Реймънд Фийст
 	Крал на пепелища
 	Легенда за Огнегривия   #1
 

 

  	Посвещение
 	
 	Посвещавам тази книга в памет на Джонатан Матсън.
 	
 	Той беше може би най-прекрасният човек, когото познавах. Неговата щедрост, подкрепа и обич надвишаваха всякакви делови отношения. Той никога не съдеше. Това бе сърцевината на неговата мъдрост и мъдростта на сърцето му. Споменът за него ще пребъде и той ни липсва всеки ден.
 

 

  	Благодарност
 

	Тази книга нямаше да е възможна без мъдростта, добротата, редакторското умение и помощ на три страхотни дами.
	
	Благодаря ви, Джейн Джонсън, Дженифър Брел и Ема Куди.
	Имах щастието да нямам само добри делови отношения. Имах щастието да имам приятели.
 

   
	
 

  	Пролог
 	Ято врани и един крал
 

	Гневни тъмни облаци бързаха по небето и предричаха още дъжд. Напълно уместно за днешното настроение, помисли унило Дейлон Дюмарш. Битката бе приключила бързо, след като измяната бе минала според плана. Петте Велики кралства на Гарн никога вече нямаше да са същите. Вече Четирите велики кралства, поправи се Дейлон наум.
	Огледа небето и понеслите се във въздуха ядачи на мърша: лешоядите, каните и морските орли кръжаха и се спускаха за пиршеството. На север огромно ято врани бе накацало върху труповете. Вдигащи се сърдито орляци бележеха бавния напредък на коларчетата, товарещи мъртвите. Ядачите на мърша бяха ефикасни, призна Дейлон все така унило: малко тела щяха да бъдат заровени без липсващи очи, устни и други меки части по лицето.
	Обърна се и се загледа към морето. Каквото и да беше времето, морето го привличаше. Чувстваше се нищожен пред вечното му естество, пред безразличието му към човешките тегоби. Тази мисъл го утеши и му даде тъй нужната перспектива след битката. Дейлон въздъхна и огледа замислено песъчливия бряг долу.
	Скалите под стръмнините на хълмовете Ансуеъри бяха осигурили толкова обилно месо за раците и морските птици, колкото и за пиршеството за враните и каните на хълмовете над тях. Стотици мъже бяха срещнали смъртта си на тези скали, тласнати от ръба на стръмнината от неочакваната атака по фланга им от мъже, които бяха смятали за съюзници само допреди няколко мига.
	Баронът на Маркензас Дейлон Дюмарш се чувстваше стар. Все още бе в разцвета на силите си, но се бе състарил от горчивина и съжаление.
	Хиляди мъже бяха загинали ненужно, за да могат двама безумци да предадат един добър крал. Докато други стояха отстрани и не направиха нищо, равновесието, съществувало от близо двеста години, бе рухнало. Живопис, музика, поезия, танц и театър скоро щяха да последват армията на Итракия към забвението.
	Дейлон не знаеше точно какви планове имат четиримата оцелели монарси на Великите кралства за извисяващите се кули и цветята, красящи площадите на град Итра, но се боеше за най-цивилизования град на света, столицата на Кралството на пламъците. От петте Велики кралства на Гарн Итракия винаги беше раждала най-артистичния гений. Автори на Итракия бяха написали половината книги в библиотеката на Дейлон, а Итра беше прочута като родно място на даровити художници, музиканти, драматурзи, поети и актьори, макар също тъй да предлагаше убежище за крадци, шарлатани, курви и всякаква въобразима форма на противната страна на човечеството.
	Кралството на пламъците беше дом на вулкани и в няколко района повърхността на земята грееше ярко и опасно — скалата отдолу гореше. Дейлон бе мислил за Итракия като за маяк, извеждащ човечеството от мрака или поне огряващ със светлината си един много мрачен свят. Бе укрепил властта си, следвайки примера на Стеверен Ланжини, и за тези петнайсет години Маркензас бе процъфтял и се бе превърнал в най-влиятелното и могъщо баронство на двата близначни континента, почти малко кралство. „Почти ново Кралство на пламъците“, помисли Дейлон с горчивина. Скоро Итракия сигурно щеше да се превърне в купчина пепел, зацапана с кръвта на невинни.
	Винаги беше имало пет Велики кралства и сега, след като Пламък беше на пепел, оставаха само четири: Сандура, Метрос, Зиндарос и Илкомен. И никой не можеше да предвиди как ще отсъди историята случилото се този ден. Дейлон осъзна, че умът му не може да се съсредоточи върху случилото се, още по-малко върху дългосрочните политически последствия от този ужас. Беше точно както баща му беше казал преди години: има моменти, когато единственото, което можеш да направиш, е просто да продължиш да дишаш.
	Потисна въздишката си. Някъде горе на хълма Стеверен Ланжини, кралят на Итракия, познат на всички като Огнегривия, верен приятел на всеки човек с добра душа, съюзник на Дейлон и приятел на много други, го оковаваха в железни пранги и вериги мъже, които доскоро бе наричал другари, за да го подкарат към импровизираната платформа, която братята му крале бяха наредили да вдигнат за този фарс.
	Дейлон отклони ума си от предстоящите ужаси и от отвращението си от собствената си роля в днешното предателство и затърси къде да отмие битката от лицето си. Видя един преобърнат фургон — конете бяха мъртви, но едно буре някак си бе успяло да остане почти изправено. Той извади ножа от колана си, сряза промазаното с восък платнено покривало и натопи главата си в хладната бистра вода. Отпи, извади главата си, изпръхтя и избърса кръвта и мръсотията от лицето си. Изправи се и се взря във водата, докато тя се успокои. Това беше единственото, което можеше да види непокрито със смърт. Навсякъде около него калта на бойното поле бе омесена с пикоч, лайна и кръв, с парчета от доскоро храбри мъже, и мръсотия покриваше знамена на глупци.
	Във водата се очерта лице и Дейлон го огледа. „Кога всъщност остарях? — зачуди се. — Днес ли, или винаги съм бил този старец, и едва сега го осъзнавам?“ Лицето, което го гледаше, беше старо. Бистрите му сини очи бяха хлътнали в тъмни ями, с торбички толкова подпухнали, че само смъртта можеше да донесе достатъчно дълбок покой, за да възстанови изгубеното. „А съм видял достатъчно смърт за един ден — помисли си Дейлон. — Поне русата ми коса прикрива ранното сиво.“
	Животът му беше белязан с битки и смърт. Женен два пъти преди да навърши двайсет и девет, Дейлон беше обичал първата си жена, но една изпиваща силите болест, която никой жрец или знахар не можа да спре, му я беше отнела в третата година от брака им. Не държеше много на сегашната си жена, но тя беше донесла силен съюз, добра зестра и въпреки суетата и глупостта си имаше здраво младо тяло, което му доставяше удоволствие; тя вече чакаше и първото му дете. Обещанието за наследник беше единствената му светла надежда.
	Откъсна с усилие вниманието си от мрачните си мисли и се обърна към приближаващия се към него мъж.
	— Милорд — каза Родриго Баванджайн, барон на Медни хълмове. — Не сте ранен.
	— Денят е ранен — отвърна Дейлон. — И все още има измяна в изобилие. Не губете надежда. Може би тепърва ще ухажвате младата ми вдовица.
	— Лоша шега — каза Родриго. — Твърде много добри приятели лежат оцапани в собствените си вътрешности, докато хора, над които не бих се изпикал, ако ще да горяха, празнуват този ден.
	— Винаги е тъй, Родриго. — Дейлон погледна стария си приятел. Баронът на Медни хълмове беше тъмнокос, с изумителни сини очи. В двореца носеше косата си дълга, намазана с уханно масло и накъдрена, но сега я беше стегнал със светлочервена превръзка, за да я държи под шлема си в битката. Беше светлолик като повечето хора от мъгливата и загърната в облаци земя, която управляваше. За Дейлон винаги бе изглеждало странно, че бяха станали толкова близки, след като самият той беше разсъдлив човек, докато Родриго като че ли почти не обмисляше последствията от импулсите си, но пък познаваше настроенията на Родриго не по-зле от собствените си. Погледна лицето му и разбра без думи, че мислят за едно и също. И двамата се чудеха дали битката не би се наклонила в другата посока, ако бяха застанали на страната на Стеверен, вместо да му се противопоставят.
	Родриго присви светлите си очи и заговори тихо, въпреки че никой не можеше да ги чуе.
	— Мога да ти кажа само едно, Дейлон. От днес никога няма да си легна без силно питие или млад задник, най-вероятно и двете, и да спя без терзания. Тази работа ще донесе повече унищожение, отколкото полза.
	Дейлон загледа как дърводелците довършват платформата за екзекуция, а после се обърна и погледна стария си приятел.
	Родриго разбра какво изпитва.
	— Ти си човек с идеали, Дейлон, тъй че ти трябва оправдание. В това се крие причината за страданието ти.
	— Много по-прост човек съм, Родриго. Просто избрах страната, която знаех, че ще спечели.
	— А аз те последвах.
	— Както и други — каза Дейлон. — Но на никой заклет във вярност не заповядах, нито помолих приятел или съюзник да ме последва. Всички можеха да откажат.
	Родриго се усмихна горчиво.
	— Тъй е, Дейлон, и тъкмо в това е злият ти гений. Дарът, който имаш. Никой край теб не би се противопоставил на съвета ти. Твърде изкусен си в игрите на власт, за да не се вслушам в мъдростта ти, та дори да служи на мръсна кауза.
	— Можеше да ми се противопоставиш и да служиш на Стеверен.
	— И да съм труп? — каза Родриго и посочи труповете около тях.
	— Винаги има избор.
	— Изборът на глупак — отсече Родриго. — Или на мечтател. — Посочи работниците на върха на хълма, които довършваха платформата, и смени темата. — Какво става там горе?
	— Нашите победоносни монарси искат малко театър — отвърна горчиво Дейлон.
	— Лодавико не затвори ли всички театри в Сандура?
	— Да. След като се оплака, че всички пиеси си правят шеги с него. Което понякога е вярно, но му липсва перспектива и чувство за хумор. — И добави: — И е напълно неспособен да види горчивата ирония в това.
	— Този театър е прекалено ужасен за мен. — Родриго описа с ръка дъга около осеяното с трупове бойно поле. — Да убиваш мъже в разгара на битка е едно. Да бесиш престъпници или да ги обезглавяваш е друго. Мога дори да гледам изгаряне на еретици почти без да мигна, но това избиване на жени и деца…
	— Лодавико Сентарзи се бои от възмездие. Ако нито един Ланжини не остане жив, това ще означава, че кралят на Сандура ще може да спи спокойно. — Дейлон сви рамене. — Така поне се предполага.
	Гледаше към върха на хълма. Работниците бяха довършили вдигането на платформата: две стъпки над калта, издигната само колкото онези на склона да могат да виждат и достатъчно здрава, за да издържи тежестта на няколко души. Двама души качваха дръвника по стъпалата, а неколцина от личната охрана на Лодавико стояха между платформата и бавно събиращата се тълпа.
	— Тази работа с блъскането на бебета в стените… Грозно… И убиването на онези хубави млади момичета… това не е просто прахосване, а направо злодеяние — каза Родриго. — Момичетата на Огнегривия бяха направо изумителни с дългите си шии и стройните си тела, и тези рижи коси…
	— Твърде много мислиш за патката си, Родриго — каза Дейлон, като се постара да го каже небрежно. — Имал си повече жени и момчета от всички, които познавам, и въпреки това жадуваш за още.
	— Всеки си има своите апетити — отстъпи Родриго. — Моите лесно се обръщат към сладки устенца и гладки дупета. — Въздъхна. — Не е с нищо по-лошо от любовта на крал Хектор към виното или страстта на барон Хайтан към хазарта. — Изгледа приятеля си. — А какво изостря твоя апетит, Дейлон? Така и не можах да разбера.
	— Мъча се само да не презирам мъжа, когото виждам в огледалото — каза баронът на Маркензас.
	— Твърде абстрактно е за разбиранията ми. Какво наистина те разпалва?
	— Малко неща, изглежда — отвърна Дейлон. — Като млад, мислех за нашето по-висше предназначение, защото не казват ли жреците на Единия бог на бащите ни, че Вярата носи мир на всички хора?
	Родриго погледна осеяното с трупове бойно поле и каза:
	— В известен смисъл животът рано или късно донася мир.
	— Това е може би най-философското нещо, което съм чувал от теб. — Погледът на Дейлон проследи този на Родриго и той добави: — Жреците на Единия бог обещават много неща.
	Родриго отрони дълга, почти театрална въздишка, само дето Дейлон знаеше, че приятелят му не е от тези, които ще се отдадат на фалшива игра. Изморен беше до кости.
	— Когато четирима от петимата Велики крале обявят една вяра за единствената истинска вяра и всички други за ерес, очаквам, че може да се обещае почти всичко.
	Веждите на Дейлон се присвиха.
	— Да не намекваш, че църквата има пръст в това?
	— Нищо не намеквам, приятелю — каза Родриго. — Да го правя би означавало да си търся белята. — На лицето му се четеше предупреждение. — По времето на нашите дядовци църквата на Единия — или Единствения, както също му казват — бог е била само една от многото. По времето на бащите ни се превърна в сила. Сега… — Поклати глава. — По времето на нашите деца другите богове ще само смътен спомен. — Огледа се, сякаш за да се увери, че не ги подслушват. — Или, ако жреците са достатъчно умни, биха могли да извъртят доктрината си, за да се превърнат във вестители на Единия бог и да оцелеят като сенки на предишните си същности. Някои вече казват това. — Помълча малко, след което добави: — Наистина, Дейлон. Защо дойде? Можеше да си останеш у дома.
	— И името ми да влезе в списъка на онези, които открито подкрепят Стеверен? — Помълча, после попита: — Истината ли?
	— Винаги — отвърна приятелят му.
	— Дядо ми и баща ми изградиха богато баронство, а аз взех това, което ми оставиха, и го направих още по-успешно. Искам да оставя всичко това на децата си, но също така да са в безопасност във владенията си.
	— Ти самият си близо до крал, нали?
	Дейлон се усмихна малко тъжно.
	— Бих предпочел да имам богатство и сигурност за децата си, вместо каквато и да била титла.
	Родриго сложи ръка на рамото му.
	— Хайде. Трябва да идем горе. Не е добре да ни няма, освен ако вече не си умрял, което техни величества Лодавико и Мазика биха могли да сметнат за разумно извинение.
	Дейлон кимна и двамата закрачиха нагоре по разкаляния склон. Заваля отново.
	— Следващия път, когато ме призовеш на битка, Дейлон — каза Родриго, — имай благоприличието да го направиш в сухо утро, за предпочитане късна пролет или ранно лято, та да не е прекалено горещо. Целият съм в кал, дрехите ми са мокри, бронята ми е ръждясала и топките ми вече хващат плесен. Не съм виждал сухи дрехи от цяла седмица.
	Дейлон не отвърна нищо.
	Стигнаха до билото на хълма, където щеше да е екзекуцията. Войниците се заотдръпваха да им направят път и Родриго и Дейлон застанаха най-отпред. Платформата бе довършена и стражите вече изкарваха пленниците от набързо стъкмените ограждения, където ги бяха държали през нощта.
	Стеверен Ланжини, крал на Итракия, бе подхранван с фалшиви съобщения и лъжи цяла година, докато повярва, че се присъединява към съюзници, за да посрещнат агресия от страна на крал Лодавико. Дейлон бе един от последните барони, уведомен за плана, което му бе оставило малко време да обмисли възможностите си. Двамата с Родриго бяха разполагали с по-малко от месец, за да говорят с други барони и да действат; и по-важното: не им бе дадена възможност да предупредят Стеверен и да му помогнат ефикасно.
	Тази сутрин бяха излезли на бойното поле. Силите на Стеверен държаха лявата страна в очакване на атаката на Лодавико. Щом тръбите засвириха, съюзниците на крал Стеверен внезапно се обърнаха срещу него. Последва ожесточена битка, но накрая предателите победиха.
	Дейлон гледаше как изкарват пленниците от палатките от другата страна на платформата. Докато армията на Стеверен беше на бойното поле, затънала в калта от внезапната силна лятна буря, конници бяха нападнали и пленили цялата кралска фамилия в лятната им вила на морския бряг на половин ден езда от тук.
	Мнозина бяха изклани или хвърлени върху скалите под вилата — по всички сметки над четирийсет мъже, жени и деца. Дори бебетата не бяха пощадени. Но на най-близките от фамилията на краля бе даден още един ден съществуване, за да изтърпят това публично унижение. Кралете Лодавико и Мазика бяха решени да покажат на света края на родословието на Огнегривия.
	И сега ги подкарваха с върховете на копията към смъртта им.
	Децата бяха първи; ужас и объркване ги бяха смълчали. Тътреха се с ококорени очи, с посинели устни, с треперещи ръце и крака, рижата им коса бе потъмняла от дъжда. Най-отпред вървяха най-малките, две момчета и едно момиче. По-големите им братя и сестри бяха след тях, следвани от кралица Агана. Последен беше крал Стеверен. Каквито и скъпи одежди да бяха носили, бяха смъкнати и всички бяха в дрипи, по ръцете, краката и лицата им се виждаха синините от боя, който бяха понесли.
	Крал Стеверен носеше ярем като вол, с железни пранги на двата края, които стягаха китките му, а краката му бяха оковани така, че едва се тътреше. Изтикаха го нагоре по стъпалата. Ако се съдеше по отоците и синините на лицето и около очите му, беше удивително, че може да върви без помощ. Дейлон погледна засъхналата кръв по устата и брадичката му и потръпна, когато осъзна, че езикът на краля е отрязан, за да не може да говори на събралите се да видят смъртта му.
	Няколко войници завикаха подигравателно, но другите мълчаха, уморени и ранени; всички искаха това да свърши бързо, за да могат да се нахранят и да си починат. За повечето предстоящото плячкосване на Итра бе причината да служат днес, а то нямаше да започне, докато екзекуцията не приключеше, тъй че всички искаха да свърши бързо.
	Дейлон погледна Родриго. Тази касапница нямаше прецедент. Историята учеше, че крал не убива крал, освен на бойното поле; дори барони рядко биваха екзекутирани — обикновено ги откупуваха и ги правеха васали.
	Открай време в Гарн пет Велики кралства бяха господствали на двата близначни континента на Северна и Южна Тембрия. Между тях имаше разпръснати независими държави, управлявани от могъщи барони, мъже като Дейлон и Родриго, свободни благородници, съюзници, но не и поданици на кралете. Други по-дребни благородници управляваха дарена земя и титли от петте Велики кралства.
	Дейлон пак погледна Родриго и осъзна, че приятелят му разбира не по-зле от него, че цяла една ера свършва. Един дълъг период на благоденствие и относителен мир бе приключил.
	В течение на две столетия петте Велики кралства на Северна и Южна Тембрия бяха обвързани от Съглашението: решението на столетия войни за контрол на Теснините, морския проход между двата континента. Всяка държава, владееща онези земи, контролираше корабоплаването на изток и запад. Възможни бяха и други морски маршрути, но неимоверно по-рисковани и скъпи.
	Съглашението гарантираше право на преминаване за всички. Границата бе очертана около Теснините. Никакъв град не можеше да се строи тук, можеше да има само малки градчета и села и всички владетели гарантираха тяхната неутралност. Това взаимно отстъпване на земя от петте Велики кралства бе създало мир и благоприятстваше за търговия, изкуство и благоденствие.
	„До днес“, помисли Дейлон с горчивина. Оцелелите от това безумие можеше и да продължат заблудата, че Съглашението все още съществува, но Дейлон знаеше, че е приключило.
	Огледа кралската итракска фамилия, видя ужаса в очите на децата, примирението и безнадеждността в лицата на жените и непокорството на краля. Стеверен Ланжини, наричан Огнегривия заради светлочервената му коса, отличителния белег на неговата родословна линия, бе натиснат да коленичи, а двама войници натиснаха надолу дървения му ярем.
	Дейлон съжали, че не си е у дома с жена си, сух и чист, и сит, и в леглото с нея. Бъдещата сигурност на неговото баронство и на наследниците му се беше оказала цената му, помисли той с горчивина. Кралете на Сандура и Зиндарос се бяха съгласили да утвърдят избрания му наследник безусловно в случай че загине на бойното поле или умре в бъдеще. Беше се съгласил, за да предотврати всякакви претенции към свободното баронство Маркензас — дължеше на хората си надеждата за мир. Дори докато Стеверен беше жив, без тази гаранция другите четирима крале щяха да изтъкват всеки собствения си претендент, защото Маркензас бе най-богатото пълноправно баронство на Гарн. Без ясна линия на наследяване това щеше да доведе до война. Затова беше предал един човек, когото обичаше като брат — за да спести на хората си бъдещи опустошения. Както щяха да кажат жреците на Единия бог, Дейлон беше сключил своя договор с Тъмния; беше продал душата си.
	А на заранта на заминаването му съпругата му го бе уведомила, че е с дете. Но той вече не можеше да се оттегли от тази касапница.
	Последни на платформата стъпиха Лодавико и Мазика, табардите и бронята им бяха чисти от кръв и кал.
	— Виждам, че двама крале липсват — промърмори Родриго.
	Дейлон кимна и след като трупащата се тълпа войници бе необичайно тиха за такова публично представление, прошепна:
	— Букохан и Хектор твърдят, че умора и рани са ги задържали на легло. Може да си съучастват в това, но предпочитат да останат в палатките си и да оставят целият този фарс да се припише на Лодавико и Мазика. А в нрава на Лодавико е да си припише колкото може повече; бърка го със слава.
	— Никакъв фарс не е — прошепна Родриго, — когато кръвта е истинска.
	Както Дейлон очакваше, тъкмо Лодавико пристъпи напред, за да заговори. Кралят на Сандура беше най-мразеният благородник в Петте кралства, защото управлението му беше сурово и деспотично. Презираше всичко, което според него представляваше заплаха за достойнството му, без да съзнава, че по нрав и според постъпките си изобщо няма достойнство. Дейлон го беше нарекъл тъжен монарх с меланхоличен нрав след първата им среща преди повече от двайсет години и нищо, което бе видял оттогава у него, не бе променило мнението му. Обшитото му с червено и черно облекло също с нищо не смаляваше това възприятие.
	— Тук сме, за да възстановим реда, да предадем един клетвопрестъпник на съдбата му и да сложим край на една заплаха за суверенитета на нашите братски кралства. — Като за човек, който мразеше театри, помисли Дейлон, Лодавико имаше склонност към театралничене. Позата и думите му бяха прекалено пищни, до степен на самоподигравка, въпреки че кралят на Сандура изобщо не можеше да го разбере, а и никой нямаше да му го каже. Тъй че хората стояха наоколо и търпяха представлението само за да го осмеят по-късно в кръчмите. В този момент обаче Дейлон не намери много хумор в бездарната игра на Лодавико.
	След като заговорът за убийството на Стеверен беше излязъл наяве, бяха плъзнали слухове, че кралят на Итракия ламтял за короните на другите държави. Нямаше никакво основание за това, най-баналните действия се характеризираха като доказателство за амбициите му, но хора, жадуващи за богатствата на Великите кралства, се нуждаеха от малко причини, за да повярват и да възнегодуват. Плячкосването на Итракия можеше да осигури на един благородник или боец повече богатство от цял живот дребни схватки по границите на Дивите земи, Горящите земи или Планинските прегради.
	Инсценирали бяха бунт на недоволници в земите на Съглашението. „Поредният фарс с истинска кръв“, помисли Дейлон. След това бяха подхвърлили на Стеверен, че зад набега стоял Лодавико — единствената истина в целия низ от лъжи. Стеверен бе отвърнал с призив на оръжие, както Лодавико и съюзниците му бяха знаели, че ще направи, и бе предприел с армията си най-подлата измяна в историята на Гарн.
	— Отровното дърво ражда отровен плод — продължи Лодавико, сочеше към децата. Лицето му се изкриви в маска на театрален гняв — широко отворени очи, извити високо вежди, кривната настрани глава, сякаш се вслушва за закана — поведението, очаквано от един безумец, опитващ се да убеди присъстващите, че такива невинни същества са заплаха за съществуването им. — Цялата тази родословна линия трябва да се прекъсне — завърши Лодавико и тресна десния си юмрук в лявата си длан, за да подчертае важността на думите си. Един войник пристъпи зад най-малкото дете на платформата. Дейлон се помъчи да си спомни името на момчето и не успя, преди войникът да сграбчи шепа от огненочервената коса на детето и да дръпне малката му глава назад. Бърз срез на остра кама — и очите на момчето се завъртяха навътре в черепа, щом кръвта бликна от шията му.
	От войниците се надигнаха вял възглас и Дейлон разбра, че просто искат това грозно зрелище да свърши, за да могат да отдъхнат, да ядат и да се приготвят за похода на юг до Итра. Няколко свободни отряда вече бяха потеглили, нетърпеливи първи да изберат плячка; наемните отряди бяха свободни от политически съображения и щяха първи да се втурнат да грабят. Ако имаше някаква справедливост, то Стеверен щеше да е оставил достатъчно голям гарнизон, за да попречи на тези авантюристи. Но пък нека първите отряди платят цената за своята алчност и може би да дадат на част от населението възможността да избяга, преди ядрото на силите на Лодавико да се спусне отгоре им. Единствените държави с достатъчно големи флоти, за да блокират морския изход, бяха Хелосея и Зиндарос. Военната флотилия на Зиндарос беше превозила армията им там, а Хелосея бе предпочела да остане настрана от днешната касапница. Военният им флот беше достатъчно голям, за да могат да пренебрегнат настояванията на Лодавико. Можеше да дойде ден, когато да съжалят за избора си, но Дейлон приветстваше решението им. Ако някои от гражданите на Итра можеха да намерят лодки и да стигнат до открито море, навярно някой ден щяха да могат да изградят отново държавата си…
	Дейлон се отърси от прилива на угризение и срам, за да се изправи пред последното кръвопролитие за днес. Стореното — сторено, съжалението не водеше до нищо добро.
	Бързо и прецизно палачът се движеше по редицата и издърпваше назад главите на децата и след това на жените. Родриго попита:
	— Кой липсва?
	— Двамата по-големи синове — каза Дейлон. — И двамата паднаха в битка.
	Стеверен Ланжини, последният крал на Итракия, гледаше смълчан, с гняв и терзание, докато избиваха фамилията му пред очите му. Дейлон потръпна от гледката на човека, когото бе обичал като брат, изгубил способността да стои изправен без чужда помощ. Двама войници придържаха краищата на ярема на Стеверен и го задържаха прав. Последната, която умря, беше съпругата му, над трийсетгодишна, неговата кралица и майката на децата му. Възпротиви се, когато сграбчиха косата ѝ, не за да избегне смъртта, а за да може да види лицето на съпруга си, когато животът ѝ си отиде.
	— Нищо славно няма в това — промърмори Родриго.
	— Нашите четирима останали крале искат да гарантират, че без никакво съмнение родословието на Огнегривите е премахнато.
	Докато войниците извличаха мъртвите от платформата, Лодавико изпита нужда да преповтори всички изфабрикувани грехове на Огнегривите, украсявайки лъжите си с инсинуацията, че тепърва биха могли да се разкрият още перфидност и коварство.
	— Ще свърши ли изобщо това? — прошепна Родриго.
	Накрая дойде ред на краля. Лодавико най-сетне довърши речта си и се отдръпна встрани, а един войник тръгна напред, с голям двуръчен меч в ръце. Докато другите задържаха ярема на Стеверен, натискайки го да падне на колене, войникът измери разстоянието от дървения нашийник до основата на черепа на краля и след това с един широк замах му отсече главата.
	Струпалите се завикаха, отново вяло и неуверено. Сякаш разочарован от липсата на ентусиазъм, Лодавико махна на палача да вдигне главата на мъртвия крал за огненочервената коса и извика:
	— Вижте съдбата на един изменник!
	Отново последва вял отклик.
	Лодавико огледа стотиците войници, сякаш се опитваше да запомни лицата им, за да им потърси сметка в бъдеще. Челото му се сбръчка, щом се намръщи, долната му челюст се издаде напред, сякаш бе готов да предизвика цялата войска на бой. Неловкият момент бе прекъснат, когато Мазика Коралос, кралят на Зиндарос, извика:
	— Приключете с грижите за мъртвите и ранените, нахранете се и отдъхнете, защото на разсъмване тръгваме към Итра!
	Това донесе по-ентусиазирани викове и мъжете започнаха да се разотиват.
	Дейлон се обърна и видя неизречен въпрос в изражението на Родриго. Тихо, почти през стиснати зъби, каза:
	— Крал екзекутира крал? На бойното поле е едно, но това убийство? — Впи поглед в Родриго. — Това не е свършило.
	— Ти уби Гендор от Балганон, след като му взе замъка. — Имаше намек за предизвикателство в тези думи.
	— Той не беше крал — отвърна Дейлон. — Беше узурпатор и претендент. И го убих, докато стоеше на разстояние в голямата си зала. Освен това Балганон не беше кралство.
	— Вече не — съгласи се Родриго, — откакто Илкомен го анексира. — Въздъхна. — Едва можеше да се нарече и баронство. Бащата на Гендор не беше нищо повече от надут военен диктатор. Трябваше да го задържиш за себе си. — Огледа се, видя напускащите войници и кимна на Дейлон и те да си тръгват.
	На слизане по склона Дейлон каза:
	— Сега идва наградата.
	— Значи, можем да си вземем богатствата на Итракия?
	Дейлон сложи ръка на рамото на стария си приятел.
	— Можеш да вземеш моя дял, аз ще подкарам хората си към дома. Уморен съм от това.
	Дейлон беше един от малкото свободни барони, които наистина бяха независими. Владетелите на Маркензас и Медни хълмове не се бяха заклели на нито един крал, но повечето от останалите трийсет барони имаха социални или парични задължения, които ги обвързваха към великите монарси, поне докато дълговете не бъдеха изплатени или задълженията не отпаднеха.
	— Твоите заклети няма ли да възразят? — попита Родриго.
	— Моите заклети са свободни да тръгнат с техни величества — отвърна сухо Дейлон. — Нямам никакви планове за скорошна кампания, тъй че ако поискат да залагат кръв за злато, така да бъде. Кастеланите ми ще дойдат с мен без оплаквания. Осигурявам ги достатъчно добре.
	— Може да се чувстваш свободен да избираш — каза Родриго, — но ако съдя по настроението на Лодавико, заминаването ти би могло да се приеме като обида. Може да му е все тая, че наемници и други от простолюдието са напуснали без негово разрешение, но… ти си известен човек.
	— Твърде зает ще е с боеве за Итракия, за да забележи, че ме няма. — Сви рамене все едно това не го занимаваше. — А и да забележи, няма да посмее да го направи открит проблем, за да не обиди другите свободни барони.
	Родриго се усмихна малко насила.
	— Толкова много ли си обичан, приятелю?
	Дейлон отвърна също с насилена усмивка:
	— Не, но ако владението и земите ми бъдат отнети от Лодавико, коя ще е първата ти мисъл, Родриго?
	— Кой е следващият — каза той. Помълча. Вече трябваше да се раздели с Дейлон и да тръгне към лагера си. — Премислил си го добре.
	— Да. Всичко, което направих, го направих, за да гарантирам оцеляването на семейството ми и хората ми. Лодавико е алчен и почти луд, но не е глупав. — Дейлон махна с ръка към касапницата около тях. — Глупав човек не може да измисли как да сложи край на едно съперническо кралство за един ден. Лодавико е планирал това дълго и много подробно, и е платил не малко злато, за да се осъществи.
	— Та, дали бе се нахвърлил върху мен от злоба? — Дейлон сви рамене и въздъхна уморено. — Той знае, че всеки свободен барон и заклетите му ще помислят като нас; и макар никой от нас сам да не е заплаха, обединени бихме могли да сложим край на властта му.
	Родриго кимна в съгласие.
	— Немалко от заклетите на Лодавико биха се възползвали от възможността да сменят господаря си, ако всички свободни барони се вдигнат наведнъж. Той не се държи добре с тях. Освобождението от ярема му би си струвало риска.
	— Този ден почти със сигурност ще дойде, приятелю, когато Лодавико си е спечелил достатъчно гняв, за да принуди враговете си да се съюзят, но този ден все още е години напред. Твърде много съперничества има, твърде много недоверие е посято между онези, които биха се обединили срещу Сандура, и твърде много са готовите да го подкрепят от страх или от надежда за облагодетелстване.
	Дейлон вдиша дълбоко и бавно издиша, а после каза с кисела усмивка:
	— Да, този ден ще дойде, но не днес.
	Родриго постоя замислено за миг, а после махна с ръка.
	— Добре, върни се при младата си жена. Ако не продължа до Итра, ще трябва да се оправям с бунт: на кастеланите ми не им е плащано от доста време и имам нужда от своя дял от плячката, за да покрия заплатите и да заделя малко и за нас.
	— Потършувай добре, приятелю — каза Дейлон с усмивка. Двамата си стиснаха ръцете и се потупаха по гърдите. — Но да те предупредя — заговори тихо Дейлон. — Разумният човек се подготвя за следващата война след последната си битка, а не когато тя вече се вихри по земята му. — Погледна приятеля си в очите. — Както казах, тази война идва, не скоро, но рано или късно ще дойде. Балансът на силите е изместен. — Махна назад към хълма, където Лодавико беше стоял преди минути. — Сандура има предимството за момента, но както стоят нещата, друг може да реши да го сграбчи. Един ден някой ще се опита да стане пети крал. Бъди готов за този ден.
	— Чувам ли амбиция?
	— Не търся разширяване на владенията ми, но по-скоро бих съборил друг владетел, отколкото да изгубя моето. Трябва да мислим за тези неща, стари приятелю. Да се подготвяме не за малките войни, които скоро ще започнат да ни мъчат, а за друга като тази — Дейлон кимна към плувналото в кръв бойно поле, — където корони са наградата. — Наведе се още по-близо. — Може би това ще отнеме пет години, десет, че и повече, но със сигурност тази война ще я има. Лодавико е луд да стане Върховен крал. — Бодна леко с пръст в гърдите на Родриго. — В сърцето си знаеш тази негова амбиция не по-зле от мен. — Огледа се пак да се увери, че не ги подслушват, и продължи. — Но Лодавико рано или късно ще прекали и точно за тогава трябва да сме готови.
	Родриго поклати глава.
	— Мрачен съвет. — Въздъхна и добави: — Но добре премислен. — Махна с ръка и тръгна полека, а после спря все едно някаква мисъл го порази. Обърна се и погледна Дейлон. — Нямаше ли едно ново бебе?
	— Не те разбирам. — Челото на Дейлон се набръчка.
	Родриго го погледна в очите.
	— Мисля, че чух, че кралицата на Огнегривия родила късно през есента.
	— Да, и аз чух, да… — каза Дейлон. И отрони дълга въздишка. — Най-вероятно са го убили при завземането на вилата. Нали хвърляха бебета от стръмнините на скалите. Сигурно е било сред тях.
	Родриго сви рамене.
	— Може би.
	Обърна се отново и си тръгна без повече думи.
	— Бебе — промърмори Дейлон, развеселен за първи път от много дни. Приказки за оцеляло бебе на Огнегривия щяха да пречат на Лодавико да спи добре до края на дните му, дори и слуховете да бяха лъжливи. Помисли за миг дали да хвърли монета на някой клюкар, за да пусне такава мълва. Нищо друго в тази мръсна работа не заслужаваше веселие. Погледна към небето, като се помъчи да не обръща внимание на кръжащите ята лешояди и да се наслади доколкото можеше на залязващото слънце и синьото небе на хоризонта на запад. — Е, поне светът не е свършил — промърмори на себе си.
	От всички присъстващи благородници Дейлон беше един от малцината, които можеха да се смятат за начетени. Беше изучавал легендите за най-старите благороднически родове и знаеше в частност за един мит, който предричаше, че ще се развихри бесен хаос, ако родословната линия на Огнегривите свърши. След като не беше видял връхлитащи с грохот демони към бойното поле, Дейлон продължи към палатката си зачуден дали Стеверен наистина е последният от родословната си линия…
	Стотици мъртви тела чакаха да бъдат погребани. Изчерпани от умора войници се мъчеха с изкопаването на масови гробове, докато жреци на Единия бог редяха молитвите си над труповете. Дейлон едва устоя на подтика да изругае в името на Старите богове — нямаше никакво желание да бъде отлъчен и изгорен на кладата.
	Двама мъже го чакаха мълчаливо пред палатката. Райнхарт, капитан на домакинската гвардия на Дейлон, носеше табарда на дома Дюмарш; беше корав ветеран, спечелил поста си с години вярна служба.
	Мъжът до него беше широкоплещест и набит, с остър поглед, но също така бе започнал да показва смътни белези на остаряване. Черните му очи бяха заобиколени от тъмни кръгове и бръчици — доказателство за нелек живот. Походката му издаваше скованост в едното бедро, най-вероятно резултат от рана, понесена в битка преди години. Покрит с кал, сажди и засъхнала кръв, мъжът се поклони, не много повече от кимване, но достатъчно да задоволи потребността на Дейлон от уважение.
	— Едвалт — каза Дейлон за поздрав.
	— Това е денят, милорд — каза Едвалт.
	Дейлон въздъхна уморено:
	— Трябва ли да го правим сега.
	— Това е денят, милорд — повтори Едвалт натъртено.
	— Десет години? Наистина ли минаха десет години?
	— По пладне станаха точно десет години — каза Едвалт.
	— Почти привечер е. Забавил си се.
	Едвалт не намери в забележката нищо смешно.
	— Зает бях да остана жив по пладне, милорд. Крал Стеверен предприе контраатака в тила ви; нападнаха обоза и ковачницата ми. — Погледна владетеля на Маркензас в очите. — Вашият обет, милорд?
	При намека, че би могъл да не зачете своя обет, Дейлон настръхна, но устоя на подтика да удари Едвалт. Беше ядосан и уморен, а също така знаеше, че разочарованието му отчасти се дължи на това, че губи услугите на Едвалт.
	Едвалт беше пленен при един граничен спор и робският нашийник му беше спестен само защото Дейлон бе забелязал качеството на оръжията на своя враг. Бързо беше идентифицирал Едвалт като ковача на оръжията и му бе предложил избор: доживотно робство или десет години майсторска служба в замяна на свободата му. Беше заложил на това, че ковачът се нуждае от обещанието за свобода, за да се старае възможно най-добре в работата за новия си господар.
	Дейлон издиша дълго, за да овладее яда си.
	— Да, помня.
	— Десет години вярна служба в замяна на моята свобода — каза Едвалт. Изражението му издаваше решителност, която Дейлон познаваше много добре.
	Дейлон сложи ръка на рамото му.
	— Знам — отрони примирено. — Това е сделка, за която съжалявам — каза баронът на Маркензас. — Ако напълно бях разбрал дарбите ти, щях да ти предложа свободата в същия онзи ден в замяна на оброк никога да не напускаш службата си при мен.
	— Това не е свобода — каза Едвалт.
	Дейлон беше отчаян. След като мразеше всеки миг от това пътуване, да загуби Едвалт заради едно обещание, дадено след друг кървав сблъсък, беше почти непоносимо.
	— Имам нужда от теб, Едвалт, толкова сигурно, колкото е сигурен изгревът на слънцето на разсъмване. Предстои още война, защото Лодавико преобърна света с главата надолу, а ти си най-добрият ковач, когото съм виждал. И нещо повече, добър човек си. Остани и ще те направя богат.
	Едвалт помълча за миг, като че ли изненадан от молбата на Дейлон. Зарея поглед над касапницата около тях и рече:
	— Благодаря ви за похвалата, милорд, но най-трескавото ми желание е никога повече да не виждам това. — Погледна барон Дюмарш в очите и добави: — Време е.
	Умора, безсилие и гняв заплашваха да закипят в Дейлон. Можеше просто да пренебрегне обета си и да задържи Едвалт на служба, но знаеше, че ако го направи, ще загуби уменията му завинаги.
	— Считано от този момент, ти си свободен човек, Едвалт Тасман. — Обърна се към Райнхарт: — Намери писар и му нареди да напише документ за свободно преминаване за Едвалт…
	— И за Майла — прекъсна го ковачът.
	— Коя? — попита Дюмарш.
	— Жена ми. Майла.
	Дейлон предположи, че говори за някоя от многото курви, които вървяха след войниците, или за някое местно момиче от града, но видя в това удобна възможност.
	— Оженил си се за нея без разрешение?
	Едвалт се вцепени. Като васално обвързан, трябваше да е поискал разрешение да се ожени. Поколеба се, след което каза:
	— Не и пред жрец. Врекохме се един на друг. Имаме дъщеря.
	— Жена ти не ме интересува — каза Дейлон. — Но дъщеря ти, по закон, е моя собственост. Родена е в обвързаност.
	Леката промяна в позата и изражението на Едвалт бяха знаци, които и Дейлон, и Райнхарт разпознаха мигновено: показваха, че ковачът е готов да се бие с голи ръце срещу меч, ако потрябва.
	Дейлон събра цялото благоразумие, което му беше останало, и с едно вдигане на ръка спря надигащия се гняв на Едвалт. Отрони дълга въздишка и рече:
	— Няма да ти отнема детето, Едвалт. Но в замяна трябва да ми обещаеш нещо.
	Очите на Едвалт се присвиха.
	— Какво, милорд?
	— Ще отговоря на този въпрос след малко. Първо ми кажи къде ще отидеш.
	След миг колебание Едвалт отвърна:
	— В Теснините. Ще намеря село, нуждаещо се от ковач, и ще започна своя нов живот в земите на Съглашението. Мога да изкова лемеж, да направя плуг, да подковавам коне и мулета. Ако потрябва, ще поправя меч или ще изкова нов… — Сви рамене. — Но ако никога не ми се наложи да правя оръжия, ще съм по-доволен.
	Дейлон прецени отговора му. Най-добрият оръжеен ковач, когото бе познавал, поне нямаше да потърси служба при съперничещ господар. Теснините бяха свободни от въоръжен конфликт засега, така че Едвалт нямаше да намери там голямо търсене на оръжия.
	— Добре — каза баронът на Маркензас. — Тогава нямаме проблем. Но за обещанието: ако намериш чирак, когото да обучиш да е равен на теб, ще го пратиш при мен.
	— Няма да поставя друг в крепостна обвръзка — отвърна Едвалт.
	Подразнен от отговора, Дейлон се сопна:
	— Не бих взел свободен човек на служба против волята му. Ти беше военнопленник и беше мое право да те убия или да те продам като роб. Не направих нито едното, нито другото. — И двамата знаеха, че щедростта му се дължеше единствено на таланта на Едвалт, а не на някакво великодушие от страна на Дейлон. — Ще го помоля да служи свободно и ще го възнаградя богато, ако се съгласи.
	— Намеря ли такъв момък, ще го пратя първо при вас — съгласи се Едвалт. — Ако той драговолно приеме службата при вас, това е негов избор, но ако пожелае сам да си проправи пътя в света, това също е негово право, нали?
	Дейлон кимна.
	— Съгласен. Значи се разбрахме. Вземи жена си и детето и пътувайте безопасно. — Кимна на Райнхарт. — Погрижи се да имат охрана. Намери му и здрав фургон или кола също така, за да може да си вземе инструментите. И му дай половин мярка злато.
	Капитанът кимна и отвърна:
	— Както заповядате, милорд.
	Изумен от неочакваната щедрост на Дейлон, Едвалт промърмори:
	— Благодаря ви, милорд.
	И двамата с Райнхарт тръгнаха.
	Дейлон остана сам пред палатката си, загледан след отдалечаващия се майстор на мечове, най-добрия, когото бе срещал някога. Знаеше, че наближава денят, в който ще му трябват много добри оръжия. Беше благодарен, че не е днес.
	Щом влезе в палатката, намери чисти дрехи, подредени за него от личния му слуга Балвен. Винаги го развеселяваше това, че единствената личност, на която се доверява в живота си, е този негов незаконен брат. Балвен бе дошъл в замъка на баща им като момче, за да бъде придружител на младия наследник. Когато баща им умря, Дейлон бе задържал Балвен като свой личен слуга, но той всъщност му беше по-доверен съветник от всички официални съветници.
	Балвен чакаше до едно ведро с голяма кърпа в ръце. Истинската баня щеше да почака, докато Дейлон се върне у дома, но можеше поне да махне най-грубата мръсотия от тялото си.
	Щом Балвен започна да сваля бронята му, баронът на Маркензас отново се зачуди за бебето на Огнегривия. Ами ако наистина някъде имаше дете, предопределено да изтормози съня на четиримата останали крале?
	Балвен беше по-малък с две години, но беше живял с Дейлон от шестгодишен и можеше добре да отгатва настроенията му. Майката на Дейлон беше направила всичко, което можеше, за да набие клин между братята, но бе успяла само да ги сближи още повече. Дейлон беше имал бунтовнически нрав като дете и не беше посмял да го разкрие пред баща си, така че горката му майка бе понесла тежестта му. В резултат на това двамата с Балвен бяха много по-близки, отколкото господар и слуга.
	Балвен беше среден на ръст, със средно тегло, с късо подрязана кафява коса и тъмни очи; външността му беше незабележима, но приличаше на Дейлон в очите. Балвен огледа лицето на брат си, докато сапунисваше тялото му, и попита тихо:
	— Притеснен ли си?
	Беше предвидил променливото настроение на господаря си и бе наредил едно момиче да чака в ъгъла на палатката, вместо в леглото на Дейлон, тъй като знаеше, че предразположението на брат му може да се люшне в която и да е посока след битка. Кафявите очи на момичето бяха впити в барона на Маркензас в мълчаливо очакване на заповедта му.
	Дейлон погледна момичето и поклати глава. Чувстваше се уморен до кости. Балвен освободи момичето с кратко кимване и то излезе.
	Дейлон искаше само гореща храна и дълъг сън след кървавата битка днес. Изтърпя студената вода и грубия сапун, но пък да е чист поне малко си струваше неудобството.
	— Липсва ми едно горещо корито — каза той на Балвен, докато се бършеше с кърпата.
	Незаконният му брат кимна и каза:
	— И аз искам да се прибера.
	Дейлон въздъхна. Беше съгласен. И той копнееше за топлото слънце на бреговете на Маркензас. Замъкът му беше с изглед над една овощна градина, която минаваше по хълмовете и стигаше до крайбрежието на Западното море. Липсваше му щедрият аромат на портокалов цвят, понесен от пролетния бриз от океана, и чистата красота на владението му. Липсваше му стройното тяло на жена му и обещанието за деца. Когато се загърна в халата, поднесен му от Балвен, Дейлон каза:
	— Най-вече ми липсва мирът. Звуците на войната още кънтят в ушите ми.
	— Отекват и в моите, милорд — съгласи се Балвен. — Но поне нашият свят не свърши този ден — добави с усмивка.
	Дейлон се засмя. Едно от многото неща, които споделяше с незаконния си брат, беше библиотеката на баща им. Балвен знаеше за легендарната родословна линия на Огнегривите и опустошението, което уж беше свързано с нейния край. Почти бяха имали спор преди Дейлон да се съгласи да участва в измяната към Стеверен; Балвен се беше противопоставил на присъединяването им към Лодавико и другите. Както беше обичайната му тактика, Балвен се беше противопоставил на курса, който Дейлон почти със сигурност вече беше избрал, за да разгледа логическите грешки, които баронът можеше да е допуснал. Никой от двамата нямаше много вяра в предзнаменования, поличби и пророчества, но след обилно вино дискусията ги беше докарала до решението или по-скоро до пренебрегването на легендата като последен аргумент на Балвен по въпроса.
	— Храна?
	— Ще ви донеса вечерята веднага, милорд.
	След няколко минути Балвен поднесе горещо блюдо с телешко и зеленчуци, с малко вече корав хляб и резен сирене, бутилка с вино и бокал. Нагласи масичката и напусна, без да му се казва. Знаеше, че брат му иска да е сам.
	Дейлон се нахрани в тишина, прекъсвана единствено от далечни звуци откъм бойното поле, и после рухна в леглото като труп.
	
	
 

 	Държеше камата още преди да се е събудил съвсем. Вслуша се. Беше тихо. Чу шумолене в ъгъла и се надигна рязко. Момичето ли се беше върнало неповикано? Докато мъглата на съня се разсейваше, реши, че едно лагерно момиче няма да се спотайва в ъгъла — вече вероятно щеше да се е пъхнало в леглото му.
	Чу странен звук. Взе фенера и отвори капака му, за да освети палатката.
	В ъгъла, където бе чакало момичето, лежеше платнен вързоп и той видя, че помръдва.
	Дейлон се приближи към него предпазливо, тъй като нямаше да е първият благородник на Гарн, дарен с отровно влечуго или бясно животно.
	А след това чу плача и разбра, че във вързопа има нещо много по-смъртоносно.
	Наведе се, отметна пелената и видя малко личице. Малко кръгло личице с големи сини очи и чело, увенчано с пухкава коса, сребристобяла на светлината на лампата. Дейлон беше сигурен, че това бебе е последното от Огнегривите, сигурен, колкото беше в собственото си име. Предположи, че рехавата сребристобяла коса на детето ще се превърне в бляскава мед, когато то стане на три годинки. На шията на бебето имаше оплетена медна жичка, на която висеше златен пръстен, украсен с рубин. Пръстенът печат на Итракия, кралският пръстен.
	Кой беше донесъл това дете в палатката му? Как този човек беше минал през охраната му и се беше прокраднал покрай Балвен, който спеше пред входа? Вдигна детето, за да го огледа на светлината на фенера, и видя, че е момче. Детето го погледна и като видя очите му, Дейлон вече беше съвсем сигурен, че е дете на Огнегривите.
	Бебето го гледаше мълчаливо. Дейлон Дюмарш, баронът на Маркензас, промърмори:
	— Богове стари и нови, защо аз?
	
	
	На брега, далече от мястото на битката, един мъж чакаше до скалите. Дейлон го виждаше ясно на ранната утринна слънчева светлина, докато яздеха бавно към него.
	Мъжът носеше покривало над носа и устата си, оставящо открити само очите му; единственият белег за възрастта му бяха старческите бръчки в ъглите им. Приличаше на прост войник без отличителен знак или табард, но беше член на незримата армия на Коалтачин, легендарната Невидима държава.
	Владетелите на Коалтачин никога не бяха поставяли имената или печатите си под Съглашението, но въпреки това бяха зачитали договора от самото му сключване. Малцина благородници и още по-малко хора от простолюдието разбираха гениалността на системата за сигурност на Коалтачин, а успехът им се дължеше на техните квели наскости, което означаваше „Скритите“. Коалтачин разполагаше с най-добрите шпиони, внедрени агенти, саботьори и професионални убийци на света. Бяха известни като сикари, „мъжете с камите“.
	Невидимата държава беше публично мразена и частно наемана от всеки владетел, разполагащ с нужните средства да плати. Страхът от сикари беше повсеместен, защото според легендите те можеха да минават през стени, да убиват с дъха си и да стават неуловими по своя воля, или поне това беше митът, който ги обкръжаваше. Реално бяха най-ефикасните убийци, шпиони и провокатори на Гарн.
	Същинската сила на Коалтачин беше в размера на тяхната мрежа. Имаха агенти навсякъде, от трапезите на благородническата класа до уличните банди в най-опасните градове на света. Малцина знаеха къде точно се разполага Невидимата държава сред хилядите острови край източния бряг на Южна Тембрия. Само няколко доверени източни търговци можеха да преминат маршрута до Коалтачин. Единственото, което знаеха останалите, беше, че би могла да се намира някъде между Южна Тембрия и Енаст.
	Дейлон беше сигурен, че сикарите ще участват в битка от този мащаб. Една такава измяна беше далеч над възможностите на хора като Лодавико Сентарзи или Мазика Коралос. На Балвен му беше отнело цял ден и цяла нощ да намери някой, който да отнесе вестта и да предаде съобщението за уреждане на тази среща призори на втория ден след кръвопролитието, време, през което Дейлон беше оставен да се грижи за бебето. Балвен намери една коза с яре при животните, направи импровизирана бебешка люлка и накъса ивици лен за пелени. Дейлон, който никога през живота си не беше държал бебе, успя да го запази скрито от чужди погледи. Благодареше на боговете, че детето през повечето време спеше.
	Не знаеше какво точно да очаква от тази среща и не отдели много време да се чуди кой може да е този мъж. Преди битката можеше да е служил в собствената му войска или дори в тази на Стеверен като хамалин, колар, готвач или да е бил търговец в лагера: безлик сред море от лица. Дейлон беше сигурен, че този мъж и също и други от неговия орден са били внедрени в итракската армия, за да викат противоречиви и объркващи заповеди и да парализират силите на Стеверен Ланжини, докато той се опитва да организира отбрана срещу внезапната измяна.
	Усмихна се тъжно. Може би той също беше надценил собствената си сила и сигурност, особено сега, когато стоеше до брат си срещу един смъртно опасен убиец.
	Ядрото на войската на Дейлон вече беше на път за дома, само кастеланите му бяха останали да защитават господаря си, повален уж от стомашни болки, които го държаха на легло. Едва ли някой щеше да дойде в палатката му, след като повечето от обединените войски вече бяха тръгнали за Итра, но измислените болежки бяха с цел да опази бебето от любопитни очи, докато чакаха отговор от мъжа, който сега ги чакаше. Вестта беше дошла след залез-слънце и Дейлон беше прекарал неспокойна нощ в очакване на утрото.
	Дейлон предпазливо подкара коня през скалите по брега. Зад него Балвен носеше бебето Огнегрив.
	Когато стигнаха до мъжа, Дейлон вдигна ръка и попита:
	— Познаваш ли ме?
	— Да — каза лъжевойникът.
	— Имам задача за теб. Ще приемеш ли златото ми?
	— Кажете задачата — отвърна мъжът.
	— Това бебе трябва да отпътува с теб до твоята родна земя. Трябва да се грижат за него все едно е дете от домакинството на господаря ти и да му бъде дадено име, макар че не желая да го знам. Само ме известете в случай че детето загине. До мен трябва да стигне съобщение, гласящо: жребчето окуця и трябваше да го махнем. Ако не се случи никакво нещастие, няма да има причина да си разменяме съобщения. За тази задача ще плащам пет мерки злато всяка година, докато момчето стане мъж.
	До този ден имаше седемнайсет години.
	Дейлон посочи брат си.
	— Това е моят човек, Балвен. Може да бъде познат по белега близо до сърцето му, останал от ловна злополука. — Балвен премести бебенцето в дясната си ръка, а с лявата дръпна туниката си настрани, за да покаже белега си на мъжа. — Той е единственият човек на Гарн, на когото се доверявам напълно. След седемнайсет години от този ден той ще бъде при главните порти на Маркенет. Момчето трябва да бъде доведено в града и предадено на него призори.
	— Ако Балвен го споходи ненавременен край, ще избера друг, който да поеме тази задача и да ви извести. Ще назова неговия заместник с тези думи: „Настойникът се спомина, наследникът му е…“ — и името. Майсторът ви може да се отнася към детето както намери за добре, но това момче да не бъде увреждано или насилвано. Трябва да бъде образован, тъй като е благородник по род, и обучен да се защитава сам. Златото ще спре да се изплаща след деня на неговото възмъжаване и точно тогава ще го доведете до градските порти, за да се срещне с Балвен.
	Убиецът помисли и после каза:
	— Десет мерки годишно.
	Дейлон се взря в тъмните очи над черната маска, помисли и каза:
	— Седем.
	— Седем — съгласи се убиецът.
	— Можеш ли да стигнеш до страната си, без никой да види бебето?
	— Ще трябват осем мерки за пътуването, ако трябва да останем незабелязани.
	— Готово — каза Дейлон. Бръкна в окачената на седлото на коня му торба и отброи малки пръчки злато, всяка дълга колкото длан и дебела колкото мъжки палец. Всяка можеше да изхрани цяло село за цяла година. — Ето осем и седем за тази година: всичко петнайсет. Още седем ще се изпращат всяка година на този ден. Известете ми къде да доставяме златото.
	Агентът на квели наскости взе златото, после отиде при Балвен, за да вземе бебето. Балвен изгледа господаря си, след което подаде детето.
	Дейлон се загледа след отдалечаващия се мъж, но единственото, което можеше да види, беше издигащото се слънце, разнесло утринната мъгла, и единственото, което можеше да чуе, беше крясъкът на полетелите чайки и грохотът на вълните в скалите.
	Обърна коня си и махна на Балвен да тръгне до него.
	— Греша ли в допускането си, че това може би беше най-импулсивното нещо, което си правил някога? — попита Балвен.
	Дейлон сви рамене. После се изкиска.
	— Вероятно.
	— Ако Лодавико разбере или дори само заподозре, ще обърне армията си и ще тръгне право към Маркенет, за да те обеси на първото дърво, което намери.
	— Би могъл да се опита, така или иначе. Ще трябва да отговарям за решението си да пропусна плячкосването на Итра, след като кралят на Сандура като нищо може да подуши неодобрението ми. — Дейлон се изкиска, докато яздеха нагоре по пътеката от брега. — Но дори Лодавико не е чак толкова импулсивен. Не, той ще затаи недоволството си, че се връщам днес у дома. Свободен съм да презирам краля на Сандура, стига да го правя насаме.
	Замислен за скорошната си импулсивност, Дейлон се изруга наум, че не беше задържал войската си у дома и да остави съдбата на Итракия и кръвта на един приятел да паднат върху други рамене.
	Балвен видя изражението му и разбра какво мисли, но Дейлон бе този, който го облече в думи.
	— Може би трябваше да убия детето.
	— Въпреки че това може би било най-целесъобразното решение, ти никога не би могъл да убиеш едно безпомощно бебе — каза Балвен. — Убиването на дете на Огнегривите изобщо не е избор, милорд.
	Дейлон знаеше, че незаконният му брат е прав. Никога нямаше да може да гледа и прегръща собственото си дете и да не мисли за детето, убито от неговата ръка, особено детето на един предаден приятел. Баронът кимна.
	— Прав си, както обикновено.
	Балвен се засмя.
	— Ако баща ни ме беше оставил да умра…
	— Изобщо нямаше да съм намерил човек, комуто да се доверя в домакинството ми — довърши баронът на Маркензас. — Може да си незаконен, но имаме обща кръв.
	— За колко още братя и сестри мислиш, че не знаем? — попита Балвен.
	Дейлон се изсмя цинично.
	— Единственият мъж, когото съм познавал, който да съперничи на апетита на баща ни за хубави млади жени, е Родриго.
	— А баща ни не е имал вкус за хубави момчета.
	— Имал е няколко, подозирам.
	Загледа се в далечината към морето.
	— Какво ви безпокои, милорд? — попита Балвен, като пак мина на „вие“.
	Дейлон вдиша дълбоко и бавно издиша.
	— Може да е след години, но този въпрос далеч не е приключил.
	Балвен кимна.
	— Този ден може да се окаже полезен. Никой дори и не подозира, че бебето на Огнегривите може да е оцеляло. Е, някои може и да подозират, но ние знаем, че го има. Поверяването му на грижата на лордовете на Невидимите беше… неочакван ход, но би могъл да се окаже голямо предимство.
	Лицето на Дейлон се поотпусна.
	— Винаги предвиждаш предимството във всяка ситуация.
	— Не се тревожете, милорд. Насочете ума си към по-приятни перспективи и оставете тревогите за мен.
	— Това е една от причините да те държа при себе си, братко — каза Дейлон.
	Мисълта, че това бебе някой ден може да се окаже полезно, го успокои, но мисълта за друго бебе, което скоро щеше да се появи в дома му, го накара да се усмихне широко.
 

  	1.
 	Преминавания и заминавания
 

	Цялото му име беше Хатушали, но всички момчета и момичета го наричаха Хату.
	По природа беше податлив на гняв, често едва удържим и бързо избухващ, но точно в този момент Хату упорито се мъчеше да не се разсмее.
	Двамата му най-близки приятели лежаха от двете му страни на покрива на дюкян с открита фасада, скрити за погледите отдолу от неразгънатия зелен платнен навес. Много се стараеха да не ги засекат.
	В компанията на Хава или Донти Хату обикновено забравяше за гнева си. По причини, които така и нямаше да разбере, те му бяха станали приятели въпреки постоянните му изблици на свирепа ярост и все едно се бяха наговорили да направят живота му още по-сложен. Останеше ли сам, Хату ставаше разсъдлив и сърдит, но когато беше с тях, мрачните мисли, които заплашваха да го надвият, го напускаха.
	Донти, Хава и Хату бяха получили задача: да наблюдават пазара и кой идва и си заминава. Донти държеше да съпроводи сцената с по някой нелеп коментар, който нямаше нищо общо със задачата им, но това заплашваше да издаде позицията им на търговеца в дюкяна долу, докато приятелите му се мъчеха да не избухнат в смях. Една от многото дарби на Донти беше язвителното му остроумие, но често му липсваше усетът за подходящия момент, което му носеше прилична доза порицания, дисциплинарни дежурства и бой.
	Хатушали се помъчи да пренебрегне коментара на приятеля си, а Хава просто затвори очи и отпусна чело на лявата си ръка: и двамата се мъчеха да не слушат Донти. Хату можеше да го направи по-лесно от Хава.
	Пазарният площад беше оживен: рибари, селяни, търговци и пътници запълваха всяко кътче на градчето. Пристанищно беше всъщност част от град Корбара, главното пристанище на Коалтачин. Центърът на Кралството на нощта беше големият остров, но то се разпростираше и на десетина по-малки острова, приютили много рибарски селища, селски общини, малки крепости и пристаните за огромната флотилия търговски и бойни кораби.
	Тримата ученици се радваха на екскурзията — учителите им рядко ги пускаха за цял ден. Хату, Донти и Хава учеха в едно от многото безименни училища в Коалтачин, на Морасел, малък остров, който също така побираше едно рибарско селце и няколко колиби. Всички, които живееха там, се трудеха под здравата ръка на майстор Фасария.
	Хава беше момиче на силните настроения, ведри, както и мрачни, и изпълняваше възложените ѝ задачи без двоумене и непоколебимо. Тъмната ѝ коса обикновено висеше до раменете, но днес я беше стегнала с черно шалче, за да не ѝ пада на лицето. Не беше от момичетата, които повечето мъже биха нарекли хубави, но Хату харесваше външността ѝ: лицето ѝ беше тясно и винаги изглеждаше все едно че е примижала, дори когато бяха вътре, въпреки че зрението ѝ беше превъзходно, както доказваше всеки път, когато стреляше с лък. Устата ѝ беше леко извита надолу при ъгълчетата, но според него тя имаше чудесна усмивка. Беше я познавал през целия си живот. Беше пъргава и силна, а когато Хату започна да се променя от момче към мъж, започна да намира гъвкавото ѝ тяло за още по-привлекателно и дори смущаващо. Беше виждал Хава гола много пъти, защото учениците често плуваха и се къпеха заедно в потока зад училището, но сега понякога да я гледа го безпокоеше, дори повече, отколкото да гледа другите момичета. Точно в момента тя се мъчеше да не се разсмее, от което за Хату ставаше още по-трудно да не се разсмее.
	Донти като че ли винаги се усмихваше или се смееше. Като Хава, и той имаше тъмна коса, но неговите къдрици бяха много по-тъмни, граничещи с черното. Беше с широки рамене и по-силен от всички момчета в училището, и по-бърз от всички, освен от Хату и Хава. Когато решеше да се сприятели с някого, нямаха много дума по въпроса. Имаше някаква тиха лудост в неговия подход към живота, готовност да си докара белята само заради възбудата от това. Колкото и мрачен да беше моментът, Донти можеше винаги да измисли шега, често съвсем неуместна, и да предизвика внезапен смях, та дори самата шега да не е особено смешна. Хату се тревожеше за него, но Донти като че ли се движеше през живота без никаква грижа или притеснение. Беше достатъчно прилежен в уроците, тъй че безгрижният му нрав не му носеше сериозни затруднения. Докато Хату обмисляше бъдещето, Донти живееше за мига, като търсеше непосредственото удовлетворение, било то яко пиене или хубаво момиче. И все пак Донти продължаваше да е най-близкият приятел на Хату в училище.
	— Вижте — каза Хава и кривна брадичка към главната улица от кейовете до пазара. — Отсреща. Ония четиримата.
	Хату погледна натам. Моряци, ако се съдеше по вида им, макар и с нова външност за него. Моряците на Коалтачин предпочитаха торбести панталони от лека тъкан и носеха широки ленени ризи, за да ги пазят от жегата. Хората на Коалтачин обикновено бяха смугли или имаха тъмна кожа, с кафява или черна коса, а тези мъже бяха светлокожи и изгорели до червено бронзово от слънцето. Двама бяха със светлокафява коса, третият беше рус, а последният — червенокос.
	— Май са ти роднини — подметна Хава.
	Хату въздъхна.
	— Тази шега е стара от години.
	Само ученици, отраснали заедно с Хату, знаеха какъв е нормалният цвят на косата му. Боядисваше я редовно и често втриваше пръст или мас в корените, преди да я измие и боядиса наново. Изпъкваше сред останалите ученици. Островите на изток от близначните континенти от столетия бяха дом на народ, известен като айгара. Жителите им бяха разнообразни на ръст, но повечето имаха кожа, която лесно придобиваше бронзов тен на слънцето, и коса, която обичайно беше с черен или тъмнокафяв цвят. Имаше и русокоси, но Хату беше един от двамата, които познаваше с червени къдрици. Тъмнокестенявата коса на Хава изглеждаше червеникава само след часове под горещото слънце, но тази на Хату беше уникално медночервена със златисти оттенъци.
	— С това ниско чело по-скоро е твой роднина — каза той, което накара Хава да се изкиска леко, почти съжалително, а Донти поклати пренебрежително глава и каза:
	— Да. Не е достатъчно светла. На Хату е повече като пламтяща мед. А онзи мъж там е… тъмен морков, ако такъв цвят съществува.
	Хава се изкиска пак.
	— Защо просто не я обръснеш?
	Хату поклати глава.
	— Ако мислиш, че едно огненокосо момче изпъква, какво ще кажеш за бръснато? Ако трябва да побягна и да се слея с тълпата, мръснокафява коса е най-добре.
	— Тъй че докато не се научи да му пораства нова глава с кафява коса за минута, ще трябва да я боядисва — добави Донти. — Освен това какво ще стане, ако върши работа и го хванат с бръснач?
	Хава кимна.
	— Никакви оръжия.
	— Никакви оръжия — повтори Хату.
	С приближаването им към пълнолетие ги учеха, че когато избухне насилие, имат по-голям шанс с властите, ако захвърлят оръжията си, вместо да ги хванат въоръжени. Размъкнати дрехи, ушити от дрипи, за да се отпори лесно оплисканото с кръв парче, и множество други хитрини бяха набити в главите на бъдещите агенти на Невидимото кралство.
	Цялото им обучение целеше да ги направи колкото се може по-полезни за тяхната държава, Невидимото кралство. Заклеваха се не на крал, защото Коалтачин нямаше крал, а на управляващия съвет на седмината най-могъщи майстори, система, която съществуваше от столетия в този район.
	Наставниците носеха отговорност за възпитанието на момчетата и момичетата, майсторите бяха върховната власт в Коалтачин. Всяка йерархия в бандитската култура на острова си имаше главатар, екипи, банди и групи, но на върха на целия този ред се наричаха просто „майстор“. Над майсторите беше Съветът, съставен от седмината най-могъщи майстори в Коалтачин, а начело на Съвета беше майстор Зусара, най-могъщият човек в държавата, възможно най-близо до крал.
	— Гладен съм — промърмори Донти.
	— Ти винаги си гладен — отвърнаха Хава и Хату едновременно, което предизвика нов пристъп на едва сдържан смях, докато се мъчеха да останат скрити.
	Набезите в различните градове, градчета и села в Коалтачин бяха част от училищното образование, но Донти винаги се отнасяше към тях като към повод за празник, за ужас и на наставника, и на майстора му. Сега започна да прави миниатюрно копие от счупен от вятъра паднал на навеса клон — подостряше го с камата си, за да набоде с него една от цвърчащите на скарата под тях наденички.
	— Жалко, че нямам истинско копие.
	Хату поклати глава, а Хава се ухили и го сгълча:
	— Нали уж трябва да наблюдаваме дискретно. Перченето из пазара с копие едва ли е дискретно.
	Търговецът долу се беше залисал да продава стоката си на хора, забързани към работните си места, и на слуги от близките домове, излезли да купят вкусна закуска на господарите си. Дори някой от купувачите да бе забелязал, че от тежестта на тримата младоци ярко оцветеният платнен навес е хлътнал малко по-дълбоко от обичайното, никой не спомена за това.
	Когато удобната възможност най-после се появи и никой клиент не гледаше, Донти мушна с копието си и успешно наниза на него една цвърчаща наденица. Бързо я издърпа нагоре, докато търговецът беше с гръб към огъня.
	— Ще ни изкараш боя и на тримата — прошепна Хату.
	Донти посегна да свали горещата наденица от импровизираното копие и си опари пръстите. Приятелите му продължаваха да се мъчат да потиснат смеха си.
	Тих звук на разпарящ се плат накара Хату да погледне притеснено надолу и той прошепна:
	— Навесът!
	Залазиха нагоре към плочестия покрив колкото може по-бързо, но разпраното се разшири и намазаният с восък плат започна да поддава. Никой от тримата все още не можеше да види през платнището, но гневният вик отдолу даде да се разбере, че търговецът е забелязал как пъстрият му навес хлътва.
	Стигнаха до билото на покрива и бързо залазиха надолу към стрехите от задната страна на къщата. Като всички постройки около пазарния площад, къщата беше и жилище, и място за търговия. Имаше просторен двор с порта към задната уличка.
	Донти погледна в едната посока, после в другата, а след това махна на Хава и Хату да го последват, докато стъпваше на пръсти по ръба на покрива. Когато стигна над уличката покрай къщата, приклекна и скочи, последван от двамата си приятели. Погледна през рамо назад към оживения пазар, след което им даде знак да го последват към търговската улица зад двора.
	Движеха се бързо, но не затичаха, тъй като ги бяха учили, че бягането привлича твърде много внимание. Донти зави на ъгъла… и се озоваха пред едър широкоплещест мъж с гъста черна брада и синя плетена шапка. Държеше дълга тояга в дясната си ръка и беше скръстил ръце.
	— Наденици ли крадем?
	Преди някой от учениците да успее да отговори, мъжът ги спря с мрачен поглед и кимване, подсказващо, че трябва да го последват обратно на пазара.
	— Разкарай наденицата — нареди той на Донти и той веднага хвърли топлата ароматна наденица на земята.
	Тръгнаха покорно след Хилсбек, главатаря на бандата, който ръководеше учениците на Фасария, докато островният майстор беше на среща. Това не беше необичайно, тъй като младежите прекарваха толкова време на полеви тренировки, колкото и в класната стая или в двора за упражнения.
	— Наденицата? — попита строго Хилсбек.
	— Огладнях — каза Донти, като се мъчеше да не се хили.
	Бързо перване по ухото му подсказа, че това не е смешно за главатаря на бандата. Очите му се насълзиха от болка, но сълза не потече. Лицето, както и стойката му, се смениха в поза, която Хату и Хава познаваха твърде добре. Донти обикновено би се опълчил на всеки, който го удари така. Щеше да рискува дори да се сбие с капитан на екип, ако сметне, че може да спечели, но нямаше да се противопостави на никого с ранг по-висок от това.
	Донти беше внук на майстор Кугал, един от седмината Майстори на Съвета, което му носеше известен допълнителен статут, въпреки че това никога не се коментираше открито. Отношението към учениците уж трябваше да е еднакво, но на практика привилегиите им често се диктуваха от властта, притежавана от близките им роднини.
	Въпреки че рангът не беше официален, обществената йерархия между учениците беше добре установена още към момента, в който можеха да напуснат майките си. Хава беше необичайно надарена, между най-добрите стрелци с лък, бегачи и бойци в ръкопашен бой — момчета, както и момичета, — което ѝ печелеше повече уважение, отколкото бе обичайно за дете на селяни. Хату беше сирак, аномалия без връзки, но се отнасяха с него с повече грижа, отколкото можеше да се очаква.
	— Каква ви беше задачата? — попита Хилсбек, присвил очи, докато местеше поглед от едно гузно лице на друго.
	Хава и Хату се спогледаха, а Донти, с възможно най-равнодушен тон, отвърна:
	— Да наблюдаваме пазара за нещо необичайно.
	Хилсбек кимна.
	— Бяхте на онзи навес над три часа…
	— И огладнях — каза Донти, което му спечели ново перване, толкова силно, че остави червено петно на бузата му и сълзи в очите.
	Хилсбек изгледа младока с гняв, сякаш го предизвикваше да каже само дори още една дума.
	Донти я преглътна.
	Хилсбек помълча малко, след което заговори хладно:
	— Какво видяхте?
	— Оживен пазар — каза Хава.
	Донти се поколеба, сякаш очакваше нов шамар, после добави:
	— Нищо необичайно.
	Хилсбек погледна Хатушали и след кратка пауза младокът каза:
	— Четирима мъже, които се опитваха да изглеждат… обикновени. Дойдоха от кейовете и вървяха малко прекалено бързо: сякаш бързаха, но се опитваха това да остане незабелязано. Носеха обикновени халати с качулки. Един беше с ботуши, останалите носеха сандали. Тръгнаха на север. Не можах да видя дали излязоха от пазара.
	Хилсбек го изгледа.
	— Добре. Ако видеше такава група, докато си дежурен, какво би направил?
	— Каквото са ми казали — отвърна Хату. — Ако са ми казали да докладвам веднага, щях да напусна и да докладвам. Ако са ми казали да чакам, докато ме сменят, ще…
	— Достатъчно — прекъсна го Хилсбек.
	Посочи го и каза на другите:
	— Той знае как да гледа и да вижда. Вие гледахте, но не видяхте. Научете се да виждате.
	Изгледа ги поред и добави:
	— Само няколко месеца ви остават, преди да ви поставят… — Замълча отново и поклати глава. — Ако напуснете обучението днес, бихте си намерили занаят, но скоро… — Последва трето мълчание.
	Накрая Хилсбек проговори:
	— Намерете друг покрив. Наблюдавайте оттам до залез-слънце. Вижте дали можете да намерите още хора, опитващи се да… изглеждат нормално. Среща на явката след залез-слънце.
	Когато учениците понечиха да тръгнат, Хилсбек перна Донти по тила.
	— Не ме интересува кой е дядо ти, момче. Направиш ли нещо толкова глупаво, докато работиш, в някой момент ще убиеш и себе си, и приятелите си.
	Донти си замълча намръщен, докато се отдалечаваха, но когато Хилсбек вече не можеше да ги чуе, изсумтя:
	— Ще се разправя аз с него някой ден.
	Хату поклати глава невярващо, а Хава се разсмя открито.
	— Дядо ти няма винаги да го има, за да те измъкне от белята. Всички правим грешки, всички ни бият.
	Хату кимна, беше съгласен.
	— Ти като направиш грешка, просто те пращат при дядо ти — продължи Хава.
	— Ха! — изсмя се Донти. — Наставниците и другите майстори се страхуват от дядо ми, тъй че той ме бие по-силно от тях. Дядо ми не се страхува от никой. — И след малко добави: — Е, освен от баба ми.
	Хава се засмя, но Хату каза:
	— Ти изобщо взимаш ли нещо на сериозно? Знаеш какво казва Хилсбек, нали?
	— Какво? — попита Донти, щом започнаха да оглеждат наоколо за нов наблюдателен пост.
	— Идва денят, когато ще знаем твърде много — отвърна Хату почти шепнешком.
	— Твърде много ли? — попита Хава.
	На лицето на Хату се изписа раздразнение.
	— За да ни позволят да живеем — прошепна той. — Щом научим всичките тайни…
	Очите на Хава се разшириха. Хату кимна; крайно време беше тя да разбере.
	— Трябва да сме по-внимателни — добави той тихо.
	— Животът е твърде кратък, за да сме внимателни — отвърна Донти раздразнено, щом стигнаха до центъра на пазара. Спря и се огледа. — Къде?
	След малко размишление Хату каза:
	— Ей там според мен.
	Не посочи — друг урок, който бе научил много отдавна, — само вдигна брадичка към една голяма сграда на отсрещната страна на пазара. Не беше разположена толкова изгодно като последния им пост, но предлагаше добра гледка към всеки, идващ от кейовете.
	— Как ти е ухото? — попита Хату, щом закрачиха бързо през тълпата.
	— Боли — каза само Донти.
	Хава поклати глава и се намръщи.
	— Един ден ще кажеш нещо, което ще те убие.
	— Може би — каза Донти и поведе приятелите си в страничната уличка покрай новото им място за наблюдение. Огледа бързо наоколо и с кимване даде знак на Хату да се покатери пръв. Направи стреме с ръцете си и приятелят му скочи на него без колебание. Хвърлен нагоре, Хату се улови за стрехата и се издърпа на покрива с лекота. Обърна се, легна по корем и ръцете му се люшнаха надолу през ръба.
	Донти повдигна Хава, за да може да стигне ръцете на Хату, и щом и тя се покатери на покрива и легна до него, подскочи, хвана се за ръцете на приятелите си и двамата го издърпаха горе.
	Донти легна до тях и каза:
	— Два часа до залез.
	— Опитай се да останеш буден — сгълча го Хату.
	Хава се изкиска. Тримата започнаха да оглеждат тълпата за нещо необичайно.
	Пристанището беше сърцето на държавата Коалтачин и в същото време не беше. За онези, които живееха в Кралството на нощта, и за техните близки съдружници то се наричаше Корбара: столичния град на широка мрежа от малки островчета, населени от народ, чийто главен износ беше професионално убийство, шпионаж и престъпност. Жителите му бяха експерти в засичането кой новодошъл заслужава уважение и кой трябва да бъде подведен и измамен. По традиция и обичай никой не използваше името на града пред чужденци в пристанището. Корбара винаги беше наричана само „тук“, „вкъщи“ или „този град“. Някои пътници бяха минавали през пристанището неведнъж и въпреки това нямаха представа къде са били. Такава беше културата на Коалтачин.
	Това съчетание от тайнственост и търговия изковаваше едно от най-здравите братства след всички племена на Гарн. Най-низшият селяк в Коалтачин се чувстваше близък на най-висшия от майсторите; и макар малцина местни да го признаваха, външните, които имаха вземане-даване с островната държава, бяха принудени да се справят с много внимание с изолирания, шовинистичен характер на нейните хора. На всеки, който не беше от Коалтачин, се гледаше в най-добрия случай като на неизбежна неприятност, а в по-лошия — като на потенциален враг. Това отношение към чужденци, дори и дружелюбни посетители, беше насадено до такава степен, че за него дори не се говореше, то просто се научаваше от детинство.
	Тримата младежи, които наблюдаваха пазара и пристанището, вече бяха част от елита на нацията. Синовете на майстори и учители, като Донти, бяха автоматично избирани за училищата, както и децата с изключителен потенциал като Хава. Като дете тя беше войнствена и ранната ѝ готовност да се противопоставя на много по-големи и силни деца беше привлякла вниманието на местния майстор Фасария. Другите не знаеха нищо за миналото на Хату, но допускането му в академията го отличаваше като изключителен, така че фактът, че идваше от външни, биваше пренебрегван от тези, които отрастваха с него.
	Учениците се обучаваха да станат войници, но войници различни от тези в която и да било друга държава. Силите на Коалтачин включваха ескадри кораби, често маскирани, но готови да отблъснат редките набези на мореплаватели, които не разбираха в чии води са навлезли. Някои от по-големите острови поддържаха отбранителни гарнизони с малки части стрелци, копиеносци и мечоносци. Истинската милиция, или опълчение на Коалтачин беше невидима, нещо свързано с репутация и мълва, с мит и смъртоносна способност.
	На стария език „квели наскости“ означаваше „скритите“ или „невидимите“. Беше възможно един ден тримата младежи да влязат в техните редове. Като внук на могъщ майстор, Донти почти със сигурност щеше да се издигне дотам.
	Хава беше сред най-добрите в двубоите и тренировките с оръжие и притежаваше редки атлетически умения.
	Предимството на Хатушали беше уникално. Той знаеше, че получава специално отношение: не беше чул за нито едно дете от външния свят в това или което и да било друго училище. Тази загадка беше един от изворите на постоянно тлеещия му гняв, както и за несигурността за бъдещето му.
	Същата вечер двайсет и трима ученици седяха на малки групи в задната част на един претрупан склад. Повечето младежи бяха познати на тримата приятели, няколко бяха от други села, дошли тук, защото майсторите им бяха повикани на важна среща. Докато вървяха към задната част на склада, където ги чакаше храната, Хату видя познато лице. Лице на младеж, който ги наблюдаваше, докато минаваха. Хава забеляза как се промени изражението му и попита:
	— Какво?
	Хатушали врътна брадичка към младежа, който ги гледаше, и отвърна със злъчен тон:
	— Радж.
	Щом чу името, Донти се обърна.
	В другия край на помещението, където бяха складирани пътните торби на учениците, трима млади мъже се хранеха мълчаливо. Кривата усмивка на Радж беше лесно разпознаваема. Момчето имаше странно лице: деликатни черти и тъмнокафяви очи, засенчени от изпъкнало чело, което му придаваше странен вид.
	Донти въздъхна и каза:
	— Не започвай нищо, чуваш ли ме? — Сграбчи Хату за туниката и продължи: — Познавам погледа на Радж; готов е да започне нещо. Знае, че може да те вбеси, тъй че просто не му обръщай внимание.
	Хату извърна насила поглед, а Донти добави:
	— Вече сме в беля с Хилсбек и ако започнеш бой с Радж… — Не каза нищо повече, само сложи ръка на рамото на Хату и го бутна към чакащата ги храна.
	След две-три крачки Хату смъкна ръката на Донти от рамото си и изсумтя:
	— Няма да започна нищо… — Хвърли поглед през рамо към Радж и видя, че той продължава да гледа към тях.
	— Какво има между двама ви, впрочем? — попита Хава.
	Хату мълча, докато не си взеха храната, и чак когато се настаниха в един ъгъл на помещението, каза:
	— Не знам. Започна…
	— Преди години — подсети го Донти. — Помниш ли изобщо за какво беше първият бой?
	— Той ме обиди — каза Хату. — Мисля, че ми каза, че съм…
	Хава се намръщи.
	— Мислиш?
	— Беше преди ти да дойдеш в училището — каза Донти.
	Взе хапка от блюдото си. Храната беше проста и както обикновено студена, но те ѝ се наслаждаваха, защото през годините се бяха тренирали за периоди на лишение и минаването без храна беше нормална част от живота им.
	В склада беше тихо. Учениците рядко говореха, докато се хранеха. От ранна възраст ги учеха да се съсредоточават върху неща, които повечето хора приемат за даденост, като храна, вода и почивка, да съхраняват и трупат силата си. Тези упражнения и уроци бяха трудни: два дни без храна не беше животозастрашаващо, но за едно дете усещането беше като за цяла вечност гладуване. Много сутрини бяха настъпвали с остри стомашни болки, докато младежите се учеха кои храни са безопасни за ядене и кога. Вода винаги имаше, защото макар да може да се живее без храна дни наред, силното обезводняване бързо обездвижва и дори убива. Почивката беше скъпоценна, понеже възлаганите им от майсторите задачи често налагаха дълги периоди на безсъние.
	Хату погледна малкото четвъртито дървено блюдо в ръцете си и почна да яде с пръсти: студени бучки лепкав ориз в изстинал бульон, резен руло и малка порция горчив спанак. Щеше да изяде всичко.
	След миг мълчание Хава попита:
	— Преди да дойда? Ти на колко си бил тогава?
	— На седем или осем — каза тихо Хату.
	Донти сви рамене.
	— Вече не помня колко пъти се биха.
	— Седем — каза Хату; говореше тихо, но двамата му приятели долавяха нарастващото му напрежение. Погледна Донти. — Осем?
	— Повече — каза Донти. — Спрях да ги броя някъде към осем.
	Хава поклати глава невярващо.
	— Десет, единайсет? Значи поне веднъж в годината двамата с Радж просто решавате да се сбиете?
	— Понякога някой просто не ти харесва — каза Донти. — Без никаква причина. На повечето хора им отнема доста време да изпитат неприязън към Хату, но Радж го намрази от първия миг, в който се срещнаха.
	— Не ме интересува каква е причината, нито дори дали има — каза Хату, явно на ръба на избухването. — Той е лайно. Пълно лайно. Просто отвръщам на предизвикателството.
	— Вярно — каза Донти и се обърна към Хава. — Двамата с теб сме единствените на Гарн, които наистина харесват Хату, но никой не харесва Радж. Той просто насилва хората да се преструват, че го харесват.
	— Знам — отвърна Хава. — Просто исках да разбера как е започнала цялата тази работа.
	— Не мога да си спомня — отвърна Донти. Усмихна се, после щипна от спанака от блюдото на Хава, кражба, която тя му позволи без възражения. Не можеше да понася горчивите зелени листа и винаги ги изяждаше последни, и то само ако някой от главатарите на банда или майстор наблюдаваше. Прилошаваше ѝ от тях, но за тези, които надзираваха храната на учениците, това беше без значение.
	Донти, от друга страна, ядеше почти всичко. Беше печелил много басове, че ще изяде какви ли не отвратителни неща, включително насекоми, при това още живи.
	Хату така или иначе не се интересуваше много от храна. Допадаха му някои неща, но не жадуваше за тях. Знаеше, че храната е необходима за живота, и извън това не извличаше много удоволствие от нея.
	Докато се хранеше, мислите му се зареяха и чувството му за безсилие започна да се усилва. Намираше лудориите на Донти за забавни понякога, особено в компанията на Хава, но в други случаи пренебрежението на едрия му приятел към авторитетите създаваше проблеми.
	Присъствието на Радж с нищо не успокояваше положението. Хату усещаше погледа му върху себе си и му беше нужно цялото му самообладание, за да не се обърне и да го погледне. Усещаше, че ядът му се усилва, докато се мъчеше да отклони ума си от предишните им стълкновения и от раздразнението си, че Донти го беше отклонил от този пореден бой; още по-раздразнен беше от това, че Донти беше прав да го направи.
	Ако се замислеше за тази намеса, лесно можеше да се разсърди на приятеля си, а осъзнаването на това го притесняваше, защото Донти беше най-близкият му приятел и един от малцината, за когото бе готов да рискува живота си. Хату не беше приел напълно урока, според който един ден можеше да му се наложи да довърши мисия пред това да спаси приятел. Когато поискаха да си го представи, не му беше много трудно да изостави повечето от другите ученици, но така и не можеше да стигне до мястото във въображението си, където изоставяше Хава и Донти на самотна смърт. Имаше обаче моменти, в които щуротиите на приятеля му до такава степен му изпъваха нервите, че имаше чувството, че лично ще го убие. Разбираше, че позволява на този свой дълбоко тлеещ гняв да се надигне, и се насили да приложи мълчаливо успокояващо упражнение.
	Довърши храната си и остави блюдото си. Заповедите бяха прости: мълчание, докато всички не приключат с яденето; след това щяха да чакат за указания.
	Огледа помещението, като отбягваше Радж, и видя само няколко познати лица между събраните непознати. Хава вече се бе облегнала на стената, затворила очи. Хату се възхити на профила ѝ и изпита вълнение. Изтласка обзелото го чувство и усети внезапен прилив на безразсъдство и след това яд към самия себе си. Видя, че Донти също оглежда помещението за някого, с когото да се заяде, да се счепка или да подкупи за допълнително храна, така че не забелязваше онова, което според Хату трябваше да е явно издаване на реакцията му към Хава. Донти обикновено можеше лесно да отгатва настроенията му.
	Хату се облегна на един сандък и се опита да успокои ума си, но не успя; нетърпението му само се усили още повече.
	Често ги оставяха да чакат. Той подозираше, че това е замислено, за да сдържа безпокойството им. Докато бяха малки, учениците често избухваха, неспособни да понесат мълчанието. Хату бързо осъзна, че честите нарушители на това поведение скоро след това изчезват от училището.
	Мисълта за училището го накара да си припомни най-ранния си спомен. Беше болезнен, внезапно и стъписващо ужилване, което обаче бързо заглъхна. Беше спомен, повтарян много пъти, откакто първата брезова пръчка го беше пернала по опакото на ръката; остър спомен, по-скоро за поправяне, отколкото за наказание.
	Спомняше си живо първото си преживяване. Беше посегнал за един шаран, златен в следобедното слънце, който плуваше точно под повърхността на едно езерце, и беше паднал в езерото, докато една от матроните се беше разсеяла.
	Може би странното съчетание от усещания, металическото парене на водата в носа му, внезапно размътеното му зрение и тежко кашляне беше причината да помни този момент толкова живо, но още беше съвсем малък и се беше разплакал. А после острото жилване на брезовата пръчка го стресна и го накара да спре. Помнеше всяка секунда: как стоеше мокър и разтреперан и как се мъчеше да проумее какво се е случило.
	Със спомена се надигнаха обичайните стари чувства, смесица от гняв и страх. Можеше дори да почувства онова първо внезапно стъписване и как бе отекнало вътре в него.
	Това преживяване го беше белязало: от онзи момент и досега изпитваше дълбока потребност да знае какво се очаква от него, да разбира всяка страна на всяка ситуация, пред която се озове. Нямаше нищо против да се издига или пропада заради собствената си способност или неспособност, но когато се проваляше поради липса на информация, изпадаше в ярост: често към самия себе си, че не се е сдобил със знанието, или към други — че не са му го дали. Ненадеждната информация бе това, което мразеше най-много.
	Казвали му бяха, че е бил трудно дете, склонно към избухвания и пристъпи на насилие, и дори сега постоянното му разочарование често го поставяше в риск поради изискването на клана за покорство и мълчание. Беше се научил да мълчи, когато е нужно; да задържа надигащата се ярост вътре в себе си, далече от другите. Таеше гнева си дълбоко, рядко му позволяваше да избие до повърхността, но през повечето време беше на ръба.
	Каквото и да караше гневът му да се надига, усещането винаги бе едно и също: парещо, къкрещо напрежение, което се оформяше като стегнат възел в тялото му. Едва след много уроци и много бой се бе научил да го контролира. Но винаги го имаше, паренето точно под повърхността на кожата му, като огън, който не можеше да се потуши. Пердахът, който получаваше заради сбиванията, го бе научил да държи здраво юздите на жаждата си за мъст, въпреки че от време на време инстинктът избликваше на повърхността. Месеци бяха изтекли от последната му свада, разпалена от едно небрежно подхвърляне от ученик след един особено тежък ден на тренировки, когато не успя да овладее гнева си.
	Остро сръгване в ребрата го измъкна от унеса. Беше Хава; беше дошла да седне до него и сега го гледаше с полуусмивка, изражение много познато на Хату. Толкова беше потънал в мислите си, че не бе забелязал кога е дошла.
	— Какво? — сопна се той тихо.
	— Пак го правиш — прошепна тя.
	— Какво?
	— Онова. Когато… се замислиш и се ядосаш.
	— Не…
	— Не! — прекъсна го тя и леко повиши глас. — Правиш го. Знаеш, че го правиш. Виждала съм те много пъти, замислиш се, спомниш си нещо и се ядосаш заради него, и все така, заради нищо! Хайде, спри! — изсъска му тя.
	Хату се надигна и примига. Не беше интроспективен по природа, въпреки навика да се вкопчва в определени спомени, и отчасти знаеше, че тя е права, но ядът му пламна към Хава, като пътьом разпали раздразнението му от Донти и омразата към Радж. Изгледа я гневно.
	— Добре — прошепна тя. — Дразни се от мен, щом трябва да си ядосан на някого, но да кипиш за неща, които са се случили толкова отдавна, някой ден ще те убие, ако не спреш.
	Той я сграбчи за китката и изсъска:
	— Спри! Веднага!
	Очите ѝ се разшириха и тя дръпна ръката си и се изправи. Хату я последва секунда по-късно. Спогледаха се. И двамата знаеха, че Хату всеки момент ще изгуби самообладание.
	Донти забеляза спречкването им и побърза да дойде при тях.
	— Какво става? — попита ги шепнешком, с пълното съзнание за погледите, привлечени към тях тримата.
	Хату едва можеше да говори, беше на ръба да избухне. Най-сетне успя да преглътне яда си и отвърна шепнешком:
	— Нищо.
	— Не ми изглежда да е нищо — изсъска Донти. — Искаш да ни накажат ли?
	Хава се обърна към Донти, за да му обясни, но думите ѝ бяха прекъснати от гласа на главатаря на бандата Хилсбек:
	— Внимание!
	Хату, Донти и Хава бързо седнаха, за да не предизвикват ненужен интерес.
	До Хилсбек стоеше един мъж, когото всички познаваха: Бодай беше един от най-важните майстори, член на Съвета. Той огледа помещението, видя Хату в ъгъла, посочи го и му махна да стане. Младежът се подчини и Хилсбек извика:
	— Иди си вземи торбата. Ще те чакаме навън!
	Хату забърза към купчината опърпани пътни торби в ъгъла на склада и бързо намери своята. Изглеждаше съвсем като другите и в нея имаше дрехи за преобличане, няколко монети, пришити в една гънка, няколко хитроумно прикрити инструмента и плоска калаена кутийка с боя за коса. Беше мазна боя, с полепнала по нея пръст, но беше необходима. За разлика от жените и мъжете, които искаха да върнат младостта си или да променят външността си от суета, на Хату боята му трябваше, за да направи червено-златистите си къдрици мръсно кафяви.
	Забърза към вратата и изведнъж се усети, че пада. Претърколи се, за да избегне нараняването, въпреки че щеше да носи няколко отока на рамото много скоро, скочи на крака и видя хукналия назад Радж с подигравателната му усмивка, подканяща го да реагира, докато всички наоколо извръщаха погледи, за да не ги свържат по никакъв начин със свадата.
	Гневът, който беше къкрил в Хату, кипна. Той се хвърли след Радж, но две ръце го прихванаха отзад и го спряха. Донти го надигна и го издърпа назад.
	В същия момент Хава пристъпи покрай Хату и с дяволска бързина се завъртя и перна с ритник Радж отстрани по главата, преди да е успял да реагира, докато се опитваше да застане срещу Хату. Радж отхвърча настрани, блъсна се в един сандък и очите му се подбелиха още преди да падне на пода.
	Донти задържа Хату още за миг, а Хава се обърна и почти опря носа си в неговия.
	— Тъп ли си? — заговори високо, без да се притеснява, че ще я чуят. — Току-що те повика майстор, а ти искаш да се биеш с Радж?
	Донти пусна Хату, който беше престанал да се дърпа. Внезапната намеса на приятелите му някак си беше изцедила гнева му. Хава се наведе, вдигна торбата му, подаде му я и каза заповедно:
	— Тръгвай!
	Всички ги гледаха, макар някои да се озъртаха да видят дали някой от старшите присъства, защото обучението бе научило всички, че колкото и да е нечестно, цели групи често биваха наказвани заради прегрешението на един. Това, че старшият на бандата беше навън с майстор Бодай, бе накарало повечето да се отпуснат облекчено.
	Хату тръгна към вратата и осъзна, че не е казал нищо на приятелите си. Погледна през рамо, видя, че Хава и Донти го наблюдават, и им кимна за довиждане.
	Не за първи път възлагаха на ученици да придружават майстор или учител на мисия. Хату го беше правил и с Хава и Донти, но за първи път му бе наредено да тръгне сам.
	Щом Хату излезе, Хилсбек присви очи към него, сякаш се канеше да му каже нещо, но майстор Бодай го изпревари:
	— Познавам те, нали?
	Хату сви рамене.
	— Да, майсторе, виждал съм ви…
	— Наричай ме „брате“, защото съм свят човек и сега ти си моето момче просяк.
	Хату мигновено влезе в ролята.
	— Видях ви, брате, когато дойдохте да посетите майстор Фасария. Но никога не сме говорили…
	Бодай вдигна ръка в знак, че Хату не бива да казва нищо повече, и кимна на Хилсбек.
	Хилсбек им пожела лек път и се върна в склада. За миг Хату се зачуди дали ще разбере за спречкването им с Радж, но веднага насочи вниманието си към майстор Бодай.
	Бодай кимна.
	— Значи се знаем по име. — Махна на Хату да го последва. — Скоро ще се качим на кораб и ще имаме предостатъчно време да обсъдим подробностите, но засега ми кажи какво си чул за мен.
	Хату беше толкова изненадан от въпроса, че за миг спря и му се наложи да се забърза, за да не изостане. Бодай беше вече стар и бе изгубил доста от косата си и имаше така нареченото „високо чело“, но останалото от нея беше прошарено бяло и сиво и висеше до яката му. Хату предполагаше, че е над шейсетте, макар да крачеше енергично за мъж на неговата възраст и в движенията му да се долавяше сила, която го отличаваше като опасен противник въпреки напредналите му години. Опитът и вътрешната сила като нищо можеха да надвият по-млад и по-силен враг.
	— Знам само каквото казват други ученици, брате — отвърна Хату. Притесняваше се, докато се мъчеше да намери правилните думи. — Че обяснявате нещата. За да ги подготвите за… каквото трябва да правят. Някои ви харесват.
	Бодай се подсмихна. Лицето му беше смугло, набръчкано като похабена кожа около сините очи, счупения нос и издадената брадичка.
	— Някои ме харесват? А другите?
	Хату се поколеба и Бодай каза:
	— Мислят, че говоря твърде много ли?
	Хату кимна.
	Бодай се засмя.
	— Може и да са прави. Но бих предпочел да те отегча до смърт, отколкото да ме убият заради невежеството ти.
	За изненада на Хату, отговорът му се стори едновременно и забавен, и успокояващ. Оцени хумора на майстора учител, а и начинът му на мислене утоляваше жаждата на Хату да разбере всичко. За него не съществуваше такова нещо като твърде много информация; желанието му да научи беше в основата на постоянното му разочарование и яд.
	Бодай спря и присви очи.
	— Това те развеселява?
	— Не, брате, радва ме.
	— Е, хубаво — отвърна Бодай и плесна Хату по тила, — след като задачата ми е да те радвам, значи започваме добре.
	— Да, брате.
	— Ще те наричам… Венли. Колко езици знаеш, Венли?
	— Единайсет — отвърна Хату, — но само пет добре.
	— Кои пет?
	— Нашият — почна Хату.
	Бодай се намръщи и закрачи отново.
	— Разбира се, че го знаеш. Не ми хаби времето с очевидното. Значи, знаеш четири езика, които не са ти родни. Кои са те?
	— Западняшки…
	— Кой диалект? — прекъсна го Бодай, щом завиха на един ъгъл и продължиха към оживения булевард, водещ към кейовете.
	— Илкоменски.
	— Добре. Няма да ти отнеме много да усвоиш различните местни говори, ако потрябва. Други?
	Вече наближаваха пазара, където Хату и приятелите му бяха прекарали деня.
	— Знам търговския език на Матазан все едно съм родом от остров Каталава. — Бодай кимна в знак, че това е добре. — И също така итракски.
	— Кой те научи на итракски?
	— Езиков учител, брате. По заповед на майстор Фасария — той настоя да го науча. — Хату сви рамене. — Мъртво кралство е, тъй че така и не разбрах смисъла.
	— Не съвсем мъртво — промърмори Бодай. — А последният?
	— Сандурски, все едно съм се родил там.
	— Хубаво, защото точно в Сандура трябва да идем.
	Хату се замисли за това, докато пресичаха пазара и се запътваха към кейовете.
	— Значи, ние сме жрец и момче просяк на Единия?
	— Не съвсем — каза Бодай. — Аз съм монах, не жрец. Ще ти обясня останалото, когато стигнем в главното пристанище на град Сандура.
	Изражението на Хату издаде нетърпението му. Искаше да разбере веднага, не по-късно.
	— Зает ще си дотогава — каза Бодай, щом стигнаха кейовете и тръгнаха към един кораб.
	Хату въздъхна примирено: щеше да е моряк отново. Беше третото му назначение на кораб и макар да не мразеше работата, можеше да изброи десетина други неща, които би предпочел. Знаеше, че е вероятно да му се падне нощното дежурство, защото учениците обикновено ги държаха настрана от повечето екипаж.
	Като видя, че Хату е разбрал, Бодай се усмихна.
	— Да се качваме — рече, щом стигнаха до мостчето на кораба. Беше търговски, явно често подмятан от бурни вълни. Хату се надяваше да не му се наложи да изпита това високо по такелажа нощем. Примири се с предстоящите изпитания и последва брат Бодай по мостчето.
 

  	2.
 	Изпълнена задача
 

	Ковачницата беше без прозорци. Влизаше се през дълъг коридор, минаващ покрай външна стена и завиващ под ъгъл, преди да свърши в ковачницата през една завеса. На отсрещната стена дебели врати, покрити с корава кожа, затулваха светлината; блясъкът от пещта беше единственото осветление.
	Конски подкови, юздечки, железа за стремена, лемежи за плугове — всевъзможни прости сечива можеше да се изковат тук, докато слънцето струеше през огромните врати, но коването на мечове винаги се извършваше по тъмно, защото ковачът трябваше да види истината, скрита в цвета на метала.
	На калфата Деклан бе възложена отговорността да надзирава ковачницата за първи път и той от три дни претапяше желязо в стомана.
	Сега клекна, за да огледа шлаката на дъното на пещта, преди да се върне при огромните мехове, които висяха от тавана. Деклан и Юсан, чиракът, който в момента дремеше в ъгъла, бяха надували меховете ден и нощ. Деклан ги запомпа бавно, загледан как блясъкът на въглените се усилва в горещия въздух над огъня, после огледа наново нажежената шлака, за да види цветовете на топящия се метал.
	Вторачи се в пещта за нежелани промени в цвета. Червените, оранжеви и бели пламъци му говореха, казваха му дали желязото се превръща в желаната стомана. Той добавяше пласт след пласт желязна прах и въглен, като постоянно следеше горещината… и вътре в бляскавата сърцевина на шлаката се оформи нещо чудодейно: съкровищна стомана.
	Стоманата, от която се правеха най-великите мечове, стомана, която можеха да направят само малцина.
	Умен и надарен, Деклан притежаваше рядко умение. Беше чаровен младеж на почти двайсет и две, но бе станал калфа още на осемнайсет, пет години по-рано от повечето чираци. И сега постигаше майсторската си творба дванайсет години по-рано от възрастта, обичайна за всеки майстор ковач. Беше нечувано за толкова млад мъж, но майсторът му, Едвалт Тасман, чувстваше, че Деклан е готов за предизвикателството.
	Длъгнестата фигура на младежа прикриваше силата, обикновено изпъкваща в бичите рамене и широките гърди на повечето ковачи. Изключителната сила на Деклан личеше само в ръцете му до лактите и китките, които бяха по-мускулести от иначе слабото му тяло. Имаше зелени очи и руси вежди, а главата му бе покрита с гъста туфа червеникаворуса коса.
	Юсан, едър петнайсетгодишен младок, изхърка шумно в ъгъла. Деклан се извърна към него и викна:
	— Ей!
	Момчето се събуди мигновено и примига за миг, преди бързо да притича и да застане до калфата. Надникна над рамото на Деклан и попита:
	— Време ли е?
	— Просто гледай и се учи — рече Деклан.
	Юсан загледа внимателно, докато Деклан с една дълга желязна кука издърпа глината от пещта. Пещта беше висока до кръста и по шест стъпки широка от двете му страни; беше му отнело ден и половина да я изгради. Горящите въглени се разсипаха, щом издърпа шлаката от пещта, огледа метала и го намести във въглените.
	— Още малко — измърмори.
	Юсан се усмихна на учителя си и кимна. Имаше широко лице и големи кафяви очи и често напомняше на Деклан за бухал, щом пушекът го накараше да замига свирепо. Момчето вече започваше да надраства дългурестия си етап и силата му да се доближава до силата на мъж. Наблюдаваше с интерес стоманата на дъното на пещта. Деклан също я огледа мълчаливо, а после се обърна с усмивка към Юсан, кимна му и каза:
	— Иди доведи Едвалт.
	След малко майсторът ковач дойде и приклекна да огледа димящата синкавосива купчина. Наведе се напред, докато горещината не заплаши да опърли веждите му, а след това се отдръпна с доволно изражение. С едно кимване показа на Деклан, че е минал първия етап на целта си: да създаде стоманата.
	С дълги клещи Деклан извади парчето стомана от пещта и забърза към по-голямата от двете наковални. Докато стоманата изстиваше, бързо я изчука в почти съвършен куб и после я премести на другата наковалня, където щеше да довърши работата.
	Юсан вдигна едно ведро и го изля върху горещия метал. Изригна пара. Деклан взе ивица тежка хартия, подпъхна я под парчето и бързо го уви с нея. За миг тримата ковачи се спряха и се помолиха наум на древния бог на ковачите Хагама.
	Когато бащата на Едвалт бил момче, ковачите изпълнявали ритуала с молитвата на глас и с почести, но после жреците на Единия бог обявили много ковачи за еретици и ги изгорили и оттогава молитвата никога не се изричаше на глас.
	Юсан подаде на Деклан гърне глина и той облепи с дебел пласт стоманения куб от всички страни, докато Едвалт го обръщаше. Когато стоманата се охлади достатъчно, та глината да стане лепкава, но не и твърда, Юсан подаде на младия калфа кана с пепел, която Деклан напласти по куба, докато Едвалт продължаваше да го върти. Пепелта, глината и хартията щяха да пазят метала от въздух, докато се изпълняваше следващата стъпка, защото балансът между въздух, горещина и въглена прах бе съдбоносен за последната фаза в направата на стоманата.
	Деклан кимна на Юсан и каза:
	— Меховете.
	Юсан отиде да изпълни задачата си, а двамата ковачи надигнаха чуковете.
	Деклан натика парчето метал в пламъците и загледа как хартията пламна и глината около стоманата бързо се втвърди. Зачака за точния момент и върна нажежения метал на наковалнята.
	Стоманата, която ковяха, се наричаше „съкровищна стомана“ или „скъпоценна стомана“ на тайния език на ковачите. Представляваше смес от желязо и въглищен прах, от която се получаваше стомана със забележителна гъвкавост и издръжливост. Тази част от процеса не беше тайна, всеки вещ ковач можеше да направи що-годе добра стомана, но изковаването на съкровищна стомана изискваше майсторство, каквото притежаваха малцина ковачи. Едвалт беше един от тези малцина, а Деклан бе решен да му стане равен.
	— Юсан, машата — нареди Деклан.
	Юсан бързо взе машата, а Деклан погледна Едвалт, след което стовари чука върху парчето и стомана, глина и хартия изригнаха във взрив от ярки искри. Деклан заудря с чука с точния темп на барабан, докато Юсан ловко обръщаше дългия покрит с пепел метален прът. Едвалт редуваше ударите в съвършен контрапункт: тряс, завъртане, тряс, завъртане; точният ритъм беше критичен, защото това бе стомана от рядко качество, на цената на сто оръжия с по-ниско качество.
	Едвалт наблюдаваше всяко движение на Деклан. Това беше шестият път, в който младият калфа участваше в създаването на такова оръжие, но за първи път Едвалт бе дал на Деклан да поеме отговорността за всяка стъпка. От преценяването на материалите до финалното излъскване единствено Деклан щеше да е отговорен за успеха или провала на своя първи меч от съкровищна стомана. При успех мечът щеше да е неговото майсторско изделие, което да го издигне от ранга калфа до майстор. Направеше ли и една грешка, коването щеше да започне отново от самото начало.
	— Добре — промърмори Едвалт, единственото окуражаване, което щеше да даде на Деклан в неговото взимане на решения. Барон Бартоломи, бъдещият притежател на този меч, беше дал на Едвалт предостатъчно време, за да изработи оръжието, и ако Деклан направеше някаква грешна стъпка, старият ковач разполагаше с достатъчно време да направи друг.
	Връзката между Едвалт и Деклан беше по-близка от тази между баща и син. Бащи и синовете им често се състезаваха, но майсторите и техните калфи имаха една цел: да се погрижат знанието никога да не умре. Деклан беше синът, който Едвалт така и не беше имал, защото след като бе спечелил свободата си от барон Дейлон Дюмарш, старият ковач беше благословен с дъщеря, вече пораснала и омъжена — и само с един мъртвороден син.
	Биеха и огъваха стоманата, докато Деклан не даде знак с кимване, че Юсан трябва да напъха неоформения къс в пещта. С един замах младият чирак заби меча дълбоко във въглените и започна да го върти.
	Деклан следеше всяко блясване и искрене на сгорещения метал, а после сложи ръка на рамото на Юсан и му прошепна, сякаш ако проговореше високо, това можеше да застраши процеса:
	— Сега.
	Чиракът върна стоманения къс на наковалнята. Чуковете отново започнаха да нанасят мощни удари и нажеженият до червено метал бавно се изтъни в дълъг и плосък стоманен къс.
	— Машата — каза Деклан и Юсан му я подаде с дръжките напред.
	Едвалт се отдръпна, за да наблюдава, а Деклан обърна стоманата под ъгъл и удари силно, после сгъна навътре нажежения все още метал и наби издълженото в квадрат. Едвалт можеше да огъне стомана два пъти по-бързо, но скоростта на Деклан щеше да дойде с практиката. Единственото важно нещо сега беше качеството на стоманата.
	Това беше критично в създаването на велики мечове. Деклан щеше да огъне на две тази стомана дванайсет пъти; чакаха го часове умело изчукване и нагряване; но със сгъванията щяха да се получат стотици пластове метал. Когато приключеше, това оръжие щеше да има поне пет хиляди пласта, всеки от които щеше да заякчава меча.
	Деклан пъхна заготовката обратно в огнището, а Юсан събори останалото от глинените стени на пещта. Никой извън ковачницата нямаше да види начина на изработване на този меч и това как пещта беше облепена с глината — всяко късче щеше да се натроши на прах; нито подготвянето на ложето въглени и раздухването им с меховете. Специалната стомана беше една от най-ревностно пазените тайни в цял Гарн. Дори на Юсан бе позволено да вижда само част от процеса: повечето довършителна работа се извършваше само от Деклан или с Деклан, докато усвояваше занаята.
	Юсан щеше да е последният чирак на Едвалт и първият на Деклан, и един ден той също щеше да се премести и да си направи своя ковачница някъде. Добри ковачи винаги се търсеха и често бяха между най-важните от простолюдието, особено онези, които изковаваха оръжия за бароните. Ковачите, и мелничарите също, можеха да се издигнат, да натрупат толкова богатство, че да не отстъпват на бароните. Можеше никога да не командват войски или да живеят в замъци, но можеха да живеят в разкош, несънуван от другите от простолюдието.
	Деклан беше тласкан от две желания: да изкове майсторското си изделие и да не направи никаква грешка, която би могла да се отрази зле на неговия майстор. Беше израсъл като сираче, дете на убита кръчмарска слугиня и безименен баща, взето от Едвалт и жена му Майла. Майсторът му беше възможно най-близкото нещо до баща. Ковачът беше сдържан човек и рядко издаваше чувства, но винаги беше смекчавал строгия си нрав с доброта и Деклан изпитваше искрено желание да го удовлетвори.
	Младият калфа вдигна оръжието пред лицето си за един кратък миг — навик, който бе усвоил от Едвалт като начин да се провери готовността на метала за следващата стъпка. Прецени съчетанието от цветове в метала и топлината на стоманата. После отново напъха острието във въглените.
	Деклан кимна, а Едвалт погледна Юсан и каза:
	— Справи се добре. Тръгвай. Наяж се и си почини.
	Младият чирак нямаше нужда от подканяне, тъй като беше огладнял и уморен, и излезе през по-малката врата към коридора. Юсан знаеше, че урокът му е свършил; тайните, предавани от майстор на калфа, можеше да научи някой ден и той, но нямаше да е днес.
	На Деклан за първи път щеше да му се покаже финалната стъпка — тайния ключ към усъвършенстване на изкуството на сътворяването на меча.
	— Меховете? — попита той.
	Едвалт кимна, остави чука си и стисна дръжките на меховете.
	Старият ковач хвърли цялата си сила в дръпването на дръжките и поемането на въздух през клапана беше като вдишване на великан; после той натисна силно и вдигна фонтан от искри нагоре към капака над огнището, който пазеше да не се подпалят сламените покриви в селото.
	Деклан огледа цвета на стоманата и намери точното място в жаравата. След това, без думи, Едвалт пусна духалото, наведе се да вдигне кофа въглища и умело ги разпръсна по ръба на огнището. Деклан остави чука, взе ръжен и под погледа на Едвалт започна да размества новите въглища в пещта, като избираше местата така, че новото гориво да не намали топлината под метала.
	После се премести при меховете. Топлината заливаше и майстора, и калфата на вълни, но и двамата не ѝ обръщаха внимание, съсредоточили цялото си внимание върху метала.
	— Добре — каза Едвалт.
	Годините търпеливо обучение се проявиха едва когато стоманата стигна подходящата температура. Деклан внезапно пусна дръжките на духалото и се мушна под тях. Грабна едни тежки маши, стисна с тях нажежения метал и го измъкна, а Едвалт вдигна тежкия си чук. Деклан пусна машите, стисна своя чук и удари. Щом чукът му се вдигна от стоманата, върху нея се стовари чукът на Едвалт.
	Пот потече от челата, гърбовете и мишците им, но те продължиха да бият с чуковете в ритъм, породен от години работа заедно; стоманата се сплеска и оглади.
	— Сега правим магия — каза Едвалт, единствената поетична фраза, която Деклан бе чувал някога от него. Беше му помагал в правенето на такова рядко оръжие, но никога досега Едвалт не му беше позволявал да види последната стъпка.
	Едвалт отиде до един сандък и извади от него малка дървена кутия. Деклан я беше видял още в първия ден на чирачеството си и често се беше чудил за съдържанието ѝ, но никога не бе изказвал любопитството си на глас.
	Едвалт отвори кутията и Деклан видя ситни зрънца от нещо, което приличаше на сол, блеснало червено-оранжево на светлината от огнището.
	— Пясък от горящите земи — каза майсторът. — Трябва да се научиш да правиш това сам, тъй че ела и застани на мястото ми. Това е последната тайна на занаята ни, на която мога да те науча.
	Деклан се премести от другата страна на огнището, с готови маша и чук.
	— Сплескай — заповяда Едвалт и Деклан започна да удря с чука нажежения до червено метал, като го правеше по-тънък с всеки удар.
	— Сега внимавай — каза старият ковач и сложи кутията до Деклан. — Когато кажа „сега“, трябва да направиш три неща много бързо; първо, прецени цвета на стоманата. После вземи шепа от пясъка в тази кутия и го посипи по дължината на острието. Когато пясъкът заискри като звездите в небето, трябва да огънеш стоманата за последен път.
	Пот се лееше на талази по лицето и гърдите на Деклан, от топлината, както и от съсредоточаването. Той оглеждаше метала, докато го въртеше и удряше, а после, точно когато прецени, че е готов, чу как Едвалт каза:
	— Сега!
	Деклан остави чука, дръпна острието към себе си и гребна шепа от ситния пясък; усети тежината му; поръси пясъка по нажежения метал.
	Изригнаха пушек и пламък. Пясъкът заискри и лумна на ярки точици бяло.
	— Още по десния ръб! — нареди Едвалт точно в момента, в който и Деклан реши, че му трябва още от същата страна. Младият калфа се въодушеви: сътворяваше душата на меча.
	— Сега! Само ръбовете! — каза Едвалт и изведнъж Деклан разбра тайната: пясъкът втвърдяваше стоманата с всеки удар. Малко по-мекият, по-гъвкав център предпазваше меча да не се прекърши, докато повечето пясък по ръба създаваше по-твърда стомана, която можеше да се наточи остра като бръснач.
	Вече знаеше!
	Без колебание и повече мислене Деклан заудря стоманата, докато тя не започна да прилича на оръжието, което бе поръчал баронът: здрав меч със средна дължина, достатъчно дълъг, за да замахне човек с него над конски врат и да го използва срещу пешаци. Когато стигна до върха на меча, го върна в пещта и го пъхна в жаравата. Помъчи се да не издаде никаква възбуда, докато се приближаваше към края на задачата си, но беше почти замаян от усещането, че стига до този съдбовен момент. С усилие си наложи спокойствие. Когато цветът в плоския край на оръжието потъмня, той го издърпа от въглените, върна го на наковалнята и го извъртя, за да оформи задния край в подходящо шило за дръжка. Изчука бързо покорната стомана.
	И приключи.
	Погледна Едвалт. Ковачът вече държеше ведро вода. Повечето ковачи щяха да напъхат острието направо във водата, за да втвърдят бързо стоманата, но Едвалт предпочиташе чиракът му да излива водата върху метала. Твърдеше, че така е по-лесно да се прецени процесът на охлаждане: според това как се променя цветът на метала. Деклан не се интересуваше какво правят другите ковачи: знаеше качеството на работа на своя майстор и беше решен да му стане равен.
	Този път ученикът държеше меча, а учителят го закаляваше. Когато острието се охлади достатъчно, Едвалт кимна одобрително.
	Деклан хвана все още горещото острие с един парцал, избра предпазител и го пъхна над шилото, после го наби здраво в една дупка в края на наковалнята, издълбана специално за тази цел. Предпазителите понякога се чупеха и трябваше да се сменят, но Деклан вярваше, че този меч ще служи години без никакъв проблем.
	Взе намотка тънка бича кожа, срязана един пръст на ширина, и бързо уви шилото, за да оформи дръжката. Когато приключи, вдигна оръжието, за да провери баланса му. Почти не можеше да повярва колко е съвършен мечът. Вдигна го с две ръце и погледна майстора си.
	Сълзи бликнаха в очите и на двамата от красотата на това, което бяха създали, и нямаше нужда от думи.
	Едвалт отиде до големите врати на ковачницата, дръпна резето и ги плъзна настрани. Ярката следобедна слънчева светлина ги заслепи за миг, а сравнително хладната въздушна вълна ги освежи. Беше горещ ден на късното лято, но въздухът вътре в ковачницата, когато се правеше меч, бе още по-горещ.
	— Ефес? — попита Деклан.
	Едвалт поклати глава.
	— И да е искал негово благородие някакъв скъпоценен камък или метал, не е споменал за това. Ще го попитам за избора му, когато пристигне.
	Деклан подхвърли оръжието с дръжката напред и Едвалт ловко го улови. Деклан отиде до кладенеца, извади ведро вода, откачи го и го донесе. Едвалт пъхна оръжието под мишницата си, хвана ведрото с мускулестите си ръце, вдигна го и отпи дълбоко, после го подаде на ученика си да пие и той.
	Вдигна меча и го огледа на слънчевата светлина. Прецени дължината му, после го върна на Деклан.
	Младият мъж го размаха като майстор фехтовач. Мечът беше синкавосив и трябваше да се изтърка с хубав брус, а после да се излъска. След още няколко дни работа оръжието щеше да е готово и да блести в ярко сребристосиво на слънцето. Деклан погледна майстора си, който го гледаше с очакване, и му го подаде с думите:
	— Не намирам дефект.
	— Защото няма дефект — каза Едвалт и в неочаквана проява на чувство стисна Деклан за рамото. — Чудесно майсторско изделие. Справи се добре.
	— Учен бях добре — отвърна Деклан, като се мъчеше да овладее напиращите чувства.
	Едвалт се огледа, за да не би да го подслуша някой, дори някой толкова доверен като жена му или чирака, и заговори тихо, почти шепнешком:
	— Пясъкът идва от северната страна на един остров. От крайбрежния град Ейбала, на края на Горящите земи, яздиш един ден на изток покрай брега, докато стигнеш до скалите. Там ниският бряг внезапно се издига, като хълм. Вървиш покрай брега, докато стигнеш до един издаден нос, и поглеждаш нагоре. Ще видиш над себе си три огромни дървета, като мрачни прокълнати сестри от легенда. Гледаш право на юг и ако денят е ясен, ще видиш острова. Силен мъж може да доплува до него за час: не взимай лодка, за да не отгатне някой целта ти. Вземи колкото ти трябва. Тази кутия ми служи от десет години. Знаеш колко ти е нужно за оръжието, а за всичките ти години тук съм направил само пет такива. Една кутия би трябвало да ти стигне за цял живот.
	— Щом скриеш пясъка от любопитни очи, пресявай го много пъти, като махаш всички нечистотии, а после го свари на каша и го прецеди. Покрий го, остави кашата да изсъхне и го пресей отново. Този пясък ще е бял като сол, без примес, и е това, което отличава този меч от други оръжия, дори от направените със съкровищна стомана. Той е съвършена смес, поставена там от старите богове за ковачите, защото тази тайна е отпреди идването на Единствения бог. — Помълча, после завърши: — Вече знаеш тайната на кралската стомана.
	Деклан беше изумен. До този момент беше вярвал, че кралската стомана е легенда, изричана от ковачи, за да изумят своите чираци, защото се разправяше, че в древни времена уменията в оръжейното дело надминавали познатото днес и че през столетията са се изгубили.
	— Пет такива оръжия съм направил.
	— Но никога не си наричал стоманата… — почна Деклан.
	Едвалт стисна бившия си чирак за рамото, за да го спре.
	— И ти никога не трябва да изричаш името, докато нямаш чирак, когото да цениш толкова, колкото те ценя аз. Тогава можеш да го споделиш, но на никой друг. Малко ковачи знаят, че не е легенда, и още по-малко биха я разпознали. — Усмихна се. — Повечето биха преценили, че е съкровищна стомана, направена достатъчно добре по техните критерии, но малцината, които биха разбрали какво точно е… те също ще си мълчат.
	Погледна Деклан в очите.
	— Това е най-ценената тайна на нашия занаят и едва шепа от нас я знаем. Сега ти си най-новият, който я знае. Пази я с цената на живота си. Защото един ден това ще ти спечели състояние. Предай я на сина си или на друг, когото обичаш като син.
	Деклан кимна; не можеше да проговори, гърлото му се беше свило. Едвалт беше баща за него, въпреки че никой от двамата никога не го беше изговарял. Сълзи избиха в очите му и той само кимна.
	Едвалт отвърна на кимането и преглътна сухо. После се усмихна.
	— Ако барон Бартоломи плати уговорената цена, никога повече няма да се притеснявам за бъдещето, дори и да не купиш тази ковачница от мен.
	Деклан го гледаше и слушаше внимателно.
	— Още едно предупреждение: ако се обърнат към теб да направиш такова оръжие, изобщо не признавай, че притежаваш умението, преди да си се заклел, че за това нещо… — посочи меча, който Деклан държеше — никога няма да се спомене на друг. Това е твоята споделена тайна с барон Бартоломи, защото това е твоето майсторско изделие. Дори и твоят чирак не трябва да знае разликата между съкровищна стомана и кралска стомана, докато не го обявиш за майстор в занаята. Може никога да нямаш толкова способен чирак, така че не позволявай страхът ти, че тайната ще се изгуби, да те накара да дадеш този дар на некадърник. Винаги ще има способни. — Отпусна ръка на рамото на Деклан и с пълни със сълзи очи добави: — Готов бях да отнеса тази тайна в гроба, само че се появи ти. — Преглътна с усилие и отново се оживи. — Да, и в случай че имаш повод изобщо да признаеш на друг майстор знанието си, прави се ето така.
	Погледна Деклан в очите.
	— Питаш или пък ти казват: „Това е рядко оръжие. Това е съкровище“. Тогава, ако не се доверяваш да отговориш или пък другият ковач не знае за такова нещо като кралска стомана, благодариш за щедрата похвала. Но ако той е майстор като теб самия и се налага да говориш за това, отговорът е: „Благодаря. Смятам, че е съкровище, подобаващо за крал“. Тогава ще знаеш, че говориш с равен на себе си.
	Едвалт спря. След малко, сякаш предчувстваше нещо забележително в живота си, бавно се огледа. Деклан проследи погледа му и видя това, което Едвалт гледаше.
	Ковачницата беше в западния край на село Онкон. Местоположението им ги пазеше срещу вятъра спрямо другите жители повечето време, така че пушекът, саждите и шумът да са по-малко досадни. Това беше щастливо съчетание на терен и климат: разположението на ковачницата беше избрано заради кладенеца и лесния достъп до пътя горе.
	Едвалт продължаваше да се взира в далечината и Деклан се помъчи да отгатне какво точно вижда. Почти нищо не помнеше от живота си преди да дойде тук някъде на четири-пет годинки. Все пак се загледа мълчаливо натам, накъдето гледаше и Едвалт, защото нещо в този момент изглеждаше съдбовно важно за ковача.
	Древното селище Онкон се намираше в земите на Съглашението близо до кралство Илкомен и беше типично за повечето общини на Съглашението. Толкова близо до границата, то не се радваше на обилни приходи от пътници — повечето продължаваха по пътя си на изток до село Баши или на запад до Ибаган, първото градче на Илкомен. Само на по някой нещастен пътник, преценил лошо времето си, му се налагаше да прекара нощта в жалкото подобие на хан в Онкон: там нямаше стаи и гостите преспиваха на пода и дори под масите. Селището оцеляваше от търговия с местните ферми, най-вече овце за пролетния панаир в Илаган, и имаше достатъчно риба от морето, за да се изхранват. Никой в Онкон не беше богат, но и никой не гладуваше.
	Местният район, наричан Теснините, представляваше стеснен участък между Западните и Източните владения и беше най-бързият маршрут за пътуване между Северна и Южна Тембрия. Беше се променял през годините, бавно отначало, но напоследък нещата като че ли ставаха по-опасни. Съглашението общо взето все още се спазваше, но дошлите насам слухове за неприятности на изток бяха накарали Едвалт да предупреди съселяните си да си отварят очите за чужденци и да са готови в случай на неприятност.
	Деклан понякога се чудеше за големия свят, далече от селото, станало негов дом. Виждаше понякога в морето да минава кораб и се чудеше откъде ли идва и накъде отива.
	Това село в малкия регион, известен като Съглашението, свързващ Северна и Южна Тембрия, беше светът на Деклан. Останалото от Гарн включваше пет по-малки континента. Двата най-близки, Аластор и Енаст, бяха заселени от варвари и бойни главатари, някои самопровъзгласили се за крале, събрани в градове-държави и укрепления, но бяха смятани за недостойни за упоменаване от цивилизованите хора. Само търговци и разбойници рискуваха да пътуват дотам. Или поне така му бяха разправяли като момче тези, които спираха, за да им подковат конете, да им поправят наплатите на някое колело или някой хамут, и да отделят малко време да поговорят с едно любопитно момче. Един човек дори твърдеше, че бил пътувал чак до Аластор и бил срещнал хора, които били стигали до другия край на света.
	Другите три континента се знаеха само по имена, често оспорвани от картографите и уж населени от чудовища, зли духове, практикуващи най-тъмната магия вещери и множество още ужасии и чудеса. Деклан винаги се беше съмнявал в тези твърдения. Беше срещал достатъчно пътници и беше подслушвал достатъчно хвалби в малкото ханче в Онкон, за да разбере, че с времето и бирата историите се раздуват.
	Но познаваше само Онкон.
	Смяташе, че не е лошо място за живеене. Харесваше му климатът, защото сезоните покрай бреговете на Теснините бяха меки: летата топли, зимите — кротки. Винаги имаше достатъчно храна и ейл. Морският бриз се усилваше, както винаги по това време на деня, и Деклан пиеше от прохладната му свежест; осъзна, че е уморен до смърт и с пресъхнало гърло.
	Отпи от ведрото, вдигна очи и видя, че Едвалт го гледа. Високо само колкото Деклан да го чуе, старият ковач промълви:
	— Какво виждаш там вътре, момче?
	Деклан се усмихна.
	— Дом.
	Едвалт кимна.
	— Да, и не лош при това. — Сложи ръка на рамото на Деклан. — Когато дойде тук, пътуваше с едно семейство, което не беше твоето. Дадоха те да ми чиракуваш в замяна на това да им оправя фургона… — Гласът му заглъхна. — Само един поглед ми трябваше да разбера, че разказът им е верен, защото ти беше едро момче, с любопитни очи, а техните деца бяха всичките дребни и уплашени. — Засмя се. — Майла страшно се ядоса, че съм взел момче, което няма да ни е от помощ години наред, защото ти беше още съвсем малък. Но от самото начало ти се стремеше да си заслужиш гледането, мъкнеше голямата кофа с въглища и храбро държеше плашливите коне, докато ги подковавах.
	— Но ти я спечели, момче. — Сниши глас. — Ти си най-добрият, когото съм обучавал, Деклан, и ако имах свой син, щях да искам да е като теб. Ако пожелаеш да започнеш всичко сам, разбирам, но ако си склонен да се съгласиш, ще съм доволен да поемеш тази ковачница като твоя.
	— Остават ти много години занапред, Едвалт, и не знам дали… Не знам. — Деклан се поколеба. Не беше сигурен как го кара да се чувства предложението на Едвалт. — Мислил съм да тръгна и да намеря своя път, да уседна някъде с добра жена, да създам свое семейство.
	— Добър избор. Помисли за това. Защото днес те обявявам за майстор ковач и равен на мен.
	— Това никога, майсторе.
	Очите на Едвалт издадоха чувствата му, но тъй като беше мълчалив човек, той можа само да сложи ръка на рамото на младежа и да го стисне леко, преди да се обърне и да тръгне към дома им.
	Деклан остана сам още малко. Умората и чувствата заплашваха да го надвият. После последва Едвалт в къщата.
 

  	3.
 	Опасно откритие
 

	Пристанищни работници издърпаха кораба на мястото му до кея на град Сандура. Седем мъже теглеха дебело буксирно въже, докато двама младоци бързо редяха дървените фендери между корпуса му и кея, тъй че приливът да не блъсне кораба и да го повреди.
	Бяха пристигнали в пристанището с утринния прилив, но докато дойде пристанищна лодка с буксирно въже и хвърлят въжетата на екипажа на носа, вече наближаваше обед.
	Хату привърши със свиването на платната, плъзна се надолу по едно въже до парапета, прескочи го и тръгна да вземе пътната си торба.
	Докато Хату вървеше през гъмжилото от моряци към хамака си, видя, че много от мъжете смъкват каишки от вратовете си и развързват малки предмети от клуповете на коланите си. Разпозна в тях различни икони на Отан, богинята на морето и на времето, и разбра, че моряците ги крият на различни места по палубата. Това означаваше, че вече са на място, където властва Църквата на Единствения бог и където ако видят човек с какъвто и да било предмет, свързан със старо божество, може да го изгорят на кладата за еретици.
	На главната палуба го чакаше майстор Бодай. Щом го видя, той му даде знак да застане до него и каза:
	— Чакаме.
	Опираше се на дълга тояга, почти боен кривак, но не толкова набиваща се на очи, макар Хату да беше сигурен, че майстор Бодай може да я приложи със същия смъртоносен ефект, ако се наложи.
	Отне му миг, преди да осъзнае, че играта е започнала. Като един от най-важните майстори в Коалтачин, Бодай обикновено слизаше първи от кораба, но тук, като беден монах, щеше да е от последните.
	След като пътникът пред тях слезе, Бодай сложи ръка на рамото на Хату и му нареди:
	— Внимавай.
	Хату кимна. Имаше въпроси, но знаеше, че трябва да изчакат, докато не останат насаме. Дотогава щеше просто да следва указанията и да върви натам, накъдето го поведе брат Бодай. Тръгна след него, забързан последен по мостчето и навел глава в усилие да прилича на дребен и незначителен слуга.
	Щом стъпиха на кея, ги спряха двама мъже, войник с жълто-червения знак на Сандура на туниката и друг, с голям черен знак с бял кръг в центъра — знака на Единствения.
	Този, който заговори, беше слугата на Църквата на Единствения:
	— Кой си ти, пътниче?
	— Брат Часпър, от Турана, остров на Ланобли.
	— Брат? Не носиш нито расо, нито знак.
	Новонареченият Часпър се усмихна широко.
	— Аз съм просещ монах, от ордена на Предвестника. Това е моето момче просяче, Венли.
	На лицето на войника се изписа нещо като объркване, а служителят на Църквата изглеждаше подразнен.
	— Очаквахме епископ от вашия орден и свитата му, а не…
	— Епископът не е пристигнал?! — възкликна с престорена тревога Бодай. — Трябваше да се видя с него, та после да отнеса новините… — Изпусна въздишка, която на Хату, наречен вече Венли, му се стори малко прекалено театрална.
	Свърши работа обаче, понеже църковният служител махна към града и каза:
	— Тръгни по главния булевард и като стигнеш малкия площад, завий по северната улица от другата страна. След две пресечки тръгваш отново на запад, докато не видиш изгорялата сграда, която беше някога храмът на ордена ни. — Почти изплю последната дума, защото всички сгради на Единствения се наричаха „църкви“. Последователите на Татан бяха между първите, променили доктрината си, за да се влеят в Църквата на Единствения, като твърдяха, че Богът на Чистотата е бил само пророк, Предвестник на Единствения. За мнозина в църквата последователите на Татан бяха само малко по-добри от еретици.
	Бодай кимна, поклони се леко, после побутна Хату в посоката, указана им от мъжа.
	Когато се отдалечиха на достатъчно безопасно разстояние, Бодай каза:
	— Интересно, не мислиш ли?
	Хату погледна майстора си и изчака миг, за да види дали въпросът е риторичен, или старецът наистина пита за мнението му. Накрая кимна в съгласие.
	— Какво преценяваш от това? — попита Бодай.
	Хату се замисли над въпроса за миг, после отвърна:
	— Търсят някого или са притеснени заради чужденците, може би и двете. Начинът, по който те разпитаха, братко, ме кара да мисля, че Църквата на Единствения е загрижена за нещо и че кралят ги поддържа. — Сви рамене.
	Бодай кимна, после каза:
	— Огледай се. Какво виждаш?
	Хату бързо огледа дългата улица и когато наближиха площада, каза:
	— Чудесен ден.
	— Да, така е — съгласи се Бодай. — Времето тук често е сиво и мрачно, облачно или дъждовно, но днес е слънчево. Какво още?
	Щом излязоха на малкия площад, Хату пак се огледа и каза:
	— Това не е щастливо място.
	Вместо да има оживени пазарни сергии, каквито човек би очаквал да види във всеки град, имаше само няколко души около малък добре поддържан, но иначе невзрачен фонтан в центъра на площада.
	— Защо мислиш така? — попита Бодай, щом спряха до фонтана; натопи си ръцете и показно избърса лицето и врата си.
	Хату последва примера му и отвърна тихо:
	— Няма хора. Няма никакви продавачи, въпреки че е чудесен пазар, тъй че някой — кралят? — или някоя важна особа е решила да опразни този площад от търговци. — Плисна малко вода на лицето си и се огледа, докато го бършеше с ръце. — Не искат тук да се събират хора. Има трима въоръжени мъже с еднакво облекло: градската стража? За толкова малък площад с толкова малко хора има твърде много войници. Те наблюдават. Хората, минаващи покрай тях, извръщат очите си. Видяхме същото и по улиците от пристанището насам.
	— Добре — прошепна Бодай и тръсна ръцете си все едно да махне водата от тях. — Да тръгваме.
	Хату последва лъжливия монах по улиците, както им беше указал църковният служител. Стигнаха до бившия храм на Татан, вече скелет от обгорели греди и олтар, овъглен до черно. Дъждът и вятърът бяха остъргали изоставеното здание от пепел и въглени и можеха да минат по каменния под, без подметките им да почернеят.
	— Преди време — заговори тихо Бодай — кралят на тази нещастна държава прие Църквата на Единствения. Всички други богове и богини бяха обявени за по-низши и демонски същества и в своя ентусиазъм да отърват града от зли места на поклонение войниците на краля малко се престараха. Забравиха, че този орден е съчинил легенда, една чудесна история, която обявяваше Татан Чистия за пророческо същество, небесен пратеник, който провъзгласява идването на Единствения.
	Лъжливият монах почука една греда с тоягата си.
	— Хмм, с няколко добри майстори това място би могло да се възстанови по-скоро, отколкото мислех. — После промърмори замислено, като на себе си: — Остържи овъгленото да видим колко здраво дърво е останало…
	След като огледа обгорялата греда, Бодай излезе от унеса си и продължи:
	— Та, както казвах, този крал беше първият монарх, който издигна Църквата на Единствения над всички други, и след като се възползва от удобната възможност Лодавико Сентарзи, владетел на Сандура… — той сниши глас, — известен нашир и длъж като Краля на скърбите, не само си спечели новата титла: Негово пресвято величество, която, изглежда, намира за напълно приемлива, но даде на Църквата на Единствения официалната база, от която да действа, дом, така да се каже. Преди няколко месеца до нас стигна новината, че древният град Сандура — той махна с ръка наоколо — сега се нарича Светия град. Което също, изглежда, удовлетворява Лодавико.
	— Ще научиш, че някои места често са много важни — продължи Бодай. Намери едно сравнително чисто място от зидарията, опора за вътрешна стена, вече паднала, седна и подкани Хату да седне до него. — Безспорните места за защитими позиции по маршрути, които други искат да завземат или окупират, или удобни обекти, от които да се предприемат атаки. Близост до добър водоизточник или плодородна земя, хубав залив за пристанище или други естествени белези често са склонявали хората да изберат мястото, за да построят град, или по-скоро така са правили преди векове — не виждаме много градове да се строят в днешно време, нали?
	Хату схвана, че въпросът е риторичен, затова само кимна разбиращо и в съгласие.
	— Други важни места са символични: места, където са се разигравали големи битки, така че да помним геройството на победителите и да скърбим за загубата на убитите. Или светите места. — Махна към изгорелия вход и Хату погледна нагоре към високото плато, едва видимо над покрива на сградата от другата страна на улицата. — Там горе — продължи Бодай — Църквата изгражда тяхното най-свещено място: катедрала, най-величествената от техните църкви и седалището на епископ. Само че тази катедрала ще бъде дом на много епископи, на целия им управляващ съвет. — Въздъхна театрално и добави с тон, който според Хату прозвуча някак твърде весело: — И я строят точно до двореца на Негово пресвято величество.
	Хату го погледна объркано.
	— Но…
	— Това компрометира защитимата позиция на замъка на Лодавико, знам. — Бодай махна с ръка в кръг, обхващайки целия град. — Неговият замък сега е цитадела, предвид колко много се е разраснала столицата му, откакто предците му са построили крепостта. Ако армия почука на портите му, добавянето на катедралата едва ли ще е от значение. Той вече ще е изгубил войната. — Усмихна се. — Но е добре да се види, че обръщаш внимание, когато учителите ти говорят за военна история. Не като твърдоглавия ти приятел.
	Хату се постара да не се усмихне, защото знаеше, че Бодай говори за Донти. Това, че Донти беше внук на един от седемте майстори на Съвета, го бе спасило от много по-суровите наказания, които заслужаваше. Всеки друг ученик щеше да е изгонен дори само за няколко от простъпките му и нарушаването на десетки правила.
	Когато Донти беше малък, казваха, че бил просто капризен, но с годините поведението му беше станало почти постоянно опърничаво. Хату смяташе, че до няколко години Донти може да е капитан на екип, може би капитан на банда, или дори мъртъв, но се съмняваше, че приятелят му може да израсте до статута на баща си и дядо си. Можеше и да има шанс, стига да се научеше да сдържа импулсите си, но едва ли щеше някога да стане майстор.
	Учениците, които гонеха от школите още докато бяха малки, се връщаха при родителите си, където чиракуваха в занаяти в селището или ги пращаха да работят на ферми и в рибарски села. Но след определена възраст, когато вече са научили някои тайни… Хату не искаше и да мисли за това, но беше направил някои заключения, че такива ученици дискретно ги убиват.
	Това беше проклятието на избраните: да бъдеш избран да се обучаваш като сикари и потенциално да станеш член на квели наскости, тайната армия на Коалтачин, означаваше, че след определен момент ще знаеш твърде много, за да ти се позволи да напуснеш. Хату усещаше, че той, Хава и Донти са близо до този момент. Макар някои подробности около устройството на армията все още да се държаха в тайна от учениците на тяхната възраст и с техния опит, Хату беше видял и чул достатъчно, за да обобщи как може да е организирана държавата Коалтачин, а онова, което беше научил през последните дни, не толкова го беше изненадало, колкото бе укрепило убеждението му. Спомни си разговора си с приятелите си, след като главатарят Хилсбек ги нахока, и осъзна, че може би вече са преминали този момент. Не беше сигурен, защото разполагаше само със съждения. Имаше една стара поговорка за това, което става в могъщи фамилии, когато някой като Донти не успее да се издигне: „Тези, които знаят, не говорят, а тези, които говорят, не знаят“.
	Защото най-дълбоката тайна на Кралството на нощта бе това, че то беше най-голямата, най-обширната престъпна империя на Гарн. Коалтачин не беше кралство и нямаше крал, но се управляваше от съвет на седем майстори, всеки от които контролираше „фамилия“. В рамките на тези фамилии имаше групи, които командваха много банди из много градове.
	Титлите на съветниците се предаваха от член на фамилия на член на фамилия — освен ако една фамилия не бъдеше изместена от друга, по-могъща, често с цената на кръвопролитие и създаването на фракции. Съветът бе учреден тъкмо за да разрешава такива спорове и, най-важното от всичко, да защитава древния начин на живот. Майстор Зусара беше окончателният арбитър за проблеми, които Съветът не можеше да разреши, и макар че майсторите често се бореха помежду си, всички се обединяваха срещу външни.
	Престъпната дейност осигуряваше на островната държава по-голямата част от нейното богатство, но агентите, изпращани по света, за да работят в полза на далечни владетели или богати търговци, осигуряваха най-насъщните стоки: тъкмо те събираха критично важни икономически и политически разузнавателни данни преди всички; тъкмо те произвеждаха значителни богатства, защото услугите на островната държава не бяха евтини; но най-важната им стока беше информацията и най-силното им оръжие беше страхът. За сикарите се мислеше като за легендарни същества, магически същности, способни на неща извън възможностите на смъртните. Повечето от репутацията им се дължеше на умно планиране, театрални трикове и избирането на агенти, обучени за специфични задачи. Макар да не бяха свръхестествени същества, сикарите бяха сред най-добре обучените професионални убийци и воини на Гарн.
	Кралството на нощта разчиташе на своята репутация, заслужено спечелена от квели наскости и техните сикари, но в основната си част представляваше нация на главорези, бандити, мошеници, крадци и контрабандисти. На практика нито една значителна престъпна дейност в източната половина на Северна Тембрия или североизточната част на Южна Тембрия, или дори в Десетте хиляди острова, не се извършваше без уведомлението или участието на Коалтачин. И нито една не ставаше без тяхното мълчаливо одобрение.
	Както му беше в характера, Хату имаше безброй въпроси, но болезненият опит го беше научил да ги таи за себе си, освен ако не му се предоставеше удобна възможност да попита, без да има последствия. Закачливото подхвърляне на майстор Бодай за поведението на Донти не беше разрешение да задава нежелани въпроси и можеше дори да се окаже един вид проверка: майсторите и учителите често подвеждаха учениците към логически или поведенчески капани, за да ги преценят, да ги поправят или да ги накажат според ситуацията.
	— Ще изчакаме тук, макар да смятам, че няма да е за дълго — каза Бодай. — Още ден или два може би, или още един-два. — Огледа се и добави: — Но тази нощ ще действаме като покорни членове на една съмнителна секта под най-бързо разрастващата се власт на този свят. А! Освен това трябва да ядем. — Погледна Хату. — Купа?
	Хату отвори пътната си торба и извади дървена купа, малко по-плоска и по-широка от паница за супа. Беше я използвал за ядене, но сега бе станала неговата просешка паница.
	— Утре ще започнем този маскарад вече сериозно. — Бодай хвърли няколко дребни монети в купата. — Има един по-голям площад на три улици на запад оттук, втория по големина в този град, и на северозападния ъгъл ще видиш една бирария. Там имаме агенти. Ако нещо ме сполети, трябва да идеш там и да попиташ за Люк.
	Хату кимна.
	— От един остров на изток.
	Бодай се усмихна. Това беше правилният код за идентифициране на някой от Коалтачин при нужда от помощ.
	— Не ходи там по никакъв друг повод, освен ако не си в ужасна нужда. — Бодай се облегна на стената, без да обръща внимание на саждите по нея, и плесна длани на коленете си. — На юг оттам, в най-северозападната улица, три врати зад ъгъла, има пекарна. Там ще се попазариш със собственика за самун хляб — той прави чудесен хляб, с розмарин и малко чесън — и на връщане ще минеш покрай продавач на сирене. Купи нещо, което да не е съвсем развалено, със съвсем малко плесен, и накрая вземи и мях вино. Уреди го с монетите, които ти дадох.
	Хату погледна небето и видя, че едва е минало обед.
	— Колко да се забавя, брате?
	— Колкото ти отнеме да подслушаш клюки, да чуеш интересни слухове и да установиш нещо ценно. Хайде тръгвай!
	Хату стисна просешката паница, каза: „Да, брате“, и тръгна.
	
	
	Хатушали обикаляше целенасочено из пазара, сменяше бързината и никога не се задържаше прекалено дълго на едно място. Пазарът беше голям — за да го обиколи целия му отне повече от час. Вървеше нито много бързо, нито много бавно, внимаваше да не привлича внимание и в никакъв случай да не се доближава много до търговска сергия. Момче просяк близо до стоката им моментално щеше да събуди подозрението на всеки опитен продавач, защото „грабни и хукни“ беше постоянната заплаха за търговците. По-ценните стоки винаги се поставяха отзад на сергиите; някои търговци подреждаха масите си така, че човек трябваше да влезе в сергията, за да огледа стоките, докато по-малки щандове с една маса отпред подканяха крадеца да посегне до задната страна на щанда, за да свие по-доброкачествени неща, действие, което със сигурност щеше да докара перване с кривак или с нож по ръката на всички, освен на най-бързите и ловки пакостници.
	Хату огледа и района между площада с пазара и пътя, водещ нагоре до цитаделата, където се строеше катедралата. От североизточния ъгъл на площада пътят лъкатушеше нагоре, завиваше и след това рязко се издигаше от северния край; беше защитен с огради или каменни стени чак до подножието на стария замък. Беше оживен и от това, което Хату беше научил, заведенията най-близо до замъка бяха навярно най-старите и най-успешните, защото техните собственици можеха бързо да се изтеглят в замъка, ако градът бъде нападнат, докато тези долу бе по-вероятно да бъдат оплячкосани.
	Първото му впечатление от града се потвърди от настроението и поведението на хората на пазара. Твърде много градска стража патрулираше из пазара и когато минеше покрай някой от тях, Хату се опитваше да се прави на местно момче, тръгнало по работа, но ако беше безопасно, оглеждаше тълпата. Търсеше удобни за наблюдаване места, където да може да спре за няколко минути и да погледа. Нямаше и намек за радост у хората наоколо. На повечето пазари имаше смях и често музика, ако улични музиканти заработваха пари, но тук в Сандура населението изглеждаше подозрително, сякаш беше под постоянно наблюдение; и засега мнението на Хату беше, че наистина е.
	Щом приключи с последната си задача — да намери не скъпо, но хубаво вино, — Хату тръгна обратно към Бодай, като непрекъснато наблюдаваше колкото може повече. За първи път беше доволен, че Донти не е с него. Дискретността не беше най-доброто качество на приятеля му: той като че ли изпитваше нужда да привлича внимание към себе си в най-лошите възможни моменти. Все едно просто не можеше да стои кротко. Хату се чудеше как ли ще се оправя, след като завърши училището — ролята на сикари изобщо не му отиваше. Може би щеше да се справи по-добре в по-традиционната, макар и скромна, армия на Коалтачин. Или може би щеше да се издигне до полковник, отговорен за ръководството на многобройни екипи в един или повече градове.
	Хату би приел с радост компанията на Хава обаче. Тя имаше много чудесни качества и спокоен нрав, което щеше да помогне много в мисия като тази. Присъствието ѝ едновременно го успокояваше и възбуждаше, а напоследък чувствата му към нея като че ли ставаха все по-сложни. Не знаеше дали го разбира, или просто го приема. В среда, в която всеки се беше опитвал или да го промени, или да намери слабостите му, Хава го беше приела такъв, какъвто е.
	Беше излизал с доста момичета. Градските момичета охотно лягаха с учениците, защото шансът да станат жена на капитан или дори на майстор беше може би единствената им възможност да се издигнат на положение по-високо от това на родителите им. Хату изобщо не беше чувал това да се е случвало, но мечтата продължаваше да живее. Чувствата му към Хава обаче бяха по-сложни от простото желание. Трудно му беше да им намери име, въпреки че близостта я имаше. Изпитваше нарастващо желание, но на учениците не им беше разрешено да правят секс помежду си. Такива обвързвания бяха забранени и ако талантливо момиче като Хава забременееше, замесеното момче щеше да получи смъртна присъда.
	Хату изтласка Хава от ума си, за да не се разсейва. Огледа се и си отбележи какво е пропуснал, след което се върна на текущата задача. Обиколи отново пазара дотам, откъдето бе започнал, след като не бе открил нищо заслужаващо си да се докладва, и най-сетне стигна до изгорелия храм. Завари брат Часпър задрямал, но като се приближи, видя, че това е заблуда — майстор Бодай наблюдаваше внимателно минаващите. Без да го поглежда, той каза:
	— Нещо интересно?
	Хату поклати глава.
	— Нищо необичайно. Нормален пазарен ден. Едни се пазарят, други говорят за семейство, работа, клюки. — Сви рамене.
	— Аха — рече майстор Бодай, преструвайки се, че се буди. — Хм, гладен съм.
	— Да намеря ли дърва за огън? — попита Хату.
	Бодай поклати глава.
	— Никакъв огън. Освен това нямаме нищо за готвене.
	Хату беше увил хляба, сиренето и виното в дебела хартия, която изшумоля, щом я разгъна. Бодай мълчаливо взе парчето сирене и го счупи на две, отчупи голям комат хляб и започна да яде.
	Яденето мина без много приказки, тъй като Бодай оглеждаше съсредоточено минаващите по пътя. Късният следобед погасна във вечер. Хату отпи глътка от виното. Не можеше да прецени дали е добро или лошо, тъй като пиенето на вино и други алкохолни питиета все още беше ново за него и го беше страх да не се напие. Мразеше усещането да не може да се контролира.
	Щом изядоха всичко, Бодай каза:
	— Какво ще кажеш за малко обикаляне след стъмване?
	Хату се усмихна. Бодай не го питаше дали иска, а го уведомяваше какво трябва да направи.
	— Зависи къде ме пращаш.
	Бодай погледна към сградата от другата страна на улицата и Хату разбра, че ще го прати да разузнае новата катедрала до двореца и нещата около нея, може би и в самата цитадела, ако намери начин да влезе. Пое си дъх, за да се успокои, и започна да си припомня пътя през града нагоре до стария замък.
	
	
	През деня беше минал бързешком по пътя към платото над града. За вечерния си набег забърза покрай редица дюкяни, готвещи се да затварят за нощта, и бързо влезе в един близо до най-горния участък на пътя, възвиващ към двореца — скоро щяха да затворят и неговите врати.
	Хату кимна на продавача на фини платове и се огледа, докато той присви очи подозрително при появата на опърпания младеж; след това с усмивка драсна обратно през вратата, присви се до стената и се промъкна към следващата сграда. Наведе се и се огледа: надяваше се да не са го видели на гаснещата светлина.
	Отегчените стражи от двете страни на портата не показаха с нищо, че са го забелязали.
	Пред входа към цитаделата имаше чист терен — древните каменни стени се издигаха на доста голямо разстояние от ръба на платото. Хату беше учил малко военна история и теория, тъй че заключи, че голото пространство нарочно е оставено така. Представи си, че можеше да се преобрази в път, водещ до катедралата, но не знаеше нищо за инженерството, тъй че как можеше да се постигне това беше въпрос, над който да размишлява друг път.
	Трудно му беше да разбере разликите между храмове, църкви и катедрали. Всички бяха взаимозаменими за него: всички бяха места, където хората ходеха на поклонение. Виж, големината им, изглежда, имаше значение. Хату беше виждал доста храмове, някои от които все още се използваха, и всичките общо взето бяха скромни сгради, големи може би колкото приличен хан. Някои дори бяха толкова малки, че можеше да се нарекат параклиси, само с по една пейка в тях. Църквите не бяха много по-големи, но обикновено бяха по-натруфени. Катедралата на платото пред него обаче изглеждаше грандиозно начинание.
	Една част от строежа му се стори странна: имаше кула, която като че ли беше с изглед надолу към стария параден двор на източната страна на двореца. Изпита неприятното усещане, че някаква ключова информация му убягва, но го изтласка настрани, за да се съсредоточи върху текущата си задача: да мине покрай стражите при портата. Да се шмугне покрай тях беше невъзможно. Портата се затваряше за нощта и в нея имаше вратичка, през която можеше да мине само един човек.
	Хату погледна назад по тесния проход между двете сгради и видя един сандък до стената на следващото здание. Можеше да го използва, за да се покатери на покрива.
	Тичал беше по покриви, въпреки че не му харесваше много, особено сам и в тъмното. Сандъкът като че ли беше дар от провидението, тъй като сега нямаше приятели, които да го повдигнат или издърпат. Не беше съвсем сигурен, но смяташе, че ще може да прескочи пролуките между сградите, за да стигне до последния покрив преди портата.
	Важното при скачането по покриви беше стъпването. Да уцелиш билото на покрива беше идеалното, тъй като то беше най-здравото. В училището се разправяха истории за ученици, пропаднали през тънка слама без никаква подпора, стари хлъзгави плочи или дори тънки мертеци. Но проблемът с улучването на билото беше, че ако не го улучиш или загубиш равновесие и паднеш към стрехата, е също толкова лош изход, колкото да пропаднеш през покрива.
	Едно успешно скачане на покрив можеше да е шумно, така че Хату беше обучен да го опитва само ако бяга на живот или смърт. Каменните покривни плочи често бяха коварни. Наковани летви бяха най-добре. Той беше огледал покривите по-рано през деня и тези покрай улицата като че ли бяха с плочи или дървени летви, затова сега реши, че има добър шанс да стигне до катедралата по тях.
	Забърза към сандъка, видя, че е от здраво дърво, стъпи на него и лесно се покатери на първия покрив. Имаше още четири къщи и той се присви, прецени първия скок и скочи колкото се може по-безшумно. Макар да тупна малко прекалено силно, осъзна, че едва ли някой, стоящ точно отдолу, ще е чул шума.
	Стигна до ръба на предпоследния покрив и прецени разстоянието до последния. Беше само малко по-далече от скоковете в една игра, която беше играл като по-малък; прецени отново засилването си и отскока, направи две стъпки назад, скочи трупешката и стъпи точно под билото на последния покрив без почти никакъв звук.
	Почувства се необичайно самодоволен. Бързо мина до другата стряха.
	Навремето по ръба на платото сигурно беше имало стена, но отдавна се беше срутила, докато градът бе вдигал по-далечни външни стени. Нищо не беше останало освен няколко неравни могилки от основите, сега покрити от столетия пръст.
	Останалото от стената запречваше пътя с грамадната порта и стражите при нея. Сградата, на която стоеше Хату, представляваше преграда, запушваща достъпа до цитаделата.
	Той прецени ширината на стената, която почти се допираше до сградата, за да види къде би могъл да скочи безопасно, но удобните за това точки бяха твърде далече, за да е разумно да се опита.
	Върна се на предишната си позиция и увисна от стрехата, а после се спусна колкото се може по-безшумно и продължи ниско наведен, като току поглеждаше към стражите до портата.
	Беше на място, където ъгълът на сградата почти се срещаше с порталната стена. Малко дете можеше да се провре през празнината, но не и пораснал мъж. Прецени, че запазената порта е за местна сигурност, а не за военна отбрана, защото една нашественическа армия трябваше с бой да премине през целия град, за да стигне дотук, а събарянето на къщата зад него определено щеше да отнеме по-малко време, отколкото разбиването на старата порта с таран.
	Погледна иззад сградата, притеснен как ще се върне при Бодай, и видя, че купчина смет и натрошена зидария е създала импровизирана стена между мястото, където стоеше, и ръба на платото. Постара се да огледа колкото може по-добре на смътната светлина на лампите при портата. Дано само да не му се наложеше да напуска бързо. След това зърна някаква захвърлена щайга, или по-скоро голяма дървена кутия. Пристъпи предпазливо към нея, тъй като нямаше представа на какво може да стъпи в отломките, а ролята му на момче просяк налагаше да носи опърпани сандали. С облекчение откри, че кутията отговаря на изискванията му; беше достатъчно здрава, за да може да стъпи на нея и да се покатери отново на покрива, когато си тръгне.
	Взе я колкото се може по-тихо, вдигна я над главата си и бавно се върна до края на сградата, като се стараеше през цялото време да държи под око по-близкия страж през процепа. Беше достатъчно далече и стига стражът да не се обърнеше точно към него, щеше да остане невидим. Трябваше само да не вдига шум. Чуваше как стражът си говори нещо с другия от другата страна на портата, но не можеше да различи думите.
	Стигна до стената и нагласи щайгата. Отстъпи назад и прецени, че ако набере прилична скорост, може да скочи на нея, да стигне до стряхата и да се издърпа на покрива. Издиша облекчено, въпреки че все още се чудеше колко тихо може да го направи. Но пък ако побързаше, това едва ли щеше да е от значение.
	Огледа се, за да прецени как най-добре да подходи към катедралата. Застъпва бавно към края на платото. Даваше си ясна сметка колко далече са скритите в тъмното покриви долу. Подхлъзнеше ли се, бързата смърт му беше гарантирана. Светлината от стените на замъка, хвърляна от факли, разположени на десетина стъпки една от друга, беше доста оскъдна и полудовършената катедрала приличаше на някакво едва различимо чудовище, изгърбено в тъмното. Беше хладно и влажно, вятърът от океана носеше толкова мъгла, че едва се виждаше. Добро за да не те забележат, но ужасно трудно да си намери човек пътя.
	Зачуди се по каква ли причина го беше пратил Бодай тук горе, освен ако не искаше да го хванат; не виждаше никаква възможност да огледа добре цитаделата, а катедралата изглеждаше празна. Реши, че старият учител иска от него да огледа недовършената сграда и да види дали се строят тайни помещения или странни прибавки, но как щеше да ги разпознае беше пълна загадка за него. Хатушали не знаеше нищо за строителство, никога не беше чиракувал в строителния занаят, освен да помага при тежка работа, и познаваше само личните оръжия за бой — голямото въоръжение беше толкова загадка за него, колкото зидарията и строителното скеле. Можеше да се препъне в разглобена каменохвъргачка и представа да няма какво е. А една празна стая изглеждаше съвсем като всяка друга, рядко издаваше някакво специално предназначение.
	Между Хату и довършения вход на катедралата имаше подредени плочи, а до тях маса и огромен сандък със сечива. Под масата, която беше празна, имаше дълъг сандък с хартии, може би планове за строежа. За миг Хату си помисли дали да не ги разгледа колкото може на смътната светлина, макар че едва ли щеше да научи много — нищо не разбираше от планове. Прецени, че е най-добре да не ги пипа. Докато се чудеше как най-безопасно да се промъкне в сградата, чу някой да вика.
	Сниши се зад високия куп фасадни камъни — мраморни или гранитни плочи, не беше сигурен какви са — и чу как гласът се усили. Някой се приближаваше и викаше някого. Надникна рисковано и видя, че откъм цитаделата идва някакъв мъж, а друг излизаше от катедралата, за да го посрещне. Когато се срещнаха, чу гласовете им ясно, но не можа да разбере нищо. Някои думи му бяха почти познати, но не можа да схване какво си говорят двамата.
	Отново надникна иззад ъгъла и видя, че двамата мъже са спрели и продължават разговора си пред входа на катедралата. Единият носеше фенер, излъчващ достатъчно светлина, за да могат безопасно да стъпват през разхвърляните камъни и парчета мазилка.
	Хату настръхна. Облеклото на единия — тъмни дрехи, покривало на главата и меки обувки — му беше познато. Приличаше на сикари!
	Спътникът му като че ли носеше нещо подобно на облеклото на църковния служител, когото с Бодай бяха срещнали на пристанището.
	Хату замръзна. Надяваше се, че с нищо не издава присъствието си. Ако тук имаше сикари, щеше да е мъртъв в мига, в който го откриеха.
	Двамата мъже влязоха в катедралата и след като изчезнаха в тъмното, Хату се помъчи да се успокои. Съсредоточи се върху това да диша бавно. За няколко мига имаше чувството, че сърцето му ще пръсне гърдите му. След като се отпусна, осъзна колко близо бе стигнал до паниката. Ако не беше тренировката му, най-вероятно вече щеше да е мъртъв.
	Прецени възможностите си. Можеше да се върне веднага и да уведоми Бодай за видяното, но знаеше, че старият майстор ще зададе много въпроси, за които нямаше отговори, и най-вероятно щеше да му заповяда да се върне. Осъзна, че има само един избор.
	Нямаше представа дали двамата мъже са вече дълбоко навътре в зданието, или са просто зад входа, така че изключи възможността да ги проследи през него и вместо това безшумно притича и се присви зад един участък от недовършена стена от дясната страна на входа. Чу заглъхващите им гласове и поскърцването на ботуши по каменния под, докато двамата влизаха навътре в катедралата.
	Хату направи стъпка вляво и надникна през входа. Когато се довършеше, сигурно щяха да сложат огромни врати, поне двайсет стъпки на ширина. Смътната светлина от фенера се отдалечаваше — двамата мъже навлизаха дълбоко навътре в огромното здание.
	Хату бързо отхвърли възможността да ги проследи през вратата. След като нямаше представа за препятствията, за възможни укрития или колко души може да се крият в сумрака вътре, беше твърде рисковано.
	Бързо отиде до левия ъгъл на катедралата и надникна иззад него. Свързващата стена все още представляваше нисък ред камъни, висока едва колкото да може да се скрие зад нея. Хату се приведе ниско и тръгна покрай стената, успоредно на това, което според него трябваше да е пътят на двамата от входа.
	Постара се да пренебрегне факта, че всяка грешка от негова страна вероятно ще доведе смъртта му. Главната цел на тренировката му, като с всички ученици на Коалтачин, беше да не го засекат. Съсредоточи се върху това да приложи всеки трик и умение, на които беше научен.
	Патешкото ходене беше трудно дори за пъргав младеж като Хату и бедрата и прасците го заболяха ужасно. Отново чу гласовете в сенките и спря. Бавно се изправи и погледна през рамо, за да запомни пътя в случай че му се наложи да напусне много бързо мястото си. Имаше светлина едва колкото да може да види по-тъмните очертания в сумрака.
	На ъгъла, който току-що беше подминал, имаше струпани сечива и камъни, тъй че ако му се наложеше да побегне и не налетеше право на тях, можеше и да оцелее. Ако можеше да стигне до щайгата и да се покатери на първия покрив… Остави тази мисъл недовършена. Мисленето за твърде много неща наведнъж беше глупаво, водеше до грешки и не спомагаше за спокойно наблюдение и невидимост.
	Все още можеше да чува смътните гласове на мъжете. Тъмнината беше благословия и проклятие. Едва можеше да вижда къде стъпва, но мракът го скриваше от погледи. Извърна глава, мъчейки се да засече посоката, откъдето идваха гласовете.
	Пое си дълбоко дъх, издиша бавно, прехвърли се през ниския каменен зид и стъпи вътре в катедралата. Спря и се вслуша отново.
	От каменния под се издигаха каменни колони, които един ден щяха да поддържат тавана, и от големината им Хату прецени, че покривът ще е много високо горе и много тежък. Всяка колона беше три стъпки дебела — достатъчно, за да може да се скрие, ако внимава.
	Прокрадваше се много предпазливо и се надяваше, че случайните звуци от улицата долу и шумоленето на нощни животни и птици ще прикрият шума, който можеше да вдигне: спъване в някой забравен инструмент, тупване на камък или откъртване на засъхнала мазилка. От това движението му му се струваше невъзможно бавно, но все пак напредваше стабилно към двамата загадъчни мъже.
	Гласовете ставаха по-ясни и скоро Хату успя да различи и трети глас. Спря зад една от колоните и се вслуша за миг, след това подаде глава и погледна. Видя фигури, смътно очертани от светлината на горящ мангал. Четирима мъже бяха наклякали около него и говореха с двамата, които бе проследил.
	Мангалът беше от тези, които се използваха и за готвене, и за топлене: малко глинено блюдо, изпечено здраво, за да издържа на топлината на въглените, и не беше предназначен да излъчва много светлина; на Коалтачин го наричаха хибачи. Помагаше му да засича движение, но не и да вижда добре. Четиримата мъже като че ли носеха черно или поне много тъмно облекло, но едва можеше да различи фигурите им, още по-малко белези за разпознаване.
	Въпреки дразнещото усещане за познатост на езика не можеше да разбере какво си казват и можеше да чуе само отделни думи от разговора, защото мъжете говореха тихо.
	Чу една дума, която му бе позната. Мигновено беше повторена от един от мъжете, които бе проследил, но от интонацията му прозвуча като въпрос. Сърцето на Хату подскочи и той го успокои с усилие, за да се съсредоточи върху това, което се говореше. Наведе се колкото може по-ниско и надникна още иззад ъгъла… и изведнъж започна да разбира това, което чуваше.
	Притисна гръб в колоната. Паниката вътре в него заплашваше да се надигне, сърцето му се разтуптя. Наложи си спокойствие, задиша по-скоро бавно, отколкото дълбоко, упражнение за успокояване, което бе научил отдавна. След като се овладя, надникна отново иззад колоната, почти беше долепил лице до пода.
	И точно тогава един от мъжете стана, тръгна към ниската недоиззидана стена и отвори капака на фенера, който носеше.
	Хату замръзна, притиснал буза в студения под; едва надви инстинкта да се дръпне, за да се скрие. Бяха го учили да се крие зад всякакво възможно прикритие, но всяка фибра в съществото му искаше да драсне и да побегне колкото може по-бързо. Знаеше, че движението привлича окото дори в смътна светлина, докато едно странно очертание в сумрака е по-малко вероятно да привлече внимание. От гледна точка на мъжете в помещението, ако някой погледнеше към него, главата му нямаше да прилича на нещо повече от объл камък, но всяко движение щеше да го издаде. Наложи си да повярва в разумността на тази мантра и бавно осъзна, че е в безопасност: никой от мъжете не гледаше към него. Хату бавно и безшумно издиша и продължи да ги наблюдава.
	Мъжът с фенера се върна при другите, извади сгъната хартия от една кожена торба и я подаде на един от двамата мъже, които Хату беше проследил. Хату настръхна за втори път. Четиримата около мангала също бяха облечени като сикари, въоръжените убийци и шпиони на Коалтачин, но с леки разлики, достатъчно многобройни, за да го убедят, че не са от родната му страна.
	Мъжете заговориха отново и онзи с хартията я посочи в отговор и повтори фразата, съдържаща думите, които Хату бе разпознал.
	Остана съвсем неподвижен, за да се слее със сумрака. Знаеше, че трябва да напусне колкото може по-скоро и да докладва на лъжливия монах, който го чакаше.
	Мъжът, който държеше хартията, я прибра в торбата и затвори капака на фенера. Хату използва момента, за да се измести отново зад колоната. Знаеше, че и най-малката промяна в осветлението ще принуди очите на хората в помещението да се приспособят и така ще ги заслепи за миг; имаше много добър шанс да остане невидим. Но знаеше, че никаква промяна в светлината няма да предпази да не го чуят, ако издаде някакъв звук.
	Изправи се, с гръб притиснат в криещата го колона, овладя дишането си и заотстъпва безшумно в тъмното.
	Тръгна обратно по стъпките си, колкото можеше по-безшумно и хладнокръвно. Всяка крачка подклаждаше желанието му просто да прескочи ниската стена и да побегне; само дисциплината, натрупана от цял живот уроци, го предпази да не се поддаде на импулса. Когато стигна до стената близо до недовършения вход, я прекатери и се смъкна леко на пръсти.
	Тръгна бързо, на косъм от тичането, докато не видя щайгата, която беше поставил до сградата. Рискува три бързи стъпки и скок върху нея, сграбчи стрехата и се покатери на покрива. И да чуеха пазачите някакъв шум, Хату щеше да е минал по покривите на следващите три сгради преди те да успеят да се покачат и да огледат.
	Стигна до ръба на последния покрив и след като нямаше никакъв знак, че го гонят, седна. Имаше чувството, че сърцето му ще изригне от гърдите му; едва можеше да диша. Отне му малко време докато се успокои и след като бе готов, се смъкна на земята и зави на ъгъла в улицата, която щеше да го върне на пазара и при изгорелия храм отвъд него. Закрачи отривисто, достатъчно бързо, за да прилича на човек с определена цел: онова поведение, което често спира дребни крадци, джебчии и побойници да те доближат, което намеква, че ще е по-добре да си потърсят по-лесна плячка. Все още беше достатъчно рано и по улиците все още се движеха хора, а изгонените от кръчмите пияници все още не бяха започнали да залитат по тях.
	Имаше чувството, че са минали часове, докато се върне при майстор Бодай, макар да знаеше, че са по-скоро минути. Дори при достатъчно хора на улиците в повечето градове един самотен бързащ младок по това време на нощта най-вероятно щеше да привлече вниманието на градската стража, а този град като че ли беше дори под по-голямо наблюдение от повечето, тъй че Хату не бързаше и спираше много пъти, за да се увери, че не го следят.
	Когато мина през изгорялата врата, завари лъжливия монах да разбърква нещо в едно гърне на малкия огън. Бодай му хвърли само един поглед и веднага обърна глиненото гърне с пръчката за бъркане, за да изгаси огъня. После попита спокойно:
	— Какво?
	Хату клекна до него.
	— Успях да проникна в двора на цитаделата и преди да потърся път навътре, отидох да огледам катедралата, както ми нареди. Зърнах двама мъже да влизат в нея. Говореха на език, който не разпознах отпървом. Единият беше облечен като онзи църковен служител на пристанището, но другият беше облечен като сикари. Срещнаха се с други четирима, които се криеха вътре, и те облечени така.
	Бодай вдигна ръка и Хату спря.
	— Като сикари?
	— Не можах да видя добре, но имаше разлики.
	— Опиши ги.
	— Покривалата на главите им не бяха като тези, които носят нашите хора. Приличаха повече на тюрбани. — Направи въртеливо движение около главата си. — Не големите като на търговците от…
	— Достатъчно — прекъсна го Бодай. — Какво още?
	— Малко можех да видя, но един отвори капака на фенер за малко и успях да видя, че облеклото им е по-хлабаво от това на нашите сикари, с широк пояс и елек, мисля… Заподслушвах и…
	Бодай кривна глава настрани, досущ като куче, когато се вслушва.
	— Продължавай.
	— Говореха нашия език, майсторе. Но с акцент, какъвто не бях чувал. Някак гъгнив.
	— Опиши го.
	— Отначало не можех да го разбирам, защото те… — Помълча малко, след което продължи: — Като че ли гълтат звуците, вместо да ги произнасят като нас. — Бодай кимна. — Задържаха звука „о“ назад в гърлото си, тъй че не се чуваше ясно.
	— Съкращаваха ли думите? — попита Бодай.
	Хату се ококори.
	— Да, точно това е! Точно затова ми беше трудно, докато ухото ми не привикна със звука. Говореха все едно имат камъчета в устата!
	Бодай въздъхна, после кимна и започна да събира оскъдните си вещи и да ги пъха в пътната си торба.
	— Какво друго?
	Хату продължи:
	— Говореха за срещи, съобщения и повечето смисъл беше скрит, но знаеха за какво говореха. Казаха само една дума, която разбрах ясно; повториха я два пъти и това беше думата, която първо разпознах.
	— Какво казаха?
	— Името ти. Бодай. Извадиха нещо, което трябваше да е карта, и пратиха четирима на портите да наблюдават, а петия на кейовете. Мъжът от църквата каза, че ще прати още хора да идат със сикарите.
	— Тръгваме веднага — каза Бодай и се изправи.
	Хату грабна пътната си торба и го последва извън сградата. Тръгнаха към пристанището, но завиха на изток при малкия площад.
	— Има едно място, където трябва да идем, преди да са ни открили — каза Бодай, докато крачеха бързо. — Защото ако не ни видят, че се опитваме да напуснем утре, ще започнат сериозно да претърсват града. — Огледа се и сниши глас. — Но ако ме сполети нещо лошо или ако се разделим, трябва да се върнеш в Коалтачин. Знаеш ли как да потърсиш кораб?
	— Да, търсене на остров на изток — каза Хату.
	Бодай кимна.
	— Намери Зусара и му кажи това, което каза на мен.
	Хату кимна, въпреки че перспективата да се срещне сам с най-могъщия майстор в Коалтачин само усили тревогата му.
	— Мъжете, които си взел за сикари, са от Ажанти. Повтори.
	— Ажанти — повтори Хату.
	— Значи, не изговаряш това име пред никого освен пред майстор Зусара или мен; нито дори на друг майстор. Разбираш ли?
	— Да, майсторе — каза Хату.
	Бодай го погледна, после му махна да го последва.
	Като се увери, че наоколо няма никой, Бодай попита:
	— Какво още видя?
	Хату внезапно си спомни нещо.
	— Знаци, мисля. Носеха малки отличителни знаци, оформени по-различно от всички, които съм виждал. Спомням си ги само заради бляскането им на светлината на фенера.
	Бодай кимна.
	— Черни лакирани знаци, поради което са улавяли светлината. Пази ги да не се внедрят… — Замълча, погледна Хату и каза: — Все едно. Трябва да знаеш само каквото има нужда да знаеш, а вече знаеш малко повече.
	Вървяха с целенасочеността на хора, решени да стигнат до крайната си цел, може би позакъснели, поради което и бързаха. Хату оставаше на стъпка зад Бодай, както се полагаше на момче просяк, с полагащото се почитание към светия човек.
	Без да спира да се озърта, Бодай попита тихо:
	— Откъде бяха онези мъже?
	— Ажанти — отвърна Хату. Това, че Бодай го попита толкова скоро за името, му подсказа, че го смята за критично важно.
	Стигнаха до един ъгъл, завиха и Бодай спря пред първата врата отдясно, срещу някакъв затлачен мръсен канал от залива. Удари веднъж по вратата, изчака, удари още веднъж, отново изчака, след което потропа три пъти.
	Вратата се отвори и Хату видя двама мъже с извадени оръжия. Бодай каза:
	— Трябва да пътуваме до един остров на изток.
	Мъжете се отдръпнаха и прибраха оръжията, а Бодай и Хату влязоха.
	На маса в оскъдно обзаведената стая светеше фенер. Два стола бяха поставени срещу едната стена, а изстиналото огнище на задната стена беше до врата с тъмна завеса.
	— Един кораб тръгва със сутрешния прилив — каза единият от двамата мъже.
	— Стигането до кейовете може да се окаже проблем — каза Бодай. — Изглежда, че и кралят, и Църквата ни търсят. Някой трябва да е разбрал кой съм, след като напуснахме пристанището тази сутрин.
	Мъжът, който бе заговорил, погледна мълчаливия си приятел и каза:
	— Никога не е лесно, а?
 

 	Вторият мъж само кимна.
	Първият донесе двата стола и каза.
	— Сядайте. Трябва да намерим няколко момчета, после ще ви преместим. Ще измислим план до заранта. Гладни ли сте?
	Хату кимна, а Бодай каза:
	— Тъкмо се канех да ям, когато се наложи да хукнем. — Седна и въздъхна тихо от облекчение.
	— Ще ви донеса нещо. Хлябът е пресен и имаме студено месо и сирене.
	— Пир — каза Бодай въодушевено.
	Хату осъзна, че е стегнал цялото си тяло, все едно е стиснал юмрук; усещането беше плъзнало от главата до пръстите на краката му. Вдиша бавно и се опита да се отпусне. Не успя.
	Бодай го погледна и кимна, сякаш разбрал. После каза:
	— Чакаме.
	
	
	Докато товарният кораб се подготвяше да напусне пристанището, моряците на палубата видяха една колоритна процесия, запътена към дъската за качване. Пищна покрита носилка, носена от шестима едри роби и последвана от още толкова слуги, всички тежко въоръжени, стигна до мостчето и я смъкнаха. Тънката ѝ завеса беше дръпната настрани и разкри тантурест мъж с огромна черна брада и намазани с благовонно масло къдрици, спускащи се до раменете. Мъжът слезе от носилката чак след като един младеж с фин халат постави стъпало пред него.
	Щом Хату протегна ръка да помогне на майстора си от носилката, Бодай заговори през внушителната си фалшива брада:
	— Когато се опитваш да избягаш от тези, които те търсят, често е разумно да приличаш точно на някой, когото не трябва да търсят.
	Хату беше капнал от умора заради страха, че ще ги открият, и от това, че беше прекарал нощта в боядисване на кожата си, за да заприлича на човек от южните острови, но гледката с Бодай, увит в цял топ лен, за да удвои тежината му, и облечен в чуждоземското облекло, което агентите му бяха намерили, все пак беше забавна.
	Тръгна след Бодай по мостчето към палубата, а свитата им от припряно събрани агенти си тръгна, за да се разпръсне бързо из града. На Хату театърът му се стори нелеп, но очакваше с нетърпение да опише смешното събитие на Хава и Донти някой ден. Стига да доживееше достатъчно дълго, за да ги види.
 

  	4.
 	Нови съображения и стар приятел
 

	Деклан седеше и се наслаждаваше на халба бира. Ковачницата беше затрупана с работа, след като бе направил майсторското си изделие, защото трябваше да се догонят някои отложени поръчки, докато се довърши мечът. Но най-сетне сечивата, лемежите и подковите бяха завършени и към три часа Деклан беше приключил работата. Все още имаше малко задачи, но нищо спешно, и Едвалт му беше казал натъртено да напусне рано и да започне да премисля избора си.
	Беше махнал мръсната си туника и панталони, прогизнали от пот, и беше излял три ведра кладенчова вода върху главата си, за да се почисти колкото може по-добре. Едвалт беше домъкнал дървеното корито за истинско изтъркване, но след като изплакна повечето сажди и нечистотия Деклан реши, че същинското къпане може да изчака за ден. Беше се примирил с едно бързо плуване в океана и отмиване на солената вода с ведро прясна и реши да остави сериозното къпане за по-натам.
	Не бяха говорили за възможностите му, откакто бе завършил меча за барон Бартоломи, но решението висеше над новия майстор на ковачницата всеки буден миг. Макар Деклан винаги да беше знаел, че този ден ще дойде и че трябва да е готов да поеме на път и да създаде собственото си бъдеще, изведнъж се почувства изненадан. Осъзна, че да мисли за това и да го преживее е доста различно.
	Едвалт ясно беше дал да се разбере, че след като барон Бартоломи плати за меча, ще помисли за оттегляне от активна работа. Добрите ковачи можеха да живеят по-добре от повечето хора от простолюдието, но дори те рядко си спечелваха възможността да престанат да работят и често живееха със своите синове или дъщери, докато смъртта ги вземеше. Някои спечелваха достатъчно добре от едно село, за да ги осигури на старини, но това беше рядко. Малцина, като Едвалт, бяха толкова добре, че да могат да планират за времето, когато няма да могат повече да упражняват занаята си. Спечелваха достатъчно пари, за да си осигурят храна за оставащите им години и да живеят в тиха къщичка в края на някое градче или да наемат малко жилище в по-голям град. Деклан знаеше, че Едвалт и Майла няма да се преместят при дъщеря им и съпруга ѝ.
	На стария ковач все още му оставаха години за работа, но навлизаше във възраст, когато едно по-кротко място щеше да му е добре дошло. Деклан разбираше това. През живота си беше видял как Едвалт поддържа умението си, но знаеше, че крачката му забавя. Задачи, чието свършване отнемаше час, вече отнемаха по-дълго. Дори с такъв даровит чирак като Юсан производителността на Едвалт беше спаднала малко.
	Скоро щеше да спадне значително. Това беше прост житейски факт. Ако живееше в голям град, занаятчия като Едвалт все пак щеше да се справя добре, да изработва малки ценни вещи, най-вече броня и оръжие. Но тук в Онкон? За всеки поръчан меч трябваше да прави стотици конски подкови и юздечки, да поправя окове на фургони и наплати на колела, да оправя гребла, мотики и всякакви други селски вещи, които поглъщаха дните и връщаха малка отплата.
	Деклан претегли възможностите си за избор. Едвалт щеше да очаква отговора му скоро, може би дори до няколко дни. Знаеше, че трябва да остане и да изкупи ковачницата; преходът щеше да е лесен, защото щеше просто да продължи да работи, както го беше правил през целия си живот, да изплаща на Едвалт дял от дължимото за работата, докато стане пълен собственик на ковачницата. Беше съблазнителен план, защото това бе единственият дом, който бе познавал.
	И все пак вътре в него се таеше едно любопитство, желание да види нещо повече от света. Гарн беше просторно място, с всевъзможни хора и най-различни обичаи. Не само имаше много чуждоземни места на двата близначни континента и обкръжаващите ги острови, имаше и далечни отвъдморски земи, които малцина бяха посещавали. През живота му много пътници бяха минали през Онкон и бяха изострили интереса му за такива въображаеми места.
	Един майстор ковач, дори и толкова млад като Деклан, щеше да си осигури добър живот и благоденствие в подходящото градче, а с опеката на местен барон можеше дори да очаква богатство. Кой знае дали имаше майстори ковачи отвъд морето? Или дори дали някой отвъд океаните знаеше за съкровищната стомана?
	Съблазънта на непознатото и удобството на познатото го притегляха с еднаква сила. Въздъхна и осъзна, че макар да трябва да реши скоро между двете, не е длъжен да вземе решение точно в тази минута.
	Мариус, собственикът на стаичката, която минаваше за кръчма в селото — три маси и малък тезгях, където можеха да стоят едва четирима близки приятели, се приближи и рече:
	— Не ти ли е малко рано, Деклан?
	— Едвалт… — почна той, след което реши да не навлиза в подробности и довърши: — ни даде с Юсан следобеда свободен. Работата беше тежка и помислих, че един ейл ще смекчи вечерта.
	— Е, то се знае — отвърна Мариус. Беше слаб мъж в заника на годините си и толкова близо до заможен човек, колкото можеше да се намери в това село. Имаше стабилна търговия с ейла и виното, но също така даваше пари назаем и в резултат притежаваше малки дялове в някои други предприятия. И макар Онкон да нямаше хан, за няколко медника Мариус често оставяше пътници да преспят на пода на кръчмата или пък в сайванта. Търгуваше също така и с някои по-луксозни неща и имаше стока, докарана от близки градове. — Искаш ли още?
	Деклан изгледа халбата и помисли над въпроса. Не беше много по пиенето и в редките случаи, когато си угодеше повече, винаги се събуждаше с главоболие. Поклати глава и отвърна:
	— Не.
	Тропот на спиращ пред хана фургон привлече вниманието му и един познат глас викна:
	— Мариус! Докарай си тука провисналия задник и ми помогни да разтоваря!
	— Розалий! — рече Деклан със смях.
	Мариус изглеждаше притеснен, защото знаеше, че предстои тежко вдигане.
	— Деклан, помогни на онази стара брантия да разтовари и ейлът ти е безплатен.
	Деклан кимна и отвърна:
	— Още един след като приключим, за двама ни?
	С престорено примирение Мариус се съгласи и Деклан бързо излезе навън, за да види една от любимките си. Розалий беше висока почти колкото него, лицето ѝ бе набръчкано от слънцето и вятъра, спане навън в хубаво и лошо време, а най-вече от смях — наистина се смееше много.
	Носеше провиснала шапка с широка периферия, стегната с връзка под брадичката, и сега я отметна назад, метна ръце около Деклан и го прегърна силно, без церемонии, и го повдигна от земята. Не беше едра, но беше мускулеста от годините каране на мулета и товарене и разтоварване на фургони. Сграбчи го закачливо за задника с две ръце и стисна здраво.
	— Как е любимото ми чираче ковач?
	Деклан се засмя и отвърна:
	— От години вече не съм чирак, Роз.
	Тя го плесна по задника и рече:
	— Не говорех за теб, глупако. Имах предвид Юсан. Превръща се в хубав младок.
	Деклан отново се засмя и отиде при задницата на фургона. Беше преустроена кола, над която беше работил няколко пъти. Страниците и задните дъски можеше да се махат, ако на Розалий ѝ се наложеше да качва големи кафези или друг товар, и можеха да се закрепват на място с железните болтове, които Едвалт беше измайсторил преди години. Щом страниците и задните дъски се закрепяха, можеше да се превозва всякаква стока.
	Розалий развърза няколкото въжета, прекарани през железните халки в тежкото промазано платно на върха на фургона, скочи пъргаво горе и нави покривалото. Деклан се възхити на движенията ѝ.
	Никой нямаше да нарече Розалий хубава, беше някак си дълголика и невзрачната ѝ светлокафява коса вече се прошарваше, но притежаваше увереност, която привличаше мъжете както мед привлича мечките, и показваше открито, че оценява вниманието.
	Тя подаде първия кафез на Деклан и той го занесе до входа. Ако се съдеше по аромата, беше пълен с всевъзможни пресни плодове. Освен дивите плодове, намирани по хълмовете, плодовете бяха рядкост в Онкон и Мариус плащаше много за тях. Жената на Едвалт, Майла, от години се заканваше да посади плодни дървета зад дома им, но така и не го направи. Всички знаеха, че толкова близо до морето в почвата има твърде много сол, за да израсте каквото и да било, освен най-упоритите растения.
	След като разтовариха още три кафеза, Розалий каза:
	— Това е последният плод, мисля; до следващата пролет. — Подаде на Деклан един голям кафез и добави: — Прясно заклано, но трябва да иде в студеното мазе веднага.
	Деклан кимна и вдигна тежкия кафез на рамо. Овнешко и пилешко обикновено се намираха в селото, и свинско, след като се отбиеха прасенцата, но телешко трябваше да се купува отвън: друга рядкост, за която Мариус плащаше добре.
	Деклан влезе в хана и откри, че Мариус подозрително е изчезнал: кръчмарят отбягваше тежкото вдигане колкото е възможно. Тръгна през малката гостилница към задния двор. Единствената постройка в зле поддържания двор беше един паянтов навес, рядко използван за коне; малкото, които все пак се отбиваха в Онкон, обикновено оставаха в конюшнята на ковачницата на Едвалт. Вляво от вратата на хана стъпала водеха към студеното мазе под сградата. Деклан за пореден път се ядоса, че Мариус е прекалено свидлив да направи стълбище вътре в хана, но набързо разкара гнева от ума си: беше все едно да се ядосва на прилива, вдигащ се следобеда — просто такъв си му беше характерът на човека.
	Остави кафеза на земята и открехна незаключената дървена врата, за да пропусне светлина, та да може да се вижда. Отнесе кафеза по стъпалата в подземния склад, намери един прохладен ъгъл отзад и го сложи на пода. Бърз поглед наоколо му подсказа, че Мариус не държи на склад много, което да не е местно. Премести един кафез позасъхнали зеленчуци близо до вратата, за да се използват преди да се развалят съвсем. Мариус не хабеше нищо, тъй че Деклан разбра, че яхнията на кръчмата трябва да се отбягва през следващите два-три дни.
	Върна се при фургона и отнесе още няколко кафеза в студеното мазе, а когато приключи, завари Розалий да мята платнището на пода на фургона. Когато вдигна долната вратичка и я заключи, му каза:
	— В ковачницата ли се връщаш?
	— Довършвам си ейла и има един за теб. Мариус черпи.
	— Тогава пия — отвърна Розалий с кикот, качи се на капрата и обърна мулетата. Животните бяха идвали много пъти в село Онкон и знаеха, че ги чака съвсем кратък път, преди да ги разпрегнат и да ги напоят и нахранят, тъй че, макар да бяха опърничави, сега сякаш горяха от желание да угодят.
	Деклан седна на масата и зачака Розалий. След малко взе двете нови халби ейл от Мариус, който му ги подаде над тезгяха намръщено, но не каза нищо.
	Щом Розалий дойде и седна, Деклан я попита:
	— Какви са новините?
	Тя отпи, избърса си устата с опакото на ръката си и каза:
	— Обичайното. Война на изток. Сандура тръгва срещу двама от свободните лордове, които са ядосали с нещо Лодавико. И слухове за разбойници, одързостени от бъркотията, които правят набези в Съглашението.
	Деклан кимна.
	— Не си първата, която ни предупреждава. Макар че в Съглашението няма много плячка, така че не виждам причината.
	— Храна, изнасилване, малко дрънкулки и малко риск… — Помълча, после добави: — Помисли колко мъже биха се изкушили от това.
	Деклан сви рамене.
	— Пътувала си на шир и длъж, много си видяла. Аз знам само каквото съм преживял тука. Все пак човек чува разни неща. Кралят на Сандура може да дръзне много в малките си войни, но първият владетел, който ще тръгне срещу Теснините, ще срещне трима други крале и повечето от свободните барони, които ще му се противопоставят. — Опита се да не се усмихне, но не можа да се сдържи.
	Очите на Розалий се присвиха.
	— Нещо си се променил, откакто идвах тук последния път. Не бях чувала да използваш този тон преди. Какво е станало?
	Деклан се помъчи да не се усмихва.
	— Довърших майсторското си изделие. Преди няколко дни Едвалт ми даде майсторска степен.
	Розалий стана, надвеси се над масата, сграбчи лицето на Деклан в двете си ръце и го целуна силно. Седна, плесна с ръка по масата и заяви:
	— Ще те изчукам тази нощ. Юсан може да почака до следващото ми идване.
	Деклан не знаеше какво друго да направи, освен да се разсмее. Също като още няколко от младите мъже в селото, беше загубил девствеността си от Розалий. Беше се превърнало в ритуал на прехода и Розалий беше щедра в даровете си, но не и разгулно. Беше отхвърлила повече попълзновения, отколкото бе приела; когато избереше младеж, това се смяташе за чест.
	Деклан спря да се смее и каза:
	— Сериозна си.
	Тя кимна.
	— Ти си добър мъж, Деклан. И честно казано, липсваше ми напоследък.
	Почувствал се одързостен от изпитото, Деклан каза:
	— Никога не съм питал, ммм, защото слуховете вървят пред теб, но… твоят мъж, него не го ли интересува… това? — Направи леко движение с ръката между себе си и Розалий.
	Тя отвърна:
	— Моят мъж, ако трябва да знаеш, беше старец, когато ме взе за жена и едва бях узряла да родя деца. Това беше преди двайсет и пет години. Сега е доволен да откърти след обилен обяд и няколко чаши вино. Патката му може да се вдига от време на време и да има нужда от вниманието на някое от момичетата в града, но много от тях са готови, защото е богат и е щедър. — Наведе се към него и прошепна: — Ама да не разправяш на никого: изкарва само минута и отново заспива.
	Изглеждаше тъжна.
	— Изобщо не беше пълноценен съюз. Така и нямахме деца. — След това се оживи. — Но ми е дадена свободата да пътувам, тъй като той мрази да напуска дома, да въртя търговията ни, защото той няма достатъчно ум за това, и да правя какво ми харесва с когото ми харесва. — Стисна ръката му, погледна го в очите и попита: — Какво те тревожи?
	— Оставам или заминавам — каза Деклан.
	— Понеже градчето вече има двама майстори ковачи, а му трябва само един.
	— Всъщност му трябва само един калфа, какъвто ще е Юсан след още няколко години. Рядко получаваме поръчка за броня или оръжия и толкова много от това, на което ме научи Едвалт, е… — Сви рамене. — Харесваше ми да уча правенето на оръжия, но изкуството да се прави стомана… — Деклан въздъхна. — Трудно умение е, а има малка стойност, когато повечето, които идват в ковачницата, имат нужда само да им поправиш лемежа на плуга или да подмениш обръча на колелото… — Сви отново рамене, без да довърши. — А точно този занаят ми харесва. — Погледът му се зарея покрай нея, сякаш се опитваше да надникне в бъдещето.
	— Да заминеш или да останеш — повтори тя. Отново сложи ръка върху неговата и попита: — Хвърлил ли си око на някое момиче тук?
	Деклан се засмя.
	— Не съм. Повечето бащи в Онкон биха се радвали да видят дъщерите си омъжени за ковача, почти колкото за мелничаря в Трош. В село на рибари и гледачи на зеленчук след време ще ме смятат за богат човек.
	— Никакво забавление, значи?
	Той се усмихна.
	— Не казах това, но малко забава по време на пиянско празненство не е годеж, а и не знам дали ме интересува все още. Жена, деца… — Сви рамене.
	Тя го погледна в очите.
	— Ще те заинтересува. Заровено е в природата ти да бъдеш съпруг и баща… Но ти си от тези, които първо ще се устроят, за да можеш да ги осигуриш добре. Ако напуснеш, заделил ли си достатъчно да започнеш своя ковачница?
	— Малко, а и Едвалт несъмнено ще ме дари, традиция е при ковачите. — Погледна я, възхитен от това как успява все още да е най-привлекателната жена, която познаваше. Имаше необикновено излъчване въпреки възрастта си и мускулестото си и силно тяло.
	— А ти? — попита Деклан. — Заделила ли си достатъчно?
	Тя се засмя високо, а след това се обърна към Мариус и му махна за още две халби.
	— Разтревожен си за мен, така ли?
	Той сви рамене.
	— Пътуваш сама в опасни времена. Съпругът ти е стар, сама го каза. Какви ли не неща може да се случат.
	— Мил човек си в сърцето си, Деклан. Джак никога не е имал достатъчно ум за търговия. Когато се омъжих за него, всъщност направихме сделка.
	— Казва се Джак? През всичките години, откакто те познавам, никога не си казвала името му.
	Розалий отвърна с крива усмивка:
	— Старая се. Все едно, научих работата и след две-три години го убедих да ми позволи да пътувам с него. Година по-късно вече пътувах без него. Разширих търговията, така че беше лесно да го убедя, че трябва да си стои вкъщи и да се грижи за домакинството. До ден-днешен не мисля, че разбира, че го направих само за да прекарвам колкото може по-малко време с него. — Замълча, когато Мариус донесе халбите им.
	— Това ви е последното, освен ако не искате да ми платите — каза старият ханджия.
	Обърна се и излезе, а Розалий и Деклан прихнаха зад него.
	Розалий продължи:
	— Аз въртя търговията, Деклан. Джак само си седи и от време на време приема поръчка за доставка от някой местен търговец, но аз определям цените и прибирам парите. Давам му достатъчно, но той няма представа колко добре се оправяме, все по-добре от година на година. И всъщност не го интересува, стига да може да си купува пиене, евтини дрънкулки за млади момичета, които лесно се впечатляват, и нови дрехи от време на време. Заделила съм за бъдещето си. Реша ли, мога да спря да работя още днес и да имам достатъчно, за да живея до края на живота си.
	Той само кимна; всичко това изобщо не го изненадваше.
	— Мислил ли си къде ще отидеш? — попита тя.
	— Никога не съм ходил далече. Ти си пътувала. Какво мислиш?
	Тя се позамисли за миг, после каза:
	— На запад, после нагоре по крайбрежието. По западното крайбрежие има много прилични градчета. Търговията се разраства и е толкова далече от Източните войни, колкото може да стигне човек без кораб.
	— Запад ми изглежда добре.
	— Май трябва да се връщаш в ковачницата, освен ако не се каниш да се напиеш тази вечер. Аз трябва да се изкъпя и да ям. — Подуши закачливо към него и добави: — Едно хубаво къпане май и на теб няма да ти е излишно.
	Деклан допи халбата, стана, олюля се и се съгласи, че е права, още една-две халби и щеше да се напие.
	Роз се пресегна и го хвана за китката.
	— Ще се махнеш оттук, Деклан — каза му тихо. — Ако не веднага, съвсем скоро. — И добави с по-лековат тон: — И няма да е зле да ми кажеш къде ще си.
	Осъзнал, че са му казали да се изкъпе и какво означава това, Деклан тръгна с леко залитане към ковачницата и почувства, че това е всъщност най-хубавото време в живота му.
 

  	5.
 	Раздяла и изпитания
 

	Хава дебнеше момичето като котка: всяка стъпка беше целенасочена и тя изместваше баланса си така, че да може да се задвижи във всяка посока и да не позволи на противничката си да ѝ диктува избора. Двете държаха бойни криваци, годни да нанесат сериозни щети, ако се развихрят по противник без броня, но обикновено не смъртоносни, стига целта да не е черепът.
	Хава наблюдаваше противничката си и изчакваше да се открие. Денят беше необичайно горещ, така че пот обливаше и двете момичета, въпреки лекия ветрец от океана. Всички ученици носеха дрехи за бой: широки панталони и цепната отпред туника с къси ръкави, едната страна затворена над другата и стегната от широк платнен колан, вързан на възел на лявото бедро.
	Зоната за тренировка беше импровизирана: ливада над морския бряг, разделена от поток, който се вливаше в по-широка река и изтичаше в морето на миля по-надолу. По несподелени с учениците причини няколко старши учители бяха пътували до Корбара, главното пристанище в Коалтачин, и всеки беше взел със себе си най-големите си ученици. Докато учителите правеха това, което бяха дошли да правят, младите бяха предадени на двама местни наставници да продължават тренировките си. Това беше вторият ден на упражнения и учениците вече бяха напълно отегчени.
	Нямаше учене, само тренировки. Хава имаше предчувствието, че нещо ще се случи; долавяше напрежение у двамата наставници, които като че ли очакваха нещо. Учениците бяха настанени в местното училище, вече претрупано с всичките новодошли, но предната нощ обичайното клюкарстване и шегуване ги нямаше, все едно всички споделяха някакво неназовано очакване.
	Големите ученици рутинно ги отпращаха, когато завършеха обучението си, но това пътуване беше някак различно. Нещо не беше наред и Хава не можеше да проумее какво би могло да е, но точно в този момент не можеше да отдели внимание за разсъждения: това беше третата ѝ среща за деня и беше уморена до кости, а и всяка нейна капка концентрация беше фокусирана върху противничката ѝ.
	Наставникът я беше изправил срещу едно момиче, Неса, от друга школа на един близък остров. Хава не я познаваше добре, въпреки че бяха тренирали заедно в два предишни случая, когато ученици от различни школи биваха събирани, за да тренират и да си партнират. Двубоите с Неса бяха за Хава като да се бие със себе си, тъй като Неса също като нея беше стройна, бърза и атлетична, но приликата между двете свършваше дотук; защото Неса освен това беше едно от най-красивите момичета, които Хава беше виждала, факт често подсилван от тихите подхвърляния от страна на момчетата. Макар Неса да беше дългокрака като Хава, бедрата и гърдите ѝ бяха по-пълни, което ѝ придаваше малко по-закръглена физика. Меденорусата ѝ коса беше изсветляла от слънцето, а зелените ѝ очи бяха изумителни на смуглото ѝ, леко опръскано с лунички лице. В момента пълните ѝ устни бяха присвити в съсредоточеност.
	На Хава ѝ бяха казвали, че Неса е една от най-добрите в боя в селото ѝ. Макар да бяха тренирали заедно, този ден за първи път бяха застанали една срещу друга. Неса можеше да е най-добрата в училището си, мислеше Хава, докато обикаляше бавно момичето, изчаквайки го да направи първия си ход, но колкото и да ѝ се възхищаваха момчетата — и няколко от момичетата, — Неса никога нямаше да стане сикари. Според не особено щедрата оценка на Хава тя просто беше глупава, станеше ли дума за двубой: трябваше да ѝ се повтарят указанията и тя често не ги изпълняваше, а бойният ѝ стил беше напълно предсказуем.
	За да провери това, Хава направи лъжлив ляв замах към глезените на Неса и тя реагира точно както се очакваше — отскочи назад, за да увеличи разстоянието между себе си и противничката си. Хава нарочно беше забавила определени удари и беше замахвала отгоре, та Неса да прескочи спусналия се кривак и да се приближи. Тъй че или Неса беше по-умна, отколкото Хава си мислеше, или знаеше, че това е клопка, или пък беше толкова лош боец, колкото Хава си мислеше.
	Неса беше бърза и реагираше бързо, но Хава знаеше, че с това се изчерпват дарбите ѝ. Реши, че повечето тренировки на Неса трябва да са били срещу противници с още по-слаби дарби, които нямаха силата на Донти или бързината на Хату.
	Отново направи лъжливо движение, този път забиване с тъпия край на кривака, и както предвиждаше, Неса блокира и удари надолу отляво. А Хава се извъртя на свое ляво и вдигна кривака си към дясната страна на врата на Неса, готова да нанесе зашеметяващ удар по главата.
	— Спри! — извика наставничката Елана и двете ученички се отдръпнаха една от друга и се обърнаха към нея.
	— Хава, знаеш, че удари по главата не са позволени — каза Елана.
	Хава кимна.
	— Да, учителко. Точно затова спрях удара, вместо да поваля Неса.
	С леко кисело, леко насмешливо изражение наставничката каза:
	— Права си. Давам ти победата. — Погледна снишаващото се слънце и добави: — Приключихме за днес. Окъпете се в реката и се съберете за храна в училището до час.
	Общите класове бяха събрани на северната страна на острова, малко извън град Корбара, пръснати по полето на малки групи под надзирателството на младши инструктори, които някой ден щяха да станат наставници. Наставниците бяха с учителите в града, където се обсъждаха важни неща.
	Местното училище се намираше на хълма над ливадата за тренировки. Денят беше горещ и учениците бързо тръгнаха към потока, някои вече си събличаха бойните облекла, докато бързаха към водата.
	Хава и Неса стигнаха до брега на потока заедно и се съблякоха. Щом нагазиха във водата и се наведоха, за да се наплискат, Неса каза:
	— Ти се би добре.
	Хава помълча малко, обмисляйки дали да отвърне искрено или с безсмислен комплимент, и реши да ги съчетае.
	— Ти се би много бързо. Бързо като всеки, с когото съм се била, освен Хату.
	— Помня го — каза Неса, докато се отпускаше по гръб в хладната вода, подпряна на лакти. — Той е… чуждоземно момче.
	Хава кимна, излегна се като Неса и ловко отмести няколко остри камъчета, докато под нея не останаха само гладки. Осъзна, че Хату ѝ липсва.
	— Той е… приятел.
	Неса кимна, после попита:
	— А другият ти приятел, големият?
	— Донти ли? Той пътува.
	„Той пътува“ беше код да не се задават въпроси, защото означаваше, че Донти е на някаква мисия за майстор.
	Неса пренебрегна предупреждението.
	— О, нима?
	Хава се усети, че е на ръба да изпита неприязън към нея, но надви раздразнението си и прекъсна следващите разпити с думите:
	— Тръгна вчера.
	А вече ѝ липсваше и Донти. Усети, че раздразнението ѝ към Неса нараства.
	Неса въздъхна, отпусната блажено в хладната вода. Хава погледна красивите ѝ извивки и видя, че няколко момчета мятат погледи към тях въпреки другите голи момичета наоколо. Вдиша дълбоко и бавно издиша. „Момчета“, помисли си. Неса несъмнено беше най-красивото момиче тук, но за Хава не беше много повече от момичетата, пращани в бардаците да подслушват слухове от пияни пътници.
	— Ти си най-добрият боец, когото съм срещала — каза Неса разсеяно. — От момичетата, разбира се.
	Хава леко присви вежди и повтори:
	— Разбира се.
	Беше решила да потисне нарастващата си неприязън към Неса: някой ден можеше да се наложи да работи с нея. Може никога да не станеше сикари, но красотата ѝ предричаше, че някой ден може да дадат ръката ѝ на някой влиятелен, дори много могъщ човек. А и можеше дори да стане ноконочи, специална убийца. Накрая Хава реши да предложи съвет.
	— Знаеш ли, разчиташ твърде много на бързината си. Влизаш в шаблон.
	Неса отвърна кисело:
	— Знам. Печеля само защото съм по-бърза от повечето. Всъщност не ме интересува. Бия се само защото ме карат.
	Хава се изуми от тази забележка и се усети, че не може да проговори. Да можеш да се биеш за живота си беше съществено умение за всеки ученик, който желаеше да служи на нацията. Можеше да разбере някой като Хату, може би, като чужденец, който не се придържа съвсем към същите убеждения като тях, но за едно момиче от Коалтачин, стигнало толкова далече в обучението си…? Всеки ученик, който издадеше такова отношение достатъчно близо, за да го чуе майстор Фасария, щеше да бъде прогонен от училището до няколко дни, за да го използват като работник, да го продадат като роб на презморски търговец или дори да бъде убит. Или майсторът на Неса беше по-небрежен в обучението от майстор Фасария, или вече бяха решили, че нейната съдба ще тръгне по друг път. Ако не беше толкова глупава, колкото изглеждаше, а умна, колкото беше красива, може би щеше да стане ноконочи и отровено питие или кама в нощта щеше да е нейният избор на оръжие. Може би нейният майстор вече бе решил в каква посока ще тръгне.
	Сякаш доловила изненадата на Хава, Неса каза:
	— Мога да се защитавам, но нямам никакво желание да ми потрябва това умение. — Усмихна се, разкърши рамене и се надигна, после хвърли поглед през рамо към момчетата, които продължаваха да се опитват да не им личи чак толкова, че я зяпат. — Момчета — каза Неса. — Толкова са лесни. После погледът ѝ проследи очертанията на тялото на Хава и тя добави: — Момичетата също. — Наведе се към Хава с хищна усмивка. — Имаме други оръжия освен кривак или меч. — Сниши глас и попита: — Била ли си вече с жена?
	Хава запази изражението си спокойно: не искаше да издаде никакво чувство към това момиче. Все едно дали тя просто търсеше реакция, или издаваше сексуален интерес, и двете бяха посрещнати с маска на безразличие.
	— Забранено е — каза спокойно Хава.
	Неса се засмя и няколко от момчетата обърнаха глави към нея. Тя им се усмихна и им махна с ръка и те бързо извърнаха глави.
	— Точно както казах, толкова лесни. — Погледна отново Хава. — Да, забранено. — Усмивката ѝ намекваше за теми, които Хава предпочиташе да не обсъждат.
	Сексът между учениците беше строго забранен. Никаква причина не беше давана за правилото, но през годините по-умните бяха схванали основанията. Хава го беше обсъждала с Донти и Хату, когато бяха по-малки. Донти предвидимо се беше шегувал, но на Хату като че ли му беше неловко да говорят за секс. За нея това беше странно, тъй като не беше забранено да се говори за секс и той открито се обсъждаше в училището, а след като бе живяла близо до ферми, тя беше наблюдавала животни да се сношават още преди да разбере какво е.
	Повечето ученици мислеха, че забраната на секса е за да се избегне забременяване, но Хава знаеше, че има начини това да се предотврати. Истинската цел беше по-важна; забраната по-скоро беше свързана с оформянето на отношения и връзки и целеше да се предотврати всичко, което би могло да се постави пред верността към фамилията, клановете или нацията. Хату често се беше обърквал в такива дискусии, тъй като беше чужденец. Когато бяха малки, Хава, Донти и други ученици бяха питали инструкторите за произхода на Хату, но мълчанието им или камшикът отзад по краката бързо им обясняваха, че тази тема не е за обсъждане.
	Хава прогони тези мисли и вече съвсем подразнена от Неса, стана и заяви:
	— Отивам в училището да чакам за храната.
	Неса изглеждаше малко изненадана, но сви рамене.
	Хава се облече, взе кривака си и тръгна към училището. На вратата на класната стая видя Хату. Беше се облегнал на стената, пътната му торба му служеше за импровизирана възглавница.
	Хату дремеше в следобедната жега. Хава леко го смуши по крака с кривака си. Очите му се отвориха веднага и тялото му се напрегна, докато не видя кой е.
	— Защо ме будиш?
	Тя клекна до него, усмихна се закачливо и каза:
	— Скучно ми е. Трябва ми някой, който да ме развесели. — След това го перна по рамото. — Кога се върна?
	— Тази сутрин. Майстор Бодай ми каза да дойда тук, а вие бяхте там — той махна към тренировъчния двор — и не исках да рискувам да ми заповядат да се бия. Капнал съм. Бях на нощната вахта на кораба. Спи ми се. — Отпусна се назад и затвори очи.
	Тя го удари отново и настоя шеговито:
	— Казах, че имам нужда от забавление.
	Като че ли леко ядосан, той потисна прозявката си и каза:
	— Донти спря ли да е забавен?
	— Той пътува.
	Хату като че ли се стресна.
	— Кога?
	— Вчера. Майстор Фасария доведе по-големите ученици и…
	— Съветът заседава — прекъсна я Хату.
	— Ти къде беше?
	— Пътувах — отвърна Хату. Хава рядко издаваше емоциите си, но изражението ѝ му каза много. — Извинявай — добави той.
	Тя кимна разбиращо, макар че явно беше ядосана.
	— С какво те ядосах? — попита Хату.
	Тя се намръщи, седна до него и въздъхна някак драматично. Хату повдигна вежда.
	— Не си — каза тя след малко. — Просто съм… уморена, а и онова момиче ми развали настроението…
	— Кое момиче? — Хату се поизправи, намести гръб на стената и насочи цялото си внимание към приятелката си.
	— Няма значение — каза Хава и го погледна в очите. — Аз ѝ позволих да ме ядоса.
	Хату кимна в знак на съчувствие.
	— Не те харесвам ядосана.
	Очите ѝ леко се разшириха, а след това тя се засмя. Внезапно се наведе и го целуна по бузата.
	— Липсваше ми, глупако.
	Той присви вежди.
	— Сериозно?
	Тя отново го перна по рамото, този път достатъчно силно, за да го накара да се отдръпне.
	— Какво толкова казах? — попита той.
	— Нищо. — После присви очи и го изгледа с поглед, който бе опознал много добре още откакто бяха деца: за момента поне тази тема беше закрита за дискусия. — Чудя се колко още ще сме тук?
	— Не много, предполагам — каза Хату. Претегли наум какво може и не може да сподели с нея, след което добави: — Знаеш, че тръгнах с майстор Бодай.
	Тя кимна.
	— Пътувах с него. — Изражението на Хава му подсказа, че заявява нещо очевидно. — Аз… бяхме тръгнали за насам и… — Отново помисли какво може да ѝ каже, пое си дъх и продължи: — Майстор Бодай извести другите майстори да ни срещнат тук, когато пристигнем, на разсъмване.
	— Значи си говорил на Съвета? — Очите ѝ се разшириха, тъй като Съветът имаше почти митичен статут за учениците.
	— Не — каза Хату. — Просто чаках навън цялата сутрин, после майстор Бодай дойде и ми каза да дойда тук и пак да чакам. Просто това, което те… — Сви рамене, без да довърши мисълта си. — Мисля, че ще ни върнат в училище.
	Хава сложи ръка на рамото му.
	— Аз пък не мисля така.
	— Защо?
	— Защото ни върнаха след като ти замина с майстор Бодай. Майстор Фасария повика само по-старите ученици — Донти, трима други и мен — да дойдем с него на тази среща. По-малките си останаха в училище. Само най-големите са тук. Преди да тръгнем ни казаха да си вземем всичките вещи.
	Хату изглеждаше угрижен.
	— Чакай — каза Хава, влезе в стаята, порови в торбата си и извади друга, по-малка. — Прибрах ти това за всеки случай.
	Той отвори торбата и видя вътре няколко от личните си вещи, спомени най-вече: счупено острие на тренировъчен нож, който бе задържал като дете за късмет, едно лъскаво камъче, което бе намерил в един поток, голяма макара със здрав конец, която беше свил от една сергия преди години, една лентичка… Вдигна очи към Хава.
	— Благодаря. Това са просто… дреболии, но ти благодаря.
	Гледаше я все едно я виждаше по съвсем различен начин.
	— Приятели сме — каза тя. — А Донти беше твърде зает с това да е Донти, за да си спомни, че ти си заминал. — Седна и въздъхна. — Върнаха ни у дома само за малко, преди отново да ни върнат тук.
	Хату кимна.
	— Бяхме… — Въздържа се да каже на Хава, че са били в Сандура. — Бяхме на брега само един ден, преди да тръгнем обратно. Бях по море през цялото време, откакто тръгнах.
	Тонът му стана умислен.
	— Странно е, но през целия ни живот ни се казваше, че… че училището не е дом, само място, където да учим преди да тръгнем и да правим каквото ни се каже да правим…
	Тя го прекъсна.
	— Но то е дом. — Поклати глава. — Повече е дом, отколкото колибата на родителите ми. С Донти сте ми повече като братя, отколкото братята ми. Едва мога да си спомня лицата им.
	Жегна го тревога. Щом нямаше да са повече ученици и щяха да ги разпратят по света на мисии като онази, от която току-що се беше върнал, щеше ли това да означава, че няма да види повече Хава? Все едно го изритаха в корема, щом си помисли за това.
	По лицето ѝ пробяга тревога и тя попита:
	— Какво?
	Той помълча, после отвърна почти шепнешком:
	— Нищо всъщност. Просто една странна мисъл.
	Другите ученици вече се събираха за храна и прекъснаха по-нататъшния им разговор. Хава и Хату тръгнаха с тях. Хава го потупа леко по ръката.
	Дойде и Неса — с група момчета около нея. Кимна на Хава и огледа Хату одобрително, но не каза нищо.
	— Ти наистина не я харесваш — каза Хату, видял изражението на Хава.
	— Как разбра?
	— Познавам те. Други може да не го виждат, но нещо у нея…
	Хава наведе очи.
	— Тя е различна. Нещо у нея ме… притеснява. — Вдигна глава и посочи с брадичка към другия край на залата, където Неса бе обкръжена от почитатели.
	— Те просто я искат — каза Хату пренебрежително. — Въпреки че е забранено.
	— Някои хора винаги искат това, което е забранено. А ти?
	Хату се усмихна.
	— Има по-добри момичета. — Гледаше я в очите.
	Тя извърна очи. После каза тихо:
	— Тя е мързелива.
	Хату сви рамене.
	— Е, значи ще я омъжат за някоя важна особа в някоя чужда страна и ще изкара живота си в пращане на съобщения до Съвета. Може да е мързелива, стига да е умна.
	Хава помисли, после отсече:
	— Може и да е умна, но на мен ми изглежда ясна.
	Една мисъл порази Хату.
	— Чудя се дали ние изглеждаме ясни на другите?
	Хава се засмя.
	— Може би. — Поклати глава. — Би могло да се окаже полезен инструмент: да накараш хората да те подценяват.
	Ядоха в относително мълчание, както бяха приучени в школата, особено в обкръжението на не толкова добре познати. Беше един от многото навици, придобити още от най-ранно детство.
	Когато храненето приключи, Бодай и Фасария влязоха с още двама мъже, непознати на Хату и Хава. Фасария дойде при тях — те вече бяха станали почтително — и каза на Хава:
	— Ти вече приключи обучението си и сега ще прекараш известно време на други места. Иди навън, където се събират другите момичета, и изчакай за по-нататъшни указания.
	Тя взе пътната си торба и едва ѝ остана време да кимне на Хату: най-близкото, което можеха да си позволят за сбогуване.
	Болката в стомаха му се върна при мисълта, че може да не види отново Хава за дълго време или изобщо, и той едва успя да се съсредоточи, когато майстор Фасария каза:
	— Ти ще отидеш на пристанището. Там чака „Красивата чародейка“. Ще дойдат още три момчета и ще потеглите с вечерния отлив. Ще ти се каже каквото трябва да знаеш, когато пристигнеш. Тръгвай.
	Хату се поколеба само за миг, после грабна торбата си и забърза към вратата и по пътеката, която водеше надолу до път, който щеше лесно да го отведе до пристанището. Видя Хава — стоеше с Неса и четири други момичета. Тя също го видя и му се усмихна. Той вдигна ръка и ѝ махна за сбогом, прогони внезапния студ, стиснал душата му, и насочи вниманието си към това да стигне до пристанището възможно най-бързо.
	Чуваше другите момчета, които също излизаха забързани от училището и почти тичаха след него, но не погледна назад. Изтласка познатия надигащ се в сърцето му гняв, стисна зъби и се помъчи да не мисли за Хава.
	
	
	Хатушали стоеше на един ъгъл в град Нумерсет. Знаеше какво се очаква от него и това знание го правеше спокоен и уверен. Беше в квартала Ваша, квартал на търговци, които снабдяваха благородниците и богатите в града. Стараеше се да се слее с околната среда, колкото можеше да го направи едно дрипаво момче в град, пълен с улични хлапета.
	Беше слязъл от кораба преди две седмици, посрещнат бе от местния капитан на екип и го отведоха в един склад. Там беше и Донти и след няколко минути разговор със стария си приятел Хату разбра, че дните му в училището наистина са изтекли. Помислил бе, че са свършили, когато бяха отпратили Хава, а след това майстор Фасария бе пратил и него тук, но сега вече започваше истинската си работа за Коалтачин; беше напълно квалифициран престъпник. Макар събирането с Донти да беше добре дошло, то само задълбочаваше тревогата му, че може никога вече да не види Хава, а това пробуждаше чувства, с които не можеше да се справи.
	Пое дълбоко дъх и огледа тълпата. Днес беше част от екип от четири момчета, „задигащия екип“, и ролята му беше на „спирачката“. Задачата му беше да прекъсне хода на някой заможен индивид от тълпата, само за един-два мига, което да позволи на „резача“ да му задигне кесията, докато вниманието му е отклонено. Резача беше най-опитният член на екипа, избран заради бързите си ръце и рефлекси и способен да резне палто и да щипне торбичка с монети от джоб, или да отреже кесия от колан, без да го забележат. За секунди резачът щеше да подаде плячката си и ножа си на „торбата“, който щеше да офейка колкото може по-бързо. Прехвърлянето беше известно като „меткане“. Днес торбата беше Донти.
	В случай че жертвата — или „марката“ — забележеше и се окажеше достатъчно бърз да спипа резача, момчето нямаше да разполага с кесията или ножката, което правеше всякакво обвинение недоказуемо.
	Четвъртото момче, „окото“, щеше да набележи подходящата марка и да даде сигнал. Щеше да се шляе около сергиите на пазара и да гледа за някой с пълна кесия и халтаво внимание, който дори би могъл да не забележи липсата на кесията си, докато момчетата се изнесат на друга улица.
	Хату се размърда неспокойно. Окото все още не им беше подал сигнал, въпреки че бе минал покрай няколко обещаващи на вид марки. Като че ли чакаше точно за някого. Хату започна да изпитва познатото му безпокойство, че не е в течение на нещо важно.
	И тогава дойде сигналът: окото, казваше се Джолен, смъкна шапката си и си избърса челото, докато покрай него минаваше дебел търговец със скъп халат.
	Хату се задвижи без колебание.
	Видя, че марката носи кесията на колана си отдясно, което издаваше, че е левак, тъй като разумните хора държаха кесиите си близо до по-неактивната си ръка. Хату мина от лявата страна на мъжа, после залитна пред него, привличайки за миг вниманието му. Използва възможността, за да го погледне в очите и започна да проси:
	— Моля ви, господине, имате ли някоя монета в повечко? Сираче съм и не съм ял от дни!
	Брендант, резачът, беше в удобна позиция да вземе кесията и да духне, но вместо това извади камата си и я заби в корема на мъжа. Хату го видя как натисна нагоре и дълбоко в черния дроб на мъжа. Марката щеше да издъхне от загуба на кръв за минути. Успя само да изпъшка, докато коленете му започнаха да се огъват.
	— Свърши! — викна окото и момчетата хукнаха колкото се може по-бързо и профучаха през тълпата към кейовете.
	Бяха на половин каре разстояние, преди първият вик за тревога да прокънти зад тях. Брендант махна на другите да го последват в една странична уличка, където смъкна дрехата си и остана по опърпана риза с къси ръкави. Пъхна дрехата си зад купчина смет и им махна да последват примера му.
	Хату го погледна и попита:
	— Яслата?
	С тръсване на главата Брендант даде да се разбере, че не се връщат в базата си.
	— Открито море — каза само в отговор.
	Хату също смъкна горната си дреха и тъкмо се канеше да я метне зад купчината боклуци, когато Брендант каза:
	— Не си оставяй нещото.
	Хату кимна, извади една кръгла метална кутийка от вътрешния джоб на дрехата си и я пъхна под ризата си, над колана. Щеше да е неудобно, но беше съдбоносно важно да не забравя онова, което другите младежи наричаха „нещото му“. Беше помада, която да потъмнява косата му до по-обичаен кафяво-червен оттенък. Устояваше на вода и миене, така че трябваше да я прилага само веднъж на няколко дни.
	След малко четиримата млади моряци излязоха бавно от уличката и тръгнаха спокойно и невъзмутимо надалече от сцената на убийството и към пристанището, докато тревогата се разпространяваше из пазара като вълнички в езеро.
	Гневът на Хату се надигна. Никой не му беше казал, че не е просто свиване на кесия. А дваж по-ядосан беше, че го бяха принудили да зареже първите ботуши, които му ставаха на краката от почти година. Но преди всичко се чувстваше несигурен, както му се беше случвало много пъти още от дете. Брендант не беше обикновено момче от екипа, беше мъж, който изглеждаше по-млад от годините си, опитен сикари, защото на никой обикновен член на екип нямаше да възложат задача с убийство.
	Четиримата вървяха спокойно из тълпата, безсмисленото им дърдорене се губеше в шума на улиците. Донти позабавлява Хату с разсъжденията си за едно кръчмарско слугинче и Хату се съсредоточи върху него едва колкото да изсумтява одобрително или въпросително, без да каже нито дума.
	Мъчеше се да осмисли току-що случилото се. Точно този екип беше работил в Нумерсет повече от година, преди Донти и Хату да се присъединят към него, и се беше наложил сред гамените и крадците на кесии в града. Всеки екип прекарваше половината си време в битки за правото си да участва в местния престъпен доход.
	Бяха пристигнали от Коалтачин поединично и се бяха намерили бавно, слели се със стотиците безименни хора, захвърлени от съдбата в бедност. Бяха намерили една малка квартална банда и след няколко битки, за да демонстрират силата си, бързо бяха изградили един от най-ефикасните екипи в града. С други капитани бяха оформили многобройни екипи в онова, което се наричаше полк или режим, и заедно бяха наложили ефективен контрол над престъпната дейност в района. Режимите се отчитаха пряко на майсторите в Коалтачин, които координираха дейността с другите майстори в Съвета.
	На момчетата и момичетата, които покажеха талант, им се позволяваше да останат, докато онези, които се окажеха спънка за бандата, ги отрязваха, оставяха ги да загинат, да ги заловят или да се присъединят към друга банда.
	От време на време, както се беше случило предния ден, за Брендант пристигаше шифровано съобщение и след това той уведомяваше другите за задачата. Хату, Джолен и Донти, всички знаеха, без да им се казва, че указанията му идват от вождовете на клана, Съвета.
	Екипът на Брендант, който в момента наброяваше двайсет и пет момчета и момичета, пращаше злато на Коалтачин. Всеки ден. Капитани имаше на всяко ниво, така че контекстът им създаваше разнообразни титли. Брендант беше капитан на екип; имаше помощник-капитан, Джадък, който командваше в негово отсъствие и който, предполагаше Хату, щеше да поеме управлението, след като Брендант бягаше от града.
	Екипът на Брендант беше станал един от най-вещите в мрежата на града и като такъв беше добре възнаграждаван. Хату си беше спестявал своя дял, без да го харчи на комар, по жени, за дрога или за пиене. От време на време си позволяваше хубаво ядене в една гостилница близо до източната порта, като се наслаждаваше на усамотението си, и, по негова преценка, никой от екипа освен Донти не му предлагаше възможност за хубава компания, но дотам стигаше самоугаждането му. Когато можеше да се измъкне, разменяше монетите си за малки скъпоценни камъни чрез един търговец, комуто се доверяваше. Имаше си кесия, пришита в панталоните му, която можеше да грабне бързо, ако възникнеше необходимост. Смяташе, че може да преживее година или повече с това, което беше спестил. Още една година тук и щеше да може да се самоиздържа скромно през следващите години.
	В градския „режим“ имаше дванайсет такива екипа; момчетата и момичетата биваха разделяни в различни по големина групи в зависимост от задачите. Повечето участваха в дребна, но доходна улична престъпна дейност, докато екипи от по-големи момчета действаха като правораздаватели, поддържаха дисциплината в бандите и също така държаха местните престъпници настрана от по-доходните квартали. Целият град беше под властта на режимния майстор. Не всеки член на всеки екип беше от Коалтачин, но всеки ключов член беше оттам. Повечето местни не знаеха, че работят за Съвета. Не знаеха дори откъде са шефовете им. Стената на секретност, преградата към знанието беше абсолютна и всеки член от групата на Хату от родния им остров знаеше, че да се издаде тази тайна означава смъртна присъда за всички замесени.
	Отговорност на Брендант беше златото да се изпраща на Съвета. След разрешените отбивки той предаваше плащането на определен пристанищен работник, който на свой ред го предаваше на съответния корабен капитан, пътуващ за Коалтачин. Всеки месец от тях се очакваше определено количество и макар Хату да не знаеше какъв е размерът му, ако не го постигнеха, щеше да последва наказание, може би ужасно, ако нарушението се окажеше преднамерено, така че екипът на Брендант се стараеше никога да не падат под нивото. Не едно алчно момче свършваше в залива с отрязани уши и нос или отсечени пръсти, като предупреждение за другите.
	Но задачите им, обир на склад, ограбване на куриер или в този случай — убийство, служеха за цели, които никое от момчетата не разбираше; не се смяташе за необходимо да разбират защо се избират определени цели, което още повече отчайваше Хату. Други можеше и да притежават темперамента за сляпо подчинение, но това дразнеше самото му същество. Започваше да премисля какво би означавало да остави земята, която го беше отгледала, и да навлезе в свят извън онова, което знаеше. Половината му мисли бяха породени от любопитство, но другата половина бяха рожба на непрекъснатата му неудовлетвореност: постоянният резец на гнева никога не го оставяше.
	Едно нещо, за което Хату никога не беше говорил, дори с Хава и Донти, беше усещането му, че е различен, че не е съвсем от Коалтачин; въпреки това Коалтачин бе единственият дом, който познаваше. Още от съвсем малък знаеше, че рано или късно ще напусне. Никога нямаше да се издигне до квели наскости. Това, че не знаеше къде ще го отведе съдбата, също разпалваше постоянния му гняв. Две чувства се пробуждаха, когато размишляваше за уникалното си положение: страх от неразбирането защо биха му разрешили да напусне, след като знаеше толкова много за Кралството на нощта, и безсилен гняв от незнанието защо е различен и как това може да е било разрешено.
	След като екипът стигна до най-близкия кей, един работник кимна на Брендант и направи знак, който Хату знаеше и който го идентифицираше като агент на бандата. После им кимна към кораба, който беше крайната им цел, и четиримата младежи забързаха нагоре по мостчето. Моряците го издърпаха мигове след като босите крака на Хату стъпиха на палубата.
	Всички се заловиха за работа, без да им се казва. Хату и Донти се покатериха на такелажа, защото бяха най-добри за тази сложна и опасна работа. Джолен и Брендант се включиха в палубния екипаж. Корабът бавно се отдели от брега и след малко вдигнаха платната.
	Нумерсет нямаше пристанище в истинския смисъл на думата, само един дълъг кей, заслонен донякъде от древен каменен вълнолом. В лошо време корабите оставаха на котва край брега, за да стоят над водата свободно, защото оставени на кея рискуваха да бъдат разбити в скалите под насипа от пръст, върху който бе построен. Но в спокойно време дългият кей позволяваше бързо потегляне без нужда от лоцман.
	Корабът беше тримачтов. Името му, „Нелани“, бе изписано на кърмата. Беше направен за бързина и за малки скъпоценни товари. Не беше за далечно плаване, но на Островите човек рядко се оказваше без суша пред очите за повече от половин ден. Такива кораби рискуваха по-малко да заседнат в неочаквани плитчини или да се натъкнат на скрити рифове, а и на Островите имаше много заливчета срещу внезапни бури.
	Хату развърза едното от трите големи триъгълни платна, а след това запълзя нагоре по напречните въжета, за да подсигури върха на гика. Триъгълните платна бяха замислени да се балансират лесно, но все пак трябваше да се подсигурят срещу внезапни промени в посоката на вятъра.
	Видя, че Донти му се хили, и се подразни. Знаеше, че на Донти му е смешно заради объркването му от последните събития, а и често се чудеше защо ли все още са приятели. Бяха най-невероятната двойка и се бяха сближили още като деца, но никой от двамата не можеше да обясни защо бяха останали близки; понякога Донти развеселяваше Хату, но в повечето случаи го ядосваше.
	Щом и трите платна бяха разгънати и затегнати, младежите се спуснаха на палубата. Привеждането на кораб в движение не оставяше време за разговор, но дори след като работата им беше свършена, при толкова много уши наоколо обсъжданията бяха неразумни. В Коалтачин съществуваше невидима йерархия и човек никога не знаеше кой е в течение на каквато и да било информация. Още от малки учениците, определени да служат на по-висока позиция, и дори тези, които се вливаха в по-низшите от скритите рангове, бяха учени да са предпазливи за това кой може да ги слуша.
	Бързият оглед на палубата не даде на Хату ясен знак какво се очаква от него, така че той тръгна след Донти. Дванайсет хамака издаваха, че корабът е „къс бегач“, от тези, които пътуваха на къси разстояния с малък екипаж. За разлика от по-големите кораби, „Нелани“ нямаше големи каюти за капитана и помощниците му: само една завеса отделяше носа от кърмата и капитанът и помощникът му спяха зад завесата. Хату знаеше, че къси пробези означава две смени по шест души всяка, вместо три по четири. Шестима моряци на кораб с такава големина означаваше сравнително лесно пътуване.
	Двамата им приятели дойдоха след малко и Донти попита:
	— Сега какво?
	Брендант поклати глава.
	— Просто ми казаха да се оправим с онзи дебел търговец, да избягаме от града и да се върнем у дома.
	— Ха, у дома — промърмори Хату.
	— Проблем ли имаш? — попита Брендант с предизвикателен тон.
	Хату помълча малко, за да прецени погледа на Брендант. Водачът на екипа очевидно беше разтревожен от нещо, което не беше споделил с никого. Като сикари, той живееше в различен свят и сигурно не му харесваше да работи с момчета, току-що излезли от училището.
	— Просто зарязах едни наистина добри ботуши — измърмори Хату.
	Брендант го прие за чиста монета и каза:
	— Очаквам да научим за какво е всичко това, когато се върнем у дома.
	Джолен, обикновено най-тихият от четиримата, се обади:
	— Ако изобщо ни кажат.
	— Именно — отсече Брендант.
	Капитанът слезе при тях и почна с тон, не подканящ нито за коментар, нито за отговор:
	— Не знам що за хора сте и не държа да знам. Просто ми казаха да отплавам в мига, в който се качите на борда. — Помълча за миг, като местеше поглед от лице на лице, за да ги оцени. — Вие двамата — каза и посочи Донти и Хату, — горе на палубата с дневния екипаж. — На другите каза: — Вие сте нощна вахта. Спите на пода. — Посочи пода под масата. — Хамаците са за моите хора. Вахта веднага след вечеря.
	След това им обърна гръб и се качи на палубата.
	— Е, казаха ни — подхвърли Донти с унила усмивка. Перна Хату по рамото и кимна към стълбата. — Да вървим.
	Стана и Хату го последва, а Джолен и Брендант започнаха да си търсят места за лягане, за да не се пречкат на тези, които скоро щяха да слязат долу.
	— Нещо става — каза Донти, щом се качиха на палубата. — Капитанът не е доволен.
	— Да — съгласи се Хату.
	Корабният помощник-капитан им махна и нареди:
	— Момчета, вие горе. Трябват ми допълнителни очи.
	— Неприятност? — попита Донти.
	Перването по тила му ясно показа, че помощникът не желае да му се задават въпроси, и двамата младежи бързо се покатериха на такелажа, Донти на главната мачта, а Хату на бизана на кърмата. Малкият каботажен платноход изобщо не разполагаше с вранските гнезда, каквито се намираха на по-големи съдове, а само с една проста кръгла платформа, колкото човек да може да седи или да стои на нея. Наблюдателите обикновено редуваха седене със стоене, тъй като нито едното, нито другото беше удобно и мускулите се стягаха и изтръпваха, ако човек се задържи в едната или другата поза твърде дълго.
	Хату и Донти избраха първо да стоят, тъй като седенето с крака, увити около мачтата, обикновено беше тежко и за краката, и за задника дори и за кратко. Донти заговори достатъчно високо, та Хату да го чува, но не и толкова високо, че да го подслушат отдолу:
	— Май много хора са ядосани, че сме тук.
	— Ако капитанът, първият помощник и Брендант е равно на много хора, предполагам, че си прав.
	— Е, ти си ядосан заради ботушите, това прави четирима.
	Хату не можа да се сдържи да не се засмее.
	— А и аз също съм ядосан, защото мислех да прекарам тази нощ с Флоринда.
	Хату отново се засмя. Флоринда беше последното кръчмарско слугинче, което Донти се беше опитал да очарова, откакто бяха в града. Хату беше изтървал бройката на тези преди нея. Донти беше изчезвал за по няколко нощи, така че чарът му явно действаше.
	Замълчаха, тъй като повече разговор можеше да отклони вниманието им от задължението им: да оглеждат хоризонта за всякакъв знак за приближаваща се беда.
	Часовете отминаваха бавно.
	Към залез-слънце Донти каза:
	— Хату, на североизток!
	Хату погледна натам, накъдето сочеше Донти, и видя на фона на настъпващия вечерен сумрак три тъмни петна.
	— Платна! — извика той.
	— Откъде? — последва незабавната реакция от капитана на палубата долу.
	— Североизток, на два румба на север, идват бързо!
	Петната вече бяха станали достатъчно ясни, та Хату да разбере, че трите кораба идват право към тях.
	— Вдигни знамето! — викна капитанът.
	Хату погледна Донти и той му отвърна със същото изражение на объркване. След броени мигове едно черно знаме беше издърпано високо и запърха във вечерта. Показваше жълт кръг с червена вертикална ивица: символа на кораб на Коалтачин.
	Хату погледна приятеля си, но той беше също толкова объркан. Това знаме се вдигаше рядко, тъй като корабите на Коалтачин рядко се разкриваха, но когато го правеха, беше за да предупредят нападатели да не се доближават; толкова близо до родния остров заканата за неумолимо възмездие караше повечето корсари да свиват настрани.
	Трите кораба не промениха курса си.
	— Все още идват, капитане! — извика Хату към палубата.
	Не можа да чуе какво каза капитанът на първия си помощник, но можеше да си го представи. Малцина плаващи в тази част на света щяха да си навлекат конфликт с Коалтачин, но тези, които го правеха, бяха между най-опасните противници на островната нация.
	Откъм палубата се чу вик:
	— Завърти на подветрена, обръщай!
	Хату и другите моряци по такелажа подготвиха големите гикове за завъртане. Капитанът бе решил да побегнат. Всеки мъж на борда беше трениран боец, някои, като Брендант, сред най-смъртоносните, които можеше да си представи човек, но силата на Коалтачин не беше в открития конфликт, когато той можеше да се избегне. Беше дебнене, изненада и хитрост. Хату знаеше, че капитанът би се противопоставил на един кораб, без да се замисли, на два — може би, но три бяха повече от достатъчно, за да опита да се измъкне.
	След като затегна въжетата, Хату пак хвърли поглед към трите приближаващи се кораба. Щеше да е гонитба. Бяха по-малки от „Нелани“, но може би бяха достатъчно бързи, за да ги догонят. Имаше само груба представа къде се намират, но предполагаше, че в посоката, която беше избрал капитанът, има поне няколко острова. Намираха се южно от Чистия път, район без острови, тъй че островите от двете им страни бяха известни като Северните и Южните острови. Навлизаха все по-навътре в Южните, предимно необитаеми и смятани за опасен район.
	Ако капитанът успееше да заобиколи някой от островите и да заслони кораба от наблюдение за десетина минути, имаше шанс да се отърве от преследвачите им в архипелага, а после да поеме отново на север, през Чистия път и в много по-приятелска територия.
	Беше късен следобед и слънцето щеше да залезе след по-малко от два часа. Хату се плъзна надолу по едно въже и стъпи на палубата. Прецени, че им предстои час здрава гонитба, преди да ги догонят, но ако капитанът намереше остров, зад който да се прикрие, можеше да останат на дрейф в тъмното и да се измъкнат по-късно.
	— Острови — извика Донти отгоре и посочи напред.
	Хату погледна към кърмата и видя, че капитанът нарежда на мъжа на румпела да промени посоката.
	— Оръжия — каза някой и без да си прави труда да гледа кой дава заповедта, Хату забърза към носа заедно с другите от екипажа. Вдигнаха големи капаци на панти и под тях се разкри оръжеен склад, който можеше да съперничи на цял гарнизон — мечове, копия, щитове, лъкове и пълни със стрели колчани. Хату се поколеба и остави другите членове на екипажа да се въоръжат първи. Много от мъжете избраха оръжия за близък бой и само един — лък. Хату хвърли поглед нагоре, където Донти все още седеше на наблюдателницата, след което награби два набедрени колчана и ги метна на рамото си, след което — и два лъка.
	Покатери се бързо горе и подаде единия лък и единия колчан на приятеля си.
	— Благодаря — каза Донти. — Виждам, че нямаме много стрелци.
	— Трима, явно — каза Хату и кривна глава към другия стрелец на предната мачта.
	Загледа приближаващите се кораби и се помъчи да запази спокойствие. Поразяването на движеща се цел, когато имаш стабилна опора, беше достатъчно трудно. Да улучиш от люшкаща се мачта беше дваж по-трудно. Знаеше, че ще е късмет да улучи, но поне можеше да притесни враговете достатъчно, за да им попречи да метнат куки.
	Погледна надолу и оцени дисциплината на екипажа на Коалтачин. Щеше да мине доста време, преди вражеските кораби да завземат „Нелани“, ако изобщо успееха, а сега беше времето да запази енергията си, докато бе възможно, а не да я хаби в очакване на битка, която можеше изобщо да не последва. След по-малко от час слънцето щеше да залезе и тогава за минути щяха да са или в бой, който почти със сигурност щеше да свърши със смъртта на всеки мъж на борда, или щяха да се измъкнат от преследвачите си. И двата изхода бяха еднакво вероятни, тъй че Хату чакаше и се стараеше да остане спокоен.
	Минутите минаваха бавно и с лъка и колчана, окачени на гърба му, Хату нагласяше платната, както му заповядваха, и наблюдаваше хоризонта. Боят с други момчета беше едно, и дори битките между банди не бяха нещо, от което да се плаши човек, но никога не се беше бил на борда на кораб, а тези нападатели, изглежда, бяха опитни пирати, които знаеха всички тънкости на морската битка.
	Докато слънцето се снишаваше и преследващите кораби се приближаваха, Хату усети, че влагата във въздуха се усилва, и погледна към носа. Навлизаха в мъгла. Не същинска мъгла, а сумрачно сгъстяване на въздуха, докато температурата спадаше, нещо обичайно за тези острови. Нощна мъгла, която щеше да се разсее на сутринта, щом температурата се повишеше. Всичко, което помагаше да се затрудни гледката на преследвачите им, беше добре дошло.
	Капитанът коригираше курса достатъчно гласовито, за да бъде чут, но не викаше. Преследващите кораби бяха толкова близо, че и най-малката възможност да го чуят трябваше да се избегне.
	„Нелани“ се наклони надясно и Хату разбра, че капитанът замисля обиколен курс покрай близкия остров. Видя друго тъмно очертание зад него — друг малък остров. Надяваше се, че капитанът познава тези води, и насочи отново вниманието си към преследвачите им.
	Внезапно се наклониха, щом вятърът задуха от друга посока — лека промяна, но достатъчна, за да накара моряците по такелажа да се размърдат.
	Хату погледна към кърмата и видя, че вече са извън полезрението на преследвачите им. Отдолу отново дойде заповед за промяна на курса и свиване на платната: капитанът намаляваше скоростта им и знаеше къде иска да е, когато трите кораба отзад ги догонят.
	Намираха се в тесен канал и Хату трескаво се надяваше, че капитанът знае пътя през тези скали. Щом смъкнаха гика на няколко стъпки над палубата, Хату и няколко други моряци го затегнаха. Заповедите вече се раздаваха с ръчни сигнали и всичко, което вдигаше шум, беше прибрано, смъкнато или заглушено с парцали. Да се свалят напълно платната щеше да накара кораба да се понесе на дрейф, хлабавите платна, такелаж и покривала да плющят, а мачтите и реите щяха да скърцат и пращят. Така се поддържаше достатъчно напрежение, за да останат сравнително тихи и да се надяват, че шумът на прибоя ще ги прикрие.
	Секундите се точеха бавно. Мъжете на палубата чуваха туптенето на сърцата си.
	Хату беше плавал достатъчно, за да знае, че не е истински моряк. Можеше да помага, но теченията и ветровете, познаването на кораба по неговия звук и усещането на дъските под краката ти — всичко това беше недостижимо за него. Трябваше да се довери, че майсторите не са поставили някой глупак да командва този кораб. Сега можеше само да чака и да е готов да се бие.
	Смътно движение. После — малко по-тъмна сянка на фона на сумрака. Намек за платно, минаващо между двата острова, не повече от изпърхване; после се появи второ и после трето. Хату потисна трепета си. Беше по-скоро усетил корабите, отколкото да ги види, и това го обезпокои по начин, който не можеше да изрази.
	Изминаха още болезнени минути, а след това капитанът заговори шепнешком и един моряк се обърна да предаде заповедта.
	— Крием се тук. Капитанът казва, че няма да рискува да обръщаме в тъмното. Измъкнахме им се и ще тръгнем на разсъмване. Сега прибирате платната и ще пуснем котвата. Всички оставате на поста си.
	Хату осъзна, че е затаил дъх, и сега го изпусна безшумно.
	Котвата беше пусната колкото се може по-тихо, убийствено бавно.
	Накрая всичко затихна.
 

  	6.
 	Неравностойни таланти
 

	Хава седеше и се мъчеше да изглежда спокойна, но не беше. Беше ядосана и отегчена от урока, което я правеше необичайно неспокойна.
	Сексуалната част от обучението ѝ се бе оказала малко трудна, но тя се опитваше да примири казаното ѝ как да се държи с това, което чувстваше за тези неща. Едно постоянно разочарование се бе задържало у нея през месеца, който беше прекарала с Напудрените жени, и тя започваше да се чуди дали и Хатушали изпитва същото. Той определено бе изглеждал ядосан повечето пъти.
	Също така се притесняваше от това как мислите ѝ отново се бяха обърнали към него. Мисленето за него и в по-малка степен — за Донти, беше безпредметно, тъй като тя знаеше, че вероятно няма да види пак нито единия, нито другия от двамата си приятели. Въпреки че Коалтачин нямаше огромното население на по-големите кралства или дори на някои от по-могъщите баронства, жителите му се бяха разпръснали из половината свят. Тази мисъл ѝ носеше повече отчаяние, отколкото можеше да си обясни, но пък през целия си живот беше знаела, че това може да е бъдещето ѝ. Донти беше предопределен да стане майстор господар, ако сам не си попречеше, и макар да не можеше да си обясни как и откъде го знае, Хава чувстваше, че съдбата ще отведе Хату далече от училището им. Все пак неизбежността на нещо не правеше по-лесно справянето с нея, щом дойдеше, реши тя.
	Настоящият урок беше за това как да бъде ноконочи: красива жена, която може да се люби и да ласкае, без това да изглежда сервилно. Всичко това беше непостижимо за Хава. На някои ученички, изглежда, им идеше отръки да флиртуват и ласкаят по точно подходящия начин, но тя не го можеше. Чудеше се как се очаква от нея да се смее на жалко остроумие или на лоша шега, ако в тях няма и капка хумор. Също така ѝ беше трудно да отговаря бързо, след като повечето пъти трябваше да помълчи, за да помисли за отговор. Трудно ѝ беше да е сладкодумна — това не беше в природата ѝ. Биваше я в говоренето без заобикалки, както биха потвърдили Хату и Донти, но бърборенето ѝ бе неприсъщо. Нямаше нищо против мълчанието, но стигнеше ли се до разговор, искаше да говори за нещо, за каквото ѝ да е, стига да е интересно.
	По-рано беше мислила, че същинският секс би могъл да се окаже най-тежката част от обучението, но освен болката при загубата на девственост се беше оказало до голяма степен банално. Хава беше отраснала между селяни и беше виждала секс между животни преди да научи какво точно гледа, и когато за първи път бе легнала под мъж, същинското преживяване от това беше единственото нещо, което ѝ се бе сторило чуждо. След този първи път бе имало моменти, когато се беше радвала да открие разни неща за собственото си тяло и как реагира то. И извличаше удоволствие от това да научава всяко ново нещо: благодарна беше за това как по-опитните ѝ учители слушаха какво им разказва и ѝ помагаха да стане по-изкусна във всеки сексуален акт. Явно за да си добър сексуален партньор изискваше ниво на самопознание, каквото на повечето мъже и жени като че ли липсваше в Коалтачин, или може би в целия Гарн, поне според това, което ѝ казваха учителите ѝ.
	За Хава сексът с жени инструкторки и други ученички беше най-труден за понасяне; тя ценеше женската красота и някои актове бяха съвсем приятни, но общо взето предпочиташе коравите мускулести тела на мъжете. Е, на някои мъже поне. Някои от партньорите ѝ се бяха оказали толкова трудни за нея, колкото и жените.
	Докато се опитваше да върне вниманието си към урока, Хава се усмихваше кисело на това, че Неса отново се беше наместила точно пред инструкторката, вече възрастната, но все още привлекателна госпожа Мълри, която ръководеше школата. Неса изглеждаше решена на всяка цена да бъде най-добрата ученичка, въпреки че това не беше състезание. И през последните месеци инструкторите като че ли бяха съвсем наясно с поканите ѝ за внимание.
	Хава не можеше да прецени възрастта на госпожа Мълри, но допускаше, че би могла да ѝ е майка, може би на трийсет и пет или дори на четирийсет. Все още беше здрава и стегната, докато повечето жени на Коалтачин бяха похабени от тежък труд и раждането на много деца, и осанката ѝ говореше за авторитет.
	В Корбара Хава понякога беше виждала жени като Мълри, носени в носилки или ходещи по улицата със свита: съпруги или любовници на богати чуждестранни търговци и пътници. Като дете си беше мислила, че тези жени почти не са хора, а някакви същества с митична красота и изящество. Чак след като бе станала по-голяма, бе научила за козметиката, за боите за коса и облеклото, предназначени да съблазняват. Все пак да бъде учена от жена като тази я беше интригувало за известно време. А и госпожа Мълри излъчваше някаква властност, каквато не беше виждала у чуждоземните жени, посещаващи Корбара, властност, която се коренеше по-скоро в нейните способности, отколкото в положението ѝ в обществото. Беше с тъмна коса, смугло лице, тъмни очи и пълни устни. Тъкмо очите ѝ намекваха за сила повече от обичайната у повечето жени, които Хава беше виждала. Тази сила, под цялото изкуство на съблазънта и манипулирането на мъже и жени, бе по-малка у другите инструкторки: всички те бяха вещи, но никоя не можеше да се сравни с госпожа Мълри. Тя правеше всеки урок да изглежда лесен и неизискващ усилия, докато ученичките не се опитат да повторят това, на което ги учеше. Съчетанието на красота и сила в нея беше заинтригувало много Хава през първите няколко седмици. Сега новостта се беше изтъркала и Хава се чудеше дали всички тези добре облечени напудрени жени са били като Неса на нейната възраст.
	Неса показваше задълбочено внимание към урока и Хава отново се зачуди защо тя като че ли е решена да е най-добрата във всичко. Радваше се, че е така, защото така Неса по-малко ѝ досаждаше. Неса не беше от момичетата, с които Хава държеше да си прекарва времето, но по някаква причина, изглежда, бе решена да се докара пред другите момичета, някои от които бяха започнали да я следват все едно че водеше свой екип.
	Една нощ, когато се учеха как да пият, без да се напиват, което включваше знанието за видовете храна, която трябва да се яде, или масла, които смазват гърлото и стомаха, целият клас се беше общо взето напил. Това бе довело до нещо близо до импровизирана оргия. Макар сексът да бе изрично забранен, Хава беше убедена, че е бил част от упражнението, защото никой не беше наказан за него на следващия ден, нито дори беше споменато за това. Хава го прие като пример за загубване на контрол, докато човек си мисли, че все още се контролира. Главоболието и гаденето на другия ден бяха нагледни уроци по самозаблуда.
	Беше успяла да отбие попълзновенията на няколко от момчетата и момичетата, но по-късно Неса се опита да се пъхне при нея. Хава се престори на заспала и просто ѝ обърна гръб и се уви с одеялото.
	Неса се беше вмирисала на вино, пот и секс, което съчетание отблъскваше Хава, и накрая тя замахна с лакът и улучи Неса по врата, с достатъчно сила, колкото да ѝ даде ясно да разбере, че ухажванията ѝ не са добре дошли. След това Неса като че ли изгуби интерес към нея до степен да я пренебрегва. Което напълно устройваше Хава.
	Урокът приключи и учениците, повечето момичета, започнаха да стават и да излизат, но преди Хава да стигне до вратата, госпожа Мълри ѝ махна да дойде при нея.
	Щом двете останаха сами, Мълри каза:
	— Трябва да поговорим.
	Даде знак на Хава да я последва и я поведе по дълъг коридор с по шест врати от всяка страна. Хава знаеше, че зад всяка от тези врати има стая, в която ученици и инструктор упражняват много от нещата, преподавани в лекциите.
	Щом влязоха в стаите на Мълри, Хава спря мълчаливо до вратата, но учителката ѝ посочи да седне на възглавничка до една малка масичка. В ъгъла имаше рогозка за спане, възглавници, друга малка маса и гардероб до стената — личното пространство на учителката.
	Хава седна. Мълри я гледа няколко безкрайни мига, след което каза:
	— Не си много добра в това, нали?
	Хава въздъхна.
	— Да, госпожо.
	— Някои жени не притежават никакво умение да са ноконочи, макар че повечето могат да опитват с преструвки. Но ти…? Озадачена съм. Защо те пратиха тук?
	Хава беше изненадана от въпроса и помълча, преди да отвърне.
	— Не зная, госпожо. Майстор Фасария ми каза да дойда, тъй че дойдох.
	Мълри кимна бавно.
	— Какви са твоите хора, семейството ти?
	— Селяни — каза Хава без колебание. — Баща ми и двамата ми братя…
	— Не си ли най-голямата?
	— Аз съм най-голямото момиче — отговори Хава.
	— Значи Фасария избра теб, но не братята ти?
	Лекото свиване на рамене на Хава издаде, че не е смятала това за нещо забележително.
	— Той дойде един ден вкъщи и ни погледа.
	— Погледал ви е? — Госпожа Мълри вече изглеждаше заинтригувана. — Продължи.
	— Не мисля, че баща ми очакваше посещението му. Бях малка, така че нямах представа, че е важен човек. Той ми поговори и ми даде сладкиш. Поговори и с братята ми.
	— За какво говореше?
	— Не помня, госпожо. Малка бях.
	Мълри кимна.
	— Защо е избрал теб, чудя се?
	Хава кривна глава, сякаш обмисляше въпроса. После каза:
	— Аз бях най-бързото момиче в селото ни. Най-добрият боец също така. И може би защото на баща ми братята ми му трябваха да работят.
	Мълри присви очи.
	— Най-добрият боец?
	— Непрекъснато се биех. Дори с по-големите деца. Много бой ядях, но винаги отвръщах и накрая ме оставиха на мира.
	— Аха — каза Мълри, сякаш това обясняваше всичко. После се усмихна. — Мисля, че и двете знаем, че времето ти тук е приключило. Може би си научила едно-две неща, които ще са полезни, ако можеш да се научиш да лягаш с хора, които не го заслужават, но в общи линии не си подходяща за специалното ни обучение.
	Обзеха я противоречиви чувства: облекчение от това, че няма да е длъжна да продължава да прави секс с непознати и да се преструва, че ѝ харесва, но също така и лека паника.
	Мълри я гледаше замислено.
	— Какво те тревожи?
	— Просто… — Хава замълча. — Не разбирам защо се провалих. Не съм ли достатъчно хубава?
	Мълри като че ли се изненада от въпроса, после се засмя.
	— Не, не е това. Ако останеш тук, когато започнем да преподаваме „четкане“… — Погледна Хава в очите. — Неса ще прекара години, може би повечето от живота си, в това да бъде играчка на някой могъщ мъж или жена, може би на няколко. Привлича я да се докарва и да печели одобрение, сякаш по рождение е такъв тип жена. Това може да доведе до големи лични облаги, но също така е капан за други.
	— Млади жени като теб, добре, да кажем, че можем да те направим красива или не, както ни устройва. Имаме момичета и момчета, които работят в кръчми, бардаци, имаме жени, които вървят с войниците… Много от тях се местят от едно място на друго. Ако ни потрябва да бъдеш дъщерята на ханджия в някой далечен град като Ейбала или Сандура, точно това ще бъдеш за дълго време или… — Не довърши. — Може да се окаже, че Неса хаби годините си с мъж, когото презира, и богатството и положението с нищо няма да намалят тази неприязън. — Изгледа строго Хава. — Преди да дойдеш при нас, опитваха ли се момчета да правят секс с тебе? Или момичета?
	Хава не беше притеснена от въпроса.
	— Знам правилата. Никакъв секс.
	— Малко момичета на твоята възраст идват тук, напълно подчинявали се на това правило. Още по-малко момчета.
	— Баща ми казваше винаги да спазвам правилата — каза Хава.
	— Правиш ли го?
	— Общо взето. Имам… приятели и понякога… ме наказваха, че съм била с тях. — Засмя се. — Истината е, че никога не бих направила някои от онези неща сама, но когато съм с тях… — Сви рамене.
	— Липсват ти — каза Мълри. Не беше въпрос.
	— Да… — призна Хава. — Учат ни да не очакваме да бъдем с приятелите си след училище, но е… трудно.
	Промяната в позата на Мълри подсказа на Хава, че разговорът е приключил.
	— Все още не съм сигурна защо Фасария те е избрал за това обучение, но съм сигурна, че е имал основания. — Стана и Хава също стана. — Можеш да го попиташ, ако искаш, когато го видиш. Връщам те в малкото му градче на Морасел. Нямаш място тук.
	Хава не знаеше какво да каже, затова само се поклони и попита:
	— Трябва ли да отида на следващия урок?
	— Не. Денят ще ти е свободен. Ще уредя да напуснеш утре. Има един търговец, който носи храна от града и ще е тук по-късно. Разтоварва, спи в кухнята и тръгва рано сутринта. Ще отидеш с него в един хан до кейовете и ще уредим превоз до Корбара и оттам до Морасел.
	Хава се поклони почтително, излезе от жилището на госпожа Мълри и тръгна бавно по коридора, зачудена какво да прави до вечерта. Звуци иззад затворени врати и голи тела, видими през прозорчетата, даваха ясно да се разбере, че следобедните уроци са започнали. Тя не намираше нищо възбуждащо в гледката на голи мъже и жени, увлечени във всевъзможните си актове, и се зачуди дали в нея няма нещо сбъркано.
	Внезапният прилив на неувереност я накара да се ядоса, а това, че се ядоса, я накара да си помисли за Хатушали. Спря се за миг, надникна през една открехната врата и видя как една от шестте инструкторки на колене задоволява един от учениците, мускулест младеж, когото познаваше. Съпоставянето на образа с мислите ѝ за Хату беше притеснително. Мисълта да прави секс с Хату се задържа за миг и тя я изтласка. Нямаше по-добър приятел… и откакто бе дошла в училището на Фасария, ѝ бяха забранени подобни размишления. Тръгна отново, зачудена дали не трябва просто да се върне в квартирите на момичетата и да подремне.
	Но не беше никак уморена: всъщност се чувстваше пълна с енергия — и ядосана. Хату беше странно момче открай време. Добър приятел, да, но едва ли красив със странната си коса и луничавото си лице. Но пък ѝ харесваше как се усмихва, нещо, което той не правеше често.
	А защо не изпитваше същото и към Донти? Той във всяко отношение беше по-симпатично момче, с широките си рамене и вечната си усмивка, и с гъстата си рошава тъмна коса, с която успяваше да изглежда някак развратен. Наложи си с усилие спокойствие. Може би беше просто заради това, че приятелите ѝ ѝ липсваха, а и беше невъзможно да си в това училище с Напудрените жени и да не мислиш за секс.
	Но мисълта за Донти я накара да осъзнае, че е гладна. Моментално реши, че крайната ѝ цел е кухнята.
	Там завари готвачите и помагачите да внасят продукти. Не ѝ обърнаха внимание, докато главният готвач не я видя, че грабна една ябълка, и не изрева:
	— Никаква храна! Пропускаш ядене и огладняваш. Това е правилото.
	Хава се ухили, изведнъж почувствала се все едно отново е с Донти и Хату и крадат храна от кухнята на Фасария, когато никой не гледа. Притича покрай готвача, изскочи през вратата и побягна.
	Затича нагоре по тревистия склон — виковете на ядосания готвач заглъхнаха зад нея — и изведнъж се почувства щастлива. Впи зъби в сочния червен плод и се зачуди на усещането за падналото от раменете ѝ бреме.
	Годините обучение, приятелството с две момчета — едното определено странно, а другото може би най-увереният човек, когото познаваше — и способността ѝ да е отлична почти във всичко, което си науми, се съчетаха, за да я уверят, че макар да не е добра в съблазняването, ласкаенето и преструвките, че сексът с непознати ѝ е приятен, всичко е с нея наред.
	Внезапно я порази мисълта, че няма да има никакъв проблем да прави секс с Хату или Донти — не че в момента го искаше, но почти със сигурност щеше да се справи много по-добре, ако те бяха партньорите ѝ в упражненията. Предвид скорошния ѝ опит изглеждаше малко странно да си представя, че прави секс с хора, които харесва. Но ето че го имаше.
	Един помощник-учител, Хектор, я беше накарал да се разсмее и тя беше имала най-добрия секс с него, откакто бе пристигнала; той правеше секса забавен. Другите инструктори много по-малко, а един тип, Алмос, почти я беше отвратил. Беше толкова лишен от усет, че се държеше като готвач, приготвящ храна, или дърводелец, изработващ кафез, без изобщо да мисли след години практика.
	Започна да разбира защо не е скроена за живота на Напудрена жена, която използва тялото си като оръжие на убиец. Щеше да се върне при майстор Фасария и да поговори откровено с него. Щеше да стане надарена сикари, ако той позволеше това. Ако не…? Щеше да се тревожи за този проблем, когато възникнеше.
	Погледна към слънцето и прецени, че разполага с удоволствието да помързелува поне още три часа преди да сервират вечерята. Огледа се и осъзна, че никога не е била извън тази малка ливада под хълма, освен за сутрешните и следобедни упражнения всеки ден.
	Да поддържаш форма тук беше определено по-различно понятие, отколкото в училището на Морасел. Дояде ябълката и метна огризката в тревата. Може би някой ден тук щеше да порасне ябълка.
	Реши да се качи на хълма и да види как изглежда островът. Имаше съвсем смътна представа къде се намира — по време на пътуването дотук ги бяха държали в трюма. Беше пътувала много по-малко от Донти и Хату и не знаеше почти нищо за моряшкия занаят. Което я беше подразнило, защото знаеше, че е физически годна да изпълнява задължения на палубата. Сигурна беше, че Хату и Донти бяха преувеличавали трудностите при работата на кораб, но дори оплакванията им от тежката работа и дългите часове вахта да бяха основателни, тя знаеше, че е годна за нея. Малко неща имаше, които някой от двамата да може да свърши по-добре от нея. Донти беше по-силен, а Хату малко по-бърз, но тя ги беше надвивала достатъчно пъти, за да смята, че тримата са равни.
	Качи се на върха на хълма и пред очите ѝ се разкри прекрасна гледка към западната страна на острова. Зад нея се издигаха хълмове и затулваха пейзажа, но от мястото, където стоеше, можеше да вижда на мили далече. Навярно сега, след като беше свободна от занимания, щеше да може да се върне и да погледа залеза.
	Седна на тревата. Морският бриз, както всеки следобед по това време, се усилваше. Местният персонал бяха споменавали, че след няколко седмици ще дойде дъждовният сезон и времето ще се редува между гръмотевични бури и ярко слънце. Нямаше да е тук, за да види това.
	Мислите ѝ се зареяха и тя изгуби представа за времето. След малко усети, че ѝ се доспива.
	Стана и се отърси от умората: нямаше да си позволи да заспи и да пропусне още едно ядене. Тръгна през високата трева покрай храстите. Стъпваше внимателно.
	Нещо привлече погледа ѝ. Хава изобщо не беше обучен следотърсач, но бе прекарала достатъчно време сред природата с такива, за да разбере, че някой е идвал тук горе наскоро. На едно място високата трева беше стъпкана и полегнала, все едно някой беше седял или лежал тук. Тя се огледа и видя, че мястото е добра позиция за наблюдаване на училището на Напудрените жени.
	Клекна и огледа тревата. Стръковете още не бяха изсъхнали. Значи някой беше бил тук наскоро, най-късно предния ден.
	Не можеше да разбере какво би разбрал някой шпионин от толкова далече, освен може би да наблюдава колко хора идват и заминават. Нищо вътре в сградата не можеше да се види.
	Огледа се по-внимателно, взря се надолу по склона и видя нещо, което ѝ се стори странно. Забърза натам и откри нов наблюдателен пункт. Вече беше сигурна, че някой е наблюдавал училището.
	Трябваше спешно да предупреди някой от учителите, но преди да го направи, реши да огледа поляната по-добре и да види колко още точки за наблюдение може да намери. Отново тръгна надолу. На средата между втория наблюдателен пункт и малката горичка преди училището чу звук, който я предупреди, че не е сама.
	Бързо се присви във високата трева. Ако я бяха наблюдавали, докато слизаше по хълма, това нямаше да свърши никаква работа, но ако не бяха, може би нямаше да я видят и тя щеше да открие кой е тук. Около училищата в Коалтачин никога не се поставяха стражи, тъй като островите, на които се намираха, бяха под пълния контрол на държавата и на малцина чужденци бе позволено да стъпват на тях. Местните жители бяха достатъчно разумни да не безпокоят никого в училището. Напудрените жени бяха под пълната закрила на Съвета. Тъй че ако някой бе дошъл тайно на брега, трябваше да е чужденец. Но защо бяха дошли и за кого шпионираха?
	— Какво правиш тук, момиче? — каза дружелюбен глас зад Хава.
	Тя се обърна и видя някакъв мъж. Беше среден на ръст и тегло, общо взето невзрачен, с късо подстригана светлокафява коса. Носеше проста риза и панталони. Като че ли беше без оръжия, но носеше голяма черна чанта на ремък през лявото рамо и гърдите.
	— Криеш ли се от някого? — попита той с широка усмивка.
	Хава отвърна на усмивката му.
	— От татко. За да не разтоварвам фургона. — Махна надолу към задната страна на кухнята, където тъкмо приключваха с разтоварването. — Има достатъчно хора да разтоварват — добави, като подсили достатъчно островния си акцент, за да звучи като на селските момичета от родния ѝ край.
	— Ха — каза мъжът. — Бягаш от работа? Мога да го разбера. И аз съм го правил това.
	— Кой сте вие? — попита тя колкото може по-невинно, сдържайки подтика си да изпърха с мигли, както беше виждала да го правят други момичета, понеже знаеше, че няма да е убедително. Вместо това се постара да го изгледа ококорено.
	— Аз съм Марийд — отвърна той. — Живея от другата страна на хълма. — Потупа кожената си чанта. — Художник съм.
	Тя се престори на учудена.
	— Нима? Никога не съм срещала художник. Какво правите?
	— Рисувам. — Той отвори капака на чантата и извади голям лист. Тя се пресегна да го вземе, но той го дръпна. — Съжалявам, но хартия като тази е рядкост и не искам да се повреди.
	Тя се престори на притеснена.
	— Извинете.
	— Няма нищо. — Той вдигна листа пред очите ѝ, за да може да види нарисуваните дървета и облаците над далечно море.
	— О, много е красиво — каза тя.
	— Когато я довърша, ще я окача на стената, за да я гледат.
	— Колко интересно — каза Хава.
	Той смъкна чантата през врата си; държеше грижливо листа в едната си ръка. После отвори чантата да прибере рисунката. Хава погледна в чантата, докато Марийд грижливо нагласяваше листа.
	— Защо тук? — попита тя колкото може по-невинно. — Защо не по-близо до океана? Училището не ви ли закрива гледката?
	— Училище ли? Чудех се какво е. Не — продължи той, — просто рисувах… — И внезапно се хвърли към нея, с къс нож в лявата ръка.
	Хава очакваше атаката и ловко влезе в обхвата му, като блокира с дясната си ръка. Най-лошото, което можеше да се случи, бе да я пореже по ръката или рамото, но ударът нямаше да е фатален. Годините тренировка в ръкопашен бой я бяха научили да пренебрегва импулса да отскочи и така да изложи горната част на тялото си и врата си на възможно смъртоносно посичане.
	Хвърли цялата си тежест в замаха нагоре с лявата си ръка и заби ръба на дланта си в носа на мъжа.
	Усети кръвта му, бликнала по ръката ѝ, посегна надолу и стисна лявата му китка с дясната си ръка. Той се дръпна рязко назад, заслепен, но предвидил следващия ѝ ход.
	Тя протегна крак, подсече го изотзад и когато той залитна назад, го удари отново в лицето. Горещата болка под дясното ѝ рамо ѝ подсказа, че е платила цена за този ход, но в този момент беше в състояние за бой: разтуптяно сърце, разширени сетива, жива и дори немислеща за това, което прави — просто го правеше като тренировка в ръкопашен бой.
	Марийд падна по гръб и се опита да се превърти надясно, но тя го изрита под брадичката с палеца на десния си крак. Това, в което беше по-добра от всеки друг ученик в школата, беше ритането. Донти и Хату неведнъж се бяха оплаквали от болката, която им причиняваше със своите въртеливи ритници, и тя беше виждала синините, които оставяше по тях.
	Марийд отново падна по гръб и Хава го изрита пак, но той успя да я сграбчи за стъпалото и го изви. Тя тупна на земята, превъртя се и се изправи, докато той се мъчеше да се надигне, все още заслепен от сълзи и кръв от разбития нос и ритника в главата.
	Хава понечи да го изрита отново, но видя, че той се претъркаля назад, предвидил ритника, тъй че се остави инерцията да я превърти. Видя един голям камък и го грабна.
	Беше ѝ ясно, че Марийд е трениран боец и че само това, че я е подценил, я е опазило жива. Беше очаквал някое просто селско момиче, което трябваше да бъде заклано, но вместо това се бе изправил срещу момиче, обучено за опитен убиец.
	Прецени дали да не хвърли камъка, но реши, че ако не успее да улучи, ще остане без оръжие. Изруга наум правилото, забраняващо носенето на оръжия в училище. Вече разбираше защо Донти винаги ходеше въоръжен, където и да беше.
	Марийд бавно закръжи, за да отреже всякакъв възможен път в случай че Хава реши да побегне. Държеше ножа ниско, готов да посече или да забие, и я чакаше да атакува първа.
	Хава спря да изчака неговия ход. Най-добрият ѝ избор беше да контрира атаката му със своята бързина и подвижност, с надеждата да го фрасне с камъка достатъчно силно, за да го повали. Знаеше, че вероятно ще има само един шанс.
	Времето сякаш се забави и тя се запита какъв ли ще е неговият ход. Мигновено реши, че ще я принуди да заотстъпва заднешком надолу с надеждата да се препъне и да изгуби равновесие, макар и за миг, и да му се открие.
	Без повече мисъл отигра залитане и точно както се беше надявала, Марийд се вкопчи в удобната възможност да нападне. Тя размаха престорено дясната си ръка и когато той скочи към нея, се извъртя надясно, докато той минаваше покрай нея — ножът му бе опасно близо, въпреки че се беше отдръпнала — и натресе камъка надолу с всичка сила в тила му.
	Последва силен пукот и ръката ѝ се разтресе от удара. Марийд се свлече по очи, потръпна и застина.
	Хава обиколи предпазливо, за да не би да се преструва, но щом видя лицето му, разбра, че наистина е мъртъв. Очите му бяха изцъклени и неподвижни.
	Тя постоя за миг задъхана, а след това се разтрепери. Въпреки годините бойно обучение това беше първият ѝ реален двубой на живот и смърт и реалността на това я порази.
	Просто стоеше, вторачена в мъртвия мъж, и ѝ се искаше и да се разсмее, и да се разплаче. Накрая ѝ призля и тя се наведе и повърна. Изплю лигите, обърна се и тръгна надолу по склона и през ливадата.
	Когато стигна до вече разтоварения фургон, коларят я зяпна втрещено.
	— Ама ти си ранена!
	Тя погледна дясната си ръка и осъзна, че ръкавът на ризата ѝ е потъмнял от кръв; камъкът, който все още държеше, също.
	— Май да — каза Хава.
	Краката ѝ внезапно се подкосиха.
	— Трябва да седна…
	Беше на ръба да загуби съзнание. Нечии силни ръце я хванаха и я вдигнаха. Двама мъже почти я внесоха вътре.
	Сложиха я да седне до една маса в кухнята. Остра болка в дясната ѝ ръка я накара да вдигне глава и тя осъзна, че една от инструкторките шие раната ѝ. Зад нея стоеше госпожа Мълри.
	— Какво стана?
	— Един мъж горе на хълма шпионираше училището. Нападна ме и аз го убих.
	Мълри кимна на двамата мъже да отидат и да огледат и Хава чак сега разбра защо в училището няма охрана. Всички тук бяха обучени сикари. Незнайно защо това никога не ѝ беше хрумвало преди, но сега изглеждаше очевидно.
	Някой ѝ подаде глинена чаша, пълна със сок.
	— Пий. Изгубила си кръв.
	Беше шира, хем сладка, хем резлива.
	Ширата ѝ помогна да се поободри и Хава стисна зъби, докато учителката, която шиеше ръката ѝ, приключи.
	— Щипе — каза жената и поля шева с течност, която наистина щипеше жестоко. — Но пък няма да забере — добави, докато превързваше ръката на Хава. — Раната е дълга, но не дълбока. Ще мине. И да сърби, не я чеши. Остави я да заздравее и сменяй превръзката на всеки три дни.
	После излезе и остави Хава насаме с госпожа Мълри, която каза:
	— Сега ми разкажи какво се случи.
	Вече не толкова замаяна, Хава описа цялото събитие колкото можеше по-подробно. Когато свърши, един от двамата помощници се беше върнал с голямата платнена чанта.
	— Намерихме тялото. И ножа също. И това.
	И подаде на госпожа Мълри черна лакирана значка с метална игла.
	Мълри се ококори и Хава разбра, че значката е важна. После госпожа Мълри посочи да изсипят съдържанието на чантата на масата.
	Изпадаха няколко листа с въглени за рисуване и гума.
	— Той каза, че рисувал облаци или… нещо такова — каза Хава. — Но тези, по-малките, са рисунки на лица.
	Мълри ги погледна и пребледня.
	— Това са ученици…
	Хава се обърка.
	— Защо…?
	Мълри вдигна ръка и нареди:
	— Вземете пътната торба на Хава от спалното. Тази нощ ще спи в отделна стая.
	Обърна се към Хава.
	— Почини си. Ще наредя да ти пратят храна. Няма да напускаш стаята и няма да говориш с никого. Ще се върнеш в Коалтачин. Утре ще ти дам още указания.
	Хава отиде с инструкторката до една от многото малки стаички в училището, легна и докато все още се опитваше да разбере какво точно се е случило, неусетно заспа.
	
	
	Събуди се, понеже вратата се отвори. Беше спала до следобеда, станала беше да се нахрани и отново беше заспала. Както ѝ бяха казали, раната беше зачервена и започваше да сърби.
	Едно младо момиче на вратата каза:
	— Време е да тръгваш.
	Хава се надигна и осъзна, че е спала с дрехите, а според ъгъла на слънцето, идващо през прозореца, вече беше късна утрин. Забърза през училището и тъкмо когато се канеше да завие към кухнята, момичето, което я водеше, каза:
	— Не, насам.
	На двора чакаше впряг с два коня, с висока капра за кочияша; в самия фургон имаше удобни пейки с облегалки.
	Хава не беше виждала такъв и се впечатли от големината на колелата. Вътре я чакаше госпожа Мълри, под платненото покривало, задържано от плетеница изкусно резбовани дървени подпори. Госпожа Мълри подкани с жест Хава да се качи и тя се подчини, седна до госпожата и сложи пътната си торба в скута си.
	— Как си? — попита Мълри, щом кочияшът плесна с юздите и конете поеха напред.
	— Спах много и ръката ме боли, но не толкова, че да не мога да го понеса — каза Хава.
	Мълри се усмихна.
	— Голяма изненада си.
	Хава не знаеше какво да отвърне, затова си замълча.
	— Оставих те да поспиш, защото имаше нужда и защото исках да говоря с теб насаме. Чака те кораб, който ще отплава веднага щом се качиш. Имам документи за капитана и ще му ги дам лично. — Погледна Хава и добави: — Е, сега имаме малко време да продължим разговора си. Искам да опишеш отново какво се случи с онзи… художник, след като сега си с по-бистър ум и можеш да си спомниш подробности, които вчера евентуално си пропуснала.
	Хава повтори разказа си, като добави някои неща, които беше пропуснала, и когато приключи, Мълри се пресегна и я потупа по ръката.
	— Беше съвършена, предвид обстоятелствата.
	Смутена, но и решена да не го покаже, Хава извърна поглед и загледа чудесното утро. Вече слизаха надолу по склона към градчето и пристанището. Накрая отрони:
	— Благодаря ви. Ако съм искрена… нямах никакъв план. Просто… действах.
	— Както трябва да бъде, Хава — каза госпожа Мълри. — Обучена си да действаш по определен начин, без да мислиш, да правиш каквото трябва да се прави. — Помълча малко, ръката ѝ се задържа на ръката на Хава. — Майстор Фасария е много… традиционен човек. Има си своите злодумци, но често вижда неща, които ние, останалите, пропускаме.
	Хава забеляза това „ние“ и осъзна, че Мълри не само ръководи училището на Напудрените жени, но и е с еднакъв ранг с мъжете майстори.
	— Трябва да разбереш следното — продължи госпожа Мълри. — Първо, никой не бива да чуе за случилото се вчера, никой. Можеш да говориш за това само с членове на Съвета. Ако те не поискат да говорят с теб за това, ще забравиш всичко. Вчера не е станало нищо. Ясна ли съм?
	— Да, госпожо.
	— Добре. — Мълри я погледна твърдо и добави: — Има още едно нещо, което трябва да ти кажа. Ти попита дали не си достатъчно хубава, за да бъдеш Напудрена жена. Мъжете търсят много неща, а повечето мъже може да бъдат заслепени от красота. Жена като Неса ще има могъщи мъже, които да се надпреварват да я спечелят в леглата си. Някои може да се оженят за нея, стига да са достатъчно богати, но в крайна сметка тя няма да е за тях нищо повече от вещ, плячка, с която да парадират пред други мъже. Това е тайната на нейната сила. Тя ще чува много тайни, защото някой пиян глупак желае да я впечатли или вярва, че е влюбен в нея и може да ѝ се довери. Тя винаги ще ги предава и ще служи на Коалтачин.
	Мълри помълча, след което продължи:
	— Мъж, който те вижда такава, каквато си, е рядкост. Фасария е такъв мъж, така че той разбира това. Ние жените живеем благодарение на глупави мъже, които са заслепени от красотата. Фасария и малкото мъже като него са по-разумни. Слушай него и пренебрегвай онези, които се отнасят с нас все едно сме собственост, трофеи на тяхната сила и власт. Те са мъже, които може да бъдат манипулирани и използвани. Те са плячка, която да бъде изкормена.
	Мълри отново помълча.
	— Ще има времена, когато ще се чувстваш сама и ще ти е нужно да знаеш кои са истинските ти съюзници. Учи се да отделяш лъжливото от истинското. Можеш ли да правиш това?
	Хава не беше сигурна как да отговори.
	Като видя, че момичето се колебае, Мълри каза:
	— Познаваш ли някой, който би рискувал живота си, за да спаси твоя?
	Без колебание Хава отвърна:
	— Да.
	— Кой?
	— Едно момче — отвърна Хава. Мислеше си за Хату.
	— Не си имала любовници преди да дойдеш тук. Каза, че си спазвала правилата. Значи приятел?
	— Хатушали — каза Хава. — Той би рискувал живота си за мен, така мисля.
	— Мислиш или знаеш?
	Хава помисли за миг и отвърна:
	— Знам.
	— Аха. Да знаеш, че имаш приятели, та дори да са далече или да не си ги виждала от цяла вечност, това може да промени нещата. — Чукна я с показалец по главата. — Да го знаеш, да, това може да промени нещата.
	Най-сетне стигнаха до крайбрежното градче, където Хава беше слязла на сушата преди месец. Впрягът затрополи през града, чието име все още ѝ бе непознато — ситуация, която не намираше за изненадваща: малко чужденци бяха стъпвали тук от създаването на Школата на Напудрените жени, тъй че градчето не се нуждаеше от официално име.
	Щом впрягът спря, един ратай притича да помогне на госпожа Мълри да слезе. Тя го пропъди с махване на ръка — даде ясно да се разбере, че помощта му е ненужна, — и слезе с лекота, въпреки че носеше дълга тясна пола.
	Хава, с обичайните си панталони, имаше още по-малко нужда от помощ. Метна на рамо пътната си торба и последва Мълри до кейовете, където чакаше малък бърз кораб. Когато стигнаха до мостчето, някакъв тантурест мъж забърза да ги посрещне, като докосна перчема над челото си с десния си показалец в небрежен поздрав.
	— Радвам се да ви видя пак, госпожо Мълри.
	— И аз вас, капитане. — Мълри посочи Хава. — Тя ще е единственият ви пътник. А това е единственият ви товар. — Подаде му голяма запечатана куриерска чанта. — Отивате колкото се може по-бързо до Корбара и се погрижете лично това да стигне до майстор Зусара.
	— Разбрано — отвърна той и взе чантата.
	Госпожа Мълри се обърна към Хава.
	— Капитанът ще те закара безопасно до Корбара и ще уреди превоз оттам до Морасел. Опитай да запомниш каквото си научила тук. Ще откриеш, че част от него е от полза.
	— Добре — отвърна Хава.
	Мълри захапа долната си устна и се замисли за миг. Имаше сякаш да ѝ каже нещо, но обмисляше как да го каже. Накрая каза тихо:
	— Сбърках за едно нещо.
	— Кое, госпожо?
	— Знам точно защо майстор Фасария те прати тук.
	Хава мълчеше и я гледаше.
	Мълри се наведе и заговори тихо в ухото ѝ:
	— За да научиш със сигурност какво не бива никога да ставаш.
	Хава все така мълчеше. Мълри се обърна и тръгна обратно към впряга.
	Хава най-сетне се обърна към капитана, а той каза:
	— Ти май си нещо специално, момиче.
	— Казвам се Хава — каза тя, щом той се обърна към мостчето.
	— А аз съм капитан Джошуа — отвърна той. — Пътуването е бързо — ветровете духат благоприятно по това време на годината. Имам отделна каюта за теб.
	Хава тръгна след него.
	— Капитан Джошуа, искам да работя. Ще се отегча, ако не правя нищо.
	— Да работиш? — каза капитанът и я изгледа през рамо, щом стъпи на палубата на кораба. — Какво, искаш да си пиратка?
	Очите на Хава се присвиха под смръщеното чело.
	— Пиратка ли? Защо пиратка?
	— Защото единствените жени в този океан са пиратки. И, да ти кажа, май им харесва.
	— Здрава съм и се уча бързо — каза Хава. — Ще полудея, ако трябва само да седя и да не правя нищо.
	Капитанът се засмя.
	— Е, ако можеш да се оправиш с цял екипаж простаци…
	— Мога — заяви тя твърдо. — Това не е първото ми пътуване с кораб.
	— Добре тогава. Ще си Хава Пиратката. Ще наредя на някой да ти покаже къде да си оставиш багажа, но ще спиш в каютата си, не с екипажа. И бих те посъветвал да се храниш сама: мъжете могат да отвратят от ядене и умиращ от глад с начина, по който се държат на кльопачка. — Махна на един младеж от екипажа, който изглеждаше само с две-три години по-голям от Хава. — Това е Хава — каза му Джошуа. А на нея: — Това е Даниел; той ще те заведе до каютата ти и ще започне обучението ти. — Погледна отново Даниел и добави: — Тази млада дама иска да е пиратка, така че я обучаваш. Когато е на палубата, тя е новобранка. Ясно?
	Русият младеж се усмихна широко.
	— Най-хубавата новобранка, която съм виждал.
	— Стегни се. Предай на екипажа: тя е под закрилата на майстор Зусара.
	Всякакъв намек за усмивка изчезна от лицето на Даниел при споменаването на управителя на Съвета.
	— Да, капитане — каза младежът. Обърна се към Хава и каза почтително: — Елате с мен.
	Щом тръгна след Даниел, Хава се зачуди какво ли означава да си под закрилата на най-могъщия човек в Коалтачин, а капитанът изрева:
	— Приготвяй се за отплаване. Развържи всички въжета!
	Хава се постара да не се ухили. Щеше да се учи как да е моряк!
 

  	7.
 	Премеждие на Пътя на Съглашението
 

	Деклан стана рано — Онкон все още бе загърнат в утринна мъгла. Беше се сбогувал с Роз, когато тя замина, беше проверил дали огънят в ковачницата е изгасен, беше се погрижил ведрата да са пълни. Сега взе майсторското си изделие и започна да го приготвя за купувача му. Барон Бартоломи щеше да пристигне днес или на следващия ден, за да вземе меча си.
	Когато слънцето се издигна, Деклан седеше на здравия коневръз и лъскаше грижливо майсторския си шедьовър. Мечът беше единственото реално доказателство, че е признат за майстор ковач. Трябваше да си напомня, че да, наистина вече е майстор. И че Едвалт го чака да направи избора си да остане или да напусне.
	Не за първи път Деклан се замисли за иронията в майсторството на Едвалт в правенето на оръжия. Той като че ли намираше правенето на оръжия, особено на мечове, за отвратително, и все пак беше превъзходен в това.
	Още отрано през чирачеството си Деклан бе започнал да разбира, че за такъв надарен ковач като Едвалт оръжията са истинската мярка за майсторлъка. Косилата и добрите рога на вилите показваха, че си добър в занаята, но изкуството бяха мечовете и алебардите. Земеделските сечива не изискваха никакво изкусно владеене на огъня и направа на стоманата. Обикновените ковачи често купуваха материалите си от прекупвачи, често вече готови и от желязо от ниско качество.
	Един ковач можеше да работи цял живот, да прави простички железни сечива, без нито веднъж да стигне до стоманата, която беше правил Деклан предния ден. Въпреки вероятността на чирака му никога да не се наложи да изкове такова оръжие, Едвалт като че ли почти отчаяно държеше да предаде това свое знание. Деклан беше толкова млад, че не можеше да си представи това чувство, макар да беше съгласен, че може би ще го изпита някой ден, ако си има син.
	Все пак съдбата беше довела Деклан да се учи от истински велик майстор, ако такъв ранг съществуваше. През годините, докато Деклан му беше чирак и калфа, мълвата за уменията на Едвалт беше плъзнала и въпреки че живееше в Съглашението, бяха идвали все повече поръчки за оръжия. Деклан все още не знаеше как да измери наученото от Едвалт, но подозираше, че е достигнал висок ранг заради своя учител и че само малцина ковачи са като него.
	Погледна майсторското си изделие и осъзна, че ще му е мъчно, когато барон Бартоломи го вземе. Деклан щеше да знае, че е негово, макар че Бартоломи щеше да припише изработката му на Едвалт. Деклан беше примирен с това. Всичко, което представляваше и което знаеше, дължеше на Едвалт.
	После беше Роз. Тя беше изпълнила заканата си и сексът се беше оказал по-буен от всякога. Само че най-добрата част от нощта бяха разговорите след това и интимността, каквато Деклан не беше изпитвал никога преди. Беше изпитал дълбок мир и имаше, по липса на по-добра дума, доверие в това пространство, в което можеха да се вливат идеи и чувства.
	Роз беше станала преди разсъмване от сламата, която бяха използвали за постеля. А щом първата зора огря небето на изток, подкара фургона си към главния път.
	Жегнало го беше съжаление, докато я гледаше как си отива. Не беше просто сексът, макар тя да беше най-добрата любовница, която бе познавал. Спането със селски момичета беше удоволствие, което той по-често отказваше, отколкото приемаше. Роз беше наложила някакъв стандарт, на който те не можеха да са равни. Засмя се наум, като си помисли, че това трябва да е малко като онази страстна любов, която възпяваха разказвачите: любовници, разделени от някое ужасно обстоятелство, които или завладяват всичко, или умират трагично, според разказа.
	Не виждаше себе си като герой, нито Роз като девица, но знаеше, че чувствата му към нея са повече от онова, което би признал дори на себе си. Тя беше почти толкова стара, че да му бъде майка, и той подозираше, че има любовници навсякъде из Източните земи и дори и тук, в Онкон; имаше усет кои може да са те, въпреки че не я бе попитал, разбира се.
	Беше защото тя го караше да изпитва по-различни чувства, но най-вече самият той да се чувства по-различно. Не беше съвсем сигурен защо, но усещаше, че тези по-различни чувства са важни и са нещо, което трябва да разбере по-добре. Определено преди да уседне някъде и да се задоми. Която и да бъдеше жената, която станеше негова съпруга, щеше да трябва да го кара да се чувства така, както го караше Роз.
	Деклан по природа не беше човек, склонен да се самонаблюдава, но ето че за първи път в живота си имаше много, над което да размишлява. В уж шеговития им разговор с Роз предната нощ бе разбрал, че ще напусне Онкон, и то скоро. Нямаше да купи ковачницата на Едвалт.
	Едвалт, въпреки приказките му, все още го чакаха много години добра работа. Деклан го познаваше достатъчно добре, за да знае, че едно оттегляне, в което ще седи по цял ден в жалкото подобие на хан на Мариус, не е в характера му: най-вече защото, освен за няколко часа вечер, когато времето беше хубаво, ханчето обикновено беше празно. Седенето на столче на брега и риболовът в разпенените вълни не беше убиване на време, на което старият ковач щеше да се отдава дълго. Майла можеше и да го убеди да засадят няколко плодни дървета зад къщата, но Деклан не можеше да си представи Едвалт като овощар или градинар.
	Не, Едвалт беше от онзи тип мъже, който щеше да работи, докато не престане да може. Деклан не можеше да си представи нещо след това, защото Едвалт беше човек, за когото работата беше живот и животът беше работа. Дълбоко в сърцето си Деклан знаеше, че ако старият ковач спре да работи, това ще е първата стъпка към посрещането на смъртта. При мисълта за старост, немощ и смърт настроението му помръкна, тъй че Деклан насочи ума си към настоящия момент и се съсредоточи върху меча, който бе направил предния ден.
	Огледа го пак. Никога досега не беше правил меч с такова качество. Металът се съпротивляваше на лъскане повече от по-обикновената стомана. Беше в самата му природа, допусна Деклан; беше изпитал това в окончателното довършване в ковачницата, когато разбра също така, че изковаването на ръба е всъщност по-деликатна задача, отколкото бе предполагал. Там трябваше да действа бързо, за да го направи, но сега можеше да не бърза с излъскването.
	Което напълно устройваше новопомазания майстор ковач, защото барон Бартоломи щеше да дойде да си вземе меча чак след два дни; Деклан щеше да остави меча, щом започнеше дневната работа, и да продължи с него вечерта, бавно, но сигурно да излъска острието, докато не блесне като скъпоценен камък.
	Юсан се появи на вратата. Обикновено след ставане вършеше дребни неща за Майла, преди да дотрябва на Едвалт. Махна с ръка на Деклан и викна:
	— Малини!
	Деклан се засмя. Малините растяха горе в хълмовете и Юсан щеше да го няма чак до пладне, което щеше да ядоса Едвалт, въпреки че никога нямаше да изрази гласно недоволството си от жена си.
	След малко излезе и Едвалт и като видя чирака да се изкачва по склона, попита:
	— Малини ли?
	Деклан кимна.
	— Е, трябва да напомня на Майла, че ще ѝ се наложи да почне да се грижи за тези задачи сама, ако ни напуснеш, понеже тогава ще сме само Юсан и аз.
	— Ще се оправите — каза Деклан.
	— Дано — каза Едвалт. — Как върви лъскането?
	Деклан му подаде меча. Едвалт го взе, обърна го към изгряващото слънце и го огледа.
	— Бавно върви тази стомана — каза и върна меча на Деклан.
	Преди Деклан да успее да каже нещо, Юсан се върна: бързаше надолу по черния път, водещ към главния.
	— Конници! — извика той точно когато тропотът на конски копита в далечината стигна до тях. — Въоръжени!
	— Заклети или наемници? — попита Едвалт.
	— Носят знаците на Сандура, но са без табарди или униформи. Приличат на наемници.
	Едвалт кимна отсечено и каза:
	— Донеси ми меча.
	Юсан изтича вътре и се върна с два меча. Метна двуръчния дълъг меч на Едвалт, а по-късия широк меч извади от ножницата му и я хвърли настрани.
	— Не започваме бой, но сме готови за бой — каза Едвалт.
	И погледна Деклан, който бързо завъртя новоизкования меч, за да провери отново баланса му. Изражението на Едвалт питаше дали новият майстор ковач е готов за бой.
	Деклан кимна. Нито той, нито Юсан се бяха изправяли срещу въоръжени противници, но Едвалт ги беше научил да са толкова опитни с оръжие, колкото мъжете, което щяха да го владеят, защото лош ковач е този, който не знае как се използва изделието му. Деклан се беше включвал в няколко юмручни боя като млад, както и Юсан, тъй че и двамата знаеха как да се защитят, но бой с оръжие си беше съвсем друга работа.
	Деклан знаеше, че има умението да се бие, просто все още не знаеше дали ще може да го понесе. Юсан изглеждаше уплашен, но пък беше решително момче и щеше да държи здраво.
	На късия черен път откъм главния се появиха ездачи. Трима.
	Дръпнаха юздите на десетина крачки от ковачницата и водачът им погледна първо Юсан, после Едвалт и накрая Деклан. Кимна към ковачницата и каза на Едвалт:
	— Стар ковач да посреща гости с извадени оръжия?
	Едвалт пренебрегна шегата и попита:
	— По каква работа идвате?
	Мъжът посочи Деклан, после Юсан, и отвърна:
	— Събираме здрави момчета, които могат да въртят меч. — Двамата зад него се изкискаха. — Или може да се научат.
	— Не са момчета. Големият е майстор ковач — каза Едвалт. Държеше меча си в дясната си ръка, с плоското на рамото, поза, която намекваше, че е готов да го използва, но не търси конфликт.
	— Воин си, значи, а, ковачо? — попита непознатият.
	Деклан гледаше мъжете. Водачът, слаб, нервен на вид мъж с тъмна коса и очи, яздеше сив скопец, най-доброто от трите жалки животни. Деклан прецени другите два коня: бяха станали негодни за езда може би от два дни. Единият имаше явно костно подуване, което скоро щеше да го накара да куца, а другият вече накуцваше, което намекваше за скъсано сухожилие или забрало копито. Мъжете бяха също толкова окаяни: снаряжението им не изглеждаше по-добро от онова, което мародери можеха да приберат от паднали в битка, за да го продадат.
	Единият ездач носеше кожена куртка, другият люспеста броня, пришита към елек, а водачът беше с добре направена, макар и очукана плетена метална ризница. Всички носеха ивици тъмнокафяв плат с жълта напречна черта, вързани около левите им ръце: знака на Сандура. Ако наистина служеха на крал, бяха от най-низшия ранг: наети мечове, а не заклети воини. По-вероятно бяха търговци на роби, преструващи се на наборен отряд за Сандура.
	Деклан погледна Едвалт и той му кимна леко; и дори чиракът разбра това, което майсторът не каза: тези мъже бяха опитни във военния занаят и непредсказуеми. Деклан кимна в отговор, че е готов.
	— Бил съм се на младини — каза Едвалт. Погледна Деклан и добави: — Лош ковач на оръжия е този, който не знае как се използват.
	Водачът помълча, сякаш оценяваше риска.
	— Имаме писмена заповед на краля да събираме набор.
	Едвалт каза кротко:
	— Не тук. На четвърт миля по-назад, където пътищата се срещат, където е черният дъб, има табела, на която е изписана емблемата на Съглашението. Петте корони… — Замълча. „Старите навици умират трудно“, помисли си; не бяха пет корони вече от повече от петнайсет години. — Четирите корони — поправи се той — признават правата ни. Съглашението на Теснините покрива всички околни земи! Вашият крал няма права тук!
	Водачът се озърна към хората си, сякаш се опитваше да прецени баланса между риск и печалба. Едвалт, макар и вече на години, все още беше внушителен мъж и имаше стойката на опитен воин. Юсан беше едър за възрастта си и изглеждаше готов за свада, с решителност, изписана на лицето му, бдителен, но не и уплашен. Деклан беше висок и широкоплещест и цената му щеше да е като на три по-малки момчета, особено ако на купувача му трябваше ковач. И тримата обаче стискаха дръжките на мечовете си.
	— Може да не сте заклети воини на краля на Сандура, но действате от негово име — каза Едвалт. — Държите ли Лодавико да бъде наречен клетвопрестъпник?
	Водачът на наемниците прецени възможностите си за миг.
	— Честно казано, старче, не съм точно от хората на Лодавико. Той просто напоследък плаща повече от другите!
	И внезапно изкрещя и заби пети в хълбоците на коня си. Животното скочи напред, избута Едвалт настрани и ковачът залитна, обаче се задържа на крака и се хвърли напред, за да посече нападателя си.
	Ездачът обърна, а Юсан и Деклан се приготвиха да посрещнат атаката на другите двама. Едвалт не се поколеба: замахна с меча си и удари толкова силно, че отсече десния крак на мъжа под коляното, преряза стремето и подпругата и острието се заби в хълбока на коня, който се замята и зарита.
	Кръв бликна от отсечения крак на конника и той закрещя, изхвърча във въздуха и рухна на земята. Седлото се свлече до него.
	Конят побягна, пощурял от болката, и налетя върху другите двама ездачи. Водачът им крещеше и стискаше безпомощно отсечения си крак, кръвта шуртеше. Деклан знаеше, че ако не го стегнат бързо, ще издъхне от загуба на кръв. Вдигна меча, без да обръща повече внимание на издъхващия, и погледна другите двама конници.
	Те се спогледаха и стана ясно, че няма ясен заместник на командира им. Никой от двамата не беше сигурен какво да правят.
	Едвалт заговори спокойно:
	— Крадци на роби! Най-добре обърнете конете и напуснете Съглашението. Няма да се примирим, момчетата в селото надолу по пътя също. Нищо няма да получите — освен кръв и болка.
	Двамата продължаваха да се колебаят и Едвалт извика с властен тон:
	— Махайте се! Веднага!
	Мъжът по-близо до Едвалт попита, без да откъсва очи от плувналия в кръв и вече изпаднал в несвяст водач:
	— А той?
	— Ще го погребем. Махайте се!
	Конниците поседяха неподвижно за миг, а после единият обърна коня си. Другият го последва. Едвалт махна на Юсан и Деклан да застанат до него и без да откъсва очи от пътя, каза:
	— Ще дойдат с още хора. — Забърза към къщата. — Елате с мен.
	Деклан погледна падналия ездач, който вече лежеше неподвижно, вперил празен поглед в някаква точка в небето и без признаци на живот.
	На прага ги чакаше жената на Едвалт.
	— Видях — каза тя.
	Беше почерняла от слънцето и дребничка, спечена като стара кожа. Косата ѝ, руса на младини, отдавна беше побеляла.
	— Тогава бягай в селото, колкото може по-бързо, бабичко, и доведи въоръжени момци, и който от старите иска да опази синовете си от тези търговци на роби.
	Без повече приказки Майла забърза към селото, затича направо като момиче.
	— Деклан, мечът — каза Едвалт.
	Деклан знаеше, че му казва да не позволи това оръжие да попадне в ръцете на тези наемници. Погледна го. Недовършено и само отчасти излъскано, то приличаше на съвсем обикновено. Докато не бъдеше довършено, никой нямаше да разбере цената му. Все пак един опитен фехтовач щеше да усети баланса и да пробва острието — и щеше да разбере, че е прекрасно оръжие, а всеки уважаван ковач, който го лъснеше, щеше да разбере що за съкровище е.
	— Младоците от селото скоро ще са тук — каза Едвалт. — Но ние вероятно ще трябва да посрещнем нападателите сами. Готови ли сте, момчета.
	Деклан и Юсан кимнаха отсечено.
	— Значи, след минута-две те ще връхлетят от хълма, ще има и пешаци. Ако са умни, ще нападнат наведнъж, но според мен са тъпаци, тъй че конниците вероятно ще са доста напред. Опитайте се да ги отбегнете в последния момент. — Двамата младежи бяха работили достатъчно в ковачницата, за да имат доста добра представа какво е да те стъпче кон. — Опрете гърбовете си в стената и просто ги отбивайте, докато дойдат момците от селото.
	Както бе предсказал Едвалт, двамата конници дойдоха в галоп отгоре по късия път към ковачницата и Деклан вдигна меча си. Никога не се беше изправял срещу човек в истински бой и сърцето му се разтуптя. Опита се да си спомни всичко, на което го беше учил Едвалт, но умът му беше залят от противоречиви мисли, почти всички от които бяха пометени от внезапния подтик да се обърне и да побегне.
	Коленете му се разтрепериха и пот потече от лицето и гърба му все едно беше в ковачницата, но този път миришеше на страх. Поколеба се, може би миг повече, когато единият ездач налетя срещу него, вдигнал меча си, за да му отсече главата.
	Конникът замахна и Деклан отскочи и отклони меча му. Олюля се, щом ударът разтърси ръцете му, и в следващия миг конят го блъсна с хълбока си. Ударът го събори назад и той усети как въздухът изригна от дробовете му от сблъсъка със стената на ковачницата.
	Гневът му се надигна и страхът го напусна, щом видя как ездачът обърна коня и пак го пришпори към него. Деклан се приведе и нанесе нисък удар по левия преден крак на коня. Конникът изрева, смесица от ярост и изненада, когато изхвърча над задницата на коня, а Деклан се обърна, заобиколи покрай цвилещия и ритащ кон и връхлетя върху падналия ездач. Мъжът се опитваше да се изправи, но Деклан замахна с все сила и го посече дълбоко в гърлото му. Кръв бликна като фонтан и за миг Деклан усети как мечът му се задържа, после дръпна здраво назад и се обърна, за да огледа битката.
	Присви очи и с неочаквана яснота успя да види цялата сцена на боя. Юсан и Едвалт бяха притиснати от друг ездач, но бяха застанали близо до стената на къщата, така че конят беше по-скоро пречка за нападателя, отколкото заплаха за двамата ковачи.
	По-скоро усети, отколкото чу първия пешак, когато той го нападна, и се завъртя вихрено. Този път видя идващия удар толкова ясно, колкото при упражненията си с Едвалт, и го отби с плоската страна на меча си. Ръката на нападателя се изметна и той се откри за контразабиване. Деклан изви китката си, изпъна ръката си и прониза незащитения с броня войник като риба. Той падна и Деклан го довърши с едно забиване на меча.
	Страхът на първите мигове на битката бе отмит от вълна енергия, несравнима с нищо, което бе изпитвал през целия си живот. Деклан вече нямаше усещане за собствената си смъртност, а само увереност, че ще приключи тази битка с победа. Завъртя се, за да потърси следващия си противник, и видя, че сцената почти не се е променила от преди атаката на първия: самото време сякаш беше забавило.
	Спусна се на помощ на Едвалт, който бранеше Юсан от втория ездач: момчето беше ранено и опряло гръб в стената на къщата. Кръв течеше по едната му ръка. Деклан скочи, сграбчи нападателя за яката и го смъкна от седлото. Едвалт мигновено се озова над падналия мъж и мечът му се заби в гърлото му още преди Деклан да се изправи. Конят изцвили и побягна.
	Пешаците продължаваха да прииждат и за миг Деклан се зачуди какво ги е задържало толкова.
	Изтласка тази мисъл и се обърна срещу седмината въоръжени мъже, които се развърнаха пред него. От израженията им и от липсата на заповеди Деклан разбра, че никой от тях не държи да нападне пръв. Погледна и видя, че Едвалт се е присвил, готов за атака.
	Деклан се засмя и трима от мъжете отстъпиха назад. Младият ковач скочи напред и нанесе удар по главата на един от останалите и той залитна и едва не изгуби равновесие, докато се отдръпваше. После двама го нападнаха и Деклан се усети, че се движи с точност и бързина, каквито не би си и представил, че има, въпреки часовете упражнения с Едвалт. Отби удара на единия с лекота, после се завъртя и посече другия в гърлото, и продължи в пълен кръг, за да удари другия в гърба и да го събори на колене.
	Едвалт забърза напред и го довърши, докато Деклан се обръщаше към следващия. Тримата, които бяха отстъпили, се обърнаха и побягнаха. Последните двама видяха Майла, която водеше към тях селяните, награбили брадви и коси — всички ревяха и бяха готови да се бият, — и също отпрашиха нагоре по пътя.
	Деклан се поколеба за миг дали да ги подгони, но викът на Едвалт проряза въздуха:
	— Помогни ми!
	Старият ковач също беше ранен — дълбоко посичане в хълбока, но пренебрегна раната си и коленичи до Юсан, който се беше свлякъл на земята до ковачницата.
	Деклан беше виждал достатъчно рани, за да разбере, че раната на Юсан е сериозна. Изтича в къщата и взе няколко кърпи и когато излезе, видя, че някои от селяните са подгонили търговците на роби, докато други доубиваха двата умиращи коня. Неколцина се бяха струпали около Майла и Едвалт, които се бяха навели над Юсан. Младият чирак беше пребледнял и погледът му беше размътен, но все още беше в съзнание.
	Деклан подаде кърпите на Майла и тя притисна една до левия хълбок на Юсан и каза:
	— Кръвта е червена. Ако можем да я спрем, би трябвало да оживее.
	Деклан знаеше, че ако кръвта е черна, черният дроб или друг важен орган на момчето щеше да е разкъсан и Юсан вече щеше да издъхва.
	Клекна до Едвалт, за да огледа левия му хълбок, и изсумтя:
	— Гадно.
	— Ранявали са ме и по-лошо — отвърна ковачът.
	— Донеси ми кошницата — нареди Майла и Деклан пак затича към къщата да вземе кошницата за шиене на Майла — изплетена от ракита и с хитроумно капаче на панти. Една от ползите на това да е омъжена за ковач беше изобилието на игли, чиято продажба в немалка степен допринасяше за благополучието на Едвалт през годините.
	Занесе кошницата на Майла и тя я взе, извади голяма игла, вдяна конец и каза:
	— Трябва да посолим раната.
	Едвалт се намести по-удобно, а Майла продължи:
	— Донеси сол: половин шепа сол и половин кана вода. Разбъркай я добре и я донеси.
	Деклан отново влезе в къщата и направи каквото му беше казала. Върна се с половин кана солена вода. Хората от крайбрежието отдавна бяха научили, че по причини, известни само на боговете, измитите със солена вода рани забират по-рядко, отколкото измитите само с вода. Тъй като бе твърде далече да се тича до морето, осоляването на кладенчова вода също вършеше работа.
	Младежът започна да стене и да се мята, докато Майла измиваше раната му. Деклан трябваше да го държи да не мърда, щом старата жена започна да шие. Юсан стискаше зъби и се мъчеше да не извика, но едва успяваше да се сдържи. Накрая Майла стегна шевовете и каза:
	— По-добре от това не може. Сега е в ръцете на боговете. Отнеси го вътре, Деклан.
	Щом новопомазаният майстор ковач се отзова, Майла обърна внимание на мъжа си, който повтаряше:
	— Ранявали са ме и по-лошо.
	Тя изсумтя насмешливо:
	— Особено аз.
	Деклан сложи Юсан на своето легло. Чиракът обикновено спеше в ковачницата, но на истинско легло щеше да му е по-добре. Очите му бяха затворени, но дишаше спокойно, тъй че Деклан разбра, че е заспал. Върна се навън и видя, че мъжете от селото се връщат с десетина освободени пленници и три фургона.
	Един рибар, Рийс, посочи с палец над рамото си към следващите го пленници и рече:
	— Лошо, Едвалт.
	Старият ковач изохка при затягането на последния шев и каза:
	— Нима?
	— Идват още. — Рийс клекна пред ковача. Сбръчканото му смугло лице и плешивото изпечено от слънцето теме лъщяха от пот. — Момчетата, които освободихме, говорят за търговци на роби. Движели се на групи и тарашели из Съглашението. Изглежда, Лодавико попълва войските си. Загубил бил доста войници през последната година, нещо свързано с унищожението на всички бивши съюзници на Итракия. След като предаде Ланжини преди толкова години, май смята, че Съглашението не значи нищо. Армията на Сандура като нищо може да е тръгнала насам, но… — посочи с палец към труповете на търговците на роби — но тази пасмина се държи все едно в Теснините не съществува никакво примирие.
	Едвалт опря гръб на стената на ковачницата и дълго помълча, докато обмисляше чутото. Рийс отвори уста да заговори пак, но Едвалт вдигна ръка и каза само:
	— Мисля.
	В Онкон нямаше официално управление. Като много села в Съглашението, местните се самоуправляваха с консенсус, което понякога водеше до доста грубо правосъдие, но общо взето системата работеше. Повечето хора гледаха на Едвалт като на естествен водач, отчасти заради положението му: ковачът беше най-важният човек в селото и знаеше повече за външния свят от другите. Някои дори предполагаха, че е бил войник, може би дори сержант.
	След малко Едвалт каза:
	— Трябва да се стягаме за неприятности, значи. — Махна на Деклан да му помогне да се изправи и постоя за миг, докато се увери, че краката му държат. Деклан понечи да го подкрепи, но той избута ръката му и каза: — Добре съм.
	Мнението на Едвалт по важни неща се ценеше толкова високо, че селяните наоколо запазиха мълчание.
	— Спаси ли се някой от търговците на роби? — попита Едвалт.
	— Двама стигнаха до пътя горе — каза един мършав мъж, казваше се Флет. — Побягнаха на изток. Няма да се върнат скоро.
	— Скоро не, но ще се върнат — рече Едвалт. Изпъшка от болка и продължи: — Ще дойдат за тези… — посочи пленниците — и за всички други, които могат да вземат.
	— Какво да правим? — попита една жена, казваше се Теа. Беше вдовица, с един пораснал син, който се грижеше за нея. — Ако вземат момчето ми, ще умра от глад.
	Едвалт поклати глава.
	— Не, Теа. Няма да те оставим да умреш от глад, но си права. Ще вземат момчето ти, и други момци като Деклан и Юсан.
	— Та какво правим? — попита Рийс, повтаряйки тревогите на вдовицата.
	— Ами, като първо — каза Едвалт, — в тези фургони може да има някои ценни неща. — Двама от селяните се обърнаха да погледнат колите. После посочи пленниците: — И нахранваме тази пасмина, за да не умрат.
	Отдръпна се от сградата и отново отказа предложената му от Деклан помощ.
	— Само ме порязаха, момче. Не умирам.
	Стигна до средата на поляната, откъдето можеше да огледа останалите от селото, и каза:
	— Трябва да сме внимателни, защото иначе онези кучи синове може просто да почнат да ни избиват, преди да сме се организирали.
	Вдигна ръка за тишина, предвидил започващия порой от въпроси, и продължи:
	— Значи правим така. Всички момчета и млади мъже трябва да напуснат селото. Имаме три, може би четири дни да ги отпратим. Нападателите имат ротен командир някъде. Няма да приеме добре загубата на войници и пленници. Ако ония двамата, които са избягали, го намерят тази нощ, той ще повика другите си отделения и до утре вечер ще се съберат. Още ден да стигнат тук… Три дни, може би четири.
	— Какво да правим с реколтата? — попита някой. — Като ги няма момчетата, ще загубим повече от половината.
	— Рибарите могат да помогнат. При по-малко уста за хранене няма да им трябва да ходят за риба всеки ден. Като се прибере зърното, земеделците може да се научат да теглят мрежи. А и момчетата ще се върнат, няма да ги има само няколко седмици. Пратете някои от тях долу в Нов залив. Достатъчно е далече, за да ги известим с лодка, ако търговците на роби тръгнат натам. Ако намерят само старци, старици и малки деца, може да се откажат да тарашат селата.
	— А момичетата? — попита една жена и сложи ръка на рамото на дъщеря си, четиринайсетгодишно момиче.
	Едвалт кимна.
	— Да, те също трябва да се махнат. Ако онези кучи синове търсят годни за бой мъже и не намерят такива, може да потърсят и жени за продан, или най-малкото да се възползват от тях. Може и да запалят селото. Хайде да им дадем колкото може по-малко поводи да ни избият. — И добави с гняв: — Но бъдете готови да се биете и да ги убивате.
	Мъжете се мъчеха да изглеждат изпълнени с решимост, но всички знаеха, че остават само мъжете и жените над петдесет, както и децата, ако младите мъже и жени избягат.
	— Някои от момчетата трябва да отидат с всичките момичета до Мегдана на Съглашението. Там е орденът на светите жени.
	— Сестри — подхвърли една от селянките.
	— Да, тия, дето хранят прокажени и се грижат за луди — обади се друга.
	— Да, да идат до… Как се казваше?
	— Манастирът на Надеждата — вметна първата жена.
	— Хубаво име — каза Едвалт. — Кажете на който там ги ръководи какво се случи тук и ги помолете да подслонят момичетата, докато се обадим, че е безопасно да се върнат. Момчетата може да помагат из града срещу храна или да рискуват да се върнат. Крадците на роби би трябвало да са дошли тук и да са си заминали дотогава.
	Не изглеждаше обаче убеден.
	— А тия какво? — попита друг рибар и посочи освободените пленници.
	Едвалт погледна опърпаните мъже, между осемнайсет и трийсет и няколко годишни. Всички бяха измършавели от глад и носеха синини от бой.
	— Какво искате? — попита той най-близкия до него пленник.
	— Ядене — отвърна мъжът и неколцина от селяните се засмяха. — А след това искам да се прибера у дома.
	— Къде ти е домът? — попита Едвалт.
	— Маркензас. Аз съм колар. Карах плодове за пазара в Дънкип и на връщане ме хванаха ония мръсници.
	— Дънкип? — учуди се един от селяците. — Това е в Илкомен!
	Коларят кимна.
	— Да, казах го, докато ни слагаха веригите. Като че ли не впечатли търговците на роби. — Посочи фургоните и продължи:
	— Ей този там е мой, всъщност беше на господаря ми. Той умря, докато се опитваше да ги отблъсне.
	— Е, значи вече е твой — каза Едвалт. — Хайде да нахраним тези момчета — обърна се към селяните. — След като се наядат, ще се съберем тук и ще се организираме. Трябва да се подготвим. Тази беда съвсем не е свършила.
	Селяните започнаха да помагат на освободените пленници, а Едвалт махна на коларя да остане.
	— След малко ще ви нахраним, но мисля, че можем да си помогнем едни на други. Как се казваш?
	— Ратиган.
	Едвалт се засмя и изохка от болката, жегнала го в хълбока.
	— Казват ти Рат1, бас слагам.
	Мъжът присви вежди. Беше жилав и мускулест и Деклан разбираше защо го бяха взели похитителите: с тренировка можеше да се окаже добър воин.
	— Не и откакто бях на единайсет и пребих Йоно Болс за това — отвърна Рат предизвикателно.
	— Е, Ратиган — каза Едвалт и го потупа по рамото. — Всички сме приятели тук; иначе сме мъртви. Ела да ти кажа какво съм намислил.
	Ратиган влезе в къщата след Майла и Деклан, а след тях и Едвалт.
	Майла извади хляб, отряза голяма филия и каза:
	— Имам солена риба и сирене.
	Прегладнелият мъж кимна и отхапа от сухия хляб.
	— Така — започна Едвалт. — Имам един младок в онова легло там, твърде слаб е да върви, а трябва да го махнем оттук до ден-два най-много; мисля, че знам един начин, който ще ни устрои всички.
	— Как? — попита Ратиган.
	— Искам да вземеш бившия ми калфа — Едвалт посочи Деклан — и неговия чирак…
	— Моят чирак? — прекъсна го Деклан.
	— Твоят чирак — потвърди Едвалт. — Ако оцелеем, винаги мога да намеря друго момче, което да науча. Щях да ти продам тази ковачница, ако беше решил да останеш, но след като търговците на роби са се развилнели и Съглашението се пренебрегва, след няколко дни може и да няма ковачница. А ако изгорят селото до основи, с Майла ще трябва да започнем отново някъде другаде. — Не изглеждаше кой знае колко отчаян от тази перспектива. Деклан знаеше, че Едвалт е пестелив човек и че е скътал достатъчно злато, тъй че новото начало нямаше да е проблем. Осъзна също така, че Едвалт не иска да му купи ковачницата: можеше и да твърди, че е готов да се оттегли, но всъщност не беше, дори и да не го беше разбрал до този момент. Сигурно щеше да приеме с охота предизвикателството да започне отново. Иронията в това беше приятна и Деклан беше благодарен, че не бяха оставили на него да решава. Да, за Едвалт новото начало нямаше да е проблем; преживяването на следващите няколко дни, от друга страна, можеше се окаже проблем.
	— Искам да вземеш по-малката наковалня, резервния ми комплект инструменти и онази кутия с пясъка. — Деклан повдигна леко вежди, но си замълча. Малко по-тихо Едвалт добави: — Задръж меча, дето почти го довърши. — Наведе се към младежа и му прошепна: — Шестото чувство ми казва, че когато барон Бартоломи дойде тук — ако дойде, — ще намери само димящи руини.
	Деклан погледна бившия си майстор в очите и каза:
	— Надявай се за най-доброто…
	— И очаквай най-лошото — довърши Едвалт. После продължи: — Отиди с Ратиган в Маркензас. Обещах на барон Дейлон, че ако намеря чирак, за който съм преценил, че ми е равен, ще му го пратя. — Преди Деклан да успее да възрази, че го издигат до равен на Едвалт, старият ковач вдигна ръка, за да го прекъсне. — По свой начин баронът е честен човек. Ако вземеш службата при него, ще се отнася добре с теб. Ако не го пожелаеш, вероятно всичко ще е наред. Потърси някое градче или село, нуждаещо се от ковач, и се установи там. Сандура може да е дръзка тук в Съглашението, но се обзалагам, че ще минат години преди Лодавико да се захване с хора като барон Дейлон. Ще ти дам малко злато, за да можеш да си купиш или наемеш сграда. Ще се оправиш, момко.
	Въздъхна.
	— Ти си чудесен ковач, Деклан. Най-добрият чирак, когото съм имал, и имаш качествата на добър фехтовач, видях го днес. Тъй или иначе, трябва да тръгнеш по собствения си път. Юсан е добър чирак и ти ще го подготвиш не по-зле от мен.
	Деклан мълчеше.
	— Е, това е всичко.
	Деклан познаваше бившия си майстор достатъчно добре, за да знае, че щом Едвалт каже, че това е всичко, значи наистина е всичко. Така че само кимна и излезе, докато гладният колар нагъваше лакомо хляба.
	Навън един мъж, казваше се Посей, му махна.
	— Деклан! Ела да видиш.
	Посей стоеше до десния кон на първия фургон и когато Деклан се приближи, се обърна и забърза покрай втория. До третия Деклан се поколеба, когато видя първото муле. После забърза, за да провери подозрението си, и по гръбнака му премина ледена тръпка, щом позна последния фургон.
	— Роз? — попита той тихо.
	— Няма и следа от нея — отвърна Посей.
	Деклан видя двама от бившите пленници в сянката на ковачницата: ядяха лакомо храната, дадена им от някой от хората на градчето. Притича до тях.
	— Знаете ли какво се е случило с жената, която караше мулешкия впряг?
	Двамата кимнаха. Единият, с набързо превързано лице, отговори с пълна уста:
	— Натъкнахме се на нея вчера следобед. Идваше от някъде на север… — Поклати глава, осъзнал, че тази подробност е несъществена. — Все едно, фургонът ѝ беше празен и казаха, че била твърде стара, за да я продадат на някой бардак, тъй че решиха да се позабавляват с нея.
	Другият кимна.
	— Съпротивяваше се, да. Извади ножа си и скочи от фургона преди първият ездач да успее да слезе от коня си. Закла го като прасе.
	Превързаният добави:
	— Задържа и други двама, а после обърна ножа към себе си.
	А вторият каза:
	— Нямаше да се остави да я изнасилят: даде ясно да се разбере. Сама си отне живота, вместо да се остави на тия кучи синове.
	На Деклан му се зави свят. Болезнена, гореща дупка го прободе под сърцето. Постоя замръзнал на място за миг, после попита:
	— Къде?
	— На около час път нагоре по пътя — каза първият. — Оставиха я там, край пътя, с младока, когото уби.
	Деклан изтръпна. Изтласка настрани всякаква мисъл, че Роз може да е мъртва. Докато не я видеше със собствените си очи… Обърна се и мълчаливо влезе в ковачницата. Малко след това се върна с лопата в ръка и отиде до първия фургон. Скочи на капрата, плесна с юздите и подкара конете.
	— Накъде тръгна, Деклан — попита Посей.
	Впил очи напред, той отвърна:
	— Да се сбогувам с една приятелка.
	И подкара фургона нагоре към пътя.
	Въпреки инатливия си нрав мулетата го изненадаха с готовността си да побързат. За разлика от конете, според него мулетата обикновено бяха умни и поемаха пътя на по-малкото съпротивление, ако може да избират; но нямаше да помръднат, ако ги претовариш, поради което колари като Роз, които обикновено не бързаха, ги предпочитаха пред конете.
	Кръжащите лешоядни птици му показаха къде е мястото и когато подмина един завой на пътя, Деклан едва не извика от облекчение. Роз седеше с гръб, опрян на една скала, и махаше вяло с ножа си на две врани, които май не искаха да я чакат да умре. Деклан ги прогони и клекна до нея. Роз се усмихна немощно и рече:
	— Крайно време беше… — И изгуби свяст.
	Той бързо огледа раната ѝ и разбра, че е измамила нападателите: беше срязала широко, но не и дълбоко. Срезът бързо беше намокрил туниката и панталоните ѝ: бяха покрити с толкова кръв, че да убедят търговците на роби, че е мъртва, но не достатъчно, че да я убие бързо. Деклан смъкна ризата си и я наряза на груби превръзки, а после се постара да спре просмукващата се кръв. Вдигна Роз във фургона колкото може по-нежно и се постара да я нагласи удобно, за да я опази от тръскането. Знаеше, че времето е съществено.
	Когато обърна фургона и подкара мулетата възможно най-бързо, облекчението от това, че Роз е оцеляла, се бореше със страха му да не се забави твърде много, докато я остави на грижите на Майла. Още нямаше пладне, но от заранта животът му се бе променил повече, отколкото би могъл да си представи само преди часове.
 

  	8.
 	Неочаквана промяна на прилива
 

	Вниманието на Хату започна да се разсейва и той тръсна глава да се разбуди. Най-големият капан в това да си наблюдател в ситуация като тази беше да се унесеш в лъжливо усещане за спокойствие. Другият риск беше да имаш свръхактивно въображение и да виждаш в тъмното неща, които ги няма. Едно предимство на позицията им беше, че почти със сигурност щяха да чуят друг кораб да се приближава преди да го видят. Така че ключът беше слушането.
	Все пак беше лесно умът му да се зарейва на всеки няколко мига, а за Хату това означаваше да си припомня стари обиди и неполучили отговор въпроси, или лицето на едно момиче.
	Почувства се възбуден при мисълта за Хава и бързо изтласка от ума си образа ѝ при вировете за къпане. Напоследък се улавяше, че мисли за нея като за нещо повече от просто приятелка. Последния ден в училището нещо неизказано беше преминало между тях, нещо различно, и за Хату то беше едновременно възбуждащо и смущаващо. Не го разбираше напълно, но имаше чувството, че тя му липсва.
	Без много подкана мислите за нея се върнаха: спомени за годините, през които отрастваха, и за странното им приятелство.
	Тя беше единствената, която печелеше в повечето учебни надпревари. Обикновено той я надвиваше в двубой, макар че от време на време тя предвиждаше ходовете му и го побеждаваше, така че той никога не можеше да приеме резултата от двубой с нея за решен предварително. Същото беше в сила и за Донти, защото при всяко състезание, включващо сила, той печелеше срещу всички на острова, но в други надпревари Хава и Хату го биеха. Единственото, в което тя винаги побеждаваше, бяха бяганията на дълги разстояния. Хату можеше да я надвие в бързите бягания, но ако бягаха крос в околностите, тя винаги завършваше първа. Донти дразнеше Хату безмилостно за това, като твърдеше, че не може да я бие, защото е твърде зает да ѝ зяпа задника. Пренебрегваше факта, че той също не можеше да надбяга Хава. А макар и да нямаше никога да го признае на Донти, Хату наистина мислеше, че Хава има едно от най-хубавите задничета на света. Не беше точно онова, което повечето момчета щяха да нарекат красива, но на Хату му харесваше как изглежда — и винаги му беше харесвало.
	Отказът да признае, че Хава го привлича, беше важен за него, особено когато се състезаваше с нея и Донти гледаше. Трябваше уж да изпитва към нея същото, което би изпитвал към сестра, и все пак това някак се бе променило точно преди да се разделят; това го безпокоеше по начин, за който не можеше да намери думи да го опише. Всичко отвъд приятелството бе забранено, а и той бездруго можеше изобщо да не я види повече; възможност, която го докарваше до гняв.
	Притеснението му от дразненето на Донти го беше карало да се съсредоточава върху това да надвие Хава във всяко състезание, което само го правеше по-малко ефикасен в спечелването.
	Отърси се от унеса си. И да не мислеше за тялото и лицето ѝ, все пак се беше фиксирал върху нея: онази нежна целувка по бузата, усещането за дланта ѝ върху ръката му… така че потисна спомените с помощта на нарастващия си гняв. Трябваше да остане нащрек.
	Беше тихо. Лекият плясък на вълните по брега беше единственият звук, нарушаващ тишината. Времето на Гарн беше почти предсказуемо в тези ширини, по-резки промени в климата бяха обичайни в по-дълбоките океани. Тук теченията между островите бяха много повече повод за загриженост, отколкото някакви внезапни бури или надигащи се вълни. Теченията бяха постоянни… докато не престанеха да са, при което рифове се разпадаха и пясъкът се изместваше, и изведнъж един безопасен проток се оказваше коварен.
	Луната се издигна преди разсъмване, както ставаше по това време на годината. Приливите щяха да се изместят на изток и може би времето щеше да се промени. По това време на годината в тези води то рядко биваше бурно, макар че когато все пак дойдеха бури, те обикновено бяха свирепи и животозастрашаващи. В открито море малко кораби можеха да оцелеят в редките силни щормове и заслоняването от тях беше единственият безопасен избор.
	Луната огря хоризонта и за миг Хату се зачуди. Според един от учителите, майстор Тагага, луната беше или много малка и близо до тях, или много голяма и отдалечена. Заключи, че вероятно е второто, защото се движеше толкова бавно по небето. Хату беше умерено любопитен как точно бе стигнал до това заключение, но не чак толкова, че да попита майстор Тагага: учителят беше склонен да говори дълго, особено когато пиеше, и рядко биваше толкова забавен като учителя Бодай.
	Все пак онези лекции бяха разбудили въображението на Хату и го бяха накарали да се чуди за неща, за които не беше мислил преди. Независимото мислене и задаването на твърде много въпроси не се окуражаваха сред учениците, които можеше някой ден да влязат в редиците на квели наскости. Ако беше родом от Коалтачин, вече щеше да се е изкатерил наполовина до ранга им, стига учителите да го преценяха благоприятно. Хату знаеше, че никога няма да стане сикари; чудеше се каква ли ще е съдбата му.
	Това го безпокоеше, но на моменти изпитваше облекчение; подчинението беше най-важното и да отдаде човек живота си за Коалтачин беше много реална възможност. Знаеше, че е различен от другите ученици: никой друг нямаше неговото червендалесто лице и меденозлатиста коса, но имаше и нещо повече от това къде е роден. Хату не знаеше как е дошъл в училището, нито кои са неговите близки. Беше научен да задава малко въпроси, и то само когато му позволят.
	Имало беше някои признаци; неща, които бе започнал да разпознава едва в последната година някъде, неща, които му казваха, че е различен: бяха го защитавали така, както не защитаваха други ученици. Беше изложен на рисковете в тренировките, но беше и предпазван. Понякога някой ученик биваше нараняван тежко и ставаше неспособен да се обучава повече; рядко биваха убивани, но и това се случваше. Инструкторите на Хату винаги бяха намирали начин да намалят риска за него. Той не знаеше защо и както с толкова много други неща в живота му, това само го обезсърчаваше и ядосваше.
	Опита се да се съсредоточи, но тъмното море и небе се сливаха и взирането в мрачната пустош носеше образи в ума му. Хава се върна в мислите му и той започна да си припомня живота им в училището. Като деца бяха играли и тренирали заедно. Също като Донти, тя бе в живота му всеки ден, докато мисиите им далече от Морасел не ги бяха разделили.
	Припомни си първия път, когато близостта до нея бе вцепенила плътта му, и смущението, което бе изпитал, защото беше времето на съзряване, когато все още беше момче, но вече започваше да става мъж. Донти беше неговият съюзник, защищаваше го от нападките на другите момчета. Сега Хату се зачуди дали Донти е предпазвал него от техните подигравки, или е предпазвал другите момчета от потенциалния му гняв. Хава не беше единственото момиче, предизвикващо такава реакция, и той не беше единственото момче на тяхната възраст, което реагираше така на момиче. Учителите бяха пренебрежителни, когато ги питаха: казваха, че ще надраснат такива неща, и просто им напомняха правилата срещу правенето на секс.
	Хату не се притесняваше, че ще нарушат правилата, и знаеше, че Хава никога няма да го направи, но беше притеснен, че тя може да го види как се възбужда близо до нея, когато бяха голи в езерцето за къпане или при тренировки. Не искаше нищо да промени приятелството им.
	Отърси се от размишленията си и просто се примири с това, че Хава му липсва.
	Погледна към Донти и видя, че той е нащрек и зорко наблюдава в сумрака за нещо, което може да предвести заплаха.
	Помъчи се да се съсредоточи върху текущата задача, но нещо непрекъснато теглеше мислите му назад към Хава, може би защото се връщаше към домашния им остров и имаше някаква нищожна възможност да я види отново. Зачуди се защо усеща такава празнота, когато помисли за нея; може би защото беше вярвал, че тя винаги ще е с него — а сега изведнъж се оказваше, че я няма. Част от него му беше отнета, когато я бе видял за последен път, докато бързаше към кейовете в Корбара.
	Изведнъж нещо се промени.
	Инстинктите му го предупредиха, че ги връхлита опасност. Погледна към Донти, който се взираше в тъмнината на запад; лесно беше човек да се разсее, докато гледа лунния изгрев, и да пренебрегне всякаква заплаха, идваща от сумрака.
	Донти едва се виждаше на смътната лунна светлина, мътна светлосянка, леко очертана от едната страна, но Хату успя да види как рязко извърна поглед към него. Донти кимна. Той също бе усетил нещо.
	Точно когато понечи да извика предупредително, Хату чу шума на изригваща вода от двете страни на кораба, последван от изтупването на тела на палубата. Погледна надолу в тъмното и успя само да различи очертанията на странни същества, движещи се непривично по палубата, сякаш по-скоро се полюшваха, отколкото пълзяха. Въпреки това бяха бързи.
	Мъжете, които бяха спали на палубата, се разбудиха почти мигновено, а след това започнаха крясъците. Хату погледна към Донти, чиито очи бяха толкова широко отворени, че вдигащата се луна се отрази в тях, и той поклати глава в мълчаливо предупреждение да не мърда.
	Още хора закрещяха.
	За миг Хату се стъписа. Тези мъже бяха от Коалтачин, калени бойци, каквато и роля да играеха сега. Бяха непоклатими и не се плашеха лесно, но виковете отдолу издаваха пълен, първичен ужас.
	На смътната светлина на луната Хату можеше да различи само фигури, станали още по-размити от трескавите движения. Мъжете като че ли се гърчеха по палубите, докато се мъчеха да избягат от онова, което ги нападаше: същества по-едри от тях, които се движеха с нечовешка бързина. Видя как едно от тях посегна към един моряк, за да го събори или да го прегърне, после се метна във въздуха и полетя на дъга във водата със силен плясък. Хату погледна към Донти и видя, че е замръзнал от вихрещия се долу ужас.
	Хату бе толкова объркан, че почти не можеше да мисли. Присви очи и се опита да се взре в тъмното, да види какво става долу. Усети надигаща се паника, щом невидимият ужас притегли въображението му към някакво първично място и го превърна в хванат натясно дивеч. Това да не може да види беше по-лошо от виждането, след като звуците издаваха, че екипажът загива. Виковете на ярост и гняв, обичайни в една битка, липсваха, заменени от общ вой на чист ужас, какъвто Хату не би могъл да си представи само допреди няколко мига.
	Отново погледна към Донти и от малкото, което можа да различи в тъмното, разбра, че приятелят му е също толкова вцепенен от страх, колкото и той.
	Донти посочи надолу, а после направи движение с ръката си, показвайки отново, че трябва да останат на местата си. Каквито и да бяха съществата долу на палубата, вълнистите им движения не предполагаха, че могат да се изкатерят по такелажа, и Хату нямаше намерение да оспорва логиката на Донти.
	Приглушени писъци бяха последните звуци, които двете момчета на мачтите чуха отдолу, последвани от два плясъка във водата. След това настъпи тишина.
	Хату зачака неподвижно, обзет от страх, че ужасът, избил хората долу, все още дебне. Чуваше лекия плясък на вълни по брега и тихото скърцане на дърво, докато корабът се поклащаше леко.
	Времето се точеше безкрайно бавно. Луната се издигаше все по-високо и смътната ѝ светлина постепенно придаде повече яснота на случилото се долу. Палубите лъщяха от вода и кръв. Хату си помисли, че щом дойде изгревът, разхвърляните трупове ще се виждат ясно.
	Тишината го потискаше. Не можеше да помръдне от ужас, но всеки инстинкт му говореше да се спусне долу, да скочи през борда и да преплува късото разстояние до брега, за да е колкото се може по-далече от кораба. От време на време поглеждаше към Донти, който му отвръщаше с поглед. Никой от двамата младежи не бе готов да напусне все още привидно безопасното им място.
	Часовете едва се влачеха.
	Зората донесе достатъчно светлина, за да се види касапницата под Хату и Донти, в оттенъци на черно и сиво. Двамата младежи усетиха, че е време да слязат и да решат какво да правят. Смъкнаха се предпазливо, ужасени и мълчешком.
	На палубата видяха късове от тела и кръв навсякъде, но нито едно разпознаваемо лице. Все едно тези, които не бяха отнесени, бяха буквално накъсани на парчета и тези парчета бяха разхвърляни във всички посоки.
	Лицето на Донти беше пепеляво.
	— Какво ще правим? — прошепна той.
	— Не знам — отвърна Хату приглушено, докато се озърташе наоколо. Имаше чувството, че ако гледа достатъчно дълго, би могъл някак си да проумее станалото. — Останал ли е някой жив, как мислиш?
	— Едва ли — отвърна Донти. — Тихо е от много време, а и не чух стонове на ранени. Онези… онези същества ги отвлякоха в морето. Какви са те?
	— Матрона Мона ни разказваше морски истории — каза Хату. — Океански хора може би.
	— Океански хора? Морски наги? Водни демони? — Донти погледна на изток, където слънцето се показваше на хоризонта. — Това са глупави приказки. — Изражението му издаваше отказ да приеме възможността митични същества да са нападнали и убили всички освен тях.
	— Не знам — сопна се Хату и моментално сниши глас. — Не знам. Каквито и да бяха, бяха големи, излязоха от водата и завлякоха половината екипаж в морето.
	— Защо? — попита Донти, сякаш по някакъв начин Хату можеше да намери смисъл във всичко това.
	— Не знам! — потрети Хату. Задържа гласа си тих, но тонът му издаде, че гневът вече заплашва да избие на повърхността. — И аз съм учил същото като теб. Защо аз ще знам, след като ти не знаеш?
	Донти наведе очи и поклати глава, сякаш не можеше да понесе мисълта за един оживял мит. После повтори:
	— Какво ще правим?
	Хату се огледа и каза:
	— Не можем да караме кораба сами. Тъй че трябва да намерим друг начин да стигнем до Коалтачин.
	— Лодката? — каза Донти и посочи малката лодка на кърмата. — Можем да се качим на нея.
	— И къде ще идем? — попита Хату.
	— Където и да е, само да не сме тук — отвърна приятелят му.
	— Обаче… ти знаеш ли къде сме?
	Хату помисли.
	— Горе-долу. Плавах с майстор Бодай и майстор Кардина на няколко кратки курса, преди да ни пратят в Нумерсет. Мисля, че знам къде бяхме преди да обърнем на юг и да побегнем от онези три кораба. — Посочи на север. — Ако тръгнем натам, би трябвало да намерим Провлака и до ден-два да видим кораби.
	— Хайде тогава — каза Донти.
	— А онези същества?
	— Може би спят през деня, като прилепи или бухали. Не нападат, докато не се мръкне.
	— Да се надяваме, че си прав — каза Хату и тръгна към кърмата. Изведнъж спря.
	— Какво има? — попита Донти.
	— Слизам долу.
	— Защо? — Донти го сграбчи за ръката.
	— Храна, вода, оръжие, каквото може да ни потрябва. Ти спусни лодката.
	Донти кимна; изражението му издаваше, че е повече от доволен да отстъпи слизането долу на приятеля си.
	Хату забърза надолу по стълбата и дръпна тежката платнена завеса, която отделяше моряшките койки от каютите на капитана и първия помощник.
	Избута капитанската койка и отвори сандъка до нея. Нямаше представа какво да очаква, но прецени, че ако вътре има нещо важно и той не го отнесе у дома, ще го държат отговорен.
	Вътре намери документите на капитана, както и тежка кесия с монети. Ако оцелееха в опита си да стигнат до дома, щеше да предаде всичките монети на първия учител, когото срещнеха. Донти можеше да възрази, но Хату от малък бе научил, че не дадеш ли на по-висшестоящите онова, което им се полага, е бърз начин да свършиш удавен в залива. На дъното на сандъка, под дрехите на капитана, намери платнена торбичка. На пипане в нея като че ли имаше документи, но беше зашита и запечатана с восък. Водонепропускливата тъкан подсказа на Хату, че в торбичката има нещо важно, нещо, което капитанът или който му го е дал, е искал да остане непокътнато. Прибра всичко в една по-голяма промазана с восък кожена торба. Нещата трябваше да останат сухи, освен ако не се натъкнеха на много по-лошо време, отколкото се очакваше в този район по това време на годината.
	Бързият оглед на камбуза го накара да се задави, щом видя първата откъсната глава — на момчето от корабната кухня, Чу, което го бе зяпнало с празни очи. Хату грабна една торба и я напълни с хляб, сушени плодове и пастърма, храна достатъчна, та с Донти да гребат седмица или повече, ако им се наложи.
	Остави настрана всякакви мисли за предстоящи опасности, взе две ризи, окачени на пирони на стената, и две дебели палта: времето по море можеше да се обърне внезапно дори през топъл сезон.
	Качи се на кърмата при Донти, за да спуснат лодката. Беше малка, но имаше къса мачта и платно освен гребла, така че щяха да могат да пестят силите си, ако пътуването се окажеше дълго.
	— Жалко, че няма повече вода — каза Хату, щом сложи храната и водата, които беше взел отдолу, в лодката. — Бъчвите са пълни, но повечето посуда в кухнята е натрошена. — Вдигна две затапени бутилки. — Само това успях да намеря — каза и ги подаде на Донти. — Ще ида за още.
	Изтича бързо долу и се върна с два пълни с вода меха.
	— Може би има още, но не можах да ги намеря. Ще трябва да пестим водата.
	— Има други острови наблизо — каза Донти. — Ще спрем на някой и ще потърсим вода.
	Качиха се в увисналата до борда лодка и започнаха полека да я спускат.
	И точно когато килът докосна повърхността две огромни туловища изригнаха от морето, едното до Хату, другото — до Донти. Приличаха на хора, с големи очи и широки чела, но никаква коса не растеше по теметата им, а на мястото на носовете потрепваха подобни на хриле цепнатини. Кожата им беше съвсем бледа, отрекла сякаш слънчевата светлина, а под кръстовете им дълги като на влечуги опашки биеха по водата, за да ги задържат на място. Грамадни ръце се пресегнаха, докато Хату и Донти се опитваха да се отдръпнат — но напразно.
 

  	9.
 	Намек за най-ужасни неща
 

	Двата фургона изтрополиха през тесните градски порти, след като Ратиган поговори с един от войниците там. Мъжът изглеждаше малко по-интелигентен от другите и след като чу за скорошните събития в селото на Деклан, реши, че е нужен пълен доклад за краля, който се беше оттеглил в летния си замък на крайбрежието, на няколко дни път от Илаган. Спряха фургоните в сянката до крепостната стена и след час дойде един дворцов писар. Деклан и Ратиган дадоха описанията си, докато Роз и Юсан спяха във фургоните. Деклан възрази, че може първо да откара Роз до дома ѝ, а после да се върне и да сподели историята си, но войникът, командващ поста на портата, беше неумолим. Освободи ги едва след като писарят го увери, че е записал цялата полезна информация, която имаха да предложат.
	Роз се събуди точно преди да потеглят отново и Деклан ѝ даде вода.
	— Къде сме? — прошепна тя.
	— Почти у дома — отвърна той.
	— Т… толкова хубаво… — промърмори тя. После очите ѝ се затвориха и тя отново заспа.
	Деклан подкара фургона на Роз зад този на Ратиган и се замисли за ненадейните промени в живота си. Само преди няколко дни се беше измъчвал за това дали да остане в Онкон, или да замине неизвестно къде, и изведнъж съдбата сама бе отнела решението от ръцете му.
	Пътуването им беше тягостно. Беше им отнело десет дни да стигнат до Илаган, след като шест или седем щяха да са в нормата, защото Деклан бе отказал да събуди Юсан и Роз призори в деня след нападението.
	Беше им дал още един ден за отдих, тъй като бе решил да е от последните напускащи Онкон. Беше помогнал на Едвалт и Майла да натоварят всичко, което можеха, в друг фургон и ги погледа, докато поемаха за Моравата на Съглашението, на половин ден път след селските момичета и техните придружители. Едвалт трябваше да изостави големите мехове и два тежки камъка за наковални. Примири се, че ще трябва да направи меховете отново, ако нападателите опожарят ковачницата, но знаеше, че камъните само ще са почернели от сажди и лесно ще се остържат за един следобед. Постройката и меховете можеше да се оправят — стига да се върнеше.
	
	
	Щяха ли нападателите да се върнат? Щеше ли домът им изобщо да е безопасен отново? Защото дори селото да останеше непокътнато, нямаше гаранция за безопасност. Ако Съглашението бъдеше нарушено от благородниците след годините на относително спокойствие след измяната срещу Огнегривите, щеше да е разумно да се върнат, докато се разбере кой взима Онкон и кой ще го защитава; или докато Съглашението не бъде възстановено. В кралствата малки села като Онкон никога не бяха оставали без закрилата на някой град или поне някакъв гарнизон.
	Деклан си беше имал достатъчно вземане-даване с коне и мулета, за да може да кара фургона на Роз гладко, докато тя лежеше отзад, а Юсан се возеше на задницата на колата на Ратиган. След като нямаше втори колар, с когото да се сменят, това означаваше, че в края на деня двамата здрави младежи бяха повече от готови за отдих, но пък трябваше да си делят нощната охрана, докато са далече от гарнизон на Илкомен.
	Докато лагеруваха край пътя всяка нощ, Деклан бе започнал да опознава по-добре Ратиган. За младия ковач коларят понякога се оказваше приятна компания, но по-често бе досаден, тъй като все напираше да тръгнат отново. Когато го притиснеше за причината за тази припряност, Ратиган увърташе и Деклан реши, че това вероятно има нещо общо със смъртта на господаря му.
	На втория ден от пътуването стигнаха почти до бой, но коларят отстъпи, след като Деклан остана твърд, решен да се грижи повече за Роз и Юсан, отколкото за спешната му нужда да се върне в Маркензас. Деклан настоя да ги оставят да спят до след изгрев-слънце, вместо да тръгват призори, защото друсането във фургоните едва ли носеше отдих; после настоя да спрат за дълга почивка по пладне и да направят рано бивака следобеда. Щом излязоха от Съглашението и навлязоха в кралство Илкомен, пътуването им продължи без произшествия.
	Роз и Юсан се възстановяваха бавно, но пък най-после бяха стигнали до Илаган, столицата на Илкомен, най-големия търговски център в кралството и родния дом на Роз. Докато караха към къщата ѝ, Деклан оглеждаше объркващия го пейзаж.
	Градът явно се беше разраснал около древно укрепление и се беше разширил под акропола. Околната земя беше предимно равна, тъй че хълмът и цитаделата в центъра на града господстваха над гледката. Илаган беше претъпкан с народ, оживен и миришеше лошо, но ясно се виждаше, че е голям търговски център. Като че ли всяко свободно място на всяка улица беше заето от търговска сергия или маса, или просто черга, просната на земята и с наслагани на нея стоки.
	Караха бавно през града, понеже хората по улиците не им правеха път. Нетърпеливият Ратиган ги ругаеше и Деклан очакваше всеки момент да избухне свада, докато оставяха след себе си размахани юмруци и сърдити викове.
	Ратиган беше минавал през града доста пъти и след като явно не се притесняваше от гнева на тълпата, Деклан реши, че бутането и блъскането е нормално поведение тук. Докато стигнаха до дома на Роз, беше решил две неща: първо, вече разбираше защо Роз пътува толкова много и второ — че той никога няма да стане ковач в тази гъмжаща от напасти дупка. Беше просто твърде претъпкано, твърде шумно — и вонеше. Облицовани с камък канали минаваха през средата на улиците и в тях изпразваха нощни гърнета, като понякога съдържанието им се хвърляше от по-високите етажи на сградите. Вонята на човешки изпражнения и гниеща смет беше отвратителна за селския момък, непривикнал с толкова гадни миризми.
	Подкараха нагоре към цитаделата и Деклан забеляза, че вонята, мухите и пазарските шумове намаляват. Смениха се с по-познатия за ухото му кънтеж на чук по стомана от някаква ковачница наблизо и други звуци на усърден труд.
	Най-сетне стигнаха до крайната си цел, голям двор с желязна порта, която сигурно се заключваше нощем. Имаше склад отляво и нещо като кантора отдясно; голяма конюшня и работилница за ремонт на фургони бяха разположени срещу портата.
	Като видяха познатия фургон каран от непознат, работниците в двора притичаха да разберат какво е станало. Деклан ги помоли да се погрижат за Юсан, докато поговори със съпруга на Роз.
	Домът представляваше голяма сграда зад двора на конюшнята, с кабинети на долния етаж и жилищни помещения на втория и третия.
	Мъжът на Роз, Джак, ги посрещна на вратата и изглеждаше стъписан, докато слугите притичваха да помогнат на Роз.
	Роз бе капнала от изтощение, но успя да се усмихне, прегърна Деклан и му благодари шепнешком, преди да се остави на слугите да я поведат нагоре по стълбите; стъпваше едва-едва.
	Деклан последва Джак в някаква стая, за която подозираше, че служи за делови срещи, както и за приемна — бюрото до отсрещната стена предполагаше точно това. Из широкото помещение имаше разпръснати масички и удобни столове. Покрай стената срещу вратата имаше шкаф за книги с много томове с кожени подвързии, разделени с изваяни каменни подпорки и декоративни изделия. Деклан нямаше представа какво представляват, освен че изглеждаха хубаво, но сигурно бяха скъпи, след като бяха от излъскан камък и скъпоценен метал. Помисли, че една в края наподобява някакъв вид птица.
	Джак го подкани с жест да седне и каза:
	— Моля, извинете ме за момент, докато видя съпругата си.
	И преди Деклан да успее да отвърне, излезе от стаята.
	До голяма степен приличаше на човека, когото Роз му бе описала, но Деклан забеляза и други особености, за които тя изобщо не бе споменавала. Джак беше едър, с оплешивяващо теме, но беше оставил кръга коса над ушите си и на тила да израсте до раменете му. Деклан беше виждал много и различни хора, минаващи през Онкон, и отдавна беше признал, че не разбира модите на заможните хора, а и нямаше желание да ги разбере. Джак носеше кадифен червен елек без ръкави, меки кожени бричове и много излъскани ботуши, които изглеждаха все едно никога не са виждали кал.
	Деклан остана сам. Нищо в стаята не му беше интересно, освен може би да опита да отгатне какво представляват малките каменни и метални ваяния по лавиците. Но пък беше приятно да седи на удобния стол, след като бе прекарал толкова дни на капрата на фургона.
	След няколко минути Джак се върна и каза:
	— Слугите я къпят. Пратих да доведат лечител да види раната ѝ, но засега изглежда… — Седна, изглеждаше пребледнял. — Разкажете ми какво стана, господин…
	— Деклан — каза младият ковач.
	На вратата се появи младо слугинче. Деклан си помисли, че е много хубавичка, изглеждаше почти момчешки с дребната си фигура, но големите ѝ сини като метличина очи изглеждаха още по-удивителни заради черната ѝ коса под бялата дантелена шапчица. Определено беше съвсем различна от Роз и навярно тъкмо това бе причината да е тук, докато Роз пътуваше. Джак ѝ нареди да донесе вино и чаши. Деклан понечи да възрази — не искаше да проточва неудобната среща по-дълго от необходимото, — но Джак махна с ръка на възражението му и попита:
	— Е? Как се оказа жена ми в това състояние.
	Деклан обясни случилото се по най-добрия възможен начин, без да засяга личните си отношения с Роз. Замаза всичко до пристигането на нападателите, а щом разказа за издирването на Роз след битката, очите на Джак плувнаха в сълзи и лицето му пребледня още повече. Ръката му видимо затрепери, докато отпиваше от виното, а щом Деклан приключи, остави чашата и закри лицето си с ръце; раменете му леко се тресяха. Деклан се почувства притеснен: не защото съпругът на Роз плачеше, а защото нямаше представа какво да каже.
	Накрая отрони:
	— Тя… беше много храбра.
	Джак кимна зад шепите си и след дълга пауза си пое хрипливо дъх и каза:
	— Тя е… необикновена. Не я заслужавам. — Приемаше новините за Роз много по-тежко, отколкото Деклан бе очаквал; чувствата му към нея явно бяха много по-дълбоки, отколкото тя го бе накарала да повярва. Накрая Джак въздъхна и попита:
	— Вие сте един от нейните млади мъже, значи?
	— Аз… Моля? — изненада се Деклан.
	Джак махна пренебрежително с ръка и остави слугинчето да напълни отново бокала му.
	— С Роз имаме споразумение. Не задаваме въпроси, но… да кажем, че смятам, че сте от типа младежи, с които на нея ѝ е приятно да си прекарва времето. — Погледна момичето, което му се усмихна, и добави: — Не си отказваме нищо един на друг.
	Отпи от виното си, отказа да му долеят и махна пренебрежително на момичето да напусне.
	— Приятелите ми ме чакат — каза Деклан и стана.
	— А аз ви задържах, боя се, а и трябва да се погрижа за жена си. — Джак също стана. — Как мога да ви се отплатя?
	Деклан се изненада.
	— Да ми се отплатите? Роз е моя приятелка. Няма никакъв дълг.
	Джак се усмихна почти бащински.
	— Разбирам защо ви е избрала. — Махна към вратата и закрачи с Деклан. — Знайте следното. Ако някога имате нужда от нещо, което е по силите ми да подаря, ще го имате. — Деклан понечи да възрази, но Джак вдигна ръка и го прекъсна. — Не като отплата за дълг, а… от приятелство.
	Протегна ръка и Деклан я стисна.
	После излезе и постоя за миг пред затворената врата. Това преживяване, почти като всичко друго, което бе видял, откакто бе напуснал Онкон, му подсказа колко малко знае за света извън селото. Макар да изпитваше тревога за възстановяването на Роз, знаеше, че тя ще живее, и усети, че изпитва облекчение, че ще напусне Илаган.
	Качи се на фургона и Ратиган кимна към Юсан, който спеше дълбоко.
	— Да тръгваме — каза Ратиган с необичайно тих глас и Деклан осъзна, че въпреки някои дразнещи черти младият колар като че ли е добър по душа.
	Докато караха през града на път за Маркензас, Деклан за пореден път реши, че не познава Роз толкова добре, колкото си е мислил. Все още се бореше с противоречивите чувства към нея, но след всичко казано и случило се бе останал само с усещането, че много от онова, което тя му бе разказвала през годините, е измислица.
	Роз определено знаеше как да задоволи един мъж в леглото и бе научила Деклан на повечето от това, което той знаеше за задоволяването на една жена, но никога не си беше представял, че е нейният мъж. Тя в края на краищата беше омъжена, подминала бе възрастта, в която да иска деца, и пътуваше много, но той бе сигурен, че с радост би се оженил за някоя като нея, някоя по-млада, но все пак със сходен нрав… и без никакви други млади мъже, които да чакат удоволствията с нея.
	Помъчи се да остави това свое объркване зад себе си, докато преценяваше дали отново ще срещне Роз някой ден, или не. Реши, че ако това се случи, ще задава въпроси както продиктува настроението и че размислите за тях сега са просто загуба на време.
	Все пак това бе първото му идване в толкова голям град и му беше интересно. След като вече бяха в един фургон с Ратиган, можеха да си говорят по-свободно.
	— Винаги ли е толкова пълно с народ тука?
	Ратиган се засмя.
	— Ха, сега е празно! Крал Букохан и дворът му са на крайбрежието, далече от вонята и мухите, тъй че цялата навалица се е преместила за известно време. Така ще е още месец, докато кралят се върне. — Погледна Деклан. — Ако беше дошъл през пролетта, за панаира на вълната… — Ухили се и продължи: — Търговци от стотици мили околовръст се стичат тук, за да купуват и продават вълна! Превозват я из целия континент и през моретата Аноки и Семалон. По време на панаира населението на града нараства три, че и четири пъти. Струпват се над петдесет хиляди души!
	И продължи с обяснението, че не било просто панаир, а по-скоро поредица от ежеседмични събития в пет-шест околни градчета. Търговците местели стоката си, докато купувачите идвали и си отивали, но понеже повечето търговия минавала през Илаган, бил известен като Илаганския панаир на вълната.
	Пътуването им през Илкомен продължи без произшествия. Спряха за нощувка в един приличен хан в градчето Лован, един от търговските центрове, също затихнал по това време на годината. Юсан се възстановяваше добре, тъй че Деклан се съгласи с настояванията на Ратиган да тръгват по-рано сутрин. Продължиха бавно през Илкомен, докато стигнаха границата на Маркензас.
	Юсан лежеше отзад при инструментите и наковалнята на Деклан и май се оправяше. Също като Роз, Ратиган и господарят му бяха карали плодове, когато ги бяха нападнали. Стоката им отдавна се беше развалила и бе изхвърлена, освен една торба с портокали, която Юсан използваше за възглавница.
	Дните минаваха. Вече наближаваха морето. Когато подминаха една купчина камъни, Ратиган каза:
	— Това бележи границата. Вече сме в Маркензас.
	Лека тръпка пробяга по гърба на Деклан, щом подминаха камъните. Може да беше от въображението му, но се усещаше нещо по-различно, докато навлизаха в баронството. След няколко часа видя как пейзажът се промени и осъзна, че Маркензас е много по-различна страна от Илкомен.
	Имаше много повече дървета, а хълмовете на изток бяха обрасли с гори. И тези гори явно се поддържаха грижливо и служеха за дърводобив. Имаше много просеки и десетки коли, натоварени с трупи. Поради многото довършен дървен материал, подкаран към Маркенет, Деклан предположи, че наблизо трябва да има задвижвана от вода дъскорезница или много голям център с многобройни дървосекачи.
	Селата, през които минаваха, изглеждаха процъфтяващи. Деца пееха и играеха до залез-слънце вместо уморено да се прибират от работа, което означаваше, че тук има предостатъчно храна. Всички бяха добре облечени и никое не носеше дрипи. Носеше се миризма на вкусна храна.
	— Ще ядем ли? — обади се Юсан; очите му бяха светли и бистри за първи път след раняването му.
	— Когато спрем — каза Деклан. — Почивай сега.
	— Трудно е да се почива при това друсане — оплака се младежът, но скоро задряма, докато Деклан и Ратиган клатеха глави и се кискаха.
	Спряха на бивак между две села и Юсан хапна добре и каза, че е достатъчно добре да тръгнат рано сутринта. Заспа веднага след като се наяде.
	На сутринта стигнаха до първото по-голямо градче, което виждаха в Маркензас.
	— Това е Аолдомон — каза Ратиган. — Обикновено не спирам тук. Покойният ми господар не спираше тук; не харесваше хана и ханджията по някаква причина. Освен това си носехме достатъчно провизии, за да ни стигнат до Илаган.
	— Кога ще стигнем до Маркенет?
	— Следобед.
	
	
	Стигнаха до градските порти рано следобед. Стражът огледа наковалнята, сечивата, Юсан и торбата с портокали и им махна да минат. Щом обаче Ратиган подкара конете напред, един сержант се изпречи на пътя им и каза:
	— Ти не си ли човекът на Милроуз?
	Ратиган дръпна юздите и отговори:
	— Да.
	— Не ви ли видях двамата да излизате заедно миналата седмица?
	Ратиган въздъхна и Деклан разбра, че очаква неприятност.
	— Господарят ми е мъртъв. Убиха го търговци на роби.
	— Къде? — попита сержантът.
	— В Съглашението — отвърна Ратиган.
	— Това е за барона, значи. Гледай да идеш първо там, момче.
	— Да, сержант — каза Ратиган и подкара впряга напред.
	Докато лъкатушеха по улиците, Деклан успя да огледа древната цитадела Каер Маркенет на върха на стръмен хълм в центъра на стария град. Реши, че е логично повечето градове да се разрастват около укрепления, вдигнати на върховете на хълмове.
	Маркенет беше съвсем различен от Илаган и другите градове, които бе видял по време на пътуването им. Беше град с варосани стени, бели на обедното слънце, с керемидени покриви в червено, сиво и синьо и чисти калдъръми и плочници. Улиците бяха тесни, но Ратиган явно познаваше града добре и знаеше откъде да мине.
	Излязоха на един голям пазарен площад и Ратиган каза:
	— Отваряй си очите за неприятности.
	— Какви по-точно? — попита Деклан.
	— Всякакви. Има всякакви шарлатани, крадци и побойници.
	Юсан се надигна от импровизираната си постеля и каза:
	— Виждам войници ей там.
	— Аха — отвърна Ратиган. — Градската стража. Те са най-лошите.
	Поеха бавно надясно и Деклан видя просторна зона, пълна със сергии и палатки, вдигнати на пръв поглед безразборно.
	— Кейовете са на запад — каза Ратиган. — Товари от какви ли не места пристигат тук, а местните рибари доставят тук улова си вечер. Някога работех тук, защото господарят ми посредничеше в доставките на риба, както и на плодове. Овощните градини се простират на мили северно от града. На изток е земеделска земя, една от най-добрите на света, поне така казват. А ние минахме току-що през хълмистата земя. Дивата граница, така я наричаме.
	— Не ми се видя толкова дива, докато минавахме през нея — каза Юсан.
	— Не знам защо я наричат така, момче. Просто е така.
	— Сигурно е стара история — каза Деклан.
	— Сигурно — съгласи се Ратиган. — За всички неща има стари истории. Не им обръщам внимание. Имам си други грижи.
	— Ставаш все по-изнервен от два-три дни — каза Деклан. — Какво има?
	— Господарят ми е мъртъв и аз нямам никакво право на този впряг. Ако някой магистрат се заяде, като нищо може да ме обвинят за смъртта на господаря ми. Но господарят ми си няма семейство, а аз излагам живота и свободата си на риск заради неговата работа, така че имам право да претендирам за него повече от всеки друг. Нали?
	— Да — съгласи се Деклан, решил да не се задълбочава повече в темата. Беше пътувал с коларя достатъчно дълго, за да знае, че всеки намек за несъгласие само ще влоши нещата още повече. Присъщо беше за Ратиган да вземе една добронамерена забележка и да я изтълкува по най-лошия начин, когато беше в мрачно настроение.
	Напредваха бавно през гъстата тълпа към широкия северозападен път, който водеше нагоре по хълма до цитаделата. Деклан оглеждаше изложените метални изделия и видя много прилично изработени кухненски вещи: тигани, ножове, метални блюда и други простички, но доходоносни стоки. Няколко търговци на оръжие също бяха изложили стоката си и Деклан я оцени като добра. Видя, че няколко души по ковашките сергии гледат наковалнята и инструментите във фургона им.
	Ратиган забеляза реакцията му и каза:
	— Несъмнено още преди залез-слънце всички ковачи, майстори на метални изделия и оръжейници ще знаят, че в града има нов ковач.
	— Това проблем ли е?
	— Би могло. — Ратиган сви рамене. — Ще видим.
	Излязоха от пазара и поеха нагоре по хълма. Тук сградите, хановете и други търговски заведения изглеждаха по-добри. Деклан реши, че трябва да са най-отдавна възникналите, тъй като всеки, строил нещо след довършването на цитаделата, трябваше да се е опитвал да остане по-близо до безопасността на укреплението.
	Юсан, възвърнал малко от обичайния си весел нрав, каза:
	— Сигурно е хубаво да живееш тук горе. Въздухът е свеж.
	— Сигурно — отвърна Деклан.
	— За какво си говорите? — попита Ратиган.
	— Юсан казва, че е хубаво тук горе на този хълм. Въздухът не вони.
	— Идва бриз от океана, повечето дни — рече Ратиган. — Долу в града става горещо и влажно понякога, да. — Цъкна с език и подкара конете, щом изкачиха наклона; още стотина крачки равен път лежеше пред тях, изпънат право до портата на цитаделата.
	— Усещахме океанския бриз там, където отраснахме — каза Деклан. — Прохладен, но с миризмата на умряла риба. — Кривна глава и добави: — Тук мирише различно.
	Ратиган вдиша дълбоко и кимна: най-близкото до съгласие, което Деклан щеше да получи от този свадлив човек.
	Стигнаха до портата на цитаделата на барона. Беше висока, с тежки дървени врати с железен обков, с голяма четвъртита стражева къща до нея, в средата на южната стена на крепостта, с двоен железен портикул, който в момента беше вдигнат. По вида му Деклан предположи, че не е използван за отбрана от много години. Зачуди се дали изобщо ще могат да го спуснат, толкова много ръжда се виждаше. Любопитството го накара да му се прииска да се изкатери и да огледа веригите на механизма, макар да знаеше, че това едва ли изобщо някога ще се случи.
	Пред портата чакаха двама стражи с вече познатите му табарди на Маркензас — златна роза на светлосиньо поле. И двамата вдигнаха ръце и единият каза:
	— По каква работа?
	Преди Ратиган да успее да отговори, Деклан каза:
	— Вашите момчета при градската порта ни наредиха да дойдем тук, когато чуха разказа ни за търговците на роби в Съглашението, облечени в униформата на Сандура.
	Двамата часовои се спогледаха, после единият се обърна и извика:
	— Сержант! Търговската порта!
	Викът бе повторен от други войници и след малко към тях с бавна походка се приближи стар войник с дълъг сюртук с три нашивки над сърцето. Попита намръщено:
	— Какво има?
	— Донесение за търговци на роби в Съглашението, сър — каза единият войник и кимна към Деклан.
	Сержантът поклати глава, сякаш му поднасяха проблем, с който би предпочел да не се занимава, но огледа тримата млади мъже във фургона. Деклан беше срещал доста войници през годините, защото много такива придружаваха благородници, които имаха нужда да им се подковат конете или да им поправят впряговете, докато минаваха през Онкон. Май беше виждал този сержант, или поне неколцина като него, и прецени, че е твърд и безкомпромисен. Беше с побеляла брада и косата му стигаше до яката, и макар мускулите му вече да преливаха към тлъстина около корема, Деклан не се съмняваше, че все още е много опасен в свада.
	— Каква е тази история? — попита сержантът.
	Деклан хвърли поглед към Ратиган, за да го накара да замълчи, преди коларят да е успял да заговори.
	— Идвам от селото Онкон, в Съглашението, близо до границата на Илкомен.
	И описа подробно нападението на търговците на роби.
	Старият сержант отново въздъхна и рече:
	— Милорд ще иска да чуе това. Оставете фургона тук. — Посочи едно място точно зад портата и след като Ратиган премести фургона там, се обърна към Деклан. — Ти ела с мен.
	Деклан го последва през широкия двор. Щом завиха на ъгъла, видя, че към първоначалната шестетажна кула е добавена двуетажна постройка и че покрай стената също са се сгушили няколко други нови пристройки. Необходимостта да поддържат състояние на отбрана явно бе намаляла с времето, тъй като през столетията градът се беше разраснал и бе обкръжил твърдината на първия владетел на Маркензас.
	Завиха на друг ъгъл и влязоха в парадния двор. Конюшните бяха разположени срещу северната стена на укреплението, а спалните помещения за войниците — при западната стена.
	Деклан видя някакъв мъж и момче, застанали до два оседлани коня. Мъжът — беше с пясъчноруса коса — попита сержанта:
	— Какво има?
	— Новини от Съглашението, милорд.
	Деклан разбра, че мъжът трябва да е барон Дюмарш, а момчето — неговият син. Приличаха си. Момчето изглеждаше някъде на петнайсет, раменете му вече бяха започнали да се разширяват и стойката му беше много подобна на тази на барона.
	Деклан се поклони неловко и заговори:
	— Търговци на роби нападнаха селото ни, милорд. Село Онкон. Носеха отличителните знаци на Сандура.
	— Кога? — попита Дейлон.
	— Преди три седмици, милорд — отвърна Деклан. — Чиракът ми беше тежко ранен, затова пътувахме бавно. Селото е изоставено, всички се махнаха. Не знам дали нападателите са се върнали и дали селото все още го има.
	Синът на барона като че ли се канеше да зададе въпрос, но баща му вдигна ръка, за да го накара да замълчи. Огледа Деклан за миг, после попита:
	— Чирак? Какъв ти е занаятът?
	— Ковач съм, милорд.
	— Какво ковеш?
	— Каквото милорд поръча.
	Някакъв мъж се появи иззад ъгъла и се приближи към тях. Облеклото му го отличаваше като човек с положение, но не благородник. Деклан беше виждал такива като него преди — високопоставен съветник или слуга на барона. Изгледа го мълчаливо, като че ли в този човек имаше нещо странно познато, макар Деклан да беше сигурен, че никога не го е срещал.
	— Оръжие, броня? — попита Дейлон, след като мъжът застана до него.
	— Да, милорд.
	Новодошлият рече:
	— Изглеждаш твърде млад за ковач.
	— Млад съм… Сър.
	— Това е Балвен, личният ми слуга — каза баронът.
	Деклан наведе глава.
	— Сър, знам, че съм млад, но съм майстор ковач. Нападението стана само няколко дни след като довърших майсторското си изделие, милорд.
	— Майстор — повтори Дейлон. — Имам си ковач, но ако… дойде беда, сигурно ще имаме нужда от всеки ковач в Маркензас. — Взря се продължително в Деклан, после каза: — Познавам ли те?
	Деклан се изненада.
	— Не мисля, милорд. Това е първото ми пътуване извън Съглашението, а със сигурност щях да съм запомнил, ако сте минавали през селото ни.
	— Има нещо във външността ти… Нещо познато. — Огледа още веднъж младия ковач и добави: — Напомняш ми за някого.
	Помълча, после продължи:
	— Сега, друг въпрос. Можеше да тръгнеш накъдето си искаш. Защо дойде тук?
	— Собственикът на фургона, с който пристигнахме, Милроуз, е бил от Маркензас. Убили са го и са му взели фургона. С коларя му карали плодове до Съглашението или Илкомен. Ние освободихме коларя, Ратиган, и той искаше да се върне тук.
	Дейлон се обърна към сина си и каза:
	— Почакай тук. Ще се наложи да отложим малко ездата.
	Младежът изглеждаше разочарован, но си замълча.
	— Искам да видя този фургон — каза Дейлон.
	Тръгна покрай сержанта, Балвен, и Деклан, а те се обърнаха и го последваха.
	Щом стигна до фургона, Дейлон го огледа и каза на Ратиган:
	— Ти ли си човекът на Милроуз?
	Ратиган се поклони.
	— Да, милорд.
	— Името ми е познато — добави Балвен.
	Дейлон кимна.
	— Кажи ми какво се случи?
	Ратиган погледна Деклан, който остана невъзмутим, и заговори:
	— Ами, тъкмо излизахме от Илкомен, на път през Съглашението към Аваран, където имахме купувач за един фургон товар портокали и круши. Бързахме, знаете, защото колкото са по-пресни, толкова по-висока е цената. Обикновено отнема седмица бързо пътуване. И тъкмо стигнахме извън Илаган, близо до Дънкип, може би на половин ден оттам, когато търговците на роби ни скочиха. Убиха господаря ми Милроуз и изхвърлиха половината плодове край пътя. Искаха фургона за пленници. Тъй че ме натовариха с още няколко души и потеглихме. Бях само два дена с тях, преди да стигнат в Онкон. Убиха ги всичките кучи синове и… ами, знаех, че ще е най-добре да се върна и да ви кажа за това, милорд. А и фургонът и впрягът…
	— Милроуз имаше ли семейство?
	— Дъщеря, но тя е женена за един шивач в градчето Джуланд, гледа си децата.
	Барон Дейлон помълча малко, после се обърна към Балвен.
	— Искам бърз ездач, готов да отпътува до Илкомен до час. Ще пратя съобщение до крал Букохан. Той може и да не знае, че търговците на роби са били толкова дръзки да нападнат през границата му и в Съглашението.
	— Да, милорд — отвърна Балвен и кимна на сержанта с тях да се заеме със задачата. Сержантът бързо се отдалечи.
	Дейлон извика след него:
	— И кажи на сина ми, че отлагаме ездата за днес.
	Погледна Ратиган и продължи:
	— Жена на шивач няма нужда от фургон, а ти ни направи услуга, като ни съобщи това. Задръж го. И ако някой друг фургонджия или колар оспори правото ти, кажи му, че аз съм наредил така. Бъди си сам господар.
	— Благодаря, милорд — отвърна Ратиган, явно много доволен. Деклан знаеше, че цената на един добър фургон и впряг е повече, отколкото коларят можеше да събере за три години работа.
	— Едно последно нещо, милорд — каза Деклан.
	— Да? — Баронът се обърна към него.
	— Моят майстор ми каза, че трябва да се видя с вас, за да зачета обещанието му.
	— Кой е майсторът ти?
	— Едвалт Тасман.
	Дейлон погледна Балвен, а той повдигна вежда и му кимна. Баронът помълча за миг и рече:
	— Той е един от най-даровитите ковачи, които познавам. Накарах го да обещае, че ще ми прати най-добрия си чирак. Значи това си ти?
	— Той прецени, че съм годен да бъда обявен за майстор — каза Деклан. — Аз съм сирак и той беше като баща за мен, та заради това зачитам обещанието му към вас, милорд.
	Дейлон отново помълча, а след това каза:
	— Казваш ми това повече от дълг, отколкото от желание да потърсиш служба.
	— Честно казано, милорд, обещах му да направя това, но това, което искам, е да си направя моя ковачница и сам да съм си господар.
	Дейлон се усмихна.
	— Явно си досущ като майстора си. Е, когато се устроиш някъде, надявам се да е в нашите земи, прати вест на сержанта за местонахождението си: възможно е услугите ти да ни потрябват.
	— Ще го направя, милорд.
	Деклан се качи на фургона и Ратиган обърна конете и поеха към портата.
	Щом фургонът се отдалечи, Балвен се обърна към барона и каза:
	— Помисли си, че го познаваш, а? — Тонът му беше леко насмешлив.
	— А ти? — попита баронът.
	Балвен се засмя, сложи ръка на рамото на барона и каза:
	— Дейлон, това момче прилича повече на баща ни, отколкото ти или аз.
	Очите на Дейлон се разшириха.
	— Поредният незаконен брат?
	— Да не си мислил, че сме само ние?
	— Е, след като го каза, всъщност не. Просто никога не бях мислил, че ще срещна друг.
	— Ами, след припадъка, който получи майка ти, когато татко ме доведе тук, подозирах, че той ще остави другите си копелета там, където са, но винаги съм си мислил, че може би ще се натъкнем на някого рано или късно. — Балвен се загледа след фургона и добави: — Татко определено разбираше от жени.
	— Вярно е — каза Дейлон и се смълча.
	След малко Балвен подхвърли:
	— Мислиш.
	— Да, понякога — отвърна сухо баронът. — Хайде да не споменаваме за самоличността на момчето на никого. Може да има някакво предимство за нас в бъдещето, но ако не, нека се погрижим младият ковач да не се окаже пречка.
	— Както желаеш — отвърна Балвен с лек поклон. — Милорд.
	— Тъй. Трябва да пратя съобщения на Букохан и на още няколко благородници; да ги уведомя за последната глупост на Лодавико. Търпях идиотията му, докато я сдържаше в Изтока, но вече твърде много се е доближила до нашите граници.
	Балвен кимна и двамата тръгнаха към цитаделата. Балвен погледна през рамо към отдалечаващия се фургон, а после брат си.
	— Ковачът?
	— Дръж го под око. Ако е толкова добър като Едвалт, бих искал да прави оръжия за нас, вместо за съседите ни. Освен това не си единственият, който вероятно ще забележи фамилната ни прилика.
	Балвен не отвърна нищо.
 

  	10.
 	В дълбините
 

	Хату се събуди внезапно, в болка и мрак. Отне му няколко мига, докато подреди мислите си дотолкова, че да си спомни, че бяха в лодка с Донти, преди чудовищните морски същества да го издърпат под водата. Ожуленото по тялото му щипеше от допира на солената вода и няколко големи отока пулсираха. Примига и видя тъмни силуети, които се движеха в сумрака.
	Осъзна, че виси вързан с вериги за китките; раменете го боляха и имаше чувството, че ще се откъснат. Погледна нагоре и едва успя да види тавана на тъмната влажна пещера. Видя и някакво сияние, идващо от локвите вода по пода и от цепнатини в стените, и си помисли, че е от някакъв вид фосфоресциращи водорасли. Излъчваше светлина едва колкото да мята сенки и смътни светли петна. Погледна отново нагоре и докато очите му се приспособяваха, започна да различава още неща: веригите бяха проврени през голяма желязна халка, закрепена за тавана.
	Вляво от него на други вериги висеше отпуснат, явно изпаднал в безсъзнание човек. Донти? Хату размърда крака и откри, че може да се движи едва около една педя. По-нисък човек щеше буквално да виси от веригите. Той пренебрегна студа в краката си от дълбоката до глезените вода и застана изправен колкото можеше, като внимателно раздвижи ръце. Това малко облекчи болката в раменете му и той ги размърда; щом кръвообращението се върна, те запулсираха, но като че ли нищо не беше изкълчено или наранено.
	Отнякъде отекна глух стон и той чу плясък на вода. Погледна надясно и видя друга верига, която висеше празна, и вероятно четвърта отвъд нея, но не можеше да е сигурен.
	Изправи се на пръсти, което облекчи ставите на раменете му. Когато болката заглъхна, леко дръпна веригите, от което раменете му изпукаха. Изпита мигновено облекчение.
	Тишината бе разкъсана от стон откъм дълбокия сумрак: отчаяно ридание, изпълнено с болка и ужас. Хату беше чувал много мъже да крещят и да стенат, така че разбираше разликите. Чувал беше мъже да викат от болка, докато почистват раните им, или някой да изреве от гняв, или да нададе дивашки вик, отдал се на бойната страст, но този стон беше…
	Звукът приключи в пъшкащо ехо, както на човек, изпускащ сетния си дъх, последвано от болезнена въздишка, която заглъхна. За първи път през живота си Хату бе обзет от страх, който се впи чак в костите му и го смрази повече, отколкото можеше да го смрази влажната пещера. Стисна зъби, за да не затракат, а умът му се развилня като звяр, мъчещ се да избяга.
	Отпусна се на веригите и болезненото дръпване, което усети веднага щом отново увисна от тавана, се оказа достатъчно, за да прогони обезумяващия ужас, и му помогна да го замени с много по-полезния гняв. Друг полезен урок, научен от всеки наставник и учител от най-ранните му спомени, бе, че човек никога не остава без надежда до най-последния си дъх. Дръпна още няколко пъти веригите и прецени, че опитите да ги изтръгне със сила са напълно безполезни, така че вместо това насочи ума си към обкръжаващото го и онези, които го бяха пленили.
	Не можеше да види никой друг освен отпуснатия Донти вляво от себе си. Обърна се към приятеля си и прошепна:
	— Донти?
	Донти висеше неподвижно, без да помръдва. Хату видя една рана на главата на приятеля си: порязано на черепа, което беше кървило и кръвта бе текла от едната страна на лицето му, по врата и по рамото му. От обучението им знаеше, че черепните рани често изглеждат по-лоши, отколкото са, но се притесни, че понеже Донти висеше отпуснато, раната можеше да е от силен удар. Удар, който го бе накарал да бъде толкова дълго в безсъзнание, можеше да го убие. Раните на главата често бяха най-трудните за разбиране и лечение: човек можеше да понесе удар по главата и да изглежда, че се възстановява, а след това да умре внезапно. Майстор Бодай им беше казвал как бил гледал как лечители отварят черепите на мъртъвци, за да научат какви са причините за такива неща, но че засега нямало обяснение.
	Хату отново повика Донти, но приятелят му не отговори. Все пак гърдите му се повдигаха леко, тъй че поне дишаше.
	Хату с усилие измъкна ума си от паническия ужас. Нямаше никаква представа къде се намират, но все пак първата му задача беше да се освободи от веригите. Беше чувал за сикари, тренирани да изкълчват пръстите си и да измъкват ръцете си от такива пранги. Размърда пръсти и осъзна, че няма представа как да го направи. Задърпа и затегли, но какъвто и да беше номерът, разбра, че е непосилен за него.
	Разбираше, че е безсмислено да се опитва.
	Някакви далечни гласове нарушиха тишината и той реши да се престори, че е изпаднал в безсъзнание, и може би да научи нещо.
	Гласовете бяха женски и жените говореха на непознат за Хату език. След малко се приближиха.
	— Този се преструва — каза едната жена на търговския език на островите. — Нали, момче?
	Хату не видя полза да продължава преструвката си и да рискува последствията, тъй че отвори очи и се изправи, колкото можеше.
	Двете жени бяха с почти еднакви червени халати с отметнати назад качулки. Трепкащата светлина от фосфоресцентните локви му пречеше да види добре.
	Едната жена беше по-голяма от Хату с може би само няколко години. Другата беше на възраст, на която можеше да му е майка. Не си приличаха. По-младата имаше грубо скулесто лице, което според Хату можеше да е и красиво, ако не се мръщеше толкова. Тя погледна спътничката си, после отново и внезапно него, и Хату видя в очите ѝ само лудост.
	
	
	По-възрастната жена имаше изненадващо меки черти и приятна усмивка, макар че предвид сегашното му положение и начина, по който бе нападнат корабът, Хату предположи, че добротата ѝ е маска. Двете жени очевидно бяха играли някаква роля в нападението и тя вероятно включваше магия от най-тъмния вид. Съществата, които бяха нападнали кораба, не бяха от разказа на някой пиян моряк, за да накара другите да го почерпят. Онези същества с получовешки облик със сигурност бяха продукт на нещо могъщо и зло.
	— Аха — каза по-възрастната жена. — Последните двама от онзи проклет кораб. Какво да правим? — Погледна спътничката си и попита: — Месо, еш или плувец?
	По-младата жена изгледа Хату и каза:
	— Не е достатъчно хубав. Месо. — После се обърна към Донти. — Този е хубавичък. — Огледа раната на главата му. — Еш, ако се възстанови. — И добави сприхаво: — Не съм се забавлявала от дълго време, Мада. Не съм направила дъщеря!
	— Ти си млада, Сабина. Искаш само да се забавляваш и пренебрегваш задълженията си; мислиш само за съешаване и дъщери. — Хвърли неодобрителен поглед на по-младата жена. — Имаше време, преди твоята младост, когато момичета като теб също бяха месо. Тогава бяхме повече и властвахме над този океан. — Гласът ѝ стана по-тих. — Бъди благодарна, че времената се промениха.
	Хищното изражение на по-младата жена се изкриви от гняв и негодувание, след като упрекът я удари като шамар в лицето. Намръщи се и Хату реши, че в острите ѝ черти няма нищо привлекателно. Мада трябваше много да внимава с нея.
	Ръцете на младата жена пробягаха по гърдите на Донти и погалиха слабините му.
	— Голям е — усмихна се тя със зъл блясък в очите.
	— Ако се освести, можеш да се съешиш с него. После месо.
	— Еш — прошепна Сабина. — Не месо. Хубавичък е.
	Мада понечи да каже нещо, но спря. Наведе се към Хату толкова близо, че той видя лицето ѝ и осъзна, че каквито и мнения да си беше създал, вече са несъществени спрямо нещо, което така и не бе усетил досега: силна, съкрушаваща аура. Обзе го почти безумно желание да се махне колкото може по-далече от тази жена и се усети, че се дърпа назад на веригите, които го държаха увиснал, толкова силно, че ръцете му се изпънаха и гърбът му забърса стената зад него. Завладя го страх, последван от надигащ се гняв.
	От устата му се изтръгна животинско скимтене и той извърна лице, щом жената посегна да докосне брадичката му. Стисна очи, след това рязко ги отвори и погледите им се сплетоха. Точно когато се канеше да докосне лицето му, тя внезапно отдръпна ръката си и изсъска сякаш от болка. После каза:
	— Доведи Хадона.
	— Какво… — почна по-младата жена.
	— Доведи Хадона! — извика по-старата и тонът ѝ даде ясно да се разбере, че повече спорове няма да има.
	Младата жена бързо се отдалечи, а Мада прошепна:
	— Кой си ти, малко зверче?
	Хату не отвърна. Умът му бе погълнат от страх, който го беше смалил до треперещо животинче. Единственото му желание беше да е навсякъде другаде, но не и в тази пещера, с тази жена. Гняв се надигаше с този страх, само на миг зад него.
	— Страх тласка звяра — промърмори Мада, сграбчи го за брадичката и вдигна главата му така, че носът му почти докосна нейния.
	Той събра всяка капчица кураж, която можа да намери в себе си, решен да не позволи на страха си да даде на тази жена повече предимство, отколкото тя вече имаше.
	Изведнъж го заля прилив на енергия и той се успокои. Взря се в очите ѝ и се зарадва, когато тя се отдръпна, пусна брадичката му и отстъпи назад.
	— Повече си, отколкото изглеждаш — прошепна жената.
	На Хату му се стори, че долавя страх в думите ѝ, но не каза нищо. Уроците му го бяха научили, че най-добрият му шанс за оцеляване е да запази спокойствие и да не спира да търси изход. Един учител дори бе стигнал дотам да му каже: „Ако падаш от стръмнина към скали долу, безумното крещене означава сигурна смърт. Ако в онези последни няколко секунди насочиш ума си към търсене на изход, вероятно все пак ще умреш, но ще имаш шанс да оцелееш“. Казано беше уж на шега, но имаше и зрънце истина в този съвет.
	Жената реагираше така, сякаш почти можеше да усети надигащия се в него гняв, насочен към нея като оръжие, и може би това играеше в негова полза.
	Щом тя се отдръпна още крачка, Хату погледна крадешком към приятеля си, все още увиснал отпуснато на веригите си. На Донти поне му беше спестен този ужас. Но както беше увиснал неподвижно, едва ли щеше да се съвземе от удара по главата. Гневът изтласка останките от страха и Хату си помисли, че ако по някакъв начин оцелее и успее да избяга, ще е ужасно да каже на майстор Кугал, че внук му е мъртъв. Почти нелепата вероятност за такъв изход едва не едва не го замая и той си даде сметка, че е само на стъпка от истерията. Насили се да запази спокойствие, колкото бе възможно.
	Над рамото на Мада видя група жени, които бавно изплуваха от сумрака; вървяха около стара прегърбена жена, но на почтително разстояние от нея. Пред старицата вървеше младата Сабина.
	Мада отстъпи настрани, поклони се и каза:
	— Хадона. Този е.
	И посочи Хату.
	Хадона беше направо отвратителна. Не беше само грозна, сбръчкана и изгърбена от годините — от нея изтичаше зло като осезаема миазма, облак, който я обгръщаше и ставаше все по-силен, докато тя се приближаваше.
	Хадона спря пред Хату и изсъска:
	— Какво е това?
	— Точно затова помолих да те доведат — отвърна Мада. — Усещам…
	— Огън — прекъсна я старицата и пристъпи към Хату. Той можеше да види всяка подробност от лицето ѝ; беше древна, но светлината в очите ѝ бе сякаш извън времето и изражението ѝ напомняше за хищна котка, пресмятаща как най-добре да докопа плячката си. Хадона се пресегна, но връхчетата на пръстите ѝ само увиснаха над очите на Хату.
	— Кой си ти? — прошепна тя и сложи ръката си на очите му.
	Хату пропадна в някакво тъмно място, където сенки се движеха пред по-тъмни сенки и от тях изникваха образи, но такива, каквито никога не бе виждал: като отпечатъци, останали след като е затворил очите си срещу внезапна ярка светлина. Ивиците цвят се сляха в плавни очертания: лица от миналото му изникваха и заглъхваха, преливаха се в други образи, непрекъснато се променяха и превръщаха.
	Като в сън наяве, той си спомни.
	
	
	Бяха се сбили заради някаква глупава обида: две момчета си разменяха пиперливи коментари без никаква друга причина освен скуката. Хату дори не знаеше какво бе първото подмятане и кой го беше подхвърлил. Свадата бе привлякла вниманието му едва след като се беше стигнало до обиди и размяна на удари.
	Двамата с Донти стояха между зяпачите, които се бяха събрали в иначе празния склад. Беше горещ ден, доходите бяха по-ниски, отколкото очакваха майсторите, и всеки уличен крадец, гамен, джебчия и наблюдател бе на ръба. Нямаше значение какви бяха причините, хората винаги се наказваха за слаб приход.
	Имаше два типа улични банди, действащи из държавите на Южна Тембрия в стотиците пристанища, пръснати между почти хилядата острова на изток от континента. Няколко от ключовите бяха напълно контролирани от квели наскости на Коалтачин; други, като тази, бяха инфилтрирани от членове на Скритата армия.
	Хату погледна Донти, който с леко тръсване на главата показа, че трябва да останат настрана от свадата. Сегашната им банда се наричаше Черните паяци и иначе щяха да останат незабележими, само че напоследък бяха започнали агресивно да разширяват дейностите си и това бе забелязано от Съвета на майсторите в Коалтачин. Хату и Донти бяха пратени там, за да разкрият самоличността на Черната вдовица, водачката им. На местни банди се разрешаваше да действат, стига да не станат прекалено амбициозни. Която и да беше тази Черна вдовица, беше се намесила в операции, контролирани от Коалтачин.
	На Хату и Донти им беше отнело няколко седмици, докато се внедрят и придобият усет за цялостната организация на Паяците. Донти водеше операцията и ако успееше, щяха да знаят самоличността на Вдовицата и можеха да докладват, което щеше да доведе до евентуалното премахване на Черната вдовица и разпръсването или поглъщането на бандата ѝ.
	„Не — отекна глас в ума на Хату. — Още назад. Ти си нещо повече от уличен побойник.“
	Блясък на светлина, резка от мрак — и той отново беше на острова. Жега обливаше учениците, докато се мъчеха да усвоят поставената им задача. С това сутрешно упражнение им се набиваше изкуството да са мълчаливи; това бе урокът, който Хату мразеше най-много. Нямаше нищо против да стои на един крак, беше силен и можеше да пази равновесие; нямаше нищо против да мълчи; но му беше почти невъзможно да опразни ума си, каквото и да означаваше това.
	Беше само на единайсет, но умът му работеше бясно още тогава. Искаше да знае неща, да разбира как действат те или защо са… както са. В ума му имаше безброй оставащи без отговор въпроси, но да говориш на учител, без той да те е заговорил, беше забранено. Всяко нарушение водеше до пръчката или бича. Така че Хату мълчеше обезсърчено, а годините мълчаливо подчинение прикриваха бавно тлеещия му гняв, винаги дълбоко скрит.
	— Не! — отекна гласът на Хадона. — Още по-назад!
	Нов ослепителен блясък, още тъмнина — и Хату беше в селото под училището. Част от ума му знаеше, че това не е реално, и за един кратък миг то се съпротивляваше на принудата да се подчини на предложената му реалност, но всъщност не разбираше как да ѝ се противопостави, така че се понесе още по-назад…
	Видя кучето и без да знае защо, се уплаши. Искаше да извика и да побегне, но дори още на пет беше обучен да не вика и да не пищи. Само леко скимтене се откъсна от устата му.
	Беше играл с някакви шарени камъчета, които му беше дала една от матроните, докато простираше прането. Наблизо играеха други деца, залисани с най-различни неща, за да не направят беля, но той беше най-близо до пътя.
	Хату стана и забърза към матроната, докато тя окачваше прането на въжето, и я задърпа за полата. Тя го погледна отгоре, повдигна въпросително вежда и той посочи кучето.
	Тя мигновено пусна прането и взе Хату в прегръдката си. Огледа се, видя някакви работници да идват по пътя откъм нивите и им извика:
	— Бясно куче!
	После понесе Хату към другите деца.
	През рамото на матроната Хату загледа мъжете, които хукнаха с лопатите и вилите си да убият кучето.
	— Не… Още.
	Този път нямаше думи. Зрението му се размъти и безразборни спомени започнаха да изникват и да се размиват. Светлини и сенки заляха ума му и Хату усети, че му е трудно да назове нещата с думи. Беше много мъничък.
	Съществуването му познаваше допир, мирис, светлини и сенки, топлина и липса на топлина, глад или блаженство от кърменето. И все пак имаше и още нещо; защото за кратки мигове между кърменето и съня усещаше как други неща преминават през ума му, неща, които все още не разбираше, макар и да се чувстваше уверен, че разбирането рано или късно ще дойде. Бяха енергии, които усещаше отделени от света на усещания и възприятия, в които отрастваше, и той приемаше с радост близостта с онова, за което по-късно щеше да започне да мисли като за „другото“.
	Това също така бе мигът, в който той изгуби „другото“, и понеже нямаше думи, с които да опише загубата му, изпитваше само дълбока липса, ехо от нещо важно, но изгубено, ехо на отсъствие, което щеше да остане в корена на постоянното му усещане за безсилие и гняв.
	„Това е — стигна глас до ума му. — Това са нещата, които трябва да знам.“
	Някой го вдигна и силни шумове наблизо го стъписаха. Той се разплака, но нечия ръка му запуши устата. Чу гласове да изричат думи, които не разбираше в спомена си, макар да ги разбираше сега, докато съживяваше този спомен.
	„Те убиват бебетата! Вземи го и бягай.“
	„Къде?“ — попита глас много близо до него, може би на онази, която го държеше притиснат до гърдите си. Усещаше мека топлина и чуваше туптенето на сърце.
	„До потока от езерото. Тръгни надолу по оврага и в долината. Покрай водопадите има пътека, от дясната страна. Тръгни по нея и ще стигнеш до брега. Върви надолу дотам, където се бие баща ти. Ако някой е оцелял. Ако не, скрий детето колкото мо…“
	Гласове и образи заглъхнаха.
	
	
	Хату се събуди. Беше измръзнал до кости. Зъбите му тракаха. Злата старица отново се взря в очите му и той усети как го пронизаха непознати усещания, сякаш прииждаше буря. Настръхна. Старицата мълвеше някакво заклинание и той чуваше думи, които почти разбираше. Болката в раменете му угасна и силата му се върна. Старицата махна с ръка и усещането, че е добре, угасна. Старицата прошепна:
	— От богове е докоснат. Той е същество на мъстта. Магия спи вътре в него.
	— Убий го — каза Сабина. — Месо!
	— Не! — заяви Хадона. Изглеждаше готова да удари по-младата жена и тя се отдръпна и потрепери. — Готова си да причиниш унищожението на всичките Сестри от Дълбините. — Обърна се и погледна Мада. — Той е същество на сила, оръжие, което да се използва. Не можем да позволим да се използва срещу нас, но който го убие, ще отприщи невъобразима ярост. Той трябва да умре далече оттук, и не от нашите ръце. — Помълча, след което отрони: — Плувците да го върнат.
	— А другият? — попита Мада.
	— Задръж го за своя играчка. Може би една първа дъщеря ще те научи на неща, на които никой друг, изглежда, не може.
	Мада се засмя, а Хадона каза:
	— Повикайте плувците и го махнете. Веднага!
	Хату погледна към приятеля си, който все още висеше отпуснато, и съжали, че не може да се сбогуват, а после Хадона махна с ръка пред лицето му и мракът го погълна отново.
 

  	11.
 	Бързо указание и въвеждане
 

	Фургонът беше на по-малко от едно каре от главната порта на Каер Маркенет, когато група мъже спряха насред улицата и преградиха пътя им. Тримата по-стари мъже в центъра им държаха големи чукове, които ги издаваха като ковачи.
	— Кой нарича себе си ковач? — попита намръщено мъжът отпред, едър русокос тип с внушителни рамене.
	Деклан кимна и отвърна равнодушно:
	— Аз ще да съм.
	— Едни момчета казаха, че имало нов тип в града с наковалня и инструменти във фургона. Слизай да поговорим.
	Някои от местните се спряха да видят предстоящата свада между тримата млади мъже във фургона и половин дузината ковачи с техните чираци, общо осемнайсет на брой.
	Деклан се обърна към Юсан и Ратиган и каза:
	— Спокойно. Всичко ще е наред. — И слезе на земята.
	Махна на Юсан.
	— Мечът ми.
	Юсан му го подаде и Деклан го окачи на колана си, след което бавно закрачи и застана пред самоизбралия се водач на групата.
	— Е, какво има? — попита го кротко.
	— Имаме някои стандарти в Маркенет.
	— Гилдия ли сте? — попита Деклан.
	— Не — отвърна русокосият ковач. — Барон Дюмарш не разрешава гилдии, но е по-доблестен от повечето господари и ние следваме примера му; предлагаме добра работа за добро заплащане и не позволяваме просто на всеки случаен калфа… — огледа Деклан, — който току-що е завършил чирачеството си, да се мотае и да сваля цени и качество. В Маркенет си имаме традиции.
	— Някои стандарти, каза — каза Деклан.
	Русият ковач кимна. Деклан прецени, че стойката му е намекване за заплаха, а не открито предизвикателство. Все пак възможният сблъсък беше едва на няколко мига. Деклан се усмихна, кимна и каза:
	— Стандартите са хубаво нещо.
	— Как се казваш?
	— Деклан. А ти?
	— Гилди.
	— От името на всички ковачи в града ли говориш, Гилди?
	Едрият мъж остави чука да се изхлъзне от ръката му, докато го спипа за желязната глава, после скръсти ръце и рече:
	— Заради този разговор, да. — Лицето му се изопна, сякаш очакваше неприятност. Мъжете, струпали се зад него, явно също бяха готови за свада.
	Деклан кимна.
	— Добре. Първо, не подбивам ничии цени; и дори не съм решил още къде точно да си направя работилница. Имах послание за барона и след като то вече е доставено, мисля да напусна града и да потърся някоя паланка или село, което се нуждае от ковач. Тук явно не липсват.
	Щом чу това, Гилди се отпусна. Кимна, сякаш одобряваше намерението на Деклан. Мъжете зад него също се поотпуснаха.
	— И последно; не съм калфа. Аз съм майстор ковач.
	Гилди навъси вежди.
	— Майстор, казваш? Не ми приличаш да си на годините за майстор.
	— Учих се от най-добрия.
	— Кой?
	— Едвалт Тасман, в ковачницата в Онкон.
	Гилди погледна през рамото си назад, а друг ковач кимна и каза:
	— Знаем това име, откогато беше човек на барона. Той е… много добър.
	Деклан извади меча си и преди някой да е успял да реагира, го подаде с дръжката напред на Гилди.
	— Това е майсторското ми изделие.
	Гилди изгледа за миг неизлъскания меч, след това го взе от Деклан.
	— Не прилича на… — Провери дръжката и баланса, после го огледа по-внимателно. Бавно прокара палеца си по жлеба, след това изпъна меча и го огледа бавно. — Балансиран е добре — каза тихо. — Много добре. — Отново го приближи към очите си и потърка ръба му. Стоманата отдолу леко лъсна. Другите ковачи и чираци мълчаха.
	Накрая Гилди мина покрай Деклан и сложи плоската страна на меча на колелото на фургона. Почука го леко с чука си, което произведе кънтящ звук, вдигна меча до ухото си и промълви:
	— Проклет да съм…
	Обърна се и погледна Деклан с неизречен въпрос в очите. След кратка пауза Деклан кимна.
	— Това е драгоценно изделие — каза Гилди така, че само Деклан да може да го чуе.
	Деклан отново кимна, но не отвърна нищо.
	Едрият мъж му подаде меча и каза:
	— Разкажи ми за направата му.
	— Изградих пещта, глина върху камък, струпах въглищата и избрах желязото. Смесих въглена пепел и железен пясък и прецених шлаката по цвета. Огънах стоманата…
	— Колко огъвания?
	Деклан се усмихна.
	— Дванайсет.
	Гилди кимна.
	— Това е чудесно оръжие. Трябва му излъскване.
	Деклан прибра меча в ножницата и отвърна:
	— Не исках да се набива на очи.
	Гилди се засмя.
	— Е, и скромен също така. — Обърна се към другите и рече: — Деклан е това, което казва, стига наистина той да е направил този меч. А тъй като не ни е дал никакъв повод да се съмняваме, това, приятели, може би е най-младият майстор, който ще видите някога! — И плесна дружески Деклан по рамото.
	Другите се поколебаха за миг, а после настроението се промени и няколко от мъжете кимнаха на Деклан. Гилди продължи:
	— Направи си работилницата където искаш, но намини да пийнем преди да напуснеш града и ще ти разкажа как стават нещата тука, за да не предизвикаш някоя караница с колегите си ковачи. — Посочи на юг и добави: — Три улици по-надолу има един манифактурист, при знака с черно-бялата овца. Завий надясно и ще намериш ковачницата ми на лявата страна на улицата, малко по-надолу.
	Деклан протегна ръка и рече:
	— Разбрано.
	Стиснаха си ръцете, а после Гилди се обърна и каза:
	— Трябва да се връщаме на работа, момчета.
	Когато тълпата ковачи и чираци се разпръсна, Деклан отново се качи на фургона.
	— Добре се справи — каза Ратиган. — Няма по-корава пасмина в града от ковачите, освен може би коларите. Ако им станеш враг, работите може да тръгнат много зле.
	— Не ме уведоми за тяхното… братство, преди да пристигнем.
	Ратиган сви рамене, подкара отново конете и чак после каза:
	— Че защо? Ти изобщо не спомена къде възнамеряваш да идеш след като говориш с барона.
	Деклан въздъхна.
	— Май си прав. — Огледа се, щом фургонът пое обратно към пазара. — Къде отиваме?
	— Не знам за тебе и момчето — каза Ратиган, — но аз отивам на пазара да видя дали има нещо, което трябва да се прекара. Като стигнем там, ще се радвам да ти помогна да си разтовариш наковалнята и инструментите.
	Деклан го погледна и се засмя.
	— Да де. — После усмивката му изчезна. — Ще ми трябват услугите ти още малко, докато намеря подходящо място за ковачница.
	— Трябва да поспечеля малко пара, Деклан — каза Ратиган сприхаво. — Коне имам да храня, а ще измършавеят с тревата, която ядат, откакто напуснахме Онкон. Имат нужда от зърно. А зърното иска пари.
	Деклан каза:
	— Ще ти купя зърно и ще ти дам и два сребърника, но не мога просто да застана край пътя и да използвам инструментите си. Трябва ми добра ковачница или място, където да си построя.
	Ратиган кимна. Ясно му беше, че няма да се отърве лесно от Деклан и Юсан, а и въпреки егоизма си също така знаеше, че дължи свободата си, и дори живота си на селяните на Онкон; а двамата мъже с него бяха в ядрото на освобождаването му. Помълча малко, после каза:
	— На пазара все ще намерим някой да ни помогне.
	Ратиган подкара по някаква тясна уличка и скоро излязоха на площад, пълен с коне, фургони, коли и товарни животни. Ратиган спря фургона, скочи на земята и махна на Деклан да го последва. Обърна се към Юсан и каза:
	— Ти стой тука и дръж нещата под око. Никой няма да ти досажда, но ако никой не гледа фургона, инструментите сигурно ще изчезнат.
	Деклан погледна Юсан и рече:
	— Да, чакай тук. Ще гледам да не се бавя.
	Юсан, който беше почти напълно оздравял, се подразни, че го оставят, но не каза нищо и само кимна.
	Деклан тръгна с Ратиган към пазара и щом приближиха първата сергия, попита:
	— Наистина ли може да ми задигнат инструментите?
	— Може би не. Никой не се занимава с коне и фургони, но нещо, което може да се вдигне и отнесе? — Сви рамене, след което посочи. — Ето я и нея.
	„Тя“ се оказа едра жена на средна възраст със светлосин шал на главата, от който се мъчеха да се измъкнат кичури и къдрици от яркооранжевата ѝ коса. Обгорели от слънцето бузи и лунички господстваха на кръглото ѝ лице. Носеше блуза с дълбоко деколте, сив елек без ръкави и огромна яркосиня пола, която метеше земята. Стоеше зад две по-млади жени — слабичко тъмнокожо момиче с остро лице и приятно закръглена блондинка, която имаше лека прилика с едрата жена. Деклан си помисли, че русичката е едно от най-хубавите момичета, които е виждал.
	— Ей, Каланора! — извика Ратиган за поздрав.
	Очите на едрата жена се присвиха, щом видя приближаващия се Ратиган.
	— Не ми хаби времето и не досаждай на момичетата ми, Ратиган! — След това по лицето ѝ пробяга объркване и очите ѝ се разшириха. — Ти не беше ли заминал нанякъде с Милроуз?
	Ратиган пренебрегна суровия тон на първата ѝ забележка и отговори на въпроса ѝ.
	— Милроуз умря. Нападнаха ни разбойници, търговци на роби близо до границата на Илкомен и Съглашението.
	— Хмм — каза само Каланора и погледна коларя по начин, намекващ, че е убедена, че каквото и да е сполетяло господаря му, навярно е било по негова вина.
	— Кой е приятелят ти? — попита Каланора, като извърна преценяващия си поглед към Деклан, сякаш не беше склонна да вярва на никой от спътниците на Ратиган. Деклан беше сигурен, че двамата си бяха имали много вземане-даване.
	Преди Ратиган да успее да отговори, силно изсвирване на рог и ударите на няколко барабана в унисон изпълниха пазара, последвани бързо от мешавица от гласове, и Деклан и другите се обърнаха към източника на врявата.
	Каланора каза високо:
	— Сега пък какво става?
	Ратиган и Деклан тръгнаха към звуците и през тълпата видяха процесия, навлизаща в пазара от юг. Шестима мъже с тъмносиви халати вървяха бавно, тъй като тълпата отстъпваше едва-едва въпреки ударите на барабаните и свиренето на месинговия рог.
	Зад мъжете трополеше най-странното превозно средство, което Деклан бе виждал, а той бе поправял колела и оси на всякакви каляски, фургони и коли. Теглеха го шест товарни коня. Деклан не можеше да види колелата или друга подробност под горната половина на фургона заради тълпата, но дори само горната половина бе достатъчна, за да прикове вниманието му.
	Приличаше на кола за сено с високите ритли и с широка платформа. Груб дървен стол, почти като трон, беше закован на платформата и на него седеше престарял мъж с черен халат и с червена шапчица на темето, който сякаш полагаше всички усилия да не падне. Имаше бледо сбръчкано лице и очите му шаваха насам-натам, сякаш търсеше нещо сред тълпата. Усмивката му изглеждаше престорена и сякаш го болеше нещо; правеше странен жест с дясната си ръка, като я държеше изправена и леко я завърташе. Деклан помисли, че старецът като че ли дава някаква благословия на тълпата.
	Странният фургон се накланяше и скърцаше. И без да го поглежда, Деклан можеше да прецени, че има поправяна ос, така че всяко друсане на пътя тръскаше задника на която там височайша особа седеше на глупавото приспособление. Въпреки това зейналата усмивка на стареца си оставаше неизменна.
	— Кой е този? — попитаха Ратиган и Каланора почти едновременно.
	Деклан само сви рамене, а Ратиган каза:
	— Мисля, че ей сега ще разберем. Спират.
	Рогът беше надут още един последен път, последва бързо биене на барабани и процесията спря. След това един от мъжете пред впряга извика:
	— Тишина!
	Заповедта само предизвика още по-силна врява от ядосани гласове и отново последва командата за тишина. След цяла минута насмешки шумът най-сетне стихна, заменен от тихо любопитно мърморене и шепнене.
	Като разбра, че повече тишина няма да получи, говорителят извика:
	— По повелята на Съвета на Единия, до всяка държава и нация е изпратен свят водач. Във всяка държава и нация ще се учреди прелатура в главния град, в която ще пребивава мъж с висок сан, комуто е възложено да надзирава духовното благополучие на народа и да предвожда лова на еретици.
	Обърна се към фургона, поклони се, изправи се и пак извика:
	— Това е прелатът на Маркензас негово превъзходителство епископос Хоза.
	— Странно име — каза Каланора.
	Тълпата замърмори, хората не бяха сигурни какво да очакват. Църквата на Единия беше нараснала по мощ през последните сто години, измествайки други вери чрез политическо маневриране, хитри съюзи и открито насилие и подкупване. Духовниците бяха станали по-агресивни през последните трийсетина години и кръвопролитията бяха заменени от политическо манипулиране от най-висок порядък. Църквата твърдеше, че издигането ѝ се дължи на върховенството на техния бог и че това било доказателство, че тяхната вяра е единствената истинска вяра.
	Едвалт беше казвал на Деклан, че когато бил момче, е съществувал неспокоен мир между повечето вери, но че оттогава виждал как тази нова църква систематично унищожава другите. Само няколко по-незначителни вери все още се търпяха, а и те хитроумно се бяха приспособили така, че да могат да твърдят, че почитат същия бог.
	— Е, май вече си имаме някой, който да ни казва как да си живеем живота — каза Каланора и изсумтя отвратено.
	Говорителят отново повиши глас.
	— Прелатурата е установена в зданието на Западния хълм. Беше осветена в нощта след като епископът благослови зданието и дванайсет еретици бяха изгорени на клада. Молитвените служби започват по изгрев-слънце и свършват по залез-слънце. Вярващите винаги са добре дошли…
	
	
	Коларите едновременно плеснаха с юздите, подкараха конете напред и процесията излезе от пазара, явно на път към друг пазар, преди да се върне на Западния хълм.
	— Западният хълм ли? — каза Ратиган. — Това ли са направили с онази сграда? — Обърна се към Деклан. — Преди беше Храмът на Отан, Богинята на океаните и климата. Всеки моряк в града ходеше да се моли там, преди да поеме на път, когато бях момче.
	— Взеха я преди две години. — Каланора плесна Ратиган по тила. — Ако не прекарваше цялото си време в пиене и задиряне на момичета, щеше да знаеш това, Ратиган. — Той я изгледа кръвнишки и разтърка тила си, а тя продължи: — Превърнаха го в храм на Единия. Сега му викат черква. Извършиха ритуали: изгориха много тамян и няколко еретици. Целият квартал буквално вонеше на тамян и миро седмици наред… — Понижи глас: — Да скрие вонята на изгоряла плът, затуй ще да е.
	Върна нормалния си тон и продължи:
	— И онова пеене… — Поклати глава, щом процесията напусна пазара. — Е, поне знаем, че епископос е някаква титла, а не име.
	Щом се върнаха при сергията на Каланора, Ратиган каза:
	— По-добре един жрец, отколкото десет да ни казват какво да правим, според мен.
	— Твърде млад си, за да разбереш — каза Каланора. — По дяволите, и аз съм твърде млада, а съм по-стара от теб. — Полу се изсмя, полу изсумтя, щом се преместиха зад сергията при момичетата. — Когато бях още момиче, някои от старите църкви все още имаха влияние, но също така имаха… предполагам, че човек би могъл да го нарече уважение. Човек можеше да си направи дарения и жертвоприношения на който си иска бог и хората рядко забелязваха или ги интересуваше.
	— Сега, само да измърмориш името на някой стар бог близо до някой от черните халати, ще свършиш вързан на клада. Дори поклонниците на Татан казват, че Слънчевия бог бил само предвестник на Единия, като разпръсвал светлина и подготвял правоверните за идването на света. — Каланора въздъхна. — Хитро всъщност: ще си запазят работата, докато делят парите.
	Деклан си замълча. Малко беше мислил за вяра, а и в Онкон нямаше много храмове или светилища, а беше трудно да се стигне до онези в Илкомен. Посещавал беше само няколко през годините, когато пътуваше с Едвалт, който се отбиваше понякога да хвърли някоя монета в кутията на жреца и да получи благословия. Деклан не претендираше, че разбира проблемите на вярата. Общо взето не го интересуваше.
	Каланора въздъхна примирено. После присви очи и попита:
	— Още веднъж: каква ти е работата, Ратиган?
	— Приятелят ми Деклан е ковач. Иска да отвори ковачница. Казах му, че ако някой знае къде би могъл най-добре да се установи в Маркензас, това ще е Каланора.
	— Ковач, а? — промърмори тя, докато оглеждаше Деклан от глава до пети. Дъщерите ѝ видимо грейнаха, тъй като един добър ковач можеше да си позволи семейство и да ги осигури целогодишно. Когато и двете понечиха да пристъпят напред, Каланора им махна да се отдръпнат, без да ги погледне. — И добър ли си?
	Деклан кимна.
	— Ами, Маркензас има повече ковачи, отколкото куче има бълхи, особено тук в града. Тъй че колкото и да си добър, те са установени ковачи, добри са и измъкването на работа от тях няма да ти спечели приятели.
	— Точно затова дойдохме при тебе, Каланора — каза Ратиган с усмивка, която Деклан можеше да нарече само фалшива.
	Каланора кривна уста пренебрежително, но се обърна към Деклан.
	— Има една празна ковачница близо до границата. Може да е опасен район понякога, но ми изглеждаш младеж, който може да се грижи за себе си.
	Деклан отново кимна.
	Тя помълча малко, после се обърна към Ратиган.
	— Това не е услуга, Ратиган.
	Деклан бръкна в колана си и извади кесията си. Извади два илкоменски сребърника и ѝ ги подаде. Тя ги погледна, взе ги и кимна.
	— Иди на север, покрай брега, покрай вилата на лорд Дюмарш на носа, после хвани пътя, който води навътре от село Пащар. Три дни път и ще стигнеш до едно градче, Хълма на Беран. Хубаво местенце. Най-северното градче в Маркензас, така че може да е малко оживено там, дори опасно, както казах, но е оживен търговски маршрут. Техният ковач умря преди няколко седмици, както ми казаха, тъй че ако някой друг вече не е клекнал там, ковачницата е празна. Иди до хана „Трите звезди“ и попитай за собственика, Леон. Той държи правата на вдовицата над ковачницата. Кажи му, че аз те пращам, и му направи прилично предложение за вдовицата, и ще имаш хубава ковачница на оживен търговски маршрут. Може да се наложи да изхвърлиш някой натрапник, ако Леон не го е направил вече, но по-лесно начало няма да имаш. Чувам, че е екстра ковачница. По-добро от това не можеш да направиш, освен ако не работиш за благородниците.
	Деклан кимна и каза:
	— Благодаря ти. — И ѝ подаде още една сребърна монета.
	Тя я взе, после се сопна:
	— Хайде, вървете си. Търговия имам да въртя, а имаше достатъчно прекъсвания за един ден.
	Ратиган се ухили злобно.
	— До скоро виждане, Каланора. Много ми харесва новият цвят на косата ти.
	— Онази кучка, Клотилд! — измърмори Каланора. — Кълнеше се, че ще е точно както когато бях млада. Сега изглеждам все едно на главата ми растат картофи! — После се засмя. — Нося шала, за да не помислят хората, че съм бебето на Огнегривия!
	Ратиган се поотдръпна и подметна:
	— Малко си старичка за такова предположение.
	Смехът ѝ изчезна и тя се намръщи.
	Ратиган се отдръпна още малко.
	Деклан кимна за довиждане и забеляза, че и двете момичета ги наблюдават с интерес, докато си тръгваха. Когато се отдалечиха достатъчно, попита:
	— Бебе на Огнегривия?
	— Ти къде си отраснал? — попита Ратиган.
	— В Онкон.
	— Това обяснява нещата — каза коларят, щом тръгнаха към фургона му. — Значи, имаше пет големи кралства. Сега има четири. Кралят на Итракия го наричаха Огнегривия, заради червената му коса. Цялата му родословна линия имаше такава коса. Меднозлатиста, напръскана със слънчева светлина, според разказите. Разправят, че всички Огнегриви бил убити, освен едно бебе, което някой слуга спасил и отнесъл надалече. Все едно, има също така проклятие или нещо такова, свързано със смъртта на последния Огнегрив.
	— Последния? Нали каза, че имало бебе, което оживяло?
	— Това е само приказка — отвърна Ратиган.
	Наближаваха фургона. Ратиган продължи:
	— От друга страна, има достатъчно лоши работи, които стават на изток след смъртта на онзи крал… Може би наистина е имало проклятие. — Помълча, после добави: — Но ако е имало дете…? — Сви рамене. — Другите четирима крале биха платили щедър откуп за него; отраснало момче или момиче вече, предполагам. Е, има ли още нещо, което искаш да знаеш?
	— Онези момичета?
	Ратиган се ухили.
	— Черничката се казва Мина, русата е Федра. Различни бащи, както може да се сети човек от вида им. Мина е зла, а Федра е мила, но след няколко чаши вино и двете стават наистина сладки.
	Деклан се намръщи. Разбра, че двете са готови да му предложат отношения, каквито бе имал с Роз, но пък към нея имаше чувства. Изгледа неодобрително Ратиган за миг, след което сви рамене.
	Ратиган спря и го погледна.
	— Защо? Могат да са забавни. Проблемът е измъкването им от Каланора.
	— Не знам. Просто… — Деклан замълча. Като помислеше за всичко, което му се беше случило напоследък, от ставането му майстор ковач до последната му нощ с Роз и разговора му със съпруга ѝ — всичко. Смута все още го имаше, но той знаеше, че ще заглъхне. — Нищо всъщност — въздъхна той и тръгнаха отново.
	Накрая, щом завиха към мястото, където ги чакаше фургонът, каза:
	— Вече съм майстор ковач. Би трябвало да уседна.
	Ратиган се засмя.
	— Не си имал много време с момичета, значи. — Плесна го закачливо по гърба, жест, който Деклан изтърпя мълчаливо. — Тези двете са просто забава за нощта, не са за бъдещи майки. — Замълча и премисли. — Да го кажа другояче: те почти сигурно ще станат майки, по-вероятно по-скоро, отколкото по-късно, но не са жени, от които стават добри съпруги.
	Деклан запази равнодушна маска. Споренето с Ратиган хабеше твърде много време и енергия. Знаеше също така от приказки с пътници, че мнозина мъже разбират нещата така. Но той беше селски момък и беше отраснал в място, където майките учеха дъщерите си да се държат порядъчно — дори тези дъщери, които не слушаха; беше спал с няколко от онези, които не слушаха майките си — но помисли за Едвалт и Майла и за другите семейни двойки в Онкон… може би просто беше едно селско момче, озовало се в различен свят. Тъй или иначе, не държеше на чувството, което му даваше слушането на Ратиган. Срещата с Джак след като беше спал с Роз го притесняваше и сега той осъзна, че всъщност се опитва да преосмисли какво да изпитва спрямо жените… и беше напълно объркан. Ратиган поне беше твърд в мненията си, колкото и глупави да бяха те.
	— Ти ще си единственият ковач в градчето. Много майки с удоволствие биха омъжили дъщерите си за ковач. В повечето градчета единственият ти съперник би бил мелничарят или някой много успешен търговец. Тъй че изчакай малко и виж що за място ще се окаже Хълмът на Беран. Ако не ти харесат момичетата там, спести пари, върни се тук и виж дали има някоя дъщеря на дюкянджийка, която те устройва по-добре.
	Деклан премисли току-що казаното от Ратиган, а след това се засмя.
	— Ратиган, изненадваш ме.
	Коларят спря и го погледна.
	— Защо?
	— За такъв злонравен тип като теб си наистина прозорлив; това всъщност беше много разумен съвет. Благодаря ти.
	Ратиган го изгледа и за миг като че ли не можеше да реши дали току-що са го обидили, или са го похвалили, а после също се засмя.
	— Е, и аз все имам капка ум.
	Тръгнаха отново.
	Стигнаха до фургона. Юсан беше буден.
	— Съвсем кротко си беше тук — каза той на Деклан. — Сега какво?
	Деклан се обърна към Ратиган.
	— Има ли безопасно място, където да прибера инструментите и наковалнята тази нощ?
	— В дюкяна на стария ми господар. Освен ако някой не ни е изпреварил с новината за кончината му би трябвало да е заключен. — Бръкна в кесията на колана си и извади ключ. — А аз мога да вляза.
	Деклан извади няколко монети и каза:
	— Ще ида да намеря Гилди и да му задам няколко въпроса, после се срещаме с вас при дома на Милроуз. Купи зърно за конете и храна за нас. Тръгваме за Хълма на Беран на разсъмване.
	Ратиган му каза как да намери дюкяна на Милроуз, а после, щом Деклан се отдалечи, погледна Юсан и подхвърли:
	— Много се разпорежда, а?
	Юсан за първи път от нараняването си се засмя.
	— Прав си. Но е човек, на когото можеш да се довериш. Беше по-добър брат за мен от собствения ми брат.
	Ратиган се качи на капрата и подкара към дюкяна на стария си господар.
	Деклан се върна на пазара и усети, че ритъмът там забавя. Беше може би два часа преди залез-слънце и хората, които трябваше да са си у дома за вечеря, си бяха тръгнали.
	След като разпита няколко души, Деклан разбра накъде трябва да тръгне и след малко се озова пред вратата на ковачницата на Гилди. Едрият русоляв мъж набиваше наплат на едно колело. Понеже не видя чирак, Деклан се зае да му помогне.
	Щом приключиха, Гилди каза:
	— Благодаря. Пратих момчето да донесе въглища и реших да свърша това сам. Ама като сме двама е по-лесно. — Усмихна се и избърса челото си с един парцал. — Е, какво те води насам?
	— Каза да намина насам и че може да поговорим как стават нещата тук. Напускам утре, тъй че ето ме.
	Гилди се засмя.
	— Помогни ми да нагласим колелото на ей онзи фургон там и после ще донеса да пийнем.
	Докато сложат колелото, чиракът на Гилди се появи с кофа, пълна с въглища. Гилди му нареди какво да направи, след което каза на Деклан:
	— Има едно ханче на ъгъла, там обикновено се събираме в края на деня. — Погледна слънцето и добави: — Малко е рано, но това е добре, тъй като има някои неща, които бих искал да обсъдим, без да ни подслушват.
	— Добре — каза Деклан.
	Гилди посочи меча на кръста на Деклан.
	— Това наистина ли е съкровищна стомана?
	Деклан кимна.
	Гилди се усмихна широко. Лицето му все още лъщеше от пот.
	— Повечето ковачи биха излъскали такъв меч до огледало и биха го окачили на стената, за да се перчат с него.
	Деклан сви рамене.
	— Майсторът ми не беше по перченето.
	— Знам за Едвалт. Той разказвал ли ти е за ранния си живот.
	— Това-онова — отвърна сдържано Деклан.
	— Ами, разбираше от оръжия, това е факт. Може би беше най-добрият, от това, което помня. Бях още млад калфа, когато той беше оръжейникът на барона. Мервал съм го само един-два пъти преди…
	— Преди измяната — довърши Деклан.
	Знаеше, че Гилди може да има предвид само измяната, която бе сложила край на Петте кралства, когато той беше още момче. Измяната беше тема, за която малцина говореха открито: всеки, който заговореше за това, внимаваше кой може да слуша. Барон Дейлон можеше и да не се интересува какво мисли простолюдието, но Църквата на Единия имаше уши навсякъде.
	Гилди кимна.
	— Да. Както казах, Едвалт беше на служба при барон Дейлон. Аз работех на друга ковачница тук в града, още се учех. — Махна с ръка, щом излязоха от ковачницата, и подкани Деклан да го последва. — Е, какво искаш да знаеш?
	— Каквото там искаше да ми кажеш насаме — отвърна Деклан.
	— Току-що обсъдихме повечето. Има може би трима ковачи в Маркензас, които могат да правят съкровищна стомана, вече четирима с твоето пристигане; не че има много търсене на толкова фини оръжия. Аз съм единственият в този град. Това, че ти можеш и че Едвалт е майсторът ти, те отличава като чудесно обучен, а момчетата тука не горят от желание да се появи по-добър ковач. Коването на наплати… — посочи с палец над рамото си, смъкна престилката си и я окачи на един пирон, преди да продължи — храни семейството, но оръжията и бронята все пак са най-добрият източник на злато. Тук беше достатъчно мирно през последните десет години, но на границата нещата са оживени, така че там има стабилно търсене на оръжия. А чувам, че нещата на изток стават все по-гадни от месец на месец. Тъй че ние в Маркензас просто я караме ден за ден и точно затова сме малко нервни с новодошлите, такива като теб.
	— Това не обяснява съвсем посрещането — каза Деклан.
	— Ами, момчетата също така са притеснени някой да не подбие цените.
	— Това вече започва да ми прилича на гилдия.
	Гилди се усмихна, но усмивката му бързо угасна.
	— Не точно. Барон Дюмарш не би позволил да се организира гилдия, както вече казах. Той е достатъчно честен човек и държи на думата си, така че не ни се налага да я правим формално. Държим връзка помежду си и гледаме никоя стомана, направена в Маркензас, да не се отрази лошо на някого от нас. Търговците на желязо са достатъчно благоразумни, за да не карат лоша руда в града.
	Деклан кимна.
	— Честно.
	— Е, вече трябва да пийна. Нищо не остана за говорене, което да е опасно да се подслуша.
	Деклан отново кимна и тръгнаха пак. Гилди го погледна накриво и рече:
	— Не си от много приказливите, а?
	Малко смутена усмивка придружи отговора на Деклан:
	— Не повече, отколкото трябва, предполагам.
	Деклан можеше да е не по-малко разговорчив от всички, особено с халба ейл в ръка, но в чужд град, докато си търсеше ковачница, разбираше, че е по-добре да слуша, отколкото да говори.
	Седнаха в един малък хан наблизо. Беше още рано и повечето маси бяха празни. Кръчмарката им донесе ейл и след като отпи, Гилди каза:
	— Та какво още мога да направя за тебе, Деклан?
	— Кажи ми за Хълма на Беран.
	— Хм. Хълмът на Беран? Интересно място. Може би е точното място за предприемчив младеж като тебе. — Наведе се напред и опря лакти на масата. — Нямат ковач, както чувам. Хората там трябва да пътуват ден и повече, за да им се оправят нещата, или да чакат да мине някой пътуващ ковач. — Отпи отново и се отпусна назад. — Имаше един ковач там, Валтер. Валтер Ковача.
	Деклан мълчеше. Него също щяха да го нарекат Деклан Ковача може би: беше копеле, така че щяха да го знаят по занаята му, а не по бащино име.
	— Беше зъл старец тоя Валт, макар да чувам, че жена му била съвсем свястна жена — продължи Гилди. — Хълмът на Беран е на кръстопът на търговски маршрути, които заобикалят повечето цивилизовани места и пътища. Плашлива душа не би отишла там. Пътят, който стига до градчето, пресича два пъти Пустошта. Викат ѝ и Дивите земи.
	— Значи е опасно?
	— Повечето места може да са опасни, Деклан. По някаква причина баронът не е поставил никакъв гарнизон там; някои разсъждават, че гледа обратно на нещата, за да може да върви търговията на изток, без да се плаща мито, макар че това не изглежда много умно, или пък има някаква друга причина. Може да бъде опасно там понякога. Тоя красив меч, дето си го изковал… Можеш ли да го въртиш?
	— Ако се наложи.
	— Добре, защото въпросът не е „Дали Хълмът на Беран е опасен?“, а „Колко е опасен?“.
	Деклан се усмихна.
	— Та колко е опасен?
	— Ами… доста. Ти си от Съглашението, нали? Точно там замина Едвалт.
	— Да, отраснах в Онкон.
	— Някога беше хубаво, мирно място, след като всеки крал бе готов да сложи на въжето всеки, който започне беля.
	— До скоро, да.
	— Та къде се научи да въртиш меч?
	— Едвалт казва, че този, който не знае от какво се нуждаят клиентите му, е лош ковач. Тъй че ме научи да се бия, да яздя, да карам впряг, дори да ора. Мога и да готвя малко, така че разбирам от тигани и котлета. — Деклан замълча. — Все пак с оръжията е така: ставаш по-добър, ако знаеш как действат.
	— Вярно е, но има разлика между това да знаеш и да си добър. Добър ли си?
	— Достатъчно, мисля.
	— Тогава би трябвало да се оправиш в Хълма на Беран. Ще имаш работа с груби търговци и пияни пазачи на кервани повечето време, но понякога през градчето минават и опасни типове, от тия, с които не можеш да се разбереш освен с кръв и стомана. Тъй че повечето хора там са корави, годни да си защитят града.
	Деклан само кимна, щом си помисли за сблъсъка си с търговците на роби. Ако не беше Едвалт, беше съвсем сигурен, че двамата с Юсан сега щяха да са мъртви или във вериги. Реши, че да си имаш съседи, които могат да защитят града, си е добро нещо.
	Зададе още няколко въпроса, особено за цените на по-обикновените стоки, правени от ковачи в тази част на света; изненада се от някои разлики, но повечето суми се доближаваха до това, което Едвалт взимаше в Онкон.
	Гилди стана.
	— Е, аз се прибирам, че трябва да се умия. Жена ми не ми дава да ям, без да съм си умил лицето и ръцете. Не знам откъде ѝ е дошла тази шантава идея, но баща ми казваше: „Жена щастлива, живот щастлив“. — Засмя се и добави: — То пък един живот. Животът свършва, като се ожениш, ако ме разбираш.
	— Мисля, че да — каза Деклан с усмивка. — Питиетата са за моя сметка.
	— Разбира се, че са — отвърна със смях Гилди.
	Стиснаха си ръцете и Гилди си тръгна. Деклан поседя няколко минути замислен за пътуването си. Не беше по природа разсъдлив човек. Приемаше всеки ден така, както дойде, но отскорошните промени в живота му бяха толкова значими, че трябваше да помисли за това, което съдбата бе поставила пред него. Вече повече се вглеждаше в себе си и си задаваше въпроси, за които никога преди не бе мислил. Беше объркан и притеснен от това как се променя животът му, без самият той да има много голям избор в цялата работа.
	Винаги беше знаел, че някой ден ще е майстор ковач. Едвалт беше дал това да се разбере много ясно отрано, като го хвалеше, щом го заслужеше, и го укоряваше, когато си спечелеше укор, но даваше ясно да се разбере, че Деклан притежава талант, какъвто имат малко ковачи. Младият ковач никога не се беше възгордявал особено от това, но го смяташе за честна преценка на способностите му. Просто се чудеше понякога защо това, което му идваше естествено, изглеждаше такова предизвикателство за Юсан.
	Юсан компенсираше с тежка работа онова, което му липсваше като талант, и макар да му отнемаше повече време да усвои нещата, щом научеше нещо, не го забравяше. Деклан беше убеден, че Юсан също ще стане майстор, просто с малко повече усилие. Можеше да е с десет или петнайсет години по-стар, отколкото Деклан беше сега, но рано или късно щеше да си има своя ковачница. След упоритостта най-голямото качество на Юсан беше педантичността. Може да беше по-бавен от Деклан в ковачницата, но накрая работата му не отстъпваше на неговата.
	Деклан довърши пиенето си и стана. Кръчмарката го погледна с усмивка, сякаш го питаше дали не би искал още нещо. Той леко поклати глава и излезе.
	Намери лесно пътя до дюкяна на бившия господар на Ратиган. Влезе в малкия двор и видя, че конете са в яслите и хрупат с охота зърното, сипано им в едно корито; бяха почистени и вчесани. Каквото и да мислеше Деклан за Ратиган, той явно се грижеше добре за тях. Деклан беше виждал достатъчно занемарени животни, нуждаещи се от подковаване, за да знае, че тези са здрави, и беше виждал как коларят прави каквото може за тях всяка нощ, докато бяха на път. Ратиган можеше да има неуместни представи по отношение на жените — Деклан го досмеша, като си помисли какво би казала Роз, — но явно държеше на отговорностите си.
	Младият ковач влезе в скромната къща на Милроуз и завари Юсан и Ратиган седнали в една стаичка отзад.
	— А, дойде най-после — каза Ратиган.
	На масата имаше месеник, голяма кана ейл и половин топка сирене, по-точно много по-малко от половината, и малко парче хляб.
	— Хляба го изядохме — каза Ратиган.
	Деклан махна с ръка, седна и се залови с месеника. Беше пил достатъчно ейл, тъй че погледна помпата в ъгъла и каза:
	— Това там работи ли?
	Ратиган кимна, тъй че Деклан взе една чаша, оплакна я и я напълни. Седна отново и каза:
	— Никога не бях виждал помпа в къща.
	— Ще ги виждаш много по градовете. Скъпо е да се прокара тръба от най-близкия кладенец, но е много удобно. Спестяваше много време на господаря ми да не се налага да мъкне ведра.
	Деклан забеляза синина на лицето на Ратиган и попита:
	— Откъде го получи това?
	— Един от съседите решил, че след като Милроуз не се връща, може да се нанесе тука. Трябваше да го изнеса.
	— Всичко е уредено, значи?
	— Повече или по-малко. Утре ще кажа на оня глупак, че скоро се връщам и да не се опитва да се нанася отново. Нищо ценно няма за крадене, освен конете и фургона, а те ще са с мен.
	Намръщи се.
	— Ще видя и дали някой има нужда да му се закара нещо до Хълма на Беран, щото ми се отвори малко свободно място. Това ще докара още малко пара. Пък там ще видя дали има нещо за возене дотук.
	— Умно — каза Деклан.
	Довършиха яденето и легнаха да спят. Ратиган отстъпи единственото легло на Юсан без възражения и мнението на Деклан за него се вдигна още.
 

  	12.
 	Без посока и сам
 

	Тропване по дърво беше първото, което Хату усети — звукът се вряза в размътеното му съзнание. Събуди се и усети, че се люшка. Осъзна, че отново е в лодката, от която бяха отвлечени двамата с Донти. Погледна нагоре.
	Малката лодка все още беше вързана за кораба и водата плискаше по борда. Нищо не се беше променило. Провизиите все още си бяха под платното, което бе готово за изпъване, греблата си бяха на местата.
	Понечи да се надигне и всяка частица от тялото му простена. Освен очакваната болка от синини и стави, изпънати от вериги, имаше и друго усещане: имаше чувството, че всяка фибра от съществото му е оскърбена, и все още долавяше ехо на болка от стъписващата енергия, която бе протекла през него. Надигна се с усилие и веднага наведе глава през борда, понеже му се догади. Нямаше нищо за повръщане, но стомахът му се сгърчи три пъти, преди да успее отново да си поеме дъх.
	Изчака болката, гаденето и внезапния пристъп на замайване да затихнат. Вдишваше бавно, за да преглътне ужасите, които някак си бе преживял.
	Донти. Хату знаеше, че докато е жив, никога няма да забрави как приятелят му висеше безжизнено на веригите. Сърцето му се сви още повече, когато си помисли, че дори Донти да оживее, съществото в пещерата (не можеше да мисли за него като за жена) ще го използва. Избърса напиращите си сълзи. Никога не се беше чувствал толкова сам, но с помощта на духовната дисциплина, която му бе набита от дете, принуди ума си да устои на безпомощността. Дори Донти да оцелееше, Хату нямаше как да разбере къде е, още по-малко да се заеме със спасяването му. Приятелят му като нищо можеше да е мъртъв; и може би това беше по-добра съдба от онова, което можеше да го очаква.
	Хату знаеше, че да позволи на отчаянието да го надвие е толкова сигурна пътека към смъртта, колкото тази, от която току-що се беше спасил. Защо го бяха освободили и какво имаха предвид онези зли вещици с това, че бил прокълнат и съсъд на сила, бяха въпроси, които трябваше да остави настрани.
	Първата му задача беше оцеляването. Но по петите на това осъзнаване дойде въпросът: защо ме пуснаха? Многократно беше изтласквал настрани този въпрос. Никаква представа нямаше за каква сила и за каква опасност бяха говорили. Да разбере какво имаше предвид онази зла вещица беше друга причина да иска да стигне до Коалтачин. Всяка мисъл трябваше да се насочи към оцеляването и стигането дотам.
	Трябваше да намери безопасно пристанище. Имаше груба представа къде се намира, след като се бе озовал отново на кораба. Пресметна приблизително колко бързо се движи корабът и посоката му: знаеше, че направляването на малката лодка срещу вятъра и гребането, когато се наложи, вероятно ще го доведат до провлака за три дни, стига да не се изгубеше между безбройните островчета в района. Имаше достатъчно провизии за седмица или повече, а стигнеше ли до брега, щеше да може да сподели какво се беше случило.
	След като изпълнеше дълга си, можеше да насочи ума си към въпросите, повдигнати в онази гадна яма на злото. Вече имаше имена за странните чувства и усещането за отделност, които бе изпитвал от детството си. Сила, магия и предопределение оформяха събудилата се наново част от него, част, която беше дремала в него от самото му раждане. Щеше да научи истинската ѝ природа и да я овладее.
	Нямаше никаква представа къде обитават Сестрите на Дълбините, близо или далече оттук, нито в коя посока, нито колко дълго беше бил в безсъзнание, докато го бяха носили дотам и обратно. Може би майсторите на Коалтачин щяха да поискат да ги издирят, или по-вероятно щяха да сметнат загубата на кораба и екипажа — включително Донти — просто за загуба и да се заемат с други работи. Но дори ако съдбата не позволеше бързо връщане, той щеше да се върне някой ден, да намери онази зла клоака и да я изгори на пепел. Щеше да им покаже кой наистина е от огън докоснат.
	
	
	Лодката пропускаше, а беше само заранта на втория ден. Хату беше затегнал руля и се беше опитал да отдъхне малко преди изгрев-слънце, но се събуди само след два часа до глезените във вода.
	Не знаеше дали капитанът е бил нехаен в поддържането на лодката, или повредата е причинена от блъскането ѝ в кърмата на кораба, докато той беше пленник, или беше съчетание от двете, но дъските откъм десния борд се бяха разхлабили точно над ватерлинията, така че влизаше вода всеки път, щом лодката се наклонеше. Беше бавно процеждане, но водата все пак се просмукваше. Трябваше да я изгребва, но проблемът беше, че нямаше нищо, с което да изгребва, тъй че трябваше да го прави с шепи.
	Трябваше да стигне до някой остров, да издърпа лодката на брега, да намери някакво подобно на катран или смола вещество и да използва каквото още може да намери, включително откъснат плат, за да направи уплътнения и да запуши двете най-големи пролуки. Няколкото по-малки едва ли щяха да станат по-лоши, освен при бурно време, в който случай той най-вероятно бездруго щеше да потъне и да умре, така че можеше да ги пренебрегне.
	Проблемът беше, че плаваше през низ от пясъчни атоли без никаква сериозна растителност освен трева и храсталаци. А му трябваше някаква смола.
	Правеше всичко възможно да избягва измамните коралови пръстени. Имаше рифове точно под повърхността и трябваше да внимава. На два пъти първия ден беше смъквал платното и беше гребал, но така лодката поемаше повече вода, а и умората го изтощаваше. Беше загубил представа откога не е спал.
	Времето също не му беше приятел. Макар в този район рядко да ставаше наистина студено, ставаше хладно, а мокрите дрехи и постоянният вятър го смразяваха. Знаеше, че трябва да намери подслон, и то скоро. Беше благодарен за тежкото яке, което беше грабнал преди да го пленят — и още по-благодарен, че вещиците не му го бяха взели — но това не стигаше. Другото яке, което лежеше прогизнало от солена вода на дъното на лодката, непрекъснато му напомняше за съдбата на Донти.
	Освен това водата му беше на привършване. Едно от буретата на кораба щеше да е добре дошло сега, но с Донти бяха решили, че едно буре ще заеме твърде много място, а меховете им се бяха сторили достатъчни. Сега Хату разбираше, че просто не бяха знаели колко вода ще им трябва. Постара се да не се самообвинява, че не е предвидил бъдещето, но беше в характера му да е суров към себе си, така че си беше усилие.
	Сухият постоянен вятър изцеди тялото му от влагата толкова бързо, колкото му отне топлината. Напуканите му устни постоянно му напомняха, че водата е оскъдна и жизненоважна. Можеше да оцелее без храна дни наред, но липсата на вода можеше да го убие за часове без сянка в горещ ден. Извади един сухар и осъзна, че провизиите му са се смалили до още един и едно съмнително на вид парче осолено свинско. Трябваше да изяде свинското, защото макар да беше осолено, обикновено го държаха в относителния хлад на трюма и сега щеше да се вмирише.
	По пладне видя нещо пърхащо в далечината, откъм левия борд, и затегна фала за руля през една халка, така че вятърът да подкара лодката натам, докато той трябваше да изгребе още вода. След като изхвърли достатъчно вода, за да отложи потъването още няколко часа, видя, че пърхащото е ято морски птици. Можеше да следват кораб, да се реят над плаващия леш на някое голямо морско същество или пасаж риба близо до повърхността, или можеше да означават суша. Кораб или остров щеше да е добре.
	Усетил надигащото се отчаяние, Хату му се опълчи, като прецени бързо нещата и провери колкото може по-добре положението си. Знаеше, че трябва да напусне кораловите рифове, които бяха на изток от мястото, където го бяха пленили вещиците. Зачуди се за миг дали трите преследващи ги кораба не са били в съюз с вещиците, защото чак сега осъзна, че капитанът му беше поел по единствения курс, който му бяха оставили открит: обръщане на запад… Изтласка тази мисъл като нереална. У онези зли жени нямаше нищо, което дори да намеква за връзка с нещо толкова прозаично като пирати или търговци на роби, и те като че ли бездруго не прибягваха много до мъже, освен за да раждат дъщери, да създават онези чудовища, които им служеха… или храна. Потръпна и прогони от ума си всякакви размисли за съдбата на Донти.
	Птиците се оказаха гагарки, налитащи над пасажи аншоа или друга дребна риба. Бяха прелетни и по това време на годината щяха да гнездят. Хату се почувства въодушевен от това, защото бе вероятно колониите им да са на някой остров наблизо, а това означаваше вода или поне яйца, тъй като за разлика от повечето птици, гагарките снасяха яйцата си на земята. Възможността за някакъв източник на храна или вода му даде обновена енергия.
	Видя смътно зелено петно суша на хоризонта и по ъгъла на слънцето прецени, че би трябвало да стигне до него преди свечеряване. Нагласи платното, хвана благоприятен вятър и се понесе към целта си с добра скорост. Когато приближи, огледа за удобен пристан и видя вълни, движещи се към дълъг плаж. Търкалящи се равно вълни, което бе доказателство за липса на скали, тъй че Хату смъкна платното: предпочиташе да гребе последните няколкостотин метра. Изненада се от усилието, което изискваше това, и си даде сметка, че е по-близо до пълното изтощение, отколкото си бе мислил.
	В подходящия момент прибра греблата, скочи към кърмата, задърпа здраво руля и го изтръгна от фланците, които го държаха на място, за да не задере в пясъка.
	Тежестта му при кърмата надигна носа и лодката с лекота се хлъзна на брега. Хату притича бързо напред и я издърпа още, така че вълните да не я отнесат обратно в морето. Приливите и отливите бяха слаби тук по това време на месеца, по причини, които майстор Бодай веднъж бе обяснил, като го нарече „нисък прилив“. Хату не можеше да си ги спомни, но се почувства уверен, че това е добра информация. Щеше да нагледа отново лодката по-късно. За момента първата му работа беше да намери вода, а после храна.
	
	
	В едно заливче на север от плажа, където бе слязъл на брега, намери буци катран. Островите представляваха смесица от коралови атоли и вулканични скали и Хату предположи, че някъде наблизо подводна цепнатина бълва гореща лава и гъсто масло. Разтопеният камък бързо се охлаждаше във водата, а горещото масло се превръщаше в лепкав катран. Понякога потъваше, но понякога съдържаше достатъчно мехурчета газ, за да го накарат да се издигне на повърхността и вълните да го понесат. Хату беше виждал катранени пясъци и камъни през целия си живот. Матроните често го гълчаха, че се връщаше от брега с начернени стъпала. Няколко буци щяха да осигурят повече уплътнител, отколкото му трябваше. Щеше да нареже якето на Донти, за да запуши цепнатините, и след това да ги запечата с катран. Не беше много сигурен колко добре ще се справи, но не беше видял и намек за кораб или лодка на хоризонта за трите дни, откакто бе на острова, така че да го спасят изглеждаше невероятно. Усети, че страхът му да не го открият вече е надмогнат от нуждата да успее да се прибере у дома.
	Знаеше приблизително къде е и имаше обща представа къде са корабните маршрути на север, така че можеше грубо да пресметне колко време ще му трябва да стигне дотам. А там вече щеше да има шанс да стигне до Протока.
	Бе отраснал на остров, тъй че знаеше как да лови риба и имаше добра представа кои растения може да яде. Щеше да натрупа запас сушена риба и плодове, да напълни меховете с вода и да потегли, когато довършеше поправката на лодката.
	Дните се точеха, докато се трудеше да направи лодката отново годна, и докато се трудеше, мислите го спохождаха неканени. Виждаше нови образи, докато се опитваше да заспи, и докато полагаше усилия да запуши лодката с грубите уплътнители възникваха нови въпроси.
	Коя беше жената, която го бе притискала до гърдите си, когато бе толкова мъничък? Хату мислеше, че е жена, но не беше сигурен. Къде отиваха? Какво беше имала предвид онази зла вещица, когато го нарече „прокълнат“ и „от огън докоснат“? И защо беше пощаден, след като всички на кораба бяха загинали?
	Най-сетне приключи работата. Беше време да тръгне. Осъзна, че е сгрешил в първата си преценка за това къде е отнесло течението лодката му, тъй че сметките му колко време щеше да му е нужно, за да стигне до Протока, също бяха погрешни. Може би плаването щеше да му отнеме поне още седмица, а и кой знае на какви други проблеми можеше да се натъкне по пътя?
	Спомни си един разговор с майстор Бодай, който знаеше повече за плаването от всеки, когото познаваше. Беше казал, че луната влияе на приливите, защото леко придърпва морето, когато е далечна, а по-силно, когато е близка. Също така беше казал нещо за това какви щели да са приливите, ако изобщо нямало луна или ако луната била по-голяма, отколкото е, и тогава Хату се беше объркал съвсем. Хату не знаеше дали човек се изправя пред риск за по-лошо време, когато луната е голяма, отколкото когато е малка. А искаше да се възползва от всяко благоприятно обстоятелство, което му се предложеше.
	Отливът лесно го отнесе от брега. Хату се надяваше, че ремонтът му ще издържи известно време. Колко дълго — това оставаше да се види.
	Вдигна платното и потегли, като използваше слънцето за ориентир.
	
	
	След три дни плаване стигна до група островчета с вулканичен произход и изобилна растителност. Прекара половин ден в събиране на още храна и спа до тлеещия огън.
	Точно преди разсъмване го събуди познатият звук на кораб наблизо — скърцането на реи и шумоленето на платна. Той стреснато седна и се огледа. В изсветляващия сумрак видя кораб съвсем близо до брега.
	За миг помисли да извика или да запали факла, но ненадеен мраз пробяга по гърба му и го спря. Корабът можеше да е някой от онези, които ги бяха преследвали. Беше благодарен на все още сумрачната предутрин, че намалява шансовете да го видят, но също така го глождеше, че не може да различи повече подробности, за да е сигурен, че избягва гибел, вместо да позволи спасението да го подмине.
	След още няколко мига очертанията на кораба се стопиха във все още тъмното на запад. Хату седна и бавно въздъхна. Все едно, тази сутрин щеше да плава на север, тъй че събуждането му час преди разсъмване не беше чак такава допълнителна трудност. Меховете бяха пълни, беше събрал достатъчно плодове за една седмица и беше уловил и изсушил достатъчно риба.
	Заличи всички следи от присъствието си, както го бяха учили учителите му, а когато небето на изток възвести, че слънцето ще изгрее съвсем скоро, избута лодката отвъд вълните, преди да се качи. Щеше да е топъл ден и щеше да изсъхне много бързо.
	
	
	Седмица плаване между малки островчета докара Хату там, където смяташе, че трябва да е, въпреки че беше спирал два пъти за вода — по-често, отколкото беше предвиждал. Морската вода се просмукваше през дъските, но не чак толкова, че да го притесни. Все пак, когато стигнеше Протока, трябваше да намери минаващ кораб.
	По обед на осмия ден, откакто бе напуснал първото островче, видя платно откъм левия борд. Прецени, че трябва да е много близо до южната граница на Протока, тъй като не беше видял никаква суша, откакто се бе събудил. Загледа как платното бавно нараства и осъзна, че скоро ще го видят. Прецени риска да го заловят пирати спрямо риска да остане сам в лодката и реши, че толкова близо до юга на Протока шансовете му да оцелее от първото са по-добри, предвид това, че повечето пирати в тези земи работеха за майсторите на Коалтачин.
	Когато корабът се доближи, той стана и започна да маха и да вика. След няколко минути корабът промени курса си, за да го прихване.
	Той зачака.
	Когато корабът се доближи достатъчно, някой извика:
	— Кой си ти?
	Корабът нямаше ясни означения. Можеше да са контрабандисти, пирати или честни търговци, но му бяха давани ясни указания как да се държи с непознати кораби в морето. Хату извика:
	— Моят кораб потъна с всичките ми спътници. Мога да работя за превоз.
	— Имам пълен екипаж — стигна до ушите му отговорът, докато корабът се носеше към него. — Накъде си тръгнал?
	— До един остров на изток оттук — бе отговорът, който му бяха казали да дава. Беше код, указващ, че е от Коалтачин, и ако някой от неговите хора на борда чуеше това, щяха да знаят, че се нуждае от помощ.
	— Много острови има на изток оттук — каза мъжът, който стоеше на носа на кораба. — Има ли име?
	— Всяко пристанище ще свърши работа — отвърна той, разбрал, че говори с човек, който не е от Коалтачин.
	— Имам пълен екипаж — повтори мъжът, за когото Хату бе приел, че е капитанът. — Но не мога да оставя човек да се удави. Ще работиш без заплащане до следващото пристанище, после се оправяш сам.
	— Дадено — каза Хату. — Имам един сандък за собственика на изгубения ми кораб. Мога ли да го взема на борда?
	Носенето на документите на капитана от „Нелани“ беше риск: Хату знаеше, че капитанът може да поиска да огледа съдържанието на сандъка.
	Капитанът заповяда да хвърлят въже и Хату бързо го върза за носа на лодката, за да я издърпат.
	— Какво има в сандъка?
	— Документи — каза Хату и бързо добави: — Не знам да чета, но може да са важни.
	Хвърлиха още едно въже и до него въжена стълба.
	— Вържи сандъка и се качвай на борда.
	Вдигнаха сандъка още преди Хату да е изкачил половината стълба. Когато се изкатери през парапета, един от моряците наблизо каза достатъчно високо, та Хату да го чуе:
	— Знам този остров.
	Думите му подсказаха на Хату, че морякът е от неговите хора, въпреки че корабът не беше. Изпита облекчение, че на кораба има друг човек от Коалтачин. Заговорилият беше млад мъж, под трийсет, с тъмна коса и очи и с широки рамене, но иначе невзрачен.
	Капитанът — едър мъж, явно отдавна затлъстял — каза:
	— Аз съм Донис, капитан на „Изабела“, а това е помощникът ми, Ландон. — Мъжът, който стоеше до капитана, кимна отсечено. — Ще сложим сандъка ти в трюма, за да можеш да го върнеш на господаря си, щом се прибереш у дома. На борда си на честен кораб с честен екипаж и никой няма да пипа документите на господаря ти. Е, Ландон ще ти каже задълженията ти.
	Капитанът се обърна, а първият помощник каза:
	— Значи се оправяш с такелаж и платна?
	— Плавал съм на подобен кораб — отговори Хату.
	— Слез долу и си намери койка. Ще работиш нощна вахта.
	Хату се зарадва, че ще има няколко часа отдих преди работата. Погледна крадешком към моряка, който го беше заговорил, но той беше изчезнал някъде.
	
	
	Намери празен хамак и успя да поспи няколко часа, преди да го вдигнат за смяната. Тръгна след новите си спътници към палубата и щом се качи по стълбата морякът, който го беше заговорил, го дръпна настрани.
	— Кой кораб? — попита тихо.
	— „Нелани“ — отвърна Хату. — Оцелях само аз.
	— Ще говорим по-късно. Аз съм Коста.
	И Коста слезе надолу по стълбата.
	Хату беше гладен, но знаеше, че ще му кажат кога може да се храни. Огледа се и видя, че първият помощник му сочи с брадичка да се качи на мачтата. Нощем, освен ако вятърът не се променеше, щеше да кара двойна смяна — и като наблюдател, и с оправянето на такелажа. Беше най-мизерната работа на кораб като този дори в хубаво време, но понеже беше корабокрушенец, търсещ превоз, беше най-доброто, което можеше да очаква.
	Оказа се, че беше почти само наблюдател, понеже вятърът беше попътен и нямаше нужда от много работа с платната.
	Беше задрямал, когато раздвижване вдясно от него привлече вниманието му към някой, който се изкачваше към него по въжената стълба.
	Беше Коста.
	— Плаваме към Халазейн — каза той без предисловия. — Там ме чака кораб, на път за дома. Щом се качим на борда, ще поговорим. Дотогава не се познаваме.
	Държането и тонът му накараха Хату да прецени, че е най-малкото капитан, ако не и майстор.
	Коста слезе на палубата и остави Хату сам с многото му мисли.
 

  	13.
 	Кратко пътуване и странно събитие
 

	На сутринта след срещата на Деклан с барона потеглиха през северната порта, с два сандъка със стоки, добавени към вещите на Деклан. Минаха през предградията и малките ферми след тях, после бавно се заизкачваха и навлязоха в земеделска земя. На запад фермите стигаха до скали с изглед към океана, поне така каза Ратиган.
	През първия ден минаха през горички и поля и на два пъти се доближиха достатъчно към крайбрежието, за да зърнат океана. По залез-слънце спряха и Деклан каза:
	— Аз ще взема средната смяна.
	— Няма нужда — отвърна Ратиган. — Никакви разбойници няма толкова близо до града. Няма и опасни животни. Това е цивилизована земя, приятелю.
	— Нима?
	— Не като старото Съглашение, но почти толкова. Барон Дюмарш пази нещата спокойни. Има патрули, които обикалят по пътищата непрекъснато. Вероятно ще видим няколко, докато стигнем.
	— Удивително е колко богата е тази земя, Ратиган — каза Деклан, докато разгъваше постелята си. — Как я е задържал?
	— Аз съм колар, не съм благородник — каза Ратиган. — Пътувам, откакто бях висок ей колкото онова колело — посочи с палец над рамото си към задното колело на фургона, — и знам, че и извън Маркензас имат добро мнение за него. Според това, което чувам, това високо мнение си е заслужено спечелено и той е достатъчно добър войник, та дори кралете да се отнасят към него с респект. Достатъчно богат, за да бъде крал само по себе си, също. — Кимна и добави: — Респект. Това е добро нещо да го има човек.
	Деклан също кимна.
	— Аз ще се погрижа за конете. Слагайте храната и не изяждайте всичкия хляб! — каза коларят със смях.
	Юсан също се засмя и рече:
	— Няма проблем. Имаме четири самуна.
	Ядоха и си легнаха. Нощта мина без произшествия.
	
	
	През следващите дни Деклан продължаваше да се впечатлява от изобилието на владението на барон Дюмарш: поля, гъсти гори, богати на дивеч, реки и езера, гъмжащи от риба. Добре поддържани пасища и тучни ливади се простираха от двете страни на пътя. Деклан почти изпита чувство на загуба, когато изкачиха един склон и Ратиган каза:
	— Онова там е Хълма на Беран.
	Обилието на Маркензас бе започнало да запада няколко часа преди да стигнат дотук: плодните дървета бяха оредели и окосените ливади западно от пътя бяха отстъпили място на диви шубраци, растящи на песъчлива земя. Според това, което Деклан знаеше за земеделието, тази по-безплодна земя можеше да се обработва, но щеше да изисква много повече усилие за по-малък добив; така че разбираше защо е оставена необработена, като се имаше предвид колко близо беше до много по-добрата земя само на няколко мили на юг.
	От билото на хълма се виждаха няколко самотни ферми и ако се съдеше по вонята, понесена от лекия вятър, там гледаха свине. Деклан реши, че градчето е достатъчно близо до земеделска земя, та храната да не е проблем, но се зачуди защо някой би избрал да живее тук.
	Щом стигнаха самото градче, отговорът на този въпрос стана явен. Хълмът, дал името си на градчето, се издигаше над пет сливащи се пътя и Деклан видя много фургони, ездачи и впрягове, движещи се по другите четири пътя, и попита:
	— Защо пътят към Маркенет е толкова спокоен, да не кажа пуст?
	— В сравнение с други градове Маркенет не е на пътя към някое друго място. Стигаш там само защото искаш да идеш там — отвърна Ратиган. — Маркензас има четири града с по-добри заливи от Маркенет. Тук ще видиш търговията от шест владения без излаз на море. — Махна с ръка на запад. — А оттам идват повечето стоки, които пътуват по море, защото баронът на Колос им взима много по-малко мито от барон Дюмарш. Всички оставят Хълма на Беран на мира, защото не е богато място, но е търговски възел, който служи на всички.
	Деклан кимна все едно напълно е разбрал казаното от Ратиган, но всъщност знаеше малко за търговията, освен свързаната с много тесните му професионални интереси. Купуваше желязо, когато цените бяха ниски, както и въглища. Извън това, както и знаенето на обичайните цени за изделията му, се объркваше, станеше ли въпрос за търговия.
	Навлязоха в градчето и Ратиган опитно подкара през оживените улици. Деклан се почувства малко объркан, защото на повечето сгради липсваха каквито и да било знаци. Свикнал беше с това в Онкон, но пък у дома познаваше всяка постройка, а в градовете, през които бяха пътували, повечето места за търговия имаха табели, указващи вида на стоката, та дори да бяха грубо изписани, но тук нямаше никакви. Накрая каза на Ратиган:
	— Знаеш ли къде отиваме?
	— Само гледай какво излагат хората — храна, кожени изделия, дрехи — и запомняй къде си го видял. — Сви рамене все едно това беше несъществен проблем.
	Спря два пъти, за да разтовари скромния си товар, преди да стигнат до един голям хан с табела с три бели звезди, нарисувани на черен квадрат, и вкара фургона в малкия двор зад хана.
	На Юсан отново му възложиха задачата да пази фургона; Деклан беше доволен, като виждаше, че чиракът вече напълно се е възстановил от раните си, и си помисли, че още няколко дни добра храна и малко работа ще го оправят съвсем.
	Влезе след Ратиган в тъмния хан. Помещението имаше само един вход и един голям прозорец на северната стена, няколко свещи мигаха на тезгяха и масите. Неколцина клиенти ядяха или пиеха кротко, но ханът не беше препълнен. Деклан очакваше това да се промени, след като следобедът се изнижеше и хората започнеха да се отбиват след работа.
	Отидоха до тезгяха, зад който един едър мъж с невероятно гъста туфа прошарена черна коса стоеше и ги гледаше втренчено. Когато спряха пред него, каза само:
	— Какво ще е?
	— Ти ли си Леон? — попита Ратиган.
	— Аз съм.
	— Каланора в Маркенет каза, че ти си човекът, когото да видим за една ковачница. Държал си бил правата на вдовицата за нея.
	— Ковач ли си? — попита ханджията.
	— Не аз, той.
	И Ратиган посочи Деклан, който кимна мълчаливо.
	— Аз съм и аз ги държа — каза кръчмарят. — Щом ви праща Каланора, добре сте дошли. Но е много скъпа ковачница за един новоизлюпен калфа.
	Деклан отвърна:
	— Станах майстор този месец и търся добро място, за да си направя дом.
	Ханджията извади три големи чаши и черна бутилка.
	— Не можем да обсъдим работата прилично без едно-две питиета. Първите питиета от мен. След това ти плащаш.
	Наля по малко кехлибарена течност в чашите и добави:
	— Наздраве и за честна сделка! — После ливна питието в гърлото си.
	Деклан никога не беше виждал такова питие. Не си падаше много по пиенето, въпреки че като повечето млади мъже бе научил този урок по трудния начин. Пиеше по един-два ейла най-много; беше опитвал и вино, но не му харесваше. Подуши чашата си и вдиша аромат, който му напомни за разтворителя, с който чистеше смазката от инструментите си, след като е монтирал ос. Видя как и Ратиган гаврътна питието си и последва примера му.
	Неочаквано парещо усещане удари езика му и той се помъчи да преглътне. Течността изгори гърлото му и изкара сълзи на очите му. Той изпъшка и се закашля.
	Леон се мъчеше да не се засмее, а Ратиган плесна Деклан по гърба.
	— Никога не си пил уиски, а, момко?
	С почервеняло лице и докато се мъчеше да вдиша, Деклан поклати глава и спря да кашля.
	— Какво е това?
	— Уиски. Правят го кес’туните на север. Те са диваци. На варварската реч, която минава за техен език, означава „водата на живота“.
	Очите на Деклан спряха да сълзят.
	— Щом казваш.
	— Казвам го, и те го казват — каза Леон и наля по още едно. — Този път отпий внимателно, докато свикнеш с паренето. Ще видиш, че постепенно ще ти хареса.
	Тъй като не искаше да обиди човек, с когото предстои да преговаря, Деклан отпи пак. Пак пареше, но след като вече го очакваше, той не се задави. Прииска му се да го изплюе, но го преглътна. В очите му пак избиха сълзи.
	— Както казах — продължи Леон, — постепенно ще ти хареса.
	Едва ли, помисли си Деклан, въпреки че из стомаха му като че ли се разля мека топлина. Кимна мълчаливо.
	— Сега, преди да се заемем с работата, трябва да огледаш мястото, нали? — Обърна се и извика към една врата отзад. — Гвен!
	Едно момиче влезе през вратата, бършеше си ръцете в престилката.
	— Какво, тате?
	— Заведи този момък до ковачницата да я огледа. Мисли да я купува. — А на Деклан каза: — Това е дъщеря ми Гвендолин. Гвен, това е Деклан.
	Тя погледна Деклан бързо и одобрително, а после се усмихна.
	— Деклан — повтори, все едно да запомни името му. — Е, хайде, Деклан. — Разтегли името му на „Дек… лан“, все едно го опитваше на вкус. Усмихна се, кимна и с накланяне на главата му показа да я последва навън. Той го направи и я оцени, докато вървеше след нея.
	Беше хубава и като баща си имаше гъста тъмна коса, която блесна като гарваново крило на слънцето, щом разхлаби сивата забрадка, която беше носила в кухнята. Фигурата ѝ бе донякъде прикрита от роклята ѝ; беше ѝ широка в корсажа и метеше по земята, стара дреха и често кърпена, но спретната. Не изглеждаше да е шита за нея.
	Тя го погледна през рамо и рече:
	— Ковач си, значи?
	Той кимна — започнал беше да усеща въздействието на уискито — и каза:
	— Да. Търся си ковачница.
	— С тази ще трябва доста работа. Не съм сигурна колко. Нищо не разбирам от ковачници.
	Деклан беше малко замаян от уискито, но и от това, че Гвен бе изненадващо привлекателна. Имаше нещо в нея, което му напомняше за Розалий. Нямаше представа какво, тъй като изобщо не си приличаха: Гвен беше млада и пълна, докато Роз беше подминала младостта и слаба дотолкова, че чак мършава. Беше в поведението; в начина, по който се държеше Гвен може би? Или може би просто си спомняше какво бе изпитвал с Розалий?
	Потисна тези мисли и насочи вниманието си към настоящия момент и към това да не блъска минувачите, които вървяха срещу него. Попита:
	— Винаги ли е толкова претъпкано?
	Тя се засмя.
	— По-лошо. Когато пристигне голям керван, всички ханове са пълни. — Погледна го и добави: — Ако не си мързеливец, ще се оправиш добре тук.
	— Кой поправя нещата, откакто е умрял старият ковач?
	— Татко ми прогони няколко натрапници. Има двама ковачи, ама хич не ги бива. Ако си истински майстор, скоро ще имаш толкова работа, че няма да можеш да я свършиш. — Зави на един ъгъл и каза: — Стигнахме.
	Деклан погледна ковачницата и веднага разбра, че ще свърши работа. Започна да преценява какво има нужда да се оправи и още преди да отвори вратата вече знаеше, че може да превърне тази ковачница в равна на тази на Едвалт. Трябваше да добави втори вход, за да може да затулва светлината зад главните врати, когато работеше над стомана, но това можеше да почака; едва ли щеше да получава много поръчки за оръжия, след като баронът на Маркензас разполагаше с Гилди и цяла орда други ковачи подръка.
	Ковачницата имаше голям двор, което беше добре, защото можеше да му се наложи да ремонтира много фургони, щом пристигаха на кервани. Главните порти бяха широки и щяха да пропускат много дневна светлина, когато потрябваше. Отвори дясната страна.
	— Как е тук? — попита той Гвен.
	— В смисъл?
	— Имам предвид времето, особено зиме.
	— Малко сме далече от брега, но оттук до морето е все нанадолнище. Тъй че нощите зиме са студени, но не много. На ден-два път на изток има склонове, които понякога са покрити със сняг, но тук съм виждала сняг само два пъти. — Помълча, помисли и добави: — Но става мокро и кално. И патка може да се удави.
	Той се засмя, а тя се усмихна.
	— Мисля да изрежа по-малка врата в тази голямата. В студени дни и по-студени нощи последното, което искам, е да стоя на отворена врата, ако не ми се налага. Тук сте доста по̀ на север от моя край, така че не мисля, че нощите ще са по-меки.
	— Много работиш нощем, тъй ли?
	Той сви рамене.
	— Понякога, за да свършиш някоя работа навреме, трябва да го правиш.
	Бутна вратата и влезе.
	Огнището беше старо, но добре поддържано; камъкът бе издържал на много огньове, така че не се налагаше да се притеснява. Едвалт го беше предупредил за използването на нов камък за ремонт на огнище: често пъти в шуплите на камъка оставаше влага и той се пръскаше.
	Видя куп стари камъни в ъгъла и кимна одобрително. Старият ковач ги беше държал близо до топлината, за да са сухи, ако му потрябват.
	— Как се казваше ковачът? Валтер?
	— Валтер — отвърна Гвен. — Валтер Ковача.
	— Поддържал е пещта в ред. — Деклан огледа големите мехове, закачени на железни халки, които се движеха по железни пръти, за да може да се местят над огъня, щом потрябват. — Хубаво — каза той, след като огледа меховете внимателно. — Кожата ще трябва да се подмени обаче, и то по-скоро.
	— Това проблем ли е?
	Той я погледна и се усмихна.
	— Кожата в ковачниците винаги е проблем. Топлината я изсушава бързо и тя се спича. Бих могъл да подменя тази с промазано платно, ако мога да намеря. — Погледна Гвен. — Колко е далече до брега?
	— Три дни с кола. Ден и половина на кон.
	— Добре. Мога да взема каквото ми трябва от майстор на корабни платна.
	Отдръпна се от меховете.
	— Дотогава ще смажа кожата с лой. — Хвърли още един поглед наоколо и кимна. — Ще стане хубава ковачница. — Това накара Гвен да се усмихне и Деклан се усети, че отвръща на усмивката, без да помисли.
	— Ела да видиш къщата — каза тя.
	— Къща ли?
	— Отзад.
	Тя се пресегна, хвана го за ръка и го поведе обратно през вратата и към задната част на двора. Деклан очакваше да види малък дом, като на Едвалт, с може би две стаи, но къщата пред него бе голяма за стандартите на Онкон. На цели два етажа! Гвен го въведе вътре и каза:
	— Трябва ѝ яко чистене. Вдовицата замина в едно село от другата страна на Маркенет, за да живее със сестра си. Затова татко ми я продава заради нея. — Продължи да държи ръката на Деклан, факт, който той остро съзнаваше.
	Къщата се оказа спретната като ковачницата, добре поддържана и с голяма маса в кухнята. Имаше малка стая отзад, където Юсан можеше да спи, голямо подобрение спрямо обичайната му постеля до огнището в ковачницата. На горния етаж имаше две спални, по-голямата с малък слънчев чардак. Деклан излезе на него и видя долу нещо, което приличаше на градина.
	Гвен каза:
	— Това ще отнеме малко работа — да се оплевят бурените и да се засадят зеленчуци. Но вдовицата на ковача винаги имаше пресни моркови, зеле и ряпа за яхния; смяташе, че си струва усилието.
	Деклан вдиша дълбоко. Това бе повече, отколкото бе очаквал. С ковачницата можеше да се оправи, но и тази къща също…
	— Баща ти казвал ли ти е какво иска вдовицата за ковачницата и къщата?
	— Не, но не би трябвало да е проблем — отвърна тя с усмивка.
	Той огледа още малко наоколо и рече:
	— Хайде да идем да говорим с баща ти.
	Тя кимна и повтори:
	— Хайде.
	Тръгнаха обратно към хана и Гвен попита:
	— Значи си сам?
	— Какво? — Погледна я и видя, че го оглежда. — Аз… О, чиракът ми е във фургона, пази багажа. Той също ще живее тук.
	— Имам предвид, нямаш семейство?
	— Не, само аз съм. Сирак съм, предполагам. Никога не съм познавал родителите си. Майсторът ми ме отгледа. Не мога да си спомня да съм живял на друго място преди това. Едвалт каза, че ме е взел защото съм бил едър за възрастта си и си помислил, че може да стана добър ковач. Служих му петнайсет години, че и отгоре.
	— Това е дълго време.
	— Права си — отвърна тихо Деклан. — Сега обаче ми изглежда като миг.
	Работният ден привършваше и дюкянджиите нямаха търпение да приключат, преди да забързат към дома. Двамата млади се запровираха през тълпа хора, понесли какво ли не, и Деклан каза:
	— Повечето ковачи работят чак до двайсет и пет години, преди да станат майстори. Едвалт каза, че имам дарба, и… — Спря. Не беше от особено приказливите, но се усети, че почти се е разбъбрил пред момичето. — Е, сигурно имам, иначе нямаше да ми даде майсторското звание. — Усетил, че вече се хвали, бързо добави: — Може би не съм чак толкова надарен, но работя упорито. — Реши да спре да говори за себе си.
	Тя се усмихна.
	— А ти? Винаги ли си живяла тук?
	— Родена съм тук — каза тя и кимна изразително. — Тате работел по нивите и карал стока, вършел какво ли не, когато се запознали с мама. Тя го накарала да уседне. После спестили пари и купиха хана. Бях мъничка тогава, тъй че е единственият дом, който съм познавала.
	— Майка ти? Тя работи в хана?
	— Тя почина — отвърна Гвен тихо. — Треска я взе, преди пет години. — Погледна накриво Деклан и се усмихна отново. — Мисля, че мама щеше да те хареса.
	За миг Деклан остана без думи. Разпознаваше флиртуването, но това беше нещо друго. Осъзна, че макар да познаваше Роз и някои селски момичета в Онкон, всъщност няма представа какво да очаква от това момиче. Имаше чувството, че думите ѝ не са нищо повече от похвала, и това го накара да се почувства едновременно поласкан и смутен. Тя беше абсолютно най-привлекателната девойка, която бе срещал.
	Стигнаха до хана и влязоха. Ратиган пиеше втори ейл с Леон, който вдигна очи, щом Деклан стигна до тезгяха, и попита:
	— Харесва ли ти?
	— Изглежда наред — каза Деклан, като се стараеше да не изглежда прекалено нетърпелив, но все пак бе малко развълнуван от явния интерес на Гвен. Беше много по-хубава ковачница, отколкото се беше надявал. — Каква цена иска вдовицата?
	— Пълна мярка злато.
	Лицето на Деклан остана равнодушно, макар това да беше три пъти повече злато, отколкото носеше. При огромния брой кралства, владения и градове-държави из континентите и островите монетите навсякъде се оценяваха по качество и тежест. Деклан носеше една третина „мярка“, грубо около шейсет монети с не съвсем еднакъв размер, което беше равностойността на два или повече месеци приходи за един майстор ковач. Пълна мярка щеше да е равно на половин година работа, без нищо да остава за храна, желязо, въглища и всякакви други нужни неща.
	Накрая каза:
	— Това е много.
	— Ковачницата е хубава — отвърна Леон. — Валтер вложи много години в нея, а и в къщата зад нея. Мястото също е добро.
	Деклан осъзна, че въпреки доброто чувство, което Леон може да изпитва към вдовицата на ковача, вероятно взима и комисиона.
	— Ако се съглася на тази цена, какви са условията?
	Леон го погледна изненадано.
	— Условия?
	— Не очаквате майстор ковач да скитосва, понесъл пълна мярка злато, нали?
	Леон се почеса по брадичката.
	— Всъщност да. — Погледна го в очите и попита: — Ти какво предлагаш?
	— Мога да дам на вдовицата трийсет златни монети, шестина мярка и… четири монети на месец, докато се изплати всичко.
	Леон се обърна към дъщеря си, която го гледаше напрегнато, с присвити очи, сякаш му казваше: „Само да си посмял да откажеш предложението“. Кимна ѝ, погледна Деклан и рече:
	— Мисля, че вдовицата ще се съгласи.
	Пресегна се и си стиснаха ръцете.
	— Нанасяй се и ще пратя вест и златото ти на вдовицата.
	— Аз се връщам в Маркенет веднага щом взема товар. Ще ги отнеса — каза Ратиган.
	Леон погледна Деклан, а той кимна в знак, че може да се довери на Ратиган. На коларя каза:
	— Ако си свършил с пиенето, хайде да откараме Юсан до ковачницата и да разтоварим фургона.
	Ратиган кимна и довърши халбата.
	Деклан се сбогува с Леон и Гвен, която задържа ръката му малко по-дълго, отколкото очакваше, преди да я пусне.
	Отвън двамата се качиха на фургона и Деклан каза:
	— Имаме си ковачница.
	Юсан се ухили и попита:
	— Добра ли е?
	— Много — отвърна Деклан.
	Ратиган се засмя.
	— Ако се съди по това как те гледаше момичето, купуваш повече от само една ковачница, Деклан. Скоро ще си семеен човек, бас слагам.
	Деклан го погледна накриво, а Юсан попита със смях:
	— Какво момиче?
	Младият ковач сви рамене и отвърна все едно на себе си:
	— Хубаво момиче.
 

  	14.
 	Кратък отдих и разкрития
 

	Хату отпи от горчивото кафе, малка глинена чашка, купена за още по-малка медна монета в една пристанищна гостилница в Халазейн. Беше слязъл от „Изабела“ предния следобед и беше пренесъл сандъка на капитана лично, тъй като не искаше друг да го пипа. Коста му беше дал името на кораба, на който щяха да се срещнат, „Саса Мути“. Беше странно име, означаващо „свещено дърво“ на езика на народа кес’тун. Дваж по-странното беше, че кес’тун бяха конен народ от тревистите равнини на Южна Тембрия. Трябваше да има някаква история зад кръщаването му и може би щеше да се сети да попита някого на път за дома.
	„Саса Мути“ щеше да отплава с вечерния отлив, тъй че Хату разполагаше с деня, за да отдъхне, да се нахрани и да се повъзстанови. Беше млад и здрав, но тегобите от последния месец бяха взели своята дан и вероятно му трябваха още няколко дни. Несъмнено щяха да го разпитат, щом стъпеше на борда на кораба, а и след това, но почти със сигурност щяха да му възложат работа.
	Беше отишъл на баня и беше дал да изперат мръсните му дрехи, докато се киснеше. По принцип прекарваше повечето си дни мръсен, защото ролите на уличен хлапак или селянче изискваха това. То обаче не значеше, че му е приятна постоянната миризма и кожата да го сърби. Не издържа и задряма, докато се къпеше, и се наложи да го събудят, когато дойде време да напуска. Слугинята, която му изми главата и му изтри гърба, изглеждаше разочарована, когато предпочете да не ѝ плати и за секс. Щеше да му е приятно, но нямаше достатъчно пари и за удоволствие, и за приличен хан.
	Беше наел дюшек за спане в една отделена с панел част на хана, споделена с непознати и без никаква уединеност. Спа до сандъка на мъртвия капитан, който бе сложил до стената.
	През първата нощ се буди два пъти — и и двата пъти притиснал се до корабния сандък, с кама в ръката, в необезпокоявано помещение, освен хъркането. С усилие на волята се беше отпускал отново, прилагайки умствените упражнения, на които го бяха научили от дете.
	Сънят му бе станал неспокоен, откакто вещиците, които наричаха себе си Сестри на Дълбините, го бяха освободили, но тези неспокойни сънища бяха различни от кошмарите и ужасите насън, които бе преживявал през детството си. Помнеше цялостни образи или спомени от събуждания, едно почти съкрушаващо усещане за приближаваща се гибел, съчетано с дълбоко чувство за безпомощност. Виденията бяха намалели, докато бе на борда на „Изабела“, тъй като тежката работа го довеждаше до вцепенение и дълбок сън, само леко обезпокояван от ужасии.
	Беше използвал малкото монети, които му бяха останали, за да си купи евтина закуска: каша, половин ябълка и резен сирене, като запази коравия хляб за по-късно през деня, и сега бавно довършваше кафето. Беше горчиво, но пък беше ободряващо, а трябваше да остане буден, докато сандъкът не се озовеше на борда. Ако „Саса Мути“ отплаваше с вечерния отлив, щеше да е само на път или да му дадат работа, ако пристигнеше повече от час преди да отплават.
	Ханът имаше два етажа общо пространство и масата на Хату беше на един балкон с изглед към залива. Никога преди не беше посещавал това пристанище, тъй като работите му като моряк бяха краткотрайни, макар и напрегнати. Нямаше човек на служба при майсторите на Коалтачин, който да не може да мине за обикновен моряк, това беше жизненоважно умение за една островна нация. Ако не си от екипажа, си пътник, а пътниците са обект на любопитство. Докато морякът е част от кораба и почти не го забелязват, особено на къси преходи с постоянно текучество. Плаването осигуряваше лесен начин за агентите да се движат между стотиците важни острови в района.
	Хату се наслаждаваше на характера на този град, стига „наслаждение“ да беше подходящата дума. Беше пътувал достатъчно, за да разбере, че всички пристанища в основни линии миришат еднакво: морска сол във вятъра, влажна смесица от плесен, гниеща риба и канални води. Евтини ханове, рядко почиствани, добавяха вонята на разлят алкохол, немити тела, пикня и изпражнения, и обща развала. Но миризмата на всеки град също така имаше и свой собствен подпис, а тази на Халазейн съдържаше намек за пикантни подправки във въздуха, тъй като градът, изглежда, бе възел за търговци от околните острови. Едно от малкото неща, които отнемаха от разочарованието и гнева на Хату, беше удоволствието, което изпитваше от откриване на нови неща. Знаеше, че всяка информация е потенциално полезна, та дори ползата от нея да не е непосредствено ясна.
	Едно от нещата, които всички ученици приемаха за даденост, беше обучението, което получаваха в много различни занаяти и традиции. На агент на квели наскости можеше да се наложи да мине за слуга, пътуващ амбулантен търговец или опитен работник, а всяко все още обучавано дете беше потенциален сикари. Хату, още ненавършил седемнайсет, можеше да мине за чирак в няколко занаята; разбираше от обработка на кожа и тепавичарство, ковачество и тъкачество. Чарът на това да си млад агент със скромни умения бе във възможността да потърсиш работа в няколко занаята и да използваш оправданието с лошо обучение от бездарен предишен майстор.
	Хату въздъхна. Бореше се със спомените си. Опитът да примири онова, за което вече мислеше като за свои нормални спомени, с виденията, които бе имал откакто онази вещица бе в ума му, го поразяваше: борба без очевиден изход, но конфликтът също така бе странно интригуващ. Усещаше неща, които не можеше да назове, и все пак те го оставяха с чувството за наближаваща промяна, сякаш онова, което бе зърнал от най-ранните си спомени, беше по някакъв начин в корена на продължавалите през целия му живот неудовлетвореност и разочарования. Някъде съществуваше отговор, нещо, което щеше да придаде смисъл на нещата, срещу които се беше борил, откакто бе проходил. Беше смътна надежда, но каквото и да се случеше в бъдеще, нещо се бе променило. Чувството, което имаше — че нещо е затворено и заключено, се бе променило рязко и сега той беше любопитен какво ще открие.
	Вдиша дълбоко. Щеше да отнеме време, докато разбере, а с колко време щеше да разполага? Трябваше да стигне до дома, да види кой от майсторите е там и да даде пълно описание на дните си, откакто бе напуснал Нумерсет. Постара се да подреди събитията в ума си, като започна с убийството на неназования по име търговец — неназован за него поне; прие, че може би никога няма да узнае защо бяха убили човека.
	Знаеше също, че новините, които щеше да донесе, може да не му спечелят никакви благодарности от майсторите, особено от Кугал, когато научеше, че Хату е оцелял, а неговият любим внук Донти не е. Нямаше значение и че Хату също страдаше заради загубата му: майсторите и капитаните рядко показваха загриженост за подчинените си. Проявите на обич на майстор Кугал към единствения останал му внук, Донти, бяха оскъдни.
	Мисълта за Донти накара Хату да помисли за Хава и той пак въздъхна. След като приятелят му си бе отишъл, Хава му липсваше повече от всякога и по начин, какъвто никога не беше изпитвал. Тя беше нахлувала в мислите му в най-странни моменти, откакто „Изабела“ го беше спасил. Вдиша бавно и дълбоко и се помъчи да я махне от ума си.
	Не успя.
	Споменът му се върна към първия път, когато я беше видял; тя беше най-свадливото момиче в групата му, не се боеше да се опълчи на никого, дори на момчета два пъти по-големи от нея. Още при онова първо зърване нещо в нея го привлече; нещо в поведението ѝ го трогваше, сякаш беше намерил същество, което можеше да го разбере.
	Учениците. Когато не им даваха наставления, ги оставяха да се оправят сами, което означаваше да установят йерархия помежду си. Хава изпъкваше, защото беше малко височка, слаба и имаше необикновена кестенява коса, така че привличаше побойниците. Тя бързо даде да се разбере, че може сама да се грижи за себе си, и след като получиха два разкървавени носа и една счупена ръка, по-големите момчета я оставиха на мира. Тя бързо привлече вниманието на момичетата и разшири закрилата си над тях — когато потрябваше закрила, — но иначе имаше само двама приятели, Донти и него. Винаги бяха те тримата.
	Хату също имаше своята уникална външност, с която да се оправя, и макар да не беше най-надареният боец сред момчетата, когато гневът му избиеше, ставаше опасен. Едва не преби до смърт едно по-голямо момче, докато един от инструкторите не ги разтърва. След това другите момчета го заобикаляха отдалече. Донти можеше да е подстрекател понякога, но изглежда, усещаше кога Хату доближава границата на търпението си и можеше да се намесва, дори да не можеше да види никакви граници за себе си. Хава притежаваше способността да го успокоява като никой друг, да го накара да забрави неразумния си понякога гняв.
	Няколко значими неща се случиха през онова време в живота му: започна да осъзнава, че се отнасят с него по-различно, отколкото с другите ученици, и че той е увеличил донякъде дистанцията, която създаваше това.
	И бе започнал да изпитва все по-силни чувства към Хава.
	Усещането за отчужденост и променящите му се чувства към един от двамата му най-добри приятели му причиняваше часове терзания, както матрона Наниана обикновено наричаше тихата му, постоянна тревога. Сгълчаваше го или се опитваше да се пошегува за това, но единственото, което успяваше, бе да го накара да скрива чувството си още по-надълбоко.
	Специалното отношение към него и това, че не разбираше защо е така — това бяха тревогите, които го притесняваха най-много. Загубата на Донти бе влошила нещата още повече и сега Хату усещаше отсъствието на Хава като постоянна болка, която бе невъзможно да пренебрегне, освен ако не беше зает. Погледна ръцете си и видя, че е стиснал с всичка сила перилото на балкона. С усилие бавно го пусна.
	Докато отпиваше последните глътки кафе, загледа пазара долу и пристанището отвъд него. Беше почти на седемнайсет, почти мъж според повечето народи на Гарн, но беше пътувал много и бе видял може би повече от повечето хора, които сега гледаше отгоре. Някои можеше да са търговци или моряци, пътували между тези острови, може би дори до източния бряг на Южна Тембрия, но той беше стигал по-далече от това два пъти преди шестнайсетия си рожден ден — не че знаеше кой е рожденият му ден. Бяха му казвали, че е сирак, и рожденият му ден беше условно наместен на шестия ден на Месеца на Падащите звезди в календара на Коалтачин, за да може да се спазва традицията и преходите, свързани с възрастта. Беше може би достатъчно близо до истинския му ден на раждане, така че нямаше голяма разлика. Все пак беше поредното нещо, което би искал да може да научи. Имаше малко ирония в това: като мнозина, които пътуваха, той трябваше да примирява местната година, месец и ден спрямо родния си календар и често откриваше, че се е отклонил с дни, когато се прибереше у дома. Можеше да се върне на това, което мислеше, че е неговият рожден ден, само за да открие, че е бил преди дни, така че какво значение имаше датата на календара?
	Въздъхна, докато се мъчеше да прогони всички тези объркващи мисли, и погледна празната чашка. Не искаше повече кафе. Седенето и ядосването за неща, които не можеше да контролира, беше безсмислено. Копнежът да види Хава беше още по-безсмислен. Можеше никога вече да не я види.
	Сандъкът в краката му изключваше всякакви обиколки из града. Носач, запътил се към кейовете с товар на рамото, беше нещо обичайно, тъй че изборът му беше доста очевиден: да похаби деня си в тази гостилница и да задълбочи разочарованието и гнева си — или да иде рано на кораба. Въздъхна примирено и пак се загледа към града.
	Беше виждал десетина, че и повече градове като Халазейн през петте си години по задачи, и те се размиваха в паметта му; вече не им помнеше имената, да не говорим за подробности в тях. Имало беше един пазар със сергия, където даваха поръсено с подправки месо на шиш върху две лъжици ориз, полети с чудесен кафяв сос. Внезапно се ядоса, че не може да се сети кое беше това място и че сигурно никога повече няма да яде пак онова месо с ориз.
	Осъзнаването на това беше разочароващо, но гневът, с който бе придружено, му бе също така твърде познат. Хату затвори за миг очи и си припомни едно от упражненията, на които го беше учил майстор Кугал, за да се успокои. Много ситуации изискваха спокойствие, все едно какво ставаше: животът му дори можеше да зависи от това.
	Тревогата му, че ще му възложат работа на кораба, най-сетне бе надвита от скуката. Хату вдигна сандъка на рамо и слезе по стъпалата към улицата към пристанището.
	Залъкатуши през пазара. Не виждаше големи разлики в стила на предлаганите облекла, храна и накити, както и в изложените на показ инструменти и оръжия. Видя лек копринен шал с хитроумна щампа и се зачуди дали Хава би го харесала.
	Хава! Не можеше да спре ума си да не се връща към нея.
	Тя упорстваше в мислите му, обитаваше сънищата му и той не можеше да го спре. Дори помнеше първия път, когато го възбуди, за негово пълно смущение, и как Донти се закани на другите момчета да не си правят шеги с втвърдения му член. А Хату просто бе клекнал в студения поток и се прикриваше с ръце колкото можеше.
	Учениците и ученичките се къпеха заедно в потоците близо до селото, откакто Хату си спомняше, или понякога в една от общинските бани. Беше удоволствие, което всеки очакваше с нетърпение, защото къпането беше понякога невъзможно за дни наред и сърбенето на кожата и миризмата на мръсно облекло ставаше постоянен спътник. Хату беше виждал Хава и другите момичета голи много пъти, но онзи път беше различно. Дори само като си го спомнеше, все още се изчервяваше.
	Беше се случило през времето, когато тялото му започна да се променя, когато започнаха да му растат косми под мишниците и около члена; беше гледал и за брада, но тя закъсня, понеже беше рус. Един ден промените бяха нещо, на което просто да не обръща внимание, а на следващия изведнъж болезнено си даде сметка колко различно го гледат момичетата, особено Хава. Откакто бяха още почти бебета се бяха виждали голи и с Донти тя беше най-близката на света за него, тъй че промяната почти го беше накарала да избухне в сълзи от безсилие, защото не я разбираше и не можеше да говори с Хава за това.
	Когато попита за това матроните, те му казаха да говори с мъжете учители, но те само му обясниха за секса. Никой не беше разбрал, че иска да говорят за чувства.
	Това безсилие още повече обърка нещата, както винаги ставаше с Хату, и му стана още по-трудно да говори какво изпитва с когото и да било, дори с Донти, и особено с Хава. Сдържаността започна да променя начина, по който се държеше с нея.
	Сега, докато се провираше през навалицата, умът му се върна към друг един ден, когато раменете му вече бяха започнали да се уширяват, гласът му да става по-дълбок и когато преценката му за момичетата се беше напълно променила.
	Имали бяха дълга тренировка в двубои. Учениците на квели наскости преминаваха през обучение във всички известни стилове на ръкопашен бой, както традиционни, така и не толкова традиционни. Използването на ежедневни предмети като оръжия беше спечелило на Хату и другите доста дребни наранявания. Той нямаше нищо против. Учеше се добре и стана един от най-добрите импровизиращи бойци в класа си.
	Онзи ден бяха тренирали бой с тояги, добра основа за всички видове ръкопашни оръжия. Хату беше в двойка с Хава за третия рунд и тя го надви. Донти го дръпна настрана и каза:
	— Какво ти става? Не че тя те надви, знам, че е добра. — Кимна към Хава, която заемаше позиция пред следващия си противник. — Работата е, че те надви толкова лесно.
	— Не знам — призна Хату и гласът му издаде безсилието му.
	Донти го изгледа продължително, а после очите му се ококориха, щом извърна поглед към Хава и отново към него. Накрая каза:
	— А, разбирам. Ще говорим по-късно.
	Докато денят се точеше, преминаха от бой с тояги до ръчен бой, който винаги водеше до ожулени кокалчета, насинени очи, разкървавени носове и общо взето лошо настроение сред обучаемите. Инструкторите отново бяха изправили Хату и Хава един срещу друг и с едно лесно блокиране тя влезе в гарда му и го удари толкова силно, че той изгуби равновесие, тупна на земята, удари си тила в камъните и почти изгуби съзнание.
	Не помнеше как се е преместил или са го преместили до една стена, но изведнъж се свести там, а пред очите му святкаха искри. Смътно си спомняше как Донти каза:
	— Пак. Тя те побърква бе, човек.
	Хату никога нямаше да признае на Донти, че е прав, но знаеше, че е истина. Нещо в Хава вече караше гърдите му да се стягат и коремът му да се свива, караше го да се смее и да плаче едновременно. Не разбираше чувствата си и както беше с всичко в живота му, това, което не разбираше, просто го гневеше.
	А Донти каза:
	— Не можеш да я имаш. Знаеш правилата. Тъй че го забрави. Мисли за нея като за твоя сестра! Стегни се.
	От онзи ден всеки двубой или други надпревари с Хава бяха удар и пропуск. Понякога можеше, както бе казал Донти, да се стегне и да спечели. А в други дни беше все едно се опитва да се движи през вода, дълбока до кръста, или да тича нагоре по пясък — и тя винаги беше пред него. Като че ли имаше някакъв шаблон, тъй че Хату беше убеден, че е въпрос на съсредоточаване; когато беше разстроен и изнервен, тя го познаваше достатъчно добре, за да усети това и да се възползва от него. Усмихна се при осъзнаването, че колкото по-големи ставаха, толкова повече я усещаше като жена и толкова повече тя се възползваше от това и го надвиваше. Защото беше толкова надарена, че той трябваше да вложи в състезанието всичките си сили и умения, за да я победи. Реално нямаше голяма разлика между бойните им умения. И той с неохота признаваше, че тя е по-добър стрелец от него.
	Хату усети надигащата се скръб, щом мислите му се изместиха от Хава към Донти, а след скръбта щеше да дойде гняв, тъй че той изтласка спомените и върна вниманието си върху това, което непосредствено го заобикаляше. В размислите си беше изгубил пътя, а това беше сериозно нарушение на всичко, на което го бяха обучавали.
	Внезапно осъзна, че го бяха дебнали през пазара. Въпреки че беше потънал в размисли за едно момиче, осъзна, че вече е виждал мъжа със син жакет и черна шапка с широка периферия в тълпата; и сега той крачеше упорито и без да изостава от лявата му страна. Пазарът представляваше лабиринт от пътечки със сергии, вдигнати в груба мрежа от алеи през иначе открития площад. Хату направи рязък завой между две сергии и внезапно обърна на следващия проход през пазара, после спря зад една маса, на която бяха изложени всевъзможни амулети. Видя, че мъжът, който го беше следвал, продължи напред, като пропусна второто му обръщане.
	Хату се върна на мястото, откъдето бе тръгнал, и пое по обиколен маршрут към пристанището, като редовно поглеждаше дали отново го следват. Най-сетне стигна до кея и намери „Саса Мути“.
	Качи се по мостчето и един моряк го попита:
	— Какво искаш?
	— Коста ми каза да дойда тук.
	Мъжът го изгледа с леко любопитство, но каза:
	— Почакай.
	„Саса Мути“ бе двумачтов платноход с триъгълни платна. Погледът на Хату пробяга от високия и дълъг кърмов мостик към широкия нос; беше дълбоководен платноход. Сред плитките крайбрежни съдове изпъкваше като лебед между ято гъски.
	Коста скоро се появи от стълбището при кърмата и каза:
	— Къде беше? — Не изчака за отговор, а махна на един моряк да вземе сандъка, който Хату носеше, и му нареди: — В каютата ми.
	За разлика от преди, широкоплещестият мъж не носеше облеклото на прост моряк, а добре скроени, но не и набиващи се на очи дрехи: фини панталони и риза, лъснати ботуши и елек от черна кожа.
	Хату знаеше как изглежда властта в ранговете на квели наскости, щом се натъкнеше на нея. Този мъж можеше да е играл ролята на обикновен моряк на онзи кораб, но тук определено беше човек с висок ранг.
	Коста заведе Хату на носа на кораба и се огледа.
	— Искам да мога да видя всеки, който може да ни чуе — каза му тихо. — Очаквах те снощи.
	Хату примига, докато премисляше отговора си. Извинения рядко се търпяха и обвиняване на старши рядко се оказваше разумно, но в този случай той реши, че прямотата е най-добрият избор.
	— Не ми го каза толкова ясно, когато напуснахме „Нелани“, иначе щях да дойда направо тук.
	Коста го изгледа, след което се усмихна.
	— Не си уплашен? Това е добре. И вероятно си прав. Трябваше да се изразя ясно. — Хату забеляза, че непрекъснато поглежда леко намръщено нагоре, сякаш над главата му има нещо. — Нещо необичайно ли се случи?
	— Един ме следеше на пазара, но му се измъкнах — каза Хату. — Не съм сигурен защо, беше пълно с хора, а сандъкът ми не изглежда да е ценен. — Сви рамене.
	Коста го изгледа, после каза:
	— Заради проклетата ти коса е. Като маяк е.
	Без да помисли, Хату вдигна ръка и опипа косата си. Коста избута ръката му и изсумтя:
	— Не привличай внимание към нея.
	— Какво толкова? — попита Хату. — Загубих си мазилото за оцветяване.
	Кафявите очи на Коста се разшириха и той повдигна вежда.
	— Мазило? Какво… — Замълча, присви очи и попита: — Кой е майсторът ти?
	— Фасария — отвърна Хату.
	Коста за миг се намръщи болезнено, после отново го погледна.
	— Това обяснява нещата. Той е много… традиционен. Никакви клюки, слухове или необоснована информация пред него. Ще ти намеря още мазило, преди да отплаваме. Щом се приберем, ще идем при майстор Фасария и… Ти на колко години си?
	— Почти седемнайсет.
	— Кога ти е рожденият ден?
	— На шестия ден на Месеца на Падащите звезди според старото броене.
	— По-малко от половин година дотогава — каза Коста и сложи ръка на рамото на Хату. — Вероятно са те забелязали, защото за първи път си бил навън посред бял ден с чиста коса. — Посочи към кърмата. — Каютата ми е от дясната страна на капитанската. Иди там и изчакай. Аз ще ти намеря мазило за косата. Хайде върви.
	Хату тръгна. Щом Коста щеше да говори с майстора му, значи наистина беше важна особа.
	Докато бързаше към кърмовите каюти, се зачуди каква е цялата тази работа с косата му.
	Както беше очаквал, веднага щом косата му беше боядисана, го пратиха да подрежда товар и от стоките в претъпкания трюм той прецени, че Халазейн е последната спирка на кораба преди дългото пътуване до дома. Корабите, които бяха под контрола, пряко или косвено, на квели наскости, рядко получаваха разрешение да пристават на родния остров, така че Хату най-сетне можеше да изпита донякъде чувство на безопасност, когато вечерта отплаваха.
	След бързата вечеря го повикаха в каютата на Коста. Едрият мъж махна на младежа да седне на един сандък срещу койката му. Бяха толкова близо един до друг, че Хату се почувства малко неловко. Поддържането на почтително разстояние беше част от обучението.
	— Майстор Фасария, значи? — попита Коста.
	Хату кимна.
	— Та какво мислеше да направиш, когато стигнем в Коалтачин?
	— Да предам сандъка на капитана и да разкажа на първия майстор, когото намеря, какво се случи.
	Коста посочи гърдите си с палец и рече:
	— Разкажи ми какво се случи, момче. Аз съм майстор Реза.
	Хату знаеше, че това трябва да е вярно, защото никой друг мъж в Коалтачин нямаше да посмее да претендира, че е този човек. Баща му беше майстор Зусара, най-близкото, което Коалтачин имаше до крал, тъй като той предвождаше Съвета. Също така беше главата на най-могъщата фамилия, способна да събере повече войници и сикари от всички други майстори. Коста беше един от тримата синове, които бранеха интересите на фамилията; всеки от тях контролираше повече хора от повечето по-малки фамилии в държавата.
	Зусара беше пръв между равни, казваха, и това, което не му достигаше като власт, го компенсираше предостатъчно, като използваше влиянието си. Ако в Съвета се проведеше закрито гласуване, неговият глас имаше най-голяма тежест и макар някои да твърдяха, че бил просто добър в постигането на консенсус, Хату помнеше как Фасария веднъж бе казал, че макар никой никога да не може да стане крал на Коалтачин, Зусара е най-близо до това от всеки друг в историята. Също така беше нещо като легенда, защото рядко напускаше дома си и изглеждаше усамотен. Беше като паяк в центъра на огромна паяжина — винаги знаеше както става по краищата ѝ, без да напуска центъра.
	Хату започна разказа си с убийството на търговеца и бягството си от Нумерсет, но когато стигна до описването на нападението на кораба и опита им с Донти да избягат с лодката, усети как в него се разбуждат дълбоки чувства. Болка се надигна и застраши да разбие спокойствието му, щом започна да си припомня разговора си с вещицата Мада. Усети, че се мъчи да надвие сълзите, и гърлото му се стегна от чувството, когато описа съдбата на Донти и разговора между Хадона и Мада. Преди да се усети, сълзите вече течаха по лицето му.
	Реза му остави един миг, докато се овладее, и после каза тихо:
	— Справи се добре, но сега има повече въпроси, отколкото имаше преди. Ще те заведа при баща ми и ще повикаме Фасария. Съветът ще иска да чуе това. И трябва да си спомниш колкото може повече за тези Сестри на Дълбините.
	Изчака да види дали Хату ще каже нещо, а после му кимна, че е свободен.
	Хату излезе от каютата. Чудеше се какво ли има предвид Реза с „повече въпроси“.
 

  	15.
 	Неочаквана визита и слухове за война
 

	Дейлон метна юздите на коня си на един слуга и похвали сина си:
	— Добра езда.
	Мариус беше вторият му син, с две години по-малък от наследника на Дейлон Уилтън. Малките му бяха дъщери: Линая, която сигурно си играеше с куклите си някъде в цитаделата, и бебето, Бетина.
	Балвен дойде, разроши косата на племенника си и попита:
	— Удари ли нещо?
	Момчето се засмя.
	— Не бяхме на лов. Само яздихме.
	И понечи да подаде юздите на коня си на друг слуга, но Дейлон му каза:
	— Погрижи се сам за коня си, Мариус.
	Младежът изгледа сърдито баща си, но не отвърна нищо и тръгна след слугата. Баща му подвикна след него:
	— Когато се научиш да се грижиш за коня си като Джон — посочи коняря, който беше поел неговия кон, — може да караш да го прави някой друг. Ако не можеш да се грижиш за коня си, когато си сам, кой ще го прави? Ако не знаеш от какво имат нужда конете, как ще знаеш дали слугите ти се грижат за тях правилно?
	— Да, татко — последва сърдит отговор.
	Когато момчето се отдалечи, Балвен се засмя.
	— Боже, напомня ми за теб на тази възраст.
	— Бог ли? — попита Дейлон. — Кой?
	Балвен вдигна ръце все едно се предава и отвърна с театрален тон:
	— Моля ви, милорд, това е просто израз. Не заповядвайте да ме набият с камшик.
	— Беше „богове“, когато бяхме момчета.
	— Всеки, който си мисли, че храмовете и църквите на старите богове се завръщат, е глупав, милорд — каза Балвен, пристъпи към брат си и каза почти шепнешком: — И си търси обвинение в ерес. — Помълча за миг, после добави: — Не си се противопоставил на Църквата на Единия, но и не си ги прегърнал. Започва да се забелязва.
	— Имаш ли съвет? — попита Дейлон. Знаеше, че брат му със сигурност има.
	— Построй им параклис. Едно хубаво малко олтарче някъде в ъгъла на цитаделата. И се погрижи изображенията на другите богове да се махнат, преди някой от техните… какво ги наричат? Епископи, да. Преди някой от техните махащи с кадилници мърморещи противни прелати да дойде да освети параклиса. Покани ги да дойдат на които свят ден сметнат за подходящо и ще избегнеш кладата.
	Дейлон кимна.
	— Сигурно е много гадно да те горят жив. Добре, погрижи се за това. — Погледна над рамото на Балвен и попита: — Кой е дошъл?
	Балвен се обърна, видя, че Дейлон гледа новите коне, за които се грижеха в конюшнята, и отвърна:
	— Барон Родриго от Медни хълмове.
	— Не му е присъщо да се появява, без да уведоми предварително — каза Дейлон. — Къде е?
	— Или е в голямата зала да бъбри с баронеса Линет, или в кухните да тормози момичетата.
	— Откога е тук? — попита Дейлон, след като се обърна и закрачи към главния вход на цитаделата.
	Балвен бързо го настигна и каза:
	— По-малко от час.
	— Още флиртува с жена ми, значи. Няма да почне да досажда на момичетата от домакинството, преди да е ударил чаша-две.
	Двамата влязоха в голямата зала и Дейлон погледна жена си. Баронеса Линет възпитано понасяше опитите на барон Родриго да я очарова. Търпеше дърдоренето му със скована усмивка, която напомни на Дейлон за изрисуваните маски, носени от артистите по панаирите. Като видя съпруга си, лицето ѝ видимо светна и тя каза на Родриго:
	— Ето го!
	Линет беше втора жена на Дейлон, толкова политически брак, колкото можеше да се уговори. Беше роднина на трима от четиримата сегашни крале на Северна Тембрия и на неколцина барони също. Първата му съпруга, Мари, беше починала при раждането на мъртвородения им син; беше любовта на живота му, факт, който Линет бе разбрала от деня на първата им среща. Дейлон все още скърбеше за Мари.
	Макар в брака им да нямаше много страст, Линет и Дейлон се бяха опознали добре; всеки приемаше недостатъците на другия и взаимно приспособяваха нуждите на брака си и семейния си съюз. Беше удобна връзка: Дейлон ѝ обръщаше достатъчно внимание, за да не изпитва нуждата да го търси другаде, и дори се бе отказал от навика си да спи с момичета от простолюдието, когато е извън замъка. В повечето отношения Дейлон смяташе брака си за щастлив, въпреки че понякога изпадаше в пристъпи на меланхолия, когато го споходеха неканени мисли за Мари: бяха толкова млади, когато се запознаха, и той мислеше за нея като за любовта на живота си — но дали щеше да изпитва същото след години, ако беше оживяла? Изтласка от ума си болезнения самоанализ и призна, че Линет се старае упорито и успява в това да е добра съпруга на барон.
	Беше красива, цели седемнайсет години по-млада от съпруга си, в тъмната ѝ коса вече се виждаха първите бели косми. Очите ѝ бяха зелени и когато се взреше в него, Дейлон ги намираше за пронизващи. Не беше красавица, но беше кокетна и чертите ѝ бяха удивителни, и наистина беше красива, когато се усмихваше и смееше. Половият им живот след три деца все още беше удоволствие, макар и не толкова чест, както беше, докато бяха по-млади. По преценка на Дейлон все още щяха да минат години, преди да си вземе по-млада любовница, а не беше сигурен дали това ще му донесе облекчение или гняв.
	Родриго със сигурност я намираше за достатъчно привлекателна и Дейлон се преструваше на ревнив, когато подхождаше на настроението му, с което винаги объркваше барона на Медни хълмове. Дейлон беше открил колко много обича да обърква Родриго още преди години и рядко се чувстваше гузен, че го прави.
	Протегна му ръка и се здрависаха, а Линет стана и каза:
	— Е, ще ви оставя за мъжкия ви разговор. — Понесе се плавно към изхода, после ги погледна през рамо и попита: — Да пратя ли още една кана вино?
	По навик Дейлон хвърли поглед през един от прозорците към слънцето и прецени, че е достатъчно близо до вечеря, за да не захърка час преди нормалното време за лягане. Кимна и Линет излезе.
	Балвен изчака слугинята да донесе виното, махна ѝ да си ходи, наля чаша на Дейлон и доля тази на Родриго.
	След като отпи, Дейлон каза:
	— Какво те води в Маркенет толкова неочаквано?
	— Трябва ми майстор на оръжия. Помниш ли Брембол?
	— Чудесен майстор — каза Дейлон.
	— Единственият по-добър, когото съм виждал, е онзи твоят… как се казваше?
	— Едвалт — отвърна Балвен без колебание.
	— Да. — Дейлон кимна. — Едвалт Тасман.
	— Какво стана с него? — попита Родриго.
	— Отработи си свободата. — Дейлон помълча, после добави: — След битката.
	Родриго нямаше нужда от пояснение коя битка има предвид Дейлон. Рядко бяха говорили за онази голяма измяна — и двамата таяха за себе си какво изпитват за унищожението на краля на Итракия, — но когато се наложеше да я споменат, винаги я наричаха „битката“.
	— Ами, старият Брембол умря — каза Родриго.
	— Умря? — Дейлон махна да му долеят чашата и Балвен се подчини. — Не беше стар всъщност.
	— Да — съгласи се Родриго. — Не беше. Но черният му дроб явно беше, предвид любовта му към пиенето. Предпочиташе уиски, и то много. Чиракът му го намерил една сутрин миналата седмица на масата, с чело опряно на дървото и с чаша уиски в дясната ръка.
	— Все трябва да имаш друг добър ковач на оръжия в Медни хълмове — каза Дейлон.
	— Имам добри, ако ти трябва да се оправи фургон или да се изкове лемеж. Имам и неколцина, които стават за правене на прости оръжия за тълпата, която би могла да се отзове на призива на моите васали, но предпочитам най-добрия, когото мога да намеря за кастеланите ми и за домакинството. Добрите майстори на оръжия, изглежда, са в недостиг напоследък.
	— И защо тази внезапна нужда от добри оръжия?
	Родриго познаваше Дейлон от години и разбираше връзката му с Балвен, тъй че не се притесни да изкаже свободно какво мисли.
	— През последните няколко години е кротко, но знаеш, че предстои нова война.
	Дейлон сви рамене уклончиво.
	— Войната е постоянен риск в наше време.
	Родриго удари дълга глътка и подкани Балвен да му налее пак. После каза:
	— Никога не съм разбирал желанието ти да се правиш на скромен, Дейлон. Не си някоя фалшиво свенлива дъщеря на благородник, която се опитва да заблуди ухажор да повярва, че не е яхала патката на конярчето сто пъти.
	— Четеш ветровете на промяната по-добре от всеки, когото познавам. — Отпи отново и избърса устата си с ръка. — Ти беше този, който ми каза след онази нещастна битка на стръмнините на Ансуеъри, че не бива да мислим за… — Родриго замълча, изглеждаше отчаян. — По дяволите, не помня точно какво каза… Опитвам се да разкарам измяната от ума си… но беше нещо за дългата игра. За бъдещето.
	— Е, това бъдеще ще дойде скоро — продължи той. — Лодавико се подготвя за нова война, така мисля. Спря да напада съседите си и обърна на своя страна колко? Петима-шестима барони вече са част от Сандура или косвено контролирани от Лодавико. Не знам колко свободни барони е направил васали, но граничните набези по границата зачестиха. Сигурно е толкова, колкото че седя тук, че много от онези „нападатели“ и „разбойници“ са хора на Сандура.
	Дейлон мълчеше. Накрая отпи от виното и каза:
	— Наскоро чух за един набег в Съглашението, близо до Теснините.
	— В Сандура ли? — изненада се Родриго.
	— Нападателите залавяли млади мъже, за да ги продадат като войници.
	На лицето на Родриго се изписа объркване.
	— Наборът на войници е тънка работа. Ако са пленници, просто си навличаш на главата банда дезертьори при първата възможност. Баща ми ме учеше на военна история и знам, че да събереш заклети мъже и мобилизирани насила е лошо: едната част от войската ти трябва да пази другата, докато войната бушува.
	— Баща ти е бил прав. Да принудиш хора да работят насила на кораби, това да, тъй като трябва да ги пазиш само в пристанищата. Но в хаоса на една битка? Ако битката тръгне срещу теб, такива хора биха могли да минат на страната на противника.
	— А за робски труд?
	— Може би — съгласи се Дейлон.
	Погледна Балвен, който с леко кимване показа, че разбира желанията на брат си: до полунощ щяха да се отнесат депеши до агенти, наети да съберат информация и да докладват колкото може по-бързо. До месец Дейлон щеше да има добра представа какво прави Сандура с тези пленени мъже.
	— Това, което ме безпокои най-много, са връзките му с Църквата на Единия бог — каза Родриго. — Те определено са преподредили… реда на нещата. — Засмя се на собствения си тромав обрат на фразата.
	Дейлон се усмихна.
	— Да, определено си заслужава да се безпокои човек.
	— Не е само златото, Дейлон. Враждебен е към онези, които все още поддържат връзки със старите храмове и църкви, и им обявява война, макар и не открито. Заповядал е да се унищожат всички храмове и църкви в Сандура, които не са на Единия бог.
	— Виж, това не го знаех — каза Дейлон. — Не съм изненадан, но все пак… — Поседя мълчаливо, след което каза: — Вярвам, че инстинктите ти са верни, приятелю.
	— Ако ме извините, милорд, но не успявам да разбера как обричането на крал Лодавико във вярност на Единия бог го облагодетелства — обади се Балвен.
	— Дава му повод — каза Дейлон.
	— Дейлон, ти си крал във всичко, освен по титла — каза Родриго. — Взе това чудесно баронство, което ти остави баща ти, и го направи по-богато, по-силно и по-влиятелно. Би могъл да се самообявиш за крал и да поискаш еднакъв глас с Лодавико. Никой от останалите крале не би се противопоставил открито.
	Дейлон се засмя.
	— Само открито?
	— Може би — поправи се Родриго.
	— И да дам повод на Лодавико и Мазика да направят тук каквото направиха на Итракия? Ще им трябва по-малко манипулация и по-малко лъжи. Благословията на църквата и обещанието за разкъсване на Маркензас би било достатъчно, за да се съюзят половината барони на Гарн с тях.
	— Та какво смяташ да правиш? И двамата знаем, че предстои война. — И видял безизразната маска на Дейлон, Родриго добави: — Значи имаш план, но не си в настроение да го довериш, виждам.
	Дейлон отвърна:
	— Приятели сме от много години и ти се доверявам повече, отколкото на който и да е човек не от моята кръв, но някои обсъждания са преждевременни и това е едно от тях.
	— Дай да се върнем на въпроса за намирането на приличен оръжейник…
	— Имаш ли някой, който си готов да ми позволиш да ти го свия?
	— Може би. Спомена за Едвалт и по съвпадение един от чираците му, вече майстор, беше тук точно преди няколко дни.
	— Още ли е в града? — попита Родриго заинтригувано.
	Преди Дейлон да е успял да отговори, Балвен каза:
	— Не, замина.
	Дейлон го погледна.
	— Замина ли?
	Балвен кимна.
	— Знаех, че бихте искали да научите за местонахождението му, тъй че наредих да го проследят.
	Кимна към Родриго, но също и към отсрещната стена, с нейните карти, дневници и всички бележки, които баронът бе събрал за предстоящия конфликт.
	— И къде е отишъл? — попита Дейлон.
	— Един от агентите ни го подслуша да говори с една местна клюкарка, Каланора, после с един ковач, Гилди. Тръгнал е за една наскоро опразнена ковачница в Хълма на Беран.
	— Интересен избор — каза уклончиво Дейлон.
	— Ще го потърся там — заяви Родриго.
	— Ще ми направиш ли услуга? — попита Дейлон. — Не мисля, че ще приеме служба при теб, след като вече отхвърли моята покана, но го наеми, докато търсиш друг майстор на оръжия за замъка си. Ще съм ти благодарен за преценката ти на качеството на работата му.
	— Е — каза Дейлон и стана. — Трябва да сменя тези прашни дрехи и да се приготвя за вечеря.
	— Аз също не бих отказал баня — каза Родриго и също се изправи. — Би ли могъл да пратиш някого…
	Дейлон се обърна към Балвен и той каза:
	— Ще се погрижа за всичко.
	Родриго и Балвен излязоха.
	Останал сам за миг, Дейлон Дюмарш, най-могъщият свободен барон на цял Гарн, се опита да подреди мислите си. Ако Родриго беше разтревожен от събитията, разиграващи се на изток заради Сандура, значи нещата се задвижваха по-бързо, отколкото беше предвиждал.
	Това поставяше два проблема. Първият беше, че той не беше съвсем готов за открито противопоставяне на Лодавико, а вторият — много по-притеснителното въвличане на Църквата в политиката. Орденът беше флиртувал с властта още откакто Дейлон беше момче, но сега я ухажваше. Защо можеха да се съюзят открито със Сандура беше загадка за Дейлон. Веднага щом Балвен се върнеше, щяха да обсъдят какви послания трябва да изпратят до своите агенти на изток.
	„Все пак е по-добре да имаш проблем на прага, отколкото армия“, помисли Дейлон и тръгна към покоите си и чистите дрехи.
 

  	16.
 	Намеци за истина и тъмни замисли
 

	Пътуването на „Саса Мути“ беше без произшествия, освен един малко нетипичен за сезона дъжд на втория ден. Реза беше пратил вест напред на по-бърз съд, защото бяха тежко натоварени и съответно бавни, а той искаше докладът на Хату да стигне безопасно в ръцете на баща му, в случай че ги сполети някакво нещастие. Десет дни след като отплаваха пред очите им изникна главното място за закотвяне на Коалтачин в град Корбара, известно като Безопасен пристан, но също така и под много други имена според това кой влиза в пристанището. Местните го наричаха просто Пристана — и Градчето, когато говореха с чужденци.
	Да са неясни беше една от многото хитрини, прилагани от хората на Коалтачин, за да гарантират несигурност сред потенциалните врагове. Само доверени посетители и хората от Коалтачин знаеха, че Безопасния пристан е част от Корбара.
	Хату огледа пристанището от север на юг. Чувстваше се празен, кух. Не беше съвсем пустота, но наистина не усещаше каквото и да било чувство за дом тук, никаква вярност или привързаност. Беше просто място, където да си, и съвсем малко по-безопасно, отколкото да си някъде в широкия свят.
	Слязоха на главния кей. Хату не се изненада от това предвид кой майстор беше на борда. Два коня вече ги чакаха. Майстор Реза не каза нищо за сандъка на капитана, тъй че Хату реши, че въпросът е уреден.
	Реза смуши коня си и Хату го последва. Беше яздил, но не беше опитен ездач, така че с усилие смогваше да не изостане.
	Хату беше минавал през Безопасен пристан няколко пъти, но никога не се беше задържал тук, тъй че се съсредоточи да не губи гърба на майстор Реза от поглед. Поеха нагоре по един хълм покрай заможни наглед дюкяни и хан, а след това излязоха на лъкатушещ път, който водеше до сечище. Там имаше прост дървен стълб с желязна халка и Реза слезе и върза юздите на коня си. Хату последва примера му.
	— Продължаваме пеш — каза Реза и посочи една тясна пътека, която се губеше в гъста горичка.
	Тясната пътека водеше до тесен мост над буен поток, покрай малка овощна градина и кладенец. Стигнаха до скромна сграда, кацнала на дървени пилони. Хату влезе след Реза, който каза:
	— Татко, това е момчето. Хатушали.
	Един възрастен мъж, седнал на възглавничка на пода, вдигна очи от документа, който четеше, остави го настрана и каза на Реза:
	— Добре дошъл у дома, синко.
	След това махна на Хату.
	— Застани ей там, за да мога да те виждам по-добре.
	Хату беше виждал много господари и беше пътувал с някои, като Бодай, и мислеше, че разбира положението си и знае как да се държи с тях. Но майстор Зусара беше легенда в Коалтачин.
	Тъй че с изненада откри, че е донякъде разочарован. Беше очаквал някаква митична фигура, могъщ човек, може би дори чародей, но вместо това видя невзрачен мъж около шейсетте, с проста сива риза и панталони, с плетени сандали и без никакви пръстени или други накити. Ако го беше срещнал на пазара, изобщо нямаше да му обърне внимание.
	След като обаче застана на посоченото му място, Хату осъзна, че това вероятно е преднамерено и е част от неговата гениалност. Беше учен, когато се учеше да различава цели на пазара, че много хора изпитват нужда да привличат внимание към себе си с изящно облекло, парадиране с богатство и свити от слуги. Но майстор Зусара не беше такъв човек. Хату застана неподвижно и зачака мълчаливо.
	Зусара погледна Реза и попита:
	— Стигнал ли е мъжество?
	Реза сви рамене и отвърна:
	— Ще го навърши следващия месец. — После добави: — Все пак е само с две години по-голям от най-малкия ти син.
	Майстор Зусара кимна.
	— Малко по-широк в раменете може би, но да, изглеждат на сходна възраст. — Огледа мълчаливо Хату и попита: — Та защо е тук? Защо ми водиш дете?
	— Един кораб е загубен с целия си екипаж, освен един. — Посочи Хату. — Мисля, че това е история, която Съветът трябва да чуе от първа ръка.
	Лицето на Зусара не издаде голяма изненада и Хату прецени, че този баща вярва много на преценката на сина си.
	— Тогава ще свикаме Съвета.
	Помълча и продължи:
	— Прочетох съобщението ти. Беше дори по-трудно за разгадаване от обикновено. Нещо от това, което споделяш, ме притесни… — Огледа за миг лицето на сина си. — Очаквам, че това, което не си споделил, ще се окаже още по-притеснително. Известих членовете на Съвета, че ще пристигнеш скоро и че трябва да са готови да дойдат веднага. Повечето са в домовете си, обаче… — Кимна към Хату. — Няма значение къде са другите двама. Петима могат да послужат също толкова добре като седем, ако Съветът има нужда от преценка. Ще ги уведомя и ще чуем този разказ утре сутринта.
	Надигна се сковано и Хату осъзна, че Зусара е по-стар, отколкото си бе помислил отначало, или може би страдаше от наранявания, получени преди години.
	— Ела — каза той на Хату. — Ще ти покажа стаята ти. Ще вечеряш с мен и утре ще се срещнем със Съвета.
	Реза кимна и каза:
	— Ще се срещнем и с майстор Фасария. Ще го известя.
	— Тая бабичка? Добре, щом мислиш, че ни трябва, повикай го. Или ще се перчи като паун заради поканата, или ще се оплаква, че е трябвало да пътува цяла нощ. Ще видим кой Фасария ще се появи утре.
	Реза се поклони и излезе, без да погледне Хату, а младежът тръгна след най-могъщия господар на острова и на цялата държава Коалтачин. Чу как дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на стареца.
	В задната част на къщата имаше малка стаичка с постеля с проста памучна покривка, маса и незапалена свещ в свещник.
	— Лягай да спиш — нареди Зусара и махна на Хату да влезе в стаята. — Би трябвало да е достатъчно чисто. Ако водата се вдигне високо през дъждовния сезон, това е частта на къщата, която прогизва и може да замирише на плесен, но жена ми… — Усмихна се. — Това е за друг път. На вечеря ще ми разкажеш историята си и ще извая думите ти за ушите на Съвета, за да можем да направим най-доброто. — Обърна се и добави: — Ще те повикам. Сега спи.
	Хату се зачуди какво предстои, но реши да приеме съвета на Зусара и легна. Изпитваше познатата нервност, кръстоска между тревога, дори малко страх, и безсилие. Потисна я. Беше уморен до кости, така че сънят дойде бързо.
	
	
	Събудиха го стъпки и видя една жена, която дръпна завеската на прага.
	— Съпругът ми ви кани да споделите вечерята му — каза жената.
	Разколебан какво да каже освен „Благодаря“, Хату бързо стана от постелята и мина покрай жената и по късия коридор до стаята, където се беше срещнал с майстор Зусара.
	Зусара седеше на възглавнички до ниска маса. От големия супник на нея се вдигаше апетитна миризма. Зусара посочи на младежа да седне. След миг се появи жена му с поднос с плодове, хляб и голяма буца сирене.
	Майстор Зусара не каза нищо, докато тя режеше хляба и след това напълни с черпака дълбоките купи със супа. Излезе, без да каже и дума.
	Хату я погледна, докато излизаше, и каза:
	— Жена ви няма ли да вечеря?
	Майстор Зусара махна с ръка пренебрежително.
	— Жена ми знае как да оставя мъжете на мира за мъжката им работа.
	Хату се зачуди. Смяташе се за мъж, но все още понасяше много хора да гледат на него все едно е все още момче. И тъй като бе живял с Хава и други силни момичета през целия си живот, не беше напълно сигурен какво означава „мъжка работа“. След като не се сети за нещо умно, което да каже, само се усмихна.
	Старецът също се усмихна.
	— Бил си далече доста дълго, както разбрах. — Хату кимна. — Насъбрал си чужди идеи. Можем да обсъждаме жените по-късно, ако поискаш.
	Забележката изненада Хату. Тонът на майстора беше почти бащински.
	— Изглеждаш притеснен — отбеляза майстор Зусара.
	— Аз… бих искал да кажа нещо, което да ви допадне, господарю, но всъщност едва сега започвам да научавам неща, които един мъж би трябвало да знае.
	— Аха. — Зусара кимна. — И какво още?
	— Бих приел с благодарност вашата мъдрост по всяка тема, но първо за…
	— Как си оцелял?
	— Да — каза Хату.
	— Разкажи ми за това, тогава, а за други неща ще поговорим по-късно.
	Хату започна разказа си бавно, като се опитваше да опише всеки момент така, че да сподели ужаса, без да го преувеличава. Бяха го учили, че истината няма нужда от никакво разкрасяване, но че забравянето на подробности също е недостатък.
	Когато започна да разказва за момента, в който се беше събудил в пещерата до изпадналия в безсъзнание Донти, се развълнува и трябваше да спре на няколко пъти, за да се овладее.
	— Бях ужасен, учителю. Знам, че би трябвало да… — Беше на ръба да се разплаче. Лицето на майстор Зусара остана безизразно и той не каза нищо; мълчанието му позволи на Хату да се овладее.
	— Мислил съм за това многократно — дали имаше нещо, което можех да направя? Не знаех дори къде държат Донти и не знам какво можех да направя, дори и да знаех. Накрая просто помислих, че трябва да се върна у дома. — Преглътна един хлип и си наложи спокойствие със силата на волята. Зусара му даде още време да се съвземе.
	— У дома — каза тихо старият учител. Имаше нещо разсъдливо в тона му, макар Хату да не можеше да определи защо.
	Накрая майстор Зусара каза:
	— Имал си време да мислиш за всичко това, явно.
	— Да — отвърна Хату.
	— Защо мислиш, че си бил пощаден?
	— Не знам.
	— Помисли още за това, защото утре Съветът ще е тук и ще трябва отново да разкажеш историята. — Присви очи и добави: — А това ще е първият въпрос, който ще ти зададат.
	Останалата част от вечерята мина общо взето в мълчание. Зусара му зададе няколко въпроса: къде е пътувал и с какви занаяти и умения е запознат, като реагира на последния му отговор с:
	— Обучен си в повече занаяти от повечето на твоята възраст. Има ли някой, който предпочиташ?
	Въпросът се стори странен на Хату: уменията бяха просто част фалшивите самоличности, към които прибягваше при нужда. Сви рамене и каза:
	— Може би да съм калайджия. Наистина обичам да поправям разни неща, да работя с ръцете си. Честно е.
	Майстор Зусара стана и каза:
	— Ела да се поразходим.
	Хату се въздържа да попита къде, защото когато учител ти каже нещо, не задаваш въпроси.
	— Има факли ей там — каза му Зусара и посочи един голям сандък отляво на вратата. — Вземи две.
	След като направи каквото му наредиха, Хату ги протегна, а учителят удари кремъка със стоманата и обсипа върха на едната факла с искри. Прихвана огън и Хату бавно я завъртя, докато се разшири, а после запали втората от първата.
	— Винаги дръж готова факла против тъмното — каза Зусара. — Масло или катран ще се разпалят и от най-малкото въгленче.
	Поведе Хату към пътеката, която водеше до градския път, но вместо да завият надолу, му махна да го последва отвъд мястото, където пътят привидно свършваше. Всъщност продължаваше, но беше използван толкова малко, че ивицата отвъд дома на Зусара беше обрасла и скрита от поглед. Майсторът небрежно забута настрани папратта и високите треви, надвиснали над тясната пътека, и след малко Хату осъзна, че пътят наистина е свършил и вече вървят по тясна пътечка.
	Небето помръкваше и факлите бяха основният източник на светлина. Хату огледа околността за изход — упражнение, превърнало се в навик. Щеше да е лесно човек да се изгуби в тъмното.
	— Та, за онези чужди порядки, за които споменах. Какво знаеш за жените? — попита Зусара.
	Въпросът стъписа за миг Хату, докато не осъзна, че учителят има предвид неговия по-предишен въпрос защо жената на учителя ги беше оставила сами.
	Прецени отговора си, преди да отговори.
	— Помня матроните, които ме отгледаха, докато бях мъничък. Няколко от момичетата в класа понякога ме надвиваха в тренировки. Виждам много силни жени, когато пътувам. Виждам ги в селото близо до пристанището тук и във всички други държави… Чувал съм имената на баронеси в Северна Тембрия, жени с положение и власт, и все пак никога не съм чувал за жени с висок ранг тук в Коалтачин.
	Майстор Зусара кимна и каза:
	— Защото нямаме такива. Във външния свят жените никога не са важни във военното дело, а в политиката — само за да скрепят съюзи между могъщи фамилии. В най-добрия случай те са жетони в една важна игра на късмета… О, могат да утешат мъж и да му дадат облекчение, но в най-лошия случай са разсейващи и опасни. Единственото истински благородно нещо, на което жените са способни, е да ни дават синове.
	Хату кимна, без да има абсолютно никаква представа накъде клони Зусара. Изчака и след дълга пауза каза:
	— Не съм сигурен, че разбирам, учителю.
	— Имал ли си жена?
	Въпросът се стори на младежа малко отклоняващ, макар и да не можеше да назове причината.
	— Да, учителю. Няколко пъти.
	Истината беше, че беше спал само с едно момиче, слугиня в една кръчма в Нумерсет, едва няколко дни преди убийството на търговеца. По-късно беше открил, че Донти ѝ е платил, за да е първата му. Все още беше смутен от цялата работа, но знаеше, че хвалбите за жени като че ли са важно забавление за другите младежи. Сви рамене, стараейки се да изглежда безразличен, въпреки че майстор Зусара не го гледаше. Знаеше, че това трябва да е нещо съществено в тази тема, въпреки че не можеше да схване много думите на учителя; иначе обсъждането нямаше да му причинява такова неудобство.
	Зусара спря, обърна се и го погледна преценяващо.
	— По време на пътуванията си пожелавал ли си много жени?
	Хату се поколеба, след което каза:
	— Не съм сигурен как да отговоря. Имаше жени, които привличаха окото ми, няколко, с които щеше да ми хареса да правя секс, и няколко, с които направих. — Постара се да го изрече все едно беше без значение, уплашен, че ако го хванат в лъжа за жените, ще е лош изход от тази привидно несъществена дискусия. Някаква част от него съзнаваше, че колкото и небрежен да изглежда този разговор със Зусара, нищо от това, което казва, не е без значение. Хату обаче просто не можеше все още да схване какво е значението.
	— Все едно. Всяко нещо с времето си — въздъхна Зусара. — Това, което става между мъж и неговата съпруга, може и да не е благородно, но е много важно. — Сложи ръка на рамото на Хату. — Точно затова обикновените хора на Коалтачин са като тези от другите държави: момче среща момиче, мислят, че са влюбени, женят се и правят деца… Но между квели наскости браковете са уговорени. По-старите, мъдри мъже избират съпруги за синовете, племенниците и внуците си. Ако момчето е сирак, неговият учител ще реши вместо него.
	Помълча и продължи:
	— Прави се така, защото съпругата трябва да направи съпруга силен, а съпругът, от своя страна, трябва да направи съпругата силна, тъй че двете сили да са еднакво ценни, но различни. Твърде важно е за бъдещето ни, за да оставим такъв избор на прищевките на младежки чувства. Знаеш ли защо?
	Хату поклати глава.
	— Не, учителю.
	— Защото най-голямата служба, която правим за своите родственици, за нашата нация, е да се погрижим да оставаме силни. Нашите деца трябва да са силни, по-силни от своите родители.
	Хату се изненада, когато учителят въздъхна, издавайки малко разочарование.
	— Така поне би трябвало да бъде. Имало е понякога… лоши избори.
	Хату вече беше напълно объркан. Не успяваше да разбере смисъла на този разговор.
	— Та бил ли си с жена?
	Хату беше доволен, че на светлината на факлите учителят не може да види как се изчерви и да забележи смущението му, но въпросът като че ли бе риторичен, защото Зусара се засмя.
	— Селски момичета?
	Хату кимна, продължавайки измамата си. Помъчи се да се самоубеди, че е само малко нечестен със Зусара.
	Зусара се усмихна, сякаш спомнил си собствената си младост, а после потупа Хату по рамото, обърна се и закрачи отново.
	— Едно от най-трудните неща за научаване от едно момче, когато става мъж, е да овладее страстите си.
	— Някои младежи желаят злато. Някои желаят власт. Някои желаят дарени от опиатите сънища или удоволствието от силни питиета. Други мъже не могат да устоят на игрите на шанса. — Погледна през рамо към Хату, като да се увери, че го слуша. — Онези, които не овладеят такива… копнежи са… буренясали. Те правят слабо семейство.
	Продължиха бавната си разходка. Зусара кимна и заговори отново:
	— Почти всеки желае допира на друг. — Погледна напред и сви рамене. — Мъже, жени, няма значение, това е най-общото желание на всички. Природата не се интересува с кого лягаш; природата просто иска деца. — Засмя се. — Дори онези, които търсят други като тях самите, мъже, търсещи мъже, жени с жени… много от тях желаят някой да носи името им. — Кимна и добави: — Някои от най-добрите хора в отглеждането на деца са така. — После поклати леко глава, сякаш смутен от самата тема, която беше повдигнал. — В крайна сметка можем да кажем това: ако нашите родители не се бяха поддали на своето желание, нас нямаше да ни има, нали?
	— Мисля… — почна Хату, преди да осъзнае, че всъщност не знае какво да мисли. Погледна учителя.
	— Искам да кажа, момче, че трябва да си предпазлив с желанието и още повече с привързаности, с това да държиш твърде много на тези около теб.
	Спря отново, обърна се и изгледа Хату.
	— Лесно е да забравя, че всъщност ти не си един от нас.
	Хату също спря.
	— Не разбирам.
	— Да, не разбираш. — Зусара огледа лицето на момчето. — Ти си под опеката на квели наскости. Ние се грижихме за теб, отгледахме те и те обучихме. Но ти не си един от нас.
	Беше различен. Най-могъщият мъж в държавата сега открито бе признал нещо, което Хату беше знаел интуитивно още от малък. Реши да изкаже гласно въпроса, който го беше глождил през повечето от живота му.
	— Тогава кой съм аз?
	— Точно това ще се опитаме да разберем сега — каза Зусара и отново поеха нагоре по тясната пътека.
	— Съдбата ти е отредила различен път, Хату, но ще откриеш, че онова, на което сме те учили тук, ще ти служи, накъдето и да те поведе тази съдба.
	— Много е сложно — каза Хату тихо, почти шепнешком.
	— Наистина е много сложно за един млад мъж — каза Зусара и го потупа по рамото. — Днес ще е последният ден, в който живееш като досега; с наближаването на деня на възмъжаването ти това бездруго скоро ще е вярно, тъй че какво значение има, ако двамата с теб го решим няколко седмици по-рано?
	Хату все още беше объркан, но вече бе убеден, че някъде във всичкото това обсъждане на мъже и жени, семейство и прочее се спотайва нещо много важно за бъдещето му. Изостави нуждата да разбере всяка фраза и дума и реши да изчака всичко да се съчетае и да добие смисъл. Кимна мълчаливо на стареца.
	— Сега, да се върнем на жените. — Зусара спря отново и вдигна пръст, за да наблегне на думите си. Хату също спря. — Жените, които ни дават синове… те струват много. Съпругите… — Въздъхна. — Жена на един мъж… — Отново спря, сякаш не бе сигурен накъде иска да поведе разговора. Накрая си пое дълбоко дъх и рече: — Ами, старай се да не държиш твърде много на една жена, това затруднява нещата. Беше тежък урок, който научих и предадох на синовете си. Реза го научи най-добре. — Зарея поглед нанякъде, сякаш потънал за миг в спомени. После сви рамене като да покаже, че тук има някакъв намек, който Хату не разбира. — Просто се опитай да не държиш. Това прави трудните избори по-лесни.
	Щом тръгнаха отново нагоре по пътеката, Хату помисли за съпругата на учителя и не можа да си представи как тази кротка любезна жена изобщо е направила живота на Зусара труден.
	— Заспиваш в прегръдката ѝ и свикваш с това. — Зусара въздъхна. — И оттам започва трудността. Шепнат в ухото ти след стъмване… — Старецът махна с пръст, като да прогони някакво зло. — Точно там лежи опасността.
	После тонът му стана по-ведър.
	— Не всички жени са проблеми. Много от тях правят каквото им се каже без оплакване. А има някои, които са достатъчно силни за обучаване; тези момичета са много ценни.
	Без да помисли, Хату отрони:
	— Хава.
	Зусара примига на светлината на факлата и попита:
	— Коя е Хава?
	— Едно момиче… — Гласът му се сниши. — Беше най-добрият боец… добра като Донти. Ние сме… бяхме приятели.
	— Хмм. — Зусара изгледа Хату мълчаливо за миг, а после каза: — Харесваш я.
	Не беше въпрос.
	— Тя е приятелка. — Повтори го, като се опита да го каже равнодушно, макар едва да можеше да сдържи чувствата си при споменаването на името ѝ. Копнееше да я види след като бе изгубил Донти и никога не се беше чувствал толкова сам. Ако не беше бдителен, ужасът на онова, което бе изтърпял със Сестрите на Дълбините щеше да го съкруши.
	Като постоянния гняв, който бе вътре в него през целия му живот, сега го овладя по същия начин, но не беше никак лесно.
	Зусара изсумтя пренебрежително. Тръгнаха отново и той каза:
	— Човек свиква със съпруга. Моята ми е дала четирима синове, тримата все още живи. Познаваш най-младия ми, Реза… — Хату изчака учителят да продължи. — През годините човек привиква да има една и съща жена край себе си. Ако не я отпратиш от леглото си, след като си се позабавлявал с нея, както казах, свикваш да заспиваш до нея… и тогава, ако тя шепне в тъмното… — Отново спря. — Това може да е много опасно — отрони старецът и продължи напред.
	— Кое? — попита Хату.
	— Шепненето. Отначало просто заспиваш. После, след известно време, ѝ казваш неща, преди да заспиш. Отначало тя слуша, евентуално би могла да попита или да те утеши… а след още по-дълго време би могъл да слушаш нейните виждания. — Отново спря, наведе се и зашепна, което, по мнението на Хату, не беше необходимо. — И тогава, посред тъмната нощ, може да бъдеш изкусен да я попиташ за съвет. Никой важен мъж не бива никога да попада в този капан.
	Обърна се и отново закрачи. Нещо в гласа му подсказа на Хату, че майстор Зусара не вярва на това, което казва.
	— Знаеш ли защо е забранено за ученици в едни и същи тренировъчни класове да правят секс?
	Хату поклати глава, после отново осъзна, че не може да го видят, тъй че каза:
	— Не. Казано ни беше правилото, откакто започнахме да се обучаваме, но никога защо го има.
	Зусара се засмя.
	— А някои все пак го нарушават, знам. — Впи свъсен поглед в Хату и каза: — Имаме това правило, защото задълженията на едно момиче са по-трудни от вашите, а ценните ни ученици от женски пол не бива да бъдат притеснявани от тайфа момчета, чиито пишки щръкват всеки път, щом минат покрай тях. Освен убиването на мъже с нож, шнур или отрова може да им потрябва да накарат един мъж да се влюби в тях, а е невъзможно да научат тези изкуства, ако си мислят, че предават някое глупаво момче и си разтварят краката за него всяка нощ.
	— О, имаме момчета, които се обучават при Парфюмираните жени, наистина, защото на света има могъщи мъже и жени, които предпочитат пишок. — Сви рамене. — А някои обичат всичко. Но макар че на младите мъже, които напускат Парфюмираните жени, може да им потрябват същите умения в съблазняване… — махна с ръка във въздуха, — те не могат да забременеят.
	Хату кимна. Това си беше очевидно.
	— В сикари имаме десет, петнайсет мъже на всяка жена. Жените трябва да са по-корави от мъжете, по-издръжливи и по-безскрупулни. Трябва да са способни да яздят един мъж, докато се изчерпи, и да се преструват, че изпитват удоволствие и отдаденост, а после да го убият преди да се събуди на заранта. Разбираш ли?
	— Мисля, че да — отвърна Хату.
	— Тогава нека да го кажа по-ясно, Хату. Повечето жени, които виждаш всеки ден, не са важни за нацията, освен като майки. Но да похабим едно рядко момиче, което може да не отстъпва на мъж в хитрост и умение, да я оставим да забременее, защото на някой млад тъпак му е станала пишката… — Старецът поклати глава. — Една от тях е равна на всеки десет момчета, които преживеят обучението. Толкова са важни. Точно затова наказанието е толкова сурово. Легнеш ли с ученичка, те бият до безсъзнание; направиш ли го втори път или тя забременее първия път, те убиват.
	— Тъй че моят съвет, Хату, е — никога не обиквай жена. Мисленето с пишката е глупаво, а мисленето със сърцето е проваляло не един мъж.
	Хату помисли за Зусара и неговата жена, но беше достатъчно разумен, за да не го спомене. Казваше ли му учителят всичко това, защото бракът му беше успял, или защото се беше провалил? Щеше да разгадае тази загадка по-късно, ако можеше. Тъй или иначе, не беше сигурен дали е съгласен с повечето, което току-що беше чул, но му беше трудно да каже защо. Това също можеше да се разгадае по-късно.
	Пътеката стигаше до една скална издатина, пред която имаше сгушена постройка, не повече от колиба, но здрава и заслонена от вятъра, който можеше да дойде от другата страна на върха. Отвътре струеше светлина — проникваше през служещата за врата завеса, която леко се полюшваше от нощния бриз.
	Зусара каза:
	— Изчакай тук, докато те повикам.
	Изкачи трите стъпала до колибата и заговори тихо с онзи, който беше вътре. След миг се обърна и привика Хату с пръст.
	На входа заговори тихо:
	— Има един друг ценен, важен тип жени, по-рядък дори от онези, които се издигат до сикари. Тези жени притежават сили, присъщи само на малцина; сили, които някои наричат магия. Жената, която ще срещнеш сега, е такава. Бъди почтителен. Покажи уважение.
	Зусара угаси факлата си в едно ведро с пясък и влезе в колибата. Хату го последва.
	Вътре имаше две висящи лампи, фитили, плаващи в масло, ако се съдеше по светлината, която хвърляха: мигащите им пламъчета караха сенките и предметите сякаш да се движат. А нещата вътре бяха странни: някакви кукли, които висяха на шнурове от тавана, пера, наредени около изпънатата кожа на някакво животно, която беше изрисувана в някаква фигура. Хату откъсна погледа си от тях, но беше пленен от рисунките по стената. С усилие го отклони и насочи вниманието си към жената в центъра на стаята.
	Беше на преклонна възраст, с бяла коса и ситни бръчици около очите и устата. Седеше кротко, но изправената ѝ стойка намекваше за сила.
	После очите му се впиха в нея и той усети как целият настръхва. Усети игра на енергии, танцуващи над него, болезнено напомняне за онова, което бе преживял в пещерата, където за последен път бе видял Донти, и разпитването от Сестрите на Дълбините.
	Жената му махна да се приближи и каза тихо:
	— Ела насам, момче, за да мога да те видя по-добре.
	Хату направи стъпка напред и тя попита:
	— Тъй, какво имаме тук?
	— Точно това бих искал да знам и аз — каза майстор Зусара. — Бил е пленен от Сестрите на Дълбините и са го освободили.
	Вдишването ѝ прозвуча все едно е пипнала нажежено желязо, очите ѝ се разшириха и тя се отдръпна инстинктивно от Хату. След миг посочи една възглавничка пред стола ѝ и каза:
	— Седни!
	Хату послушно седна, а жената каза:
	— Аз съм Лорана и ми трябват мислите ти.
	Протегна ръце, хвана го за главата… и изведнъж Хату пропадна в тъмното.
	
	
	Плуваше в тъмнина, която не беше тъмнина, в нещо искрящо от цветове, които се променяха и местеха, и проблясваха, и усещането бе странно познато. Единственият начин, по който можеше да ги опише, бе като странните остатъчни образи, които се задържаха зад клепачите му, когато се взреше в нещо твърде дълго. Придаването на смисъл на образите бе невъзможно, бяха твърде много и с преобърнат цвят, сините оттенъци ставаха жълти, червените — зелени, преливаха се един в друг и пробягваха от място на място. След това започнаха да се извиват и огъват, да се вливат един в друг, да се издуват и спадат като вълни в подмятано от вятъра море, опръскани с бяло и сребърно. Беше все едно че всеки спомен, който бе имал, се опитваше да се надигне в него, всеки се бореше да бъде разпознат — и въпреки това всички бяха възпирани от нещо друго вътре в него, нещо познато, но непонятно, което караше ума му да заработи бясно.
	Глас, който не беше глас, нахлу в ума на Хату, зададе въпроси и намери отговори, и въпреки това, след като гласовете отминаха, той не можеше да си спомни думите им. Чувства се надигаха и го заливаха, но след като отминеха, не можеше да ги назове. Ехо от болка го глождеше и убягваше, щом се опиташе да си спомни източника ѝ. Нямаше усет колко дълго продължи разпитът, защото всеки миг се изплъзваше.
	След това изведнъж се събуди.
	
	
	Лорана се взираше в очите му. Хату примига. Виеше му се свят. Той вдигна глава и погледна майстор Зусара.
	Учителят каза тихо:
	— Върни се у дома и си почини. Утре ни чака дълъг ден. Ще трябва да повториш разказа си точно както го направи днес. Опитай се да изтласкаш настрани чувствата, които видях, защото изглеждат неуместни за мъж на другите майстори. И бъди готов един от тях да отприщи гнева си към теб. Разбираш ли?
	Хату се поколеба за миг, после се изправи. Олюляваше се. Имаше смътното усещане, че нещо важно се е случило току-що, но нямаше никакъв спомен за него и се чувстваше уморен, без да разбира защо. Погледна Лорана и Зусара, кимна, излезе и тръгна надолу по пътеката.
	А Зусара погледна старата вещица и каза:
	— Е?
	А тя отвърна с хриплив глас:
	— Знаеш ли кой е той?
	— Той е последният от Огнегривите.
	— Но знаеш ли какво означава това?
	Зусара кимна.
	— Означава, че е законният наследник на трона на Итракия.
	Тя отрони дълга въздишка, посегна за ръката му и огледа из колибата, сякаш търсеше някакво вдъхновение.
	— Той е много повече от това, старче.
	Той хвана ръката ѝ и я стисна обичливо.
	— Какво?
	— Има магия около нас, сили, които просмукват нашия свят и за които повечето хора са в неведение. Тези енергии се проявяват като… способности или таланти, както предпочетеш да ги назовеш, и осигуряват… тежест, присъствие… баланс.
	— Опитът за повечето хора е само един миг на незначителен шанс, който върви в едната посока или другата, за или против тях; от счупването на инструмент до късмета на комарджия, или жена, казваща „да“ на съпруга си, когато обикновено би отказала, и зачеване на дете. — Замълча и погледна Зусара напрегнато, после вдиша дълбоко и продължи: — Все едно как изглежда на повечето от нас, всички тези енергии са подредени и свързани по начини, които никой от нас не може да разбере. Някои от нас, предимно жени, можем да зърнем този ред и да видим малко от шарката, а някои могат дори да манипулират малко от тази енергия.
	Замълча и преглътна.
	— Ти си сляп, обич моя, а аз имам само бегъл поглед, но тук има толкова много повече, отколкото можем да разберем…
	Затвори очи, стисна по-силно ръката му и след това издаде дълга, болезнена въздишка, почти стон.
	Той мълчеше и чакаше.
	Най-сетне Лорана като че ли се овладя и каза:
	— Има един могъщ орден, който си играе с магия толкова дълбока, че всеки, който ѝ се довери, е глупак. Сестрите на Дълбините използват най-тъмната позната кървава магия; има и други, но никои не са толкова зли като тях. Те играят с живот, убиват бебенца момчета и възпитават момичетата си да презират всички мъже, да ги използват само за да раждат още дъщери или да създават чудовища, които да им служат, или… да ядат плътта им. Има други, разпръснати. Орденът на Паяка например, Сестринството на Бурята, всичките скрити, повечето малки, някои по-могъщи, отколкото можеш да си представиш, и всички се крият. Ние, които имаме дарби, знаем, че има и други като нас. Може да не се познаваме, но и да знаем е достатъчно.
	— Кървавата магия е мощна, извличане на енергия, която е първична, сурова и ужасна. Пластовете ѝ включват смъртна магия и магия, изтръгвана с болка и страдание — продължи тя. — Има също така други, по-низши магии, в жизнената сила на горите и на дивите зверове, енергията, осигурена от слънцето или в силата на думи и музика. Но смъртната и кървавата магия са най-могъщите от тези изкуства.
	— Единствената по-значима магия е магията на елементалите. Тя е основата, на която се опират всички други магии. Има четири вида: земя, въздух, вода и огън. И тези сили пребивават в някои мъже и жени, има смъртни хора, които могат да четат история в камъните или да чуват послания във вятъра, и други, които могат да пътуват накъдето тече водата. Това момче, Хату, е живо въплъщение на огъня. Няма по-първична и по-могъща магия. Огнената магия, дадена на Огнегривите, е древна, вложена в първия Огнегрив още преди родословната му линия да стане кралска, преди историята, и е страховита. Тя е причината Итракия да се издигне. Мощта ѝ е разпръсната между децата и внуците и се е превърнала в сила, която да оформи и води рода им, а след това и цялата нация. — Стисна ръката на Зусара и се взря в очите му. — Поколения Огнегриви са имали този дар.
	— Какво трябва да направим? — попита Зусара.
	— От магическите елементали Огънят е най-градивният, но и най-разрушителният. Понякога земята се тресе, но естеството на Земя е кротко, бавно променящо се нещо. Водата тече и се променя, но ако няма наводнение, буря или валеж, не е буйна. Извайва скалите и променя пейзажи; не е толкова бавна като Земя, но е неумолима и постоянна. Въздух е непредсказуем, променлив и капризен, но рядко е буен толкова, че да причини голям хаос. Също като Вода, той може да причини бури и при достатъчно време да разруши скала, но обикновено е кротък. Той е навсякъде — за онези, които знаят как да слушат. Въздух говори.
	— Но Огън… — Тя поклати глава. — Поколения Огнегриви са таили тази магия в себе си и са дарили света с градивност и творческа сила. Смятани били за най-очарователните хора: жените били изключително красиви и всички имали дарби за пеене, музика, танц и изкуство. Силата им била най-вече пасивна, отдаваща светлина и топлина, но винаги я имало и винаги осигурявала благоденствие и за рода, и за народа.
	Зусара мълчеше и я гледаше.
	— А сега… Сега всичката тази сила се е върнала при едно момче и го изгаря като жар, чакаща да се разпали, спящ гняв, който може да избухне във всеки момент. Вкарана е насила в него чрез кърваво убийство и омраза. Сега е нещо, от което трябва да се боим.
	— Проклятието?
	— Гледаш на него като на приказка, стара история без смисъл. Ако последният Огнегрив загине… — Усмихна се. — Това не е „проклето“ като комарджия, който е загубил твърде много игри, или човек, претърпял злополука, защото черна котка му е минала път, или някоя друга суеверна глупост, в каквито вярва простолюдието. Знаеш ли каква е цената на слагането на край на родословната линия на Огнегривия?
	— Не — каза Зусара.
	— Че ще ни сполетят лоши неща. Както казват всички… Но ето ти една истина: или сложи това дете някъде на безопасно, остави го да се ожени и да стане баща на много, много деца, за да се разпространи тази магия отново сред много…
	— Или? — каза Зусара.
	Тя се взря в него за миг, сякаш не можеше да повярва, че ѝ задава този въпрос, а след това каза:
	— Или трябва да го убиеш, разбира се. Огнената магия ще избликне и ще намери друг съсъд. Може да минат поколения преди силата ѝ да постигне това ниво на фокус, но поне за известно време този свят ще е по-безопасен. Защото, ако той овладее тази сила, трябва да се боим от него. Защото би могъл да унищожи всички ни.
	— Как? — прошепна Зусара.
	— Само боговете знаят. А дори те може да не знаят какво става, когато една основна магия е под контрола на един човек.
	Зусара помълча дълго, после стисна обичливо ръката на Лорана и си тръгна, без да промълви нито дума.
 

  	17.
 	Неочаквана плячка и внезапна опасност
 

	Деклан обърна заготовката и Юсан замахна с чука.
	Младежът се развиваше добре в новата ковачница и може би щеше да се окаже по-добър ковач, отколкото бяха предвиждали с Едвалт. Деклан се зачуди дали това се дължи на това, че той, а не Юсан беше калфа на Едвалт, засенчвайки дарбите на младока, или просто на съзряването на Юсан и на това, че вече се отнася към занаята по-сериозно.
	— Добре, добре — каза Деклан, след като Юсан изчука метала в първата му форма на меч; бяха работили заедно достатъчно дълго, тъй че думи почти не бяха нужни, а и той знаеше точно кога трябва да обърне желязото.
	Юсан кимна, остави чука и надигна ведро с вода, за да полее метала и да го подготви за второто коване.
	— Добре се справи — каза Деклан, щом от все още нажежения прът със съскане се надигна пара. — Гънките ти вече са по-добри. Оформянето ти е по-бързо. — Остави изстиващия метал на наковалнята. — Продължавай така и скоро ще си калфа.
	Юсан се усмихна.
	— Наблюдавах на какво те учеше Едвалт, но като твой чирак… — Сви рамене. — Налага се да върша повече, отколкото да мъкна въглища… и да бера боровинки. — И двамата се засмяха. — Метене, чистене, всичко е същото като в Онкон, но тук вече върша и истинска работа.
	— Ако останеш след като те обявя за калфа и вземем нов чирак, той ще трябва да изтърпи същото.
	Зацапаното със сажди лице на Юсан се намръщи замислено.
	— Имам ли заложбите на майстор?
	Деклан кривна глава и сви рамене.
	— Искрен въпрос. Ще знам по-добре, когато те обявя за калфа. Няма да те подведа, Юсан. Ако имаш заложбите на майстор, ще останеш; ако не, ще идеш да си потърсиш по-добър учител или да си отвориш своя ковачница. Много ковачи имат добър живот и без да стигнат званието майстор. Но мисля, че е по-вероятно сега, след като работиш истинска работа, отколкото когато бяхме в Онкон.
	Юсан го гледаше сериозно.
	— Ясно. Просто си мислех, че на теб ти е лесно през всичките онези години.
	— Разбрах те — отвърна Деклан. — Но честно казано, ти знаеш достатъчно, за да те оставя да движиш нещата тук, когато ида да закарам тези мечове на барон Родриго или пък да пътувам да купувам желязо… — Юсан се усмихна и Деклан видя радостта му. — Дай сега да почистим и да идем да пием по един ейл.
	Юсан се засмя.
	— Имаш предвид да почистим и да идем да видим Гвен. — Деклан леко се изчерви при тези думи, тъй че Юсан добави: — Ти иди, а аз ще почистя. Ще дойда след това, за да можеш да имаш малко време насаме с нея, уж че си там само за ейл.
	— Благодаря — каза Деклан. — Е, стига да мога само да спра баща ѝ да настоява да пия уиски…
	— Уискито си го бива — каза Юсан. — Само дето ако прекалиш, плащаш скъпо на другата сутрин, бързо го разбрах това.
	— Точно затова ще остана на ейл — каза Деклан и отиде до голямата каца с вода, която служеше за пиене и в края на деня за измиване на лице и ръце. Юсан щеше да я излее, след като и той се измиеше, и да я напълни отново на заранта.
	Бързо се уми, махна на Юсан и тръгна към хана „Трите звезди“. Беше в Хълма на Беран вече от месец, успехът му бе гарантиран от неочакваното пристигане на барона на Железните хълмове три дни след като се съгласи да купи ковачницата.
	Барон Родриго беше толкова впечатлен от меча, който Деклан му показа, че след малко пазарене Деклан се оказа с достатъчно злато за провизии и предплащане на желязото, което им трябваше, и да плати на хора да ремонтират ковачницата, така че двамата с Юсан да се съсредоточат върху правенето на оръжията. С остатъка, платен при получаване на оръжията, щеше да притежава ковачницата поне две години по-скоро, отколкото беше планирал. Животът тръгваше по-добре, отколкото си го беше представял в Онкон.
	Когато стигна до хана, се поколеба и си наложи да не изглежда неспокоен. В характера му беше да таи неща дълбоко в себе си, както му бе казал Едвалт. Знаеше, че се превръща в обект на шеги сред тези, с които се бе запознал след идването си в Хълма на Беран, затова че Гвен вече е заявила претенции над него, и нещо извратено в това го караше да се бунтува. Имаше нужда да изглежда все едно сам си е господар на живота, въпреки че беше лапнал по умното момиче от другата страна на тази врата, а нямаше отговор на въпроса защо. Просто искаше да прави нещата както и когато той реши.
	Влезе и видя няколко познати, както и неколцина непознати, настанили се на една маса в ъгъла, пътници, ако се съдеше по външността им. „Трите звезди“ не беше най-добрият хан, но беше разположен край южния вход за градчето и често биваше първата спирка за пътници, пристигащи от Маркенет. Местоположението му се беше оказало критично важно за успеха на Леон и макар едва ли да беше луксозно място за отсядане, вършеше работа и предлагаше по-добро от средното качество храна и пиене.
	Щом стигна до тезгяха, Деклан кимна на Леон, който моментално извади затапена бутилка, но Деклан вдигна ръка.
	— Утре ставам рано. Само ейл.
	Леон го изгледа накриво за миг, после сви рамене.
	— Щом казваш. — И наля голяма халба ейл.
	Деклан се озърна из помещението, а Леон сложи ейла пред него и каза:
	— Тя е в кухнята.
	Деклан се опита да се престори, че изобщо не е гледал за Гвен, но беше достатъчно разумен, за да си замълчи, тъй като Леон щеше само да продължи да го дразни. От два дни не беше идвал в хана и се надяваше да прекара цялата вечер в приказки с Гвен.
	Три пъти бяха оставали след като Леон беше затворил и Деклан вече бе сигурен, че тя ще легне с него на драго сърце, ако той настои; но колкото и да я желаеше, знаеше, че няма никаква надежда връзката им да се окаже само флирт. Не беше такова момиче, да ляга с който и да е мъж, да легне с нея щеше да е все едно да ѝ направи предложение за брак, и макар да започваше да гледа на това като на неизбежност, не беше готов да се откаже от илюзията, че и той има някаква дума по въпроса. Беше заклещен между желанието да направи стъпката и да я направи своя жена, но… нещо също така го задържаше.
	Вратата към кухнята се отвори и се появи Гвен с голям поднос в ръце. Зад нея вървеше друго момиче, Деклан не го познаваше: държеше непохватно по-малък поднос и се мъчеше да не го разсипе. Беше слабичко, все едно недохранено, и хубавко: с бяло лице, тъмна коса и големи сини очи. Беше още малко, най-много на четиринайсет или петнайсет.
	— Коя е тази? — попита Деклан точно когато Гвен го видя и лицето ѝ видимо светна.
	— Нова е — каза Леон.
	— Трябва ти втора слугиня?
	— Ще потрябва, рано или късно — отвърна Леон и го погледна с присвити очи. Деклан беше опознал добре това изражение, откакто бе дошъл в града. Беше подозрителното изражение на Леон. — Някой ден току-виж някой умник дойде и ми вземе момичето. — Замълча и продължи да го гледа многозначително. — В смисъл, някой достатъчно умен да разбира от хубост. — Обърна се, взе един парцал и започна да бърше разлетия по тезгяха ейл. — Ще ми трябва момиче, което да я замести.
	— Та тя е още дете — каза Деклан, докато гледаше как Гвен помага на момичето да сервират храната.
	— Майка ѝ ще има бебе скоро, а без мъжа ѝ, който да я осигурява, не може да храни още една уста. Тъй че я взех, за да изкарва по нещо. — Сниши глас и добави: — Позволявам ѝ да носи остатъците на майка си. Тя има още три, и трите по-малки от нея.
	Деклан поклати глава.
	— Къде е татко ѝ?
	— Търговци на роби го отвлякоха, някъде месец преди да дойдеш. Една дръзка банда нахлу тука и офейка преди да пристигне патрулът на барона. Някои от момчетата ни се опитаха да ги убедят да подгонят разбойниците, но войниците на барона отказаха да минат границата.
	Деклан нямаше думи. През краткото си пътуване бе разбрал колко безопасно и благополучно е в Съглашението — докато там не се появиха търговците на роби.
	— Такива неща често ли се случват? — попита накрая.
	— Не толкова, че баронът да направи гарнизон тук — каза Леон малко жлъчно, но като видя изненаданата реакция на Деклан, добави: — Не ме разбирай погрешно. Барон Дейлон е добър владетел, в сравнение с повечето. Данъците не са невъзможно тежки, има какво да ядем и търговията върви. В началото, когато отворих хана, преди да се роди Гвен, се смятах за късметлия да имам двама-трима пътници на седмица да се отбият за храна или пиене. Сега имам по трима-четирима на ден и стаите ми за нощувка са пълни.
	— Не — рече той, за да сложи край на темата, — баронът е добър човек, но наистина един гарнизон няма да ни е излишен, градчето вече се разрасна. Повече от половин час езда е от гарнизона на Истърли, а много неща може да се случат за час. — Сви рамене. — Нямаме нито кмет, нито пристав, само един съвет, който решава спорове и такива неща, неофициално. Не върви да занимаваме барона с такива дреболии, нали разбираш?
	Деклан кимна. Знаеше, че и най-лошото правосъдие е по-добро от никакво. Онкон беше толкова малко село, че почти всички спорове се разрешаваха с пълно съгласие и повечето се уреждаха мирно. В живота си два пъти беше видял някой да бяга от селото, за да не си загуби живота, но този вид местно правосъдие не му беше напълно чужд.
	Гвен дойде при тях и му каза с топла усмивка:
	— Добре дошъл, Деклан. — Обърна се към момичето зад нея и добави: — Това е Мили.
	Момичето се усмихна свенливо и кимна за поздрав.
	Деклан отвърна с вежлива усмивка, след което погледна Гвен.
	— Заета си, виждам.
	— Да, много — отвърна тя и добави: — Като свърша, ще се видим. Мили, ела с мен.
	Леон се покашля и Деклан се обърна и видя, че го чака нова халба ейл.
	— Изглежда, май ще се позадържиш тук.
	— Така изглежда — отвърна Деклан.
	Чувстваше се по-голям глупак от всякога. Отчасти съзнаваше, че е обречен да се събере с Гвен, но беше достатъчно упорит, за да негодува да му се казва какво да прави, въпреки че никой не му казваше какво да прави: просто изтъкваха очевидното.
	В рядък за нрава му момент на раздразнителност се опита да престане да следи с поглед Гвен, докато тя обикаляше из гостилницата, но беше трудно. Станало беше толкова явно, че Гвен е хвърлила око на новия ковач, че другите млади мъже в градчето бяха престанали да се опитват да я ухажват. Никой от предишните ѝ ухажори не гореше от желание да се изправи срещу един ядосан млад мъж, който като че ли можеше да пребие всички в Хълма на Беран. Понеже няма такова нещо като хилав ковач, а Деклан се държеше по начин, който говореше, че може и да не гори от желание да се бие заради Гвен, но е готов.
	Все пак колкото и да изгаряше от желание да се позадържи насаме с Гвен, сутринта щеше да дойде все едно колко малко щеше да спи. Смяташе да довърши поръчаните оръжия до два дни и да ги достави в замъка на барон Родриго до седмица. Беше известил Ратиган, че ще му трябва голям фургон и впряг с четири коня за деня след като приключи, и също така знаеше, че Ратиган ще е много сърдит, ако не са готови да тръгнат в деня, в който пристигне. Усмихна се, щом осъзна, че въпреки сприхавия си нрав Ратиган му беше станал нещо като приятел и че всъщност очаква с нетърпение да се видят пак.
	Мисълта за Ратиган го върна към пътуването им, което на свой ред го накара да се замисли за Роз. Не беше получавал вест от нея, откакто я бе оставил при съпруга ѝ. Не беше толкова изненадан, че Хълмът на Беран е отдалечен от обичайните ѝ маршрути, а не допускаше, че би имала някаква неустоима причина да дойде и да го потърси. Все пак се зачуди как ли я кара.
	Запознанството му с Гвен беше променило много неща. Роз беше чудесна жена, която го бе научила на всичко, което знаеше за секса… но за искрени чувства? Не. Те бяха за Гвен.
	След половин час работата в гостилницата намаля и Гвен дойде при него, след като нареди на Мили да почисти масите.
	— Как си? — попита го с усмивка, която отново накара Деклан да се почувства едновременно чудесно и нервно.
	Той отвърна на усмивката ѝ и каза:
	— Добре съм. Уморен съм малко. Ще карам товар до Медни хълмове.
	Изражението ѝ се промени.
	— Ще те няма доста време, значи? — Изглеждаше притеснена.
	— Две седмици — отвърна той. — Юсан ще се грижи за ковачницата, докато ме няма.
	— Пътници предупреждават за разбойници напоследък — каза тя и сложи ръка на рамото му. — Пази се.
	— Ще се пазя — отвърна той, доволен, че се тревожи за него. — Ратиган е достатъчно корав… — канеше се да каже „кучи син“, но се овладя, — а и аз мога да се оправям с меч. Освен това оттук до границата минаваме по непатрулирани пътища само един ден. Има гарнизон в Средна долина и след това са патрулирани пътища чак до Калар и до границата с Медни хълмове.
	Казали му го бяха местните търговци и се надяваше да я успокои с това. Не искаше да влиза в разходи за допълнителна охрана, но ако тя настоеше за това, сигурно щеше да го направи. Изненада го мисълта колко много значи за него доброто ѝ мнение.
	По-нататъшният им разговор бе прекъснат от пристигането на Юсан. Гвен го поздрави и каза:
	— Ще ви донеса ейл, а после трябва да видя онази тайфа в ъгъла дали ще искат още по едно.
	След като ги остави, Юсан се усмихна на майстора си и рече:
	— Май си прекарваш приятно с ейла.
	Деклан го изгледа уж неодобрително, но после се усмихна и кимна.
	— Съвсем приятно.
	Юсан се озърна през рамо да види дали Гвен няма да го чуе, а после сниши глас:
	— Знам, че вече си майсторът ми, но се познаваме достатъчно дълго, за да мога да ти кажа ясно, че си идиот, ако скоро не направиш нещо.
	— Какво да направя?
	— Наистина ли толкова бавно схващаш? Ти си ми толкова като голям брат, колкото и майстор, Деклан, но стане ли дума за Гвен, си глупак. Тя няма да чака вечно. Знаеш ли, че и други младоци са започнали да се навъртат около нея, когато не си тук?
	— Как да знам какво става, когато не съм тук… — почна той, но после осъзна, че Юсан просто е в течение на местните клюки. Видя как изражението на Юсан се промени, обърна се и видя Мили — излизаше от кухнята и си бършеше ръцете в престилката. Тя усети погледа на Юсан и се изчерви, след което забърза към Гвен, която говореше с клиентите на масата в ъгъла. Погледът на Деклан се върна на чирака му, който почти беше зяпнал.
	— Коя е тази? — попита Юсан. Деклан погледна отново към Мили и видя как наднича към тях над рамото на Гвен и как после бързо извръща очи. Осъзна, че макар на него да му изглежда малка, Мили е само с година-две по-млада от чирака му. Видя, че Леон наблюдава всичко това с лукава усмивка, и подхвърли:
	— Има нещо около този хан.
	Юсан не споделяше неохотата на Деклан да издава открито интереса си. След като видя, че момчето не обръща внимание на ейла, който Гвен бе поставила пред него, Деклан го потупа по ръката.
	— Какво? — стресна се чиракът му.
	— Ейлът ти — каза Деклан и посочи голямата глинена халба на масата.
	— О — каза Юсан и удари дълга глътка. После попита: — Какво знаеш за Мили?
	Деклан му разказа каквото бе чул от Леон, а Юсан седеше зяпнал момичето, докато го слушаше. След като свърши, Деклан попита:
	— Е, и сега какво?
	— Мисля, че е точно подходяща — измърмори Юсан.
	— Подходяща? — Деклан се намръщи. — За какво?
	Юсан погледна майстора си и отвърна:
	— За мен!
	Деклан се постара да не се засмее.
	— Така ли? Може би би трябвало да поговориш с нея, преди да се ожените.
	Юсан наведе поглед смутено, но след това погледна майстора си в очите. Деклан позволяваше на чирака си много повече фамилиарност, отколкото бе обичайно в занаята, и приемаше предизвикателното изражение на момъка, без да се дразни.
	— Не съм толкова глупав — каза Юсан. — Но в Онкон така и не срещнах момиче… в смисъл, срещах се с момичета, но… знаеш.
	Деклан въздъхна. Знаеше какво има предвид Юсан. Ако нещата не се бяха развили, както се развиха, Роз несъмнено щеше да се погрижи за обучението на Юсан, но без да се взима предвид тази подробност, Деклан разбираше, че той беше този, за когото момичетата в селото си мечтаеха, ковачът, а не чирачето.
	— Довърши си ейла и се върни в ковачницата — каза той на Юсан. — Аз ще се позадържа да си поприказвам с Гвен.
	Изражението на Юсан издаде, че заповедта не го радва, но си замълча. Само кимна и отпи глътка ейл.
	— Сигурен съм, че Мили забеляза твоето… внимание — каза Деклан. — Ако не си я уплашил до смърт, ще разбера от Гвен дали има интерес да се запознае с теб.
	Донякъде умилостивен от това, Юсан кимна и огледа помещението. Мили трябваше да се е върнала в кухнята, защото той довърши ейла си, без дума да каже, стана и излезе от гостилницата. Деклан се зачуди дали понякога и той изглежда толкова глупаво на Гвен, колкото Юсан би трябвало да изглежда на Мили. Дано да не беше така.
	Щом последните клиенти си тръгнаха, Гвен дойде при него и каза:
	— Искаш ли още нещо?
	Каза го уморено, почти на ръба на сприхавост.
	— Мислех, че можем да поговорим — каза той, след като тя взе празната халба пред него.
	Няколко изражения пробягаха по лицето на Гвен, щом остави халбата. Внезапно се наведе и целуна Деклан по устата, после леко се отдръпна, погледна го в очите и каза:
	— Деклан, ти си мил мъж и обикновено ми е приятно да си бъбрим, но си тъп като галош понякога. Уморена съм и ме чака още шетане, така че се махай оттук, преди да съм се ядосала.
	— Защо ще се ядосваш? — попита той объркано.
	— Или знаеш какво искаш, или не. Вече отхвърлих няколко кандидати, а някои от тях имат богати бащи. Омръзна ми да чакам един мъж, който е толкова глупав да… — Вече видимо на ръба да се ядоса, Гвен продължи: — Гледай да знаеш какво да ми кажеш, когато се върнеш, или ще престана да пренебрегвам онези богаташчета! На деветнайсет ставам това лято и трябваше да съм се омъжила и с бебе още миналата година. Татко няма да ме държи тук вечно. Имаме ново момиче, което значи, че е време да тръгна по своя си път.
	Грабна празната халба, обърна се и го остави загубил дар слово, докато я гледаше как се отдалечава.
	Деклан бавно стана и излезе, зачуден какво пък е сбъркал този път. И по-важното, какво да направи. Докато вървеше към ковачницата, си помисли, че май е трябвало да обърне повече внимание на онова, което Юсан се бе опитал да му каже.
 

  	18.
 	Предателство и заговор
 

	Хату седеше мълчаливо в ъгъла. Беше закусил сам в стаята си и бе останал там, докато го повикат в главната стая на малката къща, където беше вечерял предния ден.
	Бяха подредили полукръг от възглавници и бързо стана ясно кои са майсторите и кои наставниците, докато мъжете заемаха местата си. Наставниците отиваха по ъглите на стаята, а майсторите сядаха на възглавниците.
	Наставниците бяха учителите с най-висок ранг в Коалтачин и работеха в полза на всички кланове и фамилии, за което им се плащаше щедро, и се радваха на почит от всички, освен от майсторите. Извън фамилии и кланове, те се издигаха до положението си само благодарение на уменията си и произхождаха от всички възможни слоеве. Единствената им отговорност извън обучението беше да остават неутрални във всеки конфликт между фамилиите и клановете, което беше рядкост, но не и нещо нечувано.
	Седмината най-могъщи майстори съставяха Съвета. Те управляваха държавата и на тях бе възложено да гарантират, че когато Коалтачин говори на външния свят, ще го прави с един глас. Коалтачин беше известен като Кралството на нощта или Невидимото кралство и повечето му контакти с външния свят ставаха чрез договори и възлагания, които обикновено включваха убийство, коварство, шпионаж и хаос. Съветът контролираше търговията към и от острова било чрез собственост на местен бизнес или чрез изнудване, за да се гарантира лоялност и пазене на тайна. Най-големият източник на богатство идваше от контрола на Коалтачин над повечето от престъпната дейност в голям регион на Северните острови и източните големи градове на Северна и Южна Тембрия.
	Един едър червендалест мъж с внушителна външност влезе в стаята, огледа се и като видя Хату, пристъпи към него.
	— Кугал! — каза майстор Зусара и принуди явно ядосания мъж да спре. — Моля, седни до мен.
	И посочи възглавницата до тази, зад която беше застанал. Кугал спря, кимна и застана до домакина си; и двамата седнаха.
	Когато и последният от петимата майстори се настани, майстор Зусара каза:
	— Добре дошли. Двама от Съвета са твърде далече, за да стигнат при нас тази сутрин, така че ние петимата, подпомогнати от мъдростта на наставниците, ще решим как да се справим с това, за което ще чуете днес.
	Погледна към Хату и с махване с ръката му даде знак, че трябва да застане пред майсторите.
	Щом той го направи, Зусара каза:
	— Името на това момче е Хату. Близо е до своя ден на възмъжаването. Той е от селото на майстор Фасария. Фасария чака отвън, в случай че пожелаем неговия съвет.
	Погледна Хату и каза:
	— Сега отдели толкова време, колкото ти трябва, и повтори историята, която ми разказа снощи.
	Хату се мъчеше да надмогне нервността си, защото никога не бе говорил пред повече от един или двама души с висок ранг, да не говорим за стая, пълна с майстори и наставници, и никога за нещо толкова сериозно. Всички очи бяха впити в него. Той отново подхвана разказа си, като започна с убийството на търговеца и свърши с прибирането му от бавно потъващата лодка. Няколко пъти близо до края спря, за да надвие сълзите си, но никой не проговори, докато не приключи.
	После внезапно майстор Кугал извика:
	— Оставил си моя внук да умре!
	Беше се надигнал от възглавницата си, но Зусара го стисна здраво за ръката и каза тихо:
	— Кугал.
	В гласа му имаше достатъчно властност, за да накара майстора с бичия врат да се поколебае и да седне отново.
	Хату не разбра дали думите на Кугал бяха въпрос или обвинение и запази мълчание. От един ъгъл зад майсторите някой каза:
	— Не мисля, че е имал някакъв избор, Кугал. Според това, което каза Хату, Донти вече е бил мъртъв преди да го освободят.
	Изведнъж Хату осъзна, че говори Реза, преобразен от облеклото и сенките толкова, че Хату не го беше познал, когато бе влязъл в стаята.
	Зусара кимна в съгласие с най-младия си син.
	— Тогава защо са го оставили жив? — попита сърдито Кугал, сочеше Хату. — Защо е бил освободен от онези вещици?
	— Много добър въпрос — каза Зусара. Кривна леко глава към сина си и добави: — Ще трябва да поразсъждаваме по това, нали?
	Реза излезе напред и махна на Хату да го последва навън. Слязоха по трите стъпала до двора. Отвън на каменна пейка седеше и четеше някакви листове майстор Фасария, управителят на Морасел, острова, където Хату бе живял през по-голямата част от детството си.
	Хату знаеше, че той винаги чете всеки доклад, отчет или писмо, изпратено до него. Смятаха го за компетентен майстор, станеше ли въпрос за ръководенето на малкото селце Оташу, и главната му задача бе да отгледа децата, които влизаха в полево обучение.
	Фамилията му беше малка и беше възможно когато Фасария умре родословната му линия да свърши и владенията му да се вземат от друга фамилия. Идеята, че друг майстор може да поеме Морасел, изглеждаше странна за Хату. Макар във всяко място, което посещаваше, усещането да беше различно, Оташу го усещаше като… дом. Не можеше да си представи малкия остров без грижливия надзор на майстор Фасария.
	Беше се чудил понякога какъв ли е бил Фасария като млад. Никой не се издигаше до ранга на майстор, ако просто е добър администратор. Да си майстор означаваше, че си окървавявал ръцете си, обикновено доста много пъти за много години; и по-важното, означаваше, че си оцелял от нападенията на съперници в Коалтачин, както и на врагове отвън. Човек или се издигаше до ранга, или го наследяваше, но трябваше насилие, за да задържиш това, което имаш. Така ставаше в Коалтачин.
	Фасария вдигна очи от листовете си и попита Реза:
	— Нужен ли съм?
	— Ще ни повикат, ако някой от нас им потрябва — отвърна Реза.
	И седна на пейката до Фасария. За Хату остана земята под едно сенчесто дърво.
	
	
	Майстор Зусара каза:
	— Е, това е.
	Последва миг мълчание, преди майстор Кугал да каже:
	— Той е оцелял и е оставил моя внук да умре! Сигурно крие нещо. Сигурно работи за вещиците!
	Зусара познаваше Кугал отдавна; бяха отраснали в едно и също село, тъй че Зусара беше свикнал с гнева му и нуждата му да обвинява други. Но въпреки многото си недостатъци Кугал беше приятел, тъй че Зусара се примиряваше с тях.
	— Може би — каза само в отговор.
	Чу се друг глас:
	— Какво е това, което не ни казваш, старче?
	Зусара познаваше насмешливия глас много добре.
	— Микиал, не те видях да идваш.
	Мъжът в ъгъла се изкиска и отвърна:
	— Имаше време, когато щеше да заповядаш да ме набият с камшик, татко, ако ме беше видял. — Висок внушителен на вид мъж на средна възраст излезе от сенките. — Какво е това, което все още не си споделил с нас?
	Във въпроса се намекваше идеята, че старият Майстор на майсторите споделя информация така, че да помогне на собствените му цели. Зусара не беше крал в никое отношение, но беше достатъчно умен, за да си осигури мястото на пръв между равните.
	— Говорих с ясновидката снощи. Тя прецени, че момчето е сериозна опасност за нас. Той е детето на Огнегривия.
	Двама от майсторите и всички наставници не го бяха знаели.
	— Невъзможно — промърмори един. — Това е измислица.
	— Не само че е възможно, но е истина — отвърна Зусара. — След Великата измяна една дойка във вилата, където семейството на Ланжини чакало новини, видяла идването на вражеските войници, грабнала бебето от люлката и го дала на едно младо момиче, което избягало до брега. Избягало в едно село и дало брошка на един рибар, за да го закара с лодка до мястото на битката.
	— Защо ще прави това? — попита Микиал.
	Друг майстор каза:
	— Изглежда връх на безумието да понесе детето към касапницата.
	— Мога само да гадая — каза Зусара. — Може би слугинята е помислила, че бащата на детето все още е в безопасност, че нападението на вилата е било отделно от битката на юг. Ние можем да видим предателството над Огнегривите от гледната точка на историята; тя е имала само миг за това. — Сви рамене. — Или навярно е била подтикната от някакво свойство на магията, за която ясновидката предупреди, този стихиен огън, който гори в момчето.
	— Гори… — почна един от майсторите.
	Зусара вдигна ръка и го прекъсна.
	— Нашата роля в Измяната засягаше битката, не унищожаването на вилата и избиването на кралската фамилия. Научихме за оцеляването на момчето едва след като майстор Фасария прие поръчката на барон Дейлон. — Сви рамене все едно това не е особено важно. — Как е бил отнесен безопасно е любопитно, но няма нищо общо с поетата от нас задача да се грижим за момчето. То…
	Майстор Кугал го прекъсна, като почти извика:
	— Моят внук е мъртъв, а онова момче живее заради някаква тъмна магия. То е в съюз с онези вещици! Трябва да умре!
	Зусара не изпитваше нужда да обсъжда по-деликатните неща и каза просто:
	— Съгласен съм, Кугал, но ясновидката предупреди, че при смъртта на това момче би могло да се развихри голямо унищожение. Магията ще потече от него и… — Старият майстор сви рамене. — Дори тя не знае последствията.
	— Какво предлагаш? — настоя друг майстор.
	— Момчето ще умре, но далече оттук. — На сина си каза: — Доведи Фасария; той чака отвън с брат ти и момчето. — Обърна се към наставниците: — Каквото трябва да се обсъди, е само за майсторите.
	Наставниците излязоха и след малко Микиал се върна с Фасария. Той кимна за поздрав и рече:
	— Тук съм, Зусара.
	— Кажи ни за момчето.
	— Той е гневен — каза Фасария без колебание. — Винаги е бил гневен: изгаряше го отвътре още от бебе. Научил се е да го владее, да го крие дълбоко вътре в себе си, но го има. Това е нещо мощно.
	— Изгаря го отвътре — замислено каза Зусара.
	— Трябва да го убием — извика Кугал.
	Фасария изглеждаше изненадан от избухването му, но каза само:
	— Не можем.
	— Защо да не можем, по дяволите? — извика Кугал още по-силно. Зусара го усмири с жест и след това, сякаш повтаряйки въпроса, се обърна към Фасария.
	— Имаме договор и трябва да предадем момчето на лорд Дюмарш следващия месец — заяви Фасария.
	— Ти имаш договор, искаш да кажеш — каза Кугал обвинително. — Онази битка беше последното ти задължение на полето и ти забърка всички ни.
	— Ти взима своя дял от седемте мерки злато годишно с радост — бе отговорът на Фасария.
	— Значи момчето умира — каза Кугал. — Известяваме Дюмарш и приключваме с това. Не е нужно той да научава истината как е умряло. Направи така, че да падне от покрив или да се удави, докато лови риба, все едно. Той изобщо няма да го узнае.
	— Ние обаче ще го знаем — каза Зусара. Въздъхна тежко. — Нашата сила не е в богатството ни, нито идва от могъщата ни армия. Нашата сила е в репутацията ни, в това, че сме тайна армия. Не можем да нарушим договор, защото дори едно-единствено неволно споменаване да разкрие някаква двойственост, илюзията, че сме нещо повече от нация на престъпници, ръководеща бандите на половината градове на Гарн, би изчезнала и…
	Спря и се обърна към Кугал.
	— С колко нокусара смяташ, че разполагаш сред своите банди?
	„Нокусара“ означаваше „невидими“ и се пазеше за най-умелите сикари, онези, които постигаха най-високото ниво на обучение и доверие. Те бяха легендарните призрачни воини: убийците, шпионите и агентите на Кралството на нощта, които можеха да проникнат във всяка сграда, колкото и добре да се охранява, и да вземат живота на всеки владетел. Те бяха агентите, които отклоняваха информация и печелеха на някои благородници надмощие над техните съперници. В младостта си Фасария беше един от най-добрите, може би най-добрият от мъжете, включени в този съвет. Дори Кугал бе принуден да признае, че това е знание, в което Фасария е най-вещият.
	Кугал отвърна:
	— Знаеш не по-зле от мен. Трийсет и един.
	Зусара бързо зададе същия въпрос на другите трима майстори, които му дадоха подобни отговори, след което каза:
	— И аз имам двайсет и пет. С клановете, които не присъстват, нашите нокусара наброяват по-малко от четиристотин всичко и имаме три пъти повече сикари, разпръснати из половината Гарн. Ще рече, имаме по-малко от две хиляди мъже и жени, които могат да сплашат войски десет, двайсет пъти по-многобройни от тях. Репутацията ни е това, което ги защитава и ги прави ценни, а не магически умения или свръхчовешки дарби. Представата, че имаме магически умения и свръхчовешки дарби, е това, което ни защитава.
	— Не можем никога да нарушим договор — завърши той с намек за стомана в тона си.
	— Не ме интересува къде или кога става, стига онова момче да умре, тъй че ако искаш да изпълниш договора и след това да го убиеш, ще се съглася. — Кугал огледа присъстващите, готов сякаш да се опълчи на всеки, който би поискал нещо друго.
	Фасария сви рамене.
	— Ако момчето умре дори и минута след като договорът ни е изпълнен, това е маловажно.
	Зусара се съгласи с кимване.
	— Една минута би било малко прекалено бързо, за да се избегне подозрението в съучастие. А също така би могло да се окаже ценно да открием защо барон Дюмарш желае да го опази жив и в тайна. Тъй че как най-добре да изпълним тези задачи?
	— Нека някой да поеме мисията — каза Фасария. — Да се представят за пътуващо за Маркенет семейство. Момчето трябва да мисли, че е хитрина, и да вярва, че все още сме за него. Ако пристигнат в уречения ден, може да бъде предаден на човека на барона. А след известно време, когато разкрием плана на Дюмарш, могат да убият момчето.
	— Кой?
	— Нека Реза да поеме младежа — каза Микиал. — Изградили са връзка. Имат си доверие.
	— Не — заяви Зусара. — Трябва ни друг. Искам всякаква възможна неприятност да е колкото може по-далече от фамилиите ни.
	Микиал помисли за миг, след което погледна стария селски майстор на Хату и го попита:
	— Кого предпочита Хату?
	— Бодай — отвърна Фасария без колебание. — Студентите го харесват най-много от всички учители. Той е… различен.
	Зусара кимна.
	— Той е твърд, но също така може да бъде добър. Обича да поучава, поради което някои, които са жадни за знание като Хату, биват привлечени към него. Къде е той сега?
	— Някъде на запад в Северна Тембрия. Управителят на селото му ще знае.
	— Извести го, че му пращаме… проблем.
	Микиал кимна късо.
	— За да стигнат до Маркенет в уреченото време, трябва да пратим бързи кораби.
	— Кораби?
	— Докато не научим повече за онези три кораба, искам да сме сигурни, че момчето ще стигне до барон Дюмарш безопасно. — Помълча за миг, докато премисляше нещо. — Плават през Теснините — каза накрая — до далечния бряг на Северна Тембрия, нагоре до порт Колос, след това до Пащар. Нареждаме на Бодай да срещне Реза и момчето там. След това Реза ще ги остави и Бодай ще придружи момчето до барона. Ще идва от север и ако нещо го сполети, това е възможно най-отдалечено от нас.
	— Бодай ли ще убие момчето?
	— Ако се наложи. Но бих предпочел друг да е с тях, в случай че нещо се обърка — каза Зусара.
	Микиал погледна Фасария и каза:
	— Има ли друг ученик, някой в нокусара, на когото той се доверява?
	— Той е момче с малко приятели, с този негов нрав… и най-близкият му приятел… — погледна към Кугал, чието лице помръкна при споменаването за Донти, — е мъртъв.
	— Той спомена за момиче — каза Зусара.
	— Хава — уточни Фасария и кимна. — Близки са и тя също беше приятелка с Донти. Отделянето на тримата беше проблем от време на време. — Фасария се замисли за миг. — Мисля, че е привлечен от нея. Но не съм сигурен дали разбира желанията си; другите му чувства често биват надмогнати от дълбокия му гняв. — Помълча, сякаш премисляше за момичето. — Тя не е сикари все още, но е много добра. Отметнал съм я да се включи в нокусара.
	— Къде е тя сега? — попита Зусара.
	— На моя остров. Върна се от обучение при Напудрените жени. Според донесенията не е природно надарена и има нужда от повече обучение, или… — Сви рамене. — Някои не са пригодни за този вид служба.
	Хвърли поглед към Кугал, който свъси вежди. За разлика от повечето други майстори, Кугал забраняваше синовете и внуците му да бъдат обучавани от Напудрените жени. Казваше, че за други фамилии е добре, но не е присъщо за воин. Другите майстори намираха становището му за странно, но всеки майстор отговаряше за собствената си фамилия, тъй че никой не му се противопоставяше. Повечето смятаха, че Кугал отказва на фамилията си потенциално полезни агенти.
	Кугал се постара да запази малко достойнство от неловкия момент и каза:
	— Фасария е прав. Някои не са пригодни за такъв вид работа. — Замълча, макар да беше ядосан.
	— Това ли е момичето, което отне живота на убиеца? — попита Зусара.
	Фасария кимна.
	— Смяташ, че е годна да стане сикари?
	— Има уменията, но все още не съм сигурен дали притежава нужния темперамент. Ако го има, ще е много ценна.
	— Би ли могла да убие момчето?
	Фасария сви рамене.
	— Не знам… има умението, но пак — темпераментът? В самозащитата е впечатляваща, но да убие приятел? — Сви рамене.
	— Най-малкото би могла да го разсее, ако се наложи да пратим друг. — Помълча за миг, после каза: — Той щеше да е по-добър ученик от всички, които съм имал, но гневът му пречи; когато запази хладнокръвие е по-бърз и по-опасен от всяко момче, което съм виждал в училището. Ако беше един от нас, щях да предложа да започне обучението си за нокусара веднага. Би трябвало да може да я надвие във всичко, бягане, бой, всичко, но тя понякога го побеждава. Както казах, мисля, че той я желае… или повече.
	— Повече?
	— Би могъл да има по-романтични идеи.
	— Аха — каза Зусара. — Може би си прав. Той спомена мимоходом за нея, но… — Замълча, докато премисляше, а после каза: — Да, повикай я. Ако тръгнете веднага след като тя пристигне, не би трябвало да имате голям проблем да стигнете до замъка на барона на уречения ден. — Погледна майсторите в стаята и попита: — Имаме ли агенти в Маркенет?
	Майстор Ренгара, нисичък слаб мъж, отвърна:
	— Имам екип.
	Зусара повдигна вежда.
	— Цял екип? Защо не го знам това?
	Ренгара сви рамене пренебрежително.
	— Не е работа на Съвета.
	Зусара изгледа за миг по-младия майстор с присвити очи. Ренгара нямаше да е първият, решил да завърти своя лична игра, отказвайки на колегите си майстори полагащия им се дял.
	— Ще обсъдим това по-късно. Засега ми трябва да ги известиш. Ще изчакаме момичето да слезе от селото на Фасария и когато тя, Реза и момчето пристигнат в Маркенет, искам там да бъдат предупредени за пристигането на Реза. Ще устроим малък маскарад в подходящия момент.
	— Защо да си правим труда с всичко това? — попита Кугал, отново кипнал. — Доставяме момчето в града, за да може Фасария да отдъхне през нощта, знаейки, че договорът му е изпълнен, и след това го убиваме!
	Зусара изгледа стария си приятел все едно му е омръзнало да се повтаря, след което прибягна до тон, подходящ за слабоумен ученик.
	— Както вече казах, не знаем защо барон Дюмарш толкова се интересува от това момче и защо ни го даде да го опазим, вместо да го задържи в собствения си град. Трябва да разкрием мотивите му и нищо не трябва да ни обвързва с момчето. Достатъчно ясен ли съм?
	Кугал се вцепени — не беше свикнал да се му говорят по този начин, — но след малко се отпусна на възглавниците и кимна в знак, че е разбрал. Беше губил достатъчно спорове със Зусара през годините, за да проумее, че е загубил и този. Зусара беше пръв между равни; някой можеше да оспори подразбиращата му се власт някой ден, но не и днес.
	— Още нещо, преди да приключим — каза Зусара. — Трите кораба?
	Майстор Тагага, с телосложение на хамалин и с тъмни, вечно присвити очи, се обади:
	— Кръжащите?
	„Кръжащите“ бяха пирати, наречени така заради силния кръжащ вятър, който минаваше през островите, през Теснините, на запад през южните острови и после нагоре по източното крайбрежие на Южна и Северна Тембрия. Улесняваше много пиратите да прихващат търговски съдове.
	— Не знам за много банди, които да плават с три кораба в ескадра — каза Зусара.
	— А ако са в съюз с онези вещици? — подхвърли Кугал.
	Зусара изпита облекчение, че дядото на Донти бе склонен да разшири отговорността за смъртта на внука си, смъквайки донякъде вината от раменете на Хату; това нямаше да промени съдбата на момчето, но щеше да спре Кугал да му досажда за това.
	— Може би, но нека да не допускаме, че има връзка, докато не се докаже. По-загрижен съм за пиратска ескадра, която не бяга щом види флага на Коалтачин, отколкото за отдалечената възможност да са в съюз със Сестрите на Дълбините. Онази магия… — Той поклати глава. — Като нищо може да ни се наложи да си имаме работа с онези вещици някой ден, но точно сега непосредствената заплаха е наличието на кораби, които ни предизвикват в собствените ни води.
	Другите майстори измърмориха в съгласие.
	— Известете всичките ни агенти по островите и по крайбрежието на Северна Тембрия. Трябва да разберем кой е собственикът на онези кораби. Всичко забелязано трябва да ни се докладва, та дори да изглежда нещо тривиално — заяви Зусара. — Има някои, които биха се опитали да пленят някой наш кораб, но те се махнаха, така че не е нужно да ги назоваваме.
	Майсторите се спогледаха и кимнаха в съгласие. Коалтачин имаше много малко врагове, всички добре известни на Съвета, но имаше един враг, от когото се бояха най-много и споменаваха с неохота за него.
	— Не съм съгласен — заяви Фасария. — Не е нужно да споменаваме онези, но трябва да внимаваме, ако те наистина сега порят водите ни.
	Кугал изглеждаше готов да избухне в нов пристъп на гняв, но изражението му бързо се промени и вместо това той въздъхна тежко.
	— Фасария е прав. Онези, които… са се махнали по времето на нашите дядовци и прадядовци, те са като нас. — Огледа другите майстори. — Имам доклади от някои от екипите ми. Не нещо важно, просто… намеци, че някой би могъл да е наблизо.
	— Нарочно ли си толкова неясен, Кугал? — каза майстор Тагага. — Казвай направо.
	Кугал изглеждаше готов да избухне отново, дори срещу Тагага, който пък изглеждаше, повече от готов за сблъсък, ако се стигне до това.
	— Майстори! — сгълча ги Зусара.
	Кугал го погледна и каза:
	— Добре. Онези, които са отказали да се подчинят на Съвета и са заминали на юг, за да се изгубят в Десетте хиляди острова, може би се връщат.
	— Защо мислиш така? — попита намръщено Тагага.
	— Някой съсипва екипите ми на юг. Някой много умен. Мисля, че ѝ казват Паяка.
	— Жена?!
	Кугал сви рамене.
	— Някои от капитаните ми твърдят, че е жена. Може би е подвеждане, но екипите, на които сме се натъквали, не са обикновени улични бандити и побойници. Имат опит. Добре го прикриват, но го имат.
	— Бил ли си предизвикван открито? — попита Зусара.
	— Не, но… — Кугал поклати глава. — Нещо предстои. Усещам го.
	Зусара помълча, после заяви:
	— Ще изчакаме и ще обсъдим това, когато се върнат другите членове на Съвета, и ще известим тези, на които най-много разчитаме, да стоят нащрек и да донасят за всеки намек за… завръщането на братята ни.
	Погледна Ренгара и каза:
	— И никога повече с това „не е работа на Съвета“ и създаване на екипи там, където никой от нас не знае, че имаш такива. Трябва да знаем за всеки намек за заплаха. За този „паяк“. Може да не е нищо, но може да е… — сниши глас — Ажанти.
	Само изричането на думата накара другите майстори да затаят дъх и да настръхнат. Израженията им издаваха, че предпочитат да не са я чули.
	С жест Зусара прекрати по-нататъшното обсъждане.
	— И ако има нишка от онези кораби до вещиците, ще я открием много скоро. Ще дойде ден, когато ще трябва да сложим край на онези мръсни човекоядни жени, но този ден не е днес.
	— Сега нека да се върнем на проблема с момчето — продължи той. — Има ли някой да добави нещо към това, което решихме тук?
	След като никой не проговори, Зусара кимна, за да покаже, че заседанието е приключило.
	Майсторите започнаха да стават и да излизат. Кугал и Тагага се изгледаха сърдито. Когато Фасария мина покрай него, Зусара каза:
	— Кажи на момчето да е готово да отпътува утре.
	Старият майстор кимна и кимна и на Микиал на излизане.
	Щом Зусара и най-големият му син останаха сами, Микиал попита:
	— Защо имам чувството, че това е много по-опасно, отколкото си мислим?
	Старият майстор кимна в съгласие.
	— Да. Наистина вони на риск.
	Издиша дълбоко и продължи:
	— Ясновидката си има граници на възможностите и не винаги говори ясно за това, което вижда, тъй че големината на опасността е неизвестна, а това ме безпокои повече, отколкото мога да опиша.
	Микиал стисна рамото на баща си.
	— Ще кажа на Реза какво трябва да направи с момчето.
	И излезе. Зусара огледа най-голямата стая на своя дом, мястото, където бе прекарал по-голямата част от живота си. Не намери никаква утеха в така познатата обстановка, защото в сърцето си знаеше, че заплахата, пред която са изправени, е по-голяма, отколкото бе готов да сподели със сина си.
	
	
	Хату стоеше в сянката на едно дърво, за да се скрие от обедния пек. Реза лежеше наблизо по гръб и със затворени очи, вероятно дремеше. Фасария махна на Хату да тръгне с него и когато се отдалечиха от дома на Зусара, каза:
	— Реза спи ли?
	Хату се постара да не се усмихне.
	— Съмнявам се. Сигурно ще ме помоли да преразкажа разговора ни веднага щом си заминете.
	— Точно за заминаване искам да говоря с теб, а няма много време.
	Микиал излезе от сградата и Реза веднага стана — явно не спеше. Микиал махна на Хату и майстор Фасария и те дойдоха при тях.
	— Реза, с момчето ще потеглите със сутрешния отлив — каза Микиал. — Татко нареди да ти кажа какво трябва да се направи.
	— А, значи зачитаме договора — каза Фасария.
	— Зачитаме договора, да — отвърна Микиал.
	Фасария подаде на Хату пътната си торба.
	— Тъй като той няма да тръгне до заранта, а аз заминавам още щом стигна до пристанището, може да поноси торбата на стареца за последен път. — Махна на Хату да го последва и се обърна.
	Реза понечи да ги спре, но Микиал каза:
	— Върни се веднага щом приключиш, Хатушали.
	Когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват, Фасария рече:
	— Може да са момчетата на Зусара, но аз все пак съм майстор.
	Изгледа Хату и продължи:
	— Ще те питат за какво сме си говорили. Ще свиеш рамене и ще кажеш, че старецът е бърборил за живота.
	— Учителю?
	— Ти си от последния ми клас ученици, Хату. — Старият учител въздъхна със съжаление. — Да, ти, Донти и другите сте моят последен клас. Скоро няма да съм повече майсторът, който контролира Морасел. Ще ми оставят къщата, но фамилията ми ще бъде погълната от друга. Нямам мъжко потомство и единствената ми останала дъщеря е женена за друг майстор, така че вече е част от неговата фамилия.
	Хату тръгна със стареца, който крачеше енергично, макар и бавно. Не знаеше какво да каже.
	— Аз съм най-старият жив майстор в Коалтачин — продължи Фасария. — Има поговорка, че старостта носи мъдрост. Ако това беше вярно, нямаше да си тук, за да ме изпратиш до лодката, която ще ме закара до дома да чакам идването на смъртта.
	Хату се разтревожи. Понечи да отвори уста, но Фасария вдигна ръка и го спря.
	— Когато бях на твоите години — каза той — и напуснах дома си, за да пътувам и да се уча от по-големите и по-знаещите, си въобразявах, че или ще живея вечно, или ще загина славно в служба на моя народ. — Сви рамене и се усмихна тъжно. — Не съм и сънувал, че в деня на моето оттегляне ще съм последният от моя клас, останал жив. Зусара е с почти десет години по-млад от мен и беше член на екип, който веднъж ръководех за малко, когато той беше на твоите години.
	Загледа се в далечината.
	— Всичките ми братя, синове, племенници, всички мъже членове на фамилията ми умряха преди мен. Жена ми умря преди години. Нямам дори внучка, която да омъжа за някой обещаващ младеж, годен да поеме задачата да води фамилия, дори и толкова малка като моята.
	Стигнаха главния път към града и продължиха надолу. Хату знаеше, че това, което чува, е важно, макар и да не знаеше защо, затова съсредоточи вниманието си.
	Когато доближиха покрайнините на Корбара, Фасария каза:
	— Ще ти се кажат неща, когато стигнеш в Маркенет, неща, които би трябвало да изяснят загадката на ранния ти живот. Бих ти казал, но… — Замълча и попита: — Зусара ме нарече бабичка, помниш ли?
	Хату само кимна, уплашен да не ядоса майстора с неуместни приказки.
	Фасария се засмя.
	— Често ме наричаше така, когато бяхме млади. — Повървя бавно, потънал в размисъл, а после каза: — Наближаваме края, Хатушали.
	— Учителю? — каза Хату, за да покаже, че не разбира.
	— Всичко си има срок на живот. Някои срокове са много дълги, като държавите. Съглашението на Петте кралства е продължило над четиристотин години, дори по-дълго, ако човек смята и мирния период, който е позволил да се сключи Договорът за Съглашението.
	— Някои хора мечтаят творенията им да останат трайни, да живеят вечно, но всичко умира, рано или късно. — Посочи в далечината, където смътно можеше да се види планински връх, издигащ се през дневната омара на северната страна на острова. — Онази планина ще се изрони някой ден; дори най-здравите скали отстъпват на дъжда и вятъра. Така е с всички неща. — Погледна към небето и добави: — Кой знае? Може би някой ден и самите звезди ще умрат.
	Вече навлизаха в предградията и Фасария трябваше да повиши малко глас, но все пак успя да задържи разговора само между тях.
	— Тъй че, Хату, това също е свършек.
	— Кое, учителю? Наистина не разбирам.
	Фасария се усмихна.
	— Ще разбереш някой ден, може би дори скоро… Сега, един въпрос. Хава? Близки ли сте?
	Хату се изчерви.
	— Тя и Донти… — Усети как го жегна болка само при споменаването на изгубения му приятел. — Тя е най-добрата ми приятелка.
	— Вярваш ли ѝ?
	Хату кимна.
	— Недей — каза Фасария. — Като стигнеш в Маркенет и чуеш каквото ще ти каже барон Дейлон, тогава си прецени на кого ще се доверяваш. Боя се, че ще си несигурен, но се довери на инстинктите си, те са всичко, което имаш. Понякога те наистина са единственото, с което разполагаме.
	Хату го гледаше объркано. Фасария му даде знак да го последва до едно сравнително тихо място.
	— Това те притеснява. Защо?
	Хату се поколеба, а после отвърна:
	— Тя е моя приятелка.
	Фасария го изгледа, а после поклати глава.
	— Наблюдавах ви, докато отраствахте тримата, ти, Донти и Хава. Тя е повече от приятелка.
	Хату сви рамене, не знаеше какво да каже.
	— Зусара каза ли ти приказките си да не се влюбваш? Каза ли ти, че жените само ще те направят по-слаб?
	Хату кимна. Боеше се да заговори заради чувствата, които кипяха в него: гняв, смут и много други, които не можеше да назове.
	— Лицемер е от малък — каза старецът с тъжна усмивка. — Не само се е влюбвал, правил го е два пъти. Едновременно! — Изкиска се. — Все пак е бил прав, когато те е предупредил да не се увличаш по никоя жена в квели наскости. — Изгледа Хату за миг, след което попита: — Каза ли ти защо?
	— Че ако тя забременее…
	Фасария го прекъсна с махване с ръка.
	— Това е глупост. Може да е проблем, да, но не за това на учениците им е забранено да се съешават.
	— Каква е причината тогава, учителю?
	Фасария се засмя.
	— Сексът може да е силно лепило, момче, а ако си влюбен истински в някого, ти си обвързан с него. — Погледна Хату, щом влязоха в пазара, последния, който Хату, Донти и Хава бяха наблюдавали от един покрив наблизо, сякаш преди цяла вечност. — Знаеш ли защо ни се иска да избегнеш това?
	Хату поклати глава.
	— Защото онези, които се издигат до сикари или дори още по-високо, до нокусара, трябва да поставят на първо място своята държава и фамилия. На старата реч нашите нокусара, убийците, които се представят за конкубинки, съпруги или куртизанки, се наричат ноконочи. Смърт беше за всеки мъж от нокусара, който вземе такава жена за своя любовница. За бойците като твоята приятелка Хава, жена сикари, имахме други имена, но в крайна сметка правилото се прилага по същия начин.
	— Не можеш да си верен на двама господари, гласи една стара поговорка. И това е вярно за господар и съпруга, така че ви предпазваме от необходимостта да правите този избор — продължи той. — Ако служиш с някого, когото обичаш, и се окаже, че трябва да го изоставиш, да го осъдиш на смърт или залавяне, за да изпълниш мисията си… — Махна с ръка към пазара и улиците, водещи до пристанището. — Сега разбираш ли?
	Хату не каза нищо. Спомни си какво бе изпитал, когато бе изоставил Донти, после осъзна, че не може да си представи да направи такъв избор с Хава. След малко кимна, че е разбрал.
	Мълчаха, докато не стигнаха до кейовете.
	— Учителю, ако не съм роден в Коалтачин, защо… — Трудно му беше да намери думите.
	— Защо те отгледахме като един от нас ли?
	— Да, учителю. Щом не мога да съм от квели наскости, защо не съм бил… просто даден за чирак в обикновен занаят?
	— Беше ми възложено да те отгледам. Тъй като съм човек, държащ на думата си, и майстор, това означаваше, че трябваше да се отнасям с теб все едно си мой син или племенник. — Усмихна се. — Мое дете, за каквито ви имам всички ученици на острова ми.
	— Ще е лъжа да кажа, че те обичам повече от другите, Хатушали. Ти определено беше един от по-интересните ученици в школата ми, но привързаността към учениците започна да отмира с моите синове и останалите от фамилията ми. Но съм сигурен, че ти предстои да играеш роля в бъдещето на Коалтачин, и макар да не знам дали ролята ти ще е за добро, или за лошо, моят дълг беше да ти дам колкото мога повече знание, за да можеш да я изиграеш. — Стигнаха до края на кейовете и той добави: — А сега се върни в дома на Зусара и се наслади на сготвеното от жена му, и помни, че всичко, което той ти е казал за жените, е лъжа, и че задачата ти от сега насетне е да отсяваш лъжите от истината.
	Помълча, после каза:
	— Реза е умен, така че не споделяй с него нищо от това, за което си говорихме, а когато Хава се присъедини към вас…
	— Хава идва с нас? — възкликна Хату и прекъсна майстор Фасария. Усети се, че е нарушил благоприличието, и добави: — Извинете, учителю. Моля да ми простите.
	— Няма нищо. Аз никога не бих ви събрал отново, но може би ще е за добро. На нея ще възложат да те държи под око, така че аз ти възлагам да държиш нея под око.
	Погледна Хату в очите.
	— Това може би е последното ми идване тук, Хатушали. Със сигурност е последният път, когато ще видя лицето ти. Дано боговете, които почиташ, да са благосклонни към теб.
	Протегна ръка и Хату му подаде торбата, а после загледа как старецът се отдалечава към чакащия го кораб.
	Дълго стоя вцепенен, после издиша дълго, щом осъзна, че е затаил дъх, обърна се и тръгна към дома на майстор Зусара. Помъчи се да запази спокойствие, но сърцето му се бе разтуптяло от новината, че Хава идва. Искаше му се да затича по улиците.
 

  	19.
 	Промяна във вятъра
 

	Четирите коня забавиха преди да поемат по следващия склон. Следобедното слънце печеше жестоко.
	Деклан и Ратиган носеха сламени шапки. На Ратиган беше стара и протрита, а на Деклан — купена, преди да потеглят, от една старица, която ги правеше за работници по лозята, овощните градини и нивите около град Маркенет. Деклан беше благодарен, че Ратиган го бе посъветвал да си я купи, защото жегата наистина беше жестока.
	— Погледни нагоре — каза Ратиган.
	Деклан погледна и не видя нищо на върха на възвишението.
	— Какво?
	— Прах. Там има някой.
	Още щом Ратиган го каза, Деклан го видя. Облаче прах се вихреше точно над билото и ясно показваше, че там има някой.
	— Разбойници ли? — попита Деклан и раздвижи меча си в ножницата, за да се убеди, че може да го извади за миг.
	— Толкова близо до границата на Медни хълмове? Едва ли.
	Деклан задържа ръката си на дръжката на меча и се помоли наум, ако са разбойници, дано да нямат стрелци. Готов беше да се изправи срещу всеки с меч, но още не беше усвоил хитрината да отбягва стрели.
	Щом превалиха билото, видяха войници с униформата на Медни хълмове — червеникавокафяви куртки с черен чук в юмрук, извезан на тях. Деклан беше виждал барон Родриго с такава униформа. Прахът беше вдигнат от няколко фургона, вече отдалечаващи се от импровизирания контролен пункт.
	— А, това е хитро — каза Ратиган. — Да не вдигат бариерата на билото, защото всички ще я видят отдалече. — Подвикна на конете и те поеха енергично надолу.
	Стигнаха до пункта и един войник, сержант, ако се съдеше по нашивките на гърдите му, вдигна ръка, за да спрат. Ратиган спря и друг войник се приближи, хвана юздите на предния кон и го потупа успокоително по муцуната. Сержантът се приближи.
	— Здрасти, сержант.
	— Какво карате? — попита отегченият на вид стар боец.
	— Оръжия — отговори Ратиган.
	— За барона — добави бързо Деклан, щом видя как сержантът се намръщи.
	— Ти си младежът от Хълма на Беран, а?
	Деклан кимна.
	— Казаха ми, че скоро ще дойдете.
	— Защо тогава ни спират? — попита Деклан.
	Сержантът сви рамене в знак, че знае, но няма намерение да го споделя с тях. Отдръпна се настрани и им махна да продължат.
	Щом поеха към Медни хълмове, Деклан попита:
	— Какво значи това?
	— Не е на добре — отвърна Ратиган. — Идвал съм тук само два пъти и нещата обикновено са спокойни, щом минеш границата. Патрулите и пътните спирания са знак, че нещо не е както трябва. Контрабандисти може би, или търсят разбойници. Става нещо, иначе нямаше да ни спрат.
	— Странно изглежда, да — каза Деклан. — Защо толкова далече от града?
	— Не знам — отвърна младият колар. — Човек научава най-различни неща, докато пътува. Добиваш усет за това кой къде отива, какви стоки превозват хората. Ако няма неприятности, стоките обикновено са нетрайни, месо и плодове например, но ако има вероятност търговията да се забави, тогава карат чували боб, осолено свинско, неща, които траят по-дълго.
	Пресегна се назад и потупа платнището, с което бяха завити мечовете.
	— Сто меча? Знам, че майстор оръжейникът на барона умря и мина време, докато намери нов ковач, но ако човек иска толкова много мечове, и то бързо… — Погледна Деклан. — Някой се подготвя за бой, и то голям.
	След час видяха напред по пътя човек с прашен сив халат. Подпираше се на тояга и през рамото му беше метната торба. Беше или плешив, или си беше обръснал главата по някаква причина. Щом го наближиха, той се обърна и ги изгледа.
	— Просещ монах — каза Ратиган.
	— Просещ монах? — повтори Деклан.
	— Дават клетва за бедност. Преживява от това, което му дават хората. Татан, предполагам, с тая бръсната глава.
	— Просещ монах? — потрети Деклан, щом фургонът се изравни с пешеходеца.
	— Човек научава най-различни неща докато пътува, казах ти.
	— Монах! — каза Деклан толкова високо, че се чу над трополенето на фургона.
	Слабичкият монах се усмихна и ги погледна.
	— Благословени да сте, пътници. — Направи благославящия жест, който Деклан разпозна: беше обичаен за свещениците на Татан Чистия, сега наричан Предтечата на Единия.
	— Към Медни хълмове ли си? — попита Ратиган.
	— Да, братко — отвърна монахът.
	— Ако нямаш против да седиш на твърди сандъци, можеш да се возиш с нас — предложи Ратиган. Деклан присви очи и Ратиган му прошепна: — Това е на късмет.
	Спря фургона и слабичкият пешеходец се качи.
	— Добро правите — рече монахът, след като си намери що-годе удобно място отзад. — Аз съм монах Катариан.
	Щом Ратиган подкара отново фургона, Деклан попита:
	— Какво те води в Медни хълмове, монахо?
	— Волята на нашия бог. Моят орден странства, разнася Благата вест и никога не знам къде ще ме отведе пътят му. Стигна до мен вестта обаче за нова църква, строяща се в Медни хълмове.
	— Църква ли? — попита Деклан.
	— Храм — прошепна Ратиган. — Църквата на Единия…
	— Мислех, че църква наричате своето… — Деклан се усети, че думите му се губят.
	Катариан се усмихна.
	— Разбирам объркването. Църквата е всички вярващи, едно в дух и ум, ако не и в тяло. Така наричаме и нашите места за поклонение, защото там се събираме заедно.
	Деклан кимна все едно че е разбрал, и реши да не разисква повече въпроса. Религиозните работи наистина го объркваха. От оскъдните поучения на Едвалт беше научил, че когато си близо до светилище, пускаш монета в една кутия с надеждата, че това ще ти донесе някакъв късмет. Извън това беше в пълно неведение по въпросите на вярата и предпочиташе да си остане така.
	— Откъде идваш, монахо? — попита Ратиган.
	— От Соладар. Преди това бях в Джебанг. — Двата града бяха на континента, на изток.
	— Какви новини оттам? — попита Ратиган дружески.
	— Малко внимание обръщам на клюката — каза монахът и Деклан мигновено реши, че е точно обратното. Докато живееше в Онкон, беше научил, че пътниците често разменят новини и клюки за храна или обслужване. Неведнъж Мариус, ханджията, разменяше храна и пиене, или черга за спане под маса за добра история, за да радва местните и да купуват повече ейл от обичайното.
	Деклан кимна, уж съгласен с монаха.
	— На кого му трябват приказки, които сигурно са измислени, за да изкрънкат ядене или пиене, нали, монахо?
	Лицето на Катариан издаде леко раздразнение, но достатъчно, та Деклан да разбере, че закачката е улучила.
	— Е — каза монахът след малко, — един разказ понякога има нужда от малко разкрасяване, за да се изтъкне важността на историята.
	Деклан и Ратиган прихнаха и след миг Катариан също се разсмя.
	— Искрено казано, монахо — каза Деклан. — Когато работата ни с барон Родриго приключи, с удоволствие ще те поканя да хапнем заедно. — Обърна се към Ратиган. — Къде отсядаме?
	— Нямам представа — каза Ратиган. — Мелроуз избираше хановете и не им помня имената. Щом си доставим стоката, ще намерим някой.
	Деклан се изненада.
	— Мислех, че си бил навсякъде и че знаеш всичко.
	— Само претендирам, че съм бил навсякъде и знам всичко — каза свадливо коларят. — Не значи, че е така.
	Катариан се засмя.
	— Щом имате работа с барона, като приключите в замъка му, излезте през северната порта и завийте надясно към пазарния площад и ще стигнете до един голям хан. Ще го познаете по табелата с три овена, подскачащи на зелена морава. Ако се загубите, попитайте и всички ще ви кажат къде да намерите „Подскачащите овни“.
	— Разбрах — каза Ратиган.
	— Там ли ще се видим? — попита Деклан.
	— Когато пристигнем, аз също имам задължения, но ще ви чакам там след залез и ще приема щедрото ви предложение за ядене.
	Катариан и Ратиган се разбъбриха, а Деклан слушаше развеселен. Най-сетне стигнаха Медни хълмове.
	— Хубав град — каза монахът. — От седем години не съм бил тук.
	— Доста време е — каза Деклан.
	— Достатъчно, за да избледнеят спомените ми — каза монахът. — Все още имаше някои стари вярващи, които… вдигнаха врява, когато орденът ми за първи път дойде тук, и макар да не бях от Непреклонната църква, също бях обвинен.
	— Непреклонната църква? — попита Деклан.
	— Военен орден, служещ на църквата, но те полагат други клетви, не като нас, които сме ръкоположени. Не можеш да ги сбъркаш. Носят чисто бели щитове и черни табарди, белязани с един бял кръг, обозначаващ Единия бог, безкраен, без начало и край.
	Ратиган си замълча, но Деклан попита:
	— Защо ще са тук?
	Монахът сви рамене.
	— Защо са където и да било? Имат много мъже с мечове, готови да правят каквото църквата им каже да направят в името на Бога.
	— Нормално — измърмори Ратиган.
	Катариан пренебрегна подигравката.
	— Ако са в Медни хълмове, то е защото очакват неприятност. Има доста кес’туни в този район, повече на север в подножията и планините, и те все още упорито държат на верите си. — Направи кръгово движение с пръста си, което Деклан взе за някакъв вид нов свещен жест, може би за предпазване от зло. — И на барон Родриго се разреши да построи нова църква и прелатура, в която да отседне епископосът.
	— Чухме за това в Маркенет — каза Деклан.
	— Голям град, където законът е наложен и нещата стоят под контрол — каза Катариан. — Тук горе е малко по-сурово. Ако някой от местните възрази на новите порядки и барон Родриго не може да опази реда, църквата ще разполага със свои средства да се защити.
	Деклан кимна, погледна напред и видя смътно тъмно петно на хоризонта, за което бе сигурен, че ще се окаже крайната им цел. Не каза нищо, но се зачуди какво още би направила армията верни войници за църквата, ако баронът не опази реда. По причини, които изобщо не можеше да си обясни, усети неприятно чувство в стомаха си.
	
	
	— Странен град — каза Деклан.
	Ратиган сви рамене.
	— Както знам, някои от миньорските общини тук построили пътища между градчетата си и всевъзможни пътчета и пазари са изникнали и са се разраснали около замъка на барона горе.
	„Разпръснато“ беше единствената дума, която можеше да опише плана на града. Нямаше една-единствена външна крепостна стена като на Илкомен или Маркенет, а вместо това трябваше да минат през низ от защитени със стени сектори и цели четири порти, докато стигнат външната стена на замъка. Централното здание бе разположено на хълм, което го правеше само малко по-издигнато. Усещането на Деклан беше, че тази цитадела и обкръжаващият я терен на замъка са построени, за да могат владетелите да се оттеглят и окопаят, а не за да е позиция, от която да предприемат отбрана на по-големия град. Ако враг нападнеше Медни хълмове, всеки мъж, жена и дете щяха да останат сами за себе си, докато баронът се е сврял вътре в замъка си.
	Деклан не знаеше много за военното дело, макар да знаеше доста за правенето на оръжия. През годините някои разговори с Едвалт бяха засягали една или друга история, за тази битка или онази, но от всичко това Деклан беше останал само с убедеността в своето невежество. Вече обаче бе видял достатъчно отбранителни съоръжения в други градове, за да разбере, че ако могъщ враг се насочи към Медни хълмове, бързо ще го завземе.
	На два пъти се наложи Деклан и Катариан да слязат от фургона и да бутат, когато калта стигнеше до главините на колелата.
	След като завиха на един ъгъл, който ги изкара на пътя към замъка, Катариан каза:
	— Виждате ли онази табела?
	И посочи избеляла табела с три бели овена над зелена морава.
	— Подскачащите овни — каза Деклан.
	— Там ще ви чакам — каза монахът и им махна за довиждане.
	— Не би трябвало да е повече от час, два най-много — каза Ратиган. Щом потеглиха, се обърна към Деклан. — Странен тип, нали?
	— На мен ми хареса — отвърна ковачът. — Не съм много сигурен защо, но се държи непринудено.
	— Така е с повечето шарлатани и мошеници, на които съм се натъквал — изкиска се Ратиган. — Някои от най-злите хора, които съм срещал, са приятни.
	Деклан зяпаше градските гледки, докато се приближаваха към замъка. Медни хълмове се различаваше от всеки стар град, който беше виждал. Наместо по-хубавите домове и дюкяни, обикновено разположени близо до цитадела, тук под стените бяха струпани по-западнали сгради. Изобилстваха кръчмите, както и сергии за комарджии и продавачи на загадъчни стоки. Деклан успя да зърне съвсем малко от тях, докато минаваха. Мяркаха се проститутки, излезли посред бял ден; някои обслужваха клиенти във входове или задни улички, тъй че да може да ги види всеки минувач. Двама мъже се биеха на един ъгъл, обкръжени от зяпачи, които ги насъскваха един срещу друг.
	— Голяма бъркотия е тука — каза Ратиган. — Бил съм горе до замъка само веднъж и от това, което ми казаха, първият барон, построил първата цитадела, държал дрога, пиене, курви и комар край себе си, и традицията си останала. По-заможните са построили домовете си ей там — той посочи на запад, — тъй че вятърът да издухва надолу от тях цялата мръсотия и воня.
	— Никога не бях виждал такъв град — каза Деклан, искрено удивен и наистина объркан. Не беше от прекалено свенливите: отрастването в селски район означаваше ранно въвеждане в секса, а селските момичета бяха помогнали, когато стана на нужната възраст, но гледката на секс, пиене и бой на открито го стъписа.
	Ратиган се ухили.
	— Ти само почакай да се стъмни.
	— Не съм сигурен, че искам — отвърна Деклан и се засмя.
	— Онова място, където оставихме монаха, изглеждаше малко по-цивилизовано — подхвърли коларят.
	Стигнаха до замъка. Портата беше отворена, но ги спря часовой с вдигната ръка.
	— По каква работа?
	— Оръжия за барона — отвърна Ратиган.
	— Закарай ги в двора на конюшните и ще видиш оръжейницата точно пред теб. — Махна им да продължат и извика на един войник: — Предай на майстор оръжейника! Оръжия!
	Посочи фургона и войникът кимна, обърна се и затича.
	Слънцето се смъкваше на запад и сенките се удължаваха, тъй че мрачната грамада на замъка потъваше в още по-дълбоки контрасти на тъмно и светло. За Деклан това бяха сгради, вдигани сякаш безразборно; и да беше имало някакъв план, не беше различим.
	Над замъка господстваше централна кула, но стените ѝ, зданията около нея и по-ниските кули като че ли бяха построени безразборно. Деклан видя мъже, забързани по една или друга задача. Мяркаха се и слуги, и хора от града, но общо взето замъкът на Медни хълмове не изглеждаше като истински замък.
	— Голяма грозотия, а? — каза Ратиган и Деклан се засмя. Коларят умееше да сече до сърцевината на проблема.
	Стигнаха до оръжейницата и един широкоплещест мъж излезе да ги посрещне. Ивица рошава сива коса обкръжаваше темето му, сива като веждите и мустаците му, които приличаха на четка. Всичко у него изглеждаше старо, кораво и изпитано. Държането му подсказа на Деклан, че това е човек, с когото не искаш да си имаш разправии: стане ли беда, ще трябва да го убиеш преди той да те е убил.
	— Какво ми карате? — попита той. Акцентът му беше странен за ухото на Деклан, „м“ и „к“ се размиваха, сякаш ги гълташе, докато ги изговаряше. — Аз съм Колин, майстор оръжейникът на барон Родриго.
	— Аз съм Деклан, ковачът, карам оръжия от Хълма на Беран — отвърна Деклан, след като слезе. — Баронът ми даде поръчка преди четири седмици.
	Отиде да развърже платненото покривало и в този момент осъзна, че всъщност е чувал акцент като на Колин. Майстор оръжейникът беше кес’тун, от планинския народ на север. Те бяха легендарни планински бойци, яростно независими и обвързани от код на честта. Да се намери един от техните войници на служба извън планините им беше рядкост, но щом дадяха клетва за вярна служба, щяха да умрат за своя господар.
	Деклан отметна платнището, качи се във фургона, отвори първия сандък, извади един меч и го подаде на оръжейника.
	Той го завъртя опитно, за да прецени баланса му. Прости мечове се правеха бързо и често им липсваше баланс. Твърде много тежест при дръжката — и нямаше да има достатъчно сила на удара; твърде много тежест в острието — и ръката щеше бързо да се уморява.
	— Донеси ми железен прът — заповяда майстор оръжейникът и когато войникът дотича обратно, посочи близкия дръвник и каза: — Сложи го там!
	Войникът още не беше пуснал пръта, когато майстор оръжейникът замахна и го посече по средата. Наложи се да дръпне силно, за да издърпа острието от старото втвърдено дърво, след което огледа ръба. Прокара палец по него, кимна, после се усмихна на Деклан и възкликна:
	— Гюур! Добро оръжие! Колко поръча баронът?
	— Четирийсет — отвърна Деклан.
	Майстор оръжейникът се намръщи.
	— Трябват ни повече. За колко време ще изковеш още четирийсет?
	Деклан сви рамене.
	— Още месец, може би малко повече, плюс времето за път. — Огледа се. — Мислех, че баронът просто попълва запасите ви, докато намери друг майстор ковач.
	— Още не е намерил. Всички добри ги взеха на изток да работят за Сандура. — Погледна меча на кръста на Деклан и рече: — Знаеш ли как да използваш това, или е само за показ?
	— Достатъчно добре знам, щом го нося — отвърна младият ковач, зачуден какво предстои.
	— Извади го — каза майстор оръжейникът. — Искам да видя какво знаеш.
	Деклан не искаше да спори, а и искаше да му се плати, тъй че кимна, извади меча си и каза:
	— Хайде да свършваме с това. Пътят беше дълъг.
	— Заеми позиция.
	Деклан вдигна меча над главата си с две ръце, в онова, което Едвалт му беше казал, че е „кацане на сокола“, добра позиция, когато не си сигурен откъде ще дойде атаката, високо или ниско.
	— Готов.
	Блокира високо, щом майсторът му нанесе мощен замах над рамото; ударът не целеше да го нарани, но можеше и да го направи, ако Деклан не беше подготвен. Замахът на майстор оръжейника разтърси ръцете му до раменете, но той го парира, остави двете остриета леко да приплъзнат и след това извъртя оръжието си, за да нападне.
	Стоманата закънтя. След няколко минути майстор оръжейникът отстъпи назад и рече:
	— Достатъчно. — Огледа меча си и каза: — Покажи ми оръжието си.
	Взе меча от ръката на Деклан, огледа го, после го метна с дръжката напред на младия ковач. Деклан го прибра в ножницата, а майстор оръжейникът метна своя на един войник наблизо и той го улови с лекота.
	Майсторът попита:
	— Къде ще отседнете?
	— В един хан, „Подскачащите овни“.
	— Знам го. Идете там. Ще дойда при вас и ще ти донеса парите. Искам да ти дам специална поръчка.
	— Значи няма да видим барона?
	— Няма — отвърна майстор оръжейникът. — Би трябвало да ти кажа, че е излязъл на лов, но по-вероятно е някъде из града да помпа някоя мома. Никога в живота си не съм познавал мъж, който да си пада повече по момите. Все едно, това е положението. Докато се върне, ще сте се настанили и ще се видим преди вечеря. Хайде, вървете.
	Обърна се без повече приказки, а Деклан погледна към чакащия Ратиган. Двамата се спогледаха питащо. Деклан се качи на капрата до него. Изчакаха войниците да разтоварят мечовете, после Ратиган обърна фургона и подкара към града.
	
	
	Ратиган, Катариан и Деклан бяха довършили първия ейл и се трудеха над втория. „Подскачащите овни“ беше съвсем нормално заведение, поне от малкото, което Деклан знаеше за хановете, но в мига, в който Колин влезе, всичко в гостилницата изведнъж се промени. Разговорите заглъхнаха почти до шепот и някои от мъжете като че ли се поприсвиха, за да станат по-незабележими.
	Колин се огледа из помещението, видя Деклан и тръгна към него, като избута от пътя си неколцина мъже. Последваха го мрачни погледи, но никой не обели и дума.
	Щом стигна до масата им, махна на Деклан да го последва и без да поглежда назад, за да види дали ковачът се е отзовал, отиде до един празен ъгъл под стълбището, водещо към горния етаж. Обърна се, щом Деклан го настигна, и каза тихо:
	— Този меч, който носиш, благородна стомана ли е?
	Деклан се поколеба, после кимна.
	— Знам само за един ковач, който би могъл да измайстори такъв.
	— Едвалт Тасман, старият ми майстор.
	— И аз така си помислих. Видях как мечът ти посече през железен прът, без да се счупи, тъй че знам качеството на стоманата, но когато видях щръбките, които твоят меч остави в онзи, който държах аз… беше неочаквано.
	Изгледа Деклан и продължи:
	— Познавах Едвалт, преди години, когато бяхме на кампания с барон Дейлон Дюмарш. Доста кал и кръв газихме в ония дни. Добър човек. Поправи ми един меч. Та това, което трябва да знам, е можеш ли да правиш мечове като този, който държиш?
	Очите на Деклан се присвиха, сякаш не схващаше напълно въпроса.
	— Аз го направих… майсторе.
	— Казвам се Колин. Чуй ме хубаво. Едвалт ми каза, че правенето на такива мечове иска време, или специална… магия. Не знам каква, но затова са толкова скъпи и толкова редки. Тъй че трябва да те попитам — колко можеш да направиш и за колко време?
	Деклан се ококори.
	— Направил съм три за целия си живот и само този като майстор. Това е майсторското ми изделие. Да направя един…
	Премисли нещата за миг и продължи:
	— Мога да правя по един на седмица, ако не правя нищо друго. — Включи и времето, което би му трябвало за отдих и възстановяване от многото дни без сън, докато се изработваше съкровищната стомана.
	Колин погледна към тавана, сякаш търсеше вдъхновение от небесата.
	— Има ли друг, който може да прави мечове като тези, които достави?
	Деклан обмисли въпроса. Юсан можеше да прави прости оръжия, но щеше да му трябва друг ковач, калфа, за да са равни на качеството, което бе доставил на барон Родриго. Видя добра възможност в това и отвърна:
	— Ще намеря.
	— Намери двама — каза Колин. — Прати един тук, защото сме в отчаяна нужда за оръжеен ковач в замъка. Ще ти платя.
	Деклан започваше да се чувства свойски с майстор оръжейника.
	— Баронът съгласен ли е да му харчиш златото?
	Никога не бе чувал друг освен благородник да прави такива поръчки.
	Старият майстор оръжейник се усмихна малко криво.
	— Стига някой да се грижи за кура му, не му пука къде отива златото му. Той е като баща си, макар че старият барон не беше толкова похотлив. Все пак ние сме процъфтяващо баронство и мога да гарантирам, че ще ти се плати добре. Значи още една поръчка като тази. — Сниши глас. — И четири меча като твоя.
	— Четири?
	— За барона, за двамата му синове и за мен — каза оръжейникът. — Видях как един добър боец умря, защото мечът му се строши срещу по-слаб противник. Няма да съм верен слуга на моя барон, ако не направя тази поръчка.
	Деклан кимна. Вече знаеше, че ще има проблем. Четири меча щяха да изчерпят запаса му от специалния пясък, който Едвалт му бе дал. Е, щеше да мисли за попълването му след като изпълнеше тази поръчка.
	— Колко? — попита Колин.
	— За четирийсетте меча същата цена. За четирите — двойно на това.
	Колин се намръщи.
	— Двайсет към едно? — Поклати глава, после кимна. — Добре, разбрахме се.
	— За колко време?
	— Колкото се може по-скоро — каза Колин, обърна се и излезе.
	Деклан се върна на масата и видя, че Катариан чете някаква бележка.
	— Какво е това? — попита го.
	— Писмо от един прелат на новия епископос в Маркенет. Призован съм.
	— Призован? — попита Ратиган.
	Монахът сви рамене.
	— Необичайно, но не и нечувано. Все пак не е приятно просто да хукна обратно откъдето дойдох.
	— Можеш да се возиш с нас, ако искаш — каза Деклан.
	Ратиган изглеждаше на ръба да възрази, но Деклан го прекъсна:
	— Трябва да се върна до Хълма на Беран и оттам да ида до Маркенет.
	— До Маркенет? — попита Ратиган. — Смятах да взема някакъв товар на юг. Не обичам да пътувам празен.
	— Ще ти платя — каза Деклан. — Имам друга поръчка, а времето е важно. — Даде знак на една минаваща слугиня за още пиене, и вдиша дълбоко. Още четирийсет меча и четири специални оръжия и щеше да има достатъчно злато да доизплати каквото дължеше за ковачницата, да направи подобренията, които искаше да направи, и да задели достатъчно да… Нещо го жегна в стомаха.
	— Да се оженя — измърмори той на глас.
	— Какво? — попита Ратиган.
	— Нищо — отвърна Деклан. — Просто съм уморен.
	Мислите му се върнаха към Гвен. Усмихна се. Най-сетне извиненията му бяха свършили.
 

  	20.
 	Изненади и пътуване
 

	Хату подклаждаше пещта, като държеше под око цвета на въглените, както му беше показал ковачът. Досега беше работил само на малка ковашка пещ, два пъти, и смяташе работата за досадна, но когато се върна от пристанището, Микиал му бе казал да си намери работа, докато се приготвят да тръгнат на път до баронството Маркензас. Не каза кога — просто да си намери място в града близо до кейовете и да е готов за тръгване всеки момент.
	Това не беше необичайна заповед, давана на ученик, тъй че не изненада Хату, но фактът, че нищо не се спомена за онова, което бе разказал на Съвета — за Сестрите на Дълбините, участта на Донти или за трите кораба, които ги бяха тласнали към онзи ужасен остров, — го глождеше и го правеше по-склонен към мрачни размисли.
	Беше намерил една малка ковачница близо до пристанището, където имаха нужда от чирак, тъй като техният — тъпак на име Турхан — беше успял да премаже лявата си ръка с чук преди няколко дни и нямаше да може да работи още няколко. Беше идеална ситуация за ковача, на когото се каза само, че един ученик трябва да поработи, докато напусне. Тъй че Хату беше заел мястото на чирака за няколко дни, въпреки че никога не беше работил за истински ковач.
	Беше нормално на учениците да им се казва само каквото трябва да знаят и когато трябва да го научат, но тази практика разпалваше гнева на Хату повече от обичайното. Това, както и приказките на майстор Фасария, които се противопоставяха на казаното му от майстор Зусара, съчетано с очакваното пристигане на Хава му носеше редуващи се изблици на раздразнение и замайващо очакване. Нужна му беше всяка частица самообладание, за да не изригне при най-малкото раздразнение, а тъй като Турхан беше наистина голям глупак, за Хату това си беше борба.
	Все пак работата, която беше намерил, беше възможно най-добрият избор. Това беше единственото, което го задържаше да не удари противния чирак. Нямаше да понесе официално наказание за удрянето на момчето, но нямаше да получи топло място за спане и никаква храна и щеше да си спечели неодобрението на Микиал, че не се е справил с това, което му е казано да прави, и да не се набива на очи.
	Работата на нивите или гледането на стока — черна работа, за която Хату нито имаше усет, нито му допадаше — бяха единствените му други възможности, тъй че бе избрал ковачницата.
	Хату учеше новите умения бързо и макар да беше отегчителна, работата му даваше топло място за отдих, въпреки че Турхан хъркаше, а и използваше всяка възможност да го подразни. Беше по-добре, отколкото да е на полята със стока или в някое претъпкано спално на земеделски работници.
	Другото, което отклоняваше Хату от мислите, които го тревожеха, беше самата ковачница. Макар поддържането на огъня да беше голяма скука, Хату се възхищаваше на това как ковачът взема нажежен метал и го оформя в полезни неща. Не разбираше защо регулирането на температурата на въглените се смята за толкова трудно — можеше да го прави с лекота, почти без мисъл. Просто знаеше къде и кога да добави въглищата, кога да ги разбърка и кога да духа с меховете. Наблюдаването на работата на ковача бе поучително и всеки ден Хату забелязваше и научаваше нови неща, които нямаше да забрави никога.
	По-лошо беше нощем, докато лежеше в тъмното и се опитваше да заспи на твърдия под — умът му се връщаше към разговора му с майстор Фасария и той се бореше с въпросите, които възникваха от него, и не можеше да престане да мисли какво ще се случи, когато дойде Хава.
	Според традициите на Коалтачин и повечето други нации в Северна и Южна Тембрия Хату скоро щеше да бъде смятан за мъж, защото седемнайсетият му рожден ден наближаваше — или поне денят, който му бе определен от майстор Фасария. Хату може и да беше навършил вече седемнайсет и да не го знаеше.
	Много от учениците, с които се бе обучавал, вече работеха като водачи на екипи, помощник-главатари на банди или ставаха сикари. Някои от по-големите вероятно бяха вече капитани. Хату скоро щеше да остави Коалтачин и всичко, което беше познавал изобщо, зад гърба си. Каквито и направления да очакваха другите ученици, всички бяха определени. Хату се изправяше пред неизвестното. Стараеше се това да не го плаши — беше обучен да се грижи за себе си не по-зле от всеки друг младеж на неговата възраст, — но въпреки това се чувстваше несигурен и това заплашваше да разпали отново дълбоко заровения му гняв.
	Турхан влезе в ковачницата и хвърли поглед на жарта.
	— Добре. Не се налага да надничам непрекъснато над рамото ти. — Потупа дружески Хату по рамото и добави: — Не ставай прекалено добър, иначе майсторът ми ще вземе теб, а мен ще ме изгони.
	Хату сви рамене и се усмихна насила. Турхан беше толкова тъп, че дори чувството му за хумор беше тъпо.
	— Не се тревожи. Не съм роден за ковач — каза Хату.
	Турхан се усмихна.
	— То да си ковач не е за всеки. — Сгъна пострадалата си ръка.
	— Все едно, бездруго до още ден-два ще мога да се върна на работа.
	— Чудесно — каза познат на Хату глас зад тях.
	Той се обърна. На прага на ковачницата стоеше Хава.
	— Реза те вика веднага — каза тя.
	Стомахът му се стегна от начина, по който му се усмихваше. Опита се да не се ухили глупашки, но успя само отчасти.
	— Идвам.
	И докато се мъчеше да измисли какво още да каже, тя се обърна и тръгна.
	Турхан се изкиска.
	— Е, щом син на майстор има нужда от теб, предполагам това значи, че трябва да се връщам на работа веднага. Успех, Хату.
	Хату го погледна и кимна.
	— Ъъ… И на теб.
	И забърза към вратата, решен да се овладее, докато стигне мястото на срещата до градския пазар.
	Щом излезе, едва не се блъсна в Хава, която го прегърна и го притисна силно до себе си. Прошепна му с едва сдържано чувство:
	— Липсваше ми. И чух за случилото се. Донти?
	Мисълта за Донти бе като студена вода, лисната в лицето му.
	Хату вдиша дълбоко и отвърна:
	— Не знам. Вероятно… си отиде.
	Тя се отдръпна и изписа традиционното стоическо изражение на лицето си.
	— Когато сме сами, ще ми разкажеш какво всъщност се случи.
	Поведе го по една оживена улица, където хората се приготвяха да затварят дюкяните, и Хату осъзна, че бързат, защото Реза иска да хванат вечерния отлив.
	Щом ги видя, Реза метна на рамо пътната си торба, кимна късо и каза само:
	— Хайде.
	Докато бързаха, Хату хвърли кос поглед към Хава и видя, че е впила очи в гърба на Реза. Тя не знаеше къде отиват.
	Хату знаеше. Отиваха към кейовете и ако се съдеше по бързината, с която вървеше Реза, нямаха много време преди корабът да отплава.
	Каквото и да чакаше Хату, започваше сега.
	
	
	Хату лежеше в един хамак, напълно изчерпан след цял ден работа и оскъдна храна. Бяха му наредили да се качи на такелажа веднага щом потеглиха, а на заранта му казаха да остане горе, тъй като не им стигаше работна ръка. Беше останал и с дневната смяна чак до вечеря.
	Реза им беше казал съвсем малко за пътуването им до Маркензас, освен че Хава ще се представя за малката Реза и ще спи в неговата каюта. Хату щеше да се води за негов чирак и щеше да отработва превоза си с екипажа.
	Корабът, „Одалис“, беше истинска развалина. Хату не знаеше кой майстор го притежава, но предполагаше, че вероятно е Ордан, който беше прословут със стиснатия си нрав. Платната отдавна бяха за подмяна, за въжетата да не говорим.
	Ясно беше, че е взето решение да пътуват по възможно най-невзрачния начин. Маскировката бе начин на живот в Коалтачин, тъй че това решение не изненадваше Хату, но той съжали, че не бяха на кораб в малко по-добро състояние.
	Една странност, която беше забелязал след като бе горе няколко часа, беше, че си имат спътник. Друг кораб беше напуснал пристанището почти веднага след техния. Задържаше се достатъчно далече назад, за да изглежда, че е съвпадение в курса, но достатъчно близко, за да окажат помощ бързо, ако възникне нужда. От това, което Хату бе видял след като напуснаха острова, това беше боен кораб, преструващ се на пиратски, което означаваше, че целия екипаж са нокусара, всеки моряк — обучен сикари. Платната бяха стари и потъмнели, но корабът плаваше високо, което значеше, че няма товар — от пиратите се очакваше да връщат плячка в Коалтачин. И не беше вдигнал всичките си платна — горните бяха свити, тъй че можеше да развие повече скорост, ако се наложеше. Хату не знаеше причините да ги следва, но и не го интересуваше. Просто се радваше, че помощта е подръка, ако се наложи.
	Вече бяха навлезли в Теснините. Хату се надяваше, че наближават крайната си цел, тъй като храната беше гадна и капитанът назначаваше само две смени, тъй че беше на смяна от зори до залез-слънце. Въпреки цялата тази мизерия изпитваше странен проблясък на щастие, понеже Хава беше с него и щеше да продължи с него до Маркензас. Сигурен беше, че някъде по пътя ще намерят време да поговорят. Искаше да ѝ разкаже за Донти, защото тя беше може би единственият човек, който можеше да разбере загубата му.
	Докато се мъчеше да се унесе в сън, един спомен дойде неканен. Беше един горещ и душен ден, тренировка с Долцет, бойния наставник. Класът беше капнал от умора, преди да ги разделят на двойки за упражнения и, докато приключат, някои от тях бяха в риск от топлинен удар. Хату знаеше, че учителите разбират докъде може да натоварят учениците. Все пак имаше моменти, когато имаше чувството, че изискват повече, отколкото един ученик е способен да даде; но на желанието за облекчение винаги се противопоставяше страхът от провал. Беше по-добре да припаднеш, отколкото да помолиш за почивка.
	Имало беше повече от сто деца в селото, когато Хату беше съвсем мъничък, а в края на времето му на Морасел бяха останали само двайсетина. Не му беше станало ясно, докато не стана по-голям, че децата, които изчезват, са тези, които се провалят на тренировките. Разочароваш учителите и те махат, пращат те в някое друго село или град за кърска работа или, ако имаш късмет, за чирак в някой занаят.
	Помнеше деня, в който всичко сякаш се промени. Тъкмо беше навършил дванайсет и животът изведнъж беше станал объркващ. Не явните физически промени, израстването на косми, разширяването на раменете и надебеляването на гласа. Беше виждал как други момчета започват преобразяването си в мъже, тъй че когато тялото му започна да се променя, знаеше, че това е естествено.
	Това, за което не беше подготвен и за което никой не говореше, особено другите момчета, бе как го карат да се чувства тези промени. Имаше странни сънища; съзнанието му се променяше и пороят от чувства бе толкова нов, че понякога се боеше дали не полудява.
	Вечната борба с гнева, със заплашващата да изригне ярост, изискваше повече бдителност, повече енергия, и беше още повече загадка, отколкото преди. Имаше моменти, в които се чувстваше готов да се разплаче, а нямаше никаква причина за това, също както имаше моменти на неочаквана радост, без никаква явна причина.
	Реалността на превръщането му от момче в мъж често беше съкрушаваща и той откри, че хаосът и сблъсъкът са добре дошли отвличания от нея. Не мислеше много за това, то по-скоро беше нещо, към което прибягваше за спасение. Наблюдаваше другите момчета, но те изглеждаха спокойни, изобщо не показваха чувствата, които го измъчваха.
	Сега разбираше, че отговорът е прост: дори онези, които се проваляха и биваха отпращани, имаха определено бъдеще — щяха да научат занаят, да намерят съпруг или съпруга, да се оженят, да имат семейство… или може би дори да умрат; нямаше никаква несигурност.
	Вече съзнаваше, че отрастването с това усещане за сигурност за бъдещето в подреденото общество на Коалтачин му беше давало една постоянна, макар и неосъзната увереност, докато беше по-млад, по начини, които не беше разбирал. Сега се изправяше пред бъдеще, в което нищо не беше сигурно и малко беше познато.
	Стана тихо, за да не събуди хъркащите моряци, и се качи на палубата.
	Небето на изток започваше да изсветлява.
	Хату обичаше да е сам. Имаше малко приятели — Донти всъщност бе единственият му близък приятел. Въпреки че се чувстваше самотен понякога, харесваше му свободата да не се притеснява от мнението на другите; доброто мнение на учителите и наставниците беше жизненоважно.
	Сепна го глас зад него.
	— Хату?
	Той се обърна с разтуптяно сърце.
	Хава застана до него на перилото.
	— Не можеш да спиш ли? — попита тя и се доближи до Хату, сякаш търсеше топлина в предутринния студ.
	— Спах. Но вече е време за смяната ми.
	Тя кимна, после каза:
	— Аз се измъкнах. Реза играе ролята на грижлив по-голям брат прекалено добре. Забранил ми е да излизам, сякаш трябва да ме е страх, че всеки мъж на този кораб ще се опита да ме изнасили — добави със смях. — Вие с Реза сте единствените, които не бих могла да убия с голи ръце.
	Хату не можа да измисли какво да каже в отговор. Все още се мъчеше да запази самообладание.
	— Научих да се оправям с такелажа на последното си морско пътуване. — Тя се усмихна. — Капитан Джошуа ме нарече Хава Пиратката, когато слязохме на кея.
	Хату се засмя.
	— Подхожда ти.
	— Липсваше ми — каза тя.
	Той погледна очертания ѝ на фона на просветляващото на изток небе профил и каза:
	— Действах с една банда в Нумерсет месеци… — Реши да не споделя подробности.
	Тя помълча малко, а после каза:
	— Аз пък се учех на секс.
	Хату можа само да кимне.
	Тя сви рамене.
	— Беше… странно. Общо взето не съвсем зле, но нямам дарбата за това, което показаха някои момичета. Освен това не мисля, че съм достатъчно хубава, за да стана ноконочи…
	Той се засмя.
	— Разбира се, че си. Просто не можеш да се смееш на глупави шеги и да се преструваш, че нямаш свое мнение.
	Хава се постара да не се засмее, а Хату продължи:
	— Ако някой идиот благородник се опита да те плесне по дупето… — не можа да се сдържи и се изкикоти, — ще му счупиш ръката.
	— Вероятно.
	— Не вероятно. Сигурно — каза през смях Хату.
	Тя също се засмя.
	— Прав си, от мен би се получила ужасна ноконочи. — Завъртя театрално очи и размаха ръка все едно държеше ветрило. — О, милорд, вие сте толкова умен — каза превзето. — Не зная как ви хрумват всичките тези чудесни идеи!
	— Неса, нали? — каза Хату, вече напълно неспособен да сдържи смеха си.
	Хава се притисна в него и Хату внезапно усети допира на тялото ѝ до своето, гръдта ѝ през ризата ѝ и уханието на косата ѝ. Смехът му избяга и го завладя много по-силно чувство.
	Тя продължи:
	— Иска ми се просто да можехме само да плаваме.
	Той разбра, че нещо я безпокои, но я познаваше достатъчно добре и знаеше, че ще му го каже когато тя реши. Така че запази мълчание.
	Тя също се смълча, а когато проговори, тонът ѝ бе отново закачлив, тон, който бе познавал през целия си живот.
	— Въпреки всичко, което с теб бихме могли да мислим за Неса, онези жени минават през много. Не можах да разбера какво учат момчетата, но сигурно не е по-лесно. Не си представях, че удоволствието може да е толкова тежък труд.
	— Макар че Напудрените жени твърдят, че е важно да научим как да задоволяваме мъже и други жени. — Изражението на Хату сигурно беше озадачено, защото Хава вметна: — Не е толкова лошо с жени и на някои от момичетата като че ли им е много по-приятно, отколкото на мен. — Загледа се над морето за миг, след това погледна Хату. — Предполагам, че е много по-приятно с някой, когото наистина харесваш.
	Притисна се силно в него и Хату едва се сдържа да не я прегърне. Можа само да кимне и не разбра дали тя го видя.
	Затвори очи за миг и си наложи спокойствие. Никога в живота си не се беше чувствал толкова близо до някой друг, както с Хава в този момент. Умът му заработи трескаво, докато се мъчеше да измисли нещо, което да може да каже, без да изглежда пълен глупак. Отвори очи и видя, че тя го гледа по начин, който беше едновременно възбуждащ и плашещ. Имаше чувството, че са само на мигове преди да си кажат нещо съдбовно. Очите ѝ бяха впити в неговите, сякаш очакваше той да проговори.
	В този момент някакво движение на хоризонта, черно петънце на фона на изсветляващото сиво, привлече погледа му. Той протегна ръка и каза:
	— Виждаш ли онова?
	Хава погледна накъдето ѝ сочеше и попита:
	— Какво?
	— Гледай.
	Тя присви очи и той отново видя петънцето, после — за трети път.
	— Видях го — каза тя. — Какво е това?
	— Наблюдателят сигурно е заспал. — Обърна се и извика: — Платна!
	Кормчията подвикна в отговор:
	— Посока?
	— Зад нас, дясно на борд!
	След няколко мига отдолу изскочи моряк, последван от капитан Равич, помощник-капитана и Реза. И да имаше Реза притеснения, че Хава е на палубата, бяха забравени след сигнала за тревога.
	Първите лъчи на слънцето вече караха водата да блести.
	— Какво видяхте? — попита капитанът.
	— Платна. На повече от един кораб.
	Капитанът измъкна къса месингова тръба изпод куртката си и я разтегна. Хату беше чувал за далекогледи, но никога не беше виждал далекоглед. Фино изработени кристални лещи в двата края уголемяваха това, което виждаше наблюдателят, чак до пет пъти, както разправяха.
	— Два кораба — каза след миг капитанът. — Идват бързо. Не веят никакви флагове. — Извика на екипажа: — Всички платна! Ляво на борд… — После погледна положението на слънцето. — Югозапад — юг!
	Хату усети нещо подобно на страх и попита:
	— Къде сме?
	— В южния край на Теснините — отвърна капитанът, докато се взираше през далекогледа.
	Хату се намръщи.
	— Какво има? — попита Реза.
	— Носех се по течението преди да ме намерят. Не знам… — Погледна най-младия син на майстор Зусара и каза: — Помните ли какво ви разказах? За мястото, където бях пленен? — Не искаше да споменава за Сестрите на Дълбините пред капитана и екипажа.
	На Реза му отне миг, докато проумее какво му казва Хату, после очите му се разшириха.
	— Да, разбирам. — Обърна се към капитана. — Дай на момчето да погледне.
	Дори капитанът да негодуваше, че му говорят така заповедно, го прикри и подаде далекогледа на Хату. Той погледна през него и за миг не можа да проумее какво вижда, но после видя три кораба с триъгълни платна.
	— Те са, кълна се — каза той. — Бяха три и…
	Закатери се по въжената стълба, стъпи на най-високата рея и заоглежда хоризонта за нещо познато. Вдигна пак далекогледа.
	Морето изведнъж стана разпознаваемо — два острова в посоката, в която плуваха, му бяха познати.
	— Не можем да вървим натам! — извика той на Реза. — Те се опитват да ни подкарат към онези острови!
	— Това е единственият курс, ако искаме да им избягаме, момче! — каза капитанът. — Ако променим курса, ще ни догонят.
	Хату погледна назад през далекогледа и видя, че морето е пусто. Бързо слезе на палубата и попита:
	— А онзи кораб, който ни следваше от пристанището? Къде е?
	Реза взе далекогледа, погледна зад кърмата и каза:
	— Няма го!
	Обърна се към капитана:
	— Сигурно са изостанали през нощта.
	По гръбнака на Хату пробяга страх.
	— Нападнали са го и са го отклонили от нашия курс!
	За да завземат черния платноход или дори да го отклонят, докато другите два кораба идват към тях, означаваше, че този сблъсък е планиран и че шансовете им за оцеляване са нищожни.
	Хату погледна Реза, после капитана, и каза:
	— Не бива да плуваме натам!
	Подразнен, че му се казва какво да прави на собствения му кораб, и че го казва някакво си хлапе, капитанът каза:
	— Ще стигнем Теснините за половин ден.
	Хату погледна към Реза и настоя:
	— Вие знаете защо!
	Реза постоя неподвижно за миг, а после се обърна към капитана.
	— Не мога да ти кажа защо, но не можем да плуваме натам.
	Капитанът присви очи. Явно беше на ръба на търпението си. Бащата на Реза можеше да е най-могъщият майстор в Коалтачин, но на този кораб заповядваше той.
	Видял колебанието му, Реза каза:
	— Бащината ми клетва ме задължава да мълча, но трябва да ми повярваш. Това момче знае какво говори. Ако останем на този курс, всички сме мъртви.
	Капитанът помълча, след което заяви:
	— Бягаме или се бием.
	— Тогава се бием по нашите условия, не по техните — каза Реза.
	Капитанът кимна, после взе далекогледа от Хату и огледа трите кораба. След малко каза:
	— Да, опитват се да ни задържат на сегашния ни курс.
	Обърна се към първия си помощник.
	— Колко стрелци имаме?
	— Осем — отвърна помощникът.
	— Аз мога да стрелям — каза Хава. — И мога да се оправям с такелажа.
	— Аз също — добави Хату. Кимна на Хава и каза: — А тя е по-добър стрелец от мен.
	— Приготви се за близко преминаване — каза капитанът на помощника си. — Минаваме откъм наветрената страна на по-източния кораб и го засипваме със стрели. Най-добрият ни стрелец да свали кормчията им и да държи всички далече от руля. — Обърна се към Реза. — Ако им отрежем малко вятъра и всеем смут сред екипажа за достатъчно дълго, корабът ще обърне към другия и това може би ще ни спечели достатъчно време да се измъкнем, докато те маневрират, за да избегнат сблъсъка. А ако не можем, поне ще сме срещу един кораб, вместо срещу два.
	Хава и Хату хукнаха към оръжейния сандък на носа и взеха лъкове и колчани. Дадоха им кожени колани с прикрепени към тях здрави въжета. Хату махна на Хава да започне да се катери по напречните стъпала на главната мачта и я последва до първата рея.
	— Тук — нареди ѝ, след като му стана ясно, че познанията ѝ за кораби все още са ограничени, въпреки че се бе похвалила, че е Хава Пиратката.
	— Стой близо до мачтата — извика ѝ. Тя кимна, че е разбрала, и той зае позиция от другата страна на мачтата.
	Капитанът завика команди и моряците започнаха да разгъват платната, а тези долу промениха ъгъла на реите точно колкото двата носещи се към тях кораба да помислят, че ги настигат. Хату чу как капитанът каза на Реза:
	— Сега идва номерът. — И извика: — Готови за обръщане!
	— По моя команда, силно на десен борд. — Изчака, после извика: — Обръщай!
	Корабът се наклони и Хату и Хава увиснаха, вкопчени здраво в мачтата.
	— Дръж се здраво! — викна Хату.
	— Държа се — отвърна тя. — И ти се дръж!
	Той се засмя, но беше по-скоро нервен смях, отколкото перчене. Между двамата имаше място едва колкото да опънат лъковете.
	Екипажът на кораба откъм изток защъка, изпълнявайки заповедите на своя капитан, които явно беше изненадан от напълно неочаквания им ход. Корабът преследвач трябваше или да завие, или да рискува сблъсък.
	Веднага щом влязоха в обсег, Хату кимна на Хава и си избра цел — моряк, който трескаво се мъчеше да обърне едно платно. Стрелата не улучи, но мина достатъчно близо, за да стресне мъжа, който се изтърва и падна от реята в морето. Платното заплющя във вятъра между другите двама мъже на реята.
	Хава пусна своята стрела и тя улучи единия. Хату видя, че другите стрелци са също толкова ефикасни и че заповедта да убият кормчията бе изпълнена успешно. Осъзна, че капитанът на преследвача им бе очаквал по-дълга гонитба и не беше поставил стрелци на такелажа или въоръжени мъже на палубата.
	Щяха да подминат първия кораб за по-малко от минута и след това да продължат по пътя си, с дълъг завой, който обаче щеше бързо да ги върне в домашни води. Ако корабите ги последваха, други от Коалтачин щяха вероятно да се притекат на помощ на „Одалис“ веднага щом видеха флага му и гонещите го кораби.
	Изведнъж се озоваха много напред и повече цели нямаше. Хату се обърна и видя, че Хава се усмихва, доволна от представянето си.
	Слязоха на палубата.
	Капитанът беше на кърмата заедно с Реза.
	И двамата гледаха назад към вражеските кораби.
	— Хубаво се оплетоха — каза капитанът и прибра далекогледа.
	— Сега предстои да видим кои са по-добрите моряци. В най-добрия случай ще е по обед, може би по-късно, преди да стигнем приятелски води. Да се надяваме, че можем да останем на този курс. Щом подминем последния остров, можем да завием и да увеличим дистанцията между нас.
	Реза отведе Хава и Хату в кърмовата каюта и каза:
	— Това не го планирах. — Замълча, после погледна Хату. — Вече два пъти корабът, на който плаваш, е атакуван от тези… — Не довърши мисълта си.
	Хату имаше въпроси, броят им нарастваше с всеки момент, но изражението на Реза го накара да си замълчи. Погледна Хава, но нейното лице беше неразгадаемо.
	— Много от тази мисия трябва да остане скрито — започна отново Реза, като погледът му се местеше от Хату към Хава и обратно. — Ето какво трябва да знаете в случай че зла съдба ни споходи отново и се окажете сами. Хава, ти ще помогнеш на Хату да стигне до пристанището Колос преди първия ден на месеца на Обръщащата се луна. Това ви дава два и половина месеца да стигнете до баронство Маркензас. Потърсете майстор Бодай. Той ще е или в пристанище Колос, или някъде наблизо. Намерете наши хора там и те ще знаят как да се свържете с него. Бодай ще е получил вест какво да правите по-натам. Намерете го колкото може по-скоро.
	Погледна Хату и продължи:
	— Той ще те заведе да се срещнеш с един мъж, Балвен, в град Маркенет. Балвен е на служба при барона и ще те заведе да се видиш с него. Ще правиш каквото ти каже, докато не получиш друго съобщение. Разбра ли?
	Хату кимна, а Реза каза:
	— Ще служиш както нареди баронът. Ако те закълне на служба при него, трябва да се престориш, че си му верен. Пак питам, разбра ли? — Хату пак кимна. — Върни се на палубата. Останалото е само за Хава.
	След като Хату излезе, Реза каза на Хава:
	— Майстор Ренгара има екип в Маркенет. Ако не успеете да намерите Бодай, каквато и да е причината, идентифицираш някого от екипа на Ренгара и им казваш кои сте. Кажи: „Нося съобщение от нашия дядо за вашия водач“. Щом останеш насаме с който там ръководи екипа на Ренгара, казваш просто: „Праща ме дядо“. Ако те питат след това, повтори фразата още два пъти. Кажеш ли я по-малко от три пъти, ще те убият на място като шпионин. Разбрано?
	Тя кимна, след което попита:
	— После какво?
	— Ако можеш да останеш с Хатушали, остани. Ако не можеш, опитай да разбереш къде го отвежда Балвен. Помоли екипа на Ренгара за помощ, ако ти потрябва. Дръж под око Хату и го следвай колкото може по-отблизо, без да те разкрият. Открий какво иска баронът от Хату и ако можеш, поддържай някак връзка с него.
	Погледна я и добави:
	— Да, накарай го да иска да е близо до теб. Той те харесва, знам.
	Обучението помогна на Хава да не издава никаква реакция. Знаеше, че Реза подценява чувствата на Хату към нея и нейните чувства към него.
	Майсторът отново замълча за миг, а след това каза:
	— Събери каквато информация сметнеш, че би могла да е интересна, от Хату, какво прави баронът, всичко от потенциална важност. Ако сметнеш, че нещо е наистина важно, намери шефа на екипа на Ренгара и предай съобщението чрез него.
	След това я изгледа сурово, сякаш я преценяваше. Беше показала твърдост и талант, но все още беше неопитна и обикновено нямаше да са ѝ възложили мисии без надзор до още няколко години. Гледаше я съсредоточено.
	— Рано или късно ще получиш нови заповеди: или ти, или член на екипажа на Ренгара ще трябва да убие Хатушали.
	Очите ѝ леко се разшириха при думите му и тръпка премина по тялото ѝ, но обучението отново ѝ помогна да прикрие чувствата си. Знаеше, че Реза ще забележи нещо, затова кимна, за да покаже, че е разбрала — и за да избегне погледа му.
	— Добре — каза Реза. — Сега стой тук, докато говоря с капитана за нов курс.
	Излезе, а Хава, със замаяна глава, просто седна на постелята си. Нямаше абсолютно никаква представа какво да прави.
 

  	21.
 	Прекъснато кротко пътуване
 

	Катариан завърши поредната си история и дори Ратиган се разсмя. По пътя на юг монахът бе доказал цената си като спътник, умеещ да забавлява, както с истории, така и с шеговитите си наблюдения над живота. През пътуванията си бе натрупал цяло съкровище от анекдоти и прозрения за човешкото състояние и изобщо не се притесняваше да ги сподели.
	Деклан бързо реши, че монахът му харесва, независимо от разногласията им по въпросите на вярата. Макар и да не беше настоятелен в придържането към вярата в Единия, както бяха други членове на Божията църква, както вече я наричаха, Катариан все пак беше твърд във вярата си. Деклан, от друга страна, беше ако не незаинтересован, то несклонен да мисли много за религията. Като стария си майстор, той гледаше на хвърлянето на монета в молитвеното блюдо по-скоро като на задължение, отколкото на импулс, подтикнат от силна вяра във възможната намеса на някакъв бог в негова полза. Както Едвалт беше казал веднъж: „Ако някой бог ми помогне, не бих имал нищо против, но също така бих се изненадал“.
	По някаква причина Деклан намираше идеята зад Единия бог дори за по-абстрактна и отдалечена от смътния усет на Едвалт за вярата. Този бог, както се твърдеше, отговаряше за всичко. Старите богове някога бяха поддържали ред, всеки си имаше сфера на отговорност, за морето, за климата, за късмета, за всичко, което човек би могъл да си представи, но този Един… Деклан се чудеше как, ако отговаря за всичко, може да направи каквото и да било.
	Ратиган беше откровен атеист, с почти презрително отношение към религията. С човек като Катариан най-вероятно щеше да е в безопасност от всякакъв вид наказания, но ако други го чуеха, като онези войници с белите щитове в Медни хълмове например, щеше да е друга история. Новините от изток говореха за още повече изгаряния на еретици, докато Сандура разширяваше влиянието си. Ако от изток идваше беда, както вече допускаха мнозина, с нея явно щеше да дойде и не толкова толерантно отношение към неверниците.
	Деклан реши, че когато дойде подходящият момент, ще поговори с Ратиган. Младият колар, изглежда, не разбираше, че бързо приближава денят, когато думите може да качат човек на кладата тук на запад. Понякога беше един от най-дразнещите хора, на които Деклан изобщо се беше натъквал, но беше станал добър приятел, надежден и верен, въпреки непрекъснатите си оплаквания и общо взето кисело отношение към живота. Деклан не искаше да го види мъртъв затова че не внимава какво говори.
	Пътуването на юг като че ли продължаваше по-дълго, отколкото при идването на север, или поне Деклан имаше това чувство. Готов беше да се обзаложи, че това е по-скоро заради очакването да види Гвен, отколкото заради някое реално забавяне. Една чудовищна гръмотевична буря ги бе принудила да се задържат в едно село за ден, после газенето през дълбоката кал, докато връщащото се слънце не изсуши пътя. Иначе пътуването беше спокойно и се движеха с добра скорост.
	Деклан се замисли за решението си. Тревожеха го три неща: първо, необходимостта да бъде финансово стабилен, преди да поеме отговорността за семейство, а този проблем щеше да се реши след като завършеше поръчката, дадена му от майстора оръжейник на Медни хълмове. Второто беше желанието да намери жена, която да го възбужда като Роз; накрая реши, че това не е невъзможно. Роз беше такава, каквато беше, заради живота, който беше живяла, пътуването и изпитанията, и връзките си с мъже. Реши, че се е самозалъгвал с мисълта, че е бил по някакъв начин уникален в живота ѝ. Най-сетне, той просто беше несигурен, а сега осъзнаваше, че държи много на Гвен и че тя няма да чака вечно.
	— Какво е онова там? — попита Катариан.
	Сочеше на изток, където се вдигаше прашен облак.
	— Ездачи — отвърна Ратиган. — Ако са разбойници, това, че сме без товар, може да ни опази да не ни убият, освен ако не са кисели. — Без да откъсва очи от приближаващия се облак прах, попита Деклан: — Златото ти добре ли е скрито?
	— В кутията, която си завинтил под капрата, между дъските. Сложих моето при твоето.
	— Как разбра, че имам тайна кутия там? — попита Ратиган и извърна очи към младия ковач.
	— Колко точно фургони като този мислиш, че съм поправял през живота си?
	Ратиган се ухили.
	Ездачите се появиха точно на кръстопътя — десетина-петнайсет мъже, яздеха в отмерен галоп.
	Явно бяха наемници, защото не носеха нито табарди, нито отличителни знаци, а бронята и оръжията им бяха най-различни. Подминаха фургона, без да му обръщат внимание.
	— Не завиват към Медни хълмове — каза Деклан.
	— На запад отиват — каза Ратиган.
	— И сигурно са тръгнали за някое пристанище — предположи Катариан.
	— И за какво ли? — зачуди се Ратиган.
	Деклан поклати леко глава в знак, че няма представа.
	— Ако са се забързали на изток, с кораб би било по-бързо — каза Катариан. — Северното крайбрежие ще е покрито с лед до няколко седмици, тъй че пътят е през Теснините.
	— През Теснините — повтори Деклан, мислейки за Онкон, и за първи път от седмици се зачуди как ли са хората, които познаваше.
	— Война сигурно — каза Катариан.
	Ратиган кимна.
	— Някъде на изток. Но ако местните наемници са хукнали да се бият за злато, значи ще дойде и насам.
	Деклан помисли за поръчката, която бе получил за мечовете.
	— Да, сигурно ще дойде.
	
	
	Гвен поклати глава, за да накара Деклан да спре да говори. Беше се върнал достатъчно рано предния следобед, за да дойде и да я помоли да се омъжи за него. Беше казала „да“ още преди да е успял да довърши и настоя да намери баща ѝ, преди в гостилницата да е станало оживено.
	Тъй че Деклан тъкмо беше изломотил почти неразбираема молба за разрешение да се ожени за Гвен и стоеше изнервено в очакване на отговора на Леон. Ханджията въздъхна дълго и драматично, а след това се обърна към дъщеря си.
	— Сигурна ли си, че не можеш да намериш нещо по-добро от този тъпак?
	Гвен се намръщи и отговори рязко:
	— Тате, не бъди зъл! Знаеш, че е единственият от ухажорите ми, когото харесвам.
	Мръщенето на Леон се смени с широка усмивка.
	— Тогава имате благословията ми — каза той и стисна ръката на Деклан. После дръпна младия ковач към себе си и прошепна в ухото му достатъчно високо, та Гвен да чуе: — Доста време ти отне. Беше обречен още в деня, в който се запознахте.
	Деклан се помъчи да не се разсмее, а Гвен изсумтя:
	— Обречен бил, така ли?
	Деклан отбягна да погледне годеницата си, заклещен между смеха и осъзнаването, че Гвен лесно може да превърне този празничен момент в семеен спор; беше с буен нрав, но силен ум, а пък баща ѝ имаше навика да казва точно това, което да я предизвика.
	Вместо това погледна стареца, който седеше кротко в ъгъла — единствения клиент толкова рано следобед. Трудно беше да се определи възрастта му. Беше плешив, освен сивата ивица коса около темето, и лицето му беше набръчкано, но дали бяха бръчки на старост или от сурово време, не беше ясно. Носеше странна туника и панталони с къси крачоли, предпочитани в държавите на изток, а кожата му имаше необичаен бронзов цвят, който Деклан беше виждал само на търговци от Далечните острови.
	Старецът привидно не слушаше, което беше невъзможно според Деклан, но той остана доволен от вежливостта му. Повечето хора щяха да се смеят на глас.
	— А, мисля, че е време за пиене! — каза ведро Леон, мина зад тезгяха и извади порцеланова бутилка уиски. Наля две здрави дози в две еднакви чаши и връчи едната на Деклан.
	Гвен стоеше и гледаше, а на лицето ѝ се четеше колкото радост заради това, че баща ѝ бе дал благословията си за брака ѝ с Деклан, толкова и раздразнение, че Леон като че ли бе неспособен дори на най-простичкия акт без жалък опит за хумор, често водещ до неловкост. Знаеше, че баща ѝ няма да ѝ предложи пиене за отпразнуване, тъй като пиенето беше „мъжка работа“, а и освен това тя рядко пиеше и щеше да ѝ трябва бистра глава за работата, докато мъжете седят и пият.
	Деклан я изгледа с усмивка, а тя му отвърна с бързо кимване, че всичко е наред, и си позволи почти доловима въздишка на облекчение, че с искането на разрешение е приключено. Деклан се усмихна пак, обърна се към Леон и вдигна чашата си.
	Все още не харесваше уиски — предпочиташе бира и ейл, — но Леон всеки път му предлагаше уиски. Деклан вече започваше да свиква с вкуса му и с паренето в устата и започваше дори да може да оценява по-доброто качество, но не беше сигурен дали изобщо някога наистина ще му хареса.
	Леон се усмихна и каза:
	— Бива го, а? Един нов търговец на границата с Намур отвори дюкян преди няколко години и това е първата му доставка. И не само че е добро, но и цената му е добра.
	Деклан кимна и остави вкусът в устата му да се уталожи.
	— Мисля, че това е най-доброто, което си ми давал, Леон.
	— Е, все пак продавам предимно ейл и вино, но ако ще продавам и уиски, предпочитам да е добро… — Сниши глас. — Особено ако излиза по-евтино. — И се засмя.
	Гвен застана до Деклан и каза:
	— Зестрата?
	Леон се престори на изненадан.
	— Зестра? — Погледна Деклан. — Зестра ли искаш, момче?
	Деклан не знаеше какво да каже.
	Гвен пристъпи към баща си, беше ядосана.
	— Няма да си играеш така с мен, тате! — Бодна го в гърдите с показалец. — Мама ми обясни всичко още когато бях малка, и не съм го забравила. Ще ми дадеш каквото ми се дължи!
	Леон вдигна ръце в знак на поражение и отстъпи назад.
	— Че как иначе! — Ухили се. — Просто исках малко да подразня Деклан.
	По-нататъшният разговор бе прекъснат от тропота на коне отвън, поне петима-шестима конници, ако се съдеше по звука.
	— Мили! — извика Леон и момичето изскочи от кухненската врата.
	— Да?
	— Конници — каза Леон и кимна навън. — Кажи на Питър да прибере конете в конюшнята.
	— Да, господарю — каза тя и излезе.
	Леон се обърна отново към Гвен и каза:
	— Ще вдигнем чудесна сватба. Но ти все още не си женена за този млад глупак, а сега идват клиенти…
	Шестима въоръжени мъже, прашни и уморени, влязоха в гостилницата.
	— Виж какво е готово в кухнята — каза Леон. Гвен вече се беше шмугнала през кухненската врата преди да е свършил.
	Леон пък забърза към склада, за да напълни отново бутилката, която тъкмо беше опразнил.
	Мъжете бяха това, което местните наричаха лежати: наемни мечове. Бяха с различни брони, всичките с ниско качество. Четирима носеха щавена кожа над дебели ризи, три без ръкави, четвъртият с шипове на раменете и предпазители от потъмнял месинг. Другите двама носеха плетени ризници.
	— Прибираме ли конете в конюшнята? — попита Леон.
	Един от мъжете, може би най-възрастният, поклати глава и отвърна:
	— Ще тръгнем щом пийнем по едно.
	Един се блъсна в Деклан, нарочно, и го изгледа предизвикателно. Беше младеж с тъмна гъста рошава коса и тъмни очи, със странен поглед, който накара ръката на Деклан да посегне към дръжката на меча му.
	Преди да са си разменили обиди друг ездач, по-стар боец с прошарена коса и брада, награби по-младия и го тикна към тезгяха.
	— Докарай си задника тука, Тайри. Опитваш се да започнеш свада, а още не си се напил дори! Какво ти става?
	Деклан изпита усещане за опасност, каквото не бе изпитвал от нападението на Онкон. Поведението на тези мъже бе различно от на повечето наети мечове, които минаваха през Хълма на Беран. Тези дори изглеждаха по-корави от обичайното, със загрубели лица от живот повече на открито, спане на земята без дори палатка, в която да се подслонят. Изглеждаха на една стъпка от разбойничеството, от онзи вид, който пристав или старши би наблюдавал изкъсо или би ги подканил да си вървят по пътя.
	От всички градчета в границите на Маркензас, в Хълма на Беран нямаше никакъв военен или граждански закон. Беше място на грубо правосъдие и гражданите на Хълма на Беран трябваше да се защитават сами от хищничество. Истърли, на половин ден езда в територията на лорд Дюмарш, беше най-близкият град с гарнизон. При тези условия Деклан знаеше, че ако ги сполети беда, той и Леон ще са сред първите, които да отвърнат. Ако всички годни мъже от Хълма на Беран реагираха, можеха да се справят с тези шестима наемници, но вероятно щеше да се пролее много кръв.
	Деклан хвърли поглед към бъдещия си тъст и Леон отвърна на погледа му: изражението му издаваше благодарност, че Деклан е тук. Младият ковач се огледа и забеляза, че старецът също наблюдава новодошлите. Двамата с Деклан кръстосаха погледи за миг, а след това старецът кимна леко и се върна към храната си.
	Решението на Деклан да се позадържи не беше трудно: ковачницата беше в добри ръце с Юсан и ако се наложеше, чиракът му щеше да дойде. Иначе Юсан щеше да допусне, че е почнала импровизирана веселба, за да отпразнуват годежа.
	Старецът махна на Деклан да дойде до масата му и обзет от любопитство Деклан отиде и седна срещу него.
	— Очакваш ли неприятност? — попита непознатият.
	Деклан кимна, без да откъсва очи от шестимата мъже, струпани около тезгяха.
	— Въпрос е само каква неприятност и кога.
	Старецът кривна леко глава и рече:
	— Стария петел едва удържа младото си пиле. Скоро ще има предизвикателство и един от тях ще умре. Дано да не е днес.
	— Стига да стане след като са напуснали Хълма на Беран — съгласи се Деклан.
	— Човек се чувства длъжен да защити дома си — каза старецът.
	— Особено сега — каза Деклан, без да откъсва очи от шестимата мъже на тезгяха. — Държа на тукашните хора. Това е домът ми сега.
	— Не си ли роден тук? — попита старецът.
	Деклан се обърна към него.
	— Не. От Съглашението съм. От село Онкон.
	Мъжът кривна глава.
	— А, Съглашението. Чудесно понятие. Вече не, опасявам се. — Погледна Деклан в очите. — Онкон? Преживял си палежа?
	Деклан настръхна и стомахът му се сви.
	— Палеж?
	— А, напуснал си преди него. — Вдигна внимателно късче хляб и сирене към устата си и започна да дъвче. Деклан мълчеше. Старецът преглътна и след това каза: — Търговци на роби, както разправят. Опитали се да вземат няколко момчета и момичета и били отблъснати. Върнали се ден или два по-късно и изгорили цялото село на въглен и пепел.
	— Хората?
	— Вече били избягали. Точно затова разбойниците се разгневили и унищожили всичко.
	Деклан въздъхна. До този момент не беше съзнавал колко дълбока е грижата му за онези, които бе оставил зад себе си.
	— Значи селяните са оцелели?
	— Така може да се допусне — отвърна старецът. — Все пак това беляза началото на края на Съглашението.
	— В какъв смисъл.
	— Аз съм Бодай — каза старецът. — Търгувам с коне.
	— Ти си този, който докара шестте коня за Тенда вчера.
	— Така е.
	— Аз съм Деклан. Ковачът. Смених подковите на два от тях тази сутрин.
	Бодай мълчаливо огледа по-младия мъж.
	— Съглашението? — попита Деклан.
	Бодай кимна и се върна към разказа си.
	— Пътувам. Чувам много неща. Когато Петте кралства бяха в мир, Съглашението беше както го помниш. Но след падането на Итракия, а сега с опустошаването на Онкон, е започнало да се разпада.
	— Сандура — каза Деклан. — Мъжете, които нападнаха селото, носеха знака на Сандура.
	Бодай сви рамене.
	— Това не го знаех. Бил си там, значи?
	— Бях там, когато дойдоха търговците на роби. Бих се. Напуснах с чирака си преди да се върнат.
	Бодай кимна.
	— Промяната е естеството на съществуването. Имало е управници и крале преди Съглашението и ще продължава да има дори след като Съглашението пропадне, и дълго след това. Това е в природата на нещата.
	Гвен излезе от кухнята с поднос с горещ хляб и силно насолено масло за новодошлите наемници. Беше „подарък“ от Леон, който беше научил, че предлагането на клиентите на нещо за хапване обикновено ги кара да се задържат по-дълго, а ако има повечко сол в маслото, купуват повече пиене и мнозина остават и да ядат.
	Нещо в тази банда изнервяше Деклан и го безпокоеше не само агресивният Тайри. Можеше да се правят на обикновена охрана на керван или на скитащи наемници, но имаше нещо различно в тях и Деклан не можеше да напипа какво е. Нямаше да остави Гвен и баща ѝ сами с тях.
	Мъжете на тезгяха замърмориха одобрително и неколцина изгледаха похотливо Гвен, но се нахвърлиха лакомо на хляба. Деклан видя как очите на Тайри проследиха Гвен, щом тя тръгна към кухнята, и се напрегна, готов да действа, ако се наложи. Тайри прошепна нещо на един от приятелите си, който се засмя, и двамата се върнаха отново към хляба и ейла.
	Деклан пое дъх. Без местен гарнизон, пристав или дори старши в Хълма на Беран, беше започнал да носи меча си, когато е извън ковачницата, като много други мъже в градчето. Тези, които нямаха мечове, носеха ками или тояги. Повечето време не беше нужно, но понякога възникваше необходимост. Деклан бавно измести тежестта си, за да му е по-лесно да извади меча, ако се наложи. После се отпусна и загледа.
	
	
	След два часа Юсан дойде в хана и седна до Деклан и Бодай.
	Мили излезе от кухнята и като видя Юсан, забърза към тях. От усмивките им Деклан предположи, че са намерили време да се поопознаят, докато той е бил горе в Медни хълмове.
	— Добре дошъл, Деклан — каза тя срамежливо.
	— Работата е свършена; вашият монах замина по някаква работа с Ратиган — каза Юсан, — тъй че реших да намина и да се включа във веселбата, но явно веселба още няма.
	— Ще има като му дойде времето — каза Деклан, без да откъсва очи от мъжете на тезгяха.
	Усетил, че нещо не е наред, Юсан погледна над рамото му и видя, че двама от наемниците гледат към Мили и си шепнат. Единият се изсмя и нещо в тона им накара Юсан да се надигне. Деклан го сграбчи за ръката и го накара да седне.
	— Не си струва да се лее кръв заради глупави обиди — каза, колкото да се чуе на масата, но не и при тезгяха.
	— По-разумен си, отколкото се полага за годините ти, младежо — каза Бодай.
	— Не са по-лоши от другите, които минават оттук — каза Мили. — Всичко ще е наред. Казаха на Леон, че няма да отсядат в града, ще лагеруват някъде край пътя. Скоро ще си тръгнат.
	Изражението на Юсан показа, че не е толкова сигурен, и той каза:
	— Ще поостана малко.
	Деклан го разбра. И неговото външно спокойствие беше само фасада. Беше на ръба и не беше просто обичайното раздразнение, което изпитваше, когато други мъже обръщат прекалено голямо внимание на Гвен; беше нещо друго.
	Бодай каза:
	— Аз заминавам за Пащар. Някаква вест за неприятности по пътя дотам?
	Деклан погледна мъжете на тезгяха и отвърна:
	— Току-що се върнах от Медни хълмове. Юсан?
	— Има слух, че мъже и оръжия се придвижват към порт Колос, от другата страна на Пащар. Не съм чул за неприятност, но се усеща, че идва. — Погледна Бодай. — Какво има в Пащар?
	— Един племенник. Трябва да се погрижа за него, докато стигне в Маркенет. Не е стигнал още пълнолетието си и… — Старецът сви рамене. — Семейна работа.
	Юсан кимна, но също беше приковал погледа си в мъжете на тезгяха.
	Внезапно младият Тайри каза:
	— Те ме гледат!
	И направи крачка към масата, на която седяха Деклан и другите, и Деклан посегна за меча си. Но преди да го е измъкнал от ножницата, по-старият боец, водачът на бандата, пристъпи пред Тайри и го бутна назад толкова силно, че щеше да падне на пода, ако двама зад него не го бяха задържали.
	— Пиян си! — викна той на младежа. — Време е да тръгваме! — каза на другите.
	И кимна на двамата, които бяха уловили младия пияница, да го изведат.
	Тайри беше толкова пиян, че залиташе. Навън продължи да се оплаква шумно:
	— Ама те ме гледаха!
	Ездачите се качиха на конете си и заминаха.
	Старецът каза:
	— Е, това беше… интересно.
	Загледан към вратата, Деклан отвърна:
	— Нашият майстор, Едвалт, ни разказа една история веднъж…
	Юсан кимна, сякаш знаеше коя история има предвид Деклан.
	— Дълга е, но смисълът ѝ е, че има такова нещо като човек, който трябва да се убие.
	— Като да убиеш побесняло куче, така каза Едвалт — допълни Юсан.
	— Мислиш ли, че онзи мъж, Тайри, е такъв? Който трябва да се убие?
	— Не казвам това — отвърна Деклан. — Но да кажем просто, че не бих се изненадал, ако се е окаже, че е.
	Гвен се доближи и даде знак, че иска да си поговори насаме с Деклан в ъгъла. Когато се отдалечиха, го целуна леко и каза:
	— Благодаря ти, че остана, и благодаря на Юсан също. Не съм виждала много като ония, но малкото, които съм… — Наведе глава. — Татко не е толкова млад или смел, колкото си мисли, и… Радвам се, че беше тук.
	— Нямаше да те оставя с онази банда тук — отвърна той, като се постара да го каже небрежно.
	— Сега си върви, за да мога да се подготвя за вечерната работа. — Отдръпна се с насмешливо неодобрение. — Нямаш ли си работа за вършене, безделнико?
	Той се засмя.
	— Повече, отколкото мисля, че мога да свърша, честно. След като накарам Юсан да почне някои неща, трябва да прескоча до Маркенет и мисля, че ще ми трябва друг чирак.
	— Още един? — каза тя. — Ще стане претъпкано.
	Деклан се засмя. Не беше помислял за това до този момент. Гвен щеше да се премести при него след сватбата, което значеше, че Юсан ще се изнесе да спи в ковачницата.
	— Ще се отбия пак.
	— Не, върви да спиш. Връщаш се от път и скоро пак ще пътуваш, тъй че си почини. Ще се видим утре.
	Той кимна и се усмихна. Махна на Юсан да тръгва с него и на стареца за довиждане. Докато крачеше към ковачницата, си помисли, че това няма да е последният път, в който Гвен му казва какво да прави.
 

  	22.
 	Внезапни промени в планове и припрени решения
 

	Преходът беше бавен, тъй като капитанът, корав мъж, казваше се Равич, държеше „Одалис“ на курс колкото може по̀ на север, но така, че в същото време да продължава да напредва на запад. Повечето кораби, които бяха видели, се бяха запътили в другата посока, така че освен ако преследвачите им не можеха по някакъв магически начин да устроят засада пред тях, трябваше да се притесняват само да не ги догонят.
	През първите три дни след нападението бяха държали оръжията си подръка и стояха на пост свръх обичайните им задължения. Дори Реза прекарваше часове горе да оглежда хоризонта за признаци, че нападателите ги наближават отново.
	Забавиха още повече, когато наближаваха Теснините — запушалката, където две издатини суша създаваха толкова тесен проход, че не повече от шест кораба — три на изток и три на запад — можеха да се проврат безопасно едновременно. Високите скали бяха направили това най-ценното място на Гарн, защото който контролираше протоците, контролираше превоза изток-запад през два континента; другите морски маршрути, на север и на юг, бяха толкова трудни и времеемки, че се смятаха за почти невъзможни. Алтернативен сухопътен транспорт щеше да отнема три пъти повече време и щеше да е двойно по-скъп.
	Минаваха покрай северната страна на протока, под скалите, от които беше лесно да се нападат преминаващи кораби с дъжд от стрели и камъни. Хату се обърна на юг и видя, че дори опитът да се мине точно по средата на Теснините все пак ще остави всеки кораб в обхвата на катапулти и балисти от двете страни. Всеки, който държеше двете страни на Теснините, щеше да има пълен контрол над протока.
	Преобладаващите ветрове и течения минаваха от запад на изток, тъй че на южната страна на Теснините корабите се движеха в грубо права линия, придвижваха се енергично, докато „Одалис“ и другите кораби, поели на запад, въртяха платната често, люшваха се първо наляво и после надясно, странен танц на платна при носа и кърмата. Постоянната нужда да се местят реи и да се скъсяват или удължават платна докараха екипажа до почти пълно изтощение към залез-слънце. Почиваха всяка нощ цяла седмица, което беше добре дошло за целия екипаж, и сега ги чакаше предпоследната нощ, в която трябваше да спрат. Преминеха ли Теснините, каналът бързо се разширяваше, тъй че корабите, пътуващи на запад, можеха да плават и през нощта.
	Хава дойде на палубата и застана до Хату. Той предположи, че е разговаряла с Реза. Внезапно и болезнено усети близостта ѝ, щом тя отпусна лакти на перилото и ръката ѝ докосна неговата; трябваше му цялото му самообладание, за да остане неподвижен. Искаше му се да я прегърне, но все още не можеше да рискува екипажът да види и да каже за това на Реза.
	— Възхитително е — каза тихо Хава, загледана към скалите, издигащи се на север от тях, и обсипания със звезди небосвод. Дори на техния усамотен остров вечерната мъгла и светлините на селото размътваха небето. Хава се притисна към Хату съвсем лекичко и той усети как се възбужда. Залитна нарочно при първото поклащане на кораба и нарочно си удари коляното в дъските пред тях. Острата болка мигновено прогони всички сексуални мисли.
	— Удари ли се? — попита Хава с едва прикрито веселие.
	Сълзи от болка бликнаха в очите му, но Хату отговори твърдо:
	— Нищо ми няма.
	Тя стоеше само на педя от него, гледаше го в очите и се мъчеше да не се засмее.
	— Е, случва се. Ще ти мине.
	Съжалил, че не бе измислил по-добър начин да озапти възбудата си, той потърка коляното си.
	— Да, ще мине…
	Трябваше да запомни да стои по-настрана от нея. Искаше му се да е вътре в нея повече от всяко друго момиче, което познаваше, но ако го направеше, рискуваше наказание, дори смърт. Тя го подлудяваше сега, след като беше ясно, че отвръща на чувствата му. Знаеше, че рано или късно ще са заедно, въпреки забраната. Но това, че го знаеше, правеше близостта до нея още по-лоша.
	— Трябва да го раздвижа — каза той и се закатери по такелажа.
	Тя отново се помъчи да не се засмее и отвърна закачливо:
	— Ами раздвижи го.
	Хату разтри показно коляното си, докато се катереше до върха на мачтата, и седна на малката платформа, която обкръжаваше горната рея. Беше направена да може да се стои на нея, защото поколения наблюдатели седяха на нея с крака около мачтата, докато наблюдаваха хоризонта. Не беше най-удобното място, но поне предлагаше облекчение за уморени крака.
	Оставаше час до залез-слънце, когато капитанът щеше да смъкне платната и да хвърли котва. Същото правеха всички в Теснините.
	Тъй като Теснините бяха в сърцевината на Съглашението, корабите бяха свикнали на гарантирано безопасно преминаване и Хату знаеше, че освен ако някой не заграби скалите горе, няма голяма заплаха. Всеки кораб щеше да запали фенерите си и да изчака до разсъмване, и да не вдига котва, докато корабът пред него не е потеглил.
	Щом слънцето залезеше, щеше да се нахрани, а след това беше на нощната вахта. Предчувстваше, че най-плашещата му задача ще е да остане буден.
	Щом навлязоха в най-тесния участък на протока, Хату забеляза, че тук има по-неравни чупки, цепнатини и ерозирали скали. За да се позабавлява, започна да обмисля изкачването си по тях до платото горе. Липсваше му сериозен опит в катеренето, макар че като повечето момчета на възрастта му, му бяха давали някои указания. Беше пъргав и имаше усет за катерене и неволно се зачуди дали наистина би могъл да се изкатери от скалистия бряг до върха. Беше десет пъти по-висока от най-високата сграда, която бе виждал, което щеше да е равно на почти четирийсет етажа — сякаш изобщо можеше да се построи такава сграда, дори катедралата в Сандура се издигаше на по-малко от половината на тази височина.
	Небето вече помръкваше и скоро щяха да вечерят, тъй че Хату се плъзна надолу по едно платно и стъпи на палубата, където Хава все още чакаше. Усмихна му се. За първи път напоследък изглеждаше искрено зарадвана, че го вижда.
	— Ще ядем ли? — попита тя.
	Хату кимна и изведнъж тя се озова до него, бедрата им се докоснаха. Той се поколеба, но запази достойнството си, като ѝ даде знак да тръгне надолу по стълбата пред него.
	Седнаха да вечерят. Хава седеше срещу него, а Реза отляво. Говореха малко и Хату беше благодарен за това.
	Все пак попита Реза:
	— Колко ни остава до порт Колос?
	Реза отвърна:
	— Ако времето се задържи хубаво, би трябвало да сме там до седмица. Ще излезем от Теснините утре преди залез-слънце, тъй че няма да ни се налага да стоим на дрейф, а оттам теченията и вятърът ще са в наша полза.
	Бързо изгълтаха яденето си, тъй като дневната смяна чакаше горе за храната си. Хату кимна на Реза и Хава и стана преди всички други, благодарен, че ще има време да е настрана от Хава.
	Изкатери се по такелажа. Докато бяха на котва, само една трета от смяната беше на дежурство — останалите се радваха на рядката нощна отмора. Помощник-капитанът беше доволен, че Хату беше пожелал доброволно да застъпи на пост, тъй като това му спестяваше недоволното ръмжене на онези, които бе избрал за дежурство.
	Хату бързо огледа морето и като не видя нищо необичайно, се съсредоточи отново върху непосредствения си повод за притеснение: Хава.
	Не беше склонен към самонаблюдение — този тип мислене не се окуражаваше сред обучаващите се на Коалтачин. Склонен беше обаче да изпада в размишления и да се поддава на мрачния си гняв, ако не ангажираше ума си с други неща. Тъй че през годините се беше научил да се подчинява и да действа, без да мисли; единственото собствено мислене, което изобщо беше окуражавано по време на обучението, беше да си умен при изпълнението на заповеди, но без да ги подлагаш на съмнение. Сега, след като се бе научил да владее гнева си, да го държи под контрол, една мисъл се оформи в едно кътче на ума му.
	За първи път в живота си Хату надникна вътре в себе си и се запита: „Защо съм такъв, какъвто съм?“.
	
	
	Слезе на палубата и се огледа за Хава, но тя явно се беше прибрала в каютата при Реза. Хапна набързо и след това се върна на поста си горе, в безмълвната тъмнина.
	Смътни звуци придружаваха далечния плясък на вълните в скалите под стръмните брегове и всичко това сякаш целеше да приспи Хату. Умът му се зарея.
	Връхлетяха го образи. Дълбоко вътре в себе си откри вечно тлеещия въглен, свързан с неизменния му гняв. Толкова много от оцеляването му беше свързано със способността му да държи този гняв под контрол, да го проявява, когато се наложи, и да го таи заради бъдеща нужда. Беше изтърпял много наказания и безброй дълги наставления от учителите как да го държи под контрол. Спомни си вещиците и щом първото рязко ехо на болка изплува на повърхността, го изтласка настрани и остави изгарящото желание да им отмъсти да освети спомена; за първи път след спасението си можеше да си спомни всяка подробност от пленничеството си безстрастно.
	Ехо от спомени за по-ранните му дни закръжи покрай него, спомени проблясваха, идваха и си отиваха, а зад тях беше гневът, опитващ се да лумне в пламък. Глас отпреди седмици се върна в паметта му: „Да мислиш със сърцето си е лудост“.
	Думите на Зусара се задържаха в ума му и чувствата, които бе изпитал, когато Хава се притисна в него, се върнаха. Ехото на желание се пробуди в него и той изтласка възбудата си настрани, без да се налага да си удря коляното: вместо това намери в себе си сила, която внесе ред в мислите му.
	Желаеше Хава повече от всяко друго момиче или жена; и все пак, докато не я видя в Корбара, не можеше да каже защо. Но вече знаеше. Обичаше я. Всички приказки и песни, които беше научил от малък — че любовта е признак на слабост и глупост, — трябваше да бъдат пренебрегнати. Изгарящата енергия, която усещаше, сякаш бе против това, сякаш подхранваше безумна страст, а не разумна мисъл; но той знаеше, че ако помисли, може да реши това привидно противоречие.
	Имаше друго нещо, което трябваше да изследва, осъзна той, способността да настрои ума си върху една задача, докато тялото му изпълняваше друга. Бяха му казвали, че само най-вещите и святи хора могат да постигнат това състояние по своя воля.
	Осъзна, че въпреки че ученичеството му е почти приключило, трябва да учи още и още. Даде си сметка, че амбициите му надвишават способностите му. Едва ли беше майстор в каквото и да било. Тъй че тогава, запита се, къде бяха силите му?
	Почти потъна в съзерцание, докато размишляваше в какво изобщо е добър, и отмина време, без изобщо да го разбере. Внезапно усети странно притегляне, което можеше да си обясни само като подръпване в ума му.
	Огледа наоколо и нагоре и видя нещо като факли на ръба на стръмнините. От това разстояние точиците светлина бяха едва различими, почти невидими, и все пак той знаеше, че са там, можеше да ги види и дори някак си да ги преброи.
	Имаше чувството, че сякаш духът или умът му, някой съществен елемент от съществото му, отделен от тялото му, се разширява и търси нещо в тези светлини. Огледа се и внезапно осъзна, че знае къде всяка свещ или фенер гори на кораба, всяко малко пламъче.
	Това откъсване от тялото му не му се стори обезпокоително; всъщност усещането бе странно успокоително и го изпълни с топлина, кротко сияние, каквото никога не бе изпитвал. Все още можеше да усеща тялото си, отпуснато и облегнато на мачтата, и усещаше нощния бриз, който шумолеше в платното, и лекото полюшване на кораба. И все пак беше отделен от това и чувстваше как нещо вътре в него приема с охота и привлича блясъка към него.
	Неща, които не можеше да опише с думи, се случваха на Хату, неща, които бяха толкова основни, колкото пулсирането на сърцето му или дишането, и все пак както осъзнаваше от време на време сърдечния си пулс и дишането си, така сега осъзнаваше това ново нещо.
	Не можеше да го назове. Но знаеше, че е толкова част от него, колкото физическото му тяло. Знаеше, че е пробуждане, нещо, което винаги е било вътре в него, а сега можеше да функционира.
	Остави ума си да проследи поток енергия и имаше чувството, че може да го яхне до светлините на ръба на стръмнината над кораба. Остави съзнанието си да бъде притеглено от онази топлина.
	Времето спря и сетивата му се настроиха към новите неща, усещания без име, потоци и проблясъци, пулсирания и бавно движещи се вълни. За първи път в живота си почувства отсъствие на разочарование и гняв от тази липса на разбиране. Беше уникално преживяване в живота му.
	Погледна надолу. Ръката му, която стискаше въжето, бе окъпана в смътно сияние, като трепкането на лунна светлина, отразена от развълнувана вода. За един кратък миг се почувства на ръба на нещо удивително, а след това то внезапно изчезна.
	Хату се сепна и пробуждането бе почти болезнено. Все едно бяха лиснали в лицето му купа студена вода. Усети прохладния бриз върху влажната си кожа, усети бавното полюшване на кораба и за миг ехото на болка го прониза.
	Издиша бавно. Внезапно усети нечие присъствие до себе си. Извърна глава и видя Хава само на педя от него, с широко отворени очи и пребледняло лице.
	— Ти сияеше — промълви тя.
	Той ѝ се усмихна. Заля го усещане за ведрост.
	— Знам — отвърна тихо Хату.
	Тя бавно посегна и докосна ръката му.
	— Какво беше това?
	Хату мълчеше. Съзнанието му се разпростираше извън онзи мъничък фокус, на който се бе насладил преди няколко мига. Усещаше, че са сами на тази рея и че има наблюдател на носа, взрян напред, и кормчията, който стоеше на руля. Той явно не бе погледнал нагоре, когато се бе извършило преобразяването на Хату. Защото точно така се усещаше — преобразен.
	— Какво видя? — попита Хава. — Изглеждаше сякаш бе окъпан в лунна светлина, но луната не е изгряла. Светлината идваше вътре от теб!
	Умът на Хату бавно се отдръпна от блаженството на преживяното към по-прозаичното настояще. Усети как споходилото го неназовимо чувство се изцеди от него и се върнаха обичайните житейски грижи. Усети ръката на Хава, стиснала неговата, и колко близо е тя.
	Без да помисли, преди цялото чувство за преживяното да си е отишло, се наведе и я целуна, притисна я дълго до себе си и след това се отдръпна.
	Очите ѝ се разшириха още повече.
	— Защо ме целуна? — прошепна тя.
	— Защото исках — отвърна той.
	— Избра най-проклетия момент. — Погледна го в очите. — Винаги си бил най-странното момче, което познавам — каза, а след това се наведе напред и на свой ред го целуна, кратко, не като покана за страст, а като успокоение и признание. Хату го разбра интуитивно, без да му го казва.
	Прошепна ѝ:
	— Ако някой е забелязал, просто им кажи, че си видяла Огъня на Еразъм.
	— Това се случва само когато идва буря — отвърна Хава, макар да изглеждаше облекчена, че имат да обсъждат нещо друго освен току-що случилото се помежду им.
	— Значи си сбъркала. Но ако някой все пак е видял, това ще хвърли сянка на съмнение какво е видял. — Присви очи. — Та защо си била на палубата да ме гледаш?
	Тя въздъхна.
	— Не можах да заспя, нещо ме събуди. — Сви рамене. — Знаех, че си на вахта, и исках да те намеря, за да… Да поговорим.
	Той я погледна в очите и се усмихна.
	— Променил си се — прошепна тя. — Какво беше онова, което видях?
	Хату се засмя тихо.
	— Нямам име за него, но беше съвършено.
	— Ти си най-странното момче — отново прошепна тя. Погледна надолу да види дали някой ги гледа, а след това отново го целуна. — Много странно.
	Той я погали нежно по лицето и каза:
	— Ще ми помогнеш да разбера.
	Не беше въпрос или молба.
	Тя потръпна и без повече думи слезе от реята, бързо се смъкна по фала и кацна леко на палубата до перилото. Вдигна глава към Хату, после забърза към каютата си.
	Хату погледна на изток. Небето изсветляваше. Вахтата му щеше да свърши след по-малко от два часа. Огледа на всички страни. Всичко беше наред. В сърцето си знаеше, че е така, защото в този миг беше в мир за първи път в изпълнения си с гняв живот, и всичко бе съвършено.
 

  	23.
 	Събуждане и тревога
 

	Очите на младата жена се отвориха рязко и тя се взря в мигащия пламък в каменния кръг пред нея.
	— Намерих го! — прошепна.
	Три други послушници седяха на трите други точки на компаса, затворили очи и кръстосали крака, неподвижни на възглавничките на каменния под, с отпуснати на коленете ръце. Всички носеха светлокафяви халати с алени ивици на яките и ръкавите.
	Жената, Сабела, беше най-младата и все още притежаваше онази непохватност, която мнозина биха нарекли момичешка. Изправи се и се олюля. Нямаше ясна представа колко време е прекарала в търсенето, но от бавно завръщащото се усещане в краката ѝ трябваше да е било повечето от нощта. Имаше закръглено лице и големи кафяви очи, тъмна кожа и фина почти като пух тъмнокафява коса.
	Сестра Сабела забърза от Стаята на Търсещия кръг към стъпалата, водещи към библиотеката, след това се втурна между редиците свитъци и книги и бързо изкачи стъпалата до приземния етаж на Светилището. Стълбището излизаше под стара, но издръжлива арка от промазано платно, пазеща бурите да не застрашат влажните вече по-долни етажи с още вода. Ръб от изправен камък обкръжаваше входа, ръб, в който Сабела се беше препъвала повече пъти, отколкото държеше да си спомня.
	Прекрачи леко над високата почти педя преграда и вдиша дълбоко свежия планински въздух. Тъмнината, огряна само от далечни факли, я накара да спре за миг, докато очите ѝ се приспособят. Гледката на светилището винаги предизвикваше благоговение в нея, все едно колко пъти я беше виждала, с отразената ярка слънчева светлина, която караше цветовете сякаш да танцуват по каменните стени, или нощем, когато десетки факли и светлината от високите прозорци му придаваше почти неземен облик.
	Постоя за миг, за да се успокои и да надвие подтика да затича несдържано към фасадата, изваяна в скалната стена на планинския връх. Знаеше, че зад нея се издига ниска каменна стена, а на няколко стъпки отвъд нея има пропаст, пропадаща на няколкостотин стъпки до друго плато долу.
	Полупокритият двор на просналото се древно здание блещукаше с отразената звездна светлина, след като внезапен гръмотевичен дъжд бе наводнил каменния под. Сабела повдигна полите на халата си и зацапа през плитките локви, за да стигне стълбището до горния етаж. Заизкачва се, докато стигна до входа към етажа, където се намираше жилището ѝ, споделяно с другите сестри, и кухнята, работните зони и вратата за навън. Светилището беше отчасти вгнездено в планинския склон, тъй че източният изход беше на цял етаж над западния.
	Забърза нагоре по стъпалата на кулата, докато стигна до предпоследната площадка, на която имаше само две врати. Тази отдясно бе крайната ѝ цел. Почука силно на нея.
	Сънен глас отвътре попита:
	— Кой е?
	— Сабела. Намерих го!
	След няколко мига вратата се отвори и мъж на средна възраст с дълга нощна риза застана на прага и изгледа младата жена. Косата му, черна и силно накъдрена, бе опръскана с желязносиво, а кожата му беше по-тъмна дори и от нейната; очите му бяха хлътнали от години четене на томове в тъмни кули и дълбоки подземия на оскъдна светлина. Все още имаше широки рамене — единственото, което бе останало от младежката му сила. Беше мъж с повече години зад себе си, отколкото напред.
	— Сигурна ли си?
	С блеснали очи и почти разплакана, тя отвърна:
	— Да, само за миг, но… сигурна съм.
	— Къде? — попита мъжът, вече напълно разбуден.
	— В Теснините.
	Замислено изражение пробяга по лицето на мъжа и той каза:
	— Почакай.
	Затвори вратата и след малко я отвори отново, вече с удобни панталони, протрита туника, ботуши и колан от черна кожа.
	— Трябва да му се каже — каза мъжът.
	Забързаха към последното стълбище до най-горните помещения в древната кула. Мъжът почука на вратата и почти веднага отвътре се чу глас:
	— Влез, Денби.
	Денби бутна вратата и каза:
	— Ние…
	— Намерили сте го — каза старецът.
	Стаята беше малка, тъй като кулата се стесняваше нагоре от широка основа. Беше претрупана с ръкописи, книги и други неща. Старецът, който седеше зад писалището си, бе с халат подобен на този, който носеше Сабела: светлокафяв на цвят, но с по-широка червена ивица. Елмиш Приор, Първия на Ордена, беше опазил това западащо братство живо през последните двайсет години със силата на своята личност, опита си и ненадминатия си интелект. Беше светлокож, кожата му бе набръчкана като пергамент, с червенини по страните му и старчески петна по ръцете чак до лактите. Въпреки многото си години все още беше подвижен. Стана от креслото си и забърза към вратата.
	Излезе бързо на площадката, обърна се към Сабела и каза:
	— Покажи ми.
	После тръгна след нея надолу по стълбите и през Светилището. Пресякоха двора и тръгнаха по стъпалата към по-долните коридори и до Търсещия кръг. Трите жени, които бяха търсили със Сабела, все още седяха неподвижно и не обърнаха внимание на идването им.
	Елмиш подкани Сабела да заеме отново мястото си, застана зад нея и сложи ръце на раменете ѝ. И каза пак:
	— Покажи ми.
	Сабела затвори очи. Имаше почти съвършена памет, което бе една от причините да се издигне толкова бързо сред послушниците въпреки младостта си. Тяхното общество беше древно, потайно и малко, известно на малцина като Пазителя на Пламъка; но тези, които се отзоваваха на повика му, винаги бяха надарени, някои дори с удивителен потенциал.
	Усети присъствието на Елмиш в ума си, за да вижда, докато тя си спомняше момента, в който бе усетила присъствието на онзи, когото търсеха, и да не изтърве нито една подробност. Първия път, когато беше влязъл в ума ѝ, беше толкова изнервящо, че едва не я принуди да избяга от ордена, но сега го усещаше съвсем свойски, като разговор. Имаше необикновени способности, които споделяше само с малцина от ордена.
	Когато приключи, Елмиш постоя мълчаливо зад нея. Докато мислеше, държеше лявата си ръка над гърдите си, подпрял десния си лакът на китката си и хванал брадичката си. Странен навик, но тя го бе наблюдавала вече от над три години.
	Накрая той попита:
	— Можеш ли да го намериш пак?
	— Може би — отговори Сабела. — Намерих го само защото… нещо се промени. Ако това се случи отново…
	Елмиш поклати глава.
	— Няма. Не и по този начин.
	Денби погледна другите три Търсещи, които все още бяха в транс, и попита:
	— Те нищо ли не усетиха?
	Елмиш отрони тежка въздишка, дължаща се само отчасти на дълго безсъние.
	— Не сме толкова благословени с вещи хора като някога. Унищожаването на Итракия… — Сви рамене. — Все пак достатъчно от нас сме оцелели.
	— Както и детето, явно — каза Денби. Почеса се разсеяно по бузата и добави: — Как не го намерихме за толкова години, след като сега… изглежда лесно?
	— Той се променя — каза Елмиш.
	— Как?
	Елмиш раздвижи ръката си и другите три послушници започнаха да примигват и да излизат от транса си. После каза:
	— Постигнали сме много. Благодаря ви. Може да ни потрябвате отново скоро, но засега хапнете нещо и отдъхнете.
	Трите млади жени се изправиха мълчаливо, а след това тръгнаха бързо нагоре по стълбите. Щом излязоха, Елмиш каза:
	— Като дете… огънят, който гореше вътре в него, трябва да е изгарял много дълбоко.
	— Но без нашето обучение как не го е погълнал? — попита Денби.
	Елмиш поклати глава.
	— Не знам — призна той. — Трябва да е бил гневно дете, но по някакво хрумване на съдбата се е научил да сдържа този гняв. — Сви рамене. — Трябва да го намерим. Тогава ще получим отговора на този въпрос… и на други.
	— Какво правим след това? — попита Денби.
	— На запад ли отиваше? — попита Елмиш Сабела, за да се увери, че тълкуването му на видението съвпада с нейното.
	— Така мисля — отвърна тя. — Почти съм сигурна, че беше на запад.
	Старецът помисли над това, след което каза:
	— Ако пътува от източната страна на Континентите, или островите, през Теснините, би потърсил пристанище някъде между Съглашението и… Медни хълмове.
	Денби го изгледа питащо.
	— По-далече нагоре по западния бряг от Медни хълмове или по северното крайбрежие, и би било по-лесно да подмине източния бряг и след това на запад покрай ледените потоци, преди зимата да ги затвори.
	Денби кимна късо, приел логиката му.
	Елмиш посочи Сабела и каза:
	— Стягай се за път. Бъди готова да тръгнеш… — Замълча. — Кой час е сега?
	— Два часа до разсъмване — отвърна Денби.
	— Значи ще тръгнеш на разсъмване — каза Елмиш на младата жена.
	Сабела се поклони на водача на ордена и забърза нагоре по стъпалата.
	— Малко е обучавана за светските порядки, тъй че ми трябваш да се грижиш за нея — каза Елмиш.
	— Аз ли? — попита Денби.
	— Няма друг с нужното умение, на когото да се доверя — отговори приорът. — Твърде много от нас загинаха при Измяната. Малцина извън нашия орден и кралската фамилия знаят, че не бяхме обикновена войнишка част във войската на Итракия. Заместването им отне време и все още сме бледо ехо на онова, което бяхме някога, но криещото дарбите си момче ни даде време. — Протегна ръка и стисна ръката на Денби. — Тя е най-големият ни шанс да намерим момчето… вече млад мъж, предполагам. — Въздъхна. — След като се е разкрил случайно пред нея, може също така да е предупредил други. Не сме единствените, които знаят, че детето на Огнегривия оцеля. — Погледна Денби в очите. — Вземи момичето, следвай я, защитавай я, и намерете момчето. После го доведете тук.
	— А след това какво?
	— След това започваме да поправяме една ужасна несправедливост.
 

  	24.
 	Пристигане и внезапна промяна на планове
 

	Хату скочи през борда и стъпи на кея; метна настрани пътната си торба така, че да му е подръка, но да не му пречи, и помогна на други двама мъже да завържат бързо въжето за кнехта.
	След като носовото въже бе затегнато, погледна назад и видя, че други трима стягат кърмовото въже. Бордовите въжета щеше да остави за постоянния екипаж, тъй като беше сигурен, че веднага щом спуснеха мостчето, Реза първи щеше да слезе на брега с Хава на крачка зад него.
	Хату мислеше за случилото се преди няколко нощи на кораба като за пробуждане. Не беше сигурен какво е, но знаеше, че е нещо, с което вече няма нужда да се бори, а по-скоро трябва да го разбере, да го обуздае и да го накара да работи за него.
	През седмицата след като се беше случило, беше имал странни сънища, които го бяха оставяли с мимолетни образи, привидно несвързани и понякога чужди за него; и все пак те гъделичкаха нещо дълбоко вътре в него, някакво смътно разпознаване.
	Понякога на повърхността изплуваха образи от времето, когато явно е бил много мъничък, защото около него се извисяваха хора и го вдигаха и носеха. Зърваше за миг небе, пълно с облаци, прелитащо в небето ято птици, чуваше лай на куче, докато някой го носеше към далечна селска къща. Образите бяха ярки на цвят, но смътни на звук.
	Други сънища го караха да се чувства все едно е някой друг, на други места, дори в други времена. Погледнал беше в едно огледало и оттам го гледаше престарял мъж, почти сломен от възрастта, и все пак доволен по начин, който Хатушали не можеше да схване. Друг образ беше на млада жена, за която копнееше, но не в сексуалния смисъл; беше някаква дълбока нужда за близост и утеха.
	Вместо обичайното безсилие, което изпитваше, сега Хату беше сигурен, че след време ще започне да разбира тези сънища и образи. За първи път в живота си беше близко до това да е в мир, вместо да се чувства като средоточие на безсилие и гняв. Прецени образите като обещание за бъдещо знание, не само отговори на въпросите, които имаше сега, но и на онези, които бе носил със себе си от дете. Беше почти щастлив от перспективата. Просто знаеше, че го чакат по-добри неща. Знаеше го, не се надяваше, и Хава беше огромна част от тази увереност.
	Тя като че ли бе забелязала промените в него, макар да не му казваше нищо за тях или за загадъчното му сияние. Просто му се усмихваше по-често. Нито Реза, нито екипажът като че ли не усещаха някаква промяна.
	Както беше предвидил Хату, майсторът беше първият, слязъл по мостчето, последван плътно от Хава. Реза му махна да тръгне след тях, тъй че той грабна пътната си торба и забърза да ги догони.
	Една част от него, онова, за което мислеше като за „стария си ум“, оставаше нащрек за дебнеща беда, както беше обучен; набелязваше си ориентири, за да може лесно да се оправи на връщане към пристанището. Също така набелязваше възможни пътища за бягство, в случай че ги сполети нещастие и бъдат принудени да побегнат.
	Новото му възприятие сондираше, оглеждаше и придаваше важност на това, което виждаше: тривиалното, но забавно, привидно прозаичното, но значимо. Усетът все още се оформяше и Хату не беше сигурен защо се опитва да попие всичко наоколо наведнъж, но точно така настояваше да работи умът му. Новото възприятие му се струваше странно, но не и обезпокоително.
	На няколко пресечки от пристанището Реза погледна през рамо и го видя, че е зяпнал.
	— Какво има? — попита той.
	Хату се огледа небрежно все едно просто разглеждаше забележителностите на града, после се усмихна широко, сякаш Реза току-що беше казал нещо забавно. Хава загря, засмя се високо и след това прошепна:
	— Наблюдават ни.
	— Знам — каза Реза. — Порт Колос е един от най-дълбоките мравуняци на крадци и убийци на Западните брегове.
	Хату кимна и също се засмя уж на някаква шега, но отвърна:
	— Не. Това не е улично наблюдение. Тях ги разпознавам веднага. Това е… нещо друго.
	— Къде? — попита Реза и го потупа по рамото, уж че одобрява някаква шега.
	— Терасата — каза Хату. — Две сгради напред и отляво. Мъж със синя риза и черна шапка с широка периферия.
	Реза се засмя престорено и погледна натам, където му бе казал Хату.
	— Богове, откъде можеш да знаеш? Не мога да му видя очите, още по-малко да разбера накъде гледа.
	— Просто знам — отвърна Хату спокойно. — Той е третият. Наблюдават ни откакто напуснахме кейовете.
	Реза не изглеждаше убеден, но каза на Хава:
	— Наблюдавай надясно. Хату — ти наляво.
	Засмя се пак, потупа пак Хату по рамото и продължиха.
	Хату поглъщаше всяка подробност, която виждаше. Докато част от ума му преценяваше най-бързия изход от възможен конфликт, друга част изследваше екзотичните аромати на подправки, носещи се от една близка пещ, или се чудеше защо местните като че ли предпочитат тъмносиньото като преобладаващ цвят в облеклото си. Расите им бяха разнообразни: тъмна кожа, светла кожа, ниски, високи, потомци на планински народ, на тези, чиито предци са препускали из равнините или са бродели из пустините. И въпреки това тези, които сега живееха тук, се обличаха удивително сходно: широки ризи, впити панталони, тежки ботуши за мъжете, по-леки обувки за жените — не сандали, забеляза той; единственото разнообразие беше в покривалата за глави: шапки, шалове или нищо. И при все това използваната тъкан беше тъмносиня.
	Докато крачеше след Реза, запомняше откъде минават. Знаеше, че може да намери пътя обратно във всеки момент, въпреки заобиколния маршрут на Реза. Радваше се, че има такива усилени сетива, тази способност да изпълнява многобройни задачи, макар все още да не можеше да го проумее. Беше нова способност и въпреки това някак си позната, сякаш е била част от естеството му през целия му живот.
	Ново рязко движение го предупреди, че нещо се е променило, и той каза:
	— Придвижват се да ни откъснат.
	Реза се обърна към него и го изгледа питащо, после кимна и каза:
	— Втората врата отдясно. Последвайте ме; минаваме през дюкяна и скачаме през зида. Не изоставайте, или ще умрете.
	Дюкянът, през който се втурнаха, беше за платове, рафтовете му бяха затрупани с топове плат, дълги мостри висяха от тавана. Реза бързо изскочи през задната врата и Хава и Хату затичаха, за да не го изгубят от поглед. Собственичката, жена в напреднала възраст, твърде стъписана, за да може да извика възмутено, ги зяпна изненадано.
	Щом прехвърлиха зида, Хату видя, че Реза тича по курс успореден на първоначалния. Щеше да отнеме няколко минути на преследвачите им да съобщят промяната на маршрута на онези, които чакаха напред, и Реза беше решен да ги изпреварят всички.
	След като нямаше никаква представа за плана на този град, Хату можеше само да предполага накъде тичат. Можеше лесно да проследи назад до всяка точка по маршрута, но ако го изоставеше, щеше да е също толкова изгубен, колкото преди да се проявят новооткритите му способности.
	Беше пътувал достатъчно, за да разбере как се разрастват повечето градове, факторите, които водят до оформянето на плановете им. Дейности, които причиняваха лоша миризма — касапи, работилници за щавене на кожи, бояджии и събирачи на смет, — винаги се намираха надолу по посока на вятъра спрямо богатите жилищни райони. Пазарите се разполагаха на кръстовищата на главни улици, а цитаделите и замъците винаги заемаха по-високия терен. Според това, което бе виждал досега, Хату предполагаше, че са се запътили към търговската част на града. Не беше особено гениално предположение, но никога досега не бе помислял да екстраполира, и това беше уникално. Колкото и да искаше да разбира повече, преди случилото се на кораба никога не бе могъл да разсъждава, екстраполира и изчислява без емоция. Обикновено изпадаше в мрачно настроение и се поддаваше на гняв. Сегашният хладен разум бе нещо ново за него, но той му се радваше въпреки странното усещане.
	Залят беше от чувства, които не можеше да назове, и нямаше голямо усещане за опасност въпреки надвисналата заплаха. Погледна Хава и видя, че тя е уплашена, и за миг се зачуди от какво. Мислеше я за безстрашна и му бе трудно да примири това с явния ѝ страх. След това го осени: тя не се страхуваше за живота си, страхуваше се от провал. Беше поела задача и щеше по-скоро да умре, отколкото да не успее да я изпълни.
	Когато тя също го погледна, той просто ѝ кимна, за да ѝ каже, че според него всичко ще е наред. Тя се усмихна и отново затича след Реза.
	В този момент Хату разбра, че в укорите на Донти беше имало истина. Когато се изправеше срещу Хава в упражнение, той винаги искаше да я удовлетвори, а тя отчаяно искаше да удовлетвори учителите. И заради това той винаги ѝ отстъпваше. Винаги я беше обичал, дори и преди да узнае какво означава човек да се чувства така, а Донти винаги го беше знаел, макар и нищо да не бе казвал пряко. Мисълта за Донти сви сърцето му.
	Майсторът сви надясно в една уличка и стигнаха до голям склад. Реза спря, даде им знак да мълчат и посочи надясно. Тръгнаха обратно откъдето бяха дошли, като почти пробягаха късото разстояние, завиха наляво и спряха пред една врата.
	Нямаше преследвачи, но Хату знаеше, че имат само няколко минути, преди да ги настигнат. Реза почука уговорен сигнал на вратата и след миг тя се отвори. Пред тях стоеше едър мъж.
	— Какво искате?
	— Имам съобщение от нашия дядо за вашия водач — каза Реза.
	Едрият мъж се почеса по обраслата с черна четина брадичка и присви очи.
	— Тъй ли? И кои ще да сте вие?
	— Имам съобщение от нашия дядо за вашия водач — повтори Реза.
	— Чух те още първия път — каза едрият мъж. — И попитах кои сте. — Ръката му се смъкна на дръжката на голям нож на колана му.
	— Имам съобщение от нашия дядо за вашия водач — каза Реза за трети път.
	Мъжът се отдръпна настрани.
	— Влизай, приятел. Предпазливостта никога не е излишна.
	— Аз съм Реза.
	— Добре познато име — отвърна едрият мъж. — Аз съм Лачлан. Чакай да доведа Килебрю.
	Влязоха. Складът изглеждаше като място за товарене и разтоварване както на законни стоки, така и на откраднати. Контрабанда, съчетана със законна търговия, би минала по-лесно през митницата. Хату реши, че в Колос няма дежурни инспектори, тъй като капитанът бе заповядал на хората си да започнат разтоварването още преди да слязат от „Одалис“. Но стоки, превозвани до по-регулирани пристанища, като тези в баронствата Маркензас или Илкомен, все пак минаваха през някакъв оглед.
	Зданието беше голямо и според това, което Хату успя да види, беше база на майсторите на Коалтачин.
	Лачлан се върна с един по-възрастен мъж и още щом го видя, Хату разбра, че Колос наистина е важно пристанище, защото, освен ако напълно не грешеше, този мъж, Килебрю, което почти със сигурност не беше истинското му име, беше майстор или най-малкото първи капитан.
	Беше малко по-нисък от Лачлан, но широк в раменете и сивата му коса и брада излъчваха власт и сила. Усмихна се широко, като видя Реза, и се прегърнаха като стари приятели.
	— Как е баща ти? — попита Килебрю.
	— Добре е, благодаря. Не искам да прекъсвам учтивостите, но за малко не ни прихванаха по пътя насам.
	Килебрю с жест даде знак на Лачлан да проучи това твърдение. Хату знаеше, че членовете на този екип ще са на улиците до няколко минути и ще се опитат да идентифицират преследвачите им.
	— Елате да си починете — каза Килебрю и посочи навътре.
	В същия миг вратата зад Хату изпращя, откърти се и се стовари на каменния под.
	Въоръжени мъже нахлуха през входа. Носеха всевъзможни облекла, но от начина, по който се движеха, Хату мигновено осъзна, че не са обикновени бандити, а войници или платени убийци. Нахлуха организирано, готови за бой в мига, в който влязоха в склада. Глас отвън извика:
	— Хванете го жив!
	Мъжът най-близо до Хату се поколеба съвсем за малко, несигурен как да действа. Хату пристъпи напред и му преряза гърлото преди да е успял да реагира.
	Беше ясно, че нападателите не обръщат внимание на никой друг. Една стрела профуча покрай Хату, толкова близо, че той усети как въздухът се раздвижи до бузата му, и зад него изригна писък, последван от нечие тупване на пода.
	Хату посече един, който се опита да го събори на пода. Докато онзи падаше, видя други двама на стъпка зад него. За миг времето замръзна и Хату премисли избора си: дали да влезе в бой с нападателите, или да се обърне и да побегне. Но решението му бе отнето, след като нечия здрава ръка го сграбчи за яката и го дръпна назад.
	Едрият мъж, Килебрю, го завъртя и го избута към Реза. Хава беше намерила отнякъде лък и започна да стреля по мъжете на прага, които бяха лесна мишена, очертани от светлината навън.
	— Към вратата! — извика Реза.
	Докато Хату минаваше покрай него, Реза залитна и Хату чу как Хава ахна. Погледна назад и видя как Реза бавно залита, със стрела във врата и кръв, швирнала от раната на дъга. Очите му вече бяха празни. Хава се беше облещила, но бързо пусна нова стрела.
	Хату се поколеба само за миг. Извика: „Насам!“, и Хава се обърна да види дали има непосредствена заплаха. Хората на Килебрю задържаха нападателите за миг, тъй че тя забърза след Хату. Хукнаха през една врата и по тясна уличка между складовете, плътна стена без врати или прозорци. Без колебание Хату зави надясно и затича.
	Имаше само смътна представа къде се намират, но изпитваше спокойствие и увереност, които не можеше да обясни, докато тичаше колкото може по-бързо и завиваше, уповавайки се само на инстинктите си. Знаеше, че се отдалечават от пристанището, а след това осъзна, че планът на улиците, които бе наблюдавал, му дава увереност в избрания маршрут. Новооткритата му способност да картира в ума си местата, където е бил, странната интуиция, която притежаваше сега, и разбирането му как трябва да е организиран градът се съчетаха и заличиха всякаква несигурност.
	Хава му се довери и го следваше толкова бързо, колкото сили имаше. Хату може да беше най-бързото момче в класа им, но тя беше най-бързото момиче и можеше да издържи на бързината му.
	Докато тичаше, с ясното съзнание за заобикалящото го и залагайки на новооткритите си дарби да не позволят да влязат в задънена улица, Хату премисляше какво се бе случило току-що. Беше предупредил Реза за засадата и погрешно бяха сметнали, че са се измъкнали. Явно онзи, който ги беше дебнал, ги бе догонил и бе нахлул в склада с убийствена ефикасност и числено превъзходство. Със сигурност нахлулите в скривалището щяха рано или късно да убият Килебрю и екипа му — някои от които можеше да са избягали навреме, — но въпреки жертвите, които дадяха, нападателите щяха скоро да са по дирите на Хату и Хава. Въпреки способностите му и бързината им той не се съмняваше, че сред преследвачите им ще има добри следотърсачи, а двама младежи, тичащи колкото им сили държат през града, едва ли щяха да останат незабелязани. Измъкването и намирането на подслон беше единствената му цел.
	Двамата с Хава бяха продукт на сурово обучение и бяха способни да тичат бързо и дълго, но гонещите ги явно бяха със същата подготовка. Трябваше бързо да се скрият в някое заслонено, защитимо място или да намерят начин да изчезнат.
	Хату спря точно преди да излязат на една широка улица и Хава, на половин стъпка зад него, също спря. Хату огледа района, но не видя нищо, което да им предложи защитима позиция. Погледна назад и не видя признаци, че ги гонят. Хава го наблюдаваше напрегнато.
	Хату не можеше да обясни защо, но изпита нужда да завие наляво. Кимна на Хава и продължи, като се движеше малко по-бързо от околните, но не толкова бързо, че да привлича внимание. На пресечката зави надясно и мигновено разбра защо е избрал този маршрут.
	Малко напред имаше оживен пазар, а оттатък него — голяма порта. Хату знаеше, че отвън ще има голям кервансарай, тъй като се намираха в югоизточния ъгъл на града и пътят от портата беше главната южна търговска артерия за баронствата на Медни хълмове, Маркензас и други на западната граница на кралство Илкомен. И щеше да ги отведе до градчето Пащар и майстор Бодай.
	Поглед през рамо го увери, че все още не ги преследват, но Хату знаеше, че няма да е така задълго. Попита Хава:
	— Колко пари имаш?
	— Няколко златни монети и скъпоценни камъчета, зашити в подгъва на ризата ми — отвърна тя. Той ѝ кимна и тя разбра, че ги иска.
	Разпра подгъва на ризата си, извади монетите и камъчетата и му ги подаде. Той ѝ върна една златна монета и каза:
	— Намери ни нови ризи с различен цвят и си вземи мъжка шапка. Когато излезем, ще приличаме на мъже. Аз ще ни намеря коне и се срещаме точно отвъд портата. Намери и храна и мехове за вода. Ясно?
	Тя кимна и забърза. Хату спря само за миг, осъзнал, че е поел командването без колебание и че Хава не оспори, че той командва. След като Реза беше мъртъв, някой трябваше да решава какво да правят, а той притежаваше увереност, която бе нова, но някак си не изненада никого от двамата. Вдиша дълбоко и тръгна през претъпкания пазар. Отвъд портата видя търговец на коне. Фургони, коли и товарни мулета също се продаваха. Хату погледна към небето. Беше малко след пладне.
	Хату плати твърде много за конете и седлата, но се попазари, за да не забележи търговецът колко е опитен. Оставянето на доволен търговец зад гърба му щеше да гарантира повече анонимност, отколкото някой недоволен от сделката.
	Почти не успя да познае Хава, докато тя не се озова на няколко стъпки от него. Носеше провиснала кожена шапка с широка периферия и беше зацапала лицето си с прах. Походката ѝ беше като на мъж. Носеше голяма торба. Попита с по-нисък глас:
	— Готови ли сме?
	Той кимна и отвърна:
	— Да, брат ми.
	Търговецът хвърли поглед на Хава и веднага забрави за нея. Хату и Хава бързо яхнаха конете и поеха по пътя.
	Хату хвърли поглед назад и отново не видя преследвачи. Предположи, че екипът в склада е забавил нападателите достатъчно, за да им даде прилична преднина, и че ще отнеме известно време преди неизвестният им враг отново да хване дирята им. Хату не си въобразяваше, че вече са в пълна безопасност, но допусна, че е възможно. Пришпориха конете в лек галоп и оставиха порт Колос зад себе си.
	
	
	Щом слънцето се смъкна на запад, Хату реши, че няма да ги догонят преди мръкване. Започна да търси място за бивак и зърна високи скали на средата на обрасъл с дървета склон.
	— Онова място там изглежда добро — каза на Хава и тя кимна в съгласие и отвърна:
	— Ако можем да вържем конете малко по̀ зад него и кротуват, едва ли някой ще ни забележи.
	Той се огледа, видя каменист участък до пътя и посочи натам. Хава тръгна след него, повела коня си като него. За всеки следотърсач щеше да изглежда все едно са отбили от пътя тук.
	Хату поведе през дърветата над скалистия терен, като се опитваше да остави фалшива следа до билото на възвишението. Дълъг гол каменист ръб минаваше по билото на хълма и щом стигна до него, Хату видя, че скалите и хилавите дървета са същите и по другия склон. Бързо пресметна маршрута надолу, но поведе на север, обратно и успоредно на пътя, докато стигнаха дълга ивица здраво утъпкана пръст, която водеше нагоре до скалите, които бе зърнал от пътя. Беше удобно място за лагеруване. Вързаха конете по-надолу, като ги оставиха оседлани в случай че се наложи да потеглят бързо.
	— Добра фалшива диря, Хату — каза Хава. — Дори да ни проследят и да се върнат назад, ще ги чуем да минават и ще сме се махнали, докато се върнат.
	Той се усмихна на одобрението ѝ и си пое дълбоко дъх, възможно най-близкото до отпускане.
	— Никакъв огън, нали?
	Хава кимна. Отвори торбата, измъкна вързоп от промазана кожа и го разгъна. Хату разпозна пътната храна: сушени рула смачкан грах, особен вид бяла риба и няколко други съставки, избрани заради липсата на мирис. Един агент можеше лесно да се издаде по миризмата, така че консумирането на пикантни, ароматни или лютиви храни като чесън, лук и пиперки се избягваше при пътуване. Храната им беше безвкусна, но питателна.
	Хава подаде на Хату едно руло и той попита:
	— Къде намери пътни рула?
	Тя се усмихна.
	— Нося си ги. Можем да купим храна по пътя, ако ни се наложи.
	— Винаги си на стъпка пред мен, а?
	Усмивката ѝ се разшири.
	— Обикновено.
	Щом падна нощта, двамата се сгушиха един до друг за топлина и Хату се почувства успокоен от близостта на Хава и бе възхитен от усещането. Хава беше загадка за него през целия му живот, макар и да чувстваше, че я познава по-добре от всеки друг, освен от Донти. Имаше неща, за които искаше да ѝ говори, за чувствата си и за новооткритите си способности, но сега едва ли беше времето и мястото за това. Знаеше също, че никой от двамата няма да заспи бързо, но пък това беше добре — щяха да са по-нащрек и готови да се защитят, ако възникнеше нужда.
	След малко усети колко е напрегната и попита:
	— Реза?
	Усети как тя понечи да кимне в тъмното, а след това прошепна:
	— Да. Щастлив изстрел за стрелеца, нещастен за Реза.
	— Баща му ще разбере; няма да е доволен, но ще разбере — каза Хату. — Няма да обвинява нас. — Помисли за гнева на майстор Кугал заради съдбата на Донти.
	Хава сви рамене в тъмното и Хату усети как се отпусна малко.
	След няколко минути мълчание той прошепна:
	— Тренировката ноконочи. Как беше?
	— Защо питаш? — отвърна тя. Пресегна се назад и сложи ръка на чатала му. — Искаш да правиш секс с мен ли? — попита. Помъчи се да го каже закачливо въпреки обстоятелствата.
	— Да — отвърна той. — Просто не сега. — Полека премести ръката ѝ. — Просто съм любопитен. Малко знам за Напудрените жени.
	— Разбирам. Не си достатъчно хубав, за да те пратят там…
	Той изсумтя, а след това се изкиска.
	— Опитвам се да не мисля какъв съм грозник.
	Тя се засмя, после каза:
	— Самият акт е прост, също както когато го правят животните, но има други неща, като това да се научиш как да се държиш все едно един мъж те задоволява. Много от това е преструвка. Някои роли са трудни отначало, но след като ги овладееш, са просто нещо, което правиш. Мъжете, които пращат да тренират с нас, са… мъже, ако ме разбираш, но на повечето не им е интересно да са с нас. Особено упражненията побърборкане.
	— Бърборкане?
	— След като свърши, мъжът иска да се обърне и да заспи. Или да стане и да си тръгне. Тъй че да го задържиш в леглото изисква известен талант. Да го хванеш за члена все едно го подготвяш за още секс върши работа понякога, или задаването на въпроси, за да го накараш да се почувства важен, това също може да подейства. Много мъже са глупави или си смъкват гарда след секс. Тъй че „бърборкането“ в заглъхващия блясък на секса е когато някои мъже разкриват нещата, които би трябвало да пазят в тайна. Лесно е да се възползваш от тях, защото искат да ти покажат колко са умни, колко много власт имат или колко важно е влиянието им над други. Бърборкането е много важно за една Напудрена жена. Това е едно малко познато изкуство на шпионския занаят.
	Помълча, после добави:
	— Не държах много да лягам с момичета и слава на боговете, че изобщо не легнах с Неса.
	Хату не можа да се сдържи да не се засмее.
	— Е, това би било… интересно. — Сгуши се по-плътно до нея, понеже нощта започваше да става студена. — И може би забавно да се гледа.
	Тя го сръга в ребрата и той изохка.
	— Извинявай.
	— Учат ни как да пеем, макар че аз не съм много добра, и да танцуваме, да свирим на различни инструменти, да готвим специални блюда… ако не бяха ме отпратили…
	— Така и не каза защо — подхвърли той.
	Тя сви рамене.
	— Имах разговор с госпожата, която ръководи училището. Тя каза, че дарбите ми ще вършат по-добра работа другаде.
	— Учат те на всяко възможно нещо, с което да съблазниш един мъж и да изкопчиш тайните му. — Въздъхна. — Не мисля, че щях да съм много добра като Напудрена жена.
	Искаше ѝ се да може да разкаже на Хату за боя си с шпионина, но се подчини на заповедите да мълчи за това.
	Хату не отвърна. Осъзна, че до такава степен бе изумен от появата на Хава, че така и не я беше попитал защо е на това пътуване с него. Допусна, че е защото не бе знаел, че майстор Зусара бе повикал Хава изрично. Усети как го прониза мраз. Би трябвало да е било очевидно за него още от първия момент.
	Тя продължи да бърбори за уменията, на които я бяха учили, и докато чуваше всяка дума, умът му също така прескачаше бясно през всички възможни причини точно тя да бъде отзована от обучението, за да придружи Реза и него на тази мисия. Реза щеше да е достатъчен, а и Хату можеше дори да пътува сам на тази си възраст. Всеки друг ученик или сикари на острова щеше да свърши работа, но вместо това бяха повикали Хава.
	Умът му бързо отхвърляше вероятните причини и накрая той осъзна защо майстор Фасария бе повикан на срещата на майсторите. Той беше казал на Зусара да повика Хава за това пътуване.
	Но защо нея? Една причина непрекъснато изникваше в ума на Хату, но той непрекъснато я изтласкваше настрана и обмисляше други възможности. Стесни всеки възможен мотив, докато не си спомни разговорите си с майсторите Фасария и Зусара и как те и двамата ги бяха фокусирали върху чувствата му към Хава.
	Хава се смълча и Хату разбра, че е задрямала. Реши да я остави да спи, а той остана буден и се съсредоточи върху тази нова загадка. След малко осъзна, че само едно нещо бе сигурно: Фасария беше казал на Зусара за увлечението му по Хава, а Зусара вероятно бе заключил, че тя сега е единствената личност на Гарн, която може да пробие защитата на Хату. Двамата майстори смятаха, че тя е най-важната личност в живота му: че може да се окаже мощно оръжие, което да се използва за него или срещу него. Въпросът, който все още не получаваше отговор, беше защо двамата майстори искаха някой да може толкова да се доближи до него?
	Далечен звук прекъсна размишленията му и той събуди Хава с леко стискане по рамото. Тя се сепна, чу звука на приближаващи се коне и беше на крака в същия миг като Хату.
	Изпълзяха изпод скалата и надолу, където бяха вързани конете. Успокоиха ги, като ги погалиха по муцуните — имаше риск да доловят миризмата на приближаващите се коне и да изцвилят за поздрав. Дори най-малката възможност да бъдат открити трябваше да се избегне.
	Хава и Хату бяха почти замръзнали на местата си. Конниците минаха под тях, после отминаха. Хату беше почти сигурен, че са от групата, която ги бе нападнала в склада. Щом стигнеха до следващото градче и попитаха за минали ездачи, щяха да се върнат и да проверят пътя отново.
	Нито Хату, нито Хава познаваха терена или района. Знаеха само накъде води пътят.
	— Ще се върнат — каза Хату.
	— Колко скоро?
	Той помисли малко.
	— Надвили са хората на Килебрю и ще яздят през нощта. Може да сменят конете в следващото село, но ще са уморени… Вероятно ще почиват и ще чакат да ги настигнем. След като не се появим утре, ще се върнат. По обед най-късно според мен.
	Хава мълчеше и само го гледаше.
	След малко той каза:
	— Ако можем да ги настигнем, пристигаме в селището, без да ни видят, и докато те разпитват за нас, намираме нови коне и…
	Хава го прекъсна:
	— Не бихме ли могли да заобиколим?
	— Ако няма много ферми, да, бихме могли. Дори една горичка би могла да прикрие преминаването ни.
	Минаването покрай ферма щеше да е рисковано: едно излайване на куче щеше да изкара стопанина навън и ако не го убиеха нямаше никаква гаранция, че присъствието им ще остане в тайна, особено ако преследвачите им предложеха награда за информация за тях. Все пак щяха да имат преднина, но Хату не можеше да разчита само на това.
	— А ако има много ферми?
	— Скриваме се и изчакваме да се върнат оттук. — Помисли малко. — Възможно е да идат чак до порт Колос, за да се уверят, че не сме се върнали или не сме ги задминали през нощта. Може да помислят, че сме решили да потърсим кораб. — И добави тихо, почти на себе си: — Имаме проблем само ако се развърнат и претърсят навсякъде около градчето. — Видя, че Хава се намръщи, и бързо добави: — Би трябвало да можем да надвием един-двама от тях.
	Реши, че не е добра идея да споменава на Хава, че не знае какво да правят, ако ги следяха с помощта на магия или каквото там му беше дало необичайните сетива.
	Тя кимна.
	— Ако можем да минем през следващото градче, без да ни видят, би трябвало да им се измъкнем.
	— Кои са те? — попита тя.
	— Не знам — отвърна Хату. — Но е възможно да са свързани с корабите, които се опитаха да ни нападнат. — Пое си дълбоко дъх. — Предположенията са безполезни.
	Тя го погледна и каза:
	— Нямам по-добри идеи.
	— Да тръгваме тогава.
	Докато яхваше коня си, Хату отново си помисли защо е повикана Хава и щом поеха през дърветата към пътя, за това защо би могла да се опита да го убие и как да я спре да изпитва нуждата да го направи.
 

  	25.
 	Катаклизъм и обрат
 

	Викове събудиха Деклан. Стаята му горе беше обикновено тиха, но шумът бе достатъчно силен, за да стигне от улицата долу. Той се облече и когато слезе долу, видя Юсан да отваря предната врата.
	— Какво става?
	— Не знам — отвърна чиракът. — Но става нещо важно.
	Излязоха навън и видяха оранжево-жълто сияние в небето.
	— Пожар! — извика Юсан.
	Забързаха към пожара и се вляха в нарастващата тълпа, запътила се натам. Колкото повече се приближаваха, толкова по-силна ставаше врявата и толкова по-разтревожени ставаха Деклан и Юсан. Преди да завият на последния ъгъл вече знаеха, че гори ханът „Трите звезди“.
	— Гвен! — изкрещя Деклан.
	Хората се заотдръпваха от пътя му. Юсан го следваше по петите. Стигнаха до хана. Горещината беше непоносима. Двама мъже бяха коленичили над паднал на земята мъж. Беше Леон. Лицето му бе плувнало в кръв и Деклан нямаше нужда да го поглежда повторно, за да разбере, че е мъртъв.
	— Гвен! — извика пак.
	— Мили! — извика Юсан.
	Някаква жена наблизо каза:
	— Измъкнаха само Леон навън.
	Един мъж до нея добави:
	— Онези мъже… те май взеха момичетата.
	— Кои мъже? — попита намръщено Деклан.
	— Шестима бяха — каза трети. — Дойдоха, когато Леон вече се канеше да затваря. Мисля, че се опита да спори с тях, но те го избутаха и той ги пусна вътре. — Погледна мъртвеца на земята и добави: — Винаги би избрал файдата пред боя, макар че не беше страхливец.
	Деклан сграбчи Юсан за ръката и каза:
	— Иди оседлай два коня.
	— Кои коне? — каза младият, видимо потресен.
	— Които ще да са. Открадни ги, ако трябва!
	След като Юсан затича, Деклан извика:
	— Отвлекли са Гвен и Мили! С Юсан тръгваме след тях. Някой ще дойде ли с нас?
	Обърна се към един младеж наблизо и викна:
	— Мик.
	— Да?
	— Томас Боуман. Познаваш ли го?
	Момчето кимна.
	— Всички го познават.
	Боуман беше почти легендарен следотърсач в района и му се носеше славата, че някога е бил най-добрият стрелец с лък в Маркензас.
	— Кажи му, че ни трябва. Хайде, върви.
	Момчето се поколеба, сякаш му се искаше да остане и да гледа пожара, но после осъзна, че го молят да направи нещо важно, кимна и затича.
	Няколко души замърмориха за това как ездачите приличали на търговци или на разбойници, или за това, че самите те не били добри бойци, като добро извинение да не ги подгонят, но един мъж излезе пред тълпата. Беше Бергун, едър тип, който често навестяваше „Трите звезди“.
	Изгледа мрачно тълпата и заяви с презрителен тон:
	— Аз ще тръгна с Деклан. Леон ми беше приятел. Ще помогна да спасим момичетата му.
	Други двама вдигнаха ръце и след малко още четирима пристъпиха напред. Всички бяха корави мъже, свикнали да бранят селото си, но да гонят опитни воини беше нещо, което би разколебало всеки селяк или търговец.
	Когато стана ясно, че повече доброволци няма да има, Деклан извика:
	— Вземете коне! Препускаме веднага щом стигнем до южния завой на пътя!
	Проби си път през зяпачите и затича към ковачницата. Видя Юсан да води два коня и попита:
	— Чии са?
	— На Доналд Дъмпъл — отвърна чиракът и му подаде юздите на единия кон.
	— Пита ли го? — попита Деклан, щом го яхна.
	— Не си беше у тях — отвърна Юсан. — Сигурно е долу да гледа пожара.
	Деклан видя момчето Мик, затичано към него. Останал почти без дъх, младокът извика:
	— Томас Боуман се е отцепил, така каза дъщеря му. — Пое си дъх. — Каза, че ще го събуди и ще му каже да тръгне след нас.
	Деклан кимна.
	— Добре се справи, Мик. Сега иди и виж дали още някой при хана има нужда от помощ.
	Момчето се обърна и затича към горящия хан.
	Деклан поведе Юсан към южния край на селището и изчакаха докато другите петима мъже се появиха. Деклан огледа решилите да помогнат в спасяването на Гвен и Мили и рече:
	— Мъжете, които гоним, са опасни, не забравяйте. Благодаря ви, че идвате.
	И без да чака за отговор, обърна коня си на юг, заби пети в хълбоците му и го подкара в галоп.
	
	
	Препускаха колкото може по-бързо, но без да преуморяват конете. Деклан се надяваше, че похитителите са решили, че никой няма да ги гони, и не бързат. Помоли се също така наум на всеки бог, склонен да чуе, да не са спрели, защото знаеше какво означава това.
	По едно време се обърна и видя, че ги следва още един ездач.
	Махна на групата да спре и препусна назад да види кой е новият конник. Видя познато лице, скрито под дълбока качулка, и изръмжа:
	— Моли Боуман, какво правиш?
	Младата жена отметна качулката си, отметна и наметалото и под него се видя лък и черен колчан, пълен със стрели.
	— Гвен ми е приятелка, Деклан. Познавам я от много по-дълго от теб. Освен това нямате нито един стрелец в тази компания от глупаци, а гоните опитни наемници, а не тъпи селски побойници. А и не съм по-лоша следотърсачка от баща ми.
	Деклан погледна през рамо към мъжете, които се бяха обърнали да чуят разговора, мъже, които добре познаваха Моли. Някои кимнаха и Деклан каза:
	— Баща ти знае ли? Пратих едно момче да го повика.
	— Не, по дяволите — почти викна тя. — Вкъщи си е, спи пиян като заклан, както обикновено. Дори не се размърда при цялата шумотевица. Когато дойде Мик, не можах да го вдигна, тъй че реших да го заместя.
	Томас Боуман беше почти легендарен, но всички знаеха, че след смъртта на жена му, майката на Моли, се беше отдал на тежко пиянство. Също така всички знаеха, че сега всъщност Моли ловува и изхранва семейството. Беше средна на ръст, набита и силна като мъж.
	Така че Деклан само кимна — нямаше нищо против идването ѝ. А и се радваше, че разполага с лъка ѝ. Никога не беше виждал по-добър стрелец от Моли.
	Препускаха до зори. Щом се зазори, Деклан видя на пътя пресни конски изпражнения. Даде знак да спрат, слезе от коня и каза:
	— Близо са.
	Вдигна ръка в знак към другите да изчакат, докато той огледа напред. Тръгна пеша и след малко чу гласове, продължи предпазливо и видя тлеещ лагерен огън.
	Запромъква се между дърветата, като внимаваше да не вдига шум, и видя гърбовете на двама мъже, които си говореха тихо. Пропълзя бавно напред, за да може да чуе.
	— … скоро и ги продаваме — каза единият.
	— Тайри си е харесал русата и ако реши, че сме на чисто, ще я оправи направо на пътя, останалите да вървим по дяволите. Мамка му, може и публика да му харесва.
	— Никой господар на курви няма да ни даде и петак за нея, след като Тайри я оправи.
	— Видя какво направи на Мизенер. Ще му се ежиш ли заради няколко монети? Тайри го разпра от гърлото до слабините и го остави да стои да гледа как му изпадат червата! Искаш ли да се изправиш срещу него?
	Другият мъж поклати глава.
	— Дойдохме тук да намерим кораб. Сандура плаща висока цена за бойци, всички казват така. Сега дори не вървим в правилната посока. Трябваше да вземем кораб в порт Колос, а сега яздим обратно в Маркензас, на средата до Маркенет. Само защото Тайри има проклет нрав и надървен кур.
	— Както казах вече, ще се изправиш ли срещу него?
	Деклан не можеше да види всички около гаснещия лагерен огън. Стори му се за миг, че зърна две фигури, присвити от другата страна на тлеещото огнище, но не можеше да е сигурен, че са двете момичета.
	Пропълзя безшумно назад, докато се увери, че е достатъчно далече, изправи се и забърза обратно. Стигна до спътниците си и прошепна:
	— Слънцето скоро ще изгрее и те ще се размърдат. Мисля, че момичетата са в безопасност, но не мога да съм сигурен. Ако се приближим прекалено бързо, ще ги предупредим… — Поколеба се, несигурен какво да направи. Ако успееше бързо да убие Тайри, другите може би щяха да са по-малко склонни да се бият.
	Моли пристъпи напред и попита:
	— Къде е лагерният им огън?
	Деклан посочи и тя кимна.
	— Дай ми две минути да стигна зад тях, после връхлитате. Ще убия всеки, който се доближи до момичетата. Ако чуете някакъв звук, побързайте.
	Щом Моли се отдалечи бързо и безшумно, Деклан погледна приятелите си. Юсан беше почти обезумял от тревога за Мили, тъй че той сложи ръка на рамото му и каза:
	— Спокойно. Спомни си как те раниха в Онкон и не го прави отново. Припряността ще убие и теб, и нея.
	Другите бяха корави, решителни мъже, опитни в кръчмарските свади, Деклан беше сигурен в това, но никой от тях не беше трениран боец. Разполагаха с числено превъзходство и с елемента на изненада, но ако не успееха да извадят от строя поне двама от наемниците още в първия момент, щеше да е равностойна битка; и нещо повече, момичетата щяха да са изложени на риск.
	Деклан изчака Моли да стигне до другата страна на поляната, после извади меча си и кимна на другите. Измъкнаха всевъзможни оръжия, мечове, брадви и дълги ножове. Изглеждаха решителни. Хвърли последен поглед на Юсан, за да внуши на чирака си да е съсредоточен и да не прави нищо глупаво, после се обърна и тръгна бързо към огъня.
	Стабилната крачка, съчетана с решимост, като че ли му вдъхна спокойствие. Усети как тревогата за безопасността на Гвен, гневът и нервността го напуснаха и отново изпита онова странно спокойствие, което го беше обгърнало, когато търговците на роби бяха нападнали Онкон. Прие го с радост. Яснота се утаи в него и чувствата му за Гвен заглъхнаха и отстъпиха място на необходимостта да победи враговете.
	Нахлу бежешком в лагера и докато първият наемник се изправи и се обърне, кръвта вече бликаше от дълбокия срез във врата му. Вторият вече беше извадил меча си и викаше. Другите в лагера скочиха на крака.
	Отекна кънтеж на стомана в стомана и битката се развихри. За втори път в живота си Деклан усети как времето се забави и придоби ясен усет за това, което го обкръжаваше. Усещаше мъжа срещу себе си, но също така можеше да види какво става отстрани. По-скоро усети, отколкото видя как мъжете от Хълма на Беран започнаха да изтласкват наемниците, двама срещу един в повечето случаи.
	Щом парира удара на мъжа срещу себе си, Деклан видя някой да тича към двете вързани на земята момичета и извика:
	— Моли!
	Една стрела изсвистя във въздуха, но тичащият мъж се сниши, претърколи се и се надигна присвит над двете момичета. Държеше дълъг нож.
	Колебанието на Деклан едва не му коства живота, защото позволи на противника му да пробие защитата му и Деклан усети как острието се вряза през кожения му елек и ризата и почти остърга ребрата му.
	Замахна нагоре, посече противника си в мишницата и почти му отсече ръката. Мъжът изкрещя и падна. Деклан го срита настрани и се втурна към момичетата.
	Още един наемник затича към двете вързани момичета, които се мятаха безпомощно на земята като пилци, чакащи да ги заколят, със стисналия нож мъж, изгърбен над тях. Бягащият наемник внезапно рухна с щръкнала от гърдите му стрела. Друга стрела пропусна коленичилия мъж само на педя и Деклан видя, че е Тайри.
	Тайри се хвърли върху двете момичета, които завикаха приглушено, и Деклан осъзна, че не само са вързани, но и със запушени уста. Тайри замахна с лакът по Мили, сграбчи Гвен и запълзя назад. Нова стрела профуча и не го улучи на косъм миг преди той да се скрие зад едно дърво и да дръпне вързаното момиче за косата. Гвен изплака въпреки кърпата, запушила устата ѝ.
	Сърцето на Деклан подскочи. Лудият млад наемник използваше Гвен като жив щит. Приятелите му бяха надвити и вече хвърляха оръжията си и се предаваха, но той вдигна ножа си и го опря в гърлото на Гвен.
	— Моли, не стреляй! — извика Деклан. Тайри беше стиснал пред себе си разплаканата Гвен. Неловките му усилия да се изправи бяха затруднени от дърпащото се момиче и ниския клон на дървото, закачил бронята му.
	— Пусни я! — настоя Деклан.
	Младият боец се изсмя и звукът смрази Деклан, защото в него прокънтяха нотки на лудост.
	— Да я пусна? Та да ме простреляте? — Опря брадичката си на рамото на Гвен. — Ето как ще го изиграем това… — Притисна ножа в шията на Гвен и тя простена от болка и страх.
	Гневът на Деклан се надигна, но в същия миг Юсан се обади:
	— Помниш ли какво ми каза?
	Очите на Деклан пробягаха към все още неподвижното тяло на Мили на земята и той разбра, че Юсан се бори с всички сили да не се втурне към нея. Без да откъсва поглед от Тайри, Деклан кимна, че е разбрал съвета на чирака си да си опича ума.
	За един напрегнат миг Тайри запази мълчание, а после продължи:
	— Сега ще стана и ако някой от вас, глупаци, направи нещо глупаво, това момиче умира преди мен.
	Избута Гвен леко от себе си, при което острието поряза малко шията ѝ и капките кръв подсилиха предупреждението му.
	Тайри присви крака, надигна се и след това се изправи и дръпна Гвен за косата. Тя извика от болка, отново приглушено от кърпата на устата, но замълча, след като също се изправи.
	Очите ѝ бяха ококорени и Деклан видя колко е ужасена. За миг бе вцепенен от нерешителност. Едно погрешно движение и жената, която обичаше, щеше да е мъртва, но част от него все пак изгаряше от желание да убие мъжа, който я държеше в плен.
	След това зърна движение отляво.
	Моли Боуман обикаляше безшумно покрай поляната и изглежда, търсеше добър прицел към Тайри. Деклан се вцепени още повече, уплашен, че всеки негов жест или изражение може да издаде на наемника, че Моли се движи зад него, но също така се бореше да се овладее и да не връхлети върху убиеца.
	Явно в безизходица, двамата се гледаха втренчено няколко секунди. Накрая Деклан каза:
	— Какво искаш?
	— Тръгвам си — каза Тайри. — Ако някой от вас, шибани глупаци, се опита да ме спре, тя загива.
	— Няма да стигнеш до коня си — каза спокойно Деклан. — Опиташ ли се да се качиш на коня с нея, си мъртъв преди да си на седлото.
	— Е, тогава може би трябва просто да убия тая кучка и да се свършва.
	Деклан бавно сниши меча си и вдигна лявата си ръка, с дланта напред.
	— Ако ти позволя да си отидеш невредим, ще я пуснеш ли?
	Тайри се изсмя.
	— И да ти повярвам, че ще ме пуснеш да си тръгна? След като убих татенцето ѝ?
	Деклан се огледа. Останалите от бандата на Тайри бяха или мъртви, или пленени. Видя страха в очите на Гвен, молбата в тях, и каза:
	— Ето моето предложение. Пускаш я и се биеш с мен. Печелиш, и ти и хората ти си заминавате оттук. Губиш… — Деклан сви рамене. — Няма да те интересува какво става с тях. — Кимна към оцелелите наемници.
	Тайри наклони леко глава настрани, докато премисляше.
	— Накарай стрелците да застанат така, че да мога да ги виждам.
	Деклан махна на Моли да дойде до него и щом тя го направи, Тайри възкликна:
	— Един? Само едно момиче? — Ухили се и каза: — По дяволите, момиче, ти си цяло чудо. След като убия тоя хлапак, ела с мен. Ще те науча как да ловиш злато вместо зайци.
	Засмя се, блъсна Гвен настрани, направи крачка напред, скочи и замахна с меча си отгоре към главата на Деклан почти преди той да е успял да вдигне своя, за да блокира. Някой изруга, а друг промърмори:
	— Нищо честно няма в този бой.
	Деклан блокира и мечът на Тайри се хлъзна по неговия, след това изви рамото си към наемника, за да го извади от равновесие. После се превъртя и замахна с оръжието си в кръгов удар, който щеше да отнесе главата на Тайри от раменете, ако улучеше, но опитният боец вече беше вдигнал меча, за да блокира, плъзна се наляво и го избегна.
	Отстъпи назад леко присвит и очите му сякаш заблестяха от лудост.
	— Ха, момчето можело да се бие малко! Това е хубаво. Клането е забавно, но не е постижение. Татето на момичето беше много лесен. Разплака се като дете, когато му разпрах корема.
	Деклан осъзна, че Тайри се опитва да го примами да действа безразсъдно.
	Също така осъзна, че този боец е още по-опасен заради лудостта си. Сбърканото му мислене можеше, ако не друго, да го накара да действа по непредвидим начин, да отнеме живота му, а може би и на други, включително на Гвен. Нямаше гаранция, че тя ще е в безопасност, ако той умре. Моли можеше да започне да стреля и пленниците можеха да се опитат да нападнат.
	Откъсна ума си от разсъжденията секунда преди Тайри да направи стъпка напред с висок замах, който Деклан отби надясно. След това ковачът направи просто забиване напред с изпъване на ръката и върхът на меча му почти стигна до гърдите на наемника. Само бързото отбиване и отстъпване назад опазиха Тайри от сериозно нараняване.
	Деклан остави страховете си да заглъхнат и отново усети как времето се забави; образът на противника му придоби по-ясен контур все едно светлина и мрак се усилиха, и подробностите оживяха. Чувстваше се като в боя в Онкон; сетивата му се разшириха.
	Можеше да види как мускулите се напрягат под кожата на мъжа, свиват се и се подготвят, виждаше и най-малкото изместване на тежестта от едното стъпало към другото. Очите на Тайри шареха, търсеха явно откриване и Деклан реши да го подмами.
	Вдигна десния си лакът и изви ръка все едно ще замахне странично към по-уязвимата лява страна на Тайри. Както предвиждаше, Тайри скочи напред, за да влезе под удара, задържайки меча си назад за предно забиване, след като очакваше, че Деклан ще се открие.
	Деклан обаче обърна меча си с върха надолу, избута меча на Тайри наляво и се плъзна странично, след това вдигна дръжката на меча си и удари в оголения врат на Тайри с горната половина на оръжието — тежката основа точно под предпазителя — нещо, което рядко се прилагаше в ситуация като тази, изключително близък двубой. Точно затова Едвалт го беше научил да заточва острието чак до предпазителя. Натисна дръжката на меча и Тайри се олюля, от прерязаната артерия на шията му бликна кръв.
	Тайри погледна Деклан с широко отворени очи, след това притисна ръка до шията си все едно да спре кръвта. Олюля се, след това се усмихна странно и падна, очите му зяпнаха празни ранното утринно небе.
	Деклан изпита смразяваща отчужденост. Погледна Гвен, все още вързана и със запушена уста, и за миг все едно виждаше напълно непознато същество. След това го заля топла вълна и го обзе облекчение и го накара да се просълзи. Втурна се към Гвен и я развърза, а тя падна в прегръдката му и захлипа. Деклан я притисна към себе си, без да каже нищо. След малко тя прошепна:
	— Знаех, че ще дойдеш да ме спасиш.
	— Винаги.
	Видя, че Юсан е освободил Мили; очите ѝ бяха оцъклени от ужас и лицето ѝ бе пребледняло. Изглеждаше на ръба на полудяването и Деклан осъзна, че вече има допълнителни отговорности. След като ханът бе изгорял, Гвен и Мили нямаха нищо — нито покрив над главите си, нито прехрана, само дрехите на гърбовете им. Заговори достатъчно високо, за да го чуят Юсан и Мили:
	— Ще ви вземем у дома да отдъхнем и ще решим какво да направим с хана утре.
	— Хана го няма — каза Гвен. Изхлипа и добави: — Видях как тате умря…
	Гласът ѝ заглъхна, щом сълзите я надвиха.
	— Може да се построи отново — каза Деклан. — Ако искате, аз ще го вдигна.
	Обърна се, за да огледа резултатите от битката, и остана доволен, че всичките му хора са живи. От седмината с Тайри бяха останали четирима, другите трима лежаха безжизнени на земята.
	Гвен прегърна Моли, а Деклан застана пред четиримата пленени. Огледа лицата им и се спря на най-младия на вид.
	— От колко време яздиш с този отряд?
	— По-малко от година — отвърна младият боец. Имаше пясъчноруса коса и силно изгорели от слънцето бузи. Все още приличаше повече на момче, отколкото на мъж.
	— Тъй, значи по-малко убийства и изнасилвания от другите? — попита Деклан.
	— Досега само честни боеве. Мизенер не позволяваше никакво разбойничество. Всичко това е работа на Тайри. — Кимна към трупа на лудия наемник. — Той уби Мизенер и нареди да отвлечем момичетата. Искаше да ги продаде. Не знам… — Гласът му заглъхна.
	Деклан погледна другите мъже и попита:
	— И вие тръгнахте с него?
	Един от мъжете отвърна:
	— Той уби Мизенер. Никой не би се опълчил на Мизенер. Попитай който и да е нает меч оттук до Сандура.
	Деклан разбра, че Мизенер трябваше да е старият боец начело на бандата, онзи, който беше спрял Тайри да се сбие преди да напуснат хана. Допусна, че старият е разчитал на репутацията си, но това бе приключило.
	— И му позволихте да убие Леон, да запали хана му и да вземе момичетата — каза Деклан. Сграбчи младия наемник за ръката и го дръпна настрана. — Как се казваш?
	— Уил — отвърна младият уплашено. — Казвам се Уил.
	— Уил — каза Деклан. — Искам да гледаш хубаво.
	Кимна на мъжете, застанали зад тримата останали наемници, и те се наведоха над коленичилите мъже и им прерязаха гърлата.
	Уил се вцепени, после се опита да се отскубне, но младият ковач го държеше здраво.
	— Ти ще бъдеш пощаден — каза Деклан. — Вземи кон и тръгни накъдето пожелаеш, но никога не се връщай в Хълма на Беран. Кажи на всеки, когото срещнеш, какво сполетява разбойници, престъпници, изнасилвачи и убийци, които дойдат в Хълма на Беран. Бързо и сурово правосъдие. Върви!
	Младият боец не се поколеба: затича към чакащите коне, метна се на един и препусна по пътя.
	— Да изгорим тия кучи синове и да приберем оръжията и конете им — каза Деклан. — Оръжията може да са ни от полза, а конете ще продадем, за да… — погледна към Гвен, все още вкопчена в ръката на Моли — да платим каквото трябва да се плати.
	Огледа лицата на мъжете, рискували живота си, за да поправят злото, и каза:
	— Вие сте добри мъже и ви дължа благодарност.
	Един от тях, плещест и набит, казваше се Бекер, сви рамене.
	— Гадна работа, но трябваше да се свърши.
	И Деклан разбра, че всеки мъж тук, и Моли също, съзнава необходимостта от хладното убийство след разгара на битката. Гадна работа, наистина, но както бе казал Бекер, трябваше да се свърши.
	Другите закимаха в съгласие.
	— Хайде да я свършваме тогаз — каза друг от мъжете. — Някой носи ли лопата?
	Трети отвърна:
	— Имам вързана на седлото.
	Деклан погледна Юсан, който бе прегърнал Мили, все още онемяла от ужас, а после Гвен. Знаеше, че вече нищо няма да е същото.
 

  	26.
 	Среща и разкрития
 

	Хату се промъкваше покрай един жив плет, като от време на време се спираше да надникне отгоре към градчето, вече оживено от ранобудниците. Щом слънцето се покажеше, жителите се размърдваха и разбуждаха. Земеделците в покрайнините се бяха захванали със сутрешните си шетни още преди разсъмване, а дюкянджиите и пазарските търговци скоро щяха да отворят врати или да изпънат сергиите си.
	Хату се обърна, махна на Хава да дойде при него от скривалището им в една горичка и когато тя се присви до него, ѝ каза:
	— Трябва да си сменим дрехите. Просто в случай че някой ни е мярнал след като напуснахме порт Колос. — Усмихна ѝ се. — Освен това колкото и да се мъчиш, не можеш да заприличаш на мъж.
	Тя се намръщи и махна пренебрежително на тъпия му комплимент. Докато пътуваха, закачките му биваха възнаграждавани с по някое леко кикотене, но беше ясно, че Хава по-скоро ги търпи, отколкото ги харесва.
	Тя смъкна пътната си торба, отвори я и извади дълга тъмносиня рокля. Метна я настрана и извади тъмнозелена риза с дълги ръкави и черни панталони до коленете. Съблече синята си туника и сините си панталони и ги хвърли върху роклята.
	Хату беше виждал Хава гола много пъти още откакто бяха деца, но сега оцени уникалната ѝ красота повече от всякога. Висока, изящна и със здрави мускули. Атлетичното ѝ тяло беше прекрасно. Усмихна се.
	— Не се радвай чак толкова — каза тя сухо. — Все пак се опитват да ни убият.
	— Чудесна причина да сграбчим малък миг удоволствие, преди да се случи — отвърна той.
	— Харесва ли ти да ме гледаш гола? — каза тя с лека усмивка.
	— Да — отвърна той, а после откъсна погледа си от нея и надникна над плета. — И се надявам отново, скоро, и много пъти след това, но в момента трябва да си потърся нови дрехи. Моите останаха в склада.
	— Ами конете?
	Той я погледна и отвърна:
	— Имаме три възможности. Пускаме ги на свобода. Продаваме ги и уреждаме превоз до Пащар с фургон. Или ги оставяме да отпочинат и яздим на юг.
	— Това е най-логичният избор според мен — каза Хава. Прибра старите си дрехи и роклята в торбата и зачака отговора му.
	— Съгласен. — Хату се огледа. — Хайде да направим така. Ти се връщаш при конете и ги пазиш, а аз се промъквам в градчето да си намеря нови дрехи и гледам дали онези, които ни гонеха, ни дебнат там. Ако търсят двама, може да не обърнат внимание на само момче.
	Тя смъкна широката си шапка и я нахлупи на главата му.
	— Ще обърнат, ако някой види тъпата ти коса. Сигурно и мазилото за косата ти е останало в склада, нали?
	Той се усмихна и кимна.
	— Да. Оправял съм се и с други неща обаче. Малко пепел от сгурия с малко мас я прави кафява.
	— Трябва да стигнем до някой град, където благородните дами си боядисват косите — каза Хава.
	— Маркенет — отвърна Хату. — Ще идем там след като се срещнем с майстор Бодай в Пащар. — Озърна се отново към живия плет. — Дотогава ще намеря нещо друго.
	— Носи шапката ми, докато намериш — предупреди тя.
	Хату я намести на главата си, докато се увери, че периферията засенчва лицето му. След това се пресегна и докосна ръката на Хава.
	— Някой ден трябва да направиш избор.
	— Какво имаш предвид? — Тя леко се отдръпна.
	— Ще научиш, когато дойде времето и какъв е изборът, но трябва да избереш. Твоето решение ще промени живота и на двама ни.
	И без да изчака отговор, стана и се промуши през плета, без да обръща внимание на трънливите клонки.
	
	
	Хатушали се придържаше към сенките, хвърляни от ранното утринно слънце, но го правеше небрежно: вървеше спокойно, но целеустремено.
	При всеки хан, покрай който минеше, оглеждаше за знаци, че онези, които ги преследваха, може да са наблизо, но имаше само най-бегла представа за какво да гледа, тъй като бъркотията при нападението над склада, където бе убит Реза, и беглото зърване на далечни ездачи не му даваше кой знае какво. Просто се надяваше, че по силата на някакъв невероятен шанс, късмет или незаслужено чудо ще ги разпознае преди те да са го видели. Хранеше увереност в новооткритите си способности, но различаването на врагове, които изобщо не беше виждал, не беше способност, на която да разчита.
	Опипа разсеяно кесийката с монетите, останали от запасите на Хава, и я пъхна под колана си. Не искаше да влезе в някой дюкян и да привлече внимание към себе си: реши, че ще изпъква много по-малко около сергиите.
	Докато стигне до центъра на града, всички пазарни щандове бяха вдигнати и продавачите подреждаха стоките си. Той се оглеждаше за продавач на дрехи. Едно въже, изпънато между два стълба с проснати на него ризи, привлече вниманието му и той тръгна към него.
	— Какво търсиш? — попита продавачът.
	Хату сви рамене.
	— Някоя туника ще ми свърши работа. И дебела риза.
	— Ризи и туники имам. — Говорът му издаваше чужди корени, но на Хату му беше трудно да определи произхода му. Нещо в него му прозвуча смътно познато, но не можеше точно да определи какво е.
	Престори се, че разглежда всевъзможните облекла, макар че вече бе решил за една светложълта риза. Беше достатъчно ярка, за да убеди всички, че не е човек, който се опитва да се скрие, но и не толкова ярка, че да привлече нежелано внимание.
	След още малко оглед и без да обръща внимание на непрекъснатото бърборене на търговеца, който гарантираше, че всяка риза по някакъв начин е по-добра от предишната, Хату посегна към жълтата риза. Беше с дълги ръкави, обшита с дантела предница и с пришита яка, което я правеше по-фина от тези, които обикновено носеше простолюдието. Посочи яката и погледна търговеца питащо.
	— Шивачката каза, че като я обърнеш нагоре, пазиш тила си да не изгори на слънцето, и че спира и вятъра. — Продавачът сви рамене, като да каже, че не може да твърди доколко моделът е ефикасен. — Това палто също е нейна работа. — Посочи едно тъмносиво палто и подкани Хату да го погледне. — Вълнено е, здраво и топло.
	Хату огледа палтото. Смъкна го от куката и го облече. Беше му до коленете и му беше малко широко в раменете, но не толкова, че да е неудобно. Продавачът обърна яката нагоре.
	— Като ризата е, виждаш ли? Пази и от вятър, и от слънце. Освен това е промазано, за да издържа на дъжд.
	— Колко струва?
	Пазаренето продължи няколко минути по-дълго от обичайното, но Хату искаше да даде време на Хава да стигне до конете. Накрая се спогодиха за цена, когато Хату предложи малко повече, обаче да се включи и жълтата риза.
	Хату свали старото си палто и бързо облече жълтата риза. Хвърли мръсното си старо палто на земята, почти сигурен, че търговецът ще го вземе, ще го изпере и ще се опита да го продаде още на другия ден, и навлече отгоре новото палто, като остави копчетата незакопчани, за да се вижда жълтата риза. Беше сигурен, че вече изглежда достатъчно различно.
	Тръгна с бавна, но отмерена походка, като се оглеждаше в опит да научи нещо за онези, които ги бяха гонили предната нощ. Беше млад и здрав, но уморен до кости. Все пак колкото по-скоро с Хава се върнеха на пътя, толкова по-скоро щяха да стигнат до Пащар и майстор Бодай.
	Наближи северната страна на градчето и зави на изток по една уличка, която водеше до мостче над един поток и после на пътя към нивите. Беше зърнал моста, докато заобикаляха източната страна на градчето, и знаеше, че е най-бързият му маршрут до Хава, която чакаше с конете. Съжаляваше, че не бе могъл да осигури храна за конете, но човек, понесъл чувал със зърно извън градчето, щеше да изглежда твърде подозрително. Конете трябваше да се примирят с още един ден паша.
	Видя някакъв мъж до една стена и наведе брадичка, за да прикрие лицето си под широката периферия на шапката си. Щом го подмина, по-скоро усети, отколкото чу връхлитането отзад.
	Хату направи стъпка встрани и нападателят изхвърча в празното пространство, където бе стоял допреди миг. Хату се превъртя, ниско наведен, бръкна под палтото и извади дълга кама.
	Бързо перване по кокалчетата на пръстите едва не го накара да я изпусне. Той загуби равновесие от неочаквания удар и внезапно се оказа опрян до стената с палка, притисната в гърлото му. Силна ръка го стисна за китката, за да му попречи да удари с камата. Палката на гърлото му можеше да прекърши гръкляна му, но повече натиск не последва.
	Познат глас каза:
	— Ако не носеше това нелепо палто, момче, като нищо можеше да ме убиеш. Забавя те!
	В този момент Хату осъзна, че нападателят е майстор Бодай. Поколеба се за миг и отвърна:
	— Просто се опитах да се маскирам.
	Бодай го пусна и каза:
	— Добре, вероятно щеше да се справиш добре срещу повечето хора. Защо обаче се криеш, след като трябваше да те намеря лесно?
	— Не трябваше ли да се срещнем в Пащар?
	Бодай завъртя очи към небето.
	— Това е Пащар, глупако. Къде си мислиш, че си?
	— Бягахме през горите и не бяхме сигурни колко сме изминали.
	— Къде са Реза и момичето?
	— Реза е мъртъв.
	— Зусара няма да е доволен. А момичето?
	— Тя е с конете, наблизо.
	Бодай помълча, после каза:
	— Иди я вземи. Тръгвате на север, докато се скриете от поглед, после се връщате по главния път в градчето. Онези, които ви търсят, все още са наблизо, макар че може да са се върнали в Колос. Щом дойдете, намерете ме на конския пазар.
	Хату забърза към чакащата го Хава, обясни ѝ положението и двамата изпълниха указанията на Бодай.
	На пазара Бодай показно ги прегърна и им прошепна:
	— Търговци сме. Това е прикритието, което използвам в тази част на света. Вие сте ми деца.
	Хава хвърли предупредителен поглед на Хату, поклати леко глава и за миг той се обърка; после осъзна, че е притеснена от нещо.
	Бодай забеляза това и попита:
	— Какво има?
	Хава отвърна почти шепнешком:
	— Как изглеждаме.
	Бодай и Хава имаха сходен цвят на кожата, леко маслинов тен, и имаха смътно подобие около челото и очите; но Хату изобщо не приличаше на тях — кожата му беше светла и лицето му ставаше луничаво при повече слънце.
	Бодай не разбра какво точно има предвид Хава, но Хату веднага схвана и каза:
	— Хава би могла да мине за ваша дъщеря, но аз изобщо не приличам на вас, тъй че би трябвало да съм мъж на дъщеря ви.
	Бодай кимна.
	— Твоята жена! Зусара нареди тя да е близо до теб, тъй че защо не? В уговорката ни с барона не се казва дали трябва да си сам. Да, това ще свърши работа. С малко късмет изобщо няма да трябва да обясняваме на никого, но ако възникнат въпроси, това е добър отговор. Ще купя няколко коня и ще сме търговци на коне. Има едно градче в северния край на Маркензас, Хълма на Беран, където можем да ги продадем, после пътуваме бързо към Маркенет. Щом изпълним задълженията си към барона, ще се задържа няколко дни и можем да установим Хава.
	Хату тръгна с Бодай да изберат конете. За миг се обърна към Хава и осъзна, че ако задачата ѝ наистина е да го убие, Бодай ще ѝ каже кога да го направи.
	
	
	Стигнаха до Хълма на Беран, всеки повел два допълнителни коня. Бодай ги поведе по първата улица на изток, а после по друг път, после отново завиха на изток и стигнаха двора на Тенда, търговеца на коне.
	Набитият мъж с лек недъг в левия крак ги поздрави:
	— Бодай! Върна се толкова скоро?
	— Намерих човек, който нямаше търпение да си продаде стоката в Пащар. Тъй че си рекох, защо да се връщам без нещо за продан? — Кимна към Хава, щом слезе от седлото.
	— Това е дъщеря ми, а това е калпавият ѝ съпруг. — Последното го каза със смях, за да покаже, че е шега.
	Тенда прокара длан по плешивото си теме и рече:
	— Ами, тук в момента като че ли има необичайно търсене на коне, така че ще ти ги взема, ако цената е добра.
	Сключиха сделката още преди Хава и Хату да успеят да слязат. Бодай всъщност не печелеше нищо, но тъй като сделката беше само прикритие, сумата не беше важна. Трябваше да се отърват от конете, за да могат да пътуват по-бързо и да стигнат в Маркенет по-следващия ден, който беше уговореният ден за срещата им с някой си Балвен.
	Поеха на юг през градчето. Щом стигнаха до хана „Трите звезди“, видяха работници, които вдигаха сградата, изтърбушена наскоро от пожар. Бодай зърна позната фигура на покрива — млад мъж, който къртеше с кука овъгленото от почти непокътнатите греди, докато други работници подменяха изгоряла дограма, и извика:
	— Деклан!
	На Деклан му отне миг, за да се сети кой го вика, тъй като се бяха срещали само веднъж, но после го позна.
	— Здравей, Бодай!
	— Какво е станало?
	— Помниш ли оня тип, за който ме предупреди? — каза Деклан, след като се премести до ръба на покрива и скочи пъргаво на земята.
	— Помня — отвърна лъжливият търговец на коне.
	— Той убил оня стария, Мизенер.
	— Мизенер? — възкликна Бодай и слезе от коня. — Не разбрах, че е той. Беше легендарен капитан на изток. Не знам защо беше тука, но ако онзи е убил Мизенер, значи е голям боец.
	— Върна се тук, уби приятеля ми Леон и отвлече дъщеря му и още едно момиче.
	— Това е трагично — каза Бодай. — Ужасна загуба.
	— Да — съгласи се Деклан.
	Един работник наблизо се обади:
	— Той не ти казва всичко, старче. Деклан поведе няколко момци, намериха оня Тайри и Деклан го уби и освободиха момичетата.
	Бодай изгледа младия ковач, а после каза:
	— Ако си убил убиеца на Мизенер, спечелил си име, млади ми приятелю. Макар че може би не името, което би искал да си заслужиш.
	— Не съм воин — каза Деклан. — Нямам планове да печеля от тази репутация, освен ако не продава повече мечове.
	— От това, което виждам при пътуванията си, продажбата на повече мечове няма да е проблем — каза Бодай. — Правенето им достатъчно бързо — може би.
	Деклан кимна.
	— И аз го разбирам. Щом оправим хана, трябва да ида до Маркенет да наема друг ковач. — Погледна Бодай. — И да говоря с барона, ако благоволи да ме изслуша.
	Изражението на Бодай беше повече или по-малко неутрално, но показваше, че това би могло да се окаже трудна задача.
	— Знаеш ли място, където с дъщеря ми и зет ми можем да прекараме нощта?
	— Завийте и минете наляво на следващата улица. Ханът „Зеленият дъб“ е добро място. Ще можете да изберете между плевника, под масите в гостилницата или стаята, ако не е заета. Утре ли тръгвате за Маркенет?
	— Да.
	— Ако нямате нищо против, ще яздя с вас — каза Деклан. — Имам работа с барона. В тези времена да сме повече хора е по-безопасно.
	Бодай се съгласи. Четирима ездачи изглеждаха дори по-малко подозрителни от трима.
	— Тръгваме на разсъмване.
	— Ще се срещнем тук — каза Деклан.
	
	
	Късно следващия следобед четиримата изкачиха едно възвишение и видяха голямата долина, стигаща чак до морското крайбрежие.
	Деклан погледна Бодай и каза:
	— Идвал съм тук само веднъж. Намерихме извор ей там долу, от лявата страна на пътя. Беше добро място за прекарване на нощта, но продължихме, понеже още беше рано. Знаеш ли мястото?
	Бодай отвърна:
	— Аз съм идвал няколко пъти. Всъщност точно там щях да предложа да пренощуваме. Утре ще сме в града преди пладне. Добро място за отдих е.
	Бяха пътували от Хълма на Беран общо взето в мълчание. Деклан по природа не беше словоохотлив, а тримата му спътници като че ли също бяха склонни да си мълчат. Доколкото възникваше разговор, обикновено се съсредоточаваше върху пътуването или банални наблюдения за околностите, през които минаваха.
	Докато стигнаха мястото за лагеруване, слънцето се беше снишило. Хату слезе от коня си и каза:
	— Ще запаля огън.
	Конете надушиха водата от извора и нямаха нужда от подкана да пият.
	След като се погрижиха за конете и ги вързаха за през нощта, Хава, Бодай и Деклан се върнаха при Хату. Огънят вече се беше разгорял. Хату — беше разопаковал багажа на Хава и Бодай и беше проснал постели край огъня — каза на Деклан:
	— Не знаех дали ще одобриш да разопаковам и твоя.
	Докато разтоварваше багажа си, Деклан си помисли, че това момче, само малко по-младо от него, е малко странно; не в смисъл да го притесни, просто изглеждаше различен. Бодай и момичето бяха съвсем обикновени, макар че Деклан никога нямаше да ги вземе за баща и дъщеря. Начинът, по който се държаха беше малко непривичен…
	Остави тези мисли настрана и реши, че просто се чувства неловко сред непознати след онова, което се бе случило с бащата на Гвен. Напомни се, че и той самият доскоро беше непознат.
	— Имам сушено месо, но плодовете са пресни — каза ковачът. — Знаех, че ще е кратко пътуване, тъй че не мислех, че ще ни трябва много храна.
	Бодай взе една ябълка.
	Седнаха и Деклан каза:
	— Бързо го разпали този огън. Не видях много сухи съчки наоколо.
	Хату сви рамене.
	— Бива ме в паленето на огньове.
	— Зет ми е учил много занаяти — каза Бодай. Впи поглед в Хату, с изражение, което едновременно предупреждаваше младежа и настояваше за разказ, за да задоволи любопитството на Деклан.
	— Преди да срещна любимата си, се чудех с какво да се захвана — почна Хату. — Сирак съм и…
	— Аз също! — прекъсна го Деклан. — Нямаше да съм майстор ковач днес, ако не беше щедростта на учителя ми и съпругата му.
	Хату се усмихна и продължи:
	— Калайджийството и ковачеството бяха между многото занаяти, които се опитах да изуча. Не познавам много сериозната работа в истинска ковачница, но се научих как да разпалвам огън от всичко, което се намери наоколо; знаеш как е с онези подвижни ковачници.
	Деклан кимна.
	— Повечето калайджийски ковачници не изискват горещината, нужна за коване на стомана. Разпалиш какъв да е огън и просто добавяш малко въглища… — Помълча и след малко добави: — Е, намерил си истинския си занаят, явно. — Кимна на Хава и Бодай. — Честно казано, щях да разбера дали има сръчността, ако си нямаше работа. Напоследък има недостиг на прилични ковачи и чираци. Като стигна в Маркенет, мисля да разпитам дали има добър ковач, готов да се премести в Медни хълмове.
	Бодай кривна леко глава, сякаш тази информация му се стори интересна.
	Хату каза с усмивка:
	— Ще го имам наум, ако на бащата на любимата ми му омръзне от жалките ми умения с конете.
	Бодай се опита да го обърне на шега:
	— Не са жалки уменията ти. Момчето се справя съвсем добре. — Кимна одобрително и продължи: — Дори се научи да забелязва всякакви наранявания, които продавачът е прикрил с хитрини, илачи и мазила. Можеш да прикриеш дори вонята на възпалено по крака, ако знаеш какво правиш. Не, просто е до това, че момчето не разбира как да се пазари. Пазаренето не е умение, което да му идва естествено. Ако оставех търговията си в негови ръце, щях да си умра като обеднял старец.
	Деклан се засмя, а Бодай го погледна и попита:
	— Какво стана с момичетата от хана?
	— Едната е дъщерята на Леон. Скоро ще е моя съпруга. Ще си кажем клетвите веднага щом намерим време; може би на Средилетие. Тук е обичайното време, тъй като бездруго има празненство. Другото момиче, Мили, не върви добре. Моят чирак е лапнал по нея и се мъчи да ѝ помогне, но тя прекарва дните си свита в стаята си, излиза само да се храни. Почнал е да спи отново в плевника, защото тя не иска да го пусне близо до себе си. Моята Гвен трябва насила да я кара да се къпе. Не знам какво да очаквам.
	Бодай въздъхна съчувствено и рече:
	— Като всяка друга част на човешкото тяло, умът може да бъде твърд или крехък. Някои хора се изправят срещу нещастието и устояват, и дори процъфтяват в редки случаи, но някои просто се чупят.
	Деклан кимна. Помнеше с ярка яснота осъзнаването, че след като бе убил Тайри нищо в живота му няма повече да е същото. Гвен се опитваше да остави случилото се в миналото, но той я беше виждал да плаче, когато мислеше, че не я гледа, или да се взира навън през прозореца на кухнята.
	Опита се да я накара да напазарува неща, които да заменят онова, което бяха загубили с Мили, и тя бе купила едно-друго, най-вече за Мили. Деклан мислеше, че се съвзема, но също така съзнаваше, че можеше би просто надеждата му го подтиква да го усеща така.
	Деклан въздъхна.
	— А сега имам да оправям и хан.
	— Защо? — попита Хату.
	— Защото бъдещата ми жена настоя баща ѝ да ѝ даде зестра. И загуби всичко в пожара. Някои монети са се разтопили, така че металът е там, но… не е същото. Така че ще вдигна хана отново, а Гвен ще се престори, че не харча мои пари за това. После ще го продадем и тя ще може да ми даде златото все едно е зестрата ѝ.
	Хату сви рамене и погледна Хава.
	— Дали… — И спря, защото се канеше да я попита за зестра, макар да се преструваха, че вече са женени. — Дали щеше да поискаш така, ако бяхме в същото положение?
	Хава сви рамене и отвърна:
	— Той се опитва да ѝ помогне, да я направи щастлива. Добър човек е.
	Деклан наведе глава с благодарност и каза:
	— Хайде да спим. Толкова близо до дома на барона едва ли трябва да се пазим.
	— Все пак аз ще остана буден още малко — каза Бодай. — Старите навици умират трудно.
 

  	27.
 	Съдбата се върти и животът се мени
 

	Стигнаха в града по пладне. Когато наближиха северния вход на старата цитадела, Бодай дръпна юздите и каза на Деклан:
	— Тук трябва да се разделим, млади приятелю. Работата ни с представителя на барона не е за споделяне, а и освен това ти търсиш аудиенция и ще трябва да се обърнеш към неговия представител при тази порта, нали?
	Деклан кимна.
	— Така е. Благодаря ви за компанията. Ако се върнете някога в Хълма на Беран, елате и ме намерете, и с радост ще ви черпя по едно пиене.
	— Моите благодарности — каза Бодай. Хава и Хату също си взеха довиждане с Деклан, след което подкараха след Бодай на югоизток.
	Хава, която яздеше малко след Бодай, се обърна към Хату и каза:
	— Хареса ми.
	— Изглежда стабилен — каза Хату. — Не му завиждам за грижите му за раните на Гвен.
	Хава го погледна, сякаш се канеше да попита, но после разбра.
	— Този вид рани трудно заздравяват. — След което го погледна с питащо изражение.
	Той кимна и каза:
	— Разбира се, че бих направил същото за теб.
	Хава кимна и погледна да види дали майстор Бодай ги слуша.
	Заобиколиха цитаделата и без да бързат, поеха по оживените улици.
	Хату беше посещавал много градове, но нито един като този. Всичко, което виждаше, издаваше богатство. Великолепието на Маркенет не беше просто отражение на богатството на барона, но самите му хора бяха заможни и живееха в мир, сигурност и в материално изобилие. Малко просяци можеше да се видят, а хлапетата по улиците изобщо не приличаха на уличните банди, с които Хату и Хава бяха тичали в Изтока. Всички бяха добре нахранени и прилично облечени.
	Из пазарите обикаляха градски стражи и си отваряха очите за кражби и свади, но им липсваше напрегнатият вид и държане, присъщо за стражите в други градове. Хату се ококори, като видя, че търговците поздравяват стражите по име, а те им отвръщат с усмивки и си разменят любезности. Бодай забеляза изражението на Хату и рече:
	— Удивителен град, нали?
	— Да — каза Хату и погледна Хава.
	Тя кимна в съгласие.
	— Никога не съм виждала такъв.
	— Като Итракия — каза Бодай. — Унищожена, когато вие двамата сте били още бебета. — Погледна ги отново и добави: — Маркенет е най-богатият и най-процъфтяващ град на цял Гарн след унищожението на Итракия.
	— Баронът и последният крал на Итракия бяха близки и изглежда, споделяха идеята да поддържат общото благо — продължи той. — Повечето владетели просто взимат от своя народ. По-добре е човек и да дава също така, и благоденствието да е за всички. Барон Дейлон е щедър в закрилата си и милостив с данъците. Той притежава най-богатите орни земи и насаждения на западното крайбрежие на Северна Тембрия, търгува честно и въздава правосъдие с твърда ръка. Как да не обичаш такава страна и такъв владетел? Какво лошо има тук?
	Хату осъзна, че това е повече от риторичен въпрос, и каза:
	— Все има нещо.
	Бодай се засмя, после попита:
	— Хава?
	Тя се огледа и отвърна:
	— Както каза Хату, не може да няма нещо.
	— И двамата сте млади — каза Бодай. — Ще се научите. Градовете са като живи същества, във и за себе си. Те живеят, опитват се да израстват; и понякога този растеж е извън способността им да се поддържат, така че рухват. Това е град на своя връх. Има две възможности: да продължи да се разширява, докато повече не може да се самоиздържа, или да намери удобен предел.
	Хату довърши:
	— А намирането на този предел, без сам да си навреди, е сложното.
	— Именно. Някои градове, държави и нации са в почти постоянно състояние на промяна: безредие, спокойствие, мир и война. Други са ограничени от своите природни ресурси, лоши търговски връзки, болести или други фактори. Но тук… — Бодай направи широк жест с ръка. — Нищо от това не е явно видимо.
	— И ето какво трябва да знаеш, Хатушали, защото не е нещо, на което си обучаван. Не говоря за контрабандисти, престъпници, подкупени митнически агенти или всички онези невидими неща, които знаеш твърде добре. Други неща, които са неявни, скрити, невидими, те често са най-важните. — Замълча за момент. — Барон Дюмарш е много умен човек; някои дори биха могли да кажат, че отстъпва само на Огнегривия и Маркензас — на Итракия. Тук са построени театри, композира се музика и всички живеят добре. Това е рай.
	— Тъй че някой ще дойде и ще се опита да го превземе — каза Хава.
	Бодай се засмя и поклати глава.
	— Това е едно много опростено заключение. Не е чак толкова просто, но това не значи, че не си права; има интелигентност в теб, която повечето не оценяват. — Въздъхна. — Вие двамата си подхождате. — Посочи Хату и каза: — Ти обаче отделяш прекалено много време за мислене. — Посочи Хава. — А ти понякога не достатъчно. — Засмя се. После се обърна отново към Хату. — Но ти, момче, подготвяй се добре преди да действаш. — Отново посочи Хава. — Ти също би могла да се научиш от това, Хава. — Усмихна се. — Защото си малко импулсивна. — Изгледа пак Хату. — От нея можеш да се научиш по-малко да се колебаеш. — После усмивката му помръкна. — Заедно двамата бихте могли да се окажете много опасни.
	Хава и Хату го гледаха колебливо, а той продължи:
	— Не ограничавам проучването на учениците си до времето, в което работя пряко с тях. Познавам Фасария и другите учители в селото и питам за подопечните си. — Посочи Хату, но заговори на Хава: — С него сме пътували заедно и вярвам, че го познавам доста добре. Ти — посочи я, — теб те познавам по-малко.
	Сви рамене, обърна се напред и им махна да продължат.
	Наближаваха главната порта, до която стоеше мъж в напреднала възраст.
	— Почти приключихме — каза Бодай. — Но първо ще поговоря с всеки от вас насаме.
	Махна на Хату да слезе от коня си и двамата се отдалечиха малко. Когато Хава вече не можеше да ги чуе, Бодай заговори:
	— Сега, след като този Деклан и други в Хълма на Беран са те срещнали, ще продължите с хитрината, че Хава е твоя жена. Тя ще те подкрепя в тази мисия. Ще трябва да поддържате тази фасада за известно време, може би месеци или дори години, но докато не ти се каже нещо друго, ще правиш каквото ти каже онзи мъж ей там. — Посочи мъжа до портата. — Той е личният слуга на барона, но също така му е незаконен брат и е най-довереното лице на барона. Изчакай тук.
	Върна се при Хава, която чакаше с конете, и сложи ръка на рамото ѝ.
	— Ти вече си жената на Хату. Ще трябва да се придържаш към тази игра колкото се наложи. Отиваш където той отиде. Дай му всички основания да ти се доверява. Роди му бебета, ако потрябва. Това е дълга игра.
	Хава разбра. Някои агенти живееха години под прикритие, внедряваха се дълбоко в някоя общност, преди да бъдат призовани да действат.
	Бодай продължи още по-сериозно, гледаше я втренчено в очите:
	— В момента, в който пристигне вестта, правиш каквото ти се каже, дори това да означава, че трябва да го убиеш и веднага да се върнеш. Дори и да си майката на децата му. Можеш ли да направиш това?
	Тя се поколеба само за миг, след което кимна.
	Бодай махна на Хату да дойде при тях, след което им каза:
	— Това са последните ви заповеди: чакайте, наблюдавайте и учете. Ако откриете нещо съдбоносно важно за нашите интереси, намерете един от агентите ни в хана „Знакът на чайките“. Лесно ще го намерите. Срещу него има малък антикварен дюкян, който продава стоки от цял свят. Държи го Петир. Намирате го и повтаряте три пъти: „Нося съобщение за дядо“, а след това му предавате каквото съобщение имате. Той ще го препрати до нас колкото може по-бързо и ще ви се обади, ако има отговор.
	— Това е краят на моята роля в това. — Бодай се обърна към портата и видя, че Балвен се приближава. Посочи го и каза: — Този мъж ще ви каже всичко останало, което трябва да знаете.
	Поведоха конете към портата и спряха пред Балвен. Бодай му представи Хату и Хава и им каза отново:
	— Ще правите каквото той ви каже.
	После се обърна, погледна Балвен и каза:
	— Това е момчето. Нашата задача е изпълнена. Уговорката ни приключи.
	Когато Бодай понечи да се обърне, Балвен попита:
	— Кое е това момиче?
	— Жена му — каза Бодай, докато яхаше коня си. — Казва се Хава.
	— Жена? Нямаше никаква…
	Бодай го прекъсна:
	— Нямаше никакво указание да го спираме да се жени. — И добави с кисела усмивка: — Тъй че получавате две на цената на едно!
	И без да чака за отговор, обърна коня си и подкара надолу.
	Балвен погледна Хату и каза:
	— Свали си шапката.
	Хату направи каквото му наредиха и Балвен хвърли бърз поглед на мръсното, но все пак различимо медно и златно, и каза:
	— Сложи си я. Елате с мен.
	Обърна се и Хату и Хава го последваха. Хава погледна Хату и леко повдигна вежда във въпрос: какво става? Той отвърна с леко поклащане на главата, но добави успокоителна усмивка в опит да ѝ каже, че според него всичко ще е наред.
	Последваха Балвен в замъка на барона. Стените на древната цитадела бяха поправяни и обновявани много пъти, така че приличаше не толкова на укрепление, колкото на величествен монумент на мир и благоденствие. Поколения предци на барон Дейлон бяха добавяли фасади и усъвършенствания, като резбованите и излъскани дървени врати в главния сводест коридор, където някога, преди десетилетия, бяха сложени тежки греди, подсилени с желязо.
	Подът на входната зала беше от лъскав мрамор и бе покрит с дебели тъкани килими. Огромен полилей висеше от тавана на лъскави вериги.
	На Хату и Хава им бе нужна цялата им самодисциплина, за да не зяпнат ококорени изящните пана на стената отляво на огромното стълбище. Високите сводести прозорци огряваха величествения вход с ярка светлина.
	Въведоха ги в огромна зала, насред която имаше дълга маса. Минаха през двойната врата в края на лявата страна и влязоха в коридор, който свършваше в стая с внушителни размери, с кръг столове около кръгла маса.
	— Изчакайте тук — каза им Балвен и посочи един ъгъл.
	Това, че не ги поканиха да седнат, не изненада Хату, тъй като предишните срещи с благородници, макар и от по-низшите, го бяха научили, че хората от простолюдието не се канят да седнат.
	След няколко минути Балвен влезе с друг мъж, облечен в изящни дрехи: копринена риза, ленени панталони и кожени ботуши до глезените, с колан в същия цвят.
	— Аз съм барон Дейлон Дюмарш — каза мъжът и махна на Хату да се приближи, а Балвен застана до Хава, давайки ясно да се разбере, че тя трябва да остане на мястото си.
	Баронът седна и даде знак на Хату също да седне.
	Хату се изненада, но направи каквото му казаха.
	Дейлон се наведе напред и каза:
	— Знаеш ли кой си ти?
	Хату помълча за миг, после отвърна:
	— Аз съм Хатушали. От Изтока.
	Дейлон се засмя.
	— От Изтока… И имаш да разкажеш някои интересни приказки за отглеждането си, обзалагам се… Но това някой друг път.
	Помълча, сякаш премисляше какво да каже.
	— Познавах баща ти, Хату. Беше мой скъп приятел. Истинското ти име е Сефан Ланжини. Ти си синът на Стеверен Ланжини, крал на Итракия, известен като Огнегривия. По право ти си господар на Кралството на Огъня след неговата смърт и смъртта на всички твои братя и сестри.
	Хату се вцепени.
	— Крал?
	— Крал на пепелища може би, но все пак крал. — Баронът въздъхна, сякаш трябваше да се справи със задача, отдавна предстояща и нежелана. — Скрих те от много хора, които искаха да видят края на бащината ти родословна линия.
	— Но макар и да имаш права над това мъртво кралство, нямаш средствата да си го вземеш. — Помълча, а после заговори сякаш на себе си, а не на Хату. — А какво е останало за връщане? Разпръснати селца? Горд някога град, сринат до почернели камъни, отровени кладенци и овъглени греди? — Като че ли излезе от краткия си унес и се обърна към Хату. — Тъй че въпросът сега е: какво да правим с теб. — Кимна към Хава. — И с твоята жена?
	— Милорд, не зная нищо за нещата, за които говорите, нито имам някакъв усет за тяхната важност — каза Хату. — Прекарал съм живота си като обикновен човек. Имам скромни умения в няколко занаята, но до тази сутрин бях само търговец на коне, работещ за Бодай. Бащата на жена ми — добави бързо.
	Изгледа барона за миг.
	— Чиракувах в Коалтачин, но не съм от тях. Не съм от армията им. Така и не разбирах защо… Но сега разбирам. — Замълча, умът му работеше трескаво. Всичко си идваше на мястото: защо беше обучаван все едно е син на майстор и защо той самият никога нямаше да стане такъв.
	Помълча, вдиша дълбоко и продължи:
	— Опазиха ме невредим, позволиха ми да стана вещ в уменията, които пазят собствените им деца живи. — Обърна се към Хава. — Жена ми е също толкова способна да се грижи за себе си, тъй че сега подозирам, че бракът ни е бил планиран.
	Последното беше лъжа, но достатъчно близо до истината, за да издържи на проверка, ако изобщо станеше на въпрос. Главното му основание да каже тази лъжа бе да съобщи на херцога, че може сам да се грижи за себе си.
	— Добре — каза Дейлон. — Ако желаеш да останеш в баронството ми, добре си дошъл. Но бих предпочел да не оставаш в града. Седемнайсет години минаха, откакто кралството ти падна, но тук има твърде много хора, които помнят славата на Итракия и завета на Огнегривите. — Посочи главата на Сефан. — Трудно е косата ти да остане незабелязана.
	Сефан се усмихна.
	— Крия косата си от дете. Мога да продължа да го правя.
	Баронът помълча, после каза:
	— Трябва да бъда искрен. Аз измених на баща ти. — Вгледа се в лицето на Хату в очакване на реакция и след като не видя такава, продължи: — Ако желаеш, в някой бъдещ момент ще обясня подробно как се случи всичко, но засега ще кажа само, че бях изправен пред избора да подпомогна враговете на баща ти или да умра редом с него.
	Хату сви рамене.
	— Не мога да съдя. Нямам разбирането за това, нито ясен усет за правилно или погрешно. — Сви отново рамене. — Трябва да е било труден избор.
	Дейлон изглеждаше изпълнен със съжаление.
	— Много време мина оттогава — целият твой живот. Но понякога все още мога да… — Затвори очи само за секунда, но Хату усети, че го залива порой спомени.
	Дейлон се наведе още напред, сякаш искаше да предотврати всякаква възможност Балвен или Хава да го чуят.
	— Обичах баща ти като свой брат, Хату, но също така трябваше да избера между него и народа си.
	Хату кимна.
	— Видях хората ви, милорд. Те са щастливи. — Каза го с тон, който издаваше одобрение. — Аз… — почна и замълча. — Този крал…
	— Стеверен — каза Дейлон. — Баща ти беше крал Стеверен.
	— Не знаех за него до този момент. Нямам усещането, че ми е баща и… — Мъчеше се да намери подходящите думи и те изведнъж дойдоха, сякаш знанието, от което се нуждаеше, изведнъж се появи, без да го е проумявал преди. Изтласка настрани изненадата, решил, че ще се занимае с нея по-късно, и продължи: — Той е мой баща, но не изпитвам нищо. Според това, което казвате, бил е велик владетел, тъй че неговият народ би трябвало да се чувства по-наскърбен от загубата му, отколкото аз изобщо бих могъл.
	Помълча за миг и след това продължи:
	— Благодаря ви, че ми казахте това, милорд, и затова че сте ме пазили жив през всичките тези години. Но аз все пак съм обикновен човек и гледам да си устроя живота, моя и на жена ми. — Кимна към Хава, която го наблюдаваше напрегнато. Знаеше, че тя разбира, че се обсъжда нещо важно, и че вярва, че по-късно той ще ѝ каже всичко.
	— Има едно градче на север, Хълмът на Беран — каза Дейлон. — Разположено е в далечния край на земите ми, но все пак е в границите на Маркензас. Търговията е оживена, околните земи са богати и една предприемчива двойка би могла да си устрои чудесен живот, дори да благоденства там. Разраства се, така че новодошли се набиват много по-малко на очи, отколкото в други селища във владенията ми. Можете да живеете там мирно до края на дните си, ако криете самоличността си.
	Баронът нямаше представа, че Хату вече е бил в това градче.
	— Ще го имам предвид, милорд. Много сте щедър.
	Дейлон извади една кесия и му я подаде.
	— В знак на обичта ми към твоя баща. Той наистина беше велик мъж, може би най-добрият, когото съм познавал. Въпреки че кралството му си отиде, добре е че родословието му не е. Виновен съм, че измених на човек, когото обичах, но се радвам, че мога да спася неговия син. Надявам се да прецениш, че всички наши дългове са изравнени.
	Хату отново сви рамене.
	— Както казах, никога не съм го познавал, така че вашата загуба е по-голяма от моята. За своя живот ви благодаря и смятам, че в дълг съм всъщност аз. Не знам какво би могъл да направи за вас един прост човек като мен, милорд, но трябва само да го поискате.
	— Съветвам те да отидеш в Хълма на Беран. Ако уседнеш там, пращай ми вест от време на време. Бих искал да чувам как се справя синът на стария ми приятел.
	Стана и Хату също се изправи.
	Младежът се поклони сковано, несигурен доколко неочакваното му издигане до кралски ранг променя нещо. След като нямаше замък или войска, не променяше всъщност почти нищо. Погледна Балвен, който му кимна в знак, че е време двамата с Хава да напуснат.
	При конюшните Хату благодари на Балвен и с Хава подкараха бавно извън портата и обратно в града. Щом стигнаха до едно сравнително тихо място, далече от оживените пазари долу, Хава дръпна юздите и попита:
	— Е, значи си крал?
	— Само на име, изглежда. От малкото, което знам за историята на Итракия, сега тя е запустяла земя с изпепелени градове и изоставени села. Каквото е имало ценно, отнесено е, когато е паднала. — Хату се усмихна. — Все пак, ако ти харесва, мога да те наричам „моя кралице“?
	Изражението на Хава показа, че не иска точно това.
	— Сега какво?
	Хату отвори кесията, която му беше дал барон Дейлон, погледна вътре и каза:
	— Явно трябва да се върнем в Хълма на Беран.
	— Нима?
	— Така мисля. Баронът, изглежда, ни иска там и едва ли ще бъдем поканени отново тук скоро, тъй че да намерим нещо полезно в града е малко вероятно. — Огледа се. — Освен това, както той каза, тук има твърде много хора, които могат да разпространят новината за съществуването ми, която лесно ще стигне до ушите на онези, които искат смъртта ми.
	Посочи шапката си.
	— Трябва ни боя, качествена боя, която няма да се отмива лесно. Просто колкото да направи косата ми червеникавокафява. — Потупа се по корема. — И съм гладен, тъй че също така ни трябва хубав хан с хубава стая. — Усмихна ѝ се. — И щом останем сами, удоволствията на един мъж и жена му.
	— Не сме наистина женени — напомни му тя с насмешливо неодобрение.
	— Пропуск, който трябва да поправим колкото се може по-скоро. Деклан спомена за много сватби, вдигани по Средилетие. Ще съчиним история как искаме по-сериозна церемония от… каквато сме имали преди. — Започна да се смее. — Тази нощ ще спим в меко легло след страхотно ядене… — тръсна кесията — и ще спретнем някоя правдоподобна историйка. Ще сме мъж и жена и ще останем в Хълма на Беран, докато не се наложи да си заминем.
	Знаеше, че никога повече няма да се отзове на исканията на Коалтачин, защото за него бе ясно, че думите на Бодай към Балвен го бяха освободили от всякакво задължение към Скритото кралство. Но Хава все още нямаше нужда да знае това.
	Закъта дълбоко в ума си възможността някой ден да му се наложи да попречи на жена си да го убие.
	— А утре накъде? — попита тя.
	— Днес хубав хан, а утре — към Хълма на Беран.
	— А после какво?
	— Ще го обмислим когато стигнем там. Но Деклан спомена за продажба на хан. Не знам дали има по-добро място, където да слушаш слухове и разкази от пияни пътници. Може би ще станем ханджии?
	Хава се усмихна.
	— Топло легло всяка нощ и играя съпруга вместо курва? Звучи доста приемливо. — Помълча, после добави: — Като стана дума за Деклан, аз ли съм лишена от усет, или той наистина прилича много на барона?
	Хату се ококори.
	— Точно затова си помислих, че съм го виждал! Да, има прилика.
	От уроците си по история и двамата знаеха, че много благородници имат незаконни деца, и ако имаше някаква родствена връзка между Деклан и барон Дейлон, то това едва ли беше нещо изненадващо.
	— Е, хайде да намерим хан, да ядем и да съставим някои планове… — Хава се усмихна и добави: — Мъжо.
	Той се пресегна и за малко да я дръпне от седлото. Тя се засмя и попита:
	— Какво?
	Хату я прегърна и прошепна в ухото ѝ:
	— Винаги съм те обичал, Хава, още откакто бяхме деца. Просто не го осъзнавах, докато не тръгнахме на това пътуване заедно.
	Тя се отдръпна леко. Очите ѝ блестяха от сълзи. Примигна да ги махне и отвърна:
	— И аз теб. Ти си моето сърце.
	Той се усмихна и изтри сълзите си с опакото на ръката си.
	— Изглежда, имаме да си споделим много неща. И… — Засмя се. — Наистина съм страшно гладен.
	Тя не можа да се сдържи и се засмя.
	— И аз.
	— И може би, жено, можем да… обсъдим какво си научила от Напудрените жени след като се нахраним?
	Тя го изгледа за миг, а след това го дари със закачлива усмивка.
	— Може би.
	
	
	Деклан стоеше неподвижно, хванал юздите на изнервения си кон. Чакал беше при портата близо час, след като се разбра с намръщения пазач, който накрая с неохота се съгласи да съобщи в замъка, че ковачът от Хълма на Беран търси аудиенция с барона.
	Най-сетне Балвен се появи и тръгна към него. Когато се приближи достатъчно, за да се чуват, каза:
	— Искаш да говориш с милорд ли?
	— Хълмът на Беран беше нападнат — каза Деклан.
	— Известиха ли гарнизона в Истърли?
	— Точно за това исках да говоря с негово благородие. Всичко беше свършило, преди да можем да пратим ездач до гарнизона.
	Балвен го погледна и каза:
	— Ела с мен. — Даде знак на един слуга, младо момче, да дойде да държи коня на Деклан и му нареди: — Почакай тук. Няма да се бавим.
	Отведе Деклан в една малка стая, където барон Дейлон четеше някакво донесение. Той вдигна глава и се усмихна.
	— Ковачът от Съглашението.
	— От Хълма на Беран вече, милорд.
	— Е, как вървят нещата в Хълма на Беран… Деклан беше, нали?
	— Да, милорд. Не вървят добре. Бяхме нападнати от група наемници, които убиха собственика на един хан, бащата на годеницата ми. Отвлякоха я с друго момиче и освен това запалиха хана.
	— Това е лоша новина — каза Дейлон. — Но защо идваш тук? Трябвало е да идеш в Истърли, за да може гарнизонът да се вдигне и да спасят момичетата.
	— Нямахме време. Подгонихме ги и избихме всички освен един. Момичетата бяха спасени.
	— О — каза барон Дейлон. Погледна го. — Без един, каза.
	— Избрах най-младия от разбойниците и му казах да разгласи където отиде, че само сурово и бързо правосъдие чака бандити в Хълма на Беран.
	Дейлон се усмихна.
	— Това е умно.
	— Трябва ни гарнизон, милорд. Градчето вече е толкова голямо, че дори липсата на пристав е проблем. Повечето хора са сговорни, но минават толкова много пътници, че е… трудно е да се поддържа ред понякога. Ние сме част от баронството ви, но… — Трудно му беше да облече мислите си в думи, макар да беше преповтарял наум словото си десетина пъти, докато чакаше.
	— Чувствате се изоставени — подсказа му Балвен.
	Деклан каза:
	— Да. Спазваме закона, плащаме си данъците и не искаме друго, но вече ни трябва закрилата ви.
	— Трудно е — отвърна Дейлон. — Не мога просто да направя нов гарнизон, но все пак… — Помълча, помисли и каза: — Мога да направя следното. Тъй като е ясно, че ти си спасил момичетата и си повел мъжете, които са се справили с онези бандити, обявявам те за мой пристав в Хълма на Беран. — Махна на Балвен. — Донеси трийсет жълтици.
	Балвен излезе бързо, а Дейлон каза на Деклан:
	— Ще ти дам пари, за да събереш милиция. Въоръжи мъжете, които са без оръжие, и виж дали ще можеш да ги убедиш да тренират. Войници, които седят по цял ден и чакат за неприятност, са скъпи, но група доброволци от града, които могат да бъдат подсилени от Истърли, би трябвало да стигат, докато мога да си позволя още един гарнизон. Ще го направиш ли?
	Деклан се поколеба, а после — Балвен тъкмо влизаше — отвърна:
	— Да, милорд.
	— Добре — каза Дейлон. Махна на Балвен да даде кесията на Деклан и с това разговорът приключи.
	Щом стигнаха до вратата към двора, където бе конят на Деклан, Балвен заговори:
	— Прати ми вест до една седмица и след това пращай всеки месец, за да знам как напредва милицията ти. — После добави дружески: — Баронът е предпазлив, стане ли дума за разходи: предпочита да се грижи търговията да процъфтява и хората да са нахранени, вместо да плаща за войници, които седят по цял ден, но мисля, че си прав. Скоро ще ни трябва гарнизон в Хълма на Беран. Ще го имам предвид. Е, благодаря ти, че поднесе този въпрос на вниманието ни. До седмица или две трябва да дойде доклад и от Истърли. Желая ти хубав ден.
	Обърна се и се отдалечи. Деклан въздъхна. Не беше изходът, който желаеше, повече отговорност не му беше приятна, но беше по-добро, отколкото просто да го отпратят. Погледна към слънцето и видя, че ще му се наложи да прекара нощта в града, преди да поеме на север. Щеше да огледа за хан, но първо щеше да потърси Гилди и да обсъдят нуждата от двама добри ковачи, един за неговата ковачница и един за барон Родриго. После трябваше бързо да се прибере у дома, да се погрижи за ремонта на хана и да почне да прави мечове за оръжейника на Медни хълмове.
	Яхна коня и се отдалечи от замъка.
	
	
	— Това беше неочаквано — подхвърли Балвен, щом влезе в стаята.
	Седна и брат му му наля вино и каза:
	— Може да се окаже полезно.
	Балвен отпи.
	— Дълго първо действие е това, братко.
	— Седемнайсет години. Достатъчно време да го планирам, откакто намерих онова бебе в палатката ми.
	— Замисляш много опасна игра — каза Балвен.
	Дейлон също отпи и отвърна:
	— Нямам… Нямам избор. Столетия традиция и ред бяха срутени в деня, в който застанахме с онези, които предадоха Стеверен Ланжини. Мнозина щяха да са на моя страна, ако на следващата сутрин бях предприел атака срещу Лодавико, но дори да бяхме спечелили, всяко кралство, всяко баронство щяха да рухнат в пълен хаос. Щяхме да навлезем във век на мрак и дивачество.
	— Сега поне сме почти готови — продължи той. — Имам твърди съюзници, всички се подготвят за предстоящия сблъсък. И подготвям полето на битката, примамвам Лодавико там, където го искам.
	— В Хълма на Беран?
	Дейлон кимна.
	— Твърде съблазнителна цел е. Ще помисли, че е спечелил най-важното търговско средище на северозапад, без да осъзнава, докато не се окаже твърде късно, че е заклещен между три армии, с единствен изход само обратно откъдето е дошъл, през опустошени и безплодни земи. — Въздъхна. — Почти сме готови.
	— Почти?
	— Лодавико си играе на война с няколко дребни местни диктаторчета и така наречени барони отвъд проливите в Южна Тембрия. Мисли, че ще спечели ресурси и може би верни слуги, вероятно достатъчно, за да заграби Теснините, но и двамата знаем, че той просто си хаби времето.
	— Кога, тогава? — попита Балвен.
	— Скоро, в сравнение с това колко дълго чакахме. Година или две, три най-много. Ако Лодавико не е готов дотогава, ще го примамим.
	Балвен четеше всеки доклад, който стигаше до брат му, така че знаеше плана не по-зле от Дейлон, но не знаеше какъв е следващият им ход. След минута мълчание попита:
	— А момчето?
	Дейлон се засмя.
	— От години се чудя как да примамя Лодавико към Хълма на Беран в подходящото време. Щом момчето порасна, осъзнах, че най-добре мога да го използвам като стръв. Обичах баща му и съжалявам за своята роля в убийството му. Искам да защитя сина му, но трябва да отмъстя за Стеверен.
	— Аха — отрони тъжно Балвен. — Превърнал си Хълма на Беран в най-съблазнителната цел в баронството си. Дори и да се размаха пред него, Лодавико би могъл все пак да се задържи някъде другаде; но пуснем ли вестта, че детето на Огнегривия е намерено там и…
	— Нищо не би могло да го задържи настрана.
	Балвен се поколеба.
	— Какво? — попита Дейлон.
	— Току-що прати брат ни в онзи капан.
	Дейлон се намръщи.
	— Един младеж, когото си срещнал два пъти, вече е наш „брат“?
	— Не можеш да отречеш приликата с баща ни.
	— Разбира се, че мога, но няма. Все пак двамата с теб вероятно имаме още цял куп братя и сестри в градове из двата континента. Не разбирам притеснението ти.
	— Тях не съм ги срещал — отвърна Балвен. — Трябва да признаеш, онази работа с наемническата банда и как се е разправил с тях… Това е много в стила на баща ни.
	Дейлон помълча, после кимна.
	— Да, точно така би се справил баща ни със ситуацията. Той не беше от хората, които чакат други да им помогнат. — Замълча, после добави: — Вероятно можем да превърнем това знание в наше предимство. Ако е като баща ни, нашият брат може да се окаже полезен в Хълма на Беран.
	— Вече му наредих да ни известява за напредъка си — каза Балвен. — Потупване по гърба от време на време и по малко злато за разходите му ще поддържа дълго впечатлението, че Хълмът на Беран не е капан със сиренце.
	— Добре си направил — каза Дейлон. — Продължавай така.
	— Ще ида да се погрижа за домакинските неща и след вечеря ще наредя на някой агент да посети ковача след седмица.
	Дейлон кимна в знак, че освобождава брат си, и се отпусна на стола си.
	Все още имаше да обмисли много неизбистрени неща, не на последно място засилващия се съюз между Лодавико и Църквата на Единия. Това беше проблем, който не бе предвиждал, когато бе пратил детето да го отгледат. За по-малко от двайсет години Църквата се беше превърнала от само повод за притеснение в сериозна заплаха.
	Дейлон наместваше късчетата на мозайката колкото може по-добре и нито за миг не помисляше, че действията му не са изложени на риск. Все пак наградата беше нещо, което баща му дори не би си въобразил: Маркензас като новата Итракия, новия център на познание и красота на Гарн, и самият той — не барон, а крал.
	И не за първи път в живота си барон Дейлон Дюмарш се замисли за мъжа, когото бе видял в огледалото.
 

  	28.
 	Наблюдение и изчакване
 

	Трима души седяха около малка маса в едно село на южния бряг на Маркензас. Катариан, лъжемонахът на Ордена на Татан, каза:
	— Никакви слухове и никой не е виждал младеж с меднозлатиста коса.
	Денби се наведе напред, сплел пръсти, и се обърна към Сабела.
	— Нещо?
	— Само случайни проблясъци, но те идват от север — отвърна тя. — Мисля, че някак е успял да овладее силата си, да я скрива когато пожелае.
	Катариан поклати глава.
	— Как е възможно това? Има всичката сила на Огнегривите, но никакво обучение.
	Денби въздъхна уморено.
	— Борихме се с този въпрос в нощта преди да напуснем. Можем само да предполагаме. Може би обучението му под наставленията на Коалтачин му е дало някакви средства да държи огньовете под контрол. Или навярно просто е надарен, като последен от родословната му линия.
	Денби и Сабела бяха тръгнали от Залата на Пазителите в деня след като тя бе засякла присъствието на детето на Огнегривите. Пазителите имаха агенти на ключови места по целия свят, както и тези от другите ордени на стихиите. Елмиш, като водач на Огнената гвардия, и Денби като майстор на Изкуството бяха обсъждали как най-добре да подходят към проблема с преоткриването на наследника на трона на Итракия. Елмиш беше предупредил Денби, че както те са забелязали съществуването на детето, така може да са го направили и други.
	— Тогава утре тръгваме на север и започваме търсенето си — каза Катариан и стана. — Е, да лягаме. Трябва да си починем. Трябва да намерим момчето… младежа, скоро. Може би сме единствените хора на този свят, които го търсят, без да искат смъртта му.
 

  	Епилог
 	Завръщане
 

	Старецът седеше на трикрако дървено столче пред малкия огън. Слънцето вече се бе скрило зад хоризонта. Прътът му беше забит в пясъка на няколко крачки встрани и той чакаше да се раздвижи в знак, че се е хванало нещо. Изгревът и залезът бяха най-добрите шансове да се хване свястна риба. Вече мислеше да приключи деня, да прибере пръта и кошницата и да се върне при жена си с улова. Откакто синовете му му бяха взели лодката преди години, прекарваше повечето си време в правене на каквото му заръча жена му или в риболов с въдица.
	Точно когато реши да си тръгва, видя как нещо се надигна от вълните. Стана, стиснал ножа за кормене на риба — единственото приличащо на оръжие нещо, което имаше.
	От вълните се надигна изгърбена фигура. Беше мъж. Олюля се и Макомб прецени, че не е заплаха, пъхна ножа в колана си и нагази в дълбоката до колене вода да му помогне.
	Видя, че е едър младеж, целият разтреперан.
	— Ако имах одеяло, щях да те завия, ама нямам — каза Макомб. — Ела седни до огъня и ще го разпаля.
	Излезлият от морето беше младеж, още нямаше двайсет години. Страните му бяха гладки и бе облечен в проста ленена риза и панталони.
	— Как се озова тук, момче?
	Младежът го погледна и най-сетне проговори:
	— Бях на… кораб… — Каза го почти шепнешком.
	— Паднал си през борда? — подсети го старият рибар.
	— Не знам… Така мисля… — Избърса водата от лицето си, а после забърса назад мократа си коса. Погледна към морето и каза: — Сигурно… спомням си нещо за кораб… — Стисна очи, сякаш главата го болеше. — Къде съм?
	— В Маркензас, близо до село Калимар. Домът ми е ей там — каза Макомб и посочи на изток. — След малко ще идем там и ще те нахраним.
	— Благодаря — каза непознатият. Затвори очи. — Сигурно съм си ударил главата. Боли.
	— От кораб ли падна? — повтори въпроса си Макомб.
	— Не помня. — Пое си дълбоко дъх. — Маркензас?
	— Закъде пътуваше?
	Отново мълчание. След това:
	— Не помня.
	— Е, един удар по главата може да ти размъти ума, да. — Подаде му ръка. — Дай да ти помогна.
	Младежът хвана ръката на стареца и се надигна. Краката му трепереха.
	— Помниш ли си името?
	Непознатият отвърна:
	— Донти. Казвам се Донти.
 

  	1
 

	Плъха. — Б.пр.