Annotation
Бриена е започнала да свиква с новата си роля. Тя е дъщеря на опозорен лорд от Севера, който се завръща в Мевана, за да извоюва
отново старите си позиции. Революцията е приключила, а на трона отново има кралица. Но Бриена не може да почувства спокойствие.
Като съветник на кралицата младото момиче трябва да се научи да крепи баланса между тайните на тронната зала, дворцовите борби за
власт и дълга към собственото ѝ семейство. Близостта до Картие — стария ѝ учител, с когото сега споделя несъкрушима, пламенна любов
— не прави нещата по-лесни.
От своя страна Картие трудно привиква с новия си живот на лорд, толкова различен от старото му ежедневие във Валения преди
революцията. Домът му трябва да бъде възстановен от разрушенията на войната, а стари тайни на семейството му се надигат от подземията,
където са били погребани. Внезапната поява на малко момче с мистериозен произход има силата да промени всичко, което Картие е
мислил, че знае за семейството си.
Нови опасности надничат зад всеки ъгъл, доверието е рядка и скъпа монета, а Бриена и Картие трябва да се борят с чувствата си един
към друг, за да опазят крехкия мир в страната. Съпротива се надига, враговете няма да спрат, докато не унищожат кралицата… и всички
нейни приближени. А нищо не прави човек по-уязвим от дълбоката, искрена любов.
Ребека Рос — Бунтът на кралицата: 2. Триумфът на кралицата
Част първа
Едно
Две
Три
Четири
Пет
Шест
Седем
Осем
Девет
Десет
Част втора
Единайсет
Дванайсет
Тринайсет
Четиринайсет
Петнайсет
Шестнайсет
Седемнайсет
Част трета
Осемнайсет
Деветнайсет
Двайсет
Двайсет и едно
Двайсет и две
Двайсет и три
Част четвърта
Двайсет и четири
Двайсет и пет
Двайсет и шест
Двайсет и седем
Двайсет и осем
Двайсет и девет
Трийсет
Част пета
Трийсет и едно
Трийсет и две
Трийсет и три
Трийсет и четири
Трийсет и пет
Трийсет и шест
Трийсет и седем
Благодарности
Обработка The LasT Survivors
Сканиране: Daenerys, 2021
Разпознаване, корекция и форматиране: shadow, 2021
Информация за текста
notes
12

Ребека Рос — Бунтът на кралицата: 2. Триумфът на кралицата
Част първа
Едно
Дъщеря на врага
Бриена
Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин
Замъкът бе изпълнен със смях и приготовления за вечерята, когато Картие и аз влязохме в залата, загърнати в сини наметала, знак на
изкуството, на което се бяхме посветили, с нощния ветрец, рошещ косите ни. Спрях рязко в средата на внушителното помещение, за да се
възхитя на висящите гоблени, на високия свод на тавана, губещ се в пушливите сенки, на разделените с вертикални колони прозорци на
източната стена. В огнище от полиран камък бумтеше огън, а жените от замъка редяха по поставените върху дървени магарета маси най-
хубавите калаени и сребърни съдове и прибори. Не ми обръщаха внимание, защото все още бях непозната за тях, и загледах как група млади
момичета обточва краищата на масите с борови клонки и тъмночервени цветя. Едно момче бързаше зад тях, за да запали огромно
количество свещи: погледът му явно бе завладян от едно от момичетата с кестеняви коси.
За миг почти изглеждаше сякаш този замък и тези хора никога не са познавали мрака и потисничеството на фамилията Ланън в
продължение на цяло едно царуване. И въпреки това се питах какви рани оставаха в сърцата им, в спомените им, след като бяха търпели
един тираничен крал в продължение на двайсет и пет години.
— Бриена. — Картие спря с леки стъпки до мен. Стоеше на благоприлично разстояние от мен — на цяла ръка разстояние, — макар че
все още можех да почувствам спомена за докосването му, все още можех да усетя вкуса на устните му върху моите. Стояхме един до друг
тихо и разбрах, че той също попива в съзнанието си глъчката и идиличната, провинциална красота на залата. Че още се опитва да се
приспособи към това, в което щеше да се превърне животът ни сега, когато се бяхме върнали у дома, във владението на кралицата Мевана.
Бях осиновена дъщеря на Давин Маккуин — победен лорд, укривал се през изминалите двайсет и пет години — който най-сетне се
беше завърнал да освети дома си и да си върне народа.
А Картие, бившият ми наставник, беше лордът на дома Морган. Лордът, известен като Ловкия — Ейдън Морган.
Трудно можех да се заставя да го нарека с подобно име. Това бе име, което никога не бих си представила, че притежава — през
всичките години, в които го познавах в южното кралство Валения, когато бях негова ученичка, а той — мой наставник, повелител на
науките.
Помислих си как се бяха преплели животите ни още от първия миг, когато го срещнах при приемането ми в престижната Магналия
Хаус — валенианско училище за преподаване на петте основни изкуства. Бях приела за даденост, че е валенианец — беше приел
валенианско име, беше отлично запознат с етикета и изкуствата, и почти цял живот беше живял в южното кралство.
И въпреки всичко се беше оказал нещо повече от това.
— Какво те забави?
Стреснах се: Журден ме изненада, когато се появи пред погледа ми: очите му ме обходиха от глава до пети, сякаш очакваше да съм
пострадала. Което ми се стори почти забавно, защото преди три дни бяхме влезли в битка заедно с Изолда Кавана, законната кралица на
Мевана. Бях облякла броня, бях изрисувала лицето си с ивици синя боя от сърпица, бях сплела косата си и бях размахвала меч в името на
Изолда, без да знам дали ще преживея въстанието. Но се бих за нея, както и Картие и Журден, и заедно с нея, за да дам отпор на Гилрой
Ланън — човек, който изобщо не е бивало да става крал на тази страна. Заедно бяхме победили него и семейството му само в една сутрин
— кървав, но победоносен изгрев.
А сега Журден се държеше сякаш отново съм се втурнала в битка. И всичко — само защото закъснях за вечеря.
Наложи се да си напомня да проявя разбиране. Не бях свикнала с бащинска загриженост — цял живот бях живяла, без да знам кой е
родният ми баща. И, о, колко съжалявах сега, когато знаех чия потомка съм: бързо изтиках името му от ума си и вместо това се
съсредоточих върху мъжа, застанал пред мен, мъжа, който ме беше приел като своя дъщеря преди месеци, когато двамата обединихме
познанията си, за да планираме бунт срещу крал Ланън.
— С Картие имахме много неща, за които да си говорим. И не ме гледай така, татко. Прибрахме се навреме — казах, но бузите ми се
обливаха в топлина под внимателния оглед на Журден. И мисля, че когато отмести очи към Картие, разбра. С Картие не просто бяхме
говорили.
Не се сдържах и си спомних онзи миг, случил се преди броени часове, когато бях стояла с Картие в порутения му замък в земите на
Морган, когато той най-сетне ми бе връчил наметалото ми на адепт.
— Да, ами, казах ти да се върнеш преди мръкнало, Бриена — сгълча ме Журден, а после смекчи тона, когато се обърна към Картие. —
Морган. Мило е от твоя страна да се присъединиш към нас за празнично пиршество.
— Благодаря, че изпрати поканата, Маккуин — отвърна Картие и кимна почтително с глава.
Беше странно да чуя подобни имена, изречени на глас, защото не ги възприемах така в ума си. И макар че други щяха да започнат да
наричат Картие лорд Ейдън Морган, аз винаги щях да мисля за него като за Картие.
После се появи Журден, покровителят, който беше станал мой баща. Когато го срещнах преди два месеца, той се представи като
Алдерик Журден — валенианското му име. Но, подобно на Картие, той беше далеч повече от това. Беше лорд Давин Маккуин
Непоколебимия. И макар че другите щяха да започнат да се обръщат към него така, аз щях да го наричам татко, и винаги да мисля за него
като за Журден.
— Елате, вие двамата — каза Журден, отново навъсен. Обърна се, за да ни изведе горе до подиума, където семейството на лорда
трябваше да седи и да се храни на дълга маса.
Картие ми намигна, когато Журден беше с гръб към нас, и трябваше да потисна една усмивка на неподправена радост.
— Ето къде си! — извика Люк, когато влезе в залата през една от страничните врати: погледът му веднага се насочи към подиума,
където стоях.
Младите момичета спряха да подреждат боровите клонки и цветята, за да се закикотят и зашушукат, когато Люк минаваше покрай тях.
Предположих, че говорят колко е красив, макар че, по повечето критерии, Люк беше доста обикновен. Тъмнокафявата му коса беше вечно
разчорлена и челюстта му беше изпъкнала, а носът му — малко прекалено дълъг, но очите му можеха да разтопят и най-студеното сърце.
Той се качи с тропот по стълбите на подиума, за да ме сграбчи в прегръдка: държеше се сякаш сме били разделени от месеци, макар че
го бях видяла по-рано същия следобед. Хвана ме за раменете и ме завъртя, за да може да види сребърните нишки, пришити върху
наметалото ми на адепт.
— Мистрес Бриена — каза. Обърнах се отново и се засмях, когато най-сетне чух тази титла, изречена заедно с името ми. — Прекрасно
наметало.
— Да, ами, мисля, че доста чаках за него — отвърнах, безпомощно хвърляйки поглед към Картие.
— Кое е това съзвездие? — попита Люк. — Боя се, че съм доста зле с астрономията.
— Авиана.
Сега бях повелителка на познанието: нещо, за чието постигане се бях трудила с години в Магналия Хаус. И в този миг, застанала в
голямата зала на Журден в Мевана, обкръжена от близки и приятели, загърната с наметалото си на адепт, когато Изолда Кавана се готвеше
да се върне на северния трон… не бих могла да бъда по-удовлетворена.
Докато всички сядахме, наблюдавах Журден, със златен бокал в ръце, с овладяно изражение на лицето, докато гледаше как неговите
хора влизат в залата за вечеря. Запитах се какво ли изпитваше, връщайки се най-сетне у дома, след като бе отсъствал през тези двайсет и пет
години на ужаси, да влезе обратно в ролята си на господар на тези хора.
Знаех истината за живота му: както за валенианското, така и за меванското му минало.
Беше роден в този замък като благороден син на Мевана. Беше наследил земите и хората на Маккуин, борейки се да ги защити, когато
бил принуден да служи на ужасния крал Гилрой Ланън. Знаех, че Журден бе станал свидетел на ужасни неща в залата на този крал — бе
виждал как отсичат китките и стъпалата на мъже, които не можели да платят пълния размер на данъците си, виждал беше как вадят едното
око на старци, задето са гледали краля твърде дълго, чувал беше жени да пищят от далечни стаи, докато били подлагани на побой, виждал
бе да жигосват деца, задето са издали звук, когато е трябвало да бъдат тихи. Гледах това, беше ми признал веднъж Журден, пребледнял от
спомена. Гледах го, боейки се да проговоря.
Докато най-сетне беше решил да въстане, да свали Гилрой Ланън от власт и да постави законна кралица обратно на северния трон, да
разсее тъмнината и ужаса, в каквито се бе превърнала славната някога Мевана.
Към тайния му бунт се бяха присъединили други два мевански рода — Кавана, които били единственият владеещ магия род в Мевана, а
също и този, от който произхождали кралиците, и Морган. Но Мевана бе земя на четиринайсет рода, така различни, както и земята, всеки
със собствени сили и слабости. И въпреки това само три дръзнали да се опълчат на краля.
Мисля, че това, което възпираше повечето лордове и дами, беше съмнението, защото липсваха два ценни артефакта: Камъкът на
здрача, който даваше на рода Кавана магическата им сила, и Канонът на кралицата: това беше законът, провъзгласяващ, че на трона на
Мевана никога не бива да седи крал. Без камъка и канона, как изобщо щеше бунтът да отхвърли напълно Гилрой Ланън, който така
непоклатимо се бе настанил на престола?
Преди двайсет и пет години обаче Маккуин, Кавана и Морган се бяха обединили и бяха щурмували кралския замък, готови да воюват.
Успехът на преврата зависел от това да заварят Ланън неподготвен: това се провалило, когато родният ми баща, лорд Аленах, научил за
бунта и в крайна сметка ги издал.
Гилрой Ланън чакал Журден и неговите последователи.
Набелязал и убил жените от всяко семейство, знаейки, че това ще обезсърчи лордовете.
Но онова, което Гилрой Ланън не очаквал, било три от децата да оцелеят. Люк. Изолда. Ейдън. И понеже те оцелели, тримата
въстанали лордове избягали с децата си в съседната страна Валения.
Приели валениански имена и занятия: зарязали майчиния си език — деърински — в полза на валенианския език, средношанталски,
заровили мечовете си и северните си гербове и гнева си. И се укрили, възпитавайки децата си като валенианци.
Но това, което повечето не знаели… Журден никога не спрял да планира да се върне и да детронира Ланън. Той и другите двама
победени лордове се срещали веднъж годишно, без нито за миг да губят вяра, че могат да въстанат отново и да успеят.
Имали Изолда Кавана, която бе предопределена да стане кралица.
Имали желанието и куража да въстанат отново.
Имали на своя страна мъдростта на годините, както и болезнения урок от първия провал.
И въпреки това все още им липсвали две неща, които били от жизнена важност: Камъкът на здрача и Канонът на кралицата.
Именно тогава към тях се присъединих аз, защото бях наследила спомени от далечен праотец, който бе заровил магическия камък
преди столетия. Ако можех да открия камъка, магията щеше да се върне при рода Кавана, и другите мевански фамилии можеха най-сетне
да се присъединят към нашата революция.
И точно това бях направила.
Всичко това се беше случило преди броени дни и седмици и въпреки това ми се струваше, че се е случило много отдавна, че гледам
назад към всичко това през разбито стъкло, макар че още бях натъртена и наранена от битката и от тайни и предателства, от това, че открих
истината за собственото си меванско наследство.
Въздъхнах и оставих бляновете си безмълвно да отминат, докато продължавах да гледам Журден, седнал на масата.
Тъмнокестенявата му коса беше прибрана назад с лента, която му придаваше валениански вид, но главата му бе увенчана със златен
обръч — проблясване на светлина. Носеше прости черни бричове и къс кожен жакет с пришит над гърдите златен сокол — гордия герб на
неговия род. На бузата му още имаше порязване от битката, което бавно зарастваше. Свидетелство за онова, което току-що бяхме
претърпели.
Журден хвърли поглед надолу към бокала си и най-сетне го видях — потрепването на неувереност, съмнението в самия него,
преследващата го мисъл, че е недостоен — и взех висока чаша със сайдер и издърпах стола до неговия, за да седна.
Бях израсла в компанията на пет други възпитанички в Магналия Хаус, пет момичета, които ми бяха станали като сестри. И въпреки
това изминалите няколко месеца в обкръжението на мъже ми бяха дали задълбочено познание за природата им, или по-важно, колко
крехки бяха сърцата и егото им.
Отначало не проговорих и гледахме как неговите хора донасят димящи блюда с храна и ги подреждат по масите. Въпреки това започнах
да забелязвам: доста хора от рода Маккуин разговаряха приглушено, сякаш още се страхуваха да не бъдат подслушани. Дрехите им бяха
чисти, но излинели и протрити, лицата им — дълбоко набраздени от години тежък труд, десетилетия без усмивки. Няколко от момчетата
дори измъкваха крадешком тънки резени шунка от блюдото и тъпчеха храната в джобовете си, сякаш бяха привикнали да са гладни.
И щеше да е нужно време страхът да избледнее, мъжете, жените и децата на тази страна да оздравеят и да се съвземат.
— Всичко това струва ли ти се като сън, татко? — прошепнах най-накрая на Журден, когато почувствах бремето на мълчанието ни.
— Хмм. — Любимият звук на Журден, който означаваше, че е съгласен наполовина. — В някои моменти — да. Докато потърся Сийв и
осъзная, че тя вече не е тук. Тогава ми се струва като реалност.
Сийв, съпругата му.
Не се сдържах и си представих каква ли е била — смела, дръзка жена, влизаща в битка преди толкова много години, жертвайки живота
си.
— Иска ми се да съм я познавала — казах: тъга изпълни сърцето ми. Подобно чувство ми беше познато: бях живяла много години с
него, с този копнеж за майка.
Родната ми майка била валенианка, починала, когато съм била на три. Но баща ми бил меванец. Понякога се чувствах раздвоена между
тези две страни: страстта на Юга, меча на Севера. Исках мястото ми да е тук с Журден, с хората на Маккуин, но когато си помислех за
кръвта си по бащина линия… когато си спомнех, че Брендан Аленах, както лорд, така и предател, е мой роден баща… се питах как мога
изобщо да бъда приета тук, в този замък, където той бе всявал ужас.
— Какво чувство създава това у теб, Бриена? — попита Журден.
Замислих се за момент, наслаждавайки се на златистата топлина на светлината на огъня и на щастието, което се надигаше у хората на
Журден, когато започнаха да се събират около масите. Заслушах се в музиката, която Люк свиреше умело на цигулката си, мелодична и
сладка, извиквайки усмивки у мъжете, жените и децата, и се наклоних към Журден, за да облегна глава на рамото му.
И затова му дадох отговора, който имаше нужда да чуе, не онзи, който вече напълно чувствах.
— Струва ми се като завръщане у дома.
Осъзнах колко съм прегладняла едва когато подредиха храната: блюда с печени меса и поръсени с билки зеленчуци, златисти хлябове,
омекнали от масло, мариновани плодове и блюда нарязано сирене с кора в различни цветове. Отрупах чинията си с повече храна, отколкото
можех да изям.
Докато Журден беше погълнат от разговори с мъжете и жените, които постоянно се изкачваха на подиума, за да го поздравят
официално, Люк завъртя стола си, за да може да седне с лице към Картие и мен.
Вдървих се, когато видях веселото пламъче в очите му.
— Да? — подтикнах го, когато той продължи да се усмихва на мен и Картие, разкъсвайки със зъби едно хлебче.
— Искам да узная истината — заяви той: от устата му се посипаха трохи.
— За какво, братко?
Люк изви вежда:
— За това как се запознахте вие двамата? И защо никога не казахте и дума за това? По време на срещите ни за планиране… как така не
знаехте? Колкото до останалите от нашата бунтовническа група, всички смятахме, че двамата не се познавате.
Задържах очи върху Люк, но почувствах как погледът на Картие се измества към мен.
— Никога не казахме нищо, защото никой от двама ни не знаеше, че другият е въвлечен — казах. — На срещите за планиране, вие
наричахте Картие Тео д’Арамис. Не знаех кой е това. А после наричахте мен Амадин Журден, а Картие не знаеше кой е това. — Свих
рамене, но все още чувствах шока от разкритието, онзи главозамайващ момент, когато осъзнах, че Картие е лорд Морган. — Обикновено
недоразумение, породено от две имена.
Едно просто недоразумение, което можеше да провали цялата ни мисия за връщане на кралицата на трона.
Тъй като знаех къде праотецът ми е заровил Камъка на здрача, бях изпратена в Мевана, за да потърся гостоприемството на лорд
Аленах, докато тайно открия камъка в земите му. В допълнение към това бунтовническият отряд на Журден беше планирал лорд Морган да
се предреши като валениански благородник, идващ в замъка Дамхан за есенния лов. Истинската му мисия бе да подготви хората за
завръщането на кралицата.
— А кой ти каза за това? — попитах Люк.
— Мерей — каза брат ми и бързо пийна глътка ейл, за да прикрие как омекна тонът му, когато изрече името ѝ.
Мерей, моята най-добра приятелка и съквартирантка в Магналия, която беше станала адепт по музика и също бе познавала Картие
като човека, за какъвто го бях смятала винаги — валениански повелител на познанието.
— Мм-хмм — изсумтях, наслаждавайки се на факта, че сега брат ми на свой ред се изчерви под внимателния ми поглед.
— Какво? Тя ми каза истината след битката — заекна Люк. — Мерей каза: Знаеше ли, че лорд орган обучаваше Бриена в Магналия? И
нямахме представа, че е мевански лорд?
— И така… — започнах, но бях рязко прекъсната от Журден, който внезапно се изправи на крака. Изведнъж залата утихна: всички
погледи се насочиха към него, когато той вдигна високата си чаша, оглеждайки хората си в продължение на няколко мига.
— Исках да кажа няколко думи сега, след като се завърнах — започна той и направи пауза, за да хвърли отново поглед надолу в чашата
си с ейл. — Не мога да ви опиша какво е чувството да съм отново у дома, да се събера отново с вас. През изминалите двайсет и пет години
мислех за вас, когато ставах сутрин и когато си лягах вечер. Изричах мислено имената ви, когато не можех да спя, спомняйки си лицата ви и
звука на гласовете ви, дарбите на ръцете ви, радостта от приятелството ви. — Журден вдигна поглед към тях и видях сълзите в очите му. —
Постъпих несправедливо към вас, като ви изоставих по такъв начин в нощта на първия бунт. Трябваше да дам отпор, трябваше да съм тук,
когато Ланън пристигна, за да ме търси…
В залата се възцари мъчително затишие. Чуваше се само звукът от вдишването и издишването ни, прашенето на огъня, който гореше в
огнището, гукането на дете в ръцете на майка му. Почувствах как сърцето ми започва да бие по-бързо, защото не бях очаквала да каже това.
Хвърлих поглед към Люк, чието лице бе пребледняло. Очите ни се срещнаха: мислите ни се сляха, докато и двамата мислехме: Какво
да правим? Да кажем ли нещо?
Още само миг, и щях да се надигна: тогава чух равномерните стъпки на мъж, приближаващ се към подиума. Беше Лиъм, един от
оцелелите танове на Журден, който бе избягал от Мевана преди години, за да търси своя победен лорд, и най-накрая бе намерил Журден да
се укрива, присъединявайки се към бунта ни.
Не бихме могли да въстанем истински без прозорливостта на Лиъм. Загледах го как сега се качва по стъпалата и слага длан върху
рамото на Журден.
— Милорд Маккуин — поде танът. — Думите не могат да опишат какво чувстваме, когато ви виждаме да се връщате в същата тази
зала. Говоря от името на всички ни, когато казвам, че сме преизпълнени с радост да се съберем отново с Вас. Че мислехме за Вас всяка
сутрин, когато ставахме, и всяка вечер, когато си лягахме да спим. Че мечтаехме именно за този момент. И знаехме, че един ден ще се
върнете за нас.
Журден се взираше в Лиъм, и видях как вълнението се надига в баща ми.
Лиъм се усмихна:
— Спомням си онази тъмна нощ. Повечето от нас тук я помнят. Как се събрахме около Вас в същата тази зала след битката, докато
носехте на ръце момчето си. — Той хвърли поглед към Люк и при вида на обичта в очите му дъхът ми почти секна. — Избягахте, защото ние
Ви помолихме и искахме да го направите, лорд Маккуин. Избягахте, за да опазите жив сина си, защото не можехме да понесем да изгубим
и двама ви.
Люк се изправи, заобиколи масата и застана от другата страна на Лиъм. Танът положи дясната си ръка върху рамото на брат ми.
— Приветстваме с добре дошли обратно и двама ви, милорди — каза Лиъм. — И за нас е чест да ви служим отново.
В залата настъпи оживление, когато всички станаха и вдигнаха чашите си с ейл и сайдер. Картие и аз също се изправихме и аз вдигнах
сайдера си към светлината, в очакване да пия за здравето на баща си и брат си.
— За лорд Маккуин… — започна тан Лиъм, но Журден рязко се обърна към мен.
— Дъщеря ми — изрече дрезгаво той и протегна ръка към мен.
Почти замръзнах изненадана, а залата утихна, когато всички ме погледнаха.
— Това е Бриена — продължи Журден. — Моята осиновена дъщеря. И нямаше да мога да се върна у дома без нея.
Внезапно ме заля страхът, че истината от замъка Дамхан се е разчула — лорд Аленах има дъщеря. Защото аз определено се бях
представила като отдавна изгубената дъщеря на Аленах миналата седмица в неговата зала. И макар да не знаех мащаба на тормоза и
жестокостта, случили се тук, на този народ, все пак знаех, че Брендан Аленах беше предал Журден и беше завзел хората и земите му преди
двайсет и пет години.
Бях дъщеря на врага им. Дали когато ме погледнеха, все още виждаха сянка от него? Вече не съм Аленах. Аз съм Маккуин, напомних си.
Пристъпих до Журден и го оставих да хване ръката ми и да ме притегли още по-близо, под топлата си ръка.
Тан Лиъм ми се усмихна с извинително проблясване в очите, сякаш съжаляваше, че не е забелязал присъствието ми. Но после
повдигна чашата си и каза:
— За рода Маккуин.
Наздравицата се разнесе из залата, разпръсна сенките и се издигна като светлина нагоре към гредите под покрива.
Поколебах се само за миг, преди да вдигна чашата си със сайдер и да пия за това.
След пиршеството Журден ме поведе, заедно с Картие и Люк, нагоре по внушителните стълби към стаята, която бе служила като
кабинет на баща ми. Беше обширно помещение с дълбоко издълбани в стените книжни лавици, с каменни подове, застлани с кожи и
килими, които да заглушават стъпките ни. Железен полилей висеше над маса с красив мозаечен плот: квадратите от берил, топаз и лазурит
изобразяваха сокол в полет. На едната стена имаше голяма карта на Мевана. Възхитих ѝ се за миг, преди да се присъединя към мъжете на
масата.
— Време е да планираме втората стъпка от революцията си — каза Журден, и разпознах същата искра, която бях видяла у него, когато
планирахме завръщането си в Мевана в трапезарията на валенианската му градска къща. Колко далечни ми се струваха сега онези дни,
сякаш това се беше случило в съвсем друг живот.
Привидно изглеждаше, че най-трудният етап от революцията е приключил. Но когато започнах да мисля за всичко, което се
простираше пред нас, по гърба ми запълзя изтощение, а на раменете ми легна тежест.
Имаше много неща, които все още можеха да се объркат.
— Нека за начало да запишем тревогите си — предложи Журден.
Посегнах за чист пергамент, перодръжка и мастилница, приготвяйки се да записвам.
— Аз ще започна — бързо се обади Люк. — Процесът срещу Ланън.
Написах върху листа: Домът Ланън, потръпвайки, докато го правех, сякаш дори само скърцането на връхчето на перодръжката можеше
да ги призове тук.
— Процесът срещу тях е след единайсет дни — промърмори Картие.
— Значи, имаме единайсет дни да решим съдбата им? — обади се Люк.
— Не — отвърна Журден. — Няма да я решим ние. Изолда вече даде да се разбере, че ще ги съди народът на Мевана. Публично.
Записах това, спомняйки си онова историческо събитие преди три дни, когато Изолда бе влязла в тронната зала след битката,
опръскана с кръв, с хората, застанали зад нея. Беше свалила короната от главата на Гилрой, беше го ударила многократно, а после го бе
принудила да се смъкне на пода, да се просне по очи пред нея. Никога нямаше да забравя онзи славен момент, начина, по който се бе
разтуптяло сърцето ми при осъзнаването, че една кралица е напът да се върне на меванския трон.
— Тогава ще издигнем ешафод на полето пред замъка, за да могат всички да присъстват — предложи Картие. — Ще извеждаме
членовете на династията Ланън един по един.
— А тъжбите ни ще се четат на глас — каза Люк. — Не само нашите, а на всеки, който желае да свидетелства за прегрешенията на
Ланън. Трябва да изпратим вест до другите домове, за да представят жалбите си на процеса.
— Ако го направим — предупреди Журден, — най-вероятно цялата фамилия Ланън ще бъде осъдена на смърт.
— На цялата фамилия Ланън трябва да се потърси сметка — каза Картие. — Така се е правело винаги на север. Легендите наричат
това горчивия дял на справедливостта.
Знаех, че е прав. Той ми беше преподавал историята на Мевана. За моята валенианска чувствителност това безмилостно наказание
изглеждаше мрачно и сурово, но знаех, че това се бе правело, за да предотврати зараждането на желание за мъст у благородните семейства,
да възпира хората с власт.
— В случай че сме склонни да забравим — каза Журден, сякаш беше прочел мислите ми, — Ланън почти заличи дома Кавана.
Измъчвал е невинни хора с години. Не ми се иска да предполагам, че съпругата на Ланън и синът му, Деклан, са го подкрепяли в подобни
деяния — навярно са се страхували твърде много, за да надигнат глас. Но докато не успеем да разпитаме както трябва тях и обкръжението
им, мисля, че това е единственият начин. Фамилията Ланън като цяло трябва да бъде наказана. — Той замълча, дълбоко замислен. —
Всякаква публична подкрепа, която можем да съберем за Изолда, е жизненоважна и трябва да бъде получена бързо. Докато тронът е празен,
сме уязвими.
— Другите домове трябва публично да ѝ се закълнат във вярност — каза Картие.
— Да — отвърна баща ми. — Но още по-важно: трябва да сключим нови съюзи. Нарушаването на клетва е далеч по-лесно от
нарушаването на съюз. Да прегледаме съюзите и съперничествата, които са ни известни — това ще ни даде представа откъде трябва да
започнем.
Първо написах: Съюзи между домовете, и направих колонка за попълване. Тъй като трябваше да вземем предвид четиринайсет дома,
знаех, че това може бързо да се превърне в оплетена бъркотия. Някои от по-старите съюзи бяха отношения от типа на онези, възникнали,
когато племената станали домове и получили благословиите си от първата кралица, Лиадан, преди столетия. И често пъти това бяха съюзи,
изковани чрез брак и споделяне на граници и подобни врагове. Но знаех също и че царуването на Гилрой Ланън най-вероятно беше
покварило някои от тези съюзи, затова не можехме да разчитаме изцяло на познанията си за историята.
— Кои домове подкрепят Ланън? — попитах.
— Халоран — каза Журден след миг.
— Каран — добави Картие.
Записах тези имена, знаейки, че има още едно, един последен дом, който напълно бе подкрепял династията Ланън по време на терора.
И въпреки това мъжете нямаше да го изрекат: трябваше да излезе от моята уста.
— Аленах — промърморих и се приготвих да го добавя към списъка.
— Чакай, Бриена — каза Картие тихо. — Да, лорд Аленах е подкрепял Ланън. Въпреки това сега твоят брат, Шон, наследи дома. А
брат ти се присъедини към нас по време на битката на полето.
— Моят полубрат, но, да, Шон Аленах подкрепи Изолда, макар и в последния момент. Значи, искате да убедя Шон да подкрепи
открито дома Кавана? — запитах, чудейки се как изобщо мога да подхвана подобен разговор.
— Да — каза Журден. — Спечелването на подкрепата на Шон Аленах е жизненоважно.
Кимнах и най-накрая записах името на Аленах встрани.
Обсъдихме останалите съюзи, които ни бяха известни.
Дън — Фицсимънс (чрез брак)
Макфинли — Макбран — Маккари (обхваща северната половина на Мевана: съюз, споделян от общ предтеча)
Кавана — Маккуин — Морган
Домовете Бърк и Дермот бяха единствените необвързани от съюз домове.
— Мисля, че Бърк заяви подкрепата си, когато се би заедно с нас на полето — казах, спомняйки си как беше довел въоръжените си
мъже и жени точно когато се огъвахме в битката, когато мислех, че може да изгубим. Лорд Бърк беше обърнал хода на битката,
предоставяйки ни онзи последен изблик на сила, от който се нуждаехме, за да надвием Ланън и Аленах.
— Ще разговарям насаме с лорд и лейди Бърк — каза Журден. — Не виждам защо не биха се заклели във вярност на Изолда. Ще се
свържа и с другите три дома на Мак.
— А аз ще отправя покана към дома Дермот — предложи Картие. — Веднага щом въведа в ред моя дом.
— А навярно аз мога да привлека на наша страна съюза между Дън и Фицсимънс с малко музика, а? — каза Люк и размърда вежди.
Усмихнах му се, за да прикрия факта, че оставиха на мен да се справя с дома Аленах. Щях да мисля по това по-късно, когато
разполагах с един миг насаме, за да подредя множеството безредни емоции, които това предизвика у мен.
— Сега, към съперничествата — казах. Две от тях ми бяха известни и си позволих волността да ги запиша.
Маккуин — Аленах (граничен спор, все още нерешен)
Маккари — Фицсимънс (за достъп до залива)
— Кой друг? — попитах: от перодръжката ми по хартията покапаха петна от мастило като звезди.
— Халоран и Бърк винаги са враждували — каза Журден. — Конкурират се с изделията си от стомана.
Добавих ги към списъка. Разбира се, сигурно имаше още съперничества. Мевана беше известна с пламенния си и понякога упорит дух.
Взирах се в списъка си, но с периферното си зрение видях как Журден погледна Картие и Картие се размърда едва забележимо в стола
си.
— Морган и Ланън — каза той, толкова тихо, че едва го чух.
Вдигнах очи към Картие, но той не гледаше към мен. Погледът му беше прикован върху нещо далечно, нещо, което не можех да видя.
Морган — Ланън — написах.
— Имам друго притеснение — каза Люк, нарушавайки неловкото мълчание. — Сега, когато Камъкът на здрача е открит, магията на
дома Кавана е възстановена. Дали това е нещо, с което трябва да се занимаем сега? Или навярно по-късно, след коронацията на Изолда?
Магия.
Добавих това към списъка: една малка дума, която съдържаше толкова много възможности. След битката стана очевидно, че
магическата дарба на Изолда е да лекува. Бях окачила камъка на шията ѝ, и тя можеше да докосва рани и да ги лекува. Запитах се дали по
някакъв начин контролира магията си.
— Не — беше ми признала тя. — Иска ми се да имах наставник, наръчник…
Беше ми се доверила в деня след битката.
— Ако магията ми излезе от контрол… искам да ми се закълнеш, че ще отнесеш Камъка на здрача. Не желая да използвам магията със
зла умисъл, а за доброто на хората — беше прошепнала тя и погледът ми се беше зареял натам, където камъкът почиваше върху сърцето ѝ,
светнал от цвят. — А в настоящия момент все още има толкова много за нея, което не знам. Не зная на какво съм способна. Трябва да ми
обещаеш, Бриена, че ще ме възпреш.
— Магията Ви няма да излезе от контрол, лейди — бях прошепнала в отговор, но сърцето ме заболя при признанието ѝ.
Това беше именно причината, поради която камъкът беше изчезнал преди сто трийсет и шест години. Защото моят предтеча Тристан
Аленах не само бе ненавиждал Кавана, задето са единственият дом, владеещ магия, но и се беше боял от силата им, особено когато я
използваха във война. Магията наистина излизаше от контрол по време на битка, това поне ми беше известно, макар да не го разбирах
напълно.
Бях видяла миниатюрни късчета от това, проникващи през спомените, които бях наследила от Тристан.
Последният спомен бе за магическа битка, която ужасно се беше объркала. Начинът, по който небето почти се бе разцепило надве,
ужасното треперене на земята, неестественият начин, по който оръжията се бяха обърнали срещу онези, които си служеха с тях. Беше
ужасяващо и отчасти разбрах защо Тристан бе решил да убие кралицата и да ѝ отнеме камъка.
И въпреки това… не можех да си представя Изолда да стане кралица, чиято магия се покварява, кралица, която не може да контролира
дарбите и силата си.
— Бриена?
Вдигнах поглед към Журден, несигурна колко време съм седяла на масата, отдавайки се на спомени. И тримата мъже се взираха в мен
и чакаха.
— Имаш ли някакви мисли относно магията на Изолда? — попита баща ми.
Замислих се дали да споделя онзи разговор с кралицата, но реших, че ще запазя в тайна страховете ѝ.
— Магията на Изолда подпомага изцеляването — казах. — Не мисля, че е нужно да се страхуваме от нея. Историята ни е показала, че
магията на Кавана излиза от контрол само в битка.
— И въпреки това, колко голям е сега домът Кавана? — попита брат ми. — Колко Кавана са останали и дали ще са със същата нагласа
като Изолда и баща ѝ?
— Гилрой Ланън бил твърдо решен да ги унищожи, повече отколкото всеки друг дом — каза Журден. — Убивал по един Кавана на ден
в началото на царуването си, като ги обвинявал в измислени престъпления, превръщайки това в забавление. — Той направи пауза опечален.
— Не бих се изненадал, ако са останали само шепа членове на рода Кавана.
Четиримата се умълчахме и аз загледах как светлината на свещите се процежда по мозайката със сокола и улавя блясъка на камъните.
— Мислите ли, че Ланън е записвал имената им? — попита Картие. — Би трябвало да бъдат прочетени като обвинения на процеса.
Царството трябва да узнае колко животи е отнел.
— Не зная — отвърна Журден. — В тронната зала винаги имаше писари, но кой знае дали Ланън им е позволявал да записват
истината.
Още мълчание, сякаш повече не можехме да намерим думи, за да говорим. Взирах се в списъка си, знаейки, че всъщност не бяхме
измислили никакви сериозни планове тази нощ, и въпреки това изглеждаше, че поне сме поставили начало.
— Предлагам да се срещнем насаме с Изолда, когато се върнем в Лионес за процеса — каза най-накрая баща ми, нарушавайки
тишината. — Можем да поговорим с нея повече за магията и да обсъдим как би предпочела да бъдат прочетени оплакванията ѝ.
— Съгласен съм — каза Картие.
Двамата с Люк кимнахме в знак на съгласие.
— Мисля, че това е всичко за тази вечер — каза Журден и се надигна. Картие, Люк и аз последвахме примера му, докато четиримата
застанахме в кръг, с лица, наполовина огрени от светлината на огъня, наполовина в сянка. — Ще изпратя писмо на Изолда, за да я уведомя
какво мислим за процеса, така че да може да започне да събира оплаквания в Лионес. Ще изпратя съобщения и до другите домове, за да
подготвят оплакванията си. Единственото, което искам от вас тримата сега, е да останете нащрек, бдителни. Планирали сме бунт преди: би
трябвало да знаем какво да търсим, ако поддръжниците на Ланън се осмелят да възпрепятстват плановете ни за короноването на Изолда.
— Мислиш ли, че ще срещнем съпротива? — попита Люк, раздвижвайки неспокойно ръце.
— Да.
Сърцето ми се сви при отговора на Журден: бях вярвала, че всеки меванец ще е преизпълнен с желание да види семейство Ланън
съборени от власт. Но истината беше, че най-вероятно имаше групи хора, които крояха планове да провалят напредъка ни. Хора с
изпълнени с мрак сърца, които бяха обичали Гилрой Ланън и му бяха служили.
— Една стъпка ни дели от връщането на кралицата на трона — продължи баща ми. — Най-голяма съпротива ще срещнем, без
съмнение, в следващите няколко седмици.
— И аз смятам така — каза Картие: ръката му се доближи до моята. Не се докоснахме, ала почувствах топлината му. — Коронацията
на Изолда ще бъде един от най-великите дни, които тази земя е виждала. Но това, че носи короната, няма да я предпази.
Журден ме погледна и разбрах, че си представя мен на нейното място — не като кралица, а като жена, взета на прицел.
Короноването на Изолда Кавана като законна кралица не беше краят на бунта ни. Беше едва началото.
Две
Диря от кръв
Картие
Територията на лорд Морган, замъкът Брай
В живота ми имаше време, когато вярвах, че никога няма да се върна в Мевана. Не си спомнях замъка, в който се бях родил, не помнех
как е разположена и как изглежда земята, намирала се във владение на семейството ми в продължение на много поколения; не си спомнях
хората, заклели се във вярност към мен, докато майка ми ме притискала към сърцето си. Онова, което помнех, беше кралство на силни
влечения и изящество и красота, кралство, за което по-късно научих, че не е мое, макар че копнеех да бъде, кралство, което ме бе
приютявало и пазило в продължение на двайсет и пет години.
Валения беше моя по избор.
Но Мевана… тя беше моя по силата на рожденото право. Бях израснал, смятайки, че се наричам Тео д’Арамис: по-късно дръзко се бях
превърнал в Картие Еваристе: и двете бяха имена, под които да се скрия, щит за един човек, който не знаеше къде трябва да живее или кой
се предполага да бъде.
За такива неща си мислех, когато си тръгнах от замъка на Журден доста след полунощ.
— По-добре остани да пренощуваш, Морган — беше ми казал Журден, след като съвещанието ни за планиране приключи. Последва ме
надолу по стълбите загрижен: — Защо да потегляш толкова късно?
Това, което искаше да каже, беше: Защо да се връщаш да спиш сам в рушащ се замък?
А аз нямах смелост да му кажа, че имах нужда да бъда на собствените си земи в тази нощ: имах нужда да спя там, където баща ми,
майка ми, сестра ми бяха сънували някога. Имах нужда да обходя замъка, който бях наследил, порутен или не, преди хората ми да започнат
да се връщат.
Спрях във фоайето и посегнах за наметалото си на адепт, пътната си раница, меча си. Бриена бе там, чакаща на прага, вратите —
разтворени към нощта. Мисля, че знаеше от какво имам нужда, защото погледна Журден и промърмори:
— Всичко ще бъде наред, татко.
А Журден, за щастие, остави нещата така и ме плесна по рамото в жест на безмълвно сбогуване.
Вечерта и без това вече бе странна — помислих си, отправяйки се към мястото, където чакаше Бриена. Не бях очаквал да чуя Журден
да изразява гласно съжалението си, да стана свидетел на първата стъпка на изцеление за дома Маккуин. Почувствах се като натрапник:
чувствах се обременен всеки път, когато очаквах собственото си завръщане у дома и повторното обединение с хората си.
Но после Бриена вдигна лице към мен и ми се усмихна: нощният ветрец си играеше с косата ѝ.
Как двамата с теб стигнахме дотук? — прииска ми се да попитам, но задържах думите пленени в устата си, докато тя милваше
лицето ми.
— Ще те видя скоро — прошепнах, без да дръзна да я целуна тук, в къщата на баща ѝ, където Журден най-вероятно ни наблюдаваше.
Тя само кимна, ръката ѝ се отмести от мен.
Потеглих, довеждайки коня си от конюшните: небето над мен беше гъсто обсипано със звезди.
Земите ми се намираха на запад от тези на Журден, замъците ни отстояха само на няколко мили един от друг, което се равняваше
приблизително на едночасова езда. На път към замъка Фин тази вечер с Бриена бяхме намерили еленова пътечка, която свързваше двете
територии, и бяхме предпочели да се отправим по нея, вместо по пътя, който лъкатушеше през гора и нагоре по един ручей, и накрая се
губеше, криволичейки в полята.
Това беше по-дългият маршрут, обрасъл с тръни и клони, но избрах отново да тръгна по него тази нощ.
Яздех по пътеката, сякаш го бях правил безброй пъти, следвайки лунната светлина, вятъра и тъмнината.
Вече бях ходил в земите си веднъж, по-рано същия ден.
Бях дошъл сам и бавно бях вървял из коридорите и стаите, като изкоренявах плевели, разчиствах прах и режех паяжини, надявайки се,
че мога да си спомня ясно нещо за този замък. Бил съм едва на една година, когато баща ми избягал с мен, но се надявах, че някакво късче
от семейството ми, зрънце от паметта ми, се бе задържало на това място, доказвайки, че заслужавам да бъда тук дори и след двайсет и пет
години самота. И когато не можах да си спомня нищо — бях странник зад тези стени — се предадох и седнах на мръсния под на стаята на
родителите ми, разяждан от скръб, докато чух Бриена да пристига.
Въпреки всичко това, замъкът все пак ме изненада.
Някога, замъкът Брай е бил прекрасен имот. Баща ми беше ми го описал в съвършени подробности преди години, когато най-накрая ми
каза истината за това кой съм. Но онова, което ми беше описал, не отговаряше на начина, по който замъкът изглеждаше сега.
Подкарах коня си по-леко, в тръс, когато наближихме: очите ме щипеха от студа, докато се мъчех да видя целия замък на лунната
светлина.
Беше порутена ширнала се грамада от сиви камъни: подножието на планините се издигаше спокойно зад него и спускаше сенки върху
най-горните етажи и кулички. По някои от скатовете на покрива зееха дупки, но стените, слава богу, бяха непокътнати. Повечето прозорци
бяха със спуснати капаци, а увивните растения почти бяха превзели предната фасада. Вътрешният двор беше задръстен от бурени и
фиданки. Никога през живота си не бях виждал по-запуснато място.
Слязох от коня и застанах във високата до кръста трева, като продължавах да се взирам в замъка: имах чувството, че в отговор замъкът
се взира злобно към мен.
Какво щях да правя с такова порутено място? Как щях да го построя наново?
Свалих сбруята на коня си, оставяйки го спънат под един дъб, и започнах да си проправям път към вътрешния двор, спирайки в буйно
обраслата му среда. Стоях върху увивни растения, тръни и разбит калдъръм. Всичко това — мое: както хубавото, така и лошото.
Открих, че ни най-малко не ми се спи, макар да бях капнал от умора, и сигурно наближаваше два сутринта. Започнах да правя първото
нещо, което ми дойде наум: да изтръгвам бурените. Работих усърдно, докато се стоплих, изпотявайки се въпреки есенния мраз, като накрая
застанах на четири крака.
Именно тогава го видях.
Пръстите ми рязко дръпнаха заплетена туфа златник, разкривайки дълго парче объл камък, върху което бе издълбано нещо. Изчистих
останалите коренчета, докато успях ясно да видя думите, проблясващи в светлината на звездите.
Деклан.
Отпуснах се отново на пети, но погледът ми беше прикован към това име.
Синът на Гилрой Ланън. Принцът.
Значи е бил тук онази нощ. Нощта на първия провалил се бунт, когато майка ми бе погубена в битка, а сестра ми — убита.
Бил е тук.
И беше издълбал името си в камъните на дома ми, в основите на семейството ми, сякаш като стореше това, щеше винаги да господства
над мен.
Изпълзях оттам с потръпване и седнах, свит на купчинка, с прибрания в ножница меч на хълбока ми, издрънчаващ до мен, с ръцете ми
— покрити с мръсотия.
Деклан Ланън беше окован във вериги, държан в плен в кралските тъмници, и щеше да се изправи на съд след единайсет дни. Щеше да
си получи заслуженото.
И въпреки всичко това не ми носеше утеха. Майка ми и сестра ми бяха все така мъртви. Замъкът ми бе в руини. Хората ми —
разпилени. Дори баща ми го нямаше вече: така и не беше получил шанс да се върне в родината си, умирайки преди години във Валения.
Бях напълно сам.
Внезапен звук прекъсна потока на мислите ми. Тропот от посипали се камъни от вътрешността на замъка. Очите ми моментално се
насочиха към счупените прозорци, търсейки.
Тихо се изправих и измъкнах меча си. Започнах да газя през бурените към входните врати, които висяха счупени на пантите си,
открехнати. Косъмчетата на ръцете ми настръхнаха, когато бутнах дъбовите врати да се отворят по-широко: пръстите ми проследиха
резбованата им украса. Надзърнах в сенките на фоайето. Камъните на пода бяха напукани и мръсни, но на лунната светлина, която
проникваше вътре през прозорците със затворени капаци, видях следи от малки, боси ходила в мръсотията.
Отпечатъците от стъпки лъкатушеха и стигаха вътре в голямата зала. Наложи се да напрегна очи на мъждивата светлина, за да ги
проследя обратно до кухнята, като криволичех около изоставените сгъваеми маси, студеното огнище, оголените стени, по които вече не
висяха знамената с гербове и гоблените. Разбира се, следите от стъпки стигаха до килера за продукти, до всеки бюфет, в очевидно търсене
на храна. Тук имаше празни бурета от ейл, които още ухаеха слабо на малц, изсъхнали китки стари билки, висящи от подпокривните греди,
няколко бокала, инкрустирани с прашни скъпоценни камъни, няколко счупени бутилки вино, оставили блестящи съзвездия от късчета
стъкло по пода. Размазано петно кръв, сякаш онези боси крака случайно бяха настъпили парче стъкло.
Коленичих и докоснах кръвта. Беше прясна.
Кървавата диря ме изведе от задната врата на кухните в тесен коридор, от който се излизаше в задното фоайе, където стълбището за
слугите се виеше в тясна спирала към втория етаж. Пристъпих през гъста мрежа от паяжини, потискайки едно потръпване, когато най-
сетне стигнах до площадката на втория етаж.
Петна лунна светлина проникваха през този коридор, осветявайки купчини листа, които вятърът беше навял вътре през счупените
прозорци. Продължих да следвам кръвта: ботушите ми хрущяха по листата и намираха всяко камъче по пода. Бях твърде изтощен, за да се
придвижвам тихо. Онзи, който бе оставил следите от стъпки, несъмнено знаеше, че идвам.
Стъпките ме отведоха право до стаята на родителите ми. Точно същото място, на което стоях с Бриена преди часове, когато ѝ дадох
наметалото ѝ на адепт.
Въздъхнах, намирайки дръжките на бравите. Бутнах ги да се отворят и надникнах в мъждивата светлина на стаята. Все още виждах
къде двамата с Бриена бяхме избърсали праха от подовете, за да се възхитим на пъстрите плочки. Тази стая ми се бе струвала мъртва до
мига, когато тя стъпи в нея, сякаш нейното място беше повече тук, отколкото моето.
Влязох и моментално бях замерен с шепа камъчета по тила.
Завъртях се рязко и когато погледнах към отсрещния край на стаята, видях бързо мярнали се бледи крайници и гъста чорлава коса да
изчезват зад разсъхнат гардероб.
— Няма да те нараня — извиках. — Ела, виждам, че стъпалото ти кърви. Мога да ти помогна.
Приближих се няколко крачки, но после спрях, чакайки непознатият да се появи. Когато това не стана, въздъхнах и направих още една
крачка.
— Аз съм Картие Еваристе. — И трепнах, когато осъзнах, че валенианското ми име бе излязло от устата ми така естествено.
Все още никакъв отговор.
Промъкнах се по-близо, почти до сянката зад гардероба…
— Кой си ти? Ехо!
Най-накрая стигнах до задната част на гардероба. И ме посрещнаха още ситни камъчета. Чакълът влезе в очите ми, но не преди
пръстите ми да уловят горната част на кльощава ръка. Последва съпротива, гневно сумтене и аз побързах да избърша чакълестия прах от
очите си, за да зърна мършаво момче, не повече от десетгодишно, със съзвездие от лунички по лицето и червена провиснала коса, която
влизаше в очите му.
— Какво правиш тук? — попитах, опитвайки се да потисна раздразнението си.
Момчето ме заплю в лицето.
Наложи се да намеря и последните останки от търпението си, за да избърша плюнката от бузите си. После погледнах отново момчето.
— Сам ли си? Къде са родителите ти?
Момчето се приготви да плюе отново, но аз го дръпнах от задния край на гардероба и го отведох да седне на провисналото легло.
Дрехите му бяха парцаливи, краката му — боси: единият още кървеше. Не можа да скрие агонията от изражението си, когато вървеше на
него.
— Днес ли се нарани? — попитах и коленичих, за да повдигна внимателно стъпалото му.
Детето изсъска, но в крайна сметка ми позволи да прегледам раната му. Стъклото още беше в стъпалото му и оттам неспирно се
процеждаше тъничка струйка кръв.
— Стъпалото ти има нужда от шевове — казах внимателно. Пуснах глезена му и продължих да коленича пред него, взрян в две
разтревожени очи. — Хмм. Мисля, че майка ти или баща ти ще забележат отсъствието ти. Защо не ми кажеш къде са? Мога да те заведа при
тях.
Момчето отмести поглед и скръсти дългите си слаби ръце.
Беше както подозирах. Сирак, настанил се неканен в руините на Брай.
— Е, за твой късмет, умея да шия рани. — Изправих се и изхлузих пътническата раница от рамото си. Намерих кремъка и огнивото си
и съживих пламъка на няколко от старите свещи в помещението, после измъкнах едно вълнено одеяло и кесията с медицинските си
материали, без която никога не тръгвах на път. — Защо не легнеш тук и не ми позволиш да се погрижа за това стъпало?
Момчето упорстваше, но болката сигурно го бе изтощила. Приближи се с куцане и направи точно каквото му казах: настани се на
вълненото одеяло. Очите му се разшириха, когато видя металния ми форцепс.
Намерих малката си стъкленица с упойващи билки и изсипах остатъка в плоската си бутилка с вода.
— Ето. Пийни. Това ще облекчи болката.
Момчето предпазливо прие сместа, като я подуши, сякаш я бях поръсил с отрова. Най-накрая се предаде и отпи, а аз търпеливо зачаках
билките да започнат да оказват своето притъпяващо болката въздействие.
— Имаш ли си име? — попитах, като вдигнах нависоко раненото ходило и го подпрях.
За миг той не каза нищо, а после прошепна:
— Томас.
— Това е хубаво, силно име — започнах внимателно да измъквам стъклата. Томас трепна, но аз продължих да говоря, за да отвлека
вниманието му от болката. — Като момче, винаги ми се искаше да бях кръстен на баща си. Но вместо Кейн, ме кръстили Ейдън. Старо
семейно име, предполагам.
— Мисля, че каза, че името ти е — К-Картие. — Томас се запъна при произнасянето на валенианското име и аз най-сетне издърпах
последното късче стъкло.
— Така беше. Имам две имена.
— Защо човек… — Томас трепна отново, когато започнах да промивам раната, — би имал нужда от две имена?
— Понякога е необходимо, за да остане жив — отвърнах и този отговор, изглежда, удовлетвори момчето, защото то мълчеше, когато
започнах да шия раната.
Когато свърших, внимателно превързах ходилото на Томас и му намерих една ябълка в раницата си. Докато ядеше, аз се разхождах из
стаята, търсейки някое друго парче одеяло, с което можех да спя, защото мразовитият нощен въздух влизаше в стаята през счупените
прозорци.
Минах покрай книжните лавици на родителите си, по които все още имаше многобройни подвързани с кожа томове. Спрях за миг,
спомняйки си любовта на баща ми към книгите. Сега повечето от тях бяха плесенясали, кориците им — втвърдени и нагънати от
природните стихии. Една тъничка книга обаче привлече интереса ми. Беше невзрачна в сравнение с другите, чиито корици бяха изрисувани
с изящни миниатюри, а отгоре стърчеше една страница. Бях се научил, че обикновено най-непретенциозните на вид книги съдържат най-
великото познание, затова я пъхнах под късото си кожено палто, преди Томас да успее да ме види.
Не можах да се добера до друго одеяло, затова в крайна сметка се задоволих да седна, опрян на стената край една от свещите.
Томас се омота във вълненото одеяло, докато накрая заприлича повече на гъсеница, отколкото на момче, а после примигна сънено към
мен.
— Облегнат на стената ли ще спиш?
— Да.
— Имаш ли нужда от одеялото?
— Не.
Томас се прозя и се почеса по луничавия нос:
— Ти господарят на този замък ли си?
Изненадах се от това как ми се прииска да излъжа. Гласът ми прозвуча странно, когато отвърнах:
— Да, такъв съм.
— Ще ме накажеш ли, задето се крия тук?
Не знаех как да му отговоря: умът ми се залови за факта, че момчето смяташе, че ще го накажа, задето е направило всичко по силите
си, за да оцелее.
— Знам, че сгреших, като метнах камъчетата в лицето Ви, милорд — забъбри Томас със сбърчено от страх чело. — Но моля Ви… моля
Ви, не ме наранявайте прекалено лошо. Мога да работя за Вас. Кълна се, че мога. Мога да бъда Ваш вестоносец или Ваш виночерпец, или
Ваш коняр, ако искате.
Не исках да ми служи. Исках от него отговори. Исках да запитам настоятелно: Кой си ти? Кои са родителите ти? Откъде идваш? И
въпреки всичко нямах право да го питам такива неща. Това бяха отговори, които се печелеха с доверие и приятелство.
— Сигурен съм, че мога да ти намеря задача. А докато си в земите ми — прошепнах, — ще те закрилям, Томас.
Томас отрони благодарствена въздишка и затвори очи. След по-малко от минута вече хъркаше.
Изчаках няколко мига, преди да измъкна книгата от палтото си. Прелистих внимателно страниците, развеселен, че напосоки бях
избрал книга с поезия. Питах се дали е била на майка ми, дали тя бе държала тази книга и бе чела до прозореца преди години, когато от
страниците с пърхане изпадна един лист. Беше сгънат, но от вътрешната страна слабо се различаваше нещо, написано на ръка.
Взех пергамента и го оставих да се разгъне в дланта ми, деликатен като птичи криле.
12 януари 1541
Кейн,
Зная, че и двамата смятахме, че така ще е най-добре, но на семейството ми не може да се има доверие. Докато те нямаше,
Уна дойде да ни посети. Мисля, че е станала подозрителна към мен, към това, на какво уча Деклан по време на уроците му. А
после видях Деклан да влачи Ашлинг за косата във вътрешния двор. Трябваше да видиш лицето му, докато тя плачеше: сякаш
плачът ѝ от болка му доставяше наслада. Страхувам се от това, което виждам в него: мисля, че сбърках с него по някакъв начин, и
той вече не ме слуша. Колко пламенно ми се иска нещата да стояха по друг начин! И навярно щеше да стане така, ако можеше да
живее с нас, вместо да бъде с родителите си в Лионес. Уна, разбира се, дори не беше изненадана от поведението му. Гледаше как
синът ѝ дърпа дъщеря ни, отказа да го спре, и каза: „Той е само едно момче на единайсет години. Ще надрасне подобни неща,
уверявам ви“.
Не мога да продължавам повече с това — не желая да използвам дъщеря ни като пионка — и зная, че ще се съгласиш с мен.
Планирам да отида на кон до Лионес призори и да разваля годежа на Ашлинг, защото аз съм тази, която трябва да направи това, а
не ти. Ще взема със себе си Шеймъс.
Твоя,
Лили
Наложи се да го прочета два пъти, преди да почувствам въздействието на думите. Кейн, баща ми. Лили, майка ми. И Ашлинг, сестра
ми, сгодена за Деклан Ланън. Тогава е била само на пет, тъй като това писмо беше написано броени месеци преди деня, в който беше убита.
Какво си бяха мислили родителите ми?
Знаех, че домовете Ланън и Морган са съперници.
Но никога не си бях представял, че родителите ми са в основата на това.
На семейството ми не може да се има доверие, беше написала майка ми.
Семейството ми.
Вдигнах писмото към светлината на свещта.
На какво беше учила Деклан? Какво беше видяла в него?
Баща ми никога не ми беше разкрил, че майка ми е произхождала от дома Ланън. Така и не бях научил потеклото ѝ. Той бе казал, че
била красива. Била прелестна: била добра, смехът ѝ изпълвал стаите със светлина. Хората на Морган я обичали. Той я беше обичал.
Сгънах отново писмото и го скрих в джоба си, но думите ѝ се задържаха, отеквайки в мен.
Майка ми е била Ланън. И не можах да попреча на мисълта да се надигне…
Аз съм наполовина Ланън.
Три
Да изслушваш жалби
Бриена
Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин
Събуди ме звукът от блъскане долу в залата. Измъкнах се със залитане от леглото, за миг замаяна. Не знаех къде се намирам —
Магналия? Градското имение на Журден? Не какво да е, а прозорците, ми напомниха: бяха вертикално разделени и тесни, а отвъд тях беше
мъглата, с която бе прословута Мевана.
Затърсих опипом дрехите, с които бях облечена вчера, сресах косата си с пръсти, докато слизах по стълбите: слугите забележимо се
умълчаваха на минаване покрай мен, с разширени очи, докато ме оглеждаха. Сигурно изглеждам ужасно — помислих си, и чух как
шушуканията им ме следват.
Дъщерята на Брендан Аленах.
Тези четири думи се забиваха в сърцето ми, като тръни.
Брендан Аленах щеше да ме убие на бойното поле, ако Журден не го беше спрял. Все още чувах гласа на Аленах — Ще си взема
обратно живота, който ѝ дадох — сякаш той вървеше по стъпките ми, преследвайки ме.
Забързах, като следвах шума, осъзнавайки, че глъчката бе породена от музиката на Люк. Брат ми стоеше върху една маса и свиреше на
цигулката си, пораждайки силни ръкопляскания и шумно стоварване на чаши по масата от хората на Маккуин.
Гледах в продължение на миг, преди да седна сама на празната маса на лорда, за да изям купичка овесена каша. Виждах обичта и
възхищението по лицата на хората на Маккуин, докато гледаха Люк, насърчавайки го да продължава, дори докато той обръщаше една халба
ейл. Музиката на брат ми се разпростираше над тях като изцеляващ балсам.
Отвъд гуляя и веселието, в другия край на залата, забелязах Журден да стои заедно с шамбелана си — начумерен старец на име Торн:
несъмнено обсъждаше плановете за предстоящия ден. И започнах да си мисля, какви трябваше да са собствените ми планове сега, в това
странно време на междинни състояния — между възобновяването на нормалния живот и процеса, между един празен трон и коронацията
на Изолда и — навярно повече от всичко — моето място между възпитаничка и повелителка на познанието. През изминалите седем години
бях ученичка: сега беше време да реша какво да правя с областта на познанието, която бях овладяла.
Почувствах как ме залива носталгия по Валения.
Помислих си за възможността за създаването на Дом на познанието в Мевана. Доколкото знаех, тук нямаше такива, тъй като
овладяването на определени области от изкуството и познанието беше нещо, типично за Валения. Повечето меванци бяха запознати с
идеята: въпреки това се безпокоях, че отношението им към нея е по-скоро цинично или скептично, и честно казано, не можех да ги виня за
това. Бащите и майките се бяха стремили по-скоро да опазят дъщерите и синовете си живи и защитени. Никой нямаше време да прекарва
години от живота си в изучаване на музика, изобразително изкуство, или дори дълбините на познанието.
Но всичко това щеше скоро да се промени под управлението на кралица като Изолда. Тя много ценеше познанието. Знаех, че желае да
реформира и просвети Мевана, да види как хората ѝ процъфтяват.
А аз имах и собствени желания, които да посея тук: специално едно от тях беше да създам Дом на познанието и може би, евентуално,
да убедя най-добрата си приятелка Мерей да се присъедини към мен, обединявайки своята област — музиката — с моята. Можех да си ни
представя как пълним стаите на този замък с музика и книги, точно както бяхме правили в Мевана като възпитанички.
Бутнах купичката си с овесена каша настрана и станах от масата: тръгнах обратно към стаята си, все още обзета от тъга по дома.
Бях избрала една източна стая в замъка и утринната светлина точно започваше да пробива през мъглата, стопляйки прозорците ми с
розови нюанси. Отидох до бюрото си, взирайки се надолу към пособията си за писане, каквито Журден се беше погрижил да имам в
изобилие.
Пиши ми всеки път, щом ти домъчнее за мен, беше ми казала Мерей преди дни, точно преди да потегли от Мевана, за да се върне във
Валения, за да се присъедини към покровителя си и своята група музиканти.
Тогава ще ти пиша през всеки час от всеки ден, бях отвърнала, и да, бях придала на тона си драматична нотка, за да я разсмея, защото
в очите и на двете ни имаше сълзи.
Реших да последвам съвета на Мерей.
Седнах на бюрото си и започнах да ѝ пиша. Бях преполовила писмото, когато Журден почука на вратата ми.
— На кого пишеш? — попита, след като го поканих да влезе.
— Мерей. Имаш ли нужда от нещо?
— Да. Ще се поразходиш ли с мен? — И той ми предложи ръката си.
Пуснах перодръжката си и го оставих да ме отведе долу и да ме изведе във вътрешния двор. Замъкът Фин беше построен от бял камък
насред една ливада: на север се мержелееха планините. Отблясъците на сутрешната светлина отскачаха от стените, сякаш те бяха
построени от кост, почти дъгоцветни на топящия се скреж, и аз си дадох един миг да погледна през рамо, за да се възхитя на гледката,
преди Журден да ме поведе по една от пътеките на ливадата.
Хрътката ми Неси ни намери скоро след това и дотича с изплезен, провесен на една страна език. Мъглата най-сетне се отдръпваше и
забелязах мъжете, работещи в едно съседно поле: вятърът донасяше откъслеци от тананикането им и съскането на сърповете им, докато
зърното падаше.
— Вярвам, че хората ми са били дружелюбни към теб — каза Журден след малко, сякаш беше чакал да излезем извън пределите на
замъка, преди да изрече на глас подобно нещо.
Усмихнах се и казах: „Разбира се, татко“. Спомних си шушуканията, които ме бяха преследвали по пътя към залата, за това чия дъщеря
съм в действителност. И въпреки това ми беше непоносимо да кажа на Журден.
— Хубаво — отвърна той. Продължихме в мълчание, докато стигнахме до река под дърветата. Изглежда, че това беше мястото ни за
разговори. Предишния ден ме беше намерил тук сред мъха и теченията, разкривайки, че тайно се е оженил за съпругата си на това тучно
място, някога отдавна.
— Имаше ли още раздвижвания в спомените, Бриена? — попита внимателно.
Трябваше да очаквам този въпрос, и все пак се почувствах изненадана от него.
— Не, не съм — отговорих, загледана към реката. Помислих си за шестте спомена, които бях наследила от Тристан Аленах.
Първият бе породен от една стара книга на Картие, която случайно бе принадлежала на Тристан преди повече от столетие. Бях прочела
същия пасаж като Тристан и това беше създало връзка между нас, която дори времето не можеше да разкъса.
Бях толкова объркана от преживяването, че не бях разбрала напълно какво ми се случва, и в резултат не казах на никого за това.
Но то се бе повторило отново, когато Мерей бе изсвирила вдъхновена от Мевана песен: древните звуци на музиката ѝ смътно ме
свързаха с Тристан, когато бе търсил място да скрие камъка.
Неговите шест спомена ме бяха споходили така случайно, че ми бе отнело доста време накрая да си изградя теория как и защо ми се
случва това. Родовата памет не беше особено рядко явление: самият Картие ми беше разказал веднъж за нея — тази представа, че всички
ние пазим спомени от предците си, но само малцина избрани сред нас наистина преживяват тяхно проявление. Така че щом узнах, че съм
една от онези малцина, които изживяват проявленията, започнах да ги разбирам по-добре.
Сигурно имаше връзка, създадена между мен и Тристан чрез някое от сетивата ни. Трябваше да видя или почувствам, чуя или вкуся,
или помириша нещо, което той някога бе изживял.
Връзката беше вратата между нас. Обяснението за това как се бе случило всичко.
Колкото до въпроса защо… постепенно започнах да подозирам, че всички спомени, които ми беше предал, се съсредоточават върху
Камъка на здрача, или в противен случай най-вероятно щях да съм наследила от него повече спомени. Тристан беше онзи, който беше
откраднал камъка, беше го скрил, бе поставил началото на гибелта на меванските кралици, бе причинил заспиването на магията. И
следователно аз бях онази, на която бе предопределено да намери и върне камъка, да го върне обратно на дома Кавана, да позволи на
магията да процъфтява отново.
— Мислиш ли, че ще наследиш още спомени от него? — попита Журден.
— Не — отвърнах след миг, като вдигнах очи от водата, за да срещна загрижения му поглед. — Всичките му спомени бяха свързани с
Камъка на здрача. Който бе открит и предаден обратно на кралицата.
Но Журден не изглеждаше убеден, а честно казано, и аз не бях.
— Е, да се надяваме, че спомените са приключили — каза Журден и се прокашля. Ръката му посегна към джоба: помислих си, че това
е негов нервен навик, докато той измъкна прибрана в ножница кама. — Искам отново да я носиш — каза той и протегна хладното оръжие
към мен.
Разпознах оръжието. Беше същата малка кама, която ми беше дал, преди да прекося канала, за да задействам нашата революция.
— Мислиш ли, че е необходимо? — попитах, като я поех: палецът ми докосна закопчалката, която щеше да я задържи пристегната на
бедрото ми.
Той въздъхна.
— Ще съм по-спокоен, ако я носиш, Бриена.
Забелязах как се смръщи — на тази светлина внезапно ми се стори много по-стар. В ръждивочервената му коса имаше още сиви
нишки, а по челото му — по-дълбоки линии, и внезапно сега аз се разтревожих, че ще изгубя него, когато току-що го бях получила като
баща.—
Разбира се, татко — казах и прибрах камата в джоба си.
Помислих си, че това е всичко, което трябва да ми каже, и ще тръгнем обратно към замъка. Но Журден продължаваше да стои пред
мен, със слънчевата светлина, която хвърляше петна по раменете му, и усетих, че думите са заседнали в гърлото му.
Напрегнах се:
— Има ли нещо друго?
— Да. Жалбите. — Той направи пауза и си пое дъх. — Тази сутрин ми съобщиха, че голяма част от хората на Маккуин, главно онези
под двайсет и пет годишна възраст, са неграмотни.
— Неграмотни ли? — повторих като ехо зашеметена.
Журден мълчеше, но очите му бяха все така приковани върху моите. И тогава осъзнах причината.
— О. Брендан Аленах им е забранил да получават образование?
Той кимна.
— Би ми било от огромна помощ, ако можеш да започнеш да помагаш със събирането на оплакванията за процеса. Тревожа се, че няма
да ни стигне времето да ги съберем и подредим както трябва. Помолих Люк да се заеме с мъжете, и си помислих, че навярно ти би могла да
записваш оплакванията на жените. Разбирам, ако е твърде много да искам това от теб, и…
— Не е твърде много за да го искаш — прекъснах го кротко, доловила безпокойството му.
— Тази сутрин на закуска съобщих на хората си да започнат да мислят дали имат някакви оплаквания, ако искат тези оплаквания да
бъдат обявени на процеса. Мисля, че някои ще запазят мълчание, но знам, че други ще искат оплакванията им да бъдат записани.
Посегнах да хвана ръката му:
— Всичко, каквото мога да направя, за да ти помогна, татко.
Той повдигна ръцете ни, за да целуне опакото на кокалчетата ми, и бях трогната от този прост акт на привързаност — нещо, до което
все още не бяхме стигнали съвсем като баща и дъщеря.
— Благодаря ти — изрече дрезгаво, и подпъхна пръстите ми в свивката на лакътя си.
Тръгнахме редом един до друг по пътеката: замъкът се показа. Нямах нищо против мълчанието между нас — никой от двама ни не
беше известен като почитател на оживените разговори, — но Журден внезапно посочи към голяма сграда в източния край на имота и аз
примижах срещу слънцето да го видя.
— Това е тъкачницата — обясни, като хвърли поглед надолу към мен. — Повечето жени от дома Маккуин ще са там. Именно оттам бих
искал да започнеш.
Направих каквото ме помоли: само се върнах в замъка да взема пособията си за писане. Умът ми гъмжеше от мисли, докато вървях по
пътеката и се приближавах към тъкачницата: най-важната ми мисъл се крепеше на факта, че всички млади хора от дома Маккуин са
неграмотни, и колко пагубно е това. Ето, аз имах надежди и мечти да създам Дом на познанието сред тях, но всъщност щеше да се наложи
да сменя тактиката си. Щеше да се наложи да предложа уроци по четене и писане, преди дори да опитам да ги образовам в областите на
познанието.
Спрях в тревата пред тъкачницата. Тя беше дълга, правоъгълна каменна постройка, с покрив от дървени керемиди и прекрасни
прозорци с филигранна украса. От задната страна се разкриваше ясен изглед към долината отдолу, където момчета пасяха стада овце.
Входната врата беше открехната, но не ми се струваше много подканваща.
Поех си дълбоко дъх, събрах смелост и пристъпих в едно преддверие. Подовете бяха покрити със спечена кал и по цялото им
протежение бяха подредени ботуши, а стените бяха отрупани с окачени шалове и опърпани наметки.
Дочух как жените си говорят вътре. Тръгнах, следвайки долитащите им гласове, по тесен коридор и почти бях стигнала до стаята, в
която работеха, когато чух името си.
— Името ѝ е Бриена, не Бриана — казваше една от жените. При звука спрях като закована, точно пред прага. — Мисля, че е отчасти
валенианка. По майчина линия.
— В такъв случай това го обяснява — отбеляза друга жена с по-груб тон.
— Това обяснява какво? — помислих си: устата ми пресъхна.
— Много е красива — заяви един сладък глас.
— Сладката Нийв. Ти мислиш всички за красиви.
— Но е истина! Иска ми се да имах наметало като нейното.
— Това е наметало на адепт, миличка. Ще трябва да отидеш във Валения и да си купиш.
— Те не се купуват. Трябва да си ги заслужиш.
Лицето ми се обля в гореща руменина, задето подслушвах, но почти не можех да помръдна.
— Е, поне не прилича на него _______— обади се отново грубият глас, изплювайки думите. — Не мисля, че бих могла да понеса да я гледам,
ако приличаше.
— Все още не мога да повярвам, че лорд Маккуин би осиновил дъщерята на Аленах! Неговия враг! Какво си е мислел?
— Заблудила го е. Това е единственото обяснение.
Разнесе се трясък, сякаш нещо случайно се бе преобърнало. Последва раздразнена ругатня. Чух приближаване на стъпки и се втурнах
обратно надолу по коридора, с кожената раница, удряща се в крака ми, през калното антре и навън през вратата.
Не заплаках, въпреки че очите ми пареха, докато се връщах забързано към замъка.
Какво си бях мислила? Че хората на Журден ще ме харесат веднага? Че ще се впиша в обстановката на едно място, което бе страдало,
докато аз бях процъфтявала от другата страна на канала?
Докато влизах във вътрешния двор на замъка, започнах да се питам дали ще е по-добре да се върна във Валения.
Започвах да мисля, че навярно наистина мястото ми не е тук.
Четири
Ловките се раждат за най-дългата нощ
Картие
Територията на лорд Морган, замъкът Брай
Събудих се стреснато: вратът ми беше схванат, ръцете — вкочанени от студа. Бях се свлякъл до стената, а на пода се изливаше локва от
утринна светлина и осветяваше праха по ботушите ми. На няколко ярда по-нататък беше вълненото ми одеяло, измачкано и празно.
Примигнах, ориентирайки се постепенно.
Бях в спалнята на родителите си. И беше смразяващо студено.
Прокарвайки припряно ръце по лицето си, чух далечното блъскане по входните врати. Ехото на живота се носеше из замъка като
ударите на сърце, спомнящо си в какъв ритъм трябва да бие.
С мъка се изправих на крака, питайки се дали Томас се беше измъкнал през нощта, премисляйки предложението да остане тук. На
половината път надолу по разбитото стълбище чух гласа му.
— Да се видите с лорд Ейдън ли сте дошли?
Спрях. Там, в извивката на входните врати, стоеше Томас, балансирайки на един крак, и говореше с мъж, застанал на прага. Светлината
беше твърде ярка, за да различа напълно посетителя, но в този миг не можех да дишам.
— Той спи. Ще трябва да се върнете по-късно — заяви Томас и понечи да затвори вратите: от това нямаше да има особена полза така,
както висяха от пантите.
— Тук съм, Томас — казах с почти неузнаваем глас. Слязох по останалите стълби, внимавайки по разбитите камъни.
Томас неохотно отстъпи и разтвори вратите по-широко, така че се блъснаха с трясък в стената.
На слънцето стоеше един по-възрастен мъж, със сплетена на плитка коса, дълбоко набраздено лице и парцаливи дрехи. В мига щом
срещна погледа ми, в очите му блесна удивление.
— Шеймъс Морган — казах. Знаех кой е. Някога, в детството ми, ме беше държал: веднъж беше коленичил пред мен, докато ми се
заклеваше във вярност. Баща ми беше ми разказвал безброй пъти за него — този мъж, който беше най-довереният му тан.
— Милорд Ейдън — той коленичи пред мен сред плевелите.
— Не, не — улових ръцете на Шеймъс и го изправих обратно на крака. Прегърнах го, пренебрегвайки официалностите. Почувствах как
сълзите разтърсват тялото му, докато се вкопчваше в мен.
— Добре дошъл у дома, Шеймъс — казах с усмивка.
Шеймъс се овладя и се облегна назад, с пръсти върху ръцете ми, докато се взираше в мен, с леко зяпнала уста, сякаш все още не
можеше да повярва, че стоя пред него.
— Не мога… не мога да повярвам — изрече хрипливо той и ме стисна по-здраво.
— Би ли искал да влезеш? Боя се, че нямам нищо за ядене или пиене, иначе щях да ти предложа нещо за освежаване.
Преди Шеймъс да успее да отговори, откъм вътрешния двор се разнесе вик. Хвърлих поглед нагоре и видях слаба жена, също по-
възрастна, с къдрава сребриста коса, която се стелеше по раменете ѝ като облак, застанала до каруца, която преливаше от припаси.
Притискаше едното крайче на ушитата си от кръпки престилка към устата, сякаш също се опитваше да сподави ридание при вида ми.
— Милорд — каза Шеймъс, като се раздвижи и застана до мен, за да подаде ръка на жената. — Това е съпругата ми, Ейлийн.
— Богове небесни, вижте се само! Колко сте пораснали! — възкликна бурно Ейлийн, като попиваше очи с престилката си. Протегна
ръце към мен и аз прекосих разстоянието, за да я прегърна. На ръст тя стигаше едва до рамото ми и въпреки това улови ръцете ми и ме
разтърси леко, а аз успях само да се засмея.
Ейлийн ме побутна назад, за да се вгледа в лицето ми, запаметявайки го.
— А, да — каза и подсмръкна. — Имате телосложението на Кейн. Но погледни, Шеймъс! Той има цвета на косата и кожата на Лили.
Очите на Лили!
— Да, любов моя. Той е техен син — отвърна Шеймъс и Ейлийн го перна.
— Да, знам. И е най-красивото момче, което съм виждала.
Почувствах как лицето ми се стопля от смущение заради цялото това суетене. Бях благодарен на Шеймъс, който ме спаси, като насочи
разговора към по-практични въпроси.
— Вие ли пристигате пръв, милорд?
Кимнах и схващането във врата ми напомни за себе си.
— Да. Изпратих призив до хората си да се върнат веднага щом могат. Но се боя, че замъкът е в много по-лошо състояние, отколкото
очаквах. Нямам храна. Нито одеяла. Нито вода. Нямам какво да дам.
— Не сме очаквали да имате — каза Ейлийн, като посочи каруцата. — Това е подарък от лорд Бърк. Бяхме накарани да му служим по
време на мрачните години. За щастие, той беше добър към нас, към вашите хора.
Тръгнах към каруцата, за да скрия обърканите си чувства. Имаше вързопи с одеяла и прежда, катове нови дрехи, чугунени котлета за
готвене, бурета ейл и сайдер, пити сирене, крини с ябълки, късове сушено месо. Имаше също и няколко кофи за вадене на вода от кладенеца
и хартия и мастило за писма.
— В такъв случай съм много задължен на лорд Бърк — казах.
— Не, милорд — проговори Шеймъс и положи длан на рамото ми. — Това е началото на изплащането на дълга на лорд Бърк, задето не
проговори, когато трябваше.
Взрях се в Шеймъс, без да знам какво да кажа.
— Хайде! Да внесем продуктите вътре и можем да започнем да разтребваме мястото — заяви Ейлийн, изглежда, доловила колко
скръбни са мислите ми.
Тримата започнахме да внасяме буретата и кошниците в кухните и именно тогава осъзнах, че Томас е изчезнал отново. Точно щях да го
повикам, когато на входните врати се почука отново.
— Лорд Ейдън! — Тъмнокос млад мъж с луничаво лице, с ръце, дебели почти колкото талията ми, ме поздрави с широка усмивка. —
Аз съм Дери, Вашият каменоделец.
И така продължи цялата сутрин.
С усилването на светлината се върнаха още от моите хора, носейки каквито подаръци бяха успели да отделят. Пристигнаха още двама
от моите танове и съпругите им, последвани от мелничарите, свещарите, тъкачите, лечителите, градинарите, пивоварите, готвачите,
зидарите, бъчварите, йомените… Връщаха се при мен, като се смееха и плачеха. Някои не бях виждал никога преди: други познах на мига
като въоръжените мъже и жени, събрали се да се сражават заедно с мен преди броени дни на полето пред замъка. Само че сега водеха
семействата си, децата си, бабите и дядовците си, добитъка си. И умът ми преливаше от имената им, а ръцете ми се схванаха от пренасяне
на толкова много вързопи с провизии до складовете.
Към късния следобед жените се бяха заели да чистят и оправят имението, а мъжете бяха започнали да разчистват бурените и увивните
растения от вътрешните дворове, да измитат счупените стъкла и нацепените на трески мебели от стаите.
Изнасях останките от един стол, когато видях Дери да стои с гръб към мен във вътрешния двор, загледан гневно в камъка с името на
Деклан, издълбано в него. Преди да успея да измисля какво да кажа, зидарят взе железен клин и злобно изтръгна камъка. Като го държеше
с лицевата страна надолу, така че името да не се вижда, подсвирна да повика едно от момчетата и сложи камъка в ръцете му.
— Изкарай това до тресавището, точно от другата страна на гората — каза Дери. — Не го преобръщай, чуваш ли? Предай го на
тресавището точно така, с лицето надолу.
Момчето кимна и хукна с озадачена намръщена гримаса, неумело държейки камъка в ръце.
Насилих се да продължа да вървя, преди Дери да забележи присъствието ми, и отнесох разбития стол до ямата за палене на огън. И
въпреки това почувствах как ме обзема мрачност, дори докато стоях в ярката дневна светлина на ливадите.
Спрях пред ямата със замъка зад гърба ми и планина от стари изпочупени мебели пред мен, в очакване на пламък. Но във вятъра се
разнесе шепот, студен и остър, от планините. И мрачните думи се издигнаха като съскане в шумоленето на тревата, като проклятие в
подобния на стенание шум на дъбовете.
Къде си, Ейдън?
Затворих очи, съсредоточих се върху онова, което бе истина, онова, което беше реално… ритъма на пулса ми, солидността на земята
под мен, далечния звук от гласовете на хората ми.
Гласът се разнесе отново, млад и въпреки това жесток, придружен от вонята на нещо горящо, силния мирис на отпадъци.
Къде си, Ейдън?
— Лорд Ейдън?
Отворих очи и се обърнах, облекчен да видя Шеймъс, който носеше парчета от едно столче. Помогнах му да метне останките в ямата, а
после мълчаливо тръгнахме заедно обратно към вътрешния двор, където Дери вече беше закърпил дупката, останала от камъка на Деклан, с
нов камък, без име върху него.
— Ейлийн те търсеше — каза накрая Шеймъс и ме въведе обратно във фоайето.
Внезапно забелязах колко е тихо и празно и последвах тана в залата.
Всички вече се бяха събрали и ме чакаха да пристигна.
Пристъпих в залата и спрях, рязко изправен, изненадан от преобразяването ѝ.
В огнището гореше огън, а сгъваемите маси бяха наредени и по тях бяха поставени разнородни калаени и дървени съдове за хранене.
От ливадите бяха набрани диви корогански цветя, сплетени в синя гирлянда за масите. Свещи хвърляха светлина над блюдата с храна —
повечето от нея се състоеше от хляб, сирене и мариновани зеленчуци, но някой беше намерил време да опече две агнета, — а подовете под
мен блестяха като излъскани до блясък монети. Но това, което истински привлече погледа ми, беше знамето, което сега висеше над
полицата на камината.
Гербът на Морган. Знамето беше синьо като лятно небе, с пришит в центъра сив кон.
Застанах сред хората си в залата, взрян в символа, който бях роден да нося, символа, под който бяха погубени майка ми и сестра ми,
символа, за чието пробуждане бях пролял кръвта си.
— Ловките се раждат за най-дългата нощ — поде Шеймъс: гласът му отекна из залата. Тези думи бяха свещени, девизът на нашия дом,
и аз гледах как той се обърна към мен и сложи сребърна халба ейл в ръцете ми. — Защото те първи ще срещнат светлината.
Поех халбата: вкопчих се в тези думи, защото имах чувството, че падам надолу по дълъг тунел и не знаех кога ще стигна дъното.
— За ловките! — извика Дери и вдигна чашата си.
— За лорд Морган — добави Ейлийн и застана върху една от пейките, за да може да ме вижда през тълпата.
Те вдигнаха чаши към мен, а аз вдигнах моята към техните.
В името на външното благоприличие си придадох спокоен и радостен вид, пиейки за здравето на хората в тази зала. Но вътрешно
треперех при мисълта какво бреме е това.
Чух отново шепота, надигащ се от сенките в ъгъла. Чух го над ликуването и глъчката, когато започна вечерята, докато ме отвеждаха към
подиума.
Къде си, Ейдън?
Кой си ти? — изръмжах мислено в отговор към него: умът ми се напрегна, докато сядах в стола си.
Шепотът заглъхна сякаш никога не го е имало. Запитах се дали ми се причуват разни неща, дали започвам да губя разсъдъка си от
изтощение.
Но после Ейлийн сложи в чинията ми прекрасен овнешки котлет и аз загледах как червените сокове започват да пускат капки като
перли върху чинията. И разбрах.
Тези думи някога бяха изречени в този замък, преди двайсет и пет години. Беше ги изрекъл човекът, който беше обърнал този замък
надолу с главата, опитвайки се да открие сестра ми, опитвайки се да открие мен.
Деклан Ланън.
Пет
Признания на светлината на свещта
Бриена
Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин
Последното, което очаквах, бе една от тъкачките да дойде да почука на вратата ми онази вечер.
Бях успяла да запиша няколко оплаквания сред въоръжените жени, онези, редом с които се бях сражавала по време на битката. Но след
като дочух разговора в тъкачницата, не потърсих други. Прекарах остатъка от деня в опит да си придам вид, че върша нещо полезно,
мъчейки се да не сравнявам оскъдния си списък с оплаквания с огромния том, който Люк беше натрупал.
Бях абсолютно готова да се оттегля в леглото след вечеря.
Седнах пред огъня с издърпани до коленете вълнени чорапи и две писма, кацнали на скута ми. Едното беше от Мерей, но другото беше
от моя полубрат, Шон, когото се предполагаше да убедя да сключи съюз с Изолда Кавана. И двете писма бяха пристигнали днес следобед,
изненадвайки ме: това от Мерей — защото сигурно го бе написала в деня, когато потегли от Мевана, а това на Шон — защото бе напълно
неочаквано. Въпросът за верността на Аленах жужеше постоянно в задните кътчета на ума ми, но все още не бях решила как да се занимая
с него. Така че защо Шон пишеше по собствена инициатива?
9 октомври 1566
Бриена,
Съжалявам, че ти пиша толкова скоро след битката, защото знам, че още се опитваш да се приспособиш към новия си дом и
семейство. Но исках да ти благодаря — за това, че остана с мен, когато бях ранен, за това, че седя с мен, въпреки онова, което
другите можеха да си помислят за теб. Смелостта ти да се опълчиш на баща ни ме вдъхнови в много отношения: първото беше да
направя всичко по силите си, за да изкупя вината на Дома Аленах. Вярвам, че тук има добри хора, но съм обсебен от мисълта как
да започна да прочиствам покварата и жестокостта, насърчавана в продължение на десетилетия. Не мисля, че мога да го постигна
сам, и се питах дали ще си склонна поне да ми пишеш засега, за да обменим някои идеи и мисли как да започнем да поправяме
неправдите, извършени от този дом…
На вратата ми се потропа колебливо. Стресната, бързо сгънах писмото на брат си и го скрих в една от книгите си.
Значи, нямаше да е твърде трудно домът Аленах, поне що се отнасяше до брат ми, да бъде убеден.
Оставих облекчението настрана, когато отворих вратата и озадачена, видях младо момиче.
— Мистрес Бриена? — прошепна тя и познах гласа ѝ. Беше сладък и мелодичен — гласът, който бе отбелязал, че съм красива, когато
подслушвах залата на тъкачките.
— Да?
— Може ли да вляза? — Тя хвърли поглед надолу по коридора, все едно се тревожеше, че ще я открият тук.
Отстъпих назад и безмълвно я поканих вътре. Затворих вратата зад нея и двете се върнахме да седнем пред огъня, смутени и близо една
до друга.
Тя кършеше бледите си ръце, изкривила уста на една страна, взряна в огъня, докато аз се опитвах да не я гледам втренчено. Беше слаба
и с ъгловато телосложение и тънка руса коса, а по лицето ѝ имаше белези от шарка — миниатюрни бели петънца осейваха бузите ѝ като
сняг.
Точно докато си поемах дъх да заговоря, тя вдигна очи към моите и каза:
— Трябва да се извиня за онова, което дочухте днес. Видях Ви през прозореца как си тръгвате забързано. И се почувствах ужасно, че
сте дошли при нас, а ние говорим за Вас по такъв начин.
— Аз трябва да се извиня — казах. — Трябваше да обявя присъствието си. Беше грешно да се мотая пред вратата без ваше знание.
Но момичето поклати глава:
— Не, мистрес. Това не извинява думите ни.
Но ти беше единствената, която каза добра дума за мен, и въпреки това именно ти идваш да помолиш за прошка — помислих си.
— Може ли да попитам защо дойдохте да ни видите днес? — запита тя.
Поколебах се, преди да кажа:
— Да, разбира се. Лорд Маккуин ме помоли да помогна със записването на оплаквания от хората. За да ги представим на процеса
срещу семейство Ланън следващата седмица.
— О. — Звучеше изненадана. Ръката ѝ се вдигна с пърхане към косата и тя разсеяно започна да увива краищата ѝ около пръста си, с
лека намръщена гримаса на лицето. — Аз съм на петнайсет, така че Аленах е единственият господар, когото съм познавала. Но другите
жени… те помнят какво е било, преди лорд Маккуин да избяга. Повечето от техните оплаквания са срещу лорд Аленах, а не срещу
семейство Ланън.
Погледнах към огъня — жалък опит да скрия колко силно ме разстройва този разговор.
— Но Вие не сте дъщеря на Аленах — каза тя и аз нямах избор, освен да срещна погледа ѝ. — Дъщеря сте на Давин Маккуин. Мислех
за Вас само по този начин.
— Радвам се да го чуя — казах, с дрезгав глас. — Знам, че за другите тук е трудно да гледат така на мен.
Отново ме обзе малодушен порив да побягна, да напусна това място, да прекося канала и да потъна във Валения, където никой не
знаеше чия дъщеря съм. Да забравя за основаването на Дом на познанието тук: лесно можех да го сторя във Валения.
— Казвам се Нийв — изрече тя след миг, предлагайки ми лъч на приятелство.
От този жест очите ми почти се насълзиха.
— За мен е удоволствие да се запозная с теб, Нийв.
— Нямам оплакване, което да запишете — каза Нийв. — Но има нещо друго. Исках да разбера дали може да запишете някои от
спомените ми от тъмните години, за да мога един ден да ги предам на дъщеря си. Искам тя да познава историята на тази земя, да знае
какво е било, преди кралицата да се върне.
Усмихнах се:
— Ще бъда повече от щастлива да направя това за теб, Нийв. — Изправих се да взема пособията си за писане и придърпах масичката
си за писане пред огъня. — Какво би искала да запиша?
— Предполагам, че е добре да започна от началото. Наричам се Нийв Маккуин. Родена съм като дъщеря на тъкачката Лара и бъчваря
Иън през пролетта на 1550 г., годината на бурите и тъмнината…
Започнах да записвам, дума по дума, запечатвайки спомените ѝ с мастило върху листа. Попивах в ума си историите ѝ, защото копнеех
да разбера какъв е бил животът през тъмните години, както хората тук наричаха времето на отсъствието на Журден. И открих, че изпитвам
както облекчение, така и печал, защото макар на Нийв да ѝ бяха забранени някои неща, беше предпазена от други. Лорд Аленах нито
веднъж не ѝ бе навредил физически, нито бе позволил на хората си да го направят. Всъщност никога не я бе поглеждал или заговарял. По-
възрастните мъже и жени били онези, подлагани на по-сурови наказания, които да ги пречупят и да ги сплашат и да ги принудят да се
подчинят, да ги накарат да забравят Маккуин.
— Предполагам, че е по-добре да спра засега — каза тя след известно време. — Сигурна съм, че това е предостатъчно, за да го
запишете.
Ръката ми беше изтръпнала, а вратът ми започваше да се схваща от привеждането над писалището. Осъзнах, че беше говорила повече
от час и бяхме натрупали двайсет страници със записки за живота ѝ. Пуснах перодръжката, сгънах пръсти и се осмелих да кажа:
— Нийв? Би ли искала да се научиш да четеш и пишеш?
Тя примигна удивена:
— О, не мисля, че ще имам време, мистрес.
— Можем да намерим време.
Тя се усмихна сякаш бях запалила пламък вътре в нея:
— Да, да, много бих искала! Само че… — радостта ѝ помръкна. — Може ли да пазим уроците в тайна? Поне засега?
Не можех да отрека, че искането ѝ ме натъжи, знаейки, че не би искала другите да научат за времето, което прекарваме заедно. Но
отново се замислих за начини, по които можех да се докажа пред дома Маккуин — нужно беше да съм търпелива с тях, да ги оставя да
започнат да ми се доверяват с течение на времето — и се усмихнах, като събрах листовете на купчинка и ѝ ги подадох.
— Защо не започнем утре вечер? След вечеря? И, да, можем да го запазим в тайна.
Нийв кимна. Очите ѝ се разшириха, когато взе листовете, докато гледаше надолу към почерка ми, проследявайки го с връхчето на
пръста си.
И докато я гледах, безпомощно си припомних онова, което бях дочула тази сутрин. Мисля, че е отчасти валенианка, беше казала за мен
една от тъкачните. Те гледаха на мен или като на южнячка, или като на една от рода Аленах. Тревожех се, че това винаги ще ме отделя от
дома Маккуин, независимо колко големи усилия полагам да им се докажа.
— Нийв — казах, осенена от идея. — Навярно ти можеш да ме научиш на нещо в замяна.
Тя вдигна поглед, шокирана:
— О?
— Искам да науча повече за дома Маккуин, за вярванията ви, за фолклора и традициите ви.
Искам да стана една от вас — почти се примолих. — Научи ме как.
Вече притежавах придобити чрез разума познания за дома Маккуин, благодарение на Картие и даденото ми от него обучение в
Магналия Хаус. Познавах историята им такава, каквато можеше да се намери в стар, прашен том. Бяха благословени да бъдат
непоколебими, на герба им беше изобразен сокол, цветовете им бяха бледолилаво и златно, а хората им бяха почитани като най-умелите
тъкачи в цялото кралство. Но това, което ми липсваше, беше познание на сърцето, обществените порядки на дома Маккуин. Как се бяха
ухажвали? Как бяха провеждали сватбите си? Погребенията си? Каква храна поднасяха на рождени дни? Имаха ли суеверия? Какъв бе
етикетът им?
— Не знам дали аз съм най-подходящият човек, който да Ви научи на такива неща — каза Нийв, но виждах колко е доволна, че бях
помолила нея.
— Защо не ми разкажеш за някоя от твоите любими традиции на дома Маккуин? — предложих.
Нийв помълча за миг, а после на устните ѝ се появи усмивка.
— Знаехте ли, че ако решим да сключим брак с някого отвъд дома Маккуин, трябва да го изберем с нишка?
Мигновено се заинтересувах:
— Нишка ли?
— О, навярно би трябвало да кажа, че нишката избира вместо нас — уточни Нийв. — Това е изпитание, за да можем да определим кой
е достоен отвъд нашия дом.
Облегнах се назад в стола си в очакване да чуя още.
— Традицията се зародила отдавна — започна Нийв. — Не знам дали сте запозната с нашите гоблени, или не…
— Чувала съм, че Маккуин са известни като най-добрите тъкачи в Мевана.
— Да. До такава степен, че сме започнали да скриваме по една златна нишка във вътъците на гоблена, докато тъчем. Една умела
тъкачка може да накара нишката да се слее с десена, така че да е много трудна за откриване.
— В такъв случай, значи, всеки гоблен на Маккуин съдържа скрита нишка? — попитах, все още много озадачена по какъв начин това
се отнася до избирането на брачен партньор.
Усмивката на Нийв стана по-широка:
— Да. И тъкмо така се зародила традицията. Първият лорд Маккуин имал само една дъщеря, която обичал толкова много, та не вярвал,
че някой мъж — бил той Маккуин или отвъд този дом — някога ще бъде достоен за нея. Така че поръчал на тъкачите да втъкат скрита
нишка в един гоблен, който тъчели, като знаел, че само най-решителните и отдадени мъже ще могат да я намерят. Когато дъщерята на лорда
навършила възраст за женене, мъж след мъж пристигали в дома, отчаяно копнеещи да спечелят благоволението ѝ. Но лорд Маккуин
поръчал да донесат гоблена и дъщеря му предизвикала мъжете да ѝ донесат златната нишка, скрита във вътъците му. И мъжете един след
друг не успявали да я намерят. Когато пристигнал двайсетият мъж, лорд Маккуин смятал, че момъкът ще издържи само час. Но мъжът
стоял в залата в продължение на час и търсел, а после единият час се превърнал в два часа, додето вечерта превалила и настъпило утро.
Когато се показала първата светлина на слънцето, мъжът бил измъкнал нишката от гоблена. Бил не какъв да е, а от рода Бърк, и въпреки
това лорд Маккуин казал, че е повече от достоен, стига дъщеря му да избере да се омъжи за него.
— И дъщерята избрала ли го? — попитах.
— Разбира се, че да. И именно затова и до днес ние от рода Маккуин се замисляме сериозно, преди да предизвикаме хората от дома
Бърк на състезание, защото са пословично упорити.
Засмях се. Звукът предизвика Нийв да се присъедини към мен, докато седяхме пред огъня, бършейки очи. Не можех да си спомня кога
за последен път се бях чувствала толкова безгрижна, така свободна, сякаш духът ми се бе повдигнал.
— Мисля, че тази традиция ми харесва — казах накрая.
— Да. И е добре и сама да я използвате, ако решите да си вземете мъж извън дома Маккуин — заяви Нийв. — Тоест, освен ако
красивият лорд Морган вече не е тайното Ви увлечение.
Усмивката ми стана по-широка и почувствах как бузите ми се стоплят. Сигурно беше забелязала снощи, когато Картие седеше до мен
на вечеря. Нийв вдигна вежди към мен в очакване.
— Лорд Морган е мой стар приятел — открих, че казвам. — Беше мой наставник във Валения.
— За влеченията ли? — попита Нийв. — Какво точно значи това?
Започнах да ѝ обяснявам, вътрешно разтревожена, че ще сметне изучаването на влеченията за лекомислено. Но Нийв, изглежда,
жадуваше да чуе за това, както аз бях жадувала да чуя за нейните традиции. Щях да продължа да говоря до късно през нощта, ако не бяхме
чули гласове в преддверието. Изглежда, че звукът я смути, напомняйки ѝ, че е дошла в стаята ми тайно, че е тук от повече от час.
— Вероятно е по-добре да си вървя — каза Нийв, като притисна снопа хартия до сърцето си. — Преди отсъствието ми да бъде
забелязано.
Изправихме се заедно, почти еднакви на ръст.
— Благодаря Ви, мистрес, че записахте това заради мен — прошепна тя.
— Пак заповядай, Нийв. Значи, ще се видим утре вечер?
Тя кимна и тихо се измъкна в коридора, сякаш беше само сянка.
Тялото ми беше изтощено и въпреки това умът ми преливаше от току-що случилото се тази вечер, от всичко, което Нийв ми бе казала.
Знаех, че ако легна, сънят ще ми убягва. Така че метнах още един пън върху огъня и седнах до огнището, с масичката за писане все още пред
мен, с подредени върху нея листове, перодръжка и мастило. Намерих писмото от Мерей и внимателно го отворих: восъчният печат с
изображение на музикална нота се заби леко под нокътя ми.
Най-скъпа Бри,
Да, зная, че ще се изненадаш, че това писмо идва при теб толкова скоро. Но не се ли зарече някой, че ще „ми пише през всяка
минута от всеки ден“? (Защото още чакам онази планина от писма, която ми обеща!)
В момента седя на разкривена маса в една стара кръчма с влажни стени в град Изота, точно до пристанището, и мирише на
риба и вино и на ужасния одеколон на някакъв мъж. Ако доближиш нос до този пергамент, вероятно можеш да усетиш миризмата
му — толкова е силна. Има също и едноока тигрова котка, която постоянно ме гледа кръвнишки и се опитва да ближе мазнината
от вечерята ми. Въпреки целия този хаос, имам един миг, преди да стане време да се срещна с музикалната си трупа, и исках да
ти пиша.
Току-що слязох от кораба, с който пътувах, и е трудно да повярвам, че току-що те оставих в Мевана като дъщеря на лорд, че те
видях едва вчера, че революцията, в която ти и Картие ме въвлякохте, е постигнала всичко, което мечтаехте, че ще постигне. Ах,
Бри! Само да бяхме знаели какво предстои онази вечер по време на лятното слънцестоене, преди четири месеца, когато и двете
толкова се тревожехме, че няма да успеем да станем адепти! А колко отдавна ми се струва сега това. Признавам, че ми се иска
двете с теб да можехме да се върнем в Мевана само за ден. Като оставим старите спомени настрана, наистина имам една малка
новина, която ще ти се стори интересна. Нали знаеш как кръчмите привличат онзи вид хора, наричани „солта на земята“? Е,
дочух доста такива да говорят за революцията в Мевана, за това как кралица Изолда се връща на трона, а семейство Ланън са
оковани във вериги и очакват съдебен процес. (Трябваше да мобилизирам цялата си вътрешна сила, за да не се обадя и само да
отпивам от виното си.) Доста хора тук смятат за прекрасно, че една кралица е завзела обратно северната корона, но някои са
неспокойни. Според мен се безпокоят, че смутът може да се разпространи до Валения, че някои тук ще дръзнат да обмислят
преврат срещу крал Филип. Валенианците са много любопитни и ще наблюдават Севера през идните седмици, жадни да научат
как е решен въпросът със семейство Ланън. Чух в разговорите да се промъкват всевъзможни предположения: от обезглавявания,
през изтезания, до принуждаването на всички от дома Ланън да ходят по пламъци, така че бавно да изгорят до смърт. Съобщи ми
истината за това, какво всъщност става, и ще трябва да те държа в течение за подобни клюки и развития тук на юг, но от това
само ми липсваш още повече. Трябва да свършвам вече и знаеш, че ще задам тези три жизненоважни въпроса (така че е по-добре
да отговориш на всичките!):
Първо, как изглежда наметалото ти?
Второ, колко добре се целува Картие?
Трето, кога можеш да дойдеш на гости във Валения?
Пиши ми скоро!
С обич,
Мерей
ПП. О! За малко да забравя. Нотният лист в това писмо е за брат ти. Той ме помоли да му го изпратя. Моля те, предай му го с
поздрави от мен! — М.
Прочетох писмото втори път: духът ми се повдигна. Посегнах към наполовина написаното си писмо, което бях започнала тази сутрин,
а после реших да го започна отначало. Попитах Мерей за музикалната ѝ трупа: кое е следващото място, до което ще пътуват, за какви хора и
на какви празненства е свирила музиката си. Отговорих на трите ѝ жизненоважни въпроса възможно най-елегантно — наметалото ми е
прекрасно, върху него е извезано съзвездието Авиана; евентуално ще посетя Валения по някое време през следващите няколко месеца,
когато нещата тук се успокоят (подготви се да се настаня при теб, където и да си); Картие се целува фантастично — а после ѝ
разказах за оплакванията: че все още се мъча да се впиша тук, че мисля за нея и за Валения почти повече, отколкото мога да понеса. Преди
да съм успяла да възпра тревогите си, ги написах така гладко, сякаш ѝ ги разказвах на глас, сякаш тя седеше в тази стая с мен.
И въпреки това вече знаех какво ще ми каже.
Ти си дъщеря на Мевана. Създадена си от древни песни, звезди и стомана.
Спрях да пиша и се взрях в думите, докато се размазаха пред уморения ми взор. И въпреки това почти можех да чуя ехото от музиката
на Мерей, сякаш тя свиреше съвсем наблизо, надолу по коридора, сякаш все още бях в Магналия с нея. Затворих очи, отново обзета от тъга
по дома, но после се заслушах в съскането на огъня, в звуците от смях, носещи се надолу по коридора, във воя на вятъра отвъд прозореца ми
и си помислих: Това е домът ми. Това е семейството ми. И един ден мястото ми ще бъде тук: един ден ще се почувствам като дъщеря на
Маккуин.
Шест
Девойката със синьото наметало
Картие
Територията на лорд Морган, замъкът Брай
— Поканих лейди и лорд Дермот да отседнат при нас следващата седмица — казах на Ейлийн една сутрин: процесът срещу Ланън
наближаваше неумолимо, ден след ден.
— Лейди и лорд Дермот! — повтори Ейлийн, с глас малко прекалено писклив и пронизителен за вкуса ми. — Тук?
И двамата хвърлихме поглед към изпочупените прозорци и празните стаи.
Бях писал на семейство Дермот с покана да отседнат в замъка Брай на път за процеса. И си мислех, че съм си дал достатъчно време да
приключа с възстановяването на замъка, така че да е готов за истински гости, както и да изготвя плановете си да склоня семейство Дермот
да обявят публично съюза си с кралицата. Но по изражението върху лицето на Ейлийн си дадох сметка, че съм отхапал по-голям залък,
отколкото можех да преглътна.
— Извинявам се — казах припряно. — Давам си сметка, че в момента не сме най-добре подготвени за гости. — Но този съюз трябва
да бъде сключен бързо — прииска ми се да добавя, но си замълчах, преди да съм успял да изрека думите, тъй като Ейлийн ме погледна,
извила вежда.
— Това означава ли, че ме назначавате за шамбелан на замъка? — запита тя с леко смеещи се очи.
— Да, Ейлийн.
— Тогава не се безпокойте, лорд Ейдън — каза тя и докосна ръката ми. — Ще приготвим този замък за седем дни.
По-късно същия следобед се намерих застанал в кабинета с тан Шеймъс: и двамата се опитвахме да решим как ще поправим дупката в
покрива, когато влезе Томас, подскачайки на един крак: нараненият му крак беше присвит назад.
— Милорд — каза момчето, като ме дърпаше за ръкава. — Има…
— Момче, не дърпай лорда за ръкава — кротко го сгълча Шеймъс и лицето на Томас се обля в гореща руменина, когато отскочи назад,
за да остави прилично разстояние между нас.
— Всичко е наред — казах по рефлекс и погледнах надолу към Томас. Момчето не се беше вясвало през изминалите два дни, сякаш
смутено от присъствието на всички хора, събрани сега в замъка. — Нека довърша това и после двамата с теб можем да си поговорим.
Томас кимна и излезе от стаята, подскачайки на един крак. Проследих го как си отива: забелязах как бяха приведени раменете му.
— Милорд Ейдън, трябва да научите младите хора като него да Ви уважават — каза Шеймъс с въздишка. — Или в противен случай той
постоянно ще нарушава правилата.
— Да, ами, доколкото знам, той е сирак — казах. — И искам да се чувства удобно при нас.
Шеймъс не каза нищо. И се запитах дали греша, като мисля така — не разбирах нищо от отглеждане на деца, — но нямах време да стоя
да размишлявам върху такива неща… Отново заговорих за поправките на покрива и изтиках Томас в дъното на ума си.
Половин час по-късно Шеймъс си тръгна, за да започне да наглежда ремонта на пивоварната, на петнайсетина минути път с кон, но
все още в границите на имота, след като Ейлийн заяви укорително, че не можем да приемем лейди и лорд Дермот тук без свестен ейл. Не
можех да я виня, че поставя пиенето по-високо от свестните легла и остъклените прозорци, и излязох от кабинета в търсене на Томас.
Момчето сякаш изчезваше, когато поиска: шмугваше се в сенките и намираше най-добрите скривалища.
Отидох най-напред в голямата зала, където някои от жените работеха на сгъваемите маси около един чайник, шиейки завеси и завивки
за стаите за гости. Щом ме видяха да се приближавам, смехът им секна, а погледите им омекнаха.
— Добър ден. Да сте виждали Томас? — попитах. — Ей толкова висок, с червена коса.
— Да, видяхме го, лорд Ейдън — каза една от жените: пръстите ѝ през цялото време прокарваха игла през плата. — Той е с девойката
със синьото наметало.
Бриена.
Сепнах се, неспособен да го скрия: сърцето ми сякаш бе на връвчица, която се изопваше из тялото ми само при мисълта за нея.
— Благодаря — казах и излязох забързано от помещението, следван по петите от шушуканията на жените, докато отивах към
вътрешния двор. Оттам забързах към конюшните, но нямаше и следа от Бриена. Един от конярите ми съобщи, че тя току-що е била там с
Томас и са си говорили за медени сладкиши, и затова се върнах в замъка през кухните: там на перваза изстиваше тава с медени сладкиши,
два от които забележимо липсваха.
Тръгнах обратно към кабинета, пристъпвайки тихо по каменните подове: чух гласа на Бриена да се носи в коридора, докато говореше с
Томас.—
И така започнах да копая точно под дървото.
— С голи ръце ли? — попита развълнувано Томас.
— Не, глупчо. С лопата. Бях я скрила в джоба си и…
— В джоба ти? Роклите имат джобове?
— Разбира се, че имат. Не мислиш ли, че жените имат нужда от място да скрият това-онова?
— Предполагам. Какво стана после? — настоя Томас.
— Копах, докато открих медальона с капачето.
Внимателно бутнах вратата и я отворих, почти колебаейки се да прекъсна този момент. Вратата изскърца, както скърцаше всичко в
този замък, предупреждавайки ги за появата ми, и аз застанах на прага, загледан надолу към тях.
В кабинета нямаше мебели. Бриена и Томас се бяха настанили на пода в кръг от слънчева светлина, изпружили крака, докато се
подпираха на ръцете си.
Бриена млъкна, щом срещна погледа ми.
— Опитах се да Ви кажа, милорд! — побърза да изрече Томас, сякаш се тревожеше, че ще загази. — Да Ви кажа, че мистрес Бриена е
пристигнала: но Вие ме отпратихте, преди да успея.
— Да, и се извинявам, Томас — казах, като се приближих, за да се присъединя към кръга им на пода. — Другия път ще те изслушам.
— Болен ли сте, милорд? — Момчето се намръщи, докато ме оглеждаше изучаващо. — Изглеждате сякаш имате треска.
Позволих си да се засмея и отново избърсах челото си.
— Не, не съм болен. Просто преследвах двама ви из целия имот.
— Доведох я обратно тук при Вас, милорд.
— Мм-хмм. Тогава, значи, трябваше да чакам тук. — Очите ми се отместиха безпомощно към Бриена. Косата ѝ се стелеше по
раменете, а лицето ѝ все още бе поруменяло от ездата, очите — блеснали. Наметалото ѝ бе завързано на възел при яката, тъмносинята
материя се разстилаше около нея, огряна от светлината.
— Точно разказвах на Томас историята за това как открих камъка — каза тя развеселена.
— Какво стана после? — настоя Томас, като насочи вниманието си обратно към нея.
— Ами, Камъкът на здрача беше вътре в медальона с капаче — продължи Бриена. — И трябваше да го скрия в моята… ааа, в роклята
си.
— Искаш да кажеш, в джобовете си? — предположи Томас, като подпря брадичка в дланта си.
— Да. Нещо такова. — Тя хвърли поглед назад към мен с иронична усмивка.
— Как изглежда камъкът? — попита той.
— Като голям лунен камък.
— Виждал съм няколко лунни камъка — отбеляза момчето. — Какво друго?
— Камъкът на здрача променя цвета си. Мисля, че разчита настроенията на онзи, който го носи.
— Но само хората от дома Кавана могат да го носят без медальона, нали?
— Да — каза Бриена. — Би навредил на хора като теб и мен.
Томас най-сетне се умълча, размишлявайки върху онова, което му бяхме разказали. Погледът ми отново проследи Бриена и аз меко
предложих:
— Томас? Защо не отидеш да видиш дали на готвачката не ѝ трябва помощник в кухнята?
Томас изпъшка:
— Но аз искам да чуя остатъка от историята на мистрес Бриена.
— Друг път ще си разправяме истории. Върви сега.
Томас се изправи на крака с недоволно пъхтене и излезе с куцукане.
— Не е зле да му намериш една малка патерица, преди да скъса шевовете, които си му направил — каза Бриена. — Наложи се да го
нося на гръб.
— Ти какво?
— Недей да изглеждаш толкова изненадан, Картие. Момчето е само кожа и кости.
Мълчанието между нас се проточи. Почувствах как ме пробожда вина.
— Не знам на кого е — казах накрая. — Открих го онази нощ. Мисля, че се беше настанил тук.
— Може би някой ден ще ти каже откъде идва — отвърна тя.
Въздъхнах и се подпрях на ръце, като я погледнах отново. Чу се ехо от трясък, последван от далечния вик на готвачката. Чух как Томас
извика предизвикателно в отговор и изпъшках.
— Не знам какво правя, Бриена. — Затворих очи: онова бреме отново легна върху мен. Бремето на земята, бремето на хората, бремето
на съюза с Дермот, бремето на предстоящия процес. Преди месеци изобщо не бих си представил себе си в такова положение.
Бриена се премести по-близо до мен. Заслушах се в шумоленето на роклята ѝ, почувствах как препречва слънцето, докато сядаше пред
мен, с ръце върху коленете ми. Отворих очи и видях светлината, която я увенчаваше, и за миг на света бяхме просто тя и аз, и никой друг.
— Няма упътване за това — каза тя. — Но твоите хора се събраха около теб, Картие. Те са прекрасни и са предани. Не очакват да
разполагаш с всички отговори или да поемеш ролята си още тази вечер. Ще отнеме известно време.
Не знаех какво да кажа, но думите ѝ ми вдъхнаха увереност. Взех ръцете ѝ в своите — дланите ни бяха допрени една до друга,
пръстите ни — преплетени. Забелязах мастилените петна по дясната ѝ ръка.
— Виждам, че си била заета да пишеш.
Тя се усмихна изнурено:
— Да. Журден ме помоли да започна да събирам оплаквания.
Това ме изненада донякъде. Струваше ми се твърде скоро, за да събираме тези мрачни неща: едва-що бяхме пристигнали обратно у
дома, научавайки наново какъв се предполага да е животът ни. Но после си припомних, че до процеса оставаха броени дни. Разбира се,
трябваше да събера и оплакванията на моите хора. Щях да започна, като изложа своите собствени. Което означаваше, че трябва да разбера в
подробности какво се беше случило онази нощ. Защото, макар да знаех част от истината, не знаех цялата. Не знаех кой беше нанесъл
смъртоносния удар на сестра ми, или пълния мащаб на насилието, извършено спрямо хората на дома Морган.
А го имаше и писмото на майка ми, което продължавах да разнасям в джоба си, без да съм сигурен как да го приемам. Във вените ми
течеше кръвта на Ланън: да призная тази истина ли трябваше, или да я скрия?
Откъснах се от тези мисли и видях, че Бриена ме наблюдава.
— Записахте ли много оплаквания? — попитах.
— Люк събра кажи-речи цял том.
— А ти защо не си?
Тя отмести поглед от мен и мрачно подозрение започна да замъглява ума ми.
— Бриена… кажи ми…
— Какво има за казване, Картие? — И тя ми отправи фалшива усмивка, която не достигаше очите ѝ.
— Никога не те е бивало в драматичното изкуство — напомних ѝ.
— Всъщност е нищо. — Тя се опита да измъкне ръцете си от моите, но аз я хванах по-здраво. Ако тя не искаше да го изрече, тогава аз
щях.
— Хората на Журден не са дружелюбни с теб.
Разбрах, че е истина, защото в погледа ѝ потрепна болка, преди да я прикрие с раздразнение.
— Какво ти казаха, Бриена? — настоях: гневът ми се надигна при мисълта. — Груби ли са?
— Не. Не е нещо неочаквано — възрази тя, сякаш ги защитаваше, сякаш вината беше нейна и от нея зависеше чия потомка е.
— Журден знае ли?
— Не. И бих те помолила да не му казваш, Картие.
— Не мислиш ли, че е редно баща ти да знае, че хората му те оскърбяват? Че неговите хора оскърбяват дъщеря му?
— Не ме оскърбяват. А ако го правеха, не бих искала Журден да узнае. — Тя освободи ръцете си от моите и се изправи, обръщайки се с
лице към прозореца. — И така си има достатъчно грижи. И бих помислила, че разбираш това.
Наистина го разбирах. И въпреки това повече от всичко исках Бриена да се чувства, сякаш мястото ѝ е тук. Това почти засенчваше
всичките ми други мисли — тя да бъде приета, да намери щастие. Исках да приеме като свой дом Мевана, тази дива земя, за която двамата
с нея някога бяхме говорили по време на уроците. Половината от произхода и наследството ѝ бе в тази почва и не ме беше грижа от коя
територия се е надигнала тя.
Изправих се и изтупах праха от бричовете си. Приближих се бавно и застанах точно зад нея, точно колкото да мога да почувствам
топлината ѝ. Мълчахме, вперили погледи към земята отвъд счупеното стъкло, ливадите и горите, и могилите, които се извисяваха и се
превръщаха в планини.
— Те гледат на мен като на дъщеря на Аленах. Не на Маккуин — каза тя тихо. — Смятат, че с измама съм накарала техния лорд да ме
осинови.
И бях съкрушен, когато я чух да го признава. Можех да ѝ кажа в отговор безброй неща, като най-главното беше, че никога не съм гледал
на нея като на Аленах, че я бях видял само каквато беше — дъщеря на Мевана и обична приятелка на кралицата. Но потиснах думите.
Най-сетне тя се обърна с лице към мен, погледът ѝ се вдигна към моя.
— Трябва им само още малко време — прошепна тя. — Време споменът за родния ми баща да избледнее, да им се докажа.
Беше права. Всички имахме нужда от време — време да се установим, време да се изцелим, време да открием кои трябва да станем.
А всичко, което можех да кажа, бе името ѝ, изречено сякаш в молитва.
— Бриена.
Ръката ми се вдигна: пръстите ми проследиха ръба на челюстта ѝ. Исках да я запечатам в паметта си, да изследвам линиите и
извивките ѝ. И въпреки това пръстите ми спряха при брадичката ѝ, за да повдигна лицето ѝ, да гледам как слънчевата светлина танцува по
бузите ѝ.
Дъхът ѝ секна и аз се наведох, за да го изтегля от нея. Целунах я нежно веднъж, два пъти, докато тя разтвори уста под моята, и открих,
че е също толкова гладна, колкото и аз. Внезапно открих, че ръцете ми са в косата ѝ, пръстите — оплетени в коприната ѝ, изгубени в
желанието да ѝ се предам напълно.
— Картие. — Тя се опита да изрече името ми: изпих звука от устните ѝ. Почувствах как ръцете ѝ се придвижват нагоре по гърба ми,
улавят в шепи ризата ми и дърпат. Предупреждаваше ме, защото сега дочух стъпките, които се тътреха шумно точно отвъд вратата на
кабинета.
С усилие се откъснах от нея: дишането ми беше повърхностно, докато някак се съвзех достатъчно, за да прошепна:
— Имаш вкус на откраднат меден сладкиш, Бриена Маккуин.
Тя се засмя, очите ѝ се смееха.
— Нищо ли не убягва на Ловкия лорд?
— Не и когато става дума за теб. — Осмелих се да я целуна отново, преди човекът отвън, който и да беше той, да стигне до кабинета,
но нещо остро се притисна в крака ми. Изненадан, се облегнах назад и прокарах ръка надолу до полите ѝ, до бедрото ѝ. Там напипах
твърдото очертание на кама под плата и срещнах погледа ѝ онемял, но въпреки това изпълнен със задоволство, че носи скрито хладно
оръжие.
— Да, добре — почти заекна тя: бузите ѝ поруменяха. — Хайде сега, ние жените не можем да крием всичко в джобовете си, нали?
Седем
Донеси ми златната нишка
Бриена
Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин
Планирах да пропусна вечерята в залата тази вечер, за да се подготвя за първите уроци по четене на Нийв. Носех поднос със супа и
хляб към покоите си, размишлявайки колко приятно беше минал следобедът с посещаването на Картие и хората му, когато Журден се
показа пред мен, излизайки от сенките.
— В името на светците, татко! — Едва не залях роклята си с вечерята. — Би трябвало да знаеш, че не бива да ме дебнеш така!
— Къде отиваш? — попита той, поглеждайки намръщено подноса ми с храна.
— В стаята си — казах провлечено. — Къде другаде?
Журден взе подноса от ръцете ми и го подаде на един слуга, който тъкмо минаваше случайно покрай нас в този момент.
— Канех се да ям това.
Журден обаче сякаш не долови раздразнението ми. Изчака, докато слугата изчезна зад завоя, а после хвана ръката ми и ме издърпа в
спалнята ми, като затвори тихо вратата зад нас.
— Има проблем — каза най-накрая, с дрезгав глас.
— Какъв проблем, татко? — Опитах се да разчета бръчките по челото му, да се подготвя за всичко.
— Кажи ми всичко, което знаеш за дома Халоран, Бриена.
Стоях застинала пред него, с отворена уста.
— Домът Халоран? — Прочистих гърло, все още изненадана от искането на Журден и опитваща се да си спомня всичко, на което ме
беше научил Картие. — Кралица Лиадан ги благословила да бъдат Честните. Известни са с овощните си градини и стоманените си изделия
— изработват най-хубавите мечове в Мевана. Цветовете им са жълто и тъмносиньо, гербът им изобразява дива коза, застанала в кръг от
хвойна. Територията им е известна като центъра на Мевана, тъй като е единствената, която се опира до седем съседни територии.
Исторически са имали силен съюз с домовете Дън и Фицсимънс: той бил нарушен, когато членовете на дома Ланън заели трона. Оттогава
насам се кълнат във вярност на дома, упражняващ цялата власт. — Направих пауза, отново усещайки напирането на практическите си
познания. — Мога да изрецитирам благородното им родословие, ако това искаш. Дори незаконните дъщери и синове.
— Значи, името Пиърс Халоран би трябвало да ти говори нещо — каза Журден.
— Да. Пиърс Халоран е най-младият от тримата синове на лейди Халоран. Защо?
— Защото е тук — почти изръмжа баща ми.
Не можах да скрия изненадата си:
— Пиърс Халоран е тук, във Фин? Как така?
Но подозирах защо. Членовете на дома Ланън бяха наши затворници. Съюзът на дома Халоран с тях беше започнал да рухва.
— Иска да те погледне — каза баща ми кратко.
— Иска да ме погледне ли?
— Иска да ти се представи като кандидат за ръката ти — поправи се Журден, както това щеше да бъде формулирано във Валения.
Отначало това разкритие ме шокира. После обаче шокът отмина, когато започнах да обмислям стратегия.
— Боже, сигурно се мисли за много умен — заявих и това, за щастие, отслаби напрежението, трупащо се в Журден.
— Значи, и ти виждаш в това същото, каквото виждам аз? — попита баща ми: раменете му леко увиснаха.
— Разбира се. — Скръстих ръце и хвърлих поглед към огъня. — Семейство Халоран са в съюз с дома Ланън от повече от сто години. А
този съюз току-що беше осуетен. От нас. — Почувствах как Журден ме наблюдава, слушайки внимателно думите ми. — Точно сега
семейство Халоран ужасно са се разбързали, както и би трябвало. Стремят се към съюз с най-силния дом.
— Да, да — каза Журден, като кимаше. — И трябва да действаме много предпазливо, Бриена.
— Да, съгласна съм.
Дадох си един миг да подредя мислите си, да измисля план, като обикалях из стаята си и разсеяно докосвах плитките си. Бях решила
да започна да оформям косата си в сложна прическа с плитки, както правеха много от жените на дома Маккуин. Воински плитки, както
обичах да мисля за тях.
Когато отново дойдох да застана пред Журден, видях на лицето му лека усмивка.
— В името на боговете — каза той, като поклати глава към мен. — Никога не съм мислил, че ще съм толкова щастлив да видя това
лукаво пламъче в очите ти.
Ухилих се и закачливо сложих ръка на сърцето си:
— Ах, татко. Оскърбяваш ме. Защо не би се радвал да чуеш за плановете ми?
— Защото от тях ми побеляват косите, Бриена — отвърна той и се засмя.
— Тогава навярно е добре да седнеш, за да чуеш това.
Той се подчини, сядайки в стола, в който бе седяла Нийв предишната вечер, а аз седнах до него в любимото си кресло: изпънахме
ботушите си към огъня.
— И така, татко. Ето какво мисля. Семейство Халоран се стремят да сключат съюз с нас чрез женитба с мен. Не мога да кажа, че ги
виня за усилието им. Сигурна съм, че са били оръдия на династията Ланън през изминалите двайсет и пет години. А политическата
обстановка в Мевана се променя драматично. Семейство Халоран имат нужда да преосмислят положението си, да спечелят
благосклонността на кралицата по някакъв начин. Женитбата е един от най-лесните и въпреки това най-надеждни начини да се изкове нов
съюз, оттук и причината Пиърс да се появи на прага ни.
— Бриена… моля те, не ми казвай, че обмисляш това — каза Журден и закри очи за миг.
— Разбира се, че не!
Той свали ръката си и изпусна шумна въздишка на облекчение.
— Хубаво. Защото не знам какво да мисля за това! Повече от всичко ми се иска да се изплюя на даровете, които Пиърс ни донесе, да го
отпратя с ритник в задника. Но и двамата знаем, че не можем да си позволим да бъдем толкова импулсивни, Бриена.
— Не, не можем — съгласих се. — Семейство Халоран искат да се съюзят с нас. Да им позволим ли?
И двамата замълчахме, обмисляйки всички възможности.
Аз първа наруших мълчанието:
— Точно обсъждахме съюзите и съперничествата. Четиримата седнахме и си разпределихме домовете, които да спечелим на страната
на Изолда. Още се опитваме да решим как да постъпим с хората на Ланън, но какво да кажем за дома Каран, за дома Халоран? — Свих
рамене, издавайки несигурността си. — Почти се поболявам при мисълта да им позволим да се присъединят към нас. Те са процъфтявали
през изминалите двайсет и пет години, докато толкова много от твоите хора са страдали. Но ако ги отхвърлим… какви последици може да
има това?
— Няма начин да сме сигурни — отвърна баща ми. — Всичко, което мога да кажа сега, е, че не искам семейство Халоран в нашия
съюз. Нямам им доверие.
— Мислиш, че биха ни измамили?
Журден срещна погледа ми:
— Знам, че ще го направят.
Неспокойно потупах с пръсти по коленете си.
— Значи, не можем направо да ги отхвърлим. Но все пак трябва да дам отговор на Пиърс Халоран.
Журден застина много неподвижно, взирайки се в мен.
— Всичко, за което моля — ако ме зачиташ като твой баща — е да не си играеш игри с него. Не прави нищо, което би те изложило на
риск, дъще.
— Не бих приела да разигравам Пиърс по романтичен начин. Но, както казах току-що, трябва да му отговоря.
— Не можеш ли просто да му кажеш, че си с Ейдън Морган? — запита рязко Журден.
— Картие трябва да създаде впечатление, че е лорд без слабости. — Прозвуча почти грубо, но и двамата с баща ми усещахме
безмълвно, дълбоко в себе си, че това е истина: хората, които обичаме, винаги са слабото ни място. — А фактът, че Картие, по същество,
няма нищо — нито живи близки, нито съпруга, нито деца — го поставя по-високо от нас в тази игра на политика.
Загледах Журден, когато очите му блеснаха от сълзи за момент. Разтревожих се, че мисли за себе си, за съпругата си Сийв, за това как я
беше изгубил.
— Просто искам да бъдеш щастлива, Бриена — прошепна той най-накрая, и от признанието му почти ми се скъса сърцето.
Посегнах напред да уловя ръцете му в своите.
— И ти благодаря за това, татко. След съдебния процес — след като Изолда бъде коронована и сме по-наясно как ще се нареди всичко
— с Картие ще го обявим.
Журден кимна, загледан надолу към преплетените ни ръце.
— И така, дъще. Как ще отговориш на Пиърс Халоран довечера?
— Както ще започна да отговарям на всеки мъж отвъд този дом, който желае да спечели благоволението ми като кандидат за ръката
ми.
Журден застина неподвижно, попивайки в ума си думите ми, бавно проумявайки. Очите му се вдигнаха, срещайки моите, и видях
удоволствието и изненадата у него.
— О? И как точно? — Но вече знаеше.
Усмивка стопли гласа ми:
— Ще поискам от Пиърс Халоран да ми донесе златната нишка от един гоблен.
Всеки член на дома Маккуин се появи за вечеря в залата онази вечер.
По масите почти нямаше празно място и в голямото помещение скоро стана задушно от огъня в огнището, от дишането на толкова
много любопитни хора, от факта, че седях до Пиърс Халоран на масата на лорда.
Той беше точно какъвто очаквах: красив по един рязък, суров начин, с очи, в които потрепваше измамна апатичност. И скоро открих, че
му харесваше да спира върху мен онзи безмилостен поглед. Проследяваше с очи плитките в косата ми, деколтето на роклята ми, извивките
на тялото ми. Преценяваше физическата ми привлекателност, сякаш това беше единственото ми качество.
Ти си глупак, помислих си по средата на вечерята, докато отпивах спокойно от ейла си: очите му отново се спряха върху мен. Беше
твърде зает, за да му мине през ум мисълта, че може да му кроя нещо подло.
Усмихнах се, скривайки лице в бокала си, само за миг.
— И какво те забавлява, Бриена Маккуин? — попита Пиърс, като забеляза.
Оставих ейла си и го погледнах:
— О, тъкмо си спомних, че шивачът приготвя нова рокля за мен за утре, поръбена с бяла кожа. Разбира се, вълнувам се да видя как
изглежда.
От мястото си през два стола от мен Люк изсумтя, а после припряно се опита да прикрие звука, като се удари с юмрук по гърдите,
сякаш се беше задавил. Пиърс хвърли поглед към брат ми с извита вежда. Люк най-сетне притихна, махвайки извинително с ръка, и Пиърс
отново съсредоточи вниманието си върху мен с вълча усмивка.
— Бих искал да те видя облечена в бяла кожа.
При тези думи последва втори пристъп на кашлица, този път от Журден, който седеше от другата ми страна. Горкият татко —
помислих си и едва не посегнах към ръката му: кокалчетата му бяха побелели, докато стискаше вилицата си.
Журден ми хвърли бърз таен поглед и видях предупредителната искрица в очите му. Значи, разигравах Пиърс твърде добре.
Посегнах към чинията с хляб. Пиърс също се пресегна към нея, пръстите ни се сблъскаха.
— Да ти отрежа ли нов резен? — попита той с престорена любезност, с очи, вперени — не твърде изненадващо — в деколтето ми.
Моите очи обаче бяха вперени в нещо съвсем друго. Ръкавът му се беше вдигнал леко нагоре по китката и върху бледата му кожа имаше
тъмна татуировка, точно над бледосините очертания на вените му. Приличаше на буквата D, запълнена в центъра. Странно бе да избереш да
отпечаташ подобно нещо за постоянно върху кожата си.
— Да, благодаря — казах, заставяйки погледа си да се отмести, преди той да види, че съм забелязала странния му знак.
Пиърс сложи резен ръжен хляб в чинията ми и разбрах, че е почти време, че бях оставила тази вечеря да се проточи достатъчно дълго.
— Може ли да попитам защо дойде да ни посетиш, Пиърс Халоран?
Пиърс отпи дълга глътка ейл: видях проблясващата пот по челото му и се опитах да не се наслаждавам на факта, че едва прикрива
тревогата и нервността си.
— Донесох ти подарък — каза той и остави бокала си на масата. Ръката му посегна бързо към другия край на масата, където върху
дъбовото дърво лежаха два меча, почиващи в позлатени ножници. Бяха навярно два от най-красивите мечове, които бях зървала някога, и
беше нужна цялата ми сдържаност, за да не ги докосна, да не извадя от ножницата едно от хладните оръжия. — Донесох и един за баща ти.
Журден не отговори. Твърде зле му се удаваше да скрие раздразнението си от Пиърс.
— И защо ни донесе такива щедри дарове? — запитах: сърцето ми започна да бие по-бързо. С периферното си зрение видях, че Нийв
се надигна от масата, а още няколко тъкачки я последваха. И че се отправят към една от страничните врати, готвейки се да внесат гоблена в
залата, както бяхме планирали.
Можеш ли да ми намериш гоблен, чиято златна нишка никога не може да бъде открита? — бях попитала Нийв, след като скроих
плана с Журден.
Нийв изглеждаше изненадана. Да, разбира се, че мога. Значи, гобленът ти трябва толкова скоро?
Още на вечеря тази вечер.
— Надявам се да спечеля благоволението ти, Бриена — отговори Пиърс и най-накрая ме погледна в очите.
Аз просто се взрях в него: тази минута се проточи сякаш цяла година и се опитах да не се сгърча от неудобство.
Той прекъсна погледа пръв, защото в другия край на залата настъпваше суматоха.
Не се налагаше да поглеждам: знаех, че тъкачките внасят гоблена, че мъжете им помагат да го закачат, така че да се виждат и двете
страни.
— И какво е това? — попита Пиърс с лукава усмивка, играеща в ъгълчетата на устата му. — Подарък за мен, Бриена?
Изправих, се и осъзнах, че треперя, едва когато заобиколих до другия край на масата, за да застана между Пиърс и гоблена на подиума.
Преглътнах с внезапно пресъхнала уста и в залата настъпи потискаща тишина. Почувствах тежестта на всички погледи да се събира върху
мен. Гобленът, който Нийв ми беше избрала, бе прелестен: девойка насред градина, с положен на коленете ѝ меч, докато седеше сред
цветята, вдигнала лице към небето. Обгръщаше я ореол от светлина, сякаш боговете я благославяха. Не би могла да избере по-подходящо
изображение.
— Лорд Пиърс — започнах. — Първо, позволете ми да Ви благодаря, задето си дадохте труд да дойдете чак до замъка Фин толкова
скоро след битка. Очевидно сте мислили за нас тази седмица.
Пиърс все още се усмихваше, но ме погледна с присвити очи:
— Няма да се преструвам повече. Дойдох да поискам ръката ти, Бриена Маккуин, да спечеля благоволението ти като моя съпруга.
Приемаш ли дара ми, този меч?
Със сигурност беше донесъл най-доброто от своя дом — помислих си, устоявайки на порива да се възхитя на мечовете. И въпреки това
колко притъпен бе характерът му в сравнение със стоманата.
— Предполагам, че не сте запознат с една от традициите на нашия дом — продължих.
— Каква традиция? — изрече през зъби Пиърс.
— Че женитбата извън дома Маккуин изисква предизвикателство.
Той се засмя, за да прикрие смущението си:
— Много добре. Ще се включа в игрите ти.
Изкарваше ме дете. Придадох си твърдост, за да приема обидата му, и хвърлих поглед през рамо, за да се възхитя на гоблена.
— Във всеки гоблен на дома Маккуин се крие златна нишка, която тъкачката е скрила сред вътъците. — Замълчах за миг, за да срещна
студения поглед на Пиърс. — Донесете ми златната нишка, която се крие в този гоблен, и ще приема меча ви и ще ви дам благоволението
си.
Той се изправи веднага, при което съдовете по масата издрънчаха. Ако съдех по наперената му крачка, смяташе, че задачата ще е много
проста, че ще успее да разучи сложната изработка и да открие златната нишка.
Хвърлих поглед към баща си, към брат си. Журден изглеждаше като издялан от камък, с червендалесто лице, застинало в смръщено
изражение, свил ръка в юмрук до чинията си. Люк просто завъртя очи, когато Пиърс мина покрай него, и си наля нова чаша ейл и се
отпусна в стола си, сякаш се подготвяше за голямо забавление.
Пиърс застана пред гоблена: пръстите му веднага се насочиха към ореола около лицето и косата на девойката — най-очевидното
място, където да се скрие нещо златисто. Но петте минути изучаване се превърнаха в десет, а десетте — в трийсет. Пиърс Халоран издържа
четиресет и пет минути, преди да се предаде, вдигайки ръце в пристъп на безсилен гняв.
— Никой човек не би могъл да открие такава нишка — изсумтя подигравателно той.
— Тогава съжалявам, но не мога да приема меча Ви — казах.
Той зяпна към мен: шокът се преобрази в злобна гримаса, когато внезапно избухнаха аплодисменти. Половината зала — половината
хора от дома Маккуин — ликуваха, подкрепяха ме.
— Много добре тогава — каза Пиърс с изненадващо спокоен тон. С решителни крачки се качи отново до подиума и взе двата меча,
които беше донесъл. Но после се приближи към мен, за да застане с лице, ужасно близо до моето. Усетих миризмата на чесън в дъха му,
видях налетите с кръв вени на очите му, когато прошепна: — Ще съжаляваш за това, Бриена Маккуин.
Исках да отвърна, да му прошепна в отговор някаква заплаха. Но той се обърна толкова бързо, че не ми даде време, и излезе припряно
от залата: придружаващите го стражи се надигнаха от масите си, за да го последват.
Вълнението секна и хората от дома Маккуин, които ме бяха приветствали, отново седнаха и се заеха пак с вечерята си. Почувствах
погледа на Нийв: погледнах я и видях, че се хили възторжено. Опитах се да се усмихна в отговор, но до нея имаше една по-възрастна жена,
която ме гледаше с такова отвращение, че почувствах как облекчението ми се стопява, оставяйки ме изстинала и разтревожена.
— Браво — прошепна Журден: гласът му прозвуча плътно зад мен.
Обърнах се и видях баща си, застанал в сянката ми: улови ме за лакътя, сякаш усетил, че всеки миг ще се свлека.
— Нанесох му огромно оскърбление — прошепнах в отговор: думите дращеха по гърлото ми. — Не си дадох сметка, че ще се разгневи
толкова.
— Какво ти каза точно преди да си тръгне? — попита тихо Журден.
— Нищо важно — излъгах. Не желаех да повтарям заканата на Пиърс.
— Е, не му позволявай да те разстрои — каза баща ми, отвеждайки ме обратно до стола ми. — Той не е нищо повече от невръстно
пале, на което току-що са взели кокала. Ние сме силните тук.
Молех се Журден да е прав. Защото не знаех главата на змията ли бях настъпила току-що, или опашката ѝ.

Осем
Къде си, Ейдън?
Картие
Територията на лорд Морган, замъкът Брай
Време беше да напиша оплакванията си срещу дома Ланън и въпреки това не знаех откъде да започна.
След вечеря се оттеглих в покоите си и седнах пред писалището на майка ми — една от малкото мебели, за които бях настоял да
останат след разчистването на замъка — и се взрях в празен лист пергамент, с перодръжка в ръка, с отворена в очакване мастилница.
В стаята ми бе смразяващо студено: прозорците още бяха счупени, тъй като бях предпочел да сменя първо други, по-биещи на очи
прозорци. Въпреки че засега Дери бе заковал с дъски касите на прозорците, чувах безспирния вой на вятъра. Чувствах горчивината в
мозаечните подове, тъмнината, която сякаш ме държеше за глезените.
Аз съм наполовина Ланън. Как мога да представя тези оплаквания?
— Лорд Ейдън.
Обърнах се в стола си и с изненада видях Ейлийн, която държеше поднос с чай. Дори не я бях чул да чука, нито бях усетил влизането ѝ.
— Помислих си, че може да Ви дойде добре нещо топло — каза тя и пристъпи напред, за да сложи подноса наблизо. — Изглежда,
сякаш зимният крал измества есенния принц тази нощ.
— Благодаря ти, Ейлийн. — Загледах как ми наля една чаша и именно тогава осъзнах, че е донесла не само една, а две чаши.
Тя сложи чая ми до празния лист, а после си наля една чаша и си придърпа столче да седне.
— Няма да се преструвам, че не съм наясно какво се опитвате да съберете, милорд.
Усмихнах ѝ се печално:
— Тогава сигурно знаеш защо ми е толкова трудно.
Тя мълчеше, докато ме гледаше с набраздено от мъка чело:
— Да. Ти беше само бебе в онази нощ, Ейдън. Как би могъл да си спомняш?
— Изглежда, че откакто се върнах тук, в ума ми възкръсват някои неща.
— О?
— Помня как усетих мирис на нещо горящо. Помня как чух някой да ме вика, да ме търси. — Вперих поглед в стената, в хоросана
между камъните. — Къде си, Ейдън?
Ейлийн мълчеше.
Когато хвърлих поглед обратно към нея, видях сълзи в очите ѝ. И въпреки това нямаше да заплаче. Изпитваше парещ гняв,
преживявайки отново онази ужасна нощ.
— Ейлийн… — прошепнах. — Имам нужда да ми съобщиш оплакванията на дома Морган. Кажи ми какво се случи в нощта, когато
всичко се промени. — Взех перодръжката си, въртейки перото в пръстите си. — Имам нужда да узная как е умряла сестра ми.
— Баща ти никога ли не ти е разказвал, момче?
Споменаването на баща ми разчопли друга рана. Той беше мъртъв вече от близо осем години и въпреки това все още чувствах
отсъствието му, сякаш в тялото ми имаше дупка.
— Каза ми, че майка ми е убита от Гилрой Ланън — започнах, с колеблив глас. — Разказа ми, че кралят отсякъл ръката ѝ в битка, а
после я завлякъл в тронната зала. Баща ми още бил на полето пред замъка и не могъл да стигне до нея, преди кралят да изнесе главата ѝ,
набучена на копие. И въпреки това… баща ми така и не можа да ми каже как е умряла Ашлинг. Навярно не е знаел подробностите. Навярно
е знаел и би било убийствено за него да говори за това.
Ейлийн мълча в продължение на един миг, докато потапях перодръжката си в мастилото, в очакване.
— Всичките ни воини отидоха онази нощ — каза тя с дрезгав глас. — Бяха с баща ти и майка ти, сражавайки се на полето пред замъка.
Шеймъс дори беше с родителите ти. Аз останах в Брай да се грижа за теб и сестра ти.
Не записвах. Още не. Седях и се взирах в листа, страхувайки се да я погледна, докато слушах, докато си представях спомена ѝ.
— Нямахме кой знае какво предизвестие — продължи тя. — Доколкото знаех, превратът беше успешен и родителите ти и воините на
Морган щяха да се приберат у дома победоносно. Седях в същата тази стая край огъня: държах те в ръцете си, а ти спеше. Точно тогава чух
тропот на копита в двора. Лоис, една от жените воини на майка ти, се беше прибрала у дома. Беше сама, изтощена и кървяща до смърт,
сякаш са ѝ били нужни всичките ѝ сили, за да успее да се върне, да ме предупреди. Посрещнах я във фоайето точно когато тя рухна. Скрий
децата, прошепна ми тя. Скрий ги веднага. Умря на пода, оставяйки ме обзета от вцепеняваща паника. Сигурно се бяхме провалили:
милорд и милейди сигурно бяха загинали и сега семейство Ланън щяха да дойдат за теб и Ашлинг.
Тъй като те държах в ръце, си помислих да скрия първо теб. Щеше да се наложи да скрия теб и сестра ти отделно, та в случай че
намерят единия от вас, да не открият другия. И затова повиках един от другите слуги да донесе Ашлинг от леглото ѝ. А после застанах там,
докато кръвта на Лоис изтичаше в локва на пода, погледнах надолу към спящото ти лице и се запитах… къде можех да те скрия? Къде
можех да те укрия, където семейство Ланън никога нямаше да погледнат?
Тя направи пауза. Сърцето ми блъскаше като юмрук в гърдите: все още не бях написал и дума, но мастилото капеше върху листа.
— Точно тогава ме пресрещна Сорша — прошепна Ейлийн. — Сорша беше лечителка. Сигурно беше чула думите на Лоис, защото
донесе вързоп билки и свещ. Дай му да вдиша това, каза, като запали билките. Ще го задържи заспал засега. Така че те упоихме и аз те
занесох на единственото място, за което можах да се сетя. Конюшните, купчината с тор. Там те положих: покрих те с мръсотия и те скрих,
знаейки, че няма да те потърсят на такова място.
Вонята… мирисът на отпадъци… сега разбрах. Припряно покрих лицето си с ръце: исках да я заглуша, ужасявайки се да чуя
останалото.
— Когато се втурнах обратно във вътрешния двор, Ланън вече бяха пристигнали — каза Ейлийн. — Сигурно са дошли първо при нас,
преди да отидат при Маккуин и Кавана. Там бяха Гилрой, седнал на коня си с короната върху жалката си глава, и всичките му хора около
него, с кръв по лицата, с факли в ръцете, със стомана на гърба. А Деклан бе до баща си. Той беше още момче, само на единайсет години, и
беше идвал в замъка Брай безброй пъти преди. Беше сгоден за сестра ти и затова си помислих, че сигурно, със сигурност, ще има милост.
Но Гилрой погледна Деклан и каза: Намери ги. И всичко, което можех да сторя, беше да стоя там на калдъръма и да гледам как Деклан
се смъкна от коня си и влезе в замъка с група мъже, за да търси теб и сестра ти. Стоях там, с погледа на краля, вперен в мен. Не можех да
помръдна: всичко, което можех да направя, бе да се моля да са скрили Ашлинг така добре, както теб. А после започнаха да се надигат
писъците и виковете. Но въпреки това… не можех да помръдна.
Гласът ѝ трепереше толкова силно, че едва я чувах. Тя остави чая си, а аз пуснах перодръжката и отидох да коленича пред нея, да взема
ръцете ѝ в своите.
— Не си длъжна да ми казваш — прошепнах: думите бяха като тръни в гърлото ми.
Бузите на Ейлийн бяха мокри от сълзи и тя леко докосна косата ми — едва не заплаках от нежността на докосването, като знаех, че
такива ръце ме бяха скрили, бяха ме опазили жив.
— Деклан намери сестра ти — промълви тя и затвори очи: пръстите ѝ още почиваха в косата ми. — Гледах как я извлече във
вътрешния двор. Тя хлипаше ужасена. Не можах да се спра. Хвърлих се към нея да я отскубна от Деклан. Някой от дома Ланън трябва да ме
е ударил. Когато се опомних, бях на земята, замаяна, с кръв по лицето. Видях, че Гилрой беше слязъл от коня, а всички от дома Морган бяха
извикани във вътрешния двор. Беше тъмно и въпреки това помня лицата на всички, докато стояхме безмълвни и ужасени и чакахме.
— Къде е Кейн? — изкрещя кралят. И именно тогава осъзнах… майка ти беше загинала по време на бунта, но баща ти бе оцелял. А
Гилрой не знаеше къде е той.
Това ми даде надежда — съвсем тъничка нишка надежда — че може и да преживеем тази нощ. Докато кралят започна да пита за теб.
— Вече държа дъщерята на Кейн — подхвърли подигравателно Гилрой. — Сега ми доведете сина му и ще бъда милостив.
Никой от нас не му повярва дори за миг, на този крал на мрака.
— Къде криете сина му? — Той настояваше. Никой освен мен не знаеше къде си. А аз никога нямаше да му кажа: можеше да ме
разкъса на парчета и въпреки това никога нямаше да му кажа къде съм те скрила. Така че той издърпа напред сестра ти, задържа я пред нас
и каза, че ще счупи всяка от костите ѝ, докато един от нас не разкрие къде сме те скрили, къде се крие Кейн.
Тя отвори очи и сега се наложи аз да затворя моите. Силите ме напуснаха: наклоних се напред, за да скрия лице в престилката ѝ, сякаш
бях момче, сякаш можех да се скрия отново.
— Да ги гледам как изтезават сестра ти беше най-трудният миг от живота ми — прошепна тя. — Мразех се за това, че я бях предала, че
не я бях скрила навреме. Кралят накара Деклан да започне изтезанието. Закрещях му… Изкрещях, че не е нужно Деклан да го прави. Той
беше само момче — мислех си постоянно. Как може едно момче да бъде толкова жестоко? И въпреки това той направи точно каквото
заповяда баща му. Деклан Ланън взе дървен чук и започна да чупи костите на сестра ти, една по една, докато тя умря.
Не можех да се сдържам повече. Заплаках в престилката ѝ: онези сълзи, които сигурно се бяха крили в мен през целия ми живот. Че
сестра ми беше умряла, за да мога аз да живея. Де да бях умрял аз, помислих си. Де да бяха открили мен, а тя да бе оцеляла.
— Ейдън.
Ейлийн ме повика от тъмнината. Вдигнах глава: отворих очи и я погледнах.
— Ти беше единствената ми надежда — каза тя, бършейки сълзите от лицето ми. — Ти беше единствената причина, поради която
оживявах ден след ден през изминалите години, единствената причина отчаянието да не ме убие. Защото знаех, че ще се върнеш. Баща ти
трябваше да се промъкне тайно обратно в замъка, след като семейство Ланън си тръгнаха онази нощ: никога в живота си не съм виждала
човек толкова съкрушен, колкото бе той до мига, щом те сложих в ръцете му и го накарах да ми се закълне, че ще избяга с теб. Не ме беше
грижа къде ще отиде Кейн или какво ще направи: казах, че това дете се е изплъзнало през пръстите на Ланън и ще бъде човекът, който ще
се върне и ще смаже тяхното царуване.
Поклатих глава, за да отрека, че това съм аз, но Ейлийн хвана лицето ми в ръцете си, за да ме задържи. В очите ѝ вече нямаше сълзи.
Не, сега имаше огън, горяща омраза, и почувствах как тя пламва и в собственото ми сърце.
— Ще запиша всичките ни оплаквания, за да ги представиш на процеса — каза тя. — След като бъдат прочетени, искам да погледнеш
Деклан Ланън в очите и да прокълнеш него и неговия дом. Искам да бъдеш началото на края му, да отмъстиш за майка си и сестра си.
Не дадох клетва за това. Нима майка ми не бе от рода Ланън? Дали още имах далечни роднини сред тях? Липсваше ми смелост да
попитам Ейлийн, да спомена писмото на Лили, което бях намерил. Но съгласието ми, готовността ми да направя каквото заръчваше
сигурно са проличали в очите ми.
Все още стоях на колене на пода, когато отново го чух във воя на вятъра.
Къде си, Ейдън?
Този път отговорих на тъмнината.
Тук съм, Деклан. И идвам за теб.
Девет
Острието на истината
Бриена
Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин
На другата сутрин опаковах пособията си за писане и се върнах в тъкачницата.
Този път застанах на прага и почуках по трегера отгоре, за да оповестя присъствието си: очите ми обходиха обширното помещение за
тъкане и жените, вече трудещи се усърдно.
— Добро утро — поздравих възможно най-ведро.
След снощи тъкачките несъмнено ме обсъждаха. И бях решила да не се крия от такива разговори, а да ги посрещам директно.
Имаше навярно общо шейсет жени, които работеха по различни задачи. Някои бяха на становете, вмъквайки вътъците в гоблените.
Други седяха на една маса и рисуваха изображенията, които щяха да бъдат пресъздадени в нишки на гоблени. Трети все още предяха вълна.
Тъкмо там беше Нийв, седнала до един чекрък в поток от утринна светлина, която обагряше прекрасната ѝ коса в златисто. Забелязах, че
очите ѝ светнаха при вида ми, а от усмивката, която подръпна ъгълчетата на устата ѝ, разбрах, че иска да ме покани в тъкачницата. Но не
помръдна, защото до нея отново беше онази по-възрастна жена, същата, която ме бе гледала гневно снощи, след като Пиърс си тръгна.
— Можем ли да ти помогнем? — попита жената с внимателен и въпреки това не много гостоприемен тон. В косата ѝ имаше голям сив
кичур, а на ъгловатото ѝ лице — намръщено изражение. Единственото движение, което направи, беше да положи напуканата си ръка върху
рамото на Нийв, сякаш за да я задържи на място.
Поех си дълбоко дъх: ръката ми си играеше с презрамката на кожената ми раница.
— Баща ми ме помоли да помогна със събирането на оплакванията от хората на Маккуин, за да ги представим на процеса срещу
Ланън.
Никой не проговори и започнах да осъзнавам, че жената до Нийв е главната тъкачка, че не мога да бъда допусната да вляза на това
място без нейната благословия.
— Защо да излагаме оплакванията си пред теб? — попита жената.
За миг бях безмълвна.
— Бъди любезна към девойчето, Бета — обади се от другия край на залата друга тъкачка, със сплетена във венец от плитки коса. —
Благоразумно ще е да помниш, че е дъщеря на лорд Маккуин.
— И как стана всичко това, хмм? — попита ме Бета. — Лорд Маккуин знаеше ли чия дъщеря си в действителност, когато те осинови?
Стоях безмълвна, сърцето ми удряше в гърдите като юмрук. Почувствах как топлината се надига в лицето ми. Не исках да говоря с
хората на Маккуин по друг начин, освен честно. И въпреки това, ако отговорех на въпроса на Бета, щеше да изглежда, че съм заблудила
Журден. Защото когато ме осинови, той не знаеше, че съм дъщеря на Брендан Аленах: но и аз не знаех. И въпреки всичко знаех, че ако го
кажа, то само ще прозвучи неубедително на тези жени.
— Дойдох да запиша оплакванията по молба на баща си — повторих с напрегнат тон. — Ще седна точно зад главната врата. Ако някой
желае да запиша думите му, може да дойде при мен там.
Нарочно не погледнах към Нийв, тъй като се безпокоях, че ако го сторя, може да изгубя самообладание и тръгнах обратно надолу по
коридора, излязох от преддверието и отвъд входната врата, на утринната светлина. Намерих си един пън, на който да седна точно под
прозорците, и се настаних там, заровила ботушите си във високата трева.
Не знам колко време чаках с вятъра, пощипващ лицето ми, загърната плътно в наметалото си на адепт, затиснала снопчето си листове с
камък, с мастилото и перодръжката, приготвени в очакване. Дочувах как жените си говорят: не можех да различа думите им през стъклата
на прозорците. Чаках, докато сенките се удължиха и вече не чувствах ръцете си: истината се забиваше като остър шип в сърцето ми.
Никоя от тъкачките не дойде при мен.
Тъкачките не искаха да записвам оплакванията им, затова бях шокирана, когато един от конярите пожела.
Намери ме след вечеря: пресрещна ме на пътеката към конюшнята, докато си правех вечерна разходка с хрътката си.
— Мистрес Бриена? — Конярят застана пред мен, с висока, слаба и издължена фигура, с тъмна коса, сплетена в традиционните
мевански плитки. Не знаех защо изглежда толкова разтревожен, докато не осъзнах, че погледът му е прикован върху Неси: хрътката
започваше да ръмжи по него.
— Кротко, Неси — казах и настръхналата козина около врата ѝ се слегна. Тя седна до мен, а аз отново погледнах коняря.
— Зная какво правите за Нийв — промърмори той. — Трябва да Ви благодаря, задето я учите да чете, за това, че записвате спомените
ѝ.
Щом знае за това, сигурно Нийв е решила да му каже.
— Нийв е много умна — казах. — На драго сърце ще я науча на възможно най-много неща.
— Бихте ли склонили да запишете нещо и за мен?
Молбата му ме хвана неподготвена. Отначало не знаех какво да кажа и между нас се надигна студен порив на вятъра, който развя
крайчеца на наметалото ми.
— Няма значение — каза той и понечи да си тръгне.
— За мен ще бъде чест да запиша и Вашите думи — заявих и конярят спря. — Но се питам защо дойдохте при мен, вместо при брат ми.
Той се обърна и ме погледна отново:
— Предпочитам Вие да запишете думите ми, мистрес.
Думите му ме смутиха, но кимнах:
— Къде?
Той посочи по-надолу по стената на конюшнята от грубо издялани камъни и хоросан, където между два високи прозореца имаше тясна
врата.— Ето там има малка стаичка за съхраняване на конска сбруя и амуниции. Тази вечер вътре няма да има никого. Ще се срещнете ли с
мен там след час?
— Много добре. — Разделихме се и всеки тръгна по пътя си: той се върна в конюшните, а аз продължих към замъка. Но се зачудих…
защо ли идваше при мен, вместо при Люк?
Час по-късно нощта беше паднала и аз стигнах до малкото помещение за амуниции, прибрала пособията си за писане в кожената си
раница. Конярят ме чакаше вътре със запален фенер на една разкривена маса пред него.
Изправи се, когато влязох: вратата се затвори със скърцане зад мен.
Оставих раницата си на масата и седнах върху купчината чували за зърно, които ми беше приготвил вместо стол, като разопаковах
хартията, мастилото и перодръжката си на слабата светлина на свещта. Когато станах готова, погледнах през масата към него, вдъхвайки
землистия тръпчив мирис на коне, кожа и зърно и зачаках.
— Не зная откъде да започна — каза той, като седна отново на мястото си.
— Навярно за начало бихте могли да ми кажете името си — предложих.
— Аз съм Дилън. Кръстен съм на баща си.
— Дилън Маккуин?
— Да — отвърна той. — Винаги сме приемали фамилното име на лорда като свое.
Записах датата, последвана от името му. Дилън, изглежда, отново бе възпрян от нещо. Но си замълчах: оставих го да подреди мислите
си. След малко той започна да говори. А аз започнах да записвам.
Наричам се Дилън Маккуин. Роден съм в първата тъмна година, година след като лорд Маккуин избяга, а лейди Маккуин
загина. Не си спомням време, когато Аленах да не е властвал над нас и земите ни. Но винаги съм бил в конюшните, дори още
преди да проходя, и затова чувах много клюки и знаех що за човек е Аленах.
Беше добър към онези, които падаха на колене пред него, които го хвалеха, които изпълняваха всяка негова заповед. Баща ми
бе един от тези хора, управител на конюшните. Когато Аленах му наредеше да яде, баща ми ядеше. Когато му заповядаше да плаче,
баща ми плачеше. Когато му кажеше да скача, баща ми скачаше. А когато поиска баща ми да му отстъпи съпругата си, той направи
и това.
Спрях за миг, опитвайки се да овладея треперенето на ръката си. За миг гърлото ми така се сви, та ми се стори, че не мога да
преглътна, и осъзнах, че съм надценила смелостта си. Исках да помогна, да записвам истории и оплаквания, да позволя на хората на
Журден да пречистят умовете си и сърцата си от тъмните години. Но това… само ме накара да възненавидя произхода си още повече.
— Мистрес Бриена — прошепна Дилън.
С усилие срещнах погледа му: думите върху листа се издигнаха като дим и опариха очите ми.
— Обещавам, мистрес, че ще искате да чуете края на тази история.
Поех си дълбоко дъх. Трябваше да му вярвам, че в тази история има нещо, което трябва да чуя. Бавно топнах перодръжката си в
мастилото, готова да записвам отново.
Майка ми беше красива. Привлече погледа на Аленах още от самото начало и баща ми беше почти напълно сломен, когато
узна, че е принуждавана да споделя леглото на лорда. Бях едва тригодишен: нямах понятие защо майка ми вече не се появява
наоколо толкова често.
Майка ми беше метреса на лорда в продължение на две години. Когато осъзна, че тя не зачева, Аленах нареди да я убият
тихомълком. Баща ми се помина скоро след това, толкова съсипан, че беше невъзможно да се излекува.
Но през 1547 г. се случи нещо странно. Аленах прекарваше повече време в Дамхан, в собствените си земи, и ни остави
намира. Жените ни започнаха да се отпускат, мислейки, че няма да са следващите, които ще избере. Защото мълвата твърдеше, че
Аленах иска дъщеря, дори незаконна. Защото имаше само двама сина, а един лорд без дъщеря всъщност се смята за безхарактерен
и безсилен. На следващата есен до нас стигна друга мълва. Аленах имал дъщеря от някаква валенианка, жена на име Розали Паке,
и планирал най-накрая да си върне тази дъщеря. Но после, три години след това, нещо трябва да се е объркало с плановете му.
Защото той се върна във Фин и избра друга жена за своя метреса, твърдо решен да се сдобие със собствена дъщеря. Избра най-
красивата от тъкачките. Всички бяхме съкрушени да я видим похитена от него. Лара му роди дете. Да, то беше момиче, за каквото
Аленах така жадуваше. И въпреки това, когато бе на годинка, момиченцето прихвана шарка: това остави лицето ѝ осеяно с белези
и коства живота на Лара. Момиченцето щеше да умре, да последва Лара до края на кралството, но се пребори и оцеля. Тя искаше
да живее и когато Аленах осъзна, че дъщеря му няма да умре, а ще носи белезите си като гордо вдигнато знаме, внезапно започна
да се държи сякаш малката не е негова дъщеря и я остави на тъкачките да я отгледат както свое дете.
Ръката ми трепереше. Не можех да пиша повече заради сълзите, които замъгляваха погледа ми. Но Дилън продължи да говори.
Говореше, за да слушам, а не за да пиша.
— Тъкачките я обикнаха, приеха я като своя дъщеря. И я нарекоха Нийв, и в онзи миг решиха, че никога няма да ѝ разкрият кой е
родният ѝ баща, че ще кажат на Нийв, че баща ѝ е бил почтен бъчвар.
И отново започнахме да се питаме защо след това Аленах остави жените ни на спокойствие. След раждането на Нийв не докосна друга
от тях. Но сега мога да си представя защо — нашите жени бяха защитени чрез нечий друг живот, чрез обещанието за другата дъщеря от
другата страна на канала.
Дилън се изправи и се надвеси над масата, за да улови ръцете ми. Плачех, сякаш ме бяха пронизали, сякаш никога нямаше да се
съвзема от това.
Нийв беше моя полусестра. Моя сестра.
— Зная, че сега те ненавиждат, Бриена — прошепна Дилън. — Но един ден, когато времето изпери раните им, ще те обикнат, както
обичат Нийв.
Десет
Вече не е сирак
Картие
Територията на лорд Морган, замъкът Брай
Лейди и лорд Дермот пристигнаха точно преди здрач с охрана от седем души. Въпросната вечер не бях в най-добро разположение на
духа след разказа на Ейлийн и въпреки това трябваше да подсигуря съюз за кралицата. Държах се както подобава на лорд, надявайки се, че
това ще разбуди нещо в мен: измих се в реката и оставих брадата си непокътната; сплетох косата си и положих на главата си златния обръч;
облякох новите дрехи, които шивачите бяха ушили — черни бричове и къс син жакет, с избродиран на гърдите сив кон. Погрижих се масата
в залата да бъде пищно подредена с диви цветя и полирани калаени съдове, да заколят агне и да приготвят буре с най-добрия ейл.
После зачаках семейство Дермот във вътрешния двор. Ето какво знаех за дома Дермот: бяха саможиви и склонни към уединен живот,
избягвайки другите благородни фамилии. Нямаха съюз с никого, нито пък открито съперничество. Бяха известни с минералите си: земята
им беше богата на солни мини и кариери. Но навярно повече от каквото и да е от това… бяха дом на управляващи жени. Познавах знатното
им родословие и първородното им дете винаги бе дъщеря. А в Мевана именно първородното дете ставаше наследник.
Ненужно е да казвам, че бях много любопитен да срещна тази лейди Гроня Дермот и лорда, нейния консорт.
Тя влезе във вътрешния двор на Брай, възседнала едър товарен кон, облечена в кожи и тъмночервено кадифе, украсено с герба ѝ — орел
рибар с връхчета на крилете, увенчани от слънце с лъчи. Напряко на гърдите ѝ висеше ремък, а в него — меч, прибран в ножница на гърба
ѝ. Дългата ѝ черна коса се виеше на букли под диадемата ѝ, а очите ѝ бяха ведри и въпреки това предпазливи, докато ме наблюдаваше. За
момент просто се взирахме един в друг — изненадах се колко е млада, навярно само няколко години по-млада от мен — а после съпругът ѝ
рязко спря до нея.
— Значи, това е Ловкият лорд, завърнал се от мъртвите — каза Гроня и най-сетне се усмихна: последната светлина проблесна по
зъбите ѝ. — Трябва да кажа, лорд Ейдън, че съм Ви признателна за поканата.
— За мен е удоволствие да Ви посрещна тук, в замъка Брай — казах и едва не ѝ се поклоних, както щях да направя във Валения. Но
после Гроня слезе от коня си и подаде ръка, а аз я стиснах: общоприет мевански поздрав.
— Моят съпруг, лорд Роуан — каза тя, като се обърна към лорда, застанал малко зад нея.
Протегнах ръка и на него.
— Моля, заповядайте в залата — казах, въвеждайки ги в топлината и светлината на огъня.
Вечерята започна малко неловко. Не исках да им задавам твърде много лични въпроси, и изглежда, че и те изпитваха същото. Но щом
Ейлийн сложи на масата кейк с пикантни подправки и горещ чай, зарязах любезността.
— Как се справят напоследък вашият дом и хората Ви? — попитах.
— Имате предвид как домът Дермот оцелява през изминалите двайсет и пет години? — контрира иронично Гроня. — Току-що
наследих властта над дома от покойната си майка, която се помина тази пролет. Тя беше мъдра, и се постара да не попада пред погледа на
семейство Ланън. Нашите хора рядко напускаха границите ни, а майка ми посещаваше двора само веднъж на сезон, до голяма степен
поради факта че беше жена и караше Гилрой да се чувства неловко. Изпращаше му сол и подправки: той ни оставяше на мира през повечето
време.—
Това, че се намирахме в далечния север, помагаше — добави Роуан и хвърли поглед към съпругата си. — Твърдината на Ланън беше
на юг, макар че все пак трябваше да се справяме с рода Халоран.
Гроня кимна:
— Да. Семейство Халоран, а не Ланън бяха най-големият ни проблем през изминалите няколко десетилетия.
— Какво правеха семейство Халоран? — попитах тихо.
— Главно грабителски набези — отвърна тя. — Беше им лесно, тъй като споделяме обща териториална граница. Крадяха добитък от
загражденията ни и храна от складовете ни. Ако им окажехме съпротива, опожаряваха селата ни. На няколко пъти изнасилваха жените ни.
Имаше доста зими, в които бяхме на ръба на гладната смърт. Оцелявахме в такива моменти благодарение на семейство Маккари, които
деляха запасите си с нас.
— В такъв случай, значи, сте близки с дома Маккари? — попитах и при тези думи Гроня се засмя.
— Ах, лорд Ейдън, спокойно можете да ме попитате направо.
— Имате ли съюз с тях?
— Да — отговори тя. — Съюз, сключен само преди пет години. Но такъв, който няма да бъде лесно нарушен. — Зачудих се дали се
опитваше да ми каже, че може да е трудно между нас да се формира съюз, тъй като между Маккуин и Маккари исторически все още имаше
вражда.
Размърдах се в стола си и избутах чинията с десерта си настрана.
— Не бих дръзнал да искам от Вас да развалите съюз, опазил Вас и хората Ви живи, лейди Гроня.
— Тогава за какво молите, лорд Ейдън?
— Да се закълнете открито във вярност на Изолда Кавана, че ще я подкрепите като законна кралица на това кралство.
За миг Гроня просто се взираше в мен, но в ъгълчетата на устните ѝ имаше усмивка.
— Изолда Кавана. Как копнеех да изрека името ѝ през изминалите няколко години. — Тя погледна съпруга си, който я наблюдаваше
внимателно. Сякаш разговаряха чрез мислите си, чрез погледите си. — Все още не мога да се закълна в нищо, лорд Ейдън. — Насочи
вниманието си обратно към мен. — Това, за което моля, е разговор насаме с Изолда Кавана. Ако го получа, ще обявя подкрепата си.
— Тогава ще се погрижа да разговаряте с кралицата.
— Вече я наричате така? — В тона ѝ нямаше насмешка, единствено любопитство.
— Винаги съм я възприемал така — отвърнах. — Още откакто бяхме деца.
— И имате доверие на нея… и на магията ѝ?
Бях поразен от въпроса на Гроня.
— Готов съм да поверя живота си на Изолда — отвърнах искрено. — Въпреки че ще позволите ли да попитам какво в магията ѝ Ви
интересува?
Гроня не каза нищо. Но отново хвърли поглед към Роуан.
Светлината на свещите потрепна, макар да нямаше течение. Сенките започнаха да се промъкват по масата сякаш оживяваха. В
периферното ми зрение светлината и тъмнината се преплетоха и раздвижиха като в танц. А косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.
Изпитах внезапното усещане, че семейство Дермот си говорят, че умовете им разговарят. Че между тях преминава невидимо течение и
единственото друго преживяване, на което бих могъл да го оприлича, беше моментът, когато Бриена окачи Камъка на здрача на шията на
Изолда, мигът, когато магията се пробуди.
— Навярно питате за магията, защото сте забелязали, че се случва нещо странно в изминалите две седмици — промърморих и
погледът на Гроня се прикова върху моя. — Че когато Изолда Кавана започна да носи Камъка на здрача… Вие също сте почувствали нещо.
Гроня се засмя, но забелязах, че ръката на Роуан посегна към камата на колана му.
— Позволявате си да градите странна теория, лорд Ейдън — каза дамата. — Теория, която бих Ви предупредила да не излагате така
открито.
— Защо трябва да се проявява предпазливост, когато се говори за нея? — попитах с протегнати ръце. — Семейство Ланън са в затвора.
— Но семейство Ланън все още не са мъртви — поправи ме Гроня и това ме накара да замълча неспокойно. — А семейство Халоран
все още вилнеят. Чух, че се опитват да влязат в съглашение с дома Маккуин.
Тя обърна посоката на разговора толкова бързо, та разбрах, че не мога да го изместя обратно към темата за магията и подозренията си,
че семейство Дермот може би имат у себе си следа от нея. Но знаех точно какво намеква тя. Журден ми беше писал предишния ден,
описвайки катастрофалното предложение за брак на Пиърс Халоран към Бриена.
— Семейство Маккуин няма да вземат страната на дома Халоран — казах, за да успокоя ума ѝ.
— Тогава какво ще стане с дома Халоран? Нима ще бъдат оставени да продължат да живеят под управлението на нова кралица
ненаказани?
Искаше ми се да ѝ кажа: двамата с вас желаем едни и същи неща. Искахме справедливост, искахме да защитим една кралица, искахме
отговори, отнасящи се до магията. И въпреки всичко не можех да ѝ обещая това: все още се усещаше твърде много несигурност.
— Съдбата на Халоран, както и тази на домовете Каран и Аленах, ще бъде решена скоро. След процеса срещу Ланън — отвърнах.
Погледът на Гроня се измести към залата, към знамето на Морган над огнището. Тя мълча в продължение на един миг, а после
прошепна:
— Съжалявам да узная, че Вашият дом е страдал толкова много.
Мълчах, неизбежно споходен от мисълта за сестра си. Изпитвах истинска агония всеки път, щом си помислех за участта на Ашлинг.
Този замък, тези земи трябваше да са нейни. Тя щеше да бъде точно като Гроня: владетелката лейди Морган.
Гроня въздъхна и ме погледна: ръката ѝ посегна към тази на Роуан под масата, за да отмести дискретно ръката му от камата.
— Наистина се надявам Вие и Вашите хора да възстановите напълно властта си. — Изправи се, преди да успея да отговоря
подобаващо. Роуан и аз се изправихме до нея: светлината на свещите потрепна. — Благодаря Ви за вечерята, лорд Ейдън. Доста съм
изтощена от пътуването. Мисля, че ще се оттеглим.
— Разбира се.
Ейлийн пристъпи напред, за да придружи семейство Дермот до стаите им.
— Ще се видим на сутринта — каза Гроня и хвана Роуан под ръка.
— Лека нощ и на двама ви. — Изчаках няколко мига, преди да се оттегля в собствените си покои, изтощен и обзет от чувството, че не
съм постигнал нищо.
Томас беше вече там, седнал на леглото си пред огнището, и си играеше с тесте карти. Момчето беше настояло да спи в стаята ми,
независимо колко категоричен бях в желанието си да спи с другите момчета. Не се сприятеляваше с момчетата от дома Морган, което ме
безпокоеше донякъде.
— Мистрес Бриена тук ли е? — попита той нетърпеливо.
— Не, момче — отвърнах, развързвайки връзките на късия си жакет. Свлякох се в стола си и изпъшках, докато си събувах ботушите.
— Ще се ожените ли за мистрес Бриена?
За миг седях там и се опитвах да реша как да отговоря на това. Томас, разбира се, беше нетърпелив.
— Ще се ожените ли, милорд?
— Може би. Сега, в случай че си забравил, утре заминавам за Лионес. Не знам кога ще се върна в Брай, но Ейлийн каза, че ще те държи
под око. — Вдигнах поглед и видях Томас да седи на леглото си, гледайки ме намръщено.
— Защо гледаш така? — попитах.
— Казахте, че мога да отида в Лионес с Вас, милорд.
— Никога не съм давал такова обещание, Томас.
— Да, дадохте! Преди три вечери на вечеря. — Трябва да му се признае, момчето го биваше да блъфира. За миг изпитах паника, като си
помислих, че може би наистина му бях обещал такова нещо, и се разрових из паметта си.
Но после си помислих: разбира се, че не бих взел дете на това пътуване, и приковах поглед върху него:
— Не, не съм. Имам нужда да останеш тук, с Ейлийн и другите, и…
— Но аз съм Ваш вестоносец, милорд! — възрази Томас. — Не можете да тръгнете без вестоносеца си.
Моят самоназначил се вестоносец. Въздъхнах, чувствайки се победен в толкова много отношения, раздвижих се и седнах на края на
леглото си.
— Един ден ще бъдеш мой вестоносец, моят най-добър вестоносец, без съмнение — казах му с благ тон. — Но кракът ти трябва да
оздравее, Томас. Точно сега не можеш да тичаш на него, за да изпълняваш поръченията ми. Имам нужда да останеш тук, където знам, че ще
си в безопасност.
Момчето продължи да гледа гневно още миг, а после се уви в одеялото си и се тръсна на скърцащото си легло, като ми обърна гръб.
Боговете да са ми на помощ, не съм създаден за това — помислих си, като легнах и придърпах завивките до брадичката си. Загледах
как светлината на огъня танцува по тавана и се опитах да успокоя ума си.
— Мистрес Бриена ще бъде ли в Лионес? — попита Томас замаяно.
— Да.
Тишина. Чуваше се само жалният вой на вятъра отвъд закованите с дъски прозорци и прашенето на огъня, а после чух как Томас се
извъртя в леглото си.
— Тя трябва да ми доразкаже историята. — Той се прозя. — За това как е намерила камъка.
— Обещавам, че ще ти разкаже края, момче. Но ще трябва да почакаш още малко.
— Но кога ще я видя отново?
Затворих очи и потърсих последното късче от търпението си:
— Ще я видиш отново много скоро, Томас. Сега заспивай.
Момчето замърмори, но най-накрая се умълча. Скоро чух как хъркането му изпълва стаята. И за своя изненада намерих известна утеха
в звука.
На другата сутрин станах рано, приготвяйки се да потегля към Лионес. Сам опаковах багажа си, като се погрижих да увия
оплакванията на хората от дома Морган в лист навосъчена кожа, която завързах с канап, преди да се облека за бърза езда. До кралския град
имаше само около ден път и се погрижих да приготвят достатъчно провизии за мен и семейство Дермот, които ме поздравиха с вежливи
усмивки в залата.
— Ще се присъедините ли към нас за закуска, лорд Ейдън? — запита Гроня, когато се приближих към тях до масата. Изглежда, че бяха
преполовили закуската си, и аз застанах на стълбите към подиума: чувствах се сякаш аз бях гостът, а тя — домакинята.
— Разбира се, че да — казах, въпреки че стомахът ми се беше присвил. — Вярвам, че и двамата сте спали добре?
Но Гроня така и не получи шанс да отговори. Почувствах внезапно дръпване за ръкава и забелязах как погледът на Гроня се плъзва от
лицето към лакътя ми, а усмивката ѝ се стопява.
Вече знаех кой е. Хвърлих поглед надолу и видях до себе си Томас, подпиращ се на дървената патерица, която моят дърводелец му бе
изработил: от рамото му висеше малка раница.
— Отивам с Вас, милорд — настоя момчето, с треперещ глас. — Не можете да ме оставите тук.
Сърцето ми омекна и коленичих, за да мога да му заговоря тихо:
— Томас, давам ти важна заповед. Имам нужда да останеш тук в Брай, за да наглеждаш замъка, докато ме няма.
Преди думите да излязат от устата ми, той вече клатеше глава, червената коса падаше в очите му.
— Не. Не мога да остана тук.
— Защо, момче? Защо не можеш да останеш?
Томас вдигна поглед към лейди Гроня и най-сетне я забеляза. Застина много неподвижно, а после отново впери очи в мен:
— Защото съм Ваш вестоносец.
Започвах да се дразня от поведението му, от неспособността му да се вслуша в мен. Поех си дъх навътре, като се питах какво може да е
в основата на това настояване, и попитах:
— Да не би някой да се държи грубо с теб тук, Томас? Можеш да ми кажеш, ако е така. Ще оправя нещата, преди да тръгна.
Той отново поклати глава, но забелязах сълзите в очите му.
— Имам нужда да отида с Вас.
— В името на боговете, Томас — прошепнах с надигащ се гняв. — Не можеш да ме придружиш този път. Разбираш ли?
За мое стъписване Томас избухна в сълзи. Разстроен, метна патерицата си към мен и хукна, преди да успея да го спра.
Стоях там на колене още миг и накрая вдигнах патерицата на Томас и тръгнах към стола си до Гроня. Въздъхнах и си налях чаша чай,
опитвайки се да измисля някаква ведра реплика към семейство Дермот и двамата втренчени в мен.
— Лорд Ейдън? — каза Гроня с толкова нисък глас, че за малко да не я чуя. — Не знаете ли кое е това момче?
Изсипах твърде много сметана в чая си, все още раздразнен.
— Той е сирак, когото открих, настанил се тайно в замъка. Извинявам се за избухването му.
Тя мълчеше. Мълчанието ѝ ме накара да погледна към нея, към потреса и ужаса в очите ѝ.
— Не е сирак — промълви Гроня. — Казва се Юън. И е син на Деклан Ланън.
Част втора
Процесът
Единайсет
Полумесеци
Бриена
На път към Лионес, границата между териториите на Маккуин и Морган
— Защо се бави Морган?
Дъхът на нетърпеливия Журден образуваше облачета, утринният скреж още блестеше по земята, докато чакахме Картие и семейство
Дермот. Седях тихо върху кобилата си между Люк и баща ми: четиримата ни пазачи също бяха на коне и чакаха на почтително разстояние
зад нас. Бяхме напълно готови, мислите ни клоняха неспокойно към пътуването, към процеса, който ни очакваше. И докато минутите се
влачеха и стояхме все така под дърветата на границата между териториите на Маккуин и Морган, започнах да чувствам как тревогите ми се
усилват. Картие закъсняваше с почти половин час. А той никога не закъсняваше.
— Наистина се разбрахме да се срещнем тук, нали? — попита Журден и смушка коня си напред. Взря се намръщено към пътя, който се
виеше към замъка Брай. Не можеше да види далече: мъглата още бе плътна и проблясваше като воал в светлината на зората.
— Мислите ли, че нещо се е объркало снощи? — попита Люк. — Със семейство Дермот?
Това беше единственото вероятно обяснение, за което се сещах, и се опитах да преглътна буцата от страх в гърлото си.
Кобилата ми наостри слух и ушите ѝ се насочиха напред.
Спрях поглед върху мъглата в очакване: сърцето ми започна да бие по-бързо, когато най-сетне чух тропота от много копита по пътя. В
ножница на гърба си носех меч: ръката ми почти посегна към ръкохватката, но Картие проби мъглата пръв: слънцето улови златния обръч
върху челото му. За миг не го познах.
Лененорусата му коса беше сплетена на плитки. Носеше кожени дрехи и бе наметнат с животинска кожа с козина, вместо с наметалото
си на адепт. Изглеждаше студен като камък, със сдържано изражение, така че нямах представа какво чувства, какво мисли.
А после той ме погледна и видях как нещо у него се отпуска съвсем мъничко, как някакъв възел се разхлабва, сякаш най-сетне можеше
да диша.
— Извинявам се, че закъснях — каза той: скопеният му кон рязко спря.
Нямахме възможност да отговорим, защото семейство Дермот бяха точно зад него.
Погледът на Гроня се насочи право към мен, сякаш между нас имаше невидима връзка.
— С нетърпение чаках да срещна жената, открила камъка — каза тя и се усмихна.
Отвърнах на усмивката ѝ:
— Както аз пък чаках с нетърпение да се запозная с лейди Дермот.
— Тогава ще яздиш ли редом с мен?
Кимнах: кобилата ми се изравни с внушителния ѝ товарен кон. Журден казваше нещо, но не долових напълно думите му: почувствах
погледа на Картие и вдигнах очи да го посрещна.
Защо закъсня? — исках да го попитам.
Сигурно беше видял въпроса в очите ми, защото отмести поглед от мен, сякаш не искаше да отговори.
Започнахме пътуването си: Журден налагаше енергично темпо. Хубавото на ездата беше, че не оставяше възможност за разговор и
можех изцяло да се потопя в мислите си.
Опитах се да измисля причина за студенината на Картие и когато това ми причини твърде силна сърдечна болка, минах на следващата
болезнена мисъл. Нийв.
Моята сестра. Имам сестра.
Почти не бях на себе си, откакто Дилън разкри коя е Нийв.
Искаше ми се да взема ръката ѝ в своята, да я погледна внимателно, да слушам гласа ѝ. И въпреки това не бях имала възможност да
говоря с нея от разкритието на Дилън насам.
Питах се дали по някакъв начин така бе най-добре, за да ми даде време да се приспособя към факта, че съм свързана с Нийв чрез
Аленах, че Нийв е наполовина моя кръв. А Дилън беше настоял да не ѝ разкривам нищо.
Когато дойде подходящият момент, ще ѝ кажем, че е Ваша сестра. Ще ѝ кажем кой е баща ѝ.
Най-накрая темпото ни се забави, за да позволим на конете да си починат, като преминат в равен ход, и аз се озовах яздейки сама с
лейди Гроня: мъжете бяха малко пред нас.
— Наметалото ти е прекрасно — каза Гроня, проследявайки с поглед наметалото ми на адепт.
— Благодаря. — Помъчих се да измисля в отговор някакъв комплимент, но в крайна сметка реших, че е най-добре да изчакам и да видя
за какво всъщност иска Гроня да разговаряме, защото бе понижила тон, сякаш не искаше мъжете да ни чуят.
— Навярно ще основеш Дом на познанието тук? На север? — попита тя, когато Картие хвърли поглед през рамо и очите му се насочиха
право към мен.
— Надявам се да го направя — отвърнах: очите ми срещнаха отново тези на Картие, преди той да се обърне на седлото. Каза нещо на
Роуан Дермот, който яздеше до него.
— Откога познаваш лорд Ейдън?
— От осем години — отвърнах.
— Значи, го познаваш от доста време — отбеляза Гроня. — В такъв случай той ли ти помогна да откриеш Камъка на здрача?
— Не. — Колебаех се да издам твърде много: все още не знаех дали Гроня ще се обедини с нас, или не и това ме изнервяше леко, сякаш
всяка дума, която кажех, можеше да повлияе на решението ѝ по един или друг начин.
Тя се усмихна, доловила колебанието ми.
— Карам те да се чувстваш неудобно. Нямам такова намерение. Просто съм любопитна как всички вие, бунтовниците, се вписвате
един с друг, за да ви опозная по-добре.
Погледнах я с усмивка:
— Не ме карате да се чувствам неудобно, лейди. — Размърдах се на седлото: краката ми вече бяха схванати. — Маккуин ме осинови,
когато научи, че притежавам познания за местонахождението на камъка. Люк стана мой брат и ми се струва, че винаги сме били брат и
сестра. Лорд Ейдън беше мой наставник в продължение на няколко години. Открих истинската му самоличност само преди няколко
седмици.
— Това сигурно е било доста шокиращо — отбеляза Гроня весело.
Почти се засмях:
— Да.
За миг мълчахме: гласът на Люк достигна обратно до нас, докато драматично разказваше на мъжете някаква история.
— Просто искам да знаеш — прошепна Гроня, — че мигновено приемам всяка жена, която презира Пиърс Халоран, като своя
съюзница.
Признанието ѝ ме изненада. Срещнах погледа ѝ отново: сърцето ми се стопли от предложението за приятелство и сега аз бях тази,
която преливаше от въпроси.
— А, значи сте чули. В такъв случай го познавате добре?
Гроня изсумтя:
— За нещастие, да. Той и неговата шайка разбойници тормозят хората ми през изминалите две години.
— Много ми е неприятно да чуя такова нещо — отвърнах наскърбена. Направих пауза, спомняйки си последното нещо, което Пиърс ми
каза — Ще съжаляваш за това. — Може ли да Ви попитам… Той отмъстителен човек ли е?
Гроня замълча за момент, но после насочи вниманието си към мен и видях, че между нас няма прикрития или маски, че ще ми
отговори честно.
— Той е страхливец. Никога не напада сам, само когато има многочислена подкрепа. Много пъти съм мислила за него като за
марионетка и може би друг човек е ръководил нещата, давал му е заповеди, дърпал му е конците. Защото не е най-умното същество, на
което съм попадала, но въпреки това… никога не забравя нанесено оскърбление.
Обмислих думите ѝ: обзе ме още по-дълбок ужас.
— Забелязах знак от вътрешната страна на китката му.
— Да — каза Гроня. — Знакът на полумесеца. Това е знак за благословията на дома Ланън. Онези, приели знака трайно върху кожата
си, си осигурили трайно благоволението на Гилрой, без значение от кой дом произхождат. Той им бил даден, след като са се заклели във
вярност. Те са най-верните последователи на краля.
Какъвто трябваше да е Пиърс. Стомахът ми се разбунтува.
— А ако разгледаш внимателно гербовете на домовете Халоран, Каран и Аленах… — Тя направи крака пауза и предположих, че знае,
че съм незаконна дъщеря на Брендан Аленах. — Направили са леко допълнение към гербовете си. Донякъде е трудно за откриване, скрито в
украсата, но те уверявам, че ако се вгледаш внимателно, ще видиш полумесеца. Техният начин да заявят, че са верни главно на дома Ланън,
дори повече, отколкото на собствения си дом.
— Значи, противниците на кралицата могат да бъдат лесно открити — промърморих, — само като им вдигнем нагоре ръкавите.
Гроня кимна, с проблясващ пламък в тъмните си очи:
— Да, Бриена Маккуин. Бих започнала с тях, ако това, от което се боиш, е съпротива срещу Изолда Кавана.
Конете ни почти бяха спрели на пътя.
Дължах ѝ сведения в замяна. И усещах как неизплатеният дълг витае между нас.
— Питайте ме каквото и да е — прошепнах. — И ще Ви го кажа.
Гроня не се поколеба:
— Камъкът на здрача. Изгори ли някого от вас?
Имаше предвид легендарната история за това как камъкът изгаря онези, които не притежават магия — най-простият начин да се
провери дали човек принадлежи към дома Кавана, или не.
— Държах го в медальон с капаче, докато го носех, и въпреки това чувствах топлината му на моменти — отговорих. — Никой друг не
се опита да го докосне, освен Изолда, така че не мога да отговоря напълно на този въпрос.
Тя искаше да каже още нещо, но бяхме прекъснати от Журден, който се бе приближил обратно в тръс, за да ни нагледа.
— Дами? Готови ли сме да продължим с по-усилно темпо?
— Разбира се, че да, лорд Маккуин — отвърна Гроня спокойно с усмивка. — Ще Ви следваме.
Баща ми кимна и хвърли поглед към мен, преди да обърне коня си.
— Колкото до Пиърс Халоран — каза Гроня и хвана поводите, когато конете ни преминаха в тръс. Трябваше да пришпоря кобилата си
да се забърза, за да не изостава от скопения ѝ кон, за да чуя последния ѝ съвет… — Пази си гърба, Бриена.
Обработка: Daenerys, shadow, 2021
Дванайсет
Горчивите дялове
Картие
Кралският замък Лионес, територията на лорд Бърк
Три дни до процеса
Томас беше син на Деклан. Държах под покрива си сина на Деклан. Което означаваше, че — непреднамерено — съм давал подслон на
един Ланън през изминалите две седмици.
Когато Гроня ми каза кое всъщност е момчето, бях скочил от масата, за да го повикам обратно, несигурен как да постъпя по отношение
на това. На него. Но Томас — чието истинско име бе Юън — беше изчезнал, стрелвайки се в сенките на замъка. Бях се изкушавал да
преобърна всяка мебел, за да го намеря, да говоря с него. А после бях осъзнал точно на кого подражавам, сякаш този замък беше прокълнат,
и се бях почувствал изключително зле.
Къде си, Юън?
Позволих му да остане скрит и отидох при Ейлийн, питайки се… дали тя знаеше? Знаеше ли, че синът на Деклан е мой вестоносец?
Че синът на Деклан се беше привързал към мен?
— Ще наглеждаш ли Томас, докато ме няма? — бях я попитал, опитвайки се да изглеждам спокоен.
— Разбира се, лорд Ейдън. Ще се постарая да получава грижи — бе отвърнала тя. — Не се безпокойте за него.
О, със сигурност щях да се безпокоя за него. Ето че закрилях сина на врага си. Ето че се привързвах към момчето, преструвайки се, че
то е един от моите хора, млад сирак от дома Морган, който се нуждае от мен. Оставях го да спи в стаите ми и да се храни на масата ми,
позволявах му да ме следва като сянка. Ето че се грижех за него, когато трябваше да е окован във вериги с останалите от семейството си,
държан под ключ в тъмницата на замъка.
Богове.
Ейлийн не знаеше кой е Юън. Ясно ми бе, че не знае. И не мисля, че някой от хората ми го е познал, най-вероятно защото всички от
дома Морган бяха останали във владение на лорд Бърк и никога не бяха ходили в кралския замък, където биха зърнали внука на краля.
Гроня Дермот обаче със сигурност беше ходила. И сега, когато знаеше за това, държеше надвиснала над главата ми мрачна тайна и не
знаех дали ще остави тази тайна да падне и да ме смаже.
Отидох право в кабинета си, за да поседя насаме за миг. В покрива още имаше дупка. Бях се проснал на мръсния под и останах там
възможно най-дълго, подреждайки мислите си. Честта ми ме задължаваше да закрилям едно дете, което бе дошло при мен за помощ —
което бях обещал, че ще закрилям — и въпреки това една ужасна отговорност ме задължаваше да предам Юън, да го отведа в тъмницата
при близките му, да го накарам да се изправи на съд заедно с тях.
Как трябваше да постъпя?
Претеглих вариантите, питайки се дали не трябваше всъщност да го отведа в Лионес, както настойчиво умоляваше, дали трябваше да
го предам в ръцете на Изолда и да кажа: Ето го. Изгубеният принц на дома Ланън, за когото никой не говори. Окови го задно с баща му.
Именно това беше редно да сторя, именно това би направил един лорд от дома Морган.
И въпреки това не можех.
Ако не можете да го намерите, не можете да го отведете.
Бях повикал семейство Дермот да дойдат в кабинета ми. Независимо че все още нямаше мебели, за да седнат, нито запален огън в
пропуканото огнище, а небето надзърташе през прозорците.
Гроня бе забелязала всички изпочупени парчета в стаята, онези счупени парчета, които се бях опитал да скрия от нея. И въпреки това
не каза нищо за запуснатия вид на мястото или за Юън. Застана до Роуан и се взря в мен в очакване.
— Не знаех, че е той — казах, с напрегнат тон.
— Зная, лорд Ейдън. — Помислих си, че изпитва жал към мен, докато не склоних да я погледна, и видях, че в очите ѝ има нотка на
съчувствие. — Роуан и аз не искаме да говорим за това — ще се държим, сякаш изобщо не сме го видели, ако смятате, че именно това е най-
добре за вашия дом.
Исках да ѝ вярвам. И въпреки това знаех, че е твърде вероятно да запазва зловещата ми тайна в паметта си, за да я извади на бял свят в
по-късен момент да ме разобличи.
— Как мога да Ви имам доверие? — запитах хрипливо, знаейки, че сутринта отминава, че би трябвало да сме на път, за да се срещнем
с хората от дома Маккуин.
— Как някой от нас се доверява на когото и да е напоследък? — контрира тя. — Нека думата ми Ви бъде достатъчна.
Не бе отговорът, който търсех. Но после си спомних разговора ни от предишната вечер: как тя бе отклонила предположението ми, че
семейство Дермот неотдавна са открили, че в кръвта им има следа от магия. Беше необосновано предчувствие и все пак само на тази
косвена следа можех да разчитам.
Гроня също го знаеше. В позата ѝ имаше скованост, докато ме предизвикваше да повдигна отново въпроса.
По тази причина пътуването през този ден се оказа много дълго.
Докато стигнем до Лионес, времето се бе развалило. От запад ни връхлетя с тътен късна следобедна буря: всички бяхме подгизнали и
смълчани, докато яздехме към замъка: пътят се бе превърнал почти в блато от всичкия дъжд и кал.
Погледът ми бе вперен в Бриена, докато минавахме през портите на замъка и най-накрая спряхме в кралския вътрешен двор.
Наметалото ѝ на адепт беше обсипано с петънца от кал, от плитките в дългата ѝ кафява коса капеше дъжд и въпреки това тя се усмихваше,
смееше се заедно с Гроня.
Изолда стоеше под арката на вътрешния двор въпреки дъжда, облечена в проста зелена рокля, с колан от преплетени нишки сребро на
кръста. Камъкът на здрача висеше от шията ѝ сияещ в бурята, а червената ѝ коса бе прибрана назад в безброй малки плитки. Загледах как се
усмихва, ръкувайки се с Гроня и Роуан, сякаш беше тяхна стара позната, а не жена, на която предстои да се възкачи на трона. У нея имаше
някакво смирение, както и излъчване на загадъчност, и това ме накара да си спомня каква беше, когато бяхме деца, когато двамата с нея
бяхме научили кои сме всъщност: че аз съм наследникът на Морган, а на нея е предопределено да стане северната кралица.
Тя беше тиха и кротка: от онези деца, които забелязват много повече, отколкото дават да се разбере. От онези деца, за които никой не
подозира, че ще извадят оръжие. Поради това двамата с нея бързо се бяхме сприятелили и си бяхме създали традиция да подслушваме
бащите си, когато се срещаха тайно веднъж годишно, за да обсъждат стратегии и планове да се завърнат у дома в Мевана.
— Искат да ме направят кралица, Тео — беше ми прошепнала Изолда ужасена.
Бях на единайсет, тя бе на тринайсет и седяхме в един дрешник и слушахме плановете на бащите си, ужасната им мъка по изгубената
ни родина. Люк беше с нас, разбира се, отегчен до сълзи и оплакващ се заради топчетата нафталин. Но това беше моментът, когато всички
осъзнахме… ако бащите ни успееха, Изолда щеше да бъде кралица.
— Трябваше да е сестра ми — бе продължила тя. — Не аз. Шей трябваше да бъде кралица.
По-голямата ѝ сестра, която бе загинала редом с майка си по време на първия бунт.
— Ще бъдеш най-великата кралица, която северът е виждал някога — бях ѝ казал.
И ето че бяхме тук сега, петнайсет години по-късно, застанали на кралска земя, в навечерието на коронацията ѝ.
Изолда сигурно беше прочела мислите ми, защото срещна погледа ми през дъжда и се усмихна.
— Няма да ни е от никаква полза, ако се простудите от този дъжд, лейди — казах.
Тя се засмя. Камъкът на здрача потрепна в ясносиньо и златно, сякаш почувства вълните на развеселеността ѝ.
— Забравяш, Ейдън, че владея магия, която подпомага изцеляването.
— Не забравям нищо — напомних ѝ, но се усмихвах, докато тръгвах редом с нея.
Последвахме другите: ботушите ни потракваха по влажния под.
— Как са нещата тук? — попитах тихо, докато продължавахме да навлизаме по-навътре в замъка, към крилото за гости.
— Спокойно е, макар че нямаше почти никакво време за почивка — отвърна кралицата точно толкова тихо, че гласовете ни да не
стигат надалече. — Имам новини, които да споделя с всички ви. Казах на семейство Маккуин, че съм свикала среща, след като се освежите.
Спряхме, когато стигнахме до разклонение на коридора: от железни куки в стената висяха фенери. Чух хората от дома Маккуин и
семейство Дермот: гласовете им заглъхнаха, когато продължиха към определените си стаи.
— Лейди Дермот помоли за разговор насаме с теб — промърморих, заслушан в капките дъжд, стичащи се от дрехите ми.
— Знам — отвърна Изолда. — Забелязах го в очите ѝ. Ще се погрижа това да стане на сутринта.
Исках да кажа още нещо, но се възпрях, спомняйки си, че в този замък има много уши, че не бива да разгласявам мислите си по
коридорите.
— Вървете и се погрижете за себе си, лорд Морган — каза кралицата, а после добави весело: — Преди да се простудите и да съм
принудена да Ви лекувам.
Изсумтях, но ѝ се поклоних, преструвайки се на победен, и забързах надолу по коридора към стаите си.
Изолда беше проявила предвидливост: вече бе поръчала да ми приготвят вана, а на масата имаше блюдо с освежителни закуски.
Смъкнах подгизналите си дрехи и седнах в топлата вода, опитвайки се да подредя обърканите си мисли. Юън заемаше челно място в тях,
което не бе изненадващо. Все още не бях решил какво да правя с него, дали да кажа на Изолда, че съм го подслонил, или не.
По време на пътуването бях измислил теория. Юън очевидно беше избягал в деня на бунта, най-вероятно когато започна нашата битка.
Беше отишъл на север, търсейки безопасно място, където да се скрие. Беше се натъкнал на Брай и се бе настанил там за ден-два, преди да
пристигна и да го намеря.
Не вярвах, че Юън е виновен в нещо друго, освен че се е опитал да оцелее.
И се помъчих да си представя какво би било да израсне като син на Деклан в такова ужасно семейство. Нима Юън не беше кожа и
кости, сякаш не го хранеха редовно? Нима не се беше боял от мен, очаквайки да му наложа физическо наказание?
Дали го защитих? Дали се опълчих на баща му и го приех като един от своите? Можех ли искрено да обикна сина на врага си?
— Ще реша след срещата — изрекох на глас, сякаш се бях разделил на двама различни души и лявата ми половина трябваше да убеди
дясната.
Измих се и излязох от водата: нямах чувството, че тежкото ми положение се е подобрило, докато се обличах в сините и сребристи
цветове на дома Морган. Застанах до масата и хапнах малко плодове и хляб и именно тогава ме осени осъзнаването. Някъде под краката
ми, на цели пластове дълбочина в този замък от стар камък и хоросан, семейство Ланън седяха в затъмнени килии, оковани във вериги и
очакваха участта си. Някъде под краката ми седеше Деклан, дишаше, чакаше.
Вече не можех да ям.
Застанах пред огъня си и чаках, докато Бриена почука на вратата ми.
Люк и Журден бяха с нея, иначе щях да я дръпна в стаите си: щях да оставя пръстите си да се заплетат в косата ѝ и щях да ѝ разкажа
тревогите си, всичките до една. Щях да я помоля да ми каже какво да правя, огъвайки се пред нея, сякаш тя беше огън, а аз бях желязо.
Тя ме гледаше със странен блясък в очите, когато тръгнахме заедно по коридора: знаех, че има въпроси за мен. А нямах дори миг, за да
зашепна в ухото ѝ, да я помоля да дойде при мен тази вечер, защото Изолда и баща ѝ ни чакаха в залата на съвета.
Никога преди не бях влизал в тази стая. Беше осмоъгълно помещение без прозорци и затова ми се струваше тъмно, докато не забелязах,
че стените са облицовани с блещукаща мозайка. Камъчетата улавяха светлината на огъня, създавайки илюзията, че стените дишат, все едно
бяха люспи на дракон. Не виждах тавана, но стаята ми се струваше безкрайна, сякаш продължаваше нагоре в звездите.
Единствената мебелировка в стаята се състоеше от кръгла маса и подредени в кръг столове. А в центъра на масата пламтеше кръг от
огън, за да хвърля светлина по лицата на всички събрани.
Седнах между Бриена и Журден. Люк беше от другата ѝ страна, следван от Изолда и баща ѝ, Брейдън Кавана. Ние бяхме най-близкото
обкръжение на кралицата, най-доверените ѝ съветници и поддръжници.
— Трябва да кажа колко е хубаво да се събера отново с вас, любими мои приятели — поде Изолда нежно. — Надявам се, че
изминалите две седмици са били радостни и че да се завърнете в домовете си и да съберете хората си, е било началото на вашето
изцеляване и възстановяване. Преди всичко трябва да изкажа признателността си към всеки от вас, завръщащ се в Лионес, за това, че ми
оказахте подкрепа и бяхте моите очи, за това, че ми помагате да се подготвя за този съдебен процес. Преди да започна с новините си, исках
да ви дам възможност да споделите всякакви евентуални тревоги или мисли.
Журден започна, обобщавайки плановете ни да осигурим верността на хората за Изолда, и за това как вземаме предвид съюзите и
съперничествата. Което по чудесен начин ми даде възможност да премина към темата за семейство Дермот.
— Наистина вярвам, че лейди Гроня ще Ви подкрепи — казах, като срещнах погледа на Изолда над пламъците. — Но за да Ви подготвя
за разговора Ви с нея утре… семейство Дермот са били подложени на големи гонения от дома Халоран.
— Така и се опасявах — каза Изолда с въздишка. — Признавам, че съм много несигурна какво наказание трябва да бъде наложено на
поддръжниците на Ланън.
— Като говорим за това — обади се Бриена, — по време на пътуването си насам направих едно откритие, благодарение на лейди
Гроня.
Вниманието ми се измести към нея. Много се бях чудил какво са обсъждали жените по време на ездата.
— Ще бъде ли възможно да внесете гербовете на домовете Ланън, Каран, Халоран и Аленах?
Веждите на Изолда се вдигнаха изненадано:
— Да. Висят в тронната зала.
Изчакахме, докато Изолда помоли един слуга да внесе знамената. Щом бяха положени на масата, Бриена се изправи, проследявайки с
върха на пръста си бродираното изображение. Гербът на дома беше в центъра — рис за Ланън, скачащ елен за Аленах, дива коза за Халоран,
есетра за дома Каран. Следваха изображенията върху щитовете, последвани от типичния кръг флора, преплетен с по-дребна фауна.
— Ето го — прошепна Бриена: пръстът ѝ се спря върху нещо. Петимата се изправихме и се надвесихме над масата, за да видим от
какво е приковано вниманието ѝ. — Всички имат знака, както каза лейди Гроня. Полумесец.
Най-сетне го видях, скрит сред цветята на герба на Халоран.
Бриена започна да ни разказва за разговора си с лейди Гроня, а аз просто стоях и се взирах в нея, удивен, че е усвоила това знание така
леко и плавно.
— Това е невероятно — промърмори кралицата, изучаваща герба на Каран, откривайки скрития полумесец. — Не мога дори бегло да
ви опиша колко важно ще бъде това за нас в идните дни.
— Сблъскахте ли се с някаква опозиция, лейди? — попитах. Това беше въпросът, който всички се ужасявахме да зададем.
Бриена сгъна знамената и ги пусна безцеремонно на пода. После заехме отново местата си, чакайки кралицата да заговори.
— Не открито — каза Изолда, а баща ѝ посегна към ръката ѝ. Тя хвърли поглед към Брейдън и видях тъга в очите и на двамата. —
Открих, че домът Кавана е унищожен от Гилрой Ланън. Не вярвам да има други оцелели Кавана.
Сред нас мигновено настъпи униние, потапяйки ни в дълбока скръб. С периферното си зрение видях как Бриена преплете пръсти в
скута си толкова силно, че побеляха.
— Изолда… — прошепна Журден, с треперещ глас.
— Трудно беше да приема тази истина — каза кралицата и затвори очи за миг. — Гилрой е водил регистър на всички животи, които е
отнел. В списъка има толкова много имена. Не много време след първия неуспешен бунт кралят изпратил войници в територията на Кавана,
опожарявайки до основи повечето градове и села. Разказвали са ми, че е останала само пепел и овъглени развалини. Там не е останало
нищо, при което да се върна. Но единствената ми надежда е, че навярно има други Кавана, които още се укриват. И че може би щом
семейство Ланън вече ги няма, те ще се появят и ще се обединят отново с мен и баща ми.
Безпомощно си помислих за семейство Дермот, за подозренията си. Че у тях има искрица от дома Кавана — и въпреки това не казах
нищо. Гроня трябваше да сподели това с кралицата, не аз. Но то ми даде надежда, че възстановяването все още е възможно за Изолда, за
баща ѝ и за техните хора.
— Сега, към втория въпрос на дневен ред — каза Изолда. — Един от членовете на дома Ланън липсва.
До мен, Журден се сепна:
— Кой?
— Синът на Деклан, Юън — отвърна Изолда. — Така и не го открихме след нападението.
— Той е само едно момче — каза Брейдън Кавана, когато дъщеря му млъкна. — Смятаме, че се крие някъде в Лионес.
Не, предположението ти дори не се доближава до истината — заблъска кръвта във вените ми. Започвах да се вцепенявам, мислите
ми се въртяха в кръг. Говори — крещеше една мисъл, а след това я поглъщаше друга: Запази мълчание. И така седях там, неподвижен,
неподатлив.
— Имало ли е опити да го открият? — попита Люк все още зяпнал.
— Търсихме, но много дискретно — отвърна Изолда. — Когато осъзнах, че ни липсва един Ланън, реших, че това трябва да се
премълчи. Ето защо едва сега споделям това с всички вас и защо дори не смятах за надеждно да ви изпратя новината чрез писмо. Никой
освен нас не трябва да знае, че синът е изчезнал, тъй като това може да одързости поддръжниците на Гилрой.
— Имате ли доверие на слугите тук? — попита бързо Журден. — Някой тук дал ли Ви е повод за съмнение или безпокойство?
— Създадох си много предана стража в лицето на мъжете и жените на лорд Бърк — каза Изолда. — Огромна част от слугите в този
замък излязоха напред и ми се заклеха във вярност. Освен това много от тях свидетелстваха и макар да знам, че част от казаното може и да
не е изцяло надеждно, смятам, че разказите на всички говорят за едно и също. Всички предоставят доказателства, че Гилрой Ланън
жестоко е потискал хората тук.
Никой от нас не проговори. И колко силно бе усещането, че тъмнината сякаш се прокрадва над нас.
— Всичко това означава — продължи Изолда, като погледна Бриена, сякаш черпеше сила и кураж от нея, — че има огромен списък с
оплаквания срещу дома Ланън като цяло, не само ограничен до бившия крал. Съпругата му, Уна, също е участвала в изтезания и побоища,
както и синът им, принц Деклан. Баща ми и аз събрахме оплакванията точно както сте направили вие, и не се съмнявам, че този списък ще
продължи да расте, докато още хора проговарят. Че няма да има надежда за това семейство.
— Нима казвате, лейди — вметна Журден внимателно, — че няма нужда да изправяме семейство Ланън на съд?
— Не, милорд — отвърна Изолда. — Спрямо тях ще бъдат изпълнени формалностите по провеждане на процес, за да се приключи с
това и да бъде въздадено правосъдие. Искаме да се отличим с това, че излизаме от мрака на Ланън, като се превърнем в ера на светлина.
Стаята беше притихнала. Люк беше този, който наруши тишината:
— Срещу тях ще бъдат изпълнени формалностите?
— Гласът на хората, а не моят, е този, който трябва да бъде чут — каза кралицата. Лицето ѝ бе станало бледо като кост. — А хората
вече решиха съдбата на семейство Ланън.
И разбрах какво се кани да каже. Разбрах какво се задава, защото това беше история, това бяха горчивите дялове, както го наричаха
старите балади, така се постъпваше в Мевана. Нима не бях изказал подобна мисъл пред Журден, Люк и Бриена преди много вечери, когато
бяхме започнали да планираме втория етап от революцията си?
И въпреки това се почувствах зашеметен, докато го чаках.
В погледа на Изолда имаше тъмен пламък: милостта срещаше справедливостта, двайсет и пет години на укриване и мрак и ужас,
двайсет и пет години на мъртви майки и мъртви сестри, на погубени домове и хора, на животи, които никога не можеха да бъдат върнати
обратно.
Но как започваха да се разпадат на части нещата, когато врагът ти вече не бе просто име, а лице, глас, малко момче с червена коса.
Изолда погледна право към мен, сякаш долавяше, че в мен се води вътрешен конфликт, че се измъчвам между желанието да ѝ кажа и
желанието да скрия момчето…
— Цялото семейство Ланън трябва да бъде екзекутирано.
Тринайсет
Среднощни недоумения
Бриена
Три дни до съдебния процес
След като срещата ни приключи, Изолда ме придружи обратно до стаите ми. Седнахме пред огъня в огнището ми, слушайки как бурята
шиба прозорците.
— Знам, че си уморена от целодневното пътуване, затова ще бъда кратка — каза Изолда. — Но много силно исках да поговоря с теб за
няколко неща. Главно за коронацията. Знам, че цялото ни внимание е съсредоточено върху процеса, но коронацията е само след няколко
седмици и имам нужда от помощ с планирането ѝ.
— Разбира се. — Посегнах за раницата си и извадих пособията си за писане. Докато кралицата излагаше идеите си, аз ги записвах и се
опитвах да ги подредя. Картие ми беше разказал веднъж, че кралиците на Мевана винаги били короновани в гората, и точно щях да споделя
това, когато чух тропот зад прозореца. Изолда се вцепени. Покоите ми бяха разделени на две стаи: едната — за посетители, където седяхме,
и една — за спалня: оттам идваше шумът.
— Какво беше това? — Оставих настрана хартията и перодръжката си и се надигнах от стола си: трясъкът се разнесе отново по-силно.
Почти звучеше, сякаш някой се опитва да отвори прозореца на спалнята…
Посегнах за меча си, който лежеше прибран в ножница на дивана, а Изолда измъкна кама от ботуша си.
— Стойте зад мен — прошепнах ѝ, когато се изправи.
Кралицата ме последва в тъмнината на спалнята ми: стоманата на оръжията ни улови проблясъка на мълния.
Видях го веднага — прозорецът беше отворен и се тряскаше от порива на бурята, а дъждът плискаше по перваза и пода. В стаята имаше
някой: дочух тежкото му задъхано дишане, когато пристъпих по-навътре в тъмнината. Когато раздвоената мълния блесна отново,
сребристият цвят очерта силуета на дребна фигура, приведена до леглото, точно пред краката ми. Момче с чорлава червена коса.
— Томас? — промълвих, удивена.
— Мистрес Бриена! Моля… моля Ви, не ме убивайте.
Мигновено прибрах меча в ножницата и протегнах ръка към момчето.
— Лейди Изолда? Ще донесете ли светлина в стаята?
Тя пристъпи в съседната стая и донесе оттам един свещник, като остави светлината да падне върху момчето. Не каза нищо, докато аз се
втурнах да затворя резето на прозореца и едва не се подхлъзнах по пода. За миг примижах срещу дъжда и надзърнах надолу по стената на
замъка, преди да затворя разделеното с вертикална колона стъкло, за да не влиза бурята.
— В името на всички светци, Томас. Как се промъкна тук горе? — попитах, като се обърнах да го погледна.
Не се изненадах, че беше омаян от Изолда, от Камъка на здрача, който проблясваше на гърдите ѝ.
— Томас? — настоях и той най-сетне ме чу и хвърли поглед назад към мен с разширени, кървясали очи. — Лорд Ейдън знае ли, че си
тук?
Той застина. За момент си помислих, че ще хукне вън от стаята.
Приближих се до него бавно и посегнах да го хвана за ръка. Беше толкова слаб, толкова дребен за момче на неговата възраст.
Почувствах как гърлото ми се свива, но се усмихнах, за да му помогна да успокои ума си.
— Защо не те преоблечем в сухи дрехи? Страхувам се, че засега ще трябва да е някоя от ризите ми. Ще ти стои като туника. Това ще
свърши ли работа?
Той огледа подгизналите си, опръскани с кал дрехи. Дрехите, които Картие му бе дал, в синия цвят на дома Морган. По него имаше
полепнали сламки и семена, сякаш се бе крил в задната част на някоя каруца.
— Да, мистрес Бриена.
— Много добре — казах ведро и се приближих към гардероба си. Бях донесла няколко рокли, копринени бричове, две ленени ризи,
наметалото си и обточено с вълна късо кожено палто. Избрах една от ризите и я занесох на Томас, като я положих на леглото си. — Искам
да се преоблечеш в това. С лейди Изолда ще изчакаме ей тук, точно пред вратата.
Томас придоби вид, сякаш би предпочел да се спаружи, вместо да носи моите дрехи. За щастие обаче, не ми създаде проблеми.
Неохотно се подчини, изтупвайки сламките от мокрите си и изцапани дрехи.
— И предполагам, че си гладен? — попитах. — Какво ще кажеш за купичка супа и чаша сайдер?
— Би ми харесало, мистрес Бриена — каза Томас.
— Хубаво. Ела при нас в съседната стая, когато си готов.
Двете с Изолда излязохме от стаята. Тихо затворих вратата, за да може Томас да се преоблече, и точно се канех да повикам някоя
прислужница, за да донесе поднос с вечеря, когато почувствах как пръстите на Изолда се сключват около ръката ми и ме задържат до нея.
— Бриена — изрече хрипливо кралицата. — Кое е това момче?
Взрях се в нея: само един дъх делеше лицата ни. И именно тогава го видях: подозрението в очите ѝ, смесица от неверие и горчивина.
— Не — прошепнах в отговор. — Не, не може да бъде…
Парченцата започнаха да се съединяват, да се наместват.
Сирак, настанил се тайно в Брай. Фактът, че Картие нямаше представа откъде идва момчето, кое е то всъщност.
Но Картие не би подслонил доброволно един Ланън. Не можеше да е знаел, че Томас е Юън, че е синът на Деклан.
Поех си въздух, за да изрека това, но дръжката на бравата изтрака и двете с кралицата се отдръпнахме една от друга. Придадохме на
лицата си любезно неутрално изражение, макар че сърцата и на двете ни биеха гръмко в гърдите.
Позвъних да повикам прислужница, за да поръчам вечеря за Томас, и когато се извърнах от главната врата, той вече беше влязъл в
приемната зала, опитвайки се да прикрие куцането си.
— Наранен ли си? — попита Изолда, когато също го забеляза.
Томас седна на ръба на дивана, без да отговори.
Запитах се дали Изолда ще го излекува. Би ли излекувала доброволно детето на врага си? Детето, което така вбесяващо ѝ се беше
измъквало и ѝ бе причинило безсънни нощи?
Тя коленичи пред него:
— Може ли да погледна крака ти, Томас?
Той се поколеба: знаеше точно коя е тя. Как можеше да не знае? Кралицата, съборила семейството му от власт, бе коленичила пред
него. Затаих дъх и потиснах успокояващите думи, с които исках да му кажа да ѝ се довери: знаех, че трябва да вземе това решение сам.
Най-накрая той склони и кимна в знак на съгласие.
Застанах до огъня и загледах как Изолда изхлузи ботушите му и ръцете ѝ внимателно посегнаха към порязаното място на крака му.
— А, изглежда, че си разтегнал шевовете — каза тя. — Кърви доста. Мога да излекувам това, Томас.
— Вие… как? — попита Томас и сбърчи нос. — С още шевове ли?
— Не с шевове. С моята магия.
— Не. — Той се дръпна от нея. — Не, не. Моят татко… моят татко казва, че магията е зло.
Изолда още беше на колене до него. Но знаех, че усеща шока от думите му, сякаш беше хвърлил кал в лицето ѝ.
— Татко ти много ли знае за магията? — попита внимателно тя.
Томас скръсти ръце, като ме гледаше, сякаш бях начинът му да се измъкне от това. Пристъпих по-близо и седнах до него на дивана, за
да взема студената му ръка в своята. Забелязах, че от стъпалото му капе кръв по пода и беше покапала и по роклята на Изолда.
— Преди няколко седмици — подех меко, — аз също бях наранена. Имах рана на ръката. — Разбира се, не споменах, че тази рана бе от
стрела, която Гилрой Ланън бе наредил да изстрелят по мен в началото на битката на нашия бунт. — Изолда използва магията си, за да ме
изцели. И знаеш ли какво? Не болеше ни най-малко. Усещането беше като от полъх на слънчева светлина по кожата ми. И бях много
признателна за това или в противен случай ръката ми щеше още да е слаба и щеше да ме боли.
Томас впери поглед надолу към дрехите си: ризата ми стигаше почти до коленете му. По краката му имаше няколко натъртвания, които
бавно зарастваха, и няколко белега накръст по кожата му. Изолда също ги видя и ненавистта в очите ѝ отпреди миг се стопи и се превърна в
тъга.
— Ако дамата ме излекува — каза Томас, като вдигна поглед към моя, — ще бъда ли опетнен?
— Не, ни най-малко — отвърнах, питайки се какво има предвид с опетнен. — Но ако се безпокоиш за това… погледни ме. Мислиш ли,
че съм опетнена?
Томас поклати глава:
— Не, мистрес. Харесвам Ви.
Усмихнах се.
— И аз те харесвам, Томас.
Той задъвка устната си и хвърли поглед обратно към Изолда.
— Аз… бих искал да ме излекувате, лейди.
Изолда протегна ръце и Томас внимателно положи стъпалото си в пръстите ѝ. Стисна по-здраво ръката ми: почувствах напрежението в
тялото му, вдишванията и издишванията му подскачаха като камъчета по вода, докато я гледаше как полага длан върху свода на стъпалото
му. Сигурно очакваше болка, защото когато Изолда свали ръце, той примигна към нея изненадан.
— Направихте ли го? — попита.
Изолда се усмихна на почудата му:
— Да. Кракът ти е излекуван.
Той ме пусна, за да улови стъпалото си, да го обърне навътре, за да може да го огледа. Нямаше и помен от кръв, нито следа от шевовете
му. Имаше само розов белег като доказателство, че там е имало рана.
— Но аз не почувствах нищичко! — възкликна той.
— Казах ти, че няма да боли — обадих се и прибрах зад ухото му измъкнал се кичур.
Тримата се умълчахме: Томас и аз — все още седнали един до друг, Изолда — все още коленичила пред нас: бурята още бушуваше зад
прозорците. Докато Томас продължаваше да докосва удивено крака си, аз погледнах Изолда в очите.
Исках да узная какво мисли, какво смята да прави.
Тя сведе поглед към петната от кръв по роклята си, издавайки за миг смущението си.
Не бяхме напълно сигурни, че това е синът на Деклан. Въпреки че нещо в сърцето ми подсказваше, че е така.
— Мистрес Бриена? — наруши мълчанието Томас. — Това ли е камъкът, за който ми разправяхте? Онзи, който сте изровили изпод
едно дърво? — Той свенливо посочи към Камъка на здрача и аз отчасти изпитах облекчение от разсейването.
— Да. Това е той — отвърнах точно като се чу почукване по вратата.
Изолда вече се бе изправила, преди аз дори да успея да помисля да помръдна.
— Обзалагам се, че това е вечерята ти, Томас — каза тя възможно най-бодро, но видях предупреждението в очите ѝ.
Не позволявай никой да го види, каза ми погледът ѝ, докато крачеше към вратата.
— Хайде, нека те заведа в спалнята — прошепнах на Томас. — Можеш да ядеш в леглото. — Небрежно го въведох в съседната стая,
откъдето главната врата не се виждаше, и отдръпнах купчина завивки.
— Но това е Вашето легло — възрази той.
— Ще спя в другата стая. Хайде, Томас. В леглото. — Почти го вдигнах и го тръснах върху дюшека.
— Никога не съм спал в толкова голямо легло — каза той и се заизвива. — Толкова е меко!
Невинността му почти ме разплака. Прииска ми се да го попитам в какви легла е спал. Ако е бил принц, не би ли трябвало да има най-
доброто?
Може би грешахме. Може би наистина беше просто сирак без капчица от кръвта на Ланън във вените си.
От цялото си сърце исках да е така.
Изолда се върна с поднос, върху който имаше супа, хляб с масло и калаена чаша сайдер. Остави го внимателно пред него и очите на
Томас се разшириха при вида на щедрата порция. Започна да тъпче храна в устата си, твърде зает да яде, за да обръща някакво внимание на
Изолда и мен.
Последвах кралицата до приемната зала, точно достатъчно далече, за да не ни вижда Томас. Застанахме една срещу друга: тя
приличаше на пламък с кестенявата си коса и проблясващия камък, а аз бях като сянка, с тъмните си плитки и нарастващия си ужас.
— Имам нужда да разбера какво прави той тук, дали наистина е този, за когото го смятаме — прошепна Изолда. — Можеш ли да
поговориш повече с него, да получиш потвърждение?
— Да, разбира се — отвърнах.
— Трябва да го държиш скрит, Бриена. Ако го открият… няма да имам друг избор, освен да го окова във вериги в тъмницата.
Кимнах, но нещо ме глождеше. Дадох си един миг да овладея гласа си, преди да я попитам:
— А Картие?
Изолда въздъхна и разтърка челото си:
— Какво за Ейдън?
Тя не знаеше. Разбира се, че нямаше да знае.
— Картие се грижеше за него в замъка Брай, мислейки, че е сирак от дома Морган.
За миг кралицата мълчеше, с ръце на кръста: започна да се прегърбва, сякаш току-що бях положила на плещите ѝ каменен блок.
— Привързал ли се е към момчето?
— Да.
— Ако мислиш, че Ейдън ще се съпротивлява на окончателното ми решение, тогава скрий това от него.
Опитах се да си представя какъв ще е съдебният процес, как ще се развие. Опитах се да си представя какво щеше да направи Картие,
ако Томас неочаквано бъдеше изведен на ешафода след цялото това време, през което бе смятал, че Томас е в безопасност в Брай. Фактът, че
Картие щеше да бъде принуден да прецени дали Томас заслужава да остане жив, а дори тогава… нямаше да е достатъчно, ако народът на
Мевана искаше момчето да бъде екзекутирано.
— Твърде много ли искам от теб, Бриена? — прошепна кротко кралицата.
Срещнах погледа ѝ:
— Не, лейди.
Тя трябваше да е на първо място. И трябваше да я подкрепя, каквото и да беше решението ѝ.
— Открий истинската самоличност на момчето — каза тя. — Тази вечер, ако е възможно. А после ми съобщи истината утре сутринта.
Кимнах: поклоних ѝ се с ръка на сърцето, за да покажа пълното си покорство.
Но Изолда докосна лицето ми: улови брадичката ми под върховете на пръстите си, за да повдигне очите ми обратно нагоре към
светлината, към нея. Запитах се дали Камъкът на здрача се отразява в погледа ми, отразява се в изражението ми.
— Имам ти доверие, Бриена, повече, отколкото на всеки друг.
Признанието ѝ ме трогна и въпреки това преглътнах емоцията, оставих я да се уталожи някъде по-дълбоко в мен, където нямаше да
прерасне в гордост.
Именно тогава разбрах в какво ме оформя: че се превръщах в нейната дясна ръка, че ставах неин съветник: роля, която Брендан Аленах
някога бе изпълнявал за Гилрой Ланън.
Иронията на всичко това ме остави без дъх.
Пръстите на Изолда се отместиха и тя си тръгна, тиха и бърза като последното късче слънчева светлина по здрач.
Сега бяхме само аз и Томас и огромен океан от въпроси между нас.
Томас беше изгребал купичката със супа до дъно и облизваше маслото от пръстите си, когато влязох обратно в спалнята, носейки със
себе си втори свещник. Седнах до него на ръба на леглото, обмисляйки въпроси.
— Ще кажете ли на лорд Ейдън, че съм тук? — попита той с мрачен тон.
Пригладих гънките на завивката, проследявайки нишките с върховете на пръстите си.
— Мисля, че имам нужда да узная защо си тук, Томас. — Замълчах за миг и се взрях в него, като чаках да ме погледне. — Сигурна съм,
че лорд Ейдън ти е казал да останеш в Брай. Затова точно сега се опитвам да разбера защо дойде в Лионес независимо от казаното от него.
Защо пропълзя по стената на един замък и се вмъкна през прозорец.
Той мълчеше, неспособен да издържи на погледа ми.
Започнах да усещам как по гърба ми се стичат струйки пот. Но не отместих поглед от него: очите ми бяха приковани върху лицето му и
бавно откриваха прилики с членовете на дома Ланън в чертите му… Имаше кестенява коса, което беше необичайно, но очите му бяха
небесносини, като на всички членове на дома Ланън, които бях срещала, а чертите му бяха аристократично оформени.
Томас се канеше да заговори, когато по вратата ми се разнесе далечно почукване. Знаех кой е и това ме изпълни с такава скръб и
копнеж, та изпитах чувството, че в сърцето ми бушува битка.
— Томас? — прошепнах. — Искам да останеш тук. Не мърдай. Не издавай звук, разбираш ли?
Той само кимна: лицето му побеля като платно.
Надигнах се от дюшека и затворих вратата на спалнята зад себе си. Треперех, докато вървях: подгъвът на роклята ми се влачеше по
пода.
Вратата изскърца под ръката ми: открехнах я съвсем леко. Хладният въздух на коридорите се надигна в лицето ми.
Там стоеше Картие, подпирайки се с рамо на горния праг на вратата ми, с поглед, прикован върху моя, с лице, почти скрито в сенките.
Но видях проблясването в очите му, като жарава, тлееща в тъмнината, при вида ми.
— Може ли да вляза? — попита той.
Би трябвало да му кажа да се върне по-късно. Би трябвало да му кажа, че съм изтощена. Би трябвало да направя всичко, за да го възпра
да влезе в покоите ми.
И въпреки това начинът, по който стоеше, начинът, по който дишаше… сякаш под дрехите си имаше рана.
Отворих широко вратата и той отиде до огъня. Изчака, докато затворих и пуснах резето на вратата и отидох при него на светло.
— Всичко ли е наред с кралицата? — попита, като оглеждаше лицето ми.
— Да.
Той продължи да се взира в мен още миг, сякаш истината щеше да промени изражението ми.
Бавно вдигнах ръка и прокарах кокалчетата на пръстите си по златистата му брада, изненадана колко е груба.
— Ядосан ли си ми? — прошепнах.
Той затвори очи, сякаш докосването ми му причиняваше болка.
— Как можа да си помислиш подобно нещо?
— Почти не ме погледна по време на цялото пътуване.
Очите на Картие се отвориха. Точно щях да сваля ръката си, но той я улови със своята и я притисна към лицето си.
— Бриена, почти не можех да отместя очи от теб. Защо според теб се принудих да яздя пред теб?
Ръката му, която държеше моята, се отмести. Прокара пръсти по цялата дължина на ръката ми, нагоре до рамото, после надолу, надолу
по гърба ми, и спря на талията ми: дочух как коприната на роклята ми прошумоля под докосването му и сега аз затворих очи.
— Макар да ми се струва, че сега ти избягваш да ме гледаш — каза той.
— Не избягвам — отвърнах: гласът ми беше само дрезгаво хриптене. Но очите ми още бяха затворени и още треперех от тежестта на
тази нощ. Той можеше да го почувства: пръстите му се разпериха върху талията ми, върху ребрата ми.
— Бриена. Тревожи ли те нещо?
— Защо закъсня тази сутрин? — Въпросът излетя като стрела с много по-остър тон, отколкото възнамерявах.
Когато той не каза нищо, отворих очи.
— Закъснях — каза Картие и ръката му се смъкна от мен, — защото най-накрая открих на кого принадлежи Томас. И именно затова
дойдох при теб тази вечер. Защото не мога да понеса това сам.
Стоях там и го зяпах: сърцето ми се преобърна. Това беше последното нещо, което очаквах да каже.
Най-накрая проумях студенината му, празното изражение в очите му. Той знаеше, че Томас е Ланън, че без да знае, го е укривал. Не
знаех дали би трябвало да изпитвам облекчение от факта, че Картие знае най-тежката част от разкритието.
— На кого принадлежи? — насилих се да попитам, потривайки с ръка яката си, сякаш можех да успокоя полуделия си пулс.
Зад вратата на спалнята ми се разнесе дрънчене, звук от преобърната купа. Томас сигурно беше подслушвал. Наложи се да сподавя една
ругатня: в каква злощастна каша се беше превърнала тази нощ.
Картие се вцепени, очите му се стрелнаха към вратата ми.
А аз можех само да стоя там, чувствайки се сякаш току-що бях уловена в паяжина.
— Кралицата още ли е тук? — попита той предпазливо: погледът му се върна към моя. Питаше, но знаеше, че това не е Изолда. А аз не
можех да го излъжа.
— Не.
— Кой е в спалнята ти? — прошепна Картие.
Съдбата сигурно беше решила, че тази среща трябва да се случи. Поех си дълбоко дъх и опрях ръце на гърдите му.
Можех да почувствам как сърцето му блъска в гърдите също толкова силно, колкото моето. Раната, която беше вътре в него — сега
разбирах и се ненавиждах за това, че се готвех да я направя още по-дълбока.
— Ще се ядосаш, Картие — започнах. — Трябва да се закълнеш, че няма да дадеш израз на гнева, че ще бъдеш спокоен.
Ръцете му бяха като лед, когато улови пръстите ми и ги отдръпна от сърцето си.
— Кой е в спалнята ти, Бриена? — попита отново.
Не можех да отговоря гласно. Преплетох пръсти с неговите и го поведох към спалнята си, отваряйки вратата.
Там беше Томас, приклекнал на пода. Беше се устремил към прозореца, подносът от вечерята му бе преобърнат.
Картие се закова на място при вида му:
— Томас?
— Милорд, моля Ви, не ми се сърдете! — избъбри Томас. — Трябваше да дойда. Опитах се да Ви кажа, че трябва да дойда, а Вие не
искахте да ме изслушате.
Погледнах Томас с широко отворени очи, за да го предупредя. Това не беше начинът да смекчи сърцето на Картие. Томас хвърли поглед
от Картие към мен, а после обратно към Картие, сякаш не беше сигурен кой от нас ще го спаси.
И макар да чувствах сковаността у Картие, шока и гнева, той пристъпи напред с въздишка и седна на ръба на леглото ми.
— Ела тук, момче.
Томас се върна до леглото, влачейки крака, победен, когато седна до Картие. Аз продължавах да стоя на прага, сякаш се намирах на
границата между два различни свята, които всеки момент щяха да се сблъскат.
— Защо имаше нужда да дойдеш с мен? — попита тихо Картие.
Томас се поколеба, а после каза:
— Защото съм ваш вестоносец.
— Има ли друга причина, Томас? Някоя, която се страхуваш да ми кажеш?
— Нееее.
Картие потри ръце и разбрах, че изпитва истинска агония, размишлявайки за това.
— Томас, искам да ми се довериш. Моля те, момче. Кажи ми истината, за да знам как да ти помогна.
Томас мълчеше. Зачопли завивката, а после измънка:
— Но Вие няма да ме харесвате повече.
— Томас — каза Картие толкова тихо, та разбрах, че думите му причиняват болка, — няма нищо, което би могъл да направиш, за да ме
накара да не те харесвам.
— Мога ли все още да бъда Ваш вестоносец, ако Ви кажа истината?
Картие срещна погледа ми. Не знаеше, че Изолда знае, че Томас е тук. И ако Картие кажеше да, щеше да излъже Томас. Не той беше
човекът, който да гарантира за живота на Томас: а Томас, по заобиколен начин, молеше именно за това. Но ако Картие кажеше не, Томас
най-вероятно щеше да откаже да му се довери.
— Обещавам, Томас — каза той и погледна момчето. Почти не можех да дишам, докато го слушах как дава тази клетва. — Винаги ще
бъдеш мой вестоносец, докато искаш да бъдеш.
Картие искаше Томас да оцелее, да се изплъзне от съдебния процес.
И ако поискаше от мен да му помогна да скрие Томас от кралицата… щеше да ми се наложи да му се противопоставя. Чувствах се
разкъсвана между двамата и се наложи да вляза по-навътре в стаята и да седна в един стол, неспособна да стоя права.
— Исках да дойда с Вас, защото сестра ми е тук — призна Томас шепнешком.
— Сестра ти?
— Да, милорд. Когато стана битката, той… искам да кажа, аз се опитах да ѝ кажа, да я убедя да дойде с мен. Защото знаех, че може да
си имаме неприятности. Татко и дядо.
— Кои са баща ти и дядо ти, Томас? — попита Картие.
Безмълвно се напрегнах, с ръце, опрени на страничните облегалки: ноктите ми се забиха в дървото.
— Дядо ми е — беше — кралят — отвърна Томас, съкрушен. — Баща ми е принц Деклан. А името ми не е Томас. А Юън.
Почувствах как ме сковава мраз и не можах да потисна потреперването. Юън ме гледаше с огромни, скръбни очи.
— Мразите ли ме сега, мистрес Бриена?
Не можех да понеса това. Изправих се и се преместих от другата му страна, като взех ръката му в своята.
— Не, съвсем не, Юън. Ти си мой приятел и мисля, че си смело момче.
Това сякаш го утеши и той погледна обратно към Картие:
— Сестра ми е в тъмницата. Трябва да я измъкна.
Картие прокара неспокойно ръка през косата си. Знаех, че се мъчи да запази самообладание, да остане спокоен. Челюстта му бе
стисната, което означаваше, че пресява възможните отговори.
— Как се казва сестра ти? — попитах кротко, за да дам на Картие още малко време да оформи отговора си.
— Кийла. По-голяма е от мен с две години. И се обзалагам, че Томас може да Ви помогне, милорд.
— А кой е истинският Томас, Юън? — попита Картие.
— Той е тан на дядо ми, но винаги е бил мил към мен — отвърна Юън. — Тъкмо той ми помогна да избягам по време на битката. Даде
ми няколко медни монети и ми каза къде да отида: да отида на север, в замъка Брай и да се представя с неговото име, та никой да не
разбере кой съм всъщност.
— В такъв случай къде мога да намеря Томас?
Юън сви рамене:
— Не зная, милорд. Предполагам, че може да е мъртъв, загинал по време на битката.
Размених предпазлив поглед с Картие. Ако тан Томас се беше сражавал срещу нас, наистина беше или мъртъв, или в тъмницата.
— Не мога да ти давам обещания, Юън — каза най-накрая Картие с напрегнат глас. — Сестра ти е задържана в тъмницата със
семейството ти. Не зная колко мога да направя…
— Моля Ви, милорд! — избухна Юън. — Моля Ви, помогнете ѝ! Не искам да я убият!
— Шшт. — Опитах се да го успокоя, но Юън се измъкна със сила от ръцете ми и коленичи пред Картие.
— Моля Ви, лорд Ейдън — изрече умолително той. — Моля Ви. Никога повече няма да проявявам неподчинение към Вас, ако я
спасите.
Картие посегна към ръцете на Юън и го издърпа обратно на крака. Сигурно беше осъзнал, че Юън вече не куца: взря се в босото
стъпало на Юън, преди да се застави да вдигне поглед към момчето.
— Никога не е добре да даваме обещания, които не можем да спазим. И макар че не мога да се закълна, давам дума, че ще направя
всичко, което мога, за да спася сестра ти. Стига ти да дадеш дума, че ще останеш в стаите ми скрит и тих, Юън. Никой не трябва да знае, че
си тук.Ю ън закима ожесточено.
— Давам думата си, милорд. Никой няма да узнае. Бива ме да се крия.
— Да, знам. — Картие въздъхна. — Е, отдавна вече трябваше да си в леглото. Трябва да дойдеш с мен в покоите ми.
Тримата се изправихме. И въпросите сигурно са личали ясно в очите ми, защото Картие помоли Юън да излезе от спалнята за момент.
— Смяташ, че е най-добре да остане в твоите стаи? — прошепнах, опитвайки се да скрия тревогата си. Исках да се доверя на Картие,
но какво, ако той предпочетеше да скрие Юън? Какво щях да кажа на Изолда?
— Какво мислиш, Бриена? — Той пристъпи близо до мен, за да може да изкриви почти незабележимо устни и да шепне право в ухото
ми. Гласът му стопли косата ми, когато попита: — Кралицата знае, че той е тук, нали?
— Иска да говори с мен за него утре сутринта — прошепнах в отговор. — За да потвърди кой е.
— Тогава нека го направя, Бриена.
Облегнах се назад, за да го погледна в очите.
— Мога да си представя, че Изолда води душевни борби, за да вземе решение тази вечер — продължи Картие: гласът му не беше много
по-силен от леко бръмчене. — Какво да прави с детето на заклетия си враг.
— А ти какво би направил?
Той се взря в мен за миг, а после каза:
— Готов съм да направя всичко, каквото ми нареди. Тя е моя кралица. Но искам шанс да поговоря с нея за това, да я убедя така, както
смятам за най-добре.
Не можех да го виня за това: да иска възможност да говори насаме с Изолда, да се опита да опази живота на Юън.
Нито пък можех да възпра сълзите, които напълниха очите ми. Не знаех откъде дойдоха, навярно от скрит извор в сърцето ми, извор,
който тежкото положение на Юън току-що беше създало в мен.
Опитах се да се извърна, преди Картие да забележи, но той взе лицето ми в ръце и ме задържа пред себе си.
Една сълза се стече в тънка струйка по бузата ми. Картие я целуна, и начинът, по който ръцете му галеха косата ми, начинът, по който
сърцето ми затуптя и се изпълни с възбуда… ако Юън не беше в съседната стая, не знам какво щеше да се случи между нас, макар че можех
да си представя. Вече си го бях представяла.
Когато той ме погледна, видях в очите му същото: това неутолимо желание между нас да не стои нищо, освен нощта, звездите над нас,
които прогаряха тайни в зората.
И въпреки това реалността бе като плисване на студена вода в лицето ми. Защото ето ни тук с дете от дома Ланън между нас, с
надвиснал над нас съдебен процес, с очакваща ни несигурност.
Запитах се дали някога ще има време за мен и него.
— Лека нощ, Картие — прошепнах.
Той си тръгна без нито дума повече, веднага щом се увери, че коридорът е пуст, с Юън в сянката му.
И внезапно останах сама.
Четиринайсет
Веднъж Ланън, завинаги Ланън
Картие
Два дни до процеса
Онази нощ не спах. Отстъпих леглото на Юън, а аз се изпънах на дивана и гледах как огънят догаря до жарава и мислих до късно през
нощта. Мислех си какво ще кажа на Изолда, как да я убедя да остави това дете живо. А после вече не ставаше дума само за Юън: а вече и за
Кийла.
А до процеса оставаха само два дни.
Когато изгря зората, вече знаех, че трябва да говоря с Изолда, а после да разговарям с Кийла в тъмницата.
Посетих кралицата в средата на сутринта, след като се уверих, че Юън ще стои кротко в стаите ми с купичка овесена каша и една
книга, която бях избрал от библиотеката.
— Но аз не мога да чета, милорд — беше се оплакал Юън при вида на масивната книга.
Думите на момчето ми причиниха такава болка, сякаш беше забило кама в стомаха ми.
— Тогава разглеждай картинките — бях отговорил и бързо си бях тръгнал, преди да задам още въпроси, целящи да науча нещо за
детството му.
Биеше ли те баща ти, Юън? Дядо ти гладен ли те държеше? Затова ли не обичаш да бъдеш сам в тъмното? Защо никога не са те
учили да четеш?
Чаках да се срещна с Изолда в солария на кралицата — помещение, от което все още премахваха следите от присъствието на Ланън.
Сега стените бяха голи — преди бяха отрупани с разклонени еленови рога и окачени животински глави — и се запитах дали кралицата ще
поръча на тъкачките на Журден да изтъкат гоблени за украса на стените.
— Искали сте да говорите с мен?
Обърнах се и видях Изолда да влиза в помещението.
— Да, лейди.
— Всъщност току-що се върнах от друга среща на четири очи — каза кралицата и пристъпи няколко крачки по-близо. — С лейди
Гроня.—
О? В такъв случай вярвам, че срещата е минала добре?
Изолда се усмихна:
— Да.
— И тя съгласи ли се да Ви подкрепи напълно?
— Всъщност не разговаряхме за подкрепа или съюзи.
— Наистина ли? — Не можах да скрия изненадата си. И макар че исках да узная подробностите, това не беше мое право, затова не
попитах.
Но когато погледнах Изолда, в светлината на очите ѝ видях огъня на тайни, блестящата светлина от дракон, който бълва пламъци върху
златното си съкровище. Навярно щях да науча истината в идните месеци.
— Моля те, кажи ми какво ти се върти в ума, Ейдън.
— Бих искал да помоля за достъп до тъмницата, за да разговарям с няколко души от дома Ланън.
Усмивката ѝ се стопи, закачливото изражение помръкна.
— Мога ли да попитам с кои членове на дома Ланън възнамеряваш да говориш?
— Кийла.
— Принцесата? Боя се, че самата аз се опитах да говоря с нея, Ейдън. Девойката не желае да говори.
— Въпреки това бих искал да опитам — казах. — Надявах се също и да говоря с един тан на Ланън, който се представя под името
Томас. Той в тъмницата ли е?
— Да, задържан е.
Поех си дълбоко дъх и събрах кураж да добавя:
— И трябва да говоря с Деклан.
Кралицата не каза нищо и хвърли поглед към стената с прозорци. Бурята най-сетне беше отминала, оставяйки след себе си слаба
слънчева светлина и мека пръст, но скоро облаците щяха да се разкъсат и щяхме да видим небето отново.
Изолда тръгна бавно към прозорците: пурпурният цвят на роклята ѝ хвърляше отразени отблясъци по наклонените стъкла, докато
стоеше и се взираше към град Лионес. Косата ѝ беше в по-тъмен нюанс на червеното от тази на Юън: беше я прибрала назад с обикновена
панделка, къдриците ѝ бяха като щит на гърба ѝ.
— Не искам да обезглавявам Кийла Ланън — каза кралицата. — Тя е само едно момиче и е ужасена. Искам да остане жива, да се
изцели, да порасне и да се превърне в красива млада жена. Но истината по въпроса е… че хората ще настояват за кръвта на всички от дома
Ланън. И ако оставя внуците живи, тогава какво ще стане, ако семената на омразата покълнат в тях заради това че са последните от рода
си? Дали другите домове ще ги приемат, или ще ги намразят и изолират? Ще намерят ли място някъде? Ще прерасне ли гневът в нещо по-
мрачно, обричайки ни да се изправим пред нова война след десетилетия?
Когато замълча, отидох и застанах до нея.
— Страховете Ви са основателни, лейди — казах. — Изпитвам ги, както и Вие. Но Кийла е просто едно дете. Не е редно да носи
бремето на греховете на баща си и предците си.
— Но не е ли това обичаят на Мевана? Да заличава цели фамилии, които се противопоставят на кралицата? — попита Изолда. —
Горчивите дялове?
— И въпреки това Вие сама казахте вчера, че искаме да изплуваме от една епоха на мрак: искаме да ни въведете в светлината.
Кралицата не каза нищо.
— Изолда — казах най-накрая, но тя все още не ме поглеждаше. Очите ѝ бяха приковани върху града и затова продължих. — В момента
се грижа за Юън Ланън. Той е момчето, промъкнало се през прозореца на Бриена снощи.
— Знаех, че е той — промълви тя. — Разбрах го, когато го погледнах, когато го излекувах. — Тя затвори очи. — Слаба съм, Ейдън.
— Не е слабост да искаш да излекуваш ранено дете, да закриляш деца от тежката цена на злобата на семейството им, Изолда —
отговорих. — Кийла и Юън са невинни.
Очите ѝ се отвориха с пърхане на мигли и се впериха в мен:
— Кийла Ланън не е невинна, Ейдън.
Думите ѝ ме поразиха, накараха ме да се сепна за миг.
— Срещу нея има списък с оплаквания — продължи кралицата. — Оскъдни са в сравнение с тези срещу баща ѝ и баба ѝ и дядо ѝ, и
въпреки това са налице. Няколко нейни камериерки свидетелстваха и казаха, че тя е нареждала да ги наказват жестоко.
— Готов съм да се обзаложа, че е била заставена да направи тези неща, Изолда — изрекох хрипливо. Но съмнението ми се задържа
като синина от удар.
— Все още не съм кралица — каза тя толкова тихо, че едва я чух. — И не желая да наблюдавам процеса с корона, а като жена от
народа. Искам да стоя наравно с хората, рамо до рамо, когато бъде обявена присъдата. Не искам да изглежда, че това е правосъдие,
въздадено от мен. Това е наше правосъдие. — Тя започна да крачи напред-назад, стиснала ръце, сякаш сърцето ѝ беше изпълнено с
молитви. — Поради това, ако хората искат главата на Кийла Ланън… аз съм безсилна да престъпя волята им. Тя вече е в тъмницата: хората
я изпратиха там и аз не мога да я измъкна.
Знаех, че ще е така. Стоях безмълвен, чаках, гледах я как крачи.
— Поради това — прошепна Изолда, като спря рязко пред мен, — искам да подслоняваш и закриляш Юън Ланън. Дръж го скрит,
докато мине процесът. Искам да го отгледаш като един от своите хора, като Морган. Искам да го отгледаш и да го направиш добър човек.
— Давате ми благословията си? — Не бях напълно изненадан от това: бях си представял, че Изолда ще реши да прояви милост, и
въпреки това не можех да отрека факта, че винаги се чувствах смирен в нейно присъствие.
— Давам ти благословията си, Ейдън — отвърна тя. — Като кралица на Мевана ще намеря начин да го помилвам. Докато бъда
коронована, го дръж скрит и защитен.
— Така ще направя, лейди — промърморих и сложих ръка на сърцето си в знак на покорство.
— Ще изпратя нареждане до пазачите да те допуснат в тъмницата — каза тя. — Можеш да говориш с Кийла и Томас, както и с Деклан,
но просто имай предвид това… — Кралицата ме придружи до вратата и наклони глава, сякаш изживяваше отново мрачен спомен, който
искаше да разпръсне. — Деклан Ланън ужасно го бива с думите. Не му позволявай да те разгневи.
Час по-късно се спусках в тъмните недра на замъка.
Каменната настилка под краката ми ставаше хлъзгава с всяка стъпка и ми се стори, че чувам далечния рев на вода.
— Какъв е този шум? — попитах.
— Под замъка тече река — отговори главният пазач Фехин.
Поех си дълбоко дъх навътре и усетих далечен полъх на сол и ситна мокра мъгла.
— Накъде отива?
— Към океана. — Фехин хвърли поглед през рамо, за да ме погледне в очите. — Именно така семейство Ланън са се отървавали от
разчленените тела в продължение на години — като са ги пускали по течението.
Думите му почти отскочиха от мен: толкова трудно беше да ги схвана. Но подобни злини се бяха извършвали тук, в тези тунели, в
продължение на години. Заставих се да мисля върху тази истина, докато продължавах да се приближавам до килиите на семейство Ланън.
Продължихме по-далече, докато тихият ромон на реката изчезна и единственият звук беше от водата, която капеше от пукнатините
отгоре. А после се чу друг шум, толкова странен, че се запитах дали не си го въобразявам. Беше звук от метене, постоянно шумолене,
отново и отново.
Най-сетне се натъкнах на мястото, откъдето идваше, неочаквано, сякаш беше разцъфнало от камъка пред мен. Фигура, увита в черни
воали от глава до пети, със скрито лице метеше пода. Едва не се забих в нея и залитнах настрана, за да избегна сблъсък.
Фигурата спря и по кожата ми пропълзя боцкащо усещане, когато факлата ми прогори тъмнината между мен и нея.
— Метачът на кости — обясни Фехин небрежно. — Няма да те нарани.
Устоях на изкушението да хвърля поглед към метача за последен път: по кожата ми още пробягваха тръпки. Вървях из тунелите само
може би от половин час и въпреки това вече горях от нетърпение да се махна оттук. Помъчих се да се овладея, когато пазачът пристъпи
пред тясна врата с извито тясно като процеп прозорче с железни решетки.
— Господарката каза, че искате да видите първо Кийла Ланън? — Фехин сложи факлата си в една скоба, за да се засуети с халката с
ключовете си.
— Да. — Осъзнах, че варовиковите стени бяха оплискани с кръв. Че онова, което блестеше по пода, всъщност бяха кости и че метачът
неслучайно обикаляше тунелите с метла.
Фехин отключи вратата и я отвори с ритник: тя проскърца ръждиво.
— Ще Ви чакам тук.
Кимнах и влязох в килията: факлата ми пърхаше заедно с пулса ми.
Помещението не беше голямо, но имаше тясно легло и много одеяла, и тясна маса, върху която имаше купчина книги и редица свещи.
До стената стоеше момиче с руса коса и бледа кожа, които изглеждаха като размазани петна в тъмнината: очите ѝ заблестяха от ужас,
когато ме видя да влизам в килията ѝ.
— Не се страхувай — казах точно когато Фехин затръшна шумно вратата.
Кийла се втурна към масата си, за да дръпне от дървото една от полуразтопените си свещи, и размаха пламъка като оръжие. Задъхваше
се от страх и аз спрях: собственото ми сърце блъскаше силно в гърдите.
— Кийла, моля те. Дойдох да ти помогна.
Тя ми се озъби, но по бузите ѝ блестяха сълзи.
— Аз съм Ейдън Морган и познавам малкия ти брат, Юън — продължих с кротък тон. — Той ме помоли да дойда да те видя.
Звукът на името на брат ѝ я накара да омекне. Надявах се, че това ще е темата, която ще ни сплоти, и продължих да говоря, запазвайки
нисък тон, така че думите ми да не се чуват зад вратата.
— Открих брат ти в замъка си. Мисля, че е напуснал Лионес по време на битката, търсейки някое безопасно място, където да остане.
Помоли ме да дойда и да говоря с теб, Кийла, да видя какво можем да направим, за да ти помогнем в предстоящите дни. — Именно за това
се безпокоях най-много, след като открих, че срещу Кийла има оплаквания. Имах нужда да измисля как да я накарам да заговори за това, за
да мога да ѝ помогна да формулира отговор, когато оплакванията бъдат прочетени пред гневна тълпа. — Би ли се съгласила да говориш с
мен, Кийла?
Тя мълчеше.
Сметнах, че обмисля думите ми: тогава тя нададе писък, от който косъмчетата по ръцете ми се изправиха.
— Лъжете! Брат ми е мъртъв! Махайте се! — Тя метна свещта. Едва успях да се отдръпна, докато тя продължаваше да крещи: —
Махайте се! Махайте се!
Нямах избор.
Потропах по вратата с кокалчетата на пръстите си и Фехин я отвори.
Застанах навън пред килията на Кийла, облегнат на кървавите петна по стената, и я заслушах как плаче. Звукът разкъсваше
вътрешностите ми, като знаех, че това е сестрата на Юън, че я държат на тъмно, че беше ужасена дори само при вида ми.
— По същия начин се държа с кралицата — каза пазачът. — Не допускайте това да Ви разстрои.
Думите му не ме утешиха.
Чувствах се зле, докато продължавах да следвам пазача надолу по тунела: въздухът ставаше застоял и зловонен.
Следващата килия, до която стигнахме, бе на тан Томас. Фехин отново отключи вратата и аз влязох в килията, несигурен какво ще
открия.
Тази килия бе относително чиста. Стар мъж седеше на нара си, с оковани глезени и китки и се взираше в мен. Въпреки възрастта си,
все още беше с едро и яко телосложение. По лицето или в очите му нямаше емоция, само твърдост, и беше трудно да го гледа човек. Русата
му коса беше почти изцяло посивяла, безжизнено провиснала и оплетена в кичури по раменете му, а лицето му беше мършаво и изпито,
сякаш беше по-скоро привидение, отколкото човек.
— Тан Томас?
Той не каза нищо. Усетих, че иска да сдържи гласа си, че ще откаже да говори с мен.
— Натъкнах се на съименника Ви в замъка си — продължих тихо. — Малко червенокосо момче.
Както и очаквах, споменаването на Юън раздвижи нещо у него. Ъгълчетата на устата му още бяха извити надолу, но погледът му
омекна.
— Предполагам, че сега го държите окован във вериги? — изръмжа танът.
— Тъкмо обратното. Държа го на скришно място.
— И какво искате от мен в такъв случай?
— Верен ли сте на Гилрой и Уна?
Старият тан се подсмихна злорадо. Изплю се на пода между нас и скръсти ръце: веригите издрънчаха.
— Те съсипаха името Ланън. Съсипаха го напълно.
Наложи се да скрия удоволствието си, когато чух презрението в гласа му. И скътах името му в дъното на паметта си като на
потенциален съюзник. Можеше да се окаже член на дома Ланън, когото можехме да убедим да мине на наша страна, който можеше да ни
помогне да изградим наново страната. Ако държеше на Кийла и Юън, дотолкова, че бе рискувал живота си в битка, за да помогне на Юън
да се спаси, тогава сигурно струваше повече, отколкото всеки Ланън, когото някога бях познавал.
Понечих да си тръгна, но той се обади отново:
— Ти си синът на Лили.
Изказването му ме закова на място. Бавно се обърнах да го погледна отново и открих погледа му, вперен в моя.
— Нямаш представа кой съм аз, нали? — продължи Томас.
Сетих се за писмото на майка ми, как се опитвах да потисна истината на разкритието ѝ. Но преди да успея да отвърна, той заговори
отново:
— Сладката Лили Хейдън. Тя беше светлина сред нас, цвете, разцъфнало в мраз. Не се изненадах, когато Кейн Морган я грабна и я
отведе в земите си, за да я коронова като господарка.
— А ти какъв си ѝ? — процедих. Думите му ме нараняваха: не исках да си представям родителите си, да мисля постоянно за загубата
си.
Томас бе мрачен и унил, когато прошепна:
— Неин чичо.
Залитнах назад, неспособен да скрия шока си.
— Аз съм последният от рода Хейдън, последният от семейството ти от страна на Ланън — каза Томас, вече с по-кротък тон, сякаш
чувстваше агонията ми.
И ми се прииска да не ми беше казвал. Прииска ми се да не знаех, че е мой роднина, че мой прачичо седеше окован във вериги в
подземието на замъка.
— Не мога да те освободя — казах. Но умът ми вече търсеше начин: сърцето ми беше предател, копнеещ да го пусне на свобода.
— Всичко, за което моля, е да донесете за мен нов дръвник и нова секира. Да не опетнявате врата ми с тяхната кръв.
Кимнах и си тръгнах, мъчейки се да си възвърна самообладанието, докато чаках Фехин да заключи килията на тана, преди да ме поведе
към последната ми спирка. Помислих си да се върна на светло и да забравя за Деклан. Дрехите ми бяха подгизнали от пот: имах чувството,
че всеки миг ще се разболея. А после чух гласа на баща си, сякаш той стоеше зад мен, да казва: Ти си Ейдън Морган, наследникът на дома и
земите на Морган.
Никога не съм бил Ланън.
Тази мисъл ми даде опора, направи ме способен да продължа.
Имаше още петна засъхнала кръв — по стените, по подовете, — когато стигнахме до килията на Деклан. Фехин отключи вратата и за
миг се взрях в нея, в зейналия вход. Канех се да мина през прага и да застана лице в лице с принца, който някога бе годеник на сестра ми,
принцът, който беше смазал костите ѝ. Който я беше убил.
Този път се дочу гласът на Ейлийн, шепот в ума ми. Искам да погледнеш Деклан Ланън в очите и да прокълнеш него и неговия дом.
Искам да бъдеш началото на края му, да отмъстиш за майка си и сестра си.
Пристъпих в килията.
Това помещение беше голо, но ъглите бяха осеяни с кости и в тях висяха паяжини. Имаше нар, на който затворникът да лежи и да спи,
едно одеяло и кофа, в която да се облекчава. В скоби на стените бяха поставени две факли, чийто пламък съскаше. А там, прикован към
стената с вериги на глезените и китките, седеше Деклан Ланън: златистокафявата му коса падаше, оплетена и мазна, на челото му, едрото
му тяло правеше леглото да изглежда миниатюрно. Долната част на лицето му бе скрита в брада, а когато очите ни се срещнаха, тя бе
прорязана от злобна усмивка, наподобяваща лунния сърп.
Кръвта ми се смрази: по някакъв начин той ме разпозна. Точно както ме бе познал тан Томас. Деклан знаеше точно кой съм.
Стоях и се взирах в него: той седна и в отговор се взря в мен: тъмнината се движеше около двама ни като диво, гладно създание и
единствената сила, с която разполагах, за да отблъсна това създание, беше факлата в ръката ми и огънят, който се разпали в гърдите ми.
— Изглеждаш точно като нея — каза Деклан, нарушавайки мълчанието ни.
Не мигвах, не помръдвах, не дишах. Бях статуя, човек, издялан от камък, който не чувстваше нищо. И въпреки това един глас ми каза:
Той говори за майка ти.
— Имаш нейната коса, нейните очи — продължи принцът. — Значи, си наследил най-доброто от нея. Но ти навярно вече знаеше това?
Че си наполовина Ланън.
Взирах се в него, в синьото проблясване на лед в очите му, в измъкналите се тънки руси кичури в косата му, в бледото сияние на кожата
му. Бях изгубил гласа си и затова той продължи да говори.
— Двамата с теб бихме могли да сме братя. Като момче обичах майка ти. Обичах я повече от родната си майка. И някога ти завиждах,
че си син на Лили, а аз — не. Че тя те обича повече, отколкото обичаше мен. — Деклан се раздвижи и кръстоса глезени. Веригите издадоха
стържещ звук и издрънчаха по камъка, но принцът сякаш не изпитваше и най-дребно неудобство. — Знаеше ли, че тя беше моя учителка,
Ейдън?
Ейдън.
Сега, когато бе изрекъл името ми, когато ме бе разпознал напълно, открих гласа в гърлото си, заседнал като треска.
— На какво те учеше тя, Деклан?
Той се усмихна по-широко, доволен, че ме бе подразнил достатъчно, за да ме въвлече в разговор. Презирах се за това, за това, че
копнеех да узная повече за нея и че бях прибягнал дотам да попитам него за това.
— Лили беше художничка. Това беше единственото нещо, което помолих баща ми да ми позволи да се науча. Как да рисувам.
Мислите ми се върнаха към писмото на майка ми. Тя споменаваше, че е обучавала Деклан в нещо…
Баща ми нито веднъж не ми беше казвал, че майка ми е била художничка.
— В такъв случай какво сложи край на уроците ви?
— Лили — отвърна Деклан и начинът, по който прозвуча името ѝ върху езика му, ми беше омразен. — Тя развали годежа ми със сестра
ти. Това беше началото на края. Тя вече ми нямаше доверие. Започна да се съмнява в мен. Виждах го в очите ѝ, когато ме гледаше, когато
исках да рисувам единствено смърт и кръв. — Той направи пауза, като отново и отново бръскаше с пръст ноктите си. Звукът изпълни стаята
като тиктакане на часовник, влудяващо. — А когато човекът, когото обичаш повече от всичко на света, се страхува от теб… това те променя.
Не го забравяш.
Не знаех какво да му кажа. Челюстта ми бе стисната, гневът блъскаше като юмрук и изпращаше тъпа болка в слепоочията ми.
— Опитах се да ѝ кажа, разбира се — продължи Деклан, с глас, натрапчив като дим. Не можех да го възпра, не можех да устоя и да не
го вдишам. — Казах на Лили, че рисувам единствено онова, което виждам всеки ден. Отсечени глави и изтръгнати езици. Начинът, по който
баща ми предпочиташе да управлява. И начинът, по който баща ми ме оформяше по своя калъп. Мислех си, че майка ти ще разбере: тя, в
крайна сметка, бе от дома Ланън. Познаваше привичките и чувствата ни. А баща ми имаше доверие на Лили. Тя беше дъщеря на любимия
му тан, онзи грамаден и суров мъж, Дара Хейдън. Лили няма да ни предаде — каза той. Но Гилрой забравяше, че когато една жена се
омъжи за лорд, тя приема ново име. Приема нов дом и верността ѝ се измества, почти сякаш изобщо никога не е била обвързана чрез
кръвта. А как я обожаваше Кейн Морган! Обзалагам се, че би дал всичко, за да я задържи при себе си.
Той най-сетне замълча, за достатъчно дълго, че да смеля всичко, което току-що беше избълвал.
— Предполагам, че старият Кейн е мъртъв? — попита Деклан.
Реших да пренебрегна въпроса му, като попитах:
— Къде са семейство Хейдън сега? — Вече знаех къде се намира един Хейдън: през няколко килии от тази.
Той се изкиска, от дробовете му се разнесе влажна кашлица:
— Бас ловя, че много ти се ще да узнаеш. Мъртви са, разбира се, с изключение на един. Онзи старец, Верния Томас. Брат му — твоят
дядо — се надигна, след като видя как Лили въстана, след като видя една красива руса глава, набучена на копие. Избра дъщеря си пред своя
крал. Има специално наказание за хора от дома Ланън, които се обръщат срещу своите.
Имах нужда да си тръгна. Веднага. Преди този разговор да задълбае още, преди да изгубя самообладание. Наканих се да му обърна
гръб, да го оставя в тъмнината.
— Къде те скри бавачката ти, Ейдън?
Краката ми замръзнаха към пода. Почувствах как кръвта се отдръпна от лицето ми, когато срещнах погледа му: усмивката му бе като
потъмняло сребро в светлината на факлите.
— Преобърнах този замък надолу с главата, опитвайки се да те открия — промърмори Деклан. — Често съм се питал за това, къде се
скри в онази нощ. Как едно малко дете ми се измъкна.
Къде си, Ейдън?
Гласовете се сляха, изостриха се. Младият Деклан и старият Деклан. Миналото и настоящето. Мирисът на горящи билки, далечното
ехо на писъци, студеният мирис на животинска тор, плачът на баща ми. Влажният мирис на тази килия, купчината кости, вонята на
изпражнения и урина в кофата, блясъкът на очите на Деклан.
— Бас ловя, че много ти се ще да узнаеш — казах.
Той отметна глава назад и се смя, докато си помислих, че ще го убия. И жаждата за кръв сигурно е проличала ясно в погледа ми, защото
той впери очи в мен и каза:
— Жалко че не скриха сестра ти така добре, както теб.
Посегнах за скритата си кама, преди да успея да се спра.
Острието чакаше на гърба ми, под ризата. Измъкнах оръжието толкова бързо, че Деклан за момент се изненада и веждите му се извиха,
но после се усмихна, гледайки как светлината проблясва по стоманата.
— Давай тогава. Хайде, мушкай ме, докато кръвта ми напълни тази килия. Сигурен съм, че народът на Мевана ще се зарадва, задето не
се налага да си губи времето да преценява струва ли си животът ми.
Треперех, дъхът ми влизаше и излизаше през зъбите ми.
— Хайде, Ейдън — подразни ме Деклан. — Убий ме. Заслужавам да умра от твоята ръка.
Пристъпих, но не към него, а към стената. Сега бях приковал вниманието му: движех се и действах по неочакван начин.
Той мълчаливо гледаше как се приближих до стената, точно над нара му.
Насочих ножа си с острието напред и започнах да дълбая в камъка името си.
Ейдън.
Щеше да е принуден да го гледа поне още два дни. Името ми, вдълбано в камъка на килията му. Точно толкова високо, че да не може да
го стигне.
Деклан беше развеселен. Сигурно си спомняше онази нощ, когато бе издълбал името си в камъка на моя вътрешен двор, мислейки, че
то ще надживее дома Морган.
Той отваряше уста да заговори отново, но аз се обърнах и установих, че се привеждам, за да скрия колко силно треперя. Погледнах
Деклан и този път аз бях този, който се усмихна.
— Синът ти е при мен, Деклан.
Той не очакваше това. Ни най-малко.
Цялата онази увереност, цялата онази развеселеност, се стопиха в очите му. Взря се в мен: сега аз бях този, който се бе превърнал в
камък.—
Какво смяташ да правиш с него?
— Възнамерявам да го науча да чете и пише — подхванах: тонът ми стана по-спокоен. — Планирам да го науча да си служи с думите
така, както си служи с мечовете, да уважава и почита жените, както уважава и почита новата си кралица. А после ще го отгледам като свой
син. И той ще прокълне човека, от когото е произлязъл, кръвта, от която произхожда. Той ще бъде човекът, който ще заличи името ти от
историческите архиви, който ще превърне земята ти в нещо добро, след като не е представлявала нищо друго, освен развала и гнилоч,
откакто си се родил на нея. А ти ще се превърнеш в далечен белег в ума му, нещо, за което може би ще мисли от време на време, но няма да
те помни като баща, защото никога не си бил такъв. Когато мисли за баща си, ще мисли за мен.
Бях свършил. Имах последната дума, бях издълбал последната резка.
Изправих се и се запътих към вратата, като прибрах камата си и сгънах и разгънах схванатите си пръсти. Почти бях стигнал до вратата
на килията и се канех да почукам, за да ми отворят, да се махна от тази помийна яма, когато гласът на Деклан Ланън разцепи тъмнината,
гонейки ме по петите.
— Забравяш нещо, Ейдън.
Спрях, но не се обърнах.
— Веднъж Ланън… завинаги Ланън.
— Да. Майка ми доказа това, нали?
Излязох от килията, но смехът на Деклан, думите на Деклан, ме преследваха дълго, след като се върнах на светло.
Петнайсет
Братя и сестри
Бриена
Два дни до процеса
— Зная, че няма да бъда изправен на съд като другите от дома Ланън — каза Шон Аленах, докато вървеше до мен в градините на
замъка. — Но това не значи, че моят дом не бива да си плати за стореното.
— Съгласна съм — отвърнах, наслаждавайки се на утринната светлина. — Зная, че веднага щом този процес приключи, Изолда ще се
срещне с теб по въпроса за обезщетенията. Смятам, че се надява да се погрижи твоят дом да плаща на дома Маккуин през следващите
двайсет и пет години.
Шон кимна:
— Ще направя каквото тя смята, че е най-добре.
Умълчахме се, всеки от нас вглъбен в собствените си мисли.
Шон беше роден три години преди мен. Имахме общ баща — Брендан Аленах, — но повече от името и кръвта започвах да осъзнавам,
че споделяме надежда за това в какво можеше да се превърне нашият покварен дом. Че домът Аленах може да бъде изчистен от греховете.
Изпитах облекчение, че Шон пристигна в кралския град точно както беше обещал на кралицата, след като тя го излекува на бойното
поле, и ме потърси веднага след пристигането си.
— Питам се дали кралицата ще сметне за нужно да изправи дома Аленах на съд — обади се Шон, прекъсвайки мислите ми.
Ако Брендан Аленах не беше убит от Журден на бойното поле, домът Аленах със сигурност щеше да бъде изправен на съд, подобно на
членовете на дома Ланън: Брендан Аленах щеше да отиде на дръвника. И въпреки че Шон беше дал подкрепата си на кралицата, бе
убеждавал баща си да се предаде по време на битката, не се съмнявах, че Изолда ще свика нов процес след коронацията си — за домовете
Аленах, Каран и Халоран.
Въпреки всичко още не исках да споменавам това. Спрях: градината около нас беше повехнала от дългогодишното занемаряване по
време на управлението на дома Ланън.
— От теб и твоите хора ще бъдат поискани не само пари и стоки, Шон. Беше прав, когато ми писа миналата седмица: Ще трябва да
посееш в дома си нови мисли, убеждения, които постепенно ще се превърнат в доброта и милосърдие, а не в страх и жестокост.
Той срещна погледа ми: двамата не си приличахме много, с изключение на високото и стройно телосложение, но усещах, че между нас
има притегляне, каквото винаги ще има между братята и сестрите. И това ме подсети за Нийв, която бе както моя сестра, така и на Шон.
Дали знаеше за нея? Част от мен вярваше, че той няма понятие, че има друга полусестра, защото тъкачките на Журден я бяха пазили зорко
през годините. А част от мен копнееше да му каже, че не сме само двама, а трима.
— Да, напълно съм съгласен — отговори Шон тихо. — И каква задача ще бъде това, след водачеството на баща ми.
Звучеше объркан и аз взех ръката му в своята.
— Ще действаме стъпка по стъпка. Мисля, че ще ти е от помощ да намериш в дома си съмишленици — мъже и жени, — на които
можеш да се довериш и да ги определиш за водачи — казах.
Той се усмихна:
— Предполагам, че не мога да те помоля да се върнеш и да ми помагаш?
— Съжалявам, Шон. Но е най-добре сега да остана с хората си.
Не исках да му казвам, че трябва да съм възможно най-далече от дома Аленах и земите им, че онова, което бе най-нужно, освен да
закрилям и подкрепям кралицата, бе да остана с Журден и хората му.
— Разбирам — каза той меко и кимна.
Погледнах надолу към ръцете ни, към ръба на ръкавите му. Носеше цветовете на Аленах — червеникавокафяво и бяло, с избродирания
на гърдите скачащ елен. И въпреки това… китките му. Беше ми омразно да си го представя, но какво, ако брат ми беше белязан? Какво, ако
носеше на китката си татуирания полумесец точно под ръкава си? Имах ли право да го потърся?
— Какво мислиш за сключването на съюз? — попитах тихо.
Шон вдигна очи към моите:
— Възнамерявам да се закълна във вярност на Изолда преди коронацията ѝ.
— А тановете ти? Ще те подкрепят ли в това?
— Четирима от тях ще ме подкрепят. Не съм особено сигурен за другите трима — отвърна той. — Не забравям факта, че роптаят по
мой адрес, когато ми видят гърба. Че несъмнено ме смятат за слаб: че според тях ще е лесно да бъда премахнат и заменен.
— Биха ли се осмелили да заговорничат срещу теб, Шон? — попитах: в тона ми припламна гняв.
— Не зная, Бриена. Не мога да отрека, че разговорите им се съсредоточават около твоето завръщане при дома Аленах.
Бях безмълвна.
Шон ми се усмихна тъжно и стисна ръката ми.
— Мисля, че те смятат за по-важна от мен, защото си била единствена дъщеря на Брендан. А една дъщеря струва колкото десетима
синове. Но нещо повече… докато ти заговорничеше и събори от власт един тиранин, аз си седях бездейно у дома в замъка Дамхан,
оставяйки баща ми да тъпче собствените си хора.
— Тогава трябва да направиш нещо, Шон — казах. — Първото, което искам да направиш, е да премахнеш полумесеца от герба на
Аленах.
— Какъв полумесец? — Той само примигна към мен озадачен и осъзнах, че е бил в пълно неведение за участието на баща ни.
Поех си дълбоко дъх:
— След процеса се върни в замъка Дамхан — казах и пуснах ръката му, за да можем да продължим да вървим. — Искам да събереш
седемте си танове в залата пред всичките си хора. Накарай ги да си вдигнат ръкавите и да положат ръце върху масата, с длани към небето.
Ако носят на китките си татуиран полумесец, искам да ги отпратиш. А ако и седемте носят знака, намери седем нови танове, седем мъже
или жени, на които имаш доверие и ги уважаваш.
— Не съм сигурен, че разбирам — каза брат ми. — Този знак с изображение на полумесец…
— Означава вярност към дома Ланън.
Той мълчеше, залят от всички заповеди, които му давах.
— След като прочистиш тановете си — продължих, — искам отново да свикаш в голямата си зала всички от дома Аленах. Свали герба
и изрежи знака на полумесеца. Изгори го. Поръчай да изработят нов герб, където знакът е премахнат. Кажи на хората си, че смяташ да се
закълнеш във вярност на Изолда преди коронацията ѝ и очакваш да последват примера ти. Ако това ги притеснява, трябва да дойдат да
говорят с теб. Трябва да ги изслушаш, разбира се. Но освен това бъди твърд, ако се противопоставят на кралицата.
Шон изсумтя. Отначало си помислих, че ми се подиграва, и рязко вдигнах поглед към него. Той се усмихваше и клатеше глава.
— Мисля, че тановете ми са прави, сестро. Ти си далеч по-способна да предвождаш този дом, отколкото аз.
— Подобни убеждения няма да те отведат далече, братко — отвърнах, а после смекчих тона. — Ще бъдеш по-достоен лорд, отколкото
Брендан Аленах някога е бил.
Точно се канех да го попитам нещо повече за тановете му, когато Картие ни пресрещна на тревата, с риза, покрита с размазани петна,
сякаш се беше облягал на мръсна стена: косата му беше сплъстена, а кичурите ѝ — оплетени. Мигновено ме обзе тревога: сигурно бе водил
дълъг разговор с Изолда за Юън и този разговор бе поел в неприятна посока.
— Имаш ли нещо против да я отмъкна засега? — обърна се Картие към Шон.
— Не, ни най-малко. И без това имам аудиенция с кралицата — каза брат ми и кимна с глава, оставяйки мен и Картие на вятъра и
облаците.
— Нещо не е наред ли? — попитах настойчиво. — Какво каза Изолда?
Картие хвана ръката ми и ме поведе далече от откритото пространство на градината, към една закътана сянка.
— Изолда ми повери Юън, за да го пазя. Трябва да го държа скрит, докато процесът приключи. — Той бръкна в джоба си и извади
сгънат лист хартия. Гледах как го разгъна, разкривайки красива илюстрация, на която бе изобразена принцеса. — Има нещо, за което
трябва да те помоля, Бриена.
— Какво е необходимо да направя?
Картие погледна надолу към илюстрацията, а после бавно я предаде в ръцете ми.
— Необходимо ми е да отидеш да говориш с Кийла Ланън в тъмницата. Юън откъсна тази страница от една книга, като каза, че му
напомняла за времето, когато Кийла искала да бъде принцесата от планината. Мисли, че ако ти отидеш при нея с това съобщение, тя ще
ти се довери и ще те изслуша.
Огледах илюстрацията. Беше прекрасна: изобразяваше принцеса, покачена на кон, със сокол, кацнал на рамото ѝ.
— Да отида ли сега? — попитах, чувствайки погледа на Картие върху лицето си.
— Още не. Има нещо друго. — Той хвана отново ръката ми и ме поведе обратно към крилото за гости на замъка. Оставих го да ме
отведе в стаята си и именно там видях за пръв път списъка с оплаквания срещу Кийла.
— Получих този списък от кралицата — каза, докато седяхме на масата, като пиехме чай, четяхме и съставяхме стратегия как да ги
оборим.
Бяха сериозни престъпления, с точни дати и имена на тъжителите. Изключително голям брой от тях говореха за това как Кийла бе
нареждала камериерките ѝ да бъдат жигосвани, а после косата им да бъде отрязана. Как беше лишавала слугите си от храна и ги бе
заставяла да правят нелепи, унизителни неща, например да ближат прясно мляко от пода и да лазят из замъка като кучета.
— Мислиш ли, че Кийла е правила тези неща? — попитах Картие с натежало сърце.
Картие се взираше в списъка, без да продума.
— Не. Мисля, че Деклан Ланън я е карал да върши тези злини. А когато е отказвала, ѝ е причинявал лоши неща. Така че е започнала да
се подчинява, за да оцелее.
— В такъв случай как ще подходим към това?
— Бриена… онази тъмница е навярно най-мрачното място, на което съм бил някога. Кийла беше твърде ужасена и гневна, за да говори
с мен. — Той завъртя в ръцете си списъка с оплакванията и ме погледна в очите. — Ако можеш да намериш начин да я държиш спокойна,
да я увериш, че може да ти има доверие, че е възможно да бъде помилвана… навярно това ще ѝ даде нужната увереност да сподели
историята си и хората ще я оставят жива. Нужно им е да знаят, че тя е точно като тях, че през целия си живот е страдала много по вина на
баща си и дядо си.
— Ще отида днес следобед — казах, макар да не знаех какво да очаквам, макар да ми беше трудно да схвана всичко, което Картие се
опитваше да ми каже.
Няколко часа по-късно се срещнах с главния тъмничар, Фехин, за да ме въведе в тъмните подземия. И се озовах застанала в сумрачната,
студена килия на Кийла Ланън, с километри камък отгоре, които сякаш смачкваха дробовете ми и изтръгваха въздуха от тях, надеждата —
от сърцето ми. И най-накрая проумях думите на Картие.
Не се сдържах и потръпнах, докато гледах как Кийла се втурва към малката си маса и грабва свещ, сякаш миниатюрният пламък
можеше да я предпази.
— Имаш ли нещо против да седна? — попитах, но не я изчаках да отговори. Отпуснах се на каменния под и кръстосах крака: роклята
ми се разстла около мен. В джоба си носех илюстрацията с изображението на принцесата: в паметта си бях скътала думите, които Юън
искаше да ѝ кажа.
— Махай се — изскимтя Кийла.
— Казвам се Бриена Маккуин — заговорих с успокояващ тон, сякаш двете с Кийла не се намирахме в килия под земята, а седяхме на
някоя ливада. — Но невинаги съм била от дома Маккуин. Преди това принадлежах към друг дом. Бях дъщеря на Брендан Аленах.
Кийла застина:
— Лорд Аленах никога не е имал дъщеря.
— Да, така са смятали хората, защото съм била незаконно дете, родено от валенианска жена от другата страна на канала. — Наклоних
глава: косата ми падна на рамото. — Би ли искала да чуеш моята история?
Умът на Кийла препускаше. Разбрах го от начина, по който се стрелкаха очите ѝ, докато оглеждаше мен, а после вратата, която беше
затворена и заключена, а после обратно към мен, а след това — към близкия ѝ нар. Исках да знае, че съм също като нея, родена в
потиснически и жесток дом, но че имената и кръвта ни не ни определят изцяло. Имаше други неща, по-дълбоки неща — като например
убеждения и избори — които бяха по-силни.
А ако Кийла някога беше обичала идеята да стане принцеса на планината, тогава знаех, че е както любителка на историите, така и
мечтателка. Каквато бях аз.
— Добре — склони тя и се промъкна до нара си.
Започнах да ѝ разказвам историята на живота си: как изгубих майка си, когато бях на три, как дядо ми ме изпрати в сиропиталище под
различна фамилия, защото се страхуваше, че лорд Аленах ще ме намери.
Разказах ѝ как, когато навърших десет, бях приета в Магналия Хаус и как повече от всичко исках да стана адепт.
— Колко наклонности има? — попита Кийла и бавно остави свещта си настрана.
— Пет — отговорих с усмивка. — Изобразително изкуство. Драматично изкуство. Музика. Духовитост. Науки.
— Ти в коя си адепт?
— Аз съм повелителка на познанието.
— Кой ти преподаваше науки? — Кийла вдигна колене към гърдите си и подпря брадичка на тях.
— Учителят Картие, по-добре известен като Ейдън Морган.
Тя се умълча, като оглеждаше пода между нас.
— Мисля, че той се опита да ме види по-рано днес.
— Да, той беше. Двамата с него искаме да ти помогнем, Кийла.
— Как можете да ми помогнете? — прошепна тя гневно. — Дядо ми е ужасен човек. Казват, че в лице приличам на него, така че ако
остана жива, как другите хора ще понасят да ме гледат?
Сърцето ми заби по-бързо, докато я слушах. Беше обмисляла възможността да преживее процеса, беше мислила колко много ще я
ненавиждат. И не можех да я лъжа: на другите меванци щеше да им е нужно време да ѝ се доверят и да я приемат точно както на хората на
Журден им отнемаше време да ме приемат напълно.
— Нека ти разкажа останалата част от историята си, Кийла, а после можем да се опитаме да отговорим на подобни тревоги — казах.
Разказах ѝ за спомените, които бях наследила от праотеца си, Тристан Аленах, за предателството му, как беше скрил Камъка на здрача
и беше принудил магията да заспи, как беше убил последната кралица на Мевана. Разказах ѝ за революцията, за това как прекосих канала,
за да открия и взема камъка, как Брендан Аленах беше узнал, че съм негова дъщеря и се беше опитал да ме изкуши да се отрека от
приятелите си и да се присъединя към него, да взема короната за себе си с него до мен.
Това привлече вниманието ѝ повече, отколкото историята ми с наклонностите, защото забелязах как ни сравнява, мен и себе си, две
дъщери, опитващи се да се откъснат от рождените си домове.
— Но аз винаги ще бъда Ланън — възрази тя. — Винаги ще ме мразят, независимо дали ще живея, или ще умра.
— Но, Кийла — възразих кротко. — Само кръвта ли е това, което създава един дом? Или убежденията? Какво сплотява хората повече?
Червеното във вените им или огънят в сърцата им?
Тя клатеше глава, от очите ѝ се лееха сълзи.
— Кийла, искам да останеш жива. Същото иска и брат ти Юън. — Измъкнах илюстрацията от джоба си и изгладих гънките от нея,
като я поставих на пода. — Той искаше да ти дам това, защото му напомняше за времето, когато си искала да станеш принцеса на
планината.
Тогава тя заплака и макар че исках да я утеша, останах на мястото си, с крака, схванати от твърдия камък. Оставих я да стане и да се
промъкне до мястото, където бях оставила листа. Тя го взе в ръце и припряно избърса сълзите от очите си, като се върна на нара си, за да
седне и да се възхити на илюстрацията.
— Значи той не е мъртъв? Татко ми каза, че е мъртъв — каза тя, след като се успокои. — Че новата кралица го насякла на парчета.
— Юън си е съвсем жив — отговорих, проклинайки лъжите, които баща ѝ нарочно ѝ беше казал. — Двамата с Ейдън Морган го
закриляме и искаме да защитим и теб.
— Но хората ме мразят! — проплака тя. — Искат кръвта ми. Искат кръвта на всички ни!
— Има ли причина да искат кръвта ти, Кийла?
Тя изглеждаше сякаш иска да заплаче отново:
— Не. Да. Не знам.
— Какво беше за теб да живееш като принцеса в замъка?
Тя мълчеше, но усетих, че въпросът ми е попаднал в целта.
— Биеха ли те, Кийла? Караха ли те да вършиш жестокости? — Направих пауза, но сърцето ми блъскаше като юмрук в гърдите. —
Баща ти ли ти нареждаше да нараняваш камериерките си?
Кийла заплака тихо, скрила лице в сгъвката на ръката си. Мислех си, че съм я изгубила, докато тя вдигна глава и прошепна:
— Да. Татко… татко ме нараняваше, ако не наранявах тях. Заключваше ме в дрешника ми, където беше тъмно и стоях гладна. Имах
чувството, че стоя там вътре с дни. Но той ми казваше, че това само ще ме направи по-силна, че неговият татко му е причинявал същите
неща, за да го направи несломим. Татко казваше, че не може да ми има доверие, освен ако не правя точно каквото нарежда.
Докато я слушах, се разкъсвах между жаждата за справедливост, да видя пролята кръв след всичко, което членовете на дома Ланън бяха
направили, и болезнения копнеж за милост, когато ставаше дума за Кийла Ланън. Защото видях у нея сянка от самата себе си, а аз бях
получила милост.
— Именно това трябва да кажеш на хората, когато се изправиш на съд, Кийла — прошепнах, изпълнена с болка за нея. — Трябва да им
кажеш истината. Трябва да им кажеш какво е било чувството да си внучка на крал Ланън. И обещавам, че те ще слушат и някои от тях ще
осъзнаят, че си точно като тях. Че искаш същите неща за Мевана.
Изправих се и усетих боцкане като от иглички по изтръпналите си крака. Кийла се взираше в мен с големи, кървясали очи, почти
същите като на Юън.
— Процесът ще започне след два дни — казах. — Ще те изведат на ешафода пред града, за да отговориш на въпросите на магистрата,
така че хората да преценят дали да живееш, или да умреш. Аз ще стоя отпред и ако се изплашиш, искам да ме погледнеш и да знаеш, че не
си сама.
Шестнайсет
Нека главите им се търкулнат
Картие
Денят на процеса
В деня на процеса в небето нямаше нито едно облаче.
Онази сутрин бях първият лорд, който стигна до ешафода, със златен обръч на челото, със сивия кон на дома Морган, избродиран над
сърцето ми. Седнах в отредения ми стол и загледах как полето пред замъка започва да се изпълва с прииждащи хора.
Загледах се в дървената трибуна в центъра на платформата, в сенките, които вече се събираха около нея, където Гилрой Ланън, Уна
Ланън, Деклан Ланън и Кийла Ланън щяха да застанат след броени часове. Опитах се да си представя Юън, застанал сред тях, кръв от
тяхната кръв, кост от тяхната кост.
Веднъж Ланън, завинаги Ланън.
Мразех тези думи, съмнението, което Деклан бе посадил в ума ми.
Постепенно другите лордове и дами пристигнаха, за да заемат местата си около мен. Журден прекоси платформата на ешафода с
намръщено изражение, зае стола до моя и двамата седяхме в сковано мълчание, със сърца, биещи като барабан, докато процесът
наближаваше.
— Как си? — промърмори най-накрая Журден.
Но в този миг гласът ми заглъхна, докато не зърнах Бриена. Стоеше до Люк най-отпред в тълпата: носеше рокля в бледолилаво —
цвета на дома Маккуин, — а кафявата ѝ коса беше прибрана в корона от плитки. Погледът ѝ ме намери, както моят бе намерил нея.
— Добре съм — отвърнах, а погледът ми остана прикован върху нея.
Полето през замъка вече преливаше от хора, когато Изолда, нейните стражи и магистратът стигнаха до ешафода. Лордовете и дамите
— включително лейди Халоран и лорд Каран — се изправиха да я посрещнат, макар Изолда да не носеше корона, а само златен обръч като
другите благородници. Тя седна в центъра на подредилите се благородници в качеството си на лейди Кавана, с пряк изглед към трибуната.
Камъкът на здрача почиваше върху сърцето ѝ, излъчвайки мека синя светлина.
Магистратът, стар човек с бяла брада, която докосваше гърдите му, се изправи пред публиката и вдигна ръце. Тишината, която се спусна
над хората, беше гъста и плътна: по челото ми започнаха да избиват мънистени капчици пот, когато се размърдах в стола си.
— Мой народе на Мевана — изрече гръмко магистратът: гласът му се понесе по ветреца. — Днес идваме да въздадем правосъдие на
човека, който някога дръзна да нарече себе си крал.
Сред хората мигновено избухнаха дюдюкане и гневни викове. Магистратът отново вдигна ръце, настоявайки за тишина, и тълпата се
укроти.
— Всеки член на семейство Ланън ще бъде изведен на трибуната — продължи той. — Ще застанат пред вас, докато чета списъка с
оплаквания срещу тях. Тези оплаквания са отправени от онези от вас, които бяха достатъчно смели да споделят историите си. По същество
имената на някои от вас ще бъдат прочетени на глас редом с всяко оплакване — като свидетелско показание. Когато свърша, всеки от дома
Ланън на свой ред ще има право да говори и тогава ще имате властта да ги прецените. Вдигането на юмрук означава екзекуция. Ако не
вдигнете юмрук, това се равнява на милост.
Магистратът хвърли поглед през рамо към Изолда.
Изолда кимна, с бледо лице, с коса, червена като кръв в светлината на слънцето.
Почувствах как сърцето ми тупти дълбоко в гърдите. В този миг на тишина си помислих за баща си, за майка си, за сестра си.
Магистратът се обърна и извика:
— Изведете напред Гилрой Ланън.
Шумът, който се надигна от тълпата, бе мощен като гръмотевичен тътен. Почувствах как звукът преминава с вибриране през дървото
под мен, през зъбите ми. Седях и гледах как влачат грубо Гилрой Ланън през ешафода под безкрайни вериги.
Бившият крал имаше окаян вид. Безжизнената му руса коса беше сплъстена от засъхнала кръв: изглежда, че неуспешно се беше опитал
да си разбие главата, блъскайки я в стената на килията си. Дрехите му бяха изпоцапани и воняха на собствената му мръсотия и почти
нямаше сили да остане прав, когато пазачите го изправиха на трибуната с лице към хората.
Виковете, ругатните и гневът кипяха в тълпата. За миг се изплаших, че ще щурмуват ешафода и свирепо ще го разбият на парчета.
Докато магистратът се намръщи и вдигна ръце и хората неохотно се подчиниха на призива за тишина.
— Гилрой Ланън, изправен си пред народа на Мевана с огромен списък от оплаквания срещу теб — каза магистратът, когато едно
малко момче подаде дебел свитък.
Гледах зашеметен как привидно безкрайният свитък започна да се разгъва, размотавайки се върху ешафода. Магистратът започна да
чете: гласът му се понесе над ропота, над вятъра, над неспокойното биене на сърцето ми.
— Гилрой Ланън, на двайсет и пети май, през 1541 година, си наредил на Брендан Аленах жестоко да посече лейди Сийв Маккуин,
докато е била невъоръжена. След това си опожарил нивите на Маккуин и си погубил трима от тановете на Маккуин и семействата им,
докато са спели през нощта. Седмина от онези, чиито животи си погубил, са били деца. Дал си на хората си заповеди да изнасилят жените
на Маккуин и да обесят мъжете, отвърнали на нападението, за да защитят съпругите и дъщерите си. След това си пленил хората на
Маккуин и си ги разпръснал, давайки ги на лорд Брендан Аленах, за да ги управлява безмилостно. Това оплакване идва от лорд Давин
Маккуин.
Погледнах Бриена, която стоеше неподвижно със стоическо изражение на лицето. Но ми беше ясно, че гневът ѝ се надига.
— В същия ден си пленил лейди Лили Морган и си отсякъл китката ѝ. Завлякъл си я…
Насилих се да се взирам в Гилрой Ланън, докато четяха оплакването ми. Ланън се тресеше, но не от страх или от разкаяние. Кискаше
се, докато магистратът каза:
— Това оплакване идва от лорд Ейдън Морган.
— Маккуин и Морган се опълчиха срещу мен! Опълчиха се срещу своя крал! — изкрещя Ланън: веригите му издрънчаха, когато
стовари ръка върху парапета на трибуната. — Въстанаха срещу мен! Техните жени заслужаваха наказанието, което получиха!
Скочих на крака, преди да осъзная какво правя, преди да си дам сметка, че се каня да измъкна скритата си кама и да се хвърля към
Гилрой Ланън. Но Журден беше по-бърз: улови ръката ми и ме задържа, докато тълпата крещеше яростно: всички вече бяха вдигнали
юмруци, давайки да се разбере каква е присъдата им.
— Нека главата му се търкулне!
Хорът се надигна над тълпата като прилив и се разби в ешафода, в мен.
Гилрой още се смееше, когато се обърна да погледне през рамо и очите му срещнаха моите.
— Само ако знаеше, малки Морган — изсъска ми той, — всичко, което причиних на майка ти.
Лицето ми се разкриви в агония, в ярост. Значи имаше още. Още, което не знаех. Ужасявах се от тази възможност още откакто се
срещнах с Деклан в кулата, думите още бяха заседнали в ума ми. Има специално наказание за хора от дома Ланън, които се обръщат срещу
своите.
— Запушете му устата! — нареди магистратът и двама от пазачите с усилие обуздаха отново Гилрой Ланън и натъпкаха в устата му
мръсен парцал.
А всичко, което можех да мисля… какво още ѝ беше направил? Какво още беше причинил на майка ми?
— Сядай, момче — прошепна настойчиво Журден в ухото ми, почти неспособен да ме удържи и миг повече. — Не трябва да допускаш
този човек да завладее чувствата ти.
Кимнах, но треперех объркан. Знаех, че Бриена ме наблюдава: чувствах притеглянето на погледа ѝ. И въпреки това ми беше
непоносимо да я погледна.
Заех отново мястото си и затворих очи. Дланта на Журден остана върху ръката ми, като на баща, опитващ се да утеши сина си. И
въпреки това баща ми беше мъртъв. Цялото ми семейство бе мъртво.
Никога не се бях чувствал по-самотен и объркан.
— В същия ден — продължи да чете магистратът, — си обезглавил лейди Ейлса и Шей Кавана, насичайки телата им на парчета, които
да бъдат набучени по парапетите на замъка. След това си се заел да набелязваш и убиваш членове на дома Кавана…
На магистрата му отне още час да изчете всички оплаквания срещу Гилрой Ланън. Но когато най-сетне стигна до края на свитъка,
хората вече бяха гласували. Всеки лорд и дама на платформата на ешафода вдигна юмрук. Също и почти всеки зрител в тълпата.
— Гилрой Ланън — обяви магистратът, като подаде свитъка обратно на момчето, — народът на Мевана те прецени и те намери за
недостоен. Ще бъдеш екзекутиран с меч след три дни, считано от днес. Дано боговете се смилят над душата ти.
Пазачите извлякоха Гилрой Ланън. А той се смя през цялото време, докато се отдалечаваше от ешафода.
След това изведоха напред съпругата му Уна.
Тя застана на подиума, окована във вериги, с надменно вдигната брадичка: в дългата ѝ кестенява коса имаше сиви кичури. Значи, оттам
бе получил косата си Юън.
Списъкът с оплаквания срещу нея не беше толкова дълъг, колкото този срещу съпруга ѝ, но все пак беше дълъг, пълен със свидетелства
за изтезания, побои и жигосване. В края на показанията срещу нея тя нямаше какво да каже — беше очевидно, че е твърде горда, за да
благоволи да проговори — и отново хората и благородниците около мен вдигнаха юмруци.
Тя щеше да умре веднага след Гилрой, обезглавена с меч след три дни.
Когато изведоха на подиума Деклан Ланън, вече наближаваше пладне.
Срещнах погледа на принца, докато прекосяваше платформата на ешафода, окован във вериги. Деклан ми се усмихна: не погледна
никого от другите благородници, дори не и Изолда. Само мен.
Ужасът ми стана по-дълбок: виждах в очите на принца, че е скроил някакъв план.
— Деклан Ланън, изправен си пред народа на Мевана с повдигнат срещу теб огромен списък от оплаквания — поде магистратът с
пресипнал глас, като пое свитъка с обвиненията срещу принца.
Документът беше дълъг, отражение на тези с обвиненията срещу родителите му. Докато слушах, убежденията ми се потвърдиха:
Деклан изпитваше наслада да измъчва и манипулира други хора. Беше надзиравал голяма част от изтезанията, провеждани в недрата на
замъка. Нищо чудно, че ми се беше сторил спокоен и в свои води в тъмнината на затворническата си килия: познаваше добре подземията.
— Сега имаш възможност да говориш, Деклан Ланън — каза магистратът, като бършеше потта от челото си. — Или да помолиш за
милост, или да обясниш постъпките си.
Деклан кимна, после заговори високо и ясно.
— Добри хора от Мевана, има само едно нещо, което искам да ви кажа, преди да ме изпратите на смърт. — Той направи пауза и обърна
длани нагоре. — Къде е синът ми, Юън? Погубихте ли го? Или може би някой от вас го е подслонил? Нима някой от собствените ви
лордове предаде доверието ви, като го защити? — И тук Деклан погледна през рамо, право към мен.
Бях застинал в стола си, но разчетох злобната усмивка, триумфа в лицето на Деклан.
Ако падна, ти падаш с мен, Морган.
Тълпата започна да дюдюка. Лордовете и дамите, които седяха около мен, замърмориха ожесточено. Изолда и Гроня седяха, без да
трепнат, и се взираха в Деклан.
— Магистрат — каза накрая Изолда, с глас като наточено острие. — Призовете този съдебен процес отново към ред.
Магистратът изглеждаше смутен, когато премести поглед от мен към Деклан.
Деклан точно отваряше уста, но тълпата започна да крещи, да скандира, вдигна юмруци.
— Нека главата му се търкулне!
Виковете на принца се удавиха в ропота и магистратът припряно оповести участта на Деклан, която бе същата като на баща му и майка
му. Смърт чрез обезглавяване с меч, след три дни.
Юмрукът ми още беше във въздуха, когато отведоха Деклан от платформата на ешафода. А когато унищожителният поглед на принца
срещна моя, аз не злорадствах. Но в очите ми имаше обещание към него.
Твоят дом ще стане на прах.
И Деклан го разбра. Изръмжа и слезе с препъване по стълбите на ешафода, изчезвайки обратно в замъка с въоръжения си ескорт.
Пулсът ми още биеше учестено, когато изведоха напред Кийла Ланън.
Публиката беше вече изтощена и отегчена, търпението им — крехко. И въздухът се изпълни с дюдюканията им, когато тя се качи на
платформата на ешафода. Не носеше вериги, но въпреки това се присви уплашено, когато пазачите я поставиха на трибуната: роклята ѝ бе
мръсна, светлорусата ѝ коса — сплъстена.
Гледана отзад, косата ѝ беше в същия нюанс като на дядо ѝ. Усетих, че това няма да е в нейна полза. Трябваше да изведем първо нея,
преди Гилрой, преди дългият списък с жалби срещу семейството ѝ да може да бъде прехвърлен върху нея.
— Кийла Ланън — поде магистратът, прочиствайки гърло, докато посягаше към листа хартия. Единственият лист с оплакванията
срещу нея. — Стоиш пред народа на Мевана с повдигнат срещу теб списък от оплаквания.
Кийла трепереше от ужас, раменете ѝ бяха хлътнали надолу, сякаш най-много от всичко искаше да се разпадне.
Потърсих Бриена: сърцето ми продължаваше да се свива от тревога.
Бриена още стоеше най-отпред, с разширени очи, докато чувстваше как тълпата е все по-малко и по-малко склонна да прояви милост.
— На двайсети декември, през 1563 година, си отказала храна на просещи деца по улиците и вместо да им дадеш хляб, си им дала да
ядат камъни.
— Не съм… Той ме накара — изхлипа Кийла и покри лицето си с ръце, докато хората продължаваха да я освиркват.
— Кийла, трябва да мълчиш, докато чета оплакванията срещу теб — напомни магистратът. — Ще ти бъде дадено време да говориш,
след като списъкът бъде приключен.
Тя продължи да крие лицето си, докато магистратът продължаваше да чете.
— На пети февруари, през 1564 година си наредила да бичуват камериерката ти, задето е ресала косата ти твърде грубо. На
осемнайсети март…
Кийла продължаваше да хлипа, а хората само ставаха по-шумни и по-гневни.
Магистратът свърши да чете, а после попита Кийла дали иска да се обърне към хората.
Това беше моментът, в който бе нужно Кийла да изрече истината, да се защити.
Моля те, Кийла — помолих ѝ се безмълвно. Моля те, кажи им истината.
И въпреки това тя се присвиваше и плачеше, неспособна да вдигне глава и да се изправи пред недоволството на тълпата.
Отново потърсих с поглед Бриена. Движещата се тълпа я беше погълнала, докато внезапно тя се извиси няколко глави над другите,
покачена на раменете на Люк. Изправи се, за да може Кийла да погледне в тълпата и да я види.
— Оставете я да говори! Оставете я да говори! — крещеше Бриена, но дори нейният глас бе удавен сред ропота.
Искаше ми се да затворя очи, да се затворя за света, да препреча пътя на онова, което знаех, че се задава. Докато не видях как Кийла
най-накрая се изправя, докато Кийла най-сетне намери Бриена в тълпата.
— Дядо ме принуждаваше да правя тези неща — каза тя, но гласът ѝ все още беше твърде слаб. — Също и татко. Те… те ме биеха, ако
не се подчиня. Заплашваха да наранят малкия ми брат! Не ни даваха да ядем, ако им откажехме. Заключваха ни в тъмното по цяла нощ…
— Лъжи! — изкрещя една жена в тълпата и това отново предизвика дюдюкане и викове.
— Нека главите им се търкулнат! — хоровият възглас се надигна заедно с юмруците, сякаш хората можеха да ударят небето.
Един по един лордовете и дамите на платформата на ешафода вдигнаха юмруци, в знак на одобрение за смъртта ѝ. Всички с
изключение на четирима.
Морган. Маккуин. Кавана. Дермот.
Как беше възможно четирите дома, които бяха понесли огромни страдания под властта на семейство Ланън, да са единствените
четири, проявили милост към Кийла?
Изолда, Гроня, Журден и аз до един седяхме с ръце, свити в юмруци в скутовете. С периферното си зрение видях как Изолда обронва
глава, натъжена от присъдата. А в тълпата, сред море от юмруци, беше Бриена, все още върху раменете на Люк, със сълзи в очите.
— Кийла Ланън — обяви магистратът и дори неговият глас бе натежал от разочарование. — Народът на Мевана те прецени и те
намери за недостойна. Ще бъдеш екзекутирана с меч след три дни, считано от днес. Дано боговете се смилят над душата ти.
Седемнайсет
Мрачни открития
Бриена
Нощта след процеса
Онази нощ седяхме в покоите на Журден заедно — баща ми, брат ми, Картие и аз, всички — изтощени и мълчаливи, докато си деляхме
бутилка вино, твърде разстроени, за да преглътнем храна.
Беше трудно да обясня как се чувствах, след като чух оплакванията, особено онези на Маккуин и Морган, за които преди не знаех
точни подробности. Не мисля, че имаше думи, способни по подходящ начин да опишат болката, която изпитвах за тях. И не можех да си
представя какво беше чувството да напишеш такива оплаквания, а после да ги чуеш прочетени пред стотици свидетели.
Още по-трудно беше да назова онова, което изпитах, след като гледах как хората осъждат Кийла на смърт. Знаех, че ще трябва да стана
свидетел на обезглавяването ѝ, и ми бе трудно да дишам всеки път щом си го представех.
— Значи, царуването на семейство Ланън стигна до кървавия си край — каза Журден, когато мълчанието ни стана твърде потискащо,
след като виното свърши.
— Така падат те — каза Люк и вдигна за наздравица празната си чаша: коляното му се притискаше до моето, докато седяхме един до
друг на дивана.
Срещнах погледа на Картие през светлината на огъня. Споделяхме една и съща мисъл, една и съща емоция.
Не всички ще паднат. Все още имахме Юън, когото щяхме да опазим, когото щяхме да възпитаме в разрез с жестокостта на баща му и
дядо му.
— И въпреки това, защо имам чувството, че сме претърпели поражение? — прошепна Люк. — Защо не чувствам това като победа?
Искам да умрат. Искам да им причиня възможно най-много болка. Обезглавяването е твърде бързо за тях. Искам да ги видя да страдат. Но
дали това ме прави по-добър от тях?
— Изобщо не си като тях, синко — прошепна Журден.
Картие бе опрял лакти на коленете си, взрян в пода. Но когато заговори, гласът му бе овладян:
— Семейство Ланън ме лишиха от сестра ми, от майка ми. Никога няма да познавам звука от гласа на сестра си. Никога няма да узная
какво е да бъда прегръщан и обичан от майка си. Винаги ще чувствам загубата им сякаш частица от мен липсва. И въпреки това… самата
ми майка е била от дома Ланън. Тя бе Лили Хейдън, дъщеря на един от тановете на Ланън. — Той погледна Журден, Люк, мен. Бях
изненадана от това признание. — Не мисля, че правосъдието — в този момент — следва ясна, права линия. Ние сме страдали от загубите
си, но същото важи и за хората тук. В името на всички богове… Кийла Ланън, едно дванайсетгодишно момиче, тормозено от баща си, е
напът да бъде обезглавена веднага след него, защото народът не желае да я чуе, не желае да я погледне: хората не могат да я отделят от него.
Люк подсмръкна, за да прогони сълзите си, но слушаше спокойно Картие. Също и Журден, който наблюдаваше Картие с блясък в
очите.—
Дали мисля, че Деклан заслужава да бъде обезглавен? — попита Картие, като протегна ръце. — Не. Бих предпочел да видя всички
кости на Деклан строшени, една по една, бавно, докато умре, както той направи със сестра ми. И нямам угризения да призная това. Но
навярно повече от това, което аз чувствам, и това, което аз искам… трябва да се надявам, че днес ще бъде въздадена справедливост. Че
хората проговориха и решиха участта на едно семейство, на което най-сетне беше потърсена сметка. Че всички се завърнахме в родината си.
Че в идните дни Изолда Кавана ще бъде коронована като кралица. Единственото, което можем да направим в този момент, е да продължим
напред. Ще станем свидетели на обезглавяванията на членовете на дома Ланън. Ще короноваме Изолда. А после ще решим какво да
правим с един народ, който вече няма господар и господарка.
Отново се умълчахме: думите на Картие ни пронизаха. Той беше наполовина Ланън и въпреки всичко това не променяше начина, по
който гледах на него. Защото аз бях наполовина Аленах. И двамата имахме предателско потекло. И ако се вгледахме по-внимателно в
сърцата си… всички щяхме да открием тъмнина вътре в себе си.
Легнах си малко след полунощ, като целунах Журден и Люк по бузите и леко погалих рамото на Картие, когато минах покрай него на
излизане. Тялото ми настояваше да легна и да се опитам да поспя, но повече от това исках да избягам от действителността само за час
блажен сън.
Задрямвах, когато чух суматохата в коридора.
Седнах изправена и примигнах в тъмнината. Мъчех се да се измъкна от леглото, когато тайната ми врата се разтвори рязко и Люк
застана на прага ми.
— Бързо, сестро. Кралицата свика среща в покоите на баща ни — каза той, като запали припряно свещта ми.
Намерих меча си и успях да проговоря, докато го догонвах в коридора с неприбраната в ножницата стомана в ръка, с долна риза,
смъкваща се от рамото ми.
— Какво има? Какво се е случило?
Журден и Картие стояха в стаята на баща ми и чакаха. Отидох при тях с Люк, като се опитвах да успокоя дишането си.
Преди да успея да задам друг въпрос, в стаята влезе Изолда, все още в роклята, с която беше облечена на процеса, с тръстикова свещ в
ръка, с двама пазачи от двете ѝ страни. Лицето ѝ беше сурово, погледът ѝ — безнадеждно мрачен.
— Съжалявам, че ви будя — прошепна тя на четирима ни, докато стояхме в студените сенки и потрепващата светлина.
— Какво се е случило, Изолда? — попита Журден.
Изолда сведе поглед към свещта си сякаш ѝ беше непоносимо да ни гледа.
— Деклан и Кийла Ланън са избягали от подземията.
— Какво? — извика Люк, защото ние, останалите, бяхме онемели.
Изолда посрещна удивлението ни с горчивина в очите.
— Мисля, че са избягали преди час. Още не се знае нищо за тях.
— Как? — попита настоятелно Журден.
Изолда не каза нищо, но погледна Картие, а той погледна мен. Мислите ни се изравниха, сякаш луната затъмни слънцето, хвърляйки
дълга сянка между нас.
Юън.
Картие се обърна и забърза надолу по коридора към вратата си. Последвах го в главните му покои. Видях одеялата и възглавниците,
струпани на дивана, където бе спал Картие. И ръцете ми бяха студени като лед, когато го последвах в спалнята му, в стаята, където се
предполагаше да се крие Юън.
Той беше там, спящ в леглото. Или така си мислех, докато Картие ожесточено отдръпна одеялата и разкри възглавница, стратегически
поставена там, където трябваше да е тялото на Юън.
И аз отидох до прозореца, който беше отворен: именно така беше влязъл най-напред Юън в замъка. Не чувствах ръцете си, но се
заслушах, когато мечът, който държах, се удари в пода с металическо дрънчене. Прекрачих оръжието и се взрях в нощта, в небето, обсипано
със звезди, сред които — моето собствено съзвездие.
— Не, не.
Гласът на Картие, болезненото отрицание на Картие.
Това беше отглас от биенето на собственото ми сърце, от собственото ми отрицание. Трябваше да има обяснение. Това трябваше да е
грешка.
Но аз стигнах първа до истината.
Обърнах се. И когато видях Картие да се отпуска на колене пред мен, стиснал разбърканите одеяла… си дадох сметка какво се бе
случило.
Аз също се свлякох на колене до падналия си меч, защото внезапно бях неспособна да стоя права.
Какво направихме?
— Бриена, Бриена…
Името ми бе единственото нещо, което Картие можеше да шепне отново и отново, докато истината ни връхлиташе.
Срещнах погледа му. Беше застинал, но аз тлеех от гняв.
Юън Ланън ни бе изиграл.
Част трета
Примамката
Осемнайсет
Яхни течения
Картие
Тази нощ нямаше да се спи.
След като осъзнах, че съм бил измамен от едно дете, Люк и Бриена се заеха задълбочено да разглеждат карти на града, проследявайки
потенциални маршрути за бягство, докато аз последвах кралицата и Журден долу в подземията: носехме факли и оръжия, телохранителите
на кралицата бяха плътно зад нас. Дъхът ми вече пресекваше, докато минем през всичките три нива: студът на най-долното ниво на кулата
бе толкова свиреп, че сякаш пристъпвах в ледена вода.
Изолда забързано тръгна пред нас към килията на Кийла Ланън. Вратата беше широко отворена, пламъчетата на свещите продължаваха
да потрепват на масата ѝ. Взрях се в празнотата на стаята ѝ, все още неспособен да повярвам, че това се е случило.
Без да каже и дума, кралицата ни поведе напред, където двама пазачи лежаха в локва от собствената си кръв, с чисто прерязани гърла.
Нямаше начин Юън да е убил тези мъже — казвах си отново и отново, докато най-сетне стигнахме до килията на Деклан. И нейната врата
беше широко отворена, като уста, застинала в прозявка. Още двама пазачи лежаха мъртви на прага: кръвта им беше като черно езеро под
тях.
Изолда коленичи и леко докосна бледите им лица. Точно тогава го чух — слабото дрънчене на вериги, ехото от движение, идващо от
вътрешността на килията на Деклан.
Кралицата застина, както бе коленичила, когато също го чу. Вдигнах ръка, безмълвно нареждайки ѝ да чака, взех факлата и меча си и
влязох в килията.
Не можех да отрека, че пламенно се надявах това да е Юън. Дори след огорчението от измяната му копнеех да е той.
Това, което открих, бе същество, увито в черни воали, с напълно скрито лице, с дясна китка, окована в една от оковите на Деклан,
придържаща го здраво към стената.
Спрях, поглеждайки метача на кости с непресторена изненада. Следвайки примера ми, метачът на кости спря да се бори и притисна
колене по-плътно до гърдите си, сякаш можеше да се свие на кълбо и да изчезне.
— Кой е това? — попита Журден, като стигна до мен.
Изчаках, докато Изолда също влезе в килията. Тримата застанахме в дъговидна редица, наблюдавайки безмълвно метача на кости.
— Метачът на кости — казах. — Видях те онзи ден в тунелите.
Създанието не помръдна. Но забелязах как воалът върху лицето му се повдига и спуска под трескавото му дишане.
Изолда прибра меча си в ножницата и коленичи. Гласът ѝ бе кротък, когато попита:
— Можеш ли да ни кажеш какво стана тук? Как избяга Деклан?
Метачът на кости мълчеше. Започна да се бори срещу оковите, дърпайки толкова силно дясната си ръка, че видях как металната гривна
го поряза. Проблесна бледа кожа, когато ръкавът на създанието потрепна: върху китката му избликна кръв, като разцъфнало цвете.
Съществото бе слабо, какъвто беше по-рано и Юън. Ръката му беше тънка, покрита с мръсотия. Гледката ме изпълни с неописуема мъка.
— Моля те. Имаме нужда от помощта ти… — започна Изолда, но гласът ѝ заглъхна. Тя хвърли поглед към мен и Журден и каза: —
Помолете пазачите ми да намерят ключа за тази килия и да донесат пособия за писане.
Журден тръгна да изпълни нареждането ѝ, преди аз да успея, и докато чакахме, погледнах името си, издълбано в стената, проблясващо
в светлината на огъня.
Ейдън.
Трябваше да отместя поглед от него, сякаш собственото ми име бе изписало тази съдба, сякаш бях задвижил всичко това.
И навярно бях, като убедих Изолда да прояви милост към Юън.
Един от пазачите донесе ключ, лист пергамент, перодръжка и малко шишенце с мастило. Дадоха го на кралицата и Изолда предпазливо
се приближи до метача на кости, все още коленичила.
— Ще те освободя — прошепна кралицата. — А после имам нужда да ми помогнеш. Можеш ли да напишеш какво се случи тази нощ?
Метачът на кости кимна рязко. Подейства ми като удар това, че не можеше да говори, фактът, че Изолда бе разбрала това от мига, щом
влезе в килията.
Изолда скъси разстоянието между тях и пъхна ключа в белезниците. Забелязах как Журден се вдърви. Усетих, че се кани да пристъпи
напред: нямаше доверие на метача на кости. И ако направеше дори внезапно движение в посока на съществото, знаех, че това крехко
доверие ще се прекърши. Дискретно го задържах, призовавайки го със силата на волята си да почака, да остави Изолда да се погрижи за
това. Журден ми хвърли бегъл поглед, със стаени в очите му проклятия, но остана безмълвен и неподвижен.
Гривната на оковата падна: метачът на кости се отдръпна леко назад, сякаш присъствието на Изолда го смущаваше.
— Видя ли кой освободи Деклан? — попита Изолда, като отвори мастилото и потопи перодръжката в него.
Метачът на кости не помръдна.
Кралицата протегна перодръжката и внимателно остави листа пред създанието.
Не знае нищо — прииска ми се да кажа. Трябва да побързаме: изгубихме твърде много време тук.
— Изолда… — Журден всеки миг щеше да изрече точно каквото си мислех.
Но Изолда не показа с нищо, че го е чула. Вниманието ѝ беше погълнато от увитото във воали създание пред нас.
Най-накрая метачът на кости взе перодръжката. От ръката му капеше кръв и тя трепереше, когато започна да пише.
Чаках, напрягайки очи, за да се опитам да дешифрирам какво пише. Почеркът на създанието беше ужасен — никога нямаше да успеем
да разчетем този разказ. И въпреки това установих, че прибирам меча си в ножницата, усетих се, че коленича, премествайки се до Изолда,
където можех да виждам по-добре. Една по една изяждах думите на създанието, изяждах думите му сякаш това беше последното ми ядене.
Юън дойде за сестра си. Помоли ме да отклоня вниманието на пазачите, докато я освободи от килията ѝ. Вече имаше
основния ключ: не знам със сигурност как се е сдобил с него. Направих каквото поиска: разсеях пазачите, които бяха в килията на
Деклан и се канеха да му дадат вечерята. Но един от пазачите стана подозрителен. Чуха дрънчене надолу по тунела — вратата на
Кийла. Тръгнаха си, за да проучат какво става там. Точно тогава видях Фехин, главния тъмничар. Той отвори резето на килията на
Деклан и влезе в нея. Не знаех какво прави, докато двамата излязоха. Фехин пусна Деклан на свобода и точно тогава Деклан ме
видя в сенките. Не можех да избягам от него. Той ме завлече в килията си и ме заключи на своето място. Можех само да слушам
как си тръгваше. Чух препирня, звук от удар на тела в пода. Чух и Юън, и Кийла да пищят. Чух Юън да крещи: „Вече съм Морган!“
И после настъпи тишина. Цареше тишина дълго време, преди да дойдат пазачите да направят втората си обиколка и да открият, че
затворниците ги няма.
Дишах тежко, докато домитах разказа. Почти се превих надве от облекчението, което стопи силите ми, щом узнах, че Юън е дошъл
само за сестра си. Че Юън няма пръст в бягството на Деклан. Че Юън беше избрал мен пред родния си баща.
— Имаш ли някаква представа как Деклан и децата са се измъкнали от тъмницата? — попита Изолда. — Защото не са минали през
портите.
Метачът на кости топна перодръжката в мастилото, пишейки мъчително. Яхнаха теченията.
— Яхнаха теченията? — повтори като ехо Изолда. — Какво значи това?
— Има река, която тече под замъка, през подземията — обясних, спомняйки си как бях чул далечното ѝ бушуване. Погледнах към
метача на кости и попитах: — Можеш ли да ни отведеш там?
Създанието кимна и се надигна бавно.
Поведе ни надолу по един коридор, после по друг: проходът стана тесен и плитък. А после се разтвори в пещера — така внезапно, че
човек можеше да стъпи от издатината право в бързеите. Изправихме се и вдигнахме към нея светлината си: видях, че камъкът под мен бе
покрит с черни петна от трупала се с години кръв. А оттатък беше реката, бушуваща през тъмнината. Не беше широка, но забелязах, че е
дълбока и мощна.
— Хванали са теченията — каза Изолда стъписано. — Може ли някой да оцелее в това?
— Ако някой може, това ще е Деклан. — Журден пристъпи толкова близо до ръба, колкото се осмеляваше.
— Реката ще ги отведе до океана — отбелязах: сърцето ми заблъска като чук. — Трябва да отидем до брега. Веднага.
Обърнах се, търсейки с поглед метача на кости, за да благодаря на създанието за напътствията.
Но там, където бе стояло преди, нямаше нищо освен сенки и студен, празен въздух.
Звездите вече започваха да избледняват в зората, когато Изолда, Журден, пазачите и аз стигнахме меванското крайбрежие. Град Лионес
бе построен на възвишение, където океанът се сливаше със земята. В продължение на стотици години вълните се бяха разбивали във
варовиковите стени на брега: винаги стигаха, но никога не успяваха да залеят голямата стена, която държеше природните стихии отделени,
стената, която закриляше града от дълбините. Но онази подземна река щеше да отведе Деклан право до залива, направо във водата. Той
щеше да се измъкне през малък вододел в естествено образувана стена. Почти изглеждаше невъзможно, но това бе земя, построена върху
предизвикателства и въпреки непреодолими трудности. В последно време нищо не биваше да ме изненадва.
Най-големият ми страх беше, че Деклан и децата са хванали теченията, за да влязат в залива, а после веднага са се качили на кораб в
пристанището и че сме твърде закъснели да ги хванем. Можеше да отплават на запад, към ледените земи на Гримхилдор. Или можеха да
отплават на юг — или към Валения, или към Бандека. Можеше никога да не ги открием и върнем.
Видях същия този страх у Журден, когато наближихме пристанището с лодките и корабите, кротко поклащащи се по местата си на кея.
Защото именно така двамата с Люк бяха избягали преди двайсет и пет години. Точно така бяха избягали Брейдън Кавана и Изолда. Така
бяхме избягали баща ми и аз. Един капитан от дома Бърк беше взел шестима ни на борда си, докато Гилрой Ланън бе зает да ни преследва
на север, в сърцето на собствените ни територии. Само един смел човек и неговият кораб бяха нужни, за да ни дарят свобода.
— Проверете пристанищните дневници — изхриптя Изолда към Журден, докато търсехме из кея.
Спрях и се вгледах в хоризонта. Слънцето изгряваше, проправяйки златиста диря в океана. Тази сутрин водата беше спокойна и тиха.
Нямаше и следа от кораб, никаква далечна сянка на мачта или платна.
Преместих поглед по-надолу по залива. Отливът беше настъпил, оставяйки открити пясъка и основите на варовиковите стени.
Отправих се към него, все по-бързо и по-бързо, докато вече тичах. Чух Изолда да ме вика, но не можех да откъсна поглед от онзи пясък,
от стъпките, потънали в него, защото приливът настъпваше и започваше да ги запълва. Стигнах до пясъка, отпечатъците се разкриха пред
мен. Тези следи от стъпки бяха на Юън, почти сигурен бях в това. А после се появи друга поредица от следи, от човек, вървял редом с него.
От Кийла. А след това идваха следите на Деклан, сякаш той бе излязъл от водата последен. Принцът беше едър мъж и бе стъпкал забързано
пясъка. Изглеждаше, сякаш бе хванал децата си за ръце и ги бе влачил.
Следите от стъпките им не водеха към пристанището.
Спрях да вървя: ботушите ми затъваха в пясъка, приливът започваше да залива глезените ми.
— Ейдън! — повика ме Изолда. Чух я как тича към мен през надигащите се вълни.
Очите ми проследиха отпечатъците от стъпки до стената. А после нагоре, нагоре по варовика, където градът лежеше над нас и тъкмо
се пробуждаше.
Изолда най-сетне стигна до мен задъхана, с разчорлена от вятъра коса.
— Какво има? Какво виждаш?
Не можех да ѝ отговоря… Не още. Умът ми гъмжеше от възможности и последвах следите от стъпки до стената: приливът вече
нахлуваше тревожно бързо. Намерих пукнатина в скалата, за която да се хвана, а после още една. Започнах да се повдигам нагоре по
стената: пръстите на ръцете и върховете на ботушите ми си проправяха със сила път в процепите и пукнатините.
Не смеех да се изскача по-високо, а се вкопчих в стената и се взрях нагоре към страховитата ѝ шир, гледайки как облаците се стрелкат
през небето.
Беше ли възможно изобщо?
Пуснах се и скочих обратно на пясъка с болезнено разтърсване в глезените. Прегазих до мястото, където чакаха Изолда и нейните
пазачи: Журден побърза да се върне при нас от пристанището.
— Проверих дневниците — каза Журден. — Никакви кораби не са заминали или пристигнали снощи, лейди.
— Не са заминали с кораб — заявих.
— Тогава къде са? — възрази Журден.
Погледнах назад към залива: пясъкът беше почти погълнат от прииждащия прилив.
— Теченията са ги изкарали някъде близо дотук. Деклан е извлякъл децата от водата до стената.
— Стената? — Журден я обходи бързо с поглед. Устата му увисна отворена. — Не може да говориш сериозно.
Но Изолда се взираше в мен, вярвайки на всяка моя дума.
И аз отново повдигнах очи, към небето, към град Лионес, към замъка, настанил се на върха на възвишението като спящ дракон.
Къде би те отвел баща ти, Юън?
Светлината се усилваше: досега Деклан сигурно вече беше намерил място, където да се скрие. Докато тъмнината му дадеше
възможност да се придвижва незабелязан. Едничката ми надежда беше, че Юън някак ще измисли начин да бъде открит.
Вече съм Морган…
— Деклан е изкатерил стената с децата на гърба си — казах и погледнах Изолда в очите. — В града е.
Не се задържахме: забързахме обратно към замъка. Умът ми се разклоняваше в няколко посоки. Бях толкова разсеян, че не забелязах
членовете на дома Халоран, застанали във вътрешния двор, докато едва не се сблъскахме с тях.
Лейди Халоран и Пиърс, изглежда, бяха потънали в разговор помежду си, докато дамата не ни зърна. Нямаше как да скрием, че сме
бързали, че кралицата и аз все още бяхме наполовина подгизнали от търсенето по брега.
— Лейди Кавана? — извика лейди Халоран и тръгна да ни пресрещне на каменните плочи. Беше облечена в цветовете на своя дом,
златисто и тъмносиньо, а роклята ѝ беше толкова претрупана, че можеше да съперничи на натруфената мода на Валения.
— Лейди Халоран — отвърна Изолда вежливо, като се опита да поддържа все така забързана крачка.
— Случило ли се е нещо?
Изолда забави ход, но не за да угоди на лейди Халоран, а за да хвърли поглед към мен и Журден.
— Защо бихте предположили подобно нещо, лейди? — попита Изолда. — Лорд Маккуин, лорд Морган и аз просто излязохме малко на
въздух преди срещата на съвета.
Изолда подтикваше един от нас да събере Люк, Бриена и баща ѝ. И, между другото, Журден стоеше до нея и се мръщеше на лейди
Халоран, сякаш краката му бяха пуснали корени… Предположих, че ще трябва аз да отида и да подготвя съвета.
Само че Пиърс дойде с дебнеща походка да се присъедини към нас. Не можех да скрия неприязънта си към него и се наложи да постоя
още миг, за да го наблюдавам. Погледът му беше прикован върху Изолда, върху светлината на Камъка на здрача, но сигурно беше почувствал,
че се взирам в него. Очите му се изместиха към мен, когато дойде и спря до майка си, и си останаха там, преценявайки колко голяма
заплаха представлявам. Сигурно не му се сторих опасен, защото изсумтя и се усмихна, а после избра да ме пренебрегне и отново заоглежда
хищно кралицата.
— Исках да помоля за среща насаме с Вас, лейди — точно казваше лейди Халоран. — Може би по-късно днес? Когато имате време?
— Да, разбира се, лейди Халоран — отвърна Изолда. — Бих могла да се срещна с Вас по някое време днес следобед, след срещата на
съвета си. — Отново ме подканваше с намаляващо търпение и този път се раздвижих и ги оставих без нито дума.
Замъкът беше обезпокояващо тих. Във всеки ъгъл имаше пазачи в брони, но тишината — този опит да поддържаме реда и да скрием
факта, че трима души от дома Ланън бяха избягали — се бе наслоила тежко във въздуха. В крайна сметка обаче това щеше да се разчуе и не
бях сигурен как благородниците ще посрещнат новината. Нито пък бях сигурен как ще реагират поддръжниците на Ланън.
Това ме изпълваше с безпокойство, докато вървях към покоите на Журден, където бяхме оставили Бриена и Люк да разучават карти на
града, проследявайки възможни маршрути за бягство, по които можеше да е поел Деклан. Вече ги нямаше там: стори ми се, че стаята е
празна отдавна и затова отидох в стаите на Бриена, а после — в тези на Люк. Въпреки това не успях да ги открия и се върнах в коридора,
като се отправих към трапезарията, мислейки си, че може би са отишли да хапнат.
На път за там се натъкнах на бащата на Изолда. Изглеждаше изтощен, под очите му имаше лилави сенки, а бялата му коса все още бе
прибрана във вчерашните плитки. Знаех, че е надзиравал тайно търсене из замъка на Фехин, главния тъмничар, който сякаш се бе изпарил,
и в сянката му стояха няколко стражи от охраната на замъка, в очакване на следващата му заповед.
Брейдън Кавана повдигна вежда към мен и видях изпълнения с надежда въпрос в изражението му: Намери ли ги?
Поклатих глава.
— Среща на съвета веднага. Опитвам се да открия хората от дома Маккуин.
— В хранилището за архиви са, един етаж надолу в източното крило.
Кимнах и всеки продължи по пътя си: Брейдън — да претърси складовете, аз — към хранилището за архиви. Намерих Люк и Бриена
седнали до кръгла маса, с разтворени пред тях регистри, карти и книжа, сякаш бе паднал гъст сняг. Бриена беше още по долна риза, с
измъкнала се от плитката коса, и записваше нещо, което Люк ѝ казваше.
При влизането ми двамата вдигнаха поглед: в очите им се четеше същата надежда — че съм дошъл да им съобщя добри новини.
Затворих вратата и се приближих до тях и Бриена разчете изражението ми. Тя остави съкрушено перодръжката, а Люк прошепна
настойчиво:
— Моля Ви, кажете ми, че сте ги намерили.
— Не. — Погледът ми се зарея отвъд тях към отворения сводест вход: проход, който водеше към складове, подредени като килийки на
медена пита. Видях части от лавиците с архиви, гъсто отрупани със свитъци, томове и документи за данъци.
Бриена, отново, прочете мислите ми:
— Тази стая е безопасна.
— Сигурна ли си?
Тя спря очи върху мен:
— Да. Люк и аз сме единствените хора тук.
Издърпах един стол и седнах срещу тях, без да осъзнавам колко съм изтощен. Дадох си един миг да разтъркам лицето си с ръце: все
още усещах по дланите си мириса на подземията — онази влажна тъмнина с дъх на плесен.
Започнах да им разказвам всичко — за метача на кости и разказа на създанието, за подводните течения, за търсенето покрай брега.
Бриена се облегна назад в стола си — на брадичката ѝ имаше размазано мастилено петно — и каза:
— Значи Юън не те е измамил, както си мислехме.
— Не, не е — отвърнах, неспособен да скрия облекчението си. — Прояви неподчинение спрямо мен, което трябва да се очаква, за да
спаси сестра си, когато аз не можах. И мисля, че и двамата с Кийла са в огромна опасност точно сега.
— Мислиш ли, че Деклан ще им навреди? — попита Люк стъписан.
— Да.
Бриена се размърда неспокойно в стола си. Гледах как започна да подрежда листовете пред себе си и любопитството ми се разпали
като пламък.
— Какво е това?
— Ами. — Тя прочисти гърло. — С Люк започнахме да мислим така, както би разсъждавал един Ланън. Многократно проследихме
картите, мислейки си… къде би отишъл Деклан? Ако е още в града, къде би могъл да се скрие? Разбира се, не бяхме сигурни. Но това ни
накара да си спомним собствените си планове за революция.
— Имахме безопасни жилища — вметна Люк. — Домове и магазини, където знаехме, че ще ни приемат без предизвестие, ако
попаднем в беда.
— Точно — каза Бриена. — И тъй като знаем, че има поддръжници на Ланън — кланът с полумесеца — сметнахме, че можем да се
помъчим да открием къде се намират, с мисълта че Деклан ще потърси подслон при някого от тях.
— Как разкрихте местонахожденията им обаче? — попитах.
— Разучаването на карта не е достатъчно — продължи тя. — И нямаме време да ходим от врата на врата и да претърсваме всяка къща в
Лионес, като дърпаме ръкавите на хората. Имаме нужда от нещо, което да ни насочи. С Люк решихме да прегледаме архивите на Гилрой
Ланън за събирането на данъци, да видим към кои хора е проявявал снизходителност. Мисля, че това ще е най-бързият начин да започнем.
— Дай да видя — казах дрезгаво и посегнах към списъка ѝ.
Бяха изброени единайсет заведения и магазини: варираха от кръчми и златари до един месар. Всички до един произхождаха от дома
Ланън, а четирима от тях се намираха в южния квартал на града, където ми се струваше, че е Деклан в момента. Сърцето ми започна да бие
силно.—
На всички тези места им се е разминало с нелепо опрощаване на данъците — каза Бриена. — И смятам, че е защото са имали
някакво споразумение с Гилрой.
Вдигнах поглед към нея, към Люк:
— Това е невероятно. Трябва да се срещнем с Изолда, да ѝ кажем какво сте открили вие двамата.
— Може би е най-добре да се срещнем с нея тук, за да можем да продължим да претърсваме архивите — предложи Бриена, изправи се
и изпъшка. — Въпреки че съм гладна като вълк. Не знам още колко дълго мога да заговорнича без чай и храна.
— Защо двамата не разчистите масата, а аз ще поръчам да донесат някаква закуска? — каза Люк и се отправи към вратата. — И ще
кажа на кралицата и татко да се срещнем тук.
— Много добре — каза Бриена, преди Люк да тръгне. Но остави разчистването на масата на мен, а самата тя се протегна и отиде да
застане пред единствения прозорец в цялата стая — миниатюрен стъклен процеп. Слънчевата светлина улови ленения плат на долната ѝ
риза и я освети. Когато я погледнах, забравих за списъка в ръцете си: забравих, че Деклан Ланън въобще съществува.
Мълчанието ми я накара да се обърне, да хвърли поглед към мен. И не знам какво изражение имаше на лицето ми, но тя дойде до мен
и докосна косата ми.
— Добре ли си? — прошепна.
Върнах се към задачата си да събера книжата и документите и пръстите ѝ се отделиха от мен.
— Ще се оправя щом се справим с всичко това.
Тя продължи да ме гледа един миг, а после се пресегна през масата да помогне, и събра документите на купчина. Гласът ѝ почти се сля
със звука от събирането на хартията, но я чух да казва:
— Ще ги намерим, Картие. Не губи надежда.
Въздъхнах: копнеех да имам нейния оптимизъм.
Облегнах се назад в стола си и я погледнах както стоеше пред мен. През дрехата ѝ още минаваше тънка нишка слънчева светлина и
позлатяваше косата ѝ. Изглеждаше неземно, сякаш мястото ѝ не беше тук. Това ме накара да изпитам тъпа болка и сведох очи надолу към
пода, където тя стоеше боса на камъните.
— Не ти ли е студено, Бриена? — прошепнах само за да мога да преглътна копнежите, които не смеех да изрека на глас.
Тя се усмихна развеселена:
— Да, сега, като го споменаваш. Нямах време да мисля за това преди.
Тя седна до мен и аз наметнах поръбеното си с кожа палто върху краката ѝ и седяхме заедно в дружеско мълчание, докато чакахме
другите.
Първо пристигна закуската и аз се задоволих с чаша чай, докато Бриена напълни чинията си със сирене, осолена шунка и една
бисквита. Почти беше приключила, когато Изолда, Журден, Люк и Брейдън се присъединиха към нас, признателни за краткия отдих.
Всички бяхме уморени и раздърпани, но тази споделена закуска ни даде един миг да се съвземем.
Слушах как Бриена и Люк обясняваха списъка си: това разведри кралицата. Тя го препрочете и извадихме карта, като поставихме по
една медна монета върху единайсетте местонахождения.
— Добре е да започнем с четирите места, разположени на юг — предложих. — Ако Деклан наистина се е изкатерил по стената, тогава
би се спуснал в града някъде около този район.
— Съгласна съм — каза Бриена. — Мисля, че най-вероятното място е или тази кръчма, или този хан. — Тя ги посочи на картата. —
Мисля, че двама от нас трябва да се опитат да влязат вътре като гости и да си направят временна татуировка на полумесец върху китките,
просто в случай че почнат да ни разпитват. И това вероятно би трябвало да сме Люк и аз, тъй като останалите от вас ще са лесни за
разпознаване.
— Не, категорично не — заяви Журден, почти преди Бриена да успее да довърши. Беше пребледнял от гняв, но Бриена не изглеждаше
ни най-малко разстроена от съпротивата му. — Не искам да влизаш на такива мрачни места, Бриена.
— Но не съм ли се осмелявала вече да влизам на мрачни места, татко? — възрази тя.
Журден мълчеше сякаш претегляше отговорите си в опит да намери онзи, който най-добре щеше да я разубеди. Най-накрая
промърмори:
— Всички стари трагедии завършват по един и същ начин, Бриена. Когато героинята е само на крачка от победата, бива покосена.
Всеки път. А ето ни нас, на крачка от поставянето на Изолда обратно на трона. Не искам един от нас да загине точно когато само миг ни
дели от победата.
— Баща ти е прав — казах: при тези думи Бриена плъзна поглед към мен, с очи, полузатворени от раздразнение. — Но най-лошото се
случи сега, Маккуин. Деклан Ланън е на свобода по улиците и има подкрепа. Има голяма вероятност това бързо да излезе извън нашия
контрол. Трябва да се погрижим за това веднага по най-добрия възможен начин.
— Значи, изпращаме децата ми на тези покварени места — каза Журден с леко язвителен тон. — После какво?
— Разузнаваме ги, виждаме дали можем да открием Деклан — отговори Люк.
— И как ще го хванеш, Люк? — настоя Журден, все още ядосан. — Принцът е як, силен мъж. Изкатерил се е по стена с две деца на
гърба, за бога!
Изолда остави чашата си е чай и всички погледнахме към нея.
— Маккуин и Морган, ще имате отряди, които ще ви чакат точно след тези места. Ако Лукас и Бриена открият Деклан, ще ви дадат
сигнал и вие ще се спуснете, готови да го плените. Искам го жив и искам децата да не пострадат.
— Какви отряди, лейди? — попитах. — Повечето от нашите бойци — мъже и жени — са у дома.
— Ще се обърна към лорд Бърк — отвърна Изолда. — Той се би заедно с нас в деня на бунта: не би трябвало да му липсват способни
мъже и жени и надявам се, ще си мълчи за причината, поради която моля за тях.
— Мисля си още нещо за начина, по който да повалим Деклан — обади се Брейдън Кавана, който до този момент си беше мълчал. —
Мисля, че е най-добре да използваме напоена с отрова стрела. Да намерим стрелец с лък, чиято единствена цел е да го простреля в
бедрото, да го прати в безсъзнание. Така ще можем да го вържем и да го пренесем.
— Мисля, че това е разумно — каза кралицата. — Ейдън, можеш ли да откриеш отрова, способна да зашемети, но не и да убие мъж с
ръста и теглото на Деклан?
Кимнах, но се чудех за времето, нужно за изпълнението на този план. Изпитвах непрестанен настойчив порив да действам бързо, да
облека бронята си и да тръгна сега, преди Деклан да е имал време да действа.
— Ще трябва да изчакаме до падането на нощта — каза Изолда за мое силно разочарование. — Не искам вестта за бягството на
Деклан да се разчуе, затова трябва да сме възможно най-дискретни. Тъмнината ще бъде най-големият ни съюзник. Междувременно двамата
с Журден ще се обърнем към лорд Бърк по въпроса за воините. Ейдън ще намери отровата за стрелата. Бриена и Люк ще се подготвят да
проникнат в кръчмата и хана. Баща ми ще продължи издирването на вероломния тъмничар. Ще се срещнем отново, под предлог че ще
вечеряме в личните ми покои, така че другите благородници да не заподозрат нещо.
Мълчахме, запаметявайки заповедите ѝ.
— Разбрахме ли се? — попита Изолда.
Един по един положихме ръце върху сърцата си в израз на покорство.
— Хубаво — каза кралицата и пресуши остатъка от чая си. Прибра измъкнал се кичур червена коса, който бе паднал над окото ѝ, и
постави длани на масата. — Тогава да вървим и да се подготвим за тази вечер и да се надяваме, че докато изгрее луната, Деклан Ланън вече
ще е обратно в тъмницата.
Деветнайсет
При знака на полумесеца
Бриена
Бях неспокойна, докато онази вечер с Люк наближавахме кръчмата — порутена тухлена постройка, сбутана между две пивоварни.
Покривът беше обрасъл с лишеи и мъх, а прозорците бяха тесни и в тях примигваше зловеща светлина от свещи, когато двамата с брат ми се
приближихме: към яките ни бяха прикрепени черни наметала със спуснати върху главите ни качулки. Бяхме изрисували с мастило от
вътрешната страна на китките си временни татуировки с изображения на полумесец. Освен това носехме у себе си две скрити хладни
оръжия по нареждане на Изолда. Не биваше да влизаме в кръчмата или хана невъоръжени, нито пък се очакваше да вадим оръжията си и да
предизвикваме суматоха. Ако можехме да го избегнем.
През една улица оттам Журден и Картие чакаха в покрита карета, откъдето се виждаше вратата на кръчмата. А една улица зад тях
имаше отряд от воини на лорд Бърк. Те щяха да изчакат, за да видят дали Журден ще им даде знак да се впуснат в преследване: Журден пък
щеше да изчака да види дали Люк и аз ще дадем знак за присъствието на Деклан: щяхме да го покажем, като запалим сноп червени божури.
И двамата с Люк носехме малко букетче билки в джобовете на късите си връхни дрехи. Картие беше избрал именно това растение, тъй
като бе леснозапалимо и веднъж подпалено, изпускаше сини искри. На мъжете щеше да им е трудно да не го забележат, ако се наложеше да
го запалим на улицата.
Устоях на порива да хвърля поглед назад към каретата, знаейки, че баща ми и Картие наблюдават влизането ми. Люк ме хвана под ръка
в знак на солидарност и влязохме в кръчмата, както човек влиза в тъмно тинесто езеро.
Мястото бе слабо осветено, въздухът вонеше на немити мъже и разлят евтин ейл. Из помещението бяха пръснати разнородни маси:
около тях бяха събрани мъже, които играеха карти и бавно отпиваха от халби. Бях една от малкото жени в помещението и седнах до Люк на
една отдалечена маса, като положих неспокойно ръце върху лепкавия плот на масата, а после ги преместих в скута си.
Бяхме привлекли погледи: мястото ни не беше тук и имахме подозрителен вид с все още смъкнатите над лицата ни качулки.
— Свали си качулката — прошепнах му, като се осмелих да дръпна моята назад и да открия лицето си. Бях положила усилие да очертая
очите си с антимон и да си сложа руж на бузите. Освен това бях предпочела да разплета косата си, да я оставя да се спусне над дясната
страна на лицето ми.
Люк бавно последва примера ми и подпря брадичка на дланта си с полузатворени очи сякаш бе отегчен. Но видях как изучава всеки
човек в онази кръчма.
Младо момиче ни донесе кисел ейл и аз се престорих, че го пия, обхождайки с поглед мястото. Зад тезгяха стоеше едър като мечка
мъж, облегнат на полираното дърво, и ме гледаше с подозрение.
Върху вътрешната страна на китката му имаше тъмна татуировка. Сърцето ми прескочи един удар, когато разпознах в нея полумесеца.
Предположенията ми се бяха оказали правилни. Това беше бърлога на Гилрой. Но ако Деклан бе тук, къде щеше да бъде? Кръчмата
представляваше едно голямо помещение само с една заоблена врата в дъното, водеща към помещение, за което предположих, че е избата.
Съдържателят на кръчмата ме хвана, че се взирам в задната врата. Обърна се и раздвижи леко пръсти във въздуха като в някакъв зловещ
сигнал.
— Мисля, че е по-добре да си тръгваме — прошепнах на Люк.
— Мисля, че си права — прошепна в отговор брат ми точно когато висок, слаб и върлинест мъж с назъбен белег, пресичащ челото му,
се приближи до нас.
— Домове? — попита мъжът, като опря юмруци на масата ни и пълните ни халби задрънчаха.
— Ланън — каза Люк без колебание. — Също като вас.
Очите на мъжа обходиха и двама ни, но се спряха върху мен:
— Не изглеждате като Ланън.
И двамата с Люк бяхме тъмнокоси. Но бях виждала хора от дома Ланън с всякакви цветове на косата, например Юън с неговите
кестеняви кичури и Деклан със златистокафявата му коса.
— Само искахме по едно питие — казах и посегнах към ейла си, така че ръкавът ми да се повдигне съвсем леко нагоре по ръката.
Връхчето на полумесеца ми се показа и погледът на мъжа се насочи към него, както куче поглежда кокал. — Но можем да си тръгнем, ако
това искате.
Той ми се усмихна: зъбите му бяха жълти и с гниещи венци.
— Простете грубостта ми. Никога преди не сме виждали двама ви. А аз познавам повечето от нашите.
За мой ужас той издърпа стол и седна при нас на масата. В отговор Люк се вдърви: почувствах как кракът му докосва предупредително
моя.
— Кажете ми… от Севера ли сте, или от Юга? — попита той, докато чакаше момичето, което сервираше напитките, да му донесе една
халба. Нужно ми беше цялото усилие на волята ми, за да не погледна Люк.
— От север, разбира се.
Не можех да определя дали това се хареса на нашия компаньон от дома Ланън, или не. Той продължи да се взира в мен и да не обръща
никакво внимание на Люк.
— Трябваше да се досетя. Имаш това излъчване.
Момичето му донесе ейла и това ми позволи да си отдъхна за миг от погледа му. Но после той отново прикова очи върху мен, дори
докато пиеше, и каза:
— В такъв случай, Червения рог ли те прати?
Червения рог… Червения рог…
Борех се с това странно кодово име, опитвайки се да се сетя кого може да има предвид. Уна Ланън имаше кестенява коса, като Юън. За
нея ли говореше? Дали тя по някакъв начин предаваше съобщения от тъмницата?
— Макар че той всъщност обича да държи хубавичките близо до себе си — продължи да боботи той недоволен.
Значи, Червения рог беше мъж.
— Всъщност не ни е пратил той — осмелих се да кажа и отпих от ейла си, за да скрия треперенето в гласа си.
Кракът на Люк се притисна по-силно към моя. Искаше да си тръгнем, преди да ни разобличат.
— О? — Нашият приятел от дома Ланън изсумтя леко и се почеса по брадата. — Това е изненадващо. Очакваме вест от него. Помислих
си, че може вие да я носите.
Червения рог не беше Деклан, нали…?
Но ако беше, значи Деклан не беше тук.
Така или иначе, драматичните ми способности почти бяха стигнали пълния си предел. Чувствах как потръпва лицето ми от опитите
ми да запазя самообладание.
— Съжалявам да кажа, че не носим съобщение. Само искахме да се насладим на халба ейл с нашите хора — каза Люк.
Поддръжникът на Ланън хвърли раздразнен поглед към Люк, а после отново погледна мен. Досега ризата под късата ми горна дреха
вече бе почти подгизнала от пот. Опитвах се да измисля изход от това, начин, който нямаше да изглежда груб…
Съдържателят на кръчмата подсвирна и поддръжникът на Ланън на нашата маса се обърна. Размениха си още жестове с ръка, а после
нашият отблъскващ приятел се обърна отново и каза:
— Той иска да научи имената ви.
Люк отпи дълга глътка ейл, за да се опита да спечели време, за да измисли отговор. Което означаваше, че аз трябва да говоря…
— Роуз — казах първото, което ми хрумна, променяйки името на майка си Розали. — А това е съпругът ми Кърк.
При споменаването на думата съпруг поддръжникът на Ланън леко се умърлуши, интересът му към мен намаля.
— Е, пий си ейла с наслада и не бързай, Роуз — каза той. — Първата поръчка е от мен.
— Благодаря — казах, като си помислих, че със сигурност няма да има втора поръчка.
Той вдигна халбата си към мен, а аз се насилих да повдигна моята, да я чукна с неговата. Той най-сетне ни остави на мира и аз настоях
да останем още десет минути.
— Добре, да вървим — прошепнах на Люк, след като се бяхме престорили, че ни е приятно.
Люк последва примера ми. Кимнахме на нашия приятел, поддръжника на Ланън, който играеше карти на една от масите, а аз дори
вдигнах ръка към съдържателя на кръчмата, за да покажа полумесеца си.
С Люк излязохме в пелената на нощта с треперещи колене и не спряхме да вървим, докато сенките не ни покриха.
— Богове — изрече задъхано Люк, като се облегна на стената на най-близката сграда. — Как ни измъкна от това?
— Една година изучавах драматично изкуство — казах: собственият ми глас бе дрезгав. Изглежда, не можех да си поема дъх. —
Навремето изпитвах ужасна сценична треска, но ще трябва да съобщя на учителя Ксавие и Абри, че умението ми драстично се е подобрило.
Люк се засмя малко истерично.
Отпуснах се на стената до него, за да скрия смеха си в камъните, да оставя напрежението да се оттече от костите ми.
— Добре — каза брат ми, след като се успокои. — Ще продължаваме ли към следващото място?
Ханът не беше далече, само през две улици, и беше още по-неприветлив отвън. Сякаш потъваше в земята и двамата с Люк се качихме
по редица протрити стълби до главната врата, която се охраняваше от тежковъоръжен мъж.
Показах му китката си. Сърцето ми блъскаше като чук, докато чаках: пазачът повдигна качулката ми, за да се вгледа в лицето ми.
— Носите ли някакви хладни оръжия? — попита ме той, докато очите му обхождаха тялото ми.
Поколебах се миг повече от необходимото. Ако излъжех, щеше да разбере.
— Да. Две ками.
Той протегна длан. Изпитах чувството, че иска оръжията само на хора, които не разпознава.
— Нима няма да позволите на съпругата ми да си задържи хладните оръжия? — каза Люк: гласът му полъхна до косата ми, тъй като
стоеше точно зад мен.
Разбрах какво намеква. Бях жена, готвеща се да влезе в кръчма, която най-вероятно бе препълнена с пияни мъже. Ако някой
заслужаваше да си задържи хладните оръжия, това бях аз. И пазачът продължи да ме гледа изпитателно още миг, но накрая се съгласи. Рязко
посочи с глава към вратата, позволявайки ми да вляза.
Забавих се нарочно на прага, опитвайки се да поема колкото мога повече чист въздух, преди да се спусна в дима и изпаренията на ейла,
и гледах как Люк показа китката си. Но точно преди да успее да дойде при мен, пазачът го хвана за яката и го задържа.
— Тя влиза или с хладните си оръжия, или с теб. Не и двете, момче.
Срещнах погледа на Люк. Той се опитваше да не изпада в паника, защото и двамата знаехме, че Изолда ни беше дала изрично
нареждане да носим скрити хладни оръжия.
И видях как безпокойството му се усилва, когато казах:
— След малко ще дойда при теб, любими.
Пазачът се изкиска, развеселен, че съм предпочела хладните оръжия пред съпруга си, и аз влязох в кръчмата, преди Люк да успее да
провали прикритието ни.
Ханът беше по-голям, отколкото си мислех. От главната зала се разклоняваха други помещения, някои — изолирани със завеси от
висящи мъниста и цветно стъкло. Чуваше се звън на калаени чаши, смях и откъслечни неясни гласове, когато тръгнах около масите,
опитвайки се да реша къде да отида, къде да седна. Освен това тук имаше повече жени и осъзнах, че не съм облечена подходящо. Приличах
повече на убиец, отколкото посетителките, събрани около масите, с ниско изрязаните им копринени рокли и черна дантела.
Няколко от тях ме забелязаха, но само се усмихнаха, приемайки на драго сърце присъствието ми.
Приближих се до бара, за да оставя медна монета за още една халба отвратителен ейл, а после тръгнах с криволичене из помещенията,
като разделих една мънистена завеса. Най-накрая избрах пейка в един ъгъл, откъдето можех лесно да наблюдавам две различни свързани
стаи, и се облегнах назад да следя хората в тях.
Отначало не го разпознах.
Беше с гръб към мен, разпуснал кафявата си коса така, че тя падна в лицето му, когато се изправи от една от масите. На рамото му
беше преметната кожена раница и единствената причина, поради която тя привлече вниманието ми, беше, че ми напомни за Картие. Той
имаше много подобна.
Мъжът се обърна: очите му бавно и лениво обходиха помещението, докато се спряха на мен. Имаше тясна челюст, с бенка на ръба на
скулата. Погледите ни се сключиха, преди да успея да закрия лице, преди да мога да се скрия от него.
Той стоеше застинал, взирайки се в мен през спиралите дим, с очи, разширени от ужас. Това беше пазачът, въвел ме в тъмницата преди
няколко дни, когато отидох да говоря с Кийла Ланън. Главният тъмничар, който се движеше из подземията на замъка ловко и умело.
Предателят, който беше пуснал Деклан на свобода.
Фехин.
Седях като статуя, с побелели кокалчета, докато отвръщах на погледа му. Не ми хрумна какво друго да направя, освен да му се усмихна
и да вдигна халбата си за наздравица сякаш бях една от неговите хора.
Пазачът се движеше толкова бързо, че сякаш се изпари.
Хукнах инстинктивно със залитане, разливайки почти цялата си халба с ейл, докато сновях насам-натам между маси и столове, от стая
на стая. Зърнах косата му точно когато изтича в съседното помещение, и яростно се втурнах през мънистената завеса, преследвайки го. До
този момент вече бях привлякла внимание, но всичко, за което можех да мисля, бяха хладните ми оръжия и биенето на сърцето ми, и
предателя, когото преследвах дълбоко в недрата на кръчмата.
Безразсъдната половина от мен настояваше да го последвам, преди да изгубя дирята му. Логично мислещата ми половина ме
умоляваше да се придържам към първоначалния план, който бе да си тръгна от кръчмата и да запаля божурите на улицата, за да оставя
Картие и хората на лорд Бърк да връхлетят.
В онази частица от секундата избрах първото, защото знаех, че Юън и Кийла са някъде наблизо.
Изгубих Фехин от поглед точно когато коридорът се стесни, с врати, издълбани от двете страни, затворени и тъмни. Дишах тежко,
когато посегнах зад гърба си, за да измъкна една от камите си. Проследих с поглед всяка врата: около краищата на някои потрепваше
светлина, процеждаше се и прорязваше тъмнината.
Треперех, изпълнена с очакване, когато чух трясъка.
Проследих звука до стаята в другия край на коридора и отворих вратата с ритник.
Беше малко помещение, безлюдно. Вътре имаше тясно легло с измачкани одеяла, и поднос с недоизядена храна. Най-важното обаче —
на пода имаше разкъсан лист хартия. Коленичих и го взех в пръстите си. Беше половината от илюстрацията с изображението на
принцесата, същата, която Юън ме бе помолил да дам на Кийла в тъмницата.
Допреди миг бяха стояли тук. Деклан и децата. Можех да почувствам витаещите сенки, които този човек бе хвърлил по стените: усещах
мириса на сол от океана и мръсотията на подземията.
Имаше един прозорец, който зееше отворен в нощта: свещите потрепваха ожесточено във внезапния порив на вятъра.
Втурнах се към него и се измъкнах навън в тясна уличка, осеяна с боклуци, и в бързината едва не си изкълчих глезените. Обходих с
поглед тъмнината отдясно, докато го чух.
— Мистрес Бриена! — изкрещя Юън и аз рязко обърнах поглед наляво точно навреме, за да видя силуета на Деклан, очертан на
лунната светлина само на хвърлей камък от мен, носещ в ръце и Кийла, и Юън.
Погледът ми се сключи с този на принца, когато спря за миг. Той се засмя, насмешливо предизвиквайки ме да го подгоня, а после
изчезна в една от разклоняващите се улички в пълна тъмнина: приглушените писъци на Юън и хлипането на Кийла бяха като ехо, което да
следвам.
— Люк! — изкрещях, надявайки се, че може да ме чуе от предната част на кръчмата, когато хукнах след Деклан. Принцът беше едър,
силен мъж — не бях такава глупачка да вярвам, че мога да го нападна с камите си, — но това, че бягаше с две деца, неминуемо щеше да го
забави. Едничкото ми желание беше да открия и върна Кийла и Юън. Ако Деклан се измъкнеше тази нощ, така да бъде.
Но в суматохата на гонитбата бях забравила за Фехин.
Пазачът се показа, едър и заплашителен, от тъмнината пред мен, ръката му ме хвана за врата. Приземих се по гръб: ларинксът ми бе
притиснат, въздухът — изтръгнат от дробовете ми.
Той се изправи над мен. Хриптях, отчаяно опитваща се да си поема дъх, неспособна да проговоря, когато той се приведе ниско, за да
прокара мръсния си пръст надолу по ръката ми, разкривайки вече топящия се полумесец.
— Хитруша си ти — каза. — Следващия път ще внимаваме повече с теб.
Изправи се и ме остави в уличката, докато се мъчех да стана. Но беше забравил, че имам кама.
Хвърлих се към неговия оттеглящ се силует: забих острието си в прасеца му и го прокарах надолу, правейки жесток разрез, като срязах
мускула му чак до костта. Той изкрещя и се завъртя рязко, отвръщайки ми с ритник с ботуш в лицето. Чух как носът ми изхрущя, когато
политнах отново назад: болката експлодира надолу по бузите ми. Приземих се на калдъръма, хлъзгав от мръсотия и отпадъци, и останах да
лежа там, неспособна да си поема напълно дъх, давейки се с кръвта си.
— Бриена! Бриена!
Дори не разбрах, че изпадам в безсъзнание, докато Люк не ме разтърси толкова силно, че зъбите ми изтракаха и болката в носа
изостри вниманието ми.
Поотворих очи, мъчейки се да различа обезумялото лице на брат си в тъмнината.
— Де-детето. — Гласът ми беше просто прах в гърлото ми. Люк ме взе на ръце и ме понесе през уличката към каретата, където чакаха
Журден и Картие. От пружинирането в походката му стомахът ми се надигна към гърлото и затворих очи, борейки се с порива да повърна
върху ризата му.
— Бриена? Бриена, какво стана? — прошепна Журден, като ме придържаше с ръце.
— Аз… — гласът ми отново прозвуча като болезнено хриптене на въздух. Бях се привела до баща си, а Картие беше коленичил между
коленете ми в каретата: очите му бяха безмилостно тъмни, докато се взираше към мен. Ръцете му бяха изцапани с кръвта ми.
— Деклан ли направи това? — прошепна Картие.
Поклатих глава.
— Но го видя?
Кимнах и хванах предницата на ризата му, за да го отблъсна, да го подтикна да върви.
Каретата не се движеше: все още бяхме спрели в уличката. И Картие положи ръце върху моите, защото разбра какво му казвам. Той
беше онзи, който трябваше да предвожда хората на Бърк, и ги чух как надават викове и призиви, докато претърсват всяка криволичеща
улица около нас, издирвайки принца, който се беше измъкнал — за пореден път.
— Заведи я обратно в замъка — нареди Картие на Журден със спокоен и въпреки това остър тон. Никога не го бях чувала да говори
така и потръпнах, докато гледах как се измъква от каретата и Люк заема мястото му.
Веднага щом каретата започна да се изкачва обратно към замъка, Журден изръмжа на Люк:
— Мислех, че са ви дадени заповеди да не се намесвате!
А Люк ме погледна, несигурен какво трябва да каже. Защото аз бях онази, нарушила заповедите.
— Сигурен съм, че Бриена има основателна причина — настоя Люк.
Докато стигнем до вътрешния двор на замъка, Журден вече кипеше от гняв, а Люк шаваше неспокойно. Баща ми и брат ми ме
последваха в спалнята ми и аз не губих време. Още нямах глас: ларинксът ми сякаш бе смазан от ръката на Фехин. Затова взех
мастилницата си и лист хартия и ожесточено се заех да драскам обяснението си.
— Бриена — въздъхна Журден, когато свърши да чете. Знаех, че най-накрая разбра защо бях предпочела да осуетя плановете, но ми
беше ясно и че ще кипи от раздразнение часове наред.
Изолда влетя в стаята ми, преди Журден да успее да продължи с упреците.
— Вън — рязко нареди тя на мъжете.
Когато сиво-сините ѝ очи спряха върху мен, за пръв път изпитах основателен страх от нея. Проследих как мъжете бързо си тръгват и се
подготвих да понеса всяко наказание, наложено от нея.
Бързо обаче осъзнах, че Изолда не е дошла да ми се кара. Бе дошла, за да ми приготви вана и да изцери натъртеното ми лице.
Седнах в топлата вода и позволих на кралицата да отмие мръсотията на кръчмата от кожата ми, пръстта от косата ми, и кръвта от
лицето ми. Беше смиряващо да я оставя да се грижи за мен, търсейки рани, докато ме почистваше. Много внимателно тя хвана носа ми и
отначало трепнах, очаквайки болка. Но магията ѝ беше нежна, все едно чувствах как слънчева светлина топли лицето ми… полъх от крила
на морско конче… все едно попивах уханието на лятна нощ. Магията ѝ намести носа ми, докато остана само малка издутина, която едва
напипах с пръсти, докато предпазливо я преценявах.
— Къде другаде те нарани? — попита тя, като изливаше вода върху раменете ми, за да отмие остатъците от сапун.
Посочих гърлото си. Изолда прокара върховете на пръстите си по него и болезнената, подобна на яйце буца, която бе притискала
гласните ми струни, се смали, оставяйки гъделичкащо усещане в ларинкса ми.
— Благодаря, лейди — казах дрезгаво.
— Гласът ти ще бъде слаб няколко дни — отвърна Изолда, като ме измъкна от ваната и ме уви в кърпа. — Опитай се да не го използваш
твърде много.
Трябваше да стисна зъби, да внимавам думите ми да са овладени и спокойни, но нямаше полза. Защото исках да ѝ кажа, че съм го
открила, че Деклан бяга към защитени къщи точно както предвиждахме. Че се бях сблъскала лице в лице с Фехин.
Облякох си чиста долна риза и се покатерих в леглото, докато говорех за станалото, разказвайки ѝ всяка подробност, включително
кодовото име Червения рог.
След това тя се умълча, проследявайки с пръсти шарките по завивката ми.
— Съжалявам — изхриптях. — Не биваше да се отклонявам от плана.
— Разбирам намеренията ти — отвърна Изолда, като ме погледна в очите. — Честно казано, щях да се изкуша да направя същото като
теб. Но ако смятаме да хванем Деклан Ланън, трябва да сме предвидили всичко. Трябва да действаме сплотено. Изобщо не биваше да си
сама в онази кръчма. Знам, че наредих на теб и Люк да останете въоръжени, но щеше да е по-добре, ако бяха отказали да ви пуснат да
влезете. Изобщо не биваше да преследваш Деклан сама.
Приех укора ѝ с поруменели бузи и пълни с разкаяние очи. Единствената ми утеха беше мисълта за дълбоката рана, която бях нанесла
на Фехин. Това беше единственото сведение, което можех да ѝ предложа сега.
— Докарах на Фехин трайно куцане. Не е зле да разпитате лекарите и лечителите наоколо, защото сигурно е отишъл право при някого
от тях.—
Ще го направя. — Изолда се усмихна. Внезапно ми се стори изтощена и отслабнала и се запитах дали магията ѝ изцежда силите ѝ,
дали като лекува другите, прави себе си слаба и уязвима.
На външната ми врата се почука и Журден се появи на прага ми, мрачен като буреносен облак. Разбрах, че няма как да се измъкна от
него.
Погледът му бе остър и аз се отпуснах обратно на възглавниците си. Изолда се сбогува с мен, а аз ѝ благодарих, докато Журден зае
мястото ѝ до мен: седна на ръба на леглото и дюшекът хлътна под тежестта му.
— Картие върна ли се? — попитах, мъчейки се да скрия треперенето в гласа си.
— Да.
И от резкия, сопнат тон на това да разбрах, че не са намерили Деклан. Наведох унило глава, докато той проговори отново.
— Изпращам те вкъщи, Бриена.
Сепнах се и примигнах към него:
— Не искам да се връщам вкъщи.
— Знам. Но искам да си в безопасност, дъще. — Той долови стъписването ми и хвана ръката ми. — И имам нужда да се върнеш и да
бъдеш лейди Маккуин като моя заместница.
Това беше последното, което очаквах да чуя от него.
— Татко — прошепнах. — Не мога да направя това за теб. Твоите хора…
— Моите хора ще се вслушват в теб и ще те следват, Бриена. Ти си моя дъщеря.
Не исках да споря с него. Но не можех и да си представя да се върна в замъка Фин и да се опитам да бъда водач на хора, които се
отнасят към мен с постоянна предпазливост.
Журден въздъхна и припряно прокара ръка през кестенявата си коса:
— Днес получих писмо от Торн. Помниш ли го?
— Твоят сприхав шамбелан.
— Същият. Той пише и пита дали Люк може да се върне, да се погрижи за някаква работа, за която му трябва помощ. Имало е
неприятност с една от девойките и Торн е в задънена улица. И смятам, че този, когото е добре да пратя у дома, не е Люк. А теб, Бриена.
— Нямам никакво понятие как да бъда господарка на дома Маккуин — възразих меко.
— Ще се научиш. — Такъв прост, подобаващ на мъж отговор. Той разбра, че се подразних от него, защото въздъхна и добави: —
Понякога трябва да те хвърлят направо в дълбокото, иначе никога няма да се научиш да се справяш.
Това беше много повлиян от Мевана начин на обучение: тази мисъл да се хвърлиш в бушуваща река, за да се научиш да плуваш. Във
Валения не бързахме, когато усвоявахме ново умение. Ето защо овладяването на всяка наклонност отнемаше средно по седем години.
— Просто се опитваш да ме отстраниш — заявих.
Журден се намръщи и отвесна бръчка проряза челото му.
— Когато те моля да ми помогнеш, дъще, наистина го мисля. Ако ти се погрижиш за този проблем с девойката, това ще снеме огромно
бреме от раменете ми. Нещо повече… искам да си далече от тази каша: искам да си в безопасност. Не мога да го понеса, ако нещо ти се
случи, Бриена. Изгубих съпругата си, убита от дома Ланън. Не искам да видя как причиняват същото на дъщеря ми.
Нямаше какво да кажа, за да отхвърля това.
Именно от това се беше опасявал още отначало, когато бях въвлечена, и ако бе постигнал своето, никога нямаше да прекося канала и да
вляза в Мевана, за да открия Камъка на здрача. Щеше да вземе познанието ми и да го даде на Люк дори и само за да ме предпази от
опасностите на бунта.
И ми се прииска да му възразя: прииска ми се да му кажа, че това не е честно — да ме затвори под ключ, докато Люк продължава да
преследва семейство Ланън. Исках да кажа, че има нужда от мен: всички имаха нужда от мен. И думите се надигнаха, напирайки в зъбите
ми, отчаяно копнеещи да излязат, остри и гневни, докато видях как намръщеното му изражение се смекчава, докато не видях блясъка в
очите му. Гледаше ме сякаш ме обичаше истински; гледаше ме сякаш му бях родна дъщеря, сякаш бях родена Маккуин, сякаш в мен имаше
частици от съпругата му.
Нима това не беше нещо, за което бях жадувала, нещо, за което бях копняла болезнено цял живот?
И в този миг избрах да стана това, да бъда негова дъщеря, да му позволя да ме закриля. В този миг избрах да се върна като господарка
на дома Маккуин, да направя това, за което ме молеше.
— Много добре — казах тихо. — Ще отида.
Разочарованието още пареше и сведох поглед, докато Журден с обич улови брадичката ми, за да вдигне очите ми обратно към своите.
— Искам да знаеш, че се гордея с теб, Бриена. Няма жена, на която се доверявам повече да води хората ми, докато ме няма.
Кимнах, за да повярва, че съм се примирила с това.
Вътрешно обаче се чувствах разстроена, че напускам Лионес засрамена, че бях провалила плановете за вечерта. За мен беше чест, че
Журден ми се доверява достатъчно, за да ме удостои с власт като лейди Маккуин, но освен това изпитвах ужас при представата за
израженията, които щяха да ме посрещнат, когато хората на Журден разберат, че ме е изпратил обратно, за да ги ръководя.
Журден ме целуна по бузите и от този простичък жест ми домъчня за Валения толкова силно, че трябваше да затворя очи, за да възпра
сълзите. Той се изправи и беше почти стигнал до вратата ми, когато прочистих гърло, за да попитам:
— Кога заминавам, татко?
Мислех, че ще имам поне още ден-два тук. До мига, в който той се обърна и ме погледна през рамо с искрица тъга в очите:
— Тръгваш призори, Бриена.
Двайсет
Кървяща принцеса
Картие
Стоях в сенките на коридора, когато Журден се показа от стаята на Бриена. Сега, когато гневът ми се бе уталожил, бях изтощен, мръсен
и потен от обхождането на улиците в търсене на Деклан — преследване, оказало се безплодно.
Бяхме толкова близо. Толкова близо до това да заловим принца и да си върнем децата.
Беше вбесяващо да си мисля как се бе изплъзнал през пръстите ни.
Срещнах погледа на Журден. Не изглеждаше изненадан, че ме вижда да чакам тук.
— Какво каза тя? — попитах.
— Каза, че ще си отиде у дома, както искам. Ще тръгне на разсъмване.
— Как я убеди?
— Шамбеланът ми има нужда от помощ с една от девойките у дома — отговори Журден. — Вместо да пращам Люк, искам да изпратя
нея.
След като видя как нещата тази вечер се бяха объркали напълно, Журден без заобикалки ми бе казал, че не иска Бриена в Лионес.
Искаше да я изпрати у дома в замъка Фин, където щеше да е в безопасност. И макар да го бях послушал, знаех, че Бриена ще е наранена от
това, ще се почувства сякаш я изхвърляме.
Освен това Бриена бе именно онази в нашия кръг, родена да крои планове. Бях я научил на всичко, което знаех — от история, през
поезия, до местоположението на всички жизненоважни кръвоносни съдове в тялото. Но не аз я бях научил как да крои заговори и планове,
как да движи пионки по дъска, как да измисля стратегии и да надхитрява противника. Това беше силата ѝ, законът на родния ѝ дом,
благословията на дома Аленах, която ги поставяше над останалите.
Можех да изтъкна убедителни доводи пред Журден, да му кажа, че именно Бриена е научила къде се намират защитените къщи, че
именно тя е разкрила значението зад полумесеца. Че Бриена бе по същество умът зад нашата революция.
Можех да напомня на Журден за всички тези неща и въпреки това устоях. Защото дълбоко в себе си исках тя да е възможно най-далече
от Деклан Ланън. Не исках Деклан Ланън да знае името ѝ, да погледне лицето ѝ, да чуе звука на гласа ѝ. Не исках дори да знае, че тя
съществува.
И затова се съгласих с Журден и Люк, защото Люк със сигурност бе съгласен с волята на баща си да отпратим Бриена, макар да се
чувствах сякаш забиваха трън в сърцето ми.
Останах да стоя облегнат на стената, полумъртъв от умора. През изминалите две нощи не ми се събираха и два поредни часа сън.
— Върви да си лягаш, момче — каза кротко Журден. — Непременно ще те събудя, когато стане време тя да тръгне.
Кимнах. Краката ми бяха изтръпнали, когато отидох в стаята си и затворих вратата.
Седнах на леглото си — леглото, в което не бях спал нито веднъж, откакто пристигнах. Облегнах глава назад, докато намерих
възглавницата, и потънах в болезнени сънища за майка си и сестра си. Никога не бях знаел как са изглеждали, защото единствената дума, с
която ги бе описвал баща ми, беше красиви. Но онази нощ видях Лили и Ашлинг Морган, вървящи през ливадите на Брай: планинският
вятър попиваше смеха им. Видях ги каквито щяха да са сега: майка ми — със сребро в русите си коси, Ашлинг — точно на прага на
трийсетте, тъмнокоса като баща ни.
Събудих се призори със сълзи в очите: огънят бе догорял до пепел.
Преоблякох се и отмих съня от очите си: прокарах пръсти през косата си, докато търсех Бриена.
Тя вече беше излязла от стаята си и накрая я открих във вътрешния двор с тежковъоръжените войници на Журден, докато чакаше да
доведат кобилата ѝ от конюшните. Досетих се, че не е спала много тази нощ. Очите ѝ бяха кървясали, а по лицето и шията ѝ започваха да
избиват синини от сблъсъка ѝ с Фехин.
— Знам — каза тя, осъзнавайки, че съм забелязал синините ѝ. — Но поне носът ми вече не е крив.
— Боли ли те още? — попитах.
— Не, благодарение на Изолда.
Усмихнах се насила, за да скрия колко ме разстройва видът на синините по нея. Улових ръката ѝ и я притеглих до себе си. Тя се
облегна на мен с въздишка, ръцете ѝ ме обгърнаха. Вкопчих се в нея и тя се вкопчи в мен: пръстите ми проследиха разпуснатата ѝ гладка
като коприна коса, издатината на раменете ѝ под наметалото ѝ на адепт, изящната извивка на гърба ѝ.
Почувствах как думите ѝ затоплят ризата ми, когато тя попита:
— Съгласен ли си с него? Да ме отпратите?
Ръката ми се премести към косата ѝ, за да дръпне главата ѝ леко назад, така че да ме погледне.
— Не, не бих те отпратил далеч от мен.
— Тогава защо ме оставяш да си отида? — прошепна тя, сякаш знаеше, че съм проявил отстъпчивост, сякаш знаеше, че бях имал
властта да убедя Журден, а се бях въздържал. — Когато знаеш, че е редно да съм тук?
Не можех да ѝ отговоря, защото да отвърна, щеше да означава да изтръгна от корен най-дълбоката си тревога, да придам форма на
страха си, да издам мрака в сърцето си, за който не исках тя да узнава.
Тя се взираше в мен с непроницаем поглед.
И се запитах защо това ми се струваше като такава злокобна раздяла, сякаш между нас щеше да се надигне река.
Наведох глава, устните ми леко докоснаха крайчето на нейните. Не биваше да я целувам тук, във вътрешния двор, където всички
можеха да ни видят. Не биваше и въпреки това тя поднесе уста към моята. Даде ми дъха си, както аз ѝ дадох моя, докато сърцето ми започна
да бие в ръцете ѝ, докато се почувствах сякаш тя беше погълнала всичките ми тайни, всички онези нощи, в които лежах буден, мислейки си
за нея, всички онези сутрини, когато вървях през ливадите на Брай, вперил очи на изток към онази горска пътека, която разделяше като
мост земите ни, чакайки я да се появи, чакайки разстоянието между нас да се скъси.
— Бриена.
Баща ѝ я викаше с рязък тон, за да събуди и двама ни.
Тя се отскубна от мен и се обърна, без да каже нищо. Но навярно двамата с нея вече нямахме нужда от думи. Стоях и гледах как
утринта улавя избродираните със сребърна нишка звезди по наметалото ѝ. Тя се качи на кобилата си в центъра на вътрешния двор. Лиъм
О’Брайън, танът на Журден, и двама тежковъоръжени войници на Маккуин щяха да я придружат до вкъщи.
Люк и Журден се появиха до нея, за да си вземат довиждане. Бриена се усмихна, но усмивката не стигаше съвсем до очите ѝ. Тя хвана
поводите на кобилата си и Журден я потупа по коляното за сбогом.
Още стоях на същото място, когато тя излезе в тръс от вътрешния двор. Проследих я с поглед през слънчевата светлина, през сенките,
докато изчезна под каменната арка.
Нито веднъж не погледна назад към мен.
Часове по-късно седях в залата на съвета на кралицата и се взирах в разстланата на масата карта на Лионес. Шестима души — Изолда,
баща ѝ Брейдън, Журден, Люк, лорд Дерик Бърк и самият аз — се бяхме събрали да планираме следващото нападение. Бяхме пропуснали
закуската, за да проучим още регистри на Ланън, и до този следобед бяхме избрали още четири защитени къщи, където може би се криеше
Деклан, всяка от тях — разположена в югоизточния квартал на града, всяка една — близо до кръчмата и хана, които Бриена и Люк бяха
разузнали предишната вечер.
Вестта най-сетне се беше разчула: Деклан Ланън бе избягал от подземията и се криеше в Лионес. И на Изолда не ѝ беше останал
избор, освен да нареди да се определи вечерен час, а магазините и пазарите да спрат работа временно, докато той бъде открит, градските
порти да бъдат затворени и силно охранявани, жителите на града да останат в домовете си със заключени врати и затворени капаци на
прозорците. Освен това беше отправила молба към гражданите да имат готовност домовете им да бъдат претърсени.
Също така обявихме щедра награда за откриването на Деклан Ланън. Сумата се удвояваше, ако децата също бъдат благополучно
доведени при кралицата. Със сигурност, мислех си, някой щеше да предаде Деклан, неспособен да устои на обещанието за богатство. Но
докато часовете продължаваха да минават, започваше да изглежда, че кланът на полумесеца не се изкушава от богатства.
Седях и се взирах в картата, барабанейки с пръсти по масата, докато оглеждах местата, които се готвехме да претърсим. Деклан беше
ходил в хана. Но кое щеше да е следващото място, където би се промъкнал? Дали щеше да продължи да се движи, или щеше да се опита да
остане на едно място? Колко дълго възнамеряваше да се крие с две деца? Какво в крайна сметка се опитваше да направи? Да освободи
цялото си семейство от подземията? Да предизвика въстание срещу Изолда? Наистина ли той беше Червения рог?
Сякаш прочел мислите ми, лорд Бърк попита от отсрещната страна на масата:
— Какво иска той?
— Това все още не е сигурно — отвърна Изолда. — Деклан още не е отправил искания към нас.
— Но ще отправи рано или късно — каза Журден. — Членовете на дома Ланън винаги го правят.
— Каквито и да са исканията му — каза Изолда, като се прокашля, — няма да ги удовлетворим. Не желая да преговарям с човек, сял
ужас и жестокост години наред, когото хората прецениха и отсъдиха да бъде екзекутиран.
— Това го прави още по-опасен, лейди — заявих. — В момента той няма какво да губи.
Брейдън Кавана се размърда в стола си, загрижен, когато хвърли поглед към нея.
— Не бих се изненадал, ако Деклан заложи примка, за да залови Изолда. Искам да бъде охранявана постоянно.
— Татко — каза Изолда, неспособна да скрие нетърпението си. — Вече имам предана охрана. Рядко оставам насаме дори за миг.
— Да, но можем ли да имаме доверие на охраната ти? — осмели се да попита Журден.
Лорд Бърк се раздвижи неспокойно. Охраната на кралицата се състоеше от мъже и жени от неговия дом. Наистина се бяха доказали
пред нас, но това не потушаваше напълно безпокойството ни, че някои може да бъдат убедени да минат на страната на врага.
— Онзи главен тъмничар, който Ви предаде — каза лорд Бърк. — Той беше Ланън, не Бърк. И мога да се закълна, че мъжете и жените,
които Ви предоставих като охрана, са надеждни. Никой от тях не носи знака на полумесеца.
— И Ви благодаря за това, лорд Бърк — побърза да каже Изолда. — Вашите жени и мъже са ни огромна подкрепа и помощ, откакто се
върнахме.
По вратата на залата на съвета се разнесе тихо колебливо потропване.
Изолда кимна на баща си, който махна от картата знаците, бележещи защитените къщи на Ланън, преди да отвори вратата.
Шон Аленах стоеше неловко на прага с лист хартия в ръце.
— А, Шон. Заповядай, ела при нас.
— Простете, че ви прекъсвам — каза той, като влезе в стаята, — но мисля, че имам нещо, което може да Ви е от полза, лейди. — Той
протегна листа към нея и Изолда го пое.
— Къде попаднахте на това, лорд Шон? — Тя почете съдържанието, после бавно остави това, което приличаше на много кратко писмо
с наклонен почерк.
— Съжалявам да кажа, че беше у слугата ми. Писмото е адресирано до него. Нищо не показва кой го е написал.
— Какво е това писмо? — попита Журден и от рязката нотка в тона му разбрах, че има на Шон Аленах не по-голямо доверие,
отколкото аз.
Изолда пусна писмото да обиколи масата. Един по един го прочетохме. Аз бях последен и интересът ми се разпали едва при
последното изречение. В зависимост от времето днес, може би ще трябва да отложим срещата.
Долната част на буквата В беше запълнена с мастило. Приличаше на знак във форма на полумесец.
— Слугата ти знае ли, че това писмо е у теб? — запита Изолда.
— Не, лейди.
— Къде е слугата ти… казваше се Дейли Аленах, нали? Къде е Дейли в момента?
— В кухните на замъка, храни се заедно със слугите — отвърна Шон.
Спогледах се с Журден. Още един предател, верен на Ланън, в замъка, движещ се свободно наоколо.
Люк взе един лист от тестето хартия до лакътя си, за да препише писмото, дума по дума, а после върна оригинала на Шон.
— Знам, че повечето от вас ми нямат доверие заради баща ми — каза Шон. — Но когато казвам, че от цялото си сърце желая да
помогна, наистина го мисля. Кълна се в честта си и в името си, което напоследък не значи почти нищо. Каквото и да мога да направя, за да
ви помогна в откриването на членовете на дома Ланън, ще го направя.
Брейдън Кавана имаше вид сякаш се кани да каже нещо подигравателно, но Изолда се обади, преди баща ѝ да успее:
— Лорд Шон, ще ни бъдете от голяма помощ, ако върнете това писмо при вещите на слугата си, преди да осъзнае, че липсва. Ако се
появят още писма, съобщете ни незабавно. Междувременно бих Ви помолила да си отбелязвате подробно къде ходи Дейли Аленах, дори по
ваша заповед.
Шон кимна, сложи ръка на сърцето си и си тръгна, оставяйки шестима ни да дешифрираме какво означава това странно писмо.
— Фаворитите на Ланън си кореспондират — каза Люк.
— И един от тях е слугата на лорд Аленах — добави Брейдън. — Какво ни говори това за доверието?
— Шон Аленах се доказа пред мен — заяви кралицата. — Противопостави се на баща си в деня на нашия бунт, за да се бие за мен.
Понесе рана от меч в гърдите, за да защити сестра си. С готовност бих го поканила да се включи в този кръг, ако знаех, че повечето от вас
няма да се противопоставят ожесточено.
Мълчахме.
— Както си и мислех — отбеляза кралицата със сух тон. — Сега, ако белязаните със знака на полумесеца си пишат, може да ни отведат
право до мястото, където се намира Деклан. Все още не искам да сплашвам Дейли Аленах, но може да се наложи да го проследим, ако не
открием Деклан в една от защитените къщи днес.
Отново посегнах към преписа от писмото и го прегледах, като започнах да чета отвъд думите.
— Използват доста прост код. Ейлът пресъхна явно е предупреждение да странят от хана и може би кръчмата, тъй като се разкрихме в
едното от тези места снощи. Можеш ли да ми донесеш малко на сутринта с овнешкото? явно е въпрос дали Деклан може да бъде държан в
нова защитена къща. Колкото до времето… не знам за какво намеква това. Би могло да е всичко — от наблюдението ни, през вечерния час,
до времето от денонощието, когато Деклан смята да тръгне.
— Което значи, че Деклан не се крие на едно място — отбеляза лорд Бърк. — И ще трябва да се придвижва нощем заради вечерния
час.
— Което означава, че точно сега сигурно се е скрил в миша дупка — добави настойчиво Люк. — Трябва да ударим. Веднага.
Изолда се поколеба и разбрах, че ѝ липсва приносът на Бриена.
— Не искам никакви отклонения от плана — каза тя, като се взря във всеки от нас. — Лорд Маккуин, Вие ще отидете с петима воини
при шивача. Лорд Бърк, Вие ще отведете своите петима при ковача. Лорд Лукас, Вие ще отидете с петимата си воини при бъчваря. А вие,
лорд Ейдън, ще отидете с Вашите петима при касапина. Искате да Ви пуснат да влезете, претърсвате сградата и си тръгвате, ако Деклан го
няма. Ако е там, нареждате на зачисления ви стрелец с лък да изстреля напоената с отрова стрела, за да го повали. Безопасността на Юън и
Кийла е от първостепенна важност, така че внимавайте изключително много с всяко свое действие. Не искате да сте тези, които ще се
върнат и ще ми кажат, че децата са пострадали по време на посещението ви там, дори ако е само драскотина.
Изчаках за миг, за да оставя указанията ѝ да попият в ума ми, а после повиших тон:
— Лейди? Искам да попитам дали един от моите петима воини може да е от дома Ланън.
Всички ме погледнаха стъписани. Всички, с изключение на Изолда, която се вгледа в мен с интерес.
— За кой Ланън говориш, Ейдън?
— Бих искал да изведа от подземията тан Томас Хейдън, за да ми помогне в тази мисия.
— Да не си изгубил ума си, Морган? — кресна лорд Бърк. — Как изобщо можеш да му имаш доверие?
Облегнах се на масата.
— Виждате ли, именно тази умствена нагласа ще разкъса тази страна надве. И да, няма да лъжа: мразя членовете на дома Ланън.
Мразя ги толкова много, та понякога ми се струва, че това чувство ще изпепели костите ми. Но открих, че не можем да заклеймим всеки
Ланън, приравнявайки го с Гилрой, Уна или Деклан. Под властта на този дом има добри хора, понесли огромни страдания. И имаме нужда
от съюз с тях, за да прочистим покварените.
Стаята се изпълни с неловко мълчание.
— Ако извадя Томас Хейдън от подземията — започна Изолда, — какво уверение можеш да ми дадеш, Ейдън, че той ще те последва,
че няма да се обърне срещу теб?
— Той държи много на Юън Ланън — отвърнах. — Именно благодарение на него Юън се е спасил в деня на бунта ни. Мисля, че Томас
няма да изпита каквото и да било колебание, ако се стигне дотам да предаде Деклан, за да спаси Юън и Кийла.
— Не трябва да имаш съмнение, момче — каза Журден. — Не може да мислиш, че няма да се поколебае. Трябва да го знаеш със
сигурност.
Хвърлих поглед към него, опитвайки се да потисна раздразнението си.
— Томас Хейдън е чичо на майка ми. Мой кръвен роднина е. — Това накара Журден да замълчи. Когато погледнах Изолда, се овладях и
казах: — Доведете го от подземията и ме оставете да говоря отново с него. Ако преценя, че е твърде непредсказуем, ще го изпратя обратно в
килията му.
Изолда кимна и другите мъже се надигнаха един по един, столовете им издадоха стържещ звук по каменните подове. Тръгнаха си,
докато накрая останахме само кралицата и аз, чакайки пазачите да доведат Томас Хейдън.
И колкото по-дълго седях там, толкова повече се питах дали греша, дали не съм напът да допусна невъзвратима грешка.
Въведоха Томас в помещението, мърляв и примижаващ срещу светлината. Но той разпозна мен и Изолда и застана много тихо, вперил
поглед в нея.
— Белязан ли си със знака? — попитах го.
— Ще трябва да ми свалите веригите, за да видите — каза той.
Станах, за да поискам ключовете от пазача, и сам отключих оковите му: камата бе в готовност, затъкната в колана ми, в случай че танът
се опита да ме надвие. Но когато веригите се свлякоха от него, той просто застана в очакване на заповедите ми.
— Покажи ни китките си.
Той се подчини, като запретна опърпаните ръкави и завъртя китките си. Беше чист. Никаква следа от полумесец или дори от опит да
премахне такъв от кожата си.
— Знам, че сигурно си чул суматохата в подземията вчера — казах му и той отново прикова млечносините си очи върху мен. — Че
Деклан и Кийла избягаха. Деклан е на свобода в Лионес и на практика държи родните си деца като заложници. Смятам да поведа група от
петима воини да издирим и върнем тук него, Юън и Кийла. И искам да знам дали ще се присъединиш към мен, дали ще ми обещаеш да ми
помогнеш да ги намерим.
— А какво ще правите с Кийла и Юън, когато ги намерите? — попита Томас. — Ще им отсечете главите веднага след тази на баща им?
— Тан Томас — каза търпеливо Изолда. — Разбирам, че сте дълбоко загрижен за децата. Обещавам да направя всичко във властта си,
за да ги подслоня и защитя, да намеря начин да ги помилвам.
— Защо бихте направили това? — запита той. — Те са потомци на врага Ви.
— Те са невинни деца — поправи го Изолда. — И ме изпълва с огромна тъга фактът, че Мевана като цяло намери Кийла за виновна.
Томас сякаш се поколеба, вглъбен в мислите си.
— Да, Гилрой, Уна и Деклан Ланън погубиха моя дом, както и този на кралицата — казах. — Но зная, че той унищожи и твоя, Томас.
Че на хората на Ланън ще са им нужни много години да се възстановят от това.
Той срещна погледа ми и видях гнева, разкаянието в очите му.
— Присъедини се към мен в преследването на Деклан — подканих го. — Съдействай ни с каквито познания и прозрения можеш.
Помогни ми да намеря Юън и Кийла.
— Какво изисквате в замяна? — попита дрезгаво той, като погледна към Изолда.
— Закълни се във вярност пред мен като твоя кралица — отвърна Изолда. — И ще те пусна да излезеш от тъмницата и да помагаш на
Ейдън.
Помислих си, че ще му трябва един миг да прецени вариантите си. Затова се изненадах, когато коленичи незабавно, положи длан върху
сърцето си и погледна Изолда.
— Кълна ти се във вярност, Изолда Кавана. Няма да се прекланям пред друг, освен пред теб като моя кралица.
Беше доста недодялана клетва, но прозвуча искрено. Изолда хвана ръцете на Томас и му помогна да се изправи. Тонът ѝ беше рязък,
когато му каза:
— Ако ни предадеш, няма да те убия, а ще те държа окован в тази тъмница до края на дните ти. Разбираш ли, Томас Хейдън?
Томас разтри китките си и я погледна в очите:
— Разбирам, лейди. Но не е нужно да се опасявате от измяна от моя страна.
Изолда кимна:
— Много добре. Двамата можете да вървите да се приготвите за мисията.
Бях нетърпелив. Твърде нетърпелив. Всичко, за което можех да мисля, беше да заловя човека, който ми бе причинил толкова много
страдание. Пулсът ми туптеше силно, когато Изолда вдигна ръка и ни спря.
— Една последна дума. — Погледът на кралицата се сключи с моя над сенките и светлината на свещите. — Искам Деклан Ланън да
бъде доведен при мен. Жив.
Нужна ми беше цялата сила на волята ми, за да сложа ръка на сърцето си, подчинявайки се напълно на заповедта ѝ. Защото докато
излизах от залата на съвета с Томас до мен, оставих признанието си да се надигне в ума ми.
Не исках нищо по-силно от това именно аз да довърша Деклан Ланън, да го видя как се дави в собствената си кръв.
Четиримата ми въоръжени мъже и жени ме чакаха в стаите ми. Бяха облекли броните си, мечовете и камите им бяха закопчани в
коланите на кръста им, косите им — сплетени и прибрани назад, за да не им влизат в очите. Изненадаха се, когато видяха Томас Хейдън с
мен, но се подчиниха, когато им казах да му донесат броня и меч. Бързо сложих кожения си нагръдник и кожените предпазители на
китките: пръстите ми трепереха, докато връзвах кожените ремъци.
Избрах стрелеца си с лък и събрах петимата си воини в кръг, за да обясня плана.
След броени минути вече крачехме от замъка навън по пустите улици.
Следобедното слънце точно се спускаше зад покривите, хвърляйки златисти ивици по калдъръма. Студен вятър гонеше облаци из
небето, носейки солени пръски от морето и дима от ковачниците. Ветрецът щипеше лицето ми и пареше очите ми, докато се приближавах
към набелязания дюкян на месаря.
Застанах пред витрината да огледам. Томас застана малко зад мен и аз се обърнах към него, за да попитам:
— Това изглежда ли ти познато?
Той поклати глава.
Приковах поглед отново върху сградата. Беше затворена, в съгласие със заповедта на кралицата. Мухи кръжаха около засъхнали локви
кръв на земята, а куките за окачване, използвани за излагане на късове месо, звънтяха като камбанки.
Пристъпих напред и потропах с кокалчетата на пръстите си по горния праг на вратата в очакване.
Касапинът открехна вратата. Очертан в ивицата сенки, той беше висок мъж с безжизнено провиснала сива коса. Носът му беше крив,
както и очите му, с които примигна към мен като гризач в светлината.
— Магазинът е затворен. — Посегна да затвори вратата, но аз изпънах крак и я препречих.
— Може ли да влезем? Със сигурност сте чули, че всички почтени граждани на Лионес са готови да позволят домовете и магазините
им да бъдат претърсени днес.
— Разбира се, но съпругата ми не е добре… — Касапинът пелтечеше, но аз вече се бях вмъкнал със сила вътре, следван от петимата си
воини.
Главното помещение беше тъмно: капаците на всички прозорци бяха затворени и миришеше на кръв и развалено месо. Настъпих нещо,
което изхрущя, и се преборих с позива за повръщане.
— Осветете тази стая — наредих, слушайки как касапинът търсеше опипом капаците на прозорците.
— Сир… наистина не искам да ме смущавате днес. Съпругата ми е болна, както и децата ми, и само ще ги разстроите с това ненужно
претърсване. — Той отвори капаците съвсем леко, за да пусне малко светлина в магазина.
Имаше дълга маса, почерняла от рязането на животински трупове, и още куки, които висяха от гредите. Купа с хладка вода, дръвник с
набодени по него ножове, кофи, препълнени с вътрешности, пръснати по пода кости.
Устоях на порива да си запуша носа и се насилих да дишам през устата. Според регистрите Гилрой Ланън не беше изисквал данъци от
това място. И не разбирах защо. Приличаше на всеки месарски дюкян, в него нямаше нищо изключително. Всъщност граничеше с
отвратителното. Бях влизал в много по-чисти, по-подредени магазини.
— Както можете да видите, сир, аз съм само един скромен месар — продължи да говори мъжът, ръцете му пърхаха нервно из въздуха.
— Навярно мога да изпратя малко месо в замъка за бъдещата кралица? Тя би ли искала малко овнешко?
Овнешко.
Вниманието ми се хвана за тази дума, думата, използвана в писмото, което Шон ни беше донесъл.
Сърцето ми заби учестено, когато влязох по-навътре в стаята, към дъното на помещението. Воините ми ме последваха: ботушите им
почти не издаваха звук по чворестите дървени подове, дишаха отмерено, подготвени за всичко. И тогава видях нещо странно.
Отначало си помислих, че очите ми ме заблуждават, защото нещо пълзеше бавно по тавана. Лози с повехнали листа се разгъваха бързо,
сякаш имаха собствен ум, сякаш отчаяно искаха да привлекат вниманието ми, разстилайки се по тухлите и мазилката.
— Какво е това? — прошепна един от хората ми озадачен.
Те също го виждаха. Не беше просто плод на въображението ми.
— Сир? Какво ще кажете за няколко ребърца заедно с овнешкото? — Месарят бъбреше неспирно, отчаян. — Вижте, ето тук! Можете да
си изберете от всичко това!
Но аз почти не чувах гласа му, защото гледах онези лози, растящи към един вътрешен вход, който никога не бих забелязал, с проход,
закрит от мърляво одеяло.
— Това е магия — промърморих и за миг изпитах нещо средно между благоговение и страх от това — тази тъничка нишка магия, която
бе оживяла. Откъде беше дошла? Кой я насочваше?
В този кратък миг реших да последвам предчувствието си, да му се доверя.
— Сир! Сир, вижте! Мога да Ви дам и един бут шунка!
Дръпнах настрана одеялото от вратата, разкривайки коридор, който се съединяваше с извито стълбище. Над нас се чу боричкане и
онези магически лози продължиха да се разгъват: пътека в тъмнокафяво и зелено, която да следвам.
— Стрелата — в готовност — изхриптях към стрелеца си с лък.
Чух я как тихо избира отровната стрела от колчана си: тетивата тихо изстена в ръцете ѝ.
Аз измъкнах меча си пръв, воините ми последваха заедно примера ми. Тръгнахме по стълбите: звукът беше истинска буря от
трополящи ботуши, блъскащи като юмрук сърца и обезумелите викове на касапина. Увивните растения изчезнаха, стопявайки се в сенките.
Изпълни ме безпокойство, когато видях как изчезват.
Вторият етаж беше просто тесен коридор с шест различни врати, всичките затворени.
Щурмувах първата, разбивайки я на трески с един ритник, със стрелеца с лък в готовност зад гърба ми.
Беше слабо осветено помещение, без прозорци. Но имаше многобройни свещи, и на едно легло трепереше момиче, облечено в дрипи.
Толкова се изненадах, че не осъзнах, че беше прикована с верига към колоната на леглото, докато тя не изхленчи.
— Не ме наранявайте. Моля ви.
Зашеметен, тръгнах към следващата стая. Ритник, разбиване на трески, отваряне. Още едно момиче, също оковано. А после още едно.
Умът ми препускаше, в сърцето ми тлееше ярост, каквато никога не бях познавал. Това не беше просто месарски магазин. Беше незаконен
бордей.
В четвъртата стая момичето се беше свило на леглото си, готово да ме посрещне. Не хленчеше, нито се присви уплашено: когато
срещна погледа ми, облекчението в очите ѝ бе очевидно, сякаш ме бе чакала да дойда и да разбия вратата, да я намеря.
И после забелязах отново лозите. Те се увиваха около колоните на леглото ѝ, пълзяха по пода ѝ като змии, блещукащи със златисти
люспи. Спрях рязко, преди да настъпя една, и осъзнах, че лозата всеки момент щеше да се увие около глезена ми.
Магията, заклинанието, идваше от нея.
Тя беше Кавана. И не можех да дишам, когато я погледнах със сълзи в очите, докато тя ме гледаше.
— Ейдън Морган? — прошепна тя.
Стоях, застинал на прага ѝ, попивайки с поглед порутената ѝ стая. И въпреки тъмнината тук, почувствах първата искрица светлина.
— Познаваш ме? — попитах.
— Момчето каза, че ще дойдеш. — С трепереща ръка, тя ми подаде парче хартия. Лозите ѝ отново се стопиха в сенките и ми позволиха
да вляза.
Приближих се кротко до нея и се пресегнах през пространството да взема пергамента от пръстите ѝ. Той се разгъна в ръката ми:
половинката от илюстрацията с изображението на принцесата, сега опърпана и покрита с петънца от кръв. Кръвта на момичето. Китката ѝ
около гривната на оковите беше просто зееща рана, сякаш от години се бореше да се освободи.
— Принц Деклан беше тук с девойчето и момчето — промърмори тя. — Тръгна си тази сутрин. На зазоряване. Не знам къде отиде. Не
пожела да ми каже.
Имах чувството, че ще рухна: краката ми трепереха, когато смачках илюстрацията с изображението на принцесата в ръката си.
— Милорд — обади се жената с лъка от коридора. — Касапинът бяга. Искате ли да го преследваме?
— Моля Ви — прошепна момичето, привличайки вниманието ми обратно към себе си. — Моля Ви, помогнете ни.
Преглътнах, мъчейки се да овладея гласа си, докато ѝ се заричах:
— Кълна се, имате закрилата ми, както и тази на кралицата. — Обърнах се към жената с лъка до мен, която беше прибрала стрелата си
в колчана. — Освободете тези жени. Искам да повикате покрита карета да ги откара обратно в замъка веднага.
Жената с лъка кимна, когато минах покрай нея. Погледнах Томас в коридора: той не изглеждаше шокиран от това, но в погледа му
имаше дълбока тъга, раменете му бяха прегърбени.
Слязох по стълбите: челюстта ме болеше от това, че я бях стискал, за да сдържа гнева си.
Входната врата беше широко отворена, касапина го нямаше никъде.
Прибрах меча си в ножницата, когато излязох отново на улицата в гаснещата светлина и неприятно духащия вятър. Чух шумолене от
подметки на ботуши и когато погледнах надясно, видях как касапинът се отдалечава тичешком.
Последвах го, без да бързам. Имах нужда от това време, за да се успокоя, иначе щях да го убия.
Той хвърли трескав поглед през рамо към мен, при което се спъна и падна по лице на улицата. Когато стигнах до него, лазеше и
скимтеше, вдигнал мърлявите си ръце в знак, че се предава.
— Моля Ви, милорд, аз съм само един скромен месар. Не знаех… Кралят ми даде онези момичета.
Ако не изпълнявах заповеди, щях да пребия този човек до безсъзнание. Вместо това приклекнах до него. С една ръка го хванах за врата,
почти толкова силно, че щях да го удуша. С другата ръка скъсах ръкава му.
Там беше. Изрисуван с туш полумесец.
— Какво ще правите с мен? — изхриптя той, по лицето му избиха червени петна. Наслаждавах се на страха, който проблясваше в очите
му, докато ме гледаше.
И затова му отправих остра, плашеща усмивка:
— Какво друго бих направил с измет като теб? Ще те отведа да се изправиш пред кралицата.
Двайсет и едно
Лейди Маккуин
Бриена
Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин
Пристигнах в замъка Фин подгизнала от късна следобедна буря, с две насинени очи, ни най-малко готова да упражнявам властта на
господарка на дома Маккуин. Знаех, че изглеждам ужасно, когато конят ми влезе с тропот в двора и Лиъм започна да дава резки заповеди
на зяпащите на вратите слуги да приготвят вана и да запалят огън за дъщерята на лорда.
Конярят, Дилън, излезе забързано от конюшните да вземе коня ми: очите му се разшириха от изненада, когато видя, че аз и само аз съм
тази, която се е върнала.
— Баща Ви и брат Ви добре ли са, мистрес Бриена? — попита Дилън, докато дъждът пръскаше ситни капчици по лицето му, и долових
тревогата, спотайваща се под думите. Тревога, която хората на Журден неизменно чувстваха при вида ми.
Изоставил ли ни е вече нашият лорд? Добре ли е нашият лорд? Нима го получихме само за да го изгубим?
— Да, добре са, Дилън. Баща ми ме изпрати обратно вместо брат ми — отвърнах, слизайки от коня.
Благодарих на придружителите си, а после тръгнах през локви от тор и мръсотия, с влачещо се зад мен наметало на адепт, чак до
фоайето. Тори, навъсен както и очаквах, беше там, за да ме посрещне.
— Мистрес Бриена — поздрави той: прошарените му вежди се извиха шокирано. — Не Ви очаквахме. Да поръчам ли да запалят и
огъня на лорд Лукас тази вечер, или ще е само вашият?
— Само моя, Торн. Благодаря.
— А кога мога да очаквам да запаля огъня на господаря? Утре, без съмнение? Тъй като помолих изрично именно той да се върне, за да
се справи с този… проблем. — Изглеждаше потресен от синините по лицето ми: досещах се, че е любопитен да разбере от какво са.
— Не и утре. Нито вдругиден — отговорих с въздишка, развързвайки връзките на наметалото си. — Не очаквайте него или баща ми в
скоро време. Най-вероятно ще дойдат най-рано след седмица.
Започнах да се изкачвам по стълбите: Торн ме последва.
— Чухме, че в кралския град има неприятности — каза той, все още опитвайки се да изкопчи отговори от мен. — Че няколко членове
на дома Ланън избягали.
— Да. — Почти бях стигнала до стаята си, нетърпелива да се отърва от Торн.
— Лорд Маккуин в опасност ли е?
— Не. Нито пък лорд Лукас.
— Тогава защо милорд изпрати Вас обратно тук? Не трябваше ли да останете с него? Изрично помолих за…
— За лорд Лукас. Да, чух те първия път, Торн — прекъснах го отегчено. Най-сетне стигнах до вратата си, с пръсти върху желязната
дръжка на бравата. Направих пауза, за да срещна проницателния поглед на шамбелана. — Твоят господар изпрати обратно мен вместо Люк.
Знам, че това ти идва като шок и че като шамбелан си запознат с делата на замъка. Няма да ти се бъркам в работите или да ти се пречкам,
но все пак съм тук, защото такава е волята на баща ми, така че ако възникне проблем в негово отсъствие, съобщи го право на мен.
Торн стисна устни, наведе глава и се оттегли, а аз влязох в стаята си с въздишка.
Камериерките все още трескаво се опитваха да разпалят огън в огнището ми и да ми стоплят вода за вана. Едно от момичетата ахна,
когато видя синините, нашарили лицето ми, и аз се усмихнах, докато провесвах наметалото си на облегалката на един стол.
— Изглежда по-зле, отколкото е всъщност — заявих, надявайки се да облекча тревогата в израженията им.
Момичетата не казаха нищо: само заработиха по-бързо, за да могат да се измъкнат от стаята ми. Най-после сама, аз се разсъблякох,
отпуснах се в топлата вода и затворих очи, слушайки как дъждът потропва по прозорците. Времето се стопи като парата, вдигаща се от
кожата ми, и се замислих за Юън, Кийла и Картие, докато ми се стори, че се давя.
Питах се какво ли става в Лионес, дали — в същия този миг, докато седях във ваната — Картие, Люк и Журден бяха открили Деклан и
децата. Зачудих се за Изолда, за безопасността ѝ и коронацията ѝ. Запитах се какво е собственото ми място в тази земя: дъщеря на лорд,
която не се вписваше напълно никъде. Къде беше домът ми? Тук ли беше, в замъка Фин, сред хората на Маккуин, които все още ми нямаха
доверие? Дали беше в Лионес, до кралицата? Дали беше отвъд канала, във Валения, където можех най-сетне да основа своя Дом на
познанието? Помислих си за Мерей, питайки се къде ли е тя, как се справя, дали да ѝ отида на гости.
— Мистрес Бриена!
Стреснах се и разплисках водата, която вече бе станала хладка. Нийв стоеше на няколко стъпки от мен, зяпнала от ужас, докато
оглеждаше синините ми. Бях толкова потънала в собствените си мисли, че дори не я бях чула да влиза. И сърцето ми започна да бие силно
при вида ѝ — на нея, моята сестра. Запитах се дали някога щеше да дойде момент, в който можех да ѝ кажа какво всъщност ме свързва с
нея: колкото копнеех за това, толкова и се боях от него.
— Никое от момичетата ли не остана да Ви помогне да се изкъпете? — попита тя и коленичи до ваната.
— Не, но нямах нужда от това. — И със сигурност не исках да се чувства задължена да ми помага. Понечих да се надигна, но Нийв
беше взела гъбата и ръката ми, започвайки да почиства мръсотията от ноктите ми.
— Счупили сте си носа, нали? — промърмори тя, срещайки погледа ми.
Затаих дъх, несигурна как да отговоря.
— Всичко е наред — прошепнах, когато тя посегна към другата ми ръка. — Не е нужно да ми помагаш.
— Ако трябва да се отнасяме към Вас като към господарка на дома Маккуин, както Лиъм съобщи на всички ни, че трябва… — Тя
започна да търка енергично ноктите ми, сякаш разгневена. Питах се дали гневът ѝ е насочен към мен, чак докато тя продължи: — Тогава е
редно всички да Ви предложим да Ви служим по всеки възможен начин.
Опитах се да се отпусна, но гърбът ми беше натъртен и ме болеше, а вратът ми бе схванат и ми идваше да заплача. Най-накрая попитах:
— Не трябва ли да си в тъкачницата, Нийв?
Тя потопи гъбата си в мътната вода и взе в ръце калъпа сапун:
— Да, ами, точно сега всичко е объркано.
Намръщих се:
— Какво искаш да кажеш?
Когато Нийв не каза нищо, аз се завъртях във ваната, за да мога да спра поглед върху нея. Внезапно почувствах странна тежест под
лъжичката, докато сглобявах парченцата. Журден беше заявил, че има проблем с една от девойките: пренебрегнах това като лъжа,
скалъпена, за да ме изпрати у дома. Но пък Дилън изглеждаше шокиран, когато ме видя, а специално Торн изглеждаше разстроен, защото бе
поискал Люк да се върне и да се справи с каквото там беше…
— Какво е станало?
Нийв въздъхна, насочвайки вниманието си към влажните оплетени кичури на косата ми.
— Ще чуете за това съвсем скоро.
— Защо не мога да го чуя от теб?
— Защото ненавиждам клюките.
Присвих нацупено устни към нея, докато тя ми се усмихна. Изглеждаше прекрасна, с коса, измъкнала се от плитката, с очи в цвета на
тъмен кехлибар. Докато ме къпеше, почти не забелязвах белезите по лицето ѝ, белезите надолу по шията ѝ, белезите по опакото на дланите
— доказателството, че се бе борила и бе победила болест, която бе искала да отнеме живота ѝ.
— Трябва ли да се тревожа? — попитах, докато тя ми помагаше да изляза от ваната, загръщайки ме с кърпа.
— Не — отвърна Нийв и посегна за гребена ми. — Но нека просто да кажа, че въпросната девойка изпитва облекчение, задето се
върнахте Вие вместо лорд Лукас.
Интуицията на Журден, помислих си. И мълчаливо се удивих, като си представих как баща ми инстинктивно се беше досетил да прати
мен вместо брат ми.
— Упражнявах буквите, докато Ви нямаше — обяви тя гордо, сменяйки посоката на разговора.
Усмихнах се и поисках да ми каже повече за това, като седнах на едно столче, за да я оставя да говори и да разресва оплетените ми
кичури с четката, докато влажната ми коса стана гладка и се спусна надолу по раменете ми като копринено наметало.
Нийв ми помогна да се облека, затягайки връзките на гърба на роклята ми, докато се уверих, че дрехата ще ме задържи цяла
достатъчно дълго, за да изкарам остатъка от деня. Сплете косата ми и аз си обух пантофите и наметнах шал на раменете си и излязох от
стаята си, за да намеря Торн.
Не ми се наложи да търся дълго. Той ме намери в горните коридори и ме въведе в кабинета на Журден.
Седнах в стола на баща си: малък трон, издялан от дъб и наметнат с покривало от козя кожа.
— За какво Ви трябва помощта ми, Торн?
Шамбеланът подсмръкна и предпочете да не сяда.
— Просто имам нужда от напътствия. Отдавна не ни се е случвало подобно нещо.
— Много добре. Какво е положението?
Той не получи шанс да обясни. Вратите на кабинета се разтвориха с трясък и вътре с едри крачки влезе Бета, главната тъкачка,
зачервена и мокра от дъжда. Хвърли ми един поглед, докато седях в стола на Журден, и мигновено започна да клати глава.
— Мислех, че лорд Лукас се връща — каза на Торн.
— Лорд Маккуин е изпратил вместо това дъщеря си.
Бета се втренчи в мен. Почувствах как топлината нахлува в лицето ми.
— С какво мога да ти помогна, Бета? — запитах.
— Не искам да говоря за това с нея — каза тя на Торн.
Торн изглеждаше смутен:
— Страхувам се, че или ще трябва да изложиш проблема пред мистрес Бриена, или да чакаш, докато лорд Маккуин се върне.
— Тогава ще чакам. — Бета се обърна рязко, за да си тръгне. Беше стигнала почти до прага, когато от сенките се появи младо момиче и
застана на пътя ѝ. — Ела, Нийв.
Отначало си помислих, че не съм чула правилно, или има и друга Нийв. Докато не видях кремавата коса на сестра ми и чух сладката
мелодия на гласа ѝ.
— Не, Бета — каза Нийв. — Искам да изложа този въпрос пред мистрес Бриена.
Пулсът ми се ускори, когато разбрах, че въпросната девойка е сестра ми. Опитах се да преглътна изненадата си, когато Нийв влезе в
стаята, като кършеше ръце, и дойде да застане пред мен, като ми хвърли бърз неспокоен поглед.
Запитах се защо не бе казала нещо по-рано, когато дойде в стаята ми. И се зачудих дали беше искала и просто беше изгубила смелост.
— Нийв — казах кротко. — Кажи ми. Какво се е случило?
Отново думите сякаш се стопиха, защото тя потупа устни, но от тях не излезе звук.
— Тя отказва да работи — каза Бета: разочарованието се усещаше остро в гласа ѝ. — Нийв винаги е била една от най-добрите ми
предачки. Има естествена наклонност към това: води другите с умението си. А през изминалата седмица отказа да работи. А сега някои от
другите девойки се присъединиха към нея в тази… съпротива.
Това изобщо не беше каквото очаквах. Погледнах към Нийв, без да мога да прикрия изненадата си:
— Има ли причина за това, Нийв?
Бета изсумтя, но аз не ѝ обърнах внимание, съсредоточавайки се изцяло върху сестра си.
— Да, мистрес Бриена. Основателна причина — отвърна сестра ми.
— Просто се инатиш, девойче — отвърна троснато Бета, но въпреки това неразбирателство долових привързаността ѝ към Нийв в тона
на гласа ѝ. Дори начинът, по който гледаше младото момиче… суровостта на Бета сякаш се смекчаваше. — Правиш нещата по-трудни за
другите предачки, които сега трябва да работят двойно повече, за да наваксат разликата.
— На другите предачки също не бива да им се налага да вършат тази работа — заяви твърдо Нийв. Нямаше да се разколебае, дори не и
когато Бета я доведе пред дъщерята на лорда.
— Кажи ми каква е тази работа — помолих.
— Поръчка за изработване на гоблен — поде Нийв — от Пиърс Халоран.
Дори само звукът на името му ме напрегна.
— И отказвам да допринеса за това — продължи сестра ми с дързък блясък в очите. — Отказвам дори да го докосна заради начина, по
който той се отнесе към Вас миналата седмица, когато смяташе, че стои над Вас.
Бях удивена от това, от нея и съпротивата ѝ, от предаността ѝ към мен. И се запитах, дали чувства родството между нас, дори без да
знае, че съм нейна полусестра.
— И макар да разбирам това, Нийв — каза Бета строго, — ти си млада и не разбираш как действията ти ще се отразят върху целия дом
Маккуин.
— Моля, обясни доводите си, Бета — казах.
Бета ми хвърли гневен поглед, сякаш невежеството ми ѝ беше омразно.
— Ако откажем изработването на този гоблен, който Пиърс поръча… това ще направи нещата много трудни за нас. През последните
двайсет и пет години семейство Халоран бяха най-големите ни поддръжници.
— Поддръжници ли? — Ужасът ми започна да нараства.
— Да. Пазеха ни живи с покровителството си. Ако не бяха те, щяхме да умрем от глад под властта на Брендан Аленах. Разбирате ли,
лейди Халоран има много разточителен вкус и купува само нашата вълна и нашия лен за гардероба си. През изминалите няколко
десетилетия ни осигуряваше работа с поръчките си, а, разбира се, синовете ѝ също. Да им откажем внезапно сега… мисля, че това ще ни
донесе неприятности в бъдеще.
Дадох си един миг да успокоя сърцето си, да обмисля отговора си.
— Разбирам тревогите ти, Бета. Но Брендан Аленах вече го няма. Давин Маккуин отново е единственият ти истински господар. И не е
нужно да се свиваме от страх и да се подчиняваме на хора като семейство Халоран. Ние не сме в съюз с дома Халоран, така че не е нужно
да се чувстваме задължени да им угодим.
Бета се изкиска, но това бе породено от злоба.
— А, виждате ли? Че как ще разберете? Понятие си нямате какъв беше животът през тъмните години, когато всяка сутрин се будех, без
да съм сигурна дали ще доживея да видя залеза.
Думите ѝ ме смириха: беше права. Не знаех. Но освен това исках да ми се довери, да види, че излизаме от тъмните години.
— Може ли да говоря с теб насаме, Бета? — попитах.
Тя ме погледна предизвикателно — помислих си, че ще отхвърли молбата ми, — но ме изненада, когато кимна на Нийв.
Нийв и Торн, за когото почти бях забравила, се оттеглиха и ме оставиха сама с Бета.
За миг мълчахме, и двете смутени. Заслушах се в огъня, който пукаше в огнището: погледнах към светлината му, за да намеря в танца
му нещо, което да ме окуражи. Но преди да успея да изрека и дума, Бета заговори.
— Нийв е моя внучка — подхвана тя, шокирайки ме още повече с признанието си. — Тя е единственото дете на дъщеря ми Лара. И
затова съм готова да направя всичко по силите си да предпазя Нийв, защото в крайна сметка не можах да предпазя майка ѝ. И ако това
означава да я принудя да работи по гоблена на Халоран, тогава ще го направя от обич, за да я предпазя да не ѝ се случи нищо лошо. И бих
Ви помолила да я посъветвате да се откаже от тази съпротива, това лекомислие.
Мълчах, зашеметена от молбата ѝ.
— Не искам тя да бъде като Вас — изрече хрипливо тъкачката: думите ѝ бяха по-остри от нож, забил се в гърдите ми. — Не искам да
си набива в главата разни големи идеи — че може просто така да предизвиква гнева на определени хора.
— В случай че си забравила, Бета — казах и слава на боговете, прозвучах спокойно, — Пиърс дойде при мен. Не аз отидох при него.
— И точно това не разбираш, Бриена! — Тя раздразнено вдигна ръце. — Не знам точно откъде идваш, но очевидно там си можела да
правиш каквото пожелаеш без никакви последствия. Тук… е много различно.
— Значи, искаш да наредя на Нийв да действа в разрез със съвестта си? — възразих. — Не мисля, че това е правилно, Бета.
Бета изпухтя, но не каза нищо и се запитах дали не проявяваше уважение към мен, поне мъничко. Най-накрая станах от стола на баща
си и приковах поглед в нея.
— Разбирам страховете ти — промълвих. — Омразно ми е да чуя, че някога си живяла във време, когато си се изправяла пред такова
ужасно зло. Но твоят господар се върна. Твоята кралица се върна. И тя разпалва светлина в тъмнината. А семейство Халоран знаят това и
треперят в такава светлина, защото тя ги разобличава. Те не те притежават. Нито ще те притежават някога. И ако се изправиш срещу тях
този път, обещавам, че ще те подкрепя, ако се опитат да си отмъстят. Същото ще направят баща ми и брат ми.
Тя ме гледаше гневно. Но видях проблясващи сълзи в очите ѝ, сякаш беше вдишала думите ми, сякаш чувстваше как попиват в нея.
— Мисля, че Пиърс ви изпитва, като отправя молбата си толкова скоро след като един от вашите гоблени стана причина да изпадне в
неудобно положение. Не се съмнявам, че се опитва да даде израз на властта си, макар да няма никаква власт тук — прошепнах. — Така че,
него ли ще избереш, или мен?
Бета не каза нищо.
Обърна се и излезе от стаята, затръшвайки вратата след себе си.
Но аз останах там, седнала сама в кабинета на баща си, докато огънят започна да гасне и тъмнината плъзна по пода.
Чух новината чак по обед на следващия ден. Но шушуканията започнаха, тръгвайки от тъкачницата и стигайки до коридорите на
замъка, извивайки се от една до друга постройка като лоза, докато стигнаха до мен в избата, където помагах на готвачката да окачва китки с
билки да се сушат.
Работата по гоблена за Пиърс беше временно спряна.
И аз седнах сред бурканите с мариновани плодове, кошниците с лук и картофи, със смачканите в престилката ми билки и дадох израз
на радостта си, усмихвайки се в сенките.
Двайсет и две
Розали
Картие
Кралският град Лионес, територията на лорд Бърк
Когато падна нощта, застанах колкото можех по-близо до звездите, на бойниците на замъка, оставяйки вятъра да ме удря, докато
мислите ми станаха неясни, а лицето ми започна да гори от студа. Град Лионес се разстилаше под мен, подобно на свитък, изписан с
мрачни тайни: къщите сияеха от светлината на свещи.
Не бях открил Деклан Ланън.
Журден също не беше успял. Нито Люк. Или лорд Бърк. Принцът не се укриваше в четирите защитени къщи, които бяхме претърсили, а
Томас не можеше да предположи кое ще е следващото място, на което би отишъл Деклан.
Той постоянно беше на крачка пред мен.
Въздъхнах и се готвех да се оттегля в стаята си, когато почувствах присъствието на друг човек. В тъмнината Изолда стоеше на няколко
стъпки от мен, също с поглед, омаян от красотата на града под нас. Пристъпи напред и застана рамо до рамо с мен, като посегна опипом да
опре ръце на преградната стена.
— Как са момичетата? — попитах.
— Излекувах телата им възможно най-добре — отвърна Изолда. — Засега си почиват. — Тя направи пауза и разбрах, че има нещо
друго. — Ейдън… и шестте млади жени са от дома Кавана.
Бях заподозрял, че е така. Онази, която бе създала илюзията за лозите, за да ме насочи… бях разбрал, че е Кавана, че е една от хората
на Изолда. Бях стигнал до извода, че и другите пет момичета са същите и че навярно тяхната магия беше все още скрита дълбоко в кръвта
им, че още не се бе проявила.
— Те ли ти казаха това? — попитах тихо.
— Не. Не се налагаше — отвърна кралицата със скръбен тон. — Разбрах го в мига щом улових ръцете им в своите. Почувствах огъня
вътре в тях, огън, който днес беше изтлял почти до пепел. Почувствах как душата ми ги зове, а техните отвърнаха. Пет от тях са в неведение
за това — мисля, че тяхната магия ще ги споходи постепенно, щом се почувстват в безопасност и успеят да си починат. Родителите и
близките им са мъртви. Гилрой оставил момичетата живи, за да бъдат оковани в бордея.
Призля ми, когато си спомних гледката, миризмата, тъмнината и кръвта и веригите. Колко дълго бяха държани в плен тези момичета?
Бяха ли станали свидетели на случилото се със семействата им?
— В името на милостивите богове, Изолда.
За миг тя мълчеше. А после промълви:
— Знаех, че моят дом е почти унищожен, че домът Ланън умишлено ги е набелязвал през изминалите двайсет и пет години. Очаквах,
че ще отнеме известно време да намеря хората си, ако намеря някои още живи. Но това, което не очаквах, беше да ги разпознавам, като
просто улавям ръцете им, като ги докосвам.
Замислих се върху това: искаше ми се да знаех какво да кажа, за да я утеша.
Изолда ми хвърли поглед:
— Знам, че според теб всичко това сигурно звучи странно, но с баща ми продължаваме да си споделяме теории, подразнени, че нямаме
наръчник как да се запознаем по-добре с правилата на магията.
— Не е странно, Изолда — отговорих.
Видях, че мисли усърдно, когато смръщи чело:
— Касапинът ни каза всичко, освен къде е отишъл Деклан тази сутрин. Твърди, че не знае коя е следващата защитена къща за принца,
но че в склада му се е появила каруца, която да превози семейство Ланън. И макар че не желая нищо друго така силно, както да пребия и
измъчвам един такъв злодей… не искам да се превърна в същото нещо като това, от което се опитвам да прочистя този замък.
Не казах нищо, защото ако тя ми поискаше съвет в този момент, щях да кажа да бием касапина, докато проговори. И ми беше почти
невъзможно да повярвам, че подобно желание може да се породи у мен, след като съм отгледан във Валения, където винаги е имало мерило
за справедливост и всеки е носил отговорност за действията си.
— Питаш ли се понякога — подхвана Изолда, с треперлив глас, — защо ти, аз и Люк сме оцелели, когато би трябвало да сме загинали,
когато костите ни би трябвало да са под тревата, заедно с тези на майките и сестрите ни? Мразиш ли се понякога — продължи тя, със
стичащи се по бузите ѝ сълзи, — за това, че си отгледан във Валения? За това, че са се грижили за теб и са ти дали подслон и са те обичали,
за това, че си живял в блажено неведение, докато нашите хора са живели в страх и жестокост? Че докато съм спяла в топло, безопасно
легло, тези момичета са били оковани в плен, насилвани всяка нощ? Че докато аз се оплаквах, задето се уча да чета и пиша и да въртя меч,
тези момичета са били твърде изплашени, за да проронят и дума от страх, че ще бъдат пребити и осакатени. — Изолда избърса сълзите си:
косата ѝ падна пред лицето. — Не заслужавам да бъда кралица. Не заслужавам да седя на трон, когато нямам представа какво са изстрадали
тези хора. Не биваше да оцелявам в деня на мрака.
Внимателно я хванах за рамото, за да я обърна с лице към мен.
— В живота ми имаше момент, когато мислех, че никога няма да прекося канала, когато смятах, че ще остана във Валения и ще се
преструвам, че съм Картие Еваристе, че съм повелител на познанието и няма никакви хора, никакъв дом Морган, няма майка и сестра,
погребани в една ливада на север. — Направих пауза, защото в този миг се мразех. Омразно ми бе да призная, че се бях опитал да живея
живота си както искам. — Но не го сторих. Ти не го стори. Събрахме малкото сили, които имахме, и прекосихме канала и взехме обратно
тази земя. Борихме се и проляхме кръвта си. Да, бях невеж, а също и наивен. Не осъзнавах колко мрачно и покварено е положението, до
днес, когато открих онези момичета. И ако двамата с теб отстъпим сега, ако решим, че ще се оттеглим от тази битка, тогава още момичета
ще бъдат изтръгнати от семействата си и оковани, и още момчета ще бъдат отгледани да бъдат жестоки.
Тя най-сетне ме погледна в очите.
— Ние с теб трябва да продължим да вървим напред — прошепнах. — Трябва да продължим да изкореняваме мрака и покварата и да
ги заместим с доброта и светлина. Ще отнеме време. Ще са нужни целите ни сърца и целият ни живот, Изолда. Но не искаме да сме
мъртви. Не искаме да сме различни хора, въпреки онова, което светците или боговете са ни предопределили.
Тя затвори очи и можех само да се питам, дали дълбоко вътре в себе си ме проклинаше, или беше съгласна с мен. Но когато ме
погледна отново, в погледа ѝ имаше различна светлина, сякаш думите ми я бяха обновили.
Аз се върнах пръв в топлината на замъка, оставяйки Изолда да отправи молитвите си към звездите. И знаех какво ми предстои: още
една безсънна нощ. Още една нощ, в която да проучвам регистрите на Ланън, отчаяно търсейки поредното покварено място, което би
привлякло Деклан.
Минаха два дни, изпълнени е безплодни търсения и гонитби.
Бяхме проследили придвижването на каруците и лечителите, все още опитвайки се да открием Фехин. Но всеки път, по който
поемехме, свършваше и ни оставяше без нови отговори или насочващи следи.
И всеки изминал ден беше още един ден, в който Деклан да събере силите си.
Изолда нямаше избор, освен да започне да арестува хора. Всеки, който носеше знака с полумесеца, бе доведен в кулата на замъка, за да
бъде разпитан и задържан, докато успеем да открием Деклан.
Провеждах такъв разпит, седнал в подземията с един от съдържателите на кръчми, който упорито отказваше да отговори на който и да
е от въпросите ми, когато се появи Люк.
— Бързо, Морган. Трябваш ни в съвета.
Подадох хартията и перодръжката си на един от хората на Бърк, за да поднови разпита, и последвах Люк нагоре по витите стълби.
Забелязах, че Люк се движи бързо както никога досега, а косата му сгърчи във всички посоки, сякаш с всичка сила бе прокарвал пръсти
през нея.
— Имаме ли следа? — попитах, мъчейки се да не изоставам.
— Слугата на Шон Аленах има ново писмо. Побързай, тук вътре. — Люк отвори вратата към залата на съвета, където огънят гореше в
средата на масата и се бяха събрали останалите.
Лицето на Шон бе странно пребледняло, когато ме погледна. Помислих си, че е от светлината на огъня, че това е някаква игра на
сенките по лицето му. Докато не забелязах, че Журден бе заровил лице в ръцете си, сякаш беше изгубил решимостта си.
Първият ми страх беше, че са открили телата на Юън и Кийла.
Погледнах право към Изолда, която стоеше безмълвна като статуя, и я попитах настойчиво:
— Какво се е случило? Нещо с децата ли?
Лорд Бърк просто ми подаде писмо.
Не срещнахме проблеми, но има промяна в плановете. Споменатият преди избраник няма да идва тази есен. Бихме
предпочели да приемем Розали. Приготви се да изпратиш много вино и хляб.
Свих рамене и го прочетох отново.
— Добре. Защо това хвърля всички в тревога?
Журден все така не помръдваше, затова погледнах към Люк, но той се беше обърнал с гръб и гледаше към стената. Дори Изолда не
искаше да ме погледне в очите, нито пък баща ѝ. Лорд Бърк внимателно взе писмото от вдървените ми пръсти, докато накрая нямах избор,
освен да спра поглед върху Шон Аленах.
— Шон?
— Мислех, че знаеш — изрече дрезгаво той.
— Че съм знаел какво? — процедих нетърпеливо.
— Коя е Розали.
Умът ми мигновено запрехвърля имена, лица, хора, които бях познавал във Валения. Защото Розали беше валенианско име. Накрая
вдигнах раздразнено ръце и признах:
— Нямам представа. Коя е тя?
Шон хвърли поглед към Журден, който все още не помръдваше. Бавно, сякаш се страхуваше от мен, Шон хвърли поглед към мен и
прошепна:
— Розали се е казвала майката на Бриена.
Отначало ми се прииска да отхвърля подобно твърдение — Шон Аленах не знаеше нищо, — докато си дадох сметка, че не бях знаел
името на майката на Бриена. А трябваше да знам едно такова име, трябваше да знам кой ѝ е дал живот, за кого тъгува тя, кого копнее да
помни.
Но откъде Шон би знаел това?
Бях възмутен, докато нишките на живота на Бриена започнаха да се съединяват в трескавия ми ум.
Шон знаеше името, защото Розали някога бе гостувала в замъка Дамхан. Шон знаеше, защото Розали се беше влюбила в Брендан
Аленах. Шон знаеше, защото Розали беше жената, за която Брендан Аленах беше искал да се ожени, понеже носела дъщеря.
Бихме предпочели да приемем Розали…
Розали бе кодовото име за Бриена.
— Не. — Посегнах да се облегна за опора на масата: отрицанието ми беше бързо, болезнено. Сякаш в гърлото ми беше заседнала кост.
— Не, не може да бъде. Не може да имат предвид Бриена.
— Ейдън… — каза Изолда и това беше звукът на утехата, сякаш някой беше умрял и тя се опитваше да каже колко съжалява за загубата
ми.
— Маккуин я изпрати у дома във Фин, за да е в безопасност — продължих да говоря несвързано и погледнах Журден.
Журден най-сетне смъкна ръце от лицето си и се втренчи в мен с кървясали очи.
— Маккуин… — прошепнах, но гласът ми пресекна, защото в този момент проумях причината, поради която не можехме да намерим
Деклан Ланън. Защото Деклан Ланън вече не беше в Лионес. Деклан Ланън се беше измъкнал от града същата сутрин, когато замина
Бриена. И сега изглеждаше, че полумесеците имаха планове да я заловят.
— Да — прошепна Журден. — Изпратих я у дома. За да е в безопасност.
Само дето тя не беше в безопасност. Ако в това откраднато съобщение имаше някаква истина… тя беше новата мишена. А ако Деклан
и неговите хора, белязани със знака на полумесеца, наистина я заловяха, тогава щяха да се опитат да я използват като средство за оказване
на натиск, да се спазарят с нас за живота ѝ.
Мислите ми се въртяха бурно: какво щеше да поиска Деклан в замяна за нея? Близките си? Свободата си? Кралицата?
— Къде е Дейли Аленах? — попитах, насочвайки вниманието си към Шон.
— Слугата ми избяга, лорд Ейдън — отвърна печално Шон. — Знае, че разполагам с писмата му.
Прииска ми се да размажа лицето на Шон в стената, когато чух това.
— Имаш ли вест от Бриена? — обърнах се към Журден. — Стигнала ли е във Фин?
— Получих новини от нея вчера — отвърна Журден. — Пристигнала е у дома благополучно.
Издишах бавно: вярвах, че щом си е у дома, тогава наистина ще е в безопасност. Намираше се в крепост, устояла на древни набези и
сблъсъци между клановете. Беше заобиколена от хора, които мразеха семейство Ланън. Беше хитра и беше силна.
И въпреки това тя не знаеше. Не знаеше, че Деклан е избягал от Лионес. Това щеше да я завари неподготвена: на хората, белязани със
знака на полумесеца, щеше да им се наложи да я изненадат, ако смятаха да я заловят.
А навярно дори повече от това… полумесеците сякаш бяха разпръснати навсякъде, а не се ограничаваха само до домовете Ланън,
Аленах, Халоран и Каран. Ами ако някой от хората на Маккуин беше такъв, готов да я предаде?
Втренчих се в Журден: той отвърна на погледа ми и пространството между нас се изпълни със страх, гняв и тревога. В дъното на ума
си чувах единствено гласа на Бриена, прощалните ѝ думи към мен.
… Защо ме оставяш да си отида, когато знаеш, че е редно да съм тук?
С Журден бяхме допуснали огромна грешка, като я изпратихме у дома.
Ако Деклан успееше да я надвие и залови, щеше да държи в ръцете си самото ми сърце. Можеше да ме унищожи: можеше да поиска
всичко и аз щях да го дам без колебание.
Отблъснах се от масата и закрачих към вратата, неспособен да говоря, завладян от желанието да побързам и да потегля към Фин, да
стигна до нея преди Деклан.
— Ейдън. Ейдън, чакай — нареди Изолда.
Спрях с изпънат гръб, с ръка върху железните халки на вратите, дишайки срещу дървото.
— Бриена Маккуин е една от най-умните жени, които познавам — продължи тя. — Ако някой може да се изплъзне от хватката на
Деклан, това е тя. Така или иначе, е време да тръгваме.
Обърнах се. Другите се бяха събрали плътно в кръг и ме чакаха да отида при тях. Пристъпих обратно в светлината на огъня. Външно
бях овладян и студен, но отвътре бях готов да рухна. Разпадах се на парчета.
— Деклан Ланън планира да залови Бриена, без съмнение, да я използва като разменна монета — каза Изолда. — Ако я е заловил
преди да стигнем до замъка Фин… ще поиска моя живот в замяна на нейния. Заклех се да не преговарям с такъв човек, така че това
означава, че трябва да открием къде се крие Ланън и да я приберем възможно най-бързо.
— Няма да я залови във Фин — възрази Журден. — Няма да мине през хората ми.
Изолда кимна:
— Разбира се, лорд Маккуин. — Но кралицата хвърли поглед към мен и през ума ни мина една и съща мисъл. Бриена беше Аленах по
кръв. Хората на Маккуин още не я бяха приели като своя, без значение дали беше дъщеря на господаря.
— Татко, бих те помолила да останеш тук в Лионес с лорд Бърк, да удържаш града и да пазиш останалите затворници от дома Ланън
— каза Изолда. — Лорд Маккуин, лорд Ейдън, лорд Лукас и лорд Шон ще тръгнат незабавно с мен към замъка Фин. Оттам ще започнем да
разкриваме възможни насочващи следи за местонахождението на Деклан, но подозирам, че сигурно се крие в някоя от териториите на
полумесеците.
Кралицата погледна към всеки от нас, за да види как слагаме ръце на сърцата си. Когато погледът ѝ докосна моя, видях огъня, които се
пробуждаше в нея — древен огън, сякаш тя бе току-що пробуден дракон. Дракон, който се готвеше да се надигне, да засенчи с крилете си
полумесеца, и да посипе дъжд от ужас.
Положих ръка на сърцето си, почувствах нестройното му биене до дланта си и оставих яростта си тихо да се надигне заедно с нейната.
Двайсет и три
Звярът
Бриена
Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин
— Стана злополука, господарке! — извика Тори, нахълтвайки в кабинета.
Вцепених се, когато вдигнах поглед от регистрите на Маккуин и видях ивици кръв, размазани по жакета му.
— Каква?
— Ловна злополука. Страхувам се, че двама от мъжете загинаха, а трети е…
Вече бях станала от стола и бях тръгнала надолу по коридора, преди той да успее да довърши, като последвах шума от суматохата и
излязох в голямата зала. Не знаех какво да очаквам, но решимостта ми се стопи, когато видях как внасят Лиъм и го полагат на една маса, с
обезобразено лице и стърчаща от дясната част на гърдите му стрела.
Мъжете, които го носеха, почувстваха присъствието ми и се обърнаха да ме погледнат с разширени, изпълнени с паника очи.
Отстъпиха встрани, за да ме пуснат да се приближа, и аз внимателно положих пръсти върху шията на Лиъм, където все още туптеше слаб
пулс.
— Повикайте ми Айла — казах дрезгаво, знаейки, че ще ми трябва помощта на лечителката с тази рана. Докато една от жените
трескаво се втурна да намери лечителката, аз се обърнах към мъжете и казах: — Помогнете ми да го внесем в една от спалните.
Заедно вдигнахме внимателно Лиъм и излязохме в един от коридорите, отправяйки се към най-близката свободна спалня. Веднага щом
Лиъм бе внимателно положен на дюшека, се заех да срежа късата му горна дреха и ризата, за да разкрия тялото му и местоположението на
стрелата. Внимателно докоснах гърдите му, търсейки опипом ребрата. Смятах, че върхът на стрелата е заседнал в четвъртото му ребро.
Отстраняването му щеше да е трудно: докато се обучавах, бях изучавала раните от стрела заедно с Картие и макар никога да не бях имала
възможност да се погрижа за такава, знаех, че раните в гърдите са почти винаги фатални, ако е засегнат белият дроб. Знаех също и че е
изключително трудно да измъкнеш връх от стрела, ако е заседнал в кост.
След това огледах лицето му, което изглеждаше раздрано от ред хищни животински нокти. Плътта му висеше на ивици от бузата,
разкривайки зъбите му. Почти бях принудена да отместя поглед: стомахът ми се разбунтува при гледката.
— Имам нужда от чиста вода, мехлем от мед и рози и много превръзки — прошепнах, като се обърнах и заговорих на една от жените,
които ме бяха последвали в стаята. — И накарайте момичетата да накладат огън в това огнище. Бързо, моля ви.
Веднага щом жената тръгна и настойчивите ѝ викове отекнаха надолу по коридора, съсредоточих вниманието си върху мъжа, който
беше помогнал да внесем Лиъм вътре: тъмните му очи бяха приковани в мен, в очакване на следващата ми заповед.
— Какво стана? — прошепнах.
— Господарке… не знаем. Другите двама мъже с Лиъм загинаха.
— Кои мъже?
— Филип и Еймън.
Филип и Еймън. Двамата тежковъоръжени войници, които ме бяха придружили на връщане от Лионес у дома.
В стаята влезе Айла и ме разсея от шока. Бях я виждала из голямата зала, когато се хранехме, но никога преди не бях говорила с нея. Тя
беше по-възрастна жена с дълга бяла коса и очи с цвета на морето. Остави торбата си и огледа раните на Лиъм.
След миг ме погледна и попита:
— Прилошава ли ти от вида на кръв?
— Не — отвърнах. — И умея да се грижа за рани.
Айла не отговори, докато тършуваше в торбата си. Гледах как започна да подрежда малки шпатули, изработени от бъзово дърво, с
различна дължина и ширина. След тях — щипците, които бяха гладки и тесни, специално преназначени за измъкване на върхове от стрели.
Тя направи знак на двама от мъжете да удържат Лиъм. Аз не помръдвах, все още не, и просто гледах, когато тя се опита да извие
пръчката на стрелата. Пръчката отказа да се завърти и неочаквано се счупи в ръцете ѝ.
— Върхът на стрелата е в костта му — каза Айла и метна пръчката в огъня.
— Мога да го намеря и да го извадя — предложих и пристъпих напред.
Работех редом с нея, като увивах шпатулите в бинтове и потапях връхчетата в мехлем от рози и мед. Лечителката помоли двамата
мъже, които бяха останали в стаята с нас, да продължат да държат Лиъм, единият — за раменете, другият — за кръста, а двете с нея
започнахме постепенно да разтваряме раната от стрелата с шпатулите. Вече бях подгизнала от пот, когато намерих върха на стрелата —
тъмно проблясващ метал, покрит с кръв, заседнал в реброто на Лиъм.
Взех щипците и насочих острата им част надолу в раната му, докато намерих върха на стрелата. Напрегнах се, идвайки бавно до
леглото при него, и вложих цялата си тежест.
Металът се разхлаби и аз политнах, търкулнах се на пода и се блъснах с трясък в масата. Но вдигнах щипците и в тях беше върхът на
стрелата.
Ах, само да беше тук Картие, за да ме види как правя това. Щеше да съжалява, че го е изпуснал.
Айла ми кимна отсечено и се обърна обратно към Лиъм да махне шпатулите и да започне да почиства раната му. Двамата мъже още
държаха Лиъм, но ми кимнаха с уважение, каквото не бях виждала или усещала тук преди.
Изправих се и оставих щипците, като подадох на Айла превръзките, докато държах буркана с мед.
— Ще трябва да почакаме да видим дали белият му дроб е засегнат — каза Айла, като приключи с налагането на лечебната смес. —
Колкото до лицето му… ще трябва да се опитам да го поправя. Разбирате ли от билки, мистрес Бриена?
— Да. Какво Ви е нужно?
— Звезден трън — отвърна тя. — Расте на туфи в гората на изток, край реката.
— Ще отида да набера. — Бързо излязох от стаята, минах надолу по коридора и излязох в голямата зала.
Не очаквах там да се е събрала тълпа: мъжете и жените седяха тихо по масите и мрачно чакаха новини за Лиъм. Когато влязох, всички
се изправиха и аз спрях рязко, почувствала как погледите им се насочват към кръвта по ръцете ми, към кръвта, размазана по роклята и по
лицето ми. Торн беше единственият, който ме заговори.
— Мъртъв ли е? — попита шамбеланът.
— Не. Извадихме стрелата. — Продължих към фоайето: хората на Маккуин се разделиха пред мен. Щом тръгнах сред тях, отново
започнах да усещам уважението им, когато се раздвижиха, за да ме пуснат да мина, докато очите им продължаваха да ме следват. Тогава
осъзнах, че очакват заповеди от мен.
Спрях на прага, питайки се каква заповед да дам. Завъртях се на пета и се готвех да кажа, че трябва да спрат работа за днес, че нещо
става в земите на Маккуин и трябва да се опитам да го поправя, когато Торн ми отне възможността и се намеси.
— Всички се залавяйте отново с работата си — каза троснато шамбеланът. — Няма смисъл да пропилявате остатъка от един работен
ден.
Мъжете и жените започнаха да излизат от залата. Застанах под арката, докато Торн ме погледна.
— Трябва да говоря с теб, когато се върна, Торн — казах.
Той изглеждаше смутен от молбата ми, но кимна и каза:
— Разбира се, мистрес Бриена.
Тръгнах към фоайето, като на излизане грабнах една кошница. Беше ранен следобед, а небето беше облачно и навъсено. Дадох си един
миг да се изправя и да отметна косата от челото си: гърбът започваше да ме боли.
— Мистрес Бриена?
Обърнах се и видях Нийв да бърза към мен: на няколко стъпки зад нея беше хрътката ми, Неси, с изплезен език.
Нийв спря рязко при вида на кръвта по мен и вдигна ръце към устата си.
— Всичко е наред — казах. — Ще набера малко звезден трън.
Нийв преглътна страха си и свали ръце.
— Знам къде расте. Нека Ви помогна.
Заедно се отдалечихме доста от замъка, там, където дърветата по речния бряг започваха да стават по-гъсти. Дадох камата си на Нийв,
за да може да отреже тръна, без да докосва бодилите, и заработихме в тревожно мълчание, пълнейки кошницата.
Бях на колене, борейки се с един упорит трън, когато чух звук от прекършване на клонка в гъсталака. И нямаше да се разтревожа, ако
Неси не бе започнала да ръмжи до мен: козината на тила ѝ настръхна, зъбите ѝ се оголиха.
— Неси — прошепнах, но надникнах в сенките на храсталака, в гъстата плетеница от храсти и дървета. Студено предупреждение
полъхна надолу по гръбнака ми, когато почувствах изнервящия поглед на скрити очи.
В онзи гъсталак имаше някой и той ме наблюдаваше.
Неси започна да лае, остро и гневно, и направи още една крачка към гъсталака.
Всяко косъмче по тялото ми настръхна и аз с усилие се изправих на крака.
— Нийв! Нийв!
Сестра ми се втурна в сечището, идвайки от лявата ми страна. Потреперих от облекчение, когато я видях, все още с камата ми в
пръстите си.
— Какво? Какво има? — Тя се задъха, забелязвайки как Неси продължи да ръмжи и да се промъква по-близо до сенките. — Звярът ли
е?
— Звяр? — повторих като ехо.
— Звярът, който е нападнал Лиъм?
Погледнах обратно в гъсталака. Прииска ми се да ѝ кажа, че не е бил звяр. А човек.
Окачих кошницата със звезден трън на ръката си, а с другата ръка хванах сестра си.
— Хайде, трябва да се връщаме. Неси? Неси!
Кучето склони да ме послуша едва когато се увери, че се отдалечавам от опасността. Трите почти побягнахме от дърветата и излязохме
на открито, в сивата светлина и рехавата слънчева светлина. Когато стигнахме до фоайето на замъка, едва си поемах дъх.
— Имаш ли собствена кама, Нийв? — попитах, когато тя се опита да ми върне малкото хладно оръжие.
— Не — отвърна тя. — Лорд Аленах ни забраняваше да имаме.
— Е, тази вече е твоя. — Повдигнах полите си да откопчая ножницата, прикрепена към крака ми. Подадох ѝ я и изчаках да се уверя, че
я е прикрепила към бедрото си, с удобно прибраната вътре кама, скрита под роклята ѝ. — Носи я винаги. И ако някой те заплаши, искам да
го порежеш тук или тук. — Посочих към врата ѝ и подмишницата ѝ.
Очите ѝ станаха огромни, но тя кимна, подчинявайки се на заповедта ми.
— А вие, мистрес?
— Аз ще си намеря друго хладно оръжие. — Докоснах ръката ѝ и я стиснах леко, за да я успокоя. — Не се отдалечавай никъде сама,
дори когато отиваш от тъкачницата към замъка. Винаги моли някого да те придружи. Моля те.
— Заради звяра ли?
— Да.
Нийв правеше всичко по силите си да потуши страха си, да изглежда смела. Но виждах колко е бледа и разтревожена. Внимателно я
дръпнах напред, за да я целуна леко по челото. Тя застина неподвижно под тази проява на привързаност и аз се упрекнах, задето
прибързвам твърде много. Не така би постъпила господарката на дома Маккуин и видях, че я смущавам.
— Върви сега — прошепнах, като я побутнах леко, и Нийв се оттегли надолу по един от коридорите, като хвърли поглед назад към мен
с тъмен блясък в очите, сякаш започваше да чувства невидимите нишки, които ни свързваха.
Върнах се в стаята на Лиъм и подадох на лечителката кошницата със звезден трън. Работехме мълчаливо заедно: смачкахме цветовете
на ситен прах, който тя смеси с меда и направи мехлем. Беше закърпила лицето на Лиъм, докато ме нямаше, и ѝ помогнах да нанесе
мехлема върху кръстосаните шевове на тана. Докато миех ръцете си, лечителката внимателно уви лицето му с чисти бинтове.
— Тези рани не са нанесени от звяр, мистрес Бриена — каза мрачно лечителката.
— Да, знам. — Поех си дъх с усилие, спомняйки си зловещото усещане, че в гората бе имало някой, който ме наблюдава, само преди
час. — Имате ли нещо против да поседите с него за малко? Мога да дойда да Ви сменя по залез-слънце.
— Разбира се, господарке. — Тя кимна и аз бързо излязох, като повиках Тори да се срещне с мен в кабинета на Журден. Седнах в стола
на баща си, докато шамбеланът стоеше пред мен и шаваше смутено.
— Сигурна съм, че тази сутрин, докато се грижех за Лиъм, сте събрали сведения за случилото се — заявих.
— Да, господарке. Лиъм отишъл на лов с Филип и Еймън — започна Торн. — Това не е необичайно. Тримата са близки и са ловували
заедно много пъти през изминалите три седмици. Лиъм се върна на кон в замъка, едва крепящ се на седлото, улучен от стрела, с
обезобразено лице. Мъжете, които помогнаха да го внесем във вътрешния двор, казаха, че успял да изхрипти само една дума. Звяр. Казал я
два пъти, преди да изгуби съзнание, точно преди да пристигнете Вие, господарке. Докато Вие с Айла се грижехте за него, изпратих
съгледвач да разбере къде са другите двама мъже. Намерили ги мъртви в северната ливада, също с обезобразени лица, но били пронизани
дълбоко в коремите. Боя се, че… — Той се поколеба.
Зачаках с извита вежда:
— Боиш се, че какво, Торн?
Той хвърли поглед към петната кръв по мен и въздъхна:
— Боя се, че вътрешностите им бяха разпилени, по цялата трева.
За миг не казах нищо, взирайки се в сенките на стаята. Изпитах ужас от знанието, че онези двама мъже са умрели по такъв жесток
начин. И макар че ми се искаше да се отдам на шока, знаех, че не можех да си го позволя.
— Един звяр не би ли изял мъжете, вместо да си играе с вътрешностите им?
Торн мълчеше, почти сякаш изобщо не бе помислял за това.
— Освен това що за звяр изстрелва стрели, Торн?
Шамбеланът се изчерви, възмутен:
— Защо ме питате такива неща, господарке? Откъде да зная? Просто Ви разказвам какво открих!
— А аз просто Ви въвличам в разговор, за да можем да разрешим тази ужасна загадка.
— Загадка ли? Никаква загадка няма тук — възрази той. — Това беше трагична злополука! Повечето мъже смятаха, че Еймън или
Филип се е опитал да простреля звяра, който ги е нападнал, и стрелата му погрешка е рикоширала в Лиъм.
Възможно е, помислих си. Но отново нещо ми се струваше не както трябва. И аз се облегнах назад, мислейки си, че нещата не ми се
бяха стрували правилни, откакто тръгнах от Лионес.
— У вас ли са перата на стрелата? — изненада ме с въпроса си Торн. — Ако сте склонна да ми ги дадете, мога да Ви кажа дали
стрелата е била от нашите, или е на друг дом.
Надеждата ми се усили, а после бързо помръкна, когато си спомних как лечителката бе хвърлила стрелата в огъня, подразнена, че я бе
счупила, без да иска.
— Не. Няма пера.
— Тогава не знам какво друго да Ви кажа, мистрес Бриена. Освен че дълбоко съжалявам, задето тъкмо Вие трябва да се занимавате с
това. Баща Ви трябваше да прати у дома лорд Лукас.
Принудих се да потисна раздразнението си.
— Къде са телата на Филип и Еймън сега? — запитах, разтривайки болящите ме слепоочия.
— Съпругите им ги подготвят за погребение.
Трябваше да отида при тези съпруги, да им помогна с приготовленията. Изправих се и казах:
— Искам да изпратите група воини да разузнаят и претърсят околността, чак до границата между териториите. Започнете в източната
гора, където расте звездният трън.
Той ме погледна навъсено:
— Но, господарке… защо?
— Защо ли? — Едва не се засмях. — Защото в границите на имота вилнее на свобода звяр и убива хората ни.
— Значи искате да рискувам живота на още от нас, за да го повалим? Най-вероятно е мечка и е избягала обратно в пещерата си. Вече
огледах и Ви казах, че не намерихме нищо, освен телата на Филип и Еймън.
— Торн. Този звяр не е мечка. Човек е. Най-вероятно е от дома Халоран и най-вероятно има група съучастници със себе си. Намери ги
и ми ги доведи. Разбираш ли?
— Домът Халоран? — Той зяпна към мен. — Това е нелепо! Война ли се опитвате да започнете?
— Ако се опитвах да започна война, нямаше да се наложи да ме питаш. Щеше да го разбереш — заявих студено. — Сега върви и
направи каквото те моля, преди да подложиш на изпитание и последната ми частица търпение.
Когато си тръгна, в очите му още се виждаше онази искрица на потрес, сякаш не можеше да повярва на заповедите ми.
Изчаках, докато вратата се затвори, а после седнах отново с треперещи крака.
Трябваше да са семейство Халоран.
Помислих си за Пиърс, за унижението му, за това как отказвахме да изработим поръчания от него гоблен. Дали станалото бе
отмъщение за това?
Пази си гърба, Бриена.
Предупреждението на Гроня отекна отново и си помислих как тя и семейство Дермот бяха страдали от набезите на дома Халоран с
години.
Какво щях да правя, ако Торн доведеше обратно семейство Халоран? Какво щях да им причиня?
Нямах представа. И това навярно ме плашеше повече от каквото и да било друго.
По-късно същата вечер бях в стаята на Лиъм и варях на огъня гърненце с билки, за да прочистя въздуха, когато Торн ме намери.
Старият човек беше опръскан с кал и изглеждаше капнал от умора, когато се обърна към мен.
— Не открихме нищо, мистрес Бриена. Нищо освен птици, катерици и зайци — каза той сопнато, сякаш искаше да ми намекне: Аз не
Ви ли казах?
Изправих се, за да мога да застана изцяло с лице към него. В стаята бяхме само аз, той и Лиъм. Бях изпратила Айла на вечеря, за да си
отдъхне малко.
Торн хвърли поглед към Лиъм, който продължаваше да лежи на леглото:
— Как е той?
— Още диша — отвърнах, но думите ми бяха унили. Беше, както се бяхме опасявали с Айла: Лиъм бе изпаднал в безсъзнание, а
дишането му бе станало мъчително. На Айла не ѝ се вярваше, че той ще преживее нощта.
Но аз не казах това на Торн. Метнах ново стръкче мента във врящото си гърне, молейки се билките да пречистят дробовете на тана,
въпреки че дишането му отслабваше.
— Върви на вечеря, Торн. Направи достатъчно за днес.
Той си тръгна с въздишка, а аз седях до Лиъм, докато Айла се върна да ме смени.
Осъзнах колко съм изтощена едва когато излязох до предния вътрешен двор и свирнах на Неси.
Хрътката ми послушно се появи, сякаш беше чакала да я повикам. Заведох я в стаята си и я подканих да спи на леглото до мен.
Докато тя се търкаляше в завивките ми, взех в ръце меча си. Извадих оръжието от ножницата и му се възхитих, преди да се покатеря в
леглото. Оставих меча на дюшека до мен, с ръкохватка, готова да бъде сграбчена в миг.
А после легнах — с кучето от едната ми страна и стоманата от другата, и загледах как светлината очертава фигури по тавана ми.
Не помня да съм заспивала. Сигурно съм се унесла постепенно, защото следващото, което чух, беше, че Неси ръмжи.
Очите ми се отвориха широко, за да попият тъмнината: огънят ми бе догорял до жарава. Лежах там замръзнала.
Неси изръмжа отново и точно тогава го чух. Тихо, колебливо почукване по вратата ми.
— Кротко, Неси — наредих ѝ, и тя утихна.
Измъкнах се от леглото с меч в ръка и започнах да се промъквам към вратата си.
— Мистрес Бриена?
Беше Торн. Изпуснах раздразнена въздишка и когато открехнах вратата си, видях шамбеланът да стои със свещ в ръка, чакайки ме да
отворя.
— Какво има сега, Торн?
— Има някого, когото мисля, че трябва да видите — прошепна той. — Бързо, елате с мен. Мисля, че има нещо общо с… нападението.
— А после погледна зад мен, където Неси продължаваше да ръмжи. Очите му се разшириха едва доловимо от безпокойство.
— Само минутка. — Затворих вратата, за да мога да си нахлузя ботушите и да придърпам наметалото си на адепт около яката. Закопчах
ножницата на меча си през гърдите, като оставих меча да се намести удобно между раменните ми лопатки, с ръкохватка, стърчаща зад мен,
готова да бъде уловена.
Когато отворих вратата отново, Торн чакаше на няколко стъпки от мен.
— Тя ще се уплаши от кучето — прошепна ми той и аз спрях на прага си.
— Тя?
— Да. Една от девойките казва, че знае нещо за нападението. Желае да говори с Вас за това.
Това ме изненада, но се съгласих да оставя Неси в стаята си, въпреки скимтенето ѝ.
Последвах Торн през замъка: коридорите бяха тъмни и тихи. Очаквах, че ще ме въведе в някой от складовете, така че когато ме изведе в
предния двор, с камъните и мъха, позлатени от лунната светлина, се поколебах.
— Къде е тази девойка? — попитах: дъхът ми образува облаче. — И коя е?
Торн се обърна да ме погледне. В този момент изглеждаше крехък и стар.
— В тъкачницата е. Не можах да я убедя за друго.
— Тъкачницата ли? — повторих като ехо. Поколебах се за миг — това ми се струваше нередно и странно, — но после си помислих
колко голямо доверие имаше Журден на Торн: имаше му достатъчно доверие, за да го остави да ръководи и наглежда делата на замъка. И
затова склоних да го последвам по пътеката надолу по хълма: тревата бе дълга и тънка под нас, къдреше се около ботушите ни. Вятърът
изгаси свещта на Торн, така че се движехме само на светлината на луната и звездите.
Когато тъкачницата се показа като мастилено петно на фона на копринената нощ, забелязах, че в прозорците не свети. Сградата спеше
като всички други.
Спрях: тъничка нишка страх дръпна сърцето ми надолу към стомаха.
— Торн?
Шамбеланът спря и се обърна да ме погледне. Видях в лицето му, че сега зад мен има някого, и преди да успея да посегна, за да извадя
меча си, почувствах как едно острие предупредително докосва врата ми.
— Не мърдай, Бриена — прошепна в ухото ми Пиърс.
Не помръднах. Но сърцето ми се късаше на парчета.
— Защо? — Това беше всичко, което можах да кажа на Торн: измяната накара гърлото ми да се стегне.
— Искахме Лукас — каза Торн. — Затова поисках Лукас да се върне. Но баща ти беше достатъчно глупав да прати теб вместо това.
Съжалявам, Бриена. Наистина съжалявам.
— Как можа да предадеш собствения си господар? — изхриптях, но после истината ме порази като удар в гърдите. Знаех точно какъв е
Торн. И ми идваше да се изсмея, ядосана на себе си, задето не се вслушвам в собствените си съвети.
Нима не бях поръчала на Шон да повдигне ръкавите на седмината си танове, за да провери за знака?
Бях вярвала, че никой Маккуин не се е присъединил към полумесеците, но колко глупава бях да мисля, че покварата се разпространява
само сред определени домове.
Ръката на Пиърс обгърна талията ми. Почувствах как откопчава презраменния ремък на меча ми и единственото ми оръжие се изхлузва
от тялото ми. Чух как стоманата се приземява в тревата, запратена далече от мен.
— Баща ми ще те убие, когато открие това — казах, изненадана колко спокойно звуча.
Торн само поклати глава.
— Лорд Маккуин няма никога да узнае.
Пиърс ме събори на земята и натика парцал в устата ми, докато връзваше китките ми зад гърба. Все още виждах Торн, извисяващ се
заплашително над мен, звездите тлееха в нощта зад него. Гледах как Пиърс му подаде кесия монети: видях как ръкавът на Торн се раздвижи,
докато посягаше за нея, и се видя изрисуваният с туш полумесец, ясно очертан на китката му.
— Няма да получиш остатъка, докато размяната не бъде успешно извършена — каза Пиърс. А после рязко смъкна наметалото ми на
адепт: студът премина по тялото ми, когато Торн неохотно взе в ръце наметалото ми, сякаш синият плат щеше да го ухапе.
Пиърс ме вдигна и ме метна на рамо, сякаш не бях нищо повече от чувал със зърно. Изпищях, но гласът ми бе заглушен от парцала в
устата ми: заритах, опитвайки се да забия коляно в стомаха му, и той се препъна. Проснахме се на земята и аз побързах да се отдалеча с
пълзене от него, като порязах коляното си на голям камък. Пиърс ме връхлетя, преди да успея да се изправя на крака, и ме удари през
лицето. Зрението ми са замъгли, бузата ми пареше от болка: помъчих се да дишам, докато той ме влачеше навътре в гората.
Все още замаяна, се опитах да се ориентирам. Намирахме се на малко сечище, а там имаше каруца: четирима от хората на Пиърс се
бяха събрали около нея и чакаха, оглеждайки ме студено. По късите горни дрехи на двама от тях имаше засъхнала стара кръв. Кръвта на
Филип и Еймън — разбрах, и почувствах как в гърлото ми се надига жлъчка.
Гледах как Пиърс отметна чергилото на каруцата.
Отзад имаше чували със зърно. Имаше обаче и нещо друго: едно отделение под чувалите със зърно, умело скрито. Сърцето ми заблъска
като чук, когато го видях, когато осъзнах, че Пиърс се кани да ме пъхне в напомнящата за ковчег тъмнина. С препъване се изправих на
крака, тромава, понеже с вързани ръце не можех да пазя равновесие, и побягнах като обезумяла. Успях да мина през две туфи къпинак,
преди Пиърс да ме настигне: пръстите му се провряха като змии в косата ми и ме дръпнаха обратно в ръцете му.
— Хитруша си ти, спор няма — подхвърли подигравателно той. — Фехин ме предупреди, че си такава, че ще е трудно да те хвана. Но
този път те надхитрих, Бриена. — Отведе ме обратно при каруцата, вдигна ме и ме натика в тайното отделение: хората му се кискаха и го
насърчаваха. После се облегна на каруцата, гледайки ме с наклонена глава, сякаш му доставяше наслада да ме вижда как се свивам в
малкото пространство. — Принцът искаше кръв на Маккуин, не на Аленах. Но предполагам, че ще свършиш достатъчно добра работа.
Засуети се с един от чувалите със зърно над мен. Чух звън на стъкло и преди да успея да реагирам, Пиърс притисна към лицето ми
влажен парцал, принуждавайки ме да вдишам изпаренията на нещо с киселинен мирис.
Възпротивих се, като се дръпнах по-назад в отделението, но пръстите ми взеха да изтръпват, а светът забави ход. Почти се бях предала
на забвението, когато чух Пиърс да говори.
— Знаеш ли… ако не ме бе унижила пред дома на баща си, ако беше избрала да се съюзиш с мен… семейство Халоран щяха да изберат
твоята страна. Щяхме да отхвърлим семейство Ланън сякаш са мръсни дрехи за пране. Щеше да си моя и щях да те закрилям, Бриена. Но
виж се сега. Забавно е как се измества балансът на силите, нали?
Той дръпна парцала от устата ми и аз се опитах да изпищя отново. Но гласът ми отслабваше. Имах сили само да изхриптя:
— Къде ме водите?
— Водя те у дома — каза той с усмивка. — При принца.
Затвори ме в тъмнината. Почувствах как каруцата потреперва и потегля и се помъчих да остана с ясно съзнание.
Последната ми мисъл припламна точно преди да изгубя съзнание.
Щях да бъда предадена на Деклан Ланън.
Част четвърта
Разплатата
Двайсет и четири
Ултиматум
Картие
Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин
Разбрах го в мига щом видях замъка на Журден да се появява през мъглата на бурята. Бриена я нямаше. Дръпнах поводите, за да спра
коня си във вътрешния двор, точно зад Журден. Бяхме твърде закъснели и въпреки това Журден не го осъзнаваше.
Изолда дръпна поводите и спря коня си до моя: лицето ѝ беше опръскано с кал и дъжд. Бяхме яздили през нощта, почти без да спрем,
за да стигнем до замъка Фин. И въпреки това все пак не бяхме стигнали навреме.
Кралицата погледна към мен, безмълвно нареждайки ми да последвам Журден в залата. И затова се подчиних, с пустота в гърдите,
докато слизах и следвах Журден и Люк, когато се втурнаха във фоайето.
Останалите от групата ни — Шон, Изолда и охраната на Изолда — влязоха бавно, колебливо.
— Бриена? Бриена? — прогърмя гласът на Журден из замъка.
Хората на Маккуин се бяха събрали, тъкмо приключвайки със закуската. Светлината бе оскъдна дори тук, където огънят бумтеше в
огнището и хвърляше слабо сияние по знамената на дома Маккуин. Хората стояха на групички с бледи лица, с широко отворени и мрачни
очи. Имаше едно младо момиче със златиста коса и белези по лицето, което плачеше: скръбният ѝ плач беше единственият звук, който
нарушаваше напрегнатата тишина.
— Къде е дъщеря ми? — попита Журден и тонът му бе заплашителен, като пукот на дърво, което всеки миг ще се разцепи през средата.
Най-после шамбеланът пристъпи напред. Гледах го как сведе глава, как положи ръка на сърцето си.
— Милорд Маккуин… боя се да Ви кажа…
— Къде е дъщеря ми, Торн? — повтори Журден.
Торн протегна ръце с дланите нагоре, празни, и поклати глава.
Журден кимна, но челюстта му бе стисната. Застанах до Люк и загледах как Журден хвана най-близката маса и я преобърна. Калаените
чаши и чинии, блюдата с храна, напитките — всичко политна към пода, като се разливаше, дрънчеше и се трошеше.
— Изпратих я тук, за да е в безопасност! — изкрещя той. — А ти остави Деклан Ланън да я похити! — Той преобърна друга маса и
сдържаността ми най-накрая се пречупи, когато видях как Журден се разпада, когато видях агонията по лицата на хората му.
Посегнах и хванах ръката на Журден над лакътя, като го поведох през тълпата горе до подиума.
— Донесете вино и хляб — заповядах на шамбелана, който изглеждаше зашеметен, когато затича към кухните. После натиснах Журден
да седне в стола си: той положи глава на масата, изгубил решителността си, когато го обзе шокът.
Люк седна до баща си с пепеляво лице, но посегна да докосне Журден по рамото.
Най-сетне Изолда влезе в залата. Отново настъпи тишина, когато хората на Маккуин я видяха, мокра до кости и обрулена от бурята. Но
тя влезе в залата грациозно и с достойнство и накрая стигна до стъпалата на подиума.
Обърна се да погледне мъжете и жените и се запитах как ще се обърне към тях, дали ще се разпали като Журден, или ще се втвърди
като лед, както аз.
— Откога я няма Бриена Маккуин? — попита Изолда и гласът ѝ беше тих и кротък, за да измъкне отговори.
— Липсва от тази сутрин — отвърна една жена. Имаше сив кичур в косата и твърдост в изражението, сякаш бе видяла твърде много. И
бе обгърнала с ръка плачещото момиче.
Тази сутрин.
Значи сме били съвсем близо.
— Значи е била похитена през нощта? — попита Изолда. — Кой я видя последен?
Хората зашушукаха с ниски и настойчиви гласове.
— Навярно камериерката ѝ? Кой се погрижи за нея снощи? — упорстваше Изолда.
Отново настъпи мълчание. Открих, че пръстите ми се извиват и ноктите ми се впиват в дланите.
— Лейди, аз я изпратих до стаята ѝ.
Всички погледнахме към мястото, където една стара жена стоеше встрани от тълпата. По престилката ѝ имаше кръв, в очите ѝ
проблясваше угризение.
Журден най-сетне повдигна глава и присви очи към жената:
— Айла?
— Милорд Маккуин — каза Айла, с дрезгав глас. — Дъщеря Ви ми помогна да се погрижа за Вашия тан вчера. Извади стрела от
реброто му.
— Кой тан? — попита Журден и се опита да се надигне. Положих тежка ръка върху рамото му и го задържах. Шамбеланът с киселото
изражение най-накрая се върна с виното и аз налях една чаша на Журден, като обвих пръстите му около столчето на високата чаша.
— Лиъм, милорд. Имаше ловна злополука…
Историята започна да се разкрива. Журден отпи от виното си едва когато го подтикнах, и чак след като цветът се върна в лицето на
лорда, му позволих да стане и малката ни група последва Айла до една спалня, където Лиъм дишаше мъчително в безсъзнание, с покрити с
превръзки рани.
— Можеш ли да го излекуваш, Изолда? — попита Журден.
Кралицата внимателно свали превръзките, за да огледа раните на Лиъм.
— Да. Но ми се струва, че има треска и инфекция. Магията ми ще трябва да го потопи в дълбок сън за няколко дни, за да я прочистя от
кръвта му.
Няколко дни? Не разполагахме дори с часове — помислих си. Досетих се, че Журден мисли точно същото, но сдържа думите си.
— Моля Ви, лейди. Излекувайте го.
Изолда нави ръкави и помоли Айла за помощ. Докато жените започнаха да лекуват Лиъм, ние, останалите, тръгнахме да видим
двамата мъже, загинали при злополуката. Още ги подготвяха за погребение: раните им бяха ужасяващи.
Люк изруга, запуши носа си и отмести поглед, но аз се взрях в тях и ги разпознах. Бяха двамата тежковъоръжени войници, придружили
Бриена у дома. Заедно с Лиъм.
— Искам да видя стаята ѝ — казах рязко на Торн, който се сепна от суровата нотка в гласа ми.
Журден кимна и последвахме шамбелана нагоре по стълбите към стаята на Бриена.
Първото, което забелязах, беше леглото ѝ. Беше разхвърляно, с измачкани завивки, сякаш я бяха събудили посред нощ. А после
забелязах кучешката козина. Сигурно беше спала с хрътката си. И онзи лед в сърцето ми започна да се топи, стопляйки се буйно, докато
продължавах да гледам нещата ѝ, докато си я представях как лежи в тъмнината, пазена само от едно куче.
— Къде е кучето ѝ? — попитах, като хвърлих поглед към Торн.
— Страхувам се, че кучето е в неизвестност, милорд. Макар че има навика да се отдалечава от време на време.
Изпитах ужасно подозрение, че хрътката на Бриена може да е мъртва.
— През прозореца ли е влязъл? — попита Шон.
Люк отиде до един от трите прозореца и погледна през стъклата към далечния двор долу. Светлината на бурята го правеше да изглежда
по-стар с години, изпит и изнурен.
— Това е твърде невероятно. Няма как да се измъкнеш невредим през тези прозорци.
Продължих да обикалям из стаята ѝ, чувствайки как Журден ме следи с поглед.
Бриена, Бриена, моля те… дай ми знак. Сърцето ме заболя. Кажи ми как да те намеря.
Приближих се до гардероба и отворих вратите. Усетих уханието ѝ — на лавандула, ванилия и слънчева светлина от ливадите. Ръцете
ми трепереха, докато преглеждах дрехите ѝ.
— Наметалото ѝ на адепт го няма — казах дрезгаво най-накрая. — Това означава, че е излязла от стаята си с някого, когото е
познавала. Някого, на когото е имала доверие. — Обърнах се и се вгледах в мъжете. — Била е предадена, Маккуин.
Журден побеля като платно, докато сядаше на ръба на леглото на Бриена.
Шон още оглеждаше невъзможно високите прозорци, а Люк продължаваше да стои вцепенено насред стаята. А Торн кършеше ръце,
докато слушаше.
Изведох шамбелана от стаята и грубо затворих вратата в лицето му. После се обърнах отново към близкото си обкръжение,
единствените хора, на които имах доверие. И, да, по някакъв странен начин сега това включваше и Шон.
— Някой тук е верен на Ланън? — прошепна Люк.
Журден мълчеше. Ясно ми беше, че не знае, нито пък иска да подхвърля имена напосоки.
— Лечителката? — предположи Шон.
— Не — побърза да отрече Журден. — Не и Айла. Понесла е много страдания от дома Ланън.
— Тогава кой, Маккуин? — настоях кротко.
— Чакайте малко — каза Шон. — Продължаваме да смятаме, че Деклан е дошъл тук, че Бриена е предадена право в ръцете на Деклан.
Но точно в момента Деклан е беглец. Трябва да се укрива.
Беше прав. Всички бяхме мислили в една посока.
— Елате — каза Журден и ни направи знак да го последваме. — Да отидем в кабинета ми.
Последвахме го надолу по коридора и там той поръча да запалят огън в огнището му и да донесат освежаващи напитки и закуски,
които да подредят на масата. Веднага щом слугите си тръгнаха, Журден смъкна картата на Мевана от стената, за да я разгърне пред нас.
— Да започнем да мислим къде би се крил Деклан — каза той, като постави речни камъни в четирите ъгълчета на картата.
Четиримата се събрахме и започнахме да я оглеждаме. Погледът ми се насочи първо към територията на Маккуин. Земите му
граничеха с шест други: планините на дома Кавана, ливадите на Морган, долините и хълмовете на Аленах, гората на Ланън, овощните
градини на Халоран и реките на Бърк.
— Първите, които попадат под подозрение — каза Журден и посочи. — Ланън. Каран. Халоран. Аленах.
Шон се канеше да каже нещо, когато Изолда най-накрая се присъедини към нас: лицето ѝ беше забележимо бледо и изпито, сякаш
нещо я болеше. Запитах се дали магията ѝ я изтощава, защото имаше вид сякаш я боли главата.
— Излекувах раните на Лиъм, но както казах по-рано, най-вероятно ще спи още няколко дни заради треската — каза тя и разтри
слепоочието си, докато поглеждаше към картата.
Журден я осведоми за подозренията ни, че сред хората на Маккуин има изменник, и челото ѝ се свъси гневно.
— Очевидно би трябвало да подозираме дома Ланън — каза Изолда, като погледна територията на Ланън. — Деклан може да се крие
навсякъде в границите на собствените си владения. А на кон това не е далече оттук, Маккуин.
— Това ми се струва твърде очевидно — възрази Люк. — Ами семейство Аленах? Не се засягай, Шон. Но слугата ти е бил верен на
полумесеците.
Шон кимна мрачно:
— Да. Прави сме да подозираме моите хора.
— Подозираме ли Бърк? — осмели се да попита Люк.
Помислих си за лорд Бърк, на когото бе наредено да остане с бащата на кралицата, за да охранява останалите членове на семейство
Ланън и да поддържа реда. Как през изминалите двайсет и пет години бе закрилял хората ми възможно най-добре, как се беше вдигнал да
се бие редом с нас преди седмици.
— Лорд Бърк се би и проля кръвта си редом с нас — промърмори Журден и изпитах облекчение, че смята същото като мен. — Освен
това публично се закле във вярност на Изолда. Не смятам, че би ни предал.
Тогава оставаше семейство Халоран.
Проследих с поглед територията им.
— Колко път има оттук до замъка Лера, Маккуин?
— Половин ден езда — отговори Журден. — Не мислиш…
— Това е много добра възможност — казах, досетил се накъде клонят мислите на Журден.
Прекъсна ни почукване на вратата. Журден прекоси стаята, за да отвори, и видях как Тори сложи един пакет в ръцете на лорда.
— Един от конярите току-що намери това в конюшните, милорд.
Журден взе пакета, затвори вратата в лицето на Торн и бавно се върна до масата, разкъсвайки хартията.
Най-напред с пърхане изпадна кратко писмо. Кацна на масата върху картата.
Прочетох съобщението: почувствах се сякаш ме уцели в сърцето.
Бриена Маккуин в замяна за Камъка на здрача, предаден единствено от Изолда Кавана, след седем дни, считано от днес, по
залез-слънце, на мястото, където гората Майрена граничи с Долината на костите.
Ултиматумът на Деклан. Най-сетне беше пристигнал.
Но не повярвах на думите, докато не видях какво се гуши в пакета. Журден го взе в ръце и го вдигна към светлината и аз най-накрая
оставих шока да ме погълне: най-накрая позволих на самообладанието си да рухне.
— Не — прошепнах. Свлякох се на колене, разливайки виното, което държах в ръце. То се разпростря като кръв по пода.
Аз бях избрал този нюанс на синьото, избрал бях тези звезди за нея.
И в този миг разбрах в каква ужасна опасност се намира: че Деклан Ланън щеше да я изтезава без значение дали ще се съгласим на
размяната, само защото я обичах. Че ще я пречупи малко по малко, точно както бе сторил това на сестра ми, и всичко — заради мен.
Затворих очи за светлината, за гледката на наметалото на адепт на Бриена в треперещите ръце на Журден.
Двайсет и пет
Да осуетяваш и да се надяваш
Бриена
Дойдох на себе си бавно, постепенно. Главата ми се цепеше от болка, а устата ми беше болезнено суха. Копнеех за вода, за топлина.
Чух плъзгане на вериги, студено и металическо, а после осъзнах, че се движат в отговор на собствените ми движения, че около китките
ми имаше тежест, когато ги преместих на гърдите си.
Когато отворих очи, видях сенки и слаба светлина, тъмни каменни стени, опръскани със стара кръв.
Някой дишаше тежко, близо до мен.
И лежах върху нещо, което ми се струваше тясно и голо. Затворнически нар.
— Най-накрая, Бриена Аленах. Най-сетне се събуждаш.
Разбрах, че това е гласът на Деклан, защото беше дълбок и дрезгав, като дим по повърхността на тъмна вода. Звучеше развеселен и аз
се помъчих да преглътна, помъчих се да успокоя сърцето си, докато обръщах глава, за да го видя седнал на ниско столче до нара ми, свел
усмихнато лице към мен.
Златистокафявата му коса беше небрежно прибрана назад и вързана. Брадата по лицето му беше гъста, а по пръстите му имаше
корички от зарастващи рани, на челото му — порезна рана. Миришеше на пот и изглеждаше изтощен, полудив.
Изправих се рязко, веригите ми се повлякоха по камъка. Имах окови на двете китки и на двата глезена. А после осъзнах, че съм
прикована към железните колони на леглото.
Не казах нищо, защото не исках да звуча изплашена пред него. Така че се отместих колкото можех по-далече от него, върху малкото си
легло: очите ми се спряха с остър поглед върху неговите, веригите се дръпнаха заедно с мен като тънките мустачета на растение.
— Моят възпитаник ти е дал твърде силна доза — обясни Деклан и протегна едрите си, мускулести ръце. — Седя тук от часове и те
чакам да се събудиш.
Възпитаник? Пиърс Халоран беше възпитаник на Деклан Ланън?
По кожата ми полазиха тръпки от знанието, че съм лежала тук в безсъзнание, докато той ме е наблюдавал.
Той прочете мислите ми и ми хвърли остра усмивка.
— А, да. Не се тревожи. Не съм те докоснал.
— Какво искате от мен? — Гласът ми беше дрезгав, слаб.
Деклан посегна към чаша вода на една маса до нара ми и я протегна към мен. Не я приех и след известно време той сви рамене и я
изпи сам: водата се стече на тънки струйки надолу по брадата му.
— Какво мислиш, че искам от теб, Бриена Маккуин?
— Аленах ли съм за теб, или Маккуин? — попитах.
— И двете. Аленах по кръв, но Маккуин по избор. Признавам, решението ти е интригуващо за мен. Защото независимо колко надалеч
бягаш, не можеш да избягаш от кръвта си, девойче. Всъщност бих бил по-мил към теб, ако приемеш дома на истинския си баща.
Семействата Аленах и Ланън имат хубава история заедно.
— Какво искаш от мен? — повторих нетърпелива.
Деклан остави празната чаша настрана и потърка големите си ръце.
— Преди много време баща ми се зае да накаже трите дома, които се опитаха да го съборят от власт. Знаеш историята, разбира се —
как домовете Кавана, Морган и Маккуин се опитали да въстанат и се провалили. Въпреки неуспеха им с преврата, заедно с малодушните си
бащи се спасили три деца от благородни домове… Изолда. Лукас. Ейдън. Три деца, които е трябвало да загинат.
Държах си устата затворена и стисках зъби, заставяйки се да го слушам. Свих ръцете си в юмруци, заставяйки се с усилие на волята да
запазя спокойствие.
— Сега щеше да е невъзможно да заловим Изолда заради постоянната ѝ охрана. Също и Ейдън, след като осъзнах колко е умен и
гневен. Но Лукас? Щеше да е лесно да го похитим. И знаех, че ако успея да заловя едно от трите оцелели деца, мога да го разменя срещу
каквото поискам.
Той още се усмихваше, наслаждавайки се, че ме вижда така разрошена и раздърпана, окована във вериги.
— Знаеш ли какво желая, Бриена?
Чаках: не исках да играя неговата игра.
— Искам точно онова нещо, което веднъж откри, нещото, което извади на бял свят — каза Деклан. — Искам Изолда Кавана да ми
предаде Камъка на здрача. Твърде трудно ли ти е да го повярваш?
Беше. Внезапно вече не можех да дишам.
— Виждаш ли, Бриена, магията в тази земя в крайна сметка винаги се покварява — продължи той. — Всеки, който е изучавал
историята на Мевана, знае това. Магията предоставя на дома Кавана ужасно предимство. Славен бил денят, в който камъкът се изгубил,
когато последната кралица била погубена в битка през 1430 година. Това било славна епоха за нас, защото изведнъж означавало, че вече не
сме управлявани от нестабилна, опетнена кралица. Че всеки може да се вдигне на бунт, за да завземе трона, с магия или без, с кралица или
без.
Той замълча, взирайки се в мен. Треперех, опитвайки се да сглобя отговора си, да осмисля това.
— Трябва да ти кажа — продължи той и ми се прииска да заглуша гласа му. Прииска ми се да запуша уши и да затворя очи, защото
думите му започнаха да се забиват в мен като кукички. — Бях доста впечатлен от факта как ти и събраният ви от кол и въже бунтовнически
отряд се вдигнахте и се бихте преди няколко седмици. Все още съм доста впечатлен от теб, заради това че намери камъка, заради това че
заблуди родния си баща, за да можеш да изровиш камъка в неговите земи. Синът ми неспирно говори на сестра си за това — историята за
това как си намерила Камъка на здрача, как камъкът ще изгори някого като теб или мен, ако го докоснем, така че си го държала прибран в
джоба на роклята си; как излъчва сияние на шията на Изолда Кавана.
Затворих очи, неспособна да го гледам и миг повече.
Той се изкиска:
— И затова си помислих, че Лукас не е подходящият човек за тази замяна. А Бриена. Момичето, което откри камъка, девойката, която
върна магията и кралицата в тази земя.
— Какво може да направи камъкът за теб, Деклан? — Изпитах облекчение, че гласът ми е овладян, че звуча спокойно. Отворих очи и
се взрях в него.
— Не е ли очевидно, Бриена? — възрази той. — Без него Изолда Кавана губи блясъка и силата си. Тя и баща ѝ ще станат слаби. Но
навярно повече от това… аз ще получа подкрепата на хората. Защото вашата бунтовническа група е твърде горда, за да види, че хората се
страхуват от магията. Не искат тя да ни владее. И следователно аз ще бъда човекът, който ще потуши страховете им, ще им даде това, което
наистина искат.
— И какво е то?
— Крал, който се вслушва в хората. Крал, който не разполага с нечестно предимство. Крал, който е един от тях, който има представа за
бъдещето. А моята представа е тази за ново кралство, една нова Мевана, където няма магия и домове. Има само един, един дом, една
управляваща фамилия и един народ.
О, имаше толкова много неща, които исках да кажа в отговор на това. Исках да му кажа, че единствените меванци, които се боят от
Изолда, са белязаните със знака на полумесеца, меванците, които бяха в съюз със семейството на Деклан от години. Че не магията бе
покварила тази земя, а семейството му. И че единствените меванци, които биха искали него на трона, са онези с помрачени сърца и умове,
копнеещи за онези злокобни наслади, с които бе прочут Деклан. Но навярно по-силна от всички тези гневни мисли бе тази в отговор на
представата му за един дом, едно семейство. Знаех точно как планира да осъществи подобна представа и това бе да убие всички, които му
се противопоставят, да изтрие домовете от лицето на земята, точно както беше сторил Гилрой с дома Кавана.
Искаше ми се да крещя и да вилнея срещу него, но преглътнах всичко, знаейки, че ако го разгневя, ще ме нарани. А имах нужда от
цялата си сила и целия си ум, за да го надхитря.
Деклан се изправи, внушителен на ръст, и изпълни малката ми килия като планина.
— Искам Изолда Кавана да ми даде камъка в замяна за теб. Трябва да дойде сама, да коленичи пред мен и да го предаде. И знам, че ще
го направи. Това е просто камък и животът ти е по-важен за тях от него… Знам, че Маккуин държи на теб, сякаш си негова плът и кръв. Но
този, който ще настоява за свободата ти, няма да е Маккуин. А Ейдън Морган, гордият Ловък лорд, който си мисли, че знае всичко. Защото
държиш сърцето му в ръцете си. Защото е изгубил майка си и сестра си и затова ще е твърдо решен да не изгуби теб.
В този момент разбрах, че Изолда никога няма да се съгласи на тази размяна, независимо какво иска Картие. Не беше възможно,
нямаше никакъв начин да се съгласи да предаде камъка в замяна на мен. Нямаше да преговаря с Деклан Ланън. А и аз не бих искала да го
направи.
Продължително и бавно си поех дъх навътре. И отказах да говоря, да му разкрия какво мисля. Защото трябваше да дам на Изолда и
Картие възможно най-много време да ме открият със собствени усилия. Преди Деклан да осъзнае, че планът му е безплоден и че няма друг
избор освен да ме убие.
— Стига да се съобразят с желанията ми, няма да те нараня — обеща той. — Но в мига щом започнат да се опитват да ми попречат…
нека просто да кажем, че няма да излезеш от тази килия по същия начин, по който влезе в нея.
Не можах да скрия треперенето си, когато той си тръгна, затръшвайки зад гърба си вратата от железни решетки. Пропълзях до долния
край на нара си и повръщах, докато вече бях празна, а ушите ми звънтяха. Зрението ми беше размазано, когато легнах по лице, мъчейки се
да остана спокойна.
Най-голямото предизвикателство пред мен беше да се опитам тайно да изпратя съобщение до Журден и Картие, да разкрия къде съм.
Досега вероятно вече знаеха, че Деклан се е измъкнал от Лионес, а аз съм изчезнала. Но дори не бях сигурна къде се намирам. Смятах, че
ме държат в кулата на замъка Лера, в лапите на семейство Халоран, но не бях сигурна.
Мислих, докато се изтощих, и осъзнах, че това е безнадеждно. И затова се отдадох на най-топлите си спомени, онези, разцъфнали от
времето, което прекарах в Магналия Хаус. Помислих си за Мерей, за нейната музика, за това как двете с нея играехме на пара и
джунджурии и как тя винаги ме побеждаваше в играта. Спомних си лятното слънцестоене, когато с нея стояхме в стаите си, обзети от
несигурност и въпреки това трепетно развълнувани как може да се развие вечерта, с мисълта, че сме възпитанички, които стават
повелителки на познанието. Спомних си всички онези следобеди, когато бях седяла с Картие в библиотеката, когато ми се бе струвал
толкова студен, отчужден и строг, и как накрая го бях предизвикала да застане на един стол с книга върху главата. Спомних си първия път,
когато го чух да се смее, как смехът бе изпълнил стаята като слънчева светлина.
Сигурно съм задрямала, но бях разбудена от звуците, отекващи под мен. Гласове, коне, дрънчене на желязо.
Повдигнах глава, за да чувам по-добре, и бързо осъзнах, че не се намирам в подземие, както бях смятала.
Намирах се в кула.
Нещо се стрелна внезапно по пода на килията ми. Мислех, че е плъх, докато звукът се повтори и осъзнах, че е камъче. А после се дочу
тих, любим шепот:
— Мистрес Бриена.
Надигнах се и седнах по-изправена: сърцето ми падна в гърлото, когато видях Юън от другата страна на решетките.
— Юън? — изхриптях и слязох тромаво от нара си. Веригите бяха къси, принуждавайки ме да остана в средата на килията, макар да
протегнах ръка към Юън, когато той посегна към мен. Усещането, витаещо между нас, бе крехко и нежно, пръстите ни почти се докоснаха.
— Юън, добре ли си? — проплаках, неспособна да удържа емоцията си.
— Добре съм — каза той през сълзи и грубо разтърка лицето си с ръка. — Толкова съжалявам, мистрес. Мразя баща си.
— Шшт. — Опитах се да го успокоя, да го накарам да се съсредоточи. — Слушай, Юън. Можеш ли да ми кажеш къде сме?
— В замъка Лера.
Владението на Халоран.
— Кийла се тревожи за Вас — прошепна Юън. — Иска да помогне да Ви освободим, както Вие се опитахте да направите за нея.
Мислим, че можем да измъкнем ключа от пазача утре вечер.
Под нас отново отекнаха гласове.
— Трябва да вървя — каза той и очите му отново започнаха да се наливат със сълзи.
— Каквото и да правите двамата с Кийла — прошепнах, — трябва да внимаваш, Юън. Моля те, гледай да не те хванат.
— Не се тревожете за мен, мистрес Бриена. — Той бръкна в джоба си да извади ябълка и я търкулна по пода към мен.
Наведох се: веригите ми издрънчаха грубо, докато улавях яркочервения плод.
— Аз ще Ви освободя — обеща Юън, като положи ръка на сърцето си. Усмихна се, разкривайки един липсващ зъб, а после си отиде.
Седнах на нара си и поднесох ябълката към носа си, вдъхвайки обещаващия ѝ аромат.
И дръзнах да се надявам, въпреки студената тъмнина и веригите и плъховете, които цвърчаха в ъгъла на затвора ми. Защото децата на
Деклан Ланън щяха да му се опълчат, за да ме освободят.
Двайсет и шест
Скрити нишки
Картие
Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин
Седем дни.
Имахме седем дни да открием къде Деклан държи Бриена. Защото нямаше да предадем Камъка на здрача.
Седях с хората от най-близкото обкръжение на Изолда и спорихме до късно през нощта — да разменим ли камъка, или не. В крайна
сметка обаче стигнахме до единодушно съгласие: на Деклан не можеше да се има доверие. Имаше огромна вероятност да ни измами, да
вземе камъка и да убие Изолда и Бриена независимо от избора, който направим. Мястото, където бе поискал да се срещнем — на границата
между гората Майрена и Долината на костите — се намираше на територията на Аленах и не се съмнявах, че Деклан ще стои в закрилата
на редицата дървета, където можеше да се скрие, със страховита сила зад гърба си.
Още от самото начало на бунта си бяхме решили да не преговаряме с него и затова нямаше да го направим сега. Още повече — да му
предадем камъка щеше да е равносилно на огромно отстъпление, което неизбежно щеше да предначертае гибелта ни.
Въпреки това… исках да разменя камъка срещу Бриена. Исках го толкова пламенно, че през по-голямата част от нощта трябваше да
седя, без да се обаждам.
Накрая вече бяхме твърде изтощени, за да правим по-нататъшни планове.
Журден ни беше приготвил стаи за гости, но никой не ми попречи да се върна в стаята на Бриена. Свалих ботушите и наметалото си,
оставих ги като пътечка по пода ѝ и пропълзях в студените ѝ одеяла, притискайки тялото си към мястото, където бе лежало нейното, и
вдишах спомена за нея.
Как да те намеря?
Повтарях това като молитва, отново и отново, докато в мен вече нямаше нищо освен кости и тъпа сърдечна болка, и се унесох в
сънища.
Видях я да стои с майка ми и сестра ми в ливадите на замъка Брай. В косата ѝ имаше цветя, в гласа ѝ — смях, слънцето зад гърба ѝ
грееше толкова ярко, че ми костваше усилие да различа чертите на лицето ѝ. Но знаех, че е Бриена, която вървеше заедно с Лили и Ашлинг
Морган. Знаех, че е тя, защото бях запечатал в паметта си начина, по който вървеше, начина, по който се движеше.
— Не губи надежда, Картие — прошепна ми тя и внезапно застана зад гърба ми, ръцете ѝ се обвиха около мен. — Не плачи за мен.
— Бриена. — Когато се обърнах да я прегърна, тя се превърна в слънчева светлина и прах и останах опитващ се отчаяно да уловя
вятъра, да уловя сянката ѝ на земята. — Бриена.
Изрекох името ѝ на глас и се събудих стреснато.
Още беше тъмно. И не можех да лежа тук дори миг повече и да размишлявам върху съня, който ми казваше, че сега Бриена е по-близо
до майка ми и сестра ми, отколкото до мен.
Изправих се и неспокойно започнах да снова из коридорите на замъка. Беше тихо и най-накрая завих към мъждиво осветената зала.
Бъркотията, която Журден бе направил, беше разчистена, масите — изправени, подовете — преметени. Застоях се до жаравата в огнището,
за да попия топлината, докато си спомних тан Лиъм.
Имахме нужда този човек да се възстанови напълно, да се събуди и да ни каже какво е видял.
Запътих се към стаята, в която се възстановяваше Лиъм, и се скрих в една сянка, когато видях Торн да идва откъм отсрещния край на
коридора: една свещ осветяваше грубото му лице. Гледах как шамбеланът влиза в стаята на Лиъм и безшумно затваря вратата след себе си.
Значи, двамата си мислехме едно и също.
Приближих се до вратата, затаил дъх, докато долепях ухо до дървото.
Чу се боричкане и съскане на мъж.
Разтворих рязко вратата и открих, че шамбеланът притискаше възглавница върху лицето на Лиъм, а краката на тана потръпваха, докато
постепенно се предаде и се остави да го задушат.
— Торн! Какво правиш? — изкрещях и тръгнах към него.
Торн подскочи, очите му се ококориха, когато ме погледна. Бързо измъкна кама и се хвърли към мен, като едва не ме хвана
неподготвен.
По рефлекс блокирах удара му с горната част на ръката си и го блъснах през стаята. Видях как политна, блъсна се в масичката,
преобърна стъклениците с билки на лечителката и те се разбиха на пода, докато той се препъваше с камата, все още проблясваща в пръстите
му. Оголи кривите си зъби към мен и с удивление го видях как се преобразява от слаб стар шамбелан в страховит противник. Сграбих
китката му и извих ръката му, докато изскимтя от болка и пръстите му безпомощно изпуснаха камата. Замъкнах го чак до пода, възсядайки
го.
— Не зная нищо — осмели се да изпелтечи той.
Разкъсах ръкава му и разкрих знака с полумесеца. Той потръпна, шокиран, че съм се сетил да го потърся, и застина.
— Къде е тя? — изсъсках.
— Аз… не знам.
— Това не е отговорът, който търся. — Заех се да чупя китката му.
Той издаде вик, който със сигурност щеше да разбуди замъка. И всичко, за което можех да мисля, беше как току-що бях счупил
крехките кости под този полумесец, как щях да продължа да го правя, докато ми каже къде е Бриена.
— Къде. Е. Тя?
— Не знам къде я заведе! — изстена той, докато се мяташе. — Моля Ви, лорд Ейдън. Аз… наистина не знам!
— Кой я отведе? — изсъсках. А когато той заломоти несвързано, неспособен да оформи думи, извих назад счупената му китка.
Той изкрещя отново и този път чух викове в коридора: гласът на Журден се приближи. Той щеше да ме спре. Щеше да ме издърпа от
шамбелана. И затова посегнах към другата китка на Торн, приготвяйки се да счупя и нея.
— Кой. Я. Похити?
— Червения рог! — изкрещя Торн, — Червения рог я отведе. Това е всичко… това е всичко, което мога да Ви кажа.
Почувствах как светлината на свещ осветява стаята, чух как Журден изненадано изруга, почувствах как подът трепери, когато той се
приближи до мен.
Торн ридаеше: Лорд Маккуин! Лорд Маккуин!, сякаш го бях нападнал, този отвратителен страхливец.
— Ейдън! Ейдън, в името на боговете! — възкликна Журден и се опита да ме издърпа от шамбелана.
Но умът ми препускаше. Червения Рог. Кой беше Червения Рог?
— Кой е Червения Рог, Торн? — настоях.
Журден стисна по-здраво рамото ми. Примигна надолу към Торн, все едно го виждаше в нова светлина.
Люк се втурна в стаята, с Изолда по петите. Събраха се около мен, гледайки ме с широко отворени очи, докато завъртях счупената
китка на Торн нагоре, за да покажа полумесеца.
— Току-що открих нашия предател.
Журден се взря за миг в Торн: по лицето му преминаха всевъзможни емоции. После каза с равен глас:
— Вържете го за един стол.
Застанахме около него, опитвайки се да измъкнем отговори. Мислех, че старецът ще се пречупи, особено когато Журден му предложи
да пощади живота му. Но Торн бе упорит. Беше разкрил, че Червения рог е замесен, но откровенията му се изчерпаха с това. Единственият
начин да го накараме да проговори щеше да е да продължим да го бием, а Журден не желаеше нищо такова.
— Искам да съдействаш на Люк и Шон с разкриването на загадката на Червения рог — промърмори той. — Те са в кабинета и се
опитват да я разплетат.
За миг не казах нищо. Журден продължаваше да ме гледа с тревога в очите.
— Бих могъл да измъкна отговора от него — казах. — Ако ми позволиш.
— Няма да допусна да станеш такъв, Ейдън.
Раздразнението ми се разпали, когато казах:
— Животът на Бриена зависи от това, Маккуин.
— Не смей да ми казваш от какво зависи животът на дъщеря ми — изръмжа Журден: самообладанието най-накрая го напусна. — Не се
дръж сякаш си единственият, който агонизира заради нея.
Започвахме да се нападаме взаимно — помислих си, докато гледах как Журден ми се зъби. Бяхме изтощени, съкрушени, без никаква
представа какво да правим. Трябваше да предадем камъка. Не биваше да предаваме камъка. Трябваше да се споразумеем с Торн. Трябваше
да пребием Торн. Трябваше да дърпаме нагоре ръкавите на всички. Не биваше да се месим в живота на другите.
Кое беше правилно и кое беше погрешно?
Как щяхме да открием и върнем Бриена, ако твърде много се страхувахме да си изцапаме ръцете?
Оставих Журден в коридора и закрачих към кабинета, където Люк и Шон се бяха надвесили над картата, с недоядени питки в чиниите
със закуската си и говореха нещо, което ми прозвуча безсмислено.
— Кажи ми всички червени — каза Люк и потопи в мастило една перодръжка, готвейки се да пише.
— Бърк има червено — започна Шон, като изучаваше картата. — Макфинли има червено. Дермот, Кавана, и… домът Фицсимънс.
— За какво говорите, за бога? — попитах, когато замълчаха, за да ме погледнат.
— Кои домове имат в герба си червен цвят — отвърна Люк.
Отидох до масата да седна при тях.
— Мисля, че е твърде очевидно да е свързано с цветовете на домовете.
— Тогава какво предполагаш? — процеди Люк.
— На прав път си, Лукас — казах със спокоен тон. — Червеният цвят е важен. Но ще има важно значение само за дома, към който
принадлежи Червения рог.
Люк захвърли перодръжката.
— Тогава защо правим това? Пилеем си времето!
Шон мълчаливо посегна към купчината бележки, които бяха събрали. Хвърлих поглед да прочета написаното: бележки за рогове,
рисунки на рогове, различното значение на нотите, изсвирвани с рогове. Тромпети, тръби и старинни тромбони. Все музикални
инструменти. Типично за Люк, разбира се, когато чуе думата рог, да си представи инструмент, тъй като бе музикант.
Но не това си бях представял аз.
Канех се да споделя мислите си, когато чух тропот в двора, точно зад прозорците на кабинета. Изправих се и отидох да надникна зад
стъклата.
— В името на боговете — прошепнах, дъхът ми замъгли стъклата.
— Какво има, Ейдън? — попита Люк, забравяйки, че ми е ядосан.
Обърнах се да срещна погледа му:
— Гроня Дермот.
Никой от нас не знаеше какво да очаква, когато Гроня Дермот поиска да говори с кралицата и най-приближените ѝ хора в кабинета на
Журден. Очевидно бе побързала да дойде дотук на кон и не си бе дала време да смени опръсканите си с кал кожени дрехи за езда, преди да
дойде се срещне с нас.
— Лейди Гроня — поздрави Изолда, неспособна да скрие изненадата си. — Вярвам, че всичко с Вас е наред.
— Лейди Изолда — каза Гроня: гласът ѝ прозвуча дрезгаво. — Нещата в Лионес са наред и го казвам, за да успокоя ума Ви. Баща Ви е
добре и продължава да удържа замъка и останалите членове на семейство Ланън в кулата. Дойдох, защото чух тревожни новини.
— Какво сте чули? — попита Изолда.
— Че Бриена Маккуин е взета в плен.
Журден се размърда неспокойно:
— Къде чухте такова нещо, лейди Гроня?
Гроня погледна Журден:
— Кралският град постоянно гъмжи от слухове, лорд Маккуин. Не се наложи да се скитам много далече по улиците и в кръчмите, за да
чуя това.
Мълчахме и се запитах дали Изолда ще скрие истината.
— Изглежда, че слуховете са верни — каза Гроня. — Защото Бриена Маккуин не е сред вас.
— Това не означава, че сестра ми е взета в плен — каза Люк, но млъкна, когато Журден вдигна ръка.
— Вярно е, лейди Гроня. Дъщеря ми беше похитена през нощта. Не е сред нас, нито пък знаем къде я държат в момента.
Гроня мълча в продължение на един миг, а после снижи глас:
— Искрено съжалявам да чуя това. Искаше ми се да не е така. — Тя въздъхна и припряно прокара пръсти през къдриците на косата си.
— Попаднахте ли на насочващи следи?
С периферното си зрение видях как Журден се вглежда в Изолда. Питаше се дали кралицата ще въведе Гроня в кръга на най-близките
си хора, а аз вече знаех отговора, преди Изолда да проговори.
— Ела и седни при нас, Гроня — каза Изолда, като посочи столовете около масата.
Докато Журден поднасяше чай на всички ни, тя започна да разказва на Гроня за поредицата от събития, които се бяха случили,
довеждайки ни до този момент. Гроня се наведе напред, докато слушаше: лактите ѝ бяха подпрени на масата, разсеяно прокарваше
връхчетата на пръстите си по ръба на чашата си.
— Червения рог — каза тя, а след това изсумтя. — В името на боговете над нас. Трябва да е той.
— Кой? — попита настоятелно Журден.
— Пиърс Халоран — отговори Гроня.
Името му ме удари като стрела. И колкото повече го обмислях, толкова по-силни бяха чувствата ми по въпроса.
— Пиърс Халоран? — избълва Люк. — Това пале?
— Не е пале — поправи го Гроня. — През изминалите няколко години организира набези, за да тероризира хората ми. Бриена ми
разказа как се опитал да се съюзи с дома Маккуин и как накрая тя го унизила. Това я превръща в мишена; той ще направи каквото може, за
да прекърши духа ѝ. Но освен това Пиърс Халоран е полумесец.
Ние просто я зяпнахме.
— Бриена не ви ли каза? — попита тя и хвърли поглед към мен. — Докато яздехме към Лионес, ми каза, че видяла татуиран полумесец
върху китката на Пиърс. И именно така започна разговорът между нас, именно затова ѝ казах какво означава символът. Защото не исках да е
в неведение на какво е способен Пиърс.
Бриена не ни беше казала, че Пиърс е белязан. И не можех да съм сигурен дали това беше пропуск, или се опитваше да се справи сама
със заплахата от страна на Пиърс.
— Защо Червения рог обаче? — попита Шон и се смръщи. — Откъде е взел това име?
Гроня се усмихна:
— Знаете ли какъв е гербът на дома Халоран?
— Дивата коза… — каза Люк: гласът му заглъхна, когато осъзна, както всички осъзнахме най-сетне, че рогът отговаря на мъжкаря. —
През цялото време си мислех, че е тромбон!
Тя ни даде един миг да сглобим всички късчета, които току-що ни бе предоставила. Изчака Изолда да срещне погледа ѝ и после каза:
— Лейди Изолда. Домът Дермот открито ще Ви подкрепи и ще се съюзи с Вас. Освен това ще включа в съюза семейство Маккари,
което означава, че върху другите два дома на Мак ще бъде оказано силно влияние да се присъединят към Вас. Ще Ви се закълнем във
вярност като на наша кралица. Но всичко, за което моля, е да ми позволите да водя нападението срещу замъка Лера.
Изражението на Изолда беше измъчено. Едва познах гласа ѝ, когато каза:
— Да предвождате нападение срещу друг дом… трябва да съм напълно сигурна — не трябва да имам никакви съмнения — че са
виновни.
— Нима не виждате, лейди? — прошепна пламенно Гроня. — Те са виновни. Виновни са от години и кроят заговор да Ви съборят от
власт! Държат Бриена Маккуин в плен и най-вероятно укриват Деклан.
Изолда започна да крачи насам-натам. Между двете жени премина странно течение: усещането беше като в мига преди буря,
едновременно гореща и студена, надигаща се във вятъра.
Кралицата най-сетне спря пред огнището и каза:
— Всички, оставете ни. Ако обичате.
Всички започнахме да се изнизваме навън, но после Изолда каза:
— Ейдън, остани с нас.
Спрях точно пред прага. Люк ми хвърли нервен поглед, а после затвори вратата.
Обърнах се, оставайки близо до стената, и видях как кралицата и Гроня се взират една в друга.
— Ако те оставя да предвождаш нападението, Гроня… — започна Изолда, но не довърши.
— Кълна ти се, Изолда. Няма да се стигне до това. Ще бъде само с меча ми.
Бях напълно объркан от този разговор. И нямах представа защо Изолда ме беше помолила да остана. Честно казано, струваше ми се, че
кралицата е забравила присъствието ми, до мига, в който хвърли поглед към мен и ме повика с жест да се приближа.
Кралицата погледна Гроня, която не каза нищо, но усетих, че разговарят мислено. Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.
— Ейдън, Гроня е като мен — каза Изолда. — Владее магия.
Погледнах Гроня, която стисна устни, сякаш криеше усмивка.
— Той вече знае. Усети я, когато бе домакин на Роуан и мен в замъка Брай.
— Не му убягват много неща — въздъхна Изолда.
— Още стоя тук — напомних им, за да разчупя напрежението. — Макар да не съм сигурен защо ме помолихте да остана за този
разговор.
Кралицата седна в стола си и кръстоса крака:
— Защото искам съвета ти. За нападението. — Тя взе чашата си с чай, но не отпи. Просто се взря в нея, сякаш отговорите можеха да се
издигнат на повърхността. — Гроня владее магия на ума. Може да разговаря без думи, само с мисли.
Тревожи се, че магията ми ще поеме в лоша посока по време на нападението.
Стреснах се, когато гласът на Гроня влезе в мислите ми така ясно, сякаш бе изрекла думите на глас. Взрях се в нея, по челото ми
започнаха да избиват ситни капки пот.
— Магията се покварява по време на битка — каза Изолда. — Знаем това от историята си, от последната кралица, която воювала чрез
нея и едва не разкъсала света. И се тревожа, че ще излезе извън контрола ни, ако щурмуваме замъка Лера с нея.
— Лейди — каза Гроня, като полагаше всички усилия да звучи търпеливо. — Ще превзема крепостта с щит и меч. Не чрез магия. Дори
не зная как да си служа с магия в битка. Както говорихме преди, не разполагаме със заклинанията. Какво може да се отклони така?
Изолда мълчеше, но можех да разчета страховете ѝ, тревогите ѝ. Имаше основание да се чувства така: не можех да отрека, че изпитвам
същото. Имаше твърде много, което все още не знаехме за магията.
Но ако Бриена бе наистина в замъка Лера, нямаше да се поколебая да препаша меч и да облека броня и да последвам Гроня там.
— Намирам го за толкова иронично — прошепна кралицата. — Почти не мога да повярвам това — че Деклан иска да размени Бриена
срещу камъка. Преди седмици помолих Бриена да ми потърси отговорност, да свали камъка от врата ми, ако той ме повлече надолу в мрака.
А сега тя ни беше отнета и трябва да реша какво да правя с този камък.
Ние с Гроня мълчахме, несигурни какво да кажем.
— Искаш ли да дадеш камъка на някой друг да го носи, докато предприемаме нападението? — попитах. — Аз бих могъл да го нося
вместо теб, точно както Бриена, прибран в дървения медальон. Магията ще заспи за известно време, докато конфликтът приключи.
— Да, мисля, че това би било разумно. Но все още не сме сигурни, че семейство Халоран са виновни — продължи Изолда. — Колкото
и да не ги харесвам, не мога да поведа нападение без доказателства. Не мога да го направя.
Ейдън, каза ми Гроня. Ейдън, вдъхни ѝ увереност. Или в противен случай може никога да не получим това доказателство.
Не можех да вдигна очи към Гроня, от страх, че с нея ще се обединим в жаждата си за кръв.
Кралицата въздъхна уморено:
— Трябва да изчакаме Лиъм да се събуди. Щом се събуди от изцеляването, може да ни даде потвърждението, от което имаме нужда.
Лиъм нямаше да се събуди още няколко дни. И щяхме да загубим време.
Но погълнах тези думи, оставих ги да потънат като камъни в стомаха ми, вземайки надеждата ми със себе си.
Следващите два дни минаха нещастно. Тан Лиъм още спеше и въпреки че цветът и дишането му се подобряваха с всяко пукване на
зората, ние станахме неспокойни и започнахме да крачим напред-назад из замъка и да изучаваме картата и да провеждаме разпити сред
хората на Маккуин с надеждата, че някой е видял нещо, което може да даде на Изолда потвърждението, за което копнееше.
Най-сетне получихме доказателството си късно следобед.
Седях с Торн, опитвайки се да го убедя да проговори, когато Изолда се появи на прага.
— Ейдън.
Обърнах се да я погледна. Когато тя не каза нищо, се изправих и отидох при нея в коридора.
— Тан Лиъм се събуди — прошепна тя. — Така е, както очакваше Гроня. Виновни са Пиърс Халоран и четирима от неговите хора.
— В такъв случай имаме оправдание — казах.
Кралицата кимна, очите ѝ бяха тъмни като обсидиан.
— Да планираме нападението.
Бързо повикахме другите и се събрахме енергично около масата на Журден, с купички яхния и бутилка вино, и започнахме да
обмисляме следващите си стъпки.
Шон нарисува чертеж на замъка Лера, който да разучим. Беше ходил в замъка много пъти преди с баща си и беше изучил
разположението му като момче, защото, за нещастие, това беше една от най-големите и най-стари крепости в цяла Мевана.
Гледах как нарисува четирите кули, къщичката на вратаря, средната част, която представляваше тревна ивица между вътрешните и
външните стени, и крепостния ров, който щеше да е най-голямото предизвикателство пред нас. След това започна да посочва кулите —
южната беше затворът, където щеше да е Бриена, източната бе кулата на арсенала, а в северната и западната кула бяха стаите за семейството
и гостите, където най-вероятно се намираха Деклан и децата.
— Доколкото ми е известно, има две порти — обясни Шон — Външната порта и северната странична врата. Винаги съм влизал в
крепостта само през външната порта по подвижния мост. Ако идвахме от тази посока, влизахме с конете си през средния двор, покрай
къщичката на вратаря и оттам — във вътрешния двор. Тук се намират една градина, конюшните, параклисът, пекарницата и така нататък.
Голямата зала е тук.
— Какво друго можеш да ни кажеш за затворническата кула? — попитах, взирайки се в разкривеното ѝ изображение върху пергамента.
— Как ще измъкнем Бриена?
Шон въздъхна и се вгледа в изображението:
— Ако Бриена е в тъмничната кула… е, мисля, че ако успеете да се промъкнете зад първия кордон пазачи, може да стигнете до
преградната стена. След като откриете Бриена, можете или да слезете по стълбите във вътрешната част, която ще гъмжи от народ, или може
да се спуснете надолу по стената в средния двор и навярно да се промъкнете до северната странична врата, или дори до кулата на арсенала.
— Защо кулата на арсенала? — попита Изолда.
— Защото тук има поредица от ковачници — отговори Шон и начерта мастилена линия върху картата си. — Наричат я редицата на
наковалните. А ковачниците имат нужда от вода, нали? Почти мога да гарантирам, че във външната стена ще има врата, от която да се стига
до крепостния ров, та мързеливите чираци на ковачите да могат да вадят вода оттам, вместо да идват чак във вътрешния двор, където е
кладенецът.
Мълчахме, обмисляйки колко разумно разсъждава, когато Шон внезапно се засмя и прокара пръсти през косата си, оставяйки
мастилена следа на слепоочието си.
— В името на боговете. Разбира се. — Той скръсти ръце и кимна към скицата на замъка. — Замъкът Лера е построен от червен камък.
Червения рог.
След това плановете ни се изместиха към най-важното предизвикателство: да се прехвърлим през рова.
— Трябва ни начин да свалим подвижния мост — каза Люк.
— Тъкачките. — Внезапният отговор на Журден привлече вниманието ни. — Всеки месец моите тъкачки доставят вълна и ленено
платно в замъка Лера.
— Доставяли ли са вече този месец? — попита Изолда. — Ще се съгласят ли да откарат каруцата за доставки, за да можем да се
вмъкнем тайно вътре?
— Не съм сигурен. Нека питам Бета. — Журден бързо излезе, а докато го нямаше, ние продължихме да разучаваме картата и да
вечеряме, въздържайки се да правим по-нататъшни планове, докато той се върне.
Той се върна десет минути по-късно.
— Бета се съгласи на доставката. Казва, че може да вмъкне четирима от нас в каруцата.
— Кои от нас ще отидат в такъв случай? — попита Люк.
— Мисля, че отзад в каруцата трябва да сме Ейдън, Лукас, Шон и аз — каза кралицата. — Шон и Лукас ще отговарят за подвижния
мост. Ейдън ще открие Деклан, а аз ще намеря и измъкна Бриена. Гроня, ти и твоят отряд ще чакате тук — тя посочи към малка гора на
картата, — в прикритието на тази гора, откъдето ще имате пряка видимост към подвижния мост. Журден ще чака със своите трийсет
тежковъоръжени мъже и жени ето тук — тя посочи към овощните градини, в северното землище на замъка — с каруца, за да откарат
Бриена и двете деца Ланън веднага обратно във Фин.
Намерих за странно разпределението, което направи, това, че щеше да влезе да намери Бриена, докато на мен се падна Деклан.
Смятах, че ще е обратното, и се запитах дали ми предоставя специално този момент, дали ми дава позволение да убия Деклан Ланън.
Погледът ѝ срещна моя, но в този кратък миг мислите ни бяха на една вълна. Тя наистина ми даваше шанса да изпълня отмъщението
си. А навярно имаше и нещо друго, нещо, свързано с Бриена. Ако Бриена е била измъчвана, щях ли да мога да я измъкна благополучно, или
щях да рухна при гледката?
Не бях сигурен: честно казано, дори не можех да мисля за това.
— Лорд Маккуин — продължи кралицата и премести поглед към Журден. — Моля да пазите вместо мен Камъка на здрача по време на
това нападение, да го носите в медальона, който Бриена използваше преди, и да ми го предадете обратно, след като насилието приключи.
Разбрах, че вече бе обсъждала това с Журден, защото той не показа ни най-малка изненада. Положи ръка върху сърцето си в знак на
покорство.
— Лейди Гроня — каза Изолда и сега насочи заповедите си към жената до мен. — Давам Ви този шанс да превземете замъка Лера,
защото знам, че Вашите хора са били подложени на големи страдания от семейство Халоран. Предвид това, искам от Вас само едно. Ако
пролеете кръв, тя да е само на онези, които са Ви навредили пряко. Да предпазите жените, децата и мъжете от семейство Халоран, които са
невинни в това отношение, а внезапно ще се окажат въвлечени в битка.
Очите на Гроня заблестяха в светлината на огъня. Тя положи ръка на сърцето си и каза:
— Кълна Ви се в това, лейди. Ако някой загине, повален от меча ми, това ще са Пиърс Халоран и неговите полумесеци. Никой друг.
Кралицата кимна.
— Лорд Маккуин, мислите ли, че Вашите тъкачки могат бързо да ни доставят дрехи на дома Халоран? Може да е нещо съвсем просто,
например шалове в тъмносиньо и златисто, тъй като мисля, че самите цветове ще ни помогнат да се слеем с хората, щом двамата с Ейдън се
вмъкнем в замъка.
— Да, лейди — каза Журден. Аз… — Вратата на кабинета се разтвори рязко и стресна всички ни.
Беше млада жена. Познах в нейно лице онази, която плачеше в голямата зала, когато най-напред пристигнахме във Фин.
Бузите ѝ бяха поруменели, очите ѝ — зачервени. В погледа ѝ имаше гняв и почуда, когато погледна Журден.
— Нийв? — Журден се изправи озадачен. — Какво има, девойче?
— Милорд — прошепна Нийв и се приближи до Журден. В ръцете си държеше смачкан пергамент, който притискаше до сърцето си. —
Искам да бъда една от тъкачките, които ще отидат в замъка Лера.
— Нийв, не мога да те пусна да отидеш — каза той. — Прекалено опасно е.
Нийв мълчеше, а после хвърли поглед към мен.
— Аз не моля да отида в Лера — каза тя треперливо. — Казвам ви. Отивам в Лера и именно аз ще изведа Бриена от кулата.
Издържах погледа ѝ за един миг, но после сведох очи към листовете в ръцете ѝ, разпознавайки върху тях почерка на Бриена. Дори само
видът му накара всичко около мен да забави ход, сякаш времето беше застинало.
— Защо трябва да отидеш, Нийв? — промълвих и се изправих, като отстъпих от масата, за да мога да се доближа до момичето. Опитах
се да разчета думите на Бриена, които Нийв беше размазала със сълзите си.
Тя заплака.
Не знаех какво да правя, как да я утеша. Журден изглеждаше смутен, а Изолда се изправи, за да се приближи до момичето. Но преди
кралицата да успее да стигне до нея, Нийв избърса очи и ме погледна отново, обзета от решителност.
— Лорд Ейдън. — Нийв бавно протегна листовете към мен, знаейки, че копнея да прочета думите. — Бриена е моя сестра.
Двайсет и седем
Остриета и камъни
Бриена
Територията на лейди Халоран, замъкът Лера
Прекарах четири дни в мрачно уединение.
Пазачите ми носеха купичка супа и чаша вода сутрин и вечер и именно така разбрах, че са минали четири дни. През остатъка от
времето си се питах дали Юън и Кийла са били заловени, докато се опитват да откраднат ключа, и се чудех къде са Журден, Картие, Изолда
и Люк.
Събудих се от дрънченето на вратите си, от влизането на Деклан Ланън в килията ми.
С усилие се отдръпнах възможно най-далече от него върху нара си.
Деклан мълчаливо примъкна столчето си по-близо и намести върху него едрото си тяло. Гледаше надолу в пода, гладейки разсеяно
брадата си, и именно тогава разбрах, че е научил, че размяна няма да има. Че се готви да ме нарани за отмъщение.
— Моите източници ми съобщават, че Изолда Кавана е в замъка Фин и не е уредила да се срещне с мен в долината след три дни,
считано от днес — каза накрая. Изглеждаше трескав, гневът му бе като две звезди, поставени в зениците на очите му. — Това означава, че
твоята кралица и баща ти планират да ми попречат, Бриена.
Сърцето ми заблъска силно. Не можех да преглътна или да чуя нещо друго освен гласа му, защото страхът отекна с вибриране из тялото
ми.
— Не можете да сте сигурен в това.
— О, но съм. Дадох им седем дни да се срещнат с мен в Долината на костите. Трябваше вече да са започнали приготовленията за
пътуването дотам. — Той премести тежестта си, столчето изскърца жално под него. — Казах ти, че няма да ти сторя зло, ако се съгласят.
Но те се опитват да ме надхитрят. Проблемът е, девойче, че тук никога няма да те намерят. А това значи, че мога да действам бавно: да им
изпратя първо един от пръстите на ръката ти, после някой пръст на крака, може би дори езика ти по-нататък, за да им помогна да вземат
решение.
Потръпнах.
— Но може би… може би отрязването на езика ти ще бъде грешка. Може би ако отговориш на въпросите ми, ще ти позволя да си го
задържиш.
Отчаяно се запитах, дали ако му отговоря, това ще ми спечели време, или просто си играе с мен. Но ако това наистина щеше да спаси
езика ми… Кимнах му леко.
— Как намери камъка, девойче? — запита той. Звучеше толкова мил и любезен, съвсем не като безумеца, какъвто беше.
Отвърнах честно:
— Праотецът ми.
Веждата на Деклан се изви нагоре:
— Кой?
— Тристан Аленах. Аз… наследих спомените му. — Устата ми беше толкова пресъхнала, че почти не можех да говоря.
— Как? Как стана това? Можеш ли да призовеш още?
Бавно му разказах за родовите спомени, за връзките, които трябваше да създам между моето време и това на Тристан. И как
единствените спомени, които имах от него, бяха за Камъка на здрача.
Деклан слушаше съсредоточено и жадно, ръката му продължаваше да глади брадата.
— Ах, Бриена, Бриена… как ти завиждам!
Треперех, неспособна да го скрия от него. Страхът се бе забил в сърцето ми дълбоко като кука: не можех да определя дали вълнението
му е добре, или зле за мен. Сякаш седях на острието на нож и чаках да видя накъде ще падна.
— Ти си потомка на един от най-великите мъже в нашата история — продължи той. — Тристан Аленах. Човекът, откраднал Камъка на
здрача и убил последната кралица.
— Той е бил предател и страхливец — отвърнах.
Деклан се изкиска:
— Само да можех да те преобразя, Бриена. Да те накарам да видиш живота от другата страна, да те убедя да се присъединиш към мен.
Взрях се студено в него:
— Не би ме искал на своя страна. В края на краищата аз съм Аленах. В крайна сметка ще те съборя от власт за втори път.
Той се засмя на това. Докато се беше разсеял, хванах в ръце веригите и се приготвих да се хвърля към него, да метна веригата като клуп
на врата му. И въпреки това той беше по-бърз. Преди да успея да връхлетя, той ме беше хванал за врата и ме бе блъснал силно в стената.
Зашеметена, се замъчих да си поема дъх. Почувствах как пулсът ми тупти силно, забавяйки се под желязната му хватка.
Той все още ми се усмихваше, когато каза:
— Мисля, че сме готови да започваме.
Пусна ме и аз се плъзнах надолу по стената, сякаш костите ми се бяха стопили. Дъхът ми свистеше, гърлото ми още беше изтръпнало
от задушаващата му хватка.
В стаята ми влязоха двама пазачи. Отключиха веригите на китките ми, оставяйки железните гривни, и ме извлякоха до средата на
стаята. Грубо закачиха всяка гривна за висяща от тавана кука. Беше високо точно колкото пръстите на краката ми да могат да докосват
каменния под, но не достатъчно, за да мога да се отпусна. Раменете започнаха да ме наболяват и да пукат, борейки се с притеглянето на
гравитацията, докато се опитваха да се задържат в ямките на ставите.
Двамата пазачи си тръгнаха и аз останах отново сама с Деклан. Помислих си да изпищя, но дъхът ми беше просто плитко хриптене.
Гледах как изтегли блестящо острие от колана си. По кожата ми изби студена пот, докато се взирах в стоманата, в отражението на
светлината по камата.
Помъчих се да дишам: паниката ми се усили. Време. Трябваше да дам на Журден и Картие повече време.
— Ще започнем с нещо много просто, Бриена — каза Деклан. Гласът му отекна в ушите ми, сякаш душата ми вече напускаше тялото,
падайки надолу в бездънна дупка.
Ахнах, когато той стисна в юмрук един кичур от косата ми. Започна да реже, дърпайки с болезнени резки движения и загледах как
дългата ми коса се понася и пада на пода. Беше груб, острието на камата му ме убоде няколко пъти и почувствах как кръвта започна да се
стича на тънка струйка надолу по врата ми, просмуквайки се в мръсната ми долна риза.
Почти беше приключил, когато ни прекъсна остър писък.
Звукът ме прониза. Питах се дали не съм го издала самата аз, докато Деклан се извъртя рязко. Беше Кийла, коленичила пред отворената
врата на килията, хълцайки истерично.
— Не! Татко, моля те, не я наранявай! Не я наранявай!
Деклан изръмжа:
— Кийла. Тази жена е наш враг.
— Не, не, не е! — проплака Кийла — Моля те, моля те, спри, тате! Ще направя всичко, стига само да се съгласиш да я оставиш на
мира!Деклан се приближи до дъщеря си, коленичи пред нея и прокара едрата си ръка през светлата ѝ коса. Тя се опита да се извие и да се
отдръпне, но той сграбчи кичурите ѝ точно както бе уловил моите. И сърцето ми обезумя вътре в мен, биейки отчаяно, яростно.
— Кийла? — повиках я: гласът ми бе като стомана в ковачницата, обработен, за да получи сила. — Кийла, всичко ще бъде наред. Баща
ти само подстригва косата ми, за да не ми пречи. Пак ще порасне.
Деклан се засмя и звукът ме накара да се почувствам сякаш нагоре по краката ми се плъзгат змии.
— Да, Кийла. Пак ще порасне. Хайде, бягай сега и си стой в стаята като добра дъщеря. Или после ще отрежа твоята коса.
Кийла още хълцаше, когато се отдалечи пълзешком от него, изправяйки се с препъване на крака. Загледах я как хукна: виковете ѝ най-
сетне заглъхнаха в сенките, в тежката тишина на кулата.
Деклан се изправи и избърса кръвта ми от острието на камата си. Докато продължаваше да реже косата ми, започна да ми разказва
история след история за детството си, за това как израсъл в кралския замък, как избрал съпругата си, защото била най-красивата от всички
мевански жени. Не слушах: опитвах се да се съсредоточа върху нов план, който щеше да подпомогне бягството ми. Защото не се съмнявах,
че Деклан Ланън бавно ще ме убие, изпращайки парчета от тялото ми на близките и приятелите ми.
— Веднъж накарах да отрежат косата на съпругата ми — каза той и отряза и последния ми кичур. — За това, че ми отговори дръзко
една вечер. — И Деклан се отдръпна на една крачка и наклони глава, възхищавайки се на работата си. Не ме беше обръснал, но косата ми
беше жестоко окастрена. Усещах я неравна и оскъдна и трябваше да се преборя с напиращия плач, да се въздържа и да не гледам косата си,
която сега докосваше пръстите на краката ми на пода.
— Знам какво си мислиш за мен — промърмори той. — Сигурно мислиш, че съм създаден от мрак, че в мен няма нещо добро. Но
невинаги съм бил такъв. В живота ми има един човек, който ме научи как да обичам другите. Тя е единствената, която някога съм обичал
истински в отговор, макар че трябваше да я държа в плен, както правя с теб сега.
Защо ми разказваш това? Умът ми блъскаше като юмрук. Отместих поглед, но Деклан улови лицето ми с ръка и ме застави да го
погледна в очите.
— Изобщо не приличаш на нея и въпреки това… защо се сещам за нея сега, когато те гледам? — прошепна той. — Нейният живот е
единственият, за който някога съм се молил.
Искаше да попитам коя е тази жена. Сякаш като изречеше името ѝ, вече нямаше да се чувства виновен за онова, което се готвеше да ми
причини.
Стиснах челюст, докато почувствах как пръстите му се притискат по-силно в бузата ми.
— На коя? — изхриптях.
— Би трябвало да знаеш — каза Деклан. — Обичаш сина ѝ.
Отначало си помислих, че ме бърка с някого. Защото майката на Картие беше мъртва.
— Лили Морган е загинала по време на първия бунт, заедно с лейди Кавана и лейди Маккуин.
Той гледаше изражението ми, разчитайки бръчките, които прорязаха челото ми.
— В онзи ден, по време на онзи първи бунт, бях на единайсет — каза той. — Баща ми отсече ръката на Лили Морган по време на
битката, а след това я завлече в тронната зала, където се готвеше да я обезглави в подножието на трона си. Но аз не можех да го понеса. Не
можех да понеса да видя как я убива, да унищожи едничкото хубаво нещо в живота ми. Не ме беше грижа дали е въстанала, дали е предала
всички ни. Хвърлих се върху нея и се примолих на баща си да я остави жива.
Треперех, тежестта на думите му ме притискаше. Идваше ми да повърна…
— Защо ми разказваш това? — прошепнах.
— Защото майката на Ейдън Морган не е мъртва. Жива е. Жива е през всичкото това време заради моята милост, моята доброта. —
Той ме разтърси сякаш можеше да ме накара да повярвам това.
Но после си помислих: … ами ако говори истината? Ами ако Лили Морган е жива? Ами ако е била жива през цялото това време?
Картие. Само мисълта за това, за майка му, ме накара да изгубя самообладание.
— Лъжеш. Лъжеш — изкрещях със сълзи в очите.
— Така че баща ми ме издърпа грубо от Лили — продължи Деклан, без да обръща внимание на възражението ми. — И ми каза, че ако
я остави жива, ще трябва да я държа окована във вериги. Щеше да ми се наложи да направя така, че да си мълчи, или в противен случай
истината щеше да плъзне като горски пожар, и домът Морган щеше да въстане отново. Изпрати я в подземията и ѝ отряза езика, а вместо
нея обезглави друга светлокоса жена. Кейн Морган, онзи стар глупак, видя русата коса върху копието и помисли, че това е Лили.
Лъжеш, лъжеш, лъжеш…
Това беше единствената дума, в която можех да се вкопча. Единствената дума, която можех да вярвам.
Деклан ми се усмихна и разбрах, че краят идва. На това трябваше да се сложи край.
— Двете с Лили си приличате. И двете се вдигнахте на бунт срещу моето семейство. И двете обичате Ейдън. И двете полагате големи
старания да не се страхувате от мен.
Изхленчих, мъчейки се да удържа риданието, напиращо в гърдите ми.
Той духна върху острието на камата си и остави стоманата да се замъгли, а после я избърса в късата си кожена връхна дреха.
— Няма да те убия, Бриена. Защото искам Ейдън да те получи в края на краищата. Но когато погледне лицето ти, ще види в теб майка
си. Ще разбере къде да я намери.
Изкрещях, когато хвана челюстта ми, щом осъзнах какво се кани да направи. Почувствах как острието на камата му се врязва в челото
ми, в пътя на косата ми над дясното ми слепоочие. Почувствах как бавно прокарва стоманата надолу, надолу, надолу до челюстта ми и
разрязва бузата ми. Пощади окото ми на косъм. Но вече не виждах с него, защото кръвта шуртеше надолу по лицето ми, а болката се
превърна в огън, затворен като в капан под кожата ми, безмилостно изгарящ в такт с трескавия ми пулс. Къде беше краят? Трябваше да има
край на това…
— Ах, ти беше такава красива девойка, нали? Жалко.
Оброних глава и загледах как кръвта ритмично капе в орязаната ми коса.
Деклан говореше, но звукът заглъхна, сякаш се разпростираше през стотици години.
Ушите ми пукаха. Олюлях се, в опит да се закрепя на пръсти, а после отново изпитах изгаряща болка в лицето. Сякаш ме бяха ударили
с юмрук. Но Деклан не ме беше докоснал: със замъгленото си зрение го видях как избърсва кръвта от камата си и я прибира в ножницата,
отстъпвайки назад да ме погледне.
Срещнах погледа му: дишането ми беше накъсано, призля ми, когато я почувствах отново: толкова непоносима болка, че изкрещях.
Деклан ме погледна намръщено, объркан от реакцията ми, а после се разнесе глас, непознат, далечен, изваден от миналото.
Къде скри камъка?
Отново — раздираща болка, само че този път в ръката ми. Някой чупеше ръката ми. Някой, когото не можех да видя.
Кажи ни къде скри камъка, Аленах.
Още болка, стигаща нагоре по гърба ми, и хрипливо си поех дъх навътре, осъзнавайки какво става. Навлизах в спомена на Тристан.
Предадох му се, защото бях изтощена, и напуснах една килия за изтезания, за да вляза в друга.
Тялото ми се превърна в тялото на Тристан и видях света през неговите очи, оставих кожата му да се нагъне върху моята като воал.
„Къде е, Аленах?“, попита млад мъж, висок и със силно телосложение. Стоеше пред Тристан, с опръскан с кръв зелен жакет: зелен
жакет с изобразен над сърцето му рис. Ланън.
„Искаш ли да ти счупя и другата ръка?“
Тристан изстена. Можеше да вижда само с едното си око, а устата му беше пълна с кръв. Палците му бяха отсечени, а дясната му
ръка беше счупена. Беше убеден, че половината му ребра също са изпотрошени.
„Говори, Аленах“, изрече през зъби принцът от дома Ланън, видимо раздразнен. От колко ли време го изтезаваше? „Говори, или в
противен случай ще стане много по-лошо“. Той се подсмихна, знаейки, че бе опазил такава тайна толкова дълго, че кралят от дома
Ланън и неговите синове едва сега бяха надушили, че Тристан Аленах знае къде е скрит Камъкът на здрача.
„Изплашен си, нали, момче?“, изрече с усилие Тристан, като изплю кръв и няколко зъба. „Изплашен си, че камъкът ще се появи на бял
свят и царуването ти ще свърши, преди още да е успяло да започне“.
Лицето на принца от дома Ланън се разкриви от гняв и той отново удари с юмрук Тристан, при което се разклатиха още зъби.
„Достатъчно, Фъргъс“, обади се вторият син от дома Ланън от сенките. „Ще убиеш дъртака, преди да се разприказва.“
„Той ми се подиграва, Патрик!“, кресна Фъргъс Ланън.
„Кое е по-важно за баща ни? Твоята гордост или местонахождението на камъка?“.
Фъргъс стисна юмруци.
Патрик се изправи и се приближи. Телосложението му не беше и наполовина така здраво и силно, както на наследника, но в очите му
имаше тъмен, зъл блясък, когато се приведе да срещне замъгления поглед на Тристан.
„Знам, че вече си стар човек“, каза Патрик. „Тук не е останало нищо за теб. Получил си своя дял от изобилие и съпругата ти е
отдавна мъртва, а децата ти очакват смъртта ти, за да могат да вземат наследството си от теб.“ Той замълча за миг и наклони глава
на една страна. „Защо го направи във всеки случай? Какво те накара да поискаш да скриеш камъка?“
Ах, нямаше прости отговори на такъв въпрос. Някога Тристан смяташе, че го е направил за доброто на хората, за да предотврати
опустошението, което една магическа война щеше да донесе. Напоследък обаче, честно казано, не знаеше. Може би бе негодувал срещу
дома Кавана и магията, с която умееха да си служат. Може би искаше да го направи просто за да види дали подобна дръзка постъпка
може да бъде извършена, дали легендите за дома Кавана са верни. Да разбере дали тяхната магия наистина ще умре без камъка.
Усмихна се: „Знам, мислите си, че ще ви кажа. Че ако счупите всичките ми кости, ще ти кажа къде скрих камъка. Е, изпотрошихте
ме почти целия. Така че приближете се, момчета. Приближете се, за да мога да ви кажа“.
Принц Фъргъс мигновено се наведе, но Патрик, по-благоразумният, хвана брат си за ръката над лакътя и го възпря. „Можеш да ни
кажеш оттук, Аленах“, каза той.
Тристан се изкиска и се задави с кръвта си.
„Би трябвало ти да си наследникът, момче. Не Фъргъс.“
Фъргъс взе една тояга и счупи другата ръка на Тристан, преди Патрик да успее да го спре.
Болката остави Тристан без дъх, накара сърцето в гърдите му да прескочи един удар. Но той стисна малкото си останали зъби и се
застави да остане в съзнание, защото имаше още едно нещо, което трябваше да каже на тези отрепки от дома Ланън.
„Не съм единственият, който знае къде е камъкът!“, изхриптя той, мъчейки се да си поеме дъх.
„Кой и къде е този друг мъж в такъв случай?“, запита настойчиво Фъргъс.
Тристан се усмихна:
„Не е мъж“.
Фъргъс застина неподвижно шокиран. Патрик обаче се изкиска, ни най-малко изненадан.
„В такъв случай, къде е тази жена, Аленах? Кажи ни, и може да те оставим жив, а също и нея.“
Тристан облегна глава на каменната стена на килията си — килията, в която живееше през изминалата седмица. Зрението всеки миг
щеше да го напусне и той пое мъчително последния си дъх.
„Злощастно е за вас…“ Наведе брадичка, за да погледне момчетата Ланън за последен път, да промълви последните си думи.
„Защото тя още не се е родила.“
Двайсет и осем
Южната кула
Картие
На път за замъка Лера, територията на лорд Маккуин
Когато изгря зората, аз се покатерих отзад в каруцата с Люк и Шон. Легнахме един до друг, гледайки как Нийв и Бета трупат топове
лен и вълна върху нас, докато ни скриха. Беше тясно и неудобно и имахме пред себе си цели часове: вече се потях, сърцето ми биеше силно
и неспокойно. Поех си дълбоко дъх няколко пъти, за да успокоя ума си, да освободя напрежението в тялото си.
Щеше да се получи. Мисията ни нямаше да се провали. Слушах как Нийв и Бета се качиха на капрата и каруцата затрополи, тръгвайки
бавно напред. Журден, Изолда и малък отряд воини на Маккуин щяха да ни следват от безопасно разстояние. А лейди Гроня беше
потеглила два дни преди това, за да събере войската си. До падането на нощта всички щяхме да се съберем при замъка Лера.
Никой от нас не говореше, но чувах дишането на другите, докато каруцата продължаваше да се тръска и друса цяла сутрин. Тишината
ми даде време да размишлявам върху истината за произхода на Нийв. Припомних си думите на Бриена, разказа, който беше записала от
името на коняря на Маккуин, който Нийв ни бе донесла просълзена. И когато Аленах осъзна, че дъщеря му няма да умре, а ще носи
белезите си като гордо вдигнато знаме, внезапно започна да се държи сякаш малката не е негова дъщеря и я остави на тъкачките да я
отгледат както свое дете.
Не можех да повярвам, че Бриена има полусестра. И въпреки това, когато погледнах Нийв, започнах да виждам прилики между двете.
И двете жени приличаха на майките си и имаха същата усмивка, същата форма на челюстта. В походката и на двете имаше една и съща
ленива грациозност.
А Шон… Шон едва не беше припаднал, когато прочете разказа. В рамките на един бурен месец беше изгубил баща си и брат си,
сдобил се беше с титлата на лорд, а после бе открил, че има две сестри. На мига се бе разплакал, когато двамата с Нийв се прегърнаха.
Наближаваше пладне, когато каруцата неочаквано спря. Погледнах Люк, който беше до мен. Очите му се разшириха, по челото му
избиха ситни капчици пот. И двамата зачакахме да разберем защо Бета бе спряла каруцата.
— Какво е това? — запита подигравателно мъжки глас.
— Ние сме тъкачките на Маккуин — каза Бета спокойно. — Имаме доставка за лейди Халоран.
Проговори друг мъж. Не можах да различа какво каза, но знаех, че не е хубаво.
— Защо трябва да претърсвате каруцата? — попита настойчиво Нийв: гласът ѝ проряза топовете плат, явно повтаряйки думите на
мъжа, за да ни предупреди. — Доставяме вълна и лен всеки месец.
Ръката ми се раздвижи бавно, надолу към кръста ми, където камата ми бе прибрана в ножницата си. Кимнах на Люк и Шон да
направят същото.
Чух хрущенето на приближаващи ботуши. Топовете плат точно над мен започнаха да се раздвижват: струя слънчева светлина падна
върху лицето ми. Стрелнах се напред, преди стражът от дома Халоран да ме види, камата ми се насочи право към гърлото му. Той падна
назад и изруга, но аз го бях хванал и го притисках надолу, докато Люк и Шон нападнаха другия пазач. Бяха само двама и пътят около нас
беше пуст, но косъмчетата по ръцете ми настръхнаха: чувствах се изложен на показ и уязвим.
— Бързо — казах. — Вкарай каруцата в дърветата, Бета. Шон, хвани конете на Халоран.
Завлякох в гората пазача от дома Халоран, когото държах. Люк ме последва с другия.
Щом дърветата ни прикриха, запушихме устите на пазачите и ги вързахме, питайки се какво да правим с тях.
Но после си помислих… защо трябваше да се крием в каруцата, когато двама от нас можеха да облекат техните брони и да яхнат конете
им?
Люк си мислеше същото, защото се приближи до мен и прошепна:
— Трябва просто да влезем в Лера.
Преди да успея да отговоря, Шон бе проснал и двамата пазачи в безсъзнание с по един ритник. Заехме се да разкопчаем и свалим
броните им, а после двамата с Люк се облякохме. Изглеждахме точно като мъжете от дома Халоран със сините си туники, жълти плащове и
бронзови доспехи с дивата коза, гравирана на гърдите.
— Ние с Люк ще ви служим като ескорт — прошепнах на жените, докато нахлузвах шлема на пазача на главата си. — Щом стигнем
вътрешния двор на замъка, ще помогнем на Шон да излезе незабелязан от каруцата.
Бета кимна и се покатери отново на пейката в каруцата, докато Нийв отново скри Шон под лена. Ние с Люк вързахме изпадналите в
безсъзнание пазачи за дърветата.
Нашият антураж излезе обратно на слънчевата светлина и пое по пътя под нас. Всичко това се случи толкова бързо — в рамките на
минути. И макар че сега ми се искаше да подтикна Бета да подкара каруцата по-бързо, знаех, че това леко забавяне ще сработи в наша
полза. Стигнахме до железния подвижен мост на замъка Лера по залез-слънце: здрачът около нас бе като було, което ни закриляше, когато
спряхме пред барбикана на крепостния ров.
Беше точно както Шон я беше описал: внушителна крепост, намираща се на възвишение, защитена от широк крепостен ров. Очите ми
проследиха четирите кули и най-сетне се задържаха върху южната, онази, позлатена от залеза, онази, където се намираше Бриена.
А на изток видях овощните градини в далечината, където щяха да чакат Журден и войската му, а зад гърба си усетих уханието на гората
— тръпчив мирис на дъб, мъх и влажна глина. Устоях на изкушението да погледна назад към онези гори, знаейки, че лейди Гроня и
нейните воини се крият в сенките, наблюдават и чакат.
На прага на барбикана се появи един пазач с факла в ръка и надзърна към нас. И Нийв, и Бета носеха шалове върху косите си, но в мен
припламна внезапна паника.
Пазачът влезе обратно в барбикана и даде знак да отворят входа.
Гледах как спуснаха подвижния мост: железните вериги дрънчаха, докато мостът бе спуснат напълно, простирайки се пред нас с
мрачна покана. Бета дръпна рязко поводите и каруцата затрополи по дървото и желязото. Ние с Люк я последвахме: копитата на конете ни
звучаха глухо, водата под нас бе нашарена с петна звездна светлина.
Не смеех да се надявам. Все още не. Дори не и когато отминахме зъбчатата решетка на крепостната врата, надвиснала над нас като
ръждиви зъби на великан. Нито дори когато прекосихме тревистата ивица на средния двор или когато подминахме къщичката на вратаря.
Още не смеех да се надявам, дори когато Бета вкара каруцата във вътрешната част — обширен вътрешен двор, осветен от факли.
Беше точно като в описанието на Шон. Най-сетне различих градините пред нас; усетих мириса на маята от пекарницата някъде от
дясната ми страна. Чух думкането от далечна ковачница, най-вероятно на изток, и пръхтенето на конете откъм конюшните. Почувствах
височината на стените около нас, от червен камък, прорязани от сводести врати и миниатюрни процепи, служещи за прозорци,
проблясващи с вертикално разделени стъкла. И въпреки това, откъде щяхме да влезем? Къде се предполагаше да занесем платовете?
Спогледах се с Люк: едва успях да различа очите му в светлината на огъня.
Той слезе от коня пръв, точно когато конярят се показа от конюшните да вземе конете ни. Конюшните бяха зад нас, сгушени в
подножието на южната кула. Тъмничната кула. И аз проточих врат да я погледна още веднъж с преценяващ поглед.
— Ще взема коня ви, сир.
Смъкнах се от седлото, с колене, пулсиращи от удара, и предадох коня си на момчето. Нийв вече беше скочила долу от каруцата и се
готвеше да отмести платовете, за да може Шон дискретно да се измъкне. Отидох до нея и вдигнах един от топовете плат. Шон се спусна
безшумно върху каменните плочи и уви тъмносин шал около главата си, за да засенчи лицето си.
— Южната кула е ей тук, зад гърба ни — прошепнах на Нийв.
Тя погледна към нея над рамото ми, внезапно доловила колко е невъзможно това. Готвеше се да проникне в кула, а после да избяга с
пленник.
— Можеш ли да се справиш? — попитах.
— Да — отвърна тя почти грубо.
— Бързо, вземайте по един топ плат и да влизаме тук — изхриптя Шон, като ни прекъсна. Двамата с Бета вече държаха в ръце по един
вързоп вълна. Ние с Нийв побързахме да вземем и лена и последвахме Шон към отворен сводест вход, точно до конюшните.
Входът ни отведе до коридор, който се простираше от южната кула до източната: факлите пращяха в железните си поставки. Трябваше
да си проправя с усилие път до другата страна на замъка, до северозападните коридори. И въпреки това, когато Шон и Люк тръгнаха,
отправяйки се към къщичката на вратаря, открих, че не мога да изоставя Нийв и Бета.
— Трябва да вървите, милорд — прошепна Нийв.
— Нека поне ви помогна да влезете в кулата — отвърнах.
Нийв имаше вид, сякаш се кани да протестира.
— Побързай, някой идва.
Затърсихме най-близката врата и се мушнахме през задната врата на пекарницата. Отначало пребледнях като платно, мислейки си, че
току-що сме допуснали сериозна грешка, че тримата ще се разкрием. Но по случайност се бяхме натъкнали на празно помещение. Имаше
дълга маса, поръсена с брашно, самуни хляб, надигащи се върху нагорещена печка, лавици с глинени купи и чували брашно. Тук нямаше
никого, въпреки че дочух хлебарите да се смеят в съседната стая.
Имаше една тава хлебчета, току-що изпечени и намазани с масло. Пуснах лена, който носех, и посегнах за дървена купа, като сложих
върху нея три хлебчета. Грабнах също и гърненце с мед и нечия забравена чаша ейл, и я сложих сред хлебчетата.
— Какво правиш? — изсъска Бета.
— Имай ми доверие — казах и отворих вратата обратно към коридора.
Бета изпухтя недоволно и грабна вързопа лен, който бях пуснал, и тримата се отправихме на юг. Накрая коридорът се раздели и
наполовина се издигна, преминавайки във вито стълбище.
Започнах да се изкачвам, с жените в сянката ми: чинията ми със спонтанно отмъкнатата вечеря тракаше в ръцете ми.
Стигнахме площадката на стълбите, която преминаваше в дълъг покрит коридор, със стена от едната страна и парапет от другата,
точно както беше описал Шон. Вратата към кулата трябваше да е някъде наблизо и аз излязох на открито: във въздуха полъхваше мирисът от
конюшните долу. Миризмата на конски тор ме накара да си помисля как някога съм бил скрит в него, как купчината конски фъшкии ми
беше спасила живота. Отидох до ръба на парапета, следвайки вонята, и намерих купчината, намираща се в средния двор, мястото между
стените.
— Ако се наложи да скочиш от тази стена — изхриптях към Нийв, — прицели се в това.
Нийв кимна.
— А ето я вратата. — Тя посочи към кулата, където в стената беше вградена врата с желязна решетка, обвита в сенки. Не се охраняваше,
което ме изненада. Докато не видях, че по парапета обикаляше патрул и че всеки миг щеше да се натъкне на нас.
— Боговете да имат милост — промърмори Бета и си помислих, че говори за пазача, който се приближаваше към нас, докато не чух
шумолене от падащи камъчета.
Вдигнах поглед към кулата и видях не друг, а Кийла Ланън, катереща се по стената. Придвижваше се по една лоза, която бе пропукала
мазилката между камъните и бе пропълзяла от бойниците нагоре до единствения прозорец в стената на затворническата кула. И в този
момент разбрах, че Кийла сигурно отива при Бриена, че Кийла е пътеводният лъч, който трябва да следваме.
— Оттук ще влезеш — казах на Нийв. — Побързай да я последваш.
Нийв дори не се поколеба. Метна лена, който носеше, през парапета, надолу към купчината тор, и се втурна да последва пътя,
показван от Кийла. Бета беше тази, която ахна шокирано.
— Няма да мога да се катеря по това — заяви тъкачката: червендалестото ѝ лице пребледня, докато гледаше как Нийв се мъчи да
намери първата си опора, за да стъпи.
— Не, затова трябва да чакаш тук, за да отвлечеш вниманието — казах и ѝ подадох подноса с хлебчета, а в същото време взех от нея
лена и вълната.
Пуснах платовете долу до купчината тор, точно както беше направила Нийв, а после загледах как Бета склони да тръгне с подноса с
храна към пазача. А после останах в сянка, гледайки как Нийв продължи да се катери. Кийла вече бе изчезнала в прозореца, в неведение, че
сме тук, че я следваме.
Изчаках, докато самата Нийв стигна до каменната каса на прозореца и с усилие се вмъкна в коридора на кулата. Стори ми се, че
прозорецът я погълна, докато не видях лицето ѝ, бледо като луната, когато тя ми помаха.
Едва тогава изпитах надежда и се раздвижих.
Тръгнах по южния коридор и по него стигнах до западното крило на замъка. Когато чух познатото тракане от спускането на подвижния
мост, се впуснах в бяг, с удрящи по камъните ботуши, през сенките. Дочух първите тревожни викове и спрях, колкото да погледна през най-
близкия прозорец, който ми предоставяше изглед към подвижния мост.
Мостът беше спуснат изцяло и Гроня и войската ѝ идваха: лунната светлина хвърляше отблясъци по стоманените им нагръдници,
звездите улавяха мечовете им в блясъка си. Бяха безмълвни, движеха се като един, подобно на змия, плъзгаща се по моста.
Стигнах до източната кула точно когато започнаха да се надигат писъците откъм къщичката на вратаря. Чувствах го в камъните —
шокът, треперенето на земята от започващото нападение.
Изтеглих меча си и започнах да се изкачвам по стълбите на кулата, търсейки Деклан Ланън.
Двайсет и девет
Да държиш здраво
Бриена
Територията на лейди Халоран, замъкът Лера
— Мистрес? Мистрес Бриена, събудете се. Моля Ви, моля Ви, събудете се.
Тихо, треперливо гласче, което ми се искаше да обгърна в шепата си, да пазя като съкровище, да го гледам как разцъфва като роза. Беше
гласът на изплашено момиче, чиито думи бяха като слънчева светлина, пробиваща бурята.
— Искам да я видя, Кийла. Кийла!
Възмутен, разгорещен отговор, гласът на решително и смело момче, чиито думи бяха като дъжд, падащ в река.
— Не, Юън. Не гледай. Стой. Там.
— Тя е моя господарка и мога да правя каквото искам.
Чух шум от тътрене на ботуши, след това тишина: тъмна, болезнена тишина, бездна, в която да се удавиш. Момчето започна да плаче,
да плаче неспирно…
— Шшт, ще те чуят, Юън. Казах ти да не гледаш! — Но после и тя заплака.
— Той я уби! Той я уби! — Момчето стенеше, в гласа му се долавяше ярост.
— Не, братко. Жива е. Трябва да я свалим, преди татко да се върне. Трябва да я скрием.
— Но къде? Няма къде да се скрием!
— Аз ще взема ключа, а ти намери място да я скрием.
Гласовете заглъхнаха и чувах единствено жужене, хриптене, звук на нещо, което искаше да се стопи в мрак.
Когато отворих очи, осъзнах, че това е звукът от дишането ми, плитко и мъчително. Все още висях, окачена на китките си, на ръце,
които вече не чувствах.
Помислих си за Тристан: онзи последен спомен, който бе пратил към мен, още отекваше в сърцето ми, нишката на общата болка ни
свързваше през вековете. Той беше вярвал в проклятието, което последната принцеса от дома Кавана беше стоварила върху него — че от
неговия род ще се появи дъщеря и ще открадне спомените му: беше знаел, че ще произхождам от неговата кръв, че ще поправя сторените от
него неправди.
Пръстите на краката ми леко докоснаха пода. Купчина коса. Чия беше тази коса? Беше толкова красива: изобщо не е бивало да я
отрязват така.
А после кръвта. Проследих обратно дирята ѝ, от земята, нагоре по крака ми, нагоре по изцапаната ми долна риза, нагоре до ямката на
ключицата ми, където беше засъхнала.
Беше моя. Моята кръв.
Размърдах се, отчаяно копнееща да почувствам ръцете си, но само докоснах лицето си.
И си спомних. Парещият допир на острие. Думите, които Деклан бе вдълбал в раната ми… Искам Ейдън да те получи в края на
краищата. Но когато погледне лицето ти, ще види в теб майка си. Ще разбере къде да я намери.
Ахнах. Замятах се във веригите, докато болката в лицето ми накара горчивите звезди да се върнат, сякаш се въртях под небе, обсипано
със съзвездия, със замъглено зрение, замаяна. Исках отново онази тъмна мъгла, безсъзнанието.
Лили Морган е мъртва. Той ме лъже. Не може да е жива…
И въпреки това Лили Морган беше всичко, за което можех да мисля.
Унесох се, несигурна колко време е минало.
Когато чух желязната врата да се отваря със стържене, се сепнах и отново ударих лицето си. Болката се стрелна из костите ми, докато
започнах да се давя и кашлям и повърнах върху предницата на роклята си.
Зачаках да чуя заплашителния смях на Деклан, да почувствам твърдите му ръце, докато решава къде да ме обезобрази сега. Но бях
обкръжена от нещо деликатно. Почувствах как някой застава до мен, леко, любящо. Нагоре по лактите ми преминаха нечии ръце и
намериха куката.
— Тук съм, сестро.
Отворих очи. Нийв. Нийв, притискаща тялото си към моето, за да ме задържи стабилно, с ръце, движещи се, за да ме освободят. По
лицето ѝ се стичаха сълзи, но тя ми се усмихна.
Разбрах, че сигурно сънувам.
— Нийв? — промърморих. — Никога преди не съм те сънувала.
— Не сънуваш, сестро.
Тя най-сетне откачи гривните на оковите ми от куката. Рухнах, падайки в обятията ѝ, и после се появи Кийла, която обгърна с ръце и
двете ни. Застанахме в кръг: Нийв и Кийла поддържаха тежестта ми.
Едва тогава осъзнах как ме беше нарекла Нийв.
Сестро.
— Кой ти каза? — изхриптях, когато Кийла коленичи да разкопчае веригите на глезените ми.
— Ще ти разкажа веднага щом се приберем у дома — обеща Нийв. — Можеш ли да вървиш заедно с мен? — Тя преплете пръсти с
моите и дръпна леко. Помъчих се да направя една крачка.
— Мисля, че трябва да я скрием — каза Кийла, разтревожена. — Баща ми знае, че нещо не е наред. Ще дойде да я търси.
— Нямаме време. Трябва да бягаме — каза Нийв. — Бриена, можеш ли да ме следваш?
Опитах се да повдигна ръка, да опипам раната на лицето си. Нийв бързо хвана пръстите ми.
— Лицето ми, Нийв — прошепнах. Беше трудно да говоря, защото при всяка дума усещах придърпване в бузата. — Колко зле…?
— Нищо, което лейди Изолда не може да излекува — отвърна Нийв твърдо. Но го видях: ужаса, тъгата, гнева в очите ѝ.
— Сестро — каза Нийв, долавяйки отчаянието ми. Притегли ме към себе си. — Сестро, трябва да избягаш с мен. Лейди Изолда те чака
отвъд овощната градина, за да те отведе у дома. Ще те упътя към нея.
— Изолда? — изрекох пресипнало.
— Да. Готова ли си?
Кимнах и стиснах здраво ръката ѝ.
— Кийла, хвани другата ѝ ръка — направи знак Нийв и почувствах как малките студени пръсти на Кийла се преплитат с моите. —
Дръж се здраво за мен, Бриена.
Оставих ги да ме извлекат от килията, навън в коридора. Бях замаяна, струваше ми се, че стените започват да се стесняват, да се
приближават към нас и да ни притискат, сякаш бяха живо същество, люспести като дракон, вдишващи, издишващи. Обикаляхме и
обикаляхме, слизайки в тесен кръг.
Дочух далечен вик. А после виковете станаха по-настойчиви и високи, звуци на болка.
— Не мисля, че можем да излезем през прозореца — каза Нийв и спря на стълбите, като дишаше накъсано. — Ще трябва да излезем
през вратата.
— Но някой може да ни види — прошепна Кийла.
Мълчахме и слушахме звуците от битка, водеща се отвъд стените.
— Мисля, че хаосът е достатъчно голям, за да се измъкнем — продължи Нийв. — Можеш ли да ми подадеш ключовете, Кийла?
— Какво става? — запита Кийла: гласът ѝ потрепери, докато подаваше халката с ключове. — Битка ли ще има? Ами брат ми? Не знам
къде е. Трябваше да ме посрещне в нашите стаи, да я скрием.
— Лорд Ейдън ще го намери — отвърна Нийв. — Трябва да се измъкваме.
След миг мъчително мълчание тя ме дръпна със себе си, а аз дръпнах Кийла, все още вързана към двете им ръце. Продължихме да
слизаме: краката ми трепереха. Почувствах треската, като допир от горещи пера надолу по лицето и врата ми. Зъбите ми тракаха, когато
дръпнах Нийв.
— Нийв, аз… не мисля, че… мога да тичам.
— Почти стигнахме — каза Нийв и ме дръпна по-бързо.
Стигнахме фоайето на кулата — просто обзаведено помещение. На стената беше гербът на Халоран — единственото цветно петно на
това безцветно място — и имаше маса и стол. Пазачът, който трябваше да е на пост тук, го нямаше, макар че недоядената му вечеря беше
още в чинията.
— Слушайте, това е планът ни — каза Нийв, като придърпа Кийла и мен към себе си. — Ще слезем по стълбите на парапета, долу до
средното крило. Така ще останем далеч от най-горещата точка на битката. Ще изтичаме по стената до източната кула, където са
ковачниците. Там би трябвало да има малък вход, през който да се промъкнем в крепостния ров. — Тя размота шала, който беше вързала на
кръста си и внимателно покри главата ми с него. — Всичко, което трябва да правиш, е да ме следваш, ясно, сестро?
Кимнах, макар да не вярвах, че имам сили за това.
— Тогава да вървим.
Тя се обърна и се приближи до вратата, мъчейки се да отключи резетата. Най-сетне разтвори рязко вратата и бързо ни посрещна полъх
на нощен въздух и сблъсъкът на двама мъже, сражаващи се на бойницата.
За миг трите просто стояхме на прага и гледахме как воините секат и парират удари: единият беше Халоран, другият — Дермот.
Именно тогава разбрах какво става. Лейди Гроня бе повела нападение срещу замъка.
Тази надежда едва беше разцъфнала в гърдите ми, когато мъжът от дома Халоран заби меча си в гърдите на воина на Дермот почти до
дръжката.
— Побързайте — каза Нийв, сякаш надвисвалата смърт я беше пробудила. Дръпна ме със себе си, преди мъжът от дома Халоран да
успее да ни спре: хаосът ни следваше по петите, докато тя се опитваше да стигне до стълбите на парапета. По тях се изкачваха цяла орда
мъже от дома Халоран, надигащи се от сенките, с извадени мечове. Идваха в нашата посока и Нийв рязко спря, при което Кийла се блъсна
силно в гърба ми.
— Бързо. Трябва да скочим — каза рязко сестра ми, връщайки се назад до стената.
Помислих си, че не може да говори сериозно. Всеки миг щеше да ни накара да паднем смъртоносно. Но воините на Халоран бяха
плъзнали по парапета като мравки, излизащи от мравуняк: забелязаха ни и двама от тях се втурнаха към нас.
Предпочитах да скоча, отколкото да ме заловят отново. Сърцето ми бумтеше в гърдите, когато застанах на ръба на бойницата заедно с
Нийв: Кийла се съпротивляваше зад нас.
— Имай ми доверие — каза Нийв на момичето. — Трябва да скочим всички заедно и да се целим към купчината тор долу.
Издърпах Кийла горе до мен. Тя изглеждаше вцепенена от ужас и ми се искаше да ѝ се усмихна, но открих, че лицето ми е изтръпнало.
— Сега — прошепна Нийв и трите скочихме, сякаш бяхме просто невръстни птичета, разперващи криле към вятъра.
Падането ми се стори безкрайно: тъмнината сякаш виеше към лицето ми, докато потънах в конския тор, чак до кръста.
И въпреки това сестра ми не ми даде един миг дори да си поема дъх. Вече се измъкваше забързано от тора: повлече ме със себе си, а аз
повлякох Кийла.
— Останете в сянката на стената — нареди тя и аз се помъчих да не изоставам от нея. Намирахме се в тревистия канал на средния
двор, който бе зловещо пуст и тих: най-ожесточената част от схватката се водеше в средата на землището.
Затичахме покрай тревата: вътрешната стена се докосваше до левите ни рамене. Едва дишах, почти не си усещах краката. Сестра ми ме
влачеше, стараейки се да продължа да се движа напред, или в противен случай щях да рухна. Стигнахме до източната кула. Която ми се
стори далеч по-оживена от тъмничната кула.
Застанахме в сянката, втренчени нагоре, и слушахме, докато членовете на дома Халоран сякаш кръжаха като рояк над главите ни на
бойницата.
— Защо всички са тук? — попитах, чувствайки как ме залива вълна от гадене.
— Защото това е кулата на арсенала — отвърна Нийв. — И не виждам редицата ковачници. Мисля, че Шон е сгрешил… Тя е във
вътрешността на замъка, не в средния двор.
Обърна се към мен и Кийла:
— Искам вие двете да останете тук, в сенките — каза Нийв. — Аз ще…
Кийла извика сепнато: нямах сили да се обърна и да погледна какво има, но очите на Нийв се присвиха, ноздрите ѝ се разшириха,
когато отмести поглед. Чух го — силния тропот на ботуши в тревата, звънтенето на броня, приближаващи се към нас.
Нямаше къде да се скрием. Щеше да се наложи да ги надбягаме, а аз едва се крепях изправена.
Подпрях се на стената, треперейки. Зрението ми започна да се размазва и замъглява, но Нийв беше като стълб светлина, когато изтегли
кама изпод роклята си. Камата, която веднъж ѝ бях дала. Застана пред Кийла и мен, с острието в ръка, в очакване.
Но тези, които се втурнаха по средния двор, не бяха хора от дома Халоран. Бяха от дома Дермот.
Нийв разпозна герба върху броните в същия миг като мен и се провикна към тях, отчаяна:
— Моля ви, може ли да ни помогнете да преминем отвъд външната стена?
Една от воините на Дермот забави ход и ни огледа. Не знам дали знаеше кои сме, или не, но посочи нататък с меча си.
— Продължавайте да се движите на север. Отворихме северната странична порта, за да пуснем невинните да излязат.
Без нито дума, Нийв и Кийла едновременно уловиха ръцете ми. Мъчех се да стоя права, да си държа очите отворени.
— Нийв, не мога…
— Да, можеш, Бриена — нареди Нийв, без да ми дава възможност да се предам. — Остани с мен. — Хватката ѝ беше твърда като
желязо, когато ме повлече със себе си, следвайки воините на Дермот. Заставих очите си да останат отворени. Воините тръгнаха по
стълбите, които се виеха нагоре към бойниците на арсенала, а ние продължихме по тревата, опитвайки се да стигнем до слабата надежда,
която страничната порта ни даваше.
Но я намерихме: малък вход, издълбан във външната стена. Няколко воини на Дермот бяха разтворили широко портата и въпреки това
нямаше мост. Само тъмното плискане на водата в рова.
— Ще трябва да преплувате от другата страна — каза един от воините на Дермот, след като огледа китките ни, за да провери за
полумесеца. А после очите му се спряха върху лицето ми: — Въпреки че с нейното нараняване… тя не бива да е във водата.
Гневът на Нийв припламна в изражението ѝ, когато изръмжа.
— Тя е моя сестра и я отвеждам при кралицата, за да я излекува. Така че стойте настрана.
Воинът на Дермот просто повдигна вежди, но се дръпна.
Но дори сега, когато бяхме тук… и трите се поколебахме, когато се вгледахме във водата. Струваше ни се, че ще скочим от друга стена,
само че този път не виждахме дъното.
— Сигурна ли си, че лорд Ейдън ще намери брат ми? — попита Кийла, като кършеше ръце.
— Сигурна съм — отговори Нийв, макар в гласа ѝ да се прокрадна неуверена нотка. — Аз ще скоча вътре първа, а после Кийла ще
помогне на Бриена.
Сестра ми се опита да влезе грациозно във водата, но се вмъкна с плясък. Гледах как тъмнината се затвори над светлата ѝ коса:
загледах как с ахване се появи на повърхността и разбрах, че няма начин да успея да задържа лицето си извън водата.
Дори не направих опит да вляза внимателно във водата. Скочих и оставих водата да ме залее. Лицето ми започна да пулсира и гори в
отговор и за миг сякаш потънах, неспособна да намеря повърхността, докато краката ми не се блъснаха в Нийв. Ръцете ѝ бяха силни, когато
ме дръпна нагоре, и започнах да плюя и да се давя, и да се боря с неспирния порив да докосна раната си.
Трите заплувахме: водата беше тъмна и студена. Под нас сякаш лежаха безкрайни левги от тайни: тайни, които можеха бързо да
изплуват от дълбините и да ни сграбчат за глезените. Помислих си за Картие, докато се мъчех да плувам. Нийв беше казала, че той е тук, че
ще намери Юън, и въпреки това, щом се сетих за Картие, се сетих за майка му и затова трябваше да изтикам от ума си и двамата. Думите на
Деклан още ме притискаха с такава тежест, че можеха да ме завлекат на дъното на рова.
Стигнахме другата страна и се измъкнахме от водата: пръстите на ръцете ни потънаха в подгизналата глина. Нийв и Кийла заедно ме
издърпаха нагоре до тревата, защото не можех да се справя сама. Изстенах, когато пропълзях на земята: всичко, което исках, беше да легна и
да спя.—
Почти стигнахме, Бриена — прошепна Нийв. — Дръж се здраво за мен, сестро.
И преди да успея да се свлека, тя ме изправи отново, олюляваща се, на крака. Затичахме заедно, докато тревата започна да поддава,
отстъпвайки място на хълм. Събрах последни сили, заставяйки се с усилие на волята да продължа да поставям единия крак пред другия,
заставяйки се да стигна до края. Тичахме, докато вече не чувах хаоса и яростта, които кипяха в замъка зад мен, докато звездите се скриха
зад клони на дървета, а вонята, полепнала по мен, се стопи в сладкото ухание на овощна градина. Тичахме, докато дъхът ни взе да пресеква,
а дробовете ни изнемогваха, докато треската обхвана ставите ми и при всяка стъпка остра болка пронизваше гърба ми.
Струваше ми се, че сме тичали с години — Нийв, Кийла и аз.
И почти рухнах, отказвайки да продължа по-нататък, за да настоя сестра ми да ме остави да легна и да спя, когато го видях в
далечината.
Стоеше в едно поле, луната светлина очертаваше бронята му. И разбрах, че ме чака. Че чака да ме отведе у дома.
Нийв и Кийла бавно пуснаха пръстите ми и се отдалечиха, докато вече се чудех дали изобщо са били истински.
Журден затича към мен, когато аз затичах към него.
Помислих си, че още не е видял лицето ми, когато ме прегърна: ръцете му ме обвиха като невъзможна за разкъсване верига и ме
повдигнаха.
— Имам те — прошепна баща ми и разбрах, че плаче, докато галеше орязаната ми коса. — Сега имам теб.
Когато улови внимателно брадичката ми, за да види защо кървя толкова силно, аз се дръпнах рязко. Започнах да се боря с него,
размахвайки ръце, за да се освободя от прегръдките му, да се скрия.
— Не, не — изрекох задъхано, борейки се, макар да ме прегръщаше с обич. Не исках да ме гледа.
— Какво има? Ранена ли е? — Друг глас, който не разпознах.
— Бриена, Бриена, всичко е наред — прошепна Журден, все още опитващ се да ме успокои: пръстите му случайно докоснаха раната
ми, докато се извивах, за да се отскубна от него.
Болката беше като звезда, експлодираща в ума ми. Свлякох се на колене и повърнах.
— Намерете кралицата!
— Къде е ранена?
— Докарайте каруцата. Бързо!
Чувах думите, кръжащи около мен като лешояди. Пропълзях няколко крачки, а после се опитах да се отпусна в тревата. Но Журден
беше там, коленичил пред мен. Нямах избор, освен да наклоня лице нагоре, към лунната светлина, към погледа му, да оставя кръвта да
покапе от брадичката ми.
Гледах как осъзнава колко е сериозна раната ми.
И преди да успее да каже нещо, преди яростта му да може да го погълне, използвах последните си сили, за да протегна ръка, да го
уловя за ръкава и да му дам пряка заповед.
— Татко… Татко, отведи ме у дома.
Обработка: Daenerys, shadow, 2021
Трийсет
Къде си, Деклан?
Картие
Територията на лейди Халоран, замъкът Лера
Това щеше да е последният път, в който преследвам Деклан Ланън.
Изкачвах се по западната кула, затаил това обещание. Отварях всяка врата, на която се натъкнех — повечето бяха незаключени и
поддаваха с лекота под ръката ми. И знаех, че той трябва да е някъде в тази западна кула, защото всяко помещение, чиято врата отварях,
беше тъмно, но мебелирано: стаи за гости с мебели, наметнати с чаршафи, за да не се прашат.
Колкото по-високо се качвах, толкова по-неспокоен ставах, докато търсех. Досега глъчката във вътрешното крило на замъка вече бе
очевидна, макар и затворена в камъка на кулата. Деклан сигурно знаеше, че нещо не е наред, и предполагах, че ще побегне и ще се измъкне.
Единствената ми утеха беше, че имаше само един път за слизане от кулата и аз слизах по него, стълбище по стълбище. В крайна сметка
двамата с Деклан щяхме да се натъкнем един на друг.
Къде си, Деклан?
Най-накрая отворих врата, която разкри осветена стая. Библиотека. Имаше многобройни свещи, осветяващи мястото, и видях, че по
една от масите бяха разпръснати книги, а наблизо имаше чиния с кифлички. Усещах, че някой току-що е бил тук, и се запитах дали е Юън.
Тъкмо щях да вляза по-навътре в стаята, когато чух над себе си тропот. Затръшване на врата. Далечен шепот на гласове.
Разбрах, че е той. И продължих да се изкачвам, следвайки извивката на стълбите, пристъпвайки през мрак и светлина на факли: дъхът
ми вече пресекваше. Чувствах паренето в краката си, мускулите ми бяха напрегнати и изтощени и въпреки това си поемах дълбоко дъх, за да
запазя спокойствие и да остана нащрек.
Той щеше да има предимството на силата си, но аз щях да имам предимството на изненадата.
Гласовете се усилваха. Почти бях стигнал до тях. Още една врата се отвори и се затръшна: камъните потрепериха.
Стигнах до една площадка. Беше кръгла, подът беше настлан с мозайка, която блещукаше в светлината на факлите. Имаше три сводести
врати, всичките затворени, но чувах жуженето на настойчиви гласове. Зад коя се криеше?
Отправих се към онази отляво: почти бях стигнал, когато средната врата неочаквано се разтвори.
Деклан ме видя и спря рязко, присвивайки очи към мен.
Разбира се, не ме позна. Носех броня на дома Халоран и още бях с шлема на главата.
— Какво искаш? — излая принцът към мен. — Къде е ескортът ми?
Бавно вдигнах ръка да смъкна шлема си. Разкрих лицето си, като оставих златния шлем да падне на пода, издрънчавайки кухо между
нас.
А Деклан можеше само да се взира в мен, сякаш току-що се бях надигал от бляскавата мозайка, сякаш се бях озовал тук, призован с
магия.
Съвзе се от шока си и се подсмихна:
— А, Ейдън. Най-сетне ме спипа.
Пристъпих по-близо до него, приковал поглед върху неговия. Видях потръпването на бузата му, лекото раздвижване на тялото му.
Готвеше се да хукне.
— Беше само въпрос на време — казах, като направих още една крачка към него. — Трябваше просто да следвам вонящата диря, която
остави. — И тук спрях, защото исках да му кажа това, преди да побегне от мен. — Искам да счупя всяка кост в тялото ти, Деклан Ланън.
Въпреки това няма да го направя, защото съм далеч повече от теб. Знай обаче това: когато пронизвам сърцето ти с меча си, го правя заради
сестра си. Правя го заради майка си. Правя го за дома Морган.
Деклан се усмихна:
— Искаш ли да узнаеш какво всъщност стана онази нощ, Ейдън? Нощта, когато умря сестра ти?
Не го слушай — настояваше гневно душата ми и въпреки това продължих да стоя, чакайки го да продължи.
— Да, баща ми ми даде заповед — каза Деклан: гласът му стана нисък и дрезгав. — Нареди ми да започна да чупя костите на сестра ти
— най-напред тези на ръцете ѝ. Взех чука и въпреки това не можех да го направя. Не можех да изпълня заповедите му, защото сестра ти ме
гледаше и хлипаше. И затова баща ми ми каза: Вече измоли един живот, така че сега трябва да отнемеш един, да се покажеш силен.
Ръката му обви моята и той счупи костите на сестра ти чрез мен. И това беше мигът, в който душата ми се разби, докато я гледах как умира.
Лъже, помислих си почти обезумял. Ейлийн ми беше разказала нещо различно. Не беше казала, че Гилрой е хванал ръката на Деклан
под своята, контролирайки ударите.
— Когато намерих сестра ти да се крие в един бюфет — продължи той, — не мислех, че баща ми ще я изтезава. Така че именно затова
я заведох при него. Защото си мислех, че ще заведем Ашлинг обратно в замъка, да живее с нас, да я възпитаме като една от дома Ланън. Ако
бях знаел, че ще я убие, щях да я оставя да се крие.
Опитваше се да ме обърка. Опитваше се да отслаби решимостта ми и започваше да се получава. Почувствах как ръкохватката на меча се
хлъзга в ръката ми, в потната ми хватка.
— Да, аз съм мракът на твоята светлина, Ейдън — каза Деклан: сега той беше този, който напълно контролираше разговора ни. — Аз
съм вечерта, а ти си зората, аз съм бодилът, а ти — розите. Ние с теб сме обвързани като братя чрез нея. И тя е жива благодарение на мен.
Искам да знаеш това, преди да ме убиеш. Тя е жива, защото я обичам.
За кого говореше? Бриена?
Бях понесъл достатъчно. Нямаше да слушам повече от отровата му.
Той се втурна обратно в стаята си, опитвайки се да изпречи вратата между нас. Но аз я подхванах с крак и я отворих с ритник, гледайки
как дървото се люшна и цапна Деклан в лицето.
Принцът се препъна назад: първата кръв бе пролята и капеше от устната му. Той протегна ръка да се подпре на кръгла мраморна маса,
където преди това вечеряше. Калаените съдове издрънчаха: една чаша вино се разля, но мигът на изненадата на Деклан беше приключил.
Той се изкиска и този звук събуди мрака в мен.
Толкова се бях съсредоточил върху него, че за малко да го пропусна. В периферното ми зрение като размазано петно проблесна стомана
— меч, готов да се забие в мен.
Завъртях се рязко, разгневен, че трябва да отклоня вниманието си от принца. Пресрещнах острието му точно преди да се забие в
слабините ми, и запратих новия си противник назад, залепвайки го плътно до стената.
Беше Фехин.
Очите на Фехин се разшириха, когато почувства пълната сила на париращото ми движение, и осъзна, че съм аз. Пазачът се помъчи да
си възвърне самообладанието, борейки се, но аз продължих да настъпвам към него и го обезоръжих с плавна лекота.
Хванах Фехин за косата и запитах:
— Знаеш ли какво причинявам на мъжете, които са достатъчно глупави, че да счупят носа на Бриена Маккуин?
— Милорд — изпелтечи той, давейки се от страх, както правеха всички те, когато ги хванеш. — Не бях аз.
Заплюх го в лицето и го пронизах с меча си в корема. Той потръпна, очите му се изцъклиха, докато изтеглях меча си и го оставях да се
свлече на пода.
Когато вдигнах очи, стаята беше празна.
Помещението беше разделено от поредица от три стъпала: едната страна на стаята водеше към балкона, чиито двойни врати бяха все
още заключени, стъклото — замъглено от нощния хлад. В другия край на стаята обаче имаше стена с четири сводести врати в нея, до една
— зеещи мрачно.
Взех един свещник от масата за хранене. Понесъл меча и светлината, се отправих към първата врата, като напрягах поглед в тъмнината.
— Къде си, Деклан? — подмамвах го: всяка моя стъпка беше премерена, пресметната. — Изправи се лице в лице с мен. Не ми казвай,
че те е страх от малкия Ейдън Морган, момчето, което ти се изплъзна през пръстите, като се скри в купчината фъшкии.
Влязох в първата стая, макар да бе тъмна: мечът ми беше готов, светлината ми — вдигната, за да не ми пречи да виждам.
Беше спалня, с под, по който бяха разпилени кукли от царевична шума, и заплетени панделки. Кийла е била настанена тук. А сега
стаята беше празна.
Тихо се оттеглих и продължих към следващата стая, пристъпвайки през прага.
Тежката тишина бе нарушена от хленчене и вниманието ми се изостри: погледът ми проряза стаята и видях, че Деклан седеше на едно
столче, с Юън пред него, и бе опрял кама в гърлото на момчето.
Юън трепереше силно, в очите му проблясваше страх, когато ме погледна.
В този миг сърцето ми едва не се скъса. Трябваше да положа усилие да се овладея, да запазя самообладание. Но една частица от
увереността ми се откъсна: за пръв път усетих на езика си вкуса на загубата, усетих, че може и да не успея да измъкна благополучно себе си
и Юън от този сблъсък.
— Нито стъпка по-близо, Морган — предупреди Деклан.
Не помръднах. Само дишах, гледайки към Юън, в опит да му вдъхна увереност с погледа си.
— Пусни светилника и меча си, Ейдън — каза принцът. — Иначе ще прережа гърлото на момчето.
Преглътнах, мъчейки се да скрия треперенето си. Никога не си бях представял, че ще му предам оръжията си, че ще ги положа пред
него, че той ще ме победи. Но всичко, за което можех да мисля, беше, че трябва да опазя Юън здрав и невредим, а не се съмнявах дори за
миг, че Деклан ще пререже гърлото на родното си дете.
— Би погубил собствената си плът и кръв? — попитах само за да се опитам да си откупя още време.
— О, но той вече не е мой — каза Деклан язвително. — Доколкото чух за последно, Юън е Морган. Не е ли вярно? — Той стисна по-
здраво момчето и Юън трепна.
Моля те, моля те — искаше ми се да изкрещя на Деклан. Пусни детето.
— Зададох ти въпрос, Юън — настоя Деклан. — От кой дом си?
— Аз… аз съм… Лан… Ланън.
Деклан ми се усмихна:
— О. Чу ли това, Ейдън?
— Юън, знаеше ли, че майка ми е от дома Ланън? — проговорих спокойно, все още опитвайки се да му дам мъничко кураж, за да се
приготви да побегне. — Аз съм наполовина Ланън и наполовина Морган. И ти също можеш да бъдеш, ако искаш.
— Не говори за Лили — озъби ми се Деклан: гневната му реакция ме изненада.
— Защо не пуснеш Юън да си върви — отвърнах, — а ние с теб можем най-сетне да сложим край на този раздор, Деклан?
— Не подлагай търпението ми на изпитание, Ейдън. Пусни меча и отстъпи назад към стената.
Нямах избор. Пуснах свещника и меча си на пода. Докато отстъпвах назад към стената, мислех как да действам. Все още носех камата
си, скрита зад гърба, но не знаех колко бързо мога да я измъкна и успешно да я използвам срещу един дълъг меч, държан от Деклан.
— Донеси меча му, момче — нареди Деклан и побутна Юън напред.
Юън се препъна, левият му крак се измъкна от ботуша. Но той го заряза и пропълзя дотам, където бях оставил меча си. Повече от
всичко исках момчето да ме погледне, да види заповедта в очите ми.
Донеси меча на мен, Юън. Не на него.
Но Юън хленчеше, когато улови ръкохватката: мечът бе прекалено тежък за него. Връхчето на острието се влачеше, когато той тръгна
обратно към Деклан, разпилявайки няколко топчета, с които сигурно си бе играл преди часове.
— А, какво добро момче — каза Деклан и взе в ръка меча ми. — Значи, наистина си Ланън, Юън. Върви да седнеш на леглото сега.
Ще ти покажа как да убиеш човек.
— Татко, татко, моля те, недей — изхлипа Юън.
— Спри да плачеш! По-лош си от сестра си.
Юън побърза да се подчини: седна на леглото и закри лицето си с ръце.
Дишах отмерено, поемайки си колкото може повече дъх, за да се подготвя. Но очите ми нито за миг не се отместваха от лицето на
Деклан.
— Опитах се да ти кажа, Ейдън — продължи Деклан, изправяйки се в целия си впечатляващ ръст. Беше по-висок от мен с цяла глава.
— Веднъж Ланън, завинаги Ланън. И това важи и за майка ти.
Не отговорих: престорих се, че не съм усетил присмеха му, знаейки, че Деклан ще нанесе удар веднага щом проговоря, веднага щом
сваля гарда, като заговоря.
— Как ме намери тук? — продължи да говори бавно и монотонно принцът.
Аз все така не проговарях. Започнах да броя стъпките, които щяха да са ми нужни, за да стигна до онова столче…
— Иска ми се да можех да видя това — промърмори Деклан, като най-сетне спря на една ръка разстояние. Сенките пропълзяха по
лицето му, гърчейки се като привидения. — Момента, в който виждаш какво причиних на Бриена.
Познаваше слабото ми място.
И силата ми се разпадна. Не можех да дишам: агонията ме изпълни като вода, когато най-големият ми страх оживя. Той беше измъчвал
Бриена.
Успях да се хвърля единствено по рефлекс, когато Деклан замахна с меча. Принцът ме уцели отстрани, в процепа на нагръдника. Но
дори не почувствах жилването на острието: очите ми бяха вперени в онова, което лежеше пред мен: топчетата за игра на пода, захвърления
ботуш на Юън. Столчето, столчето, столчето…
Взех го в ръце и се извъртях, използвайки го като щит, когато Деклан се опита да ме пореже отново. Мечът проряза дървените крака и
столчето се разпадна на парчета. Но аз най-накрая си върнах дар-словото за достатъчно дълго да изкрещя: Бягай, Юън! Защото дори в тази
схватка не исках Юън да ме види как убивам баща му.
— Юън, остани! — възрази Деклан, но момчето вече се беше втурнало вън от стаята.
Изпълних се с радост, когато видях яростта по лицето на Деклан. Взех в ръка парче дърво и го забих в бедрото на Деклан, опитвайки се
да прережа артерията му. Това ми даде един миг да се сниша и да побягна от стаята, обратно в главната зала.
Почти литнах надолу по стъпалата до мястото, където Фехин лежеше мъртъв: ръцете ми трепереха, когато вдигнах дългия меч на
пазача. Обърнах се точно навреме да избегна бутилката, която Деклан запрати по мен. Тя се разби в стената, посипвайки дъжд от стъкло и
вино на пода. Изхрущя под ботушите ми, когато в отговор преобърнах масата, оставяйки храната и калаените съдове да се разпилеят в
краката на Деклан.
Той яростно изрита разпиляното и се срещнахме в центъра на стаята, в сблъсък на остриета.
Блокирах удар след удар, стоманата скърцаше. Чувствах, че силите ми отслабват: изтощението ми беше като въже, което обвързваше
глезените ми и ме забавяше. Останах в отбрана, опитвайки се да насоча Деклан назад към стъпалата. Ръцете ми изтръпнаха и най-накрая
почувствах паренето в гърдите си, осъзнавайки, че съм оставил зад себе си диря от кръв.
Деклан не забрави за стълбите, както се бях надявал. Тръгна нагоре по тях, все още с дървената треска, заседнала в бедрото му. Кръвта
ни се смеси на пода, докато продължавахме да се въртим и нанасяме удари, да се въртим и блокираме удари, въртейки се в орбита, както
земята се върти около слънцето. Най-сетне преминах в нападение и го порязах дълбоко в рамото.
Деклан изрева и аз се озовах отново в отбрана, мъчейки се да се предпазя от бързите му и овладени удари. И си помислих: В това
кралство няма място за двама ни. Не можех да живея в земя, където мъже като Деклан процъфтяват.
Ще бъда или аз, или той. И тази клетва ми помагаше да не рухна, караше ме да продължа да се движа, караше ме да блокирам ударите
достатъчно дълго, за да стигна до момента, който чаках.
Той най-сетне настъпи: една оскъдна пролука от време, в която Деклан се спъна, в която свали гарда.
И аз се надигнах да запълня този миг.
Пронизах принца, забих стоманата дълбоко в гърдите му. Чу се пукане на кост и силен тътен на разделено сърце и Деклан изкрещя:
мечът му отскочи от нагръдника на бронята ми точно преди да падне от пръстите му.
Аз обаче не бях приключил. Помислих си за майка си, за среброто, което сега щеше да е прошарило косата ѝ, смеха, който щеше да се
крие в очите ѝ. Помислих си за сестра си, за земята, която тя щеше да наследи, за усмивките, които трябваше да споделям с нея. И си
помислих и за Бриена, другата половина от душата ми. Бриена…
Хванах ризата на Деклан и го запратих през вратите на балкона. Стъклото се разби на стотици късчета във всички цветове на дъгата:
разбити звезди и сънища, и живот, който никога не можеше да съществува заради този човек и неговото семейство.
Деклан се просна по гръб в тъмнината, покрит със стъкла и кръв, дишайки хрипливо.
Стоях над него, гледайки как животът му започва да се топи, докато остана само мъждив блясък в суровите му очи. Принцът направи
гримаса: мехурчета кръв избиха между зъбите му, когато се опита да заговори.
Заговорих, без да го изслушам: гласът ми удави неговия, когато приклекнах до него и заявих:
— Тук загива домът Ланън. Вече не са свирепи. Всъщност никога не са били. По-скоро бяха страхливци и ще се превърнат в прах: ще
бъдат обругани. А децата на Деклан Ланън ще станат членове на дома Морган. Веднъж Ланън? Никога повече. Твоите потомци ще се
превърнат тъкмо в това, което старият Гилрой се опита да погуби и не успя. Защото светлината винаги надвива тъмнината.
Деклан кашляше и плюеше. Прозвуча, сякаш се опитва да каже: Питай я, но думите се разпаднаха в устата му.
Умря така, със забит в сърцето меч, с вперени в мен очи, с недоизречените си думи в гърлото.
Надигнах се бавно. Раната в гърдите ми туптеше: в коленете ми имаше заседнали парченца стъкло. Всеки мускул ме болеше, когато
влязох с препъване обратно в стаята.
Бях готов да рухна: възбудата бавно се оттичаше от мен, оставяйки изпепелена воля.
— Лорд Ейдън.
Вдигнах поглед и видях Юън да стои сред разпръснатите калаени съдове, сред остатъците от прекъснатата им вечеря.
— Юън — прошепнах и момчето избухна в мъчителни ридания.
Коленичих, със стъклата, врязващи се в коленете ми, и разтворих ръце. Юън изтича при мен, обви около мен слабите си ръце и зарови
лице във врата ми.
— Ще направя всичко, лорд Ейдън — изхълца той: думите му едва се разбираха. — Само моля ви, моля ви, не ме отпращайте!
Позволете ми да остана с Вас.
Почувствах как в очите ми парят сълзи, когато чух отчаяната молба на Юън. Това, че Юън смяташе, че не заслужава да живее с мен, че
се тревожи, че няма да го приема. Прегръщах го, докато изплака най-горчивите си сълзи, а после се изправих и го вдигнах със себе си.
— Юън — казах, усмихвайки му се през собствените си тихи сълзи. — Можеш да останеш с мен докогато искаш. И ще ти плащам да
бъдеш мой вестоносец.
Юън избърса с ръкав бузите и сополивия си нос.
— Наистина ли, милорд? А сестра ми?
— Кийла също.
Той ми се усмихна, сияещ като слънцето.
И аз го понесох, извеждайки двама ни от тази окървавена стая.
Част пета
Лейди Моргана
Трийсет и едно
Разкрития
Бриена
Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин
Имаше само няколко момента от пътуването към къщи, които си спомнях.
Помнех как Журден ме прегръща отзад в една каруца, звукът от вдишването и издишването му, докато се молеше.
Помнех Нийв до мен, мелодичния ѝ напевен глас, докато тананикаше, за да ме държи будна.
Помнех гласа на Изолда, рязък и въпреки това решителен, докато оглеждаше раната ми на светлината на свещ. Това ще ми отнеме
известно време. Трябва да я настаня на спокойно, чисто място, където може да се отпусне. Трябва да я отведем бързо у дома.
Те бяха трите ми граници — баща, сестра, кралица. Знам, че в някакъв момент се унесох в сън в сгъвката на лакътя на Журден,
притиснала здравата страна на лицето си към гърдите му, към сърцето му, защото болката отново пламна, ярка и нетърпима.
— Заспива. Да я събудя ли? — попита разтревожено Нийв. Звучеше толкова далечна, макар все още да усещах любящия допир на
пръстите ѝ по ръката ми.
— Не — отговори Изолда. — Нека спи.
Когато най-сетне дойдох отново на себе си, лежах в леглото си, а през прозорците ми струеше слънчева светлина.
Бях чиста, вонята и кръвта — отмити от тялото ми, и бях покрита с мека завивка. Но повече от всичко… напипах превръзка на лицето
си.
Размърдах се — бавно, боязливо. Повдигнах ръка да докосна лена, който покриваше дясната ми буза.
— Добро утро.
Обърнах се, изненадана да видя Изолда, седнала до мен. Слънчевата светлина преобразяваше тъмнокестенявата ѝ коса в къдрици от
опитомен огън и тя се усмихна: в ъгълчетата на очите ѝ се появиха бръчици.
— Жадна ли си? — Тя се надигна от стола си да ми налее чаша вода. А после, много внимателно, седна до мен на леглото и леко ме
повдигна, облягайки няколко възглавници зад гърба ми.
Изпих три чаши вода, преди да почувствам, че съм в състояние да говоря.
— Какво стана в замъка Лера?
Тя се усмихна:
— Ами, след като излекувах Лиъм, планирахме нападение срещу семейство Халоран. — Бавно ми разказа подробностите — как
плановете им били завършени, как лейди Гроня предвождала нападението, как Картие, Шон, Люк, Нийв и Бета се вмъкнали тайно в
крепостта. — Мечът на Дермот прочисти полумесеците на Халоран. Пиърс загина. Също и Фехин и Деклан Ланън.
Дадох си един миг да оставя ума си да възприеме напълно тази новина. И Пиърс, и Деклан — мъртви. Не можах да потисна тръпката,
която ме разтърси при самата мисъл за тях, и Изолда положи ръка върху моята.
— Те — нито някой друг — вече не могат да те наранят, Бриена.
Кимнах и примигнах, за да прогоня сълзите си.
— А Юън и Кийла?
— И двете деца са в безопасност. Кийла е настанена тук, в замъка Фин с Нийв, а Юън е с Ейдън в Брай.
— А семейство Маккуин добре ли се държат с Кийла? — попитах, разтревожена как може да я приемат.
— Да. Лорд Маккуин много категорично подчерта как децата са ти спасили живота. Давам ти думата си: сега Кийла е повереница на
Маккуин, а Юън — повереник на Морган. Има достатъчно доказателства, за да настоявам за помилване за двете деца.
— А Торн? — продължавах. — Той е полумесец.
— Така откри Ейдън — отвърна Изолда. — В момента Торн е в кулата, но също ще срещне смъртта.
Замълчахме и дочух звуците на голямата зала, звуците на дома. На смях и весели викове и звън на съдове за хранене. И въпреки това
сякаш не можех да се отпусна: опитах се да се облегна по-дълбоко във възглавниците си, да се насладя на слънчевата светлина, но в кръвта
ми звучеше неспокойна песен, която не можех да пренебрегна.
Знаех какво е това нещо, забило се като трън в духа ми. Знаех, че е съмнението за майката на Картие.
— Бриена? Боли ли те нещо? — попита Изолда, челото ѝ се сбърчи тревожно.
— Не, лейди. — Помислих си да ѝ кажа. Навярно безпокойството щеше да се уталожи, ако споделя думите, които Деклан ми беше
казал. Навярно можех да намеря потвърждение: Изолда щеше да ми каже, че Деклан е излъгал, за да ме разстрои допълнително, да хвърли
мрежа от подозрение в ума ми. Че Деклан си е играл с мен, за да причини допълнителна болка на Картие. Защото, ако кажех на Картие…
ако му кажех какво бе казал Деклан, Картие щеше почти да обезумее. Нямаше да си отдъхне, докато не открие Лили Морган. А ако Лили
беше наистина мъртва, тогава той щеше да търси призрак.
— Е, ако изпиташ каквото и да е неразположение, дори да ти се струва маловажно, трябва да ми кажеш — каза мило кралицата. — На
магията ми ѝ трябваха три дни, за да те излекува напълно. Мога да си представя, че си доста гладна.
Усмихнах се, което мигновено ми напомни за раната ми. Усетих странно придърпване в бузата и разбрах, че това сигурно е белегът под
превръзката.
— Гладна съм като вълк.
Внезапно се чу скимтене и аз се намръщих: когато се наведох, видях Неси да лежи на пода до леглото, примигвайки към мен.
— А, да — каза Изолда. — Намерихме я с намордник на муцуната и заключена в един от старите складове.
Поканих Неси да се качи на леглото: изпитах облекчение, че Торн не я е наранил. Тя се сви на кълбо до мен, кротко и скромно, сякаш
знаеше, че още се възстановявам.
— Сега нека поръчам да ти донесат закуска — каза Изолда и се изправи. — Макар да мисля, че брат ти вече спомена, че иска пръв да
те види, когато се събудиш. Ще го изпратя с овесена каша и чай.
— Благодаря ти — прошепнах и Изолда ми се усмихна, преди да излезе от стаята ми.
Изчаках за миг: зрението ми беше малко размазано, когато обходих с поглед стаята, ръката ми разсеяно галеше козината на Неси. Но на
бюрото ми бе ръчното ми огледало.
Предпазливо се измъкнах от леглото си с треперещи крака. Струваше ми се странно да ходя, да чувствам студения гладък допир на
пода под краката ми. Пристъпвах бавно и стигнах до бюрото си със семенце на тревога, покълващо в стомаха ми.
Исках да се погледна, и въпреки това не ми се искаше.
Най-накрая размотах превръзката около лицето си и взех в ръка дръжката на огледалото си, вдигайки го към лицето си.
Изолда беше направила всичко по силите си, за да ме излекува, за да закърпи разкъсаното ми лице. Но имаше белег, сребристорозова
черта, спускаща се от челото надолу до челюстта ми. И косата ми. Беше изчезнала, жестоко орязана на цели кичури.
Отместих поглед. Но очите ми бяха привлечени към новото ми отражение и аз отново се огледах внимателно.
Искам Ейдън да те получи в крайна сметка. Но когато погледне лицето ти, ще вижда в теб майка си. Ще разбере къде да я намери.
Пуснах огледалото си: сърцето ми биеше силно.
Какво беше имал предвид Деклан? Дали просто се опитваше да ми причини агония, да ме накара да се отдръпна от Картие? Наистина
ли мислеше, че може, нарязвайки лицето ми, да ме накара да се уплаша и смиря, че бях ценна само въз основа на подобни неща?
Мисълта, че бе оставил отровата си в ума ми, ме изпълни с гняв. И аз взех огледалото си и го ударих в ъгъла на бюрото си. Огледалото
се разби на парчета: късчета, които улавяха светлината, докато падаха, търкаляйки се надолу към пода в призми от светлина.
Счупването на огледалото ми донесе известно облекчение, сякаш това беше само началото на нещата, които трябваше да счупя, за да
видя. Защото без него се видях ясно: не като момиче, което е било оковано, лишено от коса и белязано, а като жена, която бе оцеляла.
Бях спокойна, когато вдигнах превръзката и обвих отново лицето си. А после коленичих и почистих стъклата, скривайки ги в
чекмеджето си точно когато брат ми почука на вратата.
Отидох да отворя и го поздравих с усмивка, сякаш това беше просто обикновен ден. Защото не исках съжаление: не исках плач и тъга.
Люк носеше поднос с чай и овесена каша и изпитах благодарност, че не бе обзет от меланхолия или тревога, или готов да се разплаче.
— Някой каза, че си гладна като вълк и че може да избухне война, ако не те нахраня — каза той весело и аз със смях му махнах да влезе
в стаята ми.
Седнахме в столовете пред огнището ми: стомахът ми ръмжеше от глад толкова силно, че той се изкиска, докато ми наливаше чаша
чай. Докато ядях подсладена с мед овесена каша, опитвайки се да привикна към странното придърпвано на белега ми всеки път щом
отворех уста, брат ми ми разказа всичко. Забелязах, че бе доста склонен да преувеличава, когато разказва, особено когато пресъздаде
приключението със спускането на подвижния мост в замъка Лера, но не ме беше грижа. Попивах жадно историята.
— Значи, повали четирима стражи на Халоран с едно мощно замахване на меча си — казах разпалено. — А после стъпи върху
купчината тела да достигнеш железния лост, за да спуснеш поста. Невероятно, Люк.
Лицето му се обля в руменина чак до връхчетата на ушите:
— Добре де, правиш ме да звуча като могъщ воин, когато съм само скромен музикант.
— Защо да не можеш да си и двете, братко?
Люк срещна погледа ми и се усмихна. И ето че се появи — първото проблясване на емоция в очите му, докато ме гледаше.
Не плачи, примолих му се наум. Моля те, не ме оплаквай.
По вратата ми се разнесе ново потропване и прекъсна момента. Люк ме потупа по коляното и скочи да отвори, подсмърчайки, за да
преглътне сълзите си. Чух гласа на Изолда, мрачно мърморене и как Люк шепне в отговор.
Когато Люк се върна да седне до мен, вече си наливах трета чаша чай.
— За какво беше това? — попитах.
— Това беше Изолда — каза Люк. — Ейдън Морган е тук. Би искал да те види.
Застинах несигурна:
— О. — Толкова много исках да видя Картие, че ме заболя сърцето. И въпреки това не бях взела решение. Не бях решила какво ще му
кажа, дали трябваше изобщо да казвам нещо. Не исках да нарушавам покоя му, да му предавам отровата на Деклан. Нуждаех се от още един
ден, навярно повече, за да намеря пътя, по който трябваше да поема. И затова казах:
— Иска ми се да си почивам днес.
Люк не очакваше това. Веждите му се повдигнаха, но той бързо кимна:
— Много добре. Ще му кажа да се върне утре.
Брат ми вече беше станал и се беше измъкнал от стола си, преди да успея да го спра, преди да мога да му кажа, че най-вероятно ще
избягвам да се виждам с Картие и утре. Не исках Картие да идва всяка сутрин, нетърпелив да ме види, само за да го отпратя, докато се
опитвах да реша какво е най-добре да му кажа.
Изправих се и отидох до писалището си: намерих пергамента си, перодръжката, мастилото. Постарах се писмото да е кратко и въпреки
това ми се струваше, че цялото ми сърце се къса в думите, които написах.
Картие,
Струва ми се, че имам нужда да се възстановявам още няколко дни. Ще те повикам, когато съм готова да те видя.
Бриена
Оставих да минат четири дни, преди най-накрая да го повикам.
Беше средата на сутринта и Кийла и Нийв седяха с мен в стаите ми: трите се бяхме събрали около една книга с древни мевански
легенди и подобрявахме уменията на Нийв в четенето. Изолда беше доволна от напредъка на оздравяването ми и се беше върнала в Лионес
да се подготви за екзекуциите на членовете на дома Ланън. Не очаквах Картие да пристигне толкова скоро след като изпратих писмото с
поканата си, че ще зареже всичко, което прави в замъка Брай, за да дойде при мен. Но той го направи.
Завари ме неподготвена, като дойде направо в стаята ми, без да ми съобщят за пристигането му.
И трите се сепнахме при внезапната му поява — вратата се тресна нетипично силно, удряйки се в стената при влизането му, — а после
Нийв и Кийла станаха и си тръгнаха без нито дума, затваряйки вратата след себе си.
Аз още седях до масата, с книгата с историите, разтворена под пръстите ми: сърцето ми започна да бие силно при вида му.
Картие стоеше в слънчевата светлина на спалнята ми и ме гледаше, сякаш сме били разделени с години, а не със седмици. Косата му
беше свободно пусната и разчорлена — в нея дори имаше няколко листа от дървета, сякаш беше тичал с все сила през гората, разделяща
земите ни, сякаш нищо не бе могло да го задържи далече от мен. Лицето му беше поруменяло от студа, а очите му… очите му се спряха
върху моите, изпивайки ме с поглед.
Все още носех превръзката си. Той още не можеше да види белега и знаех, че трябва да му покажа, че трябва да му разкажа всичко,
което Деклан ми беше казал. Че не можех да скрия това от него, дори и да беше лъжливо.
Бавно се надигнах, опитвайки се да овладея дишането си. Но имах чувството, че ще изгубя самообладание, че ще взема в ръцете си
кинжал и ще го забия в сърцето му.
— Картие, аз… съжалявам, че толкова се забавих да те повикам.
— Бриена. — Той изрече само името ми, но изрази далеч повече от това.
Хвърлих поглед надолу към разпръснатите листове и книги пред мен, опитвайки се да си спомня речта, която бях планирала за това.
Точните думи, които исках да кажа.
Чух стъпките му, докато се приближаваше. И разбрах, че ако ме докосне, наистина ще изгубя самообладание.
— Деклан ми каза нещо, когато ме държеше в плен.
Тези думи го спряха, макар че сянката му се пресягаше към моята от другата страна на пода.
Погледни го, увещаваше ме сърцето ми. Трябва да го погледнеш.
Вдигнах поглед към неговия.
Очите на Картие бяха приковани върху моите: не беше отместил поглед от мен нито веднъж. И за миг се отпуснах в синевата на очите
му, синева, която можеше да съперничи на небето.
— Деклан ми каза, че майка ти е жива, Картие — прошепнах: разкритието най-сетне разцъфна от гласа ми, освобождавайки ме от
затвора си. — Каза ми, че по време на първия неуспешен бунт Гилрой Ланън ѝ отсякъл китката, а след това я завлякъл в тронната зала. И
преди кралят да успее да я обезглави, Деклан се хвърлил върху Лили, за да спаси живота ѝ. Че молил баща си да я остави жива, защото…
обичал майка ти като своя.
Картие продължаваше да се взира в мен с настойчивост, която можеше да ме повали на колене.
— Така че Гилрой оставил майка ти жива — продължих с треперещ глас. — Хвърлил я в подземията и обезглавил друга русокоса жена,
за да забучи главата ѝ на шипа във вътрешния двор.
Той все така не казваше нищо. Сякаш го бях омагьосала, сякаш го бях вкаменила.
— И Деклан… Деклан ми каза… — Не можех да го изрека. Думите се стопиха и аз стиснах облегалката на стола си.
— Какво още ти каза? — попита Картие с остър тон.
Поех си дълбоко дъх, сякаш можех да запазя последната част от това разкритие скрита дълбоко в дробовете си. Но вече не можех да
сдържам това.
— Точно преди да среже лицето ми, Деклан ми каза, че иска да ме получиш. Но когато погледнеш лицето ми… ще виждаш в мен майка
си. Ще разбереш къде да я намериш.
Гледах как думите ми го уцелват като стрели. Той най-сетне изгуби самообладание, на лицето му се изписа агония. И аз си помислих:
Това ще ни унищожи. Това ще го погуби. Но после бръчките по челото му се отпуснаха, сякаш дишаше за първи път, сякаш осъзнаваше
нещо, навлизаше в светлина, която не можех да видя…
— Бриена. — Промълви отново името ми, сякаш то беше молитва, сякаш изгаряше отвътре.
Гледах с късащо се сърце как се обърна и закрачи към вратата, как спря на прага. Върна се при мен, изблъсквайки стола, докато между
нас вече нямаше нищо.
Дори не ми беше дал време да си сваля превръзката, да му покажа белега си.
Нежно обви лицето ми с длани и ме целуна: устните ни се докоснаха леко.
А после си тръгна, излизайки с бързи крачки от стаята ми, като остави вратата отворена. Слушах звука от стъпките му, как забърза,
втурна се надолу по стълбите до вратата долу. Отидох до прозореца си и погледнах през стъклото, за да го видя как излиза във вътрешния
двор и трескаво нарежда да му доведат коня.
Исках да го повикам обратно при мен, да го попитам какво е осъзнал.
Сигурно е вярно, помислих си, треперейки. Деклан не беше излъгал.
А когато Картие яхна коня си, го загледах как потегля. Не в западната посока, която щеше да го отведе у дома. Отправи се на юг. Към
Лионес.
Трийсет и две
Разказът
Картие
Територията на лорд Бърк, кралският замък
Яздих до късно през нощта: зъбите ми режеха вятъра, сърцето ми биеше в такт с тропота от копитата на коня ми. Това не може да
бъде, мислех си, и въпреки това влязох в Лионес, докато звездите и луната гледаха отгоре, напътствайки ме със сребърната си светлина.
Портите на замъка бяха залостени. Заблъсках по тях с кокалчетата на пръстите си, докато кожата се разрани и изцапа с кръв дървото и
желязото. Но не престанах да чукам, не и докато един от хората на Бърк не погледна надолу от наблюдателната кула.
— Какво има? Върви да си лягаш, пияница такъв — изръмжа ми мъжът. — Портите остават залостени нощем.
— Ейдън Морган е. Отвори портите.
Човекът на Бърк държеше факла, но видях лицето му, когато присви очи към мен, опитвайки се да различи герба ми на лунната
светлина. Изчезна обратно в кулата и портите се открехнаха точно колкото аз и конят ми да се вмъкнем през тях.
Яздих чак до вътрешния двор: слязох и оставих скопения си кон да стои на каменните плочи, тъй като всички коняри спяха. А после се
приближих до главните врати, които също бяха с пуснати резета, и заблъсках по тях.
Имам чувството, че блъсках цяла вечност, преди шпионката на вратата да се плъзне, да се отвори и шамбеланът на замъка да надникне
към мен с осветени от свещ очи, с очевидно раздразнение.
— Какво има?
— Отворете вратите — изхриптях.
— Не отваряме вратите по…
— Отворете вратите веднага или ще накарам кралицата да Ви отпрати незабавно.
Шамбеланът побеля като платно, внезапно разпознавайки ме.
— Извинявам се, лорд Морган. Един момент, моля.
Резето на вратите се вдигна и аз нахълтах в замъка, тръгвайки по коридорите, които с лъкатушене ме отведоха до входа на тъмницата.
Пазеха го двама от хората на Бърк и аз отправих същото искане за трети път.
— Отворете вратата и ме пуснете да мина.
— Не можем да направим това, лорд Морган — каза един от мъжете. — Всякакво влизане в подземията трябва да бъде разрешено от
самата кралица.
Имаха право. Бяхме постановили това правило, след като Деклан избяга, и затова се обърнах и с криволичене се отправих към
стълбите: вземах стъпалата по две наведнъж, вървейки по горния коридор, докато наближих покоите на кралицата. Разбира се, вратата ѝ бе
солидно охранявана и не можех дори да посегна, за да почукам.
— Събудете я — помолих отчаян. — Моля ви, събудете кралицата.
— Лорд Морган — каза ми една от жените, като ме задържа. — Кралицата е изтощена. Това може ли да почака до сутринта?
— Не, не, това не може да чака. Събудете Изолда. — Почти крещях, надявайки се, че тя ще ме чуе. — Яздих цяла нощ и трябва да я
видя.
— Лорд Морган, трябва да запазите спокойствие, или в противен случай ще трябва да Ви отведем…
— Пуснете го да мине.
Гласът на Изолда прекъсна суматохата и всички се обърнахме да я погледнем, застанала на прага. Държеше свещ и беше загърната с
шал и наистина изглеждаше изтощена. Стражите се разделиха и ми позволиха да се приближа до кралицата.
— Изолда, имам нужда да ми позволиш да вляза в подземията — прошепнах.
Това изобщо не беше каквото очакваше от мен. Тя примигна и разтвори устни да каже нещо, но после ги затвори. И разбрах, че няма да
ме притиска, за да получи отговори. Имаше ми доверие, на мен, най-стария ѝ приятел. Онзи, който някога бе седял с нея в един килер в
чужда страна и ѝ беше държал ръката, казвайки ѝ, че ще бъде най-великата кралица на севера.
Тя кимна и тръгна с мен обратно към вратите на тъмницата: светлината на свещите падаше на тънка струйка върху лицето ѝ, когато
даде заповедта на пазачите.
— Пуснете Ейдън да влезе в подземията и го изчакайте да се върне при вас.
Пазачът положи ръка на сърцето си, а после измъкна ключовете и започна да отключва главните врати.
Внезапно се разтреперих, неспособен да си поема спокойно дъх.
Изолда сигурно беше чула. Посегна и стисна ръката ми — пръстите ѝ бяха толкова топли в моите. Пусна ме и аз последвах пазача в
пастта на подземията. Всеки от двама ни взе по една факла от скобите във фоайето и заслизахме.
Почувствах жестокия студ на подземията, усетих как тъмнината се надига около мен.
— Ще Ви чакам тук, милорд — каза пазачът, щом стигнахме най-долния край на стълбите.
Кимнах и започнах да си проправям път през тунелите: факлата ми хвърляше неравномерна светлина по стените. Със сигурност щях да
се изгубя: не знаех как да се ориентирам и въпреки това навлязох по-навътре в подземията.
Скоро бях толкова изтощен, че трябваше да спра и да се облегна на стената. Затворих очи и за пръв път си помислих: може би греша.
Може би Деклан е излъгал, за да ме нарани още повече.
Но после го чух в далечината: бръскане на метла.
Оттласнах се от стената и последвах звука. Той отслабна, а след това се усили, отеквайки от каменните стени, и аз се помъчих да
определя откъде идва. Когато си мислех, че съм напълно объркан, че се въртя в кръг, видях светлина, потрепваща от входа на един от
коридорите.
Тръгнах по посока на светлината и стигнах до тунел, който се осветяваше от няколко факли в железни поставки.
И там беше метачът на кости.
Гледах как посегна с метлата си към купчина кости на гризачи и ги смете. При движението черните воали на създанието изпърхаха: то
не ме беше видяло, все още не.
И затова изрекох името ѝ, сякаш го бях призовал от двайсет и пет годишен мрак:
— Лили.
Метачката на кости спря застинала. Но после се изправи и се обърна да ме погледне.
Не знам какво очаквах, сега, когато бях навлязъл в този момент.
Но не бях очаквал метачката на кости да се обърне, да започне да се отдалечава с куцане.
Сигурно не беше тя. Деклан ме бе заблудил, най-сетне ме бе съкрушил. Чувах в ума си думите му, които завихряха мислите ми: Ние с
теб сме обвързани като братя чрез нея. И тя е жива, благодарение на мен. Искам да знаеш това, преди да ме убиеш. Тя е жива, защото я
обичам.
И сърцето ми започна да бие необуздано, надигайки се в гърлото ми, когато проговорих отново:
— Майко.
Създанието, което метеше костите, спря. Видях как онази дясна ръка, същата, която преди беше окована в килията на Деклан, посяга
да докосне стената, да се закрепи.
Приближих се до нея и прошепнах думата отново и отново:
— Майко.
От гърлото ѝ, под воала, се чу сподавен звук. Тя плачеше.
Протегнах длани, ръце, копнеейки тя да ги запълни. Тя остана облегната на стената, но сега ръката ѝ се беше вдигнала, за да се отпусне
върху обвитото ѝ във воал лице.
— Ейдън е — прошепнах. — Синът ти.
И ще чакам колкото дълго е нужно с широко отворени обятия, помислих си. Ще чакам тук, докато е готова да пристъпи в тях.
Метачката на кости направи онази първа крачка към мен. Протегна ръка към моята и пръстите ни се преплетоха, обвиха се едни около
други. Тя пристъпи в обятията ми и аз я притиснах до сърцето си. Почувствах множество твърди белези по гърба ѝ през воалите. Усетих
колко е слаба. Именно това накара очите ми да се налеят със сълзи.
Тя се отпусна в прегръдката ми и загледах как вдигна ръка, за да хване в юмрук воалите си и да ги отдръпне.
Баща ми беше имал право. Лили Морган беше прекрасна.
Косата ѝ беше като царевична свила: спускаше се до ключицата ѝ, в нея лъщяха няколко сребристи нишки. Очите ѝ бяха изумително
сини. Кожата ѝ беше бледа, почти прозрачна от дългите години в подземията. По бузата и челото ѝ имаше дълги белези и знаех, че Деклан ѝ
ги е оставил.
Ръката ѝ се вдигна отново, изящно правейки движения. Осъзнах, че са букви. Изписваше с жестове името ми.
Ейдън, изписа тя със знаци.
И аз си помислих: Деклан може да я е запазил жива в плен, а Гилрой може да е отсякъл лявата ѝ ръка, да я е пребил и да е отрязал
езика и, но никой от тях не е отнел гласа или силата ѝ.
Ейдън, изписа тя отново със знаци и вдигна усмихнато лице към мен.
Притеглих я към себе си и заплаках в косата ѝ.
Денят, в който отведох майка си у дома, в земите на Морган, беше като излязъл от сън. Бях написал писмо на Ейлийн, управителката на
замъка, за да ѝ съобщя новината и да я помоля да накара хората да запазят спокойствие, когато пристигна. Но, разбира се, трябваше да знам,
че ще ни очаква празненство. Хората от дома Морган, които не се славеха с прекомерна сантименталност, паднаха на колене, когато видяха
майка ми да излиза от каретата. Плачеха и се смееха и посягаха да хванат ръката ѝ и това определено я стресна. Видях, че майка ми всеки
миг ще изпадне в паника, и се наложи да събера хората в голямата зала, да ги помоля да седнат тихо на масите и да им кажа, че ще я доведа
при тях. Дори Юън ми се стори много развълнуван: следваше ме неотлъчно, докато му казах да върви с Дери и зидарите.
— Кажи ми, ако това ти идва в повече — прошепнах на Лили, която още стоеше във вътрешния двор, загледана в замъка Брай. Запитах
се какво ли минава през ума ѝ, дали мислеше за баща ми, за сестра ми.
Тя ми заговори чрез ръката си: дълга, изящна поредица от движения, които все още не разбирах. Помислих си, че може би показва
колко е развълнувана и че не иска да вижда хората в залата.
— Мога да те отведа веднага в покоите ти — казах мило, но тя поклати глава и отново оформи думите с пръсти. — Значи, искаш да
отидеш в залата?
Тя кимна, но чувствах, че все още ми убягва същността на това, което се опитваше да каже.
Хванах ръката ѝ и я въведох в Брай. Ейлийн ни чакаше във фоайето, почти неспособна да се сдържи при вида на Лили.
Поклони се и каза: Милейди. И усетих, че полага всички усилия да не се разридае.
Лили протегна ръце, усмихвайки се с обич на Ейлийн, и двете жени се прегърнаха. Отместих поглед, за да им дам един миг насаме.
Влязохме в залата заедно и хората от дома Морган се постараха да останат тихи и спокойни. Но въпреки това, щом я видяха, всички се
изправиха: очите им я проследиха чак до подиума, където ѝ отстъпих моя стол до масата.
Седнах до майка си и я загледах внимателно, търсейки признаци на безпокойство. Но тя само погледна към залата с изражение,
смекчено от обич, когато разпознаваше стари приятели.
Тя направи движението, с което ми казваше, че иска да пише.
Ейлийн хукна за хартия, перодръжка и мастило още преди да успея да се надигна от стола си, за да ги донеса. Управителката на замъка
се върна бързо и ги остави пред Лили и майка ми започна да пише. Сега знаех защо почеркът ѝ е толкова лош. Била левичарка, а Гилрой
отсича тъкмо лявата ѝ ръка. Не бързаше: написа цял абзац, преди да ми подаде листа, като ми направи знак да го прочета вместо нея.
Взех пергамента и се изправих: с усилие на волята запазих спокоен тон.
— Към дома Морган. Изпълвам се с радост от това, че ви виждам отново, и искам да изкажа възхищението си от вас, от това,
че оцеляхте в един мрачен период, че останахте верни на господаря си. Не мога да говоря с устата си, но мога да говоря с ръката
си, и се надявам да говоря с всеки от вас в идните дни. Но ви моля само за едно: да не ме наричате „господарке“. Аз вече не съм
лейди Морган. Аз съм само Лили.
Оставих листа и преглътнах буцата в гърлото си. Хората от дома Морган вдигнаха чаши към нея, кимайки в знак на съгласие, макар че
по лицата на няколко от тях имаше озадачени изражения, сякаш не можеха да отделят титлата от името ѝ.
И с внезапна болка осъзнах, че именно това се беше опитвала да ми каже във вътрешния двор. Вече не съм лейди Морган. Аз съм само
Лили.
Последвалата седмица беше съставена от предизвикателства и малки победи.
Исках да върна на майка ми покоите ѝ — онези, които някога беше делила с баща ми. Но тя не искаше дори да стъпи в тях.
Искаше стаите на Ашлинг. Стените, върху които тя някога беше изрисувала вълшебна гора, стените, сред които някога беше живяла
дъщеря ѝ. Ние с Ейлийн се потрудихме да обзаведем стаите, които бяха преметени и опразнени, откакто стегнахме замъка Брай. Поръчах
на дърводелеца си да изработи красива рамка за легло, а Ейлийн впрегна жените на работа, та бързо да напълнят един дюшек с пера.
Поръчахме да ушият дрехи за майка ми, закачихме завеси по прозорците и постлахме рогозки и овчи кожи по подовете. Аз напълних
лавиците с книги и подредих на писалището ѝ хартия, мастило и перодръжки колкото ѝ душа иска.
Лили бе доволна от покоите и не мога да обясня с какво облекчение ме изпълни това.
Но после Ейлийн дойде при мен една сутрин и каза:
— Лорд Ейдън, майка Ви не спи на леглото. Спи на пода, пред огнището.
И това ме смири. Разбира се, Лили бе спала на пода през изминалите двайсет и пет години.
— Остави я да спи където иска, Ейлийн.
— Но, милорд, не мога…
Само хванах ръката ѝ и я стиснах, за да ѝ напомня, че не разбираме — можеше никога да не разберем — всичко, което майка ми бе
понесла. Че ако Лили иска отново да носи воали и да спи на пода, тогава ще уважа желанието ѝ.
Следващото предизвикателство беше, че Лили искаше да работи. Искаше да мете, искаше да чисти, искаше да изкоренява плевели от
билковите градини, да меси тесто с хлебарите, да чеше конете с чесало заедно с конярите. Носеше прости шаячни дрехи и покриваше
косата си с шал, пренебрегвайки по-фините рокли, които Ейлийн ѝ беше ушила, и работеше редом с хората от дома Морган. Първия път,
когато се случи това, жените, които чистеха голямата зала, бяха дошли при мен, обзети от паника.
— Тя иска да мете и да сваля паяжини и да чисти пепелта от огнищата — беше ми казала една от жените, кършейки ръце. — Не
можем да допуснем това. Тя е наша господарка.
— Тя е Лили и ако иска да работи рамо до рамо с вас, позволете ѝ и я приемете с отворени обятия — отвърнах, надявайки се, че гневът
ми не си личи.
А после започнах да наблюдавам майка си, за да се постарая да започва работа в мига щом се събуди, и да се труди, докато слънцето
залезе, да работи толкова усърдно, че сякаш можеше да работи повече от моите хора. Подозирах, че като работи до изтощение, няма време
или сили да се задълбочава в мисли за определени неща.
Тя отново ме караше да се смиря. Караше всички ни да се смирим.
Навярно най-много обаче ме изненада Юън. Той се чувстваше привличане към нея и тя — към него, и момчето я следваше по петите,
усвоявайки нейния език на знаците преди всички ни. Майка ми щеше да го научи как да работи — помислих си иронично, докато гледах
как Юън я следва с лопатката за смет, върви след нея с наръч прясно изпрани чаршафи, ходи по петите ѝ с изцапани с брашно дрехи.
През онази първа седмица тя искаше да яде само хляб и сирене. Не искаше месо, нито дори много ейл. Беше изключително
развълнувана, че отново може да пие чай с мед и капка сметана. Открих, че времето, което щях да прекарвам с нея, се свеждаше до
вечерните часове, когато носех подноса с чай в спалнята ѝ и двамата сядахме — на пода, забележете — пред огнището ѝ, греейки се на
огъня, като разговаряхме и се сближавахме над чаша чай. Защото в действителност… с нея бяхме на практика непознати един за друг. Не
знаех нищо за нея, а тя не знаеше нищо за мен.
Именно в една такава вечер тя ми донесе лист, запълнен с думите ѝ.
— Да прочета ли това сега? — попитах я.
Не. Чакай.
Кимнах и оставих листа настрана, наслаждавайки се на остатъка от чая си с нея. В дъното на ума си обаче знаех, че в този ден
трябваше да съм в Лионес, за да наблюдавам екзекуцията на съпрузите Ланън. Че Гилрой и Уна бяха доведени до дръвника пред кралицата
и нейните благородници и хората тази сутрин, за да коленичат и да изгубят главите си.
Аз бях единственият отсъстващ лорд. Изолда ми беше казала да не идвам, да остана у дома с майка си. И аз така и бях направил,
защото не можех да се представя да замина. Това, което ме безпокоеше обаче, бе фактът, че Юън и Кийла тепърва трябваше да бъдат
помилвани и че не съм там да свидетелствам в полза на децата.
Бриена ще свидетелства в тяхна полза, беше ми писала Изолда. Ще свидетелства, че Юън и Кийла Ланън са ѝ спасили
живота.
Прогоних семейство Ланън от ума си и казах:
— Има си причина, поради която знаех къде да те намеря, майко. Казва се Бриена.
Лили положи ръка на сърцето ми. Ах, тя го усети. Или навярно го чу в начина, по който изрекох името на Бриена.
— Да, тя владее сърцето ми. Осиновена дъщеря е на Давин Маккуин.
И при това име очите ѝ се наляха със сълзи. Тя се усмихна и показа със знаци: Искам да го видя и да се срещна с нея.
— Ще бъдат на коронацията на Изолда — казах. — Ще дойдеш ли с мен и хората от дома Морган, за да празнуваш с нас? — Замислих
се за писмата, които бях написал на Журден и Бриена, споделяйки с тях новината, че майка ми е жива. И макар да изгаряха от нетърпение
да дойдат да я видят, те бяха разбрали, че тя все още се нуждае от време първо да опознае отново хората от дома Морган.
Да, ще отида с теб.
Усмихнах се и я целунах по бузата, мислейки си… как щях да понеса това, да видя всички близки на сърцето ми хора да се срещат и
събират отново след дълга раздяла?
След като допихме чая си, оставих майка си и взех листовете, които ми беше дала. Юън вече спеше в покоите ми, хъркайки на леглото
си пред огъня. Беше работил усърдно цял ден, вървейки след Лили заедно със зидарите.
И затова седнах тихо на писалището си с листовете на Лили. Знаех, че това е нейният разказ, част от нейната история. Поколебах се за
миг, хартията се нагъна в пръстите ми, светлината на свещите я заля. Почти ме беше страх да прочета това, но после си помислих: Ако Лили
е готова да сподели това, тогава аз трябва да съм готов да го чуя.
Ейдън,
Знам, че сигурно имаш безброй въпроси, въпроси за това как оцелях в бушуващата битка и времето ми в плен. Първо искам
да знаеш, че не минаваше и ден, в който да не мисля за теб, баща ти и Ашлинг. Ти и сестра ти винаги бяхте в сърцето ми, дори
когато бях в тъмнината, мислейки си, че няма да ви видя никога повече.
Навярно някоя друга вечер мога да ти пиша за по-щастливи неща, например като деня, когато се роди, и как сестра ти
обичаше да ти навлича неприятности. Но засега нека те върна двайсет и пет години назад.
По време на битката двамата с баща ти бяхме разделени. Зад мен имаше фаланга воини, а пред мен — море от хора на
домовете Аленах и Ланън, а Гилрой Ланън стигна до мен на коня си и ми отсече ръката. Мечът ми падна заедно с нея. Той ме
завлече пред себе си върху коня си, а после ме откара обратно във вътрешния двор и ме завлече в тронната зала. Разбрах какво
смята да направи. Тъй като бях Ланън по рождение, той искаше да ме убие за назидание, да ме обезглави в подножието на трона.
Болеше ме толкова много и знаех, че въпреки всичките ни усилия ще изгубим битката. И въпреки това дори докато
коленичех, чакайки го да стовари меча си върху врата ми… исках да живея. Исках да живея за теб и за Ашлинг и, да, за баща ви,
когото обичах. Но от тъмнината излезе Деклан. От тъмнината се разнесе гласът му, докато крещеше към баща си за милост, да ме
остави жива. А после легна върху мен, заявявайки, че ако Гилрой ме убие, ще трябва да убие и него, Деклан.
Но навярно трябва да ти разкажа повече за Деклан. Когато беше на седем, Деклан ме помоли да го науча да рисува с бои.
Беше ме видял да се занимавам с изкуството си и искаше да се научи. Баща му, разбира се, смяташе, че изкуството е загуба на
време. Аз обаче разбирах ползата от тези занимания с Деклан: че мога да го откъсна от замъка, където — знаех — под властта на
Гилрой и Уна процъфтяваше огромно зло. Можех да се опитам да защитя бъдещия крал, да го възпитам като добър човек, не като
баща му. Но, разбира се, Гилрой искаше нещо в замяна на това. Искаше да покажа верността си към дома Ланън, като сгодя
Ашлинг за Деклан. Ашлинг беше само на година и аз бях категорично против това. Докато баща ти ми каза: „Ако можеш да
научиш Деклан да рисува, можеш да моделираш бъдещия крал. А дъщеря ни ще бъде кралица редом с него“. И затова се съгласих.
Деклан идваше и отсядаше при нас много седмици през годината, учейки се да рисува. И макар да го обикнах като син,
започнах да виждам тъмнината в него. Малко по малко, година след година, той ставаше по-суров и по-жесток и осъзнах, че не
мога да го спася. Не можех да го поправя.
С огромно отчаяние ме изпълваше мисълта, че го предадох в известен смисъл, и въпреки това той още ме обичаше. Опитваше
се заради мен да бъде добър.
Скоро обаче се страхувах не само за него. Страхувах се от него. Развалих годежа. И с баща ти започнахме да замисляме
преврат, защото се бяхме нагледали достатъчно на Гилрой и Уна. Вече знаеш останалото от историята.
И така, в тронната зала Деклан помоли за живота ми. Изненадващо, Гилрой се съгласи. Изпрати ме най-долу в подземията и
там бях окована в агония месеци наред. Изчака, докато китката ми заздравя, и после ми отряза езика, така че вече не можех да
говоря. Онази първа година беше най-тежката. Болката сякаш никога не се уталожваше и всичко, за което можех да се питам, беше
дали баща ви е оцелял, дали някой е направил нещо лошо на теб и Ашлинг. Не знаех нищо, а не можех да попитам пазачите какво
се е случило. Но после един от стражите ме съжали. Да, беше от дома Ланън, но държеше на мен. Носеше ми най-хубавата храна,
най-чистата вода и билки, за да ми помогне да оздравея. Каза ми какво е станало след неуспешния преврат. Каза, че баща ти и
Ейдън са избягали с Давин, Лукас, Брейдън и Изолда. Че хората на Морган са дадени на лорд Бърк. Че баща ми, тан на Ланън, се
опитал да подбуди втори бунт и не успял, че Гилрой погубил цялото ми семейство заради това. И аз заплаках, когато научих за
това — за смъртта на близките си, — но също и защото узнах, че ти и баща ти сте оцелели. Това ми даде надеждата, която ми бе
нужна, за да остана жива, да изиграя картите си. Щях да се опълча на дома Ланън, като остана жива, и щях да съм готова, когато
ти и баща ти се върнете.
Бях заключена в килията в подземията пет години. Деклан често идваше да ме посети. Дори не мога да опиша колко тъжни и
ужасни бяха тези посещения, не защото беше жесток към мен, а защото знаех, че се отдалечава все повече и повече, че цялата
доброта и добродетел, които се бях опитала да насадя у него, са повехнали и умрели. Но той започна да ми носи хартия, мастило и
перодръжка, така че можех да общувам с него чрез писане. Той постоянно ми повтаряше да махна „Морган“ от името си, да се
отрека напълно от своя дом и от баща ти, защото ако го сторя, можел да ме измъкне от подземията. Можел да ми намери място в
замъка.
Почти всеки ден в продължение на месец идваше в килията ми и ме чакаше да напиша отрицанието си. И когато не го
направех, той се изпълваше с все по-голям гняв към мен. „Не искаш ли да живееш, Лили?“, изкрещяваше ми. „Не искаш ли да
живееш удобно? Мога да те закрилям. Мога да ти дам много по-добър живот от този.“
И въпреки това отказвах да предам името Морган.
Така че той отказа да ме посещава в продължение сякаш на цяла година. През това време пазачът на Ланън се опита да ми
помогне да избягам. Каза ми за подземната река — че тя се влива в залива. Крояхме замисли и планове, а после, когато настъпи
денят, той ме измъкна тайно от килията ми и ме поведе към реката. Но е трудно да се избяга от охранявана от Ланън тъмница.
Откри ни не друг, а самата Уна. Винаги ме беше мразила, защото знаеше, че Деклан ме обича повече, отколкото обича нея. Нареди
да ме бичуват, а пазача да измъчват до смърт.
Бях отново в килията си, в пълна агония, когато Деклан отново дойде да ме посети. Не беше разбрал, че съм се опитала да
избягам, че майка му ме бе бичувала почти до смърт. „Искаш ли да я убия?“, попита ме той така спокойно, та отначало си
помислих, че ме дразни нарочно. Но Деклан говореше сериозно. Беше само на шестнайсет години, а беше готов да убие родната си
майка за мен. Ето колко тъмно и покварено беше семейството им.
Той ме изведе от подземията и ме настани горе, за да се възстановявам в личните му покои. Мисля, че се надяваше, че ще се
откажа от името „Морган“ сега, когато можех да се възстановявам в удобство. Страхуваше се — всички членове на дома Ланън се
страхуваха, — че ти и баща ти, Кейн, Давин и Лукас, Брейдън и Изолда, ще се върнете да си отмъстите. И Деклан искаше
уверение, че ще предпочета него вместо теб, в случай че все пак се върнеш.
Не можех да му дам такова уверение и това го разгневи. Той беляза лицето ми и ме изпрати обратно в подземията. Не си
размених дума с човешко същество пет години. Бях сама в тъмнината.
И ми е омразно да напиша това, но онези пет години най-сетне сломиха духа ми. До този момент бях прекарана в плен общо
десет години. Ако все пак се върнеше в Мевана, Ейдън, щеше да си само на единайсет години. И започнах да се моля Кейн да те
задържи далече от този мрак, да те отгледа в безопасно и добро кралство. И навярно Кейн дори се беше оженил повторно, защото
вярваше, че съм мъртва, и следователно ти щеше да бъдеш отгледан от друга жена, която те обича. Мислех за това толкова много,
че започнах да го вярвам.
Когато Деклан най-сетне се върна да ме посети, вече бе мъж, а сега аз бях смазана. Отказах се от името „Морган“. Исках да
приема „Хейдън“ като свое фамилно име, но Деклан каза, че всички от семейство Хейдън са мъртви и трябва да бъда Ланън.
Превърнах се в Лили Ланън.
Деклан ме обви във воали и ме отведе в замъка да служа като камериерка на съпругата му. Никой освен него, Гилрой и Уна не
знаеше коя съм в действителност. И няколко години нещата бяха наред — държах си главата наведена и бях безмълвна, така че
вече почти не ме забелязваха, — но когато Деклан започна да бие съпругата си, аз се изправих лице в лице с него: казах му, че
знам, че е по-добър от това. А Деклан само ми се изсмя, изсмя ми се, сякаш си бях изгубила ума. Сега беше още по-трудно, защото
Кийла и Юън бяха родени и бяха просто деца. Не можех да предпазя и тримата — съпругата на Деклан, сина му и дъщеря му.
Когато съпругата му почина, Деклан ме изпрати обратно в подземията. Според мен смяташе, че ще се опитам да избягам с децата
му. Държа ме в килия в продължение на година, а после реши да ме пусне свободно да мета костите в тунелите. Най-накрая
престанах да следя времето. Не знаех деня, годината или на колко години съм. Когато превратът най-сетне се състоя и семейство
Ланън бяха хвърлени в затвора… не знаех какво да правя. Бях прекарала в плен толкова време, че продължих да смитам костите,
твърде изплашена, за да се опитам да мина през портата на подземието, нагоре към светлината.
А после видях теб, Ейдън. Двамата почти се сблъскахме в тунелите и си помислих, че сърцето ми ще се пръсне. Разбрах, че
си ти. И въпреки това се страхувах твърде много, за да ти се разкрия, дори когато Деклан ме окова в килията си и ти ме видя
отново, заедно с Давин и кралицата. Срамувах се, че съм се отказала от името си. Не знаех какво е най-добре за теб, затова
останах където си бях, в онези тунели, в тъмнината.
Докато ти се върна за мен. И винаги ще се питам какво бе това, което те върна, как разбра, че съм аз.
Един ден искам да чуя историята ти, за всички години, които пропуснах. Искам да узная къде те е отгледал баща ти, искам да
узная за местата, които си видял, и хората, които си познавал и обичал. Искам да те слушам, докато ми разказваш как си планирал
да се върнеш в Мевана, за да поставиш Изолда на трона.
Но засега мисля, че е достатъчно да кажа, че те обичам.
Обичам те, Ейдън, сине мой, сърце мое. И съм толкова щастлива, че се върна за мен в тъмнината.
Трийсет и три
Драконът и соколът
Бриена
Кралският замък в Лионес, територията на лорд Бърк
Ноември 1566
— Говори ли с Ейдън?
Въпросът на Изолда ме накара да вдигна очи към нейните. Седяхме в нейния соларий в замъка с всички стари архиви и планирахме
коронацията ѝ за следващата седмица. И не ми се искаше да ѝ казвам колко смутена и разсеяна съм, защото всички бяхме изтощени. Но не
можех да отрека, че съм завладяна от мисли за Картие и майка му, мисли за Кийла и Юън, мисли за оздравяването си.
Вече не носех превръзката си. Избрах да я сваля официално предишния ден, на екзекуциите на семейство Ланън. Бях гледала с открито
лице как Гилрой и Уна коленичат и изгубват главите си на ешафода. Бях почувствала слънчевата светлина и вятъра и погледите на стотици
хора, проследяващи белега ми. Но това не ме беше спряло да застана пред жителите на Лионес, да се застъпя за помилването на Юън и
Кийла.
Това беше лицето ми сега. То свидетелстваше за мен повече от думите, за това, което бях преживяла. И изпитах облекчение, когато
хората го видяха сега — видяха мен, — както го бяха видели братята ми, сестра ми, баща ми, всички благородници на кралството. Всички
освен Картие, защото той не бе дошъл на екзекуциите.
Не го бях виждала от деня, в който му казах за майка му, преди почти две седмици. И не можех да го отрека, въпреки смелостта, която
намерих в онзи ден. Той не беше видял белега ми.
— Само чрез писма — отвърнах. — Казва, че майка му се справя добре.
— Щастлива съм да чуя това — каза Изолда и се умълча. Беше се срещнала с Лили Морган. Кралицата беше изчакала Картие да се
върне от подземията онази вечер. Изолда бе една от първите, които заговориха на Лили, които я прегърнаха.
Исках да попитам още за Лили, но думите бяха твърде тежки, за да се надигнат. И макар да ми се струваше, че Изолда може да чете
мислите ми — знаеше, че се тревожа за новата си среща с Картие, — предпочетох да насоча вниманието си обратно към коронацията.
Изолда искаше коронацията ѝ да бъде като на кралиците преди нея — празненство, преплетено с традицията, — и въпреки това
искаше в нея да се вижда и проблясващият напредък. Мевана излизаше от много мрачен период и затова се опитах да запиша всички
желания на Изолда, питайки се как ще изпълня всички тези нейни поръчения в рамките само на седем дни.
— Какво друго ни трябва? — попитах и вдигнах отново перодръжката.
— Трябва да има музика, разбира се — каза Изолда. — Много танци и изобилна храна.
— Смятам, че всеки трябва да донесе храна, която да сподели — казах, преглеждайки старинните документи, които като по чудо бяха
оцелели през царуването на Гилрой. — А, да. Тук пише, че всеки дом носи най-хубавото си ястие.
— Тогава това трябва да бъде включено в поканата — каза кралицата.
Покани. Правилно, помислих си, ровейки из архивите да видя дали мога да намеря стар образец на някоя.
— Искам поканите да бъдат красиви — каза Изолда почти замечтано. — Трябва да бъдат изрисувани и написани от калиграф, с
червено и златисто мастило.
В името на светците небесни, помислих си. Как щях да изпълня всичко това? Имаше ли изобщо калиграф в Мевана? Дали Гилрой
беше допускал такава красота?
— Много добре, лейди. Ще видя какво мога да направя — отвърнах. — Всички домове ли искате да поканите?
Изолда ме погледна косо:
— Имаш предвид дали искам да поканя семействата Халоран и Ланън? Да. Те са част от това кралство, независимо какво са
направили благородниците от техните домове.
Приключих с допълването на огромния си списък от неща за вършене и когато Изолда се умълча, вдигнах поглед и видях, че беше
поставила пред мен малка кутия.
— Какво е това? — попитах, нащрек с изненадите. Беше малка дървена кутия, красиво резбована. Внимателно я отворих и открих
вътре сребърна брошка, сгушена върху червено кадифе. Беше изработена така, че изобразяваше дракон и сокол, единият — с лице на запад,
другият — обърнат на изток, с докосващи се криле. Отначало не осъзнах какво означава, докато не срещнах погледа на Изолда и видях, че
ми се усмихва.
— Искам да се знае, че се издигам заедно със съветник — каза тя. — И това си ти, Бриена, ако пожелаеш.
Нямах думи. Всичко, което можех да направя, бе да прокарам палец по красивата брошка. Драконът беше тя, кралицата от дома
Кавана. Но соколът бях аз, дъщерята на Маккуин.
— Е, приятелко — прошепна Изолда. — Какво ще кажеш?
Забодох брошката върху ризата си, точно над сърцето.
— Казвам: нека се издигнем.
Изолда се усмихна и се изненадах, защото всъщност изглеждаше облекчена.
— Хубаво. Знам, че те натоварих достатъчно за един ден. Но в стаята ти те чака изненада.
— Ах, Изолда. Не харесвам изненадите.
— Тази ще ти хареса — каза тя, като взе списъка от ръцете ми и ме поведе към вратата си. — И повече никаква работа за днес.
Погледнах я въпросително, но я оставих да ме изведе от солария.
Покоите ми не бяха далече от нейните и аз бавно тръгнах към тях, питайки се с какво може да ме изненада. Отворих вратата си почти
свенливо, обхождайки с поглед приемната си.
— Бриена! — Мерей връхлетя върху мен, преди да успея дори да мигна. Обви ръце около мен и ме стисна толкова силно, че нададох
изблик на смях, мъчейки се да ни задържа прави.
— Как тя те вмъкна покрай мен? — извиках и се дръпнах назад, за да мога да погледна лицето на Мерей: ръцете ми се оплетоха в
пурпурното ѝ наметало на адепт.
— Кралицата владее магия, нали? — каза Мерей, с очи, блестящи от сълзи. — Ах, Бри, толкова ми липсваше! И ще ме накараш да се
разплача.
— Не плачи — побързах да кажа, но собственото ми гърло се беше присвило, щом я видях. Тя ме попиваше с поглед такава, каквато бях
сега — белязана, с орязана коса, и въпреки това никога не се бях чувствала по-силна, отколкото в този момент. — Знам. Изглеждала съм и
по-добре.
— Изглеждаш прекрасна, Бриена. — Тя ме прегърна отново и за момент просто се държахме една друга, докато къдриците ѝ влязоха в
устата ми, а аз я настъпих по пръстите на краката. — Но аз не съм единствената изненада за теб.
— Мер — казах, наполовина умолително, наполовина предупредително, когато тя весело се приближи до вратата на спалнята ми. —
Знаеш, че мразя да ме изненадват.
— И точно затова всички решихме да те изненадаме — каза Мерей ухилено. Спря за миг с ръка на вратата, като нарочно проточваше
този момент. — Готова ли си?
Дори не ме изчака да кажа да или не. Отвори вратата и навън се втурна Ориана. Радостен вик се изтръгна от мен, докато я прегръщах, а
после и трите застанахме в кръг, обгръщайки се взаимно с ръце, допрели чела: сестри, събрали се отново. Бях прекарала седем години от
живота си с тях в Магналия Хаус. Мерей бе овладявала влечението към музиката, Ориана — влечението към изобразителното изкуство, а аз
бях овладявала познанието. И виждайки ги сега… наистина заплаках. Прегръщах ги и плачех, осъзнавайки колко много са ми липсвали. А
после сълзите ни се преобразиха в смях и Ориана ни придърпа до огнището ми, където ни чакаше бутилка валенианско вино с три
сребърни бокала.
— И двете трябва да ми разкажете защо сте тук — помолих, докато Ориана наливаше по една чаша на всяка от нас. — И колко време
имам с вас.
— Дойдохме да честваме въздигането на кралицата — отвърна Мерей.
— И — добави Ориана, като хвърли поглед към Мерей, — някой каза, че трябва да намериш музикант и калиграф за коронацията. Тук
сме да ти помогнем, Бриена. Знам, че сме валенианки, но искаме да споделим този миг с теб и Мевана.
Не можах да скрия радостта си. Тя се излъчваше от мен, докато вдигахме тост за кралицата, докато вдигахме наздравица за близостта
си като сестри и за нашето влечение. А после седяхме пред огъня ми и говорихме с часове: времето сякаш нямаше власт над нас. Ориана ми
разказа за Дома на познанието, в който преподаваше сега, колко ужасни и прекрасни са ученичките ѝ, а Мерей ми разказа за своята трупа
музиканти къде са свирили напоследък, и за всички красиви градове, които беше видяла.
Лично кралицата донесе вечерята в покоите ми и четирите седяхме и говорихме за Валения и най-милите си спомени и вълнуващите
дни, които предстояха. Не можех да искам по-прелестна вечер — да споделям вечеря с онези, които обичах най-много, приятелките от
момичешките ми години и кралицата на бъдещето ми.
Изолда улови погледа ми през масата. Дискретно вдигна бокала си към мен. И разбрах, че се бе свързала с Мерей и Ориана заради мен,
не заради коронацията. Беше довела тук моите сестри адепти, защото знаеше, че имам нужда да ги видя, че ще ободрят сърцето ми.
Помислих си за дните, които ни предстояха, дни, които можехме да оформим с ръцете, умовете и думите си, дни, които, без съмнение,
щяха да са несигурни и трудни и все пак прекрасни едновременно с това.
Изолда пи за мое здраве, и аз — за нейно: светлината на огъня проблясваше между нас — дракона и сокола.
Трийсет и четири
Между тъмнината и светлината
Картие
Мистуд, територията на лорд Бърк
Денят на коронацията на Изолда Кавана настъпи точно когато капеха последните листа — алени, златисти и червеникавокафяви.
Стоях с гръб към вятъра, в полето, което се простираше между кралския замък и Мистуд, самото бойно поле, където поведохме война в
деня на бунта преди броени седмици. Гледах как подреждаха масите в тревата, в подготовка за пищно празнично пиршество. Момичетата
редяха по масите излъскани калаени съдове, редици от бели свещи и цветчета от последните диви цветя на есента. Момчетата вече бяха
отбелязали една определена тревна ивица за игри, а жените носеха най-хубавите си ястия, докато мъжете се занимаваха с шишовете за
печене, като въртяха прасенца сукалчета и прясно оскубани птици върху скари за печене.
Въздухът беше наситен с вълнение, с благоуханен дим и смачкана детелина и откъснати цветя. Защото Мевана скоро щеше да се сдобие
с кралица след десетилетия на мрак и десетилетия на недостойни крале.
И всички донесохме по нещо, било то самун хляб или пита сирене, буре ейл или купа сливи. Всеки носеше цветовете или герба на своя
дом и затова щом светлината започна да отслабва, полето се превърна в гоблен от втъкани заедно цветове.
Погледнах надолу към дублета, който носех, син като метличина. За трийсети път пригладих леко гънките, образуващи се по дрехите
ми, гънките, събиращи се в сърцето ми, и се опитах да се разсея с група момчета, които се състезаваха в хвърляне. И въпреки това не можех
да се сдържа да не потърся, да се огледам за бледолилавия цвят и златния сокол на Маккуин, които знаех, че ще носи.
— Милорд! Милорд, гледайте ме! — изкрещя Юън и аз се усмихнах на това разсейване: беше добре дошло. Загледах как Юън запраща
своите три стрели, не и наполовина така далече, както другите момчета, но все пак впечатляващо за дребното телосложение и ниския му
ръст. — Видяхте ли това, лорд Ейдън?
Изръкоплясках и Юън бързо ме забрави, развълнуван, че може да се перчи пред група момичета, събрали се да гледат.
Слях се обратно с тълпата, където повечето от моите хора помагаха с приготвянето на храната в последната минута. Видях зидаря Дери
да се смее, вече опитвайки ейла и сайдера. А там бяха и майка ми, и Ейлийн и почистваха няколко заблудени листа от подредените блюда.
И Шеймъс, чийто ред бе да помага при ямата за печене, попиващ потта от челото си. И готвачът, който се суетеше, чудейки се къде да
сложи подправените с билки картофи и ябълковите тарталети.
Усмихнах се при вида им.
С периферното си зрение мярнах Журден, облечен в бледолилаво и златисто, застанал неуверено встрани. Чакаше в тревата, загледан в
майка ми. И си помислих как някога бе планирал революция с нея, революция, която се бе провалила, която го беше накарала да вярва в
продължение на двайсет и пет години, че тя е мъртва.
Лили почувства погледа му и погледна нагоре. Видях как радостта освети лицето ѝ щом го позна, щом тръгна към него. Прегърнаха се,
като се смееха и плачеха.
Извърнах се, за да им дам един миг насаме.
А после си помислих: Щом Журден е тук, Бриена трябва да е наблизо.
Не я бях виждал от онази сутрин, когато тя ме повика във Фин, сутринта, когато ми бе казала за майка ми. Тогава косата на Бриена
беше орязана, лицето — покрито с превръзка, кожата ѝ — бледа и покрита със синини. Почти бях рухнал при вида ѝ: какво беше понесла и
защо не бях успял да стигна до нея по-скоро?
Спомних си как бях чакал с дни да ме повика, как бях кръстосвал коридорите и обхождал ливадите на Брай, неспособен да мисля за
нищо освен за нея, поболял се от тревога защо не иска да ме вижда. А после, когато ме повика във Фин, как тръгнах към нея, болезнено
копнеейки да я прегърна, и как тя бе запазила онова разстояние между нас с гласа и очите си. Не искаше да я докосвам. И въпреки това не
знаех дали е заради новината, която се готвеше да ми съобщи, или защото внезапно бе пожелала да е далече от мен.
Тръгнах към гората, криволичейки през групички от хора, през дърветата, като я търсех. Знаех, че е почти време: бе паднал здрач. А
традициите трябваше да се спазват: кралиците винаги биваха короновани в Мистуд по здрач.
Стоях в група хора от дома Бърк, когато флейтите засвириха, за да въведат хората в гората, да се подготвят за идването на кралицата.
И именно тогава най-сетне я видях.
Бриена стоеше под големия дъб. Носеше рокля с цвета на зората: пурпур, който се намираше някъде между тъмнината и светлината.
Камъкът на здрача висеше от верижката си в пръстите ѝ, а на челото ѝ лежеше венец от диви цветя. Не носеше наметалото си на адепт, но
пък и аз не носех моето: тази вечер и двамата избирахме да представляваме единствено Мевана.
Видях белега, сега превзел дясната страна на лицето ѝ: белег, за който знаех, че съответства на онзи в духа ми. И въпреки това, колкото
по-дълго я гледах, той избледняваше, защото бях изцяло погълнат от нея.
Със силата на волята си я призовах да погледне насам, да ме намери в тълпата.
И тя почти го направи: погледът ѝ обхождаше светлината на огъня, когато почувствах лорд Бърк да ме докосва по рамото.
— Морган! Мислех, че ще си с хората си.
— А, да, ами… — Хвърлих поглед към него, почти без да помня къде се намирам. Той сигурно беше забелязал, че имам очи само за
Бриена, защото се усмихна и каза:
— Сигурно се гордееш много с нея. Макар че тя стои много по-високо от теб, момче.
И ми се прииска да попитам какво има предвид, но после забелязах сребърната брошка на гърдите на Бриена, блестяща като паднала
звезда, провъзгласяваща положението ѝ.
И именно тогава го осъзнах: дъхът ми излезе от гърдите тихо и забързано.
Бриена беше съветничка на кралицата.
Трийсет и пет
Кралицата се въздига
Бриена
Мистуд, територията на лорд Бърк
Светлината започваше да гасне, сенките започваха да се смекчават и разбрах, че кралицата скоро ще пристигне. Възхищавах се на
гората около нас, тези стари дървета, където се бе провеждала коронацията на кралицата преди столетия. От клоните висяха фенери и от
тях над раменете ни падаха струйки топла светлина. Въздухът имаше хладно и сладко ухание. Гирлянди от цветя бяха вплетени от дърво на
дърво като паяжина.
Продължавах да я чакам, застанала под големия дъб, с магистрата до мен.
Той щеше да коронова кралицата. А аз щях да я удостоя с камъка.
Затворих очи за момент, успокоявайки ума си. В много отношения това ми напомняше за лятното слънцестоене преди пет месеца,
нощта, в която щях да стана адепт и да се сдобия с покровител. И как вечерта се беше объркала: нищо не беше минало по план.
И въпреки това онази нощ бе породила тази, защото ако не се бях провалила, нямаше да стоя тук.
Отворих очи: погледът ми се насочи право към мястото, където се бяха събрали моите хора. Нийв, Шон, Кийла, Юън, Ориана, Мерей и
Люк. Разговаряха, смееха се, наслаждаваха се на този момент. И сърцето ми се изпълни с вълнение при вида им: аз им принадлежах и те —
на мен. И въпреки това къде беше баща ми? Къде беше Картие? Не можех да отрека, че нямам търпение да го видя. Той да ме види.
Едва си бях помислила това, когато видях Журден да се провира през тълпата, с жена до себе си. Разбрах, че е тя. Беше Лили Морган.
Защото Картие беше нейно абсолютно копие, с тази изящна фигура, тънка като пшеничено стъбло, и лененоруса коса и очи, толкова сини,
че сякаш горяха.
И въпреки това нямах време да се чудя за нея, защото флейтите засвириха и Изолда и Брейдън най-сетне пристигнаха, сякаш магията
ги беше довела. Изолда никога не беше изглеждала толкова прекрасна, така лъчезарна. Не можех да откъсна очи от нея, докато тя и баща ѝ
отиваха да застанат пред мен и магистрата.
— Изолда, дъщеря на Брейдън и Ейлса Кавана, заставаш пред нас, за да се възкачиш на трона на Мевана — каза магистратът и макар
че гласът му беше старчески и пресипнал, се понесе през гората. — Приемаш ли тази титла?
— Да, сир — отвърна Изолда, спокойно, непоколебимо.
— При получаването на тази корона — започнах да рецитирам древните обети, — приемаш, че животът ти вече не ти принадлежи, а
че си обвързана с тази земя, с нейния народ, че единствената ти отговорност е да ги закриляш и да им служиш, да ги уважаваш и почиташ, и
преди всичко друго да гарантираш, че магията, която създаваш, е предназначена за добро, а не за зло. Можеш ли да приемеш този обет?
— Да, лейди.
— Лордовете и дамите от домовете и мъжете и жените на Мевана се събират тук тази вечер, за да станат свидетели на обета ти —
продължи магистратът. — В замяна, ние се заклеваме да ти служим, да те почитаме, да не прегъваме коляно пред никой друг, освен пред
теб, и да вярваме, че решенията, които вземаш, са за доброто на страната. Кълнем се да защитаваме живота ти с цената на нашите и да
пазим живота на бъдещите ти синове и дъщери.
Магистратът направи пауза, без да може да скрие усмивката си:
— Ела, дъще, и коленичи пред нас.
Изолда пусна баща си и коленичи в пръстта сред корените.
Първо идваше камъкът.
Внимавах, когато хванах медальона за верижката, за да вдигна Камъка на здрача, та да могат да го видят всички. А после го нахлузих
през главата на кралицата и чух шумоленето му, когато се отпусна на шията ѝ, видях как Камъкът на здрача легна над сърцето на Изолда. Не
я изгори, защото тя сдържаше огъня вътре в кръвта си. Вместо това камъкът заблестя за нея, оживявайки с цветовете на дъгата. Видях
светлината му върху ръцете си, как танцуваха, алени, тюркоазени и кехлибарени, по кокалчетата ми, хвърляйки отблясъци по роклята ми, и
се удивих на него, на нея, кралицата на Севера, моята приятелка.
Следваше короната на Изолда.
Магистратът я вдигна, за да позволи на светлината на свещите да целуне диамантите. А след това я положи внимателно върху главата
на Изолда: среброто блещукаше като звезди сред тъмнокестенявите ѝ къдрици.
Накрая беше ред на наметалото.
Капитанът на стражата на Изолда изнесе напред кралската мантия, преметната през ръката му — червено и златисто кадифе, украсено
с черни нишки, перли и слънчеви камъни. Воинът обгърна с него раменете ѝ и усетих уханието в него — на карамфил, кардамон и ванилия,
пикантно и въпреки това сладко. Върху наметалото имаше красиво изображение на дракона, за да го носи кралицата в двора.
— Изправи се, кралица Изолда, от дома Кавана — казах и обърнах ръце нагоре, с дланите към небето.
Изолда стана, сякаш се надигаше от сенките, сякаш се надигаше от мъглата.
Флейтите и барабаните засвириха весела мелодия и Брейдън Кавана отстъпи назад, знаейки, че Изолда вече не е негова: а наша.
Изолда погледна право към мен. Усмивка освети лицето ѝ: собственото ми лице бе огледално отражение на нейното. Когато се обърна,
ние я приветствахме с възгласи, надигайки гласове заедно с вдигнатите си ръце: момчетата и момичетата хвърляха цветя на пътя ѝ. Шестте
момичета от рода Кавана, които съпровождаха Изолда — момичетата, които Картие бе открил в магазина на касапина — се събраха около
нея, облечени в червено и черно — цветовете на своя дом. И ме изпълни радост, когато ги видях да се усмихват широко, когато видях
цветята в косите им и обичта, която изпитваха към кралицата. Изолда ги бе приела за свои сестри: за тях винаги щеше да има място в
замъка ѝ, до нея. И очаквах с нетърпение да видя как магията на момичетата започва да се пробужда.
Постоях сред корените на дъба още миг, оставяйки се на вълнението, на великолепието на момента. Журден дойде да застане при мен,
отпуснал ръце на раменете ми, докато Изолда се провираше през дърветата: дългата ѝ мантия се влачеше по земята зад нея.
— Никога не съм мислил, че ще видя този ден — промърмори баща ми и долових вълнението в гласа му.
Помислих си, че говори само за Изолда, така че той ме изненада, когато ме целуна леко по косата и каза:
— Гордея се с теб, Бриена.
Положих ръка върху неговата, мислейки си за онзи момент, когато се срещнахме за пръв път, когато изпитвах подозрение към него,
когато той бе заинтригуван от наследените ми спомени, когато двамата решихме да се доверим един на друг и да планираме завръщането
на кралицата. Никога не бих си представила, че именно аз ще взема участие в коронацията ѝ, че ще ѝ продиктувам древните обети, че ще
бъда дясната ѝ ръка. Бях изпълнена с благоговение и възторг.
— Има една стара моя приятелка, която бих искал да срещнеш — прошепна Журден, като стисна раменете ми.
Обърнах се и видях как Лили пристъпи напред. Тя ми се усмихна и си помислих, че ще се разплача, когато най-сетне се срещах лице в
лице с нея.
Не знаех какво да кажа, а после осъзнах… че нямаше думи за това. И затова я прегърнах: оставих я да ме прегърне и за пръв път в
живота си разбрах какво е чувството да бъда прегръщана от майка.
Тя леко се дръпна назад да положи ръка върху белега ми, сякаш знаеше, че моята болка бе допринесла за нейната радост. Всяка от нас
бе отражение на другата: заплаках и се засмях едновременно. А когато сълзите ми се отрониха, тя ги избърса нежно.
Не знам колко време стояхме там, но внезапно осъзнах, че светлината гасне. Журден все още беше до нас, но всички други вече бяха
излезли от гората и се бяха отправили към ливадата и чух биенето на барабаните в далечината.
— Елате, скъпи мои. Празненството ни очаква — каза Журден, протегнал ръце да ни поведе.
Оставих пръстите си да се отпуснат върху лакътя му, а Лили го хвана под другата ръка. Тръгнахме заедно — баща ми, майката на
Картие и аз, — но преди да стигнем до ливадите, погледнах към Журден и казах:
— Всичко това ми се струва като сън, татко.
Той само ми се усмихна и прошепна в отговор:
— Тогава нека никога да не се събуждаме.
Трийсет и шест
Най-добрите от твоя дом
Картие
Мистуд, територията на лорд Бърк
Празненството официално започна и всички се втурнаха лудешки към ямата за печене и масите с храна. Аз още бях сред хората от дома
Бърк и вместо да се боря с течението, тръгнах с хората към ливадата. Първите звезди бяха пробили тъмнината и аз постоях за миг, загледан
нагоре към тях, докато ме блъсна група момчета. Започнах да криволича около масите, провирайки се през групички хора, всички —
опитващи се да напълнят чиниите си и да зърнат Изолда.
Потърсих с поглед Бриена: търсех да мярна с поглед бледолилавата ѝ рокля, да зърна грациозните ѝ движения сред веселието. Но тя не
се виждаше. И колкото по-дълго търсех, толкова повече се тревожех.
Постепенно навлязох в средата на полето, с чувството че се нося срез море от непознати, докато видях Бриена да стои с Мерей: и двете
държаха в ръце дълги панделки. Мерей първа почувства погледа ми и срещна очите ми над рамото на Бриена. Погледът ѝ се стрелна
обратно към приятелката ѝ, но беше очевидно, че Мерей си измисля повод да се отдръпне. Посочи нещо и се стопи в тълпата, оставяйки
Бриена да ме поздрави сама. Тръгнах напред, знаейки, че това може да е единственият шанс, който ще имам да говоря с нея.
Бриена стоеше мълчаливо. Но Мерей сигурно ѝ бе казала, че идвам, защото Бриена сякаш не дишаше, когато почувства, че се
приближавам. Нито се обърна да ме посрещне, както се надявах, че ще направи. Остана с гръб към мен и това само усили безпокойството
ми, че ме избягва нарочно.
— Бриена.
Тя най-сетне се извъртя и застана лице в лице с мен: очите ѝ блестяха на светлината на огъня. За миг не каза нищо. Погледът ѝ докосна
моя и после светкавично се отмести, разсеян от един участник в пиршеството наблизо. Но я видях как наклони лице, така че белегът ѝ бе
частично скрит от мен. Сякаш се тревожеше, че ще го видя.
Сърцето ме заболя и сега аз бях този, който не можеше да говори.
— Лорд Морган — каза тя, все още разсеяна.
Лорд Морган. Не Картие. Нито дори Ейдън.
Тя поставяше това разстояние между нас и аз се опитах да не се олюлея от изненада.
— Видя ли коронацията на Изолда? — добави бързо тя и осъзнах, че е също толкова нервна, колкото и аз. — Търсих те.
— Бях там. Видях те как диктуваш обетите. — Зачаках отново да ме погледне. Бавно, тя вдигна очи към моите. Сребърната брошка до
сърцето ѝ улови светлината. Усмихнах ѝ се, неспособен да скрия гордостта си, благоговението си. — Съветничка на кралицата.
Усмивка стопли лицето ѝ. Красотата ѝ бе почти непоносима за мен.
— А, да. Имах намерение да ти пиша и да ти съобщя за това, но… тук бяхме доста заети.
— Мога да си представя. Макар да вярвам, че успяваш да се насладиш на времето си в Лионес?
Говорихме за изминалите няколко дни и седмици. Бриена ми разказа за екзекуциите, за помилването на Юън и Кийла, планирането. А
аз ѝ разказах накратко за завръщането на Лили. От последната ми среща с Бриена насам се бяха случили толкова много неща, та в някои
отношения ми се струваше, че сме били разделени с години. Но колкото повече разговаряхме, толкова повече се отпускаше тя, толкова
повече се усмихваше.
— И какво е това? — попитах, посочвайки панделката, която тя продължаваше да държи в ръце.
— Търсех си партньор. — Тя отмести поглед от мен, в тълпата, сякаш се канеше да избере случаен непознат, който да се присъедини
към нея.
— Партньор за какво?
— Игра, която няма никак да ти хареса, Картие. — Погледът ѝ отново срещна моя, но само за да ме изгледа иронично, с онова
изражение, което казваше, че ме познава добре.
— Да открием ли в такъв случай? — предизвиках я.
— Много добре. — Бриена тръгна и аз я последвах, сякаш вече бях вързан за нея. Тя ми хвърли поглед през рамо и каза: — Но те
предупредих.
Доведе ме до поляната за игра. И видях с ужас, че това беше една от онези игри с надбягване, в които двама души бяха вързани един за
друг за глезените, заставени да тичат около бурета от ейл и накарани да изглеждат като пълни глупаци.
Бриена бе имала право. Вътрешно се възпротивих при тази представа, но не се отдръпнах. Не се отделих от нея. Дори когато тя изви
вежда към мен, в очакване да протестирам.
Появи се Мерей, поруменяла и усмихната: венецът ѝ от цветя започваше да се смъква от косата ѝ.
— Побързайте, вие двамата! — подтикна ни тя, преди да притича през ливадата, където Люк нетърпеливо ѝ даваше знаци.
Взех панделката и коленичих. Бриена повдигна края на роклята си, за да мога да омотая панделката около глезените ни. Завързах я на
възел, толкова свирепо стегнат, че нищо не можеше да го развърже. А когато се изправих, тя ми се усмихна, сякаш знаеше какво си мисля.
Обви ръка около мен и тромаво тръгнахме заедно към стартовата линия.
Застанахме с Люк и Мерей, Ориана и Нийв, Юън и Кийла: всички те изглеждаха развълнувани при перспективата за надбягване на три
крака. Загледах се недоволно в буретата, около които трябваше да тичаме, и Бриена прошепна: „Какво ще ми дадеш, ако спечелим?“.
Очите ми се изместиха към нейните. И въпреки това нямах време да ѝ отговоря. Надбягването започна и ние тръгнахме последни, но
двамата с Бриена бяхме еднакво бързи. Настигнахме Юън и Кийла, преследвайки Люк и Мерей. Нийв и Ориана бяха начело, което не бе
изненадващо. Но някакъв глупак беше поставил третото буре на склон и кракът ми хлътна в изровена дупка. Изгубих равновесие,
повличайки Бриена със себе си. Представлявахме оплетено кълбо от крайници, от синьо и бледолилаво, докато се търкаляхме надолу по
хълма и падахме в сенките.
Чух как нещо се раздробява под коленете ми. Зарових ръце в пръстта, за да спра падането ни, с Бриена под мен и се помъчих да си
поема дъх, да различа лицето ѝ в светлината на звездите.
— Бриена!
Тя трепереше. Мислех си, че е наранена, докато осъзнах, че се смее. И се отпуснах, опрян на нея, чувствайки как смехът ѝ се разнася от
гърдите ѝ към моите, докато очите ми се насълзиха, и не помнех кога за последен път съм бил толкова щастлив.
— Май ти скъсах роклята.
— Всичко ще е наред — въздъхна тя, срещайки погледа ми.
За миг не помръднахме, но чувствах как диша до мен. А после тя отново извърна лице, за да скрие белега си в сенките.
Внимателно улових брадичката ѝ, за да обърна очите ѝ отново към моите.
— Бриена, прекрасна си.
И ми се прииска да ѝ се поклоня. Исках да я опозная, да я изследвам. Исках да бъда обичан от нея. Исках да я чуя как изрича името ми
в тъмното.
Но чаках. Чаках да повдигне глава, да ме докосне. Тя прокара пръсти по лицето ми и бавно ги заплете в косата ми.
Целунах я и устните ѝ бяха студени и сладки под моите. Тя ме притисна до себе си и някъде в далечината чух музиката и смеха от
празненството. Почувствах как земята трепери от танците и усетих мириса на огъня и уханието на дивите цветя и въпреки това там бяхме
само тя и аз, лежащи в тревата, позлатени от звездна светлина.
После се разнесе внезапен тътен.
Дръпнах се назад да я погледна и видях, че се мъчи да не се засмее отново. И може би щях да съм оскърбен, ако не бях осъзнал, че
стомахът ѝ ръмжи от глад.
— Толкова съжалявам — прошепна тя. — Но не съм яла от зазоряване.
Само се усмихнах и станах, помагайки ѝ да се изправи. Бриена изтупа няколко стръкчета трева от роклята си, и видях, че наистина съм
скъсал полите ѝ. Развързах панделката ни и навлязохме обратно в светлината на огъня, където бе започнала нова поредица надбягвания.
Нашите приятели ни чакаха край масата с ейл: Ориана и Нийв бяха спечелили и Юън бъбреше неспирно за това, докато го вдигнах на
гръб и заедно се отправихме с криволичене към масите с храна да напълним чиниите си.
— Трябва да намеря Лили — казах на Бриена, след като минахме през редицата.
— Тя е с Журден — отвърна Бриена. И ме поведе към дълга маса, където открих, че майка ми седи до Журден. А до нея беше тан
Томас. А от другата страна на Томас беше Шон.
Очите ми обходиха масата, хората, събрани тук. Хора от домовете Маккуин, Ланън. Морган. Аленах. Валенианци. Дори няколко души
от дома Дермот. Някогашни врагове сега се хранеха заедно и вдигаха наздравици.
Седнах срещу майка си, споделяйки усмивка с нея, заслушан в разговорите и смеха около масата. И си помислих: Ето за това копнеех.
Ето какво носи кралицата на нашата земя, на нашите хора.
Бриена беше до мен, погълната от разговор с Ориана и Мерей, когато Юън я подръпна за ръкава. И не можех да му се скарам, не и във
вечер като тази. Гледах с периферното си зрение как попита:
— Мистрес Бриена? Ще танцувате ли с мен?
Бриена вече беше станала, преди да успея да си поема дъх, и забърза с Юън към поляната за танци. А после половината хора около
масата ги последваха, неспособни да устоят на примамливия като песен на сирена призив на флейтите и барабаните. Завъртях се на
пейката, за да мога да гледам, и сред размазаното петно от цветове и движение очите ми нито за миг не се откъсваха от нея.
— Сестра ми е прекрасна, нали? — каза Нийв, като сядаше до мен.
— Наистина.
С Нийв продължихме да гледаме в дружелюбно мълчание. А после тя прошепна:
— Един съвет, лорд Ейдън.
Хвърлих поглед към нея, заинтригуван.
Нийв се изправи, но ме погледна в очите, преди да се присъедини към танцуващите: очите ѝ светеха развеселено:
— Добре ще направите да помните, че сестра ми е от дома Маккуин.
И не проумях думите ѝ, не и докато не отмина полунощ, когато вече бях в покоите си в замъка. Приготвях се за лягане, когато я намерих
в джоба си. Измъкнах я бавно — панделката, която бе обвързвала Бриена и мен.
И именно тогава разбрах.
Помислих си за дома Морган. Помислих си за най-добрите от моя дом.
Помислих си за Бриена, единствената дъщеря на лорд.
Тя беше Маккуин. И имаше само един начин да докажа, че съм достоен за нея.
Трийсет и седем
Да посрещнеш светлината
Бриена
Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин
Две седмици след коронацията на Изолда реших, че е време да запиша историята си. Защото имаше някои утрини, когато се събуждах в
замъка Фин, и някои вечери, когато стоях с Изолда в тронната зала и се питах как се случи всичко това.
Седнах в покоите си в прелестно усамотение, избутах писалището си пред прозорците, и започнах да придавам форма на миналото си,
с мастило върху хартия, страница след страница, като започнах с дядо си, а после писах за момичетата в Магналия Хаус, с които бях израсла
и обичах като сестри.
Писах за учителя Картие и колко се страхувахме от него навремето, защото никога не се усмихваше, до деня, в който го подмамих да
застане върху един стол заедно с мен, деня, в който за пръв път го чух да се смее.
Бях почти стигнала до момента, в който срещнах Журден и научих за революцията, и първият сняг започваше да се сипе зад прозореца
ми, когато Люк почука на вратата ми.
— Вечерята, сестро.
И осъзнах, че не съм яла цял ден, и затова оставих перодръжката си, опитах се да избърша мастилото от пръстите си и се отправих с
криволичене надолу към голямата зала.
Журден се усмихна щом ме видя, и аз седнах от лявата му страна, а Люк — от дясната. Кийла седеше с тъкачките, сгушена до Нийв.
Помислих си колко много обичам това място и тези хора и си налях още една чаша сайдер.
Точно тогава вратите на залата се разтвориха рязко и влезе Картие, яздещ най-прекрасния кон, който бях виждала някога.
Не знам какво ме изненада повече: фактът, че той дръзко влезе на кон в голямата зала на Журден, или че гледаше единствено мен.
Забравих, че наливам сайдер: той преля от чашата ми и се стече отстрани по масата.
Картие завари всички ни неподготвени. Разбрах го, защото баща ми беше също така застинал, както аз, а Люк беше зяпнал. Единствена
Нийв не изглеждаше смутена. Сестра ми се опитваше да скрие усмивка зад пръстите си.
Картие отведе коня чак до стъпалата на подиума и там спря, с наметалото си на адепт, спускащо се по гърба му, сякаш бе уловил късче
от небето, блестящо от сняг: лицето му беше поруменяло от ездата, очите му — вперени в мен.
— Морган? — изпелтечи Журден: първият сред нас, който се опомни.
Едва тогава Картие погледна баща ми.
— Дойдох да се представя като кандидат за ръката на Бриена Маккуин. Нося най-доброто от дома си, кон, принадлежащ на дома
Морган, от издръжлива и бърза порода, ако тя приеме предложението ми.
Сърцето ми танцуваше, блъскаше като юмрук, болеше ме.
Журден се обърна към мен с разширени очи:
— Дъще?
И разбрах, че трябва да поставя невъзможното предизвикателство пред Картие.
Бавно се надигнах от стола си. Погледнах Картие: опитах се да преценя човека, който бе непроницаем, който пазеше себе си така
ожесточено.
Той отвърна на погледа ми: видях огъня, който гореше в него, разбрах, че ще направи това по моя начин, защото искаше, че ще търси
колкото време е нужно, за да открие златната нишка.
— Донесете гоблена, ако обичате — казах и загледах как тъкачките тръгнаха да го донесат. Върнаха се в залата с прословутия гоблен, а
мъжете се заеха да го изпънат от четирите краища, така че да се виждат и двете страни.
Дилън предложи да отведе коня в конюшните, а Картие се изправи, чакайки търпеливо, докато изправиха гоблена: всички очи бяха
жадно вперени в него.
Погледна ме, когато и аз го погледнах.
— Във всеки гоблен на Маккуин има златна нишка, която тъкачката е скрила сред вътъците — казах му. — Донеси ми златната нишка,
която се крие в този гоблен, и ще приема коня ти.
Картие се поклони и отиде да застане зад гоблена, като го оглеждаше методично, започвайки с най-долния десен ъгъл.
Минаха трийсет минути. После час. Но Картие не бързаше. Действаше бавно и когато осъзна това, Журден се облегна назад в стола си
и направи знак на новия си шамбелан.
— Донесете още ейл и медени сладкиши. Нощта ще е дълга.
И наистина бе дълга нощ.
Най-накрая се появи Юън, развълнуван и поруменял, и разбрах, че е тичал по целия път дотук, ужасен, че ще изпусне драмата. Седна
до Кийла и загриза ноктите си: братът и сестрата бяха напълно тихи, докато гледаха как Картие търси нишка, която не искаше да бъде
открита.
Хората на Маккуин също бяха относително тихи. От време на време започваше разговор, но никой не излизаше от залата. Всички
гледаха Ловкия лорд. Някои хора положиха глави върху масите и заспаха.
Накрая толкова се уморих да стоя, че отново седнах на мястото си, и можех само да си представям какво изпитва Картие, който стоеше
и търсеше пред огромна публика.
Зората вече руменееше по източните прозорци, когато Картие най-сетне откри нишката.
Не бях откъснала очи от него дори за миг тази нощ и загледах — почти без да дишам — как изящните му пръсти откриха ръба на
нишката, как леко дръпна, докато тя се измъкна: тънък златен проблясък.
Той се обърна към мен и коленичи на стълбите към подиума, с нишката между пръстите.
— Преди да решите каквото и да е — изрече дрезгаво Картие, — позволете ми да кажа няколко думи.
Люк, който хъркаше в стола си, застана нащрек. Също и Журден, който преплете пръсти и подпря брадичка върху тях, опитвайки се да
скрие усмивката, която подръпваше ъгълчетата на устата му.
Кимнах: гласът ми беше заседнал в гърдите. Но в мен се надигаше песен — песен, която знаех, че Картие също чу, защото очите му
блестяха, когато ме погледна.
— Помня деня, в който ме помоли да те обучавам, сякаш беше вчера. Искаше да станеш повелителка на познанието само за три години.
И си помислих: Това е момиче, което иска да постигне нещо в живота си, и искам аз да съм този, който да ѝ помогне за постигането на
тези мечти.
Той направи пауза и се разтревожих, че ще заплаче, защото и аз почувствах сълзите да напират в мен.
— В деня, когато те оставих в Магналия, исках да ти кажа кой съм, да те отведа у дома в Мевана с мен. И въпреки това не аз те
доведох. Ти доведе мен у дома, Бриена.
Вече плачех: не можех да удържа сълзите, докато го слушах.
— Обичам сърцето, което се крие в теб — каза Картие и се усмихна, докато сълзите му капеха. — Обичам духа, от който си създадена,
Бриена Маккуин. Ако беше буря, щях да легна и да се отпусна в дъжда ти. Ако беше река, щях да пия от теченията ти. Ако беше поема,
никога нямаше да престана да те чета. Обожавам момичето, което ти беше някога, и обичам жената, в която се превърна. Омъжи се за мен.
Предвождай земите и хората ми и ме приеми като свой.
Изправих се и избърсах сълзите от очите си, като плачех и се смеех, чувствайки се, сякаш ще се разпадна от думите му. Но после си
поех дъх, овладях се и го погледнах, все още коленичил в очакване, все още държащ златната нишка.
Дойдох да застана пред него. В залата беше тихо, толкова тихо, че ми се стори, че никой не смееше да помръдне в този миг.
— Ейдън… Ейдън — прошепнах истинското му име: проследих как се издига и спуска, а той се усмихна, когато го чу.
Посегнах надолу да поема нишката от него, да уловя ръцете му и да го изправя на крака. Вплетох пръсти в косата му и промълвих
срещу устните му — думи, които само той щеше да чуе:
— Обичам те, Ейдън Морган. Вземи ме, защото съм твоя.
Целунах го пред баща си, пред брат си, пред сестра си, пред моите хора. Целунах го пред всички очи в онази зала. Ликуването се
надигна около нас като мъгла, докато почувствах как празничното усещане преминава през тялото ми, докато чух стоварването на чаши по
масите, за да призоват към тост за сплотяването на Маккуин и Морган, докато не чух как Кийла крещи от радост, а Юън ѝ казва: Казах ти!
Казах ти, че ще се случи!
А когато устата на Ейдън се разтвори под моята, когато ръцете му ме притиснаха към него, напълно забравих всички други освен него.
Звуците, гласовете и смехът заглъхнаха, докато останахме само аз и Ейдън: споделяхме дъх и ласки и си давахме тайни обещания, които
скоро щяха да разцъфнат между нас.
Накрая той се дръпна назад да прошепне до устните ми, така че само аз да мога да чуя:
— Лейди Морган.
Усмихнах се, когато чух прекрасното звучене на подобно име. И си помислих за жените, които го бяха носили преди мен — майки,
съпруги, сестри.
Приех го като свое.
Благодарности
Писането на това продължение беше вълшебно, но предизвикателно преживяване, и не би могло да се случи без любовта и подкрепата
на толкова много хора.
Благодаря най-напред на моята невероятна агентка, Сузи Таунсенд. Сузи, ти промени живота ми с един имейл през 2015 г. Понякога
дори не мога да повярвам, че вече имам две издадени книги, благодарение на теб. Благодаря ти за обичта и страстта, които отдаде на моите
истории, за това, че беше там, за да ме преведеш през възходите и паденията, и за това, че ми помогна да постигна една мечта от детството.
На екипа в „Ню Лийф Лайбръри“ — Катлийн, Мия, Вероника, Касандра, Джоана, Пойа и Хилъри. Толкова съм благословена да имам
зад гърба си такава удивителна група хора! Благодаря ви за цялата магия, която сътворихте за „Бунтът на кралицата“, тук, в Съединените
щати, и отвъд океана. Също на Сара, задето прочете първата чернова на това продължение и на Джаки и Даниел, за това, че ме приеха
топло в семейството на „Ню Лийф“.
На моята чудесна редакторка, Карен Чаплин. Ти издигна писането ми на следващото ниво и съм толкова признателна за времето и
обичта, които изля в книгите ми. Благодаря ти, задето безстрашно се гмурна в моя свят и ми помогна да го излъскам до блясък. Благодаря
ти също и за предложението да напиша в първо лице историята от името на Картие. Не мислех, че мога да го направя, докато ти не повярва,
че мога.
Розмари Броснан, благодаря ти, че обикна тази история и повярва в нея от самото начало. За мен е такава чест да бъда част от
невероятния ти екип и съм ти безкрайно благодарна за напътствията и подкрепата. Много благодарности на всички в „Харпър Тийн“, които
ми помогнаха да оформя и двете си книги и да ги превърна в красиви създания: на Бриа Рагин за прекрасните бележки и прозрения, на
Джина Рицо за всички удивителни възможности, които ми даде чрез интервюта и пътувания, на Аврора Парлаглеко за това, че сътвори не
една, а ДВЕ абсолютно зашеметяващи корици, които още извикват сълзи в очите ми, на моя екип по продажбите (благодаря ви, че ми
помогнахте да озаглавя първата книга!), на моя екип за връзки с обществеността, на маркетинговия ми екип, на екипа по дизайн и на
отговорните си редактори. За мен е такава чест да разполагам с опитността и подкрепата при раждането на моите книги. Прегръдка и
огромно „благодаря“ и на „Епик Рийдс“, за цялата обич, снимки и видеоматериали, които създадохте и споделихте с читателите.
Благодаря на Джонатан Баркат за това, че направи такива прекрасни фотографии за кориците ми, и на Вирджиния Алин за
илюстрацията на обложката и за това, че създаде прелестна карта на моя свят.
Али Хош — къде щях да бъда без теб? Благодаря ти, че направи авторовата ми снимка и направи така, че да изглеждам добре въпреки
ръмящия дъжд. Ентусиазмът ти към моите книги е лъч светлина. Благодаря ти, че ми помогна да разпространя вестта за „Бунтът на
кралицата“, и за това, че беше до мен по време на цялото приключение по публикуването.
Дайна Уошингтън — постарах се да сложа няколко „свещника“ в тази книга само заради теб. Но съвсем честно казано… твоето
приятелство вдъхнови толкова много елементи в писането ми. Благодаря ти, че прочете един ранен ръкопис, за това, че ме подкрепяше
духом, макар да ни дели цял океан. Ти ме правиш по-бдителна и силна.
Бри Каваларо и Алекс Монтир, моите две приятелчета от турнето на „Епик Рийдс“! Толкова съм благодарна, че имах шанс да тръгна на
турне с вас. Благодаря ви за всичкото насърчаване, приятелство и прозрения, които ми дадохте в годината на дебюта ми. Виктория Айвярд
— благодаря ти, задето ми позволи да се присъединя към теб на две от спирките от турнето ти за удивителната „ГИБЕЛНА БУРЯ“, за това,
че се сприятели с мен и сподели вълнението от дебюта ми. Ти си вдъхновение за мен, Хедър Лайънс — толкова съм щастлива, че се свърза с
мен! Благодаря за приятелството и за това, че ме насърчаваш в писането ми.
Има толкова много прекрасни блогъри, които подкрепяха книгите ми от самото начало. Топло „благодаря“ на Бриджет в Dark Faerie
Tales и Кристен в Му Friends Are Fiction. Вашата обич към „Бунтът на кралицата“ и великолепните ви снимки са ми много скъпи. Хедър във
„Веларис Рийдс“ — най-първата ми почитателка, с която се сблъсках случайно на Yall Fest през 2017 г. Хедър, безкрайно съм ти благодарна
за цялата обич и подкрепа, които ми даде.
На моите читатели — благодаря ви! За мен е огромна чест да имам такива невероятни фенове. Милите ви имейли и съобщения,
представяне на книги в Инстаграм, косплей представяния, татуировки и фенарт са това, което ме движи напред.
Семейството ми в крайна сметка и най-голямата ми опора в това начинание. Мамо и татко — благодаря ви, че възпитахте у мен любов
към историите и затова че ме насърчавахте да мечтая и да пиша от ранна възраст. На братята и сестрите ми — Кейлъб, Гейб, Рут, Мери и
Люк, задето четяха ранни чернови и споделяха вълнението ми. Специална благодарност на свекърите ми, Тед и Джой, и на клана Рос. На
бабите и дядовците ми, лелите, чичовците и братовчедите. Всички вие ме подкрепяхте и съм ви безкрайно благодарна.
На моя Небесен Отец, задето ме дари с любов към словото и постави тези невероятни хора зад книгите ми. Чашата ми е препълнена.1
Soli Deo Gloria.2
На Сиера за това, че се грижеше да си давам почивки от писането на чернови, за да излизам на така нужни разходки. Също и за цялото
хвърляне на фризби — идеята за това продължение ми се яви не кога да е, а тъкмо докато седях на задната веранда и ти подхвърлях фризби.
И на Бен. За това, че мечтаеше редом с мен, за това, че повярва в мен, за това, че ми помагаше да се справям с крайните срокове и
пускането на книгите на пазара, че четеше изподрасканите ми чернови, за това, че ми построи стена от книжни лавици. Обичам те.
Обработка The LasT Survivors
Сканиране: Daenerys, 2021
Разпознаване, корекция и форматиране: shadow, 2021
Информация за текста
Издание:
Rebecca Ross
The Queen's Resistance
The second book in the Queen's Rising series
Copyright © 2018 by Rebecca Ross LLC
Ребека Рос
Триумфът на кралицата
Бунтът на кралицата #2
Американска
Първо издание
Отговорен редактор: Рия Найденова
Редактор и коректор: Русанка Одринска
Предпечатна подготовка: Надежда Тошева
© Деница Райкова, превод от английски
© Фиделия Косева, художник на корицата
© Сиела Норма АД, София, 2019
ISBN: 978-954-28-3093-1
notes
Бележки под линия
1
Псалм 22: 5 — Б.пр.
2
Слава на Единствения Бог (лат.) — Б.пр.__