му, Хънт можеше да го
причисли към някоя от тварите на Ямата, може би дори
домашен любимец на самия Звездоядец. Само в дълбините на
Ямата можеше да се пръкне същество, което никога не бе
виждало светлината, защото не се нуждаеше от нея.
Не че имаше значение дали демонът е свикнал със
светлината, или не – Хънт при всички случаи можеше да го
превърне в парчета димящо месо. Само един бърз камшик от
светкавиците му – и демоните или побягваха, или започваха да
се гърчат от болка.
Гласът на Куинлан прониза бурята в главата на Хънт.
– Казахте, че има и друга връзка между онези убийства и
сегашното. Освен… метода.
Мика я погледна. Куинлан учудващо не сведе очи.
– Максимус Терциан и Даника Фендир са били приятели.
Брайс свъси вежди.
– Даника не познаваше Терциан.
Мика въздъхна към високия таван с дървена ламперия.
– Подозирам, че приятелката ви не ви е информирала за доста
неща.
– Щях да знам, ако е била близка с Максимус Терциан –
процеди Куинлан.
Силата на Мика прокънтя глухо из помещението.
– Не с този тон, госпожице Куинлан.
Никой не говореше така на архангел, камо ли някакво
момиче почти без сила. Това беше достатъчно на Хънт да
забрави за посещението на Сандриел и да се съсредоточи върху
разговора.
Мика продължи:
– Да не забравяме и че вие сте познавали както Даника, така
и Максимус Терциан. И сте били в „Белият гарван“ и двете
вечери на убийствата. Това сходство представлява известен…
интерес за разследването.
Джесиба изпъна гръб.
– Искаш да кажеш, че Брайс е заподозряна?
– Още не – отвърна студено Мика. – Но всичко е възможно.
Куинлан сви ръце в юмруци и кокалчетата на пръстите ѝ
побеляха, докато видимо се въздържаше да не наплюе
архангела. Вместо това реши да смени темата.
– А защо не разследвате другите членове на глутницата
„Дяволи“? Не е ли възможно някой от тях да е бил мишената?
– Проучихме ги и не излезе нищо. Даника остава в центъра на
случая.
– И сериозно ли смятате, че аз мога да открия нещо, при
положение че Помощната гвардия и 33-ти не са успели? Защо
астерите не изпратят някого като Кошутата?
Въпросът ѝ отекна в стаята. Само глупачка би си пожелала
такова нещо. Джесиба хвърли предупредителен поглед на
асистентката си.
Мика, сякаш не беше чул прозвището на Лидия Кервус, най-
прочутата преследвачка – и разбивачка – на бунтовнически
шпиони в Републиката, отвърна:
– Както вече казах, не искам да се разчува за тези… събития
отвъд стените на града ми.
Хънт долови неизреченото от Мика: въпреки че беше от
триариите на Сандриел, метаморфката сърна, позната като
Кошутата, се отчиташе директно пред астерите и беше
любовница на Полукс.
Чука и Кошутата – разрушителят на бойни полета и
унищожителката на враговете на Републиката. Хънт беше
срещал Кошутата няколко пъти в крепостта на Сандриел и
винаги си беше тръгвал обезпокоен от загадъчните ѝ златисти
очи. Лидия беше толкова красива, колкото и безпощадна в
гоненията си срещу бунтовнически шпиони. Идеалната жена за
Полукс. Единствената друга, подходяща за тип като него, беше
Харпията, но Хънт гледаше да не се замисля за втората в
командването сред триариите на Сандриел.
Затова потуши надигащия се в него ужас.
– Според криминалната статистика Даника вероятно е
познавала убиеца си – продължи Мика с поредното твърдение,
предвидено да опари Куинлан. – И въпреки че сигурно не ви е
споделяла всичко, вие познавате Даника Фендир по-добре от
всеки друг. Затова вярвам, че само вие можете да ни осигурите
такъв ъгъл на разследването.
Джесиба се приведе към екрана в лъскавата си хотелска стая.
Всяко нейно движение излъчваше елегантност и сдържана
сила.
– Добре, губернаторе. Да кажем, че ти позволя да вербуваш
Брайс за случая. Как ще ми се отплатиш?
Хънт беше виждал острата, смразяваща усмивка, която
проряза лицето на Мика, само преди архангелът да взриви
някого на малки парчета.
– Независимо от службата ти за Подземния крал и
протекциите, с които смяташ, че се ползваш заради нея, ти си
гражданин на Републиката.
И си длъжна да ми се подчиняваш, не добави на глас той.
Джесиба отвърна просто:
– Предполагам, че си добре запознат с местните закони,
губернаторе. Параграф петдесет и седем: ако правителствен
представител изисква услугите на външен изпълнител, на
втория се полага възнаграждение от…
– Хубаво. Изпрати ми фактура.
Мика размърда леко криле – единствения белег на
изтичащото му търпение. Въпреки това се обърна учудващо
вежливо към Куинлан:
– Вариантите ми свършиха, а скоро ще ми свърши и времето.
Ако някой изобщо е способен да проследи стъпките на Даника в
последните ѝ дни и да открие убиеца ѝ, това сте вие. Вие сте
единствената връзка между жертвите. – Тя го гледаше смаяно. –
Освен това позицията ви в галерията ви осигурява личен досег
с лица, които не биха проговорили пред 33-ти и Помощната
гвардия. Исая Тибериан ще ми докладва за евентуалните ви
открития по случая и ще ръководи старателно разследването. –
Кафявите му очи претеглиха Хънт, сякаш отчитаха всеки
напрегнат мускул в тялото му, паниката, вляла се във вените му
с новината за скорошното пристигане на Сандриел. – Хънт
Аталар има сериозен опит в лова на демони. Назначавам го за
ваш телохранител за периода, в който ще издирвате
престъпника.
Брайс присви очи, но Хънт не посмя да каже и дума. Да
издаде дори с мигване недоволството си – и облекчението.
Поне така имаше оправдание да не присъства в Комициума,
докато Сандриел и Полукс се подвизаваха там. Но да се
превърне в бавачка, да прекъсне работата по изплащането на
дълга си…
– Добре – съгласи се Джесиба, после плъзна поглед към
асистентката си. – Брайс?
Кехлибарените очи на Брайс горяха с леден пламък. Тя
процеди тихо:
– Ще ги намеря. – Очите ѝ срещнаха тези на архангела. – А
после искам да ги изтриете от лицето на шибаната планета.
Да, Куинлан беше куражлийка. Вярно, струваше му се
безразсъдна и прибързана, но поне ѝ стискаше. Само дето с
тази комбинация не се очертаваше да доживее до Скока си.
Мика се усмихна.
– Наказанието на убиеца зависи от съдебната ни система.
Бюрократски простотии, макар че силата на архангела
прокънтя в стаята, обещавайки на Куинлан да изпълни
желанието ѝ.
– Добре – промърмори Брайс.
Джесиба Рога изгледа смръщено асистентката си, забелязала
студения огън по лицето ѝ.
– Постарай се да не умреш, Брайс. Много ще ме затрудниш,
ако се наложи да обучавам нов помощник.
После връзката прекъсна.
Брайс се изправи на абсурдно високите си токове. Заобиколи
бюрото и отметна копринената си червена коса през едното си
рамо. Леко усуканите ѝ краища почти достигаха пищната
извивка на задните ѝ части.
Мика стана, плъзвайки очи по тялото на Брайс, и заяви:
– Приключихме тук.
Роклята на Брайс беше толкова тясна, че Хънт видя как
мускулите в бедрата ѝ се стягат, докато отваряше тежката
желязна врата пред архангела. През лицето ѝ за миг пробяга
болезнена гримаса – после изчезна.
Хънт мина покрай нея тъкмо когато губернаторът и
командирът излизаха на улицата. Тя му се усмихна
очарователно и започна да затваря вратата след него още преди
да е стъпил на прашния тротоар. Хънт пъхна крак между
вратата и касата и предпазните заклинания заотскачаха с
пращене от кожата му. Кехлибарените ѝ очи пламнаха насреща
му.
– Какво?
Той ѝ се усмихна резливо.
– Още днес направи списък на заподозрените. Включи всеки,
който би искал Даника и глутницата ѝ мъртви. – Ако Даника е
познавала убиеца си, то беше твърде вероятно и Брайс да го е
познавала. – Искам и списък с всички места и дейности от
последните дни на живота ѝ.
Брайс просто му се усмихна отново, сякаш не беше чула нито
дума. После натисна някакво копче до вратата, което накара
заклинанията да прогорят кожата му като киселина…
Хънт отскочи назад и светкавиците се заусукваха около
пръстите му, готови да го защитят от несъществуващ враг.
Вратата се затвори. Брайс измърка през интеркома:
– Ще ви се обадя. Не ме безпокойте дотогава.
Шибаният Урд да му е на помощ.
13
Няколко секунди по-късно, застанал на покрива на галерията
с Исая до себе си, Хънт гледаше как слънчевата светлина на
късното утро позлатява снежнобелите криле на Мика и кара
златистите кичури на косата му да сияят, докато архангелът
наблюдаваше опасания в стени град около тях.
Хънт обаче оглеждаше равния покрив, по който имаше само
обичайните съоръжения и врата към галерията отдолу.
Мика размърда леко криле – единственият знак, че ще
проговори.
– Времето ни изтича.
– Наистина ли мислиш, че Куинлан може да открие убиеца? –
попита Хънт, предавайки с тона си своето съмнение.
Мика килна глава. Древен, смъртоносен хищник, преценяващ
жертвата си.
– Мисля, че случаят налага да използваме всяко оръжие в
арсенала си, колкото и неконвенционално да е то – въздъхна той
и пак отправи поглед към града.
Лунатион беше издигнат по образец на древните градове по
крайбрежието на Раганско море – беше почти точно тяхно
копие със стените си от пясъчник, сухия климат, маслиновите
горички, малките ферми по далечните хълмове отвъд северната
му граница и дори внушителния храм на богинята покровителка
в самия център. Но за разлика от онези градове, на Лунатион
му бе позволено да се развива: улиците бяха подредени в
симетрична мрежа, вместо да се вият като преплетени змии;
съвременни сгради стърчаха като копия в сърцето на
Централния бизнес район, надхвърляйки стриктните
ограничения за височина на строителството в Пангера.
Всичко това се дължеше на Мика, който възприемаше града
като поклон пред стария модел, но и като място на развой.
Дори бе избрал името Лунният град вместо Лунатион.
Радетел за напредък. За толерантност. Така го възприемаха
поданиците му.
Хънт често се питаше какво ли ще е чувството да му изтръгне
гръкляна.
Безброй пъти си го беше представял. Как запраща една от
светкавиците си към красивото му лице – съвършената маска на
жестокото, деспотично копеле отвътре.
Може би го мразеше несправедливо. Мика носеше могъщес-
твото си по рождение, никога не бе познавал друг живот освен
този на една от най-големите сили на планетата. Беше полубог,
несвикнал да оспорват авторитета му и готов да умъртви всяка
заплаха срещу себе си.
А бунтът, воден от неговата сестра архангел и трихилядната ѝ
войска, беше точно това. Въпреки че повечето от триариите му
бяха от Разгромената армия. Предлагаше им втори шанс – поне
така твърдеше. Но Хънт не можеше да си обясни защо
проявяваше такова милосърдие.
Мика каза:
– Сабин несъмнено вече назначава свои хора по случая и
скоро ще посети кабинета ми, за да ме информира за мнението
си относно издънката с Бригс. – Леденият му поглед прескочи
между двама им. – Държа ние да намерим извършителя, не
вълците.
– Жив или мъртъв? – попита безизразно Хънт.
– За предпочитане е жив. Но и мъртъв е по-добре, отколкото
да е на свобода.
Хънт се осмели да попита:
– А това разследване ще се причисли ли към квотата ми? Ще
отнеме месеци.
Исая се напрегна видимо. Но устата на Мика се изви в
усмивка. Той не отговори дълго време. Хънт дори не мигна.
Накрая Мика каза:
– Как ти звучи този стимул, Аталар: разрешиш ли бързо
случая, тоест преди Върховната среща, ще понижа дълга ти до
десет.
Вятърът сякаш спря.
– Десет мисии? – съумя да попита Хънт.
Струваше му се невероятно. Мика не беше длъжен да му
предлага каквото и да било. Заповедта му беше достатъчна Хънт
да се подчини.
– Десет мисии – потвърди архангелът, все едно не беше
преобърнал целия му живот.
Можеше да има уловка. Мика можеше да проточи тези десет
мисии десетилетия наред, но…
В името на горящия Солас!
Архангелът добави:
– Не казвай на никого, Аталар.
Фактът, че не си направи труда да предупреди и Исая,
говореше достатъчно за доверието му към командира.
Хънт отвърна с възможно най-спокойния си тон:
– Дадено.
Но в следващия миг погледът на Мика стана огнен. Той
обходи с него Хънт от глава до пети. Накрая го насочи към
галерията под краката им. И асистентката в нея.
– Дръж си оная работа в гащите – изръмжа той – и ръцете на
разстояние. В противен случай може да се окажеш лишен и от
двете за дълго време.
Щяха да му пораснат нови, разбира се. Всеки безсмъртен,
изпълнил Скока, можеше да възстанови почти всички части на
тялото си, освен ако не го обезглавяха или не пострадаше
толкова тежко, че да умре преждевременно от кръвозагуба,
но… възстановителният процес щеше да е болезнен. Бавен. Пък
и да остане без мъжеството си, макар и за няколко месеца,
далеч не му звучеше примамливо.
Заигравките с асистентка – наполовина човек, изобщо
нямаше да са му приоритет, когато свободата беше на десет
мисии разстояние от него.
Исая кимна и за двама им.
– Ще се държим професионално.
Мика се завъртя, преценявайки бриза откъм реката с
потрепващи бели криле, и каза на Исая:
– Чакам те в кабинета ми до час.
Исая се поклони дълбоко на архангела – пангерски жест, от
който Хънт настръхваше. И той самият беше принуден да го
изпълнява, иначе рискуваше да оскубят крилете му, да ги
обгорят или да ги натрошат. Първите десетилетия след
Разгрома не бяха приятни.
Крилете, закачени на стената в тронната зала на астерите,
бяха доказателство за това.
Но Исая от самото начало знаеше как да играе играта, и
понасяше стоически протоколите и йерархиите. Затова успя да
се издигне до ранга командир. Никой нямаше да се учуди, ако
Мика предложеше да премахнат ореола му на следващия
Губернаторски съвет с астерите след зимното слънцестоене.
От него поне не се изискваха убийства, клане и изтезания.
Без дори да ги погледне, Мика се изстреля в небето. След
броени секунди вече беше малко бяло петънце сред синьото
море.
Исая въздъхна, загледан смръщено в петте кули на
Комициума, короната от стъкло и стомана в сърцето на
Централния бизнес район.
– Според теб има ли уловка? – попита Хънт приятеля си.
– Той не си пада по коварните номерца. – Като Сандриел и
повечето други архангели. – Държи на думата си. И трябва да е
отчаян, за да ти предложи такава мотивация.
– Той ме притежава. Неговата дума е заповед за мен.
– Може би заради предстоящото идване на Сандриел иска да
си му още по… предан.
– Да повторим: аз съм негов роб.
– Тогава не знам, мамка му. Може просто да е бил
благоразположен. – Исая поклати глава. – Не бъди скептичен
към жребия, който Урд ти е отредил.
Хънт въздъхна.
– Знам.
Най-вероятно истината беше комбинация от всички тези
неща.
Исая вирна вежда.
– Мислиш ли, че можеш да намериш убиеца?
– Нямам друг избор.
Не и при новия залог. Той вкуси сухия вятър, заслушан
отнесено в свистящата му песен сред свещените кипариси,
обточващи улицата долу – хиляди от тях бяха засадени из града
в чест на богинята му покровителка.
– Ще го намериш – каза Исая. – Сигурен съм.
– Ако някога спра да мисля за посещението на Сандриел. –
Хънт въздъхна пак и прокара ръце през косата си. – Не мога да
повярвам, че ще дойде тук. С онова лайно Полукс.
Исая подхвърли внимателно:
– Нали осъзнаваш, че Мика ти направи още една голяма
услуга, като те назначи за охрана на Куинлан, вместо да те
държи в Комициума, докато Сандриел е там?
Хънт осъзнаваше. Мика беше наясно с отношението му към
Сандриел и Полукс. Въпреки това врътна очи.
– Все тая. Възхвалявай колкото щеш любимия си Мика, но не
забравяй, че копелето я приветства с отворени обятия.
– Астерите са ѝ наредили да присъства на Върховната среща –
парира Исая. – Винаги изпращат някого от архангелите като
техен емисар. Последния път дойде губернатор Ефраим. Мика
посрещна и него с отворени обятия.
Хънт отвърна:
– Важното е, че тя ще е тук цял месец. В шибания ни
комплекс. – Той кимна към петте сгради на Комициума. –
Лунатион не е по вкуса ѝ. Ще ѝ е скучно.
Тъй като повечето от Разгромените ангели или се бяха
разпилели по света, или бяха мъртви, Сандриел се забавляваше,
като обикаляше тъмниците в замъка си, пълни с човешки
бунтовници, и избираше един, двама или трима. Арената в
сърцето на града ѝ беше посветена единствено на
развлечението да ги убива по всевъзможни начини. Битки до
смърт, публични изтезания, неравни сблъсъци с Низши или с
обикновени диви животни… Имаше голямо въображение. И
Хънт се беше запознал с всичките му извратени плодове.
Сега, когато конфликтът беше в разгара си, тъмниците ѝ
несъмнено бяха претъпкани. Сандриел и Полукс със сигурност
се любуваха на талазите болка, прииждащи от арената.
Хънт се скова при мисълта.
– Полукс ще е същинска напаст в този град.
Чука беше известен с хобитата си: убийства и изтезания.
– Ще се погрижим за него. Мика знае какъв е, какво обича да
прави. Астерите може и да са му заповядали да приветства
Сандриел, но той няма да ѝ позволи да отпусне юздите на
Полукс. – Исая се умълча за миг и погледът му се отнесе, сякаш
обмисляше нещо. – Но мога да се постарая да не си на
разположение по време на посещението на Сандриел.
Хънт вдигна вежда.
– Ако намекваш за заканата на Мика относно мъжеството ми,
ще се въздържа.
Исая се засмя тихо.
– Мика ти нареди да разследваш случая заедно с Куинлан.
Тоест ще си много, много зает. Особено ако държи Брайс да е
под постоянна охрана.
Хънт му се подсмихна.
– Толкова зает, че няма да мога да стъпя в Комициума.
– Толкова зает, че ще те разквартирувам на покрива срещу
сградата на Куинлан, за да я наблюдаваш.
– И на по-неудобни места съм спал. Ще е добро оправдание да
държа Куинлан под око не само за охрана.
Исая свъси вежди.
– Набелязал си я като заподозряна?
– Просто не изключвам тази възможност – сви рамене Хънт. –
Мика също не я изключи. Затова докато не докаже обратното,
няма да я зачеркна от моя списък.
Питаше се кого ли ще включи Куинлан в своя списък със
заподозрени. Исая само кимна, затова Хънт го попита:
– И няма да кажеш на Мика, че ще я наблюдавам денонощно?
– Ако забележи, че не спиш в квартирата си, ще му кажа. Но
дотогава ще си мълча.
– Благодаря.
Думата обикновено не присъстваше в речника на Хънт, не и
за употреба пред крилати, но я каза от сърце. Исая се беше
доказал като най-достойния сред всички – сред Разгромените
ангели и всички легионери, с които някога бе служил Хънт.
Уменията и белите криле на Исая трябваше да са му осигурили
място в Астерската гвардия, но и той като Хънт идваше от
дъното. А в елитния легион на астерите приемаха само
благородници. Игнорирайки добри войници като Исая.
Хънт, със сивите си криле и скромно потекло, макар и
надарен със силата на светкавиците, никога не бе имал шанс.
Предложението да постъпи в елитния 18-и легион на Шахар
беше най-голямата привилегия в живота му. И той я обикна
почти мигновено, задето го бе приела за достоен – както и
Исая. Целият 18-и се състоеше от войници, подбрани не заради
общественото им положение, а заради способностите им.
Заради истинската им стойност.
Исая махна към Бизнес района и Комициума в средата му.
– Иди да си вземеш екипировката от квартирата. Аз трябва да
се отбия на едно място преди срещата с Мика. – Хънт примига и
Исая побърза да обясни: – Налага се да говоря с принц Рун, за
да потвърдя алибито на Куинлан.
Хънт не можеше да си представи по-неприятна задача и беше
сигурен, че същото важи и за Исая, но протоколът си беше
протокол.
– Искаш ли да те придружа? – предложи все пак.
Поне това му дължеше.
Исая вдигна едното ъгълче на устата си.
– Като се има предвид, че при последната ви среща счупи
носа на Данаан, май ще откажа.
Мъдро.
– Той си го заслужи – провлачи Хънт.
За щастие, Мика се беше посмял на случката – инцидента,
както Наоми я наричаше. Все пак рядко се случваше елф да си
получи заслуженото, затова дори губернаторът позлорадства
дискретно заради спречкването им на миналогодишните
празненства по случай пролетното равноденствие. Даже
възнагради Хънт с цяла почивна седмица. Нарече я „временно
отстраняване от длъжност“ – но го придружи с дебел бонус към
заплатата му. И извади три от убийствата, които дължеше.
– Ще се чуем по-късно – каза Исая.
– Успех!
Исая му отвърна с вяла, уморена усмивка – единственият
белег за бремето от толкова години бъхтене с двете татуировки
по кожата му – и тръгна да издирва Рун Данаан, принца на
елфите.
Брайс тръгна през изложбената зала, но изсъска от болката в
крака си и събу високите токчета, изритвайки ги толкова силно,
че едната обувка се блъсна в стената и разлюля близката
антична ваза.
Безизразен глас попита иззад нея:
– Когато приковеш топките на Хънт Аталар към стената, ще
бъдеш ли така добра да ми изпратиш снимка?
Брайс изгледа ядосано екрана, който отново се беше
включил – и магьосницата на него.
– Наистина ли искаш да се замесваш в това, шефе?
Джесиба се облегна назад в позлатения си стол – кралица в
покой.
– Не ти ли допада мисълта за хубаво старомодно отмъщение?
– Нямам никаква представа кой би искал да убие Даника и
глутницата. Никаква.
Струвало ѝ се беше логично Бригс да призове демон, който да
свърши тази работа вместо него: бяха го освободили на същия
ден, Даника беше на нокти заради това, а после я бяха убили.
Но щом не беше Бригс и Максимус Терциан също беше
разкъсан на парчета… Изобщо не знаеше откъде да започне.
Но щеше да се справи. Щеше да намери извършителя.
Отчасти за да накара Мика Домитус да си вземе назад думите,
че тя представлявала интерес за разследването, но и… Брайс
стисна зъби. Щеше да намери убиеца и да го накара да
съжалява, че се е родил.
Тръгна към бюрото, стараейки се да не куца, и седна на ръба
му.
– Губернаторът трябва да е отчаян.
И да е загубил ума си, щом търсеше помощ от нея.
– Не ме засягат плановете на губернатора – каза Джесиба. –
Играй си на отмъстителен детектив колкото си искаш, Брайс,
но не забравяй, че имаш работа. Срещите с клиенти в никакъв
случай не бива да остават на заден план.
– Знам. – Брайс прехапа вътрешността на едната си буза. – Но
щом извършителят е способен да призовава такъв демон да му
върши мръсната работа, вероятно и аз ще си намеря смъртта.
Доста вероятно, защото още не беше решила дали и кога да
направи Скока.
Блестящите сиви очи обходиха лицето ѝ.
– Тогава дръж Аталар близо до себе си.
Брайс се наежи. Май я имаха за някакво беззащитно
момиченце, нуждаещо се от закрилата на голям, силен воин.
Е, може би донякъде беше така. Всъщност почти си беше
така.
Напълно и съвършено си беше така, ако онзи демон пак
изскочеше насреща ѝ.
Но наистина беше добре да състави списък със заподозрени.
И другия, с последните места, които бе посетила Даника,
преди… Тялото ѝ се напрегна при мисълта.
Добре, щеше да приеме охраната на Аталар. Но
възнамеряваше да поозори надутото копеле.
Телефонът на Джесиба иззвъня. Магьосницата надникна към
екрана.
– Бащата на Терциан е. – Тя погледна предупредително
Брайс. – Ако започна да губя пари, защото ти си играеш на
детектив с Умбра Мортис, ще те превърна в костенурка.
Тя вдигна телефона към ухото си и видеовръзката прекъсна.
Брайс въздъхна тежко и натисна копчето, което затвори
дървените панели пред екрана.
Тишината в галерията се заусуква около нея, загриза костите
ѝ.
Поне този път Лехаба май не подслушваше. Мъничката
непоправимо любопитна огнена фея не наруши пулсиращата
тишина с чукане по желязната врата и шушукане от другата ѝ
страна.
Брайс опря лакът в хладната повърхност на бюрото и отпусна
чело на дланта си.
Даника никога не ѝ бе споменавала, че познава Терциан.
Дори никога не бяха говорили за него – нито веднъж. И само
толкова ли знаеше?
Извадеше ли Бригс от уравнението, цялото убийство ставаше
необяснимо. Защо демонът беше избрал точно техния
апартамент, чак на третия етаж в сграда, която уж беше под
видеонаблюдение? Господарят му трябваше да е го изпратил с
някаква умисъл. Даника и другите, включително Терциан, явно
са били целта му, а връзката на Брайс с вампира вероятно беше
просто смахнато съвпадение.
Пръстите ѝ се заиграха с амулета на златната верижка,
прокарвайки го насам-натам по нея.
По-късно щеше да мисли за това. Довечера, защото…
погледна към часовника си. По дяволите!
Чакаше клиент след четирийсет и пет минути, а дотогава
трябваше да покори цунамито от документи за дърворезбата от
Свадгард, която бяха купили вчера.
Или пък беше по-добре да се потруди върху молбата за
работа, която държеше в тайна папка в компютъра, измамно
кръстена „Доставки на хартия“.
Джесиба, която ѝ беше поверила всички задачи от зареждане
с тоалетна хартия до поръчки на хартия за принтера, никога не
би отворила такава папка. Затова и нямаше как да види, че сред
истинските документи Брайс беше скътала папка, озаглавена
„Фактури за офис материали: март“, която не съдържаше
фактури, а мотивационно писмо, автобиография и недовършени
молби за работа на десетина различни позиции.
Някои бяха прекалено амбициозни. Помощник-уредник на
„Музея за изкуство на Лунния град“. Като че ли биха я взели
на такава позиция без диплома по изобразително изкуство или
история. И при положение че повечето собственици на музеи
вярваха, че места като антиквариат „Грифон“ трябва да са
забранени от закона.
Други позиции – личен асистент на госпожица
Префърцунена Адвокатка – просто не си заслужаваха усилията
по кандидатстването. Да, щеше да смени обстановката и
шефката, но всичко друго си оставаше същото.
И все пак ѝ предлагаха изход. Вярно, трябваше да се издължи
някак на Джесиба и да се моли шефката ѝ да не я превърне в
някоя пълзяща твар още като чуе, че иска да напусне, но поне
понякога успяваше да повдигне настроението си,
доизкусурявайки малко по малко молбите и автобиографията
си. Но щом убиецът на Даника убиваше отново, щом Брайс
имаше възможност да помогне с неблагодарната си работа…
Излизаше, че молбите са просто загуба на време.
Тъмният екран на телефона ѝ отразяваше смътно светлините
високо, високо над нея.
Брайс въздъхна отново, набра паролата си и отвори старите
съобщения.
Няма да съжаляваш. От доста време измислям начини да
те глезя. И да се забавляваме заедно.
Знаеше наизуст съобщенията от Конър, но я болеше да ги
вижда. И болката отекваше във всяка част на тялото ѝ, в
тъмните останки от душата ѝ. Затова винаги ги четеше.
Забавлявай се. Ще се видим след два дни.
Белият екран прогаряше очите ѝ. Пиши ми, като се
прибереш, за да съм спокоен.
Тя затвори прозореца. И този път не посмя да прослуша
гласовата си поща. Правеше го само в ежемесечните си
емоционални спирали към черна депресия. За да чуе смеха на
Даника.
Въздъхна дълбоко, и още веднъж, и още веднъж.
Щеше да намери извършителя. Заради Даника, заради
глутницата „Дяволи“. За тях беше готова на всичко.
Отключи телефона си отново и записа групово съобщение до
Хвойна и Фурия. Не че Фурия някога ѝ отговаряше – разговорът
обикновено беше диалог между Брайс и Хвойна. Беше написала
съобщението си едва до половината – Филип Бригс не е убил
Даника. Убийствата започват отново и аз…, – когато го изтри.
Мика ѝ беше заповядал да не разгласява новината, а ако
следяха телефона ѝ… Не биваше да рискува да я отстранят от
разследването.
Пък и Фурия сигурно вече знаеше. А фактът, че така
наречената ѝ приятелка не ѝ беше съобщила още… Брайс
отблъсна мисълта. Щеше да каже лично на Хвойна. Ако Мика
беше прав и наистина имаше връзка между Брайс и избора на
жертви, не биваше да оставя Хвойна в неведение. Не искаше да
загуби никого повече.
Погледна към затворената желязна врата. Потри дълбоката
болка в крака си и се изправи.
Тишината извървя с нея целия път към долния етаж.
14
Рун Данаан застана пред високите дъбови врати към кабинета
на баща си и пое окуражителна, успокоителна глътка въздух.
Сърцето му не препускаше така заради трийсетте пресечки,
които беше пробягал от неофициалния си офис над
долнопробния бар на Стария площад до внушителната
мраморна вила на баща си в сърцето на Пет рози. Той въздъхна
отново и почука на вратата.
От опит знаеше, че не е разумно просто да нахлуе.
– Влез.
Студеният мъжки глас се просмука през вратите, в тялото на
Рун. Той потисна напрежението си, влезе в стаята и затвори
вратата след себе си.
Личният кабинет на Есенния крал беше по-голям от повечето
еднофамилни къщи. До всяка стена, на височина колкото два
етажа, се издигаха библиотеки, препълнени с книги и
артефакти – стари и нови, магически и обикновени. В средата
на правоъгълното пространство се извисяваше позлатен балкон,
до който се стигаше по две спираловидни стълбища. Тежките
черни кадифени завеси заприщваха утринната светлина, която
иначе се изливаше от високите прозорци с изглед към
вътрешния двор на вилата.
Механичният модел на седемте им планети, луните и
слънцето в дъното на помещението привлече окото му. Беше
изработен от масивно злато. Рун обожаваше да го разглежда
като дете, във времената, когато още беше достатъчно наивен
да вярва, че баща му го е грижа за него, и прекарваше в
кабинета му часове, гледайки как вписва разни наблюдения и
изчисления в тефтерите си с черни кожени подвързии. Един-
единствен път го попита какво търси.
Систематичност, беше лаконичният отговор.
Есенния крал седеше пред една от четирите масивни работни
маси, всичките отрупани с книги и какви ли не стъклени и
метални устройства. Пособия за експериментите, които баща
му провеждаше с прословутата си „систематичност“. Рун
подмина едната маса, където седефена течност бълбукаше в
обла стъкленица, поставена върху лампа – чийто открит пламък
навярно беше дело на баща му. От стъкленицата се издигаха
облачета виолетов дим.
– Трябваше ли да облека защитен костюм? – попита Рун,
вървейки към работната маса, където баща му се взираше в
призма, дълга поне трийсетина сантиметра и обгърната в
някакво фино сребърно съоръжение.
– Каква е причината за посещението ти, принце? – попита
стегнато баща му, долепил едното си кехлибарено око до
микроскопа над призмата.
Рун се въздържа да коментира как биха реагирали
данъкоплатците, ако научеха как прекарва дните си един от
седемте им градоуправници. Шестимата по-нисшестоящи
биваха назначавани от Мика, а не избирани демократично.
Обособени бяха съвети в съветите, които даваха на народа
илюзията за контрол, но същинският ред беше елементарен:
губернаторът управляваше еднолично, а всеки от
градоуправниците отговаряше за своя район под неговата
власт. 33-ти легион служеше пряко на Мика, а Помощната
гвардия се подчиняваше на градоуправниците, разделена на
отряди по район и раса. Оттам нататък строят се размиваше.
Вълците твърдяха, че метаморфските глутници са командири на
гвардията, но елфите настояваха, че този пост се полага на тях.
А това усложняваше разпределението на позициите – и дори
водеше до борба за надмощие.
Рун вече петнайсет години оглавяваше елфическата дивизия
на Помощната гвардия. Есенния крал му беше заповядал и той
се беше подчинил. Нямаше друг избор. Добре че цял живот се
беше обучавал да бъде свиреп, прецизен убиец.
Не че му доставяше особено удоволствие.
– Мъти се нещо голямо – каза Рун, спирайки от другата
страна на масата. – Току-що ме посети Исая Тибериан. Снощи
са убили Максимус Терциан. По абсолютно същия начин като
Даника и глутницата ѝ.
Баща му завъртя едно копче на устройството пред себе си.
– Получих доклад по-рано сутринта. Оказва се, че не Филип
Бригс е бил убиецът.
Рун се скова.
– И кога възнамеряваше да ми кажеш?
Баща му вдигна поглед от призмата.
– Длъжен ли съм да ти се отчитам, принце?
Не, не беше, дори да оставеха титлата му настрана. Колкото и
да се доближаваха силите им по дълбочина, Рун винаги щеше
да е едно стъпало под баща си, въпреки че го наричаха
Избраника и носеше Звездния меч. Така и не беше решил, дори
след като претърпя Изпитанието и Скока преди петдесет
години, дали е облекчение, или проклятие, че силата му се
оказваше по-малка от тази на краля. От една страна, ако беше
надминал баща си, играта щеше да тръгне в негова полза. От
друга обаче, щеше твърдо да се установи като негов съперник.
А тъй като беше виждал какво прави баща му със
съперниците си, предпочиташе да не влиза в този списък.
– Тази информация е изключително важна. Вече се обадих на
Флин и Деклан да подсилят патрулите в Пет рози. Всяка улица
ще е под наблюдение.
– Тоест не е имало нужда да ти казвам, нали така?
Баща му наближаваше петстотингодишнината си, бе носил
златната корона на Есенния крал през по-голямата част от
живота си и се беше държал като задник през целия. А още не
показваше белези на стареене – не и като елфите, които
постепенно вехнеха, наближавайки смъртта си, като риза,
прана твърде много пъти.
Значи поне още няколко века Рун трябваше да играе ролята
на принц. Да чука на вратата му и да чака позволение да влезе.
Да коленичи пред него и да му се подчинява.
Рун беше един от десетината елфически принцове на
планетата Мидгард – и през десетилетията се беше срещнал
лично с повечето от тях. Но той беше единственият Избраник
от рода Звезделф. Единствен сред всички елфи на планетата.
Също като него, и другите принцове служеха на надменни,
суетни крале, провъзгласени за владетели на градове и пусти
земи в цял Мидгард. Някои от векове чакаха да възседнат
трона, отброявайки десетилетията, сякаш бяха месеци.
Това го отвращаваше. Открай време. Както и фактът, че
всичко, което притежаваше, беше финансирано от кучия син
пред него: офисът му над бара, вилата в Пет рози, украсена с
безценните антики, които кралят му беше подарил след
спечелването на Звездния меч на Изпитанието. Рун почти не
посещаваше вилата си; предпочиташе да живее в къща край
Стария площад заедно с двамата си най-добри приятели.
Също купена с пари на баща му.
Официално парите бяха от „заплатата“, която Рун
получаваше като главнокомандващ елфическите патрулни
отряди на Помощната гвардия. Но баща му всяка седмица
подписваше чека.
Есенния крал вдигна призмата.
– Каза ли нещо важно командирът на 33-ти?
Срещата им за малко да завърши катастрофално.
Първо Тибериан толкова време го разпитва кръстосано къде
била Брайс миналата вечер, че Рун едвам се сдържа да не го
пребие, нищо че беше командир на 33-ти. После ангелът прояви
наглостта да го попита къде е бил той снощи.
Рун се въздържа да спомене пред командира, че наистина се
беше изкушил да пречука Максимус Терциан, задето беше
сграбчил Брайс за ръката.
Но тя щеше да му отхапе главата за такова нещо. Пък и успя
да се справи сама, спестявайки на Рун политическия кошмар
около подхващането на кръвна вражда между двата им Дома.
Не само между Небеса и дихания и Пламъци и сенки, но и
между рода Данаан и рода Терциан. А вследствие – и между
всички елфи и вампири във Валбара и Пангера. Елфите не си
поплюваха с кръвните вражди. Нито пък вампирите.
– Не – отговори Рун. – Само, че Максимус Терциан е умрял
броени часове след бизнес среща с Брайс.
Баща му остави призмата, повдигайки злобно горната си
устна.
– Казах ти да предупредиш това момиче да кротува.
Това момиче. Баща им винаги наричаше Брайс „това момиче“
или „момичето“. Рун не го беше чул да изговаря името ѝ от
дванайсет години насам. От първото ѝ и последно посещение в
тази вила.
Оттогава всичко се промени. Тринайсетгодишната Брайс
беше дошла с детски ентусиазъм да се запознае най-сетне с
баща си и близките му. Да се запознае с Рун, който се беше
развълнувал да открие, че има доведена сестра, след като
шейсет години беше живял с мисълта, че е единствено дете.
Есенния крал настоя срещата да бъде тайна – без да изтъква
очевидното: докато Оракула не прошепне какво бъдеще те
чака. Събитията от онзи ден бяха същинско бедствие – не само
за Брайс, но и за Рун. Гърдите му още се свиваха, като си
спомнеше как Брайс напуска вилата обляна в сълзи на ярост,
без дори веднъж да погледне през рамо. Отношението на баща
им към нея бе отворило очите му за истинската природа на
Есенния крал… И безчувственият елф пред него така и не беше
забравил този факт.
През следващите три години Рун често посещаваше Брайс в
дома на родителите ѝ. Тя беше малка светлинка в живота му –
всъщност най-ярката, ако трябваше да е откровен. До онова
глупаво, срамно скарване помежду им, заради което Брайс още
го мразеше в червата. Рун не я винеше – не и след думите,
които беше изплюл насреща ѝ, мигновено съжалявайки, че са
излезли през устата му.
Рун каза:
– Брайс се е срещнала с Максимус, преди да я предупредя да
се държи прилично. Появих се точно в края на срещата им. –
Веднага щом Рисо Сергато му се обади с необичайно сериозен
тон, Рун хукна към „Белият гарван“, без дори да се замисли
доколко е разумно. – Тибериан заяви, че аз съм алибито ѝ.
Казах му, че съм я изпратил до сградата ѝ и съм останал там
доста време след като Терциан е бил убит.
Лицето на баща му не разкриваше нищо.
– Въпреки това не звучи особено добре за момичето, че е било
в клуба и двете нощи на убийствата и е общувало с жертвите
броени часове преди тях.
– Брайс няма пръст в убийствата – натърти Рун. – Колкото и да
ми плямпа за алибита Тибериан, губернаторът явно е на същото
мнение, защото е поставил Брайс под охраната на 33-ти.
Сигурно би ги уважавал заради такава постъпка, ако ангелите
не бяха арогантни задници до един. За щастие, не бяха
изпратили най-арогантния от тези задници да проведе разпита
му.
– Това момиче притежава невероятен талант да се появява
точно където не трябва.
Рун овладя гнева, който запулсира в тялото му, магическите
си сенки, готови да го обгърнат, да го защитят от света.
Поредната причина баща му да го мрази: освен дарбите,
наследени от Звезделф, беше наследил и магията на майчиния
си род – елфите, владеещи Авален, обвития в мъгли северен
остров. Свещеното сърце на елфическата раса. Баща му би го
превърнал в пепелище, ако можеше. Това, че Рун не владееше
огнената магия на баща си, на повечето валбарски елфи, а
аваленската (и то повече, отколкото разкриваше) –
способността да призовава сенки и да върви през тях, беше
непростима обида в очите на Есенния крал.
Тишината се разливаше на вълни между двама им,
прекъсвана единствено от металическото скърцане на
планетарния модел в другия край на стаята, чиито планети се
въртяха бавно в орбитите си.
Баща му вдигна призмата към блещукащите първосвети в
един от трите кристални полилея.
Рун процеди:
– Тибериан каза, че губернаторът държал да не се разчува за
новото убийство, но искам разрешението ти да предупредя
майка ми.
Всяка дума стържеше в гърлото му. Искам разрешението ти.
Баща му махна небрежно.
– Разрешавам. Тя ще се съобрази с предупреждението ти.
Както цял живот се бе подчинявала на всяка заповед.
Щеше да го послуша, да се покрие и с радост да приеме
допълнителната охрана във вилата си на няколко сгради от
неговата, докато цялата тази врява не отшуми. Дори му хрумна
да остане при нея тази нощ.
Майка му не беше кралица – не беше дори консорт, нито
официална партньорка на краля. Не, милата му добродушна
майка беше избрана за една-единствена цел: да износи детето
му. След няколковековно управление Есенния крал бе решил,
че иска наследник. Като дъщеря на изтъкнат аристократски
род, отцепил се от кралския двор на Авален, тя на драго сърце
изпълнила дълга си, благодарна за вечната чест. През всичките
си седемдесет и пет години Рун не я бе чул да казва лоша дума
за баща му. За живота, който я бе задължил да води.
Дори когато баща му бе започнал тайната си злополучна
връзка с Ембър, майка му не ревнуваше. Толкова много жени бе
имало преди и след нея. Но никоя от тях не беше избрана
официално като нея да продължи кралския род. А когато Брайс
се появи, майка му се държа мило с нея при няколкото им
срещи. Майчински дори.
Рун не можеше да прецени дали ѝ се възхищава, задето
никога не се бунтува срещу златната клетка, в която живее.
Дали той самият не е повреден, като презира толкова своята.
Но макар и да знаеше, че може никога да не разбере майка
си, изпитваше пламенна гордост, че е наследил рода ѝ, че
способността му да върви през сенките го отличава от гадняра
пред него и му напомня постоянно, че не е длъжен да се
превърне в тиранично копеле като него. Въпреки че повечето
от роднините на майка му в Авален също не бяха цвете за
мирисане. Особено братовчедите му.
– А защо не ѝ се обадиш ти? – предложи Рун. – За да я предуп-
редиш лично. Тя ще оцени загрижеността ти.
– Имам други ангажименти – отвърна невъзмутимо баща му.
Рун открай време се изумяваше как бе възможно да е толкова
студен, когато във вените му горяха пламъци. – Уведоми я ти. И
се въздържай да ми даваш съвети относно връзката ми с майка
ти.–
Нямате връзка. Ти просто си я оплодил като кобила и си я
изпратил да пасе.
В стаята изпращяха искри.
– И ти си извлякъл добра полза от това оплождане,
Избранико.
Рун не дръзна да изрече думите, които напъваха да изскочат
от устата му. Въпреки че глупавата ми титла ти донесе още
влияние в империята и сред другите крале, пак те гложди,
нали? Ядосваш се, че не ти, а синът ти взе Звездния меч от
Пещерата на принцовете в тъмното сърце на Авален. Че не
ти, а синът ти застана сред отдавна мъртвите принцове на
Звезделф, спящи в саркофазите си, и те го намериха за
достоен да извади меча от ножницата му. Ти колко пъти си
опитвал като млад? Колко книги си изчел и колко опита си
направил в този кабинет, търсейки начини да притежаваш
Звездния меч, без да си избран за негов носител?
Баща му сви показалец да го привика към себе си.
– Нужна ми е дарбата ти.
– Защо?
Способностите му, наследени от Звезделф, бяха просто
искрица звездна светлина в дланта му. Сенките бяха по-
интересната дарба. Дори температурните сензори във
високотехнологичните камери из града не го засичаха, когато
вървеше през сенките.
Баща му пак вдигна призмата.
– Насочи лъч от звездната си светлина към това.
Без да изчака отговора му, кралят прилепи око към
металното устройство за наблюдение върху призмата.
Рун обикновено трябваше добре да се съсредоточи, за да
призове светлината си, а след това главата го болеше часове
наред, но… реши да опита от любопитство.
Опря показалец в кристалната призма, затвори очи и се
съсредоточи върху дишането си. Позволи на металическото
щракане от планетната система да го поведе надолу, надолу и
все по-надълбоко в черната яма в него, покрай кипящия
кладенец със сенките му, до малката хралупа под него. Там,
свито на кълбо като животно, заспало зимен сън, се криеше
единственото му семенце многобагрена светлина.
Той го взе нежно във въображаемата си длан и го поразбуди,
вдигайки го внимателно, сякаш носеше вода в шепи. И докато
го издигаше в себе си, силата му затрептя от нетърпение, топла
и прелестна – единственото нещо, което харесваше у себе си.
Като отвори очи, звездната светлина танцуваше около върха
на пръста му, пречупвайки се през призмата.
Баща му завъртя няколко копчета по устройството и си
записа нещо с другата ръка.
Семенцето звездна светлина започваше да му се изплъзва, да
се разсейва във въздуха.
– Само секунда още – нареди кралят.
Рун стисна зъби, сякаш така можеше да попречи на
светлинката да се пръсне.
Още едно щракване на устройството и още една записка с
архаичен ъгловат почерк. Древният език на елфите – баща му
записваше всичко на полузабравения език, който народът им бе
използвал по времето на преселението си на Мидгард от
Северната пукнатина.
Звездната светлина потрепери, лумна за миг и се изпари.
Думкащото сърце на Рун заглуши подразнения сумтеж на
Есенния крал.
Докато баща му довърши записките си, Рун успя да се
съвземе.
– Какво правиш с това нещо?
– Изучавам как светлината се движи през света. Как можем
да ѝ придаваме различни форми.
– Това не е ли работа на учените от университета?
– Интересите ни не се припокриват. – Баща му го огледа
изпитателно. И заяви без всякаква прелюдия: – Време е да
потърсиш уместна елфка за брак.
Рун примига.
– За теб?
– Не се прави на глупав. – Баща му затвори тефтера си и се
облегна назад в стола. – Дължиш наследник на рода ни. Трябва
да умножаваме съюзите си с други земи. Оракула предсказа, че
ще бъдеш справедлив и благороден крал. Това е първата крачка
в тази посока.
Всички елфи, и от мъжки, и от женски пол, посещаваха
Оракула на Лунния град на тринайсетгодишна възраст – един от
двата Велики ритуала за встъпване в зрелостта: няколко години
или десетилетия след срещата с Оракула идваше и
Изпитанието.
Коремът на Рун се преобърна при спомена за първия Ритуал,
много по-неприятен от тежкото Изпитание.
– Нямам намерение да се женя.
– Бракът е политическо споразумение. Създай наследник,
после продължавай да чукаш когото си поискаш.
Рун изръмжа.
– Няма да се оженя. И в никакъв случай няма да участвам в
уреден брак.
– Ще правиш каквото ти се каже.
– Ти не си женен.
– Не е имало нужда от политически съюз.
– А сега има?
– Отвъд морето бушува война, в случай че не си разбрал.
Положението се влошава с всеки изминал ден и не е изключено
сраженията да стигнат до нашите брегове. Затова трябва да се
подсигурим.
Рун впи разярен поглед в баща си. Кралят говореше сериозно.
– Искаш да ме ожениш, за да имаме солидни съюзници във
войната? – процеди Рун. – Нали астерите са ни съюзници?
– Да. Но войната е преходен период, през който в стълбицата
на властта лесно настъпват изменения. Налага се да
демонстрираме тежестта и влиянието си.
Рун обмисли думите му.
– Говориш за брак с друга раса.
Баща му трябваше да е много притеснен, за да се замисли
дори за толкова необичаен подход.
– Кралица Хекуба почина миналия месец. Обявиха дъщеря ѝ
Хипаксия за новата вещерска кралица на Валбара.
Рун беше гледал новините. Хипаксия Енадор беше млада, на
не повече от двайсет и шест години. Не разполагаха с нейни
снимки, защото майка ѝ я бе държала в планинската си
крепост.
Баща му продължи:
– Властта ѝ ще бъде официално призната от астерите на
Върховната среща идния месец. Скоро след това ще я обвържа с
елфите.
– Забравяш, че и Хипаксия ще има думата по въпроса. Може
да се изсмее в лицето ти.
– Шпионите ми докладваха, че ще почете старото ни
приятелство с майка ѝ. И ще е достатъчно несигурна като нов
владетел, та да приеме приятелската ни помощ.
Рун се чувстваше като муха, бавно притегляна към сърцето на
тъмна паяжина.
– Няма да се оженя за нея.
– Ти си принцът на валбарските елфи. Не ти се предлага
избор. – Студеното лице на баща му толкова му заприлича на
това на Брайс, че той извърна очи, неспособен да го понесе.
Учудваше се, че още никой не е разкрил тайната им. – Рогът на
Луна остава в неизвестност.
Рун пак се обърна към баща си.
– Е, и? Какво общо има той?
– Искам да го намериш.
Рун хвърли поглед към тефтерите, към призмата.
– Рогът изчезна преди две години.
– Но сега имам интерес да го намерим. Той принадлежеше
първо на елфите. Общественият интерес около издирването му
вече спада; сега е моментът да се сдобием с него.
Баща му потупа с пръст по масата. Нещо го беше ядосало. Рун
се замисли какво беше видял в графика му сутринта, когато го
прегледа набързо като част от задълженията си на командир на
елфическия отряд в Помощната гвардия. Срещи с надути
елфически благородници, тренировка с личния му страж и…
– Добре ли мина срещата с Мика?
Мълчанието на Есенния крал потвърди подозренията му. Той
прикова Рун с кехлибарените си очи, преценявайки стойката
му, изражението му – всичко. Рун знаеше, че никога няма да
отговаря на изискванията му.
Кралят каза:
– Мика искаше да обсъдим подсилването на отбранителните
сили на града ни, за да сме подготвени, в случай че конфликтът
наистина прекоси морето. Натърти, че елфите не са… това,
което бяха някога.
– Но елфическите отряди не отстъпват по нищо на вълчите.
– Не става въпрос за силата на войските ни, а за силата на
народа ни. – Гласът на баща му беше пропит с отвращение. –
Елфическата раса отдавна вехне; магията ни отслабва с всяко
следващо поколение, като разредено вино е. – Той погледна
смръщено Рун. – Първият избран принц от рода Звезделф
можеше да заслепи врага си само с лъч от звездната си
светлина. Ти едвам призоваваш искра, и то само за миг.
Рун стисна челюсти.
– Губернаторът те е поядосал, като гледам.
– Обиди силата ни. – Косата на баща му блестеше като лава,
сякаш кичурите ѝ се разтапяха. – Били сме се отказали от Рога
и сме позволили да се загуби преди две години.
– Някой го открадна от Храма на Луна. Не сме го загубили,
мамка му.
Рун не знаеше почти нищо за артефакта и окото му не мигна,
когато изчезна преди две години.
– Позволихме свещен предмет на народа ни да се превърне в
евтина туристическа атракция – озъби се Есенния крал. – И
искам ти да го намериш.
За да може после баща му да го натрие в носа на Мика.
Дребнав, крехък елф.
– Рогът не притежава сила – напомни му Рун.
– Той е символ, а всички символи имат сила – заяви кралят с
още по-ярко пламтящи коси.
Тялото на Рун се напрегна от спомена за горящата ръка на
баща му, стиснала лакътя му, прогаряща плътта му. Дори
сенките не успяваха да го скрият от този спомен.
– Намери Рога, Рун. Ако войната стигне до нашите брегове,
народът ни ще се нуждае от него.
Кехлибарените очи на баща му лумнаха. Криеше нещо от
него.
Рун се сещаше само за още едно нещо, способно да го разяри
така: Мика отново беше предложил Рун да замени баща си като
градоуправник на Пет рози. Вече от години се шепнеше за това,
а архангелът беше достатъчно умен да се досети колко би
вбесило Есенния крал. Върховната среща наближаваше и Мика
знаеше, че ядосвайки краля с намек за гаснещата му сила, ще
го подтикне да укрепи елфическите отряди на Помощната
гвардия точно преди събитието. Войната беше просто удобно
извинение.
Рун реши да си замълчи засега.
– Защо ти не потърсиш Рога?
Баща му въздъхна през дългия си тънък нос и огънят в него
стихна до жарава. Той кимна към ръката на Рун, където
допреди малко бе горяла звездната светлина.
– Търся го. От две години. – Рун примига учудено, но баща му
просто продължи: – В началото Рогът принадлежал на Пелиас,
първия принц на Звезделф. Понякога сходството събира. Дори
проучвайки го, може да ти се разкрият неща, скрити за други.
Напоследък Рун не четеше почти нищо друго, освен
новинарските рубрики и докладите на отрядите си. Мисълта да
се рови из древни книги с надеждата някое късче скрита
информация да изскочи насреща му, докато по улиците върлува
убиец…
– Ще си навлечем гнева на губернатора, ако си присвоим
Рога.
– Тогава действай дискретно, принце.
Баща му отвори тефтера си. Разговорът беше приключил.
Ясно, всичко опираше до засегнато его. Мика се беше подиг-
рал с баща му, омаловажил беше силата му – и сега кралят си
беше наумил да му покаже величието на елфите.
Рун стисна зъби. Имаше нужда от питие. Силно питие.
Тръгна към вратата с бесен главобол, предизвикан колкото от
призоваването на звездната светлина, толкова и от думите,
хвърлени насреща му.
Казах ти да предупредиш това момиче да кротува.
Намери Рога.
Сходството събира.
Уместна елфка за брак.
Създай наследник.
Дължиш го на рода ни.
Рун затръшна вратата след себе си. Като стигна до средата на
коридора, от гърлото му се изтръгна дрезгав, безрадостен смях.
Поне задникът още не знаеше, че го е излъгал за пророчеството
на Оракула преди десетилетия.
С всяка стъпка, водеща го надалеч от вилата на баща му, Рун
чуваше в главата си странния шепот на Оракула, как чете
бъдещето му в дима, докато той трепереше в сумрачната ѝ
мраморна стая:
Кралският род ще приключи с теб, принце.
15
Сиринкс драскаше по прозореца, притиснал лице към
стъклото. Съскаше от десет минути и Брайс, най-сетне свободна
да се отпусне върху меките възглавници на L-образния диван и
да погледа любимото си риалити предаване за вторник вечерта,
накрая се завъртя да види за какво е цялата гюрултия.
Малко по-едрата от териер химера пръхтеше и драскаше по
високото стъкло, докато залезът озаряваше твърдата ѝ златиста
козина. Дългата ѝ опашка с тъмен пискюл накрая, досущ като
лъвска, се мяташе напред-назад. Беше зализала малките си уши
по облата си рошава глава, а гънките и малко по-дългата козина
по врата ѝ – не точно грива – вибрираха от гърленото ръмжене.
Възголемите лапи с нокти като на граблива птица…
– Престани! Ще надраскаш стъклото!
Сиринкс погледна към Брайс през едното си обло, мускулесто
рамо – сплесканото му лице наподобяваше най-вече кучешко – и
присви тъмни очи насреща ѝ. Брайс му отвърна със строг
поглед.
Денят ѝ беше дълъг, странен и изтощителен, особено след
като получи съобщение от Хвойна, че Фурия я била
предупредила за оневиняването на Бригс и за новото убийство,
затова Брайс трябвало да внимава. Брайс се съмняваше някоя
от приятелките ѝ да знае за участието ѝ в разследването или за
ангела, назначен да ѝ сътрудничи, но все пак я заболя малко,
че Фурия не бе си направила труда да я предупреди лично. Че
дори Хвойна го направи със съобщение, а не лице в лице.
Очакваше и утрешният ден да е не по-малко изтощителен –
ако не и повече. Затова меренето на инати с
петнайсеткилограмова химера не ѝ се струваше най-доброто
определение за заслужена почивка.
– Преди малко те разходих – напомни тя на Сиринкс. – И ти
сипах допълнително храна.
Сиринкс изпухтя и пак задраска по прозореца.
– Лошо момче! – изсъска Брайс.
Е, да, леко вяло, но поне опита да прозвучи авторитетно.
Все пак и двамата с дребния звяр се преструваха, че тя държи
юздите.
Накрая Брайс се измъкна със стон от гнездото от възглавници
и тръгна по дървения под и килима към прозореца. На улицата
долу минаваха бавно коли, неколцина пешеходци се влачеха
към домовете си след дълъг работен ден и няколко двойки
вървяха хванати под ръка към един от изисканите ресторанти
по крайречния булевард в края на пресечката. Залязващото
слънце багреше небето в размити червени, златисти и розови
петна, палмите и кипарисите се полюшваха на топлия пролетен
бриз и… И на отсрещния покрив седеше ангел. Който се
взираше право в нея.
Брайс веднага разпозна сивите криле, тъмната, дълга до
раменете коса и широките плещи.
Мика беше казал, че ще ѝ назначи охрана.
Глупости. Нещо ѝ подсказваше, че губернаторът ѝ няма
доверие въпреки алибито ѝ.
Брайс се усмихна очарователно на Хънт Аталар и дръпна
рязко дебелите завеси.
Сиринкс се оплете в тях и измяука сърдито, измъквайки
набитото си тяло на заден ход от тежките дипли. Размаха
гневно опашка, а Брайс сложи ръце на хълбоците си.
– Толкова ли ти харесваше да гледаш?
Сиринкс оголи всичките си остри зъби и изскимтя ядосано,
после закрачи важно към дивана и се метна върху стоплените
от нея възглавници. Горкото онеправдано същество.
Само след секунда телефонът ѝ извибрира върху масичката за
кафе. Тъкмо когато започваше любимото ѝ предаване.
Номерът беше непознат, но изобщо не се изненада, когато
вдигна, пльосвайки се върху дивана, и Хънт изръмжа от другата
страна на линията:
– Отвори завесите. Искам да гледам предаването.
Тя вдигна босите си крака върху масичката.
– Не знаех, че ангелите гледат долнопробни риалити шоута.
– Предпочитам да гледам мача по сънбол, който върви в
момента, но и на това съм съгласен.
Мисълта Умбра Мортис да гледа сватовническа игра беше
достатъчно смехотворна, че Брайс да паузира предаването на
живо. Поне вече можеше да превърта рекламите.
– Какво правиш на онзи покрив, Аталар?
– Следвам заповеди.
Боговете да са ѝ на помощ.
– Заповедта да ме охраняваш не ти дава право да нарушаваш
личното ми пространство.
Трябваше да си признае, че е разумно някой да я пази, но
нямаше да му позволи да прекрачи всички граници.
– Някои биха го оспорили. – Тя отвори уста, но Хънт ѝ взе
думата: – Имам нареждания. Длъжен съм да ги изпълнявам.
Стомахът ѝ се сви. Да, Хънт Аталар беше длъжен да се
подчинява на заповедите.
Като всички други роби, били те ванири или човеци. Тя реши
да смени темата:
– И как се сдоби с този номер?
– В досието ти е.
Брайс потупа с крак по масата.
– Посети ли принц Рун?
Готова беше да плати цял златен знак, за да гледа сблъсъка
между брат ѝ и личния убиец на Мика.
– Исая го посети – измърмори Хънт и тя се усмихна. – Такъв е
протоколът.
– Значи въпреки че шефът ти ме включи в разследването, ти
реши да провериш алибито ми?
– Не аз измислям шибаните правила, Куинлан.
– Хмм.
– Дръпни завесите.
– Не, благодаря.
– Ако ме поканиш у вас, ще ме улесниш още повече.
– В никакъв случай.
– Защо?
– Защото си вършиш работата чудесно и от онзи покрив.
Кикотът на Хънт пропълзя по костите ѝ.
– Наредено ни е да разкрием тези убийства. Така че колкото и
да ти е неприятно, захарче, с теб много ще се сближим.
Снизходителната самонадеяност, с която изрече обръщението
„захарче“, я накара да стисне зъби.
Тя стана, отиде до прозореца, висок от пода до тавана, и
подръпна завесите колкото да види ангела, застанал на
отсрещния покрив, с телефон до ухото и поразгърнати сиви
криле, сякаш пазеше равновесие срещу вятъра.
– Сигурна съм, че много обичаш да си играеш на закрилници
и девойки в беда, но не забравяй, че аз оглавявам
разследването. Ти си ми помощник.
Дори през цяла улица го видя как врътна очи.
– Може ли да пропуснем тия глупости с йерархията?
Сиринкс я побутна по прасците и се шмугна покрай краката
ѝ, за да вижда ангела.
– Що за домашен любимец е това?
– Химера.
– Изглежда скъпо.
– Скъп беше.
– Апартаментът ти също изглежда доста скъпичък.
Магьосницата явно ти плаща добре.
– Да.
Наполовина истина.
Той разпери криле.
– Вече имаш номера ми. Обади ми се, ако стане нещо или
имаш лошо предчувствие, или ти потрябва нещо.
– Пица например?
Тя видя съвсем ясно средния пръст, който Хънт вдигна над
главата си. И това била Сянката на Смъртта.
– Ставаш за доставчик с тези криле – измърка Брайс.
Ангелите в Лунатион никога не се унижаваха с толкова
прости професии. Никога.
– Дръж проклетите завеси отворени, Куинлан – процеди той и
прекъсна връзката.
Брайс му махна подигравателно и затвори завесите напълно.
Тъкмо се пльосна отново на дивана, когато телефонът ѝ
извибрира за съобщение.
Защитен ли е апартаментът ти със заклинания?
Тя врътна очи и отговори: Глупава ли ти изглеждам?
Хънт веднага изстреля: В града се случват разни гнусотии и
на теб ти е осигурена първокласна охрана, а ми четеш конско,
че нарушавам личното ти пространство. Според мен това
говори достатъчно за интелекта ти.
Палците ѝ заподскачаха бясно по екрана и тя написа
намръщено: Отлитай на майната си, ако обичаш.
Натисна бутона за изпращане, преди да се замисли доколко е
разумно да говори така на Умбра Мортис.
Той не отговори. Брайс се усмихна самодоволно и взе
дистанционното.
Нещо тупна по прозореца и тя едва не изскочи от кожата си.
Сиринкс се втурна към завесите, ръмжейки като побеснял.
Тя заобиколи бързо дивана и дръпна рязко завесите да
провери какво е хвърлил по прозореца ѝ…
Ангелът размахваше криле във въздуха пред него, впил
кръвнишки поглед в Брайс.
Тя не отстъпи от мястото си, колкото и да препускаше
сърцето ѝ. Просто отвори прозореца и вятърът от могъщите му
криле развя косата ѝ.
– Какво?
Тъмните му очи дори не мигнаха. Поразително – само така
можеше да опише Брайс лицето на Хънт, с мъжествените му
линии и остри скули.
– Това разследване може да протече по лесния начин или по
трудния.
– Не ме…
– Спести ми глупостите. – Вятърът полюшваше кичури от
тъмната му коса. Пърпоренето на крилете му заглушаваше
звуците на трафика по улицата долу и смаяните възгласи на
човеците и ванирите, които го зяпаха оттам. – Разбрах, не ти
харесва да те наблюдават, да се държат с теб като с беззащитно
момиченце. – Той скръсти мускулести ръце. – Но и двамата
нямаме думата в случая. Така че вместо да си губиш времето в
брътвежи за личното ти пространство, защо не направиш
списъка на заподозрените и този с последните места, които е
посетила Даника?
– А ти защо не спреш да ми нареждаш как трябва да
оползотворявам времето си?
Той я изгледа убийствено и Брайс можеше да се закълне, че
вкуси етер.
– Ще бъда болезнено откровен с теб.
– Чудно.
Ноздрите му се разшириха.
– Ще направя всичко нужно да разреша случая. Дори да се
наложи да те вържа за някой стол, докато не направиш
шибаните списъци.
Тя се подсмихна.
– Мръсни игрички. Супер.
Очите на Хънт притъмняха още повече.
– Не. Се. Ебавай. С мен.
– Да, да, ти си Умбра Мортис.
Зъбите му проблеснаха.
– Наричай ме както си искаш, Куинлан, само прави каквото
ти се казва.
Шибан алфа-задник.
– Безсмъртието ти дава прекалено много време да живееш с
гигантски бастун в задника.
Тя сложи ръце на хълбоците си. Само дето Сиринкс напълно
подкопа позата, подскачайки на място в краката ѝ.
Ангелът провлачи поглед към домашния ѝ любимец и вдигна
вежди. Сиринкс замаха буйно с опашка. Хънт изпръхтя – като
че ли напук на себе си.
– Ти май си умно зверче, а? – Стрелна презрителен поглед
към Брайс. – По-умно от стопанката си за всеки случай.
Поправка: кралят на алфа-задниците.
Сиринкс обаче сияеше от щастие. И Брайс изпита внезапна,
необяснима нужда да го скрие от Хънт, от всеки, от всичко. Той
си беше неин, само неин, и не ѝ харесваше мисълта, че някой
може да влезе в малкия им пашкул…
Хънт пак вдигна поглед към нея.
– Притежаваш ли оръжия?
Типично мъжкарският блясък в очите му ѝ подсказваше, че
не очаква положителен отговор.
– Обезпокой ме отново – отвърна му мило, затваряйки
прозореца в лицето му, – и ще разбереш.
Хънт се чудеше колко ли ще си изпати, ако хвърли Брайс
Куинлан в Истрос.
След такава сутрин всяко наказание от Мика или
вероятността Джесиба Рога да го превърне в прасе му се
струваха разумна цена.
Облегнат на стълба на една улична лампа, докато ситният
дъжд мокреше лицето му, Хънт стисна челюсти до болка. По
това време тесните улици на Стария площад вече гъмжаха от
хора, тръгнали на работа – към множеството магазини и
галерии в района или към кулите на Бизнес района на около
километър оттук. Всички забелязваха крилете и лицето му и го
заобикаляха отдалеч.
Без да им обръща внимание, Хънт погледна часовника на
телефона си. Осем и петнайсет.
Беше изчакал достатъчно. Набра номера, долепи телефона до
ухото си и след второто позвъняване Исая каза:
– Моля те, успокой ме, че Брайс е жива.
Говореше задъхано, тоест или тренираше във фитнеса на
военните квартири, или се наслаждаваше на компанията на
новия си любовник.
– Засега.
Нещо изпиука – явно Исая намаляваше скоростта на пътеката
за бягане.
– Да питам ли тогава защо ми се обаждаш толкова рано? –
След кратка пауза добави: – И то от „Самсън Стрийт“?
Макар и да знаеше, че Исая може да следи
местонахождението му чрез предавателя в телефона на Хънт,
пак изгледа смръщено най-близката видима камера. Вероятно
имаше скрити в короните на кипарисите и палмите по
тротоарите, както и в пръскачките, щръкнали от мократа трева
на околните цветни лехи, и вградени в железните стълбове на
уличните лампи, като този, на който се беше облегнал сега.
Винаги те наблюдаваше някой. В целия проклет град, на
целия континент, на цялата планета винаги те наблюдаваше
някой. Дори серните ракети на Астерската гвардия да
превърнеха града в поле от отломки с унищожителната си
магия, камерите щяха да продължат да записват.
– Знаеше ли – подхвана шепнешком Хънт, докато групичка
пъдпъдъци, вероятно семейство дребни метаморфи, пресичаха
улицата в индианска нишка, – че химерите умеят да разбиват
ключалки, да отварят врати и да прескачат от място на място,
все едно влизат от стая в стая.
– Не… – отвърна задъхано Исая.
Очевидно и Куинлан не знаеше, щом си правеше труда да
затваря зверчето си в клетка. А може би просто искаше да му
осигури убежище, както хората правеха с кучетата си. Защото
иначе нямаше как да го задържи вътре без цял куп заклинания.
Низшите, класът ванири, към който принадлежаха химерите,
имаха много такива интригуващи дребни сили. Отчасти затова
поддържаха толкова висока цена на пазара. И затова от
хилядолетия Сенатът и астерите отхвърляха опитите за
въвеждане на закони, които официално да ги превърнат в
обекти за търгуване. Твърдяха, че Низшите били твърде опасни,
защото не разбирали закона, а силите им можели да
представляват заплаха, неограничени от различите заклинания
и магически татуировки.
И твърде доходоносни, особено за влиятелните личности,
чиито семейства извличали най-солидна облага от търговията с
тях.
Затова си оставаха Низши.
Хънт прибра крилете си едно по едно. Капчици вода
обсипваха сивите им пера като прозрачни бисери.
– Това вече се превръща в кошмар.
Исая се прокашля.
– Наблюдавал си Куинлан само една нощ.
– Десет часа, ако трябва да сме точни. До момента, в който
химерата ѝ просто изникна до мен призори, ухапа ме по
задника, задето почти бях задрямал, и пак изчезна. Просто се
появи в апартамента. В същия миг, разбира се, Куинлан излезе
от спалнята си, отвори завесите и ме видя да се държа за
задника като някакъв идиот. Знаеш ли колко остри зъби имат
химерите?
– Не.
Хънт можеше да се закълне, че долови усмивка в гласа на
Исая.
– Като долетях до прозореца ѝ, за да ѝ обясня какво е
станало, тя просто наду музиката и ме игнорира като досадно
хлапе.
Тъй като апартаментът ѝ беше защитен с достатъчно
заклинания да отблъснат цял отряд ангели, Хънт дори не опита
да влезе през прозореца. Беше ги изпробвал всичките през
нощта. Затова се принуди само да я изгледа на кръв през
стъклото. Докато не излезе от спалнята си само по спортен
сутиен и прашки. Тя отвърна на отстъплението му към покрива
с котешка усмивка.
– След това я видях чак като излезе да тича. Показа ми
среден пръст.
– И си отишъл на „Самсън Стрийт“ да гледаш сърдито? Какъв
ти е зорът?
– Зорът ми, копеле такова, е, че може да я убия, преди да
намерим истинския убиец.
А на всяка цена трябваше да разреши този случай.
– Просто си ядосан, че не я е страх от теб и не ти се умилква.
– Да, бе, умрял съм някой да ми се умилква…
– Къде е Куинлан сега?
– На маникюр.
Исая се умълча за момент и като че ли всеки момент щеше да
избухне в смях.
– Затова висиш на „Самсън Стрийт“ преди девет.
– И зяпам през витрината на козметичен салон като някой
психопат.
Това, че Куинлан дори не беше започнала да издирва убиеца,
го дразнеше също колкото поведението ѝ. Затова Хънт
продължаваше да я гледа с подозрение. Не знаеше как или
защо би убила Даника, глутницата ѝ и Терциан, но беше
свързана с всичките престъпления. Беше посетила един и същ
клуб във вечерите на убийствата им. Знаеше нещо – или беше
направила нещо.
– Ще затварям. – Копелето определено се усмихваше. –
Изправял си се пред цели вражески армии, оцелял си на
арената на Сандриел, бил си се с архангели. – Исая се
изкиска. – Сигурен съм, че ще се справиш с една купонджийка.
Връзката прекъсна.
Хънт стисна зъби. През витрината на салона виждаше съвсем
ясно как Брайс седи пред една от мраморните работни масички,
разперила пръсти срещу симпатична драка с
червеникавозлатисти люспи, която нанасяше пореден слой лак
върху ноктите ѝ. Колко ѝ трябваха?
Заради ранния час в салона имаше само още няколко
клиентки, чиито нормални, заострени или извити нокти бяха
подложени на пилене, лакиране или каквото там им правеха на
такива места. Всичките до една често надничаха през
витрината. Към него.
Вече си беше спечелил хищнически поглед от метаморфката
сокол с тюркоазена коса на рецепцията, която обаче не посмя
да излезе и да го помоли да си тръгне, защото притеснява
клиентките ѝ.
Брайс просто си седеше и не му обръщаше никакво внимание.
Бъбреше си с маникюристката и се смееха.
Хънт се изстреля в небесата секунди след като Брайс напусна
апартамента си по-рано сутринта. Следеше я от въздуха, защото
не се и съмняваше, че все някой ще го заснеме, ако кацне до
нея насред оживената улица и я сграбчи за гърлото.
Тя пробяга петнайсетте пресечки до козметичния салон, без
дори да се изпоти, макар че прилепналото ѝ спортно облекло
беше влажно от ситния дъжд, и преди да влезе, го изгледа
остро, за да го предупреди да стои навън.
Това беше преди цял час. Цял час изтезаваха ноктите ѝ с
електрически машинки, пили и ножици, от които дори
Кошутата би настръхнала.
Пет минути. Даваше ѝ още пет шибани минути, след което
щеше да я извлече от салона. Мика трябва да е обезумял – това
беше единственото обяснение да иска помощ от момиче, което
поставяше ноктите си над отмъщението за приятелката си.
Защо ли се учудваше? След всичко, което беше видял в
живота си, след всичките си срещи и разочарования, подобни
глупости вече отдавна не биваше да му правят впечатление. Да,
фактът, че беше получовек, я поставяше в неизгодно
положение – доста неизгодно за света, в който живееха. Но тя
се справяше добре. Много добре, щом живееше в такъв
апартамент.
Драката отмести шишенцето с лак и размаха пръсти върху
ноктите на Брайс. Проблесна магия и конската опашка на
Брайс се люшна, сякаш развяна от сух вятър.
Повечето драки владееха огнена и вятърна магия, също като
тази на валбарските елфи. В северняшкия климат на Пангера
обаче беше срещал драки и елфи, способни да командват
водата, дъжда и мъглите – магия, извлечена от стихиите. Но
дори сред потайните драки и елфите никой не носеше
светкавици във вените си. А беше търсил такъв – в младините
си, отчаян да намери някой, който да го научи да контролира
силата си. Накрая му се наложи сам да се научи.
Брайс огледа ноктите си с усмивка. После прегърна драката.
Прегърна я, в името на боговете. Все едно маникюрът беше
велик военен подвиг.
Хънт се учудваше, че не е изтъркал зъбите си до венците от
скърцане, когато Куинлан най-сетне се отправи към вратата и
махна за довиждане на усмихнатата рецепционистка, която ѝ
подаде прозрачен чадър.
Стъклената врата се отвори и този път Брайс благоволи да го
погледне в очите.
– Ти сериозно ли?
Думите избухнаха от гърдите му.
Тя отвори чадъра и за малко да му извади окото.
– По-важна работа ли имаше?
– Накара ме да чакам в дъжда.
– Ти си голям, здрав ангел. Няма да се разтопиш от малко
вода.
Хънт тръгна с нея.
– Казах ти да направиш списъците. А ти си направи
маникюра.
Тя спря на едно кръстовище, за да изчака натоварения
трафик, и се изправи в пълен ръст. Не можеше да се мери с
неговия, но някак успя да го погледне отвисоко.
– Щом толкова те бива да разследваш, защо не се заемеш сам,
за да ми спестиш усилията?
– Губернаторът ти даде нареждане. – Думите прозвучаха
нелепо дори в неговите уши. Тя тръгна да пресича улицата и
Хънт я последва. – И очаквах, че ще имаш личен стимул да
откриеш извършителя.
– Не си въобразявай, че знаеш нещо за мен.
Тя заобиколи една локва с дъждовна вода или пикня. В
квартала Стария площад никога не се знаеше.
Хънт едва се сдържа да не я бутне в локвата.
– Имаш проблем с мен ли?
– Не, просто си ми безразличен.
– Чувството е взаимно.
Очите ѝ проблеснаха, сякаш някъде надълбоко в тях лумна
огън. Тя го огледа презрително от глава до пети и някак –
незнайно как, дявол да я вземе – го накара да се почувства
около десет сантиметра висок.
Той си замълча, докато не свърнаха по нейната улица. Тогава
изръмжа:
– Трябва да направиш списъка със заподозрени и този с
местата, където е ходила Даника през последната седмица
преди смъртта си.
Брайс огледа ноктите си, чийто лак някак преминаваше от
розово към синкаволилаво. Като небето по смрачаване.
– Никой не обича досадниците, Аталар.
Като стигнаха до сводестия вход на сградата ѝ – оформен като
рибешка перка, установи снощи Хънт, – стъклените врати се
отвориха пред нея. Тя влезе с разлюляна опашка и подвикна
ведро:
– Чао.
Хънт провлачи:
– Някой би си помислил, че се опитваш да възпрепятстваш
официално разследване с лиготиите си, Куинлан.
Щом не можеше да я принуди да работи по случая, щеше да
се пробва да я сплаши.
И то с истината: още беше сред заподозрените.
Очите ѝ пламнаха отново и Хънт изпита задоволство.
Поусмихна се и добави:
– Побързай. Ще закъснееш за работа.
Посещението в козметичния салон си беше струвало по много
причини, но най-вече защото вбеси Аталар.
– Не разбирам защо не пуснеш ангела вътре – измърмори
Лехаба, кацнала на една стара висока свещ. – Такъв красавец е!
Седнала пред затрупаната с документи маса в библиотеката
на галерията, Брайс изгледа косо пламъчето с женска форма.
– Гледай да не окапеш с восък документите, Леле.
Огнената феичка изпръхтя недоволно и напук пльосна
задника си върху фитила. По страните на свещта се разтече
стопен восък, но тя продължи да си седи с реещи се над главата
ѝ златисти коси – истински пламък с пищна женска фигура.
– Стърчи на покрива в това ужасно време. Пусни го да си
почине на дивана. Сиринкс каза, че ще му даде да го погали,
ако няма какво друго да прави.
Брайс въздъхна към изрисувания таван – нощно небе,
сътворено с любящо внимание към детайла. Гигантският златен
полилей, окачен по средата му, приличаше на изригващо
слънце, а другите висящи лампи бяха подредени около него
като седемте планети.
– Ангелът – натърти, поглеждайки намръщено към Сиринкс,
който спеше на зеления кадифен диван – няма да стъпи тук.
Лехаба въздъхна тъжно.
– Някой ден шефката ще ме продаде на някой пошъл дъртак и
ти ще съжаляваш, че си ми отказвала каквото и да било.
– Някой ден въпросният пошъл дъртак ще те накара да си
вършиш работата и да пазиш книгите му и ти ще съжаляваш, че
си прекарвала всичките си часове на относителна свобода в
мрънкане.
Капка горещ восък тупна със свистене върху масата. Брайс
вирна глава.
Лехаба се беше проснала по корем върху свещта, провесила
лениво ръка от едната ѝ страна. В опасна близост до
документите, с които Брайс се занимаваше от три часа.
– Да не си посмяла!
Лехаба завъртя ръката си така, че да се вижда татуировката
върху огнената ѝ китка. Беше жигосана в плътта ѝ секунди след
раждането ѝ. SPQM. Всички феи – огнени, водни и земни –
имаха същата. Като наказание за участието им в бунта на
ангелите преди двеста години, когато феите бяха дръзнали да
въстанат срещу статута си на перегрини. На Низши. За
назидание астерите не само ги бяха поробили и измъчвали като
ангелите, но и бяха постановили всяка фея – не само
присъединилите се към легиона на Шахар – да е роб по
рождение и ги бяха прокудили от Дома на небеса и дихания.
Обричайки всичките им наследници на скиталчество и робия.
Завинаги.
Това беше един от най-скандалните епизоди в историята на
Републиката.
Лехаба въздъхна.
– Откупи ме от Джесиба. Така ще мога да живея в твоя
апартамент, да ти правя горещи вани и да притоплям храната
ти. Беше способна на много повече от това и Брайс го знаеше.
Реално магията на феичката превъзхождаше нейната. Но това
важеше за повечето нечовеци. Пък и макар да беше по-силна от
тази на Брайс, представляваше само въгленче в сравнение с
огъня на елфите. На баща ѝ.
Брайс остави документите за покупко-продажба на масата.
– Не е толкова лесно, Леле.
– Сиринкс ми каза, че си самотна. Мога да те разведрявам.
В отговор химерата се преобърна по гръб, с увиснал от устата
ѝ език, и изхърка.
– Първо, в сградата ми не се допускат огнени феи. Нито пък
водни. Застрахователен кошмар сте. И второ, не мога просто да
попитам Джесиба. Няма да се учудя дори да се отърве от теб
само защото съм я попитала.
Лехаба опря обла брадичка в дланта си и още една капка
разтопен восък тупна в опасна близост до документите.
– Тя ти даде Сири.
Брайс се помоли на Ктона за търпение.
– Позволи ми да купя Сиринкс, защото животът ми беше
тотално прецакан и изпаднах в истерия, а тя реши, че ѝ е
омръзнал, и опита да го продаде.
Огнената феичка каза тихо:
– Когато Даника умря.
Брайс затвори очи за секунда, после отвърна:
– Аха.
– Не ми харесва да говориш толкова грубо, Биби.
– Тогава изобщо няма да харесаш ангела.
– Той е повел народа ми в битка. И е член на моя Дом.
Заслужавам да се запозная с него.
– Доколкото знам, битката не е приключила особено добре и
огнените феи са били изритани от Небеса и дихания заради
това.
Лехаба се надигна и седна с кръстосани крака.
– Принадлежността към Домовете не се определя от
правителството. Изгнанието ни е само формално.
Вярно беше. Но Брайс каза:
– Думата на астерите и Сената е закон.
Лехаба служеше като пазителка на библиотеката от
десетилетия. Не звучеше особено разумно да наемеш огнена
фея в библиотека, но при положение че една трета от книгите
на това място само чакаха шанс да избягат, да убият някого или
да го изядат – невинаги в този ред, – си струваше рискът да
повериш задачата на жив огън, който да ги държи в строя.
Колкото и да дърдореше през това време.
Нещо изтропа на мецанина. Сякаш някоя книга беше скочила
от рафта си.
Лехаба изсъска и посиня. Чу се шумолене на хартия и кожа и
провинилата се книга бързо се върна на мястото си.
Брайс се усмихна. В следващия момент иззвъня служебният
телефон. Тя погледна към екрана му и веднага се пресегна за
слушалката, изшушуквайки на феята:
– Връщай се на поста си.
Изчака Лехаба да стигне до стъклената полусфера, под която
провеждаше огненото си бдение над немирните книги в
библиотеката, и вдигна:
– Добър ден, шефке.
– Някакъв напредък?
– Още разследваме. Как е в Пангера?
Вместо да отговори, Джесиба заяви:
– Един клиент ще дойде в два. Бъди готова. И не оставяй
Лехаба да дрънка толкова. Има си работа.
Връзката прекъсна.
Брайс стана от бюрото, където работеше цяла сутрин.
Дъбовата ламперия на библиотеката под галерията изглеждаше
стара, но под панелите ѝ се криеха най-скъпите заклинания и
технологии – сред които убийствена музикална уредба, която
Брайс усилваше до дупка, когато Джесиба беше отвъд
Халдренско море.
Не че танцуваше тук – вече не. Напоследък музиката ѝ
служеше просто да заглушава влудяващото жужене на
първосветите. И безкрайните монолози на Лехаба.
Библиотеки обгръщаха всички стени, прекъснати единствено
от десетина малки аквариума и терариума с всевъзможни
обикновени животинки: гущери, змии, костенурки и различни
гризачи. Брайс често се питаше дали това не са хора, ядосали
Джесиба. Никоя от дребните твари не показваше белези на
осъзнатост, което правеше идеята още по-ужасяваща. Не
просто щяха да са превърнати в животни, но и щяха да са
забравили, че някога са били друго.
Естествено, Лехаба беше дала имена на всичките, едно от
друго по-нелепи. Геконите в най-близкия аквариум бяха Орехче
и Джинджифил. Според нея били сестри. Черно-бялата змия на
мецанина се казваше Госпожица Попи.
Феята не кръщаваше само обитателите на най-големия
аквариум. Той заемаше цяла стена и зад масивното му стъкло
се виждаше само воден мрак. За щастие, в момента беше
празен.
Минала година Брайс лобира от името на Лехаба за няколко
дъгови змиорки, които да поозарят мътните води с
пъстроцветната си светлина. Джесиба отказа и вместо тях купи
келпи, което реши, че трябва да се съвкуплява със стъклото и го
правеше с финеса на пиян колежанин.
Брайс много бързо подари гаднярчето на един клиент.
А сега трябваше да се приготви за работа. Не за документите,
нито за срещата – а за онова, което щеше да направи довечера.
Боговете да ѝ бяха на помощ, ако Аталар научеше преди това.
Но само мисълта за физиономията му, когато разбереше
плановете ѝ, беше достатъчен стимул.
Оставаше ѝ единствено да оцелее.
16
Лудокоренът, който Рун беше изпушил преди десетина минути
с Флин, май беше по-силен, отколкото приятелят му твърдеше.
Проснат в леглото си, със специално оформени за
заострените му уши слушалки, Рун затвори очи и се остави на
мощния бас и живия, динамичен синтезатор на музиката.
Единият му ботуш потупваше в такт с равномерния ритъм, а
пръстите му барабаняха преплетени върху корема му,
следвайки все по-извисяващите се акорди. С всеки дъх се
отдалечаваше все повече от собственото си съзнание, сякаш
нещо дърпаше ума му от обичайния му капитански пост пред
щурвала.
Тялото му се отпускаше толкова дълбоко, че се разтопяваше;
костите и кръвта му се превръщаха в течно злато, което се
разливаше във вените му с всяка нота. Цялото му напрежение,
всички гневни думи и чувства се изтичаха от него и
изпълзяваха от леглото му като змия.
Той им показа среден пръст. Съзнаваше, че лудокоренът му
действа така заради дългите часове на размишления върху
глупавите заповеди на баща му.
Да върви по дяволите!
Лудокоренът прегърна нежно съзнанието му и го потопи в
блещукащите си дълбини.
Рун потъна безропотно в тях и позволи на музиката да го
облее. Тялото му пропадаше бавно в матрака, през сенки и
звездна светлина. Златистите нишки на песента се рееха над
него, проблясващи от всеки звук. Дали движеше тялото си?
Клепачите му натежаваха твърде много, за да погледне.
Аромат на люляк и мускатово орехче изпълни стаята.
Женствен, елфически…
Ако някоя от елфките, купонясващи на долния етаж, се беше
качила в стаята му с надеждата за малко потна забава с принца
на елфите, щеше да остане жестоко разочарована. Точно сега
изобщо не беше в състояние за секс. Не и качествен.
Клепачите му тежаха като олово. Трябваше да ги отвори.
Къде беше контролният пулт на тялото му, по дяволите? Дори
сенките му се бяха понесли нанякъде, твърде надалеч, за да ги
призове.
Ароматът се усилваше. Познат му беше. Познат като…
Рун се надигна като ужилен и отвори рязко очи. Сестра му
стоеше до долния край на леглото му.
Устата ѝ се движеше, очите ѝ с цвят на уиски излъчваха суха
насмешка, но Рун не чуваше какво говори, нито дума…
А. Да. Слушалките. Бумтящата музика.
Рун примига бързо и стисна зъби от напън да устои на
наркотика, който се мъчеше пак да го завлече на онова дълбоко
място. Свали слушалките и паузира музиката от телефона си.
– Какво?
Брайс се облегна на очукания му дървен скрин. Поне този път
носеше нормални дрехи. Въпреки че дънките ѝ изглеждаха като
нарисувани върху тялото ѝ, а кремавият ѝ пуловер не оставяше
почти нищо на въображението.
– Казах, че ще ти се спукат тъпанчетата от толкова силна
музика.
Рун присви очи насреща ѝ. Виеше му се свят. Мигна няколко
пъти, за да се разсеят ореолите от звездна светлина около
главата и краката ѝ.
Брайс изсумтя.
– Не халюцинираш. Наистина съм тук.
Чувстваше устата си на хиляда километра от тялото си, но
някак успя да я попита:
– Кой те пусна?
Деклан и Флин бяха на долния етаж с няколко от най-добрите
им елфически воини. А Рун се сещаше за един-двама от тях, до
които не искаше сестра им да припарва.
Вместо да му отговори, Брайс погледна смръщено към единия
ъгъл на стаята му. Към купчината мръсни дрехи, върху която
беше метнал Звездния меч. И той сияеше със звездна аура. И
като че ли даже пееше. Рун разтръска глава, за да прочисти
ушите си.
– Трябва да поговорим – каза Брайс.
За последно сестра му беше влизала в тази стая на
шестнайсет, но преди това Рун я беше чистил с часове. И
цялата къща. Беше укрил всички бонгове, шишета и бикини,
невърнати на собственичките им, и съвестно бе заличил всяка
следа от секса, наркотиците и останалите глупости, които се
вършеха тук.
Онзи път Брайс бе стояла на същото място. Докато деряха
гърла един срещу друг.
Миналото и настоящето започнаха да се размиват; Брайс се
смаляваше и уголемяваше, лицето ѝ на зряла жена си връщаше
меките тийнейджърски черти, блясъкът в кехлибарените ѝ очи
ставаше ту топъл, ту студен, а зрението му я обгръщаше в
звездна светлина, и още звездна светлина, и още…
– Мамка му – измърмори Брайс и тръгна към вратата. – Жалък
си.–
Къде отиваш? – смънка той.
– Да ти донеса вода. Не можем да говорим така – обясни и
отвори вратата.
Рун осъзна, че трябва да е нещо важно, щом не само беше
дошла, но и го искаше с бистър ум. И че все пак не беше
изключено да халюцинира, но при всички случаи нямаше да я
пусне сама в онзи бардак долу.
Запрепъва се след нея на крака, които му се струваха дълги
десет километра и тежки хиляда килограма. Смътното
осветление на коридора прикриваше разнородните петна по
белите стени – спомени от безкрайните партита, които с
приятелите му бяха правили през петдесетте години, откакто
живееха заедно. Е, всъщност обитаваха тази къща от двайсет
години – и се преместиха тук, защото предишната буквално
започваше да се разпада. Всъщност и на тази май не ѝ оставаха
повече от две години живот.
Брайс вече беше слязла до средата на внушителното вито
стълбище и първосветите в кристалния полилей озаряваха
червената ѝ коса сред сияещия ореол. Защо чак сега
забелязваше, че полилеят виси накриво? Сигурно от онзи път,
когато Деклан скочи върху него от парапета на стълбището и се
залюля, лочейки от шише уиски. Поне падна бързо, защото
беше прекалено пиян да се задържи.
Ако Есенния крал знаеше какви простотии се случват в тази
къща, нито той, нито другите градоуправници щяха да им
позволят да ръководят елфическата дивизия на Помощната
гвардия. И Мика определено нямаше да го предложи за
заместник на баща му в съвета.
Но си позволяваха да препиват и да се друсат само в
свободните вечери. Никога по време на дежурство.
Брайс стигна до дъбовия под на първия етаж и тръгна покрай
масата за бирен пинг-понг, заемаща по-голямата част от
фоайето. Няколко чаши бяха разхвърляни по лекьосаната ѝ
шперплатова повърхност, изрисувана от Флин във висок според
тях стил: творението изобразяваше глава на гигантски елф,
погълнал цял ангел; от затворените му зъби стърчаха само
съдраните криле на жертвата. Картината сякаш се движеше,
докато Рун слизаше по стълбите. Дори можеше да се закълне,
че елфът му намигна.
Да, вода. Трябваше му вода.
Брайс стигна до всекидневната, откъдето музиката гърмеше
толкова силно, че зъбите на Рун тракаха в черепа му.
Той влезе тъкмо когато Брайс минаваше покрай билярдната
маса в дъното на дългото, просторно помещение. Няколко
воини бяха застанали около нея в женска компания и играеха
задълбочено.
Тристан Флин, син на лорд Хоторн, наблюдаваше играта от
близкото кресло с красива дриада в скута. Светещите му
кафяви очи имаха същия замъглен поглед като тези на Рун.
Когато Брайс го доближи, едното ъгълче на устата му се вдигна
в дяволита усмивка. Обикновено само един поглед от Тристан
Флин стигаше жените да пропълзят в скута му като дървесни
нимфи, а ако в него имаше жлъч, враговете му мигновено си
плюеха на петите.
Очарователен донемайкъде и също толкова смъртоносен. Това
трябваше да е мотото на рода Флин.
Брайс го подмина най-безцеремонно, непоблазнена от
елфическата му красота и масивните мускули, но подхвърли
през рамо:
– Какво си му дал?
Флин се приведе напред, изтръгвайки късата си кестенява
коса от дългите пръсти на дриадата.
– Защо реши, че съм бил аз?
Брайс продължи към сводестия вход на кухнята в дъното на
всекидневната.
– Защото и ти изглеждаш също толкова надрусан.
Деклан се обади от големия диван в другия край на
помещението, отворил лаптоп върху коленете си, докато един
много впечатляващ драк лежеше наполовина върху него и
прокарваше извити нокти през тъмночервената му коса:
– Здрасти, Брайс. На какво дължим това удоволствие?
Брайс посочи с палец зад гърба си към Рун.
– Идвам да проверя как е Избраника. Вървят ли
компютърните шашми, Дек?
Деклан Емет не обичаше да омаловажават доходоносната
кариера, която си беше изградил, като проникваше в сайтовете
на Републиката, а после искаше безбожни суми, за да разкрие
най-опасните им слабости. Въпреки това се ухили.
– Не мога да се отърва от пари.
– Браво – отвърна Брайс, преди да влезе в кухнята.
Няколко от другите воини вече зяпаха натам с неприкрит
интерес. Флин изръмжа тихо:
– Да не сте я пипнали с пръст, задници.
Само толкова им стигаше. Дори не се наложи Флин да
изплющи по пода с някоя от лианите на земната си магия,
доста рядка сред склонните към огнени сили валбарски елфи.
Другите воини веднага върнаха вниманието си към билярдната
маса. Рун изгледа с благодарност приятеля си и продължи към
кухнята…
Но Брайс вече излизаше оттам с бутилка вода в ръка.
– Хладилникът ви е по-празен и от моя – коментира,
подавайки му шишето.
Докато Рун пиеше вода, от стереосистемата в дъното на
всекидневната прокънтя началото на нова песен с виещи
китари и Брайс килна глава натам заслушана.
Влечението и любовта към музиката бяха вродена елфическа
черта. Може би единствената страна от потеклото ѝ, която
Брайс харесваше. Като тийнейджърка му показваше танците си.
И винаги изглеждаше невероятно щастлива. Така и не разбра
защо е спряла да танцува.
Рун въздъхна, опитвайки да се съсредоточи, и я попита:
– Защо си дошла?
Тя спря до големия диван.
– Казах ти вече: трябва да поговорим.
Рун запази лицето си безизразно. Не си спомняше кога за
последно го е търсила.
– Защо ѝ е на братовчедка ти оправдание да си поприказва с
нас? – попита Флин, после прошепна нещо в изящното ухо на
дриадата, и тя тръгна към трите си приятелки край билярдната
маса, полюшвайки тесния си ханш, за да му напомни какво ще
изпусне, ако отлага твърде дълго. Флин провлачи: – Все пак
знае, че сме най-очарователните елфи в града.
Никой от приятелите му още не беше разгадал истината – или
поне не изричаха на глас подозренията си. Брайс отметна
косата си през рамо, а Флин стана от креслото.
– Имам си по-важна работа…
– От шляенето с елфически загубеняци – довърши вместо нея
Флин, отправяйки се към бара до отсрещната стена. – Да, да.
Казвала си ни го сто пъти. Но ето че си дошла в скромното ни
обиталище.
Въпреки вятърничавото си поведение един ден Флин щеше да
наследи титлата на баща си лорд Хоторн. Затова през
последните десетилетия правеше всичко възможно да забрави
този дребен факт – и вековете отговорности, които носеше.
Наля едно питие за себе си и още едно за Брайс.
– Наздраве, сладкиш.
Рун врътна очи. Наближаваше полунощ, а тя се беше появила
в къщата им на една от улиците с лоша слава в Стария площад,
докато из града вилнееше убиец. Той изсъска:
– Наредено ти е да кротуваш…
Тя махна с ръка, без да близне уискито в другата.
– Назначиха ми охранител от Имперския легион. Плаши
всички по улицата, не се бой.
Двамата му приятели застинаха. Красивият драк прие
реакцията им като знак да се оттегли и тръгна към билярдната
маса зад тях. Деклан се завъртя безмълвно към нея. Рун каза:
– Кой?
Брайс се поусмихна и развъртайки уискито в чашата си,
попита:
– Нима подобно жилище е достойно за Избраника?
Флин почти се ухили. Рун му стрелна предупредителен
поглед, сякаш го предизвикваше да подхване темата точно в
този момент. Извън вилата и двора на баща му званието му
носеше само подигравки.
Рун процеди:
– Да чуем, Брайс.
Най-вероятно идваше просто за да го вбеси.
Тя не отговори веднага. Вместо това нарисува с пръст кръгче
върху едната възглавница на дивана, без да се смути от острите
погледи на тримата елфически воини. Тристан и Деклан бяха
най-добри приятели на Рун от незапомнени времена и
безусловно пазеха гърба му. Бяха изкусни, опитни воини и
безброй пъти си бяха спасявали кожите един на друг. А това, че
заедно претърпяха Изпитанията си, заздрави допълнително
връзката им.
Ритуалът беше различен за всеки: за един можеше да е
просто преодоляването на болест или лична борба. За друг – да
убие морски дракон или демон. Колкото по-издигнат беше
елфът, толкова по-голямо Изпитание му се възлагаше.
Рун се учеше да владее сенките си от противните си
братовчеди в Авален, придружен от двамата си приятели,
когато заедно се подложиха на Изпитанията си и едва не
загинаха. Накрая Рун влезе в обгърнатата с мъгли Пещера на
принцовете и се върна със Звездния меч – спасявайки всички
им.А когато няколко седмици по-късно изпълни Скока си, Флин,
току-що изпълнил своя, му послужи за Спасително въже.
Дълбокият глас на Деклан прокънтя дори над музиката и
разговорите:
– Какво се случва?
Напереният фасон на Брайс трепна за миг. Тя ги обходи с
очи – цивилните им дрехи, местата, където знаеше, че крият
пистолети дори в собствения си дом, черните им ботуши с
пъхнати в тях ножове – и накрая срещна очите на Рун.
– Този поглед ми е познат – простена Флин. – Не искаш с
Деклан да чуем какво имаш да му казваш.
Без да отлепи очи от Рун, Брайс отвърна:
– Аха.
Деклан затвори шумно лаптопа си.
– Сериозно ли пак ще ни се правиш на загадъчна?
Тя погледна двамата елфи, неразделни още от раждането си.
– Вие, лайнарчета, имате най-големите усти в града.
Флин ѝ намигна.
– Мислех, че харесваш устата ми.
– Мечтай си, лордче – подсмихна се Брайс.
Деклан се засмя и си спечели сръчкване с лакът от Флин и
чашата уиски на Брайс.
Рун отпи вода с надеждата главата му да се избистри по-
бързо.
– Стига плямпане – изстреля ядосано.
Лудокоренът заплашваше да се обърне срещу него, но Рун
сграбчи Брайс за ръката и я поведе обратно към спалнята си.
Като се затвориха вътре, застана до леглото си и я подкани:
– Е?
Брайс се облегна на вратата, чието дърво беше обсипано с
дупки от всичките пъти, в които я беше ползвал за мишена в
небрежните си тренировки по мятане на нож.
– Интересува ме дали знаеш с какво се занимава Змийската
кралица напоследък.
Това не беше на добре.
– Защо?
– Защото трябва да говоря с нея.
– Ти откачи ли?
По лицето ѝ пак се появи онази дразнеща всезнайска
усмивка.
– Убили са Максимус Терциан на нейна територия.
Помощната гвардия да е получавала доклад за дейностите ѝ в
нощта на убийството?
– Шефката ти ли те изпраща?
Звучеше точно в стила на Рога.
– Може би. Знаеш ли нещо?
Тя пак килна глава настрани и копринената ѝ коса – същата
като на баща им – се люшна.
– Да. Терциан е убит точно като… Даника и глутницата ѝ.
Лицето ѝ загуби всяка следа от усмивка.
– Филип Бригс не е извършителят. Затова искам да знам
какво е правила Змийската кралица онази вечер. Дали
Помощната гвардия има някаква информация по въпроса.
Рун поклати глава.
– Защо се занимаваш с това?
– Защото така ми поръчаха.
– Не се намесвай в този случай. Кажи на шефката ти да стои
настрана. Това е работа на губернатора.
– И губернаторът ми нареди да издирвам убиеца. Смята, че аз
съм връзката между него и жертвите.
Чудесно. Направо фантастично. Исая Тибериан беше
пропуснал да му спомене тази незначителна подробност.
– Говорила си с губернатора.
– Просто отговори на въпроса ми. Има ли Помощната гвардия
информация за местонахождението на Змийската кралица в
нощта на убийството на Терциан?
Рун въздъхна.
– Не. Дочух, че е отзовала хората си от улиците. Нещо я е нап-
лашило. Но само това знам. И дори да бях наясно с алибитата ѝ,
нямаше да ти кажа. Не си пъхай носа, където не ти е работа. Ще
се обадя на губернатора и ще му обясня, че повече не може да
му бъдеш личен следовател.
Онзи леден поглед – погледът на баща им – прекоси лицето ѝ.
Той винаги му подсказваше, че под хладното изражение се
вихри буйна, свирепа буря. А и баща му, и сестра му не залагаха
толкова на вродената си сила, колкото на контрола над нея, над
спонтанните си импулси.
Външният свят смяташе Брайс за безразсъдна, необуздана –
но той знаеше, че е господарка на съдбата си, още отпреди да
се срещнат. Беше от онези хора, които, набележеха ли си нещо,
го преследваха докрай. Ако си наумеше да спи с произволни
мъже, правеше го. Ако си наумеше да купонясва три дни наред,
правеше го. Ако си наумеше да залови убиеца на Даника…
– Ще открия извършителя – процеди Брайс със сдържана
ярост. – Опиташ ли се да ми попречиш, ще превърна живота ти
в същински ад.
– Демонът, който убиецът използва, е много опасен.
Беше виждал снимките от местопрестъплението. Още го
болеше коремът, като си представеше, че Брайс му се е
измъкнала на косъм, спасена от опиянчения си мозък. Рун
продължи, преди да му е отвърнала:
– Есенния крал ти нареди да пазиш поведение до Върховната
среща. А ти правиш точно обратното, Брайс.
– Е, вече е част от работата ми. Джесиба даде съгласието си.
Не мога да ѝ откажа, както се досещаш.
Не. Никой не можеше да откаже на магьосницата.
Той пъхна ръце в задните джобове на дънките си.
– Да ти е казвала нещо за Рога на Луна?
Брайс вдигна вежди заради рязката смяна на темата, но като
се имаше предвид дейността на Джесиба Рога, не беше толкова
странно, че я пита.
– Преди две години ми възложи да го търся – отговори
предпазливо Брайс. – Но не намерих нито следа от него. Защо
питаш?
– Няма значение.
Той погледна малкия златен амулет около врата на сестра си.
Поне тази защита ѝ беше осигурила Джесиба. Скъпа защита. И
мощна. Аркезийските амулети поддържаха солидни цени,
защото по света имаше само няколко. Рун кимна към него.
– Не го сваляй.
Брайс врътна очи.
– Всички в този град ли ме мислят за глупава?
– Сериозно говоря. Като изключим опасностите на
професията ти, издирваш и престъпник, способен да призовава
кръвожаден демон. Никога не сваляй амулета от врата си.
Поне можеше да ѝ напомни да е нащрек.
Тя просто отвори вратата.
– Ако научиш нещо за Змийската кралица, ми се обади.
Сърцето му заблъска в гърдите.
– Недей да я провокираш.
– Чао, Рун.
– Ще дойда с теб до… – подхвана в отчаянието си той.
– Чао.
Рун спря на площадката на втория етаж, а тя слезе по
стълбището, махна на Деклан и Флин с онзи дяволски вбесяващ
маниер и излезе наперено през входната врата.
Приятелите му го погледнаха въпросително. Деклан беше зас-
тинал с чашата уиски до устатата си.
Рун преброи до десет, колкото да се сдържи да не прекърши
на две най-близкия предмет, и скочи през парапета, кацайки
толкова тежко, че протритите дъбови дъски на пода
потрепериха.
Без дори да погледне към приятелите си, усети, че заемат
позиции зад него, готови да извадят скритите си оръжия,
оставили питиетата веднага щом бяха прочели яростта по
лицето му. Рун изхвърча през входната врата в хладовитата нощ
отвън.
Тъкмо когато Брайс пресичаше улицата. Отвъд която я
чакаше шибаният Хънт Аталар.
– Смахната работа – пророни Деклан, спирайки до Рун.
Умбра Мортис изглеждаше бесен. Беше скръстил ръце и
разперил леко криле, но Брайс просто го подмина, без дори да
го погледне. Аталар се обърна бавно след нея, отпускайки ръце
от двете страни на тялото си, сякаш подобно нещо никога не се
бе случвало в дългия му окаян живот.
А това беше достатъчно да вчерни още повече настроението
на Рун.
Той прекоси верандата и предната ливада и излезе на
улицата, протегнал ръка към колата, която спря внезапно, със
свирещи гуми. Пръстите му се впиха в предния ѝ капак.
Металът се изкриви под натиска им.
Шофьорът имаше благоразумието да не изкрещи.
Рун тъкмо минаваше между две паркирали коли, следван от
Деклан и Флин, когато Хънт се обърна към шумотевицата.
Ангелът веднага го позна и на лицето му се появи
половинчата усмивка.
– Принце.
– Какво правиш тук, по дяволите?
Хънт кимна с брадичка към Брайс, която вече изчезваше
надолу по улицата.
– Охрана.
– Защо точно ти трябва да я охраняваш?
Исая Тибериан беше пропуснал да спомене и това.
Ангелът сви рамене.
– Не решавам аз.
Той премери с поглед Деклан и Флин и ореолът през челото
му като че ли потъмня. Ъгълчетата на устата му се вирнаха в
предизвикателна усмивка и ониксовочерните му очи
проблеснаха.
Флин призова силата си и откъм земята под тротоара се
разнесе грохот. Насмешливата усмивка на Аталар се разшири.
Рун заповяда:
– Кажи на губернатора да назначи някой друг.
Хънт го изгледа остро.
– Няма да стане. Случаят е от моята компетентност.
Арогантността му ядоса Рун още повече. Вярно, Аталар беше
един от най-добрите ловци на демони, но да му се не види…
Предпочиташе дори Тибериан пред Умбра Мортис.
Преди година командирът на 33-ти не беше проявил
безразсъдството да застане помежду им, когато Рун налетя на
Аталар заради злобните му коментари по време на изисканото
парти по случай пролетното равноденствие, което Мика
организираше всеки март. Рун му счупи няколко ребра, но
копелето успя да му разбие носа с юмрук и да оплиска с кръвта
му мраморния под на балната зала в Комициума. Никой от
двамата не беше достатъчно бесен, за да отприщи силата си
посред препълнената зала, но и с юмруци се подредиха добре.
Рун се позамисли колко ли неприятности щеше да си
навлече, ако пак фраснеше личния убиец на губернатора. Може
би достатъчно, че Хипаксия Енадор да не поиска да се омъжи за
него.
Рун попита:
– Разбра ли какъв е бил демонът?
– От онези, дето хапват малки принцове за закуска –
изчурулика Хънт.
Рун оголи зъби.
– Да го духаш, Аталар.
Около пръстите на ангела затанцуваха светкавици.
– Сигурно е лесно да си цапнат в устата, когато татенцето те
спонсорира. – Хънт посочи бялата къща зад тях. – Той ли ти я
купи?
Сенките на Рун се надигнаха да посрещнат светкавиците,
усукващи се около юмруците на Аталар, и паркиралите коли
наоколо затрепериха върху асфалта. Братовчедите му в Авален
го бяха научили как да придава твърда форма на сенките си –
как да ги превръща в камшици, щитове и инструменти за
изтезания на тялото и съзнанието.
Но никога не беше добра идея да смесваш магия с наркотици.
Добре тогава, щеше да разчита само на юмруците си. Един удар
право в лицето на Аталар и…
Деклан изръмжа:
– Не му е нито времето, нито мястото.
Прав беше. Дори Аталар като че ли се опомни за зяпащите
хора и вдигнатите им телефони, записващи всичко. И за
червенокосата полуелфка, която вече наближаваше края на
пресечката. Той се подсмихна.
– Доскоро, задници.
Тръгна след Брайс, оставяйки проблясъци от светкавиците си
по тротоара.
Рун изръмжа към гърба му:
– Да не си я пуснал при Змийската кралица.
Аталар надникна през рамо, прибирайки сивите си криле. И
учуденото му примигване даде на Рун да разбере – с голямо
задоволство, – че не е знаел за плановете на Брайс. Аталар
продължи надолу по улицата, а минувачите се притискаха по
стените на сградите, за да му направят път. Погледът на воина
не се отлепяше от голата шия на Брайс.
Флин разтръска глава като мокро куче.
– Сериозно не мога да преценя дали халюцинирам, или не.
– Ще ми се да халюцинирахме – промърмори Рун.
Сега трябваше да изпуши още цяла планина лудокорен, за да
успокои нервите си. Но ако Хънт Аталар охраняваше Брайс…
Носеха се слухове какво бил способен да причини на враговете
си. Че освен първокласен кучи син бил безпощаден,
целеустремен и брутален в елиминирането на заплахи.
Хънт беше длъжен да се подчини на заповедта и да защитава
Брайс. На всяка цена.
Рун ги погледа, докато се отдалечаваха. Ускореше ли сестра
му крачка, Хънт я настигаше; забавеше ли темпото си, ангелът
правеше същото. Тя го избутваше лека-полека все по-надясно –
към трафика отвъд бордюра; той се изплъзна на една
прелитаща наблизо кола и се върна на тротоара.
Рун почти се изкушаваше да ги проследи, колкото да
наблюдава войната им на инати.
– Трябва ми питие – обяви Деклан.
Флин се съгласи и двамата тръгнаха обратно към къщата,
оставяйки Рун сам на улицата.
Съвпадение ли беше, че убийствата се възобновяваха точно
когато баща му му нареди да търси предмет, изчезнал седмица
преди смъртта на Даника?
Струваше му се… странно. Сякаш Урд шепнеше в ушите им,
тласкаше ги към нещо.
Рун си науми да разбере защо. И за начало щеше да открие
Рога.
17
След като Брайс успя да изтика Хънт към трафика по улицата,
той се върна на тротоара и попита:
– Ще ми обясниш ли защо ме караш да те следвам като куче
цяла вечер?
Брайс бръкна в джоба на дънките си, извади лист хартия и му
го подаде безмълвно.
Той сбърчи чело.
– Какво е това?
– Списъкът ми със заподозрени – отговори тя и му позволи да
хвърли един бърз поглед на имената, преди да си го вземе.
– Кога го направи?
– Миналата вечер – отговори мило Брайс. – На дивана.
В челюстта на Хънт потрепна нервен мускул.
– И кога възнамеряваше да ми кажеш?
– След като цял ден ми се поядосваш, че съм безмозъчна,
повърхностна патка, която предпочита да си направи маникюр,
вместо да работи по случая.
– Наистина си направи маникюр.
Тя размаха красивите си нокти с преливащи се цветове пред
лицето му. Ангелът май се замисли дали да не ѝ отхапе
пръстите.
– Знаеш ли какво друго направих снощи? – Мълчанието му
беше музика за ушите ѝ. – Проучих допълнително Максимус
Терциан. Защото колкото и да ми разправяше губернаторът, че
Даника го е познавала, не му повярвах. И знаеш ли какво?
Оказах се права. И знаеш ли откъде знам, че съм права?
– Ктона, помогни ми – измърмори Хънт.
– Прегледах профила му в „Спарк“.
– Сайтът за запознанства?
– Точно така. Излиза, че дълбоко в себе си дори извратените
вампири се нуждаят от любов. В профила му пишеше, че е
обвързан. Което не го възпря да ме сваля най-безсрамно, но
това е друга тема. Поразрових се още. И намерих приятелката
му.
– Мамка му!
– Не трябва ли някой от 33-ти вече да го е проучил в
шибаната социална мрежа? – Той не отговори и Брайс се
ухили. – Познай къде работи гаджето на Терциан.
Очите на Хънт пламнаха. Той процеди през зъби:
– В козметичния салон на Самсън.
– И познай кой ми направи маникюра, изповядвайки ми се
през това време за ужасната загуба на богатото си гадже?
Хънт прокара ръце през косата си с такова недоумение на
лицето, че Брайс се изкиска. Той ѝ се озъби:
– Престани с тия дразнещи въпроси, Куинлан, и просто
изплюй камъчето.
Тя огледа разкошните си нокти.
– Приятелката на Терциан няма представа кой би искал да
убие гаджето ѝ. Каза, че от 33-ти я поразпитали надве-натри – и
толкова. Аз ѝ споделих, че също съм загубила близък човек. –
Споменът за обления в кръв апартамент пробяга през
съзнанието ѝ и Брайс едва успя да задържи гласа си спокоен. –
Тя ме попита кого, казах ѝ и лицето ѝ така се изкриви от шок,
че я попитах дали Терциан се е познавал с Даника. Не се
познавали. Иначе щяла да знае, защото нямало как Максимус
да не се похвали за познанството си с толкова прочута личност.
Най-близката връзка и на двама им с Даника е косвена: през
Змийската кралица. Която посещава козметичния салон всяка
неделя.
– Даника е познавала Змийската кралица?
Брайс вдигна списъка пред очите му.
– Службата на Даника в Помощната гвардия я правеше
приятел или враг на много хора. Змийската кралица е била една
от тях.
Хънт пребледня.
– Наистина ли мислиш, че Змийската кралица е убила
Даника?
– Намерили са трупа на Терциан при нейната граница. Рун
каза, че снощи отзовала хората си от улиците. И никой не знае
какви сили владее. Нищо чудно да е призовала онзи демон.
– Това е сериозно обвинение.
– Затова и трябва да я разследваме. Това е единствената ни
улика.
Хънт поклати глава.
– Добре. Приемам, че е възможно. Но си има специфичен
протокол за връзка с нея. Може дни и дори седмици наред да не
благоволи да ни даде аудиенция. И повече, ако надуши, че я
разследваме.
За висшестоящи личности като Змийската кралица законът
беше гъвкав.
Брайс изпухтя.
– Винаги ли се придържаш толкова педантично към
правилата?
– Благодарение на правилата сме живи. Или действаме по
тях, или забрави да я разследваме.
Тя махна с ръка.
– Хубаво.
Напрегнатият мускул в челюстта му пак потрепна.
– Ами Рун? Току-що въвлече братовчед си в случая.
– Братовчед ми – подхвана стегнато тя – няма да устои на
изкушението да уведоми баща си, че член на елфическата раса
е вербуван за разследване на имперските власти. Неговата
реакция и това с кого ще реши да се свърже, може да се окажат
важни насоки.
– Какво? Подозираш и Есенния крал?
– Не. Но точно в нощта на убийството на Максимус, по
заповед на краля Рун ме предупреди да не се забърквам в
неприятности. Може би дъртото копеле е знаело нещо. Най-
добре кажи на хората ти да го наблюдават. Да следят какво
прави и къде ходи.
– Богове – простена Хънт, крачейки покрай зяпащите
пешеходци по тротоара. – Знаеш ли колко закона ще наруша,
ако изпратя някого да следи Есенния крал?
– Мика каза да направиш каквото е необходимо.
– Есенния крал е в пълното си право да убие преследвач.
– Тогава предупреди шпионите си да се крият добре.
Хънт изплющя с криле.
– Спри да играеш игрички. Ако знаеш нещо, казвай.
– Щях да ти кажа всичко още на излизане от козметичния
салон. – Тя сложи ръце на хълбоците си. – Ти обаче реши да ми
триеш сол на главата.
– Все тая, Куинлан. Не го прави повече. Казвай ми, преди да
направиш нещо.
– Започваш сериозно да ми лазиш по нервите с твоите
заповеди и забрани.
– Все тая – повтори той.
Брайс врътна очи. Стигнаха до сградата ѝ и никой от двамата
не каза „довиждане“, преди Хънт да излети към отсрещния
покрив с телефон до ухото.
Брайс влезе в асансьора към апартамента си, обмисляйки
всичко в тишината. Не беше излъгала Хънт – наистина не
смяташе, че баща ѝ стои зад убийствата на Даника и
глутницата ѝ. Но не се и съмняваше, че е убивал други. И че е
готов на всичко, за да запази короната си.
„Есенния крал“ беше просто почетна титла, добавка към
основната роля на баща ѝ като градоуправник – каквито имаха
всичките седем елфически крале. Никое кралство не им
принадлежеше истински. Дори Авален, зеленият остров,
управляван от Еленовия крал, официално се ръководеше от
Републиката.
Елфите съществуваха съвместно с Републиката още от
основаването ѝ и се подчиняваха на законите ѝ, но им беше
позволено да управляват териториите си и да запазят древните
си титли на крале, принцове и така нататък. Всички
продължаваха да ги уважават – и да се страхуват от тях. Не
колкото от ангелите с унищожителните им, чудовищни сили на
бурите и небето, но и те можеха да причиняват болка. Да
прогонят въздуха от дробовете ти, да те замразят, да те изгорят
отвътре. Рун и двамата му приятели например бяха способни да
създадат ад на земята, ако ги провокираха.
Но тази вечер нея я интересуваше адът на Мидгард. И да се
промъкне незабелязано в него.
Затова изчака трийсетина минути, преди да пъхне един нож в
черните си боти и да сложи нещо още по-опасно в колана на
тъмните си дънки, скривайки го под коженото си яке. Остави
осветлението и телевизора включени, а завесите – дръпнати
само колкото да скриват входната врата от погледа на Хънт.
Измъкна се през задната врата на малката уличка, където
държеше скутера си, и пое бърза, окуражителна глътка въздух,
преди да си сложи каската.
Отключи веригата, с която беше закопчала кремавия си
файърбрайт 3500 за уличната лампа, и забута скутера по
калдъръма. Изчака няколко други скутера, мотоциклета и
триколки да прелетят покрай нея, после се впусна в потока,
виждайки света в остър контраст през визьора на каската.
Майка ѝ все така се оплакваше заради метода ѝ на
придвижване и я молеше да използва кола поне докато не
направеше Скока си, но Рандъл я успокояваше, че на Брайс
няма да ѝ се случи нищо. Брайс, разбира се, не им беше
споделила за няколкото си злополуки със скутера, но… майка ѝ
беше простосмъртна. Не искаше да скъсява ненужно живота ѝ.
Пое по една от главните артерии на града, съсредоточена в
провирането между колите и заобикалянето на пешеходци.
Наоколо златиста светлина се преливаше с тъмни сенки и ярки
неонови знаци и сред този размит от скоростта свят изпъкваха
само петънца и трепкащи проблясъци от улична магия. Дори
малките мостове през притоците на Истрос, по които минаваше,
бяха окичени с блещукащи светлинки, чиито отражения
танцуваха по тъмните мудни води отдолу.
Високо над главната улица сребристо сияние изпълваше
нощното небе, озарявайки облаците, където малаките се
забавляваха и вечеряха. Само едно яркочервено зарево се
открояваше на бледия фон – гигантското светещо лого на
„Реднър Индъстрис“ на върха на небостъргача им в сърцето на
Централния бизнес район.
Улиците на района пустееха в този час и Брайс гледаше да се
измъкне възможно най-бързо от каньоните му от високи сгради.
Разбра, че е навлязла в Месарския пазар, не по улицата или
някой знак, а по промяната в нощния мрак.
По небето над ниските, наблъскани една до друга тухлени
сгради нямаше отблясъци от светлини. Тук сенките ставаха
непрогледни, скътани в тесни улички, под колите; повечето
лампи бяха изпотрошени и никой не си беше направил труда да
ги оправи.
Брайс спря на една претъпкана улица, където от няколко
очукани камиона за доставка разтоварваха сандъци с бодливи
зелени плодове и кафези с ракообразни същества, които май
осъзнаваха, че са в плен и скоро ще срещнат смъртта си в
тенджера с кипяща вода в някоя от уличните будки за бързо
хранене.
Стараейки се да не гледа в изцъклените им черни очи,
наблюдаващи я умолително през дървените решетки, Брайс
паркира на няколко метра от невзрачен склад, свали каската си
и зачака.
И търговците, и купувачите наоколо я заглеждаха, чудейки се
дали продава нещо, или е за продан. В подземните лабиринти,
издълбани в недрата на Мидгард, имаше три различни нива,
където се продаваше плът. Главно човешка, главно жива, но
беше чувала и за места, обслужващи по-нестандартни вкусове.
На всеки фетиш можеше да се угоди с достатъчно пари; никое
табу не беше твърде мръсно. За получовеци имаше голямо
търсене, защото се възстановяваха по-бързо от човеците. Затова
и бяха по-интелигентно дългосрочно вложение. Тук-там се
срещаха и ванири в плен, оковани с толкова заклинания, че
нямаха никаква надежда за бягство. Само най-заможните
клиенти можеха да си позволят няколко часа с тях.
Брайс погледна часовника на таблото на скутера си. После
скръсти ръце и се облегна на черната кожена облегалка.
Умбра Мортис кацна с такава сила, че калдъръмът около него
подскочи.
С горящи очи заяви пред всички уплашени погледи на
улицата:
– Ще те убия.
18
Хънт се устреми към Брайс по изпотрошения от кацането му
калдъръм. Беше усетил аромата ѝ на люляк и мускатово орехче
в мига, в който Куинлан излезе от задната врата на сградата си,
а като разбра накъде се е запътила със скутера си…
Брайс имаше наглостта да вдигне ръкава на коженото си яке,
надниквайки смръщено към голата си китка, сякаш гледаше
часовник, и да каже:
– Закъсня с две минути.
Щеше да я удуши с голи ръце. Някой трябваше да го е
направил много отдавна.
Брайс се усмихна, все едно го предизвикваше да опита, и
закрачи небрежно към него, оставила скутера и каската си.
Не беше за вярване. Не беше за шибано вярване.
Хънт изръмжа насреща ѝ:
– Няма да намериш скутера си, като се върнем.
Брайс запърха с мигли и поразроши косата си, смачкана от
каската.
– За щастие, появата ти беше доста драматична. Никой няма
да го пипне с пръст. Все пак ме придружава страховитият
Умбра Мортис.
Околните наистина се криеха от погледа му, някои дори се
скътваха зад купчините от сандъци. Брайс се отправи към една
от отворените врати на лабиринта от свързани под земята
складове, образуван от пресечките на района.
Дори Мика не държеше легионери на пост тук. Месарският
пазар си имаше свои собствени закони и методи за прилагането
им. Хънт процеди:
– Казах ти, че има протокол за връзка със Змийската
кралица…
– Не идвам да си говоря със Змийската кралица.
– Какво?
Змийската кралица управляваше Месарския пазар от
незапомнени времена. Хънт и всички други ангели, независимо
цивилни или легионери, стояха настрана от метаморфката, за
чиято змийска форма се носеха слухове, че била същинско
олицетворение на ужаса.
Преди Брайс да отговори, Хънт заяви:
– Започвам да се изнервям от глупостите ти, Куинлан.
Тя оголи зъби насреща му и изсъска:
– Съжалявам, че крехкото ти его не може да понесе факта, че
знам какво правя.
Хънт отвори уста, но бързо я затвори. Хубаво де, беше я
обвинил несправедливо сутринта, но все пак тя не
демонстрираше особен интерес към разследването. По-скоро
стремеж да го възпрепятства.
Брайс влезе през отворената врата на склада, без да каже
нито дума повече.
Да си част от 33-ти – и който и да било друг легион – беше
като да сложиш мишена на гърба си, затова Хънт се увери, че
оръжията му са по местата си в ножниците, хитро вградени в
костюма му, преди да я последва.
Вонята на мръсни тела и пушек го обгърна като олио. Той
прибра плътно крилете си.
Колкото и страх да всяваше у хората по улиците, не се
ползваше с него в дълбините на пазара, задръстени от
разнебитени щандове и сергии за храна, покрай които вечно се
носеха пушилка и задушливият мирис на кръв и магия. А над
всичко това, по далечната стена на обширното пространство се
разгръщаше внушителна мозайка, чиито плочки бяха донесени
от древен храм в Пангера, реставрирани и подредени с любящо
старание въпреки ужасяващата картина, която изобразяваха:
Смъртта в пелерина, изпод чиято качулка се хилеше череп; в
ръцете си държеше коса и пясъчен часовник. Над главата му на
най-древния език на Републиката беше изписано: Memento
mori.
Помни, че си смъртен. Посланието уж трябваше да звучи
като покана за веселие, за улавяне на всеки момент, защото
можеше да е последен – дори за бавно стареещите ванири.
Помни, че си смъртен, и се наслаждавай на всяко
удоволствие, което ти поднася светът. Помни, че си
смъртен, и когато умреш, никого няма да го е грижа за
незаконните ти занимания. Помни, че си смъртен, така че е
все тая колко хора нараняваш с действията си.
Брайс прелетя покрай мозайката и развяната ѝ коса
проблесна като сърцето на рубин. Светлините озариха
износената черна кожа на якето ѝ, подчертавайки контрастно
думите, изписани по гърба му с цветен женски почерк. Хънт
инстинктивно си преведе от древния език, сякаш самата Урд
беше решила да поднесе двете сентенции пред очите му точно в
този момент.
С любов всичко е възможно.
Толкова красива мисъл звучеше като шибана шега на това
място. Лъскавите очи, впити в Куинлан от сергии и сенки, бързо
се извръщаха, зърнеха ли Хънт до нея.
Едвам се сдържаше да не я извлачи насила от тая дупка.
Колкото и да му се искаше да разрешат случая, да постави само
някакви си десет убийства между себе си и свободата,
рискуваха много, идвайки тук. Каква полза щеше да има от
свободата си, ако се озовеше на парчета в някой от
боклукчийските контейнери зад складовете?
Може би точно това целеше Куинлан. Да го примами тук – и
да го убие с помощта на Месарския пазар. Струваше му се
малко вероятно, но все пак реши да я държи под око.
Брайс се ориентираше добре. Кимна на неколцина от търгов-
ците, сякаш ги познаваше. Хънт запомни лицето на всеки от
тях: изобретател на сложни дребни механизми; продавачка на
екзотични плодове; жена с лице на сова, разгърнала сергия със
свитъци и книги, подвързани с какви ли не материали, само не
и с кожа.
– Майсторът на метални джаджи ми помага да разбера дали
някой артефакт не е фалшив – обясни под носа си Брайс, докато
вървяха през парата и пушека покрай щандовете с храна,
незнайно как забелязала накъде е насочил вниманието си. – А
продавачката на плодове получава дуриани в началото на
пролетта и есента, любимата храна на Сиринкс. Усмърдява
целия апартамент, но той направо пощурява от радост.
Тя заобиколи една боклукчийска кофа, преливаща от мръсни
чинии, оглозгани кости и лекьосани салфетки, и се заизкачва
по паянтовото стълбище към полуетажа с наредени една до
друга врати.
– Ами книгите? – не се сдържа Хънт.
Тя като че ли броеше вратите, вместо да гледа номерата им.
Всъщност нямаше номера.
– Книгите – отвърна Брайс – са история за друг път.
Спря пред една граховозелена врата, цялата осеяна с дупки.
Хънт подуши въздуха, опитвайки да разбере какво се крие зад
нея. Не долови нищо. Въпреки това доближи дискретно ръце до
оръжията си.
Брайс отвори вратата, без дори да почука, разкривайки
мъждукащи свещи и… мирис на сол. Пушилка и нещо, което
изпари влагата от очите му.
Брайс тръгна по тесния коридор към съмнителната
всекидневна в дъното му. Той затвори намръщено вратата и я
последва, прибрал плътно криле, за да не докосват мазните
ронещи се стени. Ако Куинлан умреше, уговорката с Мика
отпадаше.
Брайс стъпи на опърпания зелен килим в стаята с догарящи
бели и кремави свещи и Хънт едва не изтръпна. До едната стена
имаше продънен съдран диван, до другата – мърляво кожено
кресло, наполовина изтърбушено, и по всички маси, купчини с
книги и разнебитени столове бяха наредени буркани, купи и
чаши със сол.
Бяла сол, черна сол, сива сол; прахообразна, на люспи, на
големи, груби буци. Сол за защита срещу тъмни сили. Срещу
демони. Много ванири вграждаха големи късове сол в ъглите на
къщите си. Говореше се, че цялата основа на кристалния
дворец на астерите представлявала голяма солна плоча. Че
дворецът бил построен върху естествени солни залежи.
Но дявол да го вземе! Никога не беше виждал такъв
асортимент. Брайс надникна в тъмния коридор отляво, където
сред сенките се различаваха три врати. Хънт изсъска:
– Моля те, кажи ми, че…
– Ти само гледай да не ръмжиш и да не въртиш очи – смъмри
го тя, после се провикна към сумрака: – Идвам да купувам, не
да събирам данъци.
Една от вратите се открехна и сатир с бледа кожа и тъмна
коса закуцука към тях, облякъл козинестите си крака в
панталони. Под кепето му вероятно се криеха малки извити
рогца. Тропотът на копитата му обаче веднага издаваше расата
му.Сатирът стигаше едва до гърдите на Брайс; със спаруженото
си изкривено тяло беше на половината на чудовищата, които
Хънт бе виждал да разкъсват войници по бойните полета. И
срещу които се беше изправял на арената на Сандриел.
Продълговатите зеници на сатира, разположени хоризонтално
като на коза, се разшириха.
От страх – и то не заради неговото присъствие, осъзна смаяно
Хънт.
Брайс пъхна пръсти в една оловна купа с розова сол, щипна
няколко зрънца и ги пусна в една чиния с глухо дрънчене.
– Трябва ми обсидианова.
Сатирът пристъпи от крак на крак, потропвайки тихо с
копита, и потри светлия си козинест врат.
– Не продавам такава.
Тя му се усмихна леко.
– Така ли? – Отиде при друга купа и разбърка с пръст фината
черна сол в нея. – Първокласна пълнокаменна обсидианова сол.
Седем фунта и седем унции. Веднага.
Гърлото на сатира подскочи.
– Незаконно е.
– Мотото на Месарския пазар ли цитираш, или се опитваш да
ми кажеш, че всъщност нямаш каквото ми трябва.
Хънт огледа стаята. Бяла сол за пречистване; розова за
защита; сива за заклинания; червена за… не помнеше за какво
беше червената. Но обсидианова… Мамка му!
Единствено благодарение на многовековното си обучение
успя да не допусне шока по лицето си. Черната сол се
използваше за директно призоваване на демони – не през
Северната пукнатина, – както и за различни тъмни магии. Сол,
по-черна и от черната, сол като обсидиановата… Кой знае какво
можеше да се призове с нея.
Адът се намираше отвъд времето и пространството, но все пак
можеше да се достигне през двата затворени портала на
северния и южния полюс – Северната и Южната пукнатина.
Или от идиоти, решили да призовават демони със сол.
Хънт винаги бе смятал подобни начинания за откачена
работа. Но поне със сол можеше да се призовава само по един
демон. Макар че ако нещата се объркаха, призоваващият
можеше да умре, а демонът да остане в Мидгард. Гладен.
Затова и съществуваха такива твари в света им: повечето бяха
изловени след някогашните войни между измеренията, но от
време на време разни кретени освобождаваха по някой демон.
И дори ги развъждаха.
Резултатът от подобни извращения бяха демонаките.
Повечето бяха по-слаби копия или хибриди на чистокръвните
демони от Ада. Мнозина от тях бяха парии, макар и не по своя
вина, а заради гените си, и обикновено с големи мъки се
интегрираха в Републиката. Но чистокръвните демони, дори да
бяха сред най-низшите в Ада, можеха да потопят цял град в
същински хаос. От векове работата на Хънт беше да ги залавя.
Този сатир трябваше да е от големите дилъри, щом
продаваше контрабандно обсидианова сол.
Брайс пристъпи към него. Съществото отстъпи назад.
Кехлибарените ѝ очи блестяха със свирепа насмешка – поглед,
който несъмнено беше наследила от елфическия си родител. И
съвършено нетипичен за купонджийка със слабост по красивия
маникюр.
Хънт се напрегна. Не можеше да е чак толкова глупава, нали?
Но ето че съвсем нагледно му показваше, че знае как и с лекота
е способна да се сдобие със същата сол, с която вероятно беше
призован демонът, убил Терциан и Даника. Името ѝ пак се
вписа в колонката със заподозрени в ума му.
Брайс сви рамо.
– Мога да се обадя на кралицата ти. Да видим тя какво ще
каже.
– Ти… ти нямаш силата да я призовеш.
– Не – съгласи се Брайс, – но се обзалагам, че ако сляза на
долния етаж и закрещя името ѝ, тя ще остави за малко
нелегалния бой и ще дойде да види кой вдига врява.
В името на горящия Солас, май говореше сериозно.
По челото на сатира изби пот.
– Обсидиановата сол е прекалено опасна. Не мога да ти
продам от нея с чиста съвест.
– И на Филип Бригс ли каза същото, когато му продаде от нея,
за да прави бомбите си? – попита с престорена благост Брайс.
Хънт се вцепени, а рогатото същество пребледня. Метна
поглед към Хънт и татуировката през челото му, бронята му.
– Не знам за какво говориш. Вече… вече ме разследваха. Не
съм продавал нищо на Бригс.
– Сигурна съм, че ти е платил да прикриеш продажбата – каза
Брайс. И се прозя. – Виж какво, уморена и гладна съм и не ми
се играят игрички. Кажи колко искаш и да си вървя.
Той стрелна кози очи към нея.
– Петдесет хиляди златни знака.
Брайс се усмихна, а Хънт едва не изруга.
– Знаеш ли, че шефката ми веднъж платила петдесет хиляди
да гледа как глутница цербери разкъсват сатир? Твърди, че
била най-хубавата минута в жалкия ѝ живот.
– Четирийсет и пет.
– Не ми губи времето с абсурдни цифри.
– Няма да сваля под трийсет. Това е много обсидиан.
– Десет.
Десет хиляди златни знака пак беше безбожна цена. Но
всички соли за призоваване струваха скъпо. Колко ли демони
му се беше наложило да излови заради тях? Колко ли
разчленени тела беше намирал след объркани ритуали? И след
преднамерени нападения?
Брайс показа телефона си.
– До пет минути трябва да се обадя на Джесиба, за да я
уведомя, че съм купила обсидиановата сол. Ако не се обадя, на
шестата минута някой ще почука на тази врата. И няма да е за
мен.
Хънт не можеше да прецени дали Куинлан блъфира. Дори да
беше истина, вероятно нямаше да му е казала – можеше
наистина да е получила нареждане от шефката, докато той е
седял на покрива. Ако Джесиба Рога се занимаваше с това,
което предполагаше покупката на обсидиан или за своя лична
употреба, или от името на Подземния крал… Може би Куинлан
не беше извършител на убийствата, а съучастник.
– Четири минути – предупреди Брайс.
Струйка пот се търкулна по едното слепоочие на сатира и се
загуби в гъстата му брада. Мълчание.
Въпреки подозренията си в началото Хънт вече имаше чувс-
твото, че това назначение ще е или адски забавно, или
същински кошмар. Но и в двата случая щеше да е доволен, ако
накрая го доближеше до крайната му цел.
Брайс седна върху изгнилия подлакътник на креслото и
пръстите ѝ зашариха по клавиатурата на телефона ѝ.
Приличаше на най-обикновено отегчено момиче, което се
опитва да избяга от социални контакти с околните.
Сатирът се завъртя към Хънт.
– Ти си Умбра Мортис. – Той преглътна звучно. – Един от
триариите. Вие ни браните, служите на губернатора.
Преди Хънт да отвърне, Брайс вдигна телефона си, за да му
покаже снимка на две шишкави топчести кутрета.
– Виж какви сладури си е осиновила братовчедка ми. Това се
казва Озирис, а това отдясно е Сет.
Тя свали телефона си, преди Хънт да измисли отговор, и пръс-
тите ѝ пак заподскачаха по клавиатурата.
През това време обаче му стрелна многозначителен поглед
изпод гъстите си мигли, сякаш го подканваше да участва в
играта ѝ.
Хънт се подчини.
– Хубави кучета.
Сатирът простена отчаяно. Брайс вдигна глава. Светлината от
телефона ѝ озаряваше сребристочервената ѝ коса.
– Очаквах вече да търчиш за солта. И те съветвам да го
направиш, защото ти остават… – Тя погледна към телефона си,
докато пръстите ѝ продължаваха да шарят по клавиатурата, и
довърши: – А, деветдесет секунди.
После отвори прозорец със съобщения и пак започна да пише.
Сатирът прошепна:
– Д-двайсет хиляди.
Тя вдигна пръст.
– Пиша на братовчедка ми. Дай ми две секунди.
Сатирът трепереше толкова силно, че на Хънт почти му стана
жал за него. Почти.
– Десет, десет, проклета да си! Десет!
Брайс се усмихна.
– Не е нужно да крещиш – измърка тя и набра някакъв номер.
– Да? – вдигна магьосницата на първото позвъняване.
– Отзови кучетата си.
Тих женски смях.
– Дадено.
Брайс свали телефона си.
– Е?
Сатирът хукна към задната стаичка, тропайки с копита по
протрития под, и след секунда се върна с вързоп, смърдящ на
плесен и мръсотия. Брайс вдигна вежда.
– Сложи го в торба.
– Нямам никаква…
Брайс го изгледа остро и сатирът тутакси намери. Мърлява
платнена пазарска торба, но по-добре с нея, отколкото да минат
през пазара с вързопа.
Брайс претегли солта в ръце.
– Има две унции отгоре.
– Седем и седем е! Точно колкото поиска! Всичко е
пакетирано по седем!
Седем – святото число. Или несвято, в зависимост от
ситуацията. Седем астери, седем хълма във Вечния град, седем
района и седем Порти в Лунния град; седем планети, седем
кръга на Ада и седем принцове, които да ги управляват, един от
друг по-мрачни.
Брайс килна глава.
– Ако ги премеря и се окаже…
– Точно са! – извика истерично сатирът. – Сенки на Ада, точно
са! Брайс натисна няколко копчета на телефона си.
– Току-що ти преведох десет бона.
Тя тръгна към вратата и Хънт я последва, оставяйки сатира
кипящ от яд и разтреперан от страх зад тях.
Брайс отвори вратата, ухилена самодоволно, и Хънт тъкмо се
канеше да започне с въпросите, когато момичето спря. Той
проследи погледа му.
Отпред стоеше висока жена с луннобледа кожа, златист
гащеризон, големи смарагдови халки на ушите и черна коса до
брадичката. Лилавото червило на плътните ѝ устни беше
толкова тъмно, че изглеждаше почти черно, а удивителните ѝ
зелени очи… Хънт можеше да я познае и само по тях.
Само те се открояваха от хуманоидния ѝ облик. Целите бяха
зелени и прошарени с жилки нефритено и златисто.
Продълговатите им зеници се бяха свили като остриета под
осветлението на склада. Очи на змия.
Или на Змийската кралица.
19
Брайс преметна платнената торба през рамо и огледа
Змийската кралица.
– Хубав тоалет.
Метаморфката змия се усмихна, разкривайки яркобелите си
зъби – кучешките бяха леко удължени. И по-тънки от
останалите.
– Хубав бодигард.
Брайс сви рамене, докато кралицата обхождаше със змийски
очи всеки сантиметър от тялото на Хънт.
– Най-горният етаж е празен, но пък по долните има на какво
да се нагледаш.
Хънт се скова. Но лилавите устни на кралицата се извиха
нагоре.
– За пръв път чувам да описват така Хънт Аталар, но съм
сигурна, че генералът е доволен.
Полузабравената титла го накара да стисне челюсти. Да,
Змийската кралица вероятно я бе имало по времето на
Разгрома. И тогава бе познавала Хънт не като един от
триариите на 33-ти или Сянката на Смъртта, а като генерал
Хънт Аталар, върховен командир на всички легиони на
архангела Шахар.
А Брайс го въртеше на малкия си пръст от два дни. Надникна
през рамо към Хънт, който претегляше с поглед Змийската
кралица и четиримата елфи с нея. Отцепници от двора на баща
ѝ – добре обучени убийци не само с оръжия, но и по
специалността на кралицата: отрови.
Никой от тях дори не погледна Брайс.
Змийската кралица килна глава настрани и съвършено
подравнената ѝ къса коса се разля натам като черна коприна.
Посетителите на приземния етаж оглеждаха небрежно стоката,
без да подозират, че господарката им ги е удостоила с
присъствието си.
– Май си напазарувала.
Брайс сви вяло рамене.
– Търсенето на изгодни сделки ми е хоби. А във вашия район
са най-добрите.
– Мислех, че шефката ти плаща достатъчно, че да не пестиш.
И да използваш соли.
Брайс се усмихна насила и опита да задържи сърцето си
спокойно, знаейки, че кралицата долавя ритъма му. И може да
вкуси страха ѝ. Както и какъв вид сол има в торбата на рамото
ѝ.
– Това, че изкарвам много пари, не значи, че трябва да ми
свалят кожата по магазините.
Погледът на Змийската кралица прескочи между двама им с
Хънт.
– Дочух, че обикаляте заедно из града.
– Това е поверителна информация – изръмжа Хънт.
Змийската кралица вирна съвършено оформена черна вежда
и малката бенка под външния ъгъл на едното ѝ око се вдигна
заедно с нея. Златистите ѝ нокти проблеснаха на светлината,
когато бръкна в джоба на гащеризона си и извади запалка с
инкрустирани рубини във формата на атакуваща усойница.
След миг между лилавите ѝ устни се появи цигара и двамата
срещу нея гледаха мълчаливо под зоркия поглед на
телохранителите ѝ как я запалва и вдишва дълбоко. Димът
излезе на облачета от тъмните ѝ устни, когато каза:
– Интересно става напоследък.
Брайс се завъртя на пета към изхода.
– Аха. Да вървим, Хънт.
Единият охранител застана на пътя ѝ като двуметрова стена
от елфическа ловкост и мускули.
Брайс спря на място и Хънт едва не се блъсна в нея – с
ръмжене, което навярно беше първото му и последно
предупреждение към елфа. Но охранителят просто обърна
унесен, признателен поглед към кралицата си. Вероятно беше
пристрастен към отровата, която тя отделяше и раздаваше на
вътрешния си кръг.
Брайс погледна през рамо към Змийската кралица, облегната
небрежно на парапета с цигара в уста.
– Най-доходоносният момент за бизнеса е, когато ключовите
играчи се събират за Върховната среща – отбеляза кралицата. –
В града се стичат толкова клечки от елита, всеки със своите…
вкусове.
Хънт беше толкова близо до гърба на Брайс, че тя усети
трепета, който пробяга през могъщото му тяло, и дори можеше
да се закълне, че светкавица полази гръбнака ѝ. Но ангелът не
каза нищо.
Змийската кралица просто протегна ръка към коридора зад
себе си и златистите ѝ нокти отново проблеснаха.
– В кабинета ми, ако обичате.
– Не – отсече Хънт. – Тръгваме си.
Брайс пристъпи към Змийската кралица.
– Водете, Ваше Величество.
И тя ги поведе. Хънт се наежи до нея, но Брайс залепи поглед
в полюшващата се лъскава коса на метаморфката.
Телохранителите ѝ вървяха на няколко крачки след тях –
достатъчно разстояние, че Хънт да ѝ прошепне:
– Това е ужасна идея.
– Тази сутрин мрънкаше, че не правя нищо по случая –
отвърна му Брайс, докато кралицата ги водеше през един свод и
надолу по задното стълбище. От дъното му прииждаха викове и
буйни възгласи. – Сега правя, а ти пак мрънкаш? – Тя изсумтя. –
Вземи се в ръце, Аталар.
Той пак стисна челюсти, но погледна към торбата ѝ,
натежала от буцата сол.
– Купи солта, защото знаеше, че ще привлече вниманието ѝ.
– Ти каза, че можело да отнеме седмици да си осигурим
среща с нея. Реших да заобиколя скапания протокол.
Тя потупа чантата.
– Циците на Ктона – изруга под носа си Хънт, клатейки глава.
Стигнаха до долния етаж, където стените бяха от гол бетон.
Откъм дъното на коридора зад тях отекваше шумотевицата на
бойната арена. Змийската кралица обаче продължи с елегантна
стъпка напред, подминавайки ръждивите метални врати по
коридора. Накрая отвори една неразличима от останалите и
влезе вътре, без дори да надникне назад. Брайс не успя да
сдържи самодоволната си усмивка.
– Не се хили така – изсъска Хънт. – Може да не си тръгнем
живи оттук. – Вярно беше. – Аз ще задавам въпросите.
– Не.
Впериха свирепи погледи един в друг и Брайс можеше да се
закълне, че между очите му прескочиха светкавици. Но вече
достигаха вратата, която водеше към…
Брайс очакваше да намери бляскава пищност като в
антиквариат „Грифон“ зад тази врата: позлатени огледала,
кадифени отоманки, копринени завеси и резбовани дъбови
бюра, стари колкото града.
Но такъв… безпорядък. Все едно попадаше в склада на някой
долнопробен бар. Очукано метално бюро заемаше по-голямата
част от тясното пространство; зад него имаше изподраскан
лилав стол със съдрана тапицирана облегалка. Бледозелената
боя на стената беше олющена на няколко места. На тавана
разцъфваше мокро петно от спукана тръба, подчертано от
ярката светлина на жужащите флуоресцентни лампи. До едната
стена имаше открит шкаф, наблъскан с какво ли не – папки,
сандъци с алкохол, захвърлени пистолети; до отсрещната стена
се издигаха купчини от кашони.
Един поглед към Хънт ѝ беше достатъчен да разбере, че той
си мисли същото: Змийската кралица, господарка на подземния
свят, опасен експерт по отровите, владетелка на Месарския
пазар, наричаше тази кочина свой кабинет?
Кралицата седна в стола и сключи пръсти върху документите,
разпръснати по бюрото. Пред нея като масивен камък седеше
поне двайсетгодишен компютър със статуетка на Луна отгоре,
насочила лъка си към лицето на метаморфката.
Един от телохранителите ѝ затвори вратата, което накара
Хънт да плъзне ръка към хълбока си, но Брайс вече сядаше в
един от евтините алуминиеви столове.
– Не е изтънчено като галерията на шефката ти – отбеляза
Змийската кралица, прочела недоумението по лицето на
Брайс, – но върши работа.
Брайс не изрази съгласието си, че такова място далеч не
подхождаше на метаморф, чиято змийска форма беше
луннобяла кобра с люспи като от опал и за чиято сила се
говореше, че била… различна. Добивала допълнителна мощ в
комбинация с отровата ѝ, превръщала се в нещо невиждано и
древно.
Хънт седна до Брайс, обръщайки стола с облегалката напред,
за да има място за крилете му. Виковете от бойната арена
отекваха през бетона под краката им.
Змийската кралица запали нова цигара.
– Дошли сте да ме питате за Даника Фендир.
Брайс задържа лицето си безизразно. Аталар я впечатли със
същото.
– Разглеждаме случая от всеки ъгъл – отвърна предпазливо
Хънт.
Удивителните ѝ очи се присвиха от доволство.
– Щом така държиш да го представиш, добре. – Измежду
устните ѝ извираха усукани струйки дим. – Но ще ви спестя
глупостите. Даника представляваше заплаха за мен, и то в
повече отношения, отколкото предполагате. Но тя имаше акъл
в главата си. И се сработвахме добре. – Пак дръпна от цигарата
си. – Както Аталар несъмнено ще потвърди – провлачи тя,
спечелвайки си предупредителен поглед от него, – понякога на
Помощната гвардия и 33-ти им се налага да си сътрудничат с
тъмни субекти като нас.
– А Максимус Терциан? – попита Хънт. – Бил е убит в
покрайнините на твоята територия.
– Максимус Терциан беше разглезена кучка, но не съм
толкова глупава, че да подхвана кръвна вражда с баща му. Само
ще си навлека главоболия.
– Кой го е убил? – попита безцеремонно Брайс. – Чух, че си
прибрала хората си от улиците. Знаеш нещо.
– Просто предпазна мярка. – Тя облиза горните си зъби. –
Змиите предвкусваме неприятностите. Настъпва някаква
промяна във въздуха. Вкусвам я и сега, из целия град.
Светкавиците на Хънт прокънтяха глухо в стаята.
– И не ти хрумна да предупредиш някого?
– Предупредих моите хора. Интересува ме само моят район,
останалата част от Лунатион да се оправя както може.
– Много благородно – укори я Хънт.
Брайс повтори въпроса си:
– Кой е убил Терциан според теб?
Тя сви рамене.
– Какво да ти кажа? Това е Месарският пазар. Случват се
всякакви простотии. Сигурно е идвал да си купи наркотици и
така си е платил.
– Какви наркотици? – попита Брайс, но Хънт се намеси, преди
да е получила отговор:
– Токсикологичното изследване показа, че е бил чист.
– Тогава не знам как да ви помогна – отвърна метаморфката. –
Мога само да гадая.
Брайс реши, че няма смисъл да я пита за записи от камерите
за наблюдение, защото от 33-ти вече със сигурност ги бяха
прегледали.
Змийската кралица извади нещо от едно чекмедже и го
хвърли на бюрото. Флашка.
– Тук ще намерите алибитата ми за нощта на убийството на
Терциан и дните покрай убийствата на Даника и глутницата ѝ.
Брайс не докосна металното устройство, голямо колкото
червило.
Устните на Змийската кралица отново се извиха в усмивка.
– В нощта на неговото убийство бях на спа хотел. А в нощта,
когато са убили Даника и глутницата „Дяволи“ един от
партньорите ми вдигна парти по случай Скока на дъщеря си,
което премина в тридневно… е, сами ще видите.
– Тази флашка съдържа запис от тридневна оргия, в която си
участвала? – попита Хънт.
– Дай знак, ако те разгорещи, Аталар. – Змийската кралица
пак си дръпна от цигарата. Зелените ѝ очи се плъзнаха към
скута му. – Разправят, че си страхотен ездач, когато спреш да
се цупиш.
Да, бе! Хънт оголи ядосано зъби, затова Брайс се намеси:
– Да оставим настрана оргиите и креватната ловкост на Хънт,
защото на пазара ти има търговец на соли.
Тя потупа торбата върху коленете си.
Змийската кралица откъсна очи от озъбения Хънт и заяви
остро на Брайс:
– Не използвам стоката си. Но ти май не се ръководиш от това
правило в оная гъзарска галерия. – Тя ѝ смигна. – Ако някога ти
омръзне да пълзиш в краката на магьосницата, ела да ме
намериш. Имам цял куп клиенти, които ще пълзят в твоите. И
ще си плащат.
Хънт сложи топла ръка върху рамото ѝ.
– Тя не се продава.
Брайс се измъкна от хватката му и го изгледа
предупредително.
– Всички се продават, генерале – увери го кралицата. –
Просто трябва да им уцелиш цената. – Тя избълва пушек от
ноздрите си като дракон, бълващ пламъци. – Дай ми ден-два,
Аталар, и ще узная твоята.
По лицето на Хънт се появи красива смъртоносна усмивка.
– Може би аз вече знам твоята.
Змийската кралица също се усмихна.
– Надявам се. – Тя угаси цигарата и пак обърна поглед към
Брайс. – Ето един експертен съвет за скромното ти
разследване. – Брайс се наежи от студената подигравка в тона
ѝ. – Търси там, където боли най-много. Отговорите винаги са
там.
– Благодаря за съвета – процеди през зъби Брайс.
Метаморфката просто щракна с пръсти и вратата на кабинета
се отвори. Пристрастените към отровата ѝ елфи надникнаха
вътре.
– Приключихме – информира ги Змийската кралица, вече
насочила вниманието си към античния компютър. – Изпратете
ги до изхода.
За да не душат наоколо.
Брайс преметна през рамо торбата със солта, а Хънт грабна
флашката и я прибра в джоба си.
Охранителят имаше благоразумието да отстъпи встрани,
когато Хънт побутна Брайс през вратата. На третата ѝ крачка в
коридора Змийската кралица се обади след нея:
– Не подценявай обсидиановата сол, Куинлан. С нея можеш
да поканиш някои от най-долните обитатели на Ада.
Въпреки че по гръбнака ѝ пробяга ледена тръпка, Брайс
просто махна през рамо.
– Е, поне няма да ми е скучно.
Тръгнаха си от Месарския пазар цели, слава на петимата
шибани богове – особено на Урд. Хънт не знаеше как им се
размина обстрелът с отровни куршуми, но… Погледна
смръщено червенокосата жена, която оглеждаше белия си
скутер за щети. Никой не беше посмял да пипне дори каската ѝ.
– Вярвам ѝ – подхвана Хънт. Нямаше никакво намерение да
гледа записа на флашката. Веднага щеше да го изпрати на
Виктория. – Не мисля, че е имала нещо общо с убийството.
Куинлан и Рога обаче… Тях още не ги беше зачеркнал от
списъка в главата си.
– Съгласна съм.
– Значи пак сме на нулата.
Идеше му да закрачи нервно, като си представяше, че все
още дължи хиляди убийства на губернатора.
– Не – отвърна Брайс. – Не сме. – Тя закопча торбата със солта
в малкия багажник върху задницата на скутера. – Кралицата
каза да търсим отговори там, където боли най-много.
– Просто ръсеше глупости, за да се подиграва с нас.
– Може би. – Брайс сложи каската на главата си и вдигна
визьора, разкривайки кехлибарените си очи. – Но може и
неволно да ни е помогнала. Утре… – Очите ѝ се премрежиха. –
Утре ще помисля. Но в галерията, защото иначе Джесиба ще
откачи.
Заинтригува го достатъчно, за да попита:
– Мислиш, че си попаднала на улика ли?
– Още не. Просто насока. Но е по-добре от нищо.
Той кимна с брадичка към багажника на скутера ѝ.
– За какво ти е обсидиановата сол?
Сигурно имаше друго предназначение за нея. Макар че се
молеше да не е толкова глупава, че да я използва.
Брайс отвърна с равен тон:
– Да си подправям бургерите.
Хубаво. Нейна си работа.
– Откъде намери толкова пари?
Съмняваше се да е имала ненужни десет хиляди в банковата
си сметка.
Брайс дръпна ципа на коженото си яке.
– Платих от сметката на Джесиба. Тя пръска повече пари по
козметика всеки месец, така че едва ли ще забележи.
Хънт не знаеше какво да каже по въпроса, затова просто стис-
на зъби и пак я изгледа изпитателно.
– Между другото, адска тъпотия е да караш дори скутер
преди Скока.
– Благодаря, мамо.
– По-добре хвани автобуса.
Тя се изсмя гръмко и изфуча по тъмната улица.
20
Търси там, където боли най-много.
Брайс не беше признала на Аталар колко смислен е бил
съветът на Змийската кралица. Вече му беше дала списъка си
със заподозрени – но той така и не спомена другото си искане
към нея.
Днес щеше да работи тъкмо по него: щеше да състави списък
с всички занимания на Даника в седмицата преди смъртта ѝ. Но
още щом отвори галерията сутринта и слезе в библиотеката, за
да започне списъка… Прилоша ѝ жестоко.
Затова включи лаптопа и се зае да преглежда
кореспонденцията си с Максимус Терциан още от самото
начало, преди шест седмици. Можеше да попадне на някаква
връзка, да ѝ е подхвърлил нещо за плановете си в нощта на
убийството.
Но колкото и скучни делови имейли да препрочиташе,
спомените за последните дни на Даника дращеха по онази
заварена врата в съзнанието ѝ. Съскаха и шепнеха като
призраци и колкото и да се мъчеше да ги игнорира, да се
съсредоточи върху имейлите на Терциан…
Лехаба я погледна от миниатюрното диванче с облегалка
само в единия край, което Брайс ѝ беше подарила преди
години – взела го беше от кукленската къща от детството си, –
където гледаше любимия си ванирски сапунен сериал на
таблета си. Стъклената ѝ полусфера стоеше върху купчина
книги зад нея, под тежките цветове на една лилава орхидея.
– Би могла да поканиш ангела в библиотеката, за да работите
заедно по това нещо, което очевидно ви затруднява.
Брайс врътна очи.
– Манията ти по Аталар започва да звучи леко психопатски.
Лехаба въздъхна.
– Случайно да си виждала Хънт Аталар?
– Все пак живее на покрива срещу моята сграда, така че да.
Лехаба паузира сериала и отпусна глава на облегалката на
малкото си диванче.
– Той е същинска мечта.
– Аха, питай го по въпроса.
Брайс затвори имейла, който четеше – един от около стоте
между нея и Терциан и първият, в който вече флиртуваше
деликатно с нея.
– Хънт е достатъчно красив да се снима в сериал.
Лехаба посочи с фино краче таблета, изправен пред нея.
– За жалост, не мисля, че с такава разлика в размерите ще ви
се получи в спалнята. Не знам дали ще успееш дори да
прегърнеш оная му работа.
Лехаба изпусна облаче дим от смущение и замаха с ръце да го
разсее.
– Биби!
Брайс се изкиска, после посочи таблета.
– Не аз зяпам по цял ден сериал, който в общи линии е порно
със сюжет. Как се казваше? „Голи и зъбати“?
Лехаба полилавя.
– Не се казва така, много добре знаеш! И това е изкуство.
Героите правят любов. А не се… – запъна се феичката.
– Чукат? – подхвърли сухо Брайс.
– Точно така – кимна целомъдрено Лехаба.
Брайс се засмя, позволявайки на смеха да прогони
навъртащите се около нея духове от миналото, и огнената фея,
въпреки скромността си, се присъедини.
– Съмнявам се Хънт Аталар да е от типа мъже, които правят
любов – добави Брайс.
Лехаба скри лице в дланите си и захъмка от срам.
Само за да я поизмъчи още малко, Брайс додаде:
– По-скоро е от онези, които те навеждат над бюрото и…
Телефонът иззвъня.
Тя погледна към тавана, питайки се дали Аталар не я е чул
някак, но – не. Оказа се по-лошо.
– Здравей, Джесиба – каза Брайс в слушалката и махна на
Лехаба да се връща на поста си, в случай че магьосницата ги
наблюдава през камерите в библиотеката.
– Радвам се да видя, че Лехаба се труди усърдно.
Феичката изключи набързо таблета и си придаде бдителен
вид.
– Хващаш я по време на сутрешната ѝ почивка – оправда я
Брайс. – Полага ѝ се.
Лехаба ѝ стрелна благодарен поглед, който стигна чак до
костите ѝ.
Джесиба просто започна да реди команда след команда.
Трийсет минути по-късно, седнала на бюрото в изложбената
зала на галерията, Брайс се взираше в затворената входна
врата. Тиктакането на часовника изпълваше пространството,
напомняйки непрекъснато за всяка изгубена секунда. Всяка
секунда, в която убиецът на Даника и глутницата скиташе
свободно из града, докато тя си седеше и се ровеше из глупави
документи.
Недопустимо. Но мисълта да отвори вратата към всички
онези спомени…
Знаеше, че ще съжалява. Че е абсолютно безумие. Но набра
номера, преди да е размислила.
– Какво има?
Гласът на Хънт вече звучеше остро, пълен с бури.
– Защо веднага реши, че е станало нещо?
– Защото за пръв път ми се обаждаш, Куинлан.
Това беше грешка – огромна глупава грешка. Тя се прокашля,
готова да се оправдае, че се обажда да си поръча обяд, но Хънт
я изпревари:
– Да не си открила нещо?
Можеше да се справи заради Даника, заради глутницата
„Дяволи“. Щеше да се справи. Гордостта нямаше място тук.
– Трябва… да ми помогнеш с нещо.
– С какво?
Но още преди да е изрекъл въпроса си, силен юмрук почука
на вратата. Не ѝ трябваше камерата, за да се досети, че е той.
Отвори вратата и я посрещнаха разгърнати криле и аромат на
мокри кедри. Хънт попита кисело:
– Ще вдигнеш ли врява, ако поискам да вляза, или може да си
спестим тая част от програмата?
– Просто влизай.
Брайс го остави на входа и се върна при бюрото. Отвори най-
долното чекмедже, извади шише за многократна употреба и
глътна от него.
Хънт затвори вратата след себе си.
– Не е ли малко рано за пиене?
Тя не си направи труда да го поправи, а просто отпи още
глътка и седна в стола си.
Хънт впи поглед в нея.
– Ще ми кажеш ли какво става?
На желязната врата към библиотеката се почука вежливо.
Хънт завъртя глава към масивния метал, прибирайки крилете
си. Още едно почукване отекна в преддверието на изложбената
зала.
– Биби – обади се печално Лехаба от другата страна на
вратата. – Биби, добре ли си?
Брайс врътна очи. Ктона да ѝ е на помощ.
Третия път беше плахо чук-чук-чук.
– Биби? Биби, моля те, кажи, че си добре.
– Добре съм – провикна се Брайс. – Връщай се долу и си
върши работата.
– Искам да те видя с очите си – отвърна Лехаба с глас на
угрижена леля. – Иначе няма да мога да се съсредоточа в
работата си.
Хънт свъси вежди – макар че устните му се поразтегнаха.
Брайс обясни:
– Първо, тя е виртуоз в драматизирането.
– О, Биби, толкова си жестока понякога…
– И второ, на долния етаж не трябва да стъпва почти никой,
така че, ако докладваш на Мика за него, приключваме.
– Обещавам – отвърна предпазливо Хънт. – Въпреки че Мика е
способен да ме принуди да говоря.
– Тогава не му давай причина да любопитства.
Тя остави шишето на бюрото и се изправи на учудващо
стабилни крака. Хънт все пак се извисяваше над нея. Ужасните
преплетени тръни, татуирани през челото му, сякаш изсмукваха
светлината от стаята.
Той потри челюстта си.
– Долу държите контрабандните придобивки, нали?
– Сигурно си се досетил, че повечето от нещата тук са
контрабандни придобивки. Някои от тези книги и свитъци са
последните оцелели в целия свят. – Тя сбърчи устни и побърза
да добави: – Много хора са страдали и загивали, за да запазят
съкровищата, които съхраняваме в библиотеката.
Повече от това нямаше да му каже. Не беше успяла да
прочете повечето книги, тъй като бяха на отдавна отмрели
езици или толкова умело шифрирани, че само най-опитните
лингвисти и историци можеха да ги разчетат, но едва миналата
година разбра какво представляват повечето от тях. И че
астерите и Сенатът биха заповядали да ги унищожат. Вече бяха
унищожили всички други екземпляри. В библиотеката имаше и
обикновени книги, с които Джесиба се сдобиваше главно за
лично ползване – или по поръка на Подземния крал. Но онези,
които Лехаба охраняваше… за тях някои биха убили. И бяха
убивали.
Хънт кимна.
– На никого няма да кажа.
Тя го погледна изпитателно, после се обърна към желязната
врата.
– Това е подаръкът за рождения ти ден, Леле – прошепна през
метала.
Желязната врата се отвори с въздишка, разкривайки
застланото с боровозелен мокет стълбище, което водеше надолу
към библиотеката. Хънт едва не се блъсна в нея, когато Лехаба
изникна между тях, пламнала ярко.
– Здравей – измърка тя.
Ангелът огледа огнената фея, рееща се на няколко
сантиметра от лицето му. На ръст беше колкото педята на
Брайс. Косите ѝ се усукваха в пламъци над главата ѝ.
– А, каква красота! – пророни Хънт с тих, нежен глас, от който
всички инстинкти на Брайс се изостриха.
Лехаба лумна, обгърна с пухкави ръце тялото си и сведе
глава.
Брайс се отърси от влиянието на гласа му.
– Не се преструвай на срамежлива.
Лехаба ѝ стрелна прогарящ поглед, а Хънт вдигна пръст, за да
кацне на него.
– Моля.
Лехаба засия в рубиненочервено, но долетя до белязания му
пръст, седна върху него с усмивка и запърха с мигли към Хънт.
– Много е мил, Биби – отбеляза, докато Брайс слизаше по
стълбите. Полилеят слънце се съживи от само себе си. – Не
виждам защо се оплакваш толкова от него.
Брайс надникна сърдито през рамо. Лехаба обаче се взираше
замечтано в ангела, който се усмихна иронично на Брайс,
следвайки я към сърцето на библиотеката.
Тя побърза да извърне глава напред.
Може би Лехаба все пак беше права за външния му вид.
Съзнанието ѝ беше будно за всяко стъпало надолу по
стълбището, всяко шумолене на крилете на Хънт, който
вървеше плътно зад нея. За всяка частица от въздуха наоколо,
изпълнен с неговия дъх, със силата му, с волята му.
Освен Джесиба, Сиринкс и Лехаба, само Даника бе слизала
тук с нея.
Сиринкс се разбуди от дрямката си, усетил, че имат гост – и
умалената му лъвска опашка заподскача по кадифения диван.
– Сири казва, че позволява да го погалиш – преведе Лехаба на
Хънт.
– Хънт си има друга работа – отсече Брайс, вървейки към
масата, където беше оставила една отворена книга.
– Сири говорел, значи.
– Според нея – измърмори Брайс.
Огледа масата за… вярно, беше оставила списъка върху
масата на Лехаба. Тръгна натам по дебелия килим.
– Тук сигурно има хиляди книги – възхити се Хънт,
оглеждайки високите библиотеки.
– О, да – отвърна Лехаба. – Но половината са от частната
колекция на Джесиба. Някои са още от…
– Ахъм – прокашля се Брайс.
Лехаба ѝ се оплези и прошепна съзаклятнически на Хънт:
– Биби е сприхава, защото не успя да състави списъка.
– Сприхава съм, защото съм гладна, а ти ми лазиш по нервите
цяла сутрин.
Огнената феичка отлетя от пръста на Хънт, пльосна се на
кукленския си диван върху нейната маса и обясни на объркания
ангел:
– Биби се прави на лоша, но всъщност е нежна душа. Купи
Сири, защото Джесиба щеше да го подари на един клиент,
военачалник в планината Фаркаан…
– Лехаба…
– Вярно е.
Хънт разгледа аквариумите и влечугите в тях, спирайки пред
празните води на най-големия.
– Мислех го за бутиков домашен любимец.
– О, такъв е – потвърди Лехаба. – Сиринкс бил откраднат от
майка си още като малък; десет години го продавали и
препродавали по целия свят, докато Джесиба не си го купи за
домашен любимец. После пък Брайс го откупи от нея… тоест
откупи свободата му. Дори му издаде сертификат, че е
свободен. Повече никой никога не може да го купува и
продава. – Тя посочи химерата. – Като е легнал, не се вижда, но
на предната му дясна лапа е официалният знак на
освободените.
Хънт откъсна поглед от тъмните води и го впери учудено в
Брайс.
Тя скръсти ръце.
– Какво? Ти си прибързал със заключенията.
Очите му просветнаха. Каквото и да значеше това.
Тя се сдържа да не надникне към неговата китка – и
татуировката SPQM на нея. Чудеше се дали и той не потиска
същия рефлекс; дали се пита кога ще дойде мигът и той да
получи заветния знак.
Лехаба обаче реши да попита Хънт:
– А ти колко струваш, Ати?
– Леле, това е грубо – намеси се Брайс. – И не му викай Ати.
Феичката изпусна облаче дим.
– С него сме от един и същ Дом, а и двамата сме роби.
Прабаба ми се е била в 18-и легион по време на бунта. Имам
право да попитам.
Лицето на Хънт остана съвършено безизразно, когато Лехаба
спомена бунта, но той отиде до дивана, даде на Сиринкс да
подуши пръстите му, после го почеса зад кадифените уши.
Химерата измърка доволно и отпусна лъвската си опашка.
Гърдите на Брайс се свиха и тя опита да се отърси от
чувството.
Хънт изшумоли с криле.
– Продадоха ме на Мика за осемдесет и пет милиона златни
знака.
Едното токче на Брайс се закачи за килима, докато вървеше
към работното кътче на Лехаба, за да вземе таблета ѝ. Огнената
фея пак долетя до ангела.
– Аз струвам деветдесет хиляди златни знака – сподели му
тя. – Сири струваше двеста трийсет и три хиляди.
Очите на Хънт отскочиха към Брайс.
– Платила си толкова?
Брайс седна пред работната маса и посочи свободния стол до
своя. Хънт по чудо се подчини.
– Получих петнайсет процента отстъпка за служител. И се
споразумяхме за разсрочено плащане.
Толкова по въпроса.
Само че Лехаба обяви:
– Джесиба си удържа от всяка нейна заплата. – Брайс
изръмжа, въздържайки се да не задуши феята с възглавница. –
Биби ще изплаща Сири до тристагодишна възраст. Ако направи
Скока. В противен случай ще умре, преди да се е издължила.
Хънт седна тежко в стола и крилото му бръсна ръката ѝ. Беше
по-меко от кадифе, по-гладко от коприна. Той го прибра рязко,
сякаш опарен от допира с нея.
– Защо?
Брайс отговори:
– Защото онзи военачалник искаше да го прекърши с болка,
за да го превърне в боен звяр, а Сиринкс ми е приятел и ми
беше омръзнало да губя приятелите си.
– Мислех, че си въшлива от пари.
– Не – отрече лаконично тя.
Хънт сбърчи чело.
– Но апартаментът ти…
– Апартаментът е на Даника. – Брайс не можеше да го
погледне в очите. – Решила да инвестира в недвижимо
имущество. И вписала двете ни като собственички. Разбрах за
съществуването му чак след смъртта ѝ. И щях просто да го
продам, но се оказа, че е с първокласна охранителна система и
най-добрите защитни заклинания…
– Ясно – прекъсна я той и Брайс се уплаши от състраданието в
очите му.
Даника беше умряла и я беше оставила сама, и… Въздухът не
ѝ достигаше.
Отказа да посещава психолог. Първата година майка ѝ ѝ
записваше час след час, но Брайс не се яви на нито един.
Вместо това си купи дифузер за ароматерапия, четеше за
успокоителни техники за дишане и толкова.
Знаеше, че е трябвало да даде шанс на психотерапията. Тя
помагаше на много хора – дори спасяваше живота им. Хвойна
посещаваше психолог от тийнейджърка и разправяше на всеки
колко ползотворно било.
Брайс обаче не отиде – не защото не вярваше, че ще ѝ
помогне. Напротив, знаеше, че ще ѝ помогне и вероятно ще я
накара да се почувства по-добре. Или поне ще ѝ покаже пътя
към възстановяването.
Именно затова не отиде.
Като гледаше как Хънт се взира в нея, се питаше дали не го е
прочел по лицето ѝ – дали не е разгадал дългата ѝ въздишка.
Търси там, където боли най-много.
Мамка му! Змийската кралица да върви по дяволите с
експертните си съвети.
Тя включи таблета на Лехаба. На екрана се появиха вампирка
и вълк в страстна прегръдка, голи и стенещи…
Брайс се изсмя.
– Прекъснала си такава сцена, за да се бъркаш в моите
работи?
Настроението в стаята се разведри, сякаш еротичната гледка
беше пропукала тъгата на Брайс.
Лехаба пламна в рубинено.
– Исках да се запозная с Ати – измърмори тя, връщайки се
сърдито на дивана.
Хънт не успя да стърпи смеха си.
– Гледаш „Голи и зъбати“?
Лехаба скочи от дивана.
– Не се казва така! Ти ли го подучи, Брайс?
Брайс прехапа долна устна, за да не прихне в смях, остави
таблета и грабна лаптопа си, отваряйки кореспонденцията си с
Терциан.
– Нищо подобно.
Хънт вдигна иронично вежда.
– Ще подремна със Сири – заяви Лехаба, без да ги поглежда.
В същия момент нещо тежко тупна на пода на полуетажа.
Хънт стрелна ръка към хълбока си, вероятно към пистолета
там, но Лехаба изсъска към парапета:
– Да не сте посмели да прекъснете дрямката ми.
Нещо масивно се завлачи по пода, изтропа глухо и изшумоли.
Звуците не идваха от аквариума на Госпожица Попи.
Лехаба каза на Хънт:
– Ако някоя от книгите опита да те придума да си я носиш у
дома, недей.
Той се поусмихна.
– Ти умело го предотвратяваш.
Лехаба му се ухили поласкано и се сгуши до Сиринкс, който
измърка, доволен да усети топлината ѝ.
– Очаквам всичко от тях: да се промъкнат в чантата или в
джоба на палтото ти, дори да изкачат стълбите с премятане.
Изгарят от желание да се върнат в света. – Тя се понесе към
далечната библиотека зад тях, откъдето една книга току-що бе
тупнала върху стълбището. – Лоша книга! – изсъска феята.
Хънт плъзна ръка към ножа на бедрото си, гледайки как
книгата се издига нагоре по стълбището, сякаш носена от
невидими ръце, литва към един от горните рафтове и заема
мястото си със златист проблясък – навярно от негодувание.
Лехаба лумна предупредително, после се загърна с опашката
на Сиринкс като с мек шал.
Брайс поклати глава, но като погледна странично към Хънт,
видя, че ангелът я наблюдава. Не по начина, по който беше
свикнала да я зяпат мъжете.
– Защо има толкова гадинки?
– Това са някогашни любовници и съперници на Джесиба –
прошепна изпод мекото си одеяло Лехаба.
Хънт поразмърда криле.
– Чувал съм слухове.
– Никога не съм я виждала да превръща някого в животно –
обади се Брайс, – но все пак се старая да не я ядосвам. Не ми се
ще някой път да ме превърне в прасе, защото съм прецакала
важна сделка.
Устните на Хънт се извиха леко нагоре, сякаш не знаеше дали
да се засмее, или да се ужаси.
Лехаба отвори уста, сигурно да сподели с него имената на
всички твари в библиотеката, но Брайс побърза да ѝ отнеме
думата:
– Извиках те, защото започнах да съставям списъка с всички
занимания на Даника през последните дни от живота ѝ.
Тя потупа листа пред себе си.
– Така ли?
Тъмните му очи се задържаха върху лицето ѝ.
Брайс се прокашля и му призна:
– Да, ами, малко е трудно. Да си спомня. Затова ми хрумна,
че… може ти да ме поразпиташ. За да се върнат… спомените.
– А. Добре.
Той се умълча и Брайс зачака да ѝ напомни, че времето не е
на тяхна страна, че има работа за вършене и да престане да
хленчи, дрън-дрън-дрън.
Вместо това Хънт огледа книгите, аквариумите, вратата към
тоалетната в дъното на библиотеката, лампите високо над тях,
сред звездите, нарисувани по тавана. После, вместо да я попита
нещо за Даника, каза:
– Изучавала ли си антична култура в университета?
– Да, посещавах няколко курса. Харесва ми да уча за стари
неща. Специалността ми беше класическа литература. – Тя
добави: – Научих древния език на елфите още като дете.
Желание, породено от внезапния ѝ интерес към корените ѝ.
Надявала се беше да впечатли баща си с езика година по-късно,
когато за пръв път му отиде на гости. А след катастрофалния
завършек на срещата им реши, че повече никога няма да учи
чужди езици. Детинска приумица, но не я интересуваше.
Поне познаването ѝ на най-стария от елфическите езици се
оказваше полезно за работата ѝ с малкото антични ценности,
които елфите не държаха заключени в съкровищниците си.
Хънт пак обходи с поглед библиотеката.
– Как те наеха тук?
– След като завърших университета, не можех да си намеря
работа никъде. Музеите не ме искаха, защото нямах достатъчно
опит, а другите галерии в града принадлежат на изверги, които
ме мислеха за… апетитна. – Очите му притъмняха и тя се
помъчи да игнорира гнева, който изникна там заради нея. – Но
приятелката ми Фурия… – Хънт се напрегна леко, чувайки
името ѝ; очевидно познаваше репутацията ѝ. – По онова време
двете с Джесиба работеха заедно в Пангера. И когато Джесиба
споменала, че си търси нов асистент, Фурия направо
наблъскала автобиографията ми в гърлото ѝ. – Брайс изсумтя
заради спомена. – Джесиба ми предложи позицията, защото не
искаше някой скован дръвник. Работата е прекалено мръсна, а
клиентите обикновено са тъмни субекти. Трябваше ѝ помощник
със социални умения и малко познания в сферата на древното
изкуство. Така стана.
Хънт се позамисли, после попита:
– Какви са отношенията ти с Фурия Акстър?
– Тя е в Пангера. И прави каквото прави най-добре.
Уклончив отговор.
– Акстър казвала ли ти е с какво се занимава там?
– Не. И не искам да знам. Баща ми ми е разказвал
предостатъчно истории. Не ми се ще да си представям с какво
си има работа Фурия на онова място.
Кръв, кал и смърт, технологии срещу магия, машини срещу
ванири, бомби с отровни химикали и първосвет, куршуми и
остри зъби.
Рандъл просто беше отбил задължителната си военна
служба – изискване за всички от класата на перегрините, с
изключение на Низшите: всички човеци бяха длъжни да
прослужат три години в армията. Рандъл никога не говореше за
това, но Брайс знаеше, че годините на фронта са оставили
белези, по-дълбоки от видимите по тялото му. Едва ли беше
лесно да убиваш по принуда други човеци. Но заплахата на
астерите беше достатъчен стимул: откажеше ли някой служба,
плащаше с живота си. И с този на близките му. Оцелелите от
семейството му ставаха роби и белязваха китките им със
същите букви, които чернееха върху кожата на Хънт.
– Не е ли възможно убийството на Даника да има връзка с…
– Не – изръмжа Брайс. Да, с Фурия се бяха отчуждили в
последно време, но за това не можеше и дума да става. – Двете
нямаха общи врагове. След като опандизиха Бригс, Фурия си
обра крушите.
И Брайс не я беше виждала оттогава. Само за да смени
темата, попита Хънт:
– На колко години си?
– Двеста трийсет и три.
Тя си направи сметка и свъси вежди.
– Бил си толкова млад по време на бунта? А вече командир на
легион?
Разгроменият бунт на ангелите се беше състоял преди двеста
години; и той го беше предвождал на изключително крехка
възраст – по ванирските стандарти.
– Имах много ценна дарба. – Той вдигна ръка и около
пръстите му се заусуква светкавица. – Полезна за убиване. – Тя
изсумтя с разбиране. Хънт я погледна. – Ти убивала ли си
някого?
– Да.
Очите му светнаха от изненада. Но на нея не ѝ се говореше за
случката от последната година в университета, когато и двете с
Даника влязоха в болница – Брайс със счупена ръка, – след като
се бяха разбили с откраднат мотор.
Лехаба се обади от другия край на библиотеката:
– Биби, престани с тази загадъчност! От години я разпитвам
по този въпрос, Ати, но тя все ми спестява най-интересното…
– Млъкни, Лехаба.
Спомените от онова приключение я забрулиха жестоко.
Усмивката на Даника от съседното легло в болницата. Как Торн
пренесе приятелката ѝ по стълбите на общежитието им
въпреки възраженията ѝ. Как глутницата се суети около тях
цяла седмица, а една вечер Натали и Зелда изритаха мъжете, за
да им спретнат момичешки филмов маратон. Но всичко това
бледнееше на фона на промяната, настъпила между двете им с
Даника след онова пътешествие. Как беше паднала и
последната бариера, разголвайки истината.
Обичам те, Брайс. Много съжалявам.
Затвори очи, Даника.
В гърдите ѝ зейна дупка, огромна и кънтяща.
Лехаба продължаваше да мрънка, но Хънт беше впил очи в
лицето на Брайс.
– Кой е най-щастливият ти спомен с Даника от последната
седмица на живота ѝ? – попита я той.
Кръвта в цялото ѝ тяло запулсира мощно.
– Ами… много са.
– Избери си един и ще започнем с него.
– Така ли караш свидетелите да се разприказват?
Той се отпусна назад в стола, нагласяйки крилете си около
ниската му облегалка.
– Така с теб ще съставим списъка.
Тя претегли погледа му, солидното му наелектризирано
присъствие. И преглътна сухо.
– Татуировката на гърба ми… направихме я през онази
седмица. Напихме се зверски една нощ и бях толкова
неадекватна, че дори не разбрах какво е сложила на гърба ми,
докато не надвих махмурлука.
Устните му потрепнаха в лека усмивка.
– Дано поне си е струвало.
Колкото и да я стягаха гърдите, Брайс се поусмихна.
– Струваше си.
Хънт се приведе напред и потупа с пръст листа върху масата.
– Запиши това.
Тя се подчини, а после Хънт я попита:
– Какво е правила Даника в деня, преди да се татуираш?
Говореше спокойно, но следеше бдително всяко нейно
движение. Сякаш четеше нещо невидимо за нея.
Колкото да се измъкне от обезпокоително проницателния му
поглед, Брайс взе химикала и започна да вписва спомен след
спомен, всички занимания на Даника от онази седмица:
глупавото желание при портата на Стария площад, след което
излапаха заедно една пица на бара на заведението, гълтайки
бира от шишетата и плямпайки купища тъпотии; фризьорския
салон, където Брайс се порови из разни клюкарски списания,
докато опресняваха лилавите, сини и розови кичури на Даника;
супермаркета на две пресечки от жилището им, където с Торн
намериха Даника да се тъпче с чипс, преди да си го е платила, а
после часове наред я подиграваха; игрището за сънбол на
университета, където с Даника точиха лиги по сексапилните
спортисти от отбора на Итън по време на тренировката им и си
ги заплюваха… Продължи да пише, и да пише, докато стените
пак не започнаха да я притискат.
Едното ѝ коляно подскачаше неуморно под масата.
– Мисля, че за днес е достатъчно.
Хънт погледна към списъка и отвори уста да каже нещо, но в
този момент телефонът ѝ извибрира.
Брайс благодари на Урд за навременната намеса и прочете
съобщението на екрана. Лицето ѝ явно придоби толкова
интригуващо изражение, че Хънт надзърна през рамото ѝ.
Рун пишеше: Ела в Храма на Луна след трийсет минути.
Хънт попита:
– Дали е заради снощи?
Вместо да му отговори, Брайс написа: Защо?
Рун отвърна: Защото е едно от малкото места в града без
камери за наблюдение.
– Интересно – прошепна Брайс. – Да го предупредя ли, че ще
си с мен?
Хънт се ухили пакостливо.
– Как ли пък не!
Брайс също се ухили.
21
Рун Данаан стоеше облегнат на една от мраморните колони
във вътрешното светилище на Храма на Луна и чакаше сестра
си. Наоколо се разхождаха туристи и щракаха снимки, без да го
виждат заради булото от сенки, с което се беше загърнал.
Помещението беше достатъчно високо да побере статуята,
разположена на трон в задната му част.
Десетметровата Луна седеше на златен престол, любящо
изваяна от лъскав лунен камък. Сребърна тиара с пълна луна
между два полумесеца украсяваше вдигнатата ѝ вълниста коса.
До обутите ѝ в сандали крака лежаха два вълка, чиито гибелни
очи предизвикваха всеки поклонник да я доближи. През
облегалката на трона ѝ бяха преметнати лък от масивно злато и
колчан, пълен със сребърни стрели. Диплите на дългата до
средата на бедрата ѝ роба покриваха фините ѝ пръсти,
отпуснати в скута ѝ.
И вълците, и елфите почитаха Луна като своя богиня
покровителка – и преди хилядолетия бяха воювали за
покровителството ѝ. Но макар връзката ѝ с вълците да бе
отразена върху статуята с изумително внимание към детайла,
тази с елфите липсваше от две години. Може би Есенния крал с
право искаше да възвърне славата на елфите. Рун не
одобряваше надменните му, презрителни методи, но…
отсъствието на елфическото наследство върху статуята го
глождеше до мозъка на костите.
Откъм вътрешния двор отвъд вратите на светилището се чуха
стъпки, последвани от развълнувано шушукане и щракане на
фотоапарати.
– Дворът е направен по модел на онзи във Вечния град –
обясняваше женски глас, докато ново стадо туристи навлизаха
в храма, следвайки екскурзоводката си като патета.
Виненочервената коса най-отзад в групата привлече
вниманието му.
Както и омразно познатите сиви криле.
Рун стисна зъби, без да излиза от сенките си. Поне беше
благоволила да дойде.
Групата туристи спря в центъра на вътрешното светилище и
екскурзоводката продължи да обяснява на висок глас, докато
всички се пръсваха в различни посоки, озарявайки сумрачното
помещение със светкавици като на Аталар.
– Ето я и нея, дами и господа: прочутата статуя на Луна.
Богинята покровителка на Лунатион е изработена от масивен
мраморен монолит, изсечен от небезизвестната Калиприанска
каменоломна край река Мелантос, на север оттук. Този храм е
първата сграда, издигната преди петстотин години върху
основите на града, чието местонахождение е подбрано
специално заради извивката на река Истрос. Може ли да ми
каже някой каква форма образува реката?
– На полумесец! – извика някой и думите отекнаха между
мраморните колони и струйката благовонен дим от купата с
тамян между вълците в краката на богинята.
Рун погледа как Брайс и Хънт се озъртат наоколо за него, и
накрая разгърна сенките колкото да го видят. Лицето на Брайс
остана безизразно. Аталар просто се ухили.
Направо страхотно.
Туристите така се бяха заслушали в екскурзоводката си, че
никой от тях не забеляза странната двойка, прекосяваща
светилището. Рун задържа сенките, докато Брайс и Хънт
стигнаха до него, после обгърна и трима им с тях.
– Готин трик – подхвърли Хънт.
Брайс мълчеше. Рун опита да не си спомня колко се радваше
някога сестра му, като ѝ демонстрираше номера със сенките и
звездната си светлина, обединявайки двете половини на силата
си.Рун ѝ каза:
– Исках да видя теб. Не него.
Брайс хвана Аталар под ръка. Смешна картинка бяха заедно:
Брайс с изисканата си рокля и обувки с високи токове, а
ангелът – в черния си боен костюм.
– Вече сме дупе и гащи, за твое съжаление. Най-най-добри
приятелчета.
– Най-добри – повтори Хънт с нетрепваща усмивка.
Луна да го убие! Тази среща щеше да свърши зле.
Брайс кимна към групата туристи, които още следваха
водачката си из храма.
– Тук може и да няма камери за наблюдение, но те са добре
оборудвани.
– Туристите гледат екскурзоводката си – увери я Рун. – И
звуците им ще прикрият нашия разговор.
Сенките го скриваха само от очите, но не и от ушите на
околните.
През тесните пролуки в тях видяха млада двойка да се
приближава до статуята, толкова заети да снимат, че изобщо не
забелязаха по-плътното петно мрак в далечния ъгъл. Въпреки
това Рун замълча, а Брайс и Аталар последваха примера му.
Докато тримата чакаха двойката да отмине, екскурзоводката
обясняваше:
– След малко ще обсъдим по-подробно архитектурните чудеса
на вътрешното светилище, но сега нека насочим вниманието си
към статуята. Колчанът, както знаете, е от чисто злато, а
стрелите са сребърни, с върхове от диамант.
Някой изсвирука впечатлено.
– Аха – съгласи се екскурзоводката. – Дарение са от архангел
Мика, патрон на града и инвеститор в различни
благотворителни организации, фондации и иновативни
кампании. За жалост, преди две години третото съкровище на
Луна бе откраднато от храма. Някой знае ли какво беше то?
– Рогът – обади се някой. – Само за това се говореше по
новините.
– Да, ужасна кражба. Подобен артефакт не може да се замени
току-така.
Двойката се отдалечи и Рун отпусна скръстените си ръце.
– Добре, Данаан – подхвана Хънт. – Да чуем защо извика
Брайс.
Рун махна към туристите, снимащи богинята. Най-вече
пръстите ѝ, свити около въздуха, където някога бе имало
пропукан ловен рог от кост.
– Защото Есенния крал ми нареди да намеря Рога на Луна.
Аталар килна глава, а Брайс изпръхтя.
– Затова ли ме пита за него снощи?
Пак прекъснаха разговора си, защото екскурзоводката поведе
групата към задната част на помещението.
– Ще ви зарадвам с достъп до стаята, където се приготвят
елените, поднасяни в жертва пред Луна чрез ритуално
изгаряне.
През виещите се сенки се виждаше малка врата в стената.
Когато туристите се изнизаха през нея, Хънт попита с
присвити очи:
– Какво представлява този Рог?
– Измишльотина от приказките – измърмори Брайс. –
Сериозно ли за това ме извика тук? Защото искаш да
впечатлиш татенцето?
Рун изръмжа, извади телефона си и задържайки сенките
плътно около тях, отвори снимките, които беше направил
миналата вечер в Елфическите архиви.
Но преди да им ги покаже, обясни на Аталар:
– Рогът на Луна бил оръжието на Пелиас, първия принц от
Звезделф, по времето на Първите войни. Елфите го създали в
своя свят, наименували го в чест на богинята си от новия и след
като дошли през Северната пукнатина, го използвали да се
сражават срещу демонските орди. Пелиас бил носител на Рога
чак до смъртта си. – Рун сложи ръка на гърдите си. – Моят
предшественик, чиято кръв тече и в моите вени. Не знам как го
е използвал с магията си, но Рогът се превърнал в такава
заплаха за демонските принцове, че те всячески се стремили да
му го отнемат.
Рун им показа телефона си и снимката на осветения ръкопис
блесна ослепително сред гъстите сенки. Илюстрацията на
резбования Рог, долепен до устните на елф с боен шлем, не
беше избледняла ни най-малко, макар и нарисувана преди
хилядолетия. Над фигурата сияеше осемлъчна звезда, символът
на рода Звезделф.
Брайс застина така, както можеше да застине само елф – като
елен, дочул шум в гората.
Рун продължи:
– За да се докопа до Рога, Звездоядеца създал ново
страшилище, използвайки кръвта на принц Пелиас, която успял
да пролее на едно бойно поле, и собствената си пъклена сила.
Звяр, пръкнал се от сблъсъка между светлина и мрак.
Рун плъзна палец по екрана и се появи следващата
илюстрация. Причината да я извика тук – да поеме такъв риск.
Брайс изтръпна от гротескното бледо тяло, прозрачните,
злобно оголени зъби.
– Познат ли ти е? – попита тихо Рун.
Брайс разтръска глава, сякаш опитваше да се върне в
реалността, и потри несъзнателно бедрото си.
– Това е демонът, който нападна ангела в тъмната уличка
онази нощ.
Хънт я изгледа остро.
– Който нападна и теб?
Тя кимна леко.
– Какъв е?
– Обитава най-мрачните дълбини на Ямата – обясни Рун. –
Толкова е лишен от светлина, че Звездоядеца го кръстил
кристалос, защото кръвта и зъбите му са прозрачни.
– Не съм чувал за такова същество – каза Аталар.
Брайс огледа внимателно рисунката.
– Толкова проучвах Рога, а никъде не се споменаваше за
шибан демон. – Тя погледна брат си в очите. – Никой ли не се е
досетил преди две години?
– Май точно толкова време отне – отвърна внимателно Рун. –
Този ръкопис беше заровен надълбоко в Елфическите архиви,
при другите материали, забранени за сканиране. Затова не си
попаднала на него в твоето проучване. Целият ръкопис е на
древния език на елфите.
И го беше превеждал почти цяла нощ. Пък и остатъчната
мъгла от лудокорена не му помогна особено.
Брайс сбърчи чело.
– Но Рогът е счупен. Вече не става за нищо, нали така?
– Почти – отвърна Рун. – При финалната битка от Първите
войни принц Пелиас и принцът на Ямата се изправили един
срещу друг. Били се цели три дни, докато Звездоядеца не
нанесъл фаталния удар. Но не и преди Пелиас да призове
цялата сила на Рога, прокуждайки принца на Ямата, братята му
и армиите им обратно в Ада. После затворил Северната
пукнатина завинаги. Затова вече могат да проникват в света ни
само през тънки пролуки или ако някой ги призове със соли.
Аталар се намръщи.
– И искаш да ми кажеш, че този смъртоносен артефакт,
заради който принцът на Ямата буквално е създал нов демонски
вид, просто си е седял тук? В храма? И никой от нашия свят или
Ада не е опитал да го вземе до онази нощ, когато първосветът
угасна в целия град? Защо?
Брайс срещна недоумяващия му поглед.
– Рогът се разцепил на две, когато Пелиас затворил
Северната пукнатина. Силата му била загубена. Елфите и
астерите години наред се мъчили да я възобновят чрез магии,
заклинания и какво ли още не, но без успех. Изложили го на
почетно място в Астерските архиви, но когато няколко
хилядолетия по-късно основали Лунатион, решили да го
преместят в този храм.
Рун поклати глава.
– Фактът, че елфите го позволили, доказва, че вече не вярвали
в стойността му… че дори баща ми е подценил значението му.
Докато не го откраднаха и той не си науми, че ще е
обединяващ символ на елфическата сила в евентуална война.
Брайс добави:
– Мислех си, че е просто репродукция, докато Джесиба не ме
накара да го търся. – Тя се обърна към Рун. – Значи според теб
някой призовава онзи демон, за да издирва Рога? Но защо, ако
вече не притежава никаква сила? И как обяснява това
убийствата? Смяташ, че жертвите… са имали досег с Рога и
затова кристалосът ги е погнал? – Тя продължи, преди някой от
двама им да отговори: – И защо две години не се е появявал?
– Може би убиецът е изчакал положението да се уталожи,
преди да започне отново търсенето – предположи Хънт.
– Нямам представа – призна си Рун. – Но не ми изглежда
съвпадение Рогът да изчезне точно преди да се появи демонът,
а сега убийствата започват отново…
– Тоест сигурно някой пак издирва Рога – довърши вместо
него Брайс.
– Новата поява на кристалоса в Лунатион говори, че Рогът
още е в града – каза Хънт.
Брайс прикова Рун с поглед.
– Защо Есенния крал внезапно се е сетил, че го иска?
Рун подбра внимателно думите си.
– Да кажем, че е от гордост. Държи да бъде върнат на елфите.
И да го намеря без много шум.
Аталар го попита:
– Но защо точно ти да го търсиш?
Сенките около тях се раздвижиха на вълни.
– Защото звезделфската сила на принц Пелиас се е вляла в
Рога. И в моята кръв. Баща ми вярва, че притежавам
свръхестествена връзка с него. – Той се замисли, после си
призна: – Като ровех из архивите снощи, тази книга… изскочи
срещу мен.
– Буквално? – вирна вежди Брайс.
– Просто… проблесна. Не мога да го обясня, мамка му. Знам
само, че висях в подземията часове наред, а накрая почувствах
как книгата ме привиква, и като видях илюстрацията на Рога…
Това е. Преводът ми го потвърждава.
– Значи кристалосът е способен да проследи Рога – обобщи
Брайс със светнали очи. – Ти също.
Аталар явно долови идеята на Брайс, защото устата му се
изви в крива усмивка.
– Намерим ли демона, ще разберем кой стои зад всичко това.
А намерим ли Рога…
Рун направи гримаса.
– Кристалосът сам ще дойде при нас.
Брайс надникна към статуята с празни ръце зад тях.
– Залавяй се за работа, Рун.
Хънт се облегна на една от колоните на върха на входното
стълбище към Храма на Луна, долепил телефон до ухото си.
Беше оставил Куинлан вътре с братовчед ѝ, за да проведе този
разговор, преди да съставят плана си на действие. Щеше да се
обади и от светилището, но щом отвори телефонния си
указател, Брайс му се озъби, че на свети места не се говорело
по телефона.
Ктона да му е на помощ! Вместо да я напсува, реши да им
спести публичните сцени, прекоси обточения с кипариси
вътрешен двор и излезе пред входа на храма.
Пет прислужнички се изнизаха от внушителната вила зад
храма, въоръжени с метли и маркучи за ежедневното миене на
стъпалата и плочника около тях.
На Хънт му хрумна да им каже, че е безсмислено. Ситният
дъждец, който пак ръсеше кротко над града, обезсмисляше
маркучите им.
Вместо това заслуша със стиснати зъби сигнала свободно.
– Вдигни, мамка ти – процеди.
Една тъмнокожа прислужничка – с черна коса, бяла роба и на
не повече от дванайсет – го изгледа смаяно, минавайки покрай
него, притиснала дръжката на метлата към гърдите си. Той
рязко осъзна, че навярно е плашещ с гневна гримаса на лицето,
и побърза да я смекчи.
Младата елфка все пак запази почтено разстояние от него.
Златният полумесец, окачен на фина верижка през челото ѝ,
проблясваше меко под сивкавата светлина. Щеше да носи
полумесец, докато не достигнеше зрелост, когато щеше да се
превърне в жрица и да заслужи пълна луна. А когато
безсмъртното ѝ тяло започнеше да старее и вехне, губейки
цикъла си, отново щеше да замени пълната луна с полумесец.
Всяка жрица си имаше своя лична причина да се посвети в
служба на Луна. Да изостави живота си отвъд територията на
храма и да приеме вечната непорочност на богинята. Както
Луна бе живяла без партньор и любовник.
Хънт винаги бе смятал въздържанието от полов живот за
пълна скука. Докато Шахар не унищожи желанието му да бъде
с друга жена.
Той предложи на уплашената прислужничка възможно най-
добронамерената си усмивка. За негова изненада момичето
също му се поусмихна. Имаше смелост.
Джъстиниън Гелос вдигна на шестото позвъняване.
– Как си, бавачке?
Хънт изопна гръб.
– Много смешно.
Джъстиниън се изкикоти.
– Сигурен ли си, че Мика не те наказва за нещо?
Хънт се питаше същото през последните два дни. Отвъд
пустата улица палмовите дървета сред освежените от дъжда
треви на Оракулския парк проблясваха под смътната светлина.
Мъглите, пропълзели откъм реката, обгръщаха куполестата
ониксова сграда на Оракулския храм.
Дори по пладне паркът беше почти празен, с изключение на
отчаяните прегърбени ванири и човеци, скитащи по пътеките и
из градините, докато чакаха реда си да влязат в опушения с
тамян храм.
А ако не получеха отговорите, на които се надяваха… Е,
храмът от бял камък, на чието стълбище стоеше Хънт, можеше
да им даде утеха.
Той надникна през рамо към смътно осветената му
вътрешност отвъд големите бронзови врати. На мекия
първосвет от редицата мъждукащи метални светилници по пода
се открояваше лъскава червена коса, проблясваща като
разтопен метал, докато Брайс говореше оживено на Рун.
– Не – отвърна Хънт накрая. – Не мисля, че тази мисия е
наказание. Мика трябваше да прибегне до отчаяни мерки, а
знаеше, че ще му създавам повече главоболия, ако ме
поставеше на стража в близост до Сандриел.
И Полукс.
Не спомена уговорката им с губернатора. Все пак
Джъстиниън също носеше позорния ореол през челото си, а
Мика не проявяваше особен интерес към него, освен заради
близките му отношения с пехотните взводове на 33-ти. Ако
беше сключвал сделка с архангела за по-бързото спечелване на
свободата си, Джъстиниън не им беше споделял.
Ангелът въздъхна.
– Да ти кажа, тук става все по-напечено. Всички са на нокти,
а дори не е пристигнала още. По-добре ти е там.
Елф с отнесен поглед мина мудно покрай стълбището на
храма, видя кой заприщва входа към вътрешността му, и тръгна,
олюлявайки се, към Оракулския парк и куполестата сграда в
сърцето му. Поредната изгубена душа, търсеща отговори в дим
и шепот.
– Не съм много сигурен – каза Хънт. – Искам да проучиш
нещо. Един древен демон. Кристалос. Претърси базите данни и
виж дали ще изскочи нещо.
Би помолил Вик, но тя вече беше поела записа с алибито на
Змийската кралица.
– Ще проверя и ще ти изпратя резултатите – обеща
Джъстиниън. – Късмет!
– Ще ми трябва – призна Хънт.
Тонове от него.
Джъстиниън добави лукаво:
– Но все пак не вреди, че партньорката ти радва окото.
– Затварям.
– Да знаеш, не раздават медали на онези, дето страдат най-
дълго – не се отказа Джъстиниън, преминавайки към нетипично
сериозен тон. – Хънт, минаха два века от смъртта на Шахар.
– Добре.
Не му се говореше по този въпрос. Нито с Джъстиниън, нито с
когото и да било.
– Похвално е, че още я обичаш, но нека сме реалисти за…
Хънт затвори. И му хрумна да запрати телефона си към някоя
колона.
Но трябваше да се обади на Исая и Мика, за да им докладва
за Рога. По дяволите! Когато изчезна преди две години, най-
опитните инспектори от 33-ти и Помощната гвардия претърсиха
целия храм сантиметър по сантиметър. И не намериха нищо. А
понеже във вътрешността на храма не се допускаха камери за
наблюдение, нямаха никаква информация за крадеца. Всички
твърдяха, че било просто глупав хлапашки номер.
Всички освен Есенния крал, както излизаше.
Хънт не беше обърнал особено внимание на кражбата, пък и
като момче не беше слушал с голям интерес уроците по
история на Първите войни. А след убийствата на Даника и
глутницата „Дяволи“ си имаха по-сериозни грижи.
Не знаеше кое е по-лошото: че Рогът може да се окаже
основен елемент от случая, или че за да го намери, щеше да му
се наложи да работи съвместно с Рун Данаан.
22
Брайс изчака мускулестият гръб и красивите криле на Хънт да
се скрият от погледа ѝ през портите на вътрешното светилище,
преди да се завърти към Рун:
– Есенния крал ли е бил?
Сините очи на Рун просветнаха в гнездото от сенки, или
както там го наричаше.
– Не. Той е чудовище в много отношения, но не би убил
Даника.
Още миналата вечер сама беше стигнала до това заключение,
но все пак попита:
– Откъде знаеш? Нямаш представа каква е крайната му цел.
Брат ѝ скръсти ръце.
– Защо му е аз да търся Рога, ако вече е призовал кристалоса
с тази цел?
– За да се подсигури с двама търсачи? – подхвърли Брайс с
разтуптяно сърце.
– Баща ни не стои зад това. Просто опитва да се възползва от
ситуацията, да възвърне някогашната слава на елфите. Знаеш,
че обича да се самозаблуждава с такива глупости.
Брайс плъзна пръсти по стената от сенки и тъмнината полази
кожата ѝ като мъгла.
– Той знае ли за тази среща?
– Не.
Впи изпитателно очи в неговите.
– Защо… – Думите ѝ убягваха. – Защо си правиш труда?
– Защото искам да ти помогна. Защото тази работа излага
целия град на опасност.
– Думи на истински Избраник.
Помежду им се спусна тишина, толкова напрегната, че
трепереше. Накрая Брайс изстреля:
– Това, че ще си сътрудничим, не променя нищо помежду ни.
Ти ще намериш Рога, а аз ще разбера кой е виновникът за
всичко това. И край.
– Хубаво – отвърна Рун със студени очи. – И бездруго не
очаквах да ме послушаш.
– Защо да те слушам? – кипна тя. – Все пак съм просто
нечистокръвна пачавра, нали така?
Рун се вцепени и лицето му пламна.
– Знаеш, че онова беше просто тъпа караница и не го мисля
наистина…
– Напротив – изплю тя и се завъртя на пета. – Може да се
обличаш като пънкарче, разбунтувало се срещу правилата на
тате, но отвътре си същият като всички елфически лайнари,
които ти целуват избрания задник.
Рун изръмжа, но Брайс просто излезе от сенките му,
примигвайки срещу ослепителната светлина от другата им
страна, и тръгна към изхода и Хънт.
– Да вървим – нареди на ангела.
Дори не я беше грижа какво е чул от разговора им.
Хънт се позадържа на мястото си, впил лъснали черни очи в
сенките в дъното на помещението, с които пак се беше
обгърнал Рун. За щастие обаче, не каза нищо, а просто тръгна
мълчаливо с нея. Тя също не му каза нищо повече.
Брайс почти пробяга обратния път до галерията. Отчасти за
да продължи с проучването на Рога, но и благодарение на
обстрела със съобщения от Джесиба, която се интересуваше
къде е, дали иска да запази работата си и дали предпочита да я
превърне в плъх, или в гълъб. Накрая ѝ заповяда да се връща
веднага, за да посрещне някой си клиент.
Пет минути след като Брайс влезе в галерията, клиентът на
Джесиба – отвратителен задник, метаморф леопард, който
смяташе, че има право да я опипва колкото си иска – позвъни
на вратата и купи малка статуетка на Солас и Ктона. Богът
беше изобразен като слънце с мъжки черти, заровило лице в
две гърди с формата на планини. Това класическо свещено
изображение се наричаше „Прегръдката“. Дори майка ѝ носеше
опростения му символ – кръг между два триъгълника – на
сребърен медальон около врата си. Брайс открай време
смяташе „Прегръдката“ за лигава, клиширана емблема във
всичките ѝ форми. След трийсет минути и два директни отказа
на мазните му набези тя най-сетне се освободи.
Но колкото и часове да се рови из базата данни на галерията,
не намери нищо, което вече не знаеше за Рога на Луна. Дори
Лехаба, кралицата на клюките, нямаше какво ново да ѝ каже за
Рога.
Рун щеше да се върне при Елфическите архиви, за да провери
дали някое друго древно писание нямаше да привлече
инстинктите му на Звезделф, така че Брайс трябваше да почака
за нова информация.
Хънт се беше върнал на покрива, за да се обади на шефа си –
или за какъвто там се мислеше Мика – и на Исая и да им
предаде каквото беше научил за Рога. Дори не опита да се
самопокани в библиотеката, явно усетил, че ѝ трябва малко
уединение.
Търси там, където боли най-много. Отговорите винаги са
там.
Брайс осъзна, че се взира в недовършения списък, който беше
започнала сутринта.
Въпреки че не беше успяла да намери нищо за Рога, може би
имаше начин да разбере какво беше мястото на Даника във
всичко това.
Ръцете ѝ трепереха, но се насили да довърши списъка със
заниманията на Даника – поне тези, за които знаеше.
Докато слънцето тръгна да залязва, а Сиринкс започна да се
навърта край вратата, готов за разходката обратно към
апартамента ѝ, Брайс вече искаше да даде останките от душата
си на някой косач в замяна на тихото блаженство на леглото си.
Шибаният ден се беше проточил твърде дълго, оставяйки я с
купища информация за осмисляне и списък, скрит в
чекмеджето на бюрото ѝ.
Явно денят беше тежък и за Аталар, защото следеше двама
им със Сиринкс от небето, без да каже и дума.
Брайс си легна още в осем и веднага потъна в безпаметен
сън.
23
Сутринта Брайс седеше пред бюрото в изложбената зала на
галерията, взирайки се в списъка с последните занимания на
Даника, когато телефонът ѝ иззвъня.
– Приключих сделката с леопарда – заяви тя на Джесиба
вместо поздрав.
Беше попълнила документите още преди час.
– Трябва да се качиш в кабинета ми и да ми изпратиш един
файл от моя компютър.
Брайс врътна очи, сдържайки се да не подхвърли саркастично
„Пак заповядай“, и попита:
– Нямаш ли достъп до него?
– Този нарочно не е в мрежата.
Брайс стана с разширени от яд ноздри и лека пулсираща
болка в крака и отиде до малката врата в стената до бюрото.
Докосна металния панел от едната ѝ страна и заклинанията се
отключиха. Вратата се отвори, разкривайки тясното,
облицовано с мокет стълбище към горния етаж.
– Когато поискам да направиш нещо, Брайс, ще го правиш.
Без въпроси.
– Да, Джесиба – измърмори Брайс, докато се качваше по
стълбите.
Измъквайки се от опипващите ръце на леопарда вчера, беше
заметнала някое сухожилие в болния си крак.
– Иска ли ти се да бъдеш червей, Брайс? – измърка Джесиба с
глас, злокобно близък до гъргоренето на косачите.
Добре че наистина не беше една от тях, макар че често си
сътрудничеше с косачи в Дома на пламъци и сенки. Слава на
боговете, че никой от тях не се беше появявал в галерията.
– Иска ли ти се да бъдеш торен бръмбар или пък стоножка?
– Предпочитам да съм водно конче.
Брайс влезе в малкия елегантен кабинет на горния етаж.
Едната му стена беше изцяло стъклена, звукоизолираща и
предлагаше изглед към галерията на долния етаж.
– Внимавай какво си пожелаваш – предупреди я Джесиба. –
Бързо ще затворя голямата ти уста, като те преобразя в някоя
гадинка. Тогава няма да имаш никакъв глас.
Брайс изчисли часовата разлика между Лунатион и
западното крайбрежие на Пангера и реши, че Джесиба
вероятно тъкмо се е върнала от вечеря.
– Пангерското червено вино е силничко, а?
Наближи дървеното бюро, когато първосветите се включиха
автоматично. Цяла редица осветяваше разглобената пушка,
окачена на стената зад бюрото. Богоубиеца блестеше като в
деня на изковаването си. Брайс можеше да се закълне, че
златните и стоманените му части изпускаха леко виене – сякаш
легендарното смъртоносно оръжие още звънтеше след
последния си изстрел.
Присъствието му я обезпокояваше, въпреки че Джесиба го
беше разглобила на четири части, които беше закачила на
стената като произведение на изкуството. Четири части, които
лесно можеха да се сглобят отново, но поне така клиентите ѝ
бяха по-спокойни, макар и да им напомняха, че тя командва
тук.Магьосницата не казваше на никого за
петнайсетсантиметровия гравиран златен патрон в сейфа до
картината на стената отдясно. Беше го показала само веднъж
на Брайс, позволявайки ѝ да прочете двете думи, гравирани на
него: Memento Mori.
Същите като онези от мозайката в Месарския пазар.
Посланието ѝ се беше сторило мелодраматично, но една част
от нея се възхищаваше на патрона и пушката – толкова рядък
екземпляр, че само няколко такива съществуваха в цял
Мидгард.
Брайс включи компютъра на Джесиба и ѝ изпрати файла,
докато магьосницата нареждаше инструкции. Като тръгна
надолу по стълбището, попита шефката си:
– Да си чувала новини за Рога на Луна?
Магьосницата се замисли.
– Заради разследването ли питаш?
– Може би.
Гърленият, студен глас на Джесиба беше отражение на Дома,
на който служеше.
– Не съм чула нищо.
После затвори. Брайс стисна зъби и тръгна обратно към
бюрото си в изложбената зала.
Лехаба я спря, прошепвайки през желязната врата:
– Може ли да видя Ати?
– Не, Леле.
Ангелът стоеше настрана и тази сутрин. За щастие.
Търси там, където боли най-много.
Беше направила списъка за последната седмица от живота на
Даника. Но сега я чакаше друга тежка задача. И сутринта се
беше събудила с ужас заради нея. Телефонът, стиснат в ръката
ѝ, иззвъня, и Брайс се приготви Джесиба да я нахока, че е
объркала файла, но се оказа Хънт.
– Аха? – попита вместо поздрав.
– Станало е ново убийство.
Гласът му беше стегнат, леден.
Тя едва не изпусна телефона.
– Кой…
– Още не съм получил подробности. Но се е случило на
десетина пресечки оттук, до портата на Стария площад.
Сърцето ѝ препускаше толкова яростно, че Брайс едва си пое
дъх да попита:
– Има ли свидетели?
– Не. Но предлагам да отидем на местопрестъплението.
Ръцете ѝ вече трепереха.
– Заета съм – излъга го тя.
След кратка пауза Хънт заяви:
– Това не ти е игра, Куинлан.
Не. Не, не можеше да понесе пак да види такова нещо…
Брайс се насили да вдиша, поглъщайки нарочно ментовите
пари от дифузера.
– Чакам клиент…
Той почука на вратата на галерията, решил съдбата ѝ.
– Тръгваме.
Цялото ѝ тяло беше напрегнато почти до тремор, докато с
Хънт наближаваха магпреградата, отцепила тясната уличка на
няколко пресечки от портата на Стария площад.
Брайс си наложи да диша дълбоко, приложи всички заучени
техники за контрол над страха, над познатото тежко чувство в
стомаха ѝ. Никоя не сработи.
Ангели, елфи и метаморфи изпълваха уличката. Някои
говореха по радиостанции и телефони.
– Някой излязъл да потича сутринта и намерил трупа –
обясни Хънт, докато околните му правеха път. – Смятат, че
убийството е станало снощи. – Той добави предпазливо: – От 33-
ти още се мъчат да установят самоличността на жертвата, но
ако съдим по дрехите, е прислужничка от Храма на Луна. Исая
вече разпитва тамошните жрици за липсващи момичета.
Всички звуци се сливаха в оглушително бучене. Брайс не си
спомняше как са стигнали дотук.
Хънт заобиколи магпреградата, скриваща
местопрестъплението от погледите на случайните минувачи, и
онова, което видя, го накара да изругае. Завъртя се рязко към
нея, сякаш току-що осъзнал в какво я въвличаше отново, но
вече беше твърде късно.
Кръвта беше оплискала тухлената стена на сградата, събрала
се беше на локвички по пропукания калдъръм, опръскала беше
близкия боклукчийски контейнер. А до него, сякаш небрежно
изхвърлени от кофа, лежаха буци червена пихтия. Край
касапницата белееше разкъсана роба.
Бученето се превърна в грохот. Тялото на Брайс сякаш се
отдръпваше все по-надалеч от нея.
Даника се залива от смях, Конър ѝ смигва, Бронсън, Зак,
Зелда, Натали и Торн се кикотят истерично…
А накрая просто червена пихтия. Всичките до един, това,
което бяха, това, което тя беше с тях – просто купчини червена
пихтия.
Край, край, край…
Нечия ръка сграбчи рамото ѝ. Не на Аталар. Хънт си стоеше
на същото място с вкаменено лице.
Тя изтръпна, когато Рун прошепна в ухото ѝ:
– Не е нужно да виждаш това.
Друго убийство. Друго тяло. Друга година.
Една медвещица беше коленичила пред тялото и вълшебната
ѝ пръчица жужеше от първосвет. Опитваше се да събере трупа –
момичето – наедно.
Рун я издърпа настрана, към преградата и открития въздух
отвъд нея…
Движението я изтръгна от унеса. Прекъсна бученето в ушите
ѝ.
Тя се откъсна от хватката му, без да я е грижа дали някой е
видял, нито че като командир на елфическия отряд в
Помощната гвардия брат ѝ имаше пълното право да е тук.
– Не ме докосвай.
Рун стисна устни и надникна през рамото ѝ към Хънт.
– Задник.
Очите на ангела просветнаха.
– Предупредих я какво ще види тук. – После добави с леко
разкаяние: – Не очаквах да е чак толкова грозно.
Май наистина я беше предупредил, но тя толкова се беше
унесла в собствените си мисли, че почти не го слушаше по пътя
насам. Чувстваше се, сякаш беше изсмъркала цяла купчина
светлотърсач.
– Тя е възрастна жена – додаде Хънт. – Защо ти да решаваш
какво може да понесе и какво не? – После кимна към изхода на
уличката. – Ти не трябваше ли да проучваш разни неща? Ще ти
се обадим, ако ни потрябваш, малки принце.
– Майната ти – изстреля Рун насреща му. В косите му се
оплитаха сенки и околните започваха да го забелязват. –
Съвпадение ли ти се струва, че убиецът напада прислужничка
от храма точно след като ние го посетихме?
Думите им не я достигаха. Нищо не я достигаше.
Брайс обърна гръб на уличката, на гъмжилото следователи.
– Брайс… – опита да я спре Рун.
– Остави ме – пророни тихо тя и си тръгна.
Не биваше да се подчинява на Аталар и да идва тук, да вижда
това, да го врязва в паметта си.
Едно време щеше да отиде право в танцовото студио. Да
танцува и да се върти шеметно, докато светът не придобиеше
смисъл отново. Само в танците намираше утеха, обяснение на
всичко. След гаден ден винаги се отправяше към студиото.
Но вече от две години не беше стъпвала там. Дори изхвърли
всичките си танцови облекла и обувки. И саковете. Онзи в
апартамента и бездруго беше оплискан с кръв – тази на Даника
и Конър. Кръвта на Торн беше по дрехите ѝ в спалнята, а на
Зелда и Бронсън – по резервния ѝ сак, който беше оставила до
входната врата. Червените пръски образуваха шарки като…
Приятен мирис с нотки на дъжд докосна носа ѝ и Хънт се
озова до нея. И ето – още един спомен от онази нощ.
– Ей – пророни той.
Ей. Това ѝ беше казал и тогава. Тя се чувстваше като
развалина, като призрак, а той коленичи до нея, впи
неразгадаеми тъмни очи в лицето ѝ и каза: „Ей“.
Не му беше признала, че има спомени от онази нощ в стаята
за разпити. А сега определено не ѝ се говореше за това.
Ако трябваше да говори с някого точно сега, щеше да
избухне. Ако я принудеха да направи каквото и да било точно
сега, щеше да изпадне в някой от онези пристъпи на първичен
елфически гняв и…
Мъглата започваше да пропълзява пред зрението ѝ,
мускулите ѝ се напрягаха до болка, пръстите ѝ се свиваха в
готовност да разкъсат нечия плът…
– Поразходи се да ти олекне – прошепна Хънт.
– Остави ме, Аталар.
Не искаше да го поглежда. Не можеше да понесе нито него,
нито брат си, нито когото и да било. Ако наистина бяха убили
прислужничката заради срещата им в храма или като
предупреждение, или защото момичето можеше да е дочуло
разговора им за Рога, ако неволно бяха предизвикали смъртта
ѝ… Краката ѝ продължаваха да се движат. Все по-бързо и по-
бързо. Хънт не изоставаше нито с крачка.
Брайс отказваше да се разплаче. Да рухне без дъх в някой
ъгъл. Да закрещи или да повърне, или…
– Дойдох на местопрестъплението онази нощ – подхвана
дрезгаво Хънт.
Тя продължи да върви, поглъщайки тротоара с яростни
крачки.
Хънт попита:
– Как оцеля, когато кристалосът те нападна?
Въпрос, който несъмнено беше изникнал, докато бе оглеждал
новия труп. Как бе възможно тя, жалък мелез, да оцелее, при
положение че чистокръвен ванир не беше успял?
– Не оцелях – измърмори под носа си Брайс, пресичайки
улицата и заобикаляйки една кола, работеща на празен ход на
кръстовището. – Демонът избяга.
– Но беше заловил Мика, беше разпорил гърдите му…
Тя едва не се препъна в бордюра и извърна смаяно глава към
ангела.
– Това е бил Мика?
24
Беше спасила Мика Домитус онази нощ.
Не някой случаен легионер, а самия архангел. Нищо чудно,
че операторът на Спасителната служба изпрати помощ веднага
щом проследи телефонния му номер.
Мисълта се разля като вълна в съзнанието ѝ, прогонвайки
малко от мъглата около спомените ѝ.
– Спасила съм губернатора в онази уличка.
Хънт просто кимна бавно, плахо.
Гласът ѝ се изостри:
– Защо сте го пазили в тайна?
Хънт изчака да премине група туристи, преди да отговори:
– Заради него. Ако се разчуеше, че някой му е сритал
задника, щеше да е лошо за имиджа му.
– Особено при положение че го е спасил мелез?
– Никой от легиона ни не използва тази дума, за твое
сведение. Но да. Взехме под внимание и това как би се приел
фактът, че двайсет и три годишно момиче със смесен произход,
още неизпълнило Скока, е спасило архангела, когато той
самият не е успял да се спаси.
Кръвта забуча в ушите ѝ.
– Защо не казахте поне на мен? Разпитвах из всички болници,
за да разбера дали е оцелял.
Как ли не се мъчи да открие дали воинът се е възстановил, но
всеки път я игнорираха или я молеха да си върви.
– Знам – каза Хънт, оглеждайки лицето ѝ. – Но беше решено
да остане в тайна дори от теб. Все пак хакнаха телефона ти
веднага след…
– Значи сте щели да ме оставите да си живея в неведение…
– Да не би да си искала медал? Или парад в твоя чест?
Тя наби пети толкова рязко, че Хънт разгърна криле, за да
спре до нея.
– Върви на майната си. Исках… – Тя опита да усмири
учестеното си неравномерно дишане, което я заслепяваше,
трупаше напрежение под кожата ѝ… – Исках – изсъска накрая,
продължавайки напред, докато той се взираше смаяно в нея –
да разбера дали поне нещо съм успяла да постигна онази нощ.
Мислех, че просто сте го хвърлили в Истрос… най-обикновен
войник, незаслужил честта на Отплаването.
Хънт поклати глава.
– Виж, знам, че постъпихме гадно. И съжалявам, ясно?
Съжалявам за всичко, Куинлан. Съжалявам, че не ти казахме, и
съжалявам, че беше в списъка ми със заподозрени, и
съжалявам…
– В какво съм? – Пред очите ѝ се спусна червена пелена и тя
оголи зъби. – След всичко това – процеди гневно – още имаш
шибаната наглост да ме подозираш?
Изкрещя последните думи, сдържайки се на косъм да не му
налети и да изподере лицето му.
Хънт вдигна ръце.
– Не се… мамка му, Брайс. Не се изразих правилно. Чуй ме,
трябваше да проуча случая от всеки ъгъл, да разузная всяка
вероятност, но вече знам… В името на Солас, още като видях
лицето ти в онази уличка, разбрах, че е изключено да си била
ти и…
– Разкарай се от погледа ми.
Хънт я погледа преценяващо, после разпери криле. Тя не
отстъпи нито крачка назад, все така оголила зъби. Ангелът се
изстреля в небето и размахът на крилете му повя косата ѝ,
обгръщайки я с аромата му на кедър и дъжд.
Търси там, където боли най-много.
Майната ѝ на Змийската кралица! Майната му на всичко!
Брайс побягна – втурна се в премерен бърз бяг въпреки
нестабилните балеринки, с които се беше преобула в галерията.
Бягаше нито към нещо, нито от нещо, а просто… движение.
Тропотът на краката ѝ по тротоара, ускореното ѝ дишане.
Продължи да тича, докато звуците на света постепенно се
връщаха в ушите ѝ, докато мъглата се разсейваше,
позволявайки ѝ да се измъкне от ехтящия лабиринт на
съзнанието си. Не беше същото като танците, но и това
вършеше работа.
Брайс тича, докато тялото ѝ не закрещя да спре. Докато
телефонът ѝ не извибрира и тя не се зачуди дали самата Урд не
е протегнала златна ръка да я удържи. Разговорът беше кратък,
задъхан.
Тя извървя пътя до „Белият гарван“. И най-сетне спря пред
нишата в стената до служебния му вход. Пот се стичаше по
врата ѝ, попиваше в зелената ѝ рокля. Отново извади телефона
си. Но не се обади на Хънт. Макар и да не я беше прекъсвал,
ангелът я следваше по въздуха.
Няколко дъждовни капки тупнаха по тротоара. Брайс се
надяваше тази нощ цял порой да се изсипе над Аталар.
Пръстите ѝ покръжиха колебливо над екрана. Тя въздъхна,
съзнавайки, че не бива да го прави.
Но все пак го направи. Застанала в същата ниша, където си бе
писала с Даника преди две години, Брайс отвори съобщенията.
И те прогориха очите ѝ.
Провлачи с палец надолу, подминавайки последните им
веселяшки думи и закачки, докато не стигна до снимката, която
Даника ѝ беше изпратила онзи следобед – тя и глутницата ѝ на
мача по сънбол, всичките с тениски на Университета на Лунния
град. На заден план се виждаха играчите на терена – сред тях и
атлетичната фигура на Итън.
Но погледът ѝ се върна към лицето на Даника. Към широката
усмивка, която познаваше като своята собствена.
Обичам те, Брайс. Старият спомен от онзи майски ден от
последната им година в университета я приласка, всмука я в
себе си.
Нагорещеният асфалт хапеше коленете на Брайс през
съдраните ѝ дънки; охлузените ѝ ръце трепереха, докато ги
държеше сключени зад главата си, както ѝ бе наредено.
Болката в рамото я пронизваше като нож. Беше счупено. Но
онези все пак я накараха да сложи ръце зад тила си.
Откраднатият мотоциклет вече представляваше
смачкана купчина метал върху прашното шосе. Камионът,
отбил на около шест метра от тях, боботеше на празен ход.
Пушката беше някъде в маслиновата горичка отвъд
планинския път, изхвръкнала от ръцете на Брайс при
катастрофата. Катастрофата, в която Даника беше спасила
живота ѝ, обгръщайки я с тялото си. Поемайки раздиращия
сблъсък с асфалта и за двете им.
Застанала на колене на три метра от нея, също вдигнала
ръце зад тила си, Даника кървеше от толкова места по
тялото си, че дрехите ѝ подгизваха от кръв. Как се беше
стигнало дотук? Как се бяха забъркали в такава каша?
– Къде са шибаните патрони? – провикна се шофьорът на
камиона към приятелите си, стиснал в ръка празния си
пистолет.
Необяснимо, съдбовно празния си пистолет.
Широко отворените карамелени очи на Даника се взираха
нетрепващо в нейното лице. Тъга, болка, страх, разкаяние –
всичко това се четеше в тях.
– Обичам те, Брайс. – По лицето ѝ се търкулнаха сълзи. –
Много съжалявам.
Никога преди не беше изричала тези думи. Никога. Брайс от
три години я подиграваше за това, но Даника упорито
отказваше да ги каже.
Някакво раздвижване от лявата им страна привлече
вниманието на Брайс. Бяха намерили патроните в кабината
на камиона. Но Брайс не отлепи поглед от Даника. От
красивото ѝ свирепо лице.
В този миг нещо в нея се освободи. Като отключена
ключалка. Като първите слънчеви лъчи над хоризонта.
И докато патроните се приближаваха към празния
пистолет и жестокия му притежател, Брайс пророни:
– Затвори очи, Даника.
Брайс примига и яркият спомен отстъпи място на снимката,
която още я гледаше от екрана на телефона ѝ. Даника и
глутницата „Дяволи“ години по-късно – щастливи, млади и
пълни с живот.
Броени часове преди края им.
Небесата се отвориха и плясъкът на криле ѝ напомни за
Аталар, кръжащ над нея. Без дори да го погледне, Брайс влезе в
клуба.
25
Хънт знаеше, че е оплескал нещата. И щеше здравата да
загази, ако Мика разбереше, че се е изпуснал за онази нощ.
Съмняваше се Куинлан вече да се е обадила на магьосницата
или в кабинета на Мика – и щеше да го предотврати някак. Да я
подкупи с нови обувки или дамска чанта, или каквото там си
поискаше, само и само да си държи езика зад зъбите. Станеше
ли някоя грешка, можеше да си представи как ще реагира
Мика.
Остави Куинлан да потича през града, следвайки я от Стария
площад през тъмната пустош на Асфоделските поля, а оттам
през Бизнес района и обратно в Стария площад.
Хънт летеше над нея, заслушан в симфонията от автомобилни
клаксони, пулсиращи баси и шепота на априлския вятър през
палмите и кипарисите. Вещици на метли кръжаха по улиците,
някои толкова ниско, че можеха да докоснат покривите на
колите. Ангелите, за разлика от тях, летяха над сградите,
стараеха се да избягват оживлението на града, от което пък
вещиците сякаш искаха да са част.
Докато Хънт следваше Куинлан, Джъстиниън му се обади с
информация за кристалоса, която се оказа едно голямо нищо.
Просто няколко мита, припокриващи се с досегашните им
наблюдения. Пет минути по-късно му се обади и Вик: да
потвърди алибитата на Змийската кралица.
Накрая се обади и Исая да го уведоми, че новата жертва
наистина е липсващата прислужничка от храма. Хънт знаеше,
че подозренията на Данаан ще се окажат верни: не можеше да
е просто съвпадение, че едва вчера бяха в храма и обсъждаха
Рога и демона, убил Даника и глутницата „Дяволи“, а сега една
от прислужничките беше загинала в лапите на кристалоса.
Момичето беше елфка. Още дете. Мисълта прогори стомаха
му като киселина.
Не биваше да води Куинлан на местопрестъплението. Не
биваше да я принуждава, толкова заслепен от личната си нужда
да разрешат случая възможно най-бързо, че дори не отчете
колебанието ѝ.
Чак когато я видя да се взира в разчлененото тяло, когато
лицето ѝ пребледня като на мъртвец, Хънт осъзна, че
мълчанието ѝ далеч не е признак на спокойствие, а на шок.
Психическа травма. Ужас. И той я беше тласнал натам.
Беше допуснал жестока грешка и Рун с право го укори, но…
дявол да го вземе.
Още щом за пръв път видя пепелявото лице на Куинлан,
осъзна, че тя не стои зад убийствата, че не е замесена в тях по
никакъв начин. И само небивал задник би продължил да
подозира обратното. Би ѝ казал, че е присъствала в списъка му
със заподозрени.
Той потри лицето си. Прииска му се Шахар да летеше с него.
През петте му години в нейния 18-и легион тя винаги му
позволяваше да преговаря на глас разни стратегии и оплетени
казуси, винаги го изслушваше, задаваше му въпроси.
Предизвикваше го така, както никой друг преди.
Един час по-късно, когато започваше да вали, Хънт вече беше
подготвил цяла реч. Съмняваше се, че Куинлан ще иска да я
чуе и ще си признае за шока, в който бе изпаднала днес, но ѝ
дължеше извинение. През вековете на робство и война бе
загубил толкова много важни части от себе си, ала му се
искаше да вярва, че не е загубил поне морала си. Още не.
Но след като извършеше над двете хиляди убийства, които му
оставаха до свободата, ако се провалеше по този случай, едва
ли щеше да му остане дори моралът. Не знаеше дали дотогава
изобщо щеше да заслужава свобода. И не му се мислеше за
това.
Брайс получи телефонно обаждане, на което отговори, без
дори да забави крачка. Тъй като беше твърде високо, за да я
чуе, Хънт само я видя как сменя посоката и се отправя – както
осъзна десет минути по-късно – към „Арчър Стрийт“.
Дъждът тъкмо се усилваше, когато Брайс спря пред „Белият
гарван“ и порови няколко минути в телефона си. Въпреки
орловото си зрение Хънт не можа да види какво прави на него.
Затова просто кацна на съседния покрив и сигурно за тези пет
минути провери телефона си над десет пъти като жалък
загубеняк, който чака някое момиче да му пише.
Точно когато дъждът прерасна в порой, тя прибра телефона
си, махна на охранителите на входа и влезе в „Белият гарван“,
без дори да погледне нагоре.
Хънт се приземи на тротоара, разпръсвайки ванирите и
човеците наоколо. Единият охранител – полувълк-полудемонак,
имаше дързостта да протегне ръка пред него.
– Опашката започва отдясно – обяви с дълбок глас.
– С Брайс съм – каза Хънт.
– Не ми пука – заинати се охранителят. – Опашката започва
отдясно.
Въпреки ранния час опашката вече се виеше почти цяла
пресечка надолу по улицата.
– Идвам по работа на легиона – натърти Хънт, ровейки за
значката си, където и да беше заврял проклетото нещо…
Вратата се открехна и една поразително красива елфическа
сервитьорка надникна навън.
– Рисо каза да го пуснете, Крусиъс.
Охранителят, който го беше заговорил, просто задържа
погледа му.
Хънт се подсмихна.
– Някой друг път.
И влезе след елфката.
Блъсна го мирис на секс, алкохол и пот и инстинктите му се
изостриха с шеметна скорост, докато прекосяваха вътрешния
двор със стъклени стени и се изкачваха по стълбището.
Полуразрушените колони бяха осветени в лилаво от основите
си. Никога преди не беше влизал в клуба – винаги караше Исая
или някого от другите. Главно защото знаеше, че вътре е
същото като в дворците и извънградските вили на пангерските
архангели, където пировете неизменно преминаваха в
няколкодневни оргии. Докато други умираха от глад на стъпки
от пищните им палати – човеци и ванири се ровеха из боклука,
за да нахранят прегладнелите си деца. Хънт познаваше
избухливия си нрав достатъчно добре, за да стои настрана.
Околните шушукаха, докато минаваше през клуба. Той обаче
не откъсваше поглед от Брайс, която вече седеше в едно сепаре
между две резбовани колони и пиеше нещо прозрачно – водка
или джин. Наоколо се смесваха толкова миризми, че не
успяваше да подуши.
Тя го погледна над ръба на чашата си.
– Как те пуснаха?
– Това е публично място, нали?
Брайс не отвърна. Хънт въздъхна и тъкмо щеше да седне, за
да ѝ се извини, когато долови аромат на жасмин, ванилия и…
– Извинете, господине… О! А… Ъм.
Обърна се и видя красиво момиче фавн, облечено в бял
потник и къса пола, разкриваща дългите му раирани крака и
фини копита. Леко извитите му рога почти се скриваха в
къдравата му коса, вдигната в усукан кок, а кафявата му кожа
беше опръскана със златисти точици, които блещукаха на
светлините в клуба. Свещени богове, какво изящно същество!
Хвойна Андромеда, балерината приятелка на Брайс. Беше
прочел и нейното досие. Погледът на танцьорката прескочи
между Хънт и Куинлан.
– Дано… дано не прекъсвам нещо…
– Той тъкмо си тръгваше – обяви Брайс, пресушавайки чашата
си. Хънт обаче влезе в сепарето.
– Тъкмо пристигнах. – Той протегна ръка към фавна. –
Приятно ми е да се запознаем. Хънт.
– Знам кой си – отвърна с дрезгав глас Хвойна.
После стисна ръката му деликатно, но здраво. Брайс напълни
чашата си от гарафа с прозрачна течност и отпи голяма глътка.
Приятелката ѝ я попита:
– Поръча ли храна? Току-що приключих с репетицията и
направо умирам от глад.
Макар и слаба, танцьорката имаше силно тяло и под
грациозната ѝ външност се криеха жилави мускули.
Брайс вдигна чашата си.
– Аз съм на течна вечеря.
Хвойна се намръщи и попита Хънт:
– Ти искаш ли да хапнеш?
– Определено.
– Поръчай си каквото искаш, ще ти го осигурят. – Тя вдигна
ръка да извика близката сервитьорка. – За мен вегетариански
бургер без сирене, с гарнитура от картофки, пържени в
растителна мазнина, и две парчета пица. С растително сирене,
моля. – Тя прехапа устна и обясни на Хънт. – Не консумирам
животински продукти.
Фавните се отвращаваха от месо и млечни продукти. С мляко
хранеха само бебетата си.
– Ясно – отвърна той. – Нещо против аз да хапна месо?
Беше се сражавал рамо до рамо с фавни през вековете. Някои
дори не понасяха да виждат месо. На други не им правеше
впечатление. Затова винаги си струваше да попиташ.
Хвойна примига, но поклати глава.
Той се усмихна на сервитьорката и ѝ поръча:
– За мен… телешки антрекот с костта и печен зелен фасул.
Защо пък да не си угоди? Той погледна към Брайс, която
гълташе пиячката си като протеинов шейк.
Още не беше вечеряла и въпреки че Хънт се поразсея
сутринта, когато тя излезе от спалнята си по дантелено
яркорозово бельо, му направи впечатление, че пропусна и
закуската, а тъй като не си беше взела обяд за работа, нито пък
си поръча, можеше да се обзаложи, че и там не е яла.
Затова поръча на сервитьорката:
– На нея донесете агнешки кюфтенца с ориз, запечен нахут и
кисели краставички. Благодаря.
Вече няколко пъти я беше проследявал, като си поръчваше
обяд, и беше надушил какво има в торбите. Брайс отвори уста,
но сервитьорката вече се отдалечаваше. Хвойна ги погледна
тревожно. Сякаш знаеше какво ще…
– И хранителните ми навици ли смяташ да контролираш?
– Моля?
– Това, че си голямо, здраво копеле, не означава, че имаш
право да решаваш какво да ям и кога не се грижа за тялото си.
Аз живея в него и аз знам кога съм гладна, мамка му. Така че
без тези собственически, агресивни мачовщини покрай мен.
Хвойна преглътна звучно.
– Тежък ден в галерията ли си имала, Брайс?
Куинлан отново се пресегна към питието си. Хънт обаче беше
по-бърз – хвана я за китката и я прикова към масата, преди да е
успяла да се нагълта с още алкохол.
– Пусни ме веднага – озъби му се тя.
Хънт ѝ се усмихна половинчато.
– Не се дръж толкова клиширано. – Очите му пламтяха. –
Имала си тежък ден и идваш да удавиш мъката си във водка? –
Той изсумтя, пусна китката ѝ и взе чашата ѝ. Вдигна я към
устните си и погледна над ръба ѝ. – Поне ми кажи, че пиеш
качествена… – Той подуши течността. Вкуси я. – Това е вода.
Пръстите ѝ се свиха в юмруци върху масата.
– Не пия алкохол.
Хвойна се намеси:
– Аз я поканих тази вечер. От доста време не сме се виждали,
а по-късно имам среща тук с няколко танцьори от балета ми,
така че…
– Защо не пиеш алкохол? – Хънт попита Брайс.
– Нали си Умбра Мортис? Сам ще се сетиш. – Брайс се плъзна
по дивана, принуждавайки Хвойна да стане. – А може и да не
успееш, като се има предвид, че си ме мислил за убийца на най-
добрата ми приятелка. – Хънт се наежи, но Брайс просто
обяви: – Отивам до тоалетната.
После навлезе сред гъмжилото на древния дансинг и тълпата
я погълна, докато си проправяше път към една врата между две
колони в далечния край на помещението.
– Ще отида с нея – каза Хвойна с обтегнато лице.
Тръгна с пъргави, леки крачки през клуба и двама от
посетителите я зяпнаха, като минаваше покрай тях. Хвойна не
им обърна внимание. Настигна Брайс по средата на дансинга и
я хвана за лакътя. Усмихна ѝ се – ярко като светлините около
тях – и ѝ заговори нещо, махвайки към сепарето, към клуба.
Лицето на Брайс остана студено като камък. По-студено.
Разни ванири се запътваха към нея, но виждайки
изражението ѝ, не посмяваха да я поканят на танц.
– Е, ако е бясна на теб, аз ще съм ѝ по-драг – провлачи мъжки
глас до него.
На Хънт не му беше до любезности.
– Кажи ми, че си намерил нещо.
Принцът на валбарските елфи се облегна на ръба на сепарето,
вперил поразителни сини очи в братовчедка си. Несъмнено се
беше промъкнал дотук със сенките си, за да не го забележи
Хънт.
– Нищо. Собственикът на „Гарвана“ ми се обади, че е дошла
тук. Тръгна си доста разстроена от местопрестъплението,
затова исках да се уверя, че е добре.
Хънт не можеше да оспори решението му. Затова си замълча.
Рун кимна към двете момичета, застанали неподвижно сред
морето от танцуващи хора.
– Някога обичаше да танцува. Ако можеше, щеше да участва в
балета като Хвойна.
Хънт не знаеше – тоест не беше обърнал внимание.
Подробности като тази бяха вметнати съвсем между другото в
досието ѝ.
– Защо се е отказала?
– Ще трябва да попиташ нея. Но след смъртта на Даника
съвсем спря да танцува.
– И да пие, доколкото виждам.
Хънт погледна към чашата ѝ с вода.
Рун проследи погледа му. Не изглеждаше учуден.
Хънт пийна от водата на Брайс и поклати глава. Значи все пак
не беше купонджийка – просто позволяваше на света да си
мисли най-лошото за нея.
Както той си беше помислил най-лошото за нея. Развъртя
рамене – и крилете си заедно с тях, – продължавайки да я гледа
на дансинга. Да, беше оплел конците. Сериозно.
Брайс надникна към сепарето и като видя елфа… Имаше ями
в Ада, по-топли от погледа, който впи в Рун.
Хвойна също го погледна.
Брайс успя да направи една крачка към сепарето, преди
клубът да избухне.
26
Аталар и Рун си говореха. Брайс тъкмо щеше да ги погне
заради алфазаднишкото им закрилничество, което я
задушаваше дори от разстояние. Бореше се да не се удави
заради тежестта в душата, дръпнала я под онази позната до
болка черна повърхност. Дори с тичане не можеше да се отърве
от нея, да си спечели глътка въздух.
В следващия момент ушите ѝ се продъниха, земята под
краката ѝ се разтвори, таванът започна да се сипе на едри
късове, хората запищяха, захвърча кръв, мирис на страх
изпълни въздуха, а тя се завъртя и скочи към Хвойна…
Пронизително, неспирно дрънчене нахлу в главата ѝ.
Светът се беше килнал на една страна.
Или просто изглеждаше така, защото Брайс лежеше върху
разбития под, осеян с отломки, шрапнели и разкъсани тела.
Не се изправи, остана с извит гръб върху Хвойна, която май
крещеше…
Острото дрънчене не спираше. Заглушаваше всеки друг звук.
Нещо течно с металически вкус обливаше устата ѝ – кръв.
Рухнала мазилка покриваше кожата ѝ.
– Ставай.
Гласът на Хънт проряза дрънченето, писъците, виковете и
силните му ръце я сграбчиха през раменете. Тя се замята в
хватката му, пресягайки се към Хвойна…
Но Рун се появи отнякъде с окървавено слепоочие и помогна
на приятелката ѝ да се изправи…
Брайс я огледа от глава до пети: хоросан и прах, и нечия
зелена кръв, но по тялото ѝ нямаше нито драскотина, нито
драскотина, нито драскотина…
Тя залитна назад към Хънт, който хвана по-здраво раменете ѝ.
– Трябва да се махаме оттук. Веднага – говореше ангелът на
Рун, нареждайки му като на обикновен войник. – Може да има
още.
Хвойна се изтръгна от ръцете на Рун и изкрещя на Брайс:
– Побърка ли се?
Ушите на Брайс не спираха да свирят и явно мозъкът ѝ
изтичаше, защото не можеше да говори, не помнеше как да
използва крайниците си…
Хвойна замахна. Брайс дори не усети удара по бузата си.
Приятелката ѝ ридаеше толкова силно, че тялото ѝ всеки
момент щеше да се разпадне.
– Аз направих Скока, Брайс! Преди две години! Ти не си!
Напълно ли си полудяла!
Топла силна ръка се плъзна през корема ѝ, задържайки я на
крака. Хънт каза близо до ухото ѝ:
– Хвойна, в шок е. Остави я.
Хвойна му се озъби:
– Ти не се бъркай!
Но хората наоколо плачеха, виеха, а от тавана още се сипеха
отломки. Колоните лежаха като посечени дървета около тях.
Хвойна като че ли ги забеляза, осъзна какво е станало…
Но нейното тяло… богове, тялото ѝ отказваше да работи…
Хънт не възрази, когато Рун им даде някакъв адрес наблизо и
им каза да го изчакат там. Беше по-близо от апартамента ѝ, но
Хънт така или иначе не знаеше дали Брайс би го пуснала там –
а ако изпаднеше в шок и не успееше да отключи защитните
заклинания… Е, Мика щеше да забоде главата му на портите на
Комициума, ако Куинлан умреше, докато е под негова охрана.
Всъщност можеше да го направи и само защото не беше
предусетил нападението.
Брайс като че ли не усещаше, че той я носи. Беше по-тежка,
отколкото изглеждаше – бронзовата ѝ кожа криеше повече
мускули, отколкото бе предполагал.
Той намери указаната къща с бели колони на няколко
пресечки от клуба и отключи зелената врата с ключа, който Рун
му беше дал. В просторното фоайе се долавяше мирисът на още
двама елфи, освен този на принца. Като включи осветлението,
видя внушително стълбище, заприличало на военна зона,
протрит дъбов паркет и кристален полилей, увиснал накриво.
Под него имаше маса за бирен пинг-понг, изрисувана красиво
с гигантски елф, поглъщащ ангел.
Игнорирайки отявления знак на неприязън към расата му,
Хънт продължи към всекидневната отляво на фоайето. До
далечната стена на дългото помещение имаше лекьосан диван;
той разположи Брайс на него и тръгна към също толкова
изстрадалия бар до отсрещната стена. Вода – трябваше ѝ вода.
В града не се бяха случвали атентати от години – от опита на
Бригс. А Хънт усети мощта на бомбата, разляла се като
опустошителна вълна през клуба, пръсвайки на парчета
някогашния храм и посетителите му. Следователите щяха да
установят каква точно е била, но…
Дори светкавиците му се бяха оказали недостатъчно бързи, за
да възпрат разрухата, не че имаха някакъв шанс срещу бомба, и
то в подобна засада. Беше унищожил доста по бойните полета и
знаеше как да убива силата им със своята, как да разбие една
смъртоносна вълна с друга, но това не беше дългобоен снаряд,
изстрелян от танк.
Някой беше скрил бомбата в клуба и я беше детонирал от
разстояние. Сещаше се за шепа хора, способни на такава атака,
и Филип Бригс пак оглавяваше списъка му. Или
последователите му – защото Бригс още беше в затвора
„Адрестия“. Но щеше да мисли за това по-късно, когато спреше
да му се вие свят и светкавиците престанеха да пращят в кръвта
му, алчни за отмъщение.
Сега насочи вниманието си към жената, която седеше на
дивана и се взираше в нищото.
Зелената ѝ рокля беше съдрана, кожата ѝ беше покрита с
хоросан на прах и нечия чужда кръв, а лицето ѝ – мъртвешки
бледо, с изключение на червеното петно на бузата ѝ.
Хънт взе пакетче с ледени кубчета от фризера под бара и го
уви в кърпа за съдове. Остави чашата с вода на съсипаната
дървена масичка за кафе и ѝ подаде леда.
– Добре те фрасна.
Кехлибарените ѝ очи се вдигнаха бавно към него. В ушите ѝ
имаше засъхнала кръв.
Той се поразрови в окаяната кухня и шкафчето в банята и се
върна с още кърпи и аптечка.
Коленичи на оръфания сив килим пред нея, прибирайки
плътно крилете си, за да не бутне с тях празните бирени
кенчета по масичката.
Докато чистеше кръвта от ушите ѝ, Брайс продължаваше да
се взира в нищото.
Хънт не владееше медмагия като вещиците, но имаше
достатъчно лечебна сила, използвана по бойните полета, за да
проникне в заострените ѝ уши. Елфическият ѝ слух беше
превърнал експлозията в същински ужас, а човешката ѝ кръв
забавяше възстановяването ѝ. За щастие, нямаше обилно
кървене и трайни щети.
Започна с лявото ухо. Като приключи, забеляза, че коленете
ѝ са одрани и от плътта им стърчат парчета камък.
– Хвойна има шанс да получи главна роля – програчи накрая
Брайс. – Никога не се е случвало на фавн. Летният сезон
започва съвсем скоро; сега е дубльорка на главните актриси в
две от постановките. Солистка е и в петте. Този сезон е
изключително важен за нея. Ако получи травма, може да
загуби всичко.
– Тя е направила Скока. Бързо ще се възстанови.
Хънт извади пинсети от аптечката.
– Въпреки това.
Брайс изсъска от болка, докато той вадеше внимателно
парчета метал и камък от едното ѝ коляно. Беше се стоварила
тежко на земята. Дори когато бомбата избухна, Хънт видя
движението ѝ.
Хвърли се върху Хвойна, прикривайки я от ударната вълна.
– Сега ще пощипе – предупреди я, докато четеше смръщено
етикета на шишето с лечителен разтвор. От най-скъпите.
Учудваше се, че го намира, като се имаше предвид, че и
принцът, и съквартирантите му бяха направили Скока. – Но
поне няма да ти остане белег.
Тя сви рамене, загледана в големия изключен телевизор зад
него.
Хънт обля крака ѝ с разтвора и Брайс подскочи и изруга. Той
стисна прасеца ѝ достатъчно силно, за да го задържи на място.
– Предупредих те.
Тя въздъхна през стиснати зъби. Ръбът на късата ѝ рокля се
беше вдигнал още по-нагоре и Хънт си каза, че поглежда само
за да провери за други рани, но…
Дебел тъмен белег прорязваше иначе гладкото ѝ,
обезпокоително съвършено бедро.
Хънт застина. Не го беше заличила.
И всеки път, когато я беше виждал да накуцва… Не беше
заради глупавите ѝ високи обувки. А заради това. Заради него.
Заради грубите му бойни инстинкти да затвори раната ѝ като на
войник.
– Когато между краката ми коленичат мъже, Аталар – обади
се тя, – обикновено не правят гримаси.
– Моля?
Но осмисли думите ѝ в мига, в който осъзна, че още държи
прасеца ѝ, притиснал мазолестата си длан към копринената ѝ
кожа. Че наистина е коленичил между бедрата ѝ и дори се е
привел към тях, за да огледа белега ѝ.
Отдръпна се назад и не успя да сдържи горещата вълна,
която обля лицето му. Махна ръка от крака ѝ.
– Извинявай – процеди.
Шеговитостта бързо я напусна и тя попита:
– Според теб кой взриви клуба?
Още чувстваше топлината на нежната ѝ кожа върху дланта
си.–
Нямам представа.
– Дали е свързано с това, че разследваме случая?
Очите ѝ вече влажнееха от чувството за вина и Хънт знаеше,
че мисли за тялото на прислужничката от храма.
Той поклати глава.
– Едва ли. Ако някой иска да ни спре, с куршум в главата е
много по-сигурно, отколкото с бомба в цял клуб. Нищо чудно да
е бил някой конкурент на собственика. Или членовете на
„Керес“, които още са на свобода и са решили да посеят малко
суматоха в града.
– Мислиш ли, че и тук ще избухне война? – попита Брайс.
– Някои човеци я искат. Някои ванири – също. За да се
отърват от човеците.
– Войната в Пангера е унищожителна – пророни тя. – Виждала
съм кадри.
Тя го погледна с безгласен въпрос. Много страшно ли беше?
– Магия и машини. Лоша комбинация – отвърна сбито Хънт.
Думите му увиснаха помежду им.
– Искам да се прибера вкъщи – прошепна Брайс. Той съблече
якето си и я загърна през раменете. Тялото ѝ направо потъна в
него. – Искам да сваля всичко това от себе си.
Тя посочи кръвта по голата си кожа.
– Добре.
Но входната врата се отвори. И чифт крака в ботуши влязоха
във фоайето.
Хънт извади пистолета от кобура на бедрото си и се обърна
натам. Рун се появи, следван от сенките си.
– Имам лоша новина – обяви принцът.
Искаше да се прибере вкъщи. Да се обади на Хвойна. Да се
обади на майка си и Рандъл само за да чуе гласовете им. Да се
обади на Фурия, за да я пита какво знае, въпреки че Фурия не
отговаряше нито на обажданията, нито на съобщенията ѝ.
Искаше да се обади на Джесиба и да я накара да проучи какво е
станало. Но най-много от всичко искаше да се прибере у дома и
да се изкъпе.
Рун спря на сводестия вход към всекидневната с каменно
изражение и опръскан с кръв.
Хънт прибра пистолета в кобура на бедрото си и седна на
дивана до нея.
Рун отиде до бара и си наля чаша вода от чешмата. Движеше
се сковано, обграден от сенките си. Накрая въздъхна и
напрежението му се изпари заедно със сенките.
Хънт зададе въпроса вместо нея:
– Предполагам, става дума за атентата и отговорника за него?
Рун кимна и отпи глътка вода.
– Всичко сочи към човешките бунтовници. – Кръвта ѝ се
смръзна. Двамата с Хънт се спогледаха. Предположенията им
се оказваха верни. – Скрили са взривна течност в сандък с вино,
доставен неотдавна. И са оставили визитната си картичка
отгоре. Логото им.
– Евентуална връзка с Филип Бригс? – попита Хънт.
– Бригс е зад решетките – отвърна Рун.
Деликатно описание на наказанието, което бунтовническият
водач понасяше във ванирски ръце в затвора „Адрестия“.
– Другите бунтовници от кереската му групировка обаче не
са – обади се дрезгаво Брайс. – Даника щурмува лабораторията
му. Въпреки че не я е убил той, пак излежава присъдата за
терористичните си актове. Може да е наредил на някого от
последователите си да взриви клуба.
Рун свъси вежди.
– Мислех, че групировката му се е разпаднала и членовете ѝ
са се пръснали по други фракции или са се върнали в Пангера.
Но ето и най-лошата новина. До логото им на сандъка имало и
друг печат. И моят, и твоят отряд решиха, че е полумесец,
символът на града. Но аз прегледах кадрите от склада, преди
бомбата да избухне. Печатът не се вижда особено ясно, но може
да изобразява и извит рог.
– Какво общо има Рогът с бунта на човеците? – попита Брайс.
Устата ѝ пресъхна мигновено. – Чакай малко. Мислиш, че
изображението на Рога е било послание към нас? С което ни
предупреждават да спрем да го търсим? Убийството на
прислужничката не беше ли достатъчно красноречиво?
Хънт отвърна умислено:
– Не може да е просто съвпадение, че взривиха клуба точно
когато ние бяхме вътре. Нито че един от печатите върху
сандъка прилича на Рога, който издирваме в момента. Бригс е
планирал да заложи бомба в „Гарвана“, когато Даника го
залови. Сектата „Керес“ е неактивна, откакто го хвърлихме в
затвора, но…
– Може да са се активирали – настоя Брайс. – Да продължават
делото на Бригс или дори да получават инструкции от него.
Изражението на Хънт се помрачи още повече.
– Или от самото начало е бил някой от последователите на
Бригс: осуетеният атентат, убийството на Даника, този
атентат… Бригс може да не е виновен, но да знае кой е. Може
да прикрива някого. – Той извади телефона си. – Трябва да
говорим с него.
– Ти откачи ли? – подскочи Рун.
Хънт не му обърна внимание, набра номера и стана от дивана.
– Той е в затвора „Адрестия“, така че може да одобрят
искането ни за среща чак след няколко дни – обясни на Брайс.
– Добре.
Не ѝ се мислеше как точно би протекла тази среща.
Фанатичната отдаденост на Бригс към човешката кауза
безпокоеше Даника и тя рядко говореше за него. Залавянето на
него и кереската му групировка – клон на главната
бунтовническа организация „Офион“ – беше истински триумф,
чрез който глутницата „Дяволи“ доказаха силата си. Но дори
това не беше достатъчно за одобрението на Сабин.
Хънт долепи телефона до ухото си.
– Здравей, Исая. Да, добре съм.
Той тръгна към фоайето и Брайс го изпрати с поглед.
Рун каза тихо:
– Есенния крал знае, че те въвлякох в издирването на Рога.
Тя вдигна натежали очи към брат си.
– Бесен ли е?
Мрачната усмивка на Рун далеч не ѝ подейства успокоително.
– Предупреди ме, че ще ми напълниш ушите с отрова.
– Май трябва да го приема като комплимент.
Този път Рун не се усмихна.
– Иска да знае какво ще правиш с Рога, ако го намерим.
– Ще го използвам вместо халба, като ходя на мачове.
Хънт се подсмихна, влизайки в стаята, приключил разговора
си. Рун каза просто:
– Говоря сериозно.
– Ще го върна в храма – склони Брайс. – Няма да го дам на
него.
Хънт пак седна на дивана и погледът на Рун прескочи между
двама им.
– Баща ми заяви, че след като съм те забъркал в толкова
опасно начинание, Брайс, ще ти трябва охрана… през цялото
време. Някой, който да живее с теб. Аз изявих желание.
Всяка част от натъртеното ѝ тяло я болеше.
– Само през шибания ми труп.
Хънт скръсти ръце.
– Защо го интересува краля ти дали Куинлан ще живее, или
ще умре?
Очите на Рун се свиха мигновено.
– Зададох му същия въпрос. Той отговори, че като полуелфка
тя попада под неговата юрисдикция и не искал да му навлече
неприятности. „Момичето е рисков фактор“, така се изрази.
Брайс долови жестокия тон на баща си във всяка негова дума,
която Рун повтори. Дори си представи лицето на краля, докато
ги изговаряше. Красивото лице, което често си мечтаеше да
пречука с юмруци. Да му остави белег като онзи през скулата
на майка ѝ – тънък и къс, не по-дълъг от нокът, но достатъчен
да ѝ напомня за онзи удар, когато поредният му гневен изблик
беше стигнал твърде далеч.
Ударът, заради който Ембър Куинлан – бременна с Брайс – го
беше напуснала.
Ненормалник. Стар, изпълнен с омраза ненормалник.
– Значи просто иска да предотврати пиарския кошмар, който
би предизвикала смъртта на Куинлан точно преди Върховната
среща – обобщи безцеремонно Хънт със стегнато от погнуса
лице.
– Не се прави на толкова шокиран – каза му Рун, после пак се
обърна към Брайс: – Аз съм просто вестоносецът. А ти се
замисли дали е разумно да подхванеш точно на тази почва
голямата си битка с него.
Изключено беше да пусне Рун в апартамента си и да му
позволи да я командва. Особено с приятелчетата му. Стигаше ѝ,
че трябва да работи с него по случая.
Свещени богове, главата я цепеше.
– Хубаво тогава – процеди гневно. – Казал е, че ми трябва
охрана, но не е посочил точно теб, нали така? – Рун си замълча
напрегнато и Брайс продължи: – Така си и помислих. Аталар ще
остане с мен. Ето, подчинявам се на заповедта му. Доволен ли
си?
– Няма да му хареса.
Брайс се усмихна самодоволно, въпреки че кръвта ѝ кипеше.
– Не е уточнил кой трябва да ме пази. Копелето е трябвало да
подбира по-внимателно думите си.
Дори Рун не можеше да го оспори.
Ако се изненада от избора на Брайс, Аталар не го показа.
Рун забеляза колко внимателно прехвърли поглед между
двама им ангелът.
Мамка му! Дали Аталар не започваше да се досеща, че са по-
близко свързани от братовчеди, че е съмнително бащата на Рун
да проявява такъв интерес към нея?
– Ти ли подхвърли на баща си тази идея? – попита го ядосано
Брайс.
– Не – отвърна Рун. Кралят го спипа натясно за посещението
им в храма веднага след като Рун се върна от взривения клуб. И
така се разбесня, че като нищо можеше да прати сина си
мъртъв в някоя канавка. – Има си мрежа от шпиони, които дори
аз не познавам.
Брайс се намръщи, но изражението ѝ премина в болезнена
гримаса, като опита да стане от дивана. Аталар вдигна ръка към
лакътя ѝ в готовност да я подпре, ако се наложеше.
Телефонът на Рун извибрира и той го извади от джоба си
колкото да прочете съобщението на екрана. И новите, които
започнаха да прииждат.
Деклан беше написал в груповия им чат с Флин: Какво е
станало, мамка му?
Флин отговори: В клуба съм. Сабин е изпратила Амели
Рейвънскрофт с няколко отряда на Помощната гвардия да
местят отломки и да помагат на ранените. Амели каза, че
те е видяла да си тръгваш, Рун. Добре ли си?
Рун отговори, за да не му се обадят: Добре съм. След малко
ще дойда в клуба.
Той стисна телефона в юмрук. Брайс тръгна към входната
врата и ада отвън, където виеха сирени, хвърляйки синьо-
червените си светлини по дъбовия под на фоайето.
Преди да отвори вратата обаче, сестра му спря и се обърна
към него.
– Защо дойде в „Гарвана“?
Рано или късно трябваше да го попита. Но ако ѝ признаеше,
че Рисо му се е обадил, защото Рун я следеше, щеше да му
отхапе главата. Затова избра полулъжа:
– Искам да разгледам библиотеката на шефката ти.
Хънт спря на стъпка зад Брайс. Беше доста впечатляващо да
гледа как и двамата залепват недоумяващи изражения по
лицата си.
– Каква библиотека? – попита сестра му, същинско
олицетворение на невинността.
Аталар определено се мъчеше да потисне усмивката си. Рун
продължи настойчиво:
– Онази, за която се говори, че е под галерията.
– За пръв път чувам такова нещо – сви рамене Хънт.
– Майната ти, Аталар.
Челюстта го болеше от стискане.
Брайс каза:
– Виж какво, знам, че искаш да участваш в клуба на готините
хлапета, но за членство в него се изисква специална
подготовка.
Аха, Аталар едва се сдържаше да не се ухили.
Рун изръмжа:
– Искам да прегледам книгите. Може да ми попадне
информация за Рога.
Заповедническият му тон я накара да застине. Рун нямаше
скрупули да прибегне до високото си положение. Не и при
толкова важен случай.
Въпреки кръвнишкия поглед на Аталар, Рун каза на сестра
си:–
Вече два пъти прерових Елфическите архиви и… – Той
поклати глава. – Просто през цялото време мислите ми се
връщат към галерията. Може да има нещо там.
– Аз я претърсих – обяви Брайс. – Няма нищо за Рога освен
няколко смътни препратки.
Рун се усмихна половинчато.
– Значи признаваш, че библиотеката съществува?
Брайс го изгледа смръщено. Рун познаваше този пресметлив
поглед.
– Какво?
Брайс отметна коса през едното си оцапано, изподрано рамо.
– Да сключим сделка: ще те пусна да потършуваш из
библиотеката и ще ти помогна както мога… ако… – Аталар
завъртя глава към нея с удовлетворително възмущение по
лицето. Брайс кимна към телефона в ръката на Рун. – Ако ми
отстъпиш Деклан.
– Тогава ще трябва да му кажа за случая. А каквото той
научи, Флин научава две секунди по-късно.
– Хубаво. Запознай ги с положението. И кажи на Дек, че ще
ми трябва информация за последните действия на Даника.
– Не знам откъде би могъл да ти набави такава информация –
призна ѝ Рун.
– От Бърлогата – обади се Хънт, поглеждайки към Брайс с
нещо като възхищение. – Кажи на Емет да хакне архивите на
Бърлогата.
Рун кимна.
– Добре. Ще го попитам.
Брайс му отвърна с онази усмивка, която не стигаше до очите
ѝ.
– Тогава утре намини към галерията.
На Рун му отне няколко секунди да повярва, че толкова лесно
се е сдобил с достъп до библиотеката, после каза:
– Внимавай.
Ако сестра му и Аталар се окажеха прави и наистина
извършителите бяха керески бунтовници, действащи по
нареждания на Бригс или в негова чест… ги чакаше
политически кошмар. А ако той се окажеше прав за символа на
Рога върху онзи сандък в клуба, ако атентатът и убийството на
прислужничката от храма бяха целенасочено предупреждение
към тях да прекратят издирването… заплахата за всички им
ставаше все по-смъртоносна.
Преди да излезе, Брайс каза мило:
– Предай много поздрави на татенцето си… и да върви на
майната си.
Рун пак стисна зъби, а Аталар му се ухили. Крилато копеле!
Секунда след като двамата излязоха, телефонът на Рун
иззвъня.
– Аха – вдигна той.
Можеше да се закълне, че баща му се напрегна, преди да
провлачи:
– Така ли се говори с крал?
Рун не си направи труда да отговори. Баща му продължи:
– Тъй като не успя да запазиш в тайна поверената ти задача,
нека ти изясня едно нещо. – Рун се приготви психически. – Не
искам Рогът да попадне в ръцете на ангелите.
– Хубаво.
Ако зависеше от него, нямаше да попадне в ничии ръце.
Просто щеше да се върне в храма и да му назначат постоянна
елфическа охрана.
– Дръж момичето под око.
– Под две очи.
– Сериозно говоря, момко.
– Аз също – натърти Рун с достатъчно дълбок глас, за да усети
баща му, че не се шегува.
Кралят продължи:
– Ти, принцът на валбарските елфи, разкри тайната на краля
си пред момичето и Аталар. Имам пълното право да те накажа
за това.
Давай – идеше му да изплюе. – Хайде де. И ако обичаш,
направо ми снеми титлата. Кралският род и бездруго ще
приключи с мен.
Когато го чу за пръв път, повърна. Беше на тринайсет и го
изпратиха при Оракула, за да му предскаже бъдещето –
традиция за всички елфи. Едно време ритуалът бил за
пророкуване на бракове и политически съюзи. Сега се
изпълняваше главно като прогноза за бъдещата кариера на
детето и стойността му в обществото. За Рун – и за Брайс години
по-късно – се беше оказал същинска катастрофа.
След това Рун бе умолявал Оракула да му каже дали
предсказанието ѝ означаваше, че ще умре, преди да създаде
наследник, или че е стерилен. Тя просто повтори думите си.
Кралският род ще приключи с теб, принце.
А той прекалено много се страхуваше да каже истината на
баща си. Затова го излъга, само и само да си спести
разочарованието и гнева му. Оракула предрече, че ще съм
добър, справедлив крал.
Баща му все пак остана разочарован, защото фалшивото
пророчество не беше по-величаво.
Затова ако сега решеше да му снеме титлата, щеше да му
направи услуга. Или дори неволно да осъществи пророчеството.
Рун се разтревожи истински заради предсказанието един-
единствен път – в деня, когато научи, че има малка сестра.
Тогава му хрумна, че гаданието може да означава ранна смърт
за нея. Но страховете му се уталожиха от факта, че тя не беше
официално припознат член на кралското семейство и никога
нямаше да бъде. За негово облекчение дори в годините, когато
още бяха близки, тя така и не попита защо Рун не е опитал да
убеди баща си да я приеме публично за своя дъщеря.
Есенния крал продължи:
– За жалост, наказанието, което заслужаваш, би те
възпрепятствало да търсиш Рога.
Сенките на Рун се заувиваха около него.
– Значи по-натам.
Баща му изръмжа, а Рун затвори телефона.
27
Улиците гъмжаха от ванири, привлечени от хаоса около
„Белият гарван“, всичките тръгнали да търсят отговори.
Легионери – както елфи, така и вълци от Помощната гвардия –
бяха барикадирали местопрестъплението с бръмчаща
непрозрачна магическа стена, но тълпите се трупаха дори
около нея.
Хънт надникна към Брайс, която вървеше в отнесено
мълчание до него. И боса.
Откога ли беше боса? Сигурно бе загубила обувките си при
експлозията.
Хрумна му да ѝ предложи да я носи пак или да я пренесе по
въздух до апартамента ѝ, но тя беше прегърнала тялото си
толкова силно, че май дори с една дума щеше да я хвърли в
бездънна ярост.
Погледът, който впи в Рун на излизане от къщата му…
Накратко казано, Хънт се радваше, че Брайс не плюе киселина.
Иначе направо щеше да разтопи лицето на братовчед си.
Боговете да са им на помощ, когато принцът дойдеше в
галерията.
Като влязоха в спретнатото фоайе, портиерът скочи от
мястото си и заразпитва дали е добре, дали е била в клуба. Тя
измърмори, че ѝ няма нищо, и метаморфът мечка огледа Хънт с
хищническа съсредоточеност. Забелязвайки подозрителния му
поглед, Брайс махна с ръка и го представи, натискайки копчето
на асансьора. Хънт, това е Марин; Марин, това е Хънт; за зла
участ, ще живее при мен известно време. После влезе в
кабината и се облегна на хромирания парапет по задната ѝ
стена, сякаш всеки момент щеше да се свлече…
Хънт успя да се шмугне вътре, преди вратите да се затворят.
Асансьорът беше твърде тесен за крилете му и той ги притисна
плътно към себе си.
Брайс отпусна глава и раменете ѝ се извиха навътре…
Хънт я попита ненадейно:
– Защо не си направила Скока?
Асансьорните врати се отвориха и тя се облегна за миг на
едната, преди да тръгне по изискания коридор в кремаво и
кобалтовосиньо. При вратата на апартамента си спря и се
обърна към него.
– Ключовете бяха в дамската ми чанта.
Дамската чанта, която сега лежеше някъде сред руините на
клуба.
– Портиерът няма ли резервни?
Тя изсумтя утвърдително и погледна към асансьора, все едно
беше непокорима планина.
Марин държа Хънт цяла минута, за да провери на екрана
пред себе си дали Брайс е жива в коридора пред апартамента
си и да я попита по интеркома дали е съгласна да му даде
ключовете, на което тя вдигна палци към камерата за
видеонаблюдение.
Като се върна, Хънт я намери седнала с гръб до вратата,
вдигнала крака към себе си, толкова разтворени, че се виждаха
яркорозовите ѝ бикини. За щастие камерите в коридора не
покриваха този ъгъл, но Хънт не се и съмняваше, че
метаморфът ги наблюдава. Помогна ѝ да стане и ѝ подаде
резервните ключове.
Тя пъхна бавно единия в ключалката и долепи длан до
таблото със заклинания отстрани на вратата.
– Чаках – пророни, когато ключалките щракнаха и мекото
осветление в апартамента се съживи. – Щяхме да направим
Скока заедно. Бяхме се разбрали за две години от сега.
Хънт знаеше за кого говори. Знаеше причината вече да не пие
алкохол, да не танцува и да не живее истински живота си. Да
запази белега през красивото си гладко бедро. Огенас и
всичките ѝ свещени Мистерии му бяха свидетел, че и той се бе
наказвал дълго време след колосалния провал на Битката при
връх Хермон. Дори докато го измъчваха в тъмниците на
астерите, пак се самонаказваше, раздираше душата си така,
както никой имперски изтезател не би могъл.
Така че навярно въпросът му беше глупав, но все пак я
попита, влизайки в апартамента:
– Какъв е смисълът да чакаш вече?
Той плъзна поглед из мястото, което Куинлан наричаше свой
дом. Отвореният тип апартамент изглеждаше добре и през
прозорците, но отвътре…
Някоя от двете им с Даника беше вложила солидна сума в
обзавеждането му: огромен бял диван стоеше в дясната третина
на внушителното помещение, разположен срещу масичка за
кафе от старинно дърво и гигантския телевизор върху
резбована дъбова поставка. Трапезна маса с матирано стъкло и
столове с бяла кожена тапицерия заемаха лявата третина от
пространството, а централната принадлежеше на кухнята –
бели шкафове, хромирани уреди и бели мраморни плотове.
Всичко изглеждаше съвършено чисто, уютно и приветливо.
Хънт оглеждаше бавно, застанал като куфар до кухненския
остров, а Брайс тръгна по коридора със светла дъбова ламперия
да пусне Сиринкс, който вече мяукаше от клетката си.
Към средата на коридора каза, без да погледне назад:
– Без Даника… Щяхме да направим Скока заедно – повтори
тя. – Конър и Торн щяха да са ни Спасителни въжета.
Изборът на близък, който да ти послужи като Спасително
въже по време на Скока, беше жизненоважен – и дълбоко
личен. Хънт прогони мисълта за киселия изпълнител, назначен
му служебно от правителството, защото не му бяха останали
роднини и приятели, които да покани за тази роля. Майка му
почина броени дни преди това.
Сиринкс се втурна през апартамента, тракайки с нокти по
светлия дървен под, нахвърли се на Хънт с радостно скимтене и
зализа ръцете му. Брайс се върна с тежки стъпки при
кухненския плот.
Тишината го притисна толкова, че накрая попита:
– Двойка ли бяхте с Даника?
Още преди две години му бяха казали, че не са имали
интимни отношения, но приятелките не скърбяха една по друга,
както Брайс скърбеше по своята. Сякаш беше изключила всяка
част от себе си. Както той направи, след като изгуби Шахар.
Дрънчене на гранули по метален съд изпълни апартамента и
Брайс остави купичката на земята. Сиринкс забрави за Хънт и
почти се хвърли вътре, лапайки гладно.
Хънт се завъртя на място, а Брайс заобиколи кухненския
остров и отвори огромния метален хладилник, за да огледа
окаяното му съдържание.
– Не – отговори накрая с безизразен, студен глас. – С Даника
нямахме такива отношения. – Ръката ѝ стисна толкова силно
дръжката на хладилника, че кокалчетата ѝ побеляха. – С
Конър… Конър Холстръм. С него… – Пак прекъсна. – Сложно е
за обяснение. Когато Даника умря, когато всичките умряха…
нещо угасна в мен.
Хънт си спомняше подробностите около връзката им с по-
големия от братята Холстръм. Итън, също като нея, не бил в
апартамента онази нощ – и сега беше Втори в глутницата на
Амели Рейвънскрофт. Жалък заместител на глутницата
„Дяволи“. Градът също беше загубил нещо онази нощ.
Хънт отвори уста да ѝ каже, че я разбира. Не само по въпроса
за сложните отношения, но и за загубата. Знаеше какво е да се
събудиш с приятели и любимата си, а в края на деня всичките
да са мъртви. Знаеше как тъгата гложди костите ти, кръвта ти,
душата ти. И че нищо никога не можеше да я разсее.
Искаше да ѝ каже, че спирането на алкохола и наркотиците,
отказването от най-любимото ѝ нещо – танците, нямаше да ѝ
помогнат. Но думите заседнаха в гърлото му. Не му се говореше
за това преди двеста години и определено не му се говореше
сега.
Някъде в апартамента зазвъня стационарен телефон и
приятен женски глас обяви „Обаждане от… Вкъщи“.
Брайс затвори очи, сякаш събираше сили, после тръгна по
тъмния коридор към спалнята си. След секунда каза с ведрина,
за която трябваше да спечели наградата за най-добра актриса в
Мидгард:
– Здрасти, мамче. – Леглото ѝ изскърца. – Не, не бях там.
Просто изпуснах телефона си в тоалетната на галерията… аха,
видях му сметката. Утре ще си купя нов. Да, добре съм. Хвойна
също не е била там. Добре сме. – Пауза. – Знам, просто дълъг
ден на работа. – Още една пауза. – Слушай, имам си гости. –
Груб смях. – Не такъв вид гости. Да не се размечтаеш сега.
Сериозно. Да, доброволно го пуснах вкъщи. Моля те, не се
обаждай на рецепцията. Как се казва ли? Много питаш. – Леко
колебание. – Мамо, ще ти се обадя утре. Няма да го поздравя.
Чао… чао, мамо. Обичам те.
Сиринкс си беше изял храната и сега наблюдаваше Хънт с
очакване – молеше безмълвно за още, размахвайки лъвската си
опашка.
– Не – изсъска той на зверчето.
Брайс се върна.
– О… – подхвърли, сякаш беше забравила за присъствието
му. – Ще си взема душ. Стаята за гости е твоя. Използвай
каквото ти трябва.
– Утре ще отскоча до Комициума да си взема дрехи. – Брайс
кимна бавно, все едно главата ѝ тежеше хиляда килограма. –
Защо излъга?
Остави я сама да реши за коя лъжа да му обясни.
Тя се замисли, а Сиринкс закрачи важно към спалнята ѝ.
– Майка ми ще се притесни и ще дойде да види как съм. Не я
искам тук, ако положението ще се влошава. И не ѝ казах кой си,
защото и това би довело до въпроси. Така е по-лесно.
По-лесно беше да не се наслаждава на живота си, да държи
всички на разстояние.
Червеното петно на бузата ѝ от шамара на Хвойна
изсветляваше лека-полека. По-лесно беше да се хвърли върху
приятелката си, когато избухне бомба, вместо да изгуби и нея.
Тя добави тихо:
– Трябва да разбера кой го е направил, Хънт.
Той срещна изпълнения с болка поглед.
– Знам.
– Не – програчи Брайс. – Не знаеш. Не ме интересуват
подбудите на Мика… ако не разбера кой го е направил, мисълта
ще ме изяде жива. – Не се страхуваше от убиеца, нито от
демона, а от болката и скръбта, които Хънт чак сега започваше
да вижда в нея. – Трябва да намеря виновника за всичко това.
– Ще го намерим – обеща ѝ той.
– Защо си толкова сигурен? – поклати глава Брайс.
– Защото нямаме друг избор. Аз нямам друг избор. –
Обърканият ѝ поглед го накара да обясни с въздишка: – Мика
ми предложи сделка.
Тя го изгледа подозрително.
– Каква сделка?
Хънт стисна челюсти. Беше му споделила нещо лично за себе
си, затова ѝ дължеше същото. Все пак вече бяха шибани
съквартиранти.
– Като пристигнах в града, Мика се договори с мен, че ако се
реванширам за всеки живот, отнет онзи ден при връх Хермон,
ще ми върне свободата. Две хиляди двеста и седемнайсет
живота.
Той се подготви за реакцията ѝ, надявайки се да разбере
онова, което не смееше да изрече на глас.
Брайс прехапа устна.
– Предполагам, да се „реваншираш“ означава…
– Да – процеди той. – Означава да правя онова, за което ме
бива. Смърт за смърт.
– И Мика има повече от две хиляди врагове за убиване?
Хънт се засмя безрадостно.
– Мика е губернатор на цялата територия и ще живее поне
още двеста години. Вероятно ще има двойно повече хора в
черния си списък до края на дните си. – В очите ѝ пропълзя
ужас и той потърси начин да го разсее, макар и да не
разбираше защо. – Такава е позицията ми. И неговата. – Той
прокара ръка през косата си. – Знам, ужасно е, но поне ми
предложи изход. А когато убийствата започнаха отново, ми
предложи друга сделка: ако намеря убиеца преди Върховната
среща, ще свали дълга ми до десет.
Приготви се за укор от нейна страна, за отвращението ѝ от
него и Мика. Но тя просто килна глава:
– Това обяснява защо ме юркаш толкова.
– Да – съгласи се стегнато той. – Само че Мика ми нареди да
го пазя в тайна. И ако кажеш на някого…
– Ще отмени предложението си.
Хънт кимна, оглеждайки пострадалото ѝ лице. Когато
мълчанието ѝ се проточи, той подкани:
– Е?
– Какво? – подхвърли тя и тръгна обратно към спалнята си.
– Е, няма ли да ме наречеш себичен лайнар?
Брайс отново спря и в очите ѝ проблесна бледа светлина.
– Защо да се хабя, Аталар, при положение че ти го каза
вместо мен?
Този път не се сдържа. Огледа я от глава до пети, въпреки че
беше окървавена и прашна. Всеки сантиметър, всяка извивка от
тялото ѝ. Опита да не си представя яркорозовото бельо под
тясната ѝ зелена рокля. И каза:
– Извинявай, че те заподозрях. И най-вече извинявай, че си
направих прибързано заключение за теб. Помислих те за най-
обикновена купонджийка и се държах гаднярски.
– Няма нищо лошо в това да купонясваш. Не разбирам защо
светът го осъжда. – Въпреки това се замисли върху думите му. –
По-лесно ми е, когато хората си мислят най-лошото за мен. Така
мога да видя кои са всъщност.
– Тоест наистина ме смяташ за задник?
Едното ъгълче на устата му се изви в усмивка.
Нейният поглед обаче остана съвършено сериозен.
– Имала съм си работа с доста задници, Хънт. Ти не си като
тях.
– Доскоро пееше друга песен.
Тя просто продължи към стаята си. Затова Хънт попита:
– Да донеса ли храна?
Брайс пак спря. Поколеба се, но накрая отвърна дрезгаво:
– Чийзбургер с пържени картофки със сирена. И шоколадов
млечен шейк.
Хънт се усмихна.
– Дадено.
Елегантната просторна стая за гости от другата страна на
кухнята беше обзаведена в нюанси на сиво и кремаво, с
бледорозови и сини акценти. За късмет леглото беше
достатъчно голямо да побере крилете на Хънт – определено
купено с идеята да го използва ванир; върху скрина отдясно на
вратата, около крива и пукната синя керамична купа, бяха
подредени няколко снимки в скъпи рамки.
Хънт купи и за двама им бургери с пържени картофки и Брайс
атакува своя с настървението на лъв, уловил плячка. Той хвърли
на Сиринкс няколко картофчета под бялата стъклена маса,
защото тя определено нямаше намерение да споделя своите.
Обземаше ги толкова дълбока умора, че никой от двамата не
проговори, а след като Брайс изсърба докрай млечния си шейк,
просто събра боклука, хвърли го в кошчето и тръгна към стаята
си. Хънт отиде в своята.
Тук се долавяше лек мирис на простосмъртни, навярно от
родителите ѝ, и няколко от чекмеджетата в скрина бяха пълни с
дрехи – тънки пуловери, чорапи, панталони, спортни екипи…
Ровеше се в чужди вещи. Е, да, това беше част от професията
му, но все пак се почувства глупаво.
Затвори чекмеджетата и разгледа рамкираните снимки.
Ембър Куинлан изглеждаше страхотно. Нищо чудно, че онзи
елфически кретен я беше обсебил така, докато тя не решила да
се отърве от него. Дългата ѝ черна коса обгръщаше лице,
достойно за билборд: луничава кожа, плътни устни и високи
скули, подчертаващи тъмните ѝ бездънни очи.
Лицето на Брайс – просто с различен цвят кожа и очи. Също
толкова красив човешки мъж с бронзова кожа и тъмна коса
стоеше до нея, преметнал ръка през фините ѝ рамене, ухилен
като дяволче на фотографа. Хънт успя да разчете името върху
сребърните плочки, провиснали над сивата риза на мъжа.
Ти да видиш.
Рандъл Силаго беше доведеният баща на Брайс?
Легендарният герой и снайперист от войната? Хънт не знаеше
как е успял да пропусне тази подробност в досието ѝ – явно
защото преди две години само го прегледа набързо.
Напълно разбираемо, че беше отгледал толкова безстрашна
дъщеря.
От дясната страна на Ембър стоеше Брайс.
Изглеждаше на около три и червената ѝ коса беше вързана на
две поразхлабени опашки. Ембър гледаше дъщеря си с леко
ядосано изражение – явно защото и Брайс би трябвало да е с
хубави дрехи като родителите си. Тя обаче отвръщаше на майка
си с немирен поглед и ръце на пухкавите си хълбоци,
разкрачила крака в отявлена бойна стойка. Цялата омацана с
кал.
Хънт се подсмихна и погледна другата снимка на скрина –
живописен кадър на две момичета, седнали върху червените
скали на пустинна планина, с гръб към обектива, долепили
рамене, любувайки се на пясъчния пейзаж далеч под тях.
Едното момиче беше Брайс – позна я по дългата червена коса.
Другото носеше познато кожено яке, на чийто гръб бяха
изписани онези думи на най-древния език на Републиката: С
любов всичко е възможно.
Това трябваше да са Брайс и Даника. И… сега Брайс носеше
якето на Даника.
В апартамента нямаше други снимки на Даника.
С любов всичко е възможно. Антична мъдрост, изречена от
някой си бог. Вероятно Ктона – все пак тя отговаряше за всички
тези работи с майката богиня. Хънт отдавна беше спрял да
посещава храмове и да обръща внимание на превзетите жрици,
които често гостуваха в сутрешните токшоута. Никое от петте
божества не му беше помагало – нито пък на близките му. Урд
го беше прецаквала най-много.
Даника беше отпуснала глава върху рамото на приятелката
си и русата ѝ опашка се разстилаше по гърба на Брайс. Брайс
носеше широка бяла тениска, а едната ѝ ръка беше превързана
и опряна на коляното ѝ. Всички видими части от тялото ѝ бяха
осеяни със синини. И богове – отляво на Даника лежеше меч.
Чист и в ножница, но… той го познаваше.
Сабин беше подивяла, че изчезнал от апартамента, където
бяха убили дъщеря ѝ. Бил древна реликва на вълците. А сега
Хънт го виждаше до Брайс и Даника в пустинята.
Седнали на скалите, високо над света, двете приличаха на
войници, извървели най-мрачните пътеки на Ада и решили да
си направят заслужена почивка.
Хънт обърна гръб на снимката, потривайки татуировката през
челото си. Изпрати хладен повей от силата си да дръпне
тежките сиви завеси пред високите прозорци, съблече се бавно
и отиде в банята, която се оказа също толкова просторна,
колкото спалнята.
Изкъпа се набързо и се срути в леглото още мокър.
Последното, което видя, преди сънят да го надвие, беше
снимката на Брайс и Даника, застинали завинаги в миг на
блаженство.
28
Хънт се събуди, усетил мъжки мирис в стаята, и сграбчи ножа
под възглавницата си. Открехна едно око, припомняйки си
местоположението на всички прозорци и врати, всеки предмет,
който можеше да използва като оръжие…
Видя Сиринкс да седи на свободната възглавница, свел сплес-
кано лице към неговото.
Хънт простена и въздъхна тежко. Химерата замахна да го
перне с лапа.
Той се завъртя и му се изплъзна.
– Добро утро и на теб – измърмори, оглеждайки стаята.
Със сигурност беше затворил вратата миналата вечер. Сега
зееше широко отворена. Той надникна към часовника.
Седем. Не беше усетил кога Брайс е тръгнала за работа – не я
беше чул да щъка из апартамента и да слуша музика, както
правеше обикновено.
Всъщност не беше чул дори как се отваря собствената му
врата. Беше спал като труп. Сиринкс отпусна глава върху
рамото му и въздъхна печално.
Солас да му е на помощ.
– Защо ли имам чувството, че ако те нахраня, ще ти е за втори
или трети път днес?
Две обли очи мигнаха невинно.
Хънт не се сдържа и почеса зверчето зад смешните му уши.
Слънчевият апартамент беше тих. Светлината топлеше
светлия дървен под. Той стана бавно от леглото и си нахлузи
панталоните. Ризата му беше съсипана от снощните
преживявания, затова я остави на пода и… По дяволите!
Телефонът му. Грабна го от нощното шкафче и провери за нови
съобщения. Нищо. Нямаше нови мисии от Мика, слава на
боговете.
Остави телефона върху скрина до вратата и влезе в голямата
стая.
Нито движение, нито звук. Ако Куинлан просто беше
излязла…
Прекоси с бърза крачка просторната всекидневна и тръгна по
коридора в другия ѝ край. Вратата на стаята ѝ беше открехната,
сякаш Сиринкс сам си беше отворил и…
Тя спеше дълбоко. Завивките ѝ бяха струпани на усукана
купчина в единия край на леглото и Куинлан лежеше по корем,
прегърнала възглавницата си. Позата ѝ беше почти същата като
миналата вечер в клуба, когато се хвърли върху Хвойна.
Повечето хора несъмнено биха нарекли сивата ѝ нощница с
изрязан гръб и бледорозова дантела по краищата блуза.
Сиринкс мина покрай него, скочи върху леглото и побутна с нос
голото ѝ рамо.
Татуировката на гърба ѝ – красиво извити букви на непозната
азбука – се надигаше и спадаше с всяка дълбока глътка въздух.
Синини, които не беше забелязал снощи, осейваха златистата ѝ
кожа. Вече зеленееха благодарение на елфическата ѝ кръв.
А той я зяпаше. Като някой шибан психопат.
Тъкмо се обръщаше към коридора, внезапно почувствал
крилете си твърде големи, кожата си – твърде стегната, когато
входната врата се отвори. С едно плавно движение приготви
ножа зад гърба си…
Хвойна влезе в апартамента с кафява торба, ухаеща на нещо
шоколадово, в едната ръка, и резервни ключове в другата. Като
го видя в коридора, спря на място.
Устата ѝ се отвори в безмълвно „О“.
Огледа го от глава до пети – не по онзи начин, по който го
оглеждаха някои жени, преди да забележат татуировките му, а
със съзнанието, че полугол мъж стои в апартамента на Брайс в
седем сутринта.
Той отвори уста да я увери, че не е каквото изглежда, но
Хвойна просто мина покрай него, тракайки с фини копита по
дървения под. Влезе в спалнята и разтръска хартиената торба,
при което Сиринкс направо откачи и заразмахва нетърпеливо
опашка.
– Нося ти кроасани с шоколад, така че вдигай този гол задник
от леглото и се обличай – изчурулика Хвойна.
Брайс надигна глава и видя приятелката си, после и Хънт в
коридора. Без дори да подръпне ръба на нощницата си върху
бикините си от тюркоазена дантела, примижа сънено и попита:
– Какво?
Хвойна отиде до леглото, но преди да седне, погледна към
Хънт.
Той се скова.
– Не е каквото изглежда.
Тя му се усмихна любезно.
– Тогава ще те помоля да ни оставиш за малко.
Той се върна в кухнята. Кафе. Това му се струваше добър
план.
Отвори един шкаф и извади чаши. Гласовете на момичетата
се носеха из апартамента.
– Опитах да ти звънна, но телефонът ти е изключен… реших,
че сигурно си го изгубила – каза Хвойна.
Чу се шумолене на завивки.
– Добре ли си?
– Напълно. По новините още не са излъчили крайно
становище, но една от теориите е, че са били човешки
бунтовници от Пангера, целящи да разпалят война и тук.
Пуснаха видеозапис от склада, където на един сандък с вино се
вижда тяхното лого. Смята се, че така са вкарали бомбата в
клуба.
Значи теорията си оставаше същата. Още не се знаеше дали
атентатът наистина е бил свързан с Рога. Хънт реши веднага
щом Хвойна си тръгнеше, да попита Исая докъде е стигнал с
молбата му за среща с Бригс.
– Разрушен ли е „Гарвана“?
Въздишка.
– Да, доста е зле. Не мога да си представя кога ще отвори.
Снощи едва се свързах с Фурия и тя каза, че Рисо бил толкова
бесен, че обявил награда за главата на извършителя.
Хънт не се изненада. Беше чувал, че въпреки ведрия си нрав
метаморфът пеперуда не си поплювал, когато го ядосали.
Хвойна продължи:
– Фурия вероятно ще се прибере заради това. Знаеш я каква е:
не може да устои на такова предизвикателство.
В името на горящия Солас. Само Фурия Акстър им липсваше
за капак на тая шибана каша. Хънт сипа с лъжица кафе на
зърна в лъскавата хромирана машина, вградена в кухненската
стена.
Куинлан попита сухо:
– Значи е готова да се прибере, за да изкара пари, но не и за
да ни види?
Мълчание. После Хвойна каза:
– Не само ти загуби Даника онази нощ, Бри. Всички се борим
с мъката по различни начини. Реакцията на Фурия беше да
избяга надалеч.
– Психотерапевтът ли ти го каза?
– Не искам пак да се караме по този въпрос.
Още мълчание. Хвойна се прокашля.
– Бри, съжалявам за това. Станала ти е синина…
– Няма нищо.
– Напротив, има.
– Няма. Разбирам те, просто…
Хънт включи кафемелачката, за да им предостави поне
някакво уединение. Сигурно смля зърната на фин прашец,
вместо на едри парченца, но като спря машината, Хвойна вече
казваше:
– Значи прелестният ангел, който ти прави кафе в момента…
Хънт се усмихна на кафе машината. От много, много отдавна
не го бяха наричали по друг начин освен Умбра Мортис,
Наемника на архангелите.
– Не, не и не – прекъсна я Брайс. – Джесиба ми възложи
секретна задача и ми назначиха Хънт за охрана.
– И предполагам, в длъжностната му характеристика влиза да
се разхожда гол до кръста в апартамента ти?
– Знаеш ги ванирските мъжкари. Живеят, за да се перчат с
мускулите си.
Хънт врътна очи, а Хвойна се засмя.
– Изумена съм, че си го допуснала в дома си, Бри.
– Нямах избор.
– Хмммм.
Тупване на боси крака върху пода.
– Наясно си, че ни подслушва, нали? Крилете му сигурно така
са се накокошинили, че няма да може да мине през вратата.
Хънт се облегна на плота и остави машината да ръмжи вместо
него. Брайс излезе в коридора.
– Да не се възгордя?
Не беше изпълнила молбата на приятелката си да обуе
панталон. С всяка стъпка бледорозовата дантела по ръба на
нощницата ѝ се плъзваше нагоре по бедрата ѝ, разкривайки
дебелия белег през лявото. Стомахът му се свиваше от
гледката.
– Очите ми са тук, Аталар – посочи тя.
Хънт се намръщи.
Хвойна я следваше, тракайки леко с копита по дървения под.
Тя вдигна торбата с кроасаните.
– Минах само за да ти оставя закуска. Имам репетиция
след… – Извади телефона от джоба на тесния си черен
панталон. – Ох, ужас. Сега. Чао, Бри.
Тя хукна към вратата, хвърляйки торбата върху масата с
впечатляваща точност.
– Успех. Обади ми се после – каза Брайс и веднага отиде да
провери с какво е решила да я умилостиви приятелката ѝ.
Хвойна се задържа на вратата колкото да нареди на Хънт:
– Върши си работата, Умбра.
После изчезна.
Брайс седна на един от белите кожени столове около
стъклената маса и извади един кроасан с въздишка. Отхапа си и
простена от наслада.
– Легионерите ядат ли кроасани?
Той остана облегнат на плота.
– Сериозно ли ме питаш?
Брайс си отхапа пак, сдъвка и преглътна.
– Защо си станал толкова рано?
– Почти седем и половина е. Не бих го нарекъл рано. Пък и
как да не стана, когато химерата ти едва не ми седна на
лицето? И колко души имат ключове за това място?
Тя довърши кроасана си.
– Родителите ми, Хвойна и портиерът. А като стана дума…
Трябва да си извадя нови и да върна тези на портиера.
– Трябва да извадиш и на мен.
Вторият кроасан беше на половината път до устата ѝ, когато
го остави на масата.
– Няма да стане.
Той задържа погледа ѝ.
– Напротив, ще стане. И ще промениш заклинанията, така че
да имам достъп до…
Брайс отхапа от кроасана.
– Не е ли уморително да се държиш като алфа-задник през
цялото време? Имате ли си наръчник? И анонимни групи за
подкрепа?
– Алфа-задник?
– Точно така. Със собственически и агресивни наклонности. –
Тя махна към голия му торс. – Сещаш се, мъжагите, които
разкъсвате ризите си при най-дребната провокация, знаете как
да убивате по двайсет различни начина, и жените припадат по
вас. А когато накрая оправите някоя, си въобразявате, че е
ваше притежание, и ревностно я браните от погледите и
вниманието на други мъже, решавате какво и кога да яде, какво
да облича, кога да се вижда с приятелите си…
– Какви ги плямпаш, мамка му?
– Любимите ви хобита са цупене, бой и надуване; овладели
сте до съвършенство трийсетина разновидности на зъбене и
ръмжене; движите се в кръг от готини другарчета и когато
някой от вас си намери партньорка, другите също опадват като
плочки от домино, и боговете да са ви на помощ, когато
всичките започнете да си правите деца…
Той грабна кроасана от ръката ѝ. И Брайс млъкна.
Впи поглед в лицето му, после в кроасана и Хънт се зачуди
дали няма да го захапе по ръката, докато го вдигаше към устата
си. Страшна вкусотия се оказа.
– Първо – подхвана той, обръщайки един стол, за да го яхне, –
изобщо нямам намерение да те чукам, така че спокойно можем
да изключим варианта чифтосване и бебе. Второ, нямам
приятели, затова ти гарантирам, че скоро няма да се отцепя
само с обвързани другарчета. Трето, ако ще говорим за
противници на обличането… – Той довърши кроасана и я
изгледа многозначително. – Не аз се разхождам из целия
апартамент по сутиен и бикини всяка сутрин.
Доста се беше трудил да не обръща внимание на тази
подробност. Че след сутрешното си бягане оправяше косата и
грима си почти цял час. Само по бельо от огромната си
впечатляваща колекция.
Е, да си признае, и той би се киприл по дантелки, ако
изглеждаше като нея.
Брайс просто го поряза с поглед – устата му, ръката му – и
изръмжа:
– Това беше моят кроасан.
Кафе машината изпиука, но Хънт не отлепи задника си от
стола.
– Ще ми извадиш ключове. И ще ме изключиш от
заклинанията. Защото това е част от работата ми, и
настойчивостта ми няма нищо общо с твоите алфа-задници, а
със стремежа ми да те опазя от сигурна смърт.
– Не говори толкова грубо. Разстройваш Сиринкс.
Той се приведе толкова близо към нея, че видя златистите
петънца в кехлибарените ѝ очи.
– Ти имаш най-мръсната уста, на която някога съм попадал,
сладурче. И с това си поведение май ти си алфа-задникът тук.
Тя изсъска.
– Виждаш ли? – провлачи Хънт. – Как се изрази?
Разновидности на зъбене и ръмжене? – Махна с ръка. – Ето ти.
Тя забарабани по стъклената маса с нокти като небе по залез.
– Повече никога не посягай към моя кроасан. И не ме
наричай „сладурче“.
Хънт ѝ се подсмихна и стана.
– Ще отскоча до Комициума да си взема дрехи. Ти къде ще си
днес?
Брайс си замълча нацупено.
– Отговорът е – продължи Хънт – с мен. Отсега нататък,
където ходи единият, там е и другият. Ясно?
Тя му показа среден пръст. Но не се възпротиви.
29
Мика Домитус може и да беше гадняр, но поне не караше
триариите си да работят през уикенда – а ако случайно се
наложеше, им даваше два почивни дни през седмицата.
Джесиба Рога – каква изненада! – не вярваше в уикендите. И
понеже Куинлан трябваше да ходи на работа, Хънт реши да
отидат до военните квартири в Комициума по време на обедната
почивка, докато повечето им обитатели бяха заети с хранене.
Гъстата утринна мъгла още не се беше вдигнала, когато Хънт
тръгна след Брайс към галерията. Още не му бяха докладвали
за новости около атентата в клуба и нямаше информация за
нови нападения в стила на кристалоса.
Въпреки това гледаше да е нащрек, преценяваше всеки човек,
който минаваше покрай червенокоската под него. Повечето я
заобикаляха отдалеч заради Сиринкс, подскачащ ведро в края
на повода си. Химерите бяха непредвидими домашни любимци –
склонни към дребни магии и хапане. Въпреки че Сиринкс май
предпочиташе да си проси храна от околните.
Днес Брайс носеше къса черна рокля и по-скромен грим –
тъмни сенки за очи и светло червило… Бронята ѝ, осъзна Хънт,
докато я гледаше как минава със Сиринкс покрай другите хора,
тръгнали на работа, и туристите, заобикаляйки коли, чиито
шофьори вече бибипкаха изнервено заради обичайния
натоварен трафик на Стария площад. Дрехите, прическата,
гримът – бяха като кожения костюм, ножовете и пистолетите,
които той нахлузваше всяка сутрин.
Само дето той не носеше дантелено бельо под тях.
Незнайно защо реши да кацне леко на калдъръма зад нея. Тя
дори не трепна, продължавайки да крачи все така уверено на
високите си до небето токчета. Не знаеше как още не си е
счупила някой глезен по древните калдъръмени улици. Сиринкс
го поздрави с пръхтене и пак закрачи в тръс, горд като
имперски параден кон.
– Шефката ти никога ли не ти дава почивни дни?
Тя отпи от кафето, което носеше в свободната си ръка.
Поглъщаше огромни количества през целия ден, започвайки с
не по-малко от три чаши, преди да напусне апартамента си.
– Неделите са ми почивни – отговори Брайс. Листата на
палмите шумоляха на хладния ветрец. Бронзовата кожа на
краката ѝ беше настръхнала от студа. – Много от клиентите ни
са заети хора и не могат да идват през седмицата. Събота е
свободният им ден.
– Не те ли пуска поне по празниците?
– Затваря галерията за големите.
Пръстите ѝ се заиграха небрежно с амулета във форма на
трикветра около врата ѝ.
Такъв аркезийски талисман сигурно струваше… В името на
горящия Солас, сигурно струваше тонове пари. Хънт се замисли
за масивната желязна врата към архивното помещение в
галерията. Може би не беше сложена да го пази от крадци… а
за да задържи съдържанието му вътре.
Хънт имаше чувството, че Брайс няма да му сподели защо
произведенията на изкуството в галерията налагат носенето на
такъв амулет, затова попита:
– Защо с братовчед ти се държите така един с друг?
Данаан щеше да дойде в галерията по някое време тази
сутрин.
Сиринкс скочи към една катерица, катереща се по близката
палма, и Брайс подръпна леко повода му.
– С Рун бяхме близки няколко години от тийнейджърството
ми, а после се скарахме сериозно. И спрях да му говоря.
Оттогава сме… е, сам видя.
– За какво се скарахте?
Тя се умълча за миг сред виещата се утринна мъгла, навярно
обмисляйки какво да му разкрие. Накрая каза:
– Всичко започна заради баща му. Защото Есенния крал е
долно копеле и върти Рун на малкия си пръст. Спорът премина
в препирня за недостатъците на всеки от нас. Тръгнах си,
когато Рун заяви, че съм флиртувала с приятелите му като
безсрамна уличница и не искал да ме вижда край тях.
Хънт беше запомнил, че Данаан я е обиждал и по-жестоко. В
Храма на Луна Брайс спомена, че някога я бил нарекъл
„нечистокръвна пачавра“.
– Открай време си знам, че Данаан е гадняр, но това е
прекалено дори за него.
– Да – призна тихо Брайс. – Но… честно казано, май просто се
опитваше да ме защити. Затова и се скарахме всъщност. Защото
се държеше като всички властни елфически задници. И точно
като баща ми.
Хънт попита:
– Поддържаш ли връзка с баща си?
Сещаше се за няколко десетки елфически благородници,
достатъчно чудовищни да уплашат Ембър Куинлан преди
години.
– Само когато се наложи. Мисля, че него мразя най-много в
цял Мидгард. С изключение на Сабин. – Тя въздъхна към
небето, където прехвърчаха ангели и вещици. – Кой оглавява
твоя черен списък?
Хънт изчака да подминат един влечугообразен ванир, пишещ
на телефона си, и се увери, че по близките сгради, дървета и
боклукчийски контейнери няма камери, преди да отговори:
– Сандриел.
– Аха. – Всеки мидгардец я познаваше по първото ѝ име. –
Като я гледам по телевизията, ми се струва…
Брайс направи гримаса.
– По телевизията я представят в добрата ѝ светлина. В живия
живот е десет пъти по-отвратителна. Садистично чудовище. –
Меко казано. Той додаде: – Бях принуден да… работя за нея
повече от половин век. Докато не ме нае Мика. – Не можеше да
каже, че ѝ е „служил“, защото Сандриел никога не бе имала
такава власт над него. – Двамата с Полукс, командира на
триариите ѝ, извисяваха жестокостта и наказанието до нови
висини. – Той стисна челюсти, отърсвайки се от кървавите си
спомени. – Такива истории не се разказват на оживени улици.
Най-добре никъде.
Тя го погледна.
– Ако някога ти се говори за това, Аталар, насреща съм.
Подхвърли го небрежно, но той долови искреността по лицето
ѝ.
– Същото важи и за теб – кимна.
Подминаха портата на Стария площад, където туристите вече
се редяха на опашка да се снимат или да докоснат диска на ци-
ферблата, разделяйки се лекомислено с късче от силата си.
Като че ли никой не знаеше за тялото, намерено на няколко
пресечки оттук. Сред плаващите мъгли кварцовата порта
изглеждаше почти вълшебно, като изваяна от древен лед.
Заради белите им пелени нито една дъга не украсяваше
околните сгради.
Сиринкс подуши една кофа, препълнена с хранителни
отпадъци от будките по площада.
– Докосвал ли си някога диска, за да си пожелаеш нещо? –
попита го Брайс.
Той поклати глава.
– Мислех, че го правят само хлапета и туристи.
– Така е. Но е забавно. – Тя отметна косата си през рамо и се
усмихна. – Като бях на тринайсет и за пръв път посетих града,
Рун ме доведе да си пожелая нещо.
Хънт вдигна вежда.
– Какво си пожела?
– Да ми пораснат циците.
Внезапният му смях прогони напълно сенките от спомена за
Сандриел. Сдържайки се да не погледне към гърдите на Брайс,
каза:
– Май желанието ти се е сбъднало, Куинлан.
Голямо преумаляване. Голямо, обгърнато в дантела
преумаляване.
Тя се изкиска.
– Лунният град: тук се сбъдват мечти.
Хънт я сръчка с лакът в ребрата, почувствал внезапна нужда
от физически контакт с нея.
Брайс го плесна по ръката.
– Ти какво би си пожелал, ако знаеше, че може да се сбъдне?
Майка му да е жива, в безопасност и щастлива. Сандриел и
Мика, и всички архангели и астери да са мъртви. Да изпълни
сделката си с Мика и позорният ореол и робските татуировки
да изчезнат. Закостенялата йерархия на малаките да се срути.
Но не можеше да каже никое от тези неща на глас.
Затова отговори:
– Тъй като съм напълно доволен от размера на моите
атрибути, бих си пожелал да престанеш да ме ядосваш.
– Скапаняк – заяви Брайс, но се ухили, а сутрешното слънце
сякаш бе чакало този знак, за да се покаже.
Дори Есенния крал би завидял на антиквариат „Грифон“ за
библиотеката под него.
Рун Данаан седеше на гигантската работна маса в сърцето ѝ и
още се дивеше на мястото – и на огнената феичка, която го
попита с пърхащи мигли дали е боляло да си направи толкова
пиърсинги.
Брайс и Аталар седяха от другата страна на масата – сестра
му пишеше на лаптопа си, а ангелът прелистваше стари книги.
Лехаба лежеше на диванче като от кукленска къщичка и
гледаше една от популярните ванирски сапунки на таблет,
изправен пред нея.
– Е – подхвана Брайс, без да вдигне поглед от компютъра, –
ще разгледаш ли наоколо, или смяташ да седиш на едно място
и да зяпаш?
Аталар се подсмихна, но не каза нищо, следейки с пръст
текста в книгата пред себе си.
Рун го изгледа на кръв.
– А ти какво правиш?
– Проучвам кристалоса – отговори Хънт и вдигна тъмни очи от
книгата. – Убил съм към десетина демона от шести тип през
вековете и искам да проверя дали си приличат по нещо с него.
– Смяташ, че кристалосът е от шести тип? – попита Рун.
– Така ми се струва – отвърна Хънт и пак сведе поглед към
отворената книга. – Седми тип са самите принцове, а предвид
способностите на този, не бих го класифицирал по-ниско от
шести. – Той потупа с пръсти по вехтата страница. – Но засега
не намирам прилики.
Брайс изхъмка.
– Може би търсиш на грешното място. Може би… – Тя завъртя
лаптопа си към Аталар и пръстите ѝ пак залетяха по
клавиатурата. – Издирваме информация за нещо, което не се е
появявало в света ни от петнайсет хиляди години. Фактът, че
никой не е успял да го идентифицира, говори, че може да не
присъства в повечето исторически извори, а само шепа от тях
са оцелели до наши дни. Но… – Тя продължи да пише и Рун
проточи врат да види базата данни, която отвори на екрана. –
Къде се намираме в момента? – попита сестра му Аталар.
– В библиотека.
– В антиквариат, кретен. – На екрана се появи страница със
снимки на древни вази, амфори, мозайки и статуетки. Беше
написала „демон + елф“ в полето за търсене. Тя плъзна лаптопа
към Хънт. – Може да намерим нещо за кристалоса в древните
произведения на изкуството.
Хънт изсумтя, но Рун забеляза впечатления му поглед, преди
да се разрови из електронните страници с резултата от
търсенето ѝ.
– За пръв път срещам истински принц – въздъхна от диванчето
си Лехаба.
– Надценяват ни – подхвърли през рамо Рун.
Аталар изпръхтя утвърдително.
– Какво е чувството да си Избраник? – попита феичката,
подпирайки горящата си глава върху огнен юмрук.
– Пълна скука е – призна си Рун. – Ако изключим меча и
няколко ефектни магически трика, не е нищо особено.
– Може ли да видя Звездния меч?
– Оставих го у дома. Иначе разни туристи ме спират на всяка
пресечка и искат да се снимат с мен.
– Горкичкият принц – изгука Брайс.
Хънт пак изпръхтя в знак на съгласие и Рун изплю:
– Искаш ли да ми кажеш нещо, Аталар?
Ангелът вдигна очи от лаптопа.
– Тя вече ти го каза.
Рун изръмжа, а Брайс ги попита:
– Защо постоянно се заяждате един с друг?
– О, да, споделете – обади се умолително Лехаба, паузира
сериала и се надигна на дивана.
Хънт продължи да разглежда резултатите.
– Разбихме си взаимно мутрите на едно парти. Данаан още не
го е преглътнал.
Брайс се ухили доволно.
– Защо се сбихте?
– Защото Аталар е нагло копеле – тросна се Рун.
– Същото важи и за теб – заяви Хънт с извита в полуусмивка
уста.
Брайс хвърли многозначителен поглед на Лехаба.
– Момчетата с тяхното мерене на пишки.
Лехаба издаде тъничък, префинен звук.
– Не са изтънчени като нас, дамите.
Рун врътна очи, изненадан да види, че Аталар направи
същото.
Брайс посочи безкрайните рафтове в библиотеката.
– Е, братовчеде, залавяй се за работа. Нека силите ти на
Звезделф те отведат към просветление.
– Много смешно – измърмори той, но тръгна покрай
рафтовете, оглеждайки заглавията по тях.
Спираше се пред аквариумите, вградени в библиотеките,
чиито обитатели съвсем не се вълнуваха от появата му. Не
смееше да попита дали слуховете за тях са верни. Лехаба се
провикна от диванчето си:
– Костенурката се казва Марлен.
Рун надникна стреснато към сестра си, но Брайс правеше
нещо на телефона си.
След секунди от колоните, скрити зад дървените панели на
ламперията, зазвуча музика. Рун се заслуша в първите акорди
на песента – само китара и два извисяващи се, пленителни
женски гласа.
– Още ли слушаш тази група? – попита той.
Като малка Брайс беше вманиачена по фолк-рок дуото на
сестрите.
– Доузи и Лоръл още правят хубава музика, затова още ги
слушам.
Тя продължи да рови в телефона си.
Рун продължи да разглежда отнесено книгите.
– Винаги си имала добър вкус.
Подхвърли коментара като въже в бурното море на
взаимоотношенията им.
Тя не вдигна поглед, но отвърна с неочаквано тих глас:
– Благодаря.
Аталар имаше благоразумието да не се обади.
Рун минаваше покрай рафтовете, надявайки се нещо да
отвлече вниманието му от сестра му, с която си бе разменил
повече думи през последните дни, отколкото за девет години.
Заглавията бяха на мер, древния език на елфите, и няколко
други, които не разпознаваше.
– Страхотна колекция.
Пресегна се към една синя книга с лъскави златисти букви.
„Думите на боговете“.
– Не я пипай – предупреди Лехаба. – Може да те ухапе.
Книгата помръдна, сякаш забоботи върху рафта, и Рун
отдръпна ръка. Сенките му зашепнаха в него, готови за атака.
Той ги усмири.
– Защо се движи?
– Тези книги са специални… – подхвана Лехаба.
– Достатъчно, Леле – възпря я Брайс. – Рун, не пипай нищо
без разрешение.
– От вас или от книгата?
– И двете – отвърна тя.
Една книга от високите рафтове изшумоли. Рун вдигна глава
и видя зелено гръбче… което сияеше. Призоваваше го. Сенките
му пак зашепнаха, сякаш го подканваха. Добре тогава.
Той веднага придърпа месинговата стълба и се изкачи до
рафта. Брайс каза на библиотеката:
– Не го закачай.
Рун извади книгата от мястото ѝ. И врътна очи, като прочете
заглавието. „Великите любовни истории на елфите“.
О, какво щеше да прави без силата на Звезделф? Пъхна
книгата под мишницата си, слезе по стълбата и се върна при
масата.
Брайс видя заглавието и се изсмя.
– Сигурен ли си, че силата ти не е радар за евтини любовни
романчета? – Тя се провикна към Лехаба. – Тази е от твоите.
Огнената феичка пламна в малиненорозово.
– Биби, ужасна си!
Аталар му смигна.
– Приятно четене.
– Със сигурност – сопна му се Рун, отваряйки книгата.
Телефонът му извибрира, преди да започне да чете. Той го
извади от задния си джоб и погледна екрана.
– Дек е намерил информацията, която ти трябва.
Брайс и Аталар застинаха. Рун отвори имейла и палецът му
увисна над бутона за препращане.
– Ъм… електронният ти адрес същият ли е? – попита сестра
си. – А твоя го нямам, Аталар.
Хънт му продиктува своя, но Брайс впи дълъг смръщен поглед
в него, сякаш се чудеше дали иска да му отваря още една врата
към живота си. Накрая въздъхна и отговори:
– Да, същият е.
– Препратих ви го – обяви Рун и отвори прикрепения файл.
Съдържаше координати и отговарящите на тях локации.
Ежедневната рутина на Даника като алфа на глутницата
„Дяволи“ включваше обиколки из целия Стар площад и отвъд
него. А след работа се беше отдавала на доста активен социален
живот. В списъка фигурираха апартаментът, Бърлогата,
кабинетът на градоуправниците в Комициума, студио за
татуировки, ресторант за бързо хранене, безброй пицарии,
барове, концертна зала, стадионът за сънбол на университета,
фризьорски салони, фитнес… Мамка му, кога е спало това
момиче? Списъкът покриваше всичко от две седмици преди
смъртта ѝ. Мълчанието около масата му подсказа, че Брайс и
Хънт също преглеждат файла. Докато…
Тъмните очи на Хънт просветнаха от изненада и той я
погледна. Брайс пророни:
– Даника не просто е била дежурна в района на храма по
онова време… била е на пост в самия храм двата дни преди
кражбата на Рога. И в нощта, когато спря първосветът в целия
град.
Хънт попита:
– Мислиш ли, че е видяла крадеца и той я е убил, за да покрие
следите си?
Можеше ли да е толкова елементарно? Рун се молеше да е.
Брайс поклати глава.
– Ако Даника беше станала свидетел на кражбата, щеше да я
докладва. – Тя въздъхна отново. – Обикновено не дежуреше в
храма, но Сабин често променяше графика ѝ, за да я дразни.
Може демонът да я е проследил до апартамента ѝ по мириса на
Рога.
– Прегледай списъка отново – подкани я Рун. – Може да
пропускаш нещо.
Брайс кривна скептично уста, но Хънт каза:
– По-добре е от нищо.
Тя задържа с очи погледа му по-дълго, отколкото повечето
хора биха посмели.
Не беше на добре Брайс и Аталар да работят заедно. Да
живеят заедно.
Рун обаче си замълча и зачете.
– Има ли добри секс сцени, братовчеде? – попита небрежно
Брайс, докато преглеждаше за трети път списъка с местата,
които беше посетила Даника преди смъртта си.
В началото му няколко пъти фигурираше лабораторията на
Филип Бригс извън града. Включително вечерта на залавянето
му.
Брайс си спомняше как Даника и Конър се прибраха,
накуцвайки, онази вечер преди две години, след като бяха
спипали Бригс и кереските му съучастници. Даника
изглеждаше добре, но Конър имаше сцепена устна и насинено
око, които веднага ѝ дадоха да разбере, че нещо се е оплескало.
Не ѝ казаха какво, а тя не попита. Просто накара Конър да
седне на скапаната им кухненска маса и почисти раните му.
Той през цялото време я гледаше в лицето, в устните. В онзи
миг Брайс проумя, че е решено – че Конър няма да чака повече.
Че пет години на приятелство и закачки са му били достатъчни
и съвсем скоро ще направи първата крачка към нещо по-
сериозно. Нищо че по онова време Брайс излизаше с Рийд.
Конър ѝ позволи да се погрижи за него и греещите му очи ѝ
подсказаха, че е дошло време.
Рун не отвърна веднага на подигравката ѝ и тя вдигна очи от
лаптопа. Брат ѝ продължаваше да чете, сякаш изобщо не я
беше чул.
– Рун.
Хънт откъсна поглед от изображенията на екрана.
– Данаан.
Рун вдигна рязко глава и примига. Брайс попита:
– Намери ли нещо?
– Да и не – отговори Рун, облягайки се назад в стола си. – Пос-
ледните три страници, които прочетох, съдържат просто разказ
за принц Пелиас и булката му, лейди Хелена. Но не знаех, че
Пелиас е служил като върховен генерал на елфическата
кралица Тея по времето, когато прекосили Северната
пукнатина, а Хелена била дъщеря ѝ. Излиза, че кралицата също
била от рода Звезделф и дъщеря ѝ наследила силата ѝ. Тея
имала и по-малка дъщеря със същата дарба, но тук се
споменава само лейди Хелена. – Рун прочисти гърлото си и
зачете на глас: – „Хелена имаше коси като нощно небе и златна
кожа, от която се лееха звездна светлина и сенки“. Изглежда,
Пелиас е бил сред неколцината елфи със силата на Звезделф.
Брайс примига неразбиращо.
– Е, и? Какво общо има всичко това с Рога?
– Споменава се, че свещените предмети се изработвали
единствено за елфи като тях. Че Рогът действал само когато
през него минавала звездна светлина, когато някой го изпълнел
със силата си. Магията на Звезделф, освен разни други
простотии, можела да се влива в свещените предмети и да ги
съживява. Аз обаче никога не съм правил такива работи – дори
със Звездния меч. Тук се казва, че именно затова принцът на
Ямата трябвало да открадне кръвта на Пелиас, за да изпрати
кристалоса по следите на Рога; тя съдържала нужната сила. Но
оставам с впечатлението, че всичките можели да боравят с
Рога.
Хънт отбеляза:
– Значи дори принцът на Ямата да се сдобиел с Рога, не
можел да го използва без помощта на някой от рода Звезделф. –
Той кимна към Рун. – И ако този, който сега издирва Рога, го
намери, ще трябва да използва теб.
Рун се замисли.
– Но да не забравяме, че един призовава демона да му търси
Рога, избивайки толкова народ, и съвсем друг го е откраднал.
Тоест издирваме двама: убиеца и онзи, който е откраднал Рога.
– Е, Рогът и бездруго е спукан – каза Брайс.
Рун потупа с пръст по книгата.
– Непоправимо. Тук пише, че според елфите, счупел ли се,
можел да бъде поправен само от „светлина, която не е
светлина; магия, която не е магия“. Казано на прост език, няма
шанс да проработи отново.
– Значи трябва да разберем защо някой го издирва толкова
усилено – каза Хънт. После изгледа смръщено Рун. – Баща ти
защо го иска? За да върне добрия имидж на елфите от златните
им дни?
Рун изсумтя, а Брайс се поусмихна. С подобни реплики
Аталар лесно можеше да влезе в списъка с любимите ѝ хора.
Рун отвърна:
– В общи линии – да. Според него елфите били в упадък през
последните хилядолетия. Твърди, че предците ни умеели да
опожаряват цели гори само с мисъл, а той най-многото да
подпали някой скромен шубрак. – Рун стисна челюсти. – Бесен
е, че уж съм Избраник, а имам само зрънце сила.
Брайс знаеше, че собствената ѝ липса на магическа сила
беше една от причините за ненавистта на баща ѝ.
Доказателство за линеещото величие на елфите.
Усети погледа на Хънт върху себе си, сякаш ангелът беше
доловил горчилката в душата ѝ. И реши да обясни с половината
истина:
– Моят баща не се интересува от мен поради същата причина.
– Особено след посещението ти при Оракула – каза Рун.
Хънт вирна вежди, но Брайс поклати мрачно глава.
– Дълга история.
Аталар пак я загледа по онзи проницателен начин. Затова
Брайс надникна към книгата, прочете набързо няколко реда и
пак вдигна очи към Рун.
– Целият абзац е за префърцунените ти братовчеди в Авален.
Ходене в сенки, четене на мисли… Направо не знам как не са се
самопровъзгласили за потомци на Звезделф.
– Ще им се – измърмори Рун. – Само че са сбирщина отрепки.
Брайс си спомняше смътно, че ѝ е разказвал защо има такова
мнение за тях, но реши да смени темата:
– А ти как си с четенето на мисли?
– Нарича се размяна на мисли – измърмори той – и няма нищо
общо със силите на Звезделф. Нито с този случай.
Хънт явно беше съгласен, защото се намеси:
– А ако попитаме Оракула за Рога? Може пък тя да види защо
му е на някого повредена реликва.
Брайс и Рун изопнаха гърбове.
– По-добре да се обърнем към мистиците – предложи тя.
Хънт се намръщи.
– Мистиците са мрачни и смахнати откачалки. Първо ще
пробваме с Оракула.
– Е, аз няма да говоря с нея – побърза да заяви Брайс.
Очите на Хънт притъмняха.
– Заради онова, което ти е казала при първото ти посещение?
– Точно – потвърди стегнато тя.
– Тогава ти ще отидеш – каза Рун на Хънт.
Хънт се подсмихна ехидно.
– И ти ли имаш лош опит с нея, Данаан?
Брайс погледна заинтригувано брат си. Рун никога не ѝ беше
говорил за Оракула. Той сви рамене и отвърна:
– Аха.
Хънт вдигна ръце.
– Хубаво, изнудвачи такива. Аз ще отида. За пръв път ще ми е.
Винаги съм го смятал за просто театралничене.
Но не беше. Брайс опита да потисне образа на златния
сфинкс, седнал пред дупката в пода на тъмната ѝ стая… как
лицето на онази човешка жена бе следило всяко нейно
движение.
– Ще трябва да си запишеш час – насили се да му каже.
В стаята се спусна мълчание. Нечий телефон извибрира и
Хънт извади своя с въздишка.
– Трябва да вдигна – обяви и веднага се заизкачва по
стълбището на библиотеката.
След малко входната врата на галерията се затвори.
Лехаба още гледаше сериала си зад тях, затова Рун попита
тихо Брайс:
– Никога не ме е интересувало дали имаш сили, Брайс. Знаеш
го, нали?
Тя отново преглеждаше информацията за Даника.
– Да. Знам. – След миг вирна вежда. – Какво е станало при
Оракула?
Лицето му стана безизразно.
– Нищо особено. Каза ми всичко, което Есенния крал искаше
да чуе.
– И какво? Страдаш, че не е било нещо катастрофално като
предсказанието за мен?
Рун стана от стола си и пиърсингите му проблеснаха на
първосвета.
– Слушай, трябва да се приготвя за следобедна среща с
Помощната гвардия, така че ще се видим по-късно.
– Хубаво.
Рун се поспря, сякаш обмисляше дали да ѝ каже още нещо,
но накрая продължи към стълбището и излезе.
– Братовчед ти е приказен – въздъхна Лехаба от диванчето си.
– Мислех, че Аталар е единствената ти истинска любов –
коментира сухо Брайс.
– Не може ли да имам и двамата?
– Като се има предвид, че изобщо не умеят да споделят, едва
ли. Получи известие за имейл на лаптопа си. Тъй като телефонът
ѝ беше на парчета сред руините на „Гарвана“, Хънт ѝ пишеше
по пощата. Видях, че братовчед ти си тръгна. До пет минути
потегляме към Комициума.
Тя му отговори: Не ми нареждай, Аталар.
Четири минути, сладурче.
Казах ти: не ме наричай „сладурче“.
Три минути.
Тя изръмжа и стана, потривайки крака си. Високите токчета
вече я бяха измъчили достатъчно, а като познаваше Аталар,
сигурно щеше да я накара да извърви пеша целия път до
Комициума. Роклята ѝ щеше да изглежда нелепо с други
обувки, но за щастие, държеше комплект дрехи в най-долното
чекмедже на бюрото, главно за да има с какво да се преоблече,
ако някой дъждовен ден заплашеше да опропасти тоалета ѝ на
път към вкъщи.
Лехаба се обади:
– Приятно е да ми водиш компания тук.
Нещо в гърдите ѝ се сви болезнено, но тя отвърна само:
– После пак ще сляза.
30
Спазвайки небрежно разстояние от Брайс, Хънт я поведе през
фоайето на Комициума към асансьорите, водещи до военните
квартири на 33-ти легион. Другите асансьори, разпръснати из
остъкления атриум в центъра на комплекса, водеха към
четирите му други кули: в едната се намираха съвещателните
зали на градоуправниците, откъдето се управляваше Лунатион,
във втората се помещаваха личната резиденция и официалният
кабинет на Мика, в третата се вършеха всякакви
административни глупости, а в четвъртата се провеждаха
публични срещи и събития. Хиляди хора живееха и работеха
между стените на Комициума, но Куинлан някак успяваше да
изпъкне дори в оживеното фоайе.
Беше се преоблякла в бяла риза, тесни дънки и ниски обувки
от червен велур и беше вързала гъстата си копринена коса на
висока конска опашка, която се люшкаше предизвикателно с
всяка нейна стъпка. Не изоставаше нито крачка от Хънт.
Той опря длан в изпъкналия диск до вратите на асансьора,
който му даваше достъп до неговия етаж, трийсет нива нагоре.
Обикновено долиташе до площадката за кацане – донякъде за
улеснение, но и за да избегне любопитните погледи на всички
във фоайето, които и сега ги зяпаха, несъмнено чудейки се дали
Хънт си води Куинлан за клатене, или за разпит.
Легионер, разположил се на един нисък диван, хвърляше не
особено дискретни погледи към задника ѝ. Брайс надникна
през рамо, сякаш шестото чувство ѝ беше казало, че някой я
наблюдава, и му се усмихна.
Войникът се скова. Брайс прехапа долната си устна,
свеждайки леко мигли.
Хънт натисна силно копчето на асансьора, а легионерът ѝ
отвърна с крива усмивка. Тъй като бяха от най-незначителните
зъбни колела в огромната машина на правителството,
легионерите – дори тези от прословутия 33-ти – не можеха да си
позволят особена придирчивост.
Вратите на асансьора се отвориха и от кабината излязоха
легионери и бизнесмени, които внимаваха да не настъпят
перата на крилатите. Всички внимаваха да не поглеждат Хънт в
очите.
Не защото се държеше недружелюбно. Ако някой му се
усмихнеше, той обикновено се постараваше да му отвърне със
същото. Но всички бяха чували слуховете за него. Знаеха за
кого работи, коя е била предишната му господарка и какво
правеше за тях.
Вероятно биха предпочели да се качат в един асансьор с
прегладнял тигър.
Затова Хънт запази почтено разстояние, ограничавайки
възможността за контакт с тях. Брайс се завъртя към асансьора
и опашката ѝ едва не го шибна през лицето.
– Внимавай с това нещо – нахока я Хънт. Кабината най-сетне
се освободи и двамата влязоха вътре. – Ще ми извадиш очите.
Тя се облегна равнодушно на стъклената стена в дъното. За
щастие, никой друг не се качи в асансьора с тях. Хънт дори не
си и помисли, че е просто късмет.
По пътя се отбиха да ѝ купят нов телефон. Брайс даже се
раздели с няколко знака повече за стандартен пакет защитни
заклинания.
Магазинът, обзаведен в стъкло и хром, беше почти празен, но
му направи впечатление колко евентуални клиенти го видяха
през витрините и продължиха напред по улицата. Брайс като че
ли не ги забеляза и докато чакаха служителя да ѝ донесе новия
телефон, тя поиска този на Хънт, за да прегледа новинарските
сайтове за новини около атентата в клуба. И някак се озова в
галерията му със снимки. По-скоро в почти празната ѝ папка.
– На този телефон има трийсет и шест снимки – коментира
монотонно.
Хънт свъси вежди.
– Е, и?
Тя прегледа жалката му колекция.
– За четири години!
Откакто бе пристигнал в Лунатион и получи първия си
телефон и първата си глътка живот без чудовищна господарка.
Брайс се задави, като отвори снимка на отсечен крак върху
окървавен килим.
– Какво, по дяволите?
– Понякога ме викат на местопрестъпления и трябва да
направя по няколко снимки като доказателствен материал.
– Снимал ли си хора от сделката си с…
– Не – отсече той. – Тях не ги снимам.
– В четиригодишния ти телефон има трийсет и шест снимки и
всичките са на разчленени тела – отбеляза тя.
Някой в другия край на магазина ахна.
Хънт процеди през зъби:
– Кажи го малко по-силно, Куинлан.
Тя се намръщи.
– И не снимаш нищо друго?
– Какво друго?
– Знам ли… неща от живота? Някое хубаво цвете, добре
аранжирано ястие?
– Какъв е смисълът?
Брайс примига и поклати глава.
– Откачалка.
И преди да успее да я спре, тя вдигна телефона му пред
лицето си, усмихна се до уши, направи си снимка и му го върна.
– Готово. Вече си имаш една снимка без труп.
Хънт врътна очи и прибра телефона в джоба си.
Асансьорът забръмча тихо около тях и се изстреля нагоре.
Брайс гледаше как цифрите растат.
– Познаваш ли онзи легионер долу? – попита го небрежно.
– Кой точно? Онзи, който точеше лиги по траскийския килим,
онзи, чийто език увисна до пода, или онзи, който се взираше в
задника ти, все едно очакваше да му проговори?
Тя се засмя.
– Сигурно не ви позволяват да правите секс, щом появата на
една жена е способна да ги побърка до такава степен. Е, знаеш
ли името му? На онзи, дето искаше да си поприказва със
задника ми?
– Не. Само в 33-ти сме три хиляди. – Той надникна косо към
нея, докато очите ѝ следяха нарастващите цифри. – Пък и може
би не си струва да се запознаваш с мъж, който оглежда задника
ти, преди да те е поздравил.
Тя вдигна вежди тъкмо когато асансьорът спря и вратите се
отвориха.
– Точно такъв мъж си търся.
Брайс излезе в неукрасения коридор и Хънт я последва –
осъзнавайки чак когато спря пред него, че той знае къде
отиват, а тя само се преструва.
Зави наляво и стъпките им заотекваха по бежовите гранитни
плочки на дългия коридор. Бяха пропукани и счупени на
места – от изпуснати оръжия, магически надпревари,
мъжкарски сбивания, – но все пак достатъчно лъснати, че да се
виждат отраженията им.
Куинлан огледа коридора и имената по вратите.
– Само мъжки квартири ли са, или смесени?
– Смесени – отговори той. – Макар че в 33-ти мъжете
преобладават.
– А имаш ли си приятелка? Или приятел? Или някой, чийто
задник зяпаш?
Той поклати глава, мъчейки се да прогони леда от вените си.
Спря пред вратата си, отвори я и покани Брайс да влезе. Но
пред очите му беше само как Шахар се сгромолясва на земята с
меча на Сандриел в гърдите си, как от крилете и на двата
ангела шурти кръв, как и двете сестри крещят с лица като
огледални образи едно на друго.
– Незаконороден съм.
Той затвори вратата след тях и Куинлан заоглежда малката
стая. Леглото беше достатъчно голямо да побере крилете му, но
почти не оставаше място за друго освен гардероб и скрин,
бюро, отрупано с книги и документи, и оръжия.
– Е, и?
– Майка ми нямаше нито пари, нито знатно потекло. Жените
не се редят на опашка за мен въпреки красивото ми лице. – Той
се засмя горчиво, отвори евтиния боров гардероб и извади
голям платнен сак. – Някога имах жена до себе си и нея не я
интересуваше общественото ми положение, но всичко
приключи трагично.
Думите прогаряха езика му.
Брайс обви ръце около тялото си, впивайки нокти в лъскавата
коприна на ризата си. Явно се досещаше за кого говори. Огледа
се наоколо, сякаш търсеше нова тема на разговор, и попита:
– На каква възраст направи Скока?
– На двайсет и осем.
– Защо тогава?
– Майка ми току-що беше починала.
Очите ѝ се изпълниха с тъга, а той не можеше да понесе този
поглед, нямаше сили да отвори старата рана, затова добави:
– Беше ми много тежко. Затова си наех служебно Спасително
въже и направих Скока. Но се оказа безсмислено. Независимо
дали бях наследил силата на архангел, или на мишка, след като
получих татуировките пет години по-късно, всичко свърши.
Тя плъзна длан по завивката му.
– Съжаляваш ли понякога, че си участвал в бунта на
ангелите?
Погледна през рамо към нея и я намери облегната на леглото
му.
– Никой не ми е задавал този въпрос преди. – Никой не
смееше. Но тя задържа погледа му. Хънт ѝ призна: – Не знам
дали съжалявам.
Позволи на очите си да ѝ предадат останалото. И не бих казал
нито дума по въпроса на това шибано място.
Тя кимна. И погледна към стените, по които нямаше нито
картини, нито плакати.
– Май не си по декорирането?
Той започна да пълни сака с дрехи. Беше забелязал, че Брайс
има пералня в апартамента си.
– Мика може да ме продаде, когато си реши. На лош късмет е
да пускам корени.
Тя потри раменете си с длани, въпреки че в стаята беше
топло, дори задушно.
– Ако той беше умрял онази нощ, какво щеше да стане с теб?
С всички Разгромени ангели и роби, които притежава?
– Актовете ни за собственост автоматично преминават в
ръцете на наследника му. – Презираше всяка дума от устата
си. – Ако не е посочил такъв, архангелите си поделят
притежанията му.
– А те не биха зачели уговорката му с теб.
– Със сигурност.
Хънт започна да прибира в сака оръжията от чекмеджетата
на бюрото. Усещаше как Брайс следи всяко негово движение,
сякаш броеше ножовете и пистолетите, които вадеше. Накрая
тя го попита:
– Какво ще правиш, ако си спечелиш свободата?
Хънт се зае да проверява кутиите с патрони на бюрото си и тя
отиде да гледа. Хвърли няколко в торбата. Брайс вдигна един
дълъг нож, сякаш беше мръсен чорап.
– Чувала съм, че само ти от всички ангели владееш
светкавици. Дори архангелите нямали такава дарба.
Той прибра криле към тялото си.
– И какво от това?
Тя сви рамене.
– Тогава защо Исая е командир на 33-ти?
Той взе ножа от ръцете ѝ и го прибра в сака.
– Защото вбесявам твърде много хора и не ми пука.
Беше такъв още преди битката при връх Хермон. Но Шахар го
смяташе за една от силните му страни. И го направи генерал на
легионите си. А той неуспешно опита да си заслужи тази чест.
Брайс му се усмихна съзаклятнически.
– Май все пак имаме нещо общо помежду си, Аталар.
Добре де. Ангелът не беше чак толкова зле. След атентата се
погрижи за раните ѝ без мъжкарско перчене и имаше сериозен
стимул да разреши случая. Пък и умееше да лази по нервите на
Рун.
Докато Хънт стягаше багажа си, му се обади Исая да го
уведоми, че искането им за среща с Бригс е било одобрено – но
щяха да са нужни няколко дни да приведат Бригс в приемлив
вид и да го доведат от затвора „Адрестия“. Брайс се опита да не
се замисля какво говореше това за настоящото му състояние.
Поне другата новина на Исая я зарадва: Оракула беше
вместила Хънт в графика си още сутринта на следващия ден.
Качиха се пак в асансьора, който така рязко се спусна към
централното фоайе на Комициума, че стомахът ѝ се преобърна.
Хънт явно се ползваше с достатъчно високи привилегии на това
място, че асансьорът да не спира на други етажи, когато той се
вози в него. Страхотно.
Не познаваше лично други малаки – само беше виждала пат-
рулиращите им легионери и заможните представители на елита
им, крачещи като пауни из града. Повечето от тях
предпочитаха луксозните ресторанти по последните етажи на
небостъргачите в Централния бизнес район. А тъй като в такива
места не допускаха нечистокръвни пачаври, не ѝ се беше
отдала възможност да си заведе някого от тях вкъщи.
Е, сега щеше да си заведе един, макар и не за онова, което си
беше представяла, докато точеше лиги по мускулите им. Някога
с Даника две летни седмици поред ходеха да обядват на
покрива на сграда в съседство до една от тренировъчните
площадки на легионите. Заради жегите ангелите се събличаха
голи до кръста за спаринг. И се изпотяваха. Много се
изпотяваха.
С Даника щяха да продължат да ходят всяка обедна почивка,
ако не ги беше сгащил домоуправителят на сградата, който ги
нарече извратенячки и започна да заключва вратата към
покрива.
Асансьорът спря плавно, но стомахът ѝ пак направи салто.
Вратите се отвориха и ги посрещна стена от поизнервени
легионери, които старателно придадоха равнодушен вид на
лицата си, щом видяха Хънт.
Сянката на Смъртта. Брайс беше мярнала страховития шлем
до бюрото в стаята му. Там и остана, слава на боговете.
Фоайето на Комициума беше претъпкано. Пръскаше се по
шевовете от криле, ореоли и изкусителни мускулести тела.
Всички ангели стояха обърнати към входните врати, проточили
вратове, за да виждат един през друг, но никой не смееше да
излети във високото пространство на атриума…
Хънт спря вдървено до тълпата, заприщила пътя от
асансьорите. Брайс успя да направи само крачка към него,
преди асансьорната врата от дясната им страна да се отвори.
Исая изскочи от кабината и виждайки Хънт, спря на място.
– Току-що чух, че…
Вълната мощ, разляла се откъм другия край на фоайето,
подкоси краката ѝ.
И наглед помете всички ангели по пътя си. Докато Брайс не
осъзна, че всъщност са коленичили със сведени глави.
Разкривайки на трима им архангелката, застанала пред
гигантските стъклени врати на атриума с Мика до себе си.
31
Сандриел и Мика се обърнаха едновременно към Хънт, Брайс и
Исая. Очите на тъмнокосата архангелка проблеснаха, когато
кацнаха върху Хънт, прескочиха напълно Брайс и претеглиха
Исая.
Брайс веднага я позна, разбира се. Появяваше се толкова
често по телевизията, че никой на планетата не можеше да я
сбърка.
На крачка пред нея Хънт сякаш се наелектризира. Брайс за
пръв път го виждаше толкова напрегнат.
– Коленичете – изшушука им Исая и падна на коляно.
Хънт не помръдна. И нямаше такова намерение, осъзна
Брайс. Някои от коленичилите наоколо надничаха през рамо
към него.
Исая прошепна:
– Полукс не е с нея. Просто коленичи, по дяволите.
Полукс. Чука. Хънт се поотпусна леко, но остана изправен.
Изглеждаше изгубен, приклещен между гняв и ужас. Не
призова нито искрица от светкавиците си. Брайс пристъпи към
него, отмятайки опашката си през рамо. Извади чисто новия
телефон от джоба си и усили звуците му докрай.
Така че всички в атриума да чуват ехтящото щрак, щрак,
щрак, докато снимаше двамата архангели, а накрая извъртя
себе си и телефона, за да си направи селфи с губернаторите на
заден план…
Околните зашушукаха слисано. Брайс килна глава настрани,
усмихна се широко и пак щракна.
После се обърна към Хънт, който още трепереше до нея, и
заяви с възможно най-вятърничавия си тон:
– Благодаря ти, че ме доведе да ги видим. Тръгваме ли?
Без да изчака реакцията на Хънт, тя го хвана под ръка,
завъртя го така, че да снима двама им с безизразните
архангели и смаяната тълпа наоколо, и го задърпа назад към
асансьорите.
Ето защо толкова легионери бързаха да се качат в тях. За да
избягат.
Може би имаше друг изход освен огромните стъклени врати.
Всички наоколо се изправиха.
Брайс натисна копчето на асансьора, молейки се да я качи до
който и да е от етажите на кулата. Хънт продължаваше да
трепери. Брайс го стисна здраво за лакътя и нервно затупа с
крак по плочките…
– Чакам обяснение – заповяда Мика иззад гърбовете им.
Хънт затвори очи.
Брайс преглътна и се обърна. Опашката ѝ почти зашлеви
Хънт през лицето отново.
– Ами, разбрах, че очаквате специална гостенка, и помолих
Хънт да ме доведе, за да я снимам…
– Не ме лъжи.
Хънт отвори очи и бавно се обърна към губернатора.
– Трябваше да си взема дрехи и оръжия. Исая ми позволи да я
доведа.
Сякаш изговаряйки името му, го беше призовал, командирът
на 33-ти си проправи път през линията охранители и каза:
– Вярно е, Ваша Светлост. Хънт трябваше да си вземе някои
лични вещи и не искаше да оставя госпожица Куинлан сама
през това време.
Архангелът погледна Исая, после Хънт. Накрая и нея.
Очите му обходиха тялото ѝ. Лицето ѝ. Брайс познаваше този
бавен изучаващ поглед.
Жалко че Мика беше студен като риба на дъното на
планинско езеро.
Жалко че използваше Хънт като оръжие, поклащайки
свободата му пред него, все едно беше кучешко лакомство.
Жалко че редовно работеше с баща ѝ по въпроси на града и
Дома – жалко че ѝ напомняше за баща ѝ.
Голяма. Шибана. Трагедия.
Тя каза на Мика:
– Радвам се да ви видя отново, Ваша Светлост.
Асансьорните врати се отвориха, сякаш някой бог им беше
отредил достоен изход от ситуацията.
Брайс побутна Хънт да влезе в кабината и тръгваше след
него, когато нечия студена, силна ръка я хвана за лакътя. Тя
спря между вратите и изгледа архангела изпод мигли. Хънт май
не дишаше.
Явно чакаше губернаторът да анулира уговорката им.
Мика обаче заяви с дълбок глас:
– Бих искал да те изведа на вечеря, Брайс Куинлан.
Тя се изтръгна от хватката му и влезе в асансьора при Хънт.
Докато вратите се затваряха, погледна архангела на Валбара
право в очите и отвърна:
– Не, благодаря.
Хънт знаеше, че Сандриел ще идва, но да се сблъска с нея
точно днес… Явно бе искала да ги изненада, щом дори Исая се
изненада от появата ѝ. Да хване губернатора и легиона
неподготвени и да провери как вървят нещата в Комициума,
преди да подсилят охраната и да създадат илюзията за още по-
голямо охолство по повод визитата ѝ. Преди Мика да доведе и
втори от легионите си, за да изглежда цялата картинка още по-
впечатляващо.
Що за ужасен късмет да се натъкнат на нея?
Но поне Полукс го нямаше. Все още.
Асансьорът пак се изстреля нагоре. Брайс мълчеше.
Сдържаше се.
Не, благодаря.
Хънт се съмняваше Мика Домитус да е чувал тези думи
някога в живота си.
А Сандриел – някога да са я снимали така лекомислено.
Докато гледаше архангелката, усещаше само тежестта на
ножа в колана си. Подушваше само смрадта на арената ѝ, на
кръв, лайна, пикня и пясък…
Тогава се намеси Брайс. Изигра ролята на непочтителна
повърхностна купонджийка, за каквато искаше всички да я
мислят – за каквато и той я бе помислил, – и защрака снимки,
за да му даде шанс да се измъкне…
Хънт сложи ръка върху диска до панела с копчета в кабината
и избра друг етаж, отказвайки автоматичната настройка на
асансьора.
– Може да си тръгнем от площадката за излитане. – Гласът му
дращеше като чакъл в гърлото. Все забравяше колко си
приличат външно Сандриел и Шахар. Не бяха еднояйчни
близначки, но кожата, косата и телосложението им бяха почти
еднакви. – Но ще трябва да те нося.
Тя усука копринената си конска опашка около едната си
китка, оголвайки несъзнателно златистата кожа на шията си.
Не, благодаря.
Беше прозвучало непоколебимо. Не самодоволно, нито
злорадо, а… непоклатимо.
Хънт не искаше да си помисля дори как щеше да се отрази
отказът ѝ на сделката му с Мика – дали губернаторът нямаше
да обвини него.
Брайс попита:
– Няма ли изход отзад?
– Има, но ще трябва пак да слезем на долния етаж.
Хънт усети колко въпроси се надигат в главата ѝ, и преди да
му е задала някой от тях, той каза:
– Вторият на Сандриел, Полукс, е по-жесток и от нея. На
всяка цена го избягвай, когато пристигне.
Опита да не си припомня ужасите, които Полукс беше
причинил на безброй невинни.
Брайс изцъка с език.
– Все едно бих припарила до тях, ако мога да си го спестя.
След спектакъла ѝ във фоайето обаче пътищата им можеше
да се пресекат отново. Хънт реши да не ѝ казва, че Сандриел е
напълно способна на дребнаво отмъщение заради неуважително
отношение и невинни обиди. Че вероятно никога няма да
забрави лицето ѝ. И нищо чудно вече да разпитва Мика за нея.
Вратите се отвориха на един от тихите горни етажи. Смътно
осветените коридори пустееха. Хънт я поведе през лабиринта от
фитнес оборудване. И по широката пътека, водеща право към
огромните прозорци – и просторната тераса за излитане отвъд
тях. Нямаше парапет, просто открита площадка. Брайс
позабави крачка.
– Никога не съм изпускал никого – увери я той.
Брайс го последва плахо навън. Сухият вятър ги забрули.
Далеч под тях улицата беше задръстена от любопитни
минувачи и новинарски бусове. Над тях летяха ангели – едни
бягаха, а други кръжаха около петте кули на Комициума, за да
видят Сандриел от безопасно разстояние.
Хънт се приведе, плъзна едната си ръка под свивките на
коленете ѝ, а другата опря в гърба ѝ и я вдигна. Ароматът ѝ
изпълни сетивата му, прогонвайки и последния спомен за
вонящата тъмница.
– Благодаря ти – срещна погледа ѝ той. – Че ме измъкна
оттам.
Тя сви доколкото можа рамене в хватката му и изтръпна,
когато Хънт доближи ръба.
– Бърза реакция имаше – продължи той. – И абсолютно
безразсъдна, но съм ти задължен.
Тя обгърна врата му с ръце и го стисна почти задушаващо.
– Ти ми помогна снощи. Квит сме.
За да не ѝ даде шанс да размисли, Хънт размаха мощно криле
и скочи от ръба. Брайс се вкопчи болезнено в него и той я хвана
здраво, а сакът, преметнат през гърдите му, го заблъска в
бедрото.
– Гледаш ли изобщо? – попита я сред свистенето на вятъра,
докато се издигаше с шеметна скорост покрай едната страна на
съседния небостъргач.
– В никакъв случай – отвърна тя до ухото му.
Той се засмя и полетя напред, носейки се над високите кули
на Централния бизнес район, над блещукащото извито тяло на
Истрос от дясната им страна и обгърнатия в мъгли остров на
Костения квартал отвъд нея. Отляво се виждаха далечните
стени на града и откритият простор отвъд Ангелската порта,
ненарушен от къщи, сгради или пътища. Там се намираше само
аеродромът. Но отвъд портата от дясната им страна –
Търговската порта в Месарския пазар – широката светла линия
на Западния път се проточваше към ниските хълмове, осеяни с
кипариси.
Живописен, красив град – насред живописна, красива
природа.
Пангерските градове бяха просто кошари, в които ванирите
държаха и използваха човеците – и децата им. Нищо чудно, че
човешката раса беше въстанала. Че опустошаваше земите им с
химически бомби и машини.
По гръбнака му пробяга тръпка на ярост при мисълта за
страдащите деца и той нарочно върна погледа си към града.
Централният бизнес район беше отделен от Стария площад с
ясната разделителна линия на „Уорд авеню“. Белите камъни на
Храма на Луна отразяваха ярко слънчевата светлина – и сякаш
негов огледален образ, Храмът на Оракула като че ли я
поглъщаше с черния си купол. Под който трябваше да влезе
утре сутринта.
Той отправи поглед отвъд Стария площад, към примамливата
зеленина на Пет рози сред маранята. Гигантски кипариси и
палми се издигаха към небето наред с лъскави облачета магия.
Лунната гора пък се открояваше с повече дъбове и по-малко
магически проблясъци. Тези гледки му стигаха. Не искаше да
вижда Асфоделските поля. Макар че дори Полята приличаха на
богаташки комплекс в сравнение с човешките квартали в
Пангера.
– Защо реши да живееш в Стария площад? – попита той Брайс
след няколко минути мълчалив полет, изпълнен само с песента
на вятъра.
Очите ѝ си оставаха затворени. Той се заспуска плавно към
нейната част на Стария площад, само на пресечка от реката и
на няколко от Сърцето. Дори от такова разстояние прочутата
кварцова порта сияеше като ледено копие, пробило сивото небе.
– Това е сърцето на града – обясни тя. – Къде другаде?
– В Пет рози е по-чисто.
– И пълно с елфически надувки, присмиващи се на мелези.
Тя изплю последната дума като отрова.
– Лунната гора.
– Територията на Сабин? – Тя се изсмя дрезгаво и отдръпна
лице, за да го погледне в очите. Луничавата ѝ кожа се сбърчи в
умислена гримаса. – Реално погледнато, Старият площад е
единственото безопасно място за такива като мен. Пък и е
близо до галерията и цял куп ресторанти, музикални зали и
музеи. Мога изобщо да не напускам квартала.
– Но го напускаш. Обикаляш целия град, като излизаш да
тичаш сутрин. Защо постоянно сменяш маршрута си?
– За да не ми омръзва.
Сградата ѝ се избистри пред погледа му. На покрива,
оборудван с открито огнище, шезлонги и грил, нямаше никой.
Хънт направи плавен вираж към него, кацна меко и я остави
внимателно. Тя се позадържа за него, колкото да почувства
краката си достатъчно стабилни, после отстъпи назад.
Той нагласи сака през рамото си и тръгна към вратата на пок-
рива. Отвори я за Брайс и откъм стълбището се изля топъл
първосвет.
– Съжаляваш ли, че отговори така на Мика?
Тя заслиза по стълбите с разлюляна опашка.
– Естествено, че не. Защо ми е да излизам с него, по
дяволите?
– Той е губернатор на Валбара.
– Е ,и? Като съм спасила живота му, не означава, че ми е
писано да му стана гадже. Сигурно и без това ще е като да
чукаш статуя.
Хънт се подсмихна.
– Всъщност жените, които са спали с него, твърдят точно
обратното.
Тя отключи вратата на апартамента си с кривната уста.
– Както вече казах, не, благодаря.
– Сигурна ли си, че не е, защото избягваш…
– Виждаш ли? Ето това е проблемът. И ти, и целият свят си
мислите, че съществувам единствено за да си намеря някого
като него. Че просто няма как да не проявявам интерес към
него, защото на всяка жена ѝ трябва голям, силен мъжага,
който да я закриля. То се знае, че щом съм хубавичка и
необвързана, прояви ли някой могъщ ванир интерес към мен,
задължително ще си сваля гащичките за него. Всъщност даже
не е било живот преди него… не съм правила хубав секс, не съм
се чувствала истински жива…
Тази жена щеше да го подлуди.
– Доста си докачлива на тази тема, да ти кажа.
Брайс се изкикоти с насмешка.
– А ти доста наливаш масло в огъня, да ти кажа.
Хънт скръсти ръце. Тя скръсти своите.
Шибаната ѝ конска опашка сякаш също скръсти ръце.
– Е – подхвана Хънт през зъби и пусна сака си на пода.
Дрехите и оръжията вътре тупнаха тежко. – Ще дойдеш ли с
мен при Оракула утре?
– О, не, Аталар.
Гърлените ѝ думи пробягаха по кожата му, а усмивката ѝ
беше олицетворение на злото. Хънт се приготви за следващата
ѝ ядна реплика. И установи, че няма търпение да я чуе.
– Сам ще се оправяш с нея.
32
След като остави багажа си в апартамента, Хънт последва
Брайс обратно до галерията, където смятала да прегледа отново
списъка на Деклан за последните занимания на Даника и да го
сравни със своя – вземайки под внимание и другите убийства.
Но мисълта да седи под земята още няколко часа му се стори
толкова непривлекателна, че Хънт реши вместо това да поседи
на покрива. Имаше нужда да подиша малко въздух нависоко.
Множество ангели прелитаха наоколо, напускайки града. Той
нарочно застана с гръб към Комициума.
Малко преди залез Брайс излезе от галерията със Сиринкс и
с мрачно изражение като неговото собствено.
– Нищо ли? – попита я, когато кацна на тротоара до нея.
– Нищо – потвърди тя.
– Утре ще продължим търсенето с нови очи.
Може би пропускаха нещо. Денят беше дълъг, ужасен и
странен и Хънт нямаше търпение да се просне на дивана ѝ.
Той попита внимателно:
– Довечера ще дават голям мач по сънбол. Имаш ли нещо
против да го гледам?
Тя го изгледа косо, вдигнала вежди.
– Какво? – попита я Хънт, но не успя да задържи ъгълчето на
устата си, което подскочи в нервна усмивка.
– Нищо… просто си… типичен мъж. – Тя махна към него. –
Със спорта и другите глупости.
– И жените харесват спорта.
Тя врътна очи.
– Този любител на сънбола не се вписва в представите ми за
Сянката на Смъртта.
– Съжалявам, че те разочаровам. – Този път беше негов ред да
вирне вежда. – А ти какво мислеше, че правя в свободното си
време?
– Знам ли. Предполагах, че проклинаш звездите, мразиш
света и умуваш как да отмъстиш на враговете си.
Да, от всичко това по много. Но Хънт се подсмихна.
– Пак ще те разочаровам.
Ъгълчетата на очите ѝ се сбърчиха в искрена усмивка и
последните слънчеви лъчи превърнаха ирисите им в течно
злато. Той си напомни, че трябва се оглежда наоколо.
Бяха на една пресечка от апартамента, когато телефонът на
Хънт иззвъня. Тя се напрегна осезаемо и надникна към екрана
му заедно с него.
Телефонът иззвъня повторно. И двамата се взираха в името на
екрана, докато пешеходците се стичаха покрай тях.
– Няма ли да вдигнеш? – попита тихо Брайс.
Трето позвъняване.
Хънт знаеше. Още преди да натисне копчето, знаеше.
Затова и се отдръпна от Куинлан, преди да долепи телефона
до ухото си и да каже безизразно:
– Здрасти, шефе.
– Имам работа за теб тази вечер – каза Мика.
Стомахът му се сви.
– Добре.
– Дано не прекъсвам забавата ти с госпожица Куинлан.
– Не – отвърна стегнато Хънт.
Мика направи многозначителна пауза.
– Случката от тази сутрин да не се повтаря. Ясно?
– Ясно.
Изплю думата гневно. Но откровено – защото алтернативата
на Мика в момента се разполагаше в губернаторската
резиденция в Комициума. Защото Сандриел би проточила
наказанието заради отказа му да се поклони, заради
непочтителното му отношение, с дни, със седмици. С месеци.
Но Мика му даваше това предупреждение и му възлагаше
задача, за да му напомни къде точно му е мястото – и толкова.
– Добре – каза губернаторът. – Папката те очаква в стаята ти в
комплекса. – Той се умълча за миг, сякаш доловил въпроса,
прогарящ езика на Хънт. – Сделката ни още е в сила, Аталар. Не
ме карай да размисля.
Връзката прекъсна.
Хънт стисна зъби до болка.
Куинлан сбърчи угрижено чело.
– Всичко наред ли е?
Хънт прибра телефона в джоба си.
– Да. – И продължи да върви. – Обажда се по работа.
Не беше лъжа. Не съвсем.
Стъклените врати на сградата ѝ се отвориха. Хънт кимна към
фоайето.
– Ти се качвай. Аз трябва да свърша нещо. Ще ти звънна, ако
уточнят датата и часа за срещата с Бригс.
Кехлибарените ѝ очи се присвиха. Да, определено разбираше
какво се случва. Или по-скоро беше чула разговора им. Знаеше
какво му беше наредил Мика.
Въпреки това каза:
– Добре. – Обърна се към фоайето, но подхвърли през рамо: –
Успех.
Хънт просто се изстреля в небето, вече набрал номера на
Джъстиниън, за да го извика на пост за няколко часа.
Джъстиниън се размрънка, че щял да изпусне мача по сънбол,
но Хънт му заповяда като по-високопоставен и ангелът неохотно
склони до десет минути да е на съседния покрив.
Пристигна след осем минути. Поверявайки поста на брата си
по оръжие, Хънт вдиша от прашния сух въздух на града,
погледна тюркоазената ивица на Истрос и тръгна да прави
онова, което правеше най-добре.
– Моля те.
Неизбежните думи. Единствените, които повечето хора
изричаха, застанеше ли пред тях Умбра Мортис.
Хънт гледаше треперещия от страх метаморф пума през
кървавите пръски по шлема си. Ноктестите му ръце се тресяха,
вдигнати умолително пред него.
– Моля те – простена мъжът.
Всяка негова дума откъсваше Хънт все повече от реалността.
Докато протегнатата му ръка не се превърна в нещо далечно,
докато пистолетът, насочен към главата на метаморфа, не стана
просто парче метал.
Смърт за смърт.
– Моля те.
Мъжът беше извършил ужасяващи зверства. Невъобразими.
Заслужаваше да умре. И много по-лошо.
– Молятемолятемоляте.
Хънт беше просто сянка, струйка живот, инструмент на
смъртта.
Беше никой и нищо.
– Мо…
Пръстът му натисна спусъка.
Хънт се прибра рано. Е, рано за него.
За щастие, в общата баня на легионерските квартири нямаше
никой, когато отиде да измие кръвта от тялото си. И стоя под
парещата струя толкова дълго, че загуби представа за времето.
Щеше да се задържи и още, ако Джъстиниън не го чакаше.
Затова се съвзе, събра парчетата от душата си. И почти
изпълзя от щавещия душ в тялото на мъжа, който беше, когато
не вкарваше куршуми между нечии очи.
Мина през няколко места, преди да стигне до апартамента на
Брайс. Но до единайсет вече беше освободил Джъстиниън и
влизаше през вратата ѝ.
Куинлан беше в затворената си спалня. Сиринкс го поздрави
с мяукане отвътре. Тя му изшътка – значи беше чула Хънт да
влиза. Той се молеше да не излезе в коридора. Още нямаше
сили да говори.
Дръжката на вратата ѝ се завъртя. Но Хънт вече влизаше в
собствената си стая и не посмя да погледне през просторната
всекидневна, когато Брайс отбеляза стегнато:
– Върнал си се.
– Да – програчи той.
Дори през цялата стая усещаше въпросите ѝ. Но тя просто
каза тихо:
– Записах ти мача. В случай че ти се гледа.
Нещо се сви непоносимо в гърдите му. Без дори да погледне
назад, влезе в стаята си с вяло „Лека нощ“ и затвори вратата.
33
Черната стая на Оракула вонеше на сяра и печено месо: на
сяра – от природните газове, извиращи от дупката в центъра на
помещението, а на печено месо – от купчината биволски кости,
димящи върху олтара до отсрещната стена, жертвоприношение
пред Огенас, Пазител на мистериите.
След снощната му мисия светилището беше последното
място, където би искал да попадне. Където заслужаваше да
бъде.
Шестметровите врати се затвориха зад него и той тръгна през
тихата стая към дупката в средата и пушека зад нея. Очите му
пареха от острите миризми и той ги прогони с лек магически
вятър.
Зад димната завеса помръдна нечий силует.
– Чудех се кога Сянката на Смъртта ще помрачи скромното
ми обиталище – рече меден женски глас.
Млад, бликащ от светлина и веселост – но с привкус на
древна жестокост.
Хънт спря пред ръба на дупката, потискайки импулса си да
надникне в бездънната чернота.
– Няма да отнемам много от времето ти – каза той и
помещението, дупката и пушекът погълнаха гласа му.
– Ще ти отделя толкова време, колкото Огенас позволи.
Пушилката се отвори като завеса и Хънт остана без дъх при
вида на съществото, което излезе оттам.
Сфинксове се срещаха рядко – в целия свят съществуваха
едва няколко десетки и всичките служеха на боговете. Никой
не знаеше възрастта им, а този пред него… Беше толкова
красива, че Хънт забрави какво да прави с тялото си.
Златистата лъвица закрачи с божествена грация напред-назад
по отсрещния ръб на ямата, ту скривайки се в облаците дим, ту
изниквайки от тях. Златистите ѝ криле лежаха плътно до
стройната ѝ фигура и проблясваха, сякаш излети от течен
метал. А над тялото на крилатата лъвица… лице на златокоса
жена, съвършено като това на Шахар.
Никой не знаеше името ѝ. Използваха само званието ѝ:
Оракула. Хънт се запита дали не е толкова древна, че да е
забравила собственото си име.
Сфинксът примига с големи кафяви очи насреща му,
докосвайки с мигли светлобронзовите си скули.
– Задай ми въпроса си и ще ти кажа какво ми е прошепнал
пушекът.
Думите ѝ отекнаха в костите му, примамвайки го. Не по онзи
начин, по който понякога позволяваше на красиви жени да го
примамят, а както паяк би примамил муха в паяжината си.
Май Куинлан и братовчед ѝ с право бяха отказали да дойдат
тук. Тя дори не пожела да влезе в парка около храма от черен
камък. С Рун го чакаха на пейка в края му.
– Каквото кажа тук, е поверително, нали? – попита той.
– Проговорят ли ти боговете, аз се превръщам в проводник на
думите им. – Тя легна на пода пред дупката, скръствайки
предните си лапи. Ноктите им проблеснаха на смътната
светлина от железните светилници от двете им страни. – Но да,
ще запазя разговора ни в тайна.
Колкото и съмнително да му звучеше, Хънт въздъхна,
погледна я в големите ѝ кафяви очи и попита:
– Защо някой издирва Рога на Луна?
Не попита кой го е откраднал – от докладите знаеше, че
преди две години са ѝ задавали този въпрос и тя отказала да
отговори.
Оракула примига и размърда леко криле, сякаш изненадана,
но накрая просто застина и задиша парите, извиращи от
дупката. Минаха минути и главата на Хънт вече започваше да
пулсира от задушливите миризми – най-вече от парливата
смрад на сярата.
Пушекът се усукваше около нея и я скриваше от погледа му,
макар и да се намираше на броени метри от него.
Хънт се застави да не помръдва от мястото си.
Грапав глас изпълзя от дима:
– За да отвори портала между световете. – Ледена тръпка
скова Хънт. – Да отвори Северната пукнатина с помощта на
Рога. Той не само затваря врати, но и ги отваря. Важно е какво
желае носителят му.
– Но Рогът е счупен.
– Може да бъде поправен.
Сърцето му спря.
– Как?
Дълга, дълга пауза. А накрая:
– Скрито е. Не виждам. Никой не може да види.
– Според елфическите предания не може да бъде поправен.
– Те са просто предания. Това е истината. Рогът може да бъде
поправен.
– Кой иска да го използва?
Трябваше да попита, колкото и наивно да беше.
– И това е скрито.
– Много ми помагаш.
– Бъди благодарен, Повелителю на светкавиците, че научи и
толкова. – Гласът ѝ… това обръщение… Устата му пресъхна. –
Искаш ли да узнаеш какво виждам в бъдещето ти, Орион
Аталар?
Чувайки родното си име, Хънт се сви като ударен в корема.
– Никой не е изричал това име от двеста години – прошепна.
– Името, което майка ти ти е дала.
– Да – процеди той и тялото му се вцепени от спомена за
лицето на майка му, за любовта, вечно сияла в очите ѝ.
Съвършено незаслужена любов – защото не бе успял да
защити собствената си майка.
Оракула прошепна:
– Да ти кажа ли какво виждам, Орион?
– Не знам дали искам да чуя.
Пушекът се разсея достатъчно да му покаже как чувствените
ѝ устни се разтягат в жестока усмивка, непринадлежаща на
този свят.
– Поклонници се стичат от цял Мидгард с молба да им
разкрия виденията си, а ти не искаш?
Кожата на тила му настръхна.
– Благодарен съм, но не искам.
Стори му се разумно да изкаже благодарност – нещо като
жест, с който да умиротвори разгневен бог.
Зъбите ѝ проблеснаха. Кучешките бяха достатъчно дълги да
разкъсват плът.
– Сподели ли ти Брайс Куинлан какво ѝ се случи, когато
застана тук преди дванайсет години?
Кръвта му се вледени.
– Това си е работа на Куинлан.
Усмивката на Оракула не трепна.
– Не желаеш да разбереш какво видях и за нея?
– Не – отсече искрено. – Това си е нейна работа – повтори.
Светкавиците се надигаха в него, събираха се срещу враг,
когото не можеха да надвият.
Оракула примига бавно с гъстите си мигли.
– Напомняш ми на нещо, загубено отдавна – каза тихо. – Не
бях очаквала да се появи отново.
Ала преди той да попита за какво говори, лъвицата люшна
опашката си като на Сиринкс, но по голяма. Призрачен вятър
отвори вратата зад Хънт в ясен знак, че е време да си върви.
Преди да се върне зад димната завеса, Оракула каза:
– За твое добро, Орион Аталар, стой настрана от Брайс
Куинлан.
34
Брайс и Рун изчакаха Хънт в края на Оракулския парк.
Минутите се точеха като петмез, а когато най-сетне се върна,
претърсвайки с очи всеки сантиметър от лицето ѝ… Брайс
разбра, че е научил нещо лошо от Оракула.
Чак когато тръгнаха по една тиха жилищна улица в съседство
с парка, Хънт им разкри пророческите думи. Те увиснаха в
свежия утринен въздух. След малко Брайс въздъхна. Той също
въздъхна и добави:
– Ако някой е разбрал как да поправи Рога, може да го
използва точно за обратното на онова, за което го е използвал
принц Пелиас. Може да отвори Северната пукнатина. И това
ми се струва предостатъчен мотив да убиеш всеки, способен да
те изпее на властите.
Рун прокара ръка през остриганата страна на главата си.
– Прислужничката от храма например: или като
предупреждение да не търсим Рога, или за да ѝ затвори устата,
ако някак е разбрала.
Хънт кимна.
– Исая разпита служителите на храма. Казали му, че само тя
била на смяна в нощта, когато откраднаха Рога, но тогава
заявила, че не е видяла нищо.
В Брайс се загърчи болезнено чувство на вина.
Рун каза:
– Може би се е страхувала да проговори. А когато ние се
появихме в храма…
Хънт довърши вместо него:
– Който и да издирва Рога, не иска да му се пречкаме. Може
да е разбрал, че тя е била на смяна онази вечер, и да е опитал
да извлече информация от нея. А за да се увери, че няма да
продума и дума на никого, ѝ е отнел гласа. Завинаги.
Брайс добави смъртта на момичето към списъка с всички
останали, за които щеше да отмъсти.
– Ако символът на онзи сандък с вино наистина е изобразявал
Рога, може би „Офион“ или просто сектата „Керес“ търсят Рога,
за да го използват в бунта си. Да отворят портал към Ада и да
върнат демонските принцове в нашия свят, за да свалят заедно
астерите от властта. – Тя изтръпна. – Ще загинат милиони. –
Хънт и Рун мълчаха втрещено, затова Брайс продължи: – Може
би Даника е надушила плановете им за Рога… и затова са я
убили. Както и прислужничката.
Хънт потри тила си с пребледняло лице.
– Ще им трябва помощта на ванир да призоват такъв демон,
но е възможно. Привлекли са ванири към каузата си. А може и
някоя вещица да го е призовала. Новата вещерска кралица
може да изпробва силата си.
– Не ми се вярва да е намесена вещица – отбеляза леко
стегнато Рун. Пиърсингите по ухото му проблясваха на
слънцето. – Вещиците от хилядолетия служат предано на
астерите.
– Но Рогът може да се използва само от член на рода
Звезделф – каза Брайс. – От теб, Рун.
Крилете на Хънт изшумолиха.
– Значи сигурно търсят начин да заобиколят участието на
Звезделф.
– Честно казано – обади се Рун, – не знам дали изобщо съм
способен да използвам Рога. Принц Пелиас е разполагал с цял
океан от звездна светлина. – Той сбърчи чело и на върха на
единия му пръст пламна малка искрица. – А аз имам ето
толкова.
– Все тая, защото няма да използваш Рога, дори да го
намерим – каза Брайс.
Рун скръсти ръце.
– Ако някой въобще е способен да го поправи… А не си
представям как. Из книгите се споменава, че притежавал нещо
като съзнание… почти живот. Дали не може да му се приложи
някаква лечебна сила? Да се консултираме с някой медвещер?
– Те лекуват хора, не предмети – възрази Брайс. – А според
онази книга в библиотеката на галерията Рогът може да се
поправи само със светлина, която не е светлина, и магия, която
не е магия.
– Легенди – коментира Хънт. – Не истина.
– Все пак си струва да проверим – каза Рун, но в следващия
момент погледът му прескочи между Брайс и Хънт, който я
наблюдаваше внимателно с ъгълчето на окото си. Незнайно
защо.
Рун добави:
– Ще проуча няколко медвещери и ще ги посетя дискретно.
– Хубаво – отвърна Брайс. Брат ѝ осезаемо се напрегна и тя
реши да коригира тона си: – Звучи добре.
За разлика от всичко друго около случая.
Брайс опита да се абстрахира от звука от сериала на Лехаба и
да се съсредоточи върху картата с последните места, които
беше посетила Даника. Но безуспешно, защото усещаше
погледа на Хънт от отсрещния край на масата в библиотеката.
За стотен път само за последния час. Тя го погледна в очите и
ангелът веднага извърна поглед.
– Какво?
Той поклати глава и продължи проучването си.
– Цял следобед ме зяпаш с това странно шибано изражение.
Хънт побарабани с пръсти по масата, после изстреля:
– Ще ми кажеш ли защо Оракула ме предупреди да стоя
настрана от теб?
Брайс се изсмя.
– Затова ли изглеждаше толкова сдухан на излизане от
храма?
– Предложи да ми разкрие видението си за теб. Явно си я
ядосала с нещо.
По гръбнака ѝ се плъзна студена тръпка.
– Няма да се учудя, ако още ми е бясна.
Хънт пребледня, но Брайс му обясни:
– Един от елфическите обичаи е, когато момичетата получат
първия си цикъл или когато навършат тринайсет, да посетят
Оракул. Той им разкрива каква сила са способни да развият със
зрелостта, за да могат родителите им да планират брака им
години преди Скока. Момчетата също ходят на тринайсет. В
наши дни, стига родителите да не са с остаряло мислене, това е
просто символична традиция, която им помага да насочат
децата си към определена професия. Войници, лечители или
каквито там стават елфите, ако не могат да си позволят да се
излежават и да хапват грозде по цял ден.
– Елфите и малаките може да се мразят едни други, но по
много неща си приличат.
Брайс изхъмка в знак на съгласие.
– Моят цикъл започна няколко седмици преди тринайсетия
ми рожден ден. И майка ми изпадна в... знам ли? Някаква
криза. Внезапно си науми, че ме е лишила от важна част от
корените ми. Затова се свърза с биологичния ми баща. След две
седмици получихме документи за пълното ми гражданство. Но
имаше уловка: трябваше да се присъединя към Дома на небеса
и дихания. Отказах, само че майка ми настоя. Хубаво било да
съм под нечие покровителство. И явно повярва в добрите
намерения на баща ми, защото му предложи да се срещнем. За
пръв път. А когато спрях да беснея покрай цялата тази работа с
Дома, осъзнах, че и аз искам да се запозная с него.
Хънт разтълкува кратката ѝ пауза.
– Но срещата не е минала добре.
– Не. Тогава се запознах с Рун. Дойдох тук… и останах цяло
лято в Пет рози. Запознах се с Есенния крал – излъга с лекота. –
И с баща ми – добави. – През първите няколко дни не беше
толкова зле, колкото майка ми очакваше. Хареса ми. Въпреки
че някои от елфическите деца ме наричаха мелез зад гърба ми,
аз си знаех какво съм. Никога не съм се срамувала от
човешките си корени. Пък и баща ми ме беше поканил, затова
знаех, че ме иска при себе си. Не ме интересуваше какво
говорят другите. Докато не посетих Оракула.
Той изтръпна.
– Имам лошо предчувствие.
– Беше абсолютна катастрофа. – Тя преглътна през свито от
спомена гърло. – Когато Оракула погледна в пушека, направо
изпищя. И задраска с нокти очите си. – Нямаше смисъл да крие.
В някои кръгове още тогава научиха за случката. – По-късно
разбрах, че ослепяла за седмици.
– Майко мила!
Брайс се засмя иронично.
– Да, можеш да си представиш колко страшно бъдеще ме
чака.
Хънт дори не се усмихна.
– Какво стана после?
– Излязох в преддверието. Навсякъде ехтяха писъците и прок-
лятията на Оракула. Прислужниците се спуснаха да видят
какво ѝ се е случило.
– Имам предвид с баща ти.
– Каза ми, че съм безполезна, че петня името на рода му, и
изхвърча през ВИП изхода, за да не разбере никой за връзката
помежду ни. Аз изтичах след него, но докато го настигна, той
вече беше отпрашил с колата. Като се върнах при дома му,
багажът ми ме чакаше на тротоара.
– Задник. И Данаан нищо ли не направи по въпроса?
– Кралят му беше забранил да се бърка. – Тя огледа ноктите
си. – Рун опита да ме защити. Но кралят му върза ръцете.
Затова си хванах такси до гарата. Братовчед ми успя поне да ми
даде пари за билетите.
– Майка ти сигурно е откачила.
– Да. – Брайс се позамисли за момент, после добави: – А
Оракула явно още ми е бясна.
Той ѝ хвърли половинчата усмивка.
– Това си е същинска чест.
Брайс му се усмихна напук на себе си.
– Сигурно си единственият, който мисли така.
Очите му пак се задържаха върху лицето ѝ, но този път Брайс
знаеше, че не е заради думите на Оракула.
Тя се прокашля.
– Намери ли нещо?
Доловил молбата ѝ да сменят темата, Хънт завъртя лаптопа
към нея.
– От дни разглеждам тия древни глупости, а намерих само
това.
Глинената ваза датираше от почти петнайсет хиляди години.
Изваяна беше около век след смъртта на принц Пелиас, но
кристалосът още не беше избледнял от народната памет. Брайс
прочете краткото каталожно описание и каза:
– Изложена е в галерия в Мирсия. – Тоест на цяло море и още
три хиляди километра от Лунатион. Тя придърпа компютъра
към себе си и уголеми едно от изображенията. – Но тези снимки
би трябвало да ни свършат работа.
– Може да съм роден преди изобретяването на компютрите,
Куинлан, но знам как да ги използвам.
– Просто не искам да съсипваш още повече мъжкарския
имидж на Умбра Мортис. Ами ако се разчуе, че си задръстен
компютърен спец?
– Благодаря ти за загрижеността.
Очите му срещнаха нейните и едното ъгълче на устата му се
изви нагоре.
Пръстите на краката ѝ май се свиха в обувките ѝ на токчета.
Лекичко.
Тя изопна гръб.
– Така. Обясни ми какво гледам.
– Добър знак.
Хънт посочи образа, изрисуван в черно върху кафявата
глина – кристалосът ревеше, докато воин с шлем пронизваше
главата му с меч.
Тя се приведе към екрана.
– И защо?
– Защото кристалосът може да бъде убит по стария начин. По
изображението не личи да се използва магия или специални
артефакти. Просто груба сила.
Коремът ѝ се стегна.
– Тази рисунка може да е просто артистична интерпретация.
Онова същество уби Даника и глутницата „Дяволи“ и за капак
разпори Мика. А ти вярваш, че някакъв древен воин му е видял
сметката с меч в главата?
Брайс знаеше, че Лехаба подслушва разговора им, въпреки че
сериалът ѝ вървеше.
Хънт отвърна:
– Може кристалосът да се е възползвал от елемента на
изненадата онази нощ.
Тя се мъчеше да прогони от съзнанието си спомена за
червените купчинки плът, кръвта по стените, как цялото ѝ тяло
сякаш потъваше в пода, докато гледаше вцепенено жалките
останки от приятелите си.
– А може и това да е просто плод на въображението на
художник, чул някоя поукрасена песен около лагерния огън и
решил да пресъздаде нещата посвоему.
Затупа с крак под масата, сякаш така можеше да укроти
трескавия ритъм на сърцето си.
Той задържа погледа ѝ с открити, откровени черни очи.
– Добре. – Брайс очакваше да продължи да настоява, да
задълбае по-надълбоко, но Хънт си придърпа компютъра и
примижа към екрана. – Ето това е странно. Тук пише, че вазата
била от Партос. – Той килна глава. – Мислех, че Партос е просто
мит. Измислено място от човешкия фолклор.
– Защото човеците са били малоумни животни до появата на
астерите?
– Кажи ми, че не вярваш в конспиративните врели-некипели
за древна библиотека в сърцето на древна човешка
цивилизация? – Тя не отговори и Хънт я подкани: – Ако
наистина е съществувала, къде са доказателствата?
Брайс задърпа амулета си напред-назад по верижката му и
кимна към изображението на екрана.
– Тази ваза е направена от нимфа – натърти той. – Не от някой
митичен, дълбоко просветен човек.
– Може по онова време Партос още да не е бил заличен
напълно от картата.
Хънт я изгледа изпод вежди.
– Ама ти сериозно ли, Куинлан? – Тя пак си замълча и Хънт
кимна с брадичка към таблета ѝ. – Докъде стигна със списъка за
Даника?
Телефонът му извибрира, преди тя да отговори, но Брайс успя
да потисне образа на посечения кристалос, който вече се
сливаше с кървавите останки от приятелката ѝ, и каза:
– Още изключвам някои неща, които вероятно не са имали
връзка със случая, но… Каквото и да си говорим, най-много
изпъква фактът, че Даника е била на смяна в Храма на Луна.
Понякога я изпращаха на патрул в района, но никога преди – на
пост в самия храм. А някак си точно дни преди убийството ѝ се
озовава на мястото на кражбата? Според тези данни е била
точно там. Прислужничката също. Не може да няма връзка.
Хънт остави телефона си.
– Сигурно Филип Бригс ще ни просветли довечера.
Тя вирна рязко глава.
– Довечера?
Този път Лехаба откъсна поглед от сериала си.
– Току-що получих съобщение от Виктория. Прехвърлили са
го от „Адрестия“. Ще се срещнем с него след час в ареста под
Комициума. – Той плъзна поглед по всичката информация пред
тях. – Няма да е лесно.
– Знам.
Хънт се облегна назад в стола си.
– И ще говори много глупости за Даника. Сигурна ли си, че
ще понесеш такава отрова?
– Да.
– Наистина ли? Защото току-що те разстрои една ваза, а едва
ли личната среща с онзи тип ще ти се отрази по-добре.
Стените започнаха да се раздуват около нея.
– Напусни. – Думата разсече въздуха помежду им. – Това, че
работим заедно, не означава, че имаш право да се месиш в
личния ми живот.
Хънт просто я огледа. Знаеше, че е така. Въпреки това каза
грубо:
– Тръгваме към Комициума след двайсет минути. Ще те чакам
отвън.
Брайс го изпрати до изхода, за да се увери, че няма да пипа
книгите и те няма да му скочат, и затвори вратата още преди да
е излязъл съвсем.
Опря гръб в желязото и се свлече по него, докато не седна на
килима, обгръщайки коленете си с ръце.
Нямаше ги вече – всичките. Благодарение на демона,
нарисуван върху онази древна ваза. Нямаше ги и в живота ѝ
вече не присъстваха вълци. Край на сбирките в апартамента.
Край на пиянските глупави танци по кръстовищата и
гърмящата музика в три сутринта, докато съседите им не
заплашеха да извикат 33-ти.
Вече нямаше приятели, които да ѝ казват искрено „обичам
те“. Сиринкс и Леле дойдоха с тихи стъпки. Химерата се сгуши
под свитите ѝ крака, а огнената феичка легна по корем върху
ръката ѝ.
– Не вини Ати. Мисля, че иска да ни бъде приятел.
– Не ми пука какво иска Хънт Аталар.
– Хвойна е заета с балета, а Фурия е далеч. Може би ти е
време за нови приятели, Биби. Пак ми изглеждаш тъжна. Като
преди две години. Както си щастлива, изведнъж рухваш. Не
танцуваш вече, не излизаш с никого, не…
– Престани, Лехаба.
– Хънт е мил. Принц Рун също. А Даника винаги се държеше
грубо с мен. Все ми се зъбеше и ми ръмжеше. Или просто ме
игнорираше.
– Внимавай какво говориш.
Феичката слезе от ръката ѝ и закръжа пред нея, скръстила
ръце върху облото си коремче.
– Понякога си жестока като косач, Брайс.
После се понесе към една дебела книга с кожени корици,
която се опитваше да изпълзи нагоре по стълбището.
Брайс въздъхна тежко, мъчейки се да затвори дупката в
гърдите си.
Хънт ѝ беше дал двайсет минути. След двайсет минути щяха
да тръгнат към Бригс. Значи имаше двайсет минути да се
стегне. Или поне да се преструва, че е успяла.
35
Флуоресцентните тръби с първосвет жужаха в облицования с
бели панели, съвършено чист коридор надълбоко под
Комициума. Хънт, черно-сива буря на фона на снежнобелите
плочки, крачеше непоколебимо, устремен към една от
затворените метални врати в дъното на дългия коридор.
Брайс вървеше зад него, следейки всяко негово движение –
как прорязваше света с тялото си, как стражите на входа дори
не поискаха да се легитимира, преди да ги пуснат.
Дори не беше подозирала, че под петте лъскави кули на
Комициума съществуваше такова място. С килии. И стаи за
разпит.
Онази, в която я вкараха в нощта на убийството на Даника, се
намираше на пет пресечки оттук. В учреждение, ръководено от
протоколи. Но това място... Дори не ѝ се мислеше за какво го
използват. Кои закони спираха да важат, след като някой
прекосеше прага му.
Липсата на всякакъв друг мирис, освен на белина, говореше,
че тук често се мие. А сифоните през около метър говореха…
Не искаше да знае.
Стигнаха до една стая без прозорци и Хънт долепи длан до
кръглия метален панел от лявата ѝ страна. Вратата се отвори
със съскане и Хънт надникна вътре, преди да кимне на Брайс.
Първосветите над тях бръмчаха като стършели. За какво ли
щяха да използват нейния първосвет, макар че сигурно щеше
да е колкото прашинка? Енергийната експлозия от светлина,
която Хънт бе отделил при Скока си, вероятно бе захранила
мрежата на цял град.
Брайс често се питаше чий ли първосвет захранваше
телефона ѝ, музикалната ѝ уредба, кафе машината ѝ.
Но сега не му беше времето да размишлява върху произволни
глупости, смъмри сама себе си, влизайки в килията след Хънт.
Вътре седеше блед мъж.
Два стола ги чакаха пред металната маса в центъра на
помещението – за която бяха прикрепени с вериги белезниците
на Бригс. Белият му затворнически комбинезон искреше от
чистота, но…
Брайс едва не изтръпна при вида на изпитото му, измъчено
лице. Тъмната му коса беше остригана с машинка почти до
кожа и въпреки че по кожата му не се виждаше нито една
синина или драскотина, тъмносините му очи бяха… празни и
безнадеждни.
Бригс мълчеше, докато двамата с Хънт заемаха местата си от
другата страна на масата. От всеки ъгъл мигаха червените
светлинки на камери и някой несъмнено ги слушаше от някоя
контролна стая надолу по коридора.
– Ще се постараем да не отнемаме много от времето ви – каза
Хънт, явно забелязал изтерзания му поглед.
– Вече само време имам, ангеле. И тук е по-добре от… там.
Там – килията му в затвора „Адрестия“. Където му
причиняваха нещата, довели до съкрушения мъртвешки поглед
в очите му.
Брайс усети как Хънт я приканва безмълвно да зададе първия
им въпрос, затова си пое дъх и свика сили да изпълни
жужащата, клаустрофобична стая с гласа си.
През това време обаче Бригс попита:
– Кой месец е? Коя дата е днес?
У нея се надигна ужас. Този човек бе целял да отнема
невинни животи, напомни си. Дори да се оказваше, че не той е
убил Даника, бе планирал да убие множество други, да разпали
мащабна война между човеци и ванири. Да свали астерите от
властта. Затова го държаха зад решетките.
– Дванайсети април – отговори гърлено Хънт. – 15 035 година.
– Минали са само две години?
Брайс преглътна сухо.
– Идваме да ви зададем някои въпроси за събитията отпреди
две години. И някои скорошни.
В този момент Бригс я погледна. Право в очите.
– Защо?
Хънт се облегна назад – безгласен знак, че ѝ поверява
ръководството.
– Клуб „Белият гарван“ беше взривен преди няколко дни. Тъй
като именно той беше една от основните ви мишени преди две
години, се смята, че „Керес“ са се активирали отново.
– И мислите, че аз стоя зад това? – Горчива усмивка сбърчи
ъглестото му сурово лице. Хънт се напрегна осезаемо. – Та аз
дори не знам коя година е, момиче. Как според вас ще успея да
осъществя контакт с външния свят?
– Ами последователите ви? – попита внимателно Хънт. – Биха
ли го направили във ваша чест?
– Защо им е? – Бригс се отпусна в стола си. – Аз ги предадох.
Предадох народа ни. – Той кимна към Брайс. – И хора като вас,
отритнатите.
– Никога не съм ви имала за свой покровител – рече тихо
Брайс. – Твърдо съм против действията ви.
Бригс се засмя пресекливо.
– Когато ванирите достатъчно често ви повтарят, че не
ставате за професията си заради човешката ви кръв, и задници
като този до вас ви възприемат като секс играчка, която после
захвърлят, без окото им да мигне; когато погледнете майка си…
тя е човекът от родителите ви, нали? Винаги е така, защото
използват жените ни като неща за еднократна употреба… Е,
когато всичко това ви се понатрупа, лека-полека ще започнете
да забравяте праведните си възгледи.
Тя не му отвърна. Но като се замислеше за всички случаи, в
които бе виждала да пренебрегват майка ѝ или да ѝ се
присмиват…
Хънт каза:
– Значи твърдите, че не сте замесен в този атентат.
– Ще повторя – каза Бригс, вдигайки окованите си ръце. –
Единствените хора, с които контактувам, са онези, които всеки
ден ме разчленяват като труп, а привечер ме закърпват и
медвещерите им заличават всяка следа по мен.
Стомахът ѝ се преобърна. Дори Хънт преглътна.
– И последователите ви не биха взривили клуба за
отмъщение?
– Отмъщение на кого? – попита Бригс.
– На нас. Защото разследваме убийството на Даника Фендир и
търсим Рога на Луна.
Сините очи на Бригс се премрежиха.
– Значи кретените от 33-ти най-сетне са разбрали, че не съм я
убил аз.
– Още не сте официално оневинен – натърти грубо Хънт.
Бригс поклати глава, вперил поглед в стената от лявата си
страна.
– Не знам нищо за Рога на Луна и съм повече от сигурен, че
същото важи за останалите керески войници, но харесвах
Даника Фендир. Дори след като ме залови, продължих да я
харесвам.
Хънт наблюдаваше измършавелия, изстрадал мъж – само
сянка на широкоплещестия здравеняк отпреди две години.
Боговете знаеха какво му причиняват в онзи затвор…
Хънт можеше да предположи какви мъчения му прилагат.
Беше ги понасял върху собственото си тяло и спомените още го
будеха нощем…
Брайс примига към Бригс.
– Как така сте я „харесвали“?
Бригс се усмихна, любувайки се на изненадата ѝ.
– Седмици наред следеше мен и агентите ми. Дори се
срещнахме два пъти. Прикани ме да се откажа от плановете си,
иначе щяла да ме арестува. Поне първия път. На втория ме
предупреди, че разполагала с достатъчно доказателства срещу
мен да ме арестува, но можело да ми се размине лесно, ако си
призная какво съм намислил, и сложа край. И тогава не я
послушах. На третия път… дойде с глутницата и изпълни
заканата си.
Хънт владееше емоциите си, лицето му остана безизразно.
– Даника е била толкова търпелива с вас? – учуди се Брайс.
Беше пребледняла и Хънт едва се въздържа да не докосне
ръката ѝ.
– Постара се. – Бригс приглади с кокалести пръсти
снежнобелия си комбинезон. – Постъпваше доста справедливо
за ванир. Даже ми се струваше, че не е против каузата ни.
Против методите ми – да, но като че ли ни симпатизираше.
Той отново впи толкова пронизителен поглед в Брайс, че Хънт
се наежи.
И беше на косъм да изръмжи заради последния му коментар.
– И последователите ви са знаели?
– Да. И май Фендир позволи на няколко от тях да се измъкнат
онази нощ.
Хънт въздъхна.
– Това е сериозно обвинение към водач от Помощната
гвардия.
– Мъртва е, нали? Кого го е грижа?
Брайс трепна. И този път Хънт изръмжа.
– Даника не симпатизираше на бунтовниците – изсъска Брайс.
Бригс я изгледа отвисоко.
– В началото не – съгласи се той, – но имах чувството, че
тръгва по този път. Може би не ѝ е харесвало как ванирите се
отнасят с красивата ѝ нечистокръвна приятелка.
Брайс отново примига, смаяна от правилното му
предположение относно връзката ѝ с Даника, и Бригс се
усмихна многозначително. Явно беше разтълкувал емоциите по
лицето ѝ.
Той продължи:
– Последователите ми знаеха, че Даника е потенциален кадър
за вербуване. Бяхме обсъждали въпроса, преди да щурмуват
лабораторията ни. Онази нощ Даника и глутницата ѝ постъпиха
справедливо с нас. Ние се съпротивявахме и дори успяхме да
понатупаме Втория ѝ. – Той изсвирука. – Конър Холстръм. –
Брайс се вцепени. – Биваше си го с юмруците. – Очевидно
забелязал реакцията ѝ, като спомена името на Конър, Бригс се
усмихна жестоко. – Да не би да ви е бил гадже? Жалко.
– Не ви влиза в работата.
Думите ѝ бяха равнодушни като очите на Бригс.
И заедно с празния ѝ глас стегнаха болезнено гърдите на
Хънт.
– Не споменахте никое от тези неща, когато ви арестуваха –
каза Хънт.
Бригс сякаш изплю:
– Как ли пък не! Защо ми е да изпявам потенциална
симпатизантка, и то впечатляващо могъщ ванир? Въпреки че
мен ме чакаше това – той посочи килията, – някой трябваше да
продължи каузата ни. И знаех, че Даника можеше да е важен
съюзник.
– Но защо не го казахте по време на съдебния процес, когато
доказаха, че сте виновен за убийството ѝ? – намеси се Хънт.
– Съдебен процес? Тоест двудневния фарс, който излъчиха по
телевизията? С назначения ми от губернатора защитник?
Бригс прихна в дълъг смях. Хънт трябваше да си напомни, че
това е затворник, претърпял невъобразими мъчения. А не
някой, когото можеше да фрасне в мутрата. Въпреки че смехът
му накара Куинлан да се размърда притеснено в стола си.
– Знаех, че ще ми лепнат убийството, каквото и да говоря –
каза накрая Бригс. – Че дори да кажа истината, пак ще се озова
тук. Затова запазих тайната на Даника с надеждата, че има
приятели, споделящи вижданията ѝ.
– Сега обаче я изпяхте – обади се Брайс.
Бригс не отвърна, приковал поглед в очуканата метална маса.
– Казах го преди две години и пак ще го кажа: никой от
„Керес“ не е отговорен за убийствата на Даника и глутницата
„Дяволи“. Но дали са заложили бомбата в „Белият гарван“…
Възможно е. И браво на тях, ако наистина са успели.
Хънт стисна зъби. И той ли е бил толкова откъснат от
реалността, когато следваше каузата на Шахар? Същият
фанатизъм ли го беше подтикнал да поведе ангелите от 18-и
към връх Хермон? Дали в дните преди това щеше да послуша
някого, ако се беше опитал да го разубеди?
В съзнанието му изплува смътен спомен – как Исая се опитва
да направи точно това, крещейки във военната му шатра. По
дяволите!
Бригс попита:
– Много ванири ли са загинали в атентата?
Брайс сбърчи лице от отвращение.
– Не – отговори му и стана от стола си. – Нито един – добави с
високомерния тон на кралица.
Хънт стана с нея.
– Жалко – изцъка с език Бригс.
Хънт сви ръце в юмруци. Някога беше толкова пламенно
влюбен в Шахар, в каузата им – нима и той бе разсъждавал като
този мъж?
Брайс каза стегнато:
– Благодарим ви, че отговорихте на въпросите ни.
И без да изчака реакцията му, тръгна към вратата. Хънт я
последва плътно, въпреки че Бригс беше прикован към масата.
Фактът, че Брайс прекъсваше разговора им толкова скоро,
говореше на Хънт, че и тя е на неговото мнение: Бригс
наистина не беше убил Даника.
Почти стигна до отворената врата, когато Бригс каза:
– От Разгромените си, нали? – Хънт спря на място. Бригс се
усмихна. – Огромни почитания, приятелю. – Той го огледа от
глава до пети. – В коя част на 18-и служеше?
Хънт не отговори. Но сините очи на Бригс проблеснаха.
– Някой ден ще свалим копелетата от властта, братко.
Хънт погледна към Брайс, която вече преполовяваше
коридора с бърза крачка. Сякаш дори не можеше да споделя
въздуха си с мъжа, прикован към масата, и трябваше час по-
скоро да се измъкне от това ужасно място. Хънт беше прекарал
много време тук, разпитвал беше повече обвиняеми, отколкото
можеше да си спомни.
А снощната кървава мисия… Още го измъчваше. Да, един
живот по-малко в списъка с дължимите, но все пак го
измъчваше.
Бригс продължаваше да го гледа, очаквайки отговора му.
Съгласието, което би изрекъл преди седмици, сега се разтопи
върху езика му.
Да, в името на Шахар беше станал същият като него.
И вече не знаеше какво да мисли за себе си.
– Значи Бригс и последователите му отпадат от списъка – каза
Брайс, свивайки крака под себе си на дивана във
всекидневната. Сиринкс вече хъркаше до нея. – Нали не
мислиш, че ни лъжеше?
Хънт, седнал в другия край на дивана, гледаше смръщено в
телевизора – започваше записът на мача по сънбол.
– Казваше истината. Занимавал съм се с достатъчно…
затворници, за да усетя, когато някой лъже.
Говореше насечено. Беше напрегнат, откакто напуснаха
Комициума през същата небелязана врата, през която бяха
влезли. Така нямаше опасност да се натъкнат на Сандриел.
Хънт посочи листовете, които Брайс беше донесла от
галерията – списъците ѝ с последните занимания на Даника и
имена на заподозрени.
– Напомни ми кой е следващият в списъка ти.
Брайс не отговори веднага, загледана в профила му.
Светлината на телевизора се отразяваше по скулите му,
подчертавайки сянката под силната му челюст.
Наистина беше красавец. И в ужасно настроение.
– Какво има?
– Нищо.
– И това от мъжа, който скърца толкова силно със зъби, че ги
чувам.
Хънт ѝ стрелна предупредителен поглед и преметна
мускулеста ръка през гърба на дивана. Като се прибраха преди
трийсетина минути, минавайки на връщане през един щанд за
бързо хранене, Хънт се беше преоблякъл в бледосива тениска,
черно долнище на анцуг и бяла шапка с обърната назад
козирка.
Шапката я изненадваше най-много – беше толкова
обикновена и… момчешка, че от петнайсет минути постоянно
му хвърляше тайни погледи с ъгълчето на окото си. Няколко
кичура от тъмната му коса се извиваха около ръбовете ѝ,
регулируемата ѝ каишка почти скриваше татуировката през
челото му и незнайно защо всичко това ѝ действаше…
отвратително разсейващо.
– Какво? – попита той, забелязал погледа ѝ.
Брайс се пресегна напред да вземе телефона му от масичката
за кафе и дългата ѝ плитка провисна през едното ѝ рамо. Снима
го и си изпрати снимката главно защото никой нямаше да ѝ
повярва, че шибаният Хънт Аталар седи на дивана ѝ със
спортни дрехи и шапка с козирката наобратно, гледа телевизия
и пие бира.
На вашето внимание – Сянката на Смъртта!
– Това е дразнещо – оплака се през зъби той.
– Лицето ти също – отвърна мило тя и му хвърли телефона.
Хънт го хвана, снима нея и после го остави на масичката,
връщайки поглед към мача.
Тя го остави да погледа точно минута, преди да отбележи:
– Струваш ми се умислен след срещата с Бригс.
Устата му се кривна на една страна.
– Извинявай.
– Защо ми се извиняваш?
Пръстите му зарисуваха кръгове по възглавницата на дивана.
– Просто ми навлече разни гнили спомени. За… за това, че
помагах в бунта на Шахар.
Тя се замисли, превъртайки в съзнанието си всяка ужасна
дума, която си бяха разменили с Бригс в онази килия в
Комициума.
О! Тя пророни внимателно:
– Не си като Бригс, Хънт.
Тъмните му очи се плъзнаха към нея.
– Не ме познаваш достатъчно добре.
– Излагаше ли съзнателно и лекомислено живота на невинни
на риск в името на каузата ви?
Той присви устни.
– Не.
– Е, видя ли?
Той пак стисна челюсти. След малко каза:
– Но съм бил сляп. За много неща.
– Например?
– Много са – отвърна уклончиво той. – Но като видях Бригс и
какво са му причинили… Не знам защо ме впечатли този път.
Бил съм в онези килии с други затворници достатъчно пъти,
че… искам да кажа… – Коляното му подскочи в нервен тик. Той
довърши, без да я погледне: – Знаеш какво работя.
– Да – отвърна кротко тя.
– Но някак днешната среща с Бригс ме накара да си спомня
моите…
Той пак не довърши и отпи от бирата си.
Леден, мазен ужас изпълни стомаха ѝ, оплитайки се с
пържените нудли, които беше излапала като патица преди
трийсет минути.
– Колко време те измъчваха… след връх Хермон?
– Седем години.
Тя затвори очи, докато думите му кънтяха тежко из ума ѝ.
Хънт продължи:
– И аз загубих представа за времето. Тъмниците на астерите
се намират толкова надълбоко под земята, лишени от всякаква
светлина, че дните са като години, годините – като дни… Като
ме пуснаха, отидох право при архангела Рамуел. Първия ми…
собственик. Той се придържа към този модел още две години,
докато не му омръзна и не осъзна, че ще съм му по-полезен, ако
унищожавам демони и му служа, отколкото ако продължавам да
гния в стаите му за изтезания.
– В името на горящия Солас, Хънт – пророни тя.
Той не я поглеждаше.
– Докато дойде време Рамуел да ме назначи за свой наемен
убиец, прекарах девет години без слънчева светлина. Без
песента на вятъра и мириса на дъжда. Без да видя трева, река,
планина. Без да летя.
Ръцете ѝ така се разтрепериха, че Брайс ги скръсти,
притискайки пръсти към тялото си.
– Много… много съжалявам.
Погледът му се отнесе нанякъде, очите му се премрежиха.
– Само омразата ме зареждаше. Омраза като тази на Бригс.
Не надежда или любов. Само безмилостна, ревностна омраза.
Към архангелите. Към астерите. Към всички. – Когато най-сетне
я погледна, очите му бяха празни като на Бригс. – Това е.
Никога не съм убивал на драго сърце заради бунта на Шахар, но
това е единствената разлика между двама ни с Бригс.
Преди да е размислила, Брайс хвана ръката му.
Не беше осъзнавала колко по-голяма е от нейната, докато не
я обгърна с пръсти. Колко мазолести бяха дланите и пръстите
му, докато не подращиха кожата ѝ.
Хънт сведе поглед към ръцете им. Ноктите ѝ с цвят на небе по
залез изпъкваха на фона на тъмнозлатистата му кожа. Тя усети,
че е притаила дъх в очакване ангелът да дръпне ръката си,
затова го попита:
– Още ли вярваш, че само омразата те тласка напред?
– Не – отвърна той, вдигайки очи да огледа лицето ѝ. –
Понякога, за някои неща – да, но… Не, Куинлан.
Брайс кимна, но Хънт продължаваше да я наблюдава, затова
се пресегна за листовете.
– Нищо друго ли няма да кажеш? – кривна уста той. – Ти,
която имаш мнение за всичко и всички, няма да кажеш нищо
повече?
Тя отметна плитката си през рамо.
– Не си като Бригс – повтори простичко.
Той свъси вежди. И понечи да измъкне ръката си от нейната.
Брайс обаче я стисна.
– Ти може да виждаш себе си така, но и аз те виждам, Аталар.
Виждам добрината и… все тая. – Тя стисна ръката му още по-
силно. – Виждам всичко, което на теб ти е по-лесно да
забравиш. Бригс е лош човек. Може някога да се е присъединил
към човешкия бунт с чисти подбуди, но вече е лош. Ти не си.
Никога няма да бъдеш. Точка по въпроса.
– Сделката ми с Мика говори друго…
– Не си като него.
Усети тежестта на погледа му върху кожата си. Стопляше
лицето ѝ.
Отдръпна ръката си възможно най-небрежно, опитвайки се да
игнорира факта, че неговите пръсти се поколебаха дали да я
пуснат. После се приведе напред, протегна ръка и перна
козирката на шапката му.
– И какво е това, между другото?
Той бутна ръката ѝ.
– Шапка.
– Не пасва на имиджа ти на нощен хищник.
Хънт се умълча в първия момент, после прихна в смях,
отмятайки глава назад, и здравите мускули на бронзовия му
врат се обтегнаха като струни. Брайс отново скръсти ръце.
– Ох, Куинлан – каза той след малко през смях и поклати
глава. После свали шапката си и я нахлупи на Брайс. –
Безпощадна си.
Тя се ухили, завъртя козирката назад, както той си я беше
сложил, и се разрови старателно из листовете.
– Да ги прегледаме пак. Щом Бригс отпада от списъка със
заподозрени, както и Змийската кралица преди него… може би
пропускаме нещо покрай това, че Даника е била в Храма на
Луна точно в нощта, когато са откраднали Рога.
Той се приближи към нея, докосвайки с бедро свитото ѝ
коляно, и надникна към листовете в скута ѝ. Брайс погледа как
очите му се плъзгат по списъка за Даника. И опита да не мисли
за топлото му бедро, допряно до крака ѝ. Железните мускули в
него.
Той вдигна глава.
И лицето му се озова достатъчно близо, за да ѝ направи
впечатление, че очите му всъщност не са черни, а по-скоро
тъмнокафяви.
– Какви сме идиоти само!
– Поне го каза в множествено число.
Той се подсмихна, но не се отдалечи от нея. Не помръдна
мощния си крак.
– Около храма има външни камери. Те трябва да са записвали
в нощта на кражбата.
– Говориш, все едно никой от 33-ти не ги е проверил преди
две години. Казаха, че заради затъмнението не се виждало
почти нищо.
– Може да не сме прегледали записите по правилния начин.
От правилните ъгли. Не сме ги поверили на правилните
експерти. Щом Даника е била в храма онази нощ, защо никой
не е знаел? Защо тя не е докладвала, че е била там по време на
кражбата? Защо прислужничката не я е споменала?
Брайс прехапа устна. Очите на Хънт се спуснаха към нея. И
като че ли притъмняха. Като че ли бедрото му се притисна по-
плътно към крака ѝ. Може би за да я провокира – да види дали
тя ще се дръпне.
Но вместо да се дръпне, Брайс промълви дрезгаво:
– Мислиш, че Даника може да е знаела кой е взел Рога и да е
опитала да го прикрие? – Тя поклати глава. – Не би направила
такова нещо. Дори не се впечатли, когато обявиха Рога за
изчезнал.
– Не знам – отвърна той. – Но предлагам да прегледаме
записите, дори и да се окаже загуба на време. И да ги изпратим
на някого, който да ги анализира по-подробно.
Той грабна шапката си от главата ѝ и пак си я сложи – пак на-
обратно и пак с кичурчета, щръкнали изпод ръба ѝ. После
подръпна закачливо крайчеца на плитката ѝ, сключи ръце зад
тила си и продължи да гледа мача.
Внезапната липса на крака му до нейния беше като студена
плесница.
– Имаш ли някого предвид?
Той просто изви устни в усмивка.
36
Триетажното стрелбище в Лунната гора имаше смъртоносни,
опасно изобретателни клиенти. Помещаваше се в някогашен
склад, простиращ се на четири пресечки по продължение на
Истрос, и разполагаше с единствената зала в града, достатъчно
дълга за снайперистка стрелба.
Хънт идваше на всеки няколко седмици, за да поддържа
уменията си, обикновено посред нощ, когато нямаше кой да
зяпа Умбра Мортис, докато върви през бетонните коридори към
някоя от по-уединените зали с антифони на ушите и военни
предпазни очила.
Идеята за тази среща му хрумна твърде късно вечерта, а
Джесиба затрупа Куинлан с работа за следващия ден, затова
решиха да изчакат до вечерта и да издебнат плячката си на
негова територия. Хънт се обзаложи на един златен знак, че ще
го открият в студио за татуировки, а Брайс вдигна мизата до два
златни знака, че ще е в някой фалшив рок бар. Но когато тя
получи отговор на съобщението си, се оказа, че трябва да
посетят стрелбището.
Снайперистката зала се намираше в северния край на
сградата и в нея се влизаше през масивна звукоизолираща
метална врата. Взеха си електронни антифони, които
заглушаваха бумтежа на оръжията, но им позволяваха да чуват
гласовете си. Преди да влязат в залата, Хънт надникна през
рамо да провери дали Брайс си е сложила своите.
Тя забеляза погледа му и се изкиска.
– Квачка.
– Просто не искам да продънят хубавичките ти ушички,
Куинлан.
Без да изчака отговора ѝ, Хънт отвори вратата и го посрещна
силна музика. Зад високата до корема стъклена преграда се
бяха наредили трима мъже.
Лорд Тристан Флин се беше прицелил със снайпер в хартиена
мишена с форма на тяло в далечния край на залата – всъщност
толкова далечен, че простосмъртен би я видял само като точка.
Той обаче дори не използваше оптически мерник, а разчиташе
само на елфическото си зрение. Данаан и Деклан Емет стояха
до него, закачили снайпери на раменете си.
Рун кимна на Хънт и Брайс и им даде знак да изчакат.
– Ще пропусне целта – чу се коментарът на Емет над
думкащите баси на музиката. Той дори не погледна към Хънт и
Брайс. – Със сантиметър.
– Майната ти, Дек – измърмори Флин и стреля.
Изстрелът прокънтя в залата, смекчен от звукоизолиращата
облицовка по стените и тавана, а хартиената мишена в
далечния край се разлюля.
Флин свали пушката.
– Право в топките, загубеняци. – Той протегна длан към Рун. –
Плащай.
Рун врътна очи и плесна една златна монета в дланта му,
после се обърна към Хънт и Брайс.
Приятелите на принца ги преценяваха с погледи, сваляйки
антифоните и предпазните си очила. Двамата с Брайс
последваха примера им.
Хънт не очакваше леката завист, която изплува в стомаха му,
като видя тримата приятели заедно. Скованите рамене на
Куинлан го накараха да се зачуди дали и тя не чувства същото –
дали не си спомня вечерите с Даника и глутницата „Дяволи“,
когато нямаха друга работа, освен да се хапят един друг за
глупости.
Брайс успя да се окопити по-бързо от него и провлачи:
– Прощавайте, че прекъсваме играта ви на командоси,
момчета, но трябва да си поговорим като възрастни.
Рун остави снайпера на металната маса от лявата си страна и
се облегна на стъклената преграда.
– Можеше да говорим по телефона.
Брайс отиде до масата да разгледа оръжието, което той
остави. Ноктите ѝ проблясваха върху матовия му черен метал.
Оръжия за нападение от засада, предвидени да се сливат със
сенките и да не издават носителя си с отблясъци.
– Такава информация не бива да плъзва по мрежите.
Флин се ухили.
– Секретни работи. Чудно. – Той отиде небрежно до нея и
застана толкова близо, че Хънт се напрегна. – Пиши ме
заинтригуван.
Дарбата на Куинлан да гледа отвисоко мъже, които
значително я превъзхождаха по размери, обикновено дразнеше
Хънт. Но да гледа как я прилага върху някой друг, се оказа
истинско удоволствие.
Високомерният ѝ поглед обаче сякаш разшири още повече
усмивката на Флин, особено след като Брайс му заяви:
– Не идвам да говоря с теб.
– Нараняваш ме, Брайс – провлачи Флин.
Деклан Емет се подсмихна.
– Занимава ли ти се с още хакерски простотии? – попита го
Куинлан.
– Наречи ги „простотии“ още веднъж, Брайс, и ще си помисля
дали да ти помогна – отвърна хладно Деклан.
– Извинявай, извинявай. Технологичните ти… чудесии. – Тя
махна с ръка. – Трябва ни анализ на записите от външните
камери на Храма на Луна в нощта, когато е бил откраднат
Рогът.
Рун застина, изцъкли сини очи и попита Хънт:
– Имате нова информация за Рога?
– Просто подреждаме парчетата от пъзела – отговори Хънт.
Деклан потри тила си.
– Добре. Какво търсим?
– Каквото и да е – отвърна Хънт. – Всичко, уловено от
микрофоните и термалните сензори на камерите, и ако е
възможно, да проясниш картината на записа в тъмното.
Деклан остави снайпера си до този на Рун.
– Имам подходящ софтуер, но не обещавам нищо. Щом
следователите не са намерили нищо преди две години, е малко
вероятно аз да попадна на някакви аномалии.
– Знаем – каза Брайс. – Колко време ще ти е нужно?
Той пресметна нещо наум.
– Дайте ми няколко дни.
– Благодаря.
Флин въздъхна драматично.
– Май за пръв път чувам тази дума от теб, Бри.
– Не се надявай да я чуваш често. – Тя ги огледа пак с онова
студено, подигравателно безразличие, от което пулсът на Хънт
затуптя в ритъм с музиката, гърмяща от колоните из залата. – И
какво правите тук?
– За сведение, работим в Помощната гвардия, Брайс. От време
на време се налага да тренираме.
– Тогава къде са другите от отряда ви? – Тя се огледа показно.
Хънт не прикри насмешката си. – Или тази среща е била само за
съквартиранти?
Деклан се изкиска.
– Само за поканени.
Брайс врътна очи и каза на Рун:
– Сигурна съм, че Есенния крал ти е наредил да докладваш за
движенията ни. – Тя скръсти ръце. – Дръж това – махна с ръце,
обгръщайки всички им – в тайна няколко дни.
– Искаш от мен да лъжа краля си – смръщи се Рун.
– Искам от теб да не му казваш за момента – поправи го
Брайс.
Флин вдигна вежда.
– Това означава ли, че Есенния крал е в списъка ви със
заподозрени?
– Означава, че искам да си държите езиците зад зъбите. – Тя
се ухили на Рун, разкривайки всичките си бели зъби. Не
толкова усмивка, колкото дивашка гримаса. – Означава, че ако
някой от вас, олигофрени, се разплямпа за това пред
другарчетата ви от гвардията или някоя опиянчена девойка,
много ще се ядосам.
На Хънт направо му се прищя да грабне пуканки и бира, да се
отпусне в някое кресло и да се понаслаждава на словесното ѝ
клане.
– Май много се перчиш – отбеляза Рун и посочи мишената в
далечния край на залата. – Защо не направиш една
демонстрацийка на Аталар?
Тя се подсмихна.
– Не е нужно да доказвам, че мога да стрелям с големи
пушки. Не се боря за членство в клуба на готините момчета.
Кожата на Хънт се опъна по мускулите му от зверското
удоволствие в очите ѝ, когато каза „големи пушки“. Други
части от тялото му също се напрегнаха.
Тристан Флин се обади:
– Обзалагам се на двайсет златни знака, че сме по-точни
стрелци от теб.
– Само богаташки лайненца като теб могат да си позволят да
хвърлят двайсет златни знака по скапани игрички – каза Брайс
и смигна на Хънт с палав блясък в кехлибарените си очи.
Кръвта му кипна и тялото му се стегна, все едно го беше
хванала за онази работа. Но погледът ѝ почти веднага се насочи
към далечната мишена.
Тя сложи антифоните на заострените си уши.
Флин потри ръце.
– Да се почваме.
Брайс свали предпазните очила върху очите си, нагласи
конската си опашка и вдигна снайпера на Рун. Претегли го в
ръце и плъзна пръсти по корпуса му чак до задтилъка.
Хънт преглътна сухо, а тя просто намести оръжието върху
рамото си с обиграни движения на момиче, отгледано от
легендарен снайперист. Вдигна предпазителя и без дори да
погледне през оптическия мерник, каза:
– Позволете да ви демонстрирам защо трябва да ми целувате
шибания задник.
Три изстрела прокънтяха над музиката, непосредствено един
след друг, и тялото ѝ пое похвално отката. Устата на Хънт
пресъхна съвсем.
Всички вдигнаха погледи към екрана с видеокартина от
мишената.
– Само един изстрел е попаднал в целта – изсумтя
присмехулно Флин, виждайки дупката в центъра на мишената.
– Напротив – обади се Емет точно в мига, в който и Хънт
забеляза: дупката не беше кръгла.
Две от страните ѝ изпъкваха навън едва забележимо.
Три изстрела, толкова точни, че куршумите бяха минали през
една и съща точка.
По гръбнака на Хънт пробяга студена тръпка, която нямаше
нищо общо със страх. Брайс просто спусна предпазителя,
остави пушката на масата и свали антифоните и очилата.
Обърна се и срещна погледа на Хънт – но този път от
самодоволно присвитите ѝ очи надничаше нов вид
предизвикателство. Чакаше да види реакцията му.
Колко ли мъже бяха избягали от тази нейна черта,
заплашваща егото им на алфа-задници?
Без да слуша поредните глупости на Флин, Хънт си сложи
антифони и предпазни очила и взе снайпера, който Брайс беше
оставила. Металът още беше топъл от тялото ѝ. Не чу какво го
попита Рун, просто се прицели.
И погледна Брайс в очите, вдигайки предпазителя.
Щракването отекна помежду им, силно като гръмотевица.
Гърлото ѝ подскочи.
Хънт откъсна поглед от нея и стреля веднъж. С орловото му
зрение нямаше нужда от оптическия мерник, за да се увери, че
куршумът му е минал през дупката, направена от нея.
Като свали снайпера, видя, че бузите ѝ са пламнали, а очите
ѝ сияят като топло уиски. С кротка, мека светлина.
Пак не чу какво казват другите в залата, само смътно долови
одобрителната ругатня на Рун. Просто се взираше в очите на
Брайс.
Виждам те, Куинлан – предаде ѝ безгласно. – И всичко ми
харесва.
Подобно, сякаш му отвърна с полуусмивка тя.
Телефонът му иззвъня, откъсвайки очите му от усмивката,
заради която подът като че ли омекваше. Той го извади от
джоба си с изненадващо разтреперани пръсти. „Исая
Тибериан“, пишеше на екрана. Хънт вдигна веднага.
– Какво?
Съзнаваше, че Брайс и елфите чуват всяка дума, когато Исая
каза:
– Довлечете си задниците в Асфоделските поля. Станало е
ново убийство.
37
– Къде? – попита Хънт, надниквайки към Куинлан, която
слушаше с плътно скръстени ръце.
Онази светлина беше изчезнала от очите ѝ.
Исая му даде адреса. Беше на около пет километра от
стрелбището.
– Изпратили сме екип на мястото – каза командирът.
– Идваме до няколко минути – заяви Хънт и затвори.
Тримата елфи, също чули разговора, започнаха да събират
чевръсто оръжията и екипировката си. Бяха добре обучени.
Абсолютни идиоти, но добре обучени.
Брайс осезаемо се напрегна и ръцете ѝ заподскачаха в нервни
тикове от двете страни на тялото ѝ. Беше виждал този остър
поглед и преди. И фалшивото спокойствие, което си придаде,
когато Рун и приятелите му погледнаха към нея.
Първия път Хънт го беше взел за истинско и направо я беше
принудил да дойде с него на местопрестъплението.
Без да поглежда към елфите, каза:
– Предполагам, че сте чули адреса. – Не изчака отговора им,
преди да нареди: – Ще ви чакаме там.
Куинлан примига, но Хънт не откъсна поглед от очите ѝ,
докато вървеше към нея. Усети, че Данаан, Флин и Емет
напускат залата, и дори не надникна да се увери, спирайки
пред нея.
Студената празнота на снайперското стрелбище ги обгърна
като паст.
Ръцете на Куинлан пак се свиха до тялото ѝ и пръстите им
замърдаха нервно. Сякаш опитваше да се отърси от ужаса и
болката. Хънт подхвана с кротък тон:
– Искаш ли аз да го поема?
По луничавите ѝ бузи се разля руменина. Тя вдигна
разтреперан показалец към вратата.
– Някой е умрял, докато ние се размотавахме тази вечер.
Хънт хвана пръста ѝ и го свали в пространството помежду им.
– Не си виновна ти. Виновен е убиецът.
Хора като него, сеещи смърт нощем.
Брайс дръпна пръста си и той го пусна, припомняйки си
резервираното ѝ отношение към ванирските мъже. Към алфа-
задниците.
Тя погледна към вратата.
– Искам да отида на местопрестъплението. – Той ѝ даде време
да събере мислите си. Брайс въздъхна треперливо. – Трябва да
отида – продължи умислено тя. Единият ѝ крак тупаше по
бетонния под в такт с музиката. Тялото ѝ потрепери. – Но не
искам Рун и приятелите му да ме виждат в такова състояние.
– Какво състояние?
Беше съвсем нормално, дори очаквано психиката ѝ да е
пострадала от всичко преживяно.
– На шибана пихтия – отвърна тя с лъснали очи.
– Защо?
– Защото не е тяхна работа, но ще го превърнат в тяхна
работа, ако ме видят така. Те са елфи, вродено им е да си
навират носовете, където не им е мястото.
Хънт се засмя.
– Вярно.
Тя въздъхна пак.
– Добре – пророни. – Добре.
Ръцете ѝ още трепереха, сякаш кървавите спомени нахлуваха
във всяка част на тялото ѝ.
Хънт инстинктивно ги хвана.
Тресяха се неистово. И ги чувстваше толкова крехки въпреки
студената пот, която ги обливаше.
– Поеми си въздух – каза ѝ Хънт, стисвайки леко пръстите ѝ.
Брайс затвори очи, сведе глава и му се подчини.
– Пак – нареди ѝ той.
Тя го послуша.
– И пак.
И Куинлан продължи да диша. Хънт не пусна ръцете ѝ, докато
потта не изсъхна по тях. Докато тя не вдигна глава.
– Добре – повтори, но този път със стабилен глас.
– Добре ли си наистина?
– По-добре от това няма да стане – отвърна тя с леко прояснен
поглед.
Хънт не се сдържа и пъхна зад заостреното ѝ ухо едно
измъкнало се кичурче коса. То се плъзна като хладна коприна
по пръстите му.
– Важи и за двама ни, Куинлан.
Брайс позволи на Хънт да я отнесе по въздух до
местопрестъплението. Задната уличка в Асфоделските поля
беше подобаващо гнусна: преливащ боклукчийски контейнер,
локви с подозрителна течност, мършави животинки, ровещи из
сметта, парчета строшено стъкло, проблясващи на първосвета
от ръждивите улични лампи.
Светещи в синьо магпрегради запречваха входа към уличката.
На сцената на убийството вече имаше няколко техници и
легионери. Сред тях бяха и Исая Тибериан, Рун и приятелите
му.Уличката се намираше близо до главната улица на района,
под сянката на Северната порта – Портата на простосмъртните,
както я наричаха мнозина. Повечето сгради наоколо бяха
обществени, но всички имаха отчайваща нужда от ремонт.
Шумотевицата от натоварения булевард отекваше между
рушащите се тухлени стени, а тежката воня на боклука се
навираше нагло в ноздрите ѝ. Брайс се стараеше да не диша
твърде дълбоко.
Хънт огледа уличката и каза тихо, опрял силна ръка на
кръста ѝ:
– Не е нужно да го виждаш, Брайс.
Онова, което беше направил за нея в стрелбището преди
малко… Не бе позволявала на никого, дори на родителите си, да
я виждат в такова състояние. В моментите, когато не можеше
да диша. Обикновено се заключваше в банята, отиваше другаде
за няколко часа и излизаше да потича.
Инстинктът да избяга беше почти толкова силен, колкото
паниката и ужасът, прогарящи гърдите ѝ, но… Беше видяла
Хънт, като се прибра след мисията си онази нощ. И
предчувстваше, че поне той би я разбрал.
Така и стана. Не се уплаши нито за миг.
Не се уплаши и когато я видя да вкарва три куршума в
десетката, а вместо това ѝ отвърна със свой изстрел. Сякаш да ѝ
покаже, че двамата са от един сой, че каквото и да запрати по
него, той ще го улови. Ще посрещне всяко нейно
предизвикателство с дяволската си свирепа усмивка.
Брайс можеше да се закълне, че още усеща топлината на
ръцете му.
След като приключиха разговора си с Исая, Флин и Деклан
тръгнаха към магпреградата. Рун стоеше на няколко метра от
тях и говореше с красива тъмнокоса медвещица. Сигурно я
разпитваше за нейната оценка на ситуацията.
Флин и Деклан надникнаха отвъд ръба на светещата в синьо
преграда и изругаха.
Стомахът пропадна до петите ѝ. Май не беше добра идея да
идва тук. Притисна се леко към дланта на Хънт върху кръста ѝ.
Пръстите му се впиха утешително в плътта ѝ и той прошепна:
– Мога да погледна за нас.
„Нас“ – сякаш бяха екип и се бореха заедно срещу сбъркания
свят.
– Няма нужда – увери го тя с учудващо спокоен глас.
Въпреки това не тръгна към магпреградата.
Флин се оттегли от тялото и попита Исая:
– Кога е станало убийството?
– Преди около трийсет минути – отговори мрачно
командирът. – Ако съдим по останките от дрехи, бил е някой от
охранителите в Храма на Луна. Прибирал се е към дома.
Обгърна ги напрегната тишина. Стомахът на Брайс отново
потъна.
Хънт изруга.
– Предполагам, че е бил на смяна в нощта, когато откраднаха
Рога?
Исая кимна.
– Първо това проверих.
Брайс преглътна и каза:
– Значи се доближаваме до нещо. Или убиецът е една стъпка
пред нас и вече разпитва, а после убива всеки, който би могъл
да знае къде е Рогът.
– Камерите нищо ли не са уловили? – попита Флин с
необичайно сериозно изражение по красивото си лице.
– Нищо – потвърди Исая. – Все едно демонът е знаел къде са.
Или господарят му е знаел. Нито веднъж не навлиза в обсега
им. Хънт плъзна ръка нагоре по гръбнака ѝ в едно окуражаващо,
утешително движение и пристъпи към командира на 33-ти, за
да му каже тихо:
– За да знае къде се намират всички камери в града, особено
скритите, трябва да заема висока позиция с разрешително за
получаване на секретна информация. – Думите му увиснаха във
въздуха и никой не посмя да каже друго на публично място.
Накрая Хънт попита: – Постъпил ли е сигнал за демон?
Една служителка от отдела по ДНК експертиза излезе иззад
преградата с кървави петна по коленете на белия си
комбинезон. Явно беше коленичила в локви кръв, събирайки
пробите, които носеше в пликове.
Брайс извърна поглед към главната улица.
Исая поклати глава.
– Още няма сигнали от граждани и патрулите ни.
Брайс почти не го чуваше, докато фактите заливаха като
потоп ума ѝ. Главната улица.
Тя извади телефона си и отвори карта на града.
Местоположението ѝ се появи като червена точка сред
мрежата от улици.
Докато другите говореха за липсата на доказателства, Брайс
отбеляза няколко места по картата и огледа внимателно
територията между тях. Рун дойде, но се включи в разговора на
приятелите си.
Хънт обаче забеляза, че нещо е приковало вниманието ѝ, и се
обърна към нея, вирнал тъмни вежди.
– Какво има?
Тя се приведе в сянката на крилото му и можеше да се
закълне, че Хънт го сви по-плътно около нея.
– Това е карта на всички убийства.
Позволи на Рун и приятелите му да се доближат. Дори
благоволи да им покаже екрана с леко разтреперани ръце.
– Това – посочи мигащата точка – сме ние. – После посочи
друга, недалеч от тях. – Тук убиха Максимус Терциан. – Посочи
трета точка, намираща се до „Сентрал авеню“. – Тук намериха
трупа на прислужничката от храма. – Гърлото ѝ се стегна, но тя
преглътна буцата в него и посочи последната точка, на няколко
пресечки северно от тях. – Тук…
Думите горяха. Мамка му! Мамка му! Трябваше да го каже,
да го изрече на глас…
– Тук са убили Даника и глутницата „Дяволи“ – довърши
вместо нея Хънт.
Брайс му хвърли благодарен поглед.
– Да. Виждате ли каквото аз виждам?
– Не? – провлачи Флин.
– Ти не беше ли завършил някакво тузарско елфическо
училище? – попита го Брайс. Флин се намръщи, а тя въздъхна и
намали мащаба на картата. – Погледнете: всички убийства са
станали на броени стъпки от главни градски артерии. Точно
върху естествените канали за провеждане на първосвета из
града.
– Магистралите на силата – каза Хънт с блясък в очите. –
Минават право през портите.
Значи Аталар схвана. Веднага тръгна към Исая, който стоеше
на няколко метра от тях и говореше с висока руса нимфа,
надписът на чието яке я определяше като служител в отдела по
съдебна медицина.
Брайс каза на изцъкления си брат и двамата му приятели:
– Може би онзи, който призовава демона, извлича нужната
сила от каналите под града. Всички убийства стават в близост
до тях.
Един от войниците на Помощната гвардия извика Рун. Той ѝ
кимна видимо впечатлен и тръгна към него. Брайс опита да
потисне чувството, което ѝ навя възхищението му, и вместо
това намери Хънт с поглед. Ангелът вървеше с мощни крачки по
уличката, провиквайки се на Исая:
– Кажи на Виктория да прегледа записите от камерите по
главната улица, „Сентрал авеню“ и „Уорд авеню“. Да следи за
прекъсване в захранването, за малки скокове и спадове в
температурата, защото често съпътстват призоваване на
демони. – Кристалосът избягваше обективите на камерите, но
те можеха да уловят леки смущения в захранването и промени в
околната температура. – Да провери и състоянието на
първосветната мрежа около часовете на убийствата.
Деклан изчака ангелът да се отдалечи, преди да попита
Брайс:
– Знаеш с какво се занимава, нали?
– Изглежда страхотно в черно? – отвърна невинно тя.
Деклан изръмжа.
– Ловът на демони е прикритие. Иначе върши мръсната
работа на губернатора. – Елфът стисна изваяни челюсти. – Хънт
Аталар е лоша компания.
Тя запърха с мигли.
– Добре че харесвам лоши момчета.
Флин изсвирука тихо.
Деклан поклати глава.
– Ангелите не ги е грижа за никого, Бри. Целите ви не се
припокриват. Неговите цели може да не се припокриват дори с
тези на Мика. Внимавай с него.
Тя кимна към брат си, който още говореше с прелестната
медвещица.
– Рун вече ми изнесе тази реч, не се притеснявай.
Малко по-надолу по уличката Хънт заръча на Исая:
– Обади ми се, ако Виктория намери видеозаписа. – После,
видимо несвикнал с думата, добави: – Благодаря.
В далечината се събираха облаци. Според синоптичната прог-
ноза трябваше да завали през нощта, но явно дъждът щеше да
подрани.
Хънт се върна при тях.
– Ще се погрижат.
– Да видим дали този път 33-ти ще си свършат работата –
измърмори Деклан. – Не съм особено обнадежден.
Хънт изопна гръб. Брайс очакваше да защити легиона си, но
ангелът просто сви рамене.
– И аз.
Флин кимна към ангелите в отцепената зона.
– Не си много предан на расата си.
Хънт прочете някакво съобщение на телефона си, после го
прибра.
– Нямам друг избор, освен да съм предан.
И да плаща за смъртта със смърт. Стомахът ѝ се сви на топка.
Кехлибарените очи на Деклан се спуснаха към татуировката
върху китката на Хънт.
– Гадна работа.
Флин изсумтя утвърдително. С приятелите на брат ѝ поне
споделяха едно мнение относно политиката на астерите.
Хънт огледа изпитателно елфите.
– Да – потвърди тихо. – Гадна работа.
– Крайно меко казано – обади се Брайс.
После плъзна очи към местопрестъплението и при мисълта,
че трябва да го огледа отблизо, тялото ѝ пак се напрегна. Хънт
я погледна, сякаш доловил напрежението ѝ, промяната в
мириса ѝ. Кимна ѝ едва забележимо.
Брайс вдигна брадичка и обяви:
– Тръгваме.
Деклан махна.
– Ще ти звънна скоро, Бри.
Флин ѝ прати въздушна целувка.
Тя врътна очи.
– Чао.
Срещна погледа на Рун и му махна за довиждане. Брат ѝ
отвърна със същото, после продължи разговора си с вещицата.
Извървяха само една пресечка, преди Хънт да попита с
престорена небрежност:
– С Тристан Флин някога били ли сте заедно?
Брайс примига изненадано.
– Защо питаш?
Той прибра криле по-плътно към тялото си.
– Защото постоянно флиртува с теб.
Тя изсумтя.
– А ти ще ми разкажеш ли за всичките си свалки, Аталар?
Мълчанието му беше достатъчно красноречиво. Брайс се
подсмихна.
Но след малко, навярно за да отвлече вниманието си от
кървавите останки зад тях, ангелът каза:
– Никоя от свалките ми не е за разказване. – Той пак се
умълча и вдиша дълбоко, преди да продължи. – И това е, защото
Шахар ме съсипа за всяка следваща жена.
Съсипа. Думата прокънтя в съзнанието на Брайс.
Хънт продължи с плуващи в спомени очи:
– Отраснах в земите на Шахар, в югоизточна Пангера, и
докато се изкачвах ранг след ранг в легионите ѝ, се влюбих в
нея. Във възгледите ѝ за света. В идеите за промяна в
ангелската йерархия. – Той преглътна. – Единствено Шахар
вярваше, че обществото ни ме лишава от много неща само
защото съм незаконороден. Повишаваше ме отново и отново,
докато накрая не станах нейна дясна ръка. И любовник. – Той
въздъхна тежко. – Тя поведе бунта срещу астерите, а аз поведох
войските ѝ, 18-и легион. Знаеш края на историята.
Цял Мидгард го знаеше. Дневната звезда бе могла да подари
свободен свят на ангелите – може би на всички, – но я бяха
угасили. Поредният мечтател, стъпкан от астерите.
– Та значи с Флин… – подхвана пак Хънт.
– Разказваш ми толкова трагична любовна история, а аз
трябва да ти отвърна с моите абсурди?
Мълчанието ѝ беше достатъчен отговор. Тя въздъхна. Но…
добре де. И тя имаше нужда да говори за нещо, само и само да
забрави за онази касапница. И да разсее сенките, които
изпълниха очите му, докато говореше за Шахар.
Затова каза:
– Не. С Флин никога не сме били заедно. – Тя се поусмихна. –
Когато гостувах на Рун като тийнейджърка, направо не можех
да дишам в присъствието на Флин и Деклан. – Устата на Хънт се
изви в усмивка. – Те търпяха налудничавите ми флиртове, а
известно време дори хранех фанатичното убеждение, че някой
ден Флин ще ми бъде съпруг.
Той изхихика и Брайс го сръчка с лакът.
– Вярно е. Две години наред надписвах всичките си училищни
тетрадки с „Лейди Брайс Флин“.
Хънт се опули насреща ѝ.
– Лъжеш.
– Напротив. Мога да ти докажа: майка ми още пази
тетрадките ми, защото не обича да изхвърля нищо.
Шеговитостта мигновено я напусна, като си спомни за онази
вечер от последната ѝ година в колежа, когато с Даника се
натъкнаха на Флин и Деклан в един бар. И че Даника си тръгна
с Флин, защото Брайс не искаше да разваля отношенията си с
Рун.
– Да ти кажа ли кое беше най-ужасното ми гадже? – усмихна
му се насила тя.
Хънт се засмя.
– Почти ме е страх да слушам, но давай.
– Излизах с един вампир около три седмици. Първата ми и
последна забивка с член на Пламъци и сенки.
Вампирите усърдно се стараеха да накарат всички останали
да забравят дребния факт, че идваха от Ада и бяха низши
демони. Че предците им бяха дезертирали от войските на
седемте им принцове по време на Първите войни и бяха дали на
Имперските легиони на астерите важна информация,
спомогнала за победата им. Че бяха изменници и
приспособенци, които до ден днешен жадуваха за кръв.
Хънт вдигна вежда.
– И?
Брайс изтръпна от спомена.
– И все се чудех коя част от мен иска повече: кръвта ми или…
сещаш се. А един ден направо ми предложи да ме яде, докато
ме яде, ако разбираш какво имам предвид?
Хънт се позамисли за секунда. После изцъкли тъмни очи.
– О, мамка му! Сериозно? – Тя забеляза погледа му към
краката ѝ, между тях. Как очите му сякаш притъмняха още
повече и нещо в тях се изостри. – Не би ли боляло?
– Не исках да разбирам.
Хънт поклати глава. Май не знаеше дали да се засмее, или да
се ужаси. Но поне светлината се беше върнала в очите му.
– Значи си приключила с вампирите, а?
– Определено. Той се изказа, че в най-изтънчените
удоволствия винаги присъствала болка, а аз му показах вратата.
Хънт изсумтя одобрително. Брайс подозираше, че не е добра
идея, но все пак го попита:
– Още ли изпитваш чувства към Шахар?
В челюстта му потрепна мускул и той вдигна поглед към
небето.
– До края на живота си.
В думите му не се долавяше нито копнеж, нито тъга, но в
стомаха ѝ сякаш се стовари оловна тежест.
Хънт плъзна очи към нея. Мрачни и посърнали.
– Не знам дали е възможно да спра да я обичам, след като тя
жертва всичко за мен. За каузата ни. – Той поклати глава. –
Припомням си го винаги, когато съм с друга жена.
– Хм.
Нямаше как да спори с това. Каквото и да кажеше, щеше да
прозвучи себично и лигаво. Пък и може би беше глупаво от
нейна страна да придава смисъл на онзи допир с крака му, на
погледа му на стрелбището, на помощта му, когато изпадна в
паника.
Той се взираше в нея. Сякаш четеше мислите ѝ. Гърлото му
сякаш подскочи.
– Куинлан, това не означава, че не съм…
Той не довърши, забелязал групата хора, вървящи към тях
откъм другия край на улицата.
Брайс мярна сребристоруса коса и дъхът ѝ секна. Хънт
изруга.
– Излитаме…
Но Сабин ги видя. Слабото ѝ бледо лице се сгърчи в злобна
гримаса.
Брайс се мразеше, задето ръцете ѝ затрепериха. Коленете ѝ
също.
– Върви си по пътя, Фендир – предупреди я Хънт.
Сабин не му обърна внимание. Очите ѝ сякаш хвърляха остри
ледени късове.
– Чух, че си изпълзяла от дупката си, Куинлан – процеди с
омраза. – Къде е шибаният ми меч?
Брайс не знаеше какво да каже – не ѝ хрумваше нито
нападка, нито обяснение. Просто позволи на Хънт да я преведе
покрай Сабин, застанал като същинска стена от мускули между
двете.
Той сложи длан на кръста ѝ и я побутна леко напред.
– Да вървим.
– Тъпа курва – изсъска Сабин и се изплю в краката ѝ.
Хънт се напрегна и изръмжа, но Брайс стисна ръката му в
безмълвна молба да не се захваща.
Той се озъби през рамо на Сабин, но Брайс му прошепна:
– Моля те.
Хънт огледа лицето ѝ и отвори уста да възрази. Тя го накара
да продължи напред, въпреки че отровната усмивка на Сабин
прогаряше гърба ѝ като дамга.
– Моля те – прошепна отново.
Гърдите му се надигнаха, сякаш трябваше да впрегне
всичката си воля, за да овладее гнева си, но накрая обърна лице
напред. Гърленият, злорад смях на Сабин се понесе след тях.
Тялото на Хънт се стегна като камък и Брайс стисна лакътя
му още по-силно.
Хънт явно долови мириса на тъгата ѝ или пък я прочете по
лицето ѝ. Докато пресичаха улицата, дланта му отново стопли
кръста ѝ със солидния си допир.
Стигаха до средата на главата улица, когато Хънт я грабна на
ръце, без да каже нито дума, и излетя в хладовитото небе.
Тя отпусна глава върху гърдите му. И позволи на вятъра да
заглуши с воя си тътена в главата ѝ.
След пет минути кацнаха на покрива на сградата ѝ и Брайс
щеше директно да тръгне към апартамента си, ако Хънт не я
беше спрял за ръката.
Очите му пак обходиха лицето ѝ. Нейните очи.
„Нас“, беше казал по-рано. Екип. Отбор. Комбина.
Полъх на вятъра откъм Истрос разлюля леко перата му.
– Ще разберем кой стои зад всичко това, Брайс. Обещавам ти.
И незнайно защо тя му повярва.
Брайс си миеше зъбите, когато телефонът ѝ иззвъня.
Деклан Емет.
Тя изплю пяната и вдигна.
– Здрасти.
– Пазиш номера ми? Трогнат съм, Бри.
– Да, да, добре. Какво става?
– Намерих нещо интересно във видеозаписа. Данъкоплатците
в този град трябва да възнегодуват срещу това, че пилеят
парите им по второкласни анализатори, вместо да ги влагат в
спецове като моя милост.
Брайс излезе в коридора, мина през всекидневната и спря
пред вратата на Хънт. Почука веднъж и каза на Деклан:
– Ще ми кажеш ли какво си намерил, или само ще се
надуваш?
Хънт отвори вратата.
В името. На горящия. Солас.
Беше гол от кръста нагоре и също си миеше зъбите. Само
дето нея изобщо не я интересуваше устната му хигиена, при
положение че изглеждаше така.
Мускули, и още мускули, и още мускули, всичките покрити
със златистокафява кожа, която сияеше на първосвета в стаята.
Изумително. Беше го виждала без блуза и преди, но не го беше
забелязвала по този начин.
Беше се нагледала на доста изваяни, приказни мъжки тела,
но това на Хънт Аталар засенчваше всичките.
Той страдаше по загубената си любов, напомни си Брайс.
Каза ѝ го в съвсем прав текст по-рано тази вечер. Тя напрегна
всички сили и вдигна очи към лицето му – копелето се хилеше
самодоволно.
Но усмивката му бързо посърна, когато Брайс пусна Деклан
на високоговорител.
– Чудя се дали не е добре да седнеш първо.
Хънт излезе свъсено във всекидневната.
– Просто изплюй камъчето – настоя Брайс.
– Добре. Признавам, лесно е да се обърка човек. Заради
прекъснатото захранване записът представлява просто черна
картина с малко звуци. Обикновени градски звуци, реакциите
на околните към внезапното спиране на първосвета. Разделих
аудиозаписа от улицата пред храма на отделни слоеве. Усилих
тези на заден план, които правителствените експерти вероятно
не са могли да уловят заради липсата на достатъчно добра
техника. И знаете ли какво чух? Как разни хора се кискат и се
подканват един друг „пипни го де“.
– Моля те, кажи ми, че не е нещо гнусно – измрънка Брайс.
Хънт изсумтя.
– Хора при Розовата порта. Чувах как хора при Розовата порта
в Пет рози се предизвикват едни други да докоснат диска на
циферблата по време на затъмнението, за да проверят дали още
работи. Оказа се, че работи, между другото. Но ги чувах и да се
възхищават на нощните цветя по самата порта.
Хънт се приведе напред и мирисът му я обгърна, зашемети я.
– Розовата порта се намира на половин град от Храма на
Луна – каза над телефона той.
– Здрасти, Аталар. Харесва ли ти да си играеш на почетен
гост в дома на Брайс?
– Просто ни кажи – подкани го Брайс през зъби.
И отстъпи на безопасно разстояние от Хънт.
– Някой е разменил записите от двете места по време на
кражбата. Доста кадърна работа; така добре ги е напаснал, че
часът дори не трепва. Подбрал е аудиозапис, който идеално да
се връзва с разположението на храма: с ъгъла на околните
сгради и всичко друго. Страхотно изпълнение. Но не
безгрешно. 33-ти трябваше да се обърне към мен. Веднага щях
да открия такъв дефект.
Сърцето на Брайс препускаше в гърдите ѝ.
– Можеш ли да разбереш кой е бил?
– Вече разбрах. – Самодоволният тон се изпари от гласа на
Деклан. – Проверих кой е отговарял за анализа на
видеоматериала от онази нощ. Само той би имал възможност да
размени каналите.
Брайс затупа с крак по пода и Аталар докосна рамото ѝ с
крило, за да я успокои.
– Кой е, Дек?
Деклан въздъхна.
– Виж какво, не мога да съм сто процента сигурен… но за тази
част на разследването е отговаряла Сабин Фендир.
ТРЕТА ЧАСТ
КАНЬОНЪТ
38
– Има логика – каза внимателно Хънт, наблюдавайки Брайс,
която седеше на извития подлакътник на дивана, прехапала
долната си устна.
Дори не беше благодарила нормално на Деклан, преди да зат-
вори телефона.
– Камерите из града все не успяват да заснемат демона –
продължи Хънт. – А Сабин несъмнено знае къде са, особено при
положение че отговаря за видеозаписите по криминални
случаи.
И толкова му се беше приискало да я убие заради
поведението ѝ по-рано тази вечер.
Беше виждал Брайс да се изсмива в лицето на Змийската
кралица, да застава лице в лице с Филип Бригс, да се подиграва
с трима от най-смъртоносните елфически воини в града – а пред
Сабин се беше разтреперила.
Едва беше понесъл страха, тъгата и чувството ѝ на вина.
Брайс продължаваше да мълчи, затова Хънт повтори:
– Има логика Сабин да стои зад всичко това.
После седна до нея на дивана. Беше облякъл тениска,
въпреки че му хареса да гледа възхищението по лицето ѝ,
докато оглеждаше голото му тяло.
– Сабин не би убила собствената си дъщеря.
– Наистина ли го вярваш?
Брайс прегърна коленете си.
– Не.
С късото долнище от пижама и възголямата износена тениска
изглеждаше малка. Малко уморено момиченце.
Хънт каза:
– Всеки знае, че примът обмисляше да прескочи Сабин и да
обяви Даника за своя наследница. На мен това ми се струва
солиден мотив. – Той се замисли отново и един стар спомен
привлече вниманието му. Извади телефона си и каза: –
Почакай.
Исая вдигна на третото позвъняване.
– Да?
– Имаш ли достъп до записките си от стаята за наблюдение в
нощта на убийството на Даника? – Преди Исая да отговори, той
добави: – Интересува ме най-вече дали си записал думите на
Сабин.
Напрегнато мълчание от другата страна на линията.
– Нали не подозираш, че я е убила Сабин?
– Имаш ли достъп до записките? – повтори Хънт.
Исая изруга, но след малко отвърна:
– Добре, намерих ги. – Хънт се приближи до Куинлан, за да
чува и тя гласа на командира. – Цялото нещо ли искаш да ти
прочета?
– Само думите ѝ по адрес на Даника. Успя ли да ги запишеш?
Знаеше, че е успял. Исая винаги си водеше подробни записки.
– Сабин каза: „Даника все трябваше да се забърква в
неприятности“. – Брайс се напрегна и Хънт стисна коляното ѝ
със свободната си ръка. – „Просто не можеше да си държи
устата затворена покрай враговете си. И вижте какво я
сполетя. Онази глупава малка кучка там още диша, а Даника е
мъртва. Даника трябваше да внимава“. Хънт, ти я попита за
какво е трябвало да внимава Даника, и Сабин отговори: „За
всичко. На първо място – за развратната си съквартирантка“.
Брайс изтръпна и Хънт погали с палец коляното ѝ.
– Благодаря, Исая.
Командирът се прокашля.
– Пазете се.
Връзката прекъсна.
Изцъклените очи на Брайс проблеснаха.
– Думите на Сабин може да се тълкуват по много начини –
подхвана тя. – Но…
– Струва ми се, че е искала Даника да си мълчи за нещо.
Може би Даника е заплашила, че ще проговори за кражбата на
Рога, и Сабин я е убила, за да я спре.
Брайс преглътна и кимна.
– Но защо е чакала две години?
– Ще трябва да разберем от нея.
– За какво ѝ е на Сабин повреден артефакт? И дори да намери
начин да го поправи, за какво ще го използва?
– Не знам. И не знам дали не го е откраднал някой друг, а тя
да иска да се докопа до него, но…
– Ако Даника я е видяла да го краде, звучи логично да си
замълчи. Стражът и прислужничката също. Сигурно ги е било
страх да я докладват.
– Ако наистина Сабин е откраднала Рога, това е достатъчна
причина да размени видеозаписите. И да се уплаши, като ни е
видяла в храма, убивайки всички вероятни свидетели на
кражбата. Бомбата в клуба може да е била предвидена или да
ни сплаши, или да ни убие, докато в същото време изглежда
като дело на човеците.
– Да, обаче… Не мисля, че Рогът е у нея – каза умислено
Брайс, опипвайки отнесено пръстите на краката си.
Бяха лакирани в тъмнорубинено.
Колко нелепо, помисли си той. Не твърдението ѝ. Внезапното
му желание да вкуси всеки от пръстите ѝ, а после бавно да
плъзне устни нагоре по гладките ѝ голи крака, които се
намираха на сантиметри от него и златистата им кожа сияеше
на първосвета. Той се насили да свали ръка от коляното ѝ,
въпреки че пръстите му копнееха да погалят бедрото ѝ. По-
нагоре.
Брайс продължи в пълно неведение за пошлите му мисли:
– Не мога да си обясня защо Сабин би призовала кристалоса,
ако Рогът вече е у нея.
Хънт се прокашля. Денят беше дълъг. И странен, щом
мислите му се носеха в такава посока. Всъщност всичко
започна от стрелбището. Откакто я видя да държи снайпера
като шибан професионалист.
Опита да се съсредоточи. Да се замисли върху разговора им и
да престане да се чуди дали краката ѝ ще са толкова гладки под
устните му, колкото си представяше.
– Не забравяй, че Сабин мрази Мика от дъното на душата си.
С тези убийства, освен че би премахнала свидетелите, би
подкопала и авторитета му. Сама видя колко държи да
разрешим случая преди Върховната среща. Толкова брутални
убийства, извършени от неидентифициран демон, и то в
присъствието на Сандриел? Направо е пагубно за репутацията
му. Максимус Терциан беше достатъчно влиятелна личност, за
да предизвика политически кошмар със смъртта си. И нищо
чудно да го е убила, за да разклати статута на Мика. Дявол да
го вземе, двете със Сандриел дори може да си сътрудничат, за
да го изложат пред астерите и Сандриел да заеме неговото
място. А после тя да провъзгласи Сабин за прим на всички
валбарски метаморфи, не само на вълците.
Брайс пребледня. Не съществуваше такава титла, но
губернаторът беше в правото си да я създаде.
– Сабин не е такава. Гладна е за власт, но не чак толкова.
Разсъждава на дребно… направо си е дребнава. Чу как мрънка
за меча на Даника. – Брайс засплита отнесено дългата си
коса. – Няма смисъл да гадаем какви са мотивите ѝ. Може да е
всичко.
– Права си. Имаме доста основателна причина да мислим, че
тя е убила Даника, но това не би обяснило новите убийства. –
Усети, че наблюдава как дългите ѝ фини пръсти се преплитат с
косата. И извърна поглед към тъмния телевизор. – Ако я
спипаме с демона ѝ, ще можем да докажем вината ѝ.
– Дали Виктория ще намери записа?
– Надявам се – отвърна той.
Сабин... Мамка му, ако наистина беше тя…
Брайс стана от дивана.
– Излизам да потичам.
– Един през нощта е.
– Трябва да потичам малко, иначе няма да мога да заспя.
Хънт скочи на крака.
– Току-що се прибираме от местопрестъпление, а Сабин не ти
мисли доброто, така че, Брайс…
Тя тръгна към спалнята си, без да погледне назад.
Когато след две минути излезе в спортния си екип, Хънт я
чакаше до вратата, облечен в своя. Тя се намръщи.
– Искам да потичам сама.
Хънт отвори вратата и излезе в коридора.
– Много жалко.
На света съществуваха само дишането ѝ, равномерният
тропот на краката ѝ по влажните улици и бучащата музика в
ушите ѝ. Беше я усилила толкова много, че чуваше просто шум.
Оглушителен ритмичен шум. Никога не си я пускаше толкова
силно по време на сутрешното тичане, но сега, когато Хънт
тичаше с нея, можеше да я слуша усилена докрай, без да се
притеснява, че някой хищник ще ѝ налети изневиделица.
Тичаше по булеварди, алеи, странични улички. Хънт тичаше
неотлъчно до нея с плавни, могъщи движения. Струваше ѝ се,
че светкавиците му ги следват.
Сабин. Дали тя беше убила Даника?
Умът ѝ не го побираше. С всяка глътка въздух сякаш
поглъщаше парчета натрошено стъкло.
Трябваше да я хванат в действие. Да намерят доказателства
срещу нея.
Кракът започваше да я боли – сякаш киселина разяждаше
едната ѝ бедрена кост. Тя се правеше, че не усеща паренето.
Свърна към Асфоделските поля, маршрут, който използваше
толкова често, че вече трябваше да е издълбала диря по
калдъръма. Зави рязко зад един ъгъл и едва не простена от
болката в измъчения си крак. Хънт ѝ стрелна поглед, но тя не
му отвърна.
Сабин. Сабин. Сабин.
Бедрото ѝ вече гореше, но Брайс продължаваше да тича. През
полята. През Пет рози.
Продължаваше да тича. Да диша. Не смееше да спре.
Като се прибраха в апартамента ѝ след около час, усети, че
Хънт полага съзнателни усилия да си мълчи. Брайс се хвана за
рамката на вратата, за да не падне.
Той присви очи, но пак си замълча. Не спомена колко силно е
куцала през последните десет пресечки. Брайс знаеше, че на
сутринта ще куца и ще я боли още повече. С всяка стъпка до
гърлото ѝ се надигаше вик, но тя го потискаше отново и отново.
– Добре ли си? – попита стегнато Хънт, вдигайки долния ръб
на тениската си, за да избърше потта от лицето си.
Тя мярна за кратко смайващите му коремни мускули, лъснали
от пот. Беше тичал с нея през цялото време – без да се оплаче и
да проговори нито веднъж. Просто беше поддържал нейното
темпо.
Брайс си наложи да не се опира на стената, вървейки към
спалнята си.
– Добре съм – отвърна задъхано. – Просто исках да изкарам
лошата енергия с тичане.
Той се пресегна към крака ѝ и един мускул в челюстта му
потрепна.
– Това често ли ти се случва?
– Не – излъга тя.
Хънт просто я изгледа многозначително.
При следващата си стъпка не можа да прикрие куцането.
– Понякога – поправи се с болезнена гримаса. – Ще му сложа
лед. До сутринта ще се оправи.
Ако беше чистокръвна елфка, щеше да се възстанови за час-
два. Но все пак, ако беше чистокръвна елфка, травмата изобщо
нямаше да е толкова трайна.
Той попита дрезгаво:
– Ходила ли си да те прегледат?
– Аха – излъга отново, потривайки потния си тил. И преди да е
продължил по темата, му каза: – Благодаря, че дойде с мен.
– Мхм.
Не беше точно отговор, но поне не продължи да я разпитва.
Брайс стигна до стаята си, влезе и затвори вратата.
39
Входът на медвещерската клиника се намираше откъм
оживения Стар площад, затова Рун се учуди на блажената
тишина във вътрешността ѝ. Белите стени на чакалнята сияеха
от слънчевата светлина, изливаща се през прозорците с изглед
към постоянния трафик, а бълбукането на малкото кварцово
фонтанче върху белия мраморен плот на регистратурата се
сливаше със симфонията, която свиреше от колоните, вградени
в тавана.
От пет минути чакаше вещицата, с която имаше уговорка, да
приключи работата си с пациент, и през това време се
любуваше на струйките лавандулова пара от дифузера върху
малката масичка до стола му. Дори сенките му дремеха
доволно.
Масата от бял дъб пред него беше осеяна със списания и
брошури за всевъзможни манипулации – за повишаване на
репродуктивността, за заличаване на белези, за облекчаване на
артритни болки.
Една от вратите по тесния коридор отвъд регистратурата се
отвори и от нея се подаде глава с тъмна, леко чуплива коса.
– Моля, обадете ни се, ако се появят други симптоми – каза
мелодичен глас.
Вратата се затвори тихо, вероятно за да не нарушава спокойс-
твието на пациента.
Рун се изправи, чувствайки се съвсем не намясто в черните
си дрехи сред меките бяло-кремави нюанси на клиниката, и
остана съвършено неподвижен, докато медвещицата вървеше
към тезгяха.
Миналата нощ, на местопрестъплението, я беше разпитал
дали е забелязала нещо интригуващо в трупа. И прозорливият ѝ
интелект така го впечатли, че попита дали е възможно да
поговорят отново сутринта.
Спирайки от другата страна на регистратурата, медвещицата
се усмихна леко и тъмните ѝ очи се озариха приветливо.
Лицето ѝ отново прикова вниманието му. Не притежаваше
култивираната красота на кинозвездите или моделите, а
красота в най-суровата ѝ форма – от големите ѝ кафяви очи до
плътните ѝ устни и високи скули. Всичките ѝ черти бяха в
почти съвършена симетрия и излъчваха спокойствие,
увереност. Снощи не можеше да откъсне поглед от нея въпреки
разчленения труп пред тях.
– Добро утро, принце.
Ето го и другото нещо, което прикова вниманието му.
Красивият ѝ меден глас. Елфите бяха чувствителни към звуци
благодарение на изострения си слух. Долавяха тонове в
тоновете, акорди в акордите. Веднъж Рун за малко да избяга от
среща с една млада нимфа, защото тънкото ѝ кискане звучеше
като писък на морска свиня. А в леглото… Мамка му, на колко
жени не се беше обадил повече не защото сексът е бил зле, а
защото звуците, които издаваха в леглото, бяха непоносими!
Май не можеше да ги преброи.
Рун се усмихна на медвещицата.
– Здравейте. – Той кимна към коридора. – Знам, че сте заета,
но се надявах да ми отделите няколко минути да обсъдим
случая, по който работя.
Облечена в свободен тъмносин панталон и бяла памучна риза
с три четвърти ръкави, подчертаваща сияйната ѝ тъмна кожа,
медвещицата стоеше пред него с впечатляваща неподвижност.
Вещиците и вещерите бяха причудливи, уникални същества.
Макар че приличаха на човеци, дълбоката им магия и дългите
животи ги бележеха като ванири, чиято сила протичаше главно
през женските представители на родовете им. Всичките бяха
пълноправни граждани. Наследяваха силата си от древен
източник, когото наричаха Триликата богиня, но всъщност
вещери и вещици понякога се раждаха и в немагически
семейства. Владееха различни дарби – сред тях имаше пророци,
воини, майстори на отвари, – но в Лунния град най-много
изпъкваха лечителите. Минаваха през стриктно и дълго
обучение. Младата вещица го впечатли откровено – трябваше
да е изключително надарена, за да работи вече в клиника, при
положение че едва ли беше на повече от трийсет.
– Очаквам друг пациент – каза тя, надниквайки през рамото
му към оживената улица. – Но след това имам обедна почивка.
Можете ли да изчакате половин час? – Тя посочи към коридора
зад себе си и стъклената врата в дъното му, откъдето
проникваше слънчева светлина. – Имаме вътрешна градина. В
такъв прекрасен ден бихте могли да ме почакате там.
Рун погледна табелката с името ѝ на регистратурата.
– Благодаря ви, госпожице Соломон.
Тя примига изненадано с гъстите си кадифени мигли.
– О, аз не съм… Клиниката е на сестра ми. Тя отиде на
почивка и ме помоли да я замествам през това време.
Вещицата махна отново към коридора, грациозна като
кралица.
Рун я последва, стараейки се да не вдишва по много от
аромата ѝ на евкалипт и лавандула.
Не се дръж като шибан перверзник.
Слънчевите лъчи в коридора се преплитаха с тъмната ѝ като
нощта коса. Тя отвори стъклената врата, разкривайки вътрешен
двор с плочник, обграден от терасирана билкова градина. Денят
наистина беше прекрасен. Полъхът откъм реката полюшваше
растенията, разнасяйки успокоителните им благоухания.
Тя посочи масата от ковано желязо и столовете до една леха с
мента.
– Няма да се бавя.
– Добре – отвърна Рун, а тя не го изчака да седне, преди да
тръгне обратно към регистратурата.
Трийсетте минути минаха бързо, главно заради телефонните
обаждания, които проведе с Дек, Флин и няколко капитани от
Помощната гвардия. Когато стъклената врата се отвори отново,
той току-що беше оставил телефона си с намерението да се
наслади на няколко тихи минути.
Като видя натоварения поднос, който носеше вещицата, скочи
на крака да го поеме. Беше отрупан с чайник, изпускащ пара,
чаши, чиния със сирене, мед и хляб.
– Реших, че щом така или иначе съм в обедна почивка, може
да хапнем заедно – обясни тя.
– Нямаше нужда да носите и за мен – каза той, докато
оставяше подноса на масата, внимавайки да не разлее чая.
– Не е нищо особено. Пък и не обичам да ям сама.
Тя седна срещу него и се зае да нарежда приборите.
– Интересен акцент имате.
Не говореше с отривистото произношение на жителите на
града, а подбираше старателно всяка дума.
Тя намаза малко сирене върху филия хляб.
– Учителите ми бяха от една стара част на Пелиум, край
Раганско море. Явно съм го усвоила от тях.
Рун си наля чай, после напълни и нейната чаша.
– Пелиум е старо място.
Кафявите ѝ очи просветнаха.
– Така е.
Той я остави да отпие от чая си, преди да каже:
– Вече говорих с няколко други медвещери от града, но никой
не успя да ми даде отговор. Съзнавам, че вероятно се хващам за
сламки като удавник. Но преди да започнем разговора, бих
искал да ви помоля за… дискретност.
Тя сложи няколко фурми и зрънца грозде в чинията си.
– Питайте каквото желаете. Ще си остане между нас.
Той вдиша аромата на чая – мента, женско биле и нещо друго,
капчица ванилия и нещо… дървесно. Облегна се назад в стола
си.–
Добре. Знам, че времето ви е ограничено, затова ще говоря в
прав текст: според вас възможно ли е повреден магически
предмет да бъде поправен, при положение че нито вещици,
нито елфи, нито дори самите астери не са успели да го
поправят досега? Възможно ли е да бъде… изцелен?
Тя сипа малко мед върху парченцето сирене в чинията си.
– С магия ли е сътворен предметът, или е бил обикновен и
впоследствие му е вселена сила?
– Според легендите е бил направен с магия и може да го
използва само някой, надарен със силата на Звезделф.
– Хм. – Бистрите ѝ очи го огледаха, отчитайки цвета на
кожата и косата му. – Значи е елфически артефакт.
– Да. От Първите войни.
– За Рога на Луна ли говорите?
Никой от другите вещери не стигна толкова бързо до това зак-
лючение.
– Може би – отвърна уклончиво, но ѝ позволи да види
истината в очите му.
– Магията и силата на седемте свещени звезди не успяха да
го поправят – каза тя. – И много по-мъдри вещери от мен са
опитвали, но се е оказвало непосилно дори за тях.
Разочарованието натежа като оловна топка в стомаха му.
– Просто ми хрумна, че някой от вас, медвещерите, би могъл
да го излекува с вашите умения.
– Разбирам защо ви е дошла такава идея. Тази клиника е
пълна с чудеса, за чието съществуване дори не подозирах.
Учителите ми също. Лазери, камери и машини, способни да
погледнат в тялото ви както моята магия. – Очите ѝ се
озаряваха с всяка следваща дума и Рун за нищо на света не
можеше да извърне поглед от тях. – И сигурно…
Рун си замълча и я остави да помисли. Телефонът му
завибрира за съобщение и той побърза да го прекъсне.
Вещицата застина. Изящните ѝ пръсти се събраха върху
масата. Едно движение, една плавна реакция, подсказваща, че
нещо се е завъртяло в красивата ѝ глава. Въпреки това не
пророни и дума.
Като срещна погледа му отново, очите ѝ вече тъмнееха
предупредително.
– Възможно е с напредъка на медицината в наши дни някой
да намери начин да поправи счупен магически артефакт. Да
подходи към него не като към неодушевен предмет, а като към
нещо живо.
– Смятате, че могат да го поправят с нещо като лазер?
– Лазер, лекарство, кожна присадка, трансплантация…
съвременната наука отваря множество врати.
Мамка му!
– Дали ще помогне, ако ви кажа, че според древните елфи
Рогът можел да се поправи само със светлина, която не е
светлина, и с магия, която не е магия? Звучи ли ви като някоя
модерна технология?
– Да ви призная, не съм толкова сведуща по тази тема,
колкото сестрите ми. Моите познания са свързани с древните
лечителски методи.
– Няма нищо – каза Рун и стана от стола си. – Благодаря ви за
отделеното време.
Тя го погледна в очите с учудваща откритост. Без нито капка
страхопочитание.
– Сигурна съм, че сте достатъчно бдителен, принце, но все
пак бих ви посъветвала да внимавате.
– Да, знам. Благодаря. – Той потри тила си, събирайки
смелост за следващия си въпрос. – Според вас дали кралицата
ви би имала отговор?
Медвещицата килна глава настрани и разкошната ѝ коса се
разля през едното ѝ рамо.
– Кралицата ни… О! – Рун можеше да се закълне, че очите ѝ
помръкнаха от тъга. – Говорите за новата кралица.
– Хипаксия. – Името ѝ опари езика му. – И моите
съболезнования за предишната ви кралица.
– Благодаря – отвърна тъжно вещицата.
За миг раменете ѝ хлътнаха и главата ѝ увисна под невидимо
тегло. Хекуба бе обичана от народа си и дълго щяха да скърбят
по нея. Вещицата въздъхна и се изправи, сякаш бе свалила
пелерината на печалта.
– Хипаксия е в траур след смъртта на майка си. Няма да
приема посетители чак до появата си на Върховната среща. – Тя
се усмихна леко. – Може да я попитате тогава.
Рун изтръпна. Но поне нямаше да му се наложи да посети
вещицата, за която баща му искаше да го ожени.
– За жалост, този случай не може да чака до Върховната
среща.
– Тогава ще се моля на Ктона да намерите отговор другаде.
– Дано чуе молитвите ви.
Той направи няколко крачки към вратата.
– Дано пак се видим, принце – каза медвещицата, връщайки
се към обяда си.
Думите ѝ не бяха флирт, недискретна покана. Но дори по-
късно, докато седеше в помещението на Елфическите архиви и
проучваше последните медицински пробиви, Рун продължаваше
да мисли за тона ѝ и обещанието в него.
И осъзна, че така и не научи името ѝ.
40
На Виктория ѝ отне два дни да намери аномалии в камерите за
наблюдение из града и в първосветната мрежа. А когато
попадна на нещо, не се обади на Хънт. Изпрати му вестоносец.
– Вик каза да си завлечеш задника в кабинета ѝ. Онзи в
лабораторията – обяви Исая вместо поздрав, кацайки на
покрива на галерията.
Облегнат на вратата към стълбището, Хънт огледа командира
си. Обичайният блясък на Исая беше помръкнал и под очите му
имаше сенки.
– Толкова ли е страшно покрай Сандриел?
Исая прибра крилете си плътно до тялото.
– Мика я държи под контрол, но цяла нощ се занимавам с
ужасени хора.
– Войници?
– Войници, персонал, служители, съседи… Всички са на нокти
покрай нея. – Исая поклати глава. – Освен това не казва кога
очаква Полукс, за да ни държи в напрежение. Много добре знае
какъв страх вселява той.
– Може пък да ни провърви и кучият му син да си остане в
Пангера.
– Кога ни е провървявало чак толкова?
– Прав си. Никога. – Хънт се засмя горчиво. – Върховната
среща е чак след месец. – Цял месец в близост до Сандриел. –
Ако… ако имаш нужда от мен, дай сигнал.
Исая примига, оглеждайки Хънт от главата до върха на
ботушите му. И незнайно защо Хънт се засрами от изненадата
на командира заради предложението му. Исая сведе поглед към
покрива под еднаквите им ботуши, сякаш се зачуди на какво
или на кого се дължи новата му алтруистична нагласа. Но
накрая попита просто:
– Според теб Джесиба Рога наистина ли превръща бившите и
враговете си в животни?
Тъй като добре беше огледал съществата в малките
аквариуми из библиотеката, Хънт отвърна:
– Надявам се, че не.
Особено заради асистентката ѝ, която се преструваше, че не
заспива на бюрото си, когато ѝ се обади да я провери преди
двайсет минути.
Беше изпаднала в мрачно настроение, откакто Деклан ѝ
съобщи за Сабин. Хънт я посъветва да внимава с нея и Брайс
като че ли се съгласи да изчака новини от Виктория около
появите на демона – каквито и да било доказателства, че Сабин
използва силата от каналите за първосвет да го призовава,
защото собствената ѝ сила не беше достатъчна. Това важеше за
силата на повечето метаморфи, макар че Даника беше
изключение. Поредната причина за завистта на майка ѝ – и
мотив за убийство.
Нямаха новини от Рун освен вчерашното съобщение, че
проучвал нещо, свързано с Рога на елфите. Но поне Вик имаше
някакво попадение… Хънт попита:
– Вик не можа ли да дойде?
– Искаше да ти покаже нещо. Пък и ме съмнява Джесиба да
се зарадва, ако я види тук.
– Много съобразително от твоя страна.
Исая сви рамене.
– Джесиба ни съдейства и имаме нужда от ресурсите ѝ.
Глупаво ще е да изпитваме търпението ѝ. Не ми се ще да
превърне някого от вас в прасе.
Ето го и очаквания поглед: многозначителен и твърде дълъг.
Хънт вдигна ухилено ръце.
– Не се безпокой за мен.
– Мика ще те смачка като чук, ако застрашиш мисията.
– Брайс вече му каза, че не проявява интерес.
– И той няма да го забрави скоро.
Хънт не се и съмняваше. Кървавата задача, която му беше
възложил като наказание, задето двамата с Брайс го изложиха
така във фоайето на Комициума, още го тормозеше.
– Но нямах това предвид – продължи Исая. – Исках да кажа,
че ако не намерим извършителя, ако се окаже, че грешите за
Сабин, не само ще забравиш за намалената присъда, но Мика
ще обвини теб за всичко.
– Естествено.
Телефонът на Хънт извибрира и той го извади от джоба си.
И се задави. Не само заради съобщението от Брайс, което
гласеше Покривът не ви е гълъбарник, но и защото в даден
момент, вероятно докато се беше къпал или просто беше
оставил за малко телефона си на масата, беше сменила името
си в указателя му на „Брайс е мега яка“.
Под абсурдното име беше добавила снимка: онази, която си
беше направила в магазина за телефони, ухилена до уши.
Хънт се сдържа да не изръмжи от яд и написа в отговор: Ти
нямаш ли работа?
Брайс е мега яка написа: Как да работя, докато ми тъпчете
по главата?
Той отговори с въпрос: Как разбра паролата ми? Не ѝ
трябваше, за да използва камерата, но за да влезе в телефонния
му указател, ѝ беше нужна седемцифрената му комбинация.
Наблюдателна съм. След секунда добави: И целенасочено
гледах как я въвеждаш няколко пъти, докато се пулеше в
глупавия мач.
Хънт врътна очи и прибра телефона в джоба си, без да ѝ
отговори. Е, поне вече излизаше от меланхолията, в която се
беше забулила от дни.
Вдигна глава. Исая го наблюдаваше внимателно.
– Има по-лоши съдби от смъртта, да знаеш.
Хънт погледна към Комициума, зад чиито стени живееше
архангелката.
– Знам.
Брайс надникна смръщено през входната врата на галерията.
– Прогнозите не даваха дъжд. – Тя вдигна кисел поглед към
небето. – Явно някой не си е сдържал нервите.
– Намесата в климата е незаконна – изрецитира Хънт до нея,
пишейки съобщение в телефона си.
Беше ѝ направило впечатление, че не е сменил името, което
сама си беше въвела в телефонния му указател. Нито беше
изтрил смахнатата снимка под него.
Тя изимитира безгласно думите му, после каза:
– Нямам чадър.
– По въздух бързо ще стигнем до лабораторията.
– По-лесно ще е да си извикаме такси.
– В този час? В дъжда? – Той изпрати съобщението и прибра
телефона в джоба си. – Ще отнеме цял час само да пресечем
„Сентрал авеню“.
Дъждът брулеше града в неумолим порой.
– Може да ме удари светкавица.
Той ѝ предложи ръка и очите му проблеснаха.
– Добре че съм способен да те опазя.
И май наистина беше способен с толкова светкавици във
вените си.
Брайс въздъхна и изгледа намусено роклята и черните си
велурени обувки на високи токчета, които дъждът несъмнено
щеше да съсипе.
– Облеклото ми не е подходящо за летене…
Последната ѝ дума завърши с крясък, защото Хънт я грабна и
се изстреля в небето.
Тя се вкопчи в него и изсъска като котка:
– После трябва да се върнем за Сиринкс.
Хънт се понесе над задръстените, шибани от пороя улици,
където ванири и човеци се криеха под входове на сгради и
навеси. По тротоарите вървяха само минувачи с чадъри или
магически защитни куполи. Брайс зарови лице в гърдите му,
сякаш така можеше да се предпази от дъжда – и от
ужасяващата височина. Мирисът му я обгърна и тялото му
стопли бузата ѝ.
– По-бавно – нареди тя, впивайки пръсти в раменете и врата
му.
– Не се лигави – прошепна той в ухото ѝ и плътният му глас
пробяга по всички кости на тялото ѝ. – Огледай се, Куинлан.
Наслади се на гледката. – После добави: – Харесвам града,
когато вали.
Брайс не отлепи глава от гърдите му и той я стисна леко.
– Хайде – подкани я закачливо на фона на бибипкащи
клаксони и плисък на автомобилни гуми в дъждовни локви. А
после почти измърка: – Ще ти купя млечен шейк, ако
погледнеш.
Гърленият му изкусителен глас накара пръстите на краката ѝ
да се свият в обувките.
– Нека да е сладолед – измърмори тя и Хънт се засмя.
Открехна едно око. Принуди и другото да се отвори. Забила
пръсти в раменете му достатъчно силно, че да прониже кожата
му, опълчвайки се на всеки инстинкт, който крещеше на тялото
ѝ да се скове като камък, Брайс погледна града под тях през
дъждовната вода, стичаща се по лицето ѝ.
В пороя мраморните сгради лъщяха, сякаш бяха изваяни от
лунен камък, а сивите калдъръмени улици изглеждаха
полирани в сребристосиньо, оплискани със златисти петна от
първосветните лампи. От дясната ѝ страна портите на Стария
площад, Лунната гора и Пет рози изпъкваха насред обширната
панорама като извития гръбнак на езерен звяр, пробиващ
водната повърхност на три места. Кристалът им проблясваше
като разтапящ се лед. От такава височина булевардите, които
ги свързваха – и под които минаваха каналите на първосвета, –
приличаха на копия, хвърлени през града.
Вятърът клатеше буйно палмите и съскането на листата им
почти заглушаваше сприхавото бибипкане на шофьорите,
блокирани в трафика. Всъщност целият град сякаш беше
застинал – и само те двамата прелитаха с шеметна скорост над
него.
– Не е толкова страшно, нали?
Брайс го защипа по врата и смехът му погъделичка ухото ѝ.
Тялото ѝ май се притисна малко по-силно към масивната стена
на неговото. И ръцете на Аталар май я стиснаха малко по-
силно.
Погледаха мълчаливо как древните сгради от камък и тухла
преминават в модерни архитектурни творения от метал и
стъкло. Колите също ставаха все по-луксозни – очуканите
таксита отстъпваха място на черни седани със затъмнени
стъкла и униформени шофьори, наредени на опашки пред
високите небостъргачи. Значително по-чистите улици не бяха
толкова оживени – и по тях нямаше нито музикални клубове,
нито ресторанти, преливащи от храна, питиета и смях. Това
беше стерилна, дисциплинирана част от града, където целта
беше да се гледа не наоколо, а нагоре. Дъждовните мъгли,
увиващи се около горните етажи на сградите, бяха обагрени от
светлини и цветни реклами. Нямаше нужда да поглежда към
червеното петно от лявата си страна, за да се досети, че
минават покрай главната сграда на „Реднър Индъстрис“. Не
беше виждала или чувала Рийд през двете години след смъртта
на Даника – дори не ѝ писа, за да изкаже съболезнования.
Въпреки че Даника работеше в компанията му. Копеле.
Хънт се устреми към гигантската бетонна сграда, която Брайс
се беше опитала да заличи от паметта си, и кацна плавно на
една тераса на втория етаж. Отвори стъклените врати,
долепяйки карта за пропуск до някакво сканиращо устройство,
и обясни на Брайс:
– Виктория е таласъм.
Тя знаеше, но кимна и влезе след него. Двамата почти не
бяха говорили за онази нощ. За спомените ѝ от тогава.
Климатичната инсталация работеше с пълна мощ и Брайс
прегърна тялото си с ръце, а зъбите ѝ затракаха заради резкия
преход от бурята към студа в сградата.
– Върви бързо – посъветва я Хънт, избърсвайки дъждовната
вода от лицето си.
Повозиха се в един от претъпканите асансьори, извървяха два
коридора и накрая се озоваха пред входа на просторен кабинет
с изглед към малък парк.
Хънт отиде да се здрависа с Виктория през извитото стъклено
бюро на таласъмката.
После махна към Брайс.
– Брайс Куинлан, това е Виктория Варгос.
Виктория беше така добра да се престори, че я среща за пръв
път.
Голяма част от спомените ѝ за онази нощ бяха мъгляви. Но си
спомняше стерилната стая. И как Виктория ѝ пусна
аудиозаписа.
Този път обаче Брайс можеше да оцени красотата пред себе
си: тъмната коса, светлата кожа и прелестните зелени очи бяха
нагледно доказателство за пангерските ѝ корени, нашепващи
за слънчеви лозя и резбовани мраморни палати. Но грацията
във всяко нейно движение… Трябваше да е древна колкото
света, за да придобие такова изящество. Да научи тялото си да
се движи толкова плавно.
Върху нейното чело също беше татуиран ореол. Брайс прикри
някак изненадата си – паметта не ѝ беше поднесла тази
подробност. Знаеше, че феите са участвали в бунта на ангелите,
но не подозираше, че и други немалаки са се били под флага на
Дневната звезда на Шахар.
– Приятно ми е – поздрави я с топъл глас и поглед Виктория.
Аталар изглеждаше още по-добре наквасен от дъжда. Ризата
му полепваше по всеки изваян мускул на торса му. Нейната
коса обаче беше полепнала по главата ѝ, а гримът ѝ несъмнено
се беше размазал.
Брайс протегна ръка към Виктория, която я стисна здраво, но
приветливо, и ѝ се усмихна. Дори ѝ смигна.
Хънт измърмори:
– Кокетничи така с всеки, така че не се чувствай поласкана.
Брайс седна на единия от двата черни кожени стола от
другата страна на бюрото и запърха с мигли към Хънт.
– С теб също ли?
Виктория се засмя с плътен, разкошен глас.
– Заслужи си го, Аталар.
Хънт се намръщи и седна на стола с ниска облегалка,
предвиден за посетители с криле.
– Исая каза, че си намерила нещо – подхвана Хънт,
премятайки единия си глезен през коляно.
– Да, макар и не точно каквото поискахте.
Виктория заобиколи бюрото и подаде една папка на Брайс.
Хънт се приведе да надникне през рамото ѝ. Крилото му
докосна задната страна на главата ѝ, но той не го отмести.
Брайс примижа към зърнестата снимка. В долния десен ъгъл
имаше крак с извити хищнически нокти.
– Това…
– Заснето е снощи в Лунната гора. Проследявах
температурните колебания по главните булеварди, както ми
заръчахте, и засякох рязък спад. Само за две секунди.
– Призоваване – обади се Хънт.
– Да – потвърди Виктория. – Камерата е уловила само малка
част от крака му. Но наистина се е появил близо до главен
булевард, както подозирахте. Имаме още няколко смътни
попадения от други места из града снощи, само че на тях се
вижда още по-малко – нокът вместо цял крак.
Снимката беше неясна, но Брайс веднага разпозна онези
кръвожадни нокти, които никога нямаше да забрави.
Сдържа се да не докосне бедрото си. Да не си спомни как
онези прозрачни зъби разкъсват плътта ѝ.
Хънт и Виктория я погледнаха с очакване. Брайс напрегна
сили да изрече:
– Това е демон кристалос.
Хънт разпери крилото си още малко около нея, без да каже
нищо.
– Не открих температурни колебания в нощта на всяко от
убийствата – продължи Вик с мрачно изражение, – но засякох
такова около смъртта на Максимус Терциан. По-точно десет
минути преди това и на две пресечки от мястото. Няма
видеозапис, но пак има рязък спад на температурата с двайсет
и седем градуса в рамките на две секунди.
– Нападнал ли е някого снощи? – попита Брайс и гласът ѝ
прозвуча леко отнесен дори в собствените ѝ уши.
– Не – отговори Виктория. – Поне доколкото знаем.
Хънт още изучаваше внимателно снимката.
– Знаем ли къде е отишъл кристалосът?
Виктория му даде друг лист – карта на Лунната гора с
просторните ѝ паркове, крайречни алеи, внушителни вили и
комплекси на ванири и неколцина заможни човеци, най-
престижните училища и най-изисканите ресторанти в града. А в
сърцето ѝ: Бърлогата. Оградена от около шест червени точки.
Съществото се бе навъртало около високите ѝ стени. В
същинския център на територията на Сабин.
– В името на горящия Солас – пророни Брайс, скована от
ледена тръпка.
– Щеше да намери начин да влезе в Бърлогата, ако
набелязаната му плячка беше там – подхвана тихо Хънт. – Може
би е следвал стара диря.
Брайс проследи с пръст точките.
– И не е засечен другаде?
– В системата не излезе друго, освен вашето предположение
за близостта на появите му до първосветните канали под
главните булеварди и резките температурни спадове. –
Виктория въздъхна. – Изглежда, е търсил нещо. Или някого.
Кървави пръски и локви, изпотрошени кости, разкъсана
плът…
Парчета стъкло под стъпалата ѝ, остри зъби в кожата ѝ…
Топла силна ръка обгърна нежно бедрото ѝ. Стисна го леко.
Но когато Брайс вдигна поглед към Хънт, той гледаше
Виктория – с ръка върху голото ѝ бедро и крило, извито
закрилнически около нея.
– Как го изгуби?
– Просто изчезна безследно.
Хънт погали с палец крака ѝ, малко над коляното. Бавен,
утешителен допир.
И прекалено разсейващ.
Виктория се приведе напред да посочи друго място на
картата и зелените ѝ очи се вдигнаха от нея, забелязвайки
ръката на Хънт. Погледът ѝ се напрегна, но таласъмката
продължи:
– Тук е засечен за последно от камерите ни. – Розовата порта
в Пет рози. Далеч от територията на Сабин. – Както казах,
после изчезва безследно. Два отряда и една глутница от
Помощната гвардия го издирват цял ден, но безуспешно.
Хънт свали ръка от бедрото на Брайс, оставяйки студено
място върху кожата ѝ. Тя вдигна поглед към лицето му и
веднага разбра причината: Виктория се взираше
предупредително в него.
Брайс избарабани с лакирани нокти по хромирания
подлакътник на стола.
Е, поне знаеше какво ще правят след вечеря.
41
Дъждът не спираше.
Хънт не можеше да прецени дали е за добро, защото поне
улиците се бяха опразнили, с изключение на ванирите,
свързани с водата, или е калпав късмет, защото дъждът
отмиваше мириса на демона, скитащ наоколо.
– Хайде деее… – ядосваше се Брайс.
Облегнат отвътре до входната врата на галерията, Хънт се
зачуди дали да не извади телефона си, за да заснеме сцената
пред себе си: Сиринкс беше забил нокти в килима и дереше
гърлото си от мяукане, защото Брайс го беше хванала за
задните крака и го дърпаше към вратата.
– Това е просто вода! – натърти тя през стиснати зъби,
дръпвайки отново.
– Иииттцццц! – изрева Сиринкс.
Брайс беше поискала да оставят Сиринкс в апартамента ѝ,
преди да тръгнат към Пет рози, за да разследват случая.
Тя изпухтя отново и напрегна крака за опора, теглейки
химерата.
– Отиваме у дома!
Зеленият килим се надигна от паническия захват на Сиринкс,
но ноктите му започваха да се откачват един по един.
Ктона да му е на помощ! Хънт се подсмихна и реши да
направи услуга на Джесиба Рога. Преди Сиринкс да е задращил
по дървения под, той го обгърна в хладен вятър и сбърчил
съсредоточено чело, го вдигна от килима и го понесе през
въздуха към отворените си ръце.
Химерата примига учудено насреща му, после се наежи и
оголи ситните си бели зъби.
– Да ги нямаме такива, зверче – каза спокойно Хънт.
Сиринкс изпръхтя сърдито и се отпусна.
Хънт вдигна поглед към Брайс и тя също примига смаяно. Той
ѝ се ухили.
– Ти ще продължаваш ли да цвърчиш?
Куинлан измърмори нещо, но пороят погълна думите ѝ.
Сиринкс се скова до гърдите на Хънт, когато излязоха в мократа
вечер, а Брайс заключи вратата зад тях. Понакуцваше леко.
Явно пак беше претоварила бедрото си заради дърпаницата с
химерата.
Хънт не каза нищо, а просто ѝ предаде Сиринкс, който едва
не съдра роклята ѝ. Знаеше, че кракът я боли. Че дори войната
на инати с домашния ѝ любимец е била достатъчна да
възобнови болката. Но щом така глупаво отказваше да я
прегледа специалист, хубаво. Нейна си работа.
Той си премълча, а Брайс, вече с полепнала по главата коса,
прегърна Сиринкс и пристъпи по-близо до Хънт. Чувствителен
към всяка точка на допир между телата им, той я вдигна на
ръце, размаха криле и се изстреля в бурното небе, докато
химерата пръхтеше и съскаше.
Сиринкс им прости, като влязоха в кухнята мокри до кости, и
Брайс допълнително изкупи вината си с повечко храна в
паничката му. После се преоблече в спортен екип и трийсет
минути по-късно вече стояха пред Розовата порта. Розите,
глициниите и множеството други цветя по нея лъщяха от дъжда
под първосвета на лампите около близкото кръгово движение.
Малкото коли, въртящи се по него в бурната нощ, поемаха или
по някоя от градските улици, или по „Сентрал авеню“, което
минаваше под портата и се превръщаше в дългата тъмна линия
на Източния път.
Хънт и Брайс заоглеждаха през проливния дъжд площада,
портата, кръговото движение.
Но от демона, пълзял през записите на Вик, нямаше и следа.
С периферното си зрение Хънт забеляза, че Брайс потрива
бедрото си, за да разсее болката. Той стисна зъби, но и този път
не я нахока.
Не му се слушаше поредната лекция за тарторско
алфазаднишко поведение.
– Така – подхвана Брайс. Крайчецът на конската ѝ опашка се
беше извил от водата. – Понеже ти си откачалката с десетки
снимки от сцени на убийства, поверявам разследването на теб.
– Много смешно.
Хънт извади телефона си, щракна я как стои нацупена под
дъжда, и отвори снимката, която беше направил на
разпечатките от Вик.
Брайс се притисна към него, за да разгледа снимката на
телефона му. Топлината на тялото ѝ беше като примамлива
песен. Той отказа да ѝ се поддаде, заставайки съвършено
неподвижно. Брайс вдигна глава.
– Онази камера там е заснела крака му – каза тя и посочи
една от десетте камери, монтирани върху самата порта.
Хънт кимна, оглеждайки Розовата порта и всичко около нея.
Нямаше следа от Сабин. Не че очакваше бъдещият прим да
стои насред площада и да призовава демони като някой
шарлатанин. Особено на толкова публично място, гъмжащо от
туристи.
През вековете, откакто елфите бяха решили да обвият
портата си с цветя и пълзящи растения, Розовата порта се беше
превърнала в една от най-големите туристически атракции.
Хиляди се стичаха тук всеки ден, за да отдадат капка от силата
си и да си пожелаят нещо пред циферблата ѝ, почти скрит от
бръшлян, както и да снимат удивителните дребни същества,
които си правеха гнезда и хралупи в зелената ѝ плетеница. Но
по това време, в такъв порой, дори край Розовата порта беше
пусто. И тъмно.
Брайс пак разтри проклетото си бедро. Той преглътна яда си
и попита:
– Дали демонът не е напуснал града?
– Дано не е.
Широкият Източен път се проточваше в права линия през
тъмните хълмове, обгърнати в кипариси. Сред тях проблясваха
шепа златисти светлинки – първосветите на фермите и вилите,
разпръснати сред лозя, пасбища и маслинови горички. Отлични
скривалища.
Пресякоха заедно улицата към малката градинка в центъра
на кръговото. Брайс огледа мокрите дървета около тях.
– Виждаш ли нещо?
Хънт понечи да поклати глава, но застина. Мярна нещо от
другата страна на мраморния кръг, върху който се издигаше
портата. Извади телефона си и светлината от екрана се отрази
по силните черти на лицето му.
– Може да сме грешили за първосветните канали.
– Защо?
Той ѝ показа картата на града, която беше отворил на
телефона си, и прокара пръст по „Уорд авеню“. После по
„Сентрал“. И главната улица.
– Кристалосът се е появявал покрай всички тези улици. И
мислехме, че е заради близостта им до каналите. Но забравяме
какво се намира под самите улици; място, благодарение на
което демонът може да се появява и изчезва незабелязано.
Идеалното място, откъдето Сабин да призове адско изчадие и
да го изпрати в града.
Той посочи нещо от другата страна на портата.
Канализационна шахта.
Брайс простена.
– Сигурно се шегуваш.
– Богове, как смърди – изсъска Брайс над бученето на водата,
притиснала лице в лакътя си, и коленичи до Хънт, за да
надникне в отворената шахта. – Мамка му!
Подгизнал от дъжда и коленичил в Огенас знае какво на
тротоара, Хънт се подсмихна, обхождайки бавно с лъча на
фенерчето си влажните тухли на тунела и мътната тъмна река,
надигнала се в коритото си заради водопадите от дъжд, които
се изливаха през решетките.
– Това е канализация – изтъкна той. – Какво очакваше?
Брайс му показа среден пръст.
– Ти си воинът следовател и каквото още там се наричаш. Не
може ли само ти да търсиш улики долу?
– Наистина ли вярваш, че Сабин би оставила толкова ясна
диря?
– Може да има следи от нокти.
Тя огледа древния камък. Но Хънт не знаеше защо си прави
труда. Навсякъде имаше следи и драскотини от нокти.
Вероятно от отрепките, които живееха и ловуваха долу от
векове насам.
– Това не ти е криминален сериал, Куинлан. Не е толкова
лесно.
– Никой не обича задници, говорещи покровителствено,
Аталар.
Устата му се изви нагоре. Брайс пак впери поглед в сумрака
под тях, стиснала устни, сякаш можеше със силата на волята си
да извика кристалоса и Сабин. Хънт вече беше писал на Исая и
Вик да приготвят още камери за района около портата и
канализационните шахти наблизо. Помръднеше ли някоя от
решетките, щяха да разберат. Не смееше да ги изпрати след
Сабин. Още не.
– Трябва да слезем – обяви накрая Брайс. – Може да доловим
мириса ѝ.
– Ти не си направила Скока – напомни ѝ внимателно той.
– Спести ми закрилническите простотии, ако обичаш.
В името на Ада, тази жена щеше да го побърка.
– Няма да сляза долу без още поне тон оръжия. – Беше
въоръжен само с два пистолета и нож. – Дори да не говорим за
демона, ако Сабин е долу…
Въпреки че превъзхождаше Сабин по сила, заради
възпрепятстващите заклинания на вещиците в мастилото на
ореола му можеше да се каже, че е с вързани ръце.
Тоест всичко щеше да опре до груба физическа сила, а макар
и в това отношение да я превъзхождаше, Сабин беше
смъртоносен противник. Мотивиран. И подъл като змия.
Брайс се намръщи.
– Мога да се грижа за себе си.
След показното на стрелбището Хънт не се и съмняваше.
– Не става дума за теб, сладурче. Говорим за моята кожа.
– Няма ли как да ни защитаваш със светкавичните си
чудесии?
Той потисна още една усмивка заради израза „светкавични
чудесии“ и отговори:
– Долу има вода. Не е много мъдро да използваш светкавици
във вода.
Тя му стрелна кръвнишки поглед. Хънт ѝ отвърна със същия.
И се почувства, сякаш е издържал някакво изпитание, когато
Куинлан му се поусмихна.
Избягвайки леката ѝ усмивка, Хънт продължи да оглежда
мръсната река под тях.
– Всички канали се изливат в Истрос. Може някой от Морета
и океани да е видял нещо.
Брайс вирна вежди.
– Защо мислиш така?
– Реката е подходящо място за изхвърляне на трупове.
– Но демонът е оставил труповете. Като че ли не е имал
интерес да ги крие. Той или Сабин. Може би тя цели да
застраши имиджа на Мика.
– Това е само теория засега – предупреди я Хънт. – Имам един
информатор от Морета и океани, който може да ни помогне.
– Да вървим към пристанището тогава. И без това по тъмно е
по-малко вероятно да ни забележат.
– Но два пъти по-вероятно да ни нападне някой гладен
хищник. Ще идем по светло.
Боговете знаеха, че вече рискуваха достатъчно, идвайки тук.
Хънт свали металната решетка върху шахтата. А като видя
ядосаното ѝ мърляво лице, се засмя. И преди да е размислил,
каза:
– Много се забавлявам с теб, Куинлан. Въпреки потресаващия
случай, въпреки всичко не съм се забавлявал така от много
време.
Всъщност никога.
Можеше да се закълне, че Брайс се изчерви.
– Ако се позадържиш повечко край мен, Аталар – отвърна тя,
бършейки мръсотията от краката и ръцете си, – май ще успееш
да се отървеш от тоя бастун в задника си.
Той не отговори. Вместо това се чу щрак.
Брайс се завъртя към него и видя вдигнатия му телефон. С
който току-що я беше снимал.
Хънт се ухили и белите му зъби прорязаха дъждовния сумрак.
– Предпочитам да имам бастун в задника, отколкото да
приличам на удавен плъх.
Брайс изми обувките и ръцете си на чешмата на покрива. Не
искаше да внася кал и мръсотия в дома си. Дори накара Хънт да
се събуе в коридора и не погледна дали смята да се изкъпе,
преди да хукне към собствената си стая и да пусне водата в
банята.
Остави дрехите си на купчина в ъгъла и започна да се търка,
сапунисва и пак да се търка под врялата вода. А като си спомни
как беше коленичила на мръсната улица, вдишвайки каналния
въздух, се изтърка още веднъж.
След двайсетина минути Хънт почука на вратата ѝ.
– Не забравяй да се измиеш между пръстите на краката.
Въпреки че вратата беше затворена, тя покри голото си тяло.
– Изчезвай.
Гърленият му смях я достигна въпреки шуменето на водата.
– Сапунът в стаята за гости свърши. Имаш ли друг?
– Има няколко в шкафа в коридора. Избери си.
Той измърмори половинчато „благодаря“ и си тръгна. Брайс
се насапуниса отново. Отврат. Този град беше толкова гнусен. И
дъждът само влошаваше положението.
Хънт пак почука на вратата.
– Куинлан.
Сериозният му тон я накара да спре водата.
– Какво има?
Тя се уви в кърпа и тръгна към вратата, подхлъзвайки се на
плочките. Хънт стоеше облегнат на входа на спалнята ѝ, гол от
кръста нагоре. Сигурно щеше да поогледа мускулите му, ако
лицето му не беше толкова сериозно.
– Ще ми отговориш ли на един въпрос?
Тя преглътна и го обходи с поглед от глава до пети.
– Въпрос?
– Какво е това, по дяволите?
Хънт протегна ръка и отвори големия си юмрук.
Вътре имаше лъскав лилав еднорог.
Тя грабна играчката от шепата му и тъмните му очи грейнаха
иронично.
– Защо ровиш из нещата ми? – попита Брайс.
– Защо държиш кутия с еднорози в шкафа си?
– Този е еднорог пегас. – Тя погали лилавата му грива. – Казва
се Желенце.
Хънт я изгледа недоумяващо. Брайс мина покрай него,
блъсвайки го грубо, и отиде при шкафа в коридора, чиито врати
зееха отворени, а кутията ѝ с играчки беше свалена на един от
долните му рафтове. Хънт я последва.
– Сапуните са ето тук – заяви тя, посочвайки рафта на
нивото на очите му. – Но ти реши да свалиш кутията от най-
горния рафт?
Бузите му като че ли пламнаха.
– Видях нещо лилаво и лъскаво.
Тя примига насреща му.
– И си помислил, че е секс играчка, нали?
Той си замълча.
– Мислиш ли, че бих държала вибратора си в шкафа в
коридора?
Той скръсти ръце.
– Интересува ме защо имаш цяла кутия с такива неща.
– Защото ми харесват. – Тя остави внимателно Желенце в
кутията и извади оранжево-жълта играчка. – Това е пегасът ми
Прасковени мечти.
– Ти си на двайсет и пет.
– Е, и? Те са лъскавички и мекички. – Тя понамачка обичливо
Прасковени мечти, върна я в кутията и извади еднорог с дълги
крака, ментовозелена козина и розова грива. – А това е
Принцеса Еклерче.
Вдигна брокатената играчка пред Умбра Мортис и едва не
прихна в смях от абсурдната картинка.
– Името не пасва на цветовете ѝ. И защо всичките си ги
кръстила на храни?
Тя погали единия хълбок на еднорога, обсипан с лилав
брокат.
– Защото са толкова сладки, че ти иде да ги изядеш. Всъщност
когато бях на шест, изядох една.
Устата му трепна в лека усмивка.
– Лъжеш.
– Казваше се Ананасово блясъче и крачетата ѝ бяха толкова
пухкави и лъскавички, и един ден просто не издържах, и… си
отхапах от нея. Оказа се, че отвътре наистина имат желе. Но не
от това, което се яде. Майка ми веднага се обади в
токсикологията.
Той огледа кутията.
– И си ги пазиш, защото…
– Защото ме радват. – Все така насмешливият му поглед я
накара да добави: – Добре де. Щом чакаш по-сериозно
обяснение, Аталар, ето го: когато започнах да си играя с тях,
другите деца спряха да се отнасят с мен като с пълен изрод.
Кончетата „Звездна фантазия“ бяха играчки номер едно в
списъка с желани подаръци за Зимното слънцестоене на всяко
петгодишно момиченце. И не бяха равни. Горката Принцеса
Еклерче беше най-често срещана. Но виж, Желенце… – Тя се
усмихна на лилавия еднорог пегас и спомените, които ѝ
носеше. – Майка ми напусна Нидарос за пръв път от години, за
да ми я купи от един от големите градове, на два часа път. Тя
беше най-ценната придобивка от колекцията „Звездна
фантазия“. Не просто еднорог, нито просто пегас, а и двете.
Веднага щом се появих с това бебче в училище, ме приеха в
лоното.
Очите му просветнаха, а тя внимателно върна кутията на
горния рафт.
– Повече никога няма да ти се присмивам за тях.
– Добре. – Тя се обърна към него и внезапно осъзна, че още е
по кърпа, а той още е гол от кръста нагоре. Грабна кутията със
сапуните и му я подаде. – Ето. И следващия път, като ти хрумне
да разгледаш вибраторите ми, просто попитай, Аталар. – Тя
кимна към вратата на спалнята си и му намигна. – В лявото ми
нощно шкафче са.
Той пак се изчерви.
– Не исках да… Ти си направо таралеж в гащите.
Тя затвори вратичката на шкафа с хълбок и тръгна с лежерна
стъпка към спалнята си.
– Предпочитам да съм таралеж в гащите – подхвърли лукаво
през голото си рамо, – отколкото тършуващ перверзник.
Ръмженето му се чуваше чак до банята ѝ.
42
Под светлината на късното утро река Истрос сияеше в
тъмносиньо и бистрите ѝ води разкриваха древните останки,
разпилени сред светлите камъни и полюшващите се водорасли
по дъното ѝ. Артефакти от различни векове в историята на
Лунния град ръждясваха из коритото ѝ, пробирани от
съществата, които се препитаваха, изваждайки на сушата
захвърлените в реката боклуци.
Говореше се, че някога градоуправниците опитали да
наложат солени глоби за всеки, заловен да изхвърля разни
неща в реката, но събирачите на подводни съкровища така се
разбунтували, че Речната кралица се принудила да отхвърли
законопроекта.
В небето прелитаха ангели, вещици и крилати метаморфи,
странейки от мъгливата мрачина на Костения квартал.
Снощният порой беше отстъпил място на ясен пролетен ден –
нямаше и следа от блещукащите светлинки, които се виждаха
под водната повърхност в мрачно време.
Брайс изгледа смръщено един гигантски син рак, който
щъкаше по дъното край каменния кей и чоплеше бирените
бутилки, сувенири от нечий запой миналата нощ.
– Слизал ли си в града на мерите?
– Не. – Хънт разтръска криле и едното от тях докосна рамото
ѝ. – Предпочитам да си стоя на сушата. – Речният бриз повя,
прохладен въпреки топлия ден. – А ти?
Тя потри с длани ръцете си през гладката кожа на старото
яке на Даника, за да ги позатопли.
– Никога не са ме канили.
Малцина получаваха покана. Речните обитатели бяха прочути
с потайността си и не приемаха често гости от сушата в града
си под водната повърхност – Синия двор. На ден в дълбините се
спускаше по една стъклена подводница и в нея се качваха само
пътници с покана. А никой, дори надарен с белите дробове на
плувец или подсигурен с изкуствени средства, не дръзваше да
доплува до дъното. Не и покрай съществата, дебнещи в тези
води.
Глава с кестенява коса се показа над повърхността на
няколкостотин метра от тях и мускулеста ръка, частично обвита
в люспи, им махна, изчезвайки мигновено с проблясващи на
слънцето остри сиви нокти.
Хънт надникна към Брайс.
– Познаваш ли мери?
Тя кривна уста в лека усмивка.
– Една мера живееше в моя коридор през първата ми година в
университета. Купонясваше повече от всички ни, взети заедно.
Мерите умееха да се преобразяват в изцяло човешки тела за
кратко, но останеха ли в тази форма твърде дълго, оставаха в
нея завинаги – люспите им се съсухряха и се оронваха, хрилете
им се затваряха.
Мерата от общежитието ѝ разполагаше с огромна вана, за да
не ѝ се налага да влиза в Истрос веднъж дневно. Тя превърна
стаята си в парти терен още първия месец. Брайс и Даника
редовно ѝ гостуваха и дори влачеха Конър и Торн. До края на
годината целият етаж на общежитието беше толкова съсипан,
че наложиха на всички им солени глоби за нанесени щети.
Брайс се докопа до известието, преди родителите ѝ да го
намерят в пощенската кутия, и тихомълком погаси глобата със
знаците, които изкара през лятото, продавайки сладолед.
Сабин получи писмото, изплати глобата на Даника и я наказа
да събира боклук в Полята цяло лято.
Щом се държиш като боклук – беше казала на дъщеря си, –
ще прекарваш дните си в боклук.
Разбира се, есента Брайс и Даника се облякоха като
боклукчийски кофи за Есенното равноденствие.
Водите на Истрос бяха достатъчно бистри, за да гледат Брайс
и Хънт как могъщото мъжко тяло плува към тях.
Червеникавокафявите люспи по дългата му опашка отразяваха
светлината като лъсната мед. Прорязваха ги черни райета и
контрастната шарка продължаваше нагоре по целия му торс.
Приличаше на воден тигър. Голата кожа по раменете и гърдите
му имаше силен слънчев загар, навярно от часове, прекарани
близо до повърхността на водата или върху скалите на някое
уединено заливче по крайбрежието.
Той отново подаде глава и отметна с ноктести ръце дългата до
челюстта си кестенява коса.
– Дълго време мина – ухили се на Хънт.
Хънт се усмихна на мера, който газеше през водата към тях.
– Радвам се, че не си прекалено зает покрай новата си титла
да ми обърнеш внимание.
Мерът махна небрежно с ръка, а Хънт привика Брайс.
– Брайс, това е Тарион Кетос. – Тя се доближи до бетонния
ръб на кея. – Стар приятел.
Тарион пак се ухили на Хънт.
– Не по-стар от теб.
Брайс се поусмихна на мера.
– Приятно ми е.
Светлокафявите очи на Тарион проблеснаха.
– Удоволствието е изцяло мое, Брайс.
Боговете да са му на помощ. Хънт се прокашля.
– Идваме по официална работа.
Тарион преплува останалите няколко метра до кея и бутна с
опашка синия рак във водата. Опря ръце с дълги нокти в бетона
и чевръсто надигна масивното си тяло от реката. Хрилете под
ушите му се затвориха веднага щом прехвърли дишането си
през носа и устата. Потупа с длан намокрения бетон до себе си
и смигна на Брайс.
– Поседни, Хубави крачета, и ми разкажи какво става.
Брайс се засмя.
– Опасен си.
– Всички така разправят.
Хънт врътна очи. Брайс обаче седна до мера, без да я е грижа,
че ще намокри зелената рокля, която носеше под коженото яке.
Събу бежовите си обувки на токчета и потопи крака във водата,
джапайки леко. При други обстоятелства Хънт би я дръпнал от
ръба и би я смъмрил, че ще е цял късмет, ако загуби само
краката си. Но докато Тарион беше с тях, никой от речните
обитатели нямаше да ѝ посегне.
Тарион я попита:
– От 33-ти ли си, или от Помощната гвардия?
– Нито едното, нито другото. Консултирам Хънт по един
случай.
Тарион изхъмка.
– А какво мисли приятелят ти за това, че работиш с прочутия
Умбра Мортис?
Хънт седна от другата му страна.
– Много деликатно, Тарион.
Но Брайс му отвърна с широка усмивка.
Почти същата като тази, която даде и на него сутринта,
когато надникна в стаята ѝ, за да провери дали е готова.
Естествено, очите му отскочиха директно към лявото нощно
шкафче. И тогава усмивката ѝ стана свирепа, сякаш знаеше
какво се върти в главата му.
Миналата вечер, като отвори шкафа в коридора, определено
не търсеше секс играчките ѝ. Но като мярна нещо лилаво и
лъскаво – добре де, може би онази мисъл му щукна за миг, –
просто свали кутията, преди да успее да се замисли.
А сега, когато вече знаеше къде държи секс играчките си, не
можеше да не надникне към нощното шкафче и да си я
представи в леглото, облегната на възглавниците и…
Затова и не спа особено спокойно.
Тарион опъна ръце назад и се подпря на тях, демонстрирайки
мускулестия си корем.
– Какво толкова казах? – попита невинно.
Брайс се засмя и съвсем неприкрито заоглежда изваяното
тяло на мера.
– Нямам си приятел. Искаш ли позицията?
Тарион се подсмихна.
– А ти обичаш ли да плуваш?
Хънт не можа да понесе повече от това с едно-единствено
кафе в организма си.
– Знам, че си зает, Тарион – процеди през зъби, с достатъчно
остър тон, че мерът да откъсне вниманието си от Брайс, –
затова няма да ти отнемаме много време.
– Отнемайте колкото искате – каза Тарион с мъжкарска
провокативност в очите. – Речната кралица ми позволи да
почивам тази сутрин, така че съм ваш.
– Работиш за Речната кралица? – попита Брайс.
– Аз съм просто дребен ратай в двора ѝ, но да.
Хънт се приведе напред, за да улови погледа на Брайс.
– Току-що го повишиха в капитан на разузнавателната
служба. Не се заблуждавай от чара и вятърничавото му
поведение.
– По една случайност чарът и вятърничавото поведение са ми
любими черти – обяви Брайс и на свой ред смигна на Тарион.
Усмивката на мера се разшири.
– Внимавай, Брайс. Може да реша, че те харесвам, и да те
взема с мен под водата.
Хънт го изгледа предупредително. Някои от по-жестоките
мери го правели едно време – завличали човешки жени в
подводните си дворове и ги държали там, затворени в
огромните въздушни мехури, обгръщащи части от палатите и
градовете им, откъдето не можели да се доберат до
повърхността.
Брайс махна небрежно.
– Искаме да ти зададем няколко въпроса, ако нямаш нищо
против.
Тарион даде съгласие с ленив жест на едната си ноктеста и
ципеста ръка. Шарките на мерите бяха всевъзможни и ярки:
различни цветове, райета и петна, а опашките им можеха да са
с дълги, къси или съвсем фини перки. В повечето случаи
магическите им дарби бяха свързани с водата, макар че някои
умееха да образуват бури. Речната кралица, която беше
наполовина мер и наполовина речен дух, можела да призовава
най-унищожителните стихии, способни да пометат цял
Лунатион.
Според легендите била дъщеря на Огенас, родена от великата
река, обкръжаваща света, и сестра на Океанската кралица,
мистериозната владетелка на петте океана на Мидгард. Хънт
смяташе, че шансът легендите да са верни е петдесет на
петдесет, но жителите на Лунния град за всеки случай се
стараеха да не ядосват Речната кралица. Дори Мика винаги се
отнасяше почтително към нея.
Хънт попита:
– Да си виждал нещо необичайно напоследък?
Опашката на Тарион се полюшваше мудно в блещукащите
води.
– Какъв случай разследвате? Убийство?
– Да – потвърди Хънт.
Лицето на Брайс се обтегна.
Тарион изтрака с нокти по бетона.
– Сериен убиец?
– Просто отговори на въпроса, задник.
Тарион погледна Брайс в очите.
– Ако говори така и на теб, не се колебай да го сриташ в
топките.
– Много би ѝ харесало – измърмори Хънт.
– Хънт научи по трудния начин, че не бива да ме ядосва –
отвърна мило Брайс.
Тарион се усмихна злорадо.
– Трябва да ми разкажеш някой път.
– Ще ти се – изпръхтя Хънт.
– Има ли случаят ви нещо общо с това, че Змийската кралица
прибра хората си от улиците миналата седмица?
– Да – отвърна предпазливо Хънт.
Очите на Тарион притъмняха, напомняйки му колко опасен
можеше да е мерът и че речните същества неслучайно стоят
настрана от него.
– Мъти се нещо лошо, а?
– Опитваме се да го възпрем – каза Хънт.
Мерът кимна сериозно.
– Ще поразпитам тук-там.
– Дискретно, Тарион. Не бива да се разчува.
Тарион се плъзна във водата и отново бутна клетия рак, който
тъкмо беше успял да се изкачи обратно на кея. Мощната му
опашка се замята, поддържайки го с лекота на място, когато
мерът се обърна да погледне Хънт и Брайс.
– Да посъветвам ли кралицата ми и тя да прибере хората си?
– Засега не виждам опасност – каза Хънт, – но не пречи да я
предупредиш.
– За какво да я предупредя?
– За демон от старата школа, наречен кристалос – обясни тихо
Брайс. – Чудовище от Ямата, създадено от самия Звездоядец.
Тарион се умълча за миг и загорялото му от слънцето лице
пребледня.
– Мамка му! – каза накрая и прокара пръсти през мократа си
коса. – Ще разпитам – обеща отново.
Някакво раздвижване надолу по течението привлече погледа
на Хънт. Черна лодка се носеше към мъглите на Костения
квартал.
На Черното пристанище, щръкнало от ярката брегова линия
на града като тъмен меч, група опечалени стояха под черните
арки и се молеха лодката да пренесе през реката загърнатия с
плащаница боров ковчег.
Около нея широките, извити люспести гърбове на незнайни
същества пробиваха водната повърхност, обикаляха малкия
плавателен съд. Чакаха последната дума на съдбата – и обяда
си. Тарион проследи погледа му.
– Залагам пет знака, че ще се преобърне.
– Ужасно – изсъска Брайс.
Тарион замахна закачливо с опашка и оплиска краката ѝ.
– Няма да се обзалагам за твоето Отплаване, Хубави крачета.
Обещавам. – Той опръска и Хънт. – А всички знаем, че твоята
лодка ще се преобърне още на броени метри от брега.
– Много смешно.
Иззад тях дотърча видра в жълта светлоотразителна жилетка,
стиснала водоустойчива тръба за съобщения в острозъбата си
уста. Само погледна към тях, преди да скочи в реката и да
изчезне. Брайс прехапа устна и от гърлото ѝ се изниза остро
цвърчене.
Дори Хънт не можеше да устои на безстрашните пухкави
вестоносци. Въпреки че бяха истински животни, а не
метаморфи, притежаваха необикновен интелект заради
древната магия във вените си. Бяха се утвърдили като
разносвачи на неелектронни съобщения между живеещите в
трите дяла на Лунния град: мерите в реката, косачите в
Костения квартал и гражданите на самия Лунатион.
Тарион се засмя на неприкритото умиление по лицето на
Брайс.
– Дали и косачите си умират по тях?
– Обзалагам се, че дори Подземния крал църка, като ги види –
отвърна Брайс. – Те са една от причините да се преместя тук.
Хънт вдигна вежда.
– Сериозно?
– Видях ги за пръв път като дете и ми се сториха най-магичес-
ките неща на света. – Тя се усмихна сърдечно. – Още мисля
така.
– Големи думи, като се има предвид професията ти.
Тарион килна глава към тях.
– С какво се занимаваш?
– С антикварни стоки – отговори Брайс. – Ако ти попадне
нещо интересно на дъното, дай знак.
– Ще ти изпратя вест по някоя видра.
Хънт се изправи и подаде ръка на Брайс.
– Дръж ни в течение.
Тарион му козирува театрално.
– Доскоро – каза, разтвори хриле и се гмурна.
Двамата го погледаха как се устремява към дълбините на
реката, следвайки пътя на видрата, и се спуска все по-
надълбоко и по-надълбоко към далечните блещукащи
светлинки.
– Голям чаровник – отбеляза Брайс, докато Хънт ѝ помагаше
да се изправи, хванал лакътя ѝ с другата си ръка. Тя се задържа
там, прогаряйки плътта ѝ дори през кожата на якето.
– А да го видиш в човешката му форма. Направо се изтрепват
да са покрай него.
Тя се засмя.
– Как се запознахте?
– Миналата година имаше няколко убийства на мери. – Очите
на Брайс притъмняха от спомена. Само за това тръбяха по
новините. – Малката му сестра беше една от жертвите. Мика ме
назначи да разследвам случая. С Тарион работихме заедно
няколко седмици.
И губернаторът му се отплати, намалявайки с цели три
бройки дълга му.
Тя изтръпна.
– Вие двамата ли заловихте убиеца? По новините съобщиха,
че е арестуван, но не и от кого. Дори не казаха кой е бил.
Хънт пусна лакътя ѝ.
– Да, ние го заловихме. Беше един метаморф пантера.
Предадох го на Тарион.
– Предполагам, не е стигнал до Синия двор.
Хънт се загледа в танцуващите води.
– Не, не стигна.
– Брайс държи ли се добре с теб, Ати?
Седнала пред бюрото в изложбената зала на галерията, Брайс
измърмори:
– О, моля ти се – и продължи да работи по документите, които
ѝ беше изпратила Джесиба.
Хънт, разположен на стола от другата страна на бюрото –
същинско олицетворение на ангелската арогантност, – просто
попита огнената феичка до отворената желязна врата:
– Какво ще направиш, ако ти кажа, че не се държи добре с
мен?
Лехаба продължи да кръжи под свода, защото не смееше да
влезе в изложбената зала. Джесиба вероятно щеше да я види.
– Ще прегарям храната ѝ цял месец.
Хънт се засмя и звукът се плъзна по костите ѝ. Брайс се
усмихна напук на себе си.
Нещо тежко тупна глухо в библиотеката под тях и Лехаба
изфуча надолу по стълбището, съскайки:
– Лоша книга!
Брайс погледна към Хънт, който преглеждаше снимките на
демона отпреди няколко нощи. Няколко гарвановочерни кичура
коса увисваха над челото му, лъскави като коприна. Пръстите
му се свиха върху клавиатурата и той вдигна глава.
– Трябва ни повече информация за Сабин. Фактът, че е
подменила записите от кражбата на Рога е подозрителен, а и
думите ѝ в стаята за наблюдение онази нощ също са доста
подозрителни, но тези неща не я правят убиец. Не мога да я
докладвам пред Мика без неоспорими доказателства.
Тя потри тила си.
– Поне ако Рун беше намерил Рога, можехме да примамим
кристалоса с него…
Помежду им се спусна тишина. Хънт преметна единия си
глезен през коляно и протегна ръка към якето на Даника, което
беше захвърлила на стола до неговия, защото я домързя да го
закачи.
– Даника носи това яке на снимката в стаята ти за гости.
Защо си го запазила?
Брайс въздъхна тежко, благодарна, че е сменил темата.
– Даника държеше свои вещи в тукашния килер, вместо да ги
разнася до апартамента или до Бърлогата. Остави якето си тук
в деня, когато… – Тя пак въздъхна и надникна към тоалетната в
дъното на залата, където Даника се беше преоблякла часове
преди смъртта си. – Не исках Сабин да го взима. Щеше да го
изхвърли в боклука заради посланието на гърба му.
Хънт вдигна якето и прочете думите.
– С любов всичко е възможно.
Брайс кимна.
– Татуировката на гърба ми означава същото. Е, на някаква
шантава азбука, която беше намерила в интернет, но… Даника
имаше особена връзка с този израз. Само това ѝ беше казала
Оракула. Няма логика, защото Даника беше една от най-
несантименталните личности, които съм познавала, но… –
Пръстите ѝ се заиграха с амулета около врата ѝ, теглейки го
напред-назад по верижката. – Нещо я свързваше с тези думи.
Затова след смъртта ѝ запазих якето. И започнах да го нося.
Хънт остави внимателно якето на стола.
– Разбирам, че някои вещи си имат емоционална стойност. –
Замисли се за малко, после продължи: – Онази шапка, заради
която ме подиграваше…
– Не съм те подигравала. Просто не мислех, че си от типа
мъже, които носят такива.
Той пак се засмя – с онзи звук, който се плъзгаше по кожата
ѝ.
– Онази шапка беше първата ми придобивка, след като
пристигнах тук. Купих си я с първата заплата от Мика. – Едното
ъгълче на устата му се вирна в усмивка. – Видях я в един
спортен магазин и ми се стори толкова обикновена. Нямаш си
представа колко е различен Лунатион от Вечния град. От цяла
Пангера. И онази шапка просто…
– Символизираше разликата?
– Да. Струваше ми се като ново начало. Стъпка към по-
нормално съществуване. Е, доколкото е възможно за някого
като мен.
Тя се сдържа да не погледне към китката му.
– Значи ти си имаш шапка, пък аз си имам Желенце.
Усмивката му освети сумрачната галерия.
– Изненадвам се, че не си си татуирала Желенце някъде.
Очите му се спуснаха надолу по тялото ѝ, по късата, тясна
зелена рокля.
Пръстите на краката ѝ се свиха.
– Откъде знаеш, че не съм си я татуирала на някое скрито
местенце, Аталар?
Той явно прехвърли в главата си всичко, което вече беше
виждал. Откакто Хънт се нанесе, Брайс спря да се разхожда из
апартамента по бельо, но знаеше, че в дните преди това я е
огледал добре през прозореца. И е наясно, че остават съвсем
ограничен брой крайно интимни места, където би могла да се
крие друга татуировка.
Гласът му като че ли спадна с октава или две, когато я
попита:
– Така ли е?
На всеки друг мъж би отвърнала: „Защо не дойдеш да
провериш?“.
С всеки друг мъж вече щеше да е от другата страна на
бюрото. Да седи в скута му. Да разкопчава колана му. Да се
нанизва на члена му и да го язди, докато и двамата не
застенеха, не останеха без дъх…
Наложи си да върне поглед към документите.
– Има известен брой мъже, които можеш да разпиташ по
темата, ако ти е толкова любопитно.
Нямаше представа как успява да задържи гласа си толкова
стабилен.
Мълчанието на Хънт беше нажежено. Брайс дори не посмя да
погледне към него над компютъра.
Но неговият поглед остана прикован в нея, прогаряйки я като
дамга.
Буйният ритъм на сърцето ѝ отекваше в цялото ѝ тяло.
Опасно, глупаво, безразсъдно…
От гърдите на Хънт се изтръгна дълга напрегната въздишка.
Столът му простена под теглото му, а крилете му изшумолиха.
Тя пак не дръзна да го погледне. Защото наистина не знаеше
какво би направила, ако погледнеше.
Хънт каза с дрезгав глас:
– Трябва да се съсредоточим върху Сабин.
Това име ѝ подейства като леденостуден душ.
Да. Точно така. Разбира се. Защото задевките с Умбра Мортис
не бяха добра идея. Поради един куп причини, сред които
мъката му по изгубена любов и това, че беше собственост на
проклетия губернатор. И още милион препятствия по средата.
Преди да е събрала смелост да го погледне, Хънт попита:
– Хрумва ли ти как можем да я проучим по-отблизо? Дори да
разберем в какво психическо състояние се намира?
Тъй като трябваше да прави нещо с ръцете си и с
разгорещеното си тяло, Брайс се зае да принтира и да подписва
документите, изпратени от Джесиба.
– Ако я извикаме на официален разпит, ще разбере, че я
проучваме – каза Брайс и най-сетне вдигна поглед към него.
Лицето му беше пламнало, а очите му… В името на шибания
Солас, черните му очи грееха, изцяло съсредоточени в нейното
лице. Сякаш си представяше как я докосва.
Как я вкусва.
– Добре – каза грубо и прокара ръка през косата си.
Очите му се охладиха и тъмният огън в тях поугасна. Слава на
боговете.
Внезапно я споходи идея и макар че стомахът ѝ се сви от
ужас, Брайс пророни сподавено:
– Затова мисля, че трябва ние да отидем при нея с въпросите
си.
43
Бърлогата на вълците в Лунната гора се простираше на цели
десет пресечки – огромно имение, построено около диво място с
гъста гора и буйни треви, които според легендите виреели там
още преди някой да стъпи по тези земи. През железните порти,
вградени във внушителни варовикови арки, се виждаше
частният парк, чиито цветя тъкмо се пробуждаха под утринното
слънце. Сред тях подскачаха малки вълчета, хвърляха се едно
върху друго и гонеха опашките си под зоркия поглед на стари
вълци с посивели муцуни, отдавна разпуснати от бруталната си
служба в Помощната гвардия.
Стомахът ѝ така се преобърна, че Брайс се благодари, задето
не беше закусила. Почти не беше мигнала през нощта,
обмисляйки и премисляйки плана си. Хънт предложи да го
направи вместо нея, но тя отказа. Трябваше да дойде тук, да
събере смелост. Заради Даника.
Хънт, облечен в бойния си костюм, стоеше на една крачка от
нея, толкова мълчалив, колкото и по пътя им насам. Сякаш
знаеше, че краката ѝ всеки момент можеше да затреперят.
Прииска ѝ се да беше обула кецове. Високите токчета
изостряха допълнително болката в бедрото ѝ. Брайс стисна
челюсти.
Хънт не откъсваше тъмни очи от четиримата стражи пред
портите.
Три жени и един мъж. Всичките в хуманоидна форма,
облечени в черно, въоръжени с пистолети и мечове в ножници
през гърбовете им. Отстрани на вратовете им се виждаха
татуировки на черна като оникс роза, прорязана от три следи от
хищнически нокти през средата. Символът на глутницата
„Черна роза“.
Ефесите, стърчащи иззад облечените им в броня рамене, я
накараха да настръхне. Но тя отблъсна спомена за онази
сребристоруса плитка, прошарена с лилаво и розово, която
непрекъснато се оплиташе в дръжката на древен безценен меч.
Колкото и млади да бяха членовете ѝ, глутницата „Дяволи“ се
ползваше с искрена почит, събрала най-даровитите вълци от
поколения насам. И водена от най-могъщата алфа, раждала се
някога в Мидгард.
Глутницата „Черна роза“ не можеше да се мери с тях. По
никакъв шибан начин.
Очите на стражите пламнаха от стръвнишки глад, като я
видяха.
Устата ѝ пресъхна. И направо се съсухри, когато от стъкления
вестибюл на охраната отляво на портата излезе пети вълк.
Тъмната коса на алфата беше пристегната в плитка,
подчертаваща острите ъгли на лицето ѝ. Вълчицата се ухили
презрително на Брайс и Хънт. Аталар бавно спусна ръка към
ножа на бедрото си.
Брайс каза с възможно най-небрежния си тон:
– Здрасти, Амели.
Амели Рейвънскрофт оголи зъби.
– Какво искаш, по дяволите?
– Идваме да говорим с прима – озъби ѝ се Хънт. Показа ѝ
легионерската си значка и златото проблесна на слънцето. – От
името на губернатора.
Амели стрелна златисти очи към Хънт, към ореола през
челото му. Към ръката му върху дръжката на ножа – със
сигурност знаеше, че буквите SPQM са татуирани върху китката
му. И изви устна в злобна гримаса.
– Е, поне си си избрала интересна компания, Куинлан.
Даника би одобрила. Даже сигурно щяхте да го оправите
заедно. – Амели опря рамо в стъклената стена на вестибюла. –
Имахте такава практика, нали? Носеха се слухове за вас
двечките и двама демонаки. Класика.
Брайс ѝ отвърна със захаросана усмивка.
– Всъщност бяха трима демонаки.
– Тъпа пачавра – изръмжа Амели.
– Внимавай – предупреди я Хънт.
Вълците от глутницата на Амели стояха зад нея,
наблюдавайки предпазливо Хънт. Изгодата от другаруването с
Умбра Мортис.
Амели се изсмя с омраза. Не просто към нея, осъзна Брайс.
Но и към всички ангели. Между двата им Дома, Пръст и кръв и
Небеса и дихания, съществуваше най-малко съперничество, но в
повечето случаи дори вражда.
– Или какво? Ще ме поразиш със светкавиците си? – попита тя
Хънт. – Ако го направиш, така здравата ще загазиш, че
господарят ти ще те погребе жив.
Тя вдигна поглед към татуировката през челото му и се
подсмихна.
Хънт застина. Но колкото и да ѝ беше интересно най-сетне да
види с очите си как Хънт Аталар убива някого, идваха в
Бърлогата с причина. Затова Брайс каза на водачката на
глутницата:
– Истинско удоволствие е да се общува с теб, Амели Рейвънс-
крофт. Предай по радиостанцията на шефа си, че идваме да
говорим с прима.
Тя вирна вежди, подчертавайки пренебрежителното си
отношение, от което алфата несъмнено беснееше вътрешно.
– Затваряй си устата – процеди Амели, – преди да съм
изтръгнала езика ти.
Вълкът с кестенява коса зад Амели подхвърли
подигравателно:
– Защо не идеш пак да изчукаш първия срещнат в някоя
тоалетна, Куинлан?
Тя не му обърна внимание, но от гърдите на Хънт избухна
смях, вещаещ строшени кости.
– Казах ви да внимавате какво говорите.
– Хайде де, ангелче – предизвика го Амели. – Покажи ни
какво можеш.
Брайс почти не можеше да помръдне от паниката и ужаса,
които я притискаха, едва дишаше, но Хънт заяви тихо:
– Шест вълчета играят наблизо. Наистина ли искаш да станат
свидетели на такава битка, Амели?
Брайс примига. Хънт дори не погледна към нея, впил поглед в
разярената Амели.
– Не бих те размазал от бой пред деца. Така че или ни пусни,
или ще се върнем със заповед от губернатора. – Очите му не
трепваха дори. – Не мисля, че Сабин Фендир ще е особено
доволна от втория вариант.
Амели задържа погледа му, въпреки че другите вълци се нап-
регнаха осезаемо. Именно заради тази ѝ дързост Сабин я беше
избрала за алфа на „Черна роза“ пред Итън Холстръм, който
служеше като неин Втори. Сабин бе търсила някого като себе
си, игнорирайки факта, че Итън превъзхождаше Амели по сила.
Трябваше ѝ някой по-слаб от самата нея, за да го държи здраво
в лапите си.
Брайс очакваше Амели да обвини Хънт, че блъфира за
заповедта. Очакваше хаплив отговор или оголени зъби.
Но Амели просто измъкна радиостанцията от колана си и
каза по нея:
– Имаме посетители за среща с прима. Ела да ги съпроводиш.
Някога свободно бе минавала през портите отвъд тъмната
глава на Амели, часове наред си беше играла с вълчетата сред
тревите и дърветата, когато възлагаха на Даника да ги гледа.
Опита да не си припомня как приятелката ѝ лудуваше с
пухкавите кутрета или с писукащи дечица, всяко от които я
боготвореше. Тя беше бъдещата им водачка, закрилницата им,
родена да издигне вълците до нови висини.
Гърдите на Брайс се стегнаха болезнено. Хънт я изгледа с
вдигнати вежди.
Нямаше да се справи. Не можеше да влезе на това място.
Амели се усмихна, сякаш прочела мислите ѝ. Усетила ужаса
и болката ѝ.
Проклетата кучка стоеше на същото място, където Даника бе
стояла някога… Пред очите на Брайс се спусна завеса от гняв и
тя провлачи:
– Радвам се, че престъпността е спаднала толкова, че можеш
по цял ден да си играеш на страж пред портата.
Амели се усмихна бавно. Откъм другата страна на портата се
чуха стъпки и двете ѝ крила се отвориха, но Брайс не откъсна
поглед от Амели, която процеди:
– Знаеш ли, понякога си мисля, че трябва да ти благодаря.
Казват, че ако Даника не била толкова заета да ти пише, докато
ти си пиянствала, можело да усети навреме заплахата. И тогава
нямаше да заемам този пост, нали?
Брайс впи нокти в дланите си. Но гласът ѝ, слава на боговете,
остана спокоен, когато отвърна:
– Даника беше хиляда пъти по-достойна вълчица от теб.
Какъвто и пост да заемаш, никога няма да я достигнеш.
Амели пребледня от ярост, сбърчи нос и надигна горната си
устна, разкривайки вече удължаващите се зъби…
– Амели – изръмжа мъжки глас от сенките под свода на
портата.
О, богове! Брайс сви пръсти в юмруци, за да не треперят, и
погледна към младия вълк.
Итън Холстръм стрелкаше очи между двете им с Амели,
вървейки към тях.
– Не си струва.
Неизречените думи кипяха в погледа му. Брайс не си струва.
Амели изсумтя и тръгна обратно към вестибюла, последвана
от по-ниска тъмнокоса вълчица. Омегата на глутницата, ако не
я лъжеше паметта. Амели подхвърли злобно през рамо на
Брайс:
– Връщай се в боклукчийския контейнер, от който си изпълзя-
ла.И затвори вратата. Оставяйки Брайс с малкия брат на Конър.
Загорялото от слънцето лице на Итън далеч не изглеждаше
приветливо. Златистокестенявата му коса беше пораснала от
последната им среща, но все пак тогава беше просто
второкурсник, играещ сънбол в университетския отбор.
Високият мускулест мъж пред тях беше направил Скока.
Беше поел ролята на брат си, присъединявайки се към
глутницата, която заместваше тази на Конър.
Хънт я докосна с кадифено крило по ръката и тя тръгна
напред. Всяка стъпка към вълка ускоряваше ритъма на сърцето
ѝ.
– Итън – едва съумя да изрече.
Малкият брат на Конър се обърна към обточената с колони
пътека, без да каже нито дума.
Повдигаше ѝ се. Щеше да повърне върху варовиковите
плочки, да оплиска светлите колони и стъклените врати,
водещи към парка в центъра на имението.
Не биваше да води Аталар със себе си. Трябваше да го остави
на някой покрив, за да не вижда отблизо ужасния срив, който
щеше да я сполети след три секунди.
Итън Холстръм вървеше спокойно и сивата му тениска се
обтягаше по внушителния му мускулест гръб. Когато Конър
загина, брат му беше просто наперен двайсетгодишен хлапак,
който следваше история също като Даника и се изживяваше
като звездата на отбора по сънбол, готов за професионалната
лига. Всъщност можел да влезе в нея още след гимназията, но
Конър, който се грижеше за него, откакто родителите им бяха
починали преди пет години, настоял първо да завърши
университет и чак тогава да се отдаде на спорта. Итън, за
когото Конър беше истински идол, спазваше уговорката си с
него, колкото и Бронсън да умоляваше големия брат да пусне
хлапето в професионалната лига.
Сянката на Конър. Така го бяха наричали на шега.
Беше възмъжал от онези времена. И вече приличаше на по-
големия си брат – дори нюансът на златистокестенявата му
коса ѝ действаше като шип в сърцето.
Луд съм по теб. Не искам друга. Отдавна мисля само за
теб.
Брайс не можеше да диша. Не можеше да спре да вижда, да
чува тези думи, да чувства гигантската дупка в пространствено-
времевия континуум, където щеше да е Конър, ако в света
никога не се случваше нищо лошо…
Итън спря пред други две стъклени врати. Отвори едната и я
задържа за тях с изпъкнали в дългата му ръка мускули.
Хънт мина пръв, несъмнено за да се увери, че пространството
отвъд е безопасно.
Брайс вдигна поглед към лицето на Итън, докато минаваше
покрай него.
Той оголи бели зъби насреща ѝ.
Нямаше го вече нахаканото момче, с което се беше шегувала;
нямаше го момчето, което се беше упражнявало да флиртува с
нея, за да приложи правилната техника върху Натали –
вълчицата му се изсмя, като я покани на среща, но му каза да
изчака няколко години; нямаше го момчето, което неуморно я
разпитваше кога най-сетне ще излезе с брат му, и не приемаше
„никога“ за отговор.
На негово място сега стоеше завършен хищник. Който със
сигурност не беше забравил изтеклите съобщения, изпратени и
получени от Брайс в онази кървава нощ. Благодарение на тях
всички знаеха, че тя е чукала някакъв тип в тоалетната на
клуба, докато Конър – Конър, който току-що ѝ се беше обяснил в
любов – е умирал.
Брайс сведе очи, мразейки себе си, мразейки всяка секунда
от това проклето посещение.
Итън се усмихна, сякаш се наслаждаваше на срама ѝ.
След смъртта на Конър се беше отписал от Университета на
Лунния град. Беше спрял да играе сънбол. Брайс знаеше,
защото една вечер, два месеца по-късно, хвана мач по
телевизията и коментаторите още го обсъждаха. И нито
треньорите му, нито приятелите му, нито членовете на
глутницата му не бяха успели да го убедят да се върне. Беше
изоставил любимия си спорт, без дори да погледне назад.
Брайс го беше виждала за последно няколко дни преди убийс-
твата. Последната негова снимка, която имаше, беше от онзи
мач на стадиона, когато Даника го беше снимала на терена.
Същата, пред която снощи се изтезава часове наред,
подготвяйки се за изпитанието на сутринта.
Двамата имаха стотици снимки заедно отпреди това. Още си
стояха в телефона ѝ като кошница със змии, готови да я ухапят,
ако вдигнеше капака.
Жестоката усмивка не изчезна от лицето на Итън, докато
затваряше вратата след тях.
– Примът е легнал да подремне. Сабин ще ви посрещне.
Брайс надникна към Хънт, който ѝ кимна леко. Всичко
вървеше по план.
Тя усещаше дъха на Итън зад гърба си, докато вървяха към
стълбището, водещо към кабинета на Сабин един етаж по-
нагоре. Хънт явно също усещаше близостта му, защото допусна
достатъчно светкавици по ръцете и китките си, че младият вълк
да изостане с крачка.
Поне за това бяха полезни алфа-задниците.
Итън не си тръгна. Явно щеше да ги съпровожда и да ги
изтезава мълчаливо през целия мъчителен път.
Брайс знаеше всяка стъпка към кабинета на Сабин на втория
етаж, но Итън все пак реши, че трябва да ги води: нагоре по
внушителното варовиково стълбище, белязано с толкова
драскотини и пукнатини, че вече никой не си правеше труда да
ги оправя; оттам по високия слънчев коридор с изглед към
оживената улица отвън; и накрая до протритата дървена врата.
Даника беше отраснала тук – и се беше изнесла веднага след
постъпването си в университета. А след като завърши, идваше
само за официални събития и празници на вълците.
Итън вървеше с небрежна походка. Сякаш усещаше колко ѝ е
трудно на Брайс, и искаше да се измъчва възможно най-дълго.
И тя предполагаше, че го заслужава. Знаеше, че го
заслужава.
Опита да потисне спомена, който просветна в съзнанието ѝ.
Двайсет и едно пропуснати обаждания от Итън през първите
няколко дни след убийствата. Поне пет гласови съобщения. На
първото, няколко час след случката, ридаеше панически: Вярно
ли е, Брайс? Наистина ли са мъртви?
Следващите преминаваха към тревога. Къде си? Добре ли си?
Звънях по всички големи болници и не си вписана никъде,
никой нищо не ми казва. Моля те, обади ми се.
Последното гласово съобщение от Итън излъчваше само
леден студ. Инспекторите от легиона ми показаха всичките
ти съобщения. Конър ти е казал, че те обича, и ти най-накрая
си се съгласила да излезеш с него, а после си се изчукала с
някакъв непознат в тоалетната на „Гарвана“? Докато брат
ми е умирал? Възможно ли е да си толкова долна? Не идвай на
Отплаването утре. Не си желана.
Тя не му отговори. Не го потърси. Нямаше сили да го
погледне в очите. Да види скръбта и болката там. Предаността
беше най-ценената сред всички черти от вълчия характер.
Според глутницата двамата с Конър неизбежно щяха да се
съберат. Направо ги считаха за двойка. Беше само въпрос на
време. Предишните ѝ забивки нямаха значение, защото още не
бяха обявили нищо официално.
Но след като той най-сетне я покани на среща и тя прие…
Пиши ми, като се прибереш, за да съм спокоен.
Гърдите ѝ се свиваха все повече и повече, стените се
приближаваха, притискаха я…
Тя се насили да вдиша дълбоко. Така да напълни дробовете си
с въздух, че ребрата ѝ едва да ги удържат. И да го изпусне
съвсем докрай заедно със свирепата паника, прогаряща цялото
ѝ тяло като киселина.
Брайс не беше вълк. Не играеше по техните правила на
ухажване. И се беше уплашила от онова, което предполагаше
срещата с Конър. А Даника определено не я беше грижа дали
Брайс ще се отдаде на поредната безсмислена свалка, но…
Брайс така и не събра смелост да обясни всичко това на Итън,
след като прочете и изслуша съобщенията му.
Въпреки това ги запази. И ги прослушваше като основна част
от емоционалната спирала за борба с депресията си.
Кулминацията, разбира се, винаги бяха последните глуповато
ведри съобщения на Даника.
Итън почука на вратата на Сабин и я отвори широко,
разкривайки слънчев бял кабинет с изглед към буйната
зеленина в сърцето на Бърлогата. Сабин седеше на бюрото си и
русата ѝ коса почти сияеше на светлината.
– Много нагло от твоя страна да се появиш тук.
Думите пресъхнаха в гърлото на Брайс, докато съзерцаваше
бледото лице, фините ръце, преплетени върху дъбовото бюро,
тесните рамене, прикриващи огромна сила. Ако Даника беше
необуздан пожар, майка ѝ беше същински ледник. А ако
наистина Сабин я беше убила, ако беше отговорна за всичко
това…
В главата на Брайс се надигна жесток грохот.
Хънт явно усети паниката ѝ, надуши я, защото пристъпи към
нея, оставяйки Итън в коридора, и каза:
– Искаме среща с прима.
В очите на Сабин пламна злоба.
– Относно?
– Относно убийството на дъщеря ти.
– Не се бъркайте в наши работи – изрева Сабин и стъклените
елементи на бюрото ѝ издрънчаха.
Жлъчка прогори гърлото на Брайс и тя напрегна всички сили
да не ѝ се нахвърли с боен вик.
Крилото на Хънт я докосна по гърба – наглед небрежен жест,
чиято топла нежност обаче я успокои. Даника. Щеше да го
направи заради Даника.
Очите на Сабин пламнаха.
– Къде е мечът ми, дявол да те вземе?
Вместо да ѝ отговори, вместо да ѝ изръмжи, че мечът винаги
ще принадлежи на Даника, Брайс заяви:
– Получихме информация, според която Даника е била на
пост в Храма на Луна в нощта, когато е откраднат Рогът. Трябва
ни потвърждение от прима.
Брайс не вдигаше очи от килима – олицетворение на страха и
разкаяното покорство, – позволявайки на Сабин сама да
изкопае гроба си.
Сабин попита:
– Какво общо има това със смъртта ѝ, мамка му?
Хънт отговори спокойно:
– Проучваме всички занимания на Даника, преди кристалосът
да я убие. С кого се е срещала, какво е възможно да е видяла
или направила.
Поредната стръв: за да проверят реакцията ѝ към породата на
демона, при положение че още не беше обявена публично.
Сабин дори не мигна. Сякаш вече я познаваше – вероятно
защото тя бе призовавала кристалоса през цялото време. Но
може и просто да не я интересуваше. Тя изсъска:
– Даника не беше в храма онази нощ. Нямаше нищо общо с
кражбата на Рога.
Брайс устоя на импулса да затвори очи заради лъжата, която
потвърждаваше всичко.
Ноктите на Сабин се удължиха, впивайки се в бюрото.
– Кой ти каза, че Даника е била в храма?
– Никой – излъга Брайс. – Май тя ми спомена, че…
– „Май“? – процеди презрително Сабин, имитирайки с
писклив глас Брайс. – Трудничко е да си спомниш, нали? Все
пак си била надрусана, пияна и са те чукали непознати.
– Прав беше – пророни Брайс, въпреки че Хънт изръмжа. –
Това е грешка.
Без да му даде възможност да възрази, просто се завъртя на
пета и тръгна към вратата, останала без дъх.
Нямаше представа как задържа гърба си прав, а
съдържанието на стомаха си – вътре в него.
Чу смътно, че Хънт тръгва след нея. Не намери сили да
погледне Итън, който ги чакаше до отсрещната стена на
коридора.
На слизане по стълбите не срещна погледа на никого от
вълците, с които се разминаваха.
Знаеше, че Итън върви след тях, но не я интересуваше, не я
интересуваше…
– Куинлан. – Гласът на Хънт прониза мраморното стълбище.
Тя слезе по още цял ред стъпала, преди ангелът да повтори: –
Куинлан.
Този път тонът му беше достатъчно остър, че да я спре. И да
погледне през рамо. Очите на Хънт обходиха лицето ѝ – пълни с
тревога, не с триумф, задето бяха спипали Сабин в лъжа.
Итън обаче застана помежду им насред стълбището и нареди
с каменен поглед:
– Кажете ми защо сте дошли.
– Секретно е, задник – провлачи Хънт.
Ръмженето на Итън прокънтя между стените.
– Убийствата започнаха пак – отговори тихо Брайс,
съзнавайки колко камери ги наблюдават и че Мика не искаше
да се разчува. – Опитваме се да разберем защо и кой стои зад
тях. Досега са три. Извършени по същия начин. Внимавай.
Предупреди и глутницата си.
Лицето на Итън остана неразгадаемо. Това беше едно от
ценните му умения в сънбола – способността да не издава
следващите си ходове на опонента. Беше блестящ и самонадеян
играч, заслужил горделивостта си с дълги часове на
тренировки и строга дисциплина.
Изражението му се задържа все така студено.
– Ще кажа, ако чуя нещо.
– Да ти дадем ли телефонните си номера? – попита хладно
Хънт.
Итън сбърчи горната си устна.
– Имам нейния. – Брайс се мъчеше да задържи погледа му,
особено като я попита: – Този път ще благоволиш ли да
отговориш?
Тя се завъртя и продължи с бърза крачка надолу по
стълбището към фоайето.
Примът на вълците говореше с рецепционистката, приведен
над бастуна си от секвоя. Дядото на Даника вдигна сбръчкано
лице към нея и Брайс спря внезапно пред него.
Топлите му кафяви очи – очите на Даника – се взираха в нея.
Старецът я посрещна с тъжна и добродушна усмивка. Която я
прониза по-надълбоко от всички подигравки и злобни
коментари.
Брайс успя да сведе глава в поклон, преди да изхвърчи през
стъклените врати.
Стигна до портата, без да се натъкне на друг. И почти
излизаше на улицата, когато Итън я настигна, следван плътно
от Хънт. Вълкът каза:
– Ти не го заслужаваше.
Все едно извади ножа, който Брайс знаеше, че държи в
ботуша си, и я наръга в гърдите.
– Знам – програчи тя.
Вълчетата още си играеха, подскачаха из високите треви. Той
кимна към втория етаж и прозореца на Сабин с изглед към
зеленината.
– Вземала си доста глупави решения в живота си, Брайс, но
никога не съм те смятал за глупава. Тя те иска мъртва.
Още едно потвърждение на съмненията им.
Думите му скъсаха нещо в нея.
– Омразата е взаимна. – Тя посочи към портата, неспособна да
сдържи гнева си след прозрението, че всичко сочеше към
Сабин. – Конър би се срамувал от теб, ако видеше, че сте дали
такава власт на Амели. Че приемаш толкова гнусно същество за
своя алфа.
Върховете на острите му нокти се подадоха от кокалчетата на
пръстите му.
– Повече никога не изричай името му.
– Върви си – заповяда му тихо Хънт.
По крилете му пълзяха светкавици.
Итън изглеждаше готов да изтръгне гърлото му, но Хънт
последва Брайс и излязоха заедно на слънчевата улица. Тя не
посмя да погледне Амели и глутницата ѝ, които им се
присмиваха злобно от портата.
– Ти си боклук, Куинлан! – извика Амели, като минаваха
покрай тях, и приятелите ѝ се разсмяха гръмко.
Брайс нямаше сили да погледне дали и Итън се смее с тях.
44
– Сабин излъга, че Даника не е била в храма. Но ни трябва
сериозен план за залавянето ѝ, ако наистина тя призовава
демона – каза Хънт на Брайс, докато обядваха двайсетина
минути по-късно.
Ангелът погълна цели три купи със зърнена закуска, но тя
побутваше с лъжица екструдирания ориз, плаващ в нейната
купа. Нямаше никакъв апетит.
Не беше продумала и дума по целия път към апартамента,
използвайки цялото време да укроти нервите си.
– Омръзна ми да чакам. Просто я арестувай.
– Тя е неофициалният управник на Лунната гора и почти
прим на вълците – изтъкна Хънт. – Трябва да сме предпазливи.
Иначе последиците може да са катастрофални.
– Аха.
Брайс пак зачопли храната в купата си. Искаше ѝ се да
беснее, да се върне в Бърлогата и да удуши онази шибана
кучка. Тя стисна зъби. Още нямаха вести от Тарион и Рун.
Хънт почука с пръст по стъклената маса, претегляйки
изражението ѝ. Но после, за щастие, смени темата.
– Разбирам защо Итън се държи така с теб, но какъв ѝ е проб-
лемът на Амели?
Брайс отвърна:
– Не видя ли съобщенията от телефона ми онази нощ? След
като изтекоха, всички вестници ги публикуваха на първата си
страница.
Хънт застина.
– Да – каза тихо. – Видях ги.
Тя сви рамене, бъркайки зърнената закуска с лъжица.
– Амели си падаше по Конър. Още от малка. И май още не го е
забравила.
– Ясно.
– А… знаеш за нас с Конър.
– Да. Съжалявам.
Мразеше тази дума. Беше я чувала толкова пъти, че направо
я ненавиждаше.
– И вероятно като е видяла съобщенията ни от онази нощ,
най-сетне е осъзнала защо той не е отвръщал на чувствата ѝ.
Той свъси вежди.
– Но минаха две години.
– Е, и?
Времето определено не беше излекувало и нея самата.
Хънт поклати глава.
– И хората още говорят за онези съобщения?
– Естествено. – Тя изсумтя и също поклати глава. – Просто
напиши името ми в интернет, Аталар. Наложи се да закрия
всичките си профили в мрежата. – Стомахът ѝ се сви при
мисълта и старата паника отново стегна всеки мускул, всяка
вена в тялото ѝ. Беше се научила да овладява това чувство, но
не напълно. – Всички ме мразят. Буквално ме мразят. Едни
вълци дори написаха песен за мен и я пуснаха в интернет.
Кръстили я бяха „Току-що палувах в една тоалетна, не казвай на
Конър“. Запяват я всеки път, като ме видят.
Лицето му се вледени.
– От кои глутници?
Тя поклати глава. Само като зърна убийственото му
изражение, реши, че не бива да му казва.
– Няма значение. Всички са гадняри.
Вече се беше уверила в това. Поне повечето бяха гадняри и
градът гъмжеше от тях.
Понякога се чудеше как ще реагират, ако знаеха, че преди
две зими някой изпрати в апартамента ѝ хиляда листа с
принтирания текст на песента и импровизирана обложка на
албум, съставена от снимките, които си беше направила онази
нощ. Ако знаеха, че се е качила на покрива, за да ги изгори, но
вместо това застана на ръба. И се чудеше какво ли щеше да
стане, ако Хвойна не се беше обадила случайно, за да провери
как е. Точно когато Брайс се изправи пред парапета.
Само онзи приятелски глас от другата страна на линията ѝ
попречи да се хвърли от покрива.
Хвойна я задържа на телефона, бърборейки неспирно, докато
таксито ѝ не спря пред сградата. Не затвори, докато не се качи
на покрива при Брайс, където се посмяха заедно. Беше знаела
къде да я намери, защото в даден момент Брайс измърмори
несъзнателно, че си седи на покрива. И вероятно се беше
спуснала към нея заради празния ѝ глас по телефона.
Хвойна ѝ помогна да изгорят всички копия на песента, а
после слязоха в апартамента и гледаха телевизия в леглото,
докато заспаха. През нощта Брайс стана да спре телевизора и
да отиде до тоалетната, а като се върна, Хвойна я чакаше будна.
Приятелката ѝ не я остави цели три дни.
Никога не говориха за тази случка. Но Брайс се чудеше дали
Хвойна е казала на Фурия, че всичко е било на косъм, че едва е
успяла да я задържи на телефона, без да се издаде, че препуска
към нея, усетила, че нещо не е наред.
Брайс не обичаше да мисли за онази зима. За онази нощ. Но
до края на живота си щеше да е благодарна на Хвойна за
предчувствието ѝ – за любовта, която не ѝ бе позволила да
допусне ужасно глупава грешка.
– Да – съгласи се Хънт. – Всички са гадняри.
Неговото минало вероятно беше по-тежко. Много по-тежко.
Два века на робство, бегло прикрити като извратен път към
изкупление. Сделката с Мика, облекчена или не, си оставаше
позор за него.
Брайс се насили да хапне от разкиснатата си зърнена
закуска. Да попита нещо, каквото и да било, колкото да
поразчисти главата си.
– Сам ли си измисли псевдонима? Сянката на Смъртта?
Хънт остави лъжицата.
– Приличам ли ти на някой, който изпитва нужда от прякор?
– Не – призна Брайс.
– Наричат ме така заради професията ми и защото съм добър
в нея. Въпреки че просто изпълнявам заповеди. – Той сви
рамене. – По-правилно е да ми викат Роб на Смъртта.
Тя прехапа устна и си гребна още лъжица.
Хънт се прокашля.
– Знам, че днес ти беше трудно. И въпреки че в началото не го
показвах, Куинлан, се радвам, че те назначиха по случая.
Справяш се… страхотно.
Тя прикри чувството, което ѝ донесе похвалата му, как вдигна
мъглата, спуснала се върху нея.
– Баща ми беше капитан в Двайсет и пети легион. Прекарал и
трите години от военната си служба на фронта. Понаучил ме е
това-онова.
– Знам. Не че те е учил. Но знам за баща ти. Рандъл Силаго,
нали? Той те е научил да стреляш.
Тя кимна, обзета от странна гордост.
Хънт продължи:
– Не сме се били заедно, но чух за него последния път, като
ме изпратиха на фронта, преди около двайсет и шест години.
Бил уникален снайперист. Той какво мисли за…
Хънт махна с ръка към нея, към града около тях.
– Иска да се прибера у дома. Наложи ми се да изляза на
тепиха с него, буквално, за да спечеля правото да постъпя в
Университета на Лунния град.
– Физически си се борила с него?
– Да. Каза, че само ако успея да го поваля, ще приеме, че съм
способна да се отбранявам в града. Оказа се, че съм била по-
добра ученичка, отколкото си е мислил.
Гърленият смях на Хънт погъделичка кожата ѝ.
– И те е научил да стреляш със снайпер?
– И с пистолети. И да боравя с ножове и мечове.
Но Рандъл беше експерт по огнестрелните оръжия.
Обучаваше я безмилостно, ден след ден.
– Стреляла ли си извън тренировките ви?
– Когато ми се е налагало – отвърна дрезгаво тя.
Не че имаше значение.
Телефонът ѝ извибрира. Тя прочете съобщението от Джесиба
и простена.
Един клиент ще дойде в галерията до половин час. Бъди
там, или ще изживееш остатъка от живота си като
полевка.
Брайс остави лъжицата си, усещайки погледа на Хънт, и
започна да пише: Ще бъда…
Джесиба изпрати ново съобщение, преди Брайс да довърши
отговора си: И къде са документите от вчера?
Брайс изтри написаното и започна да пише наново: Ще ги…
Още едно съобщение от Джесиба: Да са готови до обяд.
– Някой е ядосан – отбеляза Хънт, а Брайс направи
физиономия, грабна купата си и я отнесе в мивката.
Съобщенията продължиха да прииждат и по пътя към
галерията, заедно с още няколко заплахи за преобразяване в
разни жалки твари, което говореше, че някой наистина беше
ядосал жестоко Джесиба. Като стигнаха до вратата, Брайс
отключи железните и магическите ключалки и каза с
въздишка:
– Май днес е по-добре да останеш на покрива. Сигурно ще ме
наблюдава на камерите. Не знам дали преди те е виждала
вътре, но…
Той я плесна по рамото.
– Схванах, Куинлан – увери я тихо и кимна към отворената
входна врата, отвъд която се виждаше как Сиринкс вече драска
по вратата на библиотеката, поздравявайки с мяукане Лехаба. –
Ще дойда да ви проверя по-късно – каза той.
Брайс не се и съмняваше, че ще я изчака да заключи вратата,
преди да излети към покрива. След петнайсет минути получи
съобщение от него: Исая иска мнението ми за друг случай.
Тръгвам натам. Джъстиниън поема поста ми. Ще се върна до
няколко часа.
Тя му отговори: Готин ли е Джъстиниън?
Кой е перверзникът сега?
Устата ѝ се разтегна в усмивка.
Пръстите ѝ подскачаха по клавиатурата, докато му пишеше
отговор, когато телефонът ѝ иззвъня. Тя въздъхна и го вдигна до
ухото си.
– Защо още не си готова за клиента? – попита Джесиба.
Тази сутрин беше същинско бедствие, мислеше си Хънт,
застанал на покрива на галерията часове по-късно. Да, бяха
хванали Сабин в лъжа и по всичко личеше, че тя е убиецът, но…
Дявол да го вземе! Не беше очаквал всичко това да се отрази
толкова зле на Куинлан, макар и да знаеше, че Сабин я мрази.
Не беше подозирал, че и другите вълци са настроени срещу нея.
Не биваше да я води там. Трябваше да отиде сам.
Тези мисли не го напуснаха часове наред.
Накрая погледна дали някой не прелита в небето над
покрива, и отвори видеозаписа от архивите на 33-ти. Някой
вероятно беше извадил краткия материал, за да види малко
повече от демона, не само крак или нокът.
Кристалосът, просто сиво размито петно, изскочи от
външната врата на сградата. Не намериха запис на влизането
му в нея, тоест или го бяха призовали на място, или се беше
промъкнал през покрива и близките камери не бяха успели да
го засекат. Но на този запис изхвърчаше през вратата като
кълбо сив дим.
А Брайс… Тя се втурваше боса през парчетата стъкло след
него, с крак от маса в ръката и изкривено от огнена ярост лице.
Беше гледал записа и преди две години, но чак сега си го
обясняваше – като знаеше, че Рандъл Силаго я е обучил. Тя
прескачаше колите, препускаше по улиците с пъргавината на
елф. Лицето ѝ беше изцапано с кръв, а устните ѝ – сбърчени в
ръмжене, което не се чуваше на записа.
Дори на зърнестата картина се виждаше, че погледът ѝ е
размътен. Тялото ѝ още се бореше с наркотиците.
А щом на обяд го попита дали е чел съобщенията, определено
не си спомняше, че е бил в онази стая за разпит с нея. Мамка
му… Хънт знаеше, че всичко от телефона ѝ е изтекло в пресата,
но никога не се беше замислял какво е преживяла.
Имаше право: всички бяха гадняри.
Брайс пресече Главната улица, плъзгайки се по предния
капак на една кола, и записът свърши.
Хънт въздъхна. Ако наистина Сабин стоеше зад всичко това…
Мика му беше дал разрешение да елиминира извършителя. Но
Брайс можеше да го свърши и сама.
Хънт погледна смръщено стената от мъгла отвъд реката,
непрогледна дори под следобедното слънце. Костеният квартал.
Никой не знаеше какво се случва в Спящия град. Дали
мъртвите скитат из мавзолеите, дали косачите обикалят по
улиците и властват като крале, или просто има мъгли, резбован
камък и тишина. Никой не прелиташе над него – никой не
смееше.
Но понякога Хънт имаше чувството, че Костеният квартал ги
наблюдава, а някои твърдяха, че покойните им близки можели
да общуват с тях посредством Оракула или евтините медиуми
по пазарите.
Брайс не присъства на Отплаването на Даника преди две
години. Беше проверил. Най-влиятелните жители на Лунния
град се бяха явили, но нея я нямаше. Или за да не я убие Сабин
на място, или поради други причини. След видяното днес
можеше да се обзаложи, че е първото.
Значи не беше видяла как Сабин пуска в Истрос древната
черна лодка със сивия ковчег, загърнат с копринена
плащаница – останките от тялото на Даника. Не беше броила
секундите, докато лодката плаваше по мътните води, притаила
дъх заедно с всички на брега, за да види дали ще я отнесе
силното течение, по което трябваше да стигне до Костения
квартал, или ще я преобърне, принасяйки недостойните
останки вътре в жертва на реката и зверовете, плуващи в нея.
Лодката на Даника отплава към обгърнатия в мъгли остров
отвъд реката – Подземния крал я бе сметнал за достойна и
много от събралите се на брега въздъхнаха с облекчение.
Аудиозаписът от повредената камера в коридора пред
апартамента им, на който Даника се молеше за милост, бе
изтекъл в медиите предишния ден.
Хънт подозираше, че половината от свидетелите на
Отплаването ѝ се надяваха Даника да потъне в реката заради
жалните си вопли, за да нарекат официално наперената, буйна
алфа страхливка.
Сабин, очевидно съзнавайки колко хора очакват такъв финал,
остана само докато портите на реката се отвориха към виещите
се мъгли на Костения квартал и невидими ръце придърпаха
лодката вътре. Не дочака Отплаването на другите членове на
глутницата „Дяволи“.
Но Хънт остана. И тогава последно видя Итън Холстръм,
който избута тялото на брат си в сините води, толкова
съкрушен, че съотборниците му от тима по сънбол се спуснаха
да го задържат на крака. Вълкът с ледени очи, съпроводил ги
днес в Бърлогата, беше съвършено различен от онова момче.
Наоми го описваше като „даровит“ в постоянните си
коментари за глутниците от Помощната гвардия, за които
твърдеше, че по нищо не отстъпвали на 33-ти. Освен талантлив
играч на сънбол, Итън Холстръм бил свиреп воин, изпълнил
Скока и почти достигнал мощта на Конър. Наоми разправяше,
че въпреки вълчата си арогантност Итън бил справедлив,
интелигентен и предан.
И шибано копеле, както излизаше.
Хънт поклати глава и пак отправи поглед към Костения
квартал.
Дали Даника Фендир скиташе по онзи мъглив остров? Или
поне част от нея? Дали си спомняше приятелката, която дори
толкова време след смъртта ѝ не търпеше някой да петни
паметта ѝ? Дали знаеше, че Брайс беше готова на всичко, дори
да се потопи отново в яростта, запечатана на онзи видеозапис,
за да отмъсти на убиеца ѝ? Дори убиецът да беше собствената ѝ
майка.
Предана до смърт – и след смъртта.
Телефонът му иззвъня. Пак името на Исая се появи на
екрана, но Хънт не вдигна веднага. Първо надникна към
покрива на галерията под ботушите си, чудейки се какво ли
беше да имаш такъв приятел.
45
– Според теб ще те направят ли примабалерина след този
сезон?
Притиснала телефона до ухото си с рамо, Брайс изхлузи
обувките си пред вратата на апартамента и тръгна към
големите прозорци. Сиринкс, освободен от каишката, хукна към
паничката си, за да чака вечеря.
– Едва ли – отвърна кротко Хвойна. – Юджини разби
конкуренцията тази година. Мисля, че тя ще е следващата
прима. Аз малко се поизложих в някои от соловите изпълнения.
Брайс погледна през прозореца, видя Хънт точно на мястото,
където беше казал, че ще чака да му даде сигнал, като се
прибере в апартамента, и му махна.
– Много добре знаеш, че си била върхът. Не се прави, че и ти
не разбиваш конкуренцията.
Хънт вдигна ръка за поздрав, изстреля се в небето и ѝ смигна,
прелитайки покрай прозореца на път към „Мънин и Хъгин“.
Не успя да я убеди да отиде с колегите му триарии в бара и я
накара да се закълне във всичките пет божества, че няма да
напуска апартамента и да отваря вратата на никого в негово
отсъствие.
Е, почти на никого.
От краткия им разговор Брайс разбра, че често го канели в
бара, но никога досега не се съгласявал. Защо точно тази вечер
беше решил да отиде… Сигурно тя го натоварваше с
поведението си. Не беше усетила такова нещо, но явно Аталар
имаше нужда от малко почивка.
– Да кажем, че се справям добре – призна си Хвойна.
Брайс изцъка с език.
– Справяла се „добре“. Глупости!
– Знаеш ли, Бри – подхвана предпазливо Хвойна. – Учителката
ми спомена, че започва танцов курс за начинаещи. Може да се
запишеш.
– Твоята учителка е най-търсената в целия град. Изключено
да се класирам – опита да се измъкне Брайс, наблюдавайки
колите и пешеходците под прозореца.
– Знам – отвърна Хвойна. – Затова я помолих да ти запази едно
място.
Брайс застина.
– В момента съм доста натоварена.
– Става дума за двучасов урок два пъти седмично. След
работно време.
– Благодаря, но не става.
– Но ти се справяше толкова добре.
Брайс стисна зъби.
– Не достатъчно добре.
– Това не ти пречеше, преди Даника да умре. Отиди на един
урок. Няма входен изпит. Просто курс за хора, които обичат да
танцуват. А ти обичаш.
– Обичах.
Въздишката на Хвойна изпращя по телефона.
– Даника страшно би се натъжила, ако разбере, че не
танцуваш вече. Дори за забавление.
Брайс изхъмка, все едно претегляше думите ѝ.
– Ще си помисля.
– Хубаво – каза Хвойна. – Ще ти изпратя подробности.
Брайс побърза да смени темата.
– Ще ми дойдеш ли на гости да погледаме малоумни
предавания? В девет има „Свалки на плажа“.
Хвойна попита многозначително:
– Там ли е ангелът?
– Излезе на бира с малката си шайка убийци.
– Казват се триарии, Брайс.
– Да бе, питай ги тях. – Брайс тръгна към кухнята, където
Сиринкс още чакаше пред паничката си, размахвайки лъвска
опашка. – И какво ако Хънт беше тук?
– Щях да пристигна много по-бързо.
Брайс се засмя.
– Срам нямаш. – Тя сипа храна в паничката на Сиринкс, който
заподскача на място, броейки всяка гранула. – За твое
нещастие обаче още страда по изгубена любов.
– За твое нещастие.
– Моля ти се. – Тя отвори хладилника и наизвади разни неща.
Трябваше да приготви вечеря за тревопасно. – Онзи ден
срещнах един мер, който беше толкова горещ, че можех да си
изпържа яйце върху божествените му коремни мускули.
– Говориш несвързано, но май схванах идеята.
Брайс пак се засмя.
– Да ти направя ли вегетариански бургер?
– Ще ми се да можех, но…
– Но си на репетиция.
Хвойна въздъхна.
– Няма как да стана примабалерина, ако вися по цяла вечер
на дивана.
– Ще си докараш травма, ако се напрягаш толкова. Вече имаш
по осем представления на седмица.
Мекият ѝ глас се изостри.
– Добре съм. Да го оставим за неделя?
Единственият почивен ден на танцовата им трупа.
– Става – съгласи се Брайс. Но добави: – Обади ми се, като си
свободна.
– Дадено.
Взеха си довиждане набързо и Брайс веднага набра друг
номер.
Телефонът на Фурия я прехвърли към гласова поща. Брайс
знаеше, че е безсмислено да записва съобщение, затова остави
телефона си и отвори консерва хумус, кутия с остатъци от
нудли и една със свинска яхния, вероятно развалена.
Хладилникът поддържаше храната ѝ прясна с магия, която
обаче си имаше своите граници.
Брайс изсумтя и изхвърли яхнията в боклука. Сиринкс я
изгледа възмутено.
– Това дори ти не би го ял, приятелче – обясни му тя.
Сиринкс пак махна с опашка и се спусна към дивана.
Тишината в апартамента натежа.
Една приятелка – до толкова се свеждаше социалният ѝ кръг.
Фурия ѝ беше дала да разбере, че вече няма желание да общува
с нея.
А сега, когато единствената ѝ приятелка беше прекалено
заета с кариерата си, за да се вижда редовно с нея, особено
около предстоящите летни месеци, когато балетната трупа
имаше представления през цялата седмица… Явно бройката
спадаше до нула.
Брайс изяде с не особен апетит хумуса, топейки от него с
леко слизести моркови. Хрускането им отекваше в тихия
апартамент.
Онова познато до болка самосъжаление започваше да се
прокрадва лека-полека в душата ѝ. Брайс хвърли остатъка от
морковите и хумуса в боклука и тръгна към дивана.
Прехвърли няколко канала и остави местните новини.
Сиринкс я погледна с очакване.
– Тази вечер сме си самички, сладък – каза му Брайс и се
пльосна до него на дивана.
По новините Ригелус, Светла ръка на астерите, изнасяше реч
за новите търговски закони върху позлатен подиум. Зад него,
разположени на троновете си в кристалната зала, седяха
петимата други астери с обичайните си студени изражения и
осанки, излъчващи заможност и могъщество. Както винаги
седмият трон беше празен в чест на отдавна загиналата им
сестра. Брайс превключи канала и попадна на друга новинарска
емисия, по която предаваха кадри от кално бойно поле, където
човешки редици с механични брони воюваха срещу елитните
имперски легиони. По следващата програма даваха гладуващи
човеци, редящи се на опашки за хляб във Вечния град, докато
децата им ридаеха с празни кореми.
Брайс превключи на риалити шоу за купуване на
ваканционни вили и се загледа.
Кога за последно беше чела книга? Не за работа или
проучване, а за удоволствие? Преди събитията с Даника четеше
редовно, но тази част от мозъка ѝ просто се изключи след това.
Само и само да прогонва тишината, превърна телевизора в
свой неотлъчен другар. Колкото по-глупаво беше предаването,
толкова по-добре.
Брайс се разположи на дивана и Сиринкс се сгуши до краката
ѝ. Тя го почеса зад кадифените уши и химерата се намърда под
ръката ѝ за още.
Тишината я притискаше, все по-гъста и по-тежка. Устата ѝ
пресъхваше, а крайниците ѝ сякаш ставаха кухи. Случилото се в
Бърлогата днес заплашваше да превземе съзнанието ѝ, особено
студеното изражение на Итън.
Тя погледна часовника. Беше едва пет и половина.
Въздъхна тежко. Лехаба грешеше – нямаше да е като онази
зима. Никога нямаше да ѝ е толкова трудно, колкото първата
зима без Даника. Не би го позволила.
Брайс стана и Сиринкс изпухтя подразнено.
– Ще се върна скоро – обеща му тя, сочейки към коридора и
кафеза му там.
Химерата я изгледа кръвнишки, влезе в клетката си и затвори
металната вратичка с извита лапа.
Брайс я заключи, обещавайки отново, че няма да се бави, и
пак обу обувките с токчета. Беше уверила Хънт, че ще си стои в
апартамента – беше се заклела в името на боговете.
Само дето ангелът не знаеше, че Брайс отдавна не се моли на
никого от тях.
Хънт беше изпил едва половин бира, когато телефонът му из-
звъня.
Досети се какво е станало, още преди да вдигне.
– Тръгнала е нанякъде, нали?
Наоми се засмя тихо.
– Да. И то изтупана.
– Тя така си ходи навсякъде – измърмори Хънт, разтривайки
едното си слепоочие.
Седнала до него на резбования дъбов бар, Вик вдигна изящна
вежда и татуираният ѝ ореол се изви от движението. Хънт
поклати глава и извади портфейла си. Не биваше да излиза тази
вечер. Бяха го канили толкова много пъти през последните
четири години и нито веднъж не беше приемал, защото се
боеше, че ще се почувства като в 18-и. Този път обаче, когато
Исая се обади с обичайното предисловие („Знам, че ще
откажеш, но…“), той се съгласи.
Нямаше представа защо, но отиде.
– Накъде тръгна? – попита Хънт.
– Следя я – каза Наоми, докато вятърът свистеше от нейната
страна на линията. Не беше задавала въпроси, когато Хънт ѝ се
обади преди около час и я помоли да охранява Брайс. И да се
откаже от тазвечершния запой. – Май се е запътила към Пет
рози.
Може би отиваше при братовчед си, за да разбере дали е
научил нещо ново.
– Не я изпускай от поглед и бъди нащрек – нареди ѝ той,
макар да знаеше, че няма нужда.
Наоми беше един от най-опитните воини, които някога беше
срещал, и никой не можеше да ѝ се опъне. Зърнеха ли стегнато
сплетената ѝ черна коса, цветните татуировки по ръцете ѝ и
множеството оръжия по мускулестото ѝ тяло, повечето хора
избягваха да ѝ се пречкат. Може би дори Брайс щеше да ѝ се
подчини, ако Наоми ѝ беше наредила да не мърда от
апартамента си.
– Изпрати ми координати – каза ѝ Хънт.
– Дадено.
Връзката прекъсна.
Хънт въздъхна.
– Трябваше да се досетиш, че така ще стане, приятел – каза
Виктория.
Той прокара ръце през косата си.
– Аха.
Исая отпи от бирата си.
– Защо не я оставиш на Наоми?
– Имам чувството, че двете просто ще се сдружат, и после ще
се чудя как да укротявам диващината им.
Вик и Исая се засмяха, а Хънт остави един сребърен знак на
бара. Виктория вдигна ръка да възрази, но Хънт не ѝ обърна
внимание. Макар че бяха роби, можеше сам да си плати
питието.
Исая вдигна бирата си за поздрав, а Виктория му се усмихна
разбиращо и Хънт си запроправя път към изхода на
претъпкания бар. Джъстиниън, който играеше билярд в дъното,
му махна за довиждане. Хънт никога не ги беше питал защо
предпочитат тесните улични барове пред просторните клубове
по покривите на високите сгради, където ходеха повечето
ангели. Явно и тази вечер нямаше да разбере.
Всъщност не се учудваше, че Брайс е хукнала нанякъде.
Изненадваше го само, че се беше забавила толкова.
Отвори си с рамо стъклената врата с оловен обков и излезе на
задушната улица. Отпред шепа клиенти на заведението пишеха
на дъбови бурета, превърнати в маси, а групичка шумни
метаморфи – вълци или някакви големи котки – пушеха цигари.
Хънт сбърчи нос заради вонята, която го последва дори като
се изстреля в небето, и се намръщи още повече, виждайки
облаците, прииждащи от запад. Вятърът вече носеше тежкия
мирис на дъжд. Фантастично.
Наоми изпрати координатите си в Пет рози и след броени
минути Хънт долетя до една от нощните градини в района,
където цветята тъкмо започваха да се пробуждат с
настъпването на вечерта. Черните криле на Наоми бяха като по-
тъмно петно в смрачаващото се небе, докато ги размахваше на
място над един фонтан с лунни лилии, чиито биолуминесцентни
цветове вече се отваряха, сияейки в бледосиньо.
– Натам – каза Наоми с озарено от меката светлина на
растенията сурово лице.
– Благодаря – кимна ѝ Хънт.
– Успех.
Тази дума беше достатъчна да го напрегне и той дори не ѝ
каза „довиждане“, преди да полети над алеята, обточена със
звездни дъбове, чиито листа блещукаха в жив, трепкащ
балдахин над главата му. Нежната светлина танцуваше по
косата на Брайс, която се разхождаше бавно по каменната
пътека, докато нощните цветя разцъфваха наоколо. Ароматът на
жасмин изпълваше въздуха, сладък и примамлив.
– Не можа ли да ми дадеш поне един час спокойствие?
Брайс дори не трепна, когато Хънт кацна и тръгна в крак с
нея.
– Исках да подишам малко свеж въздух.
Тя се загледа с възхищение в разгръщащите се листа на една
папрат, чиито жилки се открояваха ярко на околното сияние.
– И накъде си се запътила?
– Просто… излязох.
– Аха.
– Чакам да се разкрещиш.
Тя продължи покрай лехите с нощни минзухари, чиито
лилави листенца надничаха от яркозеления мъх. Градината
сякаш се разбуждаше заради нея, приветстваше я.
– Ще се разкрещя, като науча какво е било толкова важно, че
да нарушиш обещанието си.
– Нищо.
– Нищо?
– Нищо не е важно.
Произнесе думите толкова тихо, че той я огледа внимателно.
– Добре ли си?
– Да.
Определено не беше добре, значи.
– Просто понякога тишината ме тревожи – призна след малко.
– Поканих те с мен в бара.
– Не исках да ходя на бар с шайка триарии.
– И защо не?
Тя го изгледа косо.
– Аз съм цивилна. Няма да се отпуснат покрай мен.
Хънт отвори уста да отрече, но тя го погледна
многозначително.
– Добре де – склони той. – Може би си права.
Повървяха мълчаливо няколко крачки.
– Нищо не те спира да се върнеш в бара. Нали онази
страховита ангелка, която си ми назначил за бавачка, е с мен.
– Наоми си тръгна.
– Изглежда здравичка.
– Такава си е.
Брайс му хвърли закачлива усмивка.
– Вие двамата…
– Не. – Макар че Наоми му беше намеквала няколко пъти. –
Само би усложнило нещата.
– Ммм.
– Към приятелите ти ли си тръгнала?
Тя поклати глава.
– В последно време си имам само една приятелка, Аталар. А
тя е прекалено заета.
– Значи си излязла сама. И какво щеше да правиш?
– Да се разходя в тази градина.
– Сама.
– Бях сигурна, че ще ми пратиш бавачка.
Преди да успее да размисли, Хънт я хвана за лакътя.
Тя вдигна поглед към лицето му.
– Сега ли ще се развикаш?
В небето изпращя светкавица и отекна във вените му. Той се
приведе към нея и попита с тих, гърлен глас:
– Искаш ли да ти се развикам, Брайс Куинлан?
Гърлото ѝ подскочи, а в очите ѝ пламна златист огън.
– Може би.
Хънт се засмя дълбоко. И дори не опита да потуши
горещината, която го обля.
– Може да се уреди.
Цялото му внимание се съсредоточи върху начина, по който
очите ѝ се спуснаха към устата му. Върху новата руменина по
луничавите ѝ бузи, приканваща го да вкуси порозовялата ѝ
кожа.
На света не съществуваше нищо друго, освен този момент –
освен нея.
Не чу шумоленето в притъмнелите храсталаци. Нито
трошенето на клонки.
Осъзна се чак когато кристалосът го блъсна и впи зъби в
рамото му.
46
Кристалосът се заби в Хънт със силата на джип.
Брайс знаеше, че има време само или да извади оръжие, или
да я отблъсне встрани. Хънт избра второто.
Тя се стовари на асфалта на няколко крачки от него и
замръзна въпреки жестоката болка в костите си. Ангел и демон
се сгромолясаха на земята и кристалосът прикова Хънт с рев,
който разтресе нощната градина.
Беше по-страшно от онази нощ. Много по-страшно.
Плисна кръв и просветна острие на нож – Хънт го извади от
ножницата си и го заби в сивкавата полупрозрачна кожа на
съществото. Светкавици се заусукваха по ръцете му – и
угаснаха.
По пътеката с писъци се разтърчаха уплашени хора и
паническите им викове „Бягайте!“ проехтяха над сияещата
растителност. Но Брайс почти не ги чуваше, докато се
надигаше на колене.
Хънт се завъртя и събори демона от себе си, изтръгвайки
ножа от плътта му. По острието се стичаше прозрачна кръв.
Хънт вдигна оръжието и протегна встрани съдраната си ръка, за
да защити Брайс. По пръстите му се появяваха светкавици, но
бързо угасваха.
– Извикай подкрепление – нареди ѝ задъхано, без да откъсва
поглед от демона, който направи крачка към тях, притиснал
раната от едната страна на тялото си с ръка, завършваща с
дълги кристални нокти.
Не беше виждала подобно нещо. Толкова нереално, първично
и свирепо. Спомените ѝ от онази нощ бяха замъглени от ярост,
скръб и наркотици, а сега това истинско, ясно като бял ден
същество…
Брайс тъкмо се пресягаше към телефона си, когато
кристалосът скочи към Хънт.
Ножът на ангела се заби в тялото му. Но не помогна.
Демонът пак го повали на пътеката и Хънт изрева, когато
кристалните челюсти се вкопчиха в ръката му и стиснаха,
докато костта не изхрущя.
Светкавиците угаснаха напълно.
Бързо. Бързо, трябваше да побърза…
Свободният юмрук на Хънт се заби в лицето на съществото с
достатъчно сила, че черепът му да изпращи, но кристалните
зъби останаха вкопчени в предмишницата му.
Този звяр успяваше да прикове дори него към земята. Така ли
беше направил и с Даника? Разкъсвайки я на парчета?
Хънт изпръхтя, сбърчил чело от болка и напън. Светкавиците
му бяха изчезнали. Не се появи нито искра.
Цялото ѝ тяло трепереше.
Хънт отново удари демона в лицето.
– Брайс…
Тя се опомни. Но не взе телефона си, а пистолета от кобура
на Хънт.
Слепият демон я усети и отвори широко ноздри. Брайс хвана
здраво пистолета, вдигна предпазителя и се изправи на крака.
Съществото освободи ръката на Хънт и се хвърли към нея.
Брайс стреля, но твърде късно. Демонът успя да отскочи
встрани, изплъзвайки се на куршума. Изрева и пак ѝ се
нахвърли, а Брайс залитна назад и падна по гръб…
Кристалосът врътна рязко глава и от лицето му като дъжд
плисна прозрачна кръв. Един нож се беше забил до дръжката
малко над устата му.
Хънт извади още един дълъг нож от панел, вграден в гърба на
бойния му костюм, и прониза с острието черепа на демона,
право към гръбнака.
Съществото се загърчи от болка, но пак щракна с червени от
кръвта на Хънт зъби към Брайс. Тя запълзя назад и кристалосът
понечи да ѝ се нахвърли. Но не успя, защото Хънт хвана здраво
ножа и го завъртя.
Изпращяването на счупения му врат бе заглушено от
шумоленето на околните дървета.
Брайс още държеше пистолета насочен към него.
– Отмести се.
Хънт пусна ножа и съществото се разплу върху обраслата с
мъх пътека. Черният му език провисна от прозрачните му
челюсти.
– За всеки случай – каза Брайс и стреля.
Този път улучи.
Завиха сирени и плясък на крила изпълни въздуха. Ушите ѝ
звъняха.
Хънт извади ножа си от черепа на демона и замахна мощно с
една ръка. Отсечената глава се търкулна по пътеката. Хънт
скочи към нея и я разполови. После разсече и половините.
С още един замах прониза гнусното сърце на изчадието.
Бликна прозрачна кръв като от изсипан флакон с незнаен
серум.
Брайс не можеше да отлепи поглед от насечената глава, от
кошмарното чудовищно тяло.
До тях накацаха мускулести тела и чернокрилата малака
веднага скочи към Хънт.
– По дяволите, Хънт, какво…
Брайс не чу следващите ѝ думи. Някой ѝ помогна да се
изправи. Лумна синя светлина и магпреграда обгърна
пространството около тях, скривайки сцената. Брайс трябваше
да се разкрещи, да скочи към демона и да разкъса трупа му с
голи ръце. Но в главата ѝ цареше само пулсираща тишина.
Тя плъзна бавен, безмозъчен поглед около парка, сякаш
очакваше да види Сабин някъде.
Хънт простена и тя се завъртя към него тъкмо навреме да го
види как полита с лице към земята. Ангелката с тъмни криле го
хвана и мощното ѝ тяло с лекота понесе теглото му.
– Веднага доведете медвещер!
От рамото му струеше кръв. От ръката му също. Примесена с
някаква сребриста слуз.
Брайс знаеше как тази слуз прогаря плътта, като жив огън.
Покрай нея прелетя глава с лъскави черни къдрици и Брайс
примига към младата жена с приятни извивки и син
медвещерски комбинезон. Тя откопча чантата, преметната през
гърдите ѝ, и коленичи до Хънт.
Аталар се беше превил на две, стиснал с длан раздраната си
предмишница, и дишаше тежко. Сивите му криле провисваха
зад него, оплискани с прозрачна и червена кръв.
Медвещицата го попита нещо, докато синкавото сияние на
магпреградите осветяваше символа с метла и звънец на дясната
ѝ ръка. После извади с пинсети нещо като малко червейче от
стъклен буркан с влажен мъх и го сложи върху ръката на Хънт.
Той се дръпна инстинктивно и оголи зъби.
– Ще изсмуче отровата – обясни женски глас някъде около
Брайс. Тъмнокрилата ангелка. Наоми. Тя посочи с татуиран
пръст към Хънт. – Това са митридатиумни пиявици.
Черното тяло на пиявицата се раздуваше бързо. Вещицата
сложи още една върху рамото на Хънт. И още една на
предмишницата му.
Брайс мълчеше.
Лицето на Хънт беше пребледняло. Той затвори очи и опита
да се съсредоточи върху дишането си.
– Мисля, че отровата е неутрализирала силата ми. Веднага
щом ме ухапа… – Той изсъска от агонията, превзела тялото му. –
Вече не можех да призовавам светкавиците си.
Споходи я внезапно прозрение. Това обясняваше толкова
много. Защо кристалосът беше успял да повали Мика например.
Ако се беше нахвърлил на архангела от засада и го беше
ухапал, вероятно го беше оставил само с физическата му сила.
Мика сигурно не беше осъзнал какво се случва, приписвайки
липсата на шока или на неочакваното нападение. Явно
ухапването беше потиснало и свръхестествената сила на
Даника и глутницата „Дяволи“.
– Ей. – Наоми сложи ръка върху рамото ѝ. – Ранена ли си?
Медвещицата отлепи пиявицата, смучеща отрова от рамото
на Хънт, пусна я обратно в буркана и я замени с нова. После
разпери обгърнати с бледа светлина ръце върху другите рани на
Хънт и започна да ги лекува. Не посегна към флаконите с
първосвет в чантата си – панацеята за много медици. Явно
предпочиташе да използва магията в собствените си вени.
– Добре съм.
Тялото на Хънт вероятно щеше да се излекува и само, но за
по-дълго време. А с отровата в раните му можеше да не успее.
Наоми прокара ръка през мастиленочерната си коса.
– Хубаво е медвещицата да прегледа и теб.
– Не.
Погледът в ониксовите ѝ очи се изостри.
– Щом Хънт ѝ позволява да работи по него, и ти…
Огромна студена сила избухна около тях, в цялата градина, в
целия квартал. Наоми се завъртя към мястото, където беше кац-
нал Мика. Спусна се тишина и всички видове ванири наоколо
заотстъпваха назад, когато архангелът закрачи към мъртвия
демон и Хънт.
Единствено Наоми имаше достатъчно смелост да проговори.
– Аз бях на пост точно преди Хънт да пристигне и нямаше
следа от…
Мика я подмина, приковал очи в демона. Медвещицата не
прекъсна работата си, а Хънт успя да вдигне глава, готов за
разпита на губернатора.
– Какво стана?
– Засада – отговори Аталар със сипкав глас.
Белите криле на Мика сякаш искряха от мощ. Въпреки
бученето в главата си, въпреки огромното разстояние между
тялото и жалките останки от душата ѝ, Брайс нямаше да
позволи на Мика да отмени уговорката си с Хънт. Затова каза:
– Изскочи от сенките.
Архангелът ѝ метна бърз поглед.
– Кого от двама ви нападна?
Брайс посочи Хънт.
– Него.
– И кой от вас го уби?
Брайс понечи да го посочи отново, но Хънт се намеси:
– Двамата заедно.
Брайс му стрелна предупредителен поглед да си мълчи, но
Мика вече се беше завъртял към трупа на демона. Побутна го с
върха на ботуша си, сбърчил лице.
– Не трябва да стига до медиите – нареди Мика. – И до
посетителите, които очакваме за Върховната среща.
Неизречената част от заповедта му увисна осезаемо във
въздуха. Сандриел не трябва да научава.
– Ще опазим случая от пресата – обеща Наоми.
Но Мика поклати глава и протегна ръка.
И преди Брайс да е мигнала, около демона и главата му
лумнаха бели пламъци. За секунда от съществото остана само
пепел.
Хънт подскочи:
– Трябваше да го огледаме за доказателства…
– Без медии – повтори Мика и тръгна към групата ангелски
командири.
Медвещицата започна да маха пиявиците и да превързва Хънт
с копринени ленти, пропити със силата ѝ, които щяха да
затворят кожата и мускулите му, предотвратявайки инфекции.
Докато раните зарастваха, лентите щяха постепенно да се
разпадат, а накрая да изчезнат напълно.
Купчината пепел върху пътеката изглеждаше подигравателно
невинна, като се имаше предвид какъв ужас бе сял кристалосът
из града. Дали точно този демон беше убил Даника, или просто
беше един от хилядите, чакащи от другата страна на Северната
пукнатина?
Дали Рогът не беше тук, в този парк? Дали Брайс не се беше
доближила неволно до него? Или пък онзи, който го издирваше
(Сабин?), просто беше изпратил кристалоса като ново
предупреждение? Бяха далеч от Лунната гора, но хора на Сабин
патрулираха из целия град.
Допирът със студения метал на пистолета още жилеше
дланите на Брайс, откатът му още кънтеше по костите ѝ.
Медвещицата изхлузи окървавените си ръкавици. По
кокалчетата на Хънт изпращяха светкавици, предвещавайки
завръщането на силата му.
– Благодаря – каза той на вещицата, която му махна скромно
и изчезна зад магпреградите.
Хънт срещна погледа на Брайс. Пепелта, следователите и
легионерите наоколо останаха на заден фон.
Наоми ги доближи.
– Защо е нападнал теб?
– Мен всеки иска да ме захапе – отвърна уклончиво Хънт.
Наоми хвърли и на двама им поглед, който показваше, че
изобщо не му е повярвала, но отиде да говори с една елфка от
Помощната гвардия.
Хънт опита да се изправи и Брайс се спусна да му подаде
ръка. Той поклати глава, подпря се с гримаса на едното си
коляно и стана.
– Явно сме жегнали Сабин – каза той. – Сигурно е разбрала,
че сме я надушили. Това беше или предупреждение, като
атентата в клуба, или неуспешен опит да се справи с проблема,
както е направила с прислужничката и стража от храма.
Брайс не отвърна. Полъх на вятъра отвя малко от пепелта.
– Брайс.
Той пристъпи към нея с бистър поглед въпреки раните му.
– Не мога да разбера – прошепна накрая тя. – Как го уби…
убихме толкова лесно?
Хънт не отговори, давайки ѝ възможност сама да стигне до
извода.
След малко Брайс каза:
– Даника беше силна. Конър също. Всеки от двамата беше
способен да пребори такъв демон, без окото му да мигне. А
онази вечер цялата глутница беше в апартамента. Дори
отровата му да е потиснала силите им, толкова вълци са могли
да…
Гърлото ѝ се стегна.
– Дори Ми… – Хънт се спря навреме, надниквайки към
архангела, който още говореше с командирите. – Дори той
нямаше да се измъкне жив.
– Но аз успях. Вече два пъти.
– Може да е слаб срещу елфи.
Тя поклати глава.
– Не мисля. Просто… нещо не ми се връзва.
– Утре ще обмислим всичко. – Хънт кимна към Мика. – Но
тази случка доказа, че е крайно време да му разкрием
подозренията си за Сабин.
Повдигна ѝ се. Но кимна.
Изчакаха повечето командири да тръгнат по възложените им
задачи, преди да се насочат към губернатора. Хънт изтръпваше
на всяка стъпка.
– Трябва да поговорим – обяви той.
Мика просто скръсти ръце. И Хънт му разказа в сбит вариант
за Рога, за Сабин, за подозренията им, че е възможно да се
поправи Рогът – макар че още не знаеха защо ѝ е да отваря
портал към друг свят.
Укорът в очите на Мика прерастваше в ярост, която накрая
отстъпи място на смразяващ поглед.
Когато Хънт приключи с разказа, губернаторът заяви:
– Трябват ви повече доказателства.
– Ще осигурим – обеща Хънт.
Мика ги наблюдаваше с мрачно като Ямата лице.
– Обадете ми се, когато имате неоспорими доказателства. Или
ако намерите Рога. Щом някой влага такива усилия в
издирването му, сигурно е намерил начин да го поправи. Няма
да позволя някаква си кучка, ламтяща за власт, да застрашава
града ни. – Брайс можеше да се закълне, че тръните, татуирани
през челото на Хънт, притъмняха, когато очите му срещнаха
тези на архангела. – Гледай да не се изложиш, Аталар.
Без да каже нищо повече, Мика размаха криле и се изстреля
в нощното небе.
Хънт въздъхна, загледан в купчината пепел.
– Кучи син!
Брайс потри ръцете си с длани. Хънт стрелна очи към нея,
забелязал движението. Студ бе обзел тялото ѝ в пролетната
вечер.
– Хайде – подкани я нежно, завъртайки ранената си ръка, за
да провери състоянието ѝ. – Май ще успея да те занеса по
въздух до вас.
Тя погледна към метаморфите следотърсачи, които вече
плъзваха сред дърветата да издирват следи, преди дъждът да ги
е заличил.
– Не трябва ли да отговаряме на разни въпроси?
Той протегна ръка към нея.
– Знаят къде да ни намерят.
Рун пристигна в нощната градина секунди след като сестра
му и Аталар си бяха тръгнали, както го уведоми Наоми Бореас,
капитан на пехотата на 33-ти. Нахаканата ангелка му каза, че и
двамата били добре, после му обърна гръб, за да получи доклад
от капитана на едно от поделенията ѝ.
От кристалоса беше останало само изгоряло петно и няколко
пръски прозрачна кръв като обли капки роса по камъните и
мъха.
Рун отиде до един скален къс отстрани на пътеката. Клекна,
извади ножа от ботуша си и насочи острието към пръска от
странната кръв, полепнала по древния мъх.
– На ваше място не бих го правила.
Веднага позна медения глас – уравновесеното му спокойно
звучене. Погледна през рамо и видя медвещицата от клиниката
да стои зад него с разпусната около пленителното ѝ лице тъмна
къдрава коса. Очите ѝ обаче бяха насочени към кръвта.
– Отровата е в слюнката му – каза тя, – но не знаем какви
други ужасии се крият в кръвта му.
– Не е навредила на мъха – отбеляза той.
– Да, но този демон е създаден със специфична цел. Кръвта
му може и да вреди само на одушевени същества.
– Разпознахте демона? – смая се Рун.
Вещицата примига, очевидно издала се неволно.
– Имах доста стари учители, както вече ви казах. Възлагаха
ми да чета множество древни писания.
Рун се изправи на крака.
– Щяхте да сте ни от голяма помощ преди години.
– Тогава още не съм била завършила обучението си. –
Завоалиран отговор. Рун сбърчи чело. Вещицата отстъпи
назад. – Помислих върху въпроса ви, принце – подхвана тя,
продължавайки отстъплението си. – Поразтърсих се, наистина
съществуват известни… похвати. Налага ми се да напусна града
за няколко дни по лични причини, но като се върна, ще проуча
въпроса по-сериозно и ще ви изпратя информация.
– Рун!
Викът на Флин проряза шумотевицата на разследващия екип
около тях.
Рун се обърна през рамо да каже на приятеля си да изчака
две проклети секунди и бързо върна очи към вещицата.
Не беше видял метлата ѝ, скрита зад близкото дърво, но
определено я видя, когато вещицата излетя с нея в нощното
небе, развяла тъмни коси зад себе си.
– Коя беше тази? – попита Флин, кимвайки към
отдалечаващата се фигура.
– Не знам – отвърна тихо Рун, загледан в нощта.
47
Бурята се разрази, когато бяха на две пресечки от сградата на
Брайс, и ги накваси за броени секунди. Жестока болка прониза
ръката и рамото на Хънт, като кацна на покрива, но той я
преглътна. Брайс продължаваше да трепери и изражението ѝ
беше толкова отнесено, че той не посмя да я пусне веднага.
Тя вдигна поглед към него, усетила, че не сваля ръце от
кръста ѝ.
Хънт не се сдържа и плъзна палец по ребрата ѝ. И втори път.
Брайс преглътна и той проследи всяко движение на гърлото
ѝ. Проследи дъждовната капка, която се търкулна по шията ѝ,
точно където пулсът трепкаше леко под кожата ѝ.
И най-ненадейно тя се приведе напред да го прегърне. Стисна
го силно с ръце.
– Ужасна вечер – пророни до мокрите му гърди.
Хънт също я прегърна и опита да стопли треперещото ѝ тяло.
– Да.
– Радвам се, че не си мъртъв.
Хънт се засмя и си позволи да зарови лице в шията ѝ.
– Аз също.
Пръстите ѝ се долепиха до гръбнака му, любопитни и нежни.
Всичките му сетива се съсредоточиха в този допир. Събудиха се
с рев.
– Най-добре да се скрием от дъжда – прошепна той.
– Най-добре – потвърди тя.
Но не помръдна от мястото си.
– Хънт.
Той не можеше да прецени дали произнася името му като
предупреждение, или като молба, или като нещо друго. Но
вместо да се замисли, погали с нос мокрия ѝ врат. Мамка му,
колко хубаво ухаеше!
Направи го отново, неспособен да се спре, жаден отново да
усети аромата ѝ. Тя вдигна леко брадичка. Достатъчно за да му
поднесе гърлото си.
О, да, едва не простена Хънт и зарови лице в копринената ѝ
неустоима шия, гладен като шибан вампир за мириса ѝ, вкуса ѝ.
Желанието потисна всеки инстинкт, всеки болезнен спомен,
всяка клетва, която беше положил.
Пръстите на Брайс се впиха в гърба му, после го загалиха. И
той едва не измърка.
Без да се замисля, просто докосна с устни мястото, което бе
погалил с нос. Тя изви леко тяло към неговото. Към горещото
напрежение зад подсилената кожа на бойния му костюм.
Хънт преглътна още един стон до кожата ѝ, стегна ръце около
топлия ѝ, гъвкав кръст и ги плъзна надолу, към съвършеното ѝ,
съблазнително дупе, което го измъчваше още от първия шибан
ден, и…
Металната врата се отвори. Хънт вече държеше пистолета си
насочен към нея, когато Сабин излезе на покрива и изръмжа:
– Назад, мамка ти!
48
Хънт претегли внимателно вариантите.
Беше насочил пистолет към главата на Сабин. Тя беше
насочила пистолет към сърцето на Брайс.
Кой от двамата щеше да е по-бърз? Въпросът зажужа като
стършел в черепа му.
Брайс се подчини на Сабин и заотстъпва с вдигнати ръце.
Хънт я последва и застана зад нея, така че да се долепи до
гърдите му и да плъзне свободната си ръка през корема ѝ,
приковавайки я към себе си. Дали можеше да излети
достатъчно бързо, че да се изплъзне на куршум?
Брайс нямаше да оцелее след близък изстрел в сърцето.
Щеше да загине за секунди.
Тя намери сили да попита сред барабаненето на дъжда:
– Къде е малкото ти приятелче от Ада?
Сабин затвори металната врата с ритник. Хънт осъзна, че
явно е обезвредила камерите. Иначе легионът вече щеше да е
долетял след сигнал от Марин. Сигурно беше заменила
реалната картина с безобиден запис – както беше направила в
Храма на Луна. Тоест никой, абсолютно никой не знаеше какво
се случва.
Хънт плъзна бавно здравата си ръка нагоре по треперещото
подгизнало тяло на Брайс.
Сабин се изплю върху плочките.
– Не си го и помисляй, Аталар.
Ръката му спря, преди да е покрила гърдите ѝ – и
препускащото сърце под тях. Бронираният му боен костюм
можеше да отблъсне куршум. А той щеше да поеме удара. По-
добре да загуби ръката си, която пак щеше да му порасне,
отколкото тя да…
Дори не искаше да си помисля последната дума.
Сабин изсъска:
– Казах ти да не се бъркаш. Но ти не ме послуша. Вместо това
се появи в Бърлогата да задаваш въпроси, които нямаш право
да задаваш.
– Задавахме ти въпроси, защото си убила Даника, скапана
психопатка – озъби ѝ се Брайс.
Сабин застина.
– Какво?
Хънт познаваше Сабин достатъчно добре, за да знае, че
никога не е прикривала емоциите си. Шокът ѝ беше искрен.
Дъждът се стичаше по тесните ъгли на лицето ѝ, когато
процеди гневно:
– Мислите, че съм убила собствената си дъщеря?
Брайс трепереше толкова силно, че Хънт я хвана по-стабилно,
за да ѝ даде опора.
– Убила си я, защото щеше да те измести от поста на прим,
откраднала си Рога, за да подкопаеш репутацията ѝ, и оттогава
призоваваш онзи демон да убива всеки, способен да те издаде, и
да унижиш Мика пред всички на Върховната среща…
Сабин се изсмя гърлено.
– Какви лайняни измишльотини!
Хънт изръмжа:
– Изтрила си видеозаписите от кражбата на Рога. Потвърдиха
го вече. Излъга ни, че Даника не била в храма онази нощ. А в
нощта на убийството ѝ изнесе цяла тирада, че трябвало да си
държи устата затворена. За да докажем, че ти си я убила,
трябва само да те свържем с кристалоса.
Сабин свали пистолета си и спусна предпазителя. Цялата
трепереше от едва сдържан гняв.
– Не съм откраднала нищо, малоумници такива. И не съм
убила дъщеря си.
Хънт не посмя да свали своя пистолет. Нито да пусне Брайс.
Сабин каза със студен, мрачен глас:
– Защитавах я. Даника открадна Рога.
49
– Даника не е откраднала нищо – прошепна Брайс, обзета от
внезапен студ.
Само ръката на Хънт през корема ѝ я държеше права, а
тялото му я крепеше отзад като топла стена.
Светлокафявите очи на Сабин – същите като на Даника, но
лишени от нейната светлина – бяха безмилостни.
– Според теб защо размених записите? Беше си въобразила,
че прекъсването на първосвета ще я прикрие, но не ѝ хрумнало,
че камерите ще уловят стъпките от поста ѝ към Рога и обратно,
а просто продължила дежурството си, сякаш не се е изплюла в
лицето на богинята ни. Само не знам дали тя е изключила
някак първосвета в целия град, или просто се е възползвала от
възможността.
– Защо би откраднала Рога? – едва изрече Брайс.
– Защото беше разглезена хлапачка, решила да провери
докъде е способна да стигне. Веднага щом получих сигнал за
кражбата, прегледах записите и ги подмених във всички
системи. – Сабин се усмихна жестоко. – Измъкнах я от калта,
както правех през целия ѝ живот. А вие с вашите въпроси
заплашвате да потъпчете и малкото ѝ достойна памет.
Хънт разпери леко криле.
– Ти изпрати демона тази вечер…
Сабин сбърчи светли вежди.
– Какъв демон? Цяла вечер ви чакам тук. След глупавата ви
визита в моята Бърлога, реших, че трябва да ви напомня да
оставите този случай за свое добро. – Тя оголи зъби. – Амели
Рейвънскрофт ме чака от другата страна на улицата, в
готовност да сигнализира, ако се направиш на интересен,
Аталар. Казва, че сте ѝ спретнали интересно представление
преди малко.
Злобна, подигравателна усмивка.
Брайс се изчерви, а Хънт надникна към отсрещния тротоар.
Напрежението в тялото му ѝ подсказа, че Амели наистина е
там.
Сабин продължи:
– А що се отнася до думите ми в нощта на убийството: Даника
наистина не можеше да си държи устата затворена. За нищо.
Знаех, че тя е откраднала Рога и че някой вероятно я е убил,
защото не е могла да си мълчи. – Тя отново се изсмя
бездушно. – Направих всичко, за да защитя дъщеря си.
Необузданата си вироглава дъщеря. А всичко, което ти
правеше, подклаждаше най-лошото в нея.
Ръмженето на Хънт разтърси нощта.
– Внимавай какво говориш, Сабин.
Алфата просто изпръхтя.
– Ще съжалявате, че ме ядосахте.
Тя отиде до ръба на покрива, обгърната в пулсиращото
сияние на силата си, и прецени скока, който Брайс глупаво бе
обмисляла да направи преди година и половина. Само че Сабин
щеше да се приземи леко на тротоара. Тя надникна през рамо,
докато зъбите ѝ се удължаваха, лъщейки в нощта.
– Не съм убила дъщеря си. Но ако застрашите паметта ѝ, ще
убия вас.
После скочи и се преобрази в полет с лек проблясък. Хънт
хукна към ръба, но Брайс знаеше какво ще види: вълк, който се
приземява грациозно на тротоара и изчезва в мрака.
50
Хънт осъзна колко сериозно е засегнало Брайс смайващото
разкритие на Сабин, чак на следващата сутрин, когато тя не
излезе да тича. И почти се успа за работа.
Изпи чаша кафе, но отказа яйцата, които ѝ направи. Продума
му всичко на всичко три думи.
Хънт знаеше, че не е, защото му е ядосана. Просто… смилаше
новата информация.
Не смееше да я попита дали това смилане засягаше и онова,
което бяха направили на покрива. Моментът не беше подходящ.
Макар че след това му се наложи да си вземе много, много
студен душ. И да вземе нещата в свои ръце. С мисълта за
лицето ѝ, аромата ѝ и тихия стон, който се изтръгна от гърлото
ѝ, когато изви тяло към неговото.
Но това между тях беше последната му грижа в момента.
За щастие, медиите не научиха за нападението в парка.
Брайс почти не говореше след работа. Хънт ѝ направи вечеря,
а тя само почопли храната с вилица и си легна преди девет.
Нямаше повече гушкане и душене на вратове.
Следващият ден мина по същия начин. И следващият.
Той беше готов да ѝ остави нужното лично пространство.
Боговете знаеха, че понякога и на него му трябваше. След всяко
убийство за Мика.
Изобщо не ѝ подхвърли, че Сабин може да лъже, защото е
най-лесно да обвиниш мъртвец. Сабин беше чудовище, но Хънт
знаеше, че не е лъжкиня.
Разследването беше пълно с неизвестни, а Даника беше
умряла заради… повреден древен артефакт, който не работеше
от петнайсет хиляди години и никога нямаше да проработи.
Дали Даника не беше искала да го поправи и използва? Но за
какво?
Хънт знаеше, че точно тези мисли тежат на Брайс. Почти
нищо не хапна цели пет дни. Просто ходеше в галерията, спеше
и пак отиваше в галерията.
Той ѝ правеше закуска всяка сутрин. А тя всяка сутрин
отказваше чинията, която ѝ предлагаше.
Мика се обади само веднъж, за да провери дали са намерили
доказателства за Сабин. Хънт му отвърна просто „Оказа се
фалшива тревога“ и губернаторът му затвори, явно бесен, че
случаят оставаше неразрешен.
Това се случи преди два дни. Хънт още чакаше развръзката.
– Мислех си, че издирването на древни смъртоносни оръжия
ще е забавно – измрънка Лехаба от малкото си диванче,
гледайки без особен интерес някакво нелепо предаване по
телевизията.
– Аз също – съгласи се Брайс.
Хънт вдигна очи от доклада за доказателствения материал,
който преглеждаше, и тъкмо щеше да се изкаже по въпроса,
когато звънецът на входната врата издрънча. Лицето на Рун се
появи на екрана на камерата за видеонаблюдение и Брайс
натисна копчето за отключване на вратата с дълга, дълга
въздишка.
Хънт развъртя скованото си рамо. Ръката му още изтръпваше
от време на време, сякаш му напомняше за отровата,
изтръгнала магията от тялото му.
След броени секунди черните ботуши на принца се появиха
върху облечените със зелен мокет стълби – очевидно се беше
досетил, че са в библиотеката, заради отворената ѝ врата.
Лехаба мигновено прелетя през помещението, оставяйки искри
след себе си, усмихна се до уши и изчурулика:
– Ваше Височество!
Рун ѝ отвърна с половинчата усмивка и намери Куинлан с
поглед. Веднага разчете тихата, меланхолична умора по лицето
ѝ. И разгада тона на гласа ѝ, когато Брайс попита:
– На какво дължим това удоволствие?
Рун седна в стола срещу тях, отвъд отрупаната с книги маса.
Звездният меч в ножницата на гърба му не отразяваше
светлината в библиотеката.
– Исках да проверя дали не е изскочило нещо ново.
Не му бяха казали за Сабин. Очевидно и Деклан си беше
замълчал.
– Не – отвърна Брайс. – Нещо покрай Рога?
Рун игнорира въпроса ѝ.
– Какво е станало?
– Нищо – отсече тя, но гръбнакът ѝ се напрегна осезаемо.
Рун като че ли се канеше да погне братовчедка си, затова
Хънт им направи услуга – и на себе си, откровено казано, –
заявявайки:
– Чакаме сведения от мой информатор от Морета и океани за
евентуален модел в нападенията на демона. Случайно да си чел
някъде, че кристалосът е способен да неутрализира магията на
жертвата си?
Дори дни по-късно още мислеше за това – за усещането
силата да угасне във вените му.
– Не. Не намирам нищо за създаването на кристалоса, освен
че е направен с кръвта на първия принц от рода Звезделф и
жизнената сила на самия Звездоядец. Никъде не пише, че
неутрализира магия. – Рун кимна към него. – Никога ли не си
срещал демон с такава способност?
– Никога. Възможно е с някои вещерски заклинания и с
горсиански камъни, но това е различно.
Беше си имал работа и с двете. Преди да го обезсилят с
вещерското мастило на челото, му сложиха окови от рядък
метал, добит от горсианските скали на планината Долос, чиито
свойства заприщваха достъпа до магия. Използваха такива за
най-големите врагове на империята – Кошутата обичаше да ги
използва, когато с разпитвачите ѝ пречупваха ванирите сред
бунтовническите шпиони и водачи. Но вече от години в
квартирите на 33-ти витаеше слух, че бунтовниците правели
опити за производство на спрей от метала, с който да атакуват
ванирските воини в битки.
Рун махна към древната книга, която беше оставил на масата
преди дни и още си стоеше отворена на главата за Звезделф.
– Щом самият Звездоядец е влял жизнената си сила в
кристалоса, вероятно затова демонът е способен да изяжда
магията на врага си. Както заради кръвта на принц Пелиас е
способен да намери Рога.
Брайс се намръщи.
– Значи инстинктът ти на Избраник не ти е помогнал да
проследиш Рога?
Рун подръпна сребърната халка през долната си устна.
– Не. Но тази сутрин получих съобщение от една медвещица,
с която се запознах онзи ден; същата, която закърпи Хънт в
нощната градина. Само догадки са, но тя спомена, че пускали
на пазара сравнително ново лекарство. Синтетична лечебна
магия. – Хънт и Брайс изопнаха гърбове. – Може да има доста
неприятни странични ефекти, ако не се прилага внимателно. Тя
няма достъп до точната му формула и резултатите от
експериментите, но твърди, че според изследванията
оздравителните му сили били двойно по-големи от тези на
първосвета.
– И мислиш, че може да поправи Рога? – попита Брайс.
– Възможно е. Би отговаряло на онази глупава
главоблъсканица за светлина, която не е светлина, и магия,
която не е магия. Синтетичният продукт е нещо такова.
Очите ѝ просветнаха.
– И… вече е на пазара?
– Пуснали го преди няколко години. Не са го тествали върху
неодушевени предмети, но кой знае? Щом не са успели да
поправят Рога с истинска магия, може пък ние да успеем с
изкуствено създадено средство.
– За пръв път чувам за синтетична магия – каза Хънт.
– Аз също – призна Рун.
– Значи може и да сме намерили начин да поправим Рога –
подхвана умислено Брайс, – но не и самия Рог. – Тя въздъхна. –
И още не знаем дали Даника го е откраднала на шега, или със
сериозна цел.
Рун подскочи.
– Даника го е откраднала?
Брайс изтръпна, но все пак сподели с принца всичко научено.
Като приключи, Рун се облегна в стола си с шокирано
изражение.
Хънт прекъсна тишината.
– Важното е, че Даника е откраднала Рога, независимо дали
за забавление, или за да прави нещо с него.
Рун попита внимателно:
– Според теб за себе си ли го е взела? За да го поправи и да го
използва?
– Не – отвърна тихо Брайс. – Може и да е имала тайни от мен,
но познавах сърцето ѝ. Никога не би използвала толкова опасно
оръжие, способно да застраши целия свят. – Тя прокара ръце по
лицето си. – Убиецът ѝ още е на свобода. Даника може да е
откраднала Рога, за да не попадне в негови ръце. Той я е убил,
за да се докопа до него, но явно не го е намерил, щом още го
издирва с помощта на кристалоса. – Тя махна към меча на Рун. –
Това чудо няма ли да те насочи към Рога? Продължавам да
твърдя, че най-сигурният ни шанс да заловим убиеца е да го
примамим с артефакта.
Рун поклати глава.
– Мечът не действа така. Освен че е претенциозен кой ще го
използва, е лишен от всякаква сила без ножа.
– Нож ли? – учуди се Хънт.
Рун извади меча с металическо стържене и го остави на
масата между тях. Брайс се отдръпна назад, а по жлеба на
острието се спусна зрънце звездна светлина и проблесна на
върха му.
– Тарикатско – коментира Хънт и Рун, който беше вдигнал
вежда към Брайс, несъмнено очаквайки дълбока почит от нейна
страна към меч, по-древен от града и първите ванири в
Мидгард, го изгледа кръвнишки.
– Мечът е само едната част от двойка – обясни му Рун. – От
иридиума, добит от същия метеорит, който някога паднал в
стария ни свят, бил изкован и нож с дълго острие. – Старият
свят, който елфите напуснали, за да влязат в Мидгард през
Северната пукнатина. – Но сме го изгубили много, много
отдавна. Дори в Елфическите архиви няма сведения за това
къде е изчезнал, но явно е било по време на Първите войни.
– Това е поредното малоумно пророчество на елфите –
измърмори Брайс. – „Когато мечът и ножът се обединят, ще се
обедини и народът ни.“
– Да, резбовано е на входа на архивите, каквото и да
означава – каза Рун.
Брайс му се усмихна леко.
Хънт се ухили. Скромната ѝ усмивка му се отрази като слънце
след дълги дъждовни дни.
Брайс се престори, че не го вижда, но Рун му стрелна остър
поглед.
Сякаш знаеше за всяка мръсотия, която Хънт си беше
представял с Брайс, за всички начини, по които се беше
самозадоволявал, фантазирайки си, че не собствената му ръка
му доставя удоволствие, а нейните ръце, устата ѝ, гъвкавото ѝ
тяло.
Мамка му – здравата беше загазил.
Рун само изпухтя, сякаш знаеше и това, и прибра меча в
ножницата му.
– Много ми се иска да разгледам Елфическите архиви –
въздъхна Лехаба. – Толкова древна история на едно място,
толкова възхитителни предмети.
– Държани под ключ и предоставяни само на най-
чистокръвните елфи – довърши вместо нея Брайс и изгледа Рун
многозначително.
Той вдигна ръце.
– Опитах се да внеса промени в правилата – защити се той. –
Но без успех.
– Допускат посетители на официалните празници – обади се
Лехаба.
– Само от предварително одобрен списък – добави Брайс. – В
който не присъстват огнени феи.
Лехаба се обърна на една страна върху диванчето си и опря
глава на едната си огнена ръка.
– Мен ще ме пуснат. Аз съм потомка на кралица Рантия Драл.
– Аха, а аз съм седмият астер – отвърна сухо Брайс.
Хънт се постара да не реагира на тона ѝ. На първата искрица
в него, която чуваше от дни.
– Истина е – настоя Лехаба, обръщайки се към Рун. – Тя ми е
прапрапрапрапрапрабаба, детронирана по време на Стихийните
войни. Семейството ни изпаднало в немилост…
– Историята се променя с всеки разказ – обясни Брайс на
Хънт и той се подсмихна скришом.
– Нищо подобно – простена Лехаба. Вече и Рун се
усмихваше. – Имали сме шанс да си върнем титлата, но
прапрабаба ми била изритана от Вечния град заради…
– Изритана?
– Да, изритана. Заради съвършено несправедливо обвинение
в опит да отмъкне консорта на кралицата натрапница. Сигурно
ще се гърчи в пепелта си, ако разбере как живее последната ѝ
потомка. Като птичка в клетка.
Брайс отпи от водата си.
– На този етап, момчета, обикновено започва да си проси
пари, за да откупи свободата си.
Лехаба почервеня.
– Не е вярно. – Тя посочи Брайс с пръст. – Прабаба ми се е
сражавала рамо до рамо с Хънт срещу ангелите. И това е бил
краят на свободата за целия ми народ.
Думите ѝ изпращяха като светкавица през тялото му. Всички
се обърнаха към него.
– Съжалявам.
Не му хрумнаха други думи.
– О, Ати – каза Лехаба, прелитайки до него с порозовял
пламък. – Не исках да… – Тя обгърна бузите си с длани. – Не
виня лично теб.
– Аз предвождах силите ни. Кой друг да обвиниш за съдбата
на народа си?
Думите му прозвучаха толкова празно, колкото ги чувстваше.
– Но си действал под командването на Шахар – каза Данаан,
чиито сини очи не пропускаха нищо.
Хънт настръхна, чувайки името ѝ от устата на принца. И
веднага погледна към Куинлан, готов да изтърпи осъдителното
съгласие по лицето ѝ.
Но намери само тъга. И нещо като състрадание. Сякаш и тя
го разбираше, както той беше осъзнал, че я разбира в онова
стрелбище, когато видя всяко строшено парченце в нея, но не
се уплаши от нащърбените краища. Под масата върхът на
обувката ѝ докосна ботуша му. Малко потвърждение, че
наистина вижда чувството му за вина, болката му, но няма да
избяга от тях. Гърдите му се стегнаха.
Лехаба се прокашля и попита Рун:
– Посещавал ли си Елфическите архиви в Авален? Говорят, че
там разполагали с много по-внушителна колекция.
Тя заусуква една огнена къдрица около пръста си.
– Не – отвърна Рун. – Но елфите от мъгливия остров са още по-
неприветливи от тези тук.
– Обичат да трупат богатства, а? – отбеляза Лехаба,
хвърляйки поглед към Брайс. – Също като теб, Биби. Все
пилееш пари по себе си, но на мен никога нищо не ми купуваш.
Брайс отдръпна крака си.
– Не ти ли купувам ягодов тютюн за наргилето през седмица?
Лехаба скръсти ръце.
– Това не е подарък.
– Казва феичката, която си спретва подводница под оня
стъклен купол и пуши вътре цяла нощ с нареждане да не я
безпокоя.
Брайс се облегна в стола си, самодоволна като котка, и Хънт
едва не се ухили отново заради игривия блясък в очите ѝ.
Тя грабна телефона му от масата и го снима, преди да е успял
да се дръпне. После снима и Лехаба. Накрая и Сиринкс.
Дори да забеляза, че не снима само него, Рун си замълча.
Макар че Хънт можеше да се закълне, че сенките в стаята се
сгъстиха.
– Биби, искам само да ме цениш повече – заяви Лехаба.
– Боговете да са ми на помощ – промърмори Брайс и този път
дори Рун се усмихна.
Телефонът на принца иззвъня и той вдигна, преди Хънт да
види кой го търси.
– Флин.
Хънт чу смътно гласа на Флин.
– Трябваш ни в квартирите. Някакви се сбиха, че нечие гадже
спало с някого си, и честно казано, грам не ми дреме, ама добре
се понатупаха.
Рун въздъхна.
– Идвам до петнайсет минути – обяви той и затвори.
Хънт попита:
– Сериозно ли се обръщат към теб за дребни сбивания?
Рун плъзна ръка по дръжката на Звездния меч.
– Защо не?
– Ти си принц.
– Не разбирам защо от твоята уста звучи като обида –
изръмжа Рун.
– Защо не се занимаваш с… по-сериозни неща? – поясни Хънт.
Брайс отговори вместо братовчед си:
– Защото татенцето му го е страх от него.
Рун ѝ стрелна предупредителен поглед.
– Той ме превъзхожда и по сила, и по звание.
– Въпреки това се е постарал да ти стъпи на врата възможно
най-рано, все едно си диво животно, което трябва да обуздае –
каза кротко Брайс, но Рун се напрегна.
– Всичко си беше наред – отвърна стегнато принцът, – докато
ти не се появи.
Хънт се приготви за неизбежната буря.
Брайс продължи:
– Имало го е по времето, когато се е родил предишният принц
от Звезделф. Питал ли си го някога какво му се е случило? Защо
е умрял, преди да направи Скока?
Рун пребледня.
– Не ставай глупава. Претърпял е злополука по време на
Изпитанието си.
Хънт задържа изражението си неутрално, а Брайс просто се
облегна назад в стола си.
– Щом казваш.
– Още ли вярваш в онези глупости, които ми плямпаше като
малка?
Тя скръсти ръце.
– Исках да ти отворя очите за него, преди да е станало твърде
късно и за теб.
Рун примига учудено, после изопна гръб и стана, клатейки
глава.
– Повярвай ми, Брайс, очите ми отдавна са отворени. Все пак
живея с него. – Рун кимна към заринатата маса. – Ако науча
нещо ново за Рога или синтетичната магия, ще ви дам знак. –
Той погледна Хънт в очите и добави: – Внимавай.
Хънт му отвърна с полуусмивка, която казваше, че отлично
знае с какво трябва да внимава. И не му пука.
Две минути след като Рун си тръгна, звънецът на входната
врата изжужа отново.
– Какво иска сега, да го вземат мътните? – измърмори Брайс,
грабна таблета, на който Лехаба гледаше глупавите си
предавания, и отвори прозореца на камерите за
видеонаблюдение.
И изписука. Видра с жълта светлоотразителна жилетка
стоеше изправена на задните си крака, натиснала с лапичка по-
ниския звънец, който Брайс беше накарала Джесиба да сложи
заради дребните посетители на галерията. С надеждата, че
някой ден ще види пухест мустакат вестоносец на прага.
Брайс скочи от стола си и хукна нагоре по стълбището.
Съобщението от Тарион беше кратко и сладко.
„Мисля, че това ще ви заинтригува. Целувки, Тарион“
– Целувки? – учуди се Хънт.
– Очевидно са за теб – каза Брайс, още усмихната от срещата
с видрата.
Беше дала на дребния вестоносец един сребърен знак, с който
си спечели доволно трепване с мустачки и малка зъбата
усмивчица.
Вероятно най-хубавият момент от деня ѝ. Седмицата.
Годината.
Всъщност в целия ѝ живот.
Сложиха пакета върху бюрото в изложбената зала, Брайс
махна посланието на Тарион от купчината листове отдолу и
Хънт ги запреглежда.
Лицето ѝ пребледня, като видя снимката в ръката на Хънт.
– Това труп ли е?
Хънт изсумтя.
– Каквото е останало от него, след като Тарион го е извадил
от леговището на един собек.
Студена тръпка пробяга по гръбнака ѝ. Високи поне осем мет-
ра и тежащи по около хиляда и петстотин килограма,
люспестите, мускулести собеци бяха сред най-страшните
върховни хищници в реката. Безпощадни, силни гиганти, чиито
зъби можеха да разполовят всеки. Пред възрастен мъжки собек
отстъпваха повечето ванири.
– Той е ненормален.
Хънт се засмя.
– О, да, определено.
Брайс разгледа смръщено ужасяващата снимка и прочете
бележките на Тарион.
– Твърди, че следите от зъби по торса не съвпадали със
захапката на собек. Жертвата е била мъртва, когато е
попаднала в Истрос. Собекът явно е видял лесна плячка и я е
завлякъл в леговището си, за да я изяде по-късно.
Тя преглътна сухо и пак огледа трупа. Дриада. Гръдният ѝ
кош беше разкъсан, сърцето и другите органи липсваха и
цялото ѝ тяло беше нахапано…
– Раните ѝ приличат на твоите от кристалоса. А в
лабораторията на мера са установили, че смъртта е настъпила
преди около пет дни, съдейки по нивото на разложение.
– Нощта, в която нападна и нас.
Брайс прегледа лабораторния анализ.
– В раните е имало прозрачна отрова. Тарион пише, че я
усетил в трупа още преди да направят изследванията. –
Повечето от Дома на морета и океани умееха да долавят
болести, слабости и очевидно отрови в телата на другите. – И
като направили тестовете… – Тя въздъхна. – Оказало се, че
отровата неутрализира магия. – Значи трябва да е бил
кристалос. Брайс изтръпна, но продължи да чете. – Тарион
прегледал досиетата на повечето неидентифицирани тела,
намерени от мерите през последните години. Намерил две с
подобни рани и прозрачна отрова, докладвани точно по
времето, когато… – Тя преглътна. – Когато умряха Даника и
глутницата. Дриада и метаморф лисица. И двамата били
обявени за изчезнали. Този месец са намерили пет трупа с
такива рани и отрова. Всичките жертви са обявени за
изчезнали, но с няколко седмици закъснение.
– Значи вероятно самотници, без много близки приятели и
роднини – каза Хънт.
– Може би.
Брайс пак огледа снимката. Насили се да погледне отблизо
раните. В залата се спусна тишина, нарушавана единствено от
далечните звуци от предаването на Лехаба на долния етаж.
Накрая каза тихо:
– Това не е съществото, което уби Даника.
Хънт прокара ръка през косата си.
– Може да е имало няколко кристалоса…
– Не – настоя тя, оставяйки листовете на бюрото. – Не
кристалос е убил Даника.
Хънт сбърчи чело.
– Но нали си била на местопрестъплението. Видяла си
демона.
– Видях го в коридора, не в апартамента. Даника, глутницата
и последните три жертви бяха на парчета.
Едвам намираше сили да го изрече, да мисли отново за това.
Последните пет дни… не бяха лесни. Трябваше ѝ много воля
да преодолее шока от срещата със Сабин на покрива. От
неочакваното ѝ разкритие за Даника. И ако през цялото това
време бяха търсили не където трябва…
Брайс вдигна снимката.
– Раните са различни. Кристалосът се опитваше да достигне
сърцето ти, органите ти. Не да те превърне в… купчина месо.
Даника, глутницата „Дяволи“, Терциан, прислужничката и
стражът от храма нямаха такива рани. Нито такава отрова в
телата си. – Хънт просто примига. Гласът ѝ пресекна. – Ами ако
в света ни е влязло нещо друго? Ако кристалосът е бил
призован да търси Рога, но заедно с него е дошло и нещо друго
онази нощ? Ако някой е имал силата да призове кристалос,
защо да не призове различни видове демони?
Хънт се замисли.
– Не се сещам за демон, който да унищожава по такъв начин
жертвите си. Може да е друго древно изчадие, изпълзяло от
Ямата. – Той потри врата си. – Ако кристалосът е убил тази
дриада и другите жертви, чиито тела са попаднали в реката
през канализацията, защо му е на някого да призовава два вида
демони? Кристалосът си върши работата достатъчно добре.
Брайс вдигна ръце.
– Нямам представа. Но ако всичките ни предположения за
смъртта на Даника са грешни, трябва да разберем как е умряла
всъщност. Трябва ни външна помощ.
Той се почеса по долната челюст.
– Имаш ли някого предвид?
Тя кимна бавно, със свит от ужас стомах.
– Обещай ми, че няма да откачиш.
51
– Да призоваваме демон е страшна глупост – прошепна Хънт.
Отвъд затворените пердета на апартамента вече се спускаше
нощ. – Все пак точно така е започнала цялата тази лудница.
Стояха в тъмната ѝ всекидневна, оградени с мъждукащи
свещи. Сиринкс беше заключен в клетката си, загърната с
одеяла и опасана със защитен кръг от бяла сол.
Но солта около и пред тях върху светлия под, смърдяща на
плесен и гнила пръст, беше черна. Брайс незнайно кога беше
смляла буцата обсидианова сол – вероятно в шибания си
кухненски робот. Въпреки че беше хвърлила десет бона за нея,
не я третираше с особена почит. Метнала я беше в един от
кухненските шкафове като опаковка чипс.
Хънт чак сега осъзнаваше, че я е пазила за момента, в който
ще ѝ потрябва.
Сега беше оформила два кръга с обсидиановата сол. Единият
беше до прозореца, около метър и половина в диаметър.
Другият – достатъчно голям да побере и двама им.
Брайс каза:
– Няма да губя повече време в питане и разпитване из града
за демона, убил Даника. Ще си спестя много главоболия, като
се обърна директно към източника.
– Като се обърнеш директно към източника, ще свършиш
размазана на някоя стена. А в по-лекия случай ще те арестуват
за призоваване на демон в жилищна зона.
Мамка му! Той самият трябваше да я арестува.
– Никой не обича доносници, Аталар.
– Част от работата ми е да докладвам.
Тя вдигна тъмночервена вежда.
– Да бе, да, господин Сянката на Смъртта.
Брайс влезе при него в кръга от черна сол. Дългата ѝ конска
опашка, позлатена от светлината на свещите, се закачаше за
яката на коженото ѝ яке.
Пръстите му потрепнаха, сякаш всеки момент щяха да
посегнат към копринените кичури. Да ги прокара между тях. Да
хване опашката ѝ в юмрук и да придърпа главата ѝ назад,
разкривайки отново шията ѝ за устата му. За езика му. За
зъбите му.
Хънт изръмжа:
– Нали съзнаваш, че работата ми е да не позволявам на
такива демони да влизат в нашия свят?
– Няма да ги пускаме на свобода – изсъска тя. – Това е
безобидно като телефонно обаждане.
– С адското му число ли ще го призовеш?
Много демони си имаха свои числа, които служеха като един
вид древен електронен адрес.
– Не ми трябва. Този знам къде да го намеря. – Хънт понечи
да каже нещо, но Брайс му взе думата. – Обсидиановата сол ще
го задържи в кръга.
Той погледна кръговете, които беше направила, и въздъхна.
Хубаво. Въпреки че споренето с нея беше почти толкова
съблазнително, колкото любовните игри, и на него не му се
искаше да губят повече време.
В следващия момент температурата в стаята спадна. Рязко.
И когато дъхът му започна да излиза на бели облаци, когато в
малкия кръг се появи хуманоидна мъжка фигура, бълваща
тъмна сила, от която стомахът му се сви…
Брайс се ухили на Хънт и сърцето му спря.
– Изненада.
Беше обезумяла. Щеше да я убие заради това – ако и двамата
не се гътнеха до броени секунди.
– Кой е това?
По всички повърхности в стаята започваше да се образува
лед. Колкото и дрехи да бяха облекли, не можеха да се
предпазят от студа, който демонът носеше със себе си.
Проникваше през всички катове, изтръгвайки дъха от дробовете
му с хищни пръсти. Брайс си пое треперлива глътка въздух –
единственият знак за дискомфорта ѝ, докато стоеше изправена
пред другия кръг в стаята. И мъжа в тъмните му граници.
– Аидас – поздрави го тихо.
Хънт винаги си беше представял принца на Пропастта като
някой от низшите демони, които бе преследвал през вековете: с
люспи, издължени зъби и нокти, с хищнически мускули и
зейнала в сляп животински гняв паст.
Всичко друго, но не и такъв слабичък, блед… хубавелко.
Русата коса на Аидас се спускаше на леки вълнички до
раменете му, старателно подстригана около финото му лице.
Несъмнено за да подчертава очите му като сини опали,
обрамчени с гъсти златисти мигли. Той примига бегло. После
плътните му чувствени устни се разтвориха в усмивка,
разкривайки два реда неестествено бели зъби.
– Брайс Куинлан.
Хънт спусна ръка към пистолета си. Принцът на Пропастта
знаеше името ѝ – познаваше лицето ѝ. И произнесе името ѝ не
само като поздрав, но и с въпросителен тон в кадифения си
глас.
Аидас господстваше над петото ниво на Ада – Пропастта.
Подчиняваше се само на двама други владетели: принца на
Бездната и принца на Ямата – седмия и най-могъщ демонски
принц. Самият Звездоядец, чието име никой не смееше да
изрече от тази страна на Северната пукнатина.
Не и откакто принцът на Ямата станал първото и единствено
същество, съумяло да убие астер. Историята за убийството на
седмата свещена звезда – Сириус, Вълчата звезда – по време на
Първите войни и до ден днешен се разказваше около огньовете
във военните лагери. А онова, което бе направил със Сириус,
след като я беше убил, му беше спечелило ужасяващото
прозвище Звездоядеца.
– Последният път се появи в облика на котка – подхвърли неб-
режно Брайс.
Съвсем. Небрежно.
Хънт се осмели да свали очи от принца на Пропастта и видя,
че Брайс е свела глава в поклон.
Аидас пъхна фини ръце в джобовете на вталените си
панталони – костюмът му беше по-черен от Пропастта, в която
живееше.
– Тогава беше малко момиченце.
Хънт стъпи здраво на пода, за да не залитне. Беше срещала
принца и преди – но как?
Шокът явно се беше изписал на лицето му, защото Брайс му
стрелна поглед, който можеше да изтълкува само като „Успокой
се, мамка му!“, и каза на принца:
– Бях на тринайсет. Не точно момиченце.
Хънт се сдържа да не изпръхти в знак на възражение.
Аидас килна глава настрани.
– И тогава беше много тъжна.
Хънт бързо осмисли думите му, обгръщащи миналото и
настоящето.
Брайс потри длани.
– Да поговорим за Ваше Височество.
– Винаги с удоволствие.
Студът прогаряше дробовете на Хънт. Можеха да издържат
броени минути на такава температура, преди
възстановителните способности на телата им да откажат. А
въпреки елфическата кръв на Брайс, тя можеше изобщо да не
се възстанови. Тъй като не беше направила Скока,
измръзването можеше да е необратимо за нея. Щеше да загуби
завинаги пострадалите пръсти и крайници.
Тя каза на демонския принц:
– Май на вас с колегите ви започва да ви доскучава в мрака.
– Така ли смяташ? – Аидас погледна умислено лъснатите си
кожени обувки, сякаш виждаше през тях право в Ямата. – Явно
си призовала грешния принц, защото аз не знам за такова
нещо.
– Кой призовава кристалоса, за да вилнее из града ни? –
Директен, режещ въпрос. – И какъв демон е убил Даника
Фендир?
– А, да, чухме за това. Че Даника пищяла, докато я
разкъсвали.
Краткото мълчание на Брайс подсказа на Хънт колко
надълбоко я е ранил Аидас с думите си. А усмивката по лицето
на принца говореше, че и той го е усетил.
Тя продължи:
– Знаеш ли какъв демон е бил?
– Противно на сведенията в митологиите ви, не съм запознат
с действията на всяка твар в Ада.
Тя не се отказа:
– И все пак знаеш ли? Или поне кой го е призовал?
Той мигна бавно и златистите му мигли проблеснаха на
светлината от свещите.
– Мислиш, че аз съм го изпратил?
– Нямаше да стоиш тук, ако мислех така.
Аидас се засмя тихо.
– Този път не рониш сълзи.
Брайс се поусмихна.
– Каза ми да не позволявам на никого да ме вижда
разплакана. Взех съвета ти присърце.
Какво, по дяволите, се беше случило на срещата им преди
дванайсет години?
– Информацията не е безплатна.
– Каква е цената ти?
Устните ѝ започваха да посиняват леко. Скоро трябваше да
прекъснат връзката.
Хънт остана неподвижен, докато Аидас я гледаше
изпитателно. После очите му се преместиха към него.
Принцът мигна – само веднъж. Сякаш чак сега го
забелязваше. Сякаш не му беше направил впечатление в
присъствието на Брайс. Хънт щеше да запомни този факт.
– Кой си ти? – рече не с въпросителен, а със заповеднически
тон Аидас.
– Взела съм го само за разкош – отвърна Брайс, хвана Хънт
под ръка и се притисна към него. За топлина или за опора.
Цялата трепереше. – И не се продава.
Тя посочи ореола през челото му.
– Домашните ми любимци обичат да скубят пера. Струва ми
се изгодна сделка.
Хънт впи свиреп поглед в принца. Брайс пък стрелна към него
още по-свиреп, но ефектът се загуби заради тракащите ѝ зъби.
Аидас се усмихна и го огледа от глава до пети.
– Воин от Разгромените със силата на… – Старателно
оформените му вежди подскочиха изненадано. Очите му като
сини опали се присвиха, после лумнаха в ярки пламъци. – Защо
имаш черна корона на челото?
Хънт не издаде учудването си от въпроса му. За пръв път
чуваше някой да нарича ореола „черна корона“. Вещерско
мастило, белег на срама и какво ли още не, но никога „черна
корона“.
Погледът на Аидас прескочи между двама им. Замислено. Без
да изчака отговора на Хънт, се усмихна все така противно и
заяви:
– Седемте принцове живеят в мрака и не напускат пределите
му. Нямаме интерес към вашия свят.
– Щях да ти повярвам, ако с братята ти не се навъртахте край
Северната пукнатина през последните две десетилетия – каза
Хънт. – И ако не чистех след вас.
Аидас вдиша през зъби, сякаш вкусваше въздуха, по който го
бяха достигнали думите на Хънт.
– А хрумва ли ти, че може да не са същества от моя свят?
Северната пукнатина е портал и за други светове, и дори
планети. Нима Адът не е далечна планета, свързана с вашата
чрез разкъсване в пространството и времето?
– Адът е планета?
Хънт свъси умислено вежди. Повечето от демоните, които бе
убил, или не можеха, или не искаха да говорят.
Аидас сви едно рамо.
– Място, реално като Мидгард, макар че повечето от нас
предпочитат да го имате за абстрактно. – Принцът го посочи. –
Твоята раса, Разгромени, е създадена от астерите тук, в
Мидгард. Но елфите, метаморфите и другите раси идват от свои
собствени светове. Вселената е необятна. Според някои е дори
безкрайна. Според други пък тя е просто една от множеството,
безчетни като звездите в небето и песъчинките на морския
бряг.
Брайс метна на Хънт поглед, който говореше, че и тя се чуди
какво ли е пушил демонският принц в Пропастта.
– Опитваш се да ни отклониш от темата – скръсти ръце тя. По
пода плъзваше скреж. – Значи не се навъртате покрай
Северната пукнатина?
– Това го правят низшите принцове, от първо до четвърто
ниво – обясни Аидас, килвайки отново глава. – Ние, обитателите
на истинския мрак, нямаме нито нужда, нито полза от
слънчевата светлина. Но дори те не биха изпратили кристалос.
Това не отговаря на плановете ни.
Хънт изръмжа.
– Някога сте искали да живеете тук. Какво се е променило?
Аидас се засмя.
– Безкрайно се забавляваме с историите, които астерите са ви
измислили. – Той се усмихна на Брайс. – Как е възможно да
ослепиш Оракул?
Брайс пребледня. Хънт се учуди, че демонският принц знае за
срещата ѝ с Оракула.
– Защо ѝ е на котка да посещава Оракул? – парира веднага тя.
– Пак се връщаме към това, значи. – Аидас пъхна ръце в
джобовете си. – Не знаех каква форма би предпочела като зряла
жена. – Той се подсмихна към Хънт. – Но ако желаеш, вече ще
ти се явявам в такъв облик, Брайс Куинлан.
– Най-добре изобщо не се явявай – каза Хънт на принца.
Брайс стисна ръката му и той я настъпи достатъчно силно, че
да го пусне.
Аидас се засмя.
– Стана прекалено студено за вас. Трябва да си вървя.
– Моля те – възпря го Брайс. – Просто ми кажи, ако знаеш
какво е убило Даника. Моля те.
Той се засмя тихо.
– Проучете случая отново. Открийте пропуснатото.
Принцът започна да избледнява, сякаш наистина провеждаха
телефонно обаждане и връзката се разпадаше.
– Аидас! – скочи Брайс към ръба на защитния им кръг. Хънт
почти се пресегна да я хване. Тялото на Аидас вече потъваше в
тъмнина. – Благодаря ти за онзи ден.
Принцът на Пропастта се задържа в техния свят, колкото да
отвърне:
– Направи Скока, Брайс Куинлан. – Образът му отново
замъждука. – И след това ме намери.
Вече почти изчезваше, когато добави с думи като призраци в
сумрака на стаята:
– Оракула не видя. Но аз видях.
После се изпари. Тишината запулсира, а скрежът започна да
се топи.
Хънт се завъртя към Брайс.
– Първо – процеди през зъби той, – да ти го начукам заради
тази изненада.
Тя потри длани, за да ги сгрее.
– Нямаше да ми позволиш да призова Аидас, ако ти бях
казала.
– Защото е цяло чудо, че не сме мъртви! – Той я изгледа
смаяно. – Полудя ли?
– Знаех, че не би ме наранил. Нито някого, който е с мен.
– Ще ми споделиш ли как си срещнала Аидас на тринайсет?
– Ами… казах ти в какви отношения се разделихме с баща ми
след посещението ми при Оракула. – Гневът му поутихна заради
болката по лицето ѝ. – След това, докато ридаех на пейка в
парка пред храма, една бяла котка дойде при мен. Имаше
неестествено сини очи. Още преди да проговори, знаех, че не е
обикновена котка, нито дори метаморф.
– Кой го е призовал тогава?
– Не знам. Джесиба ми е казвала, че принцовете могат да се
промъкват през пролуки и в двете пукнатини, приемайки
облика на обикновени животни. Но после остават в тази форма
и губят всичките си сили, освен способността да говорят. И
могат да се задържат само по няколко часа в нашия свят.
По сивите му криле пробяга тръпка.
– Какво ти каза Аидас?
– Попита ме: „Как е възможно да ослепиш Оракул?“. А аз му
отговорих: „Защо ѝ е на котка да посещава Оракул?“. Чул
писъците на влизане в храма. И явно му е станало интересно.
Каза ми да спра да плача. Че така само съм щяла да
удовлетворя онези, които са ми навредили. Че не бива да им
дарявам тъгата си.
– Защо е ходил принцът на Пропастта при Оракула?
– Така и не ми каза. Но остана с мен, докато не събрах кураж
да се върна в къщата на баща ми. А докато се сетя да му
благодаря, вече си беше тръгнал.
– Странно.
И… добре де, сега разбираше защо го бе призовала без страх,
щом е постъпил така с нея в миналото.
– Може би заради котешкия облик му е станало любопитно
коя съм.
– И очевидно си му липсвала.
Подвеждащ въпрос.
– Очевидно – отговори уклончиво тя. – Само дето не ни каза
почти нищо ценно.
Тя отправи умислен поглед към празния кръг пред тях и
извади телефона от джоба си. Хънт успя да види чий номер
набира. Деклан Емет.
– Здрасти, Бри.
Около него ехтеше музика и гръмък мъжки смях.
Брайс не си губи времето с любезности.
– Посъветваха ни да проучим случая отново и това вероятно
означава да направим нови анализи на жертвите и
местопрестъплението отпреди няколко години. Сещаш ли се
какво бихме могли да преразгледаме?
От другата страна на линията се чу как Рун попита „Брайс ли
е?“. Деклан не му отговори.
– Определено бих направил мирисна диагностика. Ще ви
трябват дрехи на жертвите.
Брайс отвърна:
– Сигурно са направили такава преди две години.
– Обикновена или мимирска?
– Каква е разликата?
– Мимирската е по-надеждна. И е относително нов метод.
Брайс погледна Хънт и той поклати бавно глава. Тя каза тихо
в телефона:
– Не са правили мимирска диагностика.
Деклан се поколеба.
– Ами… това е елфическа технология. Предоставяме я на
легиона за големите им случаи. – Кратка пауза. – Някой е
трябвало да я спомене.
Хънт се напрегна.
– Имали сте достъп до такава технология преди две години? –
попита Брайс.
Деклан пак се умълча.
– Ох, проклятие!
Тогава вече Рун му взе телефона.
– Брайс, получихме директна заповед да не разследваме
случая по тези методи. Беше решено елфите да стоят настрана.
Отчаяние, ярост и скръб избухнаха едновременно по лицето
ѝ. Свободната ѝ ръка се сви в юмрук.
Знаейки, че Рун ще го чуе, Хънт заяви:
– Есенния крал е абсолютно копеле, наясно ли си?
Брайс изръмжа:
– Възнамерявам да му го кажа лично.
И затвори телефона.
– Какво? – попита Хънт.
Но тя вече изхвърчаше от апартамента.
52
Кръвта бучеше в ушите ѝ, докато препускаше по мокрите
улици на Стария площад, чак до Пет рози. Вилите сияеха в дъж-
да – домове като палати със старателно поддържани ливади и
градини зад огради от ковано желязо. Елфи или метаморфи от
Помощната гвардия стояха на пост на всеки ъгъл.
Сякаш жителите на района живееха под постоянен стрес, че
перегрините и шепата роби в Лунния град може да ги ограбят
всеки момент.
Брайс прелетя покрай гигантската мраморна сграда на
Елфическите архиви, по чиито множество колони се спускаха
цели завеси от увивни цветя. Рози, жасмин, глицинии –
всичките в постоянен цъфтеж, независимо от сезона.
Стигна чак до внушителната бяла вила, обгърната в розови
рози, и портата ѝ от ковано желязо, охранявана от четирима
елфически воини.
Те заприщиха пътя ѝ и Брайс спря, подхлъзвайки се на
мократа настилка.
– Пуснете ме да вляза – процеди задъхано, през зъби.
Стражите дори не мигнаха.
– Имате ли уговорена среща с Негово Величество? – попита
единият.
– Пуснете ме да вляза – повтори тя.
Баща ѝ бе знаел. Бе знаел за съществуването на тестове,
способни да разкрият убиеца на Даника, но си беше замълчал.
Умишлено се беше дистанцирал от разследването.
Трябваше да го види. Да чуе истината от неговата уста. Не я
интересуваше колко е часът.
Полираната черна врата беше затворена, но вътре светеше.
Беше си у дома. Трябваше да си е у дома.
– Не и без записан час – настоя същият страж.
Брайс направи крачка към тях и нещо я отблъсна – силно.
Гореща стена обграждаше имението, несъмнено издигната с
енергията на елфите пред нея. Единият се подсмихна. Лицето ѝ
пламна, очите ѝ запариха.
– Идете да кажете на краля си, че Брайс Куинлан трябва да
говори с него. Веднага.
– Върни се, когато имаш записан час, мелез – обади се един
от другите стражи.
Брайс удари с длан щита им, който дори не трепна.
– Кажете му…
Стражите се сковаха от тъмната могъща сила, която изригна
иззад нея. По калдъръма пробягаха светкавици. Елфите
спуснаха ръце към мечовете си.
Хънт заяви с глас като гръм:
– Дамата иска аудиенция с Негово Величество.
– Негово Величество не е на разположение – обяви единият
страж, очевидно забелязал ореола през челото на Хънт. Брайс
рядко виждаше по-отвратителни неща от презрителната
усмивка, която се разля по лицето му. – Особено за Разгромени
нищожества и нечистокръвни помиярки.
Хънт пристъпи към тях.
– Кажи го пак.
Усмивката не падна от лицето на стража.
– Веднъж не ти ли стигаше?
Хънт сви ръце в юмруци до тялото си. И Брайс осъзна, че
наистина ще го направи. Ще размаже тези копелета заради нея
и ще си проправи път през портите с насилие, за да ѝ даде шанс
да поговори с краля.
Рун се появи откъм близката пресечка, обгърнат в сенки, с
прилепнала към главата му черна коса. Флин и Деклан го
следваха по петите.
– Отстъпете – нареди Рун на стражите. – Отстъпете, мамка ви.
Те не се подчиниха.
– Дори вие, принце, нямате право да дадете такава заповед.
Сенките на Рун се разгърнаха около раменете му като
призрачни криле, но той каза на Брайс:
– Има битки, които си струва да подхванеш с него. Това не е
една от тях.
Брайс се отдалечи на няколко метра от портата, въпреки че
стражите вероятно чуваха всичко от такова разстояние.
– Умишлено не е помогнал да открият убиеца на Даника.
– Някои биха го нарекли възпрепятстване на имперско
разследване – вметна Хънт.
– Ти не се бъркай, Аталар – изръмжа Рун. Пресегна се към
ръката на Брайс, но тя отстъпи назад. Принцът стисна
челюсти. – Водиш се член на този двор, за твое сведение.
Забъркала се беше в огромна каша. Затова той реши, че е за
твое добро да остави случая и да не дълбае по-надълбоко.
– Сякаш някога го е интересувало моето добро.
– Интересуваше го достатъчно да ме изпрати за твоя охрана у
вас. Ти обаче предпочете да си вземеш Аталар за секси
съквартирантче.
– Той просто иска да намери Рога – озъби му се Брайс. – Не го
прави заради мен. – Тя посочи къщата отвъд желязната
ограда. – Отивай вътре и кажи на онова лайно, че никога няма
да забравя предателството му. Никога. Едва ли ще му пука, но
ти все пак му кажи.
Сенките на Рун се усмириха, спуснаха се от раменете му.
– Съжалявам, Брайс. За Даника…
– Да се си посмял – кипна тя – да изговориш пак името ѝ.
Можеше да се закълне, че по лицето на брат ѝ пробяга болка,
която дори сенките му не успяха да прикрият. Въпреки това му
обърна гръб и видя как Хънт ги наблюдава със скръстени ръце.
– Ще се видим в апартамента – каза му и пак побягна.
Наистина беше гадно от нейна страна да не предупреди Хънт
кого призовава. Признаваше си.
Но по-гадно беше от страна на баща ѝ да не ѝ осигури достъп
до елфическата диагностика.
Брайс не се прибра у дома. На половината път реши да отиде
другаде. „Белият гарван“ беше затворен, но и някогашният ѝ
любим бар я устройваше.
„Лета“ работеше. И слава на боговете, защото бедрото ѝ
пулсираше болезнено, а стъпалата ѝ бяха целите в мазоли от
тичането с глупавите ѝ балеринки, които изхлузи веднага щом
седна на един от кожените щъркели пред бара. Въздъхна
блажено, като опря боси крака в хладния месингов лост по
продължение на бара от тъмно дърво.
Заведението не се беше променило изобщо през двете години,
откакто за последно беше стъпвала на пода му, изрисуван с
оптична илюзия от черни, сиви и бели кубове. Колоните от
черешово дърво все така се издигаха като дървета, образуващи
с преплетените си клони резбования куполест таван, обгърнал
отвисоко помещението с чисти линии и отсечени ъгли от
матирано стъкло и черен метал.
Преди пет минути писа на Хвойна да я покани на питие. Още
не беше получила отговор. Затова погледа новините на екрана
над бара – предаваха кадри от калните бойни полета в Пангера,
осеяни с останки от механични костюми като счупени играчки
и тела на човеци и ванири, докъдето погледът стигаше.
Гарваните вече пируваха.
Дори човешкият помощник-сервитьор с натоварена количка
беше спрял да види касапницата с изопнато от ужас лице.
Барманът му изрева да не се мотае, но Брайс забеляза блясъка
в кафявите очи на момчето. Гнева и решимостта в тях.
– Какво пък толкова – измърмори под носа си и глътна от
уискито пред себе си.
Вкусът му беше точно толкова остър и отвратителен, колкото
си спомняше – прогори цялото ѝ гърло. Точно това ѝ трябваше.
Отпи още една глътка.
Малка бутилка с някакъв лилав тонизиращ еликсир се тропна
на бара до нейната чаша.
– За крака ти – обясни Хънт, сядайки на щъркела до нея. –
Пий.
Тя погледна пак стъкленицата.
– Ходил си до медвещер?
– Зад ъгъла има една клиника. Предположих, че няма да си
тръгнеш скоро оттук.
Брайс пийна от уискито.
– Правилно си предположил.
Той побутна еликсира към нея.
– Изпий първо него.
– И няма да ме нахокаш, че нарушавам правилото си да не
пия алкохол?
Той опря лакти на бара и прибра крилете си.
– Правилото си е твое, можеш да го отмениш когато си
поискаш.
Все тая. Тя взе шишенцето, извади тапата му и го пресуши.
После направи гримаса.
– Има вкус на гроздово безалкохолно.
– Поръчах ѝ да е сладко.
Тя запърха с мигли.
– Защото аз съм сладка ли, Аталар?
– Защото знаех, че няма да го изпиеш, ако има вкус на спирт
за разтривки.
Тя вдигна чашата с уиски.
– Не бъди толкова сигурен.
Хънт извика бармана, поръча си вода и каза на Брайс:
– Е, днес мина добре.
Тя изхихика и пак глътна от уискито. Богове, беше ужасно.
Как бе могла да поглъща такива количества едно време?
– Страхотно.
Хънт пийна от водата си. Впи дълъг поглед в нея, после каза:
– Виж какво, ще седя тук, докато се отрязваш, щом така си
решила, но ще ти кажа едно: има по-добри начини за
преодоляване на трудностите.
– Благодаря, мамче.
– Сериозно говоря.
Барманът ѝ сервира още едно уиски, но Брайс не отпи от
него.
Хънт продължи внимателно:
– Не само ти страдаш заради тежка загуба.
Тя подпря глава на едната си ръка.
– Разкажи ми за нея, Хънт. Да чуем най-сетне пълната,
нецензурирана версия на сълзливата ти история.
Той задържа погледа ѝ.
– Не бъди кучка. Опитвам се да говоря с теб.
– А аз се опитвам да се напия – отвърна тя и вдигна чашата
си. Телефонът ѝ извибрира и двамата погледнаха заедно екрана
му. Хвойна ѝ беше написала: Не мога, съжалявам. Репетиция.
След малко ѝ писа отново: Чакай малко. Защо пиеш в
„Лета“? Пак ли пиеш? Какво е станало?
Хънт рече тихо:
– Може би и приятелката ти се опитва да ти каже нещо.
Брайс сви пръсти в юмруци и обърна телефона си с екрана
надолу върху осветеното матирано стъкло на бара.
– Нямаше ли да ми разказваш сърцераздирателната история
за удивителното ти гадже? Тя какво би казала, ако беше видяла
как ме опипваш и ми изяждаш врата онази вечер?
Съжали за думите си в мига, в който напуснаха устата ѝ.
Съжали поради много причини, най-маловажната от които, че
не спираше да мисли за онзи момент на лудост на покрива,
когато устата му се впи във врата ѝ и тя започна да се разпада в
ръцете му.
За онова главозамайващо чувство – за чувството да бъде с
него.
Хънт прикова в нея толкова дълъг поглед, че лицето ѝ
пламна.
Но накрая каза само:
– Ще те чакам у дома. – Последните думи отекнаха помежду
им, а той остави още едно шишенце с лилав еликсир на бара. –
Изпий това след трийсет минути.
После прекоси с тежки стъпки празното заведение и излезе
на улицата.
Хънт тъкмо се беше настанил на дивана да гледа мача по
сънбол, когато Брайс влезе в апартамента с две пазарски торби.
Крайно време, мамка му.
Сиринкс скочи от дивана, хукна към нея и се изправи на
задни лапи, за да си поиска целувка. Тя му угоди и разроши
златистата му козина, преди да вдигне поглед към Хънт. Той
просто отпи от бирата си и ѝ кимна отривисто.
Брайс му кимна в отговор, сваляйки бързо очи от него, и
тръгна към кухнята. Куцането ѝ беше понамаляло, но не беше
изчезнало.
Хънт беше изпратил Наоми да наблюдава улицата пред
луксозния бар, докато той освобождаваше негативната енергия
във фитнеса.
Опипвал я бил. Продължаваше да мисли за избора ѝ на дума.
И за истината: дори не се беше сетил за Шахар на онзи покрив.
Нито в следващите дни. А докато се самозадоволяваше под
душа същата вечер и всяка вечер след това, пак не мислеше за
архангелката. Нито за миг.
И Куинлан сигурно го знаеше. Сигурно знаеше в коя рана е
бръкнала.
Вариантите му бяха да ѝ се развика или да потренира. И той
избра втория.
Оттогава бяха минали два часа. През това време почисти
обсидиановата сол от пода, разходи и нахрани Сиринкс и седна
на дивана да я чака.
Брайс остави торбите на кухненския плот, а Сиринкс
продължи да се навърта около краката ѝ, инспектирайки всяка
покупка. Докато следеше мача, Хънт също надникваше
крадешком. Зеленчуци, плодове, месо, овесено мляко, краве
мляко, ориз, черен хляб…
– Гости ли чакаме? – попита я накрая.
Тя извади един тиган и го сложи на котлона.
– Реших да приготвя късна вечеря.
Гърбът ѝ беше изопнат като струна, раменете ѝ – сковани.
Изглеждаше ядосана, но фактът, че правеше вечеря, говореше
друго.
– Разумно ли е да готвиш, след като си се наливала с уиски?
Тя му стрелна кръвнишки поглед през рамо.
– Опитвам се да направя нещо добро, а ти само ме
затрудняваш.
Хънт вдигна ръце.
– Хубаво. Извинявай.
Брайс се върна при печката, завъртя копчето на котлона и
отвори пакет с кайма.
– И не съм се наливала – поправи го тя. – Тръгнах си от „Лета“
малко след теб.
– Къде си ходила тогава?
– До отделението ми в един склад край Лунната гора. – Тя
започна да подбира подправки. – Запазих много от личните
вещи на Даника там. Сабин щеше да ги изхвърли, но аз ги
спасих. – Изсипа каймата в тигана и махна към третата торба,
която беше оставила до вратата. – Просто исках да се уверя, че
Рогът не е сред тях, че не съм пропуснала нещо. И да взема
някои от дрехите ѝ, които бяха в спалнята ми онази нощ, но
следователите не ги взеха. Знам, че имат достатъчно от
първичното разследване, но реших, че и по тези може да
намерим нещо.
Хънт отвори уста – да каже незнайно какво, – но Брайс
продължи:
– След това отидох да напазарувам. Защото май не можем да
ядем само подправки.
Хънт тръгна към кухнята с бирата в ръка.
– Искаш ли помощ?
– Не. Това е вечеря за извинение. Отивай да си гледаш мача.
– Не е нужно да се извиняваш.
– Държах се като кучка. Нека ти сготвя нещо, за да се
реванширам.
– Като се има предвид колко лютив пипер изсипа в тигана
току-що, не съм сигурен, че искам да приема извинението ти.
– Мамка му, забравих да сложа кимион! – Тя се завъртя към
тигана, намали котлона и добави от подправката, разбърквайки
я в мляното месо, което му миришеше на пуешко. После
въздъхна. – Пълен провал съм.
Той ѝ даде шанс да събере мислите си.
Брайс започна да реже лук с ловки, плавни движения.
– Честно казано, бях си провал и преди случката с Даника
и.. – Продължи да реже лука на равномерни шайби. – Не съм се
поправила.
– Защо смяташ, че си била провал преди смъртта ѝ?
Брайс изсипа лука в тигана.
– Аз съм наполовина човек с почти безполезна диплома.
Всичките ми приятели вече постигаха нещо, бяха си избрали
цел в живота. – Устата ѝ се кривна на една страна. – Аз реално
съм секретарка. Без дългосрочни планове за нищо. – Тя
разбърка лука. – Само докато купонясвахме, четирите бяхме на
едно ниво. Само тогава нямаше значение, че Фурия е наемен
убиец, Хвойна има изумителен талант, а на Даника ѝ предстои
да стане всемогъща вълчица.
– Те държаха ли се различно с теб заради това?
– Не. – Кехлибарените ѝ очи обходиха лицето му. – Никога не
биха го направили, но на мен не ми излизаше от главата.
– Братовчед ти каза, че някога си танцувала. И си спряла след
случилото се с Даника. Не ти ли се е искало да тръгнеш в тази
посока?
Тя махна с ръка към извивката на ханша си.
– От школата ми казаха, че получовешкото ми тяло е
прекалено обемисто. Циците ми били твърде големи, а
задникът ми можел да се използва за летище.
– Задникът ти е перфектен.
Думите се изплъзнаха от устата му. Сдържа се поне да
коментира колко харесва и другите ѝ части. Колко иска да им
отдаде нужната почест. Започвайки със задника ѝ.
Бузите ѝ пламнаха.
– Е, благодаря.
Пак разбърка съдържанието на тигана.
– И вече не танцуваш дори за удоволствие?
– Не. – Очите ѝ сякаш изстинаха. – Не танцувам.
– Не си ли мислила да правиш нещо друго?
– Разбира се. Имам десет молби за работа, скрити в
служебния ми компютър, но не мога да се съсредоточа
достатъчно, за да ги довърша. А и толкова отдавна видях
свободните позиции, че сигурно вече са ги заели. Освен това ще
трябва да убедя някак Джесиба, че ще си плащам
задълженията към нея. – Брайс продължаваше да бърка
продуктите в тигана. – Дори човешкият живот ми се струва
дълго време за запълване, ами този на безсмъртен? – Тя пъхна
няколко кичура коса зад ухо. – Не знам какво бих правила с
него.
– Аз съм на двеста трийсет и три години, а още не съм
измислил.
– Да, но ти… ти си постигнал нещо в живота си. Борил си се
за нещо. Създал си си име.
Той потупа с пръст робската татуировка върху китката си.
– И погледни докъде стигнах.
Тя се обърна с лице към него.
– Хънт, наистина съжалявам за онова, което казах за Шахар.
– Не го мисли.
Брайс кимна с брадичка към отворената врата на стаята му,
отвъд която се виждаше малка част от снимката ѝ с Даника
върху скрина.
– Майка ми я направи в деня, когато излязохме от болницата
в Роск.
Хънт усети, че се опитва да му разкрие нещо, затова попита:
– Защо сте били в болница?
– Дипломната работа на Даника щеше да е за историята на
нелегалната търговия на животни. Откри истинска
контрабандна групировка, но никой от Помощната гвардия и
33-ти не поиска да ѝ помогне, затова двете се заехме сами. –
Брайс изсумтя. – Начело на групировката бяха пет метаморфа
змии, които ни спипаха, докато се опитвахме да освободим
стоката им. Нарекохме ги съскащи дрисльовци и оттам насетне
нещата загрубяха.
Естествено.
– Колко загрубяха?
– Преследване с мотори и катастрофа; счупих си дясната ръка
на три места, а Даника получи фрактура на таза. И я
простреляха два пъти в крака.
– Свещени богове.
– Да беше видял съскащите дрисльовци.
– Убихте ли ги?
Очите ѝ притъмняха и в тях остана само блясъкът на
истински елфически хищник.
– Някои от тях. Онези, които простреляха Даника… Аз се
погрижих за тях. Полицията хвана останалите. – В името на
горящия Солас. Нещо подсказваше на Хънт, че Брайс му
спестява доста от историята. – Знам, че всички мислят Даника
за безразсъдна купонджийка, бунтуваща се срещу майка си.
Сабин със сигурност го мисли, но… Даника отиде да освободи
онези животни, защото буквално не можеше да спи, знаейки, че
са затворени в клетки, ужасени и сами.
Принцесата на купоните. Така я наричаха зад гърба ѝ Хънт и
другите триарии.
Брайс продължи:
– Даника често помагаше на онези, които Сабин считаше за
загуба на време. Може и наистина да го правеше, за да вбесява
майка си, да, но се беше посветила на това главно за да помага
на беззащитните. Затова и е била толкова търпелива с Филип
Бригс и групата му, затова му е дала толкова шансове. – Тя
въздъхна тежко. – Имаше труден характер, но и много добрина
в сърцето си.
– Ами ти? – попита внимателно Хънт.
Тя прокара пръсти през косата си.
– Повечето дни имам чувството, че в душата ми е толкова
студено, колкото стана тук с Аидас. Повечето дни просто искам
всичко да е като едно време. И нямам сили да продължа
напред.
Хънт впи дълъг поглед в нея.
– Знаеш ли, някои от Разгромените се примириха с ореола и
робската татуировка. След няколко десетилетия просто ги
приеха. Спряха да се съпротивяват срещу тях.
– А ти защо не спираш?
– Защото борбата ни беше справедлива тогава и си остава все
така справедлива. Шахар беше просто върхът на копието.
Последвах я сляпо в обречена битка, защото вярвах в каузата ѝ.
– Ако можеше, би ли воювал под знамето на Шахар отново?
Хънт се замисли. Обикновено не си позволяваше да мисли
твърде много за онази битка, за съдбата си след това.
– Ако не бях въстанал с нея, вероятно някой друг архангел
щеше да забележи светкавиците ми. И вероятно сега щях да
съм командир в някой пангерски град и да се боря да изкарам
достатъчно пари, за да откупя свободата си някой ден. Но
никога нямаше да пуснат воин с моята дарба. Пък и нямах друг
избор, освен да се присъединя към някой от легионите.
Принудиха ме. А светкавиците и убийствата… не съм ги искал.
Бих се отказал от тях, без окото ми да трепне.
Брайс го гледаше с разбиране.
– Знам. – Хънт вдигна учудено вежда и тя поясни: – Знам
какво е да си добър в нещо, в което не искаш да си добър. Да
искаш да се отървеш от собствения си талант. – Той килна
въпросително глава. – Ето, виж мен: надарена съм с
удивителната способност да привличам задници.
Хънт се засмя.
– Но ти не отговори на въпроса ми – подкани го Брайс. – Би ли
участвал в бунта на Шахар, ако знаеше какво ще се случи?
Той въздъхна.
– До това се опитвах да стигна: дори да не бях участвал, щях
просто да си осигуря захаросан вариант на сегашния ми живот.
Защото и сега съм легионер, когото използват заради така
наречените му дарби; просто официално съм роб, а не ангел на
принудителна служба. Единствената друга разлика е, че служа
във Валбара, на архангел, който уж ми е обещал опрощение за
така наречените ми грехове.
– Ти не ги смяташ за грехове.
– Не. Смятам, че ангелската йерархия е пълен абсурд. С
право въстанахме.
– Въпреки че платихте скъпо?
– Да. И това е отговорът ми. Продължавам да го правя, макар
и да знам какво ще се случи. А ако някога се освободя… – Брайс
спря да бърка и го погледна немигващо. – Помня всеки от
противниците ни на онова бойно поле. И всички ангели, астери,
сенатори и губернатори, присъствали на осъждането ни.
Той се опря на кухненския плот зад тях и отпи от бирата си,
оставяйки я сама да се досети какво ги чака.
– А след като ги избиеш до един? Тогава какво?
Той примига смаяно заради липсата на страх и укор във
въпроса ѝ.
– Ако изобщо оцелея.
– Ако оцелееш след сблъсъка с архангели и астери. Какво ще
правиш след това?
– Не знам. – Хънт ѝ се поусмихна. – Може пък с теб да
измислим нещо, Куинлан. Ще имаме векове пред себе си.
– Ако направя Скока.
Той се смая.
– Наистина ли би се отказала от него?
Рядко – изключително рядко се случваше ванир да не
изпълни Скока и да остане простосмъртен.
Брайс добави още зеленчуци и подправки в тигана и сложи
една опаковка ориз полуфабрикат в микровълновата.
– Не знам. Ще ми трябва Спасително въже.
– Рун?
Макар и двамата да не си го признаваха, брат ѝ беше готов да
се изправи лице в лице с всеки звяр от Ямата, за да я защити.
Погледът ѝ се изпълни с презрение.
– Изключено.
– Хвойна тогава?
Някой, към когото изпитваше искрено доверие и любов.
– Би го направила за мен, но някак не ми се връзва. А не ми
допада идеята да използвам служебно назначен.
– Аз използвах такъв. Получи се. – Той видя въпросите в очите
ѝ и я прекъсна, преди да ги е изрекла на глас. – Може би ще
размислиш някой ден.
– Може би. – Тя прехапа долната си устна. – Съжалявам за
приятелите ти.
– И аз за твоите.
Брайс кимна с благодарност и продължи да бърка.
– Знам, че хората не го разбират. Но просто… светлината в
мен угасна след онази нощ. Даника не ми беше нито сестра,
нито любовница. Но беше единственият човек, с когото можех
да бъда себе си, който никога не ме съдеше. Единственият
човек, който винаги си вдигаше телефона или ми връщаше
обаждането при първа възможност. Единственият човек, който
ми вдъхваше смелост, защото знаех, че каквото и да ставаше,
колкото и тежки, срамни и гадни моменти да ми поднасяше
животът, тя винаги щеше да е в моя ъгъл. Че ако всичко
отидеше по дяволите, щях да си поговоря с нея и нещата щяха
да се наредят.
Очите ѝ просветнаха от сълзи и той едва се сдържа да не
скъси разстоянието помежду им и да я хване за ръката.
Тя продължи:
– Но… времето не лекува. Защото повече никога няма да
говоря с нея. Хората май очакват вече да съм преживяла
загубата ѝ. Но не мога. Започна ли да осъзнавам новата си
реалност, ми иде да се откъсна от нея. За да не бъда себе си.
Мамка му, та аз дори не мога да танцувам вече, защото танците
ми напомнят за нея; толкова често танцувахме заедно по нощни
клубове, по улиците, в апартамента, в общежитието. Сега не си
го позволявам, защото някога ми носеше радост, а… А повече
не искам да изпитвам радост. – Тя преглътна. – Знам, че звучи
жалко.
– Напротив – увери я тихо Хънт.
– Съжалявам, че ти напълних главата с глупости.
Едното ъгълче на устата му се вдигна.
– Може да ми пълниш главата с каквото си поискаш, Куинлан.
Тя изсумтя и поклати глава.
– Каза го с такъв тон, че прозвуча мръсно.
– Ти го каза първа.
На лицето ѝ изплува лека усмивка, от която гърдите му се
стегнаха.
– Сигурен съм, че ще продължаваш напред, Куинлан – заяви
той. – Колкото и да е трудно.
– И защо си толкова сигурен?
Той прекоси с тихи стъпки кухнята, а Брайс отметна глава
назад, за да го гледа в очите.
– Защото се преструваш на цинична и равнодушна, но
дълбоко в себе си никога не се предаваш. Защото знаеш, че
предадеш ли се, те печелят. Всички съскащи дрисльовци
печелят играта. Да живееш, и то да живееш както трябва, е
най-големият среден пръст, който можеш да им покажеш.
– И ти продължаваш да се бориш поради същата причина.
Той проследи с пръст татуировката през челото си.
– Да.
Брайс изхъмка и пак разбърка сместа в тигана.
– Е, Аталар, в такъв случай май ще си правим компания в
окопите още известно време.
Той ѝ се усмихна по-открито, отколкото бе дръзвал да се
усмихне на когото и да било от дълго време насам.
– Знаеш ли – отвърна, – тази идея май ми се нрави.
Очите ѝ се стоплиха още повече и по луничавите ѝ бузи
плъзна нова руменина.
– Одеве, в бара, каза „у дома“…
Вярно. Беше се опитал да не мисли за това.
Тя продължи:
– Знам, че трябва да живееш в легионерските квартири или
където те прати Мика, но ако някак успеем да разрешим този
случай… стаята ми за гости е твоя, стига да я искаш.
Предложението ѝ се разля като вълна в него. И не му хрумна
нито един друг отговор освен:
– Благодаря.
И очевидно повече не беше нужно.
Оризът стана готов и тя го раздели в две купи, после изсипа
сместа от тигана отгоре. Подаде му едната.
– Не е висша кухня, но… заповядай. Съжалявам за одеве.
Хънт погледна изпускащата пара купчинка от ориз и месо.
Беше виждал да сервират по-изтънчени ястия на кучета.
Въпреки това се усмихна от сърце и гърдите му пак се стегнаха
необяснимо.
– Извинението се приема, Куинлан.
Върху скрина ѝ седеше котка.
Клепачите ѝ толкова натежаваха от умора, че едва ги
държеше вдигнати.
Очи като небето преди зазоряване я приковаваха на място.
Как е възможно да ослепиш Оракул, Брайс Куинлан?
Устата ѝ започна да оформя дума, но сънят я придърпа
обратно в прегръдката си.
Сините очи на котката кипяха. Как е възможно да ослепиш
Оракул?
Тя се мъчеше да задържи клепачите си вдигнати заради
настойчивостта във въпроса.
Знаеш, опита се да отговори.
Единствената дъщеря на Есенния крал – изхвърлена като
боклук.
Котката или се беше досетила в онзи далечен ден пред храма,
или я беше проследила, виждайки в чия вила е опитала да
влезе.
Той ще ме убие, ако разбере.
Котката облиза едната си лапа. Тогава направи Скока.
Тя опита да проговори пак. Но сънят я държеше здраво в
обятията си. Накрая съумя да попита: А после какво?
Мустаците на котката потрепнаха. Казах ти. Ела да ме
намериш.
Клепачите ѝ пак натежаваха – този път се спускаха за
последно към дълбокия сън. Защо?
Котката килна глава. За да довършим започнатото.
53
На сутринта още валеше и Брайс го прие като поличба.
Очертаваше се кофти ден. Също толкова кофти, колкото
предишната вечер.
Сиринкс отказа да излезе изпод завивките, въпреки че Брайс
му обеща закуска преди разходката, и докато успее да го
извлече на улицата – под зоркия поглед на Хънт от
прозорците, – дъждът вече беше преминал от приятен ръмеж в
същински потоп.
Една дебела жаба клечеше отстрани на входа, под малкия
навес, очаквайки някой дребен злочест ванир да прелети
наблизо. Изгледа Брайс и Сиринкс, като преджапаха през
локвите по тротоара отпред, спечелвайки си предупредително
съскане от химерата, и се намърда по-близо до стената на
сградата.
– Психопат – измърмори Брайс под барабаненето на пороя по
качулката на дъждобрана си.
Усещаше лепкавия поглед на жабата по гърба си, докато се
отдалечаваха. Макар и с размерите на юмрук, съществата
намираха начини да бъдат същинска напаст. Особено за всички
видове феи. Лехаба, въпреки че не напускаше библиотеката, ги
ненавиждаше и се боеше от тях.
Тъмносиният ѝ дъждобран не успя да предпази задълго
черния ѝ клин и бялата тениска. Сякаш дъждът не валеше, а
извираше откъм земята. В зелените ѝ гумени ботуши се събраха
локви и краката ѝ вече жвакаха с всяка стъпка под шибащия
дъжд, докато палмите се люлееха и съскаха над нея.
Най-дъждовната пролет, отчитана някога, бяха обявили
миналата вечер по новините. Напълно съгласна беше.
Жабата още стоеше до входа, като се върнаха – Сиринкс
изпълни за рекордно време сутрешната си програма, – и Брайс
съвсем целенасочено скочи в една локва, за да я оплиска с
дъждовна вода.
Жабата ѝ се оплези и се затътри лениво нанякъде.
Хънт стоеше до печката и май пържеше бекон. Надникна
през рамо към нея, докато Брайс събличаше дъждобрана си,
измокряйки целия под.
– Гладна ли си?
– Не.
Той присви очи.
– Трябва да хапнеш нещо, преди да тръгнем.
Тя махна небрежно с ръка и отиде да сипе храна в паничката
на Сиринкс.
Като се изправи, Хънт тикна пред нея чиния с бекон, яйца и
дебела препечена филийка.
– През последната седмица само те гледам как чоплиш
храната си – упрекна я той. – Това не може да продължава.
Брайс врътна очи.
– Не ми харесва мъж да ми казва кога да ям.
– А как ти звучи приятел да ти казва, че си имала разбираемо
тежка нощ и ставаш зла, когато си гладна?
Брайс се намръщи. Хънт продължаваше да държи чинията
пред нея.
– Съвсем нормално е да си напрегната – коментира той.
И кимна към хартиената торба, която беше оставила до
вратата – дрехите на Даника, сгънати и готови за анализ. Преди
трийсетина минути дочу Хънт да се обажда на Виктория с
молба да се снабди с мимирската диагностика на елфите. Тя
отговори, че Деклан вече ѝ я е изпратил.
– Не съм напрегната. Това са просто дрехи – каза Брайс. Той я
изгледа съмнително и Брайс изръмжа: – Не съм. Ако ще да ги
затрият някъде.
– Тогава яж.
– Не обичам яйца.
Ъгълчетата на устата му се вирнаха в усмивка.
– Пред очите ми си изяла поне трийсет.
Погледите им се срещнаха за един дълъг момент.
– И кой те е учил да готвиш? – попита Брайс.
Защото определено готвеше по-добре от нея. Окаяната
вечеря, която му стъкми снощи, беше доказателство.
– Сам се научих. Полезно умение е за всеки войник. Прави те
любимец във всеки легионерски лагер. Пък и съм живял два
века. Би било грехота да не съм се научил да готвя толкова
време. – Той пак тикна чинията под носа ѝ. – Яж, Куинлан.
Няма да допусна да затрият дрехите.
Хрумна ѝ да хвърли чинията в лицето му, но накрая я взе и се
пльосна на стола в единия край на трапезната маса. Сиринкс
дотича до нея, надничайки с очакване към бекона.
След секунда на масата се появи и чаша кафе. Сметаната още
се въртеше в спирала в черната течност.
Хънт се подсмихна.
– Не бива да излизаш без нужните провизии.
Брайс му показа среден пръст, взе телефона му от масата и
нащрака няколко снимки: закуската, кафето, глупаво ухиленото
му лице, Сиринкс, седнал до нея, и собствената ѝ ядосана
гримаса. Въпреки това изпи кафето.
Като тръгна към мивката да остави празната чаша, докато
Хънт довършваше закуската си на масата, осъзна, че стъпките ѝ
не са били по-леки от доста време насам.
– И да не ги загубите – предупреди Хънт Виктория, която
преглеждаше дрехите в торбата върху бюрото си.
Таласъмката вдигна поглед от избелялата сива тениска с
щампа на виеща, загърната в роба фигура. „Баншитата“.
– Във „Веществени доказателства“ имаме дрехи на Даника
Фендир и другите жертви.
– Знам, но използвайте и тези – каза Хънт. В случай че някой
е подправил използваните миналия път. Пък и за да се
почувства полезна Куинлан, която беше отишла в галерията да
обслужи поредния надут клиент. Хънт ѝ беше изпратил
Наоми. – Получихте ли мимирската диагностика от Деклан?
– Нали ти казах по телефона, да. – Вик отново надникна в
торбата. – Ще ти дам сигнал, ако попаднем на нещо.
Хънт разгърна един лист върху бюрото.
– Проверете за следи от някой от тези демони.
Виктория погледна списъка и пребледня. Ореолът през
челото ѝ изпъкна още повече.
– Мислиш, че е някой от тях?
– Надявам се, че не.
Списъкът се състоеше от няколко изчадия, които евентуално
можеха да си съдействат с кристалоса, всичките толкова древни
и страховити, че ужасът му нарастваше с всяко следващо име,
което вписваше. Някои от тях бяха чудовищата от приказките
за лека нощ. Всичките можеха да създадат същински кошмар,
ако проникнеха в Мидгард. Хънт се беше сблъсквал с две от
тях – и беше оцелял на косъм.
Той пак кимна към торбата.
– Сериозно говоря: пазете ги.
– Сантиментален ли ставаш, Аталар?
Хънт врътна очи и тръгна към вратата.
– Просто предпочитам топките ми да си останат на мястото.
Същата вечер Виктория уведоми Хънт, че диагностиката още
тече. Мимирската технология на елфите беше много
задълбочена и отнемаше доста време.
Хънт се молеше резултатите да не са толкова страшни,
колкото очакваше.
Изпрати съобщение на Брайс, която тъкмо привършваше
работа – засмя се, като видя, че отново се е прекръстила в
телефонния му указател: Брайс е кралица.
До полунощ гледаха заедно риалити предаване за групичка
сексапилни млади ванири, работещи в плажен бар на
Коронските острови. Той се подърпа в началото – но след
първия час сам започна да пуска следващите епизоди. И пак. И
пак.
Не навреди и че в началото седяха в противоположните
краища на дивана, но лека-полека се примъкваха един към
друг, докато бедрото му не се долепи до нейното. Пък и той май
се позаигра с плитката ѝ. А тя май му позволи.
На сутринта Хънт тъкмо тръгваше след Брайс към асансьора,
когато телефонът му иззвъня. Като погледна екрана, направи
гримаса.
– Здравей, Мика.
– В кабинета ми. Петнайсет минути.
Брайс натисна копчето на асансьора, но Хънт ѝ посочи към
вратата на покрива. Щеше да я занесе по въздух до галерията, а
после да продължи към Бизнес района.
– Добре – отвърна внимателно. – Да доведа ли госпожица
Куинлан?
– Ела сам.
Връзката прекъсна.
54
Хънт влезе в кулата през задния вход, избягвайки местата,
където би могъл да срещне Сандриел. Исая не му вдигна
телефона, а знаеше, че не е добра идея да звъни повторно.
Като пристигна в кабинета на Мика, губернаторът гледаше
през прозореца и силата му вече кипеше в стаята като
зараждаща се буря.
– Защо си поръчал в лабораторията елфически изследвания
върху стари веществени доказателства?
– Имаме основание да вярваме, че демонът, който
идентифицирахме, не е убил Даника Фендир. Ако разберем
какво я е убило, може да разберем и кой го е призовал.
– Върховната среща е след две седмици.
– Знам. Работим усилено.
– Така ли? Пиенето на уиски с Брайс Куинлан брои ли се за
усилена работа?
Задник.
– Сериозни сме. Не се безпокой.
– За твое сведение Сабин Фендир ми се обади да ми трие сол
на главата, че сте я писали заподозряна.
В очите му нямаше нито капка благосклонност. Само
студения поглед на хищник.
– Беше грешка и си го признаваме, но имахме основателна
причина да вярваме, че…
– Свършете. Си. Работата.
– Ще си я свършим – процеди през зъби Хънт.
Мика впи леден поглед в него.
– Сандриел ме разпитва за теб. И за госпожица Куинлан.
Направи ми няколко доста щедри предложения за нова
сделка. – Стомахът на Хънт натежа като пълен с олово. – Засега
ѝ отказвам с обяснението, че имам полза от теб.
Мика хвърли една папка на масата и пак се обърна към
прозореца.
– Не ме карай да размисля, Хънт.
Хънт прегледа папката – и прочете безсловесната заповед в
нея. Наказанието му. Заради Сабин, заради забавянето му,
заради съществуването му. Смърт за смърт.
Мина през квартирата, за да си вземе шлема.
Мика беше написал кратка бележка в празното поле на
списъка с мишени и престъпленията им. Без пистолети.
Затова Хънт грабна още няколко от кинжалите си с черни
дръжки и ножа си.
Действаше съсредоточено. Целеустремено. Всяко движение
на тялото му, докато обличаше черния си боен костюм,
укротяваше съзнанието му, отдалечаваше го все повече и
повече от него.
Телефонът извибрира върху бюрото му и той надникна към
екрана колкото да види, че Брайс е кралица беше написала:
Всичко наред ли е?
Хънт нахлузи черните си ръкавици.
Телефонът му извибрира отново.
Ще поръчам супа с кнедли за обяд. Искаш ли?
Хънт обърна телефона с екрана надолу. Сякаш това би ѝ
попречило да се досети какво му предстои да направи. Той
събра оръжията си с ловкост, натрупана през вековете. Накрая
си сложи шлема.
Светът потъна в равнодушна пресметливост, цветовете му
притъмняха.
Чак тогава взе телефона си и написа на Брайс: Няма нужда.
До после.
Получи отговора ѝ чак като стигна до площадката за кацане
на легионерските квартири. През цялото време гледаше как
балончето с многоточие, обозначаващо, че пише съобщение, ту
се появява, ту изчезва. Сякаш му беше написала десет
различни отговора, преда да се спре на: Добре.
Хънт изключи телефона, отвори вратите към площадката с
рамо и излезе на открито.
Беше като тъмно петно в яркия свят. Сянка сред слънчевия
ден.
Размаха криле и излетя. Без да погледне назад.
Нещо не беше наред.
Брайс го осъзна, когато мина цял час, без да ѝ пише.
И страхът ѝ се задълбочи от смътния му отговор на
съобщението ѝ. Не споменаваше защо са го призовали в
Комициума, какво прави.
Сякаш някой друг го беше написал вместо него.
Брайс подхвана десетина различни отговора на това
нехънтско съобщение.
Моля те, кажи ми, че всичко е наред.
Напиши 1, ако ти трябва помощ.
Да не би да те обидих някак?
Какво има?
Да дойда ли в Комициума?
Да откажеш супа с кнедли – да не би някой да е откраднал
този телефон?
Три съобщенията си на няколко пъти, докато накрая не
написа: Притеснявам се. Моля те, обади ми се. Тогава осъзна,
че няма право да се притеснява, да изисква обяснения от него.
И му изпрати просто жалкото: Добре.
Не получи друго съобщение. И през целия работен ден
проверяваше маниакално телефона си.
Нищо.
Тревогата се гърчеше като кълбо червеи в корема ѝ. Дори не
си поръча супа. Камерите на покрива цял ден показваха Наоми,
седнала на ръба със стегнато лице.
Брайс се качи при нея към три.
– Имаш ли представа къде е? – попита я, обгърнала
напрегнатото си тяло с ръце.
Наоми я изгледа преценяващо.
– Хънт е добре – отговори. – Той… – Спря се, прочела нещо по
лицето на Брайс. В очите ѝ просветна изненада. – Добре е –
повтори накрая с по-мек тон.
Докато се прибере у дома, охранявана от Наоми на съседния
покрив, Брайс вече не вярваше на ангелката.
Затова реши да зареже предпазливостта и високото си
самочувствие.
Застанала в кухнята, докато стрелките на часовника пълзяха
към осем, написа на Хънт: Моля те, обади ми се. Тревожа се за
теб.
Изпрати няколкото думи в пространството, където хвърчаха
съобщенията, и си отдъхна.
Изведе Сиринкс за последната му вечерна разходка, стиснала
телефона си в ръка. Сякаш колкото по-силно го стискаше,
толкова по-вероятно беше да ѝ отговори.
В единайсет се предаде и набра един познат номер. Рун
вдигна на първото позвъняване.
– Какво има?
Не я интересуваше как веднага е усетил, че нещо не е наред.
– Исках…
Тя преглътна сухо.
– Брайс – подкани я той с изострен глас.
На заден фон се чуваше музика, но звученето ѝ се
променяше, сякаш брат ѝ се преместваше на по-тихо място.
– Да си виждал Хънт днес? – попита го тя с писклив глас.
– Всичко наред ли е? – поинтересува се отнякъде Флин.
Рун просто я попита:
– Какво е станало?
– Виждал ли си Хънт някъде, на стрелбището или…
Музиката заглъхна. Чу се трясък на врата.
– Къде си?
– У дома.
Чак тогава се осъзна – внезапно проумя колко е глупаво да
разпитва точно Рун за личния асистент на губернатора.
– Дай ми пет минути…
– Не, недей да идваш. Добре съм. Просто… – Гърлото ѝ
гореше. – Не знам къде е.
Ами ако вече беше купчина от кости, плът и кръв?
Когато мълчанието ѝ продължи твърде дълго, Рун заяви с
овладяно напрежение:
– Веднага ще изпратя Дек и Флин да…
Защитните заклинания на входната врата изжужаха и
ключалката изщрака.
Брайс загледа вцепенено как вратата се отваря и Хънт влиза в
апартамента ѝ с черен боен костюм и легендарния си шлем.
Всяка стъпка сякаш му отнемаше огромна концентрация. А
мирисът му…
Кръв.
Не неговата.
– Брайс?
– Върна се – пророни тя на телефона. – Ще ти звънна утре –
каза на брат си и затвори.
Хънт спря в средата на стаята.
Крилете му бяха оцапани с кръв. Коженият костюм също.
Визьорът на шлема му беше оплискан с нея.
– Какво… какво ти се е случило? – попита тя.
Хънт пак тръгна. Подмина я, оставяйки след себе си острия
мирис на кръв – няколко различни вида. Не пророни и дума.
– Хънт!
Облекчението, което я обзе първоначално, отстъпваше място
на нов ужас.
Той продължи към стаята си, без да спре. Брайс не смееше да
помръдне. Виждаше пред себе си призрак, демон… сянка на
смъртта.
Този ангел с шлем и бойни одежди… Тя не го познаваше.
Хънт влезе в стаята си и без дори да я погледне, затвори
вратата след себе си.
Не можеше да го понесе.
Не можеше да понесе искреното, поразително облекчение по
лицето ѝ, като го видя да влиза в апартамента. Върна се тук,
след като приключи, защото очакваше да е заспала вече, а не
му се искаше да минава първо през Комициума, за да измие
кръвта от себе си в банята на квартирите. Тя обаче го чакаше
във всекидневната.
Когато влезе в апартамента и тя видя, подуши кръвта по
него…
Не можеше да понесе ужаса и болката по лицето ѝ.
„Виждаш ли какво ми причинява този живот?“, искаше да я
попита. Но не успяваше да свика думите. Доскоро в ушите му
бяха кънтели само писъци. Писъците на тримата, които часове
наред бе измъчвал според изискванията на Мика.
Влезе в банята и пусна горещата вода на душа. Свали шлема
си и ярката светлина прогори очите му, свикнали с по-убитите
тонове през визьора. После изхлузи ръкавиците си.
Тя го гледаше втрещено. И нищо чудно. Едва ли бе съзнавала
какъв е всъщност, до този момент. Защо всички страняха от
него. Не смееха да го погледнат в очите.
Хънт съблече костюма си. Синините му вече избледняваха.
Наркобароните, които бе ликвидирал тази вечер, успяха да му
вкарат по няколко тупаника, преди да ги усмири. Преди да ги
прикове към земята с ножовете си.
Където ги остави да крещят в агония часове наред.
Белите плочки на банята вече се запотяваха от парата, когато
влезе гол под душа.
Врялата вода прогори кожата му като киселина.
Той преглътна вика, скимтенето, стоновете, надигнали се в
гърлото му, и остана под парещата струя.
Позволи ѝ да изгори всичко грозно.
Мика го беше изпратил на мисия. Беше му наредил да убие
някого. Няколко души, ако съдеше по различните миризми по
него. Дали всеки от тези животи се зачисляваше към
потресаващия му дълг?
Такава беше работата му; вървеше към свободата си,
изпълнявайки поръченията на губернатора, но… Но Брайс чак
сега се замисляше за това. Какво точно правеше Хънт за
архангела? До какви последици водеха мисиите му?
Но не вървеше към свободата си. Вървеше към Ада.
Брайс остана във всекидневната, за да го изчака да се изкъпе.
Водата продължаваше да тече. Двайсет минути. Трийсет.
Четирийсет.
Когато часовникът отброи час, тя не се сдържа и почука на
вратата му.
– Хънт?
Той не ѝ отговори. Водата още се лееше.
Брайс открехна вратата и надникна в сумрачната стая.
Вратата на банята беше отворена и парата извираше на облаци.
Толкова гъсти, че едвам се дишаше.
– Хънт?
Тя стигна до банята и проточи врат да надникне вътре.
Нямаше го под душа…
Малко крайче от мокро сиво крило се подаваше иззад
стъклената преграда на душа.
Тя се спусна натам, без да мисли. Без да я е грижа за личното
му пространство.
Продължаваше да повтаря името му, готова за най-лошото,
съжалявайки, че не е взела телефона си от кухненския плот…
Той седеше гол на пода под душа, свел глава между коленете
си. Водата брулеше гърба му, крилете му, стичаше се по косата
му. Бронзовата му кожа червенееше.
Брайс прекрачи прага на душа и изсъска. Водата беше вряла.
Щавеща.
– Хънт – каза отново.
Той дори не мигна.
Погледът ѝ прескочи между него и душа. Тялото му лекуваше
изгарянията – кожата му изгаряше и се възстановяваше,
изгаряше и се възстановяваше. Същинско мъчение.
Тя едва не изкрещя, когато бръкна под душа да намали
температурата и горещата вода намокри тениската ѝ,
панталона ѝ.
Хънт не помръдна. Дори не я погледна. Очевидно го беше
правил много пъти. Всеки път, когато Мика го изпратеше на
мисия, и след поръченията на всички архангели, на които бе
служил преди това.
Сиринкс дойде да провери какво се случва, подуши
окървавените дрехи и се излегна на гумената постелка с глава
върху предните си лапи.
Хънт продължаваше да не отчита присъствието ѝ.
Но дишането му ставаше по-дълбоко. По-спокойно.
Необяснимо дори за себе си, Брайс грабна шампоана и
лавандуловия сапун от поставката, вградена в плочките. И
коленичи пред него.
– Ще те почистя – каза му тихо. – Ако позволиш.
Той кимна леко, но съкрушително отчетливо. Сякаш още
нямаше сили за думи.
Брайс сипа шампоан в шепата си и го завтрива с пръсти в
косата му. Изми нежно гъстите му тежки кичури и наклони
главата му назад, за да ги изплакне. Очите му най-сетне се
вдигнаха към нейните. Срещнаха погледа ѝ, докато струята
вода обливаше главата му.
– Изглеждаш точно както аз се чувствам – прошепна му тя
през стегнато гърло. – Всеки ден.
Той само мигна, единственият знак, че я е чул.
Брайс извади ръце от косата му и взе сапуна. Хънт беше гол,
осъзна внезапно, незнайно как забравила тази подробност.
Чисто гол. Без да си позволи да се замисля над това, се зае да
сапунисва врата му, мощните му рамене, мускулестите му ръце.
– Долната половина ще оставя на теб – обяви с пламнало
лице.
Той просто я наблюдаваше с първична откритост. С поглед,
по-интимен от допира на устните му по шията ѝ. Сякаш
виждаше до дъното на душата ѝ – виждаше миналото,
настоящето и бъдещето ѝ.
Тя изми доколкото можа горната част на тялото му.
– Не мога да почистя крилете ти, като си седнал до стената.
Хънт се изправи на крака с едно могъщо ловко движение.
Брайс извърна очи от онова, което новата му поза разкри
пред полезрението ѝ. Внушителното нещо, което той или не
съзнаваше, че е изложил пред погледа ѝ, или не го
интересуваше.
Тогава и тя нямаше да му обръща внимание. Изправи се и го
завъртя внимателно. Не си позволи да се възхищава и на
гледката откъм гърба му. На изваяните му съвършени форми.
Задникът ти е перфектен, беше ѝ казал.
Твоят също, вече можеше да засвидетелства и тя.
Насапуниса крилете му, по-тъмно сиви заради мокрите пера.
Толкова се извисяваше над нея, че ѝ се наложи да се надигне
на пръсти, за да достигне върховете им. Хънт опря ръце на
стената и провеси глава между раменете си, а тя продължи да
го мие мълчаливо. Нужна му беше почивка и утехата на
забравата. Затова Брайс изплакна сапуна, уверявайки се, че
всяко едно перо е добре почистено, и се пресегна покрай него
да спре душа.
Единственият звук в запарената баня остана шуртенето на
стичащата се в канала вода.
Брайс взе една кърпа и старателно задържа очите си
вдигнати, когато Хънт се обърна с лице към нея. Загърна го
през ханша, после дръпна още една кърпа от лоста пред
душкабината и забърса бронзовата му кожа. Подсуши нежно
крилете му. Накрая и косата му.
– Хайде – прошепна. – В леглото.
Изражението му се напрегна леко, но не възрази, когато
Брайс го изтегли от душа, ръсейки вода от подгизналите си
дрехи и коса. Нито когато го поведе към спалнята и скрина,
където бяха нещата му.
Тя извади чифт черни боксерки, наведе се и разтегна с ръце
ластика им, приковавайки очи в пода.
– Стъпвай вътре.
Хънт се подчини и вкара първо единия крак, после и другия.
Тя се изправи, плъзвайки боксерките нагоре по изваяните му
бедра, и пусна ластика с тихо шляп. Взе една бяла тениска от
друго чекмедже, огледа смръщено странните прорези по гърба
ѝ, предвидени за крилете му, и я върна на мястото ѝ.
– Явно ще си по гащи – обяви, отгърна завивката, която Хънт
всяка сутрин старателно изпъваше върху леглото си, и потупа
матрака. – Време е да поспиш.
Той пак ѝ се подчини и се плъзна между чаршафите с тих
стон.
Брайс изгаси лампата в банята, за да не свети в стаята му, и
се върна при него. Хънт продължаваше да се взира в нея. Тя си
позволи да отмести влажната коса от челото му, докосвайки с
пръсти омразната татуировка. Той затвори очи.
– Толкова се притесних за теб – прошепна му, докато галеше
косата му. – И…
Не можа да довърши изречението си. Затова понечи да си
тръгне, за да се преоблече в сухи дрехи и също да опита да
поспи.
Но топла силна ръка хвана китката ѝ. И я спря.
Тя погледна назад. Хънт още се взираше в нея.
– Какво?
Той подръпна леко китката ѝ и Брайс го разбра и без думи.
Остани.
Гърдите ѝ се свиха болезнено.
– Добре. – Тя си пое дъх. – Разбира се.
Незнайно защо ѝ се струваше твърде рисковано да отиде чак
до стаята си, да го остави сам дори за момент. Сякаш се боеше,
че може да изчезне отново, докато тя се преобличаше.
Затова грабна бялата тениска, която щеше да облече на него,
обърна се с гръб, съблече своята подгизнала тениска и сутиена
си и ги метна в банята. Те тупнаха върху плочките с плясък,
който заглуши шумоленето на меката му тениска, докато я
нахлузваше върху тялото си. Стигаше чак до коленете ѝ, така
че Брайс изхлузи мокрите си панталони и бельо и ги хвърли в
банята при другите си дрехи.
Сиринкс, който вече беше скочил на леглото, се сви на кълбо
в долния му край. А Хънт се беше преместил, отстъпвайки ѝ
достатъчно място.
– Добре – повтори тя, главно на себе си.
Чаршафите бяха топли и миришеха на него – на дъжд и кедър.
Тя се постара да не вдишва уханието. Седна на леглото и
облегна гръб на дъската. И опита да не показва смайването си,
когато Хънт сложи глава върху бедрото ѝ и отпусна ръка върху
нея и възглавницата от другата ѝ страна.
Дете, сгушило се в скута на майка си. Приятел, търсещ утеха
в допира, който му напомняше, че е живо същество. Добра
душа, въпреки онова, което бе принуден да прави.
Брайс пак отмести плахо косата от челото му.
Хънт затвори очи, но се притисна леко към допира ѝ.
Безмълвна молба.
Тя продължи да го милва по косата, докато дишането му не
стана по-дълбоко, по-равномерно и мощното му тяло
постепенно се отпусна до нейното.
Ухаеше на рая. На дома му, на вечността, на мястото, където
трябваше да бъде.
Хънт отвори очи, обгърнат от женска мекота, топлина и
кротко дихание.
В смътната светлина установи, че е наполовина проснат през
скута на Брайс, която спеше облегната на дъската на леглото с
клюмнала на една страна глава. Едната ѝ ръка още беше
заровена в косата му, а другата – в чаршафите до неговата.
Часовникът показваше три и половина. Но не часът го
изненада, а фактът, че умът му е достатъчно бистър.
Беше се погрижила за него. Беше го изкъпала, облякла и
утешила. Хънт не си спомняше кога за последно някой беше
правил толкова много за него.
Той отлепи внимателно лице от скута ѝ, осъзнавайки, че
краката ѝ са голи. И че няма нищо под неговата тениска. А
лицето му е било на сантиметри от онова място.
Надигна се с леко протестиращи мускули, но Брайс не се
разбуди.
Беше му облякла гащите, дявол да го вземе. Бузите му
пламнаха от срам.
Стана бавно от леглото и Сиринкс отвори едно око да провери
какво се случва. Той махна на зверчето да си мълчи и
заобиколи до страната на Брайс.
Тя се поразмърда съвсем леко, като я вдигна на ръце, за да я
занесе до стаята ѝ. Сложи я върху нейното легло и Брайс
измрънка заради хладните чаршафи, но той бързо я зави с
олекотената завивка и си тръгна, преди да се е събудила.
Тъкмо минаваше през всекидневната, когато телефонът ѝ,
захвърлен върху кухненския плот, светна ярко. Хънт не се
стърпя и погледна екрана.
Изпълваха го няколко съобщения от Рун от последните
няколко часа.
Добре ли е Аталар? Малко по-късно: Ти добре ли си?
След час: Обадих се на рецепцията в сградата ти и
портиерът ми каза, че и двамата сте в апартамента. Значи
явно сте добре. Все пак ми се обади сутринта.
А преди трийсетина секунди беше добавил: Радвам се, че ми
се обади тази вечер. Знам, че отношенията ни са прецакани, и
то главно заради мен, но ако някога имаш нужда от мен, на
разположение съм. По всяко време, Брайс.
Хънт надникна към коридора през спалнята ѝ. Беше се
обадила на Рун – значи с него е говорела по телефона, когато
той се прибра. Почеса се по гърдите.
След броени минути заспа в леглото си, където ароматът ѝ
още витаеше като призрачен стоплящ допир.
55
Златистите лъчи на зората разбудиха нежно Брайс. Завивките
бяха топли, леглото – меко, а Сиринкс още хъркаше…
Нейната стая. Нейното легло.
Тя се надигна и движението събуди Сиринкс, който измяука
ядосано и се плъзна по-надълбоко под завивките, ритвайки я в
ребрата със задни лапи.
Брайс го остави да спи, стана от леглото и излезе от стаята.
Хънт явно я беше преместил през нощта. Не беше в състояние
за такова нещо, а ако му се беше наложило да излезе пак…
Като зърна сивото крило, разперено върху леглото в стаята за
гости, въздъхна с облекчение. Златистият му мускулест гръб се
надигаше и спадаше. Хънт още спеше.
Слава на боговете! Тя потри лицето си с ръце. Нямаше да
заспи пак, затова отиде в кухнята да си направи кафе. Трябваше
ѝ силна доза кофеин, а после щеше да потича. Отстъпи
контрола на мускулната си памет и докато кафе машината
бръмчеше и тракаше, грабна телефона си от кухненския плот.
Съобщенията на Рун заемаха по-голямата част от екрана му.
Тя ги прочете два пъти.
Беше готов да остави всичко, за да дойде при нея. Да изпрати
приятелите си да търсят Хънт. Безусловно. Брайс го знаеше – но
се беше насилила да го забрави.
И знаеше защо. Отлично съзнаваше, че реакцията ѝ към
спора им преди години беше оправдана, но пресилена. Рун беше
опитал да ѝ се извини, а тя използва и това срещу него. А после
брат ѝ явно се беше почувствал достатъчно виновен, че да не
оспорва решението ѝ да го отреже напълно от живота си. И да
не осъзнае, че го беше отрязала не само защото се чувстваше
обидена, но и от страх. От вцепеняващ страх.
Беше я наранил и фактът, че той имаше такова влияние над
нея, я плашеше неимоверно. Беше си представяла толкова
много неща с брат си – приключения, почивки и най-
обикновени моменти, – а той бе имал силата да ѝ отнеме
всичко.
Палците ѝ закръжиха над клавиатурата на телефона, сякаш
търсеха подходящите думи. „Благодаря“ беше добро начало.
„Ще ти се обадя по-късно“ също ставаше, защото може би
трябваше да му каже на глас тези неща.
Пръстите ѝ обаче останаха във въздуха.
Тя се примири и прегледа другите получени съобщения – от
Хвойна.
Мадам Кира ми каза, че не си отишла на курса. Защо, Брайс?
Умолявах я да ти запази място. Беше бясна.
Брайс стисна зъби и написа: Извинявай. Предай ѝ, че
изпълнявам поръчка на губернатора и ме е извикал
извънредно.
Брайс остави телефона, но той извибрира след секунда.
Хвойна явно отиваше на сутрешна репетиция.
Тази жена не приема оправдания. Трудих се много, за да ме
хареса, Брайс.
Определено ѝ беше много ядосана, щом я наричаше „Брайс“
вместо „Бри“.
Написа ѝ: Извинявай. Предупредих те, че не съм сигурна. Не
е трябвало да ѝ казваш, че задължително ще отида.
Хвойна ѝ се тросна: Все тая. Имам работа.
Брайс въздъхна, осъзнавайки, че е вкопчила пръсти в
телефона. Остави го и взе чашата топло кафе.
– Ей.
Завъртя се и видя Хънт, опрял хълбок в мраморния кухненски
остров. Движеше се учудващо безшумно за едър крилат
мъжага. Беше облякъл тениска и панталон, но косата му още
беше разрошена от възглавницата.
Коленете ѝ се подкосиха леко, но успя да програчи:
– Как си?
– Добре.
Отговорът му не прозвуча остро, но Брайс долови кроткото
смирение и молбата да не го притиска. Затова просто извади
още една чаша, сложи я на кафе машината и натисна няколко
бутона.
Погледът му я обходи цялата като с допир. Тя надникна
надолу и осъзна защо.
– Извинявай, че взех една от тениските ти – каза, стисвайки в
шепа бялата материя.
Богове, не носеше бельо. Дали Хънт знаеше.
Той свали очи към голите ѝ крака и погледът му притъмня
леко. Определено знаеше.
Отблъсна се от острова и тръгна към нея. Брайс се приготви,
незнайно за какво, но…
Той просто я подмина. Отиде до хладилника и извади яйца и
голямо парче бекон.
– Рискувам да прозвуча като клиширан алфа-задник – заяви,
без да я погледне, докато слагаше тигана върху печката, – но
ми харесва да те виждам в моя тениска.
– Клиширан алфа-задник, и още как – потвърди тя, въпреки че
пръстите на краката ѝ се свиха върху дървения под.
Хънт започна да счуква яйцата в купа.
– Май винаги стигаме до кухнята.
– Нямам против – отвърна Брайс, отпивайки от кафето си. –
Стига ти да готвиш.
Хънт изсумтя, после застина на място.
– Благодаря – пророни тихо. – За снощи.
– Няма нищо – каза Брайс и пак отпи от кафето си.
Спомни си, че е направила и на него и се пресегна да вземе
пълната чаша.
Протегна ръка да му я подаде и Хънт се обърна от печката.
Погледът му прескочи между чашата и лицето ѝ.
И когато голямата му ръка обгърна порцелана, той се приведе
напред, скъсявайки разстоянието помежду им. Устните му
докоснаха едната ѝ буза. Кратък, лек като перце, нежен допир.
– Благодаря ти – повтори и пак се обърна към печката.
Сякаш не забелязваше, че не може да помръдне и мускул от
тялото си, не намира нито дума за отговор.
Копнежът да го сграбчи, да придърпа лицето му към своето и
да вкуси всяка част от него почти я ослепи. Пръстите ѝ
потрепнаха от двете страни на тялото ѝ, все едно усещаха
мускулите му под себе си.
Той още страдаше по загубена любов. А тя беше изкарала
твърде дълго без секс. Циците на Ктона, минаха седмици от
онова клатене с метаморфа лъв в тоалетната на „Гарвана“. Пък
и като знаеше, че Хънт е в апартамента, не смееше да отвори
лявото нощно шкафче, за да се погрижи сама за себе си.
Да, продължавай да си го повтаряш, натякна ѝ малко гласче.
Мускулите по гърба на Хънт се напрегнаха. Ръцете му спряха
работата си.
Мамка му, той май подушваше такива неща, а? Повечето
ванири от мъжки пол ги подушваха. Долавяха промяната в
мириса, като страхът и сексуалната възбуда бяха най-остри.
Но пред нея стоеше Умбра Мортис. Недостъпен поради десет
милиона причини. И Умбра Мортис не излизаше на обикновени
срещи – не, с него трябваше да е всичко или нищо.
Хънт я попита дрезгаво:
– За какво си мислиш?
Дори не се обърна към нея.
За теб. Като една кръгла глупачка си мисля за теб.
– За разпродажбата на мостри в един моден бутик днес
следобед – излъга тя.
Хънт надникна през рамо. Проклятие, очите му бяха мрачни
като ад.
– Сериозно?
Измърка ли, или така ѝ се стори?
Не успя да се възпре и отстъпи назад, блъсвайки се в
кухненския остров.
– Да – потвърди, неспособна да извърне поглед от него.
Очите на Хънт притъмняха още повече. Но си замълча.
Брайс не можеше да диша с този поглед, прикован в нея.
Поглед, който ѝ казваше, че е надушил какво се случва в тялото
ѝ.
Поглед, заради който зърната ѝ настръхнаха.
Хънт застина като хищник. Очите му се спуснаха надолу.
Видяха гърдите ѝ. Бедрата ѝ – стиснати, сякаш така можеше да
спре мъчителното пулсиране между тях.
По лицето му се изписа свирепо изражение. Като на пума,
готова за атака.
– Не знаех, че разпродажбите на дрехи те вълнуват чак
толкова, Куинлан.
Тя едва не простена. Насила удържаше тялото си
неподвижно.
– Гледам да се радвам на малките неща, Аталар.
– За това ли мислиш, като отвориш лявото нощно шкафче? За
разпродажби?
Този път се обърна изцяло към нея. А тя не смееше да свали
поглед от очите му.
– Да – прошепна. – Колко много дрехи могат да минат през
тялото ми.
Брайс нямаше представа какво излиза от устата ѝ.
Как бе възможно всичкият въздух в апартамента, в града, да е
изчезнал?
– Май трябва да си купиш и бельо – пророни той, кимвайки
към голите ѝ крака. – Струва ми се, че ти е свършило.
Картината нахлу неудържимо в съзнанието ѝ и подпали
сетивата ѝ: как Хънт слага големите си ръце на кръста ѝ, вдига
я върху плота, в който се притискаше гръбнакът ѝ сега, вдига
тениската над корема ѝ – неговата тениска всъщност – и
разтваря широко краката ѝ. Как я чука първо с езика си, а
после и с члена си, докато не я накара да ридае от удоволствие,
да крещи… не я интересуваше кой ще я чуе, а само той да я
докосва, да го усеща в себе си…
– Куинлан.
Хънт като че ли трепереше. Сякаш само все по-изтъняващата
верига на волята му го удържа на място. Сякаш и той бе видял
същата пламенна картина и просто чакаше сигнал от нея.
Но това би усложнило всичко. Разследването, чувствата му
към Шахар, нейния живот…
Майната им на тези неща. По-късно щяха да му мислят. Щяха
да…
Пушек изпълни въздуха помежду им. Зловонен задушлив
пушек.
– По дяволите! – изсъска Хънт и се завъртя към яйцата, които
беше оставил на котлона.
Брайс примига като внезапно освободена от вещерска магия
и зашеметяващата горещина се разсея. О, богове! Емоциите ѝ
явно бяха в хаос след снощи – а те си бяха в пълен безпорядък
дори в нормални дни – и…
– Трябва да се обличам за работа – скалъпи и тръгна бързо
към спалнята си, преди Хънт да се обърне от горящата закуска.
Беше се побъркала, повтаряше си под душа, в банята, по
време на тихата разходка до работа със Сиринкс, докато Хънт
летеше над тях. На почтено разстояние. Сякаш и той беше
осъзнал същото.
Допуснеш ли някого до сърцето си, дадеш ли му силата да те
нарани, накрая ще направи тъкмо това.
А Брайс не можеше да го понесе.
Докато стигна до галерията, се беше примирила с този факт.
Като надникна към Хънт, който се спускаше от небето,
приветстван радушно от Сиринкс, мисълта да прекара целия
ден затворена в тясно пространство с него, където само Лехаба
можеше да им служи за буфер…
Слава на Урд, телефонът ѝ иззвъня точно когато отваряше
вратата на галерията. Но нито Рун ѝ се обаждаше, за да
провери как е, нито Хвойна, за да я нахока пак за пропуснатия
час.
– Джесиба.
Магьосницата не си губеше времето с любезности.
– Отвори задната врата. Веднага.
– Какъв кошмар, Биби – прошепна Лехаба в сумрачната
библиотека. – Същински кошмар.
Загледана в новия обитател на гигантския смътно осветен
аквариум, Брайс усети как косъмчетата по ръцете ѝ настръхват.
Хънт скръсти своите, взирайки се в мътната вода. Мислите да се
потъркаля гола с него бяха изчезнали напълно преди около час.
Тъмна люспеста ръка се залепи на дебелото стъкло и
кремавите ѝ нокти го одраскаха със скърцане. Брайс преглътна.
– Интересно ми е къде изобщо се намират ноки по нашите
ширини.
Доколкото знаеше, обитаваха само ледовитите северни
морета, главно покрай Пангера.
– Келпито ми харесваше повече – прошепна Лехаба, скрита
зад малкото си диванче, с мъждукащо от страх жълто пламъче.
Сякаш дочул разговора им, нокът застана пред стъклото и се
усмихна.
С дължината си от почти два метра и половина той можеше
да е адският двойник на мъжките мери. Но вместо хуманоидни
черти съществото имаше изпъкнала долна челюст с прекалено
широка уста без устни, пълна с остри като игли зъби.
Възголемите му очи бяха млечнобели като кожата на
дълбоководните риби. Опашката му беше почти прозрачна –
кокалеста и заострена – и над нея се издигаше изкривен
мускулест торс.
По главата и гърдите му нямаше космена покривка, а ръцете
му имаха по четири пръста, завършващи с нокти като ками.
Тъй като аквариумът заемаше цялата стена, Брайс нямаше
как да игнорира присъствието на такова страшилище, освен
когато се спускаше до купчината тъмни камъни на дъното. То
пак одраска с нокти стъклото. Бялата татуировка SPQM се
открояваше ясно върху зеленикавосивата му китка.
Брайс долепи телефона до ухото си. Джесиба вдигна на
първия сигнал.
– Да?
– Имаме проблем.
– Със сделката с Корсаки ли? – попита тихо Джесиба, за да не
я чуе някой.
– Не. – Брайс погледна смръщено нока. – Трябва да махнеш
тая гадина от аквариума.
– В среща съм.
– Лехаба трепери от страх.
Въздухът действаше смъртоносно на ноките – само след
броени секунди на въздух жизненоважните им органи
започваха да отказват, а кожата им – да се бели като опърлена.
Но Брайс все пак се изкачи по малката стълбичка отдясно на
аквариума, за да се увери, че вратичката за хранене в горната
му решетка е заключена. Самата хранилка представляваше
квадратна платформа, която се вдигаше и сваляше във водата,
задвижвана чрез контролния панел на стената над аквариума, и
Брайс трикратно провери дали механизмът е изключен.
Като се върна в библиотеката, завари Лехаба свита на кълбо
зад една книга. Пламъчето ѝ едва гореше, избледняло до
жълто.
Огнената феичка изшушука от диванчето си:
– Това е противно, страховито същество.
Брайс ѝ изшътка.
– Не може ли да го подариш на някой задръстен мачо в
Пангера?
– Затварям.
– Ама той е…
Връзката прекъсна. Брайс се пльосна в стола си пред масата.
– Сега вече ще го задържи завинаги – каза на феичката.
– С какво ще го храните? – попита Хънт, докато нокът
опипваше стъклото с гнусните си ръце.
– Обича човешко месо – прошепна Лехаба. – Ноките завличат
плувци на дъното на езерата си и ги удавят, после пируват с
телата им ден след ден…
– С говеждо – отговори Брайс и стомахът ѝ се преобърна, като
надникна към малката вратичка пред стълбището, водещо до
върха на аквариума. – Ще му давам по няколко пържоли на ден.
Лехаба потрепери.
– Не може ли да го скрием със завеса?
– Джесиба ще я свали.
Хънт предложи:
– Бих могъл да натрупам книги върху масата, за да го скриват
от погледа ти.
– Но той ще знае къде съм. – Лехаба изгледа нацупено
Брайс. – Не мога да спя, докато е тук.
Брайс въздъхна.
– Ами ако се преструваш, че е омагьосан принц или нещо
такова?
Феичката посочи аквариума. Нокът плуваше в мътната вода,
размятайки опашка. И им се усмихваше.
– Принц от Ада.
– Кой би си взел нок за домашен любимец? – зачуди се Хънт,
разполагайки се на стола от другата страна на бюрото.
– Магьосница, която е избрала да се присъедини към Пламъци
и сенки и превръща враговете си в животни.
Брайс махна към по-малките аквариуми и терариуми,
вградени в библиотеките наоколо, и потри настойчивата болка в
бедрото си под розовата ѝ рокля. Когато най-накрая събра
смелост да излезе от спалнята си тази сутрин, след фиаското в
кухнята, Хънт впи в нея дълъг поглед. Но не каза нищо.
– Трябва да те прегледа медвещер – заяви за пореден път той,
без да вдигне очи от доклада, който Джъстиниън му беше
изпратил сутринта.
Когато Брайс го попита за какво е, той ѝ отговори лаконично,
че бил секретен.
– Добре съм си – подхвърли сега, без да откъсне вниманието
си от лаптопа и договора за сделката, която Джесиба толкова
държеше да приключи.
Безмозъчна, тягостна работа, но и тя трябваше да се свърши.
И без това пак бяха попаднали в задънена улица с
разследването – нямаха новини от Виктория за резултатите от
мимирската диагностика. Брайс още нямаше представа защо
Даника е откраднала Рога и кой го е искал толкова много, че да
я убие заради него. Но ако Рогът наистина можеше да се
поправи с метода, който бе споменал Рун… Всички нишки
трябваше да са свързани някак.
А Брайс знаеше, че макар да бяха убили един кристалос, в
Ада чакаха още много други, които можеха да бъдат призовани,
за да издирват Рога. И щом тези демони, създадени от
принцовете на Ада специално за тази цел, не успяваха да го
намерят… Нима тя имаше шанс?
Другият сериозен проблем бяха жертвите, превърнати в
кървави купчини месо… Убийства, които не бяха извършени от
кристалос. Хънт вече беше пуснал молба за повторна проверка
на наличните кадри, но и от нея нямаше резултат.
Телефонът му извибрира. Той го извади от джоба си, погледна
го и пак го прибра. От другата страна на бюрото Брайс мярна
прозорчето със съобщение на екрана му.
– Няма ли да отговориш?
Устата му се кривна на една страна.
– Един колега ми лази по нервите.
Но очите му проблеснаха, като я погледна. А когато тя сви
рамене с усмивка, гърлото му подскочи едва забележимо.
След малко Хънт обяви с леко дръпнат тон:
– Налага се да изляза за малко. Ще изпратя Наоми. И ще
дойда да те взема, като приключиш работа.
Тръгна, преди Брайс да го попита какво става.
– Знам, че мина доста време – каза Брайс на телефона,
щипнат между рамото и ухото ѝ.
Хънт я чакаше отпред, докато тя заключваше галерията, и се
усмихна на Сиринкс, който дойде да драска по вратата. Като
осъзна, че Брайс няма да го вземе с тях, химерата измяука
недоволно, и Хънт се наведе да го почеше по рунтавата
златиста глава, преди Брайс да затвори вратата и да го заключи
вътре.
– Ще трябва да си проверя графика – продължаваше да говори
по телефона Брайс, кимвайки му за поздрав.
Днес беше много красива с розовата си рокля, перлени обици
и коса, прибрана от двете страни с перлени гребенчета.
Дявол да го вземе, „красива“ не беше правилната дума.
Когато излезе от спалнята си сутринта, Хънт направо остана
без думи.
Брайс като че ли не забеляза, че той я е забелязал, но тя
вероятно си знаеше, че изглежда страхотно всеки ден. Днес
обаче сияеше особено ярко – в кехлибарените ѝ очи имаше нов
блясък, а кожата ѝ сякаш руменееше.
Но тази розова рокля… Разсейваше го цял ден.
Както и споменът за сутрешната им среща в кухнята.
Стараеше се да не мисли за нея – да забрави, че беше на косъм
да ѝ се примоли да го докосне, да му позволи той да я докосне.
Това не му попречи да прекара целия ден в състояние на
полувъзбуда.
Трябваше да се вземе в ръце. Разследването беше забавило
ход през последната седмица и той не биваше да се разсейва.
Не можеше да си позволи да я зяпа всеки път, когато не го
гледаше. Днес следобед Брайс се надигна на пръсти да вземе
някаква книга от висок рафт в библиотеката и като че ли
розовата ѝ рокля беше шибаният Рог, а той – кристалосът.
Хънт скочи от стола си и след миг вече сваляше книгата от
рафта.
Като ѝ я подаде, Брайс не помръдна от мястото си. Вместо да
отстъпи назад, погледна протегнатата му ръка, после и лицето
му. Кръвта забуча в ушите му, кожата му се обтегна по тялото.
Също като сутринта, като видя настръхналите ѝ гърди и надуши
мръсните ѝ мисли.
Но тя просто взе книгата и си тръгна. Без да подозира колко е
оглупял.
И положението не се подобри в следващите часове. А когато
му се усмихна от другата страна на бюрото… Едва ли не му по-
олекна, като го призоваха в Комициума след минута. А докато
се връщаше, вдишвайки свежия въздух откъм Истрос, Виктория
му изпрати съобщение: Намерих нещо. Среща в „Мънин и
Хъгин“ след 15 мин.
Хрумна му да каже на таласъмката да изчака. Да отложи
неизбежните лоши новини няколко дни и да му даде шанс да се
порадва на красивата усмивка върху лицето на Брайс и
желанието, което започваше да тлее в очите ѝ, но...
Предупрежденията на Мика кънтяха в ушите му. До Върховната
среща имаше още две седмици, но присъствието на Сандриел
обтягаше търпението на губернатора. И ако Хънт се забавеше
още дълго, нищо чудно Мика да анулира сделката им.
Така че трябваше да се справи някак с новата информация от
Вик, колкото и лоша да беше. Обади се на Брайс и ѝ каза да го
чака.
– Не знам, мамо – говореше по телефона си Брайс, тръгвайки
с Хънт надолу по улицата. Залязващото слънце къпеше града в
златисто и оранжево, позлатяваше дори мръсните локви. –
Разбира се, че ми липсваш, но какво ще кажеш за следващия
месец?
Минаха покрай една уличка със старовремски будки за бързо
хранене и неонови табели, упътващи към малки чайни. Виждаха
се и няколко студиа за татуировки, чиито артисти и клиенти
пушеха отпред преди вечерния наплив от пияни идиоти.
– Какво? Този уикенд? Ами, имам си гост… – Брайс изцъка с
език. – Не, дълга история. Той ми е… съквартирант? Как се
казва? Ами, Ати. Не, мамо. – Тя въздъхна. – Този уикенд няма
как да стане. Нищо подобно, не ви отбягвам. – Стисна зъби. –
Какво ще кажеш за видеочат тогава? Ммхмм, аха, ще отделя
време. – Пак направи физиономия. – Добре, мамо. Чао.
Тя се обърна към него с отчаяна гримаса на лице.
– Майка ти е доста… настойчива – коментира деликатно Хънт.
– В седем ще правя видеовръзка с родителите ми. – Тя
въздъхна към небето. – Искат да се запознаят с теб.
Като пристигнаха в бара, Виктория ги чакаше с чаша уиски
пред себе си. Седнаха от лявата ѝ страна, а тя им се усмихна
мрачно и плъзна някаква папка към тях.
– Какво си намерила? – попита я Брайс, отваряйки кремавата
папка.
– Прочетете – каза Виктория и посочи с поглед камерите в
бара.
Записваха всичко.
Брайс кимна, разбрала предупреждението ѝ, а Хънт се
приведе към нея да прочете съдържанието на папката,
извивайки леко едното си крило около гърба ѝ.
Но щом видя резултатите от диагностиката, забрави всичко
останало.
– Сигурно е станала грешка – каза тихо.
– И аз така си помислих – отвърна безизразно Виктория.
Резултатите от мимирския скрининг показваха малки
частици от нещо синтетично. Нито органично, нито механично,
нито магическо – а комбинация от трите.
Открийте пропуснатото, беше ги посъветвал Аидас.
– Даника работеше почасово в „Реднър Индъстрис“ – каза
Брайс. – Те провеждат всякакви експерименти. Това би ли
обяснило резултата?
– Възможно е – отвърна Виктория. – Но подложих на
мимирската диагностика всички налични материали, и от
другите жертви. Първоначалните тестове са положителни и при
дрехите на Максимус Терциан. – Виктория се намръщи и
татуировката на челото ѝ се сбърчи. – Не е чиста магия, нито
някаква технология, нито органична материя. Оказва се
някакъв хибрид и следите от примеси го изключват от другите
категории. Един вид, го правят невидим за компютрите ни.
Брайс свъси вежди.
– Но какво представлява?
Хънт познаваше Виктория достатъчно добре, за да прочете
предпазливостта в очите ѝ, когато отговори на Брайс:
– Някакъв вид… лекарство. От проучванията ми дотук
изглежда, че се използва главно за медицински цели, в много
малки дози, но може да е изтекъл на улицата, където се
прилага в доста по-опасни дози.
– Даника не би посегнала към такава дрога.
– Разбира се, че не – побърза да поясни Виктория. – Но е била
изложена на него, по дрехите ѝ има следи от него. Дали се е
случило след смъртта ѝ, или преди това, засега не знаем.
Предстои да проведем диагностиката върху дрехите на
глутницата „Дяволи“ и тези на последните две жертви.
– Терциан е бил в Месарския пазар – каза тихо Хънт. – Може
да е употребил наркотика.
Брайс попита:
– Как се казва?
Виктория посочи папката с резултатите.
– Точно както би се очаквало. Синт.
Брайс завъртя рязко глава към Хънт.
– Рун каза, че онази медвещица му споменала за синтетично
лекарство, с което евентуално можело да се поправи…
Тя не довърши.
Очите на Хънт бяха тъмни като Ямата, с угнетен поглед.
– Може да е същото.
Виктория вдигна ръце.
– Да не забравяме, че тепърва ще изследвам другите жертви,
но… просто реших, че трябва да знаете.
Брайс скочи от щъркела.
– Благодаря.
Хънт я изчака да стигне до изхода, преди да прошепне на
таласъмката:
– Мълчи си за това, Вик.
– Вече изтрих файловете от базата данни на легиона –
отвърна тя.
Почти не говориха по пътя обратно към галерията, взеха
Сиринкс и тръгнаха към апартамента. Чак като влязоха в
кухнята, Хънт каза, облегнат на плота:
– Разследванията понякога отнемат време. Но се
доближаваме до истината. Това е добре.
Тя изсипа храна в паничката на Сиринкс с неразгадаемо
изражение.
– Какво е мнението ти за този синт?
Хънт обмисли внимателно думите си.
– Както ти каза, Даника може да е била изложена на него в
„Реднър“. Терциан може да се е друсал с него точно преди да
умре. А още чакаме да разберем дали го има по дрехите на
другите жертви.
– Искам да го проуча – заяви тя, извади телефона си и набра
нечий номер.
– Може да не си струва…
Рун вдигна веднага.
– Да?
– Какво знаеш за синтетичното лекарство, за което ти е
казала медвещицата?
– Преди няколко дни ми изпрати малко информация. „Реднър
Индъстрис“ го преработвали, но още проучвам въпроса. Защо?
Брайс надникна към отворената врата на стаята на Хънт – към
снимката на двете им с Даника върху скрина, осъзна Хънт.
– Откриха следи от препарат, наречен синт, по дрехите на
Даника. Сравнително ново синтетично лекарство. И явно е
изтекъл на улицата, където в големи дози се използва като
нелегален наркотик. Чудя се дали не е едно и също нещо.
– Да, тази информация е точно за синта. – Чу се шумолене на
страници. – Очевидно с него се постигат невероятни неща. Има
и списък на съставките… повтарям, че преработват по-голямата
част от него, но…
Мълчанието на Рун беше като затишие преди буря.
– Но какво? – подкани го Хънт, привеждайки се към телефона.
От такова разстояние чуваше препускащото сърце на Брайс.
– Обсидиановата сол е посочена като една от съставките.
– Обсидиан… – Брайс примига срещу Хънт. – Тогава със синта
дали могат да се призовават демони? Ако някой не разполага с
достатъчно собствена сила, може ли да използва обсидиановата
сол в лекарството, за да призове същество като кристалоса?
– Не знам – отвърна Рун. – Ще прочета доклада и ще ти кажа
какво съм намерил.
– Добре. – Брайс въздъхна и Хънт се отдръпна. Тя закрачи
нервно. – Благодаря ти, Рун.
Мълчанието на брат ѝ беше различно този път.
– Няма защо, Брайс – отвърна и затвори.
Хънт срещна погледа ѝ и Брайс каза:
– Трябва да разберем кой продава дрогата. Терциан вероятно
е знаел. Отиваме в Месарския пазар.
Защото ако някъде в този град се пласираше синт, щеше да е
в онази клоака.
Хънт преглътна.
– Трябва да внимаваме…
– Искам отговори.
Тя тръгна към гардероба в коридора.
Хънт ѝ препречи пътя.
– Утре. – Брайс наби пети и отвори уста да възрази. Хънт
обаче поклати глава. – Тази вечер ще си починеш.
– Не може да…
– Напротив, може да чака, Брайс. Тази вечер поговори с
родителите си. Аз ще облека нормални дрехи – добави,
махвайки към бойния си костюм. – А утре ще идем да
поразпитаме насам-натам из Месарския пазар. Може да
почака. – Не се стърпя и я хвана за ръката. Плъзна палец по
опакото ѝ. – Порадвай се на родителите си, Брайс. Те са живи.
Не пропускай такива моменти. Не и заради това.
Тя май пак се канеше да възрази, да продължи да настоява да
тръгнат по следите на синта, затова Хънт ѝ сподели:
– Иска ми се и аз да имах тази възможност.
Брайс сведе поглед към ръката му, хванала нейната, и го
задържа там секунда – цяла вечност. Накрая попита:
– Какво е станало с родителите ти?
Той отвърна със стегнато гърло:
– Майка ми така и не ми каза кой е баща ми. А тя… Тя беше
низш ангел. Чистеше вилите на някои от най-влиятелните
ангели, защото те не смееха да поверят тази работа на човеци
или други ванири.
Гърдите му се свиха болезнено от спомена за красивото,
любящо лице на майка му. За топлата ѝ усмивка и тъмните ѝ,
разположени под лек ъгъл очи. За приспивните песнички, които
сякаш чуваше и двеста години по-късно.
– Тя работеше денонощно, за да ме изхранва, и никога не се
оплакваше, защото знаеше, че така рискува работата си, а
трябва да мисли за мен. Като станах пехотинец и започнах да ѝ
изпращам пари, тя не ги харчеше. Някой разбрал, решил, че е
скътала купища пари в апартамента си, и влязъл с взлом една
нощ. Убил я и взел парите. Всичките петстотин сребърни знака,
които беше спестявала цял живот, и петдесетте златни знака,
които беше събрала от мен след петгодишната ми военна
служба.
– Страшно съжалявам, Хънт.
– На никого от могъщите, боготворени ангели, за които майка
ми работеше, не му пукаше, че е загинала. Никой не си направи
труда да разследва убийството ѝ и никой не благоволи да ме
пусне в отпуск, за да скърбя по нея. В техните очи не струваше
нищо. Но за мен… за мен беше всичко. – В гърлото му засядаше
болезнена буца. – Скоро след смъртта ѝ направих Скока и се
присъединих към каузата на Шахар. Онзи ден се бих при връх
Хермон в памет на майка ми.
Шахар бе превърнала спомените му в оръжие.
Пръстите на Брайс притиснаха леко неговите.
– Явно е била невероятна личност.
– Да.
Той отдръпна ръката си.
Брайс все пак му се усмихна и гърдите му отново се свиха до
болка, като му каза:
– Добре. Ще направя видеочат с родителите ми.
Легионерската работа може да почака.
Брайс чисти почти цяла вечер. Хънт ѝ помогна и дори
предложи да литне до близката дрогерия за почистващо
заклинание, но Брайс отказа. Майка ѝ беше такава
чистофайница, че познаваше кога банята е почистена
магически, и кога е търкана на ръка. Дори на видеокартина.
Миризмата на белина ми подсказва, че е изчистено както
трябва, Брайс, изимитира майка си Брайс с равен, делови тон,
който леко го притесни.
Тя през цялото време снима с телефона му: как Хънт чисти,
как Сиринкс разкъсва на малки парченца няколко рула
тоалетна хартия върху току-що изсмукания с прахосмукачка
килим, как Хънт мие тоалетната чиния в своята баня.
Когато успя да измъкне телефона си от облечените ѝ в
ръкавици ръце, пак се беше прекръстила в указателя му, този
път на Брайс е по-яка от мен.
Но въпреки че се усмихваше, Хънт постоянно чуваше
заплахите на Мика – и изричните, и загатнатите: Намери
извършителя. Свърши. Си. Работата. Не ме карай да
размисля за уговорката ни. Преди да съм те отстранил от
случая. Преди да те продам обратно на Сандриел. Преди да
накарам и двама ви с Брайс Куинлан да съжалявате.
Разрешеше ли случая, всичко помежду им приключваше,
нали? Щяха да му остават още десет убийства за Мика, които
губернаторът можеше да отлага с години. И трябваше да се
върне в Комициума. В 33-ти.
Той осъзна, че я наблюдава, докато чистеха. Извади телефона
си и я снима няколко пъти.
Вече знаеше твърде много. Беше научил твърде много. За
всичко. За живота, който е можел да води, ако ги нямаше
ореола и робската татуировка.
– Да отворя бутилка вино, ако ти трябва течен кураж? –
предложи Брайс, като седнаха пред компютъра върху
кухненския остров и набра родителите си.
На път към апартамента беше купила торбичка с кроасани от
пазарчето на ъгъла – вероятно механизъм за борене на стреса.
Хънт просто я погледна в очите. Обаждаха се на родителите
ѝ, седнали бедро до бедро… Проклятие.
Поемаше по курс, който неминуемо щеше да го доведе до
сблъсък. Но вече не можеше да се спре.
Преди да успее да коментира, че май допускат грешка,
непознат женски глас попита:
– И защо му е течен кураж, Брайс Аделаида Куинлан?
56
На екрана се появи ослепително красива жена на четирийсет
и няколко, с черна коса без нито едно сиво косъмче и луничаво
лице, едва започнало да разкрива белезите на простосмъртието
ѝ.
Ембър Куинлан седеше на протрит зелен диван, разположен
между стени с дъбова ламперия, свила дългите си, облечени в
дънки крака под себе си.
Брайс врътна очи.
– Бих казала, че повечето хора имат нужда от течен кураж,
когато общуват с теб, мамо.
Но по лицето ѝ се разля усмивка. От онези широки усмивки,
които се отразяваха странно на равновесието му.
Ембър отмести тъмните си очи към Хънт.
– Мисля, че Брайс ме бърка със себе си.
Брайс махна с ръка.
– Къде е татко?
– Прибра се много уморен от работа. Прави кафе, за да не
заспи пред компютъра.
Дори на екрана Ембър притежаваше солидно присъствие,
което приковаваше вниманието. Тя заяви:
– Ти сигурно си Ати.
Преди Хънт да отговори, един мъж седна на дивана до Ембър.
Брайс се усмихна така, както за пръв път я виждаше да се
усмихва.
– Здрасти, тате.
Рандъл Силаго подаде едната от двете чаши в ръцете си на
Ембър и се усмихна широко на дъщеря си. За разлика от
съпругата му, пощадена от времето, годините или войната бяха
оставили своята следа върху него: черната му коса, сплетена на
плитка, беше прошарена със сребристо, а кафявата му кожа
беше прорязана от няколко дълбоки белега. Но тъмните му очи
излъчваха дружелюбност, докато отпиваше кафе – от чукната
бяла чаша с надпис „Въведи клише за най-добрия баща тук“.
– Още ме е страх от гъзарската кафе машина, която ни купи
за Зимното слънцестоене – обяви той вместо поздрав.
– Поне три пъти ти показах как да я използваш.
Майка ѝ се засмя, въртейки между пръстите си сребърната
висулка, окачена на верижка около врата ѝ.
– Той е от старата школа.
Хънт беше проверил колко струва машината за вграждане в
този апартамент – ако Брайс им беше купила подобна, сигурно
беше хвърлила голяма част от заплатата си по нея. Сума, с
каквато не разполагаше. Не и с дълга си към Джесиба.
Съмняваше го да е казала на родителите си за това и че те
биха приели такъв подарък, ако знаеха, че с тези пари е можела
да погаси част от дълга си към магьосницата.
Рандъл погледна към Хънт и топлото му изражение се
втвърди. Това бяха очите на прочутия снайперист – мъжа,
научил дъщеря си да се отбранява.
– Ти трябва да си съквартирантът.
Погледът му отскочи към татуировките по челото и китката
му. И лицето му се изопна, сякаш току-що бе осъзнал нещо.
Но не реагира с презрение. Нито с омраза.
Брайс сръчка Хънт с лакът в ребрата, напомняйки му, че е
време да проговори.
– Аз съм Хънт Аталар – представи се. После надникна към
Брайс. – Или Ати, както ме наричат Брайс и Лехаба.
Рандъл остави бавно чашата си. Да, определено се беше
досетил. Той присви очи към дъщеря си.
– И кога възнамеряваше да ни споменеш тази подробност?
Брайс се разрови в торбичката с кроасани на плота и извади
един с шоколад. Отхапа си и каза с пълна уста:
– Не е толкова готин, колкото си мислиш, татко.
Хънт изпръхтя.
– Благодаря.
Ембър не каза нищо. Не помръдна. Но наблюдаваше
внимателно как дъщеря ѝ дъвче.
Рандъл погледна Хънт в очите.
– Ти беше разставен в Меридан по времето, когато служех
там. Участвах в разузнавателна акция в деня, когато се
сражавахте с онзи батальон.
– Тежка битка беше – коментира Хънт.
Очите на Рандъл притъмняха.
– Да, тежка.
Хънт опита да потисне спомена за онази едностранна
касапница, за множеството човеци и няколкото от шепата им
ванирски съюзници, които не си бяха тръгнали от бойното поле,
покосени от меча или светкавиците му. По онова време
служеше на Сандриел, а нейната заповед беше
безкомпромисна: не искаше пленници. Беше изпратила двама
им с Полукс преди целия си легион, за да отстранят малката
група бунтовници, лагеруващи в планинския проход.
Хънт се стараеше да заобикаля заповедите ѝ, доколкото
можеше. Убиваше враговете бързо. Полукс обаче нарочно
удължаваше мъчението им. И се наслаждаваше на всяка
секунда от него.
А когато Хънт реши, че не може повече да слуша как
жертвите на Полукс го умоляват за милост, сложи край и на
техния живот. Полукс му се нахвърли и двамата се биха, докато
не започнаха да плюят кръв по каменистата земя. Сандриел
остана много доволна, въпреки че хвърли Хънт в тъмниците си
за няколко дни – като наказание, че е прекъснал забавата на
Полукс твърде скоро.
Под кухненския плот Брайс докосна ръката му с пръсти, по
които бяха полепнали трохи. След онази битка нямаше кой да
измие кръвта от тялото му и да го сложи в леглото. За добро
или за лошо щеше да е, ако познаваше Брайс тогава? Ако
можеше да се бие със знанието, че ще се прибере при нея?
Тя стисна пръстите му, оставяйки следа от маслени трохи, и
отвори торбичката за втори кроасан.
Ембър погледа как дъщеря ѝ ровичка из плика с кроасаните,
и пак заопипва сребърната висулка около врата си – кръгче,
разположено върху два триъгълника. Прегръдката, осъзна Хънт.
Единението на Солас и Ктона. Ембър се намръщи.
– Защо Хънт Аталар ти е съквартирант? – попита тя дъщеря
си.–
Изритали го от 33-ти заради причудливия му стил на
обличане – обясни Брайс, дъвчейки втория си кроасан. – Аз го
уверих, че скучните му черни дрехи не ме притесняват, и му
позволих да остане у дома.
Ембър врътна очи – абсолютно същото изражение, което бе
видял върху лицето на Брайс преди броени секунди.
– Получавал ли си някога директен отговор от нея, Хънт?
Защото аз я познавам от двайсет и пет години и нито веднъж не
ми е давала такъв.
Брайс изгледа кръвнишки майка си, после се обърна към
Хънт.
– Не се чувствай длъжен да ѝ отговориш.
Ембър изцъка възмутено с език.
– Ще ми се да можех да кажа, че големият град е покварил
милата ми дъщеричка, но тя си беше толкова груба и преди да
постъпи в университета.
Хънт се засмя тихо. Рандъл се облегна на дивана.
– Вярно е – потвърди той. – Да беше чул препирните им. Едва
ли в цял Нидарос е останал човек, който да не е чул как си
крещят една на друга. Виковете им огласяха проклетата
планина.
Двете жени Куинлан го изгледаха разгневено. И това им
изражение беше еднакво.
Ембър като че ли опита да надникне над раменете им.
– Кога си чистила за последно, Брайс Аделаида Куинлан?
Брайс се вдърви.
– Преди двайсет минути.
– Виждам прах по масичката за кафе.
– Не, не виждаш.
В очите на Ембър затанцува пакостлив пламък.
– Ати знае ли за Жели?
Хънт се понапрегна. Жели – някое бивше гадже ли беше? Не
му беше споменавала за… О. Да. Той се подсмихна.
– С Желенце сме големи приятели.
Брайс измрънка нещо, което Хънт се престори, че не чу.
Ембър се приведе към екрана.
– Добре, Хънт. Щом ти е показала Желенце, значи те
харесва. – Брайс, за щастие, не поясни пред родителите си как
точно е намерил колекцията ѝ от играчки. Ембър продължи: –
Е, разкажи ни нещо за себе си.
– Той е Хънт Аталар – натърти с равен тон Рандъл.
– Знам – отвърна Ембър. – Но съм чувала за него само
ужасяващи военни истории. Искам да чуя нещо и за него
самия. И да получа откровен отговор защо живее в стаята за
гости на дъщеря ми.
И нито дума за убийствата, беше го предупредила Брайс,
докато чистеха.
Но Хънт имаше чувството, че Ембър Куинлан надушва лъжите
като хрътка, затова реши да позамаже истината:
– Джесиба помага на шефа ми да намери една открадната
реликва. А понеже Върховната среща е след две седмици и
легионерските квартири са претъпкани с гости, Брайс беше
така добра да ми предложи стаята си за гости, за да улесни
съвместната ни работа.
– О, да – провлачи Ембър. – Дъщеря ми, която не благоволи да
сподели безценните си играчки от „Звездна фантазия“ с нито
едно дете от Нидарос, а само им даваше да ги гледат, най-
великодушно ти е предложила цяла стая.
Рандъл побутна съпругата си с коляно – безмълвно
предупреждение от мъж, свикнал да въдворява мир между две
вироглави жени.
Брайс каза:
– Ето защо го посъветвах да пийне нещо, преди да ви набера.
Ембър глътна от кафето си. Рандъл взе един вестник от
масата и започна да го прелиства. Съпругата му попита:
– Значи не ни искаш на гости този уикенд заради случая?
Брайс изтръпна.
– Да. Не е добра идея да присъствате.
Погледът на Рандъл се изостри, разкривайки малка част от
някогашния воин.
– Опасно ли е?
– Не – излъга Брайс. – Но трябва да сме дискретни.
– А намесването на двама души е точно обратното? –
подхвърли сприхаво Ембър.
Брайс въздъхна към тавана.
– Намесването на родителите ми – поправи тя майка си – би
подкопало готиния ми имидж на антикварна търговка.
– Асистентка на антикварна търговка – поправи я на свой
ред майка ѝ.
– Ембър – предупреди я пак Рандъл.
Брайс стисна устни. Явно бяха водили този разговор и преди.
Хънт се чудеше дали Ембър е видяла обидата в очите на дъщеря
си. Именно заради нея той заяви:
– Брайс познава повече хора в този град от мен; има
професионален подход към тези неща. Затова е ценен кадър за
33-ти.
Ембър го погледна директно в очите.
– Мика ти е шеф, нали?
Доста скромно описание на отношенията им с Мика.
– Да – отговори Хънт. Рандъл вече го наблюдаваше
внимателно. – Най-добрият ми досега.
Ембър вдигна очи към татуировката през челото му.
– Това нищо не значи.
– Мамо, да оставим тази тема, ако обичаш – въздъхна Брайс. –
Как върви бизнесът с керамиката?
Ембър отвори уста, но Рандъл пак я сръчка с коляно в
безмълвна молба да не дълбае повече.
– Бизнесът – каза стегнато майка ѝ – върви добре.
Брайс знаеше, че у майка ѝ се надига буря.
Хънт се държеше любезно с тях, дори приятелски, видимо
съзнавайки, че майка ѝ е решена да разбере защо живее в
апартамента ѝ и какво има помежду им. Той попита Рандъл за
работата му като съуправител на организация в помощ на
човеци, травмирани от военна служба, а майка ѝ – за уличния ѝ
щанд с керамични фигурки на пухкави бебета сред зеленчукови
лехи.
В един момент майка ѝ и Хънт обсъждаха кои са най-добрите
играчи на сънбол този сезон, а Рандъл прелистваше вестника и
се обаждаше от време на време.
Историята за неговата майка я беше съкрушила. Затова
позволи разговорът да продължи по-дълго от обичайното.
Защото беше прав. Разтривайки крака си под масата – беше го
натоварила с чистенето, – Брайс отхапа от третия си кроасан и
каза на Рандъл:
– Не може да се сравнява с твоите.
– Върни се у дома – отвърна баща ѝ – и ще ти правя всеки ден.
– Да бе, добре – провлачи тя с пълна уста. Още масажираше
бедрото си. – Ти не трябваше ли да си готиният родител? Станал
си по-досаден и от мама.
– Винаги съм бил по-досаден от майка ти – каза кротко той. –
Просто го прикривах по-добре.
Брайс обясни на Хънт:
– Виждаш защо им се налага да ми налетят от засада, ако
искат да ми дойдат на гости. Иначе никога не бих ги пуснала у
дома.
Хънт просто надникна към скута ѝ – към бедрото ѝ, – преди да
попита Ембър:
– Пробвахте ли да я заведете на медвещер заради крака?
Брайс и Ембър застинаха в един и същ момент.
– Какво ѝ е на крака?
Ембър спусна очи към долната част на екрана, сякаш може да
види крака на Брайс под обсега на камерата. Рандъл направи
същото.
– Нищо – отсече Брайс и изгледа ядосано Хънт. – Просто
ангелите са големи клюкари.
– Заради раната отпреди две години – обясни Хънт. – Още я
боли. – Той размърда неспокойно криле. – А тя продължава да
тича.
Очите на Ембър се изпълниха с тревога.
– Защо, Брайс?
Брайс остави кроасана си.
– Това си е моя работа.
– Брайс – обади се Рандъл, – ако те боли, трябва да те
прегледа медвещер.
– Не ме боли – процеди през зъби Брайс.
– Тогава защо през цялото време си разтриваш крака под
плота? – провлачи Хънт.
– Защото го убеждавам да не те изрита в лицето, задник –
изсъска Брайс.
– Брайс! – ахна майка ѝ.
Рандъл изцъкли очи.
Хънт се засмя. Стана, взе празната хартиена торбичка от
кроасаните, смачка я на топка и я хвърли в кофата за боклук с
ловкостта на любимите си играчи на сънбол.
– Мисля, че в раната е останала отрова от демона, който я е
нападнал. Ако не отиде да го прегледат преди Скока, ще я боли
векове наред.
Брайс скочи на крака и прикри агонията, която проряза
бедрото ѝ. Никога не бяха говорили за това, че отровата на
кристалоса може да е останала в крака ѝ.
– Нямам нужда от съветите ти, гаден…
– Алфа-задник? – довърши вместо нея Хънт. После отиде при
мивката и пусна водата. – Ние сме партньори. Партньорите се
грижат един за друг. Щом не искаш да послушаш мен за
проклетия ти крак, може поне родителите си да послушаш.
– Зле ли е? – попита тихо Рандъл.
Брайс се завъртя обратно към компютъра.
– Добре си е.
Баща ѝ посочи към пода зад нея.
– Застани там и тогава ми отговори.
Брайс не помръдна от мястото си. Хънт си наля чаша вода и
се усмихна с мъжко самодоволство.
Ембър се пресегна за телефона си, захвърлен на
възглавниците до нея.
– Ще проверя коя е най-близката до вас медвещица и ще
опитам да ти запиша час за утре…
– Няма да ходя при медвещица – озъби се Брайс и хвана
горния ръб на лаптопа. – Радвам се, че си поговорихме. Уморена
съм. Лека нощ.
Рандъл понечи да възрази, стрелвайки гневен поглед на
Ембър, но Брайс затвори лаптопа със замах.
Хънт още стоеше при мивката, същинско олицетворение на
ангелската самомнителност. Тя тръгна към стаята си.
Ембър поне изчака две минути, преди да ѝ се обади за
видеоразговор на телефона.
– Баща ти ли стои зад този случай? – попита я майка ѝ.
Думите ѝ бяха пропити с отрова. Излъчваше осезаем гняв
дори през камерата.
– Рандъл няма нищо общо – отвърна сухо Брайс, пльосвайки
се върху леглото си.
– Другият ти баща – натърти остро Ембър. – Само той може
да измисли такава уговорка.
Брайс задържа лицето си безизразно.
– Не. Джесиба и Мика си сътрудничат. Ние с Хънт сме само
пионки.
– Мика Домитус е чудовище – процеди Ембър.
– Всички архангели са чудовища. Той е надуто копеле, но не е
от най-лошите.
Очите на Ембър кипяха.
– Пазиш ли се?
– Да, още пия противозачатъчни.
– Брайс Аделаида Куинлан, знаеш какво имах предвид.
– Хънт ме пази.
Въпреки че ѝ изигра мръсен номер, споменавайки крака ѝ.
Майка ѝ обаче не се отказваше лесно.
– Не се и съмнявам, че онази магьосница би те изложила на
опасност, ако така ще спечели повече пари. Мика е същият.
Хънт може да те пази, но не забравяй, че ванирите винаги се
грижат първо за себе си. Той е личният наемен убиец на Мика,
дявол да го вземе. И един от Разгромените. Астерите го мразят.
Затова е роб.
– Роб е, защото живеем в смахнат свят.
Ярост започваше да замъглява зрението ѝ и тя примига.
Баща ѝ се провикна от кухнята да пита Ембър къде са
пуканките. Тя му изкрещя, че са на същото място, без да отлепя
очи от камерата на телефона.
– Знам, че ще ми отхапеш главата, но нека ти кажа едно.
– В името на боговете, мамо…
– Хънт може да е добър съквартирант, пък и радва окото, но
никога не забравяй, че е ванир. Много, много могъщ ванир,
колкото и да потискат силата му онези татуировки. Всички
ванирски мъже като него са смъртоносни.
– Да, как да го забравя, като постоянно ми го повтаряш.
Едва се сдържа да не погледне към малкия белег върху
скулата на майка ѝ.
Стари сенки притулиха светлината в очите на Ембър. Брайс
потрепери.
– Като те виждам с по-възрастен ванир…
– Не съм със него, мамо…
– Напомня ми за мен, Брайс. – Тя прокара ръка през тъмната
си коса. – Съжалявам.
Все едно я удари с юмрук в сърцето.
На Брайс ѝ се прииска да се пресегне през камерата и да я
прегърне, да вдиша аромата ѝ на лоницера и мускатово орехче.
Ембър каза:
– Ще се обадя на някои места и ще ти уредя час при
медвещер за утре.
Брайс се намръщи.
– Не, благодаря.
– Ще отидеш на преглед.
Брайс опъна крака си върху леглото и завъртя телефона, така
че да го види майка ѝ. Поразмърда стъпалото си.
– Ето. Няма ми нищо.
Лицето на майка ѝ се втвърди като стоманата, от която бе
изкована брачната халка на пръста ѝ.
– Не разбирам защо и ти трябва да страдаш, понеже Даника е
мъртва.
Брайс впи поглед в майка си, която винаги успяваше да
прозре истината, да я надвие с няколко думи.
– Няма нищо общо с това.
– Има, и още как. – Очите на Ембър просветнаха от сълзи. –
Според теб Даника би ли искала да куцаш от болка до края на
живота си? Да спреш да танцуваш?
– Не ми се говори за Даника.
Този път гласът ѝ потрепери.
Майка ѝ поклати възмутено глава.
– Ще ти изпратя адреса и телефонния номер на медвещера,
като ти запиша час. Лека нощ.
Тя затвори без нито дума повече.
57
Трийсет минути по-късно Брайс вече си беше облякла шортите
за спане и лежеше умислено на леглото си, когато на вратата се
почука.
– Ти си шибан предател, Аталар – провикна се тя.
Хънт отвори вратата и се облегна на рамката.
– Нищо чудно, че си се пренесла тук, щом с майка ти се
карате толкова.
Инстинктът да го удуши с голи ръце беше почти неудържим,
но Брайс просто каза:
– Майка ми никога не отстъпва. Явно съм наследила тази ѝ
черта. – Тя го изгледа свъсено. – Какво искаш?
Хънт се отблъсна от вратата и тръгна към леглото ѝ. Стаята
ставаше все по-тясна с всяка негова стъпка. Все по-задушна.
Той спря при долния край на леглото.
– Ще дойда с теб на прегледа.
– Няма да отида.
– Защо?
Тя вдиша рязко. И дълго сдържаните думи изригнаха от
устата ѝ.
– Защото като изчезне белегът, като изчезне болката, и
Даника ще изчезне. И глутницата „Дяволи“ ще изчезнат. – Тя
отметна завивките, разкривайки голите си крака, и вдигна
копринените шорти, за да му покаже целия назъбен белег. –
Всичко ще остане само някакъв си спомен, сън, който бързо
избледнява. Но този белег, и болката… – Очите ѝ пареха. –
Няма да го залича. Няма да залича тях.
Хънт седна бавно до нея, сякаш ѝ даваше възможност да
възрази. Няколко кичура коса провиснаха над татуировката на
челото му. Той огледа белега. И прокара мазолест пръст по
него.
Допирът накара кожата ѝ да настръхне.
– Няма да заличиш Даника и глутницата, като си помогнеш.
Брайс поклати глава и понечи да обърне поглед към
прозореца, но той хвана с пръсти брадичката ѝ и нежно завъртя
лицето ѝ към своето. Тъмните му бездънни очи бяха топли.
Разбиращи.
Колко ли хора бяха виждали очите му такива? Него самия
такъв?
– Майка ти те обича. И не може – буквално, на биологическо
ниво, Брайс – не може да понесе мисълта, че страдаш. – Той
пусна брадичката ѝ, но очите му останаха впити в нейните. – И
аз не мога.
– Ти почти не ме познаваш.
– Ти си ми приятелка. – Думите увиснаха във въздуха помежду
им. Той сведе глава, сякаш се опитваше да скрие изражението
по лицето си. – Стига да искаш – поправи се.
В първия момент Брайс можеше само да се взира в него.
Смаяна от предложението му. От кротката му уязвимост.
Гневът ѝ се разсея.
– О, Аталар. – Плахата надежда по лицето му я
съкрушаваше. – Приятели сме още от мига, в който помисли
Желенце за вибратор.
Той отметна глава назад и се разсмя, а Брайс се премести
назад в леглото. Вдигна възглавниците и включи телевизора.
После потупа мястото до себе си.
Хънт се усмихна с очи, по-светли, отколкото някога ги беше
виждала, и седна до нея. Извади телефона си и я снима.
Брайс въздъхна и го загледа. Усмивката ѝ посърна
постепенно.
– Майка ми е преживяла много. Знам, че не е лесно да се
общува с нея, и ти благодаря, че се държа толкова добре.
– Харесвам майка ти – каза откровено Хънт. – Как са се
запознали с баща ти?
Брайс знаеше, че говори за Рандъл.
– Избягала от биологичния ми баща, преди той да разбере, че
е бременна. Отишла в един храм на Ктона в Коринт, защото
знаела, че жриците ще се грижат за нея и ще я закрилят като
свещена носителка на живота, или както там наричали
бременните жени. – Брайс изпръхтя. – Родила ме там и съм
прекарала първите три години от живота си зад стените на
храма. Майка ми им станала перачка, за да заработва
прехраната ни. Няма да навлизам в подробности, но
биологичният ми баща дочул, че е родила, и изпратил свои хора
да я намерят. – Тя стисна зъби. – Казал им, че ако наистина има
дете, което несъмнено било негово, трябва да му го заведат. На
всяка цена.
Хънт стисна устни.
– Мамка му!
– Наблюдавали всички автогари, но жриците успели да ни
измъкнат от града с надеждата, че ще стигнем чак до главното
седалище на Дома на пръст и кръв в Хилен, където майка ми
можела да потърси убежище. Дори баща ми нямало да посмее
да навлезе в тяхна територия. Чакало ни обаче тридневно
пътуване, а жриците от Коринт нямало как да ни защитават от
елфически воини. Затова ни закарали до храма на Солас в Оя,
на пет часа път от техния храм, където да си починем, но и да
вземем свещения ни пазител.
– Рандъл. – Хънт се усмихна. После вдигна вежда. – Чакай
малко. Рандъл е бил слънчев жрец?
– Не точно. Бил се върнал от фронта преди година, но нещата,
които правил и виждал по време на службата си… Повлияли
сериозно на психиката му. Не искал да се прибира у дома,
защото не можел да погледне семейството си в очите. Затова се
посветил в служба на Солас с надеждата да изкупи вината си
донякъде. Оставали му две седмици до свещената клетва,
когато върховният жрец го помолил да ни придружи до Хилен.
Много от жреците са обучени бойци, но Рандъл бил
единственият човек, а върховният жрец предположил, че майка
ми не би се доверила на ванир. Малко преди да стигнем до
Хилен, хората на баща ми ни настигнали. Очаквали да намерят
безпомощна истерична жена. – Брайс пак се усмихна. – Само че
ги посрещнали легендарен снайперист и майка, готова да
премести планини, за да опази дъщеря си.
Хънт изопна гръб.
– Какво станало?
– Каквото си представяш. След това родителите ми покрили
всичко. – Тя го погледна. – Моля те, не казвай на никого.
Просто… Никой така и не потърсил елфите, които не се върнали
в Лунния град. Трябва да остане тайна.
– Ще си мълча.
Брайс се усмихна мрачно.
– В Дома на пръст и кръв буквално нарекли майка ми
избраница на Ктона, а Рандъл – избраник на Солас, и дрън-дрън,
и още един куп религиозни глупости, но накратко казано,
Рандъл получил официална заповед да ни закриля, а с такава
заповед човек не се ебава. Накрая ни завел в дома си и както се
досещаш, не положил клетва пред Солас. – Тя се усмихна
топло. – Предложил брак на майка ми до края на годината. И
оттогава са отвратително влюбени.
Хънт също се усмихна.
– Радвам се да чуя, че понякога на добрите хора им се случват
хубави неща.
– Да. Понякога.
Напрегнато мълчание се спусна помежду им. В леглото ѝ –
бяха в нейното легло, а едва сутринта си беше представяла как
разтваря краката ѝ върху кухненския плот…
Брайс преглътна сухо.
– След пет минути почва „Голи и зъбати“. Искаш ли да го
гледаме?
Хънт ѝ се усмихна бавно, сякаш отлично знаеше защо е
преглътнала така, но просто се отпусна назад върху
възглавниците, разгърнал криле под себе си. Хищник, готов да
чака плячката сама да дойде.
Проклятие.
Той ѝ смигна и пъхна ръка под главата си. Бицепсите му
изпъкнаха и очите му проблеснаха, сякаш отлично знаеше и
това.
– О, да.
Хънт не беше подозирал колко много е искал да ѝ зададе този
въпрос. Колко силно се е нуждаел от отговора ѝ.
Приятели. Думата далеч не обхващаше всичко помежду им,
но беше правилна.
Той седеше облегнат на масивната лицева дъска на леглото ѝ,
докато гледаха заедно глупавия сериал. Към средата на епизода
Брайс започна да коментира колко изтъркан бил сюжетът. Той
също се намеси в коментара.
След сериала започна риалити състезание, в което различни
ванири изпълняваха подвизи, изпитващи силата и ловкостта им,
и двамата решиха, че естествено, трябва да изгледат и него.
Естествено. Той си позволи да се отпусне с това чувство.
Колкото и опасно да му се струваше.
58
Сутринта, докато Брайс се обличаше за работа, Ембър ѝ
изпрати съобщение с час и адрес за преглед при медвещица.
Днес в единайсет. На пет пресечки е от галерията. Моля те,
отиди.
Брайс не ѝ отговори. Със сигурност нямаше да отиде.
Защото имаше друга уговорка в Месарския пазар.
Хънт искаше да го посетят вечерта, но тя знаеше, че
търговците са много по-приказливи през по-спокойните дневни
часове, когато не се спускаха да примамват обичайните
вечерни купувачи.
– Днес пак си мълчалив – отбеляза Брайс, докато вървяха по
оживените пътеки на склада.
Вече посещаваха трети – първите два бързо се оказаха загуба
на време.
Търговците не знаели нищо за никакви наркотици. Това било
стереотип за Месарския пазар, който изобщо не им се нравел.
Не познавали никого, способен да им помогне. Не искали знаци
в замяна на информация, защото наистина не знаели нищо.
При всеки разговор Хънт стоеше на няколко сергии
разстояние, защото никой не би говорил с легионер, и то от
Разгромените.
Сега прибра криле плътно към тялото си.
– В момента пропускаш прегледа си при медвещер. Не си мис-
ли, че съм забравил.
Брайс съжали, че му е споменала за него.
– Не си спомням да съм ти давала разрешение да си вреш
носа в моите работи.
– Пак ли се върнахме към това? – Той се засмя. – Предполагах,
че гушкането пред телевизора ми дава право поне да изразявам
мнението си, без да ме хулиш.
Тя врътна очи.
– Не сме се гушкали.
– Какво точно искаш? – попита я Хънт, разглеждайки
древните ножове, изложени на една сергия. – Гадже, другар
или съпруг, който просто ще си мълчи, ще се съгласява с всяка
твоя дума и няма да смее да те помоли за каквото и да било?
– Разбира се, че не.
– Това, че съм мъж и имам свое мнение, не ме прави
тираничен психопат.
Тя пъхна ръце в джобовете на якето на Даника.
– Вече знаеш колко си е изпатила майка ми заради един
тираничен психопат.
– Знам. – Погледът му се смекчи. – Но погледни ги сега с баща
ти. Той изразява мнението си. Пък и ми се струва доста голям
психопат, когато става дума за безопасността на вас двете.
– Представа си нямаш – оплака се Брайс. – Не бях ходила на
нито една среща с момче, преди да вляза в университета.
Хънт вирна вежди.
– Сериозно? Мислех си, че…
Той поклати глава.
– Какво?
Хънт сви рамене.
– Човешките момчета сигурно са пълзели след теб.
Брайс едва се сдържа да не го погледне заради начина, по
който произнесе „човешките момчета“, сякаш бяха съвсем
различна порода от зрял малак като него.
И да, реално бяха, но тази мъжкарска арогантност…
– Е, дори да са искали, не смееха. Възприемаха Рандъл като
бог и макар че той никого не заплашваше, всички живееха с
мисълта, че съм забранена.
– Мен това не би ме спряло.
Бузите ѝ пламнаха от дрезгавината в гласа му.
– Добре, но дори да не издигаха Рандъл в култ, аз бях
различна. – Тя посочи заострените си уши. Високото си тяло. –
Прекалено елфическа за човеците. Клетата аз, нали?
– Така се гради характер – отвърна Хънт, оглеждайки разно-
цветните опали на една сергия: бели, черни, червени, сини,
зелени, прорязани от дъгоцветни жилки, сякаш артериите на
земята се бяха запечатали завинаги в скъпоценните камъни.
– За какво са? – попита той хуманоидката с черни пера,
навярно сврака.
– Талисмани – обясни метаморфката, махвайки с перната ръка
към изложените камъчета. – Белият опал е за радост; зеленият
е за богатство; червеният е за любов и плодовитост; синият е за
мъдрост… Ти избираш.
– Черният за какво е? – попита Хънт.
Ониксовата уста на свраката се изви нагоре.
– За обратното на късмета. – Тя потупа с пръст стъкления
купол, под който беше затворила черните опали. – Скрий го под
възглавницата на врага си и ще видиш.
Брайс се прокашля.
– Интересно звучи, но…
Хънт извади един сребърен знак.
– Белият.
Брайс вдигна вежди, а свраката грабна монетата и сложи
един бял опал в отворената длан на Хънт. Тръгнаха си, без да
отвърнат на благодарностите ѝ.
– Не предполагах, че си суеверен – коментира Брайс.
Хънт спря в края на редицата сергии, хвана я за ръката и
пусна в шепата ѝ опала, стоплен от кожата му. Камъчето с
размерите на гарваново яйце проблесна под високите
първосвети.
– Добре ще ти дойде малко радост – каза ѝ тихо.
Нещо ярко пламна в гърдите ѝ.
– На теб също – отвърна тя и понечи да му върне опала.
Хънт обаче отстъпи назад.
– Това е подарък.
Лицето ѝ пак се стопли и тя се усмихна свенливо, чудейки се
накъде да погледне. Макар че усещаше погледа на Хънт върху
себе си, докато прибираше опала в джоба на якето си.
Опалът беше глупаво хрумване. Импулсивно.
И по всяка вероятност пълна измишльотина, но Брайс поне го
прие. Без да коментира колко е загубил форма за тези неща;
все пак от двеста години не беше купувал подарък за жена.
Шахар щеше да му се усмихне заради опала – и бързо да го
забрави. Имаше цяла съкровищница в алабастровия си дворец:
с диаманти колкото топки за сънбол; масивни плочки смарагд,
подредени като тухли; цели вани с рубини. Някакъв си малък
бял опал, пък бил той талисман за радост, щеше да е като
зрънце пясък на километричен плаж. Тя щеше да оцени жеста
му, но не след дълго щеше да забрави камъчето в някое
чекмедже. А и той, толкова вглъбен в каузата им, вероятно
също щеше да го забрави.
Брайс тръгна към една сергия за кожи и Хънт стисна
челюсти. Тийнейджърката – котешка метаморфка, ако съдеше
по мириса ѝ, сега в дългурестата си хуманоидна форма – ги
гледаше от столчето си. Кестенява плитка провисваше през
едното ѝ рамо, стигайки почти до телефона, който държеше в
ръцете си.
– Здрасти – каза Брайс и посочи купчина рунтави кожи. –
Колко струват?
– Двайсет сребърни знака – отговори метаморфката със също
толкова отегчен глас, колкото се очакваше от вида ѝ.
Брайс се подсмихна, плъзвайки ръка по бялото руно. Кожата
на Хънт се обтегна по костите му. Едва миналата нощ същият
този допир го беше приспал. Усещаше го дори сега, като я
гледаше как гали овчата кожа.
– Двайсет сребърни знака за кожа от снежна овца? Не са ли
малко?
– Майка ми ме кара да работя през уикендите. Ще ѝ отмъстя,
ако продам кожата на истинската ѝ цена.
– Предана дъщеря – изкиска се Брайс. После се приведе към
нея и подхвана с по-тих глас: – Имам един малко страничен
въпрос.
Хънт я наблюдаваше отдалече как се преструва на
вятърничава, бъбрива купонджийка, тръгнала да се зареди с
наркотици.
Метаморфката вдигна лениво поглед.
– Аха?
– Знаеш ли дали тук някъде продават разни… глезотийки?
Момичето врътна кафяви очи.
– Добре. Давай да те чуем.
– Какво да чуеш? – попита невинно Брайс.
Метаморфката вдигна телефона си и записа по клавиатурата
с нокти в цветовете на дъгата.
– Театъра, който сте изиграли пред няколко сергии тук и в
два други склада. – Тя ѝ показа телефона си. – Всички сме в
групов чат. – Махна с ръка към пазара наоколо. – Вече сигурно
десет пъти ме предупредиха, че ще минете оттук и ще ми
задавате захаросани въпроси за наркотици.
Хънт май за пръв път виждаше Брайс да остане без думи.
Затова застана до нея.
– Добре – каза той на тийнейджърката. – И все пак знаеш ли
нещо?
Момичето го огледа от глава до пети.
– Мислиш ли, че Змията би допуснала гадост като синта на
пазара ни?
– Допуска всякакви други незаконни боклуци и
престъпления – процеди през зъби Хънт.
– Да, ама не е глупава – настоя метаморфката, отмятайки
плитката си през рамо.
– Значи си чувала за синта – отбеляза Брайс.
– Змията ми поръча да ви кажа, че е противен бъркоч и
никога не би търгувала с него.
– Но друг може би? – подкани стегнато Брайс.
Нещата не отиваха на добре. Направо тръгваха на зле…
– Змията ми каза да ви предам, че трябва да търсите в
реката. – Пръстите ѝ пак зашариха по клавиатурата на
телефона, вероятно за да уведоми Змията, че е предала
съобщението ѝ. – Там се пласират такива простотии.
– Как така в реката? – учуди се Брайс.
Момичето сви рамене.
– Питайте мерите.
– Трябва да обмислим добре фактите – каза Хънт, когато
Брайс се запъти към пристанището на Месарския пазар, –
преди да обвиним мерите в наркопласьорство.
– Късно е за това – обяви Брайс.
Преди двайсет минути не успя да я спре да изпрати
съобщение на Тарион по видра, не успяваше да я спре и сега,
когато крачеше към речния бряг.
Но няколко стъпки преди пристанището я сграбчи за ръката.
– Брайс, мерите не обичат да ги обвиняват безпричинно…
– Кой е казал, че е безпричинно?
– Тарион не е наркопласьор и ти гарантирам, че не продава
нещо толкова тежко като синта.
– Но може да познава някого, който го продава. – Тя измъкна
ръката си от неговата. – Размотавахме се достатъчно. Искам
отговори. Веднага. – Присви очи насреща му. – Ти не искаш ли
вече да приключваме с това? Да намали Мика присъдата ти?
Искаше, но отговори:
– Синтът вероятно няма нищо общо със случая. Не бива да…
Брайс обаче стъпи на дървените дъски, без да поглежда към
вълнуващите се води отдолу. Пристанището на Месарския
пазар беше общоизвестно място за изхвърляне на съмнителни
неща. И хранилка за морски мършояди.
Чу се плисък и след миг едно мощно мъжко тяло вече седеше
на кея.
– Тази част на реката е противна – каза вместо поздрав
Тарион.
Без дори да се усмихне, Брайс попита:
– Кой продава синт в реката?
Ухиленото изражение на Тарион изчезна. Хънт понечи да
възрази, но мерът каза:
– Не във, Хубави крачета. – Той поклати глава. – По реката.
– Значи е вярно. И… и какво представлява? Лекарство,
изнесено нелегално от някоя лаборатория? Кой стои зад това?
Хънт застана до нея.
– Тарион…
– Даника Фендир – отговори мерът с топъл поглед. Сякаш
знаеше каква ѝ е била Даника. – Получихме информацията ден
преди смъртта ѝ. Видяна е да сключва сделка на една лодка
малко по-надолу по течението.
59
– Искаш да кажеш, че Даника го е продавала?
Тарион поклати глава.
– Не знам дали го е продавала, или купувала, но точно преди
синтът да се появи на улицата, Даника е забелязана в лодка на
Помощната гвардия посред нощ. На борда имало цял сандък
синт.
– Всички нишки водят към Даника – каза под носа си Хънт.
Брайс опита да надвика бученето в главата си:
– Може да го е конфискувала.
– Може – допусна Тарион, прокарвайки ръка през кестенявата
си коса. – Но синтът е… лоша работа, Брайс. Ако Даника е била
замесена…
– Не е била. Никога не би направила подобно нещо. – Сърцето
ѝ препускаше толкова бързо, че очакваше всеки момент да
повърне. Обърна се към Хънт. – Но това обяснява защо е имало
следи от наркотика по дрехите ѝ. Конфискувала го е от името
на Помощната гвардия.
Лицето на Хънт оставаше все така мрачно.
– Може би.
Тя скръсти ръце.
– Обясни ми какво е синтът.
– Синтетична магия – каза просто Тарион, стрелкайки очи
помежду им. – Създали са го като помощно средство при
лечение, но някой явно е разбрал, че при свръхконцентрирани
дози може да дава на човеците сила, по-голяма от тази на
повечето ванири. За кратко, но действието е много силно. От
векове насам безуспешно се опитват да го синтезират. Някои го
сравнявали с алхимията; считали създаването му за толкова
невъзможно, колкото превръщането на нещо в злато. Явно
съвременната медицина е успяла. – Той килна глава. – Това има
ли нещо общо с демона, който преследвате?
– Възможно е – отвърна Хънт.
– Ще дам сигнал, ако получа друга информация – каза Тарион
и се гмурна обратно в реката, без да си вземе довиждане с тях.
Брайс се загледа във водата под обедното слънце, стиснала
белия опал в джоба си.
– Едва ли си искала да чуеш това – подхвана внимателно Хънт.
– Дали я е убил създателят на синта? Защото е конфискувала
цял сандък с продукцията му? – Тя пъхна кичур коса зад ухото
си. – Възможно ли е именно пласьорът на синт да издирва Рога,
ако приемем, че наркотикът може да го поправи?
Той потри брадичката си.
– Възможно е. Но може и да се окаже поредната задънена
улица.
Брайс въздъхна.
– Не разбирам защо не ми е споделила за това.
– Може би не ѝ се е струвало важно – предположи той.
– Може би – пророни Брайс. – Може би.
Брайс изчака Хънт да слезе във фитнеса в сградата ѝ, преди
да набере Фурия.
Не знаеше защо си прави труда. Фурия не ѝ вдигаше от
месеци.
Този път обаче, секунда преди обаждането да се прехвърли на
гласовата поща, Фурия каза:
– Здрасти.
Брайс седна смаяно на леглото и скалъпи:
– Учудвам се, че вдигна.
– Хващаш ме свободна.
Или пък Хвойна ѝ беше теглила конско, задето я избягваше
така.
Брайс каза:
– Мислех, че ще се върнеш да заловиш виновника за атентата
в „Гарвана“.
– И аз така си мислех, но се оказа, че за целта не е нужно да
прекося Халдренско море.
Брайс се облегна на таблата на леглото и изпъна крака.
– Значи наистина е било дело на човешки бунтовници?
Изглежда, знакът „С“ върху сандъците с вино, който Рун беше
помислил за символ на Рога, си беше просто буква.
– Аха. Само че подробностите и имената са поверителни.
Толкова пъти ѝ го беше казвала в миналото, че Брайс не
можеше да ги преброи.
– Поне ми кажи дали си хванала извършителя.
Представи си я как точи ножовете си на масата в някоя
лъскава хотелска стая.
– Казах, че ме хващаш свободна, нали?
– Поздравления?
От другата страна на линията се разнесе онзи тих смях, който
още стряскаше Брайс.
– Да. – Фурия се умълча за малко, после попита: – Какво
става, Бри?
Сякаш това заличаваше двугодишното ѝ полумълчание.
– Даника да ти е говорила някога за синт?
Брайс можеше да се закълне, че нещо тежко и метално
издрънча на пода в хотелската стая. Фурия попита тихо:
– Кой ти е казал за синта?
Брайс изпъна гръб.
– Мисля, че го разпространяват тук. Днес говорих с един мер,
според когото Даника е била забелязана на лодка на
Помощната гвардия с цял сандък. Точно преди да умре.
– Това е опасен наркотик, Брайс. Много опасен. Не посягай
към него.
– Не съм посегнала. Не съм докосвала наркотици от две
години. – Не се сдържа и добави: – Ако беше благоволила да ми
вдигнеш телефона или да ме посетиш, щеше да знаеш.
– Бях заета.
Лъжкиня. Шибана лъжкиня и страхливка. Но Брайс процеди
през зъби:
– Виж какво, исках да те попитам дали Даника е споменавала
синта пред теб, защото пред мен не е.
Още една пауза.
– Казвала ти е за него, нали?
Брайс не можеше да си обясни защо дори сега в гърдите ѝ
пламваше ревност.
– Може и да ми е подхвърлила, че продавали някаква гадост
по улиците – отговори Фурия.
– И не ти хрумна да кажеш на някого?
– Казах на теб. В „Белият гарван“ в нощта на убийството ѝ.
Някой се беше опитал да ти продаде от него, мамка му. Казах
ти да бягаш надалеч.
– И все пак не сметна за нужно да споменеш тогава или след
смъртта ѝ, че те е предупредила за синта?
– Разкъса я демон, Брайс. Залавянето на наркопласьори не ми
се струваше свързано.
– Ами ако е било?
– Как?
– Не знам, просто… – Брайс потупа с крак по леглото. – Защо
не ми е казала?
– Защото…
Фурия се възпря.
– Защото какво? – озъби се Брайс.
– Добре – съгласи се Фурия с изострен глас. – Даника не
искаше да ти казва, за да не си и помисляш да го опиташ.
Брайс скочи на крака.
– Защо ми е да…
– Защото сме те виждали да опитваш буквално всичко.
– И вие взимахте от всичко с мен, вие също…
– Синтът е синтетична магия, Брайс. Създадена като
заместител на истинската магия. Каквато ти нямаш. Тя дава на
човеците ванирска сила за около час. А после може сериозно да
ти разкаже играта. Да се пристрастиш или по-лошо. За
ванирите е още по-рисковано; води до страшно надрусване и
суперсила, но нещата лесно се объркват. Даника не искаше
дори да знаеш за съществуването на такъв наркотик.
– Все едно съм толкова отчаяна да бъда като вас, големите
здрави ванири, че да се друсам с нещо…
– Нейната главна цел беше да те защитава. На всяка цена.
Дори от теб самата.
От тези думи я заболя като от плесница през лицето. Гърлото
ѝ се сви.
Фурия въздъхна.
– Слушай, знам, че прозвуча жестоко. Но просто послушай
съвета ми: не се забърквай със синт. Ако наистина успяват да го
произвеждат в големи количества извън официална
лаборатория, и то с още по-силна концентрация, положението е
лошо. Стой настрана от синта и пласьорите му.
Ръцете ѝ трепереха, но намери сили да каже „добре“, без да
прозвучи на ръба на сълзите.
– Трябва да вървя – каза Фурия. – Тази вечер ме чака работа.
Но се връщам в Лунатион до няколко дни. Искат ме на
Върховната среща след две седмици; ще се състои в комплекс
на няколко часа път от града.
Брайс не я попита защо ще посещава Върховната среща на
валбарските лидери. Всъщност вече не я интересуваше дали
някога ще се върне в Лунния град.
– Може да хапнем заедно – предложи Фурия.
– Добре.
– Брайс. – Произнесе името ѝ едновременно като укор и
извинение. После въздъхна. – Ще се видим скоро.
Гърлото ѝ гореше. Тя прекъсна връзката и си пое няколко
дълбоки глътки въздух. Фурия да върви по дяволите.
Трябваше да се обади на брат си, но първо се настани на
дивана, придърпа лаптопа и отвори една търсачка. Рун вдигна
на второто позвъняване.
– Да?
– Искам да ми спестиш конското и предупрежденията, и
всички подобни глупости, ясно?
– Ясно – отвърна след кратка пауза Рун.
Тя включи обаждането на високоговорител, опря
предмишници в коленете си и премести курсора върху полето
за търсене.
Рун попита:
– Какво става с Аталар?
– Нищо – отговори Брайс, потривайки очи. – Не е мой тип.
– Питах защо не е на телефона, а не дали ходите, но се радвам
да го чуя.
Тя стисна зъби и написа „синтетична магия“ в полето за
търсене. Когато резултатите се появиха на екрана, обясни:
– Аталар отиде да прави хубавите си мускули още по-хубави.
Рун се засмя тихо.
Тя прегледа резултатите: само кратки статии за
приложението на синтетичната магия в лечението на човеци.
– Случайно медвещицата, която ти е изпратила информацията
за синтетичната магия, да е споменала защо и как според нея
синтът е стигнал до улицата?
– Не. Май повече я интересува произходът му. И съществува
ли противосредство. Даже ми каза, че изследвала отровата на
кристалоса, която извлече от раните на Аталар онази вечер, и
опитала да създаде. Смята, че лечебната ѝ магия действа като
стабилизатор за отровата, но ѝ трябва още материал, за да
продължи с опитите. Знам ли. Много сложно ми прозвуча. – Той
добави иронично: – Ако случайно се натъкнете на някой
кристалос, ще му поискате ли малко отрова?
– Да не си хлътнал, Рун?
Брат ѝ изсумтя.
– Тя ни прави огромна услуга. Искам да ѝ се отблагодаря
някак.
– Добре.
Брайс прегледа още резултати, сред които имаше и копие от
молбата за патентоване на лекарството от „Реднър Индъстрис“,
подадена преди десет години. Дълго преди Даника да постъпи
на работа там.
– Според нейните проучвания се отпускат минимални
количества дори за лечебните цели на медвещерите.
Лекарството е страшно скъпо и трудно за произвеждане.
– Ами ако… ако преди две години някой е измъкнал от
„Реднър“ формулата и един сандък синт и са изпратили Даника
по следите му? А тя се е досетила някак, че извършителят е
искал да поправи с него Рога, затова е откраднала артефакта,
преди той да успее? И той я е убил заради това.
– Но защо би мълчала? – попита Рун. – Защо да не залови
виновника?
– Не знам. Това е просто теория.
По-добре беше от нищо.
Рун пак се умълча. Брайс усети, че предстои онзи Сериозен
разговор и се приготви психически.
– Брайс, похвално е, че още те е грижа за Даника и
глутницата „Дяволи“ и продължаваш да търсиш обяснение.
– Заповядано ми беше от шефката и губернатора, забрави ли?
– И без това щеше да се заемеш, като научеше, че не е бил
Бригс. – Той въздъхна. – Знаеш ли, веднъж Даника за малко да
ме пребие.
– Да, бе!
– О, да. Засякохме се във фоайето на кулата на „Реднър“, като
минавах да взема Деклан след някаква сериозна среща с борда
им. Чакай малко. Ти май ходеше с онова копеленце, сина му, а?
– Аха – потвърди стегнато Брайс.
– Отврат. Направо отврат, Брайс.
– Разкажи ми как Даника е щяла да избърше пода с жалкия
ти задник.
Усмивката му почти се чу по телефона.
– Не помня как се скарахме заради теб, но това стана.
– Какво ѝ каза?
– Защо реши, че аз съм бил подстрекателят? Случайно да
познаваш Даника? Голяма отворка беше. – Той изцъка с език и
възхищението в звука накара гърдите ѝ да се свият. – Както и да
е, казах ѝ да ти предаде, че съжалявам. Тя ми каза да си го
начукам и да си навра извинението отзад.
Брайс примига.
– Не ми е казвала, че сте се срещнали.
– „Срещнали“ е много меко казано. – Той изсвирука. – Още
дори не беше направила Скока, а едва не ми срита задника.
Наложи се Деклан… да ни разтърве.
Да, типично за Даника. Макар че не можеше да каже същото
за всичко останало, което чуваше за нея напоследък.
60
– Звучи измислено – коментира Хънт до нея на дивана.
Беше му разказала последната си теория и веждите му се
надигаха все повече с всяка следваща дума от устата ѝ.
Брайс му показа документите на сайта на „Реднър
Индъстрис“.
– Даника работеше почасово в „Реднър“. Не ми казваше какво
точно прави там. Само, че е охрана. – Тя отвори страницата за
регистрация и вход в сайта. – Може в стария ѝ служебен
профил да има информация за задачите ѝ.
Въведе с леко разтреперани пръсти потребителското име на
Даника, което беше виждала безброй пъти на телефона ѝ:
дфендир.
Въведе и една от обичайните ѝ мързеливи пароли: 1234567.
Нищо.
– Пак ти казвам, звучи измислено – предупреди я Хънт,
облягайки се на възглавниците. – По-добре да ударим едно рамо
на Данаан в търсенето на Рога, отколкото да задълбаваме в тоя
наркотик.
– Даника е била замесена някак в цялата история със синта, а
не ми е казала нито дума – напомни му Брайс. – Не ти ли се
вижда странно? Не мислиш ли, че пропускаме нещо?
– Не ти е казала и за Филип Бригс – отвърна внимателно
Хънт. – И че е откраднала Рога. Може да е имала много тайни
от теб.
Брайс просто въведе друга парола. И още една. И още една.
– Трябва ни цялата картина, Хънт – заяви, опитвайки отново.
На нея ѝ трябваше цялата картина. – Нещата са свързани все
някак.
Не уцелваше паролата. Никоя от обичайните комбинации на
Даника не ставаше.
Тя затвори очи и кракът ѝ заподскача нервно по килима.
– Рогът би могъл да бъде поправен с достатъчно голяма доза
синт – изрецитира. – Една от съставките на синтетичната магия
е обсидиановата сол. Обсидианова сол се използва за
призоваване на кристалоси… – Хънт мълчеше, докато тя
прехвърляше фактите на глас. – Кристалосът е създаден, за да
търси Рога. Отровата на кристалоса разгражда магията. Онази
медвещица се нуждае от още отрова, за да се опита да направи
противосредство срещу синта с помощта на магията си.
– Какво?
Брайс отвори очи.
– Рун ми каза.
Тя му предаде и за молбата на брат ѝ, изречена почти на
шега, да намерят още отрова от кристалоса, която да даде на
медвещицата.
Очите на Хънт притъмняха.
– Интересно. Но щом синтът скоро ще се превърне в улична
дрога… трябва да ѝ помогнем.
– Ами Рогът?
Той стисна челюсти.
– Ще продължим да го търсим. Но ако има опасност този
наркотик да плъзне не само в града, но и из цялата територия,
по целия свят… ще е нужно средство за противодействие. – Той
огледа лицето ѝ. – Как да ѝ осигурим отрова?
Брайс подхвана тихо:
– Ако призовем кристалос…
– Твърде е рисковано – прекъсна я остро Хънт. – Ще измислим
друг начин.
– Знам какво да правя…
– Аз не знам какво да правя, Куинлан. Не и когато си в
опасност.
Думите му се разляха като вълна между тях. В очите му
проблесна силна емоция, която Брайс не знаеше дали има
смелост да разчете.
Телефонът му извибрира и той надигна бедра от дивана, за да
го извади от задния си джоб. Погледна екрана и крилете му се
прибраха леко към тялото.
– Мика ли е? – позволи си тя да го попита.
– Легионерски задачи – измърмори под носа си Хънт и
стана. – Изчезвам за няколко часа. Наоми ще поеме поста. – Той
махна към компютъра. – Продължавай да опитваш, щом искаш,
но нека помислим внимателно, Брайс, преди да прибегнем към
драстични действия, за да се сдобием с отрова.
– Да, да.
Явно и това съгласие му стигаше, за да тръгне, но не и преди
да разроши косата ѝ, навеждайки се да прошепне в ухото ѝ:
– Жели би се гордяла с теб.
Пръстите на краката ѝ се свиха в пантофите и останаха така
дълго след като Хънт излезе.
Тя изпробва още няколко пароли, но накрая въздъхна и
затвори лаптопа. Усещаше, че се доближават до истината.
Но дали беше готова за нея?
Сутринта цикълът ѝ дойде и премаза тялото ѝ като влак –
съвсем очаквано за тази дата.
Като влезе във всекидневната, завари Хънт, още рошав от
възглавницата, да прави закуска. Той се вцепени, щом я усети.
Обърна се и я обходи с поглед. Нищо не убягваше на
свръхестественото му обоняние.
– Кървиш.
– На всеки три месеца като по часовник.
Повечето чистокръвни елфки нямаха цикъл; на човешките
жени им идваше ежемесечно – нейното тяло си беше избрало
среден вариант.
Тя седна на един от високите столове пред кухненския плот.
Погледна телефона си за съобщения от Хвойна и Фурия, но
нямаше. Дори майка ѝ не я беше смъмрила за пропуснатия
преглед.
– Трябва ли ти нещо? – попита я Хънт, подавайки ѝ чиния с
яйца и бекон и чаша кафе.
– Взех хапче за болките. – Тя отпи от кафето. – Благодаря все
пак.
Той изсумтя и отиде да сложи в чиния собствената си
закуска. Застана от другата страна на плота и погълна гладно
няколко хапки, преди да каже:
– Ако оставим синта и противосредството, според мен Рогът е
връзката между всичко. Трябва да се съсредоточим върху него.
Не е имало ново убийство, откакто намериха стража от храма,
но едва ли убиецът се е отказал да го търси, след като вече е
вложил толкова усилия в това. Още смятам, че ако намерим
Рога, той ще ни спести разследването и сам ще дойде при нас.
– И вече е разбрал къде го е криела Даника и го е взел. – Тя
сложи храна в устата си. – Може би просто чака Върховната
среща например.
– Може би. И ако е така, трябва незабавно да го хванем.
– Но дори Рун не знае къде е Рогът. Даника го е скрила
безследно. Последните места, които е посетила, явно не са
скривалища.
– Тогава предлагам днес да се върнем отначало. Да
прегледаме всичко научено и…
– Днес не мога. – Тя довърши закуската си и занесе чинията в
мивката. – Имам срещи.
– Отложи ги.
– Джесиба държи да ги проведа днес.
Той впи дълъг поглед в нея, сякаш прозираше лъжата ѝ, но
накрая кимна.
И Брайс се престори, че не забелязва разочарованието и
тревогата по лицето му, в тона му, когато Хънт каза:
– Добре.
Лехаба въздъхна:
– Днес си невъзможна, Биби. И не го приписвай на цикъла си.
Седнала пред масата в средата на библиотеката, Брайс
разтриваше веждите си с палец и показалец.
– Извинявай.
Телефонът ѝ лежеше тъмен и смълчан на масата до нея.
– Не покани Ати на обяд при нас.
– Имах нужда да се съсредоточа – излъга безпроблемно.
По-рано излъга и Хънт, заявявайки, че днес Джесиба ще наб-
людава камерите, затова трябва да стои на покрива. Той не каза
нищо.
Но въпреки че трябваше да държи и него, и всички останали
на разстояние, макар и да твърдеше, че не може да участва в
търсенето на Рога, вече от часове се ровеше във всевъзможни
текстове за него. Само дето намираше все същата информация,
отново и отново.
Тихо дращене се проточи по цялата дължина на
библиотеката. Брайс си придърпа таблета на Лехаба и усили
звука, изпълвайки помещението с музика.
Отекна силно, гневно блъскане. С ъгълчето на окото си видя
как нокът отплува в другата посока и полупрозрачната му
опашка проряза мътната вода.
Кой би предположил, че поп музиката ще отблъсква толкова
успешно езерната твар?
– Иска да ме убие – прошепна Лехаба. – Усещам го.
– Едва ли би го заситила – коментира Брайс. – Та ти не си
дори една хапка.
– Знае, че ако ме потопи във вода, ще умра мигновено.
Брайс вече се беше уверила, че това е нов вид мъчение за
Лехаба. Начин Джесиба да я държи под контрол, да я затвори в
още една клетка, освен библиотеката, както беше затворила
всички животни наоколо. Какъв по-добър начин да държиш под
напрежение огнена феичка от това да сложиш пред очите ѝ
четиристотин хиляди литров аквариум?
– Иска да убие и теб – пророни Лехаба. – Игнорираш го и това
го вбесява. Виждам с каква омраза и с какъв глад те гледа,
Биби. Много внимавай, като го храниш.
– Винаги внимавам.
Пък и отворът за хранене беше твърде малък, за да излезе
през него. А понеже ноките се бояха от въздуха и не смееха да
показват глави над водата, само ръцете му представляваха
заплаха, ако вратичката беше отворена, а платформата за
хранене беше свалена във водата. Но съществото обикновено
стоеше сред камъните на дъното и чакаше пържолите да се
спуснат бавно до него.
Искаше да ловува. Искаше нещо голямо, сочно и уплашено.
Брайс надникна към тъмния аквариум, осветен само от три
слаби лампички.
– На Джесиба скоро ще ѝ омръзне и ще го подари на някой
клиент – излъга тя Лехаба.
– Защо ни колекционира така? – прошепна феичката. – Аз не
съм ли личност? – Тя посочи татуировката на китката си. – Защо
държат на това?
– Защото живеем в република, чиито управници са решили да
наказват всяка заплаха за реда; и то да я наказват толкова
сурово, че всички други да си помислят дали да се бунтуват
срещу тях.
Безизразни, студени думи.
– Някога замисляла ли си се какво би било без астерите?
Брайс ѝ стрелна предупредителен поглед.
– Млък, Лехаба.
– Но Биби…
– Млък, Лехаба.
Из цялата библиотека имаше камери, които записваха и
звука. Само Лехаба ги следеше, да, но да говори за това точно
тук…
Феята се понесе към диванчето си.
– Ати би си поговорил с мен.
– Ати е роб и няма какво да губи.
– Не говори така, Биби – изсъска ѝ феичката. – Винаги има
какво да изгубиш.
Брайс беше в лошо настроение. Може би се беше скарала с
Рун или Хвойна. Сутринта му направи впечатление, че доста
често проверява телефона си, сякаш очакваше обаждане или
съобщение. Но не получи нищо. Поне докато я изпрати до
галерията. А ако съдеше по умисления ѝ гневен поглед, като си
тръгна преди залез, още не беше получила нищо.
Не тръгна към дома, а към близката пекарна.
Хънт я следеше по покривите и видя как влиза в тюркоазения
магазин и три минути по-късно излиза с бяла кутия.
После се запъти към реката, заобикаляйки работници,
туристи и пазаруващи, всички тръгнали нанякъде в края на
деня. Дори да знаеше, че я следва, като че ли не я беше грижа.
Нито веднъж не вдигна поглед към небето, отправяйки се към
една дървена пейка на крайречния булевард.
Залязващото слънце позлатяваше мъглите на Костения
квартал. На няколко крачки надолу по павираната алея се
издигаха тъмните арки на Черното пристанище. Днес под тях не
стояха опечалени семейства, чакащи черната лодка да вземе
ковчезите им.
Брайс седна на пейката с изглед към реката и Спящия град,
остави кутията от пекарната до себе си и пак провери телефона
си. Тъй като тя очевидно нямаше намерение да му сподели какво
я гложди, Хънт кацна тихо и седна от другата страна на бялата
кутия.
– Какво има?
Брайс продължи да се взира в реката. Изглеждаше сломена.
Като онази нощ в стаята за разпити на легиона.
Без да го погледне, промълви:
– Днес Даника щеше да навърши двайсет и пет.
Хънт застина.
– Днес е… Днес е рожденият ѝ ден.
Тя пак надникна към телефона, оставен на пейката.
– Никой не се сети. Нито Хвойна, нито Фурия… Нито дори
майка ми. Миналата година се сетиха, но… явно е било
еднократно.
– Можеше да ги подсетиш.
– Знам, че са заети. Пък и… – Тя прокара ръка през косата
си. – Откровено казано, очаквах да се сетят сами. Исках да се
сетят. Да почетат паметта ѝ някак, дори само с някое
изтъркано съобщение като „Липсва ми“ или нещо такова.
– Какво има в кутията?
– Кроасани с шоколад – отговори дрезгаво. – Даника винаги си
поръчваше от тях за рождените си дни. Бяха ѝ любими.
Хънт вдигна поглед от кутията към нея, после и към Костения
квартал отвъд реката. Колко ли кроасана я беше видял да изяде
през седмиците си с нея? Навярно защото я свързваха с Даника,
както белегът на бедрото ѝ. Като върна очи към нея, я завари
със свити, разтреперани устни.
– Гадно е – пророни тя с гърлен глас. – Гадно е, че всички
просто… продължават напред и забравят. И очакват от мен да
забравя. А аз не мога. – Тя потри гърдите си. – Не мога да я
забравя. Сигурно е смахнато, че нося кроасани за рождения ден
на мъртвата си приятелка. Но светът просто продължи напред.
Сякаш тя изобщо не е съществувала.
Той я погледа един дълъг момент. После каза:
– И аз имах такава връзка с Шахар. Не познавах друга като
нея. Мисля, че я обикнах в мига, в който я видях в двореца ѝ,
въпреки че беше недостижима за мен като луната. Но и тя ме
забеляза. И незнайно защо избра мен. От всички други. – Той
поклати глава. Думите сякаш напускаха устата му с ръждиво
скърцане, изпълзели от кутията, в която толкова дълго ги бе
държал заключени. – Бях готов на всичко за нея. И правех
всичко за нея. Каквото поискаше. А когато всичко отиде по
дяволите, когато ми казаха, че я няма вече, отказах да го
повярвам. Как така я нямаше вече? Все едно ми казваха, че
слънцето го няма вече. Просто… без нея не ми оставаше
нищо. – Хънт прокара ръка през косата си. – Това няма да те
утеши, но на мен ми бяха нужни петдесет години да повярвам.
Че всичко е приключило. Но дори сега…
– Още ли я обичаш толкова много?
Той я погледна нетрепващо в очите.
– След смъртта на майка ми направо потънах в скръбта си. Но
Шахар… тя успя да ме извади оттам. Върна ми живота. Помогна
ми да опозная способностите си. Винаги ще я обичам поне
заради това.
Брайс отправи поглед към реката.
– Не бях предполагала, че двамата с теб сме като огледала –
пророни тя.
Той също. Но едни нейни думи се върнаха в съзнанието му:
Изглеждаш точно както аз се чувствам всеки ден, беше му
прошепнала, докато го почистваше след последната мисия на
Мика.
– Това лошо ли е?
Едното ъгълче на устата ѝ се вдигна в полуусмивка.
– Не. Не е лошо.
– И не си стресирана, че Умбра Мортис се оказва
емоционалният ти близнак?
Лицето ѝ пак придоби мрачно изражение.
– Така те наричат, но това не си ти.
– Тогава кой съм аз?
– Таралеж в гащите. – Усмивката ѝ беше по-ярка от слънцето,
залязващо над реката. Той се засмя, а Брайс добави: – Ти си ми
приятел. Който гледа глупави телевизионни предавания с мен и
търпи простотиите ми. Ти си приятелят, пред когото не
чувствам нужда да се оправдавам, не и във важните моменти.
Виждаш ме такава, каквато съм, и не бягаш от мен.
Той вля в усмивката си всичката светлина, която разпалиха
думите ѝ.
– Това ми харесва.
Бузите ѝ поруменяха, но тя въздъхна и погледна кутията.
– Е, Даника. Честит рожден ден.
Отлепи лепенката и отвори капака.
Усмивката ѝ изчезна. Тя затвори капака, преди Хънт да
погледне вътре.
– Какво има?
Брайс поклати глава и понечи да грабне кутията – но Хънт я
докопа преди нея, сложи я в скута си и я отвори.
Вътре имаше половин дузина кроасани, старателно
подредени. А върху най-горния с шоколадова глазура изящно бе
изписана една дума: Боклук.
Не гнусната обида го прониза като меч. Не тя, а
разтрепераните ѝ ръце, почервенялото ѝ лице, стиснатите ѝ
устни.
– Просто изхвърли кутията – прошепна му Брайс.
В молбата ѝ нямаше и следа от обичайната ѝ разпаленост, от
онази жар. Само болезнена умора и унижение.
В главата му се спусна тишина. Убийствена тишина.
– Просто я хвърли, Хънт – прошепна му отново тя.
В очите ѝ вече проблясваха сълзи.
Хънт взе кутията. Изправи се.
Досещаше се чие дело е това. Кой беше поръчал надписа. Кой
бе изкрещял същата тази дума – боклук – подир Брайс миналата
седмица, когато тръгваха от Бърлогата.
– Недей – каза умолително Брайс.
Но Хънт се изстреля във въздуха.
Амели Рейвънскрофт се смееше с приятелите си и пиеше
бира, когато Хънт влетя в бара в Лунната гора. Посетителите се
разпищяха и заотскачаха назад, обгръщайки се в защитни
магии.
Но Хънт виждаше само нея. Виждаше удължаващите ѝ се нок-
ти, презрителната ѝ усмивка. С едно премерено движение
остави кутията от пекарната върху дървения бар.
Беше разбрал къде се намира метаморфката, с бързо
обаждане до Помощната гвардия. И Амели като че ли го
очакваше – или поне Брайс. Тя облегна гръб в бара и подхвана
насмешливо:
– Я виж ти кой…
Хънт я хвана за гърлото и я прикова към близката стена.
Ръмженето и опитите на глутницата ѝ да атакуват щита му от
гърчещи се светкавици бяха просто страничен шум.
Изцъклените от шок очи на Амели бързо плувнаха в страх,
когато изрева в лицето ѝ.
После обаче процеди съвсем тихо:
– Повече няма да говориш с нея, няма да припарваш, няма
дори да си помисляш за нея. – Пусна през дланите си
достатъчно светкавици, че да прониже тялото ѝ с остра болка.
Амели започваше да се задушава. – Ясно ли е?
Клиентите на бара вече се обаждаха на 33-ти легион или
Помощната гвардия.
Амели дращеше китките му, риташе с ботуши пищялите му.
Той затегна хватката си още повече. Около врата ѝ се
заусукваха светкавици.
– Ясно ли е?
Говореше с леден глас. Съвършено спокоен. Гласът на Умбра
Мортис.
Забеляза някого с периферното си зрение. Итън Холстръм.
Но Итън гледаше не него, а Амели.
– Какво си направила, Амели?
Хънт изръмжа в лицето на вълчицата:
– Не се прави на глупав, Холстръм.
Итън видя кутията от пекарната върху бара. Амели се замята
още повече, но Хънт я държеше прикована към стената, докато
Вторият ѝ поглеждаше в кутията.
– Какво е това? – попита тихо Итън.
– Питай алфата си – процеди Хънт.
Итън застина. Но Хънт не го интересуваше какво минава през
главата на вълка. Той срещна отново огнения поглед на Амели
и каза:
– Ще я оставиш на мира. Завинаги. Разбра ли?
Амели като че ли се канеше да го наплюе, затова ѝ пусна още
малко от енергията си, прогаряйки я отвътре. Тя се загърчи,
засъска и започна да се дави. Но накрая кимна.
Хънт веднага освободи гърлото ѝ, задържайки я със силата до
стената. Плъзна поглед по нея, после и по глутницата ѝ. Накрая
впи очи в Итън, чието изражение бе преминало от ужас към
нещо като скръб – явно беше осъзнал какъв ден е, и беше
навързал нещата; или поне се беше досетил кой винаги е искал
кроасани с шоколад на този ден.
– Всички сте жалки – заяви Хънт.
После си тръгна. И летя бавно до вкъщи.
Брайс го чакаше на покрива. С телефон в ръка.
– Не – каза на онзи от другата страна на линията. – Не, върна
се.–
Добре. – Хънт чу гласа на Исая и май се канеше да добави
нещо, когато Брайс му затвори.
Тя прегърна тялото си.
– Ти си проклет кретен.
Хънт не го отрече.
– Амели мъртва ли е?
По лицето ѝ се четеше страх – искрен страх.
– Не.
Думата прокънтя като гръмотевица от устата му, оставяйки
диря от свистящи светкавици.
– Ти… – Брайс потри лицето си. – Не съм те…
– Не ме наричай алфа-задник със собственически и агресивни
наклонности, или каквито там термини използваш.
Тя свали ръце с пребледняло от ужас лице.
– Току-що си навлече толкова неприятности, Хънт.
Гарантирам ти…
Страх я беше за него. Страх я беше за него.
Хънт прекоси разстоянието помежду им. Хвана ръцете ѝ.
– Ти си моето огледало. Сама го каза.
Целият трепереше. Незнайно защо трепереше в очакване на
отговора ѝ.
Брайс погледна ръцете си, стиснати в неговите, и отвърна:
– Да.
Сутринта Брайс писа на брат си: Дай ми телефонния номер
на твоята медвещица.
Рун ѝ го изпрати веднага, без да задава въпроси.
Брайс ѝ се обади незабавно, набирайки номера с
разтреперани ръце. Медвещицата с медения глас можеше да я
приеме на мига. Без да се замисля, Брайс нахлузи шортите си
за бягане и една тениска и писа на Джесиба: Имам час за
медицински преглед. Ще пристигна в галерията до обяд.
Завари Хънт да прави закуска. Впери поглед в него и той
вирна вежди.
– Знам откъде можем да се сдобием с отрова от кристалос за
опитите на медвещицата – обяви тя.
61
Искрящо чистата бяла клиника на медвещицата беше доста
по-малка от тези, които Брайс беше посещавала досега. И над
входа ѝ нямаше стандартната синя неонова табела, каквито
светеха през пресечка в града, а дървена и позлатена, върху
която старателно бе изрисуван символ с метла и звънец.
Всъщност това беше единственото старовремско нещо в цялата
клиника.
Една от вратите по коридора зад рецепцията се отвори и
медвещицата тръгна към нея. Къдравата ѝ коса беше прибрана
в кок, разкриващ изящното ѝ тъмно лице.
– Ти трябва да си Брайс – каза жената и широката ѝ усмивка
веднага отпусна обтегнатите нерви на Брайс.
После погледна Хънт и му кимна леко за поздрав. Без да
спомене срещата им в нощната градина, пак се обърна към
Брайс:
– Партньорът ти може да те придружи, ако искаш. Крилете му
ще се съберат в манипулационната.
Хънт погледна Брайс и тя прочете въпроса в изражението му:
Искаш ли да дойда с теб?
Брайс се усмихна на вещицата.
– Партньорът ми много би се радвал да дойде.
Бялата манипулационна, въпреки скромните размери на
клиниката, беше оборудвана с най-съвременни технологии. До
едната стена имаше няколко компютъра, а до другата беше
прибрано дългото механично рамо на операционна лампа. На
третата стена имаше лавица с всевъзможни отвари, еликсири и
прахове в лъскави стъкленици, а до четвъртата – хромиран
шкаф, където вероятно държаха хирургическите инструменти.
Всичко беше на светлинни години от магазините с дървена
ламперия, които Хънт посещаваше в Пангера, където вещиците
още бъркаха отварите си в железни котли, предавани от
поколение на поколение.
Медвещицата стигна до средата на стаята и потупа спокойно
масата за прегледи, тапицирана с бяла кожа. От двете ѝ
пластмасови страни бяха прибрани сгъваеми панели –
удължения за ванири с всякакви форми и размери.
Хънт седна на самотния дървен стол до шкафа, а Брайс скочи
върху масата с леко пребледняло лице.
– По телефона каза, че си получила тази рана от демон
кристалос и до ден днешен не се е възстановила. Тоест отровата
е още вътре.
– Да – потвърди тихо Брайс.
Хънт изтръпна от болката, с която беше пропита тази дума.
– И ми даваш разрешение да използвам отровата, която ще
извлека, в експериментите ми, насочени към създаването на
противосредство срещу синта?
Брайс погледна към него и той кимна окуражително.
– Струва ми се доста важно, така че – да, имате разрешението
ми – отвърна тя.
– Добре. Благодаря. – Медвещицата прегледа таблицата,
която Брайс беше попълнила на сайта ѝ, и медицинската
информация в гражданското ѝ досие. – Доколкото виждам, си
получила травмата в крака преди почти две години?
Брайс зачопли нервно ръба на блузата си.
– Да. Раната се затвори, но… продължава да ме боли. Когато
прекаля с бягането или ходенето, ме прорязва чак до костта.
Хънт се сдържа да не изпръхти ядосано.
Вещицата сбърчи чело и погледът ѝ прескочи от монитора
към крака на Брайс.
– Откога я има болката?
– От самото начало – отговори Брайс, без да поглежда към
Хънт.
Медвещицата обаче го погледна.
– И на това нападение ли сте присъствали?
Брайс отвори уста да отговори, но Хънт я изпревари:
– Да. – Тя завъртя глава към него. Хънт обаче задържа
погледа си върху вещицата. – Пристигнах три минути след
нападението. Кристалосът вече беше разкъсал бедрото ѝ със
зъби. – Думите се заизливаха неудържимо от устата му. –
Затворих раната ѝ с медицински телбод, доколкото можах. –
Незнайно защо сърцето му препускаше бясно. – Аз написах
доклада за инцидента. Тя не се подложи на никакво лечение
след това. Затова белегът… – Той опита да преглътне чувството
на вина, пълзящо нагоре по гърлото му. – Затова е такъв. –
Погледна я в очите с искрено извинение. – Аз съм виновен.
Брайс се взираше в него. Без нито капка укор – само с
искрено разбиране.
Вещицата ги погледна, сякаш се чудеше дали да не им даде
малко време, но все пак попита Брайс:
– Значи не си ходила на медвещер след онази нощ?
Без да откъсва очи от Хънт, Брайс отговори:
– Не.
– Защо?
Все така впила поглед в него, Брайс каза дрезгаво:
– Защото исках да ме боли. Исках болката да ми напомня
всеки ден.
В очите ѝ проблеснаха сълзи.
Вещицата учтиво се престори, че не ги вижда.
– Добре. Защо и как не е толкова важно, колкото онова, което
е останало в раната. – Тя свъси вежди. – Мога да ти приложа
лечението още днес, а ако поостанеш след това, ще можеш да
гледаш как тествам отровата, извлечена от теб. За да я
превърна в ефективно противосредство, трябва да я
стабилизирам, така че да си взаимодейства правилно със синта
и да неутрализира ефекта от него. Лечебната ми магия е
способна на това, но се налага да присъствам за поддържането
на стабилитет. Търся начин магията ми сама да го поддържа, за
да има по-широко приложение по света.
– Струва ми се сложничко – коментира Брайс, чак сега
откъсвайки очи от Хънт.
Той усети студ от липсата на погледа ѝ, сякаш някой беше
угасил топъл пламък.
Вещицата вдигна ръце и по върховете на пръстите ѝ засия
бяла светлина, после избледня, все едно проверяваше дали
магията ѝ е готова за работа.
– Обучаваха ме учители, владеещи най-старите форми на
магията ни. Научиха ме на множество специализирани умения.
Брайс въздъхна през носа.
– Добре. Да започваме тогава.
Сериозно изражение се изписа по лицето на вещицата.
– Брайс, трябва да отворя раната. Мога да притъпя тази
болка, но ако отровата е толкова надълбоко, колкото
подозирам… Няма как да я извлека с митридатиумни пиявици. –
Тя махна към Хънт. – В неговия случай отровата още не се беше
вкоренила в тялото. Но при стара и дълбока травма като
твоята… Отровата е нещо като жив организъм. Храни се с теб.
Няма да се даде лесно, особено след като толкова време се е
пропивала в плътта ти. Ще се наложи да я измъкна с магията
си. А тя може да те убеди, че трябва да ме спреш. Да те убеди
чрез болка.
– Ще я боли ли? – попита Хънт.
Вещицата сви вежди.
– Толкова силно, че местната упойка няма да помогне. Ако
искаш, може да запазя хирургическа зала в някоя болница и да
ти сложат пълна упойка, но това вероятно ще отнеме ден-два…
– Ще го направим днес. Още сега – отсече Брайс и очите ѝ пак
срещнаха тези на Хънт.
Той нямаше друг избор, освен да ѝ кимне в знак на подкрепа.
– Добре – съгласи се вещицата и тръгна с грациозна стъпка
към мивката, за да си измие ръцете. – Да се залавяме за работа.
Травмата се оказа толкова сериозна, колкото вещицата се
беше опасявала.
Тя сканира крака ѝ първо с машина, после и със силата си и
двата метода произведоха комбиниран образ на екрана при
отсрещната стена.
– Виждаш ли тъмната ивица по продължение на бедрото? –
Вещицата посочи назъбената линия, прорязваща плътта на
Брайс като разклонена светкавица. – Това е отровата. Когато
бягаш или ходиш твърде продължително, тя се разпространява
в околната тъкан и от това те боли. – Вещицата посочи бялото
пространство над тъмната ивица. – Всичко това е белезна тъкан.
Трябва да я разрежа, но това ще стане бързо. Извличането на
отровата може да отнеме повече време.
Брайс кимна, опитвайки да прикрие колко треперят ръцете ѝ.
Вече беше подписала десетина декларации за информирано
съгласие.
Хънт ги гледаше от стола.
– Така – продължи вещицата, докато миеше ръцете си за
пореден път. – Само ще облечеш стерилна престилка, и
започваме.
Тя бръкна в металния шкаф до Хънт, а Брайс съблече шортите
си. Блузата си.
Хънт извърна поглед, докато вещицата ѝ помагаше да облече
леката памучна престилка, след което я върза на гърба ѝ.
– Татуировката ти е прекрасна – каза медвещицата. – Само че
азбуката не ми е позната. Какво пише?
Брайс още усещаше всяко убождане на иглата, изписала
усуканите букви по гърба ѝ.
– С любов всичко е възможно. Общо взето, символизира
вечната ми връзка с един човек.
Медвещицата изхъмка одобрително, прехвърляйки поглед
между двама им с Хънт.
– Между двама ви наистина има силна връзка.
Брайс не си направи труда да поправи грешното ѝ
предположение, че татуировката е посветена на Хънт. Даника
бе настояла да си ги направят една пиянска нощ, твърдейки, че
ако увековечат на друг език клетвата си за вечно приятелство,
нямало да звучи толкова банално.
Хънт се обърна към тях и вещицата го попита:
– А теб боли ли те ореолът?
– Боля ме само докато го правеха.
– Коя вещица ти го е татуирала?
– Някаква имперска старуха – отговори през стиснати зъби
Хънт. – Една от Древните.
Лицето на вещицата се стегна.
– Това е една от най-черните страни на работата ни: да
обричаме на робство с ореола. Трябва да се прекрати напълно.
Той ѝ отвърна с полуусмивка, която не стигна до очите му.
– Тогава искаш ли да ми го махнеш?
Вещицата застина, а дъхът на Брайс секна.
– Какво ще направиш, ако го махна? – попита тихо вещицата.
Тъмните ѝ очи проблеснаха от любопитство и древна сила. – Ще
накажеш ли потисниците си?
Брайс отвори уста да ги предупреди, че разговорът им тръгва
в опасна посока, но за щастие Хънт каза:
– Не сме дошли заради моята татуировка.
Но отговорът се четеше ясно в очите му. Потвърждението. Да,
щеше да убие онези, които му го бяха причинили. Вещицата
килна леко глава, явно разбрала скритото послание.
Обърна се към Брайс и пак потупа манипулационната маса.
– Така. Легни по гръб.
Брайс затрепери, но се подчини. Вещицата пристегна с
ремъците горната част на тялото ѝ, после и краката ѝ, и
нагласи подвижното рамо на операционната лампа. Придърпа
една дрънчаща количка, заредена с лъскави сребърни
инструменти, тампони и празна стъкленица.
– Първо ще ти сложа местна упойка – каза вещицата и в
ръцете ѝ се появи спринцовка.
Брайс затрепери още по-силно.
– Дишай дълбоко – посъветва я вещицата, потупвайки
спринцовката с пръст, за да прогони въздушните мехурчета.
Разнесе се стържене на стол по пода и една мазолеста ръка
обгърна нейната.
Хънт я погледна в очите.
– Дишай дълбоко, Брайс.
Тя пое дъх. Иглата потъна в бедрото ѝ и от убождането ѝ
избиха сълзи. Тя стисна ръката му много силно, но Хънт дори не
трепна.
Болката се разнесе бързо и кракът ѝ се обезчувстви с
гъделичкане. Чак до костите.
– Усещаш ли това? – попита вещицата.
– Кое?
– Чудесно – обяви тя. – Започвам. Мога да сложа параван,
ако…
– Не – отсече през зъби Брайс. – Просто действай.
Край на отлагането. На чакането.
Видя как вещицата взе скалпел, и след миг усети лек, но
настойчив натиск по крака си. Тялото ѝ пак се разтрепери и тя
издиша рязко през стиснати челюсти.
– Не мърдай – предупреди я вещицата. – Разрязвам белезната
тъкан.
Тъмните очи на Хънт не се откъсваха от нейните и тя се
насили да мисли за него вместо за крака си. Той наистина се
беше появил в онази уличка в нощта на убийствата.
Споменът изплува и мъглата от болката, страха и тъгата,
обгърнала съзнанието ѝ, се поразсея. Спомни си как две силни
топли ръце хванаха раменете ѝ. Как ѝ проговори. А след това се
спусна съвършена тишина, сякаш гласът му беше звънец.
Силните му ръце стиснаха бедрото ѝ, докато тя ридаеше и
пищеше.
Спомни си как я успокояваше.
– Мисля, че ще успея да премахна повечето от белезната
тъкан – отбеляза вещицата. – Но… – Тя изруга тихо. – Свещена
Луна, погледнете това.
Брайс не пожела да погледне, но Хънт плъзна очи към
екрана, където се виждаше кървавата ѝ рана. В челюстта му
потрепна нервен мускул, който ѝ подсказа какво е видял вътре.
– Не разбирам как ходиш дори – прошепна вещицата. – Каза,
че не пиеш болкоуспокояващи?
– Само в най-тежките случаи – отвърна немощно Брайс.
– Брайс… – Вещицата се поколеба. – Трябва да стоиш напълно
неподвижно. И да дишаш възможно най-дълбоко.
– Добре – съгласи се с тънко гласче Брайс.
Хънт стисна ръката ѝ по-силно. Тя пое дъх…
Някой изсипа киселина в крака ѝ, кожата ѝ зацвърча, костите
ѝ започнаха да се разтапят…
Дъхът свистеше през стиснатите ѝ зъби – вдишване и
издишване, издишване и вдишване. О, богове, о, богове…
Хънт преплете пръсти с нейните, стегна още повече хватката
си. Гореше, гореше, гореше, гореше…
– Като стигнах до уличката онази вечер – подхвана той и
гласът му прониза трескавото ѝ дишане, – ти кървеше сериозно.
Въпреки това се опита да го защитиш. Не ни допусна до него,
докато не се легитимирахме.
Тя простена. Учестеното ѝ дишане не смогваше на
нетърпимата агония от цялото дълбаене, дълбаене, дълбаене…
Хънт погали с пръсти челото ѝ.
– Помислих си: „Ето някой, на когото бих се доверил да ми
пази гърба. Ето такъв приятел искам да имам“. И май се държах
толкова грубо с теб, когато се срещнахме отново, защото…
защото една част от мен се страхуваше от това прозрение.
Брайс не успя да сдържи сълзите си.
Очите му не напускаха нейните.
– Бях и в стаята за разпити. – Пръстите му замилваха
утешително косата ѝ. – Присъствах на всичко.
Болката я прониза надълбоко и Брайс не успя да възпре
писъка, който изригна от гърлото ѝ.
Хънт се приведе напред и долепи хладното си чело до
нейното.
– През цялото това време знаех коя си. Не те забравих.
– Започвам извличане и стабилизиране на отровата – обяви
вещицата. – Болката ще стане още по-силна, но почти
приключваме.
Брайс не можеше да диша. Не можеше да мисли за нищо
друго, освен за Хънт, думите му и болката в крака си, за белега
в душата си.
Хънт прошепна:
– Ще се справиш. Ще се справиш, Брайс.
Нямаше да се справи. Адът, който избухна в крака ѝ, я накара
да огъне тяло, обтягайки ремъците, напрегна гласните ѝ струни
до краен предел и ревът ѝ изпълни стаята.
Хънт нито за миг не отпусна хватката си.
– Почти я извлякох – напрегнато рече вещицата. – Дръж се,
Брайс.
И тя се държеше. За Хънт. За ръката му и топлината в очите
му. Държеше се с всички сили.
– С теб съм – пророни той. – С теб съм, сладурче.
За пръв път произнасяше тази дума така. Винаги досега бе
звучала подигравателно, покровителствено. И Брайс винаги ѝ
се дразнеше.
Но не и този път. Не и докато я държеше за ръка, докато
държеше погледа ѝ с очи и цялото ѝ същество. Понасяйки
болката заедно с нея.
– Дишай – нареди ѝ. – Ще се справиш. Ще се справим заедно.
Ще се справим – заедно. Щяха да се справят с този сбъркан
живот заедно. С този сбъркан свят. Брайс простена, този път не
само от болка.
А Хънт, сякаш доловил промяната, пак се приведе към нея. И
докосна с устни нейните.
Целувка, лека като перце. Онази светлина, която от толкова
отдавна спеше в нея, започна да изпълва гърдите ѝ, вените ѝ.
– В името на горящия Солас – промълви вещицата и болката
мигновено секна.
Все едно някой натисна копче. Стана толкова внезапно, че
Брайс извърна поглед от Хънт и погледна тялото си, кръвта по
него, отворената рана. Сигурно щеше да изгуби съзнание,
виждайки петнайсетсантиметров разрез в бедрото си, ако не
беше видяла и нещото, което вещицата държеше с пинсети.
Приличаше на червей.
– Ако магията ми не я стабилизираше, отровата щеше да е в
течно състояние – обясни вещицата, пренасяйки внимателно
прозрачния гърчещ се червей на черни петънца към
стъкленицата.
Отровата мърдаше като живо същество, докато вещицата –
чиято магия още жужеше – я затваряше в стъкленицата. Вътре
се превърна в локва, която продължи да пулсира. Сякаш
търсеше начин да излезе.
– Ще почистя раната и ще я затворя, а после тестваме
отровата – обясни вещицата.
Брайс кимна, въпреки че почти не я чу. Не чуваше нищо
друго, освен думите на Хънт. С теб съм.
Пръстите ѝ се свиха около неговите. И тя позволи на очите си
да му кажат всичко, което съдраното ѝ гърло не можеше. И аз
съм с теб.
След трийсетина минути Брайс вече седеше, обгърната от
ръката и крилото на Хънт, и двамата гледаха как светлата
сияеща магия на вещицата обвива локвичката отрова на дъното
на стъкленицата и я източва в тънка нишка.
– Съзнавам, че методите ми на изследване не могат да се
опишат като медицински експеримент – отбеляза тя.
Вдигна капачето на прозрачна пластмасова кутийка, в която
имаше най-обикновено бяло хапче, и пусна нишката отрова
вътре. Тя се зарея над него като копринена лента, носена от
вятъра, а вещицата затвори капака.
– На улицата се продава много по-силен вариант на това –
обясни, – но искам да проверя дали дозата от лечебната ми
магия, достатъчна да задържи отровата и да се слее с нея, е
достатъчна и като противосредство срещу синта.
Вещицата спусна внимателно пропитата с магия отрова върху
таблетката. Тя изчезна мигновено, всмукана от бялата
субстанция. Лицето на вещицата обаче остана все така
сбърчено в концентрация. Сякаш се съсредоточаваше върху
случващото се вътре в хапчето.
Брайс попита:
– Значи магията ви сега стабилизира отровата в хапчето? И
предотвратява действието на синта?
– В общи линии – потвърди отнесено вещицата, насочила
вниманието си към случващото се в кутийката. – Но е нужна
почти цялата ми концентрация, за да я задържа достатъчно
стабилна. Затова търся начин да извадя себе си от уравнението,
така че всеки да може да я използва без мое присъствие.
Брайс се умълча, позволявайки на вещицата да работи
спокойно.
Нищо не се случваше. Хапчето просто си стоеше в кутийката.
Изниза се минута. Две. Но точно преди третата…
Хапчето започна да посивява. И накрая рухна на
микроскопични прашинки, които бързо се разпаднаха. От
хапчето не остана нищо.
Хънт пръв наруши тишината:
– Получи ли се?
Вещицата примига, загледана в празната кутийка.
– Така изглежда. – Тя се обърна към Брайс. Челото ѝ лъщеше
от пот. – Ще ми се да продължа с експериментите, но като
приключа, мога да ти изпратя малко от отровата в шишенце.
Някои хора държат да си запазят спомен от изпитанията.
Брайс кимна умислено. И осъзна, че няма никаква представа
какво да прави оттук нататък.
62
Джесиба не възрази, когато Брайс я помоли да я освободи от
работа до края на деня. Просто настоя да се яви в галерията
рано сутринта, иначе щяла да я превърне в магаре.
Хънт я върна по въздух от кабинета на медвещицата и дори я
пренесе надолу по стълбището от покрива до апартамента ѝ.
Внесе я през вратата, остави я на дивана и легна до нея.
Брайс можеше да стои сгушена в топлото му тяло чак до
вечерта.
Телефонът му иззвъня тъкмо когато ѝ приготвяше обяд.
– Здравей, Мика.
Дори от другия край на стаята Брайс чу студения красив глас
на архангела.
– Ела в кабинета ми. Веднага. Доведи Брайс Куинлан.
Докато обличаше бойния си костюм и събираше шлема и
оръжията си, Хънт обмисляше дали да не каже на Брайс да
хване някой влак и да се омете от града. Знаеше, че срещата с
Мика няма да е приятна.
Тя куцаше и раната ѝ още беше прясна, затова Хънт ѝ изрови
свободно долнище и ѝ помогна да го обуе. Беше си записала час
за контролен преглед след месец и чак сега му хрумваше, че
може тогава да не присъства.
Или защото случаят щеше да е вече разрешен, или заради
онова, което предстоеше да се случи в Комициума.
Брайс понечи да тръгне към вратата, но Хънт я грабна на
ръце, изнесе я от апартамента и излетя с нея. Почти не
говореха. Имаше ли смисъл от думи след събитията от
сутринта? Кратката му целувка казваше достатъчно. И
светлината, която можеше да се закълне, че видя в очите ѝ,
като се отдръпна от нея.
Бяха прекрачили граница, от която вече нямаше връщане
назад.
Хънт кацна на една от терасите по кулата на губернатора –
централната от общо петте на Комициума. Коридорът пред
кабинета му, който обикновено гъмжеше от посетители, сега
пустееше. Лош знак. Хънт понесе Брайс към вратата. Ако
всички бяха избягали или Мика им беше наредил да опразнят
коридора…
Ако срещнеше Сандриел, ако тя видеше, че Брайс е ранена…
Инстинктите му се раздвижиха, станаха смъртоносни.
Светкавиците напираха да излязат от кожата му, гърчеха се в
него като кобри, готови за атака.
Внимателно остави Брайс пред затворената двукрила врата от
матово стъкло. Увери се, че е стъпила здраво на краката си,
преди да я пусне, и отстъпи назад, за да огледа всеки
сантиметър от лицето ѝ.
В очите ѝ блестеше тревога. Той се приведе към нея и я
целуна леко по слепоочието.
– Горе главата, Куинлан – пророни до копринената ѝ кожа. –
Използвай пак оня фантастичен трик, при който гледаш
отвисоко на хора с две глави по-високи от теб.
Тя се усмихна и го плесна леко по ръката. Хънт се отдръпна с
усмивка, отвори вратите и я подкани да влезе с ръка на гърба ѝ.
Подозираше, че това ще е последната му усмивка за дълго
време напред. Но нямаше намерение да го казва на Куинлан.
Макар че и тя видя с очите си кой стои в кабинета на Мика.
Отляво на бюрото му стърчеше Сабин, скръстила ръце и
изопнала гръб в същинско олицетворение на студената ярост.
От едната ѝ страна с каменно изражение стоеше Амели.
Хънт веднага се досети защо го е извикал губернаторът.
Мика беше застанал до прозореца с вледенено от недоволство
лице. Исая и Виктория заемаха позиции от двете страни на
бюрото му. Очите на командира просветнаха предупредително.
Брайс плъзна поглед из стаята и се поколеба.
Хънт каза тихо:
– Няма нужда и Куинлан да присъства.
Сребристорусата коса на Сабин проблесна под лампите с
първосвет.
– О, напротив – отсече вълчицата. – Искам да присъства
докрай.
– Няма смисъл да питам дали е вярно – каза Мика на Хънт,
когато двамата с Брайс спряха в средата на стаята.
Вратите се затвориха зад тях. И се заключиха.
Мика продължи:
– В бара е имало шест камери. Всичките са записали
действията ти срещу Амели Рейвънскрофт. Тя е докладвала на
Сабин, а Сабин се обърна директно към мен.
Амели се изчерви.
– Просто ѝ го споменах – поправи тя губернатора. – Не съм
скимтяла като кутре.
– Недопустимо е – изсъска Сабин на Мика. – Въобразяваш си,
че можеш да насъскаш свой наемен убиец срещу член на една
от моите глутници? Срещу моята наследница?
– Ще повторя, Сабин – натърти отегчено Мика, – че не съм
пращал Хънт Аталар срещу нея. Действал е по своя воля. – Той
метна поглед към Брайс. – И от името на придружителката си.
Хънт побърза да изясни:
– Брайс няма нищо общо. Амели ѝ направи гнусен номер,
затова реших да я посетя.
Той оголи зъби към младата алфа, която преглътна сухо.
– Нападнал си капитана ми – озъби се Сабин.
– Предупредих я да стои настрана от Брайс – изстреля Хънт. –
Да я остави на мира. – Той килна глава, неспособен да възпре
следващите си думи. – А може би не си подозирала, че Амели се
заяжда с Брайс още откакто загина дъщеря ти? Подиграва я.
Нарича я боклук.
Изражението на Сабин дори не трепна.
– Има ли значение, щом е вярно?
Силен грохот изпълни главата му. Но Брайс не каза нищо.
Просто сведе очи.
Сабин се обърна към Мика:
– Не бива да му се размине безнаказано. Ти се издъни с
разследването на убийството на дъщеря ми. Позволи на тези
двамата да си врат носовете където не им е работа, да обвинят
мен, че съм я убила. А сега и това. На косъм съм да разкрия
пред града, че не можеш да контролираш дори робите си.
Настоящата ти гостенка със сигурност ще е много
заинтригувана от този дребен факт.
Силата на Мика протътна в стаята.
– Аталар ще бъде наказан подобаващо.
– Сега. Тук. – Лицето на Сабин придоби съвършено вълче
изражение. – За да видя с очите си.
– Сабин – обади се Амели.
В отговор Сабин изръмжа на младата си капитанка.
Само бе чакала подходящия момент – и сега използваше
нападението над Амели като оправдание. Несъмнено я беше
довлякла тук против волята ѝ. Сабин се беше заклела, че ще си
платят, задето я обвиниха в убийството на Даника. И явно
държеше на думата си.
– Позицията ти във вълчата йерархия не ти дава право да
нареждаш на републикански губернатор – заяви с ужасяващо
спокойствие Мика.
Той въздъхна тежко. И погледна с разочарование Хънт.
– Постъпил си безразсъдно. Очаквах поне ти да имаш глава на
раменете си.
Брайс трепереше. Но Хънт не смееше да я докосне.
– Историята диктува, че роб, посегнал на свободен
гражданин, трябва да плати с живота си – изтъкна Сабин.
Хънт едва потисна мрачния кикот, който се надигна в гърлото
му. Нима от векове не правеше точно това по поръчка на
архангелите?
– Моля ви – прошепна Брайс.
И може би състрадание смекчи каменната гримаса на Мика,
който каза:
– Това са овехтели традиции. И то от Пангера, не от
Валбара. – Сабин отвори уста да възрази, но архангелът вдигна
ръка. – Хънт Аталар ще си понесе наказанието. И ще умре. По
начина, по който умират ангелите.
Брайс понечи да скочи на несигурни крака към Мика. Хънт я
хвана за рамото и я спря.
– Ще стане Жив мъртвец.
Кръвта му се смръзна. Въпреки това сведе глава в поклон.
Беше готов да понесе последствията още от мига, в който се
изстреля в небето с кутията от пекарната в ръце.
Брайс погледна към мрачното лице на Исая за обяснение.
Командирът каза:
– Ангел се превръща в Жив мъртвец, когато отрежат крилете
му. Брайс заклати глава.
– Не, моля те…
Но Хънт срещна стоманения поглед на Мика, прочете
безпристрастната решимост в него. Коленичи и съблече якето и
ризата си.
– Няма да повдигна обвинение – обади се Амели. – Сабин, не
съм съгласна с това. Просто забрави.
Мика тръгна към Хънт и в ръката му се появи лъскав двуостър
меч.
Брайс се хвърли на пътя му.
– Моля те… умолявам те…
Мирисът на сълзите ѝ изпълни кабинета.
Виктория веднага застана до нея. За да я подкрепи. И
прошепна толкова тихо, че Хънт едва я чу:
– Ще му пораснат нови. До няколко седмици ще му пораснат
нови.
Но сега щеше да боли адски. Хънт пое няколко успокоителни
глътки въздух. Спусна се надълбоко в себе си, до онова място,
където претърпяваше всички наказания, всички кървави мисии,
всеки смъртоносен удар, който бе принуден да нанесе.
– Сабин, не – продължаваше Амели. – Стига!
Сабин мълчеше. Наблюдаваше, без да трепне.
Хънт разпери криле и ги вдигна достатъчно високо над гърба
си, за да позволи чист замах.
Брайс закрещя нещо, но Хънт просто погледна Мика.
– Направи го.
Мика дори не кимна, преди да замахне с меча.
Агония, каквато не бе изживявал от двеста години, проряза
тялото му, прекъсна всичко…
Писъците на Брайс го изтръгнаха от безсъзнанието.
Бяха достатъчен стимул да избистри ума си насила въпреки
жестоката болка в гърба му, в душата му.
Явно беше изпаднал в несвяст само за секунда, защото кръвта
още бликаше от крилете му, лежащи като паднали клони на
пода на кабинета.
Амели като че ли всеки момент щеше да повърне, Сабин се
подсмихваше злорадо, а Брайс клечеше до него, оцапала
панталона и ръцете си с кръвта му, и ридаеше:
– О, богове, о, богове…
– Вината е изкупена – заяви Сабин на Мика, който вече се
обаждаше на медвещер.
Хънт беше платил за постъпката си, всичко беше приключило
и можеше да се прибере у дома с Брайс…
– Ти си позор, Сабин. – Думите на Брайс изсвистяха като
копие през стаята и тя оголи зъби срещу наследницата на
прима. – Ти си позор за всеки вълк, живял някога на тази
планета.
– Не ме интересува мнението на някакъв си мелез – отвърна
Сабин.
– Даника не заслужаваше майка като теб – изръмжа
разтреперано Брайс. – Заслужаваше много по-добра.
Сабин спря.
– А аз не заслужавах себична, безгръбначна лигла за дъщеря,
но ето че такава ми се падна.
Свирепото ръмжене на Брайс го достигна глухо през мъглата
на агонията му. Но Хънт не успя да я спре, когато скочи на
крака, видимо изтръпвайки от болката в бедрото си.
Мика препречи пътя ѝ. Брайс виеше задъхано през зъби, но
архангелът остана на мястото си, непоклатим като планина.
– Изведи го оттук – нареди ѝ със спокоен, категоричен тон. –
Води го у вас, в квартирите, все ми е едно.
Сабин обаче явно беше решила да се позадържи колкото да
ухапе Брайс за последно и ѝ каза с гърлен отровен глас:
– Знаеш ли, че миналата зима се обърнах към Подземния
крал, за да поискам отговори от Даника или каквато енергия е
останала от нея в Спящия град?
Брайс застина с онази съвършена неподвижност на елфите.
Чист ужас изпълни очите ѝ.
– Знаеш ли какво ми каза той? – Зверско изражение обзе
лицето на вълчицата. – Каза, че Даника не пожелала да се яви.
Жалката ми дъщеря не благоволи да се изправи лице в лице с
мен дори от отвъдното. Защото се срамуваше. Срамуваше се от
постъпката си, от безпомощните си писъци, докато е умирала,
молейки се като някой от вас. – Цялото ѝ тяло като че ли
вибрираше от ярост. – И знаеш ли какво ми каза Подземния
крал, когато настоях да я призове отново?
Никой друг не смееше да проговори.
– Каза ми, че ти, боклук такъв, си сключила сделка с него.
Заради нея. Че си го потърсила след смъртта ѝ и си ѝ отстъпила
своето място в Костения квартал, за да я приеме. Опасявала си
се, че няма да я допусне, защото е умряла като страхливка, и си
му се примолила да вземе нея вместо теб.
Дори болката на Хънт сякаш секна за момент от думите ѝ.
– Не отидох за това! – отрече яростно Брайс. – Даника не е
била страхливка в нито един шибан миг от живота си! –
изкрещя с пресеклив глас.
– Нямаш право – избухна Сабин. – Тя беше страхливка и умря
като такава, и заслужаваше лодката да я изсипе в реката! –
изкрещя алфата. – А сега цяла вечност ще носи срама си заради
теб! Тя не трябваше да стига дотам, глупава курво. И сега ще
страда!
– Достатъчно – каза Мика.
Думата му съдържаше ясна заповед. Напусни.
Сабин просто се изсмя бездушно и се завъртя на пета,
оставяйки Брайс да ридае неутешимо.
Напусна кабинета с горда крачка, следвана плътно от Амели.
– Съжалявам – прошепна Амели, затваряйки вратата.
Брайс се изплю към нея.
Това беше последното, което Хънт видя, преди тъмнината да
го превземе отново.
Никога нямаше да им го прости. На никого от тях.
Хънт остана в безсъзнание, докато медвещиците работеха по
него в кабинета на Мика – зашиха раните от отсечените му
криле, за да не губи повече кръв, а после ги превързаха с
мехлем, който щеше да ускори порастването на нови. Не
използваха първосвет – явно не им беше позволено да
подпомагат магията си с него при лечението на Живи
мъртъвци. Така прекрачваха законовите устои на наказанието.
Брайс стоя на колене до него през цялото време, сложила
главата му в скута си. Не чуваше Мика, докато ѝ обясняваше,
че алтернативата била Хънт да е мъртъв – официално и
необратимо.
Час по-късно вече лежеше с него в леглото и милваше
главата му, заслушана в дълбокото му равномерно дишане.
Една от медвещиците ѝ беше наредила да му дава от лечебния
еликсир на всеки шест часа. Той щял да облекчава болките.
Исая и Наоми ги бяха пренесли до апартамента ѝ, но веднага
щом го положиха по лице върху нейното легло, Брайс ги изгони.
Не очакваше Сабин да разбере защо е отстъпила мястото си в
Костения квартал на Даника. Тя никога не слушаше, когато
дъщеря ѝ говореше, че един ден ще я погребат там с почести,
при другите герои на Дома. Че ще продължи да живее цяла
вечност като малка искрица енергия. Като част от града, който
толкова обичаше.
Брайс беше виждала с очите си как черната лодка се
преобръща в реката. И никога нямаше да забрави
приглушените умолителни вопли на Даника, запечатани в
аудиозаписа от камерата в коридора.
Не можеше да приеме риска лодката да не стигне до
отсрещния бряг. Не и с Даника вътре.
Затова хвърли един Мъртвешки знак в Истрос – монета от
чисто желязо от древно, отдавна рухнало кралство отвъд
морето. Таксата, която Подземния крал изискваше, за да
допусне простосмъртен до бреговете си.
После коленичи на едно от порутените каменни стъпала на
броени крачки от реката, точно под арките на костените порти,
и зачака.
Подземния крал се появи след броени секунди, обгърнат в
черни мъгли и тих като смъртта.
От векове простосмъртен не е дръзвал да стъпи на
острова ми.
Гласът му беше едновременно стар и млад, мъжки и женски,
приветлив и изпълнен с омраза. Брайс никога не беше чувала
нещо толкова противно – и примамливо.
Искам да отстъпя мястото си на друг.
Знам защо си тук, Брайс Куинлан. И чий достъп искаш да
откупиш.
Той я изгледа иронично.
Нима не желаеш един ден да намериш дом сред почетните
покойници? Засега везната клони натам; ако продължи по
този път, ще те приветстваме тук, когато настъпи
моментът.
Искам да отстъпя мястото си на Даника Фендир.
Знай, че ако го сториш, никоя от другите Тихи земи на
Мидгард няма да е отворена за теб. Нито Костеният
квартал, нито Катакомбите на Вечния град, нито Летните
острови на север. Никоя, Брайс Куинлан. Откажеш ли се от
вечния си дом тук, отказваш се изобщо от него.
Искам да отстъпя мястото си на Даника Фендир.
Млада си и покосена от скръб. Животът ти може да
изглежда дълъг сега, но е само миг от вечността.
Искам да ѝ отстъпя мястото си.
Толкова ли си сигурна, че Даника Фендир няма да бъде
приета тук? Никаква вяра ли нямаш в действията и
постъпките ѝ приживе?
Искам да ѝ отстъпя мястото си. Вече говореше през
ридания.
След това няма връщане назад.
Искам да ѝ отстъпя мястото си.
Тогава го кажи, Брайс Куинлан, и считай сделката за
сключена. Кажи го за седми, последен път, и нека боговете и
мъртвите, и всички други чуят клетвата ти. Кажи го – и е
сторено.
Тя не се поколеба. Познаваше древния ритуал, защото беше
прочела за него в архивите на галерията. Откъдето открадна и
Мъртвешкия знак. Самият Подземен крал го беше дал на
Джесиба, когато положила клетва за вярност към Дома на
пламъци и сенки.
Искам да отстъпя мястото си на Даника Фендир.
И се случи.
Брайс не усети никаква разлика, след като я изпратиха
обратно през реката. Нито в дните след това. Дори майка ѝ не
долови промяна – и така и не разбра, че Брайс се е изнизала от
хотелската им стая посред нощ.
През двете години оттогава Брайс понякога се питаше дали
не е сънувала всичко, но погледнеше ли в чекмеджето в
галерията, където държаха всички стари монети, намираше
само тъмно петно на мястото на Мъртвешкия знак. Джесиба
още не беше забелязала липсата му.
И Брайс сравняваше неговата липса с тази на шанса си за
вечен покой. Представяше си всички останали монети, удобно
разположени в кадифените им отделения в чекмеджето, също
като душите на всичките ѝ покойни близки, благословени да
прекарат вечността заедно. А нейната монета я нямаше – сякаш
беше заличена, както щеше да се заличи и душата ѝ в мига на
смъртта ѝ.
Но твърдението на Сабин, че Даника страдала в Костения
квартал… Брайс отказваше да повярва. Защото ако наистина
беше така… Не. Даника си бе заслужила мястото в Костения
квартал, нямаше повод да се срамува, каквото и да разправяха
Сабин и другите задници. Независимо дали Подземния крал,
или който там вършеше тази работа, беше отсъдил душата ѝ за
достойна.
Брайс прокарваше пръсти през копринената коса на Хънт,
докато дълбокото му дихание изпълваше стаята.
Този свят беше ужасен.
И пълен с отвратителни жители. А свестните винаги опираха
пешкира.
Тя взе телефона си от нощното шкафче и започна да пише
съобщение.
Изпрати го веднага, без да си даде време да изтрие
написаното до Итън. Първото ѝ съобщение до него от две
години. Паническите му въпроси от онази кошмарна нощ,
последвани от студената заповед да не се явява на Отплаването,
бяха последните думи в чата им, започнат преди пет години.
Предай на алфата си, че Конър не ѝ обръщаше внимание,
защото винаги е знаел що за лайно е. И предай на Сабин, че
ако я видя отново, ще я убия.
Брайс легна до Хънт, гледайки да не докосва обезобразения
му гръб.
Телефонът ѝ извибрира. Итън беше написал: Нямам пръст в
случилото се днес.
Брайс му отговори: Отвращавате ме. Всичките до един.
Итън не ѝ отвърна. Тя остави телефона си, въздъхна дълбоко
и опря чело в рамото на Хънт.
Щеше да намери начин да въздаде справедливост. Някак.
Някой ден.
Хънт открехна очи. Пулсираща болка обземаше тялото му. Но
поне беше притъпена – навярно с някакъв еликсир или
лекарство.
Уравновесяващата противотежест, с която бе свикнал на
гърба си, я нямаше. Липсата ѝ го връхлетя като камион. Но в
тъмнината витаеше тихо женско дишане. Райски аромат
изпълни ноздрите му и мигновено го успокои. Облекчи болката.
Когато очите му се приспособиха достатъчно към мрака,
осъзна, че е в спалнята на Брайс. И тя лежи до него. До леглото
имаше медицински материали и различни флакончета.
Всичките за него, някои вече отворени. Часовникът показваше
четири сутринта. Колко ли часове бе будувала, за да се грижи
за него?
Дланите ѝ бяха събрани пред гърдите ѝ, сякаш беше заспала,
молейки се на боговете.
Той оформи името ѝ с устни и сух като шкурка език.
Болката обля тялото му като вълна, но той успя някак да
протегне ръка. Да я плъзне през кръста ѝ и да я придърпа към
себе си. Тя издаде тихичък звук и зарови глава в шията му.
Нещо дълбоко в него се размърда и пак си намери място.
Онова, което беше направила днес, което разкри пред света,
молейки се за него… Криеше много опасности. И за двама им.
Много, много опасности.
Най-разумно беше да се откъсне от нея. Преди това помежду
им да е стигнало до неизбежния си жесток край. Като всичко
друго в Републиката.
Но не можа да свали ръката си от нея. Да устои на импулса да
вдиша аромата ѝ, заслушан в тихото ѝ дишане.
Не съжаляваше за постъпката си. Ни най-малко.
Ала някой ден това можеше да се промени. И то не след
дълго.
Затова Хънт реши да се полюбува на Брайс.
Да се наслади на всеки миг с нея.
63
– Ати добре ли е, Биби?
Брайс разтри очи, загледана в компютърния монитор в
библиотеката.
– Почива си.
Лехаба се разплака сутринта, когато Брайс се довлече на
работа и ѝ разказа какво е станало. Сякаш не забелязваше, че
кракът не я болеше – изобщо. Искаше ѝ се да остане у дома, за
да се грижи за Хънт, но като се обади на Джесиба, отговорът ѝ
беше категоричен: Не.
Първата половина от сутринта прекара в попълване на молби
за работа.
И този път ги изпрати всичките.
Нямаше представа дали ще се озове на по-добро място, но
първата крачка беше да се махне оттук. Първата от много.
Направи няколко и от тях.
Рун ѝ вдигна веднага и незабавно дойде в апартамента.
Хънт още спеше, когато го остави в ръцете на брат си. Не
искаше да допуска никого от проклетия му легион в дома си. Да
вижда Исая или Виктория, или когото и да било от триариите в
близко време.
Рун се смая, като видя гърба на Хънт. Но обеща да спазва
стриктно графика за хапчетата и промиването на раните, който
му беше направила.
– Мика го е пощадил – отбеляза брат ѝ, чоплейки обицата си,
когато Брайс прескочи до апартамента по обяд. – Буквално.
Сабин е имала законно основание да поиска смъртта му.
Като роб Хънт нямаше права. Никакви.
– Няма да го забравя до края на живота си – каза глухо Брайс.
Как проблесна мечът на Мика. Как Хънт изрева, сякаш
разкъсваха душата му. Как се усмихна Сабин.
– Аз трябваше да затворя устата на Амели.
Около него започваха да се събират сенки.
– Е, друг я затвори.
Тя отмери дозата от еликсира, която Рун трябваше да му даде
на следващия кръгъл час.
Брат ѝ преметна ръка върху облегалката на дивана.
– Иска ми се да бях аз, Брайс.
Тя срещна погледа му.
– Защо?
– Защото си ми сестра.
Брайс не знаеше как да му отговори. Още не.
През очите му като че ли пробяга болка заради мълчанието ѝ.
Тя побърза да излезе от апартамента и още не беше стигнала до
галерията, когато Джесиба се обади да ѝ опява, че не била
готова за срещата в два с метаморфа бухал, който щял да купи
мраморна статуетка, струваща три милиона златни знака.
Брайс проведе срещата, осъществи продажбата и не чу
половината от разговора.
Подпис, печат, довиждане.
Върна се в библиотеката в три. Като отвори лаптопа си,
Лехаба стопли рамото ѝ.
– Защо си влизала в сайта на „Реднър Индъстрис“?
Брайс просто впери поглед в двете полета.
Потребителско име. Парола.
В първото вписа дфендир. Курсорът се прехвърли върху
полето за паролата.
Някой може и да беше видял, че се е опитвала да влезе. А ако
евентуално успееше, някой можеше и да получи сигнал. И все
пак… струваше си да поеме този риск. Вече не ѝ хрумваше
нищо друго.
Лехаба прочете потребителското име.
– Това има ли някаква връзка с Рога?
– Даника е научила нещо… нещо голямо – отвърна умислено
Брайс.
Паролата. Каква можеше да е паролата на Даника?
От „Реднър Индъстрис“ сигурно я бяха накарали да измисли
нещо произволно, със символи вместо някои от буквите.
Даника по всяка вероятност се беше подразнила, че ѝ казват
какво да прави, и беше направила точно обратното.
Брайс написа МразяСабин.
Не стана. Въпреки че беше пробвала онзи ден, въведе отново
рождената ѝ дата. После и собствената си рождена дата. И
свещените числа. Нищо.
Телефонът ѝ извибрира и на екрана му се появи съобщение от
Рун.
Събуди се, изпи си илачите като добро дете и попита къде
си. После добави: Не е зле за ангел.
Брайс отвърна: Никак даже.
Рун написа: Пак заспа, но ми се стори в добро настроение
предвид обстоятелствата.
След кратка пауза додаде: Поръча ми да ти благодаря от
негово име. За всичко.
Брайс прочете съобщенията три пъти, после отново погледна
компютъра. И въведе единствената друга парола, за която се
сещаше. Думите, изписани на гърба на едно кожено яке. И
татуирани на нейния с древна азбука. Любимата максима на
Даника, която Оракула ѝ беше прошепнала на шестнайсетия ѝ
рожден ден.
Нямаше как да използва Древния език на елфите. Нито пък
официалния език на астерите.
Затова я написа на обикновения език.
С любов всичко е възможно.
Страницата за регистрация и вход изчезна. И на нейно място
се появи списък с файлове.
Повечето съдържаха отчети за разни проекти на „Реднър“:
иновации в технологиите за проследяване на телефони;
сравнителна характеристика на скоростта, с която сменят
формата си някои метаморфи; анализ на лечебната сила на
вещерската магия в съпоставка с тази на лекарствата,
произведени от „Реднър“. Най-обикновена скучна наука.
Беше на път да се откаже, когато забеляза една подпапка,
кръстена „Покани за партита“.
Даника не беше толкова организирана, че да пази такива
неща, камо ли да ги събира в папка. Или ги изтриваше веднага,
или ги оставяше да си висят без отговор във входящата кутия на
пощата ѝ.
Аномалията ѝ направи достатъчно впечатление, за да отвори
папката. Появи се нов списък с папки. От които една със
заглавие „Брайс“.
Папка с нейното име. Скрита в друга папка. Точно както
Брайс криеше молбите си за работа на този компютър.
– Какво е това? – прошепна Лехаба до рамото ѝ.
Брайс отвори папката.
– Не знам. Никога не съм изпращала покани на служебния ѝ
адрес.
В папката имаше само една снимка.
– Защо е имала снимка на старото си яке? – попита Лехаба. –
Мислила е да го продаде ли?
Брайс погледа дълго време снимката. После бързо излезе от
профила на Даника, изкачи се на бегом до изложбената зала и
грабна коженото яке от стола си.
– Искала е да ми подскаже нещо – отговори задъхано на
Лехаба, търчейки обратно надолу по стълбището, докато
опипваше трескаво с пръсти всеки шев на якето. – Искала е да
ми подскаже нещо с шибаната снимка…
Пръстите ѝ се спряха в нещо твърдо. Някаква изпъкналост
точно под едната наклонена чертичка на буквата „л“ в „любов“.
– С любов всичко е възможно – прошепна Брайс и грабна една
ножица от чашата на масата.
Даника дори беше татуирала ключа към загадката на гърба ѝ,
дявол да го вземе. Лехаба надникна иззад рамото ѝ, а Брайс
разряза кожата.
Тънко метално правоъгълниче издрънча върху масата.
Флашка.
– Защо я е скрила в якето си? – учуди се Лехаба, но Брайс
вече я пъхваше с разтреперани пръсти във входа на лаптопа си.
Вътре имаше три безименни видеофайла.
Тя отвори първия и двете с Лехаба загледаха мълчаливо.
Шепотът на огнената феичка изпълни библиотеката, чувайки
се дори над стърженето на нока.
– Боговете да са ни на помощ.
64
Хънт успя да стане от леглото и да докаже, че е достатъчно
жив, та Рун Данаан да си тръгне. Сигурен беше, че
елфическият принц се е обадил на братовчедка си, за да я
уведоми, но важното беше, че Брайс се прибра след петнайсет
минути.
Лицето ѝ беше толкова пребледняло, че луничките ѝ
изпъкваха като пръски кръв. Всичко друго по нея изглеждаше
наред.
– Какво?
Той мигновено скочи от дивана, където гледаше вечерните
новини и захаросаната реч на Ригелус, Светла ръка на
астерите, за бунтовническия конфликт в Пангера. И стисна
зъби от болка. Щеше да изчезне поне след ден-два. Крилете му
щяха да пораснат до няколко седмици. И чак няколко дни след
това можеше да се опита да лети. Вероятно още утре щеше да
започне непоносимият сърбеж.
Спомняше си всяка мъчителна секунда от първия път, когато
му отрязаха крилете. Всички Разгромени бяха понесли това
наказание. И унижението да изложат крилете им в кристалния
дворец на астерите като назидателни трофеи.
Преди да му отговори обаче, Брайс попита:
– Как си?
– Добре – излъга той. Сиринкс заподскача в краката му,
обсипвайки едната му ръка с целувки. – Какво има?
Брайс затвори безмълвно вратата. Затвори и завесите. Извади
телефона от джоба на якето си, отвори имейл, изпратен от нея
до нея, и отвори прикрепения файл.
– Даника беше скрила флашка в подплатата на якето – обясни
с треперлив глас и го поведе обратно към дивана, докато
видеофайлът се зареждаше.
Сиринкс скочи върху възглавниците и се сви на кълбо до
него. Брайс седна от другата му страна, толкова близо, че
притисна бедро в неговото. Дори не ѝ направи впечатление.
След секунда Хънт също забрави.
Гледаше зърнести кадри без звук от килия с меки стени.
В долния край пишеше: Изкуствено завишаване на сила при
дисфункционален индивид, Тестов обект 7.
В стаята седеше болезнено слаба човешка жена в медицинска
престилка.
– Какво е това, по дяволите? – попита Хънт, макар да знаеше
отговора.
Синт. Правеха опити със синт.
Брайс само изсумтя: Просто гледай.
В стаята влезе млад драк с лабораторна престилка и поднос в
ръце. Видеото се ускори, вероятно за да се стигне по-бързо до
съществената му част. Дракът провери жизнените ѝ показатели
и инжектира нещо в ръката ѝ.
После напусна стаята. И заключи вратата.
– Това… – Хънт преглътна. – Синт ли ѝ инжектираха?
От гърлото на Брайс се чу тих потвърдителен звук.
Камерата продължи да снима. Изтече минута. Пет. Десет.
Два ванира влязоха в стаята. Два масивни змийски
метаморфа, които претеглиха с погледи човешката жена,
заключена сама с тях. Коремът на Хънт се преобърна. И се сви
на топка, като видя робските татуировки на китките им и
осъзна, че са затворници. Кръвожадните им усмивки веднага му
дадоха да разбере защо са ги изпратили при жената.
Те скочиха към нея.
Жената скочи към тях.
Всичко се случи толкова светкавично, че Хънт едва проследи
действията им. Монтиралият видеото върна назад и пусна този
отрязък на забавен каданс.
Хънт изгледа кадър по кадър как жената се нахвърля на
ванирите.
И ги разкъсва на парчета.
Невъзможно. Напълно невъзможно. Освен ако…
Тарион им беше казал, че синтът можел временно да дава на
човеците сили, по-големи от тези на повечето ванири.
Смъртоносни сили.
– Представяш ли си колко ще искат човешките бунтовници да
се докопат до това? – пророни Хънт.
Брайс просто кимна с брадичка към екрана. Където видеото
продължаваше.
Изпратиха в стаята още двама ванири. По-едри от
предишните. Те също свършиха на парчета.
На купчини парчета.
О, богове!
Още двама. После още трима. Още петима.
Докато цялата стая не се окъпа в червено. Докато оцелелите
ванири не започнаха да дращят по вратата, умолявайки да ги
пуснат. Но всички до един бяха разкъсани.
Жената закрещя, отметнала глава към тавана. Крещеше от
ярост или от болка – Хънт не можеше да прецени без звук.
Знаеше какво предстои. Знаеше, но не можеше да извърне
поглед от екрана.
Тя обърна гнева си към себе си. И се разкъса. Превърна
собственото си тяло в купчина кървави парчета на пода.
И видеото свърши.
Брайс каза тихо:
– Даника явно е разбрала върху какво работят в
лабораториите. И може би някой, свързан с експериментите…
Дали е възможно някой да е продал формулата на наркобарон?
Убиецът на Даника, глутницата „Дяволи“ и другите жертви
трябва да е бил надрусан със същия синт. Или пък е
инжектирал някого с него и го е изпратил срещу тях.
Хънт поклати глава.
– Възможно е, но каква е връзката с демоните и Рога?
– Може да е призовал кристалоса единствено заради
противодействието на отровата му. Искал е да създаде
противосредство, за да се подсигури, в случай че нещо се
обърка. И може всичко това да няма никаква връзка с Рога –
каза Брайс. – Може би точно това е трябвало да намерим още от
самото начало. Има още два такива видеофайла, с кадри от още
два експеримента. Даника ги е оставила на мен. Явно е знаела,
че някой ще я погне. Знаела е на онази лодка на Помощната
гвардия, когато е конфискувала сандъка със синт, че след това
ще ѝ отмъстят. Не е имало втори вид демон, ловуващ
едновременно с кристалоса. Бил е някой от нашия свят. Някой
се е надрусал със синт и е използвал силата му да неутрализира
защитните заклинания на апартамента. А после да убие Даника
и цялата ѝ глутница.
Хънт премисли внимателно следващите си думи, борейки се
срещу препускащото си съзнание.
– Може и да си права, Брайс. Но Рогът още е в неизвестност,
и то при наличието на лекарство, способно да го поправи,
независимо дали това е съвпадение, или не. А ние нямаме
никаква представа как да го намерим. – Не, само се
доближаваха до нови неприятности. Той добави: – Мика вече ни
демонстрира какво става, когато прекрачим някои граници.
Трябва да внимаваме с разследването на синта. Да сме сигурни
във всяка стъпка, която предприемаме.
– Никой от вас не е успял да открие толкова ценна улика.
Защо да внимавам, при положение че е единствената, която
може да ни заведе до убиеца на Даника и глутницата „Дяволи“?
Всичко се връзва, Хънт. Знам, че е така.
След кратка пауза отвори уста да продължи, но той я
прекъсна с единственото нещо, способно да я спре.
– Брайс, ако тръгнем в тази посока и се окаже, че сме
грешили, ако Мика разбере, че пак сме се издънили, краят на
сделката ми с него ще е най-малкото зло. Следващото му
наказание може да ми е последното.
Брайс изтръпна.
Хънт се пресегна да докосне коляното ѝ въпреки протестите
на цялото си тяло.
– Тази история със синта е ужасяваща. Никога… Никога не
съм виждал такова нещо. – Това променяше всичко. Всичко.
Дори не знаеше откъде да започне с този случай. Трябваше да
се обади на няколко места. Задължително. – Но за да намерим
убиеца и Рога и за да имаме бъдеще заедно след това – защото
трябваше да имат бъдеще заедно и той щеше да направи всичко
по силите си да им го осигури, – трябва да подходим умно. –
Кимна към видеофайла. – Прати ми го. Ще го прехвърля в
криптирания ни сървър, за да го погледне Вик. Да видим тя
какво ще открие за тези експерименти.
Брайс огледа лицето му. Откритото ѝ изражение едва не го
накара да коленичи пред нея. Хънт зачака да му се опълчи, да
се възпротиви. Да го нарече идиот.
Но тя каза само:
– Добре.
Въздъхна тежко и се отпусна назад върху възглавниците на
дивана.
Беше толкова красива в този момент, че той едва се сдържа
да не я докосне. И още повече, когато го попита тихо:
– Какво бъдеще си представяш за нас, Аталар?
Не трепна от изпитателния ѝ поглед.
– Хубаво – отвърна ѝ също толкова тихо.
Тя не го попита как биха го постигнали. Как би го постигнал
той. Какво трябваше да направи.
Вместо това устните ѝ се извиха в усмивка.
– Звучи добре.
Погледите им се сключиха за един дълъг момент, за цяла
вечност.
И въпреки ужаса, който току-що бяха изгледали, и онези,
които дебнеха в света извън апартамента ѝ, Хънт пророни:
– Така ли?
– Да. – Пръстите ѝ се заиграха с един кичур от косата ѝ. – Ти
ме целуна в кабинета на медвещицата.
Още тогава знаеше, че не бива, че е повече от глупаво, но я
попита:
– Е, и?
– От сърце ли го направи?
– Да. – Никога не беше казвал по-голяма истина. – Това
притеснява ли те?
Пулсът му така запрепуска, че почти го накара да забрави за
болката в гърба.
– Знаеш отговора, Аталар.
– Искаш ли да го направя пак?
Проклятие, гласът му беше спаднал поне с една октава.
Тя го гледаше с бистри, блестящи очи. Изпълнени със
смелост, надежда и всичко останало, което винаги го караше да
забрави околния свят в нейно присъствие.
– Искам аз да го направя. – И добави: – Стига да си съгласен.
Да, да и пак да. Усмихна ѝ се лекичко.
– Покажи какво можеш, Куинлан.
Тя се засмя тихо и вдигна лице към неговото. Хънт не посмя
дори да вдиша твърде дълбоко, за да не я уплаши. Сиринкс,
очевидно схванал намека, тръгна към клетката си.
Брайс вдигна разтреперани ръце към косата му, отметна един
кичур и прокара пръсти по ореола му.
Той ги хвана.
– Какво става тук? – пророни и неспособен да се стърпи,
долепи устни до ноктите ѝ с цвят на здрач.
Колко ли пъти си беше представял тези ръце върху себе си?
Как галят лицето му, плъзват се надолу по гърдите му,
обгръщат члена му.
Тя преглътна шумно и Хънт отново целуна пръстите ѝ.
– Това не биваше да се случва… между нас – прошепна Брайс.
– Знам – отвърна той и пак притисна устни към пръстите ѝ,
после нежно ги отвори, разкривайки сърцето на дланта ѝ.
Целуна и нея. – Но благодаря на Урд, че се случи.
Ръцете ѝ спряха да треперят. Преплетоха пръстите си.
– По дяволите, Куинлан, просто ме целуни.
И тя го целуна. В името на черния Ад, целуна го. Думите едва
бяха напуснали устата му, когато Брайс плъзна ръка по
челюстта му, уви я около тила му и придърпа устните му към
своите.
В мига, в който устните на Хънт срещнаха нейните, Брайс
избухна.
Не знаеше дали е от седмиците без секс, или заради самия
него, но нещо в нея се отприщи. Само така можеше да се
опише. Тя зарови ръце в косите му и впи уста в неговата.
Нямаше плахи, леки целувки. Не и за тях. Никога за тях.
Устата ѝ се отвори още при първия допир и езикът му нахлу
вътре, вкусвайки я със свиреп, безмилостен порив. Хънт
простена – и звукът я разпали още повече.
Тя се надигна на колене и вплете пръсти в меката му коса. Не
можеше да му се насити, да вкуси достатъчно от него – дъжд и
кедър, и сол, и първични светкавици. Ръцете му обхождаха
бедрата, бавно и стабилно, въпреки че устата му плячкосваше
нейната със свирепи дълбоки целувки.
Езиците им танцуваха един с друг. Брайс простена и той се
засмя мрачно, спускайки мазолеста ръка под изрязания гръб на
роклята ѝ, надолу по гръбнака ѝ. Тя се изви към допира му и
Хънт изтръгна уста от нейната.
Преди да успее да придърпа лицето му обратно към своето,
устните му намериха шията ѝ. Той зацелува кожата ѝ с
отворена уста, гризна закачливо чувствителното местенце под
едното ѝ ухо.
– Кажи ми какво искаш, Куинлан.
– Всичко.
Не изпитваше никакво съмнение. Нито капка.
Хънт прокара зъби по едната страна на врата ѝ и тя се задъха.
Цялото ѝ съзнание се съсредоточи върху това чувство.
– Всичко ли?
Тя плъзна ръка към предницата на панталона му. Към
внушителната твърдина, обтегнала плата. Урд да ѝ е на помощ.
Хвана члена му и той изсъска през зъби.
– Всичко, Аталар.
– Слава на шибаните богове – пророни до врата ѝ той и Брайс
се засмя.
Но смехът ѝ заглъхна, когато Хънт отново впи уста в нейната,
сякаш искаше да вкуси звука.
В новия им танц на езици, зъби и дъх ръцете му ловко
разкопчаха сутиена под роклята ѝ. Тя го яхна през скута,
търкайки се в прелестната съвършена изпъкналост под
панталона му. Роклята ѝ бързо се свлече до кръста ѝ, сутиенът
ѝ изчезна, и след миг вече устата и зъбите на Хънт се озоваха
върху едната ѝ гърда, смучеха, хапеха, целуваха и нищо, нищо,
нищо никога не ѝ бе доставяло такова удоволствие.
Не я интересуваше, че стене достатъчно силно да я чуят
демоните в Ямата. Хънт се прехвърли на другата ѝ гърда и
засмука зърното надълбоко в устата си. Тя притисна силно таза
си към неговия, докато в тялото ѝ вече се надигаше онази
жадувана вълна на кулминацията.
– Мамка му, Брайс – прошепна Хънт до гърдата ѝ.
Тя просто пъхна ръка под колана на панталона му. Неговата
обаче я хвана за китката. Спря я на милиметри от онова, което
от седмици копнееше да усети в ръцете си, в устата си, в тялото
си.–
Още не – изръмжа той, прокарвайки език по долната страна
на гърдата ѝ. Сякаш възнамеряваше тепърва да пирува с нея. –
Сега е мой ред.
Думите му предизвикаха късо съединение в разума ѝ. И
възраженията ѝ умряха, когато той плъзна ръка под роклята ѝ,
нагоре по бедрото ѝ. Все по-нагоре. Впи устни в шията ѝ точно
когато единият от пръстите му достигна дантелената предница
на бельото ѝ.
И изсъска, като го намери подгизнало, защото дантелата
далеч не прикриваше доказателството за това колко го
желаеше. Той спусна пръста си назад, после го върна обратно.
Спря го точно на онова местенце, където бедрата ѝ се
събираха. Притисна го леко през ефирната материя и от
гърлото на Брайс се изтръгна стон.
Усети го как се усмихва до шията ѝ. Палецът му зарисува
бавни кръгове, всеки следващ все по-мъчително сластен.
– Хънт…
Самата тя не знаеше дали изрича името му като молба, или
като въпрос.
Той просто отмести бельото ѝ и я докосна директно с пръсти.
Брайс простена отново, а Хънт я загали с два пръста, толкова
леко, че я накара да стисне зъби. Облиза едната страна на
шията ѝ, играейки си безпощадно с нея, и прошепна до кожата
ѝ:
– Дали си толкова неустоима на вкус, колкото на пипане,
Брайс?
– Моля те, разбери веднага – промълви задъхано тя.
Смехът му отекна в тялото ѝ, но пръстите му не спряха
лежерното си изучаване.
– Още не, Куинлан.
Един от пръстите му намери входа ѝ и се задържа там,
обикаляйки го бавно.
– Направи го – заповяда тя.
Ако веднага не го почувстваше в себе си – пръстите му, онази
му работа, без значение, – сигурно щеше да го моли.
– Все да командваш – измърка до врата ѝ Хънт и пак превзе
устата ѝ.
А когато устните му обгърнаха нейните, отдръпвайки се
бързо, за да я подразнят, той пъхна пръста си надълбоко в нея.
И двамата простенаха.
– Мамка му, Брайс – повтори Хънт. – Мамка му.
Тя заклати бедра, отчаяна да го усети още по-надълбоко в
себе си, а той се подчини. Извади почти целия си пръст, добави
втори и ги вкара заедно в нея.
Брайс се огъна и впи нокти в гърдите му. Разбушуваното му
сърце заблъска по дланите ѝ. Тя зарови лице във врата му,
хапейки, лижейки, освирепяла за плътта му, а Хънт отново
тласна ръка в нея.
После прошепна в ухото ѝ:
– Ще те чукам, докато не забравиш проклетото си име.
Богове, да.
– Теб те чака същото – програчи му тя.
Екстазът затрептя в нея като първите акорди на дива,
необуздана песен и тя заязди ръката на Хънт. Свободната му
ръка обгърна едната страна на задника ѝ.
– Не мисли, че съм забравил тази прелест – промълви,
стисвайки за акцент. – Имам планове за това чудно дупе, Брайс.
Мръсни, мръсни планове.
Тя простена отново, докато пръстите му продължаваха да се
движат в нея, нагоре-надолу, нагоре-надолу.
– Свърши за мен, сладурче – измърка до гърдата ѝ,
погалвайки с език зърното ѝ в същия момент, когато единият
му пръст се изви в нея и уцели точно онази шибана точка.
И Брайс изпълни желанието му. Отметна глава назад с
неговото име на уста, остави всички задръжки и заязди още по-
поривисто ръката му, притиснала гърба му в облегалката на
дивана.
От гърлото му се надигна стон и тя го погълна с дълбока
целувка, докато всеки нерв в тялото ѝ избухваше в божествена
звездна светлина.
Накрая остана само дишането им, и той – тялото му, мирисът
му, силата му.
Когато светлината започна да избледнява, тя отвори очи и го
завари с отметната назад глава и оголени зъби.
Не от удоволствие. От болка.
Беше притиснала ранения му гръб твърде силно към
възглавниците на дивана.
Ужасът я обля като ледена вода и охлади горещината във
вените ѝ.
– О, богове. Много съжалявам…
Той открехна очи. Стонът, който бе издал, докато тя
свършваше, беше от болка, но в самозабравата си тя дори не
беше забелязала…
– Много ли те заболя? – попита, надигайки се от скута му, и
посегна да извади пръстите му, все още загнездени надълбоко в
нея.
Той хвана китката ѝ със свободната си ръка.
– Ще оцелея. – Очите му притъмняха, загледани в голите ѝ
гърди, едва на сантиметри от устата му. Роклята ѝ, смъкната до
средата на тялото ѝ. – Имам какво да ме разсейва – пророни и
се наведе към щръкналото ѝ зърно.
Или поне опита. По лицето му пробяга измъчена гримаса.
– В името на черния Ад, Хънт – излая тя и се изтръгна от
хватката му, изниза се от пръстите му и едва не се прекатури от
скута му.
Той дори не ѝ се съпротивява, когато го сграбчи за рамото и
погледна гърба му.
Превръзките му бяха просмукани с прясна кръв.
– Къде ти е умът? – изкрещя му тя, оглеждайки се наоколо за
нещо, с което да притисне раните му, за да спре кървенето. –
Защо не ми каза?
– Както ти обичаш да казваш – отвърна ѝ задъхано, леко
разтреперан, – тялото си е мое, аз определям какво е способно
да понесе.
Тя овладя внезапното си желание да го удуши с голи ръце и
грабна телефона си.
– Ще извикам медвещица.
Той пак я хвана за китката.
– С теб не сме приключили.
– О, приключихме, и още как – кипна тя. – Няма да правим
секс, докато от гърба ти шурти кръв като от фонтан.
Леко пресилено, но все пак.
Очите му още тъмнееха – горяха. Затова Брайс го сръчка в
гърба, на петнайсетина сантиметра под раните. Той се преви от
болка – достатъчно доказателство в полза на нейния аргумент.
Брайс нагласи бельото си, нахлузи роклята обратно върху
гърдите си и набра номера на обществената медвещерска
служба.
Медвещицата дойде и си тръгна след час. Раните на Хънт
били в добро състояние, обяви за главозамайващо облекчение
на Брайс.
Тогава Хънт прояви дързостта да попита дали можел да прави
секс.
Вещицата беше така любезна да не се разсмее.
– Бих казала, че когато се почувствате готов да летите отново,
тогава ще е безопасно и да практикувате секс. – Тя кимна към
облегалката на дивана и кървавите петна върху възглавницата,
които можеха да се изчистят само със заклинание. – Съветвам
ви да отложите… начинанието, довело до тазвечершната
травма, за момента, когато крилете ви заздравеят.
Хънт като че ли се канеше да оспори препоръката ѝ, но Брайс
побърза да я изпрати от апартамента. А после го заведе в
леглото му. Колкото и да се перчеше, той залиташе на всяка
крачка. И почти се срути върху матрака. Отговори на няколко
съобщения на телефона си и заспа, преди Брайс да изгаси
лампата.
Брайс спа дълбоко в собственото си легло въпреки всичко,
което беше научила и видяла за синта.
Но се събуди в три. С ясното съзнание какво трябва да
направи.
Изпрати имейл с искането си и въпреки късния час получи
отговор до двайсетина минути: първо трябвало да одобрят
молбата ѝ от 33-ти. Тя се намръщи. Нямаше време за това.
Излезе на пръсти от стаята си. Вратата на Хънт беше
затворена и вътре не светеше. Дори не я усети, когато се
измъкна тихо от апартамента.
И тръгна към предишния.
Не беше стъпвала в този квартал от две години.
Но като свърна зад ъгъла и зърна проблясващите светлини и
тълпите от ужасени хора, веднага разбра.
Разбра коя сграда гори.
Явно някой беше забелязал, че е влязла в профила на Даника.
Или пък наблюдаваше нейната електронна поща – и беше
прочел съобщението, което изпрати до домоуправителя на
сградата. И беше решил да действа бързо, преди тя да успее да
се разтърси из апартамента за пропуснати улики, оставени от
Даника.
А сигурно имаше такива. Приятелката ѝ беше достатъчно
умна да не събере всичките си открития на едно място.
Уплашени, плачещи хора – някогашните ѝ съседи – се бяха
струпали на улицата, прегръщаха се и гледаха с недоумение
пожара. Пламъци обгръщаха всички прозорци.
Тя беше виновна за това – заради нея домовете на тези хора
изгаряха пред очите им. Гърдите ѝ се стегнаха толкова
болезнено, че почти не се отпуснаха дори когато дочу една
водна нимфа да обявява на пожарникарския си отряд, че
всички обитатели на сградата са в безопасност.
Тя им беше причинила това.
Но поне пожарът доказваше, че се доближават до важни
отговори. Търси там, където боли най-много, беше я
посъветвала Змийската кралица още преди седмици. Брайс си
беше помислила, че говори за нейната болка. Но може би
метаморфката бе визирала убиеца.
А явно разкривайки истината за синта… Брайс го беше
ударила там, където боли.
Почти се прибираше, когато телефонът ѝ извибрира. Тя го
извади от набързо поправеното си яке – белият опал в джоба
издрънча по екрана му, – готова за яда на Хънт.
Но съобщението се оказа от Тарион.
В момента на реката се осъществява сделка. Едно корабче
подава сигнали. Малко след Черното пристанище. Ако дойдеш
до пет минути, ще те заведа достатъчно близо да видиш.
Тя стисна белия опал в юмрук и написа: Сделка със синт?
Тарион отговори: Не, със захарен памук.
Брайс врътна очи. Идвам до три минути.
И хукна. Не се обади на Хънт. Нито на Рун.
Знаеше какво ще кажат и двамата. Не отивай без мен, Брайс.
Изчакай ме.
Но тя нямаше време за губене.
65
Брайс стискаше Тарион през корема толкова силно, че се
чудеше как диша. Речното течение полюшваше джета под тях.
Само смътните светлинки, минаващи от време на време под
тъмната водна повърхност, ѝ напомняха, че има други същества
наоколо.
Поуплаши се, когато мерът пристигна на кея с матовочерния
джет. Избирай: това или плуване, Хубави крачета, информира
я той.
Тя избра джета, но през последните пет минути съжаляваше.
– Там – посочи мерът, угасявайки и бездруго тихия двигател.
Сигурно Речната кралица използваше такива джетове за
секретни операции. Или пък този си беше за лично ползване на
капитана на разузнавателната ѝ служба.
Брайс видя малкото корабче с бръмчащ на празен ход
двигател. Заради речните мъгли шепата му първосвети
приличаха на полюшващи се мъждукащи сфери.
– Преброявам шестима – отбеляза Тарион.
Тя се взря в сумрака.
– Оттук не виждам какви са. Хуманоиди?
Тялото на Тарион завибрира и джетът заплава бавно напред,
носен от течение, което мерът образуваше.
– Готин номер – изшушука Брайс.
– Винаги впечатлява дамите – отвърна тихо той.
Брайс сдържа смеха си, защото наближаваха корабчето.
– Наведи се да не ни видят.
– Знам как да остана незабелязан, Хубави крачета.
Въпреки това ѝ се подчини.
Хората на корабчето бяха закачулени заради лекия дъждец,
но ако джетът се доближеше още малко…
– Това е Змийската кралица – прошепна Брайс. Никой друг в
града не би имал дързостта да облече толкова нелеп лилав
дъждобран. – Лъжлива кучка. Каза, че не се занимавала със
синт.
– Не се учудвам – изръмжа Тарион. – Винаги има пръст в нещо
нелегално.
– Да, но дали купува или продава?
– Има само един начин да разберем.
Приближиха се още. От това разстояние видяха змийските
очи, изрисувани върху корабчето. И сандъците, подредени в
задната му част…
– Продава – заяви Тарион и кимна с брадичка към високата
фигура пред Змийската кралица. Говореха разпалено с някого
от другите. – Това са купувачите. – После кимна и към фигурата
в сянка, спореща с високия. – Сигурно преговарят за цената.
Змийската кралица пласираше синт. Наистина ли е била тя
през цялото това време? Дали тя стоеше зад смъртта на Даника
и глутницата, въпреки алибито си? Или просто се беше
докопала до наркотика след изтичането му на улицата?
Спорещият купувач поклати ядосано глава. Партньорът му
обаче явно пренебрегна мнението му и хвърли тъмен сак на
Змийската кралица. Тя надникна вътре и извади нещо. В
мъглата проблесна злато.
– Това са доста пари – изшушука Тарион. – Сигурно колкото за
целия товар.
– Можеш ли да ни приближиш достатъчно, че да ги чуваме?
Мерът кимна и пак се понесоха по водата. Корабчето вече се
извисяваше над тях, но вниманието на всички на борда му беше
съсредоточено върху сделката, а не върху сенките наоколо.
Змийската кралица тъкмо казваше:
– Смятам, че ще е достатъчно за целите ви.
Брайс знаеше, че трябва веднага да се обади на Хънт и Рун, за
да доведат всички легионери и цялата Помощна гвардия, преди
още синт да плъзне по улиците или да се озове в грешните
ръце. В тези на фанатици като Филип Бригс.
Извади телефона от джоба на якето си и натисна едно копче,
за да не светне екранът. После включи камерата. Направи
няколко снимки на корабчето, Змийската кралица и високата
тъмна фигура пред нея. Човек, метаморф или елф – не се
виждаше заради якето и качулката му.
Брайс отвори телефонния указател, готова да набере номера
на Хънт.
Змийската кралица каза на купувачите:
– Това май е началото на едно прекрасно приятелство, не мис-
лиш ли?
Най-високият не отговори. Просто се обърна сковано към
придружителите си с осезаема неприязън. Първосветите най-
сетне огряха лицето под качулката.
– Дявол да го вземе – прошепна Тарион.
Всяка мисъл напусна главата на Брайс.
В цялото ѝ тяло остана единствено грохотна тишина, когато
светлината разкри ясно лицето на Хънт.
66
Брайс нямаше представа как се е озовала на корабчето. Какво
е казала на Тарион, за да го убеди да я закара до него. Как се е
качила от джета на борда му.
Но се беше случило бързо. Толкова бързо, че Хънт беше
направил едва три крачки, преди Брайс да се изправи насреща
му, мокра до кости и готова да повърне.
Изщракаха предпазители на пистолети, насочени към нея. Тя
не ги виждаше.
Виждаше единствено Хънт, който се завъртя към нея с
изцъклени очи.
Съвсем естествено, не го беше разпознала от разстояние. Все
пак нямаше криле. Но мощното му телосложение, височината
му, ъгълът, под който държеше главата си…
Партньорът му, който хвърли сака с парите, беше Виктория.
Джъстиниън излезе от сенките. Крилете му бяха боядисани в
черно, за да не се виждат в нощта.
Брайс смътно чу как Тарион заявява на Змийската кралица,
че е арестувана от името на Речната кралица. Как Змийската
кралица се изсмива.
Съвсем ясно чу обаче как Хънт проронва:
– Брайс…
– Какво се случва тук, мамка му? – прошепна тя. Дъждът
брулеше лицето ѝ. Не чуваше нищо, не можеше да диша, да
мисли. Повтори с пресекващ глас: – Хънт, какво се случва тук,
мамка му?
– Точно това, което виждаш – отговори студен, дълбок глас
иззад нея.
Мика изникна от мъглите като буря от бели криле и кацна на
борда, придружен от Исая, Наоми и още шестима ангели,
всичките въоръжени до зъби и облечени в черните бойни
костюми на легиона. Но никой от тях не се опита да обезвреди
Змийската кралица и съучастниците ѝ.
Не. Всички се обърнаха към Хънт и неговите спътници. И
насочиха пистолетите си към тях.
Хънт погледна губернатора – после и Змийската кралица.
– Шибана кучка – изръмжа тихо.
Змийската кралица се изкикоти и каза на Мика:
– Длъжник си ми, губернаторе.
Мика кимна утвърдително.
Виктория изсъска насреща ѝ, сбърчвайки ореола през челото
си:–
Устроила си ни капан.
Змийската кралица скръсти ръце.
– Знаех си, че ще си струва да проверя кой ще дойде да души
наоколо, когато плъзне слух, че съм се докопала до толкова
ценен товар. – Тя махна към сандъците със синт. После изгледа
Хънт с отровна усмивка. – Надявам се да си ти, Умбра Мортис.
Сърцето на Брайс щеше да изскочи от гърдите ѝ.
– Какви ги говориш?
Хънт се завъртя към нея. Ярките прожектори осветиха
мрачното му изражение.
– Не трябваше да става така, Брайс. Да, планът беше такъв в
началото, но като видях онова видео тази вечер, опитах да ги
спра. Те обаче не искаха да ме чуят…
– Тези тримцата си въобразяваха, че синтът ще е лесен начин
да си върнат отнетото – обясни Змийската кралица. След злобна
пауза добави: – Силата да свалят от власт господарите си.
Светът се разлюля под краката ѝ. Брайс пророни:
– Не ти вярвам.
Но болката, която пробяга през очите на Хънт, ѝ подсказа, че
сляпата ѝ наивна вяра в чистото му сърце беше подрила
решимостта му.
– Вярно е – заяви ледено Мика. – Откакто преди няколко дни
научиха за синта, търсят начини да купят от него. И да
раздадат на съмишлениците си с бунтовнически възгледи. С
негова помощ да разрушат ограничаващата магия в ореолите си
и да довършат започнатото от Шахар на връх Хермон. – Той
кимна към Змийската кралица. – Тя беше така любезна да ми
съобщи за плана им, след като Джъстиниън опитал да вербува
една ванирка под нейно… влияние.
Брайс поклати глава. Трепереше толкова силно, че Тарион я
хвана през кръста.
– Казах ти, че ще разбера каква е цената ти, Аталар – обади се
Змийската кралица.
Брайс заплака. Мразеше всяка сълза, всеки трепет, глупавия
си недостигащ дъх. Мразеше болката в очите на Хънт, който я
погледна право в очите и каза:
– Съжалявам.
Брайс просто попита:
– Преди дни?
Мълчание.
– Знаел си за синта още преди дни?
Сърцето ѝ – глупавото ѝ сърце се пропукваше, пропукваше,
пропукваше…
Хънт каза:
– Мика ми възложи да убия трима наркобарони. Те ми изпяха,
че преди две години малко количество синт изтекло на улицата
от лабораторията на „Реднър“. Бързо се изчерпало. Прекалено
бързо. Казаха ми, че след двегодишни опити да пресъздадат
формулата някой най-накрая успял и вече произвеждали
дрогата, която можела да увеличи силата ни. Не мислех, че
това има нещо общо със случая. До снощи. Нямах представа до
какво води употребата му, докато не видях записа от
експериментите.
– Как… – Думата прониза трополенето на дъжда. – Как е
стигнал до улицата?
Хънт поклати глава.
– Няма значение.
Мика обяви безизразно:
– Даника Фендир.
Брайс отстъпи назад, към Тарион.
– Невъзможно.
Хънт обясни със съкрушителна угриженост:
– Даника го е продала, Брайс. Затова са я видели на онази
лодка с цял сандък. Досетих се преди около седмица.
Откраднала е формулата, продала е онова количество и…
Той се спря.
– И какво? – процеди Брайс. – И какво, Хънт?
– Даника го е употребявала. Била е пристрастена към синта.
Брайс щеше да повърне.
– Даника не е такава. Не би направила никое от тези неща.
Хънт поклати глава.
– Но ги е направила, Брайс.
– Не.
Мика не ги прекъсна, затова Хънт продължи:
– Виж доказателствата. – Гласът му режеше като нож. – Виж
последните съобщения помежду ви. Ако съдим по наркотиците,
които открихме в кръвта ти онази нощ, редовно сте посягали
към подобни гадости. Колко му е да опита нов вид дрога? И то
такава, която дори в малки дози действа по-силно от другите.
Която може да успокои нервите ѝ след дълъг ден, след като
Сабин за пореден път ѝ е трила сол на главата. Която ѝ е
помагала да си се представи като прим на вълците, даже ѝ е
давала такава сила, докато е чакала да направи Скока заедно с
теб.
– Не!
Гласът му пресекна.
– Използвала го е, Брайс. Всички улики сочат, че тя е убила
двамата студенти в нощта, когато е откраднат Рогът. Видели са
я да го взима, а тя ги е догонила и ги е разкъсала.
Брайс си спомни колко бледа беше Даника, когато ѝ каза за
убитите студенти. Спомни си измъчения поглед в очите ѝ.
– Не е вярно.
Хънт отново поклати глава. Сякаш му се искаше да прогони
фактите, знанието.
– Наркобароните, които убих, казаха, че хората им
забелязвали Даника из Месарския пазар. Говорила за синта.
Затова е познавала и Максимус Терциан; той е бил пристрастен
като нея. Приятелката му не е знаела.
– Не!
Хънт погледна към Мика.
– Няма да те карам да чакаш повече.
Той протегна китки. За да му сложат белезници. И в ръцете
на Исая наистина проблеснаха масивни окови от
неутрализиращия магията горсиански камък.
Архангелът подкани:
– Няма ли да ѝ кажеш останалото?
Хънт застина.
– Не е необходимо. Да вървим.
– Какво да ми кажеш – прошепна Брайс.
Тарион стисна предупредително раменете ѝ.
– Че вече знае истината за убийството на Даника – отвърна
равнодушно архангелът.
Звучеше почти отегчено, сякаш беше обсъждал темата
хиляда пъти, в хиляда варианта. Сякаш отдавна се беше
досетил.
Брайс погледна Хънт и прочете всичко в очите му. И заклати
глава.
– Не – проплака.
Хънт обясни:
– Даника е взела от синта в нощта, когато е умряла.
Предозирала е. И дрогата я е побъркала. Изтребила е
собствената си глутница. А накрая е убила и себе си.
Само хватката на Тарион я държеше на крака.
– Не, не, не…
Хънт продължи:
– Затова на аудиозаписа от камерата не се чуваше убиецът,
Брайс.
– Тя се молеше за живота си…
– Молела е себе си да спре – каза Хънт. – Ръмженето на
записа е било от нея.
Даника. Даника беше убила глутницата. Торн. Конър.
А накрая беше разкъсала и себе си.
– Но Рогът…
– Явно го е откраднала просто за да дразни Сабин. И го е
продала на черния пазар. Не е имал нищо общо. Всичко е било
заради синта.
Мика се намеси:
– От сигурен източник знам, че Даника е откраднала записи
на опитите със синт от лабораторията на „Реднър“.
– Но кристалосът…
– Страничен ефект от употребата на синт в прекалено големи
дози – обясни Мика. – Внезапният прилив на мощна магия,
който носи, е придружен от способност за отваряне на портали
благодарение на обсидиановата сол в състава му. Даника е
призовала кристалоса, без да иска. Черната сол в синта има
нещо като свое съзнание. Дозата ѝ във формулата на синта
съвпада с адското число на кристалоса. При употреба на големи
количества от дрогата силата на солта поема контрола и
самостоятелно призовава кристалоси. Затова напоследък се
срещат толкова често; защото наркотикът вече се пласира на
улицата и се предозира. Както сама се досети, тези демони се
хранят с жизненоважни органи и изхвърлят телата в
канализацията, откъдето попадат в реката. Двете последни
жертви, прислужницата и стражът от храма, са нещастно
следствие от нечия злоупотреба със синт.
На борда на корабчето пак се спусна мълчание. И Брайс пак
се обърна към Хънт.
– Знаел си.
Той задържа погледа ѝ.
– Съжалявам.
Гласът ѝ се надигна до писък:
– Знаел си!
Хънт скочи към нея – но успя да направи само крачка.
В мрака проблесна пистолет. Някой опря дулото в главата му,
спирайки го на място.
Брайс познаваше това оръжие. Гравираните върху черния
метал сребърни криле.
– Мръднеш ли, ангелче, умираш.
Хънт вдигна ръце. Но очите му не напуснаха тези на Брайс
дори когато Фурия Акстър излезе от сенките зад сандъците със
синт.
Брайс не я попита как е дошла, без дори Мика да я усети,
нито откъде е разбрала за сделката. Фурия Акстър беше като
течна нощ – прочула се беше с фантастичното си умение да
узнава всички тайни по света.
Фурия заобиколи Хънт, пристъпвайки назад към Брайс.
Прибра пистолета в кобура на бедрото си – прилепналият ѝ
черен костюм лъщеше под дъжда, а от дългата до брадичката ѝ
черна коса се стичаше вода – и каза на Змийската кралица:
– Изчезни от погледа ми.
Змийската кралица се усмихна лукаво.
– На моя борд си.
– Тогава се скрий някъде, където да не ти виждам лицето.
Брайс нямаше сили дори да се смае от факта, че Змийската
кралица се подчини на заповедта ѝ.
Можеше единствено да се взира в Хънт.
– Знаел си – повтори.
Хънт се взираше в очите ѝ.
– Не исках да страдаш. Не исках да знаеш, че…
– Знаел си, знаел си, знаел си! – Беше разгадал загадката и
почти цяла седмица си беше мълчал. Беше я оставил да
разправя колко е обичала приятелката си, колко страхотна е
била Даника, и я беше накарал да се върти в кръг. – Всичките
ти приказки, че било загуба на време да проучвам случая със
синта… – Едва изричаше думите през бучката в гърлото си. –
Всичко е било, защото вече си знаел истината. Защото си ме
лъгал. – Тя посочи гневно сандъците с наркотика. – Защото си
научил истината и си решил да задържиш синта за себе си? А
когато изяви желание да помогнеш на медвещицата с
противосредството… И това си направил заради себе си. И
защо? За да въстанеш отново?
Хънт падна на колене, сякаш щеше да я моли за прошка.
– В началото – да, но само заради слуховете за силата на
синта. Тази вечер обаче, като видях записа, който ти си
намерила, реших да се оттегля от сделката. Осъзнах, че не е
редно. Дори да имаме противосредство, синтът е прекалено
опасен. Осъзнах, че съм тръгнал в грешна посока. Но ти,
Брайс… Ти си единствената посока, в която искам да се
устремя. Искам ти да си моят живот. Моят път. – Той посочи
към Джъстиниън и Виктория, които го наблюдаваха с каменни
изражения и белезници на ръцете. – Писах им, че всичко
отпада, но те се паникьосали, свързали се със Змийската
кралица и настояли сделката да се състои още тази вечер.
Кълна ти се, че дойдох само за да ги спра, да сложа край на
всичко това, преди да е станало бедствие. Никога не бих…
Тя извади белия опал от джоба си и го хвърли по него.
Уцели го по главата с такава сила, че от слепоочието му
текна кръв. Сякаш ореолът му прокърви.
– Не искам да те виждам повече – прошепна тя, докато Хънт
се взираше недоумяващо в окървавения опал на палубата.
– Така и ще бъде – каза Мика.
Исая пристъпи напред. Оковите от горсиански камък
проблясваха като аметистов огън. Същите като тези около
китките на Виктория и Джъстиниън.
Брайс трепереше неудържимо, отпускайки се назад върху
Тарион. Фурия излъчваше тиха мощ до нея.
– Брайс, съжалявам – каза Хънт, докато Исая му слагаше
мрачно оковите. – Не можех да понеса мисълта, че ти ще…
– Достатъчно – прекъсна го Фурия. – Каза и направи
достатъчно. – Тя погледна Мика. – Брайс приключи с вас. С
всички вас. – Задърпа я към джета си, който се полюшваше до
този на Тарион. Мерът тръгна след тях, пазейки гърбовете им. –
Ако пак я доближиш, губернаторе, ще навестя и теб.
Брайс дори не забеляза как я спускат до джета. Как Фурия се
качва пред нея и запалва двигателя. Как Тарион се качва на
своя и тръгва след тях, за да ги изпрати невредими до брега.
– Брайс – подхвана пак Хънт, когато тя обви ръце около
тънката талия на Фурия. – Сърцето ти вече беше разбито и не
исках да…
Тя не погледна назад към него, докато вятърът брулеше
косите ѝ. Джетът се изстреля през дъждовния мрак.
– БРАЙС! – изрева Хънт.
Брайс не погледна назад.
67
Рун я чакаше във фоайето на сградата ѝ, когато Фурия я остави
отпред. Тарион се раздели с тях на пристанището, за да
помогне с извозването на конфискувания синт, а Фурия си
тръгна толкова бързо, че по всяка вероятност отиваше да се
увери, че Змийската кралица няма да офейка с някой сандък.
Рун мълчеше, докато се возеха в асансьора.
Но Фурия несъмнено му беше казала. Извикала го беше тук.
Приятелката ѝ си пишеше с някого по пътя от пристанището
насам. И Брайс видя Флин и Деклан на пост върху покривите на
две от съседните сгради, въоръжени с далекобойни пушки.
Брат ѝ не проговори, докато не влязоха в апартамента.
Мястото ѝ се стори тъмно, пусто и чуждо. Всички дрехи и вещи
на Хънт бяха като отровни змии, готови за атака. Кървавото
петно на дивана я порази най-тежко.
Успя да стигне едва до половината на всекидневната, преди
да повърне на килима.
Рун мигновено я обгърна с ръце и сенки.
Брайс усещаше воплите си, чуваше ги, но бяха далечни.
Целият свят беше далечен. Рун я вдигна, пренесе я до дивана и
я остави възможно най-далеч от мястото, където се беше отдала
напълно на Хънт. Брат ѝ не каза нищо за кървавото петно и
остатъчния мирис.
Не беше истина. Не можеше да е истина.
Просто наркоманки. Това беше намекнал Хънт. Че двете с
Даника са били просто две наркоманки, пушещи и смъркащи
всичко, до което можеха да се докопат.
Но не беше така. Никога. Постъпваха глупаво, но само за
забавление, за разпускане на нервите, не за нещо толкова
мрачно…
Трепереше толкова силно, че очакваше костите ѝ всеки
момент да се изпочупят.
Рун я хвана по-здраво, сякаш се опитваше да я задържи цяла.
Хънт явно беше усетил, че тя се доближава до истината,
когато му показа видеофайловете с експериментите. Затова ѝ
беше завъртял главата с измишльотини за двама им, за
бъдещето им заедно; отвлякъл ѝ беше вниманието с устата и
ръцете си. А после, като един от триариите, беше получил
сигнал от някогашния ѝ домоуправител за искането ѝ да посети
бившия си апартамент, и се беше измъкнал, оставяйки я да си
мисли, че спи в стаята за гости. Пожарът вероятно беше
пламнал от светкавица.
Онази водна нимфа беше казала, че нямало жертви – дали
Хънт все пак не бе проявил милост, задействайки
противопожарните аларми, за да предупреди обитателите на
сградата? Искаше ѝ се да вярва в това.
Но след като беше изпепелил всички доказателства в
някогашния ѝ апартамент, беше отишъл на среща със
Змийската кралица, за да си откупи необходимото за
планирания бунт. Не му вярваше, че искал да се откаже от
сделката. Нито за миг. Отлично знаеше какво наказание го
чака. Би казал всичко, за да се защити.
Даника беше убила глутницата „Дяволи“. Беше убила Торн и
Конър. А накрая и себе си.
И сега блуждаеше в срам сред мавзолеите на Спящия град.
Страдаше. Заради Брайс.
Не беше вярно. Не можеше да е вярно.
Когато Фурия се върна след няколко часа, Брайс още се
взираше в една и съща точка на стената. Рун я остави и отиде в
кухнята.
Брайс все пак чу тихия им разговор.
– Аталар е в една от килиите под Комициума – каза Фурия.
– Мика не го е екзекутирал?
– Не. Джъстиниън и Виктория… Разпънал е ангела на
кръст, а таласъмката е наказал още по-гнусно.
– Мъртви ли са?
– По-лошо. Джъстиниън още кърви във фоайето на
Комициума. Дали са му нещо да забавят възстановяването на
тялото му. Ако има късмет, ще умре по-скоро.
– Ами таласъмката?
– Мика е изтръгнал съзнанието ѝ от тялото ѝ и го е наврял
в някаква стъкленица, която сложил под кръста на
Джъстиниън. Говорят, че щял да я изхвърли в падината
Мелиное, за да потъне чак до дъното на океана и да полудее
сама в мрака.
– Мамка му. Не можеш ли да направиш нещо?
– Обвинени са в измяна към Републиката. Хванати са да
съзаклятничат срещу нея. Нищо не мога да направя.
– Но Аталар не е разпнат заедно с Джъстиниън?
– Мисля, че Мика му е измислил друго наказание. Още по-
страшно.
– Нима има по-страшно от мъките, които е предвидил за
другите двама?
Дълга смразяваща пауза.
– Има, Рун Данаан.
Брайс позволи на думите им да я облеят като вълна. И
продължи да седи на дивана, вперила празен поглед в тъмния
екран на телевизора. В черната пропаст в себе си.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
ПРОЛОМЪТ
68
Незнайно защо Хънт беше очаквал каменна тъмница.
Странно, при положение че доста пъти беше слизал в
килиите под Комициума да оставя малкото врагове, които Мика
искаше живи, но някак си беше представял залавянето си като
онова в Пангера: мрачните, мръсни тъмници на астерите, почти
същите като онези в двореца на Сандриел.
Не очакваше да попадне в бяла стая, чиито хромирани
решетки жужаха от магия, неутрализираща неговата. Екранът
на отсрещната стена на коридора предаваше на живо от
атриума на Комициума: тялото, заковано за железния кръст в
центъра му, и стъклената кутия в основата му, покрита с капки
кръв.
Джъстиниън още стенеше от време на време; пръстите на
краката и ръцете му потрепваха, докато се задушаваше бавно и
тялото му напразно се опитваше да излекува измъчените му
дробове. Крилете му вече бяха отсечени. И оставени на
мрамора под него.
Виктория, чието невидимо съзнание беше затворено в
стъкленицата, бе принудена да гледа мъките му. Да гледа как
кръвта на Джъстиниън се стича по капака на малкия ѝ затвор.
Хънт седеше на твърдия нар и проследяваше всяка секунда от
изтезанията им. Чу писъците на Виктория, докато Мика я
изтръгваше от тялото, в което бе живяла толкова дълго. Видя
как Джъстиниън се съпротивява, докато слагаха разбитото му
тяло върху кръста, докато го приковаваха с железните гвоздеи.
Не откъсна поглед от екрана дори когато вдигнаха кръста и той
закрещя от болка.
В коридора се отвори врата. Хънт не стана от нара, за да
провери кой идва. Раната на слепоочието му беше зараснала, но
не беше измил кръвта, засъхнала по бузата и челюстта му.
Стъпките по коридора бяха равномерни, спокойни. Исая.
Старият му приятел спря пред решетките.
– Защо?
По красивото му лице вече го нямаше познатия чар,
обичайната топлина. Само гняв, умора и страх.
Макар и да съзнаваше колко камери го следят, Хънт отвърна:
– Защото това трябва да има край.
– Краят ще дойде със смъртта ти. Със смъртта на всеки,
когото обичаме. – Исая посочи екрана зад себе си,
обезобразеното тяло на Джъстиниън и обляната в кръв
стъкленица на Виктория. – Това кара ли те да се чувстваш на
правилен път, Хънт? Струваше ли си?
Тъкмо си лягаше, когато получи съобщение от Джъстиниън,
че сделката ще се състои същата вечер, и веднага осъзна, че не
си струва. Дори при наличието на противосредството от
медвещицата. Не и след последните седмици с Брайс. И след
случилото се на дивана. Въпреки това Хънт отговори с
истината, която още важеше с пълна сила:
– Нищо не се е променило от битката при връх Хермон, Исая.
Не и към добро.
– Откога тримата планирате тази глупост?
– Откакто убих онези наркобарони. Откакто ми казаха за
синта и какво можел да прави. И каква сила давал на Даника
Фендир, когато го приемала в нормални дози. Решихме, че е
време да сложим край на шибаните сделки с Мика. На играта
му смърт за смърт. Решихме да убиваме само когото ние
изберем.
Знаеха, че има само едно място, откъдето могат да си набавят
синт. Преди няколко дни Хънт посети Змийската кралица в
бърлогата ѝ с всевъзможни отрови и ѝ каза какво иска. Вик
щеше да осигури заплащането, защото от векове събираше
заплатите си.
Не му беше хрумнало, че змията е в малкия джоб на
архангела. Или си търси начин да влезе там.
Исая поклати глава.
– И си мислеше, че ти… ти и Вик, и Джъстиниън, и другите
идиоти, които биха ви последвали, ще вземете синта и какво?
Ще убиете Мика? Сандриел? Всички архангели?
– Такъв беше планът.
И възнамеряваха да го изпълнят на Върховната среща. След
това щяха да се върнат в Пангера. Във Вечния град. И да
довършат започнатото преди толкова много време.
– Ами ако не успеехте да овладеете синта? Ако вземехте
твърде големи дози и се разкъсахте един друг на парчета?
– Опитвах се да ни осигуря противосредство. – Хънт сви
рамене. – Но вече направих пълни самопризнания, така че ми
спести разпита.
Исая удари решетките. През коридора профуча вятър.
– Не можа просто да се примириш, да служиш вярно, да се
докажеш достоен и…
– Опитах да спра всичко, дявол да го вземе. Качих се на онзи
кораб, защото осъзнах, че… – Той поклати глава. – Вече няма
значение. Но все пак опитах. Видях на онзи запис какво може
да причини синтът, и се уверих, че дори при наличието на
противосредство е твърде опасен. Джъстиниън и Вик обаче не
искаха да се откажат. Когато Вик даде златото на Змийската
кралица, вече бях решил да не участвам.
Исая поклати отвратено глава.
Хънт изсъска:
– Ти може и да си приел юздите, но аз никога няма да ги
приема.
– Не ги приемам – изсъска и Исая. – Но имам причина да се
трудя за свободата си, Хънт. – Очите му просветнаха. – Мислех,
че и ти имаш.
Коремът му се сви.
– Брайс няма нищо общо с това.
– Напротив. Разби ѝ проклетото сърце пред всички. Съвсем
очевидно беше, че дори не е подозирала.
Хънт изтръпна и гърдите му се стегнаха болезнено.
– Мика няма да погне нея, за да…
– Не. За твое щастие, не. Няма да я разпъне на кръст, за да те
накаже. Но не си въобразявай наивно, че тази мисъл не му е
минала през главата.
Хънт не сдържа трепета си на облекчение.
Исая продължи:
– Мика знае, че си опитал да спреш сделката. Видя
съобщенията между двама ви с Джъстиниън. Затова те са в
атриума, а ти си тук.
– Какво ще прави с мен?
– Още не е решил. – Изражението му поомекна. – Дойдох да се
сбогуваме. В случай че не ни се отдаде друг шанс.
Хънт кимна. Беше се примирил със съдбата си. Щеше да
плати за неуспешния си опит. Отново.
Предпочиташе такъв край, отколкото бавната смърт на
душата му, докато отнемаше живот след живот за Мика.
– Предай ѝ, че съжалявам – пророни Хънт. – Моля те.
Въпреки мъките на Вик и Джъстиниън, въпреки жестокия
завършек, който очакваше него самия, нейното състояние го
терзаеше най-много. Сълзите, причинени от него.
Беше ѝ обещал бъдеще, а вместо това ѝ донесе болка,
отчаяние и тъга. Никога не се беше мразил повече.
Исая вдигна пръсти към решетките, сякаш искаше да се
пресегне към ръката на Хънт, но после ги спусна до тялото си.
– Добре.
– Минаха три дни – отбеляза Лехаба. – А губернаторът още не
е обявил какво смята да прави с Ати.
Брайс вдигна поглед от книгата, която четеше в
библиотеката.
– Изключи телевизора.
Лехаба не я послуша, вперила пламтящо лице в таблета – в
новинарския запис от фоайето на Комициума и вече гниещия
труп на разпнатия легионер от триариите, изцапаната със
засъхнала кръв стъкленица под него. Въпреки множеството
спекулации от страна на телевизионните говорители и
аналитиците Мика още не беше пуснал официално изявление
относно причината двама от най-добрите му воини да бъдат
така брутално екзекутирани. „Неуспешен преврат“, тръбяха
навсякъде. Но никой не споменаваше Хънт. Дали още е жив.
– Жив е – прошепна Лехаба. – Сигурна съм. Усещам го.
Брайс проследи с показалец един ред от книгата си. Вече за
десети път се опитваше да го прочете през двайсетте минути,
откакто куриерът донесе флаконче с противосредството от
медвещицата, извлякла отровата на кристалоса от крака ѝ.
Очевидно беше намерила начин веществото да работи в нейно
отсъствие. Но Брайс не се възхити от постижението ѝ.
Флакончето беше просто ням спомен за близостта им с Хънт
онзи ден.
Обмисляше дори да го изхвърли, но накрая реши да го
заключи в сейфа в кабинета на Джесиба, при
петнайсетсантиметровия златен патрон от Богоубиеца. Живот и
смърт, спасение и унищожение, затворени в обща гробница.
– Вайълет Капел съобщи по сутрешните новини, че сигурно
имало още бунтовници…
– Изключи таблета, Лехаба, или ще го хвърля в шибания
аквариум.
Острите ѝ думи разрязаха като с нож въздуха в библиотеката.
Шумолящите в клетките си същества застинаха. Дори Сиринкс
се разбуди от дрямката си.
Лехаба избледня до светлорозово.
– Сигурна ли си, че няма с какво да…
Брайс затвори книгата и тръгна към стълбите.
Не чу следващите думи на Лехаба заради жуженето на
интеркома. Работният ѝ ден се оказваше по-натоварен от
обичайното – цели шест клиенти дойдоха да ѝ губят времето с
въпроси за неща, които нямаше да купят. Ако ѝ се наложеше да
се занимава с още един кретен днес…
Погледна мониторите. И замръзна.
Есенния крал огледа галерията – изложбената зала, пълна с
безценни артефакти, вратата към кабинета на Джесиба и
прозореца му с изглед към основния етаж. Погледът му се
задържа върху прозореца толкова време, че Брайс се зачуди
дали не вижда през едностранното стъкло Богоубиеца, закачен
на стената зад бюрото на Джесиба. Дали не усеща
смъртоносното му присъствие и това на златния патрон в сейфа.
Очите му продължиха към желязната врата от дясната ѝ страна
и накрая… накрая стигнаха до Брайс.
Никога не беше идвал. Нито веднъж през всичките тези
години. Защо му беше да идва сега?
– Има камери навсякъде – обяви тя, без да става от стола си
зад бюрото. Мразеше мириса му на пепел и мускатово орехче,
защото я връщаше дванайсет години назад, към ридаещото
тринайсетгодишно момиченце при последната им среща. –
Казвам, в случай че си дошъл да откраднеш нещо.
Той игнорира подигравката ѝ и пъхна ръце в джобовете на
черните си дънки, продължавайки безмълвния оглед на
галерията. Баща ѝ беше прелестен. Висок, мускулест, с
невероятно красиво лице под дългата червена коса, чийто
нюанс и копринена гладкост беше наследила. Изглеждаше само
с няколко години по-възрастен от нея, а и беше облечен като
младеж – с черни дънки и тениска с дълъг ръкав. Но
кехлибарените му очи излъчваха древна жестокост, когато
заяви:
– Синът ми ми разказа какво се е случило на реката в сряда
през нощта.
Изумително как лекият му акцент върху „синът ми“ успя да
превърне фразата в обида.
– Рун е добро куче.
– Принц Рун е сметнал за нужно да ме уведоми, тъй като се е
опасявал, че ти… си в опасност.
– Но все пак си изчакал три дни? Сигурно си се надявал да
разпънат и мен на кръст?
Очите на баща ѝ проблеснаха.
– Дойдох да те информирам, че съм ти уредил охрана и че
губернаторът знае за ненамесата ти в онези събития. Бъди
спокойна, че няма да ти посегне. Дори за да накаже Хънт
Аталар.
Тя изсумтя и баща ѝ застина.
– Трябва да си безкрайно глупава, ако не вярваш, че вече
само това може да прекърши Аталар.
Рун явно го беше осведомил и по този въпрос.
Катастрофалните ѝ взаимоотношения с Хънт. Ако изобщо
начинът, по който я беше използвал, можеше да се нарече така.
– Не ми се говори за това.
Нито с него, нито с когото и да било. Фурия пак беше
изчезнала и въпреки че Хвойна ѝ пишеше, Брайс гледаше бързо
да прекрати чата. Освен това ѝ звъняха майка ѝ и Рандъл. А
Брайс започна с големите лъжи.
Не знаеше защо излъга за ролята на Хънт. Може би защото
не искаше да си признае колко глупава е била да го допусне до
себе си – и сляпа за машинациите му, при положение че всички
я предупреждаваха за него, че дори той самият ѝ призна за
безсмъртната си любов към Шахар. Мисълта, че бе избрал
мъртвата архангелка и общата им кауза пред нея, пред
бъдещето им заедно, я съкрушаваше. Не можеше да говори с
майка си за това. Не и без да загуби напълно жалките останки
от самоконтрола си.
Затова Брайс просто се върна към работата си. Какво друго ѝ
оставаше? Нямаше отговор от местата, където бе
кандидатствала за работа.
– Няма да говоря за това – натърти тя.
– Напротив, ще говориш. С краля си.
Жив въглен от силата му изпращя в залата и лампите с първо-
свет замъждукаха.
– Ти не си мой крал.
– Официално съм – поправи я баща ѝ. – Регистрирана си като
полуелфически гражданин. Това те поставя под моя
юрисдикция в града и те причислява към Дома на небеса и
дихания.
Тя изтрака с нокти.
– Да чуем тогава за какво искате да говорим, Ваше
Величество.
– Спря ли да търсиш Рога?
Тя примига насреща му.
– Има ли значение вече?
– Става дума за смъртоносен артефакт. Това, че си научила
истината за Даника и Аталар, не означава, че онзи, който го е
взел, няма да го използва.
– Не ти ли каза Рун? Даника е откраднала Рога, за да ядоса
майка си. И го е изхвърлила някъде, докато е била надрусана
като животно. Не е имал нищо общо със случая. – Когато баща ѝ
се намръщи, Брайс поясни: – Даника и другите пристрастени
към синта са призовавали кристалоси неволно, заради черната
сол в състава му. Изобщо не е имало смисъл да търсим Рога.
Още от самото начало никой не е бил по следите му.
Брайс не можеше да прецени кого ненавижда повече: Хънт,
Даника или себе си, задето не беше прозряла лъжите им.
Задето не беше искала да ги прозре. И тази омраза превземаше
всяка нейна стъпка, всяка глътка въздух. Прогаряше я
надълбоко.
– Дори никой да не го издирва сега, е важно да се уверим, че
Рогът няма да попадне в грешни ръце.
– Само в елфически, така ли? – Тя се усмихна студено. – Мис-
лех, че си възложил тази задача на сина си, Избраника.
– Той има други ангажименти.
Рун явно го беше пратил на майната му.
– Е, ако ти хрумва къде може да го е захвърлила Даника в
някой от наркоманските си делириуми, цялата съм в слух.
– Това не е маловажно. Въпреки че силата му отдавна е
угаснала, Рогът заема почетно място в елфическата история. За
народа ми е от огромно значение да бъде открит. Предположих,
че ще представлява интерес за някой с твоята професионална
насоченост. И за работодателката ти.
Тя върна поглед към компютъра си.
– Не ми пука.
Есенния крал се умълча за миг, после силата му забуча,
смущавайки всички аудиоустройства наоколо.
– Обичах майка ти много.
– Да, толкова много, че си оставил белег на лицето ѝ.
Тя можеше да се закълне, че баща ѝ изтръпна.
– Не мисли, че не съжалявам за постъпките си всеки един
момент оттогава. Че не живея в срам.
– Да бе, повярвах ти.
Магията му затътна в залата.
– Толкова приличаш на нея. Повече, отколкото можеш да си
представиш. Тя не прощаваше на никого за нищо.
– Ще го приема като комплимент.
Онзи стар огън отново лумна в главата ѝ, в костите ѝ.
Баща ѝ каза тихо:
– Исках да я направя своя кралица. Дори бях подготвил
документите.
Тя примига.
– Смайваща проява на неелитаризъм от твоя страна. – Майка
ѝ никога не бе споменавала този факт. – Тя обаче не би се
чувствала добре на трона. Щеше да ти откаже.
– Обичаше ме достатъчно, за да приеме – оспори той с
абсолютна сигурност.
– И според теб това заличава действията ти?
– Не. Никога нищо няма да ги заличи.
– Да оставим жалването. Повече ме интересува защо реши да
дойдеш след толкова години?
Баща ѝ впери дълъг поглед в нея. После тръгна към вратата,
отвори я безмълвно и следобедното слънце озари червената му
коса. Но преди да излезе на улицата, ѝ каза:
– Дойдох тук след толкова много години, за да те предупредя,
че може да приличаш на майка си, но приличаш и на мен
повече, отколкото подозираш. – В кехлибарените му очи,
същите като нейните, пробяга искра. – А това не е добре.
Вратата се затвори и галерията притъмня. Брайс прикова
поглед към компютърния екран пред себе си.
Още не се знаеше нищо за Хънт. Не го споменаваха в
новините. Никой никъде не казваше дали Умбра Мортис е в
затвора, дали го изтезават, дали е жив, или мъртъв.
Сякаш не бе съществувал. Сякаш го беше сънувала.
69
Хънт се хранеше единствено защото тялото му го изискваше,
спеше, защото нямаше какво друго да прави, и гледаше екрана
в коридора отвъд решетките на килията му. Той беше навлякъл
това на трима им с Вик и Джъстиниън и нямаше връщане назад.
Мика беше оставил тялото на ангела върху кръста.
Джъстиниън щеше да виси там цели седем дни, а когато най-
накрая го сваляха, щяха да го хвърлят в Истрос. На
изменниците не им се полагаше Отплаване. Те отиваха право в
коремите на речните зверове.
Стъкленицата на Виктория вече беше пусната в падината
Мелиное.
Мисълта, че седи безпомощно на океанското дъно, в най-
дълбоката точка на Мидгард, обградена само от мрак, тишина и
притискащите стъклени стени…
Често го будеха кошмари за страданията ѝ и понякога
скачаше от леглото да повърне в тоалетната.
След време започна и сърбежът надълбоко в гърба му, из
цялата площ, от която вече никнеха новите му криле. Сърбеше,
сърбеше, сърбеше. А младата плът още беше толкова
чувствителна, че почешеше ли я, го пронизваше ослепителна
болка и докато часовете се нижеха бавно, Хънт стискаше зъби с
растежа на всеки нов сантиметър.
Пълна загуба, казваше безмълвно на тялото си. Тези криле
бяха пълна шибана загуба, при положение че броени дни или
часове го деляха от екзекуцията.
Никой не го беше посещавал, откакто Исая дойде преди шест
дни. Следеше времето, наблюдавайки по екрана хода на
слънцето в атриума.
Нямаше нито вест от Брайс. Но той не смееше дори да се
надява, че ще намери начин да го навести, макар и само за да я
моли на колене за прошка. Да ѝ каже всичко онова, което го
глождеше.
Може би Мика щеше да го държи тук, долу, докато изгниеше.
Докато полудееше като Вик, скрит надълбоко под земята,
защото повече никога нямаше да лети, да почувства свежия
въздух по лицето си.
Вратата в дъното на коридора изсъска и Хънт примига,
изтръгвайки се от унеса си. Дори влудяващият сърбеж в
крилете му секна за миг.
Но женският мирис, който го връхлетя, не беше на Брайс.
И него познаваше също толкова добре – нямаше да го забрави
до края на живота си. Мирисът, който изпълваше кошмарите
му, изостряше гнева му до такава степен, че не можеше да
разсъждава трезво.
Архангелката от северозападна Пангера се появи пред
решетките с усмивка. Хънт никога нямаш да свикне с
поразителната ѝ прилика с Шахар.
– Това ми е познато – отбеляза Сандриел.
Гласът ѝ беше кадифен, красив. Като музика. Лицето ѝ също.
Но очите ѝ с цвят на прясно разорана пръст я издаваха. Бяха
остри, сякаш наточени от хилядолетията на жестокост и почти
необуздана сила. Очи, извличащи наслада от болка,
кръвопролития и отчаяние. Именно в тях се криеше разликата
между двете им с Шахар. В едните имаше топлина, в другите –
смърт.
– Чух, че си искал да ме убиеш, Хънт – скръсти ръце
архангелката и изцъка с език. – Не остаря ли вече тази игра?
Той мълчеше. Просто седеше на нара си, забил поглед в очите
ѝ.
– Знаеш ли, като конфискували притежанията ти, намерили
нещо интересно, което Мика бе така добър да сподели с мен. –
Тя извади нещо от джоба си. Телефон. – Ето това.
Тя махна с ръка и картината от дисплея на телефона му се
появи върху екрана зад нея. Благодарение на безжичната
връзка се виждаше как прехвърля с пръсти различните
програми.
– Електронната ти поща, разбира се, ме отегчи до смърт.
Никога ли не триеш имейли? – Тя не изчака отговор, а просто
продължи: – Съобщенията ти обаче…
Устата ѝ се изви в злобна усмивка и тя отвори последния чат.
Брайс беше успяла да се прекръсти за последно.
Брайс харесва Хънт беше написала: Знам, че няма да
получиш това съобщение. И не знам защо изобщо ти пиша.
Минута след това беше добавила: Просто…
След още една пауза: Няма значение. Който чете това, да
не му обръща внимание.
И толкова. В главата му се спусна съвършена тишина.
– А знаеш ли кое ме удиви най-много? – Сандриел затвори
чата и влезе във фотоалбума му. – Тези снимчици. – Тя се
засмя. – Погледни ги само. Кой би предположил, че си
толкова… обикновен?
Тя ги пусна на слайдшоу. И снимките започнаха да се въртят
автоматично на големия екран.
Никога не беше разглеждал снимките, които с Брайс бяха
правили през последните седмици.
На едната Хънт пиеше бира на дивана ѝ и галеше Сиринкс,
загледан в сънбол мач.
На друга ѝ правеше закуска, защото все повече започваше да
му харесва да се грижи за нея. Беше го снимала и още веднъж в
кухнята: този път само задника му. С нейната ръка на преден
план, вдигнала одобрително палец.
Хънт сигурно щеше да се засмее или поне да се усмихне, ако
следващата снимка не се беше появила на екрана. Този път той
я беше снимал как говори.
На следващата ги имаше и двамата. Хънт изглеждаше ядосан,
че го снимат, а тя се хилеше злорадо.
После на екрана изникна Брайс, бясна и наквасена с кална
вода край канализационната шахта.
Снимка на Сиринкс, заспал по гръб с разперени крайници.
Снимка на Лехаба, позираща като пинъп модел на диванчето си
в библиотеката. Снимка, която беше направил на реката по
залез, докато прелиташе над нея. Снимка на татуирания гръб
на Брайс в огледалото в банята, докато тя смигваше закачливо
през рамо. Снимка, която беше направил на видра в жълта
светлоотразителна жилетка, а секунди по-късно – и на
възхитеното лице на Брайс.
Не чуваше какво говори Сандриел.
Щракането с телефона беше започнало като шега, но с
времето му беше станало навик. И то приятен. Във фотоалбума
имаше и още кадри на двама им. И други, заснети от Хънт. На
ястия, на интересни графити в малки улички, на облаци и неща,
които никога преди не бе забелязвал, но сега искаше да улови.
И снимки, на които гледаше в обектива и се усмихваше.
И такива, на които лицето на Брайс сияеше с все по-ярка топ-
ла усмивка.
Датите се доближаваха към настоящето. Двамата седяха на
дивана ѝ и тя беше отпуснала глава на рамото му с широка
усмивка, докато той въртеше очи. Но беше преметнал ръка
около нея. Заровил небрежно пръсти в косата ѝ. Снимка на
Брайс с неговата шапка за сънбол. Следваше нелепа серия от
кадри, които тя бе заснела: Желенце, Прасковени мечти и
Принцеса Еклерче в неговото легло. Подредени върху скрина
му. В банята му.
После още снимки край реката. Спомняше си смътно как
Брайс помоли един турист да ги снима заедно. Беше направил
няколко последователни кадъра.
На първия Брайс още говореше, а той правеше физиономия.
На втория тя се усмихваше, а Хънт я гледаше.
На третия тя още се усмихваше, а Хънт още я гледаше. Сякаш
беше единственото същество на планетата. В галактиката.
Сърцето му заблъска в гърдите. В следващите няколко кадъра
Брайс беше обърнала лице към него. И двамата се взираха един
в друг. Усмивката ѝ вече я нямаше.
Явно беше осъзнала как я гледа той.
На следващата снимка беше свела поглед с усмивка, докато
той продължаваше да я гледа. Тайна, лека усмивка. Сякаш
знаеше защо я гледа така, и не възразяваше.
На последния кадър беше опряла глава в гърдите му и го
беше прегърнала през кръста. Той я беше обгърнал с ръка и
крило. И двамата се усмихваха.
С искрени, широки усмивки. Като на хората, каквито можеха
да бъдат без татуировката на челото му и скръбта в сърцето ѝ, и
целия този глупав свят около тях.
Живот. Тези снимки принадлежаха на някого с истински
живот, и то хубав. Напомняха му какво бе чувството да има свой
дом и някой, който да го е грижа дали ще живее, или ще умре.
Някой, който го караше да се усмихва просто влизайки в стаята.
Никога преди не го беше имал. С никого.
Екранът стана черен, после снимките започнаха да се въртят
отначало.
И този път го видя още по-ясно. Колко студени бяха очите ѝ в
началото. Че въпреки шегаджийските ѝ пози усмивката не
стигаше до очите ѝ. Но с всяка следваща снимка в тях се
прокрадваше по още малко светлина. Озаряваше ги. Неговите
също се озаряваха. На последните снимки Брайс почти сияеше
от радост.
И беше най-красивото същество, което някога бе виждал.
Сандриел се подсмихваше като котка.
– Това ли си искал най-силно, Хънт? – Тя махна към снимките.
Към усмихнатото лице на Брайс. – Да спечелиш свободата си
някой ден, да се ожениш за това момиче, да водиш нормален,
простичък живот? – Тя се изкикоти. – Но какво би казала
Шахар?
Името ѝ не прокънтя мрачно в главата му. И чувството на
вина, което бе очаквал да го прогори, дори не го опари.
Плътните устни на Сандриел се извиха нагоре като в грозен
фарс на топлото изражение на близначката ѝ.
– Колко симпатични мечти, Хънт! Но никога не се получава
така. Не и за хора като теб.
Стомахът му сякаш се преобърна. Снимките бяха вид
изтезание. Начин да му напомни за живота, който бе могъл да
има. За онова, което бе вкусил на дивана с Брайс онази вечер.
За всичко пропиляно.
– Нека не забравяме – продължи Сандриел, – че ако беше
достатъчно послушен, Мика рано или късно щеше да уреди
освобождаването ти. – Думите ѝ го удряха като бич. – Но ти не
можа да проявиш търпение. Да подходиш умно. Не можа да
избереш това – тя посочи снимките им – пред собственото си
дребнаво отмъщение. – Още една змийска усмивка. – И ето
докъде стигна. – Тя разгледа снимката, която беше направил на
Брайс и Сиринкс. Острите зъбчета на химерата бяха оголени,
все едно се хилеше. – Момичето сигурно ще поплаче малко. Но
после ще те забрави и ще си намери друг. Сигурно все ще
изпадне някой елф, готов да понесе връзка с по-низша жена.
Инстинктите на Хънт се изостриха. Гневът му започваше да
надига глава.
Сандриел сви рамене.
– Или пък ще свърши в някой боклукчийски контейнер, при
другите мелези.
Ръцете му се свиха в юмруци. В думите ѝ не се долавяше
заплаха. Просто изразяваха ужасната реалност за отношението
на света към хора като Брайс.
– Въпросът е – довърши архангелката, – че ще продължи
напред. И ние с теб ще продължим, Хънт.
Това вече го накара да откъсне очи от Брайс и снимките на
живота, на дома, който си бяха създали. По който още така
глупаво, отчаяно копнееше. Крилете пак започнаха да го
сърбят.
– Какво?
Усмивката на Сандриел стана режеща.
– Не са ли ти казали?
Той погледна телефона си в ръцете ѝ и нов ужас скова тялото
му. Внезапно осъзна защо са го оставили жив, защо са
позволили на Сандриел да се рови в притежанията му.
Защото вече бяха нейни притежания.
Брайс влезе в почти пустия бар малко след единайсет.
Липсата на мрачното мъжко присъствие, пазещо гърба ѝ, беше
като фантомна болка от ампутиран крайник, ала тя се опитваше
да не ѝ обръща внимание.
Рун пиеше уиски на бара. Само Флин беше дошъл с него, но
беше твърде зает да съблазнява красавицата, с която играеше
билярд, и я поздрави с повече от плахо, състрадателно кимване.
Тя не му отговори, а просто седна на щъркела до този на Рун и
роклята ѝ изскърца върху кожената тапицерия.
– Здрасти.
Рун я погледна косо.
– Здравей.
Барманът се приближи с въпросително вдигнати вежди.
Брайс поклати глава. Нямаше намерение да се задържа за цяло
питие, било то вода, или друго. Искаше тази среща да
приключи възможно най-бързо, за да се прибере у дома, да
свали сутиена си и да нахлузи широк анцуг.
– Идвам да ти благодаря – каза на брат си, загледана в мача
по сънбол на екрана над бара. Рун мълчеше недоумяващо. – За
онзи ден. Тоест вечер. Задето се погрижи за мен.
Той примижа към тавана.
– Какво? – попита Брайс.
– Проверявам да не би небето да пада, щом ми благодариш за
нещо.
Тя го сръчка в рамото.
– Задник.
– Можеше да ми се обадиш или да ми пишеш.
Той отпи от уискито си.
– Сметнах, че е по-зряло да го направя очи в очи.
Брат ѝ я огледа внимателно.
– Как се чувстваш?
– Била съм и по-добре – призна му. – Чувствам се като шибана
идиотка.
– Е, не си.
– Така ли мислиш? Сума хора ме предупредиха за Хънт,
включително и ти, а аз се изсмях в лицето ви. – Тя въздъхна. –
Трябваше да се досетя.
– В твоя защита ще кажа, че Аталар не ми се струваше
толкова безскрупулен, колкото едно време. – Сините му очи
просветнаха. – Май приоритетите му се бяха променили.
Тя врътна очи.
– Да, вие все да ме защитите със скъпия ни татко.
– Дойде ли да те види?
– Аха. Уведоми ме, че съм същото лайно като него. Били сме
лика-прилика.
– Изобщо не си като него.
– Не продавай краставици на краставичар, Рун. – Тя тропна с
пръсти по бара. – Както и да е, казах каквото имах за казване. –
Забеляза Звездния меч в ножницата на хълбока му. Черната му
дръжка не отразяваше първосвета в помещението. – Да не си
дежурен довечера?
– Застъпвам в полунощ.
Благодарение на елфическия му метаболизъм уискито щеше
да е напуснало организма му доста преди това.
– Е… успех.
Тя скочи от щъркела, но Рун я хвана за лакътя.
– Поканил съм разни хора у нас да гледаме заедно големия
мач след няколко седмици. Защо не дойдеш и ти?
– Ще пропусна.
– Ела за първото полувреме. Ако не ти хареса, просто ще си
тръгнеш.
Брайс огледа лицето му, претегляйки поканата, изписана там.
Като предложение за мир.
– Защо? – попита го тихо. – Защо още си правиш труда?
– А ти защо още ме отблъскваш, Брайс? – парира той с нап-
регнат глас. – Не може да е само заради онзи спор.
Тя опита да преглътне буцата в гърлото си.
– Ти беше най-добрият ми приятел – призна му. – Преди да се
появи Даника, ти беше най-добрият ми приятел. И… Вече няма
значение. – Още тогава беше решила, че истината не е от
значение. Че няма да мисли за нея. Сви рамене, сякаш така
можеше да облекчи товара, смазващ гърдите ѝ. – Може да
опитаме отново. Но ще бъде само пробен период.
По лицето на Рун се появи плаха усмивка.
– Значи ще дойдеш за мача?
– Бях поканила Хвойна у нас, но ще я питам дали е съгласна
така. – Сините очи на Рун заблещукаха като звезди и Брайс
побърза да натърти: – Не обещавам нищо.
Като стана от щъркела, брат ѝ вече се хилеше до уши.
– Ще ти запазя място до мен.
70
Фурия я чакаше на дивана, когато Брайс се върна от бара. На
същото място, където беше свикнала да вижда Хънт.
Брайс метна ключовете на масичката до входната врата и
пусна Сиринкс, който напираше да се хвърли върху
приятелката ѝ.
– Здрасти – каза после.
– Ти си здрасти.
Фурия изгледа Сиринкс така, че химерата спря на място. И
тупна пухкавия си задник на килима, размахвайки лъвска
опашка в очакване тя да благоволи да го поздрави. След малко
Фурия се смили над него и го погали по кадифените свити уши.
– Какво става?
Брайс изхлузи обувките си с високи токчета, развъртя
уморените си стъпала по няколко пъти и се пресегна към гърба
си да свали ципа на роклята. Богове, беше невероятно да не я
боли кракът – и то изобщо. Тръгна към спалнята си, преди да
дочака отговора, знаейки, че и оттам ще я чуе.
– Имам новина – каза небрежно Фурия.
Брайс съблече роклята си и свали сутиена си с въздишка на
облекчение. Нахлузи свободно долнище и стара тениска и върза
косата си на конска опашка.
– Нека позная – обади се от спалнята, докато пъхаше краката
си в пантофи. – Най-сетне си осъзнала, че е скучно да носиш
само черно, и искаш да ти помогна с избора на нормални
дрехи?
Фурия се засмя тихо.
– Умница.
Брайс излезе от спалнята и приятелката ѝ я обходи с
обиграния си поглед на наемна убийца. Толкова различен от
този на Хънт.
Дори когато излизаха заедно да купонясват, Фурия никога не
губеше студения блясък в очите си. Тази пресметливост и
дистанцираност. Но погледът на Хънт…
Тя потисна мисълта. Сравнението. Буйния огън, надигащ се
във вените ѝ.
– Слушай – подхвана Фурия, ставайки от дивана. – Тръгвам с
няколко дни по-рано към Върховната среща. И реших, че трябва
да ти кажа нещо преди това.
– Че ме обичаш и ще ми пишеш често?
– Богове, ужасна си – коментира Фурия и прокара ръка през
лъскавата си къса коса. На Брайс ѝ липсваше конската опашка,
с която приятелката ѝ ходеше в колежа. Новата прическа ѝ
придаваше още по-смъртоносен вид. – Ужасна си още откакто се
запознахме в оня смотан курс.
– Да, но точно това ти харесва – отбеляза Брайс на път към
хладилника.
Фурия изпухтя.
– Виж сега, ще ти кажа каквото имам за казване, но първо
искам да ми обещаеш, че няма да направиш някоя глупост.
Брайс замръзна с пръсти на дръжката на хладилника.
– Както редовно ми напомняш, глупостите са ми в кръвта.
– Този път съм сериозна. Не мисля, че така или иначе може
да се направи нещо, но искам да ми обещаеш.
– Обещавам.
Фурия проучи лицето ѝ с поглед и се облегна на кухненския
плот.
– Мика е прехвърлил Хънт на друг.
Огънят във вените ѝ угасна, оставяйки пепел след себе си.
– На кого?
– На кого според теб? На шибаната Сандриел.
Не чувстваше ръцете си, краката си.
– Кога?
– Обеща да не правиш глупости.
– Глупост ли е да искаш подробности?
Фурия поклати глава.
– Днес следобед. Копелето е знаело, че връщането му при
Сандриел е по-голямо наказание от това да го разпъне
публично или да затвори душата му в кутия и да я хвърли в
морето.
Наистина беше така. Поради цял куп причини.
Фурия продължи:
– Сандриел и другите ангели тръгват към Върховната среща
утре следобед. От сигурен източник знам, че след края на
срещата идната седмица ще се върне в Пангера, за да се
погрижи за бунтовниците от „Офион“. Заедно с Хънт.
И той никога нямаше да се освободи. Всичко, което Сандриел
щеше да му причини… Заслужаваше го. Заслужаваше всичко.
– Щом толкова се притесняваш, че ще направя някоя глупост,
защо изобщо ми казваш? – попита я Брайс.
Тъмните очи на Фурия я проучиха отново.
– Защото… просто реших, че трябва да знаеш.
Брайс се обърна към хладилника. Отвори го със замах.
– Хънт сам си изкопа гроба.
– И двамата не сте били…
– Не.
– Само дето мирисът му още е по теб.
– Живяхме заедно в този апартамент цял месец. Съвсем
нормално е да мириша на него.
Беше платила абсурдна сума за премахването на кръвта от
дивана ѝ. И всички други следи от нещата, които бяха правили
там.
Малка силна ръка затръшна вратата на хладилника. Фурия я
прониза с поглед.
– Не ме баламосвай, Куинлан.
– Не те баламосвам. – Брайс позволи на приятелката си да
види истинското ѝ лице. Онова, за което баща ѝ говореше.
Което не се усмихваше и не го беше грижа за никого и нищо. –
Хънт е лъжец. Той ме излъга.
– Даника е правила много сбъркани неща в живота си, Брайс.
Знаеш. Винаги си знаела, но просто се правеше, че не е нищо
особено, и извръщаше поглед. Не бих казала, че Хънт те е
излъгал за това.
Брайс оголи зъби.
– Преживях тези неща.
– Кои?
– Всичко. – Тя пак отвори хладилника и изтика Фурия
настрана. За нейна изненада Фурия ѝ позволи. – Защо не се
върнеш в Пангера, за да ме игнорираш още две години?
– Не съм те игнорирала.
– О, напротив – рече Брайс. – През цялото време говореше с
Хвойна, но на мен не ми вдигаше и почти не отговаряше на
съобщенията ми.
– С Хвойна е друго.
– Да, знам. Тя е специална.
Фурия примига насреща ѝ.
– Ти беше на косъм да умреш онази нощ, Брайс. А Даника
умря. – Гърлото ѝ подскочи. – Аз ти дадох наркотиците…
– Аз купих лудокорена.
– А аз купих светлотърсача. Но вече не ми пука. Сближих се
прекалено много с вас, а когато се сближа с някого, започват да
се случват лоши неща.
– Обаче с Хвойна продължаваш да си говориш? – Гърлото на
Брайс се затваряше болезнено. – Аз не си струвам риска, така
ли? Фурия изсъска:
– Отношенията ни с Хвойна не ти влизат в шибаната работа. –
Брайс едва не ахна. Хвойна дори не ѝ беше загатвала, че… – Ще
спра да говоря с нея, когато изтръгна собственото си сърце,
ясно?
– Ясно, ясно – каза Брайс и въздъхна тежко. – Любовта е над
всичко.
Жалко че Хънт не го беше осъзнал. Или просто беше избрал
архангелката, по която още линееше, и общата им кауза. И
жалко че Брайс беше толкова глупава, че да повярва в
нелепиците за любовта – и да ѝ позволи да я заслепи така.
Фурия продължи с пресеклив глас:
– Вие с Даника ми бяхте приятелки. Две лекомислени
кутрета, които влетяха в отлично подредения ми живот, а
накрая едното умря. – Фурия ѝ се озъби. – А аз. Не можах. Да се
справя с това.
– Имах нужда от теб. Трябваше ми тук. Даника умря, а аз
имах чувството, че загубих и теб. – Брайс не се съпротивяваше
на паренето в очите си. – Тръгна си, все едно нищо не се беше
случило.
– Не беше така. – Фурия въздъхна. – Мамка му, Хвойна нищо
ли не ти е казала? – Когато Брайс не отговори, тя изруга
отново. – Слушай, двете с нея се борехме с много от моите
демони. Знам, че беше гадно да те оставя така. – Тя прокара
пръсти през косата си. – Просто всичко… Всичко е по-объркано,
отколкото можеш да си представиш, Брайс.
– Щом казваш.
Фурия килна глава.
– Да се обадя ли на Хвойна?
– Не.
– Ще имаме ли повторение на събитието отпреди две години?
– Не.
Хвойна явно ѝ беше казала за онази нощ на покрива. Двете
очевидно си споделяха всичко.
Брайс грабна буркана с бадемово масло, отвъртя капачката и
си гребна с лъжица.
– Е, приятно изкарване на Върховната среща. Ще се видим
след още две години.
Фурия не се усмихна.
– Не ме карай да съжалявам, че съм ти казала тези неща.
Тя срещна тъмния поглед на приятелката си.
– Преживяла съм всичко – повтори Брайс.
Фурия въздъхна.
– Добре. – Телефонът ѝ извибрира и тя погледна екрана,
казвайки: – Ще се върна след седмица. Да се видим тогава, а? И
този път – без да си крещим.
– Хубаво.
Фурия закрачи към вратата, но спря на прага.
– Нещата ще се наредят, Брайс. Знам, че последните две
години бяха гнусна работа, но всичко ще си дойде на мястото.
Случвало ми се е и друг път, така че говоря от опит.
– Добре – отвърна Брайс, защото по обичайно студеното лице
на приятелката ѝ се четеше искрена загриженост. – Благодаря.
Фурия залепи телефона на ухото си, преди да затвори
вратата.
– Да, пътувам – излъга. – Ами ако си затвориш проклетата
уста и ме оставиш да карам, ще стигна навреме, дръвник такъв.
Брайс я погледа през шпионката, докато не се качи в
асансьора. После прекоси всекидневната и погледа през
прозореца как се качва в лъскава черна спортна кола, форсира
двигателя и отпрашва нанякъде.
Сиринкс размахваше малката си лъвска опашка в краката ѝ.
Мика беше върнал Хънт на предишната му господарка. На
чудовището, което мразеше и от което се страхуваше най-много
от всичко на света.
– Наистина го преживях – каза Брайс на химерата.
Надникна към дивана и почти видя Хънт да седи там с
обърната шапка, загледан в мача по телевизията. Почти го видя
да ѝ се усмихва през рамо.
Буйният огън във вените ѝ застина – и лумна в друга посока.
Нямаше да загуби още един приятел.
Не и Хънт. Никога Хънт.
Независимо какво бе направил, какво и кого бе избрал, дори
това да беше последната им среща… нямаше да го остави в
такава беда. След това можеше да върви по дяволите, но поне
това щеше да направи за него.
Сиринкс изскимтя и заобикаля в кръг, тракайки с нокти по
дървения под.
– Обещах на Фурия да не правя глупости – оправда се Брайс,
вперила поглед в татуировката му на освободен. – Не съм се
заричала да не правя умни неща.
71
Хънт разполагаше с една нощ да повръща на спокойствие.
Една нощ в килията – навярно последната, в която щеше да се
чувства поне малко защитен до края на дните си.
Знаеше какво го чака след Върховната среща. След като
Сандриел го върнеше в замъка си сред мъгливата планинска
пустош на северозападна Пангера. В града от сив камък в
сърцето ѝ.
Все пак бе живял така повече от петдесет години.
Архангелката беше оставила снимките да се въртят на екрана
в коридора, за да вижда Брайс отново и отново, и отново. Да
вижда как го е гледала към края, сякаш не беше пълна загуба
на жива материя.
Не го правеше само за да го измъчва с мисълта за изгубеното.
Но и за да му напомня кой ще пострада, ако той ѝ се опълчи.
Ако се съпротивява.
До призори спря да повръща. Изми си лицето в малката
мивка. Донесоха му дрехи. Обичайната черна броня. Без шлем.
Гърбът го сърбеше безпощадно, докато се обличаше; допирът
на плата по тепърва оформящите се криле беше непоносим.
Скоро щяха да поникнат нацяло. И тогава, след едноседмична
старателна физиотерапия, щеше отново да полети.
Ако Сандриел някога го пуснеше от тъмниците си.
Веднъж го беше загубила, за да изплати дълговете си с него.
Хънт не вярваше да го допусне отново. Не и докато не
намереше начин да го прекърши заради нападението срещу
войската ѝ при връх Хермон, когато с Шахар едва не я бяха
сразили.
Чак към залез дойдоха да го изведат от килията. Сякаш
Сандриел бе пожелала да се гърчи цял ден.
Хънт позволи да го оковат отново с горсианския камък.
Знаеше какво ще му причини, ако дори помръдне в грешна
посока. Щеше да разруши костите му, да изпари кръвта му и да
превърне мозъка му в супа, която да изтече през носа му.
Въоръжена стража от поне десет воини го съпроводи до
асансьора. Където с усмивка върху бронзовото си лице го
чакаше Полукс Антоний, златокосият командир на триариите
на Сандриел.
Хънт познаваше отлично тази мъртва стръвна усмивка.
Колкото и да се беше мъчил да я забрави.
– Липсвах ли ти, Аталар? – попита Полукс с бистър глас,
противоречащ на садистичния му нрав.
Чука беше способен да покоси цели бойни полета,
извличайки наслада от всяка секунда на касапницата. От страха
и болката. Повечето ванири не си тръгваха живи след сблъсък с
него. Нито един човек не бе оцелял.
Хънт не допусна по лицето си нито искра от гнева и омразата
си. През кобалтовите очи на Полукс пробяга яд и белите му
криле трепнаха нервно.
Сандриел ги чакаше във фоайето на Комициума, където
последните слънчеви лъчи озаряваха вълнистата ѝ коса.
Във фоайето. Не на някоя от площадките за кацане по
горните етажи. За да види Хънт…
Да види…
Джъстиниън още висеше на кръста. И гниеше.
– Решихме, че ще искаш да се сбогуваш – измърка Полукс в
ухото му, докато вървяха през фоайето. – Таласъмката, както
знаеш, е на дъното на океана, но със сигурност усеща колко ти
липсва.
Хънт остави думите му да минат през него и да отлетят. Това
щеше да е само началото. Както от Чука, така и от Сандриел.
Като наближиха архангелката, тя му се усмихна и пред
жестокостта по нейното лице презрителната усмивка на Полукс
изглеждаше направо приветлива. Без да каже нищо, тя се
завъртя на пета към вратите на фоайето.
Отвън ги чакаше брониран бус с широко отворени задни
врати. Превоз за него, защото още не можеше да лети.
Насмешливият блясък в очите на Чука му подсказа кой ще го
придружава.
Ангели от петте сгради на Комициума вече се стичаха във
фоайето.
Направи му впечатление, че Мика го няма – страхливец.
Кучият му син сигурно не искаше да се омърсява с ужаса, който
бе причинил. Исая обаче стоеше мрачно почти в средата на
струпаната тълпа. Наоми му кимна.
Друго сбогуване помежду им нямаше да има.
Ангелите наблюдаваха безмълвно Сандриел. Полукс. Него. Не
бяха дошли да му се подиграят, да видят с очите си отчаянието
и унижението му. Те също идваха да се сбогуват.
Всяка стъпка към стъклените врати сякаш отнемаше цяла
вечност, струваше му се невъзможна. Невъобразима.
Той беше виновен. Той беше навлякъл това на себе си и
съратниците си и му предстоеше да плаща отново и отново, и…
– Чакайте!
Женски глас проехтя от другия край на атриума.
Хънт застина. Всички застинаха.
– Чакайте!
Не. Не, тя не можеше да е тук. Хънт не искаше да го вижда с
разтреперани колене и на косъм да повърне отново. Защото
Полукс вървеше до него, а Сандриел вървеше отпред и те
двамата щяха да я унищожат…
Но ето че Брайс наистина тичаше към тях. Към него.
Лицето ѝ беше сковано от страх и болка, но изцъклените ѝ
очи се взираха право в него, когато пак изкрещя задъхано на
Сандриел, на цялата тълпа от ангели, които ѝ правеха път:
– Чакайте!
Сандриел спря, а Полукс и стражите мигновено застанаха
нащрек, принуждавайки и него да спре.
Брайс заби пети пред архангелката.
– Моля ви – каза задъхано, опирайки ръце в коленете си, за да
си поеме дъх. Конската ѝ опашка провисна през едното ѝ рамо.
И Хънт забеляза, че не куца. – Моля ви, почакайте.
Сандриел я погледна, все едно беше досадна муха, жужаща
около главата ѝ.
– Да, Брайс Куинлан?
Брайс се изправи, макар и още задъхана. Задържа очи върху
Хънт за един безкраен момент, после каза на архангелката:
– Моля ви, не го отвеждайте.
Сърцето му се късаше от умолителния ѝ глас. Полукс се
изсмя с тиха омраза.
На Сандриел обаче не ѝ беше забавно.
– Той ми е подарен. Вчера подписахме документите.
Брайс бръкна в джоба си и стражите наоколо се пресегнаха
към оръжията си. Полукс мигновено извади меча си и го насочи
към нея със смъртоносна ловкост.
Но Брайс не извади пистолет или нож. А лист хартия.
– Тогава нека го откупя от вас.
Спусна се съвършено мълчание.
Сандриел го наруши със смях. Дълбок и мелодичен.
– Имаш ли представа колко…
– Ще ви платя деветдесет и седем милиона златни знака.
Подът се разлюля под краката му. Мнозина ахнаха смаяно.
Полукс примига, вперил недоумяващ поглед в Брайс.
Тя подаде листа на Сандриел, която не благоволи да го вземе.
Но дори от няколко крачки зад архангелката Хънт разчете
текста с острото си зрение.
Беше банков чек, издаден на името на Сандриел. За почти сто
милиона знака.
Чек от Джесиба Рога.
Обзе го такъв ужас, че остана без думи. Колко ли години
беше добавила Брайс към дълга си?
Той не заслужаваше такъв жест. Не заслужаваше нея. Ни
най-малко. Нито за миг…
Брайс размаха чека пред Сандриел.
– Дванайсет милиона повече от цената, на която сте го
продали, нали така? Ще…
– Мога да смятам.
Брайс задържа ръката си протегната. По красивото ѝ лице се
четеше надежда. След малко се пресегна нагоре и Полукс и
стражите отново се напрегнаха. Но тя просто откопча
верижката на златния амулет около врата си.
– Добавям и това като бонус. Аркезийски амулет. На
петнайсет хиляди години е и може да го продадете за около три
милиона златни знака.
Тази малка дрънкулка струваше три милиона златни знака?
Брайс ѝ поднесе и колието заедно с чека. Златото проблесна
на първосвета.
– Моля ви!
Хънт не можеше да ѝ го позволи. Дори заради остатъка от
душата му. Отвори уста да възрази, но архангелката взе
висулката от пръстите на Брайс. После прехвърли поглед
между двама им. Прочете всичко по лицето на Хънт. И устата ѝ
се изви в змийска усмивка.
– Предаността към сестра ми беше единствената ти
положителна черта, Аталар. – Тя стисна талисмана в юмрук. –
Но явно снимките не са лъгали.
Аркезийският амулет се разтопи и закапа на златни струйки
по пода.
Съкрушението по лицето на Брайс съдра нещо в гърдите му.
Той пророни тихо първите си думи за цял ден:
– Върви си, Брайс.
Брайс прибра чека в джоба си. И падна на колене.
– Тогава вземете мен.
Разтресе го толкова свиреп ужас, че го остави без глас. Брайс
вдигна плувнали в сълзи очи към архангелката.
– Вземете мен вместо него.
По изражението на Полукс се разтегна бавна усмивка.
Не. Вече беше отстъпила на Даника вечния си дом в Костения
квартал. Нямаше да ѝ позволи да се откаже и от живота си
заради него.
– Да не си посмяла! – проехтя мъжки рев в атриума.
Рун се появи, обгърнат в сенки, обграден от Деклан и Флин.
Никой от трима им нямаше неблагоразумието да извади оръжие
пред стражите на Сандриел. И при положение че Полукс
Антоний, Чука, беше насочил меча си към гърдите на Брайс,
готов да я прониже по сигнал на архангелката.
Принцът на елфите посочи Брайс.
– Стани от пода.
Брайс не помръдна. Просто повтори на Сандриел:
– Вземете мен вместо него.
– Замълчи – викна ѝ Хънт, а в същия момент Рун изръмжа на
архангелката:
– Не я слушай…
Сандриел направи крачка към Брайс. И още една. Застана
пред нея и погледна отвисоко пламналото ѝ лице.
– Сандриел… – подхвана умолително Хънт.
– Предлагаш ми живота си – каза архангелката на Брайс. –
Доброволно, без принуда.
Рун се хвърли напред, разгръщайки сенките си, но Сандриел
вдигна ръка и го възпря със стена от вятър, който разгони
сенките му, отвя ги.
Прикова и Хънт към мястото му, а Брайс погледна Сандриел в
очите и отвърна:
– Да. Предлагам ви себе си в замяна на свободата на Хънт.
Гласът ѝ трепереше, пресекваше. Знаеше колко е страдал в
ръцете на архангелката. И знаеше, че нея я чака още по-
страшна съдба.
– Всеки тук би ме нарекъл глупачка, ако се съглася на такава
сделка – замисли се Сандриел. – Мелез без истинска сила и
перспективи за такава срещу свободата на един от най-
могъщите малаки, летели някога в небесата. Единственият воин
в Мидгард, владеещ силата на светкавиците.
– Сандриел, моля те – заговори ѝ сподавено Хънт.
Полукс пак се усмихна. Хънт му се озъби, а Сандриел погали
бузата на Брайс, избърсвайки сълзите ѝ.
– Но аз знам тайната ти, Брайс Куинлан – прошепна
архангелката. – Знам колко си ценна.
– Достатъчно – намеси се Рун.
Сандриел отново погали лицето ѝ.
– Единствената дъщеря на Есенния крал.
Коленете на Хънт омекнаха.
– Мамка му! – прошепна Тристан Флин.
Деклан пребледня като мъртвец.
Лицето на Рун се вкамени от ужас.
Не братовчед. Брат. Рун ѝ беше брат. А Брайс…
– Какво би казал баща ти, ако научи, че незаконородената му
дъщеря е взела толкова голяма сума назаем от Джесиба Рога? –
продължи Сандриел с насмешка, докато Брайс ридаеше
неутешимо. – Какъв срам за кралския му род, че си продала
живота си на второкласна магьосница.
Умолителните очи на Брайс срещнаха неговите.
Кехлибарените очи на Есенния крал.
– Мислеше си, че аз няма да разбера? – попита Сандриел. – Че
след малката ти сценка при пристигането ми няма да проуча
историята ти? Шпионите ми са най-добрите на света. Откриха
неоткриваемото. Включително теста ти за продължителност на
живота отпреди дванайсет години и кой е баща ти според
резултата. Колкото и щедро да е платил, за да го запази в
тайна.
Рун пристъпи напред, или успял да преодолее ветровете на
Сандриел, или допуснат през тях. Хвана Брайс под едната
мишница и я изправи на крака.
– Тя е член от женски пол на елфическия кралски род и
пълноправен гражданин на Републиката. Предявявам правото
си да я отведа като моя сестра.
Древни думи. Част от закон, останал непроменен през
вековете, колкото и да се бе променила нагласата на народа.
Брайс се завъртя гневно към него.
– Нямаш право да…
– Съгласно елфическите закони, одобрени от астерите –
продължи невъзмутимо Рун, – тя е моя собственост. И на баща
ми. Не позволявам да отдаде живота си в замяна на свободата
на Аталар.
Краката на Хънт едва не се подкосиха от облекчение. Брайс
буташе Рун, дращеше го, ръмжеше.
– Не съм твоя собственост…
– Ти си елфка от моята кръв – заяви студено Рун. –
Притежание си на двама ни с баща ми, докато не се омъжиш.
Тя погледна към Деклан, към Флин, чиито сериозни
изражения явно ѝ дадоха да разбере, че няма да намери
подкрепа от тях. Затова изсъска на Рун:
– Никога няма да ти го простя. Никога…
– Приключихме – каза Рун на Сандриел.
Задърпа Брайс със себе си, а приятелите му заеха позиции от
двете им страни. Хънт опита да запомни лицето ѝ, макар и
сбърчено от отчаяние и ярост.
Рун пак я дръпна и тя му се опъна.
– Хънт – протегна умолително ръка към него. – Ще намеря
начин.
Полукс се изсмя. Сандриел просто отегчено им обърна гръб.
Но Брайс продължаваше да се пресяга към него, колкото и да
я теглеше Рун към вратите.
Хънт гледаше протегнатите ѝ пръсти. Отчаяната надежда в
очите ѝ.
Никой никога не се беше борил за него. Никой не бе държал
достатъчно на него.
– Хънт – продължаваше да ридае разтреперано Брайс,
протегнала пръсти към него. – Ще намеря начин да те спася.
– Престани – нареди ѝ Рун и я сграбчи през кръста.
Сандриел тръгна към вратите на фоайето и конвоя отпред.
– Трябвало е да ѝ прережеш гърлото при първа възможност,
принце – каза архангелката на Рун. – Говоря от личен опит.
Изтерзаните вопли на Брайс още раздираха сърцето на Хънт,
когато Полукс го тикна към вратите.
Никога нямаше да спре да се бори за него, да се откаже от
надеждата си. Затова докато минаваше покрай нея, колкото и
да го заболя, Хънт ѝ нареди безмилостно:
– Не ти дължа нищо, нито пък ти на мен. Не идвай да ме
търсиш.
Брайс оформи с устни името му. Сякаш само него виждаше
във фоайето. В града. На цялата планета.
И чак когато го качиха в бронирания бус, когато закопчаха
веригите му за металните лостове вътре и Полукс седна с
презрителна усмивка срещу него, когато шофьорът потегли по
петчасовия път към града в сърцето на пустинята Псамате,
където след пет дни щеше да се състои Върховната среща, Хънт
си позволи да поеме дъх.
Рун гледаше как Полукс качва Аталар в затворническия бус.
Как шофьорът запалва двигателя и колата отпътува. Как
тълпата в атриума се разпръсва, бележейки края на това
шибано бедствие.
Докато Брайс не се изтръгна от хватката му. И той ѝ позволи.
Съвършена омраза разкривяваше чертите ѝ, когато повтори:
– Никога няма да ти го простя.
Рун отвърна студено:
– Имаш ли представа какво прави с робите си Сандриел? И че
това с нея беше Полукс Антоний, шибаният Чук?
– Да. Хънт ми е разказал всичко.
– Тогава си кръгла идиотка. – Тя тръгна войнствено към него,
но Рун кипна насреща ѝ: – Няма да се извинявам, че съм те
защитил и от нея, и от теб самата. Разбирам защо го направи,
наистина. Хънт ти беше… не знам какво точно ти беше. Но
последното, което той би искал…
– Да ти го начукам – процеди задъхано тя.
Рун кимна рязко с брадичка към вратите на фоайето.
– Върви да плачеш някъде другаде. Едва ли ще намериш
някого, който да се съгласи с теб.
Ръцете ѝ се свиха в юмруци до тялото. Сякаш се канеше да го
удари, да го изподращи, да го разкъса на парчета.
Но тя просто се изплю в краката му и си тръгна. Яхна скутера
си и отпраши, без да погледне назад.
Рун си пое дъх. Дори не му се мислеше що за сделка е
сключила с магьосницата, за да се сдобие с толкова пари.
Деклан клатеше глава. А Флин… разочарование и болка
обземаха лицето му.
– Защо не си ни казал? Брайс ти е сестра? – Той посочи към
стъклените врати. – Тя е принцесата на елфите, дявол да го
вземе.
– Не е – изръмжа Рун. – Есенния крал не я е припознал като
своя официална дъщеря и никога няма да го стори.
– Защо? – попита Дек.
– Защото е незаконородена. Защото не я харесва. Нямам
шибана представа – изплю Рун.
Никога нямаше да им разкрие собствените си мотиви.
Дълбокия си страх заради пророчеството на Оракула, ако Брайс
някога получеше кралска титла. Защото ако беше предречено,
че кралският род ще завърши с Рун, а Брайс официално бе
обявена за принцеса… тя трябваше да е извън картинката, за да
се сбъдне предсказанието. И Рун щеше да направи всичко по
силите си, за да я предпази от тази участ. Дори целият свят да
го намразеше заради това.
Затова заяви срещу осъдителните гримаси на приятелите си:
– Заповядано ми беше да не разкривам пред никого, дори
пред вас.
Флин скръсти ръце.
– Очакваше да се разплямпаме ли?
– Не. Но не исках да рискувам да открие, че съм ви казал. А и
тя не искаше никой да научава. – Сега обаче не беше моментът
да го обсъждат. – Трябва да говоря с нея.
А дори не му се мислеше какви ще са последствията от това.
Брайс кара до реката. До арките на Черното пристанище.
Докато закопча скутера си с верига около стълба на една
улична лампа, вече се спускаше мрак и макар че нощта край
Истрос беше достатъчно мека, се благодареше за топлината от
коженото яке на Даника.
Коленичи бавно и сведе глава.
– Всичко е толкова прецакано – прошепна с надеждата, че
думите ѝ ще стигнат отвъд реката, до гробниците и мавзолеите,
забулени в мъгли. – Всичко е толкова крайно прецакано,
Даника.
Беше се провалила. Напълно. И Хънт… той…
Брайс зарови лице в ръцете си. За миг единствените звуци
наоколо останаха съскането на вятъра сред палмите и плисъкът
на водата по кея.
– Колко ми се иска да беше тук – пророни накрая Брайс. –
Всеки ден ми се иска, но днес най-много.
Вятърът стихна и палмите се укротиха. Дори реката сякаш
застина.
Мразовит полъх прелетя покрай нея, през нея. Всичките ѝ
инстинкти – и елфически, и човешки, се изостриха. Тя се вгледа
в мъглите и зачака, молейки се да види черната лодка. Беше
толкова съсредоточена в отсрещния бряг, че не усети какво я
връхлита, докато не стана твърде късно.
Не се обърна към кристалоса, изскочил от сенките със
зейнала паст, преди да я събори в плискащите се води.
72
Имаше нокти и зъби навсякъде. Раздираха плътта ѝ, впиваха
се в нея, завличаха я все по-надолу.
Водата беше черна като катран и наоколо нямаше никой –
никой, който да я види, да знае къде е…
Нещо прогори ръката ѝ. Тя изпищя и водата нахлу в гърлото
ѝ.
В следващия миг ноктите се отвориха. Освободиха я.
Брайс го изрита силно и се отблъсна сляпо от него, но дали
към повърхността… О, богове, щеше да избере грешната
посока…
Нещо я сграбчи за рамото и я повлече нанякъде, и тя щеше
да изкрещи, ако ѝ беше останал въздух в дробовете…
Въздух обгърна лицето ѝ, открит и свеж, а после мъжки глас
каза до ухото ѝ:
– С теб съм, с теб съм.
Сигурно щеше да заридае, ако не беше забълвала вода от
гърлото си, ако не се беше разкашляла жестоко. Хънт ѝ беше
казал тези думи, но Хънт вече го нямаше и мъжкият глас до
ухото ѝ… Деклан Емет.
Рун изкрещя от няколко крачки разстояние:
– Уцели го.
Тя се замята, но Деклан я стисна още по-здраво и прошепна:
– Всичко е наред.
Нищо не беше наред. Хънт трябваше да е тук. Той трябваше
да е с нея, освободен, а тя трябваше да е намерила начин да му
помогне…
Деклан с лекота я издигна от водата. Рун я пое, ругаейки с
мрачно изражение на лице, докато тя трепереше на кея.
– Какво беше това шибано чудо? – извика задъхан Тристан
Флин, насочил пушка към черната вода в готовност да я обсипе
с куршуми и при най-малката вълничка.
– Добре ли си? – попита я Деклан с мокро лице и полепнала
по главата му червена коса.
Брайс се опомни достатъчно, за да огледа тялото си. По
продължение на цялата ѝ ръка зееше рана, но направена с
нокти, не с онези отровни зъби. И на други места по кожата ѝ
имаше кървави резки, но…
Без да губи време, Деклан коленичи пред нея и разпери
обгърнати в светлина ръце над голямата ѝ рана. Лечебната
дарба беше рядкост сред елфите. Не можеше да се мери с тази
на медвещерите, но беше ценно умение. Брайс чак сега
разбираше, че Деклан го притежава.
Рун попита:
– Защо, мамка му, стоеше на Черното пристанище след залез?
– Бях на колене – поправи го тя.
– Все тая, по дяволите.
Брайс срещна погледа на брат си, докато раните ѝ се
затваряха.
– Исках да подишам свеж въздух.
Флин измрънка нещо под носа си.
– Какво? – присви очи Брайс.
Флин скръсти ръце.
– Ами това: научих, че си принцеса едва преди час, а вече ми
усложняваш живота.
– Не съм принцеса – отсече тя в мига, в който Рун изстреля:
– Не е принцеса.
Деклан изпръхтя.
– Както кажете, задници. – Отдръпна се от Брайс, приключил
лечението. – Трябваше да се досетим. Само ти успяваш да
влезеш под кожата на Рун също толкова успешно, колкото баща
му. Флин се намеси:
– Откъде дойде това нещо?
– Оказва се – обясни тя, – че когато някой вземе прекалено
голяма доза синт, неволно призовава демон кристалос.
Вероятно е било случайност.
– Или целенасочено нападение – предположи Флин.
– Случаят е приключен – заяви безизразно Брайс. – Край.
Очите на елфическия лорд проблеснаха от рядка проява на
гняв.
– Може и да не е.
Рун избърса водата от лицето си.
– Тъй като е възможно Флин да е прав, оставаш с мен.
– Само през шибания ми труп. – Брайс стана. От дрехите ѝ
още течеше вода. – Слушай, благодаря, че ме спаси. И
благодаря, че съсипа всичко с Хънт. Но знаеш ли какво?
Тя оголи зъби, извади телефона си и го избърса от водата,
молейки се защитното заклинание, за което добре се беше
охарчила, да си е свършило работата. За щастие, беше. Брайс
отвори телефонния номер на Рун и му го показа.
– Ти… – Плъзна палец настрани и го изтри. – Ти си мъртъв за
мен.
Можеше да се закълне, че брат ѝ, вечният непукист,
изтръпна.
Тя погледна Дек и Флин.
– Благодаря, че ми отървахте задника.
Никой от тях не тръгна след нея. Тя едвам укроти
разтрепераното си тяло, колкото да забута скутера си до дома,
но някак успя. Качи се до апартамента и разходи Сиринкс.
Жилището ѝ се струваше толкова тихо без Хънт. Не бяха
дошли дори да съберат нещата му. Ако бяха, нямаше да
намерят шапката с козирка. Защото беше скрита в кутията при
Желенце.
Грохнала от умора, Брайс съблече мокрите си дрехи и се по-
гледна в огледалото в банята. Вдигна длан към мястото между
гърдите си, където три години бе висял аркезийският амулет.
Червени линии бележеха кожата ѝ вместо раните, направени
от кристалоса, но тъй като магията на Деклан продължаваше да
действа върху плътта ѝ, до сутринта и те щяха да са изчезнали.
Тя се завъртя да огледа щетата върху татуировката на гърба
си. Последният ѝ спомен от Даника. Ако онзи проклет демон я
беше съсипал…
Едва не се разплака от облекчение, като я намери невредима.
Като видя извивките на онази древна, неразбираема азбука и си
припомни, че дори всичко друго да беше отишло по дяволите,
поне това ѝ оставаше: думите, които Даника бе настояла да
изпишат там с мастило, когато Брайс беше твърде нафиркана,
за да възрази. Приятелката ѝ си беше харесала азбуката от
някаква книжка в студиото за татуировки, но Брайс определено
не я разпознаваше. Нищо чудно татуистът да си я беше
измислил, уверявайки ги, че е написал посланието, избрано от
Даника.
С любов всичко е възможно.
Думите, бродирани на гърба на якето, захвърлено в краката ѝ.
Думите, които Даника бе използвала за улика – за вход в
профила ѝ към „Реднър“, за откриването на онази флашка.
Глупости. Пълни глупости. Татуировката, якето, загубата на
амулета, на Даника, на Конър и глутницата „Дяволи“, на Хънт…
Брайс неуспешно опита да се изтръгне от омагьосания кръг
на мислите си, от вихрушката, която ги завърташе отново, и
отново, и отново в главата ѝ, докато не се сляха напълно.
73
Последната Върховна среща, на която присъства Хънт, се беше
състояла в древен внушителен дворец в Пангера, украсен с
емблематичните богатства на империята: копринени гоблени и
свещници от чисто злато, бокали, пълни с лъскави скъпоценни
камъни, сочни меса, запечени с редки билки.
Тази щеше да се състои в конферентен център.
Пространството от стъкло и метал беше огромно и
разположението му приличаше на кутии за обувки, подредени
на купчини една върху друга. Централната зала се извисяваше
на цели три етажа, а стълбището и асансьорите в дъното ѝ бяха
украсени с червените знамена на Републиката. До тях се
стигаше по бял килим.
Всяка отделна територия на Мидгард беше домакин на
Върховната среща на всеки десет години. Винаги присъстваха
главните управници на всички територии, представител на
астерите и шепа гостуващи сановници, експерти по
конкретните въпроси, които предстоеше да се обсъждат. Тази
среща нямаше да е по-различна, с изключение на по-скромния
си мащаб: въпреки че Валбара отстъпваше значително по
размер на Пангера, Мика организираше по четири Върховни
срещи, за всеки от отделните квадранти на владенията си. Тази,
посветена на югоизточните райони – с почетно място, отредено
на управниците на Лунатион, – беше първата от четирите.
Сградата, разположена в сърцето на пустинята Псамате, на
пет часа път с кола от Лунния град – един час полет на ангел с
най-висока скорост или само половин час с хеликоптер, – беше
снабдена с килии за опасни ванири.
Хънт прекара там последните пет дни, броейки ги по храната,
която му носеха: закуска, обяд, вечеря. Поне Сандриел и
Полукс не идваха да му се подиграват. Поне можеше да си
отдъхне от тях. Беше игнорирал опитите на Чука да го ядоса по
време на пътуването. Всъщност нито чуваше, нито чувстваше.
Тази сутрин заедно със закуската му донесоха комплект
черни дрехи. Нямаше оръжия, но ясно си личеше, че е
униформа. Посланието също беше ясно: предстоеше да го
изложат на показ, да участва в унизителен фарс на имперско
триумфално шествие, за да покаже Сандриел на света, че пак е
станала негова собственица.
Облече се покорно и позволи на стражите ѝ да му сложат
оковите от горсиански камък, неутрализиращи силата му.
Последва ги безмълвно до асансьора и през внушителното
фоайе, окичено със символите на имперската власт.
Ванири от всички Домове изпълваха пространството,
повечето пременени в бизнес тоалети или дворянски одежди.
Ангели, метаморфи, елфи, вещици… Делегации се редяха като в
шпалир от двете страни на червената пътека, водеща към
стълбището. Фурия Акстър стоеше сред тълпата, облечена в
обичайния си боен кожен костюм. Наемната убийца
наблюдаваше всички наоколо. Но нито веднъж не погледна към
него.
Стражите го поведоха към ангелската делегация до
стълбището, съставена от членове на 45-и легион. Триариите на
Сандриел. Полукс стоеше най-отпред с командирска златна
броня, кобалтовосиня пелерина и насмешливо изражение.
Присмехулната му усмивка се разшири, когато Хънт зае
мястото си близо до него, приклещен между стражите на
Сандриел.
Другите ѝ триарии почти не отстъпваха по садизъм на Чука.
Хънт никога нямаше да ги забрави: слабата, бледолика,
тъмнокоса убийца, позната като Харпията; Цербера с каменното
му лице и черни криле; високомерния ангел с очи от лед,
наричан Ястреба. Никой от тях не му обърна внимание. А от
личен опит знаеше, че това е по-добрият вариант.
Не виждаше Кошутата, последния член на триариите – явно
функцията ѝ да изловява бунтовнически шпиони в Пангера
беше твърде ценна за астерите, за да позволят на Сандриел да я
довлече тук.
От отсрещната страна на червената пътека стояха Исая и 33-
ти. Остатъкът от триариите му. Наоми изглеждаше
впечатляващо в униформата си, вдигнала високо брадичка и
отпуснала дясната си ръка върху дръжката на официалния
легионерски меч, чийто предпазител с формата на криле
проблясваше под утринната светлина.
Исая плъзна очи към неговите. Хънт се почувства почти гол в
черния си боен костюм, зървайки парадната униформа на
командира на 33-ти с бронзовия ѝ нагръдник, пагони,
наколенници и налакътници… Хънт помнеше колко е тежка.
Колко глупаво се чувстваше, обкичен с всички тези лъскавини.
Като изложбен кон.
Помощната гвардия на Есенния крал стоеше отляво на
ангелите. Броните на елфите бяха по-леки, но също толкова
изящни. Срещу тях се бяха наредили метаморфите в
тържествена премяна. Амели Рейвънскрофт не смееше да го
погледне. По-малки групи ванири се бяха разпръснали из
останалата част от залата: мери и демонаки. Човеци не
присъстваха. Нито пък представители на смесени раси.
Хънт опита да не се замисля за Брайс. За случилото се в
онова фоайе.
Елфическа принцеса. Извънбрачна, но все пак единствената
дъщеря на Есенния крал. Колкото и бясна да му беше, че я е
лъгал, Брайс също го беше лъгала предостатъчно.
Барабанчици – дявол да го вземе, проклети барабанчици –
подхванаха познатия ритъм. След миг се присъединиха и
тромпетите. Приповдигнатият омразен химн на Републиката
изпълни просторната стъклена зала. Всички изпънаха гърбове,
а пред входните врати се заточи цяла автоколона.
Хънт вдиша рязко, когато Джесиба Рога слезе от първата
кола, облечена в дълга до средата на бедрото черна рокля,
прилепнала по пищните извивки на тялото ѝ. По шията и ушите
ѝ проблясваше древно злато, а зад нея като призрачен вятър се
рееше прозирна пелерина. Дори на смайващо високите си
токчета се движеше със свръхестествената грация на всички от
Дома на пламъци и сенки.
Сигурно тя беше казала на Брайс как да продаде душата си
на владетеля на Спящия град.
Русата магьосница вървеше, приковала сиви очи към трите
знамена над стълбището: това на Валбара отляво; герба на
Лунатион с лък с формата на полумесец и стрела; а в средата –
емблемата с буквите SPQM и двете извити в дъги редици със
звезди – флага на Републиката.
След магьосницата с отекващи стъпки влязоха вещиците.
Млада вещица с тъмна кожа и свободна лазурносиня роба
закрачи гордо по пътеката. Косата ѝ, сплетена в дълга черна
плитка, сияеше като изпредена от нощно небе.
Кралица Хипаксия. Едва от три месеца носеше короната с
плетеница от златни и червени диви къпини на майка си и
макар че лицето ѝ беше младо и красиво, тъмните ѝ очи
издаваха изтощение, говорещо красноречиво за скръбта в
душата ѝ.
Разправяха, че кралица Хекуба я отгледала надълбоко в
северната гора на планината Хелируна, далеч от покварата на
Републиката. Хънт очакваше подобна личност да се уплаши от
многолюдната тълпа и имперския разкош или поне да ги
оглежда в захлас, но тя вървеше с гордо вдигната брадичка и
уверена походка. Сякаш се беше явявала на такива събития
десетки пъти.
В началото на Върховната среща щяха официално да я
провъзгласят за кралица на валбарските вещици. Последната
церемониалност, преди да наследи реално трона си. Но…
Хънт видя лицето ѝ, когато го доближи достатъчно.
Познаваше я: медвещицата от клиниката. Тя го поздрави с
мимолетен кос поглед.
Дали Рун знаеше с кого се е запознал, от кого е получил
информация за синта?
След нея пристигнаха и мерските големци. Тарион, пременен
в тъмносив костюм, вървеше с красавица в ефирна тюркоазена
рокля. Не Речната кралица – тя рядко напускаше Истрос. Но
тъмнокосата мерка можеше да ѝ е дъщеря. Или поне ѝ беше
дъщеря, доколкото всички мери приемаха Речната кралица за
своя майка.
Червеникавокестенявата коса на Тарион беше пригладена
назад, но няколко немирни кичура провисваха над челото му.
Вървейки уверено с временните си крака, мерът плъзна поглед
към Хънт. Изпълнен със състрадание поглед.
Хънт не се трогна. Не можеше да забрави кой бе завел Брайс
до корабчето онази нощ.
Тарион не трепна от укора в очите му. Просто му се усмихна
тъжно и отново погледна напред, следвайки вещиците към
мецанина и отворените врати на конферентната зала.
След него влязоха вълците. Сабин подпираше прегърбения
прим, чиито кафяви очи мътнееха от старостта, а някога
силното му тяло беше превито над бастун. Сабин, облечена в
гълъбовосив костюм, се подсмихна злобно на Хънт, повеждайки
стареца към асансьора вместо към стълбището.
Примът обаче заби пети, като осъзна накъде го води. И я
задърпа към стълбището. Там започна болезнено бавното си
изкачване.
Гордо копеле.
Елфите слязоха от черните си коли и закрачиха напето по
килима. Предвождаше ги Есенния крал с ониксова корона
върху червената си коса. Древният камък приличаше на
изсечен от нощта дори под утринната светлина.
Хънт не можеше да повярва, че не му е направило
впечатление досега. Брайс приличаше на баща си повече от
Рун. Вярно, мнозина елфи се раждаха с такъв цвят коса и кожа,
но студеното лице на Есенния крал… Безброй пъти беше
виждал същото изражение по лицето на Брайс.
Не някое си злобно лордче я беше съпроводило до Оракула
онзи ден, а самият Есенен крал. Той се беше отнесъл така
коравосърдечно с тринайсетгодишно момиченце.
Хънт сви юмруци до тялото си. Ембър Куинлан съвсем
разбираемо бе избягала в мига, в който бе видяла чудовището
под привлекателната му външност. В който бе усетила
бездушната му жестокост.
И бе осъзнала, че носи детето му в утробата си. Потенциален
наследник на трона – и заплаха за чистокръвния му син,
Избраника. Нищо чудно, че Есенния крал ги беше издирвал
така безмилостно.
Рун, който вървеше на стъпка зад баща си, беше поразителна
гледка. В официалните си одежди на принц, със Звездния меч в
ножницата на хълбока си, приличаше на някого от първите
членове на рода Звезделф. Дори на някого от първите елфи,
дошли в света им от Северната пукнатина преди толкова много
хилядолетия.
Като минаваха покрай Хънт, кралят не го удостои с поглед.
Рун обаче го погледна.
Погледна оковите около китките му, триариите около него. И
поклати глава едва забележимо. Страничен наблюдател би
решил, че е от възмущение, неприязън. Но Хънт прочете
посланието в жеста му.
Съжалявам.
Въпреки това запази изражението си неутрално. Рун
продължи напред с проблясваща върху главата му диадема от
златни брезови листа.
В следващия миг целият атриум сякаш пое смаяна глътка
въздух. И застина.
Ангелите не пристигаха с коли. Не, кацаха от небето.
Четирийсет и деветте ангели от Астерската гвардия в
парадните си бяло-златисти униформи влязоха с маршова
стъпка във фоайето. Белите им криле сияеха на светлината, а в
облечените си с ръкавици ръце държаха копия. Всеки от тях
беше роден и внимателно подбран за тази служба. Само онези с
най-бели, най-чисти криле бяха достойни. По тях не трябваше
да има нито петънце цвят.
Хънт открай време ги смяташе за префърцунени задници.
Те заеха позиции покрай пътеката и застанаха мирно, с
високо вдигнати криле и копия, насочени към стъкления таван.
Снежнобелите им пелерини се спускаха до пода, а кичурите
бели конски косми върху златните им шлемове лъщяха, сякаш
току-що разресани. Никой не вдигна забралото на шлема си.
Бяха изпратени от Пангера, за да напомнят на всички,
включително на губернаторите, че истинските господари
продължават да ги следят изкъсо.
След тях заедно влязоха Мика и Сандриел, и двамата в
губернаторски брони.
Ванирите коленичиха пред тях. Ангелите от Астерската
гвардия обаче – прекланящи се единствено пред шестимата си
господари – останаха прави и копията им сякаш образуваха
стени от тръни, между които двамата губернатори минаха
тържествено.
Никой не смееше да проговори. Никой не смееше да си поеме
дъх дори, докато двамата архангели минаваха по пътеката.
Всички бяха като червеи в краката им.
Усмивката на Сандриел прогори Хънт. Почти толкова
жестоко, колкото разочарованието и безразличието по лицето
на Мика.
Губернаторът безспорно му беше избрал най-тежкото
мъчение. Сандриел със сигурност нямаше да му подари бърза
смърт. Върнеха ли се в Пангера, изтезанията му щяха да
продължат с десетилетия. Без шанс за нова сделка и
откупуване на свободата му.
И още при първото неподчинение Сандриел знаеше къде да
го удари. Кого да удари.
Губернаторите се понесоха нагоре по стълбището, почти
допирайки криле. Хънт не можеше да си обясни защо не са
станали двойка. Мика беше достатъчно порядъчен, за да
съзнава що за чудовище е Сандриел. Но чудното беше, че
астерите не са наредили сливането на кръвта им. Нямаше да е
новост. Сандриел и Шахар бяха резултат от точно такъв съюз.
Явно вероятността Сандриел да е убила собствените си
родители, за да завземе властта за себе си и сестра си, бе
накарала астерите да прекратят тази практика.
Чак когато губернаторите стигнаха до конферентната зала,
гостите във фоайето си позволиха да тръгнат след тях – първи
към стълбището се отправиха ангелите, последвани от всички
останали.
Като влезе в залата, Хънт, неотлъчно обграден от двама от
триариите на 45-и – Цербера и Ястреба, които го наблюдаваха с
неприкрито презрение, – огледа до възможно най-много
подробности интериора.
Помещението беше огромно, с подредени в кръгове маси
върху стъпаловидни платформи, спускащи се към централния
етаж и облата маса, около която щяха да се разположат
главните фигури.
Ямата на Ада. Хънт се чудеше как някой от пъклените
принцове не ги чака там.
Примът на вълците, Есенния крал, двамата губернатори,
красивата дъщеря на Речната кралица, кралица Хипаксия и
Джесиба заеха местата си около централната маса. Вторите в
йерархиите им – Сабин, Рун, Тарион и една по-възрастна
вещица – се настаниха по кръга от маси наоколо. Никой от Дома
на пламъци и сенки не придружаваше Джесиба, дори вампир.
За всеки следващ ранг беше предвидена по-горна кръгла
платформа, общо седем, всяка по-широка от предходната.
Астерската гвардия се разпредели покрай стените на най-
горното ниво, като до всеки от трите изхода на залата застанаха
по двама ангели.
Все едно гледаше седемте кръга на Ада.
Из цялата зала бяха окачени видеоекрани – два дори висяха
от тавана, – а по масите имаше компютри, вероятно за текуща
информация относно срещата. За негова изненада Фурия
Акстър зае един стол в третия кръг и се облегна. Нямаше
придружители.
Заведоха Хънт до стената и го загнездиха между двама
астерски гвардейци, които не му обърнаха никакво внимание.
Добре че от този ъгъл не виждаше Полукс и другите триарии на
Сандриел.
Видеоекраните се включиха. И цялата зала притихна.
Хънт веднага позна кристалния палат, факлите с първосвет,
танцуващ по резбованите кварцови колони, които подпираха
високия сводест таван. Позна седемте кристални престола,
подредени в дъга върху златния подиум, най-далечният –
празен. Позна блещукащия град отвъд тях, хълмовете,
спускащи се към гаснещата дневна светлина, прорязани от
тъмната ивица на река Тибер.
Всички в залата станаха от местата си. И коленичиха.
Хънт можеше да се закълне, че дори от почти десет хиляди
километра разстояние силата им нахлу в конферентната зала. И
изсмука топлината, въздуха и живота.
Когато за пръв път се изправи пред тях, осъзна, че никога не
е изпитвал по-ужасяващо чувство. Кръвта на Шахар още
покриваше бронята му, гърлото му беше раздрано от викове по
време на кошмарната битка – въпреки това срещата с тях
надхвърляше всички други ужаси. Почувства се като мушица
еднодневка; силата му сякаш беше лекичък полъх в сравнение с
техния ураган. Все едно го бяха изхвърлили в открития космос.
Всеки от тях притежаваше мощта на свещена звезда, беше
способен да превърне цялата планета в пепелище, но в
студените им очи нямаше нито искрица светлина.
Хънт забеляза изпод сведени мигли кой друг дръзваше да
вдигне очи от сивия килим към шестимата астери: Тарион и
Рун. Деклан Емет. И кралица Хипаксия.
Никой друг. Дори Фурия и Джесиба.
Рун срещна погледа на Хънт. И тих мъжки глас прошепна в
главата му: Смело от твоя страна.
Хънт успя да прикрие смайването си. Знаеше, че сред елфите
има малък брой телепати, особено сред тези от Авален. Но
никога досега не беше общувал с елф в съзнанието си. Готин
номер.
Подарък от рода на майка ми, който пазя в тайна.
И реши да ми я довериш?
След кратка пауза Рун отвърна: Не мога да говоря с теб
публично. Ако имаш нужда от нещо, дай знак. Ще направя
каквото мога.
Нов шок, осезаем като светкавиците му, пробяга през него.
Защо ти е да ми помагаш?
Защото с всички сили се мъчеше да възпреш Брайс, когато
опита да се предаде на Сандриел вместо теб. Четеше се по
лицето ти. – Рун се поколеба за миг, после добави леко
неуверено: – И защото вече не мисля, че си чак такъв задник.
Хънт се поусмихна едва забележимо. Чувството е взаимно.
Това комплимент ли беше? – Още една пауза. – Държиш ли
се, Аталар?
Да. Тя как е?
Върнала се е на работа. Знам, защото мой човек я държи
под око.
Хубаво. – Ако продължаха да говорят за Брайс, вероятно
щеше да рухне напълно, затова реши да смени темата: – Знаеше
ли, че онази медвещица всъщност е кралица Хипаксия?
Не. Дори не ми е хрумвало, мамка му.
Рун вероятно щеше да продължи, но в този момент астерите
заговориха. Като един, както винаги. И те самите бяха
телепати.
– Събрали сте се днес, за да обсъждате въпроси, свързани с
региона ви. Имате нашето разрешение.
Те погледнаха едновременно към Хипаксия.
Вещицата дори не трепна под взора на шестимата астери и
целия свят:
– Официално те признаваме за наследница на покойната
кралица Хекуба Енадор и те провъзгласяваме за кралица на
валбарските вещици.
Хипаксия сведе глава в поклон, със сериозно изражение на
лице. Това на Джесиба не разкриваше нищо. Нито капчица тъга
или гняв заради големите промени в някогашния ѝ Дом. Хънт
метна поглед към Рун, който наблюдаваше събитията с гримаса
на лицето.
Астерите отново огледаха залата, най-високомерно от
всички – Ригелус, Светлата им ръка. Слабото телце на
тийнейджъра криеше чудовищна сила. Някой друг от
шестимата продължи:
– Започнете. И бъдете благословени от боговете и всички
звезди в небосклона.
Множество от гостите сведоха глави в още по-дълбок поклон
за благодарност, че астерите им позволяваха да съществуват в
тяхно присъствие.
– Надяваме се да обсъдите начини за прекратяване на тази
безсмислена война. Губернатор Сандриел може да изкаже
ценни наблюдения като свидетел на унищожителната ѝ сила. –
Астерите плъзнаха бавни, страховити погледи през залата. И
Хънт усети тежестта им, когато казаха: – Присъстват и други,
способни да осигурят свидетелски показания.
Очакваха само един вид свидетелски показания: в подкрепа
на това, че човеците са неблагодарни и глупави и войната е
избухнала по тяхна вина, тяхна вина, тяхна вина, и трябва да ѝ
се сложи край. В никакъв случай не бива да се допуска до тези
земи. Нямаше да толерират прояви на солидарност към
човешкия бунт, на състрадание към мъките им. Съществуваше
само ванирската страна – добрата страна, и никоя друга.
Хънт задържа с очи смъртоносния поглед на Ригелус на
централния екран. Сандриел го предупреди с рязък порив на
мразовития си вятър да извърне очи. Той не се подчини. И като
че ли водачът на астерите се усмихна. Кръвта на Хънт се
вледени, не само от вятъра на архангелката, и той сведе очи.
Империята бе изградена така, че да удържи цяла вечност. За
повече от петнайсет хиляди години не се беше прекършила. И
тази война нямаше да е краят ѝ.
Астерите казаха в един глас:
– До нови срещи.
Всички се усмихнаха леко – Ригелус най-злокобно, все още
впил поглед в Хънт. Екраните се изключиха.
Цялата зала, включително двамата губернатори, си отдъхна.
Някой повърна, ако се съдеше по звука и вонята, които се
разнесоха от далечния ъгъл. Един метаморф леопард изтърча
през вратите с ръка върху устата си.
Мика се облегна в стола, вперил поглед в масата пред себе
си. Известно време никой не проговори. Сякаш всички имаха
нужда да се посъвземат първо. Дори Сандриел.
Накрая Мика изопна гръб, размърда криле и заяви с дълбок,
ясен глас:
– Обявявам Валбарската върховна среща за открита. Слава на
астерите и техните звезди!
Всички в залата повториха думите, макар и с не особен
ентусиазъм. Сякаш си бяха припомнили, че дори в тези земи,
през цяло море от Пангера, далеч от калните бойни полета и
лъскавия кристален дворец в града на седемте хълма, не
можеха да се измъкнат от желязната хватка на астерите.
74
Брайс опитваше да не се замисля много върху факта, че Хънт и
целият свят знаеха коя е всъщност. Единствената ѝ утеха беше,
че поне пресата още не беше надушила новината.
Не че да си незаконородена принцеса значеше нещо. Не че я
описваше като личност. Точно заради шока, който видя по
лицето на Хънт, не му беше казала преди това.
Накъса на парчета чека от Джесиба, а с него и вековете дълг
към нея.
Вече нямаше значение. Беше загубила Хънт.
Знаеше, че е жив, защото изгледа новинарския репортаж от
встъпителното шествие на Върховната среща. Хънт изглеждаше
точно както преди всичко да отиде на кино. Още една малка
утеха.
Почти не обърна внимание на другите пристигащи: Джесиба,
Тарион, баща ѝ, брат ѝ… Не. Очите ѝ останаха залепени на
същото място сред тълпата, на сивите криле, пораснали отново.
Жалка. Чувстваше се направо жалка.
Наистина щеше да го направи. Доброволно да се откаже от
свободата си в замяна на неговата, макар и да знаеше какво ще
ѝ причини Сандриел. И Полукс.
Може би това я правеше идиотка, както каза Рун. Наивна
глупачка.
Може би имаше късмет, че си е тръгнала жива от Комициума.
Може би с раните от кристалоса плащаше за провалите си.
През последните няколко дни се впусна да проучва закона, за
да провери дали има какво да се направи за Хънт. Нямаше.
Беше направила единствените две неща, с които можеше да му
спечели свободата: предложи да го откупи и предложи
собствената си свобода в замяна на неговата.
Не вярваше на последните му гаднярски думи към нея. Тя
щеше да каже същото на негово място. Щеше да се държи
възможно най-гнусно, само и само да го спаси.
Седеше пред бюрото в изложбената зала, взирайки се в
празния компютърен екран. Градът беше тих през последните
два дни. Сякаш вниманието на всички беше приковано към
Върховната среща, въпреки че само шепа от лидерите и
жителите на Лунния град присъстваха на нея.
Беше изгледала записите от прякото излъчване по
следващите новинарски емисии, в случай че отново покажеха
Хънт. Но напразно.
Спеше в неговата стая всяка нощ. Обличаше неговата
тениска и се пъхваше между чаршафите с неговия мирис,
фантазирайки си, че лежи до нея в тъмното.
Преди три дни в галерията пристигна плик, на който за
обратен адрес беше посочен този на Комициума. Тя го отвори с
разтуптяно сърце, надявайки се, че е успял да ѝ изпрати
писмо…
Белият опал падна върху бюрото. Исая беше написал
резервирано послание, защото навярно знаеше, че проследяват
всяка кореспонденция.
Наоми намери камъка на корабчето. Решихме, че може да
си го искаш.
После беше добавил, сякаш му беше хрумнало впоследствие:
Той съжалява.
Брайс бе прибрала опала в чекмеджето на бюрото.
Отвори го с въздишка и погледна млечнобелия скъпоценен
камък. Погали с пръст хладната му гладка повърхност.
– Ати изглежда много тъжен – отбеляза Лехаба, долитайки до
главата ѝ. Посочи таблета, където Брайс беше паузирала
третото си преглеждане на записа от шествието на кадър с
неговото лице. – Ти също, Биби.
Сиринкс се протегна и се прозя. Извитите му нокти
проблеснаха.
– И сега какво?
Брайс сбърчи чело.
– Какво „какво“?
Лехаба прегърна тялото си с ръце във въздуха.
– Просто продължаваме постарому, нормално?
– Аха.
Искрящите ѝ очи срещнаха тези на Брайс.
– Какво изобщо означава „нормално“?
– Звучи ми скучно.
Лехаба се усмихна леко и порозовя.
Брайс също ѝ се усмихна.
– Ти си добра приятелка, Леле. Много добра приятелка. – Тя
въздъхна отново и пламъчето на огнената феичка потрепна. –
Съжалявам, че понякога аз не съм толкова добра за теб.
Лехаба махна с ръка и се изчерви.
– Ще преодолеем и тази трудност, Биби. – Кацна на рамото ѝ
и топлината ѝ се просмука в неочаквано изстиналата кожа на
Брайс. – Ти, аз и Сири. Ще се справим заедно.
Брайс протегна показалец и Лехаба го хвана с двете си
огнени ръчички.
– Имаме сделка.
75
Рун беше очаквал Върховната среща да е напрегната,
изпълнена със злоба и заплахи, и във всеки един момент да се
чуди дали нечий гръклян няма да бъде изтръгнат. Като на
всички предходни срещи.
Този път обаче единственият му враг се оказа скуката.
В рамките на цели два часа Сандриел им съобщи, че астерите
наредили всеки Дом да изпрати още воини на фронта. Нямаше
смисъл от възражения. Вече беше решено. Заповедта идваше
директно от астерите.
После разговорите се насочиха към новите търговски
предложения. И започнаха да се въртят, и въртят, и въртят в
кръг – дори Мика задълба в подробности кой какво направил и
кой какво получил, – и така, докато Рун не се замисли дали
астерите не бяха организирали тази среща като нов вид
мъчение.
Питаше се колко ли ангели от Астерската гвардия спят под
шлемовете си. Беше хванал няколко по-низши членове на
различни делегации да клюмат. Аталар обаче стоеше нащрек –
и като че ли слушаше съсредоточено. Наблюдаваше.
Може би точно това целяха губернаторите: да отегчат всички
до такава степен, че да са готови да се съгласят с всяко
условие, дори и неизгодно, само и само да дойде краят на
срещата.
И все пак неколцина от участниците продължаваха да
протакат преговорите. Баща му беше единият, заедно с мерите
и вещиците.
Най-вече една определена вещица.
Кралица Хипаксия не се обаждаше често, но и тя като Хънт
слушаше внимателно всяка дума. От дълбоките ѝ кафяви очи
струеше интелект, нетипичен за крехката ѝ възраст.
Рун се смая, като я видя първия ден – като видя познатото ѝ
лице в такава обстановка, с корона и кралски одежди. Като
осъзна, че седмици наред, без изобщо да подозира, е поддържал
връзка с потенциалната си годеница.
Като излизаха към трапезарията в първия ден от срещата,
успя да се набута между членките на вещерското ѝ сестринство
и да попита като един истински кретен:
– Защо не каза нищо? Защо не ми каза коя си?
Хипаксия държеше подноса с обяда си с изтънченост,
подобаваща на кралица.
– Не си ме питал.
– Какво правеше в онази клиника, по дяволите?
Тъмните ѝ очи притъмняха още повече.
– Информаторите ми ме уведомиха, че в града се надигало
нещо зло. Дойдох да проверя лично. Под прикритие. – Затова се
бе появила на местопрестъплението след убийството на стража
от храма. И в нощта, когато кристалосът нападна Аталар и
Брайс в парка. – Дойдох и за да видя какво е да си… нормален.
Преди да приема това.
Тя махна към короната си.
– Знаеш ли какво очаква баща ми от теб? И от мен?
– Подозирам – отвърна лаконично тя. – Но не обмислям
такива… промени в живота си точно сега. – Тя му кимна и се
обърна да си върви. – С когото и да било.
И просто ей така му натри носа.
Сега поне се опитваше да следи внимателно разговорите. Да
не поглежда вещицата, която не проявяваше никакъв интерес
да се омъжва за него, слава на шибаните богове. Дали с
лечебната си дарба не долавяше онзи недостатък в тялото му,
заради който щеше да е последен от кралския род? Не искаше
да знае, затова прогони спомена за пророчеството на Оракула.
Поне не беше единственият, игнориращ Хипаксия. Джесиба
Рога не ѝ обелваше нито дума.
Не че магьосницата се обаждаше често по време на
разговорите – само даде да се разбере, че Домът на пламъци и
сенки виреел най-добре в условия на смърт и хаос, затова
нямали нищо против дълга опустошителна война. Косачите с
радост щели да пренасят душите на мъртвите отвъд реката.
Дори архангелите изглеждаха обезпокоени от това ѝ твърдение.
Когато часовникът удари девет и всички заеха местата си в
залата, Сандриел обяви:
– На Мика му се наложи да замине по работа и ще се
присъедини по-късно.
Само астерите можеха да призоват Мика по време на толкова
важна среща. Сандриел, която очевидно не възразяваше да
поеме самостоятелно председателството, заяви:
– Започваме с обяснение от страна на мерите относно
недалновидната им съпротива срещу изграждането на канал за
транспортиране на танковете ни и разгръщане на
снабдителната ни мрежа.
Дъщерята на Речната кралица прехапа колебливо долната си
устна, а капитан Тарион Кетос провлачи в отговор:
– При положение че военните ви машини разрушават
стридените ни ферми и водорасловите масиви, не е
недалновидно да се каже, че ще унищожат риболовната ни
индустрия.
Очите на Сандриел проблеснаха, но тя отвърна любезно:
– Ще бъдете подобаващо обезщетени.
Тарион не се отказа.
– Не става дума само за пари, но и за благополучието на
планетата ни.
– Войната изисква жертви.
Тарион скръсти ръце и мускулите им изпъкнаха под дългите
ръкави на черната му тениска. След тържественото шествие и
безкрайните срещи през първия ден, повечето участници вече
се обличаха по-небрежно.
– Знам цената на войната, губернаторе.
Беше голяма смелост да кажеш такова нещо в очите на
Сандриел.
Кралица Хипаксия заяви с тих, но уверен глас:
– Опасенията на Тарион не са безпочвени. Историята ни е
показала какви могат да бъдат последствията. – Рун изпъна
гръб. Всички очи в залата се насочиха към вещерската кралица.
И тя не отстъпваше пред бурята, мътеща се в очите на
архангелката. – Коралите и водорасловите масиви по източното
крайбрежие на Раганско море, унищожени в Сорвакийските
войни преди две хиляди години, още не са се възобновили.
Мерите, извличащи прехраната си от тях, са били обезщетени,
както вие изтъкнахте. Но само за няколко сезона. – В залата се
спусна съвършена тишина. – Готови ли сте да им плащате в
продължение на хиляда сезона, губернаторе? А две хиляди
сезона? А как ще компенсирате съществата, обитаващи
районите, които предлагате да бъдат засегнати?
– Те са Низши. По-низши от Низшите – натърти невъзмутимо
Сандриел.
– Те са деца на Мидгард. Деца на Ктона – каза вещерската
кралица.
Сандриел разкри зъби в усмивка.
– Спестете ми сантименталните си брътвежи, моля.
Хипаксия не отвърна на усмивката ѝ. Просто задържа погледа
ѝ. Без провокация – само с открит интерес.
За огромно изумление на Рун първа Сандриел извърна
поглед. Архангелката врътна очи и запрелиства документите
пред себе си. Дори баща му примига смаяно. И загледа младата
кралица с преценяващо присвити очи. Несъмнено питайки се
как двайсет и шест годишна вещица дръзваше да говори така на
архангел. И дали не разполага с информация, с която да я
притисне.
Както и дали вещерската кралица в действителност беше
удачна партия за брак с Рун – или просто щеше да е таралеж в
гащите му.
Джесиба Рога, която седеше от отсрещната страна на масата,
се усмихна леко на Хипаксия. Първата ѝ реакция спрямо
младата вещица.
– Каналът – подхвана стегнато Сандриел, оставяйки
документите – ще е тема на по-нататъшен разговор.
Снабдителната мрежа обаче…
Архангелката се впусна в поредната реч за плановете си да
рационализира войната.
Хипаксия върна поглед към документите пред себе си. Но
след секунда вдигна очи към втория кръг от маси.
Към Тарион.
Мерът я поздрави с лека усмивка – знак на благодарност.
Вещерската кралица му кимна едва забележимо.
Мерът вдигна небрежно лист с двайсетина реда чертички –
сякаш отброяваше нещо.
Хипаксия изцъкли леко очи – с укор или от смайване, – а
Тарион свали листа, преди някой друг да го види. И добави още
една чертичка.
Вещицата се изчерви.
В този момент обаче заговори баща му, затова Рун спря да
следи причудливото им поведение и изпъна рамене,
преструвайки се, че слуша разговора. Че го интересува.
Макар че в крайна сметка всичко, казано тук, щеше да е без
значение. Сандриел и Мика щяха да постигнат своето.
И нещата щяха да си продължат постарому.
На Хънт му беше твърде скучно. Въпреки това опитваше да се
радва на последните си дни на спокойствие и относителен
комфорт, макар че Полукс следеше всяко негово действие от
другия край на залата. И броеше часовете до момента, в който
вече нямаше да му се налага да се държи цивилизовано и
можеше най-сетне да отприщи злото си срещу него. Затова при
всеки негов поглед Хънт му отвръщаше с широка усмивка.
Поне крилете му бяха заздравели. Изпробваше силите им,
доколкото можеше – разперваше ги, прибираше ги. Знаеше, че
ако Сандриел му позволеше да лети, ще го задържат във
въздуха. Вероятно.
Да стои до стената, анализирайки всяка изречена дума, беше
същинско мъчение, но Хънт все пак се стремеше да не пропуска
нищо. Следеше внимателно разговорите, но мнозина други
видимо се бореха със съня.
Надяваше се най-търпеливите засега делегации – на елфите,
мерите и вещиците – да издържат до края на Върховната среща,
преди да си спомнят, че контролът е илюзия и астерите можеха
просто да издадат декрет относно новите търговски закони.
Също както им бяха заповядали как да подходят към войната.
Още няколко дни. Само това искаше Хънт. Това си повтаряше.
76
Брайс почти живееше в библиотеката на галерията през
последните три дни – оставаше дълго след края на работното
време и се връщаше призори. Нямаше смисъл да се задържа в
апартамента, понеже хладилникът ѝ беше празен, а Сиринкс и
бездруго беше с нея. Затова реши да прекарва възможно най-
много време на работа, докато не спреше да чувства дома си
като празна черупка.
Джесиба беше толкова заета с Върховната среща, че не
следеше камерите за видеонаблюдение в галерията. Не
виждаше кутиите от храна по всяка повърхност в библиотеката,
купищата сирене в малкото хладилниче и че Брайс е започнала
да носи спортни екипи на работа. И да се къпе в банята в
дъното на библиотеката. Не знаеше, че е отменила всичките си
срещи с клиенти. И е взела нов аркезийски амулет от сейфа в
офиса на Джесиба – последния по техните земи. Един от петте,
останали в целия свят.
Но беше въпрос на време шефката ѝ да се отегчи и да
провери десетината камери. И да прегледа графика им,
виждайки всички отменени срещи с клиенти.
На Брайс ѝ се бяха обадили за две от позициите, за които бе
кандидатствала, и дори имаше уговорени интервюта. Само
трябваше да си измисли някакво оправдание за пред Джесиба,
разбира се. Час при медвещер или зъболекар, или нещо друго
нормално и необходимо. А ако я наемеха на някоя от двете
позиции, трябваше да измисли как ще изплаща дълга си за
Сиринкс – и начин да погали егото на Джесиба достатъчно, че
магьосницата да не я превърне в някоя противна твар само
задето е поискала да си тръгне.
Брайс въздъхна, плъзвайки ръка по една древна книга, пълна
с правен жаргон, разбираем само за дипломирани юристи. За
пръв път виждаше толкова често да се използват думи като
„следователно“ и „прочее“, и „считано от“, и „в случай на“.
Въпреки това продължаваше проучването си.
Лехаба също.
– А какво ще кажеш за това, Биби? – Огнената феичка лумна,
посочвайки една страница пред себе си. – Тук пише, че
„присъдата на провинено лице може да бъде смекчена до
служба, ако…“
– Това го прочетохме преди два дни – каза Брайс – и си е
връщане към робството.
Чу се тихо дращене. Тя надникна изпод мигли към нока с
надеждата да не забележи вниманието ѝ.
Съществото се хилеше, вперило поглед в нея. Сякаш знаеше
нещо, което тя не знаеше.
Само след секунда Брайс разбра какво.
– Има друг случай – каза Лехаба. – Човешка жена била
освободена след…
Сиринкс изръмжа. Не към аквариума. А към покритите със
зелен мокет стълби.
Някой заслиза с небрежни стъпки по тях. Брайс веднага
скочи на крака и се пресегна към телефона си.
Ботуши, тъмни дънки, а после…
Снежнобели криле. И прекомерно красиво лице.
Мика.
Всяка мисъл в главата ѝ секна, когато архангелът влезе в
библиотеката, оглеждайки рафтовете и стълбищата към
месинговите мецанини и ниши, аквариума и ухиления нок,
светлините като изригнало слънце високо над тях.
Не биваше да влиза тук. Да вижда тези книги…
– Ваша Светлост – успя да го поздрави Брайс.
– Входната врата беше отворена – обясни той.
Първичната сила зад погледа му ѝ подейства като удар с
тухла в лицето.
Естествено, че ключалките и заклинанията не го бяха
задържали. Нищо никога не задържаше Мика.
Тя укроти препускащото си сърце достатъчно, за да каже:
– С удоволствие ще ви посрещна на горния етаж, Ваша
Светлост, и веднага ще се обадя на Джесиба.
Джесиба, която е на Върховната среща, където и ти би
трябвало да бъдеш в момента.
– И тук е добре.
Той закрачи бавно към една от високите библиотеки.
Сиринкс трепереше на дивана; Лехаба се криеше зад малка
купчина книги. Дори животните в клетките и малките
аквариуми се бяха скътали по ъглите. Само нокът
продължаваше да се хили.
– Защо не седнете, Ваша Светлост? – предложи Брайс,
събирайки кутии от храна до гърдите си, без да я е грижа, че ще
изцапа с червено люто олио бялата си тениска.
Единствено искаше Мика да се разкара от рафтовете с
безценни книги.
Вместо да отвърне на поканата ѝ, той заоглежда заглавията
на нивото на очите си.
Урд да ѝ е на помощ. Брайс изхвърли кутиите в препълнената
кофа за боклук.
– На горния етаж има удивителни произведения на
изкуството. Какво точно търсите?
Тя метна поглед към Лехаба, която беше придобила стряскащ
циановосин цвят, и поклати глава в безмълвно предупреждение
да внимава.
Мика прибра криле до тялото си и се обърна към Брайс.
– Какво търся ли?
– Да – пророни тя. – Питам дали…
Той я прикова с ледения си поглед.
– Търся теб.
Днешната среща беше най-ужасната дотук. Най-мудната.
На Сандриел очевидно ѝ харесваше да ги върти в кръгове, да
ги обсипва с лъжи и полуистини, сякаш се наслаждаваше на
мисълта за предстоящата плячка – за момента, в който всички
щяха да се подчинят на нейната воля и тази на астерите.
Хънт, облегнат на стената между ангелите от Астерската
гвардия в парадните им униформи, гледаше как стрелките на
часовника пълзят към четири. Рун беше задрямал преди около
половин час. Повечето от по-низшите участници в срещата бяха
освободени и залата вече почти пустееше. Дори Наоми се върна
в Лунатион, за да поддържа 33-ти във форма. Оставаха само
шепа прислужници и ръководителите им. Явно защото всички
знаеха, че срещата е приключила. Че това не е истинска
република. Съставляваха я господари и подчинени.
– Изграждането на ново пристанище по източното
крайбрежие на Валбара – повтаряше за стотен път Сандриел –
ще ни позволи да създадем сигурна щабквартира за
военноморския ни легион…
Нечий телефон извибрира.
За негова изненада Джесиба Рога извади своя от вътрешния
джоб на сивото спортно сако, което носеше върху същия цвят
рокля. Понамести се в стола си, извъртайки екрана така, че да
не го вижда любопитният ванир от лявата ѝ страна.
Неколцина от другите управници около масите също
забелязаха, че Рога е насочила вниманието си другаде.
Сандриел продължаваше да говори, но Рун се беше разбудил от
вибрацията на телефона и гледаше магьосницата. Фурия,
седяща два реда зад нея, също я наблюдаваше.
Палците на Джесиба заподскачаха по екрана. След малко
вдигна ръка, стиснала червени устни. Този път дори
архангелката млъкна.
Рога заяви:
– Простете, че ви прекъсвам, губернаторе, но изскочи нещо,
което трябва да видите. Всъщност важи за всички.
Хънт нямаше представа защо в дъното на стомаха му се
загнезди такъв ужас. В телефона ѝ можеше да има какво ли не.
Но ето че устата му пресъхна.
– Какво? – попита Сабин от другия край на залата.
Вместо към нея обаче Джесиба насочи вниманието си към
Деклан Емет.
– Може ли да го покажем на екраните?
Тя посочи множеството монитори из залата.
Деклан, който почти дремеше зад стола на Рун, веднага се
надигна.
– Да, разбира се.
Прояви благоразумието да погледне към Сандриел за
разрешение – тя врътна очи, но все пак кимна. Деклан
мигновено отвори лаптопа си. Намръщи се, зървайки нещо на
екрана му, но натисна едно копче.
И показа на мониторите из залата десетки прозорци –
всичките с кадри от камерите на антиквариат „Грифон“. В
долния десен ъгъл, в познатата библиотека… Хънт съвсем
забрави да диша.
Телефонът на Джесиба извибрира отново и на екраните се
появи съобщение, част от текущ разговор. Сърцето му
прескочи, като видя името Брайс Куинлан.
И напълно спря, като прочете съобщението ѝ: Стана ли
връзката?
– Какво, по дяволите? – изсъска Рун.
Брайс стоеше пред една от камерите за видеонаблюдение в
библиотеката и наливаше чаша вино. На голямата маса зад нея
седеше Мика.
– Каза, че имал среща… – процеди Сандриел.
Камерата беше скрита в една от книгите над главата на
Брайс.
Деклан натисна няколко клавиша на лаптопа си и отвори в
голям прозорец кадрите от нея. След още една клавишна
комбинация звукът изпълни конферентната зала.
Брайс питаше Мика през рамо, с небрежна усмивка на уста:
– Желаете ли храна с виното? Сирене?
Мика разглеждаше книгите, отворени върху масата.
– Ще съм ти благодарен.
Брайс изхъмка и пак се обърна към количката с питиета,
пишейки скришом на телефона си.
Следващото ѝ съобщение до Джесиба изскочи по всички
екрани в конферентната зала.
Съдържаше една-единствена дума, от която кръвта на Хънт се
смръзна във вените му.
Помощ.
Не беше палава симпатична молба. Защото когато Брайс
вдигна очи към камерата, в тях гореше страх. Искрен, огнен
страх. Всички инстинкти на Хънт се изостриха с яростна сила.
– Губернаторе – обърна се Есенния крал към Сандриел, –
държа да чуя обяснение.
Но още преди архангелката да отговори, Рун нареди тихо,
залепил очи за екрана:
– Флин, изпрати отряд на Помощната гвардия в антиквариат
„Грифон“. Веднага.
Флин незабавно извади телефона си и пръстите му захвърчаха
по екрана.
– Мика не е направил нищо нередно – озъби се Сандриел на
елфическия крал. – Просто демонстрира лош вкус по отношение
на жените.
От гърдите на Хънт се изтръгна ръмжене, което несъмнено
щеше да му спечели шибване със студения вятър на Сандриел,
ако звукът не бе заглушен от ръмженето на Деклан и Рун.
Тристан Флин заповядваше разпалено на някого:
– Веднага прати хора в антиквариат „Грифон“. Да, в Стария
площад. Не, просто ги прати.
Рун изрева още една команда на елфическия лорд, но в този
момент Мика проговори отново:
– Определено не си бездействала. – Мика махна към
отрупаната маса. – Търсиш вратичка в закона?
Брайс преглътна, пълнейки чинията на Мика.
– Хънт ми е приятел.
Тя четеше… четеше правна литература. Стомахът на Хънт
сякаш пропадна до пода.
– А, да – отвърна Мика и се облегна в стола си. – Възхищавам
се на тази твоя черта.
– Какво става, по дяволите? – изсъска Фурия.
– Предана си до смърт. И след това – каза Мика. – Колкото и
доказателства да ти се сервираха, отказваше да повярваш, че
Даника е просто пошла наркоманка.
Сабин и няколко други вълци изръмжаха. Хънт чу Амели
Рейвънскрофт да казва на Сабин:
– Трябва да изпратим глутница.
– Всички опитни глутници са тук – изшушука Сабин, без да
отлепва очи от екрана. – Оставих съвсем малък отряд в града.
Изражението на Брайс се промени като запалена кибритена
клечка. Гневът ѝ стана огнен и свиреп. Хънт обикновено се
любуваше на тази пламенност. Не и сега.
Използвай си шибания мозък – примоли ѝ се наум Хънт. –
Мисли.
Брайс позволи на обидата да отлежи в съзнанието ѝ,
оглеждайки платото със сирена и грозде, което приготвяше за
Мика.
– Кой знае каква е истината? – каза тя безизразно.
– Философите в тази библиотека определено са имали мнение
по въпроса.
– За Даника ли?
– Не се прави на глупава. – Усмивката му се разшири и той
махна към книгите около тях. – Съзнаваш ли, че укриването на
такава литература е еднопосочен билет към екзекуция?
– Струва ми се излишна суетня около някакви си книги.
– Човеците са умирали за такива книги – рече кротко Мика и
пак посочи множеството рафтове наоколо. – Забранени
заглавия, ако не се лъжа, много от които би трябвало да
съществуват само в Астерските архиви. Еволюция, математика,
теории, опровергаващи надмощието на ванирите и астерите.
Говори се, че някои от тях били дело на писатели отпреди
появата на астерите. – Тих, страховит смях. – Лъжци и еретици,
признали грешността на теориите си, когато астерите ги
измъчвали, за да извлекат истината. Изгорили ги живи,
използвайки еретическите им писания за подпалки. Но ето че
има оцелели. Цялото познание на древния свят, събрано на
едно място. Свят без астери. И теории за свят, в който ванирите
не били господстващата раса.
– Интересно – коментира Брайс, все още с гръб към него.
Рун попита Джесиба:
– Какво има в тази библиотека?
Джесиба не отговори. Не каза и дума. Но сивите ѝ очи
вещаеха безмилостна смърт.
Мика продължи, несъзнателно отговаряйки на въпроса му:
– Знаеш ли изобщо с какво си обградена, Брайс Куинлан?
Това е Великата библиотека на Партос.
Думите му прокънтяха в залата. Джесиба отказваше дори да
отвори уста.
Брайс обаче заяви:
– Звучи ми като поредната глупава теория на конспирацията.
Партос е вълшебна приказка за човеци.
Мика се засмя.
– Каза жената с аркезийски амулет около врата си. Амулетът
на жриците, които някога служели и бранели Партос. Мисля, че
много добре знаеш какво криете тук; знаеш, че прекарваш
дните си сред останките от библиотека, подпалена от ванирите
преди цели петнайсет хиляди години.
Хънт можеше да се закълне, че откъм Джесиба повя мразовит
вятър.
Мика продължи небрежно:
– Знаеш ли, че по време на Първите войни онази обречена
човешка армия се изправила срещу ванирите точно в Партос?
За да спасят поне някакво доказателство за съществуването си,
преди Северната пукнатина да се отвори; да спасят книгите.
Сто хиляди човека тръгнали към бойното поле онзи ден с
ясното съзнание, че ще умрат и ще загубят войната. –
Усмивката на Мика се разшири. – И то само за да спечелят
време на жриците да съберат най-ценните текстове. Те ги
качили на корабите си и изчезнали. Любопитно ми е как точно
са попаднали в ръцете на Джесиба Рога.
Магьосницата наблюдаваше безмълвно как тайната ѝ се
разкрива на екраните. Дори не опита да опровергае намека на
Мика. Дали нямаше нещо общо с причината да напусне
вещиците? И да се присъедини към Дома на Подземния крал?
Мика се облегна в стола си и крилете му изшумолиха.
– Отдавна подозирам, че останките от Партос се съхраняват
тук. Архив на човешките познания от двете хиляди години
преди появата на астерите. Само един поглед към заглавията
по тези рафтове ми доказа, че съм бил прав.
Никой в залата не смееше да мигне, докато истината се
разгръщаше. Джесиба посочи екраните и каза с разтреперан
глас на Тристан Флин и Сабин:
– Заповядайте на Помощната гвардия да си размърдат
задниците и да спасят тези книги. Умолявам ви.
Хънт стисна зъби. Естествено, че книгите ѝ бяха по-важни от
Брайс.
– Помощната гвардия няма да спасява нищо – заяви студено
Сандриел. Магьосницата се скова и тя ѝ се усмихна злобно. – И
те уверявам, че каквото и да е намислил Мика за малката ти
асистентка, ще е същинска милост в сравнение с онова, което
астерите ще направят на теб заради укриването на толкова
еретически глупости…
Брайс вдигна платото със сирене и чашата с вино.
– Вижте, губернаторе, аз само работя тук.
Най-накрая се обърна към Мика. Носеше спортен екип: клин
и бяла тениска с дълъг ръкав. Неоноворозовите ѝ кецове
лъщяха като първосвет в сумрачната библиотека.
– Бягай – каза на екрана Флин, сякаш Брайс можеше да го
чуе. – Брайс, бягай, мамка му.
Сандриел впери гневен поглед в елфическия воин.
– Как смееш да обвиняваш губернатор в престъпен замисъл?
Но от очите ѝ надничаше съмнение.
Елфическият лорд не ѝ обърна внимание, приковал очи в
екраните.
Хънт не можеше да помръдне. Брайс сервира платото и
виното на Мика и заяви:
– Дошли сте заради мен, ето ме. – Тя се поусмихна. –
Върховната среща явно е била страшна скука. – Скръсти ръце
зад гърба си в небрежна стойка и му намигна. – Да не би пак да
ме поканите на среща?
От ъгъла на камерата, чиито кадри Деклан отвори във втори
прозорец, Мика нямаше как да види знаците, които Брайс
показваше с пръсти зад гърба си. Сочеше към стълбището.
Безмълвна трескава заповед към Лехаба и Сиринкс да се
спасяват. Никой от двамата не помръдна.
– Както ти ми отговори онзи път – отвърна невъзмутимо
Мика, – не, благодаря.
– Жалко.
Тишината в конферентната зала вече пулсираше.
Брайс отново направи знак с разтреперани пръсти. Моля ви –
казваха сякаш ръцете ѝ. – Моля ви, бягайте. Докато още мога
да го разсейвам.
– Заповядай, седни – покани я Мика, махвайки към стола от
другата страна на масата. – Не виждам защо да не подходим
цивилизовано по въпроса.
Брайс му се подчини, пърхайки невинно с мигли.
– Кой въпрос?
– Че трябва да ми дадеш Рога на Луна.
77
Брайс знаеше, че почти няма шанс тази среща да завърши
добре за нея.
Но ако Джесиба беше видяла съобщенията ѝ, може би поне
нямаше да е било напразно. Така всички щяха да знаят какво я
е сполетяло, и с малко късмет да спасят книгите, в случай че
предпазните им заклинания удържаха на гнева на архангела.
Въпреки че тези на входната врата не бяха удържали.
Тя отговори спокойно на Мика:
– Нямам представа къде е Рогът.
Усмивката му не трепна.
– Пробвай пак.
– Нямам представа къде е Рогът, губернаторе.
Той опря мощни предмишници на масата.
– Искаш ли да знаеш какво мисля аз?
– Не, но все пак ще ми кажете?
Сърцето ѝ щеше да се пръсне.
Мика се засмя.
– Мисля, че си се досетила. Вероятно в същия момент преди
няколко дни, когато и аз се досетих.
– Поласкана съм, че ме имате за толкова умна.
– Не ти. – Отново студен смях. – Даника Фендир беше умната.
Тя е откраднала Рога от храма, а ти си я познавала достатъчно
добре, за да се досетиш какво е направила с него.
– Защо ѝ е било на Даника да краде Рога? – попита невинно
Брайс. – Та той е счупен.
– Пропукан. И ми се струва, че вече знаеш как може да бъде
поправен. – Сърцето ѝ запрепуска още по-яростно, когато Мика
изръмжа: – Със синт.
Тя скочи на крака и коленете ѝ се разтрепериха леко.
– Може да сте губернатор, но това е частна собственост. Ако
искате да ме изгорите на кладата заедно с тези книги, ще ви е
нужна заповед за обиск.
Брайс отиде до стълбището. Сиринкс и Лехаба не бяха
помръднали от местата си.
– Предай ми Рога.
– Казах ви вече, не знам къде е.
Тя сложи крак на първото стъпало. Мика мигновено се озова
до нея и сграбчи деколтето на тениската ѝ.
– Лъжеш.
Хънт направи една крачка надолу по стълбището, преди
вятърът на Сандриел да го блъсне в стената. Нахлу в гърлото му
и стисна гласните му струни, принуждавайки го да гледа
безмълвно случващото се на екраните.
Мика изръмжа като хищник в ухото на Брайс:
– Искаш ли да ти кажа как разбрах?
Губернаторът плъзна собственически ръка надолу по
извивката на гръбнака ѝ и Брайс потрепери.
Хънт побесня от арогантния му допир, от ужаса в
изцъклените ѝ очи.
Брайс знаеше, че няма смисъл да бяга от Мика, когато
архангелът плъзна дръзко пръсти нагоре по гръбнака ѝ.
Хънт стисна челюсти толкова силно, че дъхът му започна да
излиза на дълбоки шумни пориви. Щеше да го убие. Щеше да
намери начин да се измъкне от Сандриел и да убие Мика,
задето си позволяваше да я докосва така…
Архангелът проследи с пръсти фината верижка на тила ѝ. На
която висеше нов амулет, осъзна Хънт.
Без да подозира, че на броени метри от него има камера,
Мика измърка:
– Гледах записа от изпълнението ти във фоайето на
Комициума. Даде аркезийския си амулет на Сандриел. И тя го
унищожи. – Широката му ръка се затвори около шията ѝ и
Брайс затвори очи. – Така се досетих какво е станало. Ти също.
– Не знам за какво говорите – прошепна Брайс.
Мика затегна хватката си и сякаш стисна Хънт за врата –
толкова трудно му стана да диша.
– Цели три години си носила онзи амулет. Всеки ден, всеки
час. Даника е знаела, че ще го носиш. Знаела е и че нямаш
амбиции, затова никога няма да напуснеш работата си. И няма
да те накарат да го свалиш.
– Сигурно сте се побъркали – едва изрече Брайс.
– Така ли? Тогава ми обясни защо едва час след като свали
амулета, кристалосът те нападна.
Хънт застина. Отново я беше нападнал демон? Погледна към
Рун и принцът кимна с мъртвешки бледо лице. Стигнахме до
нея навреме, увери го Данаан в ума му.
– Лош късмет? – предположи Брайс.
Мика не се усмихна, вкопчил ръка в шията ѝ.
– Не криеш Рога. Ти си Рогът. – Ръката му пак се плъзна
надолу по гърба ѝ. – Станала си негова носителка в нощта,
когато Даника го е смляла на фин прашец, смесила го е с
вещерско мастило и те е напила достатъчно, че да не задаваш
въпроси, когато е поискала да го вкарат в кожата ти с
татуировка.
– Какво? – излая Фурия Акстър.
Свещени богове! Хънт оголи зъби, но още му беше забранено
да говори.
Брайс каза:
– Колкото и готино да звучи, губернаторе, татуировката ми
гласи…
– Езикът не е от този свят. Това е езикът на вселените. И с
азбуката му на гърба ти е изписана директна команда за
активиране на Рога с прилагане на сурова мощ направо върху
самата татуировка. Точно така го е използвал някога принцът
от рода Звезделф. Ти може да не притежаваш неговите дарби
като брат ти, но вярвам, че кръвта ти в комбинация със синта
ще са достатъчни, когато приложа силата си върху теб.
Изпълвайки със силата си татуировката ти, теб самата, все едно
надувам Рога.
Брайс разшири ноздри.
– Да го духаш, задник.
Тя лашна главата си назад толкова светкавично, че дори
Мика не можа да предотврати сблъсъка на черепа ѝ с носа му.
Той залитна и Брайс опита да се завърти, за да побегне…
Но ръката му не освободи хватката си.
Мика я блъсна силно към пода, съдирайки гърба на тениската
ѝ.
Викът на Хънт беше заклещен в гърлото му, но този на Рун
проехтя из конферентната зала, когато Брайс се просна по
корем върху килима.
Лехаба изпищя, Сиринкс изрева, а Брайс успя да им изкрещи:
– Скрийте се.
Но архангелът спря на място, оглеждайки жената, просната
на пода пред него.
Татуировката по гърба ѝ. С Рога на Луна в тъмното ѝ мастило.
Брайс се изправи на крака, сякаш имаше къде да избяга, къде
да се скрие от губернатора и страховитата му сила. Успя да
стигне до стълбището към мецанина в другия край на
библиотеката, но…
Мика беше бърз като вятъра. Сграбчи я за глезена и я хвърли
през стаята.
Писъкът на Брайс, когато се блъсна в дървената маса,
строшавайки я на парчета, беше най-кошмарният звук, който
Хънт беше чувал някога.
Рун прошепна:
– Ще я убие.
Брайс запълзя назад през отломките от масата и процеди
през окървавена уста:
– Ти си убил Даника и глутницата.
Архангелът се усмихна.
– И то с огромно удоволствие.
Конферентната зала се разтресе. Или просто Хънт се
тресеше.
В следващия миг губернаторът отново я връхлетя, хвана я за
врата и пак я хвърли през стаята, право в рафтовете с книги.
– Къде е шибаната Помощна гвардия? – изкрещя Рун на
Флин, на Сабин.
Но вълчицата гледаше изцъклено. Смаяно.
Като на забавен кадър Брайс запълзя назад по стълбите към
мецанина, вкопчвайки пръсти в околните книги за опора. От
крака ѝ стърчеше остро парче дърво, под което проблясваше
кост; в клина ѝ се просмукваше кръв. Тя проплака задъхано:
– Защо?
Лехаба се беше промъкнала до металната врата на банята в
дъното на библиотеката и някак успя да я отвори, сякаш
сигнализираше на Брайс да стигне дотам – за да се заключат
вътре, докато пристигне помощ.
– Не разбра ли след цялото това разследване, че съм
инвеститор в „Реднър Индъстрис“? И имам достъп до всичките
им експерименти.
– По дяволите – изруга Исая от отсрещния край на залата.
– И какво според теб правеше Даника за „Реднър“?
Брайс продължаваше да пълзи назад по стъпалата. Не че
имаше къде да се скрие.
– Беше нещатен охранител.
– Така ли ти го е поднесла? – Той се подсмихна. – Даника
проследяваше хора, които „Реднър“ ѝ поръчваше да намери.
Хора, които не искаха да бъдат намерени. Включително група
бунтовници от „Офион“, които експериментираха с формула за
синтетична магия, предвидена да помогне на човеците в
изменническата им дейност. Като се разровили в отдавна
забравена история, научили, че отровата на кристалоса
неутрализира магията. Нашата магия. Бунтовниците решили
да разузнаят защо, изолирайки протеините, които атакува
отровата. Източника на магия. Човешките шпиони на Реднър му
докладвали и той пратил Даника да му донесе резултатите от
проучванията. И да му доведе хората, отговорни за тях.
Брайс продължаваше да пълзи задъхано нагоре по
стълбището. Никой в конферентната зала не смееше да
проговори.
– Астерите не одобряват синтетичната магия – заяви тя. – Как
изобщо са позволили на „Реднър“ да прави проучвания?
Хънт знаеше, че се опитва да си спечели време.
Но Мика май нямаше против да ѝ обясни.
– От „Реднър“ знаеха, че астерите ще им попречат в
създаването на синтетична магия, че и аз самият ще прекъсна
експериментите им, затова намериха начин да ги представят
като опити за синтезиране на ново лечебно средство. Реднър ме
покани за инвеститор. Първоначалните опити бяха успешни: с
помощта на веществото човеците се възстановяваха по-бързо,
отколкото с лечебната сила на медвещерите и елфите. Но по-
късните опити не протекоха по план. Оказа се, че ванирите
обезумяват от синта. А човеците, приели твърде голяма доза…
Даника използва правомощията си на охранител, за да се
добере до записи от въпросните опити. И предполагам, ги е
завещала на теб, нали?
В името на горящия Солас! Брайс още пълзеше нагоре и
нагоре по стъпалата, захващайки се с пръсти за древните
безценни книги наоколо.
– Как е разбрала истинския ти замисъл?
– Все си вреше носа, където нямаше работа. Все гледаше да
защитава слабите.
– От чудовища като теб – изплю Брайс, продължавайки да се
изкачва сантиметър по сантиметър, да печели време.
Мика се усмихна ужасяващо.
– Не криеше интереса си към синта, защото търсеше начин да
помогне на слабата си уязвима приятелка получовек. Ти нямало
да наследиш никаква сила, затова искаше да ти даде поне
някаква защита срещу хищниците, бродещи из света ни. А като
видя до какви касапници може да доведе синтът, се загрижи за
опитните субекти. Притесни се заради ефекта му върху
човеците, ако излезеше от лабораторията. Но служителите на
„Реднър“ говореха, че Даника провежда свое собствено
проучване там. Никой не знаел какво, но често се затваряла в
лабораторията извън работното си време.
Сигурно цялата информация се намираше във флашката,
която Брайс беше намерила. Хънт се молеше да я е скрила
добре. И се питаше какви ли още изненади се спотайваха там.
Брайс попита:
– Не е продавала синта на онази лодка, нали?
– Не. Дотогава вече бях осъзнал, че ми трябва някой с
неограничен достъп до храма, за да измъкне Рога оттам. Аз
самият бих привлякъл твърде много погледи. Затова когато
Даника открадна записите от експериментите със синта, реших
да използвам нея.
Брайс изкачи поредното стъпало.
– Нарочно си пуснал синта на улицата.
Мика продължаваше да я следва бавно.
– Да. Знаех, че неизменната нужда на Даника да си играе на
герой ще я прати по неговите следи, за да не попадне в ръцете
на нищожествата от Лунатион, които щяха да се самоунищожат
с него. Докопа се до по-голямата част, но не успя да залови
всичкия. Като ѝ казах, че съм я видял на реката, и ѝ напомних,
че никой няма да повярва, че Принцесата на купоните се
опитва да източи опасен наркотик от улицата, тя се почувства с
вързани ръце. Казах ѝ, че ще забравя какво съм видял, ако тя
ми направи една малка услуга в подходящия момент.
– Ти си спрял първосвета в целия град в нощта на кражбата.
– Точно така. Но подцених Даника. Беше забелязала интереса
ми към синта доста преди да го пусна на улицата, и когато я
изнудих да открадне Рога, явно е схванала връзката между
двете неща. Че Рогът може да бъде поправен със синта.
– И си я убил заради това?
Поредното стъпало нагоре, поредният въпрос, още малко
време.
– Убих я, защото скри Рога, преди да успея да го поправя със
синт. За да помогна на народа си.
– Силата ти не е ли достатъчна за целта? – попита Брайс,
сякаш опитваше да се спаси чрез ласкателство.
Архангелът се натъжи искрено за момент.
– Дори моята сила не е достатъчна да им помогне. Да
предпази бреговете на Валбара от сигурна война. За това ще ми
трябва подкрепа от друг свят. С Рога мога да отворя портал, за
да призова армия, с която да унищожа човешките бунтовници и
да сложа край на безсмисленото унищожение.
– Кой свят? – попита Брайс, видимо пребледняла. – Адът?
– Владетелите на Ада не биха ми се подчинили. Но в древните
писания се споменават други светове, които биха се
преклонили пред мощ като моята. И пред Рога. – Усмивката му
беше студена като изражението на дълбоководна риба. –
Притежателят на Рога е способен на всичко. Дори да се
установи като астер.
– Тяхната сила е вродена, не придобита – озъби му се Брайс,
макар че лицето ѝ бе пребледняло.
– Притежаваш ли Рога, няма нужда да наследяваш силата на
звезда, за да властваш. И астерите го знаят. Затова ще ме
приемат като един от тях.
Той отново се засмя тихо.
– Ти си убил двамата студенти от Университета на Лунния
град.
– Не. Разкъса ги сатир, надрусан със синт, докато Даника
беше заета да краде Рога онази нощ. Сигурен съм, че се е
поболяла от гузна съвест.
Брайс трепереше. Хънт също.
– Значи си отишъл в апартамента и си убил нея и глутницата
„Дяволи“?
– Изчаках да освободят Филип Бригс.
– В лабораторията му имаше черна сол. Допълнително
доказателство срещу него – пророни Брайс.
– Да. След като го пуснаха от затвора, отидох в апартамента
на Даника – твоя апартамент, – обезвредих глутницата „Дяволи“
със силата си и инжектирах синт на Даника. А после гледах как
разкъсва приятелите си, преди да нападне и самата себе си.
Брайс вече плачеше неудържимо.
– И все пак не ти е казала къде е Рогът.
Мика сви рамене.
– Не се поддаде.
– И какво… после си призовал кристалоса, за да прикриеш
следите си? Позволил си му да те нападне в онази уличка, за да
не те заподозрат триариите ти? Или просто за да имаш
основание да следиш случая отблизо, без да предизвикаш
съмнение? А после си чакал две шибани години?
Той сбърчи чело.
– През последните две години търся Рога, призовавам
кристалоси да го издирват, но не намерих нито следа от него. И
накрая осъзнах, че не е нужно аз да се потя. Защото ти, Брайс
Куинлан, беше ключът към откриването му. Знаех, че Даника го
е скрила някъде, и точно ти, ако ти предложех шанс за
отмъщение, щеше да ме отведеш при него. Не успявах да го
намеря с цялата си сила, но ти… ти си я обичала. И силата на
любовта ти щеше да ми донесе Рога. Да подкладе нуждата ти от
справедливост и да те насочи към правилния път. – Той
изсумтя. – Само дето съществуваше опасност изобщо да не
стигнеш дотам. Не и сама. Затова посадих едно семенце в ума
на Есенния крал.
Всички в стаята обърнаха очи към каменното лице на елфа.
Рун изръмжа на баща си:
– Изиграл те е.
Кехлибарените очи на Есенния крал проблеснаха от ярък
гняв. Но Мика продължи, преди той да е проговорил:
– Знаех, че ако подиграя малко краля заради чезнещата сила
на елфите и загубата на Рога, ще нараня достойнството му
достатъчно, че да изпрати сина си, наследник на звезделфската
кръв, да го търси.
Брайс въздъхна дълбоко.
– Защото макар ти да не си го намерил, Рун може да успее.
Данаан примига недоумяващо.
– Всеки път… всеки път, когато тръгнех да търся Рога… – Той
пребледня. – Всеки път нещо ме тласкаше към Брайс.
Той се завъртя в стола си към Хънт и каза в съзнанието му:
Мислех, че инстинктът ме води към галерията, към някоя
тайна в книгите, но… мамка му, през цялото време ме е
теглил към нея.
Звезделфската ти връзка с нея и Рога явно е надделяла дори
над укриващата сила на аркезийския амулет – отвърна Хънт. –
Това си е сериозна връзка, принце.
– Ами кристалосите в последните месеци? Убийствата? –
продължи с въпросите Брайс.
– Призовавах кристалоси като стимул за двама ви,
внимавайки да не влизат в обсега на камерите за наблюдение –
провлачи Мика. – Надявах се връзката им с Рога да ви отведе до
него. Като допълнителен стимул инжектирах Терциан,
прислужницата и стража от храма със синт и ги оставих да се
разкъсат сами. Смъртта на Терциан ми даде основателна
причина да се обърна към теб за това разследване, а останалите
трупове трябваше да задържат вниманието ви върху Рога.
Нарочно избрах двама от служителите на храма, работили в
нощта, когато Даника го открадна.
– И атентатът в „Белият гарван“ със символа на Рога върху
сандъка ли беше стимул?
– Да, и начин да повдигна подозрения, че човеците стоят зад
всичко. Заложих бомби из целия град, на места, които очаквах
да посетите. Като разбрах, че сте в клуба по местоположението
на телефона на Аталар, почувствах, че боговете ми помагат.
Затова детонирах бомбата дистанционно.
– Можеше да умра.
– Можеше. Но подозирах, че Аталар ще те предпази. Пък и
малко хаос щеше да породи допълнително напрежение между
човеци и ванири. И да ми помогне да прокарам плана си за
приключване на конфликта. Все пак повечето биха сметнали
тази цена за твърде висока.
Главата на Хънт се въртеше. Никой в конферентната зала не
продумваше.
Брайс трепна от болка, забавяйки още повече отстъплението
си.–
Ами жилищната сграда? Мислех, че Хънт я е запалил, но си
бил ти, нали?
– Да. Искането на домоуправителя стигна до моите триарии.
И до мен. Знаех, че Даника не е оставила нищо там. Но вече ми
харесваше да гледам как се гърчиш, Брайс Куинлан. Нямах
съмнения, че планът на Аталар да се сдобие със синт скоро ще
бъде разкрит, и очаквах да повярваш в най-лошото за него. Че е
застрашил живота на невинни хора със светкавиците си. Все
пак е убиец. И реших да ти го напомня. Фактът, че това
подкладе чувството му за вина, беше неочаквана облага.
Хънт не забеляза погледите, които се обърнаха към него.
Шибаният му кучи син изобщо не бе възнамерявал да изпълни
уговорката им. Разрешеше ли Хънт случая, Мика просто щеше
да го убие. Щеше да убие и двама им. Беше го мамил през
цялото време.
Брайс попита с прегракнал глас:
– Кога започна да подозираш, че имам пряка връзка с Рога?
– Онази вечер, когато кристалосът нападна Аталар в
градината. По-късно се досетих, че сигурно е имал контакт с
някое от личните притежания на Даника, което пък е имало
контакт със самия Рог.
Хънт беше пипал коженото яке на Даника онзи ден. И
мирисът му беше останал по него.
– След като затворих Аталар, отново призовах кристалоса. И
директно те нападна. Само дето този път най-сетне, най-сетне
беше свалила амулета си. След това… – Той се засмя. –
Разгледах снимките ви с Хънт Аталар. Видях и онази на гърба
ти. Татуировката, която си си направила броени дни преди
смъртта на Даника според списъка с последните ѝ занимания,
изпратен от Рун Данаан до двама ви с Аталар. До чийто профил,
естествено, имам достъп.
Брайс заби пръсти в мокета, сякаш ѝ бяха пораснали
хищнически нокти.
– Откъде знаеш, че Рогът ще действа, след като вече е в гърба
ми?
– Физическата му форма няма значение. Независимо дали е
рог, медальон или прах, примесен с вещерско мастило, силата
му си остава.
Хънт изруга тихо. С Брайс така и не бяха отишли до студиото
за татуировки. Брайс твърдеше, че знае защо Даника е ходила
там.
Мика продължи:
– Даника е знаела, че аркезийският амулет ще те укрива от
търсеща магия и демонски нюх. С него си била невидима за
кристалоса, създаден да издирва Рога. Сигурно е знаела, че
Джесиба Рога е защитила галерията с подобни заклинания, и
може би самата тя е предпазила някогашния ви апартамент и
този, който ти е завещала, за да те скрие още по-добре от
демона.
Хънт прегледа прозорците на камерите пред галерията. Къде,
по дяволите, се губеше Помощната гвардия?
– И си мислеше, че никой няма да разбере какво се е
случило? – рече Брайс. – Ами свидетелските показания на
Бригс?
– Бригс е бръщолевещ фанатик, заловен от Даника, преди да
взриви една от бомбите си. Никой няма да му повярва, че е
невинен.
Особено при положение че адвокатът му беше нает от Мика.
Брайс надникна към камерата. Вероятно проверяваше дали
работи.
Сабин прошепна:
– Подвежда го, за да ни даде пълни самопризнания.
Въпреки ужаса, сковал тялото му, Хънт изпита гордост.
Мика отново се усмихна.
– Е, това е.
– Ти си боклук – каза Брайс.
Мика бръкна в джоба на сакото си и извади спринцовка.
Пълна с безцветна течност.
– С обиди няма да ме спреш да използвам Рога.
Дъхът на Хънт режеше като с трион гърдите му.
Губернаторът пристъпи към нея.
– Останките от Рога се намират в плътта ти. Като те
инжектирам със синт, лечебните му свойства ще се насочат
директно към повреденото в тялото ти. И ще възстановят Рога.
За да проверя най-сетне дали действа.
– Готов си да отвориш портал към друг шибан свят насред
Лунния град – изсъска тя, влачейки се назад, – само и само да
провериш дали Рогът действа?
– Ако съм прав, облагите далеч ще надхвърлят жертвите –
отвърна кротко Мика. На върха на иглата проблесна капка от
бистрата течност. – Жалко че няма да оцелееш заради
страничните ефекти от синта, за да видиш с очите си.
Брайс скочи към една книга на по-нисък рафт покрай
стълбището, но Мика я спря с камшик от вятъра си.
И коленичи над нея със сбърчено от ярост лице.
– Не!
Това не можеше да се случва, Хънт не можеше да го допусне.
Но Мика заби иглата в бедрото ѝ. И вкара цялата течност в
плътта ѝ. Тя изпищя и се замята, а архангелът просто отстъпи
назад.
Силата му явно отпусна хватката си, защото Брайс се свлече
върху покритите с мокет стъпала.
Копелето погледна часовника. За да сметне колко време
остава, докато се разкъса сама.
Раните по пребитото ѝ тяло започнаха да зарастват бавно.
Разцепената ѝ устна се затвори напълно, макар че дълбоката до
костта рана в бедрото ѝ щеше да отнеме доста повече време.
Мика се пресегна с усмивка към татуировката на разголения
ѝ гръб.
– Да проверим.
Брайс отново се хвърли към онзи рафт. И този път силата на
Мика не можа да я спре, преди да грабне книгата и да я стисне
силно.
От нея изригна златиста светлина – преграда, от която ръката
на архангела отскочи. Той натисна повече. Но преградата не
поддаде.
Слава на боговете! Ако ѝ спечелеше поне няколко минути,
докато пристигнеше помощ… Но какво можеше да направи
един отряд на Помощната гвардия срещу архангел? Хънт
напрегна сили срещу невидимите си окови. Претърси
съзнанието си за някакво решение, за някой, останал в града,
който можеше да помогне…
– Добре тогава – каза Мика с усмивка, изпробвайки отново
златистата преграда. – Има и други начини да те накарам да ми
се подчиниш.
Брайс трепереше в сферата си от златиста светлина. Сърцето
на Хънт спря, когато губернаторът заслиза по стълбището на
мецанина. И се отправи директно към Сиринкс, скрит зад
дивана.
– Не – пророни Брайс. – Не…
Химерата опита да се съпротивява, да захапе архангела,
който я сграбчи за кожата на тила.
Брайс пусна книгата. Златистата преграда изчезна. Но когато
понечи да се изправи на още неизлекувания си крак, се срути
върху стъпалата. Дори синтът не можеше да го възстанови
достатъчно бързо, за да понесе теглото ѝ.
Мика понесе Сиринкс към големия аквариум.
– МОЛЯ ТЕ! – изпищя Брайс.
Пак опита да стане. И пак, и пак, и пак.
Без дори да се замисли, Мика отвори вратата на малкото
стълбище, водещо към върха на аквариума с нока. Брайс
крещеше неудържимо.
Деклан уголеми прозореца от камерата над аквариума точно
когато Мика отвори капака за хранене. И хвърли Сиринкс във
водата.
78
Не можеше да плува.
Сиринкс не можеше да плува. Нямаше шанс да излезе от
аквариума, да се измъкне от нока…
От мястото си Брайс виждаше само как химерата мята
трескаво крака в отчаяни опити да се задържи на повърхността.
Тя пусна книгата, лишавайки се от златистата преграда, и
пробва да се изправи.
Мика излезе от вратата на стълбището към аквариума. И
силата му я блъсна почти мигновено.
Преобърна я и я прикова по корем върху стъпалата. Така че
да му осигури достъп до гърба ѝ.
Тя се загърчи. Стихващата болка в крака ѝ вече бледнееше
пред гъделичкащата вцепененост, която превземаше лека-
полека тялото ѝ. Сиринкс се давеше и…
Мика се появи над нея. Тя протегна ръка към рафта.
Изтръпналите ѝ пръсти се плъзнаха по заглавията.
„Божественото число“, „Живите мъртви“, „Книга на диханията“,
„Многоликата кралица“…
Сиринкс се мяташе във водата, бореше се с всички сили…
Мика изпрати кълбо нажежен до бяло огън в гърба ѝ. В Рога.
Тя изкрещя, макар че огънят не я изгори – мастилото го
погълна. Изпълни я първична мощ, а пламъците се превърнаха
в лед и запукаха в кръвта ѝ като плаващи ледници.
Въздухът наоколо сякаш се всмука в себе си, свиваше се все
повече и повече…
Докато не изригна в помитаща вълна. Брайс изрева. Скрежът
във вените ѝ закипя, обгръщайки я в огнена агония. На
мецанина нещо стъклено се пръсна. А после – нищо.
Нищо. Тя остана да трепери на пода, с разтърсвано ту от
ледени, ту от прогарящи спазми тяло.
Мика се огледа. И зачака.
Брайс едва дишаше, тръпнеше в очакване да се отвори
портал, да се появи дупка към друг свят. Но не стана нищо.
През очите на Мика пробяга разочарование.
– Интересно – процеди той.
Тази дума ѝ казваше достатъчно: щеше да опита отново. И
отново. Нямаше значение дали е жива, или сама се е разкъсала
на парчета. Тялото ѝ и в двата случая щеше да съдържа
мастилото с Рога – самия Рог. Ако трябваше, щеше да вземе със
себе си трупа ѝ и да пробва, докато не намери начин да отвори
портал.
Брайс бе прозряла истината броени часове след като
кристалосът я нападна на пристанището. Докато се гледаше в
огледалото, започна да подозира, че татуировката на гърба ѝ не
просто е изписана с непозната азбука, а изобщо не е изписана с
азбука. Не и такава от Мидгард. Отново прегледа местата,
които Даника бе посетила през последната седмица от живота
си, и осъзна, че не бяха проверили само студиото за татуировки.
После се сети, че веднага след като свали амулета от шията си,
демонът я нападна. Както нападна Хънт в парка – след като
беше пипал якето на Даника в галерията, което беше оставило
по ръцете му мириса на Даника, пропит с този на Рога.
Брайс протегна ръка, съпротивявайки се на силата на Мика.
Пръстите ѝ докоснаха гръбчето на тъмнолилава книга.
Сиринкс, Сиринкс, Сиринкс…
– Май ще е по-ефективно, ако изрежа Рога от теб – рече тихо
Мика. Един нож се измъкна с металическо жужене от
ножницата на бедрото му. – Боя се, че ще боли.
Единият ѝ пръст се закачи за долния ръб на лилавото гръбче.
Моля те.
Но книгата не помръдваше. Мика коленичи над нея.
Моля те – замоли се Брайс на книгата. – Моля те.
Тя се плъзна към пръстите ѝ.
Брайс я изтръгна от рафта и я разгърна.
От страниците ѝ рукна зеленикава светлина. Право към
гърдите на Мика.
И го изстреля назад през библиотеката, директно към
отворения вход на банята.
Лехаба го чакаше в сянката на вратата с малка книга в ръце.
Отвори я и избликът на сила от страниците ѝ затръшна вратата.
Магията на книгата засъска по нея, запечатвайки я плътно.
Заключвайки архангела вътре.
Рун не се беше събудил сутринта с нагласата да гледа
смъртта на сестра си.
А баща му… Баща му наблюдаваше безмълвно ужаса пред
очите им.
Брайс полежа няколко секунди на стъпалата, вперила поглед
във вратата на банята, докато раната в крака ѝ се затваряше
сама.
Сигурно мисълта, че беше заключила полубог в банята, щеше
да се стори на Рун смешна, ако не беше толкова уплашен за
нея.
Измъчен глас изръмжа зад него:
– Помогни ѝ.
Хънт. Мускулите по врата му изпъкваха, борейки се с
хватката на Сандриел. И Аталар наистина се взираше в
архангелката, като повтори:
– Помогни ѝ.
Металната врата на банята, макар и запечатана от силата на
книгата, нямаше да задържи Мика задълго. Най-много няколко
минути. А синтът в тялото на Брайс… Колко ли ѝ оставаше,
преди да се разкъса на кървави парчета?
Лехаба тъкмо се спускаше към Брайс, когато Хънт изръмжа
отново на Сандриел:
– Върви да го спреш.
Но дори с архангелска скорост полетът щеше да ѝ отнеме час.
С хеликоптер се стигаше за трийсет минути.
Сандриел затегна хватката си около врата на Хънт и той
захриптя.
– Това е територия на Мика. Нямам право да се меся в
неговите дела.
Аталар все пак успя да изрече с пламтящи очи:
– Да… Ти… Го… Начукам…
Всички триарии приковаха смъртоносното си внимание в
Хънт. На него обаче не му пукаше, защото Брайс казваше
задъхано на Лехаба:
– Пусни хранилката на аквариума.
Голямата рана в бедрото ѝ най-сетне се беше затворила от
действието на синта. Брайс скочи на крака и побягна.
Вратата на банята се разтресе. Без дори да погледне назад,
Брайс се спусна, накуцвайки, към стълбището на аквариума.
Грабна един нож от пода. Ножа на Мика.
Рун си напомни да диша, гледайки как Брайс откъсва ивица
от съдраната си тениска и я връзва около бедрото си като
импровизирана ножница.
Деклан увеличи прозореца на камерата, насочена към
малката клетка върху аквариума, през чийто решетъчен под се
плискаше водата. Квадратният отвор с еднометрови страни в
средата разкриваше мътния сумрак отдолу и малката
платформа за хранене, закачена на верига за капака на
аквариума. Лехаба се рееше над контролния панел.
– Нокът не го напада – проплака огнената феичка. – Сири не
помръдва, мъртъв е…
Брайс коленичи и завдишва бързи дълбоки глътки въздух.
Бързо, бързо, бързо…
– Какво прави? – попита кралица Хипаксия.
– Диша учестено, за да напълни дробовете си с въздух –
отговори тихо Тарион.
– Брайс – подхвана умолително Лехаба. – Той е…
Но Брайс пое последна, дълбока глътка въздух и се гмурна в
аквариума.
Право към бърлогата на нока. Хранилката се спусна заедно с
нея, развивайки веригата си в мрачните води, и докато я
подминаваше, Брайс вкопчи пръсти в железните брънки,
устремена надолу, надолу, все по-надолу…
Брайс не владееше магия. Не притежаваше ванирска сила,
нито безсмъртие. Нямаше какво да я предпази от нока в
аквариума; нито от архангела, който всеки момент щеше да
разбие вратата на банята. Нито от синта, който щеше да я
унищожи, дори другите ѝ двама врагове да не успееха.
Сестра му – безразсъдната му луда сестра – помисли си Рун,
знаеше всичко това, но все пак се бе хвърлила да спаси
приятелчето си.
– Това е Изпитанието ѝ – пророни Флин. – Това е шибаното ѝ
Изпитание.
79
Мразовитата вода заплашваше да изтръгне и малкото въздух
от дробовете ѝ.
Брайс не си позволяваше да мисли за вкочаняващия студ, за
остатъчната болка в заздравелия ѝ крак, за двете чудовища в
библиотеката с нея. Поне едното беше затворено в банята.
Но другото…
Брайс се съсредоточи в Сиринкс; нямаше да допусне ужасът
да я превземе, да ограби малкото ѝ останал въздух.
Нямаше да се примири. Нито за миг.
Като достигна безжизненото тяло на химерата, дробовете ѝ
вече горяха, гърдите ѝ се стягаха болезнено. Тя повлече
Сиринкс обратно към хранилката, към спасителното въже,
което щеше да я измъкне от водата, от нока. Сграбчи веригата и
платформата се заиздига обратно към повърхността.
Със свити дробове качи Сиринкс върху нея, докато веригата
ги теглеше нагоре, нагоре…
Нокът се устреми към тях от сенките на каменистото дъно.
Вече се усмихваше.
Бе знаел, че Брайс ще дойде за химерата. От седмици ги наб-
людаваше в библиотеката.
Платформата изплува на повърхността заедно с Брайс и тя
загълта жадно от сладкия животоспасяващ въздух,
прехвърляйки Сиринкс в клетката.
– Сърдечен масаж…
Ноктести ръце се обвиха в раздираща хватка около глезените
ѝ и я дръпнаха надолу. Челото ѝ се блъсна в металния ръб на
платформата и ледената вода отново я обгърна.
Хънт гледаше без дъх как нокът удря Брайс в стената на
аквариума с такава сила, че стъклото се пропука.
Сблъсъкът я изтръгна от безсъзнанието след удара в челото
тъкмо когато чудовището щракна челюсти към лицето ѝ.
Брайс се дръпна наляво, но ноктите му се впиха в плътта на
раменете ѝ. Тя посегна към ножа, привързан за бедрото ѝ…
Нокът го грабна от ръцете ѝ и го захвърли в тъмната водя.
Край. Ето така щеше да умре. Не от ръката на Мика, а
разкъсана на парчета от нока.
И Хънт не можеше да направи нищо, нищо, нищо, когато
съществото пак отвори челюсти срещу лицето ѝ…
Брайс отново се измъкна. И този път не посегна към скрито
оръжие, а избра друг вид атака.
Заби десния си юмрук ниско в корема на нока – и бръкна в
почти невидимата гънка под него. Всичко се случи толкова
бързо, че Хънт почти не разбра какво е направила. Докато не
завъртя китката си и нокът не се изви от болка.
Стисна толкова силно топките на съществото, че от устата ѝ
заизвираха мехурчета.
Всички мъже в конферентната зала изтръпнаха.
Нокът я освободи и се спусна към дъното. А Брайс само това и
чакаше. Доплува обратно до спуканото стъкло, опря крака в
него и се изтласка към откритата вода.
Раната в главата ѝ оставяше кървава диря, въпреки че синтът
я затваряше бавно и не ѝ позволяваше отново да загуби
съзнание.
Лехаба пак спусна платформата. Спасителното ѝ въже. Брайс
заплува като делфин към нея, протегнала ръце пред себе си. С
всяко вълнообразно движение от челото ѝ извираше кръв на
спирали.
Нокът се беше съвзел – и гледаше озъбено плуващата жена от
каменистото си дъно. Ярост като разтопен метал проблясваше в
мътните му очи.
– Плувай, Брайс – изръмжа Тарион. – Не поглеждай назад.
Платформата стигна до най-ниската си точка. Брайс плуваше
към нея със стиснати зъби. Сигурно с мъка се сдържаше да не
поеме вода в дробовете си.
Хайде – молеше се Хънт. – Хайде.
Тя вкопчи пръсти в пода на платформата. Докопа се до ръба.
Нокът се устреми към нея от дълбините с пламнало от
смъртоносна ярост кошмарно лице.
– Не спирай, Брайс – обади се и Фурия Акстър.
Брайс не спря. Заизкачва се с ръце по издигащата се верига,
борейки се за всеки метър към повърхността.
Оставаха ѝ само три, когато нокът достигна основата на
хранилката.
Два, когато съществото се изстреля нагоре по веригата след
нея.
Брайс се показа над повърхността и вдиша рязко, докато
ръцете ѝ продължаваха да драпат по веригата, да я теглят
нагоре, нагоре…
Измъкна се от водата до гърди. До корем. Накрая извади и
краката си.
Ръцете на нока изскочиха след нея.
Но Брайс се беше откъснала от обсега му. И вече гълташе
въздух, ръсейки капки вода през решетъчния под. От раната на
главата ѝ не оставаше дори белег.
Нокът, чието тяло не понасяше атмосферата, се спусна под
водната повърхност, а платформата спря и затвори достъпа му
до клетката.
– Мамка му! – пророни Фурия, потривайки с разтреперани
ръце лицето си. – Мамка му!
Брайс се спусна към безжизнения Сиринкс и попита Лехаба:
– Някакъв резултат?
– Не, той…
Брайс започна да му прилага сърдечен масаж, опряла два
пръста в центъра на подгизналите му гърди. Затвори челюстите
му и го обдиша през ноздрите. И отново. И отново, и отново.
Не говореше. Не се молеше на боговете, докато се мъчеше да
съживи химерата.
На прозореца с кадри от камера в другия край на
библиотеката вратата на банята се разтапяше от магията на
Мика. Брайс трябваше да се маха оттам. Да избяга, иначе щеше
да свърши на купчина строшени кости…
Тя обаче остана на мястото си. Продължи да се бори за
живота на Сиринкс.
– Можем ли да говорим през интеркома? – попита Рун Деклан
и Джесиба. – Да се свържем оттук? – Той посочи единия
екран. – Трябва да ѝ кажем да се маха веднага.
Джесиба отговори тихо, с пепеляво лице:
– Връзката е еднопосочна.
Брайс продължаваше със сърдечния масаж. От мократа ѝ
коса се стичаше вода, а кожата ѝ синееше на светлината от
аквариума и ѝ придаваше вид на труп. По гърба ѝ, прекъснат
само от черния ѝ спортен сутиен, се спускаше Рогът.
Дори да се измъкнеше от галерията, да надживееше
действието на синта, Мика щеше…
Сиринкс се загърчи, бълвайки вода. Брайс простена с
облекчение и го обърна настрани, за да изкашля всичко.
Конвулсиите продължиха и химерата повърна вода отново,
докато се бореше за всяка глътка въздух.
Лехаба беше довлачила една блуза от бюрото на долния етаж.
Подаде ѝ я и Брайс бързо се преоблече, после вдигна немощния
Сиринкс на ръце и опита да се изправи.
Но изпъшка от болка и едва не изпусна химерата. От крака ѝ
шурна кръв във водата.
Съсредоточен върху раната в главата ѝ, Хънт не беше
забелязал кога нокът е раздрал прасеца ѝ – кървавата плът се
виждаше през разпрания ѝ клин, все още незараснала.
Чудовището явно беше забило нокти чак до костта ѝ, щом
раната беше толкова дълбока, че дори синтът още не я беше
затворил.
– Трябва да бягаме – каза тя. – Веднага. Преди да се е измък-
нал.
Без да изчака отговора на Лехаба, стана някак на крака и
вдигна Сиринкс със себе си.
Куцаше тежко. И се движеше толкова бавно, толкова бавно
към стълбището.
Вратата на банята отново се нажежи до червено – Мика се
опитваше да я разтопи.
Брайс дишаше учестено през зъби и от устните ѝ излизаше
контролирано съскане с всяка стъпка. Мъчеше се да овладее
болката, която синтът още не беше облекчил. Да мъкне със
съдрания си крак петнайсеткилограмова химера по стълби.
Пулсираща светлина обгръщаше вратата на банята; от
пролуките около нея хвърчаха искри. Брайс стигна до нивото на
библиотеката и още на първата крачка към стълбището, водещо
до изложбената зала, изскимтя.
– Остави я – изръмжа Есенния крал. – Остави химерата.
Хънт знаеше още преди тя да направи следващата си крачка,
че никога не би оставила Сиринкс. Че предпочиташе
архангелът да одере кожата на гърба ѝ, вместо да изостави
приятеля си.
И очевидно Лехаба също го знаеше.
Брайс беше изкачила една трета от стълбището,
отдалечавайки се бавно от пръскащата искри врата на банята,
когато осъзна, че Лехаба не я следва.
Тя спря, заслепена от болката в прасеца ѝ, която дори синтът
не успяваше да разсее, и се обърна към дъното на стълбището.
– Забрави книгите, Лехаба – примоли се на огнената феичка.
Ако оцелееха, щеше да убие Джесиба, задето беше вселила
такъв страх в сърцето ѝ. Щеше да я убие.
Но Лехаба не помръдна от мястото си.
– Лехаба – изрече името ѝ като заповед Брайс.
Феичката пророни тъжно:
– Няма да успееш навреме, Биби.
Брайс направи още крачка нагоре и болката възпламени
прасеца ѝ. Всяко движение отваряше отново и отново раната,
докато синтът се бореше да я запечати. Преди да разкъса
здравия ѝ разум. Тя преглътна писъка си и каза:
– Трябва да опитаме.
– Не ние – прошепна Лехаба. – Ти.
– Недей – програчи Брайс с пресеклив глас.
– Трябва – отвърна Лехаба. – Магията на книгата няма да го
задържи още дълго. Ще ти спечеля малко време.
Брайс продължи нагоре, стиснала зъби.
– Ще се справим. Ще се измъкнем заедно…
– Не.
Когато Брайс погледна назад, Лехаба ѝ се усмихна топло. Все
още в дъното на стълбището.
– Искам да го направя за теб, Биби. И за Сиринкс.
Брайс не можа да сдържи вопъла, който се изтръгна от
гърлото ѝ.
– Свободна си, Лехаба.
Думите ѝ се разляха като вълна из библиотеката, преда да
добави през сълзи:
– Миналата седмица откупих свободата ти от Джесиба.
Документите са в бюрото ми. Исках да те изненадам с парти по
случая. – Вратата на банята започна да се огъва. Брайс
проплака: – Откупих те от нея и те освобождавам, Лехаба.
Усмивката на феичката не трепна.
– Знам – каза тя. – Надникнах в чекмеджето.
И въпреки страшилището, което всеки момент можеше да ги
нападне, Брайс се засмя, преди да подхване отново:
– Не служиш на никого, не е нужно да го правиш. Свободна
си. Лехаба все пак остана на мястото си.
– Тогава разкажи на света, че първата ми постъпка като
свободна личност е била да помогна на приятелите си.
Сиринкс се размърда в ръцете на Брайс и тихо изскимтя от
болка.
– Обичам те, Лехаба – промълви Брайс единствените истински
важни думи.
– И аз винаги ще те обичам, Биби – прошепна огнената
феичка. – Върви.
Брайс се подчини. Стисна зъби, изкрещя през тях и пак се
заизкачва мъчително по стълбите. Към желязната врата на
върха им, която може би щеше да им спечели малко време, ако
синтът не я унищожеше преди това.
Вратата на банята изскърца.
Брайс надникна назад – само веднъж. Към приятелката,
останала до нея, когато всички други ѝ обърнаха гръб. Внасяла
ведрина в живота ѝ дори когато мракът го беше погълнал.
Лехаба пламна в яркото рубиненочервено на храбростта и
подхвана огнения танц, с който призоваваше силата си, колкото
и малко да притежаваше една фея. Вдигна ръка. Свали я в дъга.
Завъртя се на място и косата ѝ се заувива в спирала над главата
ѝ.
В тялото ѝ се разля меко сияние.
Брайс продължи да се изкачва. И с всяка болезнена стъпка
нагоре чуваше напевния шепот на Лехаба, почти като мантра:
– Аз съм потомка на Рантия Драл, Кралицата на живите
въглени. Тя е с мен и не се боя.
Брайс достигна върха на стълбището.
Лехаба прошепна:
– Приятелите ми са зад мен и аз ще ги защитя.
Брайс затръшна желязната врата с вик. Предпазните
заклинания я запечатаха, пресичайки гласа на Лехаба. Брайс
облегна гръб на нея, свлече се до пода и зарида през зъби.
Хънт благодареше на боговете за това, благодареше на
шибаните богове.
Но не можеше да откъсне очи от прозореца на една от
камерите в библиотеката, където Лехаба продължаваше да се
върти, да призовава силата си, повтаряйки думите отново и
отново:
– Аз съм потомка на Рантия Драл, Кралицата на живите
въглени. Тя е с мен и не се боя.
Огнената феичка сияеше като сърцето на звезда.
– Приятелите ми са зад мен и аз ще ги защитя.
Вратата на банята започна да поддава откъм горния си край.
И Лехаба отприщи силата си. В три удара. Съвършено точни.
Не по вратата на банята и архангела зад нея. Лехаба знаеше,
че силата ѝ не може да забави Мика.
Но четиристотин хиляди литра вода можеха.
Блещукащите кълба сила уцелиха аквариума точно над
пукнатината, която нокът беше направил, хвърляйки Брайс към
стъклото.
Съществото усети сблъсъка и изплува от каменистото дъно. И
с ужас загледа как Лехаба атакува дома му отново. И отново.
Стъклото изпращя.
Накрая Лехаба се хвърли срещу него. И забута с малкото си
телце пукнатината.
Непрестанно повтаряше думите. Вече се сливаха в едно
изречение, молитва, предизвикателство.
– Приятелите ми са с мен и не се боя.
Хънт сложи ръка над сърцето си. Единственият жест на
почит, който можеше да изпълни, докато шепотът на Лехаба се
изливаше от колоните.
– Приятелите ми са с мен и не се боя.
Един по един ангелите от 33-ти се изправиха на крака.
Последваха ги Рун и приятелите му. Всичките сложиха ръце
върху сърцата си, докато член на най-дребната раса от Дома им
буташе с всички сили огромната стъклена стена, пламтейки
ярко. Нокът вече търсеше къде да се скрие от неизбежното.
Лехаба не спираше да шепне:
– Приятелите ми са с мен и не се боя.
Паяжина от нови пукнатини плъзна по стъклото.
Всички в конферентната зала станаха на крака. Само
Сандриел, вперила поглед в екрана, остана на мястото си,
докато другите засвидетелстваха уважението си към феята,
готова да загине заедно с нока, за да спаси приятелите си. Само
това можеха да ѝ предложат, тази прощална почит.
Лехаба продължаваше да натиска стъклото, макар и
разтреперана от ужас. Не се отказваше нито за миг.
– Приятелите ми са с мен и не се боя.
Вратата на банята се огъна толкова, че се отметна на пантите
си, разкривайки Мика. Архангелът светеше като току-що
изковано оръжие, способно да разсече света. Той плъзна поглед
през библиотеката и очите му се спряха върху Лехаба, върху
спуканата стена на аквариума.
Огнената феичка се завъртя към него, долепи гръб към
стъклото и изсъска с омраза:
– Това е заради Сиринкс.
Тя блъсна стъклото с малката си горяща длан.
И четиристотин хиляди литра вода избухнаха в библиотеката.
80
Замигаха червени светлини, които сякаш обгърнаха света в
мъждукащи пламъци. Изпод краката ѝ се разнесе грохот и
галерията се разтресе.
Брайс знаеше.
Знаеше, че аквариумът се е пръснал и е помел Лехаба. Че
нокът също е загинал, изложен на въздуха. Че водата няма да
забави много Мика.
Сиринкс още скимтеше в ръцете ѝ. Парчета стъкло осейваха
пода на галерията – прозорецът в кабинета на Джесиба на
горния етаж беше строшен.
Лехаба беше мъртва.
Брайс сви пръсти в юмруци от двете страни на тялото си.
Червената светлина на предупредителните сирени обля
зрението ѝ. И тя приветства синта в сърцето си. Всеки
унищожителен, влудяващ, смразяващ милиграм от него.
Запълзя към входната врата през дрънчащи късчета стъкло.
Студена мощ пулсираше по върховете на пръстите ѝ.
Хвана дръжката и се набра по нея, за да стане. Отвори
вратата и я посрещна златистата светлина на късния следобед.
Но не излезе през нея.
Не за това ѝ беше спечелила време Лехаба.
Хънт знаеше, че Лехаба е умряла на място, угаснала е като
факла, потопена в кофа с вода.
Приливната вълна изхвърли нока на мецанина, където
съществото се замята, давейки се от въздуха, който разяждаше
кожата му.
Водата се изля толкова яростно, че дори блъсна Мика обратно
в банята.
Хънт просто гледаше смаяно. Огнената феичка я нямаше
вече.
– Мамка му! – прошепна Рун.
– Къде е Брайс? – попита Фурия.
Главният етаж на галерията беше празен. Входната врата
зееше отворена, но…
– Проклятие! – пророни Флин.
Брайс препускаше нагоре по стълбите към кабинета на
Джесиба. Само благодарение на синта постигаше такава
скорост. Само наркотик като него можеше да потисне напълно
болката. И здравия разум.
Като влезе в кабинета, остави Сиринкс на пода и прескочи
бюрото. За да стигне до разглобената пушка, закачена на
стената над него.
Богоубиеца.
– Ще го убие – прошепна Рун. – Ще го убие заради онова,
което е причинил на Даника и глутницата.
Преди синтът да я надвие, Брайс щеше да поднесе на
приятелите си този последен дар. Последните моменти на
разсъдъка си. На живота си.
Сабин мълчеше, но трепереше неудържимо.
Коленете на Хънт се подкосиха. Не можеше да гледа. Нямаше
да гледа.
Мощта на Мика протътна в библиотеката. И му отвори път
през водата.
Брайс свали от стената четирите части на Богоубиеца и ги
хвърли на бюрото. Отключи вратата на сейфа, извади отвътре
малко стъклено флаконче и изпи съдържанието му – вероятно
някакъв еликсир или друг наркотик. Кой знае какво държеше
магьосницата там? Накрая извади тънък златен патрон.
Беше дълъг петнайсетина сантиметра и от едната му страна
беше гравиран ухилен крилат череп. От другата – две
простички думи:
Memento mori.
Помни, че си смъртен. Думи, които сега звучаха повече като
обещание, отколкото като дискретно напомняне от мозайка в
Месарския пазар.
Брайс захапа патрона и си придърпа първата част от
разглобената пушка. Съедини я с втората.
Мика вече се изкачваше по стълбището като същинско
олицетворение на смъртта.
Брайс се завъртя към останалия без стъкло вътрешен
прозорец. Протегна рязко ръка и третата част от пушката –
цевта – долетя от бюрото право в отворената ѝ длан, носена от
магията, с която се беше сдобила благодарение на синта във
вените си. Само с няколко движения щракна цевта на мястото
ѝ.
Хукна към строшения прозорец, придърпвайки с невидим
вятър и последната част от пушката, стиснала златния куршум
в зъби.
Хънт за пръв път виждаше някой да сглобява оръжие, без
дори да го погледне и докато тичаше към целта си. Сякаш го
беше правила хиляда пъти.
Наистина го беше правила, припомни си Хънт.
Беше я отгледал Рандъл Силаго. И легендарният снайперист
я беше обучил добре.
Брайс щракна и последната част, зареждайки патрона в
движение. Спря се пред открития прозорец, падна на колене и
опря Богоубиеца в едното си рамо.
Отне ѝ две секунди да се прицели, да издиша, за да
уравновеси тялото си – и Хънт знаеше, че те са от Лехаба. За
тях беше дала живота си огнената феичка. Това беше
предложила на приятелката си и Брайс ги беше приела с
разбиране.
Нямаше шанс да избяга. Никой не можеше да избяга от
Мика.
Лехаба ѝ беше подарила двете допълнителни секунди,
необходими да убие архангел.
Мика избухна от желязната врата – метал, вграден в
дървената ламперия на галерията. И се завъртя към отворената
входна врата. Към капана, който Брайс му заложи, като я
отвори.
За да не погледне нагоре. За да няма време дори да надникне
към нея, преди пръстът ѝ да натисне спусъка.
И Брайс изстреля златния куршум право в шибаната глава на
архангела.
81
Времето се изкриви и се разтегна.
Хънт имаше отчетливо усещане, че пада назад, въпреки че
беше опрял гръб в стената и нито мускул от тялото му не
трепваше.
Кафето в чашата на близката маса започна да се надига
постепенно на една страна.
Смъртта на архангел, на световна сила, имаше отзвук във
времето и пространството. Една секунда можеше да се проточи
цял час. Ден. Година.
Затова Хънт видя всичко. Видя безумно бавните движения на
всички в залата, вълната от съвършен шок, възмущението на
Сандриел, побелялото от недоумение лице на Полукс, ужаса на
Рун…
Куршумът на Богоубиеца още дълбаеше в черепа на Мика.
Още пробиваше като свредел кост и мозък, влачейки времето
след себе си.
Брайс се изправи пред строшения прозорец в кабинета. С меч
в двете ръце.
Мечът на Даника – явно го беше оставила в галерията в
последния ден от живота си. И Брайс сигурно го беше скрила в
кабинета на Джесиба, където бе стоял през последните две
години. Хънт забеляза всяка подробност от изражението на
Сабин, как зениците ѝ се разшириха и златистата ѝ коса се
люшна на една страна, когато залитна при вида на изчезналата
семейна реликва…
Брайс скочи от прозореца в изложбената зала. Хънт проследи
всяко нейно движение – тялото ѝ се изви, когато вдигна меча
над главата си и го спусна в дъга, летейки към пода.
Можеше да се закълне, че древният меч разряза дори
въздуха. А после разряза и Мика.
Разсече главата му на две и се плъзна гладко надолу през
тялото му. Буквално го разполовяваше. Само мечът на Даника
беше способен на такова нещо.
Хънт напрегнато наблюдаваше тези последни моменти от
живота ѝ, преди синтът да я превземе. Това ли беше първият
признак – това безумие, тази сурова, неистова ярост?
Брайс. Неговата Брайс. Неговата приятелка и… много повече.
Тя беше негова, а той – неин, и съжаляваше, че не ѝ каза във
фоайето на Комициума, че тя е единственото същество, което
ценеше, което някога щеше да цени, и че щеше да я намери
пак, дори да му отнемеше хиляда години, щеше да я намери и
да осъществи с нея всичко, за което го бе подиграла Сандриел.
Брайс продължаваше да сече с меча тялото на Мика, докато
кръвта му пръскаше нагоре.
В нормално време щеше да плиска. Но в това развлачено
измерение кръвта на архангела се надигаше на
рубиненочервени сферички, които валяха по лицето на Брайс,
изпълваха отворената ѝ в боен рев уста.
В това развлачено измерение Хънт виждаше как синтът
лекува раните и синините ѝ, докато Брайс разсичаше Мика.
Накрая се приземи на зеления килим. Хънт очакваше да чуе
изпращяване на кост. Но прасецът ѝ беше напълно зараснал.
Последният дар на синта, преди да я унищожи. Очите ѝ обаче…
не бяха помътнели от умопомрачение, от самоунищожителна
лудост. Бяха изпълнени само със студена, искряща жажда за
мъст.
Двете половини на тялото на Мика се свлякоха в
противоположни посоки. Брайс замахна отново. Този път през
торса му. И отново – през главата.
Бялата ѝ тениска вече беше алена. Въпреки това очите ѝ
оставаха все така бистри. Неподвластни на синта.
– Противосредството действа – каза тихо Хипаксия. – Действа.
Хънт се олюля.
– Мислех, че ще ѝ изпратиш само отровата.
Вещицата не отлепи очи от екрана.
– Намерих начин на стабилизирам отровата в мое отсъствие,
затова направо ѝ изпратих антидота. За… за всеки случай.
А видяха как Брайс го изгълта като уиски.
В клиниката противосредството бе унищожило напълно синта
след почти три минути. Затова нито Хънт, нито вещерската
кралица посмяха да свалят очи от Брайс, броейки секундите,
докато синтът се изпареше от организма ѝ.
Брайс стигна със спокойна крачка до скрития в ламперията
килер. Извади една червена пластмасова туба. И изсипа
четирите литра бензин върху разчленения труп на губернатора.
– Мамка му! – шепнеше отново и отново Рун. – Мамка му!
Всички останали в залата не смееха дори да си поемат дъх.
Дори Сандриел онемя, когато Брайс извади кибрит от
чекмеджето на бюрото си.
Запали една клечка и я хвърли върху тялото на архангела.
Лумнаха пламъци. Огнезащитните заклинания по
произведенията на изкуството заблещукаха покрай нея.
Нямаше да му остави шанс за спасение. За изцеряване. Не и
на Мика. Не и след онова, което беше сторил на Даника
Фендир. На глутницата „Дяволи“. На Лехаба.
Брайс се взираше в огъня с лице, оплискано в кръвта на
архангела. Накрая вдигна очи. Право към камерата. Към света,
който я гледаше.
Олицетворение на възмездието. Накърненото сърце на гнева.
Нямаше да се преклони пред никого. Светкавиците на Хънт
запяха във вените му при вида на това свирепо, красиво лице.
Времето си върна нормалния ход, докато пламъците
поглъщаха тялото на Мика, превръщайки крилете му във
въглени. Накрая го изплюха на купчина пепел.
Пред галерията завиха сирени. Пристигаше Помощната
гвардия.
Първите елфически отряди и вълчи глутници се появиха на
входа, но тя затръшна вратата в лицето им.
Никой, дори Сандриел, не продума и дума, когато Брайс
извади прахосмукачката от килера. И заличи Мика до
последната прашинка от света.
82
Газова експлозия, обясни по интеркома на Помощната
гвардия, които очевидно не бяха получили подробности от
началниците си. Тя била невредима. Просто трябвало да се
погрижи за бъркотията.
Не спомена архангела. Нито пепелта, която изсмука с
прахосмукачката и изхвърли в коша за боклук в задната стая.
Като ги отпрати, се качи в кабинета на Джесиба да прегърне
Сиринкс. Погали го, целуна го по още влажната глава и му
зашепна отново и отново:
– Всичко е наред. Добре си.
Не след дълго химерата заспа в скута ѝ и когато се увери, че
диша нормално, Брайс извади телефона от задния джоб на
клина си.
Имаше седем пропуснати обаждания, всичките от Джесиба. И
цял куп съобщения. Умът ѝ почти не преработи по-ранните, но
това отпреди минута гласеше: Кажи ми, че си добре.
Колкото и далечни да чувстваше пръстите си, колкото и да
бучеше кръвта в ушите ѝ, Брайс успя да напише: Добре съм.
Видя ли всичко?
Джесиба отговори след секунда: Да. Всичко.
После магьосницата добави: Всички на Върховната среща
видяха.
Брайс отговори: Радвам се.
Изключи звука на телефона, пъхна го обратно в джоба си и
тръгна към наводнените останки от библиотеката.
От Лехаба нямаше и следа. Дори тъмно петънце от размита
пепел.
Трупът на нока лежеше на мецанина. Съсухрената му кожа се
лющеше, а едната му ноктеста ръка още беше вкопчена в
желязната решетка на парапета.
Джесиба беше направила достатъчно защитни заклинания на
книгите и по-малките аквариуми в библиотеката, които ги бяха
предпазили от вълната, макар че обитателите им изглеждаха
паникьосани, но самата сграда…
Тишината тътнеше около нея.
Лехаба я нямаше. До рамото ѝ нямаше гласче, мрънкащо за
неразборията.
А Даника… След истината, която Мика ѝ беше разкрил…
Рогът на гърба ѝ бе поправен и отново готов да бъде използван.
Брайс не се чувстваше различно – нямаше да разбере, че е
събуден, ако архангелът не го беше ударил с ужасяващата си
сила. Поне не се отвори портал. Поне за това можеше да се
радва.
Знаеше, че светът идва. Щеше да пристигне на прага скоро.
И нямаше да се учуди, ако я качат на клада заради
постъпката ѝ.
Затова се завлече до горния етаж. Кракът ѝ бе оздравял. Не
усещаше нито една болка по тялото си; синтът бе прогонен от
организма ѝ…
Брайс повърна в кошчето за боклук до бюрото си. Отровата в
противосредството прогори гърлото ѝ също толкова болезнено,
колкото на влизане, но тя не спря, докато не започна да плюе
само слюнки.
Трябваше да се обади на някого. На когото и да било.
Още никой не звънеше на вратата. Никой не идваше да я
накаже. Сиринкс продължаваше да спи, свит на топка. Брайс
прекоси галерията и отвори вратата към света.
Тогава чу писъците. Грабна Сиринкс и хукна към тях.
Чак когато пристигна на мястото, осъзна защо никой не
идваше за нея, нито за Рога, запечатан с мастило в плътта ѝ.
Светът си имаше доста по-големи грижи.
На Върховната среща цареше хаос. Ангелите от Астерската
гвардия бяха отлетели, навярно за да получат нареждания от
господарите си, а Сандриел просто зяпаше екрана, който
допреди малко бе показвал как Брайс Куинлан небрежно
изсмуква с прахосмукачка пепелта на губернатора, сякаш беше
изсипала чипс на килима.
Хънт се възползва от моментния ѝ ступор, седна на празния
стол до Рун и Флин и изшушука:
– Положението току-що се влоши още повече.
Есенния крал беше разположил Деклан Емет и още двама
техници пред шест компютъра, за да следят всичко, което се
случва в галерията, по новините и с Помощната гвардия.
Тристан Флин пак говореше по телефона и спореше с някого от
елфическото командване.
Рун потри лицето си.
– Ще я екзекутират заради това.
Задето бе убила губернатор. Задето бе доказала, че фея и
жена със смесена кръв са способни да надвият губернатор.
Звучеше абсурдно. Като малка рибка да убие акула.
Сабин още не отлепваше празен поглед от екраните, а
древният прим дремеше в стола си до нея. Уморен, изнемощял
вълк, готов за последния си сън. Амели Рейвънскрофт, все така
бледа и разтреперана, поднесе на Сабин чаша вода.
Наследницата на прима не ѝ обърна внимание.
От другата страна на залата Сандриел се изправи с телефон
до ухото. Без да погледне никого, изкачи стъпалата до изхода и
напусна, следвана от триариите си. Полукс явно се беше
окопитил достатъчно, за да си върне нахакания облик.
Стомахът на Хънт се сви при мисълта, че до броени секунди
може да провъзгласят Сандриел за архангел на Валбара.
Ухилената физиономия на Полукс потвърждаваше тази
вероятност. Проклятие.
Рун погледна Хънт.
– Трябва да измислим план, Аталар.
За Брайс. За да я защитят някак от последиците. Ако изобщо
беше възможно. Ако астерите вече не нареждаха на Сандриел
какво да прави с нея. Да елиминира заплахата, в която току-що
се бе превърнала Брайс дори без помощта на Рога, вкаран с
мастилото в гърба ѝ.
Поне експериментът на Мика се беше провалил. Поне за това
можеха да се радват.
Рун повтори, този път по-скоро на себе си:
– Ще я екзекутират.
Кралица Хипаксия седна от другата страна на Хънт и му
показа някакъв ключ. Изгледа го предупредително, после
отключи оковите му и горсианският камък се строполи върху
масата.
– Май в момента си имат по-големи грижи – отбеляза тя,
посочвайки един от екраните в залата, където Деклан беше
отворил кадри от камерите за наблюдение из града.
В залата се разля тишина.
– Кажи ми, че това не е каквото си мисля.
В крайна сметка експериментът на Мика с Рога не се беше
провалил.
83
Веднага щом видя Сърцето, портата в центъра на Стария
площад, Брайс хукна към дома със Сиринкс в ръце.
Мика бе успял да задейства Рога. И той беше отворил портал
право през отвора на Сърцето, извличайки част от магията в
кварцовите му стени. А като видя какво излиза от празнотата,
разгърнала се в средата на портата, Брайс разбра, че
губернаторът не е отворил врата към неизвестни светове, както
бе възнамерявал. Тази водеше право към Ада.
Хората наоколо крещяха, докато крилати люспести демони
излитаха от портата – демони от Ямата.
Когато стигна до сградата си, Брайс извика на Марин да се
скрие в мазето заедно с всички жители, които можеше да вземе
със себе си. Да се обади на семейството и приятелите си и да ги
предупреди да си намерят сигурно скривалище – някое бомбо-
убежище по възможност, – където да се укрият с каквито
оръжия успеят да си осигурят.
Остави Сиринкс в апартамента, сложи му голяма купа с вода
и махна капака на кутията със сухата му храна, за да се храни
сам. Струпа няколко одеяла на дивана, загърна го добре и го
целуна по пухкавата глава, после грабна каквото ѝ трябваше и
изхвърча през вратата.
Докато се качваше към покрива, облече коженото яке на
Даника и сложи на гърба си меча на рода Фендир. Пъхна един
от пистолетите на Хънт в колана на дънките си, преметна през
рамо пушката му и натъпка колкото можа муниции в джобовете
си. Като плъзна поглед през града, кръвта ѝ се смръзна. Беше
по-лошо – много по-лошо, – отколкото си беше представяла.
Мика не просто беше отворил портал към Ада в Сърцето.
Беше отворил такъв във всички порти. Всяка от седемте
кварцови арки се беше превърнала във врата към Ада.
Демоните се издигаха от порталите и плъзваха из
беззащитния град сред паническите писъци на обитателите му.
Зави сирена. Предупреждение за опасност – и заповед.
Дебелите трийсет сантиметра автоматични врати на
бомбоубежищата се отвориха, за да пуснат вътре струпалите се
пред тях граждани. Брайс вдигна телефона до ухото си.
Хвойна по чудо отговори още на първото позвъняване.
– О, богове, Брайс…
– Скрий се на сигурно място!
– В безопасност съм – проплака Хвойна. – Тъкмо провеждахме
генерална репетиция с няколко големи спонсори, и всички вече
сме в най-близкото убежище, но… – Тя сподави стона си. –
Брайс, казват, че ще затворят вратата по-скоро от
предвиденото.
Брайс се скова от ужас.
– Трябва да приберат повече хора. Трябва да им дадат
възможно най-много време.
– Казах им, но всички са в паника и не ме слушат – изскимтя
Хвойна. – Не пускат човеци.
– Шибани копелета – процеди Брайс, наблюдавайки
убежището на своята пресечка и уплашените тълпи, вливащи се
вътре.
Бомбоубежищата можеха да бъдат затворени ръчно във всеки
момент, иначе всички се запечатваха автоматично до час. И не
се отваряха, докато заплахата не бъде отстранена.
Хвойна каза с пресеклив глас:
– Ще ги накарам да задържат вратата. Но Брайс, всичко е… –
Сигналът прекъсна – вероятно защото навлизаше по-навътре в
подземието. Брайс надникна на север, към театрите. На броени
пресечки от Сърцето. – Пълен хаос… – Връзката пак изпращя. –
… безопасност?
– В безопасност съм – излъга я Брайс. – Стой в убежището.
Дръжте вратата отворена колкото може повече.
Само че Хвойна, кротката, решителна, смела Хвойна, нямаше
как да усмири цяла паникьосана тълпа. Особено от членове на
елита, убедени в правото си да оцеляват за сметка на всички
други.
Гласът на Хвойна отново запращя, затова Брайс просто ѝ
каза:
– Обичам те, Хвойна.
И затвори.
Писа набързо на Джесиба за буквалния Ад, отприщил се в
града, и понеже магьосницата не ѝ отговори веднага, добави
второ съобщение, с което я извести, че тръгва към хаоса.
Защото все някой трябва да направи нещо.
От портата на Лунната гора също излитаха демони и Брайс се
молеше Бърлогата вече да е обезопасена. Но поне там имаха
десетки стражи и мощни предпазни заклинания. Някои части
от града не разполагаха с никаква защита.
Затова Брайс хукна надолу по стълбището.
И не спря да тича, докато не изскочи в суматохата навън.
– От всички порти в града излизат демони – докладва Деклан
сред настаналата врява.
Всички управници в залата и екипите им крещяха в
телефоните си. В арките на всяка от портите имаше по една
черна дупка. Сякаш в самите тях се бяха отворили нови
невидими порти.
Виждаше само шест от тях на екраните си, защото в Костения
квартал нямаше камери за наблюдение, но Хънт не се и
съмняваше, че в Мъртвешката порта отвъд Истрос се е отворил
същият мрак. Джесиба Рога дори не опита да се свърже с
Подземния крал. Вместо това се взираше в екраните с пепеляво
лице.
Не че има значение, помисли си Хънт, надниквайки над
рамото на Деклан. Обитателите на Костения квартал и бездруго
бяха мъртви.
Повечето от хората в залата опитваха да се свържат с
някого – много обаждания оставаха без отговор. Сабин
обстрелваше Амели с гневни заповеди, докато и двете опитваха
да се обадят на алфите от глутниците си в града.
Всички екрани в конферентната зала показваха кошмарни
кадри от камери из целия Лунен град. Хънт не знаеше къде да
гледа. Всяка картина беше по-ужасяваща от предишната.
Демони, които разпознаваше със смразяваща сигурност – най-
лошите от най-лошите, – се изливаха в града през портите.
Демони, които дори той едва бе унищожавал. Гражданите на
Лунатион нямаха шанс.
Това не бяха от изтънчените, интелигентни демони като
Аидас. Не, това бяха главорезите. Зверовете на Ямата. Дивите ѝ
кучета, гладни за лесна плячка.
Около богаташките вили в Пет рози вече проблясваха
седефените куполи на отбранителните им заклинания.
Оставили извън себе си всички бедни и онези, имали
нещастието да излязат на улицата в неподходящия момент. И
точно там, пред железните стени на най-заможните граждани,
изпращаха Помощната гвардия. Да защитава защитените.
Хънт изръмжа на Сабин:
– Нареди на глутниците си да пазят домовете без предпазни
заклинания…
– Следвам протокол – отвърна му през зъби Сабин.
Амели Рейвънскрофт поне имаше благоприличието да се
изчерви от срам и да сведе глава. Въпреки това не се опълчи на
господарката си.
– Майната му на протокола – изрева Хънт и посочи
екраните. – Онези задници си имат и заклинания, и паникстаи.
Хората по улиците нямат нищо.
Сабин не му обърна внимание. Рун обаче заповяда на баща
си:–
Изтегли силите ни от Пет рози. Прати ги където са нужни.
Нервен мускул трепна в челюстта на Есенния крал, но той
каза:
– Протоколът съществува с причина. Откажем ли се от него,
настъпва хаос.
– Вие шегувате ли се? – подскочи Хънт.
Следобедното слънце вече пълзеше към хоризонта. Не му се
мислеше колко по-страшно ще стане, след като се спуснеше
нощта.
– Не ме интересува дали искат, или не – крещеше Тарион по
телефона. – Кажи им да излязат на брега. – След кратка пауза
добави: – И да заведат колкото могат повече под водата!
От другата страна на залата Исая обясняваше по своя
телефон:
– Не, изкривяването на времето беше просто объркано
заклинание, Наоми. Да, заради него се отвориха портите. Не,
води 33-ти в Стария площад. Веднага ги води при портата в
Стария площад. Не ми пука дали ще ги разкъсат на парчета…
Исая отлепи телефона от ухото си, примигвайки недоумяващо
към единия екран.
После срещна погледа на Хънт.
– Бизнес районът е под обсада. Изтребват 33-ти.
Хънт не си позволи да се замисля дали Наоми не е
пострадала, или просто е изпуснала телефона си в полет.
Рун и Флин набираха номер след номер. Никой не им
вдигаше. Сякаш всички елфически водачи, останали в града,
също бяха загинали.
Сабин поне успя да се свърже.
– Итън, докладвай.
Деклан прехвърли разговора ѝ към колоните в залата.
Задъханият глас на Итън Холстръм изпълни помещението.
Местонахождението му се появи като червена точка на един от
екраните – извън непробиваемата магическа стена около
Бърлогата. Страховити, стръвни ревове, съвсем различни от
тези на вълците, пресичаха думите му.
– Навсякъде са, мамка му. Не успяваме да ги отблъснем…
– Не отстъпвайте – нареди Сабин. – Не отстъпвайте и чакайте
заповед от мен.
Човеци и ванири бягаха с деца в ръцете към всяко отворено
убежище, до което успееха да стигнат. Много от тях вече бяха
затворени от обезумелите от страх хора вътре.
Хънт попита Исая:
– Колко време ще им трябва на 32-ри да слязат от Хилен?
– Един час – отговори един ангел, приковал очи към екрана.
Към касапницата и потъналия в паника град. – Ще е прекалено
късно.
А ако Наоми беше ранена или мъртва… Мамка му!
Флин ревеше срещу някого по телефона:
– Веднага обградете Розовата порта. Направо ги каните в
града.
Хънт огледа кръвопролитията и прецени малкото варианти за
действие. Трябваха им армии, с които да обградят седемте
порти, отворени към Ада – и начин да затворят порталите.
Хипаксия беше станала от стола си и оглеждаше с мрачна
решимост екраните.
– Екипирайте се и тръгвайте – каза спокойно по телефона. –
Отиваме в Лунатион.
Всички в залата се обърнаха към нея. Младата кралица като
че ли не забеляза. Просто нареди на онзи от другата страна на
линията:
– Потегляйте. Незабавно.
Сабин изсъска:
– Ще ви избият като мухи.
А и нямаше да пристигнат навреме, не добави Хънт.
Хипаксия затвори телефона и посочи към екрана на стената
отляво, където се виждаха кадри от Стария площад.
– Предпочитам да умра като нея, вместо да гледам безучастно
как загиват невинни хора.
Още преди да е видял какво сочи вещицата, косъмчетата по
тила на Хънт настръхнаха. Сякаш знаеше какво се вижда на
екрана.
Брайс препускаше по улиците с коженото яке на Даника, с
меч в едната ръка и пистолет в другата.
Не бягаше от опасността, а към нея.
Крещеше нещо отново и отново. Деклан запрехвърля на
екрана кадрите от последователните камери по улицата, за да я
проследи.
– Мисля, че мога да пусна звука и да изолирам гласа ѝ от
страничния шум – каза той по-скоро на себе си.
След малко виковете ѝ отекнаха из залата.
– Влизайте в убежищата!
Залягаше, сечеше с меча, стреляше. Движеше се, все едно
цял живот бе тренирала с Помощната гвардия.
– Влизайте веднага! – изрева, завъртайки се да стреля по
един крилат демон, притулил следобедното слънце, чиято
златиста светлина сякаш се подиграваше с кървавата сцена.
Съществото изпищя и се сгромоляса в една странична
уличка. Пръстите на Деклан отново захвърчаха по
клавиатурата, за да я проследи с камерите.
– Накъде е тръгнала, по дяволите? – зачуди се Фурия.
Брайс продължаваше да бяга. Да стреля. Без нито веднъж да
пропусне целта си.
Хънт огледа околността и осъзна накъде се е запътила.
Към най-незащитеното място в Лунния град, обитавано от
човеци без магически способности. Без свръхестествени дарби
и сили.
– Отива към Полята – каза Хънт.
Оказа се по-страшно, отколкото Брайс си беше представяла.
Ръката ѝ вече изтръпваше от откатите на пистолета, цялата
беше обляна във воняща кръв и отвсякъде изскачаха остри
зъби, кожести криле, стръвни мъртви очи. Денят бавно се
изцеждаше в живописен залез и небето скоро придоби цвета на
кървищата по улиците.
Брайс препускаше и дъхът ѝ режеше като с нож гърдите ѝ.
Свършиха ѝ патроните за пистолета. И вместо да губи време в
опипване на джобовете си за муниции, просто хвърли оръжието
по крилатия черен демон, който се устреми към нея,
отклонявайки го за момент, и свали пушката от рамото си.
Пушката на Хънт. Мирисът му на кедър и дъжд я обгърна. Тя
дръпна ложата на помпата и докато демонът се обърне да ѝ
налети отново, Брайс вече беше стреляла.
Главата му избухна като червена заря.
Тя не спря да тича през града. Покрай все още отворените
бомбоубежища, чиито обитатели се мъчеха да отбраняват
входовете им. За да дадат шанс на колкото може повече
уплашени граждани да влязат на сигурно място.
Друг демон се хвърли от близкия покрив, протегнал извити
нокти към нея…
Брайс замахна нагоре с меча на Даника и разпори петнистата
му сивкава плът от корема до гърлото. Той се строполи на
тротоара зад нея, строшавайки шумно ципестите си криле, но
Брайс вече тичаше отново.
Не биваше да спира нито за миг.
Цялото ѝ обучение с Рандъл, всеки час, прекаран между
камъните и боровете в планините около дома им и в
стрелбищата – знаеше, че всичко е било заради този момент.
84
Хънт не можеше да отлепи очи от екрана, на който Брайс си
проправяше път през града. Телефонът на Хипаксия иззвъня
някъде от лявата му страна и вещерската кралица вдигна
незабавно. И заслуша.
– Как така метлите са унищожени?
Деклан прехвърли разговора ѝ към колоните в залата и
всички чуха треперливия глас на вещицата от другата страна
на връзката.
– Всичките са на трески, Ваше Величество. Оръжейният
склад на конферентния център е разбит. Пистолети, мечове,
дори хеликоптерите… всичко е унищожено. И колите.
В корема на Хънт натежа ужас, а Есенния крал пророни:
– Мика.
Архангелът явно ги беше саботирал тихомълком. За да ги
задържи настрана, докато експериментираше със силата на
Рога. С Брайс.
– Имам хеликоптер – обяви Фурия. – Оставих го извън района
на комплекса.
Рун скочи на крака.
– Да тръгваме тогава.
Полетът щеше да им отнеме половин час.
– В града е касапница – крещеше в телефона си Сабин. –
Задръжте позиции в Лунната гора и Пет рози!
Разговорът беше конферентен между всички глутници от
Помощната гвардия. С няколко клавиша Деклан свърза
телефона на Сабин с озвучителната система на залата, за да се
чуват всички. Но някои глутници вече не отговаряха.
Хънт се озъби на Сабин:
– Веднага изпрати някоя от шибаните си глутници в Стария
площад!
Щеше да закъснее дори с хеликоптера на Фурия. Но ако
подкрепленията стигнеха до Брайс, преди да е влязла сама в
кланицата, в каквато се беше превърнал човешкият квартал…
Сабин му изрева:
– Не са останали вълци за Стария площад!
Примът на вълците, най-сетне поразбуден, посочи с древен,
чворест пръст към единия екран и заяви:
– Останал е един вълк.
Всички погледнаха накъде сочи. Кого сочи.
Брайс хвърчеше през мелето и мечът ѝ проблясваше с всеки
замах, с всяко пробождане.
Сабин се задави.
– Усещаш меча на Даника, татко…
Помътнелите от старост очи на прима примигаха незрящо
към екрана. Едната му ръка се сви върху гърдите му.
– Вълк. – Той потупа с юмрук сърцето си. Брайс
продължаваше да се бори с изчадията на път към Асфоделските
поля, да брани всеки безпомощен гражданин, хукнал към
убежищата. – Истински вълк.
Гърлото на Хънт се сви болезнено. Той протегна ръка към
Исая.
– Дай ми телефона си.
Исая му го даде без въпроси. Хънт набра номера, който беше
наизустил, защото не смееше да го запише в указателя на
телефона си. Звъня дълго, преди да му вдигнат.
– Предполагам, е важно?
Без да се представи, Хънт изръмжа:
– Дължиш ми проклета услуга.
Змийската кралица отвърна с осезаема ирония в плътния си
глас:
– Така ли?
След две минути Хънт тъкмо ставаше от стола си, за да тръгне
към хеликоптера на Фурия, когато телефонът на Джесиба
иззвъня. Магьосницата обяви с напрегнат глас:
– Брайс е.
Хънт завъртя глава към екрана. Брайс беше закрепила
телефона върху рамото си с едната презрамка на сутиена си и
вероятно го беше пуснала на високоговорител. Заобикаляше
изоставени коли, навлизайки в пределите на Асфоделските
поля. Слънцето започна да се скрива зад хоризонта, сякаш дори
Солас ги изоставяше.
– Пусни я през колоните и я включи в линията на Помощната
гвардия – нареди Джесиба на Деклан, после прие обаждането: –
Брайс?
Брайс дишаше учестено. Пушката ѝ кънтеше като
гръмотевица.
– Кажи на всички на Върховната среща, че ми трябва
подкрепление в Полята. Тръгвам към убежището до Северната
порта.
Рун се втурна надолу по стълбите от горните нива и изтича до
микрофона в средата на масата.
– Брайс, същинска касапница е. Влез в убежище, преди да са
ги затворили всичките…
Пушката ѝ изгърмя и още един демон падна на земята. Но
много други влетяваха в града през портите, къпейки улиците в
кръв, както залезът къпеше небето в червено.
Брайс се скри зад един боклукчийски контейнер и пак
стреля. После презареди.
– За Асфоделските поля не е предвидено подкрепление –
обяви Сабин. – Всички глутници са разпределени…
– Тук има деца! – изкрещя Брайс. – Има бебета!
Залата утихна. Още по-дълбок ужас се разля в Хънт като
мастило във вода.
Задъхан мъжки глас проехтя през високоговорителите:
– Идвам, Брайс.
Окървавеното лице на Брайс се сбърчи и тя прошепна:
– Итън?
Сабин изръмжа:
– Холстръм, стой си на шибаната позиция…
Но Итън просто повтори още по-решително:
– Брайс, идвам. Дръж се. – След кратка пауза добави: –
Всички идваме.
Коленете на Хънт омекнаха, а Сабин изрева на Итън:
– Пренебрегваш директна заповед от…
Итън прекъсна връзката. Всички вълци под негово
командване също напуснаха разговора.
Вълците щяха да пристигнат в Полята до три минути.
Три минути бяг през Ада, през хаос и смърт. Три минути в
устрем да спасят най-беззащитните.
Човешките деца.
Чакалите се присъединиха към тях. Койотите също. Дивите
кучета и питомните кучета. Хиените и кучетата динго.
Лисиците. Защото открай време бяха бранители на
безпомощните. На малките, на младите.
Независимо дали бяха метаморфи, или истински животни,
този инстинкт бе вкоренен в душата на всеки от тях.
Итън Холстръм препускаше към Асфоделските поля, тласкан
от вродения порив, прогарящ сърцето му. И се молеше да не е
закъснял.
85
Брайс съзнаваше, че е жива благодарение на необясним
късмет. И че само благодарение на адреналина във вените си
успява да се прицелва толкова точно.
Но с всяка следваща пресечка, която прекосяваше под
гаснещото слънце, краката ѝ все повече се забавяха. Реакциите
ѝ също. Ръцете я боляха, натежаваха като олово. Пръстът ѝ все
по-трудно натискаше спусъка.
Още малко. Още съвсем малко, докато се увереше, че всички
от Асфоделските поля са успели да влязат по убежищата, преди
да ги затворят. А моментът наближаваше.
Убежището надолу по улицата още беше отворено и няколко
фигури пазеха входа, докато човешките семейства тичаха към
него. Портата на простосмъртните се намираше на няколко
пресечки северно оттук – и продължаваше да пропуска адски
изчадия.
Затова Брайс застана на кръстовището, прибра меча на
Даника в ножницата на гърба си и опря пушката на Хънт в
рамото си. Оставаха ѝ шест патрона.
Итън щеше да пристигне скоро. Всеки момент.
Един демон изскочи иззад близкия ъгъл с такава скорост, че
за да вземе завоя, издра с нокти резки в калдъръма. Брайс
стреля и пушката ритна болезнено рамото ѝ. Още преди
демонът да се строполи на земята, Брайс стреля втори път. Още
една твар падна мъртва.
Оставаха ѝ четири патрона.
Човеците зад нея крещяха. Побързайте! Веднага влизай!
Хвърли багажа и бягай!
Брайс стреля по демон, който прелетя над кръстовището,
право към бомбоубежището. Свали го на броени метри от входа,
където човеците го довършиха.
От вътрешността на убежището извираха детски писъци, плач
на бебета.
Брайс стреля отново. И отново. И отново.
Още един демон изфуча иззад ъгъла и се втурна към нея.
Спусъкът изщрака.
Край. Пълнителят беше празен.
Демонът скочи в атака, отворил челюсти с два реда остри
като ками зъби. Устремен към гърлото ѝ. Брайс в последния
момент успя да вдигне пушката и да я тикне напряко в
зейналата паст. Метал и дърво простенаха и светът се наклони
от сблъсъка.
Двамата с демона се сгромолясаха върху калдъръма и костите
ѝ изреваха от болка. Демонът стисна със зъби пушката. И я
прекърши на две.
Брайс смогна да се измъкне назад. Чудовището закрачи бавно
към нея, точейки лиги по кървавата улица. Сякаш се
наслаждаваше на момента.
Тъй като мечът ѝ беше заклещен в ножницата на гърба ѝ,
Брайс посегна към ножа на бедрото си. Не че можеше да
направи нещо с него, да спре това…
Демонът приклекна, готвейки се да атакува.
Брайс изви китка и вдигна острието, но земята зад нея се
разтресе и…
Меч прониза сивата глава на съществото.
Гигантски меч, дълъг поне метър и половина и носен от
великан в броня. По острието му сияеха сини светлини, каквито
озаряваха и лъскавата черна броня и шлема на воина. На
гърдите му светеше символ с атакуваща кобра.
Един от елфическите телохранители на Змийската кралица.
Шестима други пробягаха покрай него с извадени пистолети
и мечове и калдъръмът се разтресе под краката им. Не
изглеждаха надрусани със змийска отрова, а напротив –
целеустремени и смъртоносни.
Заедно с елфическите воини на Змийската кралица покрай
нея запрепускаха вълци, лисици и всевъзможни кучеподобни.
Брайс се изправи на крака и кимна за благодарност на елфа,
който я беше спасил. Той просто се завъртя, сграбчи с облечени
в метал ръце един демон и го разкъса на две с могъщ рев.
Но още много от най-страшните обитатели на Ада се спускаха
към тях по земя и въздух. Затова Брайс извади меча на Даника
от ножницата на гърба си.
Извика достатъчно сила в ръката си, стъпи здраво на крака и
се приготви да посрещне следващия демон, който се втурна в
галоп към нея. Наоколо вълчи и кучешки метаморфи вече се
биеха със съществата, образувайки стена от козина, зъби и
нокти между прииждащите орди и убежището.
Брайс финтира наляво, замахвайки нагоре с меча, и демонът
пред нея се подлъга. Но острието не строши ребрата му, за да
проникне в меките, уязвими органи под тях. Съществото
изрева, завъртя се и пак атакува. Тя стисна зъби и го
предизвика с вдигнат меч, а демонът беше твърде жаден за
кръв, за да осъзнае, че му се е поднесла като стръв.
Докато огромен сив вълк му се нахвърли в гръб.
Итън нападна демона в зашеметяваща експлозия от зъби и
нокти. Брайс беше забравила колко е гигантски в тази форма –
всички метаморфи бяха поне три пъти по-големи от нормалните
животни, но Итън имаше впечатляващи размери. Също като
брат си.
Той изплю гръкляна на демона и се преобрази с ярък
проблясък – вълкът се превърна във висок мъж. Тъмносинята му
тениска и дънките му бяха облени в кръв като нейните дрехи,
но преди да си кажат и дума, кафявите му очи се изцъклиха
предупредително. Брайс се завъртя нагоре и я посрещна
смърдящият дъх на демон, който пикираше към нея.
Тя се наведе и тласна меча нагоре. Пронизителният писък на
демона едва не пръсна тъпанчетата ѝ, докато туловището му се
свличаше по острието. Накрая падна изкормен.
Кръв оплиска кецовете ѝ и съдрания ѝ клин, но Брайс отсече
главата на демона, преди да се обърне към Итън, който в същия
миг извади меча от ножницата на гърба си и разсече друг
демон.
Погледите им се срещнаха и всичките ѝ неизречени думи
увиснаха помежду им. Прочете ги и в неговите очи, когато Итън
осъзна чие яке и чий меч носеше Брайс.
Тя му се усмихна мрачно. По-късно. Ако по някакво чудо
оцелееха, ако успееха да задържат фронта още няколко минути
и да влязат в убежището… Тогава вече щяха да си поговорят.
Итън кимна разбиращо.
И когато Брайс се впусна отново в мелето, знаеше, че не само
адреналинът ѝ дава сили.
– Убежищата затварят след четири минути – обяви Деклан на
всички в конферентната зала.
– Защо още го няма хеликоптера? – Рун попита Фурия и стана
от стола си заедно с Флин.
Акстър погледна телефона си.
– Долита от…
Вратите във високия край на залата се отвориха със замах и
Сандриел влетя с буреносен вятър. Архангелката закрачи
надолу по стълбите без нито един от триариите си, дори
Полукс. Никой не проговори.
Погледна към Хънт, който седеше между Рун и Хипаксия.
Оковите от горсиански камък лежаха на масата пред него.
Сандриел просто се върна на мястото си на най-ниската маса.
Явно имаше по-сериозни грижи. След като обходи с очи всички
екрани, заяви:
– Няма как да помогнем на града, при положение че портите
са отворени към Ада. Наредено ни е да останем тук.
Рун подскочи:
– Имат нужда от нас…
– Оставаме тук. – Думите отекнаха като гръм в залата. –
Астерите ще изпратят помощ.
Хънт се отпусна в стола си.
– Слава на шибаните богове – измърмори Рун, потривайки
лицето си с разтреперани ръце.
Значи изпращаха Астерската гвардия. И още подкрепления.
Сигурно триариите на Сандриел бяха заминали за Лунатион.
Може и да бяха садистични гадове, но поне умееха да се бият.
Дявол да го вземе, дори Чука сам щеше да е същинска благодат
за града в такъв момент.
– Три минути до затваряне на убежищата – напомни Деклан.
Сред какофонията, която се разнасяше от колоните, прозвуча
вой на метаморф – сигнал, че всички трябва да се прибират в
убежището; да развалят бариерата, която бяха образували, за
да държат пъклената орда настрана, и да бягат към все още
отворената метална врата.
Само че още човеци се стичаха към нея. Препускаха с деца и
домашни любимци в ръце, а тя беше едва колкото гаражна
врата. Воините на Змийската кралица и няколко вълка останаха
на кръстовището.
– Две минути – обади се отново Деклан.
Брайс и Итън се биеха рамо до рамо. Ако единият пропуснеше
целта, другият не пропускаше. Ако единият примамеше демон,
другият го посичаше.
В града проехтя сирена. Предупреждение. Но Брайс и Итън
продължаваха да държат фронта.
– Трийсет секунди – каза Деклан.
– Тръгвай – подкани я Хънт. – Тръгвай, Брайс.
Тя изкорми поредния демон и най-сетне се завъртя към
убежището, а Итън я последва. Точно така – трябваше да се
прибере на сигурно и да изчака Астерската гвардия да затрие
гнусните гадини. Ангелите сигурно знаеха как да затворят
порталите.
Вратата на бомбоубежището започна да се плъзга.
– Прекалено далеч са – каза тихо Фурия.
– Ще се справят – процеди Хънт, макар и да виждаше колко е
голямо разстоянието между бавно плъзгащата се врата и двете
фигури, препускащи към нея.
Червената коса на Брайс се развяваше като флаг. Итън се
препъна и тя го сграбчи за ръката, преди да е паднал. От едната
страна на тялото му зееше дълбока рана и тениската му беше
подгизнала от кръв. Хънт се учудваше, че успява да тича…
Вратата вече се затваряше до половината. Губеха сантиметри
всяка секунда.
Хуманоидна ръка с хищнически нокти изскочи отвътре и
хвана ръба на вратата. Появиха се още няколко.
Подаде се млада вълчица с кестенява коса и зарева през зъби,
борейки се с неизбежното. Всички други вълци зад нея
вкопчиха ръце в плъзгащата се врата, решени да я забавят.
– Петнайсет секунди – прошепна Деклан.
Брайс тичаше, тичаше, тичаше.
Вълците от глутницата на Итън изпускаха вратата един по
един. Накрая остана да я държи само младата вълчица, опряла
крак в бетонната стена, ревейки непримиримо…
Итън и Брайс летяха към убежището, вперили погледи в
неумолимо затварящата се врата.
Оставаше им по-малко от метър. Но вече нямаше достатъчно
място и двамата да минат. Брайс стрелна поглед към лицето на
Итън. Очите ѝ се изпълниха с тъга. И решимост.
– Не – пророни Хънт.
Знаеше какво е намислила.
Брайс изостана с крачка. Достатъчно разстояние, за да
призове елфическата си сила и да тласне Итън напред. Да
спаси брата на Конър Холстръм.
Итън се завъртя към нея, пламнал от ярост, отчаяние и мъка,
и протегна ръка. Но беше твърде късно.
Металната врата се затвори с бумтеж, който сякаш отекна из
целия град.
Всички врати в града се затвориха в същия момент.
Брайс така се беше засилила, че не успя да спре и се блъсна
във вратата с болезнен вик.
Завъртя се на място пребледняла. И затърси изход от
ситуацията, но напразно.
Хънт го прочете по лицето ѝ. За пръв път в живота си тя не
знаеше какво да прави.
Разтреперана, Брайс се скри в малката ниша до
бомбоубежището. Залезът обливаше небето в ярки оранжеви и
рубиненочервени багри – последният боен рев на света преди
нахлуващата нощ.
Демоните се бяха пръснали, но щяха да дойдат още. Скоро.
Докато порталите към Ада бяха отворени, нямаше да спрат да
прииждат.
Някой – вероятно Итън – заблъска по вратата на убежището
зад нея. Сякаш с юмруци и нокти можеше да ѝ пробие дупка,
през която да влезе. Тя се опита да не обръща внимание на
звука.
Воините на Змийската кралица – светкавични проблясъци от
метал и светлина в далечния край на улицата – продължаваха
да се бият. Мъртвите лежаха на купчини димяща броня и кръв.
Ако успееше да се добере до апартамента си, заклинанията
около него щяха да предпазват нея и всеки друг, когото
смогнеше да прибере със себе си. Но той беше на цели двайсет
пресечки оттук. Сега ѝ се струваха двайсет километра.
Хрумна ѝ идея. Можеше да опита. Трябваше да опита.
Пое си подкрепяща глътка въздух. Мечът на Даника в ръката
ѝ трепереше като тръстиков лист на вятъра.
Щеше да се справи. Все някак щеше да намери начин.
Изскочи на кървавата улица, приготвила меча си. Без да
погледне назад към убежището, хукна, позволявайки на
сляпата си памет за разположението на града да я поведе по
най-бързия път. Иззад един ъгъл протътна дълбоко ръмжене и
Брайс едва успя да вдигне меча навреме, за да посрещне
демона. Разсече частично врата му и препусна напред още
преди звярът да падне на земята. Не биваше да спира.
Трябваше да стигне до Стария площад…
Улиците бяха осеяни с труповете на метаморфи и воини на
Змийската кралица. И още повече на човеци. Разкъсани на
парчета.
Друг демон се устреми към нея от червеното небе…
Връхлетя я с такава сила, че Брайс изкрещя, отхвръкна назад
и се блъсна в една кола толкова силно, че прозорците ѝ се
счупиха. В последния момент успя да отвори предната
пасажерска врата и да влезе вътре. Съществото кацна и
нападна колата.
Брайс се прехвърли от другата страна през подлакътника и
скоростния лост и затърси трескаво дръжката на шофьорската
врата. Дръпна я и почти се изтърси на улицата, докато демонът
беше толкова зает да разкъсва гумите от другата страна, че
дори не я видя как побягна.
Старият площад. Ако стигнеше до Стария площад…
Два демона се спуснаха към нея. И тя затича още по-бързо
под гаснещата светлина.
Сама. Беше съвсем сама.
86
Градът започваше да утихва. Деклан проверяваше
последователно аудиосигнала, подаван от камерите в
различните райони, и всеки път писъците намаляваха,
заглушавани един по един.
Не защото някой успокояваше или спасяваше хората, сигурен
беше Хънт.
Черните дупки в портите из града оставаха отворени.
Слънцето се скри зад хоризонта, оставяйки небето с цвят на
синина. Хънт си представяше какви страшилища щеше да
изпрати Адът, когато се възцареше нощта. От онези, които не
обичаха светлината, създадени и научени да ловуват в тъмното.
Брайс още скиташе по улиците на притъмнелия град. Една
грешка, една непремерена стъпка – и щеше да е мъртва.
Тялото ѝ нямаше да се възстанови, да се регенерира. Не и без
да е направила Скока.
Когато най-сетне навлезе в Стария площад, тя не се отправи
към безопасността на апартамента си. Вместо това хукна към
Сърцето, откъдето в момента не извираха демони. Сякаш Адът
наистина чакаше да настъпи същинската нощ, преди да започне
втория си набег.
Сърцето на Хънт запрепуска още по-силно, като я видя да
спира на една пресечка от портата, скривайки се в ниша до
близкото убежище. Уличната лампа я обливаше в първосвет,
когато плъзна гръб по стената и седна на тротоара, хванала
хлабаво меча в едната си ръка.
Хънт познаваше тази поза, този ъгъл на главата.
На войник, оцелял след тежка битка. Изтощен и решил да си
даде един момент, един последен момент, за да събере сили
преди крайния сблъсък.
Хънт се озъби срещу екрана:
– Ставай, Брайс!
Рун клатеше глава с пребледняло от страх лице. Есенния крал
мълчеше. Гледаше безучастно дъщеря си на картината, която
Деклан отвори на главния екран.
Брайс извади телефона си. Ръцете ѝ трепереха толкова силно,
че едва го задържа. Набра номер и го вдигна до ухото си. Хънт
знаеше какво вижда. Последния ѝ шанс да се сбогува с
родителите си, с близките си.
В конферентната зала се разнесе тихо звънене. От масата в
центъра ѝ. Хънт надникна към Джесиба, но нейният телефон
беше тъмен. Този на Рун също. Всички потънаха в мълчание,
когато Сандриел извади телефон от джоба си. Беше телефонът
на Хънт.
– Дай му го – каза тихо Рун.
Сандриел се поколеба, загледана в екрана.
– Дай му шибания телефон – нареди ѝ Данаан.
За огромно смайване Сандриел се подчини. И Хънт вдигна с
разтреперани ръце.
– Брайс?
Изцъклените ѝ очи се виждаха дори на картината от
камерата.
– Хънт? – програчи тя. – Мислех… Мислех, че ще се включи
гласова поща…
– Пристига помощ, Брайс.
Суровият ужас по лицето ѝ, докато наблюдаваше как
последната слънчева светлина се изцежда от небето, направо го
съкруши.
– Не… Не, вече ще е късно.
– Напротив. А сега трябва да станеш, Брайс. Да се скриеш на
някое безопасно място. Недей да ходиш при портата.
Тя прехапа разтрепераната си долна устна.
– Още е отворена…
– Върви в апартамента си и стой там, докато не дойде помощ.
Заповедта му прогони паническия страх от изражението ѝ и
го замени със самообладание. Съсредоточеност. Добре.
– Хънт, искам да се обадиш на майка ми.
– Не започвай с тези мисли…
– Искам да се обадиш на майка ми – повтори тихо Брайс. – Да
ѝ кажеш, че я обичам и че дължа всичко на нея. На силата,
смелостта и обичта ѝ. И че съжалявам за всички глупости,
които направих.
– Престани…
– Кажи на баща ми… – прошепна тя и Есенния крал се
напрегна, надникна назад към Хънт. – Кажи на Рандъл – поясни
Брайс, – че с гордост го наричах свой баща. Че само него имах
за такъв.
Хънт можеше да се закълне, че нещо като срам пробяга през
лицето на Есенния крал.
– Брайс, трябва веднага да си намериш безопасно
скривалище – настоя умолително той.
Тя не го послуша.
– Кажи на Фурия, че съжалявам, задето я излъгах. Че рано
или късно щях да ѝ споделя истината. – Наемната убийца в
другия край на залата вече ронеше сълзи. – Кажи на Хвойна… –
Гласът ѝ пресекна. – Че съм ѝ благодарна за… онази нощ на
покрива. – Тя преглътна вопъла, надигнал се в гърлото ѝ. –
Кажи ѝ, че вече знам защо ми попречи да скоча. За да стигна
дотук, да помогна днес.
Сърцето му сякаш се разцепи. Дори не беше подозирал, че ѝ е
било чак толкова тежко…
Ако съдеше по сломеното изражение на Рун, брат ѝ също не
бе знаел.
– Кажи на Рун, че му прощавам – продължи Брайс, наново
разтреперана.
По лицето на принца рукнаха сълзи.
– Отдавна му простих – допълни Брайс. – Просто не знаех как
да му го кажа. Съжалявам, че скрих истината и от него, но го
направих, защото го обичам и не исках да му отнема нищо
ценно. Той винаги ще е по-добрият от двама ни.
Агонията по лицето на Рун отстъпи място на недоумение.
Хънт не можеше да понесе нито дума повече.
– Брайс, моля те…
– Хънт. – Целият свят затихна. – Чаках те.
– Брайс, сладурче, просто се прибери в апартамента и ми дай
само час да…
– Не – прошепна тя, затваряйки очи. И сложи ръка на гърдите
си. Върху сърцето си. – Чаках те тук.
Тогава вече и Хънт не успя да сдържи сълзите си.
– И аз те чаках.
Тя се усмихна, макар и през плач.
– Моля те – подхвана отново Хънт. – Умолявам те, Брайс.
Бягай. Преди още чудовища да са влезли през портата.
Брайс отвори очи и стана на крака в прииждащата нощ.
Обърна се към портата надолу по улицата.
– Прощавам ти за онези глупости със синта. За всичко. Вече
нямат значение.
Тя прекъсна връзката и опря меча на Даника в стената на
нишата. После остави внимателно телефона на земята до него.
Хънт скочи от стола си.
– БРАЙС…
Тя побягна към портата.
87
– Не – повтаряше отново и отново Рун. – Не, не…
Но Хънт не чуваше нищо. Не чувстваше нищо. Всичко рухна в
него в мига, в който Брайс затвори телефона.
Тя прескочи оградата около Сърцето и спря пред високата му
арка. И ужасяващата черна празнота в нея.
Тялото ѝ започна да излъчва бледо бяло сияние.
– Какво е това? – попита Фурия.
Светлината трепкаше и ставаше все по-ярка в тъмната нощ.
Озаряваше фините ръце на Брайс, хванали в шепи пред
гърдите ѝ блещукаща, пулсираща светлинка.
Всъщност светлинката извираше от гърдите ѝ – беше я
извадила оттам. Сякаш отдавна живееше вътре. Брайс стоеше
със затворени очи и спокойно изражение.
Косата ѝ се рееше над главата ѝ. Около тялото ѝ се издигаха
камъчета и отломки от земята, сякаш гравитацията бе спряла
да съществува.
Светлината в шепите ѝ беше толкова ослепителна, че караше
всичко наоколо да изглежда сиво и черно. Тя отвори бавно очи
и кехлибарените им ириси пламнаха като първите девствени
лъчи на зората. Устните ѝ се извиха в топла и тайнствена
усмивка.
Тя вдигна очи към портата, извисяваща се над нея.
Светлината между ръцете ѝ лумна още по-силно.
Рун падна на колене.
– Аз съм Брайс Куинлан – обяви тя на портата, на черната
дупка в нея, на Ада отвъд. Гласът ѝ беше ведър, изпълнен с
мъдрост. – Наследница на рода Звезделф.
Подът се изплъзна изпод краката на Хънт, когато светлината
между ръцете ѝ, звездата, която бе извлякла от разбитото си
сърце, грейна ярко като слънцето.
Даника стоеше на колене върху асфалта, сключила ръце зад
подгизналата си от кръв коса. Двете огнестрелни рани в
крака ѝ бяха спрели да кървят, но Брайс знаеше, че
куршумите са заклещени в бедрото ѝ. Не се и съмняваше, че в
тази поза болката е нетърпима.
– Тъпа курва – изплю насреща ѝ змийският метаморф,
отваряйки патронника на пистолета си със страховита ловкост.
Патроните скоро щяха да са в ръката му – веднага щом
съучастникът му ги намереше, пистолетът щеше да е зареден.
Агонията в ранената ръка на Брайс беше по-малката ѝ грижа.
Всичко беше малка грижа в сравнение с пистолета насреща ѝ.
Мотоциклетът пушеше на десетина метра от тях, а пушката
беше изхвръкнала още по-надалеч в сухия шубрак. Камионът
бръмчеше на празен ход и скоро втрещените от страх животни в
товарното му отделение щяха да отпътуват кой знае накъде.
Бяха се провалили. Смахнатата им спасителна операция се
беше провалила.
Карамелените очи на Даника срещнаха тези на метаморфа.
Водачът на контрабандната групировка. Този, заради когото се
беше стигнало дотук, след като високоскоростната престрелка
свърши зле за тях. Даника караше мотора, хванала Брайс през
единия крак, за да я задържи, докато се прицелваше с пушката.
Брайс успя да извади от играта двете коли, пълни със също
толкова противни метаморфи, участващи в зверското
малтретиране и продажбата на животните. Вече наближаваха
препускащия камион, когато змията пред тях успя да простреля
гумите на мотоциклета им.
Той се преобърна и Даника реагира с вълча скорост,
обгръщайки Брайс със собственото си тяло, за да поеме удара.
Съдраната ѝ кожа и фрактурата в таза бяха резултат от това.
– Брайс – прошепна Даника. Вече плачеше, осъзнала
колосалния им провал. – Брайс, обичам те. И съжалявам.
Брайс поклати глава.
– Не съжалявай – отвърна ѝ искрено.
Съучастникът на змийския метаморф пристигна с патроните.
Дрънченето им, докато ги зареждаше в пистолета, отекна в
костите ѝ.
– Обичам те, Брайс – прорида отново Даника.
Думите се разляха като вълна помежду им. Разсякоха сърцето
на Брайс.
– Обичам те – каза отново Даника.
За пръв път изричаше тези думи. За пръв път през четирите
им години в колежа. И Брайс знаеше, че не ги е казвала на
друг. Дори на Сабин.
Особено на Сабин.
Брайс загледа как сълзите се търкалят по гордото, свирепо
лице на Даника. И една ключалка се отвори в сърцето ѝ. В
душата ѝ.
– Затвори очи, Даника – каза ѝ тихо.
Даника просто се взираше в нея.
Единствено заради нея. Единствено заради Даника беше
готова да го направи, да поеме риска.
Чакълът около Брайс затрепери. И се заиздига във въздуха.
Даника ококори очи. Косата на Брайс се зарея над главата ѝ
като под вода. Като в космоса.
Змийският метаморф зареди и последния патрон и насочи
пистолета към лицето на Даника. Партньорът му се подсмихна
на крачка зад него.
Сключила поглед с този на Даника, Брайс повтори:
– Даника, затвори очи.
Разтреперана, приятелката ѝ се подчини. Стисна клепачи.
Метаморфът вдигна предпазителя, без дори да надникне към
Брайс и камъчетата, надигащи се около нея.
– Да, най-добре затвори очи, долна…
Брайс избухна. Бяла, ослепителна светлина изригна от
тялото, от онова тайно място в сърцето ѝ.
Право към очите на метаморфа. Той изпищя и задращи
лицето си. Брайс скочи, пламтяща като слънцето.
Забравила болката, вкопчи две ръце в китката му. И я изви,
докато метаморфът не пусна пистолета в отворената ѝ длан. С
още едно движение го метна по гръб на асфалта.
И изстреля патрона, предвиден за Даника, право в сърцето
му.Съучастникът му крещеше, паднал на колене, и дращеше
очите си. Брайс стреля отново.
Крясъците секнаха.
Но Брайс не спря да гори. Хукна към кабината на камиона,
където последният контрабандист се мъчеше да запали
двигателя. Даника трепереше на земята, запушила ушите си
с длани, стиснала очи заради ослепителната светлина.
Метаморфът се отказа от двигателя, скочи от кабината и
затича по пътя. Брайс се прицели, както я беше учил Рандъл,
и изчака изстрелът сам да дойде.
Пистолетът гръмна отново. И повали целта си.
Нажежената до бяло светлина на Брайс облива света още
един дълъг момент.
Докато не я нави бавно като с макара обратно в себе си. И
отново покри тайната, която толкова дълго бяха пазили с
родителите ѝ. От биологичния ѝ баща, от астерите, от цял
Мидгард.
От Рун.
Чистата светлина на звезда – от друг свят. От друга,
отдавна забравена епоха. Възроден дар от древните елфи.
Просто светлина. Не като стихийната звездна сила на
астерите. Обикновена светлина.
За нея не значеше нищо. Но дарбите на Звезделф и самата
титла бяха важни за Рун. Когато го срещна за пръв път, ѝ се
прииска да му сподели тайната си. Той се държеше мило с
нея и се радваше, че се е сдобил със сестра. Брайс веднага
реши, че може да му довери това, което криеше от
останалия свят.
Тогава обаче видя колко е жесток баща ѝ. Че звезделфската
дарба даваше на брат ѝ поне малка преднина пред онова
шибано чудовище. Видя, че макар да отричаше, Рун се
гордееше с принадлежността си към Звезделф,
благословените елфи, избраници на Урд.
Затова не можа да му разкрие истината. Дори след като
отношенията им рухнаха, не му я сподели. И се зарече да не я
разкрива пред никого – абсолютно никого. Показа я само на
Даника.
Докато Брайс прибираше звездната светлина в гърдите си,
синьото небе и маслиновите дръвчета се появяваха
постепенно, цветовете се завръщаха в света. Даника още
трепереше на асфалта.
– Даника – пророни Брайс.
Приятелката ѝ свали ръце от лицето си. И отвори очи.
Брайс зачака ужаса ѝ – майка ѝ я бе предупредила да го очаква,
ако някой научеше какво носи в себе си. Причудливата,
страховита светлина, дошла от друг свят.
Но по лицето на Даника се четеше единствено удивление.
Удивление – и любов.
Брайс стоеше пред портата, хванала в шепи звездата, която
бе крила в сърцето си, и позволи на светлината да се разпали.
Да се излива от гърдите ѝ невъзпирана и чиста.
Въпреки че се намираше на крачки от портала към Ада, я
изпълваше странно спокойствие. Толкова дълго бе пазила
светлината си в тайна и бе живяла в постоянен страх някой да
не научи за нея, че независимо от обстоятелствата изпитваше
облекчение.
Многократно през последните седмици ѝ се беше струвало,
че Рун най-сетне ще прозре истината. Боеше се, че
демонстративната ѝ незаинтересованост към историята на
първите елфи от рода Звезделф, принц Пелиас и кралица Тея
ще го накара да заподозре нещо. А когато брат ѝ остави
Звездния меч на масата в библиотеката и той зажужа,
заблещука, Брайс нарочно се отдръпна назад, устоявайки на
инстинкта да го докосне, да отговори на беззвучната му
прелестна песен.
Нейният меч – мечът на двама им с Рун. Заради светлината
във вените ѝ и звездата, спяща в сърцето ѝ, Звездният меч я бе
разпознал не като кралска наследница, като благороден елф, а
като член на рода, изковал го преди цяла вечност.
Дори отровата на кристалоса в крака ѝ не бе успяла да
потисне същността ѝ. Бе заприщила достъпа ѝ до светлината,
но нямаше как да заличи онова, което течеше в кръвта ѝ.
Веднага щом я извлякоха от крака ѝ, щом устните на Хънт
докоснаха нейните за пръв път, Брайс се почувства възродена.
Освободена.
А сега звездната светлина се трупаше в ръцете ѝ.
Като дете я бе имала за безполезна дарба. С нея можеше
само да заслепява хората, както беше заслепила преследвачите,
които баща ѝ беше изпратил след трима им с майка ѝ и Рандъл;
както бе заслепила и Оракула, когато опита да надникне в
бъдещето ѝ и видя бялата ѝ светлина; както бе заслепила и
онези шибани змийски задници.
Неизменната елфическа арогантност и снобизмът на баща ѝ
му бяха попречили да се досети след срещата ѝ с Оракула. Все
пак той не можеше да си представи, че съдбата би благословила
нечистокръвен елф.
Голяма благословия, няма що! Не се чувстваше специална
заради дарбата си. Това беше просто някаква си древна сила – и
толкова. Брайс нямаше претенции към трона, короната или
двореца, които можеше да ѝ донесе. Никак даже.
Рун обаче… Колкото и да отричаше брат ѝ, че се гордее с
дарбата си, първия път, когато ѝ разказа за Изпитанието си,
при което заслужил меча, изваждайки го от онази древна скала
в Авален, лицето му се озари от гордост.
Затова Брайс му отстъпи и титлата, и меча. И при всяка
възможност се стараеше да му отвори очите за истинската
природа на баща им, макар това да ѝ навличаше още от
омразата на краля.
Възнамеряваше да запази тази огнена, искряща тайна в себе
си до сетния си ден. Но сега осъзнаваше какво трябва да
направи за града си. За света.
И последните искри светлина се изляха от гърдите ѝ в шепите
ѝ.
За пръв път изваждаше цялата звезда от себе си. Досега само
бе сияла и заслепявала, без да извлича горящото ѝ сърце наяве.
Коленете ѝ се олюляха и тя стисна зъби, напрегнала всички
сили да задържи светлината на кълбо.
Поне успя да поговори с Хънт за последно. Не очакваше да ѝ
вдигне. Предполагаше, че веднага ще се включи гласовата
поща, където щеше да остави последните си думи към него.
Думите, които не му беше казвала на глас.
Потисна тези мисли, пристъпвайки към кварцовата арка на
Сърцето.
Тя беше наследница на рода Звезделф и носеше Рога в себе
си, поправен и изпълнен със светлината ѝ.
Трябваше да се получи.
Кварцът на портата служеше като проводник. Като призма.
Поемаше светлината и силата и ги пречупваше през себе си.
Брайс затвори очи и си спомни дъгите, които портата бе
образувала в последния ден от живота на Даника, когато
дойдоха тук заедно. И си пожелаха по нещо.
Трябваше да се получи. Едно последно желание.
– Затвори се – прошепна треперливо Брайс.
И запрати звездната си светлина по прозрачния камък на
Сърцето.
88
Останал без дъх в ума си, в сърцето си, Хънт видя как Брайс
запраща огнената си звезда в портата.
От прозрачния камък на Сърцето изригна бяла светлина.
Изпълни целия площад и се разля на пресечки от него.
Демоните, които застигаше, пищяха заслепени и побягваха.
Сякаш си спомняха на кого е принадлежала. Как принцът на
Звезделф бе воювал срещу адските им орди с нея.
И родът имаше наследници – цели двама.
Рун, коленичил на пода с пребледняло лице, гледаше сестра
си, пламтящата порта. Признанието ѝ пред света. Разкритието
ѝ.
Беше негова съперница. Заплаха за всичко, което той
трябваше да наследи.
Хънт знаеше как разрешават елфите споровете за трона.
Брайс бе надарена със звездна светлина, каквато не се бе
появявала още от Първите войни. Джесиба изглеждаше, сякаш
е видяла призрак. Фурия зяпаше екрана с отворена уста, когато
ослепителната светлина започна да гасне.
Черната дупка в Сърцето я нямаше. Брайс беше затворила
портала, провеждайки светлината си през Рога.
Всички в конферентната зала гледаха онемели как Брайс
обляга задъхано гръб в портата и се плъзва до плочките.
Кристалната арка продължаваше да сияе, превърнала се във
временен подслон, до който демоните не биха припарили,
уплашени от наследницата на Звезделф.
Но всички други порти в града оставаха отворени.
Из залата прозвуча телефонен сигнал свободно – нечий
телефон, свързан с колоните, набираше някого. Хънт плъзна
поглед наоколо и видя Есенния крал с телефон в ръцете. Явно
беше твърде погълнат от гнева, сбърчил лицето му, за да
осъзнае, че всички в залата ще чуят разговора му. Деклан Емет
дори не понечи да прекъсне връзката с колоните и след секунда
гласът на Ембър Куинлан се разнесе в залата:
– Кой…
– През всичките тези години си знаела, че е наследница на
Звезделф, и си крила от мен – изплю злобно кралят.
Ембър дори не се замисли.
– Очаквам това обаждане повече от двайсет години.
– Кучка…
Гърлен, болезнен смях.
– Според теб кой видя сметката на копоите ти, когато
избягахме? Нито аз, нито Рандъл. Хванаха я за врата. А към нас
насочиха пистолети. – Тя пак се засмя. – Брайс осъзна какво ще
ни направят. И ги ослепи.
Как е възможно да ослепиш Оракул?
Със светлина. Светлината на Звезделф.
Брайс още седеше, опряла гръб в арката, и дишаше тежко.
Сякаш звездата и Рогът бяха изцедили силите ѝ до последно.
Рун прошепна по-скоро на себе си, отколкото на някой друг:
– В онези книги пишеше, че в Първите войни участвали много
от рода Звезделф. Казах ѝ, а тя… – Той примига бавно. – Тя вече
знаеше.
– Лъгала те е, защото те обича – процеди Хънт. – За да
запазиш титлата си.
Защото силите на Брайс превъзхождаха неговите
многократно. Посивялото лице на Рун се изкриви от болка.
– Кой е знаел? – Есенния крал попита Ембър. – Онези
проклети жрици?
– Не. Само ние двамата с Рандъл – отговори Ембър. – И
Даника. В колежа двете с Брайс се забъркали в опасна каша и
истината излязла наяве. И тогава заслепила враговете си.
Хънт си спомни снимката от скрина в стаята ѝ за гости –
заснета точно след тази случка. Близостта и изтощението им се
дължаха не само на спечелената битка, но и на разбулената
смъртоносна тайна.
– Според тестовете не притежаваше никаква сила – изсъска
Есенния крал.
– Да – потвърди Ембър. – Верни бяха.
– Обясни.
– Това е просто звездна светлина. Светлина и нищо повече. За
нас няма стойност, но за твоя народ… – Ембър се умълча за
кратко. – На тринайсет Брайс се съгласи да те посети. Да се
запознае с теб и да провери дали може да ти се довери, дали е
безопасно да ти сподели за дарбата си.
Дали кралят можеше да понесе факта, че вместо Рун,
незаконородената му дъщеря мелез бе наследила ценната
дарба.
Но по лицето на принца нямаше страх. Нито завист и
подозрение. Само тъга.
– Тогава се запозна със сина ти. И ми каза, че като видяла
колко се гордеел, че е Избраника, решила да не му отнема тази
радост. Особено след като осъзнала, че според теб това била
единствената му ценност. Не искаше да причинява такова нещо
на Рун, дори така да се отказваше от всичко, което ѝ се
полагаше, даже и от твоя трон. Обичаше брат си повече,
отколкото мразеше теб.
Рун направи измъчена гримаса.
Ембър продължи:
– А ти я остави на улицата като боклук. – Тя пак се изсмя. –
Дано най-сетне ти върне услугата, шибан задник.
И затвори.
Есенния крал хвърли каната с вода пред себе си към
отсрещната стена.
Докато кръвта на Хънт кипеше във вените му, един разговор с
Брайс отпреди няколко седмици изскочи в паметта му: беше ѝ
споделил, че не иска дарбите си. За негова изненада Брайс
отвърна, че напълно го разбира, а в следващия момент като че
ли се осъзна и се пошегува, че имала дарба да привлича
задници. Отклонявайки го от темата, прикривайки истината.
Нежна женска ръка кацна върху неговата. Кралица Хипаксия.
Като я погледна изненадано, тъмнокафявите ѝ очи проблеснаха.
Силата ѝ се заизлива като топла песен през него. И заблъска
като чук всички стени и препятствия, издигнати в тялото му.
Хънт усети как магията ѝ се съсредоточава върху ореола през
челото му.
Преди няколко седмици го беше попитала какво ще направи,
ако тя премахне вещерското мастило. Кого ще убие.
Първата му цел се намираше в залата с тях. Той стрелна очи
към Сандриел и Хипаксия сведе леко брадичка в знак на
потвърждение.
Брайс още седеше опряна на портата. Сякаш опитваше да се
съвземе. И в същото време се чудеше как, по дяволите, ще
направи този номер още шест пъти.
Демоните по съседните улици, виждайки звездната светлина,
която още сияеше от портата на Стария площад, стояха
настрана. Да, помнеха Звезделф. Или поне бяха чували
митовете.
Аидас знаеше истината за нея. И през всичките тези години я
наблюдаваше в очакване сама да се разкрие на света.
Силата на Хипаксия течеше през Хънт тихо, незабелязано от
никого.
Сандриел прибра телефона си в джоба си. Явно го беше
използвала под масата.
Рун също я видя. И изсъска свирепо:
– Какво направи?
Сандриел се усмихна.
– Погрижих се за един проблем.
Мощта на Хънт вече ръмжеше в него. Вероятно беше
докладвала на астерите какво е видяла. Не само за светлината
във вените на Брайс, но и за Рога.
И астерите сигурно вече действаха по въпроса. Бързо. Преди
някой друг да е научил за дарбата на Брайс. Преди хората да
разберат, че получовешко момиче, наследница на рода
Звезделф, носеше Рога в тялото си. И само тя можеше да го
използва…
Липсващото парче от пъзела дойде на мястото си.
Затова Даника го беше скрила в гърба на Брайс. Единствено
носител на звезделфската кръв можеше да задейства Рога.
Мика бе вярвал, че синтът и кръвта на Брайс ще са
достатъчни да го подчини на волята си, без да е необходима
силата на истински Звезделф. Рогът наистина бе възстановен –
но проработи, защото Брайс беше наследница на древния
елфически род. Артефактът и носителят му се бяха слели ведно.
По воля на Брайс Рогът можеше да отвори портал към всеки
свят, всяко измерение. Точно каквото бе искал да постигне
Мика. Но такава мощ – особено в ръцете на получовек –
застрашаваше суверенитета на астерите. А те премахваха всяка
заплаха за властта си.
В костите на Хънт се надигаше грохот.
Рун изръмжа:
– Не могат да я убият. Само тя е способна да затвори тези
шибани портали.
Сандриел се облегна в стола си.
– Още не е направила Скока, принце. Така че определено
могат. – След малко добави: – Пък и ми се струва напълно
изтощена. Не виждам как ще затвори дори още една порта,
камо ли още шест.
Хънт сви пръсти в юмруци.
Хипаксия пак го погледна в очите и се усмихна леко. Покана
и предизвикателство. Магията ѝ трепкаше в него, по челото му.
Сандриел беше уведомила астерите, за да убият Брайс.
Неговата Брайс. Той съсредоточи цялото си внимание в тила
на Сандриел.
А когато магията на Хипаксия заличи напълно ореола от
челото му, се изправи на крака.
89
Конферентната зала се разтресе.
Рун нарочно отвлече вниманието на Сандриел, заговаряйки я,
докато кралица Хипаксия освобождаваше Хънт от ореола. Беше
усетил вълна от силата ѝ по масата и веднага щом видя как
мастилото по челото на Аталар засиява, се досети какво прави
вещицата с ръка върху тази на Хънт.
Докато татуировката се олющваше от кожата му, очите на
Хънт се пропиваха със студена смърт. Истинското лице на
Умбра Мортис.
Сандриел се завъртя към него, усетила твърде късно кой стои
зад нея. Без позорния белег през челото му. Хънт оголи зъби и
през изражението на архангелката пробяга чист ужас.
Около ръцете на Аталар се събираха светкавици. Стените на
залата се пропукаха. От тавана се посипаха парчета мазилка.
Сандриел се оказа твърде бавна.
Рун знаеше, че Сандриел е подписала собствената си смъртна
присъда, връщайки се без триариите си. И я подпечата, когато
призна, че е насочила гнева на астерите към Брайс.
Дори могъщата ѝ архангелска сила не можеше да я предпази
от Аталар. От нуждата му да защити Брайс.
Светкавиците му пробягаха по пода. Сандриел едва успя да
вдигне ръце и да призове стихийния си вятър, преди
унищожителната сила на Хънт да я достигне.
Светкавиците му избухнаха с оглушителен пукот.
Рун се хвърли под масата, повличайки Хипаксия със себе си.
Парчета камък заваляха тежко по повърхността ѝ. Флин
ругаеше свирепо до него, а Деклан клекнал прикриваше един
лаптоп с тялото си. Задушлив прашен облак обгърна залата. Рун
вкуси етер по езика си.
Светкавиците продължаваха да лижат стаята като плющящи
камшици.
Времето се огъна, забави хода си, заплъзга се край тях…
– Мамка му! – повтаряше Флин запъхтяно и всяка дума се
проточваше цяла вечност и профучаваше с бясна скорост.
И светът отново се наклони, заточи се като петмез.
Светкавиците секнаха. Облакът от прахоляк започна да
пулсира, да жужи.
Времето възвърна нормалния си ход и Рун изпълзя изпод
масата. Знаеше какво ще види във виещия се наелектризиран
облак, в който всички се взираха. Фурия Акстър беше насочила
пистолета си към мястото, където допреди малко бяха стояли
архангелката и Хънт. Тъмната ѝ коса беше побеляла от прах.
Хипаксия помогна на Рун да се изправи и впери изцъклен
поглед в облака. Вещерската кралица несъмнено знаеше, че
Сандриел би я убила, задето е освободила Хънт. Но беше
рискувала, залагайки на Умбра Мортис.
Облакът започна да се разсейва, а светкавиците вече
избледняваха в прашния въздух. Беше заложила правилно. Кръв
обливаше лицето на Хънт и призрачен вятър рошеше крилата
му.В едната си ръка държеше за косата отсечената глава на
Сандриел.
Устата ѝ още беше отворена в писък, измежду устните ѝ се
виеше пушек.
Хънт вдигна бавно главата пред лицето си и я заоглежда като
някой от древните герои на Раганско море, посякъл чудовище.
Накрая просто я пусна. Главата тупна глухо на пода и се
килна на една страна. От устата и ноздрите ѝ още извираха
струйки дим. Беше изпържил архангелката отвътре със
светкавиците си.
Ангелите в залата паднаха на коляно. И сведоха глави. Дори
Исая Тибериан, видимо смаян. Никой на цялата планета не
владееше такава сила. Никой не я бе виждал в пълната ѝ мощ
от векове.
Двама губернатори бяха загинали в един ден, помисли си Рун.
Убити от сестра му и… какъвто там ѝ беше Хънт. Ако съдеше по
страхопочитанието върху лицето на баща му, Есенния крал се
питаше дали Хънт няма да изпече и него заради отношението
му към Брайс.
Брайс, сестра му, наследила кръвта на Звезделф.
Рун още не знаеше как да реагира на факта, че в нейните очи
бе държал повече на глупавата си титла на Избраник,
отколкото на нея. А дали след свадата им не се беше откъснала
от него, за да не разбере коя е всъщност? Беше се отказала от
честта и славата – заради него.
И предупрежденията ѝ, че баща им ще иска да убие
последния Звезделф… И тя самата бе живяла с този страх.
Хънт се усмихна стръвно на Есенния крал.
Рун изпита неприлично удовлетворение, когато баща му пре-
бледня.
Но Хънт обърна поглед към Фурия, която вадеше парчета
мазилка и камък от тъмната си коса, и изръмжа:
– Майната им на астерите. Къде е шибаният ти хеликоптер?
Всяко решение, всяка заповед извираше от място в Хънт,
мълчало дълго, дълго време.
Той кипеше от мощ, светкавиците във вените му виеха от
нетърпение да изскочат навън, да горят и опустошават. Той ги
усмиряваше, обещавайки им, че ще вилнеят на воля, когато
стигнат в града.
Фурия трепереше леко, сякаш дори тя бе забравила на какво
е способен. Докато не нападна Сандриел с онази първична
наслада, от дъното на гнева си, където съществуваха само
светкавиците му, врагът и заплахата срещу Брайс.
– Хеликоптерът току-що кацна на покрива – обяви Фурия.
Хънт кимна и нареди на другите ангели, без дори да ги по-
гледне:
– Тръгваме.
Нито един от тях не му се опълчи. Не го интересуваше, че му
се бяха поклонили – каквото и да означаваше това.
Интересуваше го единствено да полетят към Лунатион
възможно най-бързо.
Фурия вече излизаше с телефон до ухото. Хънт закрачи след
нея през залата, изпълнена с шумолене на криле и тропот на
забързани крака, но надникна през рамо.
– Данаан, Кетос, с мен ли сте?
Трябваше му помощта им.
Рун скочи решително на крака; Тарион изчака знак от
дъщерята на Речната кралица, преди да стане. Амели
Рейвънскрофт пристъпи напред, игнорирайки острия поглед на
Сабин, и заяви:
– И аз идвам.
Хънт кимна.
Флин вече вървеше към вратата. Нямаше нужда да
потвърждава на глас, че ще придружи принца си – за да спаси
принцесата си. Деклан посочи към екраните.
– Аз ще ви направлявам оттук.
– Добре – съгласи се Хънт и тръгна към вратата.
Есенния крал и примът на вълците, единствените
присъстващи градоуправници, останаха в залата заедно със
Сабин. Джесиба и Хипаксия щяха да ги държат под око. Двете
дори не се поглеждаха, но помежду им не се долавяше
враждебност. На Хънт му беше все едно.
Изкачи безмълвно стълбите към покрива, следван от
спътниците си. Много неща можеха да се объркат през
трийсетте минути, докато стигнеха в града. А там ги чакаше
абсолютна касапница.
Вятърът от витлата на хеликоптера забрули черната коса на
Фурия. Флин, който вървеше след нея, изсвирука, впечатлен от
машината.
Оказа се, че не е цивилен транспорт, а истински военен
хеликоптер. С по една картечница на всяка врата и запас от
всевъзможни оръжия в сакове, закрепени с каиши за пода.
Фурия Акстър очевидно не беше очаквала срещата да протече
с приятелски тон. Взе слушалките, които ѝ подаде пилотът на
слизане от кабината, и преметна стройното си тяло на неговото
място.
– Ще се кача при теб – каза Хънт, докато другите ангели
излитаха около тях. – Крилете ми още не са достатъчно
укрепнали за полет.
Рун скочи в хеликоптера зад Флин и Амели, а Тарион зае
позиция зад лявата картечница. Хънт се задържа на покрива,
раздавайки заповеди на отлитащите ангели. Установете
периметър около града. Разузнавателен екип: проучете
ситуацията с портала. Изпратете оцелелите за триаж на
десетина километра отвъд стените на града. Дори нямаше
време да осъзнае колко лесно се върна в ролята на командир.
Накрая се качи в хеликоптера и се настани зад дясната
картечница. Фурия вече щракаше разни превключватели и
копчета по контролния панел. Хънт я попита дрезгаво:
– Знаеш ли какво се е случило на онзи покрив с Брайс и
Хвойна?
Брайс все едно го удари в корема, когато загатна, че е щяла
да скочи от покрива. Че е бил на косъм да я загуби още преди
да я познава. Рун обърна към тях изтерзано лице, което
говореше, че и той се е почувствал така.
Без да прекъсне подготовката за излитане, Фурия отговори:
– Брайс дълго време беше призрак, Хънт. Преструваше се, че
не е, но точно това беше. – Хеликоптерът най-сетне се заиздига
във въздуха. – Ти ѝ върна живота.
90
Брайс трепереше, облегната на сияещата кварцова порта.
Умората я приковаваше на място.
Беше се получило. Незнайно как, но се беше получило.
Не си позволи да се удивява прекалено – и да се замисля
какво я чакаше, след като баща ѝ и астерите научеха. Нямаше
представа още колко време ще блести звездната ѝ светлина в
портата. Надяваше се да остане, докато дойде помощ. Да е
постигнала нещо.
Дъхът прогаряше гърдите ѝ. Още малко, повтаряше си.
Докато дойде помощ, до края ѝ – не знаеше кое от двете.
Но щеше да е скоро. Усещаше, че независимо по кой начин,
всичко ще приключи скоро.
– Деклан каза, че Брайс още е при портата на Стария
площад – докладва през рамо Фурия.
Хънт не откъсваше очи от звездния хоризонт. Градът
приличаше на тъмна сянка, в чието сърце сияеше бледа
светлина. Портата на Стария площад. Брайс.
– А Хипаксия каза, че Брайс едва мърдала – добави Фурия с
нотка на изненада в иначе равния си тон. – Изглеждала
изцедена. Няма как да се добере до следващата порта без
чужда помощ.
– Но светлината около портата я защитава, нали така? – опита
да надвика вятъра Рун.
– Докато демоните не спрат да се страхуват от нея. – Фурия
прехвърли разговора към високоговорителите на хеликоптера. –
Емет, радарът засича три военни машини, приближаващи от
запад. Имаш ли информация за тях?
Слава на шибаните богове! Все пак някой се притичаше на
помощ. Ако можеха да водят Брайс от порта на порта и ако тя
събереше достатъчно звездна светлина, с която да използва
Рога, имаше шанс да спрат кръвопролитията.
След малко гласът на Деклан изпращя през
високоговорителите над Хънт:
– Отчитам имперски танкове.
Хънт стисна по-здраво картечницата.
Хипаксия поясни:
– Това е Астерската гвардия. Въоръжена с жупелни ракети. –
После се обърна с по-остър глас към Есенния крал и прима на
вълците. – Наредете на войниците си да напуснат града.
Кръвта на Хънт се смръзна.
Астерите изпращаха въоръжени сили срещу демоните. И
срещу Брайс.
Щяха да взривят целия град.
Жупелните ракети не бяха обикновени бомби от химикали и
метал. Състояха се от чиста магия и бяха творение на
Астерската гвардия, която комбинираше ангелските сили
вятър, дъжд и огън в една свръхконцентрирана цялост,
капсуловаше я с първосвет и я изстрелваше с мощни машини,
сеещи разруха.
За да станат още по-смъртоносни, добавяха към тях
заклинания за забавяне на възстановителните сили на
ванирите. Единствената утеха за враговете на Астерската
гвардия беше, че създаването на снарядите отнемаше известно
време, което им даваше време да се съвземат между отделните
атаки. Малка наивна утеха.
Фурия щракна няколко лостчета по таблото.
– Приемате ли, Астерски отряди Едно, Две и Три? Тук Фурия
Акстър. Оттеглете се. – Никой не ѝ отговори. – Повтарям,
оттеглете се. Прекратете мисията.
Нищо. Деклан каза:
– Това е Астерската гвардия. Няма да ти се подчинят.
Гласът на Есенния крал изпращя през високоговорителите:
– От Имперското командване не отговарят на обажданията
ни. Фурия направи вираж на юг. И Хънт видя танковете. Тъкмо
преваляха хоризонта, всеки с размерите на малка къща.
Имперската емблема бе изрисувана по страните им. И трите се
движеха към Лунния град.
Спряха пред границата му. И металните ракетни установки
върху тях се насочиха към Лунатион.
Жупелните снаряди прелетяха в дъга над стените, озарявайки
небето със златиста светлина. Хънт се молеше Брайс да е
намерила укритие.
Брайс се закашля от прахоляка и отломките. Опита да
помръдне – но не успя. Гръбнакът ѝ…
Не, просто кракът ѝ беше затрупан от рухнал бетон и
арматура. Когато преди минути чу гърмежа и благодарение на
гледаните новинарски кадри от войните в Пангера разпозна
златистата дъгообразна следа, която сярата оставяше в небето,
хукна през площада и отворената врата на тухлената музикална
зала с надеждата да стигне до мазето. Но ракетата удари
земята преди това.
Ушите ѝ бучаха, жужаха. Пищяха.
Портата още се издигаше на мястото си, закриляше я със
светлината си. Всъщност с нейната си светлина.
Най-близко взривилата се ракета май беше в съседния
квартал. Въпреки това беше успяла да разруши някои сгради
около площада, макар и да не го беше унищожила напълно.
Брайс трябваше да се раздвижи. Другите порти още зееха
отворени. Трябваше да намери начин да стигне до тях, да ги
затвори.
Опита да измъкне крака си. За нейна изненада дребните ѝ
рани вече зарастваха – много по-бързо, отколкото преди. Явно
Рогът в гърба ѝ ускоряваше процеса.
Тя се пресегна да издърпа парчето бетон, затиснало крака ѝ.
Но то не помръдна.
Брайс опита отново, пъхтейки през зъби. Бомбардираха града
с жупелни снаряди. Астерската гвардия ги изстрелваше сляпо
през стените с надеждата или да срине портите, или да убие
демоните. Без да ги е грижа, че в града още има техни воини и
невинни хора…
Брайс пое няколко дълбоки успокоителни глътки въздух. Но
сърцето ѝ продължаваше да препуска.
Пак опита да отмести бетона и ноктите ѝ се строшиха от
натиска. Само че не виждаше как ще се измъкне, освен ако не
отрежеше крака си.
Ангелите от Астерската гвардия презареждаха ракетните
установки върху танковете. Свръхконцентрираната магия
лъщеше около тях, сякаш жупелът напъваше да се освободи от
първосветната си обвивка. За да отприщи разрушителната си
ангелска сила върху беззащитния град.
– Ще стрелят отново – прошепна Рун.
– Пораженията са около Лунната гора – обясни Деклан. –
Брайс оцеля, но е в беда. Затиснало я е парче бетон. В момента
опитва да се измъкне.
Фурия крещеше в микрофона:
– ПРЕКРАТЕТЕ МИСИЯТА.
Никой не ѝ отговаряше. Оръдията пак се вдигнаха и се
завъртяха към нови мишени.
Сякаш ангелите знаеха, че Брайс е жива. И щяха да
бомбардират града, докато не я убиеха, покосявайки всичко по
пътя си. Може би и с надеждата, че успеят ли да разрушат
портите, вратите към Ада ще изчезнат.
Ледено, убийствено спокойствие обзе Хънт.
– Издигни ни по-нависоко – каза на Фурия. – Докъдето може
да стигне хеликоптерът.
Тя се досети какво е намислил. Не можеше да лети с
незаякналите си криле. Но нямаше да му се наложи.
– Дръжте се – каза Фурия и надигна рязко носа на
хеликоптера.
Машината започна да се издига все по-нагоре и по-нагоре и
всички стиснаха зъби заради натиска на силите, тласкащи ги
обратно към земята.
Хънт се настани на онова място в себе си, където посрещаше
битките, където бе преживял тъмниците и гладиаторската
арена на Сандриел.
– Приготви се, Аталар – извика му Фурия.
Ракетните установки спряха да се въртят, насочили гигантски
цеви.
Когато хеликоптерът прелетя над стените на Лунатион, Хънт
разкопча предпазните си колани. Вече прелитаха и над Истрос,
над Костения квартал, който се виждаше като мъглявина от
тази височина.
В очите на Данаан блестеше благодарност. Принцът
разбираше, че само Хънт е способен да им помогне в този
момент.
Старият площад и сияещата порта в сърцето му се появиха
под тях. Друг сигнал не му трябваше.
Без нито капка колебание или страх Хънт скочи от
хеликоптера, прибрал криле плътно до тялото си. Еднопосочен
билет. Последният му полет.
Орловият му поглед веднага откри Брайс, свита на топка,
сякаш така можеше да се спаси от смъртта, която скоро щеше
да я връхлети.
Жупелните ракети излетяха една след друга – най-близката
се понесе в смъртоносна дъга към Стария площад. Макар и
шеметно устремен към земята, Хънт видя, че няма да порази
целта си; щеше да падне на десетина пресечки от площада. Но
дори от такова разстояние взривът щеше да е опасен. Брайс пак
попадаше в зоната, където компресираната ангелска сила щеше
да я пръсне на парчета.
Ракетата удари земята и целият град подскочи от жестокия
сблъсък. Пресечка след пресечка рухваха под пагубната ѝ
ударна вълна.
С разперени криле и лумнали светкавици Хънт се хвърли
върху Брайс сред изригващия свят.
91
Трябваше да е мъртва.
Но ето че пръстите ѝ се свиваха върху отломките. Дъхът
режеше като трион гърдите ѝ.
Жупелните снаряди бяха унищожили площада, целият град
тънеше в димяща разруха, ала портата още се издигаше. Само
дето светлината ѝ беше угаснала и кварцът пак беше станал
леденобял. Тук-там по отломките мъждукаха пламъци,
озаряващи треперливо опустошението наоколо.
От небето валеше пепел и се сипеше по живите въглени.
Ушите ѝ жужаха леко, не като след първия взрив.
Не беше възможно. Все пак видя бляскавата жупелна ракета
да прелита покрай площада и знаеше, че ще удари на няколко
пресечки оттук, че скоро след това смъртта ще я застигне.
Портата явно я беше защитила някак.
Надигна се на колене със стон. Поне бомбардировките бяха
спрели. Само няколко сгради стърчаха сред унищожението.
Скелети на коли още горяха около нея. Задушливият пушек
закриваше първите вечерни звезди.
А в сенките… в сенките се надигаха оцелелите демони.
Горчива жлъчка прогори гърлото ѝ. Трябваше да стане. Да се
маха оттук, докато още бяха зашеметени.
Само че краката отказваха да ѝ съдействат. Тя размърда
пръсти в кецовете си, за да се увери, че работят, но… не
можеше да стане от земята. Тялото не ѝ се подчиняваше.
Купчинка пепел кацна върху съдраното коляно на клина ѝ.
Ръцете ѝ затрепериха. Не беше пепел.
Беше сиво перо.
Брайс се извъртя да погледне зад себе си. И главата ѝ се
продъни. От гърлото ѝ се изтръгна писък, надигнал се от
толкова надълбоко в нея, че ѝ прозвуча, сякаш светът се
разцепваше на две.
Хънт лежеше по лице на земята. Гърбът му беше окървавен и
обгорен, а краката му…
От тях не беше останало почти нищо. Нито от дясната му
ръка, освен кърваво петно на тротоара. А на гърба му, на
мястото на крилете му…
Сега зееше кървава дупка.
Брайс скочи инстинктивно към него през оплискани в
червено парчета бетон и метал.
Беше я защитил от експлозията. Някак беше успял да се
измъкне от Сандриел и да дойде при нея. Да я спаси.
– Молятемолятемолятемоляте…
Тя го обърна по гръб, за да провери дали е жив, дали диша…
Устата му помръдна. Съвсем леко.
Брайс проплака, намествайки главата му в скута си.
– Помощ! – извика. Отговори ѝ само пъклен лай от
прошарения с пламъци мрак. – Помощ! – опита отново, но
гласът ѝ беше толкова прегракнал, че сигурно не стигна до
другия край на площада.
Рандъл ѝ беше разказвал за страховитата мощ на жупелните
ракети. Че заклинанията, вплетени в концентрираната ангелска
магия, забавяли възстановяването на ранените ванири, така че
да умрат от кръвозагуба.
Почти цялото лице на Хънт беше обляно в кръв. Само лекото
потрепване на гърлото му ѝ подсказваше, че е жив.
А раните, които вече трябваше да зарастват… още кървяха
обилно. Някои от най-важните му артерии бяха разкъсани…
– ПОМОЩ! – изпищя тя.
Но никой не ѝ отговори.
Ударната вълна от ракетите застигна хеликоптера.
Единствено пилотските умения на Фурия ги спасиха, но все
пак машината падна някъде в Лунната гора и се превъртя два
пъти.
Главата на Тарион кървеше, Фурия получи дълбока рана в
крака, Флин и Амели имаха счупени кости, а Рун… Дори не се
замисли дали е ранен, защото опушената, горяща нощ се
огласяше от приближаващи ревове и ръмжене. Поне
бомбардировката беше спряла. Рун се молеше на Астерската
гвардия да ѝ трябва повече време да събере достатъчно магия
за нови снаряди.
Изправи се само със силата на волята си.
Два от саковете с оръжия се бяха измъкнали от крепящите ги
ремъци и ги бяха изгубили по време на катастрофата. Флин и
Фурия се заеха да поделят бързо останалите пистолети и
ножове, а Рун провери състоянието на оцелялата картечница,
която изтръгна от пода на хеликоптера.
Гласът на Хипаксия изпращя по незнайно как оцелялото
радио:
– Виждаме портата на Стария площад – каза тя.
Рун зачака новината, макар че не смееше да се надява.
За последно видя Аталар, когато ангелът се хвърли от въздуха
към Брайс, докато ракетите на Астерската гвардия прелитаха
над градските стени със златисти опашки като на смъртоносни
фойерверки. После експлозиите пометоха града.
– Аталар е мъртъв – обяви мрачно Деклан. – Брайс е
оцеляла. – Рун изпрати безмълвна молитва към Ктона, за да ѝ
благодари за милостта. След кратка пауза Деклан добави: –
Поправка. Аталар е жив, но на косъм. Травмите му са… Мамка
му! – Той преглътна шумно. – Не мисля, че има шанс да оцелее.
Тарион опря една пушка на рамото си и погледна през
оптиката в тъмната нощ.
– Десетина демона ни наблюдават от онази тухлена сграда.
– Там има още шест – обади се Фурия, която също оглеждаше
района през оптиката на пушката си.
Амели Рейвънскрофт куцаше тежко, но се преобрази във
вълчи облик с ярък проблясък и оголи зъби към мрака.
Ако не успееха да затворят порталите в другите порти из
града, им оставаха само два варианта: бягство или смърт.
– Приближават се – каза Флин, без да отлепя око от оптиката
на пушката си. – Имаме ли план?
– Реката е близо – отговори Тарион. – С малко късмет моите
хора ще ни се притекат на помощ.
Синият двор се намираше достатъчно надълбоко под водата,
за да не го засегнат жупелните снаряди. Може би събираха
силите си.
Но Брайс и Хънт бяха в Стария площад.
– На трийсетина пресечки сме от Сърцето – каза Рун. –
Тръгваме по крайречния булевард, после се отклоняваме по
главната улица. – След кратка пауза додаде: – Поне аз тръгвам
натам.
Всички кимнаха решително.
Кажи на Рун, че му прощавам за всичко.
Думите ѝ отекнаха в кръвта му. Трябваше да продължават
напред, дори демоните да ги убиват един по един. Просто се
надяваше да стигнат до сестра му, преди да е станало твърде
късно.
Брайс коленичи над Хънт, докато животът му изтичаше. И
зашепна в димящата парлива тишина:
– Вярвам, че се случи с причина. Вярвам, че всичко се случи с
причина. – Тя замилва пропитата му с кръв коса и продължи с
треперлив глас: – Вярвам, че не е било напразно.
Погледна към портата. Остави нежно Хънт сред отломките. И
изправяйки се на крака, пак зашепна:
– Вярвам, че се случи с причина. Вярвам, че всичко се случи с
причина. Вярвам, че не е било напразно.
Остави кървящото тяло на Хънт зад гърба си и закрачи през
парчетата разрушен бетон. Оградата около портата беше
огъната чак до земята. Но кварцовата арка още се издигаше.
Брайс спря пред бронзовата плоча и циферблата със
скъпоценните камъни, незасегнати от взрива.
И прошепна отново:
– Вярвам, че не е било напразно.
Сложи длан върху бронзовия диск.
Металът беше топъл, както в онзи последен ден с Даника.
Силата му изжужа през нея, изсмуквайки обичайната такса –
капка от магията ѝ.
В миналото бяха използвали портите като средство за
комуникация, но посланията протичаха помежду им единствено
заради силата, която ги свързваше. Бяха изградени върху
възлови точки по каналите на енергия. Като същинска
енергийна матрица.
Портата не беше просто призма. Тя беше проводник. А Брайс
носеше Рога в тялото си. И беше доказала, че може да затвори
портал към Ада с него.
Тя прошепна в малкия интерком точно под дъгата от
скъпоценни камъни:
– Ехо?
Никой не ѝ отговори. Тя продължи:
– Ако някой ме чува, доближи се до портата. Няма значение
коя.
Пак нищо.
– Казвам се Брайс Куинлан. При портата в Стария площад
съм. И… и май намерих начин да спрем това. Да оправим
нещата.
Тишина. Никой от скъпоценните камъни не светна,
известявайки, че някой е докоснал диска на порта в друг район.
– Знам, че е страшно – подхвана отново Брайс. – Много е
страшно, и тъмно, и… Знам, че изглежда невъзможно да се
справим. Но ако някой ме чува, ако има как да стигнеш до
друга порта, просто… моля те. Моля те, ела.
Тя си пое треперлива глътка въздух.
– От теб не се изисква нищо – продължи Брайс. – Трябва само
да сложиш ръка върху диска. Само това ми трябва, някой от
другата страна на връзката. – Ръката ѝ трепереше, затова я
притисна по-силно към метала. – Портата е проводник на сила,
нещо като гръмоотвод, разпращащ енергия по всички други
порти в града. Просто ми трябва някой от другата страна, за да
се свърже с мен през този проводник. – Тя преглътна сухо. –
Трябва ми Спасително въже. За да направя Скока.
Думите ѝ се разляха тихо из света.
Дрезгавият ѝ глас надделяваше над звуците на демоните,
струпващи се постепенно около нея.
– Първосветът, който ще образувам със Скока си, ще се
разпространи от тази порта към другите. Ще озари всичко и ще
прогони демоните. Ще изцели всичко, до което се докосне.
Всеки. Защото аз… – Тя пое дълбока глътка въздух. – Аз съм
наследница на рода Звезделф и нося Рога на Луна в тялото си.
Със силата на първосвета, който ще генерирам, мога да затворя
порталите към Ада. Вече го направих тук, мога да го постигна и
с другите порти. Но ми трябва връзка. И силата от Скока.
Пак никой не ѝ отговори. Нищо не помръдваше, освен
чудовищата в най-тъмните сенки.
– Моля ви – пророни с пресекващ глас Брайс.
Молеше се безмълвно някой от шестте други скъпоценни
камъка да светне, да ѝ покаже, че поне един жител на града,
независимо от кой район, е готов да изпълни молбата ѝ.
Но чуваше само пращене.
Беше сама. А Хънт умираше.
Изчака още пет секунди. Десет. Никой не се обади. Никой не
дойде.
Тя преглътна вопъла си, вдиша разтреперано и свали длан от
диска.
Хънт дишаше все по-нарядко. Брайс пропълзя до него на
треперещи ръце и пак вдигна главата му в скута си, галейки
окървавеното му лице.
– Всичко ще е наред – каза му. – Идва помощ, Хънт.
Медвещиците летят насам. – Тя затвори очи да спре сълзите
си. – Всичко ще се нареди – излъга го. – Отиваме си у дома, при
Сиринкс. Отиваме си у дома. Двамата с теб. Заедно. Ще си
получим бъдещето, което ми обеща. Но трябва да се държиш,
Хънт.
Дъхът изхриптя в гърдите му. Предсмъртен хрип. Тя се
приведе над него, вдишвайки аромата му, силата в него. И ги
изрече – двете най-ценни думи на света. Прошепна ги в ухото
му и изпрати заедно с тях всичко, което бе останало в душата ѝ.
Последната истина, онази, която изпитваше нужда да му
сподели.
Дишането му отслабваше неумолимо. Не му оставаше много.
Не можеше да сдържа вече сълзите си. Те закапаха по бузите
на Хънт, отмивайки кръвта по тях.
Бесней, прошепна в главата ѝ Даника. В сърцето ѝ.
– Опитах – отвърна ѝ тя. – Опитах, Даника.
Бесней.
– Не стана – проплака Брайс.
Бесней. Този път думата прозвуча по-настойчиво. Сякаш…
Сякаш…
Брайс вдигна глава. Погледна към портата. Към бронзовата
плоча със скъпоценните камъни.
И зачака. Заброи глътките си въздух. Една. Две. Три.
Камъните си оставаха тъмни. Четири. Пет. Шест.
Нищо. Брайс преглътна тежко и пак сведе поглед към Хънт.
За последен път. Той щеше да си отиде, а тя – да го последва,
когато изстрелят нови снаряди или демоните съберат
достатъчно кураж да я нападнат.
Още глътка въздух. Седем.
– Бесней.
Този път думата отекна по площада. По всички площади в
града.
Брайс завъртя рязко глава към Сърцето и гласът на Даника
прозвуча отново:
– Бесней, Брайс.
Ониксът на Костения квартал сияеше като тъмна звезда.
92
Брайс сбърчи лице, скочи на крака и хукна към портата.
Дори не се запита как е възможно.
– Бесней – каза пак Даника.
И Брайс завика през смях и плач:
– БЕСНЕЙ, ____________ДАНИКА! БЕСНЕЙ, БЕСНЕЙ, БЕСНЕЙ!
Залепи длан на бронзовия диск.
И преплела душа с приятелката, която не бе забравила, която
не бе забравила нея дори след смъртта, Брайс направи Скока.
Смаяно мълчание изпълни конферентната зала, когато Брайс
се хвърли в силата си.
Деклан Емет не отлепваше поглед от прозорците, които
следеше, а сърцето му щеше да се пръсне.
– Не е възможно – каза Есенния крал и Деклан беше склонен
да се съгласи с него.
Сабин Фендир пророни:
– Подземния крал ми каза, че на Даника ѝ било останало
малко зрънце енергия. Частица от същността ѝ.
– Но може ли мъртва душа да служи за Спасително въже? –
попита кралица Хипаксия.
– Не – отвърна Джесиба с категоричността на пратеница на
Подземния крал. – Не може.
Всички в залата се умълчаха, осъзнали на какво ставаха
свидетели. На Скок без Спасително въже. Свободно падане. Все
едно Брайс бе скочила от скала с надеждата да се приземи
невредима.
Деклан отлепи очи от прозорците с кадри от камерите из
града и погледна графиката на един от трите компютъра, която
проследяваше Скока на Брайс по метода на Елеусийската
система.
– Достига нивото на силата си.
Едва чертичка след нулата на скалата.
Хипаксия надникна над рамото му.
– Но скоростта ѝ не спада.
Деклан примижа към екрана.
– Даже се увеличава. – Той поклати глава. – Но… нали силата
ѝ е квалифицирана като ниско ниво?
Почти незначително, ако трябваше да е брутално откровен.
Хипаксия пророни:
– Не и тази на портата.
– Какво искаш да кажеш? – попита Сабин.
– Не мисля, че това на портата е паметна плоча – прошепна
вещерската кралица, посочвайки бронзовия надпис върху
сияещия кварц. – „Силата винаги ще принадлежи на онези,
които жертват живота си в името на града.“
Брайс се спускаше все по-надълбоко в силата си. Отвъд
нормалното, порядъчно ниво.
– Това е благословия – обясни кралица Хипаксия.
Деклан прошепна развълнувано:
– Силата на портите… силата, отдавана от всеки, докосвал
някога диска, всеки, дарил капка от магията си.
Дори не можеше да си представи колко хора са докосвали
портите през вековете. Предавали са капка от магията си като
монета, хвърлена във фонтан. И са си пожелавали нещо в
замяна.
Членове на всички Домове. На всички раси. Милиони капки
сила захранваха Скока на Брайс.
И тя подминаваше ниво след ниво, след ниво. Есенния крал
пребледня.
– Вижте портите – каза Хипаксия.
Кварцовите порти из града засветиха. Първо в червено, после
в оранжево, в златисто и накрая в бяло.
И от тях изригна първосвет. Ослепителни лъчи се пръснаха
във всички посоки.
Светлината потече по каналите под главните градски
артерии, свързващи портите. И образува съвършена
шестолъчна звезда.
Светлината се срещна със светлина, и още светлина, и още
светлина.
Докато не обточи целия град, докато всички улици не
засияха.
А Брайс още не беше приключила със Скока.
Преживяваше радост и сътворение, и смърт, и болка, и песен,
и тишина.
Пропадаше в огромна сила и силата пропадаше в нея, но не я
интересуваше, нищо, нищо не я интересуваше, защото Даника
летеше надолу с нея, Даника се смееше с нея и душите им се
преплитаха една в друга.
Даника беше с нея, с нея, с нея…
Брайс потъваше в златистата светлина и сладката мелодия в
сърцето на вселената.
Даника извика радостно и Брайс също извика.
Даника беше с нея. Това ѝ стигаше.
– Подминава нивото на Рун – прошепна с удивление Деклан.
Сестрата купонджийка на приятеля му превъзхождаше
принца по сила.
Кралят на Деклан гледаше втрещено как Брайс прелита
покрай нивото на Рун. Това можеше да промени целия им
световен ред. Могъща принцеса получовек със звездна светлина
във вените… Дявол да го вземе!
Скоростта ѝ най-сетне започна да спада. Но вече
наближаваше нивото на Есенния крал. Деклан преглътна.
Градът се къпеше в нейната светлина. Демоните бягаха от
нея, връщаха се в Ада през порталите, преглътнали страха си от
светещите порти, само и само да не останат в Мидгард.
От портите в небето се изстреляха лъчи светлина, които се
обединиха над сърцето на града – точно над портата на Стария
площад. Коридори на силата. Създадени по волята на Брайс.
Порталите между Мидгард и Ада започнаха да се свиват.
Сякаш светлината ги отблъскваше. Сякаш този чист, необуздан
първосвет можеше да изцери света.
И наистина можеше. Сградите, разрушени от жупелните
ракети, се заиздигаха по местата си. Отломките започнаха да се
спояват в стени, улици и фонтани. Ранени хора се изправяха на
крака.
Брайс постепенно забавяше спускането си.
Деклан стисна зъби. Дупките в портите ставаха все по-малки
и по-малки.
Демоните бързаха да се приберат през стесняващите се
входове. Градът лека-полека се възстановяваше, докато Рогът
затваряше порталите. Докато Брайс затваряше порталите със
силата на Рога и първосвета, който тя образуваше.
– Свещени богове! – прошепна някой.
Дупките между двата свята се стесниха до пролуки. И
напълно изчезнаха.
Портите останаха празни. От порталите нямаше и следа.
Брайс спря. Деклан провери докъде се е спуснала – беше на
косъм от нивото на Есенния крал.
Деклан се засмя тихо. Прииска му се Рун да можеше да види
шока по лицето на баща си.
Есенния крал го изгледа гневно и му изръмжа:
– Не бързай да злорадстваш, момче.
Деклан се напрегна.
– Защо?
– Защото момичето може да се е спуснало до неочаквано ниво
със силата на портите, но няма да успее да се изкачи.
Пръстите на Деклан застинаха върху клавиатурата на
лаптопа.
Кралят се изсмя безрадостно. Но не от злоба, осъзна Деклан –
а от нещо като болка. Дори не бе подозирал, че копелето е
способно на такива чувства.
Брайс се свлече на камъните до портата. На Деклан не му
трябваха медицински монитори, за да се досети, че сърцето ѝ е
спряло.
Простосмъртното ѝ тяло бе загинало.
Часовникът на Елеусийската система започна обратното
броене от шест минути – времето, с което разполагаше да
изпълни Търсенето и Изкачването, да се отърси от стареещото
си тяло на простосмъртна, да се изправи очи в очи с всичко в
душата си и да се издигне обратно към живота, взела цялата си
сила. За да продължи напред като безсмъртна.
Ако успееше да направи Изкачването, Елеусийската система
щеше да го отчете.
Есенния крал програчи:
– Изпълни Скока сама. Даника Фендир е мъртва, не е
истинско Спасително въже. Няма кой да върне Брайс към
живота.
93
Това място беше люлката на живота.
Под краката ѝ имаше истинска земя, а над нея сякаш се
ширеше цял свят, пълен с далечни блещукащи светлинки. Но
всъщност беше попаднала на морското дъно. В тъмната падина,
прорязваща плътта на земята.
Нямаше значение. Нищо нямаше значение. Защото Даника
стоеше пред нея. Прегръщаше я.
Брайс се откъсна от обятията ѝ, колкото да погледне
красивото ѝ ъгловато лице. Копринената ѝ руса коса. Имаше ги
дори аметистовите, сапфирени и розови кичури. Незнайно как
беше забравила точните черти на лицето ѝ, но… сега бяха пред
нея.
– Ти дойде – пророни Брайс.
Даника ѝ се усмихна топло.
– Трябваше ти помощ.
– Но… жива ли си? Там поне?
– Не – поклати глава Даника. – Не, Брайс. Това, което виждаш
сега… – Тя махна към себе си. Към познатите дънки и
избелялата тениска с рок група. – Това е просто искрата,
останала от мен. Обитаваща онова място.
– Но си ти. Това си ти.
– Да. – Даника надникна към бушуващия мрак над тях, цял
тъмен океан. – А на теб не ти остава много време да се изкачиш
догоре, Брайс.
Брайс изсумтя.
– Няма да правя Изкачването.
Даника примига неразбиращо.
– Как така?
Брайс отстъпи назад.
– Няма да го правя.
Защото бездомната ѝ душа щеше да остане тук, ако се
провалеше. Тялото ѝ щеше да загине в горния свят, а душата ѝ,
вече продадена на Подземния крал, щеше да остане да се скита
на това място. С Даника.
Даника скръсти ръце.
– Защо?
Брайс примига яростно.
– Защото стана твърде трудно. Без теб. Прекалено трудно ми е
без теб.
– Пълни глупости – озъби ѝ се Даника. – И какво, ще се
откажеш от всичко? Брайс, аз съм мъртва. Няма ме вече. А ти
искаш да се откажеш от целия си живот заради този малък
остатък от мен? – Разочарование помрачи карамелените ѝ
очи. – Моята приятелка не би направила такова нещо.
Брайс отвърна с пресеклив глас:
– Трябваше да направим Скока заедно. Да изживеем живота
си заедно.
Изражението на Даника омекна.
– Знам, Бри. – Тя хвана ръката ѝ. – Но не стана така.
Брайс сведе глава, очаквайки да рухне всеки момент.
– Липсваш ми. Всяка една секунда.
– Знам – повтори Даника и сложи ръка на сърцето си. –
Усещам го. Виждам го.
– Защо ме излъга за Рога?
– Не те излъгах – отвърна простичко Даника. – Просто не ти
казах.
– За татуировката ме излъга – парира я Брайс.
– За да те предпазя – натърти Даника. – За да предпазя и Рога,
да, но най-вече за да предпазя теб, в случай че ме сполети най-
лошото.
– Е, наистина те сполетя най-лошото – каза Брайс и веднага
съжали, като видя болезнената гримаса на Даника.
Но приятелката ѝ каза:
– Ти ми отстъпи мястото си в Костения квартал.
Тогава вече Брайс заплака.
– Това беше най-малкото, което можех да направя за теб.
Очите на Даника също плувнаха в сълзи.
– И не си вярвала, че ще стигна сама? – Стрелна ѝ остра,
обидена усмивка. – Кучка.
Брайс обаче се тресеше от вопли.
– Не исках… не исках да рискувам.
Даника отметна назад кичур от косата ѝ.
Брайс подсмръкна и добави:
– Убих Мика заради онова, което причини на теб и на
Лехаба. – Сърцето ѝ се напрегна болезнено. – Тя… в Костения
квартал ли е?
– Не знам. Но да, видях какво стана в галерията. – Даника не
поясни, просто добави: – Всички видяхме.
Всички. Думата привлече вниманието ѝ и Брайс попита с
разтреперани устни:
– Конър с теб ли е?
– Да. Другите от глутницата също. Задържаха косачите, за да
стигна до портата. Но не знам още колко ще ги удържат,
Брайс. – Тя поклати глава. – Конър не би искал да приключиш
така. – Погали с палец опакото на ръката ѝ. – Да спреш да се
бориш.
Брайс пак избърса лицето си.
– Не съм спирала. Досега. Но вече… Всичко отиде по
дяволите. И толкова се уморих от това чувство. Дотук бях.
Даника попита нежно:
– Ами ангелът?
Брайс вирна глава.
– Какво за него?
Даника ѝ се усмихна многозначително.
– Щом си решила да игнорираш факта, че имаш семейство,
което те обича независимо от всичко, добре. Но остава въпросът
с ангела.
Брайс изтръгна ръката си от хватката ѝ.
– Сериозно ли ме убеждаваш да направя Изкачването заради
мъж?
– Хънт Аталар просто някакъв си мъж ли е за теб? –
Усмивката ѝ стана по-умилителна. – И защо ти се струва знак на
слабост да признаеш, че съществува някой, който по една
случайност е от мъжки пол, заради когото си струва да се
върнеш горе? Някой, за когото знам, че те накара да повярваш,
че не всичко е отишло по дяволите.
Брайс скръсти ръце.
– Е, и?
– Той е жив, Брайс – каза Даника. – Ти го излекува с
първосвета си.
Брайс въздъхна разтреперано. Беше се впуснала в това
именно с тази надежда.
Преглътна, свела поглед към земята, която не беше земя, а
основата на същността ѝ, на света. И прошепна:
– Страх ме е.
Даника пак я хвана за ръката.
– Това е смисълът, Брайс. Смисълът на живота. Да живееш,
да обичаш с ясното съзнание, че още утре може да изгубиш
всичко. Така всичко ти е още по-ценно.
Тя обгърна лицето на Брайс с длани и допря челото си в
нейното.
Брайс затвори очи и вдиша аромата на Даника, незнайно как
осезаем, дори в тази ѝ форма.
– Не знам дали ще успея да се изкача.
Даника се отдръпна от нея и погледна към огромното
пространство над тях. После извърна очи към пътя пред тях.
Пътя, завършващ с пропаст и вечен мрак. Вечно нищо.
– Просто опитай, Брайс. Само веднъж. Аз ще съм до теб през
цялото време. Дори да не ме виждаш. Винаги ще бъда до теб.
Брайс дори не погледна към плашещо краткия път до
бездната. Към необятния океан над тях, който я делеше от
живота. Просто се постара да запомни всяка черта от лицето на
Даника, защото преди не бе имала този шанс.
– Обичам те, Даника – прошепна.
Гърлото на Даника подскочи. Тя килна глава в съвършено
вълче движение. Сякаш се заслуша в нещо.
– Брайс, трябва да побързаш. – Стисна силно ръката ѝ. –
Трябва веднага да решиш.
Според таймера на Брайс ѝ оставаха две минути живот.
Простосмъртното ѝ тяло лежеше проснато върху камъните до
леко сияещата порта.
Деклан прокара ръка през гърдите си. Не смееше да се обади
на Рун. Още не. Нямаше сили.
– Не можем ли да ѝ помогнем някак? – прошепна Хипаксия в
смълчаната зала. – Поне малко?
Не. През последните четири минути Деклан претърси всички
обществени и частни бази данни в Мидгард за чудо. Не намери
нищо.
– Освен че няма Спасително въже – отговори Есенния крал, –
използва външен източник на сила, за да стигне до това ниво.
Тялото ѝ не е биологически подготвено да осъществи
Изкачването. Дори с помощта на истинско Спасително въже
няма как да се засили достатъчно за първия скок нагоре.
Джесиба кимна мрачно, но си замълча.
Спомените на Деклан за Скока и Изкачването му бяха
смътни, плашещи. Стигна по-надълбоко от очакваното, но поне
остана в подобаващо ниво. И въпреки че Флин му служеше като
Спасително въже, го обземаше вцепеняващ страх, че няма да
успее да се върне към живота.
Макар че системата я отчиташе като точица енергия до
Брайс, Даника Фендир не можеше да ѝ послужи като връзка с
живота, не беше истинско Спасително въже. Все пак самата тя
нямаше живот. Просто ѝ беше вдъхнала достатъчно кураж, за
да предприеме Скока сама.
Есенния крал продължи:
– Проучил съм въпроса. От векове го проучвам. Хиляди са
пробвали да надхвърлят с изкуствени средства предначертаното
им ниво. И нито един не се е върнал към живота.
Оставаше само минута. Таймерът отброяваше неумолимо
секундите.
Брайс още не беше започнала Изкачването. Още беше в етапа
на Търсене, в който се изправяше срещу всичко в себе си.
Таймерът щеше да спре, ако вече се изкачваше, отбелязвайки
навлизането ѝ в Междината – граничната област между смъртта
и живота. Но секундите продължаваха да текат. Да изтичат.
Не че имаше значение. Брайс щеше да умре, независимо дали
опиташе да се изкачи, или не.
Трийсет секунди. Присъстващите в залата започнаха да
свеждат глави в поклон.
Десет секунди. Есенния крал потри лице и загледа как
часовникът отброява последните мигове от живота на Брайс.
Пет. Четири. Три. Две.
Едно. Милисекундите полетяха към нулата. Същинската
смърт.
Но часовникът спря на 0.003.
В долния край на графиката на Елеусийската система се
стрелна червена линия, отчитаща движение по пътя към
забвението.
– Тя тича – пророни Деклан.
– Давай, Брайс! – крещеше Даника, препускайки след нея.
Крачка след крачка, след крачка, Брайс тичаше по пистата в
съзнанието си. Към неизбежния ѝ край.
– По-бързо! – извика Даника.
Един опит. Полагаше ѝ се само един опит.
Напрегна всички сили. Краката ѝ летяха, тласкаше яростно
ръце напред-назад, стиснала зъби.
Шансовете ѝ бяха нищожни, почти невъзможно беше да
успее.
Но все пак опита. С Даника до себе си опита.
Макар че направи Скока без Спасително въже, не беше сама.
Никога не беше оставала сама. И никога нямаше да остане.
Не и докато носеше Даника в сърцето си и Хънт вървеше до
нея.
Краят на пистата наближаваше. Трябваше да излети. Да
започне Изкачването. Иначе щеше да пропадне в нищото. И да
пропада цяла вечност.
– Не спирай! – ревеше зад нея Даника.
И Брайс не спря.
Продължи да препуска напред. Към бездънната пропаст.
Използва пистата до последния метър. До последния
сантиметър.
И се изтласка нагоре.
Деклан не вярваше на очите си, а Есенния крал направо
падна на колене.
Брайс се изправи, вдигната от прилив на сила.
Беше се изкачила от най-дълбоките нива на съзнанието си.
– Не е… – запъна се Есенния крал. – Не е възможно. Тя е
сама.
Сабин прошепна с обляно в сълзи сурово лице:
– Не, не е сама.
Енергията на Даника Фендир, изстреляла Брайс нагоре, се
разсея и изчезна.
Деклан знаеше, че няма да се върне – нито в този свят, нито
на забуления в мъгли остров.
Въпреки че Брайс се връщаше към живота, мозъкът ѝ може и
да беше останал твърде много време без кислород. Но
принцесата му се бореше за всяка стъпка нагоре и силата ѝ се
изменяше постоянно, разкривайки проблясъци от всичките ѝ
дарители: мери, метаморфи, драки, човеци, ангели, феи, елфи…
– Как – пророни Есенния крал. – Как?
Отговори му примът на вълците, успял да извиси старчески
глас над пиукането на системата.
– С помощта на най-могъщата сила на света. Във всяко
кралство. – Той посочи екрана. – Онази, която вселява
преданост дори след смъртта и не отслабва с годините. Която
остава непоклатима дори когато надеждата изчезне.
Есенния крал се обърна към древния прим, клатейки глава
все така неразбиращо.
Брайс достигна нивото на обикновените вещици. Но още беше
далеч от живота.
Някакво движение привлече погледа на Деклан и той завъртя
глава към картината от Стария площад.
Обгърнат от светкавици, оздравял и невредим, Хънт Аталар
стоеше клекнал над безжизненото тяло на Брайс. И ѝ правеше
сърдечен масаж.
Ангелът изсъска през стиснати зъби, през гръмотевиците над
себе си:
– Чух какво каза. – Натискаше, натискаше, натискаше с
мощните си ръце. – Чух какво реши да ми признаеш чак когато
бях почти мъртъв, скапана страхливке. – Светкавиците му
пронизаха гърдите ѝ и тялото ѝ се изви в дъга. Използваше ги
като дефибрилатор. Той изръмжа в ухото ѝ: – Ела да ми го
кажеш в лицето.
Сабин прошепна изречение, от което сърцето на Деклан
трепна.
Отговор на думите на стария прим. На въпроса на Есенния
крал. Как бе възможно въпреки данните на компютъра да
виждат как Хънт Аталар се бори с всички сили да спаси живота
на Брайс Куинлан?
С любов всичко е възможно.
94
Брайс беше море и небе, и камък, и кръв, и криле, и пръст, и
звезди, и мрак, и светлина, и кост, и огън.
Даника я нямаше вече. Беше жертвала остатъка от душата
си, от силата си, за да изтласка Брайс над бездната, да я
изстреля като ракета към живота.
Обичам те, беше прошепнала, преди да изчезне, пускайки
ръката ѝ.
И сбогуването им не съкруши Брайс.
Ревът, който се изтръгна от гърлото ѝ, не беше от мъка. А
израз на решимост.
Брайс летеше нагоре. Усещаше, че наближава повърхността.
Финия воал между това място и живота. Силата ѝ се менеше,
преминаваше от една форма в друга, прескачаше между
различни дарби. Ту се изтласкваше със здрава опашка, ту се
издигаше с размах на широки криле. Беше всяко живо
същество – но оставаше себе си.
Тогава чу гласа му. Отговаряше на зова ѝ.
Чакаше я горе.
Бореше се да поддържа сърцето ѝ. Брайс беше достатъчно
близо до повърхността да го види.
Дори преди да се озове мъртва пред него, Хънт се беше борил
да поддържа сърцето ѝ.
Брайс се усмихна и най-сетне се устреми с всички сили към
него.
– Хайде – процеди Хънт, без да спира сърдечния масаж,
броейки глътките ѝ въздух, преди да пусне отново светкавица в
сърцето ѝ.
Нямаше представа кога е изпаднала в безсъзнание, но я
намери така, когато се свести – цял и в напълно възстановен
град. Сякаш нито магически бомби, нито демони го бяха
връхлитали.
Видя сияещата порта, ярката светлина – първосвет – и
осъзна, че само нечий Скок можеше да генерира толкова
енергия. А като видя и безжизненото ѝ тяло пред портата, се
досети, че е намерила начин да изпълни Скока, за да създаде
лечебния първосвет и да затвори с Рога порталите към Ада в
другите порти.
Затова подходи инстинктивно. Направи единственото нещо,
което му хрумна.
Беше я спасил, после тя беше спасила него, а сега…
Силата му усети, че наближава. Разпозна я, сякаш се
виждаше в огледало.
Не го интересуваше как е събрала толкова сила, как прави
Изкачването сама. Интересуваше го единствено че е оцелял
след Разгрома, преживял е всички изпитания, мъчения и ужаси
на света – за ето този момент. За да бъде до нея.
Знаеше, че всичко е било заради нея. Заради Брайс.
Енергията ѝ се приближаваше все повече и повече. Хънт се
напрегна и изпрати още една светкавица в сърцето ѝ. Тя се изви
отново, но тялото ѝ оставаше все така безжизнено.
– Хайде – повтори Хънт и пак започна да натиска гърдите ѝ с
длани. – Чакам те.
Чакаше я от мига, в който се беше появил на този свят.
И сякаш го беше чула, Брайс изскочи обратно в живота.
Обливаше я приятна топлина, чувстваше се в безопасност, на
сигурно място.
Имаше светлина – около нея, вътре в нея, в сърцето ѝ.
Брайс осъзна, че диша. И сърцето ѝ бие.
Но и двете неща бяха второстепенни. Винаги щяха да са
второстепенни с Хънт до нея.
Смътно долавяше, че са на колене насред Стария площад.
Сивите му криле, искрящи като живи въглени, бяха извити
около двама им и я притискаха към него. И Брайс сияеше в
пашкула от кадифени пера като слънце в цветна пъпка.
Тя вдигна бавно глава и се отдръпна само колкото да види
лицето му.
Хънт, вече свел поглед към нея, разгърна криле като
венчелистчета, посрещащи изгрева. Татуировката на челото му
я нямаше. Ореолът беше изчезнал.
Тя прокара разтреперани пръсти по гладката му кожа. Хънт
избърса безмълвно сълзите ѝ.
И Брайс му се усмихна. Усмихна му се без онази тежест в
сърцето, в душата ѝ. Хънт плъзна ръка под челюстта ѝ и
обгърна с длан лицето ѝ. Нежността в очите му заличи дори
малкото ѝ останали съмнения.
Тя сложи ръка над тътнещото му сърце.
– Стори ли ми се, или наистина ме нарече „скапана
страхливка“?
Хънт отметна глава към звездите и прихна в смях.
– Да, и какво от това?
Тя доближи лице до неговото.
– Жалко, че всичкият този вълшебен първосвет не успя да те
превърне в свестен тип.
– Че какво ще му е забавното на това, Куинлан?
Пръстите на краката ѝ се свиха от тона, с който произнесе
името ѝ.
– Тогава май ще трябва просто…
Надолу по улицата се отвори врата. И още една, и още една.
Залитайки, ридаейки от облекчение или смълчани от шок,
гражданите на Лунатион започнаха да излизат. И да вперват
смаяни погледи в Брайс и Хънт.
Тя го пусна и се изправи. Чувстваше силата си като чудноват
дълбок кладенец под себе си. Който принадлежеше не само на
нея, но на всички тях.
Вдигна лице към Хънт, загледан в нея, сякаш не вярваше на
очите си. Хвана ръката му. Преплете пръсти с неговите.
И заедно пристъпиха напред да поздравят света.
95
Сиринкс седеше пред отворената входна врата на апартамента
ѝ и скимтеше от тревога, когато Брайс и Хънт слязоха от
асансьора.
Тя обходи с поглед празния коридор и го спря върху
химерата.
– Оставих вратата затворена… – подхвана, но Сиринкс вече
галопираше към нея.
– По-късно ще ти разясня какви дарби притежават химерите –
засмя се Хънт.
Брайс натика подивелия си любимец в апартамента,
коленичи пред него и го прегърна.
С Хънт си бяха тръгнали от площада, когато хората
наизлизаха от бомбоубежищата и започнаха да оплакват
близките си, нестигнали навреме до тях.
Рогът, внедрен в гърба ѝ с мастилото, си беше свършил
работата. Беше затворил всички портали към Ада. А
първосветът ѝ бе успял да изцери всичко през портите: хора,
сгради, целия свят.
Но не бе могъл да направи невъзможното. Да съживи
мъртвите.
А улиците бяха осеяни с трупове. Повечето – на парчета.
Брайс притисна Сиринкс в силна прегръдка.
– Всичко е наред – успокои го, позволявайки му да оближе
лицето ѝ.
Ала нищо не беше наред. Ни най-малко. Катастрофата,
разкритието ѝ, Рогът в тялото ѝ, всички тези трупове, смъртта
на Лехаба и срещата с Даника, Даника, Даника…
Задъханите ѝ думи се превърнаха в конвулсивно дишане,
което прерасна в плач. Хънт, който стоеше зад нея, сякаш го
очакваше, просто вдигна двама им със Сиринкс на ръце.
Занесе я в спалнята ѝ и седна на ръба на леглото, без да ги
пусне от обятията си. Сиринкс се измъкна от хватката на Брайс,
за да оближе и неговото лице.
Хънт вплете ръка в косите ѝ и тя се притисна към допира му,
попивайки силата му, познатия му аромат. Още не можеше да
повярва, че са стигнали дотук, че са оцелели…
Погледът ѝ се спря върху китката му. Ореолът беше изчезнал
от челото му, но робската му татуировка си оставаше.
Хънт забеляза какво гледа, и каза тихо:
– Убих Сандриел.
Очите му бяха спокойни, бистри. Напълно съсредоточени в
нейните.
– Аз убих Мика – прошепна тя.
– Знам. – Едното ъгълче на устата му се изви нагоре. –
Напомни ми никога да не те ядосвам.
– Не е смешно.
– О, знам, че не е. – Пръстите му се плъзнаха небрежно през
косата ѝ. – Едва издържах гледката.
Тя едва издържа спомена.
– Как успя да я убиеш? И да се отървеш от татуировката?
– Дълга история – отвърна Хънт. – Предпочитам да чуя твоята.
– Първо твоята.
– Забрави. Живо ме интересува как си крила толкова време,
че носиш звезда в себе си.
Той погледна към гърдите ѝ, сякаш очакваше да види как
блести под кожата ѝ. Когато веждите му подскочиха озадачено,
Брайс проследи погледа му.
– Хм – въздъхна тя. – Това е ново.
Между гърдите ѝ, точно на върха на острото деколте на
тениската ѝ, имаше бяла осемлъчна звезда.
Хънт се засмя.
– Харесва ми.
Една малка част от нея също я харесваше. Въпреки това каза:
– Нали знаеш, че това е просто звезделфска светлина, не
истинска сила?
– Да, само дето вече имаш и сила. – Той я пощипна леко по
кръста. – И усещам, че е доста. А шибаният Рог…
Той плъзна ръка надолу по гръбнака ѝ за акцент.
Брайс врътна очи.
– Чак пък толкова.
Но лицето му внезапно стана сериозно.
– Ще трябва да се научиш как да го контролираш.
– Току-що спасихме града, а вече ми възлагаш работа?
Той се засмя.
– Стари навици, Брайс.
Очите им се срещнаха отново, тя впи поглед в устните му,
толкова близо до нейните, толкова съвършени. Като върна
поглед към очите му, той се взираше неотлъчно в нейните.
Искрено вярваше, че всичко се е случило с причина. Заради
това – заради него.
И въпреки че съдбата я бе тласнала по крайно гнусен път,
криволичещ през най-мрачните гори на скръбта и отчаянието…
Сега пред нея проблясваше светлина. Истинската светлина,
към която се бе устремила в Изкачването си.
И копнееше тази светлина да я целуне. Сега.
Да отвърне на целувката ѝ и да изпрати Сиринкс в клетката
му за малко.
Тъмните очи на Хънт придобиха почти зверски блясък.
Отново беше прочел мислите ѝ по лицето ѝ, по мириса ѝ.
– С теб имаме недовършена работа, Куинлан – заяви с по-
дълбок глас.
Хвърли един поглед на Сиринкс и химерата скочи от леглото
и излезе в коридора, размахвайки лъвска опашка, сякаш
казваше „Крайно време беше“.
Като върна вниманието си към Хънт, Брайс го завари
втренчен в устните ѝ. И внезапно осъзна, че седи в скута му.
Върху леглото ѝ. Твърдината, която започваше да подпира
задните ѝ части, ѝ подсказа, че и той го е осъзнал.
Но двамата продължиха да се взират безмълвно един в друг.
Брайс се размърда леко върху ерекцията му и Хънт изсъска.
Тя се засмя.
– Само те погледнах разгорещено и вече се вълнуваш, както
ти се изрази преди няколко седмици.
Той пак плъзна чувствено ръка надолу по гръбнака ѝ.
– От доста време ме вълнуваш.
Ръката му спря на кръста ѝ и палецът му загали нежно,
мъчително ребрата ѝ. С всяко негово движение болката между
краката ѝ се усилваше.
Хънт се усмихна бавно, сякаш отлично го съзнаваше. Приведе
се и целуна долната страна на челюстта ѝ, после прошепна до
пламналата ѝ кожа:
– Готова ли си за това?
– О, богове, да – пророни тя. Хънт я целуна на онова местенце
под ухото, карайки я да извие леко гръб, и Брайс добави: –
Доколкото си спомням, ми обеща да ме чукаш, докато не си
забравя името.
Той размърда бедрата си под нея, притискайки члена си още
по-силно към дупето ѝ, прогаряйки плътта ѝ дори през дрехите
помежду им.
– Щом това искаш, сладурче, това ще получиш.
О, богове! Не можеше да диша нормално. Да мисли трезво,
докато устата му обхождаше шията ѝ, а масивният му,
прекрасен член се притискаше така в нея. Искаше го вътре в
себе си. Веднага. Имаше нужда да го почувства, да усети
топлината и силата му около тялото си. Вътре в него.
Брайс се надигна и го яхна през скута, посрещна го в цял
ръст. Неговото дишане бе също толкова насечено, колкото
нейното. Той обгърна с ръце кръста ѝ и загали с палци кожата
ѝ, сякаш беше двигател, готов да се запали с ръмжене по нейна
команда.
Брайс се приведе и докосна устни до неговите. Веднъж. Два
пъти.
Хънт вече се тресеше от усилието да се сдържа, докато тя
изследваше бавно устата му.
Но Брайс се отдръпна и срещна замъгления му, пламнал
поглед. Думите, които копнееше да му каже, заседнаха в
гърлото ѝ, затова просто го целуна по изчистеното чело с
надеждата сам да ги разчете. И докосна с леки, нежни целувки
всеки сантиметър от кожата, белязана доскоро с татуировката.
Хънт плъзна разтреперана ръка от кръста ѝ и я долепи до
препускащото ѝ сърце.
Тя преглътна през стегнато гърло, изненадана от паренето в
очите си. От сребристата влага в неговите. Бяха успели, бяха
тук. Заедно.
Хънт приближи лице към нейното, насочен към устните ѝ. Тя
го пресрещна с целувка и обгърна врата му с ръце, зарови
пръсти в гъстата му копринена коса.
Пронизителен звън изпълни апартамента.
Можеше просто да го игнорира, и него, и целия свят…
Обаждане от… Вкъщи.
Брайс се откъсна задъхана от устните му.
– Ще вдигнеш ли? – попита гърлено Хънт.
Да. Не. Може би.
Обаждане от… Вкъщи.
– Ще звъни, докато не ѝ вдигна – измърмори Брайс.
Отлепи се със сковани крайници от скута му и пръстите му
проследиха гърба ѝ, докато се изправяше. Тя опита да не се
замисля върху обещанието в този допир, върху осезаемото му
нежелание да я пусне, също както тя не искаше да се отделя от
него.
Изтича до всекидневната и вдигна телефона точно преди да
се включи гласовата поща.
– Брайс? – проплака майка ѝ и гласът ѝ все едно поля с
ледена вода останалата в тялото ѝ възбуда. – Брайс?
Тя въздъхна, върна се в спалнята и предложи на Хънт
извинителен поглед, но той просто махна с ръка и легна назад
върху леглото с шумолене на криле.
– Здрасти, мамо.
Плачът на майка ѝ заплашваше да разплаче и нея отново,
затова, вместо да го позволи, Брайс тръгна към банята.
Чувстваше се мръсна – розовите ѝ кецове бяха почти черни,
клинът ѝ беше съдран и окървавен, а тениската ѝ приличаше на
парцал. Явно първосветът все пак не поправяше всичко.
– Добре ли си? В безопасност ли си?
– Добре съм – успокои я Брайс, пускайки душа. Само
студената вода. Съблече дрехите си. – Всичко е наред.
– Каква е тази вода?
– Душът.
– Преди малко спаси града и направи Скока, а дори няма да
ми отдадеш цялото си внимание за минутка?
Брайс се засмя, пусна телефона на високоговорител и го
остави на мивката.
– Колко знаеш?
Влезе под душа и изсъска от ледената струя. Но поне водата
угаси пожара между краката ѝ и зашеметяващото желание,
замъглило ума ѝ.
– Биологичният ти баща заръчал на Деклан Емет да ми се
обади, за да ми разясни всичко. Явно копелето най-сетне е
осъзнало, че ми дължи поне толкова.
Брайс пусна топлата вода и започна да си мие косата.
– Предполагам, че е ядосан?
– Сигурно е направо бесен. – Майка ѝ добави: – По новините
съобщиха… кой е истинският ти баща. – Брайс почти чу как
майка ѝ стисна зъби. – Вече всички знаят колко сила
притежаваш. Колкото него, Брайс. Дори повече. Това не е шега.
Брайс опита да потисне смайването си от този дребен факт и
реши да го остави за по-късно. Изплакна шампоана от косата си
и взе балсама.
– Знам.
– Какво ще правиш с толкова сила?
– Ще открия верига ресторанти с плажна атмосфера.
– Май избързах с надеждата, че придобиването на такава
сила ще ти вдъхне поне малко благоприличие.
Брайс се оплези на телефона, въпреки че майка ѝ не можеше
да я види, и сипа балсам в дланта си.
– Виж, може ли да оставим разговора за голямата сила и
големите отговорности за утре?
– Да, само дето в твоя речник „утре“ означава „никога“. –
Майка ѝ въздъхна. – Ти затвори порталите, Брайс. А това, което
Даника направи за теб… – Гласът ѝ пресекна. – Но и за това
може да говорим утре.
Брайс изплакна балсама от косата си. И осъзна, че майка ѝ
явно не знае за Мика. Какво е направила с него. И какво Мика е
направил с Даника.
Ембър продължи да говори, а Брайс продължи да слуша,
докато ужасът плъзваше като бръшлян в нея, прорастваше във
вените ѝ, увиваше се стегнато около костите ѝ.
Хънт също си взе бърз леден душ и се преоблече, усмихвайки
се леко, когато Брайс спря водата в своята баня, докато
говореше с майка си.
– Да, Хънт е тук. – Думите ѝ се носеха по коридора, през
всекидневната и оттам в неговата стая. – Не, не съм, мамо. И
той не е. – Тресна се чекмедже. – Това не е твоя работа и те
моля повече никога да не ме питаш.
Хънт можеше да си представи какво е попитала Ембър
дъщеря си. И в интерес на истината той щеше да направи с
Брайс точно това, ако телефонът не беше иззвънял.
На площада не го беше интересувало, че цял град ги гледа:
искаше единствено да я целуне, когато светлината на силата ѝ
поугасна и той свали криле. Брайс стоеше в обятията му и го
гледаше, сякаш в нейните очи струваше нещо. Сякаш се
нуждаеше само от него. И толкова.
Никой никога не го беше гледал така.
А като се върнаха в апартамента и я взе в скута си върху
леглото, видя как бузите ѝ поруменяха, докато гледаше устата
му, и беше готов да направи последната крачка с нея. И да я
прави цял ден и цяла нощ.
Първосветът ѝ го беше възстановил до такава степен, че
определено се чувстваше в състояние за секс. Дори копнееше
за това – за нея.
Брайс простена.
– Страшно перверзна си, мамо, знаеш ли? – Тя изръмжа. – Е,
щом си толкова ангажирана по шибания въпрос, защо ми се
обаждаш? Не ти ли хрумна, че може да съм заета?
Хънт се усмихна и почти получи ерекция от пиперливия ѝ
тон. Цял ден можеше да я слуша как се троска на някого.
Питаше се дали ще е толкова отракана, като я съблече отново.
Като я накара да стене.
Първия път я бе довел до оргазъм с ръката си. Този път…
Този път имаше планове за всички други начини, по които
можеше да изтръгне онзи красив задъхан звук от гърдите ѝ.
Хънт остави Брайс да се занимава с майка си, принуди
мъжеството си да се укроти, грабна един временен телефон от
чекмеджето си за бельо и набра номера на Исая, единствения,
който беше запомнил наизуст.
– Слава на проклетите богове! – въздъхна Исая, чувайки гласа
му. Хънт се усмихна заради нетипичната му проява на
облекчение.
– Какво се случва при теб?
– При мен? – изсмя се Исая. – Какво се случва при теб, дявол
да го вземе?
Отговорът щеше да е твърде дълъг.
– В Комициума ли си?
– Да, и тук е същинска лудница. Току-що осъзнах, че вече аз
командвам.
Тъй като Мика беше купчина пепел в кош за боклук, а и
Сандриел не я бе сполетяла по-различна съдба, Исая,
командирът на 33-ти, наистина ръководеше парада.
– Поздравления за повишението, приятел.
– Повишение друг път. Не съм архангел. И тези задници го
знаят. – Исая се развика на някого от другата страна на
линията: – Тогава извикай някого да почисти, мамка му.
После въздъхна.
– Какво стана с астерските боклуци, които обстрелваха града
с ракети? – попита Хънт.
Идеше му да развърже светкавиците си срещу танковете им.
– Няма ги. Отзоваха ги.
Мрачният тон на Исая му подсказваше, че и той изгаряше от
желание да им отмъсти. Хънт попита напрегнато:
– Наоми?
– Жива е. – Хънт благодари безмълвно на Ктона за милостта ѝ,
а Исая добави: – Слушай, знам, че си уморен, но има ли как да
дойдеш? Ще си ми от полза в момента. Цялото това перчене ще
секне веднага, ако видят, че и двамата държим юздите.
Хънт опита да не се наежи. Явно забавленията с Брайс щяха
да почакат.
Защото робската татуировка на китката му означаваше, че
все още е длъжен да служи на Републиката, все още е нечия
собственост. И списъкът с вероятните му притежатели не
изглеждаше добре. Цял късмет щеше да е, ако останеше в
Лунатион, при наследника на Мика, и от време на време
виждаше Брайс. Ако изобщо му позволяват да напуска
Комициума.
Проклятие, ако изобщо му позволят да живее след случката
със Сандриел.
Ръцете му затрепериха. Всяка следа от възбудата му изчезна.
Той нахлузи тениска. Щеше да намери начин да оцелее – да
се върне към живота с Куинлан, който едва бе опитал. Нещо го
накара да погледне китката си.
И примига недоумяващо. И още веднъж.
Брайс тъкмо си вземаше довиждане със смахнатата си майка,
когато телефонът ѝ даде сигнал за друго обаждане. Беше от
непознат номер, тоест вероятно я търсеше Джесиба, затова
Брайс обеща на Ембър да се чуят на другия ден и прие
обаждането.
– Ехо.
Млад мъжки глас попита:
– Така ли поздравявате всеки, който ви се обади по телефона,
Брайс Куинлан?
Познаваше този глас. Познаваше дългурестия тийнейджър,
на когото принадлежеше, макар и да беше просто черупка за
древния гигант вътре. За един от астерите. Беше го чувала
безброй пъти по телевизията.
– Здравейте, Ваша Брилянтност – прошепна тя.
96
Ригелус, Светлата ръка на астерите, се обаждаше в дома ѝ.
Ръцете ѝ трепереха толкова силно, че едва задържаше телефона
до ухото си.
– Проследихме действията ви днес и бихме искали да изразим
признателността си към вас – заяви мелодичният глас.
Тя преглътна сухо, чудейки се дали най-могъщият сред
астерите знаеше някак, че стои по хавлия и косата ѝ капе по
килима.
– Няма… нужда.
Ригелус се засмя тихо.
– Тежък ден имахте, госпожице Куинлан.
– Да, Ваша Брилянтност.
– Пълен с изненади за всички ни.
Знаем коя си, какво направи.
Брайс принуди краката си да я заведат до всекидневната.
Хънт стоеше пред вратата на спалнята си с пребледняло лице и
отпуснати до тялото му ръце.
– В знак на огромната ни благодарност бихме искали да ви
направим един жест.
Тя се запита дали и жупелните ракети не са били жест, но
отвърна:
– Не е необходимо…
– Вече е изпълнен. Вярваме, че ще останете доволна.
Хънт тръгна към нея, очевидно разпознал гласа дори от
разстояние.
Той просто протегна китка към нея. Татуираната си китка,
върху чийто робски знак сега беше знакът за освободен
гражданин.
– Това…
Брайс хвана китката му, после вдигна смаян поглед към
лицето му. Но там нямаше радост – защото току-що бе чул кой
му е дарил свободата.
– Надяваме се с Хънт Аталар да запомните жеста ни и да се
съобразите с желанието ни да останете в града, където да
живеете в мир и благоденствие. А вие, госпожице Куинлан, да
използвате дарбата, наследена от предците ви, за удоволствие.
И да не използвате онази, която носите в гърба си.
Използвай звездната си светлина само като купонджийски
трик и никога не посягай към Рога.
С риск да прозвучи като най-голямата глупачка в Мидгард,
попита:
– А Мика и Сандриел?
– Губернатор Мика се отклони от правия път и застраши
живота на невинни граждани със своеволния си подход към
бунтовническия конфликт. Губернатор Сандриел си получи
заслуженото заради разхлабения контрол над робите ѝ.
В очите на Хънт просветна страх. Брайс не се и съмняваше,
че в нейните също. Никога нищо не беше толкова лесно –
толкова просто. Със сигурност имаше уловка.
– Това, както се досещате, са деликатни въпроси, госпожице
Куинлан. Станат ли публично достояние, ще донесат
неприятности на всички замесени.
На теб. Ще те унищожим.
– Всички свидетели на двете събития са предупредени за
потенциалните последствия.
– Ясно – прошепна Брайс.
– Що се отнася до трагичното опустошение на Лунатион,
поемаме пълна отговорност. Сандриел ни уведоми, че
обитателите на града били евакуирани, и изпрати Астерската
гвардия да изтреби демоните. Жупелните ракети бяха крайна
мярка, предвидена да спаси планетата ни. За огромно щастие
на всички вие намерихте решение.
Лъжец. Древен долен лъжец. Беше избрал идеалната
изкупителна жертва: мъртва. Яростта, която пробяга по лицето
на Хънт, ѝ подсказа, че споделя мнението ѝ.
– Просто имах късмет – скалъпи Брайс.
– Да, вероятно ви помогна силата във вените ви. Подобна
дарба може да нанесе жестоки поражения, ако не е овладяна. –
Той се умълча за миг, навярно защото се усмихваше. – Надявам
се да употребявате и неочакваната си сила, и вродената ви
светлина възможно най… предпазливо.
Знай си мястото.
– Разбира се – отвърна Брайс.
– Чудесно – каза Ригелус. – А според вас необходимо ли е да
се обаждам на майка ви, Ембър Куинлан, за да помоля и нея за
дискретност?
Заплахата проблесна в думите му, остра като нож. Направеше
ли една грешна стъпка, знаеха къде да я ударят първо. Хънт сви
ръце в юмруци.
– Не – отговори Брайс. – Тя не знае за губернаторите.
– И няма да узнае. Никой друг няма да узнае, Брайс Куинлан.
Брайс преглътна отново.
– Да.
Тих смях от другата страна на линията.
– Тогава с Хънт Аталар имате благословията ни.
Връзката прекъсна. Брайс впери поглед в телефона, сякаш
чакаше да му пораснат крилца и да запърха из стаята.
Хънт се пльосна на дивана и потри лицето си.
– Живейте си тихичко, дръжте си устите затворени, никога не
използвайте Рога – и няма да избием вас и всичките ви близки.
Брайс седна на облия подлакътник на дивана.
– Светяваш маслото на няколко от враговете си и получаваш
двойно повече врагове. – Хънт изсумтя утвърдително. Тя килна
глава. – Защо си с ботуши?
– Исая ме чака в Комициума. Затънал е до гуша в ангели,
отказващи да зачетат авторитета му, и има нужда от
подкрепа. – Той вдигна вежда. – Ще дойдеш ли с мен да се
правиш на страшно копеле?
Въпреки всичко, въпреки че астерите щяха да следят всяка
тяхна стъпка, Брайс се усмихна.
– Имам подходящо облекло за целта.
Още щом излязоха на покрива, Брайс долови познатия мирис.
Надникна през ръба и видя кой тича по улицата долу. Само по-
гледна Хънт, и той я грабна на ръце и полетя към тротоара. Тя
се възползва да зарови нос в мускулестия му врат, вдишвайки
дълбоко аромата му.
Милувката на Хънт по гръбнака ѝ точно преди да я остави на
улицата, ѝ подсказа, че е усетил тайното ѝ подушване. В
следващия момент Брайс се озова пред Рун, Фурия и Тристан
Флин.
Фурия мигновено ѝ се нахвърли и я прегърна толкова силно,
че костите ѝ изскърцаха.
– Ти си идиотка с късмет – каза приятелката ѝ през тих
смях. – Хитра кучка такава.
Брайс се усмихна, макар че смехът заседна в гърлото ѝ.
Когато Фурия се отдръпна, внезапна мисъл споходи Брайс.
– Хвойна…
– Невредима е. Отивам да я видя. – Фурия стисна ръката ѝ,
после кимна на Хънт. – Добра работа, ангеле.
После побягна нанякъде, сливайки се с нощта.
Брайс се обърна към Рун и Флин. Лордът просто я зяпаше
смаяно. Тя погледна брат си, който я наблюдаваше сковано,
безмълвно. Дрехите му бяха достатъчно съдрани, за да ѝ
подскажат, че преди първосветът да възроди всичко, е бил в
лошо състояние. Че се е борил със зъби и нокти.
Тогава Рун заговори:
– Тарион отиде да помага с извеждането на евакуираните от
Синия двор, а Амели хукна към Бърлогата да провери дали
вълчетата са добре, но бяхме почти… бяхме само на километър
от портата в Лунната гора, когато те чухме да говориш през
нея. Наоколо гъмжеше от демони и не можах да стигна дотам,
но тогава чух Даника и избухна онази светлина, и…
Той се спря и преглътна тежко. Сините му очи искряха под
уличните лампи. Зората още беше далеч. Ветрецът откъм
Истрос разроши черната му коса. Сълзите в очите му,
удивлението в тях накараха Брайс да скочи към него. Да
прегърне брат си и да го притисне към себе си.
Рун отвърна на прегръдката ѝ, без да се поколебае. Тресеше
се силно, несъмнено плачеше.
Чу се стържене на обувки по калдъръма – Флин ги оставяше
насаме. Полъхът с аромат на кедър ѝ подсказа, че Хънт е
излетял, за да я изчака във въздуха.
– Мислех, че си мъртва – каза Рун с глас, също толкова
разтреперан, колкото тялото му. – Поне десет пъти си
помислих, че си мъртва.
Тя се засмя.
– Радвам се, че те разочаровах.
– Млъквай, Брайс. – Той се откъсна от нея да я погледне в
лицето. Бузите му лъщяха от сълзи. – Добре ли… добре ли се
чувстваш?
– Не знам – призна тя.
Изражението му се пропи с тревога, но Брайс не смееше да
му даде подробности след предупреждението на Ригелус.
Наоколо беше пълно с камери. Рун я изгледа разбиращо. Да, по-
късно щяха да говорят за странната древна светлина във вените
ѝ. И какво означаваше тя за всеки от двама им.
– Благодаря ти, че ми дойде на помощ – каза му Брайс.
– Ти си ми сестра. – Рун дори не понижи глас. Не, заяви го с
гордост, от която сърцето ѝ се сви. – Естествено, че ще дойда да
ти отърва кожата.
Тя го блъсна в ръката, но усмивката на Рун стана някак
плаха.
– Истина ли е онова, което каза на Аталар да ми предаде?
Кажи на Рун, че му прощавам.
– Да – потвърди без нито миг колебание Брайс. – Пълната
истина.
– Брайс… – Лицето му придоби сериозно изражение. –
Сериозно ли си мислила, че повече ме е грижа за връзката със
Звезделф, отколкото за теб? Че ме интересува кой от нас я е
наследил?
– И двамата сме я наследили – каза тя. – Книгите, които ти
четеше, свидетелстват за такива случаи в миналото.
– Не ми пука – поусмихна се той. – Пет пари не давам дали ще
ме наричат принц или наследник на Звезделф, или Избраника. –
Хвана я за ръката. – Искам единствено да ме наричат твой
брат. – После добави тихо: – Стига ти да си съгласна.
Брайс му намигна, въпреки че сърцето ѝ се стегна болезнено.
– Ще си помисля.
Рун се ухили, но след малко си върна сериозното изражение.
– Сама се сещаш, че Есенния крал ще иска да се срещнете.
Бъди готова.
– Цялата тая тарикатска сила не означава ли, че вече не
трябва да се подчинявам на никого? Пък и аз простих на теб, не
на него.
На него никога нямаше да прости.
– Знам. – Очите на Рун просветнаха. – Но все пак бъди
нащрек.
Тя вирна вежда, макар че прие на сериозно
предупреждението му.
– Хънт ми каза за четенето на мисли – подхвърли.
Беше ѝ го споменал по пътя към покрива, докато ѝ
разказваше накратко за Върховната среща и всичко случило се
на нея.
Рун изгледа кръвнишки Хънт, кацнал на съседния покрив.
– Аталар има голяма уста.
Която ѝ се щеше Хънт да използва върху различни части от
тялото ѝ, не добави тя. Не искаше Рун да повърне върху чистите
ѝ дрехи.
Брат ѝ продължи:
– И не е четене на мисли. Просто… говорене между умове.
Телепатия.
– Скъпият ни татко знае ли?
– Не.
Рун довърши в главата ѝ: И предпочитам да си остане така.
Тя подскочи. Това е зловещо. Ако обичаш, повече не ми
влизай в главата, братко.
Дадено.
Телефонът му иззвъня. Той погледна екрана и изтръпна
видимо.
– Трябва да вдигна.
Да, защото всички трябваше да се потрудят, за да върнат
някогашния облик на града си – като започнеха със загиналите.
Дори не ѝ се мислеше колко Отплавания щеше да има.
Рун остави телефона си да иззвъни отново.
– Може ли да намина утре?
– Да – подсмихна му се тя. – Ще добавя името ти към списъка
с гости.
– Добре де, добре, голяма работа си вече. – Той врътна очи и
вдигна телефона. – Здрасти, Дек.
Усмихна се за довиждане и тръгна по улицата към Флин.
Брайс погледна към отсрещния покрив. Където ангелът я
чакаше като сянка в нощта.
Но вече не Сянката на Смъртта.
97
Хънт остана да нощува в легионерските квартири на
Комициума. Брайс беше загубила представа от колко часа
работят – цялата нощ и през целия безоблачен ден, а до залез
вече толкова се умори, че Хънт нареди на Наоми да я занесе до
апартамента. И вероятно да остане на пост, защото на
сивкавата светлина преди зазоряване се открояваше фигура с
тъмни криле, кацнала на отсрещния покрив. Брайс все пак
надникна в стаята на Хънт и намери леглото му непокътнато.
Реши да не се замисля върху цялата работа, която бяха
отметнали вчера, и онази, която ги чакаше – разпределяне на
ръководните позиции в града, Отплавания за мъртвите и
очакване на голямото обявление: кой архангел щяха да изберат
астерите за господар на цяла Валбара.
Шансът да е свестен беше направо нищожен, но на Брайс не
ѝ се мислеше и за това. Тя излезе на още тъмната улица с
нетърпеливия Сиринкс на каишка и прибра новия си телефон в
джоба си. Беше успяла въпреки нищожните си шансове, затова
се надяваше боговете да им се усмихнат отново и да убедят
астерите да изпратят някого, който не е пълен психопат.
Поне Хънт вече нямаше да убива по нечия заповед. Да
изкупува вината си. Щеше да е свободен, истински член на
триариите, стига да искаше. Още не беше решил.
Брайс помаха на Наоми и ангелката ѝ отвърна. Вчера беше
твърде грохнала, за да възрази, когато Хънт настоя да ѝ
назначи охрана, защото не вярваше, че астерите, баща ѝ и
другите силни на деня ще стоят настрана от нея. След като
Сиринкс си свърши работата и понечи да тръгне обратно към
апартамента, Брайс поклати глава.
– Закуската ще е по-късно, приятел – каза му и се запъти към
реката.
Сиринкс изскимтя недоволно, но закрачи с нея, душейки
всичко по пътя си, докато не стигнаха до широката ивица на
Истрос. Крайречният булевард пустееше в този ранен час.
Тарион ѝ се беше обадил предишния ден, за да я увери, че
Речната кралица е готова да изпълни всяко нейно искане.
Брайс не събра смелост да попита дали тази неочаквана
подкрепа се дължи на факта, че е незаконородената дъщеря на
Есенния крал, елфка от рода Звезделф, или носителка на Рога
на Луна. Може би на всичко това.
Седна на една от дървените пейки покрай кея. Костеният
квартал беше като стена от виещи се мъгли отвъд водата.
Мерите се бяха отзовали – бяха спасили мнозина. Дори видрите
грабваха от най-малките обитатели на града и ги носеха към
Синия двор. Домът на морета и океани се издигна до висотата
на положението. Метаморфите – също.
Но елфите… Пет рози понесе най-малко щети. Сред елфите
имаше най-малко жертви. И нищо чудно, при положение че
техните щитове се бяха отворили първи. Без да допуснат
случайни граждани в беда.
Брайс опита да потисне тази мисъл. Сиринкс скочи на
пейката до нея, намести се с тракане на нокти по дървото и
тупна рунтавия си задник до нейния. Тя извади телефона си и
написа на Хвойна: Кажи на мадам Кира, че ще присъствам на
следващия ѝ час по танци.
Хвойна ѝ отговори почти незабавно: Демони нападнаха града
ни, а ти мислиш за танци? Но след няколко секунди добави:
Ще ѝ кажа.
Брайс се усмихна. Дълги минути двамата със Сиринкс седяха
мълчаливо, загледани как сивкавата светлина преминава в
бледосиньо. Докато по спокойната повърхност на Истрос не
изплува златистата нишка на изгрева.
Брайс отключи телефона си. И прочете последните щастливи
съобщения на Даника.
Светлината се разстилаше все повече по реката,
позлатявайки кротките ѝ води.
Брайс се усмихна топло, с парещи от сълзи очи, и прочете
последните думи на Конър към нея.
Пиши ми, като се прибереш, за да съм спокоен.
Брайс написа отговора, който ѝ бе отнел точно две години.
У дома съм.
Тя изпрати съобщението в пространството, молейки се да
прелети през позлатената река чак до мъгливия остров.
Накрая изтри целия чат с Конър. И този с Даника. С всяко
плъзване на палеца сърцето ѝ олекваше, издигаше се заедно с
изгряващото слънце.
След като най-сетне освободи приятелите си, стана от
пейката и Сиринкс скочи на тротоара до нея. Тъкмо се
обръщаше да тръгне към дома, когато малък проблясък отвъд
реката привлече погледа ѝ.
За част от секундата, само за миг, зората разгърна мъглите
на Костения квартал. И разкри тревист бряг. Живописни
спокойни хълмове. Зад бялата завеса се криеше не мрачна
каменна земя, а свят на светлина и зеленина. И на този
приказен бряг, с усмивки на уста…
Дар от Подземния крал, задето бе спасила града.
По лицето ѝ се търкулнаха сълзи, докато гледаше почти
невидимите фигури. И шестимата – седмата бе изчезнала
завинаги, отдала вечността си за нея. Но най-високата фигура,
застанала по средата с вдигната за поздрав ръка…
Брайс долепи длан до устата си и изпрати въздушна целувка
на Конър.
Също толкова внезапно, колкото се бяха разгърнали, мъглите
се затвориха. Но усмивката не падна от лицето на Брайс по
целия път към апартамента ѝ. Телефонът ѝ извибрира и на
екрана изскочи съобщение от Хънт. У дома съм. Ти къде си?
Сиринкс я дърпаше толкова нетърпеливо, че едва написа:
Разхождам Сиринкс. Прибирам се след малко.
Добре. Правя закуска.
Усмихна се широко и ускори крачки, а Сиринкс направо
затича до нея. Сякаш и той знаеше какво ги очаква у дома. Кой
ги очаква.
В апартамента ѝ имаше ангел. Това говореше, че може да е
всеки ден от проклетата седмица. А това говореше, че сърцето ѝ
прелива от радост и погледът ѝ е вперен в открития път напред.
ЕПИЛОГ
Бялата котка с очи като сини опали седеше на пейка в
Оракулския парк и ближеше едната си предна лапа.
– Не си истинска котка – изцъка с език Джесиба Рога. – Не е
нужно да се ближеш.
Аидас, принц на Пропастта, вдигна глава.
– Кой е казал, че не ми харесва?
Тънките устни на Джесиба Рога трепнаха в лека усмивка, но
магьосницата обърна поглед към тихия парк, по чиито
гигантски кипариси още блещукаше роса.
– Защо не ми каза за Брайс?
Той сви ноктите на вдигнатата си лапа.
– Не можех да се доверя на никого. Дори на теб.
– Мислех, че светлината на Тея е угаснала завинаги.
– Аз също. Мислех, че мечът на принц Пелиас е погубил и
нея, и силата ѝ на последното бойно поле. – Очите му пламнаха
от древен гняв. – Но ето че Брайс Куинлан носи нейната
светлина.
– Различаваш нейната звездна светлина от тази на брат ѝ?
– Никога няма да забравя блясъка и цвета на светлината на
Тея. Още отеква като песен във вените ми.
Джесиба впи дълъг поглед в него, после сбърчи чело.
– Ами Хънт Аталар?
Аидас замлъкна, изчаквайки да отмине един поклонник,
дошъл рано в парка с надеждата да изпревари тълпите, които се
рояха тук и около Храма на Луна, откакто порталите към
неговия свят се бяха отворили в кварцовите порти на града и
зверовете от Ямата се бяха възползвали от възможността.
Онези, които бяха успели да се върнат, сега търпяха наказания
в ръцете на един от братята на Аидас. И той скоро щеше да се
върне, за да участва.
Накрая принцът на Пропастта каза:
– Мисля, че бащата на Аталар би се гордял с него.
– Колко сантиментално от твоя страна.
Аидас сви рамене, доколкото го позволяваше котешкото му
тяло.
– Ти може да не споделяш мнението ми, разбира се – добави
той и скочи от пейката. – Все пак го познаваше най-добре. –
Мустаците му потрепнаха и той килна глава настрани. – Какво
стана с библиотеката?
– Вече е преместена.
Знаеше, че няма смисъл да пита къде я е скрила. Затова
просто каза:
– Добре.
Петият принц на Ада вече се отдалечаваше, когато Джесиба
подхвърли след него:
– Не ни прецаквай пак, Аидас.
– Нямам такова намерение – отвърна той, избледнявайки,
докато прекосяваше границата между световете. Адът го
теглеше към дома като тъмна песен. – Не и когато се очертават
толкова интересни времена.
БЛАГОДАРНОСТИ
Написах тази книга с огромна любов, затова трябва да
благодаря на твърде много хора, за да вместя имената им в тези
няколко страници, но ще направя всичко по силите си! Искам
да изразя безкрайната си признателност и обич към:
Ноа Уийлър, редактор като слънце. Ноа, дори не знам откъде
да започна с благодарностите. Преобрази тази книга в нещо, с
което се гордея, предизвика ме да стана по-добър писател и се
скъса от работа във всяко едно отношение. Невероятен си и е
абсолютно удоволствие да се работи с теб. За мен е чест да те
наричам свой редактор.
Тамар Ридзински: благодаря ти, че беше до мен във всяка
стъпка от това (дълго, дълго) пътешествие. Ти си същинска
кралица.
Благодаря на целия екип от „Блумбъри“: Лора Кийф, Никол
Джарвис, Валентина Райс, Емили Фишър, Луси Маки-Сим,
Ребека Макнали, Кейтлийн Фарар, Аманда Шип, Ема Хопкин,
Никола Хил, Рос Елис, Найджъл Нютън, Синди Лох, Алона
Фрайман, Дона Готие, Ерика Бармаш, Фей Би, Бет Елър, Джени
Колинс, Фийби Дайър, Лили Йенгъл, Франк Бъмбало, Дона
Марк, Джон Кендъл, Йелена Сафронова, Мелиса Кавонич, Уна
Патрик, Ник Суини, Даян Арънсън, Кери Джонсън, Кристин Ма,
Бриджит Маккъскър, Никълъс Чърч, Клеър Хенри, Елиз Бърнс,
Андреа Киърни, Мая Фьорд, Лора Мейн Елън, Сиан Робъртсън,
Емили Моран, Иън Ламб, Ема Брадшоу, Фабия Ма, Грейс Уули,
Алис Григ, Джоана Елърард, Жаклин Селс, Трам-Ан Доан,
Беатрис Крос, Джейд Уестуд, Сеска Хопуд, Джет Парди, Саския
Дън, Соня Палмисано, Катриона Фийни, Хермион Дейвис, Хана
Темби, Грейн Рийди, Кейт Седерстром, Дженифър Гонзалес,
Вероника Гонзалес, Елизабет Цецо. За мен е привилегия да
издавате книгите ми. Благодаря ви за подкрепата и най-вече
благодаря на Камила Бенко и Грейс Макнейми за усърдната им
работа по тази книга!
На всички мои издатели в чужбина: „Рекорд“, „Егмонт
България“, „Албатрос“, „Ди Ти Ви“, „Конивмоликепзо“,
„Мондадори“, „Де Букъреи“, „Фоксал“, „Азбука Атикус“,
„Словарт“, „Алфагуара“ и „Доган Егмонт“. Безкрайно ви
благодаря, че пренесохте книгите ми в своите страни и до
страхотните ви читатели!
Огромна прегръдка и овации за Елизабет Еванс, която
прочете аудиокнигата и с професионализъм и любов вдъхна
живот на персонажите. За мен беше удоволствие и чест да
работя с теб!
Благодаря на удивително талантливия Карлос Кеведо за
корицата, която съвършено улови духа на книгата, и на
Вирджиния Алин за фантастичната карта на града!
Буквално нямаше да успея да напиша книгата без приятелите
и семейството си.
Затова от дъното на душата си благодаря на Дж. Р. Уорд за
всички съвети, които ми даде в моментите на затруднение, за
невероятната добрина и за вдъхновението (и че не възрази,
задето и двете имаме Рун!).
На Линет Нони: ти буквално си най-добрата. НАЙ-ДОБРАТА!
Прозорливите ти препоръки, великодушието ти, изобщо цялата
ти брилянтност – момиче, обичам те от тук до небето.
Джен Кели, не знам какво щях да правя без теб. Ти се
превърна в част от семейството ми и се благодаря за теб всеки
ден! На Стеф Браун, скъпа приятелка, също толкова голям фен
на хокея като мен и винаги способна да ме разсмее – обожавам
те! Благодарности на Джули Ешбау, Ел Кенеди, Алис Фанчианг,
Луиз Анг, Лора Ашфорт и Дженифър Арментраут, защото са
истински лъчи светлина в живота ми. И както винаги,
благодаря ти за всичко, Каси Хоумър! Огромна прегръдка и
искрено благодаря на Джилиън Стийн за цялата ѝ помощ.
Сърдечна признателност и към безкрайно талантливия Кусай
Акуд за убийствения му поглед върху нещата и недостижимите
му уебдизайнерски умения. Огромно благодаря на Даниел
Дженсън за прочита и безценните коментари!
Безкрайна благодарност на семейството ми (и това по
рождение, и това по брак!) за подкрепата и непоклатимата
любов. (И на Линда, която предпочита кроасани с шоколад за
рождения си ден.)
На гениалните ми, прекрасни и неповторими читатели: не
знам как да ви се отблагодаря. Заради вас всяка сутрин ставам
да пиша с нетърпение. Винаги ще съм благодарна за всеки от
вас.
На Ани, която седя до мен/в краката ми/в скута ми, докато
работех по тази книга години наред, и в много отношения
послужи като вдъхновение за Сиринкс. Винаги ще те обичам,
кутренце.
На Джош: едва ли бих могла да изразя всичките си чувства
към теб, дори да разполагах с 800 страници за писане. Ти си
моят най-добър приятел, другар по душа и причината да мога да
пиша за истинската любов. Ти ми беше опора през последната
година, в някои от най-тежките моменти от живота ми, и не
мога да опиша с думи колко оценявам подкрепата ти. Най-
щастливият ми ден беше, когато те срещнах, и се чувствам
истински благословена да те имам за свой съпруг – и прекрасен
баща на сина ни.
И накрая, на Таран: ти си най-ярката звезда в небето ми. В
трудности, в мрачни времена, винаги си мисля за теб – за
усмивката ти, смеха ти, красивото ти лице – и намирам сили да
продължа напред. Знам, че няма скоро да прочетеш това, но ти
ми даваш цел в живота, мотивация и радост – толкова много
радост, че изпълва сърцето ми до пръсване всеки божи ден.
Обичам те, обичам те, обичам те и винаги ще съм горда да бъда
твоя майка.
Ако „Дом на пръст и кръв“ ви е харесала,
потърсете и другите книги
от Сара Дж. Маас:
Поредица „Стъкленият трон“
Острието на асасина
Стъкленият трон
Среднощна корона
Огнената наследница
Кралица на сенките
Империя на бури
Кулата на зората
Кралство на пепелта
•
Поредица „Двор от рози и бодли“
Двор от рози и бодли
Двор от мъгла и ярост
Двор от крила и разруха
Двор от скреж и звездна светлина
Двор от рози и бодли: книга за оцветяване
•
Поредица „Лунатион“
Дом на пръст и кръв__