
Annotation
Когато лятното слънцестоене на седемнайсетата й година наближава, Бриена желае
само две неща — да овладее своето изкуство и да бъде избрана от покровител.
Израснала в южното кралство Валения, в прочутия приют Магналия, Бриена трябва да е
подготвена за този живот. Но докато някои момичета се раждат с естествена наклонност към
някое от петте изкуства — музика, драма, художество, духовитост и наука — тя се бори
дълго, докато открие своето. Въпреки цялата й подготовка най-големият й страх се сбъдва —
на слънцестоенето всичко се обърква и тя е оставена без покровител.
Внезапно няколко месеца по-късно посрамен северен лорд й предлага своето
покровителство. Макар и подозрителна към намеренията му, Бриена няма друг избор освен
да приеме. Но лордът има собствени причини да я потърси — там, където се стаяват тъмно
минало и едно дългогодишно отмъщение, се надига опасен план за покушение срещу краля
на Севера. За възвръщането на законната кралица на северния трон. План, в който са
замесени хора, по-близки до Бриена, отколкото тя някога е предполагала.
Докато война се задава на хоризонта, Бриена трябва да избере на кого да остане вярна —
на кръвта или на себе си? На дълга или на любовта? Защото една кралица трябва да се
надигне от сенките и да извоюва короната си. Но коя ще бъде тази кралица?
Ребека Рос — Бунтът на кралицата: Бунтът на кралицата #1
Списък на действащите лица
Пролог
Част първа
Едно
Две
Три
Четири
Пет
Шест
Седем
Осем
Девет
Десет
Единайсет
Част втора
Дванайсет
Тринайсет
Четиринайсет
Петнайсет
Шестнайсет
Седемнайсет
Осемнайсет
Деветнайсет
Двайсет
Част трета
Двайсет и едно
Двайсет и две
Двайсет и три
Двайсет и четири
Двайсет и пет
Двайсет и шест
Двайсет и седем
Двайсет и осем
Двайсет и девет
Трийсет
Трийсет и едно
Четвърта част
Трийсет и две
Трийсет и три
Трийсет и четири
Обработка The LasT Survivors
Сканиране: Daenerys, 2020
Разпознаване, корекция и форматиране: skygge, 2020
Информация за текста
notes
1
Ребека Рос — Бунтът на кралицата: Бунтът на
кралицата #1
На Рут и Мери, магистър по изкуствата и магистър на
науките
Списък на действащите лица
Магналия Хаус — Вдовицата от Магналия
Наставниците от Магналия:
Солийн Северни, ариал по изобразително изкуство
Евелина Боден, ариал по музика
Ксавие Алар, ариал по драматично изкуство
Терлез Берже, ариал по духовитост
Картие Еваристе, ариал по науки
Възпитаниците на Магналия:
Ориана Дюбоа, възпитаник по изобразително изкуство
Мерей Лабел, възпитаник по музика
Абри Кавей, възпитаник по драматично изкуство
Сибил Фонтен, възпитаник по духовитост
Сири Монтен, възпитаник по науки
Бриена Колбер, възпитаник по науки
Други посетители на Магналия:
Франсоа, куриер
Ролф Паке, дядо на Бриена
Моник Лавоа, покровител
Николас Бабино, покровител
Брайс Матийо, покровител
Домът Журден
Алдерик Журден
Лук Журден
Амадин Журден
Жан Давид, лакей и кочияш
Агнес Кот, шамбелан
Пиер Фаури, главен готвач
Лиъм О’Брайън, тан
Други, обвързани с Журден
Хектор Лорент (Брейдън Кавана)
Изолт Лорент (Изолда Кавана)
Тео д'Арамис (Ейдан Морган)
Домът Аленах
Брендан Аленах, лорд
Райън Аленах, първороден син
Шон Аленах, втори син
Други споменати
Гилрой Ланон, крал на Мевана
Лиадан Кавана, първата кралица на Мевана
Тристан Аленах
Нора Кавана, трето дете, принцеса на Мевана
Еван Берн, печатар
Четиринайсетте Дома на Мевана
Аленах Хитрия
Кавана Умния
Бърк Стария
Ланън Свирепия
Каран Храбрия
МакБран Милостивия
Дермот Обичания
МакКери Справедливия
Дън Мъдрия
МакФинли Тъжния
Фицсимънс Благия
МакКуин Непоколебимия
Халоран Честния
Морган Ловкия
Пролог
Средата на лятото, 1559 г.
Провинция Анжелик, Кралство Валения
Магналия Хаус беше от онези учебни заведения, където само заможни, талантливи
момичета овладяваха наклонностите си. То не бе предназначено за момичета, лишени от ум
и съобразителност, за момичета, които бяха нечии незаконни дъщери, и със сигурност — не
и за момичета, които се опълчваха срещу крале. Аз, разбира се, случайно бях всички тези
неща. Бях на десет години, когато дядо ми най-напред ме заведе в Магналия. Не само бе най-
горещият ден на лятото, следобед, подходящ за набъбнали облаци и сприхав нрав; това беше
денят, когато реших да задам въпроса, който ме преследваше откакто бях настанена в
сиропиталището.
— Дядо, кой е баща ми?
Дядо седеше на отсрещната пейка, с натежали от горещината очи, докато въпросът ми го
сепна. Той беше благоприличен човек; добър, но много затворен и сдържан. Това ме
подтикваше към мисълта, че се срамува от мен — незаконното дете на обичната му покойна
дъщеря.
В онзи задушен ден той беше хванат натясно в каретата с мен, а аз бях изрекла въпрос,
на който трябваше да отговори. Той примигна надолу към изпълненото ми с очакване лице,
мръщейки се, сякаш бях поискала от него да изтрие луната от небето.
— Баща ти не е почтен човек, Бриена.
— Има ли си име? — продължих да упорствам. Горещото време ме правеше дръзка,
докато разтапяше по-старите хора като дядо. Чувствах се уверена, че най-сетне ще ми каже
от кого произхождам.
— Нима всички хора нямат? — Започваше да става раздразнителен. Пътувахме от два
дни в тази горещина.
Гледах го как търси кърпичката си и попива потта от набръчканото си чело, което бе
осеяно с петънца като черупка на яйце. Имаше червендалесто лице, набиващ се на очи нос, и
бяла коса, обгръщаща темето му като венец. Казваха, че майка ми била миловидна — и че аз
съм нейно копие — и въпреки това не можех да си представя някой толкова грозен, колкото
дядо, да създаде нещо красиво.
— Ах, Бриена, дете, защо трябва да питаш за него? — въздъхна дядо и поомекна. —
Нека вместо това да поговорим за всичко, което предстои, за Магналия.
Преглътнах разочарованието си; то заседна в гърлото ми като топче за игра и реших, че
не искам да говоря за Магналия.
Каретата направи завой, преди да успея да подтикна упоритостта си; колелата вече
вървяха не в коловози, а по гладка каменна алея. Хвърлих поглед към изпоцапания с прах
прозорец. При гледката сърцето ми заби по-бързо, притиснах се по-близо и разперих пръсти
върху стъклото.
Първо се възхитих на дърветата; дългите им клони се извиваха над алеята като
протегнати за поздрав ръце. В пасищата лениво пасяха коне с козина, влажна от лятното
слънце. Отвъд пасищата се очертаваха далечните сини планини на Валения, гръбнакът на
нашето кралство. Това бе гледка, която можеше да излекува разочарованието ми, земя, която
можеше да роди чудеса и храброст.
Преминахме с бавно лъкатушене под клоните на дъбовете и се изкачихме по един хълм,
накрая спряхме в един вътрешен двор. През прахта се загледах в упадъчния сив камък,
блестящите прозорци и пълзящия бръшлян, които представляваха Магналия Хаус.
— Сега слушай, Бриена — каза дядо, като побърза да прибере кърпичката си. — Трябва
да покажеш възможно най-доброто си поведение. Представи си, че ти предстои среща с крал
Филип. Трябва да се усмихваш и да правиш реверанси и да не казваш нищо неуместно.
Можеш ли да направиш това за дядо си?
Кимнах, внезапно останала без глас.
— Много добре. Да се молим Вдовицата да те приеме.
Кочияшът отвори вратата и дядо ми направи знак да изляза преди него. Направих го с
треперещи крака, чувствайки се малка, докато протягах врат да попия с поглед внушителното
имение.
— Първо ще говоря с Вдовицата, насаме, а после ще се срещнеш с нея — каза дядо и ме
задърпа със себе си нагоре по стълбите към входните врати. — Запомни; трябва да бъдеш
вежлива. Това е място за възпитани момичета.
Той огледа външността ми, докато натискаше звънеца. Тъмносинята ми рокля беше
измачкана от пътуването, плитките ми започваха да се разхлабват, косата ми се беше
накъдрила около лицето ми. Но вратата се отвори, преди дядо да успее да каже нещо за
неспретнатия ми вид. Влязохме в Магналия един до друг, пристъпвайки в сините сенки на
фоайето.
След като дядо беше въведен в кабинета на Вдовицата, аз останах в коридора. Икономът
ми предложи да се настаня на покрита с възглавнички пейка до стената, където седях сама и
чаках, полюшвайки нервно крака, докато се взирах в черно-бялата шахматна подова
настилка. Къщата беше тиха, сякаш душата й липсваше. И тъй като беше толкова тихо, чувах
разговора между дядо и Вдовицата; думите им се просмукваха през вратите на кабинета.
— Към коя област има влечение тя? — попита Вдовицата. Гласът й беше плътен и
гладък, като дим, издигащ се нагоре в есенна нощ.
— Обича да рисува… Справя се много добре с рисуването. Освен това има живо и ярко
въображение — би се справила отлично с театъра. И музиката — дъщеря ми бе много умела с
лютнята, Бриена със сигурност е наследила този талант. Какво още… о, да, в
сиропиталището казват, че изпитва наслада от четенето. Изчела е всичките им книги по два
пъти. — Дядо бъбреше несвързано. Знаеше ли изобщо какво казва? Нито веднъж не ме бе
виждал да рисувам. Нито веднъж не бе слушал нещата, родени от въображението ми.
Смъкнах се от пейката и тихо пристъпих по-близо. С притиснато към вратата ухо,
попивах думите им.
— Всичко това е много хубаво, мосю Паке, но със сигурност разбирате, че „да разкрие
влечението си“ означава, че внучката ви трябва да овладее една от петте области, не
всичките.
Мислено си представих петте. Изобразително изкуство. Музика. Драматично изкуство.
Духовитост. Науки. Магналия беше място, където едно момиче да се превърне във
възпитаница — в чиракуващ ученик. Можеше да избере едно от петте „влечения“, което да
изучава прилежно под грижливите напътствия на наставник или наставница. Когато
достигнеше апогея на таланта си, момичето биваше удостоено с титлата „магистър“ и
получаваше наметалото си — изготвено специално за нея като знак за постиженията и
положението й. Тя ставаше адепт на изобразителното изкуство, на духовитостта, или на
съответната област, на която се беше отдала.
Сърцето ми започна да тътне като гръм в гърдите, мънистени капчици пот избиха по
дланите ми, докато си представях как ще стана посветена.
Кое „влечение“ трябваше да избера, ако Вдовицата ме приемеше?
Но не можах да се замисля за това, защото дядо каза:
— Уверявам ви, Бриена е умно момиче. Може да овладее, което и да е от петте.
— Мило е от ваша страна да мислите така, но трябва да ви кажа… в моя Дом е много
трудно, съперничеството е голямо. Вече имам петте си възпитанички за този сезон на
обучение. Ако приема внучката ви, един от моите ариали ще трябва да наставлява две
възпитанички. Това никога не е било правено…
Опитвах се да проумея какво означава „ариал“ — „преподавател“, може би? — когато
чух шум от тътрене на крака, отскочих назад от двойните врати, като очаквах те да се
разтворят изведнъж и да ме хванат на местопрестъплението. Но сигурно дядо ми просто се
беше размърдал неспокойно в стола си.
— Мога да ви уверя, мадам, че Бриена няма да създава никакви неприятности. Тя е
много покорно момиче.
— Но казвате, че тя живее в сиропиталище? И не носи фамилното ви име. Каква е
причината за това? — попита Вдовицата.
Настъпи пауза. Винаги се бях питала защо фамилното ми име не беше същото като на
дядо ми. Отново пристъпих по-близо до вратата и допрях ухо до дървото.
— За да предпазя Бриена от баща й, мадам.
— Мосю, боя се, че не мога да я приема, ако е в опасно положение…
— Моля ви, чуйте ме, мадам, само за миг. Бриена има двойно гражданство. Майка й —
моята дъщеря — беше валенианка. Баща й е от Мевана. Той знае, че тя съществува, и се
безпокоях… безпокоях се, че може да я издири, да я открие по фамилното ми име.
— А защо това би било толкова ужасно?
— Защото баща й е…
Надолу по коридора се отвори и затвори врата, и последва потракване на ботуши, което
се приближаваше. Втурнах се обратно към пейката и почти се стоварих върху нея, при което
тумбестите й крака изстъргаха по пода като нокти по черна дъска.
Не смеех да вдигна поглед, с пламнали и поруменели от вина бузи, докато човекът с
ботушите се приближаваше и накрая дойде и застана пред мен.
Мислех, че е икономът, докато накрая се престраших да вдигна поглед и видях, че това
беше млад мъж, ужасно красив, с коса в цвета на пшеничени ниви през лятото. Беше висок и
елегантен, без нито една гънка по бричовете и туниката, но нещо повече… носеше синьо
наметало. Значи беше посветен, магистър на науките, тъй като синьото беше отличителният
им цвят, и току-що ме беше видял да подслушвам Вдовицата.
Той бавно се приведе, за да се изравни с предпазливия ми поглед. Държеше в ръцете си
книга и забелязах, че очите му бяха сини като наметалото му на адепт, сини като метличина.
— А ти коя си? — попита той.
— Бриена.
— Красиво име. Възпитаничка в Магналия ли ще ставаш?
— Не зная, мосю.
— Искаш ли да станеш такава?
— Да, много, мосю.
— Не е нужно да ме наричаш „мосю“ — кротко ме поправи той.
— Тогава как да ви наричам, мосю?
Той не отговори; просто ме погледна с наклонена настрани глава, със златиста коса,
разпиляна по рамото, като пленена слънчева светлина. Исках да се махне и въпреки това ми
се искаше да продължава да говори с мен.
Точно в този миг вратите на кабинета се отвориха. Магистърът на познанието се
изправи и се обърна в посоката на звука. Погледът ми се отклони към гърба на наметалото
му, където се събираха сребърни нишки — съзвездие сред синия плат. Загледах го с почуда;
искаше ми се да го попитам какво означават звездите.
— А, учителю Картие — обади се Вдовицата от прага, където стоеше. — Имате ли нещо
против да придружите Бриена до кабинета?
Той ми протегна подканващо ръка с обърната нагоре длан. Внимателно оставих
пръстите ми да се отпуснат върху неговите. Аз бях топла, той беше студен, тръгнах редом с
него през коридора, където ме очакваше Вдовицата. Учителят Картие стисна пръстите ми,
точно преди да ме пусне и да продължи да върви надолу по коридора; подтикваше ме да бъда
смела, да се изправя висока и горда, да намеря мястото си в този Дом.
Влязох в кабинета; вратите се затвориха с тихо щракване. Дядо седеше в един стол, до
неговия имаше втори, предназначен за мен. Тихо се отпуснах върху него, докато Вдовицата
заобиколи писалището си и се настани зад него с едва доловимо прошумоляване на роклята.
Тя беше доста сурова на вид жена; челото й беше високо, издавайки дългогодишно
опъване на косата под стегнати плътно прилепнали къси перуки. Сега белите кичури,
свидетелстващи за дългогодишния й опит, бяха почти напълно скрити под излъчващата
студена елегантност триъгълна диадема от черно кадифе, която красеше главата й. Роклята й
беше наситеночервена с ниска талия и квадратно деколте, поръбено с перли. В този миг,
докато попивах с поглед застаряващата й красота, разбрах, че можеше да ме въведе в живот,
който нямаше да мога да постигна по друг начин. Да стана посветена.
— Приятно ми е да се запознаем, Бриена — каза ми тя с усмивка.
— Мадам — отвърнах, избърсвайки потните си длани в роклята си.
— Дядо ти говори прекрасни неща за теб.
Кимнах и смутено хвърлих поглед към него. Той ме наблюдаваше с лек блясък в очите,
отново стиснал в ръка кърпичката си, сякаш имаше нужда от нещо, на което да се уповава.
— Коя област на изкуството те привлича най-много, Бриена? — попита тя, привличайки
вниманието ми обратно към себе си. — Или навярно имаш естествена склонност към една
от тях?
Светци небесни, не знаех. Трескаво оставих ума си да ги изреди отново…
изобразително изкуство… музика… драматично изкуство… духовитост… науки. Откровено
казано, не притежавах никакви естествени наклонности, никакъв вроден талант, за която и
да е област на изкуствата. Затова изтърсих първата, която ми хрумна:
— Изобразително изкуство, мадам.
И тогава, за мое стъписване, тя отвори едно чекмедже пред себе си и извади чисто
квадратно парче пергамент и молив. Остави го в ъгъла на писалището си, точно пред мен.
— Нарисувай ми нещо — даде ми знак Вдовицата.
Устоях на подтика да погледна към дядо, в противен случай измамата ни щеше да бъде
разкрита на мига. Той знаеше, че не съм художничка, аз — също, и въпреки това взех онзи
молив, сякаш бях.
Поех си дълбоко дъх и си помислих за нещо, което обичах; помислих си за дървото,
което растеше в задния двор на сиропиталището стар дъб с издължен ствол и клони, по
който обожавахме да се катерим. И затова си казах… всеки може да нарисува дърво.
Рисувах го, докато Вдовицата разговаряше с дядо ми; и двамата се опитваха да ми
предоставят известно уединение и спокойствие. Когато свърших, оставих молива и зачаках,
взирайки се в творението, което бе създала ръката ми.
Изображението бе жалко. Нищо подобно на образа, който си представях наум.
Вдовицата се взираше внимателно в рисунката ми; забелязах как челото й се сбръчка в
неодобрителна гримаса, но погледът й беше непроницаем.
— Сигурна ли си, че желаеш да изучаваш изобразително изкуство, Бриена? — В тона й
нямаше осъдителна нотка, но усетих вкуса на лекото предизвикателство в сърцевината на
думите й.
За малко да й кажа „не“, да призная, че мястото ми не беше тук. Но когато си помислих
да се върна в сиропиталището, когато си представих, че щях да стана кухненска прислужница
или готвачка, каквито в крайна сметка ставаха всички момчета в сиропиталището, осъзнах,
че това беше единственият ми шанс за по-добро бъдеще.
— Да, мадам.
— Тогава ще направя изключение за теб. Вече имам пет момичета на твоята възраст,
които посещават Магналия. Ти ще станеш шестата възпитаничка и ще изучаваш областта на
изобразителното изкуство под наставничеството на мистрес Солийн. Ще прекараш тук
следващите седем години, ще живееш с твоите сестри-възпитанички, ще учиш, растеш и се
подготвяш за седемнайсетото си лятно слънцестоене, когато ще бъдеш посветена и ще се
сдобиеш с покровител. — Тя направи пауза и аз се почувствах опиянена от всичко, което
току-що бе изсипала върху мен. — Това звучи ли ти приемливо?
Примигнах, а после изрекох със запъване:
— Да, да, наистина, мадам!
— Много добре. Мосю Паке, трябва да доведете Бриена отново в деня на есенното
равноденствие заедно със сумата за обучението й.
Дядо побърза да се изправи и да й се поклони; облекчението му бе като силен ароматен
одеколон в стаята.
— Благодаря ви, мадам. Развълнувани сме! Бриена няма да ви разочарова.
— Не, не мисля, че ще го стори — каза Вдовицата.
Изправих се и направих неумел реверанс, тръгвайки след дядо към вратите. Но точно
преди да се върна в коридора, погледнах назад към нея.
Вдовицата ме наблюдаваше с печален поглед. Бях само момиче, но познавах това
изражение. Каквото и да й бе казал дядо ми, я беше убедило да ме приеме. Заслугата за
влизането ми не беше моя, не се основаваше на потенциала ми. Името на баща ми ли й бе
повлияло? Името, което не знаех? Въпреки това, името му имаше ли наистина значение?
Тя вярваше, че току-що ме беше приела по милост, че никога нямаше да разкрия таланта
си и да бъда посветена.
В този момент се зарекох да й докажа, че грешеше.
Част първа
Магналия
Седем години по-късно
Едно
Писма и уроци
Късната пролет на 1566 г.
Два пъти седмично Франсоа се криеше сред хвойновите храсти, които цъфтяха край
прозореца на библиотеката. Понякога обичах да го карам да чака; той беше дългокрак и
нетърпелив, и представата как се спотайва, приведен в някой храст, успокояваше мислите ми.
Но до лятото оставаше само седмица и това ме подтикваше да бързам. Освен това беше време
да му кажа. От тази мисъл пулсът ми затуптя бясно, докато влизах в тихите следобедни сенки
на библиотеката.
Кажи му, че това ще бъде последният път.
Вдигнах стъклото на прозореца с леко побутване, улавяйки сладкия аромат на
градините, когато Франсоа се надигна от позата си, напомняща за гаргойл.
— Обичаш да караш мъжете да чакат — промърмори недоволно, но той винаги ме
поздравяваше така. Лицето му беше загоряло от слънцето, черната му коса се измъкваше от
плитката. Кафявата куриерска униформа беше влажна от пот, а слънцето хвърляше отблясъци
по няколкото отличителни значки за различни постижения, които висяха от плата над
сърцето му. Той се хвалеше, че е най-бързият куриер в цяла Валения, макар че според
слуховете беше само на двайсет и една години.
— Това е последният път, Франсоа — предупредих го, преди да мога да размисля.
— Последният път? — повтори той като ехо, но вече ми се хилеше. Познавах тази
усмивка. Служеше си с нея, за да получи каквото иска. — Защо?
— Защо ли? — възкликнах и пернах една любопитна земна пчела. — Наистина ли
трябва да питаш?
— Всъщност, това е моментът, когато се нуждая най-много от вас, мадмоазел — отвърна
той и измъкна два малки плика от вътрешния джоб на ризата си. — След осем дни настъпва
съдбовното лятно слънцестоене.
— Именно, Франсоа — отвърнах сопнато, знаейки, че той мисли само за моята сестра-
възпитаничка Сибил. — Осем дни, а тепърва ми предстоят много неща за овладяване. —
Погледът ми се спря върху пликовете, които държеше; единият беше адресиран до Сибил, но
другият беше адресиран до мен. Разпознах отгоре почерка на дядо; най-сетне ми беше писал.
Сърцето ми запърха при представата какво можеше да се съдържа в гънките на листа в това
писмо.—
Разтревожена сте?
Очите ми рязко се насочиха обратно към лицето на Франсоа:
— Разбира се, че съм разтревожена.
— Не би трябвало. Мисля, че ще се справите великолепно. — Като никога, не ме
дразнеше. Чух искреността в гласа му, ведър и мил. Искаше ми се да вярвам като него, че
след осем дни, когато седемнайсетото ми лято бележеше тялото ми, щях да бъда посветена.
Щях да бъда избрана.
— Не мисля, че учителят Картие…
— Кого го е грижа какво мисли учителят ти? — прекъсна ме Франсоа с равнодушно
свиване на раменете. — Би трябвало да те интересува единствено какво мислиш ти.
Намръщих се, докато обмислях това, представяйки си как щеше да реагира учителят
Картие на подобно изказване.
Познавах Картие от седем години. Познавах Франсоа от седем месеца.
Бяхме се запознали миналия ноември. Седях пред отворения прозорец и чаках Картие да
пристигне за следобедния ми урок, когато Франсоа мина покрай мен по чакълената пътека.
Знаех кой е, както и всичките ми сестри-възпитанички; често го виждахме да доставя и
отнася пощата на Магналия Хаус. Но именно при тази първа лична среща той ме попита
дали бих предала тайно писмо на Сибил. Което аз бях сторила и така се бях замесила в
размяната на писма между тях.
— Грижа ме е какво мисли учителят Картие, защото именно той трябва да ме обяви за
посветена — възразих.
— В името на светците, Бриена — отвърна Франсоа, докато една пеперуда кръжеше
около широкото му рамо. — Ти би трябвало сама да се обявиш за посветена, не мислиш ли?
Това ми даде повод да се поколебая. И Франсоа се възползва:
— Между другото познавам покровителите, които Вдовицата е поканила на
слънцестоенето.
— Какво! Как така?
Естествено, че знаех как. Той беше доставил всички писма, беше видял имената и
адресите. Присвих очи към него точно когато трапчинките се появиха на бузите му. Отново
онази усмивка. Разбирах прекрасно защо Сибил се беше увлякла по него, но той беше твърде
закачлив за мен.
— О, просто ми дай проклетите си писма — извиках и посегнах да ги изтръгна от
пръстите му.
Той ми се изплъзна; очакваше такава реакция.
— Не ти ли се иска да узнаеш кои са покровителите? — подразни ме той. — Защото
след осем дни един от тях ще бъде твой…
Взрях се в него, но момчешкото му лице и високата му върлинеста фигура вече не ми
въздействаха. Градината беше суха, жадуваща за дъжд, тръпнеща от лек бриз.
— Просто ми дай писмата.
— Ако това ще бъде последното ми писмо до Сибил, трябва да пренапиша някои неща.
— В името на Сен Льогран, Франсоа, нямам време за игричките ти.
— Просто ми позволи още едно писмо — примоли се той. — Не зная къде ще бъде
Сибил след седмица.
Би трябвало да изпитам съчувствие към него — о, каква сърдечна болка беше да обичаш
човек, отдаден на тайнството на изкуствата, когато ти не си такъв. Също така трябваше да
остана сигурна в решението си. Да го оставя да й изпрати писмо, както трябваше да прави
през цялото това време. Най-накрая въздъхнах и се съгласих, предимно защото исках
писмото от дядо.
Франсоа най-сетне отстъпи и ми подаде пликовете. Онзи от дядо пъхнах право в джоба
си, а този на Франсоа остана в пръстите ми.
— Защо си писал на деърински? — попитах, забелязвайки нечетливия му почерк, с
който беше надраскал адреса. Беше използвал езика на Мевана, северното владение на
кралицата. На Сибил, моето слънце и моята луна, моят живот и моята светлина. Едва не
избухнах в смях, но го удържах точно навреме.
— Не го чети! — възкликна той; по вече изгорелите му от слънцето бузи изби руменина.
— Отгоре на плика е, глупчо. Разбира се, че ще го прочета.
— Бриена…
Той посегна към мен и аз тъкмо се наслаждавах на шанса най-накрая да го подразня,
когато чух вратата на библиотеката да се отваря. Знаех, че е Картие, без да се налага да
поглеждам. В продължение на три години бях прекарвала с него почти всеки ден и душата ми
беше привикнала към начина, по който присъствието му безмълвно завладяваше стаята.
Натиках писмото на Франсоа в джоба си заедно с това от дядо, погледнах го с широко
отворени очи и понечих да затворя прозореца. Той се забави само с миг. Прещипах пръстите
му на перваза. Ясно чух как изскимтя от болка, но се надявах припряното затваряне на
прозореца да го скрие от Картие.
— Учителю Картие — поздравих задъхана и се завъртях на пета.
Той не гледаше към мен. Проследих го как оставя кожената си раница на един стол и
измъква от нея няколко тома, поставяйки учебниците на масата.
— Няма ли отворен прозорец днес? — попита. Все още не ме беше погледнал в очите.
Това може и да беше в мой най-добър интерес, защото почувствах как лицето ми се стопли, и
причината не беше в светлината на слънцето.
— Земните пчели са много досадни днес — казах и дискретно хвърлих поглед през
рамо, за да проследя как Франсоа бърза надолу по чакълената пътека към конюшните.
Познавах правилата на Магналия. Знаех, че не биваше да завързваме романтични отношения,
докато се обучавахме. Или, по-точно, да ни хванеха, че имахме такива. Беше глупаво от моя
страна да пренасям писмата на Сибил и Франсоа.
Погледнах напред и открих, че Картие ме наблюдаваше.
— Как се справяш с валенианските династии? — Направи ми знак да се приближа до
масата.
— Много добре, учителю — казах и заех обичайното си място.
— Да започнем с изреждане на родословието на Дома Рено след първородния син —
поиска Картие, като седна на стола срещу моя.
— Дома Рено? — Светците да са ми на помощ, разбира се, че щеше да ми зададе въпрос
за обширното кралско родословие, чието запомняне беше жива мъка.
— Това е родословието на нашия крал — напомни той с онзи свой невъзмутим поглед.
Бях виждала това изражение върху лицето му много пъти, както и моите сестри-
възпитанички; те до една се оплакваха от Картие. Той беше най-красивият от ариалите на
Магналия, преподавател по науки, беше и най-строгият. Моята сестра-възпитаничка Ориана
твърдеше, че в гърдите му имаше камък. И беше нарисувала негова карикатура,
изобразявайки го като човек, изникващ от скала.
— Бриена. — Името ми се търкулна плавно от езика му, докато щракаше нетърпеливо с
пръсти.
— Простете ми, учителю. — Опитах се да извикам в паметта си началото на кралския
род, но всичко, за което можех да мисля, беше писмото от дядо ми. Защо се беше забавил
толкова?
— Разбираш, че науките са най-взискателната част от областите на познанието. —
Картие проговори, след като мълчанието ми се беше проточило твърде дълго.
Срещнах погледа му и се зачудих дали се опитваше тактично да намекне, че не
притежавах душевната сила за това. Някои сутрини самата аз си мислех същото.
През първата си година в Магналия бях изучавала областта на изобразителното изкуство.
Нямах художнически наклонности, а пропилях и следващата година в занимания с музика.
Пеенето ми беше под всякаква критика, а под пръстите ми инструментите звучаха като
изтезавани животни. През третата си година бях пробвала драмата, докато не открих, че
сценичната ми треска беше непреодолима. Така че четвъртата ми година беше посветена на
духовитостта; година, изпълнена с ужасно безпокойство, за която се опитвах да не си
спомням. След това, когато бях на четиринайсет, застанах пред Картие и го помолих да ме
приеме като своя възпитаничка, да ме превърне в магистър на науките за трите години, които
ми оставаха в Магналия.
Въпреки това знаех, както и другите ариали, които ме обучаваха, че бях тук заради нещо,
което дядо беше казал преди седем години. Не заслужавах да бъда тук. Нямах такива талант и
способности като другите пет възпитанички, които обичах като родни сестри. Но навярно
точно затова го исках още повече. Стремях се да докажа, че влечението не се получаваше
само от естествена дарба, както смятаха някои хора, а можеше да бъде спечелено от всеки,
бил той обикновен човек или благородник, дори и да не притежаваше вродено умение.
— Може би е най-добре да се върна към първия ни урок — каза Картие, прекъсвайки
унеса ми. — Какво е влечение, Бриена?
Катехизисът на влечението. Отекна като ехо в мислите ми; един от първите пасажи,
които някога бях запаметила и всички възпитанички знаеха наизуст.
Той не проявяваше снизхождение към мен, като ме питаше това осем дни преди лятното
слънцестоене, но въпреки това изпитах смущение, докато дръзко срещнах погледа му и
видях, че този въпрос съдържаше нещо повече.
Какво искаш, Бриена? — тихо питаха очите му, когато срещнаха моите. — Защо искаш
да разкриеш страстта си и да бъдеш посветена?
И затова му дадох заучения отговор, защото смятах, че беше най-безопасен.
— Влечението се разделя на пет сърцевини — започнах. — Влечението е
изобразителното изкуство, музиката, драматичното изкуство, духовитостта и науките.
Влечението е цялостно отдаване, то е пламенност и агония, гняв и ревностен стремеж. Не
познава предели и бележи даден мъж или жена независимо от тяхната класа или статут,
независимо от наследството им. Влечението олицетворява мъжа или жената, като мъжът или
жената се превръщат в негово олицетворение. Това е сливане на умението и плътта, белег на
отдаденост, посвещаване и дело.
Не можех да преценя дали Картие беше разочарован от отговора ми. Лицето му беше
непроницаемо — нито веднъж не го бях виждала да се усмихва, нито веднъж не го бях чувала
да се смее. Понякога предполагах, че не беше много по-възрастен от мен, но после си
напомнях, че душата ми все още беше млада, а тази на Картие — не. Той беше далеч по-
опитен и образован, най-вероятно му се беше наложило да порасне преждевременно.
Каквато и да беше възрастта му, той разполагаше с обширни познания.
— Аз бях последният ти избор, Бриена — каза той накрая, пренебрегвайки моя
катехизис. — Ти дойде при мен преди три години и ме помоли да те подготвя за
седемнайсетото ти лятно слънцестоене. Вместо да разполагам със седем години, за да те
превърна в магистър на науките, аз имах само три.
Напомнянията му бяха почти непоносими. Това ме подсети за Сири, другата му
възпитаничка, избрала науките. Сири попиваше науките със завидна задълбоченост, но освен
това беше обучавана седем години. Разбира се, че се чувствах непълноценна, когато се
сравнявах с нея.
— Простете ми, че не съм като Сири — казах, преди да успея да преглътна сарказма.
— Сири започна обучението си, когато беше на десет — напомни ми той спокойно,
задълбочен в някаква книга на масата. Вдигна я и прехвърли няколко страници с подгънати
ъгълчета — нещо, което пламенно ненавиждаше, — загледах как внимателно оправя гънките
на старата хартия.
— Съжалявате ли за избора ми, учителю? — Онова, което всъщност исках да го
попитам, беше: Защо не ми отказахте, когато ви помолих да станете мой наставник преди
три години? Ако три години не са били достатъчно време, за да овладея напълно влечението
си и да бъда посветена, защо не ми го казахте? Може би погледът ми беше достатъчно
изразителен, защото той ме погледна, а после хвърли изпълнен с копнеж поглед назад към
книгите.
— Има само няколко неща, за които съжалявам, Бриена — отговори той.
— Какво ще стане, ако по време на слънцестоенето не бъда избрана от покровител? —
попитах, макар да знаех какво ставаше с младите мъже и жени, които не успееха да стигнат
до посвещаване. Те често бяха сломени и неспособни да правят каквото и да е, бяха
объркани и не принадлежаха към никоя група, еднакво изолирани от посветените и от
обикновените хора. Да посветиш годините, времето и ума си на овладяване на влечението и
на посвещаваното, и да не го постигнеш… човек биваше белязан като негоден. Вече не беше
възпитаник, нито щеше да бъде адепт, а внезапно беше принуден да се слее отново с
обществото, за да бъде от полза.
И докато чаках отговора му, се сетих за простата метафора, на която наставницата
Солийн ме беше научила през онази първа година по изобразително изкуство, (когато осъзна,
че не притежавам каквито и да е художнически заложби.) Влечението се движеше на фази.
Човек започваше като възпитаник, което наподобяваше стадия на гъсеницата. Това беше
времето да се отдадеш и да овладееш толкова голяма част от влечението, колкото съумееш.
Това можеше да стане само за две години, ако човекът беше схватлив, и за десет — ако
усвояваше по-бавно. Програмата в Магналия Хаус беше седемгодишна и доста взискателна в
сравнение с други валениански учебни заведения, в които обучението често продължаваше
до осем или девет години. След това идваше посвещаването — белязано от мантия и титла
— и фазата на покровителя, която наподобяваше стадия на пашкула; място, където да
съхраняваш влечението си, да го подхранваш, докато то узрее и ти се подготвяш за крайната
фаза. А това беше пеперудата; когато посветеният в тайните на изкуствата и науката можеше
да излезе сам в света.
Мислех си за пеперуди, когато Картие отвърна:
— Предполагам, че ще бъдеш първата по рода си, малка възпитаничке.
Отговорът му не ми хареса и тялото ми се отпусна по-дълбоко в брокатената тапицерия
на стола, която миришеше на стари книги и самота.
— Ако смяташ, че ще се провалиш, тогава най-вероятно ще се окажеш права —
продължи той; сините му очи искряха срещу моите кафяви. В празнината между нас се
завъртяха прашинки; малки вихри във въздуха. — Съгласна ли си?
— Разбира се, учителю.
— Очите ти никога не ме лъжат, Бриена. Не е зле да се научиш да се владееш повече,
когато лъжеш.
— Ще взема съвета ви присърце.
Той наклони глава на една страна, но очите му бяха все така приковани върху моите:
— Искаш ли да ми кажеш какво наистина ти се върти в ума?
— Слънцестоенето — отговорих прекалено бързо. Това бе полуистина, но не можех да
си представя да кажа на Картие за писмото на дядо, защото тогава можеше да поиска от мен
да го прочета на глас.
— Е, този урок беше безполезен — каза той и се изправи на крака.
Бях разочарована, че съкращава урока — имах нужда от всеки урок, който беше готов да
ми даде, — и въпреки това изпитвах облекчение; не можех да се съсредоточа върху каквото и
да било, докато писмото на дядо прогаряше дупка в джоба ми.
— Защо не си отделиш останалата част от следобеда за самостоятелно учене —
предложи той, като размаха ръце към книгите на масата. — Вземи тези, ако искаш.
— Да, благодаря ви, учителю Картие. — Аз също се изправих, за да му направя
почтителен реверанс. Без да го поглеждам, събрах книгите и с бързи крачки излязох от
библиотеката.
Отправих се навън към градините, като навлязох в живите плетове, за да не може Картие
да ме вижда от прозореца на библиотеката. Небето отгоре беше свъсено и сиво, вещаещо
буря, затова седнах на първата попаднала ми пейка и внимателно оставих книгите му
настрана.
Извадих писмото на дядо и го вдигнах пред себе си; разкривеният му почерк правеше
името ми да прилича на гримаса върху пергамента. А после разчупих червения му восъчен
печат; ръцете ми трепереха, докато разгъвах писмото.
7 юни 1566 г.
Моя най-скъпа Бриена,
Прости ми, задето се забавих толкова с отговора. Боя се, че болката в
ръцете ми се влоши и лекарят ми заръча да се ограничавам с писане само на
кратки текстове или в противен случай да наема писар. Трябва да кажа, че съм
много горд с теб, че майка ти — моята сладка Розали — също би се гордяла да
узнае, че броени дни те делят от посвещаването. Моля те, пиши ми след
слънцестоенето, за да ми съобщиш името на покровителя, когото си избрала.
В отговор на въпроса ти… Опасявам се, че подозираш какъв е той. Името на
баща ти е недостойно за отбелязване. Майка ти била завладяна от красивото му
лице и сладките му думи, и се боя, че само ще ти навреди, ако научиш името му.
Да, имаш двойно гражданство, което означава, че си отчасти меванка. Но не
искам да го издирваш. Бъди сигурна, че ще откриеш същите недостатъци, както
направих и аз. И не, скъпа, той не е питал за теб. Нито веднъж не те е потърсил.
Трябва да помниш, че си незаконородена, а повечето мъже бягат, когато чуят
тази дума.
Помни, че си наистина обичана и аз заемам мястото на твой баща.
С обич, дядо
Смачках писмото в ръка, пръстите ми бяха бели като хартията, очите ми — плувнали в
сълзи. Беше глупост да плача над такова писмо, отново ми беше отказано да науча името на
човека, който ми беше баща. А ми беше отнело седмици да събера смелост да напиша това
писмо и да попитам отново.
Реших, че това щеше да бъде последният път, в който питах. Името нямаше значение.
Ако майка ми беше жива, какво щеше да каже за него? Дали е щяла да се омъжи за него?
Или навярно баща ми вече е бил женен и именно затова дядо бе толкова огорчен дори при
самата мисъл за него. Позорна извънбрачна афера между валенианска жена и мевански мъж.
Ах, майка ми. Понякога ми се струваше, че си спомнях мелодичността на гласа й, че
можех да си спомня какво беше усещането да се сгушвам в прегръдките й, уханието й.
Лавандула и детелина, слънчева светлина и рози. Тя беше умряла от потната болест, когато
съм била тригодишна. Картие ми бе казал веднъж, че е рядкост някой да има толкова ранни
спомени. Така че навярно всичко беше само в ума ми; онова, което исках да помня за нея?
Защо тогава ме болеше да мисля за някого, когото не познавах истински?
Натиках писмото обратно в джоба си, облегнах се назад и почувствах как назъбените
листа на живия плет галят косата ми, сякаш растението се опитваше да ме утеши. Не би
трябвало да се задълбочавам върху отломки от миналото, късчета, които нямаха значение.
Нужно беше да мисля за онова, което предстоеше след осем дни, когато настъпеше
слънцестоенето, когато би трябвало да овладея духовното си влечение и най-сетне да получа
наметалото си.
Трябваше да чета книгите на Картие, да запечатвам думите в паметта си.
Преди да успея дори да протегна пръсти към страниците, чух тихи стъпки по тревата и
на пътеката се появи Ориана.
— Бриена! — поздрави тя; черната й коса беше прихваната в чорлава плитка, спускаща
се до кръста й. Кафявата й кожа и роклята й на възпитаничка бяха обсипани с петънца боя от
безкрайните часове, които прекарваше в ателието по изобразително изкуство. И докато
нейната рокля подсказваше за очарователни цветни творения, моята бе отегчително чиста и
измачкана. И шестте възпитанички на Магналия носехме еднакви скучни сиви рокли, и
единодушно ги ненавиждахме; високите им яки, дълги семпли ръкави и целомъдрена кройка.
Нетърпеливо чакахме да ги изхвърлим окончателно.
— Какво си намислила? — попита моята сестра-възпитаничка, скъсявайки
разстоянието между нас. — Учителят Картие докара ли те вече до безсилие?
— Не. Мисля, че този път е обратното. — Изправих се и взех книгите в едната си ръка, а
другата обвих около тази на Ориана. Тръгнахме редом една до друга; Ориана — дребничка и
деликатна в сравнение с моя висок ръст и дълги крака. Трябваше да забавя ход, за да мога да
вървя редом с нея. — Как се справяш с последните ти картини?
Тя изсумтя и ми отправи иронична усмивка, докато отскубваше роза от един храст.
— Справям се някак, предполагам.
— Избра ли кои да изложиш в деня на слънцестоенето?
— Всъщност, да. — Започна да ми разказва кои картини е избрала да покаже на
покровителите, а аз я гледах как нервно въртеше розата между пръстите си.
— Не се тревожи — казах и я накарах да спрем, за да се погледнем лице в лице. В
далечината се разнесе тътен от гръмотевица, въздухът се пропи от мириса на дъжд. —
Картините ти са прелестни. И вече го виждам.
— Виждаш какво? — Ориана внимателно втъкна розата зад ухото ми.
— Покровителите ще се бият за теб. Ще донесеш най-висока цена.
— Глупости! Не притежавам чара на Абри, красотата на Сибил, милия и сладък
характер на Мерей, нито остър ум като теб и Сири.
— Но твоето изкуство създава прозорец към друга реалност — казах и й се усмихнах. —
Това е истинска дарба; да помагаш на другите да видят света по различен начин.
— Откога стана поетеса, приятелко?
Засмях се, но трясък от гръмотевица погълна звука. Веднага щом викът на бурята
утихна, Ориана каза:
— И така, трябва да ти призная нещо. — Задърпа ме обратно по пътеката, когато
започнаха да падат първите капки дъжд, и аз я последвах, озадачена, защото Ориана беше
единствената възпитаничка, която никога не нарушаваше правилата.
— И… — подтикнах я.
— Знаех, че си в градините и дойдох да те помоля нещо. Нали помниш как рисувах
портрети на другите момичета? Искам да си спомням всяка от вас, когато следващата
седмица пътищата ни се разделят? — Ориана хвърли поглед към мен; очите й с цвят на
кехлибар проблясваха в очакване.
Опитах се да възпра стона си:
— Ори, не мога да седя неподвижно толкова дълго.
— Абри се справи. А знаеш, че тя е постоянно в движение. И кого изобщо заблуждаваш с
това, че не можеш да седиш неподвижно толкова дълго? По цял ден четеш книга след книга
със Сири и учителя Картие!
Усмихнах се насила. В продължение на цяла година тя ме бе молила да ме нарисува, а аз
просто бях прекалено заета с учението си, не разполагах със свободно време за портрет.
Сутрин имах часове при Картие със Сири, следобедът обикновено се състоеше от частен
урок с учителя, защото все още срещах затруднения да овладея всичко, както би трябвало. И
докато аз търпях скучни и изморителни лекции и гледах как слънчевата светлина се топи по
пода, моите сестри-възпитанички се наслаждаваха на свободни следобеди; толкова дни бях
слушала как смехът и веселието им изпълват цялата къща, докато аз напрягах безполезно
паметта си под зоркия поглед на Картие.
— Не знам. — Поколебах се, местейки книгите в ръцете си. — Предполага се, че трябва
да уча.
Завихме зад ъгъла на живия плет и се сблъскахме с Абри.
— Убеди ли я? — обърна се Абри към Ориана и аз осъзнах, че това беше засада. — И не
ни гледай така, Бриена.
— Как? — възразих. — И двете знаете, че ако искам да получа наметалото си и да си
тръгна с покровител след осем дни, трябва да прекарвам всяка минута…
— Като запаметяваш скучни родословия, да, знаем — прекъсна ме Абри. Гъстата й
кестенява коса се спускаше свободно по раменете, с няколко отронени листа, заседнали в
къдриците, сякаш беше пълзяла през храстите. За нея беше известно, че репетира репликите
си на открито с учителя Ксавие. Няколко пъти я бях наблюдавала през прозорците на
библиотеката, докато се мяташе по тревата и мачкаше къпини по корсажа си като фалшива
кръв, отправяйки репликите си към облаците. Сега по роклята й имаше следи от кал, петна
от къпини, и разбрах, че е репетирала вдъхновено.
— Моля те, Бриена — примоли се Ориана. — Нарисувах на всички останали, освен
теб…
— А ще поискаш да го нарисува, особено след като видиш реквизита, който ти намерих
— каза Абри и ми се усмихна лукаво. Тя беше най-високата от нас, дори от мен — с цяла
длан.
— Реквизит! — извиках. — Слушай, аз не… — Но гръмотевицата избоботи отново,
удавяйки всичките ми немощни протести. Преди да успея да й попреча, Ориана измъкна
книгите от ръцете ми.
— Ще тръгна първа и ще подготвя нещата — каза Ориана и нетърпеливо се отдалечи от
мен, сякаш не можех да размисля щом тя не можеше да ме чуе. — Абри, доведи я в ателието.
— Да, милейди — отвърна Абри със закачлив поклон.
Загледах как Ориана се втурна през ливадата и влезе през задните врати.
— О, хайде де, Бриена — каза Абри; дъждът най-сетне проби през облаците и покри
роклите ни с петна. — Трябва да се насладиш на тези последни дни!
— Не мога да им се насладя, ако се тревожа, че няма да се справя. — Понечих да тръгна
към къщата, като дръпнах рязко панделката от плитката си, за да оставя дългата си коса да се
разпилее около мен, и прокарах неспокойно пръсти през нея.
— Няма да се провалиш! — Настъпи пауза, която беше последвана от: — Учителят
Картие смята ли, че ще се провалиш?
Наполовина бях прекосила ливадата, подгизнала и смутена от неизбежните очаквания,
когато Абри ме настигна, сграбчи ме за ръката и ме завъртя кръгом:
— Моля те, Бриена. Позирай за портрета заради мен, заради Ориана.
Въздъхнах, но ъгълчетата на устата ми започваха да оформят лека усмивка.
— Много добре. Но не може да отнеме цял ден.
— Наистина ще се развълнуваш при вида на реквизита, който намерих! — настоя Абри
задъхано, като ме влачеше през останалата ивица от моравата.
— Колко време ще отнеме според теб? — изпухтях задъхано, докато отваряхме вратите и
влизахме в сенките на задния коридор, подгизнали и треперещи.
— Не много — отвърна Абри. — О! Помниш ли как ми помагаше да измисля интригата
на втората част от пиесата ми? Онази, в която лейди Пъмпърникъл я хвърлят в тъмницата,
задето е откраднала диадемата?
— Ммм-хмм. — Макар вече да не изучавах драматично изкуство, Абри продължаваше да
ме моли за помощ, когато ставаше дума да измисли интригата на пиесите си. — Не знаеш
как да я измъкнеш от тъмницата, нали?
Тя се изчерви смутено:
— Не. И преди да го кажеш… не искам да я убивам.
Не се сдържах и се засмях:
— Това беше преди години, Абри.
Тя имаше предвид времето, когато бях възпитаничка по драматично изкуство и двете
бяхме писали пародия, възложена от учителя Ксавие. Докато Абри бе написала комична
сцена за две сестри, които се препират за един и същ любовник, аз бях сътворила кървава
трагедия за дъщеря, отмъкнала трона на баща си. Накрая избих всички персонажи освен
един и учителят Ксавие очевидно бе потресен от мрачните ми мисли.
— Ако не желаеш да я убиваш — казах, докато се отправяхме надолу по коридора, —
тогава направи така, че тя да открие тайна врата зад някой скелет, или нека някой страж
измени на господаря си и й помогне да се измъкне, но само срещу странна, неочаквана
услуга.—
А, тайна врата! — викна Абри и преплете ръка с моята. — Страхотна си в
измислянето на интриги, Бри! Ще ми се да бях толкова изобретателна като теб. — Когато
сведе лице към мен и ми се усмихна, почувствах капчица съжаление, задето бях изпитвала
твърде голям страх от сцената, за да овладея драматичното изкуство.
Абри сигурно бе почувствала същото, защото ме стисна по-здраво и промърмори:
— Знаеш ли, не е твърде късно. Можеш да напишеш двуактна пиеса за осем дни и да
впечатлиш учителя Ксавие, и…
— Абри. — Закачливо й направих знак да замълчи.
— Така ли се държат две възпитанички на Магналия седмица преди съдбовното си
слънцестоене? — Гласът ни стресна. Двете с Абри спряхме в коридора, изненадани да
открием мистрес Терез, ариал по изобразително изкуство, която стоеше, скръстила ръце в
знак на неприкрито неодобрение. Погледна ни отвисоко над тънкия си заострен нос, с
вдигнати вежди, отвратена от подгизналите ни коси и дрехи. — Държите се, все едно сте
деца, а не жени, напът да се сдобият с наметалата си на посветени.
— Много извинявайте, мистрес Терез — промърморих и й направих дълбок почтителен
реверанс. Абри последва примера ми, въпреки че реверансът й беше твърде небрежен.
— Приведете се в приличен вид незабавно, преди да ви види Мадам.
Двете с Абри се препъвахме в бързината си да се махнем от нея. Припряно забързахме
надолу по коридора и влязохме във фоайето до началото на стълбите.
— Ето на това му се казва демон от плът и кръв — прошепна Абри прекалено високо,
докато летеше нагоре по стълбите.
— Абри! — сгълчах я, подхлъзвайки се на крайчеца на роклята си точно когато чух зад
гърба си Картие.
— Бриена?
Успях да се уловя за балюстрадата, за да не падна. Възстановила равновесието си, рязко
се обърнах на стълбата и погледнах надолу към него. Той стоеше във фоайето; ослепително
бялата му туника беше пристегната с колан на кръста, сивите му бричове бяха почти в същия
нюанс като роклята ми. Пристягаше наметалото си на адепт над гърлото си, готвейки се да
потегли в дъжда.
— Учителю?
— Предполагам, че ще искаш още един частен урок в понеделник след сутрешната ни
лекция със Сири? — Взираше се в мен в очакване на обичайния отговор.
Почувствах как ръката ми се плъзна по парапета. Косата ми беше пусната, както никога,
спускаше се около мен на буйни, оплетени кичури, роклята ми беше подгизнала, от подгъва
капеше вода върху мрамора, което наподобяваше тиха песен. Знаех, че сигурно му изглеждам
напълно отчаяна, че изобщо не приличам на валенианска жена напът да бъде посветена, в
каквато исках да се превърна, че изобщо не приличах на начетената жена, която той се
опитваше да създаде. И въпреки това вдигнах брадичка и отвърнах:
— Да, благодаря, учителю Картие.
— Навярно следващия път няма да има писмо, което да те разсейва? — попита той и
очите ми се разшириха, докато продължавах да го гледам втренчено, в опит да проникна
отвъд спокойното изражение на лицето му.
Можеше да ме накаже, защото предавах писма между Франсоа и Сибил. Можеше да
наложи дисциплина, защото бях нарушила правило. И затова чаках, чаках да видя какво ще
поиска от мен.
Но лявото ъгълче на устните му помръдна, твърде леко, за да бъде истинска усмивка —
макар да ми харесваше да си представям, че беше точно такава, — докато ме удостояваше с
рязък прощален поклон. Проследих го как минава през вратите и се стопява в бурята, и се
питах дали проявява снизхождение или се шегува; едновременно ми се искаше да беше
останал и изпитвах облекчение, че си беше тръгнал.
Продължих да се изкачвам по стълбите, оставяйки водна диря, и се питах… питах се как
Картие винаги ме караше да искам две противоположни неща едновременно.
Две
Портрет в мевански стил
Ателието по изобразително изкуство беше помещение, което избягвах след първата си
неуспешна година в Магналия. Но през онзи дъждовен следобед, когато предпазливо влязох
вътре, с намотана на кок мокра коса, в паметта ми възкръснаха всички хубави спомени,
които имах от тази стая. Спомних си сутрините, които прекарвах, седнала до Ориана, докато
екипирахме под подробните указания на мистрес Солийн. Спомних си първия път, когато се
опитах да рисувам с бои, първия път, когато се опитах да украся с цветни илюстрации една
страница, първия път, когато опитах да направя офорт. А после дойдоха мрачните мигове,
които все още бяха болезнени, например, когато осъзнах, че моето изкуство „стои“
безжизнено върху листа, докато това на Ориана дишаше и оживяваше. Или деня, когато
мистрес Солийн ме бе дръпнала настрана и бе казала тактично: Навярно е по-добре да
пробваш музиката, Бриена.
— Ти си тук!
Хвърлих поглед през стаята и видях Ориана да ми подготвя място; на бузата й имаше
прясно петно от червена боя. Тази стая винаги беше претрупана и разхвърляна, но знаех, че
това се дължеше на факта, че Ориана и мистрес Солийн сами си приготвяха боите. Най-
дългата маса в помещението беше изцяло покрита със стъкленици с олово и пигменти,
гърненца и керамични купи, кани с вода, парчета креда, тестета велен и пергамент, кора
яйца, голяма купа със счукана креда. Миришеше на терпентин, на розмарин и на зеления
бурен, който варяха, та по някакъв тайнствен начин да получават розова боя.
Внимателно заобиколих масата с боите, като се провирах покрай столове, картони и
стативи. Ориана беше поставила едно столче до стената от прозорци; моето място в
светлината на бурята, докато тя рисуваше.
— Трябва ли да се безпокоя за този… реквизит, заради който Абри е толкова
развълнувана? — попитах.
Ориана точно се канеше да отговори, когато в стаята влезе Сири.
— Намерих го. Това искаше, нали, Ориана? — попита Сири, като прелистваше
страниците на някаква книга, която държеше. За малко да се препъне в един статив, докато
вървеше към нашия ъгъл, подавайки книгата на Ориана, ме гледаше. — Изглеждаш уморена,
Бриена. Учителят Картие твърде взискателен ли е към теб?
Но сега нямах време да отговоря, понеже Ориана нададе възторжен писък, който
привлече погледа ми към страницата, породила възхищението й.
— Това е съвършено, Сири!
— Чакайте малко — казах и посегнах към книгата. Издърпах я от ръцете на Ориана. —
Това е една от книгите на учителя Картие по меванска история. — Очите ми пробягаха бързо
по илюстрацията; дъхът ми заседна в гърдите. Беше великолепна илюстрация, която
изобразяваше меванска кралица. Разпознах я, защото Картие ни беше преподавал история.
Това беше Лиадан Кавана, първата кралица на Мевана. Което означаваше, че е владеела
магия.
Тя стоеше висока и горда, с корона от сплетени сребърни нишки и дребни диаманти,
положена на челото й като венец от звезди, дългата й кафява коса се стелеше свободно
пусната и буйна около нея, с ивици синя боя, която меванците наричаха „боя от сърпица“,
изрисувани по лицето. От врата й висеше камък, голям колкото юмрук — легендарният
Камък на здрача. Носеше броня, оформена като драконови люспи — лъщяха от злато и кръв
— в ножница на кръста й висеше дълъг меч, докато тя стоеше с една ръка на хълбока, а в
другата държеше копие.
— Кара те да копнееш за онези дни, нали? — попита Сири с въздишка, като надзърташе
над рамото ми. — Дните, когато кралиците владеели севера.
— Сега не е време за урок по история — каза Ориана и внимателно измъкна книгата от
мен.
— Нали не възнамеряваш да ме нарисуваш така? — попитах; сърцето ми заблъска
силно. — Ори… това би било самонадеяно.
— Не, не би било — отвърна Сири дръзко. Тя обожаваше да спори. — Ти си отчасти
меванка, Бриена. Кой ще каже, че не си потомка на кралици?
Рязко отворих уста да възразя, но влезе Абри, понесла наръч реквизити.
— Ето ги — оповести и ги пусна на пода в краката й.
Наблюдавах зашеметена как Сири и Ориана преглеждаха части от евтина броня, тъп меч,
тъмносиня наметка с цвета на небето в полунощ. Това беше реквизит от театъра, несъмнено
тайно измъкнат от запасите на учителя Ксавие, предназначени за заниманията по
драматично изкуство.
— Добре, Бриена — каза Ориана и се изправи с предната част на бронята в ръце. —
Моля те, позволи ми да те нарисувам като мевански воин.
И трите чакаха; Ориана — с бронята, Абри — с меча, Сири — с пелерината. Гледаха ме,
изпълнени с очакване и надежда. Сърцето ми се беше укротило, развълнувано от мисълта;
меванската ми кръв се пробуждаше.
— Много добре. Но това не може да отнеме цял ден — настоях и Абри се провикна
победоносно, Ориана се усмихна, а Сири завъртя очи.
Стоях неподвижно и търпеливо, докато ме обличаха. Портретът щеше да бъде само от
кръста нагоре, затова нямаше значение, че все още носех дрехата си на възпитаничка.
Предницата на бронята обгърна гърдите ми, около ръцете над лактите ми се затегнаха
метални наръкавници. Върху раменете ми наметнаха синя пелерина и стомахът ми се
присви, тъй като неизбежно се сетих за мантията си на посветена, Сири сигурно беше
прочела мислите ми.
Тя се изправи и освободи косата ми от кока, в който беше прибрана, сплете малка
плитка и произнесе:
— Казах на Абри да избере синя пелерина. Редно е да носиш цвета си. Нашият цвят. —
Сири отстъпи назад, доволна от прическата, в която бе подредила косата ми.
Когато една възпитаничка бъдеше посветена, нейният наставник или наставница й
връчваха наметало. Цветът на наметалото зависеше от влечението, което беше избрала.
Посветените в изобразителното изкуство получаваха червено наметало, отдалите се на
драмата — черно, отдалите се на музиката — пурпурно, посветилите се на овладяването на
духовитостта — зелено, избралите науките — синьо. Това не беше обикновен знак за
постижение и равенство, показващ, че сега възпитаникът е на едно и също ниво като своя
наставник или наставница. Беше единствено по рода си оказване на почит, символ на
връзката между наставника и възпитаника.
Но преди мислите ми да се оплетат твърде много около наметалата, в ателието се втурна
Сибил, наквасена от дъжда. На лицето й имаше тържествуваща усмивка, когато вдигна венец
от бели цветя.
— Ето — викна тя, като разплиска вода и привлече вниманието ни. — Това е най-
звездоподобният венец, който успях да направя, преди да завали дъждът!
Наистина, сигурно всичките ми пет сестри-възпитанички са били наясно с тази засада.
Но Мерей, с която делях една стая, беше единствената, която липсваше, и почувствах
отсъствието й, сякаш върху стаята се бе спуснала сянка.
— Къде е Мерей? — запитах, докато Сибил ми носеше венеца от цветя.
Сибил, грациозна, миловидна и свенлива, положи венеца на челото ми.
— Изглеждаш, сякаш можеш да отсечеш нечия глава — каза тя; подобните й на розова
пъпка устни се разтвориха в широка, доволна усмивка.
— Не я ли чуваш? — отвърна Абри на въпроса ми и вдигна пръст. Всички замлъкнахме и
над равномерното почукване на дъжда по стъклата на прозорците дочухме тихия,
равномерен звук от цигулка. — Мерей каза, че усърдно работи по някаква нова композиция,
но ще дойде при първа възможност.
— Сега, Бриена, вземи меча и седни на столчето — помоли Ориана, докато държеше
черупка със синя боя.
Загледах я предпазливо, докато се отпусках на столчето, неловко хващайки меча. С
ръката ми, допряна до дясното бедро, мечът лежеше напряко на гърдите ми, притъпеният му
връх — близо до лявото ми ухо. Бронята беше гъвкава, но въпреки това я усещах върху тялото
си, сякаш две непознати ръце се бяха обвили около гърдите ми и ме прегръщаха.
— Сири, би ли вдигнала илюстрацията до лицето на Бриена? Искам непременно да го
направя съвършено. — Ориана махна на Сири да се приближи.
— Кое да направиш съвършено? — изпелтечих.
— Боята от сърпица. Не мърдай, Бри.
Нямах избор. Стараех се да не мърдам, докато очите на Ориана прелитаха от
илюстрацията към лицето ми и обратно. Гледах я как топна връхчетата на пръстите в синята
боя, затворих очи, докато ги прокарваше диагонално по лицето ми, от челото до брадичката,
и се почувствах, сякаш разтваряше някаква тайна част от мен. Някакво място, за което се
предполагаше, че лежеше скрито и тихо, сега се пробуждаше.
— Можеш да отвориш очи.
Ресниците ми изпърхаха и очите ми се отвориха; погледът ми неспокойно срещна тези
на сестрите ми, докато те ме оглеждаха с гордост и одобрение.
— Мисля, че сме готови. — Ориана посегна за парцал, за да избърше боята от пръстите
си.
— Ами камъкът? — попита Сибил, докато сплиташе косата си с цвят на пчелен мед, за
да не й влиза в очите.
— Какъв камък? — намръщи се Абри, разстроена, че е пропуснала някаква част от
реквизита.
— Онзи камък на шията на кралицата.
— Вечерният камък, мисля — каза Сири, като разглеждаше илюстрацията.
— Не, сигурно имаш предвид Камъка на здрача — поправих я.
Млечнобялото лице на Сири поруменя — мразеше да я поправят, — но тя се прокашля:
— А, да. Разбира се, че ти ще познаваш меванската история по-добре, Бриена. Имаш
причина да слушаш, когато учителят Картие каканиже ли, каканиже за нея.
Ориана довлече второ столче до моето, пергаментът и моливът й бяха в готовност.
— Опитай се да не мърдаш, Бриена.
Кимнах, чувствайки как синята боя започва да изсъхва по лицето ми.
— Ще ми се аз да имах двойно гражданство — промърмори Абри, като изпъна ръце. —
Смяташ ли някога да прекосиш канала и да видиш Мевана? Защото би трябвало да го
направиш, Бриена. И да ме вземеш със себе си.
— Навярно някой ден — казах, докато Ориана скицираше върху листа си. — И много би
ми харесало да дойдеш с мен, Абри.
— Баща ми казва, че Мевана е много, много различна от Валелия — отбеляза Сири и
долових заядливата нотка в гласа й, сякаш все още се сърдеше, че я бях поправила. Тя остави
книгата на Картие и се облегна на една маса; погледът й се зарея обратно към моя. Русата й
коса приличаше на разляла се по рамото й лунна светлина. — Баща ми посещаваше Мевана
веднъж годишно, през есента, когато някои от меванските лордове отваряха замъците си, та
ние, валенианците, да пристигнем и да отседнем за лова на белия елен-рогач. Татко
изпитваше истинска наслада винаги, когато отидеше; казваше, че винаги имало хубави пиво
и храна, епични истории и забавления, но, разбира се, никога не ми позволяваше да отида с
него. Твърдеше, че страната е прекалено дива, твърде опасна за валенианско момиче като
мен.
Сибил изсумтя и разкопча високата яка на роклята си, за да разтрие врата си:
— Не казват ли така всички бащи, било то и само за да оставят дъщерите си „на сигурно
място“ у дома?
— Е, знаеш какво казват за меванските мъже — казах, безпомощно цитирайки дядо.
— Какво? — побърза да запита Сибил; интересът й внезапно се разгоря като звездите на
небето. Забравих, че писмото на Франсоа до нея все още беше в мократа ми рокля на
възпитаничка, която бях оставила захвърлена на пода на стаята си. То най-вероятно беше
цялото подгизнало и размазано.
— Те са сладкодумни, умели, вероломни любовници — казах, имитирайки възможно
най-добре дрезгавия глас на дядо.
Сибил избухна в смях — тя показваше най-голяма увереност спрямо противоположния
пол, — а Абри покри уста, сякаш не знаеше дали би трябвало да се смути или не. Сири не
реагира, макар да ми беше ясно, че се опитваше да сдържи усмивката си.
— Стига приказки — сгълча ни закачливо Ориана и размаха молива си към мен. — Ако
някоя от наставниците случайно мине и чуе това, ще те накажат да работиш в кухнята през
последната седмица, Бриена.
— Ще им се наложи да бъдат умели, вероломни любовници, за да бъдат достойни за
жени, които изглеждат така! — продължи Сибил и посочи към илюстрацията, изобразяваща
кралицата. — В името на светците, какво е станало с Мевана? Защо сега на трона й има
крал?
Размених поглед със Сири. И двете бяхме учили този урок преди две години. Историята
беше дълга и оплетена.
— Ще трябва да попиташ учителя Картие — отговори най-накрая Сири, като сви
рамене. — Той би могъл да ти каже, тъй като познава цялата история на всяка страна,
съществувала някога.
— Колко обременяващо — оплака се Абри.
Погледът на Сири стана остър:
— Абри, да не си забравила, че Бриена и аз сме напът да станем адепти на науките. —
Отново се беше обидила.
Абри отстъпи назад:
— Извинявай, Сири. Разбира се, исках да кажа колко съм очарована от способността ви
да съхранявате в ума си толкова много познания.
Сири изсумтя, все още не беше умиротворена, но за щастие прекрати обсъждането
дотук, когато погледна обратно към мен.
— Ще се срещнеш ли някога с баща си, Бри? — попита Сибил.
— Не, не мисля — отговорих откровено. Беше иронично, че в деня, когато се заклех
никога повече да не разпитвам за него, бях облечена като меванска кралица.
— Много тъжно — отбеляза Абри.
Разбира се, че би било тъжно за нея, както и за всичките ми сестри. Те всички
произхождаха от знатни семейства, от бащи и майки, които в някаква степен вземаха участие
в живота им.
Така че заявих:
— За мен наистина няма значение.
Стаята утихна. Слушах дъжда, далечната музика на Мерей, лееща се из коридора,
скърцането на молива на Ориана, докато ме пресъздаваше върху пергамент.
— Е — каза Сибил бодро, за да изглади гънките на неловката тишина. Тя беше
възпитаничка, изучаваща духовитостта, и беше умела във воденето на всякакъв разговор. —
Трябва да видиш портрета, който Ориана ми нарисува, Бриена. Пълна противоположност на
твоя. — Измъкна го от папката на Ориана и го вдигна, за да мога да го видя добре.
Сибил беше представена като съвършената валенианска аристократка. Взирах се,
изненадана от целия реквизит, до който Абри бе успяла да се добере за този портрет. Сибил
бе носила дръзка червена рокля с ниско изрязано деколте, обшита с перли, огърлица от
евтини скъпоценни камъни и чувствена бяла перука. На бузата й дори имаше съвършено
изображение на звездоноса къртица — знакът на жените-аристократки. Беше прекрасна и
изтънчена, въплъщение на Вадения. Олицетворяваше етикета, осанката, грацията.
А сега и аз; портрет на кралица, която владееше магия и носеше татуировка със синя боя
от сърпица, вечно облечена в броня, а постоянният й спътник беше не мъж, а меч и камък.
Това беше ярката разлика между Мевана и Вадения, две страни, между които се
разкъсвах. Исках да се чувствам удобно в изисканата рокля и с татуировката, изобразяваща
звездоноса къртица, но исках и да открия наследството си в бронята и синята боя от
сърпица. Исках да си служа с пламенността, но също така исках да умея да боравя с меч.
— Би трябвало да окачиш портретите на Бриена и Сибил един до друг — предложи
Абри на Ориана. — Могат да предадат на бъдещите възпитанички добър урок по история.
— Да — съгласи се Сири. — Урок за това кого не бива да оскърбяваш никога.
— Ако оскърбиш валенианец, губиш репутацията си — изчурулика Сибил, като
изчопляше мръсотия изпод ноктите си. — Но оскърбиш ли меванец… тогава изгубваш
главата си.
Три
Пари или джунджурии
На Ориана й отне още час да завърши скицирането ми. Не посмя да поиска от мен да се
забавя още, когато започна да я оцветява; усещаше, че нямам търпение да смъкна
реквизитните дрехи и да се заема отново с ученето. Подадох наметалото, бронята, венеца от
цветя и меча обратно на Абри, и оставих смеха и разговора на сестрите си зад гърба си в
ателието, като потърсих тихите сенки на стаята, която делях с Мерей.
Според традицията, възпитаничката по музика бе удостоявана с привилегията да има
собствена спалня, за да съхранява инструментите. Другите четири момичета бяха настанени
по две в стая. Но тъй като Вдовицата неочакваното ме бе приела като своя шеста ученичка,
спалнята на Мерей се бе превърнала в споделено пространство.
Когато отворих вратата, миризмите на пергамент и книги ме посрещнаха като верни
приятели. Мерей и аз бяхме разхвърляни, но аз приписвах това на нашите наклонности. Тя бе
разпръснала тестета нотни листове навсякъде. Веднъж намерих сноп нотни листове в
завивките й и тя твърдеше, че била заспала с тях в ръка. Каза ми, че чувала музиката в ума си,
когато безмълвно четеше нотите; толкова дълбоко бе влечението й.
Колкото до мен, аз разпилявах навсякъде книги, дневници и „хвърчащи листове“. В
стената до леглото ми бяха издълбани лавици, претъпкани с томове, които бях донесла от
библиотеката. Книгите на Картие също заемаха няколко рафта и докато гледах гръбчетата от
меки и твърди подвързии, се питах какво ли щеше да бъде усещането да му ги върна
всичките. И осъзнах, че не притежавам дори една-едничка книга.
Наведох се да вдигна от пода захвърлената си рокля, все още подгизнала, и намерих
писмото на Франсоа. Беше покрито с размазано мастило и не можеше да се разчете.
— Изпуснах ли го? — обади се Мерей от вратата.
Обърнах се да я погледна, както стоеше, пъхнала под мишница цигулката си, с лъка,
подаващ се от дългите й пръсти; бурята изливаше лавандулова светлина по кафявия тен на
лицето й, по покритата й с петна от смола рокля.
— В името на Сен Льо Гран, какво са направили с лицето ти? — Тя пристъпи напред, с
разширени от любопитство очи.
Пръстите ми проследиха профила ми, опипвайки напуканата пътечка от синя боя.
Съвсем бях забравила за това.
— Ако беше там, това никога нямаше да се случи — подкачих я.
Тя остави инструмента си настрана, а после улови с пръсти брадичката ми,
възхищавайки се на творението на Ориана:
— Е, нека позная. Преоблекли са те като меванска кралица, току-що завърнала се от
бойното поле.
— Толкова мевански вид ли имам?
Мерей ме отведе до тоалетката, където пред прозореца бе поставена кана с вода. Пъхнах
писмото на Франсоа обратно в джоба си, докато тя наля вода в порцеланова купа и взе кърпа.
— Не, имаш много валениански вид и държание. Дядо ти не твърдеше ли, че си
истинско копие на майка си?
— Да, но е възможно да лъже.
Тъмните очи на Мерей мълчаливо ме упрекнаха за липсата ми на вяра. А после започна
да бърше боята с кърпата.
— Как вървят уроците ти, Бри?
Това беше въпросът, който продължавахме да си задаваме една на друга, отново и
отново, с наближаването на слънцестоенето. Изпъшках и затворих очи, когато тя започна да
жули енергично:
— Не знам.
— Как може да не знаеш? — Тя спря за миг с миенето, когато склоних отново да отворя
очи. Взираше се в мен с изражение, което беше нещо средно между тревога и объркване. —
Има само още два официални учебни дни.
— Известно ми е. Но искаш ли да знаеш какво направи днес учителят Картие? Попита:
„Какво е „влечение“, все едно съм на десет, а не на седемнайсет. — Въздъхнах и взех от нея
мократа кърпа, потапяйки я обратно във водата.
Бях разказала на Мерей подозренията си. Бях й казала как смятах, че Вдовицата ме беше
приела поради някаква загадъчна причина, не защото имах потенциал. Мерей беше свидетел,
че през втората година едва се справях с музиката. Беше седяла до мен и се бе опитвала да
помага в обучението ми, когато мистрес Евелина изглеждаше съкрушена от лошото ми
свирене. Никога дотогава цигулка не бе звучала така, сякаш искаше да умре.
— Защо не ми отказа, когато го помолих да ме приеме като своя възпитаничка? —
продължих, като търках лицето си. — Трябваше да каже, че три години не е достатъчно
време, за да овладея това. А ако бях умна, трябваше да избера науките още от самото начало,
когато бях на десет и имах достатъчно време да науча всички тези проклети родословия. —
Синята боя не се махаше. Метнах мократа кърпа настрана, чувствайки се, сякаш бях обелила
половината си лице, разкривайки същността си; неспособна.
— Нужно ли е да ти напомням, Бри, че учителят Картие никога не допуска грешки?
Хвърлих поглед към прозореца, гледайки как дъждовните капки се стичат като сълзи по
стъклото; знаех, че беше права.
— Нужно ли е да ти напомням, че учителят Картие нямаше да те приеме като своя
възпитаница, ако дори за миг смяташе, че не можеш да разкриеш същността си и да бъдеш
посветена? — Тя улови ръката ми, за да привлече вниманието ми отново към себе си.
Усмихна се; половината от къдравата й черна коса беше прихваната с панделка, останалата
— пусната по раменете. — Ако учителят Картие смята, че можеш да развиеш наклонностите
си за три години, значи можеш. Така и ще направиш.
Стиснах пръстите й в безмълвен жест на благодарност. А сега беше мой ред да попитам
за влечението й:
— Как върви последната ти композиция? Чух малко от ателието…
Мерей пусна пръстите ми и изпъшка. От звука разбрах, че се чувстваше така, както и
аз… изтощена и разтревожена. Тя се обърна, отиде обратно до леглото си и седна, като
подпря брадичка на дланта си.
— Ужасно е, Бри.
— На мен ми звучеше прекрасно — казах, спомняйки си как музиката й струеше надолу
по коридорите.
— Ужасно е — настоя тя. — Мистрес Евелина иска да я подготвя навреме за
слънцестоенето. Не мисля, че е възможно…
От седемте години, през които делях стая с Мерей, знаех, че е перфекционистка, когато
ставаше дума за музиката й. Всяка нота трябваше да е изящно поставена, всяка песен
трябваше да се свири с пламенност и възторг. Ако пръстите или лъкът на цигулката й
допуснеха от струните да излезе грешен звук, тя се дразнеше от представянето си.
— Знаеш ли какво значи това? — попитах и се усмихнах, докато посягах към
резбованата кутия върху един от рафтовете й.
Мерей се отпусна назад в леглото си и заяви с пресилен драматизъм:
— Прекалено уморена съм, за да играя.
— Имаме уговорка — напомних й, отворих кутията върху масата, която деляхме и
измъкнах разграфената на квадрати дъска и мраморните пионки.
Баща й беше изпратил за двете ни тази игра на „пари или джунджурии“; игра, която
Мерей обожаваше и бе играла през цялото си детство на остров Баскун. С течение на
годините в Магналия, докато двете мислехме все повече за посвещаването си, вече почти
нямахме време да играем. С изключение на вечерите, когато и двете бяхме объркани и
разтревожени. Бяхме се зарекли тогава да изваждаме играта, като начин да си напомним, че
наближаващото слънцестоене не беше всичко.
— Добре. — Тя склони, както и знаех, че щеше да стори. Надигна се от леглото и отиде
до масата ни, събра няколко разхвърляни нотни листа и ги остави настрана.
Седнахме една срещу друга; цветните ни пионки проблеснаха, когато запалих свещите, а
Мерей подхвърли един дукат, за да види на кого се пада първия ход.
— Ти започваш, Бри — каза тя.
Взрях се в пионките си, послушно подредени. „Пари и джунджурии“ беше стратегическа
игра, в която целта беше да отстраниш и трите червени пионки на противника. Реших да
започна от ръба, като преместих жълтата си пионка напред до първия квадрат с обозначение
„джунджурии“.
Винаги започвахме играта мълчаливо, давайки си взаимно време да привикнем да се
движим в такт една с друга. Аз имах склонност да правя дръзки ходове, а Мерей —
предпазливи. Пионките ни бяха разпръснати по цялата дъска, когато тя наруши мълчанието
ни, като попита:
— Получи ли вест от дядо си?
Взех първата й червена пионка, която тя дръзко беше оставила да се понесе към линията
на сблъсъка ни.
— Да. Ще трябва да ти дам да го прочетеш по-късно.
Тя започна да се измества към една от моите червени пионки.
— Съобщи ли ти име?
— Никакво име. Обичайният отговор.
— Че баща ти е недостоен да бъде споменаван?
— Да, точно с тези думи. — Гледах я как помете една от червените ми пионки. Освен
това ме беше блокирала с един от жълтите си пулове. Започнах да се провирам между тях…
— Ами твоят баща?
— Писа преди няколко дни. Праща ти поздрави и се надява да дойдеш с мен на гости
при него след слънцестоенето.
Гледах я как прескача сините ми пионки и спира в средата на моята територия.
Дръзките ходове от нейна страна винаги ме изненадваха; тя винаги предпочиташе да играе
толкова предпазливо. Отвърнах й със същото, подражавайки на нейния ход, и попитах:
— Кое би предпочела: да имаш много красив покровител, който има лош дъх, или много
грозен покровител, който винаги ухае хубаво?
Мерей се засмя:
— Добър опит, Бри. Не се разсейвам толкова лесно.
— Не те разсейвам — настоях, опитвайки се да скрия една усмивка. — Това са много
важни въпроси за обмисляне.
— Ммм-хмм. — Тя отмъкна втората ми червена пионка. — Тогава ще трябва да избера
грозния покровител.
— И аз — отвърнах, като се опитах да разкъсам поредния обръч от жълтите й пионки.
— Ако ще играеш тази игра, тогава и ти трябва да отговориш на въпрос. — Тя премести
черната си пионка върху нечетен квадрат с обозначение „джунджурии“. — В учителя си ли
би предпочела да се влюбиш, или в покровителя си?
— И двата избора са ужасни и лекомислени — промърморих.
— Трябва да отговориш.
Вгледах се в дъската, опитвайки се да намеря изход от заплетеното положение, в което
ме беше поставила.
— Добре тогава. Бих предпочела да се влюбя в покровителя си. — Лицето ми се обля в
топлина, но не откъсвах очи от квадратите с обозначение „джунджурии“. Бях стигнала почти
до втората й червена пионка…
— Трябва да призная, че аз бих избрала учителя.
Вдигнах поглед, изненадана от отговора й. Тя се усмихна, очите й се приковаха върху
моите, докато без никакво усилие отмъкна последната ми червена пионка.
— Винаги ме побеждаваш в тази игра — оплаках се.
— Губиш, защото никога не се отбраняваш странично, Бри. Това ти е слабото място.
Побеждавам те със страничен ход. — Тя размаха победената ми червена пионка. — Ще
играем ли отново?
Издадох звук на възражение, но тя знаеше, че искам. Подредихме отново пионките си
върху първоначалните им квадрати и зачаках Мерей да направи първия ход.
При този тур не задавахме въпроси; бях твърде съсредоточена върху опитите да я
надхитря, като вкарах в употреба тази обходна тактика, с която винаги ме побеждаваше. Така
че, когато тя се прокашля, вдигнах поглед и се изненадах, че се готви да превземе последната
ми червена пионка.
— Сега — каза Мерей. — Да минем към един много важен въпрос.
— И какъв е той?
Тя направи пауза в опит да удържи смеха си, докато ме побеждаваше за пореден път:
— Какво ще кажеш на учителя Картие, когато те попита защо по лицето ти има сини
петна?
Четири
Трите клона
В понеделник сутринта стигнах първа до библиотеката в очакване Сири и Картие да
пристигнат за урока. Въпреки самоотверженото търкане на Мерей и една доза от терпентина
на Ориана, все още имах бледи следи от синя боя по лицето. Затова реших да не връзвам
косата си и да я оставя да пада свободно; тя се стелеше по гърдите ми, дълга и твърда, с цвят
на махагон, но я чувствах като щит, зад който да се скрия, да предпазя лицето си и едва
доловимите следи от цветовете на войната.
След това пристигна Сири и зае мястото си срещу мен.
— Още виждам боята — промърмори. — Но може би той няма да забележи.
Учителят Картие влезе само миг след нея. Престорих се, че си чоплех ноктите, докато
той оставяше книгите си на асата; косата ми се спусна още по-напред. Осъзнах грешката си
едва когато почувствах погледа му върху мен, а ръцете му застинаха неподвижно. Разбира се,
че щеше да забележи, че косата ми беше пусната. За уроците винаги я връзвах на плитка, за
да не ми влиза в очите.
Чух го как заобиколи масата и отиде до Сири, за да можеше да ме види по-добре.
— Бриена?
Изругах наум. А после се реших да вдигна лице и го погледнах в очите.
— Учителю?
— Може ли да попитам защо… изглежда, сякаш си боядисала половината си лице
синьо?
Преместих поглед към Сири, която стискаше устни и се опитваше да сдържи кикота си.
— Може да попитате, учителю — отвърнах и сритах Сири под масата. — Позирах за
портрет. Ориана реши да, а-а, ми изрисува лицето.
— Всъщност я преоблякохме като меванска кралица, учителю — припряно обясни Сири,
а после я изгледах, унизена, как взе да прелиства учебника по история, за да открие
илюстрацията, изобразяваща Лиадан Кавана. — Ето, това е въпросната.
Картие преобърна книгата, за да можеше да я види по-подробно. Взря се в Лиадан
Кавана, а после се втренчи в мен. Не можех да предположа какво си мислеше, дали смяташе
това за забавно или за оскърбително — дали смяташе, че бях дръзка, или мислеше, че се бях
държала детински.
Той побутна внимателно книгата обратно към Сири и каза:
— Тогава ми разкажете за Лиадан Кавана.
— Какво за нея? — отвърна бързо Сири, винаги нетърпелива да отговори на всичко
преди мен.
— Коя е била тя?
— Първата кралица на Мевана.
— А как е станала кралица? — Той заобиколи масата, гласът му възприе онази плътна,
богата интонация, която ме караше да си мисля за обсипана със звезди лятна нощ. Беше глас,
какъвто може би имаха разказвачите на истории.
— Ами, принадлежала е към клана Кавана — отговори Сири.
— И защо е важно това?
Сири се поколеба. Наистина ли не помнеше? Бях леко удивена от това, намръщено
изражение набразди челото й, а сините й очи обходиха масата пред нас, сякаш отговорите се
криеха в белезите по дървото. Тя никога не забравяше нещата, които Картие й казваше.
— Бриена? — подтикна ме Картие, защото тя се забави твърде дълго.
— Защото Кавана са потомци на дракони — отвърнах. — Магията се съдържа в кръвта
им.
— Но не и в другите тринайсет Династии на Мевана? — запита той, макар да знаеше
отговора. Това беше начинът, по който обучаваше Сири и мен; влизаше в разговори с нас,
искаше от нас да разказваме малките късчета история, с които някога ни беше „нахранил“.
— Не — казах. — Другите Родове не владеят магия. Само семейство Кавана.
— Но защо кралица, в такъв случай, а не крал? — Той престана да крачи и спря пред
голямата карта на стената; пръстът му докосна четирите страни, които съставляваха нашето
полукълбо; острова Мевана на север, Гримхилдор към далечния замръзнал запад, Вадения и
Бандека на юг; океанът ги разделяше на три парчета планински земи. Докато ги докосваше,
каза; — Валелия има крал, Бандека има крал, Гримхилдор има крал. Всички страни в нашия
район имат крале. Защо тогава Мевана — войнстваща, разделена на кланове страна — би
изградила властта си, осланяйки се на кралица?
Усмихнах се и оставих пръстите си да проследят един белег в дървото.
— Защото жените Кавана са по природа по-силни в магията, отколкото мъжете. — И си
спомних за онази великолепна илюстрация, изобразяваща Лиадан Кавана; спомних си
гордата й осанка, синята боя от сърпица върху кожата й и кръвта по бронята й, сребърната
корона с диаманти на челото й. Дали беше възможно да съм потомка на жена като нея?
— Права си, Бриена — каза Картие. — Магията винаги тече по-силно във вените на
жена, отколкото на мъж. Понякога си мисля същото и за наклонността, и си спомням, че
наклонността по никакъв начин не е магическа или наследена. Защото някои от нас избират
наклонността си — и когато каза това, той ме погледна, — а понякога наклонността избира
нас — тук погледна към Сири. Едва тогава осъзнах колко различни бяхме двете със Сири,
колко гъвкав трябваше да бъде Картие в наставленията си, за да бъде сигурен, че двете му
възпитанички учеха по методите, които бяха най-подходящи за тях. Аз предпочитах
историите; Сири предпочиташе фактите.
— Така. — Той отново започна да обикаля бавно из библиотеката. — Казахте ми, че
Лиадан Кавана владеела магия. Но защо била посочена за кралица преди триста години?
— Заради хилдите — побърза да каже Сири, включвайки се отново в разговора. —
Грабителите от Гримхилдор извършвали набези по меванското крайбрежие.
— Да — добавих. — Грабителите нямали представа, че четиринайсетте клана на
Мевана не са се разпръснали или сплашили. Всъщност жестокостта на хилдите ги е
обединила под властта на кралица.
— А Лиадан била избрана, защото… — подтикна ни Картие.
— Защото владеела магия — каза Сири.
— Защото обединила клановете — отвърнах. — Не било само защото Лиадан владеела
магията на предците си. А защото била воин, предводител, и сплотила народа си в едно цяло.
Картие спря да крачи. Беше сключил ръце зад гърба си, но очите му намериха моите
през слънчевата светлина и сенките на утрото. За миг, един крехък удивителен миг, той почти
ми се усмихна.
— Добре казано, Бриена.
— Но, учителю Картие — възрази Сири. — И двамата току-що казахте, че била избрана
заради магията.
Всякакъв намек за усмивка беше изчезнал, когато очите му се преместиха от мен към
нея:
— Владеела могъща магия, да, но нужно ли е да ви напомням как се проявявала магията
на Кавана в битка?
— Отклонявала се е в грешна посока — казах тихо, но Картие и Сири ме чуха. — По
време на битки и кръвопролития магията придобивала собствена воля. Обръщала се срещу
рода Кавана, покварявала умовете и мотивите им.
— Затова какво направила Лиадан? — попита ме Картие.
— Не се сражавала срещу Хилдите с магия. Сражавала се с меч и щит, сякаш
произхождала от друг Дом, сякаш изобщо не владеела магия.
Нямаше нужда Картие да потвърди отговора ми. Видях в очите му удоволствието от това,
че бях запомнила един толкова отдавнашен урок, който вероятно бе преподал с мисълта, че
не бяхме слушали.
Сири изпусна звучна тежка въздишка и мигът се развали.
— Да, Сири? — попита Картие с вдигнати вежди.
— Приятно е да слушам как двамата разказвате историята на първата кралица —
започна тя. — Но за мен историята на Мевана не е толкова важна, колкото за Бриена.
— Е, в такъв случай, за какво би искала да говорим?
Тя се размърда смутено в стола си:
— Навярно можете да ни подготвите за слънцестоенето. Кои са покровителите, които
ще присъстват? Какво можем да очакваме?
Колкото и да ми харесваше да разговарям с Картие за меванска история, Сири беше
права. Отново бях впримчена в миналото, вместо да гледам към идващите дни. Защото
познанията за меванските кралици вероятно не бяха от онези неща, които впечатляваха един
валениански покровител. Доколкото ми беше известно, Мевана признаваше влеченията и
наклонностите, но не ги приемаше с отворени обятия.
Картие дръпна стола си назад и най-накрая седна и преплете пръсти, докато ни гледаше:
— Опасявам се, че не мога да ви разкажа много за слънцестоенето, Сири. Не познавам
покровителите, които Вдовицата е поканила.
— Но, учителю…
Той вдигна пръст и Сири млъкна, макар че видях как бузите й поруменяват от
възмущение.
— Може би не мога да ви кажа кой знае какво — каза той. — Но мога да ви подскажа
малко за покровителите. Ще бъдат трима и ще търсят по един посветен за всеки клон от
науките…
— Клон ли? — повтори като ехо Сири.
— Припомнете си най-първия ни урок, преди много време — каза Картие. — Помните
ли как ви казах, че науките са разделени на три клона?
— Историкът — промърморих, за да пробудя паметта й.
Тя хвърли поглед към мен; познанието се просмукваше бавно, като тънка струйка,
обратно към нея.
— Историкът, лекарят и учителят.
Той кимна утвърдително:
— И двете трябва да подготвите различен начин, по който да впечатлите всеки един от
тримата покровители.
— Но как да направим това, учителю Картие? — попита Сири. Тя почукваше
неспокойно с пръсти по масата, и ми се искаше да й кажа, че нямаше причина за тревога;
несъмнено щеше да впечатли и тримата покровители.
— За историка е добре да сте запаметили някое забележително родословие; би трябвало
да можете да говорите за всеки член на това родословие. За предпочитане е да се
съсредоточите върху кралските родове — обясняваше Картие. — За да впечатлите
покровителя, свързан с медицината, би трябвало да сте подготвени да говорите за всяка кост,
всеки мускул, всеки орган на тялото, както и за травми и рани. А за учителя… е, това е по-
трудно. Най-добрият съвет, който мога да дам и на двете ви, е да покажете нагледно, че
можете да овладеете всеки предмет, както и да обучавате всеки ученик.
Сигурно беше видял неразбиращия поглед в очите ни. Отново, почти се усмихна, когато
кръстоса крака и каза:
— Затрупах ви с думи и ви обърках. И двете си починете през остатъка от сутринта и се
подгответе за слънцестоенето.
Сири моментално се оттласна от стола си, нетърпелива да се махне и да размишлява над
онова, което той току-що ни беше казал. Аз се надигнах по-бавно, отново изпитвайки онова
странно противоречиво усещане… нуждата да остана с него и да го помоля да ме научи на
още се бореше срещу желанието да седна сама и да се опитам да проумея всичко със
собствени усилия.
Точно бях подминала стола му, отправяйки се към отворената врата, когато чух гласът му,
тих и кротък, да изрича името ми.
— Бриена.
Спрях се. Сири сигурно също го беше чула, защото спря на прага и се намръщи през
рамо. Проследи ме как отстъпвах обратно към него, преди да изчезне надолу по коридора.
— Учителю?
Той вдигна поглед към мен:
— Съмняваш се в себе си.
Дълбоко си поех дъх, готова да отрека, да се престоря на уверена. Но думите изгубиха
смисъла си.
— Да. Тревожа се, че никой покровител няма да ме иска. Тревожа се, че не заслужавам
наметалото си.
— И защо смяташ така? — попита той.
Помислих си да му разкажа всичките причини, но за това щеше да е нужно да се върна
назад чак в онзи съдбовен ден, когато седях в коридора на Магналия и подслушвах. Денят, в
който го бях видяла за първи път, когато неочакваното му влизане беше заглушило името на
баща ми.
— Помниш ли какво ти казах — попита Картие, — в деня, когато ме помоли да стана
твой наставник, да те обуча в науките за три години?
Кимнах.
— Да, спомням си. Казахте, че ще трябва да работя два пъти по-упорито. Че докато
сестрите ми прекарват приятно следобедите си, аз ще уча.
— И направи ли го?
— Да — прошепнах. — Направих всичко, което ми казвахте да правя.
— Тогава защо се съмняваш в себе си?
Отместих поглед и се загледах към рафтовете с книги. Не ми се искаше да му обяснявам;
това щеше да разголи твърде голяма част от сърцето ми.
— Ще те насърчи ли знанието, че ти избрах съзвездие?
Това прямо изказване ме накара отново да обърна очи към неговите. Взрях се
настойчиво в него — принц на своя трон на познанието — и почувствах как пулсът ми се
ускоряваше. Това беше неговият дар за мен, дар от наставник за неговия ученик. Той щеше да
ми избере съзвездие, да поръча да го избродират отпред на мантията ми на посветена, там,
където е сърцето. Звезди, които щяха да принадлежат само на мен, да бележат
посвещаването ми.
Не беше редно да ми казва, че подготвяше наметалото ми. И въпреки това го бе сторил.
А това ме беше подсетило за собственото му наметало, синьо като дивата метличина, и
звездите, които му принадлежаха. Това беше съзвездието Верийн — верига от звезди, които
вещаеха триумф въпреки загубата и изпитанията.
— Да — казах. — Благодаря, учителю Картие. — Понечих да си тръгна, но отново
почувствах колебание между вратата и стола му.
— Има ли още нещо, което копнееш да ме попиташ, Бриена?
Отново се обърнах към него и срещнах погледа му:
— Да. Имате ли книга за Камъка на здрача?
Веждите му се повдигнаха:
— Камъка на здрача? Какво те кара да питаш за него?
— Онази илюстрация, изобразяваща Лиадан Кавана… — подех свенливо, спомняйки си
как тя бе носила камъка на врата си.
— А, да. — Картие се надигна от стола си и отвори кожената си раница. Гледах как
прехвърляше книгите, които носеше; накрая измъкна стар опърпан том, увит в предпазен
лист велен. — Ето. Страниците от осемдесет до сто ще ти кажат всичко за камъка.
Поех книгата, като внимавах с крехките й корици.
— Винаги ли сте разнасяли тази книга? — Намирах за странно, че би го правил, защото
видях върху нея знак, че е отпечатана в Мевана. А кой си правеше труда да мъкне със себе си
том по история на Мевана?
— Знаех, че един ден ще я поискаш — отвърна Картие.
Не знаех какво да кажа. Така че му направих реверанс и си тръгнах безмълвно.
Пет
Камъкът на здрача
Онзи следобед не ме завари вглъбена в урок насаме с Картие, защото и двамата
забравихме, че щеше да идва шивачът, за да вземе мярка на възпитаничките за роклите за
слънцестоенето. Аз не бях от хората, които можеха да бъдат видени без книга. Стоях в
коридора до Сири, докато чакахме да ни вземат мярка; пръстите ми обръщаха крехките,
осеяни с петна страници на книгата с меванска история и предания, която Картие ми бе дал.
— Чуй това, Сири — казах; очите ми пробягаха бързо по думите. — „Все още се
спекулира оживено по въпроса за произхода на Камъка на здрача, но легендите твърдят, че
бил открит на дъното на пещерно езеро в планините Кило. Открила го девойка от клана
Кавана, която го занесла на старейшините. След много обмисляне, членовете на клана
Кавана решили да обвържат магията си с камъка, и това бавно довело до западане на
способността им да се преобразяват в дракони.“
Бях омагьосана от преданието, но когато Сири продължи да мълчи, погледът ми се
отклони към нея, и я видях застанала сковано до стената, с поглед, упорито вперен в
ламперията.
— Сири?
— Не ме интересува Камъкът на здрача — каза тя. — Всъщност, изобщо не желая да
чувам за него. Имам си достатъчно неща, които занимават ума ми напоследък.
Затворих книгата; мислите ми бързо „пресяха“ спомените ми от тази сутрин, в опит да
открия източника на раздразнението й.
— Какво има, Сири?
— Не мога да повярвам, че никога досега не съм го видяла — продължи тя.
— Да си видяла какво?
Най-сетне тя обърна очи към мен. Бяха студени, със синия цвят на лед, който всеки миг
щеше да се пропука.
— Учителят Картие те покровителства.
Изправих се, застинала от твърдението й. А после думите ми се изляха, стъписано:
— Не ме покровителства! Сири, честно… учителят Картие не харесва никого.
— В продължение на седем години се мъча да го впечатля, да спечеля благосклонността
му, да се опитам да изкопна макар и миниатюрна усмивка от него. — Лицето й беше
изключително бледо, завистта пламтеше ярка и гореща вътре в нея. — И тогава се появяваш
ти. Видя ли как те гледаше днес? Как искаше да ти се усмихне? Сякаш мен ме нямаше в
стаята, докато вие двамата дрънкахте неспирно за мевански кралици и магия.
— Сири, моля те — прошепнах; гърлото ми внезапно се сви, когато думите й попиха в
съзнанието ми.
— А после не успя да се сдържи — продължаваше тя. — Трябваше да те задържи и да ти
съобщи, че ти е избрал съзвездие. Защо му е да ти казва това? Защо не го направи и за мен?
О, точно така — ти си неговата галеница, неговата любимка.
Бузите ми се обляха в топлина, когато осъзнах, че ни беше подслушвала. Не знаех какво
да кажа; самата аз бях ядосана, но да споря с нея щеше да е толкова глупаво, колкото и да си
блъскам главата в стената. Въпреки това тя се взираше в мен, предизвиквайки ме да й
възразя.
Точно тогава шивачът отвори вратата и я повика.
Почувствах лекия допир от преминаването й, вдъхнах уханието на лилии, което остана
да се носи след нея, когато изчезна в стаята за проби и шивачът затвори вратата.
Бавно се смъкнах на пода; усещах краката си като втечнени. Вдигнах колене и ги
прибрах плътно до гърдите си, вперила поглед в стената. Главата ми започна да пулсира и
разтърках уморено слепоочията си.
Никога не бях помисляла, че учителят Картие ме фаворизира. Нито веднъж. И бях
стъписана, че Сири би помислила подобни глупости.
В Магналия Хаус имаше определени правила, които наставниците — и мъже, и жени —
спазваха много стриктно. Не показваха предпочитания към нито една от възпитаничките. По
време на слънцестоенето ни оценяваха според определени критерии, далеч от всякакви
пристрастия и предразсъдъци, макар че можеха да предоставят известни напътствия. Не
връчваха мантия, символизираща посвещението, ако една възпитаничка не успееше да
овладее наклонността си. И макар че методите им на преподаване варираха от танци до
импровизирани дебати, те се придържаха към едно неизменно правило; никога не ни
докосваха.
Учителят Картие беше почти съвършен. Не би се осмелил да наруши някое правило.
Мислех си за това, със затворени очи, притиснала ръце към пламналите си бузи, когато
усетих лек аромат на дим. Привлякох го, дълбоко в сърцето си… дъхът на горящо дърво, на
смачкани листа, на висока, оплетена трева… металическият мирис на стомана, нагрявана на
огън… вятър, препускащ през яркосини безоблачни небеса… и отворих очи. Този аромат не
беше от Магналия Хаус.
Светлината около мен неусетно се беше променила; вече не беше топла и златиста, а
хладна и буреносна. А после се дочу далечен глас, глас на мъж.
Ваша светлост! Ваша светлост, тя е дошла да ви види…
Изправих се несигурно на крака и се подпрях на стената, като се взрях надолу по
коридора. Звучеше, сякаш гласът се обръщаше към мен; грубите и дрезгави думи на по-
възрастен мъж — и въпреки това бях сама в помещението. За миг се запитах дали имаше
тайна врата, за която не знаех, дали от нея щеше да се покаже някой от слугите.
Ваша светлост?
Предположението ми стана на пух и прах, когато осъзнах, че говореше на деърински,
езика на Мевана.
Понечих да пристъпя напред, да потърся говорещия, когато вратата на стаята за проби се
отвори със скърцане, подобно на стон.
Сири излезе, без да ми обърне внимание, отправи се надолу по коридора и светлината
отново придоби златистия цвят на лятото, натрапчивият мирис на горящи предмети се
изпари, и зовът на странника се разпиля на прашинки.
— Бриена? — попита шивачът.
Заставих се да прекося коридора и да отида при него в стаята за проби. Внимателно
оставих книгата на Картие настрана, постарах се да стоя безмълвна и неподвижна на
пиедестала, когато шивачът започна да ми взима мерки. В главата ми сякаш блъскаше чук,
пулсът ми се стрелкаше неспокойно по китките и шията ми, докато се взирах в отражението
си в огледалото.
Бях бледа като мъртвец, кафявите ми очи бяха печално кървясали, челюстта — стисната.
Изглеждах така, сякаш току-що бях видяла призрак.
Повечето валенианци твърдяха, че не бяха суеверни. Но бяхме. Именно затова ръсехме
праговете си с билки в началото на всеки сезон, затова сватбите се състояха само в петъчни
дни, затова никой не искаше нечетен брой синове. Знаех, че светците можеха да се явяват на
грешници, но това… това означаваше, че Магналия Хаус беше обитавана от призраци.
А ако беше, защо чак сега чувах гласове?
— Добре, мадмоазел, свободна сте да си вървите.
Слязох от пиедестала и взех отново книгата. Шивачът сигурно ме смяташе за груба, но
гласът ми беше заплетен дълбоко в гърдите, докато си поемах въздух и отварях вратата…
Коридорът беше в обичайния си вид.
Пристъпих в него, усещах как от кухните се носеше уханието от прясно изпечен хляб,
чувах музиката на Мерей, която се носеше по въздуха като облак, усещах излъсканите черни
и бели квадрати под чехлите си. Да, това беше Магналия.
Тръснах глава, за да прочистя паяжината, събрала се между мислите и възприятията ми,
и хвърлих поглед надолу към книгата в ръцете си.
През предпазната обвивка от велен, червеникавокафявата й корица блестеше ярко като
рубин. Вече не изглеждаше древна и овехтяла; изглеждаше прясно отпечатана и подвързана.
Спрях на място. Внимателно смъкнах велена и го оставих да се понесе към пода, докато
се взирах в книгата. Книгата на часовете[1] — гласеше гравираното със златни букви
заглавие. Дори не бях забелязала заглавието върху корицата, когато Картие ми я даде, книгата
беше толкова захабена и опърпана; преди ми беше заприличало на размазано петно от
звезден прах. Сега обаче беше зашеметяващо ясно.
Какво щях да му кажа, когато я върнех? Че тази лукава малка меванска книга с истории
и предания беше върнала времето назад?
Едва ме бе споходила тази мисъл, когато любопитството ми избуя като плевел. Разтворих
корицата. Отпред се виждаше знакът, че е издадена в Мевана, и беше изписана годината на
първото й отпечатване; 1430 г.
А пръстите върху страницата — ръцете, които държаха тази книга — вече не бяха моите.
Бяха мъжки, едри, обсипани с белези и с мръсотия под ноктите.
Стресната, изпуснах книгата. Но томът остана в хватката на мъжа — моята хватка — и
осъзнах, че бях свързана с него. Когато сетивата ми възприеха тялото му — беше висок,
мускулест, силен, — почувствах как светлината се размести и промени около нас, сива и
мътна, и струйката дим отново се процеждаше по коридора.
— Ваша светлост! Ваша светлост, тя е дошла да ви види.
Погледнах нагоре; вече не стоях в коридора на Магналия.
Това беше коридор, построен от камък и хоросан, с потрепващи факли, поставени в
железни скоби по протежение на стената. А пред мен търпеливо стоеше мъж; негов беше
гласът, който бях чула най-напред.
Беше стар и плешив, с крив нос. Но ми се поклони, облечен в черни бричове и къс кожен
жакет, протрит по ръбовете. На хълбока му висеше прибран в ножница меч.
— Къде е тя? — Гласът, който стопли гърлото ми, изобщо не приличаше на моя;
боботеше като укротена гръмотевица, мъжествен и плътен.
Вече не бях Бриена от Магналия Хаус. Бях непознат мъж, застанал в някаква далечна
зала от миналото, телата и умовете ни бяха свързани от тази книга. И макар че сърцето ми
биеше лудо в гърдите и беше изпълнено с ужас, душата ми се настани уютно в проправените
от него пътеки. Наблюдавах го, отвътре, чрез неговите очи и възприятия.
— В библиотеката, ваша светлост — каза шамбеланът и отново сведе плешивата си
глава. Мъжът, с когото бях „споена“, затвори книгата, размишлявайки върху онова, което току-
що беше прочел — което току-що бях прочела, — докато вървеше надолу по коридора, по
витите стълби към библиотеката. Спря за миг точно пред двойните врати, за да погледне още
веднъж „Книгата на часовете“. Имаше моменти, в които му се искаше да вярва в такива
предания, в които искаше да се довери на магията. Днес не беше такъв случай и той постави
книгата върху един стол, преди да отвори вратите.
Принцесата стоеше с гръб към него пред сводестите прозорци, светлината
смекчаваше цвета на тъмната й коса. Разбира се, че беше дошла да го посети облечена в
пълни доспехи, с дългия си меч, прибран в ножница на хълбока. Сякаш беше дошла да воюва
срещу него.
Нора Кавана се завъртя да го погледне. Тя беше третата дъщеря на кралицата и макар
да не бе най-красивата, все пак на него му беше трудно да отмести поглед от нея.
— Принцесо Нора. — Той я поздрави с почтителен поклон.
— С какво мога да ви помогна?
Срещнаха се в центъра на обширната библиотека, където въздухът се сгъстяваше и
гласовете им нямаше да бъдат дочути.
— Знаете защо съм дошла, ваша светлост — каза Нора.
Той се взря в нея, обхвана с поглед изящния й нос, заострената й брадичка, белега,
спускащ се надолу по бузата й. Не беше ленива като най-голямата си сестра, наследницата.
Нито пък беше разточителна и жестока като втората си сестра. Не, помисли си той,
очите й бяха толкова сини, сякаш горяха. Тя беше съчетание от грация и стомана, както
дипломат, така и воин. Беше истинско отражение на своята прародителка, Лиадан.
— Дошла сте, защото се тревожите заради Хилдите — каза той. Винаги бяха
Хилдите, единствената истинска опасност за Мевана.
Нора отмести поглед към лавиците, отрупани с книги и свитъци.
— Да, набезите на Хилдите подтикнаха майка ми да им обяви война.
— А принцесата не желае да води война?
Това я накара отново да обърне поглед към него, очите й се присвиха от недоволство:
— Не желая да виждам как майка ми използва магията си за зли цели.
— Но Хилдите са наш враг — възрази той. Единствено насаме би я предизвикал така,
било то и само да изпита силата на вярата й. — Навярно заслужават да бъдат сразени
чрез бойна магия.
— Магията не бива да се използва в битка — промърмори тя, като пристъпи по-близо
до него. — Знаете това; вярвате в това. Проповядвате тези идеи, откакто се помня.
Израснах с предупрежденията ви, обучих се да си служа с меч и щит, както предложихте.
Подготвих се за деня, когато ще е нужно да защитя земята си със собствената си ръка, с
острието на меча си, а не с магията си.
Сърцето му забави ритъма си; почувства как пространството между тях се стеснява.
Тя беше само на шестнайсет години и въпреки това кой би помислил, че третата по ред
принцеса, която никога нямаше да наследи короната, за която мнозина забравяха, ще бъде
единствената, която щеше да се вслуша в думите му?
— Майка ви, кралицата, не вярва в такива неща — каза той. — Нито сестрите ви. Те
смятат магията си за предимство в битка.
— Не е предимство — каза Нора и поклати глава. — А измамна опора и опасност.
Четох памфлетите ви по въпроса. Изучавах начина на воюване на Лиадан и стигнах до
собствени заключения…
Тя замълча. Той зачака; чакаше я да изрече думите.
— Не трябва да позволяваме на майка ми да влезе в тази война, служейки си с магията.
Той се извърна от нея; изявлението й го накара да се опияни от собствените си
амбиции, от собствената си гордост. Заради това щеше да се наложи да действа много
внимателно, за да не я настрои срещу себе си.
— Какво искате да направя, принцесо Нора?
— Искам да ме посъветвате. Искам да ми помогнете.
Той пристъпи пред голямата карта, прикрепена с гвоздеи на стената. Погледът му
проследи остров Мевана, краищата и планините й, горите и долините й. Далече на запад се
намираше студената земя Гримхилдор. На юг бяха кралствата Валения и Бандека. Една
идея покълна с мислите му, пусна корени и разцъфна от езика му…
— Бихте могли да кажете на кралицата, че Валения никога няма да се притече на
помощ на Мевана, ако си служим с бойна магия. — Той се обърна отново да погледне
Нора. — Всъщност по-вероятно биха разтрогнали съюза ни.
— Не ни трябва помощта на Валения — отвърна принцесата. В тона й се долавяше
надменността, която, изглежда, всички Кавана притежаваха.
— Не отхвърляйте валенианците толкова бързо, принцесо. Те са най-силният ни
съюзник, наш предан брат. Би било лекомислено да ги отчуждим от себе си само защото
майка ви е решила да води война чрез магия.
Изражението на Нора не се смекчи; тя не се изчерви, нито се извини за надменността
си.
Той тръгна обратно към нея; застана толкова близо, че гърдите му почти докоснаха
предницата на бронята й, толкова близо, че можеше да усети уханието на планинския
въздух в косата й, и прошепна:
— Нали си давате сметка, че майка ви би могла да унищожи Гримхилдор? Може да
превърне жителите на Валения в свои роби? Може да запрати Бандека във вечна тъмнина?
Майка ви би могла да разбие владенията на кралицата на парчета с бойната си магия?
— Да — прошепна тя в отговор.
Не беше честно, помисли си той. Не беше честно, че Кавана бяха единственият Дом,
който владееше магия, че другите тринайсет бяха несъмнено крехки, слаби, и обикновени
човеци, лишени от свръхестественост. Слабата жена пред него можеше да изгори земята
му само с едно щракване на пръстите си, можеше да накара сърцето му да спре само с една
дума. И въпреки това щеше да му се наложи да разпали огъня, за да изгори земята, щеше да
е принуден да извади меч, за да я довърши. Чувстваше как магията се носи около нея като
мънички късчета диаманти в бронята й, като звезден прах в косите й, като лунна светлина
по кожата й.
Ах, винаги беше мразил рода Кавана.
Спомни си какво беше прочел току-що в Книгата на часовете за древния произход на
Камъка на здрача. Защо да вярва на такъв глупав мит — че старейшините на рода Кавана
наистина биха приковали магията си към камъка? Или са били лекомислени, или са се
страхували от собствената си мощ. Затова я бяха смекчили.
А той се готвеше да направи важно предположение — тя вероятно щеше да се изсмее,
когато й кажеше; — и все пак именно това искаше от доста време.
— Трябва да ми донесете Камъка на здрача — каза й той; забеляза как челото й се
изопва в намръщена гримаса.
— Какво? Защо?
— Магията на майка ви, магията на сестра ви, вашата магия, принцесо, изисква една
от вас да носи камъка върху сърцето си, до плътта си. Уловката е, че ако камъкът бъде
отделен от рода Кавана, вашата магия ще заспи.
Тя си пое дълбоко дъх през зъби, но му беше ясно, че за нея това не е изненада. Значи тя
знаеше? Знаеше, че нейният Дом трябва да носи камъка, за да си служи с магия? И въпреки
това нейният клан, Кавана, беше опазил тайната. Кой беше поставил началото? Самата
Лиадан?
— Откъде знаете това, ваша светлост?
Той сведе усмихнато лице към нея; усмивката имаше кисел вкус.
— От дългогодишно четене на вашите предания, принцесо. Това е мое предположение,
но виждам в очите ви, че се натъкнах на истина.
— Не мога да взема Камъка на здрача — почти изръмжа Нора. — Майка ми никога не
го сваля от врата си.
— Не можете или не желаете? — контрира той. — Страхувате ли се да почувствате
как магията се слива с кръвта ви?
Нора хвърли поглед към прозореца, където бурята най-сетне избухна и зашиба
стъклото.
— Майка ми би ме обезглавила, ако ме хване да взимам камъка. Ако узнае, че съм го
предала на… на вас.
— Мислите, не бих могъл да унищожа подобно нещо? — процеди той; търпението му
се изчерпваше. — Да не би да забравяте, принцесо Нора, че Камъкът на здрача ще ме
изгори, ако посмея да го докосна?
— Тя ще си помисли, че съм заговорничила с вас — продължи тя, без да му обръща
внимание.
Той въздъхна, уморен от опитите да я убеди.
— Мислите, че ви е нужно повече време да обмислите предложението ми. Върнете се в
замъка, принцесо. Помислете върху това, което ви казах, което искам от вас. Ако смятате,
че можете да укротите магията на майка си по друг начин, тогава ще обмислим различен
подход. Ако ли не… трябва да ми донесете камъка. В противен случай ще станете
свидетелка как бойната магия на майка ви разделя света.
Изражението на Нора бе грижливо овладяно; той не можеше да отгатне какво
мислеше тя, нито какво чувстваше.
Проследи я как си тръгва; вратите на библиотеката се затръшнаха зад нея.
Щеше да се върне, той го знаеше. Щеше да се върне, защото нямаше друг начин. Щеше
да се върне, защото се страхуваше от собствената си магия.
Едва усетих как той ме оставя, как тялото му се разтваря като мъгла около моето и се
понася навън през отворения прозорец. Погледът ми се проясни, сякаш примигвах, за да
прогоня пясъка на съня, озовавайки се в познатата библиотека на Магналия. Ръцете ми още
стискаха Книгата на часовете — тя отново беше стара, опърпана и прокъсана. Но някога
тази книга беше принадлежала на него, мъжа, в когото се бях преобразила. Някога, преди сто
трийсет и шест години, тази книга се беше намирала в залата на мевански замък.
Потреперих; от слънчевата светлина болката в главата ми се задълбочи. Намерих опипом
вратата, затътрих се надолу по коридора и нагоре по стълбите, стискайки челюст, когато
внезапният смях на Сибил разтърси слуха ми.
Имах чувството, че току-що бях ударила главата си в скала. Почти се изкушавах да
опипам черепа си, за да проверя дали имаше пукнатина.
Влязох в стаята си и затворих вратата зад гърба си.
Би трябвало да уча. Би трябвало да се подготвям.
Всичко, което успях да направя, беше да оставя книгата настрана и да си легна. Със
затворени очи и с цялата ми воля призовавах болката в ума ми да утихне. Стараех се да
успокоя тревогата, която започваше да пулсира в сърцето ми.
Връщах се мислено към онова, което бях видяла, отново и отново, докато единственото,
за което можех да мисля, беше защо и кой. Защо бях видяла това? И кой беше този мъж?
Защото така и не бях открила името му.
Шест
Падането
На другата сутрин пристигнах за урока на Картие с половин час закъснение. Може и да
беше малко прекалено; никога не бях закъснявала, дори и когато бях възпитаничка в четирите
други области. Не можех да проумея, че Картие ме фаворизираше, както твърдеше Сири.
Беше невъобразимо да позволя това да застане между нас, между сестринството и
приятелството ни. Исках да успокоя тревогите на Сири, исках да й докажа, че Картие не би
се отнасял към мен по-различно, отколкото към нея. А най-добрият начин да го подразня
беше да закъснея.
Влязох в библиотеката; погледът ми се спря върху него. Стоеше до масата и преговаряше
материала със Сири; лененорусата му коса беше прихваната с панделка, бялата му риза —
обляна в слънчева светлина. Сърцето ми препускаше — обзето от мъчителна възбуда, —
когато се обърна да ме погледне.
— А кои са костите на черепа? — попита той Сири, докато се плъзвах в стола си.
За първи път, откакто имах общи уроци, тя беше безмълвна. Очите й бяха широко
отворени, сини като лятно небе, в което да пропаднеш.
— Ф-фронтална кост, теменна кост, скулна кост…
Картие тръгна към мен — често крачеше насам-натам по време на уроците, това не
беше нищо ново, — но долових промяна в походката му; затишие преди буря. Дойде и застана
до лакътя ми, достатъчно близо да почувствам как въздухът между нас искри.
— Закъсня, Бриена.
— Да. — Осмелих се да вдигна поглед към него. Изражението му беше овладяно и
сдържано; не можех да преценя дали беше ядосан, или изпитваше облекчение.
— Защо? — попита той.
— Простете, учителю. Нямам основателна причина.
Чаках — да ме накаже, да ми възложи някакво ужасно писмено задание, в което да
опиша подробно какъв безразсъден навик беше закъсняването. Наказанието така и не дойде.
Той се извърна и продължи бавната си обиколка около масата, из библиотеката.
— Сега ми изреди костите на ръката, Сири.
Сири завъртя очи към мен, когато той беше с гръб към нас. Знаех какво се опитваше да
ми каже; Виждаш ли, Бриена? Всичко може да ти се размине.
Слушах я как започна да изброява костите на ръката — владееше блестящо човешката
анатомия, — докато обмислях друг начин да поставя на изпитание търпението на Картие.
Сири беше стигнала до раменната кост, когато се намесих и гласът ми я прекъсна грубо:
— Раменна кост, лъчева кост, лакътна кост, кост на китката…
— Не попитах теб, Бриена. — Гласът на Картие беше гладък като стъкло. Беше
предупреждение; очите му срещнаха моите от отсрещния край на стаята.
Замълчах си; опитах се да накарам чувството за вина да се изпари. Исках това, не
забравяйте. Исках да го ядосам, да го подразня.
— Сега, Сири — каза той, като затвори очи и щипна основата на носа си, сякаш беше
изтощен, — ако обичаш, изреди костите на крака.
Пръстите й разсеяно обхождаха плота на масата, докато смутено се взираше в мен:
— Латерална изпъкналост, междинна изпъкналост, тиб…
— Тибиална грапава издатина — изпреварих я отново. — Тибия, фибула…
— Бриена — обади се той; гласът му бързо се преплете с моя.
— Свободна си.
Изправих се, направих реверанс и си тръгнах, без да погледна него, нито нея. Втурнах се
нагоре по стълбите; сърцето ми тръпнеше като струна на арфа, която някой е дръпнал.
Седнах на леглото си и се взрях в „Книгата на часовете“, която все така лежеше на
нощната ми масичка, недокосната след видението, опърпана и безобидна на вид. След
вътрешен спор със себе си, реших да я взема и да прочета друг пасаж, като очаквах той да ме
дръпне обратно към 1430 г. Но часовете минаваха, а аз си оставах все така седнала тихо, на
сигурно място на леглото си, зачетена в мевански предания.
Когато чух слабия звън на големия часовник на пода във фоайето, внимателно затворих
книгата и я увих във велена. Последният урок официално беше приключил, а аз се бях
държала като глупачка.
Чух гласовете на сестрите си, докато излизаха от учебните стаи… ликуващи, оживени.
Бяха приключили, готови за слънцестоенето. Въпреки това аз си помислих за всички неща,
които тепърва трябваше да овладея преди неделя, и разсеяно, е неохота издърпах случайна
книга от рафта си. По случайност се оказа томът, посветен на кралските родословия, които
се предполагаше да съм запаметила.
Вратата се отвори рязко и Мерей се втурна вътре, понесла лютнята си. Беше удивена да
ме види.
— Бри? Какво правиш?
— Уча — отвърнах с крива усмивка.
— Но учебните занятия приключиха — възрази тя, остави лютнята на леглото си и се
приближи с големи крачки до моето.
— Отиваме на пикник, за да го отпразнуваме. Трябва да дойдеш.
За малко щях да го направя. Един миг ме делеше от това да затворя тома и да забравя
списъка с неща, които трябваше да запаметя, но погледът ми се отклони към Книгата на
часовете. Имах крещяща нужда да поговоря с Картие за преживяното. За това, което бях
видяла.
— Ще ми се да можех — казах и си помислих, че Мерей се готвеше да ме дръпне и да ме
повлече надолу по стълбите, когато Абри се провикна към нея от фоайето.
— Мерей!
— Бриена. Моля те, ела — прошепна Мерей.
— Трябва да говоря с учителя Картие.
— За какво?
— Мерей! — продължи да крещи Абри. — Побързай! Ще ни зарежат!
Вгледах се в нея; моята сестра и приятелка. Тя можеше да се окаже единственият човек
на света, на когото можех да се доверя, единственият човек, който нямаше да си помисли, че
си бях изгубила разсъдъка, ако й кажех какво се беше случило.
— Ще трябва да ти разкажа по-късно — промърморих. — Върви, преди Абри да е
останала без глас.
Мерей се задържа още миг; тъмните й очи ме гледаха овладяно. Но знаеше, че беше
безполезно да спори с мен. Тръгна си без нито дума повече, а аз се заслушах в звука от
стъпките й по стълбите; входните врати се затвориха с разтърсващ трясък.
Изправих се и отидох до прозореца ни, от който се откриваше гледка към предния
вътрешен двор. Загледах как моите сестри-възпитанички се събират в една от откритите
карети и се смеят, докато антуражът им потегляше надолу по алеята, изчезвайки под клоните
на дъбовете.
Едва тогава грабнах „Книгата на часовете“ и се втурнах с главоломна бързина нагоре
по стълбите. Едва не се сблъсках с Картие във фоайето; беше преметнал наметалото си през
ръка и държеше раницата си.
— Помислих, че си си тръгнала — каза Картие.
— Не, учителю.
Стояхме и се взирахме един в друг; къщата беше необикновено тиха, сякаш стените ни
наблюдаваха. Имах чувството, че си поемах дъх, готова да се гмурна в дълбоки води.
— Бих искала да помоля за следобеден урок?
Той намести раницата си и изсумтя:
— Отпращам те от един, а сега искаш друг?
Усмивка стопли устните ми, когато вдигнах книгата му:
— Навярно можем да обсъдим това?
Погледът му се стрелна за миг към книгата, после обратно към мен и кротките ми,
изпълнени с разкаяние очи.
— Добре. Ако се съгласиш да се държиш нормално.
Влязохме в библиотеката. Докато той оставяше нещата си, аз застанах до стола си и
плъзнах Книгата на часовете върху масата.
— Исках да ме отпратите — признах.
Картие вдигна поглед и изви едната си вежда:
— До такъв извод стигнах и аз. Защо?
Издърпах стола си и седнах, преплитайки пръсти като покорна възпитаничка:
— Защото Сири смята, че ме фаворизирате.
Той седна в стола на Сири, настанявайки се точно срещу мен. Подпря лакти на масата и
отпусна брадичка в дланта си; клепачите му бяха наполовина притворени, в израз на зле
прикрито веселие.
— Какво я кара да мисли така?
— Не знам.
Той мълчеше, но погледът му докосваше всяка линия и извивка на лицето ми. Спомних
си колко лесно можеше да вижда през мен. Лицето ми беше като стихотворение, което
можеше да прочете. Затова се въздържах да не се усмихвам или мръщя, но въпреки това той
настоя:
— Всъщност знаеш. Защо?
— Мисля, че е заради нещата, които обсъждаме. Вчера тя се почувства пренебрегната.
— Когато говорим за Мевана ли?
— Да. — Не смятах да му казвам за предполагаемата усмивка. — И мисля, че се
притеснява заради покровителите, за… конкуренцията с мен. — Точно за това се тревожех
най-много — че двете със Сири неминуемо щяхме да превърнем слънцестоенето в
състезание, че щяхме да се стремим към един и същ покровител.
Погледът му стана по-остър. Всяка искрица веселие помръкна и той изправи гръб в
стола си:
— Не би трябвало да има нужда двете с нея да се състезавате. Ти имаш твоите силни
страни, тя си има своите.
— Кои неща бихте нарекли мои силни страни? — попитах предпазливо.
— Ами, бих твърдял, че приличаш на мен. Ти си по природа историк, изпитваш
привличане към нещата от миналото.
Трудно ми беше да повярвам на думите му; как току-що беше отворил вратата към
темата, за която горях от нетърпение да поговорим. Внимателно свалих обвивката на
Книгата на часовете и я поставих между нас.
— Като говорим за миналото — започнах, прочиствайки гърло, — къде се натъкнахте на
подобна книга?
— Където се натъквам на повечето си книги — отвърна той духовито. — При книжар.
— В Мевана ли я купихте?
Той мълчеше, а поле каза:
— Не.
— Значи не знаете кой я е притежавал преди вас?
— Това са странни въпроси, Бриена.
— Просто съм любопитна.
— В такъв случай не, не знам кой я е притежавал преди мен. — Облегна се назад в стола
си и онова премрежено изражение се върна. Но не ме заблуди; видях блясъка в очите му.
— Някога… случвало ли ви се е да виждате или чувствате разни неща, когато четете тази
книга?—
Всяка книга ми позволява да виждам и чувствам неща, Бриена.
Караше ме да звуча глупаво. Започнах да се отдръпвам мислено, леко жегната от
сарказма му, и той сигурно го беше доловил, защото мигновено омекна, гласът му стана
сладък като мед.
— Приятно ли ти беше да четеш за Камъка на здрача?
— Да, учителю. Но…
Той чакаше, насърчавайки ме да изрека мислите си.
— Какво, за бога, е станало с него? — довърших.
— Никой не знае — отговори Картие. — Изчезнал е през 1430 г., годината на последната
меванска кралица.
1430 г. Годината, в която някак се бях вмъкнала. Преглътнах; устата ми внезапно беше
пресъхнала, пулсът ми прескачаше. Спомних си какво бе казала принцесата, какво беше
казал мъжът.
Донесете ми Камъка на здрача.
— Последната меванска кралица ли? — повторих като ехо.
— Да. Имало кървава битка, магическа битка. Както вече знаеш от прочетеното за
Лиадан, по време на война магията на рода Кавана ставала буйна и покварена. Кралицата
била убита, камъкът — изгубен, и така дошъл краят на една епоха. — Той потропа с пръсти
по масата, загледан в неопределена точка, сякаш мислите му бяха дълбоки и тревожни като
моите.—
Но ние все още наричаме Мевана владението на кралицата — казах. — Нея
наричаме „кралство“.
— Крал Ланън се надява скоро да промени това.
Ах, крал Ланън. При звука на името му се сещах за три неща; алчност, власт и стомана.
Алчност — защото той вече беше изсякъл мевански монети, на които бе изобразен профилът
му. Власт — защото налагаше тежки ограничения за пътуванията между Мевана и Вадения.
И стомана, защото потушаваше повечето разногласия със силата на меча.
Но Мевана невинаги е била толкова мрачна и опасна.
— Какво си мислиш? — попита Картие.
— Мисля си за крал Ланън.
— Нима мисълта за него да предизвиква толкова разсъждения?
Отправих му закачлив поглед:
— Да, учителю Картие. На трона на Мевана има мъж, когато би следвало да има
кралица.
— Кой казва, че се предполага да има кралица? — И тук идваше закачката; той ме
предизвикваше да демонстрирам както ясното си произношение, така и познанията си.
— Лиадан Кавана е казвала така.
— Но Лиадан Кавана е мъртва от двеста и петдесет години.
— Тя може и да е мъртва — казах, — но думите й не са.
— Какви думи, Бриена?
— Канонът на кралицата.
Картие се наклони напред, сякаш масата оставяше твърде голямо разстояние между нас.
А аз установих, че също се привеждах по-близо, за да се срещна с него в средата на дъба,
дървото, което беше станало свидетел на всичките ми уроци.
— А какво е Канонът на кралицата? — попита той.
— Законът на Лиадан. Закон, който постановява, че Мевана следва да се управлява
единствено от кралица, никога от крал.
— Къде съществува доказателство за този закон? — попита той; гласът му стана нисък и
мрачен.
— Липсва.
— Камъкът на здрача — изгубен. Канонът на кралицата — изгубен. И следователно
Мевана е изгубена. — Той се отдръпна и се отпусна обратно в стола си. — Канонът е
законът, който отказва власт на кралете, предоставяйки трона и короната на благородните
дъщери на Мевана. Така че, когато Канонът изчезнал през 1430 г., точно след като Камъкът
на здрача бил изгубен, Мевана се оказала на косъм от гражданска война, докато кралят на
Вадения решил да се намеси. Знаеш историята.
Наистина беше така. Вадения и Мевана винаги били съюзници, брат и сестра, кралство,
управлявано от крал, и владение на кралица. Но Мевана, внезапно лишена от кралица и от
магия, се разединила; четиринайсетте Дома заплашвали да се разцепят отново на кланове. И
въпреки това валенианският крал не бил глупак; от другата страна на канала гледал как
меванските лордове се бият и препират за трона. Валенианският крал дошъл в Мевана и
казал на всеки от четиринайсетте северни лордове да изрисуват знака на своя Дом върху
камък и да го пуснат в едно буре, а той да изтегли жребий кой да управлява севера. Лордовете
се съгласили — всеки от тях бил воден от гордост, вярващ, че има право да управлява — и
неспокойно гледали как валенианският крал пъхнал ръка дълбоко в бурето и пръстите му
разместили камъните. Той изтеглил камъка на Ланън; камък, украсен с изображение на рис.
— Кралят на Валения поставил мъжете от рода на Ланън на трона — прошепнах;
съжаление и гняв се преплитаха в сърцето ми винаги, когато се сещах за това.
Картие кимна, но в очите му имаше искрица на гняв, когато каза:
— Разбирам намеренията на валенианския крал; той смятал, че действията му са
правилни и спасява Мевана от гражданска война. Но намесата му е била погрешна; трябвало
е да остави меванците сами да стигнат до решение. Тъй като Валения се управлява от крал,
той смятал за редно Мевана също да стане кралство. Следователно благородните синове на
Ланън вярват, че са достойни за трона на Мевана.
Не ми убягна, че Картие вероятно щеше да изгуби главата си, ако верните меванци го
чуеха да изрича такива изменнически думи. Потръпнах, оставих страха да загризе костите
ми, преди да се успокоя, че бяхме добре защитени под закрилата на Валения, далече от
тираничната хватка на Ланън.
— Звучите като „Безмилостното перо“ учителю — заявих. Това беше тримесечен
памфлет, публикуван във Валения; вестник, пълен с дръзки вярвания и истории, списван от
анонимен автор, който обожаваше да се подиграва с меванския крал. Картие носеше
памфлетите на мен и Сири да ги четем в час; бяхме се присмивали, изчервявали и спорили
над войнствените изявления.
Картие изсумтя, очевидно развеселен от сравнението.
— Нима? „Как да опиша един северен крал? Със скромни думи върху хартия? Или
навярно чрез цялата кръв, която пролива, чрез всички монети, които краси ликът му, чрез
всички съпруги и дъщери, които убива?”
Спогледахме се един друг, дръзките думи на „Безмилостното перо“ се настаниха между
нас.
— Не, не съм толкова смел, че да пиша такива неща — призна той най-накрая. — Или
толкова лекомислен.
— Дори така да е, учителю Картие… нима хората на Мевана не помнят какво гласи
Канонът на кралицата? — възразих.
— Канонът на кралицата бил написан от Лиадан и има само един екземпляр — обясни
той. — Тя вдълбала закона с магия в каменна плочка, която не може да бъде унищожена, но
липсва от сто трийсет и шест години. Думите, дори законите, лесно се забравят, разядени от
прахта, ако не се предават от едно поколение на следващото. Но кой ще каже, че един
меванец няма да наследи своята родова памет, и да помни тези сили от миналото?
— Родова памет ли? — повторих като ехо.
— Причудлив феномен — обясни той. — Но един адепт, посветил се на науките,
извършил обширно проучване по въпроса. Той стигнал до заключението, че всички ние ги
носим в умовете си — подбрани спомени на предците ни — но дори не подозираме за тях,
защото лежат приспани. И въпреки това все още могат да се проявят у някои от нас въз
основа на връзките, които правим.
— Следователно тези на Лиадан ще бъдат наследени един ден? — попитах, само за да
вкуся надеждата в думите.
Проблясването в очите му ми подсказваше, че това беше самозалъгване.
Замислих се по темата. След известно време мислите ми направиха кръг и се върнаха
към Ланън, и казах:
— Но сигурно има начин да се опази меванският трон от… такъв крал.
— Не е толкова просто, Бриена.
Той направи пауза и аз зачаках.
— Преди двайсет и пет години трима лордове се опитали да детронират Ланън — поде
той. Знаех тази жестока, кървава история, и въпреки това сърце не ми даваше да кажа на
Картие да спре да разказва. — Лорд МакКуин. Лорд Морган. Лорд Кавана. Искали да
поставят на трона най-голямата дъщеря на лорд Кавана. Но без Камъка на здрача и без
Канона на кралицата, другите лордове отказали да ги последват. Планът се провалил. Ланън
си отмъстил, като убил лейди МакКуин, лейди Морган и лейди Кавана. Убил също и
дъщерите им, някои от които били още деца, защото един мевански крал винаги ще се бои от
жените, докато Канонът на кралицата на Лиадан чака да бъде открит.
Историята накара сърцето ми да натежи от скръб. Усетих болка в гърдите, защото
половината ми наследство идваше от тази земя — красив, горд народ, който бе потопен в
тъмнина.
— Бриена.
Примигнах, за да прогоня тъгата и страха, и го погледнах.
— Един ден ще се въздигне кралица — прошепна той, сякаш книгите имаха уши и
можеха да ни подслушат. — Навярно ще се случи, докато сме още живи, във време, което ще
дойде след нас. Но Мевана ще си спомни коя е и ще се сплоти в името на велика цел.
Усмихнах се, но празнотата не си отиде. Кацна на раменете ми и се настани в гърдите
ми.
— Сега — каза Картие и потропа с кокалчетата си по масата. — Ние с теб лесно се
разсейваме. Да поговорим за слънцестоенето и как най-добре мога да те подготвя.
Спомних си предложенията му относно тримата покровители, какво трябваше да съм
подготвила.
— Още имам пропуски в познанията за кралските родове.
— Тогава нека започнем оттам. Избери някой благородник от възможно по-отдавнашен
период и изреди членовете на рода чрез наследяващия син.
Този път в джоба ми не лежеше писмото от дядо, което да ме разсейва. Въпреки това
изредих няколко от синовете, преди да усетя напиращата прозявка. Картие ме слушаше,
приковал поглед в стената. Прости ми прозявката и я остави да отмине незабелязана. Докато
не се повтори и реших да взема една книга с твърди корици от масата, след което застанах
права върху стола си.
Той удивено вдигна поглед към мен:
— Какво правиш?
— Имам нужда да се ободря. Хайде, учителю. Присъединете се към мен — подканих го,
докато балансирах книгата върху главата си. — Ще продължа изреждането, но първият, чиято
книга падне от главата му, губи.
Направих го, защото бях отегчена и исках да почувствам тръпката от риска. Направих го,
защото исках да го предизвикам, както той ме беше предизвиквал през тези три години.
Направих го, защото нямахме нищо за губене.
Изобщо не мислех, че наистина ще се съгласи.
Когато той грабна Книгата на часовете и застана върху стола си, бях приятно
изненадана. А когато задържа книгата на главата си, му се ухилих. Вече не изглеждаше
толкова стар, толкова недостижим, с острия си, рязък език и влудяващо дълбоки познания.
Не, беше далеч по-млад, отколкото някога бях подозирала.
И ето че стояхме, лице в лице, застанали върху столове, с книги на главите. Наставник и
неговата възпитаничка. Възпитаничка и нейният наставник.
Картие ми се усмихна.
— И така, какво ще ми дадеш, когато изгубиш? — попита закачливо той.
— Кой казва, че ще изгубя? — възразих. — Трябваше да изберете книга с твърди корици,
между другото.
— Не трябва ли да ми изреждаш родословия?
Останах неподвижна със съвършено балансираната книга и продължих с родословието
оттам, докъдето бях спряла. Сбърках веднъж; той внимателно ме поправи. И докато
продължавах да се изкачвам по „стълбата“ на благородниците, усмивката му намаля, но нито
веднъж не се стопи.
Наближавах края на родословието, когато книгата на Картие най-сетне започна да се
плъзга. Ръцете му политнаха, протегнати като криле на птица, нетърпеливи да възстановят
равновесието. Но се беше раздвижил внезапно, и — като победител, с широко отворени очи
— загледах как се спъна и се свлече от стола с мощен трясък, жертвайки достойнството си,
за да улови Книгата на часовете.
— Учителю, добре ли сте? — попитах, напразно опитвайки се да овладея кикота си.
Той се изправи; косата му се бе измъкнала от панделката и се разливаше по раменете му
като злато. Той ме погледна и се засмя; звук, който никога не бях чувала и който щях да
копнея да чуя отново, щом заглъхна.
— Напомни ми никога да не играя с теб — каза той; пръстите му пробягаха през косата
му, затягайки отново панделката. — И какво трябва да пожертвам заради загубата си?
Взех книгата си и се смъкнах от стола.
— Хмм… — Заобиколих масата, за да застана близо до него, като се опитвах да подредя
хаоса, в какъвто се бяха превърнали мислите ми. Какво, всъщност, трябваше да поискам от
него?
— Навярно мога да поискам Книгата на часовете — прошепнах, питайки се дали беше
твърде ценна, за да помоля за нея.
Картие просто я сложи в ръцете ми и каза:
— Мъдър избор, Бриена.
Точно се канех да му благодаря, когато забелязах тънка струйка кръв върху ръкава му.
— Учителю! — Посегнах към ръката му, напълно забравяйки, че не биваше да се
докосваме. Възпрях пръстите си точно навреме, преди да допра меката тъкан на ризата му.
Ръката ми се дръпна рязко назад, докато изричах неловко: — Вие… вие кървите.
Картие хвърли поглед надолу към кръвта и подръпна ръкава си:
— О, това ли. Просто драскотина. — И се извърна от мен, за да скрие ръката си от
погледа ми.
Не бях видяла да се наранява, когато падна от стола. А ръкавът му не беше разкъсан,
което означаваше, че раната вече е била там и се беше отворила отново от падането му.
Загледах как си събираше нещата; сърцето ми се бореше с желанието да го попитам как
се бе наранил и това да го помоля да остане. Преглътнах тези копнежи, оставих ги да се
плъзнат надолу по гърлото ми като ситни камъчета.
— Трябва да вървя — каза Картие и метна раницата на здравото си рамо. Кръвта
продължаваше да се процежда под ризата му, разпространявайки се бавно.
— Но ръката ви… — Едва не посегнах отново към него.
— Всичко ще е наред. Хайде, ела да ме изпратиш.
Тръгнах редом с него, към фоайето, където той прибра наметалото си на посветен.
Реката от син плат закри ръката му и той се отпусна, след като тя бе покрита.
— И така — каза, отново превърнал се във въплъщение на строгостта и
благоприличието, сякаш никога не бяхме стояли върху столове и не се бяхме смели заедно. —
Не забравяй да подготвиш трите си подхода за покровителите.
— Да, учителю Картие. — Направих реверанс; движението се беше превърнало в моя
втора природа.
Проследих го как отваря външната врата; слънчевата светлина и топлият въздух се
надигнаха около нас, наситени с уханията на ливади и далечни планини, разрошиха косите
ми и пробудиха копнежите ми.
Той спря за миг на прага, наполовина на слънце, наполовина в сенките. Помислих си, че
ще се обърне отново — сякаш искаше да ми каже нещо допълнително. Но беше точно
толкова добър в премълчаването, колкото и аз. Продължи по пътя си, с пърхащо наметало на
посветен; раницата му с книги се полюшваше, когато той се отправи към конюшните.
Не го проследих как потегля.
Но го почувствах.
Почувствах увеличаващото се разстояние между нас, докато стоях в сенките на фоайето,
а той яздеше без страх под дъбовете.
Седем
Подслушвачи
Лятното слънцестоене ни връхлетя като буря. Предвидено бе покровителите да отседнат
в западното крило на голямата къща и всеки път, щом някоя от каретите им спреше във
вътрешния двор, Сибил ни извикваше към прозореца на стаята й, за да зърнем гостите.
Бяха общо петнайсет на брой — мъже и жени на различни възрасти; някои бяха адепти,
други — не.
Обзе ме такава нервност, че беше непосилно да гледам как пристигат. Опитах се да се
измъкна от стаята на Сибил и Абри, но Сибил хвана ръката ми, преди да успея да изчезна, и
ме дръпна обратно с лице към себе си.
— Какво има, Бриена? — прошепна тя. — Това е една от най-вълнуващите вечери в
живота ни, а ти изглеждаш, все едно си тръгнала на погребение.
Това изтръгна от мен лек смях:
— Просто съм неспокойна, Сибил. Знаеш, че не съм толкова подготвена, колкото теб и
сестрите ни.
Сибил хвърли поглед към бляскавото стъкло на прозореца, където чувахме пристигането
на поредния покровител във вътрешния двор, а после отново насочи вниманието си към мен:
— Не помниш ли първия урок, който мистрес Терез ти даде, когато усвояваше
духовитостта?
— Опитвам се да изтрия от ума си всички подобни спомени — казах сухо.
Сибил стисна пръстите ми с нервна усмивка:
— Тогава нека освежа паметта ти. Двете с теб седяхме на дивана, а навън бушуваше
буря. Мистрес Терез каза, че за да овладееш духовитостта, трябва да се научиш как да носиш
маска. В сърцето си може и да беснееш като бурята отвъд стените, но никой не трябва да
вижда това в лицето ти. Никой не трябва да го долавя в гласа ти…
Бавно започнах да си спомням.
За да стане адепт на духовитостта, една възпитаничка трябваше да владее съвършено
израженията си, аурата си, да има контрол над всичко, което прикрива и това, което иска да
покаже. Наистина приличаше на носенето на маска, да скриеш тайните, които лежаха под
повърхността.
— Навярно именно затова се представих толкова зле в духовитостта — казах, мислейки
как Картие винаги можеше да разчете изражението ми, сякаш изписвах чувствата си по
кожата.
Сибил се усмихна и подръпна пръстите ми, за да привлече отново вниманието ми.
— Ако вземеш нещо от духовитостта, запомни това. Тази вечер носи маска на увереност,
вместо на безпокойство.
Предложението й бе утешително и тя ме целуна по бузите, преди да ме пусне.
Оттеглих се в стаята си; крачех около инструментите на Мерей и купчините си с книги,
изреждах отново и отново трите подхода, които прилежно бях подготвила. Докато
камериерките дойдоха да ни облекат, вече се потях.
Знаех, че всяка знатна и посветена валенианска жена носи корсет.
Въпреки това не бях готова да захвърля удобната невинност на роклята си на
възпитаничка заради клетка от китова кост и сложни връзки.
Нито пък Мерей.
Стояхме една срещу друга, докато пристягаха корсетите ни; камериерките дърпаха
здраво. Видях болката върху лицето на Мерей, докато приспособяваше дишането и позата си,
опитвайки се да се пригоди към дрехата. Подражавах й — от всичките тези години свирене
на инструменти тя знаеше по-добре каква стойка да заеме. Аз винаги имах лоша стойка,
прегърбена от книгите и писането.
Без болка няма посвещаваме, ми беше казал веднъж Картие, когато се бях оплакала от
главоболие по време на уроците.
И затова тази вечер приех агонията, която бе обвързана със славата.
Нищо чудно, че вече бях останала без дъх, когато роклята ми за слънцестоенето се появи
от пакета, съставена от три сложни части.
Първата беше долната фуста, покрита с пластове дантела. Следваше горната пола, която
беше ниско изрязана и изтъкана от сребърен плат. Накрая — същинската рокля, от
стоманеносиня коприна, която се разтваряше и човек можеше да зърне свенливо подаващи се
късчета от горната фуста.
Полата на Мерей беше в розов нюанс на златното, покрита с бледоморава рокля.
Осъзнах, че бе облечена в пурпурното на музикалното влечение, а аз носех наситено синьото,
символизиращо науките. Очевидно това беше уредено, така че покровителите да ни
различават по цвета на роклите.
Вгледах се в Мерей; кафявата й кожа блестеше в топлината на ранната вечер,
камериерките приглаждаха последните гънки на полите ни. Момичето, с което делях една
стая, най-близката ми приятелка, беше зашеметяваща. Влечението, на което се бе посветила,
приличаше на светлина, излъчваща се от нея.
Тя срещна погледа ми и долових същите емоции в очите й; тя ме гледаше, сякаш току-що
бях поела първия си дъх. А когато се усмихна, се отпуснах и се отдадох на здрача на лятото,
защото щях да бъда посветена заедно с нея; за това постижение бяха нужни седем години.
Докато сплитаха косата на Мерей на сложни плитки с тънка златиста панделка, бях
изненадана, когато една от камериерките ми донесе тържествен венец от диви цветя. Беше
причудливо съчетание от червени и жълти цветове, няколко свенливи розови цветчета около
ярък кръг от синя метличина.
— Вашият наставник поръча да го направят за вас — каза камериерката и положи
цветята като корона в косата ми. — И поиска косата ви да остане пусната.
Косата ми да остане пусната.
Беше нетрадиционно и малко озадачаващо желание. Погледнах към синьо-сребристата
си рокля, към дългите кафяви вълни на косата си и се запитах защо би отправил такова
искане.
Преместих се до прозореца и зачаках Мерей, като се заставих да не мисля за Картие, а
отново да изредя мислено избраното родословие. Шепнех името на деветия син, когато
камериерките си тръгнаха от стаята ни и чух приятелката ми да въздъхва.
— Чувствам се на десет години — каза тя и аз се обърнах да я погледна. — Или на
единайсет, или дори на дванайсет. Това наистина ли е седемнайсетото ни слънцестоене,
Бри?
Беше странно да мисля за това; колко бавно се движеше времето, докато стигнехме
определен етап. А после дните се стичаха като вода, понасяйки ни стремително към тази
вечер. Все още не се чувствах изцяло подготвена…
— Кога отлетя времето? — попита тя и хвърли поглед към леглото, където бе оставена
лютнята й. Гласът й беше тъжен, защото във вторник и двете щяхме да напуснем това място.
Тя можеше да бъде изтеглена на запад, аз — на изток, и можеше да не се видим повече.
Тази мисъл тежеше на сърцето ми и възел стягаше гърлото ми. Не можех да мисля за
такива възможности, за сбогуванията, които се задаваха на нашия хоризонт. Затова застанах
пред нея и взех ръцете й в своите. Искаше ми се да кажа нещо, но сторех ли го, можеше да
рухна.И тя разбираше. Леко стисна пръстите ми; трапчинките се появиха на бузите й, когато
ми се усмихна.
— Мисля, че вероятно закъсняваме — прошепна тя, защото къщата около нас беше тиха.
Затаихме дъх и се ослушахме. През прозорците се просмукваха звуците на
празненството, което започваше на задната морава, под звездите. Откъслечен смях, жужене
на разговори, звън на чаши.
— Най-добре да вървим — казах и се прокашлях, за да прогоня болката от гърлото си.
Двете с Мерей излязохме от нашата стая, само за да открием, че не сме последните
възпитанички, пристигнали за слънцестоенето. На върха на стълбите стоеше Абри, с рокля
като облак от лунна светлина, с червена коса, събрана високо на главата й, с извити гребени
и украсени със скъпоценни камъни шноли. Стискаше перилата толкова силно, че
кокалчетата й бяха побелели. Погледна ни с облекчение.
— Слава на светците — изрече задъхано, с ръка, вкопчена в корсета. — Мислех, че съм
последна. Тази рокля е ужасна. Не мога да дишам.
— Хайде, нека ти помогна — предложи Мерей и внимателно отмести ръката на Абри от
талията й.
И аз се страхувах да не падна по стълбите, колкото и Абри, затова вървях зад тях, без да
бързам, опознавайки широката извивка на фустата си. Сестрите ми стигнаха до фоайето и
влязоха в коридора; стъпките им заглъхнаха, докато вървяха през сенките към задните врати.
Щях да ги настигна, но подгъвът ми се заплете в последната желязна пречка на
балюстрадата и ми трябваше цяла минута да го откача. Дотогава вече бях раздразнена от
роклята и разтреперана от глад; в ъгълчетата на очите ми танцуваха няколко звезди и
замъгляваха зрението ми.
Бавно влязох в коридора и се отправих надолу към задните врати, където чух гласа на
Сири. Звучеше разстроена, думите й — приглушени, докато се приближавах и осъзнах, че
стоеше пред кабинета на Вдовицата и говореше с някого…
— Не разбирам! Аз първа станах ваша възпитаничка.
— Какво не разбираш? — Картие. Гласът му бе нисък, като боботене на гръмотевица в
сенките. Спрях вратите на кабинета, които бяха открехнати.
— Нима смятате цяла вечер да й държите ръката и да забравите за мен?
— Разбира се, че не, Сири.
— Не е честно, учителю.
— Има ли в живота нещо честно? Погледни ме, Сири.
— Усвоих всичко, което някога сте искали от мен — изсъска тя. — А вие се държите,
сякаш… сякаш…
— Сякаш какво? — Той започваше да губи търпение. — Сякаш не си овладяла
влечението си?
Тя замлъкна.
— Не искам да се караме — каза Картие с по-мек тон. — Ти се справи изключително,
Сири. Ти си постигнала най-много от всичките ми възпитанички. По тази причина просто
ще се отдръпна и ще гледам как получаваш посвещението си тази вечер.
— А Бриена?
— Какво за нея? — отвърна той. — Не би трябвало да се тревожиш за Бриена. Ако те
видя да си съперничиш с нея, ще ти се прииска никога да не съм бил твой наставник.
Чух я как рязко си поема дъх. Или може би това бях самата аз. Пръстите ми се вкопчиха
в резбата на ламперията. Почувствах как ноктите ми се огъват, когато се опитах да се хвана за
нещо солидно, нещо успокояващо.
— Можете да бъдете мой наставник още една вечер — каза тя с мрачен тон. — Но ако
покровителят, когото искам, се интересува от нея…
Гласът му се снижи толкова, че звучеше като ръмжене. Заставих краката си да тръгнат
напред възможно най-безшумно, като се молех да не ме чуят, че минавам покрай вратите.
През проблясващата светлина на еркерните прозорци видях белите шатри за
слънцестоенето, разпънати на моравата. Гледах как слугите обикалят наоколо и разнасят
подноси с напитки, чух смеха, който се носеше в нощта. Зърнах зелената рокля на Сибил,
докато тя се промъкваше с криволичене до един покровител; красотата й проблясваше между
вертикалните колони на прозорците, докато се движеше. Бях стигнала почти до прага,
поръсен с билки в чест на новия сезон.
Не минах през задните врати.
Свърнах надясно към безопасните сенки на библиотеката.
Внимателно, сякаш костите ми можеха да се счупят, седнах в стола, в който бях
издържала всичките уроци на Картие. Замислих се за това, което току-що бях подслушала;
искаше ми се да не бях спряла пред кабинета.
В Магналия никога не се бе предполагало да има две възпитанички в една и съща област.
Идеята беше да има само по една от всяка и сега разбирах защо Вдовицата беше построила
къщата си по този начин. Не се предполагаше да си съперничим, но как бихме могли да не го
правим? От ариалите не се очакваше да показват предпочитания, но ако го правеха?
Дали трябваше да кажа нещо на Сири?
Дали трябваше да я оставя на мира?
Дали да избягвам Картие?
Дали да поискам обяснение от него?
Седях там, оставяйки тези четири въпроса да тормозят мислите ми, докато почувствах
настойчивото наближаване на нощта. Не можех да продължа да седя там като страхливка.
Надигнах се в облак от коприна и излязох от библиотеката; минах през вратите на
терасата, треперейки хвърлих поглед нагоре. Върху нощното небе ярко светеше златен лунен
сърп, приветстващ звездите и сънищата. Едно от тези съзвездия скоро щеше да бъде мое.
Тръгнах решително; роклята ми поглъщаше последните останки от детството ми, докато
шумолеше по тревата.
С години се бях подготвяла точно за тази нощ — помислих си и вдъхнах аромата на лято.
Как беше отлетяло времето?
Нямаше отговор, докато посрещах слънцестоенето.
Осем
Лятното слънцестоене
Шатрите бяха общо шест на брой — от центъра се раздипляше една голяма палатка,
заобиколена от пет по-малки, които наподобяваха белите венчелистчета на роза. Всяка
дървена греда беше обилно окичена с бръшлян, всеки коридор бе увенчан с арки от румени
божури, кремави хортензии и гирлянди от лавандула. Сребърни фенери се поклащаха,
окачени на шнурове, кръжащи като светулки; свещите им изпълваха нощта с ухание на
орлови нокти и розмарин.
Рязко спрях на моравата, обзета от колебание. Тревата хрущеше под чехлите ми, когато
чух бавното, прелъстително подръпване на струните на лютнята на Мерей. Нейната музика
ме привлече към първата палатка, подкани ме да разтворя платнището и да вляза в пърхащата
бяла батиста, сякаш се вмъквах в леглото на непознат.
По тревата бяха постлани килимчета, бяха подредени дивани и столове, за да улеснят
разговорите. Бързо осъзнах, че това беше предназначено изцяло за Мерей, защото наоколо
бяха разпръснати инструментите й — блестящият й клавесин, цигулката й, тръстиковата й
флейта чакаха реда си да почувстват докосването й. Тя седеше на отрупана с възглавнички
пейка и свиреше на лютнята си пред две жени и един мъж. Нейните трима покровители.
Задържах се при отвора на палатката, където тъмнината на нощта се процеждаше вътре,
а сенките ме прикриваха. Там, далеч вдясно, беше наставницата на Мерей, Евелина.
Преподавателката по музика наблюдаваше мълчаливо; по очите й блестяха сребристи сълзи,
докато слушаше изпълнението на Мерей.
Песента беше наситена и бавна; от звука й ми се прииска да заменя тежката си рокля за
по-лека, да танцувам в пасищата, да плувам в реката, да вкуся всяко парченце плод, да изпия
всеки лъч лунна светлина. Накара ме да се почувствам стара и млада, мъдра и наивна,
любопитна и удовлетворена.
Музиката й винаги ме беше преизпълвала. Бе имало безбройни вечери, когато свиреше за
мен в стаята ни, когато бях изморена и обезсърчена, когато се чувствах, сякаш не бях на
мястото си и никога нямаше да бъда.
Нейната музика бе като хляб и вино… питателна, насърчаваща.
Открих, че също бършех сълзи от очите си.
Движението ми сигурно беше привлякло погледа й. Мерей вдигна очи и ме видя;
песента й не се разколеба дори за миг, по-скоро намери нов хор и тя се усмихна. Надявах се,
че я вдъхновявам толкова, колкото и тя мен.
И така се промъкнах от нейната палатка към следващата, като следвах бръшляна и
цветята, чувствайки се, сякаш влизах в медената пита на някакъв сън.
Тази палатка също беше застлана с килими и обзаведена със столове и дивани. Но
имаше три статива, на всеки от които бе изложено великолепно маслено платно. Тръгнах
покрай ръба на палатката, отново придържайки се към сенките, докато се възхищавах на
шедьоврите на Ориана.
Тя беше облечена в тъмночервена рокля, с черна коса, отметната на врата и прибрана с
мрежичка от ковано злато. От всяка страна до нея стоеше по един покровител, докато
Ориана им разказваше за работата си. Говореха за маслени бои… Каква била рецептата й за
ултрамарин, за умбра? Прокраднах се тихо в следващата палатка, усмихвайки се при мисълта,
че предположението ми щеше да се окаже вярно; покровителите щяха да се бият за Ориана.
Третата палатка беше на Сибил. В центъра на килимчетата беше поставена маса, където
тя седеше, облечена в смарагдовозелената си рокля от тафта и играеше карти с тримата си
потенциални покровители. Смехът й беше като звънче, докато водеше жив, увлекателен
разговор с гостите си.
Духовитостта бе областта на изкуството, която откровено ненавиждах. Споровете не ми
се отдаваха, речите ме смущаваха и изобщо не ми се отдаваше да водя разговори. Усилията да
изкарам тази година като възпитаничка ме бяха накарали да осъзная, че предпочитах тихи
пространства и книги пред стая, пълна с хора.
— Какво правиш тук?
Обърнах се да погледна мистрес Терез, която се беше промъкнала до мен като
привидение. Това бе другата причина, поради която се представих толкова зле в
духовитостта. Терез никога не ме беше приела като своя ученичка.
— Би трябвало да си в собствената си палатка — изсъска тя и разтвори изящно
дантелено ветрило. По лицето й се лееше пот и караше кално-русата й коса да прилепва към
челото й, сякаш беше опръскана с мазнина.
Не си хабих думите да говоря с нея. Не си дадох труд дори да направя реверанс.
Продължих към следващата палатка, която беше на Абри. В средата на помещението
имаше ниска, осмоъгълна сцена, фенери с ниско сведени фитили и обръч от дим, който
пресъздаваше сърцевината на облак. Там беше моята Абри, с червена като пламък коса,
застанала сред тримата си покровители и учителя Ксавие. Бях доволна, че я виждах да се
смее и продължаваше да се държи непринудено, дори и в такава неудобна рокля.
Поклонниците на драмата бяха винаги дружелюбни; компанията им бе оживена и
забавна. Ако ме видеха да се мотая наоколо, несъмнено щяха да ме повикат да отида при тях,
а знаех, че не разполагах с толкова време.
Измъкнах се навън към тясната ивица трева между палатките, признателна за нощния
ветрец, който повдигаше горещата завеса на косата ми. Стоях и вдишвах, притиснала ръце
към корсажа на роклята си, и гледах как платненият вход на палатката потрепва подканващо,
като пяна по течението на река.
Тази палатка беше моя и на Сири; там трябваше бъда още преди час.
Като се наведох съвсем малко, пренебрегвайки корсета си, успях да надникна вътре, да
видя постланите на земята килимчета и краката на един от покровителите… лъснат до
блясък ботуш… и можех да чуя приглушеното жужене на разговор. Сири говореше, казваше
нещо за времето…
— Закъсняваш.
Гласът на Картие ме стресна. Изправих се и се извъртях рязко. Стоеше зад мен на
тревата със скръстени ръце.
— Нощта едва е започнала — отвърнах, но по бузите ми избиваше издайническа
руменина. — И би трябвало да знаете, че не е възпитано да ме стряскате.
Поднових тайното си наблюдение, колебаех се дали да разтворя платнището и да вляза.
Беше още по-лошо сега, когато той беше тук и ставаше свидетел на моя пристъп на
малодушие.
— Къде беше? — Картие пристъпи по-близо до мен; почувствах как кракът му докосва
полите ми. — Започвах да мисля, че си повикала карета и си избягала.
Усмихнах му се накриво, макар че в този момент мисълта да избягам бе ужасно
изкушаваща.
— Честно казано, учителю…
Канех се да кажа още нещо, но думите заглъхнаха, когато погледът ми попадна върху
дрехите му. Никога не го бях виждала облечен толкова елегантно. Носеше високи до коленете
ботуши, кадифени бричове, черен жакет, окичен с изящни катарами и поръбен със сребърна
нишка. Ръкавите му бяха дълги, свободно падащи и бели, косата му — пригладена назад в
обичайната опашка, лицето му — прясно избръснато и златисто в светлината на фенерите.
Наметалото му на адепт предано пазеше гърба му, като уловено късче синьо небе.
— Защо ме гледаш така? — попита той.
— Как?
— Сякаш никога не си ме виждала прилично облечен.
Изсумтях, все едно се държеше нелепо. За щастие точно в този момент покрай нас мина
един сервитьор, който носеше поднос с ликьор. Пресегнах се за един — разсейването беше
добре дошло, — хванах стъклената чаша с треперещи пръсти и отпих голяма глътка, после
още една.
Може би се дължеше на ликьора или на роклята, или на факта, че той стоеше прекалено
близо до мен. Срещнах погледа му, докато стъкленият ръб се докосваше до устните ми, и
промърморих:
— Не сте длъжен да ми държите ръката цяла вечер.
Очите му потъмняха при думите ми:
— Не възнамерявам да ти държа ръката, Бриена — каза рязко. — И знаеш какво мисля
за подслушването.
— Да, знам много добре — отвърнах с бърза усмивка. — Какво ще бъде тази вечер?
Примката на палача или два дни на позорния стълб?
— Милостиво ще ти простя — каза Картие и взе чашата с ликьор от пръстите ми. — И
нека да приключим с ликьора засега, докато се нахраниш.
— Чудесно, ще си взема друга — заявих и ръцете ми се спуснаха надолу по роклята, за
да ги избърша от потта. Вечерта беше топла. Чувствах как всяка част от бельото прилепва по
кожата ми. — Защо трябваше да изберете такава плътна рокля?
Той изпи остатъка от ликьора ми, преди да отвърне:
— Избрах единствено цвета. И цветята ти… и косата ти да остане пусната.
Реших да не отговарям и мълчанието ми го предизвика да ме погледне. Почувствах как
погледът му се плъзна от главата ми, цветята ми, после премина по челюстта ми, надолу по
шията ми до схванатия ми кръст. Представих си, че ме мислеше за красива, а после се
упрекнах, задето хранех такава абсурдна фантазия.
— И така — каза Картие; очите му отново се вгледаха в моите. — Цяла нощ ли смяташ
да стоиш навън с мен, или да си намериш покровител?
Изгледах го кръвнишки, преди да събера смелост да вляза в палатката, зарязвайки го в
нощта.
Почувствах как четири чифта очи се спират върху мен заради внезапното ми влизане.
Там седеше Сири, облечена в тъмносиня рокля, с навита на букли коса, с венец от червени
цветя на главата, с бузи, романтично поруменели от приповдигнатото й настроение. До нея
седеше жена, тъмнокожа и красиво застаряваща, облечена във великолепен ансамбъл от
жълта коприна. А срещу тях в столове седяха двама мъже, с искрящ в ръцете им ликьор.
Единият беше по-висок, с прошарена в сиво-кестенява коса, със заострен нос и остра
брадичка, сякаш беше издялан от блед мрамор. Другият беше по-млад, с тъмна брада,
червендалесто лице, и наперена стойка.
Сири се изправи да ме поздрави:
— Бриена, позволи ми да те запозная с гостите ни. Това е мистрес Моник Лавоа. —
Жената в жълто се усмихна. — А това е мастър Брайс Матийо. — Надменният брадат мъж се
изправи и вдигна чашата си с ликьор, привеждайки се в поклон. — И мастър Николас
Бабино. — Мъжът с кестенява коса и стоически вид също се изправи и се поклони рязко. И
тримата покровители носеха пристегнати на яките сини наметала, и тримата бяха адепти на
науките.
— За мен е удоволствие — казах и им направих най-дълбокия си реверанс. Макар че
Сири ги представи спокойно, имах чувството, че костите ми се бяха измъкнали от ставите
си, че бях измамница в тази копринена рокля.
— Навярно може аз да ви отмъкна първа — каза ми Моник Лавоа.
— Разбира се — отвърна Сири, но видях сдържаността в очите й, когато се отдръпна, за
да можех да заема мястото й на дивана. Това беше покровителката, която тя искаше. И затова
реших да действам предпазливо.
Седнах до Моник, докато Сири заставаше между двамата наставници и ги въвлече в
разговор, който накара и двамата да се закискат.
— И така, Бриена — поде Моник и аз оставих целия шум на заден план. — Разкажи ми
за себе си.
Бях подготвила няколко отправни точки за опознавателен разговор. Едната беше
двойното ми гражданство, другата — обучението под наставничеството на учителя Картие,
третата — великолепието на Магналия. Реших да подхвана първата нишка.
— Аз усвоявам науките, госпожо. Баща ми е меванец, майка ми — валенианка. Бях
отгледана в сиропиталището на Колбърт, докато ме доведоха тук през десетото ми лято… —
И така се лееха думите, кратки и резки, сякаш не можех да си поема достатъчно въздух. Но тя
беше мила, с очи, показващи интерес към всичко, което казвах, насърчаващи ме да й разкажа
още за уроците си, за Магналия, за любимия си клон от науките.
Най-сетне, след привидно безкрайното несвързано бръщолевене за себе си, тя заговори
свободно.
— Аз съм лекар на остров Баскун — каза Моник и прие нова чаша ликьор от един
сервитьор. — Израснах на острова, но получих посвещение, когато бях на осемнайсет, и
станах помощничка на един лекар. Вече от десет години имам собствена лечебница и аптека,
и се опитвам да си намеря нов помощник.
Значи тя принадлежеше към медицинския клон на науките и търсеше адепт, който да й
помага. Предлагаше партньорство. И едва бях позволила предложението й да ме изкуши,
когато почувствах как разтревоженият поглед на Сири се зарея към нас.
— Навярно би трябвало първо да ви попитам как реагирате на кръв — каза Моник и с
усмивка отпи от ликьора си. — Понеже я виждам доста често.
— За щастие, кръвта не ме стряска — отвърнах и тук се появи шансът ми да вмъкна
историята си, както ми беше казал Картие.
Разказах й за нараненото чело на Абри — нараняване, което бе получила, след като се
спъна на учебната сцена по време на репетицията си. Вместо да повика лекаря, Картие беше
позволил на Сири и мен да зашием раната на приятелката си, като ни даваше указания,
докато наблюдаваше над раменете ни, а Абри бе останала — за наше удивление — спокойна.
— А, Сири ми разказа същата история — каза Моник и почувствах как лицето ми се
стопли. Не се бях сетила да сверя версията си с тази на Сири. — Колко прекрасно, че двете
сте могли да работите заедно, за да излекувате приятелката си.
Сири се опитваше да не ме гледа втренчено, но беше чула повторената от мен история и
отговора на Моник. Въздухът пукаше от напрежение и се сетих само за един начин да
променя атмосферата.
— Да, наистина, мистрес Моник. Но Сири е далеч по-опитна от мен с иглите. Накрая
сравнихме шевовете си и моите не бяха толкова чисти и равни като нейните.
Моник се усмихна тъжно, знаейки какво правя; оттеглях се от състезанието. Би трябвало
да избере Сири, а не мен.
Върху полите ми падна сянка, когато осъзнах, че младият брадат покровител беше
застанал до мен. Беше облечен в черно и сребристо, със строга кройка; ухаеше на кардамон и
мента, когато ми протегна бледа ръка с добре оформени нокти.
— Може ли сега аз да ви отмъкна?
— Да, мастър Брайс — отвърнах и благодарих на Моник за отделеното време, докато
отпусках пръсти в неговите, като го оставих да ми помогне да стана от дивана.
Не помнех кога за последен път бях докоснала човек от противоположния пол.
Не, чакай, всъщност помнех. Есента, когато дядо ме предаде в Магналия, преди седем
години. Беше ме прегърнал и беше ме целунал по бузата. Но от онзи миг насам, единствената
проява на привързаност, която бях изпитвала, бе идвала от моите сестри-възпитанички,
когато преплитахме пръсти, прегръщахме се или танцувахме.
Неволно изпитах неудобство, когато Брайс продължи да държи ръката ми, отвеждайки
ме до един по-тих ъгъл на палатката, където в нежна светлина от свещи бяха подредени два
стола. Седнах и устоях на порива да избърша длан в полите си, докато той ми носеше чаша
ликьор. Точно тогава видях, че Картие най-сетне се беше върнал в палатката. Беше заел
свободното място на Брайс и говореше с червенокосия покровител; моят наставник,
изглежда, се чувстваше непринудено и кръстоса крака.
— Чувам, че имате доста добри познания по история — заяви Брайс, като се настани в
стола до мен.
Отместих очи от Картие и казах:
— Може ли да попитам как се сдобихте с тези сведения, мастър Брайс?
— Сири ни осведоми — отговори той. Опитах се да отгатна възрастта му; предположих,
че беше някъде в началото на трийсетте. Беше привлекателен, с будни и дружелюбни очи;
гласът му беше шлифован, сякаш бе посещавал само най-добрите училища, беше се хранил на
най-богатите трапези, бе танцувал с най-прелестните жени. — Което, признавам, ме
интересува, защото самият аз съм историк.
Сири бе нарекла и мен историчка. Същото бе направил и Картие, който бе признал, че
принадлежеше към този клон, макар да беше избрал да преподава. Очите ми безпомощно се
зареяха отново към Картие.
Той вече ме гледаше; наблюдаваше ме с напълно безизразно лице, докато седях в този
ъгъл с Брайс Матийо. Сякаш бях непозната за учителя и осъзнах, че Николас с кестенявата
коса — му разказваше нещо, а Картие не чуваше нито дума.
Брайс също ми говореше нещо.
Обърнах се обратно към покровителя; кожата ми се бе просмукала от пот в горещината
на вечерта.
— Простете, мастър Брайс. Не чух какво казахте.
— О. — Той примигна. Ясно ми беше, че не бе привикнал да го пренебрегват. —
Попитах ви дали бихте искали да поговорите за любимото си родословие. Понастоящем
работя за кралските писари, за да се уверя, че историческите им документи са точни. Имам
нужда от помощник, някой, който е с точно толкова остър ум и толкова запален като мен,
момиче, и познава родословията като линиите върху дланта си.
Още едно партньорство.
Това ме заинтригува. И затова се престорих, че Картие не беше в онази палатка, и се
усмихнах на Брайс Матийо.
— Разбира се, господине. Харесвам родословието на Едмон Фабре.
Така че заговорихме за Едмон Фабре и тримата му синове, които на свой ред бяха имали
още трима сина. Справях се добре, въпреки потта, която започна да се стича по гърба ми,
въпреки корсета, който бе безумно неудобен, въпреки начина, по който продължаваше да ме
докосва погледът на Картие.
Но после сбърках. Дори не осъзнах, че съм казала погрешното име, докато не видях
гримасата на Брайс Матийо, сякаш беше помирисал нещо лошо.
— Със сигурност имате предвид Фредерик, не Жак.
Застинах, опитвайки се да свържа онова, което бях казала, с неговото твърдение.
— Не, мастър Брайс. Мисля, че е бил Жак.
— Не, не, бил е Фредерик — възрази Брайс. — Жак е роден едва две поколения по-
късно.
Действително ли бях пропуснала цели поколения? Но, по-важно, наистина ли ме беше
грижа?
Паметта ми изневери и предпочетох да се засмея, за да го прикрия.
— Разбира се, сбърках. — Пресуших ликьора, преди да успея да се изложа още повече.
Спаси ме влизането на един прислужник, който съобщи, че в момента поднасят вечерята
в голямата централна шатра.
Изправих се несигурно на крака, с толкова изопнати нерви, че сериозно обмислих
възможността да се втурна обратно към къщата, докато до мен дойде третият покровител;
беше толкова слаб и висок, че главата му почти опираше в горния край на палатката.
— Може ли да ви отведа на вечеря, Бриена? — попита наставникът с кестенявата коса.
Гласът му беше много мек и изтънчен, но не се заблуждавах; в него имаше стоманена
твърдост. Разпознах я, защото Картие много приличаше на него.
— Да, мастър Николас. За мен ще е чест.
Той ми предложи ръката си и аз я поех, отново обзета от колебание, защото докосвах
непознат мъж. Той беше по-възрастен, навярно на възрастта, на която би бил баща ми. Така
че това докосване ми се струваше благоприлично, не толкова опасно, колкото да държа за
ръка Брайс Матийо.
Тръгнахме преди останалите, отправяйки се към централната шатра.
Имаше три кръгли маси, с по девет стола във всеки кръг, и местата не бяха
предварително определени. Вечеря, чието предназначение беше адептите да се смесят и
общуват помежду си — помислих си с подновен ужас, докато Николас избираше място,
където да седнем. Настаних се в стола си; погледът ми обхождаше палатката, докато моите
сестри-възпитанички, покровителите и ариалите им бавно влизаха.
Масите бяха застлани с бели ленени покривки, украсени в средата със свещи, венци от
рози и лъскави листа. Блюдата, чиниите, приборите и високите чаши бяха от най-фино
сребро, подредени в очакване да бъдат докоснати, проблясващи като съкровище на дракон.
Над нас висяха фенери с основи, изработени от изящно оформен месинг, и светлината
падаше върху нас като водопад от дребни звезди.
Николас не ми каза и една дума, не и докато останалата част от нашата маса се запълни
и всички се представиха. Сири, естествено, бе предпочела да не седне на моята маса. Беше
придърпала Моник със себе си, а Брайс Матийо беше решил да бъде общителен и да седне
сред групичката възпитаници по драма. На моята маса седяха Сибил (което ми вдъхна
увереност, защото тя можеше да поддържа разговора), двама от нейните покровители,
мистрес Евелина, мистрес Терез (за мое стъписване), един покровител на изкуството, и един
покровител на музиката. Странна, разнородна група — помислих си, докато наливаха виното
и поднасяха първото ястие.
— Вашият наставник много ви цени, Бриена — каза Николас с толкова приглушен глас,
че едва го чувах над бъбренето на Сибил.
— Учителят Картие е много добър наставник — отвърнах и осъзнах, че нямах представа
къде е.
Погледът ми светкавично обходи другите две маси и го откри почти мигновено, сякаш
между нас бе прокопан канал.
Беше седнал до Сири.
Искаше ми се да се обидя от факта, че бе предпочел да седне при нея, вместо при мен.
После осъзнах, че решението му беше блестящо, защото Сири беше въодушевена от избора
му; всъщност тя сияеше, докато седеше между Картие и Моник. А ако беше близо до мен,
това щеше да увеличи задръжките ми; нямаше да се чувствам свободна да говоря с Николас
Бабино, който вероятно беше последната ми надежда да си осигуря покровител.
— Разкажи ми повече за себе си, Бриена — каза Николас, като разбъркваше салатата си.
Така и направих, разчитайки на същата тема на разговор, както с Моник. Той слушаше,
докато се хранеше; запитах се кой беше той, какво искаше и дали щях да съм подходяща за
него.
И той ли беше лекар? Историк? Учител?
Докато пристигне основното ястие — фазан и патица, обилно полети с кайсиев сос —
Николас най-сетне се беше разкрил.
— Аз съм директор на Дом на познанието — каза той и попи устата си със салфетка. —
Развълнувах се, когато Вдовицата ми изпрати покана, защото понастоящем се нуждая от
ариал, който да обучава възпитаниците ми.
Би трябвало да очаквам това. Въпреки всичко сърцето ми се сви при това разкритие.
Това беше източникът на покровителство, който ме изпълваше с най-голямо
безпокойство. Занимавах се с науки само от три години и как можеше да се очаква толкова
бързо да премина от другата страна и да ги преподавам на други? Струваше ми се, че имах
нужда от повече време да обогатя умението си и да придобия увереност. Ако бях избрала
Картие още от първата година, ако не бях толкова глупава да твърдя, че моята област е
изкуството… тогава лесно можех да си се представя като наставник, изливаща опита и
познанията си в умовете на другите.
— Разкажете ми повече за вашия Дом — казах, надявайки се колебанията ми да не бяха
очевидни в гласа и изражението ми.
Николас започна да ми го описва с примери; Дом, който той бе основал на запад оттук,
близо до град Адалийн. Това беше Дом, в който се преподаваха само науки, шестгодишна
програма, която обучаваше както момичета, така и момчета.
Обмислях всичко това, питайки се дали постъпвам неразумно, като се смятам
неподготвена за такава задача, когато чух Сибил да споменава името ми:
— О, Бриена се справя отлично с духовитостта, макар и да твърди обратното!
Стиснах по-здраво вилицата си, докато се взирах в нея през масата.
— Как така? — попита един от нейните покровители и ми се усмихна.
— Ами тя прекара цяла година, изучавайки духовитостта заедно с мен, и ми се иска да
беше останала! — Сибил беше изпила твърде много чашки ликьор. Погледът й беше
изцъклен, не можеше да забележи знаците, които очите ми се опитваха да изпратят към нея.
Николас се обърна към мен; челото му се сбърчи в намръщено изражение:
— Изучавали сте духовитост?
— Ах, да, мастър Николас — отвърнах, като се опитах да не повишавам тон, за да не
можеше никой друг да чуе, защото на нашата маса се бе спуснало мразовито неловко
мълчание. Дори мистрес Терез изглеждаше разтревожена за мен.
Напразно се опитах да придам на лицето си увереност вместо притеснение, но
предателското ми сърце започна да блъска като чук, строшавайки маската ми на парчета.
— И защо? Мислех, че вашата област са науките — отбеляза той.
Слънцестоенето започна да се разплита и разпада около мен, като макара със
среднощни нишки, и не можех да го уловя. Николас изглеждаше озадачен и излъган. Не беше
тайна, че бях изучавала и четирите области, но той явно не бе знаел. Внезапно си дадох
сметка как изглеждах.
— Започнах обучението си в Магналия, като изучавах изобразително изкуство — казах с
овладян тон, но срамът се долавяше в подтекста на думите ми. — Една година се обучавах в
драматично изкуство, още една — по музика, и след това — една по духовитост, преди да
започна да овладявам науките.
— Истински начетена възпитаничка! — извика един от покровителите на Сибил и
вдигна високата си чаша за вино към мен.
Не му обърнах внимание, приковала поглед върху Николас, призовавайки го със силата
на волята си да разбере.
— И така, от колко години се занимавате с науки? — попита той.
— Три.
Това не бе желаният от него отговор. Не бях адептът, когото искаше.
Нощта приключи за мен в този момент.
Продължих да седя до Николас, докато поднасяха останалите блюда, но интересът му се
беше изпарил. Разговаряхме с хората, събрани около нашата маса, и след като поднесоха
марципановите сладкиши за десерт, се насилих да се смеся с другите. Стараех се да
разговарям и да се смея, докато полунощ отмина и половината покровители се оттеглиха по
стаите, и в палатката на Мерей останахме само няколко души, които се наслаждавахме на
песен след песен.
Едва тогава се измъкнах от палатките и се загледах в градините, пропити с тиха лунна
светлина. Имах нужда от един миг насаме, за да „смеля“ това, което се беше случило току-
що.
Тръгнах по пътеките, оставяйки живите плетове, розите и бръшлянът да ме погълнат,
докато нощта отново ми се стори мирна и спокойна. Стоях пред градинското езерце и
подритвах няколко камъчета в тъмната вода, когато го чух.
— Бриена?
Обърнах се. Картие стоеше на известно разстояние от мен, прикрит в сенките, не беше
сигурен дали исках да бъде тук или не.
— Учителю Картие.
Той дойде до мен и тъкмо бях решила да не му казвам нищо, когато попита:
— Какво стана?
Въздъхнах, отпускайки ръце върху твърдите банели на корсета си.
— Ах, учителю, нима съм толкова лесна за разчитане?
— Нещо се случи на вечеря. Видях го в лицето ти.
Никога не бях долавяла съчувствие в тона му до този момент. Можех да усетя вкуса на
съжалението в гласа му, като захар, топяща се върху езика, разкайваше се, че не беше седнал
до мен. А ако беше, навярно можеше да е различно. Навярно щеше да успее да поддържа
интереса на Николас Бабино изострен.
Най-вероятно не.
— Струвам се необразована на Матийо, и неопитна — на Бабино — признах най-
накрая.
— Как така? — Думите му бяха остри, гневни.
Наклоних глава, косата ми се разстла по рамото, докато му се усмихвах скръбно в
лунната светлина:
— Не го приемайте лично, учителю.
— Приемам лично всичко, когато става дума за теб и Сири. Кажи ми, какво казаха те?
— Ами, забравих цели две поколения в родословието. Брайс Матийо беше много
обезпокоен от това.
— Не ме е грижа за Брайс Матийо — бързо отвърна Картие. Запитах се дали не
ревнуваше мъничко. — А Николас Бабино? Той е покровителят, когото искам за теб.
Сега осъзнах, че беше искал да стана ариал. И сигурно беше знаел, че Сири ще
предпочете лекаря. Беше разчел нея без усилие, но мен? Потръпнах въпреки топлината,
защото той изобщо не ме познаваше. И не се предполагаше да стане, както искаше той;
важното беше какво исках аз за себе си.
Представяхме си два различни образа и не бях сигурна дали беше възможно да ги
съчетаем в нещо красиво.
— Май казахте, че съм историк, а не учител — отбелязах.
— Казах — отвърна той. — Предвид всичко това ние с теб си приличаме много, Бриена.
И смятам, че всички историци би трябвало да започнат като учители. Времето, което
прекарах тук в Магналия, по никакъв начин не е потушило любовта ми към историята. По-
скоро я разпали, преди това умът ми просто тлееше като въглен.
Взирахме се един в друг; звездната светлина смекчаваше сенките, които бяха паднали
между нас.
— Кажи ми какво каза той — кротко настоя Картие.
— Не беше впечатлен от моите три години.
Той въздъхна и грубо прокара пръсти през косата си; раздразнението му беше осезаемо.
Токите на жакета му проблеснаха в мъждивата светлина, когато каза:
— Тогава не е достоен за теб.
Искаше ми се да му кажа, че беше мило от негова страна да каже това. Но гърлото ми се
беше стегнало и вместо това от устата ми излязоха различни думи.
— Навярно изобщо не е било писано — прошепнах и тръгнах да се отдалеча от него.
Ръката му ме улови за лакътя, преди да успея да се отклоня, сякаш знаеше, че думите не
бяха достатъчни да ме задържат там. Върховете на пръстите му бавно преминаха надолу по
вътрешната страна на голата ми ръка до лакътя, изминавайки целия път до дланта ми, и
уловиха извивката на пръстите ми. Той ме задържа пред себе си на тревата — овладян,
решителен, красив. Това ми напомни за един друг път, отдавна, когато пръстите му бяха
обгърнали моите, когато докосването му ме бе насърчило да се изправя и да заслужа мястото
си в този Дом. Когато бях още само момиче, а той стоеше толкова високо над мен. Тогава
изобщо не мислех, че беше възможно да го настигна.
Затворих очи, когато споменът ме завладя; между нас полъхна ветрец с дъх на жасмин и
се опита да ни доближи един до друг.
— Бриена. — Палецът му докосна кокалчетата ми. Знаех, че искаше да отворя очи, да го
погледна, да приема това, което се зараждаше между нас.
Нарушаваше правило, помислих си. Нарушаваше правило заради мен и оставих тази
истина да огрее сърцето ми, докато си поемах дълбоко дъх.
Отворих очи; разтворих устни да му кажа, че би трябвало да ме пусне, когато чухме смях
от другата страна на живите плетове.
Пръстите му мигновено пуснаха моите и застанахме още по-далеч един от друг.
— Бри! Бри, къде си?
Беше Мерей. Обърнах се в посоката на звука точно когато тя се появи от пътеката,
придружена от Ориана.
— Хайде, време е за лягане — каза тя; видя Картие едва когато пристъпи по-близо. Спря
рязко, когато го видя, сякаш се беше натъкнала на стена. — О, учителю Картие. — Двете с
Ориана мигновено направиха реверанс.
— Лека нощ, Бриена — промърмори Картие и се поклони на мен и сестрите ми, докато
се отдалечаваше с едри крачки.
Ориана проследи оттеглянето му с намръщено изражение, но Мерей не откъсваше очи
от мен, когато понечих да се присъединя към тях.
— Какво беше това? — запита Ориана с прозявка, когато започнахме да си проправяме
път към задната страна на къщата.
— Обсъждане по въпроса за покровителите — отговорих.
— Наред ли е всичко? — попита Мерей.
Хванах я под ръка и преплетох ръка с нейната; изтощението се прокрадна изведнъж по
гърба ми.
— Да, разбира се.
Но очите й се впиха изпитателно в лицето ми, когато влязохме обратно в светлината на
свещите.
Тя знаеше, че лъжех.
Девет
Песен за Севера
Понеделник настъпи с дъжд и безпокойство. Вдовицата беше в кабинета си и през по-
голямата част от деня разговаряше със заинтересувани покровители. Възпитаничките нямаха
нищо друго за вършене, освен да обхождат втория етаж. Бяха ни казали да останем на
разположение, защото Вдовицата скоро щеше да ни повика да обсъдим получените
предложения.
Седях със сестрите си в стаята на Ориана и Сири и слушах как разговорите им
развълнувано прелитат напред-назад, като мълниите, които проблясваха гневно навън.
— И тримата покровители ли се заинтересуваха от теб?
— Кого смяташ да избереш, ако е така?
— Колко мислиш, че ще предложат?
Така въпросите се въртяха около мен и аз слушах как моите сестри-възпитанички
споделят преживяванията си, надеждите и мечтите си. Слушах, но не говорех, защото докато
часовете се точеха непоносимо бавно и следобедът напредваше, започнах да се подготвям за
оживяването на най-големия си страх; създание, излято от сенките на ужаса и провалите ми.
Когато часовникът удари четири, Вдовицата повика първо Ориана. Веднага щом тя
излезе от стаята за срещата си, аз се оттеглих в библиотеката. Седнала в креслото до
прозореца, с Книгата на часовете в скута, гледах как дъждът се стича на вадички по
стъклото. Страхувах се да прочета отново за Камъка на здрача, страхувах се, че можеше
отново да се преобразя в безименния мевански благородник. И въпреки това исках да
прочета за камъка и окованата магия. Исках да видя отново принцеса Нора, за да открия дали
наистина е откраднала камъка от шията на майка си.
Треперех, докато четях, в очакване на преобразяването, впримчена между ужаса и
желанието. Но думите си стояха върху старата, изпоцапана с петна страница. Чудих се дали
някога отново щях да се върна в миналото, дали някога щях да го видя отново, дали някога
щях да узная защо се беше случило на мен, и дали принцеса Нора наистина беше тази, която
трябваше да предаде камъка.
Имаше толкова много въпроси и никакви задоволителни отговори.
— Бриена?
Томас, икономът, проговори в тъмнината на библиотеката. Стресна ме и се изправих с
изтръпнали крака, когато го видях на прага.
— Мадам би искала да те види в кабинета си.
Кимнах и оставих Книгата на часовете на учебната маса. Докато вървях след него, се
опитвах да събера смелост. Съсредоточих се върху образа на Лиадан Кавана, представих си я
как ми дава мъничко от своята храброст. И въпреки това пак потреперих, когато влязох в
кабинета, защото бях прекарала седем години в опити да постигна именно този момент, а
знаех, че съм се провалила.
Вдовицата седеше пред писалището си, стоплена от светлината на потрепващи свещи.
Усмихна се, когато ме видя.
— Заповядай, седни, Бриена. — Протегна ръка към един стол пред себе си.
Отидох до него и седнах със схванати колене. Ръцете ми бяха ледени и аз ги скръстих на
скута си, и зачаках.
— Как ти се стори слънцестоенето снощи? — попита тя.
Отне ми един миг да избера подходящия отговор. Дали да се държа, сякаш всичко беше
наред? Или да покажа ясно, че знаех, че никой от покровителите не беше предявил
претенции за мен?
— Мадам, трябва да се извиня — избълвах. Това със сигурност не беше отговорът, който
бях подготвила, но щом се откъсна от устните ми, припряно продължих: — Зная, че не успях
да заслужа посвещаването си снощи. Знам, че провалих вас и учителя Картие, и…
— Скъпо мое момиче, моля те, не се извинявай — прекъсна ме кротко тя. — Не затова
те повиках.
Поех си дълбоко дъх; зъбите ме боляха, очите ми се спряха върху нейните. И тогава
открих миниатюрно семенце кураж и признах страха си:
— Знам, че нямам предложения, мадам.
Както Николас Бабино, така и Брайс Матийо бяха открили грешки в познанията ми. Но
преди тази истина да прекършеше окончателно увереността ми, Вдовицата каза:
— Не бяха отправени предложения, но не допускай това да те разстрои. Знам пред какви
предизвикателства се изправи тук през годините, Бриена. Беше по-старателна от всяка друга
възпитаничка, която някога съм приемала.
Попитай я сега, прошепна един мрачен глас в ума ми. Попитай я защо те прие, помоли
я за името на баща си.
Тези въпроси биха изисквали повече смелост увереност, а моите бяха на привършване.
Усуках роклята си на възпитаничка в ръце и казах:
— Ще си тръгна утре с другите. Не желая повече да бъда бреме за вашия Дом.
— Да си тръгнеш утре? — повтори като ехо Вдовицата. Изправи се и прекоси стаята по
дължина, като спря да си почине до прозореца. — Не искам да заминаваш утре, Бриена.
— Но, мадам…
— Зная какво си мислиш, скъпа — каза тя. — Мислиш си, че не заслужаваш да бъдеш
тук, че посвещаването ти зависи от това дали по време на слънцестоенето ще си осигуриш
покровител. Но не всички изминаваме един и същ път. И, да, другите ти пет сестри избраха
своите покровители и ще заминат на сутринта, но това не те прави по-недостойна. Тъкмо
напротив, Бриена, вярвам, че у теб има нещо повече и не прецених правилно кои са
подходящите покровители за теб.
Сигурно я бях зяпнала, защото тя се обърна да ме погледне и се усмихна.
— Искам да останеш с мен през лятото — продължи Вдовицата. — През това време ще
ти намерим подходящ покровител.
— Но, мадам, аз… не бих могла да ви моля за подобно нещо — заекнах.
— Ти не ме молиш за нищо — каза тя. — Аз го предлагам.
Двете замълчахме, заслушани в собствените си мисли и многогласния рев на бурята.
Вдовицата се настани отново на мястото си и каза:
— Не аз избирам да кажа дали си готова за посвещаване или не, защото това решение
зависи от учителя Картие. Но наистина мисля, че още малко време тук ще ти се отрази
неимоверно благотворно, Бриена. Затова се надявам, че ще останеш за лятото. До есента ще
сме те поверили на грижите на подходящ покровител.
Не исках ли точно това? Още малко време да се ошлайфам, да преценя истинските
дълбини на дарбата и влечението, които претендирах, че притежавах. Нямаше да ми се
наложи да се изправя пред дядо си, който щеше да се срамува от недостатъците ми. Нито щях
да съм принудена да приема клеймото „неспособна“.
— Благодаря ви, мадам — казах. — Бих искала да остана за лятото.
— Радвам се да го чуя. — Когато се изправи отново, разбрах, че ме отпращаше.
Отправих се бавно нагоре по стълбите към стаята си; болката нарастваше с всяка стъпка,
когато започнах да осъзнавам какво щеше да бъде това лято. Тихо и самотно. Щяхме да сме
само Вдовицата и аз, и няколко от слугите…
— Кого избра? — Въодушевлението на Мерей ме посрещна, щом ме чу да влизам. Тя
стоеше на колене, заета да прибира вещите си в кедровия сандък в долния край на леглото
си.
Собственият ми кедров сандък лежеше в сенките. Вече бях опаковала притежанията си в
очакване да потегля утре с другите. Сега трябваше да го разопаковам.
— Не получих предложения. — Признанието беше освобождаващо. Почувствах, че най-
сетне можех да се движа и да дишам, когато го бях изрекла.
— Какво?
Седнах на леглото си и се загледах в книгите на Картие. Не трябваше да забравям да му
ги върна утре, когато щях да се сбогувам с него заедно с другите.
— Бри! — Мерей дойде при мен и се настани до мен на дюшека. — Какво стана?
Не бяхме имали възможност да поговорим. Снощи бяхме толкова изтощени и натъртени
от корсетите си, че бяхме рухнали в леглата. Мерей бе захъркала моментално, макар че аз бях
лежала в леглото и се бях взирала в тъмнината, чудейки се.
Разказах й всичко сега.
Споделих й това, което бях подслушала в коридора, за тримата покровители, за
привличането на Сири към лекаря, за грешките си и за провалената ми вечеря. Разказах й за
предложението на Вдовицата, за шанса си да остана през лятото, за това как наистина не бях
сигурна какво изпитвах.
Единственото, което премълчах, беше онзи осветен от звездите миг с Картие в
градините, когато ме беше докоснал и пръстите ни се бяха преплели. Не можех да разкрия
решението му доброволно да наруши правило, въпреки че Мерей щеше да пази зорко една
такава тайна заради мен.
Тя обви ръка около мен:
— Толкова съжалявам, Бри.
Въздъхнах и се сгуших в нея.
— Всичко е наред. Всъщност смятам, че Вдовицата е права, що се отнася до
покровителите. Не мисля, че Брайс Матийо или Николас Бабино бяха подходящи за мен.
— Дори и да е така, знам, че си разочарована и наранена. Защото и аз щях да бъда.
Седяхме мълчаливо една до друга. Изненадах се, когато Мерей стана и донесе цигулката
си; дървото лъщеше на вечерната светлина, когато тя я вдигна към рамото си.
— Написах песен за теб — каза тя. — Надявам се да ти помогне да съхраниш всички
хубави спомени, които споделяхме тук, и ще ти напомня за всички прекрасни неща, които
тепърва предстоят.
Тя засвири; музиката се извиси в стаята ни, поглъщайки сенките и паяжините. Облегнах
се на ръце и затворих очи, чувствайки как нотите ме изпълват една по една, като дъжд, който
капе в буркан. А когато стигнах точката на преливане, в ума ми се появи видение.
Стоях на билото на планина; под мен се стелеха вълнисти тучно зелени хълмове,
подобни на морски вълни, долините бяха осеяни с искрящи потоци, наподобяващи тънки
вени, а досами тях растяха гори. Въздухът беше сладък и резлив, като острие, чието
порязване лекува, а мъглата висеше ниско, сякаш искаше да докосне простосмъртните, които
живееха в ливадите, преди слънцето да я изгори и прогони.
Никога не бях идвала тук — помислих си — и въпреки това мястото ми беше тук.
Именно тогава усетих леко тежестта около врата си, жуженето над сърцето си, сякаш
носех едра огърлица. Докато стоях на това било и гледах надолу, почувствах тъмното
прокрадване на тревога, сякаш търсех място за криене…
Песента й свърши и видението избледня. Отворих очи и загледах как Мерей сваля
цигулката си и ми се усмихва; погледът й блестеше от страст и плам. И повече от всичко
друго ми се прииска да й кажа колко изящна бе музиката й. Това беше моята песен, а тя
знаеше точните ноти, които да окуражат сърцето ми да издири мястото си.
Хълмовете, долините и обвитата в мъгла планина не бяха Валения.
Отново бях зърнала късче от Мевана.
— Хареса ли ти? — попита Мерей и се размърда смутено.
Изправих се и я обвих в прегръдка, с цигулката между нас като недоволстващо дете.
— Обожавам я, Мерей. Ти ме познаваш и ме обичаш толкова много, сестро.
— След като видях портрета, който Ориана ти направи — каза тя, когато я пуснах, — си
помислих за наследството ти; ти си две в едно, север и юг, колко великолепно и
предизвикателно, трябва да е това. Помолих учителя Картие да ми намери мевански ноти,
което той направи, и ти написах песен, вдъхновена от страстта на Валения и куража на
Мевана. Защото се сещам и за двете, когато помисля за теб.
Не бях от сълзливите. Фактът, че бях израсла в сиропиталище, ме беше научил да бъда
силна. Но думите й, откровенията й, музиката й, приятелството й пробиха неподатливия
бент, който бях издигнала преди десетилетие. Заплаках, защото бях изгубила някого, защото
неочаквано бях открила друг, защото рухвах и се изцелявах. А тя плачеше с мен и двете се
прегръщахме и се смеехме, и отново плакахме и се смяхме.
Най-сетне, когато не ми бяха останали повече сълзи, избърсах бузите си и казах:
— Аз също имам подарък за теб, макар да не е и наполовина толкова великолепен,
колкото твоя. — Отворих капака на сандъка си, където лежаха шест малки книжки, всяка
беше подвързана с кожа и с червена нишка. Бяха пълни със стихотворения, написани от
анонимен адепт на науките, на която отдавна се възхищавах. И затова бях купила книжките с
малката сума за харчене, която дядо ми изпращаше всеки рожден ден; по една за моите
сестри-възпитанички, за да носят хартия и красота в джобовете си и да си спомнят за мен.
Поставих една от тях в ръцете на Мерей. Дългите й пръсти обърнаха страницата, докато
се усмихваше на първото стихотворение и го четеше на глас, след което се прокашля, за да
прогони сълзите, напиращи в гърлото й.
— „Как ще те запомня? Като капка вечно лято или като цветче на нежна пролет? Като
искра от пламващия огън на есента или навярно като онзи скреж на зимата в нощта най-
дълга? Не, няма да е като ни едно от тях, защото всички те са мимолетни, а ти и аз, макар да
ни делят морето и земята, не ще изчезнем никога.“
— Отново — казах, — не толкова прекрасно, колкото твоя подарък.
— Това не означава, че ще ми е по-малко скъп — отвърна тя и затвори внимателно
книжката. — Благодаря ти, Бри.
Едва тогава осъзнахме в какво състояние беше стаята ни, която изглеждаше, сякаш през
нея беше минал ураган.
— Нека ти помогна да си приготвиш багажа — предложих. — И можеш да ми разкажеш
за покровителя, когото си избрала.
Започнах да й помагам да събере нотните си листове и да си сгъне роклите, и Мерей ми
разказа за Патрис Линвил и неговата трупа пътуващи музиканти. Беше получила
предложения и от тримата си покровители, но беше решила да избере партньорство с него.
— Значи ти и твоята музика със сигурност ще видите свят — казах, изпълнена с
благоговение, когато най-сетне приключихме с приготвянето на нещата й.
Мерей затвори кедровия си сандък и въздъхна:
— Не мисля, че все още съм осъзнала напълно, че утре ще получа наметалото си и ще
напусна това място, за да се отправя на постоянно пътешествие. Знам единствено, че се
надявам това да е било правилното решение. Договорът ми с Патрис е за четири години.
— Сигурна съм, че е правилно — отговорих. — И трябва да ми пишеш за всички места,
които посещаваш.
— Ммм. — Издаваше този звук, когато беше разтревожена, неспокойна.
— Баща ти много ще се гордее с теб, Мер.
Знаех, че беше близка с баща си; тя беше единствената му дъщеря и беше наследила от
него любовта към музиката. Беше отгледана с неговите приспивни песни, неговите шансони
и звука на неговия клавесин. Така че, когато, при навършване на десет години, беше поискала
да постъпи в Магналия, той не се бе поколебал да я изпрати, макар да ги делеше огромно
разстояние.
Той й пишеше предано всяка седмица и Мерей често ми четеше писмата му, защото
беше твърдо решена някой ден да се запозная с него, да посетя дома от детството й на
острова.
— Надявам се. Хайде да се приготвяме за лягане.
Навлякохме нощниците си, измихме си лицата и сплетохме косите си. После Мерей се
покатери в леглото при мен, макар дюшекът да беше тесен и започнахме да възкресяваме
всичките си любими спомени, като например колко свенливи и тихи бяхме някога, в първата
година, когато деляхме една стая. И как се бяхме покатерили на покрива с Абри една нощ да
гледаме астероиден дъжд, само за да открием, че Абри изпитваше ужас от височини, и едва
призори бяхме успели да я вкараме обратно през прозореца. И за всички чествания на
празници, когато имахме по цяла седмица, свободна от занятия, а снегът падна точно
навреме за битки със снежни топки, а по време на празничното веселие наставниците ни —
и мъже и жени — ни се струваха по-скоро като наши по-големи братя и сестри.
— Какво мисли учителят Картие, Бри? — попита Мерей, като се прозяваше.
— За какво?
— За това да останеш през лятото.
Заиграх се с един измъкнал се конец в завивката ми, а после отвърнах:
— Не знам. Не съм му казала още.
— В такъв случай дали ще ти връчи наметалото утре?
— Вероятно не — казах.
Мерей примигна към мен през воднистата лунна светлина.
— Да не би нещо да се е случило между вас двамата снощи в градината?
Преглътнах; сърцето ми притихна, сякаш искаше да чуе какво щях да кажа. Все още
можех да усетя онова агонизиращо чувство от преминаването на върховете на пръстите му
надолу по ръката ми; меки като перце и влудяващо бавни. Какво се бе опитвал да ми каже?
Той беше мой наставник, а аз бях негова възпитаничка, и докато не получех посвещението си,
между нас нямаше да има нищо повече. Може би само се опитваше да ми вдъхне увереност, а
аз бях изтълкувала докосването му напълно погрешно? Това ми се струваше по-разумното
обяснение, защото това беше учителят Картие, строгият блюстител на закона, който никога
не се усмихваше.
Докато все пак го направи.
— Нищо важно — промърморих най-накрая, а после се прозях насила, за да скрия
лъжата в гласа си.
Ако не беше толкова уморена, Мерей щеше да ме притисне. Две минути по-късно тя
вече похъркваше тихичко.
Аз, от друга страна, лежах будна и мислех за Картие, за наметала и за непредсказуемите
дни, които предстояха.
Десет
За наметалата и подаръците
Към девет на другата сутрин покровителите започваха да си тръгват от Магналия.
Лакеите се изкачваха по стълбите; прибираха кедровия сандък на всяко момиче и го качваха в
каретата на новия й покровител. Стоях сред оживлението в слънчевата светлина на
вътрешния двор и гледах в очакване с кошницата си с книжки с поезия. Дотогава вече не
беше тайна, че не съм била избрана. И всяка от сестрите ми бе реагирала по един и същ
начин по време на закуска. Бяха ме прегърнали съчувствено и ме бяха уверили, че Вдовицата
щеше да ми намери идеалния покровител.
Щом съдовете от закуската бяха разчистени, аз се оттеглих навън, знаейки, че
предстоеше моите сестри-възпитанички да получат наметалата си. Не че не исках да видя
как официално получаваха посвещение; просто смятах, че щеше да е най-добре, ако не бях
там. Не исках да бъда смутеният наблюдател, когато Картие връчваше наметалото на Сири.
Потта вече започваше да навлажнява роклята ми, когато чух гласа на Сири. Тя слизаше
по предното стълбище, с бледоруса коса, спретнато прибрана във венец от плитки. На гърба
й пърхаше синьо наметало; цвят от горещите дни на лятото. Двете се събрахме безмълвно и
когато се усмихнах, тя се завъртя, за да мога да видя съзвездието, което Картие беше избрал
за нея.—
Лъкът на Ивет — промърморих, възхищавайки се на сребърните нишки. — Отива ти,
Сири. Сири се завъртя обратно и ми се усмихна, без да показва зъбите си, с поруменели бузи.
— Само ми се иска да можех да видя какво ще избере за теб. — И в гласа й вече нямаше
злоба, нямаше завист, макар да чувах думите, които не изрече. Учителят Картие наистина ме
фаворизираше и двете го знаехме.
— Ах, навярно когато се срещнем отново — казах.
Дадох й книгата с поезия и очите й светнаха. Тя ми подари прекрасно перо за писане,
което ме изпълни с тъжно удоволствие.
— Сбогом, Бриена — прошепна Сири.
Прегърнахме се и я проследих как тръгна към каретата на Моник Лавоа.
След това се сбогувах със Сибил и Абри; и двете ми връчиха гривни като прощални
подаръци, докато се възхищавах на наметалата им.
Върху зеленото наметало на Сибил беше пришито изображение на „пика“ от карти за
игра, защото възпитаничките, изучаващи духовитостта, украсяваха наметалата си с един от
четирите цвята карти, според това кои бяха силните им страни; купи за хумора, пики за
убедителността, кари за елегантност, спатии за противоречие. Следователно мистрес Терез
бе дала на Сибил знака със спатиите и трябваше да призная, че той прилягаше на моята
сестра.
В средата на наметалото на Абри беше пришит златен лунен полумесец, сгушен в
слънцето — емблемата на драматиците. Но забелязах също, че учителят Ксавие беше пришил
по ръба на наметалото й парчета от предишните й сценични костюми, в чест на ролите,
които я бяха довели до този момент. Така че приличаше на великолепна история, съставена
от цветове, нишки и платове. Съвършено за моята Абри.
След това дойде да се сбогува Ориана. Червеното й наметало бе изработено с
изключителни детайли и лични препратки; на гърбовете на всички адепти по изобразително
изкуство имаше пришита буквата „А“, която увековечаваше името на Агата, първия адепт на
изобразителното изкуство. Но всеки преподавател или преподавателка по изобразително
изкуство добавяше нещо, което да бъде пришито в знака, и мистрес Солийн беше надминала
себе си. За Ориана тя беше изобразила историята на момиче, което владееше подводно
кралство, с потънали кораби и съкровище. То проблясваше в сребърна нишка, докато се
взирах благоговейно в него, и наистина не знаех какво да кажа.
— Имам подарък за теб — каза Ориана и свенливо измъкна лист хартия от папката,
която носеше. Сложи пергамента в ръцете ми. Беше портретът, който ми бе нарисувала,
изобразяващ меванското ми наследство.
— Но, Ори, мислех, че е за теб.
— Направих копие. Смятах, че е редно да имаш едно. — И за моя изненада измъкна още
един лист. — Искам да вземеш и това. — Карикатурата на Картие, която беше нарисувала
преди години, на която излизаше от скала, когато всички го смятахме за строг.
Понечих да се засмея, докато не се запитах защо подаряваше това на мен.
— Защо не я дадеш на Сири?
Ориана се ухили:
— Мисля, че ще е на по-сигурно място в твои ръце.
В името на Сен льо Гран, толкова очевидно ли беше? Но нямах време да я разпитам
допълнително за това, защото покровителят й я чакаше в каретата. Пъхнах книжката с поезия
в ръцете й и гледах как си тръгва; сърцето ми потрепна, когато тежестта на тези сбогувания
се разля като тъпа болка из костите ми.
Каретата на Патрис Линвил беше единствената, останала във вътрешния двор. Сложих
рисунките на Ориана в кошницата си и се отправих към предните врати, където стоеше
Мерей и ме чакаше, с великолепно пурпурно наметало, закопчано около яката й.
Вече плачеше, когато стигна до последното стъпало и се втурна да ме пресрещне на
калдъръма.
— Не плачи! — скарах й се и я прегърнах. Ръцете ми се заплетоха в наметалото й на
адент, и ако вече не бях изплакала сълзите си до капка предишната вечер, щях да го направя
отново.
— Какво правя, Бри? — прошепна тя, като изтри припряно сълзите от бузите си.
— Заминаваш да видиш кралството и да свириш за него, сестро — казах и прибрах една
къдрица тъмна коса, паднала в очите й. — Защото вие сте адепт по музика, мистрес Мерей.
Тя се засмя, защото беше толкова странно да знае, че вече имаше титла, прикрепена към
името й.
— Иска ми се да можеше да ми пишеш, но… не мисля, че ще се задържам твърде дълго
на едно място.
— Разбира се, трябва да ми пишеш, където и да се намираш, и навярно мога да накарам
Франсоа да те открие с писмата ми.
Тя пое дълбоко дъх и разбрах, че успокояваше сърцето си, подготвяйки се за този
следващ етап:
— Ето, това е твоята песен. В случай че би искала да я чуеш, изсвирена от някой друг. —
Мерей ми подаде навит на руло нотен лист, завързан с панделка.
Приех го, макар че беше болезнено да си представя друг инструмент, друг чифт ръце, да
свирят тази песен, която тя беше създала. Именно тогава почувствах как се пропука сърцето
ми. По гърба ми пълзеше сянка и ме караше да треперя посред бял ден, защото това
сбогуване можеше да бележи нещо невъзвратимо.
Можеше да не я видя повече.
— Дай да огледам наметалото ти — казах, с пресипнал глас.
Тя се обърна.
Върху виолетовия плат бяха пришити ноти, песен, която мистрес Евелина беше
написала само за Мерей. Оставих върха на пръста си да проследи нотите — някои от тях
помнех, други вече бяха загадка.
— Прекрасно е, Мер.
Тя се завъртя обратно и каза:
— Ще ти я изсвиря, когато ми дойдеш на гости на острова.
Усмихнах се, вкопчвайки се в крехката надежда за бъдещи гостувания и музика, която тя
ми подари. Нека вярвам в такива неща — помислих си, — та дори и само за да преживея
това сбогуване.
— Мисля, че Патрис Линвил е готов за теб — прошепнах, почувствала очите му върху
нас.
Изпратих я до каретата, до новия й покровител; мъж на средна възраст, с коса,
напомняща пух от магарешки трън, и очарователна усмивка. Той поздрави и двете ни и
протегна ръка към Мерей, за да й помогне да се качи в откритата карета.
Тя се настани на пейката срещу Патрис; очите й намериха моите. Дори когато каретата
затрополи по камъните, не откъснахме поглед една от друга. Стоях във вътрешния двор,
сякаш краката ми бяха пуснали корени, и гледах, докато вече не можех да я различа под
сенките на дъбовете и тя наистина си беше отишла.
Редно беше да се върна в къщата. Да се приспособя към усещането колко тиха щеше да
бъде сега, гола и самотна. Редно беше да се върна и да се залея с книги и учене, е каквото и
да било, което да ме разсейва.
Тръгнах към стълбите; безизразно вдигнах поглед към предните врати. Все още стояха
отворени; чувах тихи гласове — несъмнено, Вдовицата и ариалите, които обобщаваха
резултатите. И внезапно вече не можех да понеса да бъда затворена между тези стени.
Вече ми беше непоносимо дори да държа кошницата си.
Оставих я на стълбите и тръгнах нанякъде, и вървях, докато закопнях да отида по-далече,
а после изтичах навътре в градините. Разкъсах яката си, твърде нетърпелива, за да се суетя с
копчетата, а после реших да откъсна копчетата от ръкавите си и издърпах грозния сив плат
нагоре по ръцете си до лактите.
Спрях в най-далечния край на имота, навътре в лабиринта от живи плетове, където
розите цъфтяха буйни и ярки, и там се предадох изцяло на тревата, лягайки върху влажната
земя. Но още не бях удовлетворена, така че реших да смъкна ботушите и чорапите си и да
запретна роклята си до коленете.
Гледах облаците, заслушана в тихото жужене на пчелите и шумолящите криле на
птиците, когато го чух.
— Тя пристъпва грациозно по облаците, а звездите я знаят по име.
Би трябвало да се смутя. Ето че учителят ми ме беше намерил тук, със събути ботуши и
чорапи, с разголени крака, със скъсана яка и изкаляна рокля. И току-що бе рецитирал
стихотворението, което обичах най-много. Но не почувствах нищо. И дори не показах, че съм
забелязала присъствието му, докато не направи невъзможното и легна до мен на тревата.
— Ще се изкаляте, учителю.
— Твърде отдавна не съм лежал на тревата, загледан в облаците.
Все още не го бях погледнала, но беше толкова близо до мен, че долавях мириса на
одеколона му. Известно време лежахме в тишината и двамата бяхме вперили очи към небето.
Искаше ми се да поставя известно разстояние между нас, да оставя широк тревен участък да
израсне между раменете ни, едновременно с това исках да се доближа до него, да оставя
пръстите си да пробягат припряно по тялото му, както той беше направил с мен. Как беше
възможно да искам две противоположни неща едновременно? Как така не направих никое от
тях, а останах, неподвижна, дишаща, пленница в собственото си тяло?
— Вдовицата каза ли ви? — попитах най-накрая, когато желанията станаха толкова
напрегнати, че трябваше да проговоря, за да ги освободя.
Картие се забави с отговора. За миг си помислих, че не ме беше чул. Но той отвърна:
— За това, че ще останеш през лятото ли? Да.
Искаше ми се да разбера какво мислеше за уговорката. Но думите заседнаха в гърлото
ми и затова премълчах, усуквайки пръсти в тревата.
— Знанието, че ще си тук, успокоява ума ми — каза той. — Не е нужно да прибързваме.
Подходящият покровител ще се появи, когато му дойде времето, когато си готова.
Въздъхнах; около мен времето вече не бързаше, а вървеше мудно, точеше се бавно като
пчелен мед през зимата.
— Междувременно — продължи той, — е най-добре да подновиш учебните си
занимания, да поддържаш ума си остър. Няма да съм тук да те напътствам, но вярвам, че ще
продължиш да се усъвършенстваш сама.
Наклоних брадичка, за да го погледна; косата ми се разстла около мен.
— Няма ли да бъдете тук? — Разбира се, знаех това. След цикъл по посвещаване на
новите адепти всички ариали заминаваха за лятото, за да си починат след седемте
непрекъснати години на преподаване. Напълно редно беше да го оставя да замине и да се
отпусне, да се забавлява.
Той наклони лице да ме погледне в очите. По устните му се мярна сянка на усмивка,
когато каза:
— Не, ще отсъствам. Но вече казах на Вдовицата да ми съобщи веднага щом ти намери
покровител. Искам да съм тук, когато се срещнеш с тях.
А на мен ми се прииска да възкликна, че никога нямаше да се сдобия с покровител. Че
изобщо не биваше да ме приемат в Магналия. Но скръбта искаше да завладее гласа ми, а аз
нямаше да й дам власт да заговори. Не и когато Картие ми беше дал толкова много.
— Това е мило… че бихте искали да сте тук — казах и хвърлих поглед обратно към
облаците.
— Мило ли? — изсумтя той. — В името на светците, Бриена. Нали осъзнаваш, че не бих
посмял да те оставя да си тръгнеш с покровител, с когото не съм се срещнал лице в лице?
Хвърлих поглед обратно към него, с широко отворени очи:
— И защо?
— Трябва ли да отговоря на това?
Един облак измести слънцето и ни покри със сивота, изпивайки светлината. Реших, че
съм лежала тук достатъчно дълго и се изправих на крака, изтупвайки стръкчета трева от
полите си. Дори не си направих труда да обуя обувките и чорапите си. Зарязах ги и тръгнах,
избирайки първата пътека, която се разкри пред мен.
Картие бързо ме последва и тръгна плътно до мен:
— Ще повървиш ли с мен, моля те?
Забавих ход, подканвайки го да се нагоди към темпото ми. Направихме два завоя по
пътеката; слънцето се завърна с ожесточена влажна горещина, преди той да заговори отново.
— Искам да съм тук да се срещна с покровителя ти, защото държа на теб и искам да
знам къде ще те отведе влечението ти. — Той хвърли поглед към мен; бях приковала поглед
напред, страхувайки се да се поддам на погледа му. Сърцето ми беше като диво създание
вътре в мен, отчаяно копнеещо да избяга от своята клетка от кост и плът. — Но по-важното е,
за да мога да ти връча наметалото ти.
Преглътнах. Значи все още не смяташе да ми го даде. Една част от мен се беше надявала,
че щеше да го направи. Част от мен беше знаела, че нямаше.
Мисълта за наметалото ми ме обви като паяжина и аз спрях в тревата, впримчена в
мрежа, създадена от самата мен.
— Не мога да не ти кажа, Бриена — прошепна ми той, — че наметалото ти е изработено
и прибрано в раницата ми в къщата, в очакване на мига, когато си готова за тази следваща
стъпка.
Вдигнах поглед към него. Не беше много по-висок от мен, но в този момент се чувствах
безнадеждно дребна и чуплива.
Нямаше да бъда посветена, докато не получех наметалото си. Нямаше да получа
наметалото си, докато не се сдобиех с покровител. Нямаше да се сдобия с покровител,
докато Вдовицата наистина не намереше някой, който разбираше колко бях ценна.
Мислите ми се устремиха в тази спускаща се надолу спирала и се насилих да продължа
да вървя, пък било то и само за да имам някакво занимание. Той ме последва, както и знаех,
че щеше да стори.
— Къде ще отидете това лято? — попитах, изгаряйки от желание да премина към друга
тема. — Ще гостувате ли на свои роднини?
— Планирам да отида в Деларош. И не, нямам никакви роднини.
Думите му ме накараха да се смутя. Никога не си бях представяла, че Картие беше сам,
че нямаше родители, които го боготворяха, че нямаше братя или сестри, които го обичаха.
Срещнах погледа му, ръката ми посегна към разкъсаната яка на роклята ми:
— Съжалявам да чуя това, учителю.
— Отгледа ме баща ми — каза той, разтваряйки миналото си пред мен, сякаш самият
той беше книга, сякаш — най-накрая — искаше да го прочета. — А баща ми беше много
добър към мен, макар да скърбеше. Изгуби майка ми и сестра ми, когато бях твърде малък,
дори не ги помня. Когато навърших единайсет, започнах да го умолявам да ми позволи да
стана адепт на науките. Е, на него не му се понрави мисълта да ме отпрати в някой Дом,
далече от него, затова нае един от най-добрите адепти, посветени в науките, за да ме обучава
частно. След седем години, когато навърших осемнайсет, получих посвещение.
— Баща ви сигурно е бил много горд — прошепнах.
— Той почина, точно преди да успея да му покажа мантията си.
Наложи се да впрегна цялото си самообладание, за да не протегна ръка към него, да
хвана ръката му и да преплета пръсти с неговите, да го утеша. Но гръбнакът ми не помръдна;
все още бях ученичка под неговото наставничество и докоснех ли го, това щеше само да
отприщи копнежите, които и двамата изпитвахме.
— Учителю Картие… толкова съжалявам.
— Това е мило от твоя страна, Бриена. Светците са ми свидетели, че пораснах бързо, и
въпреки това много неща ми бяха спестени. Намерих дом тук в Магналия.
Стояхме заедно в тихата гореща светлина на утрото; време, създадено за нови начала,
време, впримчено между младостта и зрелостта. Можех да стоя с него с часове, скрита
между зелените живи растения, заслонена от облаците и слънцето, разговаряйки за
миналото.
— Ела, най-добре е да се връщаме в къщата — каза той тихо.
Тръгнах редом с него. Заобиколихме обратно до предния двор, където с ужас видях, че
карикатурата, на която бе изобразен, стоеше отгоре в кошницата ми. Втурнах се да я обърна,
докато нахлузвах кошницата през ръката си, молейки се да не я види, докато се качвахме по
стълбите в тихото фоайе.
Кожената му раница стоеше на пейката в преддверието и аз се опитах да не гледам към
нея, знаейки, че наметалото ми бе прибрано в нея, докато той я вземаше в ръце.
— Имам подарък за вас — казах и посегнах под пергамента, за да намеря последната
книжка с поезия в кошницата си. — Вероятно не помните, но един от първите уроци, които
ми преподадохте, беше посветен на поезията, и четохме това стихотворение, в което се
влюбих…
— Помня — каза Картие и пое книжката. Запрелиства страниците, а аз гледах, докато
четеше безмълвно едно от стихотворенията, и удоволствието потрепваше по лицето му като
слънчеви отблясъци по вода. — Благодаря ти, Бриена.
— Знам, че това е прост подарък — казах със запъване, чувствайки се така, сякаш бях
свалила от себе си цял пласт дрехи, — но си помислих, че ще ви хареса.
Той се усмихна, докато пъхаше книжката в раницата си.
— И аз имам нещо за теб. — Извади кутийка и я остави да лежи в сгъвката на дланта му.
Взех кутийката и бавно я отворих. Върху квадратче от червено кадифе лежеше сребърен
медальон с дълга верижка. А когато го огледах по-внимателно, видях, че във висулката беше
гравирано короганско цвете; сребърно меванско украшение, което човек да носи до сърцето
си. Усмихнах се, докато проследявах с палец изящното гравирано изображение.
— Прелестно е. Благодаря ви. — Затворих кутията и не бях сигурна накъде да гледам.
— Можеш да ми пишеш, ако искаш — каза той, прекъсвайки неловкото усещане, което и
двамата изпитвахме — За да ми съобщиш как вървят учебните ти занимания през лятото.
Срещнах погледа му; в ъгълчето на устата ми заигра усмивка:
— Вие също може да ми пишете, учителю. За да сте сигурен, че не проявявам леност в
учението.
Той ми отправи ироничен поглед, който ме накара да се запитам какво ли си мислеше,
докато премяташе раницата си на рамо:
— Много добре. Ще чакам вест от Мадам.
Загледах го как излиза в леещата се светлина на утрото; наметалото му на адепт се вееше
и плющеше зад него, докато си тръгваше. Не можех да повярвам, че беше тръгнал толкова
бързо — сбогуванията му се удаваха още по-зле, отколкото на мен! — и забързах към прага.
— Учителю Картие!
Той спря по средата на стълбите и се обърна да ме погледне. Облегнах се на рамката на
вратата, стиснала в пръстите си кутийката с медальона.
— Книгите ви! Още са горе на рафта ми.
— Задръж ги, Бриена. Имам твърде много, а ти ще трябва да поставиш началото на
собствена колекция. — Той се усмихна; изгубих нишката на мисълта си, докато осъзнах, че
се готвеше да се обърне и да продължи по пътя си.
— Благодаря ви.
Тези думи ми се струваха твърде обикновени за това, което ми беше дал. Но не можех да
позволя да си тръгне, без да ме чуе да ги изричам. Отново почувствах онази пукнатина, онова
разкъсване в сърцето. Беше като предчувствие, същото, което бях изпитала, докато се
сбогувах с Мерей, предупреждение, че можеше да не го видя повече.
Той не проговори, а се поклони. Отиде си, като останалите.
Единайсет
Заровен
Юли 1566 г.
Следващият месец отмина тихо и спокойно. Копнеех за музиката на Мерей, за смеха на
Абри. Липсваха ми непринудената живопис на Ориана, игрите на Сибил и компанията на
Сири. Макар единственият ми другар да бе самотата, предано се отдавах на учението си.
Запълвах часовете си с книги и родословия, с анатомия и изучаване на билките, с
исторически летописи и астрономия. Исках да мога да се насоча към всеки клон на науките,
към който пожелаех.
Всеки понеделник пишех на Картие.
Отначало беше само за да му искам съвети за учението си. Впоследствие писмата ми
станаха по-дълги, жадни за разговор с него, макар и той да се състоеше от мастило и хартия.
Неговата кореспонденция отразяваше моята, отначало пишеше съвсем сбито; даваше ми
списъци с неща, които да уча, както често бе правил в миналото, а после ме питаше какво
мисля. Постепенно започнах да го насърчавам да споделя повече, докато за писмата му вече
бяха нужни две страници, а след това — три. Той пишеше за баща си, за това как е израсъл в
Деларош, за причината да избере науките. Съвсем скоро писмата ни вече не се отнасяха за
уроци, а за взаимно опознаване.
Удивяваше ме фактът, че в продължение на три години бях разговаряла с него почти
всеки ден, а имаше толкова много неща, които не знаех за него.
Месецът премина в писма и учебни занимания, докато Вдовицата изпращаше
запитвания до потенциални покровители, всяко от които бе любезно отхвърляно. За щастие,
през четвъртата седмица в очакване най-после се случи нещо.
Един следобед вървях по дългата алея под дъбовете и заплахата от приближаваща
гръмотевична буря, и чаках пощата. Отдалечих се достатъчно, за да не виждам къщата,
избрах дърво, под което да седна, облягайки се на ствола, и затворих очи, докато мислех
колко време ми остава от лятото. Точно тогава дойде дъждът, капейки леко през шумолящите
клони над мен. С въздишка се надигнах и ръкавът ми се закачи на едно клонче.
Почувствах парещото усещане от порязването на ръката си.
Бурята избухна над мен, наквасвайки роклята и косата ми, докато неохотно оглеждах
раната си. Ръкавът ми беше скъсан и от ръката ми се процеждаше кръв. Леко докоснах раната
и кръвта изцапа върховете на пръстите ми.
Усетих жужене в ушите, тръпка по кожата, същото предупреждение, което мълнията
понякога изпраща, преди да удари. Бурята вече носеше не сладкото ухание на ливадите, а
горчивия мирис на пръст, и загледах как ръцете пред мен се уголемиха и се превърнаха в
мъжки, с разкривени кокалчета с петна от пръст и кръв.
Погледнах нагоре и спретнатите дъбове на Магналия се разкривиха, превръщайки се в
тъмна гора от борове и елши, трепетлики и хикори. Имах чувството, че гората ме караше да
изтънявам; ушите ми пукаха, а коленете ме боляха, докато преобразяването ме завладя
напълно.
Той също си беше порязал ръката на някакъв клон. На същото място като мен. Беше
спрял, за да я огледа, да размаже кръвта по върховете на пръстите си.
Нямаше време за това.
Продължи да криволичи през гората с тихи стъпки, с леко накъсано дишане. Не беше
загубил форма; беше нервен, неспокоен. Но познаваше дървото, което търсеше, и продължи
през клоните, които се закачаха за него като нокти, докато си проправяше път до него.
Най-сетне стигна до стария дъб.
Той беше тук много преди другите дървета, беше избуял нагоре, образувайки плътен
балдахин. Като момче често идваше при това дърво, беше се катерил, беше си почивал в
клоните му и бе издълбал инициалите си в кората му.
Сега се смъкна на едно коляно пред него, оцветен в синя студена светлина от здрача, и
се захвана да копае. Глинестата пръст още бе размекната от пролетните дъждове и той
изрови дълбока дупка сред по-слабите корени.
Бавно издърпа дървения медальон изпод туниката си, отдръпна го от врата си. Той се
залюля тежко в бавен кръг, докато висеше от пръстите му.
Беше поръчал на дърводелеца си да го изработи; грозноват дървен медальон с
големината на юмрук. Той беше предназначен за една цел; да съхранява и пази нещо.
Ковчеже за камък.
Ръцете му бяха изцапани с пръст, когато отвори закопчалката просто да го погледне
за последен път.
Камъкът на здрача лежеше в ковчежето си, полупрозрачен с изключение на
миниатюрно проблясваща червена искрица. Все едно наблюдаваше последните удари на
умиращо сърце, последната капка кръв, стичаща се от смъртоносна рана.
Заключи медальона и го пусна в тъмнината на дупката.
Докато го заравяше — натъпка го дълбоко в земята, разпръсна борови иглички и
листа, — отново се усъмни в себе си. Предпочиташе да го скрие в замъка — имаше толкова
много тайни проходи и пролуки, — но ако някога го откриеха сред стените му, той щеше да
си изгуби главата. Трябваше да го върне обратно на пръстта.
Удовлетворен, той се надигна и коленете му изпукаха. Точно преди да се извърне,
претърси дълбоките бразди на сандъка. И там… пръстите му го откриха, напипаха
старите следи от издълбаните му инициали.
Т. А.
Той се усмихна.
Само още един човек знаеше за това дърво — брат му, а той беше мъртъв.
Остави дървото на сенките и пое с криволичене през гората, точно когато падаше
мракът и вече не можеше да вижда.
Опипом се измъкна навън.
Изминах тичешком остатъка от алеята, нагоре по хълма до вътрешния двор през потоци
от дъжд. Дишах с мъка, защото — за разлика от него — не бях във форма, и едва не си
раздрах прасеца, когато се спънах по предното стълбище.
Все още усещах мислите му в своите, като масло, плъзгащо се по вода, пораждащи остра
болка в главата ми, все още усещах тежестта на медальона, висящ от пръстите ми.
Камъка на здрача.
Той го бе скрил, беше го заровил в пръстта.
Значи принцовете наистина го бяха отмъкнали от шията на кралицата.
Но по-важното… дали камъкът още беше заровен там, под онзи стар дъб?
Нахълтах през предните врати, стряскайки иконома със сънлив поглед, и хукнах надолу
по коридора към кабинета на Вдовицата. Почуках, оплисквайки с вода целите врати.
— Влез.
Влязох в кабинета й; тя моментално се изправи на крака, сепната от вида, в който се
появих; вир-вода, с кръв, капеща по ръката ми.
— Бриена? Какво има?
Всъщност не знаех. Дори не бях помислила какво щях да й кажа, но ми тежеше нуждата
да споделя с някого. Ако Картие беше тук, щях да му разкажа всичко. Или на Мерей. Но
бяхме само двете с Вдовицата и затова ботушите ми изджвакаха по килима й, докато сядах в
стола срещу писалището й.
— Мадам, трябва да ви кажа нещо.
Тя бавно се отпусна обратно в стола си с широко разтворени очи:
— Нарани ли те някой?
— Не, но…
Тя чакаше, бялото на очите й още изпъкваше.
— Аз… имам видения — подех. — Неща от миналото, мисля.
Разказах й за първото преобразяване, породено от Книгата на часовете. Споделих й за
музиката на Мерей, с нейните мевански влияния, които бяха породили видение за някаква
северна планина. А после й описах ситуацията с моята и неговата рана, гората и заравянето
на камъка.
Тя се изправи рязко, пламъчетата на свещите върху писалището й потрепнаха.
— Знаеш ли името на този човек?
— Не, но… видях инициалите му, издълбани върху дървото; Т. А.
Тя започна да снове из кабинета си; тревогата й висеше във въздуха като дим. Едва
можех да дишам, докато чаках. Помислих си, че щеше да оспори твърдението ми, щеше да ми
каже, че бавно губех разсъдъка си. Това, което бях казала, беше немислимо, невероятно.
Очаквах да се засмее или да заговори снизходително. Но Вдовицата не направи никое от тези
неща. Тя мълчеше, а аз бях стъписана от ужас, докато чаках да каже какво мислеше. Накрая
тя спря до прозореца си. Обърна се с лице към стъклото, за да гледа бурята, и попита:
— Какво знаеш за баща си, Бриена?
Не очаквах този въпрос; в сърцето ми припламна изненада, когато отвърнах:
— Съвсем не много. Само, че е меванец и не иска да има нищо общо с мен.
— Дядо ти никога не ти е казвал как е бащиното ти име?
— Не, мадам.
Тя се върна при писалището, но изглеждаше твърде неспокойна, за да седне.
— Дядо ти ми каза в деня, когато първоначално те доведе тук. А аз му се заклех, че
никога няма да ти го разкрия, от загриженост към теб и за да те предпазя. Така че съм напът
да наруша думата си само защото смятам, че кръвта на баща ти те зове. Защото е възможно
бащиното ти име да съвпада с последния инициал на този… мъж, в когото се преобразяваш.
Зачаках и усуках полите си, за да изцедя дъжда от тях.
— Баща ти носи фамилията Аленах — призна тя. — Няма да изрека първото му име, за
да уважа донякъде желанието на дядо ти.
Аленах.
Името се търкаляше и гърчеше, завършвайки с остра сричка.
Аленах.
Това беше един от четиринайсетте Домове на Мевана.
Аленах.
Някога отдавна кралица Лиадан ги бе благословила да бъдат „хитри“, когато клановете
се обединили в Династии под нейно управление. Аленах Хитрия.
И въпреки това, след цялото това време, фамилията на баща ми не ми въздействаше
така, както бях смятала, че щеше да ми подейства. Беше просто още един звук, който не успя
да пробуди емоция в мен. Докато не си помислих за Т. Аленах и как ме дърпаше назад. Или,
как неговите спомени се припокриваха с моите.
Картие беше споменал това, странността на родовата памет. Тогава повече ме
интересуваха Ланън и Канонът на кралицата, и не се замислях върху възможността това да се
случи на мен.
Нещата започнаха да се навързват. Т. А. и аз бяхме държали и чели една и съща книга,
бяхме слушали мелодия от същата музика и бяхме изпитали една и съща болка сред
дърветата. Положих ръце върху страничните облегалки на стола, погледнах Вдовицата и
изрекох много спокойно:
— Мисля, че съм наследила спомените на този човек.
Вдовицата седна.
Звучеше нереално, почти магично. Но тя ме изслуша, докато й разказвах какво ми беше
казал Картие по време на уроците.
— Ако си права, Бриена — каза тя и разпери ръце върху писалището си, — тогава това,
което си видяла, може да се окаже ключът към пораждането на реформа за Мевана. Това,
което си видяла, е… много опасно. Събитие, което крал Ланън безжалостно се опитва да
предотврати.
При споменаването на Ланън потиснах едно потръпване:
— Защо този камък е опасен?
В представата ми, той беше прекрасен артефакт от древна Мевана, „канал“ за магия,
който вече не съществуваше. Беше капка история, болезнено изгубена, която трябваше да
бъде възстановена, ако беше възможно.
— Сигурна съм, че учителят Картие ти е преподавал историята на владението на
кралицата — каза тя с глас, снижен до шепот, сякаш се страхуваше, че щяха да ни подслушат.
— Да, мадам.
— И съм сигурна, че ти е преподавал и за сегашното състояние на политиката? Между
Мевана и Валения има напрежение. Нашият крал Филип вече не одобрява жестоките дела на
крал Ланън, макар че именно прадядото на крал Филип постави Династия Ланън като
натрапник на северния трон.
Кимнах, питайки се накъде насочваше тя този разговор…
Но Вдовицата не каза нищо, докато отваряше едно от чекмеджетата си и изваждаше
памфлет, подшит с червена нишка. Разпознах емблемата отпред — непогрешимото
изображение на кървяща перодръжка.
— Четете „Безмилостното перо“? — попитах, изненадана, че прелистваше сатирични
писания.
— Чета всичко, Бриена. — И тя го протегна към мен. Поех го; сърцето ми започваше да
бие силно и неспокойно. — Прочети първата страница.
Направих, каквото ми поръча и отворих памфлета. Не бях чела този брой преди и го
разгледах внимателно, дума по дума…
КАК ДА ДЕТРОНИРАМЕ НЕСПРАВЕДЛИВ СЕВЕРЕН КРАЛ:
СТЪПКА ПЪРВА: Намерете Канона на кралицата.
СТЪПКА ВТОРА: Намерете Камъка на здрача.
СТЪПКА ТРЕТА: Ако стъпка 1 не може да бъде изпълнена, прескочете към
стъпка 2.
Ако стъпка 2 не може да бъде изпълнена, пристъпете към…
СТЪПКА ЧЕТВЪРТА: Открийте Канона на кралицата.
СТЪПКА ПЕТА: Намерете Камъка на здрача…
Беше набор от указания, който се въртеше в кръг, отново и отново. Седях мълчаливо
втренчена в листа, докато Вдовицата се прокашля.
— Значи Канона… или камъка… — подех. — Единият от тях е достатъчен, за да
отстраним Ланън?
— Да.
По закон или чрез магия, един северен крал щеше да бъде свален от власт.
— Но с магията може да си служи само родът Кавана — прошепнах. — А този род е
унищожен.
— Не унищожен — поправи ме тя. — Да, много от тях са безмилостно преследвани и
убити от кралете на династия Ланън през годините. Но има няколко, които са оцелели. Има
някои, които намерили убежище във Валения. И Ланън го знае. Просто още една причина да
затвори границите си за нас, постепенно да превърне Валения в свой враг.
Помислих си за всичко, което току-що ми беше казала, което бях прочела, което Картие
ми бе преподавал, което спомените на Т. А. бяха осветлили. Поех си дълбоко дъх, а после
казах:—
Ако открия камъка и го дам на някой оцелял Кавана…
Вдовицата се усмихна; мислите ни се преплетоха.
Магията щеше да се завърне. А една кралица, която владееше магия, можеше да победи
Ланън.
— Какво трябва да направя? — попитах.
Вдовицата събра длани като за молитва и ги притисна към устните си. Очите й се
затвориха и си помислих, че може би наистина се молеше, когато тя внезапно отвори друго
чекмедже на писалището си; решителност набръчка челото й.
Беше се отказала от триъгълната си шапчица, когато бяхме останали само двете. На
светлината от свещите косата й бе като сребърен поток, очите й — тъмно бистри, когато
извади лист пергамент и отвори мастилницата си.
— Имам един стар познат — поде тя, като снижи глас. — Той ще сметне твоите
спомени за необикновени. И ще знае как да си служи с тях. — Тя взе перото си, но се
поколеба точно преди да го топне в мастилото. — Той на драго сърце ще ти предложи
покровителство, Бриена. Ще поискам да те приюти в семейството си, да стане твой приемен
баща. Но преди да направя това и да го поканя тук за среща с теб… искам да проумееш какво
рискуваш за връщането на камъка.
Не беше нужно да го назовава; знаех, че Ланън беше свиреп, жесток крал. Знаех, че
убиваше и осакатяваше всеки, който му се противопоставеше. Мълчах, затова Вдовицата меко
продължи:
— Само защото имаш видения, не означава, че трябва да предприемеш действие. Ако
желаеш истински живот на адепт, мога да ти намеря по-безопасен покровител.
Даваше ми избор, изход. Не се подразних от предупреждението й, нито трепнах.
Претеглих спомените си, името на Аленах и собствените си желания.
Знаех, че понякога някой покровител приемаше адепт в семейството си, обикновено
след години покровителство, ако връзката станеше много дълбока. Така че предложението на
Вдовицата беше странно; тя щеше да помоли този свой познат да ме осинови без предишни
отношения. Отначало това ми се струваше странно, след което помислих за собствените си
желания.
Какво исках?
Исках семейство. Исках да принадлежа някъде, някой да ме припознае, да бъда обичана.
Нещо повече; част от мен жадуваше да види Мевана, земята на моя баща. Исках да получа
посвещение, исках титлата и наметалото си, които нямаше да получа, докато не се сдобиех с
покровител. Дълбоко в себе си, в тихо кътче на сърцето си, исках да видя падението на крал
Ланън и въздигането на кралица от пепелта му.
Всички тези желания можеха да получат отговор, едно по едно, ако бях достатъчно
смела да избера тази пътека.
И затова й отговорих без капка съмнение.
— Пишете му, мадам.
Слушах как перото й се впиваше в хартията, докато тя го канеше да дойде за среща с
мен. Писмото й беше кратко и когато поръси пясък върху засъхващото мастило, се почувствах
странно спокойна. Миналите ми провали сякаш вече не ме притискаха толкова. Внезапно ми
се стори, че онази трудна, несигурна нощ на слънцестоенето е била преди години.
— Знаеш какво означава това, Бриена.
— Мадам?
Тя остави перодръжката и ме погледна:
— Дядо ти не може да узнае за това. Нито Картие.
Умът ми се вцепени, а пръстите ми се стегнаха върху страничните облегалки на
креслото:
— Защо? — Думата си проправи път със стържене по гърлото ми.
— Ако избереш Алдерик Журден за свой покровител — обясни Вдовицата, — ще се
заемеш с много несигурна мисия, за да откриеш и върнеш камъка. Ако Ланън само надуши за
това, рискуваш да изгубиш живота си. И не мога да позволя да напуснеш моята закрила, моя
Дом, докато се боя, че някой може да те издаде неволно. Трябва да напуснеш Магналия тихо,
в тайна. Дядо ти, наставникът ти и твоите сестри-възпитанички не трябва да знаят с кого си
или къде си.
— Но, мадам — понечих да възразя само за да усетя как доводите ми замираха, защото
тя беше права. Никой не трябваше да разбере кой щеше да ми бъде покровител, особено ако
той смяташе да използва спомените ми, за да открие камъка, който щеше да събори от власт
един жесток крал.
Дори и Картие.
Порязаното място на ръката ми пламна от болка, когато си спомних какво ми беше
казал в градината, в деня, когато замина. Не бих посмял да те оставя да заминеш с
покровител, с когото не съм се срещнал лице в лице.
— Мадам, безпокоя се, че учителят Картие…
— Да, той ще бъде изключително подразнен при откритието, че си заминала без
предизвестие. Но щом всичко това бъде разрешено, ще си го обясни и ще разбере.
— Но наметалото ми е у него.
Вдовицата сгъна писмото, готвейки се да напише адреса.
— Боя се, че ще трябва да почакаш с получаването му, докато всичко това отмине.
Не беше сигурно, че щеше да отмине, нито колко щеше да продължи. Година?
Десетилетие? Преглътнах, докато гледах как Вдовицата нагрява восъка си на една свещ.
Представих си как Картие щеше да се върне в Магналия в началото на есента и щеше да
се пита защо не му бях писала, защо не бях го повикала. Можех да си го представя как щеше
да влезе във фоайето, оставяйки пътечка от листа; представих си синия цвят на наметалото
му и златистата му коса. Светците да са ми на помощ, беше ми почти непоносимо да си
представя как щеше да открие, че бях заминала без нито дума, без следа. Сякаш не оценявах
влечението, което беше разпалил в мен, сякаш не ме беше грижа за него.
— Бриена?
Тя сигурно бе доловила смута в душата ми. Примижах, за да прогоня обзелата ме
мъчителна болка, и срещнах кроткия й поглед.
— Искаш ли да оттегля писмото? Както казах, лесно можеш да поемеш в друга
посока. — Тя доближи ръба на листа до пламъка, за да го изгори, ако така поисках.
Да се откажа от писмото и да пренебрегна спомените на предтечата си. Беше като късче
забранен плод, висящ от лозата. Осъзнавах колко много хора щеше да се наложи да оставя в
неизвестност. Дядо, Мерей, Картие. Можеше никога да не получа наметалото си. Картие
можеше да го унищожи.
— Не оттегляйте писмото — изрекох с дрезгав глас.
Докато изливаше капка восък върху плика, тя каза:
— Не бих взимала такива строги предпазни мерки, не бих те молила да си тръгнеш
толкова потайно, ако шпионите на Ланън не дебнеха из Валения. При положение че
напрежението между нашите две страни се усилва с публикации като „Безмилостното
перо“… Ланън се чувства застрашен от нас. Внедрил е мъже и жени, които живеят сред нас,
готови да му подсказват имена на валенианци, които открито му се противопоставят.
— Ланън има шпиони тук? — възразих, почти неспособна да го повярвам.
— Ти си в безопасност в Магналия, скъпа. Крал Ланън има съгледвачи навсякъде. Сега
може би ще разбереш защо дядо ти толкова твърдо държеше да ти спести името на Аленах.
Защото не искаше тяхната Династия да предяви претенции към теб. Стремеше се да
изглеждаш и да се чувстваш като валенианка.
Разбирах. Това ни най-малко не смекчаваше реалността.
Баща ми сигурно беше сред твърдите поддръжници на Ланън. Можеше да бъде всеки —
от коняря до кралския телохранител или шамбелана на замъка. Мнозина васали на
благородници приемаха фамилните им имена в свидетелство на непоколебимата си вярност.
Това означаваше, че бях напът да поведа война срещу него, да се превърна в негов враг още
преди да го познавам. Надвесих напред и се хванах за ръба на масата на Вдовицата, тя ме
погледна в очите.
— Искам да ви помоля само за едно, мадам.
— Назови го, дете.
Дълбоко си поех дъх и сведох поглед към засъхналата кръв по ръката си:
— Закълнете ми се, че няма да кажете на Алдерик Журден цялото име на баща ми.
— Бриена… това не е игра.
— Както добре ми е известно — казах, запазвайки почтителен тон. — Покровителят ми
ще знае, че произхождам от клана Аленах, че баща ми е верен на този дом, но това не
означава, че е нужно да узнава самоличността му.
Вдовицата се поколеба, погледът й стана по-остър, докато се опитваше да проумее
молбата ми.
— Никога не съм виждала баща си — продължих и сърцето ми се присви дълбоко в
гърдите. — Той никога не ме е виждал. Ние сме напълно непознати и пътищата ни най-
вероятно никога няма да се пресекат. Но ако все пак се случеше, бих предпочела
покровителят ми да не знаеше кой е, след като аз никога нямаше да узная.
Тя още размишляваше и се колебаеше.
— Израснах тук, докато вие и дядо ми знаехте, а на мен ми беше отказано —
прошепнах. — Моля ви, не го предоставяйте на друг, за да го използва като заплаха срещу
мен, да ме съди заради него.
Тя най-сетне омекна:
— Разбирам, Бриена. Кълна ти се, че няма да казвам името на баща ти на никой друг.
Облегнах се назад в стола, потръпвайки при допира на влажната си рокля.
Помислих си за старите, избледнели спомени, за покровителя, който много скоро щеше
да се срещне с мен.
Помислих си за дядо.
За Мерей.
За наметалото си.
Вдовицата притисна печата си във восъка.
Аз се зарекох да не мисля повече за Картие.
Част втора
Журден
Дванайсет
Баща покровител
Август 1566 г.
Алдерик Журден пристигна в Магналия в една гореща бурна вечер, две седмици след
като Вдовицата изпрати писмото си по пощата. Останах в стаята си и гледах как дъждът се
стичаше на вадички по прозореца дори след като чух звуците от отварянето на големите
врати, след което Вдовицата го поздрави.
Беше отпратила всички слуги за кратка почивка, като остави само верния си Томас. Това
беше подсигуряване, че Журден и аз щяхме да заминем в пълна тайна.
Докато чаках да ме повика при тях, отидох до бюрото си. Последното писмо от Картие
лежеше отворено, затиснато с кутийката от медальона; почеркът му изглеждаше елегантно в
светлината на свещите.
От момента, в който двете с Вдовицата взехме решението си за Алдерик Журден,
постепенно бях започнала да скъсявам писмата си до Картие, подготвяйки се за този момент,
когато щях тихо да си тръгна. Той го беше почувствал — моята сдържаност, отдръпването ми,
желанието ми да говоря само за познанията, не и за живота.
Безпокоиш ли се за намирането на покровител? Говори с мен, Бриена! Кажи ми какво
отвлича вниманието ти…
Така ми беше писал, думите му тлееха като въглен в сърцето ми. Омразно ми беше да
мисля, че никога нямаше да получи подобаващ отговор, че му бях написала последното си
писмо преди дни, заявявайки, че всичко беше наред.
На вратата се потропа леко.
Прекосих пода, като пригладих роклята си на възпитаничка, за да оправя гънките и
прибрах косата си зад ушите. От другата страна на вратата стоеше Томас и държеше свещ, за
да прогони вечерните сенки.
— Мадам е готова да те приеме, Бриена.
— Благодаря, ще сляза веднага. — Изчаках го да изчезне обратно в затъмнения коридор
и заслизах по стълбите, прокарвайки ръка по балюстрадата.
Вдовицата не ми беше казала нищо за Алдерик Журден. Не знаех какво работеше, на
колко години беше, или къде живееше. Затова вървях по посока на светлината към кабинета
на Вдовицата с тръпка на безпокойство.
Спирайки за миг пред вратата — мястото, където винаги подслушвах тайно, — се
заслушах в гласа му; плътен баритон, с изчистени гласни. Говореше твърде ниско и не можех
да уловя всяка дума, но предположих, че е добре образован мъж в началото на петдесетте.
Навярно и той беше адепт.
Пристъпих напред в светлината на свещите.
Той седеше с гръб към мен, но се досети за влизането ми по мекотата в изражението на
Вдовицата, когато погледът й се измести към мен.
— Ето я! Бриена, това е мосю Алдерик Журден.
Той незабавно се изправи и се обърна с лице към мен. Срещнах погледа му, оглеждайки
внимателно високия му ръст и якото телосложение, прошарената със сиво ръждивочервена
коса. Беше гладко избръснат и красив, имаше крив нос и на мъждивата светлина забелязах
белег от сериозна рана по протежение на дясната му челюст. Въпреки пътуването, по
дрехите му нямаше дори гънка. Мирисът на дъжд още витаеше около него, заедно с дъх на
някаква подправка, която не разпознавах. Нямаше наметало на адепт.
— За мен е удоволствие — каза той и ми се поклони небрежно.
Отвърнах с реверанс и отидох да седна в стола до неговия, отреден за мен. Вдовицата се
бе настанила зад писалището си, както обикновено.
— И така, Бриена — каза Журден, като седна отново на мястото си и взе чашата си с
ликьор. — Мадам ми спомена съвсем бегло за това, което си видяла. Разкажи ми повече за
преживяванията си.
Хвърлих поглед към Вдовицата; колебаех се да споделя нещо толкова лично с напълно
непознат човек. Но тя се усмихна и ми кимна, насърчавайки ме да проговоря.
Разказах му всичко, което бях споделила нея. Очаквах той да изсумти, да се изсмее
подигравателно, да оспори, че твърдях нелепи неща. Но Журден слушаше мълчаливо, без за
миг да откъсне очи от лицето ми. Когато свърших, той остави чашата си с отривисто
звънтене.
— Би ли могла да откриеш това дърво? — попита той.
— Аз… не съм сигурна, мосю — отвърнах. — Не видях по-отличителни предмети, по
които да се ориентирам. Гората беше много гъста.
— Възможно ли е да се връщаш към спомените? Да ги възкресяваш също толкова ярко?
— Не зная. Преживявала съм преобразяванията само три пъти и не мога да ги
контролирам.
— Изглежда Бриена трябва да установи връзка с предтечата си — вметна Вдовицата. —
Чрез едно от сетивата си.
— Хмм. — Журден кръстоса крака, като разсеяно поглаждаше с пръст белега на
брадичката си. — А името на вашия прародител? Знаете ли поне това?
Отново стрелнах с поглед Вдовицата:
— Първото му име започва с Т. Колкото до фамилното… мисля, че е било Аленах.
Журден притихна и остана неподвижен. Не ме гледаше, но почувствах леда в погледа му;
толкова студена острота, че можеше да разсече кост.
— Аленах. — Името — моето име — прозвуча много грубо върху езика му. —
Предполагам, че произхождаш от този Дом, Бриена?
— Да. Баща ми е меванец, служи на този Дом.
— А кой е баща ти?
— Не знаем цялото му име — излъга Вдовицата. Излъга заради мен и неволно се
отпуснах от облекчение, особено след като видях явното презрение на Журден към рода
Аленах. — Бриена е отгледана във Вадения без връзки с роднините си по бащина линия.
Журден се отпусна по-дълбоко в стола си и отново взе чашата си. Разклати розовата
течност, потънал в мисли.
— Хмм — изхъмка отново, което сигурно означаваше, че беше смутен в размишленията
си. А после ме погледна и бях убедена, че в погледа му се долавяше предпазливост, сякаш не
бях и наполовина толкова невинна, колкото при влизането си. Сега познаваше наполовина
произхода ми.
— Мислиш ли, че можеш да ни отведеш до местоположението на Камъка на здрача,
Бриена? — попита той след мълчание, продължило привидно месеци.
— Ще направя всичко по силите си, мосю — промърморих. Като се замислих върху
това, което искаше, почувствах бремето на неизвестното върху раменете ми. Никога не бях
виждала Мевана. Не знаех почти нищо за дома Аленах или за земята им. Старият дъб беше
белязан с инициалите Т. А., но нищо не гарантираше, че можех да претърся гората и да
открия правилното дърво.
— Искам да бъда съвсем ясен — каза Журден, след като пресуши последните остатъци
от ликьора си. — Ако приемеш предложението ми за покровителство, изобщо няма да е
каквото очакваш. Ще зачета връзките, които предполага покровителството, и ще те приема
като родна дъщеря. Ще се грижа за теб и ще те закрилям, както подобава на добър баща. Но
моето име е обвързано с рискове. То е щит, а под него има много тайни, които може никога да
не узнаеш, но въпреки това трябва да ги пазиш като свои, защото става въпрос за живот или
смърт.
В отговор се вгледах спокойно в него и попитах:
— А кой сте вие, мосю?
— За теб ли? Аз съм просто Алдерик Журден. Това е всичко, което трябва да знаеш.
По размърдването на Вдовицата разбрах, че тя беше осведомена. Познаваше мъжа под
маската на Алдерик Журден.
Дали той отказваше да ми каже, за да ме предпази? Или защото ми нямаше доверие,
заради корените ми от дома Аленах?
Как можех да приема покровител, ако не знаех кой беше той в действителност?
— От рода Кавана ли сте? — осмелих се да попитам. Ако ми предстоеше да открия
Камъка на здрача, исках да узная дали моят приемен баща притежаваше старата драконова
кръв. Самата идея ми се струваше половинчата, ако трябваше да открия камъка само за да
възстановя магията му. Не смятах да отнема короната от Ланън само за да я предам на друг
крал.
Усмивка смекчи чертите на лицето му, в очите му заискри пламъче. Разбрах, че съм го
развеселила, когато отвърна:
— Не.
— Хубаво — отговорих. — Не мисля, че ако бяхте, тази уговорка би била разумна.
Стаята стана по-студена, пламъкът на свещите се смали, когато намекът ми му стана
ясен. Алдерик Журден почти не трепна.
— Ти и аз искаме едно и също, Бриена — каза той. — И двамата желаем да видим
Ланън отстранен и на трона да се възкачи кралица. Това не може да стане, ако не обединим
знанието си. Аз се нуждая от теб, а ти — от мен. В крайна сметка изборът е твой. Ако
смяташ, че не можеш да ми имаш доверие, тогава най-добре пътищата ни да се разделят тук.
— Имам нужда да знам какво ще стане щом намеря камъка — настоях, с налегнати от
тревога мисли. — Трябва ми думата ви, че с него няма да се злоупотребява.
Очаквах многословно обяснение, но той каза просто:
— Камъкът на здрача ще бъде предаден на Изолда Кавана, законната кралица на Мевана,
която понастоящем се укрива.
Примигнах, зашеметена. Не бях очаквала да ми каже името й; това бе необичайно
голямо доверие, тъй като бях непозната за него, както и той за мен.
— Знам, че молбата ми е рискована — продължи спокойно Журден. — Кралицата също
го разбира. Не бихме очаквали от теб нищо повече, освен да ни помогнеш да открием къде е
скрит камъкът. А след това… ще ти платим щедро.
— Мислите ли, че искам богатства? — попитах и бузите ми се обляха в топлина.
Журден просто ме наблюдаваше и това ме накара да се изчервя още по-силно. После
попита:
— Какво искаш, Бриена Аленах?
Никога не бях чувала собственото и фамилното си име гласно, свързани като лятото и
зимата, предадени на въздуха, звучащи колкото мелодично, толкова и болезнено. Колебаех се
между това, което бе редно и това, което желаех да кажа.
— Би ли искала да се присъединиш към Дома на баща си? — попита Журден
предпазливо, сякаш стояхме върху тънък лед. — Готов съм да уважа желанията ти. Можем да
отменим осиновяването ти след мисията си. Няма да храня лоши чувства към теб заради
това.
Не можех да потисна малката искрица на желание, на надежда. Не можех да отрека, че
наистина исках да видя родния си баща, че исках да узная кой беше, че исках той да ме види.
Но въпреки това… бях израсла с убеждението, че незаконните деца бяха бреме, животи,
които никой не иска. Ако някога наистина се натъкнех на баща си, той най-вероятно щеше да
ми обърне гръб.
И тази представа се заби като острие в сърцето ми, накара ме да се приведа леко напред
в стола.
— Не, мосю — казах щом усетих, че овладях гласа си. — Не искам да имам нищо общо с
дома Аленах. Но имам една молба.
Той зачака и изви вежда.
— Каквито и планове да кроите — подех, — искам право на глас. След като Камъкът на
здрача бъде открит, остава при мен. На мен се полага да го дам на кралицата.
Журден затаи дъх, но очите му не се откъснаха от моите.
— Твоят принос за дейността ни ще бъде нужен и оценен. Колкото до камъка… трябва
да изчакаме и да преценим каква е най-благоразумната стратегия. Ако е най-добре да остане
при теб, ще остане при теб. Ако е най-добре да остане у някой друг, ще остане при него.
Предвид всичко това мога да ти обещая, че именно ти ще го поднесеш на кралицата.
Боравеше умело с думите — помислих си, докато разнищвах отговора му. Най-много се
тревожех да не би плановете да бъдат задействани без мое участие, да не би камъкът да не
стигне до кралицата. По тези два въпроса имах думата му, така че накрая кимнах и отвърнах:
— Много добре.
— И така — каза Журден, като хвърли поглед обратно към Вдовицата, сякаш никога не
се бях съмнявала в намеренията му. — Узаконяването на събитието трябва да почака. Не мога
да рискувам моето или нейното име да бъдат вписани от кралските писари.
Вдовицата кимна, макар да ми беше ясно, че това не й харесваше:
— Разбирам, Алдерик. Стига да удържиш на думата си.
— Знаете, че ще го направя — отвърна той. Обърна се към мен и каза; — Бриена, би ли
ме приела за свой покровител?
Щях да стана дъщеря на този човек. Щях да приема името му като свое, без да знаех
какво означаваше, откъде произхождаше. Струваше ми се едновременно нередно и правилно.
Струваше ми се опасно и освобождаващо. Усмихнах се, защото бях привикнала към
противоречащи желания.
— Да, мосю Журден.
Той кимна нито усмихнат, нито намръщен, сякаш беше също толкова раздвоен, колкото и
аз.
— Добре, много добре.
— Има едно последно нещо, което е добре да отбележиш, Алдерик — каза
Вдовицата. — Бриена още не е получила наметалото си.
Журден изви вежда към мен едва сега давайки си сметка, че не носех наметало на
адепт:—
Как така?
— Все още не съм посветена — отвърнах. — Наставникът ми смяташе да ми връчи
наметалото, когато се сдобия с покровител.
— Разбирам. — Пръстите му забарабаниха леко по подлакътниците. — Е, можем да
заобиколим това. Предполагам, че заради тази уговорка са взети всички предпазни мерки,
Рене?
Вдовицата наклони глава:
— Да. Никой няма да узнае, че Бриена е заминала, поверена на вас. Дори дядо й и
наставникът й.
— Е, можем да ти направим имитация на наметало — каза Журден.
— Не, мосю, не мисля, че е разумно — осмелих се да кажа. — Защото, разбирате ли…
ще се наложи да изберете и съзвездие, което да изобразите върху наметалото, и ще трябва да
го регистрирате на мое име в Астрономичните архиви в Деларош, и…
Той вдигна умиротворяващо ръка, весела усмивка изви ъгълчетата на устните му:
— Разбирам. Прощавай, Бриена. Не съм толкова добре запознат с обичаите на вашите
адепти. Ще измислим обяснение за това утре.
Замълчах, но в гърлото ми се оформи буца, която се появяваше всеки път, когато се
сещах за наметалото си, за Картие и за всичко, което трябваше да оставя зад гърба си. През
изминалите две седмици бях лежала будна в леглото — стаята ми бе непоносимо тиха без
хъркането на Мерей — и се чудех дали не бях пропиляла седем години от живота си. Картие
можеше да се отрече от мен в този промеждутък от време, когато нямаше да поддържам
връзка с него.
— Багажът ти готов ли е, Бриена? — запита повият ми покровител. — Редно е да
тръгнем призори.
Успях да прикрия изненадата си, макар че тя потрепна и се разгоря в мен като лумнал
пламък.
— Не, мосю, но няма да ми отнеме дълго. Не притежавам много неща.
— Почини си тогава. Предстои ни двудневно пътуване.
Кимнах и се надигнах: върнах се в стаята си, като едва усещах пода под краката си.
Коленичих, отворих кедровия си сандък и започнах да си събирам нещата, след което
погледнах лавиците си и всичките книги, които Картие ми беше дал.
Изправих се и оставих пръстите си да погалят всяко от гръбчетата им. Щях да взема
всички, които успеех да побера в сандъка си. Другите щях да сложа в библиотеката, докато се
върнех за тях.
Докато се върнех за него.
Обработка: Daenerys, skygge, 2020
Тринайсет
Амадин
— Трябва ти ново име.
Пътувах в каретата му от час, тъмнината бавно се обагряше в руменина и се превръщаше
в зазоряване, когато Алдерик Журден най-сетне ми проговори. Седях срещу него, гърбът ми
вече беше схванат от друсането и лашкането на каретата.
— Много добре — съгласих се.
— „Бриена“ е типично за Мевана име. Затова трябва да звучи възможно най-
валениански. — Направи пауза, после добави: — Имаш ли предпочитание?
Поклатих глава. Бях спала само два часа нощес, главата ме болеше, а сърцето ми сякаш
се беше оплело с дробовете ми. Всичко, за което можех да мисля, беше как Вдовицата стоеше
на калдъръма, за да се сбогува с мен, леко положила ръка на бузата ми.
Не се тревожи за Картие. Той ще разбере, когато това отмине. Ще направя всичко по
силите си, за да успокоя ума му…
— Бриена?
Рязко се изтръгнах от унеса си:
— Може вие да изберете, мосю.
Той заразтрива челюстта си, разсеяно прокарвайки пръсти по белега си, докато ме
оглеждаше.
— Как ти се струва Амадин?
Харесваше ми, но не знаех как щях да се науча да отговарям не само на фамилното име
Журден, а и на „Амадин“. Сякаш обличах дрехи, твърде малки за мен, опитвайки се да
разтегна плата, докато ми станеше, докато се приспособеше към тялото ми. Щеше да се
наложи или да изгубя късчета от себе си, или да отпусна няколко шева.
— Одобряваш ли? — запита настойчиво той.
— Да, мосю.
— Още нещо. Не трябва да ме наричаш „мосю“. Аз съм твой баща.
— Да… татко. — Думата се затъркаля из устата ми като топче за игра, непозната,
неудобна.
Пътувахме в мълчание още половин час; зареях очи към прозореца и гледах как зелените
хълмове постепенно започваха да се изравняват и се превръщаха в пшеничени ниви, докато
пътувахме на запад. Това бе спокойно, пасторално късче от Вадения; минахме само покрай
няколко семпли каменни къщи, обитавани от самотни фермери и воденичари.
— Защо искате това? — попитах. Въпросът се надигна, преди да бях преценила дали
беше учтив. Погледът ми се върна към Журден, който ме наблюдаваше със спокойно,
съсредоточено изражение. — Защо искате да въстанете срещу крал, който би ви убил, ако
разкрие плановете ви?
— Ти защо го искаш? — контрира той.
— Аз първа попитах, татко.
Той извърна поглед от мен, сякаш претегляше думите. А после очите му се насочиха
отново към моите, проблясващи мрачно:
— През живота си съм станал свидетел на достатъчно от жестокостите на Ланън. Искам
да го видя унищожен.
Значи мразеше крал Ланън. Но защо? Ето това исках да узная. Какво беше видял
Алдерик Журден, на какво беше станал свидетел, което беше подбудило толкова силно
желание?
Сега може и да бяхме баща и дъщеря, но това не означаваше, че той щеше да разкрие
тайните си.
— Повечето хора биха казали, че тази борба не засяга Валения — отвърнах предпазливо,
опитвайки се да го насърча да допълни изказването си.
— Но нима е така? — отговори той. — Нима именно нашият славен крал Рено Първи не
постави династия Ланън на трона през 1430 г.?
Замислих се върху това, несигурна дали се готвехме да спорим за предишните връзки на
Валения, или не. Вместо това изместих посоката на разговора ни, като казах:
— Значи… можем да унищожим властта на крал Ланън чрез Камъка на здрача?
— Да.
— А Канонът на кралицата?
Той изсумтя:
— Някой те е обучил задълбочено.
— Достатъчен ли е камъкът? Не ни ли трябва и законът?
Той се облегна назад и отпусна ръце върху коленете си:
— Разбира се, че ни трябва и законът. Щом магията бъде възстановена и Ланън падне от
власт, ще възстановим Канона.
— Къде мислите, че се намира оригиналът?
Той не каза нищо, просто поклати глава, сякаш този въпрос отдавна го беше изтощил.
— Сега е твой ред да отговориш. Защо искаш това, когато си адепт на науките?
Хвърлих поглед надолу към преплетените в скута ми пръсти:
— Веднъж видях илюстрация, изобразяваща Лиадан Кавана, първата кралица. —
Погледът ми отново срещна неговия. — От този момент нататък… искам да видя кралица на
трона и тя да си вземе обратно това, което й принадлежи.
Журден се усмихна:
— Ти си от мевански произход по бащина линия. Северната кръв в теб копнее да се
поклони на кралица.
Мислех си за това, докато яздихме половин час в мълчание, а после друг въпрос ме
накара да проговоря:
— Имате ли професия?
Журден се размърда на възглавничката, но ми отправи тънка усмивка:
— Адвокат съм — започна той. — Домът ми е Бомонт, крайречно градче, което прави
част от най-хубавото вино в цяла Валения. Вдовец съм, но живея със сина си.
— Имате син?
— Да. Люк.
Значи щях да си имам и брат? Ръката ми се вдигна към шията и опипа верижката на
медальона от Картие, който се криеше под роклята ми, сякаш беше котва или амулет за
кураж.—
Не се тревожи — каза Журден. — Ще го харесаш. Той е… пълна моя
противоположност.
Ако се чувствах по-спокойна, можеше да подкача Журден за ироничното му подмятане,
че не го харесвах. Но моят покровител бе все още непознат. И не можех да не се запитам
колко ли време щеше да ми отнеме, за да се приспособя към новия си живот. После се
замислих как се беше случило всичко това — далеч от традиционните корени на
покровителството — и си помислих: Не, не мога да очаквам да се почувствам ни най-малко
отпусната и спокойна.
— И така — каза той, отново прекъсвайки дълбоките ми размишления. — Трябва да
допълним историята за произхода ти, защото никой не бива да узнае, че идваш от Магналия.
— Какво предлагате?
Той подсмръкна и хвърли поглед през прозореца.
— Станала си адепт на науките под напътствията на наставницата София Белроуз от
„Августин Хаус“ — каза той.
— „Августин Хаус“?
— Чувала ли си за него?
Поклатих отрицателно глава.
— Хубаво. Той е провинциален и неизвестен за умовете, които биха проявили нездрав
интерес към теб. — Той се намръщи, сякаш още се опитваше да свърже нишките на
историята ми. После каза: — „Августин Хаус“ е заведение само за момичета, което
подслонява всичките пет влечения, а програмата на обучение е десетгодишна. Постъпила си
там на седем годишна възраст, когато си била избрана от сиропиталище „Падриг“ въз основа
на острия си ум.
— Къде се намира този „Августин Хаус“?
— На осемдесет мили югозападно от Теофил в провинция Назер.
Мълчанието се възцари отново и двамата бяхме вглъбени в мислите си. Започнах да губя
представа за времето — откога пътувах с него? Още колко път предстоеше да изминем? —
когато той прочисти гърло:
— Сега е твой ред да представиш някаква история — каза Журден.
Срещнах погледа му и предпазливо зачаках.
— Ще ти трябва правдоподобно обяснение за липсата на наметало. За всеки случай ще
бъде известно, че ти си моя дъщеря-адепт на науките, приета в семейство Журден.
Издишах, изопнах рамене, за да изпукам гърба си. Той беше прав; трябваше да имам
подготвено обяснение. Това щеше да изисква известна изобретателност и увереност, защото
адептите никога не губеха наметалата си, не се появяваха на публично място без тях и ги
пазеха така, както митичен дракон — златното си съкровище.
— Имай предвид — каза той, като гледаше как челото ми се набраздява от
напрежение, — че лъжите могат лесно да те оплетат в мрежите си. Ако можеш да останеш
близо до истината, тогава ще имаш пътеводен лъч, който да ти помогне да се измъкнеш от
всеки подвеждащ разговор.
Преди да успея да споделя идеите си, каретата залитна и едва не ни изхвърли от пейките
ни.
Погледнах Журден с широко отворени очи, докато той се раздвижи, за да надникне през
прозореца. Каквото и да беше видял, го накара изругае, както никога преди това не бях
чувала. Беше последвано от рязко спиране на каретата ни.
— Остани вътре, Амадин — нареди той; ръката му потупа предницата на жакета му.
Посягаше към вратичката, когато тя се отвори рязко и ни посрещна бледо, тясно лице, което
ни се хилеше злобно.
— Вън! И двамата — излая мъжът.
Позволих на Журден да хване ръката ми и да ме издърпа зад гърба си. Пулсът ми
прескачаше, докато стоях на калния път, а покровителят ми се опитваше да ме скрие зад себе
си. Когато надзърнах иззад високата му фигура, видях кочияша ни — Жан Давид — гледаше
право в острието на нож, стискан от друг мърляв мъж с коса в цвят на развалено месо.
Бяха трима. Единият държеше на прицел Жан Давид, друг обикаляше в кръг около
Журден и мен, а третият тършуваше из кедровия ми сандък.
— В името на мощите на светците, тук няма нищо освен проклети книги — възкликна
един с плешива глава и назъбен белег. Трепнах, докато мяташе книгите ми една след друга на
пътя, и страниците протестираха през падането им в калта.
— Продължавай да търсиш — нареди главатарят с бледото лице, докато описваше
поредния кръг около мен и Журден. Опитах се да остана малка и незначителна, но въпреки
това крадецът ме издърпа навън, като ме хвана за лакътя.
— Не я докосвай — обади се предупредително Журден. Тонът му беше студен и гладък
като мрамор. Мисля, че ме изплаши повече, отколкото да гледам как протичаше кражбата.
— Малко е млада за теб, не мислиш ли? — подметна главатарят и се изкиска мрачно,
като ме дръпна още по-далече. Борех се с него, опитвайки се да се изплъзна от пръстите му.
Той просто опря нож в корема на Журден, за да ме накара да спра. — Престанете да се
дърпате, мадмоазел, или ще изкормя съпруга ви.
— Това е дъщеря ми. — Гласът и поведението на Журден отново бяха убийствено
спокойни. Видях яростта в очите му, като искра от острие на нож, който точат в камък.
Опитваше се да ми подскаже нещо очи, което не можех да разбера…
— С удоволствие ще се запозная с вас — каза крадецът, очите му ме разсъбличаха
безсрамно, докато откриха медальона ми. — А, какво имаме тук? — Опря върха на ножа в
гърлото ми. Бодна ме, само колкото да се появи мънистена капчица кръв. Започнах да
треперя, неспособна да удържа страха си, докато острието на ножа му мина надолу по
дължината на шията ми, размаза кръвта и измъкна сребърния медальон на Картие. —
Ммм. — Дръпна го и го освободи. Ахнах, когато верижката се впи в тила ми и медальонът се
отдели от мен и попадна у тази долна отрепка. Това беше моментът, който Журден чакаше.
Покровителят ми се раздвижи като сянка, в ръката му внезапно блесна острие. Не знам
откъде се появи камата, но стоях, замръзнала, докато Журден намушка крадеца в гърба,
право в бъбрека, а после му преряза гърлото; кръвта бликна в лицето му, докато крадецът се
търкулна на земята в краката ми.
Препънах се назад, когато Журден се хвърли към втория, който унищожаваше всичките
ми книги. Не исках да гледам, но очите ми бяха приковани към кръвопролитието; гледах го
как без никакво усилие убиваше втория крадец, като внимаваше да го направи далече от
книгите ми. А после Жан Давид се сборичка с похитителя си, в схватката се разнесе сумтене
и се разля кръв.
Всичко свърши толкова бързо. Не мислех, че изобщо дишах, докато Журден пъхна камата
си обратно във вътрешния джоб на жакета си и се приближи с едри крачки до мен, целия
опръскан с кръв. Посегна надолу и издърпа медальона ми от наподобяващите хищни нокти
пръсти на крадеца, изстиващи в смъртта. Избърса с палец остатъците от кръвта.
— Ще ти взема нова верижка, когато стигнем у дома — каза той и протегна медальона
към мен.
Безизразно го поех, но не и преди да забележа как изви вежда. Беше разпознал
гравираното короганско цвете. Знаеше, че това беше мевански символ.
Не исках да ме попита откъде се бях сдобила с него. Но при все това, не исках да
заподозре, че медальонът беше дошъл от дома Аленах.
— Моят наставник ми го подари — казах с дрезгав глас. — Заради наследството ми.
Журден кимна, а после изрита най-близкия труп, за да не ни се пречкаше.
— Амадин, бързо си събери нещата. Жан Давид, помогни ми с телата.
Движех се, все едно бях на деветдесет години, схваната и отмаляла. Всеки път щом
приберях поредната книга, шокът ми отстъпваше място на гнева. Кипяща, опасна ярост,
която превръщаше езикът ми в жарава, посипана с пепел. Бършех калта от страниците и ги
поставях обратно в сандъка си, докато Журден и Жан Давид мятаха телата през хребета
далече от пътя.
Докато свърших, мъжете се бяха преоблекли в нови жакети и ризи, и бяха измили кръвта
от лицата и ръцете си. Щракнах ключалката на кедровия си сандък и погледнах Журден в
очите. Той ме чакаше, вратичката на каретата беше отворена.
Тръгнах към него; внимателно огледах гладко избръснатото му лице, съвършено
фризираната му коса, която беше сплел и прибрал назад в опашка, както правеха
благородниците. Изглеждаше толкова изтънчен, толкова благонадежден. И въпреки това не се
беше поколебал да убие крадците; движенията му бяха ловки, сякаш го беше правил преди, с
кама, изникнала от пръстите му, сякаш беше тяхно продължение.
— Кой сте вие? — прошепнах.
— Алдерик Журден — отвърна той и ми подаде кърпичката си, за да избърша кръвта от
врата си.
Разбира се. Подразнена поех квадратното парче лен и се настаних обратно в каретата;
палецът ми припряно опипа медальона. Докато Журден се покатерваше зад мен и затваряше
вратичката, мислех само за едно.
На кого, всъщност, бях станала дъщеря току-що?
Остатъкът от деня отмина без особени събития. Придвижвахме се бързо и пристигнахме
в едно градче отвъд река Кристъл точно когато слънцето се спускаше зад короните на
дърветата. Жан Давид оставяше конете и каретата в общинските конюшни, а аз последвах
Журден до грижливо избрания от него хан. Посрещна ни мирисът на печащо се птиче месо и
воднисто вино, който се просмука в косата и роклята ми, докато намерихме маса в ъгъла на
общото помещение на кръчмата. Имаше няколко групички други пътници, повечето от които
изглеждаха обрулени от вятъра и загорели от слънцето; повечето дори не ни удостоиха с
втори поглед.
— Ще трябва да ти вземем нови дрехи, когато стигнем у дома — каза Журден, след като
прислужницата бе донесла бутилка вино и две дървени чаши.
Загледах го как налива; тънка червена струйка, която ми напомни за кръв.
— Убивали сте преди.
Изказването ми го накара да се вцепени, сякаш бях хвърлила мрежа върху него. С рязко
тропване остави бутилката с вино на масата, после сложи пред мен чашата ми и предпочете
да не отговори. Гледах го как пие; светлината на огъня хвърляше дълги сенки по лицето му.
— Онези крадци бяха отвратителни и подли, да, но тук във Валения съществува кодекс
на правосъдието — прошепнах. — Според който престъпленията следва да бъдат изложени
пред магистрат и съдилище. Смятах, че, бидейки адвокат, ще сте наясно със законите.
Той ми хвърли предупредителен поглед. Стиснах устни, докато прислужницата носеше
хляб със семена, пита сирене и две купички яхния на масата ни.
Едва след като момичето се върна в кухните, Журден изправи рамене, остави чашата си
с плашещо внимание и каза:
— Онези мъже смятаха да ни убият. Щяха да убият Жан Давид, после мен и да си
доставят удоволствие с теб, преди да ти теглят ножа. Ако само ги бях ранил, щяха да тръгнат
след нас. Кажи ми отново защо си разстроена, че оцеляхме?
— Казвам само, че въздадохте меванско правосъдие — отвърнах. — Око за око. Зъб за
зъб. Смърт преди съда. — Едва тогава вдигнах чашата си към него и отпих.
— Нима ме оприличаваш на него? — „Него“ очевидно беше крал Ланън. И чух омразата
в гласа на Журден, възмущението, че дори изобщо бих свързала двамата в една и съща мисъл.
— Не — казах. — Но това ме кара да се питам…
— Да се питаш какво?
Потропах с пръсти по плота на масата, проточвайки момента:
— Навярно не сте валенианец до такава степен, както се представяте.
Той се приведе напред; тонът му бе остър, когато заяви:
— Има време и място за такъв разговор. Тази кръчма не е подходяща.
Настръхнах, чувайки упрека му — не бях привикнала към него, към този бащински укор.
Щях да упорствам, ако Жан Давид не бе влязъл и не беше седнал на масата ни.
Не мисля, че бях чула кочияша да изрече и една дума, откакто се бях запознала с него
онази сутрин. Той и Журден, изглежда, можеха да общуват само с поглед и жест. И правеха
точно това, когато започнаха да се хранят, поддържайки безсловесни разговори, тъй като аз
бях там.
Отначало това ме смущаваше, докато осъзнах, че можех да си седя и да се съсредоточа
върху собствените си размишления, без да ме прекъсваха.
Журден изглеждаше и звучеше като валенианец.
Но същото важеше и за мен.
Дали и той имаше двойно гражданство? Или навярно беше чистокръвен меванец, който
някога беше служил на Ланън и бе избягал, за да се противопостави, уморен да служи на
един жесток и несправедлив монарх? Беше само въпрос на време да го разкрия — помислих
си, докато поглъщах лакомо последните остатъци от яхнията си.
Неочаквано Жан Давид се надигна, блъсвайки се в масата, приключил с вечерята. Гледах
го как излизаше от залата с леката си походка, с черна коса, толкова мазна, че изглеждаше
мокра на розовата светлина, и осъзнах, че Журден мълчаливо го беше отпратил.
— Амадин.
Отново се обърнах, за да срещна спокойния поглед на Журден:
— Да?
— Съжалявам, че трябваше да станеш свидетелка на случилото се днес. Аз… давам си
сметка, че си водила много защитен живот.
Част от това беше вярно; никога не бях виждала човек да умира. Никога не бях виждала
да се пролива толкова много кръв. В други отношения обаче… книгите ме бяха подготвили
повече, отколкото той осъзнаваше.
— Всичко е наред. Благодаря за закрилата.
— Едно нещо, което е редно да знаеш за мен — промърмори той и побутна празната си
купичка настрана. — Ако някой само заплаши семейството ми, няма да се поколебая да го
убия.
— Аз дори не съм от вашата кръв — прошепнах, изненадана от стоманената му
решимост. Бях негова осиновена дъщеря само от един ден.
— Ти си част от семейството ми. И когато крадците разкъсаха вещите ти, захвърлиха
книгите ти в калта, заплашиха те… реагирах.
Не знаех какво да кажа, но позволих на погледа си да остане прикован върху лицето му.
Тлеещите въглени на дързостта и раздразнението ми угаснаха и се стопиха в мрак, защото
колкото по-дълго гледах моя приемен баща, усещах, че миналото му го бе направило такъв.
— Отново съжалявам, че трябваше да видиш подобно поведение от моя страна — каза
той. — Не искам да се боиш от мен.
Пресегнах се през масата и му подадох ръка. Ако смятахме да успеем в безразсъдните си
планове, щеше да се наложи да си имаме взаимно доверие. Той бавно постави пръстите си в
моите; неговите бяха топли и груби, моите бяха студени и меки.
— Не се боя от теб — прошепнах. — Татко.
Той стисна пръстите ми:
— Амадин.
Четиринайсет
Брат-адепт
Град Бомонт, провинция Анжелик
Стигнахме до крайречния град Бомонт точно по залез-слънце на втория ден от
пътуването ни. Това беше най-западната точка, до която някога се бях осмелявала да стигна,
и бях очарована от обширните километри лозя, които красяха областта.
Бомонт беше голям град, построен по бреговете на ленивата река Каварет, и аз гледах
внимателно и с интерес, докато подминавахме пазарния площад и преддверието на малка
катедрала. Всички сгради ми изглеждаха еднакви, построени от тухли и от камъни,
боядисани, така че да имитират мрамор, високи и триетажни, обгръщащи тесни
калдъръмени улици.
Най-сетне каретата спря пред тухлено градско имение. Една чакълена алея, водеща към
предната врата, беше гъсто обрасла с мъх, а от двете й страни се издигаха две болнави на вид
амброви дървета, чиито клони изтракаха по прозорците.
— Пристигнахме — обяви Журден, докато Жан Давид отваряше вратичката на каретата.
Поех ръката на кочияша и слязох, а после хванах ръката на Журден, когато ми я
предложи, изненадана колко благодарна бях да имам опората му. Тръгнахме редом по
пътеката и се качихме по стълбите до червена врата.
— Всички изгарят от нетърпение да се запознаят с теб — промърмори той.
— Кои? — попитах, но той нямаше време да отговори. Преведе ме през прага и във
фоайето ни посрещнаха две чакащи лица, чиито очи се приковаха в мен с вежливо
любопитство.
— Това е шамбеланът, Агнес Кот, а това е главният готвач, Пиер Фаури — представи ги
Журден.
Агнес ми направи добре репетиран лек реверанс в семплата си черна рокля и колосана
престилка, а Пиер се усмихна зад полепналото по лицето му брашно и се поклони.
— Това е дъщеря ми, Амадин Журден, осиновена по силата на връзката ни на адепт и
покровител — продължи Журден.
Агнес, която имаше излъчването на грижовна квачка, пристъпи напред да улови ръцете
ми в топлите си длани — свойски, интимен поздрав. Ухаеше на цитрусови плодове и
смачкани борови иглички, което издаваше манията й да поддържа всичко чисто и спретнато.
Всъщност от това, което виждах от облицованите с махагонова ламперия стени и подовете от
бели плочки, си личеше, че къщата имаше строга подредба. Неусетно почувствах, че започвах
съвсем нов живот — като празна плоча за писане с безкрайни възможности — и отвърнах на
усмивката й.
— Ако имате нужда от каквото и да е, просто ме повикайте.
— Много мило от ваша страна — отговорих.
— Къде е синът ми? — запита Журден.
— С музикалната трупа, мосю — отвърна бързо Агнес и пусна ръцете ми. — Извинява
се предварително.
— Отново е стоял до късно през нощта?
— Да.
Журден придоби недоволно изражение, когато забеляза, че го наблюдавах внимателно и
лицето му се разведри.
— Пиер? Какво има в менюто тази вечер?
— Имаме пъстърва и се надявам да обичате риба, госпожице Амадин — отвърна
главният готвач. Теноровият му глас беше дрезгав, сякаш бе прекарал твърде много часове в
пеене, докато готвеше.
— Да, обичам.
— Отлично! — Пиер забърза обратно надолу по коридора.
— Вечерята е в шест — осведоми ме Журден. — Агнес, защо не разведеш Амадин из
къщата? И да я упътиш до стаята й?
Точно когато Жан Давид влезе, понесъл сандъка ми, Агнес ме поведе из първия етаж и
ми показа трапезарията, малкия салон, спартански обзаведения кабинет на Журден и
библиотеката, която беше претъпкана с книги и инструменти. Знаех, че Журден беше адвокат
и въпреки това къщата му бе еклектично внушителна и излъскана, издавайки характера на
човек, който беше образован и изглежда се отнасяше благосклонно към областите на
изкуството. Почувствах се като у дома си и ме заля облекчение; това беше последното нещо,
което очаквах — да се почувствам спокойно и непринудено на ново място.
— Синът на Журден музикант ли е? — попитах, обхващайки с поглед разпръснатите
нотни листове по спинета със затворен капак, купчините книги на пода, които полите ми
заплашваха да преобърнат, и старата лютия, изправена върху един стол като домашен
любимец, който чака завръщането на господаря си.
— Всъщност да, мистрес — отговори Агнес с изпълнен с гордост глас. — Той е адепт по
музика.
Само си представете. Защо Журден не ми бе споменал тази подробност?
— И е част от група музиканти? — Погледнах припрения му нечетлив почерк, счупените
перодръжки и мастилниците с наполовина измъкнати коркови запушалки.
— Да. Много е изискан и начетен — продължи Агнес, грейнала. — Сега нека ви отведа
на втория етаж. Там ще бъде вашата стая, както и тези на младия господин Люк и на мосю
Журден.
Последвах я нагоре по ужасно скърцащо стълбище до втория етаж. Там се намираше
склад за бельо, както и стаите на Журден и Люк, които тя не отвори, а посочи към
затворените им врати, за да знаех кои бяха, и накрая ме отведе надолу по коридора до една
стая, разположена в задната част на къщата.
— Това е вашата стая, мистрес — каза Агнес и отвори широко вратата.
Беше прекрасна. Разполагаше с два прозореца, от които се откриваше гледка към реката,
с дебели килими по дървените подове и легло с балдахин, в което спокойно можеха да се
поберат двама души. Беше семпла и идеална за мен — помислих си, докато се приближавах
към малко писалище пред един от прозорците.
— Мосю казва, че вие сте адепт на науките — отбеляза Агнес иззад гърба ми. — Мога
да ви донеса, която и да е книга от библиотеката, или да ви осигуря хартия и мастило, ако
желаете да пишете.
Нямах си никого, на когото да пиша — помислих мрачно, но въпреки това се усмихнах:
— Благодаря, Агнес.
— Ще отида да ви извадя вода, за да се освежите преди вечеря. — Тя направи лек
реверанс и си отиде.
Жан Давид вече беше поставил кедровия ми сандък в долния край на леглото и макар да
знаех, че беше добра идея да разопаковам нещата си, се чувствах твърде уморена. Легнах на
леглото си, загледана нагоре към тюления балдахин. Дали Агнес и Пиер бяха наясно с
положението ми? Дали Журден им имаше достатъчно доверие, за да им кажеше за
спомените ми? А синът му, този Люк? Той знаеше ли?
Запитах се колко ли време щях да живея тук, колко време оставаше, преди да тръгнем по
следите на камъка. Месец? Половин година?
Времето, моят отколешен заклет враг, сякаш ми се присмиваше, когато затворих очи.
Часовете започнаха да се точат непоносимо бавно, подигравайки се с мен. Един-единствен
ден щеше да ми се струва като месец. Един месец — като година.
Исках да се втурна, исках да се забързам и да стигна до края на това пътуване.
Заспах с такива желания, търкалящи се из сърцето ми като камъни, падащи в кладенец.
Събудих се точно преди зазоряване в утробата на най-студения час от нощта.
Седнах рязко напред, несигурна къде се намирах. На писалището гореше свещ, чийто
восък почти напълно се беше стопил. Със замъглен и размътен поглед огледах обкръжението
си на бледата светлина и си спомних. Това беше новата ми стая в дома на Журден. И сигурно
бях проспала вечерята.
Някой ме беше завил с юрган. Най-вероятно Агнес.
Измъкнах се от леглото и взех свещта; празният ми стомах роптаеше от глад. Слязох
боса по стълбите и си отбелязах кои стъпала скърцаха, за да ги избягвах в бъдеще. Точно се
канех да се отправя към кухните, когато кадифената тъмнина на библиотеката и наситеният
аромат на книги и хартия ме застигнаха в коридора.
Влязох вътре, като внимавах къде стъпвах. Чудатите купчини от книги разпалиха
интереса ми. Винаги съм била същата, трупайки странни купчини книги още от мига, в
който избрах науките. Коленичих да разгледам какви заглавия имаше в едната от тях, оставих
свещта си настрана и започнах да ги прехвърлям. Астрономия. Ботаника. Теория на музиката.
История на фамилията Рено…
Помислих си, че вече бях чела повечето. Точно посягах към следващата купчина, когато
през тъмнината проговори непознат глас…
— О, здравейте.
Извъртях се рязко, като съборих купчината книги и едва не подпалих къщата. Улових
свещта точно преди да политне към пода и се изправих, сърцето ми блъскаше ускорено в
гърдите ми.
На мъждивата светлина от свещта си видях млад мъж, изтегнат в креслото, с лютнята в
ръце. Дори не бях забелязала, че седеше там.
— Простете. Не исках да ви стряскам — извини се той, с пресипнал от съня глас.
— Ти сигурно си Люк.
— Да. — Той се усмихна сънливо, а после потърка носа си. — Ти трябва да си сестра
ми.
— Спеше ли тук? — прошепнах. — Много съжалявам. Не биваше да слизам толкова
рано.
— Не съжалявай — успокои ме той и остави лютнята, за да се протегне. — Понякога
спя тук, когато се прибера късно. Защото стълбите скърцат.
— И аз открих същото.
Люк се прозя и се облегна назад в креслото, за да ме огледа на светлината на пращящата
свещ.
— Прелестна си.
Стоях застинала, несигурна как трябваше да реагирам. А после той ме смути още
повече, когато се изправи тромаво на крака и ме обви в здрава прегръдка, сякаш ме беше
познавал цял живот и бяхме разделени от години.
Ръцете ми бяха вдървени, когато бавно отвърнах на тази проява на привързаност.
Той беше висок и кльощав, миришеше на дим и нещо пикантно, което сигурно беше ял
за вечеря и бе разсипал по ризата си. Отдръпна се от мен, но дланите му останаха върху
ръцете ми.
— Амадин. Амадин Журден.
— Да?
Той сведе към мен усмихнато лице:
— Щастлив съм, че си тук.
Тонът му ми подсказа, че знаеше. Знаеше за спомените и целта ми.
— Както и аз — отвърнах със слаба усмивка.
Не беше красив. Лицето му беше безцветно, челюстта му — леко изкривена, носът му —
прекалено дълъг. Гъстата му тъмнокестенява коса стърчеше във всички посоки. Но в сивите
му очи имаше нещо много мило и открих, че колкото повече се усмихваше, толкова по-
привлекателен и миловиден ставаше.
— Най-сетне имам сестра-адепт. Баща ми казва, че си адепт на науките.
— Д-да. — Е, почти адепт на науките. Но мисля, че той също знаеше това, защото не ме
притисна да кажа нещо повече по въпроса. — А ти си магистър по музика, нали?
— Какво го издаде? — подхвърли закачливо той. — Безпорядъкът или инструментите
ми?
Усмихнах се, мислейки си за Мерей. Двамата с Люк щяха да се разбират добре.
— Всички тези книги твои ли са? — посочих купчините.
— Три четвърти от тях — да. Останалите са на баща ми. И като говорим за него — как
мина пътуването до тук? Чух, че сте имали… сблъсък.
Последното, което исках, беше да изглеждам неспокойна и малодушна сред тези хора.
Така че отметнах косата от очите си и казах:
— Да. Баща ти се справи с това доста… как е думата?
— Жестоко? — подсказа той.
Не исках да потвърждавам или да възразявам, така че си замълчах.
— Съжалявам, че това е било първото ти впечатление от него — каза Люк с леко
насмешливо сумтене, — но никога преди не е имал дъщеря. Чувам, че е далеч по-досадно,
отколкото да имаш син.
— Досадно ли? — повторих, възмутено повишавайки тон. В името на светците, нима
наистина бях напът да се скарам с Люк Журден десет минути след запознаването ни?
— Не знаеш ли, че дъщерите са далеч по-ценни и почитани от синовете? — отвърна той;
веждите му бяха извити, но погледът — все още мил. — Бащите са… да, доволни да имат
един-двама сина, но в действителност искат дъщери? И поради това, един баща би погубил
всеки, който дръзне да си помисли да застраши дъщеря му?
Издържах на погледа му; в ума ми бушуваха въпроси. Все още не се чувствах достатъчно
удобно, нито достатъчно смела, за да изразя гласно мислите си. Но се замислих върху думите
му, защото това не беше типична валенианска представа. В южното кралство дъщерите бяха
обичани, но синовете наследяваха всичко; титли, пари, имоти. Тезата на Люк
олицетворяваше много стар мевански начин на мислене; желанието да имаш и отгледаш
дъщери, да ги обичаш и цениш. Всичко се дължеше на влиянието на Лиадан Кавана.
— Тоест, разбира се — продължи да бъбри той, — докато бащите успеят да научат
дъщерите си да се защитават сами. Тогава не им се налага да се тревожат толкова много за
тях.
Още една практична идея на Мевана — жена с меч.
— Хмм — изхъмках най-накрая, имитирайки звука, типичен за Журден.
Люк го разпозна и усмивката му стана по-широка:
— Виждам, че общуването с нас вече започва да ти се отразява.
— Е, сега съм ти сестра.
— И отново, много съм щастлив, че си тук. Сега, разполагай се като у дома си, Амадин.
Чувствай се свободна да се насладиш на всяка книга, която поискаш. Ще се видим на закуска
след час. — Намигна ми, преди да си тръгне. Чух как стъпалата скърцаха, докато се качваше
по тях, вземайки по две наведнъж нагоре към стаята си.
Най-накрая избрах една книга и се настаних в креслото, скрито зад клавесина,
загледана как първата светлина на зората се прокрадва в стаята. Опитах се да чета, но къщата
започваше да се оживява. Заслушах се как Агнес крачеше насам-натам, докато отваряше
капаците на прозорците, метеше пода и подреждаше порцелановите съдове на масата за
хранене. Чух как Пиер си подсвиркваше, звънтенето на тенджерите и из къщата се разнесоха
уханията на пържени яйца и цвъртящо овче месо. Слушах как Жан Давид вървеше по
коридора със скърцащите си кожени ботуши, проправяйки си път към кухнята, душейки като
хрътка по следите на кокал. Последваха стъпките на Журден, докато слизаше по стълбите;
прокашля се, когато минаваше край библиотеката и влизаше в трапезарията.
— Амадин будна ли е вече? — чух го да пита Агнес.
— Не съм я проверявала. Да погледна ли? Бедното момиче изглеждаше толкова
изтощено снощи… — Сигурно му наливаше чаша кафе. Усетих аромата му — тъмна, плътна
живителна течност — и от него стомахът ми изръмжа ожесточено, наистина не знаех как не
го бяха чули из цялата къща.
— Не, остави я да спи. Благодаря, Агнес.
След това чух леката и енергична походка на Люк по скърцащите стълби. Чух го как
влизаше в трапезарията, поздравяваше баща си и после попита:
— Е, къде е тази моя нова сестра?
— Ще дойде. Сядай, Люк.
По пода се чу стържещ звук от издърпан стол. Долових звън на порцелан и загледах как
свещта ми изгаряше и последния остатък от фитила си, накрая угасна с тънка струйка дим.
Изправих се, осъзнавайки, че косата ми беше оплетена, а роклята ми — безнадеждно
измачкана от съня и пътуването. Постарах се да прибера в плитка провисналите си кичури,
надявайки се, че не приличах на привидение, когато влязох в трапезарията.
Щом ме видя, Люк се изправи — един от тези аристократични валениански обичаи, —
но в бързината си накара всичко по масата да се разлюлее и да задрънчи.
— А, ето те и теб — каза Журден и положи ръка върху потрепващия порцелан, преди
нещо да се разлееше. — Амадин, това е синът ми, Люк.
— Приятно ми е да се запознаем, Амадин — каза Люк с развеселена усмивка и
полупоклон. — Надявам се, че спа добре през първата си нощ тук.
— Да, благодаря, че попита — отвърнах и се настаних в стола срещу неговия.
Агнес дойде да ми налее чаша кафе. Едва не изпъшках от удоволствие и й благодарих,
докато поставяше каничка сметана и купичка с бучки захар до чинията ми.
— И така, Амадин — каза Люк, докато мажеше конфитюр върху препечената си
филийка. — Разкажи ни повече за себе си. Къде си израснала? Колко време беше в
Магналия? — Беше измил и сресал назад косата си, и бях поразена колко различно
изглеждаше на дневна светлина. Но предполагах, че сенките умееха да променят начина, по
който човек запомняше лицето на непознат.
Поколебах се и хвърлих поглед към Журден.
Очите на моя приемен баща вече се бяха спрели върху мен.
— Всичко е наред — промърмори той. — Можеш да имаш доверие на всеки в тази къща.
Значи всички тук бяха или щяха да бъдат въвлечени в евентуалните планове, които
правехме за намирането на камъка.
Отпих от кафето, за да прочистя паяжините на изтощението си, а после започнах да им
разказвам толкова, колкото смятах, че можех спокойно да споделя. По-голямата част от него
вече бе известна на Журден. Въпреки това той слушаше внимателно, докато ровех из
миналото си. Времето, което бях прекарала в сиропиталището, молбата на дядо към
Вдовицата, седем години в Магналия, направени опити за овладяване на всяка област на
изкуството, но само една — почти овладяна…
— А кой е наставникът ти? — попита Люк. — Може би го познавам.
Най-вероятно не — помислих си, като си спомних колко мълчалив и сдържан бе Картие,
как бе прекарал седем години от живота си, предано служейки на Магналия, изливайки
познанията си в Сири и мен.
— Казва се Картие Еваристе.
— Хмм. Никога не съм чувал за него — каза моят брат-адепт, като изстъргваше
последните остатъци от яйца в чинията си. — Но сигурно е много начетен, за да е ариал в
такова уважавано заведение като Магналия.
— Много е начетен и пламенен — съгласих се и отпих нова глътка кафе. — Той е както
учител, така и историк.
— Знае ли, че си тук? — Люк облиза пръсти. Определено му липсваха валениански
маниери на хранене, но си замълчах, сякаш не бях забелязала.
— Не, никой не знае къде съм и с кого съм. — Отново почувствах погледа на Журден
върху себе си, сякаш започваше да разбира колко болезнено бе това споразумение за мен.
— Трудно е да предвидим кога ще можем да си върнем камъка — каза Журден. — Това
ще зависи отчасти от теб, Амадин, и не го казвам, за да те притискам, но наистина имаме
нужда да се прояви още някой от спомените на твоя предтеча; някой от тях евентуално ще ни
даде конкретна насока в коя гора е заровен камъкът. В Мевана има четири големи гори, без
да споменавам всички гъсталаци и горички, които не заслужават да фигурират на картата.
Преглътнах и почувствах как парче препечена филийка стържеше в гърлото ми.
— Как бихте искали да направя това? Аз… нямам контрол над тях.
— Известно ми е — отвърна Журден. — Но когато Вдовицата изпрати писмото си,
твърдейки, че има възпитаничка, посветила се на науките, която е наследила спомените на
меванските си предци… започнах да правя собствено проучване по въпроса. Люк откри
някои документи в архива в Деларош, които се оказаха безполезни, но един от клиентите ми
— също адепт на науките, който е прочут лекар — извърши прекрасно проучване по
темата. — Загледах как Журден бръкна във вътрешния джоб на жакета си. Вместо да извади
кама, този път измъкна сноп книжа и ми ги подаде: — Това е досието му, което той
великодушно ми зае. Ето, погледни.
Поех ги внимателно, усещайки колко са протрити. Почеркът бе остър и наклонен, и
покриваше плътно страница след страница. Докато Агнес разчистваше порцелановите
съдове, оставих очите си да се придвижат по думите.
Между преживяванията със спомените на предците на петимата ми
пациенти съществуват големи разлики; от възрастта, с която започват, до
дълбочината им и времето, до което се простират, но установих една неотменна
черта; спомените са трудни за контролиране или потискане без предишно
познание за прародителя.
На спомените не може да бъде наредено да започнат без някаква връзка
(гледка, мирис, вкус, звук или някакъв друг сетивен път) и е трудно да бъдат
възпрени щом потокът започне.
Спрях за миг; погледът ми още кръжеше по думите, докато се опитвах да асимилирам
това. Погледнах следващата страница и прочетох:
Десетгодишно момче, паднало от коня си; сътресение, странни спомени,
които изплуват на повърхността и го заставят да се изкачи на най-високата
камбанария. Прадядо му бил прочут крадец, живял в потайните кътчета и
сенките на камбанарията. Млада жена, неуспяла да стане адепт на
духовитостта, чиято родова памет била пробудена, след като скочила от мост в
Деларош, за да се удави…
— Искате да се опитам със сила да установя връзка? — попитах и вдигнах поглед към
Журден.
— Не непременно със сила — поправи ме той. — А да насърчиш осъществяването на
такава. Люк ще ти помогне с това.
Моят брат-адепт се усмихна и вдигна към мен чашата си с кафе.
— Не се съмнявам, че можем да постигнем това, Амадин. Татко вече спомена другите
връзки, които си установила; чрез книгата, чрез музиката, и чрез раната си. Мисля, че можем
лесно да предизвикаме появата на друг спомен.
Кимнах, но не се чувствах толкова уверена като него. Моят предтеча беше живял сто и
петдесет години преди мен. Не беше просто мъж, а чистокръвен меванец. Не беше израсъл
сред вежливо общество, а в свят на мечове, кръв и мрачни замъци. Наистина нямахме много
общи неща.
Именно затова бях тук. Затова седях на тази маса с Алдерик Журден, който всъщност
беше някой друг, когото не се предполагаше да познавам, и с родния му син, Люк. Ние
тримата щяхме да открием и върнем Камъка на здрача, да съборим от власт крал Ланън и да
поставим на трона Изолда Кавана.
Така че налях още малко сметана в кафето си, а после вдигнах чашата си и казах
възможно най-бодро:
— Отлично! Кога започваме?
Петнайсет
Неуловими връзки
Най-очевидната отправна точка беше музиката. Вече се бях преобразявала, макар и
слабо, под звука на меванска мелодия, а Люк беше музикант.
Започнахме веднага след закуска, оттегляйки се в библиотеката, която щяхме да
превърнем в кабинет за проучвания. Донесох му свитъка с песента на Мерей, червената й
панделка все още беше пристегната върху съвършено изписаните й ноти. Гледах как Люк
седна на едно столче, разви свитъка, жадно четеше нотите и отново усетих буца в гърлото си.
Тя ми липсваше и тази песен нямаше да прозвучи по същия начин, дори и изсвирена от друг
адепт по музика.
— Интересно заглавие — отбеляза той, като вдигна поглед към мен.
Дори не бях видяла заглавието. Намръщено пристъпих по-близо, за да можех да го
прочета над рамото му.
Бриена. Две в едно.
Извърнах се, преструвах се, че бях открила нещо любопитно върху отрупаните лавици.
Но го направих само за да имам един миг да укротя вълнението си. Нямаше да плача тук; щях
да заплача едва когато запасът ми от сълзи се възстановеше, а това, надявах се, щеше да бъде
след много време.
— Защо не ми я изсвириш? — предложих и отново седнах на стола до клавесина.
Люк се изправи и внимателно приглади страниците, като притисна всяко от ъгълчетата
с речен камък. Наблюдавах как взимаше цигулката и лъка си и се впусна в песента; нотите
танцуваха във въздуха около нас като блуждаещи пламъчета или светулки, или дори както
магията можеше да проникне в една стая, ако не беше погребана.
Затворих очи и слушах. Този път успях да открия валенианските частици — игриви,
оживени, нещо, което Мерей наричаше „алегро“, — а поле открих онези мевански влияния
— силни и дълбоки, сладки, издигащи се като дим, усилвайки се до победоносно кресчендо.
Но останах в стола си; умът ми изцяло ми принадлежеше.
Щом песента свърши, отворих очи; споменът за песента още витаеше сладко във въздуха.
— Видя ли нещо? — попита той, неспособен да прикрие надеждата си.
— Не.
— Нека я изсвиря пак.
Изсвири я още два пъти. Спомените на Т. А. оставаха скрити. Навярно бях наследила
само три от тях? Навярно една връзка можеше да се използва само веднъж?
Започвах да се чувствам обезсърчена, но енергичността и решителността на Люк бяха
като прохладен ветрец в най-горещия ден от лятото.
— Да пробваме пак „Книгата на часовете“ — предложи той и внимателно остави
цигулката си на едната й страна. — Каза, че прочитането на пасажа за Камъка на здрача е
породило първото изместване. Навярно твоят предтеча е чел тази книга.
Не исках да му казвам, че бях прочела още много глави от този том без резултат. Защото
всичко трябваше да бъде опитвано отново, просто за да бъде сигурно, че водеше до задънена
улица.
Въпреки всичките си предишни подигравки, времето внезапно се отпусна и часовете
забързаха. Отмина цяла седмица. Почти не забелязвах, защото Люк постоянно ми намираше
занимания, опитвайки всичко, за което можеше да се сети.
Изпробвахме всичките ми сетива; той ме накара да опитам храна, типична за
меванската кухня, да прокарам пръсти през топове вълна от севера, да слушам меванска
музика, да помириша бор, карамфил и лавандула. Но не успях да разкрия нов спомен.
Накрая той ме настани до масата в библиотеката и разви топ червеникавокафяв лен, в
който червеното беше толкова тъмно, че почти изглеждаше черно. В центъра имаше бял
ромб, а в ромба беше изобразен герб с млад елен-самец, който скача през лавров венец.
— Какво е това? — попита ме Люк.
Взрях се в емблемата, но накрая се принудих да свия рамене:
— Не знам.
— Никога ли не си го виждала?
— Не. Какво е?
Той прокара припряно пръсти през косата си, най-сетне показвайки известно
раздразнение:
— Това са цветовете и гербът на дома Аленах.
Огледах го отново, но въздъхнах:
— Съжалявам. Не изниква нищо.
Той бутна знамето настрана, а после разгъна голяма карта на Мевана; тя изобразяваше
както градовете и забележителностите, така и границите на четиринайсетте територии.
— Ето ги горите — каза. — На северозапад имаме Нуала Удс. Далече на североизток —
Ошийн Форест. — Посочи всяка една от тях. Проследих с поглед върха на пръста му. —
Следва рехавата ивица на крайбрежната Ройсуд от югозападната страна. И накрая —
Майрена Форест, в южното сърце на страната. Това е тази, в която според мен твоят предтеча
е заровил камъка, тъй като се простира през северната половина от територията на Аленах.
Никога не бях виждала карта на Мевана, разделена на четиринайсетте й територии.
Погледът ми докосна всяка от тях, преди да спре върху земята на Аленах, която заемаше
обширна южна територия. Тя имаше най-близък досег с Вадения; Каналът Бераш бе
единственото нещо, което разделяше двете страни. Но не ми беше нужно да поглеждам
водата. Преместих поглед към Майрена Форест, която се простираше като тъмна зелена
корона по земята, в която бе роден баща ми.
— Аз… не знам. Не виждам нищо — почти изстенах, заравяйки лице в ръцете си.
— Всичко е наред, Амадин — побърза да ме утеши Люк. — Не се тревожи. Ще
измислим нещо. — Но се отпусна в един стол, сякаш костите му се бяха превърнали в олово.
Седяхме до масата в замиращата светлина на следобеда, с картата, разпростряна между нас
като масло, и вече бе изминала една седмица.
Трябваше да има обяснение за спомените, които ми бяха дадени. Ако знамето с герба на
Аленах не беше пробудило ума ми — а моят предтеча несъмнено беше виждал този герб
безброй пъти през живота си, — тогава трябваше да има причина, поради която бях
наследила някои спомени, но не и други.
Върнах се мислено към трите „измествания“, които бях преживяла — библиотеката,
билото и заравянето под дъба. Първото и третото бяха ясно съсредоточени върху камъка. Но
гледката от билото…
Върнах се мислено и го проследих; това беше най-слабото изместване и си спомних как
бях почувствала тежест около врата си, точно над сърцето. Как бях търсила място да се
скрия…
Моят предтеча сигурно беше стоял на билото с висящия на шията му камък, търсейки
скривалище, където в крайна сметка да го зарови.
Спомените, които бях наследила, се съсредоточаваха само върху Камъка на здрача.
Погледът ми се отклони към картата, оглеждайки пътя на реката Айфе, която
лъкатушеше през южна Мевана като артерия, и това ми напомни за река Каварет, точно отвъд
задната врата на Журден.
— Люк?
— Хмм.
— Ами ако намерим речен камък, голям колкото Камъка на здрача? Може би, ако го
подържа, това ще покаже нещо…
Това го ободри:
— Струва си да опитаме.
Надигнахме се от масата и аз го последвах навън към улицата. Не исках да му казвам, че
започвах да се чувствам като затворничка в тази библиотека, в тази къща. Не бях излизала
навън, откакто бях пристигнала, и забавих крачка, загледана в слънцето.
Беше средата на август — месец, набъбнал от горещина и застоял въздух. Въпреки това
поглъщах слънчевата светлина и лекия бриз, който лъхаше на риба и вино. Част от мен
тъгуваше за чистия въздух от ливадите на Магналия и едва тогава осъзнах до каква степен го
бях приемала за даденост.
— Идваш ли, Амадин?
Отворих очи и видях, че Люк ме чакаше на няколко метра разстояние с усмивка на
лицето. Тръгнах редом с него, докато криволичехме из улицата, поемайки по пътя към брега
на реката. Минахме покрай пазара, който гъмжеше от живот и миризми, но не си позволих
лукса да се разсейвам. Люк налагаше усилено темпо; отведе ме до мястото, където река
Каварет течеше широка и плитка, дотам, където теченията танцуваха по гърбовете на
камъните.
Той си събу обувките и нави крачолите на бричовете си, газеше до центъра на бързеите,
докато аз се задоволих да претърся бреговете. Камък с големината на юмрук — така му бях
казала. И докато продължавах да криволича надолу по брега, спирах се тук и там да огледам
няколко камъка, се чудих дали това щеше да бъде поредният безплоден опит…
— Лейди?
Вдигнах поглед, стресната от мъжа, който ме наблюдаваше. Стоеше само на две педи от
мен, облегнат на ствола на черна бреза. Беше на средна възраст, с дълга до раменете тъмна
коса; лицето му беше набръчкано, обрулено от вятъра и загоряло от слънцето, дрехите му —
опърпани и мърляви, но очите му бяха като два разпалени въглена. Проблеснаха при вида ми.
Спрях на място, несигурна как да постъпя, той се отблъсна от дървото и пристъпи по-
близо; сянката хвърли пъстри петна по раменете и лицето му. Кротко протегна ръка;
мръсните му пръсти трепереха.
— Лейди, какво е името на мъжа, с когото живеете?
Отстъпих една крачка назад и глезенът ми цопна в дълбок водовъртеж на реката.
Непознатият говореше средношанталски — езика на Валения, — но в гласа му се долавяше
акцент, издайническо провлачване. Беше меванец.
В името на светците — помислих си; езикът ми залепна за небцето. Нима беше някой от
шпионите на Ланън?
— Моля ви, кажете ми името му — прошепна мъжът; гласът му стана дрезгав.
Точно тогава чух плискането. Люк най-сетне го беше видял, хвърлих бегъл поглед през
рамо и видях как брат ми препускаше към нас, с напълно подгизнали бричове и кама в ръка.
Приличаше на баща си повече, отколкото осъзнавах; стоманата и остриетата изникваха от
него като плевели.
— Махни се от нея — изръмжа той и се изпречи между мен и непознатия.
Но опърпаният мъж не отстъпваше; очите му се бяха разширили, докато се взираше в
Люк.
— Хайде! Да те няма! — Люк нетърпеливо насочи камата към него.
— Лукас? — прошепна непознатият.
Почувствах как въздухът се променя и вятърът се дръпна назад, сякаш бягаше. Гърбът на
Люк се вдърви, а един облак закри светлината на слънцето, докато тримата стояхме,
застинали и несигурни.
— Лукас? Лукас Ма…
Люк се хвърли върху непознатия, изтръгвайки се рязко от примката на шока. Сграбчи
мъжа за яката и го разтърси, като държеше връхчето на стоманеното острие, опряно в
мърлявата шия на непознатия.
— Не смей да изричаш подобно име — нареди брат ми, толкова ниско, че едва долових
думите.
— Люк? Люк, моля те — проплаках, приближавайки се.
Но Люк едва ли ме чуваше. Взираше се в мъжа, който отвръщаше на втренчения му
поглед, макар че в крайчетата на очите му се събираха сълзи и капеха по брадясалите му
бузи.
— От колко време си тук? — изсъска Люк.
— Шест години. Но чаках… чаках двайсет и пет години…
Иззад нас се разнесе силен плясък. Обърнахме се и видяхме група деца от другата
страна на брега. Две от момчетата предпазливо ни наблюдаваха и Люк свали камата си, но тя
все пак остана прибрана в ножницата между пръстите му.
— Ела, можем да ти дадем топло ядене за тази вечер — каза Люк високо, за да го чуят
децата. — Но ще трябва да отидеш в катедралата, ако искаш милостиня. — Хвърли поглед
към мен, безмълвна заповед да вървя плътно след него, докато самият той повлече
непознатия напред, като държеше камата незабележимо притисната в гърба му.
Вървяхме към къщата припряно и неловко. Влязохме през задната врата и аз останах в
сянката на Люк по целия път до кабинета на Журден, която рязко затвориха под носа ми.
Застанах в коридора, неуверена, и слушах гласовете им, докато разговаряха зад тежката врата.
Нямаше шанс да подслушам нещо, но и не ми беше нужно, когато си намерих място на
скърцащите стълби. Парчетата бавно се наместваха.
Веднъж Картие ми беше говорил за революция, изродила се в клане, състояла се преди
двайсет и пет години в Мевана. Затворих очи, спомняйки си ритъма на гласа на моя
наставник. Преди двайсет и пет години трима лордове се опитали да детронират Ланън…
Лорд Кавана, лорд Морган и лорд МакКуин…
Замислих се върху всички фрагменти, които събирах, откакто се бях запознала с
Алдерик Журден. Вдовец със син. Адвокат, служещ си умело с хладно оръжие. Двайсет и пет
години. Фамилно име, което започваше с М. Човек, който жадуваше да види Ланън
унищожен.
Най-сетне знаех кой беше Журден.
Шестнайсет
Безмилостното перо
Чаках на стълбите и гледах как следобедната светлина се превръщаше в здрач; тъпа
болка туптеше в главата ми. Но не смятах да помръдна не и докато не успеех да изясня някои
неща с Журден. Вратата на кабинета най-сетне се отвори и в коридора се разля светлина от
свещи, бързо се изправих; стъпалото изскърца под мен.
Люк и непознатият излязоха първи, отправяйки се надолу по коридора към кухнята. А
после дойде Журден. Застана на прага и усети погледа ми, вдигайки очи към мястото, където
стоях.—
Татко?
— Не сега, Амадин. — Понечи да последва Люк и непознатия в кухнята,
пренебрегвайки ме нарочно.
Гняв закипя в гърлото ми, когато се качих и по последното стъпало и го последвах в
коридора.
— Знам кой сте — казах; думите ми го удариха като камъни, запратени в гърба му. —
Може и да не сте лорд Кавана Умния, но навярно сте лорд Морган Ловкия?
Журден се закова на място, сякаш бях опряла нож в гърлото му. Не се обърна; не можех
да видя лицето му, но забелязах ръцете му да се свиват в юмруци отстрани до тялото.
— Или сте лорд МакКуин Непоколебимия? — довърших. Това име едва се беше
отронило от връхчето на езика ми, когато той ми се нахвърли, с побледняло от ярост лице,
докато ме хващаше за ръката над лакътя и ме издърпваше в кабинета си, затръшвайки вратата
зад нас.
Трябваше да се изплаша. Никога не го бях виждала толкова бесен дори и когато се
нахвърли върху обирджиите. Но в ума ми нямаше място за страх, защото бях изрекла истина
— бях го назовала по името, което никога не беше искал да узная. И оставих това име да
попие в мен, оставих истината за самоличността му да се настани в сърцето ми.
МакКуин. Един от тримата мевански лордове, който храбро се беше опитал да си върне
трона преди двайсет и пет години. Чиито планове да детронира Ланън и да коронова най-
голямата дъщеря на Кавана бяха рухнали в пепел, а впоследствие съпругата му бе убита; той
бе избягал със сина си, за да се крие и да страда мълчаливо.
— Амадин… — прошепна той; гласът му прозвуча сподавено, когато произнесе името
ми. Нажежената до бяло ярост бе изчезнала, оставяйки след себе си изтощение, когато
Журден се свлече в стола си. — Как? Как се досети?
Седнах бавно в един от другите столове и зачаках да ме погледне.
— Знам, че сте меванец, откакто ви видях да поваляте крадците с лекота.
Той най-сетне срещна погледа ми; очите му бяха кървясали.
— Сега проумявам защо реагирахте толкова свирепо. Готов сте да опазите близките си
на всяка цена, защото, сега разбирам, че сте изгубили някого, който ви е бил много скъп. А
после този… непознат… спомена, че бил чакал двайсет и пет години — продължих и
преплетох студените си пръсти. — Преди двайсет и пет години трима храбри мевански
лордове щурмували замъка, надявайки се да поставят на трона законната дъщеря, да го
отвоюват от жесток и несправедлив крал. Тези лордове били Кавана, Морган и МакКуин, и
макар да се укриват, имената им не са забравени — саможертвата им не е забравена.
Той издаде звук, в който се преплитаха смях и стон и покри очи. О, сърцето ми щеше да
се скъса, когато чух болката на такъв човек, когато осъзнах от колко отдавна се криеше,
носейки вината за онова клане.
Той свали ръце; по миглите му още блестяха няколко сълзи, но той се засмя:
— Трябваше да се досетя, че си прозорлива и лукава. Ти си от рода Аленах.
Сърцето ми изстина при звука на това име и го поправих с думите:
— Причината не е в това, а защото съм адепт на науките и ми преподаваха история на
Мевана. Смятахте ли някога да ми кажете истината?
— Не и докато Изолда не бъде коронована. Мълчах само за да те предпазя, Амадин.
Не го вярвах. Не проумявах, че приемният ми баща беше един от бунтовните мевански
лордове, че притежателят на име, за което Картие беше разказвал, сега седеше пред мен на
живо, от плът и кръв.
Хвърлих поглед към разпръснатите по писалището му книжа, бях зашеметена. Погледът
ми беше привлечен от нещо познато… пергаментов лист с изображението на кървящо перо,
което нямаше как да сбъркам. Посегнах към него; Журден гледаше как вдигах илюстрацията
с треперещи пръсти.
— Вие сте „Безмилостното перо“ — прошепнах; очите ми се стрелнаха към неговите.
— Да — отвърна той.
Заля ме вълна от благоговение и тревога. Спомних си всички памфлети, които бях чела,
колко смели и убедителни бяха думите му. И в този момент получих отговор на моя въпрос;
защо искаше да унищожи северния крал. Заради Ланън беше изгубил съпругата си, земята си,
хората си, честта си.
Прочетох думите, които бе надраскал под рисунката — разхвърляна първа чернова на
предстоящата му публикация:
Как да поискате прошка за това, че с право сте се вдигнали на бунт срещу
човек, който се мисли за крал: Предложете първо главата си, после верността
си…
— Аз… не мога да повярвам — признах и оставих листа на писалището.
— Кой смяташе, че е Безмилостното перо, Амадин?
Свих рамене:
— Наистина не знам. Някой валенианец, който обича да се присмива на Ланън и на
настоящите събития.
— Нима мислеше, че избягах тук, за да се спотайвам, да стоя безучастно, да се
превъплътя във валенианец и да забравя кой съм? — попита той.
Не отговорих, но погледът ми издържа на неговия; емоциите ми още бушуваха.
— Кажи ми, дъще — каза той като се наведе напред. — От какво се нуждае всяка
революция?
Отново мълчах, защото наистина не знаех.
— За една революция са нужни пари, вяра и хора, готови да се борят — отвърна той. —
Започнах да списвам „Безмилостното перо“ преди почти две десетилетия, с надеждата да
пробудя както меванците, така и валенианците. Дори ако Вдовицата никога не ми бе казала
за теб и за спомените ти… щях да продължа да разпространявам „Безмилостното перо“
докато стана деветдесетгодишен и крехък, докато хората — валенианци, меванци или двата
народа, обединени — най-сетне въстанат, със или без магия.
Запитах се какво ли бе усещането — беше прекарал повече от двайсет години,
укривайки се, оставяше анонимните си думи бавно да подкопават валенианското неведение и
меванския страх. И бе готов да го прави в продължение на още двайсет, ако бе нужно, докато
се сдобиеше с нужните пари, убеждение и хора, за да го направи възможно.
— Без мен и моето обещание за камъка… — казах, прочиствайки гърло. — Какво
възнамерявахте да правите?
Журден събра пръстите си и подпря брадичка върху тях:
— Понастоящем сме привлекли към каузата си трима валениански благородници, които
осигуриха средства и обещаха войници, които да се бият. Въз основа на това предполагаме,
че можем да вдигнем успешна революция след четири години.
За двайсет и пет години си беше осигурил подкрепата само на трима валениански
благородници. Размърдах се в стола си:
— Това няма ли да разпали война, татко?
— Със сигурност. Тази война се готви от сто трийсет и шест години.
Взирахме се един в друг. Поддържах предпазливо и сдържано изражение, макар че
представата за война караше сърцето ми да повехне. Внезапно ме завладя страхът от
конфликт, от битки, пролята кръв и смърт.
— А ако помолите Ланън да ви прости? — осмелих се да попитам. — Дали ще е готов
за промяна? За преговори?
— Не.
— Нима няма съветници? Поне един човек, който би ви изслушал?
Той въздъхна:
— Нека ти разкажа една кратка история. Преди трийсет години често присъствах на
кралските посещения. Веднъж седмично Ланън сядаше на трона си и изслушваше жалбите и
молбите на хората. Стоях сред тълпата и бях свидетел заедно с другите лордове. Не мога да
ти опиша колко пъти виждах мъже и жени — деца — насечени на парчета до столчето за
крака в подножието на трона; пръсти и езици, очи и глави. И всичко беше само защото се
осмеляваха да поискат нещо от него. А аз гледах, боейки се да проговоря открито. Всички се
страхувахме да му противоречим открито.
Помъчих се да си представя сцената, която ми описваше, помъчих се да проумея, че
подобно насилие се случваше на север оттук.
— Значи няма мирен начин да се промени?
Той най-сетне проумя въпросите ми, ужаса в очите ми:
— Амадин… да донесеш камъка и да съживиш магията е най-мирният път към
справедливостта. Не мога да обещая, че няма да има конфликт или битка. Но наистина те
уверявам, че без теб в крайна сметка ще избухне война.
Прекъснах зрителния ни контакт и сведох поглед към гънките на роклята си. Той
мълчеше, даваше ми време да проумея наученото, знаеше, че кипях от нови въпроси.
— Откъде познавате Вдовицата? — попитах.
Журден си пое дълбоко дъх и си наля чаша ликьор. Напълни една и за мен. Долових в
този жест тихата му покана, като знак, че се готвеше да ми разкаже някои мрачни събития, и
с благодарност приех питието.
— Преди двайсет и пет години — подхвана той, — се присъединих към лорд Морган и
лорд Кавана в плановете им да свалят Ланън от власт, да поставят на трона най-голямата
дъщеря на Кавана. Тя притежаваше следа от онази древна, магична кръв, според
родословието им имаше далечна връзка с първата кралица, Лиадан, но нещо повече… вече не
желаехме да служим на зъл крал, който ни манипулираше, потискаше жените ни, погубваше
всички, дори децата, ако го погледнеха неправилно. Знаеш, че се провалихме, че другите
лордове не пожелаха да се обединят с нас, защото ни липсваха Камъкът на здрача и Канонът
на кралицата. Не се съмнявам, че ако разполагахме дори само един от тези артефакти,
другите Домове щяха да се сплотят около нас.
Той отпи глътка ликьор и завъртя стъклената чаша в ръцете си. Направих същото,
подготвяйки се за най-трудната част от историята.
— Предаде ни един от другите лордове, който беше обещал да се присъедини към нас.
Ако не беше неговата измяна, можеше и да надвием Ланън, понеже плановете ни зависеха от
елемента на изненада. Тихомълком събрахме силите на нашите три Дома, нашите мъже и
нашите жени, и планирахме да щурмуваме замъка, да направим нещата възможно най-мирно,
да организираме на Ланън истински съдебен процес. Но той ни разобличи и изпрати
войската си да ни пресрещне на полето. Последва кървава битка, в която съпругите ни бяха
покосени, дъщерите ни — изклани. И въпреки това той искаше ние, неговите бунтовни
лордове, да оцелеем, да бъдем изправени пред него за мъчително наказание. И ако не беше
Люк… ако нямах сина си, когото се бях заклел да опазя, докато съпругата ми умираше в
ръцете ми… щях да ги оставя да ме заловят.
Но аз взех Люк и побягнах, както сториха лорд Кавана и най-малката му дъщеря, както
направиха лорд Морган и синът му. Бяхме изгубили всичко друго; съпругите си, земите си,
Домовете си. И въпреки това останахме живи. И въпреки това нашите Домове не бяха
мъртви, заради децата ни. Побягнахме на юг към Вадения, знаейки, че можехме да
предизвикаме война, като избягаме в друга страна, че Ланън никога няма да спре да ни
търси, защото той не е глупак. Знае, че един ден ще се върнем за него, за да отмъстим за
кръвта на жените си.
Той пресуши ликьора си. Аз последвах примера му, усещах огъня да се разлива из всяка
извивка и кътче на тялото ми. В мен се пробуждаше справедлив гняв, жажда за отмъщение.
— Навлязохме възможно по на юг във Вадения, като се придържахме към горите,
пасищата, селските области — продължи Журден с дрезгав глас. — Но Люк се разболя. Беше
само на една година и аз гледах как бавно изнемощяваше в прегръдките ми. В една бурна нощ
се осмелихме да почукаме на вратата на красиво имение насред едно поле. Беше Магналия.
Почувствах как сълзите преливаха по краищата на очите ми, когато ме погледна и
осъзнах какво се готвеше да каже.
— Вдовицата ни прие, без да задава въпроси — каза той. — Сигурно се е досетила, че
бягахме, че можехме да й навлечем неприятности. Вестта за касапницата още не бе
прекосила канала, но й казахме кои бяхме, какво щеше да й коства гостоприемството й. Тя
ни позволи да спим на сигурно място, облече ни, нахрани ни и повика лекар да се погрижи
за сина ми. А после даде на всеки от нас по една кесия монети и ни каза да се разделим и да
се установим във Валения, че денят на разплатата щеше да дойде скоро, ако проявяхме
търпение и изиграехме козовете си разумно.
Той си наля нова чаша ликьор и разтърка слепоочията си:
— Постъпихме както ни посъветва. Приехме валениански имена и тръгнахме по
отделни пътища. Аз се установих в Бомонт, станах саможив и необщителен адвокат, наех
учител по музика да обучи сина ми, за да стане адепт, да превърне Люк във валенианец,
доколкото беше възможно. Морган се засели в Деларош, а Кавана отиде на юг в Перин. Но не
губехме връзка. А аз никога не забравих добротата на Вдовицата. Отплатих й се, пишех й,
дадох й да разбере, че й бях изключително задължен. — Очите му се стрелнаха към моите. —
Изглежда е била права; картите най-сетне се подредиха.
Посегнах към гарафата с ликьор само защото почувствах тежестта на тази надежда. Той
се нуждаеше от мен, за да намеря камъка. А ако не успеех да го направя? Ами ако плановете
отново се проваляха?
— Татко — промълвих и срещнах погледа му. — Обещавам ви, че ще сторя всичко по
силите ми, за да открия и върна камъка, ще ви помогна да постигнете справедливост.
Той прокара ръка през кестенявата си коса, побелелите кичури блестяха като сребро в
светлината на свещите.
— Амадин… Не смятам да те изпращам в Мевана.
За малко щях да се задавя и да изплюя ликьора си:
— Какво? Нали от мен се очаква да открия камъка?
— Да и не. Ще ни кажеш как да го намерим. Люк ще го прибере.
Това не ми хареса. Изобщо. Вместо да споря с него, след като така великодушно бе
разкрил болезненото си минало, се облегнах назад в стола. Едно по едно — казах си.
— Имахме уговорка — напомних му спокойно.
Той се поколеба. Знаех, че изпитваше ужас да не ми се случеше нещо, да ме изпратеше
на смърт или дори по-лошо. Съпругата му беше умряла в ръцете му, на подгизнало от кръв
поле, където се бе провалил. И знаех, че беше твърдо решен участта ми да не повтори
нейната. Нима вече не го бях видяла да отвръща с насилие, когато бях застрашена? А дори не
му бях истинска дъщеря.
Това извикваше меванското у него, което бях видяла и у Люк. Меванските мъже не
търпяха никаква заплаха, отправена към жените им.
Което означаваше, че беше нужно да придобия по меванско държание. Трябваше да се
науча как да си служа с меч, как да се разпореждам с тези упорити мъже.
— Уговорката ни беше да имаш право на глас в плановете — което напълно
възнамерявам да спазя — и лично да връчиш камъка на кралицата — отвърна Журден. —
Изобщо не сме говорили, че ще отидеш в Мевана и ще вземеш камъка.
Беше прав.
Сподавих един рязък отговор, прокарах го надолу с глътка ликьор и попитах:
— Е, кой е онзи мъж? Непознатият?
— Един от моите верни танове — отговори Журден. — Служеше ми, когато бях лорд.
Очите ми се разшириха:
— Тревожи ли ви това, че ви откри тук?
— Да и не. Това означава, че не съм толкова добре скрит, колкото някога мислех — каза
той. — Но той търси от години. И ме познава много добре от приближените на Ланън. Знае
как бих мислил, как бих се скрил и как бих действал.
На вратата се потропа тихо. Миг по-късно Люк надникна вътре и ме видя да седя пред
Журден, ликьора в ръцете ни, с вълнението, все още светещо в очите ни.
— Вечеря у семейство Лорент — съобщи той; погледът му премина от Журден към мен
и обратно към Журден с безброй въпроси.
— Амадин ще ни придружи — каза Журден.
— Отлично — заяви Люк. — Лиъм е в кухнята и се тъпче с гозбите на Пиер.
Предположих, че Лиъм е танът. Но кой беше Лорент?
Още преди въпросът да успее да пробяга по лицето ми, Журден каза:
— Семейство Лорент са кланът Кавана.
Имаше много имена за запомняне — мевански имена, скрити във валениански
псевдоними, — започнах мислено да чертая родословие с дълги разклонения. Единият клон
бе МакКуин, когото щях да продължа да наричам Журден, за да го предпазя. Друг клон беше
Лорент; те бяха отдавна скритите Кавана. А последният клон беше за лорд Морган, с когото
тепърва ми предстоеше да се запозная и да науча името, което бе приел.
— Имаш ли нужда да се освежиш, преди да тръгнем, Амадин? — попита Журден, аз
кимнах и бавно се надигнах.
Точно щях да подмина Люк на прага, когато се поколебах и безпомощно се обърнах
отново:
— Мислех, че семейство Лорент са се установили в друг град.
— Така е — отговори Журден. — Преместиха се тук неотдавна, за да са по-близо.
По-близо до сърцето на плановете за преврат, които неочаквано се бяха променили с
моето пристигане.
Замислих се върху цялата ситуация; вълнението се промъкна през сърцето ми, през
стомаха ми, през ума ми. Измих си лицето, смених си роклята — Журден бе удържал на
думата си и ми беше осигурил нови дрехи, — а после укротих косата си, прибирайки я в
корона от плитки.
Журден и Люк ме чакаха във фоайето, безмълвно излязохме в нощта и тръгнахме към
градската къща на семейство Лорент.
Живееха през три улици източно в периферията на града; тих квартал, далече от пазара
и от любопитни очи. Журден не си направи труда да позвъни на звънеца; почука бързо
четири пъти. Вратата се отвори моментално и една по-възрастна жена с ленена забрадка и
червендалесто лице ни пусна вътре; погледът й се задържа върху мен, сякаш можеше да съм
опасна.
— Тя е една от нас — каза Журден на жената-шамбелан, която кимна сковано, а после
ни поведе надолу по тесен коридор към трапезарията.
Дълга дъбова маса беше обточена със свещи и по нея беше разпръсната лавандула;
блюдата и калаените чаши блестяха като утринна роса. Начело на масата седеше по-
възрастен мъж; чакаше ни. Когато влязохме, се изправи с гостоприемна усмивка на лицето.
Беше белокос, висок, широкоплещест и с ясно оформени, чисти черти на лицето. Може
би наближаваше края на шейсетте, но при меванските мъже понякога беше трудно да се
определи. Те се състаряваха по-бързо от валенианците, понеже обичаха да бъдат навън.
Очите му бяха тъмни, благи, и ме откриха веднага.
— А, това сигурно е вашата дъщеря-адепт, Журден — каза той и ми протегна голямата
си, обсипана с белези ръка.
Точно така; меванските мъже се ръкуваха. Обичаят водеше началото си от свирепите
времена; за да бяхте сигурни, че гостите ви не криеха остриета в ръкавите си.
Усмихнах се и оставих ръката си да се отпусне в неговата.
— Аз съм Амадин Журден.
— Хектор Лорент — отвърна мъжът и сведе глава. — В едно друго време бях Брендън
Кавана.
При звука на името, изречено от устните му, ме побиха тръпки; той накара миналото
внезапно да ми се стори по-близко и по-ясно, сякаш дните на кралиците се събираха в
сянката ми.
Но нямах време да му отговоря. Зад мен се разнесоха тихи стъпки; една гъвкава фигура
се докосна леко до рамото ми, преди да застане до Хектор Лорент. Видях млада жена, която
не беше много по-голяма от мен, с коса, подобна на буен водопад от тъмночервени къдрици,
с лунички, посипали се като звезди по бузите й. Имаше очи като на кошута — големи и
кафяви — и в ъгълчетата им се появиха ситни гънки, когато ми се усмихна предпазливо.
— Изолт, това е дъщеря ми Амадин — представи я Журден. — Амадин, позволи ми да
те запозная с Изолт Лорент — Изолда Кавана — бъдещата кралица на Мевана.
Седемнайсет
Урок по използване на меч
Как човек поздравяваше меванска кралица?
Не знаех и затова прибягнах до валенианското си възпитание и направих реверанс, с
бясно блъскащо в гърдите ми сърце.
— Чувала съм толкова много прекрасни неща за теб, Амадин — каза Изолт и протегна
ръце към моите, докато се изправях.
Пръстите ни се преплетоха, и моите, и нейните бледи и студени, адепт и кралица. За
миг си представих, че беше моя сестра, защото ето че стояхме сред пълна стая с мъже,
дъщери на Мевана, които бяхме отгледани във Вадения.
В онзи миг се заклех, че щях да сторя всичко по силите ми, за да се погрижех да си
върнеше трона.
— Почитаема кралице — казах с усмивка, знаейки, че меванците не си даваха труд да
използват обръщения като „височество“ и „величество“. — Аз… за мен е чест да се срещна с
вас.
— Моля те, наричай ме Изолт — настоя тя и стисна пръстите ми точно преди да ме
пусне. — И нали ще седнеш до мен на вечеря?
Кимнах и я последвах към стола до нейния. Мъжете заеха местата около нас и ейлът
беше налят, а блюдата с вечерята — подредени по цялата дължина на масата. Отново се
изненадах от начина на поднасяне на меванската вечеря — нямаше блюда, които да поставят
пред нас и да отнасят според някакъв ред. Вместо това разнесоха блюдата наоколо и всички
едновременно напълнихме чиниите си догоре. Това бе непринуден, интимен, естествен
начин да участваш във вечеря.
Докато се хранех, слушайки разговора на мъжете, се удивих колко добре прикриваха
акцента си, колко валениански звучаха всъщност. Докато не зърнах мънички частици от
наследството им — чух в гласа на Журден да се появява леко провлачване, видях как Лорент
измъкваше кама от жакета си, за да си нареже месото, вместо да използва ножа си за
хранене.
Но въпреки цялата меванска атмосфера, която се бе установила около масата, едно нещо
нямаше как да ми убегне; Изолт и Люк все така запазваха строгата си поза, все така си
служеха правилно с вилиците и ножовете си. Защото бяха родени в Мевана, но и двамата са
били много малки, когато бащите им избягали с тях. Валения със своята пламенност,
изящество и етикет, беше единственият начин на живот, който познаваха.
Тези мисли едва бяха минали през ума ми, когато хвърлих поглед надолу и видях кама,
втъкната в колана на хълбока на Изолт, почти скрита в дълбоките дипли на семплата й рокля.
Тя почувства погледа ми и хвърли поглед към мен с усмивка, витаеща точно над ръба на
високата й чаша, докато се канеше да отпие глътка ейл.
— Харесваш ли хладни оръжия, Амадин?
— Никога не съм държала такова — признах. — А ти?
Мъжете бяха твърде погълнати от разговора си, за да ни чуят. Въпреки това Изолт снижи
глас, докато отговаряше:
— Да, разбира се. Баща ми настоя да усвоя изкуството да си служа с меч още от ранна
възраст.
Поколебах се, несигурна дали имах право да искам такова нещо от нея. Изолт обаче
беше прочела мислите ми, защото предложи:
— Би ли искала да се научиш? Бих могла да ти дам няколко урока.
— С удоволствие — отговорих и почувствах как погледът на Люк се измести към нас,
сякаш знаеше, че правим планове без него.
— Ела утре по пладне — промърмори Изолт и намигна, защото също почувства
интереса на Люк. — И остави брат си вкъщи — изрече високо, само за да го подразни.
— И какво планирате вие двете? — запита Люк с провлечен тон. — Плетене и
бродиране?
— Как изобщо се досети, Люк? — Изолт се усмихна сдържано и се върна към вечерята
си.
Тази вечер не бяха обсъждани планове или стратегии за възвръщането на трона. Това
беше просто семейна среща, приятно затишие преди буря. Семейство Лорент — кланът
Кавана — изобщо не ме попитаха за спомените ми, за камъка, макар да усещах, че знаеха
всяка подробност. Чувствах го всеки път, щом Изолт ме погледнеше с неимоверно
любопитство и интерес, събрани в очите й. Журден беше казал, че тя носеше следа от магия
в кръвта си; аз бях напът да върна камъка на предците й, да го окача на врата й. Което
означаваше, че ми предстоеше да й върна магията.
Тази мисъл поглъщаше изцяло съзнанието ми, докато се приготвяхме за тръгване,
сбогувайки се със семейство Лорент във фоайето.
— Ще се видим утре — прошепна ми Изолт, като ме прегръщаше.
Запитах се дали някога щях да се чувствам непринудено, докато прегръщах бъдещата
кралица. Да докосна кралска особа влизаше в противоречие с всичко валенианско у мен. Но
ако съществуваше момент, в който да се отърся от валенианското наследство на майка си,
той беше сега.
— Утре — казах и кимнах, сбогувайки се с нея, докато излизах след Журден и Люк
навън в нощта.
На следващия ден се върнах у семейство Лорент няколко минути преди пладне и с Люк
по петите.
— Нямам нищо против — настоя брат ми, когато застанахме пред входната врата и
позвънихме. — Само че е най-добре да се съсредоточим върху други неща. Хмм?
Бях му разказала за уроците по използване на меч, но не и че главният ми мотив беше да
убедя Журден, че можех да се защитавам, че можех да бъда изпратена в Мевана за
откриването и връщането на камъка.
— Амадин? — попита настойчиво Люк, искайки отговор от мен.
— Хмм? — лениво отвърнах с хъмкане, едновременно го дразнех и развеселявах, когато
Изолт отвори вратата.
— Добре дошли — поздрави тя и ни пусна вътре.
Първото, което забелязах, беше, че носеше ленена риза с дълги ръкави и бричове. Никога
не бях виждала жена да носи панталони, пито пък да изглежда така естествено в тях. Това ме
накара да й завидя, че можеше да се движи толкова свободно, докато аз все още бях с тежките
си бухнали поли.
Люк окачи наметалото си на адепт във фоайето, а после я последвахме надолу по
коридора в преддверието на къщата; помещение с каменен под, прозорци, разделени с
вертикални колони, и голяма дъбова ракла. Върху раклата имаше два дървени дълги меча,
които Изолт взе.
— Трябва да призная — каза кралицата и духна едно немирно тънко кичурче от
тъмночервената си коса, за да не влиза в очите й, — че винаги съм била ученик, никога
учител.
Усмихнах се и поех очукания тренировъчен меч, който протегна към мен:
— Не се тревожи; аз съм много добра ученичка.
Изолт отвърна на усмивката и отвори задната врата. От нея се влизаше в квадратен
вътрешен двор, обграден от високи тухлени стени, заслонен с преплетени дървени греди,
около които нагъсто се увиваха лози и пълзящи растения. Мястото беше много закътано и
уединено; само няколко петна слънчева светлина галеха отъпканата земя.
Люк преобърна една кофа с дъното нагоре, за да седне до стената, аз отидох при Изолт в
центъра на вътрешния двор.
— Един меч има три основни предназначения — каза тя. — Да сече, да мушка и да
предпазва.
Така започна първият ми урок. Тя ме научи как да държа главичката на ефеса, после ми
показа петте основни позиции; средна, ниска, висока, задна, и висящ гард. Премина към
четиринайсетте основни гарда. Точно бяхме усъвършенствали вътрешния ляв гард, когато
жената-шамбелан ни донесе поднос със сирене, грозде и хляб, заедно с гарафа с билкова
вода. Дори не бях усетила часовете, които се бяха изнизали, бързи и топли, нито че Люк беше
заспал до стената.
— Да си отдъхнем — предложи Изолт и избърса потта от челото си.
Люк се събуди стреснато, като бършеше слюнка от ъгълчето на устата си, докато се
приближавахме към него.
Тримата седнахме на земята с подноса с храна в центъра на триъгълника, който
оформяхме, и си подавахме гарафата, докато ядяхме и се разхлаждахме под сянката. Люк и
Изолт си подхвърляха закачки с роднинска привързаност, която ме накара да се запитам
какво ли е било за тях усещането да израснат във Вадения. Особено за Изолт. Кога баща й, й
беше казал, че й беше предопределено да възвърне трона?
— Дукат за мислите ти — каза Люк и подхвърли към мен една монета от джоба си.
Улових я по рефлекс и казах:
— Просто си мислех как и двамата сте отгледани тук. Сигурно ви е било много трудно.
— Е — каза Люк и пъхна зърно грозде в устата си. — В много отношения Изолт и аз сме
истински валенианци. Възпитани сме във вашите обичаи, вашата вежливост. Не помним
нищо за Мевана.
— Бащите ни обаче не ни позволиха да го забравим — добави кралицата. — Знаем какъв
вкус има въздухът, как изглежда страната, как звучи истински тамошен акцент, какво
олицетворяват нашите Домове, макар че самите ние все още не сме го изпитали.
Около нас се спусна дружелюбно мълчание, докато всеки от нас отпиваше последна
голяма глътка от гарафата.
— Научих, че си от мевански произход по бащина линия — каза ми Изолт. — Значи си
като Люк и мен. Израсла си тук, обичаш това кралство, приемаш го като част от себе си. Но у
теб има нещо повече, което дори не можеш да започнеш да опознаваш напълно, докато не
прекосиш канала.
Люк изрази съгласието си с кимване.
— Понякога си представям, че ще бъде, сякаш цялото ни време тук е било само сън —
продължи кралицата и хвърли поглед надолу към една нишка на ръкава й. — Че когато се
върнем в победените си земи, когато отново застанем в залите си сред нашите хора…
чувството ще бъде, сякаш най-сетне сме се пробудили.
Отново замълчахме, всеки от нас беше вглъбен в собствените си мисли, собственото ни
въображение тихо разцъфваше, докато си представяхме какво би било да видим Мевана.
Изолт бе тази, която прекъсна вглъбението; изтупа трохите от ризата си, а после ме бутна по
коляното.
— Добре, да оттренираме още един гард, и приключваме — каза Изолт и ме дръпна
отново в центъра на пръстта. Взехме мечовете си; Люк лениво дъвчеше последния хляб,
докато ни наблюдаваше с полуспуснати клепачи. — Това се нарича близък ляв гард, и…
Повдигнах тренировъчния си меч, за да повторя движението й, докато демонстрираше
гарда. Почувствах как дървената ръкохватка се хлъзга в потните ми длани, а равномерна
болка започваше да барабани нагоре по гръбнака ми. Тренировъчният й меч се разби и от
него се посипаха късчета дърво и с проблясване се превърнаха в стомана, която се опитваше
да ме посече. После тя внезапно и неочаквано се хвърли към мен. Залитнах назад; страх
прониза стомаха ми, когато се препънах и чух сприхав мъжки глас да процежда: „Висящ ляв
гард, Тристан! Висящ ляв, не близък ляв!“
Вече не стоях в ограден със стени вътрешен двор с Изолт. Небето над мен беше облачно
и бурно, повя студен вятър с мирис на огън, листа и студена пръст. И него — онзи, който
посягаше да ме посече с меча си, онзи, който ми беше излаял, сякаш бях куче. Беше висок и
тъмнокос, млад, но все още не съвсем мъж, тъй като брадата му още се опитваше да набоде
по челюстта му.
— Тристан! Какво правиш? Ставай!
Говореше на мен, насочил острия връх на меча си към мен. Сега осъзнах защо
изглеждаше толкова разгневен; бях се спънала и проснала на тревата; задникът ми
пулсираше, а ушите ми звънтяха, учебният ми меч беше паднал до мен.
Тромаво заопипвах в търсене на захвърленото оръжие, дървено и ожулено, и именно
тогава забелязах ръцете си. Не бяха моите, а бяха несигурните, мърляви ръце на
десетгодишно момче. Под ноктите му имаше мръсотия, а напряко върху опакото на дясната
му ръка — дълъг белег, все още подут и червен, сякаш искаше да пробие коричката си.
— Ставай, Тристан! — кресна по-възрастният, раздразнен. Хвана яката на Тристан —
моята яка — и грубо го изправи на крака; дългите му върлинести крайници заритаха, преди
ботушите да стъпят на земята. — В името на боговете небесни, да не искаш тате да те види
така? Ще го накараш да си пожелае да бяхме дъщери, а не синове.
Гърлото на Тристан се стегна, бузите му поруменяха от срам, когато взе отново меча
си и застана пред по-големия си брат. Оран винаги знаеше как да го накара да се почувства
безполезен и слаб — синът, роден втори поред, който никога нямаше да наследи или да
постигне нещо.
— Колко пъти ще объркваш този гард? — запита настойчиво Оран. — Наясно си, че
едва не те разпорих.
Тристан кимна; гневни думи се трупаха и напираха в гърдите му. Но той ги държеше
заключени, като пчели, жужащи в кошера си; знаеше, че Оран щеше да го удари, ако
отвърнеше рязко, ако прозвучеше дори най-малко непочтително.
Именно в дни като този Тристан изпитваше пламенно желание да се беше родил
Кавана. Ако владееше магия, щеше да пръсне брат си на парченца като счупено огледало, да
го разтопи и превърне в река, или да го преобрази в дърво. Дори самата мисъл, колкото и
невъзможна да бе с неговата кръв на рода Аленах, накара Тристан да се усмихне.
Разбира се Оран забеляза.
— Изтрий тази усмивка от лицето си — подхвърли подигравателно по-големият му
брат. — Хайде, бий се с мен, както би го сторила една кралица.
Гневът се пробуди, тъмен и буен. Тристан не мислеше, че щеше да го удържи още
дълго — сърцето му започваше да гние, когато го задържаше в себе си, — но застана в
среден гард, точно както го беше учил Оран; неутралният гард, позиция, която можеше да
премине в нападение или отбрана. Не беше честно, че Тристан все още бе принуден да си
служи с дървен меч, детски меч, докато Оран, който беше по-голям само с четири години,
държеше стомана.
Дърво срещу стомана.
В живота нищо никога не беше честно, винаги беше против него. И Тристан копнееше,
повече от всичко, да бъде вътре в замъка, в библиотеката с домашния си учител, да научава
още за историята, кралиците и литературата. Или да изследва скритите проходи на
замъка и да открива тайни врати. Мечовете никога не бяха това, което искаше.
— Хайде, червей такъв — подразни го Оран.
Тристан изкрещя, когато се хвърли напред, и стовари дървения си меч надолу, описвайки
дъга. Той се заби в стоманата, заклещи се и Оран с лекота изви дръжката и я измъкна от
ръцете на Тристан. Той се препъна, а после почувства върху бузата си нещо горещо, топло
и лепкаво.
— Надявам се това да ти остави белег — каза Оран и най-сетне издърпа дървения меч
на Тристан от острието си. — Ще те накара поне малко да приличаш на мъж.
Тристан загледа как брат му метна тренировъчния меч в тревата и вдигна пръсти към
бузата си. Когато ги отдръпна, бяха окървавени, и напипа дълъг, плитък разрез по
протежение на скулата си. Оран нарочно го беше порязал.
— Сега ще вземеш да се разплачеш ли? — попита Оран.
Тристан се обърна и побягна. Не затича към замъка, който стоеше на билото на хълма
като тъмен облак, слял се със земята. Побягна покрай конюшните, покрай гилдията на
тъкачите, покрай кръчмата, натам, където го чакаше гората с тъмнозелените си
подканващи обятия. И чу как Оран го преследва и му крещи да спре:
— Тристан! Тристан, спри!
Навлезе в дърветата; залъкатуши навътре между тях, заподскача като заек или като
елена от герба на дома си, оставяйки гората да го погълне, да го предпази.
Но Оран все още го следваше; винаги е бил бърз. По-големият му брат грубо чупеше
клони, провирайки се през боровете и елшите, трепетликите и, железните дървета“.
Тристан чуваше как Оран го настигаше и чевръсто прескочи едно поточе, и се изстреля през
един гъсталак, накрая стигна до стария дъб.
Беше го открил миналото лято, след като бе избягал от друг от жестоките уроци на
Оран. Тристан се покатери бързо по клоните, изкачвайки се възможно най-високо; листата
започваха да оредяват с блясъка на есента.
Оран стигна до горската поляна, задъхвайки се под мастните клони. Тристан се таеше
неподвижно в короната и гледаше как по-големият му брат обикаляше около цялото дърво и
едва тогава се сети да погледне нагоре с присвити очи.
— Слизай, Трис.
Тристан не издаваше звук. Не беше нищо повече от птица, кацнала високо на безопасно
място.
— Слез. Долу. Веднага.
Той все още не помръдваше. Почти не дишаше.
Оран въздъхна и прокара рязко пръсти през косата си. Облегна се на ствола и зачака.
— Слушай, съжалявам, задето ти порязах бузата. Не го направих нарочно.
Нарочно беше и още как. Напоследък всичко беше нарочно.
— Само се опитвам да те обуча по най-добрия начин, който умея — продължи Оран. —
Както тате ме научи.
Това накара Тристан да се опомни. Не можеше да си представи да го обучава баща му.
Откакто майка им беше починала, баща им беше безжалостен, рязък, гневен. Никаква
съпруга, никакви дъщери, двама сина — един, от който отчаяно се опитваше да бъде като
него, и другият, който не даваше пет пари.
— Слез и ще отидем да си отмъкнем меден сладкиш от кухните — обеща Оран.
Ах! Тристан винаги можеше да бъде подкупен с нещо сладко. Това му напомняше за по-
щастливите дни, когато майка им беше жива, а замъкът беше изпълнен със смеха и
цветята й, когато Оран все още му беше другар в игрите, когато техният татко
разказваше истории за храбри и героични меванци край огнището в залата.
Той слезе бавно, приземявайки се точно пред Оран. По-големият му брат изсумтя
презрително и понечи да избърше кръвта от бузата на Тристан.
— Събуди я.
Устните на Оран се движеха, но от тях излязоха погрешните думи, погрешният глас.
Тристан се намръщи, навъси се, когато китката на Оран избледня, горната част на ръката
му загуби плътността си, превръщайки брат му във вихър от прашинки…
* * *
— Амадин! Амадин, събуди се!
Дърветата започнаха да се разтичат, цветовете захапаха като боя от пергаментов лист.
Осъзнах, че очите ми са били затворени, чак когато ги отворих и видях две разтревожени
лица. Люк. Изолт.
— В името на светците, добре ли си? — попита кралицата. — Нараних ли те?
Отне ми един миг да наместя ума си обратно към настоящето. Лежах върху пръстта, с
коса, разпиляна около мен, с дървения меч отстрани. Люк и Изолт се суетяха над мен като
квачки, за да ме защитят.
— Какво стана? — помитах с дрезгав глас, сякаш гърлото ми още бе задръстено с прах,
трупал се цял век.
— Май припадна — каза Люк; разтревожена гримаса сбърчи челото му. — Може би е от
горещината?
Възприех тази новина — никога преди не бях припадала, а беше обезпокояващо да си
помисля, че „изместванията“ можеха да породят подобно нещо, — но после си спомних
какво бях видяла току-що; нов спомен, който намираше място сред моите собствени.
Устните ми се извиха в усмивка. Вкусих пръстта и потта си и посегнах към ръката на
всеки от тях. Люк ме хвана за лявата ръка, Изолт — за дясната, и аз казах:
— Знам точно как да намеря камъка.
Осемнайсет
Прикритост
В последния ден на август бе определено да се проведе първата среща за планиране; на
вечеря в дома на Журден, точно две седмици след като най-важният спомен се бе проявил по
време на първия ми урок по използване на меч. Докато тази дата наближаваше, продължавах
да се срещам с Изолт всеки ден, за да разширя уменията си. Журден го позволяваше,
смятайки, че можеше да изникне друг спомен. Но знаех, че Тристан Аленах не бе харесвал
спарингите или упражненията си с меч, поне не и като десетгодишно момче.
Затова продължавах обучението си, за да подобря уменията си и да науча повече за
кралицата.
Изолт беше по-голяма, отколкото бях предположила, десет години по-възрастна от мен.
Беше дружелюбна и приказлива, търпелива и приятна, но от време на време можех да видя
как очите й помръкваха, сякаш се бореше с тревога и страх, сякаш бе обзета от чувство на
безпомощност.
Разкри ми се по време на петия ни урок, когато шамбеланът ни донесе обичайните ни
освежителни напитки и закуски. Седяхме една срещу друга, само кралицата и аз, пийвахме
ейл и хапвахме и пайове с овнешко, потейки се в горещината, когато тя каза:
— Би трябвало да е сестра ми. Не аз.
Знаех какво намекваше; мислеше за по-голямата си сестра, която бе яздила редом с баща
си в деня на клането, и която бе посечена на моравата пред кралския замък.
Затова казах много тихо:
— Сестра ти би искала да направиш това, Изолт.
Тя въздъхна от самота и наследени угризения:
— В деня на клането бях на три. Трябваше да загина с майка си и сестра си. След
касапницата на полето Ланън изпращал хората си от врата на врата по домовете на онези,
които се вдигнали на бунт. Единствената причина да бъда пощадена била, че съм се намирала
в имението с дойката си, която ме скрила при пристигането на войниците на Ланън. Убили
я, защото отказала да ме предаде. А когато баща ми най-сетне пристигнал, мислейки ме за
мъртва… каза, че чул детски плач, сметнал, че халюцинира от мъка, докато ме намерил
скрита в празно буре пред пивоварната. Не си спомням нищо от тази случка. Предполагам,
че това е за предпочитане.
Попивах в ума си всичко, което току-що ми беше разказала; едновременно исках да
заговоря и все пак да остана мълчалива.
Изолт прокара връхчето на пръста си през праха, който покриваше ботушите й, и каза:
— В тези времена е опасно да бъдеш дъщеря на Мевана. Баща ми прекара изминалото
десетилетие, подготвяйки ме за момента, когато най-сетне ще се изправя пред Ланън, за да
си върна короната, трона и страната. И въпреки това… не знам дали мога да се справя.
— Няма да бъдеш сама, Изолда — прошепнах, използвайки меванското й име.
Очите й се стрелнаха за миг към моите, потъмнели от страх, от безпокойство и копнеж:
— За да постигнем победа, другите Домове трябва да ни последват, да се присъединят
към нас. Но защо другите лордове биха се събрали зад момиче, което е повече валенианка,
отколкото меванка?
— Ти си две в едно — отвърнах, спомняйки си за Мерей, моята сестра-възпитаничка,
която бе познавала сърцето ми в дълбочина. — Ти олицетворяваш както Валения, така и
Мевана. И това ще те превърне в прелестна кралица.
Изолт се замисли върху, а аз се помолих думите ми да попаднат в целта. Накрая тя каза с
усмивка:
— Сигурно ме мислиш за слаба.
— Не, лейди. Мисля, че сте всичко, което трябва да бъдете.
— Израснах тук без приятели — продължи тя. — Баща ми беше твърде обсебен от
страхове, за да ми позволи да се сближа с когото и да било. Ти си първата истинска
приятелка, която някога съм имала.
Отново си спомних за моите сестри-възпитанички, помислих си колко богат беше
животът ми благодарение на тях. И тогава разбрах самотата й, почувствах я, сякаш ме бяха
ударили с юмрук в корема.
Протегнах ръка и оставих пръстите си да се преплетат с нейните.
Ти си достатъчна — увери я докосването ми. А когато се усмихна, разбрах, че почувства
думите ми, остави ги да се настанят в долината на сърцето й.
Но въпреки всичките си насърчения, аз бях също толкова неспокойна, колкото нея; умът
ми бе обзет от нетърпение за първата стратегическа среща, когато плановете да открием
камъка и да си върнем короната щяха най-сетне да станат осезаеми.
Последният ден на август най-сетне настъпи и аз помогнах на Агнес да подреди масата
за седем души. Щяхме да бъдем Журден, Люк, аз, Хектор и Изолт Лорент, танът Лиъм (който
беше останал с нас, скрит на сигурно място на третия етаж), и Тео д'Арамис, който беше
финалното късче от нашия пъзел и последният въстанал лорд, с когото още не се бях
запознала, чието меванско име бе Ейдън Морган.
Семейство Лорент пристигнаха точно навреме и Лиъм слезе по стълбите към
трапезарията. Събрахме се около масата, само един от столовете беше празен — на Тео
д'Арамис, лорд Морган.
— Да започнем ли без него? — попита Журден от мястото си начело на масата. Блюдата
бяха подредени, ароматът на храната подканваше всички ни, докато чакахме третия лорд.
Агнес пълнеше с ейл високите ни чаши, пресягайки се дискретно между нас.
— Той идва от Теофил — отбеляза Хектор Лорент. — Това не е особено далече, но
навярно е възникнал проблем по пътя.
— Хмм — изхъмка Журден, без съмнение спомнил си за собствения ни сблъсък с
крадците.
— Той не би искал да чакаме — настоя Люк, но вероятно защото бе гладен, приковал
очи върху най-близкото блюдо.
— Да започваме да ядем тогава — реши Журден. — Ще отложим планирането за след
вечерята, докато пристигне д'Арамис.
Блюдата обиколиха масата и аз напълних чинията си с твърде много храна. Но Пиер
наистина беше надминал себе си с вечерята, вдъхновена от меванската кухня, и не можах да
устоя да не опитам от всичко. Бяхме преполовили вечерята, когато на вратата се почука.
Люк се изправи мигновено:
— Това сигурно е д'Арамис — каза той и изчезна надолу по коридора да поздрави лорда.
Хектор Лорент точно ни разказваше историята за това как се бил запознал със съпругата
си, когато Люк се появи отново сам. В ръцете му имаше сгънат лист хартия и той застана на
прага на трапезарията, обхождайки с поглед съдържанието на писмото. Журден веднага го
забеляза; разговорът около масата замря, когато приемният ми баща запита настоятелно:
— Какво има?
Люк вдигна поглед. Напрежението се беше увило около нас като въже, карайки дъха ни
да пресекне, докато всички си мислехме най-лошото, всички си представяхме, че бяхме
разкрити още преди да бяхме започнали.
— Д'Арамис има дела в Теофил, които не може да изостави — обясни Люк. — Извинява
се и казва, че може да пристигне след две седмици.
Журден се отпусна, но челото му още бе набраздено от тревога, неудоволствието му
беше очевидно.
— В такъв случай да отложим ли първата среща? — запита Хектор; бялата му коса
проблясваше в светлината на свещите.
— Въпросът е — каза Люк, като сгъна писмото от д'Арамис и го подаде на Журден. —
Чувстваме ли се уверени да изготвяме планове без него?
Журден въздъхна затормозен и сам прочете писмото. Седях от лявата страна на
приемния си баща, с Изолт до мен, и си размених бърз поглед с кралицата. Помислих си, че
бе редно тя да реши това. И сякаш прочела мислите ми, Изолт се прокашля, привличайки
към себе си погледите на всички мъже.
— Всички останалите са тук — каза тя. — Жалко, че д'Арамис отсъства, но той е само
един, а ние — шестима, нека да започнем с плановете.
Журден кимна, доволен от решението й. Довършихме вечерята си, след което Агнес
бързо раздига чиниите и блюдата, а Жан Давид донесе картата на Мевана. Разгънаха я в
средата на масата; така изглеждаше земята, която се готвехме да си възвърнем. Над шестима
ни се спусна благоговейна тишина, докато изучавахме картата.
За моя изненада Изолт се обърна към мен:
— Амадин?
Почувствах погледите на мъжете да светват от любопитство. Ръцете ми бяха студени,
когато доближих десния си показалец до картата, до гората Майрена.
— Моят предтеча бил Тристан Аленах, който взел и заровил Камъка на здрача през
1430 г. Знам точното дърво, при което е скрил камъка, и то би трябвало да е в този участък от
гората на около две мили навътре.
Мъжете и кралицата погледнаха натам, накъдето посочих.
— Това е близо до Дамхан — обади се Лиъм. Вече нямаше вид на опърпан просяк.
Косата му беше измита и пригладена назад, брадата — подрязана, а лицето му се бе наляло и
закръглило от редовното хранене.
— Дамхан ли? — повторих като ехо, потръпвайки, когато това име погъделичка езика
ми. Никога преди не го бях чувала и въпреки това то премина по костите ми в знак на
разпознаване.
— Домът на лорд Аленах през зимата и есента — продължи Лиъм. Подробните му
знания щяха да бъдат изключително ценни за нас, тъй като той отсъстваше от Мевана само
от седем години, в сравнение с двайсет и петте на Журден и Хектор. — Сега сигурно е там,
подготвяйки се за ежегодния лов на елен рогач.
Това вече определено раздвижи паметта ми. Умът ми ожесточено затърси из изминалите
няколко седмици, после месеци, питайки се защо това ми се струваше толкова познато. Най-
сетне се спрях върху следобеда, когато Ориана ме беше скицирала като мевански воин,
когато Сири бе казала нещо, за което не мислех, че някога щеше да ми потрябва повече; Баща
ми посещаваше Мевана веднъж годишно, през есента, когато някои от меванските лордове
отваряха замъците си и ние, валенианците, отсядахме за лова на белия елен рогач.
— Чакай… — казах, приковала очи върху гората, където още лежеше пръстът ми. —
Лорд Аленах кани валенианци да участват в лова, нали?
Лиъм кимна, очите му искряха от жажда за мъст.
— Така е и вдига голям шум около него. Една година покани цели шейсет валениански
аристократи, които до един заплатиха солидна цена да ловуват в гората му, и се изискваше
писмо с покана.
— Което означава, че ще ловуват в Майрена — каза Люк и прокара пръсти през косата
си.
— Което означава, че входът към Мевана ще да бъде отворен — добави Лиъм, като
хвърли поглед към Люк. — Ланън държи границите затворени, с изключение на няколко
случая. Този е един от тях.
— Кога ще е следващият? — попита Журден.
Лиъм въздъхна, очите му се отклониха отново към картата:
— По време на пролетното равноденствие, може би. Много валенианци обичат да ходят
като зрители на турнирите и Ланън ги приема на драго сърце, било то и само за да шокира
южняците с кървавите ни спортове.
Не исках да чакам пролетта. От мисълта за това ми се струваше, че от краищата на
раменете ми висят тухли. Но есента беше толкова близо… само след няколко седмици…
— Изолт? — промърморих, обзета от нетърпение да чуя какво мислеше.
Изражението й беше спокойно, но и нейните очи проблясваха жадно, ожесточено.
— Благодарение на лова на Аленах ще се озовем точно където ни е нужно да бъдем. В
Дамхан, досами гората Майрена.
Беше права. Умълчахме се; чудехме се и се бояхме. Можехме ли да се придвижим
толкова бързо?
— А как ще си издействаме покана? — попита тихо Хектор Лорент, — Не можем
просто да отидем и да почукаме на вратата на Дамхан в очакване, че ще ни пуснат.
— Не. Ще ни трябва подправена покана — заяви Изолт.
— Мога да ви направя една — предложи Лиъм. — Пишех много от поканите, когато ме
държаха под властта на дома Аленах.
Вниманието ми бе задържана от думите на Лиъм — когато са го държали под властта на
дома Аленах, — но разговорът продължи нататък.
— Подправяме една покана — каза Журден и сплете пръсти. — Плащаме солидната
сума. Изпращаме един от хората си в Дамхан. Той взима участие в лова и прибира камъка.
— Татко — прекъснах го, възможно най-любезно. — Аз трябва да съм тази, която да
прибере камъка.
— Амадин, няма да те изпратя в Мевана.
— Журден — каза Изолт вежливо. — На Амадин се пада да открие и върне камъка.
Никой от нас няма да открие дървото толкова бързо, колкото нея.
— Но не можем да изпратим Амадин на лова — възрази Люк. — Поканените са
валениански мъже, не жени. Тя несъмнено ще събуди подозрения.
— Един от вас, мъжете, ще вземе участие в лова — казах. — Аз ще пристигна след вас.
— Как? — рязко отвърна Журден. Видях страха, който витаеше в очите му, когато ме
погледна.
— Искам да ме чуете без предразсъдъци — казах; устата ми пресъхна. Безпокоях се да
споделя замисъла си, който плетях с напредването на вечерта. Това не беше някоя от
забавните пиеси на Абри, не мислех как да се измъкна от картонена тъмница. Заговорничех
срещу крал; множество животи щяха да бъдат въвлечени и изложени на риск.
С тъпа болка в стомаха се спомних онази моя стара кратка пиеса, в която загиваха
всички персонажи освен един. Почувствах Изолт плътно до мен, знаейки, че кралицата беше
мой съюзник. А Жан Давид беше поставил до картата кесийка с пулове, които щяха да ми
помогнат да илюстрирам плановете си.
Отворих кесията и извадих първата пионка, неизбежно сещайки се за Мерей и всички
вечери, в които се бяхме надигравали. Никога не се пазиш странично, Бри. Това е
единствената ти истинска слабост, беше ми казала веднъж. Побеждаваше ме само когато ме
хванеше неподготвена, когато направеше страничен ход — разсейваше ме с някоя очевидно
силна пионка и ме побеждаваше с друга, по-подмолна и маловажна.
Поех си дълбоко дъх, взех обсидиановата си пионка и я поставих върху Дамхан.
— Един от нашите мъже отива в Дамхан като валениански благородник под предлог да
се наслади на лова. — Взех следващата пионка, издялана от син мрамор. — Аз пристигам в
Лионес като валенианска аристократка. Отивам право в кралския дворец, за да отправя
молба към крал Ланън. — Поставих пионката си върху Лионес, който обитаваше кралят. —
Моля го да помилва МакКуин и да му предостави достъп до страната; казвам му, че
приемният ми баща би искал да се върне в родната си земя и да се покае за предишния си
бунт.
Люк се облегна назад в стола си, сякаш стомахът му се бе разтопил и бе изтекъл на пода.
Изолт не помръдваше, дори не мигаше, докато се взираше в пионката ми. Но ръката на
Журден се сви в юмрук и го чух как мъчително си поема дъх.
— Дъще — изръмжа той. — Вече обсъдихме това. Молбата за прошка няма да свърши
работа.
— Обсъждахме какво би станало, ако ти помолиш за прошка не аз. — Погледите ни се
сключиха — неговият беше бащински, знаеше, че дъщеря му се готвеше да му се
противопостави. Пръстите ми още не пускаха пионката и погледнах обратно към картата. —
Отправям молба пред краля, който скоро ще бъде детрониран. Изричам името МакКуин,
което преследва Ланън от двайсет и пет години. Давам да се разбере, че съм приемна дъщеря
на МакКуин, под негова закрила. Ланън ще бъде толкова обсебен от завръщането на
МакКуин, че няма да забележи как кланът Кавана се промъква тайно през границата. — Взех
червена пионка, която олицетворяваше Изолт и баща й, и ги преместих отвъд канала в
Мевана, в Лионес.
— Обиколен ход — каза Изолт с едва забележима усмивка. Значи беше играла „Пари и
джунджурии“ преди и разпозна дръзката ми, рискована стратегия.
— Да — съгласих се. — Това ще предизвика подозренията на Ланън, но няма да си
помисли, че сме толкова глупави да обявим присъствието си преди бунт. Ще се възползваме
от убежденията му.
— Но как това ще те отведе в Дамхан, сестро? — попита предпазливо Люк, с бледо
лице. Погледнах Лиъм. Следващият етап от плановете ми зависеше от това, което танът
можеше да ми каже.
— Ако отправям молба в залата на кралския дворец, лорд Аленах ще присъства ли?
Прошарените вежди на Лиъм се повдигнаха, но той най-сетне разбра каква беше
посоката на плановете ми:
— Да. Лорд Аленах е съветник на Ланън. Стои от лявата страна на трона, чува всичко,
отправено към краля. Кралските аудиенции се провеждат всеки четвъртък.
— Значи пристигам в четвъртък — казах, осмелявайки се да погледна Журден. Гледаше
ме почти кръвнишки. — Изричам името ти пред краля и лорд Аленах. Лорд Аленах няма да
може да устои да ми предложи убежище, докато те чакам да прекосиш канала, тъй като
двамата сте заклети врагове. Лордът ме отвежда в Дамхан. — Плъзнах пионката си натам,
където замъкът се намираше досами гората, до черната пешка. — Аз намирам камъка.
МакКуин и Люк — казах и изкарах напред една лилава пионка, като я придвижих през водата
— прекосяват канала и пристигат в Лионес. На този етап всички сме в Мевана, готови да
щурмуваме замъка.
— А ако Ланън те убие на място, Амадин? — запита настойчиво приемният ми баща. —
Защото в мига щом моето име излети от устата ти, той ще поиска да те обезглави.
— Мисля, че това, което Амадин казва, е истина, милорд — обади се предпазливо
Лиъм. — Права е, когато казва, че лорд Аленах — който е победил вашата династия и народа
ви — ще трябва да я подслони, докато пристигнете. И макар че Ланън напоследък е обсебен
от страхове, той не извършва убийство, докато Аленах не даде благословията си за това.
— Значи залагаме на вероятността Аленах да е в милостиво настроение? — избълва
Люк.
— Залагаме на факта, че Ланън и Аленах ще бъдат толкова погълнати от безразсъдното
завръщане на МакКуин, че изобщо няма да забележат как Кавана и Морган ще дойдат —
казах, опитвайки се да прикрия въодушевлението в гласа ми.
— Това има и друго предимство — обади се Хектор Лорент, приковал поглед върху
пионките, които бях подредила. — Ако Амадин съобщи името на МакКуин в двора, вестта за
завръщането му ще се разпространи като горски пожар. А на нас ни е нужно хората ни да
бъдат нащрек, да въстанат светкавично.
— Да, милорд — съгласи се Лиъм с кимване. — А вашите Домове са разпръснати от
двайсет и пет години. Аленах надви дома на МакКуин, Бърк завзе този на Морган, а Ланън,
разбира се, завзе дома на Кавана. Вашите земи са разделени, вашите мъже и жени —
разпръснати. Но ако само чуят името на МакКуин изречено отново… това ще бъде като
искра, която подпалва сухо пасище.
Приемният ми баща изпъшка, знаейки, че това беше много добър довод в полза на плана
ми. Покри лице и се облегна назад, сякаш последното нещо, което искаше да направи, бе да
го признае. Последната дума не беше негова, а на кралицата.
— След като всички се върнем у дома — проговори Хектор Лорент, приковал поглед
върху картата. — Свикваме хората си и се събираме при Мистуд. Оттам щурмуваме замъка.
При звука на това име настроението в стаята се промени. Хвърлих поглед към картата,
търсейки мястото, за което говореше той. Най-накрая го открих; тънка гориста ивица на
границата между земите на Морган, МакКуин и Аленах; гора, издигаща се в сянката на
кралския замък.
— Мисля, че това е добро начало — каза Изолт; трансът, предизвикан от името на
Мистуд, бе прекъснат. — Много е рисковано и дръзко, трябва да действаме смело, ако
смятаме да се справим с това. Това, което Амадин предлага, е самоотвержено и безценно.
Плановете не могат да се задвижат без нея. — Тя забарабани с пръсти по масата, взирайки се
в пионките ми. — Лиъм трябва да започне фалшифицирането на поканата. Колкото до това
кой ще замине под предлог да участва в лова… това може да бъде решено по-късно, макар че
предчувствам кой трябва да е.
Безпомощно хвърлих поглед през масата към Люк. Очевидно щеше да се наложи да бъде
той, тъй като тримата лордове бяха разпознаваеми. Люк отново изглеждаше зле, сякаш
вечерята му искаше да си проправи път обратно нагоре.
— Лиъм, трябва също да съставим списък с безопасни къщи, в случай че нещо се обърка,
след като прекосим канала — продължи кралицата и той кимна. — Всички трябва да знаем,
че има меванци, които са готови да ни подслонят — да ни скрият бързо, — ако плановете
бъдат разкрити и започне преследване. Нека се разберем да се срещнем след две седмици,
считано от днес, когато д'Арамис ще е тук, и можем да приключим плановете.
Защото есента се задаваше. Щеше да се наложи да завършим плановете си и да
нападнем бързо.
По гръбнака ми пробяга ледена тръпка, когато срещнах погледа на Изолт. В очите й
имаше въпрос, толкова сериозен, колкото и отчаян: Сигурна ли си, Амадин? Сигурна ли си, че
желаеш да направиш това?
Бях ли сигурна, бях ли достатъчно смела да застана пред един покварен крал и да изрека
името МакКуин, което несъмнено щеше да струва скъпо? Бях ли сигурна, че исках да отседна
в замъка на лорд Аленах, знаейки, че баща ми беше някой от неговите танове, някой от
слугите му, някой от приближените му? Знаейки, че наследството ми се коренеше в тази
земя?
Но бях готова да намеря камъка и да изкупя миналите прегрешения на предтечата си. Да
поставя кралица на трона. Да се върна при Картие и да получа наметалото си.
И затова прошепнах:
— Да бъде сторено, лейди.
Деветнайсет
Краят на лятото
Септември 1566 г.
Два дни преди втората ни стратегическа среща се разболях от треска. Агнес ми нареди
да остана в леглото, където напразно пиех всякакви изцеляващи и укрепващи отвари, изядох
всички възможни питателни корени, и отпивах изобилни количества хлъзгав чай от кора на
бряст. Но беше безполезно; изгарях от постоянни пристъпи на температура, сякаш бях
паднала звезда, хваната в капан на Земята.
Люк дойде да ме види точно преди тримата с Журден и Лиъм да тръгнат за вечерята у
Лорент. Положи ръка върху челото ми и се намръщи:
— В името на светците, още гориш, Амадин!
— Мога да отида — изрекох задъхано и немощно се опитах да избутам купчината
завивки. — Мога да отида на срещата.
Тревожех се, че Журден щеше да се опита да осуети плановете ми, и Люк видя това в
изцъклените ми очи.
— Никъде няма да вървиш — настоя той, като седна до мен на леглото и подпъхна
одеялата плътно около мен. — Не се тревожи; ще се погрижа плановете ти да бъдат
подкрепени.
— Журден ще се опита да ги провали — изрекох дрезгаво, което накара Люк да посегне
към чашата ми с изстинал чай.
— Ще се опита, но няма да се противопостави на кралицата — каза брат ми и наклони
чашата към устните ми. — А кралицата е привърженичка на идеите ти.
Отпих една глътка, а после се наложи да се отпусна отново на възглавниците си,
отмаляла.
— Сега си почивай — нареди Люк и се надигна от леглото, като остави чая ми на
масичката. — По-жизненоважно е да оздравееш, за да си готова скоро да прекосиш канала.
Беше прав.
Дори не помнех да го бях чула да излиза от стаята ми. Потънах в плетеница от мрачни,
трескави сънища. Отново бях в Магналия, застанала в градините, мъглата се стелеше плътно
по земята, а към мен идваше мъж. Искаше ми се да беше Картие; почти затичах към него, със
сърце, преливащо от радостта да го видя отново, докато осъзнах, че беше Оран — по-
големият брат на Тристан. Идваше да ме посече, защото бях отмъкнала късчета от спомените
на брат му. А аз нямах оръжие, само двата си крака. Тичах през безкраен лабиринт в
продължение на безброй часове, докато дрехите ми се изпокъсаха и се изтощих, докато вече
бях готова да коленича и да оставя Оран да ме съсече на две, докато в очите ми се процеди
светлина.
Събудих се, схваната и подгизнала, но слънчевата светлина, която струеше през
прозорците ми, беше чиста и сладка.
— Тя се събуди!
Обърнах глава и видях Агнес; розовите й, закръглени бузи потреперваха, когато скочи от
стола си:
— Мосю! Тя е будна!
Трепнах, когато се провикна, при настойчивото скърцане на стълбите, когато се появи
Журден, спирайки за миг на прага ми, сякаш беше твърде смутен да влезе в стаята ми.
— Кажете ми — опитах се да изрека, но гласът ми се разби на парченца.
— Ще отида да ви донеса вода — обеща Агнес и ме докосна по челото. — Ах,
температурата най-сетне е спаднала. Хвала на Ид. — Излезе забързано от стаята и това даде
възможност на Журден да се вмъкне, все още леко колебливо.
Най-сетне се настани в стола до леглото ми, който Агнес бе освободила.
— Какво изпуснах? — изграчих отново с чувството, че някой тъпче въглени в гърлото
ми.
— Шшт, просто слушай — каза Журден. Държеше се, сякаш му се искаше да посегне
към ръката ми, но твърде много се стесняваше да го направи. — Всичко, което планираш, ще
се осъществи. Поканата е фалшифицирана, разполагаме с паричната сума, която Аленах иска
за лова. Д'Арамис смята да прекоси канала другата седмица. Ще отседне в Дамхан под
предлог, че идва за лова, но ще е там да събере и подготви тихомълком войската ми. В
допълнение към това го помолих да те държи под око, да бъде твой щит, твоя закрила, твой
съюзник, в случай че имаш нужда от него.
— Но, татко — изхриптях, — аз не знам как изглежда.
— Известно ми е, но се погрижихме за това. През първата си вечер в Денхам, когато
влезеш в залата за вечеря, носи в косата си ето това. — Журден извади от джоба си сребърна
роза, инкрустирана с мънички рубини по краищата. Постави я в дланта ми. — Така ще те
разпознае д'Арамис, макар че вероятно ще си една от малкото жени там. Той ще носи късо
червено палто, в средата на което ще е пришит този герб. — Той измъкна парче пергамент.
Примигнах, със зрение, все още замъглено от болестта, но видях, че беше рисунка, която
изобразяваше голям дъб, ограден в кръг. — Обсъдихме го подробно и всички стигнаха до
заключението, че е най-добре щом осъществиш зрителен контакт с него първата вечер, да
избягваш д'Арамис през останалото време. Ако го заловят, не искам да го последваш.
Разбираш ли?
Ах, бащински заповеди! Звучеше толкова строго, толкова страховито. Но в очите му още
проблясваше онова пламъче, онази звезда на тревога. Прииска ми се да можех някак да я
угася.—
Да — казах.
— Хубаво. И така, още един извод, който направихме снощи; когато отидеш в Лионес, за
да се обърнеш към Ланън… ако Аленах не присъства в кралската зала, не отправяй молбата
за моето допускане. Ще трябва да изчакаш следващия четвъртък, а Лиъм има списък със
защитени къщи, в които тепърва трябва да те отведем… — Потупа джоба си и се
намръщи. — Всичко това е решено, защото ако се явиш пред Ланън, без Аленах да е там,
най-вероятно ще бъдеш задържана в кулата на замъка. Ясно ли е? Ще действаш само ако
видиш Аленах да стои вляво от трона и да носи герба си. Помниш ли герба на Аленах?
Кимнах; гласът ми бе твърде слаб, за да се опитам да говоря, въпреки че безброй
въпроси започнаха да заливат ума ми.
— Много добре. — Погледът му омекна, сякаш виждаше нещо в далечината, което аз не
можех да различа. — Ще прекосиш канала в последния ден на септември, което ще ти
позволи да стигнеш до Лионес на първи октомври. Пада се четвъртък. Кралските
изслушвания обикновено отнемат цял ден, но бих препоръчал да отидеш рано, защото от
Лионес до Дамхан има шест часа път.
— Не се тревожи — изхриптях, в отговор на което той ми отправи ироничен поглед.
— Това е все едно да ми кажеш да не дишам, Амадин. Ще се тревожа във всеки миг,
който те няма.
— Вече… мога да си служа с меч.
— И аз така чух. И се радвам, че повдигна въпроса, защото… — Пъхна ръка в жакета си
и измъкна кама в кожена ножница. — Това е за теб; оръжие, което ние, меванците, наричаме
„къса сабя“. Носи го на бедрото си под роклята, постоянно. Нужно ли е да ти показвам най-
добрите места за намушкване? — Постави я в другата ми ръка, така че сега имах украшение
във форма на сребърна роза и кама. Доста противоречиво, но пламък на нетърпеливо
очакване стопли гърдите ми.
— Знам къде — казах с мъка. Можех да посоча всички важни артерии и вени в тялото,
онези, които да срежеш, за да умре някой от кръвозагуба, но бях твърде слаба.
— Лиъм ще обсъди с теб най-добрите начини за влизане и излизане в и от Дамхан —
продължи Журден. — Ще трябва да измъкнете камъка нощем, когато замъкът спи. Смятаме
за най-удачно да се предрешиш като прислужница и да използваш слугинските помещения,
за да се вмъкваш и измъкваш.
Не му позволих да види как ме ужасяваше самата мисъл за това… представата да се
лутам сама в непозната гора през нощта… заплахата да бъда заловена, докато се опитвах да
си тръгна и да вляза в замъка. Със сигурност имаше друг начин, по който можех да се справя
с това…
— Освен това научих, че рожденият ти ден е бил вчера — каза Журден и това ме
стресна.
Колко време бях спала?
— Спа два дни — отвърна той, прочитайки мислите ми. — На колко години си вече?
Шестнайсет?
Нарочно ли ме дразнеше? Намръщих му се е казах:
— Осемнайсет.
— Научих също, че ще има нещо като празненство, най-вероятно утре, след като си
отпочинала.
— Не искам… празненство.
— Опитай се да го обясниш на Люк. — Журден се изправи точно когато Агнес се върна
с купичка бульон и стъклена чаша с вода и розмарин. — Почивай си, Амадин. Можем да ти
разкажем останалите планове, след като се възстановиш.
Всъщност бях много изненадана, че вече ми беше казал толкова много, че
първоначалните ми планове бяха уважени.
След като Журден си тръгна, Агнес ми помогна да се изкъпя и да облека чисти дрехи, а
после смъкна чаршафите от леглото ми. Седнах до открехнатия прозорец, за да подишам
свеж въздух, с коса, прелестно влажна на тила.
Помислих си за всичко, което Журден ми беше разказал току-що. Помислих си за
Камъка на здрача, за Дамхан, какво беше най-добре да кажа, когато застанех пред Ланън и
отправих молбата си. Имаше толкова много непознати неща, толкова много неща, които
можеха да се объркат.
Гледах как първите златисти листа капеха от дърветата като тихи обещания. Рожденият
ми ден бележеше края на лятото и началото на есента, когато топлите дни бавно чезнеха, а
студените нощи ставаха все по-дълги, когато дърветата изоставяха мечтите си и само най-
издръжливите и упорити цветя продължаваха да разцъфват от пръстта.
Лятото беше свършило, което означаваше, че Картие вече беше открил загадъчното ми
заминаване.
Позволих си да се замисля за него; нещо, което не разрешавах на сърцето или ума си да
правят, откакто приех самоличността на Амадин. Той сигурно беше в Магналия и се готвеше
за следващия цикъл от обучение на бъдещите адепти, за пристигането на следващата си
десетгодишна възпитаничка, отдаваща се на науките. Щеше да застане в библиотеката и да
види половината си книги по лавиците, знаейки, че аз ги бях сложила там.
Затворих очи. Какво съзвездие беше избрал за мен? Какви звезди бе отскубнал от
небесната твърд? Кои звезди беше уловил с топ от най-финия син плат, за да галят гърба ми?
В този миг, в този междинен момент — между сезоните, между мисиите, между
седемнайсетата и осемнайсетата си година — трябваше да си кажа, че щях да бъда спокойна
дори и ако никога не получех наметалото си. Че седемте години в Магналия не са били
напразни, защото ето докъде ме бе довело обучението.
— Някой чака долу да те види.
Отворих очи и когато се обърнах, видях Люк да стои в стаята ми с онази дяволита
усмивка на устните, с коса с цвят на канела, щръкнала безредно във всички посоки.
За един опияняващ миг помислих, че долу чакаше Картие. Че някак ме беше намерил. И
сърцето ми заудря така, че го усещах в гърлото си и не можех да проговоря.
— Какво става? — попита Люк; онази усмивка избледня, когато пристъпи по-близо до
мен. — Още ли се чувстваш неразположена?
Поклатих глава и се насилих да извикам усмивка върху устните си, докато отмятах
влажната коса от очите си.
— Добре съм. Аз… просто си мислех какво ще стане, ако се проваля — казах и хвърлих
поглед назад към прозореца, към дърветата и към листата, които се въртяха, докато
падаха. — Има толкова много неща, които могат да се объркат.
Люк сложи ръка на коляното ми:
— Амадин. Никой от нас няма да се провали. Не можеш да прекосиш канала с подобни
сенки, тегнещи върху мислите ти. — Когато стисна коляното ми, склоних да отвърна на
погледа му. — Всички имаме съмнения; татко, аз и Изолт. Всички имаме тревоги, страхове.
Но това, което се готвим да направим, ще увековечи имената ни в историята. Затова ще
приемем предизвикателството, знаейки, че победата вече е наша.
Беше толкова оптимистично настроен. И не можах да се сдържа да не му се усмихна, да
приема увереността, която ми вдъхна.
— Сега искаш ли да слезеш долу с мен? — запита той, като протегна ръка.
— Надявам се да не е празненство — казах предпазливо, като го оставих да ме издърпа
на крака.
— Кой е казал подобно нещо? — подметна насмешливо Люк и ме поведе надолу по
стълбите.
Беше празненство.
Или нещо такова предвид тайния ни живот.
Пиер беше направил внушителна валенианска торта от три блата с тънка маслена
глазура, а Изолт беше провесила панделки от полилея в трапезарията. Агнес беше отрязала
последните летни цветя и ги бе разпръснала по масата. Всички чакаха; Журден, Агнес, Жан
Давид, Лиъм, Пиер, Хектор Лорент и Изолт.
Беше странно да ги видя събрани в моя чест. Още по-странно обаче беше как сърцето ми
се присви от обич и привързаност към тази разнородна група от хора, които бяха станали мое
семейство.
Люк засвири на цигулката си бърза и жива мелодия, докато Пиер режеше тортата. Изолт
ми подари прекрасен шал, изтъкан от вълна с цвета на полунощното небе, със сребърни
нишки — точно като звезди, — а Агнес ми връчи кутия с панделки, по една за всеки цвят,
символизиращ влеченията. Това беше достатъчно — помислих си. Не исках други подаръци.
Но после Журден се приближи зад мен и протегна длан. Там лежеше блещукаща
сребърна верижка, която чакаше да я взема.
— За медальона ти — промърмори той.
Приех я и почувствах изящното сребро в пръстите си. Беше прекрасна и измамно здрава.
Тази нямаше да се скъса — помислих си и срещнах погледа на Журден.
Той си мислеше същото.
Девет сутрини по-късно започнах четиридневното си пътуване в каретата към Изота,
най-северното пристанище на Валения. Журден ме придружаваше и не пропиля нито миг от
това пътуване. Изглежда, че имаше мислен списък със задачи за отмятане, и слушах как
преминаваше от точка към точка, възприемайки сухия адвокатски тон, който караше да се
боря с поредица от напиращи прозевки.
Той прегледа отново плановете от началото до края, и отново за всеки член на нашата
група. Търпеливо попивах в ума си всичко, спомняйки си как пионките ми се движеха по
картата, за да можех да знам местонахождението им. После той ми даде списъка със
защитени къщи, който Лиъм беше направил, за да го запаметя, преди да го изгори.
В Лионес имаше пет — двама пекари, един свещар, един златар и един печатар — и
двама йомени по пътя от кралския град към Дамхан. Всички тези хора някога бяха служили
на дома Журден и Лиъм се кълнеше, че все още тайно бяха верни на своя победен лорд.
После Журден се впусна да говори за Ланън, да обяснява какво беше редно и какво беше
изключено да кажа, когато щях да отправя молбата. Колкото до темата за Аленах обаче,
приемният ми баща си замълча.
— Права ли бях да нарека двама ви „заклети врагове“? — осмелих се да попитам,
уморена да слушам и да се друсам по пътя в тази карета.
— Хмм.
Приех това за „да“.
Но после той ме изненада, като каза:
— При никакви обстоятелства не бива да му казваш, че истинският ти баща служи на
неговия Дом, Амадин. Че всъщност си Аленах. Освен ако не си в смъртно опасна ситуация и
това е единствената ти надежда да се измъкнеш жива. За тази мисия си изцяло от
валениански произход. Придържай се към историята, която ти измислихме.
Кимнах и приключих със запаметяването на защитените къщи.
— И така — прокашля се Журден. — Не може да се предвиди какво ще стане, когато
пресека границата. Аленах може да настоява да те задържи в Дамхан или да те доведе при
мен в Лионес. Ако те задържи в Дамхан, ще трябва да тръгнеш с д'Арамис в третата нощ след
пристигането ми. Именно тогава ще се съберем в Мистуд да щурмуваме трона. Ще се
подготвим за битка, но се надяваме, че Ланън — какъвто е страхливец — ще абдикира,
когато види знамената ни да се издигат, а хората ни да се събират.
Мистуд. Това име беше като капка чудо за сърцето ми.
— Защо Мистуд?
— Защото граничи с моите земи и тези на Морган, където още живеят повечето от
нашите хора, и е близо до задния вход към кралския замък — обясни той с рязък тон. Но
видях как отмести поглед от мен с блясък от сълзи в очите.
— Това ли беше мястото…? — Думите ми замряха, когато ме погледна в отговор.
— Да, това е мястото, където се провалихме и бяхме изклани преди двайсет и пет
години. Където загина съпругата ми.
След това не говорихме много; стигнахме до град Изота призори в последния ден на
септември. Можех да помириша морската вода във въздуха, студените слоеве във вятъра,
горчиво-сладкия дим, излизащ на тънки струйки от високи комини и ивиците влажен мъх,
който растеше между камъните на калдъръма. Вдишвах го, вкусвах го с наслада, макар че
тези последни ухания на Вадения наистина ме караха да потръпвам.
Сбогуванията ми с Люк и Изолт бяха изградени върху надежда, скрепени с прегръдки и
несполучливи шеги, увенчани с усмивки и разтуптени сърца. Защото при следващата си
среща щяхме да щурмуваме замъка.
Но сбогуването ми с Журден беше изцяло различно преживяване. Той отказа да ме
придружи чак до пристанището, от страх да не да го разпознаят някои от меванските
моряци, които разтоварваха бурета с ейл и денкове вълна. Затова Жан Давид спря каретата в
една от по-тихите странични улици, откъдето се виждаше корабът, с който щях да потегля.
— Ето документа ти за качване на борда, а това са валенианските ти документи — каза
Журден отривисто и ми подаде внимателно сгънато тесте от подправени документи, които бе
изработил. — Наметалото ти. — Подаде ми тъмночервено вълнено наметало. — Храната,
която Пиер настоя да вземеш. А Жан Давид ще отнесе сандъка ти на доковете.
Кимнах и бързо завързах новото си наметало на възел около яката и забодох пътните си
документи под лакътя си, докато вземах малката платнена торба с храна.
Стояхме на пътя, засенчени от високи градски къщи; ехото от шумовете на рибния пазар
в Изота се носеше по полъха на морския вятър.
Това беше моментът, в който най-сетне прекосявах канала, мигът, в който — най-сетне
— виждах родината на баща си. Колко пъти си го бях представяла, гледайки как онези зелени
мевански брегове се показваха през прословутата мъгла на канала? И по някакъв начин,
сякаш лятното слънцестоене се повтаряше съвсем отначало… онова усещане, че времето се
завързваше, движейки се с такава скорост, че едва можех да си поема дъх и да проумея какво
щеше да ме сполети.
Смутено опипах под високата яка на пътническата си рокля за медальона от Картие,
окачен на новата верижка. Щях да мисля за него като наставник и приятел, човек, който ме
беше научил на толкова много. Онзи, който ми бе позволил да стана адепт. Щях да мисля и за
приемния си баща, който ме беше приел такава, каквато бях, който ме обичаше по свой
собствен грубоват начин, който ме пускаше да тръгна въпреки благоразумието си. Този, който
ми даваше смелост.
Сърцето ми заблъска силно; поех си повърхностно дъх — такъв, какъвто човек може би
си поема точно преди битка — и вдигнах поглед към него.
— Късата сабя у теб ли е? — попита Журден.
Притиснах ръка към дясното си бедро, напипвайки късата сабя през плата на полите си.
— Да.
— Обещай ми, че няма да се поколебаеш да я използваш. Ако някой мъж дори само те
погледне не както трябва, няма да се страхуваш да я извадиш от ножницата.
Кимнах.
— Казвам ти това, Амадин, защото някои мевански мъже гледат на валенианските жени
като на… кокетки. Трябва да покажеш на подобни грубияни, че грешат.
Отново кимнах, но в гърлото ми беше пропълзяло ужасно чувство, беше се настанило в
гласните ми струни. Това ли се бе случило на майка ми? Дали беше дошла да посети Мевана
и я бяха възприели като престорено скромна, склонна към флиртове жена, изгаряща от
нетърпение да се пъхне в леглото на някой мевански мъж? Дали я бяха насилили?
Внезапно осъзнах каква бе евентуалната причина дядо да мрази баща ми толкова много.
Защото винаги бях вярвала, че съм зачената в любов, пък била тя и забранена. Но навярно е
било съвсем различно. Навярно я бяха заставили против волята й.
Краката ми натежаха като олово.
— Ще очаквам писмото ти — промърмори Журден и отстъпи назад.
Писмото, което се предполагаше да напиша, когато Ланън му позволеше достъп.
Писмото, което щеше да доведе него и Люк отвъд морето в опасната родина.
— Да, татко. — Обърнах се, Жан Давид чакаше търпеливо с типичното сурово
изражение на лицето и държеше сандъка ми.
Извървях четири стъпки, преди Журден да ме повика:
— Амадин.
Спрях и погледнах назад към него. Беше в сенките, взирайки се в мен, стиснал устни в
тясна линия; белегът върху челюстта му изпъкваше на фона на бледото му лице.
— Моля те, внимавай — изрече хрипливо.
Мислех, че искаше да каже нещо друго, но предполагах, че бащите често се затрудняваха
да изразят това, което наистина искаха, когато ставаше дума за сбогувалия.
— Ти също, татко. Ще се видим скоро.
Отидох до кораба си и подадох документите си на меванските моряци. Те ми се
намръщиха, но ме пуснаха да се кача на борда, тъй като плащах солидна сума за пътуване на
този кораб, а границите бяха законно отворени.
Жан Давид сложи сандъка в каютата ми, а после си тръгна без нито дума, макар да
видях сбогуването в очите му, преди да слезе.
Застанах на носа на кораба далече от виното, което товареха в трюма, и зачаках. Над
водите се стелеше гъста мъгла; прокарах ръце по гладките дъбови перила, докато започвах да
се подготвям за срещата с краля.
Някъде в сенките на един страничен път Журден стоеше и гледаше как корабът ми
потегляше от пристанището, точно когато слънцето прогаряше мъглата.
Не погледнах назад.
Двайсет
Да застанеш пред Крал
Територията на лорд Бърк, кралски град Лионес, Мевана.
Октомври 1566 г.
Легендите твърдят, че мъглата била изтъкана от меванска магия от кралиците в рода
Кавана. Че била предпазен плащ за Мевана и само безразсъдните, най-смели мъже плавали
през нея. Тези легенди все още отекваха правдиво; магията спеше, но щом валенианският
ситен дъждец милостиво отмина, прогонен от слънцето, над нас падна меванската мъгла,
като глутница бели вълци, ръмжащи, докато се приближавахме към кралското пристанище в
Лионес.
Прекарах по-голямата част от краткото пътуване, взирайки се в нея; тази вбесяваща бяла
бездна, чувствайки как се събираше върху лицето ми и обсипваше с мънистени капчици
косата ми. Не спах много в кабината си онази нощ, докато прекосявахме канала;
полюшването на кораба ме караше да се чувствам, сякаш някакъв непознат ме държеше в
прегръдките си. Копнеех за земя, слънце и ясни ветрове.
Най-сетне, на зазоряване, зърнах за пръв път Мевана през пролука в ситната мокра
мъгла, сякаш мъгливите облаци знаеха, че бях дъщеря на севера.
Градът Лионес беше построен на гордо извисяващ се хълм; замъкът се беше разположил
на върха, подобно на спящ дракон, чиито люспи бяха сиви камъни, куличките — подобни на
рога по страховития гръбнак на влечуго, обвит в зелено-жълтите знамена на Ланън.
Загледах се в тези знамена — зелени като завистта, жълти като злобата, с герб, на който
беше изобразен ревящ рис — и оставих погледа си да се прокрадне надолу през улиците,
които се спускаха като малки потоци около каменни къщи с покриви от тъмни шинди, около
огромни дъбове, растящи из целия град, ярки като рубини и топази в есенното си
великолепие.
Връхлетя ни остър вятър и почувствах как очите ми се насълзиха, а бузите ми
поруменяха, докато навлизахме в пристанището.
Платих на един от моряците да носи сандъка ми и слязох, слънцето напичаше раменете
ми, жажда за възмездие гореше в сърцето ми, докато обработваха документите ми, за да ме
пуснат. Първото място, където отидох, беше банката, за да обменят дукатите ми за медни
монети. А после отидох в най-близкия хан и платих на една прислужница да ми помогне да
се облека в една от най-хубавите си валенйански рокли.
Избрах рокля с цвета на метличини — синьо, което тлееше, символизираше науките —
обшита със сложна сребриста украса по подгъва и корсажа. Фустата беше бяла, посипана с
мънички сини камъчета, които проблясваха на светлината. А отдолу носех бельо и корсет, за
да ме държи цяла, да ме определя ясно и дръзко като валенианска жена.
С пръчица антимон нарисувах на дясната си буза звездоноса къртица — знакът, който
ме бележеше като валенианска аристократка — и затворих очи, докато прислужницата
грижливо прибра и вдигна половината ми коса със синя панделка; пръстите й внимателно
дърпаха оплетените ми кичури. Почти не ми проговори и се запитах какви ли мисли
пробягваха през ума й.
Платих й повече от необходимото, а после започнах изкачването си по хълма в наета
карета, следвана от багажа ми. Минахме с тропот под дъбовете, през пазарите,
подминавайки мъже с гъсти бради и сплетени коси, жени в броня и полуголи деца в
опърпани дрехи, които търчаха насам-натам с боси крака.
Изглежда всеки носеше знак на своя Дом, било то чрез цветовете на облеклото си или
емблемата, пришита в късите им палта и наметалата им. За да обявят на кой лорд и дама
служеха, на кой Дом бяха верни. Имаше мнозина, които носеха цветовете на Ланън, риса на
Ланън. Но пък имаше и такива, които носеха оранжевото и червеното на Бърк, червено-
кафявото и сребърното на Аленах.
Затворих отново очи, вдъхвайки землистия мирис на коне, дима от ковачниците,
уханието на топъл хляб. Заслушах се в децата, които напяваха някаква песен, в жените, които
се смееха, в чука, който удряше по наковалня. През цялото време каретата трепереше под
мен, все по-високо нагоре по хълма, където ни чакаше замъкът.
Отворих очи едва когато каретата спря, когато кочияшът ми отвори вратичката.
— Лейди?
Позволих му да ми помогне да сляза, като се опитвах да се справя със „своеволията“ на
фустата си. А когато вдигнах поглед, видях отсечените глави, късовете от тела, набучени по
стената на замъка, гниещи, почерняващи на слънцето. Спрях рязко, когато на най-близкия
шип видях главата на момиче не много по-голямо от мен; очите й бяха две дупки, устата й
висеше отворена, кафявата й коса се развяваше като флаг на ветреца. Изпитах отвращение,
когато се препънах назад и се облегнах на каретата, опитвайки се да откъсна очи от
момичето, опитвайки се да попреча на паниката да пробие външното ми самообладание.
— Това сигурно са предатели, лейди — обясни придружителят ми, виждайки потреса
ми. — Мъже и жени, които са оскърбили крал Ланън.
Хвърлих поглед към мъжа. Той ме наблюдаваше със суров поглед, без емоция. Това
сигурно му се случваше всекидневно.
Извърнах се и облегнах чело на каретата.
— Какво… какво е направила… за да оскърби краля?
— Онази на вашата възраст ли? Чух, че отхвърлила ухажванията на краля преди две
нощи. Светците да са ми на помощ… не можех да направя това. Бях глупачка да си помисля, че
мога да поискам прошка за МакКуин. Приемният ми баща се оказа прав; беше се опитал да
ми покаже това. Можех да вляза в кралската зала, но най-вероятно нямаше да изляза цяла.
— Да ви откарам ли обратно в хана?
Поех си накъсано дъх, почувствах как по гърба ми се стичаше студена пот. Погледът ми
се отклони към кочияша и видях насмешката в бръчките на лицето му. Малка валенианска
кокетка, сякаш казваха очите му. Върни се при възглавничките и празненствата си. Това не е
място за теб.
Грешеше. Това беше моето място, наполовина. И ако избягах, още момичета щяха да
свършат с глави, набучени на шипове. Затова си дадох само още миг да си поема дъх и да
успокоя пулса си. После се оттласнах от каретата и застанах в сянката на стената.
— Ще ме почакате ли тук?
Той наклони глава и застана до конете си, като галеше гривите им с напуканата си ръка.
Потреперих, когато наближих главната порта, където двама стражи в блестящи брони от
метални плочки стояха въоръжени до зъби.
— Тук съм да отправя молба пред краля — съобщих на съвършен деърински, като
извадих отново документите си.
Стражите обхванаха с поглед само здраво пристегнатата ми талия, блестящия син цвят
на роклята ми, осанката и грацията на Вадения, които смекчаваха остротата ми и отхвърляха
всяко подобие на заплаха. Вятърът се заигра с косата ми и я преметна на рамото ми като
златистокафяв щит.
— В тронната зала е — каза единият; очите му се задържаха върху деколтето ми. — Ще
ви придружа.
Оставих го да ме поведе през арките, окичени с разклонени рога и с лози, през гол
вътрешен двор, нагоре по стълбите до тронната зала. Вратите бяха масивни, украсени със
сложна резба, изобразяваща възли, кръстове и митични зверове. Искаше ми се да постоя и да
се възхитя на тези резбовани изображения, да послушам тихата история, която разказваха, но
другите двама стражи видяха, че се приближавах, и безмълвно ми отвориха вратите; старото
дърво и желязо изскърцаха за поздрав.
Влязох в езерце от сенки; роклята ми шумолеше елегантно по фигуралната мозайка,
докато очите ми привикнаха към светлината.
Почувствах тежестта на древния прах, докато се приближавах към тази подобна на
пещера зала. Долавяше се звукът от гласове, единият — умолителен, другият —
унищожителен, отекващи от впечатляващо високия таван, поддържан от гравирани с
пресечени щрихи дървени греди. Повдигнах се на пръсти и се опитах да погледна над главите
на събраните. Едва различих подиума, където кралят седеше на трона си от споени еленови
рога и желязо, но най-важното… там беше лорд Аленах. Зърнах тъмнокафявия цвят на
косата му, проблясването на червеникавокафявия му жакет, докато стоеше край трона…
По костите ми се разля облекчение, че нямаше да бъда принудена да отлагам. Но преди
да успея да вляза в залата, трябваше да спра пред белокос мъж, облечен в зеления цвят на
Ланън; когато ме видя, очите му се разшириха при неочакваната гледка.
— Може ли да попитам защо е тук една дама от Валения? — прошепна ми той с тежък
средношанталски акцент, майчиния ми език. Пред себе си имаше свитък, а в осеяната си с
вени ръка — перодръжка; на листа бе надраскан списък с имена и цели на посещението.
— Да — отговорих на деърински. — Имам молба за крал Ланън.
— И каква е тази молба? — попита шамбеланът и потопи перодръжката си в мастилото.
— Това трябва да кажа аз, сир — отговорих възможно най-почтително.
— Лейди, чисто протоколно изискване е да съобщим името ви заедно с целта, с която
търсите помощта на краля.
— Разбирам. Името ми е мистрес Амадин Журден от Валения. А целта трябва да бъде
съобщена единствено от мен.
Той изпусна тежка въздишка, но отстъпи и записа името ми в списъка. После го записа
върху късче хартия, което ми подаде, с указания да го предам на херолда, когато дойдеше
моят ред.
След мен се проточи диря от тишина, докато влизах в дъното на залата, и вървях по
пътеката. Можех да почувствам как очите на публиката се приковаха върху мен, как ме
наквасваха като дъжд, а впоследствие тихите шепоти, които питаха защо бях дошла. Тези
тихи въпроси се лееха по целия път до трона, където седеше крал Ланън с подпухнали
клепачи, явно отегчен, докато мъжът пред него коленичи, молейки за удължаване на срока за
изплащане на данъците си.
Спрях; между мен и краля имаше двама души, които чакаха да изложат исканията си.
Именно тогава Ланън ме видя.
Погледът му веднага стана остър, докато ме оглеждаше. Сякаш острие на нож
пробягваше по кожата ми, изпробвайки твърдостта й, пластовете на роклята ми, естеството
на предстоящата ми молба.
Защо, наистина, една валенианка бе дошла при него?
Не трябваше да се взирам в него. Редно беше да сведа очи, както една благовъзпитана
валенианка правеше присъствието на кралска особа. Но за мен той не беше кралска особа и
отвърнах на погледа му.
Не беше какъвто очаквах. Да, бях виждала профила му върху медна монета, където беше
изобразен като красиво подобие на митично божество. И наистина можеше да бъде красив за
мъж в средата на петдесетте години, ако презрението не бе помрачило чертите на лицето му,
ограничавайки израженията му до злобни усмивки и намръщени гримаси. Носът му беше
изящен, очите му — в ярък и жив нюанс на зеленото. Косата му имаше блед, светлорус цвят,
който се стапяше сред побеляването от старостта; тя опираше във върха на ъгловатите му
рамене — няколко мевански плитки под извитите сребърни нишки и проблясващите
диаманти на короната му.
Беше короната на Лиадан. Разпознах я от илюстрацията с нейното изображение, на
която се бях възхищавала веднъж, преплетените клонки от сребро и цветни пъпки от
диаманти — корона, която изглеждаше, сякаш звездите се бяха събрали около нея. И той я
носеше. Едва не се намръщих, разгневена при гледката.
Извърни поглед — нареди сърцето ми, когато Ланън се размърда на трона, очите му
възприеха гордостта ми като заплаха.
Погледнах наляво, право към Аленах.
Той също се взираше в мен.
Лордът беше елегантен, добре сложен и поддържан; върху широката гръд на късата му
червеникавокафява дреха бе изобразен гербът му с елена и лаврите. Тъмнокафявата му коса
беше прошарена с няколко сиви ивици; две малки плитки обрамчваха лицето му, а на челото
му стоеше тънка златна корона, за да бележи благородния му произход. Челюстта му бе
гладко избръсната, а очите му проблясваха като въглени — потрепваща синя светлина, която
ме накара да потреперя. Дали той също ме възприемаше като заплаха?
— Почитаеми кралю, този печат беше намерен сред вещите на човека.
Отместих поглед от Аленах, за да видя какво ставаше при ниското столче в подножието
на трона. Мъжът пред мен беше на колене, свеждайки глава пред Ланън. Изглеждаше към
шейсетгодишен, сбръчкан, изнурен и треперещ. До мъжа стоеше страж, облечен в зеления
цвят на Ланън, и обвиняваше човека. Оставих вниманието си да се насочи към тях, особено
когато видях от пръстите на стража да виси квадратно късче син плат.
— Донеси ми това — поиска Ланън.
Стражът се изкачи на подиума, поклони се, а после подаде на краля синия плат. Гледах
как Ланън се усмихна подигравателно като вдигаше плата, за да го видят придворните.
Там се виждаше кон, пришит с яркосребриста нишка върху синия плат. Лицето ми
мигновено побеля като платно, сърцето ми заблъска силно в гърдите, защото знаех чий бе
този герб. Беше знакът на лорд Морган. Лорд Морган, предрешен като Тео д'Арамис, който в
момента беше в Дамхан за лова…
— Знаете ли с какво ще заплатите за това, че носите герба на предателя? — спокойно се
обърна Ланън към коленичилия мъж.
— Почитаеми кралю, моля ви — изхриптя мъжът. — Аз съм верен на вас, на лорд Бърк!
— Ще заплатите с главата си — продължи кралят, с отегчен тон. — Палач!
От сенките изникна едър мъж с качулка и брадва в ръце. Друг мъж донесе дръвника. Бях
смазана от шок, от ужас, когато осъзнах, че се готвеха да обезглавят мъжа пред мен.
В залата се бе възцарила мъчителна тишина и всичко, което чувах, беше споменът за
думите на Журден… Аз гледах, боейки се да проговоря открито. Всички се страхувахме да
му противоречим открито.
А сега гледах как старият човек бе заставен да коленичи и да положи глава на дръвника.
Само след миг щях да пристъпя напред, да оставя цялата си фасада да рухне, когато един глас
наруши тишината.
— Почитаеми кралю.
Очите ни се изместиха към левия край на залата, където един висок, белокос лорд беше
излязъл напред. Носеше златен кръг на главата си и яркочервена къса горна дреха, върху
която имаше герб, изобразяващ кукумявка.
— Бързо казвай какво те мъчи, Бърк — нетърпеливо каза кралят.
Бърк се поклони, а после вдигна длани:
— Този човек е един от най-добрите ми зидари. Загубата му ще навреди на
домакинството ми.
— Освен това този човек държи знака на предателя — процеди Ланън и отново вдигна
синия плат. — Да не би да искаш да ми казваш как да въздавам правосъдие?
— Не, кралю мой. Но този човек служеше на предателя отдавна, преди бунта. От
победата през 1541 г. насам той служи под властта на моя Дом и нито веднъж не е изрекъл
името на победения. Най-вероятно този герб е оцелял по случайност.
Кралят се подсмихна:
— Няма случайности, когато става дума за предатели, лорд Бърк. Бих ви напомнил
любезно за това, а и ще добавя, че ако от вашия Дом се появят още предателски знаци, ще
заплатите с кръвта си.
— Няма да се повтори, почитаеми кралю — обеща Бърк.
Ланън подиря челюст на юмрука си, с притворени очи и полуспуснати клепачи, сякаш
отново бе отегчен.
— Много добре. Човекът ще получи трийсет удара с камшик във вътрешния двор.
Бърк се поклони в знак на признателност, докато извличаха неговия зидар от дръвника.
Човекът изрази през плач благодарността си — благодарност, че щеше да бъде бичуван,
вместо обезглавен — и аз гледах как минаваха покрай мен, отправяйки се към вътрешния
двор. Лицето на лорд Бърк бе пепеляво, когато ги последва, и той леко докосна рамото ми.
Запомних изражението и името му, защото той щеше да стане мой съюзник.
— Лейди? — херолдът ми шепнеше, докато чакаше да му подам картичката с името си.
Подадох му я; устата ми пресъхна, пулсът ми се ускори и сякаш пронизваше ума ми. В
името на светците, не можех да направя това. Не можех да направя това… Беше безумство
да споменавам името на МакКуин веднага след това на Морган. И въпреки това… бях тук.
Нямаше връщане назад.
— Позволете да представя Амадин Журден от Валения пред негова кралска светлост,
крал Гилрой Ланън Мевански.
Пристъпих напред с колене, омекнали като вода, и го удостоих с грациозен, плавен
поклон. Като никога, бях благодарна за твърдия корсет около талията си; той ме държеше
изправена и ме преобразяваше от несигурно момиче в много уверена жена. Сетих се за
Сибил и нейната маска на духовитостта; оставих такава маска да се спусне върху лицето и
тялото ми, докато чаках краля да ме заговори; косата ми се разпиля около раменете, станала
вълниста от океанския бриз. Скрих тревогата дълбоко в себе си, оставих увереността да
завладее изражението и позата ми, точно както би направила Сибил.
При тази среща нещата нямаше да се объркат, както с лятното слънцестоене преди
месеци. Тази среща беше плод на моите кроежи и интриги; нямаше да позволя на краля да
ми я отмъкне.
— Амадин Журден — каза Ланън с опасна усмивчица. Изричаше името ми единствено
за да усети вкуса му, докато подпалваше герба на Морган от една свещ наблизо. Загледах как
синьо-сребристият кон гореше, след което се превърна в пепел и се свлече на каменния под
до трона. — Кажи ми какво мислиш за Мевана?
— Вашата земя е прекрасна, кралю — отговорих. Навярно беше единствената истина,
която някога щях да му кажа.
— От много време валенианска жена не е идвала да отправи молба към мен —
продължи той и прокара пръст по устните си. — Кажи ми защо си дошла.
Бях съчинила тези думи преди дни, бях ги изковала в топлината на гърдите си.
Грижливо ги бях подбрала, бях ги вкусвала и упражнявала. А после ги бях запаметила, бях ги
изричала пред огледалото, за да видя как ще повлияят на изражението ми.
Въпреки това паметта ми изневери, когато се нуждаех от нея най-много; страхът,
подобно на паяк, пропълзя в прелъстителките ми поли, когато единственото което можех да
видя, беше главата на момичето, набучена на шипа, единственото което чувах, беше слабият
звук от плющенето на камшика откъм вътрешния двор.
Сключих треперещите си ръце и казах:
— Дойдох да помоля ваша милост да разреши достъп до Мевана.
— За кого? — попита Ланън, ъгълчетата на устните му все още бяха изкривени от онази
безочлива усмивка.
— Баща ми.
— И кой е баща ти?
Дълбоко си поех дъх, сърцето ми заблъска през вените. Вдигнах поглед към краля,
повдигайки миглите си, и обявих достатъчно високо, за да го чуят всички уши в залата:
— Аз го познавам под името Алдерик Журден, но вие сигурно го помните като лорда на
Дома МакКуин.
Очаквах да се възцари тишина, когато изрека името на победения, но не очаквах да
продължи толкова дълго или да реже толкова дълбоко. Кралят се изправи с бавна,
хищническа грациозност; зениците му се разшириха толкова, че очите му станаха почти
черни, когато гневно сведе поглед към мен.
Запитах се дали щях да изгубя главата си точно тук в подножието на трона от разклонени
рога и ковано желязо, който някога беше принадлежал на Лиадан. Този път лорд Бърк не
можеше да го предотврати.
— Амадин Журден, името „МакКуин“ не е било изричано тук от двайсет и пет
години. — каза Ланън; думите се усукаха из залата като дълго трънливо растение. —
Всъщност съм отрязал много езици, дръзнали да го изрекат.
— Милорд, позволете ми да обясня.
— Имаш три минути — каза Ланън и рязко направи знак с брадичката си на един от
писарите, който седеше по-надолу на подиума. Очите на писаря се разшириха, когато осъзна,
че му възлагаха да отчете колко време имах да запазя езика си.
Но аз бях спокойна и овладяна. Почувствах пулса на земята, заровена дълбоко под
камъка и мозайката, страха и тиранията, ударите на сърцето на някогашната страна. Онази
Мевана, която Лиадан Кавана бе създала толкова отдавна. Един ден ще се въздигне кралица
— беше ми казал Картие.
Този ден се задаваше на хоризонта. Този ден ми даде кураж, когато се нуждаех най-
много от него.
— Лорд МакКуин е прекарал двайсет и пет години в изгнание — подех. — Някога се е
осмелил да ви се опълчи. Някога дръзнал да ви отнеме трона. Но вие сте били по-силен,
кралю. Смазали сте го. Отнело му е почти четвърт век, за да превъзмогне гордостта си, да
омекне достатъчно, за да признае грешката и измяната си. Той ме изпрати да ви помоля да го
помилвате, да каже, че е платил прескъпо с изгнанието и претърпяната загуба. Изпрати ме да
ви помоля да му позволите да се върне в родната си земя, за да ви служи отново. Да докаже,
че освен свиреп, сте също милостив и добър.
Ланън стоеше неподвижен и безмълвен, сякаш беше издялан от камък. Но диамантите в
короната му искряха тържествуващо. Бавно гледах как късата му кожена дреха прошумолява
при всяко вдишване и той слезе от подиума; ботушите му почти не издаваха звук по
мозайката. Той идваше — прокрадваше се — към мен, а аз не отстъпвах в очакване.
Едва когато бе само на една разтворена длан разстояние, извисяващ се застрашително
над мен, попита:
— А защо е изпратил теб, Амадин? За да ме изкушиш ли?
— Аз съм негова приемна дъщеря, адепт като него — отговорих, безпомощно гледах към
спуканите капиляри около носа му. — Изпрати ме, за да покаже доверието си във вас.
Изпрати ме, защото съм част от неговото семейство, и дойдох сама, без ескорт, за да
демонстрирам доверието му в неговия крал.
— Адепт, така ли? — Погледът му ме обходи от горе до долу. — В коя област?
— Владея науките, почитаеми кралю.
Едно мускулче потрепна на челюстта му. Не можех да предположа какви мисли се
тълпяха в ума му, но не изглеждаше доволен. Науките, наистина, бяха опасни. Но той най-
сетне се извърна и тръгна обратно към трона си; дългата му кралска мантия с цвят на
кехлибар се влачеше зад него по пода, разливаше се като течно злато, докато изкачваше
стълбите на подиума.
— Кажи ми, Амадин Журден — продължи той, като зае отново мястото си на
внушителния трон. — Какво би направил твоят приемен баща-адепт при връщането си в
родната земя?
— Готов е да ви служи във всяко отношение.
— Ха! Това е доста интересно. Ако си спомням правилно, Давин МакКуин беше много
горд човек. Спомняте ли си, лорд Аленах?
Аленах не беше помръднал дори на сантиметър. Очите му още бяха приковани
недоверчиво върху мен. Именно тогава си спомних това, което ми бе казал Лиъм за
взаимодействието между краля и неговия съветник. Беше по-важно да спечеля
благосклонността на Аленах, защото той влияеше на краля като никой друг.
— Да, милорд — проговори Аленах; гласът му беше плътен баритон, който премина
през залата като тъмнина. — Давин МакКуин някога бе много горд човек. Но дъщеря му казва
друго; че двайсет и петте години най-сетне са го излекували.
— Нима не ви се струва странно, че би изпратил своята приемна дъщеря-адепт да иска
опрощение за него? — запита Ланън; пръстенът с аметист на показалеца му улавяше
светлината, която се вливаше от прозорците отгоре.
— Не. Съвсем не — отвърна най-накрая Аленах; очите му още ме преценяваха, опитваха
се да проникнат в мен. Бях ли заплаха или не? — Както изтъкна Амадин, той е изпратил най-
ценното, с което разполага, за да илюстрира искреността на молбата си.
— А другите, Амадин? — попита рязко Ланън. — Другите двама лордове, двамата
страхливци, които се измъкнаха през мрежите ми точно както баща ти? Току-що изгорих
един от техните гербове. Къде са другите?
— Не зная за други, почитаеми кралю — отговорих.
— За твое добро се надявам, че казваш истината — каза кралят и се надвеси напред. —
Защото открия ли друго, ще съжаляваш, че някога изобщо си влязла в залата ми.
Не се бях подготвила да бъда заплашвана толкова много пъти. А гласът ми беше
изчезнал, превръщайки се в пясък по гърлото ми и затова отново му направих реверанс, за да
потвърдя, че бях чула студеното му изказване.
— Значи смятате, че би трябвало да му позволим да се върне у дома? — Ланън кръстоса
крака и хвърли поглед обратно към своя съветник.
Аленах пристъпи една крачка по-близо, после още една, докато застана на ръба на
подиума:
— Да, кралю мой. Позволете му да се върне и нека чуем какво има да каже предателят.
А докато го чакаме, ще задържа дъщеря му при себе си.
— Бих предпочел дъщеря му да остане тук — възрази Ланън, — където мога да я държа
под око.
Стиснах челюст; напразно се опитвах да изглеждам любезна. Опитах се да си придам
безгрижен вид, сякаш нямаше значение кой щеше да ме подслони. Но едва не паднах на
колене, обзета от дълбоко облекчение, когато Аленах каза:
— Амадин Журден е валенианка, кралю. Ще се чувства по-уютно при мен, защото ловът
на белия рогач започва в Дамхан, и се кълна да я държа постоянно под око.
Ланън изви почти незабележимата си вежда, като барабанеше с пръсти по подлакътника
на трона си. Но после заяви:
— Така да бъде. МакКуин може да пресече границата невредим и ще дойде да ме помоли
лично за помилване. Амадин, засега ще отидеш с лорд Аленах.
Насилих късмета си за последен път:
— Милорд, ще ми позволите ли да напиша писмото до баща си, за да знае, че може да
прекоси канала? — В това писмо щях да използвам две фрази, които щяха да подскажат за
гнева на Ланън от молбата ми и щяха да го уверят, че бях успяла да стигна до Дамхан. А в
този несигурен и опасен момент не смеех да изпратя писмо през канала без разрешението на
краля.—
Разбира се, че можеш. — Ланън ме вземаше на подбив, когато направи знак на писаря
да донесе подвижното писалище, хартията и мастилото си при мен насред пътеката. —
Всъщност, нека го направим сега заедно. — Кралят изчака, докато натопих перодръжката в
мастилото, а после ме спря, точно преди да започна да пиша. — Ще ти кажа точно какво да
му напишеш. Как ти се струва?
Не можех да откажа:
— Да, почитаеми кралю.
— Напиши следното: До моя най-скъп, малодушен баща… — поде Ланън с оживен тон.
Поколебах се и мастилото покапа по пергамента като почерняла кръв, кралят изръмжа: —
Напиши го, Амадин!
Изпълних нареждането му и в гърлото ми се надигна жлъчка. Ръката ми трепереше —
целият му двор можеше да види как треперех като листо. Положението не се подобри, когато
лорд Аленах дойде и застана до мен, за да се увери, че пишех точно каквото кралят
диктуваше.
— „До моя най-скъп, малодушен баща“ — продължи Ланън. — „Негова всемилостива
светлост, кралят на Мевана, се съгласи да позволи на предателските ти кости да пресекат
канала. Смело уредих това за теб, след като осъзнах колко великодушен е кралят и колко си
ме мамил с разкази за миналите си неволи. Смятам, че с теб ще трябва да обсъдим някои
подробности, след като кралят говори с теб, разбира се. Твоя покорна дъщеря, Амадин.“
Подписах го със сълзи в очите, докато дворът се смееше и кискаше на унищожителната
духовитост на краля си. Преглътнах горчилката; не беше тук мястото да изглеждам слаба или
изплашена. А не смеех да си представя Журден да прочете това, не смеех да си представя как
щеше да се сгърчи лицето му, когато прочетеше тези думи и осъзнаеше, че кралят се бе
подиграл с мен и ме беше заставил да действам против волята си пред публика.
Адресирах писмото до склада за разтоварване на бъчвите с вино на пристанището в
Изота, където Журден наглеждаше доставките. А после отстъпих назад и чувствах, че ще
рухна, докато една силна длан се обви около ръката ми и ме задържа изправена.
— Писмото ще бъде изпратено утре — каза Аленах, впивайки пронизващия си поглед в
бледото ми лице.
В ъгълчетата на очите му имаше ситни бръчици, които издаваха, че обичаше да се смее и
усмихва. Миришеше на късчета карамфил и горящ бор.
— Благодаря — промълвих, неспособна да потисна още едно потръпване.
Той го почувства и внимателно ме изведе от залата.
— Наистина сте смела да дойдете тук заради човек като МакКуин. — Оглеждаше ме
изучаващо, сякаш бях някаква сложна загадка, която трябваше да разреши. — Защо ви е да го
правите?
— Защо ли? — Гласът ми ставаше дрезгав. — Защото е мой баща и копнее да се върне у
дома. Излязохме във вътрешния двор, на слънце; ярката светлина и хладният вятър едва не ме
събориха отново на колене, облекчението накара ставите ми да омекнат. Докато не видях, че
на няколко метра от мен все още бичуваха стареца, завързан между два стълба. Гърбът му
беше разкъсан и кожата висеше на парцали, кръвта му заливаше калдъръма. Там стоеше лорд
Бърк и наблюдаваше наказанието, студен и безмълвен като статуя.
Насила отместих очи, макар че плющенето на камшика ме накара да подскоча. Не още,
казах си. Не реагирай, докато не останеш сама…
— Трябва да ви благодаря — казах на Аленах. — Задето ми предложихте място в дома
си.
— Макар кралският замък да е прекрасен — отвърна той, — мисля, че в Дамхан ще ви
бъде много по-приятно, отколкото да останете тук.
— Защо? — Наистина беше нужно да питам.
Той отново ми подаде ръка. Поех я, пръстите му вежливо държаха моите, беше наясно с
валенианските порядки; едно докосване трябваше да бъде колкото елегантно, толкова и
деликатно. Поведе ме надалече от двора, скривайки гледката ми към бичуването.
— Защото съм подслонил в замъка си четирийсет валенианци за лова на рогача. Ще се
чувствате съвсем като у дома си сред тях.
— Чувала съм за рогача — казах, докато продължавахме да вървим напълно в крак един
с друг. Внимавах да не докосвам прибрания в ножницата меч, поклащащ се на хълбока му,
както и той внимаваше с бухналите ми поли. — Предполагам, че горите ви са пълни с тях?
Той изсумтя закачливо:
— Защо според вас каня валенианците всяка есен?
— Разбирам.
— Наистина ли сте дошла сама, без свита?
— Да, милорд. Но пред портите съм поръчала да ме чака карета… — Поведох го към
нея, а кочияшът пребледня като платно, когато видя лорд Аленах с мен.
— Милорд. — Побърза да се поклони. Забелязах, че носеше зелен плащ, което
означаваше, че беше от хората на Ланън.
— Бих искал да откарате Амадин в Дамхан — каза му Аленах, докато ми помагаше да се
кача в каретата. — Вярвам, че знаете пътя?
Настаних се на пейката, докато лордът и кочияшът разговаряха. Изглеждах спокойна,
когато Аленах се приведе и надникна в каретата.
— До Дамхан има няколко часа път — каза той. — Ще яздя зад вас и ще ви посрещна
във вътрешния двор.
Благодарих му. Когато най-сетне залости вратичката и почувствах как каретата се друсна
и потегли напред, потръпнах и се отпуснах по-дълбоко във възглавничките; целият ми кураж
бавно рухна и стана на пепел.
Част трета
Аленах
Двайсет и едно
Госпожицата със Сребърната роза
Територията на лорд Аленах, замъкът Дамхан
Пристигнах в Дамхан точно когато тъмносиня вечерна тъмнина обагряше небето.
Вътрешният двор кипеше от оживление; слуги в ливреи търчаха наоколо с фенери да
пренасят храна от килерите за запаси, носеха вода от кладенеца и мъкнеха наръчи дърва за
огъня, в подготовка за празненството същата вечер. Кочияшът ми отвори вратичката, но
Аленах бе този, който ме свали на земята.
— Страхувам се, че става твърде късно за обиколка — каза той, а аз спрях, за да вдъхна
въздуха — горящи листа, тлеещи дърва и димът от кухненските огньове.
— Една обиколка утре, навярно? — помолих точно когато към нас с подтичване се
приближи чудовищно огромно куче и завря нос в полите ми. Застинах; кучето приличаше на
вълк, с твърда козина и страховит вид. — Това… това вълк ли е?
Аленах подсвирна и кучето-вълк моментално се отдръпна от мен, като примигна към
господаря си с бистри кафяви очи. Той сведе намръщен поглед към нея:
— Странно! Неси мрази непознати. И не, тя е хрътка за лов на вълци, отгледана е да ги
преследва.
— О! — Все още се чувствах малко неспокойна, макар че Неси отвърна на погледа ми с
изплезен език, сякаш бях най-голямата й приятелка. — Струва ми се… дружелюбна.
— Обикновено не е. Но наистина изглежда доста запленена от теб.
Гледах как Неси си тръгна с подтичване и се присъедини към глутницата си от три
други хрътки за лов на вълци, следваха един слуга, който носеше голямо парче месо.
Едва тогава се обърнах да погледна замъка.
Разпознах го.
Тристан го бе оприличил на буреносен облак, слял се със земята. И открих, че бях
съгласна с него, понеже замъкът бе построен от тъмни камъни, издигащи се нагоре като
кълбест облак. Струваше ми се примитивен и стар — повечето прозорци представляваха
тесни процепи; бе построен през жесток период на постоянна война, времето преди кралица
Лиадан. И въпреки това бе приветлив като дружелюбен великан, разтварящ обятия.
— Може да успея да ви разведа утре — каза Аленах; говореше на средношанталски,
макар че провлеченият му говор грубо „захващаше“ думите. А после, може би искаше да
изглежда повече като валенианец, отколкото като меванец, отново ми подаде ръка и ме
въведе в дома си.
Точно казваше нещо за вечеря в залата, когато забелязах, че в поставките за факли на
стените започнаха да потрепват нагорещени искри, привидно нещо издърпваше пламъците
през стотици години. Биенето на сърцето ми утихна, когато осъзнах, че миналото се бореше
с настоящето, че Тристан всеки момент щеше да ме призове в своето време. Сигурно бях
видяла или бях помирисала нещо познато в този замък, което да го предизвика, и за миг
почти му се поддадох, оставих споменът му да ме връхлети. Щеше да бъде за камъка —
видение, което несъмнено ми трябваше — и въпреки това, когато си представих как
припадам или изпадам в транс в присъствието на Аленах… не можех да го допусна.
Неволно стиснах ръката на Аленах, хвърлих поглед към каменните подове, към
светлината, която отскачаше от роклята ми. Правех всичко, за да избегна „пренасянето“, за
да задържа предтечата си на разстояние. Беше все едно да се опитвам да потисна кихане или
прозявка. Видях стените да се накъдрят, готови да се стопят обратно във времето, гледах как
сенките се опитваха да ме уловят. Въпреки това нямаше да им се поддам. Чувствах се така,
като че ли падах от дърво и се улавях за клон — тънък, но издръжлив — точно преди да се
ударя в земята.
Тристан отстъпи, хватката му отслабна, пулсът ми затуптя от облекчение.
— Ето вратата към залата — каза Аленах и посочи към високи двойни врати, увенчани с
хералдичния му флаг. — Тук се сервират закуската и вечерята за всичките ми гости. А тук са
стълбите. Нека ви отведа до стаята ви.
Тръгнах редом с Аленах нагоре по дълго стълбище, червеникавокафяв килим се
размотаваше като излизащ от уста език, за да „близне“ всяко стъпало нагоре до втория етаж.
Подминахме няколко валенианци, които ме погледнаха с интерес, но не казаха нищо, докато
продължаваха пътя си към залата. След това започнах да забелязвам издяланите изображения
над вратите, прагът на всяка стая за гости носеше свой мотив, било то фаза на луната,
определено цвете или диво животно.
Той забеляза интереса ми и забави ход, за да разгледам емблемата на най-близкия праг.
— А, да. Когато моят предтеча построил този замък, съпругата му поръчала всяка стая
да получи свой знак — обясни Аленах. — Виждате ли, тази стая за гости е посветена на
лисицата и заека. — Той посочи към бароковото изображение на двете животни, които
тичаха в кръг, всеки — преследващ другия.
— Какво означава това? — запитах, опиянена от гледката на заострената муцуна на
лисицата, която почти затваряше зъбите си върху пухкавата опашка на заека, който също едва
не захапваше бухналата опашка на лисицата.
— Това е препратка към много стара меванска легенда — каза Аленах. — Легенда,
която предупреждава колко е опасно да пристъпиш през една врата твърде много пъти.
Никога не бях чувала за такова предание.
Той сигурно беше доловил интереса ми, защото заяви:
— За да се предпази от „своеволията“ на праговете — за да бъде сигурно, че този праг
всеки път ще го отвежда на едно и също място, когато го прекрачва, — станало благоразумно
да се бележи или „благославя“ всяка стая. Тази стая дарява издръжливост на меванеца, който
никога не изпуска от поглед врага си.
Срещнах очите му:
— Това е пленително.
— Така казват повечето валенианци, когато отсядат тук. Елате, това е стаята, която
според мен ще ви подхожда най-много. — Отведе ме до сводеста врата с желязна решетка и
изображение на еднорог с венец от цветя на шията.
Аленах взе свещта от най-близката скоба и отвори вратата. Изчаках, докато запали свещи
в затъмнената стая; леко предупреждение докосна мислите ми. Колебаех се да остана насаме
в една стая с него и ръката ми посегна към полите, напипвайки очертанията на скритата
кама.—
Амадин?
Оставих ръката си да се смъкне от роклята ми и предпазливо минах под изображението
на еднорога, като застанах на безопасно разстояние от Аленах, светлината събуди стаята за
живот.
Леглото беше застлано с бродирана копринена покривка, оградено със завеси от червен
копринен плат. До едната стена стоеше стар гардероб, украсен с резбовани листа и върбови
клонки, а върху кръгла масичка имаше сребърен леген за миене. Имаше само два прозореца,
обрамчващи малко огнище, наподобяваха стражи от стъкло. Предметът, който най-силно
предизвика възхищението ми, беше големият гоблен, висящ от най-дългата стена. Приближих
се да го погледна; безбройните нишки се събираха, за да изобразят изправен на задните си
крака еднорог сред множество пъстри цветя.
— Помислих си, че може да привлече погледа ти — каза Аленах.
— Е, каква „благословия“ дава тази стая? — попитах, като хвърлих предпазливо поглед
към него точно когато един слуга внесе сандъка ми и внимателно го остави в долния край на
леглото.
— Със сигурност знаете какво въплъщава еднорогът — каза лордът; свещта потрепваше
равномерно в ръката му.
— Във Вадения нямаме митове за еднорози — уведомих го печално.
— Еднорогът е символ на чистотата и изцеляването. На магията.
Почувствах последната дума като кука, забиваща се в кожата ми; гласът му ме
притегляше, за да види как щях да реагирам. Хвърлих поглед обратно към гоблена, само за да
отместя очи от неговите, спомнила си, че макар този лорд да изглеждаше дружелюбен и
гостоприемен към мен, той не отслабваше подозренията си. Не забравяше, че бях дъщеря на
МакКуин.
— Прекрасен е — промърморих. — Благодаря ви, че го избрахте за мен.
— Ще изпратя една прислужничка да ви помогне да се преоблечете. После слезте и се
присъединете към нас за вечеря в залата. — Той си тръгна, затваряйки вратата почти
беззвучно зад себе си.
Побързах да разопаковам сандъка си, намирайки домашнотъканите слугинска рокля,
престилка и шал, които щях да нося след две вечери, когато щях да се измъкна тайно от
замъка, за да намеря камъка. В дълбокия джоб на престилката беше лопатката за копаене и аз
бързо ги опаковах във вързоп и го скрих под леглото, където камериерката нямаше да се сети
да погледне. Бавно и спокойно разопаковах останалите си дрехи и точно ги окачвах в
гардероба, когато пристигна прислужницата. Тя ми помогна да изхлузя синята рокля и бялата
фуста, пристегна отново корсета ми, макар че до болка копнеех да го смъкна, след като го бях
носила цял ден. После момичето ме преоблече в сребриста рокля, която разголваше раменете
ми и бе набрана в блещукащ корсаж. Дрехата се разливаше като вода, когато се движех,
шлейфът ме следваше като разлята лунна светлина. Никога не бях носила толкова изящна
дреха и затворих очи, докато прислужничката прибираше и вдигаше високо косата ми,
оставяйки няколко тънки кичурчета свободно пуснати около лицето ми.
Когато тя си отиде, бръкнах дълбоко в сандъка си да намеря сребърната роза, с която щях
да украся прическата си. Завъртях я в пръстите си; гледах как светлината на свещите дъхва
огън над малките рубини, питах се колко ли просто щеше да бъде да открия д'Арамис. Човек,
когото никога не бях срещала и се очакваше да разпозная по някакъв герб. Е, той беше някъде
тук — помислих си и се преместих пред окачената медна плоча, която служеше като
огледало. Гледах неясното си отражение, докато забождах сребърната роза зад ухото си, а
после избърсах изображението на звездоносата къртица и го нарисувах отново в основата на
скулата си.
О, д'Арамис щеше да ме познае, дори и без розата. Щях да бия на очи в зала, пълна с
мъже, дори и да бяха преобладаващо валенианци.
Понечих да тръгна към вратата, но спрях; очите ми отново се задържаха върху гоблена с
еднорога. Този ден бях спечелила две битки. Бях издействала на Журден разрешение за
влизане в страната и се бях добрала до Дамхан. Оставих това усещане да попие в сърцето ми,
позволих на тази смелост да се разпали отново. Тази вечер трябваше да бъде много просто,
това беше най-ясният етап от мисията ми. Дори не се налагаше да говоря с третия лорд, а
само да установя зрителен контакт.
Излязох от стаята си и намерих стълбите, като проследих долитащия смях и наситените
аромати от обещаващо пиршество чак до залата.
Бях впечатлена от нея, навярно дори повече, отколкото от тронната зала. Голямата зала
на Дамхан беше дълга близо шейсет фута, високият таван — изработен от неизмазани
дървени греди, които образуваха сложно извит свод, потъмнял от постоянния дим. Възхитих
се на настилката на пода, която ме отведе до огнището в средата на залата, издигнато върху
каменни плочи. Светлината осветяваше гербовете, които бранеха четирите стени — елени-
рогачи, които скачаха през лунни полумесеци, гори и реки.
Това беше Домът, от който произхождах.
Остроумни изображения и скачащи елени.
Наслаждавах се на тази меванска зала и целия й чар и живот, знаейки, че някога отдавна
Тристан беше седял тук. Почувствах близост с него, сякаш можеше да се материализира всеки
момент, можеше да дойде и да ме докосне по рамото, бях негова потомка.
И въпреки това, вместо Тристан покрай мен преминаваха слуги, втурнали се да
подреждат блюда с храна, гланцирани кани с вино и гарафи с ейл по дългите сгъваеми маси.
Д'Арамис — напомних си. Той беше моята мисия тази вечер.
Докато слугите подготвяха масите, повечето валениански благородници сновяха из
залата, като държаха сребърни чаши с ейл и си преразказваха събитията от деня. Имаше
седмина танове на Аленах, смесващи се с валенианците, но лесно ги разпознах по късите
кожени връхни дрехи с щампования върху тях рогач.
Започнах тихо да обикалям около групичките мъже, скромно свела очи към гърдите им,
докато търсех герба с дървото. Няколко от мъжете, естествено, се опитаха да ме увлекат в
разговор, но аз просто се усмихнах и продължих обиколката си.
Имах чувството, че се бях лутала безцелно доста време, когато най-накрая се натъкнах
на група мъже, които още не бях огледала. Първите двама със сигурност не бяха д'Арамис.
Спрях, изпълнена с умора и безсилно раздразнение, докато започнах да си представям как би
трябвало да изглежда той. Ако беше някой от лордовете, щеше да бъде по-възрастен, най-
вероятно около годините на Журден. Навярно имаше няколко бръчки, някой и друг бял
косъм.
Току-що бях екипирала в ума си образа на много грозен лорд, когато погледът ми
внезапно беше привлечен от мъж, застанал с гръб към мен. Лененорусата му коса беше
вързана с лента, ръстът и стойката му ми се сториха странно успокояващи. Беше облечен в
тъмночервено късо палто и бяла ленена риза с дълъг ръкав, бричовете му бяха в обикновен
черен цвят, и въпреки това, колкото по-дълго гледах гърба му, толкова повече осъзнавах, че
нямах шанс непринудено да заобиколя тълпата, за да видя герба му.
Той сигурно беше усетил погледа ми, защото най-сетне се обърна и хвърли поглед към
мен. Очите ми незабавно се приковаха върху герба, щампован на гърдите на късата му връхна
дреха. Беше дървото, което Журден ми беше показал. Това бе д'Арамис. Но стоеше
неподвижно, чак беше неестествено.
Погледът ми бавно се премести от герба към лицето му — което не беше по никакъв
начин грозно и старо, а младо и красиво. Очите му бяха сини като метличина. Устата му
рядко се усмихваше.
Бях разбита, бях поправена, докато се взирахме един в друг.
Защото той не беше просто д'Арамис, третият победен лорд. Не беше просто непознат
мъж, с когото се предполагаше да установя зрителен контакт, а после да отклоня поглед.
Това беше Картие.
Двайсет и две
Д'Арамис
За момент всичко, което можех да направя, беше да стоя и да дишам, притиснала ръце
към копринения плат на корсажа си, към връзките на корсета си. Това не можеше да бъде —
помислих си; възражението изпълни ума ми, както дъждът изпълва река. Картие беше адепт.
Картие беше валенианец.
И въпреки това през цялото време е бил друг.
Картие беше Тео д'Арамис… Ейдън Морган… победен мевански лорд.
Не можех да откъсна очи от него.
Звуците на залата започнаха да се топят като скреж на слънце, светлината на огъня
потрепваше в тъмнозлатисто, като че ли се смееше, присмиваше ни се. Защото го виждах и в
неговия поглед, колкото по-дълго ме изпиваше с очи. Той беше потресен, разтревожен, че аз
бях госпожицата със сребърната роза, че бях Амадин Журден, онази, която трябваше да
открие Камъка на здрача, онази, която му бе строго заръчано да държи под око, да й помага,
ако я сполетеше беда.
Очите му пробягаха бързо по мен, задържаха се върху сребърната роза в косата ми сякаш
бе трън; в изражението му припламна болка. А после погледът му се върна към моя;
разстоянието помежду ни бе тънко и остро, като въздуха точно преди стръмен наклон.
О, как, как се беше случило това? Как не бяхме знаели един за друг?
Шокът от това всеки миг щеше да провали прикритието ни.
Извърнах се първа и се сблъсках с мъж, който ме подхвана за ръката над лакътя точно
преди да разплискам халбата му с бира върху жакета му.
— Внимателно, мадмоазел — каза той и аз насила извиках свенлива усмивка на устните
си.
— Простете, мосю — изхриптях, после хукнах, преди да успее да ме задържи.
Търсех място да избягам, да се скрия, докато се съвземех — исках сенки, тишина и
усамотение, — тогава чух Картие да ме следва. Знаех, че беше той; разпознах опияняващото
усещане за скъсяващо се разстояние между нас.
Спрях пред една от празните сгъваеми маси, като се престорих, че се възхищавах на
гербовете по стената, когато почувствах кракът му да се докосва леко до полите ме.
— А коя сте вие, мадмоазел?
Гласът му беше тих, измъчен.
Не биваше да го поглеждам, нито да говоря с него. Ако Аленах случайно хвърлеше
поглед насам, щеше да разбере. Щеше да разбере, че между Картие и мен имаше нещо.
И въпреки това не можах да устоя. Обърнах се да го погледна в лицето; тялото ми се
пробуди от близостта му.
— Амадин Журден — отвърнах — вежлива, сдържана, незаинтересувана. Но погледът
ми бе буден, сърцето — тлеещо, и той го знаеше. Знаеше, защото виждах същото в него,
сякаш бяхме огледала, отразяващи се взаимно. — А вие сте…?
— Тео д'Арамис. — Той ми се поклони; гледах как русата му коса блестеше на слънцето,
как тялото му се движеше грациозно. Под този блясък и наклонности той бе стомана и
студен вятър, беше синьото знаме и конят на дома Морган.
Един въстанал Дом. Един победен Дом.
Баща му сигурно е бил лордът, присъединил се към МакКуин и Кавана, защото преди
двайсет и пет години Картие трябваше да е бил още дете. И още докато започвах да свързвам
нишките, разбрах, че имаше още неща, които трябваше да узная. Двамата с него трябваше да
намерим начин да поговорим насаме, преди мисията напълно да пропадне.
— Коя е вашата стая? — прошепнах и се насладих на реакцията му, когато се изчерви от
дръзкия ми въпрос.
— Летящата белка — отвърна той с толкова нисък глас, че едва го чух.
— Ще дойда при вас тази нощ — казах, а после се извърнах, сякаш вече не се
интересувах от него.
Слях се отново с тълпата точно навреме, защото в залата влезе Аленах; очите му ме
откриха незабавно. Той се отправи към мен с решителни крачки, а аз се надявах, че
руменината по лицето ми бе избледняла.
— Бих искал да седнете на почетното място на моята маса — каза Аленах и ми
предложи ръката си.
Поех я; оставих го да ме отведе до подиума, където беше поставена дълга маса, отрупана
с халби, чинии, гарафи и блюда с храна, от която се вдигаше пара. Но не пиршеството бе
това, което привлече вниманието ми, а двамата млади мъже, които седяха и ни чакаха там.
— Амадин, позволи ми да те запозная с най-големия си син, Райън, и най-малкия си
син, Шон — каза Аленах. — Райън и Шон, това е Амадин Журден.
Шон ми кимна вежливо; косата му с цвят на лешник беше подстригана късо, лицето му
— луничаво и загоряло от слънцето. Предположих, че беше малко по-голям от мен. Но
Райън, първородният, просто ме погледна с твърди и студени като кремък очи; гъстите му
вежди бяха извити, тъмнокафявата му коса — свободно пусната и стигаща до яката, докато
потрепваше нетърпеливо с пръсти по масата. Отбелязах си да го избягвам в бъдеще.
Направих им реверанс, макар да ми се струваше неловко и ненужно в такава зала. Райън
седна от дясната страна на Аленах — което отбелязваше, че беше наследникът, — а Шон от
лявата. За мен беше отредено място от другата страна на Шон, което вероятно беше най-
безопасното място в цялата зала за мен в момента. Бях защитена от мнителния поглед на
Райън и въпросите на Аленах, и бях в противоположния край на залата срещу този, в който се
намираше Картие.
Но докато седях на определеното си почетно място, погледът ми безпомощно обхождаше
поставените пред нас сгъваеми маси в опити да открие учителя ми, противно на здравия ми
разум. Той седеше в левия край на залата през три маси от мен и въпреки това всеки от нас
можеше идеално да вижда другия. Сякаш някаква пропаст се беше разтворила и бе пропукала
масите, калая и среброто, мозайката на пода, простираща се между нас. Очите му бяха
приковани върху мен, моите — върху него. Той повдигна халбата си едва забележимо и пи в
моя чест. Пи за това, че го бях заблудила, пи за това, че се бях събрала отново с него, пи за
плановете, които ни обвързваха не като адепти, а като бунтовници.
— И така, баща ми казва, че сте адепт на науките — поде Шон, опитвайки се да ме
въвлече във вежлив разговор.
Хвърлих поглед към него и го удостоих с лека усмивка. Гледаше ме, сякаш бях цвете с
бодли; великолепието на роклята ми очевидно го караше да се чувства леко неудобно.
— Да, такава съм — отвърнах и се насилих да поема блюдото с гълъбови гърди, което
Шон ми подаваше. Започнах да пълня чинията си; стомахът ми се бунтуваше при вида на
всичко, тъй като цял ден бе останал притиснат от корсета ми. Но трябваше да изглеждам
спокойна и непринудена, благодарна. Ядях и говорех с Шон, бавно приспособявайки се към
ритъма на залата.
Точно го питах за лова и рогача, когато почувствах върху себе си погледа на Картие.
Взираше се в мен от известно време, а аз упорито бях устоявала, знаейки, че Аленах също ме
наблюдаваше с крайчеца на окото си.
— Някой видял ли е вече рогача? — попитах Шон, като режех картофите си и най-сетне
срещнах погледа на Картие изпод миглите си.
Картие наклони глава, очите му се стрелнаха към нещо. Точно се канех да последвам
безмълвната му заповед да погледна към това, което го бе смутило, когато залата се изпълни
с топлия звук на струни. Цигулка.
Бих познала музиката й навсякъде.
Сепната хвърлих поглед надясно, където група музиканти — адепти по музика — се
беше събрала заедно с инструментите си; музиката им започваше да завладява залата. Мерей
седеше сред тях, цигулката беше покорно подпряна на рамото й; пръстите й затанцуваха по
струните, когато засвири в унисон с другите. Но очите й бяха приковани в мен, тъмни и
бистри, сякаш току-що се бе събудила от сън. Усмихна се и сърцето ми за малко да изхвръкне
от гърдите.
Бях толкова развълнувана, че съборих халбата си с ейл. Златистата течност се разля по
масата, върху роклята ми, по скута на Шон. Най-малкият син се изправи рязко, но аз не
можех да помръдна. Мерей беше в залата и свиреше. В Мевана.
— Много съжалявам — казах задъхано, опитвайки се да си поема дъх, когато започнах
да попивам ейла.
— Няма нищо, това и бездруго бяха старите ми бричове — каза Шон с крива усмивка.
— Музиката винаги ли ти въздейства така, Амадин? — провлачено се обади Райън от
мястото си и се надвеси да гледа как помагах на Шон да почисти бъркотията.
— Не, но е приятна изненада да я чуя в меванска зала — отвърнах, когато брат му седна
отново на мястото си и по всичко изглеждаше, че бе подмокрил панталоните си.
— Обичам валенианските ми гости да се чувстват като у дома си — обясни Аленах. —
През изминалите няколко години каня трупа музиканти за сезона на лова. — Той отпи глътка
ейл и направи знак на един слуга да напълни отново халбата ми, макар че бях напълно
заситена с храна и пиене и се опитвах да изглеждам нормално. — Като един адепт към друг,
би трябвало да ви накарат да се почувствате като у дома си.
Засмях се, неспособна да се сдържа. В гърдите ми, подобно на пара, се бе надигала
възбуда, от мига, в който се озовах лице в лице с Картие. Музиката на Мерей допълни
картинката.
Знаех, че щеше да пътува из кралството с покровителя си. Но никога не си бях
представяла, че щеше да прекоси канала и да свири в меванска зала.
Мерей, Мерей, Мерей — пееше сърцето ми редом с отмерването на пулса ми. И докато
музиката й се лееше над мен и проникваше във всяко кътче на голямата зала, внезапно
осъзнах колко опасно бе за нея да бъде там. Тя не биваше да ме познае, аз не биваше да я
познавам. И въпреки това как можех да спя под този покрив, знаейки, че и тя, и Картие бяха
тук толкова близо до мен?
Картие сигурно вече бе изживял това през първата нощ в Дамхан, когато Мерей
неочаквано се бе появила с трупата на Патрис Линвил, за да свири вечерта. Той сигурно й бе
казал да се преструва, че не го познаваше. Всичко, което можех да направя, беше да се моля
тя да се държи така и към мен.
Обмислих безброй начини да се обърна към нея под измислен предлог, да намеря начин
да говоря с нея насаме, да й обясня защо бях тук. Но всичко, което можех да направя, беше да
седя и да я слушам; залата притихна в благоговение пред музиката, сърцето ми туптеше от
копнеж и страх. Да се раздвижа ли, или да остана застинала?
Исках да я погледна, исках да се втурна към нея. Но се изправих на крака и хвърлих
поглед към лорд Аленах, усмихвайки се, когато помолих:
— Ще ме придружите ли до стаята ми, милорд? Боя се, че съм изтощена от дългото
пътуване.
Той се изправи веднага, златният кръг върху главата му проблесна в светлината на огъня.
Докато ме водеше надолу по пътеката, очите ми светкавично обходиха масите в левия край на
залата.
Картие беше изчезнал.
Двайсет и три
Да минеш през гоблен
Не очаквах да видя пазач пред вратата ми. Но докато Аленах ме придружаваше обратно
до стаята с еднорога, осъзнах, че щях да бъда наблюдавана и охранявана. Лицето ми не
издаваше нищо, но сърцето ми се удряше в ребрата, когато проумях, че нямаше начин да се
промъкна тайно до стаята на Картие, нито да се измъкна от замъка, за да взема камъка.
— За твоя защита, Амадин — каза Аленах, когато стигнахме до вратата; пазачът стоеше
решително и непоклатимо като статуя. — С толкова много мъже в замъка и при положение
че си без придружител, не бих искал да ти се случи нещо лошо.
— Колко грижовно от ваша страна, милорд. Ще спя спокойно тази нощ — излъгах и му
се усмихнах сладко.
Той отвърна на усмивката ми, въпреки че неговата не стигна до очите му, докато ми
отваряше вратата.
— Ще изпратя камериерката да ти помогне.
Кимнах и влязох в стаята; светлината на свещта потрепна леко при завръщането ми.
Всичко рухваше — помислих си, докато сядах на ръба на леглото. Затова ли тайните мисии
винаги се проваляха — защото бе невъзможно да се подготвиш за всяка дребна промяна в
плана?
Бях планирала да се измъкна следващата нощ, да си дам време да открия използваните
от прислугата врати, които Лиъм ми беше описал, вратите, през които трябваше да влизам и
излизам от Дамхан. А ако не успеех да намеря изход от тази стая… щеше да ми се наложи да
приспособя плановете си. Щеше да ми се наложи да взема камъка посред бял ден. А това
щеше да бъде рисковано, заради мъжете, ловуващи в гората.
Трябваше да измисля причина да се присъединя към лова или да бъда близо до гората
утре. И двете ми се струваха невъзможни в момента, защото бях уморена, объркана и
охранявана.
Камериерката най-сетне пристигна, за да ми помогне да се съблека и да разпали огън в
огнището. Бях благодарна, когато си тръгна и най-сетне останах сама, само по долна риза, с
разпусната и разчорлена коса. Веднага рухнах на леглото си и се загледах в гоблена с
еднорога, измъчвана от главоболие.
Помислих си за Тристан. Някога той беше живял тук. Може би е бил в тази стая.
Това ме подтикна да седна и да се наведа напред. Започнах да отделям всеки негов
спомен, който бях наследила, претърсвайки ги, докато се размиха от толкова премятане.
Беше споделил една мисъл за Дамхан с мен в деня, когато се упражняваше с брат си. Беше
мислил за кътчетата и пролуките, тайните проходи и скритите врати на този замък.
Надигнах се от леглото и започнах да оглеждам преценяващо стаята. Мигновено бях
привлечена към гоблена. Внимателно го дръпнах настрана и погледнах каменната стена
отдолу. Върховете на пръстите ми проследиха очертанията на мазилката, като търсеха,
търсеха…
Отне ми известно време. Стъпалата ми вече бяха изстинали върху каменните подове,
когато почувствах ивица мазилка да поддава под ноктите ми. Бутах я леко напред и
почувствах как стената се размести; тясна, древна врата се отвори в тъмен вътрешен коридор,
който миришеше на плесен и мъх.
Скрита мрежа. Сложно разклонение на вените и артериите на замъка. Начин да се
движиш, без да те видят.
Побързах да взема пантофите си и един свещник. След това се осмелих да се шмугна в
прохода, оставих сенките да ме погълнат; светлината от свещта едва се мяркаше сред
тъмнината. Не пуснах резето на вратата си, но все пак я затворих доколкото се осмелих. А
после се замислих за праговете; как те представляваха портали и всяка стая имаше нужда от
„благословия“. Ако главните врати имаха отличителни знаци, тогава и една скрита врата
щеше да има, нали?
Вдигнах свещника си и внимателно огледах арката над вратата, умишлено оставена
неравна и груба. И там… беше изсечен еднорогът; доста грубо, но бе отбелязан.
Помислих си, че така щях да намеря стаята на Картие и преди куражът ми да се стопи и
здравият ми разум да потуши порива, тръгнах по пасажа. Запитах се дали по тези маршрути
можех да намеря и изход от замъка, а после потреперих, защото си представих как се
изгубвах безнадеждно в този тъмен, криволичещ лабиринт.
Тръгнах предпазливо, сякаш бях дете, което тепърва прохождаше. Спирах всеки път, щом
чуех звук… отекващи шумове от кухнята, тряскащи се под мен врати, вятърът, виещ като звяр
от другата страна на стената, изблици на смях. Но започнах да откривам другите врати и
разчитах знаците над тях. Тази част от замъка беше крилото за гости и когато вътрешният
пасаж започна да лъкатуши, обръщах внимание на всяка извивка и завой, които правех,
молейки се стаята на Картие да има вътрешна врата.
Изгубих представа за времето. Точно се канех да се откажа с вледенени крака, със
студения въздух, просмукващ се през тънката ми долна риза, когато открих вратата му. При
различни обстоятелства щях да се засмея, защото над вратата на Картие имаше крилата
невестулка. Но сърцето ми, стомахът ми, умът ми, бяха заплетени на възел и треперех,
защото всеки момент щях да го видя. Дали щеше да ми бъде ядосан?
Повдигнах пръсти и завъртях резето. Тайната врата се отваряше навътре в пасажа, най-
вероятно за да не ожулеше подовете на стаите. Посрещна ме тежък гоблен, пазещ прохода,
както беше покрит и моят коридор.
Чух ботушите на Картие по пода, въпреки че не идваше при мен. Кръстосваше насам-
натам и се запитах как да го поздравя, без да го изплаша.
— Учителю.
Гласът ми се стопи през гоблена, но той ме чу. И сигурно беше почувствал въздушното
течение. Едва не откъсна гоблена от стената, когато погледът му попадна върху мен в
зейналия отвор на тайната врата. За втори път тази нощ бях го оставила безмълвен и се
самопоканих в стаята му, като се промуших покрай него и почти изпъшках при топлината и
розовата светлина на огъня.
Застанах в средата на стаята му и го чаках да дойде при мен. Той взе свещника от ръцете
ми и рязко го постави на една маса, подръпвайки с пръсти пуснатата си свободно коса.
Продължаваше да стои с гръб към мен, погледът му блуждаеше навсякъде, но не и към мен,
докато най-накрая се обърна. Очите ни се срещнаха.
— Амадин Журден — каза той с печална усмивка. — Как се промъкна покрай мен?
— Учителю Картие, съжалявам — изрекох припряно, думите се блъскаха една в друга.
Сигурно бе доловил болката в гласа ми от това, че се беше наложило да напусна Магналия
толкова тихо. — Исках да ви кажа.
— А сега разбирам защо не си ми казала. — Той въздъхна и забеляза, че треперех,
защото носех само долната си риза.
— Хайде, ела да седнеш до огъня. Двамата с теб трябва да поговорим. — Придърпа пред
огнището два стола, аз се отпуснах в единия и протегнах крака напред, за да уловя
топлината. Почувствах, че ме наблюдаваше; пространството между нас бе крехко и
смущаващо. Защото може и да бях напуснала Магналия без следа, но той също пазеше тайни.
— И така — каза той и хвърли поглед към огъня. — Журден е твой покровител.
— Да. А вие сте Ейдън Морган. — Прошепнах това забранено име, като че ли беше
пчелен мед върху езика ми и стените можеха да ни чуят. Звукът му наелектризира въздуха
между нас, защото Картие ме погледна, с широко отворени очи, блеснали като слънцето в
средата на лятото. Усмихна ми се косо.
— Така е. А съм също и Тео д'Арамис.
— Както и Картие Еваристе — добавих. Три различни имена, три различни лица. И
трите — отнасящи се за един и същ човек.
— Дори не знам откъде да започна, Бриена — поде той.
— Започнете от началото, учителю.
Той се хвана за тази последна дума — „учителю“, — все едно тя му напомни какви
трябваше да бъдат отношенията ни. Но после успя да проговори и историята му се пробуди
като лумнал въглен.
— Баща ми се опълчи на Ланън преди двайсет и пет години — история, която досега без
съмнение знаеш много добре. Бях толкова малък, че не си спомням нищо, но майка ми и по-
голямата ми сестра бяха убити, а баща ми избяга с мен, преди същата участ да сполети и мен.
Дойде на юг в Деларош, стана писар и ме отгледа като валенианец. Приблизително по
времето, когато започнах да го умолявам да ми позволи да стана адепт, той ми разкри моята
самоличност. Не бях Тео д'Арамис, както си мислех. Не бях валенианец. Бях Ейдън, а той
беше изпаднал в немилост мевански лорд, който имаше сметки за уреждане.
Той направи пауза. Виждах как си припомняше баща си. Изражението на Картие стана
сурово и твърдо, болката от тази загуба бе още прясна.
— Срещаше се с Журден и Лорент веднъж годишно. Започнаха да изготвят план, но
всичко, за което се сещаха, беше несигурно. През цялото време мислех, че е нелепо. Всички
имахме приятен, добър живот във Валелия. Бяхме в безопасност. Защо лордовете все още се
опитваха да се върнат? После баща ми почина, разяден от скръбта си. Аз станах адепт на
науките и приех ново име. Не исках да ме открият. Не исках да бъда въвлечен в някакъв
лекомислен план за отмъщение. Станах Картие Еваристе и избрах да отида в Магналия,
защото Вдовицата ни беше помогнала, когато пресякохме границата. Не очаквах да ме
познае. Бях съвсем малък, когато ни бе подслонила, но въпреки това… бях привлечен към
това място.
— Казахте ли й кой сте? — попитах. Със сигурност тя би искала да узнае, че това беше
той…
— Исках да й кажа — отвърна той. — Исках да й кажа, че съм малкият Ейдън Морган,
синът на победен лорд, и съм жив благодарение на добрината й. Но… така и не намерих
смелост. Останах си Картие, както исках, макар че започнах да се променям. Започнах да
мисля все повече и повече за Журден, за Лорент, за Люк и Изолт. За причината, поради която
искаха да се върнат. Започнах да мисля за майка си, за сестра си, чиято кръв все още крещи
от земята, за хората от клана на Морган, които са преследвани и разпръснати, докато техният
отчужден лорд се крие. Осъзнах, че да остана във Вадения, преструвайки се, че зверствата на
Ланън не се случват, е малодушно.
Едва не напуснах Магналия, преди да изтече седемгодишният ми договор. Едва не
заминах, защото трудно понасям тайните си, миналото си. Докато ти не ме помоли да те
обучавам.
Бавно и дълбоко си поех дъх. Погледът ми беше прикован върху лицето му, но той все
още гледаше към огъня, гърдите му леко се повдигаха и спускаха.
— Ти ме помоли да те обуча в областта на науките за три години — припомни си той и
онази усмивка се върна. Той най-сетне ме погледна в очите и сърцето ми започна да се
отпуска. — Ти беше точното предизвикателство, от което имах нужда, Бриена. Останах
заради теб, като си казах, че след като бъдеш посветена, ще се включа отново в усилията на
Журден и Лорент да се върнат на север. Това, което поиска, беше почти невъзможно, но бях
твърдо решен да видя как постигаш желаното, как получаваш посвещение и ставаш адепт.
Така отклоняваше вниманието ми и трудно можех да мисля за нещо друго.
Хвърлих поглед надолу към ръцете си. Имаше толкова много неща, които исках да му
кажа, и въпреки това никои думи не ми се струваха достойни.
— Учителю Картие — промълвих най-накрая и го погледнах.
Той се канеше да продължи, устните му оформиха дума, която никога нямаше да чуя. На
вратата се почука тихо с таен ритъм, Картие се изправи и ми даде знак да го последвам.
— Трябва да си тръгваш — прошепна ми, докато прекосявах стаята след него. — Това е
един от тановете на Журден и за твоя защита… не искам да знае за теб. — Подаде ми
свещника и дръпна гоблена назад.
Почти бях забравила, че д'Арамис също имаше мисия тук; тайно да събере останалите от
хората на Журден. Бутнах вратата и пристъпих във вътрешния коридор, обърнах се назад към
него. Все още имаше толкова неща, които не бяхме решили. А той сигурно беше видял
задържалите се въпроси и желания в погледа ми, защото прошепна:
— Ще дойдеш ли при мен отново утре вечер?
— Да — прошепнах.
— Пази се, Бриена. — Спусна гоблена и аз затворих вътрешната врата.
Спрях се само колкото да се уверя, че не можех да чуя нищо през стената, докато той се
съвещаваше с тана, а после започнах да си проправям път обратно към стаята си. Нито
веднъж не бях помислила, че някой можеше да подслуша разговора ни. Но трябваше да
съобразя. Той — също. Защото беше необходим само един небрежен ход и двамата с Картие
щяхме да бъдем мъртви.
А на мен тепърва ми предстоеше да открия Камъка на здрача.
Двайсет и четири
Ловът
На следващата сутрин закусих припряно в залата, а след това последвах върволицата
валенианци във вътрешния двор, които чакаха конете си. Мъглата тъкмо започваше да се
разсейва, изгорена от слънцето, и аз гледах отстрани как ширналите се земи на Дамхан се
разбуждаха със слънце и блестяща роса.
Тук бяха пивоварната, жилищата на прислугата, конюшните, тренировъчният двор,
където някога Тристан и Оран се бяха упражнявали. А точно досами пасището се намираше
гората Майрена, обвита в тъмнозелени борове и жълти трепетлики, увенчани с мъгла. През
изминалите сто и шейсет години не се беше променила. Беше кротко напомняне, че тази
страна, този народ, бяха изградени в издръжливост и традиция, че промяната настъпваше
бавно и постепенно.
Плановете ми бяха да се доближа до гората, като помолех за обиколка, която очаквах да
бъде възпрепятствана, след като всички мъже щяха да ловуват. Но трябваше да покажа
любопитството си към местността, за да не изглеждаше странно да се разхождам сама.
Почувствах тежестта на лопатката в джоба на роклята си, тежестта на бунта в сърцето
си.
Потреперих, обзета от тръпка на несигурност, и си казах, че ако тези планове се
проваляха, тази нощ щях да премина към изследването на тайните проходи, макар че не знаех
как да се ориентирам из тях и имаше по-голям риск да отворя погрешната врата, вместо
правилната…
Представях си колко ужасно щеше да бъде да се изгубя в тези тъмни коридори, когато
чух напевния звук на любим глас зад гърба си.
— Научих, че сте адепт на науките.
Обърнах се и погледнах Мерей, ожесточено потискайки порива да се хвърля в
прегръдките й. Навярно имахме едно и също мисъл, защото трапчинките й образуваха малки
долинки в бузите й, докато се опитваше да се сдържи.
— Такава съм. А вие сте магистър по музика?
— Да. Мерей Лабел. — Тя ми направи лек реверанс.
— Амадин Журден — отвърнах също толкова вежливо. Почувствах погледа на Аленах
върху себе си от другата страна на вътрешния двор. Хубаво — помислих си. — Нека ме види
как се представях.
— Е, Амадин, очевидно сме многократно превъзхождани по численост от мъжете.
Възможно ли е двете с теб да прекараме деня заедно? — попита Мерей с очи, светнали от
въпроси.
Затаих дъх; умът ми се втурна да обмисли внезапните възможности. Не бях планирала да
въвличам Мерей — последното нещо, което исках, беше да рискувам безопасността й, — но
внезапно осъзнах колко полезна можеше да ми бъде тя.
— Да, много бих искала. Но възнамерявах да яздя из местността днес — казах, докато се
провирахме обратно в тълпата от мъже, към Аленах. С крайчеца на окото си видях Картие
сред малък кръг от валенианци. Сърцето ми заби учестено, когато попитах Мерей: —
Навярно можете да яздите с мен?
— Разбира се! — съгласи се Мерей, докато се приближавахме да застанем пред Аленах.
— Милорд — поздравих го и направих нисък почтителен реверанс. — Надявах се да
получа обещаната обиколка на местността днес.
— Боя се, че трябва да яздя с мъжете и да предвождам лова — отвърна той.
— Дали един от синовете ви не би искал да ме придружи? — запитах, молейки се да ми
предостави дружелюбния и вежлив Шон, а не Райън, за когото снощи бях осъзнала, че беше
подозрителен към мен.
Сякаш почувствал посоката на надеждите ми, Шон се появи във вътрешния двор с все
още сънливи очи и разрошена къса коса. Носеше цветовете на баща си; червеникавокафява
риза под къса кожена връхна дреха, черни бричове, затъкнати във високи до коленете ботуши.
На раменете му беше преметнат колчан със стрели, както и дълъг лък от тисово дърво.
Когато усети погледа ми върху него, се обърна към мен и аз му се усмихнах. Той непринудено
се приближи до нас.
— Добро утро — поздрави. — Не мислех, че си почитателка на лова, Амадин.
— Не съм — признах. — Но се надявах да обиколя имота днес, да видя още от земите на
баща ти.
Аленах бе много мълчалив, докато наблюдаваше този разговор между мен и най-младия
си син. Не можех да се досетя какво си мислеше, но стомахът ми се сви, когато осъзнах, че
лордът почти не ме изпускаше от поглед. Копнеех за щит, за искрица магия, начин да се
скрия от него и зоркото му наблюдение.
— Баща ти обаче не може да ме придружи — казах. — Затова предполагам, че ще трябва
да почакам до утре?
Шон пристъпи от крак на крак:
— Бих могъл аз да те заведа — каза той и погледна към баща си. — Нали, татко?
И ето че се появи Райън. Движеше се като змия в тревата, навярно можеше да подуши
тайните ми намерения от другата страна на вътрешния двор.
— За какво е това? — запита най-големият брат; очите му останаха приковани върху
мен, сурови, тъмни и изпълнени с подозрение.
— Шон ще заведе Амадин на обиколка — заяви Аленах и отново не можах да разгадая
дали беше подразнен, или отегчен. Говореше ясно и отчетливо.
— Какво? — възрази Райън. — Не, не Шон. Нека аз я заведа.
Дланите ми започнаха да се потят, но не отстъпих; молех се, чаках…
— От теб се очаква да предвождаш лова заедно с татко — възрази Шон.
— А ти трябва да се движиш най-отзад.
— Достатъчно — каза лордът; беше тиха, но остра дума. Синовете му мигновено се
подчиниха. — Райън, ти ще дойдеш с мен. Шон, ти ще заведеш Амадин.
Едва можех да повярвам, че лордът на дома Аленах действаше точно според желанията
ми.
Шон кимна явно доволен, но Райън се свъси; лицето му потъмня, когато най-сетне
отмести поглед от мен. Но дочух какво каза на Аленах; думите му ме удариха като ситни
камъчета, когато промърмори:
— Отнасяш се към проклетата издънка на МакКуин като към принцеса.
Не чух отговора на Аленах, но гърлото ми се стегна.
— Заповядайте, госпожици — каза Шон и предложи ръка на всяка от нас. Аз го хванах
под лявата, Мерей — под дясната. — А вие сте…?
— Мерей Лабел — представи се тя. — Запознах се с Амадин само преди няколко
минути.
Той ни поведе към отворените порти на вътрешния двор, където слугите на Аленах
започваха да довеждат конете на валенианците.
— Дайте ми само няколко мига, за да доведа два дребни коня за вас — каза Шон. —
Чакайте тук. Ще се върна.
Отдръпнахме се, за да не пречим, и загледахме как Шон подтичваше надолу по пътеката
натам, където се намираха конюшните, сгушени в долината. Възползвах се от този момент —
вътрешният двор кипеше от оживление и движение, докато мъжете се качваха на конете си,
за да потеглят, — и отведох Мерей до едно тихо петно от утринна светлина.
— Престори се, че ти разказвам нещо приятно — прошепнах й. Лицето й беше ясно
видимо за мъжете, докато аз бях с гръб, за да не можеше някой като Райън да разчете думите
по устните ми.
— Много добре — каза Мерей и ми отправи онази усмивка, която казваше: Току-що те
срещнах. — Кажи ми какво става.
— Шшт. Просто слушай — промърморих. — В даден момент от тази езда ще ти дам
знак с ръка. Когато видиш да полагам длан върху яката си, имам нужда да се престориш, че
конят ти се е подплашил. Препусни възможно най-бързо далече от гората. Трябва да отвлечеш
вниманието на Шон за известно време.
Мерей все още ми се усмихваше, наклонила глава, сякаш току-що й бях казала нещо
прекрасно. Но очите й се разшириха и се приковаха върху моите.
— Не мога да ти кажа подробностите — прошепнах. — Най-добре е да не знаеш.
Тя искаше да изрече името ми. Видях устните й, които оформяха името Бри. Но тя се
засмя, спомняйки си наставленията ми. И добре, че го направи, защото отново почувствах
настоятелния поглед на Райън, когато излизаше с коня си от вътрешния двор.
— Внимавай с тъмнокосия брат. Гледа те по начин, който ме разгневява — прошепна тя,
почти без да движи устни, за да не можеше някой да разчете думите по тях, докато и
последните мъже потегляха.
— Не го оставяй да те ядосва. — Хванах я под ръка; вътрешният двор ми се струваше
обширен и самотен сега, когато бе празен. Тръгнахме обратно към портите и гледахме как
групите мъже яздеха през тучните ливади към гората. — Обещавам ти, че когато това свърши,
ще ти разкажа всичко.
Мерей хвърли поглед към мен, точно когато Шон излезе от конюшните, следван от трите
коня.
— По-добре да го направиш — упрекна ме закачливо тя. — След като ти-знаеш-кой
също е тук.
Не можах да се сдържа и се усмихнах при споменаването на Картие:
— А, да. Това беше изненада.
Въпросите изпълваха очите й, отчаяно копнеещи да се излеят като сълзи, но не посмях
да кажа нищо повече за него. Всичко, което изрекох, беше:
— Продължавай да ми помагаш.
Тя кимна и поздравихме Шон с развълнувани усмивки. Той даде на Мерей дореста
кобила, докато аз взех пъстър скопен кон. След това вече бяхме на седлата и следвахме Шон,
който яздеше начело върху черния си жребец.
— Е, какво да ви покажа най-напред? — попита той и се обърна на седлото, за да
погледне как яздехме една до друга.
Определено беше избрал за нас дребни яздитни животни. Тези коне бяха изключително
кротки, потропващи с умерена бързина. Кобилата на Мерей изглеждаше полузаспала, а моят
скопен кон беше твърдо решен да опасе всяка тревичка, покрай която минехме.
— Навярно можем да започнем с пивоварната? — предложих.
— Отличен избор — заяви Шон и щом се обърна отново на седлото, отправих
многозначителен поглед към Мерей. Щеше да й се наложи да шибне кобилата, за да я накара
да се „подплаши“.
Изминахме краткото разстояние надолу по хълма и оставихме конете си вързани пред
пивоварната. Вълнението на Шон беше очевидно, харесваше му да ни развежда наоколо;
разказа ни всяка частица от историята на изградената от камък и дървени греди постройка,
която слушах само с половин ухо. Повече ме тревожеше мисълта да се погрижа Мерей да
намери подходяща пръчка, с която да шибне кобилата. Когато я видях потайно да пъха тънка
клонка в джоба на полата си, сърцето ми най-сетне се намести отново спокойно в гърдите.
Трябваше да тръгна сега, докато все още се намирах близо до участъка от гората, в който
някога се бе стрелнал Тристан, докато мъжете още навлизаха дълбоко навътре в гората за
лова, преди да започнеха да се връщат на малки групи към замъка.
Качихме се на конете си и Шон ни поведе в тръс по гористата ивица, като бъбреше за
мелницата, в която щеше да ни отведе сега. Почти бяхме стигнали до участъка от гората, в
който трябваше да вляза. Погледнах Мерей и положих дясната си ръка върху лявата страна на
яката си. Тя кимна и извади вейката. Тупна силно кобилата по задницата и, в името на
светците, животното хукна точно както се бях надявала.
В Магналия всички бяхме научени да яздим. Въпреки това Мерей едва не се изтърси от
седлото, когато кобилата й се дръпна назад, изправяйки се на задни крака, а после се
устреми в бесен галоп. Изкрещях след нея, което стресна Шон и го накара да се впусне
припряно след нея през обширното пасище.
Моят скопен кон наблюдаваше нехайно сцената. Смушках го и го подкарах навътре в
гората, на което той се възпротиви, докато не го сритах по-силно. Поехме в тръс сред
дърветата; клоните се вкопчваха в нас като нокти, очите ми жадно поглъщаха гледката. По-
бързо, по-бързо — подтиквах коня, и той премина в лек галоп.
Клоните удряха лицето ми, дърпаха косата ми, мокреха ме с мъзга. Но аз продължавах да
се провирам с криволичене през тях, сърцето ми блъскаше силно, докато приближавахме.
Оставях спомена, десетгодишния спомен на Тристан, да ме напътства, и почувствах
присъствието на дъба. Корените му стенеха под земята, разпознаваха ме, притегляха ме,
сякаш бях привързана на повод.
Скопеният кон прескочи поточето и стигнахме до сечището.
Годините бяха променили гората, разширявайки дъгата около дъба. Той се издигаше сам,
дързък, с дълги клони, шумолящи в лекия ветрец. Това означаваше, че щях да съм напълно
видима, докато копаех.
Слязох с изтръпнали крака и забързах към дървото. Знаех, че то беше правилното и
въпреки това не можах да се сдържа и прокарах ръце по масивния, набразден ствол. И там,
почти изтрити от годините и сезоните, бяха издълбаните инициали Т. А.
Смъкнах се на колене и претърсих джобовете си за лопатката. Започнах да копая с
настойчив ритъм, чувствайки как мускулите горят между раменните ми лопатки. Пръстта
беше мека; натроши се около полите ми като шоколадов кейк, изцапа пръстите ми, докато
продължавах да търся камъка.
Ушите ми внезапно изпукаха и се разнесе трясък на гръмотевица, въпреки че утринта бе
съвършено ясна. Почувствах как промяната настъпваше, как Тристан вземаше връх. Не можех
да му позволя да ме завладее, започнах да копая по-бързо и прехапах устната си, докато
прокърви; болката и металическият вкус, разлял се по езика ми, ме държаха закотвена в
моето време и място.
Отново ми бе нужно цялата концентрация, на която бях способна, за да го отблъсна, да
устоя на порива му. Беше като да плувам срещу силно течение; чувствах се разбита, изтощена,
най-накрая укротих напора му, като се обърнах към него.
— Ще разваля това, което си сторил — прошепнах на моя праотец, който бе сложил
началото на упадъка на Мевана.
Почти почувствах изненадата му, сякаш стоеше зад мен. А после избледня и се стопи,
отстъпвайки на упорството ми.
Върхът на лопатата ми удари в нещо твърдо и се чу глухо тупване.
Дълбоко в дупката лежеше дървеният медальон.
Бях подготвена да бъде изгнил, по той беше цял и непокътнат; годините, през които бе
стоял заровен, не му се бяха отразили, все едно сам се бе омагьосал да оцелее. Внимателно,
почтително посегнах надолу и взех верижката, поставяйки медальона в дланта си. Пръстите
ми трепереха, докато отварях капачето.
Камъкът беше точно какъвто си спомнях, въпреки че споменът не беше мой. Беше гладък
и с луминесцентен блясък. Когато долови присъствието ми, през него се изля бяла светлина,
като слънце, проблясващо през дъжд. Благоговението ме заля като пчелен мед, гъсто и
сладко. Прииска ми се да седна и да гледам как магията танцуваше из камъка. И можеше
безсрамно да падна в плен на тихата му красота. Но цветовете се стопиха и изчезнаха,
оставяйки камъка отново перленобял, мрачен и скръбен.
Не бях Кавана. В кръвта ми нямаше и следа от магия, а камъкът бе „заспал“, след като го
беше усетил. Той искаше Изолт — помислих си, и мисълта за нея ме върна обратно към
опасността, с която флиртувах.
Докато затварях капачето на медальона, чух гласове и хрущенето от копитата на коне,
яздещи в тръс през гората. Треперех, когато тикнах дървения медальон в предницата на
роклята си, в клетката на корсета си. После запратих лопатката долу в дупката и ожесточено
я запълних отново, отъпках здраво пръстта и я покрих с листа, жълъди и клонки. Точно както
беше направил Тристан преди сто трийсет и шест години.
Чух счупването на вейка и шумоленето на крака в тревата зад гърба си.
Трескаво се опитах да формулирам отговор защо бях коленичила под дърво с
изпоцапани пръсти. Чаках някоя ръка да падне на рамото ми и да ме завърти, да настоява да
узнае какво правех. Вместо това усетих мокър нос, който се бутна под лакътя ми. Седнах;
облекчението бе горещо и боцкащо под кожата ми, когато хрътката Неси ме побутна отново,
сякаш искаше да си играем.
— Амадин!
Сега вече беше Шон, почти връхлитащ върху мен.
С малкото време, което ми оставаше, отпрах подгъва на роклята си, избърсах пръстта от
ръцете си в полите й и мушнах едно клонче в косата си. Неси ме наблюдаваше със сериозен
поглед, сякаш усещаше тревогата ми. После се запрепъвах до скопения кон, който бавно
дъвчеше тънката трева наоколо. Медальонът неудобно се притискаше към корема ми, но
беше здраво закрепен.
— Шон! — провикнах се към него, повеждайки коня обратно в гората с Неси по петите
ми.
— Амадин?
Продължихме да се викаме, докато се срещнахме в гората. Лицето му пребледня при
вида ми; слезе припряно от коня си.
— Какво стана? Добре ли си?
— Конят ми се подплаши след този на Мерей — казах, придавайки на гласа си тревожна
нотка. — Хукна към гората.
— В името на боговете небесни, счупи ли си нещо? — Гледаше устната ми, за която бях
забравила. По брадичката ми се бе стекла тънка струйка кръв.
— Не, само ме поразтърси — казах. — Как е Мерей?
— Добре е.
Хвърлих поглед над рамото му и видях как тя и кобилата се приближаваха към нас.
Погледът й ме обхвана; мръсотията по мен, скъсаната ми рокля и кръвта ми. Страхът й най-
сетне се пробуди, прекосявайки разстоянието между нас като сянка.
Бри, Бри, какво правиш?
— Кълна се, че избрах най-спокойните коне за тази обиколка — каза Шон и поклати
глава. — Не мога да повярвам, че и двата се подплашиха. Извинявам се.
— Не си виновен ти — казах и положих длан върху ръката му. — Нали нямаш нищо
против да се върнем в замъка?
— Разбира се — каза Шон и подложи коляно, за да ми помогне да се кача на коня.
Върнахме се до вътрешния двор, където трупата на Мерей се готвеше за разходка.
Настойчиво ме поканиха да се присъединя към тях, но отклоних предложението. Можех да
мисля само за две неща; трябваше да си сменя роклята и да изжуля пръстта от ноктите си,
преди Аленах да се върнеше. Имах нужда от уединение, за да заплача от облекчение, че
Камъкът на здрача беше у мен.
Направих и двете, а после се оттеглих за следобеда, като дадох на сърцето и ума си
време, за да се успокоят и подготвят за това, което предстоеше. Едва след вечерята, когато
сновях нервно в стаята си, и се опитвах да дам на Картие достатъчно време да излезе от
залата преди срещата ни в стаята му, на вратата ми се почука.
Предпазливо отворих и открих камериерката си, застанала на прага с писмо в ръка.
— Една от музикантките ви покани да се присъедините към нея в библиотеката тази
вечер — каза момичето и почтително ми подаде плика.
Взех го с пълното съзнаване, че пазачът до мен гледаше.
— Благодаря.
Камериерката изчезна, преди да успея да затворя вратата си. Знаех, че Мерей искаше да
обсъдим случилото се тази сутрин, че това беше нейният опит да ми позволи да обясня
поведението си.
Отворих плика и от него се плъзна късче пергамент.
Сърцето ми се изпълни с вълнение, когато разпознах почерка й:
Ще се срещнеш ли с мен?
Поколебах се; исках повече от всичко на света да отида при нея. Но преди да взема
решение, видях елегантният почерк на Мерей да се плъзга по хартията. Дъхът ми секна,
плъзгаше се като черна змия и най-сетне спря върху хартията с наклонен почерк на
деърински.
Срещни се с мен.
Споменът на Тристан неочаквано ме завладя. Този път закъснях и се поддавах.
Въздъхнах, наблюдавах как ръката му смачкваше съобщението и отиде към огъня, пламтящ в
огнището му, след което запрати пергамента към пламъците.
От два дни я чакаше да му изпрати това съобщение.
Тристан беше поканил принцеса Нора Кавала в Дамхан под маската на предано
гостоприемство. Тя се беше съгласила да отседне в замъка му и двамата знаеха, че поводът
беше да съставят план да отмъкнат Камъка на здрача от майка й, кралицата, преди
войната да се развихри и да връхлети западна Мевана.
Тристан се измъкна от стаята. Коридорът беше тих и тъмен. Само няколко свещи
догаряха, хвърляйки чудовищна светлина по стените, когато тръгна.
Беше се питал как ли щеше да се поквари магията на кралицата в битка. Беше чел само
една история за това, която Лиадан се бе постарала да предаде на поколенията, тъй като
описваше какво бе сторила бойната магия. Неудържими бури, неземни създания, надигнали
се от сенките, мечове, които отнемаха зрението, щом пронижеха плътта, стрели, които
се умножаваха и се връщаха при изстрелялите ги лъконосци…
Потръпна, надявайки се, че Нора бе готова да изпълни предложението му и той щеше
да се сдобие с Камъка на здрача, преди да избухне войната.
Тристан изкачи стълбите до третия етаж; безшумно мина надолу по тесен коридор до
изхода към северния парапет.
Пристъпи навън върху платформата му, излизайки в студената нощ.
Земите му бяха залети от лунна светлина. Всичко изглеждаше толкова малко, като
завивка от тъмнозелени, кехлибарени и стоманеносиви парчета, съшити с небесна искра.
Луната бе налята и златиста, пълна и кръгла, звездите — разпръснати около нея като
захар, посипана по черно кадифе.
С крайчеца на окото си видя раздвижването на една сянка и разбра, че беше дошла.
— Не трябва ли да си намерим по-добро място за срещи? — попита той.
— А защо бих се срещал с вас? — отвърна мъжки глас.
Сърцето на Тристан полетя рязко надолу; огледа по-внимателно движещата се сянка.
Беше лицето на Нора, с дългата й коса се спускаше като поток около раменете й. Устата й
се движеше — тя говореше, — но той не я чуваше…
— Отговори ми — процеди Нора, но гласът й беше мъжки, подозрителен. Тогава
лицето на принцесата се разцепи през средата, оставяйки Райън Аленах зад праха й.
Двайсет и пет
Предупреждението
— Какво правиш тук? — изръмжа Райън.
За момент можех единствено да го зяпам, докато ушите ми пукаха, по кожата ми
преминаваше тръпка, а ужасът пускаше корени в сърцето ми. Тристан се беше изпарил
напълно, оставяйки ме да поправя тази катастрофа.
— Аз… съжалявам — изрекох задъхано и придърпах шала по-плътно около раменете
си. — Изследвах околността и…
— С кого изследваше?
Преглътнах, подозренията в мрачния му поглед ме пронизваха:
— Една от музикантките. Помислихме си, че ще има хубава гледка към замъка.
— Във Вадения нямате ли замъци?
Взирах се в Райън и се опитвах да не трепна, когато пристъпи по-близо до мен.
— Защо двамата с теб не почакаме твоята приятелка — промърмори той и наклони
глава настрана, докато очите му ме обхождаха.
Исках да се обърна и да побягна. Едва не го направих; дясното ми стъпало започваше да
се плъзга по каменния под, когато Райън пристъпи и нарочно препречи пътя към вратата.
— Това ще ни даде добра възможност да се опознаем — продължи той и скръсти
ръце. — Защото откакто ти пристигна тук, баща ми изобщо не е на себе си.
— К-какво? — Пулсът ми препускаше диво, блъскайки като барабан в ушите ми.
— Чу ме, Амадин Журден.
Отстъпих назад, за да оставя известно разстояние между нас. Преградната стена се заби
в гърба ми, мазилката одраска роклята ми.
— Защо дойде тук? — запита Райън.
Преди думите да се натрошат в гърлото ми, казах:
— Дойдох тук заради МакКуин.
Той сведе лице и ми се усмихна — бяхме почти еднакви на ръст и въпреки това се
чувствах дребна в сянката му. Беше очевидно, че страхът ми го опияняваше като вино.
— Да изиграем една игра. — Измъкна къса сабя от ножницата на колана си.
— Не искам да играя — изхриптях и се опитах да се измъкна.
Ръката му се изпъна, той подпря длан на стената, за да ме задържи пред него.
— Няма да те нараня… освен ако не излъжеш. Всъщност, ще играем едновременно. Ако
излъжа, имаш право да използваш камата. Но ако ти излъжеш…
Вгледах се в него. Спомних си какво ми бе казал Журден, точно преди да напусна
Валения. И си наредих да бъда смела, защото Райън се зареждаше от страховете и
безпомощността ми.
— Чудесно, но приятелката ми ще пристигне всеки момент…
— На всеки се полагат по три въпроса — изрече той, преди да довърша и показа края на
острието. — Аз ще питам пръв. — Опря върха на късата си сабя в гърлото ми. Не смеех да
помръдна, нито да дишам, докато острието кръжеше над шията ми, където туптеше
пулсът. — Щом си адепт на науките, къде е красивото ти наметало?
Преглътнах, страхът се вклини в гърлото ми като разцепена кост.
— Наметалото ми изгоря в пожар в къщата преди месец. В момента наставницата ми
подготвя негово копие.
Зачаках, молейки се да ми повярва. Явно му доставяше наслада да ме притеснява, но
най-накрая свали сабята и ми я подаде. Не исках да опирам сабя в гърлото му, не исках да
падам до неговото ниво на жестокост. И въпреки това си помислих какво можеше да е
станало с майка ми. Хванах върха на острието и се прицелих в слабините му.
Райън хвърли поглед надолу към него и се ухили:
— Ти си злобно малко създание, нали?
— Защо се чувстваш застрашен от една жена? — Въпросът се изля като пламък от устата
ми, гневът накъдри думите.
Погледът в очите му, приковани в моите, стана остър, самодоволната му усмивка се
преобрази в зловещо изражение:
— Не се чувствам застрашен от една жена. Съмнявам се в жена, която би дошла да моли
за известен предател и страхливец.
Не ми даде време да преценя отговора му, да разбера дали лъжеше. Светкавично грабна
хладното оръжие от мен и го притисна към корсажа на роклята ми, точно под дясната ми
гърда. Оставаше само един инч от Камъка на здрача, който започна да жужи под корсета ми,
сякаш се пробуждаше от гняв.
— Тъмнокосата музикантка — изръмжа Райън. — Как й беше името? Мерей, струва ми
се. Ти я познаваш. Познавала си я, преди да пристигнеш тук. Откъде?
По гърба ми започна да се стича пот, умът ми бушуваше като вихър, опитвайки се да
скалъпи правдоподобна лъжа. Колебанието ми разпали презрението му. Започна да притиска
острието по-дълбоко. Почувствах как външният пласт на роклята ми се раздираше, корсетът
ми се огъна.
— Овладяването на влечението създава сестринство между възпитаничките —
отговорих дрезгаво. — Това е нещо, което не очаквам да разбереш, но съществуват връзки
между всички, които носят наметало на адепт, дори между непознати.
Той се поколеба; очите му бяха студени, докато проследяваха чертите на лицето ми.
Помислих си, че е повярвал на отговора ми. Канех се да протегна ръка за късата сабя, когато
той заби острието в мен.
Тялото ми се скова, вцепенено от внезапното припламваме на болка в страната ми. А
после дойде ужасът, когато разбрах, че ме беше намушкал, в плътта ми бе забита къса сабя.
— Не, Амадин — прошепна злобно Райън. — Това е лъжа. — И измъкна острието от
мен, толкова бързо, че залитнах, свличайки се на колене. — Ти губиш.
Пръстите ми се присвиха и се вкопчиха в каменния под, докато се опитвах да намеря
опора, която да ми вдъхне кураж да се изправя срещу него. Треперех силно, когато коленичи
пред мен и пръстите му леко отметнаха косата от лицето ми. От допира на кожата му до
моята ми се прииска да повърна.
— Нека ти дам съвет, валенианско девойче — каза той и избърса кръвта ми от късата
сабя, преди да я прибере обратно в ножницата й. — Ако си дошла тук заради някого като
МакКуин, ако планираш да извършиш нещо глупаво… по-добре подготви всичките си лъжи.
Защото крал Ланън има нюх на истинска хрътка, когато става дума за измама. А тази рана в
ребрата ти е само намек за това, което ще ти стори той, ако го излъжеш. Така че можеш да ми
благодариш за предупреждението.
Райън се изправи. Почувствах студен полъх, чух воя на вятъра, когато той понечи да
слезе от преградната платформа. Още бях на ръце и колене, когато се обърна и каза:
— Ако баща ми разбере за този урок, ти обещавам, че приятелката ти, малката
музикантка, ще плати за това. Лека нощ, Амадин.
Вратата се затвори.
Когато останах сама, започнах да поемам въздух на големи глътки в опит да потуша
тревогата си, преди шокът да ме завладееше, преди да изгубех самообладание. Бавно се
отпуснах и седнах на пети, здраво стиснала очи. Не исках да гледам, не исках да видя какво
ми беше направил. Исках да се разтопя и да изчезна, исках да си отида у дома, но дори не
знаех къде беше този дом.
Камъкът се затопляше, притиснат до корема ми, ставаше толкова горещ, че можеше да
ме изгори през дървения медальон, сякаш бе ядосан заради мен и това, което ми беше
сторено. Отворих очи и хвърлих поглед надолу към корсажа си.
Кръвта ми се стичаше на тънка струйка по бледосинята рокля и фустата, тъмна като
мастило на лунната светлина. Беше ме намушкал точно под гърдата в гръдния кош.
Вцепенено се опитах да огледам прободната рана — колко дълбоко бе проникнала
камата? — но пластовете на роклята ми… не можех да преценя нищо, болката започваше
постепенно да отслабва, когато шокът ме завладя.
Взех шала си и го завързах около ребрата си, за да скрия кръвта.
Забързано влязох обратно вътре и тръгнах надолу по коридора, взимах стъпалата по две
наведнъж. Чувствах как кръвта течеше и ме напускаше. Усещах паниката да гложди ума ми,
докато я удържах достатъчно дълго, за да мина покрай пазача и да се шмугна в стаята си.
Заключих вратата. Рязко смъкнах шала си.
Кръвта ми беше яркочервена в светлината на огъня.
Запрепъвах се към гоблена и пътьом грабнах един свещник. Вървях в тъмното.
Вътрешният проход създаваше илюзията, че бродех из безкрайния търбух на някакъв звяр.
Вървях от врата на врата, главата ми започваше да се замайва, сенките шепнеха и подръпваха
роклята ми, докато търсех символа, обозначаващ стаята на Картие.
Едва стоях права; сърцето ми тътнеше като гръмотевица в ушите ми, краката ми се
преплитаха. Както и предната нощ, неговата врата се появи пред мен точно преди да се
откажа, точно преди да се стопя на пода.
Изображението на крилатата невестулка проблесна, когато отворих вътрешната врата и
бутах гоблена.
Той седеше на писалището си и пишеше. Неочакваното ми влизане го стресна; той
направи рязко движение, от което перодръжката му се стрелна през пергамента и остави
дълга ивица. Застанах в средата на стаята му.
— Бриена?
Звукът на името ми, звукът на гласа му, ме довърши. Отместих ръка от раната си, кръвта
ми покапа от пръстите ми върху килима.
— Картие — прошепнах точно преди да припадна.
Двайсет и шест
Рани и шевове
Той се придвижи с бързина, каквато никога не бях виждала и едва не преобърна
писалището си. Хвана ме точно преди да се ударя в земята. Свещникът се изхлузи от хватката
ми и падна с дрънчене на пода, а пламъците угаснаха един по един, но Картие ме
притискаше до себе си с очи, приковани върху моите. Гледах как онази валенианска осанка и
изящество се изпаряват от поведението му, докато оглеждаше кръвта ми, обхващаше с поглед
раната ми. Ярост помрачи погледа му; ярост, каквато човек можеше да намери в битките,
стоманата и безлунните нощи.
Провря внимателно пръсти в косата ми и попита:
— Кой направи това?
Видях меванецът у него да се пробужда, взе връх над него, когато ме видя да кървя в
ръцете му. Беше готов да смаже онзи, който ме бе наранил. Бях виждала това преди у Журден
и у Люк. Но после си спомних, че бях наполовина меванка. И оставих тази част от мен да
отговори.
— Не е дълбоко — промърморих като хванах предницата на ризата му и поех в ръце
решаването на този проблем. — Трябва да ме съблечете. Не искам да викам прислужницата.
Спогледахме се. Думите ми се разпростираха в ума му — предстоеше му да ми свали
дрехите — и пръстите му в косата ми се разхлабиха.
— Кажи ми какво да правя — изрече най-накрая; погледът му се отклони към
заплетената загадка, която един мъж наричаше „женска рокля“.
— Има връзки… на гърба ми — изрекох задъхано; дишането ми беше накъсано и
повърхностно. — Разхлабете ги. Първо се сваля роклята…
Той ме обърна в ръцете си; пръстите му намериха стегнатите на възел връзки,
развързвайки ги бързо. Почувствах как роклята започваше да се разхлабва, усетих как я
изхлузваше от мен.
— Какво следва? — попита, обвил ръка около кръста ми, за да ме крепи.
— Долната дреха — промърморих.
Той я изхлузи; започнах да усещам тялото си леко. После развърза връзките на фустата
ми; тя се свлече до глезените ми в широк обръч.
— Корсетът ми — прошепнах едва чуто.
Пръстите му започнаха да се борят с връзките, докато корсетът ми най-сетне ме
освободи; можех да се отпусна и да дишам. Забравих напълно за Камъка на здрача, докато не
чух как дървеният медальон издрънча сред пластовете плат в краката ми.
— Камъкът, Картие…
Ръката му се затегна около мен; проговори с устни в оплетените кичури на косата ми:
— Намерила си го?
Долових копнежа и страха в гласа му… сякаш мисълта, че камъкът беше толкова
наблизо, беше колкото удивителна, толкова и ужасяваща. Облегнах се на него, черпейки от
силата му и се усмихнах, когато осъзнах, че изпитваше две противоположни чувства
едновременно.
А после действителността се провря между нас; той ме държеше, а аз бях само по долно
бельо, магическият камък беше някъде в краката ни, скрит в дрехите ми. Не знаех кое беше
по-удивително. Ако се съдеше от натиска на ръцете му върху кръста ми… Картие също не
знаеше.
— Да. Крия го в корсета си.
Той мигновено коленичи и взе медальона като го постави на писалището си. Бях удивена
от безразличието му към него, държеше го като обикновено бижу. Погледът му се върна към
мен и раната ми, видях колко блед и тревожен беше.
Бях облечена само в безръкавната си долна риза, която ми стигаше до коленете, и
дългите си вълнени чорапи, които се бяха смъкнали до прасците. А кръвта ми разцъфваше
ярка и червена върху белия лен, който не можех да повдигна и огледам, освен ако не исках да
се разголя напълно пред Картие.
Той сигурно беше прочел мислите ми. Отиде до гардероба си и ми донесе чифт свои
бричове.
— Знам, че са твърде големи за теб — каза, като ги вдигна към мен. — Но ги нахлузи.
Трябва да прегледам раната ти.
Не възразих. Той ме отведе до леглото си и ми обърна гръб, като остави панталона си в
ръцете ми. Седнах на дюшека, откопчах камата от бедрото си и започнах да провирам крака
през бричовете му, трепвах, когато болката отекваше като ехо в корема ми.
— Добре — казах. — Можете да гледате.
Той се озова до мен в миг; помогна ми да легна върху одеялата му и положи главата ми
на възглавницата си. После, леко и внимателно, запретна долната ми риза, за да оголи корема
ми, внимателно опипвайки с пръсти раната ми.
— Не е дълбока — каза и загледах как напрегнатото му лице се отпуска. — Но трябва да
я зашия.
— Мисля, че корсетът ми е спасил живота — прошепнах, а после отпуснах глава назад и
се засмях.
Той не смяташе това за забавно. Не и докато не го накарах да донесе корсета ми и той го
вдигна. И двамата видяхме, че плътната материя, разкъсана и окървавена, беше поела по-
голямата част от силата на острието, беше ме предпазила от по-дълбоко пронизване.
Той метна корсета ми обратно на пода и каза:
— Канех се да изразя съчувствие, задето обществото диктува да носите подобна клетка.
Вече не.
Усмихнах се, той отиде до писалището и затършува из кожената си раница. С
полузатворени очи гледах как извади кесия с билки, изсипа ги във висока чаша с вода.
— Изпий това. Ще облекчи болката — каза и ме повдигна, за да мога да пия.
След първата глътка се закашлях и започнах да плюя.
— Това има вкус на пръст, Картие.
— Изпий го.
Изгледах го кръвнишки. Той отвърна на погледа, увери се, че бях погълнала още три
глътки. После дръпна чашата от мен и аз легнах отново, за да може да промие раната ми
— Кажи ми — попита той, коленичил до мен, като вдяваше иглата си. — Кой ти
причини това, Бриена?
— Има ли значение кой го е сторил?
Гневът на Картие се разпали, погледът му беше като синята сърцевина на пламък. Онзи
мевански лорд се беше завърнал; виждах го в стиснатата му челюст, в изопнатите му мускули,
в жаждата за мъст, която се събираше около него като пълчища сенки. Представих си го
застанал в залата на дома, който си беше възвърнал, със златен обръч на главата, бродещ през
утринната светлина, а отвъд прозорците зелените му ливади цъфтяха, осенени от яркия цвят
на короганското цвете…
— Има значение — каза той, прекъсвайки видението ми. — Кой те намушка? И защо го
направи?
— Ако ви кажа, трябва да се закълнете да не търсите разплата — казах.
— Бриена…
— Ще влошите положението — изсъсках нетърпеливо.
Той попи кръвта от кожата ми и започна да ме шие. Тялото ми се вцепени при
пробождането от иглата, при придърпването на плътта ми, докато той ме съшиваше отново.
— Кълна се, че няма да направя нищо — обеща. — Докато тази мисия не приключи.
Изсумтях. Изведнъж ми беше трудно да си го представя с меч в ръка, отмъщавайки на
Райън. Докато не си спомних онзи ден в библиотеката, когато двамата с Картие стояхме
върху столове с книги на главите. През ризата му се бе процеждала кръв.
Може би се дължеше на шока или на северния въздух, или на факта, че двамата се бяхме
събрали отново. Но повдигнах ръка и прокарах върха на пръста си надолу по ръкава на
горната част на ръката му, където някога бе текла кръвта. Той застина неподвижно, сякаш го
бях омагьосала, спря насред шиенето и осъзнах, че това беше първият път, в който го
докосвах. Беше съвсем леко; беше мимолетно, като звезда, прекосяваща нощта. Едва когато
отново отпуснах ръка върху завивката, той довърши шевовете и сряза конеца.
— Кажете ми тайните си — прошепнах.
— Коя точно?
— Защо ви течеше кръв в онзи ден?
Той се надигна, занесе иглата и макарата с конеца до писалището си. После избърса
кръвта от пръстите си и придърпа един стол до леглото. Седна, скръсти ръце и ме погледна.
Запитах се какво ли минаваше през ума му, докато ме гледаше как лежах в леглото му с коса,
разпиляна по възглавницата му, докато носех панталона му и шевовете му.
— Порязах си ръката — отговори той. — По време на тренировъчна схватка.
— Тренировъчна схватка ли? — повторих. — Разкажете ми повече.
Той се засмя:
— Е, някога отдавна сключих споразумение с баща си. Той щеше да ми позволи да се
изуча и да стана адепт, при условие че се учех и да си служа с меч. Продължих да спазвам
това обещание, дори след като той почина.
— Значи сигурно сте много опитен с меча.
— Много съм опитен — съгласи се той. — Въпреки това все още се случва да се порежа
от време на време.
И двамата се умълчахме, заслушани в прашенето и пукането на огъня в огнището. Раната
ми бе изтръпнала под грижливо направените от него шевове. Вече почти не чувствах болката
и започвах да усещам главата си лека и въздушна, сякаш бях вдишала облак.
— И така… как така не знаехте, че аз съм Амадин? — попитах най-сетне; това беше
най-важният въпрос, който продължаваше да прониква в мислите ми. — И защо пропуснахте
първата среща за планирането?
— Пропуснах първата среща за планиране заради теб, Бриена — каза той. — Току-що
бях установил изчезването ти. Заставих се да чакам цяло лято. Насилих се да стоя надалече,
като си мислех, че не искаш да ме виждаш, след като писмата ми започнаха да остават без
отговор. Най-накрая обаче събрах кураж да отида в Магналия като вярвах, че имам време,
преди да се наложи да отида в Бомонт за срещата. Вдовицата ми съобщи, че си заминала, че
си тръгнала с покровител и си в безопасност. Не искаше да ми каже нищо повече и прекарах
следващата седмица, претърсвайки Теофил, като си мислех, че си там, тъй като е най-
близкият град до Магналия. Това очевидно стана причина да закъснея.
Вгледах се в него, сърцето ми се сгърчи в гърдите:
— Картие…
— Знам. Но не можех да намеря покой, ако поне не се опитах да те намеря. Най-напред
се разтревожих, че дядо ти е дошъл за теб и затова отидох при него. Той обаче нямаше
представа къде се намираш и това само усили страховете ми. Имаше толкова много нощи, в
които си мислех, че те е сполетяло най-лошото, а Вдовицата просто се опитва да ме
предпази от подобен удар. През цялото време упорито твърдеше, че ще се свържеш с мен,
когато си готова.
— И следователно накрая вие зарязахте издирването и дойдохте в Бомонт за втората
среща — промърморих.
— Да. А Журден седна срещу мен на масата и каза, че е осиновил дъщеря, млада жена
на име Амадин, която станала адепт и получила посвещение, обучена в Августин Хаус и
която била наследила спомените, от които се нуждаехме, за да открием камъка. Бях толкова
изтощен и обезпокоен, че приех всичко за истина, без да заподозра и за миг, че ми казваше
измисленото ти име.
— Но все още не разбирам — възразих меко. — Защо Журден не ви каза коя съм и
откъде идвам?
Картие въздъхна и се отпусна по-дълбоко в стола:
— Всичко, което мога да предположа, е че Журден не ми се е доверил напълно. И не го
виня. Изплъзвах му се през изминалите седем години. Той нямаше представа, че съм приел
името Картие Еваристе и преподавам в Магналия. А когато пропуснах първата среща за
планиране… според мен се е разтревожил, че мога да се оттегля от мисията. Когато ми
разкриха плановете, доброволно предложих да бъда човекът, който да проникне в Дамхан под
предлог, че идва за лова. По идея трябваше да е Люк, но аз предложих себе си, за да покажа
отдадеността си.
Замислих се върху това, което току-що ми бе казал; парченцата най-сетне се подредиха.
Бавно се изправих до седнало положение като се облегнах на възглавниците и дръпнах
долната си риза, за да покрие корема и раната ми.
— Сега — каза Картие, — каква е твоята версия на историята?
Разказах му всичко; всяко едно от преобразяванията си, решението на Вдовицата да се
свърже с Журден, пристигането ми в Бомонт и отчаянието ми заради безуспешните опити да
установя нова връзка. Обясних му за откритието ми кой беше Журден, за съвещанието за
планиране, за треската ми, за това как бях прекосила канала, и откриването на камъка.
Той не каза нито дума, погледът му нито веднъж не се отклони от мен. Изглеждаше като
издялан от мрамор до момента, в който внезапно се приведе напред; веждите му се събраха в
намръщено изражение, пръстите леко докоснаха челюстта му.
— Опита се да ми кажеш — прошепна. — Опита се да ми кажеш за първото
преобразяване. В последния ден от учебните занятия. Книгата на часовете.
Кимнах.
— Бриена… съжалявам. Задето не се вслушах в теб.
— Няма за какво да съжалявате — казах. — Не съм ви описала подробности.
Той остана мълчалив с поглед, вперен в пода.
— Освен това — прошепнах, привличайки погледа му обратно към моя, — вече няма
значение. И двамата сме тук сега.
— А ти си открила Камъка на здрача.
Ъгълчето на устата ми се изви в усмивка:
— Не искате ли да го видите?
Едно весело пламъче се завърна в погледа му, когато се изправи да вземе камъка. После
седна до мен на леглото и отвори медальона с палец. Камъкът заблестя с извиваща се
златиста светлина, със сини вълнички и сребърни венчелистчета, които повехнаха до
червено. Двамата го гледахме, хипнотизирани, докато Картие затвори медальона с изящно
щракване и внимателно го нахлузи през главата ми. Медальонът се отпусна върху сърцето ми;
камъкът пулсираше от задоволство през дървото, стопляйки гърдите ми.
— Журден би трябвало да пристигне в Лионес утре сутринта — каза Картие тихо;
рамото му почти докосна моето, опряно на горната табла на леглото. Изведнъж настроението
в стаята се промени, сякаш зимата беше прегризала стените и се бе промъкнала, покривайки
ни с лед. — Имам предчувствие, че Аленах може да те задържи тук. Ако го направи, трябва
да потеглиш с мен към Мистуд след три нощи.
— Да, знам — прошепнах и прокарах пръсти по медальона. — Картие… каква е
историята зад Мистуд?
— Именно там се събрали тримата бунтовни лордове с войските си преди двайсет и пет
години — обясни той. — Излезли от гората, за да потеглят през полето, да стигнат до задните
порти на замъка. Но така и не се добрали до входа. На онова поле се състояло клането.
— Смятате ли за лекомислено това, че планираме да потеглим от същото място? —
запитах. — Мислите ли, че може да е неблагоразумие да се срещнем там, преди да
щурмуваме замъка? — Знаех, че се обаждаше суеверната валенианка в мен и въпреки това не
можех да отмия тревогата, която изпитвах заради уговорката да нападаме от прокълната гора.
— Не. Защото Мистуд е нещо повече от мястото, където за пръв път се провалихме и
проляхме кръв. Някога това била вълшебна гора, където се провеждали коронациите на
кралиците от рода Кавана.
— Били са коронясвани в гората? — попитах заинтригувано.
— Да. По здрач точно когато светлината и тъмнината са равни. Имало фенери, висящи в
клоните, вълшебни цветя, птици и създания. А цяла Мевана се събирала в гората, която
изглеждала безкрайна, и гледала как кралицата била коронована първо с камък, после със
сребро, и най-сетне с мантия. — Гласът му заглъхна. — Разбира се, това е било отдавна.
— Но навярно не чак толкова отдавна, колкото си мислим — напомних му.
Той се усмихна:
— Да се надяваме.
— Когато се срещнем в Мистуд след три нощи…
— Събираме се на древна земя, място на магия, кралици и саможертва — довърши
той. — Другите, които искат да се присъединят към нашия бунт, ще знаят в сърцата си, че
трябва да се срещнем там. Когато изрече името на МакКуин по време на аудиенцията при
краля, ти започна да пробуждаш не само неговия Дом, а и моя, и малкото, което е останало
от този Кавана. Ти пробуди хора отвъд нашите Домове. Не зная колко души ще се появят, за
да се присъединят към нас в борбата, но Мистуд безспорно ще ги привлече, особено когато
занесеш камъка там.
Исках да питам още — жадувах да ми разкаже за онези древни и магически времена. Но
бях изтощена, както и той, всеки от нас чувстваше тежестта на предстоящите дни. Наместих
се на леглото, докато бричовете се изхлузваха надолу по кръста ми.
— Нека ви върна панталоните, а после може да ме отведете до стаята ми — казах и
Картие се изправи като застана с гръб към мен. Свалих бричовете, закопчах отново камата си
и внимателно спуснах крака на пода; долната ми риза се спусна надолу до коленете ми.
Билките, които ми беше дал, сигурно се бяха разнесли из кръвта ми, защото болката беше
само тъпо пулсиране в ребрата ми.
Събрахме частите от роклята ми, после Картие взе един свещник и аз го поведох през
лъкатушещите вътрешни коридори, показвах му пътя до стаята с еднорога. Едва след като
отворих скритата врата към стаята си, той попита:
— А как откри тези врати и тайни пътеки?
Обърнах се да го погледна през светлината на свещите с един крак в стаята си, а другия
— във вътрешния коридор, с диплите на роклята ми, смачкани и притиснати към гърдите.
— Около нас има много скрити врати, които се виждат ясно. Просто не отделяме
нужното време да ги открием и отворим.
Той се усмихна на това, внезапно придоби изнурен и уморен вид, имаше нужда от сън.
— Сега знаеш къде да ме намериш, ако ти потрябвам — прошепнах. — Лека нощ, Тео.
— Лека нощ, Амадин.
Затворих вътрешната врата и пригладих гънките на гоблена. Преоблякох се по нощна
риза, скрих окървавените си дрехи на дъното на сандъка си и пропълзях в леглото, все още с
Камъка на здрача около шията ми. Гледах как огънят в огнището ми започваше да гасне,
пламък по пламък, и мислех за Журден.
Утре.
Утре той щеше да се върне у дома.
Затворих очи и се помолих у Ланън все още да беше останала капчица милост.
Но всичките ми сънища бяха погълнати от един смразяващ образ, който не можех да
разбия; Журден, коленичил при столчето за крака в подножието на трона, докато брадвата
прерязваше врата му.
Двайсет и седем
Това, което не може да бъда
На другата сутрин Аленах отсъстваше.
Почувствах го, когато влязох в залата. Отсъствието на лорда бе като зейнала дупка в
пода. А там бяха Райън и Шон, седнали на обичайните си места до масата на подиума;
топяха овесената си каша с големи залъци хляб, твърде гладни, за да използват лъжици,
докато големият стол на Аленах стоеше празен между тях.
Райън ме видя пръв; очите му веднага се насочиха към корсажа ми, може би се надяваше
да кървя през плата.
— А, добро утро, Амадин. Вярвам, че прекара добре нощта?
Седнах в стола до Шон и се усмихнах вежливо на слугата, който ми донесе купичката с
каша и малко нарязани сливи.
— Най-хубавото ми спане от много време насам, Райън — отвърнах. — Благодаря, че
попита.
Шон не каза нищо, но беше вдървен като дъска, докато напрежението между мен и по-
големия му брат се изопваше.
— Забелязала си, че баща ми го няма — продължи Райън като хвърли поглед надолу по
масата към мен.
— Да, виждам.
— Отиде в Лионес, за да изправи МакКуин пред краля.
Точно вдигах лъжица овесена каша към устата си. Стомахът ми се присви толкова силно,
та си помислих, че ще повърна. Но някак преглътнах овесената каша, почувствах как стана на
топка и се спусна надолу по гърлото ми до разбунтувания ми стомах.
Райън ми се усмихваше, гледаше ме как се мъчех да ям.
— Знаеш ли какво кралят обича да причинява на предателите, Амадин? Първо им
отрязва китките. След това — стъпалата. После им изтръгва езиците и очите. Накрая им
отсича главите.
— Достатъчно, Райън — изсъска Шон.
— Амадин трябва да се подготви — възрази Райън. — Никак не ми е приятно да мисли,
че тази история има щастлив завършек.
Погледнах към залата; очите ми се насочиха право към Картие. Той седеше на
обичайното си място с купичка овесена каша пред себе си, валенианците бъбреха около него
като чуруликащи птици. Но той беше сериозен и неподвижен, очите му бяха приковани в
мен. А после се плъзнаха към Райън и разбра. Загледах как меванската потайност и
валенианската елегантност се сливат, проследих как погледът на Картие беляза Райън като
мъртвец.
— Чу ли ме, Амадин? Или някой от валенианците е привлякъл интереса ти?
Оставих лъжицата си и погледнах отново Райън:
— Какво каза?
— Казах, че навярно мога да довърша обиколката, която толкова искаше вчера — каза
Райън и натика в устата си последните хапки хляб и каша.
— Не, благодаря.
— Жалко — рече той, ръсейки трохи като се надигна от масата. — С удоволствие щях да
те разведа наоколо.
Двамата с Шон гледахме как Райън излезе с хищническа походка от залата. Едва тогава
издишах и си позволих да се отпусна в стола.
— Наистина се надявам баща ти да бъде помилван — промърмори Шон, а после
припряно се изправи на крака и излезе, сякаш бе смутен от собственото си признание.
Насилих се да преглътна още няколко хапки овесена каша, след което бутнах купичката
си настрана. Очите ми се спряха върху Мерей, която седеше на една маса заедно с
останалите от трупата си; пурпурните им наметала приличаха на скъпоценни камъни в
нежната светлина. Смееха се, наслаждавайки се на утрото; нищо не помрачаваше
настроението им. Прииска ми се да отида при нея, най-скъпата ми приятелка, и да й разкажа
всичко.
Тя почувства погледа ми и се обърна.
Щеше да се срещне с мен, ако й дадях знак. Щеше да дойде веднага без колебание,
питайки се защо не се бяхме срещнала предишната нощ.
Но бях обещала, че нямаше да излагам на риск безопасността й, не и след като вече я бях
изложила на опасност с безумния си план да взема камъка. А в този момент бях толкова
затормозена, че несъмнено щях да й кажа всичко, което не биваше.
Изправих се и излязох от залата, оставяйки Картие сред валенианците, а Мерей — сред
нейната трупа музиканти. Върнах се в стаята си толкова завладяна от страх и безпокойство,
че легнах по лице на леглото си. Точно в този миг изправяха Журден пред Ланън в тронната
зала. Аз бях съчинила този план. Аз бях настояла да използваме Журден като средство за
отвличане на вниманието. Но ако бях сгрешила? Ако Ланън подложеше на изтезания
приемния ми баща? Ако го насечеше на парчета и го набучеше на стената? Ами Люк? Щеше
ли Ланън да накаже и него?
Вината щеше да бъде моя. Аз трудно можех да я понеса.
Сърцето ми биеше приглушено и тежко, докато часовете продължаваха да изгарят,
докато сутринта отстъпи място на следобеда, докато следобедът се стопи във вечер. Почти не
помръдвах, отмалявайки от ужас и жажда, а после на вратата ми се почука.
Станах и тръгнах към нея; ръката ми трепереше, докато я отварях.
Беше Аленах; чакаше на прага ми.
Наредих си да остана непоколебима, да чуя, каквото имаше да ми каже; казах си, че
независимо какво се беше случило, мисията трябваше да продължи. Щяхме да щурмуваме
замъка със или без Журден.
— Може ли да вляза? — попита лордът.
Отстъпих настрана, за да влезе, затваряйки вратата зад гърба си. Той закрачи към
огнището ми и спря, за да се обърне отново, видя как бавно скъсявах дистанцията между нас.
— Изглеждаш зле — заяви, обхождайки с поглед лицето и тялото ми.
— На мен ли го казвате. — Дори не се опитах да звуча вежливо или хладнокръвно.
— Седни, Амадин.
Не, не, не. Сърцето ми крещеше, но седнах, подготвяйки се за най-лошото.
— Няма да те лъжа — поде той и сведе поглед към мен. — Баща ти за малко не изгуби
главата си.
Ръцете ми стискаха здраво ръкохватките на креслото, кокалчетата ми бяха побелели.
— Значи е жив?
Аленах кимна:
— Кралят искаше да го обезглави. Вдигна брадвата да го направи сам. В тронната зала.
— И защо не го стори?
— Защото аз го спрях — отвърна лордът. — Да, МакКуин заслужава смърт заради това,
което направи. Но успях да му отпусна още малко време, да убедя краля да му осигури
истински съдебен процес. Лордовете на Мевана ще го съдят след две седмици.
Покрих устата си, но от очите ми започнаха да се леят сълзи. Последното, което желаех,
беше да плача, да изглеждам слаба, но това само накара Аленах да застане на колене пред
мен; гледка, която накара сенките и светлината да се съберат плътно около нас.
— Баща ти и брат ти са отведени в една къща на десет мили оттук — промърмори
той. — Намират се на моя земя в една от къщите на мои арендатори. Охранявани са и имат
заповеди да не излизат оттам, но трябва да са в безопасност до процеса.
От гърдите ми се откъсна въздишка на облекчение и избърсах бузите си; сълзите по
миглите ми хвърляха призми около лицето на Аленах, когато го погледнах.
— Тук ли би искала да останеш, или искаш да отидеш при тях? — попита той.
Трудно ми беше да повярвам, че се държеше толкова мило, че ми даваше избор. В дъното
на ума ми отекна предупредителна камбанка, но облекчението ми беше толкова силно, че
удави подозренията ми. Всичко, което бях планирала, се беше случило. Всичко се развиваше,
както искахме.
— Заведете ме при тях, милорд — прошепнах.
Аленах се вгледа в мен, след това се надигна и каза:
— Ще потеглим веднага щом си приготвиш нещата.
Той си тръгна, а аз се втурнах да напъхам всичките си притежания в сандъка си. Но
преди да изляза от стаята и да изоставя знака на еднорога, положих ръка върху корсета си,
върху сърбящите ме шевове, върху камъка, който се беше превърнал в най-близкия ми другар.
Това наистина се случваше. Всички бяхме тук. Бях открила камъка. И бяхме готови.
Аленах беше уредил да ме чака карета във вътрешния двор. Тръгнах през сините сенки
на вечерта редом до него, докато ме придружаваше навън. Помислих си, че щеше да се
сбогува с мен там, на калдъръмената настилка на Дамхан. Но той ме изненада, когато един
коняр доведе коня му, оседлан и готов.
— Ще яздя зад теб — каза лордът.
Кимнах, прикривайки шока си, докато той затваряше вратичката на каретата. По време
на вечерята в залата тази вечер Картие щеше да види, че ме нямаше, щеше да се досети, че са
ме завели при Журден. Нямаше да го видя отново, докато не се съберяхме в Мистуд и се
молех да остане невредим.
Десетте мили се разтегнаха до сто. Луната вече беше изгряла над редицата дървета,
когато каретата спря. Пренебрегнах обноските си и излязох от каретата сама, препъвайки се
в голяма туфа трева, докато попивах с поглед обкръжението си на лунната светлина.
Беше къща на йомен; издължена постройка, която наподобяваше самун хляб — бели
кирпичени стени, сламен покрив, подобен на обгоряла хлебна коричка. От два комина
излизаше дим, докосвайки звездите, а по прозорците потрепваше светлина от свещите вътре.
Наоколо нямаше нищо друго освен долината, мрачен хамбар в далечината и белите петънца
на пасящи овце. Дузина от хората на Аленах охраняваха къщата, разположени край всеки
прозорец и врата.
Конят на Аленах спря зад мен точно когато входната врата на къщата се отвори. Видях
Журден, очертан в светлината, докато стоеше на прага. Искаше ми се да извикам, но викът
увисна в гърлото ми, когато пристъпих напред, понечих да се затичам към него със схванати
глезени, докато стъпалата ми мачкаха тревата.
— Амадин! — Той ме позна, провря се покрай пазачите, за да стигне до мен и аз се
хвърлих в обятията му с ридание, въпреки обещанието си да не плача отново. — Шшт, вече
всичко е наред — прошепна той; провлачената нотка се надигна отново в гласа му, вече си
беше у дома. — Невредим съм. Люк също.
Притиснах лице към ризата му, все едно бях на пет години и вдишах мириса на сол от
океана, на сместа за колосване в лена, докато ръката му леко докосна косата ми. Въпреки
факта, че бяхме под домашен арест, че той едва не си беше изгубил главата тази сутрин, а аз
бях намушкана предната нощ, никога не се бях чувствала в по-голяма безопасност.
— Хайде, да те приберем вътре — каза Журден, въвеждайки ме в къщата.
Едва тогава си спомних лорд Аленах, на когото така и не бях благодарила, задето бе
спасил живота на приемния ми баща.
Измъкнах се от прегръдките на Журден, търсейки с поглед конника. Но нямаше нищо
освен лунната светлина и вятъра, които танцуваха по тревата, отпечатъците от копита си
личаха там, където беше стоял.
Заплаках отново, когато видях Люк в залата. Той ме притисна силно до гърдите си и ме
залюля напред-назад, сякаш танцувахме, докато се засмях и най-сетне изплаках последните
си сълзи.
Журден затвори и залости входната врата, тримата застанахме в кръг, преплели ръце
един около друг, допряхме челата си, и се усмихвахме, докато безмълвно празнувахме тази
победа.
— Имам да кажа нещо на двама ви — казах, при което Люк бързо притисна пръст към
устните си, давайки ми знак, че трябва да мълча.
— Бас ловя, че Дамхан ти е харесал — каза високо брат ми като отиде до една маса,
поставена далече от прозорците. Върху нея имаше лист хартия, перодръжка и мастило. Той
ми даде знак да пиша, а после посочи към ухото си и след това — към стените.
Значи пазачите подслушваха. Кимнах и заразказвах колко беше великолепен замъкът,
докато пишех.
Камъкът е у мен.
Журден и Люк прочетоха написаното едновременно; очите им се приковаха върху моите
с радост, която накара камъка да зажужи отново.
Къде? — побърза да напише Люк.
Потупах корсета си, Журден кимна и ми се стори, че видях сребристото проблясване на
сълзи около очите му. Преди да се уверя, той се извърна, за да ми налее чаша вода.
Дръж го там — добави Люк към неговото изречение. При теб е на сигурно
място.
Приех чашата вода, която Журден ми подаде, и кимнах. Люк взе листа и го пъхна в огъня
да изгори, а ние седнахме пред огнището и заговорихме за по-безопасни, маловажни неща,
които щяха да отегчат пазачите, подслушващи отвъд стените.
* * *
На следващия ден бързо научих, че да бъдем под строга домашна охрана беше
задушаващо. Всичко, което казвахме, можеше да бъде подслушано. Ако исках да изляза навън,
очите на пазачите ме следваха. Най-голямото предизвикателство щеше да бъде ние тримата
да надвием тях дванайсетимата, когато станеше време да потеглим към Мистуд след две
нощи. Така че онзи следобед Люк написа план, който ми даде да прочета. Той и Журден бяха
пристигнали в Мевана без оръжия, но аз още носех късата сабя, пристегната на бедрото ми.
Това беше единственото ни оръжие и след като прочетох плана за бягство, го поставих в
ръцете на Журден.
— Наложи ли ти се да го използваш? — прошепна той като го прибра в жакета си.
— Не, татко — казах. Тепърва предстоеше да му разкажа за инцидента с намушкването.
Понечих да взема листа, за да напиша всичко и да го прочете…
На вратата се почука. Люк скочи да отвори и се върна в залата с кошница с храна.
— Лорд Аленах е твърде щедър домакин — каза брат ми, като тършуваше из самуните
овесен хляб, все още топли от пещта, няколко резена сирене и масло, буркан осолена риба и
купчина ябълки.
— Какво е това? — запита Журден като забеляза късче пергамент, пъхнато сред
хлябовете.
Люк го измъкна от ленения плат, докато впиваше зъби в една от ябълките.
— Адресирано е до теб, татко. — Подаде го на Журден и видях червения восък, който
слепваше пергамента; върху него имаше скачащ елен.
Разсеяна от историята за намушкването, която описах, отидох при Люк, който
оглеждаше кошницата с храна. Но точно когато разопаковах хляба, чух Журден рязко да си
поема дъх. Почувствах как стаята притъмня. Двамата с Люк мигновено се обърнахме да го
погледнем и видяхме как смачка пергамента в подобните си на хищни нокти ръце.
— Татко? Татко, какво има? — тихо запита Люк.
Но Журден не гледаше Люк. Не мисля, че изобщо чу сина си, докато насочваше поглед
към мен. Сърцето ми се устреми към пода, разбивайки се по причина, която дори не ми беше
известна.
Приемният ми баща се взираше в мен с такава ярост, че отстъпих назад и се блъснах в
Люк.
— Кога смяташе да ми кажеш, Амадин? — запита Журден с онзи студен, остър тон,
който бях чувала само веднъж преди, когато беше убил крадците.
— Не знам за какво говориш! — изхриптях и се притиснах по-силно към Люк.
Журден хвана масата и я преобърна като разсипа свещите, кошницата с храна, хартията и
мастилото. Залитнах назад, докато Люк нададе вик на изненада.
— Татко, съвземи се! — изсъска той. — Спомни си къде се намираме!
Журден бавно се свлече на колене, все още стиснал пергамента в пръстите си, с лице,
бледо като луната, докато се взираше в нищото.
Люк се втурна напред да грабне листа. Брат ми застина неподвижно, а после срещна
погледа ми и безмълвно ми подаде писмото.
Не знаех какво да очаквам, какво можеше да разяри Журден толкова бързо. Но докато
очите ми се движеха през арките и долините на думите, светът около мен се пропука надве.
Давин МакКуин,
Сметнах за най-добре да ти кажа, че ти дарих живота само с една цел и тя
няма нищо общо с това колко убедително отправи молбата си вчера сутринта.
Имаш нещо, което ми принадлежи, нещо, което е скъпоценно, нещо, което искам
да се върне под грижите ми.
Младата жена, която наричаш Амадин — която дръзваш да наричаш своя
дъщеря — принадлежи на мен. Тя е моя законна дъщеря и моля да я освободиш от
всякакви връзки, с които си я обвързал, и да й позволиш да се върне при мен в
Дамхан. Каретата ще я чака отвън пред вратата.
Лорд Брендан Аленах
— Това е лъжа — изръмжах и смачках листа в ръцете си, точно както беше направил
Журден. — Татко, той лъже. — Препънах се, докато прекрачвах ябълките и хляба, за да
коленича пред Журден. Той изглеждаше съкрушен, очите му бяха изцъклени и безжизнени.
Взех лицето му в ръцете си и го заставих да ме погледне. — Този мъж, лорд Аленах, не е мой
баща.—
Защо скри това от мен? — попита Журден, пренебрегвайки пламенните ми
изявления.
— Не съм крила нищо от теб! — извиках. Гневът разцъфна в сърцето ми и го задръсти с
бодли. — Никога не съм виждала родния си баща. Не знам името му. Незаконородена съм,
нежелана съм. Този лорд играе някаква игра с теб. Не му принадлежа!
Журден най-сетне фокусира поглед върху лицето ми:
— Сигурна ли си, Амадин?
Поколебах се и мълчанието ме прониза, защото ме накара да видя, че въобще не бях
сигурна.
Спомените ми се върнаха към нощта, когато бях помолила Вдовицата да скрие от
Журден пълното име на баща ми… Тя не бе искала да го стори, но въпреки това го направи,
защото настоявах за това. И следователно Журден вярваше — както и аз — че баща ми беше
просто обикновен слуга на служба при лорда. Никога не бяхме обмисляли представата, че
можеше да бъде лордът.
— Каза ли му, че произхождаш от неговия Дом? — попита Журден с глух глас.
— Не, не, не му казах нищо — изпелтечих и именно тогава осъзнах. Откъде, за бога, на
Аленах би му хрумнало да предяви претенции над мен?
Не може да бъде…
Журден кимна, разчел мъчителната посока на мислите ми.
— Той е твой баща. Как иначе ще знае?
— Не, не — прошепнах със свито гърло. — Не може да е той.
Но още докато го отричах, нишките на живота ми започнаха да се съединяват. Защо дядо
би настоявал толкова упорито да ме скрие? Да скрие от мен името на баща ми? Защото баща
ми беше могъщ, опасен лорд на Мевана.
Но въпреки всичко… откъде Аленах знаеше коя бях?
Взирах се в Журден. Журден се взираше в мен.
— Искаш ли да узнаеш защо мразя Брендан Аленах? — прошепна той. — Защото
Брендан Аленах беше лордът, който ни предаде преди двайсет и пет години. Брендан Аленах
беше онзи, който заби меча си в съпругата ми. Открадна я от мен. А сега ще ми открадне и
теб.
Журден се изправи. Аз останах на пода, седнала на пети. Слушах как се оттегля в
спалнята си и затръшва вратата.
Все още държах писмото. Накъсах го на парченца и го оставих да падне около мен като
сняг. А после станах.
Погледът ми се отклони към Люк. Той се взираше в безпорядъка на пода, но вдигна очи
към моите, когато се приближих до него.
— Ще докажа, че това е лъжа — казах с блъскащо в гърдите ми сърце. — Ще потегля с
д'Арамис към Мистуд.
— Амадин — прошепна Люк и обгърна лицето ми с длани. Искаше да ми каже още, но
думите се превърнаха на прах между нас. Нежно ме целуна по челото за сбогом.
Почти не усещах земята под себе си, докато излизах от онази къща, пристъпих навън в
следобедния дъжд. Там беше каретата, която Аленах бе обещал, чакаща да ме откара обратно
в Дамхан. Тръгнах към нея; косата и роклята ми вече бяха наквасени от дъжда, когато седнах
на застланата с възглавнички пейка.
Докато дъждът блъскаше по покрива, а каретата се друсаше по пътя, започнах да
обмислям какво щях да му кажа.
Лорд Аленах вярваше, че бях негова незаконна дъщеря.
Не вярвах на подобно нещо; въпреки това витаещото съмнение беше по-лошо от
острието, с което ме беше пронизал Райън. Най-вероятно лордът нарочно предизвикваше
стария си враг и използваше мен за тази цел. Така че щях да вляза в залата му тази вечер и да
го оставя да вярва, че бях доволна от претенциите му към мен. А когато поисках
доказателство, каквото той щеше да бъде безсилен да ми даде, щях да отхвърля твърдението
му.
Отне ми десет мили, но когато пристигнах във вътрешния двор на Дамхан, бях готова да
се изправя лице в лице с него.
Пристъпих навън в дъжда; над главата ми проблясваха мълнии и разцепваха нощното
небе на две. Както бях и аз — помислих си, докато влизах в коридора на замъка. Аз бях
Бриена, две в едно.
Последвах музиката, на Мерей към светлината и топлината на залата. Валенианците се
бяха събрали на масите си за вечеря. Огънят бумтеше, хералдичните елени проблясваха от
издълбаните си места в стените. И така тръгнах по пътеката на голямата зала; роклята ми се
влачеше по глазираната мозайка и оставяше диря от дъжд зад мен.
Чух как мъжете замлъкнаха, а смехът утихна, когато валенианците забелязаха влизането
ми. Музиката мъчително секна, струните на Мерей издрънчаха, когато лъкът й се хлъзна
рязко по тях. Почувствах погледа на Картие като слънчева светлина, но не реагирах. Чувствах
как всички ме наблюдаваха, но аз имах очи само за лорда, който седеше на подиума.
Аленах ме забеляза веднага щом влязох. Беше ме чакал; загледа как се приближавах към
него и остави бокала си; рубинът на показалеца му проблесна.
Извървях целия път до стълбите на подиума, а там спрях, заставайки точно пред него.
Разтворих длани, почувствах как дъждът капеше от косата ми.
— Здравей, татко — казах му; гласът ми се извиси като птица нагоре до най-високите
носещи греди.
Брендан Аленах се усмихна:
— Добре дошла у дома, дъще.
Двайсет и осем
Раздвоено сърце
— Райън? Отстъпи на дъщеря ми законното й място.
Видях как Райън се сепна, зашеметен от искането на баща си. Загледах как лицето му се
разкривяваше от ярост към мен, понеже най-големият му страх току-що беше облечен в плът
и кръв.
Изгубената дъщеря беше дошла да си вземе обратно наследството.
Оставих го да се надигне, просто за да видя дали щеше да го направи. А после повдигнах
ръка и казах:
— Райън може да си запази мястото, засега. Бих искала да поговоря насаме с теб, татко.
Очите на Аленах — в блед нюанс на синьото, като коварен лед върху езеро —
проблеснаха от любопитство. Сигурно очакваше подобно нещо, защото се изправи без
колебание и протегна към мен дясната си ръка.
Изкачих се на подиума, заобиколих масата и поставих пръсти в неговите. Той ме изведе
от залата, нагоре по стълбите, надолу по коридор, по който още не бях минавала. Отведе ме в
личното си крило; обширна поредица от свързани стаи, които бяха пищно обзаведени.
Първата стая бих определила като гостна; място, където да посрещаш близки приятели.
Имаше голямо огнище, в което гореше буен огън, и няколко кресла, застлани с овча кожа. На
едната стена имаше внушителен гоблен с изобразен върху него бял елен рогач, който скачаше
със забити в гърдите му стрели, и толкова много окачени животински глави, които сякаш ме
наблюдаваха; светлината на огъня ближеше изцъклените им очи.
— Седни, дъще, и ми кажи какво мога да ти донеса за пиене — каза Аленах и пусна
пръстите ми, за да отиде до едно бюро, по което искряха бутилки вино, керамични кани с
ейл и комплект златни бокали.
Седнах в креслото най-близо до огъня, треперейки заради мократа си рокля.
— Не съм жадна.
Почувствах как хвърли поглед към мен. Не откъсвах поглед от танцуващия огън, слушах
как си наливаше питие. Бавно прекоси пода и седна в креслото срещу мен.
Едва когато и двамата бяхме неподвижни, срещнах погледа му.
— Погледни се — прошепна той. — Прекрасна си. Също като майка си.
Тези думи ме разгневиха:
— Така ли разбрахте, че съм аз?
— Най-напред те помислих за майка ти, щом те видях да влизаш в тронната зала.
Помислих, че се е върнала да ме преследва — отвърна той. — Докато ме погледна и разбрах,
че си ти.
— Хмм.
— Не ми вярваш?
— Не. Нуждая се от доказателства, милорд.
Той кръстоса крака и отпи глътка вино, но прозорливите му сини очи нито за миг не се
откъснаха от моите.
— Много добре. Мога да ти дам всички доказателства, които пожелаеш.
— Защо първо не ми разкажете как се запознахте с майка ми?
— Майка ти посети Дамхан заедно с дядо ти за един организиран лов преди около
осемнайсет години — поде Аленах с глас, гладък като коприна. — Три години преди това бях
изгубил съпругата си. Все още скърбях за смъртта й, мислех, че никога няма да погледна
друга жена. Докато не пристигна майка ти.
Трябваше да впрегна цялата си вътрешна сила, за да прикрия презрението си, да задуша
сарказма си. Възпрях го, заставяйки се да мълча, за да продължи разказа си.
— Майка ти и дядо ти отседнаха тук за около месец. През това време я обикнах. Когато
си тръгна с дядо ти за Вадения, нямах представа, че носи теб. Но двамата започнахме
кореспонденция и щом научих за теб, я помолих да се върне в Дамхан, да се омъжи за мен.
Дядо ти отказа да го позволи, смяташе, че съм съсипал дъщеря му.
Сърцето ми блъскаше дълбоко в гърдите. Всичко, което бе споделил, можеше да бъде
истина — дядо ми също го беше споменал. Въпреки това мълчах и слушах.
— Майка ти ми писа в деня, когато ти се роди — продължи Аленах. — Дъщерята, която
дълго бях чакал, която винаги бях искал. Три години след това писмата на майка ти секнаха.
Дядо ти ми съобщи, че е починала и че ти не си моя, че нямам права над теб. Изчаках
търпеливо, докато ти навърши десет. И ти написах писмо. Предположих, че дядо ти ще го
скрие от теб, но въпреки това ти изпратих покана да ме посетиш.
Когато съм била на десет… когато съм била на десет… когато дядо беше избягал в
Магналия с мен, за да ме скрие. Едва си поемах въздух…
— Когато така и не получих вест от теб, реших да удостоя дядо ти с едно малко
посещение — каза Аленах. — Ти не беше там. А той отказваше да ми каже къде те е скрил.
Но аз съм търпелив човек. Щях да изчакам, докато навършиш пълнолетие, докато станеш на
осемнайсет, когато можеш да взимаш собствени решения. Така че представи си изненадата
ми, когато влезе в тронната зала. Помислих, че най-сетне си дошла да се срещнеш с мен.
Готвех се да изляза напред и да предявя правата си над теб, докато от езика ти не се откъсна
едно определено име. — Ръката му стисна по-здраво бокала. Ах, ревността започна да
изопва лицето му като маска. — Каза, че МакКуин ти е баща. Помислих си, че съм сбъркал —
сигурно очите ми ме заблуждаваха. Но после ти каза, че си адепт и всичко се навърза; дядо
ти те беше скрил, оставяйки те да овладееш влечението си, а МакКуин те беше осиновил. И
колкото по-дълго стоеше там, толкова по-сигурен ставах. Ти беше моя, а МакКуин те
използваше. Затова предложих да те подслоня, за да науча повече за теб, за да те предпазя от
краля. А после онова плашливо куче потвърди подозренията ми.
— Куче ли?
— Неси — каза Аленах. — Винаги е мразила непознати. Но беше привлечена от теб и
това ме накара да си спомня… когато майка ти беше тук преди толкова години, една от
моите хрътки отказваше да се отдели от нея. Майката на Неси.
Преглътнах; казах си, че едно куче няма как да е знаело…
— Защо ме оставихте да се върна при МакКуин в такъв случай? — попитах; думите бяха
твърде горещи, за да ги задържа повече в гърдите си. — Оставихте ме да се събера отново с
него, само за да ме откъснете.
Аленах се опита да сдържи усмивката си, но ъгълчетата на устата му разкриха
извратеното удоволствие, което изпитваше при тази мисъл:
— Да. Навярно беше жестоко от моя страна, но той се опитваше да ме нарани.
Опитваше се — все още се опитва — да те настрои против мен.
Колко много грешеше Аленах. Журден дори не беше знаел чия дъщеря бях в
действителност.
А после се втренчих в ръката му — дясната му ръка, с която държеше бокала си — и си
спомних. Тази ръка беше посякла съпругата на Журден. Тази ръка ги беше предала, беше
причинила смъртта на съпругите и дъщерите им.
Изправих се; гневът и тревогата ми се сляха, разливайки ужас в кръвта ми.
— Грешите, милорд. Не съм ваша дъщеря.
Бях на половината път до вратата; въздухът излизаше от мен, сякаш железни пръсти се
бяха обвили около гърдите ми и го изстискваха. Камъкът на здрача го почувства и разпрати
успокояваща топлина по корема ми, нагоре към сърцето ми; Бъди смела, прошепна, и
въпреки това бягах от Аленах.
Ръката ми посягаше към дръжката на вратата, когато гласът му прониза разстоянието
между нас:
— Не съм свършил, Бриена.
Звукът на името ми ме накара да спра рязко, запечата краката ми към пода.
Слушах го, когато се изправи, стъпките му влязоха в една от съседните стаи. Когато се
върна, чух шумоленето на листове хартия.
— Писмата на майка ти — беше всичко, което каза.
Това ме накара да се обърна. Прекосих пода и отидох обратно при него, където беше
оставил дебела връзка писма в стола ми. Това ме накара да посегна към тях, към тази
мъничка останка от майката, за която винаги бях копняла.
Започнах да ги чета с напълно разкъсано сърце. Това беше тя. Беше Розали Паке. Майка
ми. Значи го беше обичала, макар да нямаше представа какво беше направил.
В едно от писмата имаше малък кичур коса. Моята коса. В меко златистокафяво.
Нарекох дъщеря ни Бриена в чест на теб, Брендан.
Свлякох се на пода, силата ме напусна. Самото ми име беше вдъхновено от неговото —
на този коварен, кръвожаден мъж. Вдигнах поглед към него; стоеше наблизо и ме гледаше как
асимилирах истината.
— Какво искате от мен? — прошепнах.
Аленах коленичи на пода пред мен и улови лицето ми в ръцете си. Тези предателски
ръце.
— Ти си единствената ми дъщеря. И ще те отгледам като бъдеща кралица на тази земя.
Идваше ми да се изсмея, идваше ми да заплача. Исках да откъсна този ден, да го изгоря,
да забравя, че някога се беше случил. Но ръцете му ме държаха стабилно и трябваше да се
вслушам в безумното му твърдение.
— И как, милорд, ще ме направите кралица?
Мрачна светлина проблесна в очите му. За миг сърцето ми спря и си помислих, че беше
разбрал за камъка. Но ние не бяхме Кавана. Камъкът беше безполезен за нас.
— Някога отдавна — промърмори той — нашият предтеча взел нещо, което било от
съществена важност Мевана да остане владение на кралица. — Палците му леко погалиха
бузите ми, когато сведе усмихнато лице към мен. — Нашият Дом крие Канона на кралицата
от поколения насам. Съхранява се в този замък и аз ще възкреся Канона, за да те поставя на
трона, Бриена.
Затворих очи, трепереща.
През всичките тези години домът Аленах бе държал Камъка на здрача и Канона на
кралицата. Моят дом бе унищожил цяло родословие кралици, беше принудил магията да
заспи, беше дал власт на жесток крал като Ланън. Тежестта на деянията на моите предци ме
накара да се превия; щях изцяло да се разтопя в пода, ако Аленах не ме придържаше
изправена.
— Но аз съм наполовина валенианка — възразих и отворих очи да го погледна. —
Незаконородена съм.
— Аз ще те узаконя — каза той. — И няма значение дали си само отчасти от мевански
произход. Във вените ти тече благородна кръв, а като моя дъщеря имаш законно право над
трона.
Трябваше да го оборя още тогава, преди изкушението да пусне корени в мен. Но Канонът
на кралицата… нуждаехме се от него. Имахме камъка, но ни трябваше и законът.
— Покажете ми Канона — поисках.
Ръцете му бавно се отместиха от лицето ми, но той продължи да се взира в мен:
— Не. Не и докато не ми се закълнеш във вярност. Не и докато не узная, че напълно се
отричаш от МакКуин.
О, той си играеше с мен. Манипулираше ме. Това ме накара да го презирам още повече;
изпитваше нужда да се състезава с Журден, искаше ме само да демонстрира собствената си
власт. Няма да се хвърлям прибързано в това — помислих си.
Така че си поех дълбоко дъх и казах:
— Оставете ме да обмисля това през нощта, милорд. Ще ви дам отговора си на
сутринта.
Той щеше да уважи молбата ми. Беше меванец, а за него дадената дума бе нерушима
клетва. Валенианците имаха своето изящество в светския етикет и своята вежливост, но
меванците имаха думата си, проста и обвързваща.
Аленах ми помогна да се изправя на крака. Поръча да ми приготвят топла вана в стаята
с еднорога и ме остави за нощта. Киснах във водата, докато кожата ми се сбръчка, като се
взирах в огъня и мразех произхода си. После станах и облякох нощната риза, която ми беше
осигурил, тъй като бях оставила всичките си притежания при Журден.
Седнах пред огъня с камъка и медальона, скрити под мекия вълнен плат на нощницата
ми, и се почувствах пленница на собствените си ужасни мисли.
Бях пристигнала в Дамхан тази вечер, смятайки, че Аленах нарочно дразнеше и
предизвикваше Журден с претенциите си към мен. Сега обаче бях наясно… Бях кръв от
неговата кръв, елен, прескачащ лаврови клони, единствена дъщеря на един жесток човек.
А той искаше да ме превърне в кралица.
Затворих очи и започнах да прокарвам пръсти през заплетената паяжина, в каквато се
беше превърнал животът ми.
За да съживя Канона, щеше да ми се наложи да се закълна във вярност на Аленах.
Ако се закълнях във вярност на Аленах, щях или да го последвам като му позволя да ме
постави на трона, или да го предам и да взема Канона със себе си в Мистуд.
Ако откажех да се закълна във вярност на Аленах, нямаше да открия Канона. Пак щях да
отида в Мистуд с камъка, както беше планирано. Но Аленах можеше да ме затвори под ключ
в кулата на Дамхан.
— Бриена?
Хвърлих поглед надясно и видях Картие в стаята ми. Дори не го бях чула да влиза през
тайната врата; толкова бях вглъбена в собствените си мрачни размишления. Той дойде до
стола ми, коленичи пред мен и сложи длани на коленете ми, знаеше, че бях другаде и
докосването му щеше да ме върне обратно.
Загледах как светлината на огъня целуваше златните нишки на косата му и оставих
пръстите си да преминат бързо през нея; той затвори очи в отговор на милувката ми.
— Той е мой баща — прошепнах.
Картие ме погледна. В очите му имаше такава тъга, чувстваше всяко мехурче болка вътре
в мен.—
Знаехте ли, че е той? — настоях.
— Не. Знаех, че баща ти е меванец. Никога не ми казаха името му.
Оставих пръстите си да се измъкнат от косата му. Облегнах глава назад в стола и
погледнах нагоре към тавана.
— Канонът е у него. И той иска да ме направи кралица.
Пръстите на Картие се стегнаха върху коленете ми. Насочих поглед обратно към него;
очите му не разкриваха нищо, дори докато изричах предателски думи. В изражението му
нямаше ужас, нито алчност, само предан нюанс на синьото.
— Картие… как да постъпя?
Той стана и придърпа един стол близо до моя, за да седне точно срещу мен, така че
нямаше накъде другаде да гледам, освен към него. Загледах как огънят разливаше светлина
по едната страна на лицето му и сенки по другата.
— Преди четири месеца — каза той — си мислех, че знам кой е най-добрият път за теб.
Бях те обикнал толкова дълбоко, исках да се уверя, че ще избереш онзи клон на науките,
който ще те задържи близо до мен. Исках да отидеш с Бабино, да преподаваш, както бях
направил аз. Краят на лятото дойде и установих, че си изчезнала безследно… тогава осъзнах,
че не мога да те задържа, не мога да решавам вместо теб. Едва когато те оставих да си
отидеш, те открих отново по най-удивителния начин.
Той замълча, но очите му не се откъсваха от моите.
— Не мога да ти казвам как да постъпиш, кое е най-добро — заяви той. — Сърцето ти
трябва да избере това, Бриена. Но ще кажа следното; независимо кой път избереш, ще те
последвам дори в тъмнината.
Той се изправи, прокарвайки леко пръсти през косата ми, надолу по острото очертание
на челюстта ми до върха на брадичката ми. Израз на обещание, израз на посвещение.
Ще те последвам.
— Знаеш къде да ме намериш, ако имаш нужда от мен — прошепна той и си тръгна,
преди дори да си поема дъх.
* * *
Тази нощ водех война, защото сърцето ми бе раздвоено. Кой баща да предам? Този,
обвързан с мен чрез влечението, или онзи, обвързан чрез кръвта? Дали Журден ме мразеше
сега, знаейки чия дъщеря бях в действителност? Имаше моменти, в които си мислех, че
приемният ми баща бе започнал да държи на мен, беше ме обикнал. Но можеше вече никога
да не гледа на мен по същия начин, когато знаеше истината.
Бях дъщеря на човека, който го беше унищожил.
Водех битка цяла нощ… крачех из стаята, съмнявах се, агонизирах. Но когато зората
разпръсна бледолилава светлина върху прозорците и утрото се вмъкна крадешком в стаята
ми, най-сетне бях избрала пътя си.
Двайсет и девет
Думите от дрямката дълбока пробудете
Срещнах се с Аленах пред вратите на залата преди закуска.
Той ме чакаше с кожени ръкавици на ръцете, с обточено с кожички наметало, завързано
на възел на яката му. Аз носех меванска рокля, която той ми беше осигурил — червена
вълнена рокля, която обгръщаше удобно тялото, дреха за експедиции и езда, с бели, диплещи
се ръкави — в допълнение с топла наметка и кожени ботуши, толкова нови, че още скърцаха.
Повдигнах вежди, когато го видях. Наистина ли искаше да му дам отговора си пред
залата?
— Искам да те заведа някъде — каза той, преди да успея да изрека нещо. — Можем да
закусим след това.
Кимнах и го оставих да ме изведе във вътрешния двор, бях разтревожена, докато се питах
защо искаше да ме откъсне от безопасността на замъка. Два коня бяха оседлани и ни чакаха.
Аленах възседна кафявия си жребец, докато аз взех дорестата кобила и го последвах, яздейки
в лек галоп по един планински връх, който се намираше източно от земите му. Мъглата бавно
догаряше, минута по минута, докато се изкачвахме по-нависоко; въздухът ставаше сладък и
остър.
Студът вече се беше просмукал в костите ми, когато той спря. Кобилата ми застана до
жребеца му и загледах как мъглата се отдръпваше, подухната от вятъра, оставяйки двама ни
на голямо възвишение. Ако си бях мислила, че гледката от парапета на замъка беше
зашеметяваща, тази ме накара да променя мнението си.
Земите на Аленах се простираха надолу пред нас; могили, потоци и гори, зелени, сини и
червеникавокафяви, идилични поляни, смесени с буйни ливади. Очите ми попиваха гледката
на тази омагьосваща земя. Тази глинеста почва беше в кръвта ми и аз я почувствах, теглеше и
дърпаше сърцето ми.
Трябваше да затворя очи.
— Това е домът ти, Бриена — каза той с пресипнал глас. Той също не беше спал
предишната нощ. — Мога да ти дам всичко, което поискаш.
Земя. Семейство. Корона.
Очите ми се отвориха отново. Виждах Дамхан долу; размазано петно от тъмни камъни с
дима, издигащ се от комините му.
— А синовете ви? — попитах, като най-сетне откъснах поглед от красотата, за да се
обърна към него.
— Синовете ми ще получат своя дял от наследството. — Конят се размърда под него
като риеше земята. Аленах ме погледна; вятърът си играеше със свободно пуснатата му тъмна
коса. — Чаках те дълго, Бриена.
Погледнах назад към ширналата се земя, вероятно отговорът, който търсех, лежеше
скрит в потоците и сенките й. Бях взела решение, бях определила посоката си. Бях отишла
при Картие призори, за да му съобщя избора си, да съставя окончателен план с него. Въпреки
това бях удивена от усещането как съмнението все още дълбаеше кратер в сърцето ми.
Но спрях очи върху него, лордът, който беше мой баща, и казах:
— Избирам вас, татко. Избирам дома Аленах. Поставете ме на трона.
Аленах се усмихна; бавна топла усмивка, която го правеше да изглежда десет години по-
млад. Беше развълнуван, очите му ме възхваляваха, сякаш нямах недостатъци, вече бях негова
кралица, а не отдавна изгубената му дъщеря.
— Доволен съм, Бриена. Да се върнем в замъка. Искам да ти покажа Канона. — Вече
обръщаше коня си, когато го възпрях с гласа си.
— Навярно, татко, можем да погледнем Канона след вечеря?
Той се поколеба и ми хвърли поглед през рамо:
— Тази вечер ли?
— Да — казах и насила извих ъгълчетата на устата си в усмивка. — Валенианците са
тук, помните ли? Мога да почакам до довечера.
Той обмисли думите ми. Молех се да захапе стръвта.
— Много добре — съгласи се най-накрая, после наклони глава, подканвайки ме да го
последвам обратно.
Бях потисната и схваната, когато влязохме с тропот във вътрешния двор. Слязох от
кобилата толкова грациозно, колкото ми позволяваха схванатите ми крака и хванах ръката на
Аленах, позволявайки му да ме отведе в залата.
Закуската още беше в разгара си, когато влязохме; топлината бе като тръпчив балсам за
премръзналите ми ръце. Забелязах, че Райън не се виждаше наоколо и столът му беше
празен. А Аленах ме поведе към него и ми отреди мястото от дясната си страна.
— Добро утро, сестро — поздрави Шон; в погледа му внезапно се появи предпазливост,
сякаш не можеше да повярва, че това се случваше.
— Добро утро, братко — отвърнах точно когато баща ни седна на стола между нас.
Насилих се да преглътна три хапки овесена каша, преди да открия Картие в оредяващото
множество. Гледаше към мен с полузатворени очи, сякаш бе отегчен, но напрегнато чакаше.
Едва доловимо докоснах яката си.
Той отвърна на движението; въздухът проблесна между нас, сякаш нишка от магия бе
изпъната от мен към него.
Нямаше връщане назад.
Изчаках, докато вечерята приключи и залата се изпълни с истории, ейл и музика.
Насилих се да ям, докато стомахът ми се усукваше на възел. Едва тогава погледнах към
Аленах, който седеше от лявата ми страна, и казах:
— Навярно можете да ми го покажете сега, татко?
В чинията му още имаше храна, халбата му преливаше от ейл. Но бързо научих, че един
баща обичаше да угажда на дъщеря си. Аленах се изправи моментално и аз пъхнах ръка в
неговата като хвърлих поглед през рамо, точно преди да изчезнем от залата.
Картие проследи нашето оттегляне. Щеше да изчака десет минути след нас, а после
щеше да се измъкне.
Броях наум собствените си стъпки, докато Аленах ме водеше обратно към личните си
покои; порядъкът на числата беше странно успокояващ, докато ботушите ми потъваха в
килима.
Това беше частта от плана, която беше изцяло непредсказуема — действителното
местонахождение на Канона. Аленах беше казал, че беше скрит някъде в замъка и затова с
Картие бяхме решили да поемем риска. Бях предположила, че вероятно беше в крилото,
където се намираха покоите на лорда; самата стая, която някога бе принадлежала на Тристан
Аленах.
Бях предположила правилно.
Последвах Аленах през гостната му, през личната му трапезария, в спалнята му. Имаше
внушително легло, покрито със завивки и кожи, и голямо каменно огнище, в което изстиваше
пепел. Три прозореца от рисувано стъкло обточваха едната стена; свещи осветяваха тъмното
стъкло.
— Кажете ми, татко — запитах, чаках търпеливо, когато изчезна в съседната стая. —
Откъде узнахте за Канона?
Той се показа отново; държеше дълго, тънко парче желязо с издялана дръжка. За миг
сърцето ми се удари в гръдната кост, когато си помислих, че се канеше да го използва като
оръжие. Но той се усмихна и каза:
— Това е тайна, която се е предавала от баща на сина наследник, още откакто Канонът
бил скрит тук.
— В такъв случай Райън знае ли?
— Той знае. Шон — не.
Наблюдавах как използваше железния клин, за да измъкне един от камъните на
огнището. Беше дълга плоча, изцапана с нетна от трупали се в продължение на години сажди
и от пъновете, които я бяха ожулили, и докато се трудеше да я повдигне, се сетих за Тристан.
Почти можех да видя как моят предтеча извършва същите движения като Аленах, само че
Тристан бе полагал усилия да скрие, вместо да освобождава нещо скрито.
— Бриена.
Пристъпих напред, когато изрече името ми; звукът на гласа му разкъса невидимите
окови около глезените ми. Държеше каменната плоча повдигната и ме чакаше да се
приближа и да видя какво лежеше отдолу, чакаше ме да предявя правата си над него.
Тихо се приближих до Аленах и надникнах надолу към вдлъбнатината в пода.
Веднъж Картие ми я беше описал. Каза, че Лиадан използвала магията си, за да
издълбае думите в камъка. Гледката направо ме остави без дъх, накара Камъка на здрача да
припламне непоносимо горещо в медальона си, все още скрит в корсажа на роклята ми.
Пробуждането на камъка ме принуди да коленича и с треперещи ръце посегнах към
каменната плочка.
Думите на Лиадан проблясваха, сякаш в цепнатините беше посипан звезден прах.
Плочката беше измамно лека; правоъгълник от бял камък с размера на корицата на голяма
книга. Избърсах пръстта и праха; думите реагираха на докосването ми и светнаха отвътре.
Знаех, че това бе разбуждащата се магия; Канонът реагираше на близостта на Камъка на
здрача. По тила си усетих боцкащи капчици пот, когато осъзнах, че Аленах видя неземната
светлина, идваща от вътрешността на Канона, сякаш жилките на плочката бяха изпълнени с
хранително вещество.
Изправих се и се отдалечих на няколко стъпки с гръб към него, обгърнах плочката с
ръце, както се гушка дете и безмълвно наредих на Канона да погълне примамливия си
блясък, защото щеше да ме издаде.
И сякаш Канонът ме чу, светлината отвътре угасна като въглен и Камъкът на здрача
изстина. Можех само да си представя какво ли щеше да бъде това преживяване, ако имах
дори капка от кръвта на Кавана.
— Прочети ми го, дъще — каза Аленах, докато спускаше плочата на огнището обратно
на мястото й.
Прочистих гърло и с усилие на волята призовах гласа си да не трепне.
Думите на Лиадан се изляха от езика ми, ефирни като облак, сладки като мед, остри
като меч:
„Аз, Лиадан Кавана, първа кралица на Мевана
постановявам с настоящото този трон и тази корона
да бъдат наследявани от дъщерите на тази земя.
Независимо дали са от рода Кавана или
произлизат от някой от другите тринайсет Дома,
на този Трон никога да не седне крал,
освен ако кралицата и народът не изберат да бъде така.
Всяка благородна дъщеря има право на
короната, която оставям, понеже именно чрез
дъщерите си живеем, процъфтяваме
и оцеляваме.
Изсечено на първия ден от юни 1268 г.“
Стаята притихна, докато гласът ми се носеше към сенките; думите увиснаха като
скъпоценни камъни във въздуха между Аленах и мен. Някога бях вярвала, че само дъщеря от
рода Кавана имаше право над трона. Сега осъзнах, че Лиадан беше направила короната
достъпна за всяка благородна дъщеря на четиринайсетте Дома.
Аленах беше прав; наистина имах законно право.
После той пристъпи напред, ръцете му отново обгърнаха лицето ми; ламтежът за
властта и за трона проблясваше в очите му, когато се вгледа настойчиво в мен и съзря сянката
на майка ми.
— Така се въздига домът Аленах — прошепна той.
— Така се въздига той, татко.
Той ме целуна по челото, обвързвайки ме окончателно с плановете си за сбъдване на
предопределеното. Оставих го да ме изведе до салона и седнах в стола пред запаленото
огнище, а той ми наля бокал вино, за да го отпразнуваме. Държах Канона в скута си; оставих
го да почива на бедрата ми като все още милвах с пръсти изсечените думи.
Тогава най-сетне се разнесе настойчиво блъскане по вратата.
Аленах се намръщи и остави бутилката с проблясващо раздразнение по лицето.
— Какво има? — провикна се с раздразнен тон.
— Милорд, нивите горят! — отвърна един глас, приглушен от дървената врата.
Видях смутеното изражение на Аленах се преобрази в шок, той прекоси с големи крачки
стаята и отвори рязко вратата. Там стоеше един от неговите танове с лице, покрито с дим и
пот.
— Какво искате да кажете с това, че нивите горят? — повтори лордът.
— Цялата ечемична нива е обхваната от пожар — изрече задъхано танът. — Не можем да
го овладеем.
— Свикайте всички мъже — нареди Аленах. — Отивам право там.
Припряно се изправих на крака и оставих Канона на стола. Аленах крачеше обратно
през стаята към една врата встрани от салона му, която се сливаше със стената, затова не я
бях забелязала преди. Повлякох се след него като кършех ръце.
— Татко, какво мога да направя? — попитах, осъзнавайки, че беше влязъл в личния си
арсенал. Мечове, щитове, боздугани, копия, лъкове, колчани, пълни със стрели, и брадви
проблясваха от местата си по стената, щом ги докоснеше светлината на огъня.
Аленах затъкна в колана на хълбока си дълъг меч в ножница, а после се отправи обратно
в салона, почти забравяйки за мен. Тогава ме забеляза отново:
— Искам да останеш тук — каза. — Не излизай от покоите ми.
— Но, татко, аз…
— Не излизай от покоите ми, Бриена — повтори той с груб глас. — Ще се върна веднага
щом е безопасно. — Гледах как излезе, слушах как затвори вратата. Нещата се развиваха,
точно както се бях надявала. Докато не чух да се завърта ключ, бях затворена в покоите на
Аленах.
Не — заблъска сърцето ми, когато се втурнах да отворя вратата; единственият път навън.
Железните дръжки бяха здрави, запоени към прага, държаха ме в плен в покоите на баща ми.
Въпреки това задърпах, борех се с вратата. Тя не поддаваше.
Трябваше да изляза. Разполагах само с няколко скъпоценни мига да го направя.
В ума ми набъбна паника, като си спомних стъпките, които бях планирала. Зарязах
безнадеждната врата и забързах към спалнята на Аленах право към гардероба му. Затършувах
из нещата му, дрехите му — подредени по цветове и ароматизирани с пръчици карамфил и
борови иглички, и открих кожена торба със закопчалка и връзка за пристягане отгоре.
Върнах се забързано в салона и пъхнах Канона в торбата, нахлузих презрамките на раменете
си и я закопчах здраво на гърба си.
После отидох в хранилището му за оръжия. Избрах тънка сабя с необичайна ръкохватка
— върху ефеса имаше сфера от кехлибар, а в кехлибара имаше паяк „черна вдовица“,
застинал във времето. Ухапването на вдовицата. Тази сабя ще ми подхожда — помислих си и
я втъкнах в колана на кръста си. Грабнах най-близката брадва и се върнах при заключената
врата, замахнах и забих острието в дървото около железните дръжки. След броени минути
разбрах, че беше безполезно. Пресушаваше силите ми, ударите ми отчупиха едва няколко
тресчици от вратата.
Щеше да се наложи да изляза през прозореца.
Върнах се в спалнята на Аленах. През цветовете виждах пожара, който гореше в
далечната нива; стъклото го преобразяваше в зловеща зелена светлина. Вдигнах брадвата си,
поех си дълбок дъх и замахнах.
Прозорецът експлодира около мен, късчетата стъкло се посипаха по раменете ми и по
пода като хрущящи цветни зъби. Студен нощен въздух нахлу вътре с вой и донесе дима от
пожара, който Картие бе подпалил, донесе виковете на тановете и васалите на Аленах, които
се опитваха да го потушат. Яростно се заех да разчистя всички късчета стъкло от перваза, а
после се надвесих напред да видя на каква височина бях от земята.
Това беше вторият етаж на замъка и въпреки това при едно такова падане щях да си
счупя краката.
Трябваше да се върна в укрепената стая, за да отмъкна едно намотано въже. Преструвах
се, че знаех какво правех, докато завързвах на възел единия край на въжето към колоната на
леглото на Аленах, която за щастие беше здраво закрепена за пода. Преструвах се, че бях
спокойна, докато се премествах на перваза на прозореца; светът под мен представляваше
вихър от тъмнина, от горчиво-сладки решения, от нарушени клетви, от коварни дъщери.
Не можех да се колебая. Разполагах само с броени мигове.
И затова започнах да се спускам по стената на замъка; въжето жулеше ръцете ми,
Камъкът на здрача жужеше в роклята ми, Канонът на кралицата бе като щит на гърба ми,
косата ми — пусната и буйно развяваща се на пушливия вятър. Хлабавият възел се беше
развързал от колоната на леглото на Аленах, защото внезапно падах, мятах се през тъмнина.
Ударих се в земята с рязка болка в глезените, но се бях приземила на крака.
Затичах се.
Огънят бушуваше из нивата, благословено улесняваше бягството ми и даваше сигнал на
хората на Журден да се надигнат, да се надигнат и да се бият, аз се стрелнах през сенките
към пивоварната, която стоеше тихо в ранните часове на нощта. Почти бях стигнала, тревата
се полюшваше и шумолеше около роклята ми, когато чух силния тропот от копитата на кон.
Помислих си, че беше Картие. Спрях, за да се обърна в посоката на звука със сърце,
застинало в гърлото ми, само за да видя как Райън препускаше бясно към мен с лице,
пламтящо от гняв на звездната светлина. В ръката му се виждаше „утринна звезда“ — дебела
дървена тояга, обкована с шипове.
Едва съумях да си поема дъх, а какво оставаше да избегна смъртоносното замахване.
Единственият щит, с който разполагах, бе на гърба ми; плочката от магически камък, и го
насочих към него, почувствах как „утринната му звезда“ се стовари върху Канона.
Силата на удара разтърси костите ми и паднах по лице в тревата с мисълта, че той току-
що беше унищожил плочката. Вцепенена посегнах назад и напипах солидно парче камък в
торбата. Все още беше цяло — беше ми спасило живота — и аз се изправих пълзешком на
крака, усещах вкус на кръв по езика си.
При сблъсъка на „утринната звезда“ и Канона оръжието му се беше разцепило
наполовина, както мълнията разполовява дърво. А силата на сблъсъка го беше изхвърлила от
седлото; това ме накара да си помисля, че дори след цялото това време думите на Лиадан все
още закриляха нейните мевански дъщери.
Опитвах се да реша дали да побягна с дъх, все още хриплив от падането, или да се
изправя лице в лице с него. Моят полубрат лежеше във високата трева; изправи се със
залитане на крака. Зърна ме, долови колебанието ми и взе една отломка от разцепеното си
оръжие.
Имах броени мигове да намеря сабята, прибрана на хълбока ми, въздухът заискри
предупредително, защото той се готвеше за смъртоносен удар, а нямах време да се защитя.
Той се извиси застрашително над мен, препречвайки луната и вдигна останките от
разцепеното си оръжие.
Ударът му така и не дойде. Гледах с широко разтворени очи как се олюля и бе съборен от
скачащ звяр — куче, което приличаше на вълк. Препънах се назад стресната, когато Неси
разкъса ръката му. Той нададе сподавен писък, преди тя да се хвърли към гърлото му. Кучето
беше бързо; Райън притихна с очи, отворени към нощта, с кръв, изтичаща в тревата. Неси
дойде да ме подуши като скимтеше в гънките на полата ми.
— Спокойно, момиче — прошепнах, треперейки. Пръстите ми погалиха главата й в знак
на благодарност, че ме спаси.
Той ми беше полубрат и въпреки това не изпитвах угризения, че беше убит от хрътката
на баща си.
Обърнах му гръб и изминах забързано останалия път до пивоварната с Неси, подтичваща
до мен.
Картие ме чакаше до задната врата на постройката; сенките на тежките стрехи почти го
скриваха от погледа ми. Когато ме видя, излезе напред с два оседлани коня; лунната светлина
беше като разсипано мляко около нас.
Пристъпих в прегръдката му; ръцете му ме обгърнаха, дланите му докоснаха гърба ми, за
да напипат Канона, който носех. Искаше ми се да целуна усмивката, която се появи на
устните му, когато погледна надолу към мен, но нощта настояваше да побързаме. След това
видях, че не бяхме сами.
От сенките изникна Мерей, следвана от кон; звездната светлина обточваше лицето й,
когато ми се усмихна.
— Мер? — прошепнах и се измъкнах от обятията на Картие, за да отида при нея. —
Какво правиш?
— Ти как мислиш? — подкачи ме тя. — Идвам с теб.
Хвърлих поглед към Картие, после обратно към Мерей, едва сега осъзнах, че е била
замесена от самото начало, че беше част от плановете ни.
— Как…?
— Когато доброволно предложих да дойда в Дамхан — обясни тихо Картие, — се
свързах с Мерей. Попитах я дали би могла да убеди Патрис да свири в голямата зала на
Дамхан. Честно казано не мислех, че ще успее да убеди покровителя си… и затова не го
споменах на Журден, в случай че идеята ми не се осъществи.
— Но защо? — настоях.
— Защото знаех, че Амадин Журден ще има нужда от помощ по време на мисията си —
отвърна Картие с усмивка. — И през ум не ни минаваше, че си ти, Бриена.
И колко прав се беше оказал. Без Мерей никога нямаше да успея да открия камъка.
Хванах ръцете на двамата:
— Към Мистуд?
— Мистуд — прошепнаха те в един глас.
Предстоеше ни шестчасова езда през най-тъмната част от нощта. Преди да стигнем до
Мистуд, трябваше да се отбием на още едно място.
— Чие е кучето? — попита Картие, най-сетне забелязал едрата хрътка с жилава козина,
която чакаше до петите ми.
— Моя е — отвърнах, докато се качвах на коня си. — И идва с нас.
Пет часа по-късно открих защитената къща на ъгъла на една тъмна улица, точно под
един от дъбовете, които растяха в изобилие из Лионес. Картие и Мерей ме последваха;
ботушите им почти не вдигаха шум по калдъръма, докато се движехме в сенките чак до
входната врата на печатаря.
Бяхме оставили конете си скрити извън града, пазени от Неси, която се беше
придържала към нашето темпо. Така се придвижвахме тихо, за да не ни открият нощните
патрули на Ланън, които налагаха строг вечерен час. Почувствах тревога да лази по гърба ми,
дори когато повдигнах кокалчетата на пръстите си, за да почукам тихо на вратата.
Тримата зачакахме; дъхът излизаше от устните ни като тънки струйки дим в студената
нощ.
По положението на луната и дълбокия мраз във въздуха предположих, че беше около три
сутринта. Отново се осмелих да потропам с кокалчета по вратата на печатаря като се молех
да чуе и да отвори.
— Бриена — прошепна Картие. Знаех какво ми казва; трябваше да побързаме. Трябваше
да стигнем до Мистуд преди зазоряване.
Въздъхнах, готова да се обърна, когато входната врата се отключи, изскърца и съвсем
леко се отвори. С разширени от надежда очи погледнах към мъжа, който ни беше отворил;
една-единствена свещ осветяваше намръщеното му изражение.
— Евън Бърн? — промърморих.
Изражението му стана още по-сърдито:
— Да? Коя сте вие?
— Аз съм дъщеря на Давин МакКуин. Ще ни пуснете ли да влезем?
Сега той ококори очи; погледът му ме преценяваше, както и Картие и Мерей. Но след
това предпазливо отвори вратата и ни пусна да влезем в дома му.
Съпругата му стоеше няколко крачки назад, стиснала вълнен шал около раменете си;
ужасът й беше очевиден. От двете й страни стояха двама синове; единият очевидно криеше
къса сабя зад гърба си.
— Съжалявам, че идвам по това време — извиних се припряно. — Но Лиъм О'Брайън ви
отбеляза като защитена къща за нашата мисия и имам молба към вас.
Евън Бърн застана лице в лице с мен с все още широко отворени и изплашени очи.
— Казахте, че сте… дъщеря на МакКуин?
— Да. Баща ми се върна в Мевана. Призори трите победени Дома ще въстанат и ще
завземат обратно трона.
— Как? — избълва един от синовете.
Хвърлих поглед към него, преди да се обърна отново към Евън и изхлузих торбата от
гърба си.
— Вие сте печатар?
Евън кимна рязко; свещта трепереше в ръцете му, докато ме гледаше как измъквах
Канона на кралицата от торбата.
Почти не дишаше, когато се приближи, за да освети изсечените думи със свещта си.
Съпругата му ахна; синовете им пристъпиха напред с хипнотизирани погледи. Събраха се
около мен, четейки думите, които Лиадан бе издълбала толкова отдавна. С всеки изминал
миг чувствах надеждата, почудата и куражът да си проправят път в сърцата им.
— Къде открихте това? — прошепна съпругата на Евън; очите й се наляха със сълзи,
когато ме погледна.
— Това е дълга история — отвърнах с лека усмивка. Един ден — помислих си — ще
запиша точно как се случи това. — Можете ли да отпечатате този Канон на хартия? Искам до
зазоряване да бъде залепен по всяка врата на този град, на всеки ъгъл.
Евън стана неподвижен, но срещна погледа ми. Отново видях как годините на страх,
потисничество и отчуждение се стапяха в него. Това беше един от най-обичните танове на
Журден, човекът, който преди десетилетия беше видял господаря си победен, мислейки, че
никога нямаше да се надигне отново.
— Да — прошепна той, но в гласа му имаше железни нотки. Моментално започна да
издава заповеди; на синовете си — да провесят одеяла върху прозорците със затворени
капаци, за да не може светлината от свещите да се процеди навън, на съпругата си — да
подготви пресата.
Картие, Мерей и аз го последвахме в работната стая, където пресата лежеше като спящ
звяр. Оставих Канона върху една дълга маса и загледах как Евън и съпругата му започнаха да
подреждат печатните форми, преписвайки канона на Лиадан дума по дума. Въздухът беше
наситен с аромата на хартия и на мастило, докато той напояваше с него металните думи и
поставяше квадратно парче пергамент.
Той задвижи пресата и гледах Канонът на кралицата да се появява, нанесен с мастило
върху хартия, отново и отново, толкова бързо, колкото можеше да действа Евън Бърн. Не след
дълго се появи цяла прекрасна купчина и един от синовете я вдигна благоговейно.
— Ще ги разлепим навсякъде — прошепна ми той. — Но кажете ми… къде ще започне
бунтът?
С ъгълчето на окото си видях как майка му вдига поглед от мястото си при валяка за
мастило с устни, стиснати в тънка линия. Знаех какво си мислеше, знаех, че се тревожеше,
защото синовете й щяха да се бият.
Картие ме изпревари като застана плътно зад мен.
— Потегляме от Мистуд призори. — Ръката му се отпусна на рамото ми и почувствах
настойчивостта в докосването му; трябваше да потегляме. Веднага.
Евън дойде при нас, тътрейки крака и внимателно ми подаде Канона. Прибрах плочката
обратно в торбата, завързана на раменете ми. Отведе ни до входната врата, но точно преди да
тръгнем, улови ръцете ми.
— Кажи на баща си, че Евън Бърн е на негова страна. В светлина или мрак все ще го
подкрепям.
Усмихнах се и стиснах ръцете на печатаря:
— Благодаря ви!
Той отвори вратата съвсем леко.
Измъкнах се навън на улицата с Картие и Мерей от двете ми страни; сърцата ни
блъскаха в гърдите, докато отново бягахме в сенките, промъквахме се покрай патрулите,
които сновяха наоколо в тъмните си брони и зелени плащове. Помолих се синовете на Бърн
да внимават, нощта да ги закриля, докато те също тичаха по улиците с наръч преписи на
Канона.
Вече се чувствах объркана и изтощена, когато се върнахме при конете си. Изгряването на
зората наближаваше; чувствах полъха й във въздуха, в скърцането на скрежа по земята,
докато скопеният ми кон следваше този на Картие нагоре по пътя, който щеше да ни преведе
безпрепятствено покрай стените на Лионес, дълбоко навътре към сърцето на Мистуд, с Неси
по петите ни.
Гората чакаше, открояваща се на лунната светлина, заслонена от плътна пелена от
мъгла. Картие забави коня си, когато приближихме; животните нагазиха в родения от земята
облак, сякаш беше пенлива вода. Навлязохме дълбоко навътре сред дърветата, преди най-
сетне да видим светлината на факлите, преди да ни поздравят мъже, които не бях виждала
преди.—
Това е лорд Морган — промърмори един глас и аз настръхнах при подозрението, че
току-що бяха свалили лъковете си с насочени към нас стрели. — Добре дошли, милорд.
Слязох от коня заедно с Картие; гърбът ми беше схванат, краката — напрегнати като
струни на арфа. Един мъж пое юздите, докато двете с Мерей се отправихме навътре в гората,
Неси вървеше плътно до мен. Провирахме се покрай палатки и групички хора, които се бяха
присъединили към бунта, напълно непознати, които носеха брон цветовете на победените
Домове.
Синьо за Морган. Кървавочервено за Кавана. Бледолилаво за МакКуин.
Не вярвах на очите си, докато продължавах да търся кралицата и приемния си баща,
провирайки се през дърветата като игла, промушваща плат, покрай камари от мечове, щитове
и колчани, натъпкани до пръсване със стрели.
Журден се беше оказал прав; бяхме подготвени за война. Ако Ланън не отстъпеше, не
абдикираше от трона си в полза на Изолт, можехме да се сблъскаме с меч и щит.
Бяхме тук и щяхме да се бием, докато и последният от нас паднеше. И макар да ми бяха
казали това, открих, че не бях подготвена за истинска война.
Всичко това ми се струваше като сън — помислих си; изтощението се събираше в
мускулите ми, в замъгленото ми зрение. Тогава чух гласа му и той рязко отпрати всяка
прозявка, всякакво желание за сън.
— Още я няма — каза Журден. — Смяташе да язди с Морган от Дамхан.
Гласът му ме придърпваше, притегляше ме по-близо до него, докато газех през влажната
мъгла.—
Ще дойде ли? — попита Изолт. Но можех да чуя думите, които не изрече, скрити в
долината на гласа й. Дали ще избере нас, или ще се присъедини към Аленах?
Най-сетне ги видях, застанали в едно сечище. Журден, Люк, Изолт, Хектор Лорент.
Броните им блестяха като люспите на риба в светлината на факлите, докато стояха уморено в
кръг. Главите им бяха сведени, мечовете — прибрани в ножници на хълбоците, а сенките се
хранеха от съмнението им, от тъмнината, издигаща се по-високо, докато обмисляха какво да
правят.
— Казахме на хората си, че Камъкът на здрача ще бъде тук — изрече тихо Хектор. —
Всички те вярват, че когато потеглим да сразим Ланън, камъкът ще бъде в наше владение. Да
продължаваме ли да вярваме в това, дори ако тя не дойде?
— Татко — каза Изолт като докосна ръката му. — Да, за нас камъкът е живот. Той е това,
което ни прави Кавана. Но не той ни прави меванци. — Тя направи пауза и загледах как
всички мъже, един по един, вдигнаха очи да я погледнат, тяхната кралица. — Няма да
потегля, носейки камъка призори.
— Изолда… — изрече предупредително баща й с явно недоволство.
— Ако Ланън не абдикира с мир — продължи тя, — ще се бием, ще воюваме и ще си
върнем трона със стомана и щит. Не смятам да пробудя магията само за да я оставя да се
поквари в битка. Магията спи от повече от сто години. Трябва да се науча как да си служа с
нея в мир.
— Но всички тези хора, които се сплотиха зад нас — меко възрази Хектор. — Те сториха
това заради камъка.
— Не — контрира Люк. — Направиха го заради Изолда. Защото се върнахме.
Затаих дъх в очакване на това, което щеше да каже Журден, какво мислеше.
Но той така и не проговори.
И затова аз пристъпих напред, разкъсвайки мъглата, докато изричах:
— Тук съм.
Трийсет
Трите знамена
Четиримата рязко се обърнаха да ме погледнат; от облекчение раменете им сякаш се
смъкнаха в нагръдниците на броните им. Изолт се приближи до мен първа с ръце,
протегнати да се преплетат с моите за „добре дошла“, усмивка разцъфна върху лицето й.
— Амадин — поздрави тя и ме отдръпна, преди дори да погледна Журден в очите. —
Ела, имам нещо за теб.
После Люк напред пристъпи; мигновено забеляза наметалото на адепт на Мерей и я
въвлече в разговор, докато Изолт ме водеше през дърветата; факлите съскаха от скобите си в
стволовете. Отведе ме до една палатка и разтвори батистените платнища, за да се вмъкне
вътре. Неси лежеше отвън, изтощена от дългото тичане, докато аз последвах кралицата,
вдъхвайки мириса на бор, дим и излъскана стомана.
В един ъгъл на палатката имаше койка, покрита с измачкани кожи и завивки. В другия
ъгъл стоеше комплект доспехи. Именно натам ме поведе кралицата и свали нагръдника,
оформен като драконови люспи.
— Това е за теб — каза Изолт. — А тук има също риза и бричове.
Разкопчах раницата от раменете си и казах:
— А аз също нося нещо за вас, милейди. — Ръцете ми трепереха, когато й поднесох
Канона на кралицата; белият камък попиваше светлината на свещите, сякаш думите бяха
жадни.
Изолт застина неподвижно, когато го видя. Пусна нагръдника ми на земята и пое
плочката като видях, че тя също трепереше.
— Амадин… — прошепна; очите й пробягаха по изсеченото в плочата изявление,
декларацията, която щеше да освободи тази страна. — Къде намери това?
Започнах да развързвам ботушите си, да откопчавам меча на Аленах от кръста си, да се
размотавам от роклята си.
— Боя се, че съм произлязла от Дом на предатели. Семейство Аленах не само са
заровили камъка; взели са и Канона.
Студът се разнесе на леки вълнички по кожата ми, докато нахлузвах бричовете и
ленената риза. Дървеният медальон издрънча върху гърдите ми и почувствах погледът на
Изолт върху него, камъкът се пробуди.
Понечих да го сваля от шията си и да й дам Камъка на здрача, когато тя отстъпи назад.
— Не — прошепна Изолт като притискаше плочката към гърдите си. — Искам ти да
носиш камъка, Амадин. Не ми го давай още.
Загледах как сенките и светлината танцуваха по лицето й; червената й коса се спускаше
свободно около раменете.
— Ако взема камъка сега — каза тя, — магията ще се завърне в разгара на битката. И
двете знаем, че това е опасно.
Да, знаех. Това беше причината, поради която беше заровен камъкът.
— Носи го заради мен само още един ден — прошепна Изолт.
— Да, лейди — обещах.
Двете се умълчахме, Изолт сложи Канона на койката си и отново вдигна нагръдника ми.
Закопча го плътно около мен, а после обви ръцете ми с кожени предпазители, покрити с
малки шипове, които ми напомняха на драконови зъби. Знаех, че лично беше избрала тази
броня за мен, че ме обличаше за битка. Сплете плитки, спускащи се като река около лицето
ми, за да отметне косата ми, да остави погледа ми ясен. Но останалата част от косата ми се
стелеше по раменете, буйна, кафява и свободна.
Дъщеря на Мевана.
Можех да почувствам как зората се промъкваше по-близо и се опита да надникне в
палатката; чувствах взаимната ни неувереност, докато двете се питахме какво ли щеше да ни
поднесе утрото. Щеше ли да се наложи да се бием? Дали щяхме да бъдем сразени? Дали
Ланън щеше да се предаде?
Въпросите се изпариха един по един, когато Изолт извади черупка, пълна със синя боя.
Сърцето ми се изпълни с вълнение, когато я видях да потапя пръсти в цвета от сърпица.
Ето така се подготвяхме за война — помислих си, когато между мен и кралицата се
настани мрачно спокойствие. Така посрещахме неизвестното — не чрез мечовете, щитовете
или бронята си, нито чрез синята боя от сърпица, която нанасяхме по кожата си. Бяхме
подготвени от сестринството, защото нашите връзки стигаха по-дълбоко от кръвта.
Надигахме се в почит на кралиците от миналото ни и в името на бъдещите.
— В този ден ще се биеш до мен, Амадин — прошепна тя и започна да украсява лъка ми
с равномерна линия от сини точки. — В този ден ще се надигнеш заедно с мен. — Нарисува
линия, спускаща се надолу по бузите ми… равна, решителна, прекрасна. — Този ден никога
нямаше да изгрее без теб, моя сестро, моя приятелко. — И тя постави черупката в ръцете ми
като безмълвна молба да я бележа, както тя беше направила с мен.
Топнах пръсти в синята боя от сърпица и ги прокарах от челото й надолу по лицето.
Както Лиадан някога беше носила своите цветове на войната. Както ме беше нарисувала
Ориана в онзи ден в ателието по изобразително изкуство, много преди да узная коя съм.
Зората се процеждаше през мократа мъгла, когато най-сетне излязохме от палатката,
облечени в брони, въоръжени и готови за битка. Последвах Изолт през гората натам, където
дърветата оредяваха; множеството мъже и жени свеждаше глави в знак на почит към нея,
докато минаваше.
Точно преди мястото, където свършваше гората и започваше полето, стояха три коня,
оседлани и готови за ездачите си. После видях трите знамена.
Червеното знаме на Кавана, украсено с герба с черния дракон.
Синьото знаме на Морган — със сребърния кон.
Пурпурното знаме на МакКуин — със златния сокол.
Изолт отиде право до коня, който чакаше в средата, и се качи с проблясване на бронята
си; един мъж й подаде червеното знаме.
Това беше — помислих си. Победените Домове се готвеха да възкръснат от пепелта си,
смели и непоклатими, готови да пролеят отново кръвта си.
Извърнах се, обзета от твърде голямо вълнение и видях към мен да крачи Картие.
Бронята му блестеше като паднала звезда, докато вървеше с дълъг меч, прибран в ножница на
хълбока, с руса коса, укротена и прибрана в плитки; дясната страна на лицето му бе покрита
със синя боя от сърпица. Изобщо не приличаше на магистъра на науките, когото познавах от
години; той беше лорд, който се вдигаше на бунт.
Никога не беше изглеждал толкова свиреп и буен, а аз никога не го бях желала по-силно.
Обгърна лицето ми с длани и си помислих, че сърцето ми със сигурност се беше
разтопило в тревата, когато той промълви:
— Когато тази битка свърши и поставим кралицата на трона… напомни ми да ти връча
наметалото ти.
Усмихнах се; смехът увисна между дробовете ми. Положих длани върху ръцете му, когато
той облегна чело на моето; мигът преди битката беше тих, спокоен и болезнен. Над нас в
клоните пееше птица. Мъглата се отдръпна като отлив около глезените ни. И задишахме като
един, съхранявайки цялата ни надежда дълбоко в сърцата си.
Той ме целуна по бузите; целомъдрено сбогуване, което обещаваше още, щом паднеше
нощта, щом се появяха звездите.
Застанах сред хората му и го наблюдавах как тръгна към коня вляво и се качи с
валенианска грациозност като взе синьото си знаме. Мерей се появи от тълпата, за да
застане до мен; присъствието й беше като балсам за страха ми. Някой я беше облякъл в броня
и тя стоеше, сякаш цял живот бе носила ризница от преплетени стоманени брънки с колчан
стрели, преметнат през рамо.
Третият кон все още чакаше, потрепвайки с черната си опашка. Беше кобилата,
предназначена за МакКуин и се зачудих кой щеше да придружава кралицата и Картие, кой
щеше да се опълчи на Ланън с този забранен пурпурен флаг със сокол, развяващ се на рамото
му.
Тази мисъл едва се беше завъртяла в ума ми, когато видях Люк, понесъл знамето на
клана МакКуин с щръкнала във всички посоки тъмна коса, с ивици синя боя от сърпица,
спускащи се по бузите му, докато търсеше нещо с поглед. Или някого.
Погледът му попадна върху мен и си остана там. Бавно, с пукащи колене, тръгнах напред
да го посрещна.
— Амадин, искам да носиш нашето знаме в памет на майка ми — каза той.
— Люк, не бих могла — прошепнах дрезгаво в отговор. — Редно е да бъде в теб.
— Майка ми би искала да го носиш — настоя той. — Моля те, Амадин!
Поколебах се, чувствах върху нас топлината на безброй погледи. Знаех, че Журден беше
сред тях, застанал в тълпата, наблюдаваше как Люк отправи тази молба и гърдите ми се
стегнаха. Журден можеше да не желае да нося знамето му, може би не искаше да предявявам
претенции към неговия Дом.
— Баща ти… той може да не…
— Баща ни го желае — прошепна Люк. — Моля те!
Люк може би твърдеше това само за да ме накара да се съглася, но не можех да оставя
утрото да ни се изплъзне. Посегнах напред и поех тънкия прът, почувствах как лекото
пурпурно знаме стана мое.
Отправих се към коня като трети и последен ездач и го възседнах с треперещи крака.
Седлото беше студено под мен, когато наместих стъпалата си в стремената, лявата ми ръка
пое юздите, а дясната придържаше пръта на знамето. Кадифеният плат погали гърба ми,
извезаният със златна нишка сокол кацна на рамото ми.
Погледнах към Изолт и Картие; двамата ме наблюдаваха, а утринната светлина
потрепваше по лицата им. Вятърът ни обгърна; подръпваше плитките ми и галеше знамената
ни. Спокойствието, което ме обгърна, беше като топло наметало, предпазваше ме от страха,
който виеше в далечината.
Кимнах на кралицата и лорда; погледът ми оповестяваше, че бях готова, че щях да
потегля и да застана на тяхна страна.
Изолт изскочи от гората, беше огънят. Кавана Светлия.
Последва я Картие — водата. Морган Бързия.
А накрая се показах аз — крилете. МакКуин Непоколебимия.
Яздехме плътно един до друг, кралицата беше като връх на стрела, Картие и аз — от
двете й страни с коне, галопиращи в синхрон. Мъглата продължаваше да догаря, докато
завземахме полето късче по късче; роса блещукаше по тревата, земята отекваше от песента
на нашето възмездие.
Това беше същото поле, което бе станало свидетел на клането, на поражението преди
двайсет и пет години. И въпреки това ние го завзехме, сякаш бе наше, сякаш винаги е било
наше, дори когато в далечината застрашително се извисяваше кралският замък със зелено-
жълтите знамена на Ланън, дори когато видях, че кралят ни чакаше с орда войници,
застанали зад гърба му като непробиваема стена от стомана и черни брони.
Той знаеше, че идвахме за него. Знаеше, защото го бяха събудили преди зазоряване с
новината, че Канонът на кралицата се беше посипал върху Лионес като сняг. Беше
осведомен, защото лорд Аленах — предполагах — се беше втурнал в тронната зала след
откритието, че бях избягала от земите му с хората на Журден.
В ограничения ум на Ланън нямаше да има съмнение, не и когато видеше трите
забранени знамена, диплещи се над раменете ни.
Идвахме да воюваме.
Изолт забави коня си до лек галоп. Ние с Картие последвахме примера й като опъвахме
юздите на конете си все по-бавно, докато разстоянието между нас и Ланън се стопи.
Сърцето ми туптеше, когато конете ни елегантно спряха на хвърлей камък от краля, който
седеше на коня си, а от двете му страни бяха капитанът на личната му гвардия и лорд Аленах.
О, погледът му се стовари върху мен като отровно острие, забиващо се в сърцето ми.
Срещнах очите на баща си, вдигнала към рамото си знамето на МакКуин и видях омразата,
изписана по красивото му лице.
Трябваше да отместя поглед, преди скръбта да ме завладее.
— Гилрой Ланън — провикна се Изолт с глас, остър и наситен като вятъра. — Ти си
самозванец на този трон. Дойдохме да го отнемем от несправедливите ти ръце. Имаш избор
да абдикираш сега, с мир, на това поле или да те принудим със сила, кръв и стомана.
Ланън се изкиска; извратен звук.
— А, малката Изолда Кавана. Как, за бога, се спаси от меча ми преди двайсет и пет
години? Знаеш, че прободох сърцето на сестра ти на същото това поле. И лесно мога да го
повторя и с твоето. Коленичи пред мен, отречи се от това безумие и ще приема теб и
опозорения ти Дом обратно сред поданиците си!
Изолт дори не трепна, както той се надяваше. Не позволи на емоциите си да надделеят,
макар да ги почувствах, сякаш над нас се зараждаше буря.
— Не коленича пред крал — заяви тя. — Не се кланя пред тиранията и жестокостта.
Вие, сир, сте позор за тази страна. Вие сте тъмно петно, което смятам да залича. Ще ви дам
последен шанс да се предадете, преди да ви съсека на две.
Той се изсмя; звукът се издигна във въздуха като ято врани, тъмен и грачещ. Почувствах
как Аленах се взираше в мен; не беше откъснал очи от мен дори за да погледне Изолт.
— Тогава се опасявам, че стигнахме до задънена улица, малка Изолда — каза Ланън;
короната на главата му улавяше слънчевата светлина като с примка. — Ще ви дам време да
прекосите обратно това поле и да се подготвите за битка, докато преброя до петнайсет.
Едно… две… три…
Изолда рязко обърна коня си. Картие и аз останахме от двете й страни като нейни
защитници, конете ни потеглиха в галоп по пътя, от който бяхме дошли. Видях редицата
наши хора, докато крачеха през тревата с вдигнати и готови щитове, за да ни пресрещнат и да
поведат битката, която предвиждахме.
Трябваше да следя отминаването на петнайсетте секунди. Но в този миг времето стана
плитко, тънко и чупливо. Почти се бяхме присъединили към групата си, когато чух
свистенето, сякаш вятърът се опитваше да ни настигне.
Така и не се обърнах, когато стрелите се забиваха в земята пред нас. Нашите хора
нададоха вик — чух Журден. Той раздаваше заповеди и стената от щитове се разтвори в
центъра, готова да погълне трима ни, докато препускахме бясно през полето.
Дори не разбрах, че ме бяха улучили, не и докато не видях кръвта, бликнала надолу по
ръката ми — червена, буйна. Хвърлих поглед към нея, сякаш гледах част от чужд човек, видях
връхчето на стрела, стърчаща от бицепса ми, и болката се разнесе с дълбоко потръпване в
костите ми, нагоре до зъбите ми и накара дъха ми да секне.
Можеш да се справиш — казах си, дори когато започнаха да ми се привиждат звезди,
танцуваха в ъгълчетата на очите ми, гледах как Изолт и Картие дръпнаха поводите на конете
си и спряха пред мен.
Можеш да се справиш.
Но тялото ми се топеше като масло в горещ тиган. Причината не беше само острата
болка от стрелата. Твърде късно осъзнах какво се случваше… Присъствието се затегна около
мен като юмрук, накара ушите ми да запукат, застърга дробовете ми.
Не, не, не…
Ръцете ми изтръпнаха. Знамето на МакКуин се изплъзна от пръстите ми точно когато
небето над мен почерня от задаващата се буря, точно когато тялото ми започна да се свлича
от седлото.
Приземих се в образа на Тристан Аленах.
Обработка: Daenerys, skygge, 2020
Трийсет и едно
Сблъсък на стомана
Тристан се надигна от земята със стрелата, заседнала в лявото му бедро. Докато
дъждът се лееше, образувайки кървави локви по земята около него, той откъсна перата и
изтика върха на стрелата направо през крака си като стискаше челюст, за да удържи
стенанието си. Небето бе черно, облаците — завихрени като окото на ужасна буря,
обагрени със зловеща зелена светлина.
Той се бе отделил от редицата на своите воини, беше престъпил заповедите да остане
и да чака на миля от битката. Затова го бяха простреляли; сега беше уязвим, изложен на
показ и сам.
Но трябваше да стигне до кралицата, преди тя да разкъса страната на парчета.
Конят му се понесе в лек галоп с изпънати назад уши от ужас, когато един гръм
отекна с трясък от небето до земята. Ушите му звънтяха, докато се изкачваше с куцане по
хълма, мъчейки се да открие Нора; колчанът със стрели на гърба му дрънчеше, лъкът му се
беше огънал от падането. Крещеше името й, докато се провираше с криволичене през
мъртвите тела на Хилдите, крайниците им бяха неестествено пръснати на парчета,
изгризани до кост от някакво магическо същество, сътворено от кралицата, с лица,
разцепени на две и обелена кожа.
Стигна до билото на хълма и се взря надолу към земята, която се простираше пред
него, някога беше толкова прекрасна и цъфтяща. Сега беше обгорена, пепелта се носеше от
вятъра, като блуждаещ огън. И ето я Нора с дълга черна коса, развяваща се като знаме, с
меч и щит, със синя боя от сърпица, блестяща по лицето й.
— Нора! — изкрещя той; раненият му крак му пречеше да се затича след нея.
Тя някак го чу въпреки гръмотевиците и дъжда. Принцесата се обърна рязко сред
пепелта и труповете и видя Тристан. Той се запрепъва през разстоянието, което ги делеше,
за да стигне до нея, и преди да се замисли, я сграбчи за ръката и я разтърси.
— Трябва да вземеш камъка, Нора! Сега! Преди магията на майка ти да погълне всички
ни.
Очите й се разшириха. Страхуваше се; той почувства как потръпна. След това тя
погледна към съседното било, където видяха силуета на майка й, кралицата, която стоеше,
докато нейната магия водеше битката, която продължаваше безкрайно.
Нора се раздвижи, отправяйки се към хълма, следвана от Тристан като сянка. По тях
започна да се сипе дъжд от стрели, засилени от лъковете на отчаяни Хилди в долината и
Тристан зачака удара. Но стрелите се разцепваха на две, завъртаха се около оста си,
профучаваха и се връщаха към хората, които ги бяха изстреляли. Писъци пронизаха въздуха,
последвани от нов отекващ бумтеж, който повали Тристан на колене.
Но Нора продължаваше нагоре по билото. Вятърът се надигаше около нея, докато тя
се готвеше да застане срещу майка си само с меч и щит. Тристан пропълзя до една скала,
обгърна я с ръце и наблюдаваше изкачването й до върха на хълма.
Не можеше да чуе гласовете им, но виждаше лицата им.
Кралицата винаги е била красива и елегантна. Войната й подхождаше по един
ужасяващ начин. Тя сведе лице и се усмихна на Нора, дори когато Нора разпери ръце и й
закрещя.
Тристан беше чел, че магията, използвана във война, лесно се отклоняваше, че
замъгляваше ума на този, който си служеше с нея, че се хранеше от кръвожадността и
омразата, които намираше в сблъсъка между двама владетели, готови да убиват и
завоюват. Лиадан беше писала документи за това; как магията не биваше никога да се
използва, за да вреди, да убива, да унищожава. А Тристан ставаше пряк свидетел на това.
Гледаше как кралицата удари дъщеря си през лицето — нещо, което никога не би
направила, ако бойната магия не бе покварила ума й. Ударът накара Нора да залитне назад
и да изпусне сабята си. Тристан почувства как кръвта му закипя, когато кралицата извади
къса сабя и посегна към Нора. Реагира, без да се замисли; измъкна стрела, прикрепи я на лъка
си и се прицели в кралицата. Пусна тетивата; загледа как острието се завърта грациозно
из бурята, дъжда и вятъра, забивайки се в дясното око на кралицата.
Късата сабя се изплъзна от хватката й, когато тя рухна на земята; кръвта се
стичаше по лицето й, по роклята й. Нора пропълзя до нея, ридаеща, и обгърна майка си с
ръце, докато Тристан се втурна към билото.
Току-що беше убил кралицата.
Коленете му омекнаха, превърнаха се във вода, когато Нора го погледна кръвнишки;
магията се надигаше около нея като искри от огън, кръвта на майка й бе размазана по
ръцете й. А на шията на кралицата, Камъкът на здрача бе станал пурпурночерен, посинен
от ярост.
— Ще те съсека на две — изкрещя Нора като се изправи и затича към него, вдигнала
ръце, за да призове магията си.
Тристан я сграбчи за китките и двамата се строполиха на земята, търкаляха се един
през друг надолу по билото върху кости, скали и петна от кръв. Тя беше силна, почти го
надви, магията й жадуваше да го разкъса; но Тристан се озова отгоре, когато най-сетне
спряха. Измъкна късата си сабя и я притисна към бледата й шия, а с другата ръка
обездвижи пръстите й и я подчини.
— Сложи край на тази битка, Нора — изхриптя той, като си казваше, че не би се
поколебал да я убие, ако го заплаши отново. — Спри бурята! Укроти магията, която
кралицата пусна на воля.
Нора се задъхваше под него с лице, разкривено от болка и агония. Бавно дойде отново
на себе си. Сякаш гледаше как дъждът пълни цистерна и Тристан потръпна от облекчение,
когато тя най-сетне кимна, сълзи се стичаха от очите й.
Той пусна ръцете й и уморено я гледа как нашепва древните думи, с пръсти,
потрепващи към небето. Постепенно магията се разнищи и отслабна, разпадна се на
парчета, остави следа като прах в изоставена къща.
Буреносните облаци започнаха да се разпръсват, разкриваха сини ивици и вятърът
отслабна, но труповете оставаха. Унищожението, смъртта и последиците бяха
необратими.
Внимателно той се изтърколи от нея и я издърпа на крака. Късата сабя в ръката му
беше хлъзгава от пот и кръв.
Убий я, прошепна един глас. Тя ще те предаде. Същата е като майка си…
— Искаш да ме убиеш — прошепна тя, прочела мислите му.
Той я задържа за китката, а очите й бяха безстрашни, когато го погледна. Почувства
как магията й се плъзгаше костите му… като първия мраз на есента, като всепоглъщащ
огън, като съблазнителния допир на коприна…
Затегна хватката си и сведе лице към нейното, докато диханията им се смесиха.
— Искам да изчезнеш, да се изпариш, да се отречеш от правото си над трона. Ако се
върнеш, ще те убия.
Изблъска я, макар че движението разкъса и малкото, което беше останало от сърцето
му. Беше започнал да й се възхищава, да я уважава, да я обича.
От нея щеше да стане прекрасна кралица.
Очакваше тя да се бори, да призове магията, да го сравни със земята.
Но Нора Кована не направи никое от тези неща.
Тя се обърна и си тръгна. Измина пет стъпки, обърна се да го погледне за последен път;
тъмната й, сплъстена от кръв коса бе най-прекрасната корона, която бе носила.
— Запомни това, Тристан Аленах, повелителю на лукавите; ти срина моя Дом и го
изпепели. Отне живота на кралицата и Камъка на здрача. Но един ден от твоя род ще
произлезе дъщеря, която ще бъде две в едно, пламенно влечение и камък. Тя ще срине твоя
Дом отвътре и ще поправи всичките ти престъпления. И най-чудното от всичко е, че ще
открадне спомените ти, за да го стори.
Обърна му гръб и тръгна, докато мъглата не я обгърна.
Искаше му се да пренебрегне думите й. Тя се опитваше да го смути, да го накара да се
съмнява в себе си…
Бриена.
Някъде в главата му проговори глас, който му напомняше за звезди в средата на
лятото. Тръпнещо ехо премина през земята, когато Тристан отново започна да се изкачва
по билото.
Бриена.
Той коленичи до кралицата; кръвта й започваше да изстива и да потъмнява, стрелата
му стърчеше от окото й.
Бриена.
Камъкът на здрача беше негов.
Точно когато Тристан посегна към камъка, отворих очи, напускайки неговата битка
заради своята.
Земята беше твърда и студена под мен, небето — забележително безоблачно и синьо,
когато примижах към Картие; слънцето приличаше на корона зад него. Поех си дълбоко дъх,
почувствах пробождащата болка в лявата си ръка и си спомних. Знамената, стрелите,
падането.
— Добре съм — изхриптях; ръката ми запърха по гърдите и намери неговата. —
Помогнете ми да стана.
Чувах сблъсъка на стоманени мечове, виковете и писъците, които предшестваха кръвта и
смъртта. Войските на Ланън и Аленах бяха проникнали през нашата стена от щитове, и
Картие ме беше изнесъл възможно най-далече до линията, опитвайки се да ме свести.
Хвърлих поглед към ръката си; стрелата я нямаше, около раната беше затегната ивица лен.
Кръвта ми още се процеждаше през нея, когато той ме изправи на крака.
— Добре съм — повторих, а после извадих собствения си меч, паяка „черна вдовица“,
застинал в кехлибара. — Върви, Картие.
Неговите хора настъпваха, биеха се без него. И беше очевидно, че ни превъзхождаха по
численост. Побутнах го леко в гърдите и изцапах нагръдника му с кръвта си.
— Тръгвай.
Той отстъпи назад, приковал очи в моите. Двамата се обърнахме едновременно, взехме
дървени щитове и стиснахме стоманените мечове. Той се отправи към воините в синьо, аз
тръгнах към тези в бледолилаво, Домът, към който исках да принадлежа.
Препънах се в тяло; един от нашите, млад мъж, чиито очи бяха изцъклени и безизразни,
докато се взираше в небето с раздробено гърло. А после се препънах в друг, един от техните,
със зелен плащ около врата. Прекрачвах смъртта, питайки се дали се канеше да ме препъне и
мен. Едва бях почувствала полъха от крилете на смъртта, когато ме прониза студен поглед.
Огледах се в хаоса и видях Аленах на няколко ярда от мен.
По лицето му имаше пръски кръв, тъмната му коса се развяваше на лекия ветрец под
златната му корона. Спокойно тръгна напред; битката сякаш се отдръпна от двама ни, отвари
бездна с проход между нас.
Той идваше за мен.
Една част от мен ме умоляваше да бягам, да се скрия от него. В тъмното проблясване на
очите му се четеше жаждата за кръв, която го бе завладяла.
Баща ми идваше да ме убие.
Отстъпих назад с препъване, връщайки си равновесието, преди да си наредя да остана
непоклатима. Когато онази пролука се затвори между нас и мечът ми беше единственото
което му пречеше да се добере до мен, разбрах, че само един от нас щеше да си тръгне от
този сблъсък.
— Ах, моята дъщеря-изменница — каза той; очите му се насочиха към дългия меч в
ръката ми. — И крадла. „Ухапването на вдовицата“ ти отива, Бриена.
Прехапах езика си; битката бушуваше около нас, но не ни докосваше.
— Кажи ми, Бриена, от самото начало ли искаше да ме предадеш?
— Исках да поставя кралица на трона — казах, благодарна, че гласът ми бе овладян. —
Нямах представа кой сте, когато ви видях за първи път. Никога не ми казаха името на баща
ми.
Аленах ми отправи злобна усмивчица. По всичко личеше, че претегляше живота ми,
преценяваше колко ценна бях за него. Очите му се стрелнаха от изцапаните ми с кръв ботуши
към синята боя от сърпица върху лицето ми, плитките в косата ми, раната на лявата ми ръка,
меча в дясната.
— Смела си, това ще ти го призная — каза лордът. — Ако те бях отгледал аз, щеше да ме
обикнеш. Щеше да ми служиш. Щеше да се биеш заедно с мен, а не срещу мен.
Колко различен щеше да бъде животът ми, ако Аленах ме беше отгледал от самото
начало. Представих си се застанала до рамото му, студено момиче-воин, което отнемаше
живот и завземаше трона без угризения. Нямаше да познавам нито Магналия, нито Мерей,
нито Картие. Щяхме да бъдем само аз и баща ми. Общата ни злоба щеше ни превърне в
страховити оръжия.
— Ще ти дам последен шанс, Бриена — каза той. — Ела при мен и ще ти простя. Знам,
че МакКуин е замъглил преценката ти, откраднал те е от мен. Присъедини се към мен и ще
вземем това, което ни се полага по право. — Дръзна да протегне лявата си ръка с дланта
нагоре, както един валенианец би предложил верността и сърцето си.
Вгледах се в линиите на дланта му, в които беше издълбан собственият ми живот. В
мислите ми възкръсна споменът на Тристан, който току-що бях вкусила. Помни, че един ден
от твоя род ще произлезе дъщеря, която ще бъде две в едно, пламенно влечение и камък.
Нора Кавана бе видяла бъдещето ми в очите на Тристан, беше предсказала живота и целта
ми.
Във вените ми течеше неговата себична и алчна кръв.
Аз бях отмъщението на Нора Кавана. Щях да им го докажа.
— Не — изрекох просто, колко прекрасна и сладка дума.
Дружелюбната фасада на Аленах рухна. Омразата му се върна, пламтяща ярко; лицето
му приличаше на камък, който се беше пропукал, превръщайки се в прах. Внезапно той
изръмжа — звярът в него се освобождаваше — и насочи меча си към мен.
Едва удържах острието му, защитавах се, за да не бъда разкъсана от гнева му. Препънах
се отново; изтощението бавно ме унищожаваше, сблъсъкът на стоманените мечове разтърси
ръцете ми, накара ме да стисна зъби от болка.
Схватката ни заприлича на опасен танц сред кръв и смърт; уроците на Изолт изникнаха
в паметта ми, поддържаха ме жива, докато отбивах ударите му и се измъквах от върха на
острието му.
Трябваше да го пронижа със стоманата си, да срежа някоя от жизненоважните му
артерии. И въпреки това… не можех да го направя. Никога не бях отнемала живот. Никога не
бях убивала. И ми идваше да заплача, защото беше настъпил този момент. Бях изправена пред
невъзможен избор — трябваше да убия мъжа, който ме беше създал, или да го оставя да ме
погуби.
Тези мисли обсебваха ума ми, когато във въздуха изсъска стрела, беше толкова
неочаквано, Аленах първоначално не разбра, че беше прострелян в бедрото — същото място,
на което беше пронизан Тристан; перата потрепнаха, когато отстъпи назад. Лордът погледна
към стрелата, беше изумен. След това двамата проследихме траекторията й и видяхме
момиче с тъмна коса и изящни пръсти да стои на няколко ярда от нас; сваляше лъка си, очите
й блестяха, докато се опълчваше на Аленах.
— Бягай, Бриена — нареди ми Мерей като поставяше нова стрела на тетивата, беше
спокойна и овладяна, сякаш се готвеше да посвири на цигулката си.
Изпитах удивление, когато погледите ни се срещнаха. Заповядваше ми да бягам, а тя
оставаше. Предлагаше да го убие вместо мен.
Но сега баща ми връхлиташе към нея, мечът му проблясваше на слънчевата светлина. А
тя разполагаше само с лъка и стрелите си.
— Не! — изпищях и хукнах след него в опит да го настигна, преди да се добере до нея.
Мерей отстъпи назад; ръката й потръпваше, когато стреля отново по Аленах; прицели се
в лицето му. Той се сниши, избегна на косъм смъртоносния й изстрел, а после замахна с меча
си. Прехапах устна, докато се опитвах да го пресрещна. Внезапно проблесна броня,
размазано петно в тъмночервено и сребърно, когато между Аленах и Мерей застана някой.
Беше Шон.
Лицето му беше застинало в гримаса, когато мечът му се сблъска с този на Аленах.
Усука острието си, за да отблъсне лорда от Мерей. Не знаех дали беше редно да му се доверя;
моят полубрат носеше цветовете и герба на Аленах. Шон продължи да отблъсква баща ни,
докато не се озова в капан между нас — между сина и дъщеря си.
— Достатъчно, татко — изхриптя Шон. — Тази битка е изгубена. Предай се, преди да
бъдат погубени още животи.
Аленах се изсмя горчиво.
— Значи и синът ми е предател. — Хвърли поглед между нас. — Избираш
незаконородената си сестра пред мен, Шон?
— Избирам кралицата, татко — каза Шон спокойно. — Предай се! Веднага! — Протегна
острия край на меча си, докато той опря в шията на Аленах.
Затруднявах се да дишам, да стоя, краката ми бяха изтръпнали. Не можех да си представя
толкова мил и любезен човек като Шон да убие баща си.
Лордът се засмя; в звука нямаше страх, само отвращение и ярост. С едно дръзко
движение обезоръжи брат ми. Светкавично заби меча си в гърдите на Шон, проби крехките
брънки на бронята му.
Ужасът се прокрадваше в гърлото ми, но чувах единствено гръмките удари на
собствения си пулс, докато гледах как Шон се превива и пада на тревата. Очите ми бяха
приковани върху кръвта му, която покри ръцете на Мерей, докато трескаво се опитваше да му
помогне.
След това Аленах насочи окървавения си меч към мен.
Обезоръжи ме бързо; болката ме ужили по ръката. Гледах как „Ухапването на вдовицата“
се понесе плавно из въздуха и падна далече от мен. Усетих кокалчетата му, когато ме удари
през лицето с опакото на дланта; бузата ми пламна от злобата му. Удряше ме отново и
отново, очите ми се замъглиха, кръв течеше от носа и устата ми.
Опитах се да поставя щита си между нас, но той го изтръгна от ранената ми ръка и аз
най-сетне се предадох на тревата, пръстта се притисна към гръбнака ми.
Аленах стоеше над мен, сянката му падаше над пламналото ми лице. Чувах Мерей да
крещи името ми отново и отново, опитваше се да ме свести. Звучеше далечна и можех само
да гледам как той вдигна меча си, готвейки се да прониже врата ми. Поех си дълбоко дъх, бях
спокойна и вярвах, че Изолт щеше да се справи. Щеше да завоюва отново трона. А това бе
всичко, което имаше значение…
Точно преди стоманата на Аленах да изпие живота ми, една сянка затули и двама ни, тя
беше могъща и бърза. Гледах стъписана как Аленах беше изблъскан назад; грациозността му
се изпари, когато се препъна и Журден се изправи над мен.
— Давин МакКуин — изсъска Аленах и изплю кръвта от устата си. — Махни се от пътя
ми.
— Това е дъщеря ми — каза Журден. — Няма да я докосваш повече.
— Тя е моя — изръмжа Аленах. — Моя е и ще си взема обратно живота, който й дадох.
Журден имаше дързостта да се изкиска, сякаш Аленах беше изрекъл най-голямата
глупост.
— Тя никога не е била твоя, Брендан.
Аленах се хвърли към Журден; мечовете им се срещнаха във въздуха. Имах чувството, че
изтръгваха сърцето от гърдите ми, докато гледах как двамата лордове се бият и мечовете им
вкусват слънчевата светлина и кръвта, докато нараняваха взаимно ръцете и краката си.
— Бри? Бри, помогни ми!
Запълзях към мястото, където лежеше Шон, Мерей беше коленичила до него и трескаво
се опитваше да спре кървенето. Най-сетне стигнах до нея и ръцете ми се присъединиха към
нейните, докато се опитвахме да притиснем раната му.
Нямах сили да срещна погледа му, но когато прошепна името ми — Бриена, — не ми
остави друг избор. Погледнах го и надеждата ми се сломи, лицето му беше прозрачно бледо.
— Защо братята са толкова глупави? — проплаках; едновременно ми идваше да го ударя
и да го прегърна заради храбростта му.
Той се усмихна; искаше ми се да заплача, защото умираше, когато тепърва започвах да го
опознавам. Мерей обви ръка около мен, сякаш споделяше чувствата ми.
— Чуваш ли това? — прошепна Шон.
Помислих си, че се предаваше и чуваше песента на светците. Бях готова да ги умолявам
да му позволят да остане с мен, когато осъзнах, че не беше халюцинация.
Чу се вик от юг, появиха се хора откъм Лионес, понесли мечове, брадви и вили за сено
— своеобразни оръжия. Знаех, че бяха намерили Канона на вратите си и по ъглите на
улиците си. Бяха дошли да ни подкрепят и да се бият заедно с нас. От изток се разнесе друг
вик, песен на триумф и светлина, развя се друго знаме, оранжево-червено. Лорд Бърк беше
довел воините си, за да се присъедини към нас.
Готвех се да опиша гледката на Шон, ходът на битката се обръщаше. Точно се канех да
отворя уста, когато зад мен се разнесе болезнен и гърлен звук… Беше един от тях; Журден
или Аленах. Заставих се да се обърна и да видя кой беше паднал.
Завъртях се.
Аленах се взираше в мен с разширени очи, докато кръвта разцъфваше като цвете от врата
му, лееше се като дъжд, докато той се свлече на колене. Бях последното лице от света на
живите, което видя, докато лежеше по лице на тревата в краката ми, докато изпускаше
последния си дъх.
Останах седнала на земята до Шон и Мерей, сплела ръка с нейната. Бях изумена колко
неподвижна беше смъртта, а вятърът продължаваше да вее над тъмната коса на Аленах. След
това усетих топлина, обгръщаха ме ръце, пръсти бършеха кръвта от лицето ми.
— Бриена — изрече Журден; гласът му изневери, когато заплака до мен. — Бриена,
току-що убих баща ти.
Прегръщахме се и се поддържахме взаимно; сърцата ни страдаха. В действителност
отмъщението нямаше този вкус, който си беше представял преди двайсет и пет години.
— Не — казах, докато хората на Ланън започваха да се предават и да отстъпват.
Изоставяха ни на победоносното поле, осеяно с кръв. Положих длан върху бузата на Журден
и изтрих сълзите му. — Ти си моят баща.
Четвърта част
МакКуин
Трийсет и две
Нека Кралицата се въздигне
Червените знамена се издигаха, докато Изолт вървеше из полето. Ние я следвахме към
портите на замъка, които стояха отворени като зейнала уста. Ланън беше избягал в тронната
зала, беше се барикадирал зад вратите. Въпреки това ние прииждахме като буйна река,
ставахме все по-многочислени с всяка стъпка, завземахме отново вътрешния двор на замъка.
Когато вратите на залата удържаха, двама мъже извадиха брадви и започнаха да секат. Къс по
къс дялахме и цепехме на трески, докато вратите рухнаха.
Първия път, когато влязох в тази злокобна зала, бях просто едно валенианско момиче в
елегантна рокля.
Сега влязох като меванска жена, покрита с кръв и синя боя от сърпица, Мерей беше от
лявата ми страна, Люк — от дясната, а Журден и Картие пазеха гърба ми.
Ланън седеше на трона с широко отворени очи; страхът му беше осезателен като воня
във въздуха, докато стискаше с ръце подлакътниците от еленови рога. Около него бяха
останали само няколко мъже; стояха и гледаха как се приближавахме…
Изолт най-сетне дойде и застана пред подиума. Залата притихна, когато тя разпери ръце
победоносно; светлината хвърляше отблясъци по бронята й.
— Гилрой Ланън. — Гласът й отекна сред покривните греди. — Мевана те прецени и те
намира за недостоен. Ела и коленичи пред нас.
Той нямаше намерение да помръдне. Лицето му бе пребледняло, краищата на косата му
потрепваха, докато се опитваше да преглътне страха си. Може би щеше упорито да стои там,
но мъжете, около него коленичиха пред Изолт и оставиха Ланън уязвим и сам.
Бавно, сякаш костите му можеше да се счупят, той се изправи и слезе от подиума. Дойде
да коленичи пред нея, пред всички нас.
— Татко? — промърмори Изолт и хвърли поглед към Хектор, който стоеше до лакътя
й. — Вземи короната от него.
Хектор Лорент пристъпи с леко шумолене напред и вдигна короната от главата на краля-
самозванец.
За миг се възцари тишина, сякаш Изолт обмисляше подходящото наказание за Ланън. А
после го удари през лицето с мълниеносна бързина. Видях как главата на бившия крал се
отметна рязко встрани, бузата му започна да се подува, докато той постепенно върна поглед
към нея.
— Това е за сестра ми — каза Изолт, след което го удари по другата буза и я
разкървави. — Това е за майка ми.
Удари го отново.
— Това е за лейди Морган. — Майката на Картие.
Отново.
— Това е за Ашлинг Морган. — Сестрата на Картие.
Отново — изпука кост, този звук беше чакал двайсет и пет години.
— А това е за лейди МакКуин. — Съпругата на Журден, майката на Люк.
За жените, които бяха загинали, които бяха заплатили в кръв.
— Сега легни по очи пред нас — поиска тя и Ланън се подчини. Плъзна се напред и
легна по лице на мозайката. — Ще бъдеш вързан и държан в кулата, а народът на Мевана ще
реши съдбата ти на съдебен процес след четиринайсет дни, считано от днес. Не очаквай
милост, страхливецо.
Хората на Изолт вързаха китките на Ланън зад гърба му. Извлякоха го и в залата отекна
ликуващ гръм, тътнещ дълбоко в гърдите ми, където сърцето ми препускаше бясно,
изпълнено с благоговение.
Тогава Изолт ме потърси в тълпата, притисната между баща ми и брат ми. Около очите й
блестяха сълзи, косата й приличаше на буен огън, когато пристъпих напред.
Залата притихна като падането на първите снежинки, когато измъкнах дървения
медальон изпод бронята си. Почтително разкопчах медальона и пуснах дървото да падне
между краката ни.
Камъкът на здрача се залюля грациозно от верижката си, докато висеше от пръстите ми.
Затрептя в цветове; кървавочервено, синьо, бледолилаво, както хвърлено камъче разплиска
повърхността на спокойно езеро. Усмихнах й се — моята приятелка и моята кралица — и
внимателно вдигнах камъка по-високо.
— Милейди — изрекох. — Позволете ми да ви поднеса Камъка на здрача.
Тя коленичи пред мен и затвори очи, докато поставях камъка на врата й той се
отпускаше над сърцето й.
Дълго си бях представяла как магията щеше да се пробуди. Дали щеше да се завърне
кротко, тихо като зима, постепенно стапяща се в пролет? Или щеше да връхлети свирепо като
буря или потоп?
Камъкът проблесна, придобивайки цвета на течно злато, докато лягаше на гърдите й и
се наслаждаваше на славата, която тя му даряваше. Чаках, почти без да дишам, докато Изолда
Кавана се изправи и отвори очи. Погледите ни се сключиха; тя ми се усмихна и тогава в
залата повя вятър, носейки мириса на гори и тучни ливади, на възвишения, долини и реки,
които течаха между сенки и светлина.
Почувствах, че ръката ми излъчваше светлина, като че ли по кожата ми се стичаше
пчелен мед, сякаш слънчева светлина бе целунала раната ми. Почувствах как тя ме
изцеляваше, съединяваше отново разкъсаните ми вени, запечатваше пробождането от
стрелата с вълшебни нишки.
Дори не осъзнаваше действията си, аз бях първата, почувствала магията й.
По всичко изглеждаше, че тя щеше да се завърне леко и естествено като слънце и
блажена топлина, като изцеляване и възстановяване.
Тръгна сред хората си като задържаше ръцете им, за да научи имената им. Изолда Кавана
бе обкръжена, мъже и жени се събраха около нея, сякаш беше чаша с жива вода, която да
утоли жаждата им; те се смееха и плачеха, докато тя ги благославяше, сплотяваше всички ни
в едно цяло.
В нея бяха приковани всички погледи, освен един.
Почувствах притеглянето му, оставих очите си да го потърсят при лорда на дома Морган,
наполовина в сенките, наполовина в светлината.
Светът между мен и Картие притихна, докато се гледахме.
Едва когато се усмихна, осъзнах, че по лицето му се стичаха сълзи.
Часове след падането на Ланън се върнах на бойното поле с гарафа вода и търсех
оцелели. Няколко лечители вече бяха опънали палатки, за да работят на сянка; дочувах
уморените им гласове, докато усилено зашиваха рани и да наместваха счупени кости. Знаех,
че Изолда беше сред тях, привличайки магията в ръцете си, всяко нейно докосване лекуваше,
защото го почувствах отново; нейната магия породи лек, ароматен ветрец над смрадта на
кръв и вътрешности на полето.
Не знаех дали беше уместно да попитам за него по име, или да продължа да търся сама,
отчаяно надявайки се, че беше оцелял. Най-накрая се обърнах към една от лечителките с
рокля, изцапана с кръв, и попитах:
— Шон Аленах?
Лечителката посочи към една далечна палатка:
— Предателите са ей там.
Гърлото ми пресъхна, когато чух това. Предатели. Преглътнах с усилие и внимателно си
проправих път към въпросната палатка, без да знаех какво щях да открия.
Мъже и жени бяха положени на тревата, рамо до рамо. Някои изглежда бяха умрели,
преди някой лечител да успее да се погрижи за тях. Други стенеха, изтощени и слаби.
Всички носеха зеления цвят на Ланън или червеникавокафявия на Аленах.
Намерих Шон в покрайнините. Внимателно коленичих до него, сметнах, че беше
мъртъв, докато не видях как гърдите му се повдигаха. Бронята му беше разкопчана и видях
колко тежка беше раната на гърдите му.
— Шон? — прошепнах и хванах ръката му.
Очите му бавно се отвориха. Повдигнах главата му, за да излея тънка струйка вода в
устата му. Беше прекалено слаб да говори, затова просто седях до него, преплела пръсти с
неговите, защото не исках да умре сам.
Не знам колко дълго седях там с него, преди тя да дойде. Но онзи ветрец полъхна в
палатката, повдигайки сплъстената коса от врата ми и когато се обърнах, видях, че Изолда,
приковала очи върху мен и брат ми.
Тя дойде при нас и коленичи до мен, за да погледне Шон.
— Лейди? — прошепна почтително един от лечителите на кралицата. — Лейди, тези са
предатели.
Знаех какво намекваше лечителят. Това бяха предатели и заслужаваха да умрат без
изцеляващата магия на кралицата. Исках да кажа на Изолда, че Шон не беше предател, той
беше избрал да се бие за нея.
— Знам — отговори Изолда, а после внимателно измъкна ръката на Шон от моята.
Миглите на брат ми потрепнаха и очите му се отвориха, вперени в кралицата. Загледах
как въздухът блещука наоколо, докато Изолда прокарваше пръсти по раната му. Слънчевата
светлина се пречупи като призма и дъхът на Шон секна, докато кралицата бавно и мъчително
го съшиваше обратно с невидими конци.
Стъпалата ми бяха изтръпнали и усещах бодлички по тях, когато тя най-сетне приключи
и му подаде чаша вода.
— Ще бъдеш слаб и отпаднал няколко дни — каза тя. — Почивай си, Шон Аленах.
Когато укрепнеш, можем да поговорим за бъдещето на твоя Дом.
— Да, лейди — изхриптя той.
Изолда се изправи и положи успокоителна длан на рамото ми. След това продължи към
другите, изцелявайки предателите един по един; не се вторачваше в грешките им, а съзираше
потенциала им.
И макар да не можех да лекувам, можех да бъда от полза. Раздавам купички супа,
парчета хляб, слушах, когато около мен се разказваха спомени; истории за храброст и страх,
за отчаяние и изкупление, за загуба и повторни срещи.
Храних, погребвах и слушах, докато вече бях толкова изтощена, че едва можех да мисля,
а нощта бе простряла наметалото си върху небето, обсипано с множество звезди.
Стоях на полето и попивах тъмнината, тревата, все още измачкана и изцапана с кръв, и
се взирах в съзвездията. Преди седмици щях да се чудя кое беше определено за мен. Сега
единственият належащ въпрос беше къде щях да отида, къде ми беше мястото. Бях направила
почти всичко, което си бях поставила за цел. А сега… не знаех къде принадлежах.
Чух леките стъпки на мъж, който вървеше през тъмнината и ме търсеше. Обърнах се,
веднага разпознавах Журден; звездната светлина улови среброто в косата му. Сигурно беше
прочел мислите ми или с лекота беше разгадал изражението ми.
Притегли ме до себе си, за да се възхищаваме заедно на звездите. А после, толкова тихо,
че едва го чух, каза:
— Да си вървим у дома, Бриена.
Трийсет и три
Полята на Короган
Територията на лорд МакКуин, замъкът Фион
Три дни по-късно си почивах в шарената сянка на самотен дъб, прахта от пътуването все
още беше полепнала по бричовете и ризата ми, а Неси пъхтеше до мен. Нивите наоколо току-
що бяха ожънати, въздухът ухаеше на подсладена пръст, тревата беше златиста от песните,
които мъжете бяха напявали, докато размахваха сърповете си.
Замъкът на Журден — на МакКуин — бе разположен в сърцето на ливадата; сенките на
планината докосваха покрива единствено в ранното утро и късната вечер. Беше построен от
бял камък; скромно владение, не така внушително или голямо като Дамхан. Но стените бяха
закалени в огън и истории, приятелство и преданост.
Непоколебимост.
И законният господар най-сетне се беше прибрал у дома. Виждах как хората му го
поздравяваха, докато се събираха около него в двора, който бе осеян с диви цветя, билки и
панделки. Копнежът ми по Валения в този миг ме беше заварил неподготвена. Може би
причината беше в панделките, в цветовете на различните влечения, усукани по калдъръма.
Или може би се дължеше на виното, което ни донесоха и знаех, че бутилката беше прекосила
канала.
Бях обходила полята и бях открила това дърво не дълго след като ни представиха и
станах известна като дъщерята на МакКуин. Стигаше ми да гледам как слънцето продължава
да описва дъгата си в небето и да увивам венец от дълги стръкове трева с вярно куче до мен,
докато размишлявах върху всичко, което се беше случило.
— Мисля, че е най-добре да избереш източната стая — заяви Люк. Хвърлих поглед
нагоре и го видях да се приближава към мен. — Просторна е, има лавици за книги и красива
гледка към изгрева.
Усмихнах се, когато седна до мен, без да обръща внимание на предупредителното
изръмжаване на Неси. Беше ми трудно да мисля коя стая да избера, когато все още
предстояха толкова много събития… коронацията на Изолда, процесът срещу Ланън,
опитите да поправим един свят, който все още бе подвластен на тиранията. Питах се как
щяха да се стекат идващите дни, как щях да се чувствам, докато се опитвах да привикна към
новия си живот.
— Макар че — каза Люк и леко бутна с пръст един бръмбар от ръкава си, — имам
предчувствие, че няма да останеш задълго в този замък.
Стрелнах го с любопитен поглед. Той го очакваше и изви вежда към мен с онази
арогантна, братска увереност.
— И какво означава това? — контрирах.
— Знаеш какво искам да кажа, сестро. Да го потормозя ли?
— Нямам представа за какво говориш. — Отскубнах ново стръкче трева и го усуках,
чувствайки погледа на Люк върху себе си.
— Това не ме изненадва — каза той. — Старите легенди твърдят, че почти всички
мевански лордове падат тежко.
— Хмм?
Люк въздъхна и отскубна една детелина:
— Предполагам, че ще трябва да го предизвикам на приятелски двубой. Да, това най-
добрият начин да се справя с положението.
Побутнах го по ръката и казах:
— Мисля, че си сложил тигана на огъня, докато рибата е още в морето, скъпи братко.
Но усмивката, която ми отправи, ми подсказваше друго:
— Чувам, че Ейдън Морган си служи умело с меча. Вероятно е добре да се
поупражнявам.
— Добре, достатъчно. — Засмях се и го смушках отново.
Не бях виждала Картие от три дни, които вече ми се струваха като цяла година. Но сега
той беше лорд. Имаше свои хора и земи, които да възстановява. Напомнях си, че нямаше да го
видя до процеса срещу Ланън, който щеше да се проведе в края на следващата седмица. А
тогава щяхме да сме погълнати от задачата.
Преди Люк да успее да ме подразни допълнително, през полето притича група деца,
които го търсеха.
— Лорд Лукас! — извика развълнувано едно малко момиченце, когато го забеляза в
сянката на дъба. — Намерихме ви лютня! В залата е.
— О, отлично! — Брат ми се надигна, изтупвайки листчета детелина от дрехите си. —
Искаш ли да се присъединиш към нас за малко музика, Бриена?
Музиката ме подсети за Мерей и това ме накара да се почувствам, сякаш гръдният ми
кош бе твърде малък да побере сърцето ми. Въпреки това се усмихнах и казах:
— Отивай без мен, братко. Ще дойда след малко.
Той се поколеба; мисля, че се готвеше да ме помоли отново, когато малкото момиче
дръзко го хвана за ръкава и го затегли като се кикотеше.
— Който стигне последен във вътрешния двор, трябва да изяде развалено яйце —
отправи предизвикателство Люк и децата запищяха от удоволствие, когато хукнаха през
полето, докато той ги гонеше чак до вътрешния двор.
Изчаках да се уверя, че той стигна последен до вътрешния двор — много щеше да ми
хареса да видя как Люк изяжда развалено яйце, — но сърцето ми още беше неспокойно.
Изправих се и тръгнах към редица дървета, които растяха покрай реката, Неси подтичваше
до мен, докато следвахме сребърната нишка на водата и накрая стигнахме до обрасъл с мъх
бряг.
Седнах на слънце и потопих пръсти в бързеите като се опитвах да определя защо
изпитвах тъга, когато чух тихите му стъпки зад гърба си.
— Тук се ожених за съпругата си.
Хвърлих поглед през рамо и видях Журден, облегнат на една черна бреза, да ме
наблюдава тихо.
— Без пищно празненство? — попитах, той пристъпи напред и седна до мен на мъха с
леко пъшкане, сякаш го боляха ставите.
— Без пищно празненство — каза той и подпря лакът на коляното си. — Ожених се за
Сив тайно чрез сключване на ръце на този речен бряг под светлината на луната. Баща й не ме
харесваше особено, а тя беше единствената му дъщеря. Именно затова се оженихме тайно. —
Усмихна се, докато си припомняше, взирайки се в далечината, сякаш неговата Сив стоеше от
другата страна на реката.
— Каква беше тя? Съпругата ти? — попитах тихо.
Журден погледна надолу към водата, а после към мен:
— Беше грациозна. Пламенна. Справедлива. Вярна. Ти ми напомняш за нея.
Гърлото ми се стегна, когато хвърлих поглед към мъха. През цялото това време се бях
тревожила, че когато ме гледаше, щеше да вижда Аленах. Но той ме гледаше, сякаш наистина
бях негова дъщеря и бях наследила качествата и характера на съпругата му.
— Тя щеше да те обикне, Бриена — прошепна.
Вятърът леко разлюля клоните над нас и те прошумоляха, докато златни листа се носеха
свободно и реката ги подхващаше, за да ги отнесе надолу по течението. Избърсах няколко
сълзи от очите си като си мислех, че нямаше да забележи; нямаше много неща, които
убягваха на един баща.
— И на мен ми липсва Валения — каза Журден и прочисти гърло. — Не мислех, че ще
ми липсва. Но откривам, че копнея за онези лозя, за онази вежливост, за съвършено ушит
копринен жакет. Липсват ми дори онези змиорки върху хляб, накиснат в соса им.
Засмях се и от очите ми капнаха още няколко сълзи. Змиорките наистина бяха
отвратителни.
— Знам, че все още имаш близки там — продължи той отново сериозен. — Знам, че
може да предпочетеш да се върнеш във Валения. Но винаги ще имаш дом тук с Люк и мен.
Срещнах погледа му, докато думите му се спускаха като лек дъждец върху мен. Имах
дом, семейство и приятели от двете страни на канала. Помислих си за моята смела Мерей,
която беше потеглила от Мевана, за да се върне във Валения, макар че я умолявах да остане.
Все още имаше задължения, четиригодишен договор с Патрис Линвил, който да спази. Но
когато тези четири години приключеха…
Бях споделила с нея една моя идея, с надеждата, че в крайна сметка ще я привлече да се
върне. Беше цел, която бе започнала да разцъфва в далечните кътчета на ума ми, за която се
страхувах да говоря на глас. Но Мерей се беше усмихнала, когато й казах; дори спомена, че
можеше да се върне заради нея.
— Сега — каза Журден и се изправи на крака, като ми подаде ръка, за да стана заедно с
него. — Чака те оседлан кон.
— За какво? — попитах, оставяйки го да ме изведе от дърветата.
— С кон пътят до дома на лорд Морган е съвсем кратък — обясни Журден и се кълна, че
видях дяволито пламъче в очите му. — Защо не отидеш да го поканиш за празнично
пиршество в голямата ни зала тази вечер?
Наложи се да удържа още един пристъп на смях, но той видя как безпомощно бърча нос.
Изненадах се, че той също беше наясно за привличането между Картие и мен. Сякаш беше
очевидно за целия свят, когато стоях близо до бившия си наставник, като че ли желанието
беше като прилепчив пламък между телата ни. Но навярно не трябваше да съм шокирана;
беше очевидно още преди слънцестоенето, преди самата аз да го осъзная.
Журден ме отведе до мястото, където бе оставил чакащия кон в прохладните сенки на
конюшните. Качих се на седлото; почувствах златистия полъх на вятъра с мирис на сено и
кожа в косата си, когато погледнах надолу към баща си.
— Хвани западния път — каза той и потупа кобилата по плешките. — Следвай
Короганските цветя. Те ще те упътят към Морган.
Точно се готвех да смушкам кобилата си да потегли, сърцето ми биеше нетърпеливо като
барабан, когато Журден хвана поводите и ме застави да го погледна:
— И се върни преди смрачаване — предупреди ме. — Иначе ще се притеснявам.
— Не се тревожи, татко — отвърнах, но се усмихвах и той ми отправи строг поглед,
който казваше, че беше по-добре да не се отклонявам и да не сключвам брак без негово
знание.
Неси седеше покорно до него, сякаш знаеше, че трябваше да тръгна сама.
Кобилата и аз се отправихме към полята, преследвайки слънцето на запад, следвах
обещанието на дивите сини цветя.
Трийсет и четири
Авиана
Територията на лорд Морган, замъкът Брай
Замъкът Брай се издигаше в дъбова горичка; беше красив рушащ се имот, построен в
подножията на планините Кило. Кобилата ми забави ход, докато приближавах дърветата и
осъзнах, че завръщането на Картие у дома изобщо не приличаше на това на Журден и Люк.
Замъкът беше тих и порутен. В продължение на двайсет и пет години владението на
Морган бе оставено да се разпада, предадено обратно на земята.
Плъзнах се от кобилата и я вързах под сянката на един от дъбовете до скопения кон на
Картие. А после тръгнах към вътрешния двор, прокарвайки леко пръстите си по връхчетата
на високите треви, където цветята на Короган предано цъфтяха с пищни, обичащи студа
венчелистчета. Вървях по тясната пътека, която Картие беше прокарал през гъсталака, и
спрях да откъсна няколко цветчета като внимавах да избягвам бодлите по стеблата им.
Спомних си как харесваше косата ми пусната и веднъж ми бе сложил корона от диви
цветя. Затова разплетох плитките си и оставих кичурите да падат свободно като затъкнах
няколко корогански цветя в тях.
Погледнах надолу към бричовете си, към ботушите си, към свободно висящите краища
на ленената си риза, към медальона, който проблясваше в сребристо над сърцето ми. Това бях
аз и беше всичко, което можех да му дам.
Изкачих се по изпочупените стъпала на вътрешния двор.
Беше тихо. Природата постепенно бе завоювала обратно голяма част от терасираното
възвишение; лози се виеха по стените през счупените стъкла на прозорците. Всевъзможни
плевели се издигаха нагоре и се провираха страховито през пукнатините в камъните, когато
минавах край тях, постоянно кихах. Виждах пътеката, по която беше поел Картие. Беше
проправил път през преплетените зелени растения до двойните входни врати, които висяха
печални от железните си панти.
Сенките вътре галеха лицето ми — до вечерта несъмнено щеше да изгори от
слънцето, — и аз поех внимателно през фоайето като избягвах лианите и растенията,
превзели разбитите участъци от пода. По странен начин бедствието беше красиво за мен.
Мебелите още си стояха, покрити с прах и обвити в паяжини. Спрях до един стол във
фоайето и пръстите ми докоснаха една фигура от десена на тапицерията. Представих си, че
като дете Картие беше седял в това кресло.
— Питах се кога ще те видя отново.
Гласът му ме стресна. Подскочих притиснала ръка към сърцето си, докато се обръщах да
го видя застанал на средата на внушителното стълбище като ме гледаше с едва доловима
усмивка.
— Знаете, че не бива да ме стряскате така! — упрекнах го.
Той продължи надолу по стълбите през потоци от слънчева светлина, които осветяваха
сводестите прозорци.
— Добре дошла — поздрави той. — Би ли искала да те разведа?
— Да, лорд Морган.
Без да каже и дума, той ми подаде ръка и пръстите ми се озоваха между неговите:
— Нека ти покажа втория етаж — предложи Картие и ме поведе обратно нагоре по
стълбите като сочеше изпочупени камъни, които беше добре да избягвам.
— Спомняте ли си живота си тук? — попитах; гласът ми изпълни коридора, когато го
оставих да ме води през паяжини и прах, през местата, които някога беше обитавал.
— Понякога ми се струва, че си спомням — отвърна той и направи пауза. — Но, честно
казано, не. Бях дете, когато с баща ми избягахме. Ето, това е любимата ми стая.
Влязохме в широко помещение, открито и пълно със светлина. Пуснах ръката му и
минах през стаята, попивайки с поглед вградените мраморни лавици за книги, които още
съдържаха впечатляваща колекция от книги, напуканото огледало, което висеше върху
огнището от розов камък, мебелировката, която си стоеше точно както е била оставена преди
повече от две десетилетия. Отидох право до стената от големи прозорци, разделени с
вертикални колони, с останали късчета стъкло, подобни на остри ситни зъби и се възхитих
на гледката към пасищата.
— Къде са хората ти, Картие? — попитах, неспособна да сдържа любопитството си.
— Ще пристигнат утре. Исках да видя замъка на спокойствие, насаме.
И аз разбирах това. Ценях тържествените, съкровени моменти, в които можех да
съзерцавам и да мисля. Но навярно държеше да види стаите на родителите си и сестра си без
публика.
Преди меланхолията да успее да ни обземе, заявих:
— Мисля, че мога да се събуждам с тази гледка всеки ден и да съм доволна.
— Пропусна най-хубавата част от стаята — отбеляза Картие, аз се намръщих и се
завъртях на пета.
— Коя? Книгите ли?
— Не, пода.
Погледнах надолу. През следите, които ботушите ни бяха оставили в мръсотията, видях
удивителните шарки на мозайката. Коленичих до него и двамата избърсахме с ръце праха,
трупан с години. Цветовете още бяха ярки; всяка плочка беше изящна, сложна и неповторима,
красотата се разливаше от един квадрат към следващия.
— Баща ми ми каза, че имал много спорове с майка ми за тази настилка — обясни
Картие като седна върху петите си.
— Защо?
— Ами, поръчал да ги поставят заради нея, защото тя обичала изкуството. И винаги му
била казвала, че подовете са силно недооценявани. Но противоречието било в това, че искала
да им се възхищава, а той пискал рогозки. В Мевана каменните и мозаечните подове са
ужасно студени през есента и зимата.
— Да, мога да си представя — казах.
— Така че спорили за подовете. Да ги покрият с рогозки или да страдат от студа през
половината година.
— Предполагам, че майка ти е спечелила?
— Правилно предполагаш. — Картие се усмихна. Изтупа мръсотията от ръцете си и се
изправи: — Е, мой малък адепт, предполагам, че дойде в прекрасния ми дом, защото пазя
нещо твое?
Изправих се и усетих мускулите ми да се напрягат, възпалени и схванати от ездата.
Отидох до шкафовете с книги, внезапно почувствала нужда от нещо солидно, на което да се
облегна. Пулсът ми прескачаше, неспокоен, гладен, докато се облягах на стената, обърнах се
и го погледнах през слънчева светлина и прашинки.
— Да, учителю Картие — казах, знаейки, че това беше последният път, в който щях да го
назова така.
Гледах как отиде в другия край на стаята, където раницата му беше подпряна на едно
бюро. Пръстите ми се разпериха зад гърба ми върху студения мрамор на лавиците, докато го
чаках. Когато видях синия цвят в ръцете му, затворих очи и слушах как сърцето ми танцуваше
равномерно.
— Отвори очи, Бриена.
Когато го сторих, наметалото се разгъна в ръцете му, раздипли се и докосна пода като
океански прилив.
— Авиана — прошепнах; пръстите ми посегнаха да уловят спускащото се като водопад
наметало, което бе мое. Беше ми избрал Авиана, съзвездието, което придружаваше неговото.
Бяха звезди, които, подобно на неговото съзвездие Верийн, говореха за смелост в мрак, за
триумф и непоколебимост.
— Да — каза той. — И двамата знаем, че Верийн няма надежда за светлина без Авиана.
Пристъпих напред, докато той постави наметалото на раменете ми, затягаше
закопчалките на яката ми. После ръцете му внимателно събраха косата ми, повдигнаха я и я
оставиха да падне на гърба ми; короганските цветя изпускаха сладко ухание между нас.
Учител и неговият адепт. Адепт и нейният учител.
Погледнах го в очите и промълвих:
— Това е всичко, което съм, което мога да ти предложа…
Сломена и невярна съм, разделена съм…
Но думите заглъхнаха, когато той ме докосна, върховете на пръстите му преминаха по
бузата ми, надолу по шията и спряха, когато стигна връзките на наметалото ми, възела, който
той беше затегнал.
Като никога не ми даде думи; този магистър на науките, този ловък лорд. Но ми
отговори. Целуна лявото ъгълче на устата ми, на момичето, което някога бях, което беше
първата му любов; валенианско изящество и пламенност. А после целуна дясното ъгълче на
устните ми; жената, в която се бях превърнала, която бе възкръснала от пепел и стомана,
храброст и огън.
— Ще те приема и ще те обичам цялата, Бриена МакКуин, сенките и светлината ти,
защото ти ме предизвика и ме заплени. Не искам друга освен теб — прошепна той с пръсти,
заровени в косата ми с дивите цветя, докато ме притегляше плътно към себе си.
Целуна ме в тихите сенки на къщата си в най-сладкия час на следобеда, когато
светлината копнееше да се предаде на вечерта. Пръстите му се спуснаха надолу по гърба ми,
докосвайки всяка звезда, която ми беше дал. А аз оставих почудата да се спусне като водопад
около нас, вкусвах всяко от обещанията му, събуждах огъня, който дълго бе укротявал, докато
ме чакаше.
Времето стана сияйно, сякаш луната се беше венчала за слънцето; минутите най-сетне
докоснаха сърцето ми и видях колко късно беше, че нощта почти беше паднала. И си
спомних, че трябваше да бъда другаде, имах баща и брат, които щяха да наблюдават вратата за
завръщането ми. Едва тогава прекъснах целувката ни, макар че ръцете на Картие се
притискаха към гърба ми и ме прегръщаха.
Положих пръст върху устните му и казах:
— Баща ми те покани на вечеря у дома. По-добре да тръгваме сега, иначе ще си помисли
най-лошото.
Картие дръзна да си открадне още една целувка, а после ме пусна като взе наметалото и
раницата си. Пристъпихме в здрача заедно, провирайки се обратно през плевелите; славеите
възпяваха завръщането му, щурците свиреха последна мелодия, преди мразът да ги накара да
замълчат.
Качих се на коня си и изчаках Картие да оседлае своя, вдигайки поглед, когато първата
звезда примигна в избледняващия залез. И точно тогава казах:
— Смятам да построя Дом на познанието тук.
Това бях казала на Мерей, преди да замине от Мевана като се надявах, че то щеше да я
привлече обратно, надявах се, че щеше да обедини влечението си с моето.
Почувствах погледът на Картие да се измества към мен и се обърнах на седлото, за да го
срещна.
— Искам само най-добрите ариали да преподават на възпитаничките ми —
продължих. — Знаеш ли къде мога да намеря такива?
Вятърът разроши косата му, когато ми се усмихна; среднощно пламъче проблесна в
очите му, когато прие предизвикателството ми:
— Познавам един.
— Кажи му да кандидатства веднага.
— Не се безпокой. Ще кандидатства.
Усмихнах се и смушках коня си да побърза, оставяйки Картие да ме настигне по пътя.
Питах се дали можех наистина да го постигна, да построя първия Дом на познанието в
Мевана, да вдъхновя влеченията към изкуството в една земя на воини. Когато ми се струваше
предизвикателно и имах чувството, че се опитвам да избутам неподатлив камък, си
представих група мевански момичета с будни, блеснали погледи, които стават адепти на
науките, момичета, които носеха мечове на хълбоците си под сини наметала. Представях си
как откъсвам избраните за тях съзвездия от небето и осъзнах, че по време на слънцестоенето
Картие е бил прав; аз бях както учител, така и историк, и ми предстоеше да проправя пътя
си.
Ще въздигна този Дом. Прошепнах обещанието си на вятъра точно когато чух коня на
Картие да идва в лек галоп зад мен, скъсявайки разстоянието помежду ни.
Забавих ход съвсем малко, за да го оставя да ме настигне.
Над нас спокойно пламтяха звездите. Светлината им ме упътваше към дома.
Обработка The LasT Survivors
Сканиране: Daenerys, 2020
Разпознаване, корекция и форматиране: skygge, 2020
Информация за текста
Издание
Rebecca Ross
The Queen’s Rising
The Queen’s Rising #1
Copyright © 2018 by Rebecca Ross LLC
Ребека Рос
Бунтът на кралицата
Бунтът на кралицата #1
Американска, първо издание
Отговорен редактор: Рия Найденова
Редактор и коректор: Ивелина Дервишева
Предпечатна подготовка: Петър Дамянов
© Деница Райкова, превод от английски
© Фиделия Косева, дизайн на корицата
© Сиела Норма АД, София 2019
ISBN: 978-954-28-2852-5
notes
Бележка под линия
1
Книгата на часовете — в оригинала The Book of Hours. В католицизма такива книги се
наричат „Часослов“ и представляват вид богослужебни книги. Тук е избран буквален превод
на заглавието, тъй като книгата не е богослужебна, а съдържа предания и исторически факти
за Мевана. — Б.пр.__