Table of Contents
Title
Предговор
Част I ЙЕХЪНАЛА
Част II ЦЪСИ
Трета част ИМПЕРАТРИЦАТА МАЙКА
Част IV ИМПЕРАТРИЦАТА
Част V СТАРИЯТ БУДА
Биография на Пърл С. Бък
Book
Пърл С. Бък
Императрицата
Историята на последната владетелка на Китай
Предговор
Цъси, последната управляваща императрица на Китай, е жена с толкова разнообразни
дарби, толкова противоречива в поведението си, толкова богата и многостранна е личността
й, че е трудно да се разбере и предаде нейната същност.
Тя живее в един повратен период от историята на Китай, когато страната се бори срещу
чуждите посегателства, докато в същото време необходимостта от модернизиране и реформи
е очевидна. В този период Цъси е консервативна и независима. И безмилостна, когато се
наложи. Онези, които й се противопоставят, се страхуват от нея и я мразят, и са по-гласовити
от тези, които я обичат. Западните писатели, с много малко изключения, я представят в
неблагоприятна светлина, понякога дори с неприязън.
Опитах се в тази книга да покажа Цъси възможно най-точно според достъпните
източници и собствените ми спомени за отношението на китайците, които познавах в
детството си, към нея. За тях тя беше Императрицата. Добро и зло се смесват в нея, но
винаги в героични измерения. Тя се съпротивлява на модерните промени колкото може по-
дълго, защото вярва, че старото е по-добро от новото. Когато вижда, че реформите са
неизбежни, ги приема с достойнство, но без да променя убежденията си.
Нейният народ я обичаше. Не целият, разбира се — революционерите и по-
нетърпеливите искрено я ненавиждаха, на свой ред и тя ги ненавиждаше. Но селяните и
жителите на малките градове благоговееха пред нея. Десетилетия след смъртта й, в села във
вътрешността на Китай имаше хора, които смятаха, че тя е още жива, и се изплашиха, когато
разбраха, че е починала.
— Кой ще се грижи за нас сега? — плачеха те.
Това вероятно е най-меродавната оценка за един владетел.
Част I
ЙЕХЪНАЛА
Беше април месец в град Пекин, четвъртият месец от слънчевата 1852 година, третият
месец от лунната година (Китайският календар е лунно-слънчев. В него месецът следва цикъла на Луната, но
годината се синхронизира с този на Слънцето чрез добавяне на тринайсети месец на всеки 2–3 години. Всички
бележки под линия са на преводача), двеста и осмата година от управлението на Великата
манджурска династия Цин. Пролетта закъсняваше и северните ветрове, носещи товара си от
жълт пясък от пустинята Гоби, духаха над покривите студени като през зимата. Пясъкът се
носеше по улиците, завихряше се и проникваше през врати и прозорци. Събираше се по
ъглите и по маси и столове, наслагваше се в гънките на дрехите, засъхваше по лицата на
плачещите деца и в бръчките на възрастните хора.
В къщата на манджурския знаменосец Муян-а на улица „Пютър“ пясъкът беше по-
досаден от обичайното, защото прозорците не се затваряха плътно, а вратите висяха хлабаво
на дървените си панти. Тази сутрин Орхидея, племенницата му — най-голямото дете на
покойния му брат, се събуди от шума на вятъра и скърцащата дървения. Седна в голямото
китайско легло, което делеше с по-малката си сестра, и се намръщи, когато видя пясъка,
лежащ върху червения юрган като обагрен сняг. След малко тя внимателно изпълзя изпод
завивките, за да не събуди сестра си. Усети под босите си крака пясъка на пода и въздъхна.
Вчера беше изчистила цялата къща и сега, след като вятърът утихнеше, пак трябваше да мете
навсякъде.
Орхидея бе красиво момиче, изглеждаше по-висока, отколкото всъщност беше, защото
беше слаба и ходеше изправена. Чертите й бяха силни, но не груби, носът й бе прав, веждите
— ясно очертани, а устата добре оформена и не твърде малка. Голямата й красота бе в
нейните очи. Те бяха издължени, големи и извънредно изразителни, бялото и черното бяха
чисти и ясно разграничени. Такава красота би била безсмислена без природната
одухотвореност и интелекта, които изпълваха цялото й същество, въпреки че беше все още
твърде млада. Тя бе сдържана — силата личеше в плавността на движенията й и спокойното
й държание.
В пясъчносивата светлина на утрото Орхидея се облече бързо и безшумно и дръпна
настрани синята памучна завеса, която служеше за врата, за да влезе във всекидневната и
след това в малката кухня до нея. От големия железен котел върху глинената печка се вдигаше
пара.—
Лу Ма (Ма – окончание за обръщение към прислужница) — поздрави тя прислужницата. — Тази
сутрин си подранила.
Самообладанието й се усещаше в мекотата на красивия й, умишлено тих глас.
Иззад печката отговори дрезгав глас:
— Не можах да спя, млада господарке. Какво ще правим, когато ни напуснете?
Орхидея се усмихна.
— Вдовстващата императрица може да не ме избере. Братовчедка ми Сакота е много по-
красива от мен.
Тя погледна зад печката. Лу Ма беше клекнала там и хвърляше шепи суха трева в огъня,
изстисквайки колкото може повече топлина от всяко стръкче от рядкото гориво.
— Вие ще бъдете избрана.
Тонът на старата жена бе категоричен и тъжен, а в момента, в който се появи иззад
печката, тя имаше вид на осиротяла дребна и прегърбена китайка с избелели кърпени сини
дрехи, с деформирани от пристягането ходила (Китайската традиция да се пристягат стъпалата на
момичетата от малки (4–5-годишни) датира от древни времена и се е изпълнявала допреди по-малко от век. Прави се
с цел да се попречи на ходилата да растат — колкото са по-малки, толкова девойката е по-желана за брак), с
лице, набраздено с мрежа от кафяви бръчки, очертани от светъл пясък. Пясък се беше
посипал и по посивялата й коса, по веждите, по горната й устна и те изглеждаха като
покрити със скреж.
— Къщата няма да се справи без вас — изстена тя. — Втората сестра няма да може и
копче да зашие, защото вие винаги правехте всичко вместо нея. Онези две момчета, братята
ви, износват по чифт обувки на лунен месец. Ами вашият родственик Жун Лу? Не сте ли
всъщност сгодена за него от детинство?
— В известен смисъл сме сгодени — отговори Орхидея със същия красив глас.
Тя взе леген от масата и железен черпак от печката и наля гореща вода от котела. След
това се протегна за малката сива кърпа, която беше окачена на стената, потопи я във водата,
изстиска я и избърса с нея лицето, шията и ръцете си до китките. Гладкото й овално лице
порозовя от горещата кърпа и Орхидея се огледа в широкото десетина сантиметра огледало,
което висеше над масата. От него я гледаха необикновените й очи, живи и тъмни. Тя се
гордееше с очите си, въпреки че никога не си позволяваше да покаже и намек за тази гордост.
Когато съседките говореха за изписаните й вежди и очите й с форма на листо, тя изглеждаше,
сякаш не ги чува. Но ги чуваше.
— Ай-я — каза старата жена, взирайки се в нея. — Винаги съм казвала, че имате
специална съдба. Вижда се в очите ви. Ние трябва да се подчиняваме на императора, Сина на
Небето. И когато станете императрица, скъпа моя, ще си спомните за нас и ще ни изпратите
помощ.
Орхидея се засмя меко, но сдържано.
— Аз ще бъда само наложница, една от стотици!
— Вие ще бъдете онова, което Небето реши — обяви старата жена.
Момичето изцеди кърпата от водата и я окачи обратно на пирона. След това вдигна
легена, отиде до вратата и внимателно изля водата на земята отвън.
— Срешете си косата, млада господарке — допълни тя. — Жун Лу ще дойде рано тази
сутрин. Каза, че днес може би ще разнася златните призовки.
Орхидея не отговори, но отиде в стаята си с обичайната си грациозна походка. Погледна
към леглото, където сестра й все още спеше, а тялото й се очертаваше леко заоблено под
юргана. Без да вдига шум, разпусна дългата си черна коса и я среса с китайски дървен
гребен, ароматизиран с масло от касия. След това я зави на две серпентини над ушите си и
във всяка закрепи малко цвете, направено от дребни бисери, обкръжени от тънки нефритени
листа.
Още преди да свърши, чу стъпките на Жун Лу в съседната стая, а след това и гласа му —
дълбок дори за мъж, — който питаше за нея. За пръв път в живота си не отиде веднага при
него. Те бяха манджурци и древните китайски закони и обичаи, които не позволяваха на
момчетата и момичетата да се срещат след навършване на седемгодишна възраст, не важаха
за тях. Тя и Жун Лу бяха другари в игрите като деца и останаха братовчеди приятели и когато
детството премина. Сега той беше страж при портите на Забранения град и заради службата
си не можеше да идва често в къщата на Муян-а. Но въпреки това винаги беше там за
празници и рождени дни и по време на честването на началото на китайската пролет преди
два месеца й беше предложил брак.
Тогава Орхидея нито му отказа, нито прие. Усмихна се с прекрасната си усмивка и каза:
— Не трябва да говориш за това с мен, а с чичо ми.
— Ние сме братовчеди — напомни й той.
— Трети братовчеди — отвърна му тя.
По този начин му беше отговорила, без да каже „да“ или „не“. Спомняйки си сега какво
стана през онзи ден — а тя наистина мислеше за това постоянно, каквото и да правеше, —
Орхидея дръпна завесата. Във всекидневната стоеше той — висок и силен, стъпил стабилно
на краката си. В друг ден би свалил кръглия си шлем с кожа от червена лисица и дори
горната си туника, но днес беше застанал като непознат, държейки в ръката си пакет, увит в
жълта коприна.
Тя го забеляза веднага и той знаеше това. Както винаги, двамата четяха мислите си.
— Разпознаваш императорската призовка — каза той.
— Би било глупаво да не я разпознавам — отвърна тя.
Никога не си говореха официално, нито пък използваха учтивостите и общите приказки,
които си разменяха мъжете и жените. Познаваха се твърде добре.
— Буден ли е Муян-а, моят родственик? — попита той, без да отмества очи от нейните.
— Знаеш, че не става преди обяд — отговори му Орхидея, без да отвръща поглед.
— Днес трябва да стане — натърти Жун Лу. — Трябва да подпише разписката като
настойник на мястото на баща ти.
Тя се обърна и извика:
— Лу Ма, събуди чичо ми! Жун Лу е тук и трябва да получи неговия подпис, преди да се
върне в двореца.
— Ей сега — въздъхна старата жена.
— Дай да я видя — протегна ръка Орхидея.
— Тя е за Муян-а — поклати глава Жун Лу.
Орхидея отпусна ръката си.
— И все пак знам какво пише там. Трябва да отида в двореца след девет дни заедно с
братовчедка ми Сакота.
Черните му очи гледаха сърдито изпод гъстите вежди.
— Кой ти е казал преди мен?
Тя откъсна погледа си от него, очите й бяха наполовина скрити от правите черни
ресници.
— Китайците знаят всичко. Вчера спрях на улицата да гледам пътуващите актьори. Те
играеха онази стара пиеса „Наложницата на императора“, но я бяха обновили. През шестата
луна, на двайсетия ден според пиесата манджурските девици трябва да се представят пред
вдовстващата майка на Сина на Небето. Колко сме тази година?
— Шейсет — каза той.
Тя вдигна дългите си прави ресници, черни над ониксовите й очи.
— Аз съм една от шейсет?
— Не се и съмнявам, че накрая ще си първа — отговори той.
Гласът му, толкова дълбок, толкова тих, влезе в сърцето й с пророческа сила.
— Където съм аз — рече тя, — ти ще си до мен. Ще настоявам за това. Не си ли мой
родственик?
Те отново се взряха един в друг, забравили за миг всичко друго, освен себе си.
После той каза строго, като че не я беше чул:
— Дойдох тук, за да помоля твоя настойник да станеш моя съпруга. Сега не знам какво
ще направи той.
— Може ли да откаже императорската призовка? — попита тя.
Орхидея отмести поглед от него и после с подчертана грация отиде до дългата маса от
черно дърво, която беше опряна на вътрешната стена на стаята. Между два високи месингови
свещника, под картината, изобразяваща свещената планина Утай, имаше саксия с цъфнали
жълти орхидеи.
— Разтвориха се тази сутрин. В императорския цвят. Това е поличба — промърмори тя.
— Сега всичко е поличба в ума ти — каза той.
Орхидея се обърна към него, черните й очи бяха блестящи и разгневени.
— Не е ли мой дълг да служа на императора, ако бъда избрана? — Тя отвърна поглед от
него и гласът й спадна до обичайната си мекота. — Ако не бъда избрана, със сигурност ще
стана твоя съпруга.
Лу Ма влезе, взирайки се в двете млади лица.
— Чичо ви се събуди, млада господарке. Каза, че ще закуси в леглото. През това време
вашият родственик може да влезе.
Старата прислужница излезе и двамата я чуха да тропа в кухнята. Къщата започваше да се
раздвижва. Двете момчета се караха във външния двор, до уличната порта. Орхидея чу
жалния гласец на сестра си откъм спалнята.
— Орхидея, старша сестро! Не ми е добре! Боли ме глава…
— Орхидея — повтори Жун Лу. — Сега това име е твърде детинско за теб.
— Все пак така се казвам! — тропна с крак тя. — И защо стоиш тук? Изпълни дълга си и
аз ще изпълня моя.
Орхидея се врътна на пети и единственото, което оставаше на Жун Лу, беше да я гледа как
отмества завесата встрани и я оставя да падне зад нея.
Но в този кратък изблик на гняв се очерта твърдото й намерение. Тя щеше да отиде в
града на императора и щеше — трябваше — да бъде избрана. Така в един миг тя реши
въпроса, който дълго я мъчеше — да бъде жена на Жун Лу и майка на децата му, а децата
щяха да бъдат много, защото двамата бяха страстни, или да стане императорска наложница?
Той обичаше само нея, а тя обичаше него, но и още нещо. Какво беше то? В деня на
призовката щеше да узнае.
***
ПРЕЗ ДВАЙСЕТ И първия ден на шестия лунен месец тя се събуди в Зимния дворец в
Града на императора. Първата й мисъл бе онази, с която беше заспала предишната нощ:
„Аз се намирам в Града на императора!“
Нощта беше свършила. Денят бе настъпил, великият и важен ден, който тайно бе
очаквала, откакто беше малко момиче — беше видяла как по-голямата сестра на Сакота
напуска завинаги дома, за да стане императорска наложница. Това момиче беше починало,
преди да стане императрица, и никой от семейството не я бе видял след този ден. Но тя,
Орхидея, щеше да живее…
„Разграничи се от останалите — беше казала майка й вчера. — Сред девиците си само ти.
Сакота е малка и с крехка красота и тъй като е по-малката сестра на починалата съпруга на
императора, със сигурност ще бъде предпочетена пред теб. Каквото и място да ти отредят,
можеш да се издигнеш над него.“
Вместо сбогуване майка й, винаги строга, й каза тези прости думи и сега те оживяваха в
ума й. Тя не плака през нощта, когато чу другите да плачат, уплашени да не би императорът
да ги избере. Ако избереше нея, можеше никога повече да не види семейството и дома си,
както майка й беше казала. Не можеше дори да посети дома си, преди да навърши двайсет и
една. Между седемнайсет и двайсет и една се простираха четири самотни години. А
трябваше ли да са самотни? Когато мислеше за Жун Лу, бяха самотни. Но тя мислеше също и
за императора.
В последната нощ у дома не можеше да заспи от вълнение. Сакота също беше будна. По
някое време през тихите часове тя чу стъпки и ги разпозна.
— Сакота! — извика тя.
В тъмнината меката ръка на братовчедката й напипа лицето й.
— Орхидея, страх ме е! Нека дойда в твоето легло.
Тя избута по-малката си сестра, отпусната в съня си, за да направи място за братовчедка
си. Сакота пропълзя в леглото. Ръцете и краката й бяха студени и тя трепереше.
— Не се ли страхуваш? — прошепна момичето, притискайки се към топлото тяло на
братовчедка си под завивките.
— Не — отговори Орхидея. — Какво може да ме нарани? И от какво толкова се
страхуваш, когато собствената ти сестра беше избраница да императора?
— Тя умря в двореца — прошепна Сакота. — Беше нещастна там, тъгуваше за дома. Аз
също може да умра.
— Аз ще бъда там с теб — успокои я Орхидея.
Тя обви силните си ръце около крехкото й тяло. Сакота винаги е била твърде слаба,
прекалено чувствителна, никога гладна, нито силна.
— А какво ще стане, ако не ни изберат в един и същи клас? — попита Сакота.
Така и стана. Разделиха ги. Вчера, когато девиците се представиха пред вдовстващата
майка на Сина на Небето, тя избра двайсет и осем от шейсетте. Сакота, тъй като беше сестра
на починалата принцеса, беше сложена във Фей, първия клас, а Орхидея в Гуей Жън, третия.
— Тази има особен нрав — каза проницателната вдовстваща императрица, взирайки се в
Орхидея. — Иначе щях да я сложа в Пин, втория клас, тъй като не е подходящо да я оставя в
първия клас с братовчедка й, която е сестра на моята снаха, заминала за Жълтите извори.
Нека бъде в третия клас, защото е най-добре моят син, императорът, да не я забележи.
Орхидея слушаше с привидна скромност и покорство. Сега, девица едва в третия клас, тя
си спомни майчините думи. Майка й бе силна жена.
Един глас извика в спалнята, гласът на главната прислужница, отговаряща за облеклата,
чиято задача беше да подготви девиците.
— Млади дами, време е да ставате! Време е да се разкрасите! Днес е вашият щастлив ден.
Останалите скочиха веднага след това повикване, но Орхидея не го направи. Тя нямаше да
върши онова, което правят другите. Трябваше да е отделно от тях, да е сама. Тя лежеше
неподвижно, скрита под копринения юрган, и гледаше как младите момичета треперят в
ръцете на жените, които ги обслужваха. Въздухът беше хладен, северното лято едва бе дошло
и над плитките дървени вани с гореща вода се вдигаше пара.
— Всички трябва да се изкъпят — командваше главната прислужница.
Тя седна на широк бамбуков стол, дебела и строга, свикнала да й се подчиняват.
Младите момичета, вече голи, влязоха във ваните и прислужниците ги измиха с ароматен
сапун и ги избърсаха с меки кърпи, докато главната прислужница ги оглеждаше една по една.
Изведнъж тя заговори:
— Двайсет и осем бяха избрани от шейсетте. Аз преброих само двайсет и седем.
Тя погледна хартията в ръцете си и започна да извиква имената на девиците. Всяка
девица отговаряше от мястото си. Но последната не отговори.
— Йехънала! — извика отново старата жена.
Това бе фамилното име на Орхидея. Вчера, преди да напусне къщата му, Муян-а, нейният
чичо настойник, я беше извикал в библиотеката, за да й даде бащински съвет.
Тя стоеше пред него и той, без да надига огромното си тяло, облечено в небесносин сатен
и преливащо от седалката на креслото, я наставляваше. Чувстваше се добре около чичо си,
защото беше мил с нея, но не го обичаше. Не го обичаше, защото той не обичаше никого —
беше твърде мързелив, за да обича или да мрази.
— Сега, когато ще влезеш в Града на императора — каза наставникът й с мазния си глас,
— трябва да изоставиш малкото си име, Орхидея. От този ден нататък ще те наричат
Йехънала.
— Йехънала! — извика отново главната прислужница, но отговор нямаше. Момичето
затвори очи и се престори, че спи.
— Да не би Йехънала да е избягала? — извика старата жена.
— Господарке, тя е в леглото! — отговори една от прислужниците.
Главната прислужница беше потресена.
— Все още е в леглото? Как може изобщо да спи?
Прислужницата отиде до леглото и погледна.
— Тя спи.
— Какво е това студено сърце? — извика старата жена. — Събудете я! Издърпайте
завивките, ощипете я по ръцете!
Прислужницата се подчини и Йехънала, преструвайки се, че се събужда, отвори очи.
— Какво има? — попита сънено. Тя седна в леглото, ръцете й се стрелнаха към бузите. —
О-о — заекна тя. Гласът й беше мек и жаловит като на гургулица. — Как можах да забравя?
— Наистина как! — възмути се главната прислужница. — Не знаеш ли каква е заповедта
на императора? След два часа трябва да сте вече в залата за аудиенции и всяка девица трябва
да изглежда безупречно. Два часа, казвам ви, през които трябва да бъдете изкъпани,
парфюмирани, облечени, косата ви навита и закуската изядена.
Йехънала се прозя, скрила устата си с ръка.
— Как хубаво спах! Дюшекът е толкова мек, не като у дома.
Старата жена изсумтя.
— Едва ли някой може да си представи, че дюшекът в двореца на Сина на Небето ще е
твърд като твоето легло.
— Много по-мек, отколкото си представях — продължи Йехънала.
Тя стъпи на теракотения под, краката й бяха боси и силни. Девиците бяха манджурки, а
не китайки и краката им не бяха пристягани.
— Хайде, хайде — каза главната прислужница. — Побързай, Йехънала. Останалите са
почти облечени.
— Да, почитаема — отговори тя.
Но изобщо не се разбърза. Позволи на една от жените да я съблече, като не направи и
опит да й помогне, и когато вече беше гола, влезе в плитката вана и дори не вдигна ръка да се
измие.
— Ти! — прошепна жената. — Няма ли да ми помогнеш да те приготвя?
Йехънала отвори широко големите си очи, черни и блестящи.
— Какво трябва да направя? — попита тя безпомощно.
Никой не би се досетил, че в къщата й няма други слуги, освен Лу Ма в кухнята. Тя винаги
къпеше не само себе си, но и по-малката си сестра и братята си. Переше техните дрехи
заедно със своите и беше носила и тримата като бебета на гърба си, привързани към него с
широки ивици плат, докато тя ходеше насам-натам да помага на майка си с къщната работа,
както и до магазина за светилен газ и до пазара за зеленчуци. Единственото й удоволствие бе
да спре на улицата да погледа някоя трупа пътуващи китайски актьори. Но чичо й Муян-а,
винаги мил, й позволи да учи заедно с неговите деца при семейния учител, въпреки че
парите, които даваше на майка й, отиваха за храна и дрехи и не позволяваха особен лукс.
Тук всичко бе луксозно. Тя огледа необятната стая. Ранното слънце пълзеше по стените и
озаряваше непрозрачните витражи на прозорците. Сините и червените греди оживяха над
главите им, а червените и зелените манджурски одежди на девиците съответстваха на
обстановката. Аленочервени сатенени завеси висяха на входовете, а възглавниците на
резбованите дървени столове бяха от алена вълна. Свитъците по стената изобразяваха
пейзажи или мъдрости, изрисувани с черно мастило върху бяла коприна. Въздухът бе
сладникав от ароматите на сапуните и маслата. Йехънала внезапно откри, че обича лукса.
Жената, която я обслужваше, не отговори на въпроса и. Нямаше време. Главната
прислужница ги караше да бързат.
— Нека първо да се нахранят — казваше тя. — В оставащото време ще им оправим
косите. За косите им е необходим цял час.
Кухненските прислужници донесоха храна, но девиците не можеха да ядат. Сърцата им
биеха твърде бързо в гърдите и някои отново се разплакаха.
Главната прислужница се ядоса. Дебелото й лице се поду.
— Как смеете да плачете? — изрева тя. — Нима има по-добра съдба от това да бъдете
избрани от Сина на Небето?
Но плачещите девици не спряха.
— Предпочитам да живея у дома — изхлипа една.
— Не искам да бъда избрана — въздъхна друга.
— Срамота! — извика старата жена, скърцайки със зъби към страхливите момичета.
Виждайки толкова нещастие около себе си, Йехънала се успокои още повече. Тя се
движеше грациозно, стъпка след стъпка, и когато храната беше донесена, седна на масата и
яде с голямо удоволствие. Дори главната прислужница се изненада и не можеше да реши
дали да бъде потресена, или доволна.
— Кълна се, че никога не съм виждала такова кораво сърце — каза тя високо.
Йехънала се усмихна, докато държеше пръчиците в дясната си ръка.
— Тази храна е много хубава — каза тя мило по детски. — По-добра е от всичко, което
сме яли у дома.
Главната прислужница реши да бъде доволна.
— Какво разумно момиче — обяви тя. Въпреки това след миг обърна глава към една от
прислужниците и й прошепна: — Погледни големите й очи! Тази има жестоко сърце…
Жената се намръщи.
— Сърце на тигър — съгласи се тя. — Наистина, има тигърско сърце…
***
По ПЛАДНЕ ЕВНУСИТЕ дойдоха за тях, водени от главния евнух Ан Дъхай. Той имаше
красива, все още млада фигура и беше облечен в дълга светлосиня сатенена одежда,
препасана на кръста с червена коприна. Лицето му бе гладко, чертите широки, носът извит
надолу, а очите черни и горделиви.
Дъхай заповяда почти небрежно девиците да минат пред него. Като малък император
седна на голям резбован стол от черно дърво и се взираше с презрение във всяка от тях,
докато преминаваха. До него имаше маса от черно дърво, на която бяха оставени
сметководната му книга, четката му и кутията му с мастило.
Йехънала го наблюдаваше изпод дългите си мигли. Тя стоеше отделно от другите девици,
наполовина скрита от алената завеса, която висеше над един вход. Главният евнух
отбелязваше с четка и мастило името на всяка девица, която минаваше пред него.
— Една не е тук — обяви той.
— Тук съм — рече Йехънала.
Тя пристъпи напред срамежливо, главата й беше наведена, лицето извърнато, а гласът й
толкова тих, че едва се чуваше.
— Тази закъснява цял ден — каза с високия си глас главната прислужница. — Тя спа,
когато другите вече бяха будни. Не искаше да се измие или облече и изяде храна колкото една
селянка. Цели три купи просо! Сега седи там като глупачка. Чудя се дали наистина не е.
— Йехънала — прочете главният евнух с висок рязък тон. — Най-голямата дъщеря на
знаменосеца Джао. Неин настойник е знаменосецът Муян-а. Записана е в Северния дворец
преди две години, на възраст петнайсет години. Сега е на седемнайсет.
Той вдигна глава и се взря в Йехънала, която седеше пред него със скромно сведена глава
и очи, впити в пода.
— Ти ли си това? — запита я той.
— Аз съм — отговори Йехънала.
— Продължавай — заповяда й главният евнух. Но очите му я последваха. След това той
стана и заповяда на по-нисшите евнуси: — Нека девиците бъдат заведени в чакалнята.
Когато Синът на Небето е готов да ги приеме, ще ги обявя сам една по една пред Драконовия
трон.
Девиците чакаха четири часа. Прислужниците седяха с тях, мъмрейки ги, ако някоя
сатенена дреха се измачка или пък кичур се измъкне от прическата. От време на време някоя
жена пудреше лицето на девица или начервяваше устните й. На два пъти им дадоха да пият
чай. По пладне ги стресна раздвижване в далечния двор. Бучаха рогове, биеха барабани и
накрая удари гонг в ритъма на приближаващи стъпки. Ан Дъхай, главният евнух, дойде
отново в чакалнята заедно с по-нисшите евнуси, сред които имаше един млад, висок и
мускулест и въпреки че лицето му беше грозно — то бе толкова тъмно и орлово, — очите на
Йехънала се спряха несъзнателно на него. В същия миг евнухът я усети и отвърна арогантно
на погледа й. Тя извърна глава.
Но главният евнух беше забелязал.
— Ли Лиен-ин — извика рязко, — защо си тук? Заповядах ти да чакаш с девиците от
четвъртия клас, Чан Цай!
Без да каже дума, високият млад евнух напусна залата.
Тогава главният евнух се обърна към девиците:
— Млади дами, ще изчакате тук, докато вашият клас бъде повикан. Първо Фей трябва да
бъде представен на императора от вдовстващата майка, после Пин. Едва след като те бъдат
разгледани и императорът направи своя избор, ще може вашият клас, който е само Гуей Жън,
да се приближи до трона. Не трябва да поглеждате императора в лицето. Само той може да
гледа към вас.
Никоя не отговори. Девиците стояха мълчаливи със сведени глави, докато той говореше.
Йехънала беше застанала последна, като че ли е най-скромната от всички, но сърцето й
биеше силно в гърдите. През следващите няколко часа, след час или по-малко, в зависимост
от настроението на императора, тя можеше да достигне върховния момент в живота си. Той
щеше да я погледне, да я прецени, да разгледа формите и цвета й и в този миг тя трябваше да
го накара да почувства силния й чар.
Тя си мислеше за братовчедка си Сакота, минаваща може би точно сега пред очите на
императора. Сакота беше приятно обикновена, нежна и по дете непринудена. Тъй като тя
беше сестра на починалата принцеса, която императорът бе обичал като принц, беше
сигурно, че ще бъде сред избраните. Това бе добре. Двете със Сакота бяха живели заедно,
откакто тя беше на три, когато, след смъртта на баща й, майка й се бе върнала в дома на
предците си, и Сакота винаги й се подчиняваше, опираше се на нея и й се доверяваше. Тя
дори можеше да каже на императора: „Моята братовчедка Йехънала е красива и умна.“
Беше на върха на езика й онази вечер, когато спаха заедно, да й каже: „Застъпи се за мен”,
но бе твърде горда. Сакота, макар и послушна и все още дете, имаше непорочното детско
разбиране за достойнство, което не допускаше застъпничество.
Сред групата от чакащи девици се чу мърморене. Някоя бе чула шепот от залата за
аудиенции. Фей бяха разпуснати. Сакота бе избрана за Първа императорска наложница. Пин
бяха малко. Още един час…
Преди часът да изтече, главният евнух се върна.
— Сега е часът на Гуей Жън — обяви той. — Пригответе се, млади дами. Императорът се
изморява.
***
ДЕВИЦИТЕ СЕ ПОДРЕДИХА в процесия и прислужниците добавиха последни щрихи по
косите, устните и веждите им. Падна мълчание и смехът спря. Едно момиче се отпусна в
несвяст върху една от прислужниците и тя ощипа ръцете и меката част на ушите му, за да го
върне в съзнание. Вътре в залата за аудиенции главният евнух вече обявяваше имената и
възрастта им и всяка трябваше да влезе, когато чуеше своите. Една по една те минаваха пред
императора и вдовстващата майка. Но Йехънала, последната, се отдалечи от мястото си,
сякаш забравила къде се намира, за да погали малко дворцово кученце, което бе дошло през
някаква отворена врата. Кученцето беше пекинез, едно от онези малки зверчета, които
придворните дами държаха недохранени като малки, за да останат джуджета, а после ги
разнасяха насам-натам в бродираните си ръкави.
На вратата чакаше главният евнух.
— Йехънала! — извика той.
Прислужниците вече се бяха пръснали и тя беше останала сама да си играе с кученцето.
Почти бе заблудила сама себе си, че е забравила къде беше и защо. Дърпаше назад дългите
уши на кученцето и се смееше в набръчканото му лице, не по-голямо от дланта на ръката й.
Беше чувала, че тези кученца приличат на лъвове, но не бе позволено на простосмъртните да
ги отглеждат и тя никога не беше ги виждала.
— Йехънала! — изрева гласът на Ан Дъхай в ушите й и тя бързо се изправи.
Той се втурна към нея и сграбчи ръката й.
— Забрави ли? Или си луда? Императорът чака! Той те чака! Казвам ти, заслужаваш да
умреш заради това.
Тя се отскубна от него и той забърза към вратата, за да извика отново името й.
— Йехънала, дъщеря на знаменосеца Джао, вече покойник, племенница на Муян-а от
улица „Пютър“! Възраст седемнайсет години, три месеца и два дни…
Тя влезе без шум или превземки и тръгна бавно през огромната зала. Дългата й
манджурска връхна дреха от розово-червен сатен докосваше върха на бродираните й
манджурски обувки с бели подметки и токове в средата. Красивите й тънки ръце стояха
прибрани до талията й и тя не обърна глава към трона, когато бавно мина покрай него.
— Нека мине отново — каза императорът.
Вдовстващата майка се загледа в Йехънала с неволно възхищение.
— Предупреждавам те — каза тя, — това момиче има буен характер. Виждам го по
лицето й. Тя е твърде силна за жена.
— Красива е — отвърна императорът.
Йехънала все още не обръщаше глава. Гласовете достигаха безплътни до ушите й.
— И какво, ако има буен характер? — питаше сега императорът. — Едва ли ще се ядосва
точно на мен.
Той имаше капризен младежки глас, тънък и момчешки. Гласът на майка му беше плътен
и тих, помъдрял от възрастта.
— По-добре да не избираш силна жена, която е и красива — обясни тя. — Вземи
например другата, Поу Йоу, която вече видя в класа Пин. Чувствително лице, хубав външен
вид, но…
— Кожата й е груба — каза упорито императорът. — Без съмнение, е имала едра шарка
като малка. Въпреки пудрата по лицето й, белезите се виждат.
Йехънала сега стоеше точно пред него.
— Спри — заповяда й той.
Тя спря, лицето и тялото й се виждаха в профил, главата й бе вдигната, очите й се взираха
в далечината, като че ли мислите й бяха някъде другаде.
— Обърни лице към мен — нареди императорът.
Бавно, като че ли равнодушна, тя се подчини. От скромност и приличие, бяха я учили,
девицата не вдига очите си по-високо от гърдите на мъжа. А императора не трябваше да
гледа по-високо от коленете. Но Йехънала го погледна в лицето, и то с такова
съсредоточение, че видя очите му, плитко разположени под младите рехави вежди, и през
своите очи изля в неговите силата на волята си. Той дълго седя неподвижен. После
проговори:
— Избирам тази.
„Ако бъдеш избрана от Сина на Небето — беше казала майка й, — прислужвай най-
напред на майка му, вдовстващата императрица. Нека тя вярва, че мислиш за нея ден и нощ.
Научи какво обича, грижи се за удобството й, никога не се опитвай да избягаш от нея. Не й
остава още много. Ще има много години за теб след това.”
Йехънала запомни тези думи. През онази първа нощ, след като бе избрана, тя лежеше в
собствената си малка спалня, една от трите стаи, които й бяха дали да използва. Възрастна
прислужница, отговаряща за облеклата, бе избрана от евнуха да я обслужва. Тя трябваше да
живее тук сама, освен когато императорът я повикаше. Това можеше да се случва често или
пък никога. Понякога една наложница можеше да живее в града на императора девица до
смъртта си, забравена от него, освен ако не подкупеше евнусите да му споменат името й. Но
тя, Йехънала, нямаше да бъде забравена. Когато той се отегчеше от Сакота, към която
наистина имаше дълг, той можеше — трябваше — да се сети за нея. Но щеше ли да си
спомни? Той бе свикнал с красотата и въпреки че очите им се бяха срещнали, можеше ли да е
сигурна, че Синът на Небето ще си спомни?
Тя легна на тухленото легло, покрито с три дюшека, и се замисли. Ден след ден трябваше
да планира живота си и не можеше да си позволи да прахоса нито един — иначе щеше да
живее самотно като забравена девица. Трябваше да е находчива и внимателна и щеше да
използва за напредването си императрицата майка. Щеше да се постави в служба на
вдовстващата императрица, да й бъде предана, никоя задача нямаше да е малка за нея. Освен
това щеше да поиска да учи. Вече можеше де чете и пише благодарение на добрината на чичо
си, но жаждата й за знания никога не беше удовлетворена. Щеше да поиска да я учат на
книгите по история и поезия, музика и рисуване, изкуствата на очите и ушите. За пръв път,
откакто се помнеше, имаше време за себе си, в което да тренира ума си. Щеше да се грижи и
за тялото си, да яде най-доброто месо, да направи кожата на ръцете си мека чрез втриване на
овча лой, да се парфюмира с изсушени портокали и мускус, да нарежда на прислужницата си
да реши косата й по два пъти на ден след баня. Щеше да прави това за тялото си, за да бъде
доволен императорът. Но щеше да оформи разума си за собствено удоволствие и затова щеше
да се научи да изписва йероглифите като учен и да рисува пейзажите като художник, и щеше
да чете много книги.
Сатенът на завивката й се закачи за грубата кожа на ръцете й и тя си помисли: „Никога
повече няма да пера дрехи, да нося гореща вода или да меля брашно. Не е ли това щастието?“
Две поредни нощи не беше спала. Последната нощ у дома двете със Сакота лежаха будни
и си говореха и мечтаеха, и Орхидея успокояваше нежната си братовчедка, а пък кой би могъл
да спи на следващата вечер сред чакащите девици? Но тази нощ всички страхове бяха
изчезнали. Тя бе избрана и тези три стаи станаха малкият й дом. Те бяха тесни, но луксозни,
по стените висяха свитъци, седалките на столовете бяха покрити с червени сатенени
възглавници, масите бяха направени от черно дърво, а гредите над главата й — боядисани в
ярки цветове. Подовете бяха застлани с теракота, а прозорците гледаха към двор с кръгъл
басейн, където под слънчевите лъчи проблясваха златни рибки. Прислужницата й спеше на
бамбукова кушетка пред вратата. Нямаше от кого да се страхува.
Нямаше ли? Тесните зли очи на младия евнух Ли Лиен-ин внезапно се появиха в мрака.
О, евнусите, мъдрата й майка я бе предупредила за тях:
„Те не са нито мъже, нито жени. Самоунищожават се като мъже, преди да им бъде
позволено да влязат в Забранения град. Тяхната мъжественост, заприщена и отречена, ги
отравя отвътре. Превръща се в злоба, горчивина, жестокост и други лоши неща. Избягвай
евнусите от най-висшия до най-нисшия. Плащай им, когато трябва. Никога не им позволявай
да видят, че се страхуваш.“
— Не се боя от теб — каза тя на тъмното лице на Ли Лиен-ин.
И изведнъж, тъй като бе уплашена, си помисли за родственика си Жун Лу. Не го бе
виждала, откакто влезе в палата. Тогава, дръзка както винаги, беше отместила завесата на
носилката си един-два пръста, докато приближаваха към великолепните аленочервени
порти. Пред тях стояха императорските стражи в жълти туники и с извадени и насочени
напред саби. Отдясно, точно до главната порта, стоеше Жун Лу, най-висок от всички. Той
гледаше право напред към гъмжащата от тълпи улица и не й даде и най-малкия знак, че
нейната носилка е по-различна от другите. Нито пък тя можеше да му даде знак. Наранена,
тя го изхвърли от съзнанието си. Не, повече нямаше да мисли за него. И двамата не можеха да
знаят кога ще се видят отново. Един мъж и една жена можеха да изживеят целия си живот
зад стените на Забранения град, без да се срещнат.
Но защо си беше помислила за него, когато си спомни за тъмното лице на евнуха? Тя
въздъхна и отрони няколко сълзи, изненадана от себе си, но без да се опитва да разбере
причината за тях. След това, тъй като бе много млада и твърде изтощена, Йехънала заспа.
***
НЕОБЯТНАТА СТАРА ДВОРЦОВА библиотека беше хладна дори посред лято. По пладне
вратите се затваряха заради жегата навън и искрящото слънце светеше затъмнено през
витражите. Никакъв звук не нарушаваше покоя, освен тихото мърморене на Йехънала, която
четеше на глас на възрастния си учител евнух.
Тя четеше от „Книга на промените” („Идзин”, „Книга на промените“ или „Джоуска книга на
промените“ е един от най-значимите паметници на китайската и световната културна и философска мисъл,
придобила сегашния си вид между 1000 и 400 г.пр.Хр. В 64 символи и знаци, хексаграми, книгата е запечатала
тайната на мирозданието — от закономерностите в музиката, ритъма в поезията, тактическата мъдрост във
военното изкуство до практически съвети в гадателски практики) и потънала в ритъма на поезията й, не
забеляза, че учителят й е мълчал твърде дълго. След това, поглеждайки над книгата, докато
отгръщаше страницата, тя видя, че старият учен спи с глава, облегната на гърдите, а
ветрилото се е изплъзнало от разтворените пръсти на дясната му ръка. Ъгълчето на устата и
се изви в полуусмивка и тя продължи да чете. В краката й спеше кученце. Беше нейно,
дадено й от императорския пазач, когато изпрати прислужницата си да го помоли за
домашен любимец, който да споделя самотата й.
Вече два месеца живееше в двореца и все още не бе викана от императора. Не беше
виждала семейството си, нито дори Сакота или Жун Лу. Тъй като не беше се доближавала до
портите, повече не бе минавала край него, докато той е на пост. Сигурно щеше да се чувства
нещастна в тази необичайна изолация, ако не мечтаеше трескаво за бъдещето. Някой ден
можеше да стане императрица! И когато станеше императрица, щеше да прави каквото си
иска. Ако пожелаеше, можеше да извика родственика си по каквато и да е причина,
например да занесе писмо на майка й.
„Сама поставям това писмо в ръцете ти — щеше да каже, — и ти трябва да ми донесеш
нейния отговор.”
И никой освен тях двамата нямаше да знае дали писмото е за майка й. Но мечтите й
зависеха от императора и дотогава можеше само да се подготвя. Тук, в библиотеката, тя
учеше всеки ден в продължение на пет часа с учителя си, евнуха, който беше най-учен от
всички. В годините, когато все още е бил мъж, той бил известен писател на съчинения от
осем части и поеми в стила на династията Тан. След това заради тази слава му бяха
заповядали да стане евнух, за да обучава младия принц, сега вече император, и след него
дамите, които щяха да станат негови наложници. „Някои от тях ще се научат, други — не, но
никоя не учи като Йехънала“, заявяваше старият учител. Той се хвалеше сред евнусите и
даваше добри отзиви за нея пред вдовстващата майка, така че един ден, когато Йехънала й
сервираше, императрицата дори я похвали за усърдието.
— Добре правиш, че изучаваш книгите — каза тя. — Синът ми, императорът, се изморява
лесно и когато е слаб или неспокоен, трябва да можеш да го развличаш с поезия и живопис.
И тогава Йехънала бе навела глава в покорство.
В този момент, докато размишляваше над една страница, тя усети докосване по рамото си
и когато обърна глава, видя края на сгънато ветрило и ръка, която познаваше от пръв поглед
— голяма, гладка и силна ръка. Тя принадлежеше, на младия евнух Ли Лиен-ин. От седмици
знаеше, че той е решен да стане неин слуга. Не бе негов дълг да стои край нея — той беше
само един от многото нисши евнуси, — но й помагаше с някои малки неща. Когато копнееше
за плодове или сладкиши, той беше този, който й ги носеше. Чрез него тя научаваше клюките
от залите, галериите и стотиците дворци в Забранения град. Тя трябваше да знае какво се
говори, защото не бе достатъчно само да чете книги, а също да е запозната до най-малката
подробност с интригите, премеждията и любовните връзки между техните стени. Да знаеш,
означаваше да придобиеш власт.
Йехънала вдигна глава и сложила пръст на устата си, повдигна вежди въпросително. Той й
посочи с ветрилото си да излезе в павилиона пред библиотеката. Пристъпвайки безшумно с
платнените си обувки по теракотата, той я поведе тихо и тя го последва, докато не стигнаха
на място, където вече нямаше опасност да събудят спящия учител. Кученцето се беше
събудило и бе тръгнало след нея, без да лае.
— Имам новина за вас — каза Ли Лиен-ин.
Той се извисяваше над нея, раменете му бяха грамадни, главата квадратна и голяма,
чертите груби, а фигурата могъща и сурова. Имаше защо да се бои от него, само че вече не си
позволяваше да се страхува от никого.
— Каква новина? — запита тя.
— Младата императрица е заченала!
Сакота! Не беше виждала братовчедка си нито веднъж, откакто бяха влезли заедно през
портите. Сакота беше станала консорт (Съпруга или съпруг на управляващ владетел) на мястото на
починалата си сестра, докато тя, Йехънала, бе само наложница. Сакота бе повикана в леглото
на императора и бе изпълнила дълга си. Ако родеше син, той щеше да стане наследник на
Драконовия трон, а тя щеше да се издигне на мястото на императрицата майка. А тя,
Йехънала, все още щеше да бъде наложница. За такава малка награда ли беше захвърлила
любимия си и живота си? Сърцето й се сви в гърдите.
— Има ли доказателство за зачеването? — настоя да узнае тя.
— Има — отговори той. — Плащам на нейната прислужница. Този месец, за втори път,
няма и намек за кръв.
— И какво? — попита тя.
След това си наложи вечния си самоконтрол. Никой не можеше да я спаси, освен самата
нея. Сега трябваше да разчита само на себе си. Но съдбата можеше да е благосклонна към
нея. Сакота можеше да роди момиче. Все още нямаше да има наследник, докато не се роди
син, чиято майка щеше да бъде обявена за императрица.
И може би тази майка ще съм аз, помисли си тя. При тази внезапно появила се надежда
умът й се успокои, както и сърцето й.
— Дългът на императора към покойната му дама е изпълнен — продължи евнухът. —
Сега може да се отдаде на желанието си.
Тя замълча. Можеше да избере нея!
— Трябва да сте готова — продължи той. — Смятам, че след шест или седем дни ще си
помисли за наложница.
— Откъде знаеш всичко това? — попита тя уплашена, въпреки желанието си да не се
страхува.
— Евнусите знаят тези неща — каза той, втренчвайки се в лицето й.
Тя заговори с достойнство:
— Забравяш се пред мен.
— Обидих ви — каза той бързо. — Сгреших. Вие винаги сте права. Аз съм ващ слуга, ваш
роб. Тя бе толкова самотна, че въпреки че той я плашеше, се принуди да приеме уверенията му.
— Но защо — запита го тя — искаш да ми служиш? Нямам пари, с които да те възнаградя.
Беше вярно, че тя не притежава дори една монета. Всеки ден ядеше най-изтънчени ястия,
тъй като каквото не изядеше императрицата майка, беше поднасяно на наложниците и имаше
изобилие от всякаква храна. Сандъците в спалнята й бяха пълни с красиви одежди. Спеше в
копринени завивки и нейната прислужница я обгрижваше ден и нощ. Но все пак не можеше
да си купи дори носна кърпичка или пакет бонбони. И не беше гледала представление,
откакто влезе в Забранения град. Вдовстващата майка все още бе в траур заради покойния
император Даогуан, бащата на сина й, и тя не би позволила дори на наложниците да се
забавляват на някоя пиеса. Това лишение караше Йехънала да се чувства по-самотна,
отколкото загубата на семейството си. През целия й живот, когато задачите бяха трудни,
дните — безрадостни, а майка й я хокаше, тя отиваше да гледа как играят актьорите на
улицата или в двора на храма. Ако имаше по случайност някоя монета, я пазеше за
представлението, а ако нямаше, се измъкваше незабелязано, преди да пуснат кошницата сред
тълпата.
— Мислите ли, че искам подаръци? — каза Ли Лиен-ин. — Тогава сте ме преценили
неправилно. Знам каква е съдбата ви. Имате в себе си силата, която липсва на останалите. Не
я ли забелязах още когато ви видях? Казах ви. Когато се издигнете към Драконовия трон, аз
ще се издигна с вас, завинаги ваш слуга и ваш роб.
Тя бе достатъчно проницателна, за да разбере колко умело използва красотата и
амбицията й Ли Лиен-ин за собствените си цели, докато затяга възлите на дълга между
двама им. Ако някога достигнеше трона, а тя щеше да го направи един ден, той щеше да бъде
там, за да й припомни колко й е помогнал.
— Защо би искал да ми служиш без нищо в замяна? — попита тя равнодушно. —Никой не
дава, без да помисли какво би спечелил от това.
— Двамата с вас се разбираме — каза той и се усмихна.
Йехънала отвърна поглед.
— Значи, можем само да чакаме — примири се тя.
— Ще чакаме — съгласи се той, поклони й се и си тръгна.
Тя се върна в библиотеката много замислена, а кученцето припкаше след нея. Старият
учител все още спеше и тя седна на същия стол, където седеше, преди да излезе, и започна
отново да чете. И всичко бе както преди, освен сърцето й, което вече не беше мекото девиче
сърце. Тя беше станала жена, подчинена на съдбата си.
Как можеше сега да мисли за значението на древната поезия? Цялото й съзнание беше
съсредоточено към момента, когато щяха да я повикат. И как щеше да дойде призовката? Кой
щеше да донесе съобщението? Щеше ли да има време да се изкъпе и парфюмира тялото си,
или трябваше да отиде както си е? Императорските наложници често клюкарствата помежду
си и когато някоя изчезнеше и после се появеше отново, останалите я разпитваха до
последното зрънце спомен, за да разберат какво се е случило между нея и императора.
Йехънала не задаваше въпроси, но слушаше. Трябваше да знае!
— Императорът не иска да говориш с него — бе казала една от наложниците.
Някога тя е била любимка на императора, но сега живееше захвърлена в Двореца на
забравените наложници заедно с другите, които императорът не бе обичал твърде дълго или
пък бяха застаряващите наложници на покойния му баща. Въпреки че още нямаше двайсет и
четири, тази наложница бе избрана, приета и после отхвърлена. През останалия си живот тя
нямаше да бъде нито съпруга, нито вдовица, и тъй като не бе заченала, нямаше дори дете за
утеха. Тя бе красива жена, ленива и празна, която говореше само за единия ден, в който беше
живяла в личните покои на императора. Разказваше тази история отново и отново, докато
новите наложници чакаха да бъдат избрани.
Но Йехънала слушаше и не казваше нищо. Тя щеше да забавлява императора. Щеше да го
разсмива, да го закача, да му пее и да му разказва истории, изграждайки връзка между тях —
както между умовете им, така и между телата. Затвори „Книгата на промените“ и я остави
настрани. Имаше други книги, забранени книги, „Сън в алени покои” (Китайски роман, написан
на разговорен език, от времето на династията Цин, смятан за един от шедьоврите на китайската литература. В
него авторът му увековечава всички жени, които е познавал в младежките си години – приятелки, роднини и
прислуга), „Сливов цвят в златна ваза” (Китайски битово-еротичен роман, публикуван около 1610 г. Книгата
дълго време е била забранена, била е обявена за „неприлична“), „Бялата змия” (Китайска легенда, записана за
пръв път по време на династията Мин под заглавието „Бялата девица, заключена завинаги в пагодата Лейфен”) —
тя щеше да ги прочете всичките. Щеше да заповяда на Ли Лиен-ин да й ги купи от
книжарниците извън Забранения град, ако не можеше да ги намери тук.
Учителят се събуди внезапно и тихо, както се случва със старите хора, тъй като разликата
между съня и бодърстването им е много тънка. Той я наблюдаваше, без да се движи.
— Е, как е? — попита я. — Привършихте ли за днес?
— Привърших — каза тя. — И бих искала други книги, книги с истории, приказки за
магии, нещо, което да ме забавлява.
Той изглеждаше строг и поглади гладката си брадичка с ръка, суха като повехнало
палмово листо.
— Такива книги замъгляват мислите, особено на жените — обяви той. — Няма да ги
намерите в императорската библиотека, няма нито една такава сред трийсет и шестте хиляди
книги на тези лавици. Такива книги дори не трябва да бъдат споменавани от една
добродетелна дама.
— Тогава няма да ги споменавам — каза игриво тя.
Навеждайки се, Йехънала прибра кученцето в ръкава си и се върна в стаята си.
***
ТОВА, КОЕТО РАЗБРА този следобед, на следващия ден беше известно навсякъде. От уста
на ухо клюката летеше от двор в двор и вълнението се надигаше като буря. Независимо че
имаше консорт и многобройни наложници, императорът никога не бе имал дете и великите
манджурски кланове бяха неспокойни. Ако не се родеше наследник, трябваше да се избере
наследник измежду тях и принцовете се следяха много внимателно един друг, пазеха себе си
и синовете си, бдейки на кого ли ще се падне изборът. Сега, след като Сакота бе заченала, те
можеха само да чакат. Ако родеше дъщеря, вместо син, съперничеството щеше да започне
отново.
Самата Йехънала принадлежеше към най-могъщия от тези кланове, от който вече се бяха
издигнали три императрици. Защо тя да не бъде четвъртата? И ако бъдеше избрана, ако
заченеше веднага, ако имаше син, а Сакота само дъщеря, съдбата й щеше да е ясна — може би
твърде ясна, защото кой има такъв късмет, че една стъпка толкова бързо да доведе до друга?
Но всичко беше възможно.
Подготвяйки се, от този ден нататък тя започна да чете меморандумите (Меморандумите
представляват писмен официален начин за комуникация с китайския император. Пишели се във формата на есета на
литературен китайски.), идващи от Драконовия трон, изучавайки всяка дума от указите, които
императорът изпращаше. Така тя щеше да се запознае с държавните дела и да бъде готова,
ако боговете са решили да я издигнат. Много бавно Йехънала започна да разбира обширната
страна и жителите й. Нейният свят беше град Пекин, където бе отраснала от дете до девойка.
Тя познаваше господарската класа, манджурските кланове, чиито предци бяха нахлули в
Китай и завзели властта от могъщите китайци. В продължение на двеста години северната
династия бе строила сърцето си тук, в имперския град, а червените му стени го ограждаха от
останалата част на столицата. Града на императора или Забранения град — така го наричаха,
тъй като императорът беше неговият цар, неговият единствен мъж и само той можеше да спи
в него през нощта. По здрач барабаните биеха на всяка уличка и алея, за да предупредят
мъжете, че е време да си ходят. Императорът оставаше сам с жените и евнусите си.
Но тази столица, вътрешният град, тепърва разбираше тя, бе само управляващият център
на страна, вечна със своите планини, реки, езера и морски брегове, безкрайни градове и села,
стотици милиони различни хора, търговци, селяни, учени, тъкачи, занаятчии, ковачи и
ханджии, мъже и жени от всякакъв сорт, занаят и бит. Живото й въображение излизаше отвъд
портите на кралския й затвор и пътуваше навсякъде, където я отвеждаха очите й, вперени в
страниците на книгите. От императорските укази тя научаваше още повече. Йехънала разбра,
че на юг се надига мощен бунт, омразен плод на чужда религия. Тези китайски размирници
се наричаха тайпин, а водачът им бе фанатичен християнин с фамилно име Хун, който си
въобразяваше, че е прероденият брат на някой си Исус, син на чуждестранен бог от селска
жена. Това рождение не беше странно, в древните книги имаше много такива истории. Някоя
селянка можеше да каже, че й се е явил бог във формата на облак, докато е орала на полето, и
я е забременял с магия, така че след десет лунни месеца тя родила божествен син. Или
рибарска дъщеря, все още девица, можеше да разкаже как някой бог е излязъл от реката,
докато се е занимавала с мрежите на баща си, и е забременяла от неговата магия. Но под
християнското знаме на тайпинските бунтовници се събираха буйните и недоволните и
освен ако не бъдеха усмирени, можеха да свалят манджурската династия. Даогуан беше слаб
император, също като сина си Сиенфън, когото майка му командваше, все едно е дете.
Значи, Йехънала трябваше да си проправи път към него чрез императрицата майка и
затова тя превърна в свое задължение ежедневното прислужване на възрастната дама,
появявайки се ден след ден при нея с избрано цвете или плод, откъснат от императорските
градини.
Сезонът на летните пъпеши беше почти настъпил, а императрицата майка много обичаше
малките жълти плодове, които растяха върху купчинки тор, където напролет посяваха
семената им. Йехънала вървеше всеки ден между редиците пъпеши и търсеше първите сладки
плодове, скрити под листата. Върху тези почти узрели пъпеши тя слагаше жълта хартия с
името на вдовстващата майка, да не би някой лаком евнух или пък жена да ги открадне.
Всеки ден тя почукваше пъпешите с палец и показалец и веднъж, седем дни след като Ли
Лиен-ин й бе казал новината за Сакота, тя чу, че един пъпеш бие на кухо като барабан. Беше
узрял, така че тя го откъсна от стъблото му и носейки го с две ръце, отиде в покоите на
императрицата майка.
— Нашата почитаема майка спи — каза една прислужница, която завиждаше на
Йехънала, защото императрицата я харесваше.
Йехънала повиши глас.
— Наистина ли вдовстващата майка спи в този час? Сигурно е болна. Часът й на
събуждане отдавна е минал…
Гласът й можеше да бъде кристално ясен, когато поиска, и да се чува през няколко стаи.
Сега той достигна ушите на императрицата майка, която не спеше, а седеше в спалнята си и
бродираше златен дракон върху черен пояс, който искаше да подари на сина си. Нямаше
нужда да върши сама тази работа, но тя не можеше да чете и обичаше да бродира.
Императрицата майка чу гласа на Иехънала и тъй като се изморяваше бързо от шиенето,
остави пояса и извика:
— Йехънала, ела тук! Ако някой казва, че спя, значи, е лъжец!
Йехънала се усмихна подкупващо на мръщещата се прислужница.
— Никой не казва, че спите, почитаема! — извика тя в отговор. — Аз съм чула погрешно.
С тази куртоазна лъжа тя тръгна да обикаля стаите, държейки пъпеша, докато не стигна
до спалнята на императрицата майка. Възрастната жена седеше, облечена само с долни дрехи
заради жегата, и Йехънала й подаде пъпеша с две ръце.
— О — каза императрицата, — тъкмо си седях тук, мислейки си за сладки пъпеши, и се
появяваш ти!
— Нека заповядам на някой евнух да го окачи в един от северните кладенци, за да се
охлади — отвърна Йехънала.
Но императрицата майка нямаше да го позволи.
— Не, не — възпротиви се тя. — Ако пъпешът попадне в ръцете на някой евнух, той ще го
изяде тайно и когато аз го поискам, ще ми донесе зелен или ще каже, че плъховете са го
изгризали или пък че е паднал в кладенеца и той не може да го извади. Познавам евнусите!
Ще го изям тук и сега, за да го прибера на сигурно място в стомаха си.
Тя обърна глава и извика към прислужниците, които бяха наблизо:
— Донесете ми голям нож!
Три-четири жени изтичаха за ножове и след малко се върнаха. Йехънала взе един от тях и
наряза внимателно и сръчно пъпеша. Вдовстващата императрица грабна едно парче и
започна да го яде лакомо като дете, а сладкият му сок се стече по брадичката й.
— Кърпа — нареди Йехънала на една от прислужниците и когато я сложиха в ръката й, тя
я завърза около шията на възрастната жена, за да предпази долната й копринена риза от
окапване.
— Запазете половината — заповяда императрицата, след като изяде колкото можа. —
Когато синът ми дойде да ме види тази вечер, както прави винаги, преди да заспя, ще му го
дам. Но ще стои до мен, за да не го открадне някой евнух.
— Оставете на мен — каза Йехънала.
И тя не позволи на прислужниците дори да докоснат пъпеша. Поиска чиния и сложи
пъпеша вътре, след това и порцеланова купа, с която го похлупи, а после постави всичко в
съд със студена вода на дъното. Положи всичкия този труд, тъй като вдовстващата
императрица можеше да го спомене пред императора и по този начин името й да стигне до
слуха му.
Докато тя работеше по този начин, Ли Лиен-ин действаше по неговия едновременно с
нея. Той подкупи прислугата в личния двор на императора да наблюдава господаря си и
когато монархът стане неспокоен и започне да се заглежда подир жените, да спомене името
на Йехънала.
Така по един или друг начин работата беше свършена и на следващия ден след носенето
на пъпеша Йехънала намери между страниците на книгата си в библиотеката сгъната
бележка. Върху нея бяха написани два реда с груб почерк:
Драконът се събужда отново,
денят на Феникса дойде.
Тя знаеше кой е написал думите. Но откъде знаеше Ли Лиен-ин? Тя нямаше да го пита.
Нещата, които той правеше, за да изпълни целите й, трябваше да се пазят в тайна дори от
самата нея. Така че тя тихо зачете книгите си, докато старият учител евнух заспиваше и се
събуждаше, и заспиваше отново, а часовете минаваха. Но това бе денят, в който тя имаше
обичайния си следобеден урок по рисуване, за което се радваше, тъй като умът й се
стрелкаше насам-натам и не можеше да задържи мислите си върху спокойните думи на
отдавнашен мъдрец. Докато рисуваше, тя трябваше да се съсредоточи върху рисуването,
защото учителката й бе млада жена, при това много взискателна. Това беше китайката
госпожа Мяо, вдовица, чийто съпруг бе починал млад. Тъй като не беше обичайно китайки да
се появяват в манджурския двор, на нея й бе разрешено да отвърже стъпалата си, да си вдигне
косата и да облече манджурски одежди, за да прилича на манджурка, и това й бе позволено,
защото беше съвършена в изкуството си. Тя произхождаше от семейство на китайски
художници, баща й и братята й също рисуваха, но тя ги превъзхождаше, особено в рисуването
на петли и хризантеми, така че бе наета в двореца да преподава на наложниците по рисуване.
Но тя беше толкова изкусна и нетърпелива, че не би обучавала наложница, която няма
желание да учи; или пък й липсва талант. Йехънала имаше и талант, и желание, и когато
госпожа Мяо откри това, тя се посвети на забележителното младо момиче, въпреки че
продължи да бъде настоятелна и сурова учителка. Затова все още не позволяваше на
Йехънала да рисува нищо от натура. Вместо това я караше да изучава древните гравюри и
дърворезби на отдавна живели майстори, така че да издълбае в ума й щрихите и линиите им,
и цветовете, които са смесвали. След това обучение тя позволи на Йехънала да започне да
прерисува и все още й забраняваше да работи сама.
Този ден госпожа Мяо пристигна, както обикновено, точно в четири часа. Имаше много
часовници в императорската библиотека, подаръци от чуждестранни посланици от минали
векове, и още толкова много в двореца, че съществуваше служба от трима евнуси, които
трябваше да ги навиват. Учителката обаче не гледаше чуждестранните часовници, а водния
часовник в дъното на залата. Тя не харесваше чуждестранни предмети, казваше, че
нарушават покоя, необходим за рисуване. Госпожа Мяо бе слаба и почти красива жена —
нейният недостатък бяха малките й очи. Днес беше облечена в дрехи с цвят на слива и върху
вдигнатата си коса носеше мънистена манджурска шапчица. Следваше я евнух, който отвори
висок сандък и извади от него четки, бои и купи за вода. Междувременно Йехънала беше
станала и остана права в присъствието на преподавателката си.
— Седни — заповяда госпожа Мяо.
Тя се настани, за да може и Йехънала да седне. Сега Йехънала видя огромната страна и
жителите й през друг прозорец, докато вековното изкуство се разстилаше пред нея чрез
творчеството на най-известния от китайските художници — живелия преди петнайсет века
Гу Кайджъ, за когото говореше учителката й. Особено много харесваше ранните му картини,
заради нарисуваните на тях богини, яздещи над облаците, чиито колесници бяха теглени от
дракони. Бе нарисувал и императорските дворци на дълъг копринен свитък, върху който
прадядото на императора — Циенлун, беше поставил личния си печат преди сто години и бе
написал със собствената си ръка думите: „Картината не е изгубила свежестта си.“ Свитъкът
беше дълъг три метра, широк двайсет и пет сантиметра и кафяв на цвят. От деветте
нарисувани на него кралски сцени любима на Йехънала беше онази, в която мечка,
освободила се от трупата, която забавлява двора, се е втурнала към императора, а една от
придворните дами се е изпречила на пътя й, за да спаси Сина на Небето. Йехънала смяташе,
че прилича на нея. Висока, красива и дръзка, дамата стои със събрани на кръста ръце и
безстрашен поглед пред звяра, докато стражите тичат с насочени напред копия. Имаше и още
една сцена, върху която размишляваше — на нея бяха показани императорът, неговата
императрица и двамата им синове. Бавачки и наставници стояха край момчетата, цялата
картина преливаше от топлина и живот — по-малкото момче беше толкова палаво, правеше
гримаси и се съпротивляваше, докато бръснарят бръснеше темето му, че Йехънала се
засмиваше, като го видеше. Такъв син щеше да има и тя, ако Небето пожелаеше.
Но днешният урок беше за Уан Уей (Уан Уей (Модзъ) (699/701-759/761) – китайски поет, живописец,
калиграф и музикант, основоположник на китайската монохромна пейзажна живопис), лекар, роден преди
тринайсет века, който се отказал от професията на предците си и станал поет и художник.
— Днес — каза госпожа Мяо с ясния си звънлив глас — ще изучиш тези скици от Уан
Уей. Забележи колко деликатно са нарисувани тези бамбукови листа на фона на тъмните
скали. Погледни сливовите цветчета, смесени с хризантемите.
Тя не позволяваше да се водят разговори, несвързани с рисуването, и Йехънала, винаги
послушна в присъствието на учителите си, слушаше и наблюдаваше.
— Не е ли странно, че сливовите цветчета и хризантемите са на една страница? —
заговори тя. — Не са ли объркани сезоните?
Госпожа Мяо не бе доволна.
— Не е разумно да говориш за объркване, когато става въпрос за Уан Уей — каза тя. —
Ако майсторът е решил да нарисува сливови цветчета сред хризантемите, то е, за да покаже
нещо. Не е грешка. Помисли си за една от най-известните му картини — бананови листа под
сняг. Възможно ли е снегът да пада върху банановите листа? Ако Уан Уей го е нарисувал,
значи, е възможно. Помисли, моля те, над поезията му. Някои обявяват Уан Уей за по-добър
поет, отколкото художник. Аз смятам, че неговите поеми са картини, а картините му са
поеми, и всичко това е изкуство. Да нарисуваш настроение, а не събитие, това е образец за
изкуство.
Докато говореше, тя разбъркваше боите и избираше четки, а Йехънала чакаше.
— Ще ме попиташ защо те карам да прерисуваш Уан Уей — каза учителката. — Искам да
се научиш на точност и изящество. Имаш сила. Но силата трябва да се познава и управлява
отвътре. Само тогава може да бъде истинска.
— Искам да задам въпрос на учителката си — каза Йехънала.
— Питай — отвърна госпожа Мяо, бързо нанасяйки с четката фини щрихи върху голям
лист хартия, разгънат върху квадратна маса, която евнухът беше преместил по-близо до нея.
— Кога ще мога да нарисувам своя собствена картина? — попита Йехънала. Ръката на
учителката й замръзна за миг във въздуха, след което тя я погледна косо с притворени очи.
— Когато вече не мога да ти заповядвам.
Йехънала не й отговори. Значението беше ясно. Когато императорът я избереше, госпожа
Мяо вече нямаше да може да й нарежда — тогава никой вече нямаше да я командва, освен
самия император. Щеше да се е издигнала твърде високо, за да може някой друг да стои над
нея. Тя взе четката си и започна внимателно да прерисува сливови цветчета и хризантеми.
***
По НЯКОЕ ВРЕМЕ през нощта, не знаеше в колко часа, тя се събуди от разтърсването на
нечии ръце. Не можа да заспи рано и когато най-накрая очите й се затвориха, беше заспала
дълбоко. Сега тя сякаш изплува от дълбок кладенец и борейки се да отвори очи, чу гласа на
прислужницата си.
— Събудете се, Йехънала! Викат ви! Синът на Небето ви призовава…
Тя се събуди веднага. Съзнанието й моментално се избистри. Йехънала избута
копринените завивки и протегна крака от високото си легло.
— Ваната ви е готова — прошепна жената. — Бързо влизайте вътре! Сложила съм
парфюм във водата. Извадила съм най-хубавата ви роба от люляков сатен…
— Не люляковата — възпротиви се Йехънала. — Ще облека прасковено розовата.
Други жени влизаха в стаята, вдигнати от сън и прозяващи се — прислужницата,
отговаряща за облеклата, фризьорката и пазителката на бижутата. Наложниците не
получаваха императорски украшения, преди да бъдат повикани при императора.Йехънала
коленичи във ваната и нейната прислужница насапуниса тялото й и отми пяната.
— Сега стъпете на тази кърпа — каза жената. — Ще ви изсуша. Седемте отвора трябва да
бъдат парфюмирани, най-вече ушите. Императорът обича женски уши. Вие имате красиви
малки уши. Не забравяйте ноздрите, а за интимните части ще се погрижа сама.
На всички тези грижи Йехънала се предаде, без да каже дума. Трябваше да се бърза.
Императорът беше буден, пиеше вино и ядеше хлебчета, пълнени с ароматни меса. Ли Лиен-
ин носеше новините до вратата една след друга.
— Не се бавете — изсъска той с дрезгав глас иззад завесата. — Ако онази, която е
пожелал, не е готова, ще повика друга. Драконовият му нрав се пробужда лесно, сигурен съм
в това.
— Готова е — извика прислужницата.
Тя пъхна две цветя от скъпоценни камъни зад ушите на Йехънала и я избута през вратата.
— Отивайте, скъпата ми, любимката ми — прошепна тя.
— О, кученцето ми! — извика Йехънала към животинчето, което се мотаеше в краката й.
— Не, не — извика Ли Лиен-ин. — Не трябва да вземате кучето!
Но Йехънала, изплашена, се наведе и взе зверчето на ръце.
— Ще го взема! — извика тя и тропна с крак.
— Не! — изрева отново той.
— О, Яма (Владетел на ада в будизма)! — ревна и прислужницата, обезумяла. — Остави я да
вземе кученцето, обущарска вакса такава! Ако я ядосаш, тя ще откаже да отиде и какво ще
стане с нас тогава?
Така Йехънала отиде при императора в полунощ, носейки на ръце малкото си лъвче,
кученцето си играчка, а от този ден нататък Ли Лиен-ин, който наистина беше обущарски
чирак, преди да стане евнух, получи прякора Обущарска вакса от онези, които се страхуваха
от него и го ненавиждаха.
В тъмната мекота на лятната нощ Йехънала последва Ли Лиен-ин през тесните улички на
града. Той носеше намаслен хартиен фенер и свещта в него хвърляше мъждив кръг светлина,
която да я води. Зад нея вървеше прислужницата й. Камъните, по които стъпваха, бяха
влажни от росата, замръзнала като лека пролетна слана върху плевелите между тях.
Обгръщаше ги тишина, с изключение на женския плач, който долиташе отнякъде.
Въпреки че никога не бе ходила в императорския дворец, Йехънала знаеше, както всяка
наложница, че той се намира в сърцето на Забранения град, в центъра на императорските
градини и в сянката на тройния храм, Кулата на дъжда и цветята, чиито покриви се крепяха
на златни колони, заобиколени с дракони. В храма имаше три олтара, където императорът се
молеше на боговете сам, както всички императори от времето на император Канси насам, и
боговете ги пазеха.
Тя подмина храма и стигна до портата на двора на личния дворец на императора. Портата
се отвори тихо пред нея и евнухът я поведе през обширния вътрешен двор и оттам в огромна
зала, и след тази зала отново през галерии, тихи и празни, с изключение на бдящите евнуси,
докато накрая не стигна до високите двойни порти с издълбани на тях златни дракони. Тук
ги чакаше главният евнух, самият Ан Дъхай — фигурата му бе висока и великолепна, гордото
му лице решително, а ръцете събрани. Дългата му одежда от виолетов брокат, препасана на
кръста със злато, блестеше на светлината на свещите, горящи във високи свещници от
резбовано полирано дърво. Той не заговори Йехънала, нито направи някакъв знак, че я
познава, когато тя се приближи, но отпрати с жест на дясната си ръка Ли Лиен-ин, който
отстъпи с уважение.
Изведнъж главният евнух забеляза главата на кученцето, подаваща се от ръкава на
Йехънала.
— Не може да влезете с кучето в императорските покои — каза той строго.
Йехънала вдигна глава и впи големите си очи в него.
— Тогава изобщо няма да вляза — отвърна му тя.
Думите й бяха дръзки, но тя ги изговори с мек равнодушен глас, като че ли изобщо не се
вълнуваше дали ще влезе, или не.
Ан Дъхай я погледна изненадано.
— Можете ли да се противопоставите на Сина на Небето? — попита той.
Тя не отговори, а само погали спокойно главицата на кученцето с другата си ръка.
— Старши братко — намеси се Ли Лиен-ин, — тази наложница е много непокорна.
Говори като дете, но е по-свирепа от тигрица. Всички се боим от нея. Ако не иска да влиза, е
по-добре да я изпратим вкъщи. Изобщо не си струва да я увещаваме, по-упорита е от магаре.
Зад Ан Дъхай се разтвори завеса и иззад нея подаде лице един евнух.
— Императорът пита защо се бавите! — извика той. — Пита дали трябва да дойде сам да
уреди нещата!
— Старши братко, пусни я да влезе с кучето — настоя Ли Лиен-ин. — Може да го скрие в
ръкава си. Ако звярът досажда, можете да го изнесете навън и да го дадете на
прислужницата, която ще седи тук пред вратата.
Главният евнух се намръщи, но Йехънала продължи да го гледа невинно с големите си
очи, така че какво можеше да направи той, освен да се предаде? Той сумтеше и мърмореше
под нос, но се съгласи и тя го последва в съседната стая, в дъното на която висяха дебели
сатенени завеси в императорския цвят с избродирани с коприна върху тях алени дракони. Зад
тях имаше тежки врати от резбовано дърво. Главният евнух дръпна завесите настрани,
отвори вратите и направи знак на Йехънала да влиза. Този път влезе сама. Завесите паднаха
зад нея и тя се озова пред императора.
Той седеше изправен на огромното императорско легло върху издигната платформа.
Леглото му беше бронзово, а също и колоните, върху които бяха издълбани катерещи се
дракони. От върха на тези колони, свързани с бронзова рамка, висяха мрежи от златни
нишки, изтъкани във формата на плодове и цветя, разположени между виещи се дракони.
Императорът седеше на дюшек, покрит с жълт сатен, краката му бяха завити с юрган от жълт
сатен, избродиран с дракони, а зад гърба му бяха поставени високи възглавници от същия
жълт сатен, които да го поддържат изправен. Той беше облечен в нощница от червен сатен с
ръкави до китките и висока яка, а гладките му слаби длани бяха сключени. Тя го бе виждала
само веднъж, когато я избра, и тогава той носеше императорската си шапчица. Сега главата
му беше непокрита и се виждаше късата му черна коса. Лицето му бе дълго и тясно, хлътнало
под челото му, което беше твърде широко и надвиснало. Те се взираха един в друг като мъж и
жена и той й направи знак да се приближи. Тя тръгна бавно към него, очите й бяха впити в
лицето му. Когато беше вече близо до него, спря отново.
— Ти си първата жена; която влиза в тази стая с вдигната глава — каза той с висок тънък
глас. — Жените винаги ги е страх да ме погледнат.
Сакота — помисли си тя, — Сакота със сигурност е влязла в стаята с наведена глава. Къде
ли беше тя? В коя ли недалечна стая спеше сега? Сакота бе стояла тук, покорна, изплашена,
безмълвна.
— Не се страхувам — каза Йехънала с мекия си ясен глас. — Вижте, донесох дори
кученцето си.
Забравените наложници й бяха казали как да се обръща към Сина на Небето. Никога не
трябваше да му говори, все едно е обикновен простосмъртен — „Господарю на десет хиляди
години“, „Най-велики“, „Най-почитаеми“, това бяха обръщенията. Но Йехънала се държеше с
императора, сякаш той е обикновен мъж.
Тя отново погали кадифената главица на кученцето и погледна надолу.
— Преди да дойда тук — каза тя, — никога не съм имала такова кученце. Чувала съм
много за тези пекинези и ето, сега имам собствен.
Императорът се взираше в нея безмълвен, като че ли не знаеше какво да отговори на тези
детински приказки.
— Ела, седни на леглото — заповяда й той. — Кажи ми защо не се боиш от мен.
Тя се качи на платформата и седна на края на леглото срещу него, държейки кученцето си
в ръка. Малкото създание подуши ароматизирания въздух и кихна, а тя се засмя.
— Какъв е този парфюм, от който кучето ми киха? — запита тя.
— Това е камфорово дърво — каза императорът. — Но кажи ми защо не се страхуваш?
Тя усети погледа му върху себе си, изпитващ лицето, устните и ръцете й, които галеха
кученцето, и потрепери от внезапен студ, макар че беше средата на лятото и сутрешният
бриз още не се беше появил. Тя отново наведе глава, като че ли за да види кучето, след това
се насили да погледне отново мъжа и да му говори нежно и срамежливо, като че ли още е
дете.—
Аз зная съдбата си — каза тя.
— И откъде си я научила? — запита той.
Императорът се забавляваше, тънките му устни се извиха нагоре, хлътналите му очи
станаха по-топли.
— Когато ме призовахте от моя дом — каза тя със същия нежен и срамежлив глас, — аз
отидох в двора на къщата на чичо ми, който е мой настойник, защото баща ми почина, и
влязох в храма, който е построен под едно нарово дърво, за да се помоля на моята богиня
Гуанин. Запалих благовонието и после…
Тя спря, устните и потрепериха и опита да се усмихне.
— И после? — попита императорът, завладян от красивото й лице, толкова младо и
нежно.
— През онзи ден нямаше вятър — продължи тя. — Димът от горящата пръчица се
издигна право нагоре от олтара. Той се разшири в ароматен облак и в облака аз видях лице…
— Мъжко лице — повтори той.
Тя кимна, както децата кимат, когато са твърде срамежливи да говорят.
— Моето лице ли беше? — попита той.
— Да, ваше величество — каза тя. — Вашето императорско лице!
***
ДВА ДНИ И две нощи минаха, а тя все още беше в императорската спалня. Три пъти той
заспива и всеки път тя отиваше до вратата и викаше прислужницата си, която се промъкваше
в будоара зад завесите. Там евнусите бяха приготвили баня, котел с вода, поставен над
въглени, така че жената трябваше само да излее от нея в огромния порцеланов съд, за да
помогне на господарката си да се освежи. Тя беше донесла чисто бельо и различни одежди,
освен това сресваше косата на Йехънала и я навиваше гладко. Младото момиче нито веднъж
не заговори, освен когато даваше указания, а прислужницата нито веднъж не й зададе въпрос
Всеки път след като се погрижеха за нея, Йехънала отиваше отново в императорската спалня
и тежките врати се затваряха зад жълтите завеси.
Вътре в огромната стая тя сядаше на стола близо до прозореца да чака събуждането на
императора. Това, което имаше да се прави, беше направена Тя вече знаеше какво
представлява императорът — слабо и колебливо същество, изпълнено със страст, която не
можеше да задоволи, похотта на ума му беше по-силна от тази на плътта. Когато беше
победен, рида на гърдите й. И това бе Синът на Небето!
И все пак, когато той се събуди, тя се държа с него много загрижено и нежно. Тъй като
беше гладен, тя извика главния евнух да му донесе ястия, които императорът харесваше. Тя
също яде с него, хранеше и кученцето с парченца месо и от време на време го пускаше във
вътрешния двор под прозореца. Когато закуската свърши, императорът заповяда на главния
евнух да спусне завесите на прозорците, за да скрие слънчевата светлина, да го остави на
мира и да не се връща, преди да бъде повикан. Също така каза, че няма да се вижда с
министрите си през този или следващия ден, докато не се почувства благоразположен,
Ан Дъхай изглеждаше мрачен.
— Ваше величество, лоши новини идват от юг, бунтовниците тайпин са завзели
половината от още една провинция. Министрите ви и принцовете очакват с нетърпение
аудиенцията.
— Няма да дойда — каза Синът на Небето раздразнено и отново легна на възглавниците.
На главния евнух не му оставаше нищо друго, освен да напусне стаята.
— Залости вратите — заповяда императорът на Йехънала.
Така че тя заключи вратите и когато се обърна отново към него, видя как я гледа със
страшно и неудовлетворено желание.
— Ела тук — промърмори той. — Вече съм силен. Месото ме направи силен.
Тя отново трябваше да се подчини. Този път той наистина беше силен и тогава тя си
спомни нещо, което жените, живеещи в Двореца на забравените наложници, й бяха казали,
докато клюкарстваха. Те говореха, че ако императорът отлага твърде дълго в спалнята си,
значи, в любимото му ястие е била сложена силна билка, която да му даде внезапна и
необикновена мощ. Но тази билка бе толкова опасна, че не трябваше да се възбужда твърде
много, защото тогава следваше силно изтощение, което можеше да доведе до смърт.
На третата сутрин изтощението настъпи. Императорът потъна в мрачно мълчание във
възглавницата си. Устните му бяха сини, очите полуотворени, не можеше да помръдне,
тясното му лице бавно позеленя, което върху жълтата кожа му придаваше смъртен вид. С
голям страх Йехънала отиде до вратата, за да потърси помощ. Преди да извика, видя Ан
Дъхай, главния евнух, да се приближава в очакване на заповедите.
— Повикайте веднага дворцовите лекари — нареди тя.
Йехънала изглеждаше толкова високомерна и студена, а големите й очи бяха толкова
тъмни, че Ан Дъхай се подчини.
Тя се върна до леглото му. Императорът беше заспал. Погледна надолу към лицето му и
изведнъж й се доплака. Постоя там, треперейки от необичайния студ, който отново и отново
я нападаше през тези два дни и три нощи, така че накрая отиде до вратата и я отвори
достатъчно, за да промуши слабото си тяло навън. Отвън седеше прислужницата й, дремейки
на един дървен стол, изморена от чакане, и Йехънала постави ръка на рамото й и я разтърси
нежно.
— Къде е кученцето ви? — попита жената.
Йехънала я погледна с невиждащ поглед.
— Пуснах го в двора по някое време през нощта и забравих за него!
— Не се притеснявайте — каза жената, съжалявайки я. — Елате с мен, хванете ръката на
старата си прислужница…
Йехънала позволи да бъде отведена по тесните галерии. Беше на разсъмване и
изгряващото слънце осветяваше розово-червените стени по пътя. И така тя се завърна в
самотния си дом. Докато прислужницата се суетеше около нея, й говореше, за да успокои
господарката си.
— Всички казват, че никоя наложница не е седяла толкова дълго при Сина на Небето.
Дори консортът прекарва само по една нощ с него. Онзи евнух, Ли Лиен-ин, казва, че сега
вие сте фаворитката. Няма от какво да се боите.
Йехънала се усмихна, но устните й потрепериха:
— Така ли казват? — попита тя, след което се стегна и тръгна с обичайната ся
грациозност.
Но когато беше изкъпана, облечена в нощницата си от най-мека коприна и в собственото
си легло, въпреки че завесите бяха спуснати, а прислужницата беше излязла, тя отново
затрепери от ужасен студ. Трябваше да мълчи, докато е жива, тъй като не можеше да говори с
никого. О, нямаше с кого, защото какви приятеля имаше тя? Беше сама и никога не си бе
представяла самота като тази, в която живееше. Нямаше никой…
Никой? Не беше ли Жун Лу все още неин родственик? Той беше неин братовчед, а
кръвните връзки не може да бъдат разкъсани. Тя се надигна в леглото си, изтри очи и плесна
с ръце, за да повика прислужницата.
— Какво има? — попита жената от прага.
— Доведи ми евнуха Ли Лиен-ин — заповяда й Йехънала.
Прислужницата се поколеба. Съмнението се четеше ясно по кръглото й лице.
— Добра ми господарке — каза тя, — не се сприятелявайте твърде много с онзи евнух. С
какво може да ви помогне той?
Но Йехънала упорстваше.
— С нещо, което само той може да направи — отговори.
Жената тръгна, все още съмнявайки се, да намери евнуха, който пристигна с голяма
бързина и въодушевление.
— Какво има, господарке Феникс? — попита той, когато дойде на вратата й.
Йехънала дръпна завесата. Беше облякла тъмна и мрачна роба и лицето й бе бледо и
печално. Под очите й имаше сенки, но тя заговори с голямо достойнство:
— Доведи ми моя родственик — каза тя, — моя братовчед Жун Лу.
— Капитанът на императорските знаменосци? — попита Ли Лиен-ин изненадан.
— Да — отвърна тя високомерно.
Той излезе, изтривайки усмивката си с ръкав.
Йехънала остави завесата да падне и чу отдалечаващите се стъпки на евнуха. Когато
получеше власт, каза си тя, щеше да издигне Жун Лу, така че никой, дори й евнусите, да не
посмее го нарече „стража“. Щеше да го направи поне херцог, може би велик съветник. И
докато лелееше тези мисли в ума си, тя почувства такъв копнеж в сърцето си, че се изплаши
за себе си. Какво можеше да иска от родственика си, освен да види честното му лице, да чуе
енергичния му глас, докато той й казва какво трябва да направи сега? О, тя сбърка, като
изпрати да го доведат, защото можеше ли да му каже какво й се е случило през тези два дни и
три нощи и как се е променила? Можеше ли да му каже, че би искала никога да не бе идвала
в Забранения град, и да го помоли да й помогне да избяга? Тя се свлече на пода, облегна глава
на стената и затвори очи. Непозната болка се появи в корема й и си проправи път към
сърцето. Надяваше се да не дойде.
Напразна надежда, тъй като чу стъпките му. Беше пристигнал веднага и стоеше на
вратата, а Ли Лиен-ин викаше иззад завесата:
— Господарке, вашият родственик дойде!
Тогава тя стана и дори не помисли да погледне лицето си в огледалото. Жун Лу я
познаваше. Нямаше смисъл да се разкрасява за него. Отиде до завесата и я дръпна. Той беше
там.—
Влез, братовчеде — каза тя.
— Излез — настоя той. — Не бива да се срещаме в стаята ти.
— И все пак се налага да говоря с теб насаме — каза тя, тъй като Ли Лиен-ин чакаше с
наострени уши.
Но Жун Лу нямаше да влезе, така че тя беше принудена да напусне стаята си. Когато той
видя колко бяло е лицето й, колко бледи — устните и тъмни очите й, се обезпокои за нея и я
придружи до двора, а тя забрани на евнуха да ги следва. Само прислужницата й стоеше на
близките стълби, колкото да не каже после някой, че е оставала насаме с мъж, пък бил той и
братовчед й.
Така че не можеше да докосне ръката му, нито да му позволи да докосне нейната, колкото
и да жадуваше за неговото докосване. Йехънала се отдалечи колкото можа от вратата и седна
върху една порцеланова градинска пейка, разположена под няколко скупчени палми в
далечния край на двора.
— Седни — каза тя.
Но Жун Лу не седна. Той стоеше пред нея изправен и скован, като че ли е на пост пред
императорската порта.
— Няма ли да седнеш? — попита тя отново и погледна нагоре към него с умоляващ
поглед.
— Не — отвърна той. — Тук съм само защото ме извика.
Тя се предаде.
— Чу ли? — попита толкова тихо, че някоя птичка, кацнала на клончето над главата й, не
би доловила нищо.
— Чух — отвърна той, без да я поглежда.
— Аз съм новата фаворитка.
— И това чух.
Всичко беше изречено с тези думи, а и какво повече можеше да се каже, след като той не
искаше да говори? Тя продължи да се взира в лицето му, което познаваше толкова добре,
сравнявайки го с тясното болнаво лице върху императорската възглавница. Това лице беше
младо и красиво, тъмните очи — големи и изпълнени с живот, а устата пълна и стегната над
силната брадичка. Истинско мъжко лице.
— Бях глупачка — добави Йехънала.
Той не отговори. Какво би могъл да каже?
— Искам да си отида вкъщи — допълни тя.
Жун Лу скръсти ръце и погледна предпазливо към дърветата над главата й.
— Това е домът ти — каза той най-накрая.
Тя прехапа края на долната си устна.
— Искам да ме спасиш.
Жун Лу не помръдна. Ако някой го беше видял, би казал, че се подчинява на жената,
седнала под палмите. Но той остави погледа си да се плъзне надолу към вдигнатото й лице и
в неговите очи тя видя отговора.
— О, сърце мое, ако можех да те спася, щях. Но не мога.
Силната болка в корема й изведнъж се успокои.
— Тогава не ме забравяй!
— Не те забравям ден и нощ — каза той.
— Какво да правя? — попита тя.
— Знаеш съдбата си — напомни й той. — Ти я избра.
Долната й устна потрепери и сребърни сълзи проблеснаха в черните й очи.
— Н-не знаех какво е — заекна тя.
— Това, което е сторено, не може да се поправи — рече той. — Няма връщане назад, не
можеш да станеш пак каквато беше.
Тя не можа да му отговори. Вместо това наведе глава, за да не се стичат сълзите по
лицето й, и не се осмели да ги избърше да не би евнухът да се навърта наоколо.
— Избра величието — напомни й той. — Затова трябва да си велика.
Йехънала преглътна сълзите си, но не посмя да вдигне глава.
— Само ако обещаеш — каза тя с тих и треперещ глас.
— Какво? — попита той.
— Че ще идваш, когато те повикам — каза тя. — Имам нужда от тази сигурност и утеха.
Не мога да бъда сама постоянно.
Тя видя как по челото му избива пот, когато слънцето го огря през дърветата.
— Ще идвам при теб, когато ме извикаш — каза той, без да помръдва. — Ако ти трябвам,
повикай ме. Но не ме викай, ако не е станало наложително. Ще подкупя този евнух… нещо,
което не съм правил досега, да подкупвам евнух! Това ще ме постави във властта му. Но ще го
направя.
Йехънала стана.
— Имам обещанието ти.
После го гледа дълго, държейки ръцете си здраво стиснати, за да не ги протегне към него.
— Разбираш ли ме? — попита тя.
— Разбирам те.
— Това е достатъчно — увери го и тръгна към стаята си, оставяйки го там.
Завесата отново падна зад нея.
***
СЕДЕМ ДНИ И седем нощи Йехънала не напусна леглото си. По коридорите се шепнеше,
че е болна, че е ядосана, че се е опитала да глътне златните си обеци и че повече няма да се
отдаде на императора. Веднага щом лекарите обявиха, че императорът се е възстановил от
силните лекарства, той я повика. Но тя не се подчини. Никога в историята на династията
императорска наложница не беше отказвала на императора и затова никой не знаеше какво
да прави с Йехънала. Тя лежеше в леглото си под розово-червените сатенени завивки и не
говореше с никого, освен с прислужницата си. Евнухът Ли Лиен-ин беше извън кожата си,
защото виждаше плановете си провалени и целите си изгубени. Но тя не му позволяваше да
повдигне завесата на вратата й.
— Нека мислят, че искам да умра — каза тя на старата си прислужница. — Поне е вярно,
че не искам да живея тук.
Прислужницата занесе съобщението на евнуха и той изскърца със зъби.
— Ако императорът не се бе поболял от любов, това можеше да се уреди бързо —
изръмжа той. — Можеше да падне в кладенец или да бъде отровена, но той я иска жива и
здрава, при това веднага!
Накрая главният евнух Ан Дъхай дойде сам и не пожъна по-голям успех. Йехънала не
искаше да го вижда. Тя държеше обеците си на малката масичка до леглото, където стояха
порцелановата й купичка за чай и пръстеният й чайник, обкован със сребро.
— Ако позволите на онзи евнух да пристъпи прага — обяви тя с достатъчно силен глас, за
да я чуе той, — ще глътна златните си обеци!
Така премина целият ден и още един, и още един, императорът ставаше все по-сърдит и
подозрителен, вярваше, че някой евнух не я пуска да дойде, надявайки се на подкуп.
— Тя беше много покорна — настояваше той. — Направи всичко, което поисках.
Никой не смееше да каже на негово величество, че е омразен на красивото момиче, а
неговият императорски ум не би могъл сам да си го представи. Вместо това той се чувстваше
силен и способен и не искаше да се похабява за друга наложница, когато обичаше Йехънала.
Наистина, той никога не беше обичал друга жена, както обичаше нея сега, и знаейки, че
страстта му към другите жени угасва рано, бе доволен, че седем дни копнее за нейното
присъствие повече от когато и да било, така че забавянето й го правеше още по-нетърпелив
от обичайното.
През третата от седемте нощи Ан Дъхай, който също бе излязъл извън кожата си, отиде
при вдовстващата императрица и й разказа какво се случва и как Йехънала, въпреки че е
наясно с властта си над императора, не му се подчинява.
— Никога не съм чувала за такава жена в нашата династия! — енергично възкликна
вдовстващата императрица. — Нека евнусите я заведат насила при сина ми!
Главният евнух се поколеба.
— Почитаема — каза той, — аз се съмнявам в този метод. Тя трябва да бъде спечелена и
убедена, защото, уверявам ви, почитаема, тя не може да бъде насилена. Тя е толкова силна,
по-висока и по-тежка е от Сина на Небето, въпреки че е стройна като млада върба, че не би
се поколебала да го ухапе или одраска, когато останат насаме.
— Какъв ужас! — възкликна императрицата майка.
Тя беше стара и черният й дроб беше болен, така че прекарваше повечето време в леглото.
Дори сега лежеше в дъното на толкова огромно легло, че сякаш гледаше от вътрешността на
пещера.
Тя се замисли.
— Няма ли някой в двореца, който може да я убеди? — запита.
— Почитаема, консортът е нейна братовчедка — предложи главният евнух.
Вдовстващата императрица му възрази:
— Не е обичайно консортът да настоява друга наложница да отиде при господаря й,
императора.
— Нито е обичайно, нито благопристойно, почитаема — съгласи се евнухът.
Старицата мълча толкова дълго, че той реши, че е заспала. След известно време обаче тя
повдигна отпуснатите си клепачи и отсече:
— Е, нека тогава тази Йехънала отиде в двореца на консорта.
— А ако не иска да отиде, почитаема? — попита главният евнух.
— Как така няма да иска? — учуди се императрицата.
— Тя отказа да отиде при самия Син на Небето — напомни й Ан Дъхай.
Императрицата майка изпъшка.
— Казвам ти, никога не съм виждала толкова дива жена! Добре тогава, консортът е мило
момиче. Кажи й, че Йехънала е болна и трябва да бъде посетена.
— Да, почитаема — съгласи се главният евнух. Това бяха заповедите, които очакваше, и
той стана, за да им се подчини. — Спете спокойно, почитаема.
— Махай се! — отвърна вдовстващата императрица. — Твърде стара съм за
неприятностите на мъжете и жените.
Когато императрицата заспа, той излезе тихо и веднага отиде в двореца на консорта,
където откри Сакота да бродира тигрови муцуни върху чифт обувки за нероденото си дете.
Когато й беше представен, той възкликна:
— Нима императорският консорт няма жени на разположение, които да бродират вместо
нея?—
Имам — отговори Сакота. — Но тогава самата аз не бих имала никакво занимание. Не
съм любознателна като братовчедка ми Йехънала. Не искам да чета книги или пък да се уча
да рисувам.
— О — каза той, заставайки пред нея.
Тя му посочи да седне с малката си ръчичка. На средния си пръст държеше напръстника
— златен пръстен, поставен на кокалчето.
— Идвам при вас точно заради братовчедка ви, господарке — продължи той, все още
прав, — и заради заповедта на вдовстващата майка.
Тя вдигна хубавите си очи.
— Така ли?
Главният евнух се изкашля.
— Братовчедка ви ни създава големи проблеми.
— Наистина ли? — попита Сакота.
— Не иска да се подчини на призовката на императора — допълни той. Главицата на
Сакота се наведе над бродерията, изчервена като прасковен цвят.
— Чух, прислужниците ми казаха.
— Тя спечели благоволението на императора, но не иска да се връща при него.
Прасковеният цвят почервеня още повече.
— Какво общо има това с мен? — попита Сакота.
— Смята се, че може да послуша вас, консорт — заяви той.
Сакота обмисли това, бродирайки бавно и с изключително изящество около жълтото око
на тигъра върху обувчицата.
— Правилно ли е да искате такова нещо от мен? — запита тя накрая.
Главният евнух беше прям.
— Наистина, не е, господарке. Но всички ние трябва да помним, че Синът на Небето не е
обикновен човек. Не трябва да му бъде отказвано.
— Той я харесва толкова много! — прошепна Сакота.
— Може ли човек да я вини? — попита той в отговор.
Малката императрица въздъхна, сгъна бродерията си и я сложи на инкрустираната
масичка пред себе си. След това събра длани.
— Двете с нея винаги сме били като сестри — каза Сакота с тъжния си мелодичен глас.
— Ако тя има нужда от мен, тогава аз ще отида при нея.
— Благодаря ви, господарке — каза главният евнух. — Ще ви придружа дотам и ще ви
почакам да се върнете.
Така се случи, че Йехънала, лежаща на леглото си, неспособна да плаче и отчаяна,
погледна нагоре и видя братовчедка си, която стоеше на вратата. Досега вече беше намразила
целия си живот и съжаляваше, че е избрала величието, защото вече не го искаше, след като
знаеше цената му.
— Сакота! — изплака тя и протегна и двете си ръце.
Сакота веднага се втурна към нея, разтопена от този вик, и двете млади жени се
прегърнаха и заплакаха заедно. Никоя не посмя да заговори за онова, което и двете помнеха,
и Сакота знаеше, че споменът й е също толкова омразен, колкото и този на Йехънала.
— О, клета сестро — изплака тя. — Три нощи! А аз имах само една.
— Няма да се върна при него — прошепна Йехънала.
Едва не удуши братовчедка си, толкова силно я беше прегърнала през врата и с двете си
ръце, че Сакота потъна в леглото.
— О, сестро, но трябва! — извика тя. — Иначе кой знае какво ще ти причинят, скъпа моя.
Вече не принадлежим на себе си.
Тогава Йехънала, шепнейки както винаги заради слухтящите евнуси, откри сърцето си:
— Сакота, за мен е по-трудно, отколкото за теб. Ти не си влюбена в никого, нали? Уви,
сега знам, че обичам. В това е нещастието! Ако не обичах, нямаше да ме е грижа. Какво е
женското тяло? Само една вещ, която може да бъде пазена или подарена. Няма гордост в
това, ако не си влюбен. Безценно е само ако човек обича… и ако го обичат.
Нямаше нужда да изговаря името. Сакота знаеше, че става въпрос за Жун Лу.
— Твърде късно е, сестро — каза Сакота. Тя погали гладките влажни бузи на Йехънала. —
Няма спасение сега, сестро.
Йехънала отблъсна ръцете й.
— Тогава аз трябва да умра — каза тя с прекършен глас. — Защото със сигурност няма да
живея.
Тя отново положи глава на рамото на братовчедка си и зарида.
Тъй като малката Сакота имаше меко женско сърце, преливащо от нежност докато
утешаваше Йехънала, галейки челото и бузите й, тя мислеше какво може да направи, за да й
помогне. Не беше възможно да напусне двореца или Забранения град. Ако някоя наложница
избягаше, нямаше вече място за нея в целия познат свят. Ако Йехънала се върнеше в къщата
на чичо си, който беше баща на Сакота, тогава цялото семейство можеше да бъде
екзекутирано заради нейния грях. Но къде другаде можеше да се скрие бегълка като нея? Ако
отидеше при непознати, нямаше ли да я запитат коя е, защото не се ли обявява навсякъде с
голяма врява, ако някоя наложница избяга от дворците на императора, потомък на Дракона?
Помощ и утеха можеше да се намерят само между стените на града. В него имаше тайни
афери в изобилие и въпреки че други мъже, освен Сина на Небето, не можеха да спят там
през нощта, жените приемаха любовниците си през деня.
Но как можеше тя, императорският консорт, да се принизи дотолкова, че да се пазари с
евнусите и да се постави в тяхната власт? Не можеше да го направи. Не само страхът, но и
изтънчеността й го забраняваше.
— Скъпа братовчедке — каза тя, скривайки мислите си, — трябва да говориш с Жун Лу.
Помоли го да предаде на баща ми, че вече не можеш да живееш тук. Може би баща ми ще
успее да откупи свободата ти или да те размени с друга, или пък да каже, че си полудяла. Не
сега, разбери, братовчедке, защото чувам, че нашият господар е силно влюбен в теб. Но по-
късно, братовчедке, когато твоят ред отмине и друга заеме мястото ти, може би ще е
възможно това да бъде сторено.
Въпреки че Сакота каза това невинно, защото не обичаше никой мъж, и без завист,
Йехънала почувства болка от наранена гордост. Какво, нима щеше да бъде заменена? След
като Сакота го казваше, значи, сигурно вече е чула да се шепне из двореца сред жените и
евнусите. Тя се надигна в леглото и махна разрошената коса от лицето си.
— Не мога да помоля моя родственик да дойде при мен, знаеш това, Сакота! Клюките ще
лумнат от двор в двор. Но ти можеш да го извикаш, Сакота. Той е и твой родственик. Извикай
го и му кажи, че със сигурност ще се самоубия. Кажи му, че вече не ме е грижа за нищо, само
да бъда свободна. Тук е затвор, Сакота. Всички ние сме затворници!
— Аз съм достатъчно щастлива — каза меко Сакота. — Мисля, че тук е приятно!
Йехънала извърна поглед към братовчедка си.
— Ти си щастлива навсякъде, ако можеш да седиш и да бродираш на спокойствие!
Клепачите на Сакота се притвориха и малката й уста се изви надолу.
— Какво друго можем да правим, братовчедке? — попита тя тъжно.
Йехънала отметна назад черната си коса, хвана я с една ръка и я завърза на голям възел на
тила си.
— Ето, ето! — извика тя. — Това казвам и аз! Нищо не може да се прави! Не мога да
изляза на улицата, не мога дори да си покажа главата през портата, за да видя дали не се
играе пиеса наблизо. Не съм гледала представление, откакто дойдох тук, а ти знаеш колко
обичам пиесите. Книгите ми, да. Рисуването? Е, да, рисувам. За кого? За себе си! Не е
достатъчно, още не! А през нощта…
Тя потрепери, сви крака и положи горделивата си глава върху коленете.
Сакота мълча дълго. После, знаейки, че няма утеха за тази млада и буйна жена, която
наистина не разбираше, тъй като не чрез буйство една жена можеше да промени това каква
се е родила, стана.
— Мила братовчедке — каза тя с най-приласкаващия си глас, — сега ще си тръгна, за да
можеш да се изкъпеш и облечеш, а след това трябва да хапнеш малко, нещо, което харесваш.
А аз ще извикам родственика ни и ти не трябва да отказваш да го видиш, когато дойде,
защото аз така реших за твое добро. А ако плъзнат клюки, тогава ще кажа, че аз съм му
заповядала да дойде.
Тя положи ръката си толкова нежно на главата на Йехънала, все още клюмнала върху
коленете й, че тя едва ли я усети по-тежка от листо. След това си тръгна.
Когато вече я нямаше, Йехънала се хвърли обратно назад върху възглавниците си и лежа
неподвижна като камък, взирайки се с отворени очи в балдахина над главата си. Една
фантазия се изплете сама в ума й, мечта, план, заговор, възможен само ако Сакота я
защитеше, Сакота която беше императорски консорт, която никой нямаше да обвини.
Когато прислужницата й надникна, страхуваща се да заговори или извика, Йехънала
обърна глава.
— Ще се изкъпя сега — отсече тя. — И ще си облека нещо ново. Например зелената ми
роба, ябълково зелената. А след това ще ям.
— Да, да, царице моя, дете мое — рече жената доволна.
Тя остави завесите да паднат и Йехънала я чу да подтичва по коридора, бързаща да се
подчини.
***
НЯКЪДЕ СЛЕДОБЕД, ДВА часа преди вечерния час, когато всички мъже трябваше да
напуснат града на императора, Йехънала чу стъпките, които чакаше. Тя бе прекарала целия
ден сама в покоите си, след като Сакота си тръгна, забранявайки на останалите да влизат.
Само прислужницата й седеше от външната страна на вратата. На нея Йехънала призна:
— Аз съм в голяма беда. Братовчедка ми, която е консорт, знае за нея. Тя нареди на нашия
родственик да дойде при мен, да ме изслуша и да отиде да разкаже на моя чичо настойник.
Докато той е тук, ти ще стоиш до вратата. Няма да влизаш, нито да пускаш някой друг дори
да надзърне в моя двор. Разбери, че тези нареждания идват от консорта.
— Да, господарке — каза жената.
Така минаваха часовете, прислужницата пазеше на вратата, а Йехънала стоеше от
вътрешната страна, между вратата и спуснатата завеса. Тялото й беше бездейно, но умът й бе
изключително зает, а сърцето й се вълнуваше силно. Можеше ли да надделее над Жун Лу, за
да го откаже от праволинейността му? Такава бе волята й.
Най-накрая той дойде, два часа преди вечерния час. Чу стъпките му, твърдото темпо,
съответстващо на височината му. Той попита дали Йехънала спи и прислужницата му
отговори, че го чака.
Тя чу, че вратата се отваря и затваря, и видя ръката му — голямата гладка длан, която
познаваше толкова добре, — хванала колебливо вътрешната завеса. През това време седеше
сковано на стола си от резбовано черно дърво, чакаше и не мърдаше. Тогава той дръпна
завесата настрани и застана там, загледан в нея. Тя също го гледаше. Сърцето й подскачаше в
гърдите като живо същество, очите й се наливаха със сълзи, а устните й затрепериха.
От всичко, което тя можеше да направи, това беше, което разтърси волята му. Беше
виждал да ридае от болка, да плаче от яд, но никога не я бе виждал да стои неподвижна и
плачеща без звук, безпомощно, сякаш животът й бе прекършен.
Той изстена силно, протегна ръце към нея и закрачи по пода. А тя, виждайки само
протегнатите му ръце, скочи от стола си и затича към него. Усети как я обгръщат бързо. Така
сключени заедно, в тишина и буен екстаз, те стояха толкова дълго, че никой от тях не знаеше
колко точно. Стояха буза до буза, докато устните им не се срещнаха сякаш инстинктивно.
След това той отдръпна устата си.
— Знаеш, че не можеш да напуснеш това място — изстена той. — Трябва да намериш
свободата си между тези стени, защото за теб вече няма друга свобода.
Тя го чуваше като че ли от много далече, знаейки само, че ръцете му я обгръщат.
— Колкото повече се издигаш, толкова по-голяма ще бъде свободата ти. Издигни се
високо, любов моя, силата е в теб. Само императрицата може да заповядва.
— Но ще ме обичаш ли? — попита тя, гласът й се задушаваше в гърлото.
— Как мога да не те обичам? — отговори той. — Да те обичам е целият ми живот. С
всеки свой дъх аз те обичам.
— Тогава докажи ми любовта си!
Думите й бяха дръзки, но тя ги изрече с толкова тих шепот, че можеше да не ги е чул, само
че тя знаеше, че е. Усети неподвижността му, а след това той въздъхна. Раменете му
потрепериха, мускулите му се отпуснаха, а костите се огънаха.
— Ако веднъж стана твоя — каза тя смело, — мога да живея дори тук.
Все още нямаше отговор! Той не можеше да говори. Душата му още не се бе предала.
Тя вдигна глава и погледна лицето му.
— Какво значение има къде живея, ако съм твоя? Знам, че казваш истината. Няма
спасение за мен, освен в смъртта. Добре, мога да избера смъртта. Това е лесно в двореца.
Поглъщане на опиум или златни обеци, или пък ще прережа вените си с малък нож… могат
ли да ме следят ден и нощ? Кълна се, че ще умра, освен ако не стана твоя! Ако стана твоя, ще
правя каквото ми кажеш, завинаги и през целия ми живот. Ще бъда императрица.
Гласът й бе вълшебен, прекрасен в молбата си, дълбок, мек и нежен, топъл и сладък като
мед през лятото. Не беше ли той мъж? Той беше млад и страстен, все още девствен, защото
обичаше само тази, която държеше в ръцете си. Те бяха затворници, хванати в капан от
стария начин на живот, затворени в императорски дворец. Той не бе по-свободен от нея. Но
само тя можеше да прави каквото поиска. Ако решеше да стане императрица, никой не
можеше да я спре. А ако избереше смъртта, щеше да умре. Той я познаваше. Не би ли
посветил живота си, за да й помогне да живее? И не беше ли си представяла Сакота срещата
им точно такава, когато му нареди да дойде? В последния момент консортът сложи малката
си ръка върху неговата и му заповяда да направи всичко, което може. „Каквото поиска
Йехънала“, това бяха думите на Сакота.
Душата му беше успокоена, той остави съвестта си да замре, вдигна красивото момиче на
ръце и го занесе до леглото.
…Барабаните, отбелязващи началото на вечерния час, забиха в дворовете и коридорите на
града на Сина на Небето. По залез-слънце всеки мъж трябваше да излезе от Забранения град.
Древната повеля стигна до ушите на любовниците, скрити дълбоко в тайните стаи. В стаята
на Йехънала Жун Лу се изправи и облече, докато тя лежеше полубудна, усмихвайки се.
Той се наведе над нея.
— Заклехме ли се? — попита я.
— Заклехме се. — Тя протегна ръце и придърпа лицето му отново до своето. — Завинаги!
Ударите на барабаните заглъхнаха и той се разбърза, а тя стана и приглади одеждите и
косата си. Когато прислужницата й се прокашля на вратата, тя вече седеше на стола си.
— Влез — каза тя, взе кърпичката и се престори, че бърше очите си.
— Пак ли плачете, господарке? — попита жената.
Йехънала поклати глава.
— Свърших с плача — каза тя с тих глас. — Знам какво трябва да направя. Моят
родственик ме накара да разбера дълга си.
Жената стоеше, взирайки се и слушайки, с глава, наклонена като на птица.
— Вашият дълг, господарке?
— Когато Синът на Небето ме повика — каза Йехънала, — аз ще отида при него. Трябва
да му се подчинявам.
***
ЛЯТНАТА ЖЕГА са задържа дълго в Забранения град. Един прекрасен ден следваше друг,
дворците се къпеха в светлината на яркото слънце и не валеше никакъв дъжд. По пладне
беше толкова горещо и задушно, че принцесите и придворните дами, евнусите и
наложниците отиваха в пещерите на императорските градини и там прекарваха най горещите
часове. Тези пещери бяха построени от речни камъни, донесени от юг с баржи, плаващи по
Великия канал. Камъните бяха оформени от човешки ръце, но толкова изкусно, че
изглеждаха изгладени от вятъра и водата. Над входовете на тези пещери бяха надвиснали
борове, а вътре скрити фонтани течаха по стените и образуваха езерца, където си играеха
златни рибки. Там на хладина дамите бродираха, слушаха музика или играеха хазартни игри.
Но Йехънала не влизаше в пещерите. Тя беше вечно заета с книгите си, винаги се
усмихваше и по-често мълчеше, отколкото говореше, докато изучаваше литературата.
Изглежда, бунтът й бе забравен. Когато императорът я повикаше, тя позволяваше да я
изкъпят и облекат с нови дрехи, след което отиваше при него. Благоразположението му към
нея не намаляваше и това засили предпазливостта й, тъй като наложниците, чакащи своя
ред, ставаха неспокойни, а Ли Лиен-ин си съперничеше с евнусите, за да остане нейният
главен прислужник. Йехънала дори да знаеше за тези борби, не се издаваше, освен ако някой
не се досетеше от безупречната й любезност към всички и покорството й пред
императрицата майка. Всеки ден, след като се събудеше, тя отиваше при нея, за да се
поинтересува за здравето й. Старата дама често боледуваше и Йехънала вареше чай от билки,
за да я облекчи, а ако беше неспокойна, разтриваше сбръчканите й ръце и крака или пък
разресваше рядката й бяла коса с плавни движения. Никоя задача не беше твърде дребна или
незначителна за Йехънала, що се отнасяше до императрицата майка, и скоро всички
разбраха, че красивото момиче е любимка не само на Сина на Небето, но също и на майка
му.
Така Йехънала научи колко нетърпеливо очаква императрица раждането на детето на
Сакота. Част от ежедневните й задължения бе да придружава старата жена до будисткия
храм, където я чакаше да изпълни молитвите и да изгори благовонията на олтарите на
боговете, умолявайки Небето консортът роди син. Чак тогава Йехънала се връщаше към
определените си за деня занимания, които както винаги бяха в библиотеката, където четеше
под надзора на стари учени евнуси, или пък учеше музика, а понякога се упражняваше да
пише с четка от камилски косъм в стила на великите калиграфи от миналото.
Междувременно тя пазеше тайна, или поне така си мислеше, докато един ден
прислужницата й не заговори. Беше обикновен ден, въздухът бе по-хладен през нощта и
сутринта, отколкото преди, но все още беше горещо по пладне. Йехънала спа до късно, тъй
като императорът я беше повикал предната нощ, както много нощи преди това, и тя винаги
се подчиняваше.
— Господарке — каза жената, когато влезе в спалнята и внимателно затвори вратата след
себе си, — не сте ли забелязали, че пълната луна дойде и си отиде, а при вас нямаше кръв?
— Така ли? — попита Йехънала, като че ли изобщо не я интересуваше.
Но колко много я беше грижа и колко внимателно се наблюдаваше!
— Така е — отговори гордо прислужницата. — Драконовото семе е във вас, господарке.
Да занеса ли новината на майката на Небесния син?
— Почакай — спря я Йехънала. — Ще изчакаме, докато консортът роди детето си. Ако е
момче, има ли значение какво ще имам аз?
— А ако роди момиче? — попита хитро жената.
Йехънала я гледа дълго.
— Тогава ще кажа лично на вдовстващата майка — обеща тя. После очите й станаха
големи и свирепи. — А ако ти кажеш дори на евнуха ми, тогава ще наредя да те накълцат и
да окачат месата ти да се сушат на колове за храна на кучетата.
Жената опита да се засмее.
— Кълна се в майка си, че няма да кажа на никого.
Но кой, питаше бледото й лице, кой можеше да знае кога тази наложница, твърде красива,
твърде горда, можеше да превърне заплахите в действия?
Дворът чакаше наследника — всяка наложница още със събуждането си питаше дали има
новини, а принцовете и великият съветник Шун, преди да влязат в залата за аудиенции
призори, разпитваха евнусите дали раждането е започнало. Но детето на Сакота все още не
се раждаше. В безпокойството си императора заповяда на Съвета на астролозите отново да
изучат звездите и да определят по вътрешностите на току-що убити птици дали детето ще е
момче. Уви, знаците не бяха ясни. Детето можеше да бъде момче, а можеше и да не бъде
момче. Беше възможно дори консортът да роди близнаци, момче и момиче, и тогава
трябваше момичето да бъде убито, за да не замърси живота на царствения си брат.
Есента напредна и придворните лекари се разтревожиха за здравето на консорта. Тя беше
изтощена от чакането и слабееше, защото детето не се раждаше и не можеше да яде или да
спи. Веднъж Йехънала отиде да я види, но Саката не я прие. Евнухът, който се грижеше за
нея, каза, че е твърде болна и никой не трябва да я безпокои. Йехънала си тръгна със
съмнения. Болна? Как можеше Сакота да е толкова болна, че да не може да приеме
собствената си сестра братовчедка? За пръв път й се прииска Сакота да не знаеше за тайното
посещение на Жан Лу. Наистина, не й бе известно нищо повече, но дори това сведение беше
оръжие в ръката на Сакота — слаба ръка, която можеше да бъде използвана от по-силна, все
още неизвестно чия. Уви, интригите бяха навсякъде в дворците и Йехънала трябваше да бъде
достатъчно силна, за да разкъса техните примки. Никога повече, дори за час, тя нямаше да
сложи оръжието на тайното знание в ръката на друг.
Дните се точеха и всички поличби бяха злокобни. Лоши новини идваха от всички части
на империята. Дългокосите китайски бунтовници бяха превзели южната столица Нандзин и
имаше много жертви. Толкова свирепи бяха тези бунтовници, че императорските войници не
можеха да спечелят нито една битка. Други лоши знаци бяха странните бурни ветрове, които
духаха в града, кометите, които прекосяваха небето през нощта, и слуховете, които твърдяха,
че на много места жените раждали близнаци и чудовища.
По обед през последния ден на осмия лунен месец се появи буря, която прерасна в
тайфун, по-типичен за южните морета, отколкото за сухите северни равнини, сред които се
намираше градът. Дори възрастните хора никога не бяха виждали такива светкавици, нито
бяха чували подобни страхотни гръмотевици, а горещите ветрове духаха от юг, като че ли
дяволи яздеха облаците. И когато накрая дъждът заваля, не се изсипа нежно над изсъхналите
поля и прашните улици, а дойде такъв потоп, с такава сила и ярост, че пороите подкопаха
земята. Дали от страх, или от дълбоко отчаяние, през този ден Сакота усети родилните болки
и веднага щом изохка за пръв път, новината се разпространи из всички дворци и хората
спряха всичко, което вършеха, за да слушат и чакат.
През този час Йехънала стоеше в библиотеката с обичайните си книги. Небето беше
станало толкова тъмно, че евнусите запалиха лампите. Тя пишеше под една от тях и под
зоркия поглед на учителя си, който четеше на глас древен свещен текст.
— Джун Гун, управител на къщата Дзи, попитал за съвет относно изкуството на
управлението. Учителят казал: „Най-много учи как да използваш подчинените си. Затвори си
очите за малките им недостатъци и издигай само онези, които са честни и способни.“
В този миг Ли Лиен-ин се появи зад завесата зад гърба на учителя, откъдето направи на
Йехънала знак, чието значение тя веднага разбра. Тя остави четката си и се изправи.
— Господине — каза на своя наставник, — трябва да отида при императрицата майка,
която има спешна нужда от мен.
Много отдавна беше решила какво да прави, когато Сакота започне да ражда. Щеше да
отиде при императрицата майка и да стои при нея, да я успокоява и забавлява, докато се
разбере дали детето е момиче, или момче. Преди учителят да й отговори, вече бе излязла от
библиотеката и вървеше пред евнуха по пътя към двореца на императрицата майка. Докато тя
вървеше, една светкавица се стрелна над върховете на дърветата и дворът се озари от ярка
светлина, а през покритите галерии вятърът издухваше дъжда като пръски от морски вълни.
Но Йехънала забърза напред, а Ли Лиен-ин я следваше.
Когато стигна до двореца, влезе направо, без да говори с никоя от придворните.
Вдовстващата императрица беше в леглото си, както правеше винаги по време на буря, и сега
лежеше повдигната върху възглавниците си, ръцете й бяха сключени около будистка броеница
със скъпоценни камъни, а слабото й лице се белееше като нефрит с цвят на овча лой. Когато
видя Йехънала, не се усмихна. Със сериозен глас тя каза:
— Как може да се роди здраво дете в такова време? Самото Небе вилнее над главите ни.
Йехънала изтича до нея и коленичи до леглото й.
— Успокойте се, почитаема майко — убеждаваше я тя. — Небето не е яростно заради нас.
Зли хора се бунтуват срещу Трона и детето, което ще се роди, ще ни спаси. Небето се бунтува
заради него, а не срещу него или срещу нас.
— Вярваш ли в това? — отговори старата жена.
— Вярвам — каза Йехънала и остана на колене, говорейки успокоителни думи. Стана
няколко пъти, за да донесе горещ бульон за императрицата майка, след това намери хубава
книга с приказки и й почете, посвири на лютня и попя, помогна на старата жена с молитвите
й и така се изнизваха часовете.
По залез вятърът утихна и странна жълта светлина обля палатите и дворовете. Тогава
Йехънала дръпна завесите и запали свещите и зачака, защото имаше новина, която не
сподели с императорската майка — че раждането е много близо. След жълтата светлина
внезапно падна мрак и когато дойде нощта, главният евнух Ан Дъхай се появи в двореца на
императрицата майка. Йехънала отиде да го посрещне и по лицето му разбра, че вестите са
лоши.
— Детето мъртво ли е? — попита тя.
— Не е мъртво — каза той тежко, — но е момиче. Болнаво момиче…
Йехънала вдигна кърпичката към очите си.
— Жестоки небеса!
— Ще кажеш ли на почитаемата императрица? — попита той. — Аз трябва да се върна
при императора. Той ще се поболее от яд.
— Ще й кажа — обеща Йехънала.
— А ти — продължи главният евнух, — приготви се да те извикат довечера. Императорът
ще има нужда от теб.
— Готова съм — каза тя.
След това бавно се върна в спалнята на императрицата, без да обръща ние на жените,
които бяха разбрали новината и стояха с наведени глави, а от очите им се лееха сълзи, докато
ги подминаваше. Та отново влезе в голямата спалня и когато вдовстващата императрица видя
лицето й, разбра всичко.
— Не е момче — каза тя с глас, уморен от годините на чакане.
— Момиче е — каза внимателно Йехънала.
Тя отново коленичи до леглото, взе дланите на императрицата и ги погали със своите
силни млади ръце.
— Защо живея? — попита жално императрицата майка.
— Трябва да живеете, почитаема майко — каза Йехънала с дълбок нежен глас. — Трябва
да живеете, докато се роди синът ми.
Надеждата й бе оповестена. Беше запазила тайната си и сега я поднесе като дар на
вдовстващата императрица.
— Вярно ли е? — попита тя и старото й лице потрепери и се изви в сбръчкана усмивка.
— Може ли това да е волята на Небето? Да, така е! Синът на императора ще се роди от
твоето силно тяло! Буда ни чува! Така трябва да бъде. А аз те нарекох жестока, казах, че си
твърде силна за жена. О, дъще, колко са топли ръцете ти!
Тя погледна надолу към младото и нежно красиво лице, толкова близо до нея, а Йехънала
погледна нагоре и видя обожание в очите на вдовстващата императрица.
— Ръцете ми са винаги топли — каза тя. — Вярно е, че съм силна. И мога да бъда буйна.
Освен това ще родя син.
Когато почитаемата императрица чу тези думи, стана от леглото с такава енергия, че
всички около нея се изплашиха.
— Пазете се, почитаема майко — възкликна Йехънала.
Момичето изтича напред да подкрепи вдовстващата императрица, но тя го отблъсна.
— Изпратете евнуси при сина ми — извика тя с треперещ глас. — Кажете му, че имам
добра новина.
Присъстващите дами чуха тези думи иззад вратата. Погледнаха се една друга със
съмнение и радост, докато в суматохата евнусите бяха извикани и изпратени при императора.
— Ваната ми! — заповяда императрицата майка на прислужниците си и докато те
бързаха да я приготвят, се обърна отново към Йехънала.
— А ти, сърце мое — възкликна тя, — сега си по-ценна за мен от всичко, с изключение
на сина ми. Ти си избраната, виждам го в очите ти. Такива очи! Не трябва да ти се случва
нищо лошо. Върни се в стаята си, дъще, и си почини добре. Аз ще се погрижа да те
преместят във вътрешния двор на Западния дворец, където слънцето огрява терасите. И нека
лекарите бъдат извикани веднага!
— Но аз не съм болна, почитаема майко — каза Йехънала, смеейки се. — Погледнете ме!
Тя протегна ръце и вдигна глава. Бузите й бяха розови, а черните й очи — ведри.
Императрицата майка се взря в нея.
— Красота, красота — прошепна тя. — Очите са толкова бистри, веждите са като крила
на молец (Според тогавашната мода благородните дами в Китай са изскубвали веждите си напълно и след това
са ги рисували във формата на крило на молец), плътта е нежна като на дете! Знаех, че консортът ще
роди момиче. Казах ли ви, жени, помните ли, че казах как същество с такива меки кости и
отпусната плът може да роди само момиче?
— Каза ни, почитаема, наистина ни каза — отвърнаха й прислужниците една след друга.
Йехънала допълни:
— Ще ви се подчинявам във всичко, почитаема.
Тя се поклони ниско и се оттегли от стаята. В коридора я чакаха нейната прислужница,
както и Ли Лиен-ин. Високият евнух се усмихваше, потриваше ръце и из пукваше пръстите
си.
— Нека императрицата Феникс ми заповяда — обяви той. — Очаквам заповедите й.
— Замълчи — каза Йехънала. — Твърде рано е да говориш така.
— Не видях ли съдбата ви? — извика той. — Виждам я и сега с просто око. Казвам това,
което винаги съм знаел.
— Остави ме — заповяда му Йехънала. Тя се отдалечи грациозно и бързо, а
прислужницата й я последва. След няколко крачки тя спря и погледна назад към евнуха. —
Има нещо, което само ти можеш да направиш. Отиди при моя родственик и му кажи какво си
чул.
Евнухът изпъна врата си, сбръчкан като шията на костенурка.
— Да му кажа ли да дойде при вас? — попита той със съскащ шепот.
— Не — отговори Йехънала с ясен глас, така че всички да чуят. — Сега не е прилично да
говоря с друг мъж, освен с господаря ми, императора.
И тя продължи по пътя си, подпряла ръка на рамото на старата прислужница.
В собствената си спалня тя чакаше, предполагайки, че императорът ще я повика, когато
чуе новината, и прислужницата й я изкъпа и облече с чисти долни дрехи и нави косата й на
рула, които да се поберат под шапчицата й със скъпоценни камъни.
— Каква връхна дреха ще сложите сега, почитаема? — попита жената нежно.
— Донеси ми светлосинята роба, избродирана с розови сливови цветчета, и жълтата,
избродирана със зелен бамбук — каза Йехънала.
Прислужницата донесе двете роби, но преди Йехънала да избере коя от тях отива повече
на лицето й днес, във външните дворове се разнесе суматоха. Внезапни ридания се понесоха
над стените.
— Какво зло ни е сполетяло? — извика прислужницата.
Тя изтича навън, оставяйки господарката си с одеждите, разстлани на леглото пред нея, и
на портата, водеща към двора, отново попадна на Ли Лиен-ин. Лицето му беше зелено като
неузряла праскова, а грубата му уста зееше отворена.
— Вдовстващата императрица е мъртва — изпъшка той със сух глас.
— Мъртва! — изпищя жената. — Но господарката ми беше при нея само преди два часа!
— Мъртва е — повтори Ли Лиен-ин. — Тя влезе, олюляваща се, в залата за аудиенции,
подкрепяна от придворните си дами, и когато императорът изтича при нея, тя отвори уста да
си поеме въздух, сякаш гърлото й е прерязано. След това извика, че той ще има син, и това
бяха последните й думи, защото после се свлече бездиханна в ръцете на дамите. Душата й
отиде във вечните Жълти извори.
— О, Яма! — изплака жената. — Как можеш да носиш такива лоши новини?
Тя забърза обратно към господарката си, но Йехънала, притичала до външната врата, вече
бе чула.
— Донесох на императрицата майка твърде много радост — каза тя тъжно.
— Не, но радостта дойде твърде бързо след скръбта и душата й беше разделена — отвърна
й прислужницата.
Йехънала не отговори. Вместо това се върна в спалнята си и се загледа в двете роби,
разстлани пред нея.
— Прибери ги — каза най-накрая. — Императорът няма да ме извика, преди да свърши
траурът му.
И старата жена, стенейки и оплаквайки злата съдба, сгъна ярките одежди и ги прибра
обратно в червените лакирани сандъци, откъдето ги беше взела.
***
МЕСЕЦИТЕ ТИХО ПРЕМИНАХА В сезона на първия студ. Забраненият град бе
притихнал в скръб за императрицата майка и Синът на Небето, облечен в бели траурни
одежди, живееше без жени. На Йехънала й липсваше обичта на мъртвата императрица, но
знаеше, че не е забравена. Тя беше свободна и същевременно пазена по заповед на
императора. Получаваше всичко, което искаше, но трябваше да се подчинява на заповедите
му. По този начин беше насърчавана да яде най-фината и вкусна храна, риба от далечните
реки, съхранявана в лед и сняг, жълти шарани и гладкокожи змиорки. На всяко ядене тя
искаше риба и също така пиеше супа, направена от стрити рибешки кости. Освен това
искаше да яде грубите сладкиши от детството си, които си беше купувала от сергиите на
уличните продавачи — червени захарни сладкиши, твърд сусамов карамел и кнедли от
оризово брашно, пълнени с подсладена бобена паста, каквито ядат селяните. Тя не можеше
да яде мазното свинско, печеното овнешко и патешко и другите месни гозби, които се готвеха
в двореца. А най-трудни за преглъщане бяха билките и лекарствата, които императорските
лекари варяха всеки ден за нея, тъй като постоянно се плашеха, че детето ще се роди твърде
скоро или пък деформирано, за което щяха да бъди обвинявани те, което им беше добре
известно.
Всеки ден, след като Йехънала се изкъпеше и облечеше, и преди закуска, лекарите я
посещаваха един след друг, измерваха пулса й, гледаха под клепачите й, преглеждаха езика й
и подушваха дъха й. След това се съвещаваха в продължение на два часа относно състоянието
й за деня и след като постигнеха съгласие, предписваха и сами приготвяха избраните
лекарства. Колко противни бяха тези зелени смеси и черни отвари! Но Йехънала преглъщаше
течностите, защото знаеше че детето в нея не е обикновено, а принадлежи на всички, защото
щеше да стане техен владетел, и нито веднъж не се усъмни, че носи в себе си мъжка рожба.
Тя се хранеше с удоволствие и спеше добре, и някак си успяваше да не повърне лекарствата, а
младото й тяло цъфтеше от здраве. През дворците се просмукващ приятна радост като
някаква успокоителна музика и оттам се понасяше из цялата страна. Хората си казваха един
на друг, че времената са се променили, че лошото е отминало и доброто се е завърнало в
империята.
***
МЕЖДУВРЕМЕННО САМАТА ЙЕХЪНАЛА се бе променила. Преди деня, в който разбра,
че е заченала, тя беше момиче, палаво и своенравно, непостоянно и прибързано, въпреки
любовта си към книгите и стремежа си да учи. Сега, продължавайки да чете старите книги и
да изписва древните йероглифи, каквото и да научеше, го извърташе около себе си и детето,
което носеше. Така, когато попадна на думите на Лаодзъ „От всички опасности най-голямата
е да подценяваш врага си”, тя беше поразена от сегашното им значение. Този мъдрец бе
живял преди много столетия и думите му все още бяха верни, като че ли й ги бе казал същия
ден. Врагът? Царството, което синът й един ден щеше да управлява, сега беше пълно с
врагове. Досега смяташе, че те не я засягат, но вече разбираше, че враговете на сина й са и
нейни врагове. Тя вдигна поглед от страницата.
— Кажете ми — попита тя учителя си, — кои са враговете ни сега?
Старият евнух поклати глава:
— Господарке — отговори той, — не познавам държавните дела. Зная само древните
мъдреци.
Йехънала затвори книгата.
— Изпратете ми някой, който да ме научи кои са враговете ми сега — каза тя.
Старият евнух се обърка, но беше достатъчно умен, за да не й противоречи. Вместо това
предаде заповедта й на Ан Дъхай, главния евнух, който отиде при принц Гун, шестия син на
последния император. Майката на принца беше наложница и следователно той бе кръвен
полубрат на сегашния император Сиенфън. Двамата полубратя бяха израснали заедно,
изучавайки книгите и фехтовката при едни и същи учители. Умът на принц Гун беше бистър,
лицето му мъжествено и приятно на вид. Всъщност неговите ум и мъдрост бяха толкова
големи, че министри, принцове и евнуси ходеха тайно при него, вместо при императора, и
той не предаваше никого, затова всички му се доверяваха. Главният евнух Ан Дъхай отиде в
двореца на принц Гун, който се намираше извън Забранения град, и му каза за желанието на
Йехънала, като го умоляваше да обучава младата фаворитка.
— Защото тя е силна — каза той, — така пълна със здраве, а умът й е остър като на мъж и
ние не се съмняваме, че ще роди син, който ще стане следващият ни император.
Принц Гун се замисли. Той бе млад мъж и не беше благоприлично да се приближава до
императорската наложница. Но от друга страна, беше свързан с нея чрез височайшия си брат
и обичаите би могло да се пренебрегнат. Освен това те не бяха китайци, а манджурци, а
манджурските порядки бяха по-свободни от китайските. Той си спомни колко страшни бяха
времената. По-големият му брат, императорът, беше слаб и безпътен, дворът ленив и
покварен, министрите и принцовете апатични, безнадеждни и неспособни да попречат на
империята да рухне. Съкровищницата бе празна, реколтите се проваляха и хората често
гладуваха. А когато гладуваха, поданиците започваха да се бунтуват. Тайни бунтовнически
групи навсякъде заговорничеха срещу Драконовия трон, китайците заявяваха, че сега е
времето да прогонят манджурските императори, които ги бяха владели в продължение на
двеста години. Да прогонят манджурците! Да възстановят древната династия Мин! Такива
бунтовници се бяха събрали вече в ордата на дългокосия безумец Хун, който сам се наричаше
китайски Христос, като че ли не беше достатъчно, че чужденците са християни и че в името
на същия този Христос изкушаваха младежите в училищата и църквите да изоставят
семейните си богове! Каква надежда имаше тогава, освен да държат здраво каквото е
останало от империята, докато се роди наследник, силен син на силна майка?
— Сам ще уча фаворитката — каза той, — но заповядайте на възрастния й учител да
остава при нея, докато аз съм там.
На следващия ден, когато Йехънала отиде в библиотеката, както обикновено, тя видя там
мъж, висок, млад и с внушителна красота, да седи до учителя й. С него беше и Ан Дъхай,
който представи принц Гун и каза защо е дошъл,
Йехънала покри лицето си с ръкав и се поклони, а принц Гун стоеше обърнат настрани с
извърната глава.
— Седнете, старши братко — каза Йехънала с красивия си глас и сама се настани на
обичайния си стол, докато старият учител сядаше на края на масата.
Главният евнух застана зад принца, а четирите придворни дами на Йехънала зад нея.
По такъв начин принц Гун започна да обучава императорската наложница. Без да я
поглежда и с извърнато лице, той започна да преподава уроците, които се провеждаха всеки
седми ден много месеци наред. Той й разказа за общото състояние на народа, описа й как
слабостта на Трона е предизвикала бунта на поданиците му и нашествията на враговете
отвъд северните равнини и източните морета. Разказа й как тези нашественици, преди
триста години, били най-напред португалци, търговци на подправки. С богатствата от
беззаконното си плячкосване те изкушили и други европейци да направят същото и така
дошли испанските завоеватели, датчаните с техните кораби и след това англичаните,
започвайки войни за търговията си с опиум, и след тях французите и немците.
Зениците на Йехънала се разшириха. Лицето й пребледня и след това почервеня, ръцете й
се свиха в юмруци на коленете й.
— И ние нищо ли не предприехме? — извика тя.
— Какво можехме да направим? — отвърна принц Гун. — Ние не сме морски народ като
англичаните. Техните малки безплодни островчета са обградени от море и на морето те се
надяват за прехраната си.
— Но въпреки това, аз мисля… — започна Йехънала, но принц Гун вдигна ръка.
— Почакайте, има още.
И той й разказа как англичаните водели войните си, от които винаги излизали
победители.
— Защо? — настоя тя.
— Те харчат богатствата си, за да произвеждат оръжия — отговори принц Гун.
И той й разказа как от север дошъл още един враг.
— Отдавна познавахме тези руснаци — каза й той. — Преди петстотин години,
благородна, великият Кубилай хан, който управлявал Китай, наел руснаци за телохранители,
както и всички други императори от неговата династия. Двеста години по-късно Ермак
Тимофеевич, руски измамник, човек на приключенията и с награда, обявена за главата му,
повел дивата си шайка отвъд планината Урал, за да търси кожи за онези, които го наели. Той
се бил със северните племена, които живеели в долината на голямата река Об, завзел
столицата им, наречена Сибир, и я обявил за владение на руския цар, откъдето цялата област
била наречена Сибир. Заради тези завоевания старите му грехове били опростени и неговият
народ и до днес го смята за велик човек.
— Чух достатъчно — прекъсна го тя.
— Все още не, благородна — рече учтиво принц Гун. — Англичаните не ни оставиха на
мира. По времето на Дзяцин, сина на могъщия император Циенлун, британците ни
изпратиха посланик, на име Амхърст. Този мъж, извикан в залата за аудиенции в обичайния
час призори, отказал да дойде под претекст, че униформата му още не била пристигнала и
освен това бил болен. Синът на Небето, който управлявал тогава, изпратил лекарите си да
прегледат чужденеца и когато те се върнали, докладвали, че Амхърст само се преструва.
Синът на Небето се ядосал и заповядал на англичанина да си отиде. Белите хора са много
упорити, благородна. Те не биха се поклонили или коленичили пред нашите небесни синове.
Те казват, че коленичат само пред боговете и жените.
— Жените? — повтори Йехънала.
Тя се разсея от образите на бели мъже, коленичили пред жени, и вдигна ръка, за да скрие
смеха си зад широкия ръкав. Но въпреки това той се чу ясно, принц Гун обърна поглед към
нея и доловил дяволитостта в очите й, сам започна да се смее безгласно. Това насърчи на
свой ред смеха на главния евнух и след него този на придворните дами, които също вдигнаха
копринените си ръкави, за да скрият лицата си.
— Белите мъже все още ли не биха коленичили пред Сина на Небето? — попита
Йехънала, когато спря да се смее.
— Не биха — отговори принц Гун.
Йехънала остана безмълвна за миг. „Когато синът ми се възкачи на трона — помисли си
тя, — те ще коленичат пред него. Ако не коленичат и не се покланят до пода, тогава ще ги
обезглавя.“
— А сега? — попита тя. — Още ли сме безпомощни?
— Трябва да се съпротивляваме — отвърна принц Гун, — но не в битки, защото нямаме
такива оръжия. Но можем да им се противопоставим чрез пречки и забавяния. Трябва да
отказваме на чужденците онова, което искат. Сега, когато тези американци, новодошли и
последователи на англичаните, настояват да имат същите привилегии както другите западни
народи от договорите, които ни принудиха да сключим с тях, ние настояхме, че тяхното
правителство не трябва да защитава американците, които търгуват с опиум, и те се
съгласиха.
— Какъв е краят на всичко това? — попита Йехънала.
— Кой знае? — отвърна принц Гун, въздъхвайки тежко.
На лицето му падна сянка. Имаше горчивина в красивото му тъжно лице с дълбоки
бръчки около устата и между черните му вежди. Той стана и се поклони.
— Достатъчно за един ден, смятам — каза той. — Описах ви някои моменти от
историята, благородна. Сега, ако позволите, ще продължа да ги допълвам, докато истината
излезе наяве.
— Моля ви да го направите — отговори Йехънала и също се изправи и поклони.
Така свърши денят и тази нощ тя не можа да спи. Каква беше съдбата й? Нейният син
трябваше да си върне обратно империята и да изгони чуждестранните врагове обратно в
морето.
***
ЙЕХЪНАЛА ВЕЧЕ НЕ се чувстваше като затворница в двореца. Тя беше обект на
всеобщите надежди. Какво е яла, дали е спала добре, дали я боли, или е отпаднала, какъв е
цветът на лицето й, как се смее; всичките й капризи и прищевки — всичко това имаше
значение. Зимните месеци идваха и си отиваха ден след ден в сиянието на нейната
значимост и слънцето на чистите безоблачни небеса оживяваше целия град. Хората бяха
радостни и се надяваха, и работите вървяха добре. На юг дългокосите бунтовници се бяха
установили в град Нандзин и слуховете, проникващи на север, твърдяха, че предводителят им
си е взел много жени и се е отдал на вино и изтънчени ястия. Но Йехънала прие тази новина
с не повече от леко удоволствие, защото китайските бунтовници не бяха истинският й враг.
Чужденците белите хора бяха враговете. И защо да й бъдат врагове? Нека се върнат в
собствените земи и тогава няма да е необходимо да враждува с тях. Ние не искаме нищо,
освен онова, което ни принадлежи, каза си тя.
Наистина, тези дни духът й бе обхванат от приповдигнато настроение — никога не беше
чувствала тялото си толкова здраво и пълнокръвно. Дали беше от билковите отвари, които
пиеше, или пък нейната жизнена сила разцъфваше заради предстоящото майчинство, тя не
знаеше. Най-странно от всичко беше, че вече не мразеше Сина на Небето. Наистина, не го
обичаше, но го съжаляваше, защото той бе празна черупка, обвита в златни императорски
одежди. Тя го държеше в прегръдките си през нощта, а през деня му засвидетелстваше голямо
уважение и почит, защото не беше ли той бащата на нейния син? А беше ли? Двойният
въпрос се спотайваше в сърцето й. За целия свят императорът беше баща на сина й. Нейният
син трябваше да има императора за свой баща. Но тайно в сърцето й живееше мисълта за
Жун Лу и часа, когато се изпълни нейното желание.
Две течения се вливаха в нейния живот — първото беше задълбочаващата се гордост от
това, че носеше в утробата си наследника на трона, а второто — нейната тайна любов.
Заради първото тя изучаваше ревностно историята на народа, който щеше да управлява
нейният син, четеше древните книги и задаваше въпросите си на принц Гун. Поради другото
откриваше отново красотата на света, в който един ден щеше да роди сина си. Понякога
следобед, вместо да се затваря в библиотеките, тя вървеше в продължение на часове с
придворните си дами, а нейният евнух пазител Ли Лиен-ин ги следваше. Никога не
напуснаха императорския град, но между стените му имаше много неща за гледане и би й
отнело години да опознае всичко. Когато слънцето беше високо и не духаха студени ветрове,
тя вървеше из дворовете; по коридорите и между високите розово-червени стени на
уличките, които свързваха дворовете на различните палати. Свещеният град бе заобиколен от
тронни стени, в които бяха изградени четири порти, обърнати към четирите посоки на
компаса. В рамките на първата велика порта имаше три вътрешни, които водеха към мостове
и градини в дворците, както и към тронни зали, които винаги гледаха на юг, а цветовете им
бяха символите на елементите. Дори сега, през зимата, градините бяха красиви, северният
бамбук се зеленееше под снега, а индийският бамбук връзваше алени плодове. На Портата на
Небесния покой се извисяваха две крилати колони от бял мрамор, обградени от издълбани
дракони, и тя често се връщаше към тях, без да знае защо, освен че духът й се издигаше при
прекрасната гледка на тези белокрили колони.
Дворец до дворец, тронна зала след тронна зала, тя опозна свещения полярен град,
центъра на земята, така както Северната звезда е център на небето, и в прекрасна самота тя
вървеше сред дамите си. Ах, добре бе избрала да направи този град рождено място на сина си
и негов дом!
През третия месец на новата година, в ден избран от незнайно небесно решение,
Йехънала роди сина си. В присъствието на възрастните придворни дами от двора, които
заеха мястото на покойната императрица майка, се роди нейният син, безспорният
наследник, както обявиха акушерките. Докато Йехънала седеше на родилния стол, една
акушерка хвана детето и го вдигна пред очите на дамите.
— Вижте, почитаеми — обяви тя. — Мъжка рожба, здрава и силна!
И Йехънала, почти изгубила съзнание, погледна нагоре и видя сина си. Той лежеше в
ръцете на акушерката, мърдаше с ръце и крака и плачеше високо.
Когато падна нощта, меката пролетна нощ, дворът на малкия й личен дворец се освети от
фенери, поставени на жертвен олтар. От леглото си Йехънала погледна през ниския
зарешетен прозорец към събранието на принцове, дами и евнуси, които стояха зад масата, а
светлината на свещи трептеше върху лицата им и многоцветните им одежди, избродирани със
златно и сребърно. Беше часът за жертвоприношение на Небето по случай раждането на сина
й и императорът стоеше пред олтара, за да изкаже благодарност и да обяви наследника си.
Върху олтара имаше три приношения — задушена свинска глава, бяла и без четина, задушен
петел, оскубан навсякъде, освен на главата и на опашката, и между тях — жива рибка,
мятаща се в алена копринена мрежа.
Обредът бе труден, но никой друг не можеше да го направи, освен Сина на Небето.
Рибката беше уловена жива в езерцето с лотоси и трябваше да бъде върната обратно там,
иначе наследникът нямаше да доживее до възмъжаването си. И така неговият баща
императорът не можеше да бърза или да оскверни достойнството на церемонията, която
извършваше, за да не се обиди Небето. В дълбока тишина той вдигна ръцете си, в мълчание
коленичи пред Небето, пред което само той можеше да се поклони, и изпя молитвите си. В
точния момент той спря и хващайки все още живата рибка с две ръце, я подаде на главния
евнух, който изтича до езерцето и я хвърли вътре, чакайки да види дали ще заплува отново.
Ако не го направеше, наследникът щеше да умре като дете. Той погледна към водата с високо
вдигнат фенер, дворът чакаше в тишина, а императорът стоеше неподвижен пред олтара.
Светлината падна върху сребърен проблясък във водата.
— Рибката е жива, ваше величество! — извика евнухът.
И след тези радостни думи събралите се започнаха да се смеят и да разговарят. Бяха
запалени фойерверки, птици бяха освободени от клетките си във всички дворци и ракети
ръснаха небето със светлина. Докато Йехънала лежеше, облегната на лакът, небето сякаш се
разтваряше пред очите й и в средата му тя видя плуваща в обкръжаващата я тъмнина огромна
златна орхидея, чиито венчелистчета бяха обточени с виолетово.
— Господарке, това е във ваша чест! — извика прислужницата й.
От града се издигна рев, когато хората видяха гледката. Йехънала се засмя и се хвърли
върху възглавниците си. Колко пъти в живота си беше искала да е мъж, но сега се радваше, че
е жена! Кой мъж би могъл да усети такова тържество като нея, която бе родила син на
императора?
— Братовчедка ми, консортът, също ли е на двора? — попита тя.
Старата жена погледна към светлините и сенките навън.
— Виждам я да стои сред придворните си дами — отвърна жената.
— Отиди при нея — заповяда й Йехънала. — Покани я да дойде. Кажи й, че копнея да я
видя. Жената излезе и като се приближи гордо, покани консорта да посети леглото на
господарката й.
— Тя гледа на Драконовия консорт като на по-старша сестра — каза прислужницата
ласкателно.
Но Сакота поклати глава.
— Станах от леглото да гледам жертвоприношението — каза тя — и там ще се върна.
Наистина не ми е добре.
След това тя се обърна и облягайки се на две от придворните си дами, водени от евнух с
фенер, тръгна към тъмнината на една кръгла лунна порта. (Традиционен архитектурен елемент от
китайските градини – кръгъл отвор, служи за преминаване на пешеходци.)
Всички бяха изненадани от този отказ и прислужницата се върна обратно при Йехънала
да й съобщи.
— Господарке, консортът няма да дойде. Казва, че е болна, но според мен не е.
— Тогава защо не дойде? — попита Йехънала.
— Кой може да каже как се е променило сърцето на консорта? — отвърна жената. — Тя
има дъщеря. Синът е ваш.
— Сакота не е толкова тесногръда — настоя Йехънала, но докато говореше, си спомни, че
братовчедка й държи над нея кинжала на тайното знание.
— Кой знае? — каза жената и този път Йехънала не отговори.
Сега дворът беше празен, императорът и свитата му бяха отишли да празнуват. Тази вечер
навсякъде хората празнуваха и се радваха. На север и юг, на изток и запад вратите на
затворите се отваряха и всички вътре биваха освобождавани, каквото и да бе престъплението
им. В градовете и селата магазините не работиха в продължение на седем дни, не се убиваха
животни за храна, не се ловяха рибите в реките и езерата, а ако бяха вече уловени и още живи
в каци и бъчви по пазарите, те трябваше да бъдат пуснати обратно там, откъдето бяха взети.
Птиците се пускаха от клетките им в къщите, така както в дворците, и прокудените мъже
можеха да се върнат и да получат отново титлите и земите си. И всичко това се правеше в
чест на новороденото момче.
Но в леглото си Йехънала се чувстваше странно самотна. Сакота не дойде да види нея и
сина й, Сакота, която винаги бе внимателна и мила. Сега какво? Евнусите бяха сплетници,
със сигурност разпространяваха слухове и бяха накарали Сакота да мисли лошо за нея сега,
когато синът й се бе родил. Арогантният велик съветник Сушун и приятелят му принц И,
племенник на императора, тези двамата може би бяха злодеите, защото ревнуваха от нея.
Преди тя да се появи, беше й казал Ли Лиен-ин, императорът се доверявал на тях и те стояли
близко до него до момента, когато той я приближи още повече до себе си заради неутолимата
си любов.
„Никога не съм им навредила с нищо — помисли си тя — и бях по-учтива с тях,
отколкото трябваше.“
Великият съветник бе надменен и амбициозен, въпреки че бе с ниско потекло, и все пак
тя беше взела дъщеря му Мей, шестнайсетгодишно момиче, за своя придворна дама. Но
принц Гун трябваше да й е приятел. Тя си спомни красивото му слабо лице и реши да го
направи свой съюзник, и да го задържи като такъв. Лежаща на сигурно място в голямото
легло с балдахин, със сина си свит в свивката на дясната й ръка, тя размишляваше за своята и
неговата съдба. Двамата бяха сами срещу целия свят, майка и син. Мъжът, когото обичаше,
никога нямаше да бъде неин съпруг. Сама, можеше да избяга в смъртта, ако не в живота, но
сега смъртта не беше изход. Беше родила син и той имаше само нея, която да го пази от
мрежите на интригите в двореца. Времената бяха лоши, знаците от Небето злокобни,
императорът беше слаб и само тя можеше да пази трона за сина си.
През тази нощ и много други след нея, всъщност толкова нощи, колкото й бяха отредени в
живота занапред, идваха малките мрачни часове, когато тя се изправяше срещу съдбата си с
незащитени очи и изплашено сърце, знаейки, че само в себе си може да открие сила, за да
посрещне отново зората. Тя трябваше да ги победи, враговете и приятелите, и дори Сакота,
която знаеше тайната й. Детето, нейният син, който лежеше в прегръдките й, трябваше
винаги да бъде син на императора Сиенфън. Тя нямаше да позволи никое друго название.
Син на императора и наследник на Драконовия трон! Така тя започна дългата битка, която
съдбата й бе предопределила.
Част II
ЦЪСИ
Според древната традиция през първия си месец синът й принадлежеше само на нея. Не
можеше дори да бъде разнасян из двореца на майка си в ръцете на дойката. В тези стаи около
двора с божури Йехънала прекарваше дните и нощите си. Беше месец на радост и
удоволствия; през който, глезена и хвалена като императорска фаворитка, тя бе наречена
Щастливата майка. Всички идваха да видят детето и да се възхитят на размерите му, на
румените му бузки, на красивото му лице и на силните му ръце и крака. Всички, освен
Сакота, и това единствено помрачаваше радостта на младата майка. Консортът трябваше да
бъде първият човек, който трябваше да види детето и да го признае за престолонаследник, а
тя не беше дошла. Сакота изрази извиненията си, посочвайки като причина, че нейният
рожден месец е във вражда с рождения месец на детето. Как тогава да рискува да влезе в
двореца, който то обитаваше?
Йехънала слушаше, без да отговаря. Тя скри гнева в сърцето си и там той нарасна през
остатъка от рождения месец. Но три дни преди месецът да изтече, тя изпрати евнуха Ли
Лиен-ин при Сакота със следното съобщение:
Тъй като ти, братовчедке, не дойде да ме посетиш, тогава аз трябва да дойда
при теб, за да те помоля за твоята подкрепа и закрила за моя син, защото той
принадлежи и на двете ни според законите и традицията.
Беше вярно, че консортът трябва да защитава престолонаследника като свое собствено
дете, тъй като това беше неин дълг, но Йехънала все още се страхуваше, че някаква тайна
ревност или зловреден слух, подхранван от евнусите и принцовете, които си съперничеха, е
бил посят в лековерното сърце на Сакота. Забраненият град гъмжеше от такива вражди и
когато по-нисшите придворни воюваха помежду си, те се опитваха също така да разделят
тези над тях, надявайки се, че те също ще се включат в безкрайната борба за власт. Но
Йехънала, загрижена за сина си, реши, че не може да си позволи някой да раздели двете им
със Сакота. Щеше да я принуди да застане на нейна страна, ако тя не го направеше сама.
Така че през онзи ден тя се приготви да напусне двореца си и да отиде при Сакота.
Междувременно взе всички възможни предпазни мерки за детето. Заповяда на Ли Лиен-ин
да купи от най-добрия златар в града верижка от малки, но здрави брънки и я окачи на шията
на сина си, заключвайки двата й края със златно катинарче. Ключа му окачи на фина златна
верижка, висяща около собствената й шия, близо до плътта й, и никога не я сваляше, денем
или нощем. Въпреки че така синът й беше свързан символично със земята, това не беше
достатъчно. Трябваше другите силни семейства в клана й символично да осиновят детето.
Но какви приятели имаше тя? Йехънала обмисля дълго и накрая разработи следния план.
Поиска от главата на всяко от стоте най-силни семейства в империята по един топ най-фина
коприна. После заповяда на дворцовите шивачи да отрежат от платовете сто парченца и от
тях да ушият роба за детето й. Така то символично принадлежеше на сто силни и благородни
семейства и под тяхното покровителство боговете не биха се осмелили да го наранят. Защото
беше добре известно, че боговете ревнуват от красивите момченца, родени от човешки жени,
и им изпращат болести и злополуки, които да ги унищожат, преди да се превърнат в
богоподобни мъже.
На третия ден, преди да изтече първият лунен месец на сина й, Йехънала отиде в двореца
на Сакота. Беше облякла нови одежди от императорско жълт сатен, избродиран с малки
цветчета с цвят на нар, а на главата си носеше черна сатенена шапчица, украсена с перли.
Лицето й първо бе измито с разтопена овча лой, след това с ароматизирана вода, а после
напудрено и изрисувано. Изящните й вежди бяха изрисувани с четка, натопена в маслено
мастило. Устата й, винаги прекрасна, беше гладко начервена, така че разкриваше топлото й
сърце, защото бе пълна и нежна. На ръцете си носеше пръстени със скъпоценни камъни,
включително един с голям нефрит на палеца, а на дългите й лакирани нокти имаше
предпазители от тънко ковано злато, също украсени с малки скъпоценни камъни. На ушите й
висяха обеци от нефрит и перли. Високите й обувки и шапчицата й я караха да изглежда по-
висока, отколкото беше. Когато беше готова, дори нейните придворни дами плеснаха с ръце
при вида на красотата й.
След това тя взе на ръце сина си, който беше облечен от глава до пети в алено- червен
сатен, избродиран с малки златни дракони, седна с него в паланкина си и те се понесоха,
майка и син, към двореца на консорта, като евнусите вървяха напред, за да съобщят за
пристигането й, а придворните дами ги следваха. Когато пристигнаха, Йехънала слезе от
паланкина и пристъпи прага. Там, в приемната зала, тя видя Сакота. Сакота винаги си беше
бледа и жълта, а сега повече от всякога, защото не се беше възстановила от раждането на
дъщеря си. Кожата й беше повехнала, а малките й ръце се бяха съсухрили като ръцете на
недъгаво дете.
Пред това малко, плахо същество Йехънала се изправяше силна и красива като младо
кедрово дърво.
— Идвам при теб, братовчедке — каза тя, след като я поздрави. — Идвам заради нашия
син. Истина е, че аз го родих, но твоят дълг към него, братовчедке, е дори по-голям от моя,
защото не е ли баща му, Синът на Небето, твой господар повече, отколкото мой? Моля за
твоята закрила над нашия син.
Сакота стана от стола си и се поклони наполовина, държейки се за страничните му
облегалки.
— Седни, братовчедке — рече тя с жалния си глас. — За пръв път излизаш извън двора си
от един месец насам. Седни и си отдъхни.
— Няма да си отдъхна, докато не получа твоето обещание за нашия син — каза Йехънала.
Тя продължи да стои права, докато говореше, гледайки неотклонно към Сакота, докато
очите й ставаха все по-тъмни, а зениците й се разширяваха и пламтяха.
Сакота потъна обратно в стола.
— Н-но защо? — заекна тя. — Защо ми говориш така? Не сме ли родственици? Не е ли
императорът наш общ господар?
— Искам подкрепата ти заради сина ни — каза Йехънала, — никога за себе си. Аз нямам
нужда от никого. Но трябва да бъда сигурна, че ти подкрепяш сина ни, а не си против него.
Всяка от тях знаеше какво има предвид другата. В продължаващите разногласия и
интриги между принцовете и евнусите, казваше Йехънала, тя трябваше да бъде сигурна, че
Сакота няма да приеме водачеството на онези, които биха заговорничили да унищожат
престолонаследника и да поставят друг на Драконовия трон. С мълчанието си Сакота
потвърждаваше, че наистина има такъв заговор и че тя не иска да даде обещанието си.
Йехънала пристъпи напред, подавайки сина си на една от придворните дами.
— Дай ми ръцете си, братовчедке. — Гласът й беше спокоен и решителен. — Обещай ми,
че никой няма да ни раздели. Трябва да изживеем живота си заедно зад тези стени. Нека
бъдем приятелки, а не врагове.
Тя чакаше, докато Сакота се колебаеше и не протягаше ръце към нея. Тогава Йехънала
внезапно се наведе със свиреп поглед, сграбчи малките й меки ръце и ги стисна така
яростно, че в очите на Сакота избиха сълзи. Така правеше Йехънала, когато двете бяха деца.
Когато Сакота се цупеше и се бунтуваше, тя стискаше ръцете й до болка.
— О-обещавам — каза Сакота с прекършен глас.
— И аз обещавам — заяви решително Йехънала.
Тя остави малките ръце на Сакота обратно в сатенения й скут и видя, както и
придворните дами, че тънките златни предпазители за нокти са оставили червени резки по
нежната кожа. Сакота събра ръце и остави сълзите на болката да се стичат по бузите й.
Но Йехънала не се извини за онова, което бе сторила. Тя се поклони и отказа с жест
купичката чай, която една придворна дама й беше предложила.
— Няма да остана, братовчедке — рече тя с обичайния си очарователен глас — Дойдох за
твоето обещание и вече го имам. То е мое, докато съм жива и докато синът ми е жив. Няма да
забравя и че аз също ти дадох своето обещание.
С изключително достойнство тази горда жена погледна една по една всички
присъстващи. След това се обърна, замятайки полите на златната си роба, взе обратно сина
си и си тръгна.
Тази нощ, след като детето й се нахрани и заспа в ръцете на дойката си, тя повика Ли
Лиен-ин. Той никога не се отдалечаваше твърде много от нея и когато дойде, му заповяда да
й доведе главния евнух Ан Дъхай.
— Кажи му, че имам затруднение, над което размишлявам — нареди му тя.
Ли Лиен-ин тръгна и след час или два доведе главния евнух, който, след като я поздрави,
рече:—
Извинете ме за закъснението, почитаема. Бях зает в покоите на императора.
— Простено ви е — каза Йехънала.
Посочи с показалеца си един стол, където той да седне, а тя се настани на своя подобен
на трон стол, разположен до дългата резбована маса, поставена до вътрешната стена на
стаята. Беше освободила придворните си дами и само Ли Лиен-ин и прислужницата бяха
останали при нея.
Ли Лиен-ин също се престори, че се оттегля, но Йехънала му нареди да остане.
— Това, което ще кажа, се отнася и до двама ви, защото трябва да бъдете моята дясна и
лява ръка.
След това започна да ги разпитва за интригите, за които й бяха разказали нейните
придворни дами.
— Вярно ли е? — попита тя главния евнух. — Има ли велможи, които кроят заговор да
вземат трона от сина ми, ако…
Тя замълча, защото никой, говорейки за императора, не можеше да употреби думата
„смърт“
— Вярно е, господарке — кимна главният евнух с красивата си тежка глава.
— Продължавай — нареди му тя.
— Трябва да знаете, почитаема — подчини се той, — че никой от великите кланове не
смяташе, че императорът може да има здрав син. Когато консортът роди болнаво момиче,
някои принцове бяха окуражени да заговорничат и замисляха как в мига, когато императорът
замине за Жълтите извори, ще откраднат императорския печат. Уви — той отново поклати
глава, — не можем да очакваме дълго царуване. Императорът още е млад, но императрицата
майка го обичаше твърде много. Когато беше малък, го хранеше със сладкиши, а когато го
болеше стомахът, му даваше опиум. Преди да навърши дванайсет, вече бе развратен от
евнусите, а на шестнайсет беше изморен от жените. Нека ви кажа истината.
Тук главният евнух положи големите си гладки длани на коленете си и снижи гласа си
дотолкова, че Ли Лиен-ин трябваше да се наведе, за да го чува.
— Би било разумно — каза главният евнух със сериозно лице — да преброим приятелите
и враговете си.
Йехънала не помръдна, докато той говореше. Гордееше се с това, че може да седи с часове
спокойна и неподвижна, с изправена величествена снага. Тя погледна към него, без дори
намек за страх.
— Кои са враговете ни? — попита тя.
— На първо място, великият съветник Сушун — прошепна главният евнух.
— Той! — възкликна тя. — А аз взех дъщеря му за придворна дама и моя любимка!
— Даже и той — каза мрачно главният евнух. — А заедно с него собственият племенник
на императора, принц И, а след него принц Джън. Тези тримата са вашите първи врагове,
почитаема, защото родихте наследник.
Тя склони глава. Опасността беше точно толкова голяма, колкото си бе представяла. Това
бяха могъщи принцове, свързани чрез кръвта и клана си със самия император. А тя бе просто
жена.
Йехънала вдигна гордо глава.
— А кои са приятелите ми?
Главният евнух прочисти гърло.
— Над всички останали, почитаема, принц Гун, по-малкият брат на Сина на Небето.
— Наистина ли ми е приятел? — възкликна тя. — Та той струва колкото другите трима.
Йехънала все още бе много млада, така че всяка надежда беше достатъчна и кръвта нахлу
в лицето й.
— Когато принц Гун ви видял за пръв път — заяви главният евнух, — той казал на друг
член от своя клан, който стоял наблизо, който пък каза на мен, че вие сте толкова умна и
красива, че или ще донесете късмет на империята, или ще унищожите Драконовия трон.
Йехънала се замисли над тези думи. Известно време седя мълчалива, после си пое въздух
с дълбока въздишка.
— Ако ще нося късмет на империята, трябва да имам оръжие — каза тя.
— Вярно е, почитаема — отговори главният евнух и зачака.
— Първото ми оръжие — продължи тя, — трябва да бъде титлата ми.
— Вярно е, почитаема — повтори евнухът и отново зачака.
— Върни се при императора — заповяда Йехънала. — Внуши му, че престолонаследникът
е в опасност. Внуши му, че само аз мога да защитя детето ни. Внуши му, че трябва да ме
издигне, така че титлата ми да бъде равна на тази на консорта, за да не може тя да има власт
над престолонаследника или да бъде използвана от онези, които жадуват за такава власт.
Главният евнух се усмихна на тази съобразителност, а Ли Лиен-ин се засмя, с
удоволствие изпуквайки пръстите си един след друг.
— Господарке — каза главният евнух, — ще внуша на императора да ви възнагради по
този начин за първия лунен рожден ден на наследника си. Кой ден би бил по-подходящ?
— Никой — съгласи се тя.
Йехънала погледна в черните му очички, разположени дълбоко под високото му гладко
чело, и внезапно самата тя се усмихна, трапчинките й се показаха, а големите й очи
заблестяха дяволито, радостно и ликуващо.
***
ПЪРВИЯТ МЕСЕЦ ОТ живота на сина й бе изминал. Сега луната беше пълна също както
при неговото раждане. Някои заплахи бяха преминали, например тази от десетдневната
лудост, от която умираха някои деца на възраст под десет дни; опасността от дизентерия,
която караше вътрешностите на децата да изтичат като вода; опасността от продължително
повръщане, кашлица, настинка и треска. В края на този първи месец престолонаследникът
беше пълно и здраво бебе, волята му вече бе непреклонна, а гладът му — постоянен, така че
дойката му трябваше да е готова ден и нощ. Йехънала сама я беше избрала, здрава млада
селянка китайка, чието дете също бе първи син, и съответно млякото й беше подходящо за
царственото кърмаче. Но Йехънала не се задоволи дворцовите лекари да преценяват здравето
на жената. Не, трябваше тя сама да прегледа тялото й, да вкуси сладостта на млякото й и да
подуши дъха й, за да види дали в него няма някаква следа от киселинност. Тя сама предписа
диетата на жената и се увери, че й поднасят най-добрата и разнообразна храна. От това мляко
малкият принц заякна като някое селско дете.
За първия лунен рожден ден на наследника си императорът бе постановил, че трябва се
вдигнат всенародни тържества в цялата страна. Тук, в Забранения град, този ден беше
определен за празненства и музика, и когато той изпрати главния евнух да попита Йехънала
какво би искала за собствено удоволствие в този светъл ден, тя му описа с думи желанието
си.
— Жадувам да гледам хубава пиеса — рече тя на Ан Дъхай. — Откакто дойдох да живея
тук, под тези златни покриви, не съм гледала представление. Вдовстващата императрица не
обичаше актьорите и аз не посмях да поискам това, докато беше жива, а в месеците на траур
също не можех. Но сега дали Синът на Небето ще ми угоди?
Ан Дъхай не можеше да не се усмихне при вида на лицето й, изчервено и пламнало като
на дете, а големите й очи бяха пълни с надежда
— Синът на Небето няма да ви откаже нищо сега, господарке — каза й той, премигна и
кимна многократно, за да покаже, че тя наистина ще получи награда, много по-голяма от
пиесата.
След това незабавно изтича да предаде желанието й.
Така в деня на празненството Йехънала имаше и малко желание освен голямото —
удоволствието от гледането на пиеса, както и издигането й в звание. Но първо подаръците
трябваше да бъдат представени и получени. За този ритуал императорът бе избрал тронната
зала, наречена Дворец на ненадминатата светлина. Тук по изгрев вече чакаха мъже от всички
части на империята, а между тях сновяха напред-назад евнуси, за да се грижат за огромните
фенери, висящи от гредите, изрисувани с императорски петопръсти дракони. Тези фенери
бяха направени от рог и излъчваха такава светлина, че падайки върху одеждите на евнусите и
гостите, тя подчертаваше златните им бродерии, както и инкрустираните скъпоценни
камъни на трона. Всички оттенъци и цветове блеснаха едновременно — пурпурното и
виолетовото бяха дълбоки и наситени, аленото и яркосиньото подчертани, а златото и
среброто искряха по-силно.
Всички чакаха в тишина идването на Сина на Небето и когато зората се разпука, се зададе
императорската процесия, чиито знамена се вееха от сутрешния бриз, носени от стражници
в алени туники. След тях идваха принцовете, после евнусите, вървейки бавно двама по
двама, облечени във виолетови одежди, препасани със злато. Дванайсет носачи крепяха
свещения жълт паланкин, в който седеше самият Син на Небето. В тронната зала всички
паднаха на колене, удариха челата си девет пъти в пода и извикаха приветствията си:
— Десет хиляди години! Десет хиляди години! Десет хиляди години!
Императорът слезе от паланкина си и опирайки се с дясната си ръка на ръката на брат си,
а с лявата — на тази на великия съветник Сушун, се качи на златния трон. Там, седнал с
подобаващо достойнство, с длани, поставени върху коленете, той прие подред принцовете и
министрите, които носеха царствени подаръци за престолонаследника. Ръцете им не
докосваха подаръците — те бяха поставени на подноси и сребърни блюда, носени от
помощници, но принц Гун четеше списъка от дарове и откъде идват, от кои провинции,
пристанища иградове и кои райони на страната. Главният евнух Ан Дъхай отбелязваше с
четчица в книгата си какъв е дарът, името на онзи, който го дава, и стойността му, а за да
впише по-висока цена, дарителите го бяха подкупили тайно по-рано с пари и подаръци.
Зад трона както обикновено стоеше параван, огромна повърхност от ароматизирано
дърво, най-изкусно резбовано с петопръсти дракони, зад който седяха Йехънала и консортът
заедно с придворните си дами. Когато всички подаръци бяха приети, императорът извика
Йехънала, за да получи наградата си. Главният евнух донесе призовката и придружи
Йехънала от мястото й до Драконовия трон, Тя постоя там за миг, висока и изправена, с
високо вдигната глава, без да поглежда надясно или наляво. След това бавно падна на колене,
постави ръцете си една върху друга на теракотения под и положи чело върху тях.
Над нея императорът чакаше и сега започна да говори:
— Днес постановявам, че майката на императорския наследник, коленичеща тук, ще бъде
повишена в знанието консорт, равноправен на настоящия. За да няма объркване, настоящият
консорт ще се нарича Цъан, императрица на Източния дворец, а Щастливата майка — Цъси,
императрица на Западния дворец. Такава е моята воля. Тя ще бъде обявена в цялата империя,
за да стане достояние на целия народ.
Когато чу тези думи, кръвта на Йехънала потече радостно към сърцето й. Кой можеше да я
нарани сега, когато бе издигната от ръката на императора? Тя докосна с чело дланите си три
пъти и още три пъти, и още три пъти. След това се изправи на крака и остана така, докато
главният евнух не протегна дясната си ръка и облегната на нея, се върна обратно зад
Драконовия параван. Но когато седна, не обърна глава към Сакота, нито пък Сакота я
заговори.
Докато Йехънала стоеше пред Драконовия трон, събраното в тържествената зала огромно
множество мълчеше. Нито един глас не се чу, освен императорския, и нито една ръка не се
помръдна. От този ден нататък вече не я наричаха Йехънала. Цъси, Свещената майка — това
беше императорското й име.
Същата нощ Цъси беше извикана при императора. В продължение на три месеца не я
беше викал — два преди раждането на сина й и един след това. Но сега бе дошло време. Тя
приветстваше повикването, защото то бе доказателство, че все още е любимка на императора
не само заради сина си, но и заради самата себе си. Беше й добре известно, че през тези
месеци той се е възползвал от някоя и друга наложница и че всяка се е надявала да я измести
като негова фаворитка. Тази нощ щеше да й разкрие дали някоя е успяла и тя с нетърпение се
подготвяше да последва главния евнух, който чакаше на входа на двореца й.
Ах, но колко трудно бе да го напусне! Леглото на детето й стоеше до нейното. Стаите му
бяха приготвени още преди раждането му, но тя не можеше да го пусне да си отиде от нея
дори за една нощ, особено тази вечер. Облечена в мек розов сатен, накичена с бижута и
парфюмирана, тя не можеше да се откъсне от момчето, което, заситено от добрата кърма,
спеше на копринения дюшек. Две жени стояха при него — едната беше дойката му, а другата
— нейната прислужница.
— Няма да го оставяте сам нито за миг — предупреди ги тя. — Имайте предвид, че ако,
когато се върна, дори да е на разсъмване, той е наранен или плаче, или някъде му е излязло
червено петно, ще накарам да ви набият, а ако е пострадал сериозно, ще се простите с
главите си.
Двете жени се взираха в свирепото й лице — дойката със страхопочитание, а
прислужницата поразена от това проявление на иначе любезната й господарка.
— Откакто императрицата на Западния дворец роди детето си — каза прислужницата с
кротък глас, — тя се превърна в тигрица. Бъдете уверена, почитаема, че ще го пазим още по-
добре, отколкото вие ни заповядвате.
Но Цъси не беше приключила със заповедите.
— Освен това Ли Лиен-ин трябва да седи отвън, а моите придворни дами не бива да спят
дълбоко.
— Така и ще стане — обеща жената.
Цъси все още не можеше да тръгне. Тя се наведе над спящото си дете и погледна
руменото му личице. Начупените му устни бяха меки и червени, очите — големи и
съвършени, ушите — ниско разположени и близо до лицето, а меките им части дълги. Всичко
това бяха признаци на висок интелект. Откъде беше взело детето й тази красота? Със
сигурност нейната собствена не беше достатъчна. Баща му…
Тя прекъсна мислите си и хвана ръчичката му, първо дясната, а после лявата, и
разтваряйки внимателно извитите пръстчета, помириса нежните бебешки длани, както
правят майките. О, какво съкровище си имаше тя!
— Почитаема!
Тя чу гласа на Ан Дъхай да я вика от външната стая. Главният евнух ставаше нетърпелив,
но не заради себе си, а заради нея. Тя вече знаеше, че той е неин съюзник в тайната дворцова
борба, и трябваше да се вслушва в думите му. Цъси остана само за да направи още едно нещо.
Взе от тоалетната си масичка две неща — златен пръстен и тънка гривна с дребни бисери.
Тези подаръци тя даде на двете жени — пръстена на прислужницата, а гривната на дойката,
като така ги подкупи да изпълнят дълга си. След това изтича навън, където стоеше нейният
евнух пазител Ли Лиен-ин и я чакаше заедно с Ан Дъхай. На своя евнух тя даде късче злато,
без да каже и дума — той знаеше какво означава това и когато тя тръгна с Ан Дъхай, остана
да пази сина й.
В пазвата на робата си тя носеше пакетче със злато и за главния евнух Ан Дъхай, но
нямаше да му го даде, преди да види как ще я приеме императорът. Ако нощта преминеше
добре, той щеше да получи наградата си. Главният евнух го разбираше и я поведе по
познатите й тесни улички към сърцето на Забранения град.
***
— ЕЛА ПРИ мен — каза императорът.
Тя стоеше на прага на огромната му стая, за да може той да я вида в цялата й красота. По
негова заповед тя тръгна бавно напред, поклащайки, се с онази грация, която знаеше много
добре как да използва. Не беше скромна, но се преструваше на срамежлива — мила
свенливост, която беше наполовина истинска и наполовина лъжлива. Силата й бе да се
превръща почти напълно в онази, на която се правеше, и тя ставаше почти такава, каквато
искаше да бъде, във всеки момент и на всяко място. Не мамеше другите, защото
заблуждаваше себе си точно толкова, колкото и човека, пред когото се появяваше.
Затова, когато се приближи до императорското легло, широко и дълго колкото цяла стая,
зад жълтите завеси и под златната мрежа, тя почувства внезапно състрадание. Мъжът, който
я чакаше тук, бе обречен на сигурна смърт. Въпреки че беше млад, той бе изразходвал силата
си твърде рано.
Тя ускори последните си няколко крачки към него.
— Ах — извика тя, — вие сте болен и никой не ми е казал, мой небесни господарю!
Наистина, на светлината на огромните свещи в златния свещник той изглеждаше толкова
изпит, жълтата кожа бе опъната така плътно върху малките фини кости на лицето и тялото
му, че той приличаше на жив скелет, подпрян на жълтите сатенени възглавници. Ръцете му,
поставени с дланите нагоре, лежаха безжизнени върху завивките. Тя седна на леглото и
протегна топлите си силни ръце към неговите, които бяха сухи и студени.
— Усещате ли болка? — попита тя тревожно.
— Не — отговори той. — Само слабост…
— Но тази ръка — настоя тя и взе лявата му длан. — Изглежда различна от другата, по-
студена и по-твърда.
— Не мога да я използвам както преди — призна той неохотно.
Тя издърпа ръкава и видя голата му ръка, тънка и жълта като стара слонова кост под
сатенените одежди.
— Ах — изстена тя, — защо не ми казахте?
— Какво има за казване? — отвърна и той. — Освен че от тази ми страна бавно пълзи
студенина.
Той издърпа ръката си.
— Ела — каза й. — Ела в леглото ми. Никоя от тях не ми беше достатъчна. Само ти, само
ти…
Тя видя старата искра да се завръща в хлътналите му очи и се приготви да се подчини. Но
докато отминаваха мрачните часове преди полунощ и след това, тя почувства тъга, каквато не
бе усещала преди. Дълбоко в този беден човек, който беше император на могъща държава,
лежеше страшна беда. Студенината на смъртта бе поразила душата му и той вече не беше
мъж. Безпомощен като евнух, той се опита да изпълни ролята си, но не успя.
— Помогни ми — молеше я той отново и отново. — Помогни ми или ще умра от тази
ужасна неизгасена топлина.
Но тя не можеше да му помогне. Когато видя, че дори тя е безпомощна, Цъси стана от
леглото и седна до възглавницата му, взе го в обятията си, като че ли е дете, и като дете той
заплака на гърдите й, знаейки, че вече няма да може да се отдава на любимото си
удоволствие. Въпреки че беше млад на години, третото му десетилетие още не бе настъпило,
в тялото си той беше старец, отслабен от собствените си страсти. Твърде рано се бе отдал на
желанията си, твърде често евнусите ги бяха задоволявали, твърде малко дворцовите лекари
бяха подсилвали кръвта му с билки и лекарства. Той беше изчерпан и му оставаше само
смъртта.
Тази перспектива порази жената, която държеше мъжа до гърдите си. Тя го утешаваше с
мили думи и изглеждаше толкова спокойна, толкова силна, че накрая го убеди.
— Вие сте изморен — каза тя. — Обзет сте от тревоги. Познавам враговете ни и знам как
хората от Запада ни заплашват с корабите и войските си. Докато аз живея женския си живот,
тези грижи се спотайват във вашия ум и източват силата ви. Докато аз раждах сина си, вие се
превивахте под държавните дела. Нека ви помогна, господарю. Прехвърлете ми половината
от бремето си. Нека винаги седя зад паравана в тронната зала по изгрев и слушам вашите
министри. Мога да чувам скритите значения на техните жалби и когато си тръгнат, ще ви
казвам какво мисля, но ще оставям всички решения на моя господар, какъвто е дългът ми.
По този начин тя го отклони от незадоволеното желание и любовта към държавните дела,
чуждестранните заплахи и укрепването на Трона за наследника му. Цъси видя колко е
изтощен този мъж от грижите си, защото той въздишаше тежко, и когато се надигна от
гърдите й и отново се облегна на възглавниците, се опита да й обясни затрудненията си,
докато държеше ръката й.
— Нямат край бедите ми — оплака се той. — По времето на предците ми враговете
винаги идваха от север и Великата стена спираше всички, хора и коне. Но сега стената е
безполезна. Тези бели варвари нахлуват откъм морето — англичани и французи, датчани,
немци и белгийци. Казвам ти, не знам колко народи има отвъд граничните планини Кунлун!
Водят войни с нас, за да продават опиума си, и никога не са доволни. Сега дойдоха и
американците. Откъде се взеха? Къде е Америка! Чувал съм, че те са по-добри от другите, но
когато дам някакво предимство на останалите, американците настояват за същите
привилегии. Тази година те искат да подновят договора си с нас. Но аз не искам да
подновявам никакви договори с белите хора.
— Тогава не ги подновявайте — каза Цъси нетърпелива — Защо трябва да правите онова,
което не желаете? Накарайте министрите си да откажат.
— Оръжията на белите хора са много страшни — изстена той.
— Отлагайте — предложи тя. — Не отговаряйте на молбите им, пренебрегвайте
съобщенията им, отказвайте да приемете пратениците им. Това ще ни спечели време. Няма
да ни нападнат, докато таят надежда, че ще подновим договора. Затова не казвайте „да“ или
„не“.
Императорът беше поразен от тази мъдрост.
— Ти си по-ценна за мен от всеки мъж — заяви той, — дори от брат ми. Той ми вади
душата да приема белите варвари и да подпиша нови договори с тях. Опитва се да ме
изплаши с големите им кораби и дълги оръдия. Преговаряй, казва ми той…
Цъси се разсмя.
— Не позволявайте да ви плашат, господарю, дори на принц Гун. Морето е много далече
оттук и може ли да има толкова мощно оръдие, че да стигне до крепостните ни стени?
Тя си вярваше и той също искаше да й повярва, така че сърцето му се доближи още повече
до нея. Най-накрая той заспа върху възглавниците си, а тя остана с него до зори. Тогава Ан
Дъхай дойде да събуди императора, защото министрите го чакаха за обичайната сутрешна
аудиенция. Когато главният евнух влезе, Цъси се изправи, за да му даде нареждания, докато
императорът още спи.
— От този ден нататък — каза тя — аз ще седя зад Драконовия параван в тронната зала.
Синът на Небето заповяда така.
Ан Дъхай се поклони до земята пред нея и удари глава в теракотата.
— Почитаема — възкликна той, — сега аз съм щастлив.
От този ден нататък Цъси ставаше в тъмнината на малките часове преди разсъмване. На
светлината на свещите нейната прислужница я изкъпваше и обличаше в държавнически
дрехи и тя се качваше на покритата си носилка. Ли Лиен-ин вървеше пред нея с фенер в ръка
по пътя към тронната зала, където тя сядаше зад големия резбован параван, пред който се
намираше Драконовият трон, а евнухът я пазеше. Той винаги стоеше близо до нея с кинжал в
ръка.
От този ден нататък престолонаследникът също вече не спеше в спалнята на майка си.
Бяха го преместили в собствения му дворец и главният евнух беше избран за негов пазител, а
принц Гун, братът на императора, за негов настойник.
***
Студът ДОЙДЕ РАНО тази година. В продължение на много седмици не беше валял дъжд
и в средата на есента сухите и ожесточени северозападни ветрове вече разпръскваха бледия
пясък, донесен от далечната пустиня. Градът беше поръсен с фин златист пясък и слънцето
огряваше покривите на къщите, където той се събираше в пукнатините на стрехите. Само
порцелановите плочи в кралско синьо и императорско жълто на покривите на Забранения
град се отръскваха от пясъка и блестяха чисти на ослепителния блясък на небето.
По пладне, когато слънцето изпращаше някаква топлина, старите хора, увити в дебели
дрехи, излизаха от къщите си и сядаха на завет в ъглите между стените, а децата тичаха по
улиците и си играеха, докато по кафеникавите им бузки не потечеше пот. Но вечер, когато
слънцето отново се скриеше, сухият студ смразяваше еднакво кръвта на стари и млади. През
нощта студът се засилваше, като пикът му беше в часовете след полунощ и преди изгрев.
Просяците по улиците, които нямаха подслон, тичаха насам-натам, за да не замръзнат до
смърт, докато не се съмне отново, и дори дивите кучета не можеха да спят.
В един такъв студен и тих час преди зазоряване в ден, определен от Съвета на
императорските астролози, Цъси се събуди, за да заеме обичайното си място в тронната зала.
Вярната й прислужница спеше близо до нея. Когато месинговият гонг на нощната стража
прозвуча три пъти по три пъти на улицата, жената се надигна от сламеника си, зареди
мангала с нови въглища и сложи над въглените чайник с вода. Когато водата завря, тя запари
чай в пръстения чайник, обкован със сребро, приближи се до голямото легло, където спеше
Цъси, и докосна рамото й. Нямаше нужда от повече, тъй като, въпреки че Цъси спеше добре,
сънят й винаги беше лек. Сега големите й очи се отвориха широко и тя седна в леглото.
— Будна съм — каза тя.
Жената наля запарката в купичка и й я подаде с две ръце, а Цъси я изпи бавно, но не
твърде бавно, давайки си ясна сметка за минаващото време. Когато пресуши купичката,
жената я взе отново. В банята водата вече беше налята в порцелановата вана, откъдето се
вдигаше пара. Цъси се изправи, всяко нейно движение бе точно и грациозно, защото
точността и грацията бяха станали неин навик, и след няколко минути вече беше в банята.
Прислужницата внимателно я изкъпа и изсуши, след което я облече за императорската
аудиенция. Долните й дрехи бяха от ароматизирана коприна, над тях носеше дълга роба от
розово-червен сатен, поръбена със северен самур и закопчана на гърлото, а над нея още една
роба, полупрозрачна и светложълта, избродирана с малки закръглени феникси. На краката си
Цъси носеше подплатени чорапи от мека бяла коприна, а върху тях манджурските си обувки с
високи двойни токове в средата на подметката. На главата й, след като косата й бе сресана,
прислужницата постави шапчица, направена от фигури и цветя от сатен и скъпоценни
камъни и покрита с воал от фини дребни перли.
Движеха се тихо, жената — защото беше изморена, а Цъси — защото умът й беше пълен с
тежки мисли. Времената ставаха все по-мрачни. Вчера, по време на личната аудиенция,
принц Гун й бе казал:
— Хората от никой народ не се интересуват кой ги управлява, стига да има мир и
спокойствие в държавата и да могат да се забавляват и да посещават представления. Но ако
няма мир и спокойствие, хората обвиняват управниците си. Нашата беда е, че управляваме в
такива времена. Уви, моят брат, императорът, е много слаб! Днес нито белите хора, нито
китайските бунтовници се боят от Трона.
— Ако тези бледолики чужденци не бяха дошли отвъд морето — каза Цъси, — можехме
да победим китайските бунтовници.
Той се съгласи с това тъжно и замислено.
— И все пак какво ще правим? — попита той. — Те са тук. Вината е на нашата династия,
че предците ни не са разбрали преди сто години, че западните чужденци са различни от
всички останали. Отначало предците ни били завладени от хитростите им и интересните им
играчки и часовници и без да знаят какво ги очаква, им позволили да посетят бреговете ни,
очаквайки, че после те ще си тръгнат. Вече знаем, че е трябвало да ги отблъснем обратно в
морето, от първия до последния, защото когато дойде един, стотици го следват и никой от
тях не си отива.
— Наистина е странно — отбеляза Цъси, — че почитаемият предшественик Циенлун,
толкова велик и мъдър човек, управлявал в продължение на десетилетия, не е разбрал
природата на хората от Запада.
Принц Гун продължи печално, поклащайки глава:
— Циенлун е бил заблуден от силата си и собственото си добро сърце. Изобщо не му е
дошло наум, че някой може да бъде негов враг. Нещо повече, той дори се е сравнявал с
американеца Джордж Вашингтон, живял по същото време, и често обичал да казва, че те
двамата са братя, въпреки че никога не са се срещали лице в лице. Но е вярно, че двамата са
управлявали по едно и също време.
Такова беше естеството на разговора й с принц Гун и сега той се опитваше да я обучава
още по-често. Слушайки го и вдигайки поглед към красивото му слабо лице, въпреки че то бе
твърде тъжно и изморено за толкова млад мъж, тя си мислеше колко по-добре щеше да бъде,
ако този принц беше по-големият брат и съответно императорът, вместо нейният
слабохарактерен господар Сиенфън.
— Готова сте, почитаема — каза прислужницата й, — и наистина бих искала да хапнете
малко топла храна, преди да седнете зад Драконовия параван. Купа гореща просена каша…
— Ще ям, когато се върна — отвърна Цъси. — Стомахът ми трябва да е празен и умът ми
бистър.
Тя се изправи и тръгна към вратата с отмерена стъпка и изправена фигура. Нейните
придворни дами трябваше да я придружават, но тя, която можеше да бъде достатъчно
неумолима и сурова, когато пожелаеше, беше винаги мека с подчинените си дами и не
изискваше от тях да стават рано. Достатъчно беше нейната прислужница да стане и Ли
Лиен-ин, нейният евнух, да я чака на вратата. Но една от дамите често ставаше рано и това
беше госпожица Мей, младата дъщеря на Сушун, принц и велик съветник.
Тази сутрин, когато нейната прислужница й отвори вратата, госпожица Мей вече я
чакаше, някак бледа от ранното ставане, но свежа като цвят на бяла гардения. По това време
тя бе само на осемнайсет години, ниска на ръст и с изящна фигура, нежно създание, толкова
любящо и предано, че Цъси много я обичаше, въпреки че знаеше, че Сушун е неин таен враг.
Цъси беше широко скроена и изключително справедлива, затова не пренасяше вината на
жестокия баща върху нежната му дъщеря.
Сега тя се усмихна на младото момиче.
— Не си ли подранила?
— Почитаема, беше ми толкова студено, че не можах да спя — призна си госпожица Мей.
— Някой ден трябва да ти намеря съпруг, който да топли леглото ти — каза Цъси, все още
усмихвайки се.
Тя изрече тези думи с безгрижна любезност, без да знае защо ги е казала, но когато се
отрониха от устните й, веднага разбра, че са следствие от инстинкт, който не можеше да
разпознае. Ах, да, клюките на жените в двора, където нямаше много други неща за вършене,
освен да се интригантства, се носеха от уста на ухо още от първия лунен рожден ден на
престолонаследника и тя беше чула слуха, че госпожица Мей е била видяна да се заглежда
повече от веднъж в Жун Лу, красивия началник на императорската стража и родственик на
Щастливата майка. Цъси научи това, както научаваше всичко останало, умът й винаги беше
нащрек, очите й виждаха, а ушите й чуваха дори когато беше заспала. Кой можеше да
предполага какво знае тя, която не се доверяваше на никого?
— Моля ви, почитаема, не искам съпруг — прошепна госпожица Мей с внезапно
поруменели страни.
Цъси ощипа красивата й буза.
— Не искаш съпруг?
— Нека остана завинаги с вас, почитаема — примоли й се тя.
— Защо не? — отвърна Цъси. — Това не значи, че няма да имаш съпруг.
Госпожица Мей пребледня, след това се изчерви и отново пребледня. Не трябваше да
говори за брак! Императрицата на Западния дворец трябваше само да й заповяда да се омъжи
за някого и тя щеше да се подчини, докато цялото й сърце,,.
Мрачната фигура на Ли Лиен-ин се появи пред тях, огромна и грозна, светлината от
фенера в ръката му трептеше върху грубите му черти.
— Става късно, почитаема — каза той с високия си глас на евнух.
Цъси се опомни.
— Ах, да, а аз трябва да видя сина си.
Тя си бе създала навика всяка сутрин да ходи при сина си, преди да замине за
аудиенцията, така че се качи в носилката си, завесата се спусна зад нея, шестимата носачи
вдигнаха прътите на раменете си и тръгнаха с бърз ход напред към двореца на
престолонаследника, а придворната дама я следваше в малка носилка.
На входа на двореца носачите свалиха носилките на земята, а Цъси слезе от нейната и
изтича при сина си, докато през това време госпожица Мей я чакаше да се върне. Евнусите
пазачи й се поклониха, докато тя ги подминаваше на път към спалнята му. Там горяха дебели
червени свещи от говежда лой в златни свещници, поставени на масата, и на трепкащата им
светлина тя видя сина си. Той спеше с дойката си и Цъси се спря пред леглото му, поставено
върху платформа от затоплени тухли. Той се бе облегнал на ръката на дойката си, а бузата му
беше опряна на голата й гръд. По някое време през нощта сигурно се е събудил и е изплакал,
жената го е накърмила и двамата са заспали отново.
Цъси гледаше надолу към тях със странен и болезнен копнеж. Тя трябваше да бъде тази,
която да чуе плача му през нощта и да го накърми, а след това да заспи до него в дълбок
покой. Ах, когато избра съдбата си, не знаеше, че цената ще е такава!
Тя накара сърцето си да замълчи. Изборът вече бе направен. Със самото си раждане синът
й потвърди нейната съдба. Тя не беше майка на обикновено дете, а на наследника на трона и
трябваше да мисли само за деня, в който той щеше да стане император на четиристотин
милиона поданици. Бремето на династия Цин лежеше само върху нейните плещи. Сиенфън
беше слаб, но синът й трябваше да е силен. Тя щеше да се погрижи за това. Целият й живот
бе посветен на това. Дори дългите приятни часове на учене в библиотеката сега бяха по-
малко, както и уроците по рисуване с госпожа Мяо. Някой ден може би щеше да има време да
нарисува картините, които учителката никога не й беше разрешавала, но не сега.
Тя скоро се върна отново в носилката си, завесите бяха спуснати заради сутрешния бриз, а
гледката на спящия й син я стопляше отвътре. Някога тя искаше да стане императрица. Колко
силно бе желанието й сега, когато трябваше да задържи империята за сина си!
През поклащащите се завеси на носилката тя виждаше как светлината на фенера трепти
върху калдъръма и по алеите и дворовете тя бе отнесена до тронната зала, където до една
странична врата носилката й беше оставена на земята, а завесата вдигната. Принц Гун я
очакваше.
— Закъснявате, почитаема! — възкликна той.
— Забавих се твърде дълго при сина си — призна тя.
— Надявам се, почитаема, да не сте събудили престолонаследника — не скри укора си
той. — Много е важно той да порасне здрав и силен. Неговото управление ще бъде много
тежко.
— Не съм го събудила — рече тя с достойнство.
Двамата не си казаха нищо повече. Принц Гун се поклони и я поведе по вътрешен проход,
водещ към пространството зад Драконовия трон. Там, защитена от огромния параван,
резбован с ясно очертани дракони, чиито люспи и позлатени петопръсти лапи блестяха на
светлината на големите фенери, които висяха от високите боядисани греди, Цъси седна на
мястото си. От дясната й страна стоеше госпожица Мей, а от лявата евнухът Ли Лиен-ин.
През процепите на паравана сега тя видя, че широката тераса пред залата за аудиенции,
все още потънала в мрак, вече бе пълна с принцове и министри, които бяха дошли, увити в
кожи, с двуколките си, за да донесат петиции и меморандуми на самия император. Чакайки
на двора неговото пристигане, те бяха разделени според ранга си и стояха на групи, като
всяка група беше застанала под знамето си от ярка коприна и тъмно кадифе. Тъмнината
наоколо все още бе плътна, но терасата беше осветена от фенерите в по-долния двор. В
четирите му ъгъла стояха бронзови слонове, пълни с масло, това масло подхранваше
факлите, които слоновете държаха в изправените си хоботи, и огънят, устремен към небето,
хвърляше буйна и трептяща светлина върху терасата.
В самата зала за аудиенции стотина евнуси сновяха напред-назад, нагласяха огромните
рогови фенери, оправяха ярките си одежди със скъпоценни камъни и си шепнеха на ухо,
докато чакаха. Никой не говореше високо. Странна тишина бе надвиснала над всички и
докато часът, определен от Съвета на астролозите според звездите, приближаваше, тази
тишина се задълбочи в нещо като транс. Никой не се движеше, всички лица бяха сковани и
мрачни, а всички очи се взираха право напред. В последния миг, преди да пукне зората, един
вестоносец наду силно месинговата си тръба и това бе знак. Императорът беше напуснал
двореца си и неговата процесия бе на път, движейки се бавно през просторните по-долни
тронни зали, минавайки през огромните входове към по-горните зали един след друг, за да
пристигне в точния миг на изгрева.
Сега вестоносците извикаха в един глас:
— Ето го Господаря на десет хиляди години!
При този вик императорската процесия се появи на входа на по-долния двор. Златни
знамена се развяваха от сутрешния бриз, докато вестоносците вървяха напред. Зад тях
настъпваше императорската стража, облечена в червено-златни туники, със самия Жун Лу
начело. Зад нея сто носачи в златни униформи крепяха тежкия златен паланкин на
императора, следван от знаменосците.
Всички мъже и евнуси паднаха на колене и извикаха свещения поздрав:
— Десет хиляди години! Десет хиляди години!
Всеки допря лице до събраните си ръце, докато коленичеше, и остана така, докато
носачите не изкачиха мраморните стъпала към Драконовата тераса пред залата за аудиенции.
Там императорът слезе, облечен в златните си одежди, избродирани с дракони, и минавайки
между червените и златните колони, се приближи бавно към подиума. Той изкачи няколкото
стъпала и се настани на Драконовия трон, постави слабите си длани на коленете и устреми
поглед напред.
Отново настана тишина. Коленичилото множество, поставило лице върху ръцете си, не се
размърда, докато принц Гун не зае мястото си от дясната страна на трона и застанал прав, не
прочете високо имената на принцовете и министрите по реда на техния ранг и времето, по
което трябваше да се яви всеки от тях. Аудиенцията бе започнала.
Зад паравана Цъси се наведе напред, за да не пропусне и дума от казаното. По този начин
тя можеше да види само главата и раменете на императора над ниската облегалка на трона
му. Този мъж, чийто външен вид отпред беше толкова блед и надменен, отзад бе различен.
Под императорската шапчица с пискюли се подаваше мършавата му жълта шия — шията на
болнав юноша, а не на мъж. Тази шия се помещаваше между две слаби и тесни раменца,
прегърбени под пищните одежди. Цъси го гледаше със смесица от жал и отвращение,
представяйки си слабото болнаво тяло под раменете. Как би могла да попречи на очите си да
се стрелкат отвъд трона? Там седеше Жун Лу в пълната сила на младостта и мъжеството си.
Но двамата с него бяха така разделени, както северът и югът. Ах, но още не беше дошъл часът
да го издигне! Нито пък той можеше дори да протегне ръка към нея. Нейната ръка трябваше
да се протегне, но кога щеше да има тази възможност? Тя разбираше, че първо трябва да
стане толкова силна, всички мъже да се страхуват от нея. Трябваше първо да застане толкова
високо, че никой да не посмее да я обвини или да опетни името и. Внезапно, насочвана от
някакъв инстинкт, който не би искала да признае, погледът й се плъзна встрани към
госпожица Мей. Момичето стоеше с лице, притиснато в паравана, взирайки се в…
— Отдръпни се!
Тя сграбчи госпожица Мей за китката и я дръпна, извивайки внезапно и жестоко ръката й,
преди да я пусне.
Момичето обърна уплашено глава и погледът й срещна големите черни очи, освирепели
от гняв.
Цъси не каза нищо повече, но остави очите си да изгарят момичето, докато то вече не
можеше да го понася. Главата му клюмна и сълзи потекоха по бузите му, и едва тогава Цъси
отклони поглед. Но волята й въстана срещу нея. Тя нямаше да позволи на сърцето си да
замъглява ума й. Сега бе часът, в който трябваше да се научи да управлява. Нямаше да копнее
за любов.
В този момент областният управител на провинциите Гуан (Имат се предвид провинциите
Гуандун (Кантон) и Гуанси в Южен Китай), Йе Минджън, бе застанал пред трона. Той беше дошъл с
лодка и след това на кон от Юга, където изпълняваше длъжността управител на тези
провинции. Застанал на колене, той четеше на висок глас свитък, който държеше с две ръце.
Имаше висок глас, не много силен, но остър и пронизителен, и тъй като бе известен учен,
думите му бяха написани в класически четиристъпков ритъм. Само образованите можеха да
го разберат и самата Цъси, слушаща напрегнато, също нямаше да разбере, ако не беше
прекарала толкова време в усърдно изучаване на древните книги. Умът й разпознаваше
думите, а онези, които не можеше, тя налучкваше.
Смисълът бе следният. Западните търговци отново оказваха натиск на Юга, водени от
белите англичани, които бяха ядосани за нещо толкова малко, че той, управителят, се
срамуваше да го спомене пред Драконовия трон. Само че в миналото за такива дреболии бяха
започвани и изгубвани цели войни и той, избраният от Сина на Небето, не би искал да
рискува опасността от нова война. Когато белите хора не получавали онова, което искали,
каза той, те веднага заплашвали с война. Човек не можел да се разбере с тях, защото те били
нецивилизовани варвари. Но бедата била само в един флаг.
Императорът прошепна нещо на принц Гун, който заговори от негово име:
— Синът на Небето иска да знае значението на думата „флаг“ — каза той с висок ясен
глас.—
Флагът, най-велики — отговори областният управител, без да вдига поглед, — е просто
едно знаме.
Императорът отново прошепна нещо и принц Гун отново повтори думите му със същия
висок ясен глас.
— Защо англичаните се гневят толкова много за някакво плат, което лесно може да бъде
заменено?
— Най-велики — обясни областният управител, все още без да вдига поглед, —
англичаните са суеверен народ. Те не са образовани хора и затова придават магически
свойства на правоъгълно парче плат, оцветено в червено, бяло и синьо. За тях то е свещено,
символ на някакъв бог, когото почитат. Не биха допуснали неуважение към това парче плат.
Където и да го сложат, то обозначава притежание. В този случай е било закачено на задната
мачта на малък търговски кораб, превозващ китайски пирати. Тези пирати са проклятие за
нашите южните провинции от поколения. Те спят през деня, а през нощта нападат закотвени
кораби и дори крайбрежни селища. Капитанът на този малък плавателен съд платил на
англичаните, за да му дадат знамето, смятайки, че аз като областен управител няма да
посмея да им заповядам да прекратят лошите си дела. Но аз, областният управител,
недостоен служител на негово величество, не се страхувам. Задържах кораба и оковах
капитана му във вериги. След това заповядах да свалят флага. Когато Джон Бауринг,
британският търговски комисар в Кантон, чу за това, той обяви, че съм обидил свещения
символ, и настоя да се извиня от името на Трона.
Из цялото събрание плъзна ужас. Дори императорът беше възбуден.
Той се изправи от трона си и сам заговори:
— Да се извините? За какво?
— Най-велики — каза областният управител, — това бяха и моите думи.
— Изправете се — заповяда му императорът.
— Императорът Дракон ви заповядва да се изправите — повтори принц Гун.
Това бе необичайно, но областният управител се подчини. Той беше висок, застаряващ
китаец от северните провинции, но верен, както всички учени, на Манджурския трон.
Тронът облагодетелстваше китайските учени и когато те преминеха литературните изпити с
почести, ги назначаваше в държавния апарат. По този начин тези китайци ставаха верни на
управляващата династия и така бе в продължение на много векове.
— Извинихте ли се? — попита императорът, говорейки отново сам, а не чрез брат си, за
да изкаже дълбокото си безпокойство.
— Най-велики — отвърна областният управител, — как бих могъл да се извиня, когато аз,
колкото и да съм недостоен, съм назначен от Драконовия трон? Изпратих пиратския капитан
и екипажа му да се извинят на англичаните. Но това не задоволи надменния и невеж
Бауринг. Той ми върна китайците, заявявайки, че иска да го чуе от мен, не от тях. При което,
с крайно раздразнение, наредих да ги обезглавят заради причинената бъркотия.
— Това не задоволи ли англичанина Бауринг? — попита императорът.
— Не, най-велики — отвърна областният управител. — Нищо не би го задоволило. Той
желае неприятностите, за да има извинение да започне още една война и да заграби още от
земята и съкровищницата ни. Този Бауринг преувеличава всяка причина за неразбирателство.
Затова, въпреки че е незаконно да се внася опиум от Индия през нашите граници, той
насърчава контрабандата, казвайки, че щом китайските търговци го правят, значи, трябва да
бъде позволено и на англичаните и индийците, и дори на американците да пренасят през
границата това противно растение, което покварява и отслабва нашия народ. Нещо повече,
контрабандно вкарва и пушки, за да бъдат продавани на южните китайски бунтовници, и
когато белите португалци отвличаха китайци за търговията с кулита (Кули – наемни работници от
Южна, Югоизточна Азия или Китай, които често били закарвани в малко населени райони на Америка и Африка, за
да извършват там тежък физически труд срещу мизерно заплащане. Де юре кулитата не са роби, но де факто се
превръщали в такива.), Бауринг обяви, че подкрепя португалците. Освен това продължава да
настоява, че англичаните не са доволни от земята, която сме им дали, за да стоят жилищата
си върху нея. Не, най-велики, сега тези англичани искат да отворим портите на самия Кантон
за тях и техните семейства, за да могат да вървят по нашите улици и да се смесват с нашите
поданици, белите мъже да заглеждат жените ни, а белите жени, които нямат срам, да ходят
насам-натам свободно като мъжете. И ако позволим това на едно от белите племена, другите
ще поискат същото, както са правили в миналото. Нима това не би унищожило традициите
ни и покварило народа?
Императорът се съгласи.
— Наистина, не бихме могли да позволим на чужденците да се разхождат по улиците ни.
— Най-велики, аз го забраних, но се страхувам, че англичаните ще използват онова, което
съм забранил, като извинение да започнат нова война, и тъй като съм незначителен, не бих
могъл да поема отговорност за това.
Това чу Цъси иззад паравана и копнееше да се развика срещу натрапниците. Но тя беше
жена и трябваше да мълчи.
— Представихте ли самият вие мнението ни пред този англичанин Бауринг? — заговори
императорът.
Сега той бе толкова превъзбуден, че повиши гласа си, който се превърна в немощен вик.
Това изплаши областния управител, който никога не беше чувал императорския глас такъв, и
той обърна лицето си към принц Гун, без да вдига глава към трона.
— Най-велики — каза той. — Не мога да приема Бауринг, защото той настоява да се
държи с мен, все едно сме равни. Но как би могъл да ми бъде равен, след като аз съм
назначен от Драконовия трон? Това би било обида към самия Трон. Отвърнах му, че ще го
приема, както приемам пратениците от васалните държави. Той трява да се приближи към
мен на колене, както правят те. А той не иска да го направи.
— Прав сте — рече императорът с лек гняв.
Окуражен по този начин, областният управител продължи със следващото разкритие.
— Освен това, о, най-велики, този Бауринг настоява да забраня на кантонците да лепят
стенвестници, изобличаващи белите чужденци. Най-велики, китайците поставят тези
вестници на градските стени и порти и Бауринг е ядосан, защото те наричат неговото племе
варвари и защото настояват всички нашественици да напуснат бреговете ни.
— Те са прави! — възкликна императорът.
— Напълно прави, най-велики — съгласи се областният управител. — А и как бих могъл
да им забраня това? Тяхно древно право и обичай е да казват какво мислят и да протестират
публично пред владетелите си. Как мога да забраня на хората да говорят? Не би ли
предизвикало това нов бунт? Миналата година ги сплаших, като наредих на провинциалната
армия да избие всички бунтовници. Бяха убити осемдесет хиляди бунтовници, както
докладвах пред Драконовия трон, но ако остане жив дори един, десет хиляди избуяват като
плевели. Не би ли дало това сила на китайските бунтовници, които постоянно мислят, че
трябва да бъдат управлявани от китайци, а не от манджурци?
Тези думи улучиха слабото място на императора. Той вдигна дясната си ръка към устата,
за да скрие треперенето на устните си. Императорът се страхуваше от китайците, които
управляваше, повече, отколкото от белите хора, които го притискаха. Гласът му утихна.
— Наистина, хората не бива да бъдат ограничавани — прошепна той.
Принц Гун веднага улови думите и ги повтори, което бе негово задължение.
— Наистина, хората не бива да бъдат ограничавани — каза той с високия си ясен глас.
Над коленичилото множество от принцове и министри се понесе одобрение като
сподавен рев.
— Ще изпратя заповедите си утре — каза императорът на областния управител, когато
отново настъпи мълчание.
Областният управител се поклони девет пъти до земята и отстъпа място на следващия
пратеник. Но всички знаеха защо императорът отлага.
***
ПРЕЗ НОЩТА, КОГАТО императорът я повика, Цъси знаеше какво трябва да каже.
Цял ден беше размишлявала сама, дори не поиска да доведат сина й. Тя се бореше с гнева
си. Ако му се поддадеше, щеше да накара императора да изпрати войските си да нападнат
чужденците и да ги изтласкат от бреговете на Китай, до последното дете, за да не се върнат
никога повече. Но часът й още не бе дошъл. Тя знаеше, че за да управлява другите, първо
трябва да овладее себе си, защото не беше ли прочела в „Луню” („Луню, или „Беседи и поучения“ —
книга с мъдростите на учителя Конфуций, записани от неговите ученици.) следните слова:
Когато поведението на владетеля е правилно, неговото управление действа без
издаване на заповеди. Ако личното му поведение не е правилно, той може да издава
заповеди, но те няма да бъдат изпълнявани.
И ако тези думи бяха верни за владетел мъж, колко по-верни бяха за нея, която беше жена!
Колко по-строга трябваше да е тя! О, ако се бе родила мъж! Сама щеше да поведе
императорската войска срещу нашествениците. Какви ли грехове беше извършила в някое от
предните си прераждания, за да се роди жена в тези времена, когато бяха нужни силни
мъже? Тя размишляваше върху този вечен въпрос, опитвайки се да си спомни колкото може
по-назад във времето. Но не можеше да види оттатък утробата на майка си. Тя бе такава,
каквато се бе родила, и трябваше да се справя с онова, което имаше — мъжки ум в женско
тяло. Трябваше да използва и двете, за да направи онова, което бе нужно.
През нощта, когато императорът я повика, тя го откри твърде изплашен, за да се отдаде на
обичайната си похот, желание твърде бурно, тъй като тялото му вече не можеше да се
подчини на ума. Той я прие с нетърпение, но в нетърпението му тя прочете неговия страх.
Докато държеше дясната й ръка с двете си ръце, той галеше дланта й и й зададе въпроса,
който отдавна чакаше да й постави.
— Какво ще правим с този англичанин Бауринг? Нима той не заслужава да умре?
— Заслужава — каза тя нежно, — както заслужава да умре всеки, който обиди Сина на
Небето. Но както знаете, господарю, когато някой убива змия, трябва да отсече главата й с
първия удар, иначе тя ще се обърне и ще го ухапе. Затова вашето оръжие трябва да бъде остро
и сигурно. Не знаем какво трябва да бъде оръжието, но знаем, че тази змия е лукава и силна.
Затова ви моля да отлагате и да намирате извинения, никога да не се съгласявате, но и никога
да не отказвате, докато нещата не се изяснят.
Той слушаше, докато жълтеникавото му лице се набръчкваше от безпокойство, и
приемаше всяка нейна дума, като че ли е изпратена от Небето. И наистина, когато тя свърши,
той рече пламенно:
— Ти си самата Гуанин, богинята на милосърдието, която Небето ми изпраща в този
ужасен момент, за да ме води и подкрепя.
Той беше й казвал много любовни думи, беше я наричал свое сърце и свой живот, но тези
му думи я поласкаха повече от всичко, което някога беше чувала.
— Гуанин ми е най-любима от всички небесни същества — отговори тя и нейният глас,
който бе мил и силен по природа, в този миг беше и нежен.
Императорът се надигна в леглото си в прилив на енергия.
— Нареди на главния евнух да извика брат ми — възкликна той.
Както всички хора, слаби по характер, той ставаше нетърпелив, когато решението вече бе
взето, и бързаше да действа.
Въпреки това Цъси се подчини. След няколко минути влезе принц Гун и когато видя
мрачното му красиво лице, тя отново почувства, че може да му се довери. Те имаха обща
съдба.
— Седни, седни — каза нетърпеливо императорът на по-малкия си брат.
— Позволете ми да остана прав — отговори учтиво принц Гун и така и направи, докато
императорът говореше с пискливия си глас, нервен, заекващ и постоянно търсещ думите.
— Ние… Аз… реших да не нападаме тези бели варвари с един удар. Те заслужават
незабавна смърт. Но когато човек настъпи змия, така да се каже, тя трябва да бъде убита
веднага, нали разбираш, главата й трябва да бъде смачкана или пък отрязана… имам
предвид…
— Разбирам, най-велики — отговори принц Гун. — По-добре да не нападаме, освен ако
не можем да бъдем сигурни, че ще унищожим врага веднъж завинаги.
— Това казвам и аз — избухна императорът. — Някой ден, разбира се, така и ще
направим. Но междувременно отлагай, нали разбираш, без да се съгласяваш, но и без да
отказваш.
— Тоест да не обръщаме внимание на белите хора? — запита принц Гун.
— Точно така — каза изтощен императорът и се облегна назад върху жълтите си сатенени
възглавници.
Принц Гун се замисли. Ако по-големият му брат беше взел това решение сам, щеше да го
отдаде на обичайния му страх от неприятности и постоянната му летаргия, която възпираше
всичко. Но той знаеше, че съветът е на Цъси. Той го разбираше, познавайки много добре
могъщия и разсъдлив ум, който се криеше в красивата й главица. Но тя все още бе много
млада — и освен това жена! Можеше ли това да е мъдро?
— Най-велики — започна той търпеливо.
Но императорът отказа да го изслуша.
— Заповядах! — извика той с писклив и гневен глас.
Принц Гун преклони глава.
— Така да бъде, най-велики. Сам ще отнеса заповедта ви на областния управител Йе.
***
КРЕХКИЯТ МИР СЕ запази. През една зимна сутрин от последния месец на старата
лунна година и първия месец от новата слънчева година, когато синът й беше на девет
месеца, Цъси се събуди и въздъхна дълбоко. Отново и отново през нощта нейният буден ум
си бе проправял път към съзнанието й. Самотата й бе толкова тежка, че й изглеждаше като
някаква невиждана чудовищна опасност, от която нямаше измъкване. Вече не се събуждаше
спокойно, като някога в дома си на улица „Пютър”, когато очите й се отваряха и виждаха
слънцето да свети през зарешетените прозорци. Тамошното й легло, което споделяше със
сестра си, вече не беше убежището, в което тя търсеше подслон, а майка й вече не бе нейна
утеха. Кого в тази огромна плетеница от оградени със стени галерии, дворове и палати
изобщо го беше грижа дали тя е жива, или мъртва? Дори императорът имаше много
наложници.
— Ах, моята майка — изстена тя тихо върху сатенените възглавници.
Никой не й отговори. Тя вдигна глава и видя сивата светлина на късната зора да се
прокрадва над високите стени на двора под прозореца й. През нощта върху стените и
покритата с плочки градина бе навалял дебел сняг. Кръглото езерце беше скрито под снега, а
боровете се бяха привели под тежестта му.
„Много съм тъжна — помисли си тя. — Чувствам как самият мозък на костите ми
замръзва от печал.“
Но тя не бе болна. Ръцете й, лежащи под завивките, бяха топли и силни. Кръвта й течеше,
а умът й бе бистър. Беше само угнетена.
„Само ако можех да видя майка си — помисли си тя. — Ако можех да видя онази, която
ме е родила.“
Тя си спомни лицето й, добро и чувствително, весело и проницателно, и зажадува да се
върне при майка си и да й каже, че се страхува и че е самотна в двореца. В къщата на чичо й
на улица „Пютър“ нямаше страх или лоши поличби, нито злокобно бъдеще. Слънцето
изгряваше само за простите необходимости като храната и всекидневния труд. Нямаше
разкош, нито търсене на величие.
— Ах, майка ми — въздъхна отново тя и почувства копнежа на детето към семейството
му.
О, само да можеше да се завърне там!
Това желание я завладя, тя стана с него в сърцето си и цял ден беше тъжна. Наистина
тъжен ден, тъй като сивата светлина едва си проправяше път през бялата пелена на снега,
така че дори по пладне фенерите в стаите бяха запалени. Тя отиде само до библиотеката си,
която си бе устроила в един съседен и отдавна неизползван дворец. Беше заповядала на
евнусите да занесат там книгите, които харесваше най-много, и свитъците, над които
обичаше да размишлява. Но днес книгите не й говореха и тя стоеше часове наред над
свитъците, развивайки ги бавно един по по един, докато накрая намери онзи, който търсеше
— ръчен свитък (Дълъг, тесен хоризонтален свитък от Югоизточна Азия, използван за писане на текст, рисуване
на образи или и двете.), дълъг пет метра, нарисуван от художника Джао Мънфу по време на
монголската династия Юен. Този свитък, на петстотин години и повече, е бил вдъхновен от
любимия й художник, великия Уан Уей, майстор на пейзажното изкуство, който рисувал
картините си от собствения си дом, където живял в продължение на трийсет години, преди
да умре. Сега, зад стените на палата, където през този зимен ден можеше да види само
небето и падащия сняг, Цъси разглеждаше зелените пейзажи на вечната пролет. Една гледка
преливаше бавно в друга, докато развиваше свитъка, така че тя можеше да разгледа всяка
подробност на дърветата, ручеите и далечните склонове. Така посредством своето
въображение тя напусна високите стени, които я обграждаха, и тръгна из прекрасната
страна, край ромолящи ручеи и спокойни езера и следвайки пълноводната река, прекоси
дървените мостове и изкачи каменистите пътеки на висок планински склон и оттам
погледна надолу към клисура, където буйният поток се захранваше от още по-високи извори
и се прекъсваше от водопади по пътя си към равнината. След това слезе от планината,
подмина селца, сгушени в борови гори и топли долини сред бамбукови гъсталаци, спря в
един поетичен павилион и така накрая стигна до бряг, където реката се вливаше в морето,
Там сред тръстиката рибарска лодка се издигаше и спадаше в ритъма на приливите и
отливите. Тук свършваше реката, а краят й бе откритото море и вечно мъгливите планини.
Този свитък, беше й казала веднъж госпожа Мяо, е художествена картина на човешката душа,
преминаваща през красивите земни пейзажи към последната гледка към неизвестното
бъдеще, все още далечно.
— И защо — попита я императорът онази нощ, когато дългият самотен ден беше изминал
— твоят ум е толкова далече от мен? Не можеш да ме заблудиш. Твоето тяло е тук, но е
безжизнено.
Той взе ръката й, мека и красива — и последната загрубяла кожа бе изгладена, пръстите й
бяха нежни, а дланта — силна.
— Виж тази длан — рече той. — Аз я държа, тя също е уловила моята, но би могла да
принадлежи на всяка друга жена.
Тя призна настроението си.
— Бях тъжна днес — каза Цъси. — Не съм говорила с никого. Дори не изпратих да
доведат детето.
Той продължи да гали ръката, която държеше.
— А защо — попита той — си тъжна, когато имаш всичко?
Тя копнееше да му разкаже страховете си, но не се осмели. Той, най-много от всички, не
трябваше никога да усеща страха й, защото се опираше на нея. О, колко тежко бреме бе
необходимостта да си силен! И от кого щеше да черпи сила тя? Над нея нямаше никой. Тя
наистина бе сама.
Сълзи напълниха очите й против волята й. Императорът ги видя как блестят на
светлината на свещите, горящи до леглото му, и се изплаши.
— Какво е това? — извика той. — Никога не съм те виждал да плачеш.
Тя издърпа ръката си и грациозно изтри сълзите с крайчето на сатенения си ръкав.
— Цял ден копнея за майка ми — каза тя. — И не зная защо. Дали е, защото съм била
непочтителна към нея? Не съм виждала лицето й, откакто влязох в града по ваша заповед. Не
зная как е тя. Може би умира и затова плача.
Императорът бе изпълнен с желание да й достави удоволствие.
— Трябва да я посетиш — настоя той. — Защо не ми каза? Върви, сърце мое, живот мой,
отиди утре! Давам ти разрешение. Но трябва да се върнеш отново по здрач. Не мога да
позволя да отсъстваш през нощта.
Така Цъси отново се завърна при майка си за един ден, а цената, която плати на
императора, бе благодарният й плам. Но не можеше да отиде на следващия ден, защото
посещението трябваше да бъде обявено предварително, за да може къщата на чичо й да бъде
подготвена. Но това можеше да бъде извършено на по-следващия ден, така че двама евнуси
бяха изпратени рано, за да кажат, че тя ще пристигне по пладне. Какво въодушевление
цареше сега на улица „Пютър“! Цъси също гореше от нетърпение и на следващата сутрин
стана с толкова леко сърце, както не й се беше случвало, откакто пристигна в Забранения
град. Тя прекара един час, решавайки какво да облече и после променяйки решението си.
— Не искам да бъда облечена пищно — обясни тя на прислужницата си, — защото те ще
си помислят, че съм се възгордяла.
— И все пак трябва да се облечете пищно до известна степен, почитаема — възрази тя, —
иначе ще решат, че не ги почитате.
— Средна пищност — съгласи се Цъси.
Тя огледа всичките си одежди, избирайки тази или онази, докато накрая не се спря на
фин сатен, оцветен в орхидеено лилаво, обточен със сива кожа. Беше чудесна роба, красотата
й се криеше в съвършенството на бродираните ръкави и подгъва, а не в дръзката й кройка. Тя
беше доволна от себе си, когато я облече, и избра за украшение любимия си нефрит.
Когато беше готова и хапнала няколко залъка, за което придворните дами я умоляваха, тя
влезе в носилката си, която я чакаше на двора, носачите дръпнаха жълтите сатенени завеси и
пътуването започна. В продължение на километър и половина вървяха през Забранения град
и тя измерваше с поглед дворовете, през които я носеха, и залите, които подминаваха,
пътувайки винаги на юг, защото императорът с щедростта на голямата си любов й бе дал
привилегията да използва главната порта, наречена „Меридиан“, от която обикновено само
той можеше да влиза и излиза от града си. Извън портата тя чу началника на императорската
стража да вика на подчинените си да застанат за почест, докато тя минава. Колко добре
познаваше този глас! Тя се наведе напред в носилката, отмести с половин пръст завесата и
през процепа видя Жун Лу, който стоеше на не повече от десет крачки от нея с извърнато
лице и насочена напред сабя, а тялото му беше стегнато, изправено и високо. Той не погледна
нито наляво, нито надясно, докато минаваше носилката й, но по тъмната руменина на бузите
му тя разбра, че е чул и че знае, че това е тя. Цъси остави завесата да падне.
***
ТОЧНО ПО ПЛАДНЕ Цъси достигна входа на улица „Пютър“ и скрита зад завесите на
носилката си, тя разбра, че се намира близо до дома от детството си. Усети познатия аромат
на солени бухти, пържени в бобено масло, мускусното ухание на камфорово дърво, вонята на
детска урина и задушаващата миризма на прах. Денят беше сух и студен и под краката на
носачите земята бе замръзнала като камък. Върху тази бледа суха почва сенките на къщите от
двете страни на улицата се бяха смалили и тъмнееха на фона на стените и Цъси, надничайки
надолу през пролуката между носилката и завесите, отгатна часа. Толкова често беше тичала
напред-назад по тази уличка, че можеше да каже колкото е часът с точност до един пръст —
сенките падаха тежко на запад сутринта и се накланяха на изток следобеда. Сега, в
светлината на обедното слънце, носилката й се приближи до познатата порта и тя отново
погледна през процепа между завесите и видя, че портата е отворена, а семейството й се е
събрало пред нея и я очаква. Там отдясно стояха чичо й и майка й, и заедно с тях
братовчедите от по-възрастното поколение със съпругите си, а отляво тя видя едно високо и
слабо младо девойче, което несъмнено бе сестра й, а с нея бяха двамата им братя, пораснали
много, отколкото си ги спомняше, а зад тях Лу Ма. До стените от двете страни на улица
„Пютър“ бяха наредени съседите и приятелите й.
Когато видя тържествените им приветливи лица, очите й се наляха със сълзи. О, тя беше
все същата за тях и някак си трябваше да ги накара да го разберат! В гърдите й биеше същото
сърце, което те познаваха така добре. Но не можеше да дръпне завесите или да извика
имената им, защото, каквото и да беше сърцето й, сега тя бе Цъси, императрица на Западния
дворец и майка на императорския наследник, и трябваше да се държи на положение, където
и да отидеше. Тя не направи никакъв знак и евнусите тръгнаха към портата с главния евнух
начело, защото императорът му беше заповядал да замине със съкровището му и за миг да не
го изпуска от очи. Шестимата носачи я понесоха нагоре по стъпалата през отворена порта,
след това прекосиха предния двор и най-накрая оставиха носилката пред къщата. Там самият
главен евнух дръпна сатенените завеси, Цъси излезе на светло и видя пред себе си широко
отворените врати на стария си дом. Познатата главна зала беше там, масите и столовете в нея
бяха полирани и изчистени, а теракотеният под — пометен. Често трябваше сама да мете и
чисти, да изправя столовете и да обира прахта от мебелите и сега всичко беше подредено
така, сякаш тя е още там. Ваза с червени хартиени цветя стоеше на дългата маса до стената, в
калаените свещници бяха сложени нови свещи, а пред квадратната маса между
церемониалните столове бяха поставени малки покрити съдове със сладкиши, чайник и
купички.
Тя постави дланта си върху протегнатата ръка на главния евнух, който я заведе до най-
високия стол отдясно на квадратната маса, където тя седна и постави краката си събрани на
табуретката пред него. Той оправи полите й, а тя събра ръце в скута си. Тогава главният евнух
се върна до портата и обяви, че сега семейството може да се приближи до императрицата на
Западния дворец. Те дойдоха един по един, първо чичо й, след това майка й, а след нея по-
възрастните братовчеди от същото поколение и жените им, а след тях братята и сестра й и
по-младите братовчеди от тяхното поколение, и всички те се поклониха пред нея, докато зад
нея стояха евнусите, а от дясната й страна — главният евнух.
Отначало Цъси наистина се държа както подобава на една императрица. Прие
почитанията на семейството си с достойнство и строго изражение, но когато майка й и чичо
й се поклониха пред нея, тя направи знак на главния евнух да им помогне да се изправят и да
ги покани да седнат. Когато церемониите бяха изпълнени, никой не знаеше какво да каже.
Всички трябваше да чакат императрицата да заговори, а Цъси оглеждаше лицата им едно по
едно. Тя копнееше да слезе от високия си стол, да говори както беше свикнала, да тича из
къщата и да бъде свободна както преди. Но главният евнух наблюдаваше всичко, което тя
правеше. Известно време обмисля как да постигне онова, което желаеше. Всички бяха
подредени според поколението си — възрастните седяха, а младите стояха прави — и все
още чакаха тя да заговори първа. Но как би могла да заговори както сърцето й желаеше?
Внезапно тя потропа с предпазителите за нокти по лакираната маса от дясната си страна и
кимна на главния евнух, за да покаже, че иска да му каже нещо. Той се приближи и наведе
глава към нея, така че тя прошепна в ухото му:
— Стойте настрана, вие и тези евнуси! Как мога да се забавлявам, когато чувате всяка моя
дума и следите всяко мое движение?
Главният евнух се обезпокои, когато чу тази заповед.
— Почитаема, Синът на Небето ми нареди да не ви изпускам от поглед — каза той с
висок шепот.
Цъси внезапно се разгневи. Тя тупна с крак по пода, тропна със златните си предпазители
за нокти по масата и поклати главата си към главния евнух така, че перлите на шапчицата й
потрепериха на металните си жички. Нейният евнух, Лиен-ин, който стоеше наблизо, за да
държи лулата й, инкрустирана със скъпоценни камъни, ветрилото и тоалетния й несесер,
видя как се надига гневът й и знаейки много добре какво предстои, дръпна ръкава на главния
евнух.
— Старши братко, по-добре да я оставим да направи каквото иска — прошепна той. —
Защо не си починеш? Аз ще стоя тук да я наглеждам.
Дали главният евнух щеше да се подчини на Цъси, или на императора, не се знаеше, но
той се изморяваше лесно и вече беше изтощен да стои прав, така че се възползва от
възможността да се оттегли в другата стая. Когато видя, че си тръгва, Цъси реши, че
наставникът й я е оставил, защото Ли Лиен-ин не беше за нея нищо повече от мебел, чието
задължение бе да държи у себе си вещите, които можеше да й потрябват. Тя стана от високия
си стол, отиде при чичо си и му се поклони, после прегърна майка си, положи глава на
силното й рамо и заплака.
— О, горката аз — прошепна тя, — колко съм самотна в двореца!
Всички се смаяха от това оплакване и дори майка й не знаеше какво да каже, можеше
само да прегръща дъщеря си. И през този дълъг миг Цъси разбра по мълчанието им, че дори
онези, които обичаше, са безпомощни. Тя отново вдигна гордо глава и се засмя с все още
влажни очи, а после извика на сестра си:
— Ела да махнеш това тежко нещо от главата ми!
Сестра й дойде и махна шапчицата, а Ли Лиен-ин я пое от нея и я постави внимателно на
една маса. Без този символ на императорското достойнство, всички видяха, че въпреки
пищните одежди и бижутата по ръцете й, Цъси си е все същото весело момиче, каквото
винаги е била. Започнаха разговори, жените се приближиха до нея, погалиха ръцете й,
разгледаха пръстените и гривните й и възкликнаха при вида на красотата й.
— Кожата ти е толкова бяла и мека — казаха те. — Какво втриваш в нея?
— Индийска помада — рече им тя, — прави се от сметана и стрити портокалови кори.
По-добра е дори от нашата овча лой.
— А от какво се прави сметаната? — попитаха я.
— От магарешко мляко — отвърна тя.
Те задаваха такива тривиални въпроси, но никой не смееше да я запита за живота й в
Забранения град или пък как се държи императорът с нея, или пък за престолонаследника,
да не би случайно по невнимание да използват дума, която може да донесе лош късмет.
Например думата „жълто“, която можеше да означава просто императорския цвят, но се
свързваше също и с Жълтите извори, което значеше смърт, а смъртта не трябваше да бъде
споменавана близо до императора или престолонаследника. Но Цъси не можеше да скрие
радостта си от своя син и когато никой не заговори по въпроса, тя каза щастливо:
— Наистина исках да доведа малкия си син, за да ви го покажа, но когато попитах моя
господар, императора, той не ми разреши, да не би някой лош вятър, злокобна сянка или зъл
дух да навредят на детето. Но те уверявам, майко, че това дете би те зарадвало и ти трябва да
дойдеш да го видиш, след като аз не мога да го доведа тук. Очите му са толкова големи — тук
тя показа две кръгчета с палци и показалци — и е толкова пълен, а плътта му ухае така
хубаво. Никога не плаче, уверявам те, и е много яшен, а зъбките му са по-бели от тези перли
и въпреки че е още много малък, се опитва да се изправи на краката си, които са като два
стълба под силното му тяло.
— Замълчи! — извика майка й. — Тихо, тихо. Ами ако боговете те чуят, безразсъдно
момиче? Не биха ли се опитали да унищожат такова дете?
Майка й погледна нагоре, надолу и във всички други посоки, след което извика със силен
глас:—
Нищо не е както казваш! Чух, че е хилав и слаб, и…
Цъси се разсмя и сложи ръка на устата на майка си.
— Не се страхувам!
— Не говори така — настоя майка й изпод ръката.
Но Цъси можеше само да се смее и скоро обиколи къщата, надничайки в стаите, които
познаваше толкова добре, и дразнеше сестра си, че сега се разполага в цялото легло и
споделя стаята само с майка им, попита за плановете за женитбата на сестра й и предложи
да й намери добър съпруг сред младите благородници.
— Наистина — каза тя, — ще намеря някой млад красавец и ще му наредя да се ожени за
сестра ми.
Майка й бе трогната.
— Това дело ще бъде много добро за семейството, а освен това и благочестиво.
Така минаваха часовете и цялото семейство беше весело, защото Цъси бе в добро
настроение. Следобед имаше пиршество, Лу Ма беше много заета и хокаше наетите готвачи,
а когато то свърши, денят също беше към края си и главният евнух се върна към
задълженията си. Той се приближи до Цъси и я помоли да се подготви за тръгване.
— Дойде време, почитаема — каза той. — Императорът ми заповяда. Мое задължение е
да се подчиня.
Тя знаеше, че няма къде да отиде, и прие думите му с достойнство. Отново се превърна в
императрицата. Ли лиен-ин сложи шапчицата на главата й и тя пак зае мястото си в главната
зала и се приготви. Членовете на семейството й веднага се превърнаха в нейни поданици.
Един по един те се приближиха към нея, поклониха се и се сбогуваха с нея, а тя отговори на
всеки с подходящи думи и им раздаде подаръци, а на Лу Ма даде пари. Накрая всички се бяха
сбогували. Тя постоя още няколко минути в мълчание, а очите й се стрелкаха напред-назад.
Беше щастлив ден, в който тя поднови простичките взаимоотношения от детството си. Но
някак си знаеше, че това е последният път, когато се завръща в тази къща. Всичко
изглеждаше същото, но тя знаеше, че не е. Те все още я обичаха, но любовта им вече бе
преплетена с надежди и желания за това какво можеше да направи за тях. Чичо й намекна,
че има неизплатени дългове, братята й жадуваха за развлечения, а майка й напомни за
обещанието относно сестра й. Роднините й също намекнаха за своите беди и нужди. Тя беше
състрадателна и милосърдна, даде обещания на всички, които щеше да изпълни, защото
можеше, но самотата й се завърна десет пъти по-силна в сърцето й, защото сега знаеше, че я
обичат не само заради нея. Обичаха я заради онова, което можеше да направи и да даде, и
сърцето й се сви. Въпреки че тялото й се бе завърнало и през тези няколко часа духът й се бе
събрал отново с другите в къщата, раздялата беше завинаги. Съдбата я тласкаше напред и тя
трябваше да изостави своите. Нямаше връщане назад.
Когато осъзна това, веселието й изчезна. С твърди крачки тя излезе от стаята и отново
влезе в носилката си, а главният евнух сам спусна завесите.
Така Цъси отново се завърна в Забранения град и когато се приближи до Великата порта
на Меридиана, императорската стража обяви края на деня. Барабанчикът стоеше зад големия
си барабан, биейки в толкова забързан ритъм, че пръчките удряха силно една след друга като
биенето на някакво огромно сърце. В здрача тръбачите, облечени в своите одежди, държаха
дълги месингови тръби пред устните си. Те вдигнаха тръбите едновременно, след това ги
снишиха до едно и също ниво и в същия миг засвириха дълга вибрираща мелодия, започваща
тихо и издигаща се, следваща винаги ударите на големите барабани, докато накрая не
затихнеше. Отново и отново музиката се повтаряше, докато накрая тръбачите не оставиха
звуците бавно да заглъхнат и да се изгубят в далечината. По същия начин барабанчикът
смекчи биенето си върху барабана и накрая приключи с три бавни отмерени удара. Последва
тишина и после Жун Лу удари три пъти бронзова камбана.
Нощта настъпи, както много пъти преди това. Караулът тръгна по периметъра си, а Цъси
в носилката си влезе през широките порти и ги чу да се затварят зад нея.
***
ЗИМАТА СВЪРШИ КЪСНО И колебливата пролет се забави още повече заради лошите
ветрове, които духаха от север. Пясъчни бури измъчваха града и въпреки че хората затваряха
вратите и уплътняваха прозорците, вятърът набиваше финия пясък през всяка пукнатина и
ъгъл. Новините от юг също не бяха добри. Областният управител Йе се бе подчинил на
заповедите на Драконовия трон. Той протакаше и отлагаше, и все още не беше отговорил на
многото съобщения на сър Джон Бауринг. Когато му съобщиха, че някъде бил убит френски
свещеник, той не отговори и на това известие, нито пък на искането на френския посланик
за възмездие. Но съобщи на Драконовия трон, че вместо да бъдат сломени от това
пренебрежение, белите хора са станали още по-неспокойни от преди и той, областният
управител, очаквал още заповеди от Сина на Небето. Ами ако пак избухнеше война? А
междувременно имаше малък проблем със семействата на обезглавените мъже, които бяха
екипажът на пиратския кораб. Те бяха разгневени и синовете и племенниците им се бяха
присъединили към китайските бунтовници, за да отмъстят на областния управител, който
символизираше далечния император. И най-лошо от всичко — чуваха се слухове, че
англичанинът Елгин, влиятелен благородник, заплашвал да изпрати английски кораби на
север по крайбрежието и да навлезе в пристанището Тиендзин, за да нападне крепостта
„Дагу“, която защитаваше самата столица.
Когато прочете този меморандум, императорът се разболя, оттегли се в спалнята си и
отказа да се храни. Мълчаливо подаде документа на брат си принц Гун, когото беше повикал,
заповяда Цъси също да го прочете и двамата заедно да представят съвета си. Сега за пръв път
Цъси показа открито несъгласие с принц Гун. Те спореха в императорската библиотека,
която беше обичайното им място за срещи, и в присъствието на главния евнух и Ли Лиен-ин,
които стояха като техни придружители и чуваха всичко.
— Почитаема — каза принц Гун разумно, — отново ви напомням, че не е мъдро да
дразним тези бели хора, докато не се ядосат. Те имат пушки и бойни кораби, а по сърце са
варвари.
— Нека се върнат в собствените си земи. Опитахме се да бъдем търпеливи, но сега
търпението ни се изчерпва! — възкликна Цъси.
Тя беше много красива, когато беше високомерна, и принц Гун въздъхна при вида на тази
красота и гордост. Но дълбоко в сърцето си призна, че тази жена има енергия, която дори той
нямаше и със сигурност по-големият му брат не притежаваше, а времената наистина имаха
нужда от сила.
— Нямаме средства, чрез които да ги накараме да си отидат — напомни й той.
— Щом имаме воля, значи, имаме и средства — възрази тя. — Можем да ги убием
всичките, докато все още са малко, и да хвърлим телата им в морето. Завръщат ли се
мъртъвците ?
— Ще сложи ли край смъртта им? — възкликна той в отговор на това безразсъдство. —
Когато народите им чуят за това, ще изпратят по хиляда бели хора за всеки убит и те ще
дойдат с множество бойни кораби, нападайки ни с магическите си оръжия.
— Не се страхувам от тях — заяви Цъси.
— Но аз се страхувам — увери я принц Гун. — Страхувам се от тях изключително много.
И не само от оръжията им, страх ме е от самите бели хора. Когато са нападнати, те отвръщат
на един удар с десет. Не, почитаема, безопасният път е посредничеството, пазарлъците и
отлагането, както мъдро посъветвахте по-рано. Това трябва да са нашите оръжия. Все още
можем да ги объркваме със забавяне и неизпълнени обещания, за да отложим деня, в който
те ще ни нападнат. Трябва да ги изтощим и обезкуражим, винаги учтиви, когато говорим,
привидно съгласявайки се, но никога да не склоняваме наистина. Това е нашата
непоколебима позиция.
Така че накрая решението бе взето и за да бъде отвлечено вниманието на Цъси, тъй като
тя още се бунтуваше, принц Гун посъветва по-големия си брат, императора, да я изпрати за
топлия сезон в Летния дворец извън Пекин. Там сред езерата и градините тя можеше да се
забавлява с престолонаследника и придворните си дами и да забрави държавните проблеми.
— Императрицата на Западния дворец обича театрални представления — подсказа му
той. — Нека в Летния дворец бъде построена сцена и бъдат наети актьори, които да я
забавляват. Междувременно аз ще обсъдя със съветниците какъв отговор да изпратим на юг.
И нека не забравяме, че когато дойде пролетта, трябва да отпразнуваме първия рожден ден
на престолонаследника. Скоро трябва да обявим празника, за да може хората да приготвят
даровете си. Така ще отклоним вниманието на всички, докато обмисляме бъдещите заплахи.
По този начин принц Гун се опитваше да уталожи гнева на Цъси и да отклони мислите й
към приятни неща, далече от гордото отмъщение над белите хора. Дълбоко в сърцето си той
се страхуваше силно и искаше да се посъветва с принцовете, министрите и всички останали,
на чиято преценка можеше да разчита. Защото в недалечното бъдеще виждаше нарастващата
заплаха от белите мъже от Запада. Те бяха открили съкровищата на Древна Азия и тъй като
бяха поданици на млади и бедни държави, едва ли можеше да бъде изисквано от тях да се
разделят с онова, което бяха намерили. Те трябваше да бъдат умиротворени, но той не знаеше
как, докато планираха защитата. Принцът наистина беше обезпокоен, не можеше да спи,
нито да се храни, защото мислеше за неща отвъд собственото си разбиране. Старите
цивилизовани пътища на мира и мъдростта бяха заплашени от нова груба сила. Кое щеше да
надделее и къде беше решението, в насилието или в мира?
Толкова мрачни бяха времената, че през петия месец императорът възобнови древния
обред, който неговите предшественици рядко бяха спазвали след края на предишната
династия Мин. По време на Пролетния празник на мъртвите през същата лунна година
императорът, дълбоко обезпокоен и изплашен, обяви, , че ще отиде да се моли във Върховния
храм на императорските предци. Това беше много древен храм, построен в обширен парк,
където огромни борове скриваха покривите му от слънцето. Тези борове, по-стари от
човешката памет, бяха чепати и изкривени от вятъра и пясъка, а под тях мъхът беше по-
дълбок от струпано на купчина кадифе. Вътре в храма имаше свещени олтари на покойните
императори, чиито имена бяха издълбани върху възпоменателни плочки от ценно дърво и
всяка плочка беше поставена на възглавничка от жълт сатен. Само духовници в жълти
одежди се разхождаха из парка и се грижеха за храма, а мълчанието падаше навсякъде, тежко
като изминалите векове. На това спокойно място не пееха птички, но през пролетта тук
идваха бели гарвани и виеха гнездата си в кривите борове, отглеждаха малките си и през
есента отново отлитаха.
Тогава, на Празника на мъртвите, императорът дойде на това място със своите принцове
и херцози, съветници и висши министри. Беше часът преди зазоряване и мъглите,
необичайни в сухия северен климат, се вдигаха от земята към небето, така че дори брат да
гледаше към брата си, не би познал лицето му. Два дни преди празника възпоменателните
плочки на покойните манджурски владетели бяха извадени от залата им близо до
императорската библиотека и на светлината на роговите фенери, тъй като сенките на
боровете бяха много гъсти, главният евнух и подчинените му ги бяха подредили върху
единайсет олтара вътре в храма.
Сега всичко беше готово за идването на Сина на Небето. Той беше прекарал нощта в
Залата на въздържанието, без да яде, пие или спи. В продължение на три дни хората от целия
народ не бяха яли месо, чесън или масло, не бяха пили вино, слушали музика, гледали
представления или канили гости. Съдилищата бяха затворени през тези три дни и никой не
беше провеждал съдебни процеси.
В този сив час преди зазоряване дворцовият касапин докладва, че е заклал животните за
жертвоприношението, изсипал прясната им кръв в купи и заровил костите и кожите им.
Принцовете и херцозите съобщиха, че свещената молитва е написана. Синът на Небето
трябваше да я прочете пред закрилящите предци, чиито плочки стояха изправени и готови
върху възглавничките в императорско жълто върху олтарите.
Императорът получи съобщенията и се изправи, за да позволи на главния евнух да го
облече в церемониалните одежди за жертвоприношенията — тъмнопурпурни, украсени с
чисто злато, и опирайки се на двама близки родственици, негови първи братовчеди, той влезе
във Върховния храм. Там по-малкият му брат, принц Гун, го очакваше. Наблизо нямаше
непознати. Дори евнусите от храма се бяха оттеглили, преди Синът на Небето да влезе, и
само неговите родственици стояха на вратата. Сега императорските принцове пристъпиха
напред, за да посрещнат императора, и след като му се поклониха, го поведоха към
единайсетте свещени олтара един след друг. Пред всеки от тях той се поклони девет пъти,
поднесе купи с храна и вино и пред всеки олтар каза една и съща молитва. Молитвата беше
за мир и защита от новите врагове, дошли от Запада. Беше дълга молитва и императорът я
прочете единайсет пъти, бавно и с толкова силен глас, колкото му беше възможно.
Пред духовете на великите покойници той разказа какво бяха сторили западните хора, как
бяха започнали война и заграбили земи, и как бяха дошли като варварски племена, в кораби,
които бълваха огън, за да изплашат народа, и каза, че тези хора настояват за незаконна
търговия.
— Ние имаме собствени блага, о, почитаеми предци — изрече императорът в молитвата
си. — Нямаме нужда от западни играчки. Какво ни липсва, когато ни защитават Небето и
предците пазители? Умоляваме предците да ни защитят сега. Нека чужденците бъдат
изгонени в морето! Изпратете мор, който да ги унищожи! Изпратете отровни насекоми, които
да ги жилят, и змии, които да ги убиват! О, пазители на нашия народ, върнете ни земята и ни
донесете мир.
Когато молитвите свършиха, часът беше близо до изгрев-слънце и с пукването на зората
ятата бели гълъби, спящи под широките стрехи на храма, се събудиха, разпериха крила и
започнаха да кръжат над древните борове. Свещите изтляха във фенерите и в бледите
слънчеви лъчи, прокрадващи се през широките порти на храма, затанцуваха прашинки.
Жертвоприношението беше приключило и императорът се остави да бъде отведен отново и
настанен в паланкина си, се завърна обратно в дворците си. След това хората отново подеха
нормалния си живот, успокоени и окуражени, защото самият Син на Небето се беше
поклонил на предците пазители, беше им съобщил новините и изпратил молитвата си от
тяхно име.
***
ТЕЗИ ОБРЕДИ ПО време на Пролетния празник на мъртвите така ободриха императора,
че когато наближи шестият месец на лунната година и лятната жега се усили, той сам реши
да отиде в Летния дворец с консортите си и да вземе със себе си престолонаследника и
двора. Досега, въпреки че беше жадувал да отиде, държавните дела го бяха възпирали. Ами
ако китайските бунтовници се надигнеха, докато той беше далече от столицата, или пък
западните мъже внезапно се разгневяха и насочеха корабите си на север, както отдавна
заплашваха? Но никое от тези лоши събития не се беше случило и въпреки че областният
управител Йе все още бе мрачен, забавянията и увъртанията му удържаха и китайските
бунтовници, и западните мъже.
Самата Цъси също увещаваше императора през една нощ, когато луната бе пълна, а
усмивката й — пленителна.
— Господарю — каза тя, — елате с мен в Летния дворец. Прохладата на хълмовете ще
възстанови здравето ви.
Императорът имаше силна нужда от такова възстановяване. Бавната парализа, която го
отслабваше в последните пет години, тежеше върху крайниците му. В някои дни той не
можеше да върви и трябваше да се опира на двама евнуси като на патерици, а в други не
можеше да вдигне ръцете на височината на главата си. Скованата му лява страна му носеше
постоянно страдание и той усещаше цялото си тяло обхванато от тежестта й. Така че той се
предаде на тази красива жена, която го разведряваше и укрепваше както никое друго живо
същество, и избра ден, след около месец, за пътуването си към Летния дворец, който се
намираше на около петнайсет километра отвъд стените на града.
По това време Цъси, въпреки че може да изглеждаше като императрица в пълното си
величие, бе все още твърде млада, така че мисълта за предстоящата ваканция се изливаше в
сърцето й като греяно вино. Тя все още не обичаше строгите и величествени дворци, в които
бе обречена да живее, въпреки че сред тях беше обзавела местенца само за себе си, тайни
градини в стари забравени дворове и тераси, които никой не посещаваше, където понякога
можеше да избяга от бремето на държавните дела, което трябваше да носи. В собствения си
дворец имаше домашни любимци — женско кученце, което беше родило малки, за да я
забавляват, освен това отглеждаше щурци в клетки и птици в различни цветове. Но тя
обичаше най-много не тях, а дивите създания, които понякога се настаняваха в клоните на
дърветата или на ръба на езерцата. Тя така умело имитираше острото писукане на щурците,
че можеше да убеди някое от тези насекоми да кацне на показалеца й, докато тя галеше
неговите сякаш направени от хартия крилца. С голямо търпение тя научи здрачния зов на
славея, така че матово кафявото същество пърхаше опиянено около главата й. Когато това се
случеше, тя се чувстваше по детски щастлива, че е обичана заради самата себе си, а не заради
някоя услуга, която може да направи. Понякога, когато сядаше със сина си на колене, тя
забравяше, че той е престолонаследникът, и двамата заедно наблюдаваха ято току-що
излюпени патенца или кученцата, които се дърпаха и бореха в игрите си, и тогава тя се
смееше толкова силно, че придворните й дами се чудеха и се маеха и се усмихваха зад
ветрилата си. Но Цъси не се страхуваше от усмивки и упреци. Тя беше и продължаваше да
бъде себе си — същество, свободно колкото онези, с които си играеше. Но въпреки че
Забраненият град заемаше площ от над десет квадратни километра, стените му я
ограничаваха и тя копнееше да излезе извън тях и да отиде на онова място, за което често
беше чувала, но където никога не беше живяла, нито пък беше посещавала.
Летният дворец бе построен преди няколко века от тогавашните императори за тяхно
удоволствие. Те бяха избрали това място заради вечния извор наблизо — толкова бистър и
чист, а водата му бе така сладка и винаги свежа, че бе наречен Нефритеният извор. Първият
Летен дворец бе разрушен по време на война и възстановен отново преди два века от
прапрадядото на императора, Канси, който управлявал тогава, но синът му Циенлун
обединил отделните сгради в просторен парк, осеян с реки и езерца и пресечен от мостове
от мрамор и желязно дърво, боядисани и издялани от майстори занаятчии. Циенлун толкова
много обичал творението си, че когато чул, че кралят на Франция по онова време също имал
такъв парк в далечната си страна, попитал френските посланици и йезуитски духовници
какво има френският крал, което той не притежава. Тогавашните императори се
интересували силно от хората от Запада и даже ги приветствали, без дори да си представят,
че те по-късно биха могли да имат лоши намерения. Когато Циенлун чул за прелестите,
които френският крал имал в земите си, той пожелал също да ги притежава, така че добавил
към Летния дворец и западна красота, освен онази, която вече била там. Що се отнася до
йезуитските свещеници, за да спечелят благоволението на великия Циенлун, те му донесли
от Франция и Италия рисунки на европейските дворци, които императорът изучил подробно
и взел от тях всичко, което му харесало. След Циенлун обаче Летният дворец бил затворен за
дълго време, защото наследникът му Дзяцин обичал повече Северния дворец в Джехол
(Джехол (на кит. Жъхъ), съвременно наименование: Чъндъ), където един летен ден бил поразен от
светкавица в присъствието на любимата си наложница и така починал. А Даогуан, синът му,
който също така бе баща на сегашния император Сиенфън, бил скъперник и не позволявал на
двора да се премести в Летния дворец дори през горещия сезон, защото се притеснявал от
разходите.
Така, в приповдигнато настроение, дворът отпътува един ден по изгрев-слънце. Денят
беше хубав и свеж, а утринта влажна и топла от необичайната лека мъгла. Цъси беше станала
рано и беше заповядала на прислужниците да я облекат в прости одежди, подходящи за
провинцията. Така жените я облякоха в тънка коприна, направена от ананасови влакна,
внесени от южните острови, бледозелена на цвят, а тя не носеше други бижута, освен
перлите си. В прибързаността си се бе приготвила часове преди императорът да се събуди, да
се облече и да изяде закуската си. Но все още бе средата на утрото, когато императорската
процесия потегли — знаменосците бяха първи, после принцовете и семействата им и накрая
императорската стража на коне, с Жун Лу начело върху великолепен бял жребец. Зад тях и
пред покрития с жълти завеси паланкин на императора следваше Цъси в нейния паланкин
със сина си и дойката му, а до нея в своя пътуваше Сакота, императрицата на Източния
дворец. Двете не бяха се виждали от много месеци и когато тази сутрин Цъси видя бледото
лице на братовчедка си, тя обвини отново себе си и си обеща, че когато има свободно време,
ще поднови близостта си със своята сестра консорт.
Улиците, през които минаваше императорската процесия, бяха опразнени и тихи. Рано
сутринта по маршрута, избран за Сина на Небето, бяха поставени жълти триъгълни
знаменца, които предупреждаваха хората, че нито един мъж, жена или дете не трябва да се
намира на улицата в уреченото време. Вратите на всички къщи бяха затворени, пердетата на
прозорците им — спуснати, а където страничните улички се вливаха в главния път, жълти
копринени завеси преграждаха пътя на гражданите. Когато Синът на Небето напусна
Портата на Меридиана, забиха барабани и закънтяха гонгове, за да дадат сигнала, и при този
звук хората се прибраха по къщите и скриха лицата си. Отново забиха барабани и закънтяха
гонгове и онези, които заглаждаха главния път с жълт пясък, също се оттеглиха. На третия
зов на барабаните и гонговете благородниците от манджурските кланове, облечени в най-
хубавите си одежди, коленичиха отстрани на главния път пред императора, докато той
минаваше, заобиколен от хилядата си стражници. Едно време императорите винаги яздеха на
великолепни арабски коне със златни юзди, а седлата им бяха покрити с кадифе и
скъпоценни камъни. Но Сиенфън не можеше да язди и затова трябваше да пътува с
паланкина си. Той също така се срамуваше, защото знаеше, че е много слаб и бледен, така че
не позволи на евнусите да вдигнат завесите. Скрит и в мълчание, той бе пренесен по
покрития с жълт пясък главен път и коленичещите благородници не го видяха, нито чуха
гласа му.
В селото Хайтиен, извън градските стени, пътят тръгна на изток и паланкините на
императора и консортите му минаха през него заедно с целия двор. В селцето цареше
оживление, защото тук щяха да се настанят императорските стражници, а в близката област
принцовете, херцозите и другите благородници бяха построили летни дворци в собствените
си земи, за да могат по-лесно да се отзовават на императора в неговия Летен дворец.
Навсякъде селяните бяха в приповдигнато настроение, защото, когато дворът пребиваваше в
Летния дворец, Юенмин-юен, те забогатяваха.
По залез императорската процесия наближи портата на самия Летен дворец и
надзъртайки през пролуките между завесите на паланкина си, Цъси видя величествената
порта от издълбан бял мрамор, пазена от два златни лъва. Тя беше отворена и ги очакваше и
паланкинът на Цъси бе пренесен над високия праг в тишината на огромния парк. Тя не можа
да се въздържи да не дръпне завесите с ръце, за да погледне навън, и пред нея се откри
приказна гледка. Пагодите висяха като закачени на зелените склонове, бистри поточета
ромоляха край лъкатушещите пътища, настлани с мрамор, и мостовете, издялани от бял
мрамор, водеха към сто павилиона, всеки от които бе различен от останалите и блестеше със
златните си и разноцветни керемиди. Един живот нямаше да й стигне да опознае всичко.
Освен онова, което можеше да види, имаше и много неща, които не се виждаха — самите
величествени дворци, построени преди толкова много време и разкрасявани от всеки
следващ император; известният воден часовник, от чиито дванайсет животни течеше вода от
Нефритения извор, от всяко в продължение на два часа. Всеки дворец, беше чула тя, бил
пълен със съкровища не само от Изтока, но и от Европа и от Запада. Нейната душа, която
обичаше удоволствията, ликуваше и тя с нетърпение чакаше да се разходи свободно наоколо.
По залез усети, че оставят паланкина й на земята, а Ли Лиен-ин отмести завесите и тя се
изправи като човек, който посещава приказна страна, омайна и непозната. Огледа се наоколо
и по някаква странна случайност погледът й се спря, непредпазлив и неподготвен, на Жун
Лу. Той стоеше сам, неговите хора бяха зад императора, чийто паланкин вече се намираше в
голямата Входна зала. Без да очаква погледа й, той вдигна глава и погледна към очите, които
познаваше толкова добре. Тя улови погледа му, а той улови нейния и за миг сърцата им се
преплетоха. Двамата бързо извърнаха глави и мигът отлетя. Цъси влезе в предназначение за
нея дворец и придворните й дами я последваха. Но внезапно щастие избликна от сърцето й.
Тя преливаше от бурна радост към всичко, което виждаше, ходейки от стая в стая. Този
дворец, който сега бе неин, се наричаше Дворец на задоволството. Той бе стар и самата му
възраст я очароваше. Тук бяха идвали императори с дворовете си, за да се забавляват и да
избягат от грижите си, и тук бяха откривали мир в развлеченията. Когато видя всичко, което
можеше да се види през този ден, тя се върна на входа му и застанала на прага на широките
врати, отворени към залеза, протегна ръце към пейзажа, прелестен и спокоен на фона на
яркия блясък на вечерното слънце.
— Самият въздух е прекрасен — рече Цъси на придворните си дами. — Вдъхнете го,
почувствайте колко леко става на дробовете! Сравнете го с тежестта на въздуха между
градските стени!
Дамите вдишаха, както тя им заповяда, и извикаха в съгласие с нея. Наистина, въздухът бе
свеж и хладен, но не студен.
— Бих искала да прекарам целия си живот тук — възкликна тя. — И никога да не се
връщам в Забранения град!
Придворните дами се възпротивиха на това. Как, питаха те, щяха да се справят без нея в
този център на държавния живот?
— Нека поне говорим само за весели неща — настоя Цъси. — Трябва да забравим за
нещата, които ни опечаляват, ядосват или нараняват, докато сме тук.
Придворните дами се съгласиха с това в хор от кротък шепот и въздишки и Цъси,
нетърпелива да продължи да разглежда голямото разнообразие от дворци и градини, остана
на прага. Уви, денят беше към края си, слънцето се бе изтърколило зад върховете на пагодите
и вечерното сияние избледняваше над езерата и поточетата. Скоро дори сенките на
мраморните мостове вече не се виждаха върху водата. Денят беше свършил.
— Ще си легна рано — заяви Цъси — и ще стана по изгрев. Колкото и много дни да са
определени за това радостно място, те няма да бъдат достатъчни да видим всичко тук и да му
се насладим напълно.
Дамите се съгласиха и луната едва бе изгряла, когато Цъси се оттегли в покоите си.
Поднесоха й лека вечеря от сладкиши и хапки, тя пи от любимия си зелен чай и след това,
изкъпана и облечена в чисти копринени дрехи, си легна да спи. Най-напред се оплака, че не
може да заспи, толкова приятен беше нощният въздух, и после, след като нейните изтощени
прислужници заспаха, тя стана от леглото, за да погледа през отворените прозорци.
Дворецът се извисяваше над ниските крепостни стени и тя можеше да види далечните
планини отвъд тях, бледи на лунната светлина. Покой обхвана духа й — толкова дълбок, че
приличаше на прелюдия към съня, и все пак тя беше будна във всеки смисъл на думата. Пред
нея се простираше позлатеният от лунната светлина пейзаж, тя усети аромата на цъфтящите
през нощта лилии и чу ясния зов на подранилата жътварка. Самотата й стихна, страхът от
войни и размирици изчезна, буйното й сърце се успокои и мислите й станаха приветливи.
Отвъд терасата, вдясно, се извисяваше Дворецът на плуващия облак, предоставен на Сакота.
Утре, не, не утре, но някой ден, когато щастието й е пълно, тя щеше да изпълни намерението
си да поднови сестринското си приятелство със Сакота. Колко странно бе да си помисли
човек, че те двете, отраснали заедно под един покрив на улица „Пютър“ сега живееха дворец
до дворец, а техният общ господар бе императорът!
След това, тъй като умът й беше неуморен, тя се сети за Жун Лу, нейния родственик, и
мига, в който го беше зърнала днес, как непредпазливите им погледи се бяха срещнали, бяха
се вкопчили един в друг и след това се бяха разделили отново неохотно. Тя изведнъж
страстно закопня да чуе гласа му и да бъде близо до него. Защо да не го повика като неин
родственик — да кажем, за да му поиска съвет? От какъв съвет се нуждаеше? Умът й
блуждаеше в търсене на претекст. Обещанието към майка й, все още неизпълнено,
обещанието й да омъжи сестра си за принц — със сигурност би могла да поиска съвета на
родственика си за това. А на собствения си евнух, верният Ли Лиен-ин, можеше да каже
честно:
„Имам семейни дела, обещание, което дадох на майка си, и бих искала да попитам
родственика си, началника на императорската стража…“
Лунната светлина стана по-златиста, въздухът по-уханен от преди и тя въздъхна от
щастие. Не можеше ли да стане магия тук, в това вълшебно място? Тя се усмихна на себе си
със скрита насмешка. Имаше нещо в радостта й, част от старо желание, спомен, който се
събуждаше, за да се възроди. Е, това повече няма да се случи, помисли си тя. Нямаше нужда
да се пази от него — той щеше да направи това. Неговата висока нравственост щеше да я
пази, ключалката, за която само той имаше ключ. Можеше да му се довери, защото той не
можеше да бъде покварен.
Внезапно тя зажадува за сън и прокрадвайки се към леглото и вървейки покрай
прислужниците, които спяха на сламеници върху теракотения под, разтвори завесите му и си
легна.
***
СУТРИНТА ОТНОВО БЕШЕ ясна и спокойна, а денят — безветрен, но по-хладен заради
някаква далечна северна буря, и тя го остави да отмине, забравила за всичко друго, освен за
детинското удоволствие от всичко, което виждаше. Трябваше да изминат много дни, преди да
успее да види всичко, което имаше за гледане, защото, след като посетеше дворците, езерата
и дворовете, терасите, градините и павилионите, оставаха съкровищниците, пристройките
на Юенмин-юен, в които бяха складирани даровете, поднасяни в продължение на двеста
години на императорите от управляващата династия. Стотици топове коприна, големи бали
кожи, донесени отвъд Сибирската река, необичайни предмети от всяка европейска държава,
както и от Британските острови, данъци от Тибет и Туркестан (Област в Централна Азия, намираща
се между Сибир на север и Иран, Афганистан Кашмир и Тибет на юг, Каспийско море на запад и пустинята Гоби на
изток. Източната част от Туркестан все още е автономна област в границите на китайската държава под името
Синдзян), подаръци от Корея и Япония и всички онези по-малки народи, които, въпреки че
бяха свободни, признаваха за свой водач Сина на Небето; красиви мебели и скъпоценни
стоки от южните провинции, нефрити, сребърни играчки и кутийки, вази от злато и
скъпоценни камъни от Индия и южните морета, всички те очакваха търсещите й очи и
бързите й ръце да преценят тежестта, формата и качеството им.
Всяка вечер по заповед на императора от императорските актьори в двора беше
представяна пиеса и за пръв път Цъси можеше да се отдаде напълно на любовта си към
театъра. Тя беше чела книги за миналото и бе изучавала подробно старите картини и
документи, но в пиесите виждаше как историческите личности оживяват пред очите й. Тя
живееше с други консорти и императрици и виждаше себе си, родена векове по-рано, да
управлява и после да умира. След това си лягаше замислена, ако пиесата беше тежка, и
весела, ако беше радостна, и каквото и да правеше, то бе за нейно удоволствие.
От всички съкровища, на които се възхищаваше, най-интересна й беше библиотеката,
която самият прародител император Циенлун беше наредил да бъде събрана и създадена от
великите книги на последните четири хиляди години. По негова заповед тези книги бяха
преписани от неговите учени и събрани в една голяма съкровищница. Учените бяха
направили два комплекта преписи, един, който да остане в Забранения град, и друг за
Летния дворец, да не би пожар или нашественици да унищожат някой от тях. Самата Цъси
все още не се бе добирала до тези библиотеки, които учените бяха направили, защото тази в
града се намираше в Залата на литературната слава, където се пазеше под ключ, с
изключение на един период всяка година, по време на Празника на класиката, когато
задължението на най-висшите учени бе да изваждат древните текстове и да тълкуват
значението им пред императора. Откакто преди хиляда и осемстотин години първият
император бе изгорил книгите и екзекутирал учените, за да сложи край на древните учения и
самият той да стане върховен господар, се бе превърнало в първа грижа на учените да
запазват книгите, като внушават уважение към тях, най-напред от страна на императора и
след това от всички поданици. За да не бъдат унищожени думите на мъдреца Конфуций от
някой своенравен владетел, Четирите книги и Петте класики (Четирите книги и Петте класики са
фундаменталните книги на конфуцианството. Четирите книги са били основа на държавните литературни изпити в
Китай по време на династиите Мин и Цин (част от която е и Цъси), задължителни за всеки, който иска да бъде
назначен на държавна служба) бяха издълбани завинаги в камък и тези каменни паметници стояха
в Залата на класиката, чиито врати бяха залостени. Но тук, в Юенмин-юен, Цъси, въпреки че
беше жена, можеше да чете древните текстове, така че тя си обеща, че ще го направи някой
ден, когато вали или когато е преситена от другите гледки.
Но каквото и да правеше в продължение на двайсетина дни — не само когато се
наслаждаваше на празненствата на открито на плаващите къщи (Лодки, пригодени за жилища, които
могат да плават и да бъдат закотвяни на едно или друго място) заедно с двора, не само когато вървеше
сред цветните градини или си играеше с царствения си син, който заякваше от чистия въздух,
нито дори когато беше повиквана в спалнята на императора, — тя не забравяше хитрия си
замисъл да говори отново с родственика си Жун Лу. Той лежеше свит в ума й, този
очарователен план, този зародиш, готов да покълне, когато тя реши.
Един ден, станала безразсъдна заради голямата свобода и непрестанните удоволствия, тя
взе решението си и внезапно извика Ли Лиен-ин при себе си, махвайки му с ръка, покрита
със скъпоценности. Той винаги бе наблизо и винаги наблюдаваше, и когато видя вдигнатата й
ръка, веднага се приближи и коленичи пред нея със сведена глава, за да чуе какво ще му
заповяда.
— Умът ми е затруднен — каза тя с ясния си повелителен глас. — Не мога да забравя
едно обещание, което дадох на рождената си майка относно женитбата на по-малката си
сестра. Но месеците отминават и аз не предприемам нищо. Междувременно в дома от
детството ми те чакат нетърпеливо. Но към кого мога да обърна за съвет? Вчера си
припомних, че началникът на императорската стража е наш родственик. Само той може да
ми помогне по този семеен въпрос. Извикай го при мен.
Нарочно каза това пред придворните си дами, защото тя, която се бе издигнала толкова
високо, не можеше да има тайни. Нека всички знаят какво е направила. След като изрече
това, тя седна спокойно на красивия си трон, изящно резбован и инкрустиран със слонова
кост от Бирма. Около нея седяха дамите й, които чуха всичко и не направиха знак за някаква
неприлична мисъл.
Колкото до Ли Лиен-ин, той вече добре познаваше господарката си и когато тя му
заповядаше, той веднага се подчиняваше, защото нищо не предизвикваше гнева й толкова
силно, колкото забавянето на нещо, което тя желаеше. Никой не познаваше мислите на
мрачното му сърце и не се интересуваше от тях, но той наистина си спомняше един друг ден,
когато се бе подчинил на подобна заповед и беше довел Жун Лу до вратата на Йехънала.
Дългите часове на следобеда се бяха влачили бавно в двора пред затворената врата, отвъд
която той не трябваше да пуска никого. Само той и прислужницата знаеха, че Жун Лу е там.
По залез, когато високият стражник бе излязъл с горделиво и обезпокоено изражение на
лицето, те не бяха разменили и една дума, а Жун Лу дори не беше погледнал към евнуха. На
следващия ден Йехънала се беше подчинила на призовката на император. След десет лунни
месеца се бе родил престолонаследникът. Кой знае, кой знае? Той тръгна, подсмихвайки се и
пукайки кокалчетата си, за да намери началника на императорската стража.
Докато преди беше приела родственика си тайно, сега Цъси го прие открито и пред
всичките си придворни дами. Седнала на трона в голямата зала на палата си, тя очакваше
Жун Лу. Както обикновено, великолепието й отиваше. По стените бяха закачени изрисувани
свитъци, зад трона имаше алабастров параван, а отляво и отдясно стояха порцеланови саксии
с цъфтящи дървета. Кученцата й си играеха на пода с четири бели котенца, а Цъси сега беше
жената, която живееше вътре в императрицата. Застанала в средата на това великолепие, тя
се забавляваше толкова много с домашните си любимци, че накрая слезе от трона, изпълнена
с радост и веселие. И докато ходеше насам-натам, тя похвали една от придворните си дами
заради свежия й вид, а друга — заради шапчицата й, след това повлачи копринената си
кърпичка по земята, за да я гонят котенцата, и едва когато чу стъпките на евнуха, следвани от
една непоколебима походка, тя побърза да седне отново на трона си, събра покритите си със
скъпоценности ръце и отново изглеждаше горда и величествена, докато придворните дами й
се усмихваха зад ветрилата си.
Лицето й беше сериозно, а устните — въздържани, но големите й очи заблестяха, когато
Жун Лу прекрачи високия праг на входа, облечен в униформата си, състояща се от туника от
ален сатен и черни кадифени панталони. Той измина девет крачки напред и не я погледна,
докато не коленичи. След това, преди да преклони глава, погледна към възлюбената си.
— Добре дошъл, братовчеде — каза Цъси с красивия си глас. — Отдавна не сме се
виждали.
— Отдавна, почитаема — отвърна той и зачака на колене.
Тя погледна надолу към него от трона си, а ъгълчетата на устата й се извиха в усмивка.
— Трябва да те помоля за съвет, затова те извиках.
— Очаквам вашите заповеди, почитаема — каза той.
— По-малката ми сестра е достатъчно голяма, за да се омъжи — продължи тя. —
Спомняш ли си я? Палаво момиченце, което все плачеше? Винаги беше залепена за мен и
искаше онова, което имах аз?
— Не забравям нищо, почитаема — рече той с все още сведена глава.
Цъси разбра тайното значение на тези думи и ги скри на сигурно място в сърцето си.
— Е, сега сестра ми има нужда от съпруг — продължи тя. — Вече не е немирно дете, а
почти жена, стройна красавица. Винаги е имала хубави вежди, точно като моите!
Тук тя замълча, за да вдигне показалците си и да приглади веждите си, оформени като
листата на върба.
— И аз й обещах принц, но кой принц, братовчеде? Назови ми имената на принцовете!
— Почитаема — отговори внимателно Жун Лу, — нима аз познавам принцовете по-добре
от вас?
— Познаваш ги — настоя тя, — защото ти знаеш всичко. Говори се за това край портите
на двореца, смея да твърдя.
Цъси го почака да отговори и когато той не каза нищо, настроението й веднага се
промени и тя се обърна към дамите си:
— Излезте, всички! — заповяда им. — Виждате, че братовчед ми не иска да говори пред
вас! Той знае, че ще подемете неговите думи и ще ги пръснете наляво и надясно. Отдръпнете
се, слушащи уши, и ме оставете насаме с братовчед ми!
Те се пръснаха като изплашени пеперуди и когато всички си тръгнаха, тя се засмя и слезе
от трона. Началникът на императорската стража не помръдна, така че тя се наведе и докосна
рамото му.
— Стани, братовчеде! Няма никой близо до нас, който може да ни види, освен моя евнух.
А какво е той? Не повече от маса или стол!
Жун Лу неохотно се изправи, но продължи да стои далече от нея.
— Страхувам се от всички евнуси — прошепна той.
— Не и от моя — каза тя безсърдечно. — Ако той ме предаде дори с една дума, ще
откъсна главата му като на муха.
Тя стисна палец и показалец, докато говореше.
— Седни ей там, на онзи мраморен стол — заповяда му тя, — а аз ще седна тук, надявам
се, че разстоянието е достатъчно? Не трябва да се страхуваш от мен, братовчеде. Знам, че
трябва да бъда добра. И защо не? Имам онова, което искам, сина си, престолонаследника!
— Замълчи! — извика той с нисък гневен глас.
Тя примига невинно с тъмните си ресници.
— И кой принц трябва да избера за сестра си? — попита отново.
Седнал сковано на ръба на стола, който тя му беше посочила, той обмисли въпроса за
принца.
— От седмината братя на моя господар — замисли се тя — кой е най-подходящ за
сестричката ми?
— Не би било благоприлично тя да стане наложница — каза твърдо Жун Лу. Тя отвори
широко очи.
— И защо не? Не бях ли и аз наложница, преди да се роди синът ми?
— На императора — припомни й той, — а сега си императрица. Сестрата на
императрицата не може да бъде наложница, дори на принц.
— Значи, трябва да избера седмия принц — каза тя. — Само той няма съпруга. Уви, той е
най-некрасивият от всички принцове. Голямата му уста е извита надолу, очите му са малки и
мътни, а лицето му сериозно и надменно! Надявам се сестра ми да не обича външната
красота колкото мен!
Тя погледна настрани към него изпод дългите си прави ресници, но той избегна погледа
й.
— Лицето на принц Чун не е зло — отвърна й той. — Хубаво е, когато принцовете поне
не са злобни.
— О! — каза тя подигравателно. — Мислиш ли, че това е важно за един принц? Не е ли
достатъчно, че е син на император?
Той пренебрегна присмеха й.
— Мисля, че не е достатъчно.
Тя сви рамене.
— Е, родственико, ако това е твоят съвет, ще избера него и ще изпратя писмо на майка си.
Внезапно Цъси се ядоса от студенината му към нея и се изправи, за да покаже, че
аудиенцията е приключила, но после спря.
— А ти — каза небрежно, — предполагам, че вече си женен?
Той беше станал заедно с нея и сега стоеше насреща й, висок и спокоен.
— Знаеш, че не съм.
— О, трябва да се ожениш — настоя тя и внезапно лицето й се разнежи и подмлади от
щастие, както той го помнеше. — Бих искала да се ожениш — каза тя замечтано и сключи
длани.
— Невъзможно е.
Жун Лу се поклони и без да се сбогува, напусна залата и нито веднъж не погледна назад.
Тя постоя там сама, изненадана от това колко бързо си беше тръгнал, преди да го е
отпратила. След това острите й очи уловиха помръдването на завесата на един от входовете.
Шпионин? Тя пристъпи напред, дръпна завесата и видя свита фигура. Беше госпожица Мей,
красивата й любимка и най-малка дъщеря на Сушун.
— Ти? Сега пък защо? — попита Цъси.
Госпожица Мей наведе глава и пъхна показалец в устата си.
— Хайде, кажи — настоя Цъси. — Защо ме шпионираш?
— Не вас, почитаема — прошепна тя много тихо.
— Тогава кого? — попита отново Цъси.
Момичето не отвърна нищо.
— Няма ли да ми отговориш?
Цъси се взря в клюмналата детска фигура и след това без повече думи хвана момичето за
ушите и го разтърси силно.
— Тогава шпионираш него! — прошепна тя яростно. — Смяташ, че е красив, така ли?
Смятам, че го обичаш…
Между юмруците, покрити със скъпоценности, малкото лице изглеждаше безпомощно.
Момичето не можеше да каже нищо.
Цъси отново го разтресе с цялата си сила.
— Осмеляваш се да го обичаш!
Девойката заплака високо и Цъси пусна ушите й. Толкова силно ги беше стискала, че кръв
потече от местата, където обеците се бяха врязали в плътта.
— Мислиш ли, че и той те обича? — попита презрително Цъси.
— Знам, че не ме обича, почитаема — изхлипа девойката. — Всички знаем, че обича
само вас…
Цъси се колебаеше какво да направи. Трябваше да накаже момичето за това обвинение,
но беше толкова доволна да го чуе, че сега не знаеше дали трябва да се усмихне, или да му
удари шамар. Тя направи и двете. Усмихна се и виждайки, че главите на другите й придворни
дами надничат от входовете, за да разберат каква е тази суматоха, тя удари звучен шамар на
девойката, който обаче не беше болезнен.
— На ти, на ти — рече тя пламенно. — Изчезвай, преди да те убия от срам! Не ми се
показвай през следващите седем дни!
Цъси се обърна и тръгна бавно и грациозно, а след това седна отново на трона си, леко
усмихната, и се заслуша в ситните стъпки на девойката, тичаща по коридорите.
От този ден нататък лицето и фигурата на Жун Лу отново се появяваха в ума и спомените
на Цъси. Въпреки че не можеше да го извика пак, тя пресмяташе как биха могли да се срещат
отново, не рядко и под някакъв претекст, а често и свободно. Той беше в мислите й, където и
да отидеше през деня, а когато се събудеше през нощта, той отново бе там. Когато гледаше
пиеса, той бе героят в нея, а ако слушаше музика, чуваше неговия глас. Докато летните дни
отминаваха и тя свикваше все повече с нейния дворец на насладата, все повече се отдаваше и
на любовни мисли. Наистина, тя беше жена, която трябваше да обича, но нямаше кого.
Междувременно императорът получаваше излишъците от нейната нужда и смяташе, че е
обичан, но не беше нищо повече от образ, на който тя възлагаше мечтите си.
Тази жена обаче не се задоволяваше само с мечти. Тя копнееше за плът и кръв, подобни на
нейните. От мечти тя премина към действия. Щеше да издигне ЖунЛу достатъчно високо, за
да може да го държи близо до себе си, винаги поддържайки роднинството им извън всякакво
съмнение, като в същото време го използва за каквото поиска. Как можеше да го издигне, без
да привлече всички погледи към себе си? Между стените на двореца клюките се разнасяха
като треска. Тя си спомни враговете си — Сушун, великия съветник, който я ненавиждаше,
защото тя стоеше над него, а заедно с него принцовете Джън и И, защото бяха негови
приятели. Неин съюзник беше Ан Дъхай, главният евнух, който трябваше да й остане верен.
Цъси се намръщи, припомняйки си слуховете, че той не е истински евнух и че тайно
преследва жените в двора.
Това отново отведе мислите й към госпожица Мей, която, както добре си спомняше, бе
дъщеря на Сушун. Е, значи, не можеше да остави момичето също да я намрази. Не, щеше да
се сприятели с дъщерята и да я държи в своята власт, за да не може бащата да я използва като
шпионин. Е, тогава не би ли било полезно да знае, че момичето е влюбено в Жун Лу? Защо
беше показала такъв гняв от ревност? Трябваше да поправи това, което беше сторила. Щеше
да извика госпожица Мей и да я увери, че самата тя, императрицата на Западния дворец, ще
се застъпи за нея пред началника на императорската стража в подходящия момент. Такава
женитба би послужила на двойна цел, защото щеше да й предостави извинение да издигне
Жун Лу на висока позиция. Да, тя изведнъж разбра, че това е начинът да издигне възлюбения
си.
Цъси изчака благоразумно, след като беше взела решението си, и когато седемте дни на
забраната изтекоха, изпрати Ли Лиен-ин да намери госпожица Мей и да я доведе при нея.
След по-малко от час той се върна с повереницата си, която веднага падна на колене пред
господарката си. Днес императрицата на Западния дворец седеше на Фениксовия трон в
Павилиона на любимеца, малък второстепенен дворец, който също беше взела за себе си.
След като беше оставила момичето да стои на колене в продължение на известно време,
Цъси слезе от трона си и отиде да го вдигне.
— Отслабнала си през тези седем дни — каза тя мило.
— Почитаема — отвърна госпожица Мей с жален поглед, — когато сте ми ядосана, не
мога да ям или да спя.
— Сега не съм ядосана — рече Цъси. — Седни, бедно дете. Нека видя как си.
Тя посочи един стол и сама се настани на съседния, взе нежната тънка ръка на
девойката между своите длани и я погали. След това продължи да говори:
— Дете, аз не се интересувам от това в кого си влюбена. Защо да не се омъжиш за
началника на императорската стража? Той е красив мъж, освен това е млад…
Девойката не можеше да повярва на онова, което чуваше. Нежна руменина заля лицето й,
в тъмните й очи се появиха сълзи и тя се вкопчи в нежните ръце.
— Почитаема, аз ви обожавам…
— Шштттт. Аз не съм богиня…
— Почитаема — гласът на момичето трепереше, — за мен вие сте самата богиня на
милосърдието…
Цъси се усмихна ведро и пусна малката ръчичка, която държеше.
— Хайде сега, без ласкателства, дете! Имам план.
— План?
— Трябва да планираме тези неща, нали така?
— Както кажете, почитаема.
— Добре, тогава… — И тук Цъси изложи плана си. — Знаеш, че когато
престолонаследникът изпълни първата си година, ще има голям празник. Тогава, дете мое,
сама ще поканя родственика си, за да видят всички, че се каня да го повиша. Когато това се
изясни, ще последва втората стъпка, защото кой ще се осмели да спре родственика ми? Ще го
издигна заради теб, за да може неговият ранг да стане равен на твоя.
— Но, почитаема…
Цъси вдигна ръка.
— Не се съмнявай, дете! Той ще направи онова, което му кажа.
— Не се съмнявам, почитаема, но…
Цъси се вгледа в хубавото лице на момичето, което все още бе розово.
— Мислиш си, че не можеш да чакаш толкова дълго?
Девойката скри лице зад ръкава си.
Цъси се разсмя.
— Преди да отидем на ново място, първо трябва да построим пътищата!
Тя ощипа бузите на момичето, от което те почервеняха още повече, след което го отпрати.
***
— В ПРОДЪЛЖЕНИЕ на двеста години — каза принц Гун — дейността на чуждите
търговци беше ограничена само до южния град Кантон. Освен това такава търговия можеше
да се извършва само чрез китайските търговци, които имат специално разрешително за това.
Лятото беше отминало, както и половината от есента и Цъси, слушайки урока си, гледаше
замислено отвъд широките врати, отворени на следобедното слънце. Порцелановите саксии с
късни хризантеми цъфтяха в червено, златно и бронзово. Тя слушаше, но не чуваше, думите
стигаха до ушите й и се носеха из ума й като паднали листа по повърхността на езеро.
Принц Гун заговори по-рязко, за да върне вниманието й върху темата.
— Чувате ли ме, императрице?
— Чувам ви — каза тя.
Той не беше сигурен, но продължи.
— Тогава си спомнете, императрице, че в края на двете опиумни войни нашият народ
беше победен. Тази загуба ни предаде горчивия урок, че не можем да смятаме западните
държави за васални. Техните алчни и безскрупулни жители, въпреки че не са ни равни, могат
да станат наши господари чрез грубата сила на ужасните си бойни машини.
Тези думи, изречени с дълбокия му силен глас, я стреснаха и тя се събуди от мечтателните
си спомени за отминалото вече лято. Колко ужасно беше да се завърне отново зад тези
високи стени и заключени порти!
— Наши господари? — повтори тя.
— Да, особено ако не бъдем нащрек — рече строго принцът. — За съжаление, ние се
огънахме и им дадохме всичко, което поискаха. Платихме огромни репарации, по принуда
отворихме много нови пристанища за омразната чуждестранна търговия. И каквото
получаваше една чужда държава, получаваха и останалите. Грубата сила е техен амулет.
Красивото му лице беше сурово, високата му фигура, облечена в одежди от сив сатен,
седеше приведена в резбования стол под Фениксовия трон, който беше любимото място на
Цъси тук, в императорската библиотека. До нея Ли Лиен-ин се беше облегнал на масивна
дървена колона, инкрустирана с червен емайл както всички други.
— Коя е нашата слабост? — попита Цъси.
Възмущението я разбуди окончателно. Тя се бе изправила на трона си, а ръцете й стискаха
страничните му облегалки. Лицето на Жун Лу, толкова ясно в ума й допреди миг, вече беше
избледняло.
Принц Гун я погледна странично, а меланхоличните му очи както винаги забелязаха
силната й красота, одухотворена от силата на пъргавия й ум. Как трябваше да я обучи, за да
спасят те династията? Тя все още беше твърде млада и уви, завинаги щеше да остане жена.
Но въпреки това нямаше равна.
— Китайците са твърде цивилизовани за времето си — каза той. — Техните мъдреци са
ги учили, че силата е зло, че войниците трябва да бъдат презирани, защото унищожават. Но
тези мъдреци са живели в древни времена и не са знаели нищо за възхода на новите
варварски племена на запад. Нашите поданици са живеели, без да познават другите народи.
Те са живеели, като че ли са единственият народ на земята. Дори сега, когато се бунтуват
срещу династията Цин, те не разбират, че не ние сме техните врагове, а хората от Запада.
Цъси чу тези страшни думи и умът й веднага разбра значението им.
— Областният управител Йе позволи ли на тези бели хора да влязат в нашия град Кантон?
— Все още не, ваше величество, но трябва да го предотвратим. Спомнете си, че ви
разказах как преди девет години те обстрелваха с оръдията си нашата крепост в устието на
Перлената река, на чиито брегове е построен градът, и със сила ни накараха да им дадем
голямо парче земя на южния й бряг, където да построят складовете и домовете си. По същото
време те поискаха портите на Кантон да бъдат отворени за тях след две години, но когато
дойде време за това, областният управител отхвърли споразумението и британците не
настояха на него. Но това не е мир. Ако тези чужденци се отказват от исканията си, то е само
защото планират да победят в някоя още по-голяма битка.
— Трябва да отлагаме — настоя Цъси. — Да ги игнорираме, докато не станем достатъчно
силни.
— Говорите прекалено опростено, ваше величество — отвърна принц Гун и въздъхна с
привичната си дълбока въздишка. — Не става въпрос само за белите хора. Знанието за
чуждестранните оръжия, победата на грубата сила, вместо на разумните аргументи, променя
дори китайците по едва доловим начин. Силата, казват те сега, е по-важна от здравия разум.
Грешали сме, казват китайците, защото само оръжията могат да ни освободят. Това,
императрице на Западния дворец, е, което ние трябва да разберем напълно, защото мога да
ви уверя, че в тази обща представа се крие такава огромна промяна в нацията ни, че ако не
успеем да се променим заедно с нея, ние, управляващите, които сме манджурци, а не
китайци, ще изгубим династията си, преди престолонаследникът да успее да седне на
Драконовия трон.
— Тогава им дайте оръжия — каза Цъси.
— Уви — въздъхна принц Гун, — ако дадем на китайците оръжия, с които да отблъснат
западните врагове, те първо ще ги обърнат срещу нас, тъй като все още ни наричат чужденци,
въпреки че предците ни са дошли от север преди двеста години. Ваше величество. Тронът се
тресе из основи.
Можеше ли тя да разбере опасностите на своето време? Очите му се спряха тревожно
върху красивото лице на жената. Той не можеше да прочете в него отговора, който търсеше,
защото знаеше, че умът й е част от цялото й същество. Тя не се разделяше във времето както
мъжете — сега плът, друг път ум, после сърце. Тя бе едновременно и трите, завършено и
пълно триединство. Така, докато принц Гун можеше само да предполага как умът на Цъси
приема онова, на което той я учеше, всъщност тя работеше върху наученото с всяко свое
сетиво. Белите мъже не заплашваха само династията, а самата нея и сина й, императорския
наследник, който беше такъв не само защото беше следващият, който щеше да седне на
Драконовия трон, а защото тя го беше заченала и създала от своята енергия, и сега инстинкт
й искаше да го спаси.
Онзи ден, когато принц Гун я остави и тя се върна в собствения си дворец, поиска да й
доведат детето. Докато си играеше с него, държеше го в прегръдките си, смееше се с него,
пееше му песните, които беше чувала от майка си, броеше малките му пръстчета, увещаваше
го да се изправи и после го хващаше, когато падаше, както правят всички майки, умът й беше
зает да планира как да унищожи враговете му. Трябваше да мисли и за нацията, но синът й бе
на първо място! И когато играта свърши, тя го предаде отново на дойката му и от този час
натам тя се сдоби с нова воля да чете меморандумите, представени на Трона от всяка
провинция, но особено много от онова място, където белите мъже се опитваха да получат
пазар за стоките си, южния град Кантон. Там, въпреки че и китайците, и белите забогатяваха
от търговията, никой не беше доволен. Тя искаше да започне война, но все още бе твърде
рано. Нестабилността от войната с чужденците, прибавена към китайските бунтове, можеше
наистина да унищожи Драконовия трон и да принуди императора да абдикира заради гнева
на народа. Не, трябваше да отлага, докато синът й пораснеше, и когато възмъжееше, той
можеше да започне войната. Година след година…
Но когато падна първият сняг над дворците, дойдоха новини по вестоносец от областния
управител на провинциите Гуан, че нови бойни кораби са акостирали в пристанището близо
до Кантон и тези кораби носели със себе си не само по-силни оръжия от преди, но също така
и английски пратеници от висок ранг. Със страх и ярост областният управител беше
изпратил този меморандум на Трона. Той не смееше, както бе написал, да напусне града си,
иначе щеше да се яви лично пред Сина на Небето и да изплаче срама си, че не е могъл да
предотврати пресичането на черните морета от враговете. Какви щяха да бъдат заповедите на
най-великия? Нека бъдат изпратени по специален вестоносец и областният управител щеше
да им се подчини.
Обезумял, императорът можеше само да свика правителството си на съвещание. Ден след
ден в сивата зора те се събираха в залата за аудиенции — Великият секретариат, чиито
четирима първи съветници — двама манджурци и двама китайци, двама помощник-
съветници — един манджурец и един китаец, и четирима под- съветници — двама
манджурци и двама китайци, се срещаха с Държавния съвет, който се състоеше от кръвните
принцове и великите секретари, и председателите и заместник-председателите на шестте
съвета — на финансите, на вътрешните дела, на церемониите, на войната, на наказанията и
на строителството. Тези държавни дейци чуха как принц Гун прочете меморандума пред
Драконовия трон. След много обсъждания всеки орган се отдели, за да реши какво да
посъветва Сина на Небето. Техните съвети бяха записани и представени на императора и той
ги получи, за да ги върне на следващия ден със свой собствен коментар, написан с алената
императорска четчица.
Сега всички знаеха, че не императорът използва четчицата, а императрицата на Западния
дворец. Всички знаеха, защото Ли Лиен-ин се хвалеше навсякъде, че всяка нощ Цъси бива
извиквана в императорската спалня, но не за любов. Не, докато императорът лежеше в
леглото си, задрямал в опиумен сън, тя дълго обмисляше сама изписаните страници,
изучавайки всяка дума и преценявайки значението им. И когато решеше каква е волята й, тя
вземаше алената четчица и задраскваше думите на онези, които съветваха да се предприемат
действия, война или отмъщение срещу нашествениците.
Отлагайте — заповядваше тя. — Не се съгласявайте, но и не се
съпротивлявайте, не още. Обещавайте и после нарушавайте обещанията. Не е ли
нашата страна голяма и могъща? Трябва ли да убием тялото, защото комар е
ухапал пръста на крака?
Никой не посмя да не се подчини, защото тя подпечата писмото си с императорския
печат, който само тя, освен императора, можеше да взема от ковчежето му в императорската
спалня. Всичко, което тя беше заповядала, се отпечатваше в дворцовия вестник, както биваха
отпечатвани императорските укази, есета и меморандуми всеки ден в продължение на
осемстотин години. Този вестник се изпращаше по вестоносец до всяка провинция и нейния
областен управител, до всеки град и неговия магистрат, така че хората навсякъде да узнаят
каква е императорската воля. И тази воля сега беше волята на една жена, млада и красива,
която седеше сама в императорската спалня, докато Синът на Небето спеше.
Принц Гун, който четеше алените букви, се бе поболял от страх.
— Ваше величество — каза той, когато двамата отново се срещнаха в мразовитите сенки
на императорската библиотека, — трябва да ви предупреждавам отново и отново, че нравът
на тези бели хора е буен и див. Те не са живели векове наред като нашия народ. Те са деца.
Когато видят нещо, което искат, протягат ръце, за да го сграбчат. Закъсненията и неспазените
обещания само ще ги разгневят. Трябва да преговаряме с тях, да ги убедим, дори да ги
подкупим, за да напуснат нашите брегове.
Тя го стрелна с прекрасните си очи.
— И какво, моля ви, могат да направят те? Могат ли корабите им да преплават хилядите
километри нагоре по крайбрежието ни? Тормозели един южен град? Това означава ли, че
могат да заплашват самия Син на Небето?
— Смятам, че е възможно — каза той мрачно.
— Нека времето покаже — отвърна тя.
— Надявам се да не бъде твърде късно — въздъхна той.
Тя го съжали заради измъчената му външност, твърде мрачна за мъж, който все още бе
млад и красив, и го успокои с мили думи:
— Вие сам се натоварвате премного. Наслаждавате се на меланхолията си. Трябва да се
отдавате на удоволствията както другите мъже. Аз например никога не съм ви виждала в
театъра.
Принц Гун не отговори на тези думи, а си тръгна. Откакто се беше завърнала от Летния
дворец, Цъси държеше придворните актьори близо до себе си и те, издържани от хазната, се
радваха на добра храна, собствен павилион извън стените на Забранения град, в който да
живеят, и друг, намиращ се вътре в императорски град, в който да играят. На всеки празник
Цъси им заповядваше да изиграят някое пиеса, която се посещаваше от двора, а понякога и
от самия император, но със сигурност присъстваха придворните дами и императорските
наложници, евнусите и по-нисшите принцове със своите фамилии. По залез мъжете и
техните семейства трябваше да си тръгнат, но представленията продължаваха по два-три часа
всеки ден и в такива развлечения зимата отмина и дойде пролетта, а мирът се запази.
***
С РАЗЦЪФВАНЕТО НА дървовидните божури дворът започна да се приготвя да празнува
рождения ден на престолонаследника. Пролетта беше мека. Дъждовете паднаха рано и
измиха праха, въздухът беше лек и толкова топъл, че над зеленината вече се виждаха миражи,
приличащи на нарисувани картини от някоя далечна страна. Народът, осведомен от
вестниците, се радваше на предстоящия празник и хората приготвяха дарове. Приспивен мир
беше обхванал всички провинции и принц Гун се чудеше дали императрицата на Западния
дворец не притежава някаква скрита мъдрост. Корабите на белите мъже стояха закотвени в
пристанището близо до Кантон и всекидневните спорове продължаваха, но не беше по-зле от
преди. Областният управител все още управляваше града, но не бе приел английския
пратеник, високопоставения благородник Елгин. Защото този лорд все още не искаше да се
поклони до земята, признавайки по този начин по-ниското си положение, а областният
управител Йе, горд и загрижен за поста си, не искаше да приема пратеник, който не би се
поклонил пред него, представителя на императора. Никой от тях не се предаваше и всеки
отстояваше позицията си заради своя владетел.
В този съмнителен и нестабилен мир поданиците се зарадваха на възможността да
празнуват и да си доставят удоволствие, докато дворът се подготвяше за рождения ден на
престолонаследника. Навсякъде хората поглеждаха към съседите си и се съгласяваха, че няма
да мислят за дните след празника, и затова оставяха бъдещето за по-късно. За Цъси това
тържество имаше и друго значение. През цялата зима и нейните беди тя беше търпелива с
времето и строга към собственото си сърце. Но докато решително изучаваше книгите си, тя
не забравяше Жун Лу и намерението си да го издигне в ранг. Един ден преди рождения ден тя
случайно срещна, или поне така изглеждаше, госпожица Мей, която изглеждаше тъжна. Цъси
протегна ръка и погали гладката й буза.
— Не мисли, че съм забравила, дете мое!
Тя се взря в красивите очи, които я гледаха стреснато, и видя, че тази жена, която беше
нарекла „дете“, разбира какво има предвид. Тайната сила на Цъси се криеше в това, че
докато насочваше ума си към големите държавни проблеми, обмисляйки ги до късно през
нощта и отвъд степента, в която принц Гун си мислеше, че го прави, в същото време не
забравяше собствените си скрити желания. Така няколко нощи преди рождения ден, докато
лежеше в прегръдките на императора, привидно заспала, тя промърмори:
— За малко да забравя…
— Какво да забравиш, сърце мое? — попита той.
Императорът беше в добро настроение, защото тази нощ бе получил достатъчно
удовлетворение, за да се чувства все още мъж.
— Нали знаете, господарю, че началникът на императорската стража е мой родственик?
— каза тя, все още уж сънена.
— Зная, тоест така съм чувал.
— Много отдавна обещах на чичо си Муян-а нещо, свързано с него, и изобщо не спазих
онова обещание.
— И?
— Ако го поканите на тържеството по случай рождения ден на сина ни, господарю,
съвестта ми ще се успокои.
Императорът се изненада вяло.
— Какво, стражник? Няма ли това да предизвика ревността на по-нисшите принцове и
семействата им?
— Малките хора винаги ревнуват, господарю. Но сторете каквото сметнете за редно —
промърмори тя.
Въпреки това след малко Цъси се отдръпна леко от него. После се прозя и каза, че е
изморена.
— Боли ме зъб — продължи тя, но това не беше вярно, защото всичките й зъби бяха бели
и здрави като чиста слонова кост.
След това се измъкна от леглото, обу сатенените си обувки и каза:
— Не ме викайте утре вечер, господарю, защото не искам да казвам на главния евнух, че
няма да дойда, ако го изпратите да ме повика.
Императорът се обезпокои, познавайки непоколебимата й воля, и тъй като знаеше, че тя
не го обича, трябваше да моли за благоразположението й и да се пазари за него. Той я остави
да си тръгне, въпреки че беше разтревожен, и така изминаха две нощи, в които тя не се върна,
а той не посмя да я извика, за да не му се смеят в двореца, ако евнусите чуят, че пак му е
отказала. Те познаваха нейните трикове и знаеха колко често на императора му се налага да
й изпраща подаръци, преди тя отново да се върне при него. Последния път беше наистина
мъчително, защото тя отказа да му се подчини, докато той не изпрати един евнух на юг, през
пет провинции, да търси слонова кост от птица носорог (Скъпоценен материал, наричан още „златен
нефрит“, който се взема от характерния израстък на човката на птица носорог (Buceros vigil). Освен всичките му
качества и приложения се е смятало, че поставен до отровни храни, променя цвета си.), тази необичайно
рядка субстанция, добивана от човката на шлемоноса птица носорог, която живееше само в
джунглите на Малая, Борнео и Суматра. Цъси беше чул за тази птица и копнееше за
украшение, направено от жълтата кост на голямата й човка, покрита с алена кожа. Тази
слонова кост бе дошла за пръв път преда векове в императорския двор като данък от остров
Борнео и била толкова рядка, че само императорите можели да я носят във вид на копчета,
катарами и пръстени, а червената й обвивка служела за покритие на церемониалните им
колани. В настоящата династия императорските принцове толкова обичаха този материал, че
не беше позволено на никоя жена да го носи, затова Цъси го желаеше толкова силно. Когато
императорът й обясни търпеливо, че тя няма право да го носи и как принцовете биха се
ядосали, ако той се съгласи на това, тя каза, че въпреки това ще го получи, и се оттегли за
седмици, докато накрая от отчаяние императорът не се предаде, знаейки колко непреклонна
беше тя, когато се накърнеше нейната воля.
— Иска ми се да не обичах толкова трудна жена — изпъшка той пред главния си евнух на
следващия ден.
Ан Дъхай също изпъшка, за да покаже уважение.
— Всички ние бихме искали това, най-велики, и въпреки това я обичаме, като изключим
малцината, които я мразят!
Сега императорът отново се предаде и й изпрати обещанието си, така че на третата нощ,
последната преди тържеството, той извика Цъси и тя дойде при него, много горда, красива и
весела, и в щедростта си, след като бе получила онова, което искаше, му се отблагодари
подобаващо. Същата нощ Жун Лу получи императорската покана за рождения ден.
Денят на празненството беше хубав и ясен на зазоряване, въздухът беше изчистен от по-
раншните пясъчни бури и Цъси се събуди от глъч и музика. Във всеки двор в града
семействата изстрелваха фойерверки още с изгрева на слънцето, освен това биеха гонгове и
барабани и свиреха с тръби. Това се случваше във всички градове на империята, както и в
селата, и в продължение на три дни никой нямаше да работи.
Тя стана рано от леглото си, по-властна от всякога, но внимаваше да бъде учтива както
обикновено с всички жени в двореца си, толкова вежлива с прислужниците си, колкото и с
най-висшите си придворни дами. Изкъпаха я, тя позволи да я облекат и изяде закуската си от
сладкиши. След това й доведоха престолонаследника, облечен в царствените дрехи от ален
сатен и с шапчица на главата си, съответстваща на изключителния му ранг. Тя го взе на ръце,
а сърцето й щеше да се пръсне от любов и гордост. Помириса парфюмираните му бузки и
дланите на мъничките му ръце, пълни и със здрав вид, и му прошепна:
— Днес аз съм най-щастливата жена на земята.
Той й се усмихна с бебешката си усмивка и очите й се напълниха със сълзи. Не, и нямаше
да се страхува, дори от ревнивите богове. Беше сигурна в себе си и никой не можеше да й
стори зло — на земята или на небето. Нейната съдба беше неин щит.
Когато часът настъпи, тя извика придворните си дами и предшествайки
престолонаследника в дворцовата си носилка, отиде във Върховната тронна зала, самия
център на Забранения град, която императорът беше избрал за получаването на подаръците
за рождения ден. Тази централна и най-свещена зала беше дълга шейсет и четири метра,
широка трийсет и седем и висока трийсет и седем метра и половина и беше най-голямата
сред всички дворци. Оградена от двете страни от две по-малки зали, тя се издигаше от
широка мраморна тераса, известна като Драконовата тераса, а под нея имаше пет реда
мраморни стъпала с издълбани между тях дракони. На терасата стояха позлатени резервоари
за вода, урни за горене на тамян, слънчеви часовници и мерилки за зърно — символи на
Небето и Земята, и тя беше оградена с мраморни балюстради, чиито колони повтаряха
свещените числа на боговете. Днес покривът на залата блестеше златен на слънцето. Нямаше
плевели и треви, които да нарушават гладкостта му, защото, когато бяха поставени плочите
му в древни времена, в хоросана беше забъркана отрова, която убиваше всички донесени от
вятъра семена на треви и дървета.
Уви, толкова свещена беше тази Върховна тронна зала, че никоя жена не беше влизала в
нея и дори гордостта и красотата на Цъси не можеха да я вкарат в нея през този ден. Тя се
взря в златния покрив, резбованите входове и боядисания стрехи и след това се оттегли в
една от страничните зали, Залата на средната хармония, предпочитайки я пред другата,
Залата на издигнатата хармония.
Но императорът не я бе забравил. След като се беше настанил на Драконовия трон и
получил подаръците от народа, докато до него принц Гун държеше престолонаследника на
ръце, той заповяда на евнусите да отнесат всички дарове в Залата на средната хармония. Така
Цъси също ги разгледа и оцени и въпреки че не изрази напълно удоволствието си, защото
никой подарък не беше достатъчно великолепен за нейния син, всички видяха радостта,
изписана на лицето й и в блесналите й очи, защото даровете наистина бяха много ценни и
богати.
Денят не беше достатъчно дълъг за получаването на подаръците и когато слънцето залезе,
оставащите дарове, изпратени от по-нисшите принцове и други второстепенни личности,
бяха сложени настрани. Луната изгря и настъпи часът за празнуване в Императорската
банкетна зала, където се провеждаха само големи тържества. Тук императорът и двете му
императрици влязоха преди останалите и седнаха на отделна маса, а на една от близките
маси седеше престолонаследникът на коленете на чичо си, принц Гун. Императорът не
можеше да откъсне очи от детето и наистина момченцето беше в най-весело настроение.
Големите му очи, приличащи на тези на майка му, се местеха от една огромна свещ на друга,
докато те се полюшваха във фенерите с пискюли над масите, сочеше ги, пляскаше с ръце и се
смееше. То носеше одежди от жълт сатен, които стигаха от врата до кадифените му обувки, и
върху тях бяха избродирани дракончета с червена коприна. На главата си носеше шапчица от
ален сатен, украсена с пауново перце, а около врата му висеше, както винаги, заключената с
катинарче верижка, която Цъси му беше закачила, когато се бе родил, за да го предпазва от
злите духове, които биха искали да го убият. Всички се възхищаваха на престолонаследника,
но никой не изразяваше похвалите си на висок глас, нито споменаваше колко е здрав и
пораснал, да не би зли демони да се навъртат наоколо.
Само Сакота, императрицата на Източния дворец, гледаше тъжно към него и въпреки че
беше кротка, не можа да се въздържи да не изрече една-две заядливи думи. Когато
императорът от учтивост я подтикна да пробва едно ястие, тя поклати глава и каза, че не
може да яде, защото не е гладна; и че от всички ястия най-малко харесва това; а когато Цъси
се съгласи с нея, тя се престори, че не я е чула. Сакота седеше там, на масата на тържеството,
крехка като птичка, малките й ръце, подобни на ноктите на граблива птица, бяха натежали
от твърде големите бижута, а под високата шапчица лицето й беше бледо и изпито. Кой
можеше да обвинява императора, когато прехвърли вниманието си от този консорт към
другия? Никога Цъси не бе била по-красива и грациозна. На заяжданията на Сакота
отговаряше с абсолютно търпение и всички, които я видяха, усетиха колко великодушна е
душата й.
Между ниските маси, сложени за хилядата гости, които седяха на алени възглавнички,
тихо и бързо сновяха евнуси в ярки одежди, за да обслужат всички. В далечния край на залата
се бяха разположили придворните дами и съпругите на принцовете, министрите и
благородниците, а в близкия — самите благородници. Най-близко до Цъси, всъщност до
дясната й ръка, седеше госпожица Мей. Цъси погледна надолу към нея и й се усмихна. И
двете знаеха къде седи Жун Лу, въпреки че той беше на една далечна маса. Гостите
несъмнено се чудеха защо началникът на стражата е удостоен с тази чест, но когато въпросът
беше зададен иззад един ръкав на един от сновящите евнуси, отговорът му беше готов:
— Той е родственик на императрицата на Западния дворец и е тук по нейна заповед.
Нямаше какво да се отговори на това.
Междувременно часовете на тържеството отминаваха, дворцовите музиканти свиреха на
древните си арфи, флейтите и барабаните си, а театърът продължаваше за всички, които
искаха да го гледат. Сцената беше издигната достатъчно, за да я виждат императорът и
консортите му, но не по-високо от тях. Престолонаследникът най-накрая заспа дълбоко и
главният евнух го отнесе, свещите догаряха и трептяха, а празненството се приближаваше
към края си.
— Чай за благородниците — заповяда принц Гун на главния евнух, когато той се върна.
Евнусите сервираха чай на всички благородници, но не и на началника на стражата, който
не беше благородник. Цъси, която си даваше вид, че нищо не забелязва, видя всичко и повика
с покритата си със скъпоценности ръка Ли Лиен-ин, който винаги беше нащрек и сега бързо
се приближи към нея.
— Занеси купичката ми за чай на моя родственик — заповяда му тя с най-ясния си глас.
После покри с порцелановия капак купичката, от която още не беше отпила, и я подаде с
две ръце на евнуха. Ли Лиен-ин, горд, че на него се пада честта, я занесе с две ръце на Жун
Лу, който стана и я взе също с две ръце. Той я остави на масата, обърна се към императрицата
на Западния дворец и й се поклони девет пъти, за да изрази благодарността си.
Разговорите секнаха и гостите се спогледаха. Но Цъси се направи, че не забелязва.
Вместо това тя погледна надолу към госпожица Мей и отново й се усмихна. Този миг също
отмина. Главният евнух направи знак на музикантите и ведра музика се понесе във въздуха,
докато се сервираха последните ястия.
Луната беше високо в небето, а часът бе късен. Всички чакаха императорът да стане и да
си проправи път към терасата, където го очакваше носилката му. Но той не се изправи.
Вместо това плесна с ръце и главният евнух извика на музикантите да спрат.
— Сега какво? — попита Цъси принц Гун.
— Не знам, императрице — каза той.
Над празнуващите отново легна тишина и очите им се извърнаха към вратите, през които
влизаха и излизаха евнусите.
Синът на Небето се наведе към възлюбената си.
— Сърце мое — прошепна й той, — погледни към големите порти!
Цъси погледна натам и видя шестима евнуси да носят златен поднос, толкова тежък, че го
бяха вдигнали на главите си и се бяха привели под него. На този поднос имаше голяма
праскова, златна от едната страна и червена от другата. Праскова? Тя беше символът на
дългия живот.
— Обяви подаръка ми за Щастливата майка на престолонаследника! — заповяда
императорът на брат си.
Принц Гун се изправи.
— Подарък от Сина на Небето за Щастливата майка на престолонаследника!
Всички станаха и се поклониха, когато евнусите донесоха подноса на Цъси и го
задържаха пред нея.
— Вземи прасковата в ръце — заповяда й Синът на Небето.
Тя протегна ръце към гигантския сладкиш, който се разцепи и разпадна. Вътре в него тя
видя чифт обувки, направени от розов сатен и с фино избродирани със златни и сребърни
нишки цветя, а в нишките им бяха вплетени скъпоценни камъни ОТ всички цветове.
Високите токове по манджурска мода под средата на подметките бяха обсипани с розови
перли от Индия, толкова близо една до друга, не сатенът не се виждаше.
Цъси вдигна бляскавите си очи към лицето на Сина на Небето.
— За мен ли са, господарю?
— Само за теб — каза той.
Това беше смел дар, символ на страстната любов на един мъж към една жена.
***
СКОРО ОТ ЮГ дойдоха лоши новини. Неприятностите се бяха случили по-рано, но Йе,
областният управител на провинциите Гуан, бе задържал най-лошата, докато празникът
свърши. Сега вече не можеше да крие новата беда. Той изпрати бързи конни куриери към
столицата, които да съобщят, че англичанинът, лорд Елгин, отново е заплашил да нападне
град Кантон, този път с шест хиляди воини, които чакаха на бойните му кораби в
пристанището в устието на Перлената река. Дори да нямаше скрити китайски бунтовници в
града, императорската армия нямаше да може да удържи портите. Уви, градът беше червив от
бунтовници, които се наричаха християни, водени от лудия Хун, този невеж, но силен мъж,
който постоянно заявяваше, че е изпратен от чуждестранен бог, на име Исус, за да събори
Манджурския трон.
Когато ужасната новина пристигна в императорския град, пръв я получи принц Гун, но не
посмя да я предаде на императора. От празненството по случай рождения ден на
престолонаследника насам императорът не беше ставал от леглото си. Той беше ял и пил
твърде много и след това, за да облекчи болките си, бе пушил опиум, така че сега не можеше
да отличи деня от нощта. Затова принц Гун изпрати съобщение на Цъси, че иска аудиенция
веднага. Същия ден, един час след пладне, Цъси отиде в императорската библиотека и седна
зад един параван, защото принц Гун не идваше сам. С него бяха великият съветник Сушун и
съюзникът му принц Цай и заедно с тях — принц И, който беше по-малък брат на Сина на
Небето, отстъпчив мъж без ум и разум, но податлив на завист и раздразнителност.
Четиримата, заобиколени на разстояние от евнусите, които бяха дошли, за да им прислужват,
сега чуха новината, която принц Гун прочете от свитъка, написан от областния управител със
собствената му четчица.
— Много лошо — промърмори Сушун.
Той беше висок едър мъж, със силно и грубо лице и Цъси се зачуди как би могъл да бъде
баща на толкова нежна красавица като любимката й, госпожица Мей.
— Много лошо — съгласи се принц И с висок писклив глас.
— Толкова лошо — рече принц Гун, — че трябва да обмислим въпроса дали този Елгин,
ако превземе град Кантон и се укрепи там, няма да поиска да бъде приет тук, в
императорския двор.
Цъси плесна с едната си ръка върху другата.
— Никога!
— Почитаема — каза тъжно принц Гун, — смятам, че не бихме могли да откажем на
толкова силен враг.
— Трябва да използваме лукавство — отвърна тя. — Трябва да продължим да обещаваме
и да отлагаме.
— Не можем да победим — заяви принц Гун.
Но великият съветник Сушун пристъпи напред.
— Успяхме да победим преди две години, когато англичанинът Сиймор влезе в град
Кантон. Спомнете си, принце, че той беше прогонен отново. Тогава бе предложена награда
от трийсет сребърни монети за главата на всеки англичанин и когато тези глави бяха
донесени на областния управител, той нареди да бъдат разнасяни по улиците на града.
Областният управител също така заповяда складовете на чужденците да бъдат изгорени до
основи. След това англичаните се оттеглиха.
— Наистина се оттеглиха — съгласи се принц И.
Но принц Гун отказа да се съгласи с тях. Той стоеше — висок, красив и силен, твърде
млад, за да говори така дръзко пред тези мъже. Въпреки това заговори:
— Англичаните се оттеглиха само за да повикат подкрепления. Сега тези подкрепления
дойдоха. Още повече че този път французите, които искат да заграбят нашия Индокитай, са
обещали да помогнат на англичаните срещу нас и отново използват като извинение френския
свещеник, измъчван и убит в Гуанси. Освен това чух, че лорд Елгин е получил заповеди от
владетелката си, английската кралица, да поиска право на пребиваване тук, в нашата
столица, за пратеник от нейния двор, когато тя реши да изпрати такъв.
Цъси не беше променила възгледите си, но имаше такова голямо уважение към принц Гун
и желание да запази верността му, че каза вежливо:
— Не се и съмнявам, че сте прав, но все пак се чудя. Със сигурност моята западна сестра
кралица не знае какво иска този лорд от нейно име. Иначе защо всичко това не се случи
преди, когато ги прогонихме?
Принц Гун търпеливо обясни:
— Това закъснение, ваше величество, беше причинено от бунта в Индия, за който ви
разказах преди няколко месеца. Както знаете, сега цяла Индия е завладяна от Англия и
когато там наскоро се надигна бунт, в който много английски мъже и жени бяха убити,
английската армия го потуши със страшна сила. Сега англичаните идват за още завоевания.
Страхувам се, че те възнамеряват един ден да притежават нашата страна, както притежават
Индия. Кой знае докъде ще стигне алчността им? Островните народи винаги са алчни,
защото, когато се умножават, нямат къде да отидат. Ако ние паднем, целият ни свят ще се
срути заедно с нас. Трябва да избегнем това на всяка цена.
— Наистина трябва — съгласи се Цъси.
Но тя все още не беше убедена. Гласът й не беше сериозен, нито държанието й загрижено,
когато продължи:
— Но разстоянията са големи, а стените ни — здрави и затова аз смятам, че бедата не
може да ни сполети толкова бързо и лесно. Още повече че Синът на Небето е твърде болен,
за да го тревожим. Скоро трябва да напуснем града за през лятото. Нека отложим всички
действия, докато горещият сезон не свърши и не се върнем от Летния дворец. Изпратете
съобщение на областния управител да обещае на англичаните да напише меморандум до
Трона, в който да представи техните искания. Когато получим меморандума, ще изпратим
отговор, че Синът на Небето е болен и че трябва да почакаме до зимата, когато той се
възстанови достатъчно, за да взема решения.
— Мъдро — извика великият съветник.
— Наистина мъдро — повтори принц Цай, а принц И кимна нагоре-надолу с глава.
Принц Гун запази мълчеше, ако се изключат тежките въздишки, които се откъсваха от
гърдите му.
Но Цъси не обърна внимание на тези въздишки и сложи край на аудиенцията. От
императорската библиотека тя отиде в двореца, където живееше синът й с дойките и
евнусите си, и остана при него в продължение на часове, наблюдаваше го как спи и го сложи
на коленете си, когато се събуди, а после, когато той поиска да ходи, му позволи да се държи
за ръката й. От него тя черпеше силата и решителността си и когато беше изплашена, идваше
в двореца му, за да възвърне смелостта си. Той беше нейният мъничък бог, нейната
скъпоценност в лотосовия цвят (Препратка към будистката мантра „Ом мани падме хум“ където „мани”
означава „скъпоценност“ или „зърно, а „падме“—„лотосов цвят“) и тя го обожаваше с цялото си сърце и с
цялото си същество. Със сърце, преливащо от любов, тя взе детето и го притисна към себе
си, копнеейки да го пази така, както някога го бе пазила вътре в тялото си.
След часовете, прекарани с детето, Цъси се върна в собствения си дворец ободрена и се
зае с безкрайната задача да изучава всички писма и меморандуми, изпратени до Трона, и да
решава какво трябва да заповяда императорът в отговор.
През тези месеци преди лятото тя уреди сватбата на сестра си със седмия принц, наречен
Чун, чието лично име бе Ихуан. Тя имаше лична аудиенция с този принц, за да може да го
огледа сама от страна на сестра си, и въпреки че лицето му беше грозно, а главата — твърде
голяма за тялото му, тя разбра, че той е честен и простоват, мъж без лични амбиции и
благодарен към нея заради предстоящата си женитба. Бракът беше сключен преди
отпътуването на двора за Юенмин-юен, но нямаше тържество от уважение към заболяването
на императора. Самата Цъси знаеше само, че в уречения ден сестра й е заминала с
подобаващи церемонии за двореца на принц Чун, който се намираше отвъд стените на
Забранения град.
***
Лятото ПРЕМИНА тъжно дори в Юенмин-юен, защото, докато императора беше болен,
не можеше да се свири музика, нито да се играят пиеси или пък да се провеждат увеселения.
Великолепните дни следваха един след друг, но Цъси не забравяше своята титла и не
организира дори едно плаване с лодка по Лотосовото езеро, и живееше много самотно. Не се
осмели и да отличи повече родственика сн Жун Лу, защото клюките се бяха разпространили
като горски пожар в суха гора след тържеството по случай рождения ден на
престолонаследника и всички вече знаеха, че някога тя е била сгодена за него. Докато
властта й не станеше безспорна, не можеше да направи нищо повече за Жун Лу, защото то
щеше да бъде използвано срещу нея пред императора, а ако той умреше — срещу сина й.
Въпреки че беше млада и пламенна, тя се владееше отлично и когато пожелаеше, можеше да
бъде много търпелива.
Дворът се завърна в Забранения град рано през есента на същата година, празненствата по
случай жътвата се проведоха скромно и докато месеците отминаваха спокойно, Цъси
вярваше, че е взела мъдро решение да не позволява да се започва война с чужденците.
Областният управител Йе беше изпратил добри новини. Той пишеше, че англичаните,
въпреки че се ядосвали на бавенето на отговора, били безпомощни и че техният водач, лорд
Елгин, прекарвал дните си в Хонконг, тропайки с крак и въздишайки.
— Това е доказателство — обяви тържествуваща Цъси, — че кралицата на Запада е моя
съюзничка.
Само лошото здраве на императора натъжаваше Цъси. Тя не се преструваше дори в
сърцето си, че обича бледата неподвижна фигура, която лежеше безмълвна върху жълтите си
сатенени възглавници, но се страхуваше от смъртта й заради вълненията около
наследяването. Престолонаследникът все още бе твърде малък, така че, ако сега седнеше на
Драконовия трон, щеше да има големи разправии за това кой да стане регент. Тя и само тя
трябваше да бъде регент, но беше ли способна да вземе трона и да го задържи за сина си?
Силните мъже от манджурските кланове щяха да излязат на сцената, за да предявят своите
претенции. Можеше дори нов владетел да измести престолонаследника. Ах, имаше заговори
навсякъде. Тя знаеше, защото Ли Лиен-ин й донесе новината, че Сушун сам заговорничи и се
опитва да убеди принц И да се присъедини към него, а принц Джън бе третият злодей.
Имаше и по-малки заговори на по-нисши заговорници. Кой можеше да ги познава всичките?
За нейно щастие, съветникът й, принц Гун, беше почтен и не кроеше интриги, а главният
евнух Ан Дъхай, който се разпореждаше във всички дворци и с всички евнуси, й беше верен,
защото тя бе възлюбената на неговия господар, императора. Най-напред по навик, а после,
защото беше забогатял покрай господаря си, главният евнух обичаше този слабохарактерен
владетел и винаги стоеше близо до голямото резбовано легло, където лежеше той,
неподвижен и рядко говорещ. Главният евнух беше този, който чуваше шепота на императора
и който се навеждаше над него, за да разбере какво желае. Понякога нощем, докато другите
спяха, главният евнух отиваше сам да доведе Цъси и да й каже, че императорът се страхува и
че копнее да докосне ръката й и да зърне лицето й. След това, облечена в тъмни одежди, тя
следваше главния евнух през тихите галерии и влизаше в мрачната стая, където винаги горяха
свещи. Тя сядаше на стола си до голямото легло и държеше ръцете на императора, толкова
студени и безжизнени, между своите, позволяваше му да я гледа и правеше погледа си нежен,
за да го успокои. Така стоеше тя, докато той заспеше, след което се измъкваше отново.
Главният евнух, наблюдавайки от разстояние, забелязваше голямото й търпение, постоянната
й учтивост и грижовната й доброта и от този ден нататък започна да се отнася към нея със
същата отдаденост и вярност, които даряваше на императора от първия път, когато прекрачи
портите на двореца му. Тогава беше дванайсетгодишно дете, скопено от собствения си баща,
за да може да стане прислужник в императорския град. Този евнух понякога крадеше,
вземаше онова, което искаше, от огромните складове, принадлежащи на господаря му, и
всички знаеха, че сам е натрупал големи съкровища. Той можеше да бъде също така и жесток
— хора умираха на въжето или от сабя, когато насочеше палец надолу в знака на смъртта. Но
в самотното си сърце, скрито под слоевете увеличаваща се плът и лой, той обичаше само и
единствено суверена си. А когато видя, че императорът приближава все повече смъртта с
всеки изминал ден, той започна да прехвърля тази странна и непоколебима преданост час по
час към жената — млада, красива и силна, — която императорът обичаше повече от всички
други и щеше да обича до последния си дъх.
И така, никой не бе подготвен за ужасната новина, която достигна дворцовите порти един
ден по здрач през ранната зима на тази година. Беше ден като всички останали, студен и
заплашващ със сняг. Градът беше тих, работата се вършеше, но без особено оживление. Вътре
в двореца имаше малко движение, не се провеждаха аудиенции, защото важните въпроси
биваха пренасочвани към принц Гун от страна на императора, а решенията се отлагаха.
Цъси беше прекарала деня в рисуване. Учителката й, госпожа Мяо, стоеше до нея, без
повече да наставлява или да забранява, и наблюдаваше как царствената й ученичка рисува
клонките на цъфтящо прасковено дърво. Не беше лесно за Цъси да удовлетвори учителката
си, така че тя се стараеше и рисуваше мълчаливо. Най-напред трябваше да натопи четката си
в мастилото по такъв начин, че с едно движение да очертае клончето, както и да го оцвети,
което тя вършеше старателно и съвършено.
Госпожа Мяо я похвали:
— Много добре, почитаема.
— Още не съм свършила — отвърна Цъси.
Със същото старание тя нарисува второ клонче, преплитащо се с първото. Госпожа Мяо
замълча. Цъси смръщи вежди.
— Не ви ли харесва какво нарисувах?
— Въпросът не е дали ми харесва, или не, почитаема — каза учителката. — Въпросът,
който трябва да си зададете, е дали майсторите художници на прасковени цветчета биха
преплели двете клонки по този начин.
— И защо не биха? — попита Цъси.
— Инстинктът трябва да ви направлява в изкуството, а не разумът — отвърна учителката.
— Най-просто казано, не биха.
Цъси разшири зениците на големите си очи и стисна червените си устни, приготвяйки се
за спор, но госпожа Мяо отказа да спори.
— Ако вие, почитаема, искате да преплетете клонките по този начин, направете го —
каза тя кротко. — Дойде времето, когато можете да рисувате както си искате.
Тя замълча и след това каза замислено, повдигайки нежната си глава, за да разгледа
ученичката си:
— Вие сте любителка, почитаема, и няма нужда да ставате професионалисти като мен,
защото аз съм художник, както и цялото ми семейство. Но ако бяхте свободна да станете
художничка, а не трябваше да носите бремето на народа и държавата, вие, почитаема, щяхте
да бъдете сред най-добрите художници. Виждам сила и точност в четката ви и това е гений,
на който трябва само практика, за да бъде завършен. Уви, в живота ви няма достатъчно
време, за да може това величие да се прибави към другите, които вече притежавате.
Тя не можа да довърши. Докато Цъси слушаше, а големите й очи бяха втренчени в лицето
на учителката й, главният евнух влетя в павилиона, където седяха дамите. И двете се
обърнаха към него, учудени и разтревожени, защото той наистина представляваше страшна
гледка. Беше тичал по целия път насам, очите му се въртяха и бяха готови да изскочат, дъхът
му излизаше на пресекулки, които заплашваха да разкъсат гърдите му, а огромната му
грамада плът беше бледа и мокра от пот. Две струйки се стичаха по дебелите му бузи,
въпреки студа.
— Почитаема! — изкрещя той. — Почитаема, пригответе се…
Цъси се изправи веднага, за да чуе новината за смърт, но чия?
— Почитаема — изрева главният евнух, — вестоносец от Кантон… градът е загубен…
чужденците са го превзели… областният управител е пленен! Слизал по крепостната стена,
за да избяга…
Тя отново седна. Беше катастрофа, но не смърт.
— Съберете си ума — каза тя строго на треперещия евнух. — Помислих по вида ви, че
врагът е пред портите на двореца.
Въпреки това тя остави четките си, а госпожа Мяо се оттегли тихо. Главният евнух
чакаше, бършейки потта с ръкавите си.
— Поканете принц Гун да дойде тук при мен — нареди му тя. — След това се върнете
обратно при леглото на императора.
— Да, почитаема — каза скромно главният евнух и бързо се отдалечи.
След няколко минути принц Гун дойде сам, без да води със себе си съветник или друг
принц. Знаеше най-лошото, защото сам бе получил от изтощения вестоносец меморандума,
написан от незнайна ръка, но носещ собствения печат на областния управител, и го беше
взел със себе си.
— Прочетете ми го — каза Цъси, след като прие почестите му.
Той го прочете бавно, а тя слушаше, седнала на малкия трон в личната си библиотека,
докато очите й бяха взрени замислено в саксията с жълти орхидеи на масата. Тя чу всичко,
което вестоносецът беше казал на главния евнух, и още много. Шест хиляди западни воини
дебаркирали, придвижили се до портите на Кантон и го нападнали. Императорската армия
се отбранявала и демонстрирала смелост, после отстъпила, а китайските бунтовници, които
се криели в града, отворили портите и пуснали чуждите врагове вътре. Областният
управител, чул лошата новина, избягал от двореца си към крепостната стена, откъдето
неговите служители го спуснали по въже. Но на средата на пътя китайците го видели да виси
от въжето и извикали на враговете, които се втурнали нагоре по стената, отрязали въжето и
взели областния управител в плен. Всички висши чиновници били пленени, а областният
управител бил отведен в Калкута, в далечна Индия. След това западняците, арогантни и
незачитащи никого, назначили ново правителство изцяло от китайци, и така се
противопоставили на манджурската династия. Още по-лошо — продължаваше съобщението,
— англичаните заявили, че има нови искания от страна на тяхната кралица, но не казали
какви. Вместо това настояли да се явят пред императора в Пекин, за да му кажат какви са те.
В това тихо място, където един час по-рано Цъси бе рисувала прасковени цветчета, сега
върху нея се стовариха ужасните новини. Тя изслуша всичко но не каза и дума. Седеше
замислена и принц Гун, който гледаше странично към нея, съжали красивата самотна жена и
изчака тя да заговори първа.
— Не можем да приемем тези ужасни чужденци в нашия двор — каза тя накрая. — Все
още смятам, че те използват името на Виктория без нейно знание. Но аз не мога да достигна
далечния й трон, нито да разкрия на нашия народ смъртоносната болест на императора.
Наследникът е все още твърде малък, а наследяването не е ясно. Трябва да откажем на
чужденците. На всяка цена трябва да отлагаме, да обещаваме и отново да отлагаме, като
използваме за извинение зимата.
Сред собствената си силна тревога той я съжаляваше дълбоко, така че заговори
внимателно.
— Императрице, повтарям онова, което вече казах. Вие не разбирате природата на тези
хора. Твърде късно е. Търпението им се е изчерпало.
— Нека да видим — каза тя и това беше всичко.
На молбите и съветите му поклати глава с бледо лице и тъмни сенки, пълзящи под
помрачнелите й очи.
— Нека да видим — каза тя. — Нека да видим.
***
НЕБЕТО МИ ПОМАГА, каза си Цъси, и наистина тази зима беше по-студена, отколкото
някой можеше да си спомни. Ден след ден тя ставаше и поглеждаше през прозореца към
снега, който бе по-дълбок от предишния ден. На императорските вестоносци от юг им
трябваше три пъти повече време от обичайното, за да стигнат до столицата, а отговорът й
пристигаше в Кантон с няколко месеца закъснение. Възрастният областен управител Йе сега
гниеше в един затвор в Калкута, където го бяха отвели англичаните, но сърцето й беше
изстинало към него. Той беше предал Трона и нищо не можеше да го извини. Нека умира!
Състраданието и милосърдието си тя щеше да запази за онези, които можеха да й служат.
Зимата отмина бавно и отново настъпи пролет, мъчителна и тежка. Цъси копнееше за
първите листа на палмите и за първите бамбукови филизи, които щяха да пробият земята.
Вътре в дворците цъфтяха свещените лилии, затоплени от горящите въглени, задушени в
пепелта, в която бяха поставени техните съдини. Сливови дръвчета джуджета, стоплени от
горящи печки, цъфтяха в порцеланови саксии. Тя беше направила лъжлива пролет от такива
цветя в залите си и бе наредила на клонките на дръвчетата в саксии да бъдат окачени клетки
с птички, за да слуша песните им. Когато я налягаха мислите за опасностите, на които беше
изложена нацията, тя се успокояваше, като отваряше клетките и пускаше птичките да излетят
от тях, да кацнат на раменете и дланите й и да вземат трошички от устните й, и като играеше
нежно с кучетата си. Любовта й преливаше към тези създания, защото те бяха невинни.
Невинен бе и малкият й син и Цъси знаеше, че той все още обича нея и само нея, и това
беше най-голямата й радост. Когато влезеше в стаята, където седеше той, въпреки че можеше
да не я е виждал в продължение на един или два дни, ако е била заета, той забравяше всички
други и тичаше в прегръдките й. Тя можеше да бъде сурова и всеки, който я ядосаше,
усещаше веднага безмилостната й жестокост, но от нея все още струеше тази нежност към
всички слаби и невинни създания и най-вече към онези, които я обичаха. Така понасяше
прегрешенията на евнуха Ли Лиен-ин, защото той я обожаваше. Тя не забелязваше кражбите
и пакостите му и това, че искаше подкупи от всички, които я търсеха, за да спечелят
благоволението на императора. По същия начин прощаваше и на императора
безпомощността му, покварата му и тичането му подир жените. Всяка нощ при него имаше
наложници, защото въпреки че с нея беше безсилен, това невинаги се случваше, когато бе с
млади момичета. Но той обичаше нея, а не тях. Тя му прощаваше, защото не го обичаше, и
беше нежна към него, защото той я обичаше.
Принц Гун знаеше всичко това и тя знаеше, че той знае и че никога няма да изрази
знанията си с думи, защото виждаше разбирането в очите му и го чуваше в нежността на
гласа му. Но тя беше самотна както само възвишените можеха да бъдат и тъй като не можеше
да говори за самотата си, той стана още по-непоколебим в предаността си, но не като мъж,
защото имаше красива и обична съпруга, тиха жена с нежно сърце, която удовлетворяваше
всичките му нужди. Тя беше дъщеря на стар и уважаван мандарин, на име Гуей Лян, мъж със
здрав разум, който винаги бе верен на Трона и даваше мъдри съвети на император Сиенфън,
както беше давал и на баща му императора Даогуан, вече покойник.
Пролетта бавно се изтъркули. После се превърна в лято, но Цъси все още не можеше да
реши дали е безопасно да отиде в Летния дворец. Тя копнееше за неговото спокойствие. Цяла
зима не беше поглеждала отвъд стените на Забранения град и сега тъгуваше за езерата и
планините на Юенмин-юен. Никога не беше жадувала за красота както сега, когато всичко
около нея беше несигурно, и тя гореше от желание за природната красота на небето, водата и
земята. Когато спеше нощем, тя сънуваше не любовници, а неоградени градини и покоя на
лунната светлина върху далечните голи хълмове. Прекарваше часове наред замислена над
свитъци с пейзажи и картини, представяйки си, че върви покрай реките или морето и че през
нощта спи в борови гори или в някой храм, скрит в бамбуков гъсталак. Когато се събудеше, тя
плачеше, защото тези сънища бяха истински като спомените, ярки и незабравими, но и
такива, които никога нямаше да види.
Но един ден, внезапно като буря на север, се спусна слухът, за който винаги се беше
подготвяла, и тя веднага изостави всяка надежда за Юенмин-юен. Мъжете от Запада се
придвижваха нагоре по крайбрежието с бойни кораби. Императорските вестоносци ден и
нощ тичаха, за да предадат новините, преди корабите да достигнат крепостта „Дагу” в
Тиендзин, която беше отдалечена едва на сто и трийсет километра от самата столица. Сега
вече всички бяха ужасени, граждани и придворни. Императорът се надигна и заповяда на
великите си съветници, министрите и принцовете да се съберат в залата за аудиенции и
изпрати призовки на двата си консорта да седнат зад Драконовия параван. Цъси отиде там,
облегната на ръката на евнуха си, и седна на по-високия от двата малки трона. След малко
дойде Цъан, императрицата на Източния дворец, и Цъси, винаги учтива, стана и изчака,
докато тя се настани на другия. Тази императрица остаряваше отвъд годините си, защото все
още нямаше трийсет и две. Лицето й беше издължено, отслабнало и меланхолично и тя се
усмихна тъжно, когато Цъси стисна ръката й.
Но кой можеше да мисли за един човек, когато всички бяха заплашени? Благородното
събрание изслуша в тишина принц Гун, когато той стана, за да обявя лошите новини. Тогава
императорът, седящ в златните си одежди на Драконовия трон, наведе ниско глава с лице,
полускрито от коприненото ветрило, което държеше в дясната си ръка.
Когато обичайните поклони бяха направени, принц Гун продължи с тежката истина,
която трябваше да обяви.
— Въпреки всичко, което Тронът извърши, за да ги спре, чуждоземните не останаха на
юг. Дори сега те се придвижват по нашето крайбрежие, а корабите им са въоръжени и пълни
с бойци. Трябва да се надяваме, че крепостта „Дагу” ще ги спре и че те няма да влязат в град
Тиендзин, откъдето нашият свещен град се намира само на един кратък поход разстояние.
От коленичещото множество се надигна стенание и всички наведоха глави до пода.
Принц Гун се запъна, но продължи.
— Твърде рано е да се каже. Но се страхувам, че тези варвари няма да се подчинят на
законите и етикета ни! При най-малкото забавяне от наша страна те ще се появят на портите
на императорския дворец, освен ако не ги подкупим и убедим да се завърнат отново на юг.
Нека помислим за най-лошото, нека спрем да мечтаем. Последният час настъпи. Напред има
само печал.
Когато пълният текст на меморандума, написан от принц Гун, беше прочетен и
представен, императорът приключи аудиенцията, нареждайки на събралите се да се оттеглят
и да обмислят решението си. Казвайки това, той се изправи и подкрепян от двамата си братя
принцове, се канеше да слезе от трона, когато внезапно ясният глас на Цъси се извиси иззад
Драконовия параван:
— Аз, която не бива да говоря, трябва да прекъсна благопристойното си мълчание!
Императорът стоеше несигурен, въртейки главата си наляво-надясно. Събралите се бяха
коленичили пред него с преклонени глави и стояха неподвижни. Никой не проговори.
В тишината отново се извиси гласът на Цъси:
— Аз бях онази, която посъветва да проявим търпение към западните варвари. Аз
призовавах за отлагане и изчакване и сега аз съм онази, която признава, че сбърках.
Променям съвета си, призовавам да спрем с търпението, чакането и отлагането. Обявявам
война на западните врагове, война и смърт на всички тях, мъже, жени и деца!
Ако нейният глас принадлежеше на мъж, те щяха да извикат „да“ или „не“ Но това беше
женски глас, въпреки че тя бе императрица. Никой не проговори, нито помръдна.
Императорът почака с клюмнала глава и след това, все още подкрепян от братята си, слезе от
трона, докато всички глави бяха сведени до земята, влезе в жълтия си паланкин и заобиколен
от знаменосци и стражи, се върна в двореца си.
След него в подходящия момент консортите също се оттеглиха, без да си кажат и една
дума, освен задължителните любезности, но Цъси виждаше, че Цъан я отбягва и гледа
настрани. Цъси остана в покоите си през целия ден, за да очаква императорската призовка,
но такава не дойде. В тишина тя разглеждаше замислено книгите си, но умът й беше разсеян.
Когато вечерта наближи и императорът още не я беше извикал, тя попита Ли Лиен-ин, евнуха
си, който и каза, че императорът цял ден се занимавал с по-нисшите си наложници и не е
споменавал името и. Това чул той от главния евнух, който трябвало да стои при господаря си
и да търпи прищевките му.
— Почитаема — каза Ли Лиен-ин, — бъдете сигурна, че Синът на Небето не ви е
забравил, но се страхува от онова, което може да се случи. Той изчаква решението на
министрите си.
— Тогава аз съм победена! — възкликна Цъси.
Тези думи бяха насочени твърде недвусмислено против императора и Ли Лиен-ин се
престори, че не ги е чул. Той пипна чайника и промърмори, че е изстинал, след което хукна
нанякъде с него, а грозното му лице остана безизразно.
На следващия ден Цъси чу новините, които беше предвидила. Дори сега нямаше да се
съпротивляват срещу нашествениците от Запада. Вместо това, по препоръка на съветниците
и министрите си, императорът беше избрал трима уважавани мъже, които да отидат в
Тиендзин да преговарят с англичанина лорд Елгин. Главният от тримата беше Гуей Лян,
бащата на съпругата на принц Гун, известен с далновидността и предпазливостта си.
— Уви! — извика Цъси, щом чу името му. — Този прекрасен човек никога няма да се
противопостави на врага. Твърде възрастен е, твърде предпазлив и твърде отстъпчив.
И наистина, тя беше права. На четвъртия ден от същия седми месец Гуей Лян подписа
договор със западните воини, който трябваше да бъде подпечатан след една година от самия
император. След това тримата благородници се завърнаха с договора си. Готови за битка,
англичаните и французите, подкрепяни от приятелите си, американците и руснаците, бяха
получили онова, което искаха. Техните държави получаваха правото да изпратят постоянен
посланик в Пекин, техните свещеници и търговци можеха да пътуват из империята, без да се
подчиняват на нейните закони, опиумът можеше да се продава и купува напълно законно, а
голямото речно пристанище Ханку в сърцето на империята, на хиляда километра от морето,
беше избрано за място, където белите мъже можеха да живеят заедно със семействата си.
Когато Цъси чу тези условия, се оттегли в стаята си и три дни не се изкъпа, не съблече
дрехите си, нито яде. Нито пък приемаше придворните си дами. Прислужницата й се
изплаши и нейният евнух отиде тайно при принц Гун, за да доложи, че императрицата на
Западния дворец лежи в леглото си като мъртва, изтощена от плач и умора.
Принц Гун получи съобщението в собствения си дворец извън Забранени град и веднага
помоли за аудиенция с нея. Тогава Цъси стана и позволи да я изкъпят и облекат, след което
изпи бульона, който нейната прислужница й донесе, и облегната на ръката на евнуха си, прие
принца в императорската библиотека. седнала на трона си, тя изслуша благоразумните му
обяснения.
— Императрице, мислите ли, че толкова уважаван мъж като моя тъст би се предал на
врага, ако можеше да го избегне? Не ни беше дадена тази възможност. Ако се бяхме
противопоставили на исканията им, те веднага щяха да настъпят към столицата.
Цъси издаде напред долната си устна.
— Празна заплаха!
— Не е празна — повтори твърдо принц Гун. — Едно нещо знам за англичаните. Когато
кажат нещо, го изпълняват.
Дали добрият принц беше прав, или не, Цъси не знаеше. Но тя знаеше, че той е предан и
мъдър за годините си, така че сега, след като договорът беше сключен, не можеше да спори с
него. Още повече че наистина беше много тъжна. Бяха ли надеждите й вече погубени, защото
синът й бе твърде млад, за да се бори сам? Тя нетърпеливо отпрати с жест принца и когато
той си тръгна, се върна в стаята си. В следващите дни и нощи стоеше сама и кроеше тайните
си планове. Щеше да скрие мислите и чувствата си и да се сприятели с всички, щеше да се
покори напълно на императора, спестявайки му и най-малкия упрек, и щеше да чака. С това
волята й стана твърда като желязо и студена като лед.
Междувременно, доволни от победоносния си договор, мъжете от Запада не тръгнаха на
север. Годината отмина, както много други преди това, и през лятото на следващата година
договорът трябваше да бъде подпечатан. Сега Цъси беше решена да се противопостави на
това подпечатване и спечели онова, което искаше, не с разговори и заплахи, а като съблазни
слабия мъж, който беше император. Когато той видя, че през тази година тя беше винаги
нежна и благоразположена към него, той отново стана неин пленник с ум и тяло. По неин
съвет, който сега тя даваше доста завоалирано, той изпрати свои агенти при белите хора,
които управляваха Кантон чрез китайските си марионетки, и тези агенти трябваше да ги
убедят и подкупят да не тръгват отново на север, ако договорът не бъде подпечатан.
— Нека се радват на търговията си на юг — заповяда императорът. — Кажете им, че ние
ще бъдем приятелски настроени към тях, ако останат там, където са. Нали са дошли тук да
търгуват?
— Ами ако откажат? — попита принц Гун.
Припомняйки си какво му беше казала Цъси по време на дългата нощ, която бяха
прекарали заедно, императорът каза:
— Кажете им, ако се наложи, че ще се срещнем с тях по-късно в Шанхай, за да
подпечатаме договора. Това означава, че ще изминем половината път до тях. Могат ли да се
оплачат, че не сме щедри?
Защото Цъси беше казала, преструвайки се, че държавните дела не я вълнуват.
— Защо да подписваме този договор? Нека се надяват, а ако са нетърпеливи, кажете им,
че ще го подпишем в Шанхай, на половината път нагоре по крайбрежието. А ако дойдат там,
тогава ще решаваме какво да правим.
Така каза тя, като подмолно държеше войната като последно средство. Ако
нашествениците стигнеха до Шанхай, това нямаше ли да е доказателство, че само смъртта
може да ги спре?
Благородните пратеници заминаха рано през годината с тези заповеди и когато дойде
пролетта, а земята едва-що се бе отърсила от снега, императорът заповяда крепостта „Дагу“
близо до Тиендзин да бъде стегната и подсилена с пушки и оръдия, купени от американците.
Това трябваше да бъде направено тайно, за да не разберат англичаните. Такива планове пося
Цъси в ума му през бездейните часове, докато го забавляваше и покорно правеше любов с
него, и го възбуждаше, като четеше истории и стихове от забранените книги, които беше
открила в библиотеките на евнусите.
Какъв смут настана след това, когато през ранното лято куриерите донесоха новини от
пратениците на императора, че западните мъже не биха направили компромис и че техните
кораби отново плават на север далеч отвъд Шанхай, този път под командването на
англичанина адмирал Хоуп! Но дворът и гражданите на Пекин заявиха, че не се страхуват.
Крепостта „Дагу“ беше здрава и на императорските войници им беше обещана добра награда
за тяхната храброст. Смело и спокойно те очакваха нападението.
Този път, с помощта на Небето, те наистина отблъснаха врага, и то с такава сила, че три
бойни кораба бяха унищожени, а повече от триста врагове — убити. Императорът беше не на
себе си от радост и хвалеше Цъси, а когато тя чу хвалбите му, го окуражи да откаже всичко на
нашествениците. Договорът не беше подпечатан.
Белите мъже се оттеглиха и бе обявен мир. Целият народ показваше изненадата си от
мъдростта на Сина на Небето, който, твърдяха те, знаел кога да отлага и кога да обявява
война. Вижте, викаха, колко лесно бяха победени нашествениците! Но можеха ли да бъдат
победени така, ако хитрото забавяне и компромисите не бяха ги убедили да си направят
грешни сметки за слабостта на столицата и собствената си сила? Народът обяви императора
си за господар на мъдростта и хитростта.
Но всички знаеха кой е съветникът на императора. Наричаха императрицата на Западния
дворец силна и чародейна, възвеличаваха красотата й насаме, защото не беше прилично да го
казват на всеослушание, а в палатите всички евнуси и придворни изпълняваха и най-малкото
й желание.
Само принц Гун все още се страхуваше и дори каза:
— Мъжете от Запада са като тигри, които отстъпват, когато са ранени, но се завръщат, за
да нападнат отново.
Но изглежда, беше сгрешил, защото измина цяла година, още една необичайно спокойна
година. Цъси задълбочи изучаването на книгите, а престолонаследникът растеше силен и
упорит. Той се научи да язди коня си, черен арабски жребец, обичаше да пее и да се смее и
винаги беше в добро настроение, защото накъдето и да погледнеше, виждаше приветливи
лица. Спокойна от сегашната си власт, Цъси не се страхуваше, докато гледаше как синът й се
разхубавява все повече. Пролетта напредваше, лятото дойде отново и тя започна да крои
планове да отиде в Летния дворец с придворните си дами и сина си. Годината беше изминала
мирно и спокойно и тя искаше да се порадва на ваканцията.
Уви, кой можеше да знае какво предстои? Дворът тъкмо беше заминал за Юенмин-юен за
лятото, когато онези английски воини, без предупреждение и с помощта на французите, с
гръмогласен рев тръгнаха нагоре по крайбрежието, жадни за мъст. През седмия месец на
тази година двеста бойни кораба, като че ли паднали от небето, носещи със себе си двайсет
хиляди въоръжени мъже дебаркираха в пристанището Джъфу в провинция Джъли и без да
спират, за да сключват договори или да преговарят, започнаха да се подготвят за превземане
на столицата.
Вестоносците тичаха ден и нощ, за да носят известията. В Забранения град нямаше време
за упреци или за отлагане. Мъдрият старец Гуей Лян, придружен от други благородници,
беше изпратен да убеди нашествениците да спрат.
— Обещавайте — нареди им изплашеният император, когато дойдоха да поднесат
почитанията си, преди да тръгнат. — Отстъпвайте и се съгласявайте! Победени сме!
Цъси стоеше до императора в личната му стая за аудиенции.
— Не, не, господарю — извика тя. — Това е позорно! Забравихте ли победата си? Още
войници, господарю, още сила! Сега е времето за битки, господарю!
Но той не я изслуша. Протегна дясната си ръка, изненадващо укрепнала, и я избута назад.
— Чу какво казах — обърна се той към Гуей Лян.
— Слушам и изпълнявам, най-велики — отвърна старецът.
След тази заповед той и придружителите му се качиха на двуколките си, теглени от
мулета, и забързаха към Тиендзин, защото, уви, нашествениците отново бяха превзели
крепостта „Дагу“. Но когато Гуей Лян вече беше тръгнал, Цъси, несломима заради
безпокойството за сина си, подмолно използваше прегръдките си, ласкавите си устни и
нежните си очи, за да накара императора отново да се съмнява.
— Ами ако не може белите мъже да бъдат убедени? — спореше тя през нощта в спалнята
на императора. — Мъдро е да се опитаме да спасим живота на своите.
И после тя убеди императора да заповяда на монголския си генерал Сънгълинцин да
поведе императорската армия, която да направи засада на белите хора. Този генерал беше
един от хорчинските (Монголоезична етническа група, която живее предимно в Монголия и говори на хорчински
монголски диалект) принцове от Вътрешна Монголия, които бяха любимци на манджурските
императори заради предаността си, така че той се наричаше още и принц Сън. Беше смел
мъж, с храбростта и уменията си бе предотвратил нашествието на южните бунтовници на
север и два пъти ги беше посичал в битка, първия път само на четирийсет километра от
Тиендзин, а след това ги беше пленявал по време на отстъплението им в Лиендзин, а после
беше преследвал останалите, избягали в провинцията Шандун.
Сега Цъси се обърна към този непобедим мъж. Императорът се съгласи, без да посмее да
каже дори на брат си какво замисля, и принц Сън, получил личната си заповед, поведе
незабавно хората си към мястото за засада близо до крепостта „Дагу“, решен да ги изтласка
към морето, както беше направил с бунтовниците. Междувременно английските и френските
пратеници, без да знаят за засадата, тръгнаха напред, за да се срещнат, както очакваха, с
императорските пратеници, водени от Гуей Лян, а техният водач носеше бялото знаме на
примирието. Но принц Сън взе това знаме за знак, че се предават. Той събра хората си, които
изтичаха напред с викове и ярост, нападна с тях западните пратеници, взе в плен двамата
водачи и след това плени всички, които бяха с тях. Знамето бе разкъсано и стъпкано в прахта,
а пленниците бяха затворени и измъчвани заради дързостта да нахлуят в страната.
Тази добра новина беше занесена с голяма радост в столицата. Още веднъж западните
мъже бяха победени. Императорът похвали Цъси от сърце и й подари златно ковчеже, пълно
със скъпоценности. След това обяви седемдневен пир за народа, а в дворците бяха
организирани специални представления за забавление и успокоение на двора и беше
обявено, че принц Сън ще получи големи почести и щедра награда, когато се завърне в
столицата.
Развлеченията бяха организирани твърде рано, а тържествата и пиесите никога не бяха
довършени. Когато западняците чуха за коварството, извършено над другарите им, те се
приготвиха за битка и след това нападнаха монголския генерал толкова решително, че
неговите войници бяха объркани от тази ярост и побягнаха, падайки и умирайки на място,
защото нямаха чуждестранни пушки. След това нашествениците тръгнаха ликуващи към
столицата и никои не ги спря, когато приближиха мраморния мост, наречен Балицяо, който
пресичаше река Байхъ близо до малкия град Тунджоу само на петнайсет километра от Пекин.
На този мост те бяха посрещнати от императорските войници, изпратени набързо от
императора, който вече беше получил по вестоносец съобщение за нещастието от принц
Сън. Проведе се битка, тъжна битка, в която императорските войници бяха напълно
разгромени. Те побегнаха към столицата, вайкайки се за сполетялата ги беда, и към тях се
присъединиха селяни и плачещи граждани, които се събираха по пътя им към стените на
столицата, надявайки се, че вратите ще бъдат залостени бързо и те ще се окажат в
безопасност от свирепата чужда армия. Скоро суматохата обхвана целия град, хора тичаха
навсякъде, без да знаят къде да отидат, за да се спасят. Жените и децата плачеха силно,
мъжете викаха, ругаеха се един-друг и призоваваха Небето да ги спаси. Търговците спускаха
кепенците на магазините си, страхувайки се, че нашествениците ще ги разграбят, и всички
граждани, които имаха млади и красиви съпруги, наложници и дъщери, бързаха да напуснат
града и да избягат с тях в селата и провинцията.
В Летния дворец цареше подобна бъркотия. Принцовете бързо се събраха, за да решат как
да спасят Трона и престолонаследника и как да защитят императриците и императорските
наложници. Не можеха обаче да решат какво да направят, защото никой не се съгласяваше с
другите, докато императорът трепереше, плачеше и заявяваше, че ще се нагълта с опиум.
Само принц Гун беше на себе си. Той отиде в личните покои на императора и намери там
Цъси с детето, заобиколени от евнуси и придворни, които протестираха срещу желанието на
императора да се самоубие.
—Ах, вие дойдохте! — извика Цъси, щом забеляза принца.
Какво успокоение бе да види този мъж със сдържано лице, изрядни дрехи и спокойно
държание!
Принц Гун се поклони и каза на императора, не като на по-голям брат, а като на владетел:
— Осмелявам се да дам съвет на Сина на Небето — рече той.
— Говори — изпъшка императорът.
Принц Гун продължи:
— Моля да ми бъде позволено да напиша писмо на предводителя на приближаващия се
враг и да поискам примирие. Това писмо ще подпечатам с императорския печат.
Цъси слушаше, но не можеше да каже и дума. Беше се случило всичко, което принцът бе
предвидил. Тигърът се беше върнал, за да отмъсти. Тя продължи да слуша мълчаливо,
държейки детето си на ръце, притиснала буза до главата му.
— А вие, ваше величество — продължи принц Гун, — трябва да избягате в Джехол и да
вземеше със себе си престолонаследника, двете императрици и двора.
— Да, да — съгласи се твърде нетърпеливо императорът и дамите и евнусите
промърмориха одобрението си.
Тогава Цъси стана от стола, където седеше, и все още държаща сина си на ръце, извика на
принц Гун:
— Императорът никога не бива да напуска столицата си! Какво ще си помислят хората,
ако той ги изостави сега? Те ще се предадат на врага и ще бъдат напълно унищожени. Нека
престолонаследникът бъде отведен и скрит, но Синът на Небето трябва да остане и аз ще
остана заедно с него, за да му служа.
Всички погледи се обърнаха към нея, когато заговори. Никой не можеше да отрече
пламенността и величието на нейната красота. Самият принц Гун можеше само да я
съжалява.
— Императрице — каза той с най-нежния си глас, — налага се да ви защитя от
собствената ви смелост: Нека кажем на хората, че императорът отива на север на ловно
пътешествие в двореца си в Джехол. Нека заминаването стане след няколко дни, без бързане
и по обичайния начин. Междувременно аз ще задържа нашествениците с молбата си за
примирие и обещанията да накажа монголския генерал.
Тя беше победена и го знаеше. Всички бяха срещу нея, от самия император до най-нисшия
евнух. Какво можеше да каже? Тя мълчаливо подаде сина си на дойката му и с дълбок поклон
се оттегли от императорската зала, последвана от придворните си дами.След пет дни дворът
замина, поемайки по северозападния път към Монголия. Градските порти бяха заключени и
понесла тежкото си бреме, дългата процесия от носилки и карети на две колела, теглени от
мулета, потегли по пътя си, дълъг двеста километра, всичко хиляда души. Пред
императорската процесия вървяха знаменосци, носейки многоцветните си знамена, а зад тях
яздеше императорската стража, водена от началника си Жун Лу. Императорът се возеше в
закрития си със завеси паланкин, чийто цвят беше жълт, а рамката направена от злато. След
него следваше императрицата на Източния дворец в нейната кола, а зад нея —
престолонаследникът с дойките си в неговата. Най-отзад се возеше Цъси сама, тъй като тя
нямаше да позволи на никого да бъде близо до нея сега. Тя жадуваше за свободата да плаче в
продължение на часове, ако пожелае, за да може да облекчи сърцето си. Ах, каква беше
нейната загуба! Духът й беше смел, но дори храбростта не бе достатъчна в този час. Какво ще
стане сега? Кога ще се върне? Всичко ли е изгубено?
Кой можеше да отговори? Никой, нито дори принц Гун, на когото разчитаха всички. Той
беше останал, но не в града зад залостените порти, защото трябваше да се срещне с врага
извън тях, ако се случеше най-лошото, така че градът да бъде пощаден. Затова той чакаше в
летния си дворец близо до Юенмин-юен.
— Спечели каквото можеш — прошепна му императорът, когато се настаняваше в
покрития си с възглавници паланкин.
Той беше болен и изтощен и главният евнух го беше вдигнал на ръце, като че ли е дете, за
да го сложи в паланкина.
— Доверете ми се, ваше величество — отговори принц Гун.
Но Цъси не можеше да плаче вечно, дори сега. Накрая сълзите й пресъхнаха, тя се
почувства апатична и принудена да приеме сегашната си съдба. Часовете минаваха твърде
бавно, тъй като пътят беше настлан с груби камъни и каретата без пружини на колелата я
хвърляше насам-натам, а сатенените възглавнички не можеха да я предпазят от получаването
на синини. Скоро процесията спря за обяд, за чието приготвяне бяха изпратили напред
вестоносците да предупредят.
Цъси беше все още твърде млада, така че, след като поплака и слезе от двуколката си,
огледа се наоколо и видя свежите зелени полета, високата пшеница и вързалите плодни
дръвчета, и не можеше да не се развълнува. Тя беше оцеляла, а синът й я викаше настоятелно,
така че тя протегна ръце към него. Не всичко беше загубено, когато тя беше жива, а синът й
бе в прегръдките й. Освен това никога не беше вижлала Северния дворец в Джехол. Умът й,
винаги пъргав и готов за нови приключения, се оживи от желанието на сърцето й.
В този момент погледът й случайно попадна върху госпожица Мей, която стоеше наблизо.
Двете се усмихнаха и девойката се осмели да подхване весел разговор.
— Почитаема, чувала съм, че Северният дворец в Джехол е най-красивият от всички
императорски дворци.
— Аз също — отвърна Цъси. — Нека му се насладим, след като, така или иначе, трябва да
отидем там.
Но по-късно, когато беше на път да влезе отново в каретата си, за да продължат
пътуването, тя неволно погледна назад към града, очите й неволно последвали посоката на
сърцето й. Там, където небето и земята се сливаха, тя видя тъмен пушек. Затова извика
разтревожена на обкръжаващите я хора:
— Нима столицата ни е пламнала?
Всички погледнаха и видяха черните облаци, извиващи се в ясното лятно небе. Градът
гореше.
— Бързо! — извика императорът от паланкина си, всички припряно се качиха на
превозните си средства и процесията продължи напред с още по-голяма скорост.
Дворът прекара тази нощ в специално приготвен лагер, но Цъси не можеше да заспи в
палатката си. Отново и отново изпращаше Ли Лиен-ин да провери дали има новини от града.
Най-накрая, когато наближи полунощ, дойде вестоносец и Ли Лиен-ин, който бдеше, го
хвана за яката и го заведе при своята императрица. Цъси все още чакаше, забранила на
прислужниците си да я приготвят за сън, въпреки че те спяха на килима около нея, постлан
на голата земя под палатката. Когато видя евнуха и пребледнелия вестоносец, тя сложи пръст
пред устните си.
— Почитаема — изсъска евнухът, — доведох този човек тук, защото знаех, че
императорът спи. Главният евнух ми каза, че му е приготвил двойна доза опиум.
— Почитаема — задъхано изрече вестоносецът, когато евнухът го бутна да застане на
колене, — врагът дойде с цялата си войска скоро след изгрев. Примирието е в сила от тази
нощ. През целия ден варварите безчинстваха, като казаха, че това е наказанието заради
принц Сън, защото измъчвал затворниците и скъсал бялото им знаме.
Кръвта на Цъси се смрази и сърцето й се забави от ужас.
— Пусни този човек — каза тя на евнуха.
Когато Ли Лиен-ин го пусна, той се строполи на килима като празен чувал и остана да
лежи там със скрито лице. Тя погледна надолу към него.
— Нима портите на града не издържаха?
Устата й беше суха, толкова суха, че езикът й едва успяваше да оформи думите. Мъжът
удари глава о земята пред нозете й
— Почитаема, те дори не стигнаха до портите.
Тогава тя попита:
— А какъв беше онзи пушек, който видях днес в небето, високо като буреносни облаци?
— Почитаема — каза той, — Юенмин-юен вече го няма.
— Летният дворец? — изпищя тя. После сложи ръце пред ококорените са очи —Мислех,
че градът е изгорял!
— Не, ваше величество — изплака мъжът, — Летният дворец е. Варварите плячкосаха
всичките му съкровища. След това изгориха дворците. Принц Гун се опита да ги спре, но се
провали и едва запази собствения си живот, бягайки през малката портата в двора на
евнусите.
Цъси чу страшен грохот в главата си. Умът й се завъртя, тя видя пламъци и дим, а
порцелановите кули и златните покриви паднаха. Императрицата на Западния дворец се
втренчи в свития мъж.
— Нищо ли не остана? — прошепна тя.
Мъжът не вдигна глава.
— Пепел — промърмори той, — само пепел.
***
— ЗАТВОРЕТЕ ПРОЗОРЦИТЕ — заповяда Цъси.
Над Джехол от северозапад постоянно духаше горещ сух вятър — вятър, които тя не
можеше да понася. Цветята в двора бяха изсъхнали, а листата на палмите — разкъсани на
парчета. Дори иглите на чепатите борове бяха пожълтели в основата си. А императорът нито
веднъж не я беше повикал, откакто стигнаха този дворец крепост.
Прислужницата й затвори прозорците.
— Повей ми — нареди Цъси.
Ли Лиен-ин пристъпи напред иззад една колона и застанал до нея, започна да маха
напред-назад с голямо копринено ветрило. Тя се облегна назад в големия си резбован стол и
затвори очи. Беше изгнаница, странница, корените й бяха изтръгнати. Защо императорът не я
викаше? Коя бе заела мястото й? По време на последния рожден ден на императора, на петия
ден от шестата луна, преди около месец, той беше получил благопожелания и подаръци от
целия двор. Само тя не беше повикана. Тя чакаше в стаята си, облечена в сатен и носеща най-
хубавите си бижута, но той не я извика. Така чака в продължение на часове, докато денят
залезе, и след това от страх и гняв тя разкъса дрехите си и лежа цяла нощ в леглото си, без да
спи. Оттогава насам той беше болен, винаги слаб, така поне бе чула, но все пак не я повика. А
болестта му се задълбочаваше, въпреки добрите поличби, оповестени от Съвета на
астролозите преди рождения ден — добро разположение на звездите и комета, пресичаща
небето на северозапад. Сега той лежеше на смъртно легло, така беше чула, и все още не я
викаше.
— Спри да вееш — заповяда тя.
Ръката на Ли Лиен-ин се отпусна. Той остана неподвижен.
Цъси седеше изправена, а големите й отворени очи се рееха в далечината. Наистина, тя
трябваше да знае какво се случва в спалнята на императора. Но не можеше да отиде там, без
да е повикана. Ако принц Гун беше тук, можеше да го попита за съвет, но той все още бе
далече в столицата. Сега градът беше в ръцете на варварите, докато той молеше и
преговаряше за примирие. Но това беше слух, който евнусите разпространяваха, защото тя не
знаеше какви съобщения изпраща на императора, тъй като той не я викаше при себе си. Цъси
живееше в свое собствено крило от двореца. Преди два дни, когато не можеше да си намери
място от самота, дори изпрати вест на Сакота, че иска да я посети, но консортът се бе
извинила, че има главоболие.
— Ела пред мен — нареди Цъси.
Ли Лиен-ин пристъпи напред и склони глава.
— Доведи ми главния евнух — заповяда му.
— Почитаема, на него не му е разрешено да излиза от спалнята на императора — отвърна
той.—
Кой му забранява? — попита тя.
— Почитаема, троицата…
Троицата — принц И, принц Джън и великият съветник Сушун, нейните врагове, сега
бяха силни, защото тя беше сама, а в столицата управляваха варварите.
— Повей ми — каза накрая.
Наклони глава назад и затвори очи, а евнухът започна отново да й вее бавно. Мислите й
летяха насам-натам и тя не можеше да ги управлява. Тя беше повече от самотна, беше
бездомна. Юенмин-юен вече го нямаше, нейният дом беше купчина руини. Чужденците,
които бяха варвари, бяха плячкосали съкровищата му, запалили резбованите паравани и
покритите с ламперия стени. Чудовищни истории се разнасяха в двореца от устата на
вестоносеца, изпратен да ги разкаже, и тя тайно го беше повикала отново, за да чуе всичко
със собствените си уши.
Императорското семейство едва било напуснало Летния дворец, каза той, когато чуждите
войски пристигнали. Англичанинът лорд Елгин, възхитен от красотата на Летния дворец,
наистина забранил разрушаването му, но не можел да контролира варварската си орда.
Когато принц Гун изказал протест от близък храм, в който бил намерил убежище, лорд Елгин
отвърнал, че хората му са обезумели заради мъченията и убийствата на другарите им от
страна на принц Сън. Когато чу това, тя замълча. Тя беше изпратила монголския генерал да
нападне белите мъже. Уви!
— Главата ми е преклонена до земята — беше казал вестоносеца. — Но въпреки това
трябва да доложа, че всичко, което можеше да се носи, бе плячкосано. Златните плочи бяха
откъртени от таваните, както и златните идоли от олтарите. Скъпоценните камъни бяха
изтръгнати от императорските тронове, а параваните, инкрустирани със скъпоценности,
бяха отнесени. Финият порцелан бе счупен и разпилян по земята, освен когато някой по-
умен грабител не бе разбрал стойността му. Нефритите бяха откраднати или счупени. Но
след всичкото разграбване по-малко от една десета от съкровищата ни оцеляха дори в ръцете
на враговете ни. Останалите ни безценни и изящни вещи, наследството ни от нашите
императорски предци, бяха счупени на парчета от прикладите на варварските пушки или
хвърлени във въздуха от крещящите бели мъже по време на буйните им игри. Накрая целият
дворец беше запален. Два дни и две нощи небето бе осветено от пламъци, а облаците
почерняха от дим. Но все още незадоволени, варварите се спуснаха в най-отдалечените гънки
на хълмовете и разрушиха всяка пагода и всеки олтар и павилион и бъдете сигурна, че след
нашествениците следваха местните крадци и разбойници.
Сълзи бликнаха изпод затворените клепачи на Цъси, която сега си спомни какво беше
казал вестоносецът, а прислужницата й, която я наблюдаваше, ги избърса с кърпичка.
— Не плачете, почитаема — каза нежно тя.
— Плача за онова, което вече го няма — отвърна Цъси.
— Почитаема, този дворец също е красив — каза Ли Лиен-ин, за да я успокои.
Тя не отговори. За нея Джехол не беше красив. Преди векове прапрадядото император
Циенлун беше го построил на двеста километра от Пекин, защото обичаше пустошта и
пясъчноцветния пейзаж, сред който се извисяваше, километри и километри пясък и скали, а
в далечината планините от гол пясък и скали се изправяха към безкрайното синьо небе. В
контраст с тази безплодна земя Циенлун беше построил разкошен дворец. По стените висяха
брокат, коприна и бродерии в различни цветове, таваните бяха покрити с алено и златно, а по
тях се виеха златни дракони, изпъстрени със скъпоценни камъни. Масите, столовете и
огромните легла, донесени от юг, бяха резбовани и инкрустирани със скъпоценни камъни.
Ах, но тя жадуваше за градини и езера, за извори и потоци! Тук водата беше по-ценна от
нефрит. Донасяха я носачи на гърбовете си от кладенчета, изкопани в пустинята, и когато не
можеха от там — от далечен оазис. Яростна треска гореше в сърцето й ден и нощ, защото
Юенмин-юен сега лежеше изпепелен, защото в столицата принц Гун се молеше на
варварите, защото тук в този далечен и ужасен дворец, препречена от враговете си, тя не
можеше да се приближи до императора
Беше обезумяла от гняв и безпокойство и дисциплината, която си бе наложила, за да
скрие чувствата си, изцеждаше силата от самите й кости.
Как можеше да надделее над враговете си, когато тук нямаше приятели? Троицата се беше
обявила срещу нея през онзи страшен ден, когато дворът напусна Летния дворец. Защото тя
не беше спряла да се съпротивлява на бягството дори когато дворът вече бе тръгнал. Но те,
враговете й, бяха убедили слабия и глупав човек, който беше император, че животът му е в
опасност. Тя си припомни колко лесно се бе съгласил той и колко бързо, та беше оставил
лулата, шапката и документите си на масата в спалнята си. Тя беше поразена сега, като си
помисли, че когато варварите са нахлули в стаята, са видели тези неща и са се смели високо,
като са разбрали колко изплашен е бил Синът на Небето. Но защо тази картина се забиваше
като стрела в сърцето й, когато всичко друго вече го нямаше?
Цъси стана рязко от стола си, избутвайки настрани с ръка ветрилото, което Ли Лиен-ин
отново размахваше бавно и търпеливо, и започна неспокойно да крачи напред-назад, напред-
назад, докато зад затворените прозорци виеха горещите ветрове.
Е, тя знаеше какъв е заговорът. Сушун и съветниците му, както и техните подчинени бяха
избягали заедно с императора, но се бяха погрижили министрите и съветниците, които биха
могли да й помогнат срещу тях, да изостанат. Бе разбрала за този заговор твърде късно и сега
беше безпомощна.
Не, тя имаше един съюзник, само един, защото Сушун не можеше да отстрани
императорската стража от нейното задължение да охранява императора.
Обърна се заповеднически към Ли Лиен-ин.
— Извикай родственика ми, началника на императорската стража! Трябва да му поискам
съвет!
Досега не се беше случвало Ли Лиен-ин да не успее да изпълни незабавно която и да е
нейна заповед. Каква беше изненадата й, когато го видя да се колебае с ветрило, увиснало в
ръката му!
— Хайде — настоя тя.
Той падна на колене пред нея.
— Почитаема — примоли й се той, — не ме принуждавайте да изпълня тази заповед.
— И защо не? — попита тя строго.
Със сигурност не беше възможно самият Жун Лу да е против нея.
— Н-не смея да кажа, почитаема — заекна Ли Лиен-ин. — Ще наредите да ми отрежат
езика, ако проговоря.
— Няма — обеща тя.
Въпреки това той продължи да се страхува и тя не можа да измъкне думите му и с ченгел,
докато накрая не изпадна в дива ярост и не заплаши да го обезглави, ако не й каже
незабавно. Принуден по този начин, той прошепна, че императорът не я вика, защото
нейните врагове са му казали, че… че… че тя и Жун Лу…
— Да не би да казват, че сме любовници? — попита тя.
Той кимна и скри лице в дланите си.
— Лъжци — промърмори тя. — Лъжци, лъжци…
Трябваше някак да даде воля на гнева си, така че тя ритна коленичилия евнух.
Той падна и остана да лежи неподвижен, докато тя продължи да беснее нагоре-надолу из
голямата зала, вървейки напред и назад, като че ли изкачваше планини.
Внезапно тя спря пред мълчаливия евнух.
— Ставай — нареди му. — Смятам, че не си ми казал всичко. Какво още знаеш и не си ми
казал?
Той се изправи на крака и изтри потното си лице с ръкав.
— Почитаема, не съм спал и една нощ, откак чух за заговора, който кроят онези тримата.
Очите й бяха станали огромни и ужасяващи.
— Какво кроят те?
— Почитаема — запъна се той. — Не мога да изрека предателските думи. Те
заговорничат… да вземат сами регентството… и тогава…
— Да убият сина ми! — изпищя тя.
— Почитаема, уверявам ви, не съм чул това. Моля ви, успокойте се…
— Кога го чу?
Тя седна отново на големия си стол и потърка горещите си бузи с длани.
— Чух първия слух преди много месеци, почитаема — дребен слух, шепот…
— И не си ми казал! — извика тя.
— Почитаема — примоли й се той, — ако ви казвах всеки слух, който съм чул, щяхте да
ме пратите в затвора, за да ме накарате да замълча. Онези, които стоят на високо място,
винаги са заобиколени от постоянни обидни клюки. А вие, почитаема, бяхте по-високо от
останалите. Кой би си помислил, че Синът на Небето може да обърне внимание на по-
нисшите от вас?
— Трябваше да използваш глупавия си ум! — извика тя. — Трябваше да си спомниш, че
преди да се появя аз, Сушун беше любимец на императора. Те са прекарали младостта си
заедно и тъй като императорът е слаб и кротък, той е обичал този див и силен младеж, който
ловувал, пиел и живеел като дивак. Спомни си как същият този Сушун се издигна от малката
си служба в Съвета на финансите до помощник велик секретар и как поиска смъртта на По
Чун, този добър и уважаван човек, за да може той самият да придобие власт!
И наистина се беше случило така. В дните преди да се роди синът й, когато тя беше
спечелила любовта на императора, един ден при нея беше дошъл възрастен принц, главният
секретар По Чун. Тогава тя беше много млада, несвикнала с живота в двореца и не разбираше
дворцовите интриги. Затова бе изслушала, без да се замисля, добрия старец, който искаше тя
да се застъпи за него пред императора.
— Сега той не ме слуша, господарке — каза той тъжно, поглаждайки рядката си брада,
вече побеляла.
— В какво ви обвинява Сушун? — попита тя.
— Господарке, аз съм обвинен, че съм забогатял за сметка на Трона. Този човек, Сушун,
шепне на императора, че отклонявам средства от императорската съкровищница.
— Защо би казал това?
— Защото самият той краде от там и знае, че аз знам — рече старият принц.
Тя не се съмняваше в неговия порядъчен и честен вид и тъй като беше твърде наивна,
обеща да се застъпи за него пред императора, както и направи. Но тогава императорът все
още беше благосклонен към Сушун и му вярваше, така че старият човек беше обезглавен и
Сушун зае мястото му. Гневът й се разрази отново, когато си спомни как Сушун започна да я
ненавижда. Само бързо растящата любов на императора към нея я спаси от гнева на Сушун.
Ах, колко сигурна беше тя във властта си — вижте я сега!
Внезапно, неспособна да понесе горещината в сърцето си, тя се изправи, вдигна дясната
си ръка и зашлеви Ли Лиен-ин по едната буза, а после и по другата, докато очите му не се
напълниха със сълзи и той вече не можеше да си поеме дъх. Но евнухът не каза нищо, защото
бе негов дълг да понася гнева й.
— На ти — викаше тя, — на ти, на ти! Задето не ми каза веднага! О, пагубно мълчание!
С това тя седна отново, сложи длани на бузите си и въздиша в продължение на около пет
минути, докато Ли Лиен-ин беше коленичил вкаменен пред нея, защото никога не я беше
виждал да вилнее така.
След още пет минути умът й се проясни. Тя се изправи от стола и тръгна със стремителна
грация към писалищната си маса. Там тя седна, приготви плочката с мастило и намокри
четката си, и след като приключи с това, взе малко парче копринен пергамент и на него
написа писмо до принц Гун, описвайки му бедата си и молейки го за незабавна помощ.
Сгъна го, подпечата го със собствения си печат и извика Ли Лиен-ин до себе си.
— Тръгваш тозчас към столицата — нареди тя. — Трябва да доставиш този пергамент в
ръцете на принц Гун и да ми донесеш отговора му, и всичко това не трябва да ти отнеме
повече от четири дни.
— Почитаема — възрази той, — как мога аз…
— Можеш, защото трябва — прекъсна го тя.
Той изглеждаше тъжен, удари се в гърдите и изпъшка, но Цъси не омекна, тъй че му
оставаше само да побърза да се подчини.
Когато замина, тя отново започна да крачи напред-назад из залата, докато прислужницата
не се измори да я гледа, а придворните й дами не дойдоха и не надзърнаха зад завесите, след
което си тръгнаха, не смеейки да я заговорят или дори да обявят присъствието си.
***
В КРАЯ НА четвъртия ден пристигна самият принц Гун и отиде, прашен и изтощен от
пътуването, в крилото на огромния дворец, където живееше Цъси. Тя не напускаше тези
стаи, ядеше малко и спеше още по-малко, докато цялата й надежда се крепеше на очакваното
известие от този принц. Каква беше радостта й, когато Ли Лиен-ин обяви пристигането му,
изпит и мръсен, без да е спирал по пътя, за да изяде дори лъжица просена каша.
Но тя не обърна никакво внимание на верния евнух, колкото и гладен да изглеждаше.
Стана и изтича в залата отвъд спалнята си, където я чакаше принц Гун, и там го поздрави,
благодари на боговете и се разплака. Никога нечие мрачно лице не й се бе виждало толкова
мило, нито мъж — толкова силен и заслужаващ доверие, и тя почувства как сърцето й се
успокоява в негово присъствие.
— Дойдох — каза той, — но тайно, защото трябваше да отида първо при старшия ми брат,
императора. Но вече чух от вестоносец, изпратен от главния евнух, който ми прати по-нисш
евнух, негов слуга, предрешен като просяк, за да ми каже, че омразната троица се е осмелила
да ме обвини пред Драконовия трон. Те казали на по-големия ми брат, че кроя заговор срещу
него, че тайно съм се съюзил с врага в Пекин, че съм подкупен от техните обещания да ми
позволят да заема неговото място. Когато писмото ви дойде, почитаема, можех само да
побързам да разплета този гордиев възел.
Преди той да изрече още една дума, прислужницата на Цъси дотича от външния двор.
— Почитаема — изхлипа тя. — О, господарке, синът ви, престолонаследникът…
— Какво за него? — изпищя Цъси. — Какво са му направили?
Тя сложи ръка на рамото на жената, за да изкопчи истината от нея.
— Говори, жено! — извика принц Гун на обезумялото същества — Недей да стоиш със
зейнала уста!
— Той беше откраднат — изхлипа жената. — Дали са го на жената на принц И! Извикали
са я днес в Ловния дворец и всички други придворни дами са били отпратени. Тя и
прислужниците й са го взели…
При тези думи Цъси се отпусна назад в стола си. Но принцът не й позволи ла се предаде
на страха.
— Почитаема — каза той решително, — не можете да си позволите лукса да се
страхувате.
Не трябваше да казва нищо повече. Тя прехапа устни и закърши ръце.
— Трябва да действаме първи! — извика Цъси. — Печатът, трябва да намерим големия
императорски печат преди другите, тогава ще имаме власт.
Той извика от възхищение.
— Имало ли е някога такъв ум? Прекланям се пред вас.
Тя стана от стола си, без да го чува.
Но принцът вдигна ръка.
— Не напускайте покоите си, умолявам ви. Аз първо трябва да проверя каква е
опасността за престолонаследника. Заговорът се е развил отвъд нашето знание. Изчакайте
завръщането ми, почитаема.
Той се поклони и бързо излезе.
Как можеше да чака? Но се налагаше, макар и в агония, защото, ако я издебнеха и убиеха в
някой тъмен коридор, тогава кой щеше да спаси сина й, престолонаследника? Горкото й
дете! О, горкият малък наследник на Драконовия трон!
Цъси стоеше неподвижна в отсъствието на принца. Тя чу как вие вятърът сред
множеството кули на двореца и обърна глава, за да погледне през прозореца. Вихрушката
подемаше пясъка и го удряше в бойниците, докато накрая той не се плъзнеше надолу по
стените към рова. Ровът беше пресушен и самите облаци в небето бяха изсушени от най-
безмилостния вятър. Тя не се съмняваше, че именно този вятър е пресушил и живота в
тялото на императора, докато го носеха в паланкина му през пустинните равнини. Как
можеше да спаси сина си?
Тя остана бездейна само за миг. После бързо, докато прислужницата и евнухът й я
наблюдаваха, отиде до писалищната си маса и се приготви да пише. С изящна бързина тя
изсипа водата върху камъка, потърка пръчицата изсушено мастило върху него, за да се получи
тънка паста, и натопи четката си от камилски косъм вътре, докато върхът й не стана по-остър
от игла. След това започна да пише със самоуверени черни щрихи указ за наследяването на
императора.
Аз, Сиенфън — пишеше тя, — император на Срединното царство и васалните
страни Корея и Тибет, на Индокитай и Южните острови, днес бях призован от
императорските си предци. Аз, Сиенфън, в пълно съзнание и по собствена воля
обявявам тук за свой наследник мъжката рожба, родена ми от Цъси,
императрицата на Западния дворец, който ще стане новият император и ще
седне върху Драконовия трон след мен. А като регенти, докато достигне
възрастта от шестнайсет години, определям своите два консорта,
императриците на Западния и Източния дворец, в деня на смъртта си…
Тук Цъси остави място и след него добави тези думи:
Поставям името си и династичния императорски печат върху последната си
воля и постановление.
Тук отново остави място.
После нави пергамента и го прибра в ръкава си. Да, тя щеше да вземе Сакота за регент
заедно със себе си, принуждавайки я да бъде неин съюзник, за да й попречи да се превърне
във враг. Цъси позволи малка усмивка да потрепне на устните й заради собствената й
съобразителност.
Междувременно прислужницата й и Ли Лиен-ин стояха и я наблюдаваха, очаквайки
заповедите й. Въпреки че беше изтощен, евнухът не посмя да помоли за почивка.
Внезапно прислужницата се обърна към затворената врата. Тази жена имаше най-острия
слух, усилен от годините ослушване, за да чуе викането на господарката си.
— Чувам стъпки — промърмори тя.
— Чии стъпки? — прошепна евнухът.
Той хвана полите на робата си с дясната си ръка и тръгна към вратата. Вдигна резето и се
измъкна през процепа, а прислужницата изтича след него и застана с гръб към вратата,
отново затворена, а после чу лекото почукване с ръка по повърхността й. Тя отвори леко
вратата и погледна. След това се обърна към господарката си.
— Почитаема — каза под нос, — вашият родственик е.
Цъси, която все още седеше на писалището, обърна рязко глава.
— Пусни го вътре.
Тя стана още докато говореше. Жената отвори вратата по-широко и Жун Лу влезе. После
затвори вратата и сложи резето, докато евнухът пазеше отвън.
— Привет, родственико!
Гласът на Цъси беше спокоен и мил.
Жун Лу не проговори. Той пристъпи напред и бързо се поклони.
— Родственико — каза тя, — недей да коленичиш. Седни на онзи стол и нека се държим
както винаги.
Но Жун Лу не седна. Той се изправи и пристъпвайки близо до нея, насочи поглед към
земята между тях и заговори:
— Почитаема, нямаме време за любезности. Императорът умира и главният евнух ме
изпрати да ви кажа. Сушун беше там преди по-малко от час, а с него бяха принцовете И и
Джън. Те кроят заговор. Написали са указ, който трябва да бъде подписан от императора,
упълномощаващ тях като регенти на престолонаследника! Той не искаше да го подпише и
припадна, когато се опитаха да го принудят, но те ще се върнат.
Цъси не спря и за миг. Прехвърча край него. Той я последва бързо, а Ли Лиен- ин тръгна
след тях. Тя раздаваше заповеди на евнуха през рамо, докато вървеше.
— Обяви пристигането ми. Кажи на Сина на Небето, че водя със себе си
престолонаследника!
Тя отиде до Ловната хижа, като че ли понесена на крилата на вятъра. Спусна се през
вратата и никой не посмя да я спре. Чу детски плач, спря, за да се заслуша, и разпозна гласа
на сина си. О, щастлив плач, който я отведе при него! Избута изплашените жени, изтича през
стаите, докато намери онази, в която плачеше той. Втурна се през вратите и видя жена, която
кърмеше сина й, но не можеше да го успокои. Цъси го взе в прегръдките си и го отнесе, а той
се беше вкопчил в шията й с две ръце, смълчан от изненада, но не и изплашен. Тя затича по
галериите и коридорите, по каменните стъпала, през залите и стаите, докато не достигна
най-вътрешната от всички, и там, без да спира, влезе право през вратата, която главният
евнух държеше отворена за нея.
— Жив ли е още Синът на Небето? — извика тя.
— Диша — каза главният евнух.
Гласът му беше дрезгав от плач. Голямото легло беше издигнато като ковчег и около него
коленичеха евнусите, плачещи в шепите си. Тя ги подмина, като че ли бяха дървета, наведени
в гората. Отиде право при императора и застана до него с детето на ръце.
— Господарю! — извика тя с висок ясен глас.
Зачака, но отговор не последва.
— Господарю! — извика отново.
Ах, щеше ли да проработи старата магия?
Императорът я чу и тежките му клепачи се повдигнаха. Обърна глава, умиращите му очи
погледнаха нагоре и той видя лицето й.
— Господарю — каза тя, — ето го вашия наследник.
Детето погледна надолу с големите си тъмни очи.
— Господарю — предупреди го тя, — трябва да го обявите за ваш наследник. Ако ме
чувате, вдигнете дясната си ръка.
Всички наблюдаваха умиращата ръка. Тя лежеше безжизнена, жълто парче кожа и кости.
След малко наблюдаващите видяха как тя се помръдва с такова усилие, че неволно изстенаха.
— Господарю — каза тя властно, — аз трябва да бъда негов регент. Никой друг не може
да защити живота му от онези, които искат да го унищожат. Помръднете отново дясната си
ръка, за да покажете желанието си да го направите.
Те отново видяха лекото бавно движение.
Тя пристъпи към леглото и вдигна жълтата ръка.
— Господарю — извика му, — господарю, върнете се още само за миг!
С голямо усилие душата му се завърна, когато гласът й го извика. Той помръдна на
мътните си очи, за да погледне лицето й. Тя извади пергамента от пазвата си и бързо, като по
нейна заповед, Жун Лу донесе алената четка от писалищната маса наблизо и я постави в
ръката й. След това взе детето от ръцете й.
— Трябва да се подпишете сам, господарю — каза тя отчетливо на умиращия император.
— Ето, вземам ръката ви. Ето, пръстите ви са свити около четката…
Той й даде ръката си, тя я задържа и пръстите му се раздвижиха, или поне така
изглеждаше, за да изпишат името му.
— Благодаря ви, господарю — каза тя и прибра пергамента обратно в пазвата си. —
Почивайте сега, скъпи господарю.
Цъси направи знак на всички да се оттеглят. Жун Лу отнесе на ръце детето от стаята, а
евнусите седяха в далечния ъгъл и чакаха, бършейки очите си с ръкави. Тогава тя седна на
леглото и положи главата на императора на ръката си. Беше ли още жив? Тя се заслуша и чу
неравномерното му дишане. Той отвори широко очи и си пое дъх.
— Колко е сладък ароматът ти!
Императорът задържа дъха си за миг, той потрепна в гърлото му и след това изпусна една
голяма въздишка и с нея издъхна.
Тя внимателно постави главата му на възглавницата, наведе се над него и изстена два
пъти:—
Ах… Ах…
Тя поплака малко с жални сълзи, че толкова млад мъж трябваше да умре, без да бъде
обичан.
О, ако го беше обичала, помисли си тя, и за миг се натъжи, защото не можеше.
След това се изправи и излезе бавно от императорската спалня, както подобаваше на
овдовяла императрица.
***
НОВИНАТА ЗА СМЪРТТА на императора се разнесе из двореца по-бързо от вятъра.
Императорът лежеше в държавническите си дрехи в залата за аудиенции, чиито порти бяха
залостени и заключени с катинар, за да не влиза никой. На всяка порта на огромната сграда
стояха по сто мъже от императорската стража, избрани от Жун Лу. Само птиците можеха да
се приближават и да гнездят сред златните дракони, извисяващи се на двуетажните покриви.
Дълбока тишина лежеше под тежките стрехи на външните коридори, обрамчени с колони, но
в тази тишина нямаше мир.
Навсякъде в двореца стените скриваха борбите за власт, но кой знаеше къде ще се състои
последната битка?
Сега Цъси беше императрицата майка, майка на престолонаследника. Тя беше много
млада, още нямаше трийсет години. Кръвните принцове я бяха обкръжили, както и главите
на силните и завистливи манджурски кланове. Можеше ли да надделее над тях дори като
императрица майка? Всички знаеха, че Сушун е неин враг, а заедно с него и двамата
принцове, братята на покойния император. Беше ли принц Гун все още неин съюзник?
Дворът чакаше нерешително, не знаейки накъде да насочи предаността си. Всеки придворен
странеше от останалите, стараеше се да запази самообладание и да не показва приятелски
или враждебни отношения към никой друг.
Междувременно същият Сушун, великият съветник, беше извикал главния евнух веднага
щом шпионите му бяха докладвали за смъртта на императора и му бе наредил да предаде
съобщение на императрицата майка.
— Кажете й — започна арогантно Сушун, — че аз и принц И сме избрани за регенти от
самия Син на Небето, преди духът му да ни напусне завинаги. Кажете й, че отиваме да й се
представим.
Главният евнух се поклони, без да каже и дума, и изтича да направи онова, което му бяха
наредили. Но по пътя спря да прошепне нещо на Жун Лу, който стоеше на пост.
Жун Лу веднага пое командването.
— Продължи колкото можеш по-бързо и заведи троицата при императрицата майка. Аз
ще се скрия зад вратата и веднага щом напуснат, ще вляза.
Междувременно Цъси стоеше в своята зала в двореца, облечена в бяло от глава до пети,
шапчицата й беше бяла, а също и обувките, за да покаже най-дълбок траур. Така беше стояла
от обявяването на смъртта на императора. Не беше яла, нито пила чай. Ръцете й бяха събрани
в скута, а големите и очи се рееха в далечината. Придворните й дами стояха до нея и триеха
сълзите си с копринени кърпички.
Но тя не плачеше.
Когато главният евнух дойде, тя го изслуша и с все още зареян поглед заговори изморено,
като че ли я притискаше дълг, от който искаше да се отърве:
— Доведи великия съветник тук, а заедно с него и принцовете Джън и И. Кажи и на
трима им, че волята на моя господар, който сега обитава Жълтите извори, трябва да бъде
изпълнена.
Той излезе и не след дълго тя видя да влиза великият съветник и заедно с него двамата
принцове. Тя обърна глава и заговори нежно на любимката си, госпожица Мей, която беше
дъщеря на Сушун.
— Остави ни, дете. Не е прилично да седиш до мен в присъствието на баща си.
Цъси изчака, докато стройната девойка излезе. След това прие почитанията на
принцовете и за да покаже, че не е високомерна сега, когато господарят й беше мъртъв, стана
и също им се поклони, след което отново седна.
Но Сушун беше високомерен за двама. Той поглади късата си брада и вдигна глава, за да я
погледне в очите дръзко и арогантно. Тя забеляза много добре това нарушение на
благоприличието, но не му направи забележка.
— Почитаема — каза той, — дойдох да обявя указа за регентство. През последния си час
Синът на Небето…
Тук тя го прекъсна.
— Почакайте, добри ми принце. Ако имате документ, който носи императорския подпис,
аз ще се подчиня на волята му.
— Нямам документ — каза Сушун. — Но имам свидетели. Принц И…
Тя отново го спря.
— Аз имам такъв документ, подписан в мое присъствие и в присъствието на много
евнуси.
Огледа се за главния евнух, но този благоразумен човек беше останал навън — не искаше
да присъства на срещата на биещите се тигри. Тя не се обезсърчи, а извади от пазвата си
пергамента, подписан от умиращата ръка на императора. С равен и спокоен глас,
изговаряйки всяка дума като звън на сребърна камбанка, и прочете указа от началото до края,
докато Сушун и двамата принцове слушаха.
Накрая Сушун подръпна брадата си.
— Нека видя подписа — изръмжа той.
Тя протегна пергамента, така че името на императора да се вижда.
— Не е подпечатан! — извика той. — Указ без императорския печат е безполезен.
Той не изчака да чуе нейния отговор или да види изумлението на лицето й.
Вместо това се обърна и побягна, а принцовете го последваха като сенки. Тя веднага
разбра какво ги е накарало да се затичат. Императорският печат беше заключен в ковчежето
си в Стаята на смъртта. Който го вземеше пръв, щеше да бъде победител. Тя скръцна със
зъби, задето не беше изчакала да получи печата. Грабна шапчицата от главата си, захвърли я
на пода и задръпна ушите си, излязла извън кожата си от гняв.
— Глупачка! — изкрещя на себе си. — О, глупава, глупава жена и още по-глупав принц,
който не ме предупреди по-рано, глупав родственик и глупави евнуси, които не ми
помогнаха навреме! Къде е печатът?
Изтича до вратата и я отвори със замах, но навън нямаше никой, нито главен евнух, нито
дори Ли Лиен-ин. Нямаше кой да ги последва.
Тя се хвърли на пода и заплака. Всички тези години бяха изгубени, беше предадена.
В този миг госпожица Мей, надничаща иззад брокатените завеси, видя господарката си да
лежи като мъртва, изтича при нея и коленичи.
— О, почитаема — изстена тя, — ранена ли сте? Удари ли ви някой?
Тя се опита да повдигне плачещата си господарка, но не успя и изтича до вратата, която
все още беше отворена, където срещна Жун Лу, а зад него евнуха Ли лиен-ин, пристигащи
току-що.
— О — извика тя и се отдръпна, а кръвта нахлу в лицето й.
Но Жун Лу не я забеляза. Той носеше нещо в ръцете си, предмет, увит в жълта коприна.
Когато видя слабата фигура, лежаща на камъните, го остави на земята, наведе се, взе
императрицата в прегръдките си и я погледна в лицето.
— Донесох печата — каза той.
Тогава тя стана на крака, а той стоеше до нея изправен и висок, а изражението му беше
мрачно, както през последните дни. Избягвайки директния й поглед, Жун Лу отново взе
печата с две ръце, камък от твърд нефрит, където беше издялан дълбоко символът на Сина на
Небето. Това беше печатът на Драконовия трон от хиляда и осемстотин и няколко години
насам, изработен по заповед на тогавашния император Цин Шъхуан (Първият император на
Китай).
— Чух Сушун — каза той, — до като стоях зад вратата, за да ви пазя. Чух, че извиква, че
документът няма печат. Състезавахме се помежду си. Аз тръгнах на едната страна и пратих
евнуха ви на другата, за да го задържи, ако стигне пръв Стаята на смъртта.
Тук Ли Лиен-ин, винаги нетърпелив да изкопчи награда за себе си, разказа своята
история.
— Взех със себе си един нисш евнух, почитаема, и се промъкнах в Стаята на смъртта през
отдушника, защото, както знаете, голямата порта е заключена с катинар, за да не бъде
ограбена от крадци в тази дива местност, и докато малкият евнух чакаше, аз минах пръв с
главата напред, счупих дървеното ковчеже с една нефритена ваза и взех печата. Тогава
младият евнух ме издърпа обратно, докато принцовете отключваха катинара, и ми се
прииска да бях останал, за да видя лицата им, когато съзрат празното ковчеже!
— Не е време за смях — скастри го Жун Лу. — Императрице, те ще се опитат да ви
погубят, след като не успяха да унищожат властта ви.
— Не ме изоставяй — примоли му се тя.
Нейната прислужница беше стояла през цялото време с ухо, опряно на вратата. Внезапно
тя я отвори. Принц Гун влезе с бледо лице, а робата му бе омотана около него, за да не пречи
на бързината му.
— Почитаема — извика той, — печатът е изчезнал! Отидох сам до Стаята смъртта и
наредих на стражите да отворят вратите, за да вляза. Но вратите бяха отворени по заповед на
Сушун и когато отидох до ковчежето, то стоеше празно.
Той млъкна. В същия миг очите му попаднаха върху императорския печат, покрит с жълта
коприна. Устата му зейна отворена, тъмните му зеници се разшириха, а върхът на езика му
докосна горната му устна, оформяйки рядка усмивка.
— Сега разбирам — рече той, — сега знам защо Сушун казва, че такава жена като вас
трябва да бъде убита, иначе ще завладее света.
Тримата се спогледаха, императрицата, принцът и евнухът, и избухнаха в победоносен
смях.
***
ИМПЕРАТОРСКИЯТ ПЕЧАТ БЕШЕ скрит под леглото на Цъси и розово-червените
сатенени завеси го закриваха, така че от целия дворец само тя, прислужницата и евнухът й
знаеха, че е там.
— Не ми казвайте къде е скрит — нареди й принц Гун. — Трябва да мога да разправям,
че нищо не знам.
След като подсигури императорския печат, тя вече можеше да прави каквото си иска.
Треската й изчезна и на мястото на безпокойството й се възцари мир. Вече можеше да
пренебрегне възбудата в двореца, възникнала вследствие на безследното изчезване на печата.
Всички се досещаха, че тя го е взела, и вежливост и подчинението замениха нарастващата
арогантност и безочливост. Тримата й врагове стояха далече от нея и тя добре знаеше, че са
извън кожата си, тъй като не можеха да продължат заговора си. Насред всичкото объркване и
ужас, тя вървеше спокойно и леко и първата й работа беше да изпрати евнуха си при госпожа
И, за да й благодари, че се е грижила за сина й, и да я увери, че няма да товари друг с това
бреме, защото вече може да се грижи за него сама, тъй като сега, за съжаление, императорът
вече няма нужда от времето й. Така си върна престолонаследника.
Следващата й задача беше да отиде разплакана при братовчедка си, да седне до нея и да й
каже как императорът е постановил те двете да бъдат регенти, докато престолонаследникът
е все още малък.
— Ти и аз, скъпа братовчедке — рече тя, — сега ще бъдем сестри. Нашият господар
искаше да се обединим заради него и аз ти се заклевам в любов и вярност докато сме живи.
Тя взе малката ръка на Сакота и се усмихна нежно на тъжното й лице, и как можеше
Сакота да се осмели да отвърне?
В отговор тя и се усмихна донякъде с благодарност и с нещо като старата си честност от
детството каза:
— Да ти призная, братовчедке, радвам се, че сме приятелки.
— Сестри — прекъсна я Цъси.
— Сестри тогава — поправи се Сакота. — Винаги съм се страхувала от Сушун. Очите му
са свирепи и променливи и въпреки че ми обеща много неща, не бях сигурна…
— Обещание ли ти е дал? — попита твърде внимателно Цъси.
Сакота се изчерви.
— Той каза, че докато е регент, аз винаги ще бъда наричана вдовстваща императрица.
— А мен щяха да ме убият, нали? — попита Цъси със същия тих глас.
— Никога не съм се съгласявала с това — побърза да каже Сакота.
Цъси запази обичайната си учтивост.
— Сигурна съм, че не си, и сега можем да забравим за всичко това.
— Само че… — поколеба се Сакота.
— Само че? — попита Цъси.
— След като знаеш толкова много — рече неохотно Сакота, — трябва да ти е известно и
това, че те планираха да убият всички чужденци в страната, а също и братята на императора,
които не са на тяхна страна. Указите вече са написани и готови да бъдат подпечатани.
— Наистина ли? — промърмори Цъси, но в сърцето си се ужаси.
Колко много животи беше спасила, освен собствения си!
Тя стисна ръката на Сакота с длани.
— Нека нямаме тайни една от друга, сестро. Не се бой от нищо, тези заговорници нямат
императорския печат, така че указите им не представляват нищо. Само онзи, притежаващ
древния печат, който сме наследили от самия император Цин Шъхуан и на който са
гравирани думите „Законно предадена власт“, може да наследи Драконовия трон.
Цъси изглеждаше толкова възвишена и спокойна, че Сакота не посмя да попита за този
печат и местонахождението му в момента. Вместо това наведе глава и прошепна с немощен
глас:—
Да, сестро.
После постави кърпичката на устните си, докосна клепачите й и допълни „Уви“, за да
покаже тъгата си от това, че господарят й е мъртъв. След това Цъси се оттегли и двете отново
бяха приятелки.
Докато дните до завръщането й в столицата отминаваха, Цъси можеше само да чака
следващите разкрития за враговете й и тя го направи със спокойствие, примесено с лично
щастие. Но не показваше по никакъв начин тайните си мисли. Външно тя беше сериозна,
както трябваше да бъде една добра вдовица, носеше бели одежди и беше прибрала накитите
си.
Междувременно принц Гун се върна в столицата, за да подготви специалното примирие с
враговете, което щеше да позволи покойният император да бъде върнат там за императорско
погребение.
— Имам само едно предупреждение — каза й принц Гун на заминаване. — недейте, ваше
величество, да позволявате никакви срещи между вас и родственика си, началника на
стражата. Кой може да оцени неговата преданост и храброст повече от мен? Но враговете ще
ви следят зорко сега, за да видят дали няма истина в старите клюки. Вместо това трябва да
се доверите на главния евнух, Ан Дъхай, който е изцяло на разположение на вас и
престолонаследника.
Цъси погледна принца укорително.
— Смятате ли, че съм глупава?
— Простете ми — каза той и това бяха прощалните му думи.
Въпреки че тя нямаше нужда от него, съветът му беше добър лек срещу изкушението.
Защото тя бе жена с горещо сърце и сега, когато императорът беше мъртъв, през нощта често
позволяваше на тайните си мисли да се носят из тъмните коридори, самотните зали и
празните стаи към къщичката при портите, където беше разквартирувана императорската
стража. Там тя намираше онзи, когото обичаше, и мислите й обикаляха около него като
плачещи гургулици, спомняйки си го от времето, когато бяха деца. Той винаги е бил висок и
изправен, предразположа към инат, наистина, никога не се предаваше, освен ако не бе такава
волята му, беше по-силен от нея, колкото и силна да бе тя, също толкова красив, колкото и
сега, но по мъжки красив, не нежен или женствен, какъвто беше горкият император. Хубаво
беше да има предупреждението на принц Гун срещу тези мисли и спомени, щит, който да я
пази от собствените й желания. Външно спокойствието й беше непоклатимо, но отвътре
цялата гореше.
И наистина, тя не можеше да удовлетвори желанието на сърцето си. Работата й още не
беше свършена. Не трябваше да помага на враговете си, нито да си дава прекомерна свобода,
докато тронът не станеше неин, за да може да го запази за сина си. Трябваше да използва
всичкия си чар, достойнство и любезност към останалите и тя се справяше толкова добре, че
привлече към себе си всички освен враговете си. Особено добре се справяше с войниците от
императорската стража, на които даваше подаръци и с които се държеше добре, без да
показва някакво различно отношение към тях спрямо техния началник. Също така
изпращаше всеки ден благодарността си, задето охраняват императорския покойник.
Междувременно тя взе за свой съюзник главния евнух Ан Дъхай и той винаги стоеше
близо до нея, както преди до императора. От него разбра за проблемите на враговете си и
колко са обезумели тримата, също и последователите им. В деня след смъртта на императора
те бяха издали указ, според който императорът ги е избрал за регенти на смъртния си одър и
на нея й е забранено да участва в управлението. На следващия ден обаче, след като не успяха
да намерят печата, те побързаха да я умилостивят, като издадоха нов указ, според който
обявяваха консортите за вдовстващи императрици.
— Това, почитаема — й рече главният евнух, кискайки се, — не е само защото сте майка
на новия император, но и защото спечелихте на своя страна манджурските войници, които
охраняват двореца.
По гладките бузи на Цъси се появиха трапчинки:
— Все още ли искат да ме убият? — попита тя твърде невинно.
— Не и докато не си подсигурят мястото в столицата.
Те се разсмяха и след това се разделиха — той трябваше да изпрати доклада си до принц
Гун по дневния вестоносец, а тя трябваше да играе ролята си на очарователна жена. Когато
срещнеше някой от троицата, любезността й беше съвършена, а държанието й не показваше с
нищо, че знае за опасността, в която се намираше, така че поне принц И не вярваше, че тя
все още ги смята за заговорници.
През втория ден на деветия лунен месец, след като беше постигнато примирие с
нашествениците, Съветът на регентите обяви, че кортежът на покойния император трябва да
потегли за столицата. Обичаят от последните столетия беше, че когато императорът
починеше далече от гробницата си, консортите трябваше да тръгнат по-напред, за да могат да
посрещнат мъртвия император в последния му дом. С подходящата сериозност и траур Цъси
приготви себе си и сина си за пътуването. Древният обичай даваше преимущество на Цъси и
тя скри радостта си от това. Тримата, които все още бяха нейни врагове, бяха задължени да
следват императорската катафалка и нейната огромна тежест, носена от сто и двайсет мъже,
забавяше тяхната скорост до такава степен, че пътуването до столицата трябваше да им
отнеме десет дни с почивки на всеки двайсет и пет километра. Но в обикновената си карета,
теглена от мулета, императрицата майка можеше да стигне до града за половината от това
време, където да затвърди позицията и властта си, без Сушун да може да й попречи.
— Почитаема, вашите врагове са отчаяни — каза й главният евнух в нощта преди
заминаването. — Затова трябва да следим всяка тяхна стъпка
— Разчитам на слуха ти — отвърна тя.
— Ето техния план — продължи главният евнух. — Вместо верните ви манджурски
стражи, Сушун нареди на собствените си войници да ви придружат с оправданието, че
императорските стражи са нужни на мъртвия император. Дори на мен ми беше наредено да
остана край ковчега, както и на вашия собствен Лиен-ин.
— Горко ми! — извика тя.
Главният евнух вдигна огромната си длан.
— Имам и по-лоши новини. На Жун Лу му е наредено да остане, за да пази двореца в
Джехол.
Тя закърши ръце.
— Завинаги ли?
Главният евнух кимна с огромната си глава.
— Така ми каза той.
— Какво да направя? — попита тя с огромно безпокойство. — Това означава, че трябва да
умра. Кой би ме чул в някой самотен планински проход, когато извикам за помощ?
— Почитаема, бъдете сигурна, че вашият родственик има свой собствен план. Каза, че
трябва да му се доверите. Той ще бъде близо до вас.
С тази единствена надежда тя потегли призори на следващия ден, двуколката на сина й
вървеше отпред, след това нейната и тази на Сакота, заобиколени от чуждата стража. Но
всички видяха, че тя е спокойна и уверена, говореше учтиво с тях, раздаваше заповеди и
попита накрая, като че ли е забравила, дали големият й тоалетен несесер е сложен под
седалката, ако случайно й потрябва кърпичка или парфюм. Там, в тоалетния несесер, беше
скрит императорският печат, но никой не знаеше за това, освен вярната й прислужница.
Когато всичко беше готово, тя се настани в каретата си зад дръпнатите завеси и тъжното
пътуване започна. Тя беше копняла да напусне мрачния дворец, но сега, когато не знаеше
какво я чака напред, нито дори къде ще спи през нощта, той й изглеждаше като убежище.
Лятната суша беше свършила и през целия ден постоянно валеше дъжд, чист и силен дъжд,
който проникваше в песъчливата почва, подхранваше планинските ручеи и удавяше тесните
планински пътища. По здрач, забавени от дъжда, те бяха много далече от местата за почивка,
а реките бяха толкова придошли, че те се принудиха да спрат в един пролом на Дългата
планина (Планина в Северен Китай) и да пренощуват в палатките, които носеха със себе си.
Там, в тъмнината, докато носачите издигаха палатките, ги чакаше нова беда. Капитанът
на вражеската стража обяви, че вдовстващата императрица и престолонаследникът ще спят в
палатка, отделена от другите, защото позицията им е много висока.
— Аз сам ще ви пазя, почитаема — каза той.
Стоеше пред нея във войнишката си униформа, едър и гръмогласен грубиян, с ръка,
сложена на сабята, която висеше до петите му, до като се покланяше демонстративно.
Тя беше свела поглед, който случайно попадна върху дясната му ръка. На палеца му,
блестящ на светлината на фенерите, видя пръстен от чист червен нефрит. Такива нефрити не
се срещаха често и тя запомни цвета му.
— Благодаря ви — отвърна Цъси спокойно, — когато пътуването ни свърши, ще ви
възнаградя богато.
— Това е мой дълг, почитаема. Аз само изпълнявам дълга си.
След това изявление той побърза да се оттегли.
Нощта напредна. Ветровете и дъждът ревяха в тесния пролом, а на дъното му реката
придойде силно, проправяйки си път към полите на планината. Скали се откъсваха от
склона и трещяха по пътя си покрай палатката, където Цъси седеше до детето. Дойката
спеше, накрая заспа и прислужницата, детето също задряма, хванало ръката на майка си. Но
Цъси не можеше да спи. Тя седеше мълчаливо в палатката си, гледайки как трепти пламъкът
на свещта в роговия фенер, докато тя пазеше императорския печат, скрит в тоалетния й
несесер. Печатът беше съкровището, заради което можеше да изгуби живота си. Тя
осъзнаваше опасността. Това бе часът на нейния враг. Сама, заобиколена от безпомощните
жени и детето, тя беше твърде далече, за да я чуят, ако извика. И кой щеше да я чуе? Цял ден
не беше видяла и знак от присъствието на родственика си. Беше оглеждала скалите и
склоновете, които отминаваха, но не го видя скрит там. Нито пък се бе смесил със
стражниците, преоблечен като обикновен войник. Ако тя извикаше за помощ, щеше ли той да
бъде достатъчно близо, за да я чуе? Можеше само да чака, докато времето отминава, и всеки
миг беше мъчение.
В полунощ стражата отбеляза часа с месингов барабан, за да покаже, че денят е минал без
произшествия, и тя се престори, че се укорява за безпокойството си. Защо враговете й биха
избрали това място и тази нощ, вместо някоя друга, за да я убият? Нямаше ли да е по-лесно
да подкупят някой готвач в двореца да сложи отрова в храната й или евнух убиец да се скрие
зад някоя врата на място, откъдето трябваше да мине? Тя си поигра с тези мисли,
успокоявайки страха си, казвайки си, че наистина би било неприятно за тях да им се наложи
да крият тялото на мъртва императрица. Наистина, нямаше ли нейните поданици да се
запитат какво я е сполетяло и можеха ли нейните врагове да рискуват да ги разгневят?
Следващият час измина по-бързо и сега тя се боеше само от угасването на свещта. Ако
помръднеше, детето щеше да се събуди, а то спеше така сладко, стиснало ръката й. Тогава
трябваше да събуди тихо прислужницата си, която да сложи нова свещ във фенера. Тя вдигна
глава, за да извика, а погледът й, който се беше спрял върху спящото лице на детето, в същия
миг улови помръдването на кожената завеса на палатката. Сигурно беше вятърът или дъждът,
но тя все още не може да помръдне очи, нито да извика. Докато наблюдаваше, остра къса
кама разряза тихо завесата и след това тя видя мъжка ръка, на чийто палец проблясваше
червен нефритен пръстен.
Без да издаде и звук, тя сграбчи детето и избяга в другия край на палатката, но в същия
миг друга ръка се протегна, хвана тази с камата и я издърпа обратно, а процепът отново се
затвори. Ах, тя познаваше много добре тази спасителна ръка! Цъси стана и се ослуша. Навън
мъжете се бореха и тя видя как едната страна на палатката се разтресе, когато паднаха върху
нея. Чу се стон, после настана тишина.
— Нека това е краят ти — чу шепота на Жун Лу.
Такова облекчение заля цялото й същество, че сърцето й беше разтърсено. Тя остави
спящото дете и се прокрадна по килима към завесата и погледна навън в бурната нощ. Жун
Лу беше там. Той направи три крачки към нея и двамата се взряха един в друг.
— Знаех, че ще дойдеш — каза тя.
— Няма да те изоставя — обеща той.
— Мъртъв ли е?
— Да. Хвърлих тялото му в пролома.
— Няма ли да разберат?
— Кой би посмял да изрече името му, когато ме видят на неговото място?
Те стояха, очи в очи, но никой не пристъпваше към другия.
— Когато разбера коя награда е достойна за теб — каза тя, — ще ти я дам.
— Достатъчна награда за мен е, че си жива — отвърна той.
Двамата продължиха да стоят неловко, докато накрая той не каза:
— Почитаема, не бива да се бавим. Навсякъде сме заобиколени от врагове. Трябва да се
оттеглите.
— Сам ли си? — попита тя.
— Не, двайсет от моите хора са тук с мен. Аз ги изпреварих, моят кон е най-бърз. У вас ли
е печатът?
— Тук…
Той отстъпи назад, обърна се и се изгуби в тъмнината. Тя остави завесата да падне и се
прокрадна обратно в леглото си. Сега можеше да спи. Вече не се страхуваше. Той стоеше на
пост пред палатката й. Тя знаеше това, въпреки че нощта го скриваше, и за пръв път от много
седмици заспа дълбоко и спокойно.
***
ПРИЗОРИ ДЪЖДЪТ СПРЯ И облаците се разпръснаха. Тя погледна от входа на палатката
към синьото небе и зелените долини между голите каменисти хълмове. Като че ли предната
нощ изобщо не се беше случила, тя говореше учтиво с дойката и прислужницата и вземайки
ръката на детето си, го изведе от палатката и потърси в пясъка малки цветни камъчета, за да
го зарадва
— Ще ги завържа в кърпичката си — обеща му, — за да можеш да си играеш с тях, докато
пътуваме.
Никога преди не се бе чувствала така спокойна. Онези, които я виждаха, забелязваха
тихото й смирение. Тя не се смееше или усмихваше, защото това не би било подобаващо за
погребално шествие, но изглеждаше облекчена и решителна. Също така не можеха да кажат
нищо, когато видяха, че Жун Лу е заел мястото на предния капитан на стражата и се е
обградил с двайсет от хората си. В тези несигурни времена не трябваше да се задават
въпроси, но всички знаеха, че Цъси е спечелила, и всеки се стремеше да изпълни по-бързо
дълга си.
Когато тя се нахрани, сгънаха палатките и приготвиха колите, така че пътуването можеше
да започне отново. Зад престолонаследника и царствената му майка яздеше Жун Лу на бял
кон, а неговите хора яздеха до него, по десет от всяка страна. Все още не беше подходящо да
се задават въпроси, нито пък Цъси си даваше вид, че е забелязала смяната на стражата. Тя
седеше тихо на седалката си, покрита с възглавници, завесите й бяха дръпнати така, че да
вижда пейзажа, а ако някой погледнеше към нея, нямаше да я види нито веднъж да обърне
лице към началника на стражата. Но кой можеше да разгадае мислите й?
Тя едва мислеше, неспокойният й ум за пръв път беше притихнал. Тези няколко дни по
време на пътуването бяха лично нейни, защото беше в безопасност. Кулминационната точка,
последната битка за Драконовия трон, щеше да настъпи, когато посрещнеше императорската
катафалка. Пътувайки сега с толкова висока скорост, тя щеше да влезе в Забранения град пет
дни преди кортежа. Когато стигнеше двореца си, трябваше да извика мъжете от клана си и
верните братя на покойния император и заедно с тях да реши как да хванат предателите, не
със сила, защото хората щяха да се разбунтуват, а спокойно и благоприлично, доказвайки
злите им намерения и нейното собствено право да бъде регент на сина си. Тези държавни
дела преминаваха отвъд границите на съзнанието й, мрачни и заплашителни, но тя умееше
да се развлича, когато й се отдаде случай, така че да бъде освежена и силна, когато трудният
момент настъпи.
А това със сигурност беше развлечение — да пътува през есенния пейзаж, а опасните
планини да се отдалечават с всеки изминал час, докато Жун Лу язди мълчаливо до нея, верен
и горд. Двамата не можеха да говорят или да поглеждат един към друг, но той беше там и
бдеше над живота й. Така минаваха дните. Тя спеше спокойно през нощта и се събуждаше
гладна на другата сутрин, защото свежият есенен въздух раздвижваше кръвта й.
През двайсет и деветия ден на същия девети месец на лунната година тя видя стените на
столицата да се издигат над обкръжаващите ги планини, а портите бяха отворени. Вътре в
града улиците бяха опразнени, но Цъси спусна завесите, за да не види случайно някой
чужденец. Нямаше никой. Градът мълчеше в напрегнато очакване, защото новините пътуваха
по-бързо от хората и дори най-бедният гражданин знаеше, че тигрите са във война, а
победата е неясна. В такива времена хората изчакваха.
Цъси беше планирала действията си. Тя влезе в двореца си в дълбок траур, в бяла роба от
зебло и без бижута по себе си. Без да поглежда наляво или надясно, тя слезе от каретата си,
докато евнусите коленичеха от двете й страни. След това в съвършен израз на благоволение
отиде до колата на Сакота, помогна й да слезе и държейки лявата й ръка със своята дясна, я
поведе из добре познатите им дворци. Тя учтиво изпрати сърегента си до нейния Източен
дворец, преди да се прибере в собствения си.
Едва беше изминал един час, когато получи съобщение от принц Гун, донесено й от
евнух, който каза:
— Младшият брат принц Гун се извинява, защото знае, че императрицата майка е
изтощена от пътуването и скръбта си. Но държавните дела са толкова спешни, че той не смее
да ги отлага, така че ми нареди да ви кажа, че ще ви очаква за аудиенция в императорската
библиотека, придружен от братята си принцове и благородните глави на манджурските
кланове.
— Кажете на принца, че ще дойда, без да се бавя — отвърна тя.
Без да изчака да я преоблекат или да яде, тя отново отиде в двореца на Сакота и влезе без
церемонии. Братовчедка й лежеше на леглото, а придворните дами стояха до нея, една
решеше косата й, друга държеше чая й, трета — любимия й аромат. Цъси избута дамите
настрана.
— Сестро — каза тя, — стани, ако обичаш. Нямаме време за почивка. Трябва да дадем
аудиенция.
Сакота се нацупи, но гордото и красиво лице на братовчедка й не й позволяваше да се
оплаква. Въздъхна и стана, прислужниците я облякоха в горните й дрехи и облягайки се на
двама евнуси, тя последва Цъси в двора, където ги чакаха носилките. Двете жени бяха
отнесени бързо до императорската библиотека, където слизащата Цъси взе ръката на Сакота
и двете влязоха заедно в залата. Всички станаха и се поклониха. След това принц Гун
пристъпи мрачно напред, както подхождаше на траурните му дрехи от бяло зебло, заведе
двете дами до троновете им и зае мястото си от дясната страна на Цъси.
Часовете преминаха в тайни съвещания. Имаше стражи на вратите, а евнусите бяха
изпратени в края на огромната зала, където не можеха да чуват обсъжданите планове.
— Проблемът ни е сериозен — рече най-накрая принц Гун. — Въпреки това имаме едно
голямо предимство. Императрицата майка държи императорския печат на тайно място, а
само той струва колкото огромна армия. Следователно тя е законният наследник като регент
на сина си заедно с вдовстващата императрица на Източния дворец като нейна сестра регент.
Но ние трябва да действаме предпазливо и справедливо, и с най-голямо благоприличие.
Тогава как ще хванем предателите? Трябва ли да прибегнем до насилие, когато покойният
император пристигне за погребението си? Няма такъв случай в нашата история. Твърде
неблагочестиво е да се бием в присъствието на свещен предшественик. Народът няма да
приеме такива владетели, а управлението на престолонаследника ще започне лошо от самото
начало.
Всички се съгласиха, че принц Гун говори вярно, и накрая, след много обмисляне и
обсъждане на това и онова, решиха да предприемат всяка стъпка бавно, предпазливо и с
достойнство, съобразявайки се с възвишените традиции на династията. Цъси се съгласи с
това като майка на престолонаследника и управляваща императрица, а Сакота наведе глава и
не каза нищо в подкрепа или срещу доводите им.
***
ИЗМИНАХА ТРИ ДНИ и настъпи часът, който всички очакваха. Цъси беше прекарала
тези дни в размисъл, планирайки всеки миг и всяко движение за това как ще се появи и
какво ще направи, когато императорският кортеж стигне до портите на столицата. Не биваше
да показва знак на слабост, но се налагаше да бъде безупречно учтива. Дързостта трябваше да
се съчетае с достойнство, а безпощадността със справедливост.
През тези дни всеки час идваха вестоносци, за да обявят кога ще пристигне катафалката,
докато на сутринта на втория ден от дванайсетия месец на лунната година последният
вестоносец обяви, че кортежът ще влезе през Източната, Цветната порта на Забранения град.
Цъси беше подготвена. Предния ден по нейно нареждане принц Гун беше разположил войска
от верни войници близо до тази порта, да не би предателската троица да използват
пристигането на мъртвия император, за да се обявят за регенти на престолонаследника. В
двореца цареше печално спокойствие. Когато се разбра, че кортежът е близо, вдовстващите
императрици тръгнаха да посрещнат мъртвия си господар, а престолонаследникът беше с
тях. Носилките им, покрити с бяло зебло, напредваха през тихите празни улици следвани от
стражи, облечени в бяло. След тях яздеха принцовете и водачите на манджурските кланове,
всички облечени в траурни дрехи. Процесията вървеше бавно с мрачни изражения и в
тишина, освен будистките свещеници, които свиреха тъжна погребална музика на флейтите
си, докато водеха опечалените.
На голямата порта всички спряха и слязоха от носилките и конете си, за да коленичат,
когато се появи огромният ковчег, носен от сто и двайсетте си носачи. Пръв и пред всички
останали коленичеше престолонаследникът, облечен в бяло зебло. По руменото му лице
течаха сълзи на страх и скръб. Зад него коленичеха Цъси и Сакота, вдовстващите
императрици. Зад тях бяха принцовете, главите на клановете и служителите, подредени по
ранг. Силни вопли, плач и въздишки се издигаха във въздуха и хората, скрити зад затворените
врати и прозорци, слушаха гласовете на онези, които ги управляваха.
Тримата предатели, принц И, принц Джън и великият съветник Сушун, изпълнили дълга
си да донесат покойния император благополучно в столицата, трябваше да направят пълен
доклад пред престолонаследника. За този ритуал беше издигнат голям павилион вътре в
портата. Цъси отиде там със сина си, а Сакота, тиха и стеснителна, но все пак покорна, ги
придружи. Принцовете и служителите на двора, водени от двама велики секретари, се
събраха около тях. Цъси седна от дясната страна на престолонаследника, а Сакота — от
лявата. Без да се бави, със спокойния си грациозен глас, като че ли беше нейно право, Цъси
заговори на предателите:
— Благодарим ви, принц И, принц Джън и велики съветнико Сушун, за преданите ви
грижи към онзи, който ни е най-скъп. В името на нашия нов император сегашния Син на
Небето, ви благодарим, тъй като ние, двата консорта на покойния император, сме регентите,
избрани от покойния император с указ, подписан от самия него. Вашият дълг сега е изпълнен
и нашата воля е да бъдете освободени от по-нататъшни грижи.
Това беше значението на казаното от Цъси и тя говори с полагащата се благодарност и
учтивост, но всички разбраха непоколебимата й воля, скрита зад изисканите думи.
Когато чу това, принц И веднага се почувства в голяма беда. Видя над себе си красивото
дете, седящо на трона, а от едната му страна беше безпомощната императрица Цъан. От
дясната страна на младия император седеше истинската владетелка, красивата и властна
жена, която не се страхуваше от никого и на чиито чар и сила се подчиняваха всички. Зад тях
стояха принцовете и водачите на манджурските кланове, а най-отзад — императорската
стража. Принц И погледна към Жун Лу, който стоеше свиреп и заплашителен, и сърцето му
се разтрепера. Имаше ли надежда за него?
Сушун се наведе и прошепна в ухото му:
— Ако бяхме убили по-рано този женски демон, както аз настоявах, сега щяхме да сме в
безопасност! Но вашето колебание ни провали, вие избрахте половинчат план и сега нашите
глави се клатят върху раменете! Вие сте водачът сега и ако се провалите, всички ще умрем.
Принц И събра неголямата си смелост и пристъпи по-близо до младия император, и
опитвайки се да е дързък, въпреки че устните му трепереха, се обърна към трона:
— Ние сме, най-велики, избраните за ваши регенти. Нашият император предшественик,
вашият баща, избра нас тримата — мен, принц Джън и великия съветник Сушун, да
действаме от ваше име. Ние сме ваши верни слуги и ви се заклеваме във вярност. Като
регенти ние постановяваме, че двата консорта нямат власт над положението си и нямат
право да присъстват на аудиенции, освен с нашето позволение като регенти.
Докато той наговаряше тези смели думи с треперещ глас, младият император гледаше
насам-натам, прозяваше се и си играеше с връвта, с която беше вързана на кръста му робата
му от зебло. Веднъж протегна ръка към майка си, но тя я положи решително обратно на
коляното му. Той й се подчини и продължи да седи с ръце на коленете и да чака стареца да
спре да говори.
Когато принц И отстъпи назад, Цъси не се поколеба. Тя вдигна дясната си ръка и сочейки
надолу с палец, заповяда с най-ясния си глас:
— Хванете тримата предатели!
Жун Лу веднага пристъпи напред, а с него и хората му. Те хванаха троицата и ги завързаха
с въжета. Предателите не помръднаха и не се опитаха да се съпротивляват. Кой щеше да
посмее да им помогне сега? Никой не проговори. Погребалната процесия се подреди отново
с достойнство, младият император следваше голямата катафалка, вдовстващите императрици
бяха отляво и отдясно, а зад тях — благородниците и принцовете. Най-последни вървяха
предателите със сведени в прахта лица. За тях вече нямаше надежда. По улиците бяха
подредени верни на регентите войници и всички очи гледаха към тях.
Така император Сиенфън се завърна отново у дома и се събра с предците си. Ковчегът му
почиваше в свещената зала, охраняван ден и нощ от императорската стража. В залата горяха
неспирно свещи, докато будистки свещеници насочваха с молитви трите му души към Небето
и омилостивяваха седемте му земни духа, като горяха благовония и напяваха псалми.
Цъси, знаеща, че всяко действие трябва да бъде потвърдено в съответния ред и извършено
според древния обичай, издаде указ, чието съдържание беше следното: царството, обявяваше
тя, бе пълно с чужденци и вината за това беше на принц И и съюзниците му, които бяха
посрамили страната си, като измамили белите мъже. Вследствие на това враговете се
разгневили и за отмъщение изгорили Летния дворец. Но предателите продължили да творят
зло, заявяваше тя, и излъгали, че покойният император е определил тях за регенти, преди да
умре. Възползвайки се от възрастта на сегашния император, те се сдобили с власт,
пренебрегвайки изричното желание на покойния император двата консорта, вдовстващите
императрици, да бъдат регенти.
Нека принц Гун — завършваше указът, — след съвещание с великите секретари,
шестте съвета и деветте министерства, да обмисли и да уведоми Трона относно
подходящото наказание, което трябва да бъде наложено на тези предатели,
съответстващо на престъпленията им. Освен това нека те обмислят и
посъветват вдовстващите императрици как трябва да действат като регенти и
да изпратят меморандум според традицията.
Императрицата майка скрепи указа с императорския печат. Когато изпрати първия,
подготви втори, подписан от нейно име и това на сърегента й като вдовстващи императрици,
обявявайки, че предателите трябва да бъдат лишени от всички техни отличия и титли. След
това изпрати още един указ, този път подписан само от нея, който обявяваше:
Сушун е виновен в държавна измяна. Той си присвои властта. Приемаше
подкупи и извършваше зли дела. Използваше богохулни слова за нас, забравяйки
свещените взаимоотношения между суверен и поданик. Освен това държеше
съпругата и наложниците си със себе си, докато придружаваше императорската
катафалка от Джехол, и това на своя отговорност, въпреки че на всички е
известно, че присъствието на жени близо до императорската катафалка се
наказва със смърт. Затова постановяваме Сушун да умре от посичане и плътта
му да бъде нарязана на хиляди, хиляди ивици. Собствеността му в столицата,
както и в Джехол, ще бъде иззета и никаква милост няма да бъде проявявана към
него или към семейството му.
Този указ наистина беше дързък, защото Сушун бе най-богатият човек в историята на
династията, с изключение на Хъ Шън, който живял по времето на император Циенлун,
когото въпросният император осъдил на смърт, защото бил забогатял от кражби и
лихварство.
С този указ огромното богатство на Сушун отиваше при Трона, както се беше случило и с
това на Хъ Шън по-рано. Никой не знаеше колко голямо е то, но по заповед на Цъси
библиотеките на Сушун бяха иззети, а заедно с тях и записите за всички съкровища в
складовете му. Сред тези записи имаше един, който беше необичаен, но успокоителен за нея,
който гласеше, че госпожица Мей не е истинска дъщеря на Сушун. Когато докладваха това на
Цъси, тя нареди да й го донесат и тогава прочете със собствените си очи личната записка,
добавена от анонимен секретар, който явно имаше зъб на работодателя си Сушун. Това бяха
думите, написани с дребен шрифт под счетоводството на някакви земи и имоти:
Нека се знае, че тези имоти принадлежаха на благородник от клана на Бялото
знаме. Когато взе собствеността му, Сушун намери в къщата на благородника,
когото беше заповядал да екзекутират по фалшиви обвинения, малко дете от
женски пол. Той взе детето в своята къща. Сега то се нарича госпожица Мей,
придворна дама на императрицата на Западния дворец.
Когато Цъси прочете тези думи, тя веднага изпрати да повикат госпожица Мей и й показа
записа. Девойката поплака малко, след това изтри очите си с бяла копринена кърпичка и
каза:—
Често се чудех защо не мога да обичам Сушун като мой баща. Колко греховно се
чувствах! Сега мога да успокоя сърцето си.
Тя коленичи пред Цъси и й благодари, и от този ден нататък обичаше господарката си
дори по-предано от преди.
— Аз осиротях — рече тя — и вие, почитаема, сте за мен майка и баща.
Въпреки отмъщението си срещу Сушун, Цъси все още не беше доволна. Тя преследваше
отмъщението си и показа указите си на принцовете, които наведоха глави. Само принц Гун
се осмели да повдигне възражение:
— Ваше величество — каза той, — би било добре вдовстващите императрици да покажат
милосърдие към начина, по който Сушун трябва да умре. Нека бъде обезглавен вместо
нарязан на парчета.
Никой не посмя да вдигне поглед, за да види лицето на Цъси, сурово, но красиво, когато
тя чу тези думи. Това, което чуваше, не отговаряше на желанията й, както всички знаеха, и
няколко минути минаха, преди тя да отговори.
— Тогава нека това да бъде нашата проява на милосърдие — каза накрая Цъси, — но
обезглавяването ще бъде публично.
По такъв начин главата на Сушун беше отрязана на градския пазар. Беше хубава слънчева
утрин и хората си взеха почивен ден, за да дойдат и да гледат екзекуцията. Той вървеше смело
пред тълпата и въпреки че беше злодей, главата му беше вдигната високо, а лицето му беше
безизразно. Горд до края, той постави главата си на дръвника, палачът вдигна сабята и
замаяна. С този единствен удар главата на Сушун бе отделена от тялото му и когато се
изтъркаля в прахта, хората изреваха от радост, защото бе навредил на мнозина.
Императрицата майка беше заповядала на принцовете Жуей и Лян да останат да
наблюдават как главата му се изтъркулва и те доложиха на Трона, че Сушун наистина е
мъртъв.
Тъй като принцовете И и Джън бяха от императорското семейство, те не бяха
обезглавени, но бяха отведени в Празната стая, която беше затворът в императорския двор, и
им бе наредено да се обесят. Жун Лу даде на всеки от тях копринено въже и стоя при тях,
докато двамата не се обесиха на гредите, единият в южния край на стаята, а другият в
северния. Принц Джън умря решително и отведнъж, но на принц И му отне много време да
събере смелост, докато накрая, ридаейки, не се насили.
Така умряха тримата, а онези, които се надяваха да се издигнат покрай тях, бяха
изпратени в изгнание. От този ден натам Цъси прие името императрица майка, което
умиращият император в Джехол й беше дал. Така започна управлението на младия
император, но всички знаеха, че въпреки благоприличието й и учтивостта й към всички,
императрицата майка управлява сама.
Трета част
ИМПЕРАТРИЦАТА МАЙКА
Зимата се спусна от север и Пекин затрепери от студ. Дърветата в дворовете, толкова
зелени и разцъфтели през лятото, че образуваха огромна тропическа градина, сега бяха
изгубили листата си и техните скелети, сиви от скреж, се извисяваха над покривите. Лед
обрамчваше езерата и пълнеше канавките. По улиците хората трепереха и навеждаха глави
срещу вятъра. Продавачите на печени сладки картофи правеха добри печалби, тъй като тази
проста храна стопляше ръцете и стомасите на бедните. Когато човек отвореше уста да
заговори, дъхът му се извиваше във въздуха като дим, а майките не даваха на децата си да
плачат, за да не изгубят вътрешната си топлина.
Беше зима, по-студена от всяка друга, и студът обхващаше не само плътта. Хлад пълзеше
по костите и в сърцата на хората. Сега, когато тялото на мъртвия император почиваше в
храма на двореца до погребението, а въпросът за наследяването беше решен, годините се
простираха мрачни пред населението. Разумните хора не се самозаблуждаваха. Договорът,
който принц Гун беше сключил с нашествениците, признаваше победата на врага.
През един мразовит ден императрицата майка седеше сама в личната си тронна зала, а
пергаментът, на който беше написан договорът, стоеше разтворен на масата пред нея. Тя бе
сама, но не съвсем, защото евнухът Ли Лиен-ин винаги стоеше достатъчно близо до нея, за да
може да чуе гласа й. Целта на живота му бе да я чака да помръдне или да заговори. Дотогава
тя забравяше за него, като че ли изобщо не е там.
През тази студена утрин тя четеше договора отново и отново, внимателно и без да бърза,
обмисляйки всяка дума, докато въображението й си представяше всяко възможно значение.
От сега нататък в Пекин завинаги щеше да има англичани, французи и други чужденци,
постоянни представители на чуждите правителства. Това означаваше, че с тях щяха да дойдат
и жените и децата им, слугите им и техните семейства, стражите и вестоносците им. Дивите
бели мъже, без съмнение, щяха да намерят начин да си лягат с хубавите китайки и това щеше
да бъде безобразие до небето.
Освен това според договора императрицата майка и регент трябваше да намери хиляди
килограми злато за чужденците като обезщетение за войната, която нашествениците бяха
започнали. Това ли беше справедливостта — войната, нежелана от нейния народ, да бъде
заплатена от него, а не от онези, които я бяха започнали?
Нещо повече, според договора за тези бели чужденци от Запада трябваше да бъдат
отворени още пристанища, дори пристанището Тиендзин, което се намираше на по-малко от
сто и петдесет километра от самата столица. Това значеше ли че освен хора тук постоянно
щяха да идват и стоки, а когато хората видеха чуждестранните предмети, нямаше ли да се
появят погрешни желания в непросветените им сърца? Това щеше да бъде още по-голямо
безобразие.
Според договора чуждестранните свещеници, носещи собствените си религии, щяха да
могат да се скитат свободно из страната, установявайки се където им хареса и увещавайки
хората да се кланят на нови богове. Това вече беше донесло големи беди на страната.
За тези и други подобни злини четеше императрицата майка в този мрачен ден в
самотния си дворец и не разговаряше с никого. Когато й донесоха храна, тя не яде. Падна
нощ, но тя не забеляза. Никой не смееше да я заговори или да я помоли да си легне. Евнухът
й сложи чайник с любимия й зелен чай на масата, наля една купичка и я остави на място,
където тя можеше да я достигне, но императрицата не вдигна глава и не протегна ръка към
нея. По някое време през малките часове тя остави пергамента настрана. Въпреки това не
стана от стола и не отиде в спалнята си. Големите червени свещи горяха ниско в гнездата на
златните свещници и техните трептящи пламъци хвърляха необикновени сенки по
боядисаните греди на високия таван. Евнухът, който винаги бе нащрек, пристъпи напред,
сложи нови свещи и отново се оттегли. Тя продължаваше да седи, подпряла брадичка на
дясната си ръка в по-дълбок размисъл, отколкото някога беше изпадала. Младият император,
нейният син, беше само на пет годинки, шестият му рожден ден беше след половин година.
Тя, неговата майка, беше на двайсет и шест. Той не можеше да седне на Драконовия трон
преди шестнайсетия си рожден ден. В продължение на десет години от своята младост тя
трябваше да управлява от негово име. И каква беше страната й? Държава по-голяма,
отколкото можеше да си представи, с народ по-стар от историята, който никога не беше
преброяван и за който самата тя беше чужденка. В мирно време тази страна би била страшно
бреме, а сега нямаше мир. Бушуваше бунт, страната беше разделена, защото размирникът Хун
управляваше като император в Нандзин, южната столица на предишната династия Мин.
Императорската армия непрестанно воюваше с него, но той продължаваше да властва, а
хората по средата между двете войски бяха разорени и гладуваха. Нейните войници, както
добре знаеше, не бяха по-добри от бунтовниците — понеже рядко им се плащаше, за да не
гладуват, докато се бият, те се изхранваха, грабейки от населението. И народът, чиито села
бяха изгорени, а реколтата — стъпкана, мразеше еднакво и бунтовниците, и императорските
войници.
Това беше нейното бреме.
В същото време сред мюсюлманите в южната провинция Юнан се надигаше нов бунт.
Тези мюсюлмани бяха потомци на средноазиатските племена, араби, които бяха дошли
преди векове като търговци и след това бяха останали, бяха се оженили за китайки и бяха
развъдили смесена челяд. Те се молеха на собствени богове и тъй като броят на децата им
растеше, поклонниците на тези чужди богове ставаха все по-дръзки. Когато китайските
областни управители, назначени от Драконовия трон, но живеещи далече от него, ги
управляваха алчно и несправедливо, мюсюлманите се бунтуваха и заричаха, че ще се отделят
от империята и ще се управляват сами.
Това беше нейното бреме.
Имаше и още едно бреме. Тя беше жена. Китайците нямаха доверие на жените да ги
управляват. Жените, казваха те, са зли владетелки. Императрицата майка призна, че в това се
крие известна истина. Беше изучавала добре историята през дългите самотни часове и
знаеше, че през осми век, по време на династията Тан, императрицата У, съпруга на великия
император Тайдзун, беше откраднала трона от собствения си син и нейната злина бе
опетнила името на всички жени. Мъжете въстанали срещу нея и освободили младия
император от тъмницата, в която собствената му майка го била хвърлила. Но дори след това
той не бил в безопасност, тъй като тогава неговата съпруга, императрицата Уей, пожелала
трона, криела се зад завеси и слушала клюките, и забъркала такива неща, че само смъртта
можела да я усмири. Веднага щом легнала в гроба, върху който бил сложен голям камък, за да
я държи там, принцеса Тайпин, която била неин враг, започнала да крои заговор да отрови
сина на императора, така че тя също трябвало да бъде екзекутирана. Но когато този
престолонаследник пораснал и станал император Сюендзун, той на свой ред попаднал под
влиянието на красивата наложница Гуейфей, която така го омагьосала с красотата и ума си и
така го разорила заради любовта си към скъпоценните камъни, коприната и парфюмите, че
народът отново се разбунтувал и водачът на бунтовниците накарал Гуейфей да се обеси пред
очите на императора. Но славата на династията Тан умряла с нея, защото императорът не
искал повече да управлява и се скрил във вечен траур. Историята на тези жени беше лоша и
те все още бяха нейни врагове, въпреки че бяха отдавна мъртви. Как биха могли сега хората да
повярват, че една жена може да ги управлява умело и справедливо?
Това беше нейното бреме.
Но най-голямото й бреме беше самата тя. Въпреки че бе по-образована от мнозина учени,
тя познаваше недостатъците си и тъй като беше все още млада и със страстно сърце, можеше
да бъде предадена от собствените си желания. Тя добре знаеше, че не е единна, жена излята
наведнъж в калъпа. Няколко различни жени се криеха в нея и не всички бяха силни и
спокойни. Тя имаше своята нежност, своите страхове и копнееше за някой, който да е по-
силен от нея, мъж, на когото може да се довери. Къде беше той сега?
С този въпрос тя спря размисъла си. Изправи се, смразена до мозъка на костите, и Ли
Лиен-ин пристъпи напред.
— Почитаема, сигурно сега ще искате да си починете.
Казвайки това, той протегна ръка, тя постави своята върху нея и го остави да я отведе до
затворената врата на спалнята й. Той я отвори пред нея и оттам я пое очакващата я
прислужница, която затвори вратата.
***
ЯРКАТА ЗИМНА СЛЪНЧЕВА светлина я събуди от сън и тя полежа в леглото,
обмисляйки снощното си настроение. Да, тя имаше своите тегоби, но нямаше ли също и
начини да ги понася? Тя беше млада, но младостта бе сила. Беше жена, но бе родила син
император. Нямаше да следва стъпките на онези мъртви жени, които се бяха поставили над
всички, дори над собствените си синове, за да могат да управляват сами. Тя щеше да мисли
само за сина си. През тези десет години, през които щеше да бъде регент, щеше да говори
внимателно, да бъде учтива с всички, да не мисли никога за себе си и да се гневи само когато
вижда, че другите забравят за сина й, винаги бдяща над бъдещата му власт. Щеше да изгради
здрава и силна империя за него и когато той се възкачеше на трона, щеше да се оттегли,
защото никой не биваше да бъде негов съперник, нито дори тя. Щеше да докаже, че жените
могат да бъдат добри. Младостта щеше да й помогне, както и здравето и волята й, така че тя
стана от леглото, освежена от собствената си сила.
От този ден нататък всички видяха една нова императрица, силна, внимателна и
уравновесена жена, която не поглеждаше никой мъж в лицето, която отвръщаше поглед от
евнусите и говореше еднакво учтиво на нисшестоящи и висшестоящи. Тя беше далеч от
всички, много по-извисена от тях. Никой не й беше близък и никой не познаваше мислите и
мечтите й. Императрицата живееше сама, стената на вежливостта й бе непревземаема и
неприкосновена и в тази стена нямаше врата.
Като че ли за да се откъсне от миналото, тя се премести от палатите, които толкова дълго
бяха били неин дом, и вместо това избра един далечен дворец в императорския град, Зимния
дворец, намиращ се в частта, наречена Източен път, а шестте му зали и многото градини бяха
построени и обзаведени от предшественика Циенлун. Близо до него имаше огромна
библиотека, построена от същия император и пълна с трийсет и шест хиляди най-древни
тома, в които бяха съхранени умовете и паметта на всички велики учени. На входа ма
двореца стоеше стена на духовете (В традиционната китайска архитектура — стена, намираща се на
портите, които водят към сграда или двор. Тя защитава от зли духове според вярването, че те не могат да
заобикалят препятствия), на която бяха изобразени девет императорски дракона, направени от
порцелан в различни цветове. Зад тази стена се намираше залата за аудиенции, което беше
най-голямата в двореца и излизаше на широка мраморна тераса. Зад нея се намираха другите
зали, всяка със собствен двор Една от тях тя избра за своя лична тронна зала, където
принцовете и министрите, които искаха частна аудиенция, можеха да коленичат пред нея.
Следващата беше нейна всекидневна. Зад нея се намираше спалнята, малка и тиха, леглото
беше вградено в стената, дюшекът му бе от жълт сатен, а завесите от жълт полупрозрачен
плат, избродиран с червените нарови цветчета, които тя толкова обичаше. Следващата зала тя
бе превърнала в свой таен храм и там върху мраморен олтар стоеше златен Буда, от дясната
му страна — малка златна Гуанин, а от лявата — позлатен лохан (В будизма — човек, който е
разбрал истинската природа на съществуването, постигнал нирвана и излязъл от „колелото на преражданията”, но
няма всезнанието на Буда. В отделните култури има различни имена — лохан (кит.), ракан (яп.), архат (санскр.)),
който води духа към мъдрост. Зад храма имаше дълга стая, където стояха на пост евнусите,
далече от погледа й и така, че да не могат да я чуват, но винаги да бъдат близо до нея.
Тези стаи, в които сега живееше императрицата, бяха обзаведени с лукса, който тя
обичаше, с инкрустирани масички, със столове и канапета, тапицирани с ален сатен. Тук
бяха многото й часовници, цветята и птиците й, избродираните сламеници, на които спяха
кучетата и. нейните книги и писалищната й маса, и скриновете със свитъци. Между всеки
две стаи имаше боядисани в червено порти, покрити с позлатени покриви. Странична врата
водеше от най-скрития й двор към градина, обожавана от император Циенлун. Тук стоял той,
когато вече бил много стар, и подремвал на светлината, процеждаща се между бамбуковите
листа. Портата към тази градина беше с формата на луна, обрамчена с прецизно издялан
мрамор, а в стените бе вградена мозайка от многоцветни парченца мрамор. Под древните
борове, навели се с времето към земята, растеше дълбок мъх и когато слънцето ги стопляше,
из въздуха се носеше ароматът на борови иглички. В далечния ъгъл, огрян от светлина,
стоеше заключен павилион, чийто единствен ключ държеше императрицата и където беше
почивал великият предшественик император Циенлун в ковчега си в очакване на
благоприятен ден за погребението си.
В този тих дворец младата императрица майка се разхождаше често и винаги сама,
носеща бремето на раменете си и усещаща увеличаващата му се тежест. Само силните биха
издържали живота, който тя си беше наложила. Тя всеки ден ставаше в студа призори и след
като я облечаха, отиваше с носилката си в императорско жълто в залата за аудиенции. Но не
отиваше сама, защото не изменяше на непоколебимото си желание да бъде винаги скромна и
изключително учтива, така че нареждаше на своята сестра регент да седи до нея на втория
трон зад завесата. И императрицата майка не сядаше извън тази завеса. Драконовият трон
беше празен и щеше да остане такъв, обяви тя, докато младият император не започнеше сам
да управлява страната. Затова двете вдовстващи императрици стояха зад копринената завеса
една до друга, заобиколени от придворните си дами и евнусите, а вдясно от празния трон
стоеше принц Гун и изслушваше меморандумите на принцовете, министрите и всички
останали, които носеха петициите си.
Най-важни сред молителите бяха хората, дошли един зимен ден, за да помолят регентите
да прекратят управлението на бунтовника Хун в южния град Нандзин. Областните
управители на тези провинции бяха изгонени от него и сега бяха дошли да искат
удовлетворение.
По-възрастният областен управител, който дълго време бе управлявал провинция Дзянсу,
беше стар и дебел. Рядка брада висеше от брадичката му и два дълги сиви мустака,
провиснали над устните му, се смесваха с нея. Той коленичеше с усилие, студът на
мраморния под се просмукваше през възглавниците, напълнени с конски косми, поставени
под коленете му. Но той трябваше да стои на колене пред празния трон и спуснатата
копринена завеса.
— Този бунтовник Хун — заяви той — започна злите си дела като християнин. Тоест той
прие чужда религия. Не е и чист китаец. Баща му бил селянин, невеж човек, един от
тъмнокожите от племето хака от Южните хълмове. Този Хун, чието име е Сюдзюан, искал да
се издигне, учил и се явил на имперските изпити, надявайки се да стане губернатор.
Провалил се, опитал отново и пак се провалил. Три пъти се провалял, но през това време
срещнал някъде християнин, който му разказал за чуждия бог Исус, слязъл на земята като
човешко същество, а когато враговете му го убили, той възкръснал и се въздигнал на небето.
Затова Хун, отчаян от провала си, завидял на бога и започнал да мечтае и да получава
видения, след което обявил, че е превъплъщение на Исус, призовал всички недоволни и
бунтовни синове да го последват, така че с тяхна помощ да може да свали династията и да
създаде ново царство, което той щял да управлява, наречено Царството на великия мир, и се
заклел, че богатите ще станат бедни, а бедните — богати, висшестоящите ще паднат ниско, а
нисшите ще се издигнат. С такива обещания намерил много последователи и те скоро
наброявали милиони. С грабежи и убийства Хун завзел земи и злато, с което купил пушки от
белите варвари. Бандити и размирници се присъединяват всеки ден към него и го наричат
Небесен цар. С помощта на магическата му дарба последователите му изпадат в транс и
получават видения. Смята се, че Небесния цар може да изрязва войници от хартия и когато
духне към тях, те стават истински хора. Добрите хора в цялата страна са обезумели от ужас.
Наистина, цялата ни държава е изгубена, ако не унищожим този дявол. Но кой смее да го
приближи? Без съвест и страх, без да го е грижа за правилното и грешното, той обърква
праведните.
Императрицата майка слушаше този меморандум иззад жълтата копринена завеса с
нарастващ гняв. Нима един човек щеше да унищожи страната, докато синът й е още дете?
Императорската армия трябваше да се преустрои. Да се издигнат нови генерали. Тя щеше да
бъде снизходителна там, където трябваше, но нямаше повече да търпи този бунтовник,
защото той можеше да завземе цялата империя и тогава кой щеше да го изгони?
Същия ден след аудиенцията, когато принц Гун отиде както обикновено в личната й
тронна зала, за да се посъветва с нея, той откри жена студена, горделива и решителна. Това
бе другото й Аз. Защото сред многото й личности се открояваха тези две и те бяха различни
като мъж и жена. Тя можеше да бъде така милостива, че хората я наричаха „нашата
милосърдна и свещена майка“ и „Гуанин с мило лице”, но можеше също така да бъде сурова
и жестока като палач на дръвника. През този ден принц Гун не видя милосърдна майка или
мило лице, а силна, разгневена царица, която не толерираше слабостта на министрите си.
— Къде е онзи генерал, който командва нашата императорска армия? — попита тя от
трона си. — Къде е онзи Дзън Гуофан?
Дзън Гуофан, командващ императорската армия срещу китайските бунтовници, беше
наследник на велико провинциално семейство от северната провинция Хънан. Дядо му го
беше научил на ум и разум и вдъхновен от него, младият човек се бе образовал добре и се бе
явил на имперските изпити, които преминал с отличие на ранна възраст, и скоро бил приет в
столицата, където получил пост в управлението. Когато бунтовниците са надигнаха, Дзън
Гуофан, вече натрупал опит в управлението, бе избран от Трона да отиде на юг, където да
организира императорската армия, която бунтовникът Хун разгромяваше. Тогава Дзън
Гуофан обучи благородната армия, наречена Храбреците от Хънан, и преди да ги изпрати
срещу бунтовниците, ги закали в битки срещу местните бандити. Наистина той тренира
толкова дълго тези селски бойци, че другите генерали се ядосаха, защото бунтовникът Хун
вече бе завзел половината южни провинции, и те се оплакваха, че Дзън Гуофан се бави
прекалено много. Сега императрицата майка допълни оплакванията на воините с нейните
собствени заповеди.
— Този Дзън Гуофан — каза тя на принц Гун — как смее да задържа пълната сила на
Храбреците, докато всеки ден бунтовниците завладяват нови южни провинции. Ако
империята изчезне, каква е ползата от неговите Храбреци?
— Най-велика — отвърна принц Гун, — Храбреците не могат да бъдат навсякъде
едновременно, дори когато нападат.
— Те трябва да бъдат едновременно навсякъде — заяви императрицата майка. — Дълг на
техния предводител е да ги изпраща навсякъде, нападайки тук, където се събират
бунтовниците, там, където планират да нападнат, и навсякъде, където заплашват да пробият
нашите редици. Упорит човек е този Дзън Гуофан, преследва само собствените си цели!
— Най-велика — рече принцът, — осмелявам се да предложа стратегия. Англичаните, с
които в момента сме в състояние на примирие, ни карат да приемем един от техните военни,
който да организира съпротивата ни спрямо бунтовниците. Отначало тези бели варвари
одобряваха бунтовника Хун, защото той се наричаше християнин, но вече разбраха, че е луд,
и това е нашето предимство.
Императрицата обмисли казаното от принц Гун. Слабите й ръце почиваха на резбованите
странични облегалки на трона, спокойни като птици, покрити със скъпоценности. Скоро
пръстите й започнаха да барабанят неспокойно, а златните й предпазители за нокти заудряха
твърдото дърво.
— Дзън Гуофан знае ли за предложението на англичаните? — попита тя.
— Знае — отвърна принц Гун — и не желае да го приеме. Вярвам, че този генерал е
толкова упорит, че по-скоро би изгубил цялата империя заради нашите бунтовници,
отколкото да спечели заради чужденец.
Тя внезапно започна да харесва генерал Дзън Гуофан.
— Какви са доводите му? — попита.
— Казва, че ако приемем помощта на англичаните, тя със сигурност ще си има цена.
Покритите със скъпоценности ръце сграбчиха страничните облегалки на стола.
— Така е! — извика тя. — Те ще поискат за себе си земята, която са отвоювали от
бунтовниците. Ха, започвам да вярвам на този Дзън Гуофан! Но не искам да се бави повече.
Трябва да спре подготовката си и да започне нападение. Нека обгради Нандзин и разположи
всичката си войска в кръг около него. Ако водачът им Хун бъде убит, последователите му ще
се разпръснат.
— Най-велика — рече студено принц Гун, — осмелявам се на свой риск да предположа,
че не би било мъдро да съветвате Дзън Гуофан по въпросите на войната
Тя го стрелна косо с големите си очи.
— Не искам вашия съвет, принце.
Гласът й беше мил, но той видя, че лицето й побелява от гняв, а тялото й потреперва. Той
преклони глава, сдържайки собствения си гняв, и веднага се оттегли. Когато си тръгна, тя
слезе от трона си, отиде до писалищната маса и написа указ на далечния генерал.
Въпреки че сигурно сте притиснат — написа тя след поздрава, — сега е време
да настъпите с пълна сила. Вземете със себе си по-малкия си брат Дзън Гуочуан.
Извикайте го от Дзянси, за да напредва с вас към провинция Анхуей. Превземете
столицата й Анцин и нека това е първата стъпка в големия план за превземането
на Нандзин. Знаем, че в продължение на девет години Анцин беше владян от
бунтовниците и те със сигурност се чувстват у дома си в града. Изведете ги
оттам, за да разберат какво е да те изкарат от укреплението ти. След това
извикайте от партизанската му война генерал Бао Чао. Този мъж е безстрашен,
смел в битка и верен на Трона. Ние си спомняме как той порази бунтовниците в
Юеджоу и Учан, въпреки че често беше раняван. Дръжте този генерал на
разположение, готов да се придвижи бързо с войската си, така че, когато
обградите Нандзин, затягайки кръга ден след ден, Бао Чао да може да тръгне
веднага към тила, ако бунтовниците в Дзянси се надигнат отново зад гърба ви.
Задачата ви е двойна — да убиете водача Хун и докато се опитвате да го
сторите, да осуетите всякакво надигане отвъд кръга. Междувременно не
уведомявайте Трона за трудностите си. Не се оплаквайте. Онова, което трябва да
се направи, ще бъде направено, ако не от вас, то от някой друг. Ще ви възнаградим
щедро, когато бунтовникът Хун е мъртъв.
С такива думи, изпъстрени начесто с учтивости и комплименти, императрицата майка
оформи указа си и със собствените си ръце подпечата пергамента с императорския печат.
След това извика главния евнух, който трябваше да занесе указа на принц Гун, за да бъде
преписан за архива и после занесен на юг по вестоносец на Дзън Гуофан.
Главният евнух се завърна с нефритения знак, който беше отговорът на принц Гун, че е
получил указа и ще му се подчини. Когато го получи, императрицата майка се усмихна, а
очите й блестяха като тъмни скъпоценни камъни под черните ресници.
— Той каза ли нещо? — попита тя.
— Милосърдна — отвърна главният евнух, — принцът прочете указа ред по ред и след
това рече: „В ума на тази жена се крие император.“
Императрицата майка се разсмя тихо зад бродирания си ръкав.
— Наистина ли, наистина ли каза това?
Главният евнух, знаейки колко обича тя такива похвали, допълни:
— Най-велика, принцът говори истината. Всички сме съгласни с него.
Той докосна хубавите си устни с върха на езика си, ухили се и излезе, преди тя да успее да
му се скара.
Когато той си тръгна, тя все още се усмихваше, но после изпадна в размисъл. Какво
трябваше да бъде името на сина й за неговото управление? Тримата предатели бяха избрали
Дзи Сян, което означаваше „Благовещаещ“. Но тя нямаше да се съгласи на празни и
безполезни думи, които не значеха нищо. Не, тя жадуваше за стабилен и продължителен мир,
основан на обединение на страната, доволни поданици и милостиво управление. Мир и
доброжелателство — тя обичаше думите да са казани на място и навреме, с точно значение.
Вкусът й към словото беше оформен от майстори разказвачи и поети и след дълго обмисляне
тя избра двете думи, които щяха да съставят името на сина й като император. Тя избра
думите „тун”, което означава „прониквам, разпространявам се“ и „джъ“, което значи „мир“
— спокоен мир, вкоренен дълбоко в сърцето и душата. Беше смел избор, тъй като времената
бяха неспокойни и страната бе пълна с врагове. Но с това име тя обяви желанието си за мир,
защото волята й бе такава.
Тя си беше извоювала предаността на хората. Малки и големи въпроси от цялата страна
се разискваха всеки ден в нейната зала за аудиенции. Малки неща като обуздаването на
далечен магистрат, който потиска поданиците в областта си, или пък град, в който цената на
ориза се е покачила неимоверно, защото шепа мъже са изкупили излишъка от
миналогодишната реколта. Или пък указ, че след като не е паднал сняг през късната зима,
когато житните поля имат нужда от него като оплодител, боговете трябва да бъдат убедени да
помогнат чрез тридневно публично мъмрене, по време на което свещениците да ги изнесат
от удобните им храмове, за да видят сами сухите и замръзнали полета. От такива малки неща
до големите като защитата на крайбрежието от чужди кораби и контролирането на омразната
опиумна търговия с белите хора, императрицата беше търпелива към всички.
Тя също така не забравяше голямото си домакинство в дворците. Ревниво обгрижваше
сина си, държейки го всеки ден край себе си колкото може по-дълго. Той тичаше из залата за
аудиенции или в личната й библиотека, където тя четеше меморандуми и пишеше заповедите
си, и докато работеше, императрицата често вдигаше поглед, за да го наблюдава, и спираше,
за да провери дали плътта му е твърда и хладна, а кожата влажна, но не прекалено, както и
цвета на очите му — ирисът беше блестящ и черен, а бялото много чисто. Освен това
поглеждаше вътре в устата му, за да види дали зъбите му са здрави, езикът червен и дъхът
свеж, и слушаше гласа и смеха му. Докато вършеше това, тя мислеше не само за него, но и за
нуждите на всички останали. Тя разглеждаше домакинските сметки, записите за храната,
получена като налог или пък закупена, за коприната и сатена, получени и складирани —
нито един топ коприна не биваше изнесен от склада без заповед, носеща личния й печат. Тя
знаеше много добре, че кражбите в двореца се разпространяват в крайна сметка и сред
народа, и караше всички прислужници — мъже и жени, всеки принц и министър да усещат
студения й наблюдаващ поглед върху себе си.
Но пък награждаваше богато и често. Евнух, който й се подчиняваше, получаваше сребро,
а ако беше прислужница, й даваше копринен жакет. Не всички награди бяха скъпи. Когато
изядеше своята част от храната на императорската маса, докато придворните й чакаха, тя
извикваше любимката си и й позволяваше да яде от нейното любимо ястие, като по този
начин подсигуряваше мястото на дамата в двореца, защото всички бързаха да обслужват
любимката на императрицата майка.
Никой освен нея не знаеше за големите възнаграждения, предназначени за Жун Лу и
принц Гун. Тя беше отложила връчването им, докато решеше кое да направи първо. Жун Лу
бе спасил живота й и този на императора и заради това заслужаваше наградата, отредена му
от нея. Но принц Гун бе спасил столицата, не с оръжие в ръка, а с умението си да се пазари с
врага. Да, беше изгубено много. Договорът й тежеше — тя не си позволяваше да забрави, че
сега сред стените на столицата живееха белите мъже със слугите и семействата си. Но градът
не беше унищожен, както бяха заплашили враговете. Летният дворец беше решително
забравен, докато тя не си спомнеше против волята си за градините и езерата, за алпинеумите
и пещерите, за приказните пагоди на хълмовете, за съкровищниците с дарове от четирите
морета, за библиотеките, книгите и картините, нефрита и великолепните мебели. В такива
моменти сърцето й се ожесточаваше срещу принц Гун. Нямаше ли как той да предотврати
страшната загуба? Загубата беше огромна — не толкова лично за нея, която обичаше Летния
дворец, колкото за страната, защото такива красоти принадлежаха на всички като свещено
съкровище. Тогава Жун Лу трябваше да е пръв. Поне той не позволи разрушения. Но
ожесточеното й сърце все още беше благоразумно и благоразумието й подсказваше, че трябва
да извика принц Гун и да се престори, че иска съвета му.
Затова тя изчака подходящия ден, който настъпи след един обилен снеговалеж —
боговете, умолявани, подканвани и обвинявани, най-накрая бяха видели сухите полета и
гладните селяни и изпратиха тежък сняг, който покри града и полето, толкова дълбок сняг, че
последната бяла пряспа се стопи след цели три седмици. Полетата, които преди бяха ужасно
сухи, станаха нежнозелени под снега, а след като слънцето ги огряваше няколко по-меки дни,
зимната пшеница поникна докъдето поглед стигаше. Всички благодариха горещо на
императрицата майка за това — хората казваха, че нейната сила и милосърдие са принудили
боговете да изпратят снега.
Това беше подходящият ден, ден през късната зима и толкова близо до пролета, че топла
мъгла бе обгърнала града, докато слънчевите лъчи сгряваха студената земя. Императрицата
майка изпрати главния евнух да извика принц Гун в личната й зала за аудиенции. Той скоро
дойде, великолепен в държавническите си одежди — син брокат в тъмен оттенък от шията
до глезените, защото дворът още беше в траур заради смъртта на императора, който щеше да
продължи три години. Изглеждаше толкова горд и величествен, докато се приближаваше към
трона й, че тя се разсърди. Стори й се, че поклонът му е прекалено лек, като че ли й станал
близък. Таен гняв изпълни сърцето й, но тя го потисна. Сега трябваше да го спечели за идеята
си. Не беше време да го укорява за гордостта му.
— Моля ви да оставим формалностите настрана — каза тя с напевен глас — Нека
обсъдим някои неща заедно. Вие сте братът на моя господар, на когото той ми заръча винаги
да се уповавам, когато него вече го няма.
При тази покана той седна от дясната страна на залата, но не й хареса готовността, с
която го направи. Наистина, той се престори, че възразява, но само с една-две думи, преди да
седне в нейно присъствие.
— Мисля — рече тя — да наградя началника на императорската стража. Не съм
забравила, че той ми спаси живота, когато предателите искаха да го отнемат. Неговата
вярност към Драконовия трон е като свещената планина Ъмей — непоклатима и устояваща
на всяка буря. Не ценя живота си твърде много, но ако бях умряла, предателите щяха да
завземат трона за себе си и престолонаследникът никога нямаше да стане император.
Наградата не е заради мен, а заради сина ми, императора, а чрез него и заради народа,
защото, ако тези предатели бяха спечелили. Тронът щеше да падне.
Принц Гун не я погледна в лицето, докато говореше, но острият му слух и ум доловиха
скритото значение на онова, което казваше.
— Най-велика — обърна се той към нея, — каква награда имате наум?
Цъси храбро се възползва от този миг. Нямаше навика да избягва конфликтите.
— Постът велик съветник е свободен от смъртта на Сушун насам. Моята воля е да го дам
на Жун Лу.
Тя вдигна глава, за да види лицето на принца, но когато той усети могъщия й поглед, му
отвърна смело.
— Невъзможно — каза той, когато очите им се срещнаха.
— Нищо не е невъзможно, ако аз го поискам — отговори му тя и погледът й пламна.
Но той беше безмилостен.
— Знаете, че из двора се разпространяват неспирно клюки. Знаете как слуховете пълзят
от евнух на евнух. Опровергавам клюките, както винаги, заради честта на Трона и тази на
моя клан, но не мога да ги унищожа.
Тя си придаде невинен вид.
— Какви клюки?
Той не беше убеден в невинността й, но тъй като тя бе все още твърде млада, можеше да
бъде и невинна. Но трябваше да говори, тъй като вече беше казал много, затова рече просто:
— Някои се съмняват в бащинството на младия император.
Тя погледна настрани, клепачите й запърхаха, устните й потрепериха и после сложи
копринената кърпичка на устата си.
— О — изстена тя, — а аз мислех, че враговете ми са мъртви!
— Говоря за ваше добро — каза той. — Не съм ви враг.
Сълзите, които увиснаха на миглите й, изсъхнаха от гнева й.
— Трябваше да умъртвите онези, които говорят така за мен! Не трябваше да ги оставяте
да живеят дори час. А ако не искахте да ги убивате вие, трябваше да ми кажете, за да ги убия
сама!
Дали беше невинна? Той не знаеше и никога нямаше да разбере. Затова замълча.
Тя се изправи от трона си.
— Няма повече да искам съвети. Днес, след като си тръгнете, ще обявя Жун Лу за свой
велик съветник. А ако някой посмее да каже нещо срещу него…
— Какво ще направите? — попита той. — Ами ако целият двор бъде залят с клюки?
Тя се наведе напред, забравила вежливостта си.
— Ще ги накарам да замълчат! Вие, принце, също мълчете!
Никога през годините, откакто се познаваха, двамата не бяха стигали до открит конфликт.
След това си спомниха за нуждата от взаимна преданост.
Принцът се извини пръв:
— Простете ми, най-велика.
Той се изправи на крака и се поклони.
— Не зная защо заговорих така на вас, който ме научи на всичко, което зная — отвърна му
тя с най-нежния си глас. — Аз трябва да ви помоля за прошка.
Той бързо се опита да й възрази, но тя вдигна ръка, за да го спре.
— Не, не говорете, не още. Защото отдавна обмислям да дам на вас най-добрата награда.
Ще получите благородната титла принц, съветник на Трона, с полагащата се заплата. И със
специален указ, подписан от мен… тоест от нас, регентите, моята сестра консорт и аз,
титлата херцог на Цин, която моят господар ви връчи като благодарност за вашата преданост,
сега ще стане наследствена.
Това бяха високи отличия и принц Гун беше озадачен от изненадващото им даряване.
Отново се поклони и каза с обичайния си мек и любезен тон:
— Най-велика, не искам награда за това, че съм изпълнил задълженията си. Моят дълг бе
най-напред към по-големия ми брат, а след това към императора, който по рождение се
падаше мой по-голям брат. Сега моят дълг е насочен първо към неговия син и след това към
този син в качеството му на млад император. След това е дългът ми към вас, императрицата
майка, и към вас двете, императриците регенти. Виждате колко много задължения имам и не
трябва да бъда награждаван за изпълнението на никое от тях.
— Трябва да приемете — каза императрицата майка и така започна учтива битка между
тях, тя настояваше, а той отказваше, докато накрая не стигнаха до елегантно споразумение.
— Моля ви поне да ми разрешите да откажа титлата, която синовете ми биха могли да
наследят — рече най-накрая принц Гун. — Според нашата традиция синовете не бива да
наследяват онова, което бащите им са спечелили. Искам моите синове да спечелят свои
собствени отличия.
С това императрицата майка можеше само да се съгласи.
— Тогава нека отложим въпроса за по-добър момент. Но аз също искам нещо в замяна от
вас, многоуважаеми принце.
— Имате го — обеща принц Гун.
— Нека осиновя вашата дъщеря Жунджун като императорска принцеса (Титла, която в някои
монархии се дава на първородната дъщеря на владетеля). Позволете ми щастието да успокоя съвестта
си, че сте получили поне малка награда за искрената си и предана помощ срещу предателите
в Джехол. Не се ли отзовахте на повикването ми? Не помня и най-малко закъснение.
Сега беше ред на принц Гун да се съгласи и той го направи с благородство. Оттогава
дъщеря му стана императорска принцеса и служеше толкова вярно на господарката си, че
накрая императрицата майка й даде паланкин със сатенени завеси в императорско жълто и й
позволи да го използва, докато е жива, като че ли наистина се е родила принцеса.
***
ТАКА ИМПЕРАТРИЦАТА МАЙКА начерта плановете си. Тя не вършеше нищо небрежно
или прибързано. Плановете й избуяваха от семенцата на желанието, копнежа и жадуването.
Тези семенца, веднъж посети, можеха да престоят година, две или десет, докато дойде
техният час да покълнат, но в крайна сметка разцъфтяваха.
Отново беше лято, прекрасен сезон, когато ветровете духаха от юг и изток, носейки леки
мъгли и дъждец, и дори аромата на солените морета, за които императрицата майка беше
чувала, но никога не бе виждала, въпреки че обичаше водата в шадраваните, изворите и
езерата. Докато дълбоката приспивна жега си проправяше път през стените на Забранения
град, тя копнееше за Юенмин-юен, който вече го нямаше. Никога не беше виждала
развалините или пепелта, защото нямаше да го понесе. Но, каза си тя, все още оставаха
известните Морски дворци. Защо да не си направи там местенце за отдих и удоволствия?
Мислейки така, тя обяви деня, в който придворните и евнусите й трябваше да придружат
паланкина й със своите носилки, двуколки или пък на кон, кой както е свикнал, и въпреки че
пътуването до Морските дворци беше кратко, не повече от километър, суматохата и
вълнението в дворцовото шествие бяха такива, че императорската стража опразни улиците,
да не би някой злодей да се изкуши да вдигне ръка. Парковете на трите Морски двореца не
бяха непознати на императрицата майка, защото често ги беше посещавала пролетно време,
за да направи приношение на олтара на копринените буби на бога на черниците, след което
влизаше в Залата на копринените буби, за да направи ново приношение, този път на богинята
на копринените буби. Това беше нейно ежегодно задължение, но понякога тя идваше да се
повози на лодка на едно от трите езера, наречени морета, или пък през зимата, за да погледа
как придворните се пързалят на леда на езерото Северно море, където обичаше да наблюдава
евнусите, облечени в ярки одежди, които се пързаляха умело на дебелия лед, изгладен с
горещо желязо преди празненството. Тези езера бяха много стари, направени от
джурченските (Джурчени — тунгуски народ, живял в Манджурия през Х–ХVII в., предшественици на днешните
манджурци) императори преди петстотин години. Но тези императори не можели дори да
сънуват красотата, която Юнлъ (Юнлъ всъщност е третият император от династията Мин. Първият е
Хуну), първият император от китайската династия Мин, им придал по-късно. Той наредил да
направят езерата по-дълбоки и да бъдат построени мостове до островчетата, където имало
павилиони, всеки от тях резбован и боядисан, и различаващ се от останалите. Огромни
скали, чудновато оформени от реките, били докарани от юг и северозапад, за да направят
градините, в които били построени дворци и зали, и били засадени вековни извити дървета,
за които се грижели, все едно са хора. И наистина на някои от дърветата били дадени
човешки титли, като например „гун“ или „уан“.
В Бляскавата зала имаше огромен Буда, наречен Нефритеният Буда, въпреки че идолът не
беше от нефрит, а беше издялан много изкусно от бял тибетски камък. Предшественикът
император Циенлун обичал Морските дворци и направил между тях библиотека, която
нарекъл Борова гора, а трите й зали кръстил Залата на кристалната вода, Верандата за миене
на орхидеите, където ритуалът по измиване на орхидеите се провеждал на петия ден от
петия месец на лунната година и Залата на веселия сняг, наречена така заради поемата на
Уан Сиджъ, който, докато пишел един зимен ден, бил зарадван от внезапния снеговалеж.
Стиховете, които той написал, били изгубени в продължение на векове, въпреки че били
издялани в мрамор, докато един обикновен работник не намерил камъка сред развалините и
не го дал на тогавашния император Циенлун, който го поставил в тази зала.
Всяка част от Морските дворци беше пълна с такива легенди и императрицата майка ги
познаваше добре от книгите, които беше изчела. Най-много от всичко там тя обичаше
павилиона на брега на Южното море, наречен Павилион на мислите за дома. Този павилион
бе на два етажа, построен от Циенлун така, че неговата фаворитка, Уханната наложница,
чието име било Сянфей, наречена по този начин, защото потта по крехкото й тяло била
сладка като парфюм, да може да гледа към изгубената си земя. Уханната наложница била
взета от съпруга си и дома си в Туркестан, където живеела като принцеса на Кашгария
(Сегашната южна част от Уйгурския автономен регион — Сяндзин). Тя била военна плячка, тъй като
Циенлун чул за вълшебната й красота и особено за мекотата на бялата и кожа и заповядал на
генералите си да му я доведат, ако се наложи и със сила. Но тя била вярна на съпруга си и не
би напуснала дома си по каквато и да било причина, така че заради нея започнала война.
Когато мъжът й бил победен и сам отнел живота си, принцесата останала беззащитна и била
принудена да отиде при китайския император. Но тя не му се отдала и въпреки че я обикнал
от пръв поглед, той не би я взел насила, жадувайки за пълното и изтънчено удоволствие от
отдаването й. Затова построил павилион, от чиято кула принцесата можела да гледа към
изгубения си дом, и чакал търпеливо докато го приеме. Това императорът направил въпреки
съветите на майка си, вдовстващата императрица, която в гнева си наредила на сина си да
върне красивата и непокорна жена обратно в Туркестан — Уханната наложница не търпяла
дори приближаването на императора до себе си, казвайки, че ако той докосне ръката й, ще
убие него и себе си.
Един зимен ден, когато императорът трябвало да се моли на Олтара на Небето заради
народа си, майка му, вдовстващата императрица, извикала Уханната наложница и й
заповядала или да се отдаде на императора, или да отнеме живота си. Принцесата избрала да
се самоубие и когато вдовстващата императрица узнала за този избор, заповядала да я заведат
в празна сграда и да й дадат копринено въже, така че самотната жена се обесила там. Верен
евнух занесъл новината на императора, който, въпреки че постел в Залата на въздържанието,
за да се пречисти за свещения ритуал, забравил дълга си и изтичал до двореца си. Но бил
закъснял. Неговата възлюбена избягала от него завинаги.
Такава бе легендата.
За себе си императрицата майка избра многото зали и дворове, езерца и цветни градини
на Двореца на състраданието, който се намираше близо до Средното море. Тя особено много
обичаше каменните градини и въпреки че не си позволяваше празненства или весели
събирания, каквито беше организирала в Юенмин-юен, където тя и придворните й носеха
костюми на богини и феи, както игривото й настроение подскажеше, сега за пръв път след
смъртта на императора, покойния й господар, тя си позволи да гледа пиеси, не големи или
весели, а тъжни тихи пиеси, показващи мъдростта на душата. За тази цел тя накара да
отворят врата от каменната й градина към един неизползван двор зад затворена зала и
нареди на евнусите, които бяха дърводелци, бояджии и зидари, да направят голяма сцена
близо до приятно местенце, където тя и придворните й дами можеха да седят уединено и
удобно и да наблюдават актьорите. Императорската й ложа беше голяма колкото стая и тя я
постави отвъд един тесен поток, който минаваше през двора, и тази течаща вода смекчаваше
гласовете на актьорите и превръщаше думите им в музика. Мраморен мост, не по-широк от
пътечка, прехвърляше ручея.
Един ден, когато тайният й план беше узрял, императрицата майка нареди да доведат Жун
Лу там. Беше неин навик да не върши две неща твърде скоро едно след друго, за да не могат
да кажат другите: „Най-напред тя направи това, а после — онова”, и така случайно да
разберат намеренията й. Не, тя остави да изминат два пълни месеца, откакто осинови
дъщерята на принц Гун, преди да направи следващата стъпка и да повика Жун Лу, като че ли
й е хрумнало току-що, на нея, която беше твърде мъдра за такива прищевки.
Пиесата се играеше пред очите й и всички актьори бяха евнуси. От времето на император
Циенлун насам никоя жена не можеше да играе на сцената, защото майка му е била актриса
и за да я почете, той решил да не позволява на никоя друга жена да бъде като нея. Днешната
пиеса — „Сирачето от клана Джао”, беше добре известна на императрицата — беше я
гледала много пъти и ушите й вече се изморяваха от пеенето. Но не искаше да обиди
актьорите, така че, докато седеше и ги слушаше, и елегантно опитваше сладкишите, умът й
започна да обмисля тайните й. В крайна сметка, помисли си тя, защо да не повика Жун Лу
тук, където се бяха събрали всички, и докато тече пиесата, да не му изложи волята си? Тя
трябваше да чуе неговото собствено желание да заеме мястото на Сушун, преди да може да го
награди пред публика.
Затова повика Ли Лиен-ин при себе си.
— Извикай родственика ми тук. Имам заповед за него — нареди тя.
Той се ухили, поклони се и тръгна, пукайки кокалчетата си, а императрицата майка
отново обърна глава към сцената и привидно отново се потопи в пиесата. Придворните й
дами седяха на местата си около нея. Ако някоя от тях усетеше погледа на императрицата
върху себе си, тя щеше да се издигне. Затова след няколко минути госпожица Мей, винаги
наблюдаваща господарката си, усети погледа й върху себе си и отмествайки очи от пиесата,
видя, че императрицата майка наистина я гледа с издължените си замислени очи. Тя веднага
стана и се поклони. Императрицата майка я извика с длан, обърната надолу, и хубавото
момиче се приближи плахо до нея.
— Доближи ухото си до мен — заповяда императрицата майка.
Пеенето на сцената заглушаваше гласа й за всички, освен за девойката, която наклони
глава и чу господарката си да й казва на ухо следните думи:
— Не съм забравила обещанието си към теб, дете. Днес аз ще го изпълня.
Госпожица Мей остана права с наведена глава, за да скрие поруменялото си лице.
Императрицата майка се усмихна.
— Виждам, че си спомняш обещанието ми.
— Мога ли да забравя обещание, дадено от нейно величество? — отвърна госпожица
Мей. Императрицата майка докосна бузата й.
— Много добре казано, дете! Е, ще видиш…
Жун Лу тъкмо влизаше в императорската ложа. Следобедното слънце огряваше високата
му фигура и изправената му глава. Той носеше униформата си, тъмносиня заради траура за
покойния император, а от колана му висеше сабята, чиято сребърна ножница блестеше на
слънцето. С твърди стъпки той приближи подиума и се поклони. Императрицата майка
наклони глава и му направи знак да седне близо до ниския й трон. Той се поколеба, но седна.
В продължение на известно време тя като че ли въобще не го забелязваше. Звездата на
пиесата се качи на сцената, за да изпее най-известната си песен, и всички погледи бяха
устремени към нея, както и този на императрицата. Изведнъж тя заговори, без да отвръща
очи от сцената.
— Родственико, през цялото това време имах наум добра награда за твоята служба към
мен и младия император.
— Ваше величество — възрази Жун Лу, — наистина аз само изпълних дълга си.
— Знаеш, че ни спаси живота — напомни му тя.
— Това беше мой дълг — настоя той.
— Мислиш ли, че съм забравила? — попита тя в отговор. — Не забравям нищо. Ще те
наградя независимо от дълга ти и моята воля е да заемеш мястото, което принадлежеше на
предателя Сушун.
— Ваше величество — започна той стремително, но тя вдигна ръка, за да го накара да
замълчи.
— Трябва да приемеш — каза тя, все още гледайки към сцената. — Имам нужда от теб.
На кого мога да се доверя? На принц Гун, да. Знам, че името му е на езика ти. Е, доверявам
му се! Но той обича ли ме? А аз, аз обичам ли го?
— Не трябва да говорите така — промърмори той.
Гласът на сцената се извиси, забиха барабани, дамите викаха от възхищение и хвърляха
цветя и бонбони на пеещия евнух.
— Винаги ще те обичам — каза тя.
Той не обърна глава.
— Знаеш, че и ти ме обичаш — продължи императрицата.
Той все още мълчеше.
Тогава тя обърна поглед към него.
— Не ме ли обичаш? — попита ясно тя.
Той прошепна, гледайки към сцената:
— Не бих искал да паднеш от мястото, докъдето си се издигнала, и то заради мен.
Тя се усмихна и въпреки че отново обърна глава, големите й очи сияеха.
— Когато станеш велик съветник, ще мога да те викам толкова често, колкото трябва,
защото бремето на страната ще тежи и на твоите плещи. Регентите се опират на принцовете,
великите съветници и министрите.
— Няма да се подчиня на такава призовка, освен в присъствието на всички съветници.
— Напротив, ще се подчиниш — рече тя упорито.
— И да опетня името ти?
— Аз ще запазя името си по следния начин: ти ще се ожениш за дама, която аз избера.
Ако имаш млада и красива съпруга, кой ще злослови тогава?
— Няма да се оженя за никоя! — каза той през зъби с горчив глас.
На сцената известният актьор се поклони за последно и седна. Реквизиторът изтича да
донесе купичка с чай. Актьорът свали тежкия си многоцветен шлем и избърса потта си с
копринена кърпичка. В малкия театър прислужващите евнуси натопиха меки кърпи в легени
с гореща ароматизирана вода и ги изстискаха, а след това ги хвърлиха към протегнатите ръце
в публиката. Евнухът Ли Лиен-ин донесе гореща ароматизирана кърпа на златен поднос за
императрицата майка. Тя я пое и най-напред внимателно докосна с нея слепоочията си, а
след това дланите и когато евнухът си тръгна, заговори тихо и остро:
— Заповядвам ти да се ожениш за госпожица Мей. Не, не ти разрешавам да говориш. Тя е
най-милата жена в двора, най-чистата душа и освен това те обича.
— Можеш ли да заповядваш на сърцето ми? — извика той тихо.
— Не е нужно да я обичаш — каза тя жестоко.
— Ако е такава, каквато твърдиш, тогава да постъпя така несправедливо с нея е противно
на природата ми — отвърна той.
— Не и ако тя знае, че не я обичаш, и все още желае да стане твоя съпруга.
Той се замисли над това. На сцената стоеше нов млад актьор и пееше от сърце, докато
прислужващите евнуси разнасяха табли с топли и студени сладкиши, за да нахранят
множеството. Тъй като актьорът не беше известен, никой не му обърна внимание и всички
очи се устремиха към императрицата майка. Тя усещаше погледите им върху себе си и
знаеше, че трябва да отпрати Жун Лу.
Затова заговори през зъби:
— Трябва да ми се подчиняваш. Постановено е, че трябва да приемеш този брак и в същия
ден ще получиш мястото си сред съветниците. А сега се оттегли!
Той стана и се поклони дълбоко. Мълчанието издаваше съгласието му. Тя наведе глава.
После с подчертана грация я вдигна и привидно се съсредоточи в сцената.
***
ПРЕЗ НОЩТА, КОГАТО остана сама, тази случка й се яви отново. Тя не можеше да си
спомни историята на пиесата, която играеха евнусите, след като той си тръгна, нито пък
песните, които пееха. Беше стояла, веейки си бавно с ветрилото, сцената беше размазана
пред очите й и после, докато тялото й бе вдървено от агония, беше свила ветрилото и беше
стояла неподвижно, взирайки се в сцената, докато болката се разпространяваше из цялото й
същество. Тя обичаше само един и щеше да го обича, докато умре. Той беше любовникът, за
когото копнееше, и съпругът, който сама си забраняваше.
Докато умът й пърхаше насам-натам като птица срещу решетките на клетката си, тя се
сети за английската кралица Виктория, за която й беше разказал принц Гун. Ах, щастлива
кралица, на която й беше позволено да се венчае за мъжа, когото обича! Но Виктория не
беше наложница или вдовица на император. Тя беше родена за трона си и можеше да издигне
мъжа, когото обича, да седне до нея. Но никоя жена не можеше да бъде родена да седне на
Драконовия трон и тя можеше само да го завладее.
„И затова аз съм — каза си императрицата майка — много по-силна от английската
кралица. Аз завладях трона си…“
Но дали силата е успокоение за жената?
Тя лежеше в голямото си легло, все още будна, въпреки че часовоят бе ударил месинговия
си гонг два пъти, за да отбележи, че полунощ е минало преди два часа. Императрицата
лежеше неподвижно, докато болката течеше в кръвта й и дишането й беше дълбоко и
накъсано. Защо не беше монолитна? Защо не можеше да остави трона и да стане съпруга на
онзи, когото обичаше? Каква беше тази нейна гордост, която я караше да търси още по-
голяма власт? Какво значение имаше за нея, жената, ако династията продължеше или
паднеше?
Най-накрая видя себе си, жена с тайни нужди и копнежи, но не и жена, която желаеше
повече от любов. Власт и сила, гордостта да бъде над всички — тя имаше нужда и от това.
Но дали беше жена в своята любов към сина си ? Нейната непримирима същност отвърна, че
въпреки че той бе за нея само дете, а тя за него — майка, отвъд тяхната кръвна връзка имаше
и друга. Той бе императорът, а тя — императрицата майка. Обикновените дарове на
женствеността не бяха достатъчни. О, проклета жена, родена с такова сърце и ум!
Тя се обърна на възглавницата си и заплака от съжаление към себе си. Не мога да обичам,
каза си тя. Не мога да обичам достатъчно, за да се отдам на любовта. И защо? Защото се
познавам твърде добре. Ако се отдам на любовта си, сърцето ми ще умре и когато се откажа
от всичко, ще мога само да го мразя. И все пак го обичам!
Часовоят отново би бронзовия си гонг и извика:
— Три часът след полунощ!
Тя помисли още малко за любовта си, плачейки, когато се натъжи твърде много. Може би,
когато Жун Лу се оженеше за госпожица Мей, тя щеше да го убеди да се срещнат в някоя
тайна стая на отдавна забравен дворец. Нейният евнух можеше да стои на пост, тя щеше да
му плати добре, а ако се усъмнеше в лоялността му, щеше да забие кама в сърцето му. Ако
веднъж или дваж, или пък, да кажем, няколко пъти през живота си тя успееше да се срещне с
любовта си като обикновена жена, тогава щеше да бъде щастлива, че е получила толкова
много, щом не можеше да има всичко. Нали сърцето му й принадлежеше?
Ах, но можеше ли да задържи сърцето му? Докато тя седеше на трона си, друга жена
щеше да лежи в леглото му. Той беше мъж, можеше ли винаги да помни, че обича
императрицата, а не онази, която прегръща?
Сълзите й изсъхнаха от внезапна ревност. Тя се надигна в леглото си и отхвърли
копринените завивки, събра колене, положи глава на тях, прехапа устни и заплака тихо, да не
би прислужницата да я чуе.
Часовоят отново удари гонга и извика:
— Часът е четири след полунощ!
Когато горчивият плач изразходва силите й, тя легна отново, изтощена. Тя беше родена
такава, каквато е. Жена, но и повече от жена. Цената на гения й беше самоунищожението. На
клепачите й отново потрепнаха сълзи.
И тогава някъде в нея се надигна тайна сила. Унищожение? Ако позволеше на
собствената си любов и ревност да я унищожат, това щеше да е пълно унищожение,
защото щеше да означава, че не е достатъчно велика, за да използва естествената си сила.
„Но колко съм силна аз“ — прошепна тя. Да, щеше да намери успокоение в силата си.
Сълзите изсъхнаха на миглите й и във вените й потече старата вяра в себе си. Тя преброи
мислите си и отдели верните от погрешните. Лудост, безумие, нопразни мечти… да си
представя тайна стая в забравен дворец! Той никога нямаше да приеме такова положение.
Ако тя не изоставеше всичко заради любовта, той щеше да бъде прекалено горд, за да й стане
таен любовник. Веднъж го направи, да, но само веднъж, когато беше все още момче — и
тогава беше девствен. Е, тя имаше този първи плод, спомен, който да запази за себе си, но не
за да мисли за него, а за да го скъта някъде, завинаги незабравен. Той нямаше да й се отдаде
повторно.
И сега й хрумна нова мисъл, която я накара да се удиви. Нека тя не може да обича
достатъчно един мъж, за да забрави всичко и да последва любовта си. Нека е така, защото се
беше родила такава. Но не беше ли за него дар, че тя му позволява да я обича с цялото си
сърце и да вложи тази любов в службата си?
„Може би ще го обичам най-много — помисли си тя, — ако приема любовта му и я оставя
да бъде мое убежище.“
С тази мъдрост необичаен покой потече нежно във вените й и смири неспокойното й
сърце. Тя затвори очи.
Гонгът на часовоя удари още веднъж. Тя чу сутрешния му вик:
— Зазорява се — изпя той — и всичко е наред!
***
ТЯ ОПРЕДЕЛИ СВАТБЕНИЯ ден рано. Нека е скоро, за да приближи неизбежното! Но
госпожица Мей не можеше да се омъжи от императорския дворец, въпреки че нямаше друг
дом.—
Извикайте главния евнух — нареди императрицата майка.
Ли Лиен-ин, който стоеше мълчаливо на обичайното си място до вратата на
императорската библиотека, където императрицата беше прекарала последните четири дни,
без да говори с никого, освен за да дава нареждания, побърза да се подчини. Главният евнух
беше в покоите си и ядеше втората си закуска, състояща се от различни видове месо, които
той дъвчеше бавно и с удоволствие. От смъртта на императора насам той си угаждаше, но
побърза да се подчини на заповедите.
При появата му императрицата майка вдигна глава от книгата си и когато го видя,
заговори с голямо отвращение:
— Ти, Ан Дъхай, как смееш да си толкова самодоволен? Кълна се, напълнял си дори по
време на траура.
Той се опита да изглежда тъжен.
— Почитаема, аз съм пълен с вода. Ако ме убодете, ще потека. Аз съм болен, ваше
величество, не дебел.
Тя изслуша всичко това с обичайния си суров поглед, както правеше, когато чувстваше, че
е необходимо да укори някой нисшестоящ. Нищо не избягваше от погледа й и въпреки че
умът и сърцето и бяха заети със собствените й беди, тя можеше, както обикновено, да обърне
за миг внимание на малките неща, като например надебеляването на главния евнух.
— Знам как ядеш и пиеш — рече тя. — Забогатяваш все повече, както ти е известно. Пази
се да не забогатееш твърде много. Помни, че те наблюдавам.
Главният евнух отговори смирено:
— Ваше величество, всички знаем, че очите ви са навсякъде едновременно.
За миг тя продължи да го гледа строго, а големите й очи го изгаряха и въпреки че от
учтивост не можеше да вдигне глава към нея, той усети погледа й и започна да се поти.
Тогава тя се усмихна.
— Твърде си красив, за да надебелееш — каза му. — И как ще играеш на сцената, ако не
можеш да си закопчаеш колана?
Той се разсмя. Беше вярно, че обичаше да играе главните роли в дворцовите пиеси.
— Ваше величество — обеща той, — заради вас ще гладувам.
Тогава тя продължи, все още в добро настроение:
— Не те извиках, за да обсъждаме теб, а за да те уведомя, че волята ми е да организираш
сватбата на госпожица Мей и Жун Лу, началника на стражата. Нали знаеш, че той трябва да
се ожени за нея?
— Да, ваше величество — каза главният евнух.
Той знаеше за предстоящата сватба, както знаеше и за всичко друго, за което се говореше
между стените на двореца. Ли Лиен-ин му казваше всичко, което е чул, както и всеки евнух и
прислужница, и императрицата майка знаеше това.
— Госпожицата няма родители — продължи тя. — В такъв случай аз трябва да ги заменя.
Но като регент аз също така представлявам младия император и не би било благоприлично
да я представя в светлината на принцеса, като се появя на сватбата й. Ти трябва да я заведеш
в къщата на племенника ми, херцога на Хуей. Нека бъде придружена с всички почести и
ритуали. Моят родственик, началникът на стражата, ще я вземе от тази къща.
— Кой ден ще се случи това, ваше величество? — попита той.
— Утре тя ще отиде при херцога. Ти ще отидеш днес и ще наредиш къщата да се подготви
за нея. Той има две възрастни лели, нека те бъдат нейни придружителки. След това ще
отидеш при началника на стражата и ще му кажеш, че съм решила сватбата да се проведе
след два дни. Когато приключи всичко, ще дойдеш да ми разкажеш. Но не ме безпокой, преди
тя да стане негова съпруга
— Ваше величество, аз съм ваш слуга.
Той се поклони и излезе. Но тя вече се беше съсредоточила в книгата и не вдигна поглед.
Императрицата майка изглеждаше съсредоточена в книгите си през следващите два дни.
Късно вечер, докато евнусите слагаха нови свещи и скриваха прозевките зад ръкавите си, тя
четеше бавно и внимателно книга след книга. Това бяха книги по медицина, от която тя
нямаше никаква представа, но беше решила да научи всичко и най-много копнееше да узнае
онова, в което беше най-невежа.Това не бе само заради нейната жажда за знания и
любопитството й относно Вселената, но и за да знае винаги повече от човека, с когото
говори. Така през тези два дни, когато се провеждаше сватбата, която беше наредила, тя
строго потискаше въображението си и насочваше целия си ум към древните трудове по
съдебна медицина. Тези трудове, заемащи цели томове, бяха добре известни във всеки съд и
дори районните магистрати в дребните съдилища из страната изучаваха предписанията им,
преди да отсъдят в случай, засягащ някой, умрял от неизвестна причина. Съветът на
наказанията организираше работата си според тези трудове и преди осемнайсет години
император Даогуан, подразнен от липсата на ред в по-ранните томове, наредил на известен
съдия, наречен Сундзъ, да събере всички по-стари версии в едно издание. Тази голяма книга
изучаваше сега императрицата, затваряйки ума си за всичко друго.
Така тя се принуди да научи, че в човешкото тяло има триста шейсет и пет кости, колко то
са дните, в които слънцето изгрява и залязва в една слънчева година, че мъжете имат по
дванайсет ребра от всяка страна, осем дълги и четири къси, въпреки че жените имат по
четиринайсет. Тя прочете, че ако родител и дете или съпруг и съпруга се порежат и оставят
кръвта си да тече в купа с вода, тя ще се смеси, а кръвта на двама непознати, несвързани с
такива връзки, няма. Тя също така разбра тайната на много отрови и как те може да бъдат
използвани за лечение или смърт, и как може да бъде скрита тяхната употреба.
По време на тези два дни тя не излезе от императорската библиотека нито веднъж, освен
за да се нахрани и наспи. На сутринта на третия ден евнухът Ли Лиен-ин се прокашля
отдалече, за да обяви присъствието си. Тя погледна над страницата, която беше посветена на
употребата на мандрагората като отрова.
— Какво има? — попита тя.
— Ваше величество, главният евнух се завърна.
Тя затвори книгата, издърпа ъгълчето на копринената кърпичка, която висеше от
нефритеното копче на рамото й, и я допря до устните си.
— Нека се приближи — каза тя.
Главният евнух дойде и се поклони.
— Стой зад мен, докато говориш — заповяда му императрицата майка.
Той застана зад нея и докато слушаше, тя гледаше през отворената врата към големия
двор, където хризантемите цъфтяха в алено и златно на спокойната и ярка есенна светлина.
— Ваше величество — започна той, — всичко беше извършено с подходящото
достойнство и благоприличие. Началникът на стражата изпрати червената булчинска
носилка в двореца на херцога на Хуей и носачите се оттеглиха. Двете възрастни лели на
херцога, както ги инструктирах по заповед на ваше величество, след това придружиха
булката, заведоха я до носилката, качиха я в нея, дръпнаха вътрешната завеса и заключиха
вратата. Едва тогава носачите бяха извикани отново, за да я отнесат до двореца на началника
на стражата, а двете лели я придружиха със собствените си носилки. В двореца на началника
на стражата две други възрастни жени, които са братовчедки на баща му, посрещнаха
булчинската носилка и четирите жени заедно въведоха булката в двореца. Там чакаше
началникът на стражата, а с него бяха роднините му от неговото поколение, тъй като
родителите му са покойници.
— Възрастните жени не напудриха ли лицето на булката с оризова пудра? — попита
императрицата майка.
Главният евнух побърза да поправи спомена си.
— Да, ваше величество, напудриха лицето й и спуснаха пред него червеното моминско
було от червена коприна, за да го покрият. След това тя прекрачи седлото, както повелява
обичаят — монголското седло на началника на стражата, което той е наследил от предците
си, след това прекрачи въглените и така влезе в двореца, заобиколена от възрастните жени.
Там чакаше стар брачен певец, който нареди на двойката да коленичи два пъти и да
благодари на Небето и Земята. След това възрастните жени заведоха булката и младоженеца в
спалнята и им казаха да седнат на брачното легло заедно.
— Чия дреха беше отгоре? — попита императрицата майка.
— Неговата — отвърна главният евнух и се разсмя. — Той, ваше величество, ще командва
в собствената си къща.
— Зная много добре — каза тя. — Той е инат по рождение. Продължавай!
— След това — продължи главният евнух — двамата пиха вино от две чаши, увити в
червен сатен, размениха чашите си и пиха отново, а после по същия начин ядоха оризови
сладкиши. После се проведе сватбеното тържество.
— Беше ли голямо тържество? — попита императрицата майка.
— Беше подобаващо — предпазливо каза главният евнух, — нито много голямо нито
много малко.
— И със сигурност е приключило — рече тя — с тестени ленти в пилешка супа.
— Символизиращи дълъг живот — допълни той.
Той замълча в очакване на последния въпрос — най-важния, който трябва да се зададе на
сутринта след всяка сватбена нощ из цялата страна. След дълго въпросът беше зададен.
— Беше ли консумиран бракът?
Гласът й бе необичайно тих.
— Беше — каза главният евнух. — Останах за през нощта и на зазоряване прислужницата
на булката дойде да ми каже. Началникът на стражата вдигнал булото й в полунощ,
използвайки баланса на кантар за този ритуал. След това прислужницата се оттеглила,
докато не я извикали в часа преди зазоряване. Възрастните братовчедки й дали изцапаното
платно. Булката беше девствена.
Императрицата майка седеше тихо, без да го освободи, докато главният евнух не се
изкашля, за да покаже, че е още там. Тя се сепна, като че ли бе забравила за него.
— Върви — каза тя, — справил си се добре. Ще ти изпратя награда утре.
— Ваше величество, вие сте твърде любезна — отвърна той и излезе.
Тя продължи да седи, гледайки как слънчевата светлина пада върху ярките цветя. Късна
пеперуда пърхаше над ален цвят, създание в императорско жълто. Поличба? Трябваше да не
забрави да пита Съвета на астролозите какво означава тази поличба, сигурно беше щастлив
знак, защото се появяваше в момент, когато сърцето й се късаше. Но тя нямаше да го остави
да се разбие. Нейна бе ръката, която нанасяше удара, както и сърцето.
Тя стана и затвори книгата, и следвана на разстояние от грозния си верен евнух, се върна
в двореца си.
***
ОТ ТОЗИ ДЕН нататък императрицата майка промени центъра на живота си и го
фокусира върху сина си. Той беше причината за всичко, което правеше, за всичко, което беше
направила, и към него тя насочи грижите и постоянното си внимание. Той беше нейното
лекарство и утеха. През многото нощи, когато не можеше да заспи, докато въображението й
показваше сцени, които не можеше да сподели с никого, тя ставаше сама и отиваше да
намери момченцето си. Докато то спеше, тя сядаше до него, държеше топлата му ръчичка, а
ако се обърнеше, това й служеше за извинение, за да го вземе на ръце и да го остави да спи,
притиснат до гръдта й.
Той беше силен и красив, с толкова светла кожа, че придворните й дами казваха, че е
жалко, че не е момиче. Но той бе повече от красив, защото умът му беше блестящ и остър,
както беше разбрала вече императрицата. Когато стана на четири годинки, тя му избра
учители, а на пет той вече можеше да чете не само на родния си макджурски, а също така и
китайски книги. Ръчичката му по инстинкт държеше четката като художник и тя виждаше във
все още детското му писане смелост и решителност, които един ден щяха да го направят
способен и изящен калиграф. Паметта му беше изумителна — ако чуеше една страница
веднъж или два пъти, я запомняше. Но тя не позволяваше на учителите му да го разглезват с
хвалби. Тя ги мъмреше, ако чуеше някой да възхвалява постиженията му.
— Не трябва да го сравнявате с другите деца — каза им тя. — Трябва да правите
сравнение само между това, което може, и онова, което не може. Кажете му, че прапрадядо
му император Циенлун се е справял много по-добре от него на петгодишна възраст.
Докато наставляваше така учителите му, тя самата внушаваше на детето гордост, силна
като нейната. Дори учителите му не можеха да седят в негово присъствие, а само тя, неговата
майка. Ако синът й не харесваше някой от учителите си заради поведението, външния вид
или дрехите му, тя го освобождаваше, без да позволи дори най-малкия въпрос или оплакване.
— Такава е волята на императора — казваше тя.
Ако той беше по-слаб по характер, сигурно щеше да се промени или погуби от властта,
която му се даваше като малък, но това дете беше толкова гениално, че не можеше да бъде
разглезено. То приемаше позицията си за даденост, както приемаше слънцето и дъжда, но
освен това беше и състрадателно, така че, ако биеха с камшик някой евнух за някакво
провинение, малкият император веднага му се притичваше на помощ. Императрицата майка
не можеше дори да опъне ушите на прислужницата си заради непохватността й, защото, ако
го направеше, синът й избухваше в сълзи.
В такива моменти тя се съмняваше дали той е достатъчно силен, за да управлява такъв
голям народ, но друг път той беше така пламенен, настоятелен и властен, че тя се утешаваше
с това. Наистина, веднъж трябваше да се намеси, защото нейният евнух, Ли Лиен-ин, не
беше угодил на негово величество, който му бе заповядал да му донесе музикална кутийка от
чуждестранния магазин в града. Според задължението си той първо се беше допитал до
императрицата майка дали да се подчини на малкия император и тя, чувайки какво иска
синът й, го забрани с тези думи:
— Не можем да позволим той да притежава чуждестранни играчки. Но не трябва и да му
отказваме. Отиди до пазара и му донеси играчки тигри и подобни зверове, които да го
забавляват. Той ще забрави за музикалната кутийка.
Ли Лиен-ин се подчини и се върна при малкия император с една кошница такива играчки,
казвайки, че не е можал да намери чуждестранния магазин, но по пътя е открил тези хубави
животинки, направени от дърво и слонова кост и с очи от скъпоценни камъни.
Младият император се почувствал измамен и се превърнал в малък тиранин. Той избутал
играчките, станал от малкия си трон и започнал да кръстосва детската стая със скръстени
ръце, а очите му, големи като тези на майка му и също толкова черни, блестели от ярост.
— Изхвърли ги! — крещял той. — Аз дете ли съм, че да си играя с играчки животни? Как
смееш ти, Ли Лиен-ин, да предизвикваш суверена си? Ще накарам да те накълцат заради
това! Изпратете ми моите стражници!
И той наистина заповядал да нарежат евнуха на парчета, а плътта му да бъде отделена от
костите за неподчинение към Трона. Никой не смеел да не се подчини. Стражниците дошли
и стояли колебливо и неохотно, докато един евнух не изтичал да намери императрицата
майка, която веднага притича с развети поли.
— Сине — извика тя, — сине, не трябва да осъждаш никого на смърт, не още, сине мой!
— Майко — каза детето величествено, — твоят евнух не се подчини не на мен, а на
китайския император.
Тя беше толкова поразена от това разграничаване между него и неговата орис, че за миг
остана безмълвна и не се опита да наложи собствената си власт.
— Синко — рече тя ласкаво, — помисли какво правиш! Този евнух е Ли Лиен-ин, който
ти е служил по стотици начини. Забрави ли?
Малкият монарх отстояваше позицията си и настояваше евнухът да бъде накълцан, докато
императрицата майка не му забрани безцеремонно.
Въпреки това този малък инцидент я накара да разбере, че момчето има нужда от
истински мъж, който да заеме мястото на бащата, който никога не е имала
Затова тя решително извика Жун Лу, вече обявен за велик съветник от нейния указ. Не го
беше виждала очи в очи от сватбата му насам и за да предпази сърцето си от него, тя се
облече в държавнически дрехи и седна в личната си тронна зала, заобиколена от придворни
дами. Вярно, жените стояха настрани, но все пак бяха там, а великолепните им одежди бяха
ярки като на кръжащи пеперуди.
Жун Лу влезе — вече не носеше стражническата си униформа, а бе облечен като
съветник, робата му от златен брокат беше дълга до кадифените му ботуши, а около врата му
имаше накит от скъпоценни камъни, стигащ до кръста му. На главата си носеше шапка с
копче от червен нефрит. Тя знаеше, че той винаги изглежда величествено, но когато го видя,
сърце то й се разтрепери като хваната в ръка птичка. Значи, трябваше още повече да обуздава
сърцето си, което само пазеше тайната си. Тя го остави да коленичи пред нея и не му нареди
да стане. Когато заговори, го направи равнодушно, а очите й изглеждаха властни и изморени.
— Синът ми е достатъчно голям, за да язди кон и да опъва лък — каза тя след
приветствията. — Помня, че ти яздиш добре и можеш да управляваш коня си. Колкото до
лъка, чух, че си най-добър сред ловците. Заповядвам ти да поемеш ново задължение. Научи
сина ми, императора, да стреля точно с лък.
— Ще го направя, ваше величество — каза той, без да вдига очи.
„Колко е студен и горделив — помисли си тя. — Сега разбирам отмъщението му. Любов
или омраза — той никога няма да ми покаже какво се случва между него и съпругата му. О,
горката аз!“
Но изражението й не се промени.
— Започни утре — заповяда тя. — Без отлагане. Заведи го със себе си на тренировъчното
поле. От сега нататък всеки месец ще проверявам сама какъв напредък е постигнал и ще
преценявам колко добър учител си.
— Ваше величество — каза той, все още на колене, — ще се подчиня.
От този ден натам след сутрешните уроци малкият император прекарваше следобедите си
с Жун Лу. Високият силен мъж внимателно даваше наставления на момчето, разтревожен,
когато дръзкият му ученик удряше коня си, за да тръгне в галоп, но преглъщаше страха си,
защото знаеше, че детето не бива да се страхува. Гордееше се, че това височайше дете има
добро око за стрелата и твърда ръка върху лъка. Всеки месец, когато императрицата майка
вървеше покрай тренировъчното поле, заобиколена от придворните си дами, той показваше
уменията му с такава увереност!
А тя, виждайки, че мъжът и момчето се сближават все повече с всеки изминал ден,
изричаше само няколко думи на хладно одобрение:
— Синът ми се справя добре, но така и трябва.
Не показваше и намек за копнежите на сърцето си. Оставяше го да гори в гърдите й от
болка и радост заради това, че вижда двамата си любими души близки като баща и син.
***
— ВАШЕ ВЕЛИЧЕСТВО — каза един ден принц Гун. — Извиках в столицата двамата ни
велики генерали — Дзън Гуофан и Ли Хунджан.
Императрицата майка, която беше на път към тренировъчното поле както всеки ден, спря
на прага на личната си тронна зала. Придворните й дами веднага я заобиколиха в ярък
полукръг. Принц Гун беше единственият мъж, с когото тя говореше лице в лице. Той беше
неин родственик по закон, брат на покойния император, така че тя не нарушаваше никакъв
обичай, като разговаряше с него по този начин, въпреки че принцът беше все още млад и
красив. Въпреки това тя се подразни. Беше дошъл неканен и това бе оскърбление. Никой не
трябваше да си позволява такова нещо.
Тя стоеше, потискайки внезапно появилия се в гърдите й гняв. След това с обичайното си
достойнство и грация се обърна и тръгна към малкия трон в средата на залата. Настани се и
зае обичайната си поза на императрица с ръце, леко сключени в скута и покрити от
широките й ръкави. Тя изчака принцът да застане пред нея и изобщо не беше доволна, че
той, след като се поклони, седна непоканен вдясно от ниския подиум, на който беше
поставен тронът й. За да покаже недоволството си, тя не каза и дума, но насочи към него
острия поглед на големите си черни очи, без да среща неговия, защото това би било
неблагоприлично, като вместо това го прикова в нефритеното копче, което закопчаваше
робата му на гърлото.
Но той не я изчака да заговори първа. Вместо това започна по обичайния си прям начин
да обяснява защо е дошъл.
— Ваше величество, нарочно не ви притеснявах с държавните дела, които са достатъчно
дребни, че да се справям с тях сам. Така посрещах ден след ден вестоносците от юг, които
ми носеха новини за непрестанната война, която императорската армия води срещу
бунтовниците.
— Знам за тази война — каза тя. Гласът й беше студен. — Не заповядах ли преди месец
на същия този Дзън Гуофан да обкръжи и нападне бунтовниците от всички страни?
— Генералът изпълни заповедта ви — отвърна принц Гун, без да забелязва гнева й, — но
бунтовниците го отблъснаха. Преди петнайсет дни те оповестиха нападението си над самия
Шанхай. Това разбуни духовете на богатите търговци в града, не само на китайците, но и на
белите варвари, които събират собствена армия, защото се страхуват, че нашите войници
няма да могат да защитят града им. Затова извиках двамата генерали, за да мога да се
запозная със стратегията им.
— Носите твърде много на раменете си — каза тя недоволна.
Принц Гун се смая от този укор. Досега императрицата майка обикновено беше любезна
и готова да одобри действията му, а в усърдието си да служи на Трона той наистина
постепенно бе поел голяма отговорност. Освен това, въпреки всичко, тя беше жена, а той
вярваше, че никоя жена не може да управлява държавните дела и да води жестока война като
сегашната, която наистина разклащаше устоите на нацията. Тези бунтовници се бяха
разпрострели още по-широко върху южните провинции, унищожавайки малки и големи
градове, изгаряйки села и реколти, а уплашените хора бягаха накъдето им видят очите.
Милиони бяха убити и въпреки годините, прекарани в битки, императорските войници не
можеха да потушат бунта, който сега се разширяваше навсякъде, подобно на горски пожар.
Той беше чул, че една малка армия доброволци от Шанхай, водена от бял мъж с фамилно име
Уорд, трябвало да бъде подобрена и подсилена от нов водач, на име Гордън, англичанин, тъй
като Уорд бил застрелян в битка. Това беше добро само по себе си, обаче друг бял мъж —
американец, на име Буржевин, ревнувал от Гордън искал да му отнеме водачеството, за което
неговите сънародници го подкрепяли. Но слуховете твърдяха, че Буржевин е авантюрист и
негодник, а Гордън — свестен и доказал се войник. Въпреки това, ако Гордън потушеше
въстанието, нямаме ли англичаните да твърдят, че той е спечелил победата и че трябва да
бъде награден? Не беше въпрос само на война. Притеснен и изтормозен, принц Гун беше
повикал двамата имперски генерали, Дзън Гуофан и Ли Хунджан, и едва когато те
пристигнаха, той се замисли, че това може би няма да се хареса на горделивата императрица
майка. Принцът не би си признал и че вътре в себе си тайно ревнува, защото беше чул, че тя
вече търси съветите на Жун Лу повече, отколкото на всеки друг. Беше чул слуха и не смееше
да попита главния евнух, защото всички знаеха, че Ан Дъхай е съюзник на императрицата
майка и каквото и да правеше тя, в неговите очи то наглеждаше правилно.
— Ваше величество — каза той, опитвайки се да бъде скромен, — ако съм ви
пренебрегнал, моля за вашето извинение и сам извинявам постъпката си, защото онова,
което направих, бе заради вас.
На нея изобщо не й се понрави това горделиво извинение.
— Не ви извинявам — отвърна му тя със студения си, но красив глас. — Следователно
едва ли има значение дали вие самият извинявате постъпката си.
Той се засрами, гордостта му беше посрещната с гордост, така че стана и се поклони.
— Ваше величество, оттеглям се. Простете ми, че дойдох, без да сте ме извикали.
Той тръгна с високо вдигната глава, а тя го наблюдаваше замислено.
Императрицата майка го пусна да си върви, защото винаги можеше да го извика отново.
Междувременно сама щеше да научи новините, идващи от юг, и така подготвена, можеше да
приеме или откаже неговия съвет. Преди да узнае всичко, нямаше да може да прецени съвета
му. Затова изпрати евнуха си да доведе главния евнух. След няколко минути онзи поспаланко
дойде, с все още сънени очи, после коленичи пред нея и положи глава върху дланите си, за да
скрие прозявките си.
— Извикай двамата генерали, Дзън и Ли, в залата за аудиенции утре — рече му тя. —
Уведоми принц Гун и великия съветник Жун Лу, че ще се нуждая от тяхното присъствие.
Покани вдовстващата императрица от Източния дворец да дойде един час преди обичайното.
Имаме мрачни новини за изслушване.
Тя се обърна към Ли Лиен-ин.
— Кажи на великия съветник, че няма да мога да отида днес на тренировъчното поле, а
той трябва да се погрижи черният жребец, който язди моят син, да не бъде хранен със зърно,
за да не стане неспокоен под юздата му.
— Да, ваше величество — каза евнухът и отиде да изпълни дълга си.
След няколко минути се върна, докато тя още седеше на трона си, обмисляйки казаното
от принц Гун.
Евнухът й се поклони.
— Какво има сега? — попита тя. — Защо пак ме притесняваш?
— Ваше величество — каза той, — младият император плаче, защото не сте отишли да
видите новото му седло. Великият съветник ви умолява да отидете.
Тя веднага стана, защото не можеше да понася да слуша, че детето й плаче, и придворните
й дами я последваха по пътя към тренировъчното поле, където младият император беше
яхнал коня си. Жун Лу стоеше до него, а сребърният му арабски жребец беше оседлан и един
евнух го държеше.
Колко величествено красив беше нейният син! Императрицата майка спря да го погледа,
преди той да я е забелязал. Момчето седеше на новото си седло, направено от кожа с цвят на
пясък, поставено върху одеяло от черен филц, избродиран в различни цветове. Късите му
крачета, опънати от двете страни на широкия конски гръб, едва стигаха до златните стремена
и само върховете на кадифените му ботуши ги докосваха. Алената му роба беше събрана под
пояса, украсен със скъпоценни камъни, и панталоните му от жълт брокат се показваха до
кръста. Той беше свалил императорската си шапчица и косата му, сплетена на две плитки и
завързана с твърда червена копринена връв, стърчеше от главата му. Красивото лице на Жун
Лу беше повдигнато към детето в любов и смях и той слушаше високия му радостен глас.
Внезапно малкият император съзря майка си.
— Майко! — извика той. — Виж седлото, което ми даде Жун Лу!
Така че тя трябваше да отиде, да види седлото и да проучи достойнствата му. Очите й
срещнаха тези на Жун Лу в прилив на споделена гордост и смях. А после се поддаде на
някакъв импулс и каза с тих глас, докато детето размахваше камшика си:
— Знаеш ли, че са пристигнали двамата генерали от юг?
— Чух нещо такова — рече той.
— Те предлагат да позволим на търговците от Шанхай да съберат по-силна войска с нов
чуждестранен предводител. Мъдро ли е това?
— Първата задача — отвърна той — е да сложим край на бунтовете. Сега водим две войни
по едно и също време, едната с бунтовниците, а другата с белите хора. Ще бъдем така
смачкани между тях, че няма да можем да оцелеем. Трябва да смажем бунтовниците с
каквито средства разполагаме, а след това можем да изгоним белите хора със сила.
Тя кимаше и се усмихваше през цялото време, все едно мислеше само за детето, а сега го
гледаше как препуска из тренировъчното поле. Жун Лу се качи на собствения си кон, за да
бъде близо до него, и тя остана там. Придворните й дами бяха далече от нея, а вятърът
развяваше дългата й синя сатенена одежда, защото все още беше в траур заради покойния
император. Тя се взря в двамата души, които обичаше — детето изглеждаше малко и смело, а
мъжът — изправен и висок, и двамата възседнали галопиращите коне. Лицето на мъжа беше
обърнато към детето, а да го наблюдава и да може да го посъветва с някоя дума, готов да го
хване, ако падне. Но детето гледаше далече напред с високо вдигната глава, а ръцете му
дърпаха юздите с майсторство, приятно за окото.
„Роден император — помисли си тя. — И е мой син!“
Когато спряха конете си в другия край на тренировъчното поле, тя им помаха с кърпичка
и последвана от придворните си дами, се върна в своя дворец.
***
В СТУДЕНАТА СИВА зора на следващата утрин двете вдовстващи императрици седяха,
всяка на своя трон, на издигната платформа. Беше дошъл часът на аудиенцията с Великия
съвет и пред двете императрици висеше тънка завеса от жълта коприна, през която виждаха
смътно, без те самите да бъдат виждани, фигурите на съветниците, които пристигаха един по
един според старшинството си. Принц Гун влезе пръв заради ранга си. Беше задължение на
главния евнух да обявява всеки член на съвета и дори принц Гун трябваше да изчака
повикването му, само че днес не го направи, и Ли Лиен-ин се наведе да прошепне в ухото на
императрицата майка:
— Ваше величество, не че е моя работа, но ревниво пазейки вашето достойнство,
забелязах, че принц Гун влезе, без да изчака името му да бъде извикано.
Този евнух беше така приспособен към всяко настроение и мисъл на господарката си, че
бе усетил намек за недоволството й от принц Гун.
Императрицата майка изглеждаше, сякаш не го е чула, но той знаеше, че е и освен това е
прибавила тази втора неучтивост на принц Гун към неумолимата си памет. Тя беше твърде
мъдра, за да действа прибързано, преди да е разучила всичко. Принцът със сигурност не
можеше да е неин враг. Но тя не можеше да се довери на никой друг, освен на Жун Лу, а дори
и той сега беше женен за друга жена.
Тя остави настрана тези мисли. Винаги трябваше да подозира интрига заради собствената
си безопасност, но не и сега. Въпреки това принц Гун, който живееше извън Забранения
град, можеше да идва и да си отива, когато пожелае, докато тя трябваше винаги да стои
заключена между тези стени. Не би ли могъл той да сплетничи колкото си иска, при това без
нейното знание? Каква гаранция имаше за порядъчността му, освен неговата дума? Тя
въздъхна, защото знаеше, че завинаги ще бъде сама. Трябваше да приеме и това. То беше
нейна съдба.
До нея замислено седеше Сакота, но не чуваше и не виждаше нищо. Тя ненавиждаше тези
аудиенции призори, защото обикновено не се събуждаше преди обяд, и сега, полузаспала,
чакаше момента, в който щеше да се върне в леглото Междувременно Великият съвет се
събра. Всички коленичиха пред Драконовия трон с лице към пода и принц Гун започна да
декламира меморандума, който държеше с две ръце. Той четеше добре, гласът му беше
дълбок и звучен и оформяше всяка дума чисто като скъпоценен камък, отделен от другите и
нанизан върху златна верижка.
— През четвъртия месец от тази лунна година — прочете той — и пети от същата
слънчева, китайските бунтовници, наречени тайпин, започнаха да създават изключителни
неприятности в околностите на град Шанхай. Не се задоволявайки с господството си в
южната столица Нандзин, те се приближиха до Шанхай и се осмелиха да правят набези към
някои селища, и дори изгориха няколко къщи. Местната войска в Шанхай, наречена Винаги
побеждаващата армия, ги подгони, но не успя да убие много от тях, защото бунтовниците
познават всеки камък наоколо, така че те се измъкнаха лесно. Междувременно селяните бяха
ужасени и повече от петнайсет хиляди от тях се стекоха в града, причинявайки безредици.
Чуждестранните търговци са ядосани, защото виждат, че сред тези селяни има много силни и
млади мъже, които би трябвало да се бият срещу бунтовниците, вместо да се крият заедно с
жените, децата и старците. За да ги убедят да се сражават, те предлагат да извикат мъж, на
име Гордън, англичанин, известен с безстрашието и справедливостта си, който да поведе
Винаги побеждаващите. Този меморандум, изпратен от двамата генерали Дзън и Ли, се
представя пред Трона.
Зад копринената завеса императрицата майка прехапа устни. Не беше доволна, че принц
Гун представя меморандума. Тя изрече с ясен и непоколебим глас:
— Нека чуем какво имат да кажат самите генерали пред Драконовия трон.
Принц Гун, скастрен по този начин, можеше само да извика най-напред генерал Дзън
като по-възрастен. Генералът се поклони пред трона и каза след приветствията:
— Моля моят брат генерал Ли Хунджан да говори от името на двама ни, защото той е
действащият управител на провинцията Дзянсу и щабът му се намира в град Шанхай.
Въпреки че е само на трийсет и девет години, Ли Хунджан е най-способният от по-младите
ми генерали и аз го представям пред Драконовия трон с цялостни препоръки.
Отново без да чака императрицата майка да издаде заповед, принц Гун каза:
— Нека Ли Хунджан пристъпи напред.
Зад завесата императрицата майка не проговори, но скритият й гняв нарасна. Въпреки
това тя го държеше под контрол, докато държавните дела бъдат уредени.
Ли Хунджан се приближи, поклони се пред празния Драконов трон и каза след
приветствията:
— През третия месец на тази лунна година, или както казват чужденците, през четвъртия
месец на слънчевата година, аз поведох войската си към Шанхай под
командването на висшестоящия ми генерал Дзън Гуофан. Там открих, че градът се
охранява не от императорската войска, която наистина беше ангажирана другаде, задето
почти цялата провинция е в ръцете на бунтовниците, а от Вечно побеждаващата армия, която
се състои от наемници, на които плащат градските търговци, предвождана от американец с
фамилно име Уорд. Този Уорд беше храбър войник, но за съжаление, беше убит по време на
бунтовническа атака през деветия месец на тази слънчева година, който е осмият месец на
лунната година. Втори американец, с фамилия Буржевин, поиска поста след него, но той е
авантюрист. Въпреки че наемниците го обичат, защото дели с тях плячката си, той не се
подчинява на заповедите ни. Смята се за цар, а наемниците от Вечно побеждаващата армия
— за своя лична войска и разчитайки на тяхната вярност, се бие само когато и където му
харесва. Така, когато му заповядах да продължи към Нандзин, тъй като висшестоящият ми
офицер беше изпратил вест, че ситуацията там е критична, и ми заповяда веднага да изпратя
подкрепления, Буржевин отказа да замине. Затова аз го освободих от длъжност и го порицах,
след което той нападна съкровищницата на гилдията на търговците, в която се събират
заплатите на Вечно побеждаващата армия. Той удари пазача, и то в лицето с дясната си ръка
и заповяда на войниците да вземат четирийсет хиляди сребърни монети от хазната, сума,
която наистина трябваше да им бъде изплатена по-рано, и ги раздаде на наемниците, като по
този начин спечели още повече верността им. След това аз го освободих и заплаших да
разпусна Вечно побеждаващата армия, знаейки, че ако предводителят й не изпълнява
заповедите ми, както аз изпълнявам тези на висшестоящия ми офицер, войниците могат да
се превърнат в ядрото на нов бунт.
— Това оставя Вечно побеждаващата армия без предводител — отбеляза принц Гун.
— Наистина, ваше височество — отвърна Ли Хунджан.
Сега императрицата майка беше изслушала този меморандум с най-голямо внимание и
макар че не можеше да види ясно Ли Хунджан, тя различи през копринената завеса висок
мъж, освен това чуваше гласа му, решителен и дълбок. Всичко, което бе изрекъл, беше просто
и добре казано. Този човек можеше да й бъде полезен и тя си го отбеляза наум. Но не каза
нищо на глас, защото отново беше недоволна, че принц Гун е заговорил пръв, без да изчака
нейния отговор. Тя не можеше да вини Ли Хунджан, че е отговорил на принц Гун, който беше
негов висшестоящ, но можеше и наистина обвиняваше принца.
— Все още ли искате да разпуснете наемниците? — попита тя след проточилата се
тишина.
Нейният глас, кристално ясен, идващ откъм жълта завеса, стресна двамата мъже. Те
погледнаха към нея, без да могат да я видят.
— Ваше величество — отвърна Ли. — Тези войници са добре обучени и въпреки че са
арогантни до известна степен, не можем да ги оставим да преминат на страната на
бунтовниците. Предлагам да поканим англичанина, на име Гордън да поеме водачеството на
Вечно побеждаващата армия и да продължи да се бие.
— Някой от вас познава ли този Гордън? — попита императрицата майка.
Принц Гун се поклони на трона.
— Ваше величество, по една случайност зная нещо за него.
— Каква случайност? — попита тя.
Всички можаха да доловят недоволството в студения й глас, но принц Гун, без да се
замисля, отвърна веднага:
— Ваше величество, когато нашествениците разрушиха дворците на Юенмин- юен, аз не
можах да се спра да не отида там, за да видя не мога ли да спася по някакъв начин
националното ни богатство. Уви, пламъците вече се бяха издигнали към небето и човек не би
могъл да направи нищо. Докато стоях там и скърбях с разбито сърце, видях наблизо висок
блед мъж. Носеше униформата на английски офицер и се облягаше на бамбуков бастун и
когато погледнах към лицето му, с изненада забелязах, че той също скърби. Когато мъжът ме
забеляза на свой ред, се приближи и ми обясни на доста поносим китайски, че е засрамен да
види сънародниците си така алчни за плячка, че дори унищожават онова, което не могат да
отнесат. Огледалата, стенните и настолните часовници, резбованите паравани, параваните от
издялана слонова кост и корал, купищата коприна, съкровищата в складовете…
— Тишина! — гласът на императрицата майка се чу сподавен иззад завесата.
— Ваше величество — настоя принц Гун, — видях френски войник да плаща на един от
грабителите шепа дребни монети за наниз императорски перли, които на следващия ден
продаде на пазара за хиляди сребърни долари. Златните орнаменти бяха изгорени като че ли
са месинг, а абаносът, с който беше обрамчена тронната зала…
— Тишина! — прокънтя отново гласът на императрицата майка.
Принц Гун беше все още твърде горд, за да се откаже, и вместо това заговори строго:
— Ваше величество, бих желал да довърша. Тогава аз запитах Гордън: „Не можеш ли да
отзовеш войниците си?“ Той отвърна: „Защо вашият император позволи да бъдат измъчвани
наши офицери и други хора, изпратени добронамерено под бяло знаме, за да обявят
примирие, така че четиринайсет от тях умряха?“ Как можех да отговоря, ваше величество?
— Мълчете! — извика настоятелно гласът на императрицата майка иззад завесата.
Тя беше позеленяла от гняв, защото знаеше, че принц Гун я порицава публично поради
това, че беше убедила императора, сега вече покойник, да изпрати принц Сън, монголския
генерал, да залови чуждите пратеници. Тя прехапа устни и мълча цяла минута.
Междувременно принц Гун се поклони на Драконовия трон и отстъпи към мястото си.
Всички чакаха заповедите иззад жълтата завеса.
— Даваме разрешение на този англичанин да ни служи — каза накрая императрицата
майка с умишлено спокоен и непоколебим глас. Тя спря, докато всички я чакаха да
продължи, и след това добави: — Изглежда, трябва да приемем службата на нашия враг.
И с това прекрати аудиенцията.
Но когато тази нощ се върна в собствения си дворец, Цъси седна да помисли, откъсната от
всичко в продължение на няколко часа, и никой не посмя да я попита за какво. Тя се
безпокоеше, че принц Гун, на когото се бе доверила, можеше да се издигне над нея. Беше ли
това предзнаменование за залязващата й власт? Умът й се луташе из нещата, случили се през
изминалите години, в търсене на поличби, добри или лоши. Тогава тя си спомни, че на
двайсет и шестия ден от четвъртия месец на слънчевата година странна прашна буря беше
споходила околността, толкова тежка, че се бе стъмнило по-рано. Небето бе притъмняло и
огромни колони от затъмняващ прах се спуснаха на крилата на ураганния вятър. Каналът
между Пекин и Тиендзин, дълъг осемдесет километра, пет метра широк и два метра дълбок,
беше напълнен с прах, баржите лежаха върху купчини пясък, а водата беше попита. Бурята бе
продължила шестнайсет часа и много пътници се изгубиха. Вятърът беше издухал някои от
тях в канавките, където те се бяха задушили от праха, а от онези, които се бяха опитали да
намерят някакъв заслон в тъмнината, мнозина бяха ослепели завинаги, а други бяха
полудели. В дворците фенерите бяха запалени в три часа следобед и тук беше най-странното
— когато една пясъчна колона отмина, синьото небе засвети ярко за известно време, докато
дойде следващият облак.
Когато бурята свърши и плитчините бяха изчистени, което отне много дни работа,
Съветът на астролозите изпрати доклад до Трона, че тази буря е голямо знамение и в
съчетание със звездите означава, че страната ще бъде изправена пред голяма борба и въпреки
че мнозина ще бъдат убити, един чужденец ще дойде от Запада като могъщия вятър и ще
донесе победа на императорската армия.
Спомняйки си това, императрицата майка се успокои и духът й се повдигна отново. Не, тя
нямаше да се провали. Победата беше предсказана, защото каква друга победа можеше да се
има предвид, освен тази над южните бунтовници? И не беше ли Гордън чужденецът от
Запада? От кого трябваше да се страхува тя? Сега трябваше да докаже на принц Гун че тя, а
не той е регент, докато синът й седне на трона. Преди хиляди години виконт Къ беше
посъветвал тогавашния император У така:
— По време на безредици управлението трябва да бъде силно. В спокойни времена трябва
да е умерено. Но каквито и да са времената, не позволявайте на принц или министър да си
присвоява императорската власт.
И когато волята й потече отново във вените като тоник, в главата й се появи мисъл, като
че ли облаците на нея се бяха разделили и Небесното око бе огряло земята с лъч светлина.
Щеше да направи повече от това да постави горделивия принц на мястото му. Още днес
щеше да сложи сина си на Драконовия трон. Той щеше да седи там като император, а иззад
трона тя щеше да му прошепва заповедите си, които той да повтаря високо, като че ли са
негови собствени.
Тя се завтече да изпълни своя план, защото преди няколко дни главният евнух беше дошъл
тайно при нея, за да й съобщи, че принц Гун на два пъти е посетил Сакота, нейната сестра
регент, и евнусите, които я обслужвали, му казали, че принц Гун упрекнал силно
вдовстващата императрица за нейната слабост и й казал, че не трябва винаги да позволява на
императрицата майка да прави каквото си иска.
Главният евнух, който обичаше интригите, въпреки всичко се престори на много обиден
от онова, което трябваше да изрече.
— И след това, ваше величество, принц Гун каза, че тъй като всеки ден слушате какво ви
казва Жун Лу, на когото вие, рече той, сега позволявате да се държи почти като баща с младия
император, сега с голяма печал признава някаква достоверност на историята, която преди
отказвал да слуша…
— Достатъчно! — извика императрицата майка.
Тя стана с развети поли и изпъди главния евнух с яростта на издължените си черни очи.
Той се оттегли, доволен, че семето е посято, защото знаеше колко бързо въображението й
щеше да си представи цяла история от шепата изречени думи.
Колкото до императрицата майка, тя отиде още същия следобед да посети братовчедка си
Сакота, вдовстващата императрица, и говорейки й мило и без да намеква за онова, което вече
знаеше, я поздрави, приказваше й за приятни дреболии и любезно я поласка. След това,
променяйки тона и държанието си, рече:
— Сестро, моята истинска цел да дойда при теб днес е, за да те предупредя, че ще се
наложи да ми помогнеш да прекършим гордостта на принц Гун, който превишава
правомощията си. Той забравя мястото си и отнема твоята власт. Не говоря за себе си.
Тя веднага усети, че вдовстващата императрица я е разбрала. Нещо от предишното дете
Сакота все още се криеше зад тази похабена фасада. Болнава червенина изпъстри слабото
лице.—
Виждам, че чувстваш същото, което и аз — каза императрицата майка. — Ти чу как
принцът заговори преди мен по време на последната ни аудиенция. А се сещам и за други
неща, сега като се замисля. Той дори влиза в тронната зала, без да изчака да бъде обявен от
главния евнух.
Вдовстващата императрица изложи слабата си защита:
— Той безспорно е доказал верността си.
— Не му прощавам, че се осмелява да си позволява твърде много, защото си мисли, че е
спасил живота ми — отвърна императрицата майка.
Вдовстващата императрица показа малко смелост.
— А не спаси ли той живота ти?
— Дори да го е направил, не би трябвало да си го спомня — каза императрицата майка и
червените й устни се извиха презрително. — Хвали ли се възвишеният човек, че е изпълнил
дълга си? Не мисля.
Тя замълча, но след малко каза дръзко:
— Нашият родственик Жун Лу беше онзи, който отклони камата на убиеца.
Вдовстващата императрица не отговори и императрицата майка, привидно незабелязала
мълчанието й, продължи да говори, големите й очи блестяха тържествуващо, а хубавите й
ръце правеха красноречиви жестове:
— Забелязала ли си как принц Гун повишава тон, когато говори с нас? Като че ли сме
глупави жени!
Вдовстващата императрица се усмихна едва-едва.
— Зная, глупава съм.
— Аз не съм — заяви императрицата майка. — Нито пък ти си. Няма да го позволя. Но
дори да сме глупави, понеже мъжете смятат всички жени за глупачки, въпреки че това е
глупаво от тяхна страна, принц Гун все пак трябва да се държи скромно и учтиво, защото ние
сме регенти, императрици по свои собствени заслуги и много повече от обикновени жени.
Казвам ти, старша сестро, че ако не усмирим този горделив принц, един ден той ще си
присвои регентството, а ние ще бъдем затворени някъде зад тези стени в тайни стаи и тогава
кой ще ни спаси? Мъжете ще му се подчинят, а нашият край ще остане завинаги неизвестен.
Не, трябва да ми помогнеш, Сакота.
Тя изрече детското й име и смръщи черните си вежди към братовчедка си. Сакота се
отдръпна, както беше правила винаги, и побърза да се съгласи.
— Направи онова, което смяташ за най-добро, сестро — каза тя.
След това плахо разрешение, императрицата майка стана, поклони се и си тръгна, докато
всички придворни дами наблюдаваха от разстояние, без да могат да ги чуят.
Но тази красива и смела жена умееше да чака, след като планът й вече беше изготвен. Тя
чакаше, а планът узряваше в главата й. В чакане южните бунтовници да бъдат усмирени
премина годината. Защото англичанинът Гордън не се втурваше в битките. Не, той не искаше
да рискува и най-малкото поражение. Гордо, но скромно той попита дали може да му бъде
разрешено да направи военно проучване на областта около Шанхай, преди да стане
предводител на Вечно побеждаващата армия, за да може да бъде наясно срещу какво ще се
изправи в битка. Въпреки че беше нетърпелива, императрицата майка му даде време. Уви,
докато Гордън бавно се подготвяше, на мястото му временно беше поставена бяла
мижитурка, надуто нищожество, което търсеше слава. С тази смесена войска от наемници от
различни нации — от една страна, Вечно побеждаващите, на брой две хиляди и петстотин, а
от друга — два пъти по-голямата императорска бригада, той обсади заградения със стени
град Тайдан близо до Шанхай, мечтаейки си, че когато завоюва този град, ще може да
нападне самия Нандзин. Обаче той беше толкова глупав, че не бе отишъл да разгледа
укрепленията на града, а вярваше на казаното му от китайските мандарини, че ровът,
ограждащ градските стени, не е нищо повече от суха канавка. Но на сутринта, когато изпрати
хората си да го прекосят, те видяха, че е широк десет метра и е пълен с вода, а наоколо не се
виждат лодки. Въпреки това той им заповяда да го прекосят с помощта на бамбуковите
стълби, които носеха със себе си, за да щурмуват стените, но стълбите се счупиха по средата
на рова, много мъже паднаха във водата и се издавиха, докато на стените стояха
бунтовниците и стреляха с пушките си по онези, които се опитваха да се доберат до брега,
присмивайки се на давещите се.
— О, как се посмяхме! — хвалеха се бунтовниците след победата. — Видяхме как Вечно
побеждаващата армия се приближава към водата без лодки, с които да я прекоси. Как се
смяхме, когато видяхме как стълбите им се счупиха и паднаха в рова! Нашият Небесен цар се
смя най-силно от всички! „Какъв генерал е той — извика царят, — че изпраща хората си да
превземат град, без да разбере първо дали има вода в рова?“ След това се ядоса на малкия
брой войници, които бяха дошли да ни превземат. „За страхливци ли ни вземат?“, попита
той. „Ставайте! — извика ни. — Изгонете тези дяволи от земята ни!“ Ние се надигнахме
заедно и извикахме в един могъщ глас: „Кръв, кръв, кръв!“ Настъпихме към глупавата Вечно
побеждаваща армия и я подгонихме, докато всички те не паднаха мъртви или не се пръснаха
наоколо, заедно с английските си офицери. Тези англичани сбъркаха, като престъпиха
границата, която бяха сложили между нас и себе си, и ние ги накарахме да страдат.
Наистина, благодарни сме на английския капитан за пушките, които ни остави, както и за
трийсет и две фунтовите оръдия, които поставихме на градските стени като доказателство за
победата си. Не е за вярване колко беше глупав, защото демонтира малките оръдия преди
големите и така нямаше с какво да прикрие отстъплението си. Междувременно нека
императорската войска не си мисли, че само тя се радва на помощта на чужденците. В
нашата войска също има много бели хора, а този, който насочи оръдията към Тайдан, беше
французин. Колкото до нас, ние няма да престъпим границата, но ще пазим нашата страна и
ще унищожим напълно онези дяволи, които решат да ни нападнат.
Когато тази чудовищна хвалба беше представена пред Драконовия трон, императрицата
майка се изправи в гнева си, изпрати пратениците си при Гордън и му заповяда веднага да
поеме водачеството на Вечно побеждаващата армия и на императорската войска и да
отмъсти от името на Трона за загубата на Тайдан. Гордън се подчини, но нямаше да отмъсти
само за този град. Наистина, той не се подчиняваше на никого и все още отделяше колкото
време е необходимо, за да търси в битките сърцето на бунта. Така той учеше хората си да
нападат внезапно, когато не ги очакват, сменяйки местоположението си бързо и енергично,
печелейки винаги, като така принуждаваше бунтовниците да преминат в защита. Той
работеше в тесен съюз с Ли Хунджан, силите им се срещнаха при главните градове Чаншу и
Куншан, намиращи се близо до Шанхай, и оттам продължи неотклонно към победата.
Междувременно, приспан от кротостта на императрицата майка по време на тази криза,
принц Гун беше забравил по-ранните порицания и изтощен от грижите си и вече свикнал с
начините й на действие, още по-често от преди пропускаше малките учтивости в нейно
присъствие. Тя забелязваше всичко, но не казваше нищо, докато един ден, когато умът му
беше зает с държавните дела, той стана, без да бъде поканен, от пода по време на аудиенция
с нея. Тя веднага му се нахвърли, бърза като тигрица.
С очи, втренчени в него изпод смръщените си вежди, тя каза с величествен глас:
— Забравяте се, принце! Не повеляват ли законът и обичаят, измислени от нашите
предци, всички да коленичат пред Драконовия трон? Целта на този закон е да се предпази
тронът от внезапно нападение. Как смеете да се изправяте, докато всички останали
коленичат? Вие заговорничите против регентите!
Тя се обърна към евнусите:
— Извикайте стражите, за да арестуват принца!
Принц Гун беше толкова смаян, че само се усмихна, мислейки си, че императрицата
майка се шегува. Но обслужващите я евнуси чуха заповедта и побързаха да извикат стражата,
която задържа принца, за да го изведе от залата.
Тя му забрани дори да се оплаква.
— Никой, без значение колко години са минали, нито може да нарушава безопасността на
Драконовия трон.
Той й отправи един дълъг поглед и се остави да го отведат. Още същия ден тя издаде указ,
подпечатан с императорския печат и подписан от нейно име и от името на вдовстващата
императрица като регенти.
Тъй като — обяви тя — принц Гун се показа недостоен за нашето доверие и
несправедливо назначи племенниците си на високи позиции, го освобождаваме от
задълженията му на велик съветник и всички други постове, с които сме го
наградили. Правим това, за да възпрем бунтовния му дух и узурпаторските му
амбиции.
Никой не посмя да се застъпи за принца, но много хора отидоха тайно при Жун Лу, за да
го помолят да го направи вместо тях, тъй като никой не вярваше в предателството на
благородния принц. Но Жун Лу все още не искаше да говори по въпроса.
— Нека хората кажат онова, което мислят — посъветва ги той. — Когато разбере, че те не
одобряват действията й, тя ще се промени. Императрицата е твърде мъдра, за да им
противопостави волята си.
В продължение на един месец всички чакаха и беше вярно, че навсякъде хората все
повече изказваха недоволство, че императрицата майка е била несправедлив към брата на
покойния император и неин верен поданик. Те напомняха как принцът бе рискувал живота
си и остана в столицата, когато императорът беше избягал, и как той, заедно с Гуей Лян,
беше подписал договора, който осигури мира, и отново, и отново беше преговарял с
чужденците, за да предотврати нови стълкновения.
Императрицата майка слушаше тези недоволства, без привидно да им обръща внимание.
Докато ги слушаше, красивото й лице оставаше спокойно като лотосов цвят. Но тя тайно
измерваше обсега на собствената си власт и когато видя, че принц Гун се е примирил с
присъдата си и не прави усилия да й се противопостави, показвайки по този начин, че
приема порицанията, и когато чу, че хората роптаят твърде много против нея, тя издаде два
нови указа, подписани от името на императриците регенти. Първият указ обясняваше на
народа защо тя беше длъжна да наказва еднакво онези, които не са достатъчно смирени пред
Трона. Във втория написа:
Принц Гун се разкая за постъпките си и призна вината си. Ние нямаме никакви
предубеждения към него, защото трябва да действаме само в името на
справедливостта. Не беше наше желание да се отнесем сурово с толкова способен
съветник или да се лишим от услугите на такъв принц. Възстановяваме го като
велик съветник, но не и като съветник на Трона. Съветваме го от сега нататък да
възнагради нашата снизходителност, като покаже по-голяма вярност към дълга
си и се пречисти от злите помисли и завистта си.
Така принц Гун се завърна и дори след това вършеше работата си с гордо достойнство и
подходяща смиреност.
От този момент нататък императрицата майка не позволяваше Драконовият трон да стои
празен пред жълтата завеса в залата за аудиенции. Тя постави на него сина си и му заръча да
държи главата си изправена, да положи ръцете си на коленете и да слуша министрите, когато
те четат меморандумите пред трона. Момчето трябваше да седи там, облечено от глава до
пети в държавнически одежди от жълт сатен, избродиран с петопръсти дракони, с рубинено
копче на рамото и с императорска шапчица на главата. Тя караше прислужниците да будят
момчето рано през зимните сутрини и преди изгрев през лятото и двамата вървяха заедно,
ако времето беше хубаво, защото тя обичаше да ходи, или се придвижваха в паланкини, ако
времето бе лошо. След това заемаха местата си в залата за аудиенции, той на трона, а тя зад
жълтата завеса, но достатъчно близо, че устните й да се намират почти до ухото му.
Когато празнословен принц отправяше молбата си или възрастен министър каканижеше
дълъг меморандум, малкият император се обръщаше, за да прошепне:
— Какво трябва да кажа, майко ?
Тя му казваше какво трябва да каже и той го повтаряше след нея дума по дума.
Така минаваха дългите часове и той, често изморен и имащ навика да върти копчето си
или да проследява с пръст извивките на драконите по дрехата си, понякога забравяше къде се
намира. Тогава майка му го стряскаше с гласа си:
— Изправи се! Забрави ли, че ти си императорът? Не се дръж като обикновено дете!
Тя обикновено беше толкова мила към него другаде, че той се стряскаше и се изправяше,
изплашен от силата й, която не познаваше.
— Какво да кажа сега, майко?
Това беше постоянният му въпрос и колкото и често да го задаваше, тя отговаряше.
***
С ГОЛЯМО НЕТЪРПЕНИЕ, като че ли са любовни писма, императрицата майка четеше
ежедневните меморандуми, които могъщият генерал Дзън Гуофан й изпращаше от Юга.
Величието в нея привличаше като магнит величието у другите и след Жун Лу тя ценеше най-
много този генерал. Той не беше обикновена смес от мускули и самохвалство като повечето
войници, а беше учен, също като дядо си и баща си, и уменията му бяха подплатени с
мъдрост. Но тя не изпитваше топли чувства към него. Интересуваше се от онова, което той
вършеше — от вълненията на битките, от опасността от поражение и от гордостта от
победата.
Докато годините, определени за траур за императора, приближаваха своя край и за да
бъде осигурен мирът, преди великият ден на неговото погребение да настъпи, императрицата
майка се посвети изцяло на потушаването на бунтовете на юг. Между императорския град и
Нандзин всеки ден сновяха куриерите й с толкова чести смени, че за един ден можеха да
покрият шестстотин и петдесет километра. Всяка вечер в полунощ главният евнух Ан Дъхай
й доставяше пратката, съдържаща новините за деня, от Дзън Гуофан и тя четеше страниците
сама в покоите си на светлината на огромен двоен свещник, поставен до възглавницата й.
Така по време на студените зимни месеци тя четеше за изкусните му стратегии и как с
помощта на двама други генерали под командването му, Пън Йоулин и по-малкия му брат
Дзън Гуочуан, той нападнал бунтовниците по суша и море, отвоювайки за една зима повече
от сто града в четирите провинции Дзянсу, Дзянси, Анхуей и Джъдзян. Били избити повече
от сто хиляди бунтовници, а останалите бавно се оттеглили в крепостта си Нандзин.
Всеки ден преди изгрева и часа на аудиенцията императрицата майка отиваше по
коридорите на двореца до храма на големия бял Буда с хилядата глави и ръце и коленичеше
пред този образ на Незнайния извор, благодареше му и го молеше да помогне на Дзън
Гуофан. Свещениците се просваха на земята, докато тя се молеше, и оставаха неподвижни,
когато палеше благовонието в златната урна. Буда чу молитвите й и през лятото на същата
година, през шестия лунен месец и седми слънчев, на шестнайсетия ден, Дзън Гуофан, който
беше завладял външните укрепления на Нандзин, заповяда под градските стени да бъдат
сложени големи бомби, пълни с барут, правейки по този начин дупки в тях, през които хората
му се изсипваха в града с хиляди. Последната им цел беше дворецът на Небесния цар, но той
бе обграден от отчаяни защитници. Въпреки това те хвърлиха в средата на сградите желязна
бомба с барут, за да предизвикат пожар и в един часа следобед на същия ден пламъците се
разгоряха до небето и жителите на двореца изскочиха навън като плъхове от горяща къща.
Всички те бяха заловени и убити, с изключение на водача им, на име Ли Уанцай, когото
оставиха жив. Когато разпитаха този човек, той призна, че Небесния цар се е самоубил с
отрова преди около трийсет дни и че смъртта му е била скрита от неговите последователи,
докато синът му не бъде обявен за цар на негово място. Но сега синът му също бил убит.
Когато императрицата майка четеше тези меморандуми от Дзън Гуофан, тя издаваше указ
след указ с новините от тях, за да може всички хора да знаят, че бунтовниците са мъртви, и
освен това обяви един месец на тържества. След това заповяда да изровят тялото на
Небесния цар от гроба и да отрежат главата му, която да разнесат навсякъде из провинциите,
така че всички нейни поданици да я видят и да разберат каква съдба очаква бунтовниците.
Все още живите им предводители тя заповяда да бъдат доведени в императорския град,
където да бъдат разпитвани, след което да бъдат убити чрез бавно накълцване на плътта им.
А за себе си обяви, че ще придружи младия император до всички императорски светилища,
където той ще благодари на боговете за тяхната навременна помощ и на предците
императори за неизменната им закрила.
Когато самият Дзън Гуофан дойде да докладва пред Трона, той разправи още
подробности за странните и жалки действия на Небесния цар, които пленниците му
разказали, преди да бъдат убити. Небесния цар, всъщност обикновен човек, чийто ум се бе
побъркал, въпреки всичко се хвалел много, дори когато знаел, че е обречен. Той сядал на
трона си и казвал на намаляващите си последователи:
— Най-великият ми изпрати таен указ. Бог отец и моят божествен по-голям брат Исус
Христос ми заповядаха да сляза въплътен на този свят и да стана единственият властелин на
всички нации и народи по земята. Тогава каква причина имам да се страхувам? Останете с
мен или ме напуснете, както решите. Наследството ми ще бъде запазено от други, ако вие не
го направите, защото до мен стоят милион ангели, цяло райско войнство. Тогава как биха
могли едва сто хиляди от тези проклети императорски войници да завземат града ми?
Въпреки това по средата на петия лунен месец Небесния цар разбрал, че е загубил, и
забъркал във виното си смъртоносна отрова, която изпил на три глътки. Тогава извикал:
— Не е Бог отец онзи, който ме измами, а аз не се подчиних на Бога отец!
Така умрял той, а тялото му било увито в покривало от жълта коприна, избродирана с
дракони, и бил погребан без ковчег тайно през нощта в ъгъла на собствената му дворцова
градина. Последователите му скроили заговор да поставят шестнайсетгодишния му син на
трона вместо него, но бунтовниците чули и за неговата смърт и тогава изгубили всяка
надежда и напуснали града.
Дзън Гуофан разказа всичко това в императорската зала за аудиенции и пред Драконовия
трон, на който сега седеше младият император, а зад жълтата завеса императрицата майка
слушаше всяка дума, докато Сакота седеше неподвижна до нея.
— Не се ли е разложило вече тялото на бунтовническия цар? — запита императрицата
майка.
— Беше невероятно запазено — отвърна Дзън Гуофан. — Коприната, с която беше увито
цялото тяло, дори краката, беше от най-добро качество и явно е запазила плътта.
— Как изглеждаше този цар на бунтовниците? — попита отново императрицата майка.
— Той беше много едър и висок — отвърна Дзън Гуофан. — Главата му бе кръгла, лицето
масивно, освен това беше плешив. Носеше брада, прошарена със сиво. Главата му беше
отрязана според императорската заповед, за да бъде разнасяна от провинция в провинция.
Колкото до тялото, аз заповядах да го изгорят и сам видях пепелта. Двамата по-големи братя
на Небесния цар бяха заловени живи, но те също бяха изгубили ума си и можеха само
безспирно да мърморят „Бог отец, Бог отец“, така че наредих да обезглавят и тях.
След това, преди главата на бунтовника да бъде изпратена в провинциите, за да могат да я
видят хората, императрицата майка обяви, че иска да я зърне със собствените си очи.
— Толкова много години — каза тя — водех война срещу бунтовническия цар и сега съм
победителка. Нека видя с очите си врага, когото вече го няма.
Главата беше донесена от конник, който я бе сложил в кошница, завързана на седлото на
коня му. Ли Лиен-ин я взе от него, увита в жълт сатен, замърсен и лекьосан, и я занесе със
собствените си ръце в личната тронна зала на императрицата майка.
Седнала на трона си, тя заповяда на Ли Лиен-ин да сложи главата на пода пред нея и да я
развие. Ли Лиен-ин направи това, а императрицата майка неотклонно го наблюдаваше,
докато сатенът не се смъкна и под него не се показа ужасното лице. Императрицата майка
седеше онемяла, а погледът й бе закован в оцъклените очи на покойния, които никой не си
беше направил труда да затвори. Тези мъртви очи бяха втренчени в нея, черни и озлобени
върху безкръвното лице. Устата беше бледа и изглеждаше още по-бледа заради рядката черна
брада около нея, изпъстрена със сиво, а устните бяха отдръпнати и разкриваха здрави бели
зъби.
Придворните дами, които стояха около трона, закриха очи с ръкавите си от ужасната
гледка, а една от тях, винаги плаха и срамежлива, тръгна да повръща и извика, че й
прилошава. Дори Ли Лиен-ин не се въздържа да не изпъшка.
— Злодей — промърмори той, — дори в смъртта си е злодей.
Но императрицата майка вдигна ръка, за да го накара да замълчи.
— Странно безумно лице — отбеляза тя. — Отчаяно лице, твърде печално, за да го гледа
човек. Но не е злодейско лице. Ти нямаш чувства, евнухе! Това не е лице на престъпник. Това
е лице на поет, полудял, защото вярата му е напразна. Уви, това е лицето на човек, който е
знаел, че е загубен, още когато се е родил.
Тя въздъхна, наведе глава и покри очи с ръката си за миг. След това отпусна ръце и вдигна
глава.
— Изнесете главата на врага ми — заповяда тя на Ли Лиен-ин — и нека тя бъде показана
навсякъде на моя народ.
Ли Лиен-ин изнесе главата, конникът я сложи в кошницата и дългото пътуване започна.
Във всеки град на всяка провинция главата беше поставяна високо на кол, за да могат хората
да я видят, докато накрая плътта изсъхна и се отдели и остана само черепът. И където беше
показана главата, последва мир.
Така приключи Тайпинското въстание през 1865 слънчева година. В продължение на
петнайсет години жестоката война бе бушувала в девет провинции на империята и двайсет
милиона души бяха загинали или умрели от глад. Небесния цар не беше останал никъде, за
да изгради царството си, а бе ходил навсякъде с последователите си, първо убивайки, а после
грабейки, и между тези последователи имаше също така много бели хора без корени,
скитници, загубени за собствените си народи. Но някои, малко на брой, вярваха в Небесния
цар, защото бяха християни, а той използваше името Христово. Те също загинаха.
Когато това голямо въстание беше потушено, императорската войска, окуражена от онова,
на което англичанинът Гордън я беше научил за военното дело, потуши две малки въстания,
едното в южната провинция Юнан, откъдето идваше пейзажният мрамор като налог за
Драконовия трон, а другото беше въстанието на мюсюлманите в провинция Шаанси. Те бяха
малки бунтове в сравнение с голямото въстание, и скоро бяха потушени. Императрицата
майка, която наблюдаваше държавата, видя само мир и благоденствие и хората я хвалеха,
защото под нейното ръководство бяха победени всички бунтовници. Силата й нарасна, което
й беше добре известно, така че тя побърза да затвърди властта си в двора и да укрепи
династията.
Междувременно императрицата майка не забрави и англичанина Гордън. Когато Дзън
Гуофан бе повел императорската войска към Нандзин, Гордън бе повел на свой ред Вечно
побеждаващата армия към същите бунтовници в долната част на река Яндзъ, където бяха и
императорските войници на Ли Хунджан. Ако не бяха победите на Гордън, Нандзин нямаше
да падне толкова лесно, а Дзън Гуофан беше достатъчно широко скроен, за да го спомене
пред Трона.
Сега императрицата майка силно желаеше да види този англичанин, но не можеше да се
отдаде на личното си желание, защото чужденец никога не беше приеман в императорския
двор. Но тя четеше всички доклади, отнасящи се до него, и изслушваше всичко, отнасящо се
за него, от онези, които го бяха виждали.
Силата на Гордън — беше написал Ли Хунджан в един меморандум — е в
неговата висока нравственост. Той вярва, че е негово задължение да потуши
въстанията заради нашия народ. Наистина, никога не съм виждал човек като
Гордън. Той харчи собствените си пари, за да успокоява войниците си и хората,
ограбени и наранени от бунтовниците. Дори враговете ни го наричат „велика
душа“ и казват, че за тях е чест да бъдат победени от такъв човек.
Когато императрицата майка получи този меморандум, те заповяда Гордън да бъде
награден с Орден за заслуги първа степен и да му дадат като награда десет хиляди сребърни
монети заради победите му над бунтовниците. Но когато носачите отишли при него, понесли
огромните купи със сребърни кюлчета на главите си, Гордън отказал подаръка, а когато
носачите не му повярвали, той вдигнал бастуна си и ги прогонил.
Новината за този отказ обиколи цялата държава и все пак нито един гражданин не
можеше да повярва, че някой би отказал такава награда. Тогава Гордън обясни защо не желае
да получава подаръци. Ето каква бе причината за отказа му: Ли Хунджан, тържествуващ от
завладяването на великия град Суджоу, заповядал да бъдат екзекутирани много от вражеските
предводители, които вече се били предали. Гордън бил обещал на тези хора, че животът им
ще бъде пощаден, ако се предадат, и когато разбрал, че Ли Хунджан е пренебрегнал
обещанието му, изпаднал в такава ярост, че дори Ли се уплашил и се оттеглил за известно
време в къщата си в Шанхай.
— Няма да ти простя, докато съм жив! — изревал Гордън и Ли, взирайки се в бледото му
лице, наистина видял, че в студените му сини очи няма прошка.
А Гордън, който наистина нямало да прости, изпратил на Драконовиа трон това
горделиво писмо:
Майор Гордън приема наградата на негово величество с голямо
удовлетворение, но съжалява най-искрено, че поради обстоятелствата,
произтичащи от събитието след превземането на Суджоу, не е способен да
приеме каквото и да било отличие от страна на негово величество императора, и
затова моли почтително негово величество да приеме благодарността му за
неговата любезност и да му позволи да я откаже.
Императрицата майка прочете този документ няколко дни по-късно, докато седеше в
зимната градина на Двореца на Средното море. Прочете го два пъти. След това се замисли
най-сериозно за това какъв човек е Гордън, че поради такава висша причина можеше да
откаже толкова голямо съкровище и огромно отличие. За пръв път й хрумна, че дори сред
западните варвари може да има хора, които не са диви, жестоки и подкупни. Там, в тихата
градина, тази мисъл разтърси душата й. Ако беше вярно, че дори сред враговете й можеха да
съществуват добри хора, тогава тя имаше от какво да се страхува. Ако бяха добродетелни,
белите хора биха били по-силни, отколкото смяташе, и тя запази този страх скрит в себе си
до края на живота си.
***
ИМПЕРАТРИЦАТА МАЙКА ДЪРЖА Дзън Гуофан в града в продължение на много дни,
докато обмисляше каква награда да му даде за храбростта и успехите му, тъй като сега тази
властна жена не искаше съветите на принцовете и министрите. Накрая заповяда да го
направят областен управител на великата северна провинция Джъли и от сега нататък той да
живее в град Тиендзин. На шестнайсетия ден от първата луна на новата година тя стоеше
начело на масата по време на дворцово пиршество, чиито ястия бяха неизброими, и докато
всички празнуваха, Дзън Гуофан седеше на най-почетното място, а дворцовите актьори
изиграха шест известни пиеси. Едва след това увеселение императрицата майка заповяда на
Дзън Гуофан да замине за Тиендзин, където да намери покой.
Но нямаше покой за него, тъй като в същия град избухна внезапно вълнение против
някакви френски монахини. Тези монахини, които държаха сиропиталище, предлагаха
парична награда на всеки, който им доведе дете. Веднага назряха проблеми, защото
злосторниците започнаха да отвличат деца, за да ги продават на монахините, които ги
приемаха, без да питат чии са, и не ги даваха обратно на родителите им, когато идваха да си
ги приберат, защото за тях вече бе платено. Императрицата майка отново извика Дзън
Гуофан.
— И защо — попита го тя — тези чужденци имат нужда от китайски деца?
— Ваше величество — отвърна образованият човек, — аз вярвам, че те искат да
покръстят децата в своята вяра, но уви, невежите хора са пълни със суеверия и те тръбят, че
магическите чуждестранни лекарства са направени от очите, сърцата и дробовете на
човешки същества и затова монахините искат тези деца.
Тя извика от ужас:
— Може ли това да е вярно!
— Не мисля така — увери я той. — Монахините често вземат децата на просяците, които
са почти умрели на улицата, или търсят новородените момиченца на бедняците, чиито
родители ги изоставят край пътищата да умрат, и е сигурно, че повечето от тези деца не може
да бъдат спасени, но все пак монахините ги вземат и кръщават, за да ги броят като
новопокръстени. Когато умрат, ги погребват в християнските си гробища и това се брои за
заслуга на монахините, задето са покръстили толкова много хора.
Дали Дзън Гуофан беше прав, или грешеше, тя не знаеше, защото той беше възвишен,
който не мислеше лошо дори за враговете си. Въпреки това през петия месец на същата
година проклятието на боговете падна върху монахините в град Тиендзин, така че много деца
във френското сиропиталище умряха и орди демагози и нехранимайковци, които се наричаха
Тургидните звезди, разправяха навсякъде, че монахините убивали децата, оставени на
техните грижи. Хората се разгневиха, а изплашените монахини се съгласиха техни
представители да дойдат при тях, за да видят с очите си, че сиропиталището е място на
милосърдие, а не на смърт. Уви, френският консул на свой ред се разгневи от този оглед,
изгони избраните и въпреки че Джун Хоу, суперинтендантът на тиендзинската митница, го
предупреди, че това е много опасно, този чужденец бе твърде горделив, за да се занимава с
него, и настоя офицер от висок ранг да бъде изпратен в консулството. Тогава, въпреки че
градският магистрат направи всичко възможно, за да успокои хората си, те продължиха да
буйстват и отидоха в църквата и сиропиталището на чуждестранните монахини, заплашвайки
ги с огън и оръжие, при което онзи глупав консул изтича на улицата с пистолет в ръка, за да
помогне на монахините. Но той бе нападнат от тълпата и убит по неизвестен начин, защото
повече никой не го видя.
Тогава принц Гун се притече на помощ на Дзън Гуофан и преговаря, впрягайки всичките
си умения, а по някаква щастлива случайност в същия момент Франция водеше война с
Прусия и затова беше далеч по-склонна да преговаря. Въпреки всичко императрицата майка
беше принудена да плати на Франция четири хиляди сребърни монети от императорската
хазна като обезщетение за живота на французина и страха, причинен на монахините. На
Джун Хоу, суперинтенданта на тиендзинската митница, пък беше заповядано да отиде лично
до Франция и да се извини от името на Трона.
Преди Дзън Гуофан да успее да приключи с този проблем, императрицата майка го
повика отново, защото беше получила меморандум от юг с мрачни новини. Въпреки че
Небесния цар беше мъртъв, град Нандзин и четирите провинции все още не бяха мирни,
хората бяха толкова непокорни и неспокойни след толкова много години на бунтове, че бяха
убили областния управител. Поради тази причина тя бързо извика Дзън Гуофан и му
заповяда да заеме мястото на покойника в Нандзин. Изтощеният застаряващ генерал беше
принуден да напусне поста си и да отиде отново в столицата и в императорската зала за
аудиенции по изгрев, където коленичи на възглавничката пред трона, на който седеше
младият император. Зад жълтата завеса двете императрици седяха на троновете си,
императрицата майка отдясно, а сърегентът й отляво.
Когато коленичилият генерал чу гласа на императрицата майка, който му заповядваше да
се върне на юг и да поеме новите си задължения като областен управител в Нандзин, той я
помоли да го изслуша търпеливо, докато й разкаже за здравословните си проблеми и как
зрението му отслабва и затова моли да бъде освободен от тази задача.
Тя го прекъсна иззад завесата.
— Въпреки че очите ви отслабват — заяви тя, — вие все още можете да ръководите онези,
намиращи се под ваше командване.
И отказа да изслуша молбата му.
Тогава той и напомни, че все още не се е справил с проблемите в сегашната си провинция
Джъли, където френски офицер в Тиендзин бил убит от китайски хулигани, докато се
опитвал да защити монахините, които били негови сьнародчки.
— Не екзекутирахте ли тези мерзавци? — попита тя.
— Ваше величество — отвърна Дзън Гуофан, — френският посланик и приятелят му,
руският посланик, настояват да изпратят представители, които да наблюдават
обезглавяванията, а те още не са пристигнали. Оставих моя заместник, генерал Ли Хунджан,
да довърши задачата. Обезглавяванията трябваше да се състоят вчера.
— О, тези чуждестранни мисионери и свещеници! — възкликна императрицата майка. —
Бих искала да можехме да им забраним да идват! Когато поемете задълженията си в
Нандзин, трябва да поддържате голяма и дисциплинирана армия, за да контролира хората,
които мразят всички чужденци.
— Ваше величество, предлагам да бъдат построени укрепления по дължината на цялата
река Яндзъ — отвърна Дзън Гуофан.
— Тези договори, които принц Гун подписа с чужденците, са твърде неприятни —
продължи императрицата майка. — Особено неприятни са християните, които ходят насам-
натам, сякаш цялата страна е тяхна.
— Вярно е, ваше величество — отвърна Дзън Гуофан.
Той все още беше на колене и тъй като дворцовите обичаи го принуждаваха да коленичи
без шапка на главата си, генералът усещаше как студът на зимната утрин се просмуква в
костите му. Въпреки това той продължи да се съгласява учтиво с Императрицата.
— Вярно е — каза той, — тези мисионери създават неприятности навсякъде. Техните
новопокръстени потискат онези, които не искат да приемат чуждата религия, и мисионерите
винаги защитават новопокръстените, а консулството защитава мисионерите. Догодина,
когато дойде време да се преподпише договорът с Франция, трябва внимателно да обмислим
целия въпрос с разрешението религиозната пропаганда да се разпространява сред
населението.
Императрицата майка каза с още по-голямо раздразнение:
— Не мога да разбера защо трябва да приемаме чужда религия, след като вече си имаме
три достатъчно добри собствени религии.
— Нито пък аз, ваше величество — отвърна старият генерал.
След смълчаването им аудиенцията приключи и тъй като тази година беше шейсетият
рожден ден на Дзън Гуофан, императрицата майка отново организира голямо тържество и му
даде богати дарове. Тя написа поема със собствения си енергичен почерк, в която го хвалеше
заради възрастта и постиженията му, и заедно с нея му изпрати издълбана плочка, на която
бяха написани думите: „На този, който е наш величествен стълб и наш защитен камък.” Тя
също така му изпрати златен образ на Буда, скиптър, направен от сандалово дърво,
инкрустирано с нефрит, одежди, избродирани със златни дракони, десет топа императорска
коприна и други десет топа копринен креп.
Толкова голямо беше влиянието на Дзън Гуофан, че вълненията стихнаха веднага щом той
влезе в палата на областния управител в Нандзин. Първата му задача беше да открие убиеца
на бившия областен управител и да го осъди на смърт чрез накълцване. Той направи
екзекуцията публична, смятайки, че е добре хората да видят със собствените си очи какво се
случва с такъв престъпник, и те наблюдаваха тихо, докато здравото острие на палача
нарязваше живото тяло на ивици плът и парчета кост.
След това всички се върнаха към ежедневната си работа и обикновените си забавления.
Лодките на цветята отново си проправиха път из Лотосовото езеро, а очарователните
куртизанки пееха песните си и свиреха на лютни, докато клиентите им слушаха и
празнуваха. Дзън Гуофан беше доволен, че старият спокоен живот се завръща, и написа
доклад до Трона, че сега Югът е такъв, какъвто бе преди голямото Тайпинско въстание.
Но въпреки почестите, високата си позиция и справедливостта си, Дзън Гуофан нямаше
да живее още дълго. През ранната пролет на следващата година той бе покосен от боговете,
докато седеше в носилката си по пътя към срещата си с пратеника, когото императрицата
майка беше изпратила със съобщения от Пекин. Както му бе станало навик, той рецитираше
пасажи от конфуцианските класики, когато беше сам, и внезапно усети езика си да се
вдървява. Затова направи знак на прислужниците си да го върнат обратно в двореца.
Чувстваше се замаян и объркан, петна плуваха пред очите му и той лежа тихо в леглото си в
продължение на три дни.
Още два пъти получи удари и тогава извика сина си и с голямо усилие му даде следните
нареждания:
— Аз се отправям към Жълтите извори. Уви, безполезен съм, тъй като оставих след себе
си много недовършени задачи и неразрешени проблеми. Нареждам ти да препоръчаш на
императрицата майка моя колега Ли Хунджан. Колкото до мен, аз съм като сутрешната роса,
която бързо изчезва. Когато дойде краят и аз легна в ковчега, нека погребението ми бъде
проведено според старите обичаи и с будистки песнопения.
— Татко, не говори за смъртта — възкликна синът му, сълзи напълниха очите му и
потекоха по страните му.
Тогава Дзън Гуофан се окопити и помоли да го занесат в градината, за да види цъфтящите
сливи. Там отново получи удар, но този път не позволи да го върнат в леглото. Вместо това
той направи знак да го занесат в залата за аудиенции, така че го занесоха и го сложиха на
трона, където той седеше, все едно провежда аудиенция, и така умря.
В момента на неговата смърт в града се надигна силен вик, защото от небето падна звезда
и всички, които я видяха, се страхуваха от нов катаклизъм. Когато чуха, че областният
управител е починал, всички хора се почувстваха, все едно са загубили родител.
Императрицата майка, чувайки лошата новина два дни по-късно, наклони глава и
известно време плака тихо. След това каза:
— Нека няма веселби, тържества или пиеси в продължение на три траурни дни.
И тя изпрати указ към целия народ във всяка провинция да бъде построен храм в чест на
този велик и добър човек, който беше донесъл мир на империята.
Вечерта на третия ден тя извика Жун Лу, който дойде в личната й зала за аудиенции и
коленичи пред нея, и му зададе въпрос:
— Какво мислиш за Ли Хунджан, когото Дзън Гуофан избра за свой заместник?
— Ваше величество — отвърна Жун Лу, — можете да се доверите на Ли Хунджан повече,
отколкото на всички други китайци. Той е храбър и просветен и колкото повече се опирате на
него, толкова по-верен ще бъде той на Трона. Въпреки това го награждавайте често и щедро.
Тя изслуша тези думи, докато големите й очи гледаха с копнеж лицето му, и каза:
— Само ти не искаш награда за всичко, което направи за мен.
Когато видя, че той няма да отговори, а продължава да коленичи тихо пред нея, тя
докосна рамото му с покритото си с метален лист ветрило и каза:
— Моля те да пазиш здравето си добре, родственико. След теб ценях най-много Дзън
Гуофан и тъй като него вече го няма, се страхувам да не би боговете в някакъв свой гняв,
който не разбирам, да решат да ми отнемат всяка моя опора и подкрепа.
— Ваше величество — рече той, — вие сте за мен онова, което винаги сте били, от дните
на нашето детство насам.
— Изправи се — каза тя. — Изправи се и нека видя лицето ти.
Тогава той стана, силен и решителен, и за един миг погледите им се срещнаха.
***
ПРЕЗ ЕСЕНТА НА следващата година Съветът на астролозите обяви деня на
погребението на предишния император. През тези няколко години, изминали между смъртта
и погребението, украсеният му със скъпоценни камъни ковчег почиваше в един храм в
далечната част на двореца, но сега се правеха най-тържествени приготовления за
императорското погребение. Строежът на новата гробница беше отнел пет години и като
знак за подновеното й доверие към принц Гун, императрицата майка му заповяда да събере
огромната сума, необходима за това. Без да се оплаква, принц Гун изпълни дълга си, въпреки
че наистина задачата беше тежка, тъй като южните провинции, които бяха най-богатите в
империята и оттам трябваше да дойдат повечето от данъците, бяха твърде обеднели от
войните и бунтовете, за да дадат своя дял. Десет милиона сребърни монети бяха събрани със
сила и увещания, облагайки с данъци всяка провинция и гилдия, и от тази сума той трябваше
да отдели комисиона на висшите и нисшите чиновници — от министрите, нисшите
принцове и областните управители до евнусите и събирачите на данъци. На всеки от тях
трябваше да бъде платено за положените усилия и в уединението на собствения си дворец
принц Гун се оплака на милата си съпруга, в чието присъствие единствено можеше да излее
сърцето си.
— Трябва да се подчиня на драконката — въздъхна той, — защото, ако я обидя отново, тя
ще унищожи всички ни.
— Уви — отвърна съпругата му, — много бих искала, господарю, да сме бедни хора, за да
можем да живеем спокойно.
Но той беше роден принц и трябваше да се държи като такъв, както и правеше.
Принц Гун прекара четири години в строене на гробницата, защото беше нужно време не
само за събирането на парите, а и за дялането на огромните мраморни зверове и воини,
които щяха да пазят по двойки нейния вход. Мраморните блокове, тежащи между петдесет и
осемдесет тона, бяха донесени от кариерите, отдалечени на сто и петдесет километра от
императорския град, и всеки блок беше докаран върху талига с шест колела, теглена от
шестстотин коне и мулета. Тези блокове бяха с продълговата форма, но за двойката слонове
мраморът бе четири и половина метра дълъг, три и половина метра широк и също толкова
дебел. Конете и мулетата бяха впрегнати заедно между две дебели конопени въжета,
преплетени с тел, чиято дължината беше половин километър. Върху каруцата седеше
императорски знаменосец, който държеше знамето на династията, а с него имаше четирима
евнуси. Шествието спираше за почивка на всеки половин час и когато ставаше време за
спиране или за тръгване, един от евнусите биеше огромен месингов гонг. Пред конете и
мулетата яздеше страж, държащ сигнален флаг. Така се процедираше с всеки от петдесетте
огромни мраморни блока, на които, веднага щом достигнеха мястото на гробницата, се
нахвърляха най-добрите скулптори, които с чук и длето оформяха зверовете и хората.
Самата гробница беше куполовидна и направена от мрамор, а в центъра й стоеше широк
златен пиедестал, инкрустиран със скъпоценни камъни, върху които щеше да почива
императорският ковчег. През един ясен есенен ден покойният император беше занесен там,
придружен от много опечалени. В присъствието на императрицата майка и вдовстващата
императрица в качеството си на регенти, както и на младия император, принцовете и
министрите на двора, огромният ковчег беше поставен върху пиедестала, докато свещите
горяха и благовонията тлееха. Той беше направен от каталпа (Вид дърво, което се среща в Източна
Азия, Карибския басейн и Северна Америка), фино загладен и полиран, и преди да бъде запечатан,
върху сбръчканото тяло на покойния император бяха положени скъпоценни камъни. Рубини,
нефрити и смарагди от Индия и огърлица от съвършени жълти перли бяха сложени при него.
След това капакът на ковчега беше запечатан със смола и лепило, направено от тамариск (Род
вечнозелени храсти или ниски дървета, срещащи се в Евразия и Африка. Достигат до 18 м на височина. Цветовете им
са от розови до бели), което се втвърдява като камък. Върху ковчега бяха издълбани будистки
сутри, а около него евнусите поставиха коленичещи фигури, направени от коприна и хартия,
опънати върху бамбукови рамки, които символизираха онези, които в древните и
нецивилизованите времена биха били човешки същества от плът и кръв, обречени да бъдат
погребани заедно с господаря си, така че да не бъде сам отвъд Жълтите извори. С мъртвия
император беше погребан и първият му консорт, по-голямата сестра на вдовстващата
императрица, чието име също бе Сакота. В продължение на петнайсет години тялото й беше
почивало в тих храм в едно село на единайсет километра от града в очакване на смъртта на
императора. Сега тя се завръщаше при господаря си и нейният ковчег беше поставен на
обикновен нисък пиедестал в краката му.
След като свещениците изпяха молитвите и императриците регенти и младият император
коленичиха пред мъртвите, всички се оттеглиха от гробницата. Останаха да горят само
свещите, а трептящите им светлинки огряваха скъпоценните украшения и боядисаните
възпоменателни плочки, поставени на стените на гробницата. Огромните бронзови врати
бяха затворени и запечатани и опечалените се върнаха в дворците си.
В деня след погребението императрицата майка издаде указ, с който напълно
опрощаваше прегрешенията на принц Гун:
През последните пет години принц Гун се занимаваше по наша заповед с
приготовленията за погребението на покойния император. Той показа скромност и
усърдие и нашата скръб някак олекна при вида на великолепието на
императорската гробница и тържествеността на погребалните церемонии. За да
не бъде белият нефрит на името принц Гун помрачен в записите за нашето
управление, ние постановяваме записът за предишното му освобождаване от
длъжност да бъде изтрит и принц Гун да запази честта си. Така ние
награждаваме своя добър служител и нека името му бъде чисто вовеки.
В края на този ден императрицата майка вървеше сама из любимата си градина. Беше
мека есенна вечер, небето бе обагрено в меко сиво, а залезът бе бледа роза в небето. Тя беше
меланхолична, но не и опечалена, защото не изпитваше скръб. Душата й бе самотна, но тя
беше свикнала с това. Това беше цената на величието и тя я плащаше ден след ден и нощ след
нощ. Но тя все пак беше жена и за миг нейният ум, осветен от твърде живото й въображение,
видя къща, дом, където един мъж живееше с една жена и където му се раждаха деца. Защото
евнухът й каза, че в този ден на траур на Жун Лу му се е родил син. В три часа сутринта,
преди зазоряване, госпожица Мей беше родила здрава мъжка рожба. Отново и отново през
този скръбен ден императрицата майка си беше мислила за това дете. Но Жун Лу стоеше
сред опечалените и тя не видя и следа от радост по лицето му. Беше негов дълг да не показва
радост, но сега, тази вечер, когато се върнеше вкъщи, можеше ли да се въздържи? Тя никога
нямаше да разбере.
Императрицата майка вървеше бавно нагоре и надолу по градинската пътечка между
цъфтящите хризантеми, кучетата й я следваха вярно — силни монголски зверове, които я
пазеха ден и нощ, и малки кученца, които я забавляваха. След това, както беше правила
толкова много пъти, тя призова волята си и насочи ума и въображението си отново навътре,
за да посрещне големите задачи, които нейната власт й поставяше.
***
ЕДИН ДЕН, ДВЕ лета по-късно, когато императрицата майка беше преместила двора в
Морския дворец, за да могат всички да се наслаждават на градините, тя седеше на трона си
пред Императорския театър, за да гледа представление. Не беше някоя древна пиеса, а
такава, написана от духовит учен преди двеста години, в която злодеят беше голямонос мъж
от Европа, португалски морски капитан с дълъг меч на колана и мустаци, приличащи на
разтворени гарванови крила. Протагонистът беше първият министър на китайския двор —
тази роля бе изиграна от главния евнух Ан Дъхай, който беше гениален актьор.
Внезапно евнухът Ли Лиен-ин, който се смееше силно, замълча и стана от стола си,
поставен близо до господарката му, с намерението да се изниже тихо. Императрицата майка
обаче, чиито очи винаги забелязваха подобни прояви, направи жест към него да се
приближи, което той стори някак засрамено.
— Какво правиш? — запита го тя. — Прилично ли е да напускаш театъра, докато
началникът ти играе?
— Ваше величество — прошепна Ли Лиен-ин, — гледката на чуждия негодник ме накара
да си спомня за едно обещание, което дадох вчера на младия император и което бях забравил
досега.
— Какво е то?
— Той чул отнякъде за чуждестранна кола, която се движела, без да бъде теглена от кон
или човек, и ме помоли да му купя една. Но къде мога да намеря такава кола? Попитах
главния евнух и той каза, че може би ще успея да намеря такава в чуждестранния магазин на
улицата на дипломатическите мисии. Натам и отивам.
Императрицата майка смръщи красивите си черни вежди.
— Забранявам ти — възкликна тя.
— Ваше величество — каза й евнухът, — умолявам ви да си спомните, че младият
император има буен нрав и сигурно ще ме набие.
— Аз ще му кажа, че все още му е забранено да притежава чуждестранни играчки —
заяви императрицата майка. — Играчка, при положение че вече не е дете!
— Ваше величество — примоли се евнухът, — аз казах, че ще му донеса играчка, защото
разбрах, че няма надежда да открия истинска призрачна кола в цялата страна.
— Играчка или не, става въпрос за чуждестранна вещ — настоя императрицата майка. —
И аз забранявам. Седни си.
Ли Лиен-ин можеше само да се подчини, така че седна, без да се смее повече, въпреки че
на сцената Ан Дъхай надмина себе си, за да разсмее императрицата майка. Но тя също не се
забавляваше и след около час, докато красивото й лице оставаше сериозно, тя направи знак
на придворните си дами, че се оттегля, както и стори, отправяйки се към собствения си
дворец, където, след като помисли още малко, извика главния евнух.
Той дойде, висок и красив мъж, въпреки продължаващото му надебеляване. Очите му бяха
черни и самоуверени, но той смири поглед пред господарката си, а тя не го харесваше по-
малко заради това, че при други обстоятелства погледът му щеше да бъде доста по-
безсрамен. Разпространяваше се дори слух, че Ан Дъхай не е истински евнух и че даже имал
деца зад стените на императорския град, но императрицата майка се беше научила да не се
интересува от неща, които наистина не би искала да знае. Сега тя погледна строго към
довереника си.
— Как смееш да заговорничиш с Ли Лиен-ин? — запита тя.
— Ваше величество — ахна той. — Аз? Да заговорнича?
— Да донесете призрачна кола на моя син!
Той опита да се засмее.
— Ваше величество, нима това е заговор? Исках само да го позабавлявам.
— Знаеш, че не искам той да притежава чуждестранни вещи — рече тя със същия строг
тон. — Трябва ли душата му да бъде отдалечена от собствения му народ?
— Ваше величество — примоли се главният евнух, — кълна се, че нямах такова
намерение. Всички правим онова, което императорът заповяда, защото не е ли това дългът
му?
— Не и ако поиска нещо, което е грешно — каза тя непреклонно. — Казах ти, че не искам
да развие същите пороци, каквито имаше баща му. И ако си толкова глупав, за да му се
подчиниш, на какво ли още не би се подчинил?
— Ваше величество… — започна той.
Но императрицата майка се намръщи.
— Махни се от очите ми, неверен слуга такъв!
Главният евнух се уплаши от това. Той отдавна беше неин любимец, въпреки че всеки
евнух знаеше, че благоразположението на владетеля е по-непостоянно от слънчевата
светлина през ранната пролет. Във всеки един момент той можеше да го оттегли и също
толкова бързо евнухът да се прости с главата си.
Ан Дъхай се хвърли в краката й и заплака.
— Ваше величество, моят живот е ваш! Вашите заповеди са над всичко!
Но тя го избута с крак.
— Махни се от очите ми!
Той изпълзя далече от нея на ръце и колене и когато излезе през вратата, избяга при
единствения човек, който можеше да го спаси от гнева й. Някога това беше ролята на принц
Гун, но сега, като велик съветник, Жун Лу беше заел мястото му. Той седеше сам в
библиотеката зад голямо писалище от черно дърво, а главата му беше наведена над
страниците.
Главният евнух забърза след прислужник, който обяви пристигането му, и веднага щом
името му беше изречено, той се поклони и поздрави.
— Защо си дошъл? — запита го Жун Лу.
С няколко думи Ан Дъхай изложи тегобата си:
— Умолявам ви да ме спасите от гнева на императрицата — примоли се той.
За негов ужас, Жун Лу не даде веднага обещанието си. Вместо това направи знак на
главния евнух да седне на един стол наблизо и след малко каза:
— Обезпокоен съм от онова, което виждам в двореца на императора в последните една-
две години.
— Какво виждате, почитаеми? — попита главният евнух, блед на светлината на свещите.
Лицето на Жун Лу стана строго.
— Бащата на младия император, Сиенфън, беше съсипан от евнусите и ти си един от тях,
Ан Дъхай. Наистина, тогава ти не беше главен евнух, но бе в твоя власт да убедиш
тогавашния император да мисли трезво и да действа правилно. Вместо това ти го
поощряваше, а той те обичаше, защото ти беше красив млад мъж, и вместо да го насочиш към
добродетелта, ти го завлече надолу, играейки си със слабостите и страстите му, така че той
почина като старец, преди още да е навършил четирийсет. А сега синът му…
Жун Лу се прекърши, лицето му се развълнува и той сложи дясната си ръка на устата.
Силна ръка, силна уста.
Ан Дъхай се разтрепера от страх. Беше дошъл да търси подкрепа, а вместо това отново
беше нападнат.
— Почитаеми — каза той, — много е трудно да си евнух и да не се подчиниш на
господаря си.
— Но можеш да го направиш — рече Жун Лу. — И накрая ще бъдеш почитан. Защото у
всеки човек, дори у императора, има и добро, и зло. В детството едното трябва да се
унищожи, а другото да се подкрепи. Ти избра злото.
— П-почитаеми — заекна евнухът, — не съм избирал нищо, никога не са ме оставяли да
направя такъв избор.
— Знаеш какво имам предвид — каза още по-строго Жун Лу. — Знаеш, че когато
покойният император го болеше, ти му даваше опиум. Когато беше разстроен, го успокояваше
по лоши начини. Научи го да търси спасение в порока, когато беше обезпокоен или болен.
Мъжеството му бе унищожено, преди да стане мъж.
Ан Дъхай не беше страхливец, нито глупак. Беше дошло времето да използва опасно
оръжие.
— Почитаеми — каза той, — ако мъжеството му е било унищожено, как така му се е
родил син, при това силен и здрав като младия император?
Изражението на Жун Лу не се промени. Той погледна непоколебимо към евнуха.
— Ако този императорски дом пропадне — каза той, — ти ще паднеш заедно с него,
както и аз, а с нас и династията. Трябва ли тогава да унищожаваме този млад мъж, който е
единствената ни надежда?
Така Жун Лу отби камата, която главният евнух беше хвърлил към него. И главният евнух
разбра, че те трябва да бъдат съюзници, а не врагове, така че се престори на смутен и
промърмори:
— Дойдох тук само за да помоля да ме спасите от гнева на императрицата майка. А защо
е всичко това, аз не зная, тъй като всичко започна с една играчка влакче, която Обущарска
вакса Ли забрави да купи на младия император. Не зная защо зад тези стени толкова малък
въпрос може да прерасне в нещо по-голямо от човешкия живот.
Жун Лу уморено потри очи с ръката си.
— Ще се застъпя за теб — обеща той.
— Само това желая, почитаеми — каза главният евнух и покланяйки се, бързо си тръгна.
Той беше много доволен. Жестокият му въпрос му беше послужил по-добре от меч, а Жун
Лу само го беше парирал.
Жун Лу седя сам в библиотеката си толкова дълго, че милата му съпруга се прокрадна
между завесите, за да му хвърли един поглед, и отново се оттегли, без да смее да го заговори
сега, когато лицето му беше така мрачно. Тази жена знаеше много добре, че той никога
нямаше да я обича истински, но го обичаше толкова силно, че се задоволяваше с онова, което
й даваше — лека привързаност и винаги учтива и търпелива нежност. Той никога не се
приближаваше към нея и дори когато спеше в нейното легло и я държеше в прегръдките си,
беше далече. Тя не се страхуваше от него, защото добротата му бе неизменна, но не можеше
да преодолее разстоянието, което ги делеше.
Тази нощ беше станало толкова късно, че безпокойството я принуди да отиде при него,
краката й стъпваха безшумно в сатенените пантофи и тя положи ръката си на рамото му
толкова леко, че той не я усети.
— Вече е почти зазоряване — каза тя, — няма ли да си легнеш?
Той се стресна и обърна лицето си към нея, без да успее да се прикрие, и тя видя такава
силна болка в очите му, че обгърна шията му с ръце.
— О, любов моя — извика тя, — какво има?
Той се скова и в следващия миг отблъсна ръцете й.
— Стари проблеми — промърмори той, — стари проблеми, които никога няма да бъдат
разрешени! Глупак съм да мисля за тях. Хайде, нека поспим.
Рамо до рамо, те тръгнаха по коридорите към стаите си, където на вратата на спалнята й
той се оттегли, казвайки, като че ли сега му е хрумнало:
— По-добре ли се чувстваш с това дете в себе си, отколкото с първото?
Защото тя беше бременна за втори път.
— Благодаря ти, добре съм — отвърна тя.
Тогава той се усмихна и каза:
— Значи, ще имаме дъщеря, ако си спомням правилно бабините деветини, които съм
слушал в детството си. Синовете са онези, които се борят в утробата.
— А ти ще се сърдиш ли, ако ти родя дъщеря? — попита тя.
— Не и ако прилича на теб — каза той най-учтиво, поклони се и я остави там.
На следващия ден, когато водният часовник отбеляза третия час след обяд, евнухът Ли
Лиен-ин, още по-ревностен днес в това да угоди на господарката си, обяви, че великият
съветник Жун Лу иска аудиенция с нея, когато й е удобно.
Тя отвърна веднага:
— Кога не е удобно да приветствам моя родственик? Покани го да дойде веднага.
Така че скоро след това Жун Лу вече бе в личната й зала за аудиенции, където тя седеше
на трона си, за да го приеме, и след като направи знак на евнуха да стои на далече, тя нареди
на Жун Лу да стане от пода и да седне под трона й.
— Моля те — каза тя, — нека се държим естествено. Остави любезността настрана и
кажи веднага каквото е на ума ти. Знаеш, че под императрицата винаги стоя аз, която
познаваше като дете и девойка.
Тя говореше непринудено и той се разтревожи още по-лесно заради нападението на
главния евнух. Жун Лу обърна главата си наляво и надясно, за да види дали някоя завеса не се
движи и дали Ли Лиен-ин не е наострил уши. Но не, евнухът четеше някаква книга, а
завесата не помръдваше. Толкова огромна беше залата, че освен ако човек не стоеше близо до
трона, не можеше да чуе какво казва неговата любима, защото гласът й беше тих и мил. Но
той нямаше да отиде по-далеч от дългия поглед, който двамата си размениха, докато той
закриваше силната си уста с ръка.
— Махни ръка от устата си — каза тя.
Ръката му се отпусна и тя видя, че е прехапал долната си устна.
— Зъбите ти — рече тя, — са бели и здрави като на тигър. Пощади се, моля те, не
прехапвай така жестоко устната си.
Той застави очите си да се отклонят от нейните.
— Дойдох да поговорим за императора.
Той използваше собствената си хитрост, знаейки, че само синът й можеше да отклони
черните й очи от лицето му.
— Какво за него? — извика тя. — Станало ли е нещо лошо?
Той отново беше свободен, връзката между тях се бе разхлабила, връзката, която никога не
се късаше.
— Не съм доволен — каза той. — Евнусите с техните нечисти ръце покваряват момъка с
извращенията си. Знаете какво имам предвид, ваше величество. Видяхте как злодеянията им
унищожиха покойния император, поквариха го. Синът ви трябва да бъде спасен, преди да
стане твърде късно.
Тя се изчерви и не отвърна веднага. След това рече спокойно:
— Радвам се, че говориш като баща за моя син, останал рано сирак. Аз също съм много
обезпокоена, но тъй като съм само жена, какво мога да сторя? Мога ли да замърся езика си,
за да говоря за неща, за които не трябва дори да зная? Това са мъжки работи.
— Затова съм тук — каза той — и ви съветвам да сгодите сина си рано. Нека си избере
невеста по свой вкус, с ваше разрешение, и въпреки че е още много млад, за да се ожени в
следващите две години, защото още не е навършил шестнайсет, смятам, че образът на
избраницата му ще го пази от лоши помисли.
— Откъде знаеш? — попита тя.
— Зная — рече той направо и не каза нищо повече, а когато тя отново потърси с поглед
очите му, обърна глава.
Накрая тя въздъхна, предавайки се на упоритата му доброжелателност.
— Добре, ще направя това, което ми казваш. Нека девиците бъдат извикани скоро и
подготвени, както аз навремето. О, небеса, как минава времето и сега аз ще седя, както
вдовстващата майка навремето седеше до императора, за да отбелязвам избора на
императора! Помниш ли, че в началото тя не ме хареса?
— Но след това я спечели, както спечелваш всички — прошепна той, все още без да
обръща глава към нея.
Тя се засмя леко, червените й устни потрепериха, като че ли да кажат някоя дяволитост,
но се въздържа и стана отново императрица.
— Е, така да бъде, родственико! Благодаря ти за съвета.
Тя каза това толкова ясно, че Ли Лиен-ин, който все още беше далече, я чу, прибра
книгата в пазвата си и дойде да придружи великия съветник до изхода на залата. Жун Лу се
поклони до земята, императрицата майка склони глава и така те се разделиха отново.
Междувременно главният евнух беше неспокоен. Беше си въобразявал, че мястото му е
стабилно като самия Трон. Императори идваха и си отиваха, но евнусите оставаха, а над
всички други беше главният евнух. Но императрицата майка можеше да се разгневи дори на
него! Той беше разтърсен, чувстваше се несигурен и жадуваше да избяга за малко извън
стените на Забранения град, където беше прекарал живота си.
— Тук живях — промърмори той на себе си, — а никога не съм виждал какво има отвъд.
Той извади от паметта си старата мечта, която беше забравил, и отиде с нея при
императрицата майка.
— Ваше величество — каза той, — знам, че е против дворцовите закони евнух да напусне
столицата. Но през всички тези години тайното ми желание беше да плавам по Великия
канал на юг и да видя чудесата на нашата земя. Умолявам ви да ми позволите това
удоволствие и аз непременно ще се върна.
Когато императрицата майка чу молбата му, мълча в продължение на известно време.
Знаеше, че често принцовете, министрите и придворните дами я обвиняват насаме, че
обръща твърде много внимание на евнусите. Само веднъж преди това им беше обръщано
такова внимание по време на тази династия. Това се бе случило преди двеста и петдесет
години, когато император Фулин, който управлявал тогава, оставил евнусите да ръководят
дворцовите дела. Този император, който обичал книгите и размишленията и мечтател да
стане монах, бил измамен от онези алчни и могъщи евнуси, които станали господари на
двореца, покварявайки всичко, до което се докоснат.
Един ден принц Гун, без да каже нищо, остави пред императрицата майка книга за
управлението на евнусите на императрица Фу Лиен, наречено Шунджъ (Означава „Благоприятно
управление“), и тя я прочете, а лицето й почервеня от гняв, докато четеше. Когато свърши, тя
затвори книгата и я върна мълчаливо на принц Гун, и въпреки че гледаше строго към него,
той не вдигна глава към нея.
Въпреки всичко тя се замисли за сегашната власт на евнусите. Използваше ги като
шпиони навсякъде, награждавайки ги богато, когато й носеха слухове и клюки. Най-много
почиташе Ан Дъхай, главния евнух, защото не само й беше верен, но също така беше красив и
талантлив актьор в Императорския театър, както и музикант, който знаеше как да успокои
тъжната й душа. Мислейки така, тя беше извинила зависимостта си от евнусите, казвайки си,
че, уви, тя е жена и когато една жена управлява, не може да вярва на никого, защото въпреки
че управниците мъже имат врагове, те също така имат верни хора, а жените не познават
такава вярност. Шпионите бяха нейна необходимост, защото трябваше да знае достатъчно, за
да действа, преди враговете да заподозрат какво е научила.
— Какви неприятности ми създаваш — възкликна тя на Ан Дъхай. — Ако те пусна,
всички ще ме обвинят, че нарушавам законите и традициите.
Той въздъхна тъжно.
— Наистина, аз жертвах много, отказах се от мъжествеността си, от съпруга и деца и
освен всичко, изглежда, трябва да се задоволя да живея зад стените на един- единствен град
през целия си живот.
Той все още беше млад и красив, благородно висок, а лицето му бе смело и гордо.
Покварата наистина беше взела своето, що се отнася до чувствените линии на квадратната му
уста и загубилите блясъка си повърхности на бузите и челото му, освен това беше надебелял.
Но все още имаше мелодичен глас, а не писклив като на другите евнуси и говореше с
класическо съвършенство, изричайки всяка дума с подходящия тон и ударение, така че
всичко, което казваше, бе музика за ушите. Към тези достойнства той прибавяше
изключителна плавност на движенията, дори в жестовете на големите си красиви ръце.
Императрицата майка не отричаше, че красотата му работи в негова полза, и спомняйки
си неизменната му вярност към нея, не само в покорството му, а също в това да я забавлява и
успокоява, тя се предаде.
— Бих могла — рече тя замислено, разглеждайки златния предпазител на кутрето на
лявата си ръка — да те изпратя в южния град Нандзин, за да инспектираш императорските
гоблени, които се тъкат там. Заповядах да изработят специални тъкани за сина ми,
императора, за деня, когато ще се ожени и възкачи на престола, защото тези неща искат
време. И въпреки че им изпратих точни инструкция, знам колко лесно се правят грешки.
Спомням си, че по времето на нашите предци тъкачите от Нандзин са изпращали топове
сатен, които били твърде бледи за императорско жълто. Да, отиди там и се увери, че поне
жълтото е истинско златно и че синьото не е бледо, защото, както знаеш, ясносиньото е
любимият ми цвят.
Когато реши това, императрицата майка както обикновено не позволи нито намек за
възможна грешка да й убегне и държеше главата си високо вдигната пред всички, които
можеха да се оплачат от онова, което правеше. След няколко дни главният евнух отплава за
Нандзин с антураж от шест големи баржи, на всяка от които се развяваше императорското
знаме, а на онази, на която живееше евнухът, той заповяда да се издигне самият символ на
Драконовия трон. Когато лодките минаваха през някой град по протежението на Великия
канал, управителите виждаха знамената и емблемата и бързаха да занесат дарове на Ан
Дъхай, и му се покланяха, все едно той е императорът. Окуражен по този начин, гордият
евнух поиска подкупи не само от пари, но и от красиви девойки, защото, въпреки че беше
евнух, той ги използваше по собствените си отвратителни начини. Така баржите се
превърнаха в домове на злото, защото евнусите, които пътуваха с него, вземаха пример от
началника си.
Слуховете бързо се разнесоха на север и стигнаха до ушите на принц Гун, тъй като
управителите на градовете му изпращаха тайни меморандуми, знаейки, че сега
императрицата майка е благоразположена към евнусите. Същевременно евнусите, които
ненавиждаха Ан Дъхай заради жестоките му и несправедливи постъпки в миналото,
разправяха какво е направил на Сакота, вдовстващата императрица на Източния дворец, та тя
да извика лично принц Гун. Когато той отиде в нейния дворец, тя каза с въздишка:
— Не се противопоставям често на онова, което прави сестра ми. Тя е горещо и бляскаво
слънце, а аз съм бледа луна в сравнение с нея. Но винаги ми се е искало да не
облагодетелстваше евнусите по този начин, и особено онзи Ан Дъхай.
Така принц Гун разбра, че е чула слуховете за Ан Дъхай, и затова каза дръзко:
— Сега е моментът, ваше величество, императрицата майка да научи урока, който сте се
опитали да й предадете. С ваше разрешение ще арестувам този ужасен Ан Дъхай и ще го
обезглавя. Нищо няма да може да каже, когато главата му се търкулне в прахта.
Вдовстващата императрица изпищя тихо и стисна ръце пред устата си.
— Не искам да убивате никого — уплаши се тя.
— Това е единственият начин да отървем двора от любимеца и това винаги е било така —
отвърна принц Гун.
Държанието му беше спокойно, а тонът равномерен.
— Още повече че — продължи той — Ан Дъхай поквари две поколения от нашите
императори. Покойният император беше развратен още като дете от същия този евнух. А сега
чувам, не, видях със собствените си очи, че нашият млад император е тръгнал по същия лош
път. Предрешен по глупав начин, евнусите дори го водят по улиците през нощта, в бордеи и
неприлични театри.
Вдовстващата императрица въздъхна и промърмори, че не знае какво да направи. Принц
Гун веднага й зададе дързък въпрос:
— Ако подготвя указ, ваше величество, ще го подпечатате ли с вашия императорски печат?
Тя потрепери и нежната й фигура се разтресе.
— Какво, да се изправя срещу нея? — изхленчи тя.
— Какво може да ви направи тя, ваше величество? — окуражи я той. — Целият двор,
дори целият народ ще я заклейми, ако тя ви докосне дори с пръст.
Убедена по този начин, тя подпечата указа, който принц Гун подготви, и той го изпрати
по бърз таен вестоносец.
Ан Дъхай вече беше подминал Нандзин и бе стигнал до небесния град Ханджоу. Там той
беше присвоил огромната къща на заможен търговец и бе започнал да събира от населението
данъци, искайки пари, съкровища и красиви девойки. Скоро всички граждани се разгневиха
и заговориха за отмъщение, но все още никой не смееше да му откаже, защото той имаше
евнусите си и шестстотин въоръжени телохранители. Само управителят на този град беше
достатъчно смел да се оплаче и да изпрати меморандум до принц Гун, описвайки оргиите и
злодеянията на надменния красив евнух. Затова принц Гун изпрати на този магистрат тайния
указ, осъждащ евнуха на смърт. Той веднага покани Ан Дъхай на голямо пиршество, където
му каза, че ще може да види най-красивите девици на града, и Ан Дъхай се подготви за
угощението с голяма радост. Но когато влезе в залата за гости в двореца на магистрата, той
беше хванат и поставен на колене, докато евнусите и телохранителите му бяха задържани във
външния двор. Там управителят на града му показа указа, обявявайки, че ще му се подчини
незабавно. Ан Дъхай извика, че печатът е само на вдовстващата императрица, а не на
императрицата майка, която била истинската владетелка и негова покровителка. Но
магистратът отвърна:
— По закон двете са едно цяло и аз не поставям едната над другата.
С това той вдигна ръка и насочи палеца си надолу от свития юмрук. При този знак
палачът му пристъпи напред и отсече главата на Ан Дъхай с един удар на сабята си и тя
падна на теракотения под толкова тежко, че черепът се пукна и мозъкът се разсипа.
Когато императрицата майка чу, любимецът й и неин верен слуга е мъртъв, тя изпадна в
такава ярост, че легна болна в продължение на четири дни. Не ядеше и не спеше, гневът й
бушуваше срещу нейната сестра сърегент, но най-вече срещу принц Гун.
— Той и само той може да направи лъвица от тази мишка! — викаше тя и щеше да
заповяда да обезглавят самия принц Гун, ако Ли Лиен-ин, ужасен от тази лудост не беше
отишъл тайно при Жун Лу.
Жун Лу отново дойде в двореца и без забавяне или церемонии застана на прага на
спалнята на императрицата майка, където тя лежеше неспокойна на леглото. Докато завесата
беше още спусната между тях, той каза със студен тих глас, в който се усещаше
търпеливостта и тъгата му:
— Ако цениш мястото си, няма да направиш нищо. Ще станеш от леглото си и ще се
държиш нормално. Защото е вярно, че главният евнух беше изключително лош човек, а ти
беше благоразположена към него. И също така е вярно, че ти наруши закона и традицията,
когато му позволи да напусне столицата.
Тя чу разсъдливия му глас и известно време не каза нищо. След това заговори, а тонът й
беше умоляващ:
— Знаеш защо подкупвам тези евнуси. Аз съм сама в този дворец, сама жена.
На това той отвърна само с две думи:
— Ваше величество…
Тя чакаше, но той не каза нищо повече. Беше излязъл. Накрая тя стана, позволи да я
изкъпят и облекат и хапна малко. Всичките й придворни дами мълчаха, никоя не смееше да
заговори, но тя, изглежда, не забелязваше дали говорят, или не. Отиде до библиотеката си с
бавни и уморени стъпки и в продължение на много часове чете меморандумите, оставени й
на масата. Когато денят отмина, тя извика Ли Лиен-ин и му каза:
— От този ден нататък ти ще бъдеш главен евнух. Но животът ти зависи от верността ти
към мен и единствено към мен.
Той беше обзет от радост и вдигайки глава от пода, където коленичеше, й се закле във
вярност.
От този ден нататък императрицата майка си позволи да ненавижда принц Гун.
Продължаваше да приема услугите му, но го мразеше и чакаше момента, когато ще може да
пречупи гордостта му завинаги.
***
СРЕД ВСИЧКИ НЕПРИЯТНОСТИ, императрицата майка не беше забравила съвета на
Жун Лу да сгоди младия император скоро и колкото повече обмисляше предложението на
родственика си, толкова повече го харесваше поради причина, която знаеше само тя. Синът
й, който приличаше толкова много на нея по красотата и гордостта си, я нараняваше по такъв
начин и толкова дълбоко, че тя не можеше да говори открито за това дори пред него, но
трябваше да го предотврати по всеки възможен начин, за да не се потвърди онова, което се
страхуваше да изрази с думи. От детството си насам той предпочиташе двореца на Сакота,
вдовстващата императрица, пред този на майка си. Често, когато беше още дете, тя ходеше да
го търси, не го намираше в неговия дворец и когато питаше къде е, някой евнух й казваше, че
е при вдовстващата императрица. Дори сега, още по-често, когато го викаше или отиваше да
го търси, той беше там.
Твърде горда, за да покаже, че е наранена, императрицата майка никога не го укоряваше,
но в сърцето си се чудеше защо синът й предпочита братовчедка й пред нея. Тя го обичаше
със страшно обсебване и не смееше да му зададе въпроса открито, да не би да чуе онова, от
което се страхуваше. Нито пък искаше да се унижи да говори с принц Гун или Жун Лу за
дълбоката си рана. Наистина нямаше нужда да пита. Тя знаеше защо синът й ходи в другия
дворец и стои дълго там, докато при нея идваше само когато го повика, и не оставаше много
време. Жестоко дете! Тя, майка му, трябваше често да се противи на волята му, за да го обучи
за бъдещето му. Тя трябваше да направи император и мъж от този незрял младеж, а той й се
противопоставяше. Но приемната му майка, нейната сестра сърегент, нежната Сакота, не
изпитваше дълг да го укорява и обучава и с нея той можеше да бъде такъв, какъвто е —
весело дете, безгрижно момче, закачлив момък, и тя само се усмихваше. Когато беше
настоятелен, тя винаги му се подчиняваше, защото не носеше отговорност за него.
Ревността бушуваше у императрицата майка. Дори можеше Сакота да му е купила онази
играчка, чуждестранното влакче, и да го е скрила в покоите си, където той да си играе тайно
с него. Беше ли така наистина? Без съмнение, защото тази сутрин след аудиенцията синът й
гореше от нетърпение да си тръгне, бързаше да приключи със задълженията си, но тя го
принуди да поседи с нея в библиотеката й, за да го изпита дали е слушал меморандумите,
представени през този ден. Той не ги бе слушал и на укорителните й въпроси извика
раздразнено:
— Трябва ли да запомням всеки ден какво ми мърмори някакъв старец през брадата си?
Тя се ядоса толкова много на нахалството му към нея, която беше негова майка, че
въпреки че той бе император, протегна ръка и го зашлеви по бузата. Той не каза нищо повече,
нито се помръдна, но се втренчи яростно в нея с големите си очи и тя видя, че бузата му е
почервеняла там, където го е ударила. След това, без да каже дума, той й се поклони сковано,
обърна се и си тръгна. Без съмнение, беше отишъл право при приемната си майка. Със
сигурност Сакота го е утешила и успокоила, и му е разказала как тя, неговата майка, винаги е
имала буен нрав и колко често нежната й братовчедка е била удряна от нея, когато са живели
като деца под един покрив.
Тогава гордата императрица майка внезапно се разрида. Ако синът й не я обичаше, тя
нямаше нищо. Уви, каква малка утеха е детето! А тя се бе отказала от всичко заради него,
беше изживяла живота си за него, беше спасила държавата и запазила трона за него.
Скърбейки така, тя поплака известно време, след това избърса очите си с кърпичката,
закачена на копчето от скъпоценен камък на дрехата й, и след това започна да мисли как да
получи онова, което искаше, дори от сина си. Сакота трябваше да бъде изместена от друга
жена, млада и красива, съпруга, която да омае мъжа, напъпил у него. Да, съветът на Жун Лу
беше добър и мъдър. Тя щеше да сгоди сина си не заради евнусите, които бяха полумъже, а
заради онази нежна мълчалива жена, която даряваше кротко майчинство на детето, което не
беше нейно.
„Няма да допусна Сакота да бъде майка на сина ми — каза си тя. — Сакота, която успя да
роди само едно слабоумно момиче!
И подсилена както винаги от гнева си, тя плесна с ръце и извика евнуха си, който да
доведе Ли Лиен-ин, главния евнух. След час вече беше дала заповедите за шествието на
девиците, кой ден ще се проведе то и къде, както и какви са критериите за приемане. Никоя
девойка извън императорските манджурски кланове не можеше да бъде избрана, нито пък
някоя с обикновено лице или по-възрастна от императора с повече от две години. Година и
нещо, да, това беше мъдро, защото тогава съпругата му можеше да го води и направлява, но
не толкова възрастна, че красотата й да е повехнала.
Главният евнух я изслуша и се съгласи — той знаеше какво харесва младият император и
помоли за шест месеца, за да изпипа нещата. Но императрицата майка отказа да му даде
толкова много време, така че му отпусна само три месеца и го освободи.
Когато взе това решение за сина си, тя отново се замисли за държавните дела, които не й
даваха мира. Те бяха едновременно малки и големи, а най-обезпокоителна беше упоритостта
на западните нашественици, които настояваха за правото да изпращат свои посланици на
Драконовия трон, но все още отказваха да се подчинят на законите на учтивостта и
покорството, според които тези пратеници трябваше да коленичат на пода в присъствието на
императора. Тя губеше търпение отново и отново, когато тези искания й бяха представяни в
качеството й на регент.
— И как — беше попитала тя — можем да приемаме посланици, които не искат да
коленичат? Трябва ли да унижаваме Драконовия трон, като позволим на по-нисшите от нас
да стоят прави в наше присъствие?
Както обикновено, тя пренебрегна онова, което не можеше да разреши, и когато един от
членовете на Съвета на цензорите, на име У Къду, помоли да изпрати меморандум на Трона
в защита на чуждестранните пратеници, тя отказа да приеме този документ, казвайки, че
този въпрос не е нов и не може да бъде решен веднага. Тя отбеляза, че от изучаването на
историята знае за случай отпреди двеста години, когато руски пратеник настоял за правото
да стои прав, вместо да коленичи пред Драконовия трон, и това му искане било отказано, а
пратеникът се върнал в Русия, без да се види лице в лице с тогавашния император. Наистина,
веднъж един пратеник от Холандия се беше подчинил на императорския обичай и беше
коленичил, докато се обръща към трона, но другите западни посланици все още отказваха да
последват този прецедент. Вярно беше също и че на английска делегация, водена от лорд
Макартни, е било позволено да се представи пред предшественика Циенлун с дълбоки
поклони, вместо коленичене с глава, опряна в земята, но тази среща се бе състояла в една
палатка в императорския парк в Джехол, а не в истински дворец. И само двайсет и три
години по-късно друг английски лорд, Амхърст, се провалил в мисията си, защото император
Дзяцин, който управлявал тогава, настоял за истинско коленичене пред трона. Поради
същата причина, посочи императрицата майка в отговор на цензора У, императорът Даогуан
и покойният Сиенфън никога не бяха приемали западни посланици — как тогава тя да
направи онова, което те не бяха сметнали за редно? Едва преди петнайсет години, напомни
тя на цензора, който винаги беше твърде готов да даде привилегии на чужденците,
собственият тъст на принц Гун, почитаемият благородник Гуей Лян, беше спорил с
американския пратеник Уорд, че той самият, ако беше посланик на Китай в Съединените
щати, щеше да бъде напълно готов да кади тамян на президента им, тъй като на всеки
владетел на велик народ трябваше да се отдава същото уважение като онова, което човек дава
на самите богове. Но американецът не се беше съгласил и затова не бе приет.
— Не бих позволила на никой да се приближи до Драконовия трон, ако не покаже
полагащото се уважение — заяви тя непреклонно. — Защото, ако го позволя, това би
окуражило бунтовниците.
В сърцето си тя реши никога да не позволява на чужденец да пристъпи прага на
Забранения град, защото тези варвари наистина създаваха все повече неприятности в
империята с всеки изминал ден. Тя си спомни, че нейният велик генерал, Дзън Гуофан, вече
покойник, й бе разказал как хората от град Янджоу, разположен на река Яндзъ, се бяха
разбунтували срещу чуждите свещеници в града, унищожавайки къщите и храмовете им, и ги
бяха изгонили оттам, защото те бяха учили младите да не се подчиняват на родителите си и
на боговете, а само на единствения чуждестранен бог, когото те почитаха. Спомни си също
така колко дълбоко обидени бяха хората от Тиендзин, когато френските пратеници построиха
храм в консулството си, изхвърляйки боговете върху купчина тор, като че ли са отпадъци.
Тези въпроси, които тогава императрицата майка беше смятала за незначителни и
незаслужаващи повече от един ден внимание, сега вече разбираше, че са знак за най-голямата
опасност за империята й, която беше нашествието на християните, хората, които ходеха
където си искат, учейки и проповядвайки, и обявявайки своя бог за единствения истински
бог. А християнските жени едва ли бяха по-малко опасни от мъжете, защото не стояха в
къщите си, а се движеха свободно навсякъде, дори в присъствието на мъже, и се държаха,
както биха се държали само жени с най-лоша репутация. Никога преди не бе имало такива
хора, които да обявят своята религия за единствена. В продължение на стотици години
последователите на Конфуций, Буда и Лаодзъ бяха живели заедно в мир и уважение, а всеки
от тях почиташе боговете и ученията на другите. Не като онези християни, които отричаха
всички богове, освен техния. А досега всички бяха научили, че където отидат християните,
търговците и бойните кораби скоро ще ги последват.
Един ден, когато такива слухове стигнаха до Трона, императрицата майка каза на принц
Гун:—
Рано или късно, ще трябва да се отървем от чужденците и най-напред трябва да
започнем с християните.
Принц Гун, който винаги се разтревожваше бързо, когато тя заговореше за изхвърляне на
чужденците от империята, отново я предупреди:
— Ваше величество, спомнете си, моля ви, че те притежават оръжия, които ние не
познаваме. Нека, с ваше позволение, да напиша няколко правила за поведението на
християните, така че да не притесняват нашите поданици.
Тя му даде разрешение и принцът скоро представи меморандум, съдържащ осем правила.
Те се срещнаха в личната й зала за аудиенции, където тя седеше на трона и след като той й се
поклони и обясни защо е дошъл, императрицата го уведоми:
— Днес ме боли главата. Кажете ми какво сте написали и пощадете очите ми.
При тези думи тя затвори очи и се заслуша.
— Ваше величество — започна той, — от надигането на китайците от Тиендзин срещу
френските монахини насам смятам, че християните не може да вземат в сиропиталищата си
други, освен децата на собствените си вярващи.
Тя кимна в съгласие, все още със затворени очи.
— Също така моля — продължи принц Гун с глава, наведена пред императрицата майка
— да не бъде позволявано на китайските жени да седят в чуждите храмове в присъствието на
мъже. Това е противно на нашите обичаи и традиции.
— Така е благоприлично — отбеляза императрицата майка.
— Освен това — продължи принц Гун — помолих чуждестранните мисионери да не
престъпват правомощията си, тоест да не защитават своите вярващи от законите в нашата
страна, ако те са извършили престъпление. Тоест чуждестранните свещеници не трябва да се
месят, както правят сега, в делата на техните вярващи, когато те бъдат извикани пред
магистратите.
— Напълно разумно — каза одобрително императрицата майка.
— Помолих — продължи принц Гун — мисионерите да не си присвояват привилегиите
на чиновниците и посланиците от своите народи.
— Със сигурност не — съгласи се императрицата майка.
— А злодеите — продължи принц Гун — не трябва да бъдат приютявани в църквите им
като начин да избягат от справедливо наказание.
— Правосъдието не трябва да се възпрепятства — заяви императрицата майка.
— Това са молбите, подготвени от мен до чуждестранните посланици, намиращи се тук, в
столицата ни — завърши принц Гун.
— Със сигурност това са умерени молби — отбеляза императрицата.
— Ваше величество — отвърна принц Гун, а мрачното му лице се смрачи още повече. —
С прискърбие ще отбележа, че чуждестранните посланици не ги приемат. Те настояват, че
всички чужденци тук трябва да бъдат свободни да ходят където искат и да правят каквото
пожелаят, без да бъдат възпирани. Още по-лошо, те отказват да прочетат този документ,
въпреки че бе изпратен до легациите им с подходящата учтивост. Има едно изключение.
Пратеникът на Съединените щати единствен отговори, не със съгласие, но поне с учтивост.
Императрицата майка не можа да сдържи чувствата си при тази чудовищна обида. Тя
отвори широко очи, плесна с ръце и ставайки от трона си, започна да крачи по пода,
мърморейки ядни думи.
Внезапно тя спря и погледна назад към принц Гун.
— Казахте ли им, че изграждат чужда държава в държавата? Не, направо много държави,
защото всяка различна секта на техните религии изковава собствени закони на наша
територия, без да зачита нашата държава и нашите закони.
— Ваше величество, казах именно това на дипломатическите представители на всички
нации тук — отвърна с тъжно търпение принц Гун.
— А попитахте ли ги — извика императрицата — какво биха ни направили, ако ние
отидем в техните страни и се държим така, отказвайки да се подчиним на законите им и
настоявайки на личната си свобода, като че ли всичко е наше?
— Попитах ги — каза принц Гун.
— И какъв е отговорът им? — настоя тя.
От очите й излизаше огън, а бузите й бяха алени.
— Те отвърнаха, че не може да има сравнение между нашата и техните цивилизации, че
нашите закони са по-нисши от техните и затова те трябва да предпазят
поданиците си.
Тя изскърца с белите см зъби.
— И все пак те живеят тук, настояват да останат в страната и няма да си тръгнат!
— Не, ваше величество — рече принц Гун.
Тя седна на трона си.
— Разбирам, че те няма да се задоволят, докато не заграбят земята ни, както заграбиха
други страни — Индия и Бирма, Филипините и Ява и островите в морето.
Принц Гун не отвърна на тези думи, защото не можеше. Той също се страхуваше от това.
Тя вдигна глава, а красивото й лице бе станало бледо и сурово.
— Казвам ви, трябва да се отървем от чужденците!
— Но как? — попита той.
— Някак — отвърна тя, — както и да е! И на това аз ще отдам целия си ум и сърце, от
сега нататък, до деня, в които ще умра.
Тя се изправи отново, висока и студена, и не проговори в продължение на няколко
минути, така че принц Гун разбра, че е свободен.
Оттогава натам във всичко, което правеше, в работата и в удоволствията, та въртеше в ума
и сърцето си един и същ въпрос — как да отърве държавата си от чужденците?
***
ПРЕЗ ЕСЕНТА НА шестнайсетата година на император Тунджъ императрицата майка
реши, че той трябва да си вземе консорт, и след като взе това решение, се посъветва с
Великия съвет, главите на клановете и принцовете, от чието съгласие се нуждаеше. Затова в
деня, определен от Съвета на астролозите, бяха извикат шестстотин красиви девици, от
които главният евнух Ли Лиен-ин беше избрал сто и една, които да се представят пред
императора и неговата майка.
Беше слънчев есенен ден и дворовете и терасите грееха от хризантеми. Императрицата и
нейната сестра сърегент седяха в Двореца на вечната пролет, за да видят девиците. Тази зала
беше любима на императрицата майка, защото стенописите на верандите, заобикалящи
двора, бяха от „Сън в алени покои“, книга, която тя обичаше да чете, и художникът беше ги
нарисувал така изкусно, че все едно от стените изскачаха сцени от книгата.
В средата на тази красота бяха поставени три трона и на най-високия от тях, сложен в
средата, седеше императорът, докато майка му и братовчедка и в ролята си на регенти
заемаха тези от двете му страни. Младият император беше облечен в одеждите си в
императорско жълто с избродирани дракони, а на главата му имаше кръгла шапчица със
свещено пауново перо, закрепено с копче от червен нефрит. Той държеше раменете и главата
си изправени, но майка му знаеше, че е развълнуван и доволен. Бузите му бяха румени, а
големите му черни очи — ясни. Без съмнение, той беше най-красивият момък под небето,
мислеше си императрицата майка и беше горда, че е неин син. Въпреки това тя се
разкъсваше между гордостта и любовта, ревнувайки да не би някоя от девиците да е твърде
красива и да й го отнеме, същевременно копнеейки да го направи щастлив, като му даде най-
голямата красавица.
Златен тромпет изсвири три пъти, за да даде знак за начало на шествието. Главният евнух
се подготви да чете имената на девойките, докато минават, и всяка от тях трябваше да спре за
миг пред трона, да се поклони дълбоко и след това да вдигне лице. Една по една те се
появяваха в другия край на залата, твърде далече, за да бъдат различени от ярките
многоцветни одежди, които носеха, а шапчиците им блестяха на светлината, която слънцето
хвърляше през големите порти.
Тромпетът отново изсвири златните си ноти и заслушана, без да обръща глава, с очи,
отправени към цветята на терасата извън залата, императрицата майка си спомни деня —
сякаш преди цяла вечност, а всъщност преди по-малко от двайсет години, — когато самата тя
беше една от девойките, застанали пред императора.
Но каква разлика имаше между онзи император и нейния красив син! Сърцето й беше
неутешимо, докато гледаше към съсухрената снага и бледите страни на онзи император, но
коя девойка не би обикнала сина й? Очите й се плъзнаха към него, но той хвърляше тайни
погледи към другия край на залата. Девойките идваха една по една, препъвайки се по
гладките теракотени плочки на пода — движеща се бляскава редица от красавици. Ето я и
първата, името й… но възможно ли е да се запомнят имената им? Императрицата майка
погледна към записа, който евнухът беше оставил на малката масичка до нея — името,
възрастта, родословието й… не, не тази! Момичето отмина с клюмнала глава.
Девойките идваха една след друга — някои бяха високи, други ниски, някои горди, други
скромни, някои с нежна красота, други с момчешка хубост. Младият император се взираше
във всяка от тях и не правеше никакви знаци. Сутринта отмина, слънцето се издигна и
широките ивици лъчи на пода изтъняха и изчезнаха. Мека сива светлина изпълни залата и
хризантемите, все още огрени от слънцето, пламтяха на терасите. Последната девойка мина
късно следобеда и тромпетът изсвири три ноти за завършек. Императрицата майка заговори:
— Хареса ли някоя, синко?
Императорът прелисти записките, които държеше, и посочи с пръст едно име.
— Тази — каза той.
Майка му прочете описанието на девойката.
Алуте, на шестнайсет години, дъщеря на херцог Джун И, който е един от
първите знаменосци и високообразован учен. Въпреки че е манджурец, а
семейството му е манджурско без примеси, с история, записана в последните
триста и шейсет години, този херцог е изучил китайските класики и е получил
благородната образователна степен на академията „Ханлин” (Академична и
административна институция в Китай, учредена през VIII век от династията Тан. Нейна главна задача
била интерпретацията на китайските класики. Генерал Дзън Гуофан също е бил член на тази академия).
Самата девойка притежава абсолютна красота. Мерките й са правилни, тялото й
е здраво, а дъхът й — сладък. Още повече че тя също е образована в областта на
литературата и изкуствата. Има добра репутация, името й не е известно извън
нейното семейство. Нравът й е мек и тя предпочита да мълчи, вместо да говори.
Това е резултат от нейната естествена скромност.
Императрицата прочете тези благоприятни думи.
— Уви, синко — рече тя, — не си спомням тази девойка сред всички други. Нека дойде
отново тук.
Императорът се обърна наляво към вдовстващата императрица:
— А ти помниш ли я, приемна майко?
За изненада на всички, вдовстващата императрица отвърна:
— Помня я. Тя има мило лице, без да е горделива.
Императрицата майка изпита тайно недоволство от това, че се беше провалила там
където съперницата й не беше, но показа единствено учтивост с отговора си:
— Колко по-добри са очите ти в сравнение с моите, сестро! Значи, тогава аз съм тази,
която трябва да я види отново.
С тези думи тя извика един евнух, който предаде заповедта й на главния евнух и Алуте
беше доведена отново. Тя влезе още веднъж и императорската тройка се взря в нея, докато тя
прекосяваше дългото разстояние, разделящо вратата от трона. Тя пристъпваше грациозно,
крехко младо момиче, което изглеждаше, все едно се носи към тях със сведена глава и ръце,
наполовина скрити в ръкавите.
— Приближи се до мен, дете — заповяда императрицата майка.
Уверено, но изключително смирено, младото момиче се подчини. Тогава императрицата
майка протегна ръка, улови дланта на девойката и я стисна леко. Тя беше мека, но здрава и
хладна, без да е студена. Дланта й бе суха, а ноктите гладки и прозрачни. Докато все още
държеше тънката млада ръка, императрицата майка разгледа лицето на момичето. То бе
овално, гладко закръглено, очите бяха големи, а черните ресници — дълги и прави. Тя беше
бледа, но бледността й не бе жълтеникава, а кожата й сияеше от здраве. Устата й не беше
много малка, с изящни устни, а ъглите им бяха дълбоки и нежни. Челото й бе широко, нито
твърде високо, нито твърде ниско. Главата се крепеше на шия, която беше някак дълга, но
грациозна и не твърде тънка. Красотата й беше в пропорциите, всяка черта се съотнасяше
добре с останалите и фигурата й не бе нито висока, нито ниска, тя беше стройна, но не
слаба.
— Подходящ избор ли е това? — попита със съмнение императрицата майка.
Тя продължи да се взира в момичето. Нямаше ли някаква твърдост в брадичката й?
Устните й бяха очарователни, но не детски. Наистина, лицето й беше по-мъдро, отколкото се
полагаше на шестнайсетгодишна.
— Ако разчитам правилно лицето й — продължи тя, — то разкрива упорит нрав. Искам
да видя девойка с меко лице, но не толкова слаба като тази. Дори за обикновените мъже е
добре да имат покорна съпруга, а консортът на императора трябва най-много от всичко да
бъде покорен.
Алуте продължи да стои пред тях с вдигната глава, а очите й гледаха надолу.
— Изглежда умна, сестро — осмели се да каже нейната сестра сърегент.
— Не желая синът ми да бъде прокълнат с умна жена — възрази й императрицата майка.
— Но ти си достатъчно умна за всички ни, майко — разсмя се младият император.
Императрицата не можеше да не се усмихне при този отговор и желаейки да бъде
добронамерена и дори щедра в този ден, каза:
— Добре, тогава вземи тази девойка, синко, но недей да обвиняваш мен, ако е своенравна.
Девойката отново коленичи и положи главата си на ръцете, свити на пода. Три пъти се
поклони на императрицата майка, три пъти на императора, който вече беше неин господар, и
три пъти на императрицата сърегент. Когато стана, тя се отдалечи по същия начин, по който
беше дошла, със същата носеща се, плавна походка, и така изчезна от погледите им.
— Алуте — замисли се императрицата майка. — Хубаво име…
Тя се обърна към сина си.
— Ами наложници? — попита го.
Беше обичайно четирите момичета, най-красиви след избраната, да бъдат взети за
императорски наложници.
— Моля те, избери ги вместо мен, майко — рече безгрижно императорът.
Императрицата майка остана доволна, защото, ако някога се наложеше да отслаби
връзката между сина си и неговия консорт, щеше да заповяда на наложницата, която сама
беше избрала и която щеше да й бъде задължена, да застане между императорската двойка.
— Утре — обеща тя. — Днес съм преситена от момичешка красота.
И с тези думи тя се изправи, усмихна се на сина си и денят на избора завърши. Когато на
следващия ден императрицата майка избра наложниците, остана само Съветът на
астролозите да проучи небесата и звездите, за да избере подходящия ден за сватбата. Те
обявиха, че това трябва да е шестнайсетият ден на десетия слънчев месец на същата година, а
часът трябваше да бъде точно полунощ. На този ден и в избрания час член на този съвет,
внимаващ за правилния момент, вървеше пред сватбената носилка, където Алуте седеше зад
алените завеси, за да бъде отнесена от къщата на баща си в двореца на императора, и
държеше в ръцете си дебела червена свещ, на която бяха отбелязани часовете, така че да не
настъпи полунощ, без той да разбере. Точно в този час — не, в тази минута и секунда —
императорът, чакащ с придворните си, императрицата майка и вдовстващата императрица,
взе Алуте за своя жена. Тя слезе от сватбената носилка, а от двете й страни дойдоха две
почтени омъжени жени, а до тях още две, четирите наречени Учителки на брачното ложе, за
да я вземат и да я представят на императора.
Последваха трийсет дни пиршества, следобедите и нощите бяха отделени за
представления и музика, на поданиците им беше забранено да работят и да се безпокоят и
им беше заповядано да се забавляват. Когато тези трийсет дни изминаха, младият император
и неговата императрица бяха готови да бъдат обявени за владетели на държавата, но първо
регентите трябваше да се оттеглят от троновете, откъдето бяха управлявали в продължение
на цели дванайсет години, и въпреки че императрицата майка говореше за себе като за една
от регентите, всички знаеха, че тя е единственият владетел. Съветът на астролозите отново
трябваше да избере подходящия ден и след като разучи звездите и поличбите, беше избран
двайсет и шестият ден на първия лунен месец. На двайсет и третия ден от същия месец
императрицата майка издаде указ, подписан от императриците и подпечатан с великия печат,
който винаги й беше на разположение, в който обявяваше, че регентите го молят да се качи
на трона, защото биха искали да сложат край на регентството си. Императорът отговори на
този указ със свой, в който казваше, че в синовната си преданост той трябва да получи
заповед от по-старото поколение, и неговият указ завършваше така:
В почтително подчинение към заповедите на техни величества, ние лично на
двайсет и шестия ден от първата луна на дванайсетата година от управлението
на Тунджъ встъпваме във важната длъжност, която ни е отредена.
След това императрицата майка обяви, че ще се оттегли, за да се радва на оставащите й
години, както и направи, оставяйки сина си да управлява от сега нататък сам, казвайки, че
целта й е спечелена, а дългът изпълнен, защото предава страната непокътната на своя син,
императора.
***
ТОВА БЯХА ДНИТЕ Й на удоволствия и спокойствие. Императрицата майка вече не
ставаше по тъмно, за да провежда аудиенции с дошлите от близо и далеч, за да отправят
молби към Трона. Вече не трябваше да обмисля държавните дела, да отсъжда и да раздава
награди и наказания.
Тя спеше до късно, ставаше, когато й се прииска, и след като се събудеше, известно време
се излежаваше, мислейки за предстоящия ден — прекрасния празник, в който нямаше
никакви задължения, освен да бъде себе си. Обременена през всички тези години с грижите
на страната, днес тя можеше да си позволи още със събуждането си да мисли за своите
планински божури. Беше наредила да направят в най-големия от дворовете й хълм и след
това да го терасират с лехи божури. Младите листа бяха съвършени и ранните пъпки се
превръщаха в огромни цветове — розови, алени и чисто бели. Всяка сутрин я чакаха стотици
нови цветове и тя бързаше още повече, отколкото някога за тронната зала, да стане и да се
подготви за тази гледка.
Както винаги, тя спеше с долните си дрехи — дълги панталони, вързани на глезените, и
мека копринена туника с широки ръкави. След като я изкъпаха, тя облече чисти панталони,
туника от розова коприна и по-къса горна роба от син брокат, която стигаше само до
глезените й, защото планираше да прекара целия ден с цветята и птиците си и не искаше да
се затормозява с дълга дреха. Докато един възрастен евнух подреждаше прическата й, тя
гледаше как придворните дами оправят широкото й легло, защото не позволяваше на
прислужниците, евнусите и старите жени да го докосват, казвайки, че те са мръсни, че имат
лош дъх или някакъв друг недостатък. Затова само младите и здрави придворни дами можеха
да оправят леглото и тя наблюдаваше всичко, което вършеха те, да не би да пропуснат някоя
подробност. Най-напред завивките и трите дюшека трябваше да бъдат изнесени на двора, за
да се проветряват и напичат в продължение на цял един ден, и това беше единственото, което
позволяваше на евнусите да направят. След като евнусите ги изнасяха, дамите махаха филца,
който покриваше тъканото дъно на леглото, и го измитаха с метличка, направена от сплетени
конски косми. Трябваше също така да изметат всеки ъгъл от тежката дърворезба на леглото,
както и рамката, която поддържаше сатенените завеси. След това трябваше да сложат върху
филца трите дюшека, които бяха напечени на слънце и проветрени предния ден, и да ги
покрият с жълт брокат. Над тях постилаха чисти чаршафи от нежно оцветена коприна, много
гладка и мека, а върху тях шест копринени покривки в бледолилаво, синьо, зелено, розово,
сиво и цвят слонова кост. Най-накрая, за да ги покрият, дамите постилаха жълта сатенена
покривка, избродирана със златни дракони и сини облаци. Сред завесите на леглото бяха
закачени торбички с изсушени цветя, смесени с мускус, и когато ароматът изчезнеше, биваха
поставяни нови торбички.
Когато евнухът подреди косата й, разделяйки я в средата, сплитайки я и завързвайки на
възел плитката отгоре на главата й, той постави върху темето й високата манджурска
шапчица, каквато тя винаги носеше, и я закрепи върху възела с две дълги игли.
Императрицата майка сама аранжираше в шапчицата си свежите цветя, които обичаше, и за
днес беше избрала току-що набрани малки уханни орхидеи. Когато шапчицата с орхидеи
беше поставена, тя отново изми лицето си — този път сама, втривайки в сметанено бялата си
кожа пяната на ароматен сапун. След това я отми на свой ред с много гореща вода и нанесе
помада, направена от мед, магарешко мляко и масло от портокалови кори. Когато помадата
попи, тя поръси лицето си с бледорозова пудра, много мека, фина и ароматна.
Остана само изборът на накити за деня. Тя изпрати да донесат списъците й и прочете на
глас номера на ковчежето. Жената, чието задължение беше да се грижи за бижутата, отиде в
стаята, съседна на спалнята, където се пазеха те. Тук стените бяха покрити с полици, на
които бяха наредени абаносови ковчежета, всяко от тях номерирано и със златна ключалка и
ключ, и на всяко ковчеже беше написано какви бижута съдържа. Имаше общо около три
хиляди ковчежета, но тези бижута бяха само за ежедневна употреба. Зад тази стая имаше
друга, здраво заключена, където се пазеха държавническите бижута, които императрицата
майка носеше само при специални случаи. Днес, тъй като одеждите й бяха сини, тя избра
сапфири и дребни бисери, поставени в обеци, пръстени, гривни и дълга верижка около
шията.
Когато бижутата бяха сложени върху нея, следващото нещо, което трябваше да избере,
беше кърпичката. Това бе последният щрих в тоалета й, който трябваше да бъде поставен
едва когато приключеше с всичко останало, и днес тя избра прозрачна индийска коприна,
бяла на цвят, с избродирани сини и жълти цветя, и я закачи на сапфиреното копче на робата
си. След като направи това, тя беше готова за закуската, чиито блюда я чакаха в павилиона й.
Под всяко блюдо имаше малка лампа, която поддържаше храната топла. Императрицата се
местеше от един съд на друг, избирайки това и онова, а придворните й дами стояха на
разстояние, додето от двайсет ястия тя изяде лека закуска от сладкиши, последвана от купа
просена каша, която тя изсърба. Едва сега придворните дами можеха да дойдат и да си
изберат от нещата, които тя беше отхвърлила, и те се приближиха някак плахо, внимавайки
да не ядат от избраните от нея ястия.
Но днес императрицата майка беше в чудесно настроение. Не се скара на никого, държа
се мило с кучетата си, любезно изчаквайки с храненето им, додето придворните дами се
назакусват. Невинаги беше толкова мила, защото, когато се разгневеше поради някаква
причина, хранеше животните първи, преди придворните дами да са се наяли, казвайки, че
може да се довери само на кучетата си, които винаги я обичат и са й верни.
Когато всички се нахраниха, тя отиде в градината си, за да види планинските божури.
Беше сезонът на завръщащите се птици и докато вървеше, императрицата майка се заслуша,
за да чуе красивите им песни, които толкова обичаше. Когато никоя птичка се обадеше, тя й
отговаряше, свивайки устни и отвръщайки толкова точно, че след малко, докато стоеше
неподвижна в средата на градината, а придворните дами бяха отпратени надалече с кучетата,
вързани на каишки, птичката долиташе откъм бамбука, малка чинка с жълто коремче, която с
успокояващо писукане императрицата майка убеждаваше да кацне на протегнатата й ръка.
Птичката се задържа там, отчасти разтревожена, отчасти омагьосана, докато изражението на
лицето на императрицата майка не стана толкова нежно, толкова пленително, че
придворните се трогнаха, чудейки се как това лице понякога може да бъде толкова сурово и
жестоко. Когато птичката отново отлетя, императрицата майка извика на придворните си
дами да се приближат и тъй като това й доставяше удоволствие, тя ги поучи така:
— Виждаше ли как любовта и добротата винаги побеждават страха, дори при животните?
Нека този урок се запечата завинаги в сърцата ви.
— Да, ваше величество — прошепнаха те и отново се учудиха как тази императрица може
да бъде толкова променлива.
Наистина, тя беше щедра и добра, но дълбоко в себе си те знаеха, че може да бъде също
така отмъстителна и безжалостна.
Но днес денят беше добър, чудесното й настроение продължаваше и придворните й дами
се приготвиха да се забавляват заедно с нея. Беше третият ден от третия месец на лунната
година и императрицата майка се сети за една пиеса, която беше написала, защото сега най-
тежките държавни дела бяха на плещите на сина й, императора, и тя се радваше на
свободното си време не само като рисуваше и упражняваше калиграфията си, но и като
пишеше пиеси. Тази императрица, с толкова разнообразни и богати способности, щеше да
стане професионалистка, ако можеше да предпочете един от талантите си пред другите, но
тя не можеше да реши какво обича да прави най-много, така че вършеше от всичко по малко
и успяваше във всичко. А що се отнася до държавните дела, които я поглъщаха, преди синът й
да седне на Драконовия трон, изглеждаше, че ги е забравила или пренебрегнала, но въпреки
това евнусите бяха нейни шпиони и чрез тях тя узнаваше всичко.
След като се бе разхождала из градините си в продължение на час, беше си починала и
обядвала, тя заговори мило на придворните си дами:
— Въздухът днес е прекрасен, вятърът е утихнал, а слънцето — топло. Ще бъде приятно
да видим как дворцовите актьори играят моята пиеса „Богинята на милосърдието“. Какво ще
кажете?
При тези думи всички придворни дами плеснаха с ръце, а главният евнух, Ли Лиен-ин, се
поклони.
— Ваше величество — каза той, — страхувам се, че актьорите все още не са научили
ролите си. Тази пиеса е много изтънчена, репликите трябва да бъдат изговорени ясно и
сигурно, за да не се изгубят хуморът и красотата й.
Императрицата майка не одобри думите му.
— Актьорите имаха достатъчно време — заяви тя. — Отиди веднага и им кажи, че
очаквам завесата да се вдигне, преди да започне следващият цикъл на водния часовник.
Междувременно ще кажа ежедневните си молитви.
С тези думи императрицата майка тръгна с обичайната си грация през един павилион към
личния си храм, където бял нефритен Буда седеше върху огромно лотосово листо от зелен
нефрит и държеше в дясната си ръка изправен лотосов цвят от розово-червен нефрит. От
дясната му страна стоеше милосърдната Гуанин, а от лявата — богът на дълголетието.
Императрицата майка застана пред Буда, без да коленичи, но горделивата й глава беше
наведена, докато наричаше зърната на молитвената броеница от сандалово дърво, която беше
взела от олтара.
— А ми туо фо (Китайското произношение на името на Амитабха, или Амита Буда — основната фигура в
удисткото направление на Чистата земя. Името му означава „Безкрайна светлина“) — нареждаше тя за всяко
от зрънцата, докато не изброи по този начин сто и осемте свещени зърна.
След това остави броеницата, запали благовонна пръчица в урната върху олтара и отново
застана с наведена глава, докато ароматният дим се извиваше във въздуха. Тя се стараеше да
казва молитвите си всеки ден и въпреки че се молеше първо на Буда, който беше Господар на
Небето, никога не напускаше храма си, преди да се поклони също така и на богинята на
милосърдието Гуанин. Тя много обичаше тази богиня, представяйки си тайно, че те двете са
сестри, едната царица на небето, а другата царица на земята. Понякога посред нощ дори се
обръщаше така към богинята, шепнейки иззад завесите на леглото си:
— Небесна сестро, чуй моите беди. Тези евнуси… но имате ли евнуси на небето, сестро?
Съмнявам се, защото кой евнух би могъл да отиде там? Но кой прислужва на теб и на
ангелите ти, божествена сестро? Със сигурност никой мъж, дори да е в Рая, не може да бъде
достатъчно чист, за да стои близо до теб.
И понякога — сега, когато имаше време да мисли за това, тя я питаше дали според Небето
е възможно най-накрая да получи верен любовник. Нещо повече — тя дори спомена името
му.
— Небесна сестро, ти познаваш моя родственик Жун Лу и знаеш, че щяхме да бъдем
съпруг и съпруга, ако не беше моята съдба. Кажи ми, ще можем ли да се венчаем в някое
друго прераждане, или аз отново ще бъда твърде велика за него? Аз, която стоя от дясната ти
страна в Рая, сестро, те моля да го издигнеш към мен, така че накрая да можем да бъдем
равни, както моята сестра, английската кралица Виктория, някога издигна своя консорт.
Тя бе разказала на богинята почти цялата истина и сега, взирайки се в това чисто и
замислено лице, се зачуди дали небесната й сестра не знае цялата истина, изказана или не в
такива среднощни мисли.
Когато се върна от храма, тя поведе придворните си дами и кучетата си през огромния
двор, където стояха два грамадни коша, направени от кедрови пънове, в които растяха
древните стъбла на лилава глициния. Глицинията беше напълно разцъфнала и изпълваше с
благоухание въздуха, докато ароматът не започнеше да се носи из павилионите и дворцовите
коридори. Сега беше нейният сезон и императрицата майка всеки ден идваше да види
цъфналата глициния. Тя мина през този двор, след като се полюбува на цветята — свитата й
вървеше зад нея и след това я поведе по коридор, изграден в един хълм, през който стигна до
театъра си.
Нейният театър не приличаше на никой друг в страната, нито пък, вярваше тя, дори в
целия свят. Около голям открит двор се издигаше тухлена сграда, висока пет етажа, отворена
отпред към двора. Трите горни етажа представляваха склад за костюми и декори. Двата
долни етажа бяха сцени, разположени една над друга, по-горната беше направена като храм
за свещените пиеси, отнасящи се за боговете и богините, които императрицата майка
обичаше да гледа най-много, защото беше много любопитна, що се отнася до живота на
небесните обитатели. В самия двор имаше две дълги сгради, където бяха разположени
всекидневни стаи и павилиони, в които да си почива дворът, когато императрицата майка го
покани. Тези сгради бяха вдигнати на три метра над земята и се намираха на нивото на
долната сцена и освен това бяха остъклени, така че, ако беше студено или духаше вятър,
императрицата майка пак да можеше да гледа представлението. През лятото стъклата се
махаха и се закачаха прозрачни копринени завеси, толкова тънки, че окото можеше да вижда
ясно през тях, но бяха достатъчно плътни, за да не пропускат мухите и комарите, най-вече
мухите, защото императрицата майка не би допуснала дори една муха близо до себе си, а ако
някоя кацнеше на купа с храна, тя не я даваше дори на кучетата си. В тези сгради имаше три
стаи, които само тя можеше да използва. Две от тях бяха всекидневни, една от които и
библиотека, така че да може да си вземе книга, ако пиесата е скучна, а третата спалня, за да
може да поспи, ако реши, събуждайки се отново, когато пиесата се пооживи.
През този следобед тя избра всекидневната, където седна на тапициран трон, заобиколена
от придворните си дами, за да гледа пиесата, която беше написала. Това не беше първият път,
в който гледаше това представление, но не беше останала доволна от уменията на актьорите
и затова беше заповядала да направят някои промени. Те тайно се оплакваха, че тя очаква от
тях да правят магии, но нямаше измъкване от нея, така че днес те дадоха най-доброто от себе
си, постигайки такива чудеса като огромния лотосов цвят, издигащ се от средата на сцената,
в който седеше жива богиня на милосърдието, която всъщност беше млад и деликатен евнух,
чието лице беше толкова нежно и красиво, че приличаше на хубаво момиче. Когато богинята
се изправи от средата на лотосовия цвят, от дясната й страна застана едно момче, а от лявата
— момиче, които бяха нейни придружители. Момичето държеше бутилка от нефрит, в която
имаше върбова клонка, защото според легендата, ако богинята натопи върбова клонка в
нефритовата бутилка и я вдигне над някой труп, той се връща към живота. Императрицата
майка измисляше много магически трикове за пиесите си, защото беше очарована от всички
видове магия и слушаше жадно бабините деветини и легендите, които разказваха будистките
монаси евнуси в императорския храм. А най-много обичаше вълшебните истории, дошли от
Индия заедно с будистките първосвещеници преди хиляда години, които разказваха за
заклинания и свещени мантри, за талисмани и тайни думи, които, когато бъдат изпети или
произнесени, могат да защитят човек от удар на копие или меч. Тя вярваше на тези истории,
въпреки вродената си проницателност и подозрителност, защото се чувстваше твърде силна,
за да умре, и често размишляваше дали има магия, която може да предотврати смъртта и да я
направи вечна. Цялото това чудене, надежда и копнеж да повярва в божествената сила,
наполовина измислена, наполовина самовнушена, тя вложи в пиесите си, изискващи почти
вълшебни умения, за да бъдат изиграни. Императрицата майка сама режисираше
представленията си, дори що се отнася до декорите, разработваше плъзгащи се паравани и
падащи завеси, за които никога не беше чувала, но измисляше със собствената си плодовита
фантазия.
Когато представлението завърши, тя запляска с ръце, защото то наистина беше изиграно
много добре и беше доволна от себе си като драматург. Както обикновено, когато беше
весела, тя заяви, че е гладна, така че прислужващите евнуси дойдоха да подредят масите за
следващото й хранене. Императрицата майка имаше навика да се храни там, където се
намира, и сега, докато чакаше, си говореше с придворните дами, задаваше им въпроси за
пиесата, питаше какво мислят за нея и ги поощряваше да й кажат какви са недостатъците й,
защото беше твърде извисена, за да се страхува от критиката им, и искаше само да направи
онова, което беше създала, още по-добро. Когато масите бяха сложени, евнусите оформиха
две дълги редици към кухните, които се намираха на няколко двора разстояние, и си
подаваха покритите съдове с топла храна от ръка на ръка и с голяма скорост към четиримата
по-висши евнуси, които ги поставяха отгоре им. Сега дамите се бяха оттеглили назад, докато
императрицата майка избираше храна и я ядеше с голям апетит. Тъй като беше в добро
настроение, й стана жал за дамите, които все още гладуваха, така че каза на един евнух, че
ще пие чая си в библиотеката, и се оттегли. Двама евнуси я последваха — единият понесъл
бялата й нефритена чашка, поставена в чинийка от чисто злато и покрита със златен
похлупак, а другият носеше сребърния поднос, на който стояха две купи, едната пълна с
изсушени цветове от орлов нокът, а другата с розови листенца, и заедно с тях чифт пръчици
за хранене от слонова кост, с краища, покрити със злато. Императрицата майка обичаше да
смесва тези цветя в чая си в толкова фино съотношение, че трябваше да го прави сама.
Сега, докато пиеше чая си, сянката на сегашния й живот се стовари върху нея. Защото,
докато седеше на тапицираното си канапе, тя чу сухо покашляне откъм вратата и разпозна
гласа на главния евнух Ли Лиен-ин.
— Влез — заповяда му тя.
Той се приближи и се поклони, докато евнусите около нея чакаха.
— Защо ме безпокоиш? — попита императрицата майка.
Ли Лиен-ин вдигна глава.
— Ваше величество, бих искал да говоря с вас насаме.
Тя остави чашата с чай и направи знак с дясната си ръка. Всички се оттеглиха и един
евнух затвори вратата.
— Стани — каза тя на Ли Лиен-ин. — Седни там. Какво е направил императорът?
Високият мрачен евнух стана, седна на края на един резбован стол и отвърна грозното си
сбръчкано лице от господарката си.
— Откраднах този меморандум от архивите — каза той. — Трябва да го върна до един
час.
Той стана и извади от одеждите си хартия, сгъната в дълъг тесен плик, и коленичейки
пред нея, й я подаде с две ръце, оставайки на колене, докато тя бързо го прочете.
Императрицата познаваше почерка. Беше на У Къду, същия член на Съвета на
императорските цензори, който по-рано беше поискал да изпрати меморандум до Трона,
отнасящ се до приемането на чужденците, и на когото тя беше отказала. Сегашният
меморандум беше адресиран до нейния син, императора.
Аз, вашият покорен слуга, представям този таен меморандум, умолявайки
Трона да сложи край на официалния конфликт, като позволи на пратениците на
чуждестранните правителства да стоят изправени, вместо да коленичат пред
Драконовия трон, и с това позволение да покажем императорско великодушие и
престиж на по-висши хора. Досега нищо не бе постигнато, опирайки се на
традициите, и чуждестранните пратеници бяха отчуждени още повече.
Императрицата майка усети старата ярост да се надига в гърдите й. Отново ли щяха да
оспорят волята й? Щеше ли собственият й син да се надигне срещу нея? Ако Драконовият
трон вече не бъде уважаван, какво достойнство им оставаше?
Очите й се спуснаха надолу по листа и се спряха на цитат от древен мъдрец.
Както Мъндзъ е написал: „Защо трябва по-висшият човек да се впуска в
спорове с по-нисшите от него птици и зверове ?”
Тя извика гневно:
— Този проклет цензор изопачава дори древните думи на великия мъдрец за собствените
си цели!
Въпреки това тя продължи да чете, за да види какво още е написал У Къду.
Чух, че владетелите на чуждите държави са сваляни от троновете си от
собствените си поданици, като че ли са кукли на конци. Не е ли това, защото те са
само хора и никой от тях не е Син на Небето? Със собствените си очи съм виждал
чужденци, които ходят по улиците на Пекин безсрамно като слуги, а жените им
вървят пред тях и дори се возят в носилки. Във всички договори, които подписахме
с тях, няма нито една дума, отнасяща се до почитането на родителите и по-
възрастните или уважението към Деветте канона на добродетелта. Не се
споменава за Четирите принципа, а именно спазването на церемониите, дълга на
индивида към другите човешки същества, честността на характера и чувството
за срам. Вместо това те винаги говорят за търговски печалби. Тези хора не знаят
значението на дълга и церемониите, на мъдростта и вярата. Въпреки това ние
очакваме те да се държат цивилизовано. Те не познават значението на Петте
взаимоотношения, първото от които е между владетеля и поданика му, и ние все
пак очакваме те да се държат, като че ли ги познават. Бихме могли със същия
успех да заведем в залата за аудиенции прасета и кучета и да очакваме
животните да коленичат пред Драконовия трон. Ако все пак настояваме тези
мъже да коленичат, как можем с това да увеличим славата на Трона?
Още повече че тези чужденци дори смеят да твърдят, че нелепите им
владетели, които те се осмеляват да наричат императори, могат да бъдат
поставени на едно ниво с негово свещено величество. Ако пренебрегваме този
срам, защо се безпокоим от това, че посланиците им отказват да коленичат?И
отново преди две години, когато руските варвари нападнаха Китай откъм река
Или и целия Северозапад и завзеха големи области от нашата земя, проявявайки
враждебност, невиждана досега в историята ни, нашите държавници не показаха
срам. Тогава защо протестираме за унижението от страна на чужденците,
които отказват да коленичат пред Драконовия трон? И освен това как можем да
ги накараме да го направят, ако не искат ? Имаме ли войските и оръжията, с
които да ги принудим ? Това също трябва да се има предвид. Когато попитали
древния мъдрец — учителя Конфуций, в какво се състои изкуството на
управлението, той отвърнал, че има три необходими изисквания — изобилие от
храна, изобилие от войска и доверието на народа. Когато го попитали какво може
да бъде пропуснато в случай на нужда, учителят отвърнал: „Първо освободете
войниците, после може да се лишите от храната.“ Ако нашето правителство не
може да принуди чужденците да му се подчинят, е по-добре да се преструваме на
щедри, отколкото да възбудим съмнения у народа.
Затова, изглежда, ще се наложи Тронът да издаде указ, освобождаващ
чуждите посланици от извършване на дворцовите церемонии, и ако в бъдеще тези
чужденци извършат оскърбителни действия поради невежеството си, те трябва
да бъдат извинени, защото споровете с тях са недостойни. Същевременно трябва
да бъде обяснено на чужденците и на нашите поданици, че този указ е акт на
снизходителност и изобщо не е прецедент. Нека продължим да развиваме силата
си, очаквайки нашия миг.
Аз, авторът на този нищожен меморандум, съм само един невеж жител на див
и отдалечен окръг и не зная нищо за държавните дела. С голяма дързост и
непремерени слова аз представям така моя меморандум, знаейки, че с това си
действие рискувам смъртно наказание.
В естествения си гняв към дързостта на чуждите посланици, към която сега се прибавяше
съветът, даден от цензора, ръцете на императрицата майка я засърбяха да накъса
меморандума на хиляди парченца и да ги хвърли, за да се изгубят, но беше твърде
благоразумна, за да се поддаде на желанието си. Цензорът У Къду беше мъдър човек, високо
почитан възрастен мъж. Той правеше много повече от това да проповядва за дълг и
церемонии. Той ги практикуваше най-стриктно и без да си спестява дори грам от бремето
им. Затова, когато дворът беше избягал в Джехол и чужденците бяха превзели столицата, У
Къду беше останал в града заедно с възрастната си майка в нейната последна болест.
Рискувайки живота си, той беше стоял до нея, междувременно поръчвайки толкова хубав
ковчег, колкото можеше да бъде изработен в тези безредици. Когато тя почина, той затвори
очите й и се погрижи да бъде положена удобно в ковчега. Дори тогава той не искаше да я
изостави, а нае кола срещу голяма сума и я придружи до храм в друг град, където тя щеше да
почива в и безопасност, докато погребението й можеше да бъде организирана
Императрицата майка знаеше, че такава висока нравственост беше наистина рядка, затова
въздържа гнева си и сгъвайки меморандума, го подаде на главния евнух.
— Върни го там, откъдето си го взел — каза тя и без да благоволи да му разкрие мислите
си, го отпрати.
Но доброто и настроение си беше отишло. През този ден повече не можеше да се
наслаждава на представленията. Тя седеше и размишляваше, докато актьорите играеха
ролите си, и не вдигна глава, за да види какво правят, и не чу най-прочувствените им песни.
В средата на последната сцена, великолепно представяне щ всички актьори, облечени като
небесни същества, пеещи събрани около Царицата на Небето, докато в краката им се беше
събрало стадо маймунки, живи, но обучени да играят ролята на дяволи, които са се предали
пред нейната блага сила, императрицата майка стана, без да каже и дума, и си тръгна
толкова бързо, че придворните й дами, вглъбени в пиесата, не я забелязаха, докато почти не
се бе изгубила от поглед. Тогава те я последваха бързо и объркано. Въпреки това тя с
царствен жест ги задържа на разстояние и се върна сама в двореца си. Едва тогава
проговори, н то само за да нареди да й доведат отново Ли Лиен-ин.
Главният евнух дойде с гигантски крачки и се появи пред нея, докато тя седеше в голям
резбован стол в библиотеката си, но без да чете и неподвижна като истинска богиня. Лицето
й беше бледо, а големите й очи бяха блестящи и студени.
— Кажи на сина ми да ме посети — рече тя, когато видя евнуха.
Гласът й също беше студен, студен като сребро.
Той се поклони и се оттегли, а тя зачака. Когато някоя от придворните дами отваряше
вратата, тя й махваше с ръка да излезе, и вратата отново се затваряше.
Минутите минаваха, а главният евнух не се връщаше. Те се превърнаха в час, а евнухът все
още не беше дошъл, нито пък имаше съобщение от императора. Императрицата майка
продължи да седи, докато следобедната светлина не се оттегли от дворовете и здрачът не
пропълзя в голямата библиотека. Тя продължи да чака. Прислужниците евнуси дойдоха
безшумно, за да запалят свещите във висящите фенери, и тя ги остави да го направят, без да
заговаря, преди и последната да бъде запалена.
След това каза със сребърно студения си глас:
— Къде е главният евнух?
— Ваше величество — отвърна един евнух, покланяйки се, — той стои отвън в павилиона
чакалня.
— Защо не влиза? — попита тя.
— Страх го е, ваше величество. — Гласът на евнуха потрепери.
— Изпратете ми го — заповяда тя.
Императрицата майка зачака и след малко Ли Лиен-ин се прокрадва като висока сянка от
тъмната градина. Той се хвърли на пода пред нея и тя погледна надолу към свитата му
фигура.
— Къде е синът ми? — попита тя, привидно без гняв, ако се изключи сребърната
студенина в гласа й.
— В-ваше величество, не смея… — заекна той и млъкна.
— Не смееш да ми донесеш отговора му? — попита императрицата майка.
— Ваше величество, той каза да предам, че е неразположен.
Гласът му беше заглушен от дланите му, големи колкото чинии, поставени на лицето му.
— А неразположен ли е? — попита тя.
Хладният й глас звучеше безразлично.
— Ваше величество…
— Не е неразположен — каза тя.
Императрицата майка се изправи, а фигурата й беше овладяна и грациозна.
— Ако той не иска да дойде при мен, аз трябва да отида при него — каза тя и тръгна
толкова бързо, че евнухът трябваше да стане бързо от пода, за да я последва.
Тя не му обърна внимание, не погледна назад и тъй като беше заповядала на придворните
си дами да я оставят, никой не знаеше къде е отишла, с изключение на главния евнух и по-
нисшите обслужващи евнуси, които стояха на постовете си в павилиона, в коридора и на
входа. Но никой от тях не посмя да помръдне, въпреки че всеки се обърна да погледне към
другите, след като беше отминала. Защото императрицата майка вървеше, все едно има
крила, лицето й бе обърнато право напред, а очите й горяха в черно върху бледото й лице.
След нея вървеше Ли Лиен-ин, който не смееше да спре, за да обясни какво не е наред,
защото дори неговите дълги крачки не бяха достатъчни, за да върви близо до бързата
царствена фигура с блестящи одежди от синьо и златно.
Тя отиде право в двореца на императора и когато стигна до великолепния двор, се качи по
мраморните стълби, водещи към мраморната тераса. Вратите бяха затворени, но светлината
струеше през прозрачната коприна на прозорците и тя погледна вътре. Там седеше синът й,
изтегнал се в голям тапициран стол, а над него се беше навела Алуте. Младият консорт
държеше грозд череши близо до устните на императора, ранните южни череши, които той
обичаше, и императорът се пресягаше към тях с отметната назад глава, смеейки се така,
както императрицата майка никога не го беше виждала да се смее. Около него стояха
евнусите му и придворните дами на младата императрица и всички се смееха като деца.
Тя дръпна вратата силно и застана там, ярка като богиня на фона на нощния мрак.
Светлината на хиляда свещи падна върху брокатените й одежди и шапчица и върху красивото
и гневно лице. Издължените й очи, огромни и блестящи, хвърляха погледи наляво и надясно
към всички присъстващи, докато най-накрая не се спряха върху сина и Алуте.
— Синко, чух че си болен — каза тя с нежен, но жесток глас. — Дойдох да видя как си.
Той скочи на крака, докато Алуте стоеше като неподвижна статуя, а черешите още висяха
от ръката й.
— Виждам, че наистина си много болен — каза императрицата майка, без да отмества
очи от тези на сина си. — Ще заповядам на дворцовите лекари да те прегледат незабавно.
Той не можеше да й отговори. Взираше се в майка си, а очите му бяха пълни със страх.
— А ти, Алуте — каза императрицата майка, произнасяйки всяка дума студено и ясно
като ледена висулка. — Чудя се защо не се грижиш за здравето на господаря си. Той не
трябва да яде пресни плодове, когато е болен. Много си небрежна към задълженията си към
Сина на Небето. Ще те накажа.
Императорът затвори зяпналата си уста и преглътна.
— М-майко — заекна той, — моля те, вината не е на Алуте. Бях изморен, аудиенцията
продължи цял ден, почти цял ден. Наистина ми беше зле.
Тя обърна страшния си поглед отново към него и усети горещината на собствените си очи
в очните кухини. Направи три крачки напред.
— На колене! — извика императрицата майка. — Мислиш ли, че защото си император, не
си мой син?
През цялото това време Алуте не помръдна. Тя стоеше, висока и изправена, нежното й
лице беше гордо, а очите й не бяха изплашени. Сега тя пусна черешите, които беше забравила
да остави, и сграбчи ръката на императора.
— Не! — извика тя с нисък мек глас. — Не, няма да коленичиш.
Императрицата майка направи още две крачки. Протегна напред дясната си ръка с
показалец, насочен към пода.
— На колене! — заповяда тя.
Императорът се колеба дълго време. След това освободи ръката си от тази на Алуте.
— Това е мой дълг — каза той и падна на колене.
Императрицата майка го погледна сред ужасната тишина. Дясната й ръка бавно се
отпусна.
— Добре е да помниш дълга си към по-старшите. Дори императорът не е нищо повече от
дете за майка си, докато тя е жива.
Тогава тя вдигна глава и отправи гневния си поглед към евнусите и придворните дами.
— Махайте се всички! — извика тя. — Оставете ме сама със сина ми.
Един по един те се измъкнаха навън, докато не остана само Алуте.
— Ти също — настоя императрицата майка непреклонно.
Алуте се поколеба, после с печален вид също се отдалечи, стъпвайки безшумно в
сатенените обувки.
Когато всички излязоха, лицето на императрицата майка се проясни внезапно като
пролетен ден. Тя се усмихна, отиде до сина си и постави гладката си благоуханна длан на
бузата му.
— Стани, синко — каза тя нежно. — Нека седнем и помислим заедно.
Но тя зае стола, подобен на трон, който беше негов, а той седна на по-ниския стол на
Алуте. Той трепереше — тя можеше да види как устните му потрепваха нервно, както и
ръцете.
— Дори в двореца трябва да има ред — каза тя. Гласът й беше умишлено спокоен и
приятелски. — Беше необходимо да установя реда на поколенията пред евнусите и в
присъствието на консорта. За мен тя е само съпругата на сина ми.
Той не отговори, но езикът му плахо се промъкна между зъбите, за да навлажни сухите му
устни.
— Синко — продължи тя, — казаха ми, че тайно планираш да не се подчиниш на волята
ми. Вярно ли е, че смяташ да приемеш чуждите пратеници без коленичене?
Той призова цялата си гордост.
— Така ме съветват — каза той, — дори чичо ми, принц Гун.
— И ти ще го направиш? — попита тя.
Кой можеше по-добре от него да улови острата нотка в очарователния й глас, остра и
опасна?
— Ще го направя — каза той.
— Аз съм ти майка — отвърна му тя. — Забранявам ти.
Сърцето й отново се размекна против волята й, докато се взираше в това младо красиво
лице, чиято уста беше твърде нежна, очите големи и влажни и въпреки своенравието и ината
му, тя разпозна сега, както когато беше дете, тайния му страх от нея. Спазъм премина през
сърцето й. Той трябваше да бъде толкова силен, че да не се страхува дори от нея, защото
всеки страх е слабост. Ако се боеше от майка си, щеше също така да се бои от Алуте,
съгласявайки се с нея, докато един ден тя, съпругата му, не станеше по-силната. Не беше ли
ходил често при Сакота, за да го успокоява, при това тайно? Значи, сега вероятно бягаше при
Алуте, защото се страхуваше от онази, която беше негова майка и която го обичаше повече,
отколкото едно момиче познаваше любовта. Тя, която се беше отказала от цялата си
женственост заради него, тя, която беше направила съдбата му своя.
Миглите му отново попаднаха пред търсещия й взор. Уви, тези мигли бяха твърде дълги за
мъжко лице, но тя му ги беше дала, те бяха като нейните и защо, ако една жена можеше да
дари красотата си на сина си, да не може да му даде и силата си?
Тя въздъхна, прехапа края на устната си и се престори, че се предава.
— Какво ме интересува дали чужденците коленичат пред Драконовия трон? Аз мисля
само за теб, синко.
— Зная — каза той. — Зная, майко. Всичко, което правиш, е за мен. Бих искал да мога да
направя нещо за теб. Не в държавните дела, майко, а нещо, което би ти харесало. Какво би
искала? Нещо, което да те направи щастлива — градина или планина, превърната в градина.
Мога да накарам да преместят някоя планина…
Тя сви рамене.
— Имам градини и планини. — Но беше трогната от желанието му да й угоди. След това
каза бавно: — Копнея за онова, което не може да бъде възстановено.
— Разкажи ми — насърчи я той.
Беше нетърпелив да усети отново одобрението й, да знае, че е в безопасност от гнева й.
— Каква полза — отвърна тя замислено. — Можеш ли да връщаш живота обратно от
пепелта?
Той знаеше какво има предвид. Тя мислеше за унищожения Летен дворец. Беше му
разказвала често за пагодите и павилионите му, за градините и алпинеумите. Ах, за това
разрушение тя никога нямаше да прости на чужденците.
— Можем да построим нов дворец, майко — каза той бавно, — който да прилича на
стария толкова, колкото можеш да си спомниш. Ще поискам специален данък от
провинциите. Не трябва да използваме средства от хазната.
— Ах — каза тя хитро, — ти ме подкупваш да те оставя да правиш каквото искаш, ти и
съветниците ти!
— Може би — отвърна той, повдигна правите си вежди и я погледна странично.
Внезапно тя се разсмя.
— О, добре — рече. — Защо ли се тревожа? Летен дворец? Защо не?
Тя се изправи, той също. Протягайки ръце, тя отново поглади бузите му с парфюмираните
си длани и след това си тръгна. Ли Лиен-ин я последва от сенките.
***
НЯМАТ КРАЙ СКЪРБИТЕ, КОИТО децата носят на родителите си, в палата или в
селската колиба. Докато Ли Лиен-ин, който беше главният шпионин на императрицата
майка, й прислужваше често в следващите дни, тя научи, че императорът я е излъгал, когато
й е казал, че принц Гун го е посъветвал да приеме чуждите пратеници, без да настоява да
коленичат. Вместо това принц Гун му бе напомнил, че предците му са отказали да дадат на
чужденците привилегията, която те отказват на собствените си поданици. Така по времето
на почитаемия предшественик на император Циенлун английският лорд Макартни трябваше
да се поклони до земята пред Драконовия император, въпреки че след това за отмъщение
един манджурски принц беше принуден да се поклони по същия начин пред портрет на
английския монарх, крал Джордж. Принц Гун отлагаше ли, отлагаше, когато чуждите
пратеници изискваха да бъдат приети в двора, и използваше за оправдание болестта на
великия секретар на императорското министерство на външните дела, и тази болест
продължи четири месеца, докато самият император не я прекрати, заповядвайки
посланиците от Запада да се представят пред Драконовия трон, доказвайки по този начин, че
той е този, който е твърде отстъпчив и слабохарактерен.
Императрицата майка изслуша този доклад един ден в градината си с орхидеи. Пролетта
беше отминала и вече бе ранно лято — най-хубавият сезон — и тя не желаеше да се занимава
с държавните дела. Привлечена от ярката слънчева светлина, днес тя отиде в библиотеката
си, където на широка маса рисуваше плана на новия Летен дворец, преди да извика
архитекти и строители, които да изградят мечтите й от тухли и мрамор. Там беше дошъл и
Ли Лиен-ин.
— Доведи ми принц Гун — заповяда му тя, след като той изложи доклада си.
После нетърпеливо остави четките си, за да чака пристигането на принца.
Принцът я откри да крачи напред-назад пред широките порти, отворени към двора.
Наровете бяха напълно разцъфнали, а червените им цветове бяха осеяли тъмнозелените
листа на гъсто засадените дървета. Императрицата майка обичаше наровете, техните цветове
и плодове им. Тя обичаше горящото оранжево-червено на цветовете им и сладко-киселия сок
на зрънцата, обграждащи всяко от хилядата семенца под стегнатата зелена ципа на плода.
Принц Гун знаеше за нейните предпочитания и когато дойде и се поклони, заговори най-
напред за наровете.
— Ваше величество, вашите дървета са много красиви. Не съм виждал други като тях.
Когато нещо е близо до вас, то започва нов живот.
Той вече се бе научил да говори с нея елегантно и покорно.
Тя наклони глава, винаги доволна от похвалите и готова отново да бъде щедра с него,
защото не одобряваше желанието на императора.
— Нека говорим тук, на двора — каза императрицата.
Те седнаха, тя върху порцеланова градинска пейка, а той, след като се престори, че
отказва, на пейка от бамбук.
— Защо да ви губя времето? — започна тя. — Но чух, че императорът, моят син, иска да
приеме чуждестранните пратеници, без да коленичат, и това много ме разтревожи.
— Ваше величество, той е любопитен като дете — отвърна принц Гун. — Няма търпение
да види лицата на чужденците.
— Мъжете винаги ли си остават деца? — възкликна тя.
Протегна се нагоре и откъсна един ален наров цвят, разкъса го на парченца и го остави да
падне.
Той не отвърна нищо и запази мълчание, докато тя не изгуби търпение.
— Е, добре — извика императрицата майка, — а вие не му ли забранихте? Вие сте от по-
възрастното поколение.
Принц Гун вдигна вежди.
— Ваше величество, как бих могъл да забраня нещо на императора, когато той има
властта да отреже главата ми?
— Знаете, че аз не бих го позволила — отвърна му тя.
— Благодаря ви, ваше величество — отвърна принц Гун. — Но мисля, че консортът му
влияе все повече с всеки изминал ден. Добро влияние, нека отбележа, тъй като го държи
далече от евнусите и долнопробните къщи на цветята (Т.е. бардаци), където те го водеха,
преструвайки се, че е прикрит.
— Ах, но кой влияе на консорта? — попита императрицата майка остро. — Тя не идва да
ме посети, освен когато го прави по задължение. Когато я виждам, тя е много мълчалива.
— Ваше величество — рече той, — и сам не зная.
Тя изтърси цветчетата от сатенения си скут.
— Знаеш. Вдовстващата императрица, моята братовчедка Сакота.
Той преклони глава и замълча. След това каза помирително:
— Ваше величество, поне чуждестранните пратеници няма да бъдат приети в
императорската зала за аудиенции.
— Със сигурност — съгласи се тя, отклонявайки се от темата, както той бе предвидил.
Тя помисли малко, докато светлината падаше през наровото дърво над главата й върху
ръцете, които сега бяха свити и почиваха в скута й. Внезапно тя се усмихна.
— Реших! Нека ги приеме в Павилиона на пурпурната светлина. Те няма да знаят, че той
не е истински дворец. Така за нас ще остане реалността, а на тях ще дадем илюзията.
Принцът не можеше да устои на дяволитостта й, въпреки че не искаше да се съгласи с
нея. Защото Павилионът на пурпурната светлина беше от другата страна на Средното езеро,
което бе част от западната граница на Забранения град, и в него императорът според
традицията приемаше само пратениците на външните племена, и то само през първия ден от
новата година.
— Ваше величество — каза принц Гун, —- вие сте толкова умна, колкото най-умните
мъже. Възхищавам се на уменията и находчивостта ви. Ще наредя да подготвят двореца.
Сега тя беше в добро настроение и трогната от похвалата му, го покани да дойде и да види
чертежите й за летния дворец.
В продължение на един час той стоя там или обикаля около дългата и широка маса,
където беше разпънат свитъкът, върху който тя рисуваше мечтите си. Той слушаше
пламенната й реч, чу за реките, извиващи се сред алпинеуми и вливащи се в езера, за
планините, преместени от западните провинции и засадени с дървета, за дворците със
златни покриви и позлатените пагоди, разположени на планинските склонове и близо до
бреговете на обширното езеро. Принцът не каза и дума, толкова голямо беше смайването му
и не посмя дори да отвори уста, да не би целият му гняв за средствата, които ще се похарчат,
да излезе от него и да я накара да го осъди на смърт. Накрая се насили да промърмори през
зъби:—
Кой друг, освен вас, ваше величество, може да измисли толкова царствени дворци?
След това помоли да бъде извинен и побърза да напусне присъствието й. От библиотеката
той отиде право при великия съветник Жун Лу, хитрост, която императрицата разпозна
веднага, вечерта на същия ден, когато, преди вечерния час, евнухът й дойде да съобщи, че
Жун Лу чака за аудиенция.
В този момент тя отново беше наведена над плана и четката й беше добре заострена, за да
нарисува висока стройна пагода.
— Нека великият съветник влезе — каза тя, без да вдига глава, и знаейки, че Жун Лу няма
да одобри действията й, тя го остави да стои зад гърба й известно време, преди да заговори.
— Кой е там? — попита тя накрая.
— Знаете, ваше величество.
Звука на този дълбок глас стигна до сърцето й бързо както винаги, но тя се престори, че
това не е така.
— О — каза тя равнодушно, — и защо си дошъл? Не виждаш ли, че съм заета?
— Това е причината да дойда — отвърна той. — И ви умолявам, ваше величество, да ме
изслушате, защото имам много малко време, преди портите да бъдат заключени за през
нощта.
Тя разпозна старата сила на заповедите му. От този мъж се страхуваше най-много в целия
свят, защото той я обичаше и нямаше да се съгласи с нея. Но тя толкова упорита, колкото
беше и като момиче, когато бе сгодена за него, така че въобще не бързаше и го остави да чака,
докато покриваше плочката мастило с нефритен похлупак и измиваше четката си в малката
купа с вода, суетейки се с тези малки задачи, които друг път оставяше на някой прислужник
евнух. Той я чакаше, знаейки много добре какво прави и че тя знае, че той знае.
Най-накрая тя тръгна бавно през обширната зала към трона си и седна на него. Той се
приближи до нея и коленичи, както изискваше обичаят, и тя го остави да коленичи, а
черните й очи бяха жестоки и присмехулни, и едновременно с това нежни.
— Болят ли те коленете? — попита тя след малко.
— Това няма значение, ваше величество — рече той спокойно.
— Стани — каза тя. — Не обичам да коленичиш пред мен.
Жун Лу се изправи с достойнство и застана прав, а тя го огледа от глава до пети. Когато
очите й стигнаха неговите, тя ги остави там. Двамата бяха сами и тя можеше да срещне
погледа му, без никой да я порицае. Евнухът й стоеше далече, на пост до входната зала.
— Къде сгреших?
Гласът й беше нежен като на молещо се дете.
— Знаеш много добре — отвърна той.
Императрицата майка сви покритите си със сатен рамене.
— Не съм ти казала за новия летен дворец, защото знаех, че някой ще ме изпревари, без
съмнение, принц Гун. Но аз получавам този дворец като подарък от сина си. Това е неговото
желание.
— Знаеш, че в хазната няма достатъчно пари за летен дворец сега — отвърна й той
мрачно. — Хората вече плащат твърде много данъци. Но всяка провинция ще трябва да се
обложи още, ако ще се строи този дворец.
Тя отново вдигна рамене.
— Не е нужно да са пари. Данъкът може да се събира във вид на дърво, камъни, нефрит и
занаятчии. Те се намират навсякъде.
— На хората трябва да се плаща — отбеляза великият съветник.
— Няма нужда — отвърна тя безгрижно. — Първият император не е плащал на селяните,
които са построили Великата стена. Когато те умирали, той слагал костите им между
тухлите и нямало нужда да плаща дори за погребения.
— В онези дни — каза той със същия мрачен глас — династията е била силна. Хората не
са се бунтували. Императорът е бил китаец, а не манджурец като нас, а стената е служела да
защитава народа му от нахлуващите северни врагове. Но дали сега народът ще иска да
изпраща стоките и мъжете си, за да ти построи летен дворец? А ще ти е приятно ли да
живееш на място, където стените са пълни с костите на хора, които са умрели напразно?
Мисля, че дори ти не си толкова коравосърдечна.
Той и само той от всички хора на света можеше да извика сълзи в очите й. Тя обърна
глава, за да ги скрие.
— Не съм коравосърдечна — прошепна тя. — Самотна съм.
Цъси взе края на кърпичката от цветна коприна, която висеше от нефритеното копче на
робата й, и избърса очите си. Връзката между мъжа и жената се опъваше. Тя копнееше да чуе
приближаващите му стъпки и да усети ръката му върху своята.
Жун Лу не се помръдна. Тя чу, че гласът му още е мрачен.
— Трябваше да кажеш на сина си, императора, че не е редно да ти подарява дворци,
когато страната е подложена на заплахи от война, бедност и наводнения в средните
провинции. Беше твой дълг да му го напомниш.
Тогава тя обърна главата си и върху дългите й мигли заблестяха сълзи и засветиха в
тъжните й очи.
— О, тази страна — извика тя, — винаги е пълна със страдание!
Устните й потрепериха и тя закърши ръце.
— И защо не му го кажеш сам? — извика отново. — Ти си му като баща…
— Тихо — каза той през зъби. — Говорим за самия император.
Главата й клюмна и сълзите закапаха по розово-червения сатен на робата й.
— Какво те тревожи? — попита той. — Имаш всичко, за което някога си мечтала. Какво
още искаш? Има ли жена в целия свят, по-велика от теб?
Тя не отговори, а сълзите й продължиха да капят, докато той говореше.
— Династията е в безопасност, поне докато ти си жива. Роди император, намери му
консорт. Той я обича и тъй като тя е млада и също го обича, ще му роди наследник.
Императрицата майка вдигна глава, а очите й гледаха стреснато.
— Толкова бързо?
— Не съм сигурен — отвърна Жун Лу, — но това със сигурност ще се случи, защото знам,
че любовта им е взаимна.
Той срещна погледа й, а очите му гледаха състрадателно.
— Видях ги преди няколко дни случайно, без да знам, че са наблизо. Беше късно и аз
бързах към голямата порта, преди да настъпи вечерният час. Бяха в Павилиона на
благоприятните ветрове.
— Твърде близо до двореца на вдовстващата императрица… — промърмори тя.
— Вратата беше отворена — каза той — и без да се замислям, очите ми се насочиха натам
и аз ги видях в полумрака да вървят като две деца, прегърнали се едно друго.
Императрицата майка прехапа устна, заоблената й брадичка потрепери и сълзите се
наляха отново. При вида на лицето й, красиво в скръбта си, той не можа да се сдържи.
Направи три крачки, после още две, приближавайки се до нея повече, отколкото в
продължение на много години.
— Сърце мое — каза Жун Лу, толкова тихо, че никой освен него нямаше да го чуе — те
имат онова, което ти и аз никога не можем да имаме. Помогни им да го запазят. Насочи ги.
Излей силата си в това ново управление, защото то е основано на любов.
Но тя не можеше да понесе повече. Сложи ръце на лицето си и се разплака с глас.
— О, отиди си — изхлипа тя. — Остави ме, остави ме сама, както винаги съм била!
Императрицата ридаеше толкова страстно и силно, че той се принуди да я послуша, да не
би другите да чуят и да се зачудят защо плаче. Той се поколеба, въздъхна и пристъпи назад, за
да я остави, както тя го молеше.
Но тя го наблюдаваше през пръстите си, докато плачеше, и когато видя, че си тръгва, без
да я успокои, махна ръцете от лицето си в пристъп на толкова силен гняв, че сълзите й
веднага пресъхнаха.
— Смятам, че вече не обичаш никого, освен собствените си деца! Колко деца имате с
тази… тази…
Жун Лу спря и скръсти ръце.
— Имам три, ваше величество — каза той.
— Синове? — попита тя.
— Нямам истински синове — отвърна той.
За миг очите им се срещнаха във взаимна болка и копнеж. После той си тръгна и тя
остана сама.
***
ПРЕДИ ДА ИЗТЕЧЕ шестият слънчев месец, император Тунджъ прие западните
посланици. Императрицата майка чу историята от Ли Лиен-ин и не каза нищо, докато той й
я разправяше.
Аудиенцията се провела в шест часа, каза той, скоро след изгрев-слънце в Павилиона на
пурпурната светлина. Там на издигнат подиум седял императорът с кръстосани крака зад
ниска маса. Той се взирал в странните бели лица на високите мъже, пратеници от Англия,
Франция, Русия, Холандия и Съединените щати. Всички, освен руснаците, носели прави
тъмни дрехи от вълнена материя, краката им били обвити от тесни панталони, а торсовете
им — облечени в къси палта, като че ли са работници, и не носели роби. Всеки тръгнал
напред от мястото си, всеки се поклонил на императора, но без да коленичи или да удря
главата си в теракотения под, и докато стоял прав, всеки от тях подал на принц Гун
дипломатическо писмо, което той да прочете. Тези писма били написани на китайски и
значението на всяко от тях било винаги същото, приветствие към императора за възкачването
му на престола и благопожелания за процъфтяващо и мирно управление.
Императорът трябвало да отвърне на всеки от тях по същия начин. Принц Гун се качвал
на подиума и тогава падал на колене с най-голяма церемониалност, допирал главата си до
пода и вземал от царствения си племенник вече подготвеното писма. Когато слизал от
подиума, всеки път внимавал да се придържа пред тези чужденци към всички правила за
поведение, създадени преди векове от мъдреца Конфуций. Той се появявал бързо, за да
изпълни дълга си, разпервал ръцете си като крила, с развети поли и нарочно обезпокоено
изражение на лицето, за да покаже колко е нетърпелив да служи на суверена си. На всеки
посланик той давал императорското писмо. След това посланиците оставили акредитивните
си писма на една маса и се оттеглили заднешком от присъствието на императора, без
съмнение доволни, че са получили онова, което желаят, без да знаят, че се намират в
обикновен павилион, а не в дворец.
Императрицата майка чу всичко това и въпреки че не каза нищо, устните й се извиха
надолу, очите й станаха презрителни, а сърцето й се ожесточи в гърдите й. Как смееше синът
й да й се противопоставя толкова силно, при това подкрепян от Алуте, която сега слушаше
повече, отколкото собствената си майка? Тя се замисли за тях, както Жун Лу ги беше видял
прегърнати, и сърцето й отново беше наранено и се ожесточи още повече. О, и защо тя също
да не направи онова, което иска, попита императрицата майка ожесточеното си сърце? Тя
щеше да получи летния си дворец и да го направи още по-хубав, защото синът й обичаше
Алуте.
Изведнъж, като стрела, падаща от небето, страшна мисъл прониза умисления й ум. Ако
Алуте родеше син, а Жун Лу каза, че тя със сигурност ще го направи, защото от силната
любов винаги се раждат синове, тогава тя, Алуте, щеше да стане императрицата майка!
— О, колко съм глупава — промърмори тя. — Как не се сетих, че Алуте наистина иска да
ме измести? Коя ще бъда аз тогава, освен една старица в двореца?
— Махни се от очите ми! — извика тя на евнуха си.
Той се подчини веднага щом писъкът й прониза ушите му, и тя остана да седи като
каменна статуя, кроейки отново заговор в самотата си, за да задържи властта си.
Тя трябваше да унищожи любовта, която Жун Лу я беше помолил да пази. Но как?
Императрицата майка внезапно си спомни за четирите наложници, които беше избрала за
императора в деня на сватбата му. Те живееха заедно в Двореца на събраната елегантност,
чакайки да бъдат повикани. Но никоя не беше извикана и не беше вероятно това да се случи,
защото Алуте беше спечелила сърцето на императора. Една от тези наложници, спомни си
императрицата майка, беше много красива. Три от тях беше избрала заради родословието и
добрия им вкус, но четвъртата беше толкова хубава, че дори тя беше очарована от тази свежа
и ведра девойка. Защо да не събере тези млади наложници около себе си? Така и щеше да
направи, обучавайки ги сама, и някак си щеше да ги представи в присъствието на
императора, с оправданието, че той има нужда от разнообразие и отмора, защото Алуте е
твърде сериозна, така ревностно го кара да работи за доброто на страната и съвестта й е
много силна за толкова млад мъж, който обича удоволствията. Тази четвърта наложница не
беше с високо потекло. Наистина, тя идваше от дом, твърде нископоставен дори за
наложница, и само голямата й красота беше убедила принцовете и министрите да включат
името й сред манджурските девици. Красотата й щеше да бъде от полза. Момичето можеше
да подмами императора обратно към старите му свърталища отвъд стените на двореца. Алуте
щеше да го загуби.
През цялото време, докато императрицата майка измисляше подробностите на плана си,
тя осъзнаваше, че онова, което върши, е зло, но беше решена да го направи. Не беше ли сама в
целия свят? Никой не смееше да я обича, страхът беше единственото й оръжие и ако никой
не се страхуваше от нея, тя щеше да си остане просто старицата от двореца, тъмното було на
годините щеше да се спуска все повече над нея, скривайки ума и сърцето й зад вехнещата
плът. Сега, докато беше все още красива и силна, ако трябваше, щеше да превземе самия
трон, за да се спаси от живите мъртви.
Спомените й се върнаха години назад. Тя отново се видя като малко момиче, винаги
работещо повече, отколкото му е по силите, в голямата къща на чичо си Муян-а, където майка
й беше просто овдовяла снаха, а тя самата не беше повече от прислужница. Където и да
отидеше, това момиче, което беше тя тогава, носеше на гърба си по-малка сестра или брат и
никога не беше свободна да тича или да играе, докато те не се научеха да ходят. А после,
понеже беше бърза и умна, помагаше в кухнята и в стаите, винаги с метла в ръката, или пред
тенджерата и над ръкоделието, или пък търчеше до пазара, за да се пазари за риба и за
пилета. А вечер заспиваше веднага щом пропълзеше в леглото, което споделяше със сестра
си. Дори Жун Лу не можеше да облекчи ежедневните й грижи, защото той беше момче, което
се превърна в мъж, и не можеше да й помогне по никакъв начин. Ако се беше омъжила за
него, той щеше да си остане само стражник и в неговата къща тя отново щеше да работи в
кухнята и на двора, раждайки деца и карайки се с прислужниците и робите, винаги бдителна
за дребни кражби. Колко добре беше уредила дорис любимия си, бидейки негов суверен, а не
съпруга! Но той не й беше благодарен, аизползваше властта си само за да я укорява.
А синът й, който трябваше винаги да я обича, по дълг и по право, обичаше съпругата си
повече, отколкото майка си. Не, тя ежедневно си припомняше, че той обича дори приемната
си майка Сакота повече, отколкото родната си майка, която беше прекарала толкова много
изтощителни часове с онзи инфантилен император, който никога не й беше съпруг, и то само
за да получи трона за него, който бе неин син. О, тези изтощителни часове! Тя си спомни
бледото жълто лице и болнавите горещи ръце, които винаги опипваха тялото й, и стомахът й
отново се надигна.
И колко здраво държеше трона през дванайсетте години на регентството си, за да може на
сина й да бъдат спестени опасностите от въстанията и завоеванията! Тя и само тя беше
държала белите хора настрана и беше наложила данъци дори на дивите племена в Монголия.
Тя беше потушила мюсюлманските въстания в провинциите Юнан и Шънган. (Провинция в
Китай, обхващала сегашните Шаанси и Гансу) В мир и спокойствие управляваше сега синът й и
въпреки че познаваше нейната мъдрост, не идваше да й иска напътствия, въпреки че само тя
можеше да го води.
Такива мисли извикваше тъмната сила на самотата в ума й. Кръвта й течеше силна във
вените й и цялото й същество се надигаше за битка срещу сегашната й съдба. Толкова
наранена беше тя, така оскърбена и победена, че забрави цялата си любов и насочи волята
си, остра и тясна като сабя, към това отново да си проправи път към властта.
Но тя беше прекалено справедлива по природа, за да се поддаде единствено на
отмъщението, и трябваше да намери други причини, за да си върне властта. Когато синът й
започна управлението си преди година, империята беше спокойна за пръв път от две
десетилетия. Сега внезапно се появиха нови проблеми. На далечния остров Тайван, обитаван
от диви племена, бяха изхвърлени на брега няколко корабокруширали моряци. Когато
диваците видели тези моряци, те им се нахвърлили и ги убили. Но моряците били японци и
когато японският император чул за убийството на поданиците си, изпратил бойни кораби,
които да стоварят войници на този остров. Те завзели остров Тайван, както и другите
острови наоколо. Когато принц Гун, който беше начело на министерството на външните дела
в Пекин, изрази протест срещу това нашествие, японският император обяви, че ще започне
война с Китай.
Но не беше само това. В продължение на петнайсет века китайските императори бяха
управлявали вътрешната територия Анам (старото китайско име на Виетнам) като сюзерени и
жителите й бяха благодарни за защитата им, тъй като те даваха свобода на техните владетели,
същевременно пазейки ги от нашественици. Толкова могъща беше китайската империя, че
никой не смееше да нападне васалните й народи. Никой, освен белите хора! Французите бяха
дошли в Анам през последните сто години, а през последните двайсет се бяха ,становили
чрез търговията и мисионерството така, че Франция беше принудила краля на Анам да
подпише договор, който отделяше северната провинция Тонкин (най-широката и най-северната
област от Виетнам, получила името си от залива Тонкин), където китайски бандити и престъпници
ежедневно обикаляха насам-натам по своите работи.
Толкова много знаеше императрицата майка, но беше поискала тези проблеми вече да не
бъдат нейна работа, за да може да се занимава с новия си дворец. Сега внезапно пак бяха
станали нейна работа. Тя щеше да обяви, че синът й не върши нищо, че принцовете са се
отдали на удоволствия и че освен ако това равнодушие не се прекрати, империята ще падне,
преди да изтече нейният живот. Затова определено бе неин дълг да поеме отново
управлението в свои ръце.
И така, в един определен ден в началото на лятото младите наложници долетяха в
двореца й по нейна заповед, като птички, пуснати от клетката им. Те бяха изгубили всяка
надежда някога да бъдат извикани при императора, а сега надеждата им отново блестеше
ярко и те предано обградиха императрицата майка, както ангелите обграждат богините.
Императрицата майка не можеше да не се усмихне и зарадва на това обожание, въпреки че
знаеше, че те не обичат нея, а себе си и онова на което се надяват. Тя и само тя можеше да ги
заведе в императорската спалня. Тя ги съжаляваше и като ги извика да се приближат, каза:
— Птички мои, знаете, че не мога да ви заведа наведнъж при императора. Консортът ще
се разгневи и той ще ви отпрати. Затова нека ви изпратя една по една и най-разумно е най-
красивата от вас да бъде първа.
Императрицата майка веднага хареса тези млади момичета, които се бяха събрали около
нея. Навремето, когато дойде да живее зад стените на двореца, тя също беше такова младо
момиче. Тя погледна лицата им едно по едно, ясните им очи се взираха в нея с доверие и
надежда и сърце не й даваше да наскърби някоя от тях.
— Как мога да реша коя е най-красивата? — попита тя. — Вие трябва да изберете сами.
Те се разсмяха, четири весели гласчета в едно.
— Наша многоуважаема майко — извика най-високата и най-некрасивата от тях, — как
може да се преструвате, че не знаете? Жасмин е най-красивата.
Всички се обърнаха да погледнат към Жасмин, която се изчерви, поклати глава и скри
лице в кърпичката си.
— Ти ли си най-красивата? — попита императрицата майка с усмивка.
Тя обичаше да си играе с младите същества, били те хора или зверчета.
При тези думи Жасмин можеше само да поклати отново глава и да покрие лицето си с
ръце, докато останалите се смееха високо.
— Е, добре — каза накрая императрицата майка. — Свали ръце от лицето си, дете мое, за
да мога да видя сама.
Момичетата издърпаха ръцете на Жасмин и императрицата майка разгледа наведеното й
надолу румено лице. Не беше срамежливо лице, а по-скоро дяволито или пък само весело.
Не беше и покорно лице. Наистина, имаше някаква дързост в пълните извити устни, в
големите очи и леко разширените ноздри на малкия закривен нос. Алуте приличаше на баща
си, който беше помощник на личния учител на императора, мъж с изтънчено красиво лице и
фигура. Жасмин напълно контрастираше по външен вид с такава жена като Алуте. Вместо
стройното грациозно тяло на Алуте, която беше висока за жена, Жасмин беше ниска и
закръглена и най-голямата й красота беше нейната кожа без петна или недостатъци.
Приличаше на бебешка кожа, кремаво бяла, с изключение на румените й бузи и червените й
устни.
Доволна от огледа, императрицата майка изведнъж смени настроението си. Тя отпрати
наложниците с ръка и се прозя иззад дланта си, покрита със скъпоценности.
— Ще те извикам, когато денят настъпи — каза тя небрежно на Жасмин и наложниците
можеха само да се оттеглят, а бродираните им ръкави бяха сгънати като ярки крила.
След това не остана друго, освен главният евнух да попита прислужницата на Алуте през
кои дни от месеца консортът не влиза в императорската спалня. Те се падаха след седем дни
и императрицата майка изпрати съобщение на Жасмин да бъде готова на осмия. Одеждата й,
нареди тя, трябваше да бъде прасковено розова и тя не трябваше да си слага парфюм, защото
императрицата майка щеше да й даде от нейния.
В този ден Жасмин дойде облечена по указания начин и императрицата я прие и разгледа
внимателно от глава до пети. Най-напред нареди малките й евтини бижута да бъдат свалени.
— Донесете ми от стаята с бижута ковчежето с номер трийсет и две — каза тя на
придворните си дами.
Когато сандъчето беше донесено, взе от него две цветя, оформени като божури, направени
от рубини и перли, и ги даде на Жасмин да ги сложи зад ушите си. Също така й даде гривни
и пръстени, докато накрая момичето не беше извън себе си от удоволствие, хапейки алените
си устни и мигайки с черните си очи от радост.
Щом това беше направено, императрицата майка нареди да й донесат тежък мускусен
парфюм и накара Жасмин да го втрие в дланите си и под брадичката, зад ушите, между
гърдите и на кръста си.
— Достатъчно — каза императрицата майка, когато всичко беше готово. — Сега ела с
мен и придворните ми дами. Ще отидем при сина ми, императора.
Едва щом изрече тези думи, тя се замисли — защо да ходи при императора? Алуте щеше
да чуе за присъствието й, защото сигурно и тя си имаше своите шпиони, и щеше да намери
извинение да дойде да се поклони на императрицата майка. Но без да е повикана, тя нямаше
да посмее да се приближи до двореца на императрицата майка.
— Почакай — вдигна ръка императрицата майка. — Тъй като зная, че днес синът ми е
сам, ще го поканя тук. Ще наредя на готвачите ми да приготвят пиршество от любимите
ястия на императора. Синът ми ще обядва с мен. Денят е хубав. Нека сложат масите под
дърветата в двора и дворцовите музиканти да ни посвирят, а след като обядваме, дворцовите
актьори ще изиграят представление.
Тя подхвърляше заповедите си наляво и надясно във въздуха и евнусите бързаха да се
подчинят, а придворните й дами тичаха насам-натам.
— А ти, Жасмин — рече тя после, — ти ще стоиш до мен и ще се грижиш за чая ми, и ще
мълчиш, освен ако не ти наредя да говориш.
— Да, многоуважаема майко — каза момичето, големите му очи бяха весели, а бузите —
румени.
Така след час-два тръбите обявиха идването на императора и скоро след това носилката
му беше донесена в широкия двор, където евнусите вече се суетяха около масите, а
музикантите — около инструментите си.
Императрицата майка беше седнала в личната си зала за аудиенции на малкия си трон, а
до нея седеше Жасмин, която бе свела глава, докато си играеше с едно ветрило. Зад тях в
полукръг седяха придворните дами.
Императорът дойде, облечен в роба от небесносин сатен, избродиран със златни дракони,
и с шапчицата с пискюли на главата си, а в ръцете си държеше парче нефрит, за да охлажда
дланите си. Той се поклони пред майка си, без да коленичи, тъй като беше императорът, а тя
прие приветствията му, без да става. Това значеше нещо — тъй като всички трябваше да
стават пред императора, придворните дами се спогледаха, питайки се защо императрицата
майка остава седнала. Императорът обаче не показа да е забелязал и се настани на малък
трон от дясната страна на майка си, а евнусите и стражите му се оттеглиха във външния двор.
— Чух, че днес си сам, синко — каза императрицата майка, — и за да те предпазя от
меланхолията, докато консортът се върне, реших да те поканя тук. Слънцето не пече твърде
силно, така че можем да обядваме под дърветата в двора, а музикантите ще ни забавляват
през това време. Избери си пиеса, синко, която актьорите да представят след това. После
слънцето ще залезе и денят ще си е отишъл.
Тя изрече това с мил и любящ глас, големите й очи го гледаха топло и красивата й ръка се
протегна, за да докосне неговата, поставена на коляното му.
Императорът се усмихна учуден, защото, както всички можеха да видят, неговата майка не
се държеше добре с него напоследък. Наистина, тя го укоряваше често и той можеше да
откаже да дойде, само че не желаеше да се изправя сам срещу гнева й. Когато Алуте беше с
него, тя му даваше сила.
— Благодаря ти, майко — каза той, доволен, че не е ядосана. — Вярно е, че бях самотен и
се чудех как да прекарам този ден.
Императрицата майка заговори на Жасмин:
— Дете мое, налей чай на господаря ни.
При тези думи императорът вдигна глава, взря се в Жасмин и не отклони поглед, докато
тя с изящни движения вземаше купичка за чай от евнуха и му я подаде с две ръце.
— Коя е тази дама? — попита императорът, като че ли тя не е там.
— Какво! — извика императрицата майка с престорена изненада. — Не разпознаваш ли
собствената си наложница? Тя е една от четирите, които избрах за теб. Още ли не знаеш кои
са те?
Императорът объркано поклати глава и отново се усмихна унило.
— Не съм ги викал. Времето още не е дошло…
Императрицата майка сви устни.
— Трябваше от учтивост да ги извикаш поне по веднъж — рече тя. — Алуте не трябва да
бъде толкова себична, докато по-малките й сестри се похабяват от чакане.
Императорът не отговори. Той вдигна чашата си и изчака тя да отпие от своята, след което
на свой ред отпи, после Жасмин коленичи и отново взе купичката. Докато го правеше, тя
вдигна очи към него и той тозчас погледна надолу към лицето й, толкова весело и живо,
толкова детско в цветовете си от мляко и рози под меката черна коса, че не можеше да
отклони бързо погледа си.
Така започна денят и докато той отминаваше, императрицата майка викаше отново и
отново Жасмин да обслужва императора, да му вее, да изпъди някоя досадна муха, да му
сервира, докато обядват под дърветата, да му носи чай и да му избира сладкиши, докато тече
пиесата, да постави табуретка за краката му и възглавници под лактите му и така, докато
слънцето не залезе. Накрая императорът се усмихна широко на Жасмин и когато се
приближи, тя също му се усмихна не свенливо или дръзко, а както дете се усмихва на
другарчето си.
Императрицата майка беше много доволна от тези усмивки и когато падна здрач и денят
отмина, тя каза на императора:
— Преди да си тръгнеш, синко, искам да ти споделя едно желание.
— Кажи, майко — отвърна той.
Беше в добро настроение, стомахът му бе пълен с любимата му храна, на сърцето му бе
леко, а въображението му беше разбудено от красивото момиче, което му принадлежеше и
което можеше да вземе, ако пожелае.
— Знаеш, че копнея да напусна града, когато дойде лятото — каза императрицата майка.
— В продължение на много месеци не съм излизала отвъд тези стени Защо не отидем
заедно, ти и аз, да се поклоним в гробниците на нашите предци? Разстоянието е едва
стотина километра и аз ще помоля областния управител на провинцията Ли Хунджан да
изпрати собствената си стража да ни пази, докато пътуваме натам и обратно. Ти и аз, синко,
ще представим нашите две поколения, защото не подобава да водиш консорта със себе си на
такова тъжно пътешествие.
Тя вече бе решила тайно да вземе Жасмин със себе си, за да й прислужи, и щеше да бъде
лесно да я изпрати в палатката на сина си през нощта.
Императорът се позамисли с пръст, сложен върху долната устна.
— Кога ще тръгнем? — попита той.
— Точно след един месец — каза императрицата майка. — Ти ще си сам точно както сега
и ще направим пътешествието през дните, когато твоят консорт не може да идва при теб. Тя
ще ти се зарадва още повече, щом се върнеш.
Императорът отново се зачуди защо неговата майка се е променила така, че да говори за
Алуте по този начин. Но кой можеше да знае причините й? Беше вярно, че въпреки че тя бе
жестока и зла, можеше също така да бъде наистина мила и любяща към него, и между тези
две нейни половини той се бе колебал цял живот.
— Ще отидем, майко — каза той, — наистина, мое задължение е да посещавам
гробниците.
— Кой може да твърди обратното? — отвърна императрицата майка и отново се зарадва
на съобразителността си.
Всичко се случи така, както го бе планирала. В една нощ извън стените на Пекин, в
сенките на гробниците на предците, императорът изпрати един евнух да му доведе Жасмин.
Той беше прекарал деня в обикаляне на гробниците, а майка му беше винаги до него,
наставлявайки го в отдаването на почит и в молитвите. Денят беше започнал слънчев, но
следобеда имаше гръмотевична буря, а след нея заваля спокоен дъжд, който продължи и през
нощта. Под покрива от кожа на палатката си младият император лежеше буден и самотен. Не
беше пристойно да нареди на евнуха си да посвири на цигулка или да попее, защото това
бяха дни на траур и уважение към осмината предци, чиито гробници се намираха около тях.
Той лежеше, вслушвайки се в дъжда, и изпадна в мисли за мъртвите и как един ден той щеше
да бъде деветият, който ще лежи отвън под дъжда. И докато мислеше така, го обзе страшна
меланхолия, страх и ужас, че няма да може да изживее живота си, а ще умре млад. Той
започна да трепери и закопня за младата си съпруга, която беше толкова далече. Беше обещал
да й е верен и това обещание му бе попречило да извика досега дори една от наложниците в
спалнята си. Но не беше обещавал нищо за тези дни, прекарани при гробниците, защото нито
той, нито Алуте знаеха, че майка му ще доведе Жасмин като нейна придружителка. Нито пък
майка му беше говорила за нея. Нито пък той беше направил и един знак през тържествения
ден, когато беше видял Жасмин. Но я беше забелязал, докато ходеше насам-натам из
палатката на майка му, където беше вечерял след церемониалния пост. Сега мислеше за нея и
не можеше да забрави образа й.
На евнуха си каза само, че му е студено.
— Измръзнал съм до мозъка на костите си — оплака се той. — Никога не съм се тресял
така от студ, студ, страшен като смъртта.
Евнусите бяха добре подкупени от Ли Лиен-ин и затова този евнух каза веднага:
— Господарю, защо не извикате първата наложница? Тя ще стопли леглото ви и бързо ще
прогони студа от кръвта ви.
Императорът се престори на неохотен.
— Какво, докато се намирам в сянката на гробниците на предците си?
— Само една наложница — настоя евнухът. — Наложниците са никои.
— Е, добре — съгласи се императорът, все още преструващ се, че не желае.
Той продължи да лежи, треперейки, докато евнухът изтича в мократа тъмнина на нощта, а
дъждът трополеше по кожения покрив, опънат над главата му. Съвсем скоро той видя блясъка
на фенерите и вратата на палатката се разтвори като завеса. Там седеше Жасмин, увита в
омаслена коприна заради дъжда. Но дъждът беше намокрил кичурите мека коса, паднали
около лицето й, блестеше по бузите й и просветваше върху миглите й. Устните й бяха
червени, както и бузите й.
— Извиках те, защото ми е студено — промърмори императорът.
— Тук съм, господарю — каза тя.
После махна от себе си импрегнираната коприна и след това съблече дрехите си една по
една и влезе в леглото му, а тялото й беше топло от главата до петите, за разлика от студената
му плът.
В собствената си палатка императрицата майка лежеше будна в тъмнината и слушаше
постоянното успокояващо плющене на дъжда и в сърцето и ума й цареше спокойствие.
Евнухът й беше казал какво е направил и тя му беше дала унция злато (Една унция е равна на
28,349 грама). Не й беше нужно да прави повече. Жасмин и Алуте щяха да продължат да водят
войната на любовта и познавайки сина си, тя знаеше, че Жасмин вече е победила.
***
ЛЯТОТО ОТМИНА и императрицата майка започна да въздиша, че остарява, и казваше,
че когато летният дворец бъде построен, ще се оттегли там, за да прекара последните си
години. Тя се оплакваше, че костите я болят и зъбите й се клатят и че някои сутрини изобщо
не иска да стане от леглото. Придворните й дами не знаеха какво да правят с нейната
престорена болест и старост, защото истината беше, че императрицата майка вместо това
изглеждаше още по-млада и жизнена. Когато лежеше в леглото си, настоявайки, че я боли
главата, тя изглеждаше толкова млада и красива, очите й бяха толкова ясни, а кожата й
толкова чиста, че те се споглеждаха и се чудеха какво ли се случва в хубавата й глава.
Императрицата майка никога не беше се хранила толкова добре и с апетит не само по време
на основните хранения, а и със захаросаните плодове и сладкишите, които ядеше между тях.
Когато се движеше, не го правеше бавно и краката й не се тътреха, а вървеше с бодра
плавност и младост.
Но тя все пак настояваше, че не е добре, и когато Жун Лу дойде да помоли за аудиенция,
тя му отказа и дори когато принц Гун настоя да я види, тя пак не се съгласи.
Вместо това извика главния евнух и го попита така:
— Какво нека сега от мен принцът тиранин?
Главният евнух се ухили. Тон знаеше много добре, че болестта й е измислена и че тя чака
нещо, което дори той все още не знаеше.
— Ваше величество — каза той, — принц Гун е много обезпокоен от сегашното
поведение на императора.
— Защо? — попита тя, въпреки че знаеше достатъчно добре.
— Ваше величество — рече главният евнух, — всички казват, че императорът се е
променил. Прекарва целите си дни в залагания и спане, а през нощта обикаля улиците на
града, предрешен като обикновен човек, придружаван само от двама евнуси и първата
наложница.
При тези думи императрицата майка показа голям ужас.
— Първата наложница? Не може да бъде!
Тя се надигна на възглавниците си, но след това падна обратно на тях и изстена:
— О, аз съм болна, много болна! Кажи на принца, че ще умра от тези лоши новини. Кажи
му, че не мога да направя нищо повече. Синът ми е императорът сега и само принцовете
могат да го съветват. Той не ме слуша. Къде е Съветът на императорските цензори? Със
сигурност те могат да го посъветват.
И тя не позволи на принц Гун да я посети.
Колкото до принца, той прие думите й като заповед и така нападна императора лице в
лице, че предизвика гнева на царствения си племенник, така че на десетия ден от деветия
слънчев месец на същата година императорът издаде указ, подписан със собственото му име
и подпечатан с императорския печат, обявявайки, че на принц Гун и сина му Цай Цин се
отнемат всички звания, защото принц Гун използвал неподходящ език пред Драконовия трон.
При тези новини императрицата стана и на следващия ден издаде нов указ, подписан от
нейно име и от името на Сакота като сърегент, заповядвайки всички звания и отличия на
принц Гун и сина му Цай Цин отново да бъдат върнати. Тя направи това сама и без знанието
на Сакота, знаейки, че нейната сестра, вдовстващата императрица, няма да посмее да
протестира срещу това използване на името й. И тъй като достойнството й като императрица
майка беше голямо, никой не посмя да оспори този указ и с твърдостта му тя бързо си върна
обратно голяма част от властта, като привидно направи услуга на принц Гун, който беше от
по-старото поколение и всички много го уважаваха.
Колкото до императора, преди да реши какво да направи, той се разболя от черна едра
шарка (форма на едрата шарка (вариола), която се характеризира с висока смъртност и кожни кръвоизливи),
хваната някъде в града, където беше ходил да се забавлява предрешен. На десетия месец, след
много дни на непрестанна треска, докато кожата му се покриваше с пъпки, той легна на
смъртно легло. Императрицата майка често седеше до леглото му, защото преди много време
като малко дете беше преболедувала от едра шарка и беше получила имунитет, без нито един
белег да остане по безупречната й кожа. Сега тя наистина беше отдадена майка, измъчвана
от някаква изкривена скръб. Тя копнееше да скърби с цялото си сърце, както правеха
майките, и в тази скръб да облекчи тайната си агония. Но тя не можеше да бъде само майка
дори сега. Както никога не беше била обикновена съпруга, не можеше да бъде и обикновена
майка. Съдбата й все още беше нейно бреме.
На двайсет и четвъртия ден от същия месец обаче императорът се подобри, треската му
престана, измъчената му кожа се охлади и императрицата майка издаде указ, с който
обявяваше, че хората могат да подновят надеждата си. През същия ден императорът изпрати
да доведат консорта, на която досега беше забранено да влиза в стаята му заради
бременността й. Сега, когато кожата на императора се беше изчистила и треската си бе
отишла, императорският лекар обяви, че вече е безопасно за нея да го посети, и тя отиде при
него с най-голяма бързина, защото наистина сърцето й беше покрусено през тези седмици на
раздяла. Алуте прекарваше дните си в молитви в храма, нощите й бяха безсънни и не можеше
да се храни. Когато влезе в императорската спалня, тя беше бледа и слаба, изящната й
красота, която толкова зависеше от настроението и здравето й, беше изчезнала, пък и не си
беше направила труда да смени сивите и неподхождащи одежди, които носеше. Тя влезе
нетърпеливо, с желанието да прегърне любимия си, но беше спряна на прага. Там до
голямото легло, където лежеше господарят й, седеше императрицата майка.
— Уви — прошепна Алуте, а ръцете й се стрелнаха към сърцето й.
— И защо „уви“? — отвърна остро императрицата майка. — Аз не виждам кое е за
съжаление, когато той е толкова по-добре. Ти си за съжаление, защото си бледа и жълта като
старица. Смятам, че не е редно от твоя страна, която носиш неговото дете в себе си. Кълна
се, че съм ти ядосана.
— Майко — помоли я отпаднало императорът, — моля те, пощади я…
Но Алуте не можеше да спре изблика на собствения си гняв. След всички тези дни на
чакане и тревога обичайното й търпение се изчерпа. Тя обикновено не беше много
търпелива, защото имаше силен характер, ясен и подреден ум и чувство за справедливост,
по-силно, отколкото й бе необходимо.
— Не ме щадете — каза тя, застанала изправена и стройна на прага. — Не искам
благоразположението на императрицата майка. Нека нейният гняв падне върху мен, вместо
върху вас, господарю, защото той трябва да падне някъде, тъй като ние не можем да й угодим.
Тези думи излязоха от тънките й устни и всяка дума бе ясна и отчетлива.
Императрицата майка стана на крака и тръгна бързо към бедното момиче с вдигнати ръце
и когато се приближи достатъчно, зашлеви Алуте отново и отново, докато златните й
предпазители за нокти не пуснаха кръв.
Императорът зарида на глас в леглото си от слабост и отчаяние.
— О, оставете ме да умра, и двете — изхлипа той. — За какво да живея, когато съм хванат
в капан между двете ви като мишка между воденични камъни?
И той обърна лице към стената, без да може да спре сълзите си. Но въпреки че двете жени
се втурнаха към него, а прислужниците евнуси влетяха в спалнята и въпреки че
императрицата майка изпрати да повикат дворцовите лекари, нищо не можеше да спре плача
му. Той ридаеше и ридаеше, докато не загуби ума си и вече не знаеше защо плаче, но не
можеше да спре. Внезапно от слабостта пулсът му спадна и престана да бие. Тогава главният
лекар се поклони на императрицата майка, която чакаше до леглото, седнала на резбования
си стол.
— Ваше величество — каза той тъжно, — страхувам се, че вече всяко човешко умение би
било безрезултатно. Злото е обвило съдбата на Сина на Небето и ние не знаем начин, по
който да предотвратим лошия край. Ние, дворцовите лекари, се страхувахме от такава съдба,
защото през деветия ден от десетия слънчев месец, само преди два кратки дни, двама
чужденци, американци, дойдоха в нашия град. Те донесоха със себе си голям инструмент и
оставяйки го на земята, се опитаха да погледнат през голямата му тръба към небето. В същия
миг, ваше величество, вечерницата беше изгряла ярко и върху светещата й повърхност
видяхме тъмно петно, нещо по-голямо от сянка. След това изгонихме чужденците. Уви, вече
бе твърде късно. Злата им магия вече беше стигнала звездата и ние, дворцовите лекари, се
спогледахме със страх в сърцата. Така бе предсказан днешният ден.
Когато императрицата майка чу това, тя изпищя, защото не можеше да повярва; извика Ли
Лиен-ин и започна да му крещи, за да разбере дали тази история е вярна. Главният евнух
можеше само да я потвърди и да удари главата си в теракотения под.
Така приключи краткият живот на императора. Когато дъхът му спря и плътта му изстина,
императрицата майка изгони навън всички, принцовете и министрите, които бяха дошли да
бъдат свидетели на смъртта му евнусите и прислугата. Дори Алуте беше отпратена.
— Излез — рече тя на младата вдовица. — Остави ме със сина ми.
Погледът, който хвърли на младата жена, не беше жесток, а неутешим и студен, като че ли
майчината скръб е много по-силна от съпружеската.
Какво друго можеше да направи Алуте, освен да се подчини? Майката на мъртвия й
господар сега беше неин суверен.
Когато всички си отидоха, императрицата седна до сина си и се замисли за живота и
смъртта му. Тя не проля никакви сълзи, още не, защото скръбта й трябваше да бъде доведена
до край. Тя помисли първо за себе си и как отново щеше да има върховна власт.
Императрицата майка стоеше сама над земята, отвъд женствеността, на височина,
неизвестна на никое човешко същество преди. В самотата си тя погледна отново надолу към
лицето на сина, когото беше родила, към красивото му мъжко лице, гордо и спокойно в
смъртта. И докато го гледаше, лицето му стана още по-младо, тя си представи, че бръчиците
са изчезнали, докато отново не видя малкото момче, детето, което обожаваше. Сълзите се
напълниха в очите й горещи като пламъци и сърцето й, което не се беше трогнало досега, се
смекчи и затрепери, най-накрая сърце от плът. Тя се разрида, сълзите течаха по бузите й и
падаха на сатенените завивки и после взе мъртвата му длан с двете си ръце, погали я и я
сложи до страната си, както правеше, когато беше малък. Странни думи изригваха като кръв
от сърцето й.
— О, дете мое — хлипаше тя, — ами ако ти бях дала малкото влакче, чуждестранното
влакче, играчката, за която копнееше, но никога не получи!
Нейната скръб внезапно и без причина се насочи към играчката, която му беше отказала
преди толкова години, и тя плачеше ли, плачеше, забравяйки коя е освен майка, чието
единствено дете е мъртво.
През нощта, късно през нощта, в забравен час, вратата се отвори и един мъж влезе. Тя
беше наведена над леглото, все още плачеше, но вече мълчаливо, и не чу стъпките му. След
това усети, че той сграбчва раменете й и я вдига на крака. Обърна се и видя лицето му.
— Ти — прошепна тя.
— Аз — каза Жун Лу. — Чаках пред вратата в последните три часа. Защо отлагаш?
Клановете искат да сложат наследник на трона преди разсъмване, преди хората да разберат,
че императорът е мъртъв. Трябва да действаш бързо.
В същия миг тя обузда сърцето си и изчисти ума си, за да си спомни плана, който беше
подготвила отдавна за този час.
— Най-големият син на сестра ми е на три години — каза тя. — Избирам него за
наследник. Баща му е седмият брат на моя покоен господар.
Той срещна открито погледа й. Очите й се чернееха на фона на бледото й лице, но бяха
безстрашни, а устните й бяха стиснати.
— Тази вечер си красива по страшен начин. — Гласът му беше необичаен и учуден. —
Ставаш по-красива, когато си в опасност. В теб има някаква магия…
Тя го чу и вдигна глава, тъжните й устни се разтвориха, а трагичните й очи се смекчиха.
— Продължавай — прошепна тя. — О, любов моя, продължавай!
Той поклати глава, а след това нежно взе ръката й. Един до друг двамата погледнаха
надолу към голямото легло, където лежеше мъртвият император със сключени ръце. Тя усети
през ръката му, че той трепери, а тялото му се тресе против волята му, и се обърна към него.
— О, любов моя — прошепна тя, — той е наш…
— Тихо — каза той. — Не трябва да произнасяме и една дума за миналото. Стените в
двореца имат уши…
Те не можеха да говорят, не трябваше да проговарят никога и след един дълъг миг пуснаха
ръцете си, той отстъпи назад и се поклони. Тя отново беше императрицата, а той беше неин
поданик.
— Ваше величество — каза той с тих глас заради слушащите стени, — отидете и веднага
вземете детето. Междувременно, предвиждайки този миг, аз извиках областния управител,
Ли Хунджан. Войските му вече чакат близо до градските стени. Никой не знае. Краката на
конете са увити, а в устите на хората са сложени парчета дърво, за да не изпуснат някоя дума.
По изгрев-слънце детето ще бъде в двореца, а вашите верни войници ще изпълнят улиците на
града. Кой би посмял да оспори вашето право тогава?
Силното сърце срещна друго като него. Двамата, в идеален синхрон заради скритата си
любов, се разделиха отново с обща цел. Жун Лу си тръгна и в същия миг императрицата
майка напусна спалнята на мъртвия. От външната страна на вратата я чакаше главният евнух
и когато тя излезе, той я последва, а заедно с него бяха по-нисшите евнуси и придворните
дами, които й бяха верни. Никой не попита как Жун Лу е влязъл през портите на Забранения
град, където никой мъж не можеше да влезе след здрач. През тази странна смутна нощ никой
не задаваше въпроси.
Сега императрицата бързаше да изпълни задачата си.
— Приготви носилката ми — заповяда тя на Ли Лиен-ин. — Нека никой не говори или
шепне и кажи на носачите да увият краката си с парцали.
След минути тя вече беше закопчала наметалото си и без да каже дума на прислужниците
или на придворните си дами, ги подмина и влезе в носилката си, а завесите се спуснаха.
Тайна порта зад двореца беше отворена и я очакваше, а главният евнух я поведе през нея и
след това по тъмните и самотни улици. През деня беше паднал сняг и сега се беше натрупал
върху калдъръма и заглушаваше всяка стъпка, а до носилката през падащия сняг тичаше тихо
огромната мрачна фигура на главния евнух. Така те стигнаха до двореца на принц Чун.
Носачите оставиха носилката на земята, главният евнух потропа на вратата и когато тя се
отвори, той си проправи път навътре, спирайки вика на стража, като постави ръка на устата
му. След него влезе императрицата майка с развети поли и те прекосиха множеството
дворове и влязоха в къщата. Всички спяха, освен нощния пазач, който стоеше в благоговение,
за да пропусне императрицата майка.
Пред нея тичаше главният евнух, който събуди принца и след това жена му, и те излязоха с
уплашени лица и дрехи, облечени как да е в бързането, и двамата паднаха на колене пред нея.
ц, Императрицата майка каза:
— Сестро, нямам време да ти разкажа всичко, освен че синът ми е мъртъв… Дай ми твоя
син, който да стане негов наследник…
При тези думи принц Чун извика:
— О, ваше величество, моля ви да не обричате детето на такава съдба…
— Как смееш да говориш така? — извика на свой ред императрицата майка. — Има ли
по-голяма чест от това да станеш император?
— О, злочестият аз — отвърна принц Чун. — Аз, неговият баща, ще трябва да се кланям
всеки ден пред собствения си син! Поколенията ще се объркат заради мен и Небето ще
накаже целия ми дом.
Той плачеше и удряше глава в теракотения под толкова усърдно, че от челото му потече
кръв и той припадна.
Но императрицата майка не можеше да чака него или който и да е друг. Тя избута принца
и сестра си и тръгна бързо към детската стая. Наведе се над леглото на момчето и въпреки че
то проскимтя, не се събуди, когато тя го взе, увито в одеялата му, и го отнесе навън.
Но сестра й изтича след нея и хвана края на разветия й ръкав.
— Детето ще плаче, когато се събуди на непознато място — примоли се тя. — Нека дойда
с теб поне за първите няколко дни.
— Последвай ме — каза императрицата майка през рамо. — Но не ме спирай. Трябва да
го занеса на безопасно място в двореца преди изгрев.
Така и направи. Нощта отмина. Когато слънцето изгря и свещениците в храма удариха
месинговите си барабани за сутрешната молитва, дворцовите викачи тръгнаха по улиците и
съобщаваха за смъртта на император Мудзун, което беше династичното име на Тунджъ, а със
следващия си дъх извикаха името на следващия император, който вече беше на Драконовия
трон. Малкият император плачеше от страх в непознатата детска стая. Дори майка му не
можеше да го успокои, въпреки че го държеше постоянно на ръце. Всеки път щом вдигнеше
глава от гърдите на майка си, той виждаше позлатените резбовани дракони, които пълзяха по
гредите над главата му, и заплакваше с нов ужас, но не можеше да се удържи да не ги гледа.
Накрая, когато бяха минали два дни, майка му изпрати евнух при императрицата майка,
който да й каже, че детето е плакало, докато не се е разболяло.
— Нека плаче — беше отвърнала императрицата майка. Тя седеше в библиотеката си,
работейки върху плановете за двореца, и не обърна глава. — Нека се научи отрано, че няма да
получи нищо с рев, нищо че е императорът.
Без да вдига глава, тя работи, докато бялата светлина на снежния ден не изчезна. Когато
вече не можеше да вижда, тя остави четката си и дълго време седя, размишлявайки. След
това извика един от прислужниците евнуси.
— Доведи ми консорта — каза тя. — И й нареди да дойде сама.
Евнухът изтича, за да покаже предаността си, и след минути Алуте дойде с него и се
поклони. Императрицата майка махна на евнуха да ги остави и нареди на младата вдовица да
стане от пода и да седне на един резбован стол наблизо. Там тя се взираше известно време в
младата фигура, повехнала в траурните си одежди от бяло зебло.
— Не си яла — каза тя накрая.
— Многоуважаема майко, не мога да ям — отвърна Алуте.
— Вече няма нищо за теб в живота — допълни императрицата.
— Нищо, почитаема госпожо — съгласи се Алуте.
— Няма и да има — продължи императрицата майка — и затова, ако бях на твое място,
щях да последвам господаря си.
При тези думи Алуте вдигна преклонената си глава и се втренчи в суровата красива жена,
която седеше толкова спокойно на стола си, подобен на трон. Тя стана бавно и за момент
остана права, после пак падна на колене.
— Моля ви да ми разрешите да умра — прошепна тя.
— Разрешавам ти — каза императрицата майка.
Двете си размениха още един дълъг поглед и тогава Алуте стана и тръгна към отворената
врата, тъжен млад призрак, а евнухът затвори вратата след нея.
Императрицата майка поседя малко, неподвижна като мрамор, и след това плесна с ръце,
за да повика евнуха.
— Запали всички фенери — заповяда тя. — Имам работа.
И отново взе четката. Докато нощта ставаше все по-тъмна, тя топеше четката в цветовете,
подредени пред нея, и накрая завърши плана си. След това остави четката и разгледа големия
свитък. Мечтаните дворци се разполагаха около обширното езеро, градините цъфтяха между
тях, а мраморните мостове пресичаха потоците, които захранваха езерото. Тя се усмихна при
вида на красивата картина и след като се взира дълго, внезапно взе отново четката. Натопи я
в най-ярките си цветове и на фона на планината зад дворците нарисува пагода, висока и
стройна, чиито страни бяха от небесносин порцелан, а покривите й бяха златни.
Същата нощ в полунощ главният евнух се покашля на вратата й. Тя стана от леглото и
тръгна тихо, за да я отвори. Той каза:
— Алуте вече я няма.
— Как умря тя? — попита императрицата майка.
— Погълна опиум — отвърна той.
Те си размениха дълги и потайни погледи.
— Радвам се, че не я е боляло — каза императрицата майка.
Част IV
ИМПЕРАТРИЦАТА
През четвъртия лунен месец цъфти глицинията. Дълг на главния дворцов градинар беше
да съобщава на императрицата точния ден, в който растенията ще разтворят цветовете си, и
той го бе сторил. Тогава императрицата обяви, че през този ден няма да присъства в залата за
аудиенции, нито ще изслушва каквито и да било държавни дела. Вместо това щеше да
прекара деня в градината с глициниите заедно с придворните си дами, наслаждавайки се на
окраските и аромата на цветовете, и с подобаваща учтивост беше поканила братовчедка си,
вдовстващата императрица, тъй като тя и Сакота отново бяха сърегенти.
Затова през сутринта на този ден тя седеше спокойно в павилиона на глициниите, на
големия си резбован стол, сложен високо върху подиум като малък трон, а придворните й
дами стояха около нея. Сега тя не се преструваше, че някои друг й е равен, защото вече
знаеше, че властта й зависи само от нея и вътрешната й сила.
— Забавлявайте се, малки мои — рече им тя. — Ходете където искате, наблюдавайте
златните рибки в езерцата, говорете както желаете, шепнешком или високо. Само помнете,
че сме тук, за да се радваме на глициниите, и не споменавайте тъжни неща.
Те й благодариха с шепот, тези млади и красиви придворни дами, облечени в най-ярките
оттенъци на всички цветове, а слънчевата светлина падаше върху безупречната им кожа и
хубавите им ръце, осветяваше черните им очи и блестеше върху шапчиците им, украсени с
цветя.
Жените й се подчиниха предпазливо, внимавайки винаги няколко от тях да остават при
императрицата. Когато двайсет се отдалечаха, други двайсет се събираха около нея. Но
императрицата не даваше вид, че ги забелязва. Очите й винаги бяха насочени към малкия
император, племенника й, който играеше с играчките си на една веранда наблизо. С него
имаше двама млади евнуси, които тя пренебрегваше напълно. Внезапно императрицата
вдигна дясната си ръка и с длан, насочена надолу, извика детето.
— Ела тук, синко — каза тя.
Той не беше неин син и когато изрече тези думи, сърцето й се обърна срещу него. Но тя
все пак ги каза, защото го беше избрала да седи вместо сина й на Драконовия трон.
Момчето погледна към нея и след това бавно се приближи, побутвано от по- възрастния
от двамата млади евнуси.
— Не го докосвайте — нареди остро императрицата майка. — Той трябва да дойде при
мен по своя собствена воля.
Но все пак детето не дойде при нея доброволно. То сложи пръст в устата си и се втренчи в
нея, а играчката, която държеше, падна на настланата с плочки пътечка.
— Вдигни я — каза тя. — Донеси ми я, за да я видя.
Изражението й не се промени. Красива и спокойна, тя не бе нито усмихната, нито
разгневена. Тя чакаше, докато, принудено от властната й неподвижност, детето не се наведе,
не взе играчката и не се приближи към нея. Въпреки че беше още малко, то коленичи пред
нея, държейки високо играчката, за да я види тя.
— Какво е това? — попита императрицата.
— Локомотив — отвърна то с толкова тих глас, че едва се чуваше.
— Тези локомотиви — замисли се тя, без да протегне ръка, за да вземе играчката. — Кой
ти го даде?
— Никой — отвърна детето.
— Глупости — каза тя. — Да не е пораснал в ръката ти? — и тя кимна на младия евнух,
който да обясни вместо него.
— Ваше величество — започна той, — малкият император е винаги самотен. Тук в
двореца няма други деца, с които да си играе. И за да не плаче, докато се поболее, му носим
много играчки. Той най-много харесва играчките от чуждестранния магазин в квартала на
легациите.
— Чуждестранни играчки? — Тя произнесе въпроса със същия остър тон.
— Един датчанин държи магазина, ваше величество — обясни евнухът, — и той събира
играчки от цяла Европа за нашия малък император.
— Локомотив — повтори тя.
После се пресегна и взе играчката. Тя беше направена от желязо — малка, но тежка. От
долната й страна имаше колела, а отгоре — комин.
— Как си играеш с него? — попита тя малкия император.
Той забрави страха си и скочи на крака.
— Ето така, древна майко! — Той го сграбчи и отвори малка вратичка в него. — Мога да
запаля огън вътре с парченца дърво. А тук слагам вода и когато водата заври от комина
започва излиза пара и тогава колелата се завъртат. Зад него закачам вагони и локомотивът ги
тегли. Нарича се влак, древна майко.
— Наистина — отбеляза тя.
Тя погледна замислено към детето. Твърде бледо, твърде хилаво, лицето му бе
твърде слабо, цялото приличаше на стрък тръстика...
— Какво още имаш? — попита тя.
— Още влакчета — каза нетърпеливо детето. — Някои се навиват с ключе, а освен това
имам голяма армия от войници.
— Какви войници? — попита тя.
— Много видове, майко — каза то.
Беше забравило страха си от нея и дори се приближи достатъчно близо, че да се подпре на
коленете й. Тя почувства странна болка там, където почиваше ръката му, и усети в сърцето си
копнежа за нещо изгубено.
— Моите войници носят пушки — казваше момчето — и униформи, нарисувани, разбира
се, защото са оловни войници, а не истински.
— Имаш ли китайски войници? — попита тя.
— Нямам — отвърна то, — но имам английски и френски, немски, руски и американски.
Руските носят...
— А можеш ли да ги различаваш едни от други? — прекъсна го тя.
То се засмя високо.
— Много е лесно, майко! Руснаците имат бради, дълги. — То показа с ръце до кръста си.
— Французите имат брада само тук. — То докосна с показалец горната си устна. — А
американците...
— Всички, всички имат бели лица — каза тя със същия странен глас.
— Откъде знаеш? — попита момчето изненадано.
— Зная — каза тя.
Тя го хвана за лакътя и го избута. То отстъпи назад, а искрата изчезна от очите му. В този
момент Сакота, вдовстващата императрица, дойде заедно с четири от собствените си
придворни дами, вървейки бавно, а тялото й се беше привело под тежестта на шапчицата й,
която караше лицето и да изглежда толкова малко.
Малкият император изтича към нея.
— Мамо! — извика той. — Мислех, че никога няма да дойдеш!
Нежните му ръчички се протегнаха към нейните и тя постави длани на бузите му. Сакота
погледна към другия край на двора над тъмната му главица и срещна властния поглед,
насочен към нея.
— Пусни ме, дете — промърмори тя.
Но момчето не я пускаше. Докато императрицата гледаше, то се залепи за Сакота, ходеше
навсякъде с нея и стискаше в ръцете си шепа от нейната сива копринена одежда.
— Ела и седни до мен, сестро — каза императрицата.
Тя посочи с покрития си със скъпоценности палец към резбован стол, намиращ се близо
до нейния, и Сакота се приближи към нея, поклони се и седна.
Малкият император все още стоеше до нея, държейки се за ръката й. Императрицата видя
това, както виждаше всичко, но не показа да го е забелязала. Спокойните й издължени очи
постояха малко върху детето и после се преместиха към стъблата на глицинията. Мъжките
растения, огромни и стари, бяха посадени близо до женските, така че цветовете да бъдат
възможно най-близо. Заедно те се увиваха около двойните пагоди и образуваха бяло-
виолетова пяна над покривите, покрити с жълти порцеланови плочки. Слънцето светеше
топло и пчелите, подлудени от аромата, жужаха над цветовете.
— Тези пчели — отбеляза императрицата. — Събират се тук от целия град.
— Наистина, сестро — отвърна Сакота.
Но не погледна към цветята. Вместо това погали детската ръка, която държеше, слаба
ръчичка, чиито вени се виждаха ясно под тънката кожа.
— Този малък Син на Небето — промърмори тя — не се храни достатъчно.
— Яде грешните храни — каза императрицата.
Това беше тяхна стара кавга. Императрицата вярваше, че здравето е в простите храни,
леко сготвените зеленчуци, не твърде тлъстите меса и някои сладкиши. Тя беше заповядала
малкият император да се храни с това. Но знаеше много добре, че не го яде, когато тя обърне
гръб, и че тича при Сакота, която го хранеше със сладки топки тесто, с мазни кнедли и с
печено свинско, преливащо от захар. Когато стомахът го заболеше, тя знаеше, че Сакота в
сляпата си отдадена любов му дава да пуши опиум от нейната лула. Императрицата
използваше и това срещу братовчедка си — че се е отдала на чуждоземния опиум, пушейки
тайно отвратителното черно вещество, което идваше от Индия под чужди знамена. Но
Сакота, тъжна и глупава жена, вярваше, че само тя обича истински малкия император!
Яркостта на деня помръкна от тези мисли и Сакота, виждайки красивото лице на
императрицата да става все по-строго, се изплаши. Тя извика един евнух.
— Заведи малкия император някъде да си поиграе — прошепна тя.
Императрицата я чу, както чуваше всеки шепот.
— Не отвеждай детето — заповяда тя. След това обърна глава. — Знаеш, сестро, че не
искам да остава само с малките евнуси. Никой от тях не е непокварен. Императорът ще се
разврати, преди да порасне. Колко императори бяха разглезени така!
При тези думи прислужникът евнух, младеж на петнайсет или шестнайсет години, се
измъкна засрамен.
— Сестро — промърмори Сакота, бледото й лице беше покрито с алени петна.
— Какво има сега? — попита императрицата.
— Да говориш така пред всички — каза Сакота с лек упрек.
— Казвам истината — отсече императрицата. — Знам, че смяташ, че аз не обичам. Но кой
го обича повече, ти, която поощряваш всеки негов каприз, или аз, която възстановявам
здравето му с добра храна и здравословна игра? Ти, която го предаваш на тези малки дяволи
евнуси, или аз, която го пазя от тяхното безчестие?
При тези думи Сакота започна да плаче тихо, скрита зад ръкава си. Придворните дами
изтичаха към нея, но императрицата им направи знак да се оттеглят и сама се изправи,
хващайки Сакота за ръка и отвеждайки я в залата отдясно на двора. Там тя седна на
позлатено канапе и издърпа братовчедка си до себе си.
— Сега — каза тя — двете сме сами. Кажи ми защо винаги си ми ядосана.
Но Сакота притежаваше свой собствен малък инат и не искаше да говори. Тя продължи да
плаче, докато императрицата чакаше, докато тя, която нямаше голямо търпение, не можеше
повече да търпи виещите полузаглушени ридания на слабата жена.
— Плачи — каза безмилостно императрицата. — Плачи, докато отново не се почувстваш
щастлива. Мисля, че никога не си щастлива, освен ако от очите ти не текат сълзи. Учудвам
се, че зрението ти още не се е развалило.
С това тя стана, излезе от павилиона и от градината и отиде в библиотеката си. Там,
забранявайки на останалите да влизат, тя прекара остатъка от ясния пролетен ден с книгите
пред себе си, а ароматът на глицинията се носеше през широко отворените врати.
Но мислите й не можеха да се съсредоточат върху книгите. Въпреки че седеше
неподвижна като статуя, издялана от слонова кост, мислите в красивата и глава бяха
неспокойни. Никога ли нямаше да бъде обичана? Този въпрос възникваше твърде често в
претоварените дни от живота й. Милиони хора зависеха от нейната мъдрост. Никой не
можеше да живее тук, в двореца, освен ако тя не пожелаеше това. Тя бе справедлива,
внимателна, награждаваше онези, които й бяха верни, и наказваше само злодеите. Но тя не
виждаше любов в ничие лице, нито дори в това на детето, въпреки че то беше неин
племенник, нейна собствена кръв, а сега и осиновен син. Дори единственият, когото беше
обичала и все още обичаше в дълбините на съществото си, дори Жун Лу не беше й говорил от
две години, не, от три, освен по начина, по който един придворен говори на своя суверен.
Вече не идваше при нея както някога, не си търсеше поводи за аудиенция и когато тя го
повикаше, той идваше надменно, като всеки принц, и се държеше на разстояние, съвестно
изпълнявайки задълженията си, без да предложи нищо повече. Но той беше толкова
ненадминат като мъж, че девойките в града, твърдяха клюките, казвали, че ще се омъжат
само ако женихите им са красиви като принц Жун Лу. Императрицата вече го беше повишила
в принц, но колкото и високо да бе положението му, той не се доближаваше до нея. Той й бе
верен, тя знаеше това, но то не беше достатъчно. Никога ли сърцето й нямаше да се избави от
желанието?
Тя въздъхна и затвори книгите си. От всички човешки същества познаваше най-малко
себе си. И тъй като се познаваше толкова малко, как можеше да знае защо днес отново беше
тъй жестока към Сакота? Тя седеше неподвижна, твърде честна, за да избегне въпроса си, и
затова беше безмилостна дори към себе си, забелязвайки, че ревнува заради любовта на
детето, странна стара ревност, която водеше в миналото, когато мъртвият й син беше малък и
както това живо дете бягаше от нея и обичаше Сакота вместо нея, която беше негова майка.
„Но аз бях тази, която го обичаше — мислеше си тя — и беше мой дълг да го обуча и
възпитам. Ако беше живял повече, може би щеше да разбере...“
Но не бе живял. Тя стана неспокойна, не можеше да понесе мисълта, че синът й е мъртъв
в гробницата си. Излезе отново в градината с глициниите и се престори, че не вижда
търпеливите си придворни дами, които бяха чакали в продължение на часове пред вратата.
Въздухът беше хладен заради залеза, а ароматът бе изчезнал. Тя потрепери и спря за миг,
взирайки се във великолепието около себе си, в преливащите цветове на езерцата, в
отрупаните с виолетово стъбла, изпъстрени с бяло, в ярките златни покриви и скулптурите на
зверове върху стрехите им, в покритите с плочки алеи и алените стени. Всичко това беше
нейно, но беше ли достатъчно? Трябваше да е достатъчно, защото какво можеше да иска
повече? Тя имаше своя наследник, своя избраник. Малкият император беше на девет
годинки, висок и строен като млад бамбук. Бледата му кожата бе полупрозрачна и твърде
нежна, но волята му беше силна и той не криеше, че обича Сакота повече от царствената си
леля и приемна майка. Единственият човек, който беше по-горделив от него, бе самата
императрица. Тя не се приближаваше, за да се опита да спечели момчето, нито пък можеше
да скрие задълбочаващата се неприязън към него заради разочарованието на сърцето си.
Надигащата се борба между красивата остаряваща императрица и младия император
обхващаше целия двор, разделяйки придворните и евнусите, изправяйки ги едни срещу други
и в това разделение глупавата Сакота започна да гради слабите си мечти за власт. Тя, която
винаги е била най-слабото и плахо същество в двореца, лелееше такива мечти. От Ли Лиен-
ин императрицата чу слуха, че нейната братовчедка императрица планирала да заеме
законното си място като консорт на император Сиенфън, място, което, обявявала тя насаме,
било узурпирано от братовчедка й.
Императрицата се беше изсмяла на тази история. Все още можеше да се смее от сърце,
когато се изправеше срещу такава нелепост.
— Без съмнение тя е като котенце, изправило се срещу тигър — каза императрицата и не
обърна внимание на историята дори за миг, нито пък укори евнуха си, когато той не се
присъедини към смеха й.
Въпреки това през същата година Сакота нанесе слаб удар. Случи се през онзи
свещен ден, когато целият двор трябваше да се поклони на Източните императорски
гробници. Когато пристигна по обед с придружителите си, императрицата бе удивена, когато
разбра, че Сакота е решена да бъде първата, която да принесе жертвоприношения пред
мъртвия император Сиенфън и така да получи старшинство във всички церемонии през този
ден. Императрицата беше дошла тук с напълно подготвени тяло и дух. Беше постила целия
предишен ден, не беше яла или пила вода и бе станала по изгрев, а пред залата, където беше
медитирала през дългата и самотна нощ, я бе чакал Жун Лу заедно с другите принцове и
министри, за да я съпроводи до гробниците. Императрицата беше пренесена в своя паланкин
през необятната тъмна гора, която заобикаляше гробниците на осемте императори. Всички
пътуваха мълчаливо и в мъгливата зора дори птича песен не достигаше до ушите й. Тя бе
дошла тържествено и с благоговение, обмисляйки тежестта на поста си, народите, които се
подчиняваха единствено на нея, и как единствено върху нея пада изтощителното задължение
да ги пази от чуждите врагове, които ги заплашваха все повече и повече. Тя, която рядко се
молеше на Небето, днес се моли с цялото си сърце за мъдрост и сила, освен това отправи
молитви към предците императори като към богове, за да водят мислите и делата й,
отмятайки нефритените зърна на будистката си броеница, по едно за всяка молитва.
Изпаднала в това мрачно настроение, какъв удар беше за нея да открие, че онази глупачка
Сакота, убедена от принц Гун, който сега постоянно ревнуваше от Жун Лу, е дошла в
гробницата преди нея! Наистина, Сакота вече стоеше готова пред мраморния олтар, и то на
централното място, и когато императрицата слезе от паланкина си, тя се усмихна с малката
си зла усмивка и й направи знак да застане отдясно, докато лявото място оставаше празно.
Императрицата я погледна надменно, черните й очи бяха широко отворени, след което
пренебрегна поканата на Сакота и отиде, без да бърза, в близкия павилион. Там тя седна и
извика Жун Лу при себе си.
— Не искам да се унижавам да разпитвам никого — каза тя, когато той коленичи пред
нея. — Само ще ти наредя да занесеш това съобщение на моята сестра сърегент. Ако тя не ми
отстъпи мястото си, аз ще заповядам на императорската стража да я вдигне от него и да я
тикне в затвора.
Жун Лу се поклони до земята. След това, със студено и гордо изражение, каквото имаше
постоянно напоследък, той стана и занесе съобщението на Сакота. След това бързо се върна,
поклони се на императрицата и каза:
— Сърегентът ви получи съобщението, най-велика, и отговорът й е, че тя е на полагащото
й се място, тъй като вие сте само най-старшата наложница. Празното място отляво до нея е
за мъртвия консорт, нейната по-голяма сестра, която след смъртта си беше повишена в ранг
на старша императрица.
Императрицата изслуша това, вдигна глава и се взря в далечните тъмни борове и
издяланите от мрамор зверове. След това каза с най-спокойния си глас:
— Върни се обратно при сърегента ми със същото съобщение както предния път. Ако не
се съгласи, заповядай на императорската стража да я хване, а също и принц Гун, към когото
винаги съм била твърде снизходителна. Отсега нататък повече няма да бъда милостива към
никого.
Жун Лу стана и извиквайки стражите, които го последваха в сините си одежди и с
вдигнати копия, блестящи в десните им ръце, се приближи отново до Сакота. След няколко
минути той се върна да съобщи, че тя се е предала.
— Най-велика — каза той с равен студен глас, — мястото ви очаква. Сърегентът ви се е
преместила отдясно.
Императрицата слезе от високия си стол и тръгна с голяма тържественост км гробницата,
и без да поглежда наляво или надясно, застана в центъра и извърши церемониите с
изящество и величественост. Когато те приключиха, тя се върна тихо в двореца, без да
приема или изказва приветствия.
Животът в двореца се подобри след този конфликт и един ден следваше друг в привидно
спокойствие. Но всички знаеха, че не може да има мир между тези две жени, всяка от които
имаше своите последователи — Жун Лу стоеше до императрицата, а под него главният евнух,
а на страната на Сакота беше принц Гун, вече старец, но все още горд и безстрашен.
Краят беше сигурен, но дали щеше да се случи по същия начин, ако Жун Лу не бе
извършил лудост, неестествена и непредсказана, кой знае? Защото през есента на същата
година като отвратителна миазма се разпространи слух, че Жун Лу, верният, благороден мъж,
на когото можеше да се има най-голямо доверие, се е поддал на ухажването на една от
младите наложници на император Тунджъ, която беше останала девица, защото господарят й
бе обичал само Алуте. Когато императрицата чу за пръв път този ужасен слух за Жун Лу от
пълните устни на евнуха си, тя не можа да повярва.
— Какво, моят родственик? — възкликна тя. — По-скоро ще кажа, че аз съм глупачка!
— Почитаема — промърмори Ли Лиен-ин, хилейки се отвратително, — кълна се, че е
вярно. Императорската наложница му прави мили очи, когато се събира дворът. Не
забравяйте, че тя е достатъчно хубава и все още млада, наистина, достатъчно млада да му
бъде дъщеря, а той е на възраст, когато мъжете предпочитат жените им да бъдат на възрастта
на дъщерите. Спомнете си също така, че той така и не заобича жената, която му дадохте,
ваше величество. Не, три и три все още прави шест, а пет и пет винаги прави десет.
Но императрицата майка само продължи да се смее и да клати глава, докато избираше
сладкиш от порцелановата табла, оставена на масата до лакътя й. Но когато евнухът й донесе
доказателство няколко месеца по-късно, вече не й беше до смях. Неговият личен евнух, каза
й Ли Лиен-ин, беше издебнал една прислужница, която взела сгъната хартия от олтара във
вътрешната стая на будисткия храм. От нея я взел един свещеник и срещу заплащане я пъхнал
в урната с тамян, където пък я намерил един малък евнух и отново срещу заплащане я
занесъл до портата, където я получил слугата на Жун Лу. Всички били подкупени от
наложницата, която по този начин се направила за посмешище в името на любовта.
— Ваше величество, прочетете сама — помоли я евнухъг.
Императрицата взе парфюмирания лист. Наистина беше писмо за определяне на любовна
среща.
Ела при мен в един часа след полунощ. Нощният пазач е подкупен и ще ти
отвори третата лунна порта. Там зад касиевото дърво ще се крие моята
прислужница, която ще те доведе при мен. Аз съм цвете, което очаква дъжд.
Императрицата прочете писмото, сгъна го отново и го прибра в ръкава си, а Ли Лиен-ин
чакаше на колене пред нея, докато тя размишляваше. Защо да отлага, каза си тя, когато
доказателството беше в ръцете й? Беше толкова близо в сърцето и плътта си до Жун Лу, че
думата, изговорена от някой от двамата, поразяваше другия като стрела, изстреляна от лък.
Каквото и да се случеше, то винаги се оправяше, когато сърцето й заговореше на неговото. Тя
не можеше да му прости сега.
— Доведи ми великия съветник — заповяда тя на чакащия евнух. — А когато той дойде,
затвори вратите, дръпни завесите и забрани на другите да влизат, докато не чуеш, че удрям
този бронзов барабан.
Той стана, както винаги готов да пакости, и тръгна с такава бързина, че робата му се развя
като крила зад гърба му. За време по-малко, отколкото й бе необходимо да обуздае гнева си,
Жун Лу влезе, облечен в дългите си сини одежди, на гърдите му имаше квадратна златна
бродерия, на главата му — висока шапчица в същия златист цвят, а в ръцете му имаше парче
издълбан нефрит, което той държеше пред лицето си, докато приближаваше императрицата.
Но тя не виждаше красотата и великолепието му. Седеше на личния си трон в голямата
библиотека, алените й одежди бяха избродирани с позлатени дракони, които пълзяха към
краката й, а шапчицата й бе украсена със свежи жасминови цветове, така че около нея се
носеше несравним аромат. Тогава тя видя Жун Лу като свой враг. Дори той!
Жун Лу се приготви да коленичи като неин придворен, но императрицата му забрани.
— Седни, принце — каза тя с най-острия си глас, — и моля те, свали този нефрит. Не съм
те извикала официално. Искам да говоря с теб насаме, за да те попитам за това писмо,
сложено в ръката ми преди един час от моите дворцови шпиони, които, както знаеш, са
навсякъде.
Той не искаше да седне, дори при нейната заповед, но и не коленичи. Остана прав пред
нея и когато тя извади от ръкава си парфюмираното писмо, не протегна ръка да го вземе.
— Знаеш ли какво е това? — попита тя.
— Виждам какво е — каза Жун Лу, без да промени изражението на лицето си.
— Не чувстваш ли срам? — попита тя.
— Никакъв — отвърна той.
Тя остави писмото да падне на пода и събра ръце в сатенения си скут.
— Не чувстваш ли предателство към мен? — попита тя.
— Не, защото не съм те предал — отвърна той. След това добави: — Когато поискаш
нещо от мен, го давам. Това, което не искаш и от което не се нуждаеш, си остава мое.
Тези думи така смутиха императрицата, че тя не можа да отговори. Жун Лу чакаше в
тишина и накрая се поклони и излезе, без да поиска разрешението й, а тя не извика името
му, за да го задържи. Останала сама, тя седеше неподвижно като статуя, докато обмисляше
казаното от него. Така бе свикнала да бъде справедлива, че дори сега умът й претегляше
думите му срещу сърцето си. Не беше ли казал истината? Тя не трябваше да се вслушва
толкова бързо в евнуха. Нямаше жена в страната, чието сърце да не трепва при
споменаването на името Жун Лу. Негова ли беше вината? Не, той със сигурност стоеше над
жалката любов и омраза на нисшите обитатели на дворците. Беше се държала несправедливо
към него, защото лесно бе повярвала в предателството му към нея, която бе негов суверен. А
беше ли справедливо да го обвинява за това, че е мъж? Тя продължи да седи, обмисляйки как
да го награди с някое ново отличие и така да го задължи да й бъде верен.
Въпреки това в продължение на ден и нещо тя бе груба към Ли Лиен-ин и му говореше
кратко, а той беше благоразумен и измисли друг начин да спечели благоразположението й.
Така няколко седмици по-късно, ден след като беше провела обичайната аудиенция с
принцовете и министрите си, един евнух, но не Ли Лиен-ин, й донесе личен меморандум от
учителя на императора, Уън Тунхъ, който й пишеше, че е негово задължение да й доложи
една тайна. Тя веднага заподозря, че това отново има нещо общо с младата наложница,
защото този учител мразеше Жун Лу, който веднъж се бе държал надменно с него по време на
турнир по стрелба. Там учителят искаше да се покаже като добър стрелец и се бе провалил
ужасно, защото беше учен и имаше крехкото телосложение на учен, и изобщо не беше
стрелец.
Въпреки това императрицата майка прие меморандума, който учителят й беше изпратил
тайно. В него пишеше просто, че ако тя отиде в определен час в личните покои на
определена наложница, ще види там гледка, която ще я изненада. Той, Уън Тунхъ, не искал да
рискува главата си, като разкрие тайната, но направил това, което смятал за свой дълг,
защото, ако такъв позор останел тайна в императорския дворец, тогава какво би станало сред
народа и хората, за които императрицата била богиня?
Когато императрицата прочете меморандума, тя отпрати жалкия евнух с ръка и отиде
бързо заедно с прислужницата си в Двореца на забравените наложници, в стаята, където
живееше тази жена — наложницата, която някога беше избрала за сина си и която никога не
бе извикана.
Тя отвори леко вратата със собствените си ръце, докато около нея слугите и евнусите,
поразени от внезапната й поява, можеха само да паднат на колене и да скрият лица в
ръкавите си. След това отвори широко вратата и внезапно забеляза ужасната гледка, от която
се страхуваше. Жун Лу беше там, седнал на голям стол до маса, на която бяха наредени табли
със сладкиши и кана димящо вино. До него беше коленичила наложницата, чиито ръце бяха
поставени на коленете му докато той гледаше усмихнато към озареното й от любов лице.
Това видя императрицата. Тя усети в гърдите си такава болка и топлина от придошлата
кръв, че сложи ръце на сърцето си, за да го предпази. Жун Лу погледна нагоре и я видя. Той
продължи да седи за миг, взрял се в нея, после махна ръцете на момичето от коленете си и се
изправи със скръстени ръце, в очакване гневът на императрицата да се стовари върху него.
Императрицата не можеше да говори. Тя стоеше там и двамата се взираха един в друг, мъж
и жена, и в този миг разбра, че те се обичат един друг с толкова безнадеждна любов,
безкрайна и силна, че нищо не може да я унищожи. Тя видя, че гордият му дух не се е
пречупил, а любовта му все още е чиста, така че онова, което беше направил в тази стая,
нямаше значение за тях. Тя затвори вратата толкова леко, колкото я беше отворила, и се върна
в двореца си.
— Оставете ме за малко сама — нареди тя на евнусите и прислужниците си и помисли
над сцената, която беше заварила. Не, тя не се съмняваше в любовта и верността му, но тук
беше злината — в някакъв смисъл той беше обикновен мъж от плът и кръв. Плътта беше
наложила желанията си дори върху него и той се бе предал. Дори той, прошепна тя, дори той
не е толкова велик, че да понася самота като моята.
Слепоочията я боляха. Тя усети, че шапчицата тежи на главата й, свали я и я остави на
масата, след което потърка челото си с ръце.
Би било хубаво да знае, че заради нея той можеше да се отрече от обикновената плът на
обикновения човек! Нейната собствена самота щеше да бъде по-лека, ако знаеше, че въпреки
че стои под нея, той й е равен по величие.
Тук мислите й обиколиха света, за да намерят Виктория, английската кралица която,
въпреки че никога не я беше виждала, смяташе за своя сестра владетелка и я наричаше така
по време на тайното им общуване. „Дори като вдовица, сестро, ти си по-щастлива, отколкото
аз някога съм била. Смъртта отне твоята любов неопетнена. Не са те заменили с някоя
глупава жена.”
Но Виктория не можеше да я чуе. Императрицата въздъхна, сълзи се търкулнаха по бузите
й и паднаха като скъпоценни камъни върху гърдите й, а любовта се оттегли от сърцето й.
„Преди мислех, че съм сама — каза си тя най-мрачно. — Но сега разбирам истинската
дълбочина на самотата.”
Времето отминаваше, докато тя седеше и размишляваше, и с всеки изминал миг тъмното
разбиране на пълната самота пронизваше душата й, докато накрая тя се изпълни с горчивина.
Императрицата отново въздъхна, избърса сълзите си и като че ли излизаше от транс, стана от
трона си и тръгна насам-натам из голямата величествена зала. Сега можеше да мисли за
дълга си и за наказанието, което трябваше да наложи на Жун Лу, ако беше справедлива. А тя
беше справедлива и винаги щеше да бъде, еднакво към всички.
На следващия ден по време на ранната аудиенция, преди изгрев, тя обяви с императорски
указ, че великият съветник Жун Лу от този момент се отстранява от всички длъжности и се
оттегля напълно от императорския двор. Не му беше повдигнато никакво обвинение, нямаше
и нужда, защото слуховете вече бяха отнесли новината за нейното откритие далече отвъд
двореца.
Призори тя седна на Драконовия трон, който беше взела за себе си, след като синът й бе
починал, а министрите и принцовете стояха пред нея, всеки на мястото си, и когато чуха, че
техният събрат е осъден така, никой не пророни и дума. Лицата им бяха мрачни, защото, ако
някой, стоящ толкова високо, колкото Жун Лу, можеше да падне толкова ниско, значи, никой
от тях не беше в безопасност.
Императрицата видя израженията им и не направи никакъв знак. Ако любовта не можеше
да я предпази, страхът щеше да бъде нейното оръжие. Тя управляваше в самота, никой не
беше близо до нея и всички се страхуваха.
Но страхът не бе достатъчен. През втората луна на следващата година принц Гун се
нагърби със задача, която беше неприятна, но той бе принуден. Един студен пролетен ден
след аудиенцията принц Гун помоли да бъде изслушан насаме, услуга, за която отдавна не
беше молил. Императрицата бе нетърпелива да напусне залата за аудиенции и да се върне в
двореца си, защото беше планувала да прекара деня си в градините си, където сливовите
цветчета напъпваха от пролетната топлина. Въпреки това тя беше принудена да се съобрази с
този принц, тъй като той беше неин главен съветник и неин посредник с още по-
взискателните бели хора. Тези чужденци харесваха принц Гун и му се доверяваха и здравият
разум караше императрицата да се възползва от доверието им в принца. Затова тя остана и
когато другите принцове и министри излязоха, принц Гун пристъпи напред и се поклони
кратко, както обичайно, преди да заговори така:
— Ваше величество, не идвам тук заради себе си, защото бях награден значително от
вашата щедрост по-рано. Сега призовавам величието ви заради вашия сърегент, вдовстващата
императрица.
— Болна ли е тя? — попита императрицата с умерен интерес.
— Наистина, ваше величество, може да се каже, че тя боледува от твърде много умствена
преумора — отвърна принц Гун.
— Каква е тази преумора? — каза императрицата, все още сдържана.
— Ваше величество, не зная дали е стигнало до ушите ви това, че евнухът Ли Лиен-ин е
станал надменен извън всякакви граници. Той дори се нарича „господар на девет хиляди
години” — титла, която бе дадена първо на онзи зъл евнух от двора на император Джу
Йоудзяо (Предпоследният император от династията, управлявал от 1620 г. до 1672 г.) от династията Мин.
Ваше величество, знаете, че такава титла означава, че евнухът Ли Лиен-ин се поставя на
второ място след самия император, който единствен е господар на десет хиляди години.
Императрицата се усмихна студено.
— Аз ли съм виновна за това как нисшите придворни наричат онзи, който е техен
господар? Този евнух ги управлява от мое име. Това е негов дълг, защото как мога аз да се
занимавам с дребните дела на домакинството ми, когато нося на плещите си бремето на
страната и поданиците си? Онзи, който управлява добре, винаги бива ненавиждан.
Принц Гун събра ръце и задържа очите си на нивото на императорската табуретка, но
устните му бяха строги.
— Ваше величество — каза той, — ако нисшите дворцови служители бяха онези, които се
бунтуваха, аз нямаше да стоя тук пред Драконовия трон. Но онази, към която този евнух е
най-груб, най-жесток и наистина най-надменен, е самата вдовстваща императрица регент.
— Наистина — отбеляза императрицата,—защо моята сестра регент не ми се оплаче
лично? Не съм ли щедра към нея по всякакъв начин, някога отказвала ли съм да изпълня
дълга си към нея? Не мисля! Ако тя не може да изпълни церемониите и обредите, то е,
защото здравето й е крехко, тялото й е слабо, а умът потиснат. Трябваше аз да извършвам
онова, което тя не можеше. Ако ще се оплаква, нека да е на мен.
След това тя отпрати принца с вдигната във въздуха дясна ръка и той можеше само да си
тръгне, наясно с недоволството й.
Въпреки това за императрицата денят беше провален. Тя нямаше настроение да върви из
градините, въпреки че въздухът беше освежен след скорошните прашни бури, а слънцето
светеше ярко, без да го закрива дори един облак. Не, тя отиде в един отдалечен дворец,
където се усамоти, увита в наметалото на огромната си самота. Тя вече не мечтаеше за любов
и й оставаше само страхът. Но страхът трябваше да бъде абсолютен, защото иначе също
нямаше да бъде достатъчен. Никой не трябваше да смее да се оплаче от нея или от онези,
които й служеха. Тя щеше да заглуши всеки език, който не я хвалеше. Но все пак
предпочиташе милосърдието, ако то можеше да бъде достатъчно.
Затова тя отиде, придружена от придворните си дами, до будисткия храм, намиращ се в
рамките на Забранения град, и запали благовонна пръчица пред любимата си богиня Гуанин.
Там, в мълчанието на собственото си сърце тя се помоли на богинята да я просвети и научи
на милосърдие и освен това Сакота да се пробуди за благодатта на милосърдието, което й се
оказваше, за да може животът й да бъде пощаден.
Укрепнала от молитвите, след това императрицата изпрати вестоносци в Източния
дворец, които да обявят пристигането й. Тя отиде там по здрач и откри Сакота да лежи в
леглото си под юрган от кехлибарен сатен.
— Бих станала, сестро — оплака се Сакота на висок глас, — само че днес краката ми не
ме слушат. Ставите толкова ме болят, че не смея да помръдна.
Императрицата седна в големия стол, който беше поставен за нея, и отпрати придворните
си дами, така че да остане насаме с тази слаба жена. Когато останаха само двете, тя заговори
направо, както беше свикнала от детството им, прекарано под един покрив.
— Сакота — каза тя, — няма да приема оплакванията, изказани пред други. Ако не си
доволна, кажи ми сама какво искаш. Ще направя какаото мога, но ти няма да разрушиш
двореца ми отвътре.
Дали принц Гун беше вменил чужда сила на тази глупава жена, или тя беше подтикната
от собственото си отчаяние, кой можеше да знае? Защото, когато чу тези думи, тя се надигна
на лакът, погледна императрицата с навъсен погледи каза:
— Ти забравяш, че аз се намирам над теб, Орхидея, по право и по закон. Ти си
узурпаторката и има хора, които ми го казват. Аз имам приятели и последователи,
въпреки че ти смяташ, че нямам!
Ако някое котенце се бе превърнало в тигрица, императрицата нямаше да е по-изненадана
от сега. Тя стана от стола си, изтича до Сакота, сграбчи я за ушите и я разтърси.
— Защо, жалък червей такъв? — извика тя иззад стиснатите си зъби. — Неблагодарна
глупачка, към която бях твърде добра...
Но при тези думи Сакота протегна шията си и ухапа императрицата по месестата долна
част на палеца и стисна зъби, докато императрицата не се принуди да охлаби захапката й със
сила, а кръвта не потече по китката й и не закапа върху императорско жълтата й роба.
— Не съжалявам — бърбореше Сакота. — Само се радвам. Сега знаеш, че не съм
беззащитна.
Императрицата не обели и дума. Тя взе копринената кърпичка от нефритеното копче на
рамото си и я уви около наранената ръка. След това, отново без да каже нищо, се обърна и
излезе най-величествено от стаята. Отвън се бяха насъбрали евнусите и прислужниците, а
ушите им бяха долепени до вратата. Сега всички се отдръпнаха назад и придворните й дами,
които стояха наблизо с мрачни лица и изплашени погледи, можеха само да се поклонят тихо,
докато тя ги подминаваше, и след това да я последват, защото кой смееше да се държи
непочтително, когато императорската тигрица отива на война?
Колкото до императрицата, тя се върна в собствения си дворец. По средата на нощта, след
дълго и самотно обмисляне, свила болната си ръка до гърдите, тя удари сребърния гонг,
който извикваше Ли Лиен-ин. Той дойде сам и застана пред нея. Двамата бяха толкова
близки, че той винаги стоеше близо до нея и бе разбрал чрез слухтящите уши какво се е
случило.
— Ваше величество, ръката ви боли — каза той.
— Да — отвърна тя. — В тези женски зъби има змийска отрова.
— Нека превържа раната ви — предложи той. — Моят чичо, вече покойник, ме научи. Той
беше лекар.
Тя му позволи да махне копринената кърпичка и той го направи внимателно, наливайки
гореща вода от чайника, стоящ върху мангала, в леген и добавяйки
студена вода, достатъчно, за да направи тази в легена с телесна температура. След това,
докато водата разтваряше засъхналата кръв, той изми ръката й и я подсуши с кърпа.
— Можете ли да понесете още болка, ваше величество? — попита той.
— Трябва ли да питаш? — отвърна тя.
— Не — каза той.
После взе един въглен от мангала между дебелия си палец и показалец и го притисна към
раната й, за да я почисти. Тя не се дръпна, нито изпъшка. След това той хвърли въглена и
отвори кутията, която тя му посочи, избра от нея чиста бяла копринена кърпичка и отново
превърза ръката й.
—Малко опиум тази вечер, ваше величество — предложи той, — и до утре болката ще е
изчезнала.
— Да — каза тя небрежно.
Той остана да чака, докато тя мислеше, привидно забравила за болящата я ръка. Накрая
заговори.
— Ако в някоя градина има вреден плевел, какво друго може да се направи, освен той да
се изкорени напълно?
— Наистина, какво друго? — съгласи се той.
— Уви — каза тя, — мога да разчитам само на човека, който ми е най-верен.
— Това съм аз, вашият слуга — каза той.
Те си размениха дълги погледи, след това той се поклони и си тръгна.
Тогава тя извика прислужницата си, която приготви лулата й с опиум и й помогна да си
легне, и вдишвайки сладникавия дим, императрицата се отдаде на сън без сънища.
На десетия ден от същия месец Сакота, вдовстващата императрица, се разболя от
внезапна и необичайна болест, която не можеше да бъде излекувана при цялото усърдие на
дворцовите лекари. Преди лекарствата им да достигнат до важните й органи, тя издъхна,
тресяща се от силна вътрешна болка. Един час преди да умре, тя вече знаеше съдбата си,
стана от леглото и поиска писар, на когото издиктува този указ, за да бъде изпратен, след
като умре. Това бяха последните й думи:
Въпреки че имам здраво тяло и си представях, че със сигурност ще доживея до
дълбока старост, вчера бях покосена от незнайна болест, извънредно болезнена, и
сега изглежда, че ще напусна този свят. Нощта приближава и всяка надежда е
изгубена. Аз съм на четирийсет и пет години. В продължение на двайсет години
заемах високата длъжност регент на империята. Бяха ми присъдени много титли
и награди заради добродетелите и благоприличието ми. Тогава защо да се
страхувам от смъртта? Моля само обичайните двайсет и седем месеца на траур
да се намалят на двайсет и седем дни, за да може спестовността и
уравновесеността, в които живях, да отбележат и края ми. През целия си живот
не съм искала пищност или суетна показност, не ги искам и за погребението си.
Този указ беше изпратен от принц Гун от името на мъртвата и императрицата не каза
нищо, въпреки че знаеше, че тези последни думи я укоряват заради нейното разточителство и
любовта й към красотата. Въпреки това тя държеше насъбраната горчивина в сърцето си и
когато след още една година ново бедствие порази страната, тя се възползва от възможността
отново да обвини принц Гун. Ето в се състоеше то. Французите си бяха присвоили
провинция Тонкин като военна плячка и когато императрицата изпрати флота от китайски
джонки по река Мин, за да ги изгони, чужденците удържаха победа и разбиха флота й. От
това императрицата изпадна в силна ярост и със собствените си ръце написа указ,
обвиняващ принц Гун в некомпетентност, а защо не и в държавна измяна, и въпреки че
направи думите си меки и пълни със снизхождение, ударът беше суров. Тя написа следното:
Оценяваме миналите заслуги на принц Гун и затова милосърдно ще му позволим
да запази наследствената си титла и всички приходи, свързани с нея, но с
настоящия указ му се отнемат всички други служби, както и двойната заплата.
Заедно с принц Гун императрицата уволни и неговите няколко сътрудници. На негово
място назначи принц Чун, съпруга на сестра си и баща на малкия император, а заедно с него
— принцове, избрани от нея. Членовете на нейния клан бяха ядосани, защото така тя беше
направила принц Чун държавен глава под нейното пряко командване, и те се страхуваха, че
той ще създаде собствена династия, узурпирайки тази на Тунджъ. Но императрицата не се
страхуваше от никого на земята или на небето. Враговете й си бяха отишли и в самотната си
горделивост тя караше онези, които й се противопоставят, да замълчат. Но беше твърде
благоразумна, за да се проявява като тиранин без причина и когато цензорът Ер Сун й
изпрати меморандума си, в който заявяваше, че ако на принц Чун се даде толкова много
власт, тогава Великият съвет става безсмислен, тя си спомни, че този цензор е добър и
порядъчен човек, с еднократен мандат като областен управител на Манджурия и след това
като областен управител на Съчуан, и му отговори внимателно. В указ, който нареди да бъде
изпратен до всички части на страната, тя отбеляза, че според закона и обичая не е редно
кръвен принц да получава толкова много власт, колкото беше дала на принц Гун. Но тя бе
принудена да използва всяка помощ, която можеше, за да възстанови страната до предишната
й сила и слава. Още повече, отбеляза императрицата, че сегашното назначение на принц Чун
е само временно. Тя завърши указа си така:
Вие, принцове и министри, не разбирате колко огромни и неизброими са
проблемите, с които ние трябва да се справяме сами. Колкото до Великия съвет,
нека съветниците се въздържат от това да превръщат поста на принц Чун в
извинение да бягат от отговорностите си. В заключение, ние бихте желали за в
бъдеще нашите министри да уважават повече причините за действията на своя
суверен и да се въздържат да ни безпокоят с недоволните си оплаквания. Затова с
този документ исканията на подателя се отхвърлят.
Неин навик бе да пише с обикновен твърд изказ, без разточителни церемониални слова и
когато министрите и принцовете получиха указа, останаха безмълвни. В тази тишина
императрицата управлява седем години, като абсолютен, но милостив тиранин.
***
БЯХА ДОБРИ ГОДИНИ. Императрицата, заобиколена от мълчанието на принцовете и
министрите си, даваше много малко аудиенции. Въпреки това тя спазваше строго
церемониите и се съобразяваше с желанията на поданиците си. Тя провъзгласяваше всички
фестивали и разрешаваше много празници, и Небето одобряваше царуването й, защото през
всички тези години нямаше нито наводнения, нито суша, а реколтата беше изобилна. Нито
пък някъде в империята й се водеше война. Нейните чуждестранни врагове държаха
завладените си позиции на далечни места, но не се впускаха в битки. Още повече че, тъй
като тя управляваше в страх, поданиците й не донасяха слухове до ушите й, а съветниците
криеха колебанията в умовете си.
В такова спокойствие императрицата можеше да се отдаде напълно на сбъдването на
мечтата си. Тя беше да довърши строежа на новия летен дворец. Императрицата оповести
волята си и когато хората я чуха, изпратиха дарове от злато и сребро, а провинциите удвоиха
данъците си. Тя също така не позволи на никого да мисли, че мечтата й се отнася само за нея.
В указите, които пишеше като писма на поданиците си, тя им благодареше и обяви, че
летният дворец ще бъде нейното убежище, когато предаде трона на законния му наследник,
Гуансю, младия император, който беше неин племенник и приемен син, което щеше да
стори, обеща тя, веднага щом той изпълнеше седемнайсетата си година.
По този начин императрицата представи мечтата си дори по-справедлива пред народа. И
така й се струваше и на нея. Като приятно удоволствие тя прекарваше времето си в
проектиране и строене на огромни зали на великолепие и красота, за да задоволи душата си,
за които избра древното място, където се бяха намирали и дворците на император Циенлун.
Този император, който бе силен син на силна майка, беше построил дворците по желание на
майка си. Възрастната дама някога беше посетила Ханджоу, град на истинска красота, и се бе
възхищавала на големите къщи за отдих там, докато нейният син, Циенлун, не бе обявил, че
ще й построи подобна извън стените на Пекин. Това беше неговият Летен дворец, който той
бе построил с голяма елегантност и удобство и бе събрал в него съкровища от целия свят. Но
всичко това беше унищожено по заповед на англичанина лорд Елгин и сега там стояха само
мъртвите руини.
Това място избра императрицата, изпълнявайки не само собствената си мечта, но и
възстановявайки мечтите на предните императори. С ненадминат вкус тя включи в плановете
си Храма на десетте хиляди буди, който Циенлун беше построил и който чужденците не бяха
унищожили, бронзовите павилиони, които огньовете им не бяха погълнали, както и
красивото спокойно езеро. Но тя нямаше да възстановява или да премахва другите руини.
Нека стоят, каза си тя, заради спомените, за да отвеждат умовете на хората към мисли за края
на живота и за това как всички дворци може да бъдат унищожени от времето и враговете.
Близо до югоизточната част на езерото тя проектира и нареди да построят нейните
собствени дворци, където тя и императорът да могат да живеят отделно, но не много далече
един от друг. Тя също така построи там голям театър, където да се наслаждава на любимото
си забавление, а близо до мраморните порти с покриви от сини плочи постави залата за
аудиенции, защото дори по време на ваканциите, каза тя, владетелят трябва да бъде готов да
изслушва министрите и принцовете. Тази зала за аудиенции беше величествена и много
голяма, украсена с дърворезби и истински старинни лакирани мебели и орнаменти, а върху
стъклените й врати беше нарисуван огромен йероглиф на дълголетието. Пред залата се
простираше мраморна тераса, чиито широки мраморни стъпала водеха към езерото. На
самата тераса бяха поставени бронзови птици и зверове, а през лятото копринени навеси
закриваха широките веранди.
На запад императрицата построи дома си, зала след зала, заобиколени от широки веранди
с колони, сред които обичаше да се разхожда в размишления. Когато валеше дъжд, тя вървеше
напред-назад, за да наблюдава замъглените води на езерото и мокрите кипариси. През лятото
заповядваше да постелят благоуханни рогозки от сладка трева в дворовете и те ставаха
нейните стаи под открито небе, пълни с алпинеуми и цветя, а от всички цветя тя все още
обичаше най-много малките зелени орхидеи, на които бе кръстена като дете. Покрай езерото
тя построи коридор с мраморни колони, дълъг километър и половина, където също обичаше
да се разхожда, за да наблюдава планинските си божури, дивите ябълки, олеандрите и
наровете. С нарастваща страст тя обичаше красотата, защото тя и само тя, казваше си
императрицата, бе достатъчно добра и чиста, за да заслужава нейната любов.
Окуражена от готовността на народа си, императрицата продължи дръзко с
великолепието. Царственото й легло беше закрито с императорско жълти сатенени завеси,
върху които тя нареди да бъдат избродирани от най-изкусните бродирачки облак летящи
феникси. От целия Западен свят тя събра часовници за собствено забавление, златни
часовници със скъпоценни камъни. Някои бяха направени с изкусни украшения от птици,
които пееха, някои с петли, които кукуригаха, а други бяха поставени върху потоци течаща
вода, която движеше колелцата им. Но освен всички играчки тя си направи библиотека, на
която завиждаха и най-големите учени, и никога не престана да чете книги.
Навсякъде, където и да отидеше, тя виждаше в далечината сините води на езерото. В
средата му имаше остров, на който беше построен храм на Царя на драконите (Китайски бог на
водата и метеорологичното време), към който водеше мраморен мост със седемнайсет свода. На
този остров също така имаше малък пясъчен плаж, където, наполовина потънала в пясъка,
стоеше бронзовата крава, поставена там от Циенлун, която стоеше на пост в продължение на
столетия, за да предпазва от наводнения. Императрицата заповяда да построят много
мостове, за да може да ходи където си иска, но един от тях тя обичаше повече от всички
други, гърбаво мостче, което се издигаше девет метра във въздуха. Тя обичаше да стои там, на
високото, и да се вглежда над водата към покривите, пагодите и терасите на огромното си
владение.
Успокоена от красотата, тя остави годините да се точат, докато един ден нейният евнух,
чието задължение бе да й напомня за онова, което е забравила, я помоли да си спомни, че
младият император Гуансю, нейният племенник, вече почти е изпълнил седемнайсетата си
година и затова тя трябва да му избере консорт. През този ден императрицата наблюдаваше
довършването на нова пагода, която беше проектирала, за да увеличи височината на един
планински връх зад Летния дворец. Въпреки това тя веднага разбра, че Ли Лиен-ин е прав и
че не трябва повече да отлага сватбата на престолонаследника. Какво внимание беше
обърнала на избирането на консорт за истинския си син! Тя не изпитваше нужда да се грижи
за това сега, само трябваше да избере жена, която винаги да е вярна на нея като императрица
и освен всичко друго да не прилича на Алуте, която беше обичала господаря си твърде много.
— Искам само спокойствие — каза императрицата на Ли Лиен-ин. — Назови ми няколко
девойки, които знаеш, че няма да обичат племенника ми така, както Алуте обичаше сина ми.
Не мога повече да понеса съперничеството. Не искам да ме притесняват любовта и омразата.
След като видя, че на Ли Лиен-ин, който беше надебелял, изглежда, не му бе удобно да
стои коленичил пред нея, тя му предложи да седне и да си почине, докато се сети за
подходящи имена. Огромният евнух с удоволствие се подчини, като пуфтеше, въздишаше и си
вееше, защото времето беше твърде топло за пролетен ден и навсякъде дърветата и храстите
цъфтяха рано.
— Ваше величество — каза той след малко, — защо не изберете онази добра и
обикновена девойка, която е дъщеря на брат ви, херцог Гуей Сян?
Императрицата плесна одобрително с ръце, хвърляйки към лицето на грозния си слуга
поглед на привързаност.
— Защо не се сетих за нея? — отвърна императрицата. — Тя е най-добрата от младите ми
придворни дами, мълчалива и пъргава, скромна и изцяло отдадена на мен. Тя е моята
любимка, смея да кажа, защото мога да забравя напълно за нея!
— А императорски наложници? — попита Ли Лиен-ин.
— Назови ми няколко красиви момичета — рече тя безгрижно, а очите й вече бяха
вдигнати към заострения връх на пагодата, издигащ се над боровете. — Само нека да бъдат
глупави—допълни.
На това евнухът отвърна:
— Областният управител на Кантон заслужава награда, ваше величество, за това, че
държи под контрол бунтовниците, които винаги са готови да вдигнат въстание в южните
провинции. Той има две дъщери, едната е красива, а другата — дебела, но и двете са глупави.
— Аз ще ги назова — каза императрицата също толкова безгрижно. — Ти подготви указа.
Така инструктиран, Ли Лиен-ин се изправи с пъшкаше и въздишки, докато тя му се
смееше, което му достави удоволствие, и той промърмори, че неговият Стар Буда не трябва
да се безпокои, защото той ще уреди всичко и тя трябва само да се появи в деня на
венчавката.
— Ти! — скара му се тя, посочвайки го с кутрето си, на което носеше предпазител с
рубин. — Как смееш да ме наричаш Стар Буда?
— Ваше величество — отвърна той, пъшкайки и задъхвайки се, — така ви наричат хората
навсякъде, откакто измолихте дъжд миналото лято.
Наистина предната зима не бе паднал никакъв сняг, небесата грееха безмилостни като
син сапфир през цялата пролет и дори през лятото не бе паднал никакъв дъжд. Тогава
императрицата обяви пост и молитва, самата тя се молеше и постеше и заповяда на целия
двор да последва примера й. На третия ден Буда се предаде, небесата се смилиха и рукна
дъжд. Щастливите хора изтичаха на улицата, започнаха да пият благословения дъжд, измиха
ръцете и лицата си и похвалиха императрицата си за нейната власт дори над боговете,
викайки:
— Тя е нашият Стар Буда!
Оттогава главният евнух винаги я наричаше Стария Буда. Това бе огромно ласкателство и
тя го знаеше, но въпреки това й харесваше. Старият Буда! Това беше най-високото име, с
което хората можеха да нарекат владетеля си, защото то значеше, че го възприемат като бог. А
тя вече бе забравила, че някога е била жена. На възраст петдесет и пет, тя беше същество,
различно от мъжете и жените, и отвъд всички тях, както самият Буда.
— Хайде де — каза тя през смях. — Какво ще кажеш после, ужасен човек такъв!
Но когато той си тръгна, тя заскита насам-натам, самотна сред приказните градини,
които беше направила, слънцето огряваше красивото й застаряващо лице и блестящите
одежди, които обичаше да носи. На разстояние, което сега тя изискваше, я следваха
придворните й дами както обикновено като ято пеперуди, Сватбеният ден наближаваше,
злополучен ден, който не беше благословен от Небето. Поличбите не бяха добри. Предната
нощ страшен вятър беше задухал от север и бе разкъсал навеса от рогозки, който евнусите
бяха изградили, за да покрият големия входен двор на Забранения град, мястото, което
императрицата бе избрала за сватбените церемонии. Зората се разпука сива и мрачна, рано
сутринта падна дъжд и небесата бяха безмилостни. Червените сватбени свещи не искаха да
се запалят, а сладкишите се бяха размекнали от влагата. Когато булката влезе в просторния
двор и зае мястото си до младоженеца, той отвърна глава, за да покаже неприязънта си, а
императрицата, виждайки го да обижда така онази, която му е избрала, не можеше да скрие
яростта си по друг начин, освен с такова усилие, че гневът й се обърна навътре, закипи във
вените й и се вкорени в сърцето й като горчива безсмъртна омраза към племенника й, който
смееше да й се противопоставя. Той седеше там — високо, но бледо и кльощаво момче,
слабак, по чието лице все още нямаше брада, а ръцете му бяха твърде нежни и винаги
трепереха, но все пак упорстваше! Това беше наследникът, когото бе избрала за трона!
Неговата слабост беше укор към нея, а упоритата му воля — неин враг. Така беснееше тя
тайно, докато по жълтеникавите бузи на младата булка течаха сълзи.
Обредите продължиха, но императрицата изглеждаше безразлична и когато денят свърши,
тя напусна Забранения град и се върна в Летния дворец, който от сега нататък щеше да бъде
неин дом.
Оттам през първия месец на петдесет и шестата си година тя обяви чрез указ, изпратен
към народа, че още веднъж се оттегля от регентството и че сега императорът ще стои сам на
Драконовия трон. Колкото до нея, заяви императрицата, тя се оттегляше от Забранения град.
Така и направи, още същия месец премести всичките си съкровища в Летния дворец с
намерението да живее и да умре там, против волята на всичките си принцове и министри. Те
я молеха да държи поне с една ръка юздите на империята, защото императорът, заявиха те,
бил вироглав и със слаба воля, опасна комбинация от своеволие и отстъпчивост.
— Твърде много се влияе от учителите си Кан Йоу-уей и Лян Цичао — казваха те.
— Освен това, ваше величество, той обича твърде много чуждестранните играчки —
допълни главният цензор. — И до днес младият император, въпреки че вече е женен мъж,
стои сред влакчетата си играчки и навива ключетата им или пък пали в тях малки огньове, за
да види как препускат по релсите играчки. Съмняваме се, че това е само игра. Страхуваме се,
че планира да построи тези чужди железни пътища върху нашата древна земя.
Тя им се изсмя, твърде весела от това, че се бе отърсила от грижите и задълженията си.
— Това е ваш проблем, министри и принцове — обяви тя. — Правете каквото искате с
младия си суверен и ме оставете на мира.
Те бяха притеснени до последния човек, още повече защото принц Гун и Жун Лу бяха
пропъдени от двора.
— Но ще ни разрешите ли да идваме при вас, ако нашият млад император не ни с слуша?
— попитаха те. — Не забравяйте, ваше величество, че той се страхува само от вас.
— Не се намирам в друга държава — каза тя, все още закачливо. — А само на петнайсет
километра от града. Имам своите евнуси, шпиони и придворни. Няма да оставя императорът
да вземе главите ви, смея да кажа, докато знам, че сте ми верни.
Големите й очи блестяха, докато говореше, а устните й, все още червени като самата
младост, се извиваха, усмихваха се и ги подмамваха и виждайки доброто й настроение,
посетителите се успокоиха и си тръгнаха.
Тя остави годините отново да се изтъркулят, въпреки че държеше тайно властта си чрез
шпиони във всеки дворец. Така тя научи, че младият император не обича обикновения си
консорт, че двамата се карат, а той се обръща към двете си наложници — Перлената и
Лъскавата.
— Но те са глупави — й каза Ли Лиен-ин, докато споделяше ежедневните клюки. — Не
трябва да се боим от тях.
— Но те ще го развратят — каза тя равнодушно. — Нямам надежда за него или за който и
да било друг мъж.
Тя се престори, че това не я засяга, но за миг черните й очи се натъжиха и потъмняха.
— О, добре — рече тя, стана и обърна глава настрани.
Но императрицата можеше да бъде рязка в заповедите си, както всеки владетел. Когато
принцовете от нейния клан Йехънала поискаха чрез меморандум принц Чун, бащата на
императора, да бъде повишен в звание и така да бъде дадена възможност на императора да
покаже синовна преданост, като постави баща си по-високо от себе си в реда на
поколенията, тя отказа. Не, императорският род трябваше да минава през нея, а не през
някой друг. Гуансю беше неин осиновен син, а тя беше императорската предшественица. Но
със старото си благоприличие тя отказа внимателно, за да не нарани принц Чун, когото беше
избрала за съпруг на сестра си преди толкова много години. Тя похвали принца, спомена
неизменната му вярност и след това отбеляза, че самият той не би приел тази чест, защото е
твърде скромен.
Когато съм искала да окажа специална чест на този принц — пишеше тя в
императорския си указ, — той я отказваше със сълзи на очи. Отдавна му дадох
правото да пътува в носилка със завеси от кайсиево жълта коприна от
императорски ранг, а той нито веднъж не го е направил. Така той доказва
верността си и самопожертвователната си скромност към моя народ, както и
към мен.
Уви, няколко кратки години след като този указ беше издаден, благородният принц легна
смъртно болен. Императрицата беше толкова спокойна и в мир със себе си, че се показа
безразлична и дори не го посети, въпреки че той беше неин императорски девер. Тогава
цензорите й напомниха за дълга й, което я разгневи, така че тя им нареди да си гледат
работата, защото тя знаеше какво трябва и какво не трябва да прави. Въпреки това,
подтиквана от гнева си, тя наистина посети принц Чун и го правеше често, докато накрая,
през следващото лято, той не почина. В нейния указ за смъртта на принц Чун тя го похвали
за съвършеното изпълнение на задълженията му като управител на двореца,
главнокомандващ на флота и манджурските сухопътни сили — всички длъжности, които му
бе дала. Тя лично провери подробностите около погребението и подари на покойния свещено
покривало, с което да бъде увит в ковчега, на което нейната прислужница беше избродирала
много будистки молитви за душата му. Когато той бе погребан, тя издаде още една заповед,
засягаща мъртвия принц. Нареди да разделят двореца му на две части, едната да стане зала
на предците на неговия клан, а другата, където беше роден младият император и откъдето го
беше отнесла тайно набързо преди толкова години, сега тя обяви за императорско светилище.
Така точещите се години приближиха най-почитаната зора, когато императрицата щеше да
отпразнува шейсетия си рожден ден. С ненадмината енергичност тя бе завършила Летния
дворец, нейният дом на красота и спокойствие, предназначен за старините й. Със заповеди,
които дори младият император не смееше да оспори, тя беше взела пари от държавните
съвети и накрая, когато всичко беше готово, последното й хрумване беше да построи голяма
мраморна лодка в средата на езерото, свързана със сушата посредством мраморен мост.
Откъде щяха да дойдат средствата за всичко това? Императорът въздъхна и поклати
угрижената си глава, когато получи съобщенията й.
Този път той се осмели да й напише писмо със съмненията си, изразени с най- изящни и
синовни думи. Но тя изпадна в един от най-силните си пристъпи на ярост, разкъса листовете
от копринена хартия и ги хвърли във въздуха над главата си, а когато те се посипаха по пода,
нареди на един евнух да ги измете и да ги хвърли в кухненското огнище.
— Моят мързелив племенник знае къде са парите! — извика тя, защото сега, в нейната
напреднала възраст, ако й се откажеше нещо или пък изпълнението на някоя нейна заповед
се забавеше, тя се отдаваше на крясъците, писъците и избухванията, на които се беше
наслаждавала само в детството си. Всички бяха учудени да я видят такава и само Ли Лиен-ин
можеше да успокои тези й настроения.
— Кажете къде са парите, ваше величество — каза той, дишайки трудно заради астмата
си. — Кажете къде са и ще ги имате.
— Е, плямпало такова — извика тя. — Има толкова много непохарчени пари в хазната на
Военноморския флот.
Вярно беше, че милиони долари в сребърни кюлчета лежаха в хазната на флота, за което
имаше добра причина. През тези години хората джуджета от островите в източните морета
също заплашваха китайските брегове. Тези островитяни бяха хора, свикнали с корабите и
моретата, докато китайците бяха свързани със земята и нямаха много кораби, освен старите
тежки джонки, върху които живееха рибарските семейства и водните търговци, а джонките
можеха да се движат само нагоре и надолу покрай бреговата линия. Но хората джуджета,
както китайците наричаха японците, се бяха научили да правят като западните железни
параходи, на чиито палуби слагаха оръдия, както правеха белите хора. С голямо безпокойство
достойните китайски граждани бяха събирали заедно средства и ги бяха давали първо на
императрицата, докато бе регент, а после на императора, казвайки, че тези пари трябва да
послужат за дострояването на нов флот, чиито кораби да бъдат от желязо и на палубите им да
бъдат поставени чуждестранни оръдия, за да може, когато островитяните нападнат, да бъдат
отблъснати.
— Защо ни е да се боим от онези джуджета? — беше казала императрицата със силно
пренебрежение. — Не могат да направят повече от това да тероризират бреговете ни, защото
нашият народ никога няма да ги остави да се придвижат във вътрешността на страната.
Безумие е да харчим добри пари за чуждестранни кораби, които не са по-хубави от
играчките, с които си играеше моят племенник, когато беше дете, и все още си играе, както
чувам.
След като прочете съобщението на императора и го разкъса на парченца, летящи във
въздуха, тя каза:
— Мисля, че племенникът ми иска тези кораби за свои играчки, но този път, за да плава с
тях по море. Така той иска да похаби императорската хазна.
Тя беше толкова упорита, че накрая императорът се предаде, въпреки съвета на
наставниците си, и тя построи мраморната си лодка. Сега императрицата планираше да
проведе церемониите по случай шейсетия си рожден ден на нея. През десетия лунен месец
на същата година всичко беше организирано, трийсетте дни тържества, празник за целия
народ и много награди и почести, които щяха да бъдат присъдени на верните й поданици. За
да може да плати за тези огромни празненства, служителите бяха приканени да дадат на
императрицата една четвърт от годишните си заплати и тя обяви, че е готова да приема
парични подаръци преди рождения си ден, за да може всички да се насладят на тържествата
и пиесите.
А в сърцето си императрицата майка планира едно удоволствие лично за себе си. През
тези години, докато Жун Лу бе пропъден, защото някога беше приел любовта на самотната
наложница, тя не бе виждала лицето му. Сега наложницата беше мъртва и императрицата
откри, че гневът й също е изчезнал и погребан с тази жена, затова нямаше причина да
продължи да се наказва, като наказва онзи, когото все още обичаше повече от всички други.
Тя бе прехвърлила възрастта за любов и двамата с Жун Лу можеха отново да бъдат приятели,
родственик и родственица. Тя най-накрая позволи на чувството да проникне в
проницателния й ум. Слаба отекваща топлина се излъчваше дори от пепелищата в сърцето й
и беше хубаво да мисли, че двамата могат да седнат заедно, забравяйки за безразсъдствата на
другия, и да поговорят за това какви са сега, когато тя скоро щеше да отпразнува шейсетия си
рожден ден, а той го бе преминал. Тя му изпрати писмото си, но не като указ.
Не казвам, че това е указ — написа тя, а красивият й почерк изпълваше
страницата с енергични, но изящни знаци. — Нека бъде приветствие и покана,
надежда, че можем да се срещнем отново със затихнали сърца и мъдри умове.
Затова ела преди церемониите за шейсетия ми рожден ден. Нека прекараме един
час заедно, преди да се присъединим към двора.
Тя определи срещата един ден преди рождения си ден, а часа — средата на следобеда.
Мястото беше личната й библиотека. И тъй като знаеше, че Жун Лу презира евнусите, тя
отпрати дори Ли Лиен-ин по някаква поръчка в града, нареждайки му да разгледа новата
колекция от нефрити, които бяха пристигнали от Туркестан. Следобедът бе ведър, сезонът —
късна есен, а денят топъл и безветрен. Слънцето осветяваше дворовете на палатите и
озаряваше хилядите цветове на късните хризантеми. Вече беше десетият месец от годината,
но дворцовите градинари задържаха пъпките, за да могат за императорския рожден ден
цветовете да бъдат в апогея си. Императрицата седеше спокойно в библиотеката си, облечена
в одежди от жълт сатен, избродиран със сини феникси, а ръцете й бяха събрани спокойно на
коленете.
През третия час тя чу шума от стъпки. Придворните й дами отвориха широко вратите и
поглеждайки надолу по коридора, тя видя високата фигура на Жун Лу.
За нейно учудване, старото й сърце отново оживя.
— О, замълчи, сърце — прошепна тя, докато го гледаше да се приближава.
Жун Лу все още бе най-красивият мъж, викаше сърцето й. Но той беше мрачен, забеляза
тя, и беше облякъл траурни дрехи—дълга синя одежда от тъмен сатен и черна сатенена
шапка с уши. На гърдите си носеше украшение от ален нефрит, а в ръцете си — скиптър на
принц, който служеше като преграда между двама им. Тя седеше неподвижна, докато той не
застана пред нея. Очите им се срещнаха и тогава той направи усилие да коленичи както
преди. Но тя протегна дясната си ръка, за да го спре, и посочвайки му два стола наблизо,
слезе от трона си и като държеше ръкава му внимателно между палеца и показалеца си,
заведе родственика си там и двамата седнаха.
— Остави нефрита си — каза му тя повелително.
Той го остави върху малката маса между тях, като че ли е сабя, и я зачака отново да
заговори.
— Как си? — попита тя и го погледна мило, а блестящите й очи изведнъж станаха нежни
и женствени.
— Ваше величество... — започна той.
— Не ме наричай така — каза тя.
Той се поклони с глава и започна отново:
— Аз трябва да попитам как си — рече той. — Но го виждам с очите си. Не си се
променила. Лицето ти е онова, което носих в сърцето си през всичките тези години.
Никой от тях не заговори за изминалите години. Нямаше нужда да говорят за миналото.
Никоя чужда душа не можеше да застане между техните. Никой друг не съществуваше, когато
бяха двамата заедно. Да, помисли си тя, гледайки към него открито с младите си стари очи,
той все още бе неин, нейната любов, единственият човек, чиято плът бе нейна, и нейната бе
негова. Беше странно, че отново го обичаше толкова силно, но вече без копнеж, успокояваща
и удобна любов. Тя въздъхна и усети как я залива нежно щастие.
— Защо въздишаш? — попита той. — Мислех, че имам много да ти казвам — отвърна тя.
— Но сега, когато сме един до друг, чувствам, че знаеш всичко за мен.
— А ти знаеш всичко за мен — каза той. — Не съм се променил, нито съм се променял от
първия ден, когато разбрахме както означаваме един за друг.
Тя не отговори. Беше казано достатъчно. Годините на слухтящите уши зад стените бяха
оформили навика им да мълчат и те стояха известно време мълчаливо, без да помръдват, и
усещаха как душите им се възраждат от това общение. Когато тя заговори, за да зададе
въпрос, гласът й бе нежен и смирен.
— Можеш ли да ме посъветваш нещо? Толкова години не съм слушала съвета на никой
принц, защото не можех да чуя твоя.
Той поклати глава.
— Справи се добре.
Но тя усети, че той скрива нещо — думи, които нямаше да произнесе.
— Хайде — рече императрицата — Не сме ли си говорили винаги искрено, ти на мен и аз
на теб? Какво толкова съм направила, което не одобряваш?
— Нищо — каза той, — нишо. Няма да разваля рождения ти ден. Дори на най-нисшия от
поданиците ти е позволена привилегията да отпразнува шейсетия си рожден ден, така че
защо да не се насладиш на твоя?
Тя обърна внимание на думите му. Рожденият й ден?
— Хайде — подтикна го тя. — Истината, само истината!
— Доверявам се на мъдростта ти — отговори той неохотно. — Ако случайно нашите сили
бъдат победени от японските врагове, които сега са се укрепили в слабата държава Корея
след нашествието миналото лято, тогава сред цялата скръб за нашата страна може би няма да
искаш да се порадваш на празника си.
Тя обмисля това в продължение на известно време. Въздишаше, седеше неподвижно и
замислено, а очите й бяха сведени. След това бавно се изправи и тръгна по теракотения под
отново към трона си, където седна. Той също стана и изчака, докато тя се настани на трона
си, след това се приближи и коленичи както преди и този пъ тя не го спря. Императрицата
погледна надолу към широкия му приведен гръб и каза:
— Понякога предвиждам такива неприятности и не зная към кого да се обърна за помощ.
В тъмнината на нощите си аз се събуждам и се взирам в бъдещето и там, близо както
собствената ми ръка, виждам надвисналите облаци. Какво ще сполети страната ми? Мислех
си, че щом отмине рожденият ми ден, трябва да извикам прорицателите и да узная за злото,
колкото и чудовищно да е то, защото го усещам да се приближава.
Той каза с дълбокия си силен глас:
— По-добре от това да викате прорицателите, ваше величество, е да се подготвите.
— Тогава сам поеми командването на войските ми тук, в столицата — призова го тя. —
Бъди близо до мен и ме защитавай както преди. Няма да забравя нощта, когато дойде в
палатката ми, когато бяхме в дивите планини близо до Джехол. Сабята ти спаси живота ми
онази нощ. Както и този на сина ми
Студен и горчив копнеж стискаше сърцето й, за да изрече на глас думите, които бяха в ума
й. Ти спаси нашия син. Но тя нямаше да ги изрече. Той беше мъртъв, онзи син, погребан като
император и син на император, така че нека почива в царствения си гроб.
— Приемам назначението — каза Жун Лу, изправи се, грабвайки скиптъра си на принц
здраво с две ръце, и напусна залата.
Уви, нейният рожден ден никога нямаше да бъде отпразнуван! Хората бяха дали много
пари за триумфални арки, които да бъдат издигнати над пътищата от императорския град до
Летния дворец, бяха изградени високи олтари, където игумените на будистките храмове щяха
да рецитират сутри. Цялата нация, народите от всички провинции и отдалечените територии
се бяха подготвяли за един месец на празненства по случай най-почитания рожден ден на
своя суверен. Но внезапно, преди тези забавления да се проведат, враговете от японските
острови нападнаха китайския флот от джонки и го унищожиха напълно, а корейците, васали
на драконовия трон, изпратиха призиви за помощ, защото сега японските войски бяха
превзели и техните земи, и освен ако не получеха подкрепа, нямаше повече да бъдат отделна
нация.
Императрицата, която получаваше такива бедствени съобщения от куриерите на всеки
час, и то само няколко дни преди рождения си ден, беше обезумяла от гняв. Тайно и
неумолимо в ума си тя съзнаваше собствената си вина, че е похарчила за Летния дворец
парите от хазната на Военноморския флот, с които можеше да се построят кораби, с чиято
помощ да победят вражеските. Но в природата й беше, въпреки че съзнаваше вината си, да не
позволи на това знание да й повлияе пред очите на другите, защото това би отслабило
императорската й власт. Тронът трябваше да остане неприкосновен, над всичко. Затова тя се
подготви за силна ярост към враговете си. Най-напред отказа да яде в продължение на цял
ден. Освен това не спеше и не си почиваше. Вместо това прекара целия ден в пости и
крачене нагоре-надолу из двореца си. Не си позволяваше да се забавлява с домашните си
любимци, нито пък с цветята или птиците си в клетки. Не отваряше книга, нито развиваше
свитък и не се впускаше в никое от обичайните си забавления. Тя ходеше напред-назад, най-
напред в библиотеката си и след това по коридорите, докато накрая из Забранения град като
лош вятър не се разнесе слухът, че императрицата е разярена, и никой не знаеше къде ще се
стовари гневът й, но той трябваше да падне някъде.
В кипящия си ум, докато мислите й се въртяха около ясния студен център на знанието за
собствената й вина, тя избра двама, които да обвини, и тя не беше сред тях. Най-напред щеше
да извика по-нисшия от двамата, генерала, на когото се доверяваше най-много, Ли Хунджан,
и щеше да излее гнева си върху него. Решавайки така, тя изпрати главния евнух да го извика и
в определения час зачака в личната си зала за аудиенции, но заповяда вратите да бъдат
оставени отворени, за да могат всички уши да чуят гневните й викове и да разнесат новините
из двореца, откъдето те да стигнат до града и народа.
— Вие! — извика тя на високия як генерал, когато той застана пред нея. Тя не благоволи
да използва показалците си, за да го посочи, а само кутретата на изпънатите си ръце. — Как
смеете да губите нашите кораби, дори онзи нает транспортен кораб „Коушин“ (Британски
параход, превозвал китайски войници по време на първата китайско-японска война (1894-1895))! Сега той лежи
на дъното на морето. Откъде ще вземем пари да го платим? Вижте какво причини вашата
глупост на нашата страна!
Генералът знаеше много добре, че не трябва да изрича и дума. Той остана покорно на
колене, а великолепните му одежди бяха разстлани на пода. Тя знаеше, че той няма да посмее
да отвърне, и затова продължи с нов гняв.
— Вие! — извика тя отново и запрати думата към него като проклятие, и насочи двете си
кутрета към тялото му, като че ли искаше да го прониже с тях. — Къде ви беше умът през
всичките тези години и какво правеше сърцето ви? Забравихте за благополучието на нацията!
Загрижеността ви се простира единствено върху онези търговски параходи, които
построихте, за да кръстосват реките ни, и върху чуждестранните железни пътища, които
направихте, въпреки че много добре знаете как ненавиждам всички чужди предмети. Чух, че
дори сте построили чуждестранна тъкачна фабрика в Шанхай, чиито печалби отиват във
вашия джоб! Не знаете ли, че истинската преданост към Драконовия трон изисква цялото ви
време и внимание? Как смеете да мислите само за себе си?
Той все още не отговаряше, въпреки че императрицата го чакаше с кутрета, насочени към
него. Така че тя отново заговори, пронизвайки въздуха над главата му с тях.
— През тези десет години загубихме толкова много заради вашата алчност и себелюбие!
Франция превзе Анам и нападна Тайван и с големи усилия успяхме да се спасим от война с
тази държава, докато през цялото време страдахме от войната с Япония в Корея. И защо тези
чужди народи смеят да ни заплашват и нападат? Това е, защото нашата войска и флотът ни са
слаби, и чия е вината за това, ако не ваша? Ще останете на поста си, въпреки че сте
страхливец и предател, защото сега трябва да направите онова, което не успяхте в миналото,
но ще ви бъдат отнети всички почести. Като роб няма да имате почивка и като роб ще бъдете
наказван.
Тя отпусна ръце, вдиша и издиша шумно няколко пъти, след което му заповяда да напусне.
— Станете —каза тя.— Отидете да изпълните дълга си. Поправете грешката си, както
можете. Трябва да имаме мир, но се опитайте да запазите репутацията на вашия суверен.
Той стана и изтърси коленете си, след което си тръгна заднешком от залата, покланяйки
се, докато вървеше. Върху пълното му квадратно лице тя забеляза покорно изражение, което я
порази право в сърцето. Защото този мъж беше спасил живота й повече от веднъж,
подчиняваше се на заповедите й и тя знаеше, че все още й е верен. Някой ден отново щеше да
бъде снизходителна към него, но не днес. Нямаше да позволи сърцето й да се смекчи към
никого, а най-голямата й ярост още не беше ударила. Защото след това тя написа призовка на
императора със собствения си почерк и под името си сложи императорския печат.
Но в деня, когато изпрати заповедта си, странно безумно вълнение разтревожи целия
Летен дворец. Привечер, докато императрицата си почиваше в Павилиона на орхидеите, една
от придворните й дами изтича през кръгла мраморна порта с развети поли и разрошена коса.
Прислужницата, която беше коленичила до императрицата, за да отпъжда с ветрилото си
малките насекоми, вдигна ръка, за да я накара да замълчи, тъй като императрицата спеше. Но
дамата беше твърде изплашена, за да обърне внимание, и извика с пронизителен глас:
— Ваше величество, ваше величество, видях...
Императрицата се събуди рязко, както правеше винаги. Тя седна на канапето си и
погледна дамата с пронизващ поглед.
— Какво видяхте? — попита тя.
— Мъж, обръснат като свещеник — задъха се дамата, хвана се за гърдите и започна да
плаче от страх.
— Е, добре — отвърна императрицата, — значи, свещеник...
—Не беше свещеник, ваше величество — настоя дамата, — а само гологлав като
свещеник. Може да е бил тибетски монах, о, но той не носеше жълти одежди! Не, беше черен
от шията до петите, по-висок от всеки човек, когото някога съм виждала, и имаше такива
големи ръце! Да, ваше величество, портите са заключени и няма никой тук, зад стените,
освен евнусите!
Императрицата обърна поглед към небето. Слънцето беше залязло и меката червена
светлина на вечерното сияние се изливаше в двора на павилиона. Наистина, тук и сега не би
трябвало да има никакъв мъж.
— Сънували сте — каза тя на глупавата придворна дама. — Евнусите са на пост. Никой
мъж не може да влезе.
— Видях го, ваше величество, видях го — настоя дамата.
— Тогава трябва да го открия сама — заяви твърдо императрицата.
С тези думи тя изпрати прислужницата си да й доведе главния евнух и когато той чу
историята, извика двайсет по-нисши евнуси, които запалиха фенери и взеха саби, и
обграждайки смелата императрица, търсиха дълго, без да открият никого.
— Ние сме глупаци — извика накрая императрицата. — Тази дама е имала кошмар или
пък е била пияна. Така че ти, Ли Лиен-ин, кажи на евнусите да продължат претърсването,
докато ми държиш фенера.
Така двамата се върнаха, като той вървеше напред, за да осветява пътя, а тя се прибра в
библиотеката си. Едва бе прекрачила прага, когато вдигна глава и видя на писалището си
дълъг лист червена хартия, където бяха написани с големи черни знаци следните думи:
Държа живота ви в дланта си.
Тя грабна хартията, прочете я два пъти и я хвърли на чакащия евнух.
— Виж това! — извика тя. — Тук се крие убиец! Връщай се да претърсваш.
Придворните й дами вече я бяха обградили и докато Ли Лиен-ин бързаше навън, те
утешаваха императрицата с много думи и въздишки.
— Бъдете сигурна, ваше величество, евнусите ще го хванат—казаха те и заявиха, че сега,
когато всички знаят, че гологлавият мъж е истински, а не сън, той ще бъде заловен бързо.
Придворните дами запалиха свещи, двайсет и няколко, и заведоха императрицата до
спалнята й, казвайки, че тя не трябва да се поболява от тревога и че те ще стоят с нея цяла
нощ. Но когато влязоха в стаята, забелязаха лист червена хартия, забоден на жълтата й
сатенена възглавница, на който със същите черни знаци бяха изписани следните думи:
Когато часът настъпи, ще донеса сабята си. Будна или заспала, вие ще умрете.
Дамите изпищяха, но императрицата беше само ядосана. Внезапно тя грабна червената
хартия, смачка я на топка и я хвърли на пода. Тя се изсмя, а черните й очи блестяха.
— Хайде — нареди им тя, — тихо, деца мои. Този човек е някакъв шут, който обича да
дразни хората. Отивайте да спите, както ще направя и аз.
Те запротестираха в хор:
— Не, ваше величество, не, не, ние няма да ви оставим.
Все още усмихвайки се, тя отстъпи и с обичайното си изящество ги остави да я съблекат и
да я сложат в леглото. Шест придворни дами легнаха на пода върху дюшеци, донесени от
прислужниците, докато другите се върнаха в стаите си, за да спят до полунощ. Други шест
щяха да ги сменят до изгрев-слънце. Междувременно Ли Лиен-ин беше извикал евнусите,
които обградиха спалнята, застанали с извадени саби, и така измина нощта.
Призори императрицата се събуди и се прозина с удоволствие зад разтворената си длан.
Тя се усмихна и каза, че се чувства по-добре след суматохата с гологлавия мъж.
— Весело ми е — заяви тя. —Бяхме твърде отпуснати с цялата тази красота в двореца.
Сутринта тя излезе от стаята си, изкъпана и облечена, със свежи цветя в косата и отиде да
закусва, а очите й гледаха навсякъде, за да видят дали всичко е наред. Внезапно тя забеляза
върху съдовете с храна оставена червена хартия, надписана със същите черни знаци.
Докато спахте, аз чаках — обявяваха черните думи.
Придворните дами отново изпищяха, някои заплакаха с глас, а прислужниците влетяхав
стаята и заудряха бузи с дланите си.
— Но ние сложихме съдовете току-що и не видяхме да влиза никакъв мъж!
— Ще го намерят — рече императрицата безгрижно, отново смачка хартията и я хвърли
на пода.
Не позволи да махнат съдовете, въпреки че дамите трепереха и се молеха, казвайки, че
храната може да е отровена. Не, тя се нахрани както обикновено, без да усети никаква болка,
и през целия ден издирването продължи. Никой не беше видял мъжа, но още четири червени
листа бяха намерени тук и там.
Така издирването продължи цели два месеца, денем и нощем, фанатично търсене, защото
отново една придворна дама и един евнух бяха зърнали гологлав мъж, облечен в черно от
шията до петите, а бледото му лице и главата му бяха единствените, които имаха някакъв
цвят. Една придворна дама наистина се поболя и умът отслабна, защото една сутрин, когато
отворила очи, тя видяла мъжко лице да се взира в нея, но с главата надолу, като че ли висяло
от тавана, и когато изпищяла, главата се прибрала нагоре.
Но императрицата не се страхуваше, въпреки че ден и нощ евнусите стояха на пост. Никой
извън стените на двореца не знаеше за тази история, защото императрицата беше забранила
да се изрича и дума за това, да не би градът да бъде обезпокоен и да дойдат разбойници с
надеждата да се възползват от суматохата.
Една нощ, докато императрицата спеше в спалнята си, бдителните евнуси стояха на пост,
както обикновено, в залите отвън и в околните дворове. В спокойните часове между полунощ
и изгрев-слънце те чуха една врата да се отваря бавно, проскърцвайки, на бледата лунна
светлина се появи черен крак и в тясното пространство се показа бедро. Евнусите скочиха
заедно, за да хванат непознатото същество. То избяга, но евнуси чакаха навсякъде и в
градината, зад една голяма скала, която императрицата беше поръчала от далечна провинция,
те хванаха гологлавия мъж.
Императрицата се събуди от виковете и крясъците на евнусите. Тя стана бързо от леглото,
защото беше наредила в който и час да хванат мъжа, да го доведат при нея. Прислужниците й
я облякоха в одеждите й, сложиха шапчицата на главата й и скоро след това тя седна на трона
си в залата за аудиенции. Там доведоха евнусите мъжа, чието тяло бе овързано с въжета.
Той застана пред императрицата, без да се покланя, въпреки че евнусите го хванаха за
врата, за да го принудят.
— Оставете го прав — каза тя, а гласът й бе кротък и хладен.
Тя погледна надолу към високата самоуверена фигура на младия мъж с обръснатата глава
и видя необикновеното му тигрово лице, полегатото чело, свитата
уста и наклонените очи. Черна дреха, ушита по слабото му тяло, го обгръщаше като втора
кожа.—
Кой си ти? — попита тя.
— Аз съм никой — отвърна мъжът, — безименен и незначителен.
— Кой те изпрати тук? — продължи тя.
— Убийте ме — каза той безгрижно, — защото няма да ви кажа нищо.
Евнусите извикаха при тази безочливост и щяха да го нападнат със сабите си, но
императрицата вдигна ръка.
— Вижте какво има по него — заповяда им тя.
Те претърсиха мъжа, докато той стоеше с хладно спокойствие, безразличен към тях, но не
намериха нищо.
— Ваше величество — каза Ли Лиен-ин, — моля ви да дадете този човек на мен. Той ще
проговори по време на мъченията. Аз ще се погрижа да го набият бавно с разцепени
бамбукови пръчки, остри и тънки. Той няма да може да се помръдне, защото ще лежи на
земята с разтворени ръце и крака, завързани за колове с помощта на тел. Оставете го на мен,
ваше величество.
Всички знаеха, че Ли Лиен-ин се занимава с мъчения, и нададоха одобрително ръмжене и
викове.
— Отведи го и направи каквото решиш — каза императрицата.
Докато говореше, срещна погледа на мъжа и видя, че очите му не са черни като на другите
хора, а жълти и нахални като очите на дивите зверове, които не се страхуват от човека. Тя не
можеше да отвърне погледа си, толкова отвратителни, но и необичайно красиви бяха тези
жълти очи.
— Свършете добре работата си — нареди тя на евнусите.
Два дни по-късно Ли Лиен-ин се върна, за да даде отчет.
— Какви имена спомена той? — попита императрицата.
— Никакви, ваше величество — отвърна главният евнух.
— Тогава продължете мъченията, но два пъти по-бавно.
При тази заповед Ли Лиен-ин поклати глава.
— Ваше величество — каза той, — твърде късно е. Той умря, като че ли по своя воля, но
не проговори.
За пръв път в живота си императрицата се изплаши. Странните жълти очи като че ли още
я гледаха. Но кога си бе позволявала да се страхува? Тя протегна дясната си ръка и откъсна
един жасминов цвят от цъфтящото дърво, поставено в близката порцеланова саксия, поднесе
го към ноздрите си и вдиша аромата му, за да се успокои.
— Нека сега го забравим — рече тя.
Но тя беше тази, която не можеше да забрави гологлавия мъж. Той остави след себе си
сянката на тъмнината, подозренията и колебанията. Красотата на двореца й избледня и
въпреки че се разхождаше из градините си всеки ден и показваше старото си увлечение към
всеки цвят и плод, и въпреки че всеки ден заповядваше на дворцовите актьори да представят
някоя весела пиеса, радостта й си беше отишла. Тя не се страхуваше от смъртта, но
чувстваше тежка тъга, защото някъде имаше хора, които я искаха мъртва. Ако можеше да
открие тези врагове, щеше да ги убие, но къде бяха те? Никой не знаеше и всички бяха
разтревожени.
Един ден в ранния следобед тя седеше сред придворните си дами на голямата мраморна
лодка, когато видя Ли Лиен-ин да се приближава. Тя беше играла хазартни игри цял ден и все
още играеше, с едната ръка държеше купичката с чай, а с другата местеше пуловете си насам-
натам, за да спечели играта.
— Ваше величество, чаят ви е изстинал — каза евнухът.
Той взе купичката й и накара един прислужник евнух да я напълни. Когато я сложи на
масата близо до нея, той й прошепна, че има новини.
Тя изглеждаше, като че ли не е чула, доигра играта си и чак след това се изправи и го
повика с поглед да я последва.
Когато останаха сами в двореца й, а придворните й дами застанаха на разстояние, тъй
като знаеха, че евнухът ще докладва по работа, тя размаха ветрилото си, за да покаже, че
няма нужда той да коленичи, и му кимна да започва.
— Ваше величество — със съскащ шепот произнесе главният евнух до ухото й.
Императрицата го удари бавно с ветрилото си.
— Отдръпни се — извика тя властно. — Дъхът ти е отвратителен като гниеща мърша.
Тогава той сложи ръка пред устата си, за да задържа дъха си, и започна да говори.
— Ваше величество, има заговор.
Тя обърна лице настрани и постави ветрилото пред носа си. О, проклета изтънченост,
помисли си тя, която караше обонянието й два пъти по-силно да усеща вонята и
благоуханието! Ако този евнух не й служеше с цялото си сърце, тя нямаше да го държи близо
до себе си.
— Ваше величество — започна отново той и разкри заговора.
Младият император сега слушал учителя си Уън Тунхъ, който го убеждавал, че държавата
трябва да се подсили, защото иначе със сигурност накрая щяла да падне в ръцете на
чакащите врагове, които били отворили усти с капеща от тях слюнка, за да изядат китайците.
Императорът, продължи Ли Лиен-ин, попитал какво трябва да се направи, на което
наставникът му отвърнал, че великият учен, чието име било Кан Юуей, трябвало да му даде
съвет, защото този учен познавал не само историята, но и новите западни методи. Само той
можел да го посъветва как да строи кораби и железници, както и училища за младите хора,
които щели да обновят нацията. Тогава императорът извикал Кан Юуей.
Императрицата обърна малко главата си, ветрилото все още стоеше между нея и евнуха.
— А този Кан пристигнал ли е вече в Забранения град? — попита тя.
— Ваше величество — рече евнухът, — той всеки ден е при императора. Те прекарват
цели часове заедно и чувам, че ученият заявявал, че като първа мярка китайците трябва да
отрежат опашките си.
При тези думи императрицата изпусна ветрилото си.
— Но техните опашки са знак за подчинението им на нашата манджурска династия в
продължение на двеста години!
Ли Лиен-ин кимна три пъти нагоре и надолу с тежката си глава.
— Ваше величество, Кан Юуей е китайски революционер, кантонец. Той крои заговор
срещу ваше величество! Но имам и по-лоши новини. Той накара нашия император да извика
Юен Шъкай, генерала, който командва войските на подчинение на Ли Хунджан, както
знаете, ваше величество. Този Юен има императорска заповед да ви залови със сила, ваше
величество, и да ви държи затворница.
Евнухът въздъхна дълбоко, толкова отвратителна струя, така че императрицата бързо
вдигна ветрилото си, за да се прикрие.
— Със сигурност племенникът ми планира да ме убие — каза тя твърде кротко.
— Не, не — отвърна евнухът. — Нашият император не е толкова зъл. Може би Кан Юуей
го е посъветвал така, но моите шпиони твърдят, че императорът е забранил свещената ви
особа да бъде наранявана, ваше величество. Не, той казва, че вие трябва само да бъдете
затворена тук, в Летния дворец. Ще ви бъдат разрешени всякакви удоволствия, но цялата ви
власт ще бъде отнета.
— Как не! — каза тя. Усещаше странно приятна сила да нахлува в кръвта й. Да се бори за
нея все още бе удоволствие и тя отново щеше да победи. — Е, добре — засмя се
императрицата.
Тогава Ли Лиен-ин, отпървом учуден от доброто й настроение, се засмя тихо заедно с нея,
а грозното му лице стана още по-отвратително заради радостта му.
— Няма друга като вас под небето — каза той нежно. — Вие не сте мъж или жена, ваше
величество, а повече от двете и по-велика от тях.
Те си размениха дяволити погледи и тя весело го плесна през лицето със сгънатото
ветрило и му нареди да тръгва.
— Затвори си устата и я дръж затворена — сгълча го тя, — защото, кълна се, този
твой ужасен дъх те обгръща, където и да ходиш.
— Да, ваше величество — рече той весело и сложи ръката си, дебела като меча
лапа, пред усмихнатата си уста.
Не й беше навик да управлява в бързане, каквато и да бе причината. Тя размишлява дълго
над казаното от шпионина й. Докато оставяше дните да отминават в празни удоволствия, тя
не показваше страх. Лятото измина и императрицата продължи да следва навиците си,
радвайки се на огромно северно куче с козина, бяла като сняг, и ръмжащо срещу всички,
освен нея, която беше неговата господарка. То показваше преданост само към нея и нощем
спеше до леглото й. Малките й пекинези с цвят на канела ревнуваха и тя се смееше силно,
когато ги виждаше, обградили голямото куче като разгневени дяволчета. Но докато се
разхождаше из градините си, правеше си пикник край езерото или седеше в театъра, за да
гледа пиесите, които обичаше, тя винаги мислеше за света отвъд и за цената, която трябваше
да плати, за да запази мира и красотата. Два пъти онези островни врагове, японците, бяха
получили откуп от Китай, за да не воюват — веднъж в злато, а втория път, като им бяха
предадени правата над васалния корейски народ. О, това, усещаше тя, бе слабост на верния й
областен управител Ли Хунджан и ако той не я беше убедил на два пъти да отстъпи, тези
дребни кафяви островни джуджета нямаше сега да си мечтаят да погълнат цялата й огромна
империя. Война, открита война с враговете, храбро настъпление по суша, ако не по море,
трябваше да бъде последната й защита. А Юен Шъкай трябваше да започне войната, но не на
китайска земя, а в Корея и оттам да изтласка японците в морето, обратно към собствените
им каменисти островчета. Нека умрат от глад там!
През най-прекрасния летен следобед тя оформи така ума и волята си, докато слушаше
любовната песен, изпята от млад евнух, облечен като момиче, в старата пиеса „Историята на
западния павилион“. Императрицата се усмихваше и слушаше, и си тананикаше мелодията на
песента, а в същото време в ума и сърцето си готвеше война. Тази нощ тя извика Ли Хунджан
и му изложи заповедите си, без да обръща внимание на стоновете и въздишките му, че
войската му била много слаба, а корабите — твърде малко.
— Не ви трябва голяма армия или флот — каза тя. — Дори ако враговете нападнат
китайската земя, тогава хората ще се надигнат и ще ги изгонят в морето, където вълните ще
ги удавят.
— Ах, ваше величество — простена той, — вие не познавате лошите времена! Живеете
тук в дворците си отделена и в мечти.
И той си тръгна, въздишайки шумно и клатейки разтревожената си глава.
Уви, годината не беше изминала, преди отново да избухне война и победата да бъде
изгубена. Враговете дойдоха бързо и за броени дни корабите им прекосиха моретата. Генерал
Юен Шъкай беше изтласкан от Корея и врагът се озова на китайска земя. Този път
императрицата бе сгрешила. Народът й се предаде. Селяните стояха мълчаливи, докато
ниските силни японци напредваха по улиците им към самата столица. Тези мъже носеха
пушки, каквито селяните нямаха, и тъй като бяха благоразумни, не извадиха ножове и брадви,
които щяха да бъдат само играчки в сравнение с тях. Когато враговете поискаха храна и
напитки, селяните, все още безмълвни, им поднесоха вино, чай и купи с ориз.
При тази лоша новина императрицата започна да действа бързо. Тя беше добър играч,
който играеше за победа, но добре знаеше кога не би могла да победи. Тя изпрати вест на Ли
Хунджан да се предаде, преди страната да бъде загубена, и да се съгласи с условията им.
Беше подписан позорен договор, чиито условия потресоха дори горделивото сърце на
императрицата, така че тя се оттегли за цели три дни и нощи, без да яде или да спи. Самият
Ли Хунджан отиде до Летния дворец, за да я успокои. Той й каза, че договорът наистина е
позорен, но Тронът си е спечелил нов приятел на север, царя на Русия, който имал собствени
причини да не позволява на Япония да стане силна.
Императрицата го изслуша и се почувства по-добре.
— Тогава нека премахнем тези жълти чужденци от нашите брегове — каза тя. —Трябва
да го направим на всяка цена. И от сега нататък ще вложа цялата си сила в това да измисля
план, за да се отървем от всеки чужденец, бял или жълт, и на никого няма да позволя да
стъпи на нашата земя. Завинаги! Колкото до китайците, които ние, манджурците,
управляваме, ще ги спечеля отново, с изключение на младите, които дишат чужд въздух и
пият чужда вода. Моят велик съветник Кан И ми каза едва онзи ден, че никога не трябваше
да позволяваме на християните да основават училища и колежи, защото те окуражават
младите китайци да мечтаят за самоуправление, така че те стават дръзки и се бунтуват, а
главите им са пълни с фалшиво чуждестранно знание.
Тя плесна с ръце и тропна с десния си крак.
— Кълна се, че няма да умра или да си позволя да остарея, докато не унищожа всяка
чужда власт в нашата земя и не върна Китай към собствените му традиции!
— Ако някой може да го направи, това сте вие, ваше величество — каза той и след това се
закле с прости думи да й служи винаги.
Времето минаваше. Императрицата отново привидно убиваше празните дни и месеци,
рисувайки мечтаните пейзажи, пишейки поезия, играейки си със скъпоценните си камъни,
проектирайки нови бижута за смарагдите и перлите си и купувайки диаманти от арабските
търговци. Но отвъд тези занимания тя кроеше плановете си. Императрицата изглеждаше
безразлична към императора и учителите му. Но през нощта, когато всички дворци бяха
тъмни и спокойни, тя изслушваше историите, които шпионите й носеха в самотната й стая, и
ден след ден тя научаваше за заговорите на императора и съветниците му. Така тя се
подготвяше срещу заговорите. Най-напред отново издигна Жун Лу, този път като областен
управител на провинцията, което беше лесно след смъртта на принц Гун, който, ако не враг,
от дълго време не й бе приятел. На десетия ден от четвъртата луна на тази тежка година той
бе починал от болести на сърцето и белия дроб.
След това изчака, научавайки междувременно, че императорът е направил Юен Шъкай
свой генерал. Тя се колебаеше, когато чу тази новина. Трябваше ли да чака още, за да завземе
отново трона, или се налагаше да действа веднага? Решението й беше да изчака, защото
обичаше най-много да се появява на сцената като Буда и когато всичко е разкрито, да раздава
правосъдие. Междувременно шпионите й докладваха, че Юен Шъкай е напуснал града през
таен проход и никой не знаел накъде се е запътил.
Ще почакам, каза си тя. Винаги съм намирала мъдрост в чакането. Познавам дарбите си
и умът ми казва, че часът още не е настъпил.
И тя отново остави дните да отминават. Лятната жега преля в ранна есен. Дните бяха
топли, но нощите захладняха. Есенните цветя напъпиха късно, последните лотоси
разцъфнаха в езерото, птиците се бавеха ден след ден, преди да отлетят на юг, а есенните
щурци свиреха крехката си музика сред боровете.
***
ЕДИН ДЕН, СЛЕД като принц Гун беше починал и бе погребан с полагащите се почести,
императрицата седеше в библиотеката си и съчиняваше поема. Въздухът беше топъл и докато
смесваше мастилата си, тя случайно погледна към огрения от слънцето двор и в яркия
осветен квадрат до отворените врати забеляза синьо водно конче, което се носеше из въздуха
с разперени крила. Колко странно, помисли си тя, защото никога не беше виждала толкова
синьо водно конче, нито пък някое с толкова неподвижни ефирни крилца. Без съмнение,
беше поличба, но каква? Искаше й се цветът му да не бе толкова син, императорско син,
защото това беше траурен цвят. Тя бързо стана и тръгна към вратата, за да изпъди създанието.
Но то не се страхуваше. Изплъзвайки се от ръцете й, водното конче се понесе още по-високо
над главата й. Когато придворните й дами, които я чакаха в далечните ъгли на библиотеката,
забелязаха това, те се приближиха, вдигнаха ръце и започнаха да веят с ветрилата си и да
викат, но крилатото създание все още се носеше далеч над тях. Тогава императрицата им
нареди да извикат евнух, който да донесе дълга бамбукова пръчка, но преди да изпълнят
заповедта й, откъм вратата се чу суматоха и главният евнух Ли Лиен-ин влезе внезапно, без
да е бил извикан, за да съобщи, че е пристигнал вестоносец, за да обяви пристигането на
областния управител Жун Лу от Тиендзин.
Не се случваше често през годините, откакто императрицата беше заповядала на Жун Лу
да се ожени за госпожица Мей, той да се приближи до трона по своя собствена воля. Той
чакаше да бъде повикан и веднъж тя го беше укорила за това. На което родственикът й
отвърна че на нея трябва да й е известно, че той винаги е бил неин верен слуга и че тя трябва
само да сложи нефритения си знак в ръката на някой евнух и да му го изпрати, и той, Жун Лу,
щеше да дойде, колкото и да бе часът и където и да се намираше.
Императрицата нареди на прислужниците евнуси да се подготвят за идването му и се
върна на мястото си. Тя не успя да завърши поемата си, защото, когато погледна нагоре, за да
потърси водното конче, то си бе отишло. Но появата му беше знамение, поличба, която тя не
можеше да разкрие дори на дворцовите прорицатели, защото Жун Лу нямаше да дойде, освен
ако причината не беше сериозна, а тя не смяташе да безпокои двора, докато не разбереше
каква е. С жестоко нетърпение, прикрито от спокойното й поведение, тя остави четките си и
отиде да се разхожда из градините си до обяд, без да си почива или да докосва храна, преди
да разбере какво е дошъл да й каже Жун Лу.
Към свечеряване той пристигна, паланкинът му беше оставен в големия външен двор и
евнусите донесоха новината. Императрицата го чакаше в централния двор, който през тези
летни месеци се превръщаше в голяма стая под открито небе, защото рогозки, изтъкани от
сладка слама с цвят на мед, бяха поставени върху бамбукови рамки, за да образуват покрив. В
меката хладна сянка бяха поставени маси и столове и по всички тераси, които ограждаха
дворовете, имаше саксии с цъфтящи дървета. Императрицата се настани на резбован стол,
поставен между двата й любими древни кипариса, които императорските градинари
подрязваха внимателно във вид на стройни фигури на мъдри старци, защото тя искаше да си
припомня за истинския начин на живот на предците, отразяващ спокойната красота и
простичкото достойнство.
Лятната топлина се беше завърнала през този ден и сега южният вятър довяваше аромата
на късните лотоси от езерото, където те бавно се затваряха за през нощта. Ароматът
изпълваше въздуха, императрицата го вдишваше и усещаше старата силна болка от
противопоставянето между спокойствието на вечната красота и вълнението на човешките
конфликти. Ах, само ако Жун Лу се завръщаше при нея като нейния стар и обичан съпруг и
ако тя можеше да го очаква единствено като старата му любяща съпруга! Вече не бяха млади,
страстта им беше изгоряла напразно, но споменът за любовта бе останал завинаги.
Наистина, улегналото й сърце сега бе по-нежно към него от всякога и нямаше нищо, което тя
да не можеше да му прости. Императрицата го видя да се задава през здрача, огрян от
големите трептящи свещи, сложени върху бронзови поставки. Той вървеше сам, а тя стоеше
неподвижна в очакване. Когато се приближи до нея, той се подготви да падне на едно коляно,
но тя положи длан на предмишницата му.
— Това е твоят стол — каза тя и посочи с другата си ръка към празния стол от лявата си
страна.
Тогава той стана, настани се в мекия здрач до нея и двамата погледаха през вратата как
факлите горят ярко над езерото като нощно осветление.
— Бих желал — каза той накрая — да можехте да изживеете живота си тук
необезпокоявана. Домът ви е самата красота и вие принадлежите на това място. Но трябва да
ви кажа цялата истина. Заговорът срещу вас, ваше величество, наближава прелома си.
Той сви юмруци върху коленете на покритата си със злато одежда и нейните очи се
преместиха върху тези ръце, големи и гладки. Те все още бяха ръцете на млад мъж. Никога ли
нямаше Жун Лу да остарее?
— Не е за вярване — промърмори тя, — но трябва да повярвам, защото ти ми го казваш.
Той продължи:
— Юен Шъкай лично дойде при мен преди четири нощи в пълна тайна и аз бързо
изоставих службата си, за да дойда да ви кажа. Императорът го повикал преди дванайсет
дни. Те се срещнали в полунощ в малката зала вдясно от императорската зала за аудиенции.
— Кой друг е бил там? — попита тя.
— Императорският учител, Уън Тунхъ.
— Твоят враг — промърмори тя, — но защо ми напомняш за друга жена сега? Аз я
забравих.
— Колко много обичате жестокостта — отвърна Жун Лу. — Прощавам му, ваше
величество, но вие — не. Бледата любов, която се появи в самотното сърце на онази жена, не
е нищо за мен. Въпреки това аз научих урока си.
— И какъв урок трябваше да научиш? — попита тя.
— Че вие и аз стоим много далече от другите хора и въпреки че сме самотни като две
звезди в небето, трябва да понасяме самотата си, защото тя не може да бъде уталожена.
Понякога чувствам, че нашата самота ни направи едно цяло.
Тя се размърда неспокойно.
— Чудя се защо ми говориш така сега, когато дойде да ми съобщиш за заговор!
— Говоря така, защото използвам момента отново да ви се закълна във вярност — рече
той. Императрицата разтвори ветрилото до бузата си, за да сложи преграда между тях.
— Никой друг ли не е имало в малката зала? — попита тя.
— Перлената наложница, фаворитката на императора, е била там. Както знаете, защото
до вас достигат всички слухове, императорът не бе приел консорта си, която вие избрахте за
него. Племенницата ви все още е девица. Затова цялото й сърце гори в омраза. Тя е ваш
съюзник.
— Зная — каза тя.
— Трябва да броим всеки съюзник — продължи той, — защото дворът е разделен. Дори
хората по улиците знаят, че е така. Едната група се нарича „Почитаемата майка“, а другата
„Малкото момче“.
— Безобразно — промърмори тя. — Трябва да държим семейните тайни скрити,
— Не можем — отвърна той. — Китайците са като котките. Те се промъкват тихо през
всеки процеп, душейки по пътя си. Страната е развълнувана и китайските бунтовници, които
постоянно искат да унищожат нашата манджурска династия, отново са готови да завземат
властта. Трябва да излезете отново напред.
— Зная, че племенникът ми е глупак — рече тъжно тя.
— Но онези около него не са — напомни й той. — Указите, които изпраща като гълъби
всеки ден, сто указа за по-малко от сто дни, чели ли сте ги?
— Оставям го да прави каквото иска — каза тя.
— Когато идва да ви посети всяка седмица, нищо ли не го питате?
— Нищо — отвърна тя. — Имам си шпиони.
— Още една причина да ви мрази — каза той откровено — е, че евнухът ви го държи на
колене пред вратата ви. Вие ли карате императора да коленичи?
—Той коленичи — каза тя безразлично. — Това е негов дълг към по-възрастните.
Но тя знаеше, че е вярно, че Ли Лиен-ин в безочливата си самоувереност кара императора
да коленичи. Тя също беше виновна, защото се преструваше, че не знае. Нейното величие
беше изпълнено с такива малки злини и тя познаваше незначителността си, както и
възвишеността си, но не се променяше, а се приемаше такава, каквато е.
Жун Лу продължи:
— Също така знам, че евнусите ви са принудили Сина на Небето да им плаща подкупи, за
да го водят при вас, като че ли е само служител на двореца. Това не е благоприлично и вие
много добре го знаете.
— Знам го — каза тя, смеейки се, — но той е толкова покорен, толкова изплашен от мен,
че ме предизвиква да го измъчвам.
— Не е чак толкова изплашен, колкото си мислите — отвърна Жун Лу. — Стоте указа не
са дело на слаб човек. Спомнете си, че той е ваш племенник, кръвта му е кръвта на клана
Йехънала.
Мрачните му очи и сериозният му глас я принудиха да бъде по-добрата си половина. Тя
извърна глава, за да не гледа към него. Това беше мъжът, от когото се страхуваше. Сърцето й
потрепери при това осъзнаване и странен порив от изгубената й младост се вля в кръвта й.
Устата й пресъхна, а клепачите й горяха. Дали беше пропуснала самия живот? И сега беше
твърде стара дори за спомена за любовта. Това, което беше изгубено, нямаше да се върне.
— Заговорът — прошепна тя, — каза, че заговорът…
— Те ще обградят двореца — рече той — и ще ви принудят да се пожертвате, да обещаете,
че няма повече да издавате укази, че ще се откажете от шпионите си, ще предадете големия
императорски печат и от сега нататък ще се занимавате само с цветя, пойни птички и
кучета…
— Но защо? — извика тя.
Ветрилото й падна, а ръцете й се отпуснаха безпомощно на коленете й.
— Вие сте пречка — каза й той. — Без вас те ще създадат нова нация, нация, оформена и
моделирана според Запада…
— Железници, предполагам — извика тя, — пушки, флот, войни, армии, нападения над
други народи, заграбване на земи и стоки… - Тя скочи от резбования си стол, вдигна ръце и
сграбчи шапчицата си. — Не, не, не искам да видя страната си разрушена! Славата,
наследена от предците ни. Обичам хората, които управлявам. Те са мои поданици и аз не съм
им чужда. В продължение на двеста години Драконовият трон беше наш и сега се пада на
мен. Моят племенник ме предаде и чрез мен всички наши предци.
Жун Лу се изправи зад нея.
— Заповядайте ми, ваше величество…
Тези думи я накараха да се почувства по-добре.
— Чуй ме тогава. Извикай веднага при мен Великия съвет. Всичко трябва да се пази в
тайна. Нека водачите на нашия императорски клан също дойдат. Те ще ме умоляват да сваля
племенника си и ще ме молят да се върна на Драконовия трон. Те ще кажат, че племенникът
ми е предал страната на нашите врагове. Този път аз ще ги изслушам и ще се подготвя да
направя онова, което искат. Твоята войска трябва да замени императорската стража в
Забранения град. Когато императорът влезе в Залата на пълната хармония утре призори за
есенните жертвоприношения на нашите богове покровители, нека бъде задържан, доведен
тук и оставен на малкия остров в средата на езерото, който се нарича Океанска веранда.
Нека чака там, затворен, моето пристигане.
Тя отново беше себе си, енергичният й ум работеше, а въображението й виждаше всички
бъдещи събития, като че ли измисляше пиеса. Жун Лу заговори иззад дланта си, а очите му
светеха.
— Ти си чудна — прошепна той, — императрица на Вселената! Кой мъжки ум може да се
движи като твоя от вчерашния ден отвъд утрешния? Не трябва да питам нищо. Планът ти е
съвършен.
Те се погледнаха един друг открито, той остана дълго пред нея и после си тръгна.
След два часа съветниците дойдоха, носачите им тичаха през нощта, за да ги заведат при
императрицата. Тя седеше на трона си, облечена с императорски дрехи — сатенените й
одежди, избродирани с феникси, и шапчицата със скъпоценни камъни, поставена като
корона на главата й. Две високи факли горяха до нея, пламтяха върху златните шевици по
одеждите й и блестяха върху бижутата й и в очите й. Всеки принц стоеше, заобиколен от
хората си, и по знак на евнусите всички паднаха на колене пред нея. Тя им каза защо ги е
извикала.
— Велики принцове, родственици, министри и съветници — започна тя, — има заговор
срещу мен в императорския град. Моят племенник, когото аз направих император, иска да ме
затвори и убие. Когато аз умра, той планира да ви изхвърли и да сложи на мястото ви нови
хора, които ще му се подчиняват. Нашите стари традиции ще отмрат, нашата мъдрост ще бъде
презряна, а училищата ни ще бъдат разрушени. Нови училища, нови методи, нови мисли ще
бъдат поставени на тяхно място. Нашите врагове, чужденците, ще ни водят. Не е ли това
измяна?
— Измяна, измяна! — извикаха всички до един.
Тя протегна ръце със старата си успокояваща елегантност.
— Станете, моля ви — каза им.—Седнете с мен, като че ли сте мои брата, и нека
помислим заедно как да осуетим този ужасен заговор. Не се страхувам от моята смърт, а от
смъртта на нацията ни, от поробването на народа ни. Кой ще ги защитава, когато мен вече ме
няма?
При тези думи Жун Лу стана и заговори:
— Ваше величество — каза той, — вашият генерал Юен Шъкай е тук. Реших да извикам
и него и сега ви моля да му разрешите сам да ви разкаже за заговора.
Императрицата наведе глава, за да покаже разрешението си, и Юен Шъкай пристъпи
напред, облечен във воинските си дрехи, със сабя, висяща от пояса му, и се поклони.
— На сутринта на петия ден от тази луна — рече той с висок глас — аз бях извикан за
последен път при Сина на Небето. Бях викан три пъти преди това, за да чуя заговора, но това
беше последното посещение, преди делото да бъде извършено. Часът бе ранен. Императорът
седеше върху Драконовия трон в почти пълна тъмнина, защото светлината на утрото още не
беше достигнала тронната зала. Той ме извика да се приближа и да чуя прошепнатите му
заповеди, както и направих. Нареди ми да побързам към Тиендзин. Там трябваше да убия
областния управител Жун Лу. Когато това бъдеше извършено, трябваше отново да се върна
бързо в Пекин и вземайки всичките си войници, трябваше да арестувам вас, ваше величество
и свещена майко, и да ви заключа в двореца ви. След това трябваше да намеря императорския
печат и сам да го занеса на Сина на Небето. Този печат, каза той, трябвало да стане негов,
когато се възкачил на трона, и той не можал да ви прости, ваше величества че сте го запазили
за себе си, принуждавайки го да издава указите си подпечатани само с личния му печат и
така да докаже на всички, че му нямате доверие. За да се знае, че моята власт е абсолютна,
ми даде малка златна стрела за авторитет.
Юен Шъкай извади от колана си златна стрела, задържа я така, че всички да я видят, и
останалите изстенаха.
— Каква награда ви обеща той? — попита императрицата, гласът й беше твърде мек, а
очите твърде блеснали.
— Щеше да ме направи областен управител на тази провинция, ваше величество —
отвърна Юен.
— Твърде малка награда за толкова големи услуги — отбеляза тя. — Бъдете сигурен, че
моята ще бъде далеч по-голяма.
Докато генералът говореше, съветниците слушаха, пъшкайки при мисълта за такова
коварство. Когато той приключи, те паднаха на колене и помолиха императрицата да се
възкачи отново на Драконовия трон и да спаси нацията от варварите от западните морета.
— Кълна се, че ще изпълня молбата ви — каза тя уверено.
Те отново станаха, посъветваха се и решиха заедно, с нейното одобрение, че Жун Лу
трябва да се върне тайно на поста си веднага щом подмени стражите в Забранения град със
своите хора. Когато императорът дойдеше по изгрев, за да получи молитвата, която Съветът
на обредите беше подготвил за жертвоприношението на боговете пазители, стражите и
евнусите трябваше да го хванат и да го заведат на острова Океанска веранда, където да го
оставят да чака пристигането на почитаемата си майка.
Когато всичко беше одобрено, вече бе станало полунощ. Съветниците се при браха в града
и Жун Лу, без да се бави повече, се върна на поста си. Тогава императрицата слезе от трона и
облегната на ръката на евнуха си, отиде в спалнята си, където, като че ли бе някоя
обикновена нощ, позволи да я изкъпят, парфюмират, да срешат и сплетат косата й и облечена
в парфюмираната си копринена нощница, тя си легна. Часът беше призори, същият час, в
който императорът трябваше да бъде арестуван, но тя затвори очи и заспа най-спокойно.
***
ИМПЕРАТРИЦАТА СЕ СЪБУДИ В тишината на палатите. Слънцето беше високо, а
въздухът — свеж и хладен. Въпреки страховете и предупрежденията на дворцовите лекари,
които казваха, че нощните ветрове са лоши, тя винаги спеше на отворени прозорци и дори не
спускаше завесите на леглото си. Две придворни дами седяха наблизо, за да я наблюдават, а
от външната страна на вратата й пазеха двайсет евнуси, ни повече, ни по-малко от
обичайното. Тя се събуди, стана както обикновено и остави прислужницата да направи
тоалета й, бавейки се малко повече с избора на бижута, докато накрая избра аметисти,
тъмните и мрачни камъни, които не носеше често. Облеклото й също беше мрачно — от
тежък сив брокат, и когато прислужницата донесе орхидеите за шапчицата й, тя й забрани да
ги слага, защото този ден щеше да бъде облечена според официалния протокол.
Но тя все пак изяде обичайната си обилна закуска, поигра с кученцата си и дори закачи
една птичка, като пееше собствената й песен, докато птичката не пропя в отговор, за да
заглуши игривите трели. Междувременно Ли Лиен-ин чакаше в другата зала, докато накрая
тя не го извика.
— Всичко наред ли е? — попита императрицата, когато той се появи.
— Ваше величество, заповедта ви беше изпълнена — каза той.
— Нашият гост на острова ли е? — попита тя.
Червените й устни потрепериха, като че ли от мълчалив смях.
— Ваше величество, гостите са двама — отвърна той. — Перлената наложница изтича
след нас, вкопчи се в кръста на господаря си с две ръце и ги сключи толкова бързо, че не
смеехме да се забавим, за да ги разделим, нито пък можехме да си позволим да я убием без
вашата заповед.
— Не ви е срам — каза тя, — кога изобщо съм заповядвала… О, добре, ако той е тук, тя
няма значение. Ще отида да се изправя срещу него с неговата измяна. Ще ме придружаваш ти
и само ти. Нямам нужда от охрана, той е безпомощен.
Тя щракна с палец и показалец към любимото си куче и голямото животно, огромно и
бяло като северна мечка, се затича към нея и после забави стъпката си, за да върви наравно с
господарката си. Зад тях следваше Ли Лиен-ин. Те тръгнаха тихо към езерото и прекосиха
мраморния мост, но докато вървеше, тя погледна към красотата, която беше сътворила —
огнените кленове на хълма, късните лотоси на повърхността на водата, златните покриви и
извисяващите се стройни пагоди, терасовидните градини и скупчените борове. Всичко това
бе нейно, създадено от ума и сърцето й. Но то щеше да изгуби значение, ако тя станеше
затворница тук. Да, дори красотата нямаше да бъде достатъчна, ако тя изгубеше властта и
свободата си. Уви, императрицата не желаеше да държи друг като затворник, но се налагаше,
и то не само заради нея, а и заради народа й. Нейната мъдрост, вярваше тя, сега трябваше да
спаси страната от глупостта на племенника й.
Затвърждавайки така собствената си воля, тя стигна до острова и с голямото куче от
едната си страна и с високия тъмен евнух по петите й императрицата влезе в павилиона.
Императорът вече бе там в церемониалното си облекло за поклонение и се изправи, за да
я посрещне. Тясното му лице беше бледо, големите му очи — тъжни, а устата му —
женствена заради изяществото си с леко извити и както винаги разделени устни —
трепереше.
— На колене — каза тя и се настани на централния стол.
Във всяка зала, павилион, стая или място за почивка централното място бе винаги нейно.
Той падна на колене пред нея и положи чело на пода. Голямото куче го подуши
внимателно от глава до пети и след това легна в краката й, за да я пази.
— Ти! — каза императрицата горестно и се взря в коленичилия мъж. — Ти, който трябва
да бъдеш удушен, накълцан и хвърлен на дивите зверове!
Той не проговори; нито помръдна.
— Кой те сложи на Драконовия трон? — попита тя. Императрицата не повиши тон,
нямаше и нужда; защото гласът й падна хладен като стомана върху слуха му. — Кой дойде
през нощта, взе те от леглото ти, едно ревящо хлапе, и те направи император?
Той промърмори нещо, думи, които тя не можа да чуе. Затова го бутна с крак.
— Какво казваш? Вдигни глава, ако смееш да произнесеш тези думи пред мен.
Той вдигна глава.
— Казах, че бих желал да не беше вземала това дете от леглото му.
— Слабак — отвърна тя, — на когото дадох най-високото място в целия свят! Колко
много щеше да се зарадва някой по-силен от теб, колко благодарен щеше да бъде на мен,
приемната му майка, колко достоен за гордостта ми! Но ти с твоите чуждестранни играчки,
покварен от евнусите си, изплашен от консорта си, избиращ жалки наложници вместо нея,
която е твоята императрица. Казвам ти, няма манджурски принц или простосмъртен, който
не ме моли да взема обратно трона! Молят ме ден и нощ. А кой поддържа теб, глупако? Само
няколко китайски бунтовници. Те кроят заговор да те приласкаят и да те убедят да ги
послушаш и когато вече си в тяхна власт, да се отърват от теб и да прекратят династията ни.
Ти предаде не само мен, но и всичките ни свещени предци. Могъщите императори, които
управляваха преди нас, тях ще пожертваш. Реформи! Плюя на реформите ти! Бунтовниците
ще бъдат убити, а ти, ти…
Внезапно въздухът й свърши. Тя замълча, сложи ръка на сърцето си и го усети да бие така,
все едно ще се пръсне. Кучето й погледна нагоре и изръмжа. Тя опита да се усмихне.
— Зверовете са верни, но хората не — каза императрицата. — Но аз няма да те убия,
племеннико. Дори ще запазиш титлата си император. Но ще бъдеш затворник, охраняван и
злочест. Ще ме помолиш да заема мястото ти и да управлявам.
И аз ще склоня, неохотно наистина, защото колко горда щях да бъда, ако ти беше силен и
управляваше като истински владетел. Но тъй като си слаб и неподходящ за това, съм
принудена да заема мястото ти. И от сега нататък, докато умреш…
В този миг завесите на вратата се разтвориха, Перлената наложница притича и се хвърли
на пода до него, и плачейки с глас, замоли императрицата да не го обвинява повече.
— Уверявам ви, свещена майко — хлипаше тя. — Той съжалява, че е обезпокоил ума ви.
Той желае само най-доброто, защото, уверявам ви, няма по-мил и внимателен човек от него.
Той не може да нарани и мишка. Уверявам ви, императорска майко, защото онзи ден котката
ми хвана мишка и той със собствените си ръце отвори устата й, извади мишката и се опита
да я върне към живота!
— Мълчи, глупаво момиче — скастри я императрицата.
Но Перлената наложница не млъкна. Тя вдигна глава, седна на пети и докато сълзите
капеха по хубавите й страни, закрещя на надменната жена, която бе императрица.
— Няма да мълча и ако искате, можете да ме убиете! Нямате право да му отнемате трона.
Той е император по волята на Небето, а вие — само оръдие на съдбата
— Достатъчно — каза императрицата. Красивото й лице бе сурово като на мъж. — Ти
прекрачи границите. От сега нататък никога няма да видиш господаря си отново.
Императорът скочи на крака.
— О, свещена майко — извика той. — Не убивай тази невинна жена, единствената, която
ме обича, у която няма ласкателство или престореност, нито коварство…
Наложницата стана на крака, вкопчи се в ръката му и положи лице върху нея.
— Кой ще ти приготвя вечерята, както я обичаш? — изхлипа тя. — И кой ще те топли,
когато леглото ти е студено…
— Моята племенница, която е негов консорт, ще дойде да живее тук — каза
императрицата. — Ти не си му необходима.
Тя се обърна повелително към Ли Лиен-ин, който се приближи в очакване на заповеди.
— Отведи Перлената наложница. Заведи я в най-отдалечената част на палата. В Двореца
на забравените наложници има две малки вътрешни стаи. Те ще бъдат нейният затвор, докато
умре. Няма да й бъде позволявано да се преоблича, до като дрехите, които носи, не станат на
парцали. Храната й ще бъде кафяв ориз и просешко зеле (растение от семейство бобови,
произхождащо от Африка и Южна Америка. Също така вирее добре в Азия, Австралия и Океания). Името й няма
да бъде споменавано пред мен. Когато умре, не ме уведомявайте.
— Да, ваше величество — каза той.
Но с бледото си лице и сдържания си тон показа, че дори той не одобрява тази жестокост,
която трябваше да извърши. Главният евнух хвана жената за китката и я издърпа навън.
Когато нея вече я нямаше, императорът рухна на пода, свивайки се безчувствен в краката на
суверена си. Над него се бе надвесило бялото куче и ръмжеше. Императрицата седеше
неподвижно в тишината, а очите й бяха отправени в далечината отвъд отворената врата.
Част V
СТАРИЯТ БУДА
Императрицата отново управляваше и сега, когато бе стара, каза тя, и защото върху никоя,
която е толкова стара, не остава и следа от женствеността й, тя изостави всякакви
преструвки като паравани и ветрила, които преди я криеха от очите на мъжете. Тя седеше на
Драконовия трон, като че ли е мъж, на ослепителната светлина на факлите и слънцето,
обгърната от великолепие и гордост. Тъй като бе осъществила плановете си, тя можеше да
бъде милостива и в снизходителността си понякога позволяваше на племенника си да се
появява като император пред хората. Затова, когато наближи Есенният празник, тя му
разреши да направи императорските жертвоприношения на Лунния олтар. Така че на осмия
ден от осмия лунен месец, по време на Есенния празник, тя го прие в залата за аудиенции с
охрана, назначена му от Жун Лу, и там, пред събралия се Велик съвет и императорските
съвети, тя прие деветте му поклона, показващи властта й над него. По-късно през този ден с
нейно разрешение и под същата охрана той направи императорските жертвоприношения на
Лунния олтар и благодари на Небето за реколтата и мира. Нека той се оправя с боговете, каза
си тя, докато тя управлява хората.
А тя имаше много работа с тях. Най-напред екзекутира шестимата китайски бунтовници,
чиито съвети бяха отклонили императора от правия път, и императрицата много се разгневи
и натъжи, че основният бунтовник, Кан Юуей, й беше избягал с помощта на англичаните,
отведен от английски кораб в английско пристанище, където живееше спокойно в изгнание.
Тя не остави и бунтовниците от нейния клан да се измъкнат. Принц Цай, приятел и съюзник
на императора, тя изпрати в затвора на клана. За предателството му узна, защото съпругата
му беше друга нейна племенница, която той ненавиждаше, и в гнева си тази жена разказваше
всичко на леля си, императрицата. Но когато всички, които трябваше да умрат, умряха и
императрицата вече нямаше врагове в двора си, тя се зае с друга задача, която бе да оправдае
постъпките си пред народа. Защото тя знаеше, че хората са разделени, че някои симпатизират
на императора и смятат, че страната трябва ла бъде устроена според новите времена и трябва
да притежава кораби, оръдия и железници и да се учи дори от враговете си, хората от Запада.
Докато други се обявяваха в подкрепа на мъдреца Конфуций и древните традиции и мъдрост
и искаха да се отърват от новите хора и новите времена и да се върнат към старото.
Императрицата трябваше да задоволи и двете групи и сега тя се зае с тази задача. Чрез
укази и умели слухове, които се процеждаха от двора чрез евнусите и министрите, хората
бяха уведомени за смъртните грехове на императора. Основните му прегрешения бяха две, а
именно първо, че беше кроил заговор срещу възрастната си леля и бе планирал смъртта й, за
да бъде свободен да се подчинява на новите си съветници. И второ, бе поддържан и
подпомаган от чужденците, бидейки твърде глупав, за да разбере, че те се надяват да го
направят своя марионетка и да заграбят цялата страна за себе си. Тези два гряха убедиха
всички, че императрицата е постъпила добре, като се е върнала на трона, защото, докато
онези, които почитаха Конфуций и традициите, не можеха да простят на младеж, който се
опитва да убие своята по-възрастна роднина, никой не можеше да прости на владетел, който
се сприятелява с белите хора и с китайските бунтовници. Преди да изминат твърде много
месеци, хората вече признаваха императрицата за свой суверен и дори чужденците казваха,
че е по-добре да си имат работа със силна жена, отколкото със слаб мъж владетел, защото на
силата може да се има доверие, а слабостта винаги е коварна.
В това се състояха умът и разумът на този Стар Буда. Тя познаваше женската сила и за да
убеди мъжете, организира тържество и покани като свои гостенки съпругите на всички бели
мъже, които бяха посланици и пратеници от западните страни и живееха в столицата като
представители на своите правителства. Никога през дългия си живот императрицата не беше
виждала бяло лице, но сега се под готви за това, въпреки че самата мисъл я отблъскваше. Но
ако спечелеше жените, казваше тя, мъжете щяха да ги последват. Тя избра за тази среща
рождения си ден, не голям рожден ден, а малък, шейсет и четвъртия й, и покани седем дами,
съпруги на седем чужди посланици, на аудиенция.
Целият двор се засуети, придворните дами бяха любопитни, прислужниците — заети, а
евнусите тичаха насам-натам, защото никой не беше виждал чужденец. Само императрицата
бе спокойна. Тя реши да поднесе храни, които гостенките биха харесали, и изпрати евнусите
си да ги попитат дали ядат месо или боговете им забраняват, дали обичат по-слабите
китайски зелени чайове, или черните индийски и дали искат сладкишите им да бъдат
направени със свинска мас или с растителни мазнини. Наистина, тя беше безразлична към
отговорите им и поръча онова, което искаше, но се бе държала любезно.
Така тя планираше всичките си вежливи действия. Сутринта изпрати китайски стражи в
пълна униформа в алено и жълто, на коне, които да обявят идването на носилките. Един час
по-късно тези носилки, всяка с по пет носачи и двама конници, чакаха на портите на
Британската легация и когато чужденките излязоха, носилките бяха снишени и завесите им
дръпнати, за да могат дамите да влязат. И ако това не бе достатъчно любезно, императрицата
беше заповядала на началника на дипломатическия си съвет да вземе със себе си четирима
преводачи, които се возеха в носилки, придружавани от осемнайсет конници и шейсет
стражници на кон, които да посрещнат жените. Всеки от тези мъже бе облечен в
официалната си одежда и всеки се държеше с върховно достойнство и възможно най-
любезно с чуждестранните гостенки.
На първата порта към Зимния дворец процесията спря и дамите бяха поканени да
продължат пеша. Вътре в портата чакаха седем дворцови носилки, тапицирани с червен
сатен, и всяка от тях бе понесена на раменете на шестима евнуси, облечени в яркожълт сатен
и препасани с червени пояси. Докато антуражът им ги следваше, дамите бяха отнесени до
втората порта, където отново слязоха.
Императрицата беше заповядала да ги въведат в малък чуждестранен влак с вагони,
теглени от парен локомотив, който императорът беше закупил преди няколко години за
собствено забавление и изучаване. Влакът ги пренесе през Забранения град до входната зала
на главния дворец. Там гостенките слязоха от влака, седнаха на седем стола, пиха чай и
отпочинаха. След това най-висшите принцове ги поканиха в голямата зала за аудиенции,
където императорът и неговият консорт седяха на троновете си. Като изпечен дипломат
императрицата беше пожелала племенникът й да седи от дясната й страна през този ден,
така че пред очите на всички те да изглеждат обединени.
Сега гостенките стояха подредени пред троновете според продължителността на престоя
си в Пекин и един преводач представяше всяка една на принц Цин, който след това я
представяше на императрицата.
Императрицата се взираше във всяко лице и колкото и да бе учудена от онова, което
виждаше, тя се навеждаше от трона си, протягаше ръце и хващаше дясната ръка на всяка дама
между дланите си, покрити със скъпоценности, и поставяше на показалеца й пръстен от
чисто и тежко китайско злато, украсено с голяма кръгла перла.
Те изказаха благодарностите си и императрицата склони глава пред всяка от тях. След
това, следвана от племенника си, тя се изправи и напусна стаята, а евнусите се втурнаха зад
нея, за да я скрият.
От външната страна на вратите тя тръгна наляво към собствения си дворец и без да
проговаря, направи знак на императора да върви към десния. Четиримата евнуси, които бяха
негова охрана денем и нощем, го поведоха обратно към затвора му.
Императрицата обядва в своята собствена трапезария, заобиколена от любимите си
придворни дами, а чуждестранните й гостенки ядоха в банкетната зала заедно с по-нисшите
придворни дами, като евнусите и преводачите останаха от учтивост. Императрицата, докато
обядва обилно, както обикновено, беше в добро настроение и се смееше на странните лица
на чужденките. Очите им, каза тя, били най-странни от всичко, някои бледосиви, други
светложълти или сини като очите на дивите котки. Тя заяви, че чужденките били с едър
кокал, но призна, че кожата им е чудесна, бяла и розова, освен на японката, чиято бе груба и
кафява. Англичанката била най-хубава, каза императрицата, но дрехата на германката била
най-красива — къс жакет, облечен върху дантела и дълга пола от плътен брокат. Тя се смееше
на високата кокарда (Розетка или сноп от панделки, носени върху шапка. Обикновено се слага на официални
събития за обозначаване на ранга на притежателя си), която рускинята носеше на главата си, а
американката, каза тя, приличала на строга монахиня. Придворните й се смееха и
аплодираха всичко, което тя кажеше, и заявиха, че никога не са я виждали по-духовита. Така
в приятно настроение премина обядът, а императрицата се преоблече и се върна в
тържествената зала. През това време гостенките бяха отведени в друга зала, докато широките
маси бъдат почистени, и когато се завърнаха, императрицата вече седеше на трона си, за да ги
приеме.
Междувременно тя беше изпратила да повикат племенницата й, младата императрица,
която сега стоеше до нея. Докато жените влизаха, императрицата представяше племенницата
си на всяка и тя много се зарадва на одобрителните погледи, които те й отправяха,
възхищавайки се на алената й роба, украшенията и бижутата й. Досега императрицата не
беше показвала най-хубавите си одежди и бижута, но виждайки погледите на
чуждестранните дами, тя разбра, че те, въпреки че са само чужденки, разпознават качеството
на сатена и бижутата, и тайно реши, че когато ги приеме за трети и последен път в края на
деня, ще ги удиви с най-красивото си облекло. Тя беше доволна от гостенките си, така че се
изправи и протегна ръце към тях, докато те се приближаваха една по една, поставяше длани
на гърдите си и после върху техните и повтаряше отново и отново думите на древния мъдрец:
„Всички под небето сме едно семейство.“ („Тянся“ или „Всички под небето са едно семейство“ —
концепция от Древен Китай, появила се по време на династията Шан (1600–1046 г.пр.Хр.), която разглежда целия
свят (в географски и философски смисъл) като едно цяло и смята, че взаимоотношенията в него трябва да бъдат
подобни на тези в едно семейство. Според „Тянся“ светът е разделен на концентрични окръжности, в чийто център
се намира императорът — Синът на Небето, а около него са неговият двор, висшите и нисшите служители,
обикновените граждани, васалните държави и чак накрая — варварите. Китайците са вярвали, че след като целият
свят може да бъде обединен по този начин, техният император има правото да го управлява еднолично чрез т.нар.
Небесен мандат — право, дадено му от боговете да бъде владетел на всички хора.) После нареди на
преводачите да обяснят онова, което е казала, на английски и френски. Когато това беше
сторено, тя разпусна гостенките, изпращайки ги в театъра си, казвайки, че е избрала
любимата си пиеса, която да ги забавлява, и че преводачите ще им я обясняват, докато
актьорите играят.
Тя отново се оттегли в покоите си и тъй като бе изморена, позволи първо да я изкъпят с
топла ароматизирана вода, преди да я облекат в чисти дрехи. Този път тя избра най-скъпите
си одежди от позлатен сатен, избродиран с феникси във всякакви цветове и нюанси, сложи
знаменитата си огърлица от еднакви перли и дори смени предпазителите на ноктите си от
злато с перли и нефрити със златни с бирмански рубини и индийски сапфири. На главата си
носеше висока шапчица с перли и рубини, съчетани с диаманти от Африка. Нейните
придворни дами казаха, че никога не са я виждали по-красива. Наистина, свежестта на
кожата й с цвят на слонова кост, червенината на гладките й устни, чернотата на невероятните
й очи и очертанията на веждите й бяха като тези на млада жена.
Императрицата се върна още веднъж в банкетната зала, където гостенките й сега пиеха
чай и ядяха сладкиши, и тя влезе тържествено, не пеша, а понесена на дворцовата си
носилка, и евнусите я поставиха на трона й. Чужденките станаха, възхищението грееше ярко
на лицата им, а тя се усмихваше на всички. После вдигна купичката си за чай и отпи от
едната страна и след това извика дамите една по една и вдигна купичката до устните на
всяка, повтаряйки отново: „Всички сме едно семейство, всички под небето сме едно цяло.“
Чувствайки се дръзка, свободна и тържествуваща, тя заповяда на дамите да бъдат поднесени
дарове — ветрило, свитък, изрисуван от нея, и украшение от нефрит за всяка от тях. Когато и
това беше извършено и дамите вече преливаха от благодарност, тя си взе сбогом с и така
приключи денят.
***
ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ НЯКОЛКО дни шпионите й съобщиха, че чужденките са я
похвалили много пред съпрузите си, казвайки, че никоя толкова внимателна, красива и щедра
като нея не би могла да бъде зла или жестока. Тя беше доволна и се чувстваше наистина
такава, каквато те я описваха. Сега, след като бе спечелила благоразположението на всички,
тя реши да се разправи с бунтовниците и реформаторите сред китайците, които управляваше,
и отново да подчини народа на своята собствена власт. Колкото повече обмисляше тази
задача, толкова повече разбираше, че няма да може да я изпълни, докато императорът,
нейният племенник, е жив. Меланхолията му, замисленият му вид и покорството му
спечелваха онези, които го обкръжаваха, дори когато те се подчиняваха на нея. И още веднъж
тя се принуди да направи онова, което трябваше, докато Ли Лиен-ин шепнеще на ухото й.
— Докато той е жив, ваше величество — настояваше мрачният евнух, — нацията ще
остане разделена. Те ще търсят извинение да се делят между вас, свещената майка, и него.
Тези китайци са родени за разкол. Те обичат разногласията в никога не са щастливи, освен
когато заговорничат срещу владетелите си. Бунтовническите водачи винаги подклаждат
подмолно хората. Те им напомнят ден и нощ, че ги управляват манджурци, а не китайци.
Само вие можете да запазите мира, защото хората ви познават и се доверяват на вашия ум и
разум, въпреки че сте манджурка.
— Само ако племенникът ми беше силен мъж — въздъхна тя. — С готовност щях да
поверя съдбата на народа си на него!
— Но той не е силен, ваше величество — прошепна евнухът. — Той е слаб и своенравен.
Слуша най-големите бунтовници сред китайците и отказвала разбере техния заговор. Той
унищожава династията, без да съзнава какво върши.
Тя не можеше да не се съгласи с всичко това, въпреки че не искаше да даде тайната
заповед, която нетърпеливият евнух чакаше.
През този ден тя кръстосваше терасата на двореца и гледаше отвъд изпъстрените с лотоси
води към острова, където бе затворен племенникът й. Но как можеше един дворец да бъде
наречен затвор, защото въпреки че той имаше само четири стаи, те бяха големи и удобно
обзаведени, а обкръжаващата го суша бе спокойна и приятна. Дори сега тя можеше да види
племенника си, докато той се скиташе из тесния остров, а близо до него, въпреки че спазваха
дистанция, вървяха евнусите, които го пазеха, постоянно нащрек.
Беше дошло времето да смени тези евнуси и да сложи други на тяхно място, да не би, ако
някой остане край него за повече от месец-два, да насочи лоялност а към младия мъж, когото
пазеше. Досега те й бяха верни и всяка нощ някой от тях преписваше дневника, който
племенникът й си водеше през деня. През нощта тя четеше написаното от него и разбираше
какво изпитва той до най-малкото биене на сърцето му и до най-незначителната мисъл на
ума му. Тя се съмняваше само в един евнух с фамилно име Хуан, защото той винаги даваше
твърде добри отзиви за повереника си.
— Императорът прекарва времето си в четене на добри книги — казваше винаги Хуан. —
А когато се измори, рисува или пише поезия.
Докато крачеше напред-назад по верандата, тя обмисляше казаното от Ли Лиен-ин през
този ден. След това рязко го отхвърли. Не, още не бе време племенникът й да умре. Вината за
смъртта му не трябваше да лежи върху онази, която го беше избрала. Вярно бе, че го искаше
мъртъв, но самото желание не беше престъпление. Нека Небето отсъди неговата смърт.
Следващия път, когато Ли Лиен-ин дойде при нея, тя се държа сдържано с него
и каза хладно:
— Не говори повече с мен за пътуването на императора към жълтите извори. Небето ще
свърши това, когато пожелае.
Тя изрече тези думи толкова строго, че той се поклони, за да покаже, че ще бъде покорен.
***
НО КОЙ МОЖЕШЕ да предположи, че китайските бунтовници ще си проправят тайно
път към ушите на самотния млад император? Те извършиха това чрез евнуха Хуан. Една
сутрин през десетия лунен месец на същата година младият император избяга от пазачите си
евнуси през боровата гора от северната страна на острова, където насред малък залив го
очакваше лодка. Но един евнух видя разветите му одежди през дърветата и извика, а другите
евнуси изтичаха толкова бързо, колкото ги държаха краката, и хванаха императора, докато
той се канеше да влезе в лодката. Те сграбчиха робата му и го замолиха да не тръгва.
— Защото, ако избягате, небесни сине — умоляваха го те, — Старият Буда ще ни
обезглави.
Никоя друга молба не би свършила такава работа. Императорът имаше нежно сърце и
започна да се колебае, докато лодкарят, който беше предрешен бунтовник, не му извика да
побърза, защото животът на евнусите нямал никакво значение. Но императорът погледна
надолу към лицата на умоляващите евнуси, сред които имаше един млад, не много по-голям
от дете, мил и нежен, който винаги беше стоял близо до него денем и нощем, за да му
прислужва. Гледайки към този плачещ младеж, императорът не можеше да влезе в лодката.
Той поклати глава и лодкарят, който не смееше да отлага повече, се отдалечи в тихите
сутрешни мъгли.
Тази тъжна история стигна до ушите на императрицата, която я изслуша и не предприе
нищо, но я запази в сърцето си, за да я използва срещу императора. Междувременно позволи
да бъде екзекутиран всеки бунтовник, принц и министър, който го беше подкрепял. Но него
щеше да остави жив, защото имаше оръжие. Нейните поданици почитаха толкова много
древната мъдрост на учителя Конфуций, че тя трябваше само да им напомни как
императорът беше кроил заговор да я убие и те веднага щяха да го обявят за предател. Тя
знаеше, че младият император знае за нейното оръжие и наистина можеше да го забие в
сърцето му, защото съвестта му беше крехка и той също почиташе мъдреца.
Жун Лу я похвали за снизходителността й. Той отново поиска лична аудиенция и каза:
— Вярно е, ваше величество, че хората никога няма да простят заговора срещу вас, но не
биха ви и почитали, ако бяхте позволили животът на императора да бъде отнет, дори и по
случайност. Признавам, че той трябва да бъде затворен, защото би бил оръжие в ръцете на
враговете ви, но му отдайте всяка почест. Нека се появи до вас, когато посрещате японския
посланик след десет дни, и нека присъства, когато идват пратеници от външните територии.
Вие, най-велика, можете да си позволите всяка добрина и милост. Нека предложа дори
Перлената наложница…
Но тя вдигна ръце, за да го накара да замълчи. Думите „Перлена наложница” не трябваше
да бъдат изговаряни в нейно присъствие. Тя се взря в него със студено мълчание и той не каза
нищо повече. Понякога тя бе императрица, а друг път жена, но днес беше само
императрицата.
— Ще говоря за други неща — рече той. И продължи: — Въпреки че сега в страната има
мир, хората са неспокойни. Те показват гнева си тук и там, но най-вече срещу белите хора.
Английски свещеник е бил убит от тълпата в провинция Гуейджоу. Това отново ще насочи
английските стършели срещу Трона. Те ще настояват за концесии и обезщетения.
Императрицата изпадна в дива ярост. Тя сви юмруци и удари коленете си три пъти.
— Отново тези чужди свещеници! — извика тя. — Защо никога не си седят у дома? Ние
изпращаме ли нашите свещеници от другата страна на земята, за да унищожават боговете на
другите народи?
— Те са плод на загубите, които понесохме от войната със западните хора — напомни й
Жун Лу. — Бяхме принудени да позволим на свещениците и търговците им да влязат рамо до
рамо в пристанищата ни.
— Няма да търпя повече тези хора — заяви императрицата.
Седна да помисли — красивите й очи се помрачиха от намръщеното й изражение, а
червената й уста се нацупи. Тя забрави, че Жун Лу стои пред нея, или поне се престори, че е
забравила, и виждайки настроението й, той се поклони и си тръгна, а тя дори не вдигна
глава.
През последния месец на тази година още един чуждестранен свещеник беше убит, този
път в западната провинция Хубей. Той обаче не бе умъртвен чисто и бързо, а с побои, чупене
на кости и рязане на кожа. През същия месец тълпи селяни и граждани въстанаха срещу
чуждите свещеници в провинция Съчуан и причината за всичко това беше, че сред народа
отново бяха плъзнали старите слухове, които твърдяха, че свещениците са чародеи, че крадат
деца и правят лекарства от очите им и стриват костите им, за да забъркват магически отвари.
Императрицата излезе извън кожата си, защото, когато техните поданици бяха убивани,
чуждите посолства ставаха надменни, отправяха заплахи и обявяваха, че правителствата им
ще започнат война, освен ако не получат пълно обезщетение. Наистина, като че ли целият
свят се беше изправил против нея. Русия, Англия, Франция и Германия мърмореха
недоволни. Франция, чиито свещеници бяха убивани на няколко пъти, сега съобщи чрез
пратениците си, че ще нападне с бойните си кораби, освен ако не й се даде парче земя на
концесия в Шанхай. Португалия също искаше още земя, обграждаща Макао, а Белгия
настояваше, че цената на двамата й убити свещеници трябва да бъде концесия на земя в
Ханку, голямото пристанище на река Яндзъ. Междувременно Япония кроеше планове да
получи богатата плодородна провинция Фудзиен, а Испания трещеше на хоризонта, защото
сред убитите имаше и испански свещеник. Италия бе най-разгневена от всички и
посланиците й настояваха за концесия на залива Самун в провинция Джъдзян, една от най-
хубавите китайски територии.
Изправена пред тази надвиснала беда, императрицата извика министрите и принцовете
си на специална аудиенция и прати да извикат генерал Ли Хунджан от Жълтата река, където
му беше заповядала да възстанови дигите за в случай на наводнение.
Денят на аудиенцията беше горещ и от северозапад беше дошла пясъчна буря. Въздухът бе
наситен с фин пясък и докато принцовете и министрите чакаха императрицата, те държаха
кърпичките до лицата си, а очите си затворени заради пясъка. Но когато тя се появи,
изглеждаше като че ли изобщо не забелязва бурята. Беше облечена в най-величествените си
одежди и когато слезе от императорската си носилка и тръгна към Драконовия трон,
подпирайки се на ръката на Ли Лиен-ин, принуди всички с гордото си пренебрежение да
махнат кърпичките от лицата си и да паднат на колене пред нея. Само Жун Лу го нямаше и тя
веднага забеляза отсъствието му.
— Къде е главният съветник, моят родственик? — попита тя Ли Лиен-ин.
— Ваше величество, той се извини, че е болен. Смятам обаче, че е болен, защото
извикахте Ли Хунджан.
Когато заби тази злобна стрела в ума й, главният евнух се оттегли, а императрицата обяви
с величествена елегантност началото на аудиенцията. Тя повика един по един принцовете и
министрите да изкажат мнението си за кризата и на всеки от тях отдаде любезното си
внимание. Последен от всички тя извика генерал Ли Хунджан, който се приближи с
несигурни крачки и коленичи със затруднение. Тя наблюдаваше как двама евнуси му помагат
да застане на колене, но не му разреши да седи, вместо да коленичи. Днес тя изискваше
всеки знак на подчинение и никой не можеше да вземе онова, което тя не му бе дала.
— Какво ще кажете вие, най-почитаният защитник на Трона? — попита го тя с любезен
глас. На което Ли Хунджан отвърна, без да вдига чело от пода:
— Най-велика, аз обмислях този въпрос в продължение на много месеци. Ние сме
заобиколени от разярени врагове, хора, които са чужди на нас и на нашите традиции. Но ние
трябва да избягваме войната на всяка цена, защото да влезем в битка срещу толкова много
противници ще бъде като да яхнем тигър. Затова е благоразумно да привлечем един враг да
стане наш съюзник. Нека това да бъде северният ни противник Русия. От всичките ни
врагове Русия е най-азиатска, като нас, народът й наистина ни е чужд, но азиатски.
— И каква е цената, които трябва да платим, за да направим от врага приятел? — попита
тя.
Старецът потрепери от мелодичната студенина на гласа й. Тя видя, че раменете му
треперят, както и събраните му ръце. Той не можеше да отговори.
— Не — каза тя решително. — Аз сама ще отговоря на въпроса си. Цената е твърде
висока. Каква полза да побеждаваме другите си врагове, ако станем васала на един от тях?
Дава ли изобщо някоя държава нещо за нищо? Уви, не познавам и един човек, който би
направил такова нещо. Ние ще отблъснем всички врагове. Наистина, няма да си отдъхна,
докато всеки бял мъж, жена и дете не бъдат изтласкани от бреговете ни. Няма да се предам.
Ще си вземем обратно онова, което ни се полага.
Докато говореше, тя стана от трона си и министрите и принцовете видяха как
императрицата се извисява все повече пред погледите им. Очите й светеха с черна светлина,
бузите й бяха зачервени, бе разперила ръце с десет изпънати пръста, а предпазителите й със
скъпоценни камъни приличаха на златните нокти на граблива птица. От нея извираше сила,
самият въздух сякаш стана по-остър и започнала ги пробожда с яростна горещина. Те
паднаха по лице, всички до един, а тя погледна надолу към наведените тела на тези мъже и
усети екстаза да пълзи по вените й като течен огън.
В същия миг тя се сети за Жун Лу и как той не бе дошъл да я подкрепи. Остави очите си
да се реят над приведените фигури на мъжете, чиито одежди бяха разстлани по пода във
всички цветове и нюанси, и накрая те се спряха върху тялото на великия съветник Кан И,
мъж не в първа младост, но такъв, който през всичките си години бе използвал силата си за
запазването на наследеното, винаги срещу новото и за старото.
— Вие, велики съветнико Кан И — каза тя с висок ясен глас, — останете за лична
аудиенция. А вие, министри и принцове, сте свободни.
С тези думи тя слезе от трона си и Ли Лиен-ин пристъпи напред. Опряла ръка на
предмишницата му, тя тръгна достолепие между събралите се към носилката си. Волята й
беше решителна, а разумът й непоколебим. Тя нямаше да се предаде отново на белите хора.
След един час великият съветник Кан И застана пред нея, за да чуе заповедите й. Беше
средата на следобеда, в часа на маймуната, а мястото бе личната й зала за аудиенции.
Главният евнух стоеше наблизо, преструвайки се, че не чува нищо, но долавяше всичко, а
подкупът, който Кан И му беше дал, бе все още топъл във вътрешния джоб на робата му.
Докато императрицата говореше, тя гледаше отвъд голямата зала към вратите, отворени към
градините й. Вятърът от предишната нощ бе стихнал и въздухът се беше изчистил от
пясъчната буря.
— Вече не се двоумя — каза императрицата. — Ще бъда безмилостна към всички врагове.
Ще върна нашата земя. Ако трябва, ще я завоювам метър по метър, без значение от цената.
— Ваше величество — рече Кан И, — за пръв път съм изпълнен с надежда.
Той беше висок мъж в разцвета на силите си, учен и конфуцианец.
— Какъв е съветът ви? — попита императрицата.
— Ваше величество — каза той, — с принц Дуан често сме си говорили какво можем да
ви посъветваме, ако поискате съвета ни. Двамата се съгласихме, че трябва да използваме
гнева на китайците срещу западните мъже. Китайците се поболяват от омраза заради
откраднатата си земя, заради всички войни, водени срещу тях, и заради златото, което плащат
като обезщетение за свещениците, убити от тълпата. Те се организират в тайни банди и се
кълнат да унищожат тези врагове. Това е моят скромен съвет, ваше величество. Не
претендирам за мъдрост. Но тъй като тези скитащи банди съществуват, защо да не ги
използваме, ваше величество? Нека получат вашето тайно одобрение. Когато добавим
бандите към войските в пет направления, създадени от Жун Лу, кой ще може да ни се
противопостави? Не биха ли били и самите китайци най-лоялни към вас, свещена майко, ако
знаят, че ги подкрепяте срещу чужденците?
Императрицата го изслуша и се замисли, планът изглеждаше добър. Тя зададе още няколко
въпроса, похвали го един-два пъти и след това го отпрати. Толкова добро бе настроението й
при тази нова надежда, че когато Ли Лиен-ин се приближи, за да й даде съвета си, тя не го
скастри.
— Какъв по-добър план би могло да има? — попита той. — Този велик съветник е мъдрец
и благоразумен човек.
— Наистина — съгласи се тя.
Тя го хвана да я наблюдава странично, очите му бяха притворени и хитри върху грубото му
лице.—
Е? — попита тя.
Двамата се познаваха много добре.
— Предупреждавам ви, ваше величество — каза той. — Мисля, че Жун Лу няма
да одобри плана.
Той изплези език, докосна с него горната си устна и и издърпа надолу ъгълчетата на
устата си.
Тя се усмихна на изкривеното му лице.
— Тогава дори аз няма да го послушам — рече тя.
Въпреки това след няколко дни извика Жун Лу, готова да го укори за онова, което
шпионите й бяха донесли за него.
— Какво сега? — попита тя, когато той се появи пред нея.
Часът бе късен и тя не му беше позволила да вечеря. Не, каза тя, ще яде по- късно.
— Какво съм направил, ваше величество? — попита той.
За пръв път тя си помисли, че изглежда стар и изморен.
— Чух, че си позволил на чуждестранните посланици да увеличат стражата си.
— Бях принуден — оправда се той. — Изглежда, те също имат своите шпиони, които
някак са им донесли, че вие, ваше величество, сте се вслушали в Кан И и имате намерение да
признаете тайните китайски банди, чиято цел, както знаем всички, е да унищожат
чужденците сред нас до последното дете. Ваше величество, аз казах, че не вярвам, че ще се
съгласите на такова безумие. Наистина, смятате ли, че дори вие можете да се изправите
срещу целия свят? Трябва да преговаряме, да спечелим доверието им, докато не подготвим
силите си за победа.
— Чувам, че хората сипят проклятия, когато идват чужди войници — каза тя. — А Кан И
беше в Джуджоу (Град в провинция Джъдзян, Източен Китай) и каза, че цялата провинция вече се е
организирала за бой с врага. Той твърди, че управителят на Джуджоу е арестувал някои от
тайните бунтовници, които принадлежат на Ордена на боксерите, но той, Кан И, заповядал
те да бъдат освободени и доведени пред мен, за да демонстрират способностите си. Той
твърди, че тяхната магия може да предотврати смъртта им. Дори когато стрелят по тях с
пушки, те не биват ранявани.
Жун Лу извика измъчено:
— О, ваше величество, как може да вярвате на такива глупости?
— Ти си глупак — отвърна му тя. — Забрави ли края на династията Хан преди повече от
хиляда години, когато Джан Дзяо повел Жълтите забрадки срещу Трона и завзел много
градове, въпреки че имал на разположение по-малко от половин милион души? Те също са
знаели магии против рани и смърт. А Кан И ми каза, че имал приятели, които преди много
години видели тази магия в провинция Шаанси. Казвам ти, има духове, които помагат на
праведните.
Жун Лу вече беше излязъл извън кожата си. Той издърпа шапката от главата си и я
захвърли на пода пред императрицата, след това сграбчи косата си с две ръце и изскубна две
шепи от нея.
— Не забравям позицията ти — каза той иззад стиснати зъби. — Но ти все още си моята
родственица, онази, на която преди толкова време посветих живота си. Със сигурност
заслужавам правото да ти кажа, че си глупачка. Въпреки красотата и властта си, дори ти
можеш да бъдеш глупачка. Предупреждавам те, ако се вслушаш в този твърдоглавец Кан И,
който не познава настоящето, а живее в отминалите векове, ако Ко слушаш главния си евнух
и неговата паплач или дори принц Дуан, който също си мечтае за щуротии, тогава ще ти
кажа, че наистина се самоунищожаваш, а със себе си и цялата династия. О, чуй ме, чуй ме…
Той сключи ръце в молитва и се взря в лицето, което все още обожаваше. Погледите им се
сключиха и останаха така, той видя, че волята й се колебае, и не посмя да проговори, да не
би да развали онова, което бе постигнал.
Тя заговори с тих глас:
— Попитах принц Цин какво мисли и той каза, че боксерските банди със сигурност биха
могли да са полезни.
— Само аз се осмелявам да ти казвам истината — заяви той. След това пристъпи крачка
напред и прибра ръце в пояса си, за да не ги протегне към нея. — Принц Цин не смее да
каже в твое присъствие онова, което ми доверява на четири очи, че тези боксери са
измамници и позьори, невежи разбойници, които искат да придобият власт чрез твоето
одобрение. Но кой мъж те обожава така, както аз?
Гласът му заглъхна и думите му се превърнаха в сух насилен шепот.
Тя склони глава. Старата магия още действаше. През целия им живот любовта му я бе
възпирала.
— Обещай ми поне, че няма да предприемеш нищо, без да ми кажеш — помоли я той. —
Не е голямо обещание.
Когато тя не отговори, той я притисна:
— Нека бъде награда за мен, единствената, която искам.
Той почака още малко, като през цялото време държеше погледа си насочен към
склонената й глава. Без да вдига очи, тя видя краката му, стъпили на пода пред нея, силни
бедра, обути в кадифени ботуши, наполовина скрити от дългата му синя сатенена роба. Тези
две бедра бяха верни в службата си към нея — непоклатими, храбри и силни.
Тя вдигна глава.
— Обещавам.
***
— ВАШЕ ВЕЛИЧЕСТВО — рече Кан И, — вие грешите. Сърцето ви се е разнежило с
възрастта. Не позволявате да се разправим дори с чужденците. Но само една дума от вас и те
ще изчезнат заедно с кучетата и кокошките си, а от жилищата им няма да остане камък върху
камък.
Шпионите му бяха доложили, че Жун Лу е негов противник, и той беше побързал да дойде
на аудиенция.
Тя извърна глава.
— Изморена съм от всички вас — каза императрицата.
— Но, ваше величество — призова я той, — сега не е време за умора. Сега е часът на
победата. А трябва ли вие дори да вдигате ръка? Не. Само ни заповядайте и други ще свършат
работата ви. Моят син посети театъра на Дзи Шоуджън вчера и каза, че там всички говорели
за глупостта на Жун Лу да позволи на чуждите войници да влязат в града. А тъстът на Ци, Ю
Сиен, писа миналия месец от Шанси, че тъй като там нямало много боксери, той окуражавал
хората да се присъединяват към тях, за да може провинцията да се обедини с другите, когато
дойде време да бъде нанесен удар срещу западните врагове. Чакаме вашата заповед. Само
една дума, ваше величество.
Тя поклати глава.
— Не мога да я произнеса.
***
— ВАШЕ ВЕЛИЧЕСТВО — каза Дун Фусян, — дайте ми разрешението си и аз ще
унищожа чуждите сгради в града за пет дни.
Императрицата седеше в залата за аудиенции в Зимния дворец. Беше се върнала в
Забранения град предишния ден, изоставяйки есенната красота на Летния дворец зад себе
си. Боксерите без нейното разрешение бяха изгорили железопътната линия към Тиендзин.
Уви, бяха ли те неуязвими? Кой знаеше? В лятната жега тя беше наредила на носачите си
да я доведат тук, веейки си с ветрилото през цялото време.
— Ваше величество — намеси се Кан И, — моля ви да извините Дун. Той се държи грубо
като войник, но е един от нас, въпреки че е китаец.
— Само с дясната ми ръка! — похвали се Дун и вдигна огромната си десница.
Императрицата извърна глава. Тя погледна към събралия се съвет. Жун Лу не беше там.
Беше поискал да бъде извинен преди два дни, но тя не бе отговорила. Въпреки това него го
нямаше.
— Ваше величество — каза великият съветник Ци Сиу — нека подготвя указа за вашия
подпис. Нека поне скъсаме отношенията си с тези чужденци. Ако не друго, това ще ги
изплаши.
— Може да го подготвите — рече императрицата, — но не обещавам, че ще го подпиша.
— Ваше величество — каза отново Кан И, — вчера отидох на рождения ден на първата
съпруга на херцог Лан. Повече от сто боксери живеят във външния му двор, заедно със своя
собствен командир. Те имат дарбата да призовават вълшебните духове да влизат в телата им.
Видях младежи на не повече от четиринайсет или петнайсет години, които изпадаха в транс
и говореха на непознати езици. Херцог Ли казва, че когато дойде моментът, тези духове ще
заведат боксерите в къщите на християните, за да ги погубят.
— Не съм го видяла със собствените си очи — заяви императрицата.
Тя вдигна ръка, за да приключи аудиенцията.
***
— ВАШЕ ВЕЛИЧЕСТВО — каза Ли Лиен-ин в здрача, — много граждани подслоняват
боксерите.
Той се поколеба и след това прошепна:
— Ако това няма да ви разгневи, ваше величество, вашата собствена осиновена дъщеря,
императорската принцеса, плаща двеста и петдесет боксери да бъдат настанени до задната
порта на града, а брат й, принц Цай Ин, изучава техните магии. Боксерите от Гансу се
подготвят да влязат в града. Много хора се изселват, защото се страхуват от война. Всички
чакат заповедта ви, ваше величество.
— Не мога да я дам — каза императрицата.
***
НА ШЕСТНАЙСЕТИЯ ДЕН от същия пети лунен месец тя изпрати Ли Лиен-ин да
намери Жун Лу и да й го доведе. Трябваше да си вземе обратно обещанието. Тази сутрин
шпионите й бяха донесли новината, че още повече чужди войници напредват от брега към
вътрешността. Те искаха да отмъстят за още един чужденец, убит от разгневени китайци в
провинция Гансу.
Жун Лу дойде едва по обяд, облечен в дрехите си за навън, като че ли е дошъл от някоя
градина или хълм. Но тя не обърна внимание на външния му вид.
— Още ли трябва да мълча, докато градът се пълни с чужди войници? — попита тя. —
Хората ще се надигнат срещу Трона и династията ще бъде изгубена.
— Ваше величество, съгласен съм, че не трябва да позволяваме повече чужди войници да
влизат в града — отвърна Жун Лу. — Въпреки това ще кажа, че ние ще се унижим, ако
нападнем чуждите посланици. Те ще ни помислят за диваци, невежи относно законите на
гостоприемството. Човек не трови гостите в собствената си къща.
— Тогава какво да направя? — попита тя с горчивина.
— Поканете чуждите пратеници да напуснат града, заедно със семействата и приятелите
си — каза Жун Лу. — Когато си тръгнат, войниците им ще ги последват.
— А ако не си тръгнат?
— Може би ще ви послушат — рече той спокойно. — Ако не го направят, няма да
могат да ви винят.
— Освобождаваш ли ме от обещанието ми? — попита тя.
— Утре — каза той, — утре.
***
ПРЕЗ НОЩТА, в най-голямата тъма, тя внезапно се събуди от ярка светлина. Както
винаги, императрицата спеше с дръпнати завеси и сега светлината блестеше ярко през
прозорците. Тя идваше не от фенер или от луната, а от самото небе, горящо в пурпурно.
Императрицата седна в леглото и извика на прислужниците си, които спяха върху сламеници
на пода около леглото й. Те се събудиха, първо едната, а след нея и другите три, и изтичаха до
прозореца.
— Ай — извикаха те, — ай, ай, ай!
Вратата се отвори внезапно и иззад нея, с предпазливо извърнато лице, Ли Лиен-ин
извика, че един чуждестранен храм бил запален от незнайна ръка.
Императрицата стана от леглото и извика, че трябва веднага да я облекат. Жените бързо й
облякоха дрехите и тогава тя излезе с евнусите си в най-далечния двор и изкачи хълма с
нейните планински божури, откъдето можеше да погледне над стените надолу към града.
Дим, примесен с пламъци, скриваше картината, но скоро във въздуха се разпространи
страшната смрад на изгоряла плът. Императрицата попита иззад кърпичката си каква е тази
миризма и Ли Лиен-ин й каза. Боксерите изгорили близката френска църква, а вътре в нея
имало стотици китайци християни — мъже, жени и деца.
— Какъв ужас! — изстена императрицата. — О, да бях изгонила чужденците от самото
начало! Трябваше да ги изгоня още преди години и тогава хората нямаше да се подлъгват по
чуждите богове!
— Ваше величество — каза Ли Лиен-ин, — успокойте се. Чужденците бяха онези, които
първи стреляха по тълпата около вратата на църквата, и храбрите боксери им отмъстиха.
— Уви — опечали се тя. — Канонът на историята твърди, че когато в императорския град
бушува пожар, обикновените камъчета и скъпоценният нефрит изгарят.
Тя се извърна, отказвайки да гледа повече, и цял ден обмисля онова, което бе видяла,
докато въздухът вонеше на смърт. После заповяда на евнуха да преместя нещата и книгите й в
Двореца на мирното дълголетие, където нямаше да може да вижда или чува какво става в
града и където въздухът беше по-свеж заради разстоянието.
— Ваше величество — призоваваха я, — ако не искате да изгубим всичко, трябва да
използвате магията на боксерите. Чуждите войници прииждат по улиците като придошла
вода, изливаща се през градските порти.
— Сега, ваше величество, без бавене…
— Ваше величество, ваше величество…
Те настояваха пред нея. Тя се взираше в едно или друго лице в малката тронна зала — Кан
И, принц Дуан, Юен Шъкай и нейните най-висши принцове и министри. Те бяха дошли
бързо, след като ги беше повикала да се срещнат преди аудиенцията, и сега стояха безредно.
Не беше време за поклони и церемонии.
От другата й страна седеше императорът на нисък резбован стол, с преклонена глава,
лицето му бе бледо, а дългите му тънки ръце — събрани равнодушно на коленете му.
— Сине на Небето — попита го тя, — трябва ли да използваме боксерската орда
срещу враговете си?
„Ако той кажеше „да”, нямаше ли вината да бъде негова?”
— Както кажете, свещена майко — отвърна той, без да вдига глава.
Тя погледна към Жун Лу. Той стоеше отделен от другите, главата му беше преклонена, а
ръцете събрани.
— Ваше величество! — викаха гласовете край нея, мъжки гласове, ревящи и отразяващи
се във високите боядисани греди на високия таван.
Императрицата стана на крака и вдигна ръце, за да ги накара да замлъкнат в здрача на
ранния сутрешен час. Не беше яла нищо и не беше спала, докато пламъците продължаваха да
горят и чуждите войници настъпваха през портата — не, не през една порта, а през четири,
събирайки се от четирите краища на света в нейния град. Какво им оставаше, освен да
започнат воина?
— Часът настъпи! Трябва да унищожим чужденците в посолствата им! — Извика тя
внезапно в тишината. — Не трябва да оставяме камък върху камък, нито пък едно човешко
същество живо!
Отново последва тишина. Тя бе нарушила обещанието си към Жун Лу. Той пристъпи
напред и падна на колене пред нея.
— Ваше величество! — извика той, а по страните му течаха сълзи. — Ваше величество,
въпреки че тези чужденци наистина са наши врагове, въпреки че сами са виновни за
унищожението си, аз ви умолявам да помислите какво вършите. Ако унищожим тези няколко
сгради и шепа чужденци, техните правителства ще ни осъдят в гнева си, а техните армии и
флотове ще прекосят земята и морето, за да ни нападнат. Нашите древни светилища ще бъдат
стъпкани в прахта, дори боговете покровители и олтарите на народа ще бъдат сринати до
основи!
Сърцето потрепери в гърдите й и кръвта изстина във вените й. Но тя скри ужаса си.
Никога не се бе показвала изплашена и силният й навик издържа, въпреки че страхът й бе
чудовищен и близък до отчаянието. Красивото й лице не промени изражението си, нито дори
клепачите й потрепериха.
— Не мога да удържа хората — заяви императрицата. — Те искат отмъщение. Ако не
разгромят враговете ни, те ще се обърнат срещу мен. Нямам избор. Колкото до вас, велики
съветници, ако не можете да предложите по-добър съвет на трона, оставете ни. Ще бъдете
освободени от бъдещи посещения.
Жун Лу внезапно стана, сълзите на лицето му изсъхнаха и без да каже дума или да
направи жест, напусна залата.
Когато той си тръгна, съветникът Ци Сиу извади от високия си кадифен ботуш сгъната
хартия. Отвори я бавно и с голямо достойнство приближи трона и я подаде, коленичил.
— Ваше величество — каза той, — позволявам си да ви предложа този указ. Ако
разрешите, ще го прочета на глас.
— Направете го — заповяда императрицата.
Устните й бяха сковани и студени, но тя седеше неподвижно и величествено.
Ци Сиу започна да чете и всички чуха думите му. Беше указ за обявяване на война срещу
чужденците, който трябваше да бъде подписан от императрицата, ако тя го одобреше, и
подпечатан с императорския печат. Съветникът прочете указа докрай, докато другите
слушаха, а тишината бе толкова дълбока, че гласът му кънтеше до тавана. Когато свърши, той
изчака решението й, а останалите чакаха заедно с него.
— Чудесен е — каза императрицата със спокоен хладен глас. — Изпратете го като указ от
името на Трона.
Всички извикаха одобрително, не високо, но с ниски тържествени гласове, и Ци Сиу
сгъна хартията и я прибра обратно в ботуша си. Той се поклони и се върна на мястото си.
Вече се бе зазорило — обичайният час за общата аудиенция, към която тази беше
подготвителна. Ли Лиен-ин се приближи и протегна ръка и императрицата положи дясната
си длан на предмишницата му, слезе от трона и влезе в носилката, която я чакаше на
терасата. Оттам тя бе отнесена в собствения си дворец, където пи чай и закусва със
сладкиши, но без да се бави дълго, после отново влезе в носилката, за да бъде отнесена този
път в Залата на прилежното управление. Там я чакаше императорът в собствения си
паланкин и когато тя пристигна, той слезе пръв, за да я посрещне, коленичил, докато тя
слизаше от носилката си.
— Милосърдна майко! — поздрави я той.
Тя кимна леко, но не му отговори и тръгна бавно към входа на залата, поддържана от
дясната си страна от Ли Лиен-ин, а от лявата от втори евнух, подпряла двете си ръце върху
техните. При влизането й водачите на клана й коленичиха, както и принцовете, великите
съветници — всички освен Жун Лу, председателите на шестте съвета и деветте
министерства, двайсет и четиримата генерал-лейтенанти на двайсет и четирите дивизии на
знамената, както и ревизорите на домакинството.
Зад императрицата вървеше бавно младият император, лицето му беше восъчножълто,
големите му очи сведени, а бледите му ръце бяха поставени на колана му. Императрицата
седна на Драконовия трон, а той зае по-ниския трон от дясната му страна.
Когато всички церемонии бяха извършени и всяка група служители застана на мястото си,
императрицата заговори. В началото гласът й бе по-слаб, отколкото й се искаше, но когато се
сети за злодеянията на чужденците, гневът вля сила в гърлото й и блясък в безсънните й очи.
— Нашата водя е силна — заяви тя, — а умът ни е непоколебим. Повече не можем да
търпим поради благоприличието и гордостта си възмутителните искания на чужденците.
Наистина, имаше намерение да възпрем, ако това е възможно, китайските боксери. Те чуха
заплахите на враговете ни, които стигнаха дори до моята особа, защото вчера изпратиха
посланици, които да обявят, че аз трябва да се оттегля от трона и да оставя племенника си да
управлява. Въпреки че всички знаят как се провали той като владетел! И защо искат
оттеглянето ми? Защото се страхуват от мен. Те знаят, че аз няма да се променя, докато, ако
племенникът ми седеше на моето място, те щяха да го оформят с пръстите си като восък.
Наглостта на тези чужденци се вижда ясно в изказването на френския консул в Тиендзин,
който иска крепостта „Дагу” като част от цената на живота на един обикновен свещеник.
Тя замълча и погледна царствено към голямата зала. Светлината на ослепителните факли
падаше върху мрачните и разтревожени лица, обърнати към нея, и върху клюмналата глава на
императора, седнал от дясната й страна.
— Няма ли да говориш? — попита го тя.
Императорът не вдигна глава. Той навлажни устни и сключи и отключи отново дългите си
тънки ръце. Известно време изглеждаше, като че ли няма да заговори. Тя чакаше, а очите й се
взираха неумолимо в него и накрая чу слабия му треперещ глас.
— Свещена майко — каза той, облизвайки устните си между всеки две думи. — Мога да
кажа само… може би не трябва да го казвам, но след като ме питате… смятам, че онова,
което Жун Лу каза, е мъдро. Така да се каже… за да избегнем кръвопролитията… така че,
тъй като е невъзможно да се бием с целия свят… тъй като нямаме бойни кораби или западни
оръжия… е по-добре да оставим чуждите пратеници и семействата им да напуснат града
мирно. Но не съм аз… разбира се, че не съм… този, който може да вземе такова решение.
Нека бъде така, както моята добродетелна майка реши.
Веднага един съветник заговори на императрицата:
— Умолявам ви, ваше величество, продължете със собствения си план — каза той високо.
— Нека всеки чужденец бъде убит и семето им бъде унищожено. Когато това бъде сторено,
Тронът ще има времето и силата да смаже китайските бунтовници, които отново тероризират
Юга.
Императрицата приветства това одобрение и каза:
— Чух съвета на Жун Ау и няма нужда той да ми бъде повтарян. Нека бъде подготвен
указът, обявяващ война.
Тя стана, като че ли за да прекрати аудиенцията, но веднага се чу вик на несъгласие.
Докато някои поддържаха и одобряваха онова, което тя беше наредила, други я молеха да ги
изслуша и тя можеше само да седне обратно и да ги чуе един по един. Някои обявяваха, че
една война би означавала край на династията, защото Китай със сигурност щеше да бъде
победен, в който случай китайците щяха да вземат трона. Министърът на външните дела
дори каза, че смята чужденците за много умерени в исканията си и че той самият не вярва,
че те са изпратили официално искане императрицата да се оттегли от трона. Не я ли бяха
хвалили чуждестранните дами? Наистина, той сам беше забелязал, че чуждите посланици са
станали по-умерени и учтиви, след като бе приела съпругите им.
При тези думи принц Дуан се изправи с гняв и императрицата нареди на министъра да се
оттегли, за да избегнат скандала. Тогава херцог Лан, който беше защитник на боксерите, на
свой ред стана, за да каже, че предната нощ е сънувал Ю Хуан, Нефритения император
(върховното божество на даоисткия пантеон. Изобразяван е като безстрастен мъдрец, който управлява небето и
делата на хората), заобиколен от голяма орда боксери, увлечени в патриотичните си занимания,
които богът одобрил.
Императрицата изслуша съня с цялото си сърце, усмихна се с очарователната си усмивка
и каза меко, че си спомня от книгите, че Нефритеният император се е явил на една
императрица в древни времена:
— Това е добра поличба — заключи тя. — Означава, че боговете ни подкрепят и са
против нашите врагове, варварите.
Но тя все пак не обеща, че ще използват магията на боксерите. Кой знаеше дали е истина,
или не?
После императрицата разпусна събранието и се върна в двореца си, без да заговори нито
веднъж императора или да забележи присъствието му. Сега, когато волята й бе наложена, а
страховете й се успокоиха, тя бе изтощена и копнееше за сън.
— Ще спя през целия ден — каза тя на придворните си, докато те я приготвяха за сън. —
Никой да не ме буди.
Беше един часът след обяд, часът на овцата, когато тя внезапно се събуди от гласа на Ли
Лиен-ин, идващ от другата страна на вратата.
— Ваше величество — извика той, — принц Цин ви чака, а заедно с него и Кан И.
Императрицата не можеше да избегне това повикване и затова, облечена наново и с
подходяща шапчица на главата си, тя излезе и намери двамата да я чакат с голямо нетърпение
в преддверието.
— Ваше величество — възкликна Кан И, след като се поклони, — войната вече е
започнала. Ън Хай, манджурски сержант, убил тази сутрин двама чужденци, единият от
които бил немският посланик, които пътували из града в носилката си, казват, за да ви
помолят за специална аудиенция. Ън Хай убил и двамата и забързал към принц Цин, за да
получи награда.
Императрицата усети как страхът сковава сърцето й.
— Но как е могъл нашият указ да стигне до хората толкова бързо? — попита тя. —
Уверете се, че сержантът няма да получи награда, ако ги е убил без заповед.
Принц Цин се поколеба и прочисти гърлото си.
— Ваше величество — каза той, — тъй като моментът е критичен, принц Дуан и Ци Сиу
издадоха заповеди веднага след днешната аудиенция, според която всички чужденци трябва
да бъдат убивани на място.
Двамата мъже се спогледаха.
— Ваше величество — настоя Кан И, — нашите врагове наистина предизвикаха сами
унищожението си. Сержантът казва, че белите им телохранители нападнали първи и
застреляли трима китайци.
Страхът й се превръщаше в нещастие и тя закърши пръсти.
— Къде е Жун Лу? — извика тя обезумяла. — Побързайте, извикайте го тук. Войната
започва много рано, не сме подготвени.
Изричайки тези думи, тя се обърна и избяга отново в стаята си. Там, отказвайки храна или
успокоение, тя чакаше Жун Лу и след два часа той дойде, изглеждайки мрачен и твърде
сериозен в умолителния й поглед.
— Оставете ме — каза тя на придворните си дами.
— И не пускай никой да влиза — нареди на евнуха си.
Когато всички си тръгнаха, тя погледна нагоре към Жун Лу и той погледна надолу към
нея.—
Говори — каза тя тихо. — Кажи ми какво да направя.
— Бях подготвил стражите, които да придружат чужденците до крайбрежието — рече той
с дълбокия си тъжен глас. — Защо не ми се подчини?
Тя обърна глава и изтри ъгълчетата на очите си с кърпичката, закачена на нефритеното й
копче.
— След като не ме послуша — продължи той, — искаш да ти кажа какво да правиш.
Тя изхлипа тихо.
— Откъде ще вземеш пари да платиш на тези боксери? — попита я Жун Лу. — Мислиш
ли, че те ще работят даром?
Императрицата отново обърна глава, за да погледне нагоре към него и да го помоли да я
посъветва, да й помогне, да я спаси отново. Вдигайки очи към лицето му, тя видя как той
внезапно посивя и се хвана за лявата си страна, а после падна на пода пред очите й.
Тя изтича до него и вдигна ръцете му, но те бяха студени и безжизнени. Клепачите му бяха
наполовина спуснати, зениците на очите му бяха свити и втренчени и той си поемаше дъх на
пресекулки.
— О, уви, уви! — извика тя на висок глас и когато дамите я чуха, изтичаха в залата и
виждайки императрицата да коленичи до високата фигура на великия съветник, извикаха на
свой ред, за да дойдат евнусите.
— Повдигнете го — заповяда императрицата. — Сложете го на опиумната кушетка.
Те вдигнаха Жун Лу и го положиха на двойната опиумна кушетка в далечния край на
залата, след това сложиха твърда възглавница под главата му и докато вършеха това,
императрицата изпрати един малък евнух да изтича при дворцовите лекари, които дойдоха
веднага щом научиха новината. През цялото това време Жун Лу не помръдна и не прекрати
трудното си дишане.
— Ваше величество — каза главният лекар. — Великият съветник стана от болничното
легло, за да дойде при вас.
Императрицата се обърна към Ли Лиен-ин със страшен поглед.
— Защо не ми казахте?
— Най-велика — оправда се Ли Лиен-ин, — великият съветник забрани.
Какво можеше да отвърне? Беше засрамена от непоколебимата любов на този мъж, който
се бе отказал от всичко, което е или което можеше да бъде, заради нея.
Тя овладя вълнението на сърцето си, защото любовта и страхът й трябваше да бъдат
скрити, и успокои гласа си.
— Нека го отнесат в двореца му, а вие, императорските лекари, стойте при него ден и
нощ. Изпращайте ми новини за здравето му на всеки час, денем и нощем. Колкото до мен, аз
ще отида в храма да се помоля.
Евнусите се подчиниха веднага, а лекарите ги последваха, след като се поклониха, и
когато всички си тръгнаха, императрицата стана и без да каже и дума на придворните си
дами, които се бяха скупчили около нея, тръгна към личния си храм. Беше часът на кучето,
настъпващ след деня и преди нощта, и дворовете бяха изпълнени със здрач. Въздухът беше
тежък и застоял, топлината на слънцето се бе задържала, а нощните ветрове се бавеха. Тя
вървеше бавно, като че ли носеше безкрайно бреме, и когато стигна до храма, отиде при
любимата си богиня Гуанин. Взе три пръчици от сандалово дърво, запали ги на трептящата
свещ и ги пъхна в пепелта на нефритената урна върху олтара. След това взе молитвената
броеница с нефритени зърна, която лежеше на олтара, както винаги, в очакване на ръката й,
и докато ги броеше, редеше в сърцето си молитвата на самотната жена.
— Ти, която също си самотна — молеше се тихо тя на богинята, — чуй молитвата на
твоята по-малка сестра. Избави ме от враговете ми, които искат да завземат славната земя,
която е мое наследство, и да я нарежат на парченца като пъпеш. Избави ме, избави ме от
враговете ми! Това е първата ми молитва. А после искам да те помоля за безименния мъж,
когото обичам. Днес той падна пред мен. Може би това е смъртният му час. Дай ми
подкрепата си! Но, моля те, Старша сестро, застъпи се за него пред Стареца на небето, за да
бъде отложен този час. Аз съм твоята по-малка сестра! Ако часът не може да бъде отложен,
тогава се всели в мен, за да мога дори в самота и загуба да издържа с гордост. Ти, Старша
сестро, гледаш отвисоко на човечеството с непроменено лице, недокосната красота и
неизменна милост. Дай ми сила, за да направя същото.
Тя наричаше зърната едно след друго, докато всичките й молитви не бяха изчерпани и не
остана само последното зрънце. Сега тя усети, че последната й молитва е изпълнена. Дори
враговете да надделееха, а любовта й да умреше, тя нямаше да позволи лицето й да се
промени, красотата й да повехне и милостта й да се измени. Тя щеше да бъде силна.
***
СЕГА ИМПЕРАТРИЦАТА ЖИВЕЕШЕ сама. Докато около нея бушуваше война, всеки ден
беше дълъг колкото месец и в ужасната и самота проникваха само някои гласове. Тя чу гласа
на принц Дуан:
— Ваше величество — примоли и се той, — тези боксери имат таен талисман, кръг от
жълта хартия, който всеки от тях носи у себе си, когато влиза в битка. На тази хартия е
нарисувано червено същество, ни човек, ни дявол. То има крака, но не и глава, лицето му е
заострено и заобиколено с четири ореола. Очите и веждите му са изключително черни и
сякаш горят. Нагоре и надолу по странното му тяло са изписани следните магически думи:
„Аз съм Буда от Студения облак. Пред мен Черният огнен бог посочва пътя ми. Зад мен
самият Лаодзъ ме подкрепя.“ В горния ляв ъгъл на хартията са написани думите: „Най-
напред призови Небесния пазител“, а в долния десен ъгъл: „Призови след това Черните
богове на мора.“ Който научи тези вълшебни думи, с всяко тяхно произнасяне унищожава
един чужд живот някъде в страната ни. Не би ви навредило, ваше величество, да ги научите.
— Наистина — съгласи се тя, запомни загадъчните думи и започна да ги повтаря по
седемдесет пъти на ден, а Ли Лиен-ин я хвалеше всеки път, докато броеше колко
чуждестранни дяволи са си отишли. Той й каза, че каквото докосне боксерската сабя, плът
или дърво, от него излизат пламъци и че когато хванели жив някой враг, боксерите търсели
волята на Небето по следния начин — търкулвали топка жълта хартия и я запалвали, и ако
пепелта се понасяла нагоре, врагът трябвало да бъде убит, но ако паднела на земята, го
пощадявали. Евнухът разказа много такива истории на императрицата и тя се усъмни в тях,
но беше така силно притисната, че почти им вярваше, защото много искаше да вярва, че
отнякъде ще дойде помощ.
Но на каква помощ можеше да се надява? Като че ли разгневените чужденци не бяха
достатъчна беда, от цялата страна се надигаха ропот и недоволство заради големите
наводнения и гладуващите села, както и заради непожънатите и незасетите реколти. От
отчаяние хората се надигаха из цялата държава, грабеха богатите и крадяха от онези, които
имаха дори малко храна. Сред нападнатите имаше също така и чуждестранни свещеници, у
които винаги се намираха храна и пари. Сред хилядите ограбени обаче имаше само няколко
бели свещеници, но чуждите посланици протестираха за смъртта дори на един-единствен
духовник и заплашваха, че ако бунтовете не бъдат потушени, техните държави ще изпратят
още войски и бойни кораби. В целия свят нямаше нито една държава, нито дори един човек,
към когото тя можеше да се обърне за помощ, докато Жун Лу лежеше безпомощен в леглото
си, безмълвен и глух. Когато попита генерала си Юен Шъкай какво трябва да направи, той
отвърна само, че боксерите са луди, че е заповядал двайсет от тях да бъдат наредени в един
двор пред него за разстрел и той видял със собствените си очи как те падат и умират като
обикновени хора. Той умоляваше императрицата да не вярва на тези шарлатани, но не й каза
в кого да вярва и тя не намери помощ в негово лице.
Междувременно принц Дуан винаги стоеше до трона й, хвалеше се, че може да изтласка
варварите в морето, и я молеше да му го заповяда. Но тя все още отлагаше и се надяваше на
мир, и докато отлагаше, принц Дуан започна тайно да я притиска, като позволяваше на
разгневените хора един по един да нападат чужденците в техните легации. Нейният стар и
верен областен управител в южния град Нандзин изпрати меморандум, в който я молеше да
не позволява такива нападения и я умоляваше да защити чуждите посланици и семействата
им, както и свещениците и последователите им, които живееха в отдалечените провинции.
Сегашната война — пишеше той — се дължи на бандити, които колят и бесят
под предлог, че изразяват недоволството си от християнството. Имаме си
работа със сериозен проблем. Чуждите правителства вече се обединяват, за да
изпратят войски и ескадри под претекст, че защитават поданиците си и
потушават надигащите се бунтове. Нашето положение е критично и аз съм
направил необходимата подготовка в моята провинция, за да им устоим с всички
сили.
Въпреки това, ваше величество, нека милосърдието и силата действат заедно.
Най-почтително ви предлагам да наложите строго и назидателно наказание на
всички онези бунтовници, които нападат невинни служители и мисионери. Нека по
този начин милосърдието и справедливият гняв бъдат показани заедно, ярки и ясни
като слънцето и луната.
Когато императрицата получи този меморандум, тя се съобрази с автора му, областния
управител, който беше добър човек, верен на нея като негов суверен, и му отговори по
специални куриери, които изминаваха на смени повече от триста километра на ден,
изпращайки му следното послание, пишейки йероглифите със собствената си умела ръка:
Ние няма да станем агресори по свое желание. Вие трябва да уведомите
различните посолства навсякъде, че ние таим само спокойни и добри чувства към
тях и ги молим настойчиво да измислят план, посредством който можем да
постигнем мирно споразумение, което би било в интерес на всички.
Когато изпрати това съобщение, тя се замисли и написа държавен указ, в който обяви
следното пред целия свят:
Ние понесохме серия от злополучни обстоятелства, които следваха едно след
друго с объркваща бързина, и не можем да носим отговорност за ситуацията,
която доведе до враждебни действия между Китай и западните сили. Нашите
посланици в чужбина са разделени от нас от обширни морета и затова не са
способни да обяснят на западните сили нашите истински чувства.
След това тя описа настоящата война — как китайските бунтовници и други размирници
във всяка провинция са се обединили, за да причиняват безредици, и как ако тя не се бе
намесила милостиво и не бе премахнала всички такива личности, сега всеки чужд мисионер
във всяка провинция щеше да бъде убит. После се беше случило нещастието с немския
посланик, както и настояването на чуждестранните военни да вземат крепостта в Тиендзин,
което китайският комендант не би могъл да позволи, поради което чужденците бяха
бомбардирали крепостта.
Тя завърши по следния начин:
Така бе създадено състоянието на война, което не е наше дело. Как би могъл
Китай да бъде толкова глупав, че да обяви война на целия свят, осъзнавайки
собствената си слабост? Как би могъл да се надява на успех, използвайки
необучени бандити за тази цел? Това би трябвало да е очевидно за всички. Това е
истинското излагане на нашето положение, което обяснава мерките, които ни се
наложи да вземем, за да се справим с него. Нашите посланици в чужбина трябва
да обяснят значението на този указ на правителствата, към които са
акредитирани. Междувременно ние ще инструктираме нашите военачалници да
охраняват легациите. Можем да дадем само най-доброто от себе си.
Междувременно вие, нашите пратеници, трябва да продължите да изпълнявате
задълженията си още по-внимателно. Никой не може да бъде безразличен
наблюдател в такъв час.
Но императрицата все още не беше доволна, че е направила всичко по силите си, и затова
написа със собствената си ръка телеграми до най-могъщите суверени на външния свят. На
руския император тя изпрати приветствия и след това написа:
В продължение на две и половина столетия нашите съседни империи
поддържаха ненадминато приятелство, по-сърдечно от онези, съществуващи
между които и да е други държави. Въпреки това неотдавнашната враждебност
между китайските християни и останалата част от нашия народ даде
възможност на зли хора да подбудят въстание, докато чуждите държави не се
убедиха сами, че Тронът се противопоставя на християнството.
След това тя описа как се е случило това и завърши с тези думи:
И сега, когато Китай си спечели враждебността на Западния свят поради
обстоятелства извън нашия контрол, ние можем да се уповаваме само на вашата
страна да изиграе ролята на посредник и миротворец от наше име. Отправям
този искрен и настойчив апел към ваше величество да вземе ролята на арбитър и
да спаси всички ни. Очакваме вашия любезен отговор.
На английската кралица императрицата изпрати сестрински поздрав и й напомни, че по-
голямата част от външната търговия на Китай е насочена към Англия, пишейки в заключение:
Затова ви молим да имате предвид, че ако поради някакви обстоятелства
нашата империя изгуби независимостта си, интересите на вашата страна ще
пострадат. В нашето безпокойство ние се стремим да съберем войска за нашата
защита с най-голяма бързина, като междувременно разчитаме на вас да бъдете
наш посредник. Ще очакваме ежечасно вашето решение.
Използвайки името на императора заедно със своето, тя писа последно на японския
император, изпращайки писмото чрез посланика си в Токио:
До негово величество, приветствия! Китайската и японската империя се
движат заедно, както устните и зъбите. Затова, когато Европа и Азия започват
война, нашите две азиатски страни трябва да останат заедно. Гладните за земя
западни държави, чиито тигрови очи сега ни гледат алчно, със сигурност един ден
ще гледат така и към вас. Ние трябва да забравим раздора и да мислим за себе си
само като за другарски народи. Гледаме на вас като на наш арбитър с враговете,
които ни заобикалят.
Императрицата не получи отговор на нито едно от тези съобщения. Тя чакаше ден и нощ
невярваща, и ден и нощ принц Дуан и последователите му я притискаха.
— Врагове и приятели на Трона, министри или бунтовници — каза принц Дуан, —
всички ние сме обединени в омразата си към тези чуждестранни християни, които дойдоха
тук против волята ни, за да търгуват и проповядват.
Колко чудовищна бе сега нейната самота, обхващаща цялата земя и висока до небето!
Никой човешки глас не можеше да я достигне и никой бог не й проговаряше. Императрицата
седеше на трона си ден след ден. Министрите и принцовете мълчаха, докато принц Дуан и
последователите му говореха. Мълчаха световните владетели, мълчеше и Жун Лу в леглото
си. Летните дни отминаваха един след друг, равни по великолепие, и не валеше никакъв
дъжд. Докато хората се бунтуваха, дренираха и оплакваха, небесата се простираха над всички
без облаци или сенки. Миналата година имаше наводнения, а сега беше суша и хората викаха,
че времената са лоши и небето е разгневено. Докато медитираше, външно спокойна и
безмълвна като богинята Гуанин, отвътре тя беше скована от смущение и отчаяние. Градът
беше пълен с бунтовници и боксери и всички почтени хора се бяха скрили по къщите си.
Чуждите легации се подготвяха за отбрана, портите им бяха заключени, а пазачите им чакаха
със заредени пушки.
На двайсетия ден от петия месец императрицата разбра, че чакането е безполезно. Нищо
не можеше да се противопостави на разрушението. Призори градът лумна в пламъци. Повече
от хиляда магазина бяха запалени от бунтовниците и боксерите и богатите търговци избягаха
от града със семействата си. Сега войната не беше само срещу чужденците, а също и срещу
Трона, и срещу нея.
През този ден тя получи два меморандума от министрите Юан и Сиу, и двамата в
министерството на външните дела. Те пишеха, че са видели със собствените си очи телата на
мъртвите боксери на улицата на посолствата, където те били убити от чуждите стражи. Но,
пишеха министрите, тези стражи не трябвало да бъдат обвинявани за онова, което са
извършили, защото западните посланици обещали по-рано на Трона, че тяхната стража е по-
многобройна от обикновено само за тяхна защита и че когато бурята отмине, ще им бъде
заповядано да напуснат града. Императорът попитал министър Сиу след аудиенцията само
преди няколко дни дали Китай може да удържи чуждо нападение, хванал ръкава на
министъра в безпокойството си и се разплакал, когато Сиу му отвърнал, че Китай трябва да
очаква разгром. А министър Юан написа, след като чу, че посолствата са били нападнати, че
това може да се определи само като тежко нарушение на международните споразумения.
Но императрицата все още не можеше да направи своя ход. Накъде, питаше тихите небеса,
можеше да се обърне тя? Нахалните меморандуми трупаха укори към нея.
Дните отново отминаваха. Чужденците се бяха заключили в посолствата си като в
крепости. Тя чу, че те гладуват, и в тревогата си за тях им изпрати храна, но те я върнаха,
защото се страхуваха, че може да е отровена. Тя чу, че децата им са болни и трескави от
липсата на вода, но когато изпрати бурета с чиста вода, те също бяха върнати.
На петнайсетия ден от шестия лунен месец беше нанесен последният удар от ръката на
Небето. Стотици китайски християни бяха убити от боксерите отвъд портите на двореца на
един принц и когато императрицата чу, че невинните умират заедно с виновните, сложи ръце
на ушите си и се разтрепери.
— О, ако християните се бяха отрекли — изстена тя. — Тогава аз нямаше да бъда
принудена да водя тази ужасна война.
Но те не се отричаха и това разгневи боксерите още повече.
Една утрин императрицата пиеше сутрешния си чай. Слънцето все още не се бе показало
над стените и върху лилиите до вратата на двореца й имаше хладна роса. Сред вълнението и
битките в града тя беше благодарна за мигове като този. Внезапно се чуха силни викове и
тропот на тежки ботуши върху камъните на външните тераси. Тя стана и се завтече към
портата на двореца си, където видя орда шумни пияни мъже със зачервени лица и извадени
саби. Пред тях, донякъде изплашена, донякъде горда, стоеше високата едра фигура на самия
принц Дуан.
Когато видя императрицата, той плесна с ръце, направи знак на последователите си да
мълчат и високомерно я заговори:
— Ваше величество! Не мога да удържа тези истински патриоти. Те чуха, че защитавате
онези ученици на дявола, новопокръстените християни. Още повече, те са чули, че самият
император е станал християнин. Не мога да поема отговорност ваше величество, не мога…
Нефритената й купичка за чай беше още в ръцете й и тя я вдигна над главата си и я разби
в камъка, на който беше застанала. Големите й очи блестяха със студен пламък.
— Предател! Направи крачка напред! — заповяда му императрицата. — Как смееш да
идваш тук рано сутрин, когато пия чай, и да създаваш суматоха? Да не се мислиш за
император? Как смееш да се държиш така дръзко и нахално? Главата ти седи на раменете не
по-здраво, отколкото на който и да е обикновен човек! Аз и само аз управлявам! Мислиш ли,
че можеш да се приближиш до Драконовия трон, ако аз не те повикам?
— В-ваше величество — заекна принц Дуан.
Но тя не спря изблика на своя гняв.
— Мислиш ли, че защото времената са смутни, можеш да идваш тук и да предизвикваш
бунт? Връщай се обратно на мястото си! В продължение на една година няма да получаваш
заплата. Колкото до тези скитници, тези лешояди, които те следват, ще наредя да ги
обезглавят!
Такива бяха силата на присъствието й, твърдата яснота на звънтящия й глас и красотата,
която все още притежаваше, че дори те се подчиниха и си тръгнаха един след един. След това
тя изпрати заповед на императорската стража тези мъже наистина да бъдат обезглавени, а
главите им провесени на градските порти, защото са се осмелили да се появят в
присъствието й, без тя да ги е извикала.
В същия ден дойде и лошата новина от Тиендзин, че чуждата войска е завладяла града и
сега напредва с пълна сила към столицата, за да спаси обсадените си сънародници в
посолствата крепости. Колкото до императорската армия, тя отстъпваше. Какво можеше да
направи императрицата, освен да чака и да се моли?
На десетия ден от седмия месец на лунната година в отговор на ежедневните си молитви
към нейната богиня, императрицата получи вест, че Жун Лу се е събудил от вцепенението си.
Тя се върна в храма, за да благодари, и след това изпрати кошници със специална храна, за да
може болният да оздравее бързо. Въпреки това минаха още четири дни, преди да стане
възможно да й го доведат с паланкин, и когато тя видя бледността му и слабостта на
крайниците му, извика, че той не бива да става. Вместо това тя слезе от двете стъпала, на
които беше издигнат тронът й, и седна на един стол до него.
— Къде беше, родственико? — попита тя с най-нежния си глас. — Тялото ти лежеше
безжизнено в леглото ти, докато душата и умът ти се скитаха надалече.
— Където и да съм бил, сега не мога да си спомня. — Гласът му беше тънък и слаб. — Но
се завърнах, не зная по чия воля, освен ако не са ме върнали твоите молитви.
— Бяха молитвите ми — каза тя, — защото наистина бях самотна. Кажи ми какво трябва
да направя. Знаеш ли, че в града бушува война и че Тиендзин падна? Врагът наближава
града…
— Знам всичко — каза той. — Няма време. Трябва да послушаш добре думите ми. Трябва
да арестуваш принц Дуан, когото чужденците обвиняват за всичко, и да наредиш да го
обезглавят. Това ще докаже невинността ти и желанието ти за мир.
— Какво, и да се предам на врага? — извика тя възмутена. — Да обезглавя принц Дуан е
дребна работа, но да се предам на чуждите врагове — не, това е твърде много, не мога да го
направя! Смисълът на целия ми живот ще се разпадне на прах.
Той изстена, когато я чу.
— О, упорита жена — въздъхна той. — Кога ще разбереш, че не можеш да се
противопоставяш на бъдещето?
Жун Лу направи знак на носачите си да го отнесат, а императрицата, с разбито сърце и
ум, не му нареди да остане.
Дните се трупаха един след друг и тя се хващаше за всеки ден, опитвайки се да повярва,
че магията на боксерите все още действа. Половината град беше опожарен, а чужденците в
посолствата все още не се предаваха. Какво можеше да значи това, освен че те се надяваха, че
освободителните им армии приближават? На третия ден тя извика принцовете и министрите
си пет пъти на аудиенция в Залата на мирното дълголетие. Жун Лу също дойде на тези
аудиенции, насилвайки се отчаяно да стане от паланкина и да заеме мястото си. Но той
нямаше друг съвет за нея освен онзи, който вече беше дал и който тя нямаше да приеме.
Колкото до министрите и принцовете, те оставаха мълчаливи, а лицата им бяха бледи и
набраздени от страх и умора.
В тишината принц Дуан отново заговори високо и хвалейки се, обяви, че боксерите са
приготвили тайните си заклинания и че когато чуждите войски стигнат рова отвъд градските
стени, няма да могат да го прекосят. Вместо това ще паднат във водата и ще се издавят.
При тези думи Жун Лу извика с глас, изведнъж станал силен:
— Боксерите не са нищо повече от глухарчета и когато чужденците приближат, ще бъдат
издухани като такива!
Предсказанието му се изпълни. В часа на маймуната, на петия ден следобед херцог Лан
се втурна в библиотеката, където императрицата прелистваше мъдрите книги, в които
единствено можеше да намери утеха, и извика без приветствие или поклон:
— Стар Буда, те са тук! Чуждите дяволи нахлуха през портите като огън през восък!
Тя погледна нагоре и кръвта се оттегли от сърцето й.
— Значи, моят родственик е бил прав — каза тя с тих учуден глас.
Затвори книгата, изправи се и се замисли, както беше застанала, стискайки пълната си
долна устна между палеца и показалеца си.
— Трябва да избягате, ваше величество! — извика старият херцог. — Заедно със Сина на
Небето! Трябва да избягате на север!
Тя поклати глава, все още замислена. Виждайки, че не може да промени решението й,
херцогът побърза да намери Жун Лу, който единствен можеше да я убеди. След по-малко от
час Жун Лу дойде и влезе, ходейки с бастун, все още несигурно, но решен да направи за нея
каквото може.
Императрицата отново бе седнала, но книгата стоеше затворена и тя стискаше коленете
си с длани, толкова силно, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Когато той влезе, тя
погледна нагоре, големите й очи бяха тъмни, а зениците й се губеха в мрака.
Жун Лу се приближи до нея и заговори с нисък и нежен глас:
— Любов моя, трябва да ме чуеш. Не можеш да останеш тук. Ти все още си символ на
трона. Където си ти, там е и сърцето на нацията. Довечера, след полунощ, в часа на тигъра,
когато луната е ниско и звездите все още не са станали ярки, ти трябва да избягаш.
— Отново — прошепна тя. — Отново, отново…
— Отново — съгласи се той. — Знаеш пътя и няма да бъдеш сама.
— Ти…
— Не, аз не. Аз трябва да остана, за да събера силите ни. Защото ти ще се завърнеш както
преди и аз трябва да запазя трона за теб.
— Как би могъл без войска? — прошепна тя.
Главата й клюмна и той видя големи сълзи да висят от дългите й прави мигли. Те паднаха
една по една и се търкулнаха по гладкия тежък сатен на сребристосивата й роба.
— Каквото не мога да направя със сила, ще извърша чрез мъдрост — каза той. — Тронът
ще те чака. Обещавам ти.
Тя вдигна глава и поглеждайки надолу, той видя, че се е предала. На ужаса и страха, ако
не на него, и в състрадателна любов той взе ръката й и я задържа за миг. Сложи дланта й на
бузата си и я притисна там, а след това я остави нежно и отстъпи назад.
— Ваше величество — каза той, — няма време за губене. Трябва да подготвя прикритието
ви и да избера онези, които ще заемат мястото ми на ваши телохранители. Прислужниците
ви трябва да изцапат кожата ви и да вържат косата ви като на китайска селянка и след това
ще напуснете двореца през тайна врата. Ще вземете само две жени със себе си. Ако са
повече, ще изглежда подозрително. Императорът трябва да ви придружи облечен също като
селянин. Трябва да оставите наложниците тук…
Тя го слушаше, без да казва и дума. Когато той тръгна, тя седна и отвори книгата си, а
очите й попаднаха на странните думи, написани преди векове от мъдреца Конфуций:
Поради липсата на широко скроен ум и истинско разбиране бе изгубена една
велика кауза.
Императрицата се взря в думите и ги чу, като че ли ги бе изрекъл глас. От миналото те
влязоха направо в сърцето и ума й и тя ги прие смирено. Нейният ум не беше достатъчно
широко скроен, не беше разбрала времената и каузата й бе изгубена — каузата да спаси
страната. Врагът бе спечелил. Тя затвори бавно книгата и предаде духа си. От сега нататък
нямаше да оформя времената, а щеше да се остави те да я оформят.
***
ТЕ СЕ УДИВЯВАХА на гордото й спокойствие, без да го разбират. Императрицата
раздаваше заповеди на всички относно безопасното прибиране на книгите, картините,
свитъците и бижутата й. Тя заповяда на Ли Лиен-ин да построи куха стена в една стая за
скриването на сребърните и златните й кюлчета и да скрие съкровището зад нея. Когато това
бе сторено, бързо, но в порядък, в часа на тигъра тя извика първо императора, а след това
наложниците и им обясни защо не могат да ги вземат със себе си.
— Трябва да предпазя себе си и императора — каза тя — не заради нас самите, защото
ние нямаме никаква стойност, а защото трябва да спасим Трона. Ще взема със себе си
императорския печат и където съм аз, там ще бъде и държавата. Вие ще останете тук, но не
се бойте, защото самият велик съветник Жун Лу, който чудодейно се възстанови за този час,
ще събере нашата войска. Още повече че аз не вярвам, че врагът ще проникне в тези дворци.
Затова продължете живота си, като че ли аз съм тук. Евнусите ще останат, за да ви служат,
всички освен Ли Лиен-ин, който ще дойде с мен.
Наложниците плачеха тихо и бършеха очи с ръкавите си. Никоя не заговори, освен
Перлената наложница, която евнусите се бяха осмелили да доведат от затвора й. Тя стоеше
там, бузите й бяха бледи и отпуснати, красотата й си бе отишла, а тялото й беше облечено в
избелели дрипи. Но тя все още се бунтуваше. Ониксовите й очи, които стояха като
скъпоценни камъни под веждите й с формата на крило на молец, все още горяха. Тя извика
на императрицата:
— Аз няма да остана, императорска майко! Заявявам правото си да придружа господаря
си, за да му служа.
Императрицата се изправи като разгневен феникс.
— Ти! — извика тя и прониза въздуха с двете си кутрета. — Как смееш да говориш, ти,
която му навлече половината от тези неприятности! Щеше ли той сам да си помисли за тези
злини, ако ти не му беше шепнала на ухо?
Тя се обърна към Ли Лиен-ин и понесена на крилата на гнева си, му нареди:
— Вземи тази жена и я хвърли в кладенеца до Източната порта!
Императорът падна на колене, когато тя произнесе заповедта, но императрицата не му
позволи да говори. Тази царствена жена, която можеше да бъде нежна и очарователна, когато
бе заобиколена от мирна красота, ставаше безмилостна, ако се окажеше в опасност.
— Нито дума — извика тя, пронизвайки с кутретата си въздуха над главата на
императора. — Тази наложница се е излюпила от совешко яйце. Аз я доведох тук, за да ме
подкрепя и да се грижи за мен, а тя се разбунтува насреща ми.
Тя погледна към Ли Лиен-ин и той веднага извика един евнух, заедно с когото хванаха
наложницата и я изнесоха навън, притихнала и побеляла като камък.
— Качвай се в колата си — нареди императрицата на коленичилия император — и спусни
завесата, за да не те видят. Принц Пу Лун ще язди коня, теглещ твоята двуколка, а аз ще бъда
отпред в моята. Мулето е за Ли Лиен-ин. Той трябва да ни следва възможно най-бързо,
въпреки че е ужасен ездач. А ако някой ни спре, кажи, че сме прости селяни, които бягат в
планината. Ах, но нека отидем първо до Летния дворец!
Речено-сторено. Зад завесите императрицата седна на възглавничката на каретата си,
изправена като Буда, лицето й бе неподвижно, ушите й бяха нащрек, а погледът й
непоколебим. Едва когато няколко часа по-късно колите стигнаха до Летния дворец, тя
издаде нова заповед:
— Спрете — каза тя, когато се показаха любимите кули на пагодите. — Ще останем за
малко тук.
Тя слезе от двуколката си, въпреки че не позволи на другите да слязат, и сама, придружена
само от един евнух, заскита из мраморните коридори, в празните дворци и край езерото. Тук
беше сърцето й. Тук беше мечтала да изживее старините си тихо, сред мирни и
благоденстващи хора. Може би никога нямаше да се завърне тук. Ами ако враговете отново
разрушат това място, както бяха направили преди това? Ах, но тя се беше върнала, беше го
възстановила и във възстановяването беше укрепила и прославила миналото. Но тогава беше
млада, а сега бе стара. Възрастта също я бе победила.
Императрицата остана за един последен поглед в тишината и след това се обърна —
стройна и елегантна фигура, облечена в грубите памучни дрехи на китайска селянка, —
после се качи в каретата си.
— На запад — заповяда тя, — на запад към град Сиан.
***
ПЪТУВАНЕТО ПРОДЪЛЖИ ДЕН след ден в продължение на деветдесет дни и
императрицата държеше изражението си спокойно и непоколебимо, каквото и да бе сърцето
й. Тя никога не забрави, че дворът гледа на нея като на слънце, въпреки че сега беше в
изгнание. Когато напуснаха първата провинция и навлязоха във втората, вече нямаше нужда
да поддържат прикритието си и императрицата, след като се изкъпа, отново облече
великолепните си одежди. С това духът й се обнови, а смелостта й нарасна. В провинция
Шанси хората не се страхуваха от войната, но страдаха от ужасен глад. Въпреки това още
първата вечер любимият й генерал, който беше дошъл на север с войската си, даде на
императрицата кошница пресни яйца, пояс със скъпоценни камъни и сатенена кесия за
лулата и тютюна й. Това също я разведри и бе добра поличба за любовта, която поданиците й
все още таяха към нея. Наистина, докато дните отминаваха, въпреки че хората гладуваха, те
носеха кошници със зърно и просо и хилави кокошки на Императрицата и тя се успокояваше
все повече, и започна да се радва на обкръжаващата я красота.
В един проход между хълмовете, наречен Проход на летящите гъски, тя нареди на всички
да спрат, за да може да се полюбува на гледката. Докъдето поглед стигаше, голите хребети на
планините се извисяваха на фона на величественото пурпурно небе. Сенките в долините
бяха черни. Нейният любим генерал, който сега пътуваше като неин телохранител, се
отклони за кратко и откри стръмна поляна, сред чиито треви растяха множество жълти
цветя. Той набра един букет от тях и ги занесе на императрицата, казвайки, че боговете са ги
сложили там, за да я приветстват. Императрицата беше трогната от този приятен комплимент
и нареди на един евнух да налее на генерала чай с мътеница, за да може той да възстанови
силите си. От тези малки жестове тежестта се вдигна от сърцето й. Тя спа добре през нощта
и яде с удоволствие дори тази бедна храна.
На осмия ден от деветия месец тя стигна столицата на провинцията, където я очакваше
областният управител Ю Сиен с всички полагащи се почести. Това беше човекът, който,
вярвайки в магическите сили на боксерите, ги беше подкрепял и бе заповядал всеки
чуждестранен мъж, жена и дете в провинцията му да бъдат убити. Императрицата прие
почитанията и подаръците му когато той я посрещна на градските порти, и го похвали,
казвайки, че е направил добре, като е изчистил провинцията си от враговете, и че знае за
неговата вярност и почтеност.
— Въпреки това — рече тя — ние сме победени и може би враговете ни, когато победят,
ще поискат да ви накажа. Ако се случи така, аз ще ви накажа привидно, но ще ви възнаградя
тайно. Трябва да се надяваме на бъдещата победа, въпреки настоящата загуба.
При тези думи Ю Сиен се поклони девет пъти в прахта пред нея.
— Ваше величество — каза той, — аз съм готов да приема уволнението и наказанието от
вашите ръце.
Но тя размаха показалец към него.
— Въпреки това вие сгрешихте, когато ми се заклехте, че боксерите не може да бъдат
убити заради тяхната магия. По-голямата част от тях са мъртви. Чуждите куршуми минаха
през телата им, като че ли плътта им бе направена от восък.
— Ваше величество — каза Ю Сиен най-искрено, — магията им се провали, защото те не
се подчиняваха на правилата на своя орден. Докато грабеха, те убиваха невинни хора, които
не са християни, и така позволиха на собствената си алчност да ги завладее. Само
непокварените могат да използват магията.
Тя кимна с глава и продължи към двореца на областния управител, който бе подготвен за
нея. Когато стигнаха, тя се зарадва, че определени златни и сребърни съдове са били
извадени от складовете, изчистени и полирани специално заради нея. Тези съдове бяха
изработени преди двеста години за предшественика император Циенлун, когато пристигнал
в града на път за поклонението си в Петовърхата планина (Планината Хуашан, една от свещените
планини в Китай. В миналото владетелите често са ходели на поклонение в даоистките храмове в подножието й, а
сега е популярен туристически маршрут).
Никога преди есента не е била по-величествена от сега. Ден след ден слънцето огряваше
земята и хората. Реколтата отново беше изобилна и селските къщи бяха пълни с храна и
топливо. Войната бе далече и гражданите рядко чуваха за нея. В мир и изобилие те отдаваха
почит на императрицата; заявяваха, че тя наистина е техният Стар Буда, и й благодаряха.
Духът й отново се повдигна и сърцето й се изпълни със смелост и удоволствие, още повече
защото много от принцовете и министрите й вече я следваха и дворът бавно се събираше.
Но настроението й се помрачи внезапно от едно писмо, написано като меморандум от
Жун Лу, който й пишеше, че каузата им е изгубена и че добрият му помощник Джун Джъ се е
обесил от отчаяние. Императрицата му отговори, като първо отреди почести на покойния за
верността и храбростта му и след това заповяда на Жун Лу да дойде при нея, за да й даде
пълен отчет. Тя беше подготвена за още лоши новини, когато той пристигна, защото, докато
пътувал към нея, съпругата му внезапно се разболяла и починала в непознат град. Тази
новина пристигна при императрицата по вестоносец и тя се подготви да го успокои и да
повдигне духа му със собственото си подобрено здраве.
Когато обявиха пристигането на Жун Лу в деня след нейното собствено пристигане в град
Тайюен, тя му даде един час да си почине, след което той трябваше да се яви пред нея.
Императрицата го прие в малка старинна зала. Седеше там със събрани длани върху голям
резбован стол от южно черно дърво, поставен на нисък подиум, така че да прилича на трон.
Тя не позволи на никой друг да присъства на срещата й с Жун Лу. Отпрати придворните си
дами, казвайки им, че трябва да излязат на слънчева светлина и свеж въздух, а на Ли Лиен-ин
нареди да чака в преддверието.
Вратата се отвори и Жун Лу влезе, висок и измършавял от скръб и умора, но както винаги
изтънчен в нейно присъствие — бе използвал свободния си час, за да се изкъпе и преоблече в
нови дрехи. Както обикновено, той се престори, че иска да падне на колене, а тя протегна
дясната си ръка, за да го спре. Той застана пред нея и тя се изправи, изглеждаща по-висока
заради подиума, и двамата си размениха дълги погледи.
— Скърбя за твоята съпруга, заминала за Жълтите извори — каза тя тихо.
Той прие думите й с лек поклон.
— Тя бе добра жена, ваше величество — отвърна той, — и ми служи вярно.
Те се изчакваха един друг, но какво можеха да си кажат сега?
— Ще издигна друга на нейното място — каза накрая императрицата.
— Както желаете, ваше величество — отвърна той.
— Изморен си — отбеляза тя. — Не се дръж церемониална Нека поседнем заедно. Имам
нужда от мъдростта ти.
Тя слезе от подиума и прекоси стаята със старата си овладяна плавност, а стройната й
фигура бе царствена и изправена както винаги. Императрицата седна на един от двата
обикновени дървени стола, между които имаше малка двуетажна масичка. Когато тя му
направи знак, той седна на другия стол и я изчака да заговори.
Императрицата размаха копринено ветрило, върху което веднъж, в моментна безделие, бе
нарисувала пейзаж от тази провинция.
— Всичко ли е загубено? — попита тя накрая и погледна косо към него с издължените си
очи.—
Всичко е изгубено — каза той твърдо.
Големите му красиви ръце почиваха върху покритите му със сатен колене и очите й се
спряха на тези ръце. Те бяха мършави, но изключително здрави и тя добре познаваше силата
им.
— Какъв е съветът ти? — попита го.
— Ваше величество — каза той, — има само една посока, която можете да следвате.
Трябва да се върнете в столицата и да се съгласите с исканията на врага и така да спасите
отново Трона. Оставих там Ли Хунджан, за да преговаря за мир. Но преди да се върнете,
трябва да заповядате да обезглавят принц Дуан като доказателство за разкаянието ви.
— Никога! — възкликна тя и събра ветрилото, при което пръчиците му от слонова кост
изпукаха остро.
— Тогава никога няма да се върнете — отговори той. —Толкова голяма е омразата на
чужденците към принц Дуан, когото те смятат за подбудител на гоненията им, че по-скоро
ще унищожат императорския град, отколкото да ви позволят да се върнете в него.
Тя усети как кръвта се смразява във вените й. Ветрилото падна от ръката й. Замисли се за
всичките си съкровища, скрити в града, но най-вече за наследството от предците
императори, за славата и властта. Можеше ли те да се изгубят, и ако да, какво оставаше?
— Ти винаги си бил твърде краен — отбеляза тя.
Посочи с кутрето си към ветрилото, той се наведе, вдигна го и го остави на масата. Тя
знаеше, че не й го подава нарочно, да не би ръцете им да се докоснат.
— Ваше величество — каза той с дълбокия си търпелив глас, — чужденците ще подгонят
дори тук, ако не покажете смирение.
— Мога да тръгна отново на запад — настоя тя — и където съм аз, там ще бъде и
столицата ми. Така са правели нашите предци императори. Аз само следвам стъпките им.
— Както желае ваше величество — каза той. — Но вие знаете, както и аз, и уви, целият
свят ще узнае, че докато не се върнете в древната столица, вие ще бъдете в изгнание.
Но тя не се предаде, не веднага, дори на него, и след като се надигна, му нареди да я
остави и да отиде да си почива. Поръча специални деликатеси за него и така те се разделиха.
Не, тя нямаше да се предаде веднага и затова на следващия ден нареди на двора да се
приготви за отпътуване на запад към далечния град Сиан в провинция Шаанси. Там тя каза,
че ще направи своята столица, не, настоя тя, в изгнание, а защото в тази провинция скоро бе
имало глад и нуждите на двора не можеха да бъдат посрещнати. Въпреки че гладът беше
отминал, всички приеха указа и и веднага щом приготвиха новото й жилище, дворът замина
на запад.
По нейна заповед Жун Лу яздеше до паланкина й и повече не обели и дума за
завръщането й в Пекин, а тя не поиска друг съвет. Вместо това императрицата заговори за
пустинната красота на пейзажа, обърна вниманието си към отминаващите гледки и рецитира
поезия — всичко това направи, за да скрие тайното си отчаяние. Защото накрая тя не се и
съмняваше, че той е прав. Някак си, някой ден, трябваше да се завърне в императорския град
на всяка цена. Но тя скри тази своя увереност и весело и неотклонно пое на запад,
прибавяйки всеки ден нови километри между себе си и Драконовия трон. Когато отидоха в
град Сиан, тя се настани заедно с двора в двореца на областния управител, който бе изчистен
и обзаведен наново за нея. Стените бяха боядисани в червено, външните дворове оградени с
палисади (Палисада – дървена или метална ограда, която обикновено се използва като защитно съоръжение), а в
главната зала бе поставен трон, тапициран с жълта коприна. Нейните покои се намираха зад
тронната зала, от западната страна бяха покоите на императора и консорта му, а от източната
имаше стая за Ли Лиен-ин, близо до царствената му господарка, за да бъде винаги готов да се
отзове на заповедите й.
След като се установи тук, императрицата настоя за проста храна, за да намали разходите.
Въпреки че сто ястия от най-изисканите южни деликатеси бяха обявявани за готови за
приготвяне всеки ден, тя избра само по шест за всяко ядене. Нареди да бъдат отделени само
шест крави, които да дават млякото, което тя обичаше да пие сутрин след ставане и вечер
преди лягане. Въпреки дългия път, императрицата заяви, че е в добро здраве, като се изключи
безсънието, и когато не можеше да заспи през нощта, един специално обучен евнух я
масажираше, докато не се унесеше.
Сега, когато се беше установила в столицата си в изгнание, тя отново даваше аудиенции и
всеки ден при нея пристигаха вестоносци с новини от далечния императорски град. Тя
понасяше всичко, докато не й казаха, че Летният дворец отново е бил осквернен. Войници от
някои западни държави се забавлявали в свещените й дворци, чу тя. Тронът й бил занесен до
езерото и хвърлен в най-дълбоките води, бяха откраднали личните й одежди и картини, и по
стените на залите и стаите, дори в собствената й спалня, бяха нарисували неприлични
рисунки и написали вулгарни думи. Когато чу това, тя се поболя от ярост и повърна храната
си. По време на слабостта си през следващите дни императрицата разбра, че трябва да се
върне в столицата, а преди това трябва да се съгласи с исканията на враговете, че всички,
които са помогнали на боксерите, трябва да умрат. Генерал Ли Хунджан й бе дал да разбере
това в ежедневните си меморандуми, изпращани по вестоносец. Но как можеше да се
съгласи на такава цена? По време на всичко това Жун Лу бе всеки ден до нея, безстрастен,
мълчалив и блед, докато чакаше неизбежния край.
Тя често се обръщаше към него, големите й очи се чернееха на фона на бледото и красиво
лице и понякога говореше, а друг път бе мълчалива.
— Няма ли друг изход от враговете ми, освен да се предам? — попита тя един ден.
— Няма, ваше величество — каза той.
Тя не попита нищо повече. Безмълвно вдигна очите си към неговите и той се усмихна, а тя
не му отговори. Една нощ, когато седеше сама в здрача на двора си, той застана пред нея, без
присъствието му да бъде обявено предварително, и каза:
— Идвам като твой родственик. Защо не се предадеш на съдбата си? Така ли ще изживееш
живота си във вечно изгнание?
Тя държеше в скута си кученце с канелен цвят, родено в изгнание, и си играеше с дългите
му уши, докато говореше бавно и с дълги прекъсвания.
— Не желая да убивам онези, които са ми били верни. Няма да говоря за по- нисшите…
Но, моля те, помисли си, как бих могла да убия верния си министър Джао Шуцяо? Не мисля,
че той е вярвал в магията на боксерите. Неговата вина бе в това, че се надяваше на бойната
им сила. Но чужденците настояват и той да бъде обезглавен… Имай предвид, че ми е
наредено да заповядам смъртта на принц Дзя и как мога изобщо да спомена имената на Ин
Ниен и Ю Сиен? Остава също и Ци Сиу. Отказвам да заповядам и екзекуцията на принц
Дуан… Уви, не мога да спомена повече имена. Всички те са ми верни и много от тях ме
последваха в изгнание. Трябва ли сега да се обърна срещу тях и да ги унищожа?
Жун Лу беше много нежен и търпелив. Лицето му, отслабнало от възрастта и скръбта,
беше по-нежно от лицето на който и да е мъж.
— Знаеш, че не можеш да бъдеш щастлива тук — каза той.
— Отдавна съм захвърлила щастието си — отвърна тя.
— Тогава помисли за страната си — продължи той с нескончаемо търпение. — Как
можеш да спасиш държавата и да обединиш хората, ако останеш в изгнание? Бунтовниците
ще превземат града, ако чужденците не го държат здраво. Страната ще бъде разделена, както
крадците делят плячката си. Хората ще живеят в ужас и в опасности и ще те прокълнат десет
хиляди пъти, защото заради няколко души не искаш да се върнеш на трона, да събереш
разкъсаните нишки на живота им и да ги изтъчеш наново.
Той говореше мрачни думи и тя не можеше да не им обърне внимание. Както винаги
когато й се напомнеше за величието й, тя ставаше велика. Когато кученцето изскимтя в скута
й, за да усети докосването на ръката й, тя помисли малко, галейки светлокафявата му глава и
приглаждайки ушите му. След това пусна зверчето долу и стана, за да посрещне очакващия
поглед на Жун Лу.
— Мислех само за себе си — каза тя. — Сега ще мисля само за народа си. Ще се върна
обратно на трона.
***
ДВАЙСЕТ и четвъртия ден от осмия лунен месец, който е десети месец от слънчевата
година, пътищата бяха изсъхнали след летните дъждове, а земята бе твърда. Императрицата
започна дългото пътуване към дома по тържествен начин. Тя щеше да се завърне, както бе
казала, не със смирение, а с главозамайваща гордост. На портата на града, където имаше
храм, тя спря заедно с двора си, за да направи приношение на бога на войната. Оттам нататък
тя нареди постоянно напредване със скорост четирийсет километра на ден, защото беше
милостива към носачите на паланкините и носилките, както и към мулетата и монголските
коне, които носеха подаръците и данъците, които бе получила в изгнание.
Ден след ден есенното време продължаваше да бъде хубаво и нямаше нито вятър, нито
дъжд. Само една тъга помрачи завръщането и това беше новината, която тя получи преди
заминаването, за смъртта от старост на верния й генерал Ли Хунджан. Тя понякога бе
недоволна от този генерал, защото само той сред всичките й генерали се осмеляваше да й
казва истината. Докато беше областен управител на Джъли, беше успял да се изплъзне на
покварата и беше събрал неподкупна войска. В старостта му, противно на неговата воля, тя го
беше изпратила в далечния Юг, за да усмирява кантонските бунтовници и той бе отишъл там,
за да й служи търпеливо и умело. Когато отново го повика на север, той вече бе много стар и
отлагаше идването си, докато тя накрая не се съгласи да се отрече от боксерската орда.
Тогава беше отишъл в императорския град и там заедно с принц Цин се бе помирил с
чуждите врагове, тъжен мир, но такъв, който можеше да спаси страната, ако тя се предадеше.
Сега, когато бе мъртъв, императрицата реши да му отдаде дължимото и обяви, че ще нареди
да му построят олтар в самия императорски град, освен другите, които вече бяха направени в
провинциите, където той й бе служил. Тя бе непостоянна в благоразположението си и когато
беше недоволна от Ли Хунджан, нарочно бе казвала, че не може да разбере диалекта му и че
той не говори чисто китайския език. Но своенравието най-накрая се беше изчистило от
цялото й същество и тя бе изтрезняла от страха и загубата.
Скоро се видя, че съветът на Жун Лу е бил правилен. Завръщането в столицата беше
величествено. Навсякъде хората приветстваха императрицата с хвалебствия и тържества,
вярвайки, че сега, след като изгнанието е свършило, страната им ще бъде в безопасност и
всичко ще е както преди. В Кайфън, столицата на провинция Хънан (столица до 1954 г., след което
столица на Хънан стана Джънджоу), я очакваха най-великолепните представления и тя нареди на
двора да спре за почивка, за да може да се наслади на любимото си удоволствие, което не си
позволяваше, докато страната бе във война. Този път тя порица публично, макар и учтиво,
областния управител, защото преди той я бе посъветвал да не се връща в столицата, а да
живее в изгнание. Когато областният управител, на име Уън Ти, предложи да погълне злато
за изкупление, тя беше милостива и отхвърли искането му, за което хората също я възхвалиха.
Когато стигна Жълтата река, тя отново спря. Есенните небеса бяха виолетово-сини,
безоблачни и ясни, а сухият въздух беше топъл през деня и хладен пред нощта.
— Ще направя жертвоприношение на Речния бог (Богът на Жълтата река се нарича Хе Бо
(„Господарят на реката“ на китайски). Характерът му отразява променливото поведение на река Хуанхъ (Жълтата
река) — една от най-големите реки в света, която служи за напояване от най-дълбоки времена, но също така
причинява чести наводнения с човешки жертви) — заяви тя, — ще дам опрощение и ще изкажа
благодарност.
Тя направи това с великолепие и величественост и ясното обедно слънце блестеше върху
ярките цветове на одеждите й, както и върху тези на двора. Докато се молеше, императрицата
се зарадва, че вижда измежду тълпите, които се събираха по бреговете на реката, няколко
белокожи мъже, от коя страна — тя не знаеше, но сега, когато бе решила да бъде милостива и
любезна с враговете си, изпрати двама евнуси да занесат вино, сушени плодове и диня като
дарове на белите хора и заповяда на министрите и принцовете си да разрешат на чужденците
да я наблюдават, докато влиза в самата столица. След това тя се качи на голяма баржа, която
верните магистрати бяха построили за нея и двора й, за да прекосят реката, и тази баржа
беше направена във формата на огромен дракон със златни люспи и рубинени очи, които
горяха в червено.
Но доказателството за решението й вече да бъде учтива с онези, които бяха нейни врагове,
бе обстоятелството, че на определено място тя слезе от паланкина си и влезе в един влак с
железни вагони. Този влак се движеше по железни релси, влакчето беше играчката на
императора, чиято употреба тя винаги забраняваше. Сега обаче щеше да я използва, за да
покаже на чужденците как се е променила, колко е различна и съвременна и как разбира
техните порядки. Въпреки това обяви, че няма да влезе зад свещените стени на града във
вътрешността на това желязно чудовище. От уважение към предците императори тя нареди
влакът да спре извън града, за да може да бъде пренесена през императорската порта във
величествения си паланкин. Затова извън града беше построена временна гара, а около нея
— просторни павилиони за почивка на императрицата и двора. Тук те щяха да бъдат
посрещнати от служителите и чужденците, а павилионите бяха постлани с прекрасни
килими и напълнени с изящни порцеланови вази, дървета в саксии и късноцъфтящи
хризантеми и орхидеи. В централния павилион бяха поставени тронове — един за
императрицата, направен от златно лаково дърво (дърво, което се среща в Китай, Япония и Корея. Сокът
му е отровен, но при контакт с кислород се полимеризира и създава неотровно лаково покритие. Използва се за
покриване на мебели, предмети за бита и музикални инструменти), и друг, по-малък, за императора,
направен от твърда дървесина, боядисана в червено и златно.
Трийсет железни вагона бяха необходими за превозване на двора и неговите притежания и
този дълъг влак се извиваше между голите хълмове и накрая спря на гарата. Императрицата
погледна през прозореца и се ободри от гледката на огромната тълпа нейни поданици, които
я очакваха. Принцовете и генералите, заедно с градските чиновници, стояха отпред,
облечени в официални одежди. От едната страна тя видя чуждите посланици с техните
странни тъмни палта и панталони и се вгледа в мрачните им лица, отблъсната от бледността
им и широките им черти, след което се насили да се усмихне учтиво.
Всичко беше извършено с чест и порядък. Когато принцовете и генералите, както и
другите манджурци и китайци видяха лицето на императрицата на прозореца, те паднаха на
колене, а началникът на императорското домакинство извика на чужденците да свалят
шапките си, въпреки че те вече го бяха сторили. Пръв слезе от влака с голяма надменност и
тържественост главният евнух Ли Лиен-ин.
Той не обърна внимание на никого, а веднага се зае да проверява броя на кутиите с
налозите и съкровищата, които носачите бяха свалили от товарните вагони. След това слезе
императорът, но императрицата му направи знак и той побърза към една носилка, която го
очакваше, така че за него нямаше никакви приветствия. Едва когато всичко бе готово, самата
императрица слезе от влака. Подкрепяна от принцовете си, тя слезе по стъпалата и застана
на ярката светлина, за да се огледа и да бъде огледана, докато поданиците й стояха на колене,
а челата им опираха в гладко изметената земя.
Чужденците стояха заедно отляво, главите им бяха голи, но не преклонени, и тя се удиви
от броя им.
— Колко чужденци има тук? — каза тя с ясен глас, който се понесе в спокойния въздух
към ушите на самите чужденци.
Когато те разбраха казаното от нея, тя им се усмихна учтиво и след това остана да
поговори с обичайната си жизнерадост с няколко от управителите на императорското си
домакинство. Всички я възхваляваха, казвайки, че цъфти от здраве и младост при нейните
много години, защото наистина кожата й беше безупречна дори под безмилостното слънце, а
косата й все още бе гъста и черна. Когато Ли Лиен-ин приключи със задължението си и всяко
ковчеже беше проверено и препроверено, той занесе на императрицата списъка със
съкровищата. Тя взе свитъка от него, разгледа го отблизо и му го върна, докато кимаше с
одобрение.
Когато това беше извършено, областният управител Юен Шъкай поиска разрешение да й
представи чуждестранния управител и чуждестранния машинист на влака и тя се съгласи да
ги приеме със съвършена елегантност. Когато двамата високи бели мъже застанаха пред нея
гологлави, тя им благодари за учтивостта, че са се съгласили с искането й влакът да не се
движи със скорост по-голяма от двайсет и пет километра в час, за да може да пристигне
безпрепятствено. След като изказа тези благодарности, тя влезе в златния си паланкин, който
беше вдигнат от носачите и отнесен в града. Императрицата беше постановила, че влизането
ще стане през южната порта на китайския град и оттам ще отиде до голямата порта на
вътрешния императорски град. Тук тя отново спря, за да се поклони в храма на бога на
войната, и слезе от паланкина си, за да коленичи пред олтара, да запали благовонни и да
изкаже благодарности, докато свещениците нареждаха ритуалите си. Когато службата
приключи, тя се изправи и рискува да вдигне очи нагоре, докато излизаше от храма, и
забеляза, че на стените стоят стотина или дори повече чужденци, мъже и жени, които бяха
дошли да я видят. Отначало тя се разгневи и искаше да извика на евнусите да ги изгонят.
След това си спомни. Тя наистина беше владетелката, но само поради милостта на същия
този враг. Затова потуши гнева си и се насили, но толкова плавно, че изглеждаше естествено
и сторено с учтивост и удоволствие, да се поклони на чужденците, първо надясно, после
наляво, и им се усмихна. След като и това беше извършено, тя отново влезе в носилката си и
така бе отнесена още веднъж в двореца си.
Колко красив беше за нея сега този дворец на предците й, неосквернен от врага, спасен от
капитулацията й! Тя ходеше от стая в стая и накрая стигна до голямата тронна зала, която
беше построена от император Циенлун.
„Сега ще използвам тази тронна зала — помисли си тя — и ще управлявам оттук...“
А зад тази тронна зала се намираха дворовете й, както винаги, градините бяха запазени, а
езерцата — спокойни и чисти. Зад тях бе нейната лична малка тронна зала, а отвъд нея —
спалнята й. Всичко, всичко беше същото, както го бе оставила — великолепните врати бяха
недокоснати, алените им цветове непроменени, златните им покриви невредими. В
безопасност бе и нейният златен Буда в храма си.
„Тук, както моят свещен предшественик, аз ще живея и ще умра в мир“ — помисли си
тя…
Но още бе рано да мисли за спокойна смърт. Първата й грижа, след като беше отпочинала
и хапнала, бе да разбере дали съкровището й още е запазено. Тя отиде в скривалището,
придружена от евнуха си, и застана пред стената, разглеждайки всяка пукнатина и издатина в
тухлите.
— Нито една тухла не е помръдната — рече тя, много доволна. След това се разсмя, а
смехът й бе весел и игрив както винаги. — Бих казала, че онези чуждестранни дяволи са
подминавали това място отново и отново, но не са притежавали достатъчно досетливост или
магия, за да разберат какво има тук.
След това тя нареди на Ли Лиен-ин да събори стената, да разгледа и провери всяка част
от съкровището й и после да й даде отчет.
— Трябва да наблюдаваш внимателно — предупреди го тя. — Не искам евнусите да
откраднат онова, което чуждестранните дяволи не успяха.
— Не ми ли вярвате, ваше величество? — попита евнухът, завъртя очи и се престори на
обиден.
— Е, добре — каза тя и отиде отново в покоите си.
Ах, какво спокойствие цареше тук, каква радост от завръщането! Цената бе висока и още
не бе платена цялата, нито пък някога можеше да бъде изплатена докрай и да приключи с
дълга си, защото, докато беше жива, тя трябваше да бъде любезна с враговете си и да се
преструва, че ги обича. Тя се зае с тази задача още същия ден преди залез-слънце и обяви, че
ще покани съпругите на чуждите посланици да я посетят отново, и сама написа поканата,
заявявайки, че заради хубавите спомени иска да поднови познанствата си. След това, за да
измие петното от себе си, тя нареди да бъдат отредени почести за Перлената наложница и
издаде указ, в който пишеше, че тази дама е отлагала прекалено дълго присъединяването си
към императора в изгнание и защото не искала да наблюдава оскверняването на
Императорските светилища и замърсяването на палатите от чуждите врагове, тя скочила в
дълбок кладенец.
След като направи и това, императрицата попита Ли Лиен-ин дали Жун Лу вече е
пристигнал. Ако бе пристигнал, тя щеше да го извика, за да даде пълен отчет.
— Отивам, ваше величество — каза евнухът и скоро се завърна, за да каже, че Жун Лу е
дошъл съвсем наскоро в императорския град и вече пътува към нея.
Тя чакаше в личната си тронна зала и скоро завесите бяха отместени от Ли Лиен-ин и
Жун Лу влезе. Той се опираше тежко на двама млади евнуси и изглеждаше толкова остарял
до двамата младежи, толкова немощен, че радостта от завръщането й изчезна напълно от
сърцето на императрицата.
— Влез, родственико — каза тя, а на евнусите нареди: — Доведете го до тапицирания
стол. Той не трябва да коленичи или да се изморява. А ти, Ли Лиен-ин, донеси купа силен
горещ бульон, кана топло вино и парен хляб (Хляб, който се приготвя на пара). Моят родственик е
изморен от службата си към мен.
Евнусите изтичаха да се подчинят и когато двамата останаха насаме, императрицата е
изправи и отиде при Жун Лу, застана до него и като не видя никого наоколо, пипна челото му
и погали ръцете му. О, колко слаби бяха те и колко мършави бузите му, а кожата му бе гореща
при допир!
— Моля те — прошепна той, — моля те, стой далече от мен. Завесите имат очи, а стените
уши.— Никога ли няма да мога да се погрижа за теб? — каза тя умолително.
Но той бе толкова притеснен, видя тя, и толкова разтревожен да не би да накърни
репутацията й, че накрая императрицата въздъхна, върна се на трона си и седна там. Тогава
той извади от пазвата си свитък и четейки от него бавно и трудно, защото, изглежда, очите
му бяха отслабнали, й даде отчет, че след като тя слязла от влака, той надзиравал слизането
на дамите от двора. Първи слезли консортът и императорската принцеса и той ги отвел до
две носилки с жълти завеси. След това слезли четирите императорски наложници и той ги
завел до четири носилки, чиито завеси били зелени и само поръбени с жълт сатен. Те били
отнесени от носачите в императорския град. След тях слезли придворните дами и той ги
завел до официалните двуколки, като на две дами се падала по една карета.
— Както обикновено — каза той, гледайки над свитъка, — по-възрастните жени се
оплакваха и говореха повече, всяка трябваше да разкаже на другата за ужасното пътуване с
влака, за пушека и мръсотията и как са повърнали. Но най-накрая разговорите секнаха и аз
сам надзиравах свалянето на кутиите с кюлчета, всяка надписана с името на провинцията и
града, който е изпратил данъка, което изобщо не е дребна работа, ваше величество, защото
вие сигурно си спомняте, че преди да се качим, само багажът заемаше три хиляди каруци. Но
това е нищо. Страхувам се от гнева на хората, когато разберат цената на това дълго пътуване
към дома. Императорският път, ваше величество, и прекрасните странноприемници на всеки
петнайсет километра, ще костват много данъци…
Тук императрицата го спря с нежна загриженост.
— Ти си твърде изморен. Почивай си сега. Отново сме у дома.
— Уви, остават още хиляда тежести, които трябва да бъдат понесени — прошепна той.
— Но не от теб — заяви тя. — Други ще ги носят.
Тя разгледа красивото му остаряващо лице с грижлива обич и той отстъпи пред търсещия
й поглед. Сега двамата бяха дори по-близки, отколкото самият брак би могъл да ги направи.
Тъй като плътта бе отхвърлена, умовете им се бяха преплели във всяка мисъл, сърцата им се
бяха смесили във всяко чувство и разбирането бе пълно. Тя протегна дясната си ръка и
погали нежно неговата, усещайки я хладна под дланта си. В такова общение премина един
миг. После те си размениха дълбоки безмълвни погледи и той я напусна.
Но как можеше да знае, че това ще бъде последният път, в който тя докосва живата му
плът? През същата нощ той пак се разболя от старата си болест. Отново легна в безсъзнание
в продължение на много дни. Императрицата изпрати дворцовите лекари и когато те не
можаха да го излекуват, извика лечителя, който беше и гадател и който нейният брат Гуей
Сян бе обявил за магьосник заради лековете му. Но съдбата не позволи и животът на Жун Лу
достигна своя край. Той почина, все още мълчалив и в безсъзнание, преди изгрев през третия
лунен месец и четвърти слънчев на следващата нова година. Императрицата постанови пълен
траур за двора и себе си, не носеше ярки цветове в продължение на една година и остави
бижутата си настрана за това време.
Но никой не можеше да просветли тъмнината в сърцето й. Ако бе просто жена, можеше
да застане до ковчега му и да положи сама лилавото сатенено покривало на раменете му.
Можеше да седи цяла нощ край тялото му и да носи бяло, за да покаже загубата си. Щеше да
ридае и да го оплаква на висок глас, за да облекчи сърцето си. Но тя беше императрицата и
не можеше да напусне двореца си, нито да заплаче с глас или да покаже по-силно чувство от
величествената скръб за покойния верен служител на Трона. Единственото й облекчение бе
да остане сама и тя копнееше за онези часове, които можеше да открадне от тежките си
задачи, свързани с новото управление на обърканата страна.
Една нощ, когато бе наредила на прислужниците си да дръпнат завесите, така че да може
да плаче, без да я виждат, тя лежеше неспокойна, а тихите сълзи се отцеждаха от сърцето й,
докато нощният пазач не би гонга в полунощ. Тя все още лежеше неспокойна и бе толкова
отчаяна от уморителното тегло на скръбта, че изпадна в някакъв сън, подобен на транс, и
усети как душата й се отделя от тялото. Тя сънува, че среща някъде Жун Лу, отново млад, с
изключение на това, че говореше с мъдростта от старостта си. Присъни й се, че той я взема в
прегръдките си и я прегръща толкова дълго, че скръбта й изчезва и тя се чувства лека и
свободна, а бремето й си отива. След това го чу да говори.
— Аз съм винаги с теб. — Това беше неговият глас. — И когато си най-мила и най-мъдра,
аз ще бъда с теб, моят разум ще бъде в твоя, моето същество в твоето.
Спомени, спомени! Но не беше ли това повече от спомен? Топлината на увереността
бликаше в душата и тялото й. Когато се събуди, умората бе изчезнала от плътта и крайниците
й. Тази, която беше обичана, никога нямаше да бъде сама. Това бе смисълът на съня й.
***
СЛЕД ТОВА В живота на императрицата настъпи такава промяна, че никой не можеше да
я разбере. Само тя знаеше причината и я пазеше в тайна. Тя беше обладана от древна мъдрост
и направи от поражението победа. Вече не се бореше, а предаде с елегантност живия си ум.
Така, за удивление на всички, тя дори окуражаваше младите китайци да ходят в чужбина и да
изучават уменията и знанията на Запада.
Онези на възраст между петнайсет и двайсет и пет години — постанови тя, —
които имат добър интелект и здраве; могат да прекосят четирите морета, ако
желаят. Ние ще платим цената.
Тя извика министър Юен Шъкай и бунтовния китайски учен Джан Джъдун и след като в
продължение на много дни ги изслушва лице в лице, обяви, че старите имперски изпити
принадлежат на миналото, и издаде указ, който казваше, че преди две хиляди и петстотин
години по времето на добрия и просветен владетел, регента Джоу (На джоуския владетел Уън
(Джоу Уьнуан) се приписва и авторството на „Идзин” („Книга на промените") и „Шъдзин“ (.Книга на песните“),
които са едни от най-древните китайски класики), със сигурност университетите не са били като
съвременните учебни заведения на Запад, и тя доказа с помощта на книгите по история, че
класическото есе от осем части не води началото си от древни времена, а е измислено от
учените от епохата на династията Мин само преди петстотин години. Затова сегашните
младежи, написа тя, не трябва да ходят само в Япония, а и в Европа и в Америка, защото
всички народи под небето и отвъд четирите морета са едно семейство.
Тя направи това една година след телесната смърт на Жун Лу.
Преди да измине още една година, императрицата издаде указ против употребата на
опиум, без да я забранява веднага, защото беше много загрижена за възрастните мъже и
жени, свикнали да се приспиват нощем с лула или две. Не, пишеше тя, след десет години,
година след година вносът и производството на опиум трябваше да бъдат спрени.
През същата година след дълго обмисляне тя разбра, че чужденците, които не наричаше
врагове, но не можеше да назове и приятели, защото все още й бяха непознати, никога няма
да се съгласят да изоставят всички онези ужасни специални права и привилегии, които
даваха на всички бели хора, на добрите и лошите, еднаква защита, докато тя не постанови, че
трябва да се прекратят мъченията като наказания за каквито и да било престъпления. Затова
обяви, че престъпленията вече ще бъдат наказвани от закона, а не със сила и силни
страдания. Разчленяването и аакълцването, заповяда тя, повече нямаше да се прилагат, а
жигосването, бичуването и наказването на невинните роднини трябваше да се прекратят.
Веднъж, преди много време, Жун Лу я бе заклел да го направи, но тогава не го беше
послушала. Сега си спомни.
И кой, запита се тя, ще заеме мястото й, когато умре? Никога нямаше да остави
империята на слабия император, който бе неин затворник. Не, трябваше да отгледа силни
млади ръце, но къде беше детето? И кой наистина беше достатъчно силен, за да проправи
път на бъдещите векове? Тя усети вълшебството на бъдещето. Човечеството, каза тя на
принцовете си, щеше още да се издига до ръста на боговете. Тя беше любопитна относно
Запада, откъдето извираше нова сила, и често казваше, че ако бе по-млада, можеше сама да
замине на Запад и да види забележителностите там.
— Уви — казваше с жален глас императрицата, — аз съм много стара. Краят ми е близо.
Когато говореше така, придворните й дами й възразяваха бурно, казвайки, че тя е по-
красива от която и да било жена, че кожата й все още е свежа и млада, издължените й очи —
черни и ясни, а устните й неповехнали. Всичко това беше вярно, призна тя със скромност,
оживена от духа на старата й веселост, но все пак тя, дори тя не можеше да живее вечно.
— Десет хиляди години, Стар Буда — отвръщаха те. — Десет хиляди години!
Но тя не се заблуждаваше и следващото й постановление бе да изпрати най-добрите си
министри, водени от херцог Дзай Дзъ, по императорско поръчение в западните страни и им
нареди така:
— Отидете във всички държави и вижте кои са най-благоденстващи, къде хората са най-
щастливи и живеят в мир и са доволни от своите владетели. Отсейте четирите най-добри и
живейте по една година във всяка от тях. Във всяка от тях изучете как управляват владетелите
им, какво е значението на конституциите и управлението на народа и ни донесете пълно
обяснение на тези въпроси.
Тя имаше своите врагове, които живееха измежду поданиците й. Те казваха, че
императрицата се кланя на чуждите завоеватели, че е изгубила гордостта си и че нацията е
унижена от нейното унижение.
Ние, китайците — пишеше в меморандума си един китайски учен, — сме
презирани като селяни, когато се държим угоднически с чужденците, но какво да
кажем, когато самата императрица се унижава с твърде откритото си
приятелство със съпругите на чуждите пратеници. Усмивките й, махането с
кърпичка, когато тя види чуждестранна жена на улицата, докато се вози в
паланкина си, за да се поклони на Небесния олтар? Чуваме, че в дворците дори се
сервира чуждоземна храна и има трапезарии, обзаведени с чуждестранни столове
и маси. И това се случва, докато посолствата се гневят срещу нас в
Министерството на външните дела!
А друг пишеше:
На нейната възраст императрицата не може да промени навиците и омразата
си. Без съмнение, самите чужденци се питат какво ли е замислила срещу тях.
Трети обобщаваше:
Безспорно с това необичайно ново поведете императрицата търси само
спокойствие за старините си.
На всички тези обвинения императрицата само се усмихваше.
— Знам какво върша — каза тя от сърце. — Много добре знам какво правя и нищо от това
не е необичайно за мен. Чух тези съвети преди много време, но едва сега ги изпълнявам.
Казваха ми, но едва сега повярвах в тях.
Онези, които я слушаха, не разбираха, но тя знаеше и това и не се променяше.
***
КОГАТО ДНИТЕ НА траур за Жун Лу свършиха, императрицата изпрати укази, с които
покани всички чужди посланици заедно с жените и децата им на голямо тържество в първия
ден на новата година. Самите посланици щяха да пируват в голямата банкетна зала, дамите в
личната й банкетна зала, а императорските наложници щяха да приемат децата в
апартаментите си, заедно с толкова прислужници и евнуси, колкото бяха необходими, за да
се грижат за тях.
Никога преди императрицата не беше подготвяла такова голямо тържество. Императорът
щеше да остане с посланиците, а тя щеше да се появи след пиршеството. Ястията щяха да са
източни и западни. Бяха наети триста готвачи, дворцовите музиканти бяха инструктирани, а
императорските актьори бяха подготвили програма от четири пиеси, всяка от които бе дълга
три часа.
Дори самата императрица бе положила усилия. Беше наредила на дъщерята на
пълномощния си министър в Европа, млада и красива жена, чието присъствие в двора бе
задължително през последните две години, да я научи да поздравява на английски чуждите
посланици. Франция, заяви императрицата, след като проучи няколко карти, бе твърде
малка, за да учи нейния език. Америка беше твърде млада и примитивна. Но Англия, обяви
императрицата, също беше управлявана от велика жена, към която тя винаги бе изпитвала
привързаност. Затова тя избра езика на английската кралица. Наистина, императрицата беше
заповядала да окачат портрет на кралица Виктория в спалнята й и след като го изучи, заяви,
че е забелязала на лицето й същите линии на дълголетието, които притежаваше самата тя.
Колко учудени бяха чуждите посланици, когато императрицата ги поздрави на английски
език! Занесоха я в голямата зала в императорската й носилка, носена от двайсет носачи в
жълти униформи, и императорът пристъпи напред, за да й помогне. Тя слезе, опряла
украсената си със скъпоценности ръка на предмишницата му, и блестяща от главата до
петите в златната си одежда, избродирана с яркосини дракони, и носеща знаменитата си
огърлица от еднакви перли. С шапчица, украсена с цветя, направени от рубини и нефрит, тя
накланяше глава наляво и надясно, докато вървеше към трона със старата си младежка
елегантност. Какво казваше тя? Посланиците, които се покланяха пред нея един след друг, но
никога до пода, чуваха думи, които ушите им не можеха да разпознаят, но които, повторени
отново и отново, се изясняваха.
— Кък сти — казваше тя. — Шести-тъ нофа ко-ди-на! Та пи-ем шай!
Те разбираха един след друг, че императрицата ги пита как са, пожелаваше им честита
нова година и ги канеше да пият чай. Тези чужди посланици, високи, сковани хора в сковани
облекла, бяха толкова развълнувани, че избухнаха в аплодисменти, което най-напред
изненада и дори озадачи императрицата, която през целия си живот не бе виждала мъже да
пляскат с ръце. Но докато се взираше в ъгловатите чуждоземни лица, тя видя в тях само
одобрение и се разсмя леко, много доволна, и когато седна на трона си, отбеляза наляво и
надясно към министрите и принцовете си на собствения си език:
— Виждате ли колко е лесно да се сприятели човек дори с варварите! Изисква само малко
усилия от страна на цивилизованите хора.
В такова настроение завърши денят на тържеството и след като на чуждестранните дами
бяха поднесени подаръци, както и на децата им, а слугите им получиха пари, увити в червена
хартия, императрицата се оттегли в покоите си. Както й бе станало навик, тя обмисляше
дните и годините си, премисляше дългия си живот и чертаеше бъдещето на народа си. Беше
се справила добре през този ден, каза си тя. Бе положила основите на хармонията и
приятелството с чуждите държави, които можеха да станат врагове или приятели. Тя си
помисли за Виктория, западната кралица, и си пожела да се срещне с нея и двете да
поговорят как да превърнат световете си в едно цяло.
Всички под небето са едно семейство, щеше да каже на Виктория…
Уви, преди да развие мечтите си, отвъд морето пристигна новината, че Виктория е
починала. Императрицата бе ужасена.
— Как умря моята сестра? — извика тя.
Когато чу, че Виктория, въпреки че е била обичана от народа си, е умряла от старост
както всеки простосмъртен, това знание прониза като меч императорското й сърце.
— Всички ще умрем — прошепна тя и погледна събеседниците си един по един.
Но те видяха, че досега тя не е усещала присъствието на смъртта близо до себе си. На
себе си тя прошепна, че трябва да намери наследник, истински наследник, защото щом
Виктория беше починала, значи, всеки можеше да умре, въпреки че тя самата беше силна и
все още можеше да живее години наред, достатъчно, за да види как ще порасне детето или,
ако Небето пожелаеше, как ще възмъжее, преди тя да легне в императорския си ковчег.
Наистина, нейно задължение бе отново да намери наследник, дете, от чието име да
управлява, докато го обучи за император. Но този път щеше да позволи престолонаследникът
да бъде научен какъв е истинският свят. Тя щеше да извика западни учители, които да го
обучават. Да, щеше да му позволи да си играе с железни влакчета и корабчета, с пушки и
оръдия. Той трябваше да се научи да води война по западен образец и когато дойде неговото
време, когато нея вече нямаше да я има, така както я нямаше Виктория, да може да направи
онова, в което тя се бе провалила. Той щеше да изтласка враговете в морето.
Но кое дете, кое дете? Въпросът я измъчваше, докато изведнъж, след около час, тя не си
спомни, че в двореца на Жун Лу се е родило дете. Дъщеря му, омъжена за принц Цин, беше
родила син само преди няколко дни. Това дете беше внук на Жун Лу. Тя наведе глава, за да
скрие усмивката си от Небето. Това щеше да издигне любимия й дори до Драконовия трон!
Това беше нейната воля и Небето трябваше да я одобри.
Но тя не бързаше да обяви избора си. Щеше да предразположи боговете и да запази
живота на детето, като запази плана си в тайна, докато императорът не легне на смъртния си
одър — което несъмнено не бе далеч, защото болките и страданията изгаряха плътта му. Той
не беше достатъчно здрав, за да направи лично есенните жертвоприношения, оплаквайки се,
че трябва да коленичи много пъти, което бе отвъд силите му, и тя ги извърши от негово име.
Древният закон гласеше, че наследникът не бива да бъде обявяван, преди императорът да
обърне взор към Жълтите извори и наближаващата смърт. Или ако не е достатъчно близка,
евнухът й можеше съвсем дискретно да го отрови…
Тя чу шума от порива на вятъра и вдигна глава.
— Чуйте — извика тя на придворните си дами, които стояха на обичайното си
разстояние от нейния трон. — Дъжд ли носи вятърът?
През последните два месеца страната беше прокълната от сух студ, който достигаше
самите корени на дърветата и зимната пшеница. Не падаше сняг и в продължение на
последните седемнайсет дни неподходяща за сезона топлина пълзеше от юг. Дори
обърканите божури бяха пуснали филизи. Хората се стичаха в храмовете, за да укоряват
боговете, и преди седем дни тя беше наредила на будистките монаси да извеждат боговете в
процесия навън всеки ден и така да ги принудят да видят сами каква разруха цари наоколо.
— Какъв е този вятър — попита тя сега, — от кой край на земята идва?
Нейните придворни дами попитаха евнусите, които изтичаха на двора, вдигнаха ръце и
обърнаха лица насам-натам, след което се върнаха с викове, че вятърът идва от източните
морета и е пълен с влага. Дори докато говореха, всички чуха гръмотевица, неочаквана и
извън сезона, но достатъчно силна. От улиците се понесоха викове, хората излизаха навън от
всяка къща, за да погледнат към небето.
Вятърът се усили. Той виеше из дворците и силни пориви блъскаха вратите и прозорците.
Но този вятър бе чист, чист морски вятър, без прах и замърсявания. Императрицата стана от
трона си, тръгна към двора и също вдигна лице към бушуващото небе и подуши вятъра. В
същия момент небето се отвори и заваля дъжд, хладен и силен дъжд, необичаен за зимата, но
добре дошъл!
— Добра поличба — прошепна тя.
Придворните дами изтичаха, за да я приберат, но тя ги отстрани за миг, докато дъждът се
изливаше върху нея. Докато седеше там, силен глас се издигна иззад стените, гласът на много
хора, които викаха заедно:
— Старият Буда… Старият Буда… изпраща дъжд!
Старият Буда — това бе тя и нейният народ я наричаше богиня.
Императрицата се обърна, извървя отново няколкото крачки към личната си тронна зала и
застана на прага й, а от сатенените й дрехи върху теракотения под капеше вода. Докато
дамите й я бършеха с копринените си кърпички, тя се разсмя на милите им упреци.
— Не съм била така щастлива от дете — каза им тя. — Сега си спомням колко обичах
като малка да тичам под дъжда…
— Стар Буда — прошепнаха с обожание придворните дами.
Императрицата се обърна, за да ги укори елегантно и нежно.
— Небето изпраща дъжда — рече тя. — Как бих могла аз, която съм смъртна, да
заповядвам на облаците?
Но те настояваха и тя виждаше колко силно искат да я похвалят.
— Заради вас, Стар Буда, вали дъждът, щастливият дъжд ни благославя заради вас.
— Е, добре — каза тя и се засмя, за да им угоди.
— Може би — съгласи се тя. — Може би…
Биография на Пърл С. Бък
Пърл С. Бък (1892–1973) е известна писателка и нобелов лауреат, автор на художествена и
нехудожествена литература, харесвана еднакво от критиците и дубликата заради
разтърсващите й описания на селския живот в Китай. За известния си роман „Благодатна
земя” (1931) (Романът е издаден за пръв път на български през 1939 г.) тя получава награда „Пулицър“ и
медал „Уилям Дийн Хоуелс“. Заради творчеството й е присъдена Нобеловата награда по
литература за 1938 г. и така тя става първата американка, получила това отличие. Родена през
1892 г. в Хилсбъро, Западна Вирджиния, Бък прекарва голяма част от първите си четирийсет
години в Китай. Тя е дъщеря на презвитериански мисионери, живеещи в Джъндзян (Град в
провинция Дзянсу, Източен Китай), и израства, говорейки едновременно английски и местния
китайски диалект, така че понякога е била наричана с китайското си име — Сай Дженчу.
Въпреки че се мести в САЩ, за да посещава женския колеж „Рандолф-Мейкън“ след това тя
се връща в Китай, за да се грижи за болната си майка. През 1917 г. Пърл Бък се омъжва за
първия си съпруг — Джон Лосинг Бък. Двойката се мести в малък град в провинция Анхуей,
а след това в Нандзин, където живее в продължение на тринайсет години.
Бък започва да пише през 20-те години и публикува първия си роман „Източен вятър,
западен вятър“ (1930). На следващата година публикува втората си книга, „Благодатна земя"
продадена в милиони екземпляри и по-късно е заснет игрален филм по нея. Книгата е
първият роман от трилогията „Благодатна земя“ следвана от „Синове“ (1933) и „Разделен
дом“ (1935). На тези забележителни книги се приписват засилващи се западни симпатии към
Китай — и противопоставяне на Япония — в навечерието на Втората световна война.
Бък публикува няколко други романа през следващите години, включително много, които
описват китайската Културна революция и други аспекти на бързо променящата се страна.
Като американка, израснала в Китай и засегната както от Боксерското въстание, така и от
инцидента в Нандзин през 1927 г., тя е приемана като съчувстващ и добре осведомен
говорител на култура, която по онова време е неразбрана на Запад. Нейните книги разказват
не само за Китай, но и за Корея („Живата тръстика“), Бирма („Обещанието") и Япония
(„Голямата вълна“). Прозата на Бък изследва разликите между Изтока и Запада, традицията и
съвременността и често разказва за трудностите на хора, обеднели по време на резки
социални промени.
През 1934 г. Бък напуска Китай и се премества в Съединените щати, за да избяга от
политическата нестабилност и за да живее близо до дъщеря си Каръл, която е настанена в
лудница в Ню Джърси с рядка и тежка форма на умствена изостаналост. Бък се развежда
през 1935 г. и веднага се жени за издателя си в компанията „Джон Дей”, Ричард Уолш. Смята
се, че тяхната връзка помага на работата на Бък, която е изумителна по всички стандарти.
Бък също така подпомага различни хуманитарни каузи през целия си живот. Те включват
правата на жените и гражданските права, както и лечението на хора с увреждания. През 1950
г. тя публикува мемоари — „Детето, което никога не порасна“ посветени на живота на
дъщеря й Каръл. Тази откровена книга помага за вдигане на табуто върху обсъждането на
когнитивните увреждания. В отговор на практиките, които правят децата от смесено потекло
неподходящи за осиновяване — например сираците, които вече са станали жертва на
войната, — тя основава „Уелкъм Хаус“ през 1949 г. — първата международна и междурасова
агенция за осиновяване в Съединените щати. Ръководещата я организация с идеална цел
„Пърл С. Бък Интърнашънъл“ обръща внимание на проблемите на децата в Азия.
Бък умира от рак на белите дробове във Вермонт през 1973 г. Въпреки че „Благодатна
земя“ постига голям успех в САЩ, китайското правителство не одобрява яркото обрисуване
на селската бедност и през 1972 г. забранява на Бък да се завърне в страната. Въпреки това тя
все още е смятана за „приятелка на китайския народ“, според думите на първия министър-
председател на Китай Джоу Енлай. Старата й къща в Джъндзян сега е превърната в музей,
посветен на нейното наследство.
Book
ИМПЕРАТРИЦАТА
ИСТОРИЯТА НА ПОСЛЕДНАТА ВЛАДЕТЕЛКА НА КИТАЙ
Пърл Бък
Американска, първо издание
Отговорен редактор Вера Янчелова
Превод Снежана Ташева Коректор Соня Илиева Консултант Теодора Куцарова
Компютърна обработка Румяна Дамянлиева Оформление на корицата Деница Трифонова
Формат 16/70/100
Обем 24,5 п.к.
Предпечат и печат Изток-Запад
ISBN 976-619-01-0402-5__