Stygian Copyright 2015 by Nashoda Rose Copyright © 2014 Cover design by Kari Ayasha, Cover to Cover Designs Edited by Kristin Anders, The Romantic Editor Edited by Hot Tree Editing Formatted by Stacey Blake, Champagne Formats * Това издание на български език е фен превод и не може да бъде използвано за търговска цел. * Книгата съдържа неприличен език и има сексуално съдържание. Тази книга е лицензирана само за лично ползване. Електронната книга не може да бъде препродавана или давана на други хора. Ако желаете да споделите романа с друго лице, моля, закупете допълнително копие за всеки потребител. Ако четеш тази книга и не си я закупил, или не е закупена само за лична употреба, моля, върни я и закупи свое копие. Благодаря, че уважавате усилената работа на автора. Всички права са запазени. Сканирането и публикуването на романа в интернет, както и възпроизвеждането му под каквото и да било друга форма без позволение на автора, с изключение на кратки цитати, използвани в заглавия и ревюта, е нарушение на авторските права. Тази книга е измислица и всяка прилика с лица, живи или мъртви, или места и събития, е напълно случайна. Героите са плод на въображението на автора. ** Романът първоначално е публикуван през 2011г. под името “Jump” („Скок“), (серия “Senses”) ** Ontario, Canada ISBN: 978–0-9937023–9-6 Анотация Дани е смъртна… Преди две години бях отвлечена, но не си спомням абсолютно нищо за това… Звуци и аромати предизвикват ужасяващи проблясващи мигове, но всичко е в мъгла, с изключение на един мъж с блестящо зелени очи. Когато красавецът се появява на моята врата, висок шест фута и два инча, представата ми за света се разбива напълно. Обвързани с безсмъртен Белег от древно заклинание, ние трябва да бягаме за живота си… Защото Бален е преследваният. И ако той умре, аз ще умра също. Бален е белязаният преследвач… Винаги съмспазвал кодекса на честта без въпроси… досега. Консумирах кръвта на вампир в замяна на свободата на една жена. Белязаните ме искат в затвора, а Духовете копнеят за смъртта ми. Но жената, която не мога забравя, се нуждае от мен. И аз съм склонен на всичко,за да я защитя. Дори ако това означава, че ще трябва да я убия. Защото цената на нейния живот, изисква смъртта й. П.С. В този тъмен и завладяващ роман ще се запознаете с Белязаните. Белязаните: Безсмъртни войни със способности, получени от сетивата: Преследвачи, Лечители, Вкусващи, Мечтатели и редките… Рефлектори. Всеки от тях има в себе си мастилото, татуировка, която ги зове до живот… *Оригиналното заглавие на “Стиджиън” (Stygian) е било “Скок” (Jump). Съдържание Посвещение Преди Първа глава Втора глава Трета глава Четвърта глава Пета глава Шеста глава Седма глава Осма глава Девета глава Десета глава Единадесета глава Дванадесета глава Тринадесета глава Четиринадесета глава Петнадесета глава Шестнадесета глава Седемнадесета глава Осемнадесета глава Деветнадесета глава Двадесета глава Двадесет и първа глава Двадесет и втора глава Двадесет и трета глава Двадесет и четвърта глава Двадесет и пета глава Двадесет и шеста глава Двадесет и седма глава Двадесет и осма глава Двадесет и девета глава Тридесета глава Тридесет и първа глава Тридесет и втора глава Тридесет и трета глава Тридесет и четвърта глава Тридесет и пета глава Тридесет и шеста глава Тридесет и седма глава Тридесет и осма глава Епилог Речник на термините Книги от Нашода Роуз За автора Посветено: На моето невероятно семейство, което винаги подкрепяше мечтата ми. Благодаря ви! И, Мидиам, тази е за теб! Ти разтърси това четиво. Преди Дани Ужасът от смъртта беше изчезнал – сега се молех за него. Кинжалът му бавно и внимателно се плъзгаше по врата ми, докато не достигна вътрешната страна на брадичката ми. Той погали чувствителната зона с меката част на пръста си и след това пъхна палеца си между извивките на челюстната ми кост. Това ме принуди да затворя устата си и да захапя здраво върха на езика. Кръвта започна да се излива и аз вече не можех да преглътна. Вдишах и издишах трескаво през носа. Щях да се задавя със собствената си кръв. Щях да умра. - Наведи главата си. – Нареди ми той. Налягането се увеличи, но аз изпълних заповедта му, излагайки на показ страничната част на врата. Той премести палеца си и аз бързо изплюх кръвта. Остатъците се спуснаха по ъглите на устните ми и надолу по брадичката. - Красота. – Измърка, докато обвиваше ръката си около врата ми, повдигайки го леко. Стиснах юмруци, очаквайки познатата болка. Отказвах да крещя, тъй като писъците не биха ме избавили от това чудовище. Стиснах очи, когато той се наведе над мен, а миризмата на черно женско биле нахлу в ноздрите ми. Той изсъска и прозвуча като бавно плъзгане на цип. Напрегнах се и притаих дъх точно преди зъбите му да се забият във врата ми. Тихо заплаках, докато лежах неподвижно, неспособна да му откажа и погълната от кошмара, който се беше превърнал в реалност. Устните му върху кожата ми бяха студени, докато изсмукваше топлината на кръвта ми. Всяко едно смукване изцеждаше силата на тялото ми. Ръцете ми бяха опънати, а ноктите, забити дълбоко в дланите. Той отмести езика си от врата ми и повдигна глава. – Моята сладка Даниел. Гласът му беше спокойна мелодия, сякаш четка на художник галеше бялото платно. Ритмична и фина. Мразех колко завладяващ можеше да бъде. Мразех, че го сравнявах с нещо, което обичах. Нямах контрол над него... Легнах отпуснато, когато оковите бяха премахнати. Студени ръце ме сграбчиха като риба и ме повлякоха през мръсния и мокър под на клетката. Моят рай. Далеч от него. Далеч от изтезанията. Чудовището ме захвърли и аз се приземих на колене. Вратата се затръшна. Заключване. Стъпки. Метален сблъсък. Натиск. Клетката се вдигна от земята, люлеейки се напред-назад, докато постепенно не се настани до останалите две. Беше ми толкова студено. Мускулите ме боляха от безкрайното треперене, с което тялото ми се опитваше да си осигури необходимата топлина. Гърлото ми беше сухо и дрезгаво от писъци, сякаш бръснач бе минал през плътта. - Господи. – На няколко крачки от мен чух познатия глас на Бален, който беше единствената ми утеха в това място. – Господи, съжалявам. Отне ми твърде много усилия, но въпреки това успях да отворя очи, за да го погледна. Затворникът, който ми беше съсед по килия, стисна здраво решетките и кокалчетата на дланите му побеляха. Тялото му се напрегна и изглеждаше сякаш всеки момент щеше да се счупи. Кракът му висеше под странен ъгъл и най – вероятно, обезобразен от шейни чук, с който го бяха измъчвали. Въпреки опустошеното си тяло, той беше красив. Черни татуировки се извиваха по горните и долните контури на мускулестите му ръце и гърди. За секунда зърнах върху вдлъбнатината на гърба му свирепия тигър, чиито очертания бяха толкова сложни, че го караха да изглежда жив. Ала аз бях пленена от очите му. Блестящо зелено. Дълбоки и изпълнени с натрапчиви мъки. Когато беше ядосан, зеленият нюанс преминаваше в черно. - Да не си посмяла да се откажеш! – Вече го бях направила. Никога не бях допускала мисълта, че бях способна да го сторя, но сега... – Погледни ме! – Юмрукът му се заби в металните пръчки. – Погледни ме! Тонът му беше разярен, но въпреки това не се изплаших. И как бих могла? Той беше всичко, което имах на това място. Очите ни сключиха договор и напрежението в челюстта му бавно започваше да го напуска. - Трябва да пиеш, Дани. Приближи се! – Вода. Затворих клепачите си и си представих, че държа ледено студена чаша с вода, течността се изливаше в гърлото ми, погасявайки пожара, предизвикан от сухотата. Никога до сега не се бях замисляла за нейното значение... – По дяволите, няма да позволя да умреш! Гласът му беше груб и рязък, но въпреки това ми действаше успокояващо. Безстрашен. Такъв беше той. Той никога не крещеше, когато го измъчваха и никога не се пречупи. И аз исках това. Да бъда смела отново. Но бях просто изсмукана... Пропълзях по металния под и мушнах ръцете си през решетките, докосвайки неговите. Затворих очи и се изплаших, че този път нямаше да бъде в състояние да се свърже с мен. Когато студът се сблъска с кожата ми, сълзи изпълниха ирисите ми. Водата се стичаше през пукнатините и аз бързо се осъзнах, страхувайки се да не изгубя и капка от това, което той ми предлагаше. Облизах дланите си и влагата изпълни гърлото ми – кадифе. Отново се протегнах и този път отворих очи. Той събираше водата от душа, който беше прикрепен към върха на клетката му. Душът пръскаше леко и бяха необходими мъчителни минути, за да събере шепа вода. Повторихме процеса пет пъти, докато ръцете ми не започнаха да се съпротивляват. - Благодаря. – Прошепнах. Той седна и се облегна на гредите с извит крак и ръка, почиваща върху него: ежедневно и безразлично и въпреки това, всичко в изражението му го опровергаваше. - По дяволите, Дани, трябва да заключваш ума си далеч от тялото. Изключи го, както ти казах. – Той звучеше ядосан, но аз знаех, че гневът му е породен от притеснение. – Раздели ги. Не му позволявай да спечели. – Беше твърде късно… Той вече беше спечелил. – Дани. Свих се на една страна, опирайки колене до брадичката, с единствената цел да си осигуря топлина. Затворих очи и се помолих тъмнината да ме погълне. Чух го да казва още нещо, но аз вече се бях подхлъзнала към празнотата. Нямаше значение. Не бе направил нищо… Потъвах в съня и ужасът, идващ от дрънченето на клетката, започваше да намалява. Безброй пъти бях изтръгвана от единственото си убежище заради виковете на някой, който беше измъчван. - Малка моя. – Дълбок мъжки глас ме събуди. – Ставай. Вериги започнаха да тракат, а клетката ми се раздвижи, приближавайки се до земята. Не, Господи, не... Колко време беше минало? Дни, минути, часове? Бях изгубила представа за времето, но знаех, че чудовището беше дошло за мен. - Дани. – Бавно се обърнах към него. – Той стоеше изправен с ръце, здраво стиснали решетките. – Ще те измъкна. Проклет да съм, ще намеря начин да те измъкна! - Не отново... – Промърморих, докато изпадах в мъгла от шок. - Господи! – Яростно дърпаше лостовете, а суровото му лице издаваше неудовлетвореността от напразния опит. – Не му давай това, което иска! Мамка му, не може да му позволиш да победи! Нямаш представа какво ще ти стори! – Каза с вече пресипнал глас. - Бален. – Прошепнах името му, но повече не го видях, тъй като клетката ми вече бе на пода. Вратата се отключи, а след това рязко се отвори. Студени ръце сграбчиха рамената ми. Влачи ме през цялата мръсотия, докато не стигнахме стоманената маса. Твърдият метал се затегна около глезените и китките ми. Поех дъх, когато ожулванията се сблъскаха с оковите. А след това... познатият звук от неговите стъпки. Тялото ми започна да се тресе, когато го разпознах – бавен и прецизен. Миризмата на черно женско биле изпълни въздуха и гърлото ми се сви, а рефлексите ми се забавиха. Молех се да се събудя от този проклет кошмар. Исках да се върна у дома и да се оплаквам от домакинските работи, които се налагаше да изпълнявам. Бих сторила всичко, за да отворя очи в стая, пълна с мръсни дрехи, които трябва да изпера. Стъпките заглъхнаха и назъбените му нокти започнаха да се влачат от ключицата до врата ми. - Великолепна. Кожата ти е като перо на гълъб. Скоро ще се превърнеш в моя робиня, нетърпелива да вършиш това, което ти заповядам и молеща за моята кръв. – Пръстите му натиснаха синината на гърлото ми. – И тогава той... – Чудовището погледна нагоре към клетките. – Ще гледа как ставаш моя. Дръпнах рязко оковите, а очите ми пламнаха като светкавица в неподчинение. - Майната ти! – Засмя се. - Питах се дали не съм пречупил яростния ти дух. Пий от мен и всичко това ще приключи. – Прокара един от неговите нокти през китката си и кръвта изплува на повърхността. Задържа я на инч от устата ми. – Пий, Даниел. – Срещнах очите му, игнорирайки изкушението, което щеше да сложи край на мъките. - Казвам се Дани, глупако! – Това беше всичко, което бе останало от бунтовническата ми душа... Той стисна здраво брадичката и наклони главата ми на една страна. - Много съм търпелив, Дани. – Чух познатото съскане и тялото ми се напрегна, краката и китките ми дръпнаха оковите, когато писъкът раздра гърлото ми. Той се изсмя на съпротивлението ми и стегна хватката си. И именно тогава чух гласа, идващ отгоре... Дълбок, силен глас, който живееше в ада заедно с мен. - Ришард, спри! Господи, аз ще го направя. – Тембърът му беше измъчен и победен. Ледените ръце пуснаха тялото ми. Лежах трепереща и не можех да асимилирам какво се случваше около мен, с изключение на приятния глас на Бален, който плаваше из ума ми. - Без повече болка, малка моя. Никога повече. Кълна ти се, никога повече... Първа глава Дани Две години по – късно Взирах се в портрета на мъжа – зелени очи като на листо, което поглъщаше изобилието от дъжд. Брадичката му беше остра, устните – плътни, а върху носа му се забелязваше малка вдлъбнатина. Той изглеждаше арогантен, самоуверен и аз определено се гордеех с това, което бях направила. Червеникавокафявата му коса беше мокра. Капки вода се вплитаха в краищата на кичурите, висящи под ушите му, а една от тях се бе изплъзнала, почивайки върху бузата му и създаваше усещането, че плачеше. - Дани, трябва да спреш да правиш това! – каза Анстис. – Не е... по дяволите. Това не е здравословно. Най – добрата картина, която бях създавала до сега. Този път наистина бях успяла да уловя болката му. Външните ъгли на очите му бяха провиснали, а тъгата беше проникнала навсякъде, взирайки се в мен. Сам и преследван, като че ли нещо ужасяващо се бе случило с него – изтезавана душа. - Това е. – Прошепнах, изучавайки картината си отново. Разтърках дланите си, когато настръхнах от погледа му. – Той е мъжът от сънищата ми. Най – добрата ми приятелка въздъхна. - Каза това и последния път... през цялото време дори. Рисува този мъж... Колко пъти? Двайсет? Трийсет? Свих рамене. И какво, ако го бях направила? Бях загубила бройката. Той живееше в сънищата ми всяка нощ, карайки ме да го рисувам отново и отново. Приличаше на бръмчене на комар в ухото ми и въпреки всичко, не можех да се отърва от него. Ала абсурдността, всъщност, се състоеше в това, че той се бе превърнал в мой близък приятел. Прокарах пръста си от другата страна на платното и когато го докоснах, устните ми леко се разтвориха. Той беше истински. Познавах го, чувах гласа му известно време. Дълбок баритон с нотка на дрезгавост. - Той беше там. И не започвай отново, Анстис! – Посочих картината. – Този човек има нещо общо с моето отвличане. – Очите му го издаваха, втренчваха се в мен, сякаш бяха способни да почувстват болката ми, знаейки какво съм преживяла. В сънищата ми този красив мъж ми говореше, протягаше ръце и се опитваше да ме спаси от черната сянка, която ме измъчваше. Щях да знам, ако той беше отговорен. Бях привлечена към него и усещах прилив на спокойствие, когато поглеждах към портрета. Дори ако от паметта ми беше изтрито, тялото ми все още помнеше... - Дани. – Анстис сложи ръка на рамото ми и ме стисна. – Това трябва да спре! Влошаваш нещата. Тя мразеше моите портрети. Когато, преди две години, видя първия, й прилоша. Лицето й започна да губи цвета си, а очите й се разшириха от ужас. От тогава тя избягваше картините. Извинението й бе обвързано с това, че мъжът бил зловещ и това я карало да се побърква. Той беше заплашителен и суров с тези всезнаещи очи. Но безстрашието му беше силата, която ми помагаше да издържа още един проклет ден в ада. Но едновременно с това ми напомняше за черната дупка в съзнанието ми, с която живеех. Никога не съм била от тези, които седят мирно, вземайки единствено това, което животът им предложи. Аз се борех за това, което исках. Копнеех да разбера кой беше той. Бе по – силно от мен. Имах нужда да разбера истината така, както дробовете ми се нуждаеха от въздух, за да функционират. Разкъсваше ме на парчета. Всеки път, когато погледнех към него, губех още една част от себе си. Отърсих се от ръката на Анстис и се запътих към входната врата. - Трябва да си спомня, по дяволите. – Промених знака „Отворено“ на „Затворено“ и заключих вратата на моята картинна галерия, чието име бе „Даниел“. – Нямаш представа какво е да се будиш по средата на нощта от студ и да усещаш лепкави ръце по тялото си, изпълвана от звука на капеща вода... постоянно падане, а всъщност нищо. Знам, че това не е истина, защото проверих, дявол да го вземе. И продължавам да проверявам... – Ритнах неотворена кутия на арт доставки. – Дори не мога да отида на среща без страх, че похитителят ми ще се върне за мен. - Отнема време. – Гласът на Анстис беше мек и когато срещнах погледа й, видях сълзи в очите й. - Време? Шегуваш ли се? Минаха две години, по дяволите. Живея като отшелник. Аз. Свободният дух с татуировка на дупето си. Не харесвам мъже да ме докосват. Прилошава ми от черно женско биле, макар преди отвличането ми да ядях купища от него. Мразя всякакъв вид затвор и... – Избухнах към портрета. – Мразя теб! – Забих юмрука си през средата на платното. Анстис ахна. Хвърлих съсипаната картина. Тя се приземи с лицето нагоре на пода, а ярките всезнаещи зелени очи ме гледаха сякаш копелето подозираше, че бе объркал всичко. Изсумтях силно и разочаровано, стиснах една от кутиите с боя и я вдигнах. Приближих се до платното, отворих капака, наклоних ръката си и позволих яркото червено да се приземи върху върха на очите му. – Така. Сега се махни, по дяволите, от главата ми! – Задната врата се отвори, а след това се затръшна срещу студения вятър. Погледнах нагоре и видях Киър. Той беше от този тип хора, които не могат да не бъдат забелязани, защото, мамка му, когато влезе в стая, тя се превръщаше в негова. Кимна с глава, а погледът му се фокусира върху съсипаното платно. Квадратната му челюст се стегна и тъмните вежди се снижиха над очите му в гримаса на неодобрение. Не каза нищо, въпреки че когато прегърна Анстис, я придърпа по – близо до себе си. Отнесох кутията с боя до гардероба, дръпнах вратите и започнах да издърпвам всеки един портрет на онзи проклет мъж. Изритах платната, а след това отново излях значително количество от боята върху натрапчивите му очи. Трябваше да разкарам този човек от главата си преди да бе съсипал живота ми. Всичко, което правех, беше да мисля и мечтая за него, чудех се дали наистина съществуваше. По дяволите, бях опитала да го изтрия от съзнанието си дори с хипноза, но единствено засилих копнежа си. Боядисах и последния край от платното преди да позволя на кутията да се изплъзне от ръцете ми. Тя отскочи от лешниковия дървен под и се претърколи на една страна, установявайки се под статива. Огледах локвите от боя и многобройните унищожени платна. Безброй часове работа бяха съсипани само за минути. Кикот се изплъзна от устните ми, последван от хихикане, докато постепенно не премина в истеричен смях. Смях се, докато раменете и стомаха не ме заболяха. Бе приятно отново да чувам звука от смеха си, макар и да не намирах случилото се за забавно. Беше точно обратното. Господи, изгубих го. В края на краищата щях да свърша като баща ми, седнала сама в тъмнината, неспособна да различа реалността. - Тази вечер ще останеш при нас. – каза Киър, а Анстис кимна. – Не бива да бъдеш сама. – Спрях да се смея. Какво, по дяволите, бях направила? Бях превърнала всеки един портрет в кървава баня, изобразяваща лудостта ми. Разтърках челото си с опакото на дланта. - Аз... благодаря ви, но изглежда ще се наложи да почистя преди да отворя утре. Не бих искала клиентите да си помислят, че съм се изгубила или нещо подобно. – Може би бях убила досадния комар? Беше време да се отърся от всичко и да започна да живея от начало. - Настоявам. – Тонът на Киър беше решителен и непреклонен. - Тези глупости с настояването ги пробутай на някой друг, Киър! Не оказват влияние върху мен! – Завъртях очи и поклатих глава. Харесвах го, но в него имаше някакво обсебване, свързано с контрола. Ако бях на мястото на Анстис, щях да го ударя няколко пъти в челюстта... или да го заплаша, че ще го напусна, ако не се откаже от манията да контролира. Но тя се справяше по свой собствен начин. Когато темпераментът на Анстис се появеше, а тя бе червенокоса, Киър се сдобиваше със самодоволна усмивка и отстъпваше. По някакъв странен начин това бе сладко, като се имаше предвид, че относно Киър нямаше нищо подобно, тъй като беше шест фута маса татуирани мускули. – Загубила съм си ума. - Ще ти помогнем да изчистиш. – Каза Анстис. Поклатих глава и моливът се изплъзна от косата ми. Кичурите с цвят на бадем се спуснаха по рамената ми. Вдигнах молива и отново завъртях непокорните кичури около него. - Не, добре съм. Единствено имам нужда да прекарам известно време със себе си. Току-що унищожих любимите си картини и изцапах пода на цялата галерия с червена боя. – Киър отвори уста, но аз го стрелнах с поглед. – Не казвай нито дума, Киър. През повечето време те харесвам, но ако е необходимо, съм способна да ти сритам задника. Анстис се усмихна и без съмнение, се смееше на абсурдната ми идея. - Обади ми се утре вечер, става ли? Уговорката си остава. – Тя се поколеба и погледна към Киър, сякаш имаха някакво телепатично общуване, невидимо за останалите. Вбесих се, когато го забелязах, защото подозирах, че знаеха какво да кажат без наистина да използват думи. – Искаме да те запознаем с някого. Добър приятел. – Заковах се по средата на мястото си, както се бях навела към платното, което исках да вдигна. Изправих се и я погледнах. - Уреди ми сляпа среща и ще се откажа от нашето приятелство завинаги! - Не, не. Не е това! Уолърън е някой, с когото... би могла да поговориш. - Психиатър? Искаш да се срещна отново с психиатър? – Проклех се няколко пъти, докато си поемах дъх. Лекарите не бяха помогнали на баща ми, а и веднага след отвличането се бях срещнала с психиатър, чиято терапия успя единствено да ме накара да се питам какво точно се беше случило с мен - Той не е психиатър. – Отвърна Анстис. – Той е... някой, който може да ти помогне да се справиш с това, което преживяваш. – Тя вирна брадичката си нагоре. – Този път няма да приема „не“ за отговор. Вече не излизаш. Всичко, което правиш, е да стоиш затворена тук, работейки. Така че в събота, когато приключиш, очаквам да се срещнем на нашето място. Ако откажех, тя щеше да ми досажда всяка вечер, докато не се съгласях, а пространството и самотата бяха моите най – добри приятели. - Добре, ще дойда. Но кажи на момчетата да се разходят. Последният път успяха да ме вбесят. - Флиртът на Джедрик е безобиден, а и той те харесва. – Каза Анстис. - Нека изнесе очарователния си задник или в противен случай, ще го направя аз. – Когато отидох на вечеря в Анстис, тридесет и нещо годишни момчета, включително и Хак и Джедрик, се превърнаха в десетгодишни деца, които се бореха за това, кой да ме изведе на среща първи. Обзаложиха се на по сто долара. А аз все още не можех да проумея защо изобщо живееха с Анстис и Киър. Не се нуждаеха от пари за наем. По дяволите, живееха в имение в най – богатия квартал на града. - Ще се договоря с тях. – Отвърна Киър, докато слагаше ръка на кръста на Анстис, отправяйки се към вратата. Въпреки че бях щастлива, когато Анстис откри любовта на живота си, не можех да отрека, че това постави някаква странна бариера между нас. Бяхме израснали заедно, сблъскахме се на детската площадка, когато бяхме втори клас и от този момент се превърнахме в неразделни приятелки. Анстис плачеше заради ранена птица, а момчетата от пети клас й се подиграваха. Приближих се до малкия инициатор, който оказваше натиск върху останалите и го ударих в челюстта. Той падна и започна да плаче, а аз и Анстис... бяхме приятелки и досега. Но нещо се промени по време на „Епизода“, както често наричахме отвличането ми. Анстис стана подозрителна, отказваше да говори за това, което се бе случило и се отдръпна. Нещо определено се беше променило. Предимно се чувствах разочарована от себе си. Винаги съм била свободен дух. А сега имах усещането, че бях хваната в капан. Смешното бе, че дори не можех да си спомня дните, в които ме държаха в плен. Докторите казаха, че това било нормално. Начин, по който съм предпазвала ума си от травмата. Ала не беше така. Съзнанието ми бе претрупано с проблясъци от звуци и аромати, които ми напомняха за ужаса. Вече винаги ми беше студено. Долавях спомени за минусови температури, вечен студ и постоянно треперене. Бяха изминали две години, откакто не бях била интимна с някого. Никакви диви сексуални сблъсъци, еротични веселби или каквито и да е срещи. И определено не копнеех за връзка. Яркият спомен за пръснатия мозък на баща ми върху махагоновото бюро успяваше да прогони всяка една мисъл, простираща се отвъд обикновения флирт. Винаги съм била дръзка с мъжете, които намирах за атрактивни и ги откривах на различни места – магазин за хранителни стоки, ресторант, паркинг или банка. Ако мислех, че са сладки, просто ги канех на среща. Отхвърлянето никога не ме е притеснявало. Но сега, ако попаднех на човек, който ме привличаше, по – скоро щях да се отклоня в друга посока. Дълбоко в себе си аз бях торнадо от емоции – разкъсващи, дърпащи и натискащи във всяка посока. Не можех да разбера какво, по дяволите, не беше наред с мен. След като бях изписана от болницата, започна това странно обсебване по мъжа от картините. Сякаш той ме молеше да го открия. Смятах, че докато го рисувах, щях да го изкарам от главата си, но вместо това – желанието ми да го изобразявам отново и отново се засили. Отчаянието беше най – силно след залеза на слънцето, будех се, взирайки се в портрета, който висеше над леглото ми. В някои от нощите сядах на ръба на леглото и го наблюдавах, сякаш очаквах да каже нещо. Луда. По дяволите, това бях аз. Скапана откачалка. Грабнах ново платно от гардероба и го поставих върху статива. Натиснах бутона на стереото и се заслушах в песента „Устни на ангел“ от Hinder. Дръпнах молива от косата си и започнах да скицирам. Ръката ми се движеше прецизно, знаейки какво точно рисува. Не обърнах внимание на червената боя, която изсъхваше върху пода, разрушените платна и обещанието да не мисля повече за него. Бръмченето в главата ми започна да пее своята позната песен... Втора глава Дани Това беше гадно. Не исках да ходя, но въпреки това си облякох избелелите дънки с копчета. В деня, в който ме изписаха от болницата и се прибрах вкъщи за първи път след отвличането, изхвърлих всички дрехи, които бяха с цип, защото звукът все още ме караше да се побърквам. Разгледах купчината дрехи, която беше на пода и си избрах чисто поло, по което нямаше пръски боя, с цвят на топъл шоколад. Не носех чорапи. Предпочитах да ходя боса дори през зимата. Изпитвах странно чувство като задушаване. Нещо, което през детството си, не успях да преодолея. Майка ми обичаше да казва, че всъщност бях малък ангел, на който му харесваше да усеща част от земята между пръстите си. Тя не ме караше да нося обувки, докато не отидох в детската градина и учителката не започна да се оплаква, че е нехигиенично едно дете да тича наоколо без чорапи и обувки. Мама се ядоса, защото смяташе, че никой не можеше да й казва как да възпитава детето си, но в последствие се съгласи, защото в противен случай нямаше да ми позволят да се върна. Грабнах един чифт обувки от килера и седнах на ръба на леглото, за да ги обуя. - Можеш ли да повярваш? Сплат, моята голяма оранжева котка с наднормено тегло, която намираше за забавно да разгъва тоалетната ролка, се прозя и опъна до мен. - Изиграха ме. Знам го. Докато ти си лежиш спокойно, без да се вълнуваш от каквото и да е по света. – Сплат измяука. – Съжалявам, интересуваш се единствено кога ще получиш следващото си ядене. – Той докосна с лапа бъркотията от дрехи. Отидох до скрина и поместих струпаните книги, които лежаха върху него. - Къде, по дяволите, сложих ключовете? Сплат, ако си играеш с тях, няма да получиш лакомства! – Той се претърколи по гръб и протегна късите си дебели лапи напред. Потърка глава във възглавницата ми и започна да мърка. Намерих ключовете в джоба на палтото си заедно с дъвка с вкус на диня. Грабнах телефона от леглото и погледнах часа. По дяволите, щях да закъснея. Въпреки разпадналия ми се живот, аз все още обичах да бъда навреме. Тръгнах надолу към паркинга и се качих в червения си Мини Купър С. Завих по страничните улици и избягах от трафика, където неучтиви шофьори бяха отбили колите си, както бяха сметнали за добре, допускайки мисълта, че предупреждаващите светлини означаваха, че можеха да правят каквото си пожелаят. Двадесет минути по – късно бях стигнала до железните врати на улица „Пост“. През лятото къщата бе скрита от масивните дървета, но сега, през ноември, след като листата вече бяха паднали, всеки би могъл да я види. Тя излъчваше студенина, обгърната в сив камък и обхващаща три истории. Имотът беше заобиколен от двуметрова стена и алармена система, която би спряла всеки крадец. Още не можех да разбера как Киър успяваше да си позволи това място. Анстис вече не работеше, макар в продължение на шест години да бе учила за ветеринарен лекар в университета на Гуелф. Преди Киър да се появи, нейната мечта беше да практикува ветеринарна медицина. Натиснах бутона на домофона и още преди да успея да кажа нещо в черната кутия, вратите се отвориха. Хвърлих поглед на часовника върху конзолата – две минути закъснение, не беше зле. Излязох от колата, затворих вратата и направих две крачки преди да ме връхлети... Дъхът ми се накъса и аз се олюлях обратно към колата, докато сърцето ми биеше лудо. Розови подутини се появиха върху кожата ми и аз увих ръце около себе си сякаш имах нужда от... нещо. Студен вятър пробяга през косата ми, а очите ми трепетно се местеха от едната страна на другата. Усетих... Имах чувството, че някой прокарваше пръсти по кожата ми. - Дани, идваш ли? – Анстис стоеше на верандата с широко отворена врата. - Да. – Хвърлих един последен поглед наоколо, но не видях нищо, освен клоните, които се люлееха от силата на вятъра. – Просто заключвах колата. Никога не можеш да бъдеш сигурна какви откачалки живеят в този бедняшки квартал. – Анстис се разсмя. Приближих се до входа, а по кожата си все още долавях тръпки. Може би наистина щях да дам шанс на този Уолърън. *** - Ти си задник, знаеш ли? – Казах на Джедрик, който се бе облегнал на стената в хола, изглеждайки по типичния си самонадеян начин: кръстосани крака и самодоволна усмивка. Погледнах Киър. – Каза, че този самовлюбен глупак няма да бъде тук! Руси къдрици танцуваха около красивото лице на Джедрик. Трапчинките рядко отсъстваха от скулите му, а чарът му беше с пълно работно време. Според слуховете интересите му включваха единствено неангажираща връзка, която представляваше една нощ плъзгане между краката на някоя жена. Анстис ми подаде чаша червено вино. - Уолърън се обади преди около час, за да отмени срещата. Джедрик чу разговора и въпреки заплахите на Киър, промени плановете си и остана вкъщи. Поне... Хак излезе. – Анстис ми хвърли един от онези нейни погледи, с които се извиняваше. По дяволите, мразех факта, че съм била част от вечния им залог. Джедрик не беше от типа мъже, които губеха. Е, този път щеше да му се наложи. Джедрик не показа, че се е засегнал от обидата, а по – скоро точно обратното. Неговата момчешка усмивка се разшири и аз трябваше да призная, че преди две години със сигурност бих била впечатлена. Играч или не, той беше татуиран с надпис „сладурче“. Въпреки че оставаше само за една нощ, аз бих намерила за забавно да прекарам няколко месеца с него в горещ необвързващ секс. След като изпихме няколко питиета, вечеряхме. Джедрик седна на масата срещу мен и по един вбесяващ начин се опитваше да ме накара да опитам от неговото ястие, макар на всички да ни беше сервирано едно и също. Когато картофеното пюре падна от вилицата му в чашата с вино, се наложи да захапя силно вътрешността на бузата си, за да спра да се смея. Но трябваше да му се признае, той никога не се чувстваше неудобно. Смехът му беше заразен, така че след още няколко питиета, започнах да се отпускам. Часовниковите стрелки бяха близо до полунощ, когато Анстис и Киър се отправиха към спалнята. - Стаята за гости е оправена. – Каза Киър. - Благодаря. Пих достатъчно, така че спокойно от разстояние мога да взривя дрегера. - Анстис ме прегърна. - Лека нощ. – Гласът й се превърна в шепот. – Хубаво е отново да те видя да се смееш. Изглеждаш по – добре. Вероятно зачервените ми бузи се дължаха на голямото количество вино, но всъщност, наистина се чувствах по – добре. Беше минало доста време, откакто не бях пила, вечеряла и веселила с приятели. Имах късмет, че бяха до мен – дори Джедрик, който ме спечели с факта, че в момента пълнеше отново чашата ми. Но това не означаваше, че щеше да спечели облога. Той ми подаде питието и седна на стола, намиращ се срещу дивана, на който се бях разположила. Свалих обувките си и пъхнах краката си под мен. Джедрик вдигна тост: - За смеха! Чукнахме чашите си, а после отпихме. Беше успокояващо да стоя с него, не мислех за утре или вчера, а просто се наслаждавах на момента. Това беше първият път, откакто бях отвлечена, в който се отпусках и дишах свободно. Бях избутала миналото настрани и отчаяно копнеех да си остане там. - Миналото е минало. Може би е причината, заради която сме станали това, което сме днес, но поне сме способни да променим нашето утре. Другото минало е на няколко секунди разстояние. – Каза Джедрик. - Уау, философ и чаровник. Каква комбинация? – Как разбра какво се въртеше в главата ми? Джедрик се усмихна. - На мацките им харесва. А аз харесвам мацки. Красиви, секси, съблазнителни и топящи се в прегръдките ми. - Искаш да кажеш, когато ги чукаш? – Джедрик отметна глава назад и се засмя. - Да, това също. - Е, не очаквай от мен да бъда една от тях. Може и да съм пияна, но не достатъчно, за да се подхлъзна по твоя чар. - Знам. – Пламъчето в очите му изчезна. – Просто искам да си наясно, че ако някога имаш нужда от... - Оседлаване, ти ще го направиш с радост? – По дяволите, точно, когато бях започнала да го харесвам, той трябваше да предложи тази секс сделка... Изправих се. Джедрик остави чашата си и хвана ръката ми преди да успея да си тръгна. - Нямаше да кажа това. Предлагах ти компанията си, ако някога почувстваш, че се нуждаеш от разговор или разходка, няколко питиета в бара или просто да поиграем билярд. Навит съм. Никакъв секс. Просто приятели. - А облогът? - Майната му на облога, Дани. – Измъкнах се от хватката му и присвих очи. - Защо? Защото ти е жал за мен? Защото не мога да преживея това, което ми се случи? Защото непрекъснато рисувам един и същ мъж отново и отново? Или може би, защото... Преди да разбера какво се случва, той ме придърпа към себе си и сълзи се плъзнаха по бузите ми. Ридания разтърсиха тялото ми и неконтролируема болка ме завладя. Джедрик ме държеше здраво, докато ръцете му успокояващо се движеха нагоре-надолу по гърба ми. След няколко минути започнах да се връщам на себе си, като единствено хлипах от време на време. Никога не плачех пред хора. Това беше слабост на баща ми, която се появяваше непрекъснато след смъртта на майка ми. Джедрик се отдръпна и пъхна кичур коса зад ухото ми. - Загубих най – добрата си приятелка, Делара. Една нощ просто изчезна. Напомняш ми на нея. Тя е упорита, решителна и господи, може да срита всеки мъж, но дълбоко в нея... се намира раната, от която я боли. – Той помести ръката си от брадичката ми. – Помислих си, че ако се размотаваме заедно, няма да усещам толкова много липсата й. - О! Той избърса сълзите ми с опакото на дланта си. - И така, какво мислиш? Вторник вечер, билярд, бира и крилца при „Ривилия“? Осем часа. – Кимнах. - Добре. Но ти плащаш. Бален Крачех напред и назад по сенчестата линия, образувана от дървото. Мускулите ми бяха опънати, сърцето ми туптеше, а юмруците – стиснати. Мамка му, мразех това. Мразех да бъда близо до нея, но да не можех да я докосна. Засилената ми способност за проследяване ми позволи да надуша движенията й из къщата, въпреки че стените пречеха на зрението ми. Още в началото на вечерта усетих безпокойството й. Копнеех да разбия проклетата врата и да я изведа от там. Ала продължавах да стоя на едно място. Трябваше, освен ако не исках Джедрик и Киър да тръгнат след мен. А тогава гледката изобщо нямаше да бъде красива. Долових движенията й в хола и се преместих, за да мога да я видя през отвора на прозореца. Усетих нисък тътен в гърдите си, когато Джедрик обви ръцете си около нея. Изпълних се с гняв. Хванах един клон и го задържах така, че когато го пуснах, се наложи да се хвърля настрани, приземявайки се върху една градинска статуя, която се напука от сблъсъка. По дяволите. Приближих се до къщата, готов да скоча през прозореца, ако се налагаше, когато видях раменете й да се тресат и по бузите й да се стичат сълзи. Промуших се зад редицата от храсти и се взех в ръце. Господи, Дани. Поех риск, идвайки тук. Но къде, по дяволите, можех да бъда, освен близо до нея? Това беше привличане… движеща сила в мен, която не можех да контролирам, откакто се бях върнал в Торонто. Две години стоях настрана, борейки се с токсичната вампирска кръв, която заплашваше да превземе живота ми. Накрая бях успял да направя това, което никой друг Белязан не бе... Надделях над опетнената кръв, която бях консумирал. Не че това имаше някакво значение. Според нашите закони аз трябваше да бъда убит, защото бях пил от кръвта на вампир. Но нямаше начин да се срещна с екзекутора преди да съм видял Дани отново. Бях забелязал картината над леглото й, портрета ми и перфектния начин, по който беше уловила очите ми. Това, което ме притесни, беше косата, която изглеждаше мокра, както когато бяхме държани в капан в онези проклети клетки. Тя си спомняше нещо от онази нощ, което не трябваше. Уолърън, нашият Талдебуру1, изтри спомените й от инцидента, за да предпази разкриването на Белязаните2 от хората. Въздухът изведнъж се размърда и аз насочих способностите си за проследяване, улавяйки движението на Киър из къщата. По дяволите. Трябваше да се махна от тук. Нечий задник щеше да бъде сритан и вероятността това да бе моят, беше голяма, тъй като допусках, че заедно Киър и Джедрик имаха предимство. За кратко погледнах Дани още веднъж... а след това се потопих в мрака. Трета глава Дани Ръцете на Джедрик бяха обвити около кръста ми и нежно ме избутаха далеч от прозореца в дневната. Той ме преведе през къщата, докато не стигнахме фоайето, където ме блъсна към стената. Застана с изпъната пред тялото ми ръка, като защитен колан на увеселително влакче. Киър и Анстис дотичаха надолу по стълбите. Познатият страх от това да бъда в капан пробяга по кожата ми и аз ударих Джедрик в гърдите. - По дяволите, Джедрик, пусни ме! Той свали ръката си, но очите му останаха присвити, обещавайки жестокост. Игривият пламък внезапно бе изчезнал. - Не мърдай. – Не чух двамата мъже да говорят, но Джедрик кимна на Киър, сякаш беше някаква команда. Той излезе през входната врата, а Киър мина през хола и кухнята, за да стигне задния изход. - Какво става, по дяволите? – Разтрих слепоочието си, опитвайки се да прочистя съзнанието си от мъгливите мисли и прекалено многото чаши вино. Анстис направи няколко несигурни крачки напред с поглед, забит в земята. - Алармата... – Не бях чула никакъв сигнал от аларма. – Тиха аларма. Момчетата просто ще проверят. Сигурна съм, че не е нищо сериозно. – Забелязах, че ръцете й бяха вплетени една в друга. - Не ми пробутвай тези глупости, Анстис! Какво става? – Тя прехапа долната си устна, отказвайки да ме погледне в очите. - Нищо. Киър е настроен твърде закрилнически. - Да, определено е, но това не обяснява какво се случва. – Анстис не отговори. – Добре, ти не искаш да ми кажеш… тогава ще разбера сама. – Отправих се към входната врата, знаейки, че тя щеше да ме спре преди да я бях отворила. Най – добрите приятелки умееха да предсказват действията си. - Дани. – Анстис пристъпи напред, сграбчи ръката ми и ме дръпна. – Аз... Не мога да ти кажа. Господи, наистина искам... Но не мога. Трябва да ми се довериш. Ахнах. - За какво, по дяволите, говориш? Това съм аз! Клетвата на кутретата, помниш ли? През целия ни живот не сме имали тайни. – Отдръпнах се от нея. – Кажи ми! Тя затвори очи, а когато ги отвори, видях сълзите й. Мамка му, това беше лошо. Какъвто и да беше проблемът, определено бе голям. Може би Анстис се бе натъкнала на преследвач? Нейният бивш приятел, Ричард? Не, той беше страхливец. Не би се осмелил да бъде хванат дебнещ в нощта наоколо. По – скоро щеше да изпрати някой друг да му свърши мръсната работа. Определено нямаше да си съсипе костюма „Армани“. - Анстис? Входната врата се отвори и Джедрик и Киър влязоха. Господи, защо не бях обърнала внимание по – рано на това, колко плашещо изглеждаха? Татуирани, мускулести, високи и... невероятно арогантни. Приличаха на мъже, които биха свалили SWAT екип без дори дишането им да се ускори. Но това нямаше значение... Не ме интересуваше колко опасно изглеждаха. Нуждаех се от отговори. - Какво става? Кой е отвън? Киър се намръщи като див вълк, готов да се нахвърли върху плячката си. Несъзнателно отстъпих назад, ала не отместих суровия си поглед. - Един човек от миналото ми се е върнал наскоро в района. – Каза Киър. – Той е издирван... от полицията. - Знаех си. Замесен си в бизнеса с наркотици. – Така той успяваше да си позволи това място. И копелето щеше да повлече Анстис с него... Само през трупа ми. Отне ми няколко крачки, за да стигна неподвижната двуметрова фигура на Киър. Вдигнах юмрук, решена да го ударя в слепоочието. Как смееше да поставя в опасност живота на моята приятелка? Джедрик ме сграбчи и ме избута към стълбите. - Не са замесени наркотици, принцесо. Просто един мъж, който е ядосан на Киър. Опитах да измъкна окованите си китки от хватката му. Ала когато той продължи да говори, съзнанието ми вече го беше изключило. Спомних си стоманените вериги, които обгръщаха китките ми, попречвайки ми да се движа. Резето на затворената врата щракна. Измъкнах се от Киър и залитнах назад. Окови. Щракване. Китките ми. Щракване. Глезените ми. Щракване. О, Господи, бях вързана. Маса. Студ. Толкова студено... Потърках китките си, където белезите още се забелязваха. - Уау, добре ли си, захарче? – Попита ме Джедрик, докато се приближаваше към мен. Захарче. Тази дума. Той ме наричаше така. Отстъпих още назад, за да избегна Джедрик. Ударих се във вратата пред мен и усетих резето. Свих се, тъй като отново чух изщракването. Анстис направи крачка към мен, но Киър я издърпа обратно към себе си. По дяволите, трябваше да се махна от тук. - Не мога... Трябва да... Аз не мога да... Дишам. – Обърнах се и отворих входната врата. Свеж въздух нахлу в дробовете ми. Поех си дълбоко дъх три пъти. Чух стъпки след мен и се втурнах надолу към колата си. Дръпнах дръжката на вратата, но тя не помръдна. Господи, трябваше да се измъкна оттук. Използвах и двете си ръце. - По дяволите. – Ударих с юмрук покрива. Звукът отекваше в главата ми, щракването около глезените и китките се увеличаваше... Беше ми студено. Замръзвах. Гърбът ме болеше от мятането върху масата като... Защо не можех да си спомня? - Аз съм трезвен. Ще те закарам. – Каза Джедрик, който стоеше зад мен. Подаде ми обувките и едва тогава погледнах към краката си, осъзнавайки, че бях боса. Грабнах ги и ги нахлузих. - Винаги съм искал да карам Мини Купър. Умирам си да пробвам нещо италианско. – Постави палтото ми около раменете ми и ме заобиколи, отключвайки вратата. - Аз... Аз... Да, това ще бъде добре. – Стиснах краищата на палтото и се загърнах. Първите пет минути мълчахме, слушайки мъркането на двигателя, когато Джедрик мина на предавка. Паниката започваше да изчезва, а странните спомени се върнаха в черната дупка в ума ми. - Правила ли си нещо забавно с тази кола? – Попита Джедрик. Загледах се в предното стъкло. - Един път минах през парка, за да избегна задръстване. Джедрик вдигна учудено вежди. - Впечатляващо. Тишина. Знаех, че той ми даваше пространство, за да се успокоя достатъчно и трябваше да призная, че не винаги беше задник с жените. Неговият имидж „Аз съм Божий подарък за женския пол“ бе просто бляскава игра. Може би по този начин привличаше вниманието на околните? - Благодаря ти. За това, че ме караш до вкъщи. Ще ти дам пари за такси или просто вземи моята кола. Ще я прибера утре. - Мисля, че ще открадна колата. Тя е страхотна. – Джедрик се усмихна, показвайки ослепителните си зъби. Засмях се. - Ти си добър човек, въпреки досадния навик да споделяш храната си с останалите. - Малко прекалено? – Ухили се. - Отвратително дори, когато говорим за картофено пюре. Придържай се към десерта. – Джедрик се подсмихна. - Приемам съвета. – Той обърна по улица „Батърст“ и превключи на трета скорост. – Искаш ли да поговорим за случилото се? Може би имах нужда да говоря с някого за откачените проблясъци. Някой като Джедрик, който беше... добродушен. Анстис избягваше темата, сякаш бе някакво заболяване, а подходът на терапевта просто не съвпадаше с моите разбирания. - Окови, дори белезници. Не съм сигурна. Спомням си звука от щракването им, когато се затваряха. – Потърках китките си. – Определени звуци или миризми отключват някакви проблясъци в съзнанието ми. Подобно на откъси от филм… Имам усещането, че все още съм там. – Сложих ръка на гърлото си. – Имах дупки от пробиване на врата си, но лекарите нямаха представа какво можеше да ги е причинило. Знаеш ли... Понякога благодаря на Бог, че не мога да си спомня всичко, което се е случило. – Спрях, докато плъзгах ръцете си нагоре-надолу по бедрата. – Но смятам, че това дори е по – лошо. Как бих могла да преживея нещо, когато не съм наясно с какво точно се опитвам да се справя? Лекарите, медицинските сестри, полицията… всички предполагаха нещо, но никога не хванаха човека, който е отговорен, а аз си спомням единствено... глупости. Това е разочароващо. – Въздъхнах и за кратко затворих очите си. – Това е като одеяло, което ме задушава през цялото време. Спомените проблясват, одеялото се премахва и аз оставам, изпълнена със страх. Мисля, че единственият начин да го преодолея е като си спомня. Той мина на втора скорост. Ъгълчетата на устните му бяха изкривени. Спря пред картинната ми галерия на улица „Куин“ и пусна ръчната спирачка преди да се обърне към мен. - Няма да се опитвам да ти давам съвети, които са куп глупости. Но аз съм слушател и съм дяволски добър, когато някой се нуждае от това. Може би точно това ти трябва? Просто някой да се размотава с теб. – Подсмихна се. – А аз съм един горещ секси мъж, който иска да се размотава с теб. Завъртях очи. - Не бъди скромен или нещо подобно. – Той сви рамене. – Опитай се да запазиш колата ми на четири колела. Само за тази година вече имам три глоби за превишена скорост. – Тръгнах да излизам от автомобила, когато Джедрик дръпна ръкава на палтото ми. - Хей, имаш ли нужда от компания? Харесва ми да спя на дивана. - Не. Но благодаря. В мига, в който главата ми се докосне до възглавницата, съзнанието ми ще избухне. - Тогава вторник? Билярд, бира и крилца? – Извика Джедрик преди да затръшна вратата. - Да, разбира се. Той изчака, докато не влязох вътре, преди да потегли. Затворих и заключих вратата, а след това закачих якето и чантата си на закачалката. Спокойствие. Без звуци и миризми. Доближих пръстите си до слепоочието, когато вълна от болка ме заля. Усещането беше приятно. Още една нощ на изтощение беше изминала. Главоболието беше често срещано сред хора, които получаваха проблясъци от миналото и “Адвил” бе станал моят най– добър приятел. - Малка моя. Стомахът ми сви, когато познатият глас наруши тишината. Господи, звучеше толкова истински. Сънувах, докато бях будна. Свлякох се по дължината на вратата, докато дупето ми не се удари в пода и придърпах коленете си към гърдите. Вече официално можех да призная, че полудявах. Нуждаех се от лекарства. Много лекарства. - Господи, Дани. - По дяволите. – Беше истина. Знаех си. Вдигнах глава и огледах галерията, която бе потънала в мрак. Имаше някой тук. Той беше. Каза името ми. Изправих се на крака и потърсих с длан ключа на лампата, докато се опитвах да фокусирам погледа си върху мястото, от където идваше гласът. Усетих го... Чух го да вдишва и издишва. Мирисът му беше на върха на езика ми – земя. Но въпреки това не бях подготвена, когато сянката се раздвижи из стаята. Парализата беше възможна, защото откачих напълно и краката ми отказваха да слушат съзнанието, което ми казваше да бягам бързо. С тежки стъпки вървеше по паркета. Все още беше прикрит от тъмнината, която цареше в галерията, но знаех, че това бе той. Човекът с очите, които бяха провиснали в ъгълчетата, с извитите мигли по краищата, създаващи впечатление за нежност. Зеленото, заобикалящо черната зеница, беше дръзко и ярко, смес от вар и най – зелените листа в дебрите на тропическите гори. Ако затворех очи, щях да видя натрапчивата ярост и скръб, съчетани в едно, излъчвайки необузданост. Той съществуваше вътре в мен, част от кръвта, която се блъскаше като река във всяка вена. Той пристъпи към лунната светлина, която се прокрадваше през предния прозорец. Въздъхнах тежко, когато ярките му очи проникнаха в душата ми. Сърцето ми замря и след това... ме заля огромно облекчение. Комфорт, който не бях усещала от две години. Ръката ми се отпусна до тялото и аз се втренчих в мъжа от моите картини. Той се спря на няколко крачки от мен. Беше висок шест фута, а мускулестите му широки рамене прогониха всяка мисъл за бягство. Но аз и не възнамерявах да бягам. Не, в продължение на две дълги и мъчителни години отчаяно се нуждаех да получа отговори от този мъж. - Кой си ти? – Облизах устните си, за да изтрия сухотата им, а той внимателно проследи действието ми. Всичко в мен се наелектризира от тревога. Не бях сигурна дали щеше да скочи върху мен, разкъсвайки ме на парчета или щеше да ме вземе в ръце, успокоявайки ме с едно единствено докосване. Молех се за второто, но се съмнявах мъж като него да криеше в себе си такава нежност. Очите му излъчваха суровост и непоколебимост и въпреки това... въпреки това се забелязваше нотка от преследващата го мъка. Ръцете ме заболяха, докато си проправях път към него, за да докосна всеки ъгъл от лицето му, а след това да се пренеса на меката коса с цвят на тъмен орех. Вдишах земния му аромат и тръпки пробягаха по кожата ми. Коса? Суха коса? Не, трябваше да бъде мокра. Винаги го рисувах с мокра коса. - Това е грешно. – Поклатих глава. Полудявах. Той не беше истински. Щяха да ме затворят в лудница, ако някога кажех на някого, че се бях срещнала с мъжа от картините си. - Дани. – Грубият му глас премина като токов удар през тялото ми. - Ти знаеш моето име? – Прякорът ми. - Да. – Прошепна с отчаян тон. О, Господи, почувствах се така, сякаш прокарваше ръце по тялото ми, а аз треперех от желание. Трябваше да се съвзема. - От къде те познавам? Клепачите му се отпуснаха върху магнитните очи. Устните му се извиха в крива линия, ала въпреки това аз все още долавях тъгата му. Наведе глава и се обърна, но не и преди да видя блестящата сълза, която се бе изплъзнала и приземила върху бузата му. Сърцето ми се разпиля на малки парченца, болката беше смазваща, принуждаваща ме да го докосна. Протегнах пръстите си. Дъхът ми се накъса и топлинен удар премина през сетивата ми, причинявайки горещина на бузите. Беше странно, защото като че ли именно топлината ме накара да се почувствам... в безопасност. - Не е добра идея да ме докосваш. – Каза, без да помръдва. Не го пуснах. Имах нужда от него. Той имаше нещо, което никой друг не можеше да ми даде. - Моля те. Кажи ми. – Страхувах се, че щеше да си тръгне, както винаги правеше. Дори и паметта ми да не бе както трябваше, знаех, че щеше да ме остави. Но дали изборът беше негов или мой, нямах представа... Той се завъртя с плавно движение, ръката му придърпа кръста ми, притискайки ме до себе си. Дъхът му спря, когато ме погледна. Едната му длан се прилепи върху гръбначния ми стълб, а другата докосна брадичката ми. Наклони главата си, за да се взре в очите ми. - Опитах, Дани. По дяволите, опитах да стоя настрана. – Гласът му беше разпокъсан и... на пресекулки. – Но трябваше да те видя преди... – Кимна към портрета, който бе закачен на статива. – Мамка му, всички тези глупости трябва да спрат... Трябва да ме забравиш. Умът ми изкрещя „не“, защото аз никога нямаше да го забравя. Не знаех кой беше и защо бе тук. Може би изпитвах синдрома на Стокхолм и той беше моят похитител. Грубо ръмжене измести гласа му. - Мамка му, не, аз никога не бих те наранил. На глас ли бях казала това, което се въртеше в съзнанието ми? По дяволите, губех го. Мъжът от картините ми, от когото бях обсебена, стоеше пред мен и чуваше мислите ми. Може би бях припаднала от виното и сънувах? Палецът му погали вдлъбнатината на брадичката ми, сякаш това бе естествено и не знаеше, че изобщо го правеше. Стомахът ми се сви и колената ми омекнаха, когато докоснах лицето му. Не се страхувах от него. Независимо от това, което можеше да се случи, аз се чувствах в безопасност. Влажността, която усетих върху бузата му, ме накара да изпитам желанието да я целуна, да плъзна езика си и да го вкуся. Защо? Защо този мъж ме караше да полудявам? Какво се беше случило между нас преди две години? Наведе глава и погледът му отново се взря в моя. - Не мога да спра това. – Нямах представа за какво говореше, но знаех, че го исках. - Целуни ме. – Бях наясно, че гласът ми прозвуча като шепот, но бях сигурна, че ме чу, тъй като обгърна дори по – здраво кръста ми, притискайки се в мен. Господи, копнеех да ме целуне. Да ме докосне. Да ме накара да се почувствам отново жива. Осъзнах, че желаех мъж и това ме удари като вълна, блъскаща ме в скалите. Този мъж. Това беше той. Той беше ключът и все пак загадката. Защото можеше да ме заключи в себе си единствено с очи. Отново ме придърпа и аз се озовах плътно до широките му гърди. Усетих как сърцето му прескочи, а после се впусна в ритъма на моето. Наклоних главата си назад и го погледнах. Очите ни се сблъскаха и след това... той покри устните ми със своите. Четвърта глава Бален Неконтролиран. Така се чувствах, когато бях около тази жена. Отричах го в продължение на две проклети ужасни години, но сега, държейки я в прегръдките си... Господи, необходимостта ми от нея беше като огън, който бе невъзможно да угася. Непоносимо... дори неестествено. Всичко това не беше нормално, ала нямаше значение. Нуждаех се единствено да я целуна. Когато вкусих устните й, оставих трайни следи върху тях, тъй като жадувах за това, което бе мое. Нея. Тази жена. Исках да кажа на всички, че можеха да вървят по дяволите, а след това щях да я отведа със себе си. Бягство. Но това не бе решение. Вероятно щях да бъда заловен, а никога не бих рискувал живота й. От деня, в който я оставих, се опитвах да забравя очите й. Свирепи. Решителни. Канелени. Очи, които се бяха удавили в мъка. Всеки път, когато притворех клепачи, си я представях. Свободният й дух, който някога е бил впримчен в полета на птиците, сега се блъскаше в смъртоносния капан, изваян от жестокостта на отвличането. Исках да я освободя. Тя разкопча палтото ми и докосна с длани гърдите ми. Пенисът ми се втвърди и аз простенах. Изгарях от желание да я съблека гола, притискайки я до стената и да я чукам до припадък, докато не изкрещеше името ми. Но това никога нямаше да се случи. Беше опасно. Боже, дори не биваше да съм тук. Езикът й смело проникна в устата ми и аз изгубих контрол над сетивата си. Ръката ми, която бе обгърнала кръста й, се обви дори по – здраво. Трябваше да я усещам възможно най – близо до себе си, макар да знаех, че никога нямаше да бъде достатъчно. Давех се, засмукан от бездната. Без тази жена аз бях нищо. Дани В мига, в който той ме придърпа към себе си, всеки здрав разум се взриви, сякаш бе докоснат от динамит. Настойчив. Езикът му беше като кадифе, каращо сърцето ми да забие лудешки. Покоряваше ме със своята сила и мощ. Целувката му се премести върху брадичката, а след това нежно погали ключицата. Наклоних глава назад и не посмях да отворя очите си. Страхувах се, че щях да осъзная, че това бе просто сън. Измислена реалност. Мечта, породена от вино. - Дани. – Прошепна в ухото ми. Устните му погалиха месестата част. Електричество премина през цялото ми тяло, намествайки се някъде между краката ми. Не беше възможно виното да предизвиква нещо подобно. Това бе истинско. Той беше истински. Ръцете му ме сграбчиха, а устните му се движеха по шията, оставяйки след себе си парещи следи. Стенех, уловена в капана на желанието. Нежно захапа плътта, което предизвика проблясък от ужас, който усетих като токов удар в стомаха. Извиках, откъсвайки се от прегръдката му. Притиснах дланта си до врата и спомените ме връхлетяха. Залитнах назад, загубих равновесие и се приземих върху дупето си. Той се приближи до мен и ми подаде ръка, а очите му бяха присвити. Запълзях объркано, докато не ударих гърба си във вратата. - Не, недей. – Спря, а тялото му замръзна. Болка помрачи изящните черти на лицето му. Притвори клепачи, а външните ъгли на устните му се изпънаха. - Това не биваше да се случва. – Прокара пръсти през косата си. – Мамка му. Това беше наистина лоша идея. В ума ми цареше хаос. Бъркотия от цветове, чувства, изплуващи от миналото, смесени с реалността. Съзнанието ми приличаше на пъзел, който отказваше да запълни последните парчета. И въпреки това... Не исках да ме оставя. Трябваше да сложи край на болката ми. Очите му проблеснаха и преди да се обърне, дълбоко в тях видях тъмнозелен оттенък, предвещаващ смъртоносна ярост. Отдалечи се. Оставяше ме. Не можеше да го направи... - Да не си посмял да си тръгнеш! – Извиках, докато се изправях на краката си. – Проклет да си, но не можеш да ми причиниш това! Затичах се след него, но той просто продължи да върви. Нямах друг избор. Хвърлих се върху гърба му и забих юмруците си в мускулите му, а сълзите се стекоха по бузите ми, отразявайки безсилието ми да се справя с цялата тази каша. - Две години. Две години чаках теб... Гръбнакът му се стегна, а ръцете му се свиха в юмруци. Той пое атаката, без да се опита да се защити. Удрях го отново и отново. Исках да го нараня така, че да усети болката, която аз чувствах отвътре. Ала всъщност копнеех да се обърне, да ме вземе в ръце и отново да ме приюти в прегръдките си. - Защо дойде? За да ме измъчваш? – Гласът ми изневери. – Вече достатъчно страдах. За мен дори въздухът е отровен. – Ръцете ми все още лежаха върху гърба му, готови да нанесат удар. – Но ти можеш да ме освободиш, нали? Знаеш какво се е случило! Чух го тихо да проклина, поемайки си дъх. Сълзите ми спряха, макар отвътре да ридаех... за себе си, за него, за нас. И двамата бяхме ранени. Знаех това, както знаех името си. Той ме бе закрилял. Чувствах се по същия начин, когато погледнех картината му – в безопасност, сякаш именно той бе направил нещо, за да сложи край на страданията ни. - Трябва да ме забравиш, Дани. Пусни ме да си отида. - Не! Не мога. Кажи ми! – Умолявах го. Никога не си бях помисляла, че щях да се моля на мъж... до този момент. Съсипваше ме... Но не се ли бях превърнала отдавна в развалина? – Какво се случи с нас? - Не можем да правим това. По – добре е да забравиш... всичко. Тръпки преминаха по гърба ми, а ръцете ми отпуснаха хватката си. - Не смей да ми казваш кое е най – добро за мен! Ти дойде тук! Защо? – Не отвърна нищо. – Погледни ме! – Сграбчих палтото му и се опитах да го накарам да се обърне. – Дявол да го вземе, погледни ме! – Споменът за неговия глас ме удари като торнадо... Бях чувала същите тези думи. Замръзнах. Той се възползва и с един натиск се освободи напълно от мен, крачейки бързо към задната врата. Поколеба се. Сложи ръка върху дръжката, а аз затаих дъх, надявайки се, че щеше да остане. Тогава той я отвори и изчезна... за секунди. Наблюдавах го как си отиваше. Тялото ми се разтрепери, когато вратата се затръшна и безпокойството ме обгърна впрегръдките си. Сякаш единствено когато бях с него изчезваше. А сега той си беше отишъл и аз отново се потапях в своя ад. Ритнах статива, а той се разби на пода. Започнах да крещя... докато не усетих пареща болка в областта на дробовете си. Бален Облегнах се на вратата, наведох глава и прокарах пръсти през косата си. - Мамка му. – Вцепених се, когато чух удара и виковете й. Исках да се върна, да я взема в прегръдките си и никога вече да не я пусна. По дяволите, каква каша забърках... Да си отида беше единствената ми възможност. Ако й кажех какво се бе случило и че бях един от Белязаните, щях да поставя живота й в опасност. Тази вечер намерението ми бе единствено да й докажа, че не бях просто плод на нейното въображение. Исках просто да спре да се измъчва. Всичко се прецака. Аз. Тя. Цялата история... Последните две години бяха ад, борех се всеки ден със скапаната отрова, която течеше във вените ми. Всеки Белязан знаеше, че вампирската кръв опетняваше, унищожаваше силата ни и засилваше жаждата, докато накрая не ни превърнеше в жалко подобие на разумно същество, готово да извърши всичко, да убие всеки, за да се докосне отново до своя наркотик. Точно затова бе толкова важно никога да не докосваш тази гадост. Повечето вампири бяха бездушни копелета, които нямаха никакви притеснения да отнемат животи. Всъщност не изпитваха угризения за нищо. Ежедневието, изпълнено единствено с жажда за кръв, ги направи опасни за хората. А работата на Белязаните беше да попречат това да се случи. Ала тази война не бе единствената, която водехме. Новият СЦД3, Световен център за Другите, постоянно нарастваше из под земята и беше точно толкова смъртоносен, колкото вампирите. Докато бях принуден да бягам, се натъквах на много задници, които се размножаваха като буболечки. Безмилостни вредители4. Няколко пъти дори бях готов да се отдам на влиянието на вампирската кръв. Ала споменът за Дани ме държеше далеч от изкушението. Нейната сила. Гласът й. Ароматът й. Господи, всичко около нея. Бягах от Белязаните, от Уолърън – моят Талдебуру... и от Дани. Мамка му, бягах от всичко и всеки, когото познавах. Не беше лесно да се скриеш от собствения си вид. Особено когато всеки един от нас бе дарен със специален подарък, направен от самата природа. Пет различни сетивни способности. Единствената причина, поради която все още не ме бяха заловили, бе защотобях един от Преследвачите5. Бях ненадминат в покриването на следите и аромата си. Бях успял да избегна всички, като постоянно се движех. Посещавах места, които привличаха множество тълпи от хора. Никога не се задържах някъде повече от два дни. А сега бях прецакан, защото дойдох да видя своето момиче. Киър и Джедрик знаеха, че се бях върнал и със сигурност щяха да уведомят Уолърън. Нямаше да му отнеме много, за да ме намери. За предателството си заслужавах смърт. Но това беше и моят шанс да докажа на Дийкънри6, че все пак Белязаните можеха да се справят с вампирската кръв, ако се наложеше да я консумират. Смъртта не бе единственият изход. Трябваше да призная, че не се завърнах само за да им докажа това... Дойдох в Торонто заради Дани. В деня, в който я оставих, знаех, че нямаше да бъда способен да стоя далеч от нея. Дори от разстояние щях да я наблюдавам, за да се уверя, че бе в безопасност. Надявах се да видя борбата в очите й. Борбата, с която се запознах в първия ден, в който се срещнахме в ада. Но това, с което се сблъсках... разкъса ме на парчета. Портретите ми... Прецаках ръката си в мига, в който видях закачената картина над леглото й. Разкриването на Белязаните щеше да се отрази на моята съдба – мигновена смърт. Никой човек не биваше да знае за безсмъртните Белязани, освен ако Уолърън не бе позволил, давайки своята заповед. Малко вероятно, особено като се имаше предвид, че той бе най – безчувственото копеле, с което някога се бях сблъсквал. Погледнах към втория етаж и забелязах, че лампите в банята светеха. Видях я да се разхожда до прозореца в копринената си червена пижама. Прокарах треперещите си пръсти през косата и ритнах кофата за боклук, а звукът отекна по алеята. - Мамка му. Пета глава Дани - Хайде, задник такъв, просто удари топката! – Завъртях очи, когато Джедрик продължи да обмисля следващия си ход, подпрял се небрежно върху щеката за билярд. Повдигна вежди и ме погледна. - Сладкишче, прибери езика си в циничната си уста. Трябва да се концентрирам. – Ухили се, а след това вдигна щеката успоредно на зелената маса. – Това е изкуство. - Ха! Ако това наистина беше изкуство, вече щях да съм ти сритала задника! – Облегнах се назад, като в едната си ръка държах билярдната щека, а в другата – халба бира. Джедрик се разсмя, докато се прицелваше да удари бялата топка. Тя блъсна червената, която потъна в страничния джоб. Той се усмихна, а очите му блеснаха триумфално. - Брилянтен, както винаги. – С тези думи изпъна гърдите си като горд лъв, който успешно бе заловил плячката си. Изкисках се. Този тип определено се нуждаеше да бъде „свален“ като кегла. За съжаление, това беше нашата трета игра и... скоро неговата трета победа. Мразех да губя, а и смятах, че можех да го бия, тъй като бях доста добра на билярд. Но Джедрик беше по – добър. Всъщност много по – добър. И аз започвах да се чудя дали имаше нещо, в което не го биваше. - Не мога да рисувам. – Той втри тебешира във върха на щеката. - Моля? – Стиснах здраво чашата. – Как разбра какво си мислех? Сви рамене. - Беше изписано на лицето ти, сладкишче. Разгадаването на женските изражения е като да четеш книга. Мога да видя всичко написано... чрез великолепните си очи. – Изсумтях. - Да, както и да е. Само недей да се мотаеш толкова, господин Умник Опитай се да удариш зелената топка, така че да дойде моят ред. Трябва да пишкам. Джедрик размърда вежди и се надвеси над масата. Направи страхотен двоен удар... без усилие. Изправи се, духна върха на щеката и ми намигна. А аз отново изсумтях. Въпреки че губех играта, се радвах, че излязох тази вечер. С него се разбирахме чудесно, след като вече бяхме преминали през самоуверения му чар. Забелязах, че непознати жени го заглеждаха цяла вечер, а той отвръщаше на нахалните им погледи с харизматична усмивка. Не се и съмнявах, че имаше своя подход с женския пол, но подозирах, че това всъщност беше представление. Не беше увереността, не, той бе като карта пика7 – само че без намек за самота в себе си. Имах усещането, че трябваше да докаже, че беше достатъчно добър. Но не бях сигурна на кого или какво. - Отивам до тоалетната. – Казах. – И без измами! - Няма нужда да мамя, принцесо. Оставих бирата и щеката на бара. Заведението беше претъпкано. Да бъдеш свободен във вторник... На големите телевизионни екрани се разиграваше хокей, а мъжете избухваха във викове между наздравиците, които вдигаха. Носех зелена риза с дълги ръкави, а косата си бях събрала в разбъркан и небрежен кок, от който няколко кичури се бяха измъкнали. Мразех да бъда сред толкова много непознати. Похитителят ми все още бе на свобода и аз непрекъснато се чувствах напрегната. Тревожех се, че щеше да се върне, за да довърши това, което беше започнал. Но с Джедрик усещах, че бях... в безопасност. Опитах се да не обръщам внимание на похотливите погледи, които ме преследваха, докато изминавах разстоянието от бара до тоалетната. В ума ми отново се въртеше изображението на мъжа от сънищата ми. Откакто се появи в галерията ми, последните три дни не бях спала изобщо. Бях бъркотия от смесени чувства, но предимно бях ядосана за това колко бе груб, отивайки си. Но яростта предизвикваше и празнота... И сякаш това не беше достатъчно гадно... Защото когато днес отидох в задния двор, можех да се закълна, че усетих мириса му. Ръкавът ми се закачи на нещо и аз го издърпах, но бързо осъзнах, че това всъщност бе ръка, увита около китката ми. Завъртях се, а миризмата на мъжа ме зашемети, карайки стомаха ми да се бунтува. Сякаш беше прекарал следобеда в близкия контейнер за боклук. Той имаше необичайно дълъг врат и белези от гадно акне. Неговата мъртвешка права гарванова коса беше мазна и очите му бяха широко отворени, кръгли, напомнящи ми на мишелов. - Разкарай си ръката от мен, задник! – Дръпнах се отново, но хватката единствено се затегна. Двама мъже, които седяха на неговата маса, се изсмяха, а противният тип изръмжа. Пръстите му се забиха в плътта ми и аз се свих, когато видях мръсните му нокти. Той се олюля и ароматът, от който ми се повдигаше, стана по – силен. Как, по дяволите, приятелите му издържаха да бъдат около този кретен? Но когато ги погледнах, разбрах. Те изглеждаха също толкова мръсни, колкото и отблъскващият мъж и имаха абсолютно същия врат, който най – вероятно се дължеше на някакъв нарушен ген в семейството. - Перфектна. – Той се наведе към мен, а аз затаих дъх. – Ти си точно такава, каквато Кентар поръча за тази вечер. Човек. - Не се продавам. - О, той не плаща. Само взима това, което иска. – Пръстите му се стегнаха и насиниха китката ми, докато се обръщаше към приятелите си. – Е, момчета, изглежда печеля. Кентар ще бъде доволен. Човек, целият покрит с мирис на Белязан. Погледнах към Джедрик, който разговаряше с някаква дребна червенокоса жена с невероятно къса пола. Беше с гръб към мен и очевидно нямаше представа какво се случваше. Добре, можех да се справя с това и сама. Някога разкарвах подобни глупаци с лекота. Циничността нямаше да ми помогне с човек, който със сигурност беше пиян. Никой трезвен мъж не би бил толкова глупав, че да докосне жена против съгласието й в бар, пълен с хора. Господи, мразех това. Наклоних бедрото си и се приближих, като се усмихнах похотливо. Вдигнах ръка и прокарах показалеца си по ръба на челюстта на мъжа. Стомахът ми се сви и аз преглътнах бързо, защото в противен случай всичко щеше да бъде изцапано с бира. - Звучи прекрасно. Къде ще ходим? – Той се усмихна, а аз се приготвих за изгнили черни зъби... ала те се оказаха бели като перла. Е, поне имаше един добър хигиенен навик. - Някъде, където е наистина невероятно, скъпа. – Отговори той. Стоманената хватка се разхлаби, а това беше всичко, от което се нуждаех. Това или да се разкрещя като животно само защото някакъв мъж ме беше хванал за ръката. Сви свободната си длан в юмрук и с един замах ударих противния тип право в топките. Той изрева от болка и падна на колене, като се държеше между краката. Приятелите му избухнаха в смях, а аз изчезнах преди идиотът да се беше съвзел. Без да поглеждам назад, влязох в тоалетната. Щом вратата се затвори, осъзнах грешката си. Капан. Нямаше прозорец и изходът бе само един. По дяволите, трябваше да се върна при Джедрик. Добре че мъжът не ме бе последвал в дамската тоалетна. Вратата се отвори с трясък, блъсна се в стената и дъхът ми спря. Мамка му, бях загубена. Кретенът блокира всеки мой шанс за бягство с широките си крака и рамене. Бавно се отдръпнах назад, а страхът ме завладя, когато златните му очи проблеснаха победоносно. - Мислиш си, че можеш да ме направиш на глупак пред приятелите ми ли, човеко? – Той се хвърли към мен, а аз бързо влязох в кабинката. Опитвах се да плъзна резето, когато юмрукът му разби вратата. Извиках силно, защото един от ъглите на вратата ме удари в слепоочието, поваляйки ме на земята. - Идваш с мен, кучко, независимо дали искаш, или не. – Мъжът прекрачи тясното пространство, барикадирайки ме. Паниката в мен нарасна. Капан. Неспособност да се движа. Не. Не, по дяволите. Това нямаше да се случи отново. Свих юмруци, готова да се боря, въпреки че бях наясно колко малки бяха шансовете ми. Но всичко в мен ми казваше да не се отказвам. Сетивата ми бушуваха. Никога не се отказвах. Изведнъж противният тип полетя назад, разбивайки се в огледалото над мивката. Стъклото се пръсна във всяка посока. Тялото му се плъзна по плочките на пода, образувайки купчинка. Свистене се изплъзна от устните му преди да изпадне в безсъзнание. Погледнах шокирано мъжа, очаквайки да се сблъскам с Джедрик. Вместо това видях дъждовните зелени очи. - Ти. – Прошепнах. Устата му беше образувала строга и решителна линия, а ръцете му бяха свити в юмруци до масивното тяло. Излъчваше онази поразителна опасност, докато се взираше в мен. Господи, наистина изглеждаше ядосан. - Какво, по дяволите, си мислеше? – Очите му ме поглъщаха в себе си и аз бях достатъчно умна, за да се изплаша от него. – Господи, Дани. Ако не бях тук... – Той бръкна в ботуша си и извади нож. Аз се стегнах и направих няколко крачки назад. Очите му се присвиха, пое си дъх и обърна ножа с дръжката към мен. – Никога няма да те нараня. Мамка му, дори ти го казах вече. Вземи го. – Той кимна към стената, фокусирайки се върху отпуснатото тяло. – По дяволите, нямаш представа на какво е способен този човек. И би харесала приятелите му дори по – малко и от него. Продължавах да стоя все така шокирано. Опитвах се да проумея факта, че бе хвърлил огромен мъж във въздуха, разбивайки огледалото и с един удар, докарвайки го до безсъзнание. Приближи се към мен, хвана ръката ми и постави студената дръжка в дланта. Погледът му се плъзна към изхода и го чух да се проклина, докато бавно се отдръпваше от мен. - Трябва да тръгвам. - Името ти? – Бързо попитах. Той се поколеба. Огледа ме от горе до долу, отнемайки от дъха ми. Господи, почувствах се така, сякаш ме бе изчукал за две секунди само с поглед. - Бален. – Каза. А след това изчезна. Отново. Стоях вцепенено, взирайки се в острието в дланта ми. Никога не бях държала оръжие – остро като бръснач, смъртоносно. Сравнение с него месарските ми ножове вкъщи приличаха на шпатули. В десния ъгъл беше изписано името му. Бален. Вратата отново се отвори с трясък и аз подскочих, обгръщайки несъзнателно оръжието с ръка. Джедрик стоеше на прага, оглеждайки ме внимателно. Прецени ме предпазливо и хвърли поглед на противния тип, лежащ върху пода. - Другият мъж... Видях го да влиза. Къде отиде? – Попита строго. А когато не отговорих, гласът му стана дори по – дълбок. Зададе още един въпрос, създавайки усещането за неотложност. – Дани, познаваш ли онзи мъж, който си тръгна? Погледнах към ножа, а след това към Джедрик. - Не. – Той забеляза оръжието. - А това? Опитах се да прибера острието в дръжката. - Това е нищо. Мое е. Нося го за защита. – Гласът ми потрепери и знаех, че Джедрик подозираше, че лъжех, защото изсумтя. Нямах представа защо го правех. – Късно е, а утре в галерията ще ме посетят някои клиенти. Може ли да си тръгваме? – Още една лъжа. Той се намръщи, но рязко кимна, а после посегна към ножа, който още се мъчех да прибера. Търпеливо изчака, докато не му го подадох с неохота. - Ако някога ти се наложи да го използваш, цели се в шията. – Той посочи мъжа на пода, който изглежда идваше в съзнание, стенейки от болка. – Искаш ли да го закова с юмрук в слабините? - Не, вече го направих. – Усмихнах се подправено. - Добре, но следващия път, когато някой вонящ палячо те последва в тоалетната, крещи с проклетата си уста или му отрежи главата. – Той сви рамене. – Който и да е. Часовниковите стрелки бяха ударили един часа през нощта и макар Джедрик да ме закара вкъщи, на мен изобщо не ми се спеше. Сцената от бара се разиграваше в съзнанието ми отново и отново като развалена касета. Докоснах оръжието си в задния джоб. С лютив спрей можех да се справя, но с нож? Наистина ли се очакваше да забия острие в някакъв задник само защото беше пиян? Бален се бе появил от нищото сякаш... ме беше наблюдавал. По дяволите, невъзможно бе случилото се в бара да представляваше някаква извратена случайност. Дали ме наблюдаваше и в момента? Затова ли винаги имах усещането, че бе с мен? Минах през галерията, отворих задната врата и излязох навън. Студеният вятър обгърна тялото ми в ледените си прегръдки. Игнорирах го, кръстосах ръце и излязох на алеята. Нов порив се блъсна в мен и аз потреперих. Кофата за боклук беше отляво, затова направих още няколко крачки напред. Ами ако беше някъде тук? Погледнах към прозореца на спалнята и осъзнах, че нямаше завеси. Господи, колко глупава бях... Нима той би стоял отвън в този студ просто за да ме наблюдава през прозореца? Обърнах се, възнамерявайки да се върна обратно, докато... не се сблъсках с горещата струя. - Нищо ли не научи тази вечер? Не е безопасно. Влез вътре преди да пострадаш. Когато ми се скара като на дете, се възпламених. В училище учителите бързо разбираха, че определено не биваше да ме порицават. Родителите ми смятаха, че мъмренето беше за слабоумните и вместо това просто обсъждахме проблемите. Излишно бе да споменавам, че някои учители не приемаха факта, че отказвах да правя това, което те ми казваха. Още една причина, поради която познавах отлично кабинета на директора. Хвърлих му яростен поглед. - Или влез вътре заедно с мен, за да ми кажеш какво, по дяволите, става, или ме остави сама. Завинаги. Без да ме защитаваш, без да ме преследваш и със сигурност, без да ме целуваш. Той стоеше неподвижно, предпазвайки ме от студения вятър, който разнасяше снега наоколо. Опитах се да не трепна, но проницателните му очи ме разколебаха. Вирнах брадичката си. - Няма какво да ми кажеш? Е, тогава се разкарай! – Обърнах се с намерението да продължа по алеята единствено за да го ядосам. Успях да направя десет стъпки преди гласът му да се извиси: - Клетки. Спрях, затваряйки очите си и покрих с длан устата си, за да заглуша вика. Изпитах огромно облекчение, смесено със страх, защото вече знаех, че тази вечер щях да науча какво се бе случило с мен. Чух как снегът изпука, когато той застана зад мен. Ръцете му обгърнаха за секунди бедрата ми, а след това бързо ме обърна с лице към себе си. Премахна ръката от устата ми и повдигна брадичката ми. - Ние бяхме в клетки. – Повтори. Срещнах очите му, сблъсквайки се с мъката. Гневът ми се изпари. Той знаеше какво бях преживяла и също бе живял с болката. – Клетки, висящи от тавана. – Палецът му погали брадичката ми отново. – Ти беше толкова смела. По дяволите... толкова смела, Дани. От устните ми се изплъзна сподавен вик, докато в съзнанието ми се заформяше ураган от объркване, търсейки някакви познати парчета из ума. Звук, затягане на вериги, понижаване, приближаваща болка... Страх вместо кръв, течащ във вените ми. Каква болка? Какво ми бяха причинили? Женски глас прозвуча от края на алеята. - Недей! Бален ме избута зад себе си, държейки ме за ръка. Разпръснатите светлини от близките сгради осветяваха фигура, която се движеше към нас. Тя беше облечена в дълго черно кожено палто, което се развяваше зад нея като мантия. Изправих се и тръпки преминаха по гръбнака ми, когато жената се показа напълно. Тя бе зашеметяваща. Не като модел. Притежаваше естествена красота. Беше невероятно висока, а изящните й крака бяха облечени в черни тесни дънки. Косата й стигаше до рамото и бе с назъбени краища. Скулите й бяха остри, а кожата – с цвят на бадем. Южна Америка или може би... Испания? Нямаше значение. Жената беше дяволски красива. Очите й не изпускаха Бален. Двамата се наблюдаваха, чакайки се един друг да нападнат. - Делара. – Той й кимна. Делара? Това беше момичето, което Джедрик бе споменал онази вечер. Каза, че тя бе изчезнала. - Той знае, че си се върнал. И ето ги... усложненията. – Гласът й беше дрезгав, сякаш шкурка драскаше мраморна плоча. Ала... секси. - А няма ли ги тях винаги? – Бален ме стисна по – здраво. Ревниво чувство се прокрадна в съзнанието ми. Това бе... нова емоция и ме накара да се почувствам уязвима. И двамата се стегнаха, а жената изруга. - Махай се от тук! – Каза тя. Погледът й се плъзна по мен, а след това обратно към Бален. – Трябваше да стоиш далеч от нея. Той ще бъде ужасно ядосан. – Огледа се през рамо. – Върви, дявол да го вземе! - Защо ми помагаш? – Попита той. - Ти се би и спечели. Все още си един от нас. Бил и спечелил? За какво, по дяволите, говореха? Кой щеше да бъде вбесен? - Вярваш ли ми? – Отвърна рязко Бален. Тя кимна. - Да. А сега изчезвай от тук! - Няма да бягам повече, Делара. Ще понеса наказанието. - Наказание? – Прошепнах. – За какво говорите? – Полицията ли го издирваше? Делара не ми обърна никакво внимание и отново се огледа, без да изпуска Бален от очи. - Добре. Прави, каквото искаш. Но гледай да не се превърнеш в затворник. Сега върви. Аз ще го задържа. Бален кимна и се обърна към мен със спиращ дъха поглед, сякаш ме оценяваше. - За какво говори тя? – Сърцето ми препускаше и нервите излизаха извън очертанията си. – Бален, какво става? Той се наведе и устните му се спряха на сантиметър от ухото ми. - Недей да ревнуваш, малка моя. Аз винаги ще бъда твой, дори и да не мога да те имам. Дъхът ми спря и аз опитах да се отдръпна, за да го погледна, но той вече се бе затичал надолу по алеята. Жената ме сграбчи за ръкава, за да привлече вниманието ми, докато наблюдавах Бален да изчезва. - Влез вътре. – Тя посочи приближаваща се от противоположната страна на Бален фигура. – Не искаш да се срещаш с този човек. - Какво имахте предвид с Бален? - Няма време. – Тя ме избута към входа на галерията. – Ако искаш да останеш жива, се разкарай от тук. Погледнах още веднъж към алеята, а след това побягнах. Шеста глава Делара Усещах трептенията на гнева си с всяка крачка, която той правеше към мен. Изправих рамене и вирнах брадичка, за да изглежда сякаш бях спокойна и уверена, въпреки неговата поява. Защото знаех, че в момента, в който Уолърън забележеше слабостта ми, щеше да ме пречупи. Дълбоко в себе си бях хаотична смесица от емоции, а сърцето ми беше пропаднало в яма, водеща към стомаха. Вдишвах острия въздух на пресекулки, докато се борех със задушаващия страх. Да бъда пребита от бившия си, Тарек, не помагаше особено... въпреки че Уолърън никога не би ме наранил физически. Той щеше да ме унищожи... емоционално. Не го бях виждала от нощта, в която го бях хванала с онази кучка, вещицата Тринити, готов да я чука. Съсипа ме. И аз разбрах, че не можех да остана повече тук. Трябваше да си тръгна. Да събера счупените парчета. В деня, в който го напуснах, се заклех никога повече да не позволя да ме нарани. Вдишах аромата му и тялото ми ме предаде, краката ми се разтрепериха, а сърцето ми бясно се блъскаше в своите стени, отдавайки се на нахлулите в съзнанието спомени, унижавайки ме допълнително. Господи, приличах на желе. Единственото, което можех да направя, когато срещнах неговия нетипичен проблясващ оттенък на синьо, бе да стоя. Оттенък, който извика всички скрити рани отново на повърхността. Смятах, че бях изтрила болката, но вместо това, тя се вряза в душата ми като остър нож. Наблюдавах дългите му уверени крака, които в продължение на две години отчаяно се опитвах да залича от ума си. Това, че ги бях докосвала... Облизвала. Целувала всеки инч от тялото му. Той се спря пред мен с познатото му, лишено от емоции, изражение. Не изпитваше угризение за това, което бе направил. Не ме докосна, но го усетих навсякъде... Дъхът му се просмукваше в сетивата ми, пръстите му галеха кожата ми... Беше ме наранил, изтривайки всеки спомен за достойнство. Копеле. Студено, безсърдечно копеле. Уолърън се втренчи в мен със своите ледени очи, а гласът му бе дори по – студен. - Ще те попитам само веднъж. Защо? - Това ли е всичко, което искаш? Защо? Нима не знаеш отговора? Разкрих ти се, а ти... беше повече от ясен. Няма какво повече да се каже. – Проследих с поглед суровите линии на лицето му, които отлично съвпадаха с непреклонния му нрав. Той посегна към мен, а аз бях принудена да стоя напълно неподвижно, тъй като сетивата ми се втечниха, очакващи допира му. Дали тази необходимост от него щеше изобщо някога да изчезне? Сякаш той съдържаше никотин в себе си и аз бях неспособна да го изкарам и от ума, и от тялото си. Беше в мен самата. Господи, докосни ме. Приюти ме в прегръдките си още веднъж. Когато опакото на дланта му докосна бузата ми, бях сигурна, че коленете ми щяха да поддадат, но полупрозрачните му сини очи ме държаха изправена. - Помислих си... – Уолърън започна нежно, но след това промени решението си исграбчи отзад врата ми. Беше груб и силен, сякаш ясно заявяваше, че в никакъв случай не би приел непреклонността ми. Дъхът му галеше лицето ми, а след това устните му... В началото беше жесток и непоколебим, изпитваше дива нужда да ме нарани. Точно както и аз. Но само за миг всичко се промени... Нежност и чувственост изпълниха въздуха. Ръцете ми се спряха върху масивните му гърди. Топлината сякаш се изливаше от него, поглъщайки ме в себе си. Погалих татуираните му мускули, които в този момент бяха прикрити от ризата и палтото. Пръстите му се плъзгаха по гръбначния ми стълб и аз настръхвах всеки път... Докато езиците ни се впуснаха в бавен и еротичен танц. Когато простенах от целувката му, веднага усетих оттеглянето му. Не. По дяволите, не можеше да го направи отново. Твърде късно... Долових напрежението, което бушуваше в него. Студенината нахлу в тялото му, а след това проникна и в мен. Господи, той ме караше да се мразя. Ръцете ми безжизнено паднаха от гърдите му и аз потреперих. Времето не можеше да го изтрие. Осъзнаването на факта, че никога не бих била способна да се откъсна от този човек, ме разби. Той можеше да ме наранява отново и отново, и отново... А аз все още щях да го искам. Сълзите ми проблеснаха и се отвратих от себе си. Не биваше да му позволявам да ме вижда такава. Уязвима. - Защо? Защо продължаваш да правиш това? Той прикова погледа си върху мен и аз забелязах игривия пламък на гнева му. Стоейки на разстояние от него, бях научила едно единствено нещо. Нямаше значение колко бях изплашена, трябваше да бъда здраво стъпила на земята. Щях да оцелея без неговата любов. Оцелях без неговата любов. Но да живея с горчивината му? Невъзможно. - Ти си тръгна. – Гласът на Уолърън вибрираше във въздуха. – Мамка му, ти си тръгна! Настръхнах. Тръпки пробягаха по кожата ми. Превърнаха се в дива ярост. Той беше бесен. Никога не се държеше цинично. Гласът му бе толкова заплашителен, че смелостта ми бързо се изпари. - Две години, Делара. Две години те търсех. Нищо. Никакви имейли. Съобщения. Или обаждания. Нищо! Това... няма да ти го простя. – Той извади кутийка за бонбони от джоба. - Господи, защо правиш това? Мразя го. – Ръката ми се стрелна напред, отнемайки му пластмасовия контейнер. Хвърлих го в снега. – Ти си тръгна. – Опитах се да овладея гласа си, но бавно се разпадах и ако той го разбереше, щеше да свърши работата си. – Тръгна си от мен. Избра живот... без мен. Какво се предполагаше да направя? Да те наблюдавам, докато правиш секс с Тринити? – Татуираната змия на врата му, неговото Мастило8, изсъска и очите му блеснаха в червено. Отстъпих назад. Уолърън не би ме наранил, но за Мастилото не бях толкова сигурна. - Беше необходимо. Знаеш го. – Каза той. - Глупости! Това беше твое решение! Ти избра да спиш с онази кучка, за да се докоснеш до виденията й. Схванах. Защитавал си всички ни, но това не означава, че аз трябваше да стоя и да те гледам с друга жена. - Утре те искам в къщата на Талда9. Край на дискусията, Делара. Изсумтях. - Невъзможно. - Делара! Отстоявай позицията си. Стиснах страните на дънките си толкова силно, че ноктите ми проникнаха през денима. - Няма да живея в къщата там. И ако се опиташ да ме принудиш, ще отвърна. Имам нужда от повече време, далеч от... – Тъкмо щях да му кажа, но спрях. – Заслужавам го. Забелязах финото потрепване на лявата му буза. Познавах всяка част от него и знаех какво означаваше това – безсилие. - Без Бален, ти си единственият ни останал Преследвач. Ти си Белязана, Делара. Това е твое задължение! Гърбът ми се стегна. Нямаше право да иска това от мен. Винаги съм била вярна на Белязаните. - Ще помогна, ако те се нуждаят от мен. Но няма да се върна. – Беше ли напълно вцепенен от това, което бях споделила? Почувства ли нещо? - И Тарек? Трябваше да доведе копелето с него. Скръстих ръце, създавайки илюзия за бариера между нас. - Той е в Покой10. Ще се справя с него, когато му дойде времето. - Не можеш да го победиш, Делара. Когато периодът му на Покой приключи, ще дойде за теб. - Това не е твой проблем. – Макар да знаех, че щеше да се превърне в такъв. Той сякаш изпитваше някаква необходимост да се занимава с ежедневието на останалите, защитавайки ги. Уолърън затвори за миг очите си и аз съзрях болката му. Веждите му се събраха. Не беше възможно. Мъжът пред мен вече не чувстваше нищо. - Не мога да ти дам това, което искаш, Делара. Онази нощ ти казах. Не съм способен да обичам. - Да, а аз бях идиотка, мислейки си противното. Е, вече не съм същата като преди. Така че бъди ядосан. Мрази ме. За това, което направих... и за това, което ще направя отново. Защото аз искам любов. Копнея за нещо, което ти отказваш да ми дадеш и единственият ми избор е... да го открия на друго място. – Избърсах сълзите си с опакото на ръката си. Думите просто се изплъзнаха от устните ми. Челюстта му потрепна и аз бях сигурна, че се съмняваше дали не лъжех. Съзнанието ми бе на път да блокира, но успях да овладея мислите си. Исках повече. Мечтаех за това, което някога имахме – истина, приятелство, смях, страст. Притежаваше всички тези качества... някъде дълбоко в своето черно и назъбено сърце. Бях виждала смеха му, бях усещала нежното му докосване и дори бях долавяла опитите му за сарказъм. Това беше единственият път, в който се бях почувствала... цяла. Тогава всичко се разпадна. На парчета. С една единствена ласка ми бе казал, че никога няма да бъдем заедно. Бях толкова глупава. Смятах, че времето щеше да помогне да... През всички тези години се надявах. Молех се Уолърън да се превърне отново в себе си. Но той никога не го направи. И студенината му ме убиваше, просмукваше се в ума ми и бавно ме задушаваше. Знаех, че ако останех близо до него, щях да се превърна в негово копие. Студена и безчувствена. Сделката, която сключи с Тринити, беше последният нож, който му позволих да забие в сърцето ми. Да стоя около него и близо до нея, знаейки, че щяха да прекарат седмица, изпълнена с... Изгубих всякаква надежда. Ако дори поне ме съжаляваше, никога нямаше да се съгласи на предложението на кучката. Онази нощ си тръгнах унищожена, кървяща и... сама. Бях наясно, че заминавайки, наранявах Джедрик, но да наблюдавам Уолърън... Не можех. Не бях достатъчно силна, за да го понеса. - Нуждаем се от теб. – Гласът му беше тих и дрезгав. Каза „ние“. А не „Аз се нуждая от теб“. Можеше да върви по дяволите. - Тук съм, за да помогна на Бален. И да, той е тук. Но ти вече знаеш това, нали така? Това е единственият ми шанс. - Не можеш да бягаш вечно. - Да... Наблюдавай ме, Уолърън. – Трепна, защото винаги го наричах Так. – Наблюдавай ме как си тръгвам, а аз се кълна, че няма да погледна назад. И знаеш ли защо? Защото те преживях. Излекувах се. Не означаваш нищо за мен и вече не съм подвластна на контрола ти. – Лъжите се изляха като копчета от отворен буркан. Мразя го. Исках да унищожа вече увреденото му сърце. Но това беше невъзможно. Той нямаше сърце. Обърнах се. Душата ми се надяваше да ме повика, а здравият разум бе наясно, че никога не би го направил. Искаше ме близо до себе си, но отказваше да ме обича. Е, нямаше начин да получи и двете. Докато се отдалечавах от него, умът ми продължаваше да крещи. Моля те, извикай ме. Моля те, спри ме. Обичай ме, както само аз знам, че можеш. Държах главата си високо вдигната, докато сълзите се стичаха по бузите. Не ме помоли да остана. Дори не трепна. А аз никога не се обърнах отново. Седма глава Дани Следващата вечер, докато вървях по тротоара, не можех да спра да мисля за Бален. Нямах представа дали някога щях да го видя отново, или пък дали нямаше просто да се появи изненадващо на вратата ми. Но това, което знаех добре, беше, че ми бе омръзнало да чакам да открия отговорите... или да се опитвам да забравя случилото се. Исках да разбера истината. Трябваше да разбера истината. Наложи се да плача с фалшиви сълзи двадесет минути, за да разбера името на сестрата, която се беше погрижила онази вечер за мен. След това още петнадесет, за да убедя момичето да ми покаже графика й. За щастие, днес сестра Сюзън работеше на петия етаж, макар да беше в кратка почивка. Когато вратите на асансьора се отвориха, пристъпът на паника ме хвана в капана си и се наложи да отстъпя назад. - Хей, ще се качваш ли? – Каза мъж, облечен в бяла престилка. Поклатих глава и се втурнах по стълбите. Краката ми се разтрепериха, когато си спомних какво ми бе разкрил Бален – клетки. Бяхме държани в клетки, висящи от тавана. Внимателно разглеждах залите на петия етаж, докато накрая не срещнах жената, която търсех, в дъното на коридора. Тя имаше голям нос с извит връх и бузи, покрити с лунички. Очите й бяха дълбоки и нежни. Бедрата й се люлееха напред-назад, а стетоскопа, който бе окачен около врата й, се движеше като часовникова стрелка. Изпречих се на пътя й преди да влезе в стаята на пациент. - Сестра Сюзън? Може ли да поговорим за малко? – Тя ме погледна и се приближи. - О, скъпа, как си? – Докосна ръката ми. – Даниел, нали? Всичко наред ли е? Усмихнах се. Беше странно. Спомнях си малко от престоя ми в болницата. Сестрата беше мила и търпелива дори когато крещях в опит да се измъкна от преглеждащия лекар. Когато той докосна раните на врата ми, му оставих синина. След това ме упоиха за няколко дни, за да се успокоя. Сестра Сюзън беше тази, която тихо ми разказваше за констатациите на лекарите. Също така, точно тя остана с мен, когато полицията дойде да вземе показанията ми. - Добре съм, благодаря. – Веждите на медицинската сестра се сбръчкаха, а устните й се свиха. Приличаше на учител, който безмълвно смъмряше ученик, за когото знаеше, че лъже. – Всъщност... не съм добре. Спомени от миналото проблясват в съзнанието ми. Лоши спомени. Просто... чувствам, че трябва да разбера повече за това, което ми се случи. Питах се дали някой не ме е посещавал? Знаете, преди да дойда в съзнание или може би, когато бях заспала? Видяхте ли нещо... не знам, странно? – Тя въздъхна. - Скъпа, сигурна ли си, че е добра идея да се ровиш в миналото? Може би умът ти се опитва да те предпази от това, което ти се е случило. - Трябва да знам. – Повиших тон и двете сестри, които се бяха подпрели на едно от гишетата, повдигнаха глави и се намръщиха. – Съжалявам. Вижте, срещнах един мъж, който по някакъв начин предизвика проблясъци от спомените ми. – Извадих скица на Бален и й я подадох. – Спомняте ли си някога да е бил наоколо? - Не. Определено не. Мисля, че със сигурност щях да запомня този красив мъж. – Тя ми върна портрета. – Не смяташ, че това е човекът, който те е отвлякъл, нали? Поклатих глава. - Не, не ме е наранил той. Но можете ли да ми кажете нещо за състоянието ми, което би могло да ми помогне да си спомня? - Добре... – Тя почука с химикалка челото си. – Имаше дупчици и синини по шията, които бяха наистина странни. Но лекарят каза, че белезите вероятно са от пръстен, който похитителят е носел. Също така имаше синини и по китките. Както и порязвания. Сякаш си била... - Вързана? – Кимна. - Броят на кръвните клетки беше доста малък, макар да нямаше признак, че си кървяла обилно. Дори се наложи да ти преливаме кръв, за да се възстановиш напълно. Случаят ти бе доста необичаен. Вероятно и затова те помня толкова добре. Потърках китките си, мислейки върху заключението на доктора... Сините са били от окови. - Скъпа, съжалявам, че не мога да ти бъда от полза. – Усмихнах се. - Е, оценявам отделеното време. – Подадох й визитка на галерията ми. – Ако си спомните нещо друго, ще се радвам да ми се обадите. - Разбира се. И горе главата. Ще кажеш ли „здрасти“ на Аби от мен? Тя е същинска кукла. Толкова грижовна. Приятелка като нея е наистина трудна за откриване. - Аби? – Нямах дори познати, които да се казват така. - Мисля, че това беше името й. Спомените ми от онази сутрин са ясни. Тъкмо приключвах смяната си, когато тя влезе в спешното, викайки за помощ. Ти беше в колата. Скъпа, не си ли я спомняш? Каза, че е твоя близка приятелка. Говореше й сякаш я познаваш. Не съм сигурна защо не се сещаш? - Не, не познавам никого, който да се казва Аби. - Не си ли спомняш, когато се измъкна от болницата? - Какво? Не. - Изчезна по средата на нощта. Не знам как изобщо беше успяла да се промъкнеш покрай дежурния екип, но... в един момент бе в леглото, а в следващия нямаше и следа от теб. Липсваше около един час. След това Аби те върна. Тогава лекарят не ти беше слагал морфин. Би трябвало да помниш? – Веждите й отново се сбръчкаха. – Когато те върна, ти имаше рана на врата, която преди това не беше там. Аби не ни каза какво се е случило, но ни обясни, че си й се обадила и тя е дошла да те вземе. Беше толкова притеснена, непрекъснато се тревожеше за теб. Беше те увила в палтото си, защото ти трепереше като лист хартия. – Тя се поколеба и стисна ръката ми. – Виждаш ли се с някого, дете? Имам предвид... може би, ако има с кого да поговориш... Бих предложила... - Как изглеждаше тя? Даде ли ви фамилно име, телефон... нещо? - Не, просто Аби. Беше дребна, а косата й – червена. Лицето й бе бледо. Дрехите й – целите черни. Толкова красиво момиче, а облечена в черно... – Бях попаднала в задънена улица. Полицията бе намерила ДНК на похитителя под ноктите ми, но това не им бе послужило за нищо, тъй като системата им не го беше открила. – Аби спомена още едно име. Ани или Ансли. Не... Дори по – необичайно. Мисля, че беше... - Анстис. – Не изчаках потвърждението й, а просто си тръгнах от болницата. *** Отправих се към Киър и Анстис с Мини Купъра, който бе дяволски доволен, когато му натисках газта. Двигателят мъркаше. Стигнах къщата за рекордно време и то, без да бъда спряна за превишена скорост, добавяйки още една глоба към списъка си. - Коя е Аби? – Казах в мига, в който Анстис открехна вратата. Минах покрай нея и бързо огледах фоайето, установявайки, че бяхме сами. Когато се обърнах отново към нея, видях, че се беше подпряла с едната ръка на стената, придържайки тялото си изправено, а лицето й бе побеляло. – Познаваш я? По дяволите, ти я познаваш? – Не можех да повярвам. Надявах се сестрата да се беше объркала. Не желаех да допускам мисълта, че Анстис имаше тайна от мен. - Дани... Даниел... Аз... - Скъпа, какво има? Чух... – Киър застана на върха на стълбите и аз се изпънах, защото когато той беше намесен, разговорът се превръщаше в битка с носорог. – Даниел. – Каза. А когато ме наричаше така, не вещаеше нищо добро. Вече беше готов за атака. Пристъпи напред и обви ръка около кръста на Анстис, сякаш бе нейн щит. – За какво е всичко това? - Не ми пробутвай тези глупости! Мамка му, знаеш много добре за какво говоря. Аби. Коя е тя? – Анстис погледна съпруга си с умоляващи очи, а пръстите й стиснаха ризата му. Но той не трепна и остана все така неподвижен дори когато срещна погледа ми. - Остави ни, Дани. – Тонът на Киър беше рязък и предупредителен. - Разкарай се, Киър! Анстис знае коя е Аби. Аби, която е била в болницата с мен. – Отбягнах погледа на Киър и се взрях в Анстис, която изпитваше трудност да се изправи срещу мен. – Анстис? - Аз, аз... О, Господи, Дани, моля те, не мога... – Стиснах парапета за подкрепа, а ноктите ми проникнаха в дървото, което ми подейства някак успокоително, спирайки гневните викове на върха на езика ми. - Не мога да повярвам, че ще стоиш срещу мен и ще се преструваш, че не знаеш нищо. Само това за най – добрите приятелки? Предполагам, че сега, когато си имаш малкото семейство, не се нуждаеш от приятелка, която е прецакана? Добре тогава, майната ти. Ще разбера и сама. Анстис се приближи до мен, но аз я отблъснах. - Дани, моля те. Не можеш да се опитваш да откриеш отговори, които дори полицията е неспособна да разбере. Това е твърде опасно. Просто... ела да седнеш. - Коя е Аби? – Не отстъпих. Когато Анстис и Киър продължиха да мълчат, бях готова да си тръгна. Киър сграбчи ръката ми, за да ме спре и студено каза: - Анстис се опитва да те предпази, а не да те нарани. – Вдигнах юмрука си и се опитах да го ударя в лицето, но той блокира удара ми светкавично. - Върви по дяволите, Киър! Аз съм тази, която страда, а вие можете да ми помогнете, но избирате да горя в ада! - Дани, моля те. – Прошепна Анстис. Не й обърнах внимание. Излязох през входната врата. Те знаеха коя беше Аби. Но отказваха да ми кажат. Защо? Какво се случваше? Кого защитаваха? Защото със сигурност не беше мен... Качих се в колата си и потеглих. Паркирах под един бор, сложих си ръкавици, шал и шапка и се отправих отново към имението на Киър. Бях сигурна, че тази вечер щяха да се свържат с Аби. Нямаше начин да изпусна подобна възможност... Те знаеха нещо за моето отвличане и аз щях да разбера какво, дори ако това означаваше да замръзна тази нощ. Бален Крачех по алеята напред-назад като пантера, която беше хваната в клетка. Спирах и се опитвах да уловя аромата й. Нищо. Бяха изминали три шибани часа и… Нищо. Студ се просмука във вените ми, но не бях и на сантиметър близо до замръзване. Чувството за собственост ме подлудяваше цял ден. Нямах право да се държа така. Борих се с необходимостта да я видя отново. Прекарах дни в скапани мотели, стоейки сам в тъмнината, опитвайки се да я изкарам от ума си. Не можех да го направя. Беше по – силно от мен, макар да знаех, че това щеше да донесе болка и на двама ни. Ритнах една найлонова торбичка, а вятърът я вдигна, завъртя я във въздуха и след това отново я пусна на земята. Приличаше на мен. Губех разсъдъка си около нея, макар винаги да бях имал пълен контрол. Трябваше да я оставя и да предам себе си на Дийкънри*. Заслужавах наказание, каквото и да бе то. Лоялност. Честност. Вярност. Всичко това беше набивано в главата ми, откакто бях дете. След това... бях предал собствената си кръв. Проклета вярност. И най – лошото от всичко това беше, че бих го направил отново. Бях търгувал с вампира Ришард. Местоположението на сестра ми в замяна на свободата на Дани. Трябваше да намеря друг начин, да се боря по – силно, но това вече беше минало. Дани щеше да се превърне в робиня на Ришард, ако не бях сключил сделката. Сега щях да се изправя пред Дийкънри и да понеса своето наказание. Не се страхувах. Приемах го. Но не можех да приема, че оставях Дани сама, незащитена от Белязаните. Те трябваше да я пазят, но също така знаех правилата – никой човек не биваше да научи за тях. Ударих с юмрук кофата за боклук, а звукът отекна наоколо. - Мамка му. Осма глава Дани Размърдах се върху клона на дървото, опитвайки се да възвърна поне част от чувствителността на дупето си. Бяха изминали часове, а единственото движение в къщата бе от БМВ-то на Джедрик, с което той излезе. Имайки предвид какъв беше той, със сигурност ставаше въпрос за някоя късна среща със секси мацка. Бях се изкачила достатъчно високо, за да виждам над масивната каменна стена. Дъбовите клони ми осигуряваха едновременно прикритие и подслон от студения вятър, макар че очаквах скоро да падна с трясък на земята. Предната врата се отвори. Наведох се напред, когато видях непознатия мъж. Той беше по – висок и широкоплещест от Киър. Дори от разстояние усещах заплахата, която излъчваше, стоейки самоуверено на прага. Поколеба се на второто стъпало и наклони глава сякаш се вслушваше в нещо. Погледът му изненадващо се спря върху мен и очите му блеснаха в ярък златист цвят. - По дяволите. Слязох от дървото възможно най – бързо. Не исках да бъда наблизо, когато Киър разбереше, че ги шпионирах. И със сигурност нямах желание този човек да достигне до мен. Приятелите на Киър бяха страховити копелета. Извиках, когато се хванах за счупен клон, който се вряза в дланта ми. За миг спрях, но след това бързо посегнах към друг. Балансът ми вече бе нарушен, изплъзнах се и поех удара, ранявайки лошо корема си. Успях да увисна на ръцете си, докато краката ми се рееха във въздуха. - Господи, Дани. - Какво, по... – Отново изпуснах клона, но този път ударих гърба си. Стегнах се, очаквайки студената и твърда земя. Това, което усетих, определено беше твърдо като скала, но и горещо като ада. Инстинктивно обвих ръце около врата му, когато той ме пое, предотвратявайки сблъсъка. - Какво правиш, по дяволите? – Вбесеният глас на Бален ме изтръгна от шока и ме принуди да го блъсна силно гърдите. - Пусни ме! Втренчи се в мен и зеленият нюанс в ирисите му се разсея, заместен от тъмнината. Когато хватката му се стегна, за секунда си помислих, че щеше да игнорира думите ми. Но след това бавно ме остави да докосна земята, макар дланта ми все още да бе заключена в неговата. Беше толкова близо и толкова висок... сякаш се намираше върху мен. - Разкарай се от мен! – Опитах да се отскубна от хватката му, но той отказа да ме пусне. - Не съм върху теб... защото ако бях, със сигурност щеше да го разбереш. Стомахът ми се сви и еротични фантазии изплуваха в съзнанието ми, когато си го представих. Стиснах зъби, ала нежеланият копнеж се разрасна и не бях способна да го спра. - Защо си тук? – Отново се опитах да се измъкна от него, но той беше дяволски силен и ужасно ядосан, въпреки че нямаше право. Аз бях тази, която трябваше да се вбеси, защото приятелите й я лъжеха. – Да не би да ме следиш? Дебнеш ли ме? Не отговори, но забелязах трепването върху бузата му, когато устните му се извиха. - Какво? Изведнъж онемя? – Бален наклони глава и ме дръпна по – близо до себе си, така че устата му се озова на сантиметри от моята. - Видях колата ти, паркирана на улицата и реших да те потърся. И по – скоро би трябвало да ми благодариш, защото в противен случай, задникът ти щеше ужасно да те боли. Устните ми се разтвориха, докато сърцето ми блъскаше яростно сякаш се състезаваше и тръпки преминаха по кожата ми. Трябваше да се тревожа, че ме следеше, а вместо това единственото, за което можех да мисля, бе как ме приковава към дървото, чукайки ме като животно. - По дяволите, Дани. Не разбираш. Нима негодникът от бара не беше достатъчен? – Внезапно ме пусна и прокара пръсти през косата си. – Предупредих те да внимаваш... а въпреки това, те намирам увиснала в нощта на някакво скапано дърво. Скръстих ръце пред гърдите си. - Не се нуждая от бавачка, както и от преследвач. Дадох ти шанс да обясниш какво се е случило. Ти си тръгна… Съжалявам, исках да кажа, че избяга. Така че, стой, по дяволите, далеч от мен. Той поклати глава, пристъпи напред и с пресипнал глас каза: - Не мога. Мамка му, просто не мога. Ченето ми увисна. Бях бъркотия от емоции. Не знаех какво да кажа. Всичко бе толкова прецакано. Животът ми се разпадаше, превръщайки се в каша от счупени парчета и чувствах, че ги губех. Никога нямаше да си паснат отново. Освен Бален. Той съвпадаше идеално. Беше грешно, но едновременно с това и правилно. Обърквах се... Но криеше тайни от мен точно както и Анстис, а на мен ми бе писнало да ме държат в неведение. - Не се нуждая от теб или от някой друг, който да прецаква живота ми. – Обърнах се, но в този момент той обви ръце около талията ми, дръпна ме назад и аз се приземих върху гърдите му. Здравият разум ми нашепваше да се оттласна, да се бия дори, но когато яростта се разсея от очите му и повдигна брадичката ми, палецът му се плъзна напред-назад по челюстта ми и аз забравих за решимостта си. Бален кимна към имението. - Защо стоиш навън, скрита на дървото, наблюдавайки къщата, малка моя? Как бих могла да се държа нормално, когато всичко, за което мислех, бяха устните му, които се движеха толкова близо до моите? В живота си никога до сега не бях изпитвала такъв... сексуален копнеж към някой мъж. Желанието ми стана толкова силно, че се налагаше непрекъснато да се боря със себе си. Това ли беше изпитвал баща ми спрямо майка ми? Загубил всякакъв контрол. Подлуден от нуждата. Никога не бях искала този порив. Превръщаше ме в слаба и уязвима. Това, което исках... не, това, от което се нуждаех, бе той да си тръгне. - Приятелите ми живеят тук, но крият нещо от мен. Доволен ли си? Изведнъж тялото му се стегна и главата му се наклони към къщата. - Трябва да си вървим. Веднага. Преди да успея да се възпротивя, той заключи ръката ми в своята и ме задърпа надолу по улицата. - Бален? Не каза нищо, но долових напрежението в него. Погледът му ми изпращаше вълни от страх. Челюстта му беше здраво стисната, очите му бяха полуотворени и в тях не се забелязваше никакъв нюанс на мекота. - Ключове? – Измъкна ръката си, когато стигнахме колата ми. Не направих опит да му ги дам, защото в този момент се колебаех дали наистина трябваше да му позволя да се качи. - Мамка му, нямаме никакво време за това, което се разиграва в главата ти. – Той ме сграбчи и претърси джобовете на палтото ми. Ритнах го и се опитах да го избутам назад, но напразно. Сякаш бях малка жалка мишка, бореща се с лапите на котка. Той взе ключовете, отключи колата и отвори вратата за пътниците. - Влизай. Бях готова да споря, но нещо в изражението му ме накара да отстъпя. Той заобиколи и се настани на шофьорското място. Не каза нищо, когато запали двигателя и се впусна напред, поднасяйки колата към тротоара. В продължение на няколко минути седях мълчаливо. Той започваше да... се успокоява. Веждите му се отпуснаха и ръцете му спряха да стискат толкова здраво волана. - От кого бягаме? - От никого. – Не откъсваше очи от пътя, но забелязах, че ръката му се стегна около волана. - Ако това е вярно, защо тогава се държиш сякаш стадо носорози са след нас? Той почти се засмя и ъглите на устните му се извиха нагоре. Погледна... сладко. Не. Не беше сладко. Подобно нещо не съществуваше в него. Бален бе твърде страшен, за да бъде сладък. И горещ. Дали беше забелязал онзи човек преди да падна от дървото? - Видя ли някого? - Не. Но имам нужда да помисля, а не мога да го направя, докато ти непрестанно задаваш въпроси. - Какво? – Нима беше сериозен? Той се обърна към мен и всеки намек за смях, който бях видяла преди секунди, бе изчезнал. Но не изглеждаше ядосан. По – скоро притеснен. Веждите му отново бяха спуснати ниско над очите и ръката му обхвана сковано скоростния лост. - Добре. – Имаше нужда от минута. Схванах. И ако Бален беше видял човека, който излезе от къщата на Анстис, със сигурност бе спасил живота ми. Отново. Пътувахме потънали в мълчание. Няколко пъти отворих уста в опит да кажа нещо, но след това здраво я стисках, заглеждайки се през страничния прозорец. Той отби към паркинга и аз му показах моето място. Паркира и изключи двигаталя. - Някой ни наблюдаваше. И не, не го видях. – Каза и излезе от колата. Бързо го последвах и още преди да бях заобиколила предния капак, подвикнах: - Подуши го? Някакъв определен дезодорант или може би твърде много одеколон? Бален започна да се отдалечава. - Нещо подобно. Затичах се след него и чух, когато заключи колата. - Кое от двете? Защото аз със сигурност не помирисах нищо. Излязохме от паркинга и отново се озовахме на улицата, където той хвана ръката ми и я приюти в своята. Опитах се да я дръпна, освобождавайки се от хватката, но Бален ме стискаше здраво и просто продължи да върви сякаш не усети нищо. - Имаш проблеми с контрола. – Промърморих. Той се засмя с дълбок и дрезгав глас, изпращайки искри към мен. Глупави момичешки хормони. Спря се пред вратата на галерията, пусна ме и ми подаде ключовете. - Къде е Телуара, който ти дадох? - Какво? - Ножът. В теб ли е? - Разбира се, че не. Няма да нося нож със себе си. Въздъхна. - Господи, как е възможно да си толкова упорита? - Не, просто съм луда. Кой се разхожда с нож освен убийците? - Хората, които искат да живеят. – Той беше параноик. – Утре си тръгвам и трябва да знам, че си в безопасност. Нуждая се да носиш този нож със себе си винаги и... – Отворих уста и той постави пръста си върху нея. – Без повече криене през нощта по дърветата. Ще бъде дори по – добре, ако знам, че не излизаш, когато изгрее луната. Изсумтях. - За колко дълго? До края на живота ми? Ти си луд. – Обърнах се, пъхнах ключа в ключалката, а думите му крещяха в съзнанието ми. Майната му. Оставих ключа и се обърнах към него. – Знаеш ли, ако искам да танцувам на улицата в три часа сутринта, облечена в розова поличка, проклета да съм, но ще го направя! От къде, по дяволите, взе... Той пристъпи напред и аз се озовах в капан между вратата и гърдите му. Сграбчи ръцете ми и каза: - Слушай ме, мамка му. Нещо не е наред. Не знам какво, но е около теб. - Около мен? – Отново изсумтях и повдигнах въпросително вежди. – Като ореол? Или може би аура? Знаеш ли, на следващата пряка има специална болница. Сигурна съм, че ако им кажа за тези аури, те ще те признаят. Добре, сега вече се вбеси. Но какво очакваше, когато говореше подобни глупости? - Дани, просто прави това, което ти казвам. О, сега определено сгреши, приятелче. Вече не давах и пукната пара дали беше ядосан, или не. Не ми бяха нареждали какво да правя откакто бях дете. - Защо трябва да си такъв задник, когато отвориш устата си? Пое си дъх. - Малка моя... - Спри да ме наричаш така! – Всъщност обожавах да го чувам, но точно в този момент го мразех. - Бях там. – Сърцето ми пропусна удар. - Да, това вече го чух. Опитах се да реагирам с насмешка, но уличните лампи осветиха лицето му и съзрях истината. По дяволите, исках именно това, ала едновременно и се ужасявах. - Видях какво ти причини копелето и не мога да го изкарам от главата си. – Той пусна ръцете ми, наведе се напред и постави дланите си срещу вратата. – Всеки шибан път, когато затворя очи, чувам писъците ти и това ме разкъсва на парчета. Стоях настрана, но... Просто не можех да го правя повече. Замръзнах, наблюдавайки го. Сграбчи рамене ми. - Слушаш ли ме? Бих продал проклетата си душа на дявола, за да предотвратя случилото ти се. По дяволите, бих го направил. – Приближи се и гръдният му кош се опря в моя. Преглътнах, когато зърната ми реагираха. – Не мога да позволя да бъдеш наранена отново. Няма да го пусна. Нуждая се да бъдеш в безопасност и това означава, че трябва да ме слушаш. Обещай ми, че ще бъдеш по – внимателна. Бях поразена от него. Нещо ме дърпаше към съществуването му. Аз бях отрицателната страна на магнита, а той – положителната, която ме притегляше все по – близо към себе си. Сетивата ми се нуждаеха да го докоснат, вкусят и усетят. Господи, защо? Защо се случваше това? Всичко, което исках, бе да се помиря с миналото си. А то все още ме придърпваше като риба на кука. Не можех да си го обясня. Нищо от това нямаше смисъл. - Защо си бил там? Беше ли му съучастник? – Веднага след като изрекох думите, осъзнах, че това не бе истината. Каза ми, че и двамата сме били в клетка. Беше страдал, както и аз. Не, дори повече... Проклинаше, докато си поемаше дъх. - Не, по дяволите. Никога не бих те наранил. – Той изръмжа ниско и прокара ръка през косата си. – Усещам те през цялото време, Дани. Не мога да те изкарам от себе си. А това, което изпитвам... е способно да унищожи и двама ни. О, Господи, защо трябваше да казва нещо подобно точно преди да си тръгне? - Случващото се между нас... не е естествено. Но имам нужда от теб толкова силно, че се чувствам сякаш вътрешностите ми ще се разтворят, ако не те получа. Това не е нормално, по дяволите. И не знам какво е, но не мога да го спра. Не му казах, че изпитвах същото. Мамка му, исках го толкова много, че дори болеше. Може би и двамата бяхме полудели. Пръстите му обгърнаха задната част на врата ми. След това ме дръпна. Попаднах в ръцете му, а той наведе главата си, докато само инч разстояние разделяше устните ни. Топлият му дъх галеше кожата ми. Никога не бях изпитвала такова желание... Да го вкуся. - Бален. – Чувствах се така, сякаш познавах всяка част от него. Всяка болка и щастие. Не знаех как да обясня неутолимото си желание, но в този момент и не исках. - Господи, Дани. Какво правя? – Той рязко се отдръпна. – Трябва да се махна оттук. - Но... Очите му имаха измъчен вид. Зеленият нюанс бавно потъмняваше, а веждите му се снижиха. - Ако... Дани, последвай инстинкта си. Ако нещо не ти изглежда, както трябва, отиди при приятелите си. Те ще те предпазят. Дори не обмислих думите му. В съзнанието ми се въртеше единствено това, че си тръгваше. - Ще се върнеш ли? – Челюстта му се стегна. - Не. Няма да се върна. Имах усещането, че някой прокарваше въже през стомаха ми. - Не. – Какво правех, по дяволите? Не можех да спра думите, които се изплъзнаха от устните ми. Дори не желаех. – Не си тръгвай. - Дани... – Обвих пръсти около краищата на палтото му. - Остани. – Преди пет минути бях готова да го удуша. Сега не исках да си тръгне. Бях толкова прецакана... Неразбираща нищо от това, което се случваше и от връзката си с него. Той отстъпи назад. - Не. - Имам нужда да останеш. – Ръцете му се свиха в юмруци. - Не. Влез вътре. – Той се опита да ми обърне гръб, но аз се вкопчих по – здраво. - Една нощ. Каквото и привличане да имаше между нас, каквото и минало да споделяхме, всичко това беше довело до този момент и аз нямах намерение да го пусна. Девета глава Бален Бях готов да си тръгна. Да я оставя. Имах нужда да ударя нещо. Да унищожа. Не биваше никога да се връщам. Беше невъзможно да има нещо между нас. - По дяволите, не знаеш какво говориш, Дани. – Но всичко за което мислех, бе как я държа в ръцете си. Как краката й се увиват около мен, докато аз плъзгам члена си в нея. Толкова гореща. В продължение на години, борейки се с кръвожадността, си представях как я чукам. Тя забиваше ноктите си в гърба ми, крещейки името ми. - Не ме поучавай. Знам много добре какво правя. Затворих очи, насилвайки се да си отида. Не можех. - Искам това. Нуждая се. Не смей да си отиваш. Отново. Ти си първият мъж, който искам да ме докосне, откакто... преживяхме онова. Не те моля за нищо друго освен за една нощ. Знам, че бягаш от нещо и не искам връзка. Аз просто... Членът ми се притисна в дънките и пулсът ми се ускори сякаш бях скапано шестнайсет годишно момче, готвещо се да си легне за първи път с жена. Но аз бях Белязан и тя нямаше представа какво означаваше това. Сграбчих бедрата й и я дръпнах грубо към мен. Обвих шията й и пръстите ми се впиха в плътта й. - Кажи ми, Дани, можеш ли да ме чукаш, когато съм такъв? – Челюстта ми се стегна и тя трепна. – Защото това съм аз. – Почувствах паниката, която я завладяваше. Трябваше да знае... точно за какво се моли. – Можеш ли? Настоях отново преди устата ми да покрие нейната. Щях да бъда груб, да й оставя синини и да я принудя дори, взимайки това, което исках. Това, от което се нуждаех. Надявах се да я изплаша. Да избяга от мен. И все пак, когато пръстите ми се заровиха в косата й и дръпнах главата й назад, усетих как тялото й се отпусна и поддаде на целувката ми. Тя простена и пенисът ми трепна. По дяволите, копнеех за тази жена. Дали беше обвързано с тъмния ми свят или с това, което преживяхме заедно... вече нямаше значение. Щях да я имам. Без връщане назад. Вдигнах я на ръце и изритах вратата, която бе отключила по – рано. Отместих устните си само за секунда, за да взема ключовете и да я заключа отново. - По дяволите, скъпа. – Погледнах я, държейки я на ръце. Лицето й се беше изчервило, а устните й бяха подути от грубите ми целувки. – Възнамерявам да спя с теб, а след това да си тръгна... Съгласна ли си с това? Тя кимна и докосна с пръсти врата ми. - Искам да те чуя да го казваш, Дани. Трябва да знам, че си съгласна. - Ще ме чукаш ли или просто ще стоиш и ще си говориш? Изръмжах ниско и я пренесох през галерията. Качих се по стълбите и я хвърлих върху леглото. Възседнах я грубо. Прокарах пръсти по челото й, проследявайки очертанията на веждата й. Обичах извивката й. - Не го правя нежно и приятно. Погледна ме за секунда, а аз се взрях в артерията на гърлото й, която пулсираше. Страхуваше се от мен. И точно така трябваше да бъде. Имах нужда да я притежавам, а тя смирено откликваше на емоциите ми. Членът ми никога не беше бил толкова твърд, колкото докато я чаках да отвърне нещо. Почти съжалих, че щеше да ме отблъсне. Че щеше да ми каже да си вървя. Защото едно нещо бе сигурно - оставяйки я, се обричах на унищожение. Тя вдигна ръка и ме докосна. - Искам това, което само ти можеш да ми дадеш. Спасение. – Преди да й кажа, че не бях никакво шибано спасение, тя ме дръпна към себе си, наклони глава и устните ни се сляха нежно. Изстенах, а съпротивата ми се изпари. Вплетох пръсти в косата й. Бях безмилостен. Вземах това, което исках. И въпреки че имах само една нощ с нея, щях да я направя своя. Дани Напрегнах се, когато желанието ми да се боря с него бе победено. Опитах се да го отблъсна, но теглото му не ми позволи. Той вдигна китките ми над главата и ги заключи в хватката си, а устните му се плъзнаха по моите. Затворих очи и се опитах да се откъсна от суровата му целувка. Щракване. О, Господи, позволи ми да го направя. Щракване. Ноктите ми се забиваха в собствената ми длан. Не можех да се движа. Хваната в капан. Завързана върху студен метал... Не, Бален беше върху мен. Той вдигна тениската ми, плъзна ръката си нагоре по корема, продължи трескаво, докосвайки ребрата и след това обгърна гърдите ми. - По дяволите, малка моя. Перфектни са. – Страхът ескалираше и аз не бях способна да се съсредоточа върху това, което правеше. Не можех да се движа. Ръцете ми бяха заключени с вериги. Гърчех се под него, когато ме притисна към матрака. - Не. Господи, не. Шепотът ми разтърси Бален толкова силно, че внезапно паднах от леглото. Седнах на земята, а той се премести възможно най – далеч от мен. Прокара ръка през лицето си, а след това заби юмрук в пода. Изправи се. - Казах ти. Мамка му, предупредих те! Господи. – Подпря се на прозореца и отново заби юмрука си, но този път в панела. – Мамка му. Между нас имаше нещо повече от секс. Беше свързано с преодоляването на собствените ми демони, а в този момент подозирах, че и той се бореше със своите. Може би никой от нас не се бе защитил напълно от спомените, но поне бихме могли да ги заменим с нови. - Това беше лоша идея. - Бален, ако просто не ме държиш толкова здраво, тогава... - Не. По дяволите, не. – Поклати глава. Изправих се и достигнах до него, обвивайки ръце около талията му. Той беше твърд и неподвижен, но аз въпреки това се притиснах към него. - Трябва да си ти. - Не, Дани. Не съм този, от когото се нуждаеш точно сега. - Напротив. Ти си този, когото искам. Стиснах долния край на ризата му и бавно я повдигнах. - Вдигни ръцете си. – Прошепнах. Стоейки на пръсти, бях достигнала до меката част на ухото му, когато се поколеба. - Не си готова, Дани. - Грешиш. Бален се обърна и очите ни се срещнаха. - Ти откачи, когато се озовах върху теб. – Очите му потъмняха и отново станаха сурови. И все пак все още излъчваха неконтролируемото му желание. - Не бях чувствала нещо подобно до сега. Не знам защо си ти и какво точно се случва, но и не ме интересува. – Беше предопределено да го имам. Трябваше да сложа край на това непрестанно мъчение и да позволя на ума да усети нещо различно от... страх. Чух да си поема дъх, когато премахнах блузата си и я оставих да се свлече на пода. Очите му потъмняха и видях опасността. Тъмнината се смесваше с желанието. Преглътнах буцата, която се образува в гърлото ми при вида на изражението му. Облизах устните си и разкопчах черния дантелен сутиен. - Позволи ми да го направим по моя начин. Той се намръщи и аз останах с впечатлението, че идеята изобщо не му допадна. Когато закопчалката на сутиена удари земята, паниката отново ме завладя. Но този път се изплаших, че Бален можеше да си тръгне... или да ме хвърли върху леглото и да ме има по... своя начин. Той отново пое дъх и плъзна поглед по тялото ми. Стори ми се, че това го успокояваше. Беше тих. Забелязах единствено фини трепвания на челюстта му, когато му разкрих още от себе си. Протегнах се напред и вплетох пръстите си в неговите. - Легни. Поколеба се и сърцето ми заблъска силно. Може би от части се страхувах, че щеше да ме напусне, а от друга страна... бях изплашена, че щеше да остане. Защото без значение какво възнамеряваше да направи... нямаше да го видя отново и това ме ужасяваше. Матракът изскърца, когато той седна върху него. Не ме изпускаше от очи, докато се облягаше назад. Не можех да спра да се взирам. Татуировките върху масивните му мускули сякаш не бяха обикновено мастило, а неизменна част от тялото. Наведох се над него и бавно разкопчах дънките му. Коремните му мускули се свиха и той простена, когато плъзнах пръсти по тях. Измъкнах дънките и членът му се освободи, пулсиращ и красив. Точно какъвто и знаех, че щеше да бъде. Когато погледнах нагоре, срещнах погледа му, който издаваше свирепата обсебеност за притежание. Стиснатите устни и сключените вежди показваха, че губеше контрол. Ръцете му се вкопчиха в завивката и кокалчетата му побеляха. - Кажи ми какво искаш. – Той сякаш се олюляваше. Трябваше да му дам това, за което копнееше, за да запазеше самообладание. - Искам да те обърна по гръб и да те чукам грубо, Дани... Не го правя бавно и нежно. Мамка му, вече ти го казах. Облизах долната си устна. - А какво ще кажеш за устата ми върху члена ти? - Да, скъпа. Но бих предпочел аз да бъда върху теб. – Дръпна ме и обви косата ми в юмрук. – Съгласна ли си? Усмихнах се, защото беше казал, че не го прави нежно и сладко, но в този момент... фактът, че ме питаше, го правеше сладък. - Добро момиче. – Той дръпна косата ми, принуждавайки ме да се раздвижа върху тялото му. – Ако искаш да спра, по дяволите, просто ми кажи. Разбра ли? - Стига да не ме притискаш, всичко ще бъде наред. – Прехапах устната си. – Целуни ме, Бален. Веднага. Малка усмивка се заформи в края на устата му. И преди да разбера, вече бях легнала по гръб. - Думата веднага не работи при мен. Но това ще се случи. – Той коленичи на пода, а след това ме избута напред, така че краката ми увиснаха на ръба на леглото. – Сега, по дяволите, ще те целуна. В началото ме хвана грубо за бедрото, но след това допирът му стана по – нежен, когато стигна до гърдите ми. Затаих дъх, а той се поколеба. Извих се, за да възвърна вниманието му отново върху това, което правеше. Бален стисна здраво и другата страна на бедрото ми. - О, Господи, Бален, докосни ме. - Ще те докосна. Но трябва да се научиш да чакаш. Едва тогава ще ти дам това, за което жадуваш. Затворих очи и простенах, когато усетих кожата на лицето му да гали вътрешната страна на бедрото ми. Насилих се да се отпусна, да се слея с матрака. Целуна ме с кадифените си устни и усещането беше като погалване с перо. Пареща болка премина по цялото ми тяло. Сърцето ми биеше толкова силно, че имах чувството, че щеше да пробие ребрата. Чаках за друго докосване. За още една целувка. Исках да го моля. И щях да го направя, но тогава срещнах очите му. Бях пленена. Не знаех нищо за този мъж освен, че бе част от мен. Може би го познавах. Поне такова беше усещането. Сякаш именно той ме бе запазил жива. Не се нуждаех от спомените си, за да го кажа. Истината беше в мен. Той стисна грубо зърното ми. Трепнах, но болката премина в удоволствие, когато нежно ме погали с върха на пръста си. Цялата настръхнах и отново се извих към него, предоставяйки му се. - Не мърдай. – Гласът на Бален беше груб, а аз покорно се подчиних. Усетих топлия му дъх между краката си, а след това... езика му. - О, Господи. Той засмука, а пръстите му ме разтвориха. Усещането стана дори... по – дълбоко. - По дяволите, толкова си влажна. Простенах, зашеметена от вибрацията на гласа му. - Недей още. - О... – Бедрата ми се разтрепериха. Какво ми бе казал? О, Господи, какво правеше с мен? Пръстите му откриха точното място. - О, Господи, да. – Първо беше бавен и внимателен, а след това груб и настоятелен. Наведох се и вплетох пръстите си в косата му, когато усещането се засили. Той спря и очите му се заковаха върху мен. – Какво не е наред? - Докосваш ме, но няма да се получи. Не сега. Твърде много искам да те чукам. – Пуснах косата му и отново се отпуснах назад. – Вдигни ръцете си над главата. - Не ми харесва... - Знам. Но ще те имам само тази нощ. И се нуждая точно от това. Той беше прав. Имах нужда да преодолея случилото се. Все пак нямаше да бъда вързана и щях да мога да се движа, ако се наложеше. - Ще променим това. Сега. Тази нощ. – Кимнах. - Добре. - Добро момиче. – Целуна вътрешната част на бедрото ми, после по – нагоре и по – нагоре... Въздъхнах тежко, когато двата му пръста проникнаха дълбоко. Топлината на сатен, изливаща се от езика му, се усещаше по цялото ми тяло. О, Господи. Той ме държеше, поставил ръка на корема ми, за да не ме изпусне, докато аз трескаво се мятах, завладяна напълно от усещането. - Моля те. – Молех го. - Обичам тази дума да излиза от устните ти. Игриво въртеше езика си. Бавно и нежно, в противоречие на грубите му тласъци. Главата ми смени позицията си и всеки момент щях... Всичко спря и аз отворих блесналите си очи. Тялото ми се тресеше. - Моля те, не мога да чакам повече. - Не още. – Повтори. Поех си дълбоко дъх няколко пъти, тялото ми беше готово да избухне само от едно докосване и той го знаеше, защото продължаваше да чака. Всеки път, когато отворех уста, за да го помоля, той се намръщваше и дори само това ме караше да замълча. Нямаше да ми позволи. Вече бе доказал своя контрол. Дишането ми възвърна нормалния си ритъм и Бален отново започна заниманието си. Сякаш бях негов инструмент, а той ме настройваше. Бързо. И все по – бързо, докато не достигнах точка, от която нямаше връщане назад. - Хайде. Хайде, искам да те вкуся, скъпа. Спазми разтърсиха тялото ми, а аз крещях името му, докато екстазът се разливаше навсякъде по мен. Накрая, когато вълните преминаха, отпуснах крака и оставих чаршафа, който бях стиснала здраво. Мамка му. Отворих очи и се повдигнах, усмихвайки се. - Бален? - Мм? – Целуна стомаха ми и се изправи. - Искам те в мен. – Седнах и протегнах ръка към него, но той отстъпи назад. – Къде отиваш? - Трябва да вървя. – Усмивката ми изчезна. - Не. Няма да те пусна. Няма да си отидеш. Още не. Чуваш ли ме? – Току-що бях преживяла най – страхотния оргазъм в живота си, а той искаше просто да си отиде. Не беше просто сексът. Мисълта, че щеше да ме напусне... Наистина ли бе толкова лошо да остане? Може би беше нелепо. Не вярвах в съвпаденията, съдбата и всичко останало, но след като в продължение на две години рисувах само него и след това той просто се появи... от нищото в собствената ми галерия, интуицията бе единственото нещо, в което щях да се вслушам и в този момент ми нашепваше да не го оставям да си тръгне. Десета глава Бален - Дани... - Не. Нуждаем се от това. Ако не можем да имаме нищо друго... то в такъв случай това е всичко. Искам да те почувствам, Бален. По дяволите. Пенисът ми беше толкова втвърден, че дори болеше. Но когато чуках някоя жена, не бях нежен. А аз вече бях чукал нея. Дани се бореше със спомените си от отвличането и изтезанията. Не биваше да й го причинявам отново. - Да те вкуся... Мамка му, виковете ти, Дани... това бяха най – хубавите звуци, които някога съм чувал. Искам да ги отнеса със себе си, когато си тръгна.. – Отдръпнах се и се наведох, за да взема дънките си. - Не. – Тя изпълзя от леглото и грабна джинсите от ръката ми, захвърляйки ги настрани. – Поисках една нощ. И точно това ще направиш. Наблюдавах пищните й бедра, които се люлееха, докато се приближаваше към нощното шкафче. Отвори го и извади найлонов пакет. Господи, това беше много повече от забиване на някоя случайна мацка. Тя бе Дани, жената, която не можех да забравя. Живееше в мен. Белязаните притежаваха инстинкти, които бяха по – силни от човешките, но знаех, че тя също я усещаше – разтърсващата нужда. Може би се дължеше на факта, че в продължение на толкова дълго време бях обсебен от нея. Отидох до нея, макар да не бях сигурен какво щях да направя, докато не почувствах ръцете й върху члена си. В този момент всяка съпротива се изпари. Простенах и затворих очи, накланяйки главата си назад. - По дяволите. Дани разпечата презерватива и плъзна ръка по гърдите ми. Постави го бавно и внимателно. Обратно на това, което аз отчаяно копнеех да направя с нея. “Предай се!“ – крещеше съзнанието в главата ми. Устата ми грубо се впусна към тялото й, вкусвайки това, което трябваше да имам. Когато поддаде на моята целувка, ревът в сетивата ми се надигна. Стиснах дупето й и от устата й се откъсна сладък стон. Повдигнах я и я поставих на ръба на шкафа, а след това се отдръпнах, за да я погледна. Устните й бяха подути, а бузите – зачервени. А аз бях пленен от очите й. Забелязах желанието, което я изгаряше, ала също така и спокойствието. Чувствах се по същия начин. Непрестанните копнежи, които ме подтикваха да бъда с нея. Наистина беше успокояващо, когато я имах. Усмихна се и сърцето ми замря. - Чукай ме, Бален. Очарователна. Мамка му, тя бе очарователна и това ме караше да желая да взема усмивката й, да я поставя в буркан и да я наблюдавам всеки път, когато пожелая, а съм далеч от нея. Ухилих се. - Добре, малка моя. – Хванах члена си и го отърках в нея. Краката й се заключиха около кръста ми и се оттласна от шкафа. Затвори очи и се изви назад. Наведох се и поех зърното й в устата си, като едновременно с това притиснах бедрата си и вкарах пениса си дълбоко в сърцевината й. Изстенах, когато плътността й ме обви. Дани се напрегна. - Да, Господи, да. Ръцете й се заровиха в косата ми, докато аз излизах от нея и след това отново потъвах в дълбините й. От голите ни тела се разнасяха звуци. По – силно. По – бързо. - Дай ми всичко от себе си. – Изръмжах и яростно я заключих под себе си, прониквайки отново и отново. Грубо. Чувствено. Ръцете ми оставяха синкави отпечатъци по кожата й. Шкафът се удари в стената и книгите се разпръснаха по пода. Мисълта, че я притежавах, ме хвана в капана си и тялото ми се разтресе. Тя внезапно изкрещя и мускулите й се стегнаха около члена ми. - Мамка му, Дани. – Не можех повече да се сдържам, докато тя трепереше и простенах, изпълвайки я за последен път... А след това бях завладян от оргазма. Останах неподвижен, прикован вътре в нея, неспособен да говоря в продължение на няколко секунди, чакайки умът ми да се успокои. Тя сгуши лицето си в рамото ми и не можех да се отдръпна, защото ме беше страх да срещна погледа й. Ако я бях наранил... Ако я бях изплашил... Господи, това щеше да бъде моето унищожение. Дани се отмести назад и очите й се втренчиха в мен, разширени от... удоволствие? Молех се да го бях направил поне една нощ правилно. Всичко друго се беше прецакало. Лоялността ми бе изчезнала. Бях предал собствената си кръв за... Нея. За жената, която държах в прегръдките си. Тя беше жива и аз щях да взема тази една нощ, независимо от присъдата, която Дийкънри щеше да определи. - Добре ли си? – Попитах. - По дяволите... Не знам. Чувствам се по – лека или... нещо подобно. - Нараних ли те? Целуна ъгълчетата на устните ми. - Не, просто не обичам да бъда ограничавана. Да, заради онзи шибан вампир Ришард. Той й причини това. Стиснах челюстта си и усетих гнева, който пропълзя във вените ми. Тя погали с пръст челото ми. - Какво не е наред? - Нищо. – Помогнах й да слезе от шкафа и отидох до банята, за да се отърва от презерватива. Натиснах с крак стоманеното стъпало, но то не издържа и се счупи като цвете. Хвърлих презерватива, погледнах се в огледалото и спрях. Мамка му, какво правех? Поставих ръцете си на ръба на мивката и отпуснах главата си. Всичко в мен крещеше останалите да вървят по дяволите и да отведа Дани. Успявах в продължение на две години, можех... Невъзможно. Между мен и Дани беше невъзможно да има нещо. Подът изскърца, когато тя дойде и обгърна с ръце кръста ми. - Остани през нощта. Това бе лудост. Всичко около нас беше лудост. Бях нарушил закона на Белязаните. Господи. Може би утре щях да бъда мъртъв. - Защо, Дани? За да боли повече, когато си тръгна? – Изсмях се, поклащайки глава. – Мамка му, Дани. Това е. Отивам си. И няма да се върна. Не мога да те защитя и със сигурност не мога да бъда с теб. - Никога не съм искала повече, Бален. Една нощ. Ръцете й се плъзнаха надолу по татуираните ми мускули и спря, обхващайки дланите ми. Ароматът й беше навсякъде около мен и ме молеше да й дам това, за което жадуваше. Обсипа с целувки врата ми и когато отворих очи, видях отражението ни в огледалото. Държеше ме. Бе свързана с мен. По дяволите, беше част от мен. И знаех, че нямаше да успея да я напусна. Все още не. Имах нужда да я приютя в прегръдките си, наблюдавайки я как спи спокойно без кошмари, заплашващи да отнемат здравия ми разум. Обърнах се и се наведох, за да я целуна. Този път бе мека и нежна. - Една нощ. – Смъртта ми или Покоят щяха да приключат това, което не успя да започне. Отведох я до леглото, отметнах завивките и тя пропълзя по матрака. Легнах до нея и тя веднага се сгуши в ръцете ми. Бузата й лежеше на гърдите ми, а краката й върху бедрото ми. Погалих косата й, запаметявайки усещането от кичурите й между пръстите ми. Целунах я по челото. - Татуировката ти. Какво означава? Дани наклони глава, погледна ме и се усмихна. Господи, тази усмивка. Никога не я бях виждал, когато бяхме в онези проклети клетки. Единствено страданието й от изтезанията. - Забелязал си я? Не мислех, че си имал този шанс. - Всеки удобен момент се възползвам от това да гледам сексапилното ти дупе, скъпа. – Стиснах го и тя потърка крака си в мен, а аз простенах, когато членът ми трепна. По дяволите, исках да я взема отново, но знаех, че ако го направех, никога нямаше да я пусна. - Докато растях, бях бунтовничка. Майка ми почина, когато навърших десет години, а баща ми... Е, не беше често около мен. – Пръстът й рисуваше кръгчета около зърното ми и ръката ми се стегна. – Копнеех да изразя свободата си и на осемнадесетия си рожден ден накарах Анстис да дойде с мен. Наистина, не означава нищо. Просто нещо, което е по мой дизайн. – Бях забелязал само малки детайли от черните ивици, но сега определено исках да я видя. За Белязаните татуировките бяха всичко, нашето Мастило. - Обърни се. – Издърпах завивките и тя се озова по корем, наблюдавайки ме през рамо. Притежаваше дързък и сладък поглед, който караше сърцето ми да трепти от болка. - Това беше първото ми произведение на изкуството. Все пак не можех да я продам. Интересно е, че имаш подобна на гърба си. Проследих извивките на цялото й тяло, докато не стигнах до дупето. Всичко в мен замръзна. - По дяволите. – Сърцето ми биеше яростно. Мамка му, това беше тигър. Скапан проклет тигър. - Какво? Нещо не е наред? Мамка му. Какво, по дяволите... Мастилото ми бе тигър, а Дани имаше подобна татуировка. Съвпадение. Тя се обърна отново по гръб и пропълзя по тялото ми. Целуна брадичката ми. - Какво не е наред? Прочистих гърлото си и се овладях. Зарових пръстите си в косата й и срещнах погледа й. - Нищо. Тя е... красива. Това е всичко. Ръцете й се плъзнаха по татуировката над левия ми бицепс. Сложен дизайн, изобразяващ слънцето, луната и летяща риба с линии, които се преплитаха в едно, създавайки илюзията, че нищо не бе такова, каквото трябваше да бъде. Татуировката ми върху дясното рамо олицетворяваше огнедишащ дракон, готвещ се да се гмурне, а тялото му се трансформираше в ястребово. А третата... Мастилото се намираше ниско върху гърба ми и беше част от мен през целия ми живот. Тигърът седеше на своите лапи сякаш чакаше нещо. Е, щеше доста да почака, защото нямах намерение да освободя Мастилото. Той бе неконтролируем, смъртоносен и готов да унищожи всеки по пътя си. Когато го пуснех, Мастилото ме поглъщаше. За щастие, Талу – така го наричах, оставеше скрит, докато не го повиках. За разлика от нестабилното Мастило на Деймиън, което се бореше да се покаже всеки път и го караше да губи контрол. - Тази ми харесва. – Наведе се и целуна бицепса ми. – Означават ли нещо? - Не. – Талу никога нямаше да бъде извикан, когато наоколо беше Дани. Какво, по дяволите, говорех? След тази нощ не трябваше да я виждам отново. Дори и Дийкънри да ме поставеше в Покой, Дани бе смъртна. Щеше да бъде мъртва, когато аз се събудех. Защото ако те не ме убиеха, със сигурност щяха да ме изпратят в Покой. Състояние, подобно на кома, за един век. Стегнах се, докато я държах и се загледах в тавана. – Заспивай, Дани. Усетих очите й върху себе си, както и напрежението в тялото й, тъй като знаеше какво щеше да се случи. - Може би някой ден ще се върнеш? - Не. Няма да се върна. – Тя остана мълчалива в продължение на няколко минути, а сърцата ни се движеха с един и същ ритъм. - Бален? – Гласът й бе дрезгав. - Мм? - Благодаря ти за това. През целия ми живот никой до сега не ми беше благодарил. По дяволите, не я заслужавах дори за една нощ. Тялото й се отпусна и тя въздъхна, докато се сгушваше в мен. Заспа. А аз останах буден, защото исках да запомня всяка секунда. По изгрев слънце се изплъзнах от ръцете й, като внимавах да не я събудя. Известно време просто я наблюдавах, поглъщайки всеки инч от лицето й. - Сбогом, малка моя. Единадесета глава Уолърън Влязох в залата на Дийкънри и се приближих до дългата мраморна маса. Сини свещи блестяха от два големи железни полилея, висящи от тавана. Колони с бели копринени завеси се полюшваха срещу далечната стена, изпълнена с картини, изобразяващи четирите елемента. Не си свалих палтото, тъй като в Царството11 температурата не съществуваше. Оценявах факта, че не беше нито горещо, нито студено. Четирите елемента на Призраците оставаха в Царството и както често обичах да го наричам, във фантастичната земя. Защото това, което някога си видял, невинаги олицетворяваше истината. Призраците бяха креативни, когато ставаше въпрос за дома им. В мига, в който някой навлезеше в дълбините му, синя мъгла обгръщаше пространството и затрудняваше зрението. Синият цвят изобразяваше мира и спокойствието и беше любимият на Призраците, с изключение на Идън – Призракът12 на Огъня. Женевиев влезе в стаята с грациозна походка. Тя бе Призрак на Водата и могъщ Лечител13 за своя вид. Въпреки това рядко използваше дарбата си, защото те почти не биваха ранявани. Женевиев имаше интерес към емоцията, пробудена от любовта, ала никога не се бе свързала с някой мъж или жена. Тя беше пасивен наблюдател, позволяващ на останалите да бъдат омагьосани от това, което аз наричах илюзията на любовта. Изисканата красота на Женевиев можеше да накара всеки мъж да падне на колене. Любопитните й и все пак плахи очи блестяха в небесно синьо, когато беше спокойна, а в мига, в който се докоснеше до яростта, се обагряха в златисто. Усещах закачливостта й, криеща се под тихата й природа. Въпреки че познавах Призраците от три века, не живеех сред тях и не можех наистина да определя каква бе истинската Женевиев. Приближих се до масата и се поклоних, срещайки погледа на всеки един член на Дийкънри. Четири Призрака, една Вещица и аз, и Зурина от името на Белязаните. Единствено Азура14, богинята, която ни бе създала, никога не посещаваше заседанията. Призраците умееха да контролират определени аспекти от природата. Тяхната слабост се бореше срещу злото в света на хората, заради което се бяха появили Белязаните. 11 Очите ми се спряха върху Мариана, представителката на сборището на вещиците, която седеше вдясно на масата до Идън. Тя носеше бяло копринено палто с двойно закопчаване, което обгръщаше извивките на сладострастното й тяло. Имаше три расти от дясната страна на челото, а останалата част от абаносовата й коса висеше дълга и права, спускаща се покрай раменете. Кожата й бе алабастър, очите – тъмен орех. Устните й бяха тънки, като тя обичаше съблазнително да прокарва езика си през тях. Надминаваше възможностите на всеки, когато ставаше въпрос за разчитане на емоции. Успяваше да проникне в ума на всяко същество, дори в моя, макар да го блокирах за всички останали. Познавах Мариана от стотици години, но тя нито веднъж дори не намекна, че знаеше какво чувствах. И именно заради това изкусителната вещица беше спечелила уважението ми. И все пак да се довериш на една от тях, би било глупаво. Седнах до Зурина в левия край на масата. Тя се усмихна, а аз наклоних главата си в отговор. Зурина беше спокойна и мъдра. Силата й бе невероятно голяма, тъй като притежаваше три от сетивата – Вкусващ, Зрящ и Лечител. Също така имаше и дарбата на Следата като мен – можеше да се телепортира на места, на които вече е била. Пламъци проблеснаха върху пиедесталите в четирите ъгъла на стаята. Фонтан във формата на мъж и жена, слети в едно, стоеше в центъра. В едната ръка мъжът държеше пламък, издигащ се от дланта му, а зад ухото на жената бе поставено цвете. Тя имаше дълга коса, която ги обгръщаше в прегръдките си като лек бриз. Потокът от вода течеше под формата на дъга между телата им в осем точки на мраморния басейн, на чието дъно се намираха розови камъчета. Водата от чучура беше златна, но когато се вливаше в басейна, се превръщаше в небесно синя. - За превъзходството на природата, за мира на всички живи и за доброто на цялата Вселена, ние сме свързани. – Тор, Призрак на Земята, каза с дрезгав глас. Мирис на канела се разнесе из въздуха, докато той изричаше думите. Променяше ароматите си бързо, ала този му беше любим. Аз мразех всички, а канелата сякаш ме вбесяваше най – много... Тор срещна погледа на всеки един от нас, кимна с глава и накрая се спря върху Женевиев. Тя от своя страна вдигна нежните си ръце към фонтана и водата от чучура се превърна в синя, каквато бе и в басейна. Заседанието започна. Идън, Призракът на Огъня, заговори пръв. Той беше експлозивен... избухлив. Говореше се, че изгарял хората, които го провокирали. Разбира се, пламъците били подобни на досадно ухапване от комар. - Той консумира вампирска кръв и изчезна за две години. Това трябваше да бъде приключено отдавна. Нека бъде поставен в Покой или да бъде убит. Играех си с кутията за бонбони, намираща се в джоба на палтото ми. Мисълта за всеки Белязан, поставен в Покой, ме вбесяваше. Идън ме вбесяваше. Покоят беше за неверните, опасните и малката част от Белязаните, която бе корумпирана. Да си припомняш най – болезнените си спомени, докато си в кома... Състояние, описвано като ад. Но това не беше най – лошото. В съзнанието на всеки, изпратен в Покой, се въртяха най – пагубните му мисли... като на филм и свършваха едва когато наказанието приключеше. Тарек, бившата сродна душа на Делара, заслужаваше тази присъда. Не Бален. Възможностите ми бяха на изчерпване. Борех се с Призраците да оставят съдбата на Бален в ръцете на Белязаните. Но законът беше написан и от тях. Бален бе пил вампирска кръв и това го правеше виновен. Нямаше какво друго да направя освен да намаля присъдата му. - Събрали сме се, за да обсъдим проблема с Бален, Белязаният Преследвач на Талда в Торонто. – Каза Тор, като погледна строго Идън, който беше изказал мнение преди въпросът да бъде поставен. Призракът на Огъня просто сви рамене и се облегна на стола, скръствайки ръце пред гърдите си. – Той е консумирал кръвта на вампира Ришард. Предал е Анстис, Лечител и негова кръвна сестра. Съдбата му ще бъде определена от Дийкънри. Говори, Уолърън, представител на Белязаните. Почувствах безпокойство в стаята – гняв, тъга и несигурност. Бален бе изменил на клетвата си, но също така беше спасил и човек, който в противен случай щеше да се превърне в роб на вампир. Нямаше да бъде лесно да ги накарам да подходят снизходително. - Бален консумира кръв на вампир. Сам по себе си този факт изисква смърт. Той покани Ришард в къщата на Тринити, вещица от сборището в Торонто, където нашият Лечител, Анстис, бе скрит. Но едновременно с това постигна нещо, което никой от нас не би могъл. Пребори се с опетняването от вампирската кръв. - Върна ли се по собствена воля? – Ъртси, Призракът на Въздуха, попита. Гласът му варираше според настроенията. Когато беше ядосан, олицетворяваше нокът, дращещ върху черна дъска, а днес... сякаш бе в добро настроение. Мек и спокоен. Рязко кимнах. - Да. - И е преборил кръвта, без да навреди на хората? – Ъртси продължи. Отново поклатих глава в утвърдителен отговор. - До колкото ние сме наясно. - Тогава трябва да вземем това под внимание. – Косата му на синьо-бели ивици се размърда, когато заговори и въздухът сякаш трепна. – Спасил е човек, жена на име Даниел, приятелка на Анстис и невинна спрямо обстоятелствата. Юмрук се заби в масата и без да поглеждам, знаех, че беше Идън. Женевиев затаи дъх и раменете й се напрегнаха. - Той наруши закона! – Изкрещя Идън. - Тонът. – Предупреди го Тор. Идън го изгледа и понижи гласа си. - Просто е. Отрече се от клетвата да защитава своя вид. Искате да бъда снизходителен, защото е защитил онова момиче, тогава го поставете в Покой... за двеста години. - Човекът, Даниел, щеше да се превърне в роб, ако не беше Бален. – Възрази Зурина. Златната й коса на дебели вълни, спускащи се до кръста, приличаше на грива на андалуски кон. Тя срещна намръщената гримаса на Идън, усмихна му се и му намигна. Ето защо бе избрана да заседава с мен пред Дийкънри. Притежаваше величествена сила, която беше уважавана от всички. - Но също така предаде и вещиците, като покани Ришард в дома им. – Каза Мариана. Белязаните и Вещиците бяха в добри отношения, докато едните не се изпречеха на пътя на другите. Понякога си помагаха, но това винаги имаше някаква цена. Трябваше да направя нещо с Тринити. Господи, бях я чукал в продължение на седмица, за да ми даде виденията си, които щяха да ми помогнат да открия Бален и Даниел. Може би това ги беше спасило, но стореното с Делара... Стиснах кутийката за бонбони. Никога не бях съжалявал, по дяволите. Бях направил необходимото, за да предпазя Белязан и човек. Това бе моята клетва. И аз нямах никакъв избор. - Никой не е пострадал. – Отвърна Зурина. – Нито Анстис, нито някой друг от Белязаните. Тор бе нисък, широкоплещест и рядко се усмихваше, което обясняваше войнственото му изражение. - Всички знаем какво е направил. Били сме тук хиляди пъти. – Направи пауза. – Трябва да обърнем внимание на това, че той се вижда с тази Даниел. Разкрил ли ни е пред нея? - Не. – Казах. – Не го е направил. - Усещам връзката между тях. – Продължи Тор. – Защитава я. - Да. – Надявах се да не обърнат особено внимание на Дани, защото нищо не ги вбесяваше повече от това Белязан да се среща с човек. Усетих, че Женевиев се размърда в стола си и приковах очите си върху нея. Тя бързо отмести погледа си към земята. Какво беше това? - Законът на Белязаните повелява да защитаваме хората. – Припомних им. Идън се изсмя. - Зарежи това, Уолърън. Много добре знаеш, дявол да го вземе, че той защитава тази жена само защото иска да я чука. Стиснах зъби, поех дълбоко дъх и се опитах да овладея гнева, който непрекъснато ескалираше в мен. Идън бе непредсказуемо копеле и знаех, че се превръщаше в приятен тип единствено когато имаше жена в леглото си. - Той я обича. – Гласът на Женевиев беше кленов сироп – гладък и сладък. - Чувства се виновен за изтезанията, на които Ришард я е подложил. Това не е любов, захарче. – Отвърна Идън. - Белязан не може да бъде с човек независимо дали го обича, или не. И Бален го знае. – Добави Зурина. - Той също така знае и да не пие вампирска кръв. – Троснато каза Идън. - Усещам привличането между тях. – Намеси се Ъртси. - Майната му. – Промърмори Идън и се облегна назад, клатейки глава. Ъртси притежаваше способността да вкусва това, което се случваше между хората. В зависимост от емоцията, вкусът му се променяше. Някога беше споменал, че гневът олицетворяваше отвратителен вкус. Като на прокиснало мляко. Но ако Ъртси усещаше любов – шоколад, то може би щеше да бъде по – лесно да го убедя, че Бален заслужаваше да живее. - Този въпрос не се отнася до жената, както Идън толкова красноречиво се изрази. Бален ще бъде наказан. Не можем да му позволим да се разхожда свободно, възобновил статута си на войн, когато всъщност е несигурен. – Проговори Тор. Направи пауза и погледна всеки един от нас. – Спаси живота на човек, което също е част от нашите закони. Трябва да го вземем в предвид. Аз, Призрак на Земята, гласувам Бален да бъде поставен в Покой за двадесет години и изпратен в изгнание за още сто. Женевиев въздъхна тежко и всички я погледнаха. Тя бързо сведе глава, пръстите й се вкопчиха в ръба на масата и кокалчетата й побеляха. Идън реагира. - Какъв ти е проблемът, Женевиев? Водата във фонтана започна да бълбука. Парата нарастваше. Господи, тя бе изпаднала в паника и ако някой не я успокоеше, всички ние щяхме да бъдем удавени от валежи. - Възразявам. – Казах, като не изпусках от очи фонтана. – Поставянето в Покой е сурово наказание. Никой не е пострадал от това, което той направи. – Водата продължи да бълбука като котел. – Бален ни е защитавал в продължение на три века и е почтен. Той е под голям натиск от мъченията, които е претърпял. - Успокой се, Женевиев. – Каза нежно Ъртси. Хладен бриз премина през златната грива на Женевиев, а след това и през стаята. - Какво ти става? – Идън я мразеше, защото я смяташе за слаба и твърде симпатична. Моите предположения бяха, че просто му бе отказала да спи с него. Долових Зурина в ума си. - Крие нещо. - Да. – Отвърнах. - Може би е загрижена за Бален? Съмнявах се. Силата на Женевиев бяха емоциите. Усещането за връзката между Бален и Дани... Може би беше трудно за нея, когато знаеше, че нямаше да бъдат заедно. Водата се издигна до ръба на мраморния басейн и Тор се пресегна, поставяйки ръката си върху рамото на Женевиев. Той затвори очи и водата бавно започна да се спуска надолу, докато накрая не достигна първоначалното си състояние. - Уолърън – Продължи Тор. – Какво казваше? Погледнах всеки един член на Дийкънри и последният бе Идън, който повдигна вежди и сякаш на устата му лежеше „майната ти“. Чух изщракването на бонбонената ми кутийка, която се счупи под натиска ми. - Бален е моя отговорност. Аз го подведох. Ще поема вината за това, което се случи. – Всички започнаха да мърморят и аз повиших тона си. – Решете съдбата ми. - О, мамка му. – Идън завъртя очи. – Дай ми почивка. Да понесеш неговото наказание? Ти сериозно ли? - Не. – Каза Тор. Срещна погледа ми и кимна с глава в знак на уважение. – Разбирам нуждата ти да защитиш един от своите, но не мога да го позволя. СЦД се разпространява. Нуждаем се от теб. Мариана, която беше необичайно тиха, вплете пръст в един от кичурите си. - Жената е оцеляла благодарение на Бален. Похвално. Но той доведе вампир в сборището на вещиците. Покой в продължение на десет години и изгнание за сто. Ъртси въздъхна и хладен дъх излезе от устата му. - Съгласен съм с Мариана. Знаех, че за Призраците това означаваше снизходителна съдба. Те бяха предвидими и не се отклоняваха от законите. Бален ги беше нарушил. Просто. И все пак, подозирах, че можех да ги притисна още, за да се намали присъдата му. Налагаше се да подходя тактично. - Кръвта му е чиста. Дори само този факт показва неговата сила и колко ценен Белязан е. Необходим е. Както току-що споменахте, Световният център за Другите се разширява. Идън удари с юмрук масата. - Глупости! Той наруши закона! Не можем да избираме някой, за който да бъдат направени изключения, ако желаем всичко да бъде справедливо. Зурина постави ръце върху плота. - Никой до сега не е бил в състояние да се пребори с вампирска кръв. Следователно това прави ситуацията необичайна. Съгласна съм с Уолърън. - Естествено, че ще си съгласна. – Промърмори Идън. Тор вдигна ръка. - Законът, в този вид, казва, че всеки, който консумира вампирска кръв, трябва да бъде убит. Бален ще живее. – Кимна към мен. – Ще приема твърдението ти, защото силата му наистина ни е необходима. Ето защо да го загубим като войн за един век би навредило на Белязаните. Покой в продължение на десет години заради предателството му спрямо собствената му сестра и петдесет години изгнание за престъпването на нашия закон. Знаех, че това, което Тор предлагаше, наистина бе снизходителна присъда особено след като бях наясно, че Бален ги беше вбесил, карайки ги да го преследват цели две години. Ако ги бях притиснал още малко, Идън... погледнах и Мариана, която също не бе доволна от решението на Тор. - Ще се боря, ако искаш. – каза Зурина. Поколебах се. - Не. Ако продължим да настояваме, ще отвърнат на удара. Трябва да се подчиняваме на законите. – Погледнах Тор. – Ще се съглася с присъдата. Зурина и Ъртси също потвърдиха. Идън проклинаше, защото разбра, че го превъзхождахме числено. Кимна отсечено с глава на Мариана. Единствено Женевиев не бе дала своя отговор. Имаше вид сякаш щеше да припадне. Лицето й беше почти прозрачно, а очите й от сини се бяха превърнали в златисти. - Женевиев, трябва да дадеш съгласието си. – С нежен и успокояващ глас каза Тор, внимавайки да не предизвика пристъпа й отново. - Хайде, Жен, имам работа за вършене. – Промърмори Идън. - Каква? – Попита Мариана. – Да оправяш някоя жена, завързана за леглото ти, молеща за милост? - В интерес на истината, да. – Идън ме погледна и бледа усмивка се изписа върху скулите му. По очевидни причини Призраците никога не си определяха сексуални срещи в Царството. Тогава каква беше историята с тази жена, завързана за леглото му? – Тя е забележителна и копнее за докосването ми, готова да опита всичко наведнъж. – Обърна се към мен, но очите му все още се взираха в Мариана. – Би ли искала да се присъединиш? - Не спя с мъже, които трябва да вържат жената, за да получат подчинението й. - Женевиев. – Тор повиши тон, за да сложи край на шегите. - Да. – Потвърди. В този момент, за моя изненада, езикът на тялото й се промени. Изправи се и ирисите й се разшириха, обгърнати от възхитителен блясък. Намек за усмивка пробяга по ангелските й устни. Бих дал всичко, за да прочета това, което се въртеше в съзнанието й, тъй като очевидно нещо се бе променило. - Тогава всичко е решено. – Довърши Тор и се обърна отново към мен. – Какво става със СЦД? Някакво развитие? Призраците бяха неспособни да докоснат Световния център за Другите. Това бяха многобройните видове, които идваха от средата на Земята, където живееха в продължение на хиляди години. Същества, развили имунитет към силите на Призраците. Предполагахме, че минералите и топлинната енергия от центъра на Земята ги защитаваха. - Дългите Вратове се обединяват с вампирите. За сега държим нещата под контрол, но Зърната15 все още са проблем. – Обясни Зурина. Зърната представляваха трудност за Белязаните, почти неоткриваеми и още по – гадни за убиване. Арогантни, решителни мъже, използващи добрия си външен вид, за да привлекат жените в леглата си. Оцеляваха, смучейки въздуха от белите дробове на човека, което удължаваше живота им. - Ще съдействаме на човешките жени относно сетивата им. – Предложи Ъртси. С други думи, Призраците щяха да предупредят деликатно хората за опасността. Не смятах, че това щеше да окаже някакъв голям ефект. Зърната бяха тихи и брутални, разпространяваха се в Европа и Северна Америка. Тор кимна на Женевиев и водата във фонтана започна да променя цвета си към златисто, което означаваше, че заседанието скоро щеше да приключи. - А Тарек? Скоро ще се въздигне от своя Покой. – Намесих се бързо. - Да. – Отвърна Тор. - Той е опасен и ние сме длъжни да преразгледаме присъдата му. – Всеки път, когато изричах името му, Мастилото се раздвижваше. Сложих ръка върху змията на врата ми, за да скрия очите, които светеха в червено. - Понесе заслуженото си. – Отговори Тор. - Делара ще бъде изложена на риск. – Опитах се да запазя гласа си спокоен, но леко треперене се изплъзна от ада, който бушуваше в тялото ми. Не бях сигурен дали това се дължеше на Мастилото, или просто копнеех да разкъсам Тарек на парчета. - Може би. Не знаем какъв ще бъде, когато се завърне. Но в никакъв случай няма да предприемем нещо. Освен ако не наруши закона отново. – Погледът ми се спря върху Идън, когато усетих топлината на Призрака, излъчваща се от другата страна на масата. Какъв, по дяволите, му беше проблемът? Очите му се присвиха, а кожата му запулсира в яркочервено. - Той почти я уби. – Казах в отговор на Тор. Кимна. - Да. Но ние, включително и ти, Уолърън, решихме присъдата за това, което Тарек извърши. Когато наказанието приключи, той е свободен. Ще се намесим единствено ако наруши закона отново. - Ще отмъсти на Делара заради това, че не премълча за стореното. – Господи, мразех тези проклети срещи. Призраците не знаеха как да се справят с нещо, без да се уповават на скапаните закони. - Може би да. А може би не. – Отвърна Тор. - Тя е моя отговорност. Няма да чакам той да я убие, за да се произнесете. Юмрукът на Тор се стовари толкова силно върху масата, че подът се разтресе. - Как смееш да ни се противопоставяш? Може да си силен, но нарушиш ли закона, ще бъдеш съден. Не си имунизиран, Уолърън. Напрегнах се. Търпението ми беше на изчерпване. Щракнах отворения капак на повредената кутийка за бонбони и пъхнах последното бяло хапче в устата си. Майната им. Щях да се справя с Тарек сам. Той беше жесток Белязан и никакъв Покой не би го променил. - Можеш да попиташ Делара да бъде твоя. – Предложи Женевиев. Да, точно така. Сякаш не бях точно толкова опасен, колкото бе и Тарек. Ъртси погледна развеселено и сините му очи затанцуваха. - Едва ли някога това би се случило. жените в леглото с намерението да източат въздуха от дробовете им, за да живеят по – дълго в човешки облик. - Той заслужава смърт за това, което й причини. – Отбеляза Женевиев. Спомних си, че тя също се беше борила с Дийкънри, когато решавахме съдбата му. - Достатъчно! – Изкрещя Идън. – Заседанието приключи! Тор се съгласи и кимна на Женевиев. Нямах право да се противопоставям повече. В мига, в който водата сменеше цвета си в златиста, на никой член не се позволяваше да говори. Тор се изправи, затвори очи и изчезна, превръщайки се в облак от червен дим. Ъртси го последва, олицетворявайки вятър, а Идън – червено огнено кълбо. Мариана просто подръпна една от своите расти и се изпари. Женевиев бавно се изправи и предпазливо ме доближи. - Загрижен си за Делара. – Това беше твърдение. - Защитавам всички Белязани. – Отвърнах. - Да, но някои повече от останалите. Делара намери друг и сега... вече не е твоя. И то единствено заради теб. За какво, по дяволите, говореше? Студени тръпки преминаха по ужасеното ми тяло. - Кой? - Не заслужаваш да знаеш. – Сложи ръце над главата си и съблазнителното й тяло блесна в синьо, мъгла от вода се развихри наоколо, а след това просто изчезна. Дванадесета глава Бален Момчетата не бяха изненадани, когато пристигнах в къщата на Талда. Киър, Деймиън, Джедрик и Хак стояха във фоайето и ми кимнаха с глава за поздрав. Въпреки това никой не каза нищо. Е, Деймиън не кимна, а просто ме изгледа кръвнишки. Но аз очаквах далеч по – студено посрещане. Мамка му, предадох ги, а след това изчезнах. Уолърън се появи секунди след мен, влезе, без да обели и дума и се отправи към библиотеката, а всички ние го последвахме. Той затръшна силно вратата. Присъщо за всеки Талдебуру, Уолърън беше лишен от емоции и директен. - Покой в продължение на десет години и още петдесет години изгнание в Пиринеите. Студ нахлу във вените ми. Знаех, че бе неизбежно, но Покоят наистина прецакваше нещата. - Законите трябва да бъдат променени. – Погледнах всеки един Белязан. – Доказах, че ако консумираме кръв на вампир, не означава, че ще се превърнем в един от тях. Киър повдигна вежди. - Предизвикваш закона? - По дяволите, да. И след като аз ще бъда в Покой, искам един от вас да го представи пред Дийкънри. - Съгласен съм да го направя. – Каза Джедрик, който се беше облегнал на дивана с изпънати напред крака. – Винаги съм искал да отида при Дийкънри и да срещна секси Призрака, Женевиев. Уолърън отправи заплашителен поглед на Джедрик. - Никой Белязан не може да отиде при Дийкънри, както вие много добре знаете. Законът бе въведен въз основа на добра причина. Вампирската кръв е силна и последиците от нея са смъртоносни. Ти може би си бил в състояние да се пребориш с отровата, но никой друг в продължение на стотици години не е могъл. - Тогава трябва да задържате тези, които пият от някой вампир. – Предложи Джедрик. – Докато не се преборят или не умрат. По този начин поне ще имат шанс. - Майната му на това. Никой воин не бива да опитва тази проклета отрова. – Деймиън се намръщи. Позата му бе скована, но излъчваше непреклонност. Да, никой като теб, задник. Джедрик му беше измислил прякор – женомразец и той наистина беше такъв. Безмилостно студено копеле, което не даваше пукната пара за никого освен за себе си. – Ти ни предаде. Трябва да си мъртъв. Джедрик скочи от дивана и се приближи до Деймиън. Киър грабна Джедрик, хвърли го на земята и му изви ръката зад гърба. - Остави го. Деймиън бе един от най – смъртоносните воини, с малко търпение и още по – малко милост в себе си. Преди години беше изпратен в Покой, защото бе пребил и почти убил друг Белязан. Нестабилен и опасен, сега имаше зъб на Джедрик. - На следващата среща с Дийкънри ще го предложа, но не очаквам нещо да се промени. – Каза Уолърън. – Време е. Покоят не струваше. Но беше по – добре от смъртта. Кимнах. Джедрик въздъхна. - Съжалявам, човече. Отвратително е. Повдигнах рамене. Заслужавах и по – лошо наказание заради предателството си. Знаех пред какво щях да се изправя, когато се завърнах в Торонто. Но да оставя Дани... Господи, всичко в мен крещеше да бъда възможно най – близо до нея. Ала знаех, че бях навредил достатъчно на тези, на които държах. Споменът за Дани от снощи се въртеше в съзнанието ми. Държах я в ръцете си, а тя стенеше името ми. Членът ми, потъващ дълбоко в нея, докато тя чувствено се обвиваше около мен... Вратата се отвори с трясък. Всички погледи се обърнаха. Делара стоеше изправена като воин, готов за битка. Облечена цялата в черно, носеше черни кожени ботуши и тесни черни дънки. Ореховите й очи се присвиха, когато ни видя. - Бален спаси живота на Дани. Видях страданието й, когато я открихме. Всички ние го видяхме. – Обърна се към мен. – Пожертва себе си, макар да знаеше, че ще бъдеш убит заради кръвта на Ришард. Но нали именно затова сме тук? Да защитаваме хората. - Глупости! Решението не е твое, Делара. – Изръмжа Деймиън. – А и то вече е взето. Тя срещна непроницаемите очи на Деймиън с високо вдигната глава. - Държиш се като задник. Само защото ти си бил изпратен в Покой, не означава, че и другите заслужават същата съдба. А и очевидно Покоят не е направил нищо за тъпата ти личност. Уолърън стоеше на три крачки от Делара и погледът му не я изпускаше от момента, в който тя се появи. Студен и преценяващ. Изражението му беше сякаш се бореше с невидима ярост, която бе обгърнала всяка негова молекула. - Но Деймиън е прав. Дийкънри определи наказанието му, Делара. - Очевидно е, че не си се борил достатъчно. Обжалвай присъдата му. – Делара наклони ханша си и сложи ръка върху него. Джедрик се взираше в нея с отворена уста. Предполагах, че нямаше никаква представа за пристигането й в града. - Делара? Какво, по дяволите? Къде беше? Тя не отвърна нищо и продължи да наблюдава Уолърън. Дори мълния не би могла да разруши магнетичните им погледи, които не се откъсваха един от друг. - Делара. Насаме. – Каза Уолърън. Мамка му, тя бе заключила съзнанието си, в противен случай Уолърън щеше да използва телепатията си, за да разговаря единствено с нея. Това определено го вбеси. Делара повдигна вежди. - Не, благодаря. Мога да кажа всичко, което искам, пред останалите от Талда. Забелязах свитите ръце на Уолърън, както и моменталното стягане на челюстта му. Устните му се изкривиха, а книгите на рафта зад Киър започнаха да се поклащат. Барът в далечния край на стаята се разтресе, а въздухът стана горещ, тъй като яростта на Уолърън нажежаваше кислорода. - Делара! – Изкрещя той. - Настоявам за обжалване. И ако ти не го направиш, ще се намеся аз. Тишина. Изненадах се, когато открих, че умът й бе отворен за мен. Проговорих й: - Какво правиш? Той е бесен. Отстъпи преди да е поставил и теб в Покой. - Дани беше измъчвана, а ти я защити, макар да знаеше последствията. Не заслужаваш подобно наказание. Но не е само това. Ако бъдеш изпратен в Покой, ще й се случи нещо лошо. - За какво, по дяволите, говориш? – Гърдите ми се стегнаха и ритъмът на сърцето ми се ускори. Погледът на Делара отново се върна към Уолърън и изражението й се вкамени. - Затова съм тук, Бален. За нищо друго не бих се върнала. Но ако Уолърън те постави в Покой, Дани ще умре. - Какво, по дяволите? – Изкрещях и всички се взряха в мен. Делара изсумтя и театрално извъртя очи. Очевидно не искаше останалите да разбират, че бяхме разговаряли. Мамка му, Уолърън се вбеси дори повече. А срещата с гнева му не бе в списъка на никой безсмъртен. - Веднага! Делара. – Без да каже нищо повече, той излезе от стаята. Тя ме погледна, а след това го последва. Делара - Никога повече не смей да не ми се подчиняваш. – Гласът на Уолърън беше сдържан, но смъртоносен. Добре, бях го ядосала. Но, дявол да го вземе, исках да го нараня по начина, по който той бе наранил мен. По дяволите, не биваше никога да се връщам. Но този път нямах избор и да се противопоставя на заповедта не беше нито в моя полза, нито в на Бален и Дани. - Ако го поставиш в Покой, Дани ще умре. – Опитах се да овладея гласа си, но той ми изневери, провокиран от близостта на Уолърън, който бе толкова ядосан. Трябваше да си тръгна преди сърцето ми, което в продължение на дълги години поправях, да се счупеше отново. Не можех да го направя. Не бях способна да бъда около него. - Имаш предвид, че тя ще се самоубие? - Не. Имам предвид, че ще страда, а след това ще умре. - Спри да играеш игрички, Делара. И отвори ума си за мен. Никога нямаше да му позволя да прочете мислите ми. Щеше да е сякаш да му дам разрешение да ме съблече гола, да ме изчука и да си тръгне. Майната му. - Ако Бален бъде поставен в Покой, Дани ще умре. Ако го изпратиш в изгнание, в зависимост от разстоянието, ще страда всяка минута, през която той е далеч от нея. - За какво говориш? – Тялото му се напрегна и скръсти ръце пред гърдите си. Веднага след като определиха наказанието на Бален, имах посетител. Разбрах какво се беше случило. И то не бе нищо добро. Мамка му, беше дори много лошо. - Тя е човек. Не може да оцелее, ако той не е близо до нея. Не мога да ти кажа как разбрах това, но трябва да ми се довериш. – Бях се заклела да го пазя в тайна. А и нямах намерение някой да научи къде прекарвах нощите си напоследък. - Доверието ми в теб се изпари в деня, в който ни напусна, Делара. – Очите на Уолърън се плъзнаха по тялото ми и дъхът ми спря. Защо трябваше да ме гледа така, сякаш копнееше да ме чука и унищожи в същото време? - Не го прави, Так. – Наричах го по този начин, защото откакто се върна от ада, в който се бе намирал, беше тактичен във всичко, което правеше. Мамка му, дори когато дишаше проявяваше тактичност. - Кой е отговорен? – Уолърън започна да крачи напред-назад и аз се размърдах неспокойно. Рядко го правеше, обикновено бе стабилен и спокоен като планина. Е, в този момент планината по – скоро приличаше на лавина, а аз... бях от долната страна. Добре, лъжи, когато се налага. - Не знам. – Опитах се да го гледам в очите, но само секунди по – късно копнеех да избягам от настоятелния му поглед. - Кой? – Повтори Уолърън. Умът му се блъскаше в блокадата на моето съзнание. Ако успееше да я пробие, щеше да разбере от кого бях научила и тогава наистина щях да загазя. - Аз... Аз... – Господи, Уолърън ме принуждаваше да му кажа истината. Борех се със силата му, но скоро той щеше да спечели. Внезапна остра болка прониза тялото ми и аз се олюлях, паднах на колене, но поне го отблъснах. - Какво, по дяволите? Той се наведе и протегна ръка, за да ми помогне, но аз бързо отскочих и се изправих на крака, защото знаех, че докосването му щеше да отключи ума ми за него. Не можех да го позволя. Добре, време беше да приключа с това и да си отида. - Ако поне малко се интересуваш от Бален и Дани, ще ти се наложи да ми се довериш. – Сложих ръка на главата си, когато почувствах натиск върху ума си. Не беше Уолърън. Изтощително. Трепнах, когато свалих преградата. Топлината му се просмука в тялото ми, а след това проговори: - Не ми харесва този задник да е около теб. - Какво, по дяволите, не ти е наред? – Уолърън сграбчи ръката ми, а пръстите му ми оставиха синини. - Аз... Трябва да вървя. – Очите му проблеснаха в червено, а моите се спряха върху татуираната змия на врата му, която седна. Тя се движеше, по дяволите. – Пусни ме, Уолърън. Беше достатъчно готов да го направиш и преди. Процесът е един и същ. Той присви очи и хватката му се отпусна. - В опасност ли си? По дяволите, да. - Не го поставяй в Покой. Обърнах се и се запътих към входната врата. - Мога да те принудя да останеш. - Да. – Ръката ми трепна, когато посегнах към дръжката. – Но Тарек вече се опита да го стори и виж какво се случи. – Разбрах, че думите ми го бяха докоснали, когато змията, неговото Мастило, изсъска заплашително. Уолърън все пак имаше чувства – какво откритие. - Остани. – Каза. – Защото аз те моля. О, Господи. Затворих очи и забих ноктите си в панталона. Отворих входната врата и студеният вятър ме блъсна назад към топлината, излъчваща се от Уолърън. Той остана скован и неподвижен. - Делара. – Прошепна името ми, а усещането беше сякаш прокара пръсти по кожата ми. Обичай ме, както знам, че можеш. Ако го направиш, ще оцелея и ще намеря изход от това, което направих. Просто ми кажи, любов моя. Но Уолърън не направи опит да ме докосне и аз си тръгнах. И отново, той ме пусна. Бален Уолърън се върна в хола, ядосан като ада. Но този път в изражението му се криеше и нещо друго – нотка несигурност. Никога до сега не бях виждал моя Талдебуру такъв. Погледна ме строго, ала сякаш се колебаеше какво да прави. Делара я нямаше. - Изгнание в Пиринеите, докато обжалвам присъдата. – Съобщи той. Веждите ми се повдигнаха от изненада. Какво, по дяволите? Очевидно аргументите на Делара бяха наистина добри. Изгнанието бе направо страхотно пред Покоя. Ако това, което твърдеше Делара, беше истина, Дани щеше да бъде в безопасност. Господи. Бях толкова благодарен, защото в противен случай щях да се боря физически, за да не бъда поставен в Покой, а това означаваше, че Уолърън щеше да ме убие с лекота. Ала в името на безопасността на Дани, бях готов на всичко. - Но... – Джедрик започна. - Аз ще се оправя с Призраците. – Отвърна Уолърън. – Да вървим. През цялото време знаех, че между мен и Дани беше невъзможно да има нещо, дори и да не бях нарушил закона. Тя бе човек, а аз безсмъртен Белязан. Киър се приближи до мен и протегна ръка. Поколебах се, изненадан от жеста. - Момичето ми иска да опознае брат си. Когато всичко това приключи, очаквам да го направиш възможно. Кимнах потвърдително, но това беше лъжа, защото след като всичко това приключеше, аз никога нямаше да се върна. Тринадесета глава Дани Болката, която почувствах, когато се събудих и осъзнаx, че него го нямаше, беше ужасна, а след няколко часа усещането бе сякаш емоциите ми се намираха в блендер, който ги разбиваше с острието си на възможно най – мощната скорост. Празнотата беше пуста емоция и, естествено, аз го разбрах. Господи, възможно ли бе да изпитвам физическа болка, когато бях емоционално наранена? Стомахът ми щеше да ме убие, а и главата ми пулсираше като след прекарана тежка нощ, през която бях смесвала уиски текила и бира. Простенах и се изтегнах на леглото, тъй като имах чувството, че щях да припадна. Тръпки преминаха по тялото ми. Сърцето ми биеше бясно. Потях се и безпокойството се увеличаваше с всеки поет дъх. Простенах отново, когато коремът ми се стегна… О, по дяволите. Измъкнах се от завивките и се затичах към банята точно навреме, за да изхвърля съдържанието на закуската си в тоалетната. Може би бях хванала грип или нещо подобно. Вероятно стресът от последните дни също бе допринесъл за състоянието ми. Измих лицето си и се погледнах в огледалото. Кожата ми беше пепелява на цвят, а около очите ми се забелязваха тъмни кръгове. Последният път, когато бях боледувала, бе в началното училище, защото Боби Фрадкин зарази половината клас. Взех три ибупрофена, измих си зъбите и коленичих пред тоалетната, за да повърна отново. Сега лекарствата със сигурност нямаше да подействат. Днес гримът щеше да бъде моят най – добър приятел. Потях се обилно, докато си слагах очната линия и накрая, когато приключих, изглеждах по – зле и от преди. Взрях се в огледалото. - Господи, Бален, защо се чувствам сякаш... имам нужда от теб? – Всичко в главата ми беше объркано... емоциите, усещането, че падах от ръба на скала в очакване на сблъсъка с твърдия паваж. – Мамка му. – Бавно се свлякох на пода, придърпах колената си към гърдите и обвих ръце около тях. Какво, по дяволите, не ми бе наред? Почти не познавах този мъж и въпреки това... Господи, полудявах. Имах чувството, че умирах, защото той не беше с мен. Бях оцеляла сама. Без майка, но с баща, който се опитваше да ме подкрепя със своето постоянно състояние на депресия. Почина в деня, в който майка ми си отиде. Той бе просто черупка, изобразяваща някакво съществуване, преди да пръсне мозъка си. Борих се в живота и успях като художник, без помощ. Сама. Тогава защо се нуждаех толкова много от този човек, че чак от отсъствието му ме болеше? Защо се разпадах? Сплат измяука и докосна с лапа крака ми. - Господи, Сплат, дори не мога да преглътна мисълта за храна, а ти искаш да отворя кутия от твоята отвратителна и миризлива закуска с парченца месо и сос? Легло. Трябваше да си почивам няколко часа. Днес нямаше да отварям галерията. Каквото и да беше това, изглежда нямаше да си отиде толкова бързо. Бях изминала половината път, когато спрях. Вгледах се в леглото, където Бален бе лежал снощи. Тръпки преминаха по тялото ми и аз се разтърках с ръце. Никога не бях вярвала в предчувствията, но... Студ изпълни вените ми и страховита сянка окова ума ми. Болка. Смърт. Залитнах назад. Сълзи се стекоха по бузите ми. Изстенах, когато остра болка сграбчи вътрешностите ми, сякаш някой ме бе наръгал с нож. Свлякох се на пода. А след това... тъмнина. Бален - Нещо не е наред с нея. – Разкопчах колана си и се изправих. – Трябва да се върнем. Уолърън остана все така облегнат на седалката със затворени очи. - Твърде далеч сме. Невъзможно е да я усетиш оттук. Започнах да крача из частния самолет с ръка, заровена в косата. Глупости, това бе Дани. Изпитваше болка. Беше болна. Господи, усещах мъката й с всяка глътка въздух. - Не, тя е, за Бога. – Бях наясно, че способностите ми не бяха в състояние да доловят аромата й от това разстояние. Нямаше никакъв смисъл, но логиката можеше да върви по дяволите, защото знаех, че бе тя. Уолърън отвори очи и усетих натиск върху ума си. - Невъзможно е. Спрях да крача. - Майната му. Тя е в опасност. Думите ми не оказаха никакво въздействие върху Уолърън. Вместо това мъжът седна обратно на мястото си и ме погледна със студените си и безизразни очи. Искаше ми се да можех да прочета ума му, защото в този момент с нищо не показваше, че би се заинтригувал, ако Дани умреше. Някой трябваше да замъкне задника си в къщата й. Бяхме твърде далеч, за да използвам телепатия, така че посегнах към телефона, който се намираше на гърба на една от седалките. В мига, в който ръката ми се докосна до предмета, усетих електроенергията, която прободе тялото ми. Рязко се обърнах към Уолърън. - По дяволите. Поне веднъж в живота си не бъди студенокръвно копеле. - Трябва да се успокоиш, защото в противен случай ще те поставя в ДС. – Уолърън вдигна телефона. Тихо го прокълнах, а след това затворих устата си. Дълбокият Сън представляваше състояние на безсъзнание и само Талдебуру, както и малка част от Белязаните бяха способни на това. Внезапно всички емоции, които долавях от Дани, се изпариха. В гърдите ми се отвори черна дупка, когато паниката нарасна. - Не! – Изревах. Стиснах челюстта си, защото вътрешностите ми бяха готови да експлодират на милиони парчета. Дани. - Киър каза, че Анстис спи, за да се възстанови, тъй като се е наложило да излекува Джедрик. Той се е натъкнал на Дълъг Врат16 преди час. Деймиън ще отиде до галерията. 16 - Деймиън? Той е задник. И мрази жените. – От всички членове в историята на Белязаните, Деймиън бе най – големият кретен. Е, може би Килтър беше дори по – лош, но никога не го бях срещал, а мразех да си правя изводи само заради мнението на останалите. – Трябва да се върнем. Уолърън бръкна в предния джоб на палтото си и извади бонбонена кутийка с патешка глава. Той щракна и бяло хапче се плъзна в ръката му, което само след секунди се озова в устата му. - Дийкънри произнесоха своята присъда за престъпленията ти. Ще бъдат наистина ядосани, ако не им се подчиня и не те поставя в Покой. Ако пренебрегнем изгнанието, ще наложат смърт. - Готов съм да поема риска. Челюстта му се стегна и присви очи. Дишането ми беше дълбоко и накъсано. Усетих безпокойството, което проникваше в тялото ми и се забиваше като пирони в кожата. Уолърън изглеждаше прекалено спокоен, приемаше това, което се случваше, сякаш знаеше... - Какво ти каза Делара? Защо не ме постави в Покой? Вярно ли е? Ще умре ли Дани? Какво, по дяволите, става? - Моите решения не те засягат. - Ако имат нещо общо с Дани, определено ме касаят. – Опитах се да успокоя микса от страх и гняв. Нуждаех се Уолърън да нареди на пилотите да обърнат самолета и с нищо нямаше да помогне, ако го ядосвах допълнително. - Каквото и да ти е казала Делара, трябва да е било дяволски важно, за да те накара да промениш мнението си и да рискуваш да се изправиш пред гнева на Дийкънри, защото в противен случай никога не би им се противопоставил. Но в този момент единственото, което ме интересува, е Дани и ако тя бъде наранена, ще се превърна в най – яростния Белязан, който някога си срещал. Гласът на Уолърън се понижи, а татуировката на врата му трепна. - Заплашваш ли ме? Ръмжене се откъсна от гърлото ми. - Това не е заплаха. Казвам какво ще се случи. Не биваше да говоря така, но имах усещането, че всичко се изплъзваше – дори Дани. - Ароматът й... Тя е... – Не можех да пророня и дума повече. – Не мога да я загубя. Отпуснах се на една от кожените седалки и зарових глава в ръцете си. - Ще я изгубиш при всички случаи. Тя е човек и е смъртна. Вцепених се. Мразех факта, че казваше истината. Телефонът му звънна и Уолърън отговори. Размениха се няколко думи, а след това той затвори. Срещна погледа ми със своята студенина и безизразност. - Деймиън е с нея. Болна е. Той смята, че е някакъв грип. Настинка? Глупости. Беше нещо различно. Трябваше да се върна при нея. - Той ще остане при нея, докато Анстис не се възстанови напълно, за да го смени. Мамка му. Мамка му. Мамка му. Дани - Какво, по дяволите, не е наред с теб? Нямах време да реагирам или отговоря на намръщения мъж с внушителна външност, който стоеше до леглото ми, защото нова вълна, предизвикана от гаденето, ме удари. Той изсумтя, а след това ми подаде кофата за боклук от банята. Наведох се и с пресъхнало гърло се изплюх. Забелязах татуировката, която се разпростираше по вътрешната страна на ръката му и се скриваше под бялата тениска. Косата му беше гарвановочерна, а челюстта – квадратна. В тъмните му очи не се забелязваше никаква дружелюбност. Върху лявата му буза имаше назъбен белег, който трепна и превърна погледа на страшния мъж в заплашителен. Какво, по дяволите, правеше в спалнята ми този мускулест и ядосан неандерталец, държащ кофата за боклук, за да повърна? - Кой си ти? И как влезе тук? – Не очаквах отговор. Чувствах се ужасно безпомощна, без оръжие, с изключение на глупавата кофа за боклук. Въпреки че бях сигурна, че ако се опитах да го ударя с нея, щеше да се смее до припадък. - Казвам се Деймиън. Анстис ме изпрати. Трябваше да се досетя. Изглеждаше точно като един от приятелите на Киър. Всъщност, като се замисля, Бален също. Непоносима болка прониза главата ми и аз поставих ръцете върху ушите си, поемайки си дъх. - По дяволите. – Размахах пръст към вратата. – Изчезвай. Той бръкна в джоба си, извади мобилен телефон и набра някакъв номер. Звъненето отекваше отново и отново, докато накрая не чух мекия, но отпаднал глас. - Говори с приятелката си. – Каза и рязко ми подаде телефона. Дръпнах го, а той продължи да се взира в мен. - Не искам да говоря с теб. И как, по дяволите, разбра, че не се чувствам добре? Още тайни? - Звънях ти и ти писах около хиляда пъти, но ти не ми отговори. – Отвърна Анстис. – Деймиън беше наблизо и го помолих да мине през галерията, за да провери дали си добре. Казах му къде са скрити ключовете, защото се разтревожих. - Е, не го харесвам. – Чух сумтене и погледнах нагоре към Деймиън, който тихо бе промърморил същото. – Настинала съм и реших да не отварям галерията. Можеш да кажеш на неандерталеца да си върви. - Ще дойда да те проверя. - Не. Не искам да те виждам. - Твърде жалко. – Отговори Анстис. – Ще се видим след малко. – Преди да й отвърна, тя затвори. Натиснах бутона „Прекрати“ и върнах обратно телефона на Деймиън. - Вече може да си вървиш. - Да, но това няма да се случи. – Троснато отговори и прибра телефона в джоба си. Бях готова да му възразя, когато остър спазъм прониза стомаха ми. Облегнах се на таблата, затворих очи и усетих стичащата се пот от челото по бузите ми. - Изглеждаш отвратително. - Наистина ли, Шерлок? – Казах и стиснах зъби. – Ти си истински гений. - Слушай, кукло, искам да съм тук точно толкова, колкото и ти, така че остави сарказма настрани и може би ще успеем да се разберем, докато Анстис пристигне. Имам по – важни неща за вършене. - Тогава си върви. Не те спирам. И ме наречи „кукло“ още веднъж и ще... – Нов спазъм. Придърпах краката си и ги обгърнах с ръце. Господи. Може би имах хранително натравяне. Помислих, че мъжът си отива, когато се отдалечи, но той просто влезе в банята. Чух го да рови по шкафовете. Звукът от нещата, които хвърляше в мивката, прониза ушите ми. Вдигнах ръце, за да ги покрия. - Вземи ги. – Деймиън стоеше до леглото. Не можех да говоря повече. Той сложи три малки бели хапчета в устата ми и след това наля вода в гърлото ми. Изкашлях се и водата се разпръсна навсякъде, включително и по брадичката ми. Притиснах отново корема си, когато болката стана непрекъсната. Може би умирах. Помислих, че чух звън на телефон, но дешифрирането на звуци ме затрудняваше все повече. Затворих очи и се оставих да бъда погълната от мрака в съзнанието ми. - Пуснете ме! – Стиснах железните лостове на клетката. – Господи, остави ме да изляза оттук! Дръпнах вратата. Тя издрънча, но не поддаде на натиска. Клетката беше вдигната на три етажа във въздуха, висяща от верига, която бе прикрепена към тавана на някаква пещера. По дяволите, бях под земята. В проклета клетка, като животно. Погледнах надолу към двамата мъже, застанали до стоманената маса. Стаята бе тъмна, с изключение на огромната каменна камина, която излъчваше оранжево сияние. Чух пъшкане и очите ми се приковаха отново в масата. Господи, към нея беше прикован мъж. - Кои сте вие, по дяволите? – Изкрещях. – Какво искате? – Никой не ми обърна внимание. Последното нещо, което си спомнях, бе как група мъже ме сграбчиха от алеята. Анстис? Какво се беше случило с Анстис? И Киър? Нападнаха го, а след това... нищо. Крачех из петте фута клетка, докато страхът ми ескалираше. Кои, по дяволите, бяха тези психопати? Какво искаха от мен? Някакъв култ, към който желаеха да ме принесат? Господи, надявах се да не беше това. Проехтя силен звук от пукот. Изправих се до една от страните на клетката и сграбчих решетките, гледайки надолу. Очите ми се разшириха, а след това изкрещях. Ужасът премина по цялото ми тяло. О, Господи. Не. Господи. Не. Чукът се стоварваше върху крака на мъжа отново и отново. Те го измъчваха. Исках да се откъсна от гледката, но бях вцепенена и продължавах да се взирам. Очите му бяха отворени и дори не трепна, когато чукът го удари отново. Мъртъв ли беше? Как би могъл просто да лежи там? Бях ли следващата? Залитнах назад, а гръбнакът ми се опря в лостовете. Трябваше да се измъкна оттук. Но нямаше изход, дори и да успеех да се промуша между решетките. Намирах се на двадесет фута над земята и не разполагах с нищо, което да олекоти падането ми, ако скочех. Покрих ушите си, когато пукотът отекна отново. Счупване. Мъжът изсумтя. Стон. Смях. - Спрете! Спрете! – Крещях. Свлякох се надолу по решетките, докато дупето ми не удари пода и свих краката си до гърдите, сложих длани върху ушите си и се залюлях напред-назад. Сълзи се изплъзнаха от очите ми, когато реалността от това, което бях видяла, ме връхлетя. Които и да бяха тези мъже, те се наслаждаваха на болката. Смееха се. О, Господи. Какво щяха да ми направят? Какво искаха? Защо причиняваха това на онзи мъж? Нещо щракна до главата ми. Вериги издрънчаха, когато друга клетка се издигна нагоре. Изправих се на крака и отново погледнах надолу. Мъж, облечен целият в черно, управляваше лоста, а другият прекоси стаята и изчезна зад една колона. Долових скърцането на отваряща се и затваряща врата. Клетката се изкачи до равнището на моята, люлеейки се и на един крак разстояние. Поех си дъх, когато видях мъжа, който бяха измъчвали, да лежи върху металния под. Кракът му беше в странно положение. Дънките му бяха разпокъсани, както и черната тениска, която разкриваше две дълбоки рани, през които се процеждаше кръв. Писъкът пулсираше в гърлото ми, заплашващ да се изплъзне от устните ми заради ужасяващата гледка. Преглътнах няколко пъти, опитвайки се да не повърна. - Господине. Хей, господине. Широките му рамене се размърдаха и главата му се извърна настрани. Очите му все още бяха затворени, а лицето му – бледо и измъчено. Господи, колко време бе прекарал тук? Чух звука от водата, която пълзеше по тръбите и след това видях как се процеди през дупките на устройството, намиращо се на върха на клетката. То пръсна малко вода върху мъжа и спря. Няколко минути по – късно повтори процедурата. Мъжът простена, когато се опря върху решетките. Използва ръцете си, за да намести деформирания си крак до по - нормално състояние. - О, Господи, защо ти причиниха това? Очите му се отвориха и блеснаха. Разтреперих се, когато зелените му ириси срещнаха моите. Те бяха тъмни и измъчени, жестоки като на диво животно, готово да напада. Устните му се изкривиха и стисна острата си ъглова челюст. Изглеждаше сякаш психически беше готов за битка, но тялото му бе толкова опустошено от болка, че мускулите му отказваха да сътрудничат. Имаше татуировка, разпростираща се по едрите му ръце. Всъщност, той беше изваян от мускули. Ако не се намирахме в този ужасен сценарий, бих казала, че изглеждаше наистина секси. Горещо лошо момче, а когато срещнах погледа му, разбрах, че мъжете, които го бяха измъчвали, се опитваха да пречупят именно това в него. - Какво искат от нас? Очите му се взряха в мен. Наблюдаваше ме спокойно. Все още не бяха успели да го пречупят. - Болка. – Каза. Сърцето ми заби по – бързо, а отвращението ми се надигна като торнадо, заплашващо да помете всичко пред себе си, включително и здравия ми разум. - Защо? Аз дори не знам кои са тези психопати. Главата му се наклони на една страна и аз ахнах, когато видях обезобразената тъкан на врата му. Ръката ми се плъзна по синината под дясното ми ухо. Усмивката му беше злокобна и веждите му се повдигнаха, докато наблюдаваше реакцията ми. - Да, кръв също. – Добави той. Затичах се към другия ъгъл на клетката, паднах на колене и повърнах. Имах волята на желязо, но всичко се бе изпарило току-що. Гласът му бе дълбок и накъсан, когато продължи. - Те нямат никакви чувства. Нито угризения. И... Избърсах устата си с ръка и обърнах глава. - Какво? - Трябваше да знам. Нуждаех се да науча какво ще ми причинят. - Той никога няма да се откаже, докато не получи това, което желае. - И какво иска? Никога не съм виждала тези копелета през живота си. - Жена. Могъща жена, която да го направи по - силен. – Прокара ръка през лицето си и изтри водата. – От теб? – Сви рамене и се ухили с предпазливи движения. – Нямам представа какво иска от теб. Останах на колене и се плъзнах по металния под, за да се приближа към него. - От колко време си тук? Кои са те? Не отвърна нищо, очите му се плъзнаха по тялото ми, а след това се върнаха отново върху лицето ми. Пулсирането в главата ми нарасна, сякаш великолепните му очи проникваха в мен. Изведнъж спря. - Може би седмица. Не съм сигурен. Времето е склонно да тече незабелязано, когато си тук. – Прокара ръка през мократа си коса. – Не се бори с него. - Да не си полудял? Веднага щом ми се отдаде шанс, се махам оттук. – Той се намръщи, а аз кимнах към устройството, което го пръскаше. – За какво е водата? Мълчеше. Видях болката в скулите му, веждите му се понижиха, очите се затвориха и линиите на лицето му изпъкнаха. - Добре ли си? Имам предвид... знам, че не си след това, което ти причиниха. Как е възможно все още да си в съзнание? - Не се бори с него. – Повтори ми. – Ако го направиш, ще бъде дори по – лошо. - Майната му на това. Ти може би си способен да стоиш и да понасяш мъченията, които ти прилагат, но аз със сигурност няма да се примиря. Един шанс, всичко, което ми трябва, за да се измъкна. - Шанс, който никога няма да получиш. – Той отпусна главата си върху решетките и затвори очи. Седнах и обвих ръце около краката си. Мразех тишината, искрите на огъня бяха единственият звук в подземния ад. - Как се казваш? - Бален. - Аз съм Даниел – Дани. Тези копелета ме сграбчиха, докато се прибирах от вечеря с приятели. Мисля, че това са същите момчета, които нападнаха мъжа, с когото приятелката ми се среща. – Чух го да проклина. Помислих, че каза: „Толкова съм прецакан“, но беше твърде тихо, за да съм сигурна. – Полицията търси ли ги? Или нас? Той изсумтя. - Какво се предполага, че означава това? - Полицията никога няма да дойде да те спаси, малката. – Каза той. - Не ме наричай така. Той отвори очи, а главата му се наклони, за да ме погледне. - Малка си в сравнение с мен. – Е, да, той изглеждаше висок шест фута. – И нежна. Нежна? Не ме бяха наричали така, откакто баща ми почина. Въпреки че бях бунтовник, умно хлапе, което говореше каквото му дойдеше на ума, баща ми отказваше да приеме, че бях всичко друго, но не и неговата нежна роза. Устата ми беше успяла да ме вкара в множество проблеми в училище. - Хей, Бален, когато избягам, ще разкажа всичко на полицията, за да те спаси. Не си мисли, че просто ще те оставя тук. - Няма да избягаш. – Въздъхна. – По дяволите, може би, ако имаме късмет, другите ще ни намерят, но без тяхна помощ никога няма да се измъкнем. - Господи, ти наистина си негативен. – Разтърсих глава. Започвах да се чувствам по – добре, докато разговарях с този мъж. Нормалност. От това се нуждаех. Някаква нормалност. – Нямаш ли поне малко вяра? Искам да кажа, хората се измъкват от лоши ситуации непрекъснато. Необходима е само една грешка и... - Не разбираш. Те не са нормални. – Той удари с юмрук пода на клетката и металът трепна. Стъпки. Изправих се и стиснах решетките, за да надникна. Беше мъжът, който държеше чука. Той прекоси каменния под сякаш плаваше. Спокоен, уверен, висок, с дълга черна коса, стигаща до раменете. Даде знак на другия, който управляваше лоста, а след това повдигна главата си нагоре и очите ни се срещнаха. Червени. Очите му бяха червени. Господи, какви наркотици, по дяволите, използваше? Загубих равновесие, когато клетката ми започна да се понижава. Страхът премина по кожата ми. Погледнах Бален, а той сграбчи решетките. Ирисите му бяха тъмни, почти черни, а погледът – настоятелен. - Прави каквото ти казах. Не се съпротивлявай. Разбра ли? Той обича неподчинението. Забавлява се да наблюдава. Единствено ще влошиш нещата. - Не мога. - По дяволите, Дани. Не се опитвай да избягаш. - Трябва да го направя. – Бален може би не беше способен да върви, но аз бях и със сигурност щях да се боря дори ако се наложеше да умра. Нямаше начин тези задници да ме пречупят, без да се съпротивлявам. Клетката рязко спря, когато докосна пода. Приковах очите си върху мъжа, който приличаше на нещо като шеф. Стоеше с ръце зад гърба си, с непринудена стойка до металната маса. Потръпнах при вида на червените му очи, проблясващи на фона на светлината, хвърляна от огъня. Мамка му, изглеждаше силен. Очите ми се стрелнаха към другия тип, който отключи катинара и вратата на клетката се отвори. Миризма на черно женско биле ме лъхна. Бях я усетила и когато ме отвлякоха. Той посегна да сграбчи рамото ми. - Дръж ръцете си далеч от мен! – Отдръпнах се и се огледах наоколо за нещо, което бих могла да използвам като оръжие. Ако успеех да... Той присви очи, пристъпи напред, стисна ръката ми и ме измъкна от клетката, влачейки ме. Майната му. Реагирах, като го ритнах в пищяла. Измъкнах ръката си и забих юмрук в гърдите му. Пръстите му се стегнаха и аз трепнах, когато ноктите му се забиха в плътта ми. - Пусни ме, по дяволите. Той не реагира, а просто ме завлече до масата. Мамка му, планът ми не бе проработил така, както бях очаквала. Възобнових опитите си, когато ме блъсна върху метала. Извиках, защото бедрата ми се удариха в твърдата повърхност. Опрях дланите си върху масата и го изритах с двата крака. Той изсумтя, тъй като го бях ударила в стомаха, но не ме пусна. Изведнъж усетих нещо студено да обгръща лявата ми китка отзад, след което чух смеха на другия мъж. - Безсмислено е да се бориш, Даниел. Ако пожелая, ще те принудя само с гласа си и ще се молиш за милост. – Той сви рамене. – Въпреки това ми харесва, когато се борите. Донякъде е забавно. Само след секунди лежах по гръб, окована към масата, с една ръка над главата и раздалечени крака. - Пусни ме, копеле. - Боец. За мен ще бъде удоволствие да те опитомя. Ударих глупака в лицето, докато се опитваше да окове и другата ми китка. Най – накрая успя да издърпа и нея над главата ми, заключвайки я. Дишах трудно, продължавайки да се боря с оковите, обгръщащи глезените и китките ми. - Аз съм Ришард. – Тихо добави задникът, размахващ чука. – А ти си... великолепна, когато се бориш по този начин. – Той приближи ръката си до врата ми, а аз наклоних главата си на една страна в опит да избегна докосването му. Ноктите му бяха дълги и остри. Прободоха кожата ми. Стисна трахеята ми. Крайниците ми се обтегнаха срещу оковите, а тялото ми трескаво се мяташе, докато се мъчех да дишам. Веднага след като разхлаби хватката си, вдишах въздух колкото можех по – дълбоко. Веждите му се повдигнаха. - Въздухът е твоят живот, Даниел. Мога да го отнема за секунда. - Майната ти. – Изплюх се в него, но пропуснах бузата му. Ръката му се спусна, удряйки ме през лицето. Стиснах зъби, отказвайки болката ми да му достави удоволствие. Той се усмихна, а ужасът се заби като куршум в гърдите ми. Кучешки зъби. Копелето имаше шибани кучешки зъби. Изкрещях. Усилията ми да се освободя бяха диви, а умът и тялото ми бяха хванати в капана на лудостта. Кръв се стичаше по китките и глезените ми от режещия метал. Видях го как облиза устните си, а усмивката му се разшири. Господи, този наистина беше откачен. Думите на Бален преследваха съзнанието ми. Не се съпротивлявай. Как бих могла да се оставя, когато всичко, което исках, бе да се измъкна? - Не го прави. – Знаех какво се готвеше да ми стори. Намерението му с тези зъби... – Господи, недей. - Но трябва, захарче. Ти си твърде изкушаваща, за да ти устоя. Изкрещях. Четиринадесета глава Дани - Даниел... Дани, събуди се. Отворих очи и с ръка докоснах врата си. Той имаше кучешки зъби. Щеше да ме ухапе. Потръпнах неконтролируемо, когато в съзнанието ми изплуваха образите на клетките, мъченията – невъобразимото. Бален. Анстис седна на ръба на леглото, а очите й се изпълниха със сълзи. Погали косата ми. - Сънуваше кошмар. Добре ли си, скъпа? Не. Мамка му, не. Голяма сянка стоеше в ъгъла на стаята със скръстени ръце и опрян гръб в стената. - Бален? Извъртя глава – Киър. Сърцето ми се сви и затворих очи, придърпвайки одеялото към себе си, за да спра треперенето. Бил е там. Бален е бил затворен в клетка, измъчван от онзи човек – Ришард. Агонията, която беше преживял... Как изобщо бе успял да се възстанови от нещо подобно? Кракът му. Беше обезобразен, а сега дори не накуцваше. - Как се чувстваш? – Гласът на Анстис бе като шепот, сякаш знаеше, че главата още ме болеше. Но не ставаше въпрос за болката, а за опитите да разчета спомени, които бяха толкова прецакани. Имах чувството, че мозъкът ми ще експлодира. За щастие, поне спазмите в стомаха бяха изчезнали. - Колко време спах? - Шест часа. – Отвърна ми. - Шест часа? – По дяволите. – Къде е другият мъж? - Деймиън? - Да, задникът. – Киър се разсмя, а след това се престори, че кашля. - Тръгна си. Приятел е на Киър и беше тук за малко. Трябваше да хване полета си обратно за Флорида. Как е стомахът ти? - Добре. Няколко ибупрофена и отново ще бъда наред. – Лъжа, разбира се. Знаех, че нищо нямаше да бъде отново същото. - Мисля, че трябва да останеш при нас за известно време. – Анстис докосна челото ми с опакото на дланта си. Тя погледна към Киър, който поклати глава и се намръщи. Все още криеха нещо от мен. Дотук с приятелството. Анстис въздъхна. - Киър смята, че трябва да те отведем в болница. Ще ти направят няколко теста и... Сякаш щях да отида. - Бален. Мъжът от картините ми. – Седнах, притиснала одеялото към гърдите си. – Беше с мен. Той бе там, Анстис. Държаха ни в клетки, а него го измъчваха. Ришард... това е мъжът, който ме отвлече. Трябва да отидем в полицията. Анстис се отдръпна, сякаш се изгори. - О, Господи. Присвих очи, наблюдавайки я. Какво, по дяволите? Защо откачаше, когато най – накрая можехме да получим някакви отговори? - Ще те занеса до колата. – Киър се приближи до леглото, а Анстис стана, отбягвайки погледа ми. - Не. Не се нуждая от болница. Имам нужда от Бален. Той дойде да ме види и... - Не. – Киър ме прекъсна. - Трябва да го намериш. - Не, скъпа. – Каза Анстис. – Бален е в Испания. Нека лекарите те прегледат. Какво, по дяволите? - Познаваш го? Познаваш Бален? Мъжът от портретите ми? – Всичко придобиваше смисъл. Анстис мразеше картините ми. Никога не искаше да говорим за „епизода“. Бален ме откри в къщата на Анстис онази вечер. Откъде го познаваше? Знаеше ли, че бе отвлечен с мен? Отдръпна се от леглото и покри устата си. - Аби, а сега Бален? Как е възможно да го познаваш? – Попитах, стиснала зъби. – Анстис, кълна се, че ако не ми кажеш, повече няма да бъдеш моя приятелка. Тишина. Грабнах лампата, готова да я хвърля към нея, когато тя отвърна: - Бален е мой брат. - Мамка му. – Киър се обърна и отново се запъти към прозореца. Анстис го игнорира и продължи. - Не можех да ти кажа. Аз... Дани, смятах, че никога няма да го видя отново. Кълна се, исках да ти споделя, но Уолърън... - Твой проклет брат? Остави ме да се лутам в ада в продължение на две шибани години, гледайки картините ми, а се оказва, че той е проклетият ти брат? – Хвърлих лампата към другия край на стаята. Крушката се изплъзна, разбивайки се върху дървения под. – Махай се. Чуваш ли ме, Анстис? Остави ме. Не знам коя, по дяволите, си вече. Тя затвори очи и колебливо отстъпи назад. Киър обгърна кръста й с ръка. Почувствах се толкова предадена, че болката в главата ми изобщо не можеше да се сравни с това усещане. Неин брат. Нищо чудно, че Анстис винаги избягваше портретите ми. Ето защо настояваше да го забравя. Той е бил неин шибан брат. Защо, по дяволите, не беше казала нищо? Къде е бил Бален през всичките тези години? Познавахме се от началното училище, а аз нямах никаква представа, че Анстис имаше брат. Защо го бе пазила в тайна? Нуждаех се от отговори, но бях толкова ядосана, че не можех да говоря с нея. Приятелката ми не беше способна да поправи щетите, които бе нанесла, каквото и да кажеше. Гласът на Киър беше нисък и тих. - Ядосана си и те боли. Но тя направи всичко това, за да те защити. Предупреди те да го забравиш. - Майната ти, Киър. Предполагам е по твоя вина. Това, че приятелството ни се разпадна... да, заради теб е. – Погледнах Анстис. – Твоят мистериозен брат бе там. В клетките. Изтезаваха го. Мамка му, онова болно копеле удряше крака му с чук отново и отново. Знаеше ли това, Анстис? Знаеше ли, че нито един път не изкрещя, въпреки агонията? Анстис пребледня и се облегна на Киър за подкрепа. Да, добре, надявам се да е ужасена. - Защо е в Испания? Защо си е тръгнал? Анстис каза: - Отиде там... по работа. Беше решено... - Любов, недей. – Тя погледна нагоре към Киър и го изгледа свирепо. - Не, Киър, тя трябва да знае. Очите му се присвиха, тялото му се напрегна, но кимна. Ръцете ми стиснаха завивката. - Било е решено? Кой е решил? Работи ли с теб, Киър? – Замесени ли бяха с наркотици? С оръжия? Мамка му, той и приятелите му изглеждаха сякаш бяха част от някаква банда за мотоциклетисти. Може би наистина бяха? Киър имаше мотоциклет, бях го виждала миналото лято, а и Анстис бе споменавала, че караше. По дяволите. Това не беше добре. - Бален наруши закона. – Каза Киър. – Да, той трябваше да си тръгне. Сега... - Какъв закон? Твой собствен? Подобно на закон на клуб или нещо такова? С какво, по дяволите, се занимавате? – Взех най – близкото нещо до мен, моята възглавница и я хвърлих към другия край на стаята. Бях им толкова ядосана. Както и на себе си, защото не го бях разбрала по – рано. Господи, къде свършваха лъжите? – Той искаше да остане. Бален не желаеше да си тръгва. От теб ли бягаше? Щеше ли да го убиеш заради това, което е направил? Не е ли преживял достатъчно? Измъчваха го, мамка му. Изтезаваха го. - Нямаш представа за какво говориш. – Отвърна Киър. - Не, по дяволите. И познай чия вина е това. Но видях, когато обезобразиха крака му с чук. Да, с тази част се запознах от първа ръка. Анстис се измъкна от прегръдката на Киър и се приближи до леглото. - Дани, моля те. Това е техният начин. Той предаде доверието им. Не е за вярване. Погледнах настрани. - Той живееше в клетка, а над него капеше вода. Пребиван до смърт от някакъв психопат. Разбираш ли? Каквото и да е направил, може да му бъде простено. Не биваше да си тръгва. Забелязах промяната в стойката на Киър. Раменете му се стегнаха, когато погледна към вратата. Мъж с обръсната глава и леко набола брада стоеше на входа. Той беше висок и мускулест, с широки рамене и мамка му, горещо излъчване. Горещ в стил Джейсън Стейтъм. Но очите му го караха да изглежда по – страшен дори от Киър, Деймиън и Бален взети заедно – ледено синьо, по – студено и от Арктика. Изглеждаше така, сякаш би убил с една ръка без да се замисли. Имаше татуировка на змия от едната страна на врата му, която се навиваше зад лявото му ухо. Не се съмнявах, че този мъж бе още един от приятелите на Киър. Той кимна на Киър и Анстис и те тръгнаха към изхода на стаята. - Уау. Изчакай секунда. Анстис? – Но тях вече ги нямаше. Мъжът със змията остана до вратата, наблюдавайки ме. Краката му се разтвориха в заплашителна позиция. Когато заговори, дълбокият му английски акцент изпрати тръпки надолу по гръбнака ми. - Аз съм Уолърън. – Каза. – Очите му се плъзнаха по тялото ми сякаш можеше да ме види през завивките. Пронизващият му поглед срещна моя и за първи път в живота си разбрах, че трябваше да внимавам с приказките. - Психотерапевтът. – Определено не изглеждаше като такъв. – Е, ще ти спестя неприятностите със задаването на двусмислени въпроси. Минала съм по този път. Това, от което се нуждая, е всички да напуснат къщата ми. - Спала си с него. – Отвърна Уолърън. Устата ми увисна. Да не би да беше някакъв ненормален перверзник, който ни бе наблюдавал с Бален от алеята? Очите му се присвиха и челюстта му се стегна. - Знам го, защото подуших аромата му, който се излъчва от теб и стаята. - Но това е невъз... - Тишина. Седнах, принуждавайки се да се изправя лице в лице срещу този брутален мъж. Здравият ми разум се беше изпарил, за да ме предпази от намеренията ми. Отвърнах на настоятелния му поглед. След това избутах завивките настрани и плъзнах краката си върху ръба на леглото. - Ако се изправиш, ще паднеш. – Каза го сякаш бе наясно, колко слаби бяха всъщност краката ми. Е, грешеше. Не знаеше нищо за мен. - Е, в такъв случай можеш да се посмееш добре. Мисля, че имаш нужда. Сега, ако не възразяваш, изчезвай от къщата ми. - Върнах се с Бален. Замръзнах точно както се опитвах да се изправя. Отпуснах се обратно на леглото. - Заради него е, нали? За това се чувствам добре отново. Защото той е тук. Уолърън кимна. - Знаех си. Просто го знаех. Окей, в такъв случай в мен е имплантирано някакво устройство или нещо подобно, което ме кара да се разболявам, когато него го няма. Защо? Кой би направил това? Господи, това е извратено. - Не знам какво става. – Бръкна в десния си джоб и извади малка кутийка, която изглеждаше така, сякаш имаше патешка глава на върха. Човката й се отвори и каквото и да имаше вътре, изскочи в ръцете му и той го сложи в устата си. Бонбон? Ядеше някакъв шибан бонбон? Приближи се към мен и аз се зачудих дали не трябваше да бъда по – мила, тъй като татуировката на врата му и широката му мускулатура бяха смущаващи. - Болката ти е намаляла? - Да. Всъщност сега дори я няма. – Нямах представа, защо този човек би могъл да знае отговорите, но трябваше да го попитам. – Ще умра ли? Имам предвид, възможно ли е това устройство да експлодира или нещо подобно? - Няма никакво устройство. – Каза той. – Но без Бален, ще страдаш. - Добре, може би точно сега съм малко замаяна, но това, което казваш, звучи налудничаво. Няма устройство. Нито имплант. Тогава някаква вуду кукла. Хайде, докторе, нарочно ли се опитваш да ме задържиш? - Не знам каква е причината за състоянието ти. - Къде е той? Ако ще си тръгва отново, ще отида с него. За първи път видях изненада в изражението му. Но само за момент, след това веднага проблясъкът изчезна и студенината му се завърна. - Ти си човек. Невъзможно е. - Разбира се, че съм човек. – В този момент притаих дъх и споменът за мъжа, който отвлече мен и Бален, връхлетя. Кучешките зъби. Кръвта. Смехът му. - Да. – Уолърън каза. – Връщането на паметта ти е неочаквано. Не се е случвало досега. Какво, по дяволите, ставаше? Защо всички освен мен знаеха какво се бе случило? Кой беше този мъж? Друг брат на Анстис? - Как е възможно да знаеш толкова много за това, което стана с мен? - Ние ви спасихме. Трепнах. Предполагам, трябваше да смекча тона на кучката в мен. - Ти си ни спасил? – Ето защо Анстис и Киър настояваха да се срещна с Уолърън. По дяволите, той бе ченге. Не. Това нямаше смисъл, а и не изглеждаше като такъв. – Ришард жив ли е още? - Не. Той е мъртъв. Е, поне имаше едно хубаво нещо в тази бъркотия. - Защо Бален беше там с мен? И защо Анстис не ми каза истината? Без повече глупости. Уолърън не отговори. - Ришард. Имаше кучешки зъби и миришеше на черно женско биле. Ухапа врата ми и... пи от кръвта ми. Уолърън пристъпи към леглото. - Вампир. Ришард беше лидер на групата им в Торонто. Вампири. Вампири? - Да не си полудял? Сериозно... помисли върху това, което току-що каза. - Те изпитват постоянна жажда, която може да бъде утолена единствено ако консумират кръв. Ако една жена пие от кръвта на вампир, ще се превърне в негова робиня. А да бъдеш роб на един от тях е дори по – лошо от смъртта. Вампирите не изпитват угризения и убиват за удоволствие. Това, което ми казваше, трябваше да е някаква глупост, но мъжът изглеждаше сериозен, а и парчетата от паметта ми доказваха, че Ришард не изпитваше никакви угризения за страданието на Бален. Зъбите му бяха истински. Имах синини по врата си. Не е било от пръстен. Били са следи от зъби по шията ми. Но... беше невъзможно. - Защо той нараняваше Бален? Измъчваше го толкова жестоко. Не разбирам. Кой би направил нещо подобно? Веждите на Уолърън се повдигнаха. - Ришард е изтезавал и двама ви. - Да, но Бален... Не знам. Бе много по – ужасно. – Нямах представа докъде стигаха всичките неща, които му се бяха случили, но го бях видяла в очите му. Беше преживял повече страдания, отколкото някой би могъл да понесе. - Не е лъжа? Те са... Вампири? – Истината бе трудна за преглъщане, но по някаква причина имаше смисъл. - Да. – Той постави ръката си върху челото ми и усетих топлината, която обгърна тялото ми. Опитах се да кажа нещо, но не бях сигурна какво, защото съзнанието ми се замъгли. Пробвах да се отдръпна, ала той продължаваше да предизвиква пулсиращи усещания в главата ми, докато не се почувствах толкова уморена, че паднах назад върху леглото и заспах за секунди. Петнадесета глава Бален Крачех напред-назад из стаята в мазето на Киър, познато още като Гробницата. „Неспокоен“ не беше дори близо до чувствата, които изпитвах. По – точно, бях бъркотия от емоции. По дяволите, бил съм в това състояние и преди, но сега бях... напълно прецакан. Уолърън беше обърнал самолета, но това не означаваше, че щях да заживея щастливо. Призраците щяха да се ядосат заради решението му да се противопостави на присъдата, която бяха отредили. Вероятно сега смъртта ми бе на дневен ред. Но не и преди да я видя. Не и преди да разбера какво, по дяволите, ставаше. Трябваше да се уверя, че е добре. Господи, това, което изпитах в самолета, ме накара да се побъркам. Разбира се, аз бях Преследвач, но да надуша емоциите на Дани от такова разстояние беше невъзможно. И Уолърън много добре го знаеше. Нещо друго се случваше тук и нямаше да позволя Дани да се изправи сама срещу това. Сладкият й аромат ме лъхна и спрях да крача. Мамка му, бяха я довели тук. Отидох до вратата, отворих я, а след това поех към стълбите, като изкачвах по две стъпала наведнъж, докато не стигнах най – горния етаж и не се отправих по коридора, следвайки миризмата й. Хвърлих се към вратата, за да я отворя, а след това спрях. Анстис седеше на леглото, държейки ръцете на Дани в своите. Мамка му. Не бях подготвен да се срещна със сестра ми. Тя ме погледна с плаха усмивка. Вината ме удари силно. Разяждаше ме отвътре в продължение на две години, а сега направо ме задушаваше. - Не си си простил. – Прошепна Анстис. Не казах нищо. Разбира се, че не си бях простил. Как бих могъл? Заслужавах горчивината и омразата й. Анстис пусна ръката на Дани и се изправи. Господи, с дълбоките си кафяви очи, изпълнени с доброта, приличаше на майка ни. - Ришард щеше да я превърне в своя робиня, нали? Гласът й бе успокояващ... като на Лечител. Спомних си гласа на майка ни, който беше същият. Кимнах, а очите ми се стрелнаха за секунда към Дани, която бе все така бледа и лежеше върху огромното легло. - Не ти е необходима прошка, Бален. Трябва да ти благодаря за това, че си я спасил. - Не. – Казах. – Предадох собствената си кръв и вида си заради непознат. Рискувах живота ти, както и този на Талда. Престъпих закона. - Мислил ли си за последствията, които щяха да се случат, ако не го беше направил? Да, хиляди пъти. И всеки път стигах до едно и също заключение. Щях да го направя отново. Именно това ме унищожаваше. Ако получех втори шанс, щях да постъпя по абсолютно същия начин. Анстис се приближи. Тялото ми се стегна, когато тихите й стъпки спряха на сантиметри. Тя вдигна ръката си и погали бузата ми. Господи, сякаш майка ми беше тук. Всичката й добрина се събираше в Анстис. - Пропуснахме толкова много години. Моля те, не ме отблъсквай сега, когато си тук. Искам да опозная брат си. - Да, но това едва ли ще се случи. – Извъртях глава, а тя свали ръката си. Анстис въздъхна. - Уолърън я събуди от дълбокия сън преди няколко минути. Тя сложи ръка върху моята и я стисна. - Бален, ти постъпи правилно. – След това излезе от стаята и внимателно затвори вратата след себе си. Теорията на Уолърън за болестта на Дани... По дяволите, вината беше моя. Щеше ли някогадаприключи?Болката,коятопричинявахнаостаналите? Прокарах напред и назад ръка през косата си и въздъхнах. Господи, това бе тотално прецакване. И все пак, не можех да отрека, че бях ужасно щастлив, че се върнах, за да я видя отново. Тя беше моя, по дяволите. - Бален? Сърцето ми замря при звука на гласа й. Коленете ми омекнаха. Никога не ми се бе случвало подобно нещо и ми бяха необходими няколко секунди, за да поставя единия си крак пред другия. По дяволите, бях загазил с тази жена. Тя протегна ръка и аз се втренчих в нея, спомняйки си дългите й пръсти, разкопчаващи дънките ми, галещи гърдите ми, обхващащи члена ми... Когато останах неподвижен, тя се премести до ръба на леглото и хвана дланта ми. - Ти си тук. – Тя застана на колене и обгърна главата ми от двете страни с ръце, придърпвайки я. – Отне ти много време. Преди да успея да й отговоря, устните й срещнаха моите, меки и колебливи, толкова сладки. Но в мен нямаше нищо сладко, когато ставаше въпрос за нея. Импулсът, който ме предизвикваше да я хвърля върху леглото, за да я вкуся отново, пое контрол и аз задълбочих целувката. Езикът ми нахлу в устата й, вкусващ и докосващ копринената повърхност, която изпращаше тръпки през всеки мускул в тялото ми и втърдяваше члена ми. Господи, обичах усещането на устните й върху моите. Обгърнах кръста й с ръка и я притиснах към себе си, изръмжавайки от допира на меките й извивки. Тя беше част от мен, добрината, която ми липсваше. Можех ли някога да се откажа от тази жена? Мамка му, не. Единствената дума, която кънтеше в съзнанието ми, бе моя. Тя наклони главата си назад и аз целунах извивката на шията й. - Господи, Бален, искам те толкова силно, че чак боли. Избутах я обратно върху леглото, настаних се върху нея и вдигнах блузата й нагоре, за да усетя топлината на кожата й. Ароматът й ме влудяваше. Тя ме влудяваше. Облекчението да бъда отново с нея... Трябваше да я имам. Изръмжах гърлено преди отново да покоря устата й. Чувствах дланите й върху гърдите си, толкова топли и... Те ме бутаха. Бутаха. - Мамка му. – Скочих рязко и всичката сексуалност в тялото ми се изпари. Очите на Дани бяха широко отворени и паникьосани. Боже, какво по дяволите, правех? – Господи. – Отлетях назад, докато гърба ми не удари стената от другата страна на стаята. Дани седна. - Бален, съжалявам, аз просто... - Ти съжаляваш? Господи, Дани. Тя стана от леглото, а розовите й бикини разкриваха много повече от тялото й, отколкото се нуждаех да видя в този момент. Настръхналите й зърна през оскъдния топ, сякаш ме молеха да ги докосна. Желанието ми се надигна отново, когато тя прекоси стаята и се доближи до мен. Дъхът ми секна, очите ни се срещнаха, когато спря на сантиметри от мен. Тя постави ръцете си върху гърдите ми, почиващи там, сякаш мястото им бе близо до сърцето ми. - Болката я няма. Не знам какво се случи, но ти се върна и... просто изчезна. Как... Боже, вече не знам дори какво говоря. Ала има нещо общо с теб. С нас. Усещам го. – Пръстите й се обвиха около тениска ми и тя се засмя. – Луда ли съм? Лудост ли е това, Бален? Моля те, кажи ми, ако и ти го почувства. Потърсих в очите й омраза заради стореното от мен, но не открих нищо. - Не си луда. – Но аз бях, след като се намирах тук. Трябваше да стоя настрана. Изобщо не биваше да се връщам в Торонто. Сега излагах Дани на опасност заради Призраците и заради каквото и да беше това, което ни свързваше. Тя се повдигна на пръсти и целуна устните ми. - Това, което ти се случи... Това, което Ришард ти причини... Обхванах брадичката й, а палецът ми се плъзгаше напред-назад, докато я наблюдавах. - Спомняш си? - От части. Спомням си как си говорехме, клетките и те... те измъчваха. Мамка му, ако си спомнеше устата ми върху гърлото й... щях да я загубя. И щях да го заслужавам. Щеше да бъде отвратена. Да се чуди как, по дяволите, е спала с шибано чудовище. Аз бях отвратен. Белязаните не пиеха кръв, но аз го направих. Взех тази на Ришард... и на Дани. Възможно ли бе това да е причината за връзката помежду ни? Никога не бях чувал за нещо подобно, но и никога досега Белязан не бе пил вампирска кръв, а след това оцелял, за да разкаже. Обвих ръката си около кръста й и я притиснах към себе си, когато вратата се открехна. Киър се взря в нас за секунда, без съмнение отбелязвайки къде се намираше ръката ми. Белязани и хора, да, това бе толкова против закона. Е, аз вече бях прецакан, така че какво беше нарушаването на още един закон? - Холът. Сега. И свали защитата си за нас. – Киър се завъртя и излезе. Дани застина, когато се огледа и вероятно осъзна къде се намира. - Какво правя в къщата на Киър? Не си спомням да съм идвала тук? И какво имаше предвид под „защита“? По дяволите, мразех да я лъжа. Не исках да го правя повече. И Киър трябваше да знае, че не бива да споменава за способностите ни пред нея. Бях защитил съзнанието си от всички Белязани и бе трудно да им позволя да комуникират отново с мен. - Налага се да говоря с Киър и Уолърън. Да разбера какво се случва. Тогава ще ти кажа. Сега си почини. - Така, както щеше да ме уведомиш, че си брат на Анстис? Нямаше какво да й кажа. Буквално нищо. Защото бях брат на Анстис и го пазех в тайна от Дани. Смятах, че ще бъда мъртъв или поставен в Покой и никога повече нямаше да я видя. - Няма да остана тук. – Дани се опита да се измъкне от хватката ми, но аз я затегнах. Беше очевидно, че все още бе ядосана и наранена заради лъжите и не можех да я виня. Но истината беше твърде много, за да бъде разбрана наведнъж. - Анстис те обича. Знам, че е трудно, когато не знаеш отговорите, но се кълна, че скоро ще ти разкажа всичко. Когато разбереш, ще простиш на приятелката си за това, което е трябвало да направи. – Наведох се напред и я целунах отново, отне няколко секунди преди тя да се поддаде. – Трябва да вървя. Почини си. Скоро ще се върна и ще поговорим. - Идвам с теб. Само да облека някакви дрехи. – Дани се изплъзна от ръцете ми и се втурна към леглото, където някой беше оставил дрехите й. - Не. – Приближих се до нея и сграбчих ризата преди да има възможността да я облече. – Това не е нещо, в което можеш да участваш. Стой тук. Дани сложи ръце на кръста си. - Заслужавам да знам какво, по дяволите, става. - Дани. – Опитах се да запазя гласа си нежен, но по – скоро прозвуча като предупреждение. Навик. Бях Белязан и бе трудно да бъда друг. Вземах решения и очаквах останалите да ме слушат, без да задават въпроси. Мамка му, тя изглеждаше ядосана. Взе дънките и ме удари силно с тях през лицето. - Добре, няма да се обличам. С решителен поглед на лицето си се отправи към вратата, облечена в стегнат топ и бикини. - Дани. – Предупредих я. – Да не си... Мамка му. Тя ме игнорира и излезе през вратата. Тръгнах след нея. - Дани. Спри. – Настигнах я и я сграбчих за китката. – Какво, по дяволите, правиш? Тя ме погледна. - Не можеш да слезеш по този начин. Трябва да ми се довериш. – Очите ми се плъзнаха по нея и членът ми се втвърди. – Ако някой друг те види така, ще загубя контрол. Имай някаква милост. Всичко е толкова сложно. Дай ми малко време. - Разполагаше с две години. Въздъхнах. - Нуждая се да го направиш за мен. Моля те. Усетих момента, когато се поддаде, защото сковаността напусна тялото й. - Добре. Но искам да знам всеки един детайл. И ако ти отнеме повече от час, ще сляза гола. - Тя се измъкна от хватката ми и се насочи към стаята си, като полюшваше бедрата си предизвикателно. Погледна ме през рамо и каза: - О, и втвърденият ти член, изпълващ дънките ти, ме убеди да те оставя да спечелиш... този път. Изръмжах. По дяволите, наистина си бях навлякъл неприятности с тази мацка. *** - Къде беше в продължение на две години? – Поиска да узнае Киър веднага, след като влязох в стаята. Приближих се до бара и си взех Бомбай и тоник. - На никое конкретно място. – Адът, през който бях преминал и опитите ми да се отърва от вампирската кръв не бяха неща, които бих искал да преживявам отново. Никога. Уолърън, който рядко сядаше в присъствието на някого, седна в коженото кресло с висока облегалка и постави единия си крак да почива върху другия. Непринудено. Твърде непринудено. - Спомена ли Даниел на някого? - Опитвах се да я забравя, а не да измъчвам себе си. – И се бях провалил, защото тя преследваше ума ми двадесет и четири часа в денонощието. - Не разбирам. – Отвърна Киър. – Кой би могъл да го направи? И защо? Каква е целта да се Обвързват двама души? Безсмислено е. Дори Тринити не е способна да направи подобно нещо. Мамка му. Беше ли възможно тази шибана вещица да ни е омагьосала? - Обвързани? Не се е случвало досега. Или поне аз не съм чувал. – Облегнах се върху шкафа, който криеше редица древни артефакти и отпих от питието си. – Доколкото ми е известно само много силна вещица може да извърши подобни глупости. - Вещица не би имала какво да спечели. – Киър поклати глава. – Не, някой по – могъщ го е направил. Дани щеше да умре, ако ти бе поставен в Покой. - По – могъщ. – Повтори Уолърън. – Почувства ли нещо, докато беше далеч? Заклинание? – Поколебах се. Прекарах по – голямата част от времето, борейки се с опетнената кръв в себе си. Беше ми необходим невероятен контрол, за да се въздържа да не потърся вампири, към които да се присъединя. Постоянната жажда ме умоляваше да пия от всеки, приближил се до мен. - Бален? – Попита Уолърън. - Не. Не и нещо, с което да съм наясно. – Отговорих аз. Не можех да им кажа, че бях пил от кръвта на Ришард и Дани. Не можеше това да е причината за нашата връзка. Изкарах всичката опетнена кръв от системата ми. - Колко далеч беше оттук? – Отново попита Уолърън. - Първата година отидох в Англия, а след това се върнах обратно в Канада. Но никога не съм идвал да я виждам, досега. - И кога се върна? – Попита Уолърън. Знаех само, че се нуждаех да бъда с Дани в минутата, в която я видях отново. - Беше странно. Никога не бях мислил за това, но когато се върнах и я видях отново, беше... мамка му. Не знам. Сякаш бях принуден да бъда с нея. Господи, дори стоях пред къщата й като някакъв преследвач. – Трябваше да е заклинание. - По дяволите. – Киър притисна пръсти към слепоочието си. – Звучи като магия. И все пак, защо? - Делара знае нещо. – Каза Уолърън. Замръзнах, докато се канех да отпия. – Предупреди ме, че Даниел ще умре, ако те поставя в Покой. Отказа да ми каже каквото и да било друго. - Отказала ти е? – Попита Киър с повдигнати вежди. Уолърън не му обърна внимание. - Обвързването е силна магия, използвана от древните. Първоначално е била предназначена за разплод. Най – могъщите мъжки Белязани са били Обвързвани с най– влиятелните жени, така че възпроизвеждането да гарантира дете, притежаващо най– силните способности. Това е бил начин за нас да получим сила. Деймиън е от Обвързана линия. Ето защо е едновременно Преследвач и Зрящ17. - Но от нашето Обвързване не би могло да бъде спечелено нищо. Тя е човек. – Мамка му, това беше лошо. Щях да бъда преследван от Призраците, а сега и Обвързан с Дани – с човек. - Кой е способен да Обвързва? – Попита Киър. - Няколко са. – Отговори Уолърън. Той остави недокоснатото си бренди върху масичката за кафе и се изправи. – Бъди готов. Призраците ще дойдат за теб. Ще се върна скоро. - Обещах да й разкажа за нас. – Казах преди Уолърън да се телепортира. Киър изсумтя под носа си, но остана спокоен. Уолърън кимна. - Да. Време е. Тя трябва да се присъедини към нас. - Какво, по дяволите, означава това? – Присвих очи и тялото ми се напрегна. Уолърън отвърна: - Трябва да се превърне в Белязана. Ако не го направи, ще умре. Защото, Бален, Призраците ще те хванат и ще те поставят в Покой. Въпрос на време е. Преди да успея да попитам как, по дяволите, беше възможно човек да се преобрази в Белязан, Уолърън се Телепортира от стаята. Уолърън бе станал студено, безсърдечно копеле, което не изпитваше състрадание към никого. Някои вярваха, че липсата му на емоции беше резултат от преди сто години, когато бе заловен от Люляк18. Люляците бяха от Световния Център за Другите – много лоши жени. Примамваха мъжете в мрежата си и изсмукваха живота от тях. Понякога Люляците увиваха жертвите си в пашкули и ги оставяха живи в продължение на седмици, хванати в капана на ада. Уолърън е бил в плен на Люляк шестдесет и една години. Изпих на един дъх останалата част от питието си и оставих чашата на бара. - Някога чувал ли си за човек, превърнал се в Белязан? - Не. – Каза Киър. - Мислиш ли, че ме будалка? - Не. - Аха, досетих се. Белязани Зрящи – Способни са да виждат през конкретни предмети. Някои умеят да четат неестествено бързо или да изгарят през предмети. Шестнадесета глава Дани Почука се и аз се усмихнах, защото очаквах Бален след онзи разговор, изпълнен с „тестостерон“. Отворих вратата и усмивката ми се изтри, виждайки Анстис. Почти бях затръшнала вратата в лицето й, когато спрях, спомняйки си думите на Бален. Грубостта показваше само незрялост. - Идваш, за да ми кажеш още лъжи? – Все още можех да бъда кучка. Обърнах се и се върнах до леглото, за да продължа с оправянето му. Раната, която Анстис ми бе нанесла, криейки, че Бален беше неин брат, все още бе прясна. Боже, как беше могла? Бяхме приятелки от... цяла вечност. - Аз просто исках да видя... Дани, моля те, погледни ме. Искам да обясня. – Анстис се приближи към мен, но спря на няколко крачки. – Всеки път, когато рисуваше портрета му, ме унищожаваше, че не ти казвах, ала не можех. Положила съм клетва и си помислих... – Тя закърши ръцете си. – Смятах, че ще го преодолееш. Не зная... може би, че ще спреш да го рисуваш. Но тогава... той се върна и всичко се промени. Дръпнах завивката над възглавниците и я пригладих. - Промени се преди това, Анстис. Всичко се промени, когато срещна Киър и ти много добре го знаеш. Напусна работа. Господи, харесваше ти да бъдеш ветеринарен лекар. Но аз те подкрепих. Защото искаше винаги да бъдеш на разположение за Киър. Никога не казах нищо. Доверих ти се. Смятах, че си вярваме. Анстис се протегна и хвана ръката ми. Спрях ненужното опъване на завивката. - Дани, съжалявам, че не ти казах за Бален. – Поколеба се, сякаш изпитваше трудност да изрече думите, които бяха заседнали като буца в гърлото й. – Ришард беше след мен. Използва теб и Бален, за да се добере до мен. Погледнах я. Какво, по дяволите? Тя продължи: - Ние сме различни. Киър, Бален, Деймиън, Джедрик, аз, всички ние – а има и още като нас. О, Господи, това не звучеше добре. Анстис измъкна ръката си от моята и седна на леглото. - Не знаех за нищо от това, докато не срещнах Киър. Не знаех, че имам брат или че съм различна. Спомняш ли си, когато Киър бе нападнат на алеята и аз отидох да помогна? – Кимнах. – Е, тогава разбрах. Ако не го бях видяла лично, не бих повярвала. Трябваше да му се доверя. - Различни в смисъл, че имат собствени закони? Като банда на мотоциклетисти? – Изсумтях, защото предположението ми имаше смисъл. Киър дори имаше мотоциклет, въпреки че никога не бях виждала Джедрик с такъв. Киър беше целият в татуировки, никога не взимаше нищо от никого и това място приличаше на клубна къща. И законите... Бален каза, че ги бе нарушил. Предал ги е. Това не беше позволено в клуб на мотористи. Нищо чудно, че бяха след него. – Затова ли не можеше да ми кажеш? - Е, да, и не. Те имат свои собствени закони и аз се заклех да пазя тайната, така че предполагам, можеш да направиш сравнението. Но... – Тя въздъхна. – Спомняш ли си, когато бяхме деца и ръцете ми изгаряха? - Когато докосваше ранени. Анстис кимна. - Наричат ме Лечител. Аз съм Белязана Лечител. - Какво? – Имах усещането, че нямаше да ми хареса това, което щеше да ми каже, но все пак трябваше да знам. - Ние сме Белязани. - Киър е част от банда на мотоциклетисти, наричана Белязани? И ти си какво? Техен доктор, когато бъдат простреляни или наръгани? По дяволите, очаквах по – добро име от това. Може би Черните Дяволски Белязани или нещо подобно. – Мамка му, означаваше ли това, че Бален бе част от банда? Не ми хареса тази идея. Всъщност мразех факта, че Анстис беше част от нея. Нищо чудно, че се промени, когато срещна Киър. И атаката срещу него на алеята... мамка му, може би бе друга мотоциклетистка банда. Някоя с кучешки зъби. Потръпнах и разтрих ръцете си. Анстис се усмихна. - А, не. Ние сме по – скоро като група, която има уникални способности. – Тя прехапа устни и се поколеба. – Ъм... когато докосна някой, който е болен или ранен, мога да го излекувам. Искаше ми се да се смея и да плача едновременно. Но не направих нито едно от двете. Анстис изглеждаше сериозна. В края на краищата вампирите бяха... истински. Да, това все още не си пасваше. - Добре. Ако приемем, че това е истина, защо тогава не ме излекува, когато бях на осем и паднах от колелото и си счупих ръката? Или може би лекуваш само определени наранявания? Или може би има вероятност Белязаните на Киър да използват наркотици и той да ти дава нещо, което те кара да смяташ, че притежаваш тази... способност. – Боже, а мислех, че аз бях луда. Сега Анстис щеше да свърши в психиатрията заедно с мен. - Не ми вярваш. – Погледна ме. Въздъхнах. - Анст, изцеляване чрез докосване с ръце? Това е малко трудно за преглъщане. Не е нужно да си измисляш неща, за да се опиташ да се реваншираш, окей? Приятелки сме от дълго време. Мразя, че криеш неща от мен, но няма да захвърля връзката ни, защото си положила някаква клетва, свързана с престъпната дейност на мъжа ти. Нуждая се просто да бъда ядосана известно време. Бален и Киър прецакаха ли този Ришард? Той част от друга банда ли е? - Той е... беше вампир, Дани. - Вампир. – Повторих. Страшният доктор с обръсната глава ми каза същото. Анстис въздъхна и сплете пръстите си. - Ако преди две години ти бях казала, че човекът, който те отвлече, е вампир, смяташ ли, че щеше да ми повярваш? Какво щеше да стане, ако беше казала на полицията това, което аз ти признах? Ние, Белязаните, не можехме да го позволим, Дани. Забранено е хората да знаят за нас. Можеш ли да си представиш, ако светът научи за нас? – Анстис се поколеба и спрях да крача, за да я погледна. – Ришард ме искаше, за да го излекувам. Аз съм една от малкото, които притежават способността да лекуват вампири. Той те използва, за да се добере до мен, докато... е, докато Бален не сключи сделка с него. В замяна на живота ти Бален разкри местоположението, където Белязаните ме криеха. Бях безмълвна. Всичко се завъртя в съзнанието ми и не можех да се хвана за нищо сигурно. - Ти от всички хора знаеш, че не бих излъгала за нещо толкова... невероятно. - Ако си под въздействието на наркотици, би го направила. – Господи, бях толкова глупава. Сега всичко си пасваше. Това, че Джедрик и Хак живееха тук. Другият мъж, който видях, когато се криех на дървото. Страшният с обръсната глава, Уолърън. Беше зима, така че те не биха могли да карат мотоциклетите си. Престъпници. Банда. И бяха тръгнали след Бален заради това, че бе престъпил някакъв закон или нещо подобно. - Вампирите съществуват, Дани. Имаше белези по врата си, които го доказват. – Гласът на Анстис беше тих и спокоен. Значи вампир бе пил от кръвта ми. Лудница, ето ме, идвам. Но аз знаех, че онзи тип Ришард беше ухапал врата ми. Така че може би бе вярно. Възможно ли беше? Със сигурност не исках да се окаже така. - Ришард те освободи и Бален го доведе при мен. – Каза Анстис. О, мамка му. Почувствах как коленете ми омекват и седнах до нея. - Това е имал предвид. - Какво? - Бален каза, че е предал някого. Предал е теб. Рискувал е живота ти, за да спаси моя. – Как бе могъл да направи подобен избор? Защо ме беше избрал? Анстис бе негова сестра. Господи, с всяка изминала секунда започваше да става все по – зле. Ако всичко това беше вярно и аз нямах халюцинации, може би ме бяха упоили. - Измъчваха Бален в продължение на седмици и се нуждаеше от лечение. Ришард го знаеше и... – Замълча. – Сключи сделка. Бален трябваше да консумира кръвта на Ришард, която да го превърне във вампир, а след това да го доведе при мен. Ако Бален изпълнеше всичко, Ришард щеше да те пусне. Бален направи сделката и когато Ришард те освободи, Джедрик те отведе в болница. Разбира се, Уолърън – той е нашият Талдебуру, нашият лидер – изтри паметта ти. Бален се върна при нас, така че да мога да го излекувам и след това да доведе Ришард при мен. Кръвта на Бален беше опетнена, но ефектът все още не се бе отразил и никой от нас не знаеше, че той бе заразен, докато не стана твърде късно. Изцелих го и ме отведоха при Тринити. Можеше ли това да обясни изцеляването на обезобразения крак на Бален? Господи, можеше ли наистина Анстис да лекува? Започвах да разбирам, че не бе възможно да си измисля. - Тринити? – Попитах. - Ъм, да, Тринити е... вещица. - О, Боже. – Вампири, вещици и най – добра приятелка, която е Лечителка за група, позната като Белязани. Не бяха банда, но имаха собствени закони. Какво следваше? Върколаци? - Тринити има безопасна къща. Защитена е, така че никой да не може да влезе без покана. Когато Бален дойде, Тринити смяташе, че идва, за да ме защити и го покани вътре. Тогава той покани Ришард. Това беше толкова нереално. Думите на Анстис бяха като митична история за ада. Можеше ли да стане по – лошо? Вероятно. Тя все още не ми бе казала, какво точно представляват Белязаните. Какъв беше Бален. - Тринити изпрати предупреждение на Уолърън. Но Ришард знаеше, че няма да тръгна доброволно и се бе подготвил. Един от подчинените му те отведе от болницата. Паметта ми ме връхлетя. - Беше опрял нож до гърлото ми. Ти беше там, както и Бален. Бален нападна мъжа с ножа и... – О, по дяволите, бях ужасена. Бален намушка мъжа във врата и ме отведе в мазето. Погледнах Анстис. – Борих се. Борих се с брат ти. Опитах се да се измъкна. Видях как ти се опитваше да се измъкнеш от Ришард. След това имаше твърде много шум и... Не помня нищо друго. – Потърках слепоочието си, когато спомените ми ме нападнаха. - Аби е вещица от сборището. Тя те върна в болницата. – Анстис наведе глава и гласът й омекна. – Бален изчезна. Вампирската кръв, която бе консумирал, сигурно е започнала да взима контрол над него. Трябваше да бяга или да се обърне срещу теб... срещу нас. Той знаеше ефектите, последствията, причинени от отровата във вените му. – Анстис затвори очи за секунди. – Господи, бил е в агония, опитвайки се да я пребори. Да ни напусне беше единственото нещо, което можеше да направи. Белязаните щяха да го убият, ако бе останал. Мисълта Бален да бъде убит изпрати вълна от паника през тялото ми. Чувствах се уязвима, когато ставаше въпрос за него и се мразех заради това. Баща ми е бил по този начин с майка ми и до никъде не стигна. Дръпнах ръката си от Анстис и се изправих. - Бален те е оставил там? На Ришард? – Не звучеше добре. Анстис кимна. - Да. Но той знаеше, че Киър и останалите идват, за да ми помогнат. В противен случай Бален никога не би ме оставил. Не, той не би. Бях наясно с това, въпреки че едва го познавах. - Вярвам в брат си, Дани. Той не е мислел за нищо друго освен за теб, когато е пил от кръвта на Ришард. Знаел е, че ще се обърне срещу нас, че ще бъде преследван и убит от Белязаните и все пак, видял е възможност да те освободи и се е възползвал. Бил е наясно, че Киър ще ме защити. Нямаше никакво съмнение, че Бален щеше да защити и двете ни. Виждах го всеки път, когато погледнех картината си, агонията от това, което бе направил, сътресенията след напускането му и вината, която носеше върху раменете си като циментиран блок. - Но защо го скри от мен? Защо просто не ми обясни както сега? - Белязаните имат закони. Можеш ли да си представиш, ако хората разберат за нас и способностите, които притежаваме? - И така, страшният мъж изтри паметта ми? – Уау, този тип притежаваше голяма сила. Анстис кимна. - Уолърън. А има и още. - Страхотно, тъкмо това исках да чуя. Не ми казвай, че Фин наистина е върколак. Защото аз обичам кучето. Анстис скочи на крака, сграбчи нежно ръката ми и ме дръпна към вратата. - Махай се оттук. Отиди в мазето. - Защо? Какво, по... Бален нахлу в стаята, вратата се блъсна в стената от силата на удара, наклони се на една страна и горната панта поддаде. - Дани! – Извика той, когато тръгна към мен. – Махни се от прозореца. Киър беше точно зад него. Той сграбчи Анстис и я придърпа към гърдите си. Бален ме избута зад себе си. - Какво е? Вещица? – Попита Анстис. - Не. – Отвърна Бален. – Различно. Мирише като... Господи. Призраци. - Бален, вземи Дани и я отведи в Гробницата. – Нареди Киър. - Твърде късно за това. – Отговори Бален. Влагата се просмука в стаята и въздухът започна да мирише на дъжд и диви рози. Синя мъгла се появи и се завихри около тях. След това мъглата се разсея и забулена жена се материализира, облечена в светлосиня рокля, която не оставяше нищо на въображението. Златните й кичури минаваха през и надолу по двете й рамене, стигайки до гърдите й. Синята мъгла на жената изчезна и образът й стана ясен. - Мамка му. – Примигнах, за да проверя дали фигурата нямаше да изчезне. Не се случи. Може би вампирите бяха реални и Анстис бе способна да лекува с ръцете си. Или наркотиците на Киър бяха дяволски силни и на мен ми бяха дали голяма доза. Красивата жена пред мен се взираше, сякаш можеше да прочете всяка абсурдна мисъл, която се блъскаше в съзнанието ми. Седемнадесета глава Бален Затегнах хватката си върху ръката на Дани. - Женевиев? – Попитах Киър, без да свалям очи от жената. - Да. – Тя отговори, като отправи погледа си към мен. – Аз съм Женевиев, Призрак на Водата и съм тук, за да ти помогна. – Посочи с ръка прозореца. – Другите идват. Предлагам ти да се махнеш оттук. И да вземеш жената със себе си. Изсумтях. - Къде? Защото възможностите ми са доста ограничени точно сега. Очите на Призрака започнаха да се променят от синьо в зелено. - В родината ни. Пещерата. Това е единственият ти избор, ако искаш Даниел да остане жива. - Шегуваш се. – Засмях се бегло на абсурдното предложение. Нямаше начин да послушам Призрак, когато именно те ме преследваха. Земята потрепери и прозорецът се пръсна. Парчета стъкло се разбиха по пода, когато въздухът се раздвижи в къщата. Мамка му, Призрак на Въздуха беше наблизо. Женевиев отвърна: - Тя ще умре, ако те отведат. Само като Белязана ще е способна да оцелее Обвързването, ако те вземат и поставят в Покой, или умреш. Уолърън знае това. Върви. Ще направя каквото мога, за да ги забавя. – Тя вдигна двете си ръце във въздуха и ги преплете. Мъгла от въртеливи движения на вода я заобиколи. Връхлетя като вълна, с дълбок звук, нарастваща с мощност, движейки всичко в стаята в противоположната посока от изчезващата фигура на Женевиев. – Върви! – Изкрещя тя. Грабнах ръката на Дани и я издърпах от стаята. Кожата й беше студена и трепереше и аз знаех, че бе изпаднала в шок. Да види красивия Призрак и нейната сила, беше достатъчно, за да накара всеки човек да изпадне в шок. Господи, това бе прецакващо. Уолърън нахлу в ума ми. - Гробницата. Сега. Ще се срещнем там. Почти влачех Дани надолу по стълбите към мазето, Киър и Анстис вървяха след мен. Джедрик стоеше пред стаята си в своите черни боксерки и без риза. - Хей, за какво е всичкият този шум? Опитвам се да спя. – Каза той, като разроши косата си и се прозя. Бял облак се материализира до билярдната маса и Уолърън се появи. Дани ахна. Господи, това определено прецакваше ума на човек. Очите на татуираната змия на Уолърън блестяха в червено в продължение на няколко секунди, а след това отново се върнаха към черния цвят. Стойката му беше напрегната. Силата, която излъчваше, бе изпълнена с ярост. Това бе Уолърън и никой не искаше да се заяжда с него. - Не използвай силите си, защото ще те усетят и ще бъдат в състояние да ви проследят. Ще пътувате с кола до Нюфаундленд. По въздух Ъртси може лесно да ви открие. – Уолърън ми подхвърли ключовете. – Ще уредя самолет, който да ви вземе, когато е безопасно. Ще останете с Талда на източния бряг. Вярвам им безусловно. Когато е достатъчно безопасно, самолетът ще ви отведе в Испания. Ще се срещнем в Зугармурди за прехода й. - Наистина? – Попитах. Уолърън се намръщи. - Някога бил ли съм не „наистина“? - Мамка му. Да, добре. - Махайте се оттук. – Нареди Уолърън. Силен сблъсък се дочу отгоре и той мигновено изчезна. Защо моят Талдебуру възнамеряваше да заложи задника си, не можех да разбера. Дали ми вярваха? Или правеха това, за да защитят Дани, тъй като беше приятелка на Анстис? Киър и Анстис изтичаха обратно на горния етаж, а Джедрик изчезна в стаята си. Издърпах Дани към гаража. - Бален, какво става? Лицето й беше бяло като на Призрак на водата и подушвах страха й, излъчващ се от кожата й. - Ще ти обясня по пътя. Трябва да се махаме оттук. Тя се спъна след мен, като тръгнахме по дългия коридор. - Онази жена? Водата. Имам предвид, добре, това не е възможно, нали? Водата се завихри и... Друг силен трясък се чу от горния етаж и след това нещо, което приличаше на вой. Спрях и я сграбчих за раменете, а пръстите ми посиняха. Очите й бяха втренчени и изцъклени. - Скъпа, водата, която видя, е нищо в сравнение с това, което се случва на горния етаж. Те ще ме отведат далеч от теб. – Разтърсих я още веднъж. – Ще ни разделят. Очите й се разшириха. - Но това би... - Да, скъпа. – Вдишах и подуших огън. – Мамка му. Идън. – Идън щеше да бъде един дяволски вбесен Призрак. Обвих ръката си около кръста на Дани и се затичахме. Осемнадесета глава Дани Бален ускори скоростта на колата по алеята към портите. - Бален. – Той не намали. Мамка му. – Бален! Постави ръката си върху задната част на главата ми и я избута между краката ми точно когато се разбихме в тях. Чу се силно тракане и трясък на метал, огънал се и стържещ по тротоара. Обърнах се и погледнах към разбитата порта, а след това и към вдлъбнатия капак. - О, Господи. – Поех си дълбоко въздух и погледнах към Бален. Изражението на лицето му бе ожесточено и решително, очите му с цвят на дъждовна гора бяха фокусирани, челюстта – стегната, а кокалчетата на пръстите му побеляха, когато стисна волана. Не приличаше на мъжа, с когото бях спала. Погледът – неодобрителен и студен, мръщещ се с убийствен блясък. Все още беше плашещо горещ, защото не мислех, че някога Бален би могъл да не изглежда секси. - Жената със синята рокля е Призрак, Призрак на водата. Съществуват четири такива и не ти трябва да се забъркваш с никой от тях. – Погледна ме, а след това отново се съсредоточи върху пътя. – Когато някой от нас наруши закона, те са тези, които определят нашето наказание, заедно с Уолърън и още няколко. Гласуваха да ме поставят в Покой. – Преди да успея да попитам какво означава това, той продължи: - Покоят е... за хората може да се сравни с кома. Без чувства, без движения и в състояние на неопределеност между живота и смъртта. Но с една аномалия – докато си в Покой, преживяваш миналото си и то не добрите моменти. Тъй като Уолърън не ме постави в Покой, Призраците си отмъщават. - Но жената дойде да те предупреди. Гумите изсвистяха, когато той влезе в завоя бързо. - Женевиев е различна. Мрази конфликтите. Ярка бяла светкавица избухна в небето. Бален изсумтя под носа си и колата се устреми напред. - В сериозна опасност сме, малка моя. – Удари с юмрук волана. – Мамка му, не биваше да си въвлечена в това. Пресегнах се и сложих ръка върху бедрото му. Очите му се стрелнаха към мен и това, което видях, ми беше толкова познато. Бях го виждала всеки ден в картините си. Преследвани, изтезавани очи, устните – стиснати, а болката – толкова дълбока, че се изливаше в мен. По някакъв странен начин ме утешаваше, защото аз също бях добре запозната с това. - Дани... Прекъснах го. - Не ме третирай като някаква крехка китайска кукла. Кажи ми го направо. Без глупости. Анстис ми разказа малко, но повечето неща нямаха смисъл и в мозъка ми сякаш е каша от жици, поставени в грешните гнезда. Бален се изкиска. Стиснах бедрото му и усмивката му изчезна. - Скъпа, обичам ръката ти върху мен. Но членът ми те иска толкова силно сега, а не е добра идея да отбивам, за да те чукам отзад, опряна върху предния капак на колата. О, Господи. Това беше секси. Преглътнах, преместих ръката си обратно в скута ми и кръстосах краката си, притискайки женствеността си. Да, по – добре бе да държа ръцете си далеч от него, докато ни преследваха някакви откачени Призраци. Бален се размърда на мястото си и кожата изскърца. - Аз съм Преследвач и имам способността да надушвам... Никога не ми се е налагало да обяснявам тези неща преди. – Намръщи се и започна отначало. – Мога да проследя хората наистина добре. – Поколеба се, хвърляйки ми бърз поглед. – И да комуникирам телепатично – да чета мисли. - Какво? Наистина? Искам да кажа, вие си говорите чрез вашите умове, без да си отваряте устата? – Това би обяснило странната връзка, която Анстис и Киър имаха. Те винаги изглеждаха така сякаш знаеха какво мисли другият. - Ограничено е, разбира се. На няколко мили може би. Някои от нас са по – силни в това и когато поискаме, сме способни да блокираме друг Белязан, опитващ се да прочете ума ни. - Да, това е скапано. Значи вие, момчета, просто се навъртате около Торонто? - По – скоро по всички краища на света. – Поправи ме Бален. - Страхотно. Просто страхотно. - Хората не знаят за нас. Така че не си мисли, че само ти си била в неведение през всичките тези години. - Трябваше да забележа нещо. Каквото и да е. Господи, най – добрата ми приятелка е една от вас. – Смятах, че съм доста наблюдателна, но чак сега открих, че се бях разхождала в мъгла. – Откъде ти... всички вие, идвате? - Накратко, еволюирали сме от вещиците през 1610. Чувала ли си за Испанската Инквизиция? – Кимнах. – Е, в Сугаррамурди, Испания, няколко жени признали, че са вещици пред Испанската Инквизиция. Тъй като признали за престъплението, били освободени. Други не са имали този късмет. Отказали да поемат вината и били изгорени на клада. - След това, Богинята... – Повдигнах веждите си, чувайки това. – Да, знам, трудно е да се разбере, но нейното име е Азура. Тя се явила на помилваните вещици и в замяна на тяхната заклета лоялност да защитават цивилизацията, ги е дарила с безсмъртие и необикновени способности от петте сетива – превърнахме се в Белязаните. – Той замълча и ме погледна, сякаш за да се увери, че го слушах и не бях изпаднала в шок. – Вещиците, изгорени на клада, също са били помилвани от Богинята. Тя е спасила душите им, давайки на всеки от тях по една сила от четирите елемента – вода, земя, огън и въздух – Призраците. Заедно, Призраците и Белязаните, са положили идентична клетва към Богинята, заклевайки се да защитават човечеството от всяка тъмнина, криеща се в сенките. - Страхотно. – Промърморих аз. – Донеси гирляндите и празничните шапки. Живея сред изгорени вещици, които сега са Призраци и Белязани. - Въпреки това, трябваше да се справим с едно проклятие. В Сугаррамурди в една пещера има поток, около който вещиците се събирали извън града. Там провеждали всичките си заседания. Водата от този поток отнема нашите способности. Ставаме слаби точно колкото хората. – Той сви рамене. – Нямаше значение, докато никой не знаеше, но тогава Ришард... О, мамка му. - Водата. В твоята клетка. - Да. Транспортирал я е някак, за да ме направи по – слаб. - И все пак сме се запътили натам. Звучи като фантастично ужасен план. - Никой няма да те докосне. – Напрегнатото му изражение омекна и устните му се извиха нагоре, когато погледна между краката си. – Освен моята друга... способност. Засмях се. - Способността ти с твоя член няма да ни спаси от онези луди Призраци. Обърна се към мен и ми намигна. - О, скъпа, дори не си започнала да разбираш на какво е способен членът ми. Господи. Вътрешностите ми започнаха да танцуват и аз раздалечих краката си, а след това отново ги кръстосах, опитвайки се да намеря позиция, която да облекчи тръпката, която предизвикаха думите му. От самодоволното му изражение предполагах, че знаеше какво прави. - Някои от нас могат да местят предмети чрез телекинеза. Това е специалността на Киър. Деймиън също е много добър в това, въпреки че способността му е непостоянна. Други, като Анстис, умеят да лекуват. - Джедрик? - Зрящ. И преди да попиташ, той не може да гледа в бъдещето. Вижда през неща като стени, дърво, както и в пълен мрак. - А онзи мъж, Хак? - Вкусващ19. Някои сензори в устата му излъчват предупреждения. Ако вампир е наблизо, той ще усети вкуса на черно женско биле. - Черно женско биле? Ришард. Като Ришард. – Това беше реално. Казваше ми всичко, с което се бях сблъскала лице в лице. Какво, по дяволите, щяхте да си помислите, когато един мъж, с когото бяхте преспали, ви кажеше, че е Белязан... освен „мамка му“? Умът ми се бореше с теорията, че всичко това бе истина, но твърде много неща съвпадаха, за да беше нещо... Е, не знаех какво. Защо някой от тях би си измислял тези глупости? - Добре ли си? Очите ни се срещнаха за кратко и видях загрижеността в дълбините на неговите. Каквато и да бе връзката между нас, носеше със себе си и доверие. Вярвах на този мъж. И добре, че беше така, защото отивахме в Испания... мамка му, тръгвахме си. - Котката ми. Какво ще стане с нея? Някой трябва да я храни. – Знаех, че звучах нелепо, но Сплат бе всичко, което имах. - Твоята котка? – Попита Бален със свити вежди. - Да. Знаеш, онази голяма оранжева топка козина. Отиваме в Испания, нали? Трябва да намерим някой, който да се грижи за нея. Може би, ако се върнем... – Сплат щеше да получи инфаркт, ако не се храни. Бален посочи небето. - Виждаш ли бурята, която е след нас? Чуваш ли вятъра? Призраци. Уолърън ги задържа, в противен случай вече щяхме да сме мъртви. Няма да спирам или да се връщам за някаква проклета котка. - Но... - Ще се свържа с Анстис и Киър веднага, когато нещата се успокоят. - Чрез умственото нещо? Бален се изкиска. Белязани Вкусващи – Способни са да усещат емоциите на другите чрез промяна на молекулите във въздуха, която се отразява на вкуса им. 19 - Не. Мобилен телефон. Не мога да използвам телепатията си точно сега. Призраците могат да усетят енергията. - Значи... умееш да четеш мислите ми? – Повдигнах вежди и зачаках, наблюдавайки за онази коварна усмивка, която да ми каже, че вече го бе направил. – Знаеш ли, по дяволите, за колко секси те смятам? - Предпочитам да го чуя от теб. – Отвърна Бален. Засмях се. - Хм, обзалагам се. – Наведох главата си назад, облягайки се на кожената седалка. – Какво следва, ако избягаме на Призраците? Бален прочисти гърлото си. - Уолърън има план. - Който е? – Погледнах го. Той се намръщи. Намръщване, което не вещаеше нищо добро. – Иска да те направи една от нас. – Дъхът ми спря. – Нека ти обясня преди да решиш, че по – добрият вариант е да скочиш от колата. Ако преминеш през трансформацията, магията на Обвързването може да изчезне. - Може? – Изсумтях. – Не е много обещаващ план. И би било хубаво да знам какво имаш предвид под Обвързваща магия. Бален ми обясни за древното заклинание. Имаше смисъл. Всъщност всичко си пасваше перфектно, но когато те бомбардираха с цял нов свят, докато едновременно с това живееш в своя собствен, беше трудно да разбереш кое наистина се връзваше. - Това е всичко, което имаме в момента... – Бален продължи: – Ако останем тук, Призраците ще ни намерят. Ще ме хванат... мамка му, не е добре. - Освен ако не премина през тази трансформация и Връзката не бъде разрушена, аз ще умра? Нали? Поколеба се. - Нещо такова. По дяволите. Това не беше добре. - Не знам дали идеята е толкова страхотна. - Не е точно идея. Или го правиш, или умираш. Ако ме отнемат от теб, ще умреш, а аз няма да го позволя. Дори и Обвързването да не бъде разрушено след трансформацията ти, все пак ще имаш някакъв шанс да оцелееш като Белязана. Не мога да поема риска да не опитам. - Но ако избягаме или поговорим с онази водна жена... - По дяволите, Дани. – Удари с юмрук волана. – Това е единственият ти шанс. И аз няма да позволя да умреш заради мен. Мускулите на раменете му се напрегнаха, веждите му се присвиха, а кокалчетата – побеляха. И да, страхувах се. Бях изплашена да се превърна в нещо, за което не знаех нищо, бягайки за живота си от някакви духове. Усещах силната връзка помежду ни, но дали беше от Обвързването? Какво щеше да се случи, когато бъдеше развалена? Щях ли да продължа да изпитвам тази необходимост от него? Или повече нямаше да ме интересува? Не бях сигурна кое беше истина и кое – магия. Ръката му пое моята и я стисна. - Няма да позволя да ти се случи нещо. Опитах се да издърпам дланта си, но хватката му само се стегна. - Не можеш да обещаеш подобно нещо, Бален. - Няма да се промени. Това между нас ще го има винаги. Обвързани или не. Отказах се от опитите да измъкна ръката си и се загледах през страничния прозорец. - Не си падам по връзките. – Промърморих. Бален се подсмихна. - Е, вече го правиш. Деветнадесета глава Уолърън Проверих дебелите златни вериги, които обгръщаха китките и глезените ми. Солидни и невъзможни да бъдат счупени. Крачех из стаята, а движенията ми по пода отекваха с всяка стъпка. Стаята беше напълно гола, нямаше дори и врата – само сиви мраморни стени, таван и под. Бях в клетка без решетки. Моят кошмар. Взеха оръжията и хапчетата ми, бих се с тях за второто, а след това ме Телепортираха тук – това беше преди часове. Нямах никаква представа дали Бален и Дани бяха успели да избягат. Проблемът бе, че трябваше да се срещнем в Испания за трансформацията на Дани. Трансформация, която никога преди не е била извършвана. Стените започнаха да се приближават към мен, когато усетих заформящия се гняв. Затворът беше мой враг. След годините, прекарани в плен на Люляк, всяка форма на задържане пробиваше хладната ми външност и разклащаше контрола ми. Губех го и фактът, че бях дяволски сигурен, че Идън бе замесен в това, не помагаше. Без съмнение Призракът на Огъня е настоявал за възмездие срещу Бален още преди да се консултират с мен. Ако не беше предупреждението на Женевиев, Бален вече щеше да бъде поставен в Покой, а Даниел – мъртва. Женевиев. Имаше нещо общо с това, което се случваше между Бален и Даниел. Знаех, че нещо не бе наред със странното й поведение по време на срещата на Дийкънри. Вълненията й, безпокойството, колебанията й да вземе решение за съдбата на Бален. А след това внезапната промяна... Спрях да крача и рязко подскочих назад, когато мъгла от вода се образува наоколо и Женевиев се изправи пред мен в класическа дълга синя рокля с дълбоко деколте, обгръщаща извивките й като милувка. - Приближи се до мен и умираш. – Казах, когато видях, че пристъпва напред. Тя спря и сведе глава, а златната й коса падна като одеяло върху гърдите й. - Не исках това. Намеренията ми бяха... - Какви намерения? – Ласка и усещане за затопляне пропълзя по врата ми, когато Мастилото се събуди. Имах нужда от проклетите си хапчета. - Почувствах го в момента, в който се срещнаха в онези... клетки. Тяхната връзка беше толкова силна. – Отстъпи крачка назад и очите й блеснаха в искрящо зелено. – И тогава твоят Белязан си тръгна без намерения да се връща. Но Даниел се измъчваше със спомена за него. Когато той се върна, трябваше да направя нещо. - Ти си ги Обвързала. – Гласът ми затрепери от ярост. – Почти я уби с намесата си. - Не исках да навредя. Не смятах, че наказанието му ще бъде толкова сурово. Спасих й живота. - Тя е човек. – Изкрещях. - Да. Но той я обича. - Грешиш. Развали Обвързването. - Не. – Брадичката й се вдигна нагоре, а раменете й се стегнаха. – Това е за добро. Насочих се към нея и гневът ми взе контрол. Вдигнах ръце, за да я хвърля към безмилостната стена. Тя остана неподвижна и аз се досетих защо, когато златните вериги около китките и глезените ми се стегнаха и ме дръпнаха назад като изстрелян от прашка, и се блъснах в отсрещната стена. Опитах да помръдна, но веригите ме заключиха на място. Изревах. - Освободи ме! - Веригите разбират, когато целиш да навредиш. Не мога да направя нищо. – Въздъхна. – Ако премахна Обвързването, Бален ще приеме своята съдба и ще бъде поставен в Покой, а след това – в изгнание. - Тя ще умре, ако го заловят. - Не. Сега ще се превърне в Белязана. Това беше единственият вариант и Женевиев много добре го знаеше. - Никога досега не е правено. Рискуваш живота й. За какво? Заради любов? Те дори не се познават. Това, което чувстват, е твоето Обвързване. – Тя бе по – хитра, отколкото очаквах. – Планирала си го. Когато наложихме присъдата върху Бален, знаеше, че Даниел ще умре заради стореното от теб. Ти изпрати Делара да ме предупреди. Нагласила си всичко, осъзнавайки, че няма да позволя смъртта на Даниел да се превърне в реалност. - Да. Тя ще премине през трансформацията и те ще имат вечността за себе си. - Вярваш ли в тези глупости, Женевиев? Любов, която може да издържи през вековете? - Ти си го преживял... - И ме унищожи. – Изкрещях. – Както ще направи и с Бален. Ще бъде слаб и ще забрави, че на първо място е Белязан. - А ти искаш твоите Белязани да бъдат точно като теб. Сами и с нищо, което могат да загубят. - Бален ни предаде, предаде сестра си, собствената си кръв, заради нея. – Веригите се освободиха и аз отпуснах ръцете си. - Но ти се бориш за тях. Защо? - Защото той е Белязан, а тя е приятелка на нашата Лечителка. Тук сме, за да защитаваме хората. Всеки един от тях. Женевиев се вцепени. - Трябва да вървя. Когато времето настъпи, ще дойда за теб. – Тя затвори очи, а след това се разтвори в завихрящата се вода и изчезна. В рамките на секунди открих защо се бе изпарила толкова бързо. - Какво си направил, Уолърън? Гласът беше мек със сладко затишие, но аз знаех, че под този глас се криеше дух на властта. Богинята Азура не толерираше нищо друго освен следването на заповедите й. Бях я срещал два пъти в живота си – когато бях дете и след като избягах на Люляка. Студ се просмука в стаята, като че ли се намирах във фризер. Нотка на лавандула и роза се носеше към мен и след това прие човешка форма. Останах мълчалив. Тя знаеше какво бях сторил. Другите Призраци й бяха разказали всичко в детайли. Дългата й коса, стигаща до пода, бе сресана на път, като едната половина беше небесносиня, а другата – бяла. Това бе рязък контраст и тя добре го знаеше. Винаги е обичала да бъде уникална. - Не го постави в Покой. Защо? – Чертите й все още бяха безизразни, гласът – мек и тих, но в очите й прочетох гнева. Цветът им постоянно се променяше и никога не оставаше същият за повече от няколко секунди. Тялото ми реагираше, разтреперих се и започнах да се потя въпреки несъществуващата температура. Стисках и отпусках юмруците си. Контрол. Ако сега го загубех, тя щеше да ме окове в тази стая завинаги. - Човек щеше да умре, ако Бален бе поставен в Покой. Те са Обвързани. – Заявих. - Защо не го спомена пред Дийкънри? - Тогава не знаех. – Гневът забиваше ноктите си във вътрешностите ми, искаше да се освободи, нетърпелив да вкуси кръв и да разкъса всичко, което можеше да го задоволи. Татуировката на врата ми започваше да изпъква през кожата и скоро щях да загубя контрол. Имах нужда от лекарствата си или да изляза от тази стая. Скоро. Веригите на китките ми се стегнаха и аз си поех дълбоко дъх. Това, че бях хванат в капан в една стая от жена, не помагаше на гнева ми. Влошаваше го. - Кой ги е Обвързал? Поколебах се. Азура не знаеше, че Призрак бе отговорен? Интересно. Е, аз нямах намерение да я информирам за вмешателството на Женевиев, когато можех да изискам от Призрака на водата да ме изкара оттук, по дяволите. - Не повтарям. – Каза тя. - А аз не съм длъжен винаги да ти отговарям. – Бях нетърпелив за сурово отмъщение. Познавах болката, бях живял с нея и тя се бе превърнала в успокояваща емоция. Никога не се бях страхувал от нея, не и както от яростта, която кръжеше по повърхността ми, готова да бъде освободена. Болката беше моят контрол. Необходима ми бе повече от всичко друго. Азура се засмя, отметнатата й глава назад и широката усмивка смекчаваха екзотичната й уста. - Дързък си. И именно това харесвам в теб. Точно като майка ти. Осъзнаваш ли, че ти си единственият, който някога ми е говорил така? Освежаващ и... глупав. Нека бъде по твоя начин. Ще останеш в царството, докато Бален не се изправи пред правосъдието. – Усмивката й изчезна. – Ще бъдеш свободен да се разхождаш между нас в знак на уважение. Но въпреки това, златните вериги ще останат. И може би ще се нуждаеш от това. – Тя ми хвърли дозатора с патешка глава. – Запозната съм с гнева ти, Уолърън, както и с твоето Мастило. Запази самообладание, докато живееш сред нас, или ще прекараш остатъка от дните си тук, в тази стая. А аз знам, че това е последното място, на което би искал да бъдеш. Преди да се изпари, тя се понесе във въздуха и се взря в мен. - Надявам се заради твоята сигурност този въпрос да бъде решен. Бих била неудовлетворена, ако те сполети съдбата на майка ти. - Сякаш има значение за мен. – Смъртта щеше да сложи край на мъчението ми, да спре яростта и непрестанното желание да изпитвам болка. Но никога нямаше да я оставя. Никога нямаше да бъда в състояние да си тръгна от една жена. Азура наклони глава и в продължение на няколко секунди очите й блестяха в светло златно. - Харесвам те, Уолърън. Но запомни, че без мен, ти и твоите Белязани ще престанете да съществувате. - А без нас, ти не би имала някой, който да се бие за теб. - Туше. – Каза, усмихвайки се. – Много добре, тогава е в наш интерес да продължим да работим заедно. Фигурата й започна да се разтваря в частици от ярко оцветени точици, след което изчезна, взимайки със себе си студенината. Стената пред мен изчезна в нищото и изведнъж се озовах в стаята на Дийкънри. Мамка му, Призраците имаха повече сила, отколкото знаеха какво да правят с нея. Излязох от стаята, тръгнах по коридора и стигнах градина с дузини червени и бели рози. Не обърнах внимание на цветята и тръгнах по пътеката. Нямах никаква представа накъде се бях запътил, стига да бе различно място от онази сива стая. Дъхът ми спря и тялото ми замръзна. Ароматът й се блъсна в мен като тухлена стена. Никога нямаше да го забравя. Никога не бих могъл. Дори и с всичките си способности не можех да изтрия един аромат, който ме бе разкъсвал прекалено много пъти, за да ги броя. Но беше невъзможно, защото не би могла да бъде в царството. И все пак чух стъпките й. Дишането й. Тя беше тук. Зад мен. И аз се обърнах. Делара Нямаше къде да избягам. Вече ме бе усетил зад себе си. Господи, това беше най – лошият сценарий. Никога не бях възнамерявала да разбира, че се намирах тук. Това бе моето убежище далеч от него, далеч от постоянното изтезаване от спомените, нахлуващи в съзнанието ми. Може би този път нямаше да боли толкова. - Какво, по дяволите, правиш тук, Делара? – Гласът му бе зловещ, нисък и дрезгав. Познавах този глас и това ме караше да искам да избягам, мускулите на краката ми тръпнеха да се отправят по познатия път. Но не защото се страхувах от него, а защото връщаше спомените за това, което ми беше казал в деня, когато ме разкъса на парчета и си тръгна. Ръцете му се свиха в юмруци от двете страни. - Отговори ми! – Изкрещя Уолърън. Подскочих. Не бе типично за него да крещи. Винаги е бил под контрол, уравновесен и стабилен, но днес беше различно. Очите ми се насочиха към юмруците му, а когато отново се спряха върху него, видях трептенето на... безпокойство. Това бе невъзможно. Уолърън беше твърд като скала. Но в мига, в който тръгна към мен, забелязах, че ръцете му се отпуснаха. Три стъпки, две стъпки, една стъпка. Въздухът напусна дробовете ми, когато ароматът му ме лъхна. Гласът му омекна. - Делара, отговори ми. Облизах пресъхналите си устни и изправих гърба си, за да посрещна мъжа, който беше унищожил сърцето ми. Но сега бях по – силна. Бях го поправила. Преди да успея да му отговоря, топка от огън се появи и Идън проблесна в човешка форма до мен. Мамка му. Ръката му се обви около кръста ми и ме придърпа към себе си. Два пъти мамка му. Това беше първият път, когато някога виждах Уолърън изненадан, но реакцията му беше бърза. Веждите му се повдигнаха и синьото в очите му премина в светло, а след това отново потъмня. Смаяният му поглед изчезна, заменен от познатата решителност на мъж, притежаващ власт и контрол. - Идън. – Уолърън сведе глава в знак на уважение и Идън, изненадващо, отвърна на жеста му. С бегла усмивка Идън каза: - Значи разкри нашата малка тайна. – Той сви рамене, сякаш не му пукаше, че някой знаеше, че живеех в царството. - Тя е Белязана, Идън. – Напомни му Уолърън. Изсумтях. - Мога да ходя, където искам. Уолърън се поколеба и очите му потънаха в моите като кинжал. - Да. Но не и тук. - Тя принадлежи на мен сега. – Заяви Идън. Уау. Какво, по дяволите? Измъкнах се от прегръдката му. - Не принадлежа на никого. – Идън трябваше да го знае добре. Белязаните и Призраците бяха властни, но това не означаваше, че щях да позволя да бъда третирана като собственост на някого. Идън не свали очи от Уолърън, когато отговори: - Права си. Сложих ръката си на лакътя на Идън. - Може ли да ни дадеш минута? Идън се поколеба и аз знаех, че обмисляше отказа си, тъй като видях отвращението на лицето му. Но кимна отсечено и изчезна по същия начин, по който се беше появил. - Не можеш да останеш тук. – Каза Уолърън в мига, в който Идън се изпари. - Аз... - Не, по дяволите. Размърдах се неспокойно, когато погледът му обходи тялото ми, а след това срещна очите ми. Видях болка. Неговата болка. Беше там, в хладния блясък на ирисите му и аз трябваше да отстъпя назад, за да не се хвърля в прегръдките му. В ръцете му, които бяха отказали да ме държат, да вярват в това, което имахме. - Ти си Преследвач. – Каза Уолърън. – Ти принадлежиш... – Поколеба се и направи жест, който никога не бях виждала преди. Прокара ръка по обръснатата си глава. Беше разочарован. Уравновесеността и студената резервираност го бяха напуснали. – На нас. Не каза на мен. Не каза, че принадлежа на обятията му или на леглото му, или до неговата страна. Беше на нас, на Белязаните. Казваше все същите глупости. Вирнах брадичката си. Бе свършено. Щях да приключа с всичко това сега заради себе си, заради сърцето си, заради здравия си разум. - Изтръгна сърцето ми за последен път, Так. – Той трепна. – Взе любовта ми и я захвърли като боклук. Заслужавам нещо по – добро. – Поколебах се за миг, за да опитам да овладея дишането си. – Взимам си сърцето обратно. - Делара, аз... – За пръв път в живота си Уолърън се затрудняваше да говори. – Не мога. – А след това каза дума, която никога досега не бях чувала от неговата уста. – Моля те, опитай да разбереш. Една дума нямаше да оправи нещата. - Господи, да разбера? Твърде късно е. Не ми остана нищо. За разлика от теб, аз вярвам в любовта. – Повиших гласа си. – Любов, Уолърън. Нещо, което ти никога не си познавал. Или не си искал да опознаеш. - Делара... – Затвори очите си за няколко секунди. – Нуждая се... - Нуждаеш се. Ти се нуждаеш. Винаги става въпрос за това, от което ти имаш нужда. Остави ме, по дяволите, сама. – Обърнах се и за първи път се почувствах освободена от болката, която ме държеше в плен на мрежата на Уолърън. Отдалечих се и надеждата, че ще ме повика, се бе изпарила. Тази част от сърцето ми изчезна. Беше закъснял. Не исках нито него, нито студенината му, изчисляваща начините, по които тъмната му страна да го държи далеч от всички. Казвах му сбогом. Сбогом завинаги. Но този път, той ме извика: - Делара. – Каза Уолърън с режещ глас. – По дяволите, спри. – Тонът му беше непознат, завладяващ. Но аз продължих да вървя. Бяха просто думи. Нищо, което той щеше да каже, не можеше да ме накара да се върна към страданията, които бях преживяла. Доверието ми в него бе потънало в забрава и разпръснато из Земята. Когато свих зад ъгъла, губейки му се от погледа, почувствах полъха на вятъра, преминал през тялото ми. Миризмата му се носеше в бриза, заобикаляйки ме. Мамка му. Знаех, че го беше направил. Може би с надеждата, че ще спра. Надявайки се, че думите, които бе казал години по – късно, щяха да ме накарат да се поколебая. Не успяха. Спрях, когато се материализира пред мен. Почувствах Идън в съзнанието си, предлагащ ми сила, докато все още стои на разстояние. Тези двама мъже бяха пълни противоположности – огън и лед и със сигурност не биваше да се смесват. Уолърън сграбчи ръката ми. - Ще опитам. – Каза. Пръстите му се свиха около моите и усетих, че се опитваше да ме привлече към себе си. Не помръднах. - Казваш го, за да не бъда с Идън. – Отстъпих назад от него. Мигновен проблясък от паника премина през лицето му, защото бях права. Засмях се. - Освен това, как би могъл да опиташ, когато не можеш да говориш с никого за това, което тя ти причини? На какво си бил подложен през всичките тези години. Ще опиташ? Ще опиташ какво? Да обичаш? – Изсумтях. – Ти вече не знаеш как да обичаш. - Не го прави. - Слуша ли ме изобщо? Казах ти, че изтръгна сърцето ми. Не знаеш какво е усещането. Безчувствен си. Поддържаш себе си безчувствен с тези проклети хапчета. Не си способен да чувстваш отново или да спреш да се криеш зад лекарствата. – Скръстих ръцете си. – Всичките тези пъти си бил прав. Не можеш да обичаш, защото вече не вярваш в любовта. Тя унищожи тази част в теб и аз се уморих да се опитвам да я върна. - Отстъпих назад, когато посегна към мен. – Не. Болката, която видях в очите му, изчезна и познатата студена решителност на Уолърън се завърна като стоманен щит на лицето му. - Талда се нуждае от теб. - И аз ще бъда до тях, когато ме повикат. – Отдалечих се. Болката все още бе истинска, въпреки че се опитах да я отрека. Двадесета глава Дани - Знаеш ли какво? – Настройвах каналите на радиото след три-часова дрямка. – Дори нямам представа каква музика харесваш. – Погледнах го и той сви рамене. Очите му бяха съсредоточени върху пътя. – Нямаш ли любими групи? Хайде. Признай си, Бейл. - Бейл? – Намръщи се. Беше мой ред да свия рамене. - Да, допада ми. Кратко, сладко и... – Въздъхнах театрално. – е фамилията на любимия ми актьор. Крисчън Бейл. Толкова е секси в „Батман в началото“. Имам предвид, бих си легнала с него, без да се замисля. - Мамка му. – Каза Бален. Направих невинна физиономия. - О, определено бих го направила. Гледал ли си филма? Идва и почуква на вратата ми... Нямах възможността да довърша, защото той сграбчи врата ми. - Не харесвам името Бейл и не споделям. По дяволите, обичах начина, по който пръстите му галеха шията ми и се заравяха в косата ми. Беше малко движение, което чувствах... Мамка му, това бе сладко и властно. Внезапно се замислих да отбием колата и да го направим върху капака, както беше споменал. Плъзнах ръката си по бедрото му и пръстите му на врата ми се напрегнаха. Бавно го погалих между краката. - Скъпа. - Ммм. – Преместих ръката си върху члена му и се усмихнах, когато изръмжа. - Господи. – Колата се завъртя и гумите се поднесоха към банкета. – Мамка му. – Той хвана ръката ми и я избута настрани. – Спомняш ли си, че ти казах, че възнамерявам да те чукам отзад? Ако направиш това отново, спирам колата. И не ми пука дали някой ще види какво правя с теб отстрани на пътя. Захапах долната си устна. - Колкото и горещо да звучи, не забравяй, че бягаме. - Знам как да го правя бързо и силно. Няма за какво да се тревожиш. Господи, желаех да смуча члена му, а след това той да ме има отзад. Подпряна върху капака на колата звучеше като нещо, което би ми харесало – много, но не и отстрани на магистралата. Размърдах се на седалката, когато си помислих за ръцете му върху бедрата ми, пенисът му, който ме изпълваше отново и отново... Можеше ли наистина да прочете мислите ми? Погледът ми попадна между краката му и от подутината знаех, че все още беше твърд. - Използваш ли телепатията си? Бален ме погледна. - Защо, по дяволите, гледаш члена ми по този начин? - Защото е твърд и си мисля за това, което каза. Така че, използваш ли я? - Не. И съм надървен, защото искам да те чукам. Не е необходимо да чета мислите ти, за да се втвърдя. – Сви рамене. – Неуважително е да четеш мислите на другите. Ние комуникираме чрез умовете си, но се въздържаме да нахлуваме в тези на останалите, защото това е личното им пространство. Можеш да се научиш да блокираш другите, но отнема време. За древните това е естествено. - Ти древен ли си? - Да. Искаш ли да знаеш колко съм стар? Вирнах нос. Исках ли? - Ще бъда ли напълно отвратена? Защото не се срещам с мъже, които са с повече от десет години по – възрастни от мен. Това е правило. - Определено излизам от рамките на правилото ти, но е твърде късно за теб. Вече си моя. – Отговори Бален. Засмях се. - Ха! Не съм твоя. Сега, кажи ми на колко години си. - Сто деветдесет и шест. - Мамка му. – Изгледах го. Наистина беше безсмъртен. Това означаваше... – В такъв случай, когато направим онова нещо, трансформацията, ще изглеждам ли по този начин до края на живота си? - На колко си? – Попита Бален. - Двайсет и седем. - Преставаме да стареем на трийсет и две. – Той отби колата в една странична улица и се насочихме към черен път. - Супер. – Фантазията на всяка жена. – Без повече кремове против бръчки и тревоги за разширени вени и увиснали цици. Очите му приковаха моите и тръпки преминаха по кожата ми. - Все още ще те искам. Винаги ще те искам. Отместих поглед. Говореше така, сякаш щяхме да бъдем заедно завинаги, но истината бе, че едва се познавахме и бяхме свързани заради магия. Всичко, което чувствахме, щеше да изчезне. - Ще спираме ли скоро? - Къщата на Райкър е отпред. Ще останем тук, докато Уолърън не ни уведоми, че е безопасно да отлетим за Испания. Кръстосах краката си и се размърдах на седалката. - Можеш ли да бъдеш по – конкретен с това отпред, защото пих много вода и пикочният ми мехур ще се пръсне. Бален повдигна вежди. - Някога случва ли ти се да не кажеш нещо така, както е? Не, не ми отговаряй. Мисля, че вече знам. – Той намали. – Мога да отбия? Изсумтях. - Концентрирай се върху това да ми намериш тоалетна бързо. Такава с четири стени. Натисна с крак газта и колата се понесе напред. - Колко дълго? - Преди какво? - Преди да се пръсне? – Бален се ухили. Беше сладко. Можеше да бъде сладък и не исках това да изчезва. Харесваше ми колко лесно можех да разговарям с него. Обикновено особеността ми отблъскваше момчетата, но Бален се приспособи бързо към моята природа и се чувствах така, сякаш го познавах от векове. - Може би пет минути. - Тогава ще те заведа до две. *** Бален държеше ръката ми, докато вървяхме към масивна, стара, каменна къща, която се намираше на върха на един хълм на половин миля от пътя. Изглеждаше пуста и студена. Сняг покриваше голите корони на дърветата, разпръснати на случаен принцип в широкия имот. Бален вървеше леко пред мен, докато наближавахме къщата. Вратата се отвори преди да стигнем каменните стъпала и висок и мускулест мъж с дълга до раменете черна коса застана пред нея. Поколебах се и Бален стисна ръката ми успокояващо. Мъжът се ухили и снежнобелите му зъби проблеснаха. - Бален. – Той протегна ръка, здрависаха се и се потупаха по гърба един друг. – Радвам се да те видя. – Обърна се към мен и кимна учтиво. - За мен е удоволствие, Даниел. Аз съм Райкър. - Моля те, наричай ме Дани. – Очите на Райкър се плъзнаха по мен. Но в това нямаше нищо сексуално. Преценяваше ме. - Влезте. – Райкър се отдръпна от вратата и Бален обви ръката си около кръста ми, когато влязохме. - Киър ти е казал какво става? – Попита Бален. - Че Призраците искат главата ти на олтара си? – Райкър сви рамене. – Ние защитаваме своите. - А и без това не сме фенове на Призраците. – От върха на спираловидното стълбище се чу мек, лиричен глас на жена. Косата й бе с цвета на слънцето и докато се приближаваше, забелязах нежните й ангелски черти – небесносини очи, които блестяха с интелигентност и топлина. Райкър се приближи до нея и я целуна, а ръцете му останаха върху ханша й. - Моята друга половина. Хана. Тя показа блестящата си усмивка, приближи се към Бален и го целуна по бузите. - Радвам се, че сте успели да стигнете дотук безопасно. Много съм доволна, че Киър ни помоли за помощ. Райкър и аз чухме какво се е случило с Ришард преди няколко години. – Хана ме придърпа в топла прегръдка. – За мен е чест да се срещнем. Райкър се подсмихна. - Моята сродна душа, Хана, беше нетърпелива да се запознае с теб, Дани. Хана измъкна ръката ми от тази на Бален. - Хайде. Ще ти покажа къде е банята, за да имаш възможност да се почистиш и след това ще пием чай. На сутринта може да срещнеш Килтър. Той обича да готви и прави най – добрите яйца, които някога си опитвала. Сериозният глас на Бален ме накара да се поколебая и да не се отдалечавам от него. - Килтър живее тук? Райкър отговори: - Да, но той... е под контрол. Никога не би навредил на твоята жена, Бален. – Беше добре да го знам. – Е, поне не и физически, не мога да гарантирам за устата му. Хана наистина започна да го харесва през годините. Бален изсумтя, погледна ме и кимна. - Всичко е наред. - Скъпи, покажи стаите за гости на Бален. - Стаята. – Поправи я той. – Тя остава с мен. Хана се засмя. - О, човече, не ти е лесно. Не се притеснявай, ще свикнеш с пещерните глупости. След като използвах банята, седнахме в кухнята на бар столовете с две чаши зелен чай. Бях поразена от любезността на Хана, тъй като беше три сутринта и по бледото лице и бавните движения можех да предположа, че бе изтощена. Но въпреки това настояваше да разговаря с мен и да ме накара да се чувствам като у дома. - Когато Киър каза на съпруга ми, че ще идвате, бях толкова развълнувана, че ще се запознаем. Не се радвам, че Призраците преследват Бален, но просто чух какво се е случило с Ришард. Не се случва често човек да оцелее, след като се е сблъскал с вампир. Бален е спасил живота ти. Обвих ръце около топлата чаша чай. - Да, направи го. – Тихо отвърнах. – Предпази ме от Ришард, жертвайки себе си. Хана ме погали по ръката. - Не се тревожи. Нещата ще се наредят. Уолърън няма да допусне друг вариант. Срещна ли се с него вече? – Кимнах. – Не е ли леденостуден задник? Изсумтях. - Почти се напиках в панталоните, когато го видях. А като отвори уста, ми се прииска да го ударя и да избягам, за да се скрия. Хана се разсмя. Леко и заразно. - Никога не съм казвала на Райкър, защото знаех, че може да му се набие в главата, но благодарих на Бог, че беше с мен, когато се срещнах с Уолърън. Мога да се изправя пред всеки враг, както останалите Белязани, но... Господи, той е плашещ. - Ти си Белязана? Като Бален? – Не си бях помисляла, че тя е една от тях, но имаше смисъл. Изненадах се, че тази крехка жена се бореше срещу мъже като Ришард. Хана кимна. - Така се запознах с Райкър. Аз съм Чуваща 20. – Не бях сигурна какво означаваше това и Хана сигурно го забеляза по озадаченото ми изражение, тъй като добави: – Мога да чувам звуци на радиус от около две мили. Срещнах Райкър преди около шейсет години, когато моята Талда беше нападната. Дълга история. Накратко, той спаси живота ми. От тогава сме заедно. – Усмихна се. – Райкър е Зрящ. Той и Киър са добри приятели, въпреки че от десетилетия не сме били в Торонто. - Добре, информацията ми идва в повече. Всичко това изглежда... доста странно. – Или откачено. – Все още се опитвам да приема факта, че съществуват Белязани, вещици и вампири. А Призраците... дори не знам какво да мисля за тях. Хана сложи ръка върху моята. - Ти си смела жена, Дани. След случилото се с Ришард и сега това. - Страхувах се в продължение на две години, Хана. Това не е смелост. - Храбростта се определя по много начини. – Каза тя, поддържайки гласа си мек като перо, носещо се по въздуха. – Ти оцеля. Седиш до мен и дишаш, усмихваш се и сияеш. Имаш чувства към Бален, но не защото е спасил живота ти, а заради това кой е той. И да, виждам колко се интересуваш от него. Всеки може да го каже само по начина, по който го 20 Белязани Чуващи – Способни са да усещат високи честоти от дълги разстояния. гледаш. – Хана въздъхна и отново положи ръката си върху моята. – Призраците спазват закона. Бъдете внимателни. Не оставайте на едно място твърде дълго, защото природата ще им каже къде сте. - Ще разберат ли, че сте ни помогнали? - Да. – Усмихна се. – И ще направят нещо, за да ядосат Райкър. – Сниши глас и се наведе. – Но когато Райкър е ядосан, е по – горещ от ада и сексът... Засмях се. - И говорейки за това – Хана ми намигна и стана. – съпругът ми настоява да си легна. През по – голямата част от нощта бяхме... на работа. – Нямах представа каква работа вършеха Белязаните и подозирах, че не бе моментът да питам. – Истината е, че Райкър мрази да спи сам. Бален е в стаята за гости до банята. От звуците разбирам, че е под душа. Когато Килтър се върне, ще ви направи нещо за ядене. Или пък се самообслужете. - Гладна съм. Бален щеше да спре само за почивка за тоалетна и закуски. – Признах. – Благодаря ти, Хана. Тя ме целуна по бузите, изправи се рязко и погледът й се насочи към прозореца. - Господи, трябва да съм наистина уморена. Чувам неща. Веднага се връщам. Просто трябва да проверя нещо. - Имаш ли нужда от помощ? – Попитах. Не че можех да помогна на Белязан. Хана отвори страничната врата. - Не. Не. Почивай си. Понякога, когато съм преуморена, имам проблеми с блокирането на звуците отвън. Просто ще проверя. Направих си още чай и реших да приготвя нещо за ядене за мен и Бален. Намерих тигана в чекмеджето под печката от неръждаема стомана и взех картонената кутия с яйца от хладилника. Бях на път да ги оставя на рафта, когато силен трясък до мен изпрати яйцата във въздуха и аз се спънах в бар столовете. Прозорецът над мивката се пръсна, изпращайки стъкла навсякъде. Нещо прелетя във въздуха, приземи се под стола и започна да изпуска зелен дим. Какво, по дяволите? Изкашлях се, подушвайки миризмата и когато и бързо покрих носа и устата си, когато помещението се изпълни с плътен облак. Спънах се и се ударих в нечии гърди. - Бален, какво... – Погледнах нагоре и видях, че мъжът носеше маска и държеше нож. Обърнах се, за да се затичам в другата посока, но ръка се обви около моята и ме дръпна назад. Забих лакътя си в стомаха му и мъжът изсумтя, а след това изви ръката ми зад гърба, докато не извиках. - Хванах една. – Каза. Изкрещях, когато мъжът изви ръката ми още повече и паднах на колене. Борих се срещу него, но той ме обърна по гръб, възседна ме и обви ръката си около врата ми, смачквайки гръкляна ми. Дръпнах се и се свих под пръстите му, а дробовете ми крещяха за въздух. Тогава я видях. Игла. Премахна капачката и я насочи към врата ми. Изритах с крака, когато усетих бодването. Внезапно той беше хвърлен и падна до мен. Беше със забит в гърлото нож. Издаваще странен гъргорещ звук, докато от устата му се стичаше кръв, преди очите му да застинат мъртвешки. - О, Боже мой. – Запълзях на ръце и крака, борейки се да се измъкна, когато някой ме хвана за лакътя и ме изправи на крака. - Не. Пусни ме! – Стиснах рамката на вратата. Пръстите му се вкопчиха в двете ми рамена и гневно ме разтърсиха. - Мамка му. Престани да се държиш като кучка и спри да се бориш с мен. – Каза мъжът с дълбок и сериозен тон. – Свали ръцете ми от рамката, вдигна ме и ме хвърли през рамо като чувал с картофи. - Не. – Крещях. – Пусни ме. – Забих юмруците си в гърба му, но нямаше ефект, защото той изтича навън. - Млъкни, по дяволите, преди да те накарам да замълчиш завинаги. Застинах. Той мина през двора, а после по стръмен хълм в гориста местност. Забави крачка, хвърли ме от рамото си и аз се приземих на задника си в снега. Опрях единия си крак в земята и се канех да побягна обратно към къщата, когато каза: - Бягай и ще те убия. Погледнах нагоре в мига, в който чух щракване. Мъжът насочи пистолет към мен, взирайки се така, сякаш щеше да дръпне спусъка, ако дори си помислех да помръдна. Беше висок над шест фута, очите му бяха черни, a лицето – сурово. Нямаше никакво опрощение в изражението на този човек и не се съмнявах, че щеше да ме застреля, ако го вбесях. Той отиде до голяма скала встрани от хълма и натисна нещо върху грубата повърхност. Притаих дъх, когато се отвори врата. - Вътре. – Каза. Гърдите ми се стегнаха, докато се взирах в малката мрачна врата. Нямаше начин да вляза там. Бих опитала шанса си като го вбеся. Той ме хвана преди дори да направя стъпка в обратната посока. - Дори. Не. Се. Опитвай. – Сграбчи ръката ми и ме блъсна напред в пещерата. Вратата се раздвижи и се плъзна зад нас. Опитах се да изкрещя, но гърлото ми беше толкова стегнато, че изхрипах. Мъжът ме бутна напред и аз залитнах към стената, ожулвайки си дланите върху грубата повърхност. - Мърдай. – Каза той. Не можах. Крайниците ми отказаха да функционират. Влага. Водата капеше, отекваше. Ароматът на мухъл. По дяволите, защо тези глупости не изчезваха? Опитвах се да ги блокирам, да преборя паниката, която ме завладяваше. Внезапно краката ми се откъснаха от земята, бях вдигната и хвърлена върху рамото му отново. След няколко минути той спря, пак ме хвърли върху задника ми и изчезна. Тъмнината се превърна в трептяща мека светлина, когато запали няколко бели свещи, които бяха поставени на перваз. Намирахме се в малко пространство в пещерата. - Мамка му, глупава ли си? Изтръпнах от суровия му тон. - Какво? – За секунда гневът измести паниката, бушуваща във вътрешностите ми. - Ако имаше някакъв здрав разум, щеше да издърпаш ножа от задния си джоб и да убиеш онзи мъж. Какво, по дяволите, си мислеше? - Кой си... - Млъкни, за да мога да мисля. - Не мога да бъда разделена от... - Бален. Знам. Обвързани сте. – Той тръгна към мен и аз забелязах черната татуировка на ръката му, ръката, която държеше пистолет. - Кой си ти? Какво искаш от мен? Изсумтя. - Искам, мамка му, да не бъдеш толкова тъпа следващия път. Името ми е Килтър. – Видя изненаданото ми изражение и се засмя. Беше зъл смях и не ми хареса изобщо. Хана каза, че този тип, Килтър, можеше да готви – какво? Хора? Светлината от свещта примигна и видях белега, който преминаваше през лицето му, дълъг и назъбен, започващ от веждата и стигащ до месестата част на дясното му ухо. Очите му проблеснаха с хумор, когато разбрах, че е обезобразен. - Подарък от стар приятел. Мъртъв е. – Дългите му здрави крака се движеха прецизно, докато вървеше към тунела, от който току-що бяхме дошли. - Не смей, по дяволите, да мърдаш. Отиваше си? Облекчението и паниката водеха война в ума ми. Наблюдавах как пламъкът на свещите танцуваше по стените на пещерата и се опитвах да преборя спомените за клетките. Стиснах очи и в главата ми проблесна спомен, който разкриваше мен, лежаща на стоманена маса и дълги нокти, подобни на кама, спускащи се по гърдите ми. Бях прикована с вериги. Замръзвах. Непрекъснато треперех. Тогава го видях. Ришард се надвесваше над мен, а от зъбите му се стичаха капки кръв. Изкрещях на спомена... На Ришард. Той нямаше да спечели. Разтърсих се, когато нещо твърдо ме удари по бузите. - Жено, отвори очи и ме погледни. Отворих очи и се втренчих в яростното изражение на Килтър. Бузата ми гореше, а мазолестите му пръсти се вкопчиха в рамената ми. Бутнах ги, използвах стената за опора и се изправих на крака. - Трябва да намеря Бален. - Сядай, по дяволите, долу. Ще изчакаме битката да приключи. – Каза Килтър, като ме бутна обратно на земята. - Битка? - Глуха ли си? Призраците? Дали ни бяха открили? Щяха да отведат Бален. - Не, не са Призраците. Ако бяха те, ти вече щеше да си мъртва, а Бален – поставен в Покой. Четеше мислите ми. Усетих как дебнеше и сякаш с тегло на цимент премина през ума ми. - Спри. Боли. – Казах и поставих ръцете си върху главата. - Изглежда ли да ми пука? Не, той изглеждаше така, сякаш не му пукаше за нищо или никого. - Права си. Не се интересувам от никого. – Сви рамене. – Но защитавам Талда и ако това означава да предпазвам и теб, така да бъде. Но не си мисли, че няма да те убия, ако изложиш на риск животите на останалите. Ще те предоставя на сребърен поднос на Призраците, ако трябва. А след това ще спя като бебе. Вдишах бързо, когато чух стъпките, отекващи в тунела. Напрегнах се и погледнах към Килтър, който беше напълно спокоен, облегнат на стената на пещерата със скръстени ръце и крака. Двама мъже влязоха в тясното пространство. Единият имаше къси, руси къдрици, навити във върховете и бледозелени очи. Другият беше по – висок и пълна противоположност – тъмна, права коса и татуировки по ръцете. Той пристъпи напред първи. Намръщи се на Килтър и посочи пистолета. - Изплашил си я до смърт? Такъв си задник. – Приближи се и протегна ръка. – Аз съм Шандор, а това е Дерек. - Бален? - Добре е. – Усмихна се. – Той каза на Килтър да те изведе от там. Задникът беше най – близо до теб. Съжалявам, че трябваше да го изтърпиш. Килтър сви рамене, бутна Дерек и се отправи напред по тунела. - Винаги ли е такъв? - Искаш да кажеш пълен задник? – Поведе ме в тунела и постави небрежно ръката си на гърба ми. – Да. Необходими са няколко десетилетия, за да свикнеш. В мига, в който излязох от тунела и усетих вятъра върху кожата си, тревогата намаля. Вдишах дълбоко няколко пъти и изтръпването в крайниците ми изчезна. Не изчаках Шандор или Дерек, когато се отправих към къщата. Отворих вратата, затичах се към спалнята за гости и се блъснах толкова силно в Бален, че и двамата паднахме на пода. - Дани. – Каза Бален, като се ухили и обви ръце около мен. – Добре ли си? Господи, звучеше така, сякаш това, което се случи, не бе голяма работа. Мамка му, вероятно за него не беше. Но аз се изплаших, по дяволите. Хванах го за врата и го дръпнах към себе си, а след това го целунах. Стонът му вибрираше върху устата ми, едната му ръка се зарови в косата ми, а другата под ризата на ханша ми, държейки ме здраво. Отдръпнах се, дишах тежко, вътрешностите ми трепереха от желание, страх и несигурност относно това, което, по дяволите, се случваше. - Възнамеряваш ли да ме целуваш всеки път така, когато ни нападнат? Защото е секси, скъпа. – Погали брадичката ми с показалеца си и целуна слепоочието ми. - Помислих си, че ти... Искам да кажа, Килтър ме отведе... И аз си загубих ума от страх... – Спрях и си поех дъх. Бягахме, опитвайки се да спасим живота си, от някакви Призраци. Бяхме Обвързани от заклинание и току-що ни нападнаха мъже с игли. - Никога не смей да умираш. Прокара пръст по лицето ми. - Ще се опитам, малка моя. Двадесет и първа глава Дани Влязох в кухнята час по – късно, докато Бален говореше по телефона в хола. Хана беше седнала на кухненския плот с Райкър, застанал между краката й, целувайки я. Прочистих гърлото си, но те не бързаха да се отдръпнат един от друг. Е, Райкър не бързаше, а Хана цялата почервеня, докато той най – сетне пристъпи назад. Но в очите й гореше желание. - Съжалявам, не исках да ви прекъсвам. - О, не бъди глупава. – Хана бутна палавите му ръце. – Моят сладък и невероятен съпруг понякога забравя, че не живеем сами. Райкър се ухили и я ощипа по задника, карайки я да изпищи и да падне от плота в прегръдките му. Тя плесна ръцете му, когато той продължи да гали дупето й. - Съжалявам за тази сутрин. – Каза Хана. – Знаехме, че групата ни следи, но в продължение на месеци не предприемаха нищо, с което да издадат, че възнамеряват да ни атакуват. Беше странно. Те бяха толкова спокойни относно това, което се случи, сякаш не бе станало нищо. - Това ли чу по – рано? Хана кимна. - Райкър се вбеси, че го събудих заради битка, а не за нещо друго. Нали така, скъпи? Той изсумтя. Хана се облегна върху него и ръцете му обгърнаха кръста й. - Подценихме ги. Спомних си иглата, приближаваща се към врата ми, за да го прободе. - Кои бяха те? Какво искаха? Райкър сложи ръката си върху рамото на Хана, когато тя понечи да отговори. Очите й избегнаха моите и устните й се свиха. Криеше ли нещо? Защо? Какво значение имаше, ако разбера за тях? - Може би трябва да се обадим на полицията. – Предложих. Райкър се разсмя. Хана го удари по ръката и той я целуна нежно по главата. По дяволите, този човек наистина беше влюбен в нея. Той ми отговори: - Сами се бием с враговете си. И скоро ще тръгнем след тях. – Повдигна вежди и се ухили. – Вече срещна Килтър. - Ъ, да. Приятен тип. Райкър изсумтя и Хана се засмя. - Необходимо е време, за да свикнеш с него. Да свикна? Никога нямаше да харесам този мъж. Името му беше в речника под определението на задник. Бях сигурна, че убиването бе негово хоби. Хана се приближи до мен, внимателно вдигна китката ми и постави красива бяла перлена гривна около нея. - Зашеметяваща е. Какво... Тя обгърна гривната с ръката си. - Ще освети пътя ти. Нямах време да я попитам какво означаваше това, защото Бален влезе. - Дани. – Приближи се до мен, плъзна ръката си от рамото ми надолу по моята и ги свърза в едно. – Трябва да тръгваме. Самолетът ни чака на летището. Сбогувахме се с всички с изключение на Килтър, който не се бе появявал, откакто напусна пещерата. - Значи имаме два часа път? Изобилие от време, през което можем да разкрием най – дълбоките си, тъмни тайни. – Проговорих аз. – Какво ще кажеш за игра? - Игра? – Бален повдигна вежди и запали двигателя на колата. - Да. С баща ми играехме в болницата, когато майка ми беше болна. Задавам въпрос, който изисква отговор от една дума, а след това си ти наред. Ще започна и ще те улесня. Любима храна. Сега първо ще отговоря аз и тогава ти. Моята е диня. - Ти. – Отговори Бален. Засмях се. - Не е честно. Храна, глупчо. - Глупчо? Какво, по дяволите, скъпа? Засмях се пак и той се усмихна. - Любима храна, освен мен, и може да бъде всичко на света. - Къдрав чипс със сметана и лук. - Наистина? А тънкият? Той е по – малък и лесно се побира по – голямо количество в устата за разлика от къдравия. Но ако това е твоят избор... – Свих рамене. – Ти си на ход. Бален не свали поглед от пътя, докато пръстите му потропваха по волана. - О, хайде. Побързай. – Казах, кръстосвайки ръце. - Любимият ти аромат. – Обърна се към мен и добави: – Ти си първа. - Не е честно. – Протестирах. – Но ще го позволя, защото това е първата ти игра и вероятно се срамуваш да отговаряш. – Усмихнах се, когато потръпна на думата срамежлив. Е, може би следващият път щеше да поеме инициативата да бъде пръв. – Канела. Той се засмя и аз ударих рамото му. - Защо се смееш? Обичам канела. - Канелата е знак, че любовта е наблизо. - Наистина ли? Е, смятам, че Шандор е сладък, така че може би... Стрелна ме с тъмен и настоятелен поглед. - Зарежи това. Никога повече няма да се върнем там. Вдигнах краката си върху таблото. - Ами твоят? - Ти. – Завъртях очи. – Миришеш на папая с нотка кокос. - Бален. Той се подсмихна. - Добре, миризмата на пулса ти, биещ под кожата ти. – Постави пръст върху гърлото ми. – Точно тук. - Но ти мамиш. Пак съм аз, а и пулсът няма миризма. - О, има. Забравяш, че съм Белязан. Мога да подуша пулса ти, биещ по – бързо в тази секунда. Освобождава сладост от порите ти, когато си гореща за мен. – Ухили се, наведе се и потърка носа си в шията ми. Изкисках се, а след това внезапно спрях. Страхът нахлу в мен и аз ахнах, а след това рязко избутах Бален назад. Разтърках с ръка гърлото си, когато паметта ми ме връхлетя – Ришард хапе врата ми, болката, кръвта, надигаща се към повърхността и тогава... Бален. Той вървеше към мен, очите му бяха изпълнени с мъка, думите му се въртяха в съзнанието ми. - Съжалявам. – Каза. Очите ми срещнаха неговите. - Не. Бален, не. Посегна към ръката ми, но аз я издърпах. - Мамка му, Дани. Трябваше да го направя. – Гласът му бе спокоен и тих, но въпреки това долових трепването му. – Ришард щеше да те запази за себе си. - Той... Той ухапа врата ми и ти... О, Боже мой, ти пи от мен. – Погледнах го ужасена. – Припаднах. Едва не ме уби. - Господи. – Бален отби колата встрани от пътя и паркира. Вдигнах ръка и го зашлевих силно през лицето. - Копеле такова. Почти ме уби. Как можа? Как можа да го направиш? Знаеше, че мразех, когато той ме ухапваше. Чуваше виковете ми, с които го умолявах да спре и въпреки това ми стори същото. – Откопчах предпазния колан и потърсих дръжката с трепереща ръка. Задушавах се. Главата ми се замая от объркването. - Дани, не. – Бален ме хвана за ръката, когато отворих вратата със замах. - Пусни ме. – Ударих го в челюстта и той изсумтя, освобождавайки ме. – Имам нужда от минута. Нямам намерение да се скрия в тази проклета гора и да изчезна. Не мога. Забрави ли? Обвързани сме. Бален Наблюдавах я как изскача от колата и започва да рита банкета. Тя кълнеше, размахваше ръце и, по дяволите, изглеждаше по – секси от ада. Единственото, което исках, е да я хвърля на капака и да я чукам отстрани на пътя. Бих го направил, ако смятах, че това щеше да ни помогне да се сдобрим. За съжаление, гневът й надминаваше способността ми да изгладя отношенията ни чрез секс. Излязох от колата, подпрях се и скръстих ръце. Трябваше да й кажа. Знаех, че спомените й се връщаха и че щеше да разбере какво бях направил. Но нямах избор. Планът на Ришард бе да консумирам кръвта му, а след това да пия от Дани, за да засили жаждата ми. Почти успя. Борих се с желанието си всеки ден. Споменът за сладостта й върху езика ми ми напомняше как можех да го утоля и да ми даде сила. Но въпреки това оцелях. Пропъждах копнежа си, докато не започнах да се отвращавам от тази мисъл. След пет минути крачене напред-назад по банкета на пътя, тя се качи в колата и затръшна вратата. Не казах нищо, когато се върнах обратно на шофьорското място и потеглих надолу по магистралата в очакване на думите, които знаех, че бяха неизбежни. Дани рядко мълчеше, по който и да бе въпрос. - Защо? – Попита ме. Беше честно. - Вече бях консумирал кръвта на Ришард. Той знаеше, че Киър и другите идват и че ако стигнеха до мен, шансовете да се превърна са по – големи само ако опитам човешка кръв. - Да се превърнеш? - Пиенето на вампирска кръв ни превръща в едни от тях. Ришард се нуждаеше от мен, за да се спаси, да се излекува и да го уведомя за плановете на Белязаните, за да се добере до Анстис. Принуждавайки ме да пия от теб, засилваше жаждата ми за кръв и възможността да се преобразя по – бързо. В противен случай щяха да бъдат необходими седмици, за да стана един от тях напълно. - Защо е искал Анстис толкова силно? - Тя е могъщ Лечител. По – силна е от останалите. Много малко от тях притежават способността да лекуват вампири. Но Анстис може. Точно като нашата майка. Дани замълча за минута и погледът й се зарея през предното стъкло. - Не го прави отново. - Това ли е? – Нямах намерение да го изричам на глас, но се изненадах толкова, че ми се изплъзна. Тя кимна. - Мразя го. Мразя факта, че си го направил, но го разбирам. Спаси живота ми. Понякога трябва да извършим някои гадни неща, за да успеем. Просто... не го прави отново. И така, на каква възраст беше първата ти целувка. Аз бях на петнайсет. Поклатих глава, изненадан от това, че го приемаше толкова лесно. - Двайсет и пет. - Лол. Защо толкова късно? Искам да кажа, не се ли целуват всички момчета с момичета в гимназията? Свих рамене. - Обучаваха ме да се бия. Не се интересувах от момичета по това време. Освен това, нямаше гимназии, когато аз растях. - Точно така. Да, предполагам, че не е имало. Как се казваше? Поклатих глава. - Това е вторият ти въпрос. Изчакай си реда. – Играхме играта известно време, след това спряхме за кафе и мъфини, преди да пристигнем на пистата, където самолетът ни чакаше. Дани Бях развълнувана, че ще летя в частен самолет. Кога през живота си съм имала подобна възможност? Никога. А и това беше за предпочитане пред мислите за нещата, които правехме и съществата, които ни преследваха. Погледнах към луксозните кожени кресла, бара и плоския телевизор. Реших да седя на стола, обърната назад. В края на краищата, кога бих могла да си позволя подобно нещо на нискотарифен полет? Той седна срещу мен; ниска маса се намираше между нас. - Нямаш страх от летене? – Попита ме, докато самолетът се накланяше под ъгъл във въздуха. Протегна дългите си крака и аз плъзнах погледа си по тях. Стомахът ми се завъртя и си спомних как ръцете ми се спускаха по твърдите му мускулести бедра. - Ъм, не. – Отклоних погледа си от него, за да надникна през прозореца. –Забележително е. Цялата тази стомана наистина може да плава във въздуха. Със сигурност ще намразя нискотарифните полети. Той се засмя. - Тогава винаги ще летим по този начин, малка моя. Малка моя. Обичах неговите гальовни думи, защото начинът, по който се изплъзваха от езика му, звучеше сякаш ме наричаше така от години. Това, което ме безпокоеше, бе фактът, че смяташе, че ще бъдем заедно завинаги. Какво щеше да стане, ако Призраците ни хванеха? Щяха ли да пожелаят смъртта му? Какво щеше да се случи тогава? Историята с родителите ми щеше да се повтори отново. Не бих могла да живея като баща ми – опустошен и борещ се за глътка въздух, докато тъгата се увеличава с всеки изминал ден без жена му. Не, обещах си, че това никога няма да ми се случи. - И какво ще стане с онези Призрачни типове? – Мразех, че повдигам този въпрос, но ние бягахме. Издирваха Бален, а аз бях Обвързана за него. Можеха да ми го отнемат по всяко време и аз щях да умра. Прокарах ръцете си нагоре-надолу по рамената си. Бален откопча предпазния си колан, наведе се напред и взе дланите ми в своите. - Скъпа, ще се справим с това. - Искаше ми се да знам какво да очаквам. Имам предвид, че съм свикнала да живея ден за ден, знаеш ли, да не се тревожа за бъдещето, но сега – след Ришард, всичко се промени. Мразех факта, че не можех да си спомня, а сега мразя, че си спомням. Чувствам се наистина прецакана. - Просто си объркана. – Бален пъхна няколко кичура коса зад ухото ми. Поех дълбоко въздух и го погледнах. - Все още чувствам ръцете му върху себе си. Звукът от дрънчащите вериги. Понякога китките ме болят така, сякаш горят. След това винаги ми беше студено. Седмици наред сядах във ваната, опитвайки се да се отърва от това усещане. – Наведох глава. – Човек би си помислил, че след като преживее нещо подобно, ще оценява живота повече, но вместо това аз се изплаших от него. Радвам се, че оцелях, но ми писна да се страхувам. Мразя това, че се паникьосвам, когато се намирам в малки пространства и това, че откачам, когато чуя определени звуци или доловя аромата на черно женско биле. Ръцете му стиснаха моите, но не каза нищо. - Чувствам се като егоист, защото аз оцелях, а ти... ти се пожертва заради мен. През тези години си преминал през... ада. – Опитах се да измъкна дланите си от неговите, но той затегна хвата си. – Когато те зашлевих, защото разбрах, че си пил от кръвта ми, не бе просто защото си го направил. А защото бях неблагодарна. Вина, предполагам. – Пръстите му докоснаха брадичката ми и повдигнаха главата ми. – Мразя, че си видял какво се е случило. Че си чувал писъците ми. Никога не съм те чувала да викаш, а той... - Господи. – Бален откопча предпазния колан и ме издърпа в скута си. – Не мога да изтрия случилото се, скъпа. – Погали ме по гърба и целуна челото ми. – Това, което преживя, е малка част от нас. Нека си остане такава. Не е всичко от нас. Ние оцеляхме. И се превърнахме в различни хора. Беше прав, но въпреки това не ставаше по – лесно. Бален прокара пръст по бузата ми и аз погледнах искрящите му зелени очи. - Красива. – Прошепна. Една дума. Изпълни ме с топлина, но не заради самата дума или значението, а заради начина, по който я каза, заради погледа му и докосването му. Как бе възможно да ме смята за красива, когато отвътре бях изпълнена със страхове и всеки ден носех маска, преструвайки се, че съм силна? Истината беше, че бях ужасена. Ужасена от това, което изпитвах към този мъж. Единственото нещо, с което се бях обвързала през живота си, бе рисуването. Захвърлях всичко останало, включително и връзките. Но как можех да захвърля него? Когато Обвързването бъдеше премахнато, щях ли да се отдръпна? Господи, не исках да го нараня. - Спри да мислиш толкова много. – Каза Бален и ръцете му се отпуснаха на кръста ми. Наместих се в скута му, за да го погледна и видях, че е затворил очите си. - Четеше ли мислите ми? Устните му се извиха леко. - Не, но си напрегната. Скъпа, мога да усетя всичко в теб. – Отвори очи. – И ако не се отпуснеш, ще намеря начин, чрез който да те накарам да го направиш. Пеперуди запърхаха в стомаха ми. - И как би могло да стане това? - Като те чукам. Тялото ми веднага реагира при тази мисъл. Може би именно от това се нуждаех. - Никога не съм го правила в самолет. - Радвам се да го чуя. Не искам да мисля за други мъже, които те докосват. Дръж се за врата ми. – Направих го и той се изправи. - Пилотите... – Увих краката си около кръста му и погледнах към пилотската кабина. - Управляват самолета. – Отиде до задната част на самолета, изправи ме на крака и ме подпря на стената. - Подлудяваш ме, знаеш ли. – Ръцете му се пъхнаха под блузата ми и дъхът ми спря, когато палецът му погали зърното ми през сутиена. Усетих влагата между краката си, когато захапа ухото ми и ръката му стисна дупето ми. - Това не е Връзката, Дани. Нищо не може да бъде толкова силно, че да ме накара да те искам по този начин. Потреперих, докато той покриваше устата ми със своята. Започна нежно, но след това стана по – груб. Зарових ръка в косата му и го придърпах към себе си. Нуждаех се да го усетя по – близо. Исках го вътре в мен. Отдръпна се, но тялото му все още бе приклещило моето. - Обещай ми, че ще довършиш трансформирането си в Белязана независимо от всичко. – Опитах се да го целуна. Не желаех да говорим повече. Умът ми вече беше достатъчно объркан от несигурността на това, което правех. Той удари ръката си в стената на самолета. - Обещай ми. Трябва да знам, че ако ме отведат, ти ще бъдеш в безопасност. Ще бъдеш Белязана. Какво щеше да стане, ако се преобразя, и те го убиеха? Щях да продължа да бъда Белязана. Те имаха свои собствени закони и правила, а аз нямах представа дори какво представляваха. Не можех да се обвържа с мъж, да не говорим с начин на живот. Какво, по дяволите, правех? С него? С Белязаните? Обмислях да направя нещо, което щеше да промени живота ми завинаги. Моят безсмъртен живот. О, Господи. - Трябва да отида до тоалетната. – Мушнах се под ръката му, затичах се по пътеката до банята и затръшнах вратата зад себе си. В мига, в който щракна, осъзнах грешката си. Паниката ме завладя и аз отворих вратата, свалих обувката си и я сложих между вратата и рамката, за да не се затвори напълно. Натиснах крана, наплисках лицето си със студена вода и се погледнах в огледалото. Водата капеше по бузите ми, а в очите ми прозираше страх. Страх. Страхувах се да не нараня Бален, да не нараня себе си. Да не проваля и двама ни. Господи, какво правех тук? Как се беше случило всичко това? Наведох главата си и напръсках с още студена вода лицето си, опитвайки се да прогоня страха, който нямаше да ме напусне. Подскочих, когато усетих ръце върху кръста си. - Нищо няма да ти се случи. Ще се погрижа за това. – Той се приближи и спря водата. – Няма да им позволя да те наранят. – Отметна косата ми настрани и устните му се притиснаха във врата ми. Ръцете ми се хванаха за ръба на мивката от неръждаема стомана. - А ти? Какво ще стане с теб? Когато той не каза нищо, страхът се усили, усетих натиск в гърдите си сякаш се борех за въздух. Ръката му се плъзна под блузата ми. Пръстите му се настаниха на диафрагмата ми. Погледнах отражението ни. - Бален? Какво ще се случи с теб? Той ме завъртя, постави ме върху мивката и се настани между краката ми. - Не знам. Преди да успея да кажа нещо, устата му завладя моята. Беше груб и обсебващ, сурова целувка, предявяваща, че бях негова. Стегнах се при тази мисъл, но той ме дръпна по – близо към себе си и задълбочи целувката, докато не му се предадох. Отдръпна се. - Ние имаме това. – Прошепна. – Това е, което имаме. И то е истинско. Двадесет и втора глава Бален Разкопчах дънките й и бавно ги смъкнах от краката й, заедно с черните бикини. Тя беше скована, уплашена и аз знаех, че я притисках, но Дани бягаше. Усетих оттеглянето й, съпротивата й на целувката ми. Мамка му, бях наясно, че това бе повече, отколкото можеше да понесе, но ние можехме да разчитаме един на друг. Това беше важното в цялата тази глупост. Въпреки че копнеех да вкарам члена си в нея, за да й докажа, че това между нас бе истинско, а не някакво скапано заклинание, тя се нуждаеше да действам бавно. Пъхнах пръсти между краката й и изръмжах. Мокра, Господи, беше мокра. Съзнанието й можеше да се бъзика с това, което желаеше, но тялото й знаеше. - Искам ръцете ти върху пениса ми. Тя отвори уста, за да ме отблъсне. Видях как се колебаеше, чудейки се дали беше добра идея, или не. Е, аз знаех. Притиснах силно двата си пръста в нея, тя изпъна гръб, затвори очи и простена. Не помръднах. - Извади члена ми. Дани преглътна и се опита да надигне таза си, така че пръстите ми да потънат по – дълбоко, но аз хванах бедрата й и я задържах неподвижна. - О, не, няма да стане. Тя пусна ръба на мивката и се вкопчи в дънките ми. Изсъсках, когато чух пукота на копчето и бавното плъзгане на ципа. Въздухът не ми достигна, когато пръстите й се обвиха около пениса ми и го стиснаха. - Това е. Мамка му... – Промърморих и размърдах пръстите си напред-назад – силно, но бавно. Не спрях, докато тя не се задъха и не затвори очи, фокусирайки се върху нас и нищо друго. Завладях устата й отново, ръмжейки, докато тя плъзгаше ръката си надолу-нагоре по члена ми. Не можех повече да издържам. Имах нужда от нея сега. Отместих ръката й и застанах срещу нея. - Не мога да чакам, скъпа. - Знам. Бързо извадих презерватив от задния си джоб, отворих го със зъби и си го сложих. Вдигнах брадичката й. - Погледни ме. Тя отвори очи. - Искам да ме гледаш, когато пъхам члена си в теб. Дани кимна. Хванах пениса си с ръцете, изпънах бедрата си напред и влязох в нея. - Мамка му. – Почти свърших, когато топлината й се обви около мен. Изчаках секунда, позволявайки на напрежението да се утаи. – Скъпа? – Тя отвори очи и това, което видях в дълбините й... по дяволите, беше красива. Напълно подчинена. Сграбчих тила й и я целунах, като продължавах да я изпълвам бавно, но силно, докато не започна да стене и вика името ми. - Краката. В мига, в който ги заключи около мен, потънах дълбоко в сърцевината й. Тя сложи ръката си върху огледалото, докато я изпълвах. Исках повече от нея. Исках всичко. Да притежавам всяко парче от тази жена. Тялото й се напрегна и аз знаех, че скоро щеше да свърши. Започнах да се движа по – бързо и от гърлото й излезе вик, който бързо заглуших с устата си. Това беше всичко, от което се нуждаех, тъй като тя трепереше около мен. Освободих тялото си. Всеки мой мускул се стегна. Всяка мисъл изчезна, освен тази, която ми казваше, че я обичах. Мамка му, обичах я и нямаше значение какво щеше да стане, защото винаги щеше да бъде в сърцето ми. Целунах подутите й устни и бавно се измъкнах от нея. - Ще бъдем добре. Всичко ще се оправи. Очите й се отвориха. Бореше се да се измъкне от прегръдката ми и да слезе от шкафа. Намръщих се. - Какво, по дяволите? Трябваше да отстъпя назад, докато тя се навеждаше да издърпа дънките и бельото си. Когато се изправи, разбрах, че каквото и да се бе разигравало в главата й преди секса, се случваше отново. - Не може да казваш подобни неща. Смяташ, че всичко ще бъде наред? Е, няма да е, Бален. Те те искат мъртъв. И ние не можем да бягаме винаги. Така че... – Тя посочи мен и себе си. – Няма да се получи. Сякаш ме беше зашлевила. - Това са глупости и ти го знаеш. – Бягаше. Бързо. – Свалих си презерватива, пуснах го в тоалетната и вдигнах дънките си. - Ще се справим. Ще го преодолеем. Кълна се... Тя удари с ръце гърдите ми. - Ние? Няма ние, Бален. Знаеш ли защо? Защото някакви страшни призрачни задници те искат мъртъв и когато те хванат, аз оставам тук. Без теб. Белязани и вампири, мъже с игли... Господи, за теб не означава нищо, но за мен е ужасяващо. Не го искам. Не искам живота ти особено щом дори няма да си тук. Така че, не, нямаш право да казваш, че ние ще се справим, защото ти ще бъдеш мъртъв. По дяволите, тя беше откачила и аз не знаех как да я накарам да се почувства по – добре, тъй като нямах представа какво щеше да се случи. - Ще се боря. Изсумтя. - Обвързани сме – ще умра, когато те отведат. Не сме Обвързани – ще живея, но... ти или ще умреш, или ще бъдеш поставен в Покой. Няма с какво да се бориш, Бален. Нашата битка приключи. – Дани сведе поглед. – Не мога да го направя. Нас. - Твърде късно е, мамка му. – Изръмжах. – Вече си моя. Подуших страха, излъчващ се от порите й и когато изрекох тези думи, той се усили. Тя бягаше и каквото и да кажех, нищо нямаше да я спре. Но всъщност беше права. Водехме битка, която не можех да спечеля. Животът й щеше да бъде в безопасност, ако се превърнеше в Белязана, но все пак щях да я напусна – независимо дали щях да бъда мъртъв, или в Покой. Можехме да бягаме. Джаспър, лудият Белязан наемник, може би щеше да успее да ни скрие срещу заплащане, но бях ли способен да го причиня на Дани? Да я отведа далеч от всичко, за да прекара живота си в бягане и криене? Тя мина покрай мен, сграбчи обувката си, подпираща вратата и си тръгна. Ритнах вратата. - Мамка му! Дани Бален остана мълчалив през останалата част от полета и аз се опитах да поспя, но не можах, защото седеше срещу мен и усещах напрежението, което се излъчваше от него. Той бе ядосан и аз не го винях, но просто реалността ме беше ритнала по задника. Самолетът се приземи в средата на нощта и кола ни чакаше на пистата. Бален все още не казваше нищо, докато отваряше пътническата врата за мен, за да се настаня. Затръшна я. По дяволите. Заслужавах го. Но след един час мълчание, не успях да издържа: - Бален, знам, че си ядосан, но... - Ядосан? Ядосан? Аз съм повече от ядосан, Дани. Вбесен съм. - Добре, ти си вбесен. Но какво искаш да направя? Да си падна от любов по теб и след това ти да умреш? Китките му стиснаха волана и кокалчетата му побеляха. - Искам да се бориш за нас, по дяволите. - Боря се. Направих го. - Глупости. Кога, Дани? Кога се бори? Кажи ми. - Бален, не е толкова просто. – Сълзи бликнаха в очите ми. – Ти ме оставяш. - Не, Дани, ти вече ме заряза в шибания самолет. - Защото ще умреш. – Изкрещях. - Да, добре, може би ще умра, а може би ще се боря за това, което искам. Но то вече няма да включва теб, нали? Погледнах настрани и затворих очи в опит да прогоня сълзите. По дяволите, опитвах се да предпазя и двама ни от болката. Смърт. Покой. Нямаше значение. Бях пропаднала твърде дълбоко и сега се давех в страх от това, което щеше да се случи. Да се боря? За какво трябваше да се боря? Как се предполагаше да се боря срещу Призраци и Белязани? - Какво искаш, Дани? Дни наред ме умоляваше да не си отивам. Защо тръгна с мен? – Той изсумтя. – О, точно така, за да не умреш. Заради шибаното заклинание. – Зави зад ъгъла и гумите изскърцаха. – Не се тревожи, всичко това приключва. Ще умра и ти ще можеш да се върнеш в твоята галерия, за да рисуваш. Ще се уверя, че Уолърън ще разбере, че не желаеш да имаш нищо общо с Белязаните. – Веждите му се повдигнаха и той се обърна, за да ме погледне подигравателно. – Но, скъпа, не си й помисляй да ме рисуваш отново. Една сълза се плъзна по бузата ми и аз я избърсах с ръкава си. - Бален, моля те. - Щях да се боря за теб, Дани. До проклетия край. Никога нямаше да спра. Без значение какво ще застане срещу нас, аз щях да продължа да се боря. Знаеш ли защо? Защото това правиш, когато обичаш някого. Едва не се задавих заради риданието си, водопад от сълзи се лееше по скулите ми. Обърнах глава и се загледах през прозореца. Нямаше какво да кажа. Той беше толкова ядосан... и наранен. Да, бях го наранила. Обичах ли го? За това ли болеше толкова много? Защо болките в стомаха ми бяха толкова непоносими, когато си помислех, че можеха да ми го отнемат? По дяволите, как се предполагаше да се боря? Нямах нищо. Колата зави към град Сугаррамурди. Нямаше спирания, нито забавяния, взимаше завоите прекалено бързо и през цялото време не ме поглеждаше. Наведох главата си към страничния прозорец и се опитах да спра напиращите сълзи. Колата отби отстрани на пътя и Бален паркира. - Ще вървим пеша оттук Излязох и го последвах. Той вървеше бързо и не ме изчакваше, докато аз се препъвах по грубия терен. Въздухът бе сух и студен, и когато стигнахме потока, аз вече треперех. Вървяхме покрай него, докато не изчезна в една зловеща пещера, сякаш оживяла от митовете. Бален влезе навътре и не погледна нито веднъж дали го следвах. Спрях на входа на пещерата, сърцето ми заби силно и крайниците ми изтръпнаха, когато паниката се промъкна в мен като тъмна сянка. Замръзнах. Чух проклетото му ехо в тъмнината, след което се появи отново. Той тръгна към мен, хвана ме за ръката и ме издърпа напред. Можех да го направя. Налагаше се. Трябваше да го направя заради него. Препъвах се зад него докато ме влачеше към огромна скална зала, която разкриваше още три пещери. Ако не се чувствах погълната от всичко това, щях да определя мястото като красиво и мистично. Естествени скални образувания се издигаха над нас и се отваряха под формата на уста, пропускаща потока. Спомените ме връхлетяха като взрив от ледени топчета. Ахнах, когато паниката завладя здравия ми разум. Единственото, за което можех да мисля, беше за клетките, за зъбите му, забиващи се във врата ми и за безкрайния студ. Влагата се просмукваше в кожата ми, изцеждайки всяка капка топлина от тялото ми. Бори се. Бори се. Бори се. Бален ме дръпна към гърдите си и прошепна в ухото ми: - Дишай, Дани. Дишай. Разтърсих се неконтролируемо, стомахът ми се размърда, а краката и ръцете ми изтръпнаха отново, защото спомените погълнаха съзнанието ми. Ришард, клетката, Бален и ужасът, който преживяхме. - Няма да позволя да ти се случи нещо. - Знам. – Гласът му ми действаше като спокойна мелодия, успокояваща ума ми. – Мога да го направя. Фигура се появи от мрака и първата ми мисъл бе за Ришард. Вцепених се. Но докато се приближаваше, разпознах змийската татуировка на врата му. Мъжът вдигна ръка и каза нещо, което не успях да разбера. След това нищо. Двадесет и трета глава Бален - Това трябва да се случи сега. – Каза Уолърън и кимна към Дани. – И е необходимо тя да бъде спокойна. - Ще бъде. – Държах я в ръцете си, докато бе потънала в ДС, Дълбок сън21. – Връзката? Какви са шансовете да бъде развалена? Има ли друг начин? Тя не иска да се превръща в Белязана. Уолърън стоеше на ръба на потока и очите му се взираха в мрака. - Женевиев е виновна за Връзката и отказва да я развали. - Мамка му. – Глупавият Призрак нямаше представа какъв скапан проблем създаваше. - Моята теория е, че ще изчезне, когато Дани премине през трансформацията. Заклинанието е направено за човек, не за Белязан. – Уолърън се наведе, докосна с пръсти водата и отново се изправи. – Ще й помогна да запази спокойствие, когато се събуди от ДС. За съжаление, призраците ме последваха и подозирам, че не са много далеч. - А ако тя не желае? - Ще умре. Не може да премине в Царството, ако е Обвързана тук. – Отвърна делово. – Няма друг вариант. Това бяха глупости. Защо, по дяволите, Женевиев би си играла с нас по този начин? Всъщност беше без значение дали Дани иска да стане Белязана, или не, защото нямаше да й позволя да умре. - Да го направим. Уолърън постави ръката си върху челото й и произнесе думите, които щяха да я събудят. Дани се изправи рязко и аз веднага видях объркването на лицето й, докато оглеждаше наоколо. - Какво стана? – Сърцето й препускаше бързо, но вече не трепереше и гласът й бе стабилен, когато се обърна към Уолърън. Усетих енергийната промяна, когато той изпълни Дани със спокойствие, преди да ми проговори. - Тя трябва да се удави. Ще я съживиш с дъха и кръвта си. - Какво? – Изкрещях. – Шегуваш ли се с мен? Уолърън повдигна вежди. - Не се шегувам. Никога. Това е единственият начин. Когато умре, ще имаш няколко минути, за да я върнеш обратно. Дай й от въздуха и кръвта си. - Да се удавя? – Попита Дани и стисна ръката ми. - Ще бъда толкова слаб, колкото изсушена маруля, ако докосна тази вода. Как, по дяволите, се предполага да я върна? Какво, ако не мога, да я съживя? Уолърън сви рамене. - Ще умре. - Не. – Свих ръката си в юмрук. – Няма да поема този риск. Дълбок сън (ДС) – състояние на сън, в което някой може да бъде задържан за кратки периоди. 21 - В такъв случай тя пак ще умре. – Уолърън се приближи до една пролука в стената, която беше около осем, осем и половина фута висока. – Доведи я тук. - Бален? – Гласът й трепереше и гърдите ми се стегнаха, чувайки го. - Мамка му. – Да умре. Никога не бях очаквал нещо подобно и може би именно заради това Уолърън не бе казал и дума. Може би поради тази причина не бях чувал за човек, който се е превърнал в Белязан. Да умре. Тя трябваше да умре. Погледнах Дани и видях предупреждението в очите й. Чу какво казахме, знаеше какво ще се случи и аз нямаше какво да направя, за да изтрия страха й, защото също бях ужасен. Уолърън прогони паниката й чрез ума си, но въпреки това продължих да усещам тревогата й, конвулсиите, разтърсващи тялото й и сърцето й, което биеше трескаво. Обхванах главата й с ръцете си. - Дани, ако имаше друг начин... Обещавам ти, че ще те върна. Кълна се. - Не искам да се удавям. – Прошепна. – Не искам да се удавям, Бален. Господи. Погледнах към Уолърън. - Колко други са го правили? - Николко. - По дяволите, обещай ни, че ще се получи. - Не аз решавам кой ще живее и кой ще умре. - Господи. – Имахме ли избор? Проследяващата ми способност вече ми подсказваше, че Призраците наближават. Ако тя откажеше, можех ли да я насиля, за да спася живота й? Или я убивах, принуждавайки я да го направи? Придърпах я към гърдите си. - Не мога да ти позволя да умреш, малка моя. Не мога. – Не бе ли това скапано твърдение. Защото независимо от всичко, тя щеше да умре. Дани Искаше ми се да избягам, за да се спася. За нещастие, бягството би ми коствало живота. Макар че същото щеше да се случи и ако останех. Да се удавя. Да умра. Бален трябваше да ме върне. Мамка му, не очаквах нещо подобно. Може би, щеше да е добре да опитаме с някакво заклинание или някаква специална напитка. Но да умра? И ако не го направех... Щях да умра така или иначе. Знаех, че този тип Уолърън се опитваше да изтрие страха ми, но той нямаше представа колко голям бе ужасът ми от удавяне. Щеше да се наложи да принудя себе си да остана под водата, борейки се с инстинктите си за оцеляване. - Затова Бален ще ти помогне. – каза Уолърън. Погледнах към Талдебуру. - Той ще ти попречи да изплуваш, ако инстинктът ти надделее. Което и ще се случи. Когато се обърнах към Бален, видях, че е мъртвешки бял. Уолърън вдигна глава и се взря във входа на пещерата. - Направете го сега. Исках да живея. Бях оцеляла след бавната, агонизираща смърт на майка ми, самоубийството на баща ми и изтезанията на Ришард. Бален желаеше да се боря. Думите му отекваха в съзнанието ми отново и отново, докато се откъсвах от прегръдката му и се приближавах до нещо, което приличаше на застоял басейн, който се намираше в прореза на пещерата. Тъмнината, готова да ме погълне надолу. - Мамка му. Мамка му. Мамка му. – Бях ли способна да се потопя във водата и да се удавя? Не. Именно заради това Бален щеше да ми държи главата. Поставих ръката си върху скалната повърхност на ръба и влезнах във водата. Погледнах Бален, който беше напрегнат, очите – безмилостни и веждите – събрани в една. - Върни ме обратно. – Поех си дълбоко въздух, може би последният ми и казах: – Сега се боря. - Господи, Дани. Студени тръпки преминаха през тялото ми, когато се гмурнах. Задържах дъха си, неспособна да приключа това бързо и да напълня белите си дробове с вода. Не, щях да поема по дългия път и да задържа дъха си, докато не остане нищо друго. Въздушни мехурчета се изплъзнаха от устата ми и се издигнаха до повърхността. Затворих очи, принуждавайки се да се успокоя, но дробовете ми започнаха да горят, когато и последното мехурче избяга. Въздух. Нуждаех се от въздух. Борех се с инстинкта да изплувам на повърхността, но желанието ми за оцеляване спечели. Не можех да го направя. Не бях способна да се ударя. Очите ми се отвориха. Да живея. Не бях готова да умра. О, Господи, копнеех Бален да обвие ръцете си около мен, да усетя устните му, да ги вкуся. Желаех да го обичам с цялото си сърце толкова дълго, колкото можехме да бъде заедно. Исках да се боря за нас. Ритах диво, за да се озова на повърхността, но изведнъж ръцете на Бален се увиха около мен, притисна ме към тялото си и ни задържа под водата. Вдигнах поглед към него и видях измъчените му зелени очи да се взират в мен, влажната коса и същият поглед, който бях пресъздавала в картините си. Изкрещях тихо. Дробовете ми крещяха. Бях изплашена. Изплашена да страдам. Изплашена да умра. Той погали косата ми и притисна лицето ми към извивката на рамото си. Долових напрежението му, всеки мускул реагираше на естественото му желание да ме спаси. Не можех да задържам повече дъха си. Паниката обзе ума и тялото ми. Ръката му се стегна около кръста ми, а другата се зарови в косата ми. Краката ми ритаха, тялото ми се бореше, но той нямаше да ме освободи. Не ми остана нищо. Устата ми се отвори и очите ми се изцъклиха, докато дробовете ми се бореха за кислород. И тогава... се нагълтах с вода. Дробовете ми я отхвърлиха и в гърдите ми се появи раздираща болка. Мятах се, а Бален продължаваше да ме придържа до себе си. След това... тъмнина. Двадесет и четвърта глава Бален Пулсът й отслабна, сърцето й забави ритъма си и след това... нищо. Изплувах на повърхността полудял, а тялото на Дани лежеше в ръцете ми. Бях толкова слаб от ефекта на водата върху Белязаните, че дори носенето на Дани в ръцете ми ме изтощаваше. Тя беше мъртва. Мамка му. Не. Болката, пълзяща под кожата ми, бе като увиване на куки, които ме пробождаха и после ме разкъсваха. - Дани. Моля те. Излязох от басейна, а очите ми не я изпускаха. О, Господи, беше пребледняла. Устните й бяха посинели и полуотворени. Очите й – безжизнени. Мамка му. Мамка му. Какво, ако това не проработеше? Какво, ако я бях убил? Държах я под водата. Тя искаше да живее. Виждах отчаянието в очите й, умоляващо ме да я освободя. Стомахът ми се разбунтува и преглътнах няколко пъти, за да потисна гаденето. Господи, какво бях направил? Ръка се отпусна върху рамото ми и аз погледнах нагоре към Уолърън. - Спаси я. – Каза той. Поставих я върху грубата, студена земя, премахнах влажните кичури от лицето й и наклоних главата й назад. Поех дълбоко дъх, спуснах устните си към устата й и изпуснах въздуха си в Дани. Гърдите й се надигнаха и отпуснаха. Направих го отново. И отново. И отново. Нищо. - По дяволите. Господи, какво сторих? - Кръв. – Каза Уолърън. Дани беше безжизнена, студена и бледа. Очите й се взираха в нищото. Гръдният й кош не помръдваше. О, Боже, бях я убил. Не. Не. Остра болка прониза китката ми. - Нахрани я. Сега. – Нареди Уолърън. Загледах се в кръвта, капеща от китката ми и я поднесох към устата на Дани. Червената течност се стече по гърлото й, но тя не преглътна. По ирония на съдбата трябваше да я принудя да вземе кръвта ми, за да спаси живота си, както когато аз взех нейната, за да я спася. Шибана съдба, Призраци и който, по дяволите, ми се подиграваше сега. Дани бе мъртва. Нямаше начин да приеме кръвта ми. Това беше грешка. Ако бъркахме някъде? Ако трансформацията на човек в Белязан бе невъзможна? Нищо. Нищо не се случваше. - Неее... – Изревах, когато я вдигнах на ръце и я притиснах към гърдите си. Главата й увисна и устата й се отвори. Бях се провалил. Не. Не. Положих устните си върху нейните и я целунах, а ръката ми се зарови в косата й. Тя не знаеше, но ме беше спасила. Тя ми помогна да спра да бягам и ме върна обратно към борбата. Тя бе причината, заради която исках да докажа на вида си, че консумирането на вампирска кръв не означаваше смърт за Белязаните. - Не ме оставяй, по дяволите. – Но аз щях да я напусна заради смъртта си или заради това, че щяха да ме поставят в Покой. Нямах право да моля за нищо. Залюлях отпуснатото й тяло, засипах я с целувки по лицето, врата и косата. Тя беше безжизнена. Студена. Погледнах Уолърън. - Спаси я, мамка му. Върни я обратно. Той срещна непреклонно и спокойно очите ми. - Ти трябваше да я спасиш, не аз. Трябваше. Той каза трябваше. Не, не беше твърде късно. Тя желаеше да се бори. Никога нямаше да се откажа от нея. Никога. Заклех се. Щях да се боря до последния си дъх. Поставих я на земята и ударих с юмрук гърдите й. Веднъж. Два пъти. След това отново изпълних с въздух дробовете й. Отново и отново. Сложих китката си върху устата й и кръвта ми започна да се стича върху нея. - По дяволите. Живей. Ти искаш да живееш. Бори се, мамка му. Имах нужда да я видя да се усмихва отново. Да чуя смеха й. Да я наблюдавам, докато се разхожда из стаята. Нуждаех се от куража й, от честността й. От всичко в нея. Допрях устните си до нейните отново, изпълвайки с дъха си дробовете й. Повтарях го пак и пак. Нямаше да се откажа. Никога. Тя се изкашля. Кръв бликна от устата й и напръска мократа ми блуза. Бързо я завъртях на една страна, докато кашляше смесица от вода и кръв. Задавих се с риданието, което излезе от гърлото ми и я придърпах по – близо до себе си. - Мамка му, скъпа. Изкашля се още няколко пъти преди да се отпусне, бузите й се притиснаха до гърдите ми. Целувах я по главата непрекъснато, докато я прегръщах. Пренебрегнах отекването на стъпки зад мен и Уолърън, който говореше ниско. Единственото, което чувах, бе дишането и пулсът на Дани. - Пусни я. Стегнах се при непознатия глас. Макар да знаех на кого принадлежеше – Призрак. Те бяха тук. Трябваше да тръгвам. Бях се подготвил за това. Знаех, че бягството не беше опция. Целунах челото й и премахнах мократа коса от лицето й. - Връзката? – Попитах Уолърън, без да го поглеждам. - Не чувствам нищо. Развалена е. – Отговори. - Бален? – Дани протегна длан и я постави върху бузата ми. - Малка моя. – Взех ръката й в своята и целунах всеки неин пръст. Въпреки инстинктите, които ми нашепваха никога да не я пускам, се изправих на нестабилните си крака, все още държейки Дани в ръцете си. Сега тя щеше да бъде в безопасност. Беше една от тях и Белязаните щяха да я защитят. Погледнах Уолърън. - Пази я. - Имаш думата ми. – Кимна. Поставих Дани на краката й, а ръката ми продължи да се обвива около кръста й, докато не се уверих, че бе стабилна. - Добре ли си? Кимна. Когато се отдръпнах, тя се обърна и ги видя. - Не. Бален. – Сграбчи ръката ми, но аз отскубнах пръстите си и отстъпих. – Не. Той спаси живота ми, по дяволите. Наруши глупавия ви закон, за да спаси живота ми. Бяха дошли два Призрака. Единият изглеждаше по – възрастен – горд и търпелив, а другият бе неговата пълна противоположност. По – старият пристъпи напред, хвана китките ми и постави златните ленти върху тях. - Аз съм Тор, Призракът на Земята, а това е Идън, Призракът на Огъня. – Звукът от щракването на металните ленти отекна в пещерата. Долових рязкото вдишване на Дани и потиснах всеки инстинкт, предизвикващ ме да се боря. - Ще бъдеш отведен в Царството, докато Дийкънри не реши съдбата ти. Ние, Призраците на... – Писъкът на Дани прониза въздуха. Обърнах се и я видях как пада на колене, притискайки ушите си с ръце. - Не.Не. Спри. – Клатеше главата си напред-назад. – Килтър. – Простена. – Аз... Чувам го. Той е... Погледнах Уолърън и тръгнах към Дани, коленичих и положих ръце върху раменете й. - Какво не е наред? - Телепатията й е силна. По – силна от на древните. – Каза Уолърън. – Потокът на Ада й даде тази сила. Тя е Белязана Рефлектор22. - Килтър е на хиляди километри оттук. Невъзможно е. Уолърън повдигна вежди. - Нищо не е невъзможно. - Дани. Погледни ме. – Изчаках, докато очите й срещнат моите. – Това е твоята способност. Все още не си свикнала. Затвори ума си за всичко освен за думите на Килтър. Той е силен телепат като теб. Какво казва? – Защо, по дяволите, Килтър се обръщаше към всички Белязани? Дани вдигна глава и очите й се разшириха от ужас. - Те са мъртви. О, Господи. Хана... Хана и другите са мъртви. Белязани Рефлектори – Притежават силна емпатия към емоциите. Могат да въздействат върху чувствата на другите. Характеризират се със силни телепатични способности. 22 Двадесет и пета глава Дани - Райкър? Погледнах Уолърън и поклатих глава. - Те... те са го отвели. Но другите... Шандор, Дерек и... Хана. Те... те са ги убили. Гласът на Килтър прокънтя в съзнанието ми. - По дяволите, жено, съсредоточи се. Тръгвам след Райкър. Отведоха го жив. Ти си единствената, която е останала и знае къде се намира скривалището – пещерата. Отиди там. Наоколо е... - Защо? - Млъквай, мамка му и слушай. Проследявам ги. Няма време. В задната част на пещерата, на пода, има скрита врата. Пропълзи надолу по стълбата и следвай тунела докрай. Разкопчай гривната, която Хана ти даде. Капачето е ключът за кутията в края на тунела. Бален погали косата ми. - Килтър, не съм тренирана... - Спасих ти шибания живот, жено. Ще направиш това независимо дали си тренирана, или не. А ако не го направиш, веднъж щом приключа с онези копелета, ще дойда за теб. Отвори кутията, вземи амулета и ми го донеси. И се съвземи, защото ако прецакаш нещо, ще ме вбесиш. Не го носи, обвий го в нещо и ми го дай. - Защо? Не разбирам, защо аз? Килтър мълчеше. - Килтър? - За мое нещастие, си се превърнала в най – силния телепат сред нас. Така че ще те използвам, за да се свържеш с Райкър. - Искам да помогна, но... - Затвори си шибаната уста и ми говори чрез ума си. Ехтиш като проклета цистерна, когато говориш на глас. Сега, можеш ли да слушаш инструкциите, или не? - Да, но... - Все още говориш на глас, така че очевидно не можеш. Страхотно. Просто страхотно. Добре, ще те улесня. Прави каквото ти казвам или ще те убия. Достатъчно ясен ли съм сега? Свързах се с Киър. Ще се срещнете в моето място. - Господи, ти си задник. Опитвам се. Не е като да съм израснала, говорейки чрез телепатия. Бален е... - Не давам и пукната пара какво ще правят с Бален. Вземи шибания амулет. Усещането, сякаш ме задушаваха с възглавница, изчезна в мига, в който Килтър се изпари. Хана беше мъртва. Хана и Райкър... О, Господи, Райкър. Погледнах Бален. - Убили са я и... Убили са ги, Бален. Килтър се опитва да открие Райкър и се нуждае от помощта ми. - Освободи го. – Каза Уолърън. Земята се разтрепери и аз сграбчих Бален, пръстите ми се вкопчиха в мократа му блуза. Тор отговори: - Уолърън, предупреждавам те, отвъд твоите способности е да спреш... - Ще дойда вместо него. – Обяви Уолърън. - Не! – Извикаха Бален и Идън в един глас. Уолърън продължи: - Законът ни повелява да защитаваме своите. Ако някой от нас е в беда, ние му помагаме. Килтър се нуждае от Дани. Тя не знае нищо за Белязаните и нашите способности. Бален може да й помогне. - Той предаде своите воини последния път. Какво те кара да мислиш, че няма да го направи отново? – Попита Идън. Бален трепна. - Защото аз казвам, че няма да го стори. – Отвърна Уолърън. Идън се втренчи в нас тримата. - Това е нелепо. – Сви юмруци. – Кога ще приключи? Той избягва наказанието твърде дълго. Трябва да сложим край. Тор беше решителен, докато се взираше, без да мига, в Уолърън. Чудех се дали комуникираха чрез ума си, макар и израженията на двамата да не издаваха нищо. Призракът кимна. - Ще се съглася с предложението ти. Но златните ленти ще останат. – Замълча. – И ти ще дойдеш вместо него. – Тор погледна Бален. – Ако избягаш, ако ни предадеш, запомни, че Уолърън повече няма да се разхожда из тази земя. Уолърън кимна рязко на Бален и без да казва друго, се изпари в облак от мъгла. - Това са глупости! – Каза Идън. – Уолърън не може да остане в Царството. С половин усмивка Тор отговори: - И защо възразяваш, Идън? Идън се разпръсна за секунда и изчезна в заслепяващо, огнено кълбо. Тор ме погледна. - Продължавай в същия дух и спасението може да те навести. – Взря се в Бален. – Нека природата ви напътства. – Земята се размърда и той се изпари. Нямах време да мисля върху думите на Призрака, защото Бален ме хвана за ръката и заедно побягнахме. Извади телефона си от джоба и позвъня преди да стигнем колата. *** Не говорихме много по време на полета до Нюфаундленд; Бален прекара по – голямата част от времето си на телефона с Киър и Джедрик, докато аз се опитвах да поспя, за да облекча ескалиращите емоции. Не се бях чувала повече с Килтър, а Бален не можеше да се свърже с него по мобилния. Той беше влязъл в ролята на ченге и според Бален, в това го биваше най – много. След като кацнахме, Бален спря до аптеката, за да вземе ибупрофен. Откакто умрях и се върнах обратно към живота, в съзнанието ми непрекъснато имаше неразбираем шепот, който се влошаваше, когато около мен имаше хора. Глътнах две хапчета и отпих големи глътки от бутилираната ми вода. - Мисли. – Каза Бален. – На тези около теб. Можеш да чуеш какво си мислят. Трябва да се научиш да ги блокираш, защото в противен случай ще полудееш. - Как така не мога да чуя твоите мисли? – Искаше ми се да разбера какво се въртеше в ума му точно сега. Изглеждаше напрегнат и ми бе казал едва две думи през целия полет. - Мога да те блокирам. Подобно на телепатията. Това е като проводник, просто го изключвам. - Как? За част от секундата погледът му спря върху мен, а след това отново се върна върху пътя; намръщи се. Страхотно. - Фокус. Концентрация. Медитация. Каквото проработи. – Отговори Бален. Вината бе моя, че той се държеше толкова студено и дистанцирано. Не заслужаваше това, но истината беше, че нямаше да спечелим тази битка. - Бален казах тези неща, защото... – Погледнах златните ленти върху китките му. Те бяха напомняне за това, което ни очакваше. – Боря се, по дяволите. Но ние... няма да спечелим. – Поставих ръката си върху лентата и той се вцепени. – Боли. Виждайки тези. Знаейки какво ще се случи. Боли толкова много, че не мога да го спра. Трябва да се освободя. Нуждая се да го направя. – Една сълза избяга, търкулна се по бузата ми и падна върху ризата. – Както и ти. Той отклони колата към банкета на пътя и преди да имам възможността да кажа нещо, ме сграбчи за раменете, принуждавайки ме да го погледна. Трепнах, когато пръстите му се вкопчиха в плътта ми. Зелените му очи ме пронизваха и аз се размърдах неспокойно. - Бален, какво... – Внезапно мислите му ме връхлетяха и дъхът ми спря. Беше ужасен. Инцидентът с удавянето ми се разиграваше отново и отново в съзнанието му. Чувах мислите и страховете му, че ще ме загуби – единствената котва в живота му, жената, която го бе накарала да се смее след толкова много години, през които не е имал никого. Как го карах да се чувства отново цял. Но това, от което го болеше най – много, беше, че се отказвах от нас, от него. Не вярвах във връзката, която споделяхме. И тогава... ме обгърна любовта, която изпитваше към мен. Мощна топлина, щит, който отказваше да се огъне. Мислите му изчезнаха от ума ми толкова внезапно, колкото се бяха появили. Той освободи раменете ми, запали колата и се понесе напред по пътя, без да каже и дума. Бях прекалено зашеметена, за да говоря. Какво бих могла да кажа на вътрешните му размисли? Обичаше ме и фактът, че се бях отказала от него, го унищожаваше. Бях ли способна да позволя на сърцето ми да бъде разбито? Не беше ли вече счупено? Какво щеше да се случи с мен, ако ни оставаха само седмици, дни, може би дори часове заедно? Щях ли да съжалявам, че бях прекарала последните ни дни, обичайки го, или, опитвайки се да защитя сърцето си? Затворих очи. Щяха да ми отнемат Бален. Щях да го загубя. Баща ми никога не се беше борил. Може би бе дошло времето аз да го направя. И за двама ни. - Отбий. – Наредих. Той ме игнорира и аз поставих ръка върху скоростния лост. – Отбий или ще превключа това БМВ на паркиране, а скоростта ще ни изхвърли от магистралата. Бален бавно отби встрани. Остави колата на скорост и ръцете му продължаваха да стискат волана. - Обичам те. – Той не реагира, взирайки се в предното стъкло. – Не съм добра в това. По дяволите, не струвам. – Въздъхнах и пъхнах кичур коса зад ухото си. – Баща ми... той и майка ми се обичаха толкова много. Бяха неразделни и смъртта на мама го унищожи. Повече не беше същият, изгуби се в собствения си свят, докато накрая не издържа и не се застреля в главата. - Намерих го в офиса му. – Разтърках ръцете си, когато студена тръпка пропълзя по тялото ми. – Никога не съм искала такава любов. – Пресегнах се и сложих ръка върху рамото му. Предположих, че това, че не се отдръпна, бе добър знак. – Никога не съм искала да ми се случи нещо подобно. Да обичам някого толкова много, че да не успея да продължа без него. Ужасена съм, че накрая те ще те отведат и аз няма да бъда способна да се справя. Ще падна толкова силно, че няма да се изправя отново. - Ти не си баща ти, Дани. – Заяви Бален и ме погледна. Изражението на лицето му беше сурово и непреклонно. – Ще продължиш, защото това е заложено в душата ти. Ти си боец, оцеляващ. Видях го. Живях с него. Просто ще трябва да го намериш отново. – Пресегна се и повдигна брадичката ми. – Никога няма да ме загубиш. Без значение какво ще се случи, винаги ще бъда тук, дали както сега, или просто бриз в шибания вятър. Няма да те оставя. Бален се наведе към мен и устните му срещнаха моите. В тази целувка имаше всичко – топлина, обещание и дори довиждане. Вкопчих се в него, а устата му, сякаш запечатваше тази целувка в мен завинаги. *** Наблюдавах Бален, който крачеше през съсипания хол на Райкър. Киър, Джедрик, Хак и Делара бяха пристигнали няколко часа преди нас и ни чакаха. Той прекрачи скъсаните възглавници, парчетата стъкло и унищожените антики. - Тя не е войн. – Изкрещя. – Не е тренирана. Белязана е от няколко часа. Часа, по дяволите. Взима амулета, дава ни го и се качва на полет за Торонто. - Бален? – Той не ми обърна внимание, както и останалите, освен Делара, която оформи с устни „мъже“. Джедрик завъртя очи. - Прекалено покровителствен си. Тук сме, за да я пазим в безопасност. По дяволите, човече, телепатията й надминава хиляди пъти нашата. – Мигновено затвори устата си и когато погледнах Бален, разбрах защо. Мръщеше се свирепо и кожата на ръцете ми настръхна. Пъхнах ръката си в тази на Бален, когато се приближи до Джедрик. - Бебчо, не. Моля те. Мога да помогна. – Исках да помогна на Райкър. Той изсумтя, погледна ме и изражението му омекна. - Никога досега не си ме наричала бебчо Свих рамене и стиснах ръката му. - Харесва ми. - Джедрик е прав. Телепатията й е силна. – Каза Киър и се обърна към мен. – Всички я усещаме. И фактът, че Килтър те достигна от толкова далече, е, нямах представа, че някой би могъл да притежава подобни способности. - Улрих можеше. – Отвърна Джедрик. Забелязах внезапното напрежение в стаята. - Кой е Улрих? Отговори ми Джедрик: - Братът на Килтър. Той го уби. Килтър беше убил собствения си брат, а аз бях тази, която трябваше да комуникира с него. Киър се обърна към Бален. - Килтър е прав. Нуждаем се от нея, за да разговаряме с Райкър. - Казах не. Ще намерим друг начин. – Бален се взря в Киър. - Имам ли думата? – Попитах. - Телепатията й е твърде силна, за да не я използваме, Бален. Животът на Райкър е в опасност. – Възпротиви се Киър. - Ще го направя. – Казах. Киър кимна. - Добре. Килтър е сложен, но може да му се има доверие. Говорих с него преди час, които и да са тези типове, държат Райкър в стая, изработена от стомана. Знаят за границите на нашата телепатия и са взели предпазни мерки. - Можеш ли наистина да го направиш? Да достигнеш до него отвъд стоманата? – Попита Джедрик. Свих рамене. - Нямам представа. Делара отиде и седна до Джедрик на дивана. Той разроши косата й и тя го удари по рамото. - Ако Килтър е успял да те достигне в пещерата в Сугаррамурди, означава, че ти можеш да достигнеш всеки. – Каза Делара. Джедрик потри ръце. - Какъв е планът? Защото копнея за битки от седмици. - Ако си подстрижеш момичешката коса, може би ще получиш някаква битка. – Отвърна Хак. Джедрик поклати дребните си, руси къдрици и те затанцуваха над ушите му. - Да, е, поне аз имам в изобилие. Защото ти изглеждаш така, сякаш ще се нуждаеш от присаждане. Хак се напрегна. Беше готов да се приземи върху Джедрик, когато Киър вдигна ръце и масичката за кафе се повдигна, закрепяйки се върху единия си ръб. Хак се блъсна в нея. - Хак, порасни. – Той хвърли поглед на Джедрик, когато се засмя и вдигна ръка в мига, в който се опита да проговори. – Нито дума. Делара прошепна нещо на Джедрик и той изсумтя под носа си. - Според последната ми комуникация с Килтър, той се намира на два часа на север оттук. Съобщението му гласи, че са отвели Райкър в двор в близост до някаква фабрика. – Киър погледна всеки един от тях. – Джедрик и Делара, вие ще дойдете с мен към локацията на Килтър. Дани и Бален, вземете амулета и след това елате при нас. Никой няма да тръгва след Райкър, докато не му дам заповед. Хак прочисти гърлото си. - А аз? Джедрик се разсмя. - Тази работа е за големите момчета, глупако. - Яж... Киър го прекъсна. - Ти ще останеш тук. – Отново вдигна ръка. – Твоето умение е с компютрите. Разбери всичко, което можеш относно това съоръжение. Искам плановете му за строеж, кой го притежава, какво се случва вътре, от колко време е там. Искам да знам дори колко проклети тоалетни има. Хак кимна. - Какво е това нещо с амулета? – Попита Джедрик. - Каквото и да е, дано поне си струва. – Отговори Бален. - Килтър каза да го покрием с нещо. – Предложих. - Мамка му, вещерски работи. – Джедрик повдигна вежди и се ухили. – Килтър, това копеле, е... - Опасен. Смъртоносен. Преценяващ. И предпочита да работи сам. – Довърши Киър. - Да, ще се напикая в гащите, когато го срещна. – Промърмори Джедрик. - Не бъди груб. – Делара го удари по крака. Той сви рамене. - Не мога да бъда очарователен през цялото време. - Опитай. – Каза тя. - Аз също те обичам. – Отвърна Джедрик. Киър се обърна към Бален и кимна. Бален продължи с плана. - Джедрик, нуждаем се от експлозиви. След като измъкнем Райкър, ще унищожим онова място. Приемаме най – лошия сценарий. Бален заговори за това кой какво трябва да носи и анализира какво можеше да се случи. Забелязах, че всички го слушаха и почитаха. Задаваха му въпроси и уважаваха отговорите му. Беше очевидно, че въпреки миналото му, те все още му вярваха и бяха склонни да го последват като водач. Делара и Джедрик бяха като брат и сестра, игриви, дразнещи и аргументиращи в същото време. Споделяха дълбока любов един към друг. Ала имаше нещо странно в Делара, сякаш криеше нещо. Тя беше небрежна, директна и приятна, но въпреки това всеки неин мускул бе напрегнат. Очите й... Не бяха наред. Изглеждаха като обладани или нещо подобно. Всички се изправиха и започнаха да напускат стаята. - Каква е историята й? – Прошепнах на Бален. - Делара? – Намръщи се. – Животът й е общо взето прецакан. - При Киър ли живее? - Никога не съм я виждала, но това не означава нищо. - Живееше. След като се случи онова с Ришард, тя се изпари. Появи се, когато и аз, но вече не живее с Талда. - Тя изглежда... Не знам. Сякаш крие нещо. Бален сви рамене. - Вероятно. Преди векове тя и Уолърън бяха влюбени. Но любовта им завърши трагично. – Наведе се, захапа ухото ми и коремът ми потръпна. – Никога няма да свикна с това колко вкусно миришеш. - На канела? – Попитах. Той отметна глава и се засмя. - Мамка му, да. - Взе ли амулета? Гласът на Килтър нахлу в ума ми и аз трепнах. Гласът му беше по – дълбок от преди, с леко стържене. Звучеше уморен и още по – ядосан. Концентрирах съзнанието си върху думите, които исках да му предам. - Не, ние... - Безполезна си. Разбираш ли, че всяка секунда, през която ти се бавиш, тестват Райкър като някакъв скапан лабораторен плъх? Исках го тук вчера. Ясен ли съм? Килтър беше груб и вулгарен, както винаги. Ако бях срамежлива и плаха, щях да плача всеки път, когато си отвореше отвратителната уста. - Близо сме. Бъди търпелив. Ще св свържа с теб, когато го взема. - Мамка му. - Защо трябва да говори с мен. Ти си древен. Не може ли да комуникира с теб? – Попитах. Бален се засмя. - Килтър е в обичайната си очарователност? – Плъзна ръката си нагоре-надолу по гърба ми. – Твоята телепатия е по – силна и го улеснява. Заради дистанцията, ако се опита да се свърже с някой от нас, ще бъде като лоша връзка. Също така, това изгражда силна връзка между вас. Въпреки че не ми се иска да го кажа, защото не съм доволен, връзката ще ви помогне, когато започнете да общувате с Райкър. Килтър и Райкър са заедно от сто години и са близки. Доколкото е възможно Килтър да бъде близък с някого. Той познава Райкър по – добре от всеки един от нас. - Бих искала да сме наясно – не харесвам Килтър. Бален се наведе и ме целуна. - Може би единственият жив, който го харесва, е Райкър. Лесно ми беше да го повярвам. Хак вече бе отишъл в кабинета на Райкър, за да направи проучване на компютъра. Джедрик и Делара се бяха подготвили да тръгват. Киър грабна чантата от фотьойла в ъгъла на стаята и я хвърли на рамото си. - Ще се свържа с вас, когато се срещнем с Килтър. – Каза на Бален. - Готова ли си? – Попита ме Бален. Мамка му, да. А и, ако не го направех, щеше да се наложи да си имам работа с Килтър. Двадесет и шеста глава Дани - Защо вие, момчета, винаги избирате пещери? - Ако можех, щях да го направя вместо теб. - Не, имам нужда да го сторя. – А и той не можеше така или иначе. Килтър ми бе казал, че единствено аз, или друга жена със слабо телосложение, би успяла да се побере в тунела, където е скрит амулетът, а и освен това, Хана ми беше дала гривната. Така че е било предназначено да отида. Бален протегна ръка и когато я поех, веднага усетих топлината, разпространяваща се из тялото ми. Животът на Райкър бе заложен на карта. Вземи се в ръце. Влязох в пещерата и влагата се просмука в кожата ми. Студен въздух потъна в костите ми, затруднявайки дишането ми. Върховете на ръцете ми изтръпнаха, а след това тръпките пропълзяха и нагоре. Вдишах бавно и дълбоко. Ръката на Бален стисна моята и аз усетих как силата и устойчивостта му нахлуват в тялото ми. Отиди на моето място. Винаги съм си мислела, че терапевтът ми ме пързаляше с тези неща, но трябваше да призная, че подейства. Синьо небе, лек бриз, трева под краката ми. Люлеещи се дървета. Гласът на Бален нахлу в съзнанието ми. - И чукане върху тревата. Почувствах гъделичкането на смеха, когато Бален прочете глупавите ми мисли за моето щастливо място. - Не са глупави, малка моя. - Ще променя щастливото си място, когато се махнем оттук. - За да ме включиш? Завъртях очи. - Не, предполага се, че това е място, на което никой не може да те намери. Място, на което си в безопасност от всичко. - Когато си в прегръдките ми, си в безопасност от всичко. И искам щастливото ти място да ме включва. Да, можех да го направя. Той беше моето безопасно място. Винаги щеше да бъде. Приближих се до него и целунах рамото му. - Добре. Успяхме да стигнем до края на тунела, където Килтър ме бе отвел първия път. Сърцето ми биеше бързо, но паниката беше по – малка. Бален коленичи и изчисти мръсотията от вратата в земята. Дръпна старата, ръждясала дръжка и тя се отвори. Надзърнах в дупката и видях дървена стълба. Дори и с подобреното си зрение, настъпило след трансформацията, не успях да видя дъното. Беше дупка, голяма колкото за жена. Ето защо Килтър настояваше аз да бъда тази, която да отиде. Нито той, нито Бален биха могли да се промушат в смъртоносния капан. Амулетът сигурно бе принадлежал на Хана. Чудех се дали по някакъв начин тя не беше знаела, че атаката ще се случи. Затова ли ми бе дала ключа от кутията? - Мога да го направя. Бален обхвана брадичката ми и ме обърна към себе си. - Да, можеш. Няма да позволя да ти се случи нещо. Окей? Поех си няколко пъти въздух и кимнах. Той ми подаде фенерчето и ми помогна да стъпя в отвора. Неговите спокойни и търпеливи думи изпълваха ума ми, докато слизах по стълбата. Задържах очите си затворени и се придвижвах последователно, стъпка след стъпка. Раменете ми се опряха в земята от двете страни и мръсотията се отрони. Преглътнах, когато внезапна паника стегна гърдите ми. Борех се да запазя самоконтрол и да прогоня мислите за това, че можех да бъда погребана жива тук. - Дишай, скъпа. Звукът от гласа на Бален в съзнанието ми ме накара да се почувствам така, сякаш държеше ръката ми. Вдишах три пъти и продължих да слизам надолу. Дано този проклет амулет си струваше, а не бе само някакъв предмет, който Килтър искаше да сложи над камината си. Щях да убия егоистичното копеле, ако беше така. Краката ми докоснаха земята и аз видях мазе отдясно на стълбата. Мамка му, не. Нямаше начин. Не можех да го направя. Сърцето ми започна да бие диво и стомахът ми се стегна. Хванах се за стълбата. Бягство. Излез. Беше като водата, с изключение, че този път се давех под земята. - Слушай ритъма на сърцето ми. Чуй дишането ми. Концентрирай се. Съчетай го със своето. Почувствай ръцете си, краката, ти си свободна. Няма да те оставя сама. - Бален, не мога... Аз... Аз... Изплашена съм. - Знам, скъпа. Стиснах дървената стълба, с единия крак бях стъпила на последното стъпало, готова да се втурна нагоре толкова бързо, колкото можех. Топлината се разля от китката ми, запълзя към раменете ми, след това към гърдите, а накрая и към стомаха. Помислих си, че халюцинирам, когато видях, че перлената гривна свети в мека бебешка синя светлина. Загледах се в нея, защото топлината й нахлуваше в крайниците ми, давайки ми своята сила. О, Господи, Хана. Знаела си. Ти си знаела. Затворих очи и си поех дълбоко въздух. Можех да се справя. Хана е била наясно, че амулетът ще ни бъде необходим. Перлената гривна стана по – ярка и сърбежът в крайниците ми изчезна. Не се отказвай. Не се проваляй. Пуснах се от стълбата и паднах на колене. Пълзи. Стъпка по стъпка. - Дани? - Добре съм. Тръгнах по тесния тунел. По тялото ми полепваше мръсотия, докато се отъркваше в стените. Предполагах, че Хана беше избрала това място, за да успеят само малцина да се доберат до амулета. Нямаше начин мъж да се вмъкне в тази дупка, макар по вдлъбнатините и разрушените стени да предполагах, че Килтър бе опитал. Въздъхнах, когато фенерчето ми освети стоманена кутия. Спрях, бързо разкопчах гривната и пъхнах ключето в ключалката й. Чух кликването и вдигнах капака. Бръкнах и намерих медальона, който висеше на някакво въже. Поставих го върху дланта ми, имаше ръбове с осем точки и нещо подобно на гравиране на повърхността. Сложих медальона в задния си джоб, закачих гривната на китката си, вдигнах фенерчето и запълзях назад. Ставаше бавно, а сега, когато носех в себе си амулета, исках да се измъкна оттук, колкото се можеше по – бързо. Умът ми крещеше, докато земята продължаваше да се разпада около мен и всичко зад мен беше по – ужасяващо. Краката ми се удариха в нещо и аз извиках, страхувайки се, че тунелът се бе срутил. Сърцето ми блъскаше в гърдите и дишането ми се затрудни. Беше се срутила. Дупката зад мен се бе разпаднала и аз бях в капана. Заровена жива. Гривната заблестя в ярко синьо и топлина разтърси тялото ми, но това не беше достатъчно. - Дани. Мамка му. Спри. Не се движи. Концентрирай се. Помисли къде трябва да отидеш. Опипай с ръце пространството около теб. Бавно. Спокойно и бавно. - По дяволите, това е отвратително. – Опитах да се изправя, но главата ми се удари в земята и пръст падна в косата ми. - Дани! – Гласът му беше толкова яростен, че сякаш ме зашлеви. – Прави, каквото ти кажа. Сълзи потекоха по лицето ми и тялото ми трепереше, но продължих да размахвам ръце, докато не се удариха в нещо. Дърво. Това беше стълбата. Краката ми се бяха блъснали в стълбата. Преместих се настрани и се повдигнах достатъчно, за да стоя изправена. Хванах се за стълбата и се впуснах по стъпалата толкова бързо, колкото треперещите ми крака ми позволяваха. Бален ме хвана за ръката и ме издърпа навън, а аз се сринах в прегръдката му. - Добре, официално съм страхливка. Бален ми се усмихна и целуна всяка моя сълза. - Гордея се с теб, скъпа. Бален Отидохме на мястото, което Киър ни беше дал. Необходимо бе да караме час и четирийсет и пет минути по завои със снежни преспи, за да стигнем. В хотела бяхме малко след три часа сутринта. Джедрик отвори вратата с широка усмивка и пълна уста. - Хей, Делар... – Извика през рамо. – Има още желаещи, които да се присъединят към партито с преспиване. Надявам се, че носите повече дрехи, защото стрип покерът е едно от нещата, в които ще участвате. - О, това е отвратително, Стрела. Ти си ми като брат. – Каза Делара от другия край на стаята. Джедрик намигна на Дани и няколко трохи чипс изпаднаха от устата му. Тя се усмихна. - Това означава ли, че и нездравословната храна присъства? Умирам от глад. Джедрик й показа плик с къдрав картофен чипс. - Готово. Тя посочи пакета и игриво ме удари по гърдите. - Видя ли, казах ти! - Ммм – Измърморих, докато оглеждах стаята, три бутилки кола, три плика с чипс и празна кутия от пица. - Килтър? – Попитах. - Другата врата. – Каза Джедрик. – Не можехме да понасяме повече държанието му на кучка, така че получи допълнително място. Ненормалникът отказва да спи. Единственото, което прави, е да крачи напред-назад, да псува и кълне. – Очите на Джедрик блеснаха в златисто, докато насочваше погледа си към стената. – Да, продължава да обикаля стаята. Гарантирам, че не е спал откакто всичко се обърка. - Контролируем ли е? Джедрик сви рамене, пъхна ръка в пакета и извади шепа чипс, която бутна в устата си. - Предполагам. Имахме малък спор, когато се срина преди няколко часа. Скъсах се да се смея. А Килтър не обича да му се смеят. Делара изсумтя. Дани се изплъзна от мен и отиде в банята. Чух пуснатия душ и образът на голото й тяло под горещата вода ме накара да се наместя смутено. През целия път до тук копнеех да отбия и да я изчукам след онова, което бе направила в пещерата. - Къде е Киър? - О, тази част е толкова хубава. – Джедрик седна на ръба на леглото и се взря в телевизора. – Фриг, той може да изстреля стрела. – Погледнах екрана и видях, че даваха „Властелинът на пръстените: Завръщането на краля“. Без да премества погледа си, Джедрик продължи: – Да, отиде да вземе нещо за ядене. Не беше очарован от пица или чипс. Нещо свързано със здраве, Анстис и правенето на бебета. Приближих се и седнах на дървения стол до малката масичка. Делара седна до мен и бутна Айпад-а си към мен. На екрана му бяха плановете на фабриката. - Хак ми ги изпрати. Двадесет метрова тухлена стена огражда мястото. – Каза тя. – Един вход, охраняван двадесет и четири часа. Стените не са проблем за нас, с изключение на датчиците за движение. Няма шанс да влезем вътре, без да включим алармените системи. – Посочи трите сгради. – Може да бъде във всяка една. Имат по пет етажа и най – вероятно по – ниски, подземни нива. Ще се нуждаем Дани да се свърже с Райкър, за да разберем дали той би могъл да ни даде повече информация за местоположението си. Продължихме да обсъждаме разположението на сградата и останалите детайли, които Хак беше успял да открие, макар и да не бяха много. Съоръжението беше голямо и секретно. Научихме, че го притежаваше учен, който го използваше за лаборатория, в която извършваше генно изследване. Това без съмнение бе история, която прикриваше истинската дейност. - Ще отидем утре вечер. – Казах. - Зарежи това. – Килтър стоеше на вратата. Той беше блед и под очите си имаше тъмни кръгове. – Ще го изкарам. Делара изсумтя. - Едва стоиш прав. - Не сте наблюдавали вие мястото през последните два дни, нали? – Дръзко й отвърна. – Сензорите за движение са изключени през деня. Най – вероятно, защото е светло и мястото е отворено толкова, колкото и голф игрище. Гвардейци обикалят периметъра вместо това. Мога да се вмъкна покрай охраната. - Не и в твоето състояние. – Промърмори Джедрик, чийто поглед все още беше съсредоточен върху екрана. - Къде е амулетът? – Килтър присви очи към вратата на банята. – Тя ли е вътре? Напрегнах се, когато той се отправи към банята, но го изпреварих и блокирах пътя му. - Разкарай се, задник. – Каза Килтър. – Искам амулета. - Ще излезе след секунди. – Понижих глас. – Но, ако искаш да се пробваш с мен, давай. Вратата на банята се отвори и Дани стоеше там с мокра коса и почервенели бузи от горещата вода. Погледна ни и очевидно се досети за какво беше спорът. Посегна към задния си джоб, извади амулета и го бутна в гърдите на Килтър. - Ти си задник. - Никога не съм твърдял друго. – Пръстите му се обвиха около опакования амулет. – Опитай да се свържеш с него. Дани не му обърна внимание и отиде да седне до Джедрик, като омота с кърпа косата си. - От колко време не си спал? – Тя наклони главата си на една страна и аз се усмихнах самодоволно. Четеше мислите на Килтър. – Дни. Добре тогава, сигурна съм, че бих могла да те поваля на задника ти въпреки липсата на обучение. Тялото на Килтър се напрегна. Устните му се изкривиха в едно цяло, когато я погледна. Поколеба се няколко секунди преди да се обърне на пети и да напусне стаята. Джедрик подсвирна. - Видяхте ли лицето му? Направо побесня. Въздъхнах. - Килтър е опасен. Той е на ръба да се пречупи и не му вярвам. - С други думи – не е отборен играч. – Каза Джедрик. Делара хвърли празна консерва по главата му. Той се наведе, но не навреме. - Спокойно, Стрела. Бален е прав. Килтър е смъртоносен. И въпреки че си трън в задника, искам да живееш. – Джедрик сложи ръце върху сърцето си. - Обичам те, Сас. Докато си взимах душ, Киър беше дошъл и обсъждаше нещо с Делара и Джедрик. Килтър се върна, облегна се на шкафчето със скръстени ръце, а Дани седеше на леглото и изглеждаше също толкова ядосана, колкото него. Предположих, че двамата отново си разменяха думи. Приближих се до леглото и седнах до нея. - Готова? – Тя кръстоса крака и кимна. – Помага, когато си представяш човека в ума си. Гласът му, как изглежда, отношението му. – Поставих ръката си върху бедрото й. – Съсредоточи се единствено върху Райкър. Двадесет и седма глава Дани Затворих очи и започнах да мисля за Райкър, за смеха му, когато Хана го дразнеше, за звука на гласа му, за чувството, когато ми стисна ръката. Успокой се. Киър си мислеше за Анстис. Концертирай се. Долових мислите на Джедрик, колебаещ се кой филм да гледа. „Подземен свят“ или „Хук“. Райкър. Необходимо бе да се фокусирам върху него. Гласът на Килтър заглушаваше всички останали – тя е безполезна, трябваше да се досетя. Мамка му, не може да го направи. Отворих очи и се втренчих в Килтър. - Не мога да го направя, когато си в проклетата ми глава. Той се приближи към мен със свирепо ръмжене. Бален скочи от леглото и го удари в гърдите. - Отстъпи. Повиших глас. - Ти си причината. – Казах на Килтър. – Не съм способна да се концентрирам, защото единственото, което чувам, е твоята негативност. - Вън. Всички да излязат. – Заповяда Бален. - Но аз нищо... – Опита се да възрази Джедрик. - В другата стая. – Прекъсна го Киър. – Тя е Рефлектор и все още има да учи как да отсява чуждите мисли. Ако се съсредоточи, може и да успее да премине бариерите в умовете ни. Килтър скръсти ръце и започна да обикаля около ръба на леглото. Бален го изгледа гневно. Килтър му отвърна, отказвайки да се отмести. - Напусни или няма да го направя. – Той беше най – големият тъпанар, който някога бях срещала. А някога си мислех, че Киър бе властен. Името на този тип трябваше да бъде контролиращ. - Искам да знам всичко, което казва. Дума по дума. – Килтър бе бесен, но поне знаеше кога да се оттегли. Опасен и интелигентен – смъртоносна комбинация. Изчаках да затръшне вратата след себе си преди да затворя отново очи. Почувствах Бален от другата страна на стаята, даващ ми сила със спокойния ритъм на сърцето си, но блокиращ мислите си. - Райкър? Успокой се. Дишай. Усети го. Повтарях го отново и отново. Представях си го с Хана в прегръдките му, с усмивка на лице. Спокоен, непринуден и тотално влюбен. - Райкър? Спомних си тъмнокафявите му очи – проницателни и любопитни, дълбокият му и утешителен глас, когато разговаряше с Хана. - Райкър? Гласът му достигна до мен и този път беше различен, изпълнен с остра, агонизираща болка. - Коя, по дяволите, си ти? Никой Белязан не може да ме достигне на това място. - Дани е. И да, мога да го направя. Трябва да разберем къде... - Остави ме, по дяволите, сам. – Отвърна Райкър. – Всичко се прецака. Ахнах в мига, в който остра болка премина през тялото ми. Неговата болка. Хана беше мъртва и той желаеше също да умре. - Тя би искала да живееш. - Ти не знаеш нищо за нея или мен, мамка му. Игнорирах го. Страдаше: мъжът току-що бе загубил жената, която очевидно обичаше повече от всичко. - В нас е амулетът на Хана. – Чудех се дали беше запознат с него. - Проклетият Килтър. Не ми дължи нищо. Кажи му да вземе амулета и да ме остави. - Мисля, че вече знаеш, че той няма да го стори. – Отговорих аз. Чух въздишка, а след това свирепо ръмжене от болка. - Райкър? Райкър, какво става? - Не... Идвайте... За... - Райкър? Райкър? - Мамка му. – Отворих очи. Бален седеше на леглото до мен и държеше ръката ми. Не го бях усетила. Сякаш бях далеч от тялото си, когато телепатията ми бе толкова дълбока. - Той иска да го оставим. – Казах. – Толкова е наранен от загубата, че не мисля, че се интересува от каквото и да било. Но... – Поколебах се и въздъхнах. – Те правят нещо с него. Не знам какво. Имаше проблем с говора, а след това изчезна. Не съм сигурна дали е припаднал, или се е случило нещо друго. - В коя сграда е? – Попита Килтър от вратата. Задникът бе слушал – естествено. - Не каза. Иска да вземеш амулета и да си тръгнеш. Каза, че не му дължиш нищо. – Наблюдавах изражението на Килтър и се ядосах, че успя да запази самообладание. Опитах да използвам новооткритите си способности, но точно сега умът му беше празен лист. - Той би казал това. – Отвърна Килтър. – Утре ще го изкараме оттам, по дяволите. Очаквам да си разбрала локацията му до тогава. – Обърна се и излезе. Искаше ми се да му се изплезя. Нищо чудно да ми отреже езика, ако го направех. Бален ме придърпа към себе си и приглади косата ми назад, премахвайки я от лицето ми. Затворих очи, тръпки преминаха по кожата ми от нежното му докосване. Целуна слепоочието ми и ръката му намести главата ми върху рамото му. - Ще поспим няколко часа, а след това ще се опитаме да се свържем с него отново. – Прошепна ми. Свих се до тялото му, главата ми почиваше върху гърдите му, а ръката ми – върху сърцето му. *** Събудих се с ръцете на Бален увити около кръста ми; главата му беше сгушена в извивката на врата ми. Дръзкият, досаден глас на Килтър нахлу в съзнанието ми като клаксон на кола. - Свържи се с него. Влизам. Рязко се изправих. - Какво? - В коя сграда е? – Настоя Килтър. - О, по дяволите. – Бален се събуди и веднага застана нащрек. – Килтър е отишъл. Не се предполагаше да тръгва все още, нали? Бален прокара ръка през косата си. - Мамка му. – Извика към съседната стая. – Киър, домъкни си задника тук. Имаме проблем. - Райкър? Райкър, моля те. Килтър е във фабриката. Нищо. - Райкър! Събуди се, по дяволите! Гласът му беше слаб и накъсан. Надявах се, че това се дължеше на факта, че спеше, а не на онова, което му бяха причинили. - Казах ти... - Да, добре, Килтър не се впечатли особено. В коя сграда си? - Дрогираха ме. Нямам представа къде съм, по дяволите. – Отвърна той. - Когато те измъкнаха от превозното средство, по кой път те отведоха? Чаках. Тишина. Мислеше ли? Отново ли беше заспал? Припаднал? - Надясно. – Каза Райкър и аз въздъхнах облекчено. – После направо, а след това спряхме. Въведоха шестцифрен код и влязохме в някаква сграда. Тогава... бих се с тях и те ми инжектираха още лекарства. Предадох информацията на Килтър. - Амулетът. Той е в другата стая зад нощното шкафче в стената. Вземи го. – Нареди ми Килтър. - Килтър, залезът е след два часа. Няма начин да влезеш вътре и да излезеш преди сензорите да бъдат пуснати отново. - Нямам намерение да излизам днес. Вземи амулета. Искам да бъдеш наблизо. Не съм сигурен на какво разстояние работи. Отиди при скалата на източната страна на сградата. Киър знае къде е. - Но какво се предполага, че трябва да правя с амулета? - Когато ти кажа, го отвий, сложи го на врата си и го задръж между дланите си. Мисли за Райкър и Хана. - Но какво... Гласът на Килтър беше груб. - Не задавай въпроси. Просто го направи. Добре. Имах ли избор? - Килтър... внимавай. – Нямаше смисъл в това, което казах. Мразех странния контролиращ маниак. - Какво, по дяволите, си мисли, че прави? – Попита Бален. Нямах отговор, а и Бален сякаш не искаше такъв. – Как, в името на тази Земя, очаква, че ще успее да го измъкне сам? - Амулетът. – Отвърнах. – Спомена, че ще защити по някакъв начин Райкър. – Разказах му всичко, което бях научила от Килтър и когато приключих, Бален изглеждаше така, сякаш щеше да се взриви. - Не те искам в близост до онова проклето място. – Повиши глас точно когато Делара, Джедрик и Киър влязоха през съседната врата. Русите къдрици на Джедрик бяха в пълен безпорядък и той наместваше слабините си. - За какво е целият този шум? - Килтър е във фабриката. Планира да изведе Райкър оттам сам. – Обясни Бален. Джедрик повдигна рамене. - Трябваше да се досетим, че ще направи нещо глупаво като това. Той работи сам. - Той е идиот. – Каза Киър. – И може би току-що прецака всички ни. Бален повтори разговора ми с Килтър. - Скалата е единственото безопасно място, но ако те я открият, ще бъде хваната в капан. - Ако той успее да се измъкне тихо, няма да има нужда да се притесняваме за нея. – Вметна Джедрик. – Но се съмнявам това да се случи. Килтър е каубой. - Нямаме друг избор. – Отвърна Киър, докато вадеше клетъчния си телефон. – Ще се свържа с Хак. Може да ги разсее по някакъв начин, ако е успял да влезе в компютърната им система. - И така, какво предприемаме? – Попита Джедрик. - Делара, опитай се да проследиш действията на Килтър и ни дръж в течение за това какво е намислил. Джедрик, използвай твоето зрение, за да събереш толкова информация за периметъра, колкото можеш. Имаме един ден, за да заключим мястото. Киър затвори телефона. - Хак се нуждае от още време, за да влезе в системата им. – Киър ритна малкия, дървен стол зад бюрото и го преобърна. – Шибаният Килтър. - Ще държа под око портата. Ако подозират, че сме тук, ще го надуша. – Каза Бален. - Ще дойда с теб. – казах. Бален се намръщи. - Мамка му, няма начин, Дани и този път няма да спорим. Ти оставаш тук. Точка. Не възразих. Двадесет и осма глава Килтър Сграбчих я отзад в мига, в който спря да въвежда кода. Ръцете ми се обвиха около талията й и рязко я дръпнах към гърдите ми, нанасяйки й силен удар. - Дръж си устата затворена. – Притиснах ножа си до гърлото й. – Отвори вратата. Гърбът й се стегна, но се подчини, без да зададе и въпрос. Притисках я към гърдите си, докато влизахме. В десния ъгъл висеше камера, която бавно се обърна към нас. Бутнах я към стената, държейки телата ни извън обхвата й. Сканирах тавана, а след това и дължината на стената. Там. Отдушник. Камерата се завъртя в нашата посока – мамка му. Подбутнах я напред с все още притиснат нож до гърлото. Досега не се бе опитала да вика, което беше бонус. Всъщност мацката не се бореше с мен изобщо. Предполагах, че имахме двадесет секунди преди камерата да ни забележи. Достигнах отдушника и я избутах на пода, като опрях коляното си в гърба й. - Крещи и ще прережа гърлото ти. – С помощта на телекинезата си се съсредоточих върху винтовете на вентилатора и бавно, един по един, те започнаха да изпадат. От устните на момичето се откъсна тихо ахване и аз я сръгах в гърба. Издърпах капака от стената. - Вътре. Веднага. - Ако изчезна, той ще... Хванах я за ръката и я набутах във вентилационните отвори. Тя се покатери и аз изсумтях заради шума, който създаваше, докато се промъкваше навътре по канала. Скочих след нея и поставих капака на мястото му. Прикрепих винтовете и всеки, който се носеше във въздуха, се вмъкна обратно в дупката. Пълзях по въздушния канал, докато не достигнах двете му разклонения. Мацката ме чакаше. - Един звук и този нож – Прокарах пръст по острието. – ще се плъзне по врата ти. Тя не реагира и аз благодарих, че не бях грабнал някоя крещяща и трън в задника кучка. С тази мацка можех да се справя. Седнах с гръб към стената на спиралния канал, краката ми се подгънаха и единият лакът почиваше върху коляното ми. Погледнах жената, чиито ръце бяха заключени около коленете й, а бузите – опрени върху тях. Лицето й беше изпито, под очите си имаше тъмни кръгове – жалък вид. Дънките, които носеше, се бяха вкопчили в несъществуващото й тяло. Нямаше гърди, дупе или бедра. Господи, можех да я сгъна на две. Думите, излезли от мен, бяха изненада. - Какъв ти е проблемът? Болна ли си? Главата й се вдигна и аз се взрях в празните, кафяви очи. Дори устните й бяха тънки. - Глуха ли си? Отговори ми. – Бях свикнал всички да правят това, което исках. - Не. – Отвърна тя. Запазих студеното си изражение и грубия тон. - Защо приличаш на скелет, от който са изритали целия живец? Тя отвори уста, за да проговори, но след това я затвори отново. Можех да бъда търпелив, когато се налагаше, а и разполагахме с цяла нощ. Наблюдавах я – едва забележими движения на пръстите, събиращи се в едно и очи, взиращи се в нищото. Когато най – накрая проговори, гласът й бе тих. Ако слухът ми не беше толкова развит, нямаше никакъв шанс в ада да я чуя. - Не знам. Окей, тя бе прецакана. Машина без емоции, без битки и страст. Труп в леглото. Не че изобщо бих го обмислил. По дяволите, не. Харесвах жени с извивки, бедра, които можеха да се обвият около мен и задник, който да сграбча. Нямах представа защо, по дяволите, я попитах. - Смятала ли си да се храниш? Тя игнорира въпроса ми. - Елементарно. Отваряш хладилника, виждаш храна, вадиш я и я поставяш в устата. Дъвчеш. Преглъщаш. Очите й се взряха директно в мен и срещнаха студения ми поглед. После сви рамене и отново сведе глава върху коленете си. Е, поне нямаше да се оплаква, че бе гладна през следващите дванадесет часа, през които щяхме да бъдем заклещени тук. Кичур коса падна върху лицето й и аз се пресегнах, за да го отместя. Спрях на милиметри от нея преди да я докосна. Какво, по дяволите, си въобразявах? Възнамерявах да я убия след няколко часа. - Легни и поспи малко. – Наредих й. Когато не помръдна, я сграбчих за раменете и я принудих да легне. За нещастие, главата й се озова на сантиметри от бедрото ми. Миризмата й проникна в мен и аз се напрегнах, когато членът ми трепна. Какво, мамка му? Наистина имах нужда от секс. Отместих се, облегнах се на тунела и затворих очи. След десет минути чух мъжете, тичащи по коридора. Вратите се затръшнаха и те закрещяха с паникьосани гласове. Търсеха я? Чудех се дали не бе учен. Нямаше да бъдат толкова ужасени, ако беше чистачка. Коя, по дяволите, бе тя? Погледнах жената, която лежеше кротко до мен. Ако наддадеше тринайсет килограма, вероятно щеше да мине за хубава. Няколко лунички украсяваха дължината на малкия й нос, миглите й бяха дълги и смолисточерни. Знаех, че се преструваше на заспала. Боже, мацката потреперваше всеки път, когато по коридора отекнеха стъпки. Бях любопитен и изненадан, че държеше устата си затворена. Един писък незабавно щеше да ни издаде. Може би искаше да живее. Нямаше и съмнение, че щях да я убия, ако отвореше устата си. Видът й не беше такъв, но бе шибано умна, за да изпълнява това, което й се кажеше. Сетивата ми заеха бойна готовност. Господи. Какво, по дяволите? Разпознах миризмата. Вонеше на СЦД. Какво в името на ада правеха тук? Тези копелета можеха да доловят телепатията ми – по дяволите. Щеше да се наложи да заглуша способността си, докато не дойдеше времето да сритам няколко задника. Не ме изненадваха често. Наблюдавах това място в продължение на дни и не се бях натъкнал на никой от СЦД. Как бе възможно? Използвах зрението си, за да сканирам всеки страж и никой не беше СЦД. Да не би да ги криеха под земята докато не изникнеше спешен случай? Катастрофално мамка му. Е, поне бях свикнал с катастрофите. *** Бяха изминали няколко часа, когато я чух да се люлее напред-назад. Стискаше ръце около гърдите си, сякаш се предпазваше. Отидох до нея и я разтърсих за рамото. - Събуди се. Мацката реагира на докосването ми и без да отваря очи, започна да удря и рита. - Господи. – Обвих ръце около нея и се почувствах така, сякаш всеки миг щях да я счупя. Тя беше толкова крехка. - Мамка му, жено. Стой спокойно. Искаш да умреш ли? Тя мигновено спря да се бори. Ужасените й очи се отвориха и срещнаха моите. - Да. Сковах се и присвих очи. Пулсът й биеше по – бързо от гепард, тичащ на пълни обороти. - Искаш да умреш? - Да. Пуснах я, но обхванах брадичката й, така че да не може да откъсне поглед от мен. Знаех, че пръстите ми се вкопчиха в брадичката й и бях впечатлен, ако това можеше изобщо да се случи. Причиних й болка с лекота. Тя я понесе добре. - От колко време си в тази шибана дупка? – Когато отказа да говори, опрях ножа в гърлото й. – И, скъпа, отговори ми първия път. Наистина се вбесявам, ако трябва да повтарям. Мислите й проникнаха в ума ми за една кратка секунда – и колко пъти си казвал това на хората? Не обичах и да ми се подиграват. Нито пък лесно им се разминаваше на тези, които се възползваха от този шанс. Трябваше да я убия сега, за да си спестя неприятностите, занимавайки се с нея в опит да получа информация. Бях разпитвал достатъчно хора, за да съм наясно как да ги накарам да говорят, но жена... Предпочитах да ги чукам, вместо да ги разпитвам. - Седемнайсет години, три месеца и два дни. – Отговори тя. Странно, че си спомняше. Или просто се правеше на умница? Странно и че е била дете, тъй като изглеждаше на около двайсет. - Каква е твоята специалност в тази шибана дупка? Измъчваш невинните или просто обичаш да гледаш? За част от секундата в очите й проблесна огън, оживял за първи път. Ако някога се усмихвах, в този миг щях да го направя, но изискваше прекалено голямо усилие и аз нямах намерение да го пропилявам. - Гледам. – Каза. Пуснах челюстта й с отвращение. Вероятно беше една от онези, които експериментираха с Райкър. Трябваше да я убия сега. Обаче се намирах във вентилационна шахта, а идеята да прекарам останалата част от нощта с труп не струваше. Освен това, миризмата можеше да ме издаде. Не й обърнах внимание, когато се премести по – далеч от мен. Разстоянието ни бе три фута и аз го позволих. Нямаше как да избяга. - Значи се наслаждаваш на експериментите върху невинни хора. – За предпочитане беше да си държа устата затворена. Но ми се искаше да чуя обяснението й, да науча защо се забавляваше от това да ранява други. - Знаеш ли какво правят те тук? – Попита. – Не се наслаждавам да... - Да, защото си студенокръвна кучка. Тя рязко ме стрелна с поглед и отново видях проблясък на гняв. Ала той изчезна толкова бързо, колкото се бе появил. Сви рамене, сякаш не я интересуваше как я наричах. Затворих очи и облегнах главата си назад. След няколко часа щях да бъда далеч от тук; тя щеше да бъде мъртва, а Райкър – в безопасност. Двадесет и девета глава Бален Облегнах се срещу стената на мръсната хотелска стая със скръстени ръце, докато наблюдавах Дани да седи на леглото и да разговаря с Делара и Джедрик. След като разузнахме района, мисията ни беше ясна. Е, толкова ясна, колкото можеше да бъде с шибания Килтър, дърпащ конците. Дани се засмя на нещо, което Джедрик каза. Обичах всичко в нея. Непринудените й движения. Блясъкът в очите й, когато се смееше. Начинът, по който носът й се свиваше, когато беше вбесена. Но както се появяваше, така бързо можеше да изчезне. Не таеше яд, защото умееше да прощава. Изпитваше трудност да се обвърже. Разбирах страха й от това да се сближи с някого твърде много. По дяволите, майка й бе умряла, а баща й се беше застрелял в главата. Въпреки че се бореше за нас, усещах колебанията й, намека за ужас, тежащ и на двама ни. Никога нямаше да я оставя, поне не доброволно, а ако съдбата решеше да напусна тази земя, тя щеше да бъде достатъчно силна, за да се справи сама. Не приличаше на баща си. Господи, бе преживяла мъченията и удавянето. Може би не го виждаше, но тя беше дяволски силна. Въздъхнах, когато завъртях златните ленти около китките си. Остра болка прониза гърдите ми при мисълта за Дани в прегръдките на друг мъж, след като си тръгнех. - Равносилно на ад. – Промърморих. - Бален? – Попита Дани, приближавайки се към мен и взимайки ръцете ми в своите. Нищо особено, просто си мислех за теб и друг мъж. - Имаш нужда от сън. – Казах с твърде много сила в гласа. Стиснах ръката й и целунах носа й, който вече се сбърчваше. Бях прецакан и напрегнат от това чакане и неизвестност къде, по дяволите, беше Килтър и какво правеше. Мъжът блокираше Дани от ума си; тя опита няколко пъти да го достигне, но без резултат. Или беше мъртъв, или я отхвърляше. Успя да се свърже с Райкър, ала той не ни предостави нова информация. Дани се наведе към мен, тялото й закриваше гледката на останалите, плъзна ръка по гърдите ми, спусна я към дънките ми и тогава... Мамка му. Ръката й се плъзна под колана и с върховете на пръстите си докосна главата на члена ми. - Искам те, Бален. – Прошепна с най – привлекателния, дрезгав глас, който някога бях чувал. Замръзнах, неспособен да се движа, когато ръката й се обви около члена ми. - Господи. – Нямаше нищо по – хубаво от мацка, която обичах, молеща ме да я чукам. Това беше най – горещото нещо. Киър, който бе на телефона и разговаряше с Анстис, ме погледна. Намръщи се и се обърна. Подсмихнах се. Дани дръпна ръката си от дънките ми и тръгна към съседната стая. Спря, погледна ме през рамо и пъхна в устата си пръста, който до преди секунди бе върху пениса ми. Господи. Изръмжах, когато Дани изчезна. - Момичето ти се нуждае от теб. – Каза Киър. – Ако Анстис беше тук, щях да изритам задниците ви на всички навън. Кимнах. - Събуди ни след два часа. Отидох в другата стая и заключих вратата. Дани стоеше до ръба на леглото, ръката й почиваше върху бедрото. - Обичам тялото ти, скъпа. – Притежаваше твърдост, така че можех да я сграбча и да я задържа, без да имам усещането, че ще се счупи, докато я чукам. – И смятам да го имам. Нямах търпение да проникна в нея. Бяхме твърде заети да бягаме от всичките тези глупости, а всичко, което исках, бе да изуча всеки инч от нея с езика си през следващия месец. За съжаление, не разполагахме с такъв. Не знаех дори дали имахме и ден. Тя се приближи с бавни, съблазнителни стъпки, издърпа блузата през главата си и я хвърли на пода. Очите ми се приковаха в гърдите й, обгърнати от червен, дантелен сутиен с черно топче в центъра. Да откъсна нещото със зъбите си ми звучеше като чудесна идея. Изглежда все пак нямаше да получа този шанс, тъй като Дани го разкопча и той падна на земята. Очите ми се плъзнаха по пода, където лежеше сутиенът, а после нагоре към корема и гърдите й. Господи. Членът ми опъна дънките. Губех контрол. Гледката на натежалите й зърна, готови да ги вкуся, накара сърцето ми да забие бясно. Борех се с необходимостта да я сграбча, да притисна лицето й към матрака и да я чукам до несвяст. Пристъпих напред, за да изпълня плана си, но тя бавно поклати глава. - Не още. Ухилих се. - Опитваш се да промениш правилата ли, малка моя? Сви рамене и се усмихна. - Може би. – Разкопча дънките си, пъхна ръката си под бельото и се докосна. Мамка му. Почти свърших. - Не можеш да правиш нещо подобно и да очакваш просто да си стоя тук. – Направих още една крачка към нея. Тя се отдръпна, ала ръката й все още бе под дънките й и сега виждах движенията й. - Толкова съм мокра за теб, Бален. Изстенах и се хвърлих към нея. Тя беше готова и отскочи встрани. Измъкна ръката си от бикините и вдигна двата си пръста, блестящи от влагата й. - Скъпа. – Изръмжах. Тя погали устните си, плъзна езика си отвън и се облиза. Можех да се закълна, че получавах мини-оргазъм, защото всичко в мен се стегна. Опитвах се да се въздържа, ала Дани усърдно се стараеше да разруши целия ми самоконтрол. - Не ми понася добре, когато ме дразнят. - Не съм си и помисляла друго. – Въртеше дупето си, докато се измъкваше от дънките, смъквайки и червените бикини с тях. Поставих ръка върху члена си, докато се взирах в нея; галех се, за да намеря начин да се освободя от болката. Но в секундата, в която се докоснах, изстенах и отидох да я взема. Тя изкрещя, единият й крак все още бе в дънките, докато се опитваше да се втурне веднага. Щеше да падне на пода, ако ръката ми не се беше обвила около талията й и не я бях прегърнал. Озовахме се толкова близо, че дупето й се притисна в члена ми. - Приключи ли със забавленията? – Уверих се, че няма да се измъкне, затягайки хватката. Вместо да ми отговори, тя отново се докосна между краката, играейки със себе си. Главата й се отпусна на гърдите ми, стенеше и краката й се разтрепериха. - Няма начин. – Хванах китката й и дръпнах ръката й, избутах я до леглото, докато коленете й не опряха в него. – Искаш да играем? Тогава ще играя. Наведи се. Тя трепна, както и членът ми. - Бален? Бутнах я на матрака, оставяйки ръката си върху кръста й. - Знам, че ти харесва така. Ти сама си ми го казвала. Притеснява те единствено да лежиш по гръб. - Е... Плеснах дупето й. - Бален, спри. - Трябва да се отпуснеш. Моите пръсти могат да свършат много по – добра работа от твоите. Единственото, което е необходимо да направиш, е да попиташ. – Поддържах натиска върху гърба й, докато другата ми ръка сваляше дънките ми, плъзнах ги от задника си и пенисът ми се освободи. Никога не се бе чувствал толкова шибано добре. - Бален, не съм сигурна... – Плеснах я отново, малко по – силно, но само за да привлека вниманието й. Изстена. Стон, от който кръвта от всяка част от тялото ми се вля в члена ми. - Смятам да те чукам, малка моя. И ще бъде силно. Съгласна ли си? Кимна, бузата й се притискаше в матрака и можех да видя желанието, плуващо в очите й. Прокарах пръсти надолу по гърба й, хванах члена си, плъзнах го по влагата й и нагоре по цепката на дупето й. Тя се напрегна за секунда, докато си играех около дупето й, знаейки, че беше несигурна дали възнамерявах да я чукам отзад, или не. - Не и този път. – Натиснах тясната дупка. – Но скоро ще го направим. И Дани... – Наведох се над нея и целунах врата й. – Ще боли, а ти ще заобичаш всяка секунда. Притиснах бедрата си силно в нейните и тя се изви, избутвайки ме обратно. - Би ли спрял да си играеш наоколо, като пъхнеш красивия си член в мен? Подсмихнах се и това всъщност беше първият път, в който се смеех по средата на секс. По дяволите, обичах тази жена. Очите ми се плъзнаха по златните ленти и замръзнах. Вероятно бе почувствала внезапното ми напрягане, защото наклони глава, за да ме погледне. Взе ръката ми, лежаща на матрака. Съедини пръстите си с моите и ме стисна. И двамата знаехме какво щеше да се случи. Бяхме се изправили срещу него. Бяхме бягали от него. Бяхме се борили заедно. Помолих я да се бори. Да се бори с какво? Златните ленти бяха моя затвор. Нежният й шепот проникна в мен и не бе това, което очаквах. - Скъпи. Членът ти. Веднага. Чувайки тези думи, загубих целия си контрол. Притиснах върха си към мокрия й вход, сграбчих бедрата й и с един силен тласък потънах дълбоко. Тя изкрещя, тялото й се напрегна и ръката й се свърза с моята, обвивайки я. Знаех, че пръстите ми насиняваха бедрата й, но не можех да се сдържа. Прониквах в нея, опиянявайки се от звука на дупето й, блъскащо се в таза ми отново и отново. Тя стенеше и се притискаше в мен. Потънах по – дълбоко. Пуснах едното й бедро и плъзнах ръката си под нея, за да намеря клитора й. Засмях се, когато дъхът й стана накъсан и започна да стене. - Не още. – Играех си с нея, напред-назад, докато продължавах да я изпълвам. Леглото скърцаше от яростните ми тласъци. – Чакай ме. – Изръмжах. Не че щеше да ми отнеме много време. - Бален. – Извика. – Моля те. Сега. Трябваше да я накарам да чака. Исках да го направя, но се предавах и... - Сега. Мамка му, сега. Изпъшках и членът ми експлодира. Мускулите й се напрегнаха, обвивайки се около мен, тъй като и двамата свършихме. Изви гръб и с юмруци издърпа чаршафите. Завъртях бедрата си, придържайки дупето й плътно до мен. Наведох се и сграбчих косата й, дръпнах главата й назад, така че да достигна устата й. Целунах я бавно и настойчиво, взимайки това, което ми даваше – всичко от нея. И все пак, не можех да я имам цялата, нали? Грубо се отдръпнах назад и пенисът ми се измъкна от топлата влага. Погледнах се. Мамка му. Без презерватив. Господи. Никога не го бях правил без кондом. Въпреки че бяхме Белязани, можехме да забременим жена, човешка или не. Тя се обърна по гръб и по изражението й се досетих, че знаеше какво си мислех. Протегна ръка и се усмихна. Обвих ръце около нея и я целунах по главата. По дяволите, ако забременееше и аз не бях тук... нямаше да бъде особено готино. - Ще бъде подарък, Бален. – Дани опря дупето си в мен и чух въздишката й, когато погалих корема й. По дяволите, моето момиче току-що ми бе прочело мислите. Тридесета глава Килтър Трябваше да пусна една вода и подозирах, че и момичето също, така че пропълзяхме по тунела, където и двамата можехме да се облекчим. Това беше радост, като се имаше предвид, че мацката не желаеше да пика освен ако не се отдалечах по тунела. Имаше наглостта да ми каже да се обърна с гръб. Казах й или да се облекчи, или да си довлече задника обратно. Спечелих. Прекарахме шестнадесет часа, криейки се в проклетата вентилационна шахта, а хората продължаваха да я търсят. Предположих, че малката клечка за зъби беше по – важна отколкото си мислех. Смешното бе, че ако един работник изчезнеше без предупреждение, щяха да си помислят, че се е върнала вкъщи или е напуснала работата си. Тези момчета обикаляха наоколо така, сякаш беше шибаната кралица на Англия. - Никога няма да спрат да ме търсят. – Каза ми тя. - Ще го направят, ако си мъртва. – Отвърнах й. Двама мъже минаха покрай отдушника надолу по коридора. Чух как външната врата се отваря и затваря. Нямаше да са последните, но залезът наближаваше и трябваше да тръгнем напред. - Напускаме. – Казах. – Излизай. Веднага. Плъзнах се до края на тръбата и сложих краката си срещу решетката. Изритах я веднъж и капакът полетя през стаята и с трясък се удари в съседната стена. Бях загубил достатъчно време и отказвах да изчакам още една нощ, за да отведа Райкър. Щях да приключа с всичко това сега. Тя скочи след мен, а аз бързо допрях ножа до гърлото й и я побутнах напред през стаята, където камерата нямаше да ни улови. Никога не се бях поколебавал да убивам преди. Правех всичко, което беше необходимо. И тя бе моя отговорност. Налагаше се да умре. Но първо щеше да ми отговори на въпросите. - Къде държат Райкър? - Кой е Райкър? - Не си играй с мен, глупаво момиче. Белязаният, в тази сграда е. Къде е? – Дръпнах косата й назад. – Отговори ми. – Дръпнах я по – силно и тя трепна. - Ще те заведа при него, но ти ми обещай, че ще ме вземеш със себе си. Рядко бивах изненадан, но сега се шокирах. По нея нямаше вериги или проследяващи устройства. Защо би искала да си тръгне? Дали щеше да опита да проникне сред Белязаните? Да заведе приятелите си при тях? Зарежи това. - Не. – Нямаше да се пазаря. Или щеше да стане по моя начин, или никак. - Тогава ме убий. – Отвърна тя. Напрегнах се. - Защо? - Защото съм страхливка и не мога да го направя сама. – Простичко обясни. Обърнах я, така че гърдите и се озоваха срещу моите. Очите й срещнаха моите и видях сълзата, стичаща се по бузите й. - Господи. Защо плачеш, по дяволите? - Килтър, опитвам се да се свържа с теб цял ден. Остават трийсет минути до залез слънце, след това сензорите ще се включат. Откри ли Райкър? Мамка му, Дани. Жената в ръцете ми не отговори, сякаш вече беше мъртва. Плачещ труп. По дяволите, ако не се нуждаех от нея, щях да я изкормя и да забравя блуждаещите й, дълбоки, кафяви очи. - Работя по въпроса. – Отговорих. - Предлагам ти да се размърдаш. На позиция сме. - Предлагам ти да се разкараш от случая ми. – Казах й. - Защо? – Нямах време за подобни глупости и все пак, стоях и я питах за историята на живота й. - Мразя го. – Отвърна. Вдигна ръка към ножа и аз й позволих, знаейки, че щях да реагирам много по – бързо от нея. Едно помръдване и щях да прережа гърлото й или да й счупя врата; по един или друг начин работата щеше да бъде свършена. - Кой? – Попитах. Защо изобщо ми пукаше, нямах представа, но думите се изплъзнаха от устните ми преди да успея да ги спра. - Съпругът ми. Мамка му, искаше да умре заради скапания си брак? Преглътни го; направи го. Преживей го, принцесо. Тя постави пръстите си върху острието и го притисна към гърлото си. Червена струйка кръв се стече по кожата й. Тя натисна по – силно и аз реагирах, хванах ръката й и я извих зад гърба й. Окей, значи имаше смъртно желание. - Отведи ме при Райкър. – Заплашвайки живота й, нямаше да постигна нищо, затова използвах друга тактика – излъгах я. – Ще те взема с нас. Но не идвай при мен да плачеш, когато съпругът ти започне да ти липсва. Облекчението, което премина през тялото й беше забележително. Очите й се затвориха, мускулите й се отпуснаха и се предаде в ръцете ми. Нямах опит с плачещи, жалки жени. Отблъснах я от себе си. - Къде, по дяволите, е той? Тя кимна към съседната врата. - Вътре. Проклех под нос. До залата с вентилационната шахта, цялата проклета нощ, а аз не успях да го усетя. Стените сигурно бяха дебели една стъпка и целите в стомана. - Отвори вратата. Тя се приближи и постави длан върху кутията, където трябваше да се въведе кода. - В мига, в който отворя тази врата, те ще знаят. Свързана е с централата за управление на сигурността и те... - Отвори шибаната врата, жено. Тя се поколеба отново и ако не се нуждаех от проклетия код, за да мина през стоманата, щях да изпълня предсмъртното й желание веднага. - Какво сега? - Ако ни хванат, ме убий. - Мамка му, жено, разбрах за предсмъртното ти желание. Окей, ще изтръгна гърлото ти, става ли? Втренчи се в мен за секунда, после се обърна, набра кода и металната врата се отключи. Тя влезе първа, а аз я последвах. Не бях подготвен за това, което видях. Райкър лежеше, потънал в сън или безсъзнание, а по него бяха прикачени милион монитори, тръби и игли. В дясната му ръка се вливаше чиста течност от интравенозна торбичка. В другата торбичка имаше кръв. Беше вързан за масата с три каиша – една около врата му, друга около гърдите му и трета на прасците. - Премахнеш ли ги, те ще дойдат. Предполагам, че разполагаш с минута. – Взря се спокойно в Райкър, приемайки това, което му се беше случило. Студенокръвна кучка. Започнах да изскубвам тръбите и иглите. Мониторите издаваха звук, наподобяващ силен, предупредителен звънец. - Не стой просто така, разкарай тези глупости от него. Прецизно ми помогна да го освободим, но забелязах, че избягваше да докосне кожата му. - Страхуваш се да не се заразиш ли, скъпа? Не ми обърна внимание, срязах ремъците с ножа си, вдигнах Райкър и го метнах върху рамото си. - Да вървим. – Без да я изчакам, се затичах през стаята и се свързах с Дани. - Чисти сме. Вземи амулета, разопаковай го и го сложи около врата си. Хвани го с дланите си, когато ти кажа. Не смей да ми задаваш въпроси. Просто го направи и каквото и да става, не го пускай, в противен случай Райкър ще умре. Чух стъпки, изкачващи се от мазето. - Покривът. Заведи ме там. Тя кимна, мина пред мен и тръгна към вратата в дъното на коридора. Въведе друг код и долових щракването. Бутна стоманената врата и се затича нагоре по стълбите. Райкър все още бе в безсъзнание и усещах тялото му като кубче лед. Въпреки това сърцето му биеше бавно и равномерно, дишането му беше стабилно. Последвах я пет стълбища нагоре, когато стигнахме друга врата. Тя повтори процеса, набра кода и дръпна отключената врата. Слънчева светлина огря стълбището. - Дано си готова с проклетия амулет. Когато ти кажа, мисли за Хана и Райкър. Разбра ли ме? Само за тях. Без никакви други шибани мисли. Надявах се проклетото нещо да проработеше или щяхме да бъдем прецакани. Превръщането в лабораторен плъх не беше представата ми за хубав ден. Хана, дано наистина си обичала този мъж. Чуваха се стъпки – купища от тях. Сега или никога. Излязох през вратата и се втурнах през покрива; жената беше по петите ми. Изправих се на ръба на сградата. Хората крещяха. Вратата се отвори. Свалих Райкър от рамото ми. - Сега! – Извиках на Дани. Освободих хватката си и отпуснатото тяло на Райкър се понесе надолу от ръба на сградата. Наблюдавах го. Чаках да се случи. Ако вярвах в молитвите, в този миг беше моментът да отправя няколко, но вместо това, проклех. Тогава се случи – на половината път преди тялото на Райкър да се приземи като торба със счупени кости на земята, видях образа. Хана. Ръцете й се обвиха около тялото му, предпазвайки го с небесната си форма. Аура от синя светлина се разнасяше около тях, обикаляща като щит, докато Хана спускаше Райкър на земята, полупрозрачната й форма го държеше така, сякаш бе перо. Пръстите й погалиха устните му, а след това – клепачите; тя го милваше с най – мекото докосване, сякаш той беше направен от кристал. Една сълза се търкулна по бледата й, лява буза и се приземи върху врата на Райкър, изчезвайки, когато потъна в кожата му. - Изведи го оттук, Хана. – Не бях сигурен дали ме чуваше. Хана се взря нагоре и погледите ни се срещнаха. Усмихна се с леко кимване, обгърна Райкър с ръцете си и се повдигнаха от земята, тялото му изчезна в прегръдките й. Със светкавица от блестяща светлина се изпариха. Е, начукайте ми го – проработи. Предполагам Хана наистина го бе обичала. Относно моето изчезване нямаше нищо мистично. Скачах и побягвах като луд. Изместването на чакъла вляво от мен ми напомни, че мацката все още беше тук. Взираше се над ръба на сградата с отворена уста. - Той... тази жена... тя си тръгна с... той просто... - Пусни я. – Зад нас се разнесе дълбок, остър глас. Бавно се обърнах със сардонична усмивка на лице. Бях заобиколен от поне осем мъже с осем оръжия. Страхотно. Обичах предизвикателствата. Поне нямаше представители на СЦД. Засега. Жената пристъпи по - близо до мен и до ръба на покрива. Толкова близо, че петите й висяха във въздуха. - Не. – Дръпнах я за ръката. – Ако скочиш, няма да умреш. Ще си счупиш двата крака и ще се чувстваш, сякаш си в ада. – Кучката искаше да умре; е, нямах намерение да изпълня желанието й. Трябваше да страда и да преживее това, с което се бе захванала. - Ти не разбираш. – Отвърна. - Мислиш ли, че ми пука? – С едно бързо движение обвих ръката си около врата й, дръпнах я пред себе си и опрях ножа в гърлото й. Използвай или бъди използван. Шансовете ми да се измъкна оттук бяха почти нулеви. Знаех го, когато дойдох. Способностите ми бяха добри, но не толкова добри, сблъсквайки се с подобен вид огнева мощ. Късмет щеше да бъде, ако куршумите ме довършеха, защото със сигурност нямаше да позволя да бъда отведен жив. Важното за мен бе да измъкна Райкър. Дългът ми беше платен. Гласът й достигна до мен. – Мек шепот, който погали кожата ми и се вкопчи в сърцето ми като вила. Когато я погледнах в очите, видях болка, смесена с обърканост. - Ти ми обеща. – Каза тя. - Е, да, ако ме познаваше, щеше да знаеш да не вярваш на нито една моя шибана дума. – Почти се извиних, виждайки как истината я връхлетя. Изглеждаше така, сякаш я бях зашлевил през лицето, а след това изритал в стомаха. Не очаквах подобна реакция. Усетих налягането в кръвоносните й съдове, свиващите й се мускули и тогава... тогава забелязах очите й. Нищо не можеше да опише ужаса, който видях в тях. Тъмните нюанси на кафявите й очи блестяха от сълзи, отразяващи залязващото слънце. Надзирателите се приближаваха внимателно, оръжията им се вдигнаха и насочиха към нас. Вратата отново се отвори със замах и висок, жилав мъж излезе навън. Охранителите се разделиха като Червено море. Значи това бе кралят на пираните. - Гледай ти, какво имаме тук? – Мъжът стоеше с широка стойка, кръстосани ръце и помпозно изражение. Тъпанар. Копелето изцъка с език и поклати глава, сякаш се караше на петгодишно дете, че не беше оправило леглото си. - Какво си намислила, съпруго? Тя трепна. Окей, дори тази мацка не заслужаваше да бъде омъжена за този задник. - Килтър? Делара и Джедрик са при северната стена. Излизай веднага. – Изкрещя Дани. Кралят на пираните протегна ръка с длан, обърната нагоре. - Ела тук, Рейн. Затегнах хватката си и прошепнах в ухото. - Да, аз бих се развел с него, скъпа. - Няма начин да избягате. – Каза претенциозният стегнат задник. – Предайте се и ще живеете. Да бъда негов лабораторен плъх? - Начукай си го. – Изръмжах. Стрела прониза въздуха и попадна в охраната отляво на задника-съпруг. Джедрик пристигна тъкмо на време. Гардовете се втурнаха за прикритие, взиращи се във всяка посока с вдигнати и заредени оръжия, но без цел. Направих моя ход и блъснах Рейн напред в разсеяните пазачи, обърнах се и скочих. Куршуми полетяха и аз се чудех дали в края на краищата жената бе получила своето предсмъртно желание. Приземих се на крака върху земята и се претърколих настрани към сградата, за да се прикрия. Още две стрели полетяха отгоре и чух викове и бързи стъпки по покрива. - Тръгвай, герой. – Каза Джедрик. – Двама са над теб, а останалите поеха по стълбището. Бинго, един над теб. Тъкмо беше забелязан. Пристъпих напред, за да спринтирам през тревата към северната стена, когато се поколебах. Писъкът на жената прониза въздуха. Тръпки полазиха гръбнака ми и сърцето ми буквално спря за секунди. За пръв път в нещастния си живот, разбрах, че бях сгрешил. Викът й казваше всичко. - Мамка му. Лед плъзна по вените ми. Господи, бях оставил онова момиче в ръцете на луд. Съскане от куршуми премина покрай главата ми и аз залепих гръб в сградата. Щеше да е като бягане през ада, докато тичах към стената, особено с куршуми, преследващи ме. Харесвах предизвикателствата, но по – скоро щях да бъда убит от Зърно, отколкото от проклет човек с пистолет. Недостойно. Все пак се затичах. Стрели летяха покрай мен, една след друга, докато пазачите стъпваха на нивото на земята, преследвайки ме. Куршум се заби в задната част на рамото ми и аз се препънах. Двайсет ярда. Петнайсет ярда. Видях Джедрик да лежи на върха на стената с протегната ръка, готов да ми помогне. Десет ярда. Изгаряща болка експлодира в крака ми и аз се предадох. Паднах на земята с грухтене. Джедрик изруга. Очевидно или бяха лоши стрелци, или им беше наредено да ме заловят жив, защото досега отдавна трябваше да бъда мъртъв. Изскърцах със зъби и се изправих несигурно, придържайки крака си. Друг куршум попадна в прасеца ми и краката ми ме предадоха напълно. - Разкарайте се оттук. – Извиках на Джедрик. – Сринете до основи това място. - Няма начин, задник. – Отвърна той. Охранителите насочиха оръжията си към него. Тогава видях движението на запад. Киър и Бален тичаха към мен. Бален хвърли граната и гръмотевичен звук отекна зад гърба ми, а след това и няколко живописни писъци от болка. С метателните си ножове Киър уцели в челото пазача, който се целеше в Джедрик. Бален ме достигна първи, хвана ме за ръката и ме изправи на крака. Пренебрегнах агонизиращата болка в прасците ми, когато ме дръпнаха напред за бягство. Киър и Джедрик ни прикриваха, докато ние се олюлявахме към стената. Краката ми бяха шибано безполезни, а рамото ми гореше като ада. Все пак успях да хвана протегнатата ръка на Джедрик и той ме дръпна на стената. Делара стоеше от другата страна, чакайки ни. - Хайде. Хайде. Хайде. – Делара пъхна ножа си в кобура и беше готова, когато Джедрик ме спусна настрани. Тя се препъна под тежестта ми, но успя да намали натиска върху краката ми, като обви ръка около кръста ми. - Беше близо до умирането, а? – Каза Делара. Дръпна ме напред за бягство. - Райкър в безопасност ли е? - Да. По себе си има сладкия аромат на Хана. Амулетът ли го направи? – Попита тя. Кимнах. - Хубав план. Щеше да бъде добре и ако ни беше запознал с него. Надуших странен аромат в тази сграда. Вероятно СЦД. Няма да си губят времето, за да тръгнат след нас, заради каубоя, който току – що те издърпа. - На сигурно място е, нали? – Погледнах през рамо и видях как Бален, Киър и Джедрик се насочиха в обратната посока. Тяхната никога-не-завеждайте-врага-при- ранените тактика. Щяха да се превърнат във видими, докато Делара не ми осигуреше безопасност. Тя влачеше жалкия ми задник през откритото поле към район, където земята се вливаше в долина. Темпото й се ускори и аз имах чувството, че ще припадна, тъй като зрението ми се замъгли. Мамка му, Делара нямаше да ме остави, а не можеше да ме носи. А нямаше начин да позволя някой от нас да се превърне в лабораторен плъх на онзи психопат. Особено след като знаех, че един ден щях да се върна за нея. Тридесет и първа глава Бален Килтър вдигна ада точно както очаквах. Този тип беше известен с това, че винаги действаше по свой начин и то не особено тихо. Добрите новини бяха, че амулетът работеше. Хана бе отвела Райкър на безопасно място. Очевидно Килтър беше запознат със способностите на амулета. - Дани, навън сме. Идвам. Стой, където си. - Не мога да отида твърде далече така или иначе. – Отвърна тя. Ако не бягах като луд, щях да се засмея. Джедрик и Киър тичаха до мен, докато се движехме на зигзаг покрай западната страна на сградата към скалата. Копелетата се опитваха да отворят портите, но бяха бавни като костенурки – не, че се оплаквах. Делара и Килтър се изгубиха от погледа ми, навлизайки в подножието на хълма. Вече трябваше да са близо до колата и да се срещнем на уговореното място. Завихме на север от сградата и спряхме на ръба на скалата. - Дани, вземи въжето. - Готово. – Каза тя и аз почувствах дръпването. - Мамка му. Портите се отварят. – Каза Киър. – Движат се с превозни средства. Размърдах си задника и издърпах Дани на скалата. В мига, в който видях лицето й, въздъхнах тежко. Хванах ръката й и я дръпнах на твърдата земя, за да обвия ръце около нея. - Бален. Господи, чух изстрели. – Прокара ръце през гърдите ми, търсейки рани. Беше страшно сладко. – Добре ли си? - Да, малка моя. Добре съм. - Компанията идва. – Изкрещя Джедрик. – Един джип тръгна след Делара и Килтър, а друг се е запътил точно към нас. Петима мъже. Като разходка в парка. – Джедрик подготви лъка си и клекна в ъгъла на стенната фасада. – Ще спукам предната дясна гума. Сграбчих ръката на Дани, бутнах я към стената за прикритие и опрях гърба й в нея. - Не мърдай. Миризмата, която профуча покрай мен като предупреждение, беше достатъчна, за да разбера, че бяхме в беда. Не се наложи да споделям с Джедрик и Киър, защото те си размениха няколко как-по-дяволите-е-възможно-това погледа. Джедрик извади от играта предната дясна гума, камионът се подхлъзна върху чакъла и спря. Петима мъже изскочиха и се отправиха към нас. Киър стреля два пъти, но по никакъв начин не успя да ги забави. - Мамка му. – Джедрик се прицели. Стрелата му попадна в гърдите на един от тях. Мъжът се сгърчи, докато я измъкваше от плътта си и я хвърляше настрани. – Зърна. – Съобщи Джедрик. - Какво, по дяволите? Те всички са СЦД. Вторият отдясно е Личинка, миризмата на ябълки е ясна като бял ден. Трябваше да разкарам Дани оттук. - Две Зърна. – Каза Киър, набелязвайки си цел; стреля и улучи единия тип в главата. Той продължи да върви към нас. – Кучият син просто няма да умре. Хвърлих поглед на Дани, лицето й беше пребледняло, но въпреки това държеше пистолета, който й бях дал. Това е моето момиче. Зърно си проправи път до Джедрик, двамата полетяха във въздуха и се приземиха върху купчина. Издърпах ножовете си от палтото и се затичах към другото Зърно. Киър тръгна след двама Личинки, които имаха досадната способност да регенерират ранените си крайници. Последният тип беше Дълъг Врат – голям, едър и бавен, който се налагаше да бъде обезглавен, за да умре. Насочи се към Дани. - Дани, мъжът, той е Дълъг Врат. Спомни си какво ти казах. Цели се в гърлото му. Забих ножа си в Зърното, когато мъжът се приближи до мен. Ножът потъна директно в стомаха му и двамата паднахме на земята. Завъртях се на една страна и взех острието си. Зърното прокле, хвана ме за крака и го изви настрани. Изритах го със свободния си крак, измъкнах се от хватката му и се отместих назад. Покатерих се и... Чух няколко изстрела от пистолет и писъка на Дани. С крайчеца на окото си видях Дългия Врат да взима пистолета от ръката й и да го хвърля настрани. - Дани. – Изкрещях и метнах ножа си към нея. Приземи се на земята до крака й и тя се наведе да го вземе. Гледката ми беше блокирана, защото Зърното се върна при мен. Опитах се да избегна ожесточения удар, но не успях и полетях във въздуха към каменната стена. - Един по – малко. – Извика Киър, когато главата на типа се удари в земята от другата страна на скалата. - Бален! Мамка му. Нито аз, нито някой от другите можеше да стигне до нея. Забих лакът в лицето на Зърното, главата му отскочи назад и хватката му се разхлаби. Възползвах се от възможността и се захванах с долната част на брадичката му, което го накара да се отдръпне. Десет стъпки. Налетях на мъжа с ледена ярост от мисълта, че може да се случи нещо на Дани. Приклекнах, за да избегна юмрука, насочен в моя посока. Ритник в корема изпрати Зърното още няколко стъпки назад. Пет стъпки. Ножът ми не вършеше работа срещу Зърното, тъй като те се лекуваха мигновено. Раната на стомаха му вече беше изчезнала. Трябваше да му нанеса още един солиден удар. Нападнах го с юмруци, но този път Зърното бе готов и ме удари в челюстта. Залитнах назад и разтърсих глава, за да проясня зрението си. Чух боричкането на крака около мен, ала нямах време да видя как Киър, Джедрик или Дани се справяха. Всичко, което знаех, бе, че този нещастник се приближаваше към ръба на скалата. Затичах се към него и когато се озовахме на стъпка разстояние един от друг, приклекнах, изнесох десния си крак и го изпратих да седне на задника си. Не се поколебах, вдигнах Зърното за яката и замахнах с юмрук към носа му и го избутах назад толкова, колко можах. Той се олюля, опитвайки се да запази равновесие. Една стъпка. Петите му бяха на ръба на скалата, залитна секунди преди да го прострелям още един път в главата, а след това изчезна над ръба. Джедрик се справяше с другия тип Зърно, възнамерявайки да стори същото като мен, довеждайки го до ръба. Обърнах се точно когато Мастилото на Киър напусна тялото му и прие форма. Изглеждаше като половин човек и половин пантера, очите му бяха бели, без да съзира нищо друго освен това, което Киър виждаше. Огромната му лапа се стрелна, ноктите му се показаха, докато хъскаше и се присмиваше на Личинката. Изражението на Киър се изкриви от болка, когато Мастилото взе контрол над него. Животното скочи за врага, закачи го с предните си лапи и рязко дръпна назад. Главата на Личинката вече се намираше между лапите на Мастилото. Разнесе се ръмжене и Мастилото погълна наведнъж откъснатата глава. Огледа се и се поколеба. Тогава в трептяща, бяла светлина, Мастилото отново се свърза с Киър и зае мястото на татуировката. - Добре ли си, човече? – Попита Джедрик, подпирайки Киър, когато се олюля. Киър кимна. Беше опасно да използваме Мастилото си. Можеше да превземе тялото ни, ако му позволяхме и да установи пълен контрол над нас. Кимнах на Киър и побягнах към Дани. Нямаше Дълъг Врат. Нито Дани. - В коя посока тръгнаха? – Страхът ме сграбчи, когато се огледах. По дяволите. Дали не бе паднала от скалата? Дългият Врат беше ли я убил? Не, тя бе жива. Трябваше да бъде. Щях да почувствам нещо, ако беше мъртва. Фокусирах се и използвах проследяващите си способности, за да надуша стъпките й в тревата, разбирайки пътя, по който бяха поели. - Обратно към портата. – Казах. Затичах се. Сетивата ми бяха прецакани тъй като навсякъде се смесваха кръв, страх и болка, без да ми дават ясна представа за Дани. Чух стъпките след мен и знаех, че Джедрик и Киър ме следват. Блъсна се в мен, когато завих зад ъгъла на сградата. Дани. Дългият Врат влачеше борещото й се тяло й към портите на двора. Ускорих скоростта си, всичко в тялото ми се бушуваше. Не. Мамка му, не. Тридесет и втора глава Дани Мъжът с лице, голямо, колкото кратер, ме притисна към гърдите си, ръката му се стегна около врата ми и белите ми дробове започнаха да се борят за глътка въздух. Изритах го назад, ударих пищялите му, но всъщност беше жалък опит. Този тип бе огромен като камион Мак и миришеше на разлагащ се боклук. По същия начин миришеше и онзи, който ме нападна в банята. - Бален. – Ноктите ми се вкопчиха в мишите ръце, увити около шията ми, разкъсвайки ги, ала това само го накара да затегне хватката си. - Точно зад теб. Дългият Врат вероятно беше чул приближаващите се стъпки зад нас, защото спря и се обърна, превръщайки ме в негов щит. - Пусни я. – Гласът на Бален бе ръмжене, пропито с ярост. Главата ми се замая и зрението ми се замъгли от липсата на кислород. - Ако я убиеш, няма да имаш заложник. – Каза Киър. Натискът върху врата ми се разхлаби и аз бързо си поех накъсано въздух. - Умирам, ако я пусна. Умирам, ако тя умре. – Отвърна Дългият Врат. – Така че идва с мен и всички живеем. - Няма такава вероятност, задник. – Каза Джедрик с лък и стрела, готови да пронижат челото на мъжа. - Дани, ще освободя Талу, Мастилото на гърба ми. - Ще освободиш какво? - Просто прави, каквото ти кажа. Тигърът... - Тигър? – Сигурно не го бях чула правилно. - Дани, това е моята татуировка, Мастилото ми. Част от мен е. Тигърът на гърба ми. – Мамка му. – Ще дойде и за двама ви. Когато го видиш, скочи и се отдръпни наляво. Талу ще се хвърли право на врата му. Махни се оттам. Окей? Невинаги мога да контролирам Талу, така че направи каквото е необходимо, за да се махнеш от пътя му, скъпа. - Наистина? - Да, малка моя. Наистина. - Ъм, окей. – Чудех се как изобщо щях да си преместя главата, когато ръката около врата ми беше безпощадна. А и щях да откача заради тигъра, който Бален спомена, както и затова, че невинаги умееше да го контролира. Но щях да дам най – доброто от себе си, за да се измъкна от ръцете от стомана на лицето-кратер, дори и да означаваше, че ще се наложи да се изправя срещу онова, за което говореше Бален. - Какво... – Каза Дългият Врат точно преди зашеметяващ черно-оранжев образ да се стрелне към нас. Тигърът имаше пронизително зелени очи и прекрасна, пищно раирана козина. Големите му лапи покриха земята между Белязаните и мен, а след това скочи във въздуха с ниско ръмжене. Два писъка се преплетоха в едно, тъй като и двамата с Дългия Врат се борехме да се махнем от пътя на дългите, бели зъби на Талу. Предните му лапи ме удариха в гърдите и с похитителя ми паднахме на земята. Чух гласа на Бален на заден план, крещейки на Талу на език, който не разбирах. Заради изкарания от мен въздух се борех да дишам, докато тигърът се извисяваше масивен и величествен над нас. Усетих лигите на Талу върху лицето си и замръзнах за секунди, взирайки се в очите му, които изглеждаха точно като тези на Бален. Осъзнах, че това животно беше част от него. Бяха обвързани на ниво, което бе отвъд разбирането на хората. Искаше ми се да протегна ръка и да погаля красивото животно, да прокарам длани по козината му и да облекча яростта, плуваща в очите му. Вдигнах ръка и в същия миг почувствах, че влачат тялото ми далеч от тигъра и Дългия Врат. След секунди видях на какво бе способен Талу и се ужасих от мисълта, че копнеех да го докосна. Звярът изръмжа ниско миг преди да впие острите си зъби в югуларната вена на Дългия Врат. СЦД извика; лицето му се изкриви от ужас. С рязко размърдване на главата си Талу разкъса плътта. Кръв се разля навсякъде, а тигърът се радваше, продължавайки да се храни с Дългия Врат, докато главата му не се откъсна от тялото. Запуших уста и се извърнах от гледката. Бален ме издърпа до себе си, главата ми се скри в извивката на рамото му. Все още чувах звука от разкъсване на плът и чупенето на кости, докато звярът поглъщаше всичко. - Талу. – Извика Бален. – Талу! Джедрик промърмори. - О, човече. – Киър отстъпи няколко крачки назад от Бален. - “Advejo iam vel vos mos nunquam eat iterum.” – Каза Бален. Хвърлих поглед през рамо и видях, че Талу вдигна глава, за да се взре в Бален, а след това в плячката си. Раираната му козина беше опръскана с кръв и муцуната му имаше розов оттенък. Като че ли се замисли върху това, което Бален бе казал, каквото и да означаваше. Талу изрева и дойде при Бален, подскачайки. О, Господи. Идваше право към нас. От муцуната му капеше кръв, очите му блестяха. Опитах да избягам, но Бален ме държеше здраво. - Не мърдай. – Прошепна ми. На крачка от нас Талу се поколеба, очите му ме наблюдаваха преценяващо, сякаш не беше сигурен дали можеше да ми се довери да бъда толкова близо до Бален. Тигърът облиза муцуната си и скочи към нас. Стиснах очи и зарових лицето си в гърдите на Бален, докато образът на Талу потъваше в кожата му. Бален разтърси ръката ми. - Можеш ли да тичаш? Кимнах. Мамка му, да. Дори и двата ми крака да бяха счупени, щях да тичам, за да се измъкна от тези копелета. - Да изчезваме. – Ухилено каза Джедрик. Побягнахме. Тридесет и трета глава Бален Торотонто Килтър се намръщи и се оплака в пиянско полусъзнание, когато Джедрик му помогна да отиде в къщата на Талда. Всички спахме в самолета с изключение на задника, който се напи като глупак. Не бях сигурен дали го направи, за да притъпи болката от раните, или заради нещо друго. Анстис даде бърза прегръдка и целувка на Киър, а след това се захвана делово да насочва Джедрик към Гробницата, където каза, че има готово място за Килтър. Преди да тръгне след тях, се приближи до Дани и я придърпа в ожесточена прегръдка. Наблюдавах лицето на сестра ми, изпълнено със загриженост и любов към приятелката й. Трудно ми беше да стоя и да гледам това, което толкова отчаяно исках от сестра ми. Любов, която не заслужавах. Райкър дойде последен. Събуди се, докато слизахме от самолета и изглеждаше като бомба, готова всеки миг да се взриви. Гневът, таящ се в него, можеше да избухне всяка секунда или да къкри с години. Никой не знаеше какво ще прави, след като Хана я нямаше. Киър се опита да говори с него в самолета и се наложи Джедрик и Делара да издърпат Райкър от Киър. Райкър изблъска Киър и тръгна направо към кухнята, откъдето слезе в Гробницата. Докато нещата се успокояха в Нюфаундленд, Килтър и Райкър щяха да останат в Торонто. Киър реши, че бе по – добре за Талда да се прегрупираме и да научим повече за фабриката преди да я взривим. Не знаехме дали други Белязани бяха държани там. Докато не се свържеха с Талдебуру, Ксамиен, в Испания и не разберяха дали нямаше други липсващи войни от някоя Талда в Европа, фабриката си оставаше такава, каквато бе. - Ранена ли си? – Попита Анстис, дърпайки Дани назад, за да я огледа от горе до долу. - Не. Господи, беше... Анстис, ако не виждам друг нож, пистолет или стрела скоро, ще бъде добре. – Придърпах я към себе си и положих ръката си върху кръста й. – И онези момчета, мамка му, не умираха. Кълна се, че бяха машини или нещо такова. Анстис се намръщи, очите й стрелнаха първо мен, а след това и Киър. - Не ми казахте, че там има СЦД. Казахте, че са хора от фабриката. Киър сви рамене. - Да, някои от тях бяха СЦД. Ще проверя Райкър. - Сигурна съм, че Хак се е заел. – Изръмжа Анстис, но Киър вече се насочваше към кухнята. Въздухът в стаята натежа и стаята се изпълни с топъл бриз. По дяволите, не си губеха времето. Свалих ръката си от Дани и разтрих златните ленти на китките си. Постоянно напомняне, че не бях свободен. Че си тръгвах. - Бален? – Повика ме Дани при внезапното ми отдръпване. - Те идват. Анстис сложи ръка на върха на моята, която продължаваше да търка лентата. Замръзнах, неспособен да мръдна при внезапната проява на привързаност от човека, когото винаги бях копнял да присъства в живота ми. - Аз... Исках да... – Спря по средата на изречението и обви ръце около мен, полагайки глава на рамото ми. – Никога не получихме шанс. Искам нашия шанс да бъдем брат и сестра. Погледнах Дани, която се усмихваше и бавно вдигнах ръцете си, с които прегърнах за първи път сестра си. Сълзи изпълниха очите ми, когато топлината и добротата й се просмукаха в тялото ми. Толкова дълго бях чакал да бъда близо до сестра си. Години, бях чакал, наблюдавал и надявал се. И тогава тази надежда беше прецакана преди две години. Имах ли друг шанс с нея? Знаех отговора: доказателството бе в златото около китките ми. Най – накрая бях получил възможността да бъда с Дани, да опозная сестра си, а и двете бяха изтръгнати от моя контрол. Отдръпнах се и Анстис избърса сълзите от очите си, докато подтискаше риданията си. Тя се надигна и притисна устни към челото ми, а после прошепна в ухото ми: - Ти винаги ще бъдеш мой брат и аз винаги ще те обичам. Направи правилния избор, Бален. Нямаше думи, с които да изразя колко означаваше това изречение за мен. Идън се появи във формата на огнено кълбо, а Тор точно зад него във въртеливи червени прахообразни частици. Дъхът на Дани спря. Мамка му. Нямаше как да го предотвратя. Не можех да я спася от болката, проблеснала в ирисите й. - Не си губиш времето, нали? – Казах на Идън. Той изсумтя. - А ти губиш купища от моето. Тор проговори, пренебрегвайки Идън. - Спечели доверието на воините като помогна за спасяването на Райкър. – Погледна Дани. – Добре дошла сред Белязаните. – Тор върна вниманието си обратно към мен, по изражението му не се забелязваше и следа от топлина. – Уолърън беше освободен от Царството. Ще ни придружиш и ще изчакаш присъдата си. Приближих Тор, неспособен да погледна Дани. Чувствах мъката и знаех какво й причиняваше това, какво причиняваше на нас. Тези пет стъпки бяха най – трудното нещо, което бях правил. Дани ме хвана за ръката и ме задърпа да спра. Мамка му, имах усещането, че ме разкъсваха на две. Тя вкопчи ръце във врата ми, зарови лице в гърдите ми и ридания разтърсиха тялото й. Придърпах я към себе си, едната ръка поставих върху кръста й, а с другата галех косата й. - Трябва да вървя. - Освободи го. – Каза Идън, пристъпвайки напред. - Не. – Проплака Дани, сключвайки пръсти зад врата ми. – Той е невинен. Не можете ли, копелета такива, да го видите? Толкова ли сте глупави, че не видяхте, че този мъж спаси мен и Райкър? Защо унищожавате живота му? Не, няма да го пусна. - Дани. – Сякаш ме намушкваха отново и отново. Мразех да я виждам такава. - Освободи го или ще бъдем принудени да ти навредим. – Каза Идън със заплашителен тон. - Направи го тогава. – Изкрещя Дани. – Защото в това сте най – добри. Да наранявате невинни хора. Така че правете каквото искате с мен, ако Бален е виновен, означава, че и аз съм. - Господи. – Намеси се Киър, идвайки от кухнята. Той застана пред Анстис като щит. - Дани. – Предупреди я Анстис. Разделих ни и обхванах брадичката й. - Дани, аз съм виновен. – Когато се опита да възрази, поставих пръст върху устните й. – Знаехме, че ще дойде този момент. По дяволите, аз го знаех от две години. – Палецът ми бавно галеше вдлъбнатината на брадичката й. – Ти си Белязана, Дани. Другите ще се погрижат за теб, ще те обучат. Сега те са твоето семейство. - Но аз се нуждая от теб. – Дани затегна хватката си около врата ми. – Не мога да го направя. Мислех си... Мислех си, че съм достатъчно силна, ала не съм. Не ме оставяй. – Сълзи се стекоха по лицето й и се приземиха върху блузата ми. Отделих пръстите й от врата ми. - Не. – Дани поклати глава. – Никога. Не могат да те вземат. Няма да им позволя. Вдигнах глава, откъсвайки погледа си от разтърсващата болка, която видях в очите й. Взрях се в Киър и му кимнах. Той се приближи, постави ръце на раменете на Дани и я дръпна. В началото се бореше, после спря и очите й срещнаха моите. - Ти не си баща ти, Дани. Запомни го. Ти си силна и смела. Бъди жената, в която се влюбих. Бъди оцеляващ, малка моя. Налага се да ме пуснеш сега. Тор докосна рамото ми и за секунди изчезнахме. Тридесет и четвърта глава Дани Изкрещях, паднах на колене, поставих глава между дланите си, тялото ми трепереше. Това бе изпитвал баща ми всеки ден, прекаран без майка ми. Затова беше искал да сложи край на живота си. Сега го разбирах. Чувствах болката му, познах я, сякаш бе втората ми кожа. И болеше толкова много, че не можех да го опиша с нищо преживяно преди. Смятах, че бях подготвена. Той носеше златните ленти; усещах ги върху тялото си, напомняйки ми, че ще ми бъде отнет, но реалността не ме беше връхлитала така до този момент. Не се занимавах да трия сълзите си. - Какво ще стане с него? – Погледнах към Киър. - Ще бъде затворен, докато Дийкънри не гласува наказанието му отново. - Мога ли да го посетя? - Не. – Каза Киър. - Ще бъдем ли отново заедно? - Вероятно не. Ридание се изплъзна от устните ми и аз преглътнах няколко пъти. Имаше ли значение? Имаше ли изобщо нещо вече значение? Обичах го, а той беше изтръгнат от прегръдките ми. Не разбирах. Отказвах да разбера как Бален, след всичко, което беше преживял и направил за нас, можеше да бъде затворен. Килтър нахлу в стаята с тежко накуцване. Лицето му бе изкривено, очите – присвити, изпълнени с ярост. По краката и раменете му все още имаше кръв. - Какво става, по дяволите? Погледнах нагоре към него, а след това отместих поглед. Внезапно ръката му се озова около горната част на моята и ме издърпа от пода, хвърляйки ме на дивана. Нямах енергия, за да се съпротивлявам. Чух ги да разговарят, ала всичко беше в мъгла: удавянето, трансформацията, Райкър, Призраците. Бях вцепенена с изключение на опустошението. Как щях да живея без него? Спомних си как ми даваше вода през решетките на клетките, въпреки че той самият изпитваше болка. За него бях непозната и все пак той... той бе пожертвал сестра си, неговите Белязани, за да спрат да ме изтезават. Даде живота си за мен. - Дани. – Анстис дойде, седна на дивана до мен и взе ръцете ми. Спомних си усмивката му, смеха му, който изпълваше сетивата ми със светлина като на Коледно дръвче, ръцете му, които караха кожата ми да изтръпва и сърцето ми да пропуска удар. О, Господи, той ме беше оставил да продължа. Последните му думи към мен бяха ясни – пускаше ме. Макар да не исках да бъда освобождавана, по дяволите. За първи път в живота си копнеех за мъж, когото да обичам, с когото да се смея, с когото да остарея. А сега никога нямаше да остарея. Бях Белязана. Безсмъртна. Сама и безсмъртна. Анстис ме придърпа в обятията си. - Съжалявам, Дани. Господи, толкова съжалявам. Въздухът в стаята се раздвижи и напрежение се надигна като облак от мъгла, заформяща се близо до камината. В рамките на секунди се появи Уолърън и изражението му бе същото, както винаги – студено като камък. Отвори диспансера си за бонбони и плъзна едно бяло хапче върху езика си. - Къде е Делара? Тишина. - Къде. Е. Тя? – Заповеднически каза Уолърън. - Тръгна си в мига, в който самолетът се приземи. – Отвърна Киър. - Къде? – Попита Уолърън. - Летя с нас, но не ни сподели къде отива. – Отговори Киър. Погледът на Уолърън се спря върху Джедрик. - Намери я. Джедрик прокле под нос. Уолърън вдигна ръка, когато Килтър понечи да проговори. - Ще останеш тук, докато реша какво трябва да бъде направено в Нюфаундленд. – Понижи глас. – Помогни на Даниел да се запознае с придобитите си умения. - Това са глупости. – Килтър изрита масата за кафе. Уолърън се намръщи. - Нюфаундленд е наше задължение, докато фабриката не бъде унищожена. - Мога да го направя са... Уолърън прекъсна Килтър. - Не. Няма да го правиш сам. И ако не ми се подчиниш, ще те поставя в Покой. Уолърън ме погледна и тръпка се плъзна по гръбнака ми заради директното му, студено взиране. - Ще се върна, когато решението относно Бален е ясно. – Напусна в облак от мъгла. Никой не каза нищо. Знаех, че това се приближаваше. Беше неизбежно. Внезапно всичко ми се стори толкова грешно. *** Два дни лежах в леглото, неспособна да ям. Всеки звук караше сърцето ми да препуска, мислейки си, че беше Уолърън с новини за Бален. Но Талдебуру бе изчезнал точно както Бален и Далара. Все още нямаше и дума за съдбата на Бален. Анстис ми носеше храна всеки ден, която оставях недокосната. Мисълта да се храня караше стомахът ми да се свива и единственото, което можех да погълна, беше вода. Дори се чудех дали Обвързващата магия не действаше все още, защото имах усещането, че умирах. Всъщност знаех, че нямах физическа болест, а само емоции, които пребиваха тялото ми като боксова круша. Хак намина за кратко – сякаш искаше да се убеди, че все още съм жива и дишам, въпреки че никога не каза нищо. Джедрик дойде и седна при мен, докато задрямвах. Той ми дърдореше и ме накара да стана от леглото, използвайки шеги и музика, за да вдигне духа ми. Но аз просто исках да спя. Снощи чух яростен и измъчен крясък и стъпки, отправящи се надолу по коридора. Анстис тази сутрин ми каза, че това е бил Райкър. Бомбата в него най – накрая беше избухнала. Опитаха се да се свържат с Уолърън, за да постави Райкър в дълбок сън, ала той бе изчезнал. По взаимно съгласие Киър, Хак и Джедрик се наложи да използват сила, за да задържат Райкър в стаята в подземието... каквото и да означаваше това. Разнесе се грубо почукване. Аз придърпах завивките и се претърколих. Вратата се отвори. - Ставай, мамка му. Килтър. Той прекоси стаята и дръпна завесите. Следобедното слънце се разля и аз вдигнах завивките над главата си. Дявол да го вземе, защо не ме оставяха на мира? - Ставай, мамка му и спри да бъдеш толкова егоистична. – Килтър измъкна одеялата от леглото и аз изписках, опитвайки се да ги хвана. Той отиде до прозореца, отвори го и ги изхвърли навън. Не спря дотам. Килтър нахлу в банята и чух, че пусна душа. Когато излезе, се насочи право към мен, а аз се паникьосах и пропълзях в обратната посока на леглото. Спря и скръсти ръце. - Имаме работа за вършене. Изкъпи се, стегни се и ме чакай в тренировъчната зала след десет минути. – Хвърли поглед на часовника си. – Нека ги направим девет. Току-що изгуби една. - Изчезвай! Кой, по дяволите, си мислиш, че си? Мога да лежа в леглото до края на живота си, ако реша, че ми харесва. Мразя те. И ако Бален беше тук, щеше да ти срита задника. Килтър повдигна вежди. - Но не е тук, нали? Отиде си и вероятно никога няма да се върне. – Хвърлих възглавницата си по главата му, но той я хвана, метна я настрани и се приближи до леглото. – Свиквай. Това, в което си се превърнала, приключва сега. Тренировката ти започва веднага. - Мислех относно нея и реших, че не искам да се обучавам. Отивам си вкъщи след няколко дни и ще се върна в галерията си. Всъщност още по – добре, отивам си вкъщи сега. – Грабнах халата от земята и го облякох. – Разкарай се, Килтър. Изкрещях, когато ме хвана през кръста и ме хвърли на рамото си. Ритах, виках и го ударих по гърба няколко пъти преди да успее да ме вкара в банята. Без да се поколебае, ме остави под топлата струя вода. - Бален щеше да бъде разочарован от теб. – Каза Килтър. – Той те уважаваше и беше горд от мацката, която ти бе. – Издърпа мокрия халат от раменете ми и го хвърли в мивката. – Ти си Белязана сега. И ще се обучаваш. Ще се научиш, мамка му, да владееш способностите си. И започваш след... – Погледна часовника си. – Седем минути. Стоях под душа; пижамата ми се напояваше с вода, косата ми се намокри, а тялото ми бе готово да рухне на хиляди парчета. - Не знам как. – Промърморих под нос. Тялото ми потръпна въпреки топлината на водата. Затворих очи и сълзите се смесиха с водата. Поне Килтър нямаше да разбере, че плачех. Наистина нямаше да се справя с още една глупава забележка от него. - Бори се. – Каза Килтър. – Ти си боец и въпреки това, по някаква причина, не се бориш за мъжа, когото обичаш. – Пресегна се и ми подаде шампоана. Взех го. – Бори се за това, което искаш. – Сви рамене. – Кой знае, може би би могла да обжалваш решението на Дийкънри. Помисли ли изобщо за това? Или беше твърде заета да се самосъжаляваш? – Отстъпи назад, дръпна завесата и излезе от банята. Чух го да крещи – Шест минути. – преди да затръшне вратата на спалнята ми. Тридесет и пета глава Бален Изсумтях, когато чух нежния глас зад себе си. Бавно се обърнах и видях бледата й, бяла кожа да поруменява, когато срещнах очите й. - Какво, по дяволите, искаш? - Да разбереш. – Каза Женевиев. - За да мога да ти простя? – Засмях се. – Прошката никога няма да се изплъзне от тези устни. Свиквай да живееш с това. Сега, мътните те взели, се разкарай от мен. Игнорира ме, смела кучка. - Даде всичко за нея. Твоята клетва. Твоята гордост. Твоето сърце. Твоят живот такъв, какъвто го познаваше. Защо? Останах мълчалив, крачех напред-назад из мраморната килия, а златните ленти ожулваха китките ми, докато се движех. - Почувствах го, знаеш ли – каза Женевиев. – Връзката, болката, ужасът във вените ти, когато Ришард я нараняваше... - Не смей дори да говориш, мамка му, за онези неща. Женевиев наведе глава. - Обичаш я. Любов, която е толкова силна, че мога да я усетя с всеки инч от себе си. Преследва ме две години, чувствах скръбта ти, усещах, че се бориш със злото в теб, което се опитваше да те покори. Но то не победи. Знаеш ли защо? Защо всички други се проваляха, а ти не? Защото беше наясно, че един ден, ако унищожиш омърсената кръв, един ден ще си способен да се върнеш, за да я видиш отново. Опрях длани в стената и облегнах челото си на хладната, гладка повърхност. - Без Обвързващата магия ти щеше да приемеш решението на Дийкънри да бъдеш изпратен в Покой. Тя щеше да остане човек и да остарее без теб. Сега тя е рядък Рефлектор и... - И всичко това за едно шибано нищо. – Довърших, отблъсквайки се от стената и я погледнах отново. - Не. – Женевиев повиши глас. – Вече е безсмъртна. С времето всичко ще се нареди. - Време? – Присмях се. – Нашето време свърши, Женевиев. Дали ще умра, или ще бъда изпратен в Покой, няма значение. - Глупости. – Прокле Женевиев. – Ти се бори за нея. Не смей да се отказваш сега. - На път съм да умра, Женевиев. Дай ми шибана почивка. Женевиев въздъхна и сведе глава. - Мислех, че си повече от това, Бален. Вярвах в теб. Предполагам обаче съм грешала. Роклята й прошумоля и мъгла се надигна, докато тя избледняваше от мраморната ми килия. Стоварих юмрука си в пода. - Мамка му! Тридесет и шеста глава Дани - Господи, жено, представи си го, по дяволите. Имам по – добри неща за правене. – Килтър се облегна на дървото. - Опитвам се. - Типична жена. Не можеш да свършиш нищо. – Намръщи се и поклати глава. - О, майната ти. – Взех един камък и го хвърлих към него. Той се наведе и камъкът мина над главата му. Затворих очи отново, стиснах юмруци и уста, концентрирайки се. - Стараеш се прекалено много. Успокой се. Концентрирай се. Представи си го. Почувствай го. Но всичко, което си представях, беше Бален. Всеки път, когато затворех клепачи, той нахлуваше в съзнанието ми със своите искрящо зелени очи. Размахах ръце. - Забрави. Не мога да го направя. Килтър се отблъсна от дървото, лунната светлина се отразяваше в тъмните му ириси. - Права си. Не можеш. Седнах в снега. Килтър се приближи и наведе над мен. - Телекинезата изисква концентрация, която очевидно ти липсва. Дай ми ножа си. Копеле. Протегна ръка. - Знам, че не ходиш никъде без него. Извадих ножа от задния си джоб и го задържах в ръцете си, галейки дръжката, където името на Бален бе гравирано. Килтър го изтръгна от мен и преди да успея възразя плъзна острието по вътрешната част на ръката ми. Ахнах, дръпнах се назад и покрих с другата си ръка раната. - Шибан психопат. Защо, по дяволите, го направи? Килтър вдигна ръката, с която държеше ножа и го хвърли с всичка сила през двора. Заби се дълбоко в кората на едно борово дърво. - Защото Уолърън превърна живота ми в ад, принуждавайки ме да ти помогна. Искам да приключим възможно най – бързо. Болката е реалността. Сега можеш да се съсредоточиш върху това, което правим, вместо върху фантазиите, в които си заседнала. Взрях се в кръвта, стичаща се от ръката ми. Раната беше повърхностна, но все пак болеше. Килтър чакаше търпеливо и за първи път в живота си не направи тъпа забележка. Трябваше да го направя. За Бален. За мен. За нас. - Просто искам да знаеш, че не те харесвам. - Същото важи и за мен. – Отвърна Килтър. – Сега извади ножа от дървото, за да мога да се измъкна от този студ. След четири дни, засипвайки ме с хапливите си забележки, се имунизирах срещу безчувствието му. Безмилостен, контролиращ, доминиращ и безкрайно груб, Килтър се настани в списъка ми с гадости. Въпреки това, той знаеше как да ме накара да свърша нещо и ме учеше как да се справям с новите си способности, което бе трудно и понякога разочароващо. Прогонването на Бален от мислите ми беше невъзможно и Килтър го знаеше. Вбесявах се, че този тип знаеше как да се свърже с мен. Той беше единственият, който успяваше да ме измъкне от леглото, карайки ме да спра да се самосъжалявам. Единственият, който запращаше реалността в лицето ми. Караше ме да отвръщам на удара. Чрез странния си, садистичен метод Килтър спаси самосъжаляващия ми се задник от самоунищожение. Не се нуждаех от доброта и мили думи, или прегръдки и сълзи. Имах нужда от жестоки, груби думи, които бяха специалността на Килтър. Фокусирах се върху ножа, забит в кората на дървото. Студеният бриз преминаваше през косата ми, но аз едва го усещах. Раната на ръката ми пулсираше и тъпата, пулсираща болка ми напомняше, че беше истинско. Това беше реалността и дори да бе последното нещо, което щях да направя, проклетият нож щеше да помръдне. Той ми каза да превърна въображението си в реалност. Всичко беше възможно, особено ако си Белязан. А това означаваше, че и Бален би могъл да се върне при мен. Може би ако работех по – усилено, усъвършенствайки уменията си, щях да съм способна да сторя нещо, за да му помогна. - Спри да мислиш за него, мамка му и се концентрирай. – Изръмжа Килтър. Сбърчих нос към него. Този тип не се притесняваше да чете нечии мисли и нямах търпение да придобия умението да го блокирам. Фокусирах се. Ножът помръдна. Поклати се. Видях, че се случи. Натиснах по – силно, докато не започнах да се потя под дебелото зимно палто. Можех да се справя. Щеше да се случи, ако му позволях. Ножът се разтресе и падна на земята, а стоманеното му острие проблесна върху твърдите купчинки сняг. - Това е половин успех. – Каза Килтър, макар да видях намек за усмивка. – Достатъчно за днес. Утре отиваме в мола. - Какво? Защо в мола? Ще избираме тиксо за устата ти ли? Защото с удоволствие бих искала да го направя. Наполовина изгрухтя, наполовина изсъска. - Събота е. Ще се учиш да се вслушваш в мислите на тълпи от хора. – Обърна се и тръгна към къщата. О, това беше гадно. Другите в къщата внимаваха и блокираха мислите си, но понякога бях бомбардирана от мислите на хората, минаващи покрай нея. Килтър, разбира се, не искаше да прави бебешки стъпки. Вместо това възнамеряваше да ме хвърли в яма от мисли. Поне щях да се науча по – бързо. Уолърън не ни беше посещавал, откакто Бален бе изчезнал. Никой нямаше представа какво се случваше с него. От това, което знаех, вече можеше да е поставен в Покой. - Хей, Неизправния23. – Той мразеше прякора си и това го правеше още по – сладък, когато го използвах. Той не се обърна, но спря с ръка на дръжката. – Един ден ще се влюбиш. - Налага се да ти пука за хората, за да го сториш. А аз не давам и пукната пара. – Отвори масивната, сводеста врата и влезе вътре. Паднах върху снега и се вгледах в луната. Изненадах се, когато долових гласа на Килтър в съзнанието си. Щеше ли този мъж да ми даде някога и минута спокойствие? Вероятно беше забравил да ми каже да си гледам работата. *23 Off-Kilter – Игра на думи с името на героя от английски език. - Трансформацията в един от нас изисква издръжливост. Независимо дали го направи, за да спасиш живота си или не, Уолърън вярваше в теб. Иначе никога не би рискувал да ни изправи срещу Призраците. Единственото, което трябва да направиш, е да повярваш в себе си. Сега влез вътре преди да си измръзнала до смърт и Уолърън да се появи, за да срита задника ми, че съм го позволил. Думите му ме хванаха неподготвена и не разполагах с отговор. Не че той очакваше такъв. Нищо мило никога не бе излизало от устата на този мъж. И все пак, беше прав. През целия си живот имах проблеми с вярата в себе си. Зарязвах всичко преди да получа възможността да се проваля, защото никога не допусках, че ще завладея нещо и ще спечеля. По – добре бе да кажеш, че си се отказал, отколкото, че си се провалил. Или поне в това бях вярвала аз. Връзките ми го доказваха; приключи с тях преди да приключат те с теб и да пострадаш. Връзките ми никога не се прецакваха, защото аз ги напусках преди изобщо да започнат. Но сега беше твърде късно. Обичах Бален. Исках го в живота си. Вярвах, че това, което имаше между нас, нямаше да изчезне, че нямаше да се провали. И ако се провалеше? Да, щеше да боли като ада, но не ме ли болеше вече? Вероятно нямаше да получим втори шанс, но ако го направехме, със сигурност щях да се боря за нас. Снежинка падна върху върха на носа ми и се разтопи. Влагата се просмука в кожата ми и аз затворих очи, докато други продължаваха да падат от небето. Представих си го в ума си, зелените му очи, наблюдаващи ме, ръцете му върху кожата ми, устните му, завладяващи моите. Въздъхнах, тялото ми се отпусна върху снега, потъвайки все повече и повече в усещането. Представих си, че дъхът му е перо, галещо шията ми, пръстите му, притискащи брадичката ми и палецът му, потупващ вдлъбнатината ми, толкова нежно и успокояващо. - Бален, обичам те. Боря се за нас, скъпи. Тридесет и седма глава Бален Изтръгнах се от съня. Гласът й. Чух нейния глас. Прокарах ръце през косата си. Беше невъзможно; никой Белязан не би могъл да ме достигне в Царството чрез телепатията ни. Мамка му, дори Уолърън не притежаваше тази способност. Трябваше да е било сън. - Обичам те. Боря се за нас, скъпи. Дъхът ми напусна дробовете ми, когато гласът й се просмука в съзнанието ми като мъгла. Дани? - Дани? – Нищо. Изправих се и зачаках. Крачех напред-назад и чаках за още. Надявайки се, че ще я чуя отново. Нищо. Стегнах се, когато Уолърън се материализира в мраморната килия. Господи, този мъж изглеждаше ужасно. Това не говореше добре за мен. - Взеха решение. Ще се изправиш пред Дийкънри. Южната стена на помещението започна да се разпада на малки частици от вода, а след това се изпари напълно. Застанах пред сложен фонтан, обърнат към членовете на Дийкънри, които бяха насядали около масивната мраморна маса. Уолърън зае мястото си до Зурина и аз й кимнах. Бях я срещал няколко пъти и харесвах Талдебуру. Беше добра приятелка на майката на Уолърън и бе една от първородните Белязани. Идън, докачливото копеле, поставило ме в този ад, беше единственият, който изглеждаше спокоен, облегнат в стола си. Останалите от Призраците бяха уморени и раздразнени. Срещнах погледа на Женевиев, а тя бързо го отклони. Мамка му. Не бе добре. Тор проговори. - Бален, ти отрече наказанието си да бъдеш поставен в Покой. Получил си помощ и от други, за да избягаш. – Замълча. – Отказът да позволиш да бъде изпълнена присъдата ти се наказва със смърт. Но – Замълча отново. – Разбрахме, че Обвързваща магия е била направена на теб и човек. Ако беше поставен в Покой, този човек щеше да умре, нали? Кимнах. - И Връзката е прекъсната? - Да. – Отговорих. - Женевиев ще отговоря пред Богинята Аззура за участието си в това. Трябва да кажа, че Женевиев се бори храбро за теб, заедно с твоите Талдебуру. Вярвам, че щеше да ни държи години тук, ако не изпълнехме желанията й. – Устните му се извиха в ъгълчетата. – Можеш да й благодариш за това, че ще живееш. Разбери, че ние сме длъжни да се подчиняваме на законите, написани от Белязани и Призраци, за да запазим баланса в природата. - Ти си признат за виновен. Отказахме се да те наказваме за неизпълнението на присъдата, имайки предвид обстоятелствата, които не са били под твое влияние. Въпреки това ще отговаряш за миналото. Присъдата остава в сила. Ще бъдеш поставен в Покой. – Видях как веждите на Уолърън се снишиха и как Зурина затвори очи. Женевиев не посмя да ме погледне. – Десет години. В изгнание. – Звукът на присъдата ми пулсираше в ушите ми. – Имаш ли нещо да кажеш? – Възнамерявах да отговоря да, когато глас се разнесе зад мен. - Аз имам. – Всички погледи се извърнаха към далечния край на стаята. Чух как Идън и Уолърън проклеха под нос, докато тихи стъпки се приближаваха към мен. Бях толкова шокиран, колкото и другите да видя Делара. - Делара, нямаш право да бъдеш в царството. – Гръмогласно каза Ъртси, стоварвайки юмрук върху мраморната маса. – Кой е отговорен за това? - Тук съм от името на Анстис, Лечител, сестра на Бален. Тъй като беше невъзможно тя да влезе в царството без Призрак или Талдебуру за придружител, аз ще говоря от нейно и свое име. Ние, Торонто Талда, защитаваме Бален, мъжът, който рискува живота си, консумирайки вампирска кръв, за да спаси живота на жена от сигурно робство към вампир. Столът на Идън изскърца по пода, когато той се изправи и изкрещя: - Делара. Тя го игнорира и продължи. - Наш дълг е да се защитаваме един друг. Но какво става, когато нямаме друг избор освен да решим кого да защитим? Ултиматум. Единият или другият. Кой решава? Кой е по – ценен? Белязаният по – ценен ли е от човека? И ако да, защо? – Делара се поколеба, погледът й се спря върху всеки един от тях. – Бален пое риск. Спаси жена, която е била изтезавана. Жертва себе си. Пи от кръвта на Ришард, за да спаси живота й. Ако не го бе сторил, тя щеше да се превърне в роб. Съдба по – лоша и от смъртта. Богинята Аззура ни е създала, за да защитаваме хората и Бален е направил именно това. - И издаде на врага местоположението на Лечителя. На неговата шибана сестра. – Опроверга я Идън. - Да. Риск. Който се отплати. Това не бе предателство. Той избра да рискува, но в действията му нямаше злонамереност. Беше саможертва. А вие го карате да плати заради тази саможертва, като го наказвате. - Делара. – Предупреди я Идън. – Върни се в стаята ми. Веднага. Потресох се. Какво, по дяволите? Делара и Идън? Забелязах, че Уолърън трепна, но въпреки това остана на мястото си. Мъжът изглеждаше готов да се възпламени в огнено кълбо. А той бе направен от лед. - Кой доведе този Белязан в царството? – Повтори Ъртси. - О, мисля, че е очевидно. – Каза Мариана с усмивка и облиза долната си устна с език. - Вие се криете тук, в своята магична земя и се осмелявате да съдите него? – Изстреля в отговор Делара с ръце на хълбоците си. - Мамка му. – Мигновено се настроих за битка. Нямахме шанс срещу Призраците в царството, но след тази реч, щях да се боря, за да защитя задника й. Ръката на Идън върху масата се сви в юмрук. - Делара, напусни. Усетих как тя потрепери до мен. - Само защото спя с теб, не означава, че можеш да ми нареждаш. – Каза Делара със студен и спокоен тон. Нисък шепот и напрежение избухна сред Призраците. Идън стана червен и се измъкна от масата. Уолърън се изправи. - Нека довърши. – Каза Тор. – Седни, Идън. Мариана проговори, взирайки се в Идън. - Надявам се, че си е струвала. Защото току-що беше изигран. - Млъквай, Мариана. – Идън се върна на мястото си, очите му бяха като пламъци, готови да взривят помещението с адски огън. Уолърън също седна. Напрежението в стаята бе огромно. Силите се усилваха и фонтанът бълбукаше, а земята се местеше между краката ни. Необходимо беше само една способност да се прояви, за да избухне войната. Делара избягваше да гледа Идън, докато продължаваше да говори. - Този въпрос никога не е трябвало да бъде отнасян до вас. Вярвам, че Дийкънри е създаден, за да решава дали Белязан е нарушил закона, или е убил, или е навредил на невинен. Бален не е убил никой, нито Белязан е умрял. Анстис е жива и здрава. Дани е добре. За какво осъждате Бален? - Той наруши клетвата си. Помогна на вампир. – Каза Ъртси. - Не. – Отвърна Делара. – Даде на Ришард информация за това къде се крие Анстис. Прост план, с който да го примами в капан. Довел до смъртта на Ришард. Ако не бе грабнал тази възможност, ние все още щяхме да преследваме онова копеле. – Тя сви рамене. – Бален успя да направи невъзможното. Спаси Дани и Анстис и хвана Ришард, така че другите Белязани да го убият. В действителност спаси деня. О, а Дани каза, че ако Бален не се върне възможно най – бързо, ще започне бунт. И просто да знаете, това момиче е най – силният телепат и може да достигне Белязаните навсякъде. – Делара се усмихна и наклони бедро. – Казах й да започне с Джаспър. Погледът ми срещна този на Делара и тя се усмихна. Тишина. Никой не се бе застъпвал за мен някога така, както Делара направи от свое име и от името на Анстис и Дани. Тя рискуваше да вбеси Призрака на огъня. Нямаше да спечели нищо от това. Тогава защо го правеше? Зурина заговори с обичайния си спокоен, мек глас. - Делара направи важни заключения, които трябва да бъдат взети предвид. Технически Бален не е наранил никого. Следователно неговото дело изобщо не биваше да достига до Дийкънри. Очите на Женевиев проблеснаха в златно, докато дъвчеше долната си устна, очевидно, за да не се усмихне. Идън стовари юмрука си върху масата. - Глупости. Той пи вампирска кръв. Това е достатъчно да го поставим в Покой. Делара го погледна. - Ти обеща. Идън се изсмя. - Да, а в мига, в който ти влезе тук, прати всичко по дяволите, скъпа. - Това така наречен твой план ли беше? – Попита ме Мариана с вдигнати вежди. – През цялото време ли планираше да заловиш Ришард? Делара ме изрита в прасеца, когато се поколебах. Хвърлих бърз поглед на Уолърън, който леко ми кимна. - Да. – Отговорих. Тор кимна одобрително и погледна Уолърън. - Твоята Белязана, въпреки неканената й поява, има убедителни твърдения. Бален доказа лоялността си със случая на Райкър и тъй като неговата ситуация е необичайна... – Поколеба се, взря се във всеки един от Призраците и получи потвърдително кимване от всички освен от Идън. Тогава продължи: – Ако желаеш да вземеш случая в свои ръце, не вярвам да има възражения от страна на останалите от Дийкънри. Освен това никой от нас не иска да се занимава с бунт на три Белязани жени. Уолърън наведе глава. - Разбира се. И настоявам за промяна в закона. Бален доказа, че вампирската кръв може да бъде победена, макар да е консумирана. Трябва да го признаем и да направим необходимото изменение. Тор кимна. - Съгласен съм. Въпросът ще бъде поправен по – късно. – Погледна ме. – Предаваме те на Уолърън, Талдебуру на Белязаните. – Тор се взря в Женевиев и тя вдигна ръце към фонтана. Забелязах намек за усмивка на лицето на Тор, докато наблюдаваше Делара и след това, за моя изненада, Призракът й намигна преди да се изпари под формата на червени частици прах. Мариана и Ъртси последваха примера му, изчезвайки по собствения си начин. Женевиев се приближи до масата и очите й срещнаха моите. - Съдбата се произнесе. Не я прецаквай. – Усмихна се и изчезна в облак от мъгла. - Делара. – Идън тръгна към нея. – Да вървим. Уолърън стоеше с присвити очи към Призрака. Нещо лошо щеше да се случи тук. - Делара. – Повтори Идън. - Няма да се върна с теб, Идън. – Отговори тя. – Съжалявам. - Какво? – Цялото тяло на Идън започна да се нагрява, ръцете му станаха червени, а ирисите – оранжеви. – Използва ме? Използва ме, за да влезеш на срещата на Дийкънри, спасявайки... спасявайки този нещастник? Делара отстъпи назад. - Не започна така. Грижа ме е за теб, Идън, но не мога да правя това, което ти поиска от мен. Даде ми ултиматум – аз избирам да си тръгна. - Ти си шибана курва. – Изкрещя Идън. Змията на врата на Уолърън се плъзна през кожата му. Той направи крачка към Идън, но Зурина постави ръка на рамото му и му прошепна нещо. Очевидно беше, че Делара възнамеряваше да изостави Призрака много по – скоро. Идън по невнимание й бе дал карта, която да изиграе и достъп до царството и Дийкънри. Идън се обърна към Уолърън. - Обжалването, което искаш, относно Тарек и оставането му в Покой? Считай го за отменено. Никога няма да го постигнеш, докато аз съм в Дийкънри. – Той избухна в огнено кълбо и изчезна. Раменете на Делара се отпуснаха и тя затвори очи. Пресегнах се към нея и поех дланта й в моята. - Аз... мамка му, Делара. Не знам какво да кажа. Благодаря не е достатъчно. – Изчаках, докато тя вдигне очи към моите. – Защо? Въздъхна и стисна ръката ми. - Защото разбирам какво е преживяла. Ти си наблюдавал. Знаел си, че пиенето на кръвта на Ришард ще те превърне в нещо зло и ще бъдеш убит за това. Наясно си бил, че разкривайки местоположението на Анстис, рискуваш живота й. Мислейки за болката, която си изпитвал, взимайки решение... – Изправи рамене. – Това е причината да сме Белязани. Да защитаваме невинните. Да жертваме себе си за другите. В нашата природа е. То е... нашето избавление. – Погледна Зурина. – Ще ме върнеш ли обратно? - Разбира се. – Зурина излезе зад масата, протегна ръка и Делара я пое. - Делара. – Каза Уолърън. – Трябва да поговорим. Делара вирна брадичка. - Направих точно това, което ти си правил безброй пъти. – Кимна към Зурина и те изчезнаха от погледа ни. Стоях, все още в шок от случилото се. Емоциите ми се завихряха като торнадо – благодарност, надежда и най – накрая почувствах облекчение. Знаех, че ако имах шанса да се върна назад, щях да постъпя по същия начин и предполагах, че всички си мислеха, че ги бях предал, особено Анстис. Делара вярваше в мен, довери ми се, че бях постъпил по правилния начин и застана до мен. Преди всичко, сестра ми ми бе вярвала. Разбрах, че всички го бяха направили. Само аз не бях. Тридесет и осма глава Дани Бягах през снега, покрил тревата, след кучето на Анстис – Фин. Негодникът беше сграбчил кожените ми ръкавици в мига, в който отворих вратата. Най – накрая щях да се прибера вкъщи, а голямата черна топка от козина си правеше номера с мен. - Върни се тук, цистерна от сланина. Кълна се, че ако ги олигавиш, ще... ще... – Окей, нямаше да сторя нищо, но не бе необходимо той да знае това. – Ще спра да ти подавам остатъци под масата. Фин се хвърли в снега, поклати ръкавиците, сякаш бяха прясно убити и изведнъж спря, вирвайки муцунка нагоре, душейки въздуха. Пусна ръкавиците, сниши врата си и се отправи към къщата. Не знаех какво накара кучето внезапно да изпита съчувствие към мен, но се радвах, че нямаше да се налага повече да тичам след него през снега, стигащ до прасците ми. Взех ръкавиците и се отправих към колата. Вятърът погали лицето ми и за секунда спрях, опиянявайки се от сладките миризми, които сега бях способна да различа. Борови иглички, мирисът на Фин, влагата на милиони кристални снежинки сняг и още нещо. Познатият аромат на земя на... О, Господи. Ръкавиците се изплъзнаха от ръцете ми, забравени. Дъхът ми спря и сърцето ми се заблъска в ребрата. Кръвта се втурна като бушуваща река из вените ми. Във въображението ми ли беше? Можеше ли да бъде възможно? Моля те, нека бъде реалност. Стоях по средата на двора. Луната танцуваше по белия сняг, отразявайки синьо сияние. Затворих очи и възторженост се разнесе из сетивата ми, когато земната миризма се приближи към мен. По – силна. Познавах я. Стъпки отекнаха по снега зад мен. Спокойни. Познати. Не можех да помръдна. Не смеех да погледна, защото бях толкова изплашена, че това бе сън и надеждите ми ще умрат. Но тогава... Ръцете му се обвиха около мен и аз се задавих с вика, изплъзнал се от гърлото ми. Придърпа ме към гърдите си, опря бузата си в моята. Сълзи се стекоха по бузите ми като дъжд по стъкло. Всяка следа от сила се изпари, когато докосването му разруши контрола ми. - Малка моя. – Прошепна в ухото ми. - Бален. – Паднах на колене и той падна с мен, ръцете му все още ме придържаха към себе си. Беше се върнал. Държеше ме в обятията си. Беше тук. - Дани. – Измърмори в ухото ми, причинявайки тръпки по кожата ми. Бавно ме обърна към себе си. Хвана брадичката ми, наклони главата ми назад, така че да срещна искрящо зелените му очи. Открадна дъха ми. Палецът му изтри сълзите ми, а после се наведе напред и внимателно целуна треперещите ми устни. Това бе всичко, което ми трябваше. Мушнах се в прегръдките му, зарових лице в извивката на врата му и вдишах познатия му аромат. Погали косата ми, пръстите му се оплетоха в кичурите й и ме задържа до себе си. Разтърси ме напред-назад. - Мамка му, липсваше ми. Отдръпнах се, за да го погледна. Нуждаех се да го видя, за да се уверя, че беше истински. Протегнах се и прокарах пръсти по лицето му. Бях запомнила всеки детайл, знаех всяка вдлъбнатина, всяка тъкан, всеки ъгъл. Но да го докосвам, да го усещам под възглавничките на пръстите си... беше спасение. - Кажи ми, че си тук, за да останеш. Моля те. – Прошепнах. Дъхът ми замря, докато очаквах отговора му. Усмивката му ми стигаше. - Никой няма да бъде с теб освен мен, малка моя. Казах ти. – Устните му се впиха в моите и заедно паднахме обратно в снега. Речник * Вредители (СЦД) –Произлизат от комарите. Хайверът им се развива в блатa или около блатните райони, в близост до гробове. Излъчват бръмчене, което само Чуващите могат да засекат. Притежават отлично зрение. Засягат кожата, като предизвикват сърбеж. * Мейт –Съпруг или съпруга на Белязан/Белязана. * Дълги Вратове (СЦД) –Произлизат от бръмбарите. Известни са като последователи. Обикновено имат необичайно дълги шии. Отличават се с лошо акне, масивно тяло и неприятни миризми, сходни с тези на гнил боклук. * Люляци (СЦД) –Вид насекоми от рода на пеперудите и молците. Приемат телата нажени. Известно е, че са поразително красиви, за да съблазняват своите цели. Кожата им отделя прахообразно вещество, което мирише на люляк. Хващат плячката си в изплетена от тях мрежа. Съхраняват жертвите си в пашкули, за да могат по –късно да ги използват за храна. * Мастило –Татуировка на Белязан, която може да бъде призована към живот. * Зърна –Произлизат от хлебарките. Не излъчват миризма. Трудни са за проследяване. Лекуват се за секунди. Начини, чрез които могат да бъдат унищожени: обезглавяване. Притежават атрактивни тела на мъже със силно присъствие. Привличат жените в леглото с намерението да източат въздуха от дробовете им, за да живеят по –дълго в човешки облик. * Дълбок сън (ДС) –състояние на сън, в което някой може да бъде задържан за кратки периоди. * Богиня Азура –Богинята на Царството. Създала е Белязаните и Призраците. Също така е Богинята на Вещиците. * Дийкънри –Събрание (парламент), което е съставено от четири Призрака, двама Белязани и една Вещица. Те установяват законите и определят наказанията за тези, които живеят под властта на богиня Азура. * Световен център за Другите (СЦД) –В продължение на хиляди години множество организми, които са оцелели след ледниковия период, са останали скрити от света. Преди сто години се появяват на повърхността на Земята под формата на насекоми. Интелигентни. Могат да обитават тялото на скоро починал човек, притежавайки дори душата му. Трансформацията се случва в рамките на седем дни, в зависимост от видовете. Неподвластни са на силите на Призраците. Защитени са от топлина и минерали от ядрото на Земята. Речник на термините Ще те чакам в двора на фабриката след пет дни. В полунощ. Не закъснявай, задник. До: Quill@Scar.com От: Kilter@Scar.com * Царството –Неземно владение, обитавано от Призраците. Дийкънри заседава единствено там. * Призраци –Четири вещици, изгорени на клада, на които Богинята Азура е предложила помилване. Всеки дух е възкръснал като Призрак със силата на един от четирите елемента –Земя, Вода, Огън и Въздух. Живеят в Царството, но могат да се разхождат на Земята за кратък период от време. * Телепортиране –Способност на Белязаните да се телепортират на място, на което вече са били. * Талдебуру –Ръководител на група от Белязани * Талда –Група от Белязани. * Съблимнс –Деца, живеещи в Царството, които са преживели ужасна смърт на Земята. * Белязани Зрящи –Способни са да виждат през конкретни предмети. Някои умеят да четат неестествено бързо или да изгарят през предмети. * Белязани Преследвачи –Притежават способността да проследяват остатъчни клетки на кожата. * Белязани Вкусващи –Способни са да усещат емоциите на другите чрез промяна на молекулите във въздуха, която се отразява на вкуса им. * Белязани Чуващи –Способни са да усещат високи честоти от дълги разстояния. * Белязани Рефлектори –Притежават силна емпатия към емоциите. Могат да въздействат върху чувствата на другите. Характеризират се със силни телепатични способности. * Белязани Лечители –Жени със способността да лекуват другите Белязани и хората. В редки случаи някои умеят да лекуват животни и други индивиди. Способни са да си представят нараняването и да го излекуват отвътре навън. Преживяват болката от раните. * Белязани –Безсмъртни войни със способности, получени от сетивата. Преследвачи, Чуващи, Лечители, Вкусващи, Зрящи и изключително редките Рефлектори. Еволюират през 1610 година в Сугаррамурди по време на испанската инквизиция. С цел да се избегне избиване на масите, пет вещици се заклеват във вярност на Богинята Азура. В замяна тя ги дарява с безсмъртие, уникални способности на сетивата и Мастило, което може да се извика за защита. * Покой –състояние, наподобяващо кома, което бива наложено като наказание на Белязан, пристъпил закона. Продължителността му се определя от Дийкънри.