det_history

Николай
Пенчев

Жълтата кутия

 Отрязана глава пада от жълта кутия, носена от непознато момиче и прекъсва пиршество в замъка на Плиска. Жесток маскиран разбойник обикаля около града, сеейки терор. Строителят на голямата базилика е убит мистериозно. Борис не смее да се върне в столицата си, страхувайки се от заговор. Княжеският писар Климент е призван да разреши мистериите и да накаже виновните. Търсейки истината, той попада на стари, отдавна погребани тайни, който са избуяли през годините и сега вземат поредица от нови жертви. Никой не е такъв за какъвто се представя в действителност, а писарят се оказва оплетен в кървави престъпления, подмолни интриги и желание за власт. Това е четвъртата книга от поредицата "Старобългарски загадки".





bg




stg

ABBYY FineReader 11, FictionBook Editor Release 2.6.6
131238571498250000
ABBYY FineReader 11
{C3BF33D1-781E-4E77-B901-26CCD805930C}
1.21


Сиела
2013
978-954-28-1357-6





Николай Пенчев


Жълтата кутия


(книга 4 от "Старобългарски загадки")





На баща ми, който много ми помогна при писането на тази книга.







Пролог



Седнал зад отрупаната с ястия маса, боритарканът
[1]
Гостун се огледа доволно. Предстоеше вечер, която щеше да промени живота му.

Голямата зала на двореца в Плиска бе само негова.
Преди месец и половина Борис тръгна срещу тези, които оспорваха властта му, не искаха да се покръстят и го наричаха "предател", отказал се от Бога на дедите си. Князът, каквато бе новата титла на владетеля, наказа с огън и меч противниците си и показа на цялата страна, кой е истинският ѝ господар, стискайки я с желязната си десница.

Докато Борис го нямаше, Гостун се разпореждаше в Плиска. Боритарканът за първи път почувства какво е да имаш истинска власт. Багаини
[2]
, боили
[3]
, водачи на гилдии, свещеници, земеделци и едри търговци се надпреварваха да му показват почитта си.

"Дано князът се забави колкото се може повече" – помисли си Гостун и с наслада отпи от златната си, обсипана с камъни, чаша.
Макар студът да се бе задържал и в началото на април, в тронната зала беше топло и приятно. В голямата камина лениво се виеха пламъци, по ъглите весело припукваха поръсени с билки мангали, закачени за позлатени скоби факли пламтяха по колоните. Масите бяха застлани с бели покривки от чист лен, отрупани с ястия, сервирани в златни и сребърни чинии. Облечени с бели ризи и със зачервени от бързане лица, слугите на двореца, ловко се провираха между гостите, носейки блюдо след блюдо. Най-голямото от тях – глиган, пълнен с ябълки, яребици и заек, бе поставено пред боритаркана. Дори готвачите бяха научили кой е господарят на града.
Гостун се размърда на стола си и се намести още по-удобно.
Тронната зала бе приютила елита на града.
Седнали на пейките около тежките дъбови маси тук бяха всички първенци, които не участваха в похода на княза. Смехът им кънтеше под дървения свод на позлатения таван, разговорите им се губеха между керамичните балюстри и се смесваха с тракането на ножовете и звънтенето на чашите.
Само тронът, с високата си облегалка и блестящи златни орнаменти, се издигаше самотен зад гърба на боритаркана, като обвинения към тези, които гуляят в отсъствието на истинския господар.
Гостун огледа още веднъж залата, но не откри отсъстващи.

Варнехът
[4]
Самуил, стегнат в кожен елек със сребърни нитове, си правеше компания с няколко боили от Великия съвет. По пръстите им проблясваха скъпоценни камъни, на гърдите им лежаха тежки златни огърлици най-фина изработка, под които проблясваха кръстове – знак, че са приели новата вяра. В центъра на разговора бе чигатът
[5]
Винех, заместникът на Самуил, който развличаше с пикантни истории събеседниците си, които го слушаха с интерес, заливайки го от време на време с вълни от смях. Строен, як и повратлив, със зачервени от виното бузи, Винех ръкомахаше, хванал в ръката си парче месо, от което хвърчеше сос.

"Не пропуска и миг да извлече изгода от всеки, който може да му е полезен. Да видим каква ще е ползата от самия него" – помисли си Гостун, докато оглеждаше приказливия чигат.
Близо до Винех и групичката му, отпивайки с наслада от виното си, седеше Александър – бързо издигащ се християнски свещеник. На него бе поверен строежът на голямата базилика в Плиска, която трябваше да смае света. Облечен в проста тъмна дреха, той слушаше с половин ухо разговорите около себе си, въртейки с пръст сребърната верижка с малка икона, овесена на врата му.
Малко по встрани, хвърляйки към свещеника погледи, пълни със зле прикрита омраза, се хранеше Пацик. Дебелият славянин отговаряше за новата религия във Великия съвет на боилите и не можеше да преглътне факта, че строежът на базиликата е поверен на Александър, а не на него. Пацик беше плешив, червендалест и закръглен, малките сближени очи, забити дълбоко в тлъстото му лице, му придаваха комичен вид, но за разлика от повечето дебелаци, той съвсем не бе добродушен. Пацик не спираше да яде, като в същото време не пропускаше нищо от ставащото в тронната зала.

– Внимавай да не се задавиш! – подкачи го хазнатарят
[6]
Драгомир. Двамата с Пацик минаваха за приятели, но всъщност бяха съперници. Дребен, сух, с тънки кости и кафява кожа, хазнатарят приличаше на някой от безкрайните пергаментови списъци, пълни със сметки и изчисления, с които никога не се разделяше. Макар Плиска да се управляваше от Гостун, дори и той трябваше да се съобразява с дребния боил, ако не искаше сметките му да се объркат Точно до Пацик и Драгомир, облечен в пищна роба, с изправен гръб и гледайки презрително около себе си, бе отец Агоп. Той наскоро бе пристигнал от Филипополис и веднага събра значителна група почитатели, най-вече сред боилите и другите първенци в Плиска.

Новата религия даде възможност на по-предприемчивите да се облагодетелстват от нея. И те бързо се възползваха от шанса си. Спасението на душите също си имаше цена.
Това особено личеше на епископ Йосиф – пратения от Богопомазания византийски император Михаил да помага на българите при минаването им в правата вяра. Дебел, трудно подвижен и с ръце, обсипани в пръстени, Йосиф се носеше като самия Господ Бог, винаги заобиколен от група гръцки свещеници. С черните си раса и бърз говор, те приличаха на ято гарвани, налетели се върху лесна плячка.
Гостун отмести погледа си от Йосиф и потръпна. Ако имаше кой да оспори властта му в Плиска, това бе именно византиецът. С подмолните си интриги, властта, която му даваше постът и страхът, че който не му се подчини, ще бъде обявен за предател, Йосиф се бъркаше безцеремонно в управлението.
"Е, това може скоро да се промени. Дори още тази вечер" – помисли си боритаркана и се усмихна.
В ляво от византиеца, с иронична усмивка на уста, седеше презвитер Дориян. Гостун не знаеше защо точно бе поканил и него. Може би това, което свещеникът правеше – да дава подслон на сираци и да се опитва да ги възпитава, все пак бе трогнало боритаркана. Висок, строен, с гарваново черна коса и тънък гърбав нос, Дориян седеше изправен като струна, стиснал здраво в ръка чашата си, от която отпиваше на малки, чести глътки.

Близо до отеца, тъпчейки месо в устата си, седеше заместникът на Гостун – зеритарканът
[7]
Чака. Едрото му мускулесто тяло едва се побираше на стола, но Гостун бе наясно, че зад нахакания вид се крие заешко сърце, изпълнено с подлост. Макар мнозина да се страхуваха от Чака, който минаваше за скандалджия, побойник и женкар, боритарканът знаеше, че заместникът му не е чак толкова страшен. Двамата бяха мерили силите си и всеки път Гостун, който се славеше като отличен майстор на меча, бързо надделяваше.

Чака завъртя за миг изцапаното си с мазнина лице, срещна погледа на боритаркана и му се усмихна. Гостун вдигна чашата си за поздрав.
– Тъпче се като свиня!
Облечена с тежка зелена кожена мантия, поръбена със злато и сърма, съпругата на Гостун, Евдокия също гледаше Чака.
– Как може да е толкова противен?!
Боритарканът нежно стисна ръката на жена си.
– Той си е такъв, не му обръщай внимание!
Евдокия сбърчи гнусливо нос, наля си малко вино, презрително стисна устни и извърна глава.
Гостун въздъхна.
Колкото повече остаряваше, толкова повече се страхуваше за младата си и красива жена. Какво щеше да прави тя, ако с него се случеше нещо? Какво щеше да прави той, ако тя харесаше друг? Боритарканът бе виждал погледите, които мъжете хвърляха на съпругата му. Това го изпълваше с гордост, но и с притеснения.
Гостун се насили да пропъди черните мисли. Тази вечер имаше по-важна работа. А след това нищо нямаше да има значение. И никой нямаше да смее да задява жената му.
Боритарканът плесна с ръце и веднага неколцина, облечени с шарени дрехи музиканти, засвириха в дъното на залата. Полугола танцьорка излезе напред сред одобрителния шепот и ръкопляскания.
Забравил за миг недоволството на жена си, Гостун се отпусна на стола.
Танцьорката се завъртя, тялото ѝ се изви сластно под звуците на музиката, гърдите и бедрата ѝ се разлюляха, а опасващите ги сребърни камбанки звъннаха обещаващо. Доволен, боритарканът присви очи, устните му се разтеглиха в широка усмивка и той запляска в такт с музиката. Вечерта се очертаваше все по-добра.
Внезапно вратата на залата се отвори с трясък и Гостун подскочи на мястото си.
Сред стреснатите викове на гостите в помещението нахлуха шестима от войниците на Вътрешния град. Те бутаха пред себе си висока девойка, с изпокъсани мръсни дрехи, сплъстена коса и кално лице. Краката ѝ бяха обути в износени войнишки ботуши, в ръцете си стискаше жълта кожена кутия.
Разговорите мигом секнаха, погледите на всички се насочиха към новодошлите. Музикантите спряха да свирят, танцьорката уплашено побягна.
– Какво става?! Защо ни прекъсвате?! – попита ядосан Гостун и се изправи, гледайки със съжаление отдалечаващата се танцьорка. Краят на скъпата му вълнена наметка цопна в поставеното пред него блюдо, което го вбеси още повече.
– Господарю! Изпълняваме заповедите ви! – чигатът Симеон, който командваше отряда, коленичи пред боритаркана – Наредихте да ви известяваме веднага щом в града се случи нещо необичайно.
– И какво толкова е станало? – Гостун припряно седна и бутна края на наметката си под масата, за да скрие мазното петно.
– Стражата залови това момиче да обикаля около Източната врата на Вътрешния град – отговори Симеон и стрелна с очи Чака, който го изгледа презрително – Говори на непознат език и въпреки че няколко пъти ѝ било отказано, не искала да си тръгне, опитвайки се да влезе в двореца. Сочела кутията си и повтаряла думата "анищар".
Гостун се огледа объркано.
– Анищар ли? Какво значи това?
– Нямам представа – отговори чигатът.
– Аз знам! – отец Александър гледаше в масата пред себе си – Анищар е езическото име на планетата Сатурн. Означава още и четвъртък. Мислех, че сме приключили с това идолопоклонничество!
– Сатурн? Четвъртък? Какви са тези глупости?! – гласът на боритаркана се извиси над притихналата зала – Кое си ти, момиче? И какво има в тази кутия?
Конниците бутнаха напред девойката и залитайки, тя се озова в средата на залата. Личеше, че макар мръсна и зле облечена, непознатата не е от простолюдието. Кожата ѝ, там където се виждаше от мръсотията, бе гладка и бяла, лицето с правилни черти и умни очи, които светеха войнствено под червеникавата, падаща на кичури коса.
– Коя си ти? – извика отново Гостун и стана на крака. Цялата история започваше да му омръзва.
Девойката отговори с порой от звуци, които боритарканът не можа да разбере.
– Вземете ѝ кутията! Вижте какво има вътре! – разпореди се Гостун и седна, внезапно усетил, че нещо не е наред. Вечерта бе развалена, от предишното настроение не бе останало и следа.
Един от войниците се опита да изтръгне кутията от ръцете на момичето, но то отскочи назад, ритна го по крака и извика нещо на непознатия си език.
Част от гостите се разсмяха притеснено, гледайки ту Гостун, ту войнствената непозната.
– Вземете ѝ проклетата кутия! – затропа с юмрук по масата боритарканът, разплисквайки виното си.
Няколко войници сграбчиха девойката и въпреки съпротивата ѝ, я събориха на пода. Кутията тупна на земята и капакът ѝ се отвори.
Нещо кръгло и черно изпадна от нея, търколи се през залата и с глух удар спря пред масата на Гостун. Любопитен да види какво е, той се наведе напред.
Грозна отрязана глава с рана на челото и половин ухо се хилеше зловещо от пода на пребледнелия боритаркан. Жена му Евдокия скочи на крака, вдигна ръце към лицето си и започна да пищи.
* * *
Отец Агоп прескочи изпречилата му се кална локва, опря се на стената, покрай която минаваше и се загърна плътно в черната си роба. Някъде над него се отвори прозорец, някой изруга и към земята полетяха парчета хляб, кости и остатъци от вечеря.
– Внимавайте къде хвърляте мръсотията си, безбожници! – провикна се свещеникът, но никой не му отговори.
Агоп продължи, ядно мърморейки под нос. Съжаляваше, че е решил да се прибира сам. Бе станало късно, по улиците нямаше никого, а изпитото вино и погълнатата храна караха отеца да се чувства неспокоен.
Както и отрязаната глава, която се бе изтърколила на пода в голямата зала на двореца в Плиска.
– Това е дяволска работа – промърмори отново Агоп, прекръсти се и се огледа през рамо.
Не можеше да се отърве от чувството, че някой го следи. Бе погледнал само за миг в празните очи, но му се струваше, че те продължават да се впиват в гърба му, да го следват из тесните улички, като безплътен демон, готов да го разкъса.
Разтреперан, свещеникът спря, обърна се и направи кръстен знак във въздуха зад себе си. Каквото и да го преследваше, трябваше да си отиде.
Проклинайки собствената си глупост, Агоп вдигна краищата на робата си и забърза напред в тъмнината. Бе свикнал с удобства и разкош още във Филипополис, а сега му се налагаше да бяга като крадец. Дали пък не го следеше някой, който искаше да го ограби? Агоп алчно стисна тежкия златен кръст, който висеше на врата му.
Защо ли му трябваше да го взима? Можеше да го даде на слугата си Николай или още по-добре, да вземе самия Николай със себе си. Или да помоли някой от богатите си приятели боили да му дадат от войниците си.
Свещеникът се усмихна. Добре се беше уредил. Новата религия даваше много възможности, които бързо се бяха разкрили пред очите му. Боили, багаини и чигати, щяха да имат нужда от някой като него. Някой, който да ги преведе невредими през тресавището на вярата, което се бе ширнало пред всеки от тях и заплашваше да ги погълне. Агоп бе опитен водач. И скъп. Много скъп.
Свещеникът отново погледна през рамо и срещна погледа на нечии светещи в мрака очи.
– Назад, Сатана! – извика Агоп и вдигна кръста пред себе си.
Нещо подскочи от близката ограда и тлъста шарена котка с мяукане се промуши между краката на разтреперания свещеник.
– Марш назад, изчадие адово! – извика отново Агоп, облегна се на стената зад себе си и изтри потното си чело – Котка. Просто котка каза си той и се засмя на собствените си страхове.
Мислеше да продължи, когато от мрака с бръмчене излетя малка черна стрела и го улучи в рамото. Агоп се залюля, извика, опита се да извади стрелата и ръцете му се обагриха в кръв. След миг нова стрела се заби в корема му.
Свещеникът падна на колене, взирайки се в мрака пред себе си. В уличката нямаше никой. Само няколко вълма мъгла бавно се събираха по ъглите.
– Кой си ти? Къде си? – протегна ръце към сгъстяващия се мрак Агоп, но от там вместо отговор долетя трета стрела, която го прониза в сърцето.
Свещеникът се опита да извика, но гърлото му се напълни с кръв. Ръцете му задраскаха по стената, ноктите му се напукаха, пълнейки се с мазилка и пръст. Шарената котка отново притича между краката му.
Агоп бавно се свлече на земята.
Златният му кръст падна до него и тихо издрънча.




1


Климент избута настрани купчината с папируси и карти и се прозя. Гърбът го болеше, очите го смъдяха от дългото четене и дима на трите лоени свещи.
Денят преваляше, а той още не беше обядвал. Не му беше за първи път. От самото си начало, новата 865 година бе изпълнена само с тревоги и много, много работа. Най-лошо стана в последните месеци. Борис напусна Плиска, преследвайки бунтовниците, писарят бе затрупан с работа. Участваше във военните съвети, помагаше при организацията на лагера, отговаряше и за кореспонденцията на княза. Задачите не спираха да валят една след друга и нямаше никакво време за почивка.
Писарят стана, протегна се и гърбът му изпука. Придърпа надолу новата си, специално поръчана кожена куртка и се подпря на края на масата. Събитията следваха едно след друго с невероятна скорост. Откак великият боил Иратаис и последователите му бяха атакували двореца, бе минал само месец и половина, но на него му се струваха като години.
След неуспешното нападение и последвалата битка под стените на Вътрешния град, Борис бе подгонил предателите. Предвождани от боила Варда, разнебитената армия на въстаниците побягна на юг, опитвайки се да се прегрупира и да събере нови подкрепления.
Никой не се присъедини към тях и те не посмяха да влязат в открито сражение. Вместо това поставяха капани, устройваха засади и нападаха с малки отряди, които бързо се оттегляха. Скрити между храстите, хората на Варда обсипваха бавно напредващата армия със стрели, крещейки към войниците, че са предатели, отрекли се от Бога на дедите си. Всеки, който се отделеше, рискуваше да бъде убит. Често изпращаните напред разузнавачи не се връщаха, а на следващата сутрин ги намираха надупчени със стрели или с прерязани гърла.
Въпреки това Варда отстъпваше. Засадите и клопките можеха да причинят дребни щети, но не и да разколебаят волята на княза. Армията на бунтовниците се обезверяваше и гладуваше, не ѝ достигаха храна и хора, които все по-често бягаха и идваха да се хвърлят с плач в краката на Борис, търсейки прошка.
Най-накрая, само преди два дни, близо до Филипополис, се бе състояла решителната битка. Варда нямаше на къде повече да отстъпва. Боилът се опита да намери брод през река Хеброс, но не успя и поиска преговори. Борис отказа и битката започна.
Князът раздели войските си на две, прати едната да обходи врага, под прикритието на ниските хълмове, с другата атакува фронтално. Бунтовниците бяха обкръжени. Отчаян, Варда се предаде, молейки милост за себе си и хората си, но молбите му останаха нечути. Князът заповяда да убият боила, хвърли войските си в атака и клането започна.
Бунтовниците падаха под копитата на връхлитащите ги конници и под остриетата на довчерашните си другари и скоро земята се осея с трупове. Някои се опитаха да се спасят, хвърляйки се в Хеброс, но и това не им помогна. Войниците на Борис ги преследваха дори във водите на реката, която скоро почервеня от кръв.
Всеки, който се бе опълчил срещу княза, трябваше да умре!
Благият до скоро владетел, който сломяваше враговете си на масата за преговори, а не на бойното поле, се бе превърнал в жесток военачалник, не познаващ милост!
Писарят взе парче пергамент от купчината на масата, опита се да го прочете, но не можа да се съсредоточи. Хвърли писмото, наметна перелината си и с широки крачки излезе от шатрата.
Тръгна през лагера, като прескачаше въжетата на шатрите и налягалите около тях войници, отвръщайки на поздравите на чигатите и багаините. Слънцето огря бледото му лице, вятърът разроши черната му права косата, по устните му бавно се разля усмивка. "Всеки е ковач на собствената си съдба" – цитира сам на себе си Сатулий писарят и се огледа.
Търсеше помощника си Корсис. Бе му станало навик да тренира с него всеки следобед. Макар и млад, Корсис бе отличен боец и прекрасен учител, а Климент се оказа неочаквано добър ученик. Двамата се бяха запознали, покрай предишното разследане на писаря. Бащата на Корсис Вардан, стана една от първите жертви на полуделия боил Шун, който смяташе, че ще бъде Бог, ако пие от черепите на прочути личности. Шун, който наричаше себе си "Неуязвимия", извърши поредица от зловещи убийства, заплашвайки самия княз и подстрекавайки Великия съвет на боилите, предвождан от Иратаис, да въстане срещу него. Върховната цел на Шун бе да се сдобие с главата на Борис, от която да направи последната си, седма чаша. В същото време той търсеше и чашата от черепа на Никифор, която вярваше, че ще го направи безсмъртен.
Климент разкри заговора, намери пръв мистичната чаша на Крум, а Корсис отмъсти за баща си като прониза Шун на платото под Мадарския конник. От тогава двамата бяха станали неразделни, а писарят приемаше помощника си като приятел и брат.
Около лагера цареше оживление. Конници препускаха ловко, премятайки се около седлата, други тренираха със затапени мечове, други пускаха хвърчила или просто лежаха на земята.
Намери Корсис на една от поляните до лагера, заедно с група войници. Вдигайки малките си рогови лъкове, те бързо пускаха стрели по забити в земята дървени пръчки.
Писарят спря да погледа надпреварата, впечатлен от майсторството на стрелците. Макар разстоянието да бе голямо, а мишените малки, повечето от войниците не пропускаха целта. Техните умения често бяха решавали битките, а стрелите им можеха да пробият византийска желязна ризница от сто крачки.
Нищо не можеше да се сравни с българските лъкове! Направата им се пазеше в тайна, но Климент знаеше, че за изработването на най-добрите от тях са нужни десет, а понякога и повече години.
Възбудени и зачервени, войниците посрещаха с одобрителни викове всеки добър изстрел, а неуспешните бяха последвани от подигравки и освирквания. Мишените се поставяха все по-далеч и далеч и накрая останаха само двама състезатели – багаин с гъста прошарена коса и нисък, подвижен войник с дръпнати очи. Съблечени голи до кръста, те приемаха окуражителните викове на поддръжниците си преди последния изстрел.
Пръв стреля дребосъкът. Преди да пусне стрелата си, той дълго се цели, застинал неподвижен като статуя.
– Изчаква вятърът съвсем да стихне – прошепна седящият до Климент войник и го бутна с лакет в ребрата – Бранко е най-добрият, помни ми думата! Заложил съм на него една сребърна монета. Съветвам и теб да сториш същото. Няма начин да си изгубиш парите.
Най-накрая дребосъкът стреля. Тетивата му избръмча, стрелата му полетя и след миг се заби в отдалечения на повече от петдесет метра дървен прът. Попадението не бе точно в центъра, но бе приветстван с бурни викове.
– Знаех си, че ще уцели! – радостно извика войникът до Климент и облиза устни. – да видим сега какво ще направи Кубрат.
Багаинът излезе напред и всички като по команда млъкнаха. Той излъчваше сила и увереност, които нямаше как да останат незабелязани. Кубрат бавно изтегли стрелата, вдигна лъка, опъна тетивата и за миг застина напълно неподвижен. Багаинът дори не погледна целта си, но стрелата му полетя като светкавица и се заби точно в средата на дървото.
Взрив от радостни викове приветства успешното попадение, а намусеният Бранко отиде и стисна ръката на Кубрат, признавайки го за победител.
Смеейки се, войниците започнаха да се разотиват. Загледан в още треперещата стрела, Климент се наведе и вдигна един от оставените на земята лъкове.
– Трудно ли е? – попита той Корсис.
Вместо него му отговори победеният Бранко.
– Слагаш стрелата в тетивата и стреляш. Въпросът е какво ще уцелиш. Някой се хвалят, че от препускащ кон могат да ударят елен в окото. Или летящ сокол – той изгледа с насмешка Кубрат.
– Това наистина ли е възможно? – невярващо попита Климент.
Багаинът само сви рамена и продължи да се облича.
– Хвалби на самозабравили се фукльовци, които не знаят какво говорят! Но нали трябва да има вечер какво да говорят около масите! – с презрение се изплю на земята Бранко.
– Не са хвалби! – отговори Кубрат без да се обръща. – Това е изкуство, което малцина владеят.
– И ти си един от тях, така ли? – не престана да се заяжда загубилият стрелец. – Покажи ни тогава това "изкуство"? Или това са само високопарни приказки? Истината е, че трябват тренировки, тренировки и пак тренировки! А не празни думи.
– Така е – съгласи се багаинът и опъна тетивата на роговия си лък. – Но освен тренировки трябва и друго – дух!
– Хахаха – изсмя се Бранко. – Още думи. Докажи го ако можеш!
Багаинът въздъхна.
Войниците, които бяха тръгнали да се разотиват, спряха, за да чуят спора на двамата стрелци.
– Докажи го, Кубрат! – извика един от тях и писарят разпозна в него войника, заложил за Бранко.
– Докажи го! Докажи го! – завикаха и останалите, предвкусвайки предстоящото зрелище.
Багаинът се огледа и повдигна рамена:
– Щом настоявате... – думите му се понесоха по вятъра – Понеже очевидно нямаме сокол или препускащ елен, ще ми трябва едно от онези там – той посочи едно от реещите се във въздуха хвърчила.
Само след минута войникът, който го пускаше, се приближи с играчката си.
– Свали го на земята! – нареди Кубрат. След като хвърчилото бе приземено, той внимателно нарисува върху пергамента две големи колкото монети точки. – Колко нависоко може да полети? – попита той.
– Въжето ми е някъде около 50-60 метра – отговори войникът.
– Развий го до край тогава! – заповяда багаинът и отстъпи назад.
Собственикът на хвърчилото не чака втора покана. Той се затича, леко го хвърли във въздуха и започна бавно да отпуска въжето, докато подето от вятъра, то се издигаше все по-нагоре и по-нагоре. Накрая хвърчилото изпъна въжето до край и остана да се полюшва на него високо, високо в небето – малка бяла точка, свързана с невидима нишка със земята.
– Никой не е в състояние да улучи подобно нещо! – каза писарят, докато останалите с интерес следяха какво прави Кубрат.
Без да показва никакви емоции, все едно е сам на поляната той се наведе и с бавни, отмерени движения взе две стрели от кочана си. Багаинът изглеждаше напълно вглъбен в това което прави, виковете и дюдюканията на войниците не му правеха впечатление. Кубрат бавно вдигна едната стрела, положи я върху лъка и го обтегна без видимо усилие. След това го вдигна към небето, задържа изпънатата до крайност тетива и стреля. Тялото му дори не потрепери, ръката му, държала до преди миг стрелата, леко се спусна покрай кръста му. Последва втори изстрел, изпълнен също толкова внимателно, съсредоточено и грациозно, но и напълно естествено, сякащ човек, лък и стрела бяха едно.
Накрая Кубрат си пое дъх, тръсна глава и тръгна към дрехите си.
– Уцели ли? Уцели ли? – възбудено викаха всички, докато войникът навиваше въжето, дърпайки хвърчилото си към земята.
– Напълно невъзможно! – отговори Бранко. – Видяхте ли го този самохвалко, дори не се прицели както трябва!
Думите му бяха заглушени от одобрителен рев, защото хвърчилото бе слязло достатъчно ниско, за да се видят двете забити в него стрели.
– Но как е възможно? – Климент не можеше да повярва на очите си. – Как е възможно да се стреля така?
Вместо отговор, последваха нови викове. И двете стрели бяха пронизали тънкия пергамент точно в черните точки. Невярващ, Бранко приближи до сваленото хвърчило, подритна го с крак, след което бързо се отдалечи, последван от дюдюкането на останалите войници.
– Как уцели? Какво е това? – писарят не спираше да гледа ту падналото на земята хвърчило, ту багаина.
– Това – отговори му Кубрат докато пристягаше кожения си колан – е изкуството на стрелбата с лък.
– Чакай! Чакай! – Климент го хвана за ръката. – Къде се научи да стреляш така? Можеш ли да научиш и мен?
Багаинът го изгледа продължително.
– Не знам дали ще успея. Опитвам се да предам уменията си на по-младите, но те са прекалено нетърпеливи.
– Аз не съм! – увери го Климент. – Как изучи това изкуство?
– Не го изучих – въздъхна стрелецът. – Бързах да се похваля с постиженията си и не стигнах до края. А трябваше. Но бях млад и мислех, че няма по-важно нещо от това да уцелиш мишената. Трябваха ми години, за да проумея, че нещата не стоят по този начин.
– Обясни ми.

– Бих искал да можех – багаинът вдигна лъка си и дръпна тетивата. Звукът ѝ, ясен и плътен, прониза писаря като с нож. – Но не знам дали ще ме разбереш. Истината е, че и аз самият не знаех какво точно правя. За мен няма значение дали ще улуча целта. Просто вдигам лъка си и чувствам как той свързва небето и земята, а по средата сме ние с него и изпълнени с оренда.
[8]
Аз ставам мишената и тя става аз и не мога да кажа дали аз улучвам нея или тя мен. След това отпускам ръката си, така, както росата пада от стрък трева. В главата ми няма мисъл, няма желание, няма цел. Просто пускам стрелата. Аз, стрелата и мишената ставаме едно цяло. И винаги уцелвам целта – Кубрат замислено поклати глава. – Всъщност не стрелям аз, а нещо друго, което е в мен. Аз просто му давам възможността да излезе и да се прояви.

– Кой те научи на това?
– Шарения. Така твърдеше, че му е името, макар аз да го наричах стареца от реката. Така и не разбрах как се казва, но твърдеше, че реката му говори и напътства. Преди години бях в дружината на хан Пресиян, когато той излезе на лов. Преследвахме тлъст елен, но конят ми се спъна и ме хвърли. Улисани в гонитбата, останалите така и не забелязаха, какво се случи. Счупих си крака и ръката. Не можех да ходя. Ако не ме беше намерил учителят, така и щях да си умра там в гората. Но той ме спаси и излекува. След което ми предаде изкуството си.
Старецът обичаше да си пийва и да ме налага с пръчката си. Накрая, както вече казах, реших че няма какво повече да науча и си тръгнах. А можех да разбера още толкова много.
– Какво?
– Ще ти кажа, но дали ще ме разбереш? Той ме научи как да опъвам лъка с духа си и да стрелям без да мисля за целта. Учеше ме, че изстрелът трябва да "падне" както пада снегът от натежало дърво, преди изобщо да мисля за него.
Или както казваше: "Полетът на стрелата трябва да изненада и самия стрелец."
Климент го изгледа объркано.
– Но как се постига това?
– С тренировки – отговори Кубрат и лицето му заприлича на парче скала. – С много, много тренировки. Не само на тялото, но и на духа. Най-вече на духа. Трябва да се научиш да се целиш не в мишената, а в себе си и все пак не в себе си. Да улучваш себе си и все пак не себе си. Да се превърнеш в онзи, който се цели и в самата цел. В онзи, който нанася удара и който го понася. До тогава, докато вече нямаш нужда от лък и стрели. Това можех да науча, но го пропуснах. Когато това се постигне, човек започва да мисли както дъжда, който пада от небето. Мисли като водата, която тече по реката. Мисли като слънцето, огряващо полето. Като листата, полюляни от вятъра. И в същото време е дъждът, слънцето, реката и пистата. Такъв беше старецът от реката.
– Нищо не разбрах – каза Климент и се почеса по главата. – Но ми хареса как стреляш и говориш. Какво стана с учителя ти?
– Не знам. След години се върнах да го търся, но беше изчезнал. Така и не можах да го намеря повече. Единственото, което разбрах за него е, че е орфик.
"Аз съм стрелата, мишената и лъкът. Това ми харесва. Още повече, че аз знам чия стрела съм. Тази на Борис!" – мислеше си Климент, докато крачеше обратно през лагера. Взе си купа с яхния от една от походните кухни и се запъти към шатрата си.

Пред нея завари група високи, едри мъже, с преметнати на гърба кръгли щитове и дълги мечове, закачени на бойните им колани, бяха се събрали пред входа, подаваха си чаши с бира, подвиквайки обиди на развален латински. Климент разпозна новодошлите и приповдигнатото му настроение тутакси се изпари. Това бяха готите
[9]
– личната охрана на Борис. Което означаваше, че князът му е дошъл на посещение. И не вещаеше нищо добро.

Седнал в собствения му стол, наметнат с червена ленена мантия и запасан с извит кинжал в златна ножница, Борис въртеше в ръцете си едно от писмата, оставени на масата. Зад него, свел смирено глава, облечен в просто черно расо, стоеше дякон Аркадий – личният изповедник на княза. Самият византийския патриарх Фотий бе препоръчал отеца, но Климент хранеше към него сериозни подозрения. Винаги мълчалив, благ и усмихнат, Аркадий не отказваше услуга или разговор, но никога не разкриваше истинските си мисли. Писарят няколко пъти моли княза да внимава с дякона, който за него бе шпионин, но Борис не обърна внимание на думите му. След приемане на християнството, страната се бе напълнила с гръцки свещеници. Те трябваше да преведат по-лесно новите си братя през капаните на вярата, но бяха налетели като скакалци, готови да унищожат всичко по пътя си.
В страни от Аркадий, на една от подпорите се бе облегнал комитът Еспор, дялкащ нещо с малко ножче. Боилът изгледа лениво падналия на колена писар и му се усмихна с вълчата си усмивка.
Еспор се издигна шеметно след бунта срещу Борис. Безскрупулен, жесток, амбициозен и умен, той бързо се покръсти и още по-бързо разбра, че ако изпълнява и предугажда желанията на владетеля, може да постигне всичко. Много глави бяха паднали в последните месеци и много постове се бяха оказали свободни. Нещо, което Еспор не искаше да пропусне. Комитът се отличи в преследванията, ръководи най-кървавите атаки, хвърляше се в най-страшните кланета, за да докаже предаността си. Лично обезглави някои от водачите на старите боилски родове и след това сам зае мястото им до Борис, който все повече му се доверяваше. Климент не знаеше какво да очаква от Еспор. Досега не бе имал работа с него и предпочиташе да стои по-далеч от кървавите му ръце и нрава му на пепелянка.
Зад комита, скрит в сенките, се спотайваше Руф – водачът на готите и личен телохранител на Борис.
Той нито за момент не изпускаше княза от погледа си, а нощем спеше пред леглото му, свит като куче върху дебелите кожи. Климент не знаеше от къде се бе появил Руф и с какво бе задължен на княза, но готът няколко пъти бе показал, че е готов да умре за господаря си.
Макар да бе свиреп, груб и вечно подпийнал, писарят харесваше охранителя. Едрият гот може и да беше убиец, но правеше това, за да защити господаря си, а не заради лични облаги.
Князът махна с ръка, продължавайки да се взира в пергамента и Климент стана. Борис остави писмото на масата и поклати сърдито глава.
– Нищо не разбирам! Какъв е този шифър, който не мога да проумея? Обяснявал си ми го поне сто пъти!
Климент сви рамене.
– Не е толкова просто, господарю. Всяко писмо е изпратено от човек, който носи в себе се преписана на пергамент молитва. Ползвайки го, той заменя буквите от азбуката, с първите букви от различните абзаци. Аз също имам препис като неговия – писарят посочи дебела, грубо подвързана книга. – Само той и аз знаем коя молитва да ползваме и можем да разчетем написаното.
– И въпреки това не ми харесва! – Борис се втренчи в Климент. – Имам чувството, че в земите ми става нещо, което не знам!
– Щом не разбирате написаното, значи и никой друг няма да успее. Това трябва да ви радва, господарю. Пък и аз превеждам всичко и го давам без да го крия. Така че едва ли има нещо, което да не ви е известно.
– Може би и някой друг трябва да знае за какво става дума. И да контролира работата. Най-малкото може да допуснеш грешка – Еспор се оттласна от подпората и също вдигна едно от писмата на масата.
– До вечерта ще пратя всички текстове с точни инструкции как да се използват в шатрата на княза. Така няма да има грешки – сухо отбеляза писарят.
– Остави сега това – Борис махна с ръка – Не се съмнявам, че мога да разчитам на помощта ти. Ако имах каквито и да било съмнения, нямаше да те натоваря с тази работа. Но Еспор е прав. Може да допуснеш неволна грешка. Още едни очи няма да навредят на никого.
Двамата с комита си размениха бързи погледи. Вече бе ясно кой от тук нататък ще командва шпионите на княза.
– Този поход взе да ми омръзва – Борис се протегна и се взря в един от маншетите на кожената си куртка. – Омръзна ми да спя на твърдата земя и да ям сух хляб и зле изпечено месо. Да нося едни и същи дрехи, да не мога да се изкъпя и да не знам какво ще ми донесе идващият ден. Имам нужда от промяна. От нещо, което да развесели душата и да отпусне тялото ми.
Климент извъртя очи. Едва ли можеше да се каже, че князът спи на земята и се храни като прост войник. Имаше на разположение шестима готвачи, а в шатрата му се издигаше легло с балдахин.
– Но сега най-после враговете ми са разгромени! – провикна се Борис. – Гарваните кълват месата им, костите се белеят в полетата и никой не смее да не се преклони пред властта ми. И въпреки това се чувствам неспокоен! Мисълта за Иратаис не ми дава мира.
– Иратаис е мъртъв, господарю!

– Но последователите му не са! – князът удари с юмрук по масата – Колко от тях се спотайват в дупките си, чакайки да се появи някой, който да тръгне срещу мен, за да го последват? Някой като Вардан? Мислиш ли, че не виждам очите, които ме гледат от сведените им глави? Пълни с омраза и гняв! Мислиш ли, че не чувам виковете, които ме обвиняват за предател, когато минавам по улиците на някой град? Мислиш ли, че не усещам желанието им за мъст? Колкото повече ги преследвам, толкова по-коварни и вероломни стават те – гласът на Борис набираше сила, лицето му почервеня. – Колко от тях тайно се кланят на Тангра и го молят за смъртта ми? Колко от колобарите
[10]
са избягали в горите и са се скрили в планините, за да правят магии, та да се разболея и умра? Колко се правят на хрисими християни, докато заговорничат и плетат интриги? Колко?

Климент повдигна безпомощно рамене, незнаещ какво да отговори. Зад него Руф се размърда в сенките, подрънквайки с оръжията си.
– Заобиколен сте от хора, които са ви верни, господарю! – обади се Еспор. – Всички склониха глава пред властта ви и приеха Христос за свой Бог. Тези, които не го направиха, са мъртви! Няма от какво да се страхувате. Последователите на Тангра са прогонени, от колобарите нито един не е останал на свобода.
– Така е! Но предателството тлее, стаено в сенките, чувствам го! Питай Руф да ти каже какво се е случило в готските племена. Вдигнали са се на бунт и са избили водачите си. Аз поне в това отношение засега съм късметлия – Борис се усмихна и за първи път погледна към писаря. – Какво носиш? Овнешка яхния? Любима ми е! Дай да я опитам.
Князът се пресегна и взе вдигащата пара купа, извади от кесията на пояса си резбована костна лъжица и шумно започна да сърба.
– Люта и гъста! Точно както я обичам! Затопля стомаха и прочиства кръвта – Борис разбута пергаментите и постави купата на масата. – Казвам ви съвсем честно – радвам се, че това преследване свърши! Уморих се да избивам предатели и да подскачам при всеки шум. Но както каза Еспор, заобиколен съм от верни хора, на които мога да разчитам, а враговете ми са мъртви.
– Значи се прибираме в Плиска? – Климент се постара надеждата да не проличи в гласа му.
– Не! Работата е добре започната, но трябва да бъде доведена до край. След това ще си почина за около месец в двореца си в Сердика. Още не ми се връща в Плиска.
Писарят тихо изстена. Значи това влачене нямаше да има край.
– Но вместо мен, в Плиска ще се върнеш ти! – Борис се изсмя на учудената физиономия на Климент. Зад него Еспор също се ухили.
– Аз ли, господарю? Защо?
– Нещо нередно се върши в столицата ми. И няма да престъпя прага ѝ, докато не разбера какво е – Борис се усмихна мрачно. – Боритарканът Гостун е мъртъв. Заместникът му Чака също.
– Мъртви? – писарят знаеше какво да каже. – Но как?
– Така! – князът щракна с пръсти. – Гостун е давал вечеря за големците в града. Не ме питай защо, не знам – махна с ръка Борис. – В разгара на пиршеството се появили войниците на чигата Симеон. Знаеш го, заедно с Винех отговаря за крепостните стени и Вътрешния град. Водели със себе си момиче, което искало да влезе в двореца. Но не можело да обясни защо – говорело език, който никой не разбирал. Момичето носело жълта кожена кутия. В нея имало отрязана глава.
– Отрязана глава ли? – Климент потръпна. – Чия?
Борис сви рамене.
– Никой не успял да я разпознае. Търкулнала се през залата като зелка и сложила край на тържеството на боритаркана. Жена му се разпищяла и припаднала, останалите се развикали. Настанала бъркотия и суматоха – Борис се изкиска. – Вечерята естествено била провалена, гостите се разотишли. След което Гостун и Чака се скарали. Чака го предизвикал на двубой и го убил. После се е прибрал в къщи и се е самоубил!
Климент понечи да зададе нов въпрос, но се отказа. Борис едва ли знаеше повече подробности. А и да знаеше, те едва ли щяха да са точни. Трябваше да проучи внимателно въпроса и на място да събере необходимите му сведения. Вече не се съмняваше, че ще трябва да разследва случилото се в Плиска.
Имаше ли то нещо общо с отсъствието на Борис от града? Дали страховете на княза за ново предателство нямаха истинско основание?
– Изглеждаш като гладно куче, подушило пържола – подигра му се Борис. – Нямаш търпение да се махнеш от тук, нали? Не ти харесва това, което правя?!
– За какво са се скарали? – отговори на въпроса с въпрос Климент.
– Не знам. Сведенията бяха кратки. Не разбирам и защо Чака се е самоубил. Знаеш го какъв беше – фукльо и конте, което гони жените. Обличаше се по последна мода, носеше се като някакъв византийски велможа. Все с най-хубавите ботуши, все с най-скъпата наметка, все с най-острия меч... Готов да пие до зори, да закача прислужниците и да се сбие с всеки, който не му хареса. Не виждам как такъв като него ще се беси.
– Значи се е обесил?
– Да – да – махна с досада князът. – Обесил се е! Намери ли са го да виси на следващата сутрин в дома му. Искам да отидеш в Плиска и да разбереш какво се е случило. Защо двамата от най-висшите ми боили са се скарали? Защо Чака е убил Гостун и се е самоубил? Такъв като него щеше да яхне коня си и да долети да ми иска прошка, а не да си сложи въжето. Тук има нещо гнило! Иди и разбери какво точно се е случило! Разбери и чия е главата в жълтата кутия. И кое е момичето, което я е донесло!
– Има и още – обади се Еспор – Около Плиска се е появил особено нагъл бандит. Нарича се Батой и използва отсъствието на господаря, за да напада и граби пътниците. Варнехът Самуил, който сега командва града, няколко пъти се е опитвал да го залови, но разбойникът се е измъквал от преследвачите и залаганите му капани. И което е по-лошо, Батой е започнал да напада и в Плиска!
– Преди няколко дни са обрали златаря Батур – продължи Борис, сякаш двамата с Еспор си предават щафета и писарят внезапно осъзна, колко близък е станал комитът на княза. – Никой не знае как са проникнали в мазетата му. Вратите са били заключени, резетата спуснати от вътрешната страна. Разбили са сандъците и са отмъкнали всичкото му злато. Част от което беше мое! – Борис не прикри раздразнението си. – И което ми е нужно за този поход!
– Ами това? – писарят посочи към отрупаната с пергаменти и свитъци маса.
– Ще намеря кой да те замести. Дай списъците на Еспор, той ще се справи.
Климент кимна. Значи затова комитът присъстваше на срещата. Сега Еспор щеше да знае още от тайните на княза.
Но нещо не беше както трябва.
На комита му бе необходимо време докато навлезе в работата и започне да се справя с цифрите. Защо Борис доброволно се съгласяваше да научава със закъснение докладите на шпионите си?
Нещо липсваше в цялата картина. Нещо, което да обясни избухванията на Борис и внезапния му страх. Както и прибързаното поемане на работата му от комита.
– Не е само това, нали? – писарят се взря в зачервените очи на княза – Случило се е и още нещо!
– Така е! – Борис се наведе напред, а очите му хвърляха искри. – Някой е убил отец Агоп. Простреляли са го със стрела в сърцето. Станало е след вечерята на Гостун. Причакали са го в една тъмна уличка и са му видели сметката като на куче! – Борис отново удари с юмрук по масата и пергаментите се разлетяха на всички страни. – Някой все пак оспорва властта ми! Някой смее да убие свещеник, след като знае, какво означава това. Някой като Иратаис, който ми се надсмива тайно, вървейки против волята ми! Някой, който се възползва от отсъствието ми, за да плете черните си интриги, готов да ги метне като мрежа върху мен. Няма да позволя подобно нещо! Няма! – Князът се задъха от гняв. – Искам да се върнеш в Плиска и да разбереш кой е този, който още носи Тангра в сърцето си и не иска да приеме Христос. Кой е тайният ми враг! Кой е убил Агоп! Искам да го намериш и да го заловиш! След което да го накарам да съжалява, че се е родил!
Зад Борис дякон Аркадий се огледа притеснено.




2


– Може ли да се присъединим към вас, господарю? Ще сме по-защитени ако яздим заедно. Вие ще ни пазите, а ние ще ви забавляваме. Всички ще бъдат доволни. Това е предложение, което не можете да откажете! – високият мъж се усмихна, свали шапката си с пришити към нея разноцветни ленти, които се развяха на вятъра и се поклони театрално. – Позволете да ви представя "Неуморните" – почтени актьори, готови винаги да ви разсмеят или разплачат – мъжът се поклони още по-ниско.
Климент огледа шарената колона, спряла на пътя към Плиска и не можа да сдържи смеха си. Никога не бе срещал такава живописна сбирщина от животни и хора.
Отпред, възседнал слабо сиво магаре, което се огъваше под тежестта му, заметнат с избеляла пурпурна мантия, величествено се поклащаше един от най-дебелите хора, които писарят бе виждал. На главата му се кипреше бутафорна кожена корона с олюпена златна боя, на кръста му се поклащаше извит меч, краката му бяха обути с прости кожени цървули. Мъжът час по час надигаше мръсен кожен мях и размахваше ръце като вятърна мелница, но въпреки това излъчваше увереност и самочувствие като истински цар., Зад него, приглаждайки краищата на смачканата си оранжева рокля, се кипреше дребна жена с руса къдрава коса. Стиснала устни, тя гледаше ту пиещия дебелак, ту групичката на писаря.
Следваха няколко души, всеки от които сякаш бе облечен с част от дрехите на останалите. Остронос дългуч, гордо се пъчеше с късата си кожена ризница, която едва покриваше корема му. До него чернокос дребосък с мъка се оправяше с дългите ръкави на палтото си, което бе два пъти по голямо от него. Компания им правеха още няколко мъже, пременени с червени, зелени или сини гащи, бели ризи и елеци, по които имаше толкова много разноцветни кръпки, че не се виждаше истинската им материя. Всички носеха шапки с пера и други цветни финтифлюшки, които се люшкаха на сутрешния вятър. Актьорите бяха възседнали хърбави коне и мулета, които всеки момент можеше да се строполят на земята. Групата завършваха две волски каруци, натоварени със сандъци, кутии и части от походна кухня. Три проскубани кучета подскачаха около колите, лаейки затворените в дървени клетки кокошки, които крякаха уплашено.
– Аз съм Подскачащият Петър – представи се мъжът – Дебелият на чело на колоната е Козма Дребосъка. Име, достойно за телосложението му. Може с еднаква лекота да изиграе царя на персите, добрия дядо Боже или дори мъдреца Аристотел, стига да може да се държи на краката си. Неговият Ахил, макар и малко тромав и пълен, е най-добрият, който можете да видите – мъжът подскочи, сякаш не може да стои на едно място – Тази до него е Къдравата Майка. Всъщност е жена му и една от причините нашият Дребосък да се налива непрекъснато. Свадлива е като оса, но има най-чудния глас, който сте чувал! Може да ходи по въже от конски косми, опънато на петнайсет метра над земята! Зад тях...
– За какво сме ви нужни? – прекъсна го писарят – Разбойниците не се интересуват от такива като вас. На тях им дай търговци и окъснели пътници.
– Така беше до скоро. – Подскачащият въздъхна и посочи трупата си. – Движехме се свободни като птички и никой не ни закачаше. Но времената се промениха. Някои колеги вече си изпатиха! Появил се е нов разбойник – Батой, който граби наред. А и от нас има какво да се вземе. Може да изглеждаме окъсани и смешни, но в сандъците ни има доста скъпи вещи. Дрехи, шапки, шлемове, ризници и брони, които използваме в представленията. Носим кожени кукли и скъпи картини, предмети с чудесна украса, а не трябва да забравяме и парите, които спечелихме през последния месец – Петър тропна с крак – Искахме да наемем охрана от града, но излиза много скъпо. Откакто се появи Батой, войниците вдигнаха таксите. Някои се събират на групи – мулетари, търговци и пътници, но дори и тогава разбойниците не се страхуват от тях. Пък и как можем да им се противопоставим? Носим мечове и тояги, но те няма да ни помогнат много. Негодниците се крият между дърветата от където избиват жертвите си със стрели. Нека пътуваме заедно, господарю – примоли се отново мъжът – С вас ще се чувстваме по-сигурни.
Климент се замисли. От една страна искаше да стигне колкото е възможно по-бързо до Плиска, но от друга не можеше и да остави Петър и хората му на произвола на съдбата. Усетил колебанието му актьорът се обърна към останалите и започна да пляска с ръце.
– Хей, чуйте! – провикна се той– Нека покажем на тези важни пътници, колко приятна е компанията ни.
Колоната внезапно се преобрази. Някой запя, друг се включи да му приглася. Две момчета пъргаво изпълзяха от едната от каруците и започнаха да жонглират с няколко шарени топки. Нисък направи няколко превъртания във въздуха, повиквайки при всеки скок. Дори дебелакът се изправи в стремената, извади меча си, размаха го и се провикна:
– О, музо! Възпей онзи гибелен гняв на Ахила сина Пелеев... – Така и не се разбра нищо повече за гнева на Ахила, защото актьорът се разхълца, отпусна се тежко върху гърба на нещастното си магаре и отново надигна кожения мех.
Жената се плъзна от седлото и заедно с висок слаб младеж притича пред писаря и малкия му отряд.
– Внимавайте и слушайте! – провикна се тя – Сега ще ви разкажем защо Адам и Ева бяха прогонени от Рая. Кратка притча за грехопадението, познанието и първата любов – гласът на Къдравата Майка звънеше ясно като планински кристал.
– Ако има зрители с по-слаби сърца, ако има бременни или болни, нека знаят, че им предстои да видят страхотии и мистерии, чудовища и демони, които ще разтърсят душите им. Така че – бъдете внимателни! – провикна се и партньорът ѝ.
Зад тях се разнесе зловещо думкане. Единият от коларите бе извадил кожен барабан. Другият се появи понесъл огромен дявол, направен от животински кожи, закрепени върху дървено скеле. С черно тяло, грамадна биволска глава и извити червени рога, той наистина може да стресне някой по-плашлив.
– Добре, добре, разбрах кои сте и какво предлагате – писарят разбута тримата зяпнали войници от ескорта си и застана пред актьорите – Макар много да искам да видя представлението ви, което сигурен съм, е достойно дори за очите на княза, сега нямам време за това. След няколко часа слънцето ще залезе, а не ми се иска да яздя в полето по тъмно. Особено с такива спътници – писарят посочи коженото чудовище – Ако още искате да се присъедините към нас, по-добре да тръгваме.
С бурни викове и подскоци, артистите ознаменуваха поканата и започнаха да се приготвят за пътя.
– Побързайте! – подкани ги писарят, нетърпелив да продължи. Трябваше да стигне колкото може по-бързо в Плиска, а и не беше съвсем спокоен. Предстоеше им да минат през хълмове и горички – идеално място за засади и капани. Наистина бе добре да яздят заедно. По-голямата им група може би щеше да разколебае разбойниците. А и компанията наистина можеше да се окаже приятна.
Колоната се изви и бавно потегли по прашния път. Меките лъчи на слънцето огряваха ездачите, полето се огласяше от песните на птичките, колелата на волските каруци ритмично проскърцваха.
Скоро актьорите запяха, а песните им бяха весели и леки, изпълнени с радост от наближаващото лято и синьото небе, пълни с обещания и подкани за любов.
Подскачащият Петър се присъедини към Климент и двамата подхванаха разговор. Актьорът се оказа начетен мъж и скоро двамата вече обсъждаха "Облаците" на Аристофан, мистериите на Стария Завет и как трябва да се поднесе образът на Хектор, за да се спечели публиката. От думите на Петър стана ясно, че животът на артиста съвсем не е толкова безгрижен и весел, колкото се струваше на писаря, а пътуванията и представленията им са свързани с множество опасности.
– Точно защото изглеждаме безгрижни и весели, мнозина се изкушават да забогатеят на наш гръб – с въздишка каза Петър – Много по-лесно е да ограбиш някой беззащитен артист, отколкото корав земеделец. Още повече, че ни се носи лоша слава. Ако ограбят, насилят или дори убият някой от нас, хората просто махват с ръка и казват, че така ни се пада, защото разваляме дъщерите им и пълним с глупави мечти главите на синовете им. Мислят, че сме безпътни, развратни и крадливи и затова не се интересуват от съдбата ни, макар да обичат да гледат представленията и номерата ни по площадите. Затова, когато пътуваме от един град към друг, обикновено се налага да плащаме на някой да ни пази. Стига да имаме достатъчно пари.
Подскачащият бе категоричен, че най-добри в това отношение са войниците от крепостта в Плиска.
– Досега сме ги наемали два пъти и двата никой не посмя да ни закачи. Същото чувам и от другите. Ако искаш спокойствие – наеми си войници. Лошото е, че половината от парите, които изкарваме, отиват за тях. А от как се появи това страшилище Батой, услугите им скочиха двойно. Затова решихме този път да рискуваме и потеглихме сами. Струваше ни се разумно, но вече не съм толкова сигурен – обясни актьорът и се огледа предпазливо. – Не знам от къде се появи този разбойник, но да сега не е имало такъв като него. Хитър, умен и безжалостен. Обявил се е за господар на горите и планините и казва, че всички, които минават през тях, трябва да му плащат данък! Няма страх от нищо! Чувал съм да казват, че сам можел да срази цял отряд войници. – Актьорът се наведе над коня си към Климент и зашепна. – За Батой се носят всякакви слухове. Че не е човек, а демон с кърваво лице, че може да бъде на няколко места едновременно, че силата му е нечовешка. Не го е страх нито от стария, нито от новия Бог. Само преди няколко седмици нападна група монаси, които бяха тръгнали от новосформираната общност в Света Гора, да поднесат почитанията си. Първо минали през Константинопол, някои решили да продължат до Плиска. Носели икона на свети Георги, дето убива змея. Разправят, че можела да лекува, на празника на светеца около нея се чувало как чаткат копитата на препускащ кон. Ако сложиш ръцете си върху нея се чувствало как вибрира, а най-праведните можели да чуят и предсмъртното дихание на чудовището и радостния възглас на светеца – актьорът бързо се прекръсти – Не била нищо особено – малко парче дърво в изрисувана червена рамка, дори била строшена в долния десен ъгъл. Както и да е. Батой издебнал монасите, избил ги до един и откраднал иконата. Ето какъв е този човек! – Подскачащият се изправи на седлото си и притеснено се загледа в пътя пред тях.
В ранния следобед започнаха да се изкачват по платото и накрая навлязоха в рядка букова гора, която бързо се сгъсти. Писарят изпрати Корсис напред да разузнае пътя, а той продължи да язди с водача на артистите. Зад тях се клатушкаше Дребосъка Козма, който вече бе толкова пиян, че едва се крепеше на седлото, следван от жена си и останалите от трупата. Отзад, скърцайки с тежките си дървени колела, бавно се влачеха каруците, натоварени с реквизит.
Бяха яздили малко повече от десетина минути, когато неочаквано се чу тропот на копита. Писарят вдигна стреснато ръка, и извади меча си и дръпна поводите на коня си. Тримата войници от отряда му го заобиколиха с насочени напред копия, оглеждайки се. Песните секнаха, мъжете стиснаха оръжията си, за които не се знаеше дали са истински или бутафорни.
В следващия миг, срещу тях се зададе Корсис.
– Напред на пътя има повалено дърво – задъхано каза той – Лежи на земята точно на следващия завой, така че е трудно да бъде заобиколено. Не е паднало само. Отрязано е и при това скоро. Сигурен съм, че е капан!
– Какво ще правим сега? – в очите на Петър нямаше страх, макар по челото му да избиха капки пот – Ако трябва да се бием, ще се бием!
– Да се надяваме, че няма да се стигне до там. Може би е най-добре да се върнем назад и да потърсим друг път – предложи писарят.
– Съмнявам се, че от това би имало смисъл – поклати глава Корсис – Разбойниците вече са ни отрязали всяка възможност за бягство. Чухте ли това – младежът вдигна пръст към короните на дърветата, от където се понесе накъсано грачене. – Прилича на гарван, но не е. Няма да можем да се измъкнем!
– Добре! – писарят почувства как дланите му се изпотяват. Пратеник на княза или не, предпочиташе да е зад дебелите стени на Плиска, отколкото в пустатата гора, заобиколен от разбойници – Съберете се в плътна група! Слезте от конете и застанете от вътрешната страна на конете и каруците! Намерете нещо, с което да се прикриете, ако се наложи! Извадете оръжията си и бъдете готови! – Климент се надигна на стремената, за да огледа групата. – Ще вървим бавно и ще видим какво ни чака зад завоя.
– Това Батой ли е? – нервно попита Къдравата Майка – Чувала съм, че харесва хубави жени.
– Който и да е и каквото и да харесва, ще трябва да се съобрази с пратениците на княза! – отговори Климент и подкара коня си напред.
Пътят започна да се стеснява все повече и повече, извивайки се и плавен завой. Точно по средата му лежеше повален голям бук, а клоните му стърчаха във всички страни като ръце, готови да сграбчат ездачите. Гората от двете страни на пътя бе гъста и обрасла с шубраци, дърветата бяха плътни като стена. За да продължат, трябваше да преместят поваленото дърво. Или да се опитат да го прескочат, което бе невъзможно за волските каруци. А и повечето от животните, които яздеха актьорите, бяха толкова грохнали, че едва ли щяха да бъдат способни на подобен подвиг.
Климент стигна до поваления ствол, спря и се огледа. Клоните над главата му се поклащаха бавно на вятъра, птичките все така продължаваха да пеят, слънцето си пробиваше с мъка път между листата. Нищо не подсказваше, че наоколо се крият хора.
"Дали пък не е просто случайност?" – запита се писарят, но в следващия момент измежду дървета излетя дълга стрела с пачо перо и се заби между краката на коня му. Обученото животно само изпръхтя, но останалите зад него зацвилиха и започнаха да дърпат юздите си.
– Какво ще правим, господарю? – гласът на Корсис свистеше от напрежение – Няма как да ги атакуваме докато са скрити зад дърветата. Ще ни избият като пилци!
– Спокойно! Ако искаха да ни убиват, вече щяхме да сме мъртви! Може би ще се задоволят само с парите, не и с живота ни. Ще се опитам да преговарям. Отговорят ли ми, пришпори коня си, прескочи дървото и препусни с всичка сила към Плиска. Намери варнеха Самуил и се върнете колкото се може по-бързо!
– Господарю! Не мога да ви оставя!
– Няма друг начин! Ако успееш да се измъкнеш може и да се спасим. Ако не – писарят вдигна рамене – Внимавай, Корсис! Щом тръгнеш ще те обсипят със стрели. Ще се справиш ли?
Младежът тръсна ядно глава.
– Разбира се, че ще се справя, но предпочитам...
– В момента, в който отговорят! – прекъсна го Климент, смушка коня си, вдигна високо пръстена с печата на Борис и тръгна към поваленото дърво – Аз съм Климент, писар и княжески пратеник! – извика силно той – Който посяга на мен, посяга на владетеля! Ако ни причините зло, гневът на княза ще се стовари върху вас с цялата си сила!
– Борис е далеч! Какво го интересува... – отговори му глас, идващ между дърветата, но разбойникът не успя да довърши. Надавайки силен вик, Корсис смушка коня си и препусна напред. Животното му с лекота прескочи поваленото дърво и се понесе по пътя.
Някой стреснато извика и след конника полетя облак стрели.
Корсис се заклати, след което внезапно се свлече встрани.
Радостни възгласи ознаменуваха точните попадения на разбойниците, но секунда по-късно те бяха заменени с яростни ругатни. Излязъл от обсега на стрелите, младежът отново се появи върху гърба на коня. Корсис се бе промушил под корема на животното, криейки се от стрелите. Миг по-късно от него остана само гънка следа прах.
– Може да сме изпуснали един, но останалите сте ни в кърпа вързани! – извика ядно гласът от гората.
– Ти си разбойникът Батой, нали? – отговори Климент – Ако наистина не си толкова глупав, колкото казват хората, би трябвало да ни пуснеш да минем.
– И защо да го правя?
– Защото нямаш друг избор! Какво ще спечелиш? Едва ли ще вземеш нещо ценно от мен и спътниците ми, бедни странстващи артисти – Подскачащият Петър и колегите му се поклониха дълбоко – Няма да спечелите нищо, освен неприятности. Вече не можете да ни избиете и да се измъкнете безнаказано. Помощникът ми избяга и ако с нас се случи нещо, Борис ще знае кой е виновен за това. Ще ви преследва като бесни кучета! Ще обяви награда за главите ви и дори сегашните ви помагачи, ще ви станат врагове! Всички ще се отдръпнат от вас и колкото и да се криете или князът ще ви намери, или някой ще ви предаде. След което главите ви ще се чернеят над портите на крепостта, докато гарваните кълват очите им. Това ли искате?!
Отговор не последва.
– А ще получите и това! – писарят отвърза от колана си кожена кесия и я хвърли на пътя – Мисля, че е достатъчно!
– Този път ще ви пусна – от гората излезе висок едър мъж с черна коса и червена кожена маска на лицето. На гърба му висеше лък, двуостър меч се поклащаше на бедрото му. На ръцете си разбойникът носеше ръкавици, гривна от червен кехлибар и кожени налакътници. До него, също със скрити лица, навлекли плетени ризници, пристъпваха още двама разбойници – Аз наистина съм Батой и ще ви оставя да си отидете с мир. Но не защото ме е страх от княза или войските му. Чувал съм за теб, писарю! Казват, че като подхванеш някоя следа, не я изпускаш, докато не стигнеш до края ѝ. Е и аз имам сметки за уреждане в Плиска. В столицата стават неща, които не са ми по вкуса. Обвиняват ме за престъпления, които не съм извършил. Искам да знаеш и помни, че всяка моя дума е самата истина: Нямам нищо общо с обирите на златарите! Нищо! Ако не ми вярваш, питай архидякон Филотей. Той ще ти каже. Затова ще те пусна. Може би ти си този, който ще докаже невинността ми! Но това ще взема с удоволствие – разбойникът се наведе и вдигна кесията – Ако пак се чудите какво да правите с парите си, заповядайте насам – изсмя се Батой, поклони се театрално на Подскачащия и колегите му и заедно с другарите си се скри между дърветата.
Миг по-късно разбойниците си бяха отишли. Климент ги чу как с тихи подсвирквания се оттеглят навътре в гората и скоро от Батой и бандата му нямаше и следа.
Писарят въздъхна и изтри челото си. Не съжаляваше за загубената кесия. Тя бе нищо в сравнение с това, което можеше да се случи. По-важното бе това, което каза разбойникът. Какви сметки за разчистване в Плиска можеше да има човек като Батой? И наистина ли не бе замесен в обира?
Писарят поклати недоверчиво глава. По-скоро разбойникът бе разбрал, че част от откраднатото злато принадлежи на княза и сега се страхуваше от последствията.
"Той със сигурност има покровители в столицата – мислеше си Климент, докато гледаше как актьорите, подпомагани от тримата му войници, отместват дървото от пътя – Няма как да действа толкова дълго и с такова самочувствие без да има някой да му пази гърба."
– Благодарим ви, господарю! – Козма Дребосъка се бе приближил до писаря без той да го усети. Дебелакът изглеждаше съвсем трезвен, по лицето му бяха избили червени петна – Ако не бяхте вие, сега всички щяхме да сме мъртви! Следващия път непременно ще си наемем охрана! Независимо колко скъпо ще ни излезе! Да пием за щастливото ни избавление! – провикна се актьорът, надигна кожения си мех и отпи голяма глътка.
– Това не е достатъчно! – извика Подскачащият Петър – Подобно чудо може да бъде ознаменувано само с представление! А вие – той посочи писаря – вие ще играете главната роля!
Въодушевлението, че са се измъкнали невредими бе толкова голямо, че никой не обърна внимание на протестите му. Актьорите отвориха сандъците си и скоро гората стана свидетел на нещо съвсем необичайно – представление между дърветата.
– Какво да изпълним? Какво да изпълним? – подскачаше между столовете им Петър и ги шибаше с тънка пръчка – Дали Видението на Исая? Или падането на Картагена и смъртта на достойния Ханибал. Не! Ще изиграем величието на Метусалам, син на Енох и неговото избиране от Бога. Защото вие, господарю, бяхте избран да ни спасите! Точно така! Бързо! Бързо! – Подскачащият започна да пляска с ръце – Дайте златната мантия и жертвения нож! Падналото дърво ще бъде олтарът, където Бог говори с Метусалам. Дребосък, ти ще си дядо Боже, знаеш какво да правиш. Аз ще съм Енох. Дългуч, ти ще бъдеш Старейшината, а Майка ще пее песните. Господарю, заметнете се с перелината и вземете тази пръчка, все едно е жезъл. Качете се на дървото. Вие ще сте Метусалам, там ще получите видение. Не се безпокойте – успокои писаря забързаният актьор – аз ще ви подавам репликите. Вие ще ги повтаряте след мен. Готови! Всички по местата!
Въпреки протестите му, наметнаха Климент с пищна, искряща като злато перелина, Подскачащият набута пръчката си в ръцете му и всички дружно помогнаха на писаря да се възкачи върху поваленото дърво. Зачервен, смутен и все пак поласкан, Климент започна да повтаря репликите, които му шепнеше Петър и скоро се увлече в играта, забравяйки колко бърза за Плиска.
Точно така ги завари Корсис. Препускащ на чело на многоброен отряд войници, помощникът му остана като ударен от гръм, когато съзря господаря си.
Качен върху поваления ствол, заметнат със златния плащ и вдигнал фалшивия си жезъл към върховете на дърветата, писарят гръмко благодареше на Бога, че го избрал за свой глашатай.
– А ние мислехме, че сте в опасност! Ако знаехме, че се забавлявате, нямаше да уморим конете си от бързане – варнехът Самуил, нахлупил до веждите си железен шлем, изпод който се вееше бялата му коса, спря пред поваленото дърво. Закръглен и вече на възраст, той изглеждаше така, сякаш всеки момент ще падне от коня, но всъщност го направляваше с вещината на ветеран, кипял в множество битки. Малките му умни, забити в лицето като въглени очи не изпускаха нищо.
Военният скочи на земята, хвърли юздите на оръженосеца си и подаде ръка на писаря.
Смутен и зачервен като домат, че са го сварили в неловко положение, опитвайки се да свали златистото си наметало, което се оплиташе около него, Климент скочи от поваленото дърво и поздрави варнеха.
– Това са "Неуморните", странстващи артисти – посочи той мъжете зад себе си, търсейки си оправдание – Показваха ми изкуството си, докато ви чакаме.
– Виждам, виждам – усмихна се военният и прекъсна писаря
– Радвам се да те намеря жив и здрав. Как се отървахте? – попита той и съсредоточено изслуша обясненията на Климент. Накрая варнехът кимна с глава – Добре си се справил! Много се уплаших, когато Корсис нахлу в крепостта и обяви, че сте попаднали на засада. Батой не обича да оставя свидетели. Чист късмет е, че ви се е разминало само с една кесия. Мръсният разбойник става все по-нагъл и безочлив. Не се спира пред нищо и открито ми се подиграва! Няколко пъти се опитахме да го заловим с чигата Винех, но хитрецът всеки път се изплъзваше от капаните ни – военният плю ядно на земята – Поне войниците са доволни. Желаещите да бъдат охранявани стават все повече, от което се изкарват добри пари. Но трябва да благодарите на късмета си за щастливото си избавление!
Климент сви рамена.
– Батой се оказа достатъчно умен, за да разбере какво ще стане, ако посегне на княжески пратеник. Най-важното е, че всички сме добре и скоро ще мога да се заема със задачите, които ми постави князът. Какво всъщност става в Плиска? Защо Гостун и Чака са се били? Какво е това момиче с отрязана глава в кожена кутия? Има ли предположения кой може да е обрал златаря Батур? – писарят не смяташе, че е нужно да разказва на варнеха всичко, за което си бяха говорили с Батой. Тепърва му предстоеше да разбере каква точно е ролята на Самуил в тази история. И защо разбойникът всеки път му се изплъзва.
– Мрачни времена настанаха – варнехът се огледа с подозрение – Вече не знаеш на кого да се довериш. Едно ще ти кажа, из Плиска се носи слух за нов заговор!
– Заговор? – Значи Борис не се е страхувал напразно. – Но кой участва в него?
Варнехът вдигна рамена.
– Нямам представа. Носят се откъслечни слухове и мълви, няма нищо конкретно. Но с кожата си усещам, че нещо не е наред – военният огледа отново смълчаната гора. – Хайде, трябва да тръгваме. Свикал съм съвет, в който искам да участваш. На него ще разбереш всичко.
Самуил се метна на коня си и скоро отрядът пое обратно към Плиска.
Разделиха се с "Неуморните" на Южната врата на града. Актьорите още веднъж засипаха писаря с благодарности, а Подскачащият Петър го покани да се присъедини към групата им.
– Там, на дънера в гората, проявихте истински талант, господарю. Не трябва да го оставите да бъде пропилян напразно – актьорът звучеше сериозно.
Писарят потупа по гърба новия си приятел, сбогува се с останалите, обеща им задължително да гледа някое от представленията им и последва Самуил към вътрешността на града.




3


Седнали зад тежка резбована маса, Пацик, варнехът Самуил и хазнатарят Драгомир приличаха повече на съдии, отколкото на съвет, в който писарят е поканен да участва. Пред залата пазеха войници, в ъглите на каменното помещение бяха поставени стражи. През вдигнатите капаци на прозорците нахлуваше слънчева светлина, но тя не бе достатъчна да прогони студа и мрака.
Настаниха Климент на неудобен твърд дървен стол с висока облегалка, без да му предлагат от виното и сушените плодове, с които тримата боили се черпеха.
Драгомир, който пристигна последен, поиска да заеме централното място, но дебелият Пацик, настанил се вече на средния стол не искаше и да чува да го отстъпва. Последва кратка свада, в която Самуил се опита да успокои двамата боили и накрая хазнатарят намусено седна в ляво от Пацик, дърпайки колкото се може по-далеч стола си от този на славянина. Залата се изпълни с недоверие и взаимна неприязън, която тримата дори не се опитваха да прикрият.
Никой не попита Климент с какви задачи князът го е пратил в Плиска, нито го осведомиха какво се случва в града, както очакваше писарят. Пацик, Самуил и Драгомир се интересуваха единствено от похода на Борис. Боилите искаха да знаят до къде е стигнал князът, колко пъти е влизал в бой, броя на повалените войници и пленени първенци, какви са настроенията в лагера му и на него самия.
Писарят отговаряше, без да може да разбере защо е подложен на този разпит, вместо да обсъдят убийствата и обирите, ставащи в Плиска.
Описа подробно сраженията след напускането на столицата, разказа за последната битка близо до стените на Филипополис, за избитите в реката войници, посечените пратеници и смъртта на Варда. Събеседниците му го слушаха внимателно, сурово кимаха с глави и се споглеждаха от време на време, сякаш знаят нещо, което не е известно на писаря.
– Кога ще се върне Борис? – лицето на Пацик се бе зачервило, дебелият славянин се наведе напред през масата, за да чува по-добре.
– Не може да се каже с категоричност – отвърна Климент – Князът има намерение да остане за известно време в двореца си и Сердика.
– Колко време? – не се даваше Пацик.
– Не знам. Колкото му хареса – вдигна рамене писарят, на който всичко това започваше да му омръзва. Беше му студено на краката, гърбът му се скова от неудобния стол, и не научаваше нищо, което поне малко да осветли станалото в Плиска. – Борис няма да се върне преди да разбере какво се случва в столицата му. Не беше никак доволен от вестта за смъртта на Гостун, Чака и Агоп. От това, че е загубил част от златото си, а около Плиска безчинства разбойник, който не може да бъде заловен.
Тримата боили отново бързо се спогледаха. Самуил облиза устни и скръсти ръце, но не каза нищо.
– И кого вини за всичко това? – гласът на Драгомир се изви във фалцет. – Обвинява ли князът някой за случващото се в Плиска?
Писарят изгледа троицата срещу себе си и внезапно проумя какво става. Пацик, Драгомир и Самуил ужасно се страхуваха да не ги държат отговорни за последните събития и Климент не можеше да ги вини. Главите на мнозина бяха паднали за далеч по-малки прегрешения. Страхуваха се да не би Борис да реши, че не са изпълнили както трябва задълженията си и да ги предаде на палача. Страхуваха се и от него, княжеския пратеник, който имаше неограничена власт и можеше да ги уличи във всичко, което си пожелае. Затова го бяха извикали тук и се държаха с него по този груб начин. Искаха да му покажат, че те са тези, които командват в столицата и за него няма да е добре да се бърка в делата им.
– Засега не обвинява никого – спокойно каза Климент. – Изпрати ме да разбера какво всъщност се случва. Ще ви бъда благодарен, ако ми обясните каква е ситуацията.
Тримата боили се спогледаха за пореден път, но преди някой от тях да успее да отговори, вратата се отвори с трясък и в залата връхлетя епископ Йоан.
С веещо се черно расо, коси и брада, византиецът приличаше повече на прилеп, нахвърлил се върху плячката си, отколкото на смирен християнин.
– Какво става тук?! Какъв е този съвет?! Защо аз не съм поканен?! – свещеникът изстреля въпросите си като стрели, които се забиваха в седналите около масата.
Климент притаи дъх. Очакваше непочтителният тон на епископа да вбеси тримата боили, които не бяха свикнали на подобно отношение. Нищо такова не се случи. Пацик, Самуил и Драгомир, забиха погледи в масата пред себе си, без да отговарят.
– Попитах какво става тук?! – Йоан застана в средата на залата, сложи ръце на кръста си и изду гневно бузи. – Или трябва да докладвам на моя господар императора, че новите му братя, които така внезапно се присадиха в Христовата вяра, се държат непочтено? Или замислят нещо нередно? Може би трябва да уведомя първо вашия княз, че не се държите като истински християни!
– Събрали сме се по дела, които нямат нищо общо с православието – Самуил единствен се осмели да се противопостави на развилнелия се епископ. – Обсъждаме ставащото в града и държавата, които нямат нищо общо нито с вас, нито с императора ви, нито с новия Бог!
– Всичко има общо! – обяви Йоан и гласът му отекна като камбана между каменните стени. – Това, което говорите, няма как да остане скрито от нашия Бог Исуса Христа – византиецът се прекръсти. – Нима не сте разбрали това? Бог знае и се интересува от всичко! Императорът и патриархът – също! Или още скърбите за Тангра?
– Няма такова нещо ваше Преподобие... – започна Драгомир, но Пацик веднага го прекъсна.
– Не Преподобие, а Преосвещенство! – Йоан сърдито кимна с глава. – Не се меси в неща, които не разбираш, ковчежнико!
Драгомир пламна от отправената му обида, но не отговори.
– Няма защо да се сърдите, Владико – продължи славянинът, пускайки най-сладката си усмивка. – Събрахме се, за да изслушаме сведенията, които ни е пратил нашият господар, князът по този човек. Нищо повече.
– Кой е това? – епископ Йоан за първи път погледна към писаря. – Не съм го виждал досега.
– Казвам се Климент, княжески писар. Борис ме изпрати в Плиска, за да...
– Ще повториш всичко, което вече си казал, пред мен! – Йоан седна до масата и пое подадената му от Пацик чаша с вино. – Не забравяйте, че император Михаил е кръстник и духовен баща на вашия княз. Той няма и не трябва да има никакви тайни от него. Докладвай писарю, слушам те!
Климент изгледа тримата боили срещу себе си. Не можеше да повярва, че оставят чужденец, пък бил той и византийски епископ, да се държи по такъв начин с тях в собствената им столица. Колкото и да бяха уплашени Пацик, Самуил и Драгомир, нямаха право да се унижават по този начин. Още повече да обсъждат с чужденец тайните на държавата и управлението.
Писарят поклати глава. Не бе осъзнал колко дълбока е промяната в Борис и какви последици носи след себе си. Боилите наистина имаше от какво да се страхуват. Едно писмо от Йоан, в което дори само се намеква, че те не се придържат стриктно към новата вяра, можеше да им коства животът.
– Тъкмо запознавах членовете на Великия съвет с някои от писмата, които князът ме натовари да напиша – каза писарят. – Те вече са изпратени, но той сметна, че са достатъчно важни, за да уведоми боилите си за това.
Драгомир изгледа стреснато Климент, отвори уста да каже нещо, но замълча. Пацик свъси вежди, Самуил му намигна лукаво.
– Какви писма?
– До римската курия.
– До кого?! – Йоан подскочи и се задави с виното си.
– До римската курия – повтори писарят и се усмихна невинно като младенец. – Не знаете ли къде е? Там се намира папа Николай.
– Много добре знам къде е Рим и кой е стопанинът му! – сопна се епископът. – Какво пишеше в писмата?
– Нашият владетел, князът, сънува сън, в който му се явил ангел. Той му казал, че трябва да обърне поглед на Запад и от там ще бъде облят в светлина. Князът писа на папата как да тълкува съня и значи ли той, че Българската църква трябва да се подчинява на Рим, а не на Константинопол. И ако направи това, дали папата ще ни даде собствен епископ.
– И какво отговори Николай? – от вълнение кръстът на гърдите на епископа се залюля.
– Не знам, ваше Преосвещенство – отговори писарят и сведе поглед. – Може би трябва да питате за това господаря си, император Михаил. Той като кръстник и духовен баща на нашия владетел сигурно има отговор на този въпрос.
Йоан гневно скочи на крака, захвърли чашата си, която издрънча и литна встрани, оплисквайки с вино каменния под.
– Не ми е ясно каква точно игра играете вие и господарят ви, но това не ми харесва! – гневно извика той. – Императорът и патриарх Фотий веднага ще разберат какво сте направили! И се съмнявам, че ще останат доволни!
Свещеникът се завъртя на пети и се втурна през вратата, следван от Пацик, който се опитваше да го успокои.
Писарят поклати глава. Със съвета бе свършено.
– Надявам се, че не си подвел нашия приятел, епископа – малките очички на хазнатаря гледаха Климент сякаш го виждат за първи път. – Това може да има много сериозни последици.
– Може – съгласи се писарят. – Но това не отменя факта, че Борис писа на папата. И Николай му отговори. Праща двама римски епископи – Формоза Портуенски и Павел Популонски. Ще пристигнат след няколко месеца. Предполагам, че ще има какво да си кажат с Йоан.
Драгомир стана, изгледа още веднъж Климент, поклати глава и без да се сбогува напусна малката зала.
– И сега какво? – писарят не сваляше изпълнения си с яд поглед от варнеха. Така ли трябваше да се държат българските боили пред византийците? – Ще ми каже ли някой какво се случва или ще трябва сам да разбера?
Самуил се надигна от мястото си, приближи се до него и сложи ръка на рамото му.
– Не ни разбирай погрешно, писарю – каза той – И на мен ми се иска да изхвърля наглия византиец. Даже нещо повече. Но от как Борис се покръсти и доведе гръцките свещеници, нещата се промениха. Виждаш колко отмъстителен е станал князът. Не можем да рискуваме да си навлечем гнева му, като се държим непочтително с византийските духовници, дори когато го заслужават. Те се възползват от това. На него се подмазват, а нас унижават и използват. Някои искат да забогатеят на наш гръб, други да си върнат загубените битки, всичките ни шпионират и донасят в Константинопол. В ръцете им сме и те много добре го съзнават.
– Не трябва да допускаме това!
– Не е толкова просто – варнехът разпери ръце. – Де да можехме всеки път да се справяме като теб. Добре нареди Йоан. Сега ще има да пише донесения и оплаквания до императора и поне известно време няма да ни се бърка. Но ела. Имаш задачи за вършене Нека отидем в гарнизона. Там ще научиш всичко, което искаш да узнаеш.
С бърза крачка Самуил поведе писаря към крепостната стена. Минаха под сводестата врата с отворени железни порти и влязоха и един от ходниците на стражевата кула. Тя бе на три етажа, петоъгълна, с разклоняващи се стълбища и площадки, от които тръгваха каменни коридори.
– От тук е по-бързо – каза варнехът и махна с ръка на писаря да го последва.
Качиха се до втория етаж, спуснаха се под свода на малка арка и свиха по коридора в дясно. Бяха във вътрешността на защитната стена. През малките прозорци и бойници нахлуваше светлина, по ъглите горяха факли, а Самуил обясняваше в движение от къде минават.
– Това са складовете – посочи той няколко дебели дървени врати. – В тях държим оръжията и броните, стрели за лъковете и всякакви други полезни неща. Натам е кулата на заместника ми Винех и затворът на крепостта, но ние нямаме работа там и се надявам никога да нямаме – ухили се в сумрака варнехът, макар шегата му никак да не хареса на писаря. – Това са помещенията за стражите, тук се крият войниците по време на атака, а това е един проход, за който малцина знаят.
Самуил зави зад една от подпорните греди, огледа се бързо и помести малка сливаща се със стената врата. Преди да влязат в тъмния проход, варнехът грабна една от горящите факли.
Тунелът бе тесен и неравен, спускаше се стръмно надолу и на места се разклоняваше. Стените бяха облицовани с каменни плочи, но много от тях бяха изпадали и на местата им се подаваше пръст и корени.
– Стой плътно до мен – каза Самуил, който уверено крачеше напред. – Ако не знаеш къде отиваш, лесно можеш да се загубиш.
Не вървяха много. След минута проходът започна да се изкачва и ги отведе близо до Източната порта. Изходът му бе така умело замаскиран, че ако човек не знаеше къде и какво да търси, бе невъзможно да го намери.
Самуил загаси факлата в делва с дъждовна вода и посочи на Климент малка пристройка, долепена до вратата на Вътрешния град.
– Това е Бърлогата ми – каза Самуил и махна с ръка за поздрав на минаващите войници. – Там ще можем да говорим на спокойствие.
"Бърлогата" на варнеха напълно оправдаваше името си. Помещението бе просторно, с големи прозорци, покрити с рогови пластини, които щедро пропускаха светлината, но претъпкано с нахвърляни в безпорядък вещи. Копия и секири си правеха компания с плъстени делви и гърнета, от които стърчаха стрели и лъкове. По стените между избелелите карти бяха накачени нанизи царевица, гъби и орехи. По пода се търкаляха парчета от пергаменти, свитъци и счупени пера. В ъглите бяха натрупани един върху друг сандъци и кутии с разтворени капаци, от които висяха краищата на дрехи. Походно легло, набързо заметнато с няколко кожи, довършваше картинката.
Отдавна се каня да подредя, но все не ми остава време – варнехът махна с ръка, сочейки безпорядъка наоколо. – Знаеш как става – задача след задача, след задача... Тичам нагоре надолу, дори не ми остана време да се оженя – Самуил подръпна провисналите си бели мустаци. – Вече не помня от кога не съм се прибирал у дома. Тук ми е по-добре. Донесох си и легло и все по-често оставам да нощувам тук. Пък и е по-удобно, ако възникне някое непредвидено обстоятелство. Искаш ли вино?
Климент кимна с глава, вдигна дебел кожен панталон от един от столовете и седна.
– Като историята с Гостун и Чака ли? – попита той.
– Като историята с Гостун и Чака! – потвърди Самуил. – И не само тя. Напоследък в Плиска се случват странни неща, които не мога да проумея. Имам чувството, че някакво зло пълзи из града, спотайва се по ъглите и дебне, готово да сграбчи всеки, който му се изпречи на пътя. Сякаш в кутията на непознатото момиче освен отрязаната глава имаше и някакъв демон, който излезе на свобода и впива ноктите си в Плиска. – Варнехът махна с ръка, опита се да поразчисти бъркотията, но се отказа и седна на леглото. – Не ми обръщай внимание – въздъхна той и надигна чашата си. Остарявам и започвам да се плаша от неща, на които до скоро не бих обърнал внимание. Но не мога да се отърся от чувството, че над всички ни е надвиснала огромна беда. И когато тя дойде, искам да ме свари подготвен.
– Говореше за заговор?
– Не знам, не знам! – бързо отговори варнехът. – Не трябваше да ти казвам за това. Нямам никакви доказателства, нито за какво да се хвана. Просто чувствам, че става нещо нередно. Войниците са неспокойни, в града влизат и излизат оръжия, нещо се готви, но да пукна ако знам какво! Пуснах шпионите си, но и те не откриха нищо конкретно. Просто слухове. След което внезапно всичко се успокои.
– След смъртта на Гостун и Чака ли? – попита Климент.
Военният кимна.
– Боритарканът събра всички първенци, които бяха останали в града – започна разказа си Самуил. – Каза, че трябвало да ни съобщи нещо много важно. Присъстваха всички – и боили, и военни, и свещеници – лицето на варнеха се изкриви, но Климент се направи, че не забелязва. – Направил съм списък на присъстващите – Самуил разрови свитъците на масата, взе един и го подаде на писаря. – Както виждаш, не липсва никой. Храната беше добра, виното също. Имаше акробати, шутове, музиканти и танцьори – военният разпери ръце. – Гостун ги умееше тези неща. После нещата се объркаха. Чигатът Симеон доведе непознатото момиче, което стискаше жълта кожена кутия. Гостун много се ядоса. В крайна сметка ѝ я отнеха, но в боричкането капакът ѝ се отвори и от нея изпадна отрязаната глава. Гадна работа! – Самуил се почеса по тила. – Жените започнаха да пищят, мъжете се развикаха, момичето сочеше главата, сочеше към нас и крещеше на непонятния си език. Едва я усмириха. Гостун беше като полудял.
– Какво стана после?
Варнехът не бързаше да отговори.
– Можеш да си представиш какво последва. Всички викаха, Гостун даваше разпореждания, настъпи хаос. Едни искаха да си тръгнат, други напротив, държаха да останат и разискват случилото се. Говорех със заместника си Винех, дали да не увеличим стражата, когато от дъното на залата се чу вик. Гостун и Чака си крещяха един на друг, но в общата бъркотия не се разбираше за какво се разправят. След това се сбиха, а ние се хвърлихме да ги разтървем. Гостун бе почервенял от гняв, Чака беше блед като платно. Боритарканът викаше, че няма да остави това непростено, Чака го предизвика на двубой. Опитахме се да ги успокоим и разубедим, но и двамата бяха непреклонни. Крещяха, че само кръв може да измие позора и не искаха да чуят нищо и никого. Гостун ме избра за свой застъпник. Чака се спря на Винех – двамата бяха приятели. Уговорихме се да се срещнат след час на същото място. Боят щеше да е с мечове. После си тръгнаха с викове и закани. Настигнах боритаркана и се опитах да разбера какво се е случило. Но той само махаше с ръце и повтаряше как ще пререже гърлото на Чака и ще го накълца на парчета. Беше като полудял. Никога не го бях виждал така да си изпуска нервите.
Развълнуван от спомена варнехът стана и закрачи между струпаните вещи.
– Така и не разбрах за какво са се скарали. Придружих Гостун до тях, умолявайки го да размисли, но той не искаше и да чуе. Каза ми да стоя в двора, след което се прибра и скоро виковете му огласиха къщата. После внезапно всичко утихна. Докато го чаках не спрях да мисля как да го разубедя.
– И успя ли?
Военният въздъхна и седна отново на леглото.
– Ще ми се да бях. Гостун може и да беше надменен и затворен, но си вършеше добре работата и ми беше приятел – Самуил махна с ръка. – Не спрях да му говоря през целия път на връщане. Той само кимаше с глава, но така и не ми каза нищо. Ходеше като на сън. Накрая застанах пред вратата на двореца и му заявих, че няма да го пусна да влезе, докато не ми каже какво става. Но той просто ме изблъска встрани.
– И Чака го уби? В честен двубой пред очите на всички?
– Да, уби го! Много бързо при това! Боритарканът изглеждаше така, сякаш не искаше да се защитава. Едва държеше меча. Чака просто го посече. Приличаше повече на екзекуция, отколкото на дуел.
– Но защо Гостун ще се остави да го убият?
Самуил вдигна рамене.
– Казвам това, което видях. Гостун просто се остави Чака да го посече. Не ме питай защо. Наистина не знам.
И двамата се умълчаха. Климент мислеше, какво ли би могло да накара боритаркана да не се защитава. Той минаваше за отличен майстор на меча и поведението му бе странно. Дали след скандала Гостун не бе научил нещо, което бе разколебало решителността му?
– И след това Чака се е самоубил? Как е станало?
Самуил се надигна.
– Най-добре ще е да ти покажа. Къщата, където живееше, е съвсем на близо. Ела!
Влязоха през портата обратно във Вътрешния град и свърнаха по уличката край стената. Бързо стигнаха до каменна къща, с високи прозорци и дебела дървена врата. Отпред се разхождаше войник, който се изпъна при вида на варнеха.
– Реших, че е най-добре да оставя някой да пази. Пълно е с мародери, а Чака бе богат. Не искам нещо да изчезне – обясни Самуил.
Климент кимна и двама влязоха в дома на самоубиеца.
Къщата бе малка, но спретната и подредена с вкус. Стените бяха декорирани с керамични плочки, между които на стойки бяха наредени скъпи оръжия. Няколко гоблена с бойни сцени и дебел вълнен килим покриваха подовете и стените, в ъглите бяха наредени излъскани празни мангали с инкрустирани капаци.
– Добре се е уредил нашият зеритаркан – подсвирна писарят и последва Самуил, който тръгна по тясна вита стълба.
Помещението на горния етаж бе просторно, прашно и претъпкано. Тук нямаше отделни стаи, а всичко бе на едно. Покривът имаше няколко капандури, които осветяваха поставеното под тях широко разхвърляно легло. До него, на резбована дървена масичка стоеше гравирана сребърна чаша за вино и масивен златен свещник. В страни се търкаляше преобърнат стол.
Климент поклати глава.
Бяха попаднали в любовното гнездо на Чака. По стените, закачени на куки и пирони, висяха куртки, панталони и елеци от най-фина кожа. Ризи, наметала, шапки и други дрехи бяха захвърлени на столовете или се подаваха от кутиите, подредени покрай стените. Над тях висяха картини с неприлично съдържание, поставени в богато украсени рамки. Купи, пълни с изсъхнали листа от рози, бяха наредени върху два железни сандъка с по няколко закопчалки в единия от ъглите. Всичко бе скъпо и изискано и говореше зa вкусовете на стопанина.
Писарят мина покрай стените, леко докосвайки с пръсти окачените дрехи. Търсеше нещо, което да му покаже, защо човек като Чака би посегнал на живота си. Разгледа една от скъпите наметки на зеритаркана, опипа подгъвите на поръбените му с пух елеци, огледа чашата за вино, оставена до леглото. След това пребърка джобовете на висящите дрехи, внимателно провери съдържанието на раклите и сандъците, размести завивките, надникна под леглото, но никъде не откри нищо, което да го насочи по някаква следа. Изводът, който можеше да се направи, бе, че Чака е бил богат, обичал е да си угажда и да харчи парите си за скъпи оръжия и дрехи. Нещо, което писарят така или иначе знаеше. Накрая той приклекна до обърнатия стол, вдигна колана от земята и погледна към тавана.
– На него се беше обесил – изпревари въпроса му варнехът и посочи колана в ръката на Климент – когато дойдох висеше точно тук на една от гредите. Вече се беше вкоченил. Едва го свалихме. Беше леко облечен, само по риза и пристегнат кожен панталон.
Климент кимна с глава, гледайки замислено обърнатия стол.
– Какво е станало според теб? – попита накрая той.
– Станало е следното – веднага отговори Самуил, който явно бе премислял дълго въпроса. – След като уби Гостун, Чака се е прибрал. Бил е превъзбуден и е пийнал вино, за да се успокои – военният посочи празната чаша до леглото. – След което е осъзнал какво е направил. Загризала го е съвестта или което е по-вероятно се е уплашил. Напоследък Борис хич не си поплюва, нали? А Чака все пак уби заместника му в Плиска. Няма значение как и защо точно е станало. Щеше да му се наложи да отговаря на много въпроси. И да го направи в подземията на двореца. Той добре знаеше на какво са способни палачите там. Щяха да го мъчат с дни, а може би и със седмици, преди да умре – продължи варнехът. – По тази или по някаква друга причина, Чака е решил, че е по-добре да сложи край на живота си. Може пък и виното да му е замъглило главата. Свалил е един от коланите си, метнал го е на гредата, направил е клуп с катарамата, качил се е на стола, нахлузил си е примката... Така ще да е станало. На другия ден войникът, който идвал да му чисти, го открил да се полюшква под тавана.
Климент кимна с глава.
Разсъжденията на варнеха звучаха логично. Сигурно наистина бе станало точно така. Чака се е върнал в къщи, осъзнал е какво е направил и е решил да сложи край на живота си, за да си спести мъченията. Качил се е на стола...
И все пак нещо не беше на ред.
Познаваше Чака – парвеню и флиртаджия, който обичаше да се хвали, пие и задиря жените. Както бе казал и князът, много по-нормално бе зеритарканът да се метне на коня си и да препусне към лагера да му търси прошка, отколкото да се беси.
Климент се замисли.
Нещо наистина не бе както трябва. Нещо в стаята не бе наред. Имаше някакъв детайл, който не се връзваше с останалите, нещо което бе видял, но не можеше да проумее какво е то.
Раздразнен писарят започна да обикаля помещението, удряйки по дланта си със свития на две колан, на който се бе обесил Чака.
Какво пропускаше?
Защо в стаята цареше бъркотия? Ако човек тръгне да се беси няма ли поне да си оправи леглото? Или това вече е без значение? И как Чака е сложил край на живота си, ако си е свалил колана? Не беше ли казал варнехът, че трупът е бил с пристегнат панталон? Следователно Чака го бе взел от някъде другаде. Писарят отново приближи закачените на стената дрехи и започна да разглежда коланите на самоубиеца един по един. Някои висяха от панталоните на Чака, други бяха закачени за токите си. От къде бе този, на който се бе обесил зеритарканът?
Климент поклати глава и отново се загледа в парчето кожа, което стискаше в ръка. То привлече вниманието му и писарят изруга, усещайки как по гърба му минава ледена тръпка.
– Какво става? – очите на Самуил горяха от възбуда. – Откри ли нещо?
– Виж! – писарят протегна към него ръката си, в която държеше няколко от коланите на Чака.
Боилът замига в сумрака, втренчен в парчетата кожа, след което неразбиращо вдигна очи към писаря.
– Не виждаш ли? – попита Климент, но варнехът само поклати объркано глава.
– Внимателно огледах дрехите му. И коланите също. Чака много се гордееше с фигурата си – бе здрав, строен и красив мъж. С тънък кръст и широки рамена. Всичките му колани – Климент показа един от тези, които бе свалил от куките – всичките му колани, са закопчавани на едно и също място – три дупки преди края. Виждаш ли? Личи си къде токата се е врязвала в кожата и къде е лежал езикът, дупката там е разширена.
Варнехът се наведе напред, огледа това, което му сочеше писарят и кимна.
– Докато този, който си свалил от врата на Чака – Климент вдигна другата си ръка – е закопчаван шест дупки преди края. Ето виж, къде се е отбелязала катарамата. Личи съвсем ясно. Дори и да не сравняваме дупките, ако ги наложим, ясно ще се види, че този, на който е бил обесен Чака е на някой, доста по-дебел!
Военният взе коланите в ръка и започна да гледа ту единия, ту другия, дори ги вдигна срещу светлината. Премери дължината им и кимна, след като установи, че това, което казва писарят, е вярно.
– И какво значи това? – неразбиращо попита Самуил.
– Това значи, че коланът, на който се е обесил Чака, не е бил негов! Бил е на някой друг! Това значи, че Чака не е сложил сам край на живота си. Бил е убит!
Самуил отстъпи крачка назад, пое рязко дъх и закри устата си с ръка. Токата на колана се залюля пред лицето му.
– Точно така! – каза той – Но кой...
Варнехът не успя да продължи. По стълбите се чу тропане и след секунда чигатът Винег нахълта в помещението.
– Господарю! – задъхано извика той. – трябва да дойдете веднага! Имало е нов обир. Ограбили са златарят Хорс!




4


Корсис махна с ръка и си поръча още бира. Беше дошъл в "Глиганската глава" с надеждата да събере сведения за Батой. Разбойникът бе заплашил господаря му, заплашвайки да го убие и на Корсис това не му харесваше.
Младежът се бе заклел да помага и пази Климент. Ако не беше писарят, сега той щеше да е разорен, а баща му да остане неотмъстен. Корсис знаеше колко много дължи на писаря и нямаше намерение да остави враговете му ненаказани. Освен това чувстваше накърнена и собствената си гордост. Бяха го причакали в гората като мишка в капан, бяха го принудили да бяга като страхливец, криейки се под коня си, обстрелван със стрели. Той също имаше сметки за разчистване.
Освен това, събраните сведения за разбойника, можеха да се окажат полезни за разследването. Батой бе казал, че има интереси в града и Климент със сигурност щеше да е любопитен да разбере какви са те.
Кръчмарят донесе нова пълна халба и я остави на мръсната маса. Корсис погледна мътната течност и поклати глава. Мястото определено не бе от изисканите. "Глиганската глава" бе точно това, на което приличаше – долнопробна дупка, в Южната част на града, където се събираше всякаква измет. Съмнителни типове, просяци и пияници, си правеха компания с избягали от гарнизоните войници. Продавачи на реликви и разказвачи на приказки, които криеха ножове в ръкавите си, седяха по ъглите, надигайки чаши. Съмнителни прекупвачи и търговци, въртяха непочтените си сделки, без никой да им обръща внимание.
Облечен в стара кожена ризница, изтъркани ботуши и прокъсано наметало, Корсис се правеше тъкмо на войник, търсещ допълнителна прехрана. Седеше с наведена глава и час по час отпиваше от чашата си, без да изпуска нищо от поглед. Вниманието му бе привлечено от двама души в дъното на помещението.
На масата им се точеше постоянна върволица от хора, кой от кой с по-съмнителен вид. Разменяха се реплики, обвити от сянка предмети сменяха притежателя си, чуваше се звън на пари.
Корсис бързо схвана какво става. Дребни крадци продаваха стоката си преди да бъдат отпратени с кимване на глава. Ако някой знаеше нещо за Батой, това най-вероятно бяха тези двамата.
Помощникът на писаря хвана за ръката минаващия покрай него кръчмар.
– Кана вино за приятелите ми в дъното – посочи към мъжете той.
– Те не са ти приятели! – озъби му се кръчмарят и издърпа ръка си.
– Но скоро ще станат – увери го Корсис и завъртя между пръстите си сребърна монета.
Кръчмарят сви рамена и сграбчи парите.
– После да не кажеш, че не съм те предупредил!
Скоро каната с вино бе поставена на масата на двамата мъже, кръчмарят се наведе над тях, шепнейки и посочи Корсис. След това махна на младежа да се присъедини към малката групичка.
– Какво искаш? – грубо попита единият от мъжете, още преди помощникът на писаря да седне.
– Работа, с която да изкарвам пари за болната си майка – Корсис се наведе през масата и се ухили цинично. Сега можеше по-добре да огледа двамата бандити, каквито не се съмняваше, че са новите му приятели. Единият беше едър и плещест, другият слаб, с хитри и бързи очи. Лицата им бяха груби и обветрени, главите остригани до голо, през веждата на високия минаваше широк червен белег.
"Малкият прибира краденото, другият го пази" – реши помощникът на писаря.
– Като поръчваш пиене на хората по кръчмите едва ли ще натрупаш много – заяде го дребният.
Корсис вдигна рамене.
Търговецът, от който ги взех, едва ли има нещо против. Пък и мисля, че са добре вложени.
– Какво искаш? – попита отново едрият и мушна ръката си под масата – Не ни губи времето, да не пострадаш!
– Ще го кажа ясно – отговори Корсис. – Обичам да залагам и да пия! Не отказвам и женската компания. Животът е кратък и сега е моментът да му се насладя. Заплатата не ми стига. И чигатът ми е много строг. Омръзна ми да обирам закъснели минувачи. Накрая ще ме хванат и ще ми отрежат главата, което честно казано не ме устройва. Искам да се заема с нещо по-голямо, което да си струва риска.
– И защо мислиш, че можем да ти свършим работа?
– Защото се надявам да ме свържете с Батой! – Корсис се отпусна назад, протегна ръка и бавно извади ножа, скрит в ботуша си. Споменаването на името на разбойника криеше опасност. – И ако обичаш, извади си ръката над масата. Каквото и да държиш там, едва ли ще има нужда да го използваш.
Двамата мъже се спогледаха, но едрият вдигна ръцете си и показа, че в тях няма нищо.
– Много високо се целиш! До Батой се стига трудно. Никой не може да каже кога е в града. Освен това той избира хората си, не те него – дребният се ухили и показа ред развалени зъби. – Но може да поръчаш още вино, да потръгне разговорът. Все ще измислим как да решим проблемите ти. Хора сме, трябва да си помагаме.
Корсис се обърна да викне кръчмаря. И сгреши.
Едрият светкавично бръкна под наметалото си, извади от там примка и я метна. Дребният скочи от мястото си, измъкна къс меч и се хвърли напред. С абсолютна точност примката падна на врата на Корсис. Едрият рязко дръпна, но помощникът на писаря се хвърли към него през масата. В същия миг мечът на дребосъка се удари върху облегалката на стола му и я раздроби на парчета.
Корсис се изтърколи през масата, блъсна се в изненадания си противник, който не бе очаквал подобна атака и заби ножа си в сърцето му. Мъжът изхриптя, опита се да хване противника си, но само размаха ръце и се свлече на пода. Младежът не го изчака да падне, а мигновено се завъртя, грабна тежката калаена кана до половината пълна с вино и я разби в слепоочието на дребосъка, който рухна на земята.
Задъхан Корсис грабна меча му и с все още висяща примка на врата се обърна към помещението.
– Ако някой мръдне, ще го убия! Искам да виждам ръцете на всички! Това се отнася особено за теб, кръчмарю! – задавено извика той, наведе се, взе оставената до масата кожена торба и плъзгайки се покрай стената излезе.
Известно време нямаше да се отбива в "Глиганската глава".
* * *
Презвитер Дориян се облегна на рамката на вратата и се загледа към двора. Късното есенно слънце огряваше изсъхналата трева между лехите с билки и зеленчуци, засадени покрай стената на ниската ограда. Свещеникът бе закупил имота евтино – разнебитената стара къща с голям двор около нея. Постройката бе издигната така, че всъщност гърбът ѝ бе част от стената на Външния град. Отначало вложи малкото пари, които имаше, след това му помогнаха и някои от богомолците, пред които проповядваше. Правеше го със страст и вяра, които привличаха към него много от последователите на Христос.
От малък Дориян искаше да стане свещник. Всички в семейството му бяха християни. Презвитерът още помнеше първия път, когато майка му го заведе на служба. Трябваше да се промъкват незабелязано през целия град, да се крият в тъмните сенки на къщите и да внимават за патрулиращи войници. Бащата на сегашния владетел – хан Пресиян, не обичаше християните.
Дориян никога не забрави как влезнаха запъхтени и потни в малката подземна църква и изведнъж ги заслепи ярка светлина, обгърна ги миризма на восък и тамян, а мъж, облечен в черно, подаде ръка да изправи момчето, което се бе спънало в прага. Отначало Дориян се уплаши от свещеника и дългото му изтъркано расо, но всичко се промени след като той заговори.
Никога преди момчето не бе чувало такива думи. Те го удариха право в сърцето, накараха душата му да зазвъни, а ушите му да забучат.
Дориян не помнеше какво точно каза свещеникът. Помнеше само нямото възхищение в очите на тези, които го слушат и изгарящото желание, той да бъде на неговото място. Да говори като него, да носи същия сребърен кръст на гърдите си, а вярата като лъчи да излиза през устата му и да изпълва хората.
Още преди да излязат от малката църква, Дориян твърдо заяви на майка си, че иска да стане свещеник. Знаеше, че това е неговия път. Път, на който посвети цялата си енергия и сила, път, който продължаваше да следва и днес.
Скоро след това майка му и баща му изчезнаха безследно, както мнозина други християни. Дориян остана сирак, но никога не забрави мечтата си. Нямаше какво да яде, нямаше къде да спи, по не се отчайваше. Знаеше, че Господ го пази и води по пътя му.
Презвитерът примижа, отблъсна се от вратата и отново огледа двора. След като купи мястото, го превърна в сиропиталище. Искаше да помага на такива деца какъвто бе и той самият навремето. Знаеше къде да намери сираците, как да ги откъсне от порочните обятия на греха, как да ги нахрани и облече, как да се грижи за тях. След което да ги превърне в част от паството си.
Дориян бе въвел строги порядки в сиропиталището. Питомците му трябваше да спазват вечерен час, да се грижат за градината и животните, по-големите да чиракуват при различни майстори, да учат Евангелието и житията на светците, да се черкуват редовно и да овладеят боя с меч, копие и лък. Презвитерът не спираше да ги учи, че трябва да защитават вярата си и с оръжие в ръка, ако това се наложи. Някои не издържаха на строгия режим и си тръгваха или биваха изгонени. За останалите винаги щеше да се намерят топла храна и легло.
За три години презвитерът поправи покрива на старата къща, децата боядисаха стените с вар, едно от по-големите момчета, което учеше за дърводелец, потегна вратите и прозорците. Къщата стана по-удобна и сигурна.
Но Дориян най-много се гордееше с параклиса си. Макар и малък, той се бе превърнал в притегателна сила, в център на малкия му свят. Презвитерът обичаше да служи и да се моли в него, да събира вярващи, жадни да чуят словото му.
Дориян знаеше, че това е само началото. Някой ден щеше да събори старата къща и на нейно място да издигне голяма черква, в която да служи. Дори бе измислил име – "Свети Архангел Михаил". Главният страж на Божия закон, който с меча си поразява изчадията на Дявола.
Презвитерът впери очи в залязващото слънце и се усмихна. Вече нямаше причина да се бои от мрака.
* * *
Климент отново огледа помещението на оскъдната светлина, хвърляна от малко прозорче с решетка. Дебелите каменни стени бяха покрити с мъх и плесен, тук там между тях се процеждаше вода. По пода се търкаляха пергаменти и разбити катинари, до тях зееха отворени железни сандъци. В единия от ъглите имаше два вградени в стената високи шкафа, чиито обковани с медни пирони врати също се поклащаха отворени.
Облечен с жълти панталони от щавена кожа и скъпа вълнена риза, златарят Хорс обикаляше из трезора, стиснал главата си с ръце. Ограбеният час по час се хвърляше да провери отново празните сандъци и шкафове, сякаш се надяваше, че по някакво чудо те пак ще се напълнят. Зад него, с пребледняло лице крачеше нисък слаб мъж, който се бе представил като Теодор – личен помощник и слуга на златаря. Той безуспешно се опитваше да успокои господаря си, шепнейки в ухото му.
– Разорен съм! Напълно разорен! Какво ще правя сега? Къде ще ида? Къде? – не спираше да повтаря златарят, а гласът му ставаше все по-писклив.
Писарят поклати глава и огледа вратата на помещението. Дебела поне една педя, направена от твърд дъб и подсилена с железни ленти тя не изглеждаше да е насилвана. Пантите бяха на местата си, нямаше никакви следи, че някой е минал през нея с взлом. Писарят се наведе да огледа ключалките, но не забеляза нищо.
– Донесете факли! – провикна се той, което кой знае защо накара златарят да избухне в нови ридания.
Климент погледна подпрелия се на вратата Самуил, след което премести погледа си към оплакващия загубите си златар.
Варнехът го разбра, приближи до Хорс и внимателно, но твърдо го хвана под ръка.
– Ела – каза му Самуил. – Ела да обсъдим спокойно нещата. Може и да намерим някакво разрешение. Донеси вино – поръча той на Теодор, след което поведе препъващия се златар навън от опразнения трезор.
Останал сам, писарят на свой ред започна да обикаля помещението. Провери металната решетка на малкото прозорче, която бе здраво зазидана в камъка. Огледа празните сандъци и шкафове, почуква стените, в търсене на скрит проход или врата.
– Няма да намерите нищо – Теодор се бе върнал, носейки две запалени факли. Едната закрепи на стената, другата подаде на писарят.
Климент приклекна и огледа трите масивни брави на вратата и ключалките им. Не откри скорошни драскотини или нещо друго, което да подсказва, че крадецът ги е насилвал.
За разлика от тях, по катинарите на сандъците и крилата на шкафовете лесно можеха да се забележат следи от работата на крадците.
– Шперц – обяви накрая писарят. – Така са били отворени от някой, който е достатъчно добър, за да го направи. Но как е проникнал в трезора?
Теодор безпомощно повдигна рамена.
– Това е загадка – каза помощникът на Хорс. – Вчера вечерта лично с господаря заключихме вратите и проверихме катинарите на сандъците. Всичко беше наред. А и до помещението не може да се стигне просто така. Трябва да се мине през цялата къща, в коридора пред вратата има пазач. Сутринта чух виковете на господаря и го заварих да обикаля като обезумял между празните сандъци. Сам го видяхте в какво състояние е.
– Тогава как е влезнал крадецът? – повтори писарят и тръгна бавно покрай стената. – Не е насилил вратата, което значи, че може да е имал ключ. Но е трябвало да мине през цялата къща и е щял да бъде забелязан. Ако е бил вътрешен човек – Климент погледна Теодор, който храбро издържа погледа му. – Ако е бил вътрешен човек, би трябвало да има и ключове от катинарите на сандъците и вградените шкафове.
– Не е толкова просто. Господарят държи ключовете на различни връзки и винаги в себе си. Някой може да се е добрал до една от тях, но не и до останалите.
Писарят кимна.
– Какви са другите възможности? Няма тайни проходи или врати. Значи остава прозорчето – Климент се доближи и отново се опита да разклати решетката, която не помръдна. След това опита да провре главата си между решетките. – Невъзможно е човек да се промуши оттук.
– Освен ако не е джудже – опита да се пошегува Теодор, но писарят го изгледа замислено.
– Случвало ли се е нещо необичайно напоследък? Каквото и да е.
– Нищо – отговори златарят. – Освен че боритарканът Гостун изтегли всичките си спестявания. Искаше да купува някакъв имот до града. Беше удар за нас, защото сумата не беше малка, но той ни предупреди на време, така че да можем да се подготвим. Всъщност това не е кой знае колко странно. Такива неща стават непрекъснато. Но понеже питате... – Теодор остави думите му да увиснат във въздуха
– Наскоро е имало и друг обир, нали? – златарят кимна. – Искам да огледам и там.
На излизане се сблъскаха с Пацик. Зачервен и задъхан, дебелият боил бършеше с кърпичка потното си лице.
– Какво е станало тук? Къде е Хорс? Колко е откраднато? – грубо попита той и без да дочака отговор се втурна в къщата.
Подземието, където бе пазил парите си Бадур, първият ограбен златар, по нищо не приличаше на това на колегата му.
До дългия тесен коридор, подсигурен с дървени талпи, се стигаше по вита стълба. Вратата на помещението бе медна, с гравирани лъв и мечка, кръстосали лапи.
– Уж трябваше да държат крадците на далеч, но всъщност не ми помогнаха много – въздъхна златарят и отключи вратата, която се отвори със скърцане.
Висок, слаб и с увиснали мустаци, Бадур изглеждаше сломен от загубата. Докато палеше фенерите по стената, писарят се запита дали той винаги е бил толкова прегърбен или кражбата бе привела плещите му.
– Никой нито чу, нито видя нещо – въздъхна отново Батур и факлата затрепери в ръката му. – Нямаше следи от взлом, ключалките на вратата не бяха насилвани. И въпреки всичко някой се е промъкнал и е отмъкнал всичко – той се подпря на стената, сякаш споменът бе прекалено тежък, за да се задържи на краката си. – Всичко беше изчезнало! Всичко!
– Но как е станало? – Климент се приближи до малкото прозорче в дъното и разклати здравата решетка, която не помръдна.
– Не знам – отговори Батур и гласът му премина в шепот. – Мисля, мисля, мисля.... но не мога да намеря отговор. Все едно става дума за призрак!
– Призраците не отварят сандъци и не крадат злато! Още по-малко това на княза – делово отбеляза писарят. – Бил е човек и аз имам намерение да го заловя!
Останалата част от деня на Климент бе запълнена с много работа. Писарят се върна в двореца, намери Драгомир и поиска да получи списък с всички златари в града. След това, съпровождан от двама стражи, обиколи всички един по един.
Показвайки пръстена на княза, Климент огледа трезорите им. Търсеше помещения с малки прозорчета. Намери три такива и предупреди собствениците им, че трябва да бъдат особено внимателни. Златарите и без това уплашени от двата обира, мрачно кимаха с глави, обещавайки да вземат допълнителни мерки за безопасност.
След като провери всички по списъка, Климент отново отиде в двореца. Отне му известно време, но накрая намери Мим – един от царските шутове. Освен с пиперливия си език и шеги, той бе известен и с ниския си ръст и гъвкаво тяло, което можеше да се извива като ластик. Дали Мим бе достатъчно гъвкав, за да се провре през някои от прозорците?
Писарят дълго прилъгва устатото джудже преди да го накара да говори. Дребосъкът обаче го разочарова. Шутът бе категоричен, че в града няма други джуджета освен него.
– Повярвай ми – каза Мим докато жонглираше с няколко ябълки. – Знам всичко за малките хора. Ние се подкрепяме и търсим защита един от друг. Ако някой от нашите се беше появил, със сигурност щях да разбера. В момента в Плиска няма друг като мен. Затова Борис ме държи. Понеже съм уникален, умен и красив. За разлика от грозни дългучи като теб! А сега ме остави. Гладен съм и отивам да ям – джуджето се изплези и се запъти към кухнята, викайки да направят път на княза, който внезапно се е завърнал.
Климент погледа отдалечаващия се дребосък и поклати глава. Дали пък самият Мим не бе решил, че е време да забогатее?
Оставаше му още едно последно посещение. Борис искаше да открие кой е убил свещеника Агоп и тази задача не можеше да чака. Трябваше да поговори с някой за него и писарят реши, че най-добра работа ще му свърши фаворитът на Борис – Александър.
Както и предполагаше, намери свещеника на строежа на базиликата. Макар да бе запознат с основните планове, Климент не си бе давал ясна сметка колко грандиозен всъщност е замисълът. Мястото, където преди се бе издигал храмът на Тангра, бе почистено и разширено, няколко дълбоки изкопа сочеха къде ще са основите на катедралата, резиденцията на епископа и манастира. Около тях като мравки пъплеха калфи с кожени престилки, майстори и инженери със свитъци и кутии с инструменти в ръце. Стотици работници, повечето само с дълги ленени ризи, влачеха каменни блокове или кошници с пръст. Над изкопите се издигаха огромни дървени кранове, чиито макари скърцаха пронизително, докато се въртяха в различни посоки.
Най-изумяващо обаче бе друго.
Независимо дали копаеха, чукаха или ковяха, строителите пееха църковни химни, а между тях шетаха свещеници, които кадяха и освещаваха градежа. В средата се издигаше временен олтар, с висок резбован кръст, пред който горяха запалени свещи. А над всеобщата глъч, като Йерихонова тръба, се извисяваше могъщият глас на Александър.
Подпирайки се на висок дървен жезъл, следван от помощника си, отец Стефан, той не спираше да обикаля и да дава разпореждания.
– Къде е Малала?! – викаше свещеникът на няколко покрити с кал работници – Каза, че ще дойде сутринта, а още го няма! Сигурно пак се е напил! Идете го събудете и му кажете да идва веднага! Имам срокове за гонене!
Без да дочака отговор, следван от подтичващия Стефан, Александър продължи обиколката си около изкопите, ругаейки изчезналия Малала.
– Всичко наред ли е? Мога ли да помогна с нещо? – попита писарят и подаде ръка за поздрав.
– С нищо! Освен ако не намериш начин да спреш виното на оня византийски пияница! – Александър дишаше тежко, въздухът излизаше със свистене от гърдите му. – Князът иска всичко да е готово до края на годината. Ще отговарям пред него, ако строежът се проточи.
– Работата напредва бързо. Не очаквах да сте свършили толкова много – успокои го Климент. – Сигурен съм, че Борис ще бъде доволен.
– Така е – Александър изпъна рамене. – Нещата вървят добре, но трябва непрекъснат контрол! Ела, ще ти покажа.
Свещеникът хвана писаря под ръка и го поведе около изкопите.
– Базиликата ще бъде едно от новите чудеса на света! – каза той. Красива, висока и бяла, в прослава на нашия Бог – Исуса Христа – свещеникът се прекръсти. – Това са основите – Александър сочеше с жезъла си като показалка. – Ще е широка трийсет и дълга сто метра.
Климент подсвирна.

– Само "Света София" в Константинопол е по-голяма. Но и нея можем да надминем заедно с целия комплекс. Там ще са трите кораба на наоса
[11]
, които ще са разделени с колони. В дъното в абсидата ще е олтарът, до него ще има две помещения. Едно за владетеля, друго за свещениците – продължи с обясненията си Александър. – На северната и Южната страна ще има портици. Още не сме постигнали съгласие как точно да изградим стените. Но най-вероятно ще редуваме тухли и мрамор. Зависи какво показват изчисленията. Внимавайте, идиоти! – внезапно се развика свещеникът и хукна към група работници, опитващи се да избутат затънала в калта каруца – Спрете веднага! Да не искате да изпотрошите всичко! Свалете товара и го занесете под онзи навес. – нареди Александър и сам подхвана широката блестяща част във вид на озъбен рис. – Това са част от водоливниците. – обясни той на писаря. – Никъде в света няма такива. Направени са от керамични части, които ще блестят на слънцето като истински звезди. Не искам да пострадат.

– Това за стената ли е? – писарят посочи няколко грамади от масивни камъни, струпани около строежа.
– Да – отговори свещеникът. – Комплексът ще има собствена крепостна стена, която да го пази, като тази на двореца. Но това е най-малкото. Виж – там ще е главният вход. Вярващите ще влизат през него под радостния звън на камбаните и ще попадат в атриума – голям, просторен и опасан с мраморни колони. В дъното ще е манастирската част. Там е предвиден голям скрипториум, където ще трябва да се преписват свещените текстове и книги. Зад него ще е дворецът на епископа. Александър махна с ръка – Това, което виждаш, е само началото! Работата тепърва предстои.
– Ами тези какво правят? – заинтригуван като малко дете, писарят посочи няколко свещеници, които пеейки, разтоварваха от широка дървена каруца красиво изпечени червени тухли.

– Ела! – Александър дръпна за ръка писаря и го поведе към групата. – Виждаш ли това? – отецът взе една от тухлите и я показа от вътрешната страна. Тя се оказа цялата изпъстрена с букви. – Всяка тухла, от която ще се гради църквата ни, е надписана със свещени текстове. Какво пише тук? – приведе се напред Александър и присви очи, за да вижда по-добре. – А, да.

"Благодаря на моя Бог винаги за вас заради даруваната вам в Христа Иисуса Божия благодат. Защото чрез Него се обогатихте с всичко, с всяко слово и всяко познание. "

Част от първото послание на апостол Павел до коринтяните.

– И всяка тухла е надписана? – не можеше да повярва Климент.
– Всяка! – гордо отговори Александър. – Докато ги разтоварват братята ми проверяват да не би да има грешки и ги освещават. Базиликата ни ще бъде издигната не само от камъни, хоросан и пясък, но и от Божиите слова. В буквалния смисъл!
Климент кимна замислено. Досега не си бе давал ясна сметка колко грандиозни са плановете на княза. И колко необратими. Градежът щеше да се превърне в символ на новата вяра. И след като бъдеше построена, нищо нямаше да може да помести нея и новия Бог от местата им.
– Но ти едва ли си дошъл, за да обсъждаме строежа. Борис ми праща достатъчно надзорници – гласът на Александър откъсна писаря от мислите му. – С какво мога да ти бъда полезен?
– Наистина сте свършили добра работа – отбеляза Климент. – Но искам да те питам за друго. Отец Агоп е бил убит!
Свещеникът подскочи като ужилен.
– Какво общо имам аз с това? Или може би обвиняваш мен, защото... – Александър спря по средата на изречението.
– Защото какво? – подкани го писарят.
– Всички знаеха, че не обичах Агоп – веднага отговори свещеникът. – Прекалено много парадираше с богатствата си и ламтеше за злато и власт. Не одобрявах това и съм му го казвал. Няколко пъти публично. Той веднъж се осмели да ми отговори и се скарахме. Грозна работа! – Александър махна с ръка. – Не можех да понасям да го гледам окичен като сврака. Това ли е работата на духовника? Нищо чудно да са го убили, за да го ограбят! Може някои да се е поблазнил за всичките му кръстове, гривни и пръстени!
– Как е бил убит?
Александър облиза устни.
– Намерили са го надупчен със стрели в уличка не далеч от дома му. Връщал се от вечерята, която даде Гостун. Предполагам знаеш какво се случи там?
Климент кимна.
– Всичко е от дявола! Казах им го още тогава! Казвам го и сега! Дяволът ни е пратил тази жена, да сее смърт и раздори – свещеникът се прекръсти. – Всичко почна след нейната поява. Първо Гостун и Чака, след това и Агоп!
– Защо са го убили?
– Казах ти вече – не знам! Не исках да имам нищо общо с него докато беше жив, не искам да имам нищо общо с него и след смъртта му! А сега ако обичаш ме извини, но имам работа! – Александър се завъртя на пети и хукна към най-близкия изкоп, отново викайки, че иска веднага да види Малала.
– Какво става тук в действителност? И кой по дяволите е този Малала? – писарят започваше да губи търпение.
Сключил ръце пред себе си, отец Стефан го гледаше добродушно с големите си кафяви очи.
– Малала е византийски инженер. Избяга преди време от Константинопол и нашият владетел князът с радост го приюти. Много е добър! По-голямата част от проекта, най-вече изчисленията на базиликата и целия комплекс са негово дело. Невероятен математик и художник е. Но обича да си пийва, което дразни негово преподобие.
Климент кимна.
– Ами Агоп?
– Никой в Плиска не обичаше Агоп. Беше алчен, груб и надменен – бързо отговори Стефан. – Заради такива като него на свещениците им излиза лошо име. Но имаше влиятелни покровители. Дойде от Филипополис. Носеше се слух, че е трябвало да бяга от града.
– Защо?
Свещеникът вдигна рамена.
– Не знам. А и не ме интересува! Но трябва да се е забъркал в нещо наистина неприятно. Такива като него не обичат да се местят и искат да са близо до богатите си приятели.
– Знаеш ли нещо за смъртта на Гостун и Чака?
Стефан въздъхна, загледа се над изкопите, след което оправи гънките на расото си преди да отговори.
– Не. Но отец Александър е прав. Всичко започна след появата на момичето и дяволския му товар. А сега ме извини, но трябва да вървя – Стефан се поклони и си тръгна.
Климент замислено се загледа в гърба на отдалечаващия се свещеник. Имаше чувството, че духовниците не му казват всичко, което знаят. Сред тях също течеше борба за надмощие, която бе безмилостна. Дали съперничеството им за това кой да застане на чело на Българската църква не бе взело първата си жертва?
Не трябваше да забравя и за византийците. Епископ Йоан бе всичко друго, но не и блага душа. Имаше ли Константинопол нещо общо със случващото се?
Писарят въздъхна. Предстоеше му много работа.




5


Александър бе казал истината – никой не знаеше нищо за смъртта на Агоп.
Воден от чигата Симеон, в чийто район бе станало престъплението, Климент огледа мястото, където бе убит свещеникът – малка тясна уличка, не далеч от дома му. Разпита живеещите наоколо, повечето от които работници и калфи, живеещи по трима – четирима в стая, за да пестят от наема, но не научи нищо.
– Сигурно са били пияни! Стига да имат пари, се влачат по пивниците, бият се и крещят. След което се връщат в дупките си, където падат в мъртвешки сън – Симеон се изплю презрително на земята. – Дори и да са чули нещо, няма да кажат. Винаги рискуват да натопят някой от своите.
Агоп бил намерен от минаващ патрул късно през нощта. Лежал с вперени в небето очи, от тялото му стърчали няколко стрели. Големият му златен кръст и други скъпоценности не били докоснати.
Писарят поиска да види трупа, който още не беше погребан. Вече бе свикнал с гледката на мъртъвци, но се развълнува, когато застана пред тялото на убития свещеник. Покрит с парче плат, Агоп изглеждаше здрав и жилав мъж, чийто живот някой внезапно бе прекършил.
Климент преброи рани от четири стрели. В рамото, ръката, корема и сърцето. Последните две се бяха оказали фатални. Но дори и без тях, свещеникът щеше да умре от загуба на кръв.
До трупа на Агоп, в плитка дървена купа бяха поставени бижутата му – кръст, огърлици и гривни от злато и сребро. Който и да го бе убил, не го бе направил, за да го ограби. Четирите рани показваха и друго – нападателят не боравеше добре с лъка.
Писарят поиска да му покажат и отрязаната глава, донесена от непознатото момиче. Внимателно огледа лицето, покрито със съсухрена жълта кожа, раните по него, златната обица на здравото ухо. Гледката не беше приятна, но което бе по-лошото, не намери нищо, което да му подскаже чия е главата и какво общо има с цялата история. Накрая писарят нареди да я погребат заедно с тялото на свещеника.
Съпровождан от Симеон, Климент обиколи и разпита покровителите на Агоп – боили, багаини и заможни търговци. Повечето от тях бяха използвали свещеника като щит, зад който да се крият, докато се ориентират в новата религия. Бяха плащали добре за това и нямаха мотив да убиват отеца. Все пак обиколката не бе напразна. Климент научи две неща. Че Агоп е бил много богат и че е имал слуга на име Николай.
– Не знаехме това! – стреснато започна да се оправдава Симеон. – След убийството претърсихме дома на свещеника, но не намерихме нищо ценно – няколко книги и дрехи. Вярно, беше разбъркано, но предположих, че Агоп просто не е държал на реда. Не сме и подозирали, че има слуга – чигатът притеснено облиза устните си.
Климент завъртя глава, опитвайки се да уталожи връхлетелия го гняв. Спомни си какво казваше любимият му учителя по философия и логика, Лъв Математик докато се разхождаше с него и останалите си възпитаници под сводовете на Магнаурската школа. "Причината за гнева е високомерието" – повтаряше той. И какво още? А да: "Там където не можем да намерим логични доводи, най-лесно е да ги заменим с викове!"
Писарят въздъхна. Нямаше нужда да упреква Симеон. Чигатът просто не бе съобразил колко важна е смъртта на Агоп и не бе положил допълнителни усилия да разбере нещо повече. Не за първи път убиваха духовници в Плиска.
Свещеникът бе живял в "Божия агнец", една от новите страноприемници, която бързо ставаше популярна. Стаите ѝ бяха просторни и чисти, по стените висяха кръстове и иконостаси. Централната колона в общото помещение бе превърната в огромно разпятие, под което гореше кандило. Святата обстановка харесваше на някои от по-набожните посетители, което не им пречеше да надигат чашите вино и да щипят слугините.
Агоп бе държал две свързани стаи на последния етаж – най-хубавите, за които винаги плащал щедро и редовно.
– В едната се настани той, в другата слугата му – обясни съдържателят, докато нервно триеше ръцете в престилката си. – В нощта на убийството, Николай се върна късно. Чух го, защото се качи с трополене по стълбите. От стаята се понесоха необичайни шумове. Отидох да проверя какво става и го срещнах да слиза, нарамил кожени дисаги. Каза ми, че заедно с господаря му заминават за известно време. От тогава не съм го виждал. На другият ден научих, че Агоп е мъртъв. Жалко – съдържателят поклати глава. Беше тих, плащаше добре и не създаваше проблеми. После дойдоха войниците. Наплашиха клиентите, заплашваха ме, че съм виновен за смъртта на отеца, пиха и ядоха на вересия. Опитах се да им кажа какво знам, но никой не ми обърна внимание. Забраниха ми да пускам нови наематели в стаите, което ми носи загуби. Кой ще ми плати за това, господарю?
– Той! – Климент посочи Симеон, който побърза да развърже кесията си.
Стаите, в които бе живял Агоп, тънеха в мрак. Личеше си, че са били претърсвани. По земята се търкаляха панталони и обувки, капаците на раклите зееха отворени, от шкафовете висяха раса и ризи. Миришеше на тамян, свещи и прокиснало вино. Въздухът бе застоял и прашен.
Климент отвори капаците на прозорците, пое дълбоко дъх и започна внимателно да претърсва жилището на свещеника.
Не намери нищо, което да му е от полза, освен няколко преписа на проповеди. Под всеки от тях следваше списък с инициали и дати, срещу които бяха нанесени различни суми. Писарят разпозна имената на някои от боилите, с които бе говорил норано през деня. Очевидно Агоп си бе водил точен списък колко, от кого и кога е получил. Писарят поклати глава и прибра преписите в кесията си. Макар да не хранеше особени надежди, по-късно щеше да разгледа по-подробно списъците. Може би от тях щеше да изскочи нещо.
Не откри и помен от съкровищата на свещеника. Ако Агоп бе притежавал скъпоценности и пари, те бяха изчезнали.
Картината като че ли започваше да се изяснява. По всичко изглеждаше, че слугата Николай е убил господаря си, след което го е ограбил и избягал. Това обясняваше защо накитите на свещеника не са били откраднати. Убиецът е знаел, че го чака много по-богата плячка и не е искал да рискува да го заловят докато обира трупа. Ако Николай бе престъпникът, многото рани също изглеждаха логични – едва ли слугата боравеше добре с оръжието.
Климент огледа още веднъж помещенията. Нямаше какво повече да прави тук. Нареди на доволния съдържател да прибере имуществото на убития и да го изпрати в двореца, а Симеон изпрати да организира издирването на Николай. Прислужникът сигурно отдавна бе напуснал града, но нищо не пречеше да се опитат да го намерят.
Ако Николай беше виновен, случаят щеше да се окаже банален обир, в който нямаше замесена нито политика, нито религия.
Князът щеше да бъде доволен.
Климент – още повече.
Слънцето бързо залязваше и писарят реши, че е свършил достатъчно работа. Крайно време бе да се прибере, да хапне и да си почине. Какво ли правеше Корсис? Сигурно се чудеше къде се губи господарят му.
Климент ускори крачка. По ъглите на къщите, поставени в железни скоби, припукваха факли, на площадите в плитки мангали горяха огньове. Фокусници и жонгльори се опитваха да привлекат вниманието на минувачите, продавачи на вода се надвикваха с търговци на амулети и реликви, проститутки си търсеха клиенти, подвиквайки мръсотии на минувачите.
На един от ъглите разказвач на приказки бе събрал тълпа около себе си. Докато минаваше покрай него, писарят чу част от историята за магьосника Балан, когото никой не можел да залови. Дори когато владетелят пратил след него всичките си войници, вълшебникът побягнал сред стадо овце и изчезнал.
"И когато войниците наближили стадото, овцете вдигнали главите си към тях и всички били с лицето на Балан. И преследвачите му толкова се уплашили, че побягнали все едно под петите им е запален огън" – триумфално завърши историята си разказвачът.
Близо до пазаря писарят мерна "Неуморните" увлечени в играта си, но не им се обади. Някой друг ден щеше да навести новите си приятели. Четирима войници водеха мъж, заловен да краде, който крещеше, че е невинен, а намерените в джобовете му кесии са негови. Страноприемниците бяха пълни с хора, от прозорците им се носеха песни, викове и смях. Жителите на столицата бързаха да пропият това, което бяха изработили през деня.
Климент стисна с едната ръка кесията си, с другата камата под наметката и свърна в страничните улички. Искаше да е по-далеч от тълпата, изпълнила града.
Минувачите намаляха, също и факлите по ъглите. Скоро всичко потъна в мрак, единствената светлина идваше от прозорците на къщите покрай които минаваше. Някъде излая куче, някой го изруга, от другата страна му отвърна веселяшка песен. Пътят бе по-пряк, но и по-опасен. Тук рядко се мяркаха войници и ако му се случеше нещо, щеше да трябва да разчита само на себе си.
Едър просяк внезапно изскочи на пътя му и стиснал заплашително дебела тояга, се насочи към писаря, искайки милостиня. Климент отметна наметалото си, извади камата си и я размаха срещу него, но просякът не се уплаши. Вместо да отстъпи той замахна към главата на писаря. Климент се наведе да избегне удара и това му спаси живота. Над главата му профуча стрела, която се заби дълбоко в гърдите на нападателя му. Просякът падна по гръб, от устата му потече кръв, пръстите му се свиха в гърч.
Без да се оглежда, все още стиснал ножа си в ръка, писарят прескочи трупа и се втурна напред в мрака. Зад него прелетя друга стрела, която се удари в близкия каменен зид и с дрънчене падна на земята. Гледайки в краката си, за да не стъпи в някоя дупка, Климент се понесе из кривите улички. Чу свистенето на още няколко стрели, но те минаха далеч от него. Дали бързият му бяг, тъмнината или изненадата на стрелеца, че е пропуснал мишената си, му спасиха живота?
Най-накрая стигна до една от страничните врати на Вътрешния град, прелетя през нея и бързо я затръшна зад гърба си. Сърцето му биеше лудо, по гърба му се стичаше пот. Защо ли му трябваше да минава на пряко?
Бършейки мокрото си чело, вслушвайки се във всеки звук, който идваше зад стената Климент остана облегнат на вратата докато дишането му не се успокои и не се убеди, че повече нищо не го заплашва. Накрая, оглеждайки се на всяка крачка, бавно пое към собствения си дом.
Корсис спеше и хъркането му огласяше къщата. На масата бяха оставени паница с месо в сос и парче хляб, покрити с тънка ленена кърпа. До тях имаше и кана с вино.
Въпреки приготвената храна, писарят се почувства разочарован. Беше се надявал да обсъди с Корсис случилото се през деня и да му разкаже за нападението. Говоренето му помагаше да формулира мислите си по-ясно, а и младежът задаваше въпроси, които насочваха разсъжденията му в нова посока.
Климент въздъхна и седна пред масата. Храната му се стори безвкусна и изстинала, виното кисело, помещението студено. Наметна се с един от елеците си, изяде месото, отопи соса с хляба и изпи виното. След което се съблече и безшумно се мушна в студеното легло, зави се до брадата и се загледа в тавана. Чувстваше се самотен, тъжен и уморен. Какво ли правеше Ирина? Византийката му бе обещала да се върне, но дали още го помнеше? Дали бе разбрала, че е открил убиеца на баща ѝ?
Нападението го бе разтърсило повече от колкото предполагаше. Следващия път можеше и да не извади късмет. И тогава щеше да лежи в някоя тъмна уличка, а кръвта му да изтича върху камъните като на убития просяк. Щяха да го намерят, както бяха намерили Агоп, а Борис да натовари някой друг да разследва смъртта му. Чудно, кой ли щеше да е това? Дали Еспор? Или Самуил?
Климент скочи и се загърна с одеялото. Колкото и да бе изморен, не можеше да заспи.
Върна се обратно в кухнята и си наля нова чаша вино от бъчонката в ъгъла. Какво бе казал Александър?
Че всичко е започнало след появата на момичето с жълтата кутия. Тя може и да не беше пратена от дявола, но със сигурност се бе превърнала в катализатор на последвалите събития.
Щеше да започне от нея и да кара поред. Да разбере защо са се скарали Гостун и Чака. Защо боритарканът се е оставил да го убият. Кой е обесил заместника му. Останалото щеше да се нареди от само себе си.
Изпълнен с решителност, писарят допи виното си и остави чашата на масата. След това се върна в кревата, зави се през глава и веднага заспа.
* * *
Батой придърпа още по-високо яката на дългата си плъстена куртка и се огледа. Улиците бяха тъмни и пусти, но разбойникът не искаше да рискува. За главата му бе обявена награда и той много внимаваше, когато се промъква в града. Нямаше как да го избегне. Ако искаше да поддържа добра връзка между хората си в Плиска и извън нея, подобни пътешествия бяха задължителни.
Беше взел предохранителни мерки и дори и да се натъкнеше на патрул, нямаше от какво да се притеснява. Ако все пак войниците излезеха неразбрани или прекалено съобразителни, бе скрил под дрехата си къс меч и кама. Не се съмняваше, че ще успее да се справи с всяка ситуация.
Разбойникът се намръщи и намести кожената маска на лицето си. Не бе очаквал в кервана, който причака сутринта, да налети на писаря на княза и помощника му. Двамата добре го изиграха!
Батой ядно цъкна с език и стисна дръжката на меча. Може би все пак не трябваше да оставя Климент да се измъква жив. Беше чувал на какво е способен писарят и не му се искаше да му диша във врата. Може би трябваше да го убие, скрит между дърветата и да рискува да понесе последствията от това!
Разбойникът въздъхна. Знаеше, че няма как да го направи. В това отношение Климент бе прав. да го убие значеше сам да си подпише смъртната присъда.
Борис нямаше да прости подобно нещо. А и без това имаше достатъчно други проблеми. Бе се забъркал в неща, които можеше да се окаже, че не са лъжица за неговата уста. Особено след като идиотът Гостун се бе оставил да го убие собственият му заместник. Трябваше да внимава. Много да внимава. Залогът бе огроменживотът му. И власт! Много власт, пари и слава!
Батой премигна. Не трябваше да се самозабравя. Гостун бе мъртъв и нещата се бяха променили. Планът се обърка, но той винаги имаше поне още един в резерва.
И въпреки всичко с удоволствие би пуснал стрела в сърцето на писаря. Мразеше протежето на Борис и знаеше, че рано или късно ще подгони и него. Помощникът му вече бе разпитвал и бе убил двама от прекупвачите, с които въртеше част от сделките си. Въпрос на време бе да надушат следата му.
Батой изцъка отново с език и прокле Гостун. Трябваше да побърза и да използва отсрочката, която има.
"Нищо – помисли си разбойникът. – Плиска е несигурен град, по улиците на който на всеки може да се случи злополука. Едно бързо мушкане с ножа и писарят няма да го има, а проблемът ще бъде разрешен!"
* * *
Чигатът Винех обичаше да стои в кулата на затвора на крепостта. Малка, кръгла и добре подредена, с тежка дъбова врата, обкована с метални листове и железни пирони, с тесни бойници и висок таван, тя му даваше чувство на сигурност.
Винех бе непрекъснато нащрек. Бе се издигнал високо за син на дърводелец. Чигатът знаеше, че мнозина му завиждат и само чакат да сбърка, за да му забият нож в гърба.
Чигатът се прояви в походите на Борис и макар те да завършиха безславно, доказа, че е човек, на който може да се разчита. При нападението в Моравия именно той бе този, който защити шатрата на княза в решителния момент. Предвождайки малък отряд стрелци, Винех се появи точно навреме, за да окаже помощ на оредяващата охрана на владетеля и да му помогне да се измъкне невредим от бойното поле. Още там, след края на битката, Борис го произведе в чигат и го зачисли към гарнизона на Плиска.
Винех се доказа достоен за благоволението, което получи. Вършеше съвестно работата си, никога не се оплакваше и започна бързо да напредва. В страховитата нощ на бунта на Иратаис и останалите боили срещу покръстването, чигатът бе един от тези, които вървяха след княза при рискованото му излизане от крепостта. Тогава Винех заложи на карта живота си, но се оказа, че това не е било напразно. Преди да замине да преследва враговете си, Борис го направи заместник на варнеха Самуил и главен отговорник за сигурността във Вътрешния град. Пред Винех се откри нова чудесна възможност. А и варнехът вече не беше първа младост. Но бързият му възход не остана незабелязан. Мнозина от боилите бяха недоволни, че той напредва за сметка на синовете им, които според тях трябваше да се издигат по право.
"Е, сега поне Борис разчисти повечето от тях!" – злорадо си помисли Винех и стисна дръжката на меча си. – "А тези, с които не успее да се справи той, ще се заема аз!"
Чигатът пое с пълни гърди свежия пролетен въздух и се загледа през прозореца. В далечината се виждаше насипът на Външния град, дървената ограда и кулите от двете страни на вратата. Трябваше да отиде да провери какво става там. Войниците имаха навика да се отпускат и да стават немарливи, ако не ги инспектира редовно. Но точно сега не му се ходеше на проверки. Главата му бе пълна с мрачни мисли, в душата му бе неспокойно. Струваше му се, че по ъглите дебнат сенки, които само чакат да им обърне гръб, зa да се нахвърлят върху него с дългите си криви пръсти.
Защо веселият и надменен Чака, се бе обесил? Как приятелят му, мислещ само за вино, жени и бижута, бе посегнал на живота си?
Винех не можеше да разбере това. Нещо се бе случило. Нещо, което може би заплашваше и него.
Чигатът почувства как страхът го изпълва, раменете му се разтрепериха. Имаше много неща, от които да се бои. И смъртта бе само едно от тях. Опита се да се овладее, хвана се с една ръка за масата и огледа стаята. Тук поне бе в безопасност. Нямаше от какво да се страхува.
В същия момент от коридора се разнесоха викове. Някой се караше с войниците му, стъпките и гласовете приближаваха.
Винех се изправи и се опита да се овладее. Не можеше да си позволява подобни размеквания. Трябваше да се стегне и да види какъв е този шум. Затворът във Вътрешния град не беше за обикновени престъпници. Тук заключваха провинили се багаини, боили или военни, които чакаха милостта на хана.
"Князът! Князът!" – поправи се веднага на ум Винех. Не можеше да свикне с новата титла на Борис. А трябваше, ако искаше да продължи да се ползва с благоволението му.
В затвора за големци, посетителите също бяха важни хора, с които трябваше да се внимава. Както и със самите затворници. Винех вече бе ставал свидетел на това, как тези, които лежат в килиите, излизат на свобода и затварят в тях пратилите ги там.
Чигатът опъна кожената си куртка, изпъчи рамене и с широк замах отвори вратата на кулата. От предишния му страх не бе останал и помен.
– Аз съм пратеник на княза! Мога да влизам и излизам където пожелая! Или искате да ви арестувам и да ви натикам в собствените ви килии?! – Винех разпозна гласът на Климент.
Чигатът харесваше писаря. Харесваше бързия му ум, логичността на въпросите му, неподкупността му и разбира се възможността покрай него да се издигнеш бързо нагоре. Самият писар бе пример за това, как човек, стига да притежава необходимите качества и знае как да ги използва, може да стигне до подножието на самия трон.
– Винех! Ти ли командваш тук?! – Климент наистина се бе ядосал. Лицето му бе зачервено, ръката му с пръстена на владетеля още бе вдигната във въздуха. Близо до него, опитвайки се да изблъска напиращите да ги спрат войници, стоеше помощникът му Корсис. Винех го изгледа внимателно. Знаеше, че с него шега не бива.
– Кажи на хората си кой съм, защото явно не признават дори пръстена на княза! – провикна се отново Климент.
Трима едри войници, облечени с нови ризници, кожени ботуши и мечове бяха заобиколили писаря и помощника му. Единият носеше дебела верижка със златен кръст, която се полюшваше на гърдите му, другият стискаше кинжал със сребърна дръжка, под шлема на третия се подаваше везана ленена кърпа. И тримата се хилеха безцеремонно на Климент, без да се впечатляват особено от пръстена, който показва.
Чигатът наруга подчинените си и ги отпрати. След което предложи по чаша вино като извинение.
– Нямам време за приказки! – отсече ядно писарят. – Тук съм, за да видя непознатото момиче по заповед на княза! Имам достатъчно работа за вършене, за да ми пречат собствените ни войници.
– Прав си! Подобно поведение е недопустимо – Винех завъртя очи. – Ако искаш още днес ще ги накажа. Ще ги изпратя да патрулират по оградата на Външния град или да почистват стари оръжия. Но трябва да ги разбереш. Много внимаваме с посетителите тук. В килиите лежат важни личности и сигурността им е на първо място.
– Постъпи както искаш. Те са твои подчинени, не мои – писарят махна с ръка. – Сега просто ми покажи момичето.

– Ела – чигатът тръгна по един от страничните коридори. – Дано успееш да изкопчиш нещо от Аврора
[12]
. Мъчим се с това момиче повече от седмица, но никой не разбира какво говори. Пълна дивачка!

– Как тогава си разбрал, че се казва Аврора?! – сряза го Климент.
– Не съм разбрал! Така я кръсти един от войниците. По цял ден виси на прозореца и гледа слънцето. Чака изгрева с нетърпение. Но по-добре ела, сам ще се убедиш.
Чигатът ги поведе по един от коридорите. Проходът тънеше в мрак, осветяван единствено от малките бойници покрай които минаваха. От тавана висяха паяжини, миришеше на мухъл и нечистотии, от камъните лъхаше студ. Макар и за важни особи, затворът в крепостта на Вътрешния град не бе приятно място.
Килията, в която бе настанена непознатата, бе малка, влажна и тъмна. В единия ъгъл имаше дървен нар с нахвърляна върху него слама. Под малко решетъчно прозорче стояха паянтова маса и стол. На една от стените висяха тежки ръждясали халки.
В ъгъла на леглото, обгърнало коленете си с ръце, седеше момиче или по-скоро млада жена. Краката ѝ бяха боси и мръсни, ръцете с почернели нокти, сплъстената ѝ коса тежко падаше на мазни кичури около главата. Дрехите на Аврора бяха раздърпани и захабени, по лицето ѝ още личаха стари следи от синини и рани. Момичето се сви още повече при отварянето на вратата, гледайки подозрително новодошлите. Мръсно, босо и раздърпано, свито върху леглото в каменния ъгъл на килията, то приличаше на малко птиче в клетка, тъгуващо за синьото небе.
Следвайки порива си, писарят се наведе напред и хвана ръцете на непознатата.
– Не се бой – каза той. – Няма да ти сторя нищо лошо.

Изведнъж му се прииска да сграбчи момичето в прегръдките си и да го увери, че не я заплашва нищо, че всичко ще бъде наред, а той ще я пази. Безпомощна и объркана, Аврора му напомняше за самия него, преди толкова много време. Тогава, след пожара, изпелил дома му и погубил родителите му, един друг човек се бе навел над малкия Климент, бе стиснал ръцете му и бе обещал да го пази. После го бе отвел. За негов късмет, това бе Борис, синът на тогавашния хан Пресиян. По настояване на престолонаследника, Климент бе настанен да живее в кухните на двореца и да играе с децата на боилите и самия Борис. Скоро се разбра, че момчето не се интересува от битки, мечове и коне, като останалите си връстници, но за сметка на това се справя с лекота с всички сметки и обича да чете. Дори списъците с покупки, които се носеха в складовете на кухните. Климент се научи да чете и да пише, първо на гръцки, след това и на латински, можеше да запаметява дълги текстове и да ги възпроизвежда без грешка. Любимото му занимание бе да стои в краката на престолонаследника, докато той и останалите момчета се потяха на уроците по математика, логика и реторика и да попива всяка дума. Цял един нов свят се разкри пред очите на малкия сирак. Свят, който му се виждаше много по-интересен от надбягването на арената и дуелите с тренировъчни мечове. За битките можеше да се научи много повече от свитъците, отколкото в прашния двор на двореца. За съжаление свитъците бяха малко. И Климент бе принуден да следва по петите гръцките учители на престолонаследника, молейки ги да му разкажат още нещо за Ахил, Александър Македонски или Цезар. Талантът му не остана незабелязан и след като поотрасна, Климент беше изпратен в Магнаурската школа, най-великото училище в света. Там дарованията му разцъфнаха и намериха истинското си призвание и място. С дни можеше да седи в слънчевата библиотеката, да чете и преписва истории от Александрия, Мемфис, Спарта и Тива, да следва мисълта на Анаксагор, Сократ или Платон, да попива тайните на математиката от Талес, Питагор и Архимед. Но най-много обичаше да се разхожда из сводестите прохладни коридори с учителя си Лъв Граматик
[13]
и да разсъждава с него за основата на логиката и метафизиката. Това блаженство приключи със смъртта на Пресиян. Получи писмо, че трябва да се върне в Плиска, където е назначен за писар, за да бъде в услуга на новия владетел. Борис наистина бе изпълнил обещанието си.

Непознатата го изтръгна от спомените. Окуражено от действията му, момичето издърпа ръцете си от тези на писаря и го засипа с порой от звуци. Макар и речта на Аврора да му се струваше странно позната, той не успя да разбере и дума. Въпреки това бе сигурен, че вече бе чувал някой да говори така. Но не можеше да си спомни кой и къде.
Писарят опита с гръцки, латински и някои други езици, но не постигна нищо. Момичето само клатеше глава, махаше с ръце и продължаваше да бърбори неразбираемо. Накрая Климент се отказа. Щеше да се наложи да намери друг начин да разбере историята на Аврора.
Все пак, част от думите ѝ бяха ясни. Момичето не харесваше килията, искаше нови дрехи, по-добра храна и място, на което да се измие. Непознатата вдигна ръце и писарят ясно видя синините под лактите ѝ – там където я бяха стискали войниците, за да я усмирят.
– Защо затворничката е в такъв вид? Не беше ли това място, където се оказва повече внимание на задържаните? – писарят изгледа ядосано Винех. – Моли се да не ѝ се случи нещо! Ако се разболее или умре, ще отговаряш за това с главата си!
– Не знаех, че е толкова важна – оправда се чигатът. – Мислехме, че е някоя скитница. Само това, че стана причина за случилото се с Гостун и Чака ни накара да не я пратим в затвора за обикновени престъпници.
– Не знаех, не знаех! – подигра го Климент. – Ти си чигат! Отговаряш за безопасността на града! От теб се очаква да мислиш по-добре от някой прост селянин! Дори войниците си не си научил да уважават висшестоящите! За твое добро се надявам, че не сте направили нищо на пленничката!
– Но господарю.... ние.... аз никога... – объркан се опита се да се защити Винех, но писарят го прекъсна.
– Слушай внимателно какво ще направиш! – той се приближи съвсем близо до пребледнелия чигат. – Ще изведеш момичето от това място и ще го настаниш в някоя от стаите на двореца. Двама от хората ти ще го пазят денонощно. Ще намериш прислужница, която да се грижи за него. Да го изкъпе, да му купува прилична храна и дрехи. Ще направиш всичко по силите си, да се чувства добре, като истинска гостенка на княза и да забрави колкото се може по-бързо тази килия... Аврора! Това ли е всичко, което успя да измислиш! Разпореди се веднага! Като свършиш, ще те чакам в кулата ти! – писарят се обърна и тръгна обратно по коридора.
Винех се върна след половин час, с три чаши и кана вино.
– Всичко е изпълнено – докладва той. – Момичето е настанено в една от стаите на двореца, двама от хората ми го пазят. Наистина не знаех...
Климент вдигна ръка.
– Няма повече да обсъждаме това – каза той. – Всеки може да сгреши, стига да се поучи от грешките си. Не исках да бъда рязък, но трябва да си свърша работата и няма да оставя никой да ми пречи. Разкажи ми за Чака. Разбрах, че сте били приятели?
Винех мрачно кимна с глава, напълни чашите и бързо надигна своята.
– Така е! – бяхме приятели. Излизахме да пием и да се забавляваме. Чака беше пълен с енергия и планове за бъдещето. Обичаше киното и жените, а и те го обичаха. Няма защо да крия – обожаваше да се хвали с любовните си завоевания и да се забърква във всякакви скандални истории. Да погажда номера, да прескача през балкони в търсене на поредното завоевание, да пие и се весели до зори. За разлика от мен имаше достатъчно пари да си го позволи и да се измъкне от всяка история, ако положението станеше много напечено – въздъхна чигатът. – Не мога да повярвам, че е решил да се беси. Дори и да се е уплашил от това, че посече Гостун, всички щяхме да свидетелстваме в негова полза. Князът щеше да му прости.
– Как се случи? Как Чака уби Гостун?
Чигатът поклати глава.
– Всичко стана много бързо. Двамата се скараха. Така и не се разбра за какво. Нахвърлиха се като полудели един срещу друг. Щяха да се изколят още там. Едва ги разтървахме. После Чака го предизвика. Не знам на какво разчиташе. Ясно беше, че в бой с мечове Гостун ще го убие. Няколко пъти го питах за какво е всичко това, но той отказа да ми каже. Нареди да му донесат меч и почна да се упражнява. После дойде Гостун. Ходеше като на сън, беше блед все едно е видял призрак. Чака го посече още с първия удар. Боритарканът дори не вдигна меча си да се защити.
– И това беше всичко?
Винех кимна.
– Чака стоеше над Гостун с меч в ръка и го гледаше с широко отворени очи. Капките кръв се стичаха по острието и падаха върху мрамора на пода. Кап, кап, кап... – Чигатът потръпна, сякаш искаше да прогони спомена. – Чака не очакваше да победи. Всъщност не знам какво въобще е очаквал. Не знам и колко стояхме така. Секунда или две... Видя ми се като час. Накрая вдигна очи, хвърли оръжието си на пода и тичешком избяга от залата. Опитах се да го задържа, но той се отскубна и ми извика, че ще говорим сутринта, защото има важна работа. После научих, че се е самоубил. Обесил се на собствения си колан – чигатът надигна чашата си, за да прикрие колко е развълнуван.
– И през същата нощ Агоп е бил убит?
Чигатът кимна.
– Защо?
– Нямам представа! Не се бъркам в работата на свещениците. Нито ги разбирам, нито искам да ги разбирам и да имам нещо общо с тях. Нито с българските, нито с византийските. Особено c гръцките. От устата им се лее отрова и за мен всички до един са шпиони на Михаил. Но това не е лъжица за моята уста. Ако князът е решил да ни прави християни – добре, нека бъдем християни. Все ми е едно на кой Бог ще се моля, преди да вляза в бой, стига да ми помага. Надявам се и Чака да се е помолил, докато си е надянал клупа.
– Ами ако ти кажа, че е бил убит? – писарят внимателно наблюдаваше Винех, който се задави с виното си. – Ако ти кажа, че не е сложил сам край на живота си?
– Убит! – военният скочи на крака, но се овладя и седна отново. По челото му избиха ситни капки пот. – Истина ли е това?
Писарят кимна.
– Но кой го убил? И защо?
– Ти ми кажи!
– Знаех си! – Винех хвана главата си с ръце и я стисна силно, след което удари с юмрук но масата. – Знаех си! Знаех си, че не може да се е самоубил! Ако е смятал да слага край на живота си, защо ми каза, че ще се видим на сутринта?
Писарят кимна отново.
– Ако си му бил истински приятел, трябва да ми помогнеш да открия убиеца му. Кажи ми всичко, което знаеш.
– Чака имаше доста врагове – веднага заговори Винех. – Такива, които бе изместил по пътя си, други, които му завиждаха за славата и богатството, но най-вече, свързани с любовните му авантюри. Няма да си кривя душата – беше развратник и не се спираше пред нищо, когато решеше да има някоя жена. Нямаше значение дали е омъжена или обвързана по друг начин. Ако му харесаше, трябваше да я има на всяка цена. За него това беше нещо като лов – да докаже, че може да има всяка, която поиска. Обикновено бързо им се насищаше и ги изоставяше, за да подгони друга. Някои го обичаха, други се блазнеха от властта му, трети просто ги беше страх от него, на четвърти плащаше. Разтури не едно и две семейства. Мнозина му имаха зъб.
– Кой точно?
Чигатът разпери рамене.
– Ще ми трябва цял ден, за да ги изброя. Вечно имаше някой. Пращаха му заплашителни писма, опитваха се да го убият. Няколко пъти се измъкна на косъм. Стрела, която не улучва целта, патрул, който го спасява в последния момент, удар с нож, който не попада в целта. Повтарях му да се пази и да спре е похожденията си, но той само се смееше. Казваше, че ако трябва да умре заради жените, е готов да го направи – чигатът замълча. – Значи все пак нечий съпруг или брат е успял да го докопа... Но как го е накарал да се обеси?
– Ще ми се да знаех – Климент се изправи и сложи ръка върху рамото на събеседника си. – Ще говорим отново, Винех. Помисли за още нещо, което може да ми бъде от полза. Ако се сетиш за каквото и да е, не се притеснявай да ме потърсиш по всяко време на деня. Опитай се да направиш списък на тези, които са имали най-голямо основание да мразят Чака. Сега те оставям. Ще проверя как се е настанала Аврора, след което ще посетя вдовицата на Гостун. Може би тя ще ми каже нещо повече.
Винех механично кимна с глава, загледан в чашата си с вино.
– Аз ще разбера кой е виновен за смъртта на Чака! – зарече се той. – Ще разбера кой е, ще го намеря и ще го убия!




6


Улиците на Вътрешния град бяха пълни с народ. Подмамени от хубавото време, мнозина бяха излезли на пазар или просто да се порадват на лъчите на пролетното слънце. Багаини с кожени жакети и куртки вървяха заедно със съпругите си с тънки вълнени туники, извезани с цветя и животни. След тях подтичваха слугини с кошници, които се закачаха със стражите и се смесваха с калфи, понесли на главите си дървени тепсии с гевреци, питки и пирожки. Продавачи на вода и кумис, месари, търговци на риба, мед и зеленчуци, викаха с пълно гърло, хвалейки стоките си. Слънцето бе изсушило калните улици, боклукът бе събран на купчини по ъглите, от страноприемниците се носеха вкусни миризми.
Забил поглед в земята, Климент си проправяше път сред пъстрата тълпа. Лекият вятър рошеше черната му коса, бузите му се зачервиха от лъчите на пролетното слънце, но той не спираше да си мърмори под носа, сляп и глух за ставащото около него.
Както каза на Винех, бе имал намерение да посети вдовицата на Гостун, но разказът на чигата бе насочил, мислите му в нова посока. Можеше ли Чака да е убит заради разгулния си начин на живот? Имаше ли връзка това със смъртта на боритаркана?
Винех бе задал много важен въпрос, който писарят не спираше да си повтаря: Как този, който бе обесил военния, го е направил? Едва ли Чака се е оставил доброволно да му нахлузят клупа. Как тогава бе умрял?
Климент не разбра как излезе от Вътрешния град. Кимна механично на стражите, махна с ръка на показалия се на една от бойниците чигат Симеон и продължи да крачи, унесен в мислите си. Свикнал с настроенията на господаря си, Корсис го следваше като сянка без да задава въпроси.
В крайна сметка и двете престъпления можеше да се окажат cъвсем прозаични, а страховете на Борис напразни. Агоп беше убит от алчния си слуга, решил да го ограби, Чака бе станал жертва на разгулния си живот. Нямаше заговор, нямаше никаква мистерия. Дали наистина бе така?
– Господарю, внимавай! – Корсис рязко дръпна Климент за лакета, изтръгвайки го от унеса му, секунда преди да попадне под колелата на натоварена с бъчви волска каруца.
– Гледайте къде ходите, идиоти! Кой ще плаща виното, ако се разлее?! – развика се водещият животните колар, шибна животните си с тънка пръчка и продължи ругаейки.
Шумотевицата заля писаря като вълна. Тук улиците бяха претъпкани с хора, които се караха, викаха и блъскаха, пазаряха и надлъгваха. Всеки искаше да продаде стоката си колкото се може по-изгодно, недоволни клиенти се оплакваха на висок глас, разменяха се удари. Стражите с мъка си проправяха път, опитвайки се да въдворят някакъв ред, но усилията им оставаха напразни.
Климент се провря между група търговци, които с викове разтоварваха конете си, отблъсна един просяк, навиращ в лицето му фалшивите си рани, твърдейки че са получени в обсадата на Солун и влезе в близката страноприемница. Не бе слагал и залък в устата си от сутринта, а не се знаеше, кога ще има време да се нахрани.
Кръчмата бе претъпкана, но за писаря и помощника му се намери малка маса в дъното на шумното помещение. Сервираха им печено с билки, хляб, сирене, маслини и кана с разредено вино.
Макар че беше гладен, Климент ядеше, без да усеща вкуса на храната. Не съжаляваше, че скастри Винех и го накара да се погрижи за Аврора. Чигатът трябваше да се отнася по-добре с пленницата, а и войниците му наистина се бяха държали безочливо.
Писарят се усмихна, докато си наливаше от каната. И той бе започнал да нарича момичето Аврора. Трябваше да признае – името ѝ отива. Може би далеч от затвора, непознатата щеше да се успокои и с нея да се говори по-лесно. Климент бе сигурен, че някъде вече бе чувал език, подобен на този, който говори Аврора. Но колкото и да се опитваше, не можеше да се сети къде.
Климент остави вилицата и побутна чинията си. Не му се ядеше повече.
Момичето можеше да почака. Това, което бе казал Винех, бе по-важно. Някой се бе опитвал да убие Чака и преди. На там трябваше да насочи усилията си. Може би щеше да има повече успех с някое от старите нападения, което да му даде ключа към станалото след това.
Писарят подхвърли няколко медни монети на притичалия кръчмар, изпрати Корсис да предупреди вдовицата на Гостун, че ще я навести, а самият той тръгна из града да разпитва за предишните нападения над Чака.
Цял следобед обикаля приятелите и подчинените на убития. Някои от тях знаеха за нападенията, други бяха чували неясни слухове, трети нямаха и представа за какво става дума. Никой не можа да му каже повече от Винех. Всички бяха изумени от смъртта на военния и признаваха, че е имал слабост към жените, но нямаха представа кой би могъл да го е заплашвал или опитвал да го убие.
В края на деня, уморен и разочарован, писарят трябваше да признае, че усилията му са били напразни. Нямаше смисъл да упорства повече. Каквото и да се бе случило, щеше да се наложи, да го открие по друг начин.
* * *
Корсис лесно намери къщата на Гостун. Боритарканът бе живял в масивна каменна къща, с остъклени прозорци с капаци, красив покрив, застлан с червени плочи и висока ограда.
Помощникът на писаря дълго тропа с медното чукало по дебелата дъбова порта, преди да му отворят. На прага застана побелял старец със зачервен нос и сълзливи очи. Слугата, който се клатушкаше в рамката на вратата, дълго не искаше да го пусне да влезе. Отначало младежът мислеше, че старецът едва се крепи на краката си от слабост, но бързо установи, че немощта му се дължи на погълнатото вино, чийто изпарения обгръщаха вратаря като пелена.
Най-накрая, слугата пусна Корсис, а самият той отиде да докладва на господарката си за предстоящото посещение. Сеп, както се качваше старецът, настани Корсис на дървена пейка в дъното на двора под плетена лозница и му предложи кана евтино вино. Прислужникът измъкна от някъде две очукани тенекиени чаши и седна да му прави компания.
Сеп беше приказлив като врабче. След като набързо изпи виното в чашата си и я напълни отново, той започна да разказва истории за Гостун, когото боготвореше и който познаваше от малко момче.
Старецът подробно описа походите на господаря му с хан Пресиян, за това как Гостун се бе отличил в битките и как на няколко пъти спасил лично владетеля от смърт.
– Старият хан много го ценеше. Борис също – каза Сеп и се оригна. – Знаеха, че винаги могат да разчитат на него. Беше много добър с меча! Често тренираше на двора или в някоя от казармите. Можеше да победи всеки в битка...
– Затова ли Чака го уби? – подразни го Корсис.
Сеп се разтрепери и разля част от виното в чашата си.
– Не ми говори за този мръсник и женкар! Той е победил господаря с измама! Сигурен съм! Никога не би могъл да го надвие по друг начин!
– Каква измама? – присмя му се помощникът на писаря. – Било е честен двубой пред очите на всички. Мъж срещу мъж, меч срещу меч. А Гостун се е оставил да го заколят като прасе!
Слугата се разтрепери още по-силно, но не каза нищо, наля си вино и го изпи на един дъх, след което продължи с разказите за славното минало. От тях Корсис научи, че за добрата си служба Гостун бил назначен за боритаркан отначало в малки, а после и в по-големи градове. Справял се отлично и бързо се издигал.
– Беше управител на Филипополис – гордо обяви слугата. – Живяхме там четири или пет години. Градът е хубав и стар. Улиците са широки, повечето павирани. Някой са прокарани лично от Филип Македонски. Нали се сещаш – Сеп намигна пиянски. – бащата на Александър Велики! Има амфитеатри, хиподрум, а кръчмите... – слугата примижа – кръчмите са малки и чисти, а виното евтино. Само жителите му са малко надменни.
Последва дълга тирада за това колко успешно Гостун е управлявал Филипополис, колко добър наместник е бил и как градът е разцъфнал под неговата власт. Но на края всичко завършило печално. Гостун излязъл да инспектира стените на града заедно с жена си и дъщеря си. Малката им група била нападната от разбойници.
– Никога няма да забравя онзи проклет четвъртък – очите на слугата отново се насълзиха. – Небето бе черно, с ниски облаци, духаше студен вятър. Казах на господаря, да не излиза извън стените. Но не ме послуша. Излезнахме на оглед. Евдокия препускаше напред, смееше се и искаше да се състезава с войниците от охраната. После ни нападнаха. Удариха ни точно до реката – каза Сеп и Корсис си припомни, че съвсем скоро князът бе избил враговете си на същото място.
В последвалата битка малката дъщерята на Гостун, Ава била отвлечена, а жена му Косара убита.
– Ако не беше господарят, всички щяха да ни изколят! Би се като лъв, но не успя да спаси най-близките си – слугата изтри очите си с юмрук, оставяйки мръсна следа през лицето си и си сипа още вино. – Щеше да убие и предводителя им, но железният му шлем го спаси. Все пак успя да го посече през врата, но мръсникът избяга!
– Значи преди Евдокия, боритарканът е имал друга жена? – полюбопитства Корсис. – Не знаех.
– Разбира се, че имаше! – тросна му се Сеп, който вече едва държеше главата си изправена. – Господарката Косара беше къде, къде повече... – слугата не довърши, а само изпръхтя. – От стар род, възпитана, вярна и винаги готова да защити съпруга си! Обличаше се като истинска принцеса. А златото и среброто ѝ стояха толкова добре! Като на истинска благородница, каквато си и беше. Предполагам за това я убиха. Разбойниците се хвърлиха първо към нея, за да вземат накитите ѝ. Докато разберем, че ни нападат и тя вече лежеше на земята в локва кръв.
– Ами сегашната му жена Евдокия?
Слугата се огледа преди да отговори, шепнейки.
– Евдокия беше прислужница на Косара. Помагаше на господарката да ръководи домакинството. Говореха си, шиеха и си правеха компания, когато Гостун го нямаше в къщи, а той често отсъстваше. След смъртта на жена си той беше съкрушен. Много я обичаше. И нея, и малката Ава. А изведнъж му отнеха и двете. Имаше нужда от утеха и разбиране. От някой, който да го успокои и приласкае. А наоколо бе само Евдокия, която не се посрами да предаде мъртвата си господарка. Знаеш как става...
Корсис кимна с глава. Наистина знаеше как става. Направо си го представяше – застаряващият, но богат и влиятелен боил, току що загубил дъщеря си и жена си и младата, напориста и красива компаньонка на мъртвата му съпруга. Отначало са си говорили за нея, припомняли са си миналото и са се утешавали един друг, а след това...
Корсис бе виждал Евдокия. Гостун трудно би устоял на прелестите ѝ, особено както е бил разстроен и самотен. Боритарканът лесно бе паднал в мрежите на прислужницата на жена си. Но какво лошо имаше в това?
Слугата продължи да бърбори и пие, като езикът му все повече и повече се оплиташе. Накрая Сеп просто се облегна на стола си и тихо захърка.
Корсис се зачуди какво да прави. Дали не трябваше да събуди стареца и да го разпита по-подробно?
– Сеп! Сееееп! Къде си, дъртофелнико? – млада жена с налети форми и съблазнителна усмивка слизаше по стълбите. – Пак се е напил, нали? – попита тя, приближи до пейката, на която седеше Корсис и го изгледа кокетно. След което сграбчи рамото на спящия и го разтърси грубо, като едновременно с това започна да тресе главата му. – Ставай пияницо! Господарката те вика!
Старецът промърмори, премлясна с уста, но продължи все така да хърка.
Без да се бави, момичето прекоси двора, загреба с черпак вода от една делва, оставена до стената и я изсипа върху главата на спящия.
– Мария! Махай се от тук развратнице! – извика стреснатият слуга, тръскайки главата си и се заклатушка към къщата, ругаейки.
– Какво ме гледаш?! – предизвикателно се обърна слугинята към Корсис. – Ти си виновен старецът да се напие! Само си търси повод. Господарката няколко пъти вече го е предупредила да внимава с виното. Не може да устои на пълна кана. Сега като го няма господарят ще го изгони като нищо! От край време не може да го понася. Не че той я обича особено, де.
– Виновен съм, признавам си! – каза Корсис с усмивка и разпери ръце срещу красивото момиче. – Не съм имал намерение да го напивам. Той сам донесе виното и чашите и седна да си поговорим. Чакам господаря ми – писаря на княза – Климент. Той разследва убийството на боритаркана Гостун и заместника му Чака.
– Чака е бил убит, така ли? Казаха ни, че сам е сложил край на живота си. Обесил се на собствения си колан – момичето седна на пейката и уж случайно се бутна в Корсис, който усети колко приятно ухае косата ѝ. Трябваше да внимава с тази прислужница. Много бързо бе съобразила какво означават думите му за Чака. И прекалено го разсейваше с думите и вида си.
- Познаваше ли го? – внезапно помощникът на писаря бе осенен от вдъхновения. Чака бе минавал за женкар и едва ли би изпуснал дивеч като Мария, а вероятно често бе идвал в къщата на Гостун. - Трябва да си го познавала!
Прислужницата се изчерви, след което предизвикателно изправи глава.
– Познавах го, да! Носеше ми вино и сладки, няколко пъти ме води на забави, правеше ми дребни подаръци. Беше ми обещал да ми купи нова рокля. Всичко беше чудесно преди тази... – момичето млъкна, стрелвайки с поглед къщата.
– Преди коя? – настоя Корсис.
– Не е твоя работа! – сопна се Мария. – И не ме занимавай с приказките си! Имам си достатъчно работа!
Прислужницата скочи сърдито от пейката и с бързи крачки се отправи към къщата.
Корсис остана, загледан в гърба на отдалечаващото се момиче. Какво бе искала да каже Мария? Че Чака е бил любовник на Евдокия и затова я е изоставил? Не бе ли намекнал нещо подобно и старият слуга? Не беше ли казал, че предишната му господарка, за разлика от сегашната била вярна съпруга.
Какво всъщност ставаше в тази къща?
Корсис погледна към слънцето. Какво трябваше да направи? Да остане да чака или да потърси господаря си и да му каже какво е научил? Нямаше защо да стои тук. Бе научил достатъчно. Корсис отвори вратата и излезе на улицата.
Трябваше да намери писаря.
* * *
Климент си купи питка с месо и лук и я изяде докато вървеше. Беше уморен, разочарован и искаше колкото може по-бързо да приключи с вдовицата на Гостун. Вече съжаляваше, че прати там Корсис, а не остави работата за другия ден.
Бе започнало да притъмнява, черни облаци затуляха небето, лъчите на весело греещото до скоро слънце с мъка си проправяха път през тях.
"Само дано не завали! Както съм облечен, целият ще подгизна" – помисли си писарят и зиморничаво се огледа. Погледът му бе привлечен от дребен мъж, който се опита да се скрие, когато очите им се срещнаха за миг.
"Следят ли ме?" – Климент изтръпна. Бе забравил колко уязвим е всъщност и колко много врагове си е създал напоследък. Особено опасни бяха тези, които го обвиняваха в разкриването на заговора срещу Борис и покръстването. Дали не бяха решили, че сега, когато князът е далеч, часът им за отмъщение е ударил? Едно бързо мушване в тълпата и всичко щеше да приключи!
Климент стисна меча си и спря пред сергията на търговец на месо, който веднага скокна да хвали стоката си и внимателно се огледа. Нямаше никакво съмнение – дребничкият черен мъж, който забеляза по-рано, се бе облегнал на стената малко по-надолу по улицата, правейки се, че скучае.
"Дали да не извикам някой патрул. Или просто да избягам?" – каза си писарят и се огледа. Имаше късмет. От близкия ъгъл се зададе вечерната стража – трима войници, въоръжени с дълги копия и леки плетени ризници. Климент въздъхна. Сега щеше да е в безопасност.
Писарят махна с ръка на разочарования търговец, че няма да купи нищо, обърна се и внезапно променяйки решението си, се втурна назад по улицата. Вместо да вика войниците на помощ, сам щеше да разбере какво става.
Нисичкият мъжът видя приближаващия се писар, отблъсна се от стената и също побягна. Провираше се между хората, блъскайки се във всеки, който му се изпречи на пътя, съпроводен от викове и ругатни и бързо се шмугна в една от страничните улички. Без да се замисля, Климент свърна след него. За своя изненада завари мъжа, спрял пред една от близките пивници да си поема дъх, опрян на оградата.
Писарят сграбчи с едната си ръка непознатия за яката, с другата извади кинжала си и го опря в гърлото му
– Кой си ти? Защо ме следиш? Кой те праща? – с хриптящ глас попита той.
– Викат ми Невестулката – мъжът съвсем не изглеждаше притеснен от опрения в гърлото му нож. – Никой не ме праща. Идвам сам. Имам информация и искам да я продам, което ще стане по-удобно, ако ме пуснеш и прибереш оръжието си.
Климент се огледа. Дали това не беше капан?
Лицето на мъжа бе тясно и издължено, носът въздълъг, очите леко дръпнати, ушите му стърчаха встрани, като дръжки на кана. Беше облечен в избеляла вълнена куртка, изтъркани ботуши, но коланът му имаше сребърна катарама.
"Наистина прилича на невестулка" – помисли си Климент и леко отпусна хватката си.
- Каква информация? Защо мислиш, че ще искам да я купя?
- Ще искаш! – ухили се Невестулката и показа ред развалени гъби. – Ще направим така - ще ти кажа какво знам и ти сам ще прецениш дали то струва нещо.
Писарят кимна.
– Слушам те.
– Да влезем вътре – мъжът посочи към страноприемницата. – там ще ни е по-удобно. А може и да поръчаш кана пиво.
– Никъде няма да влизам! – отсече писарят. – Ако имаш да казваш нещо, казвай го тук или се махай!
Дребосъкът се огледа бързо в двете посоки, след което дръпна Климент по-навътре в сенките. Дланите му бяха потни, с дълги тънки пръсти.
– Щом не искаш, не искаш. Макар да не обичам да говоря на улицата. Може някой да ме види и да реши, че съм станал доносник. Добре, добре – Невестулката вдигна ръце, защото писарят отново извади кинжала си. – Става дума за Батой. Предполагам знаеш кой е той – Климент кимна. – Напоследък все по-често се появява в града. Хора от шайката му обикалят кръчмите и събират хора. Говореха, че подготвят голям удар и имат нужда от помощ, макар така и да не казаха за какво става дума. Тайно раздаваха мечове, копия, лъкове и щитове. Преди седмица всичко неочаквано приключи.
– И какво му е толкова интересното на това? Дори не знаеш кого са щели да ограбват – попита писарят, макар информацията наистина да бе интригуваща. Но нещо не се връзваше както трябва. Защо мошеникът му разказваше плановете на Батой?
Невестулката го погледна разочаровано.
– Това не е всичко, нали? – притисна го писарят – Има и още. Най-добре ми кажи.
Мъжът облиза устните си. Явно се чудеше дали да говори.
– Не харесвам Батой и хората му – Невестулката плюеше думите една след друга. – Появи се внезапно и иска да обсеби всички. Действа мащабно, организирано и не търпи никаква конкуренция. Винаги е имало главатари, които са искали да прибират част от плячката на другите. Едни взимат от печалбата на просяците, други контролират проститутките, трети хазарта и пиенето. Тези като мен – честните джебчии, също има на кого да се отчитаме. Но никой досега не е искал да сложи ръка на всичко. Това ме плаши. И не само мен – дребосъкът сложи дланта на сърцето си. – Няма да лъжа, аз съм крадец и мошеник. Макар да имам своите принципи и никога не пребърквам бедняци и пияници. Имахме си гилдия на джебчиите. Събирахме се всеки последен петък на месеца, обменяхме информация, напивахме се, всеки показваше какво ново е научил, по някога се карахме, биехме и ругаехме. Ръководеше ни Крисп – бивш свещеник. Бяха го преследвали, залавяли, мъчили... липсваха му пръсти и на двете ръце. Но това не му пречеше да откопчае която и да е верижка от нечии врат и да отвори която ѝ да е врата – Невестулката въздъхна. – След това се появи Батой. Крисп се опита да му се противопостави, но просто изчезна. Както и повечето от помощниците му. Намериха го с прерязано гърло и натъпкан златен синджир в устата. След това никой не посмя да протестира. Сега на чело на гилдията ни е поставен някой си Бинух. Никой не знае кой е и от къде се появи. Едър е, спор няма и обича да раздава справедливост с юмруците си, но не може да открадне и медена питка от сукалче. За щастие се мярка рядко – колкото да си вземе дължимото. Ако не е старият Лаца – Паяка, който единствен остана от приближените на Крисп, няма да знае как да раздели и сламата на две магарета – Невестулката гневно изду бузи. – Подобни неща се случват и с другите. Няколко сутеньора бяха убити, организатори на залози изчезнаха... След което Батой стисна всички за гърлото. Сега всяка седмица трябва да нося на Бинух нова такса. Толкова е висока, че не ми остава нищо от което да живея. А и аз имам нужди – кана вино, прясна мръвка в чинията и някоя женичка, която да ме топли от време на време. Сега нямам пари дори да си купя кумис! Наложи ми се да продам част от инструментите си, защото независимо дали си имал успех или не, трябва да внасяш таксата на Батой. Който не успее да се издължи навреме, първо получава предупреждение, после глоба, след което изчезва.
- И искаш аз да ти помогна? – изумен попита писарят.
Невестулката кимна с глава.
- За всички ще бъде по-добре, ако Батой бъде заловен.
- И ти ще ми помогнеш да го направя?
- Наистина бих искал, но не знам как. Никой не знае кой е Батой, нито къде е бърлогата му. Но ще поразпитам тук-там. Ако разбера веднага ще ти докладвам. Става ли?
Климент кимна, подхвърли няколко монети на крадеца и бързо се измъкна от уличката. Преди да излезе от нея, хвърли поглед през рамо. От Невестулката нямаше и следа.




7


Слънцето залязваше, озарявайки с лъчите си стените на Вътрешния град. Вятърът подхващаше натрупаните около тях боклуци и бавно ги завърташе около каменните стени, които се белееха в падащия мрак.
Отец Александър доволно се усмихна. Свещеникът бе останал последен на строежа. Дори помощникът му Стефан си тръгна преди час и сега изпълненото до скоро с шум и викове място бе потънало в тишина и мирис на тамян.
Александър се облегна на жезъла си. Работата напредваше бързо. Скоро щяха да бъдат поставени основите на грандиозната катедрала, на епископския дворец и на манастира. Огромни количества камъни и пръст бяха изкопани и изхвърлени, високо дървено скеле се издигаше над изкопите. И всичко това благодарение на него.
Александър се усмихна. Нямаше как князът да не оцени труда му. И да не му даде да заеме полагащия му се по право пост. В епископския дворец, който строеше.
Свещеникът остави последните лъчи на слънцето да огреят лицето му. Представи си как седи на високия, резбован и позлатен престол, как вдига главата си със скъпоценната корона, как меката коприна на фелона обгръща тялото му, как проповядва на паството си. Как повежда братята си во Христе по праведния път. Неговото място бе начело на Българската църква и вече никой нямаше да може да му оспори това. На останалите, дори на епископ Йоан, щеше да им се наложи да му се поклонят и да приемат властта му.
Някъде изтропа дъска, измяука котка и извади Александър от унеса му. Нощта бе влязла във владението си и мракът обгръщаше изкопите на строежа. Свещеникът взе запаления фенер от стойката до себе си и внимавайки да не се спъне, се запровира между подпорните колони. Нещо до него изтрака отново и Александър раздразнено се огледа. Дали някой от работниците не се бе върнал? Или бяха крадци, опитващи се да задигнат нещо под покривалото на мрака?
- Има ли някой там? – извика свещеникът, но не получи отговор. Вместо това чу бръмчене и нещо се удари в дървеното скеле чад него. Къса черна стрела се бе забила малко над рамото му, а сивото ѝ перо още вибрираше от силния удар.
Свещеникът стисна здраво фенера, повдигна расото си, приведе се и побягна по насипа. Бяха го нападнали.
Свистенето отново се чу и този път стрелата прелетя над главата му.
Как го виждаха в тъмното?
Как можеше да е толкова недосетлив?! – помисли си духовникът и прокле собствената си глупост. Фенерът го превръщаше в лесна мишена.
Александър замахна с ръка и светилникът полетя далеч над изкопите. След него веднага литна нова стрела.
Доволен, че е успял да заблудил преследвачите си, свещеникът се хвърли стремително напред. Ако успееше да стигне до края на стената щеше да бъде спасен.
– Помощ! Нападнаха ме! – извика Александър и веднага съжали за постъпката си. Отново бе издал местонахождението си.
Свещеникът стисна устни и побягна към спасителния изход. Жезълът му се закачи в някаква дупка, но Александър рязко го издърпа и продължи да тича.
Следващата стрела литна далеч в страни, но тази след нея одраска ръката му. Свещеникът се обърна да види къде са преследвачите му. И сбърка. Дългото расо се заплете в краката му, той се препъна, опита се да запази равновесие, но не успя и политна в дълбокия изкоп.
Главата му се удари в един от ъгловите камъни, тялото му се сгърчи за миг, след което се претърколи настрани и застина. Точно там, където трябваше да се издигне епископският престол.
* * * 
Корсис не успя да намери писаря. Младежът дълго обикаля по улиците на Външния град, но така и не откри господаря си. Накрая разочарован се върна в къщата на боритаркана и седна под познатата му лозница. Повъртя се на пейката, погледа небето, хвърляйки по някое око и към стълбите на къщата. Дали Мария нямаше да се покаже да си поговорят отново? Пищната девойка не му излизаше от главата. Корсис прехвърли наум няколко остроумни реплики, с които би могъл да я впечатли.
Мария не се показа.
За сметка на това от някъде се появи черна рунтава котка, която пъргаво скочи на пейката до Корсис и без да се плаши от него, се настани върху краката му.
"Предпочитах някой друг да е на мястото ти" – помисли си младежът, ухили се в мрака и зачеса между ушите котката, която доволно замърка.
Корсис дълго седя под лозницата, галейки новата си приятелка. Къщата на Гостун бе тиха и потънала в мрак, светеше само един от ъгловите прозорци, където бе господарската стая. Дори старият Сеп се бе запилял някъде. Или лежеше пиян в леглото си.
Накрая Корсис се умори да чака, побутна котката, която скочи от скута му и нерешително се отправи към къщата. Гърбът му се беше схванал от седенето на твърдите дъски, краката му бяха изтръпнали. Освен това беше и гладен. Може би ако намереше кухнята щяха да му дадат нещо за ядене. А кой знае, можеше и да срещне и Мария.
Помощникът на писаря се усмихна при спомена за девойката и окуражен се заизкачва по дървените стълби. Дебели, солидни и твърди, дъбовите дъски под краката му не издадоха и звук.
Вратата бе открехната и без да му мисли много Корсис просто я бутна и влезе в къщата на боритаркана. Ухаеше приятно на билки, готвено и стари дрехи, коридорът пред него бе тъмен, не се чуваше никакъв звук. Корсис бавно тръгна напред, без да знае защо го прави и как ще се оправдае, ако срещне някой. Най-добре беше да се върне на пейката и да чака появата на господаря си.
Тъкмо се канеше до поеме обратно, когато до слуха му достигна приглушено дрънчене. Изгарящ от любопитство, забравил всяко приличие и предпазливост, той се запромъква бавно напред по тъмния коридор. Иззад една от вратите се процеждаше слаба светлина.
Внимавайки къде стъпва, Корсис стигна до нея, бавно се наведе и погледна през пролуката.
Тънка свещ, поставена на резбована маса осветяваше част от помещението. Клекнала пред една от раклите в дъното, напълно погълната от заниманието си, Мария вадеше от поставеното пред нея гърне златни монети и ги прехвърляше в собствената си кесия.
Корсис се дръпна назад. Нима прислужницата крадеше?
Котката, която го бе последвала, се отърка в единия му крак и измяука.
Свещта в стаята веднага изгасна.
* * *
Писарят завари помощника си под ниско сплетена лозница, да гали излегналата се на коленете му черна котка. Климент съсредоточено изслуша разказа на Корсис, кимна с глава и без да се церемони от късния час, влезе в притихналата къща, силно викайки името на вдовицата. Домът внезапно се оживи, стъпки и гласове огласиха коридорите. Дори старият Сеп се появи от някъде, търкайки очи с мръсните ръкави на ризата си.
Евдокия ги посрещна в широка стая с дървена ламперия, седнала изправена на стол с тапицарана кожена облегалка, поставен пред маса, покрита с везана покривка. Няколко дебели свещи осветяваха помещението, разпръсквайки приятен мирис на восък и мед, в един от ъглите тлееше мангал, поръсен с ароматни билки.
Вдовицата на Гостун бе облечена с черна рокля, на главата и бе наметнат фин черен шал, който скриваше лицето ѝ, косите ѝ бяха разпуснати. Бе очевидно, че господарката Евдокия е в траур и силно скърби за мъжа си.
- Дори не знам какви ритуали да изпълнявам на гроба му. Християнски или да спазя старите обреди. Макар самият той да бе ревностен християнин. Често се допитваше до епископ Йоан. Толкова съм отчаяна – Евдокия избърса очите си с малка везана кърпичка и предложи вино. – Аз не пия – каза тя. – Никога не съм харесвала алкохола. Прави хората груби и безчувствени.
Евдокия плесна с ръце и в стаята влезе Мария, с поднос грозде и сирене, които постави на масата.
– Страхувам се, че не мога да ви предложа нищо повече от това, но не ви очаквах толкова късно – оправда се домакинята.
Климент разсеяно кимна с глава и надигна чашата си. Беше уморен, клепачите му натежаваха, виното го направи сънлив.
В стаята бе тихо и топло, сенките на свещите играеха по стените, вдовицата на Гостун говореше със сведена глава, преплела ръце в скута си, гласът ѝ бе мек и приспивен. Краят на черната ѝ рокля леко се бе отворил и от процепа се подаваше съвършено оформен бял глезен, от който писарят не можеше да откъсне поглед.
Климент си взе малко грозде и сирене, постави ги в устата си и механично задъвка. Започваше да се унася. Искаше му се да заспи, да се върне по-бързо в дома си и да се мушне под завивките. И може би да сънува господарката Евдокия. Чашата натежа в ръката на писаря и той неловко се опита да я остави на масата. Вместо това тя падна на земята със силно дрънчене, виното се изля по краката му.
Стреснат от неочаквания звук, Климент тръсна глава. До него Корсис гледаше пода със замаян поглед. Сенките продължаваха да се вият по стените, но вече не изглеждаха успокоително както преди.
Какво ставаше тук? Какво бяха яли и пили двамата с помощника му? Защо в стаята бе толкова топло и задушно?
Климент рязко тръсна глава, непохватно се протегна, стана и закрачи из стаята, бършейки залялото го вино. Стигна до прозорците, отвори ги широко и с наслада пое вечерния въздух. Замайването му изчезна, мислите му отново потекоха в строен ред.
– Кажи ми – обърна се той към вдовицата, но гласът му изневери и му се наложи да прочисти гърлото си. – Кажи ми, забеляза ли някаква промяна в поведението на мъжа си в дните преди смъртта му. Беше ли разтревожен? Каза ли или направи ли нещо необичайно?
Евдокия плавно отмести ръката си, роклята ѝ се разтвори още малко, вдовицата отметна леко кърпата, покрила главата ѝ.
– Мислех, че знаеш. Човек като теб винаги е наясно... – гласът ѝ бе нисък и мамещ.
Климент внезапно усети как се ядосва. Кръвта се качи в главата му, ушите му забръмчаха. На какво си мислеше, че си играе тази жена? Че може да го размотава, правейки се на скърбяща вдовица, която се опитва да го прелъсти?
Писарят отиде до останалите прозорци и рязко отвори капаците им. В стаята нахлу хладен въздух, който окончателно го отрезви и поохлади гнева му. Пламъците на свещите се люшнаха неудържимо, сякаш недоволни от рязката промяна. Климент се обърна и насочи пръст към Евдокия:
– Тук съм по поръчение на княза! Какво знам, и какво не знам си е моя работа! Ще отговаряш на въпросите ми или ще накарам помощника си да те арестува и да те откара в подземието на двореца. Там тъкмо има свободна женска килия. Ясен ли съм?!
– Да – жената на Гостун изглеждаше шокирана.
– И свали тази глупава кърпа! Искам да виждам лицето ти като разговаряме!
Евдокия рязко дръпна края и черният плат падна от главата ѝ. Гъста медено руса коса се разпиля по раменете на вдовицата. Лицето ѝ бе меко и свежо, с изящен тънък нос, високи скули и чувствени устни. Тъмните ѝ черни очи хвърляха искри, гърдите ѝ се надигаха под тясната рокля.
Доволен от промяната в обстановката, Климент седна до мигащия Корсис и преметна крак върху крак.
– И така, питам отново: Забеляза ли нещо странно в поведението на мъжа си в дните преди да бъде убит?!
Евдокия тръсна глава, косите се разпиляха по рамената ѝ.
"Все пак е красива! Много красива! Но е красива точно като пепелянка преди да ухапе. Трябва да внимавам с тази жена" – помисли си писарят.
– Мъжът ми беше зает човек. Споделяше с мен малко за намеренията си. Беше непрекъснато в крепостта, а от както князът замина, почти се премести да живее там. Идваше си рядко и говореше за това, което трябва да свърши. Все имаше някакви задачи и се оплакваше, че всичко лежи на неговите плещи. Непрекъснато се срещаше е някой от чигатите, за да е сигурен, че всичко е наред. Винех се бе превърнал в негова сянка. Напоследък стана сприхав и избухлив, но не ми е казвал нищо необичайно.
– Значи не знаеш нищо?
Евдокия поклати глава.
- Тогава ми разкажи за вечерта, когато е бил убит.
– Бе получил известие за битката при Филипополис и победата на Борис. Знаеше, че князът скоро ще се върне. Затова реши да даде прощален банкет за тези, които са в града. Искаше да им благодари за помощта, която са му оказали. Покани всички големци и никой не отклони поканата му. Яденето, виното и забавленията се понравиха на гостите. До момента, в който не се появи непознатото момиче с жълта кожена кутия. По заповед на съпруга ми тя ѝ бе отнета, а от вътре изпадна отрязана глава – вдовицата потрепери, но бързо се съвзе. – Сред всичкия този смях и забавления, животът изведнъж ни показа колко жесток може да бъде. Разбира се, нямаше как вечерята да продължи. Прилоша ми от гледката и избягах. Всички се развикаха, празникът се провали. След това мъжът ми се скарал с Чака. Не знам защо – вдигна ръка Евдокия, за да изпревари въпроса на писаря. – Върна се вкъщи, поиска вино и меча си. Дори не разбрах какво става. Варнехът Самуил го чакаше в двора, после двамата излязоха. Мислех, че отиват да разпитват момичето. Легнах да спя. Към полунощ чух викове. Сеп ругаеше, Мария пищеше. Станах, облякох се и отидох да видя какво става. Пред вратата беше пълно с войници, които носеха окървавеното тяло на мъжа ми – Евдокия покри лицето си с ръце, гласът ѝ се разтрепери. – Лежеше, проснат върху походна носилка, целият в кръв. В следващите часове не помня точно какво стана. Мисля, че припаднах. Мария ми помогна да стигна до стаята си. Имах чувството, че и аз ще умра. Разбирам от билки и взех няколко, за да се успокоя. Спах непробудно до сутринта. Погребахме го след два дни. Опя го свещеник, както изисква новата религия. Заровихме го на новото гробище... – вдовицата зарида.
Писарят изчака Евдокия да се успокои преди да зададе следващия си въпрос.
– И след това разбрахте за Чака?
Вдовицата кимна, бършейки сълзите си.
– Често ли се караха с мъжа ви? Имаха ли някакви спорове, нещо което не могат да решат!
– Никога! Гостун сам избра Чака за свой заместник. Обичаше го като син, а той му отвръщаше с уважение. Никога за нищо не са се карали. Може да са имали спорове, но нима ти не се караш с помощника си?
– И не знаеш защо са се нахвърлили един върху друг? Евдокия поклати глава.
- Казах ви всичко, което знам. Сега моля да ме оставите. Уморена съм. А вашето посещение ме разстрои допълнително.
Писарят кимна, извини се за късната визита и последван от Корсис напусна къщата.
Беше сигурен, че вдовицата не му казва всичко, което знае. Евдокия бе много по-изобретателна, отколкото се опитваше да изглежда. Ловко се бе скрила зад скръбта си, за да не каже истината. И ги бе отпратила преди да може да ѝ зададе още въпроси.
"Нищо" – помисли си писарят – "Тепърва ще се срещаме с господарката Евдокия."
Сеп спеше на пейката под лозницата. Климент и Корсис тихо минаха покрай него. Нямаше нужда да будят стария прислужник. Наистина бе станало късно.
– Утре искам да се върнеш и да разпиташ слугите. Старецът, момичето, когото още намериш за добре – писарят посочи с ръка къщата на боритаркана. – Може би ще успееш да разбереш нещо ново.
Корсис кимна и вдигна качулката си, защото от ниските облаци бе започнал да пръска дъжд. Факлите по ъглите бяха изгаснали, улиците бяха самотни, тъмни и хлъзгави.
Нападнаха ги малко след като бяха напуснали къщата на Гостун. От стените се отделиха няколко черни сенки, които без предупреждение се нахвърлиха върху писаря и помощника му. Трима скочиха срещу Корсис, двама върху Климент. Това бе грешка.
Писарят отдавна не бе онзи немощен чиновник от преди няколко години, страхуващ се да извади меча си. Всеки ден се упражняваше с Корсис, който го учеше на тайната на фехтовката. Неочаквано за себе си, Климент бе установил, че физическите упражнения му допадат и нямаше нищо против да потича в полето около Плиска, да върти меча или вдига пълните с пясък торби, приготвени от помощника му. Дори ездата бе започнала да му харесва и той все по-често излизаше да се разхожда с едрия си сив кон Фестос.
Първият нападател налетя на писаря със силен вик, въртейки над главата си двуостър меч. Климент го изчака без да помръдне, отби насочения към главата му удар и на свой ред атакува противника си с бързи къси мушкания. В същото време внимаваше да държи врага между себе си и втория нападател, така че той да не може да го нападне. Убиецът – едър мъж с мръсни дрехи и кожена маска, ядосан от несполуката на първата си атака, се хвърли отново. Оръжието му бе насочено напред и нагоре, така че писарят лесно го парира, след което се пресегна рязко, целейки гърлото на противника си. Това беше бърз и успешен удар, който обикновено му носеше успех, но човекът срещу него също не бе вчерашен. Маскираният отскочи назад и извика на другаря си да му помогне.
Отбивайки удара от боздугана на другия разбойник, който веднага се хвърли напред, Климент се завъртя с разперени ръце, стиснал меча и кинжала си, доближи се до първия нападател, така че той да няма място, в което да движи меча си и заби ножа си в корема му. Чу се стон и бандитът падна на земята, изпускайки меча, който силно издрънча.
Писарят се обърна, залепяйки се с гръб за каменната стена, готов да посрещне нападението на втория убиец. "Аз, мечът ми и врагът ми сме едно цяло. Целя него, но и себе си. Не мисля за ударите. Боже, дано това ми помогне". Думите на стрелеца Кубрат се стрелнаха като светкавица през главата на Климент, докато вторият убиец скачаше напред, размахвайки боздугана си. Писарят се дръпна встрани, блъсна нападателя в гърба, запращайки го в стената срещу него, като в същия миг стовари тежката дръжка на меча във врата му. Чу се неприятен звук от чупене на кости и бандитът се свлече под стената, в която се бе ударил.
Задъхан, Климент се обърне да види къде е Корсис. Помощникът му се бе справил с двама от другите убийци, чиито тела лежаха на улицата и притискаше последния.
В този момент от сенките изплува нов силует, стиснал в ръцете си малък арбалет и се прицели в Корсис.
– Внимавай! – извика писарят, но помощникът му усети заплахата и се хвърли към новия нападател.
Климент видя как показалецът на убиеца побелява около спусъка на арбалета, как скобата се откача, а освободената тетива изстрелва малка стрела с железен връх. Използвайки мечовете си като щит, помощникът му ги вдига пред себе си, доближавайки ефесите им един до друг. Стрелата се отби в тях, а Корсис с дълъг плавен скок стигна до стрелеца и го промуши в гърлото.
След това всичко стана много бързо.
Последният убиец, който до преди миг се бе сражавал с помощника му, се хвърли напред, нанасяйки хоризонтален режещ удар и макар писарят да вдигна меча си, усети как острието на противника му разсича дрехите му и го удря в ребрата.




8


Някой блъскаше по вратата и викаше името му.
Писарят въздъхна и бавно се изправи в кревата. Явно нямаше да се лекува повече.
Климент изкара няколко дни на легло, след като бе посечен близо до къщата на Гостун. За щастие ударът на убиеца се бе плъзнал по ребрата му без да нанесе по-сериозни поражения, но все пак изгуби много кръв.
Корсис превърза раната му на място, викна помощ и го пренесе у дома. После дойде лекар, който проми и заши раната. Въпреки това писарят трябваше да лежи, да се маже с мехлем и да пие предписаните му отвари. Лекарят идваше да сменя превръзките му, от начало по два пъти на ден, след това по-рядко. Накрая раната заздравя, но Климент още не се бе възстановил напълно.
Корсис се грижеше за него като майка. Носеше му бульони, прясно изпечено месо и хляб, добро вино и изпълняваше всичките му желания. Помощникът непрекъснато се интересуваше как се чувства господарят му и през час надничаше в стаята му, за да се увери, че всичко е наред. В началото Климент се съпротивляваше на грижите, настоявайки да извикат някоя жена да се занимава с него, но накрая се предаде пред настоятелните думи на Корсис и нито за миг не съжали за това.
Освен храна и вино, помощникът му започна да носи и новини. Така Климент разбра за смъртта на свещеника Александър. Научи и други интересни неща.
Тези, които го бяха нападнали в уличката, до един бяха бивши войници. Корсис заедно с Винех и Симеон бяха огледали труповете и двамата чигати разпознаха в тях свои бивши подчинени. Това не учуди писарят. От военните излизаха най-добрите телохранители и убийци. Въпросът бе кой ги е пратил. И защо?
Някой се опитваше да попречи на разследването му. Първо бе стрелецът във Външния град, след това наемните убийци. Това наведе мислите му в друга посока. Имаше ли нещо общо между убиеца с арбалета и мъртвите свещеници?
Писарят вече бе разбрал как е умрял Александър – със счупен врат в изкопа на строежа, но по скелето бяха намерени няколко стрели – сигурен знак, че свещеникът е бил нападнат. Корсис огледа стрелите, намерени на строежа и извадените от тялото на Агоп. Нямаше никакво съмнение, че са едни и същи – къси черни и със сиво паче перо на края. За жалост се различаваха от тези, с които бяха стреляли срещу тях. Което означаваше, че става дума за различни нападатели.
Редовно получаваше новини и за Аврора. Господарката Едвокия бе проявила щедрост, пращайки Мария да се грижи за непознатата. По настояване на Климент, на девойката бе разрешено да излиза из града, придружена от войници, но Аврора, както сега всички наричаха момичето, предпочиташе да стои в стаята си. Климент бе наредил на помощника си да следи къде ходи момичето, надявайки се това да му помогне по някакъв начин. Но при редките си излизания, девойката стигаше само до пазара, където се разхождаше, купувайки дребни неща, след което се връщаше обратно в стаята си. Единственият резултат, който постигна, бе неочакваният интерес на помощника му към Аврора. Корсис бе запленен от красотата на момичето, което измито и с нови дрехи според него изглеждало като принцеса.
Разпитът на слугите в къщата на боритаркана също не доведе до нищо. Всички потвърдиха разказа на господарката си.
"Аз съм стрелата, мишената и лъкът. Стрелям без да мисля. Бия се без да мисля. Напоследък съвсем съм спрял да мисля. Затова разследването ми е до никъде." – каза си писарят докато разсеяно търсеше дрехите си.
Блъскането продължваваше, а нахалният гостенин не спираше да вика и Климент с неприязън разпозна гласа на комита Еспор.
След като най-накрая бе пуснат да влезе, боилът поиска незабавно да види писаря, както и да получи храна и нещо за пиене.
Климент въздъхна и стана от леглото. Явно боледуването му бе приключило. Нахлузи кожения си панталон, облече вълнена риза с широки ръкави, пристегна я с колан, обу захвърлените на пода ботуши и затрополи надолу по стълбите.
– Ето те най-сетне! – провикна се Еспор, веднага щом го видя. – Крайно време бе да се появиш, не мислиш ли?
Комитът седеше в любимия стол на Климент, подпрял краката си на друг, без да се притеснява, че ботушите му са целите в кал. Чиния с гъста чорба вдигаше пара на масата пред него, до ръката му бе поставена кана с бира.
– Сядай, разполагай се! – с широк жест посочи около себе си Еспор, все едно той бе домакинът, след което започна шумно да сърба чорбата.
Климент седна до масата без да сваля очи от неочаквания гост. Внимателно оглеждаше едрото му, осеяно със следи от шарка лице, тежките му мустаци, които той част по част облизваше, обръснатата му глава, златните обици по ушите. Боилът бе едър и внушителен, неприятен на вид, от него се носеше мирис на пот и спарено. Това, което интересуваше писаря, бе защо Борис е пратил този човек в Плиска, вместо да го държи при себе си в Сердика, където се бе установил след последната си победа.
Най-накрая комитът се нахрани, бутна чинията настрани, хлъцна доволно и отпи направо от каната.
– Хубаво е да се прибереш у дома! – Еспор обърса наквасените си мустаци. – Вече не си спомням от кога не съм ял нормална храна, сервирана на нормална маса. Но няма какво да се оплаквам! Времената са такива и всички сме длъжни да се съобразяваме с тях.
– Какво искаш? – направо го попита писарят. – Предполагам не си бил всичкия този път от Сердика само за да можеш да се наядеш като хората.
– Всъщност не стигнах до Сердика. Борис ме прати насам веднага щом разбра какво се случва в столицата му.
– И какво се случва? – подразнен попита Климент.
– Ами случва се това – гласът на Еспор се повиши с няколко нотки. – Случва се това, че някой избива поданиците му. И то точно тези, на които най-много държи.
– Радвам се, че князът се е загрижил за здравето ми – не му остана длъжен Климент. – Предполагам си чул, че едва оживях след нападение на шестима убийци.
– Ха! – изсмя се комитът. – Че кой се интересува от теб? – очите на Еспор проблеснаха подигравателно. – Борис ме прати, за да разбере защо още не си постигнал успех със задачите, които ти постави! Това определено не му харесва – боилът се наведе към писаря. Дъхът на боила вонеше на чесън, риба и бира, но Климент не се отдръпна. – Не му харесва също така, че вместо да разрешиш убийството на свещеника Агоп, си оставил друг поп да бъде убит. И то не кой да е, а един от любимците му – Александър!
– Е, поне му остават още двама – Дориян и Стефан. Както и епископ Йоан, разбира се – отговори писарят. Нима Борис го винеше за новото убийство?
– Не се прави на много умен! – комитът седна обратно на стола си. – Борис е недоволен и ме прати да ти го кажа!
– И какво ще правиш сега? Сам ще разрешиш престъпленията? Не се и съмнявам, че ще успееш да се справиш още до довечера.
Неочаквано за толкова едър мъж, какъвто беше, Еспор скочи на крака, като едновременно с това извади малък извит нож от ботуша си.
– Внимавай, Клименте! – изсъска той, а очите му се бяха превърнали в малки черни цепки. – Може да си храненик на княза, но това не означава, че може да ми се подиграваш! За разлика от теб, аз съм боил, комит и член на Великия съвет!
– Много важно! – не му остана длъжен писарят. – Ако Борис е толкова недоволен от мен, нека прати някой друг да разбере какво става в, както сам каза, собствената му столица!
Лицето на Еспор се напълни с кръв, дланта му се стегна около ножа. Плъзгайки се като котка, комитът тръгна напред.
– Ако направиш още една крачка към господаря ми и ще си мъртъв! Спри! Не се шегувам! – на вратата с малък рогов лък бе застанал Корсис. Стрелата му сочеше право в сърцето на комита.
Еспор остана на място, поколеба се за миг, след което прибра ножа си и се ухили.
– Ще те запомня! – обеща той на Корсис. – И скоро ще се срещнем пак, можеш да си сигурен!
– Аз също няма да те забравя! И ще чакам появата ти с нетърпение.
– Що се отнася до теб, Клименте, още сега ще изпратя писмо на княза. Нека знае как се изпълняват заповедите му. А те са – убийствата на свещеници да спрат, да намериш и накажеш виновника за извършването им. Както и да се отчиташ всеки ден пред мен до къде е стигнало разследването ти. Ако не вярваш на мен, може би ще повярваш на господаря си, Борис! – Еспор извади от кесията на колана си малък свитък и го хвърли на масата. След това плю на земята и излезе от стаята. След миг силният му глас, даващ команди, огласи улицата.
Едва се след като тропотът от копитата заглъхна, Корсис свали лъка.
- Какво ще правим сега, господарю? – попита той.
Климент въздъхна, седна пред масата и разгърна свитъка, макар да бе сигурен, че там пише точно това, което бе казал Еспор.
– Ще се заемем с разследването на убийствата на свещениците. Точно както ни нарежда князът. Забавихме се прекалено дълго. И като начало ще посетим презвитер Дориян в приюта му. Но преди това ще се отбия при епископ Йоан. Може от някой от тях да научим нещо интересно. Що се отнася до комита – Климент вдигна рамене. – Все някак ще се оправим с него. И благодаря за подкрепата.
 * * *
Негово Високопреосвещенство епископ Йоан се оригна, избърса устата си с ленена салфетка и се облегна на тапицирания с мека кожа стол. По брадата му се стече капка сос, който се задържа за миг на един от космите, след което падна точно в средата на прекрасния зелен извезан със златни шевици епитрахил, оставяйки грозно, мазно петно.
Владиката изсумтя сърдито, разпери дебелите си пръсти и побутна по-далеч празната паница, в която лежаха само няколко оглозгани кокала и вдигна броеницата си от червен кехлибар.
– Филотей! – извика той, докато със сумтене сваляше епитрахила. – Ела веднага! Имам нужда от теб.
След секунда в стаята се появи висок, облечен в расо мъж, с къса, добре поддържана черна брада и коса, пълна с пърхут, който се сипеше върху раменете му като малки бели снежинки. За разлика от Йоан, който бе дебел, червендалест и тромав, архидякон Филотей бе слаб и гъвкав, с умни, искрящи сини очи. Без да чака обяснения, той грабна дрехата на Негово Високопреосвещенство, вдигна я срещу светлината и ядно изцъка с език.
– Какво си ми зацъкал! – сряза го Йоан. – Грижа те е за епитрахила повече отколкото за мен, нали? Цял ден обикалям и обикалям. Каталясах! Толкова бях гладен, че не ми остана време да се преоблека. Ей така стана белята.
Филотей цъкна още веднъж с език преди да отговори.
– Дрехата е съсипана! – констатира архидяконът и се усмихна, сякаш това му доставяше удоволствие.
– Как ще е съсипана! – викна Йоан и се заклати на стола, който заплашително изскърца под тежестта му. – Трябва да може да се почисти.
Филотей поклати глава.
– Ще пробвам с оцет и вода, но ме е страх да не повредя плата.
– Само това остава, да го повредиш! Как ще се върна в Константинопол в такъв вид? Всички ще ми се смеят!
Архидяконът въздъхна, след това кимна с глава, внимателно сгъна изцапания епитрахил и напусна стаята.
Загледан в гърба му, Йоан се отпусна отново на стола и се загледа в красивата си броеница. Не се и съмняваше, че свещеникът ще се справи с поставената му задача. Филотей бе като истински ангел хранител за Негово Високопреосвещенство – справяше се с всяка задача, която му поставеше. Архидяконът бе измъквал началника си от далеч по-заплетени ситуации. Владиката се намръщи, тежки бръчки набраздиха широкото му чело, спуснаха се покрай очите и свършиха около дебелите, алени устни. Йоан не искаше да си спомня последното им преживяване. Бяха се опитали да го убият и само бързата намеса на помощника му го бе спасила.
Епископът гневно изсумтя. Много си позволяваха тези новопокръстени псета. Вместо да се валят в краката му и да му целуват подметките от благодарност за това, че ги е спасил от Геена огнен и ги води по пътя на праведниците, те не му отдаваха необходимата почит. И което бе по-лошото, не искаха да слушат проповедите му, гонеха доведените от него чак от Константинопол и Солун отци и свещеници, хулеха ги и не искаха да ги приемат като свои! Император Михаил и патриарх Фотий специално бяха поръчали – след покръщението българите да се кланят само на Константинополската църква, да говорят и се молят на гръцки и да се подчиняват на изпратените им свещеници, ако искат да спасят грешните си души. А ето, те не правеха така и заплашваха мисията му, уплашено си помисли Йоан и бързо се прекръсти. Само това оставаше! Заради някакви новопокръстени варвари да се изложи пред императора и патриарха!
За да избегне подобна участ, Негово Високопреосвещенство бе решил сам да проповядва и да отваря очите на тези заслепени хора. Бе влезнал в една от църквите, бе изгонил тамошния свещеник и лично започна да води службата. Отначало всичко вървеше добре, но скоро владиката забеляза, че новите му братя во Христе не го слушат, въртят се като шугави по местата си и му хвърлят гневни погледи. Прогоненият свещеник също вместо да се кротне, започна да призовава множеството да махне самозванеца.
Йоан се бе вцепенил и за малко да замлъкне насред един тропар. Той! Самозванец! Как си позволяваха подобно отношение! Архиепископът спря службата и започна да обяснява как е изпратен тук лично от императора и патриарха, когато брат Филотей внезапно излезе от тълпата, хвана го здраво за ръката и го издърпа от църквата. След което им се наложи да бягат, а част от разгневените българи ги последваха с викове и закани.
Уплашен, Йоан запретна расото си и се затича по павираната улица, тресейки дебелите си бузи и рискувайки всеки момент да се спъне и падне на земята. Добре, че бяха близо до къщата, която обитаваха, та не му се наложи да тича много. Но това бе нечуван позор и светотатство, които не трябваше да останат ненаказани! Негово Високопреосвещенство искаше да се оплаче, да настоява виновниците да бъдат намерени и затворени, а той лично щеше да анатемоса вироглавия поп, но се оказа, че няма пред кого да го стори. Борис бе заминал, наместникът му бе убит и никой не знаеше кой управлява града.
"Варвари! Истински варвари! – не спираше да си повтаря Йоан, докато с треперещи ръце си наливаше вино в зелена стъклена чаша. – Патриарх Фотий може и да казва, че чудодейно са се присадили в правата вяра, но трябва да дойде тук на място да види за какви следовници на Сатаната става дума! Добре, че поне онзи антихрист, водача им Александър вече го няма. Само проблеми създаваше. Как хубаво се подреди всичко" – доволно си помисли архиепископът и усети как настроението му започна да се подобрява. Той нямаше да остави нещата така. О, не! Владиката имаше план, който да накара вироглавите българи да склонят глава пред истинския носител на словото Божие. Е, Гостун бе мъртъв и щеше да му се наложи да търси друг, който да му помогне, но възможности за това имаше много. Ако всичко минеше гладко и никой не заподозреше ролята му, щеше да се покрие със слава не като обикновен свещеник, а като пръв мисионер и покръстител, след което кой знае – да оглави тукашната епархия. Йоан се усмихна. Дали заради изпитото вино, дали заради мислите, които се въртяха в главата му, той усети нов прилив на сили, зарече се да изпълни повелята на императора и за по-сигурно думна с юмрук по масата.
Точно в този момент вратата се отвори и в стаята влезе Филотей. Зад него надничаше висок млад мъж с бледи страни и подрязана черна коса. Йоан се напрегна за миг, но бързо се сети кой е новодошлият – това беше Климент, писарят на Борис, за който казваха, че бил много вещ в разгадаването на различни загадки. Същият, който толкова го уплаши с признанието, че князът е писал лично на папата.
– Какво има? – сърдито попита архиепископът и изпитателно изгледа помощника си. Защо му бе довел този княжески копой да души наоколо? Сигурно имаше сериозна причина за това. Иначе Филотей едва ли щеше да прекъсне уединението му.
– Това е писарят на княза, Климент – представи новодошлия архидяконът и бръсна пърхота от раменете си, който се разлетя из цялата стая. – Иска да говори с вас по важен църковен въпрос.
– Много добре знам кой е! – сопна му се Йоан. – По-добре го настани и донеси още една чаша.
Без да спори, Филотей посочи един от столовете на Климент, напусна стаята и след малко се върна, понесъл зелена стъклена чаша, която постави пред него на масата и му наля вино. Архиепископът погледна недоволно слугата си. Нямаше нужда да носи на госта чаша като неговата. Калаен бокал също щеше да свърши работа и да подчертае кой е господарят тук.
"За всичко трябва да го уча!" – въздъхна на ум Йоан и махна с ръка да ги оставят сами.
Писарят не бързаше с въпросите. Той с интерес разглеждаше просторната трапезария и множеството икони, накачени по стените. По средата висеше особено красиво разпятие, на което изнемощелият Христос, направен от полирано тисово дърво, се мъчеше върху позлатен кръст, а над него плачеха два ангела, с искрящо бели криле. До тях, ограден с прекрасен червен ореол, Свети Георги побеждаваше змея.
– Красиво е! – каза Климент и стана, за да разгледа иконата по-отблизо. Макар и леко повредена в десния долен край изображението на светеца бе като живо. След това премести погледа си към разпятието и го посочи с ръка. – Кара те да се чувстваш малък и незначителен пред жертвата, която Христос е направил заради всички нас. Макар честно казано да харесвам по-простите неща.
"Ти пък какво ли разбираш!?" – помисли си Йоан, а на глас каза:
– Подари ми го лично патриарх Фотий преди да тръгна. Надява се да помогне на мисията ми по вашите земи.
Климент се намръщи при споменаването на духовника. Познаваше Фотий от обучението си в Магнаурската школа, а напоследък му се бе случвало пътищата им да се пресичат и по други поводи. Освен блестящ философ, учен, мислител и духовник, Фотий ръководеше с твърда ръка и шпионите на империята, които причиняваха доста неприятности. Климент се бе сблъсквал вече с някои от тях – прочутите "Войни на Христа", които освен всичко останало бяха и безмилостни убийци. Писарят знаеше, че Фотий е бесен от факта, че Климент, а не той е намерил чашата от черепа на Никифор и никога няма да му прости за провала.
Дори и да бе наясно с отношенията между патриарха и писаря, Йоан по никакъв начин не го показа.
– Ако приемете гръцките свещеници като истински братя, подобни чудни творби ще има и във вашите църкви – благо каза архиепископът и се опита да се усмихне. – Повече смирение и доверие в тези, които са по-напред в пътя Господен – това ви трябва. Тогава ще пратите в Константинопол художници и иконописци, които да се обучат при нашите майстори и да ви радват с подобни красоти.
– Стига отново да не забраните иконите – подхвърли Климент докато разглеждаше особено реалистично нарисувана картина за мъките на грешниците в ада.
Йоан стисна юмруци и усети как лицето му почервенява. Какво си позволяваше това момче! Опита се да се държи мило с него, но не! Българинът трябваше веднага да си покаже рогата. Е, нека разбере какво е да се отнасяш неуважително с архиепископ.

- И рече Исус: "Не давайте свято нещо на кучетата, нито хвърляйте бисерите си пред свинете, да не би да ги стъпчат с крака и да се обърнат и да ви разкъсат!"
[14]
– гласът на Йоан силно прогърмя. – "Така и по земите погански, неверниците говорят за неща, които не разбират и гонят хората, които искат да ги поучат!"

Сега бе ред на Климент да погледне объркано митрополита. Какво значеше това? Че е неверник и поганец? Или беше обидил с нещо Негово Високопреосвещенство?
– Аз съм кръстен! Още като бебе – писарят извади тънка верижка с кръстче, която висеше под дрехите му. Нямаше да се остави на гръцкия поп да му се прави на важен! Може и да е епископ и пръв срещу патриарха, но сега се намира на чужда земя. – А що се отнася до иконите, доколкото помня, още през 726 година вашият император Лъв III ги забрани и унищожи хиляди от тях, заедно с много стенописи, мозайки и статуи.
– Сатана, не император! – прекъсна го Йоан и се прекръсти, но писарят не му обърна внимание.
– После, на Никейския събор през 754 година, императрица Ирина отново върна иконите, макар приживе мъжът ѝ Константин V Копроним да е бил върл техен враг. И пак една императрица – Теодора отново забранява почитанието им.
– Вещица!
– И това трая почти век, до преди няколко години, през 843-та, когато Константинополският събор се върна към тях. Така че ако искате да ни учите за зографи, трябва да знаем дали няма пак да се отметнете от иконите и от лика Господен, а пратените от нас хора да се окажат в опасност.
– "Блажени нишите духом, защото тяхно е царството небесно!" – отговори иронично Йоан, но гласът му потрепери. – Аз бях гонен и преследван като последен престъпник по улиците на Плиска! Това е Богохулство!

– А не е ли казал още нашият Бог Исус Христос: "Обичайте неприятелите си и молете се за тия, които ви гонят?"
[15]

– Какво искаш? Защо си дошъл? Едва ли за да влизаме в теологични спорове – гласът на владиката се тресеше, но Йоан успя да овладее гнева си. – Питай, каквото имаш да питаш, защото ме чака много работа сред това море от непросветени овце!
Климент пропусна забележката, седна срещу епископа и го погледна в очите.
– Искам да поговорим за убитите свещеници – Агоп и Александър?
- Какво за тях?
- Познавахте ли ги?
- Аз съм висш духовник – Йоан започваше да възвръща самообладанието си. – Редно е да познавам останалите от паството си, нали? Не знам как е при вас, но в Константинопол този, който е на чело, се отнася с отговорност към задачата си. А хората са най-важната част от всяко начинание. Ако не познаваш тези, които ръководиш, няма как да работиш добре.
– Затова отговорът ми е: Да! Познавах Агоп и Александър. Срещал съм се с тях. Разговаряли сме. Нищо повече.
Климент кимна.
– Мислех, че сте част от византийската църква. От кога ръководите и българската? – попита той и надигна чашата с вино. – Нито Агоп, нито Александър са ви били подчинени. Значи сте ги познавали и сте се срещали с тях по други поводи. Какви?
Лицето на владиката бавно се наля с кръв, тънки червени нишки нашариха очите му, долната му устна затрепери. Архиепископът бавно се изправи, постави тежките си юмруци върху масата и се втренчи в писаря.
– Приех те, защото мислех, че си истински християнин и пратеник на княза! – каза той, а гласът му хриптеше. – А ти се оказа безбожник като останалите! Може да се наричате християни, може да сте вдигнали църкви и да се кръстите, но малцина сте приели Бога в сърцата си. Като Гостун и Винех! Ще ми се да имаше повече такива като тях. А вместо да ги пазите, вие какво направихте? Убихте градоначалника си! – архиепископът махна презрително с ръка. – Ако можеше да виждаш малко по-далече от носа си, щеше да разбереш, че църквата ви няма шанс, ако не следва нашата. Дори папата, с който ме заплаши миналия път, няма да ви помогне. Рим, за разлика от Константинопол е далеч! – Йоан си пое тежко въздух. – Трябват ви повече искрени хора като Гостун, но вместо да го пазите като зеницата на окото си, вие го убихте! Пътят ви е ясен – да се подчините на Патриаршията и следвате инструкциите ѝ. Ако ли не, ви е писано да се върнете към езичеството, а с Борис е свършено!
- Затова ли сте се сдушил с разбойника Батой? Сигурно с негова помощ смятате да укрепите църквата и помогнете на господаря ми – сега бе ред на писаря да се втренчи в пребледнелия архиепископ. – Прав сте! Аз наистина съм княжески човек. И като такъв искам да знам защо на китката му имаше броеница като вашата? Отначало реших, че е гривна, но по-късно осъзнах грешката си. И защо хората му познават вашия помощник – архидякон Филотей?
Архиепископът се хвана за сърцето и тежко се отпусна на стола. Лицето му побеля, устната му се затресе още по-силно, очите му се завъртяха като луди в орбитите.
– От къде да знам? – успя да намери сили да кресне Йоан и пресуши чашата си на един дъх. – Не мога да отговарям от кого разбойникът е откраднал епископска броеница! А брат Филотей го знаят много хора!
– Това може и да е така – не се предаде писарят – но една от иконите на стената, с които толкова се гордеете, е била открадната от Батой – тази на Свети Георги. Разказаха ми за нея и ми я описаха много точно. Включително отчупения долен край. Била е носена от поклоници от Света гора преди Батой да ги нападне и ограби. Няма съмнение – това е същата икона! И сте я получил от разбойника!
– Махай се! – изсъска Йоан и се преви над масата. – Махай се веднага! И не ме забърквай повече във варварските си интриги! Няма да стоя повече и да слушам налудничавите ти обвинения!
Климент кимна, поклони се почтително и си тръгна. Преди да затвори вратата, видя как Негово Високопреосвещенство пие направо от каната, а виното се разплисква по дрехите му.
* * * 
Дебели, мръсни гъски тичаха по двора на сиропиталището. Няколко малки момчета ги преследваха, надавайки радостни викове. Момичета носеха ведра с вода, поотраснали юноши режеха дървета и ги нареждаха на купчини до оградата или копаеха в градината. В дъното на двора, група момчета се упражняваха с дървени мечове. Няколко кучета се разхождаха важно като господари, душейки в прахта. Точно в центъра на двора се издигаше малък, красив бял параклис с изрисувани капаци на прозорците и объл покрив с червени керемиди. От него се носеше химн в прослава на Христос и Богородица.
Появата на Климент и помощника му не предизвика особен интерес. След като им хвърлиха няколко незаинтересувани погледа, възпитаниците на Дориян се върнаха към задълженията си.
Две от момчетата притичаха към тях, навличайки дрехите си и движение.
– Аз съм Хрис – представи се по-голямото от тях. – А това е брат ми Бан. Презвитерът води службата. С какво можем да ви помогнем, господарю?
– Ти си Климент, княжеският писар, нали? – попита по-малкият и се изчерви. – Чувал съм за теб. Бил си много умен и смел!
– Щеше ми се наистина да е така – писарят се умихна и погали момчето по главата. – А това е помощникът ми Корсис. Искам да се срещна с презвитер Дориян.
– Веднага ще отида и щом свърши службата ще го извикам! През това време, ако искате разгледайте – Бан ще ви разведе наоколо – Хрис хукна към малкия параклис.
– Това са оборите на животните – Бан хвана за ръка писаря и го поведе из двора, сочейки наляво-надясно с тънкото си пръстче – Тук е градината. Имаме и лук, и чесън и всякакви други зеленчуци. Имаме и ягоди, аз много ги обичам! – момчето се поглади по корема. – Както и череши, праскови, сливи и всякакви други плодове. Тук са насажденията с билки. С тях трябва много да се внимава! Дори полезните може да станат опасни, ако се вземе повече от колкото трябва! – авторитетно обяви Бан, който едва ли имаше повече от осем години.
– Там, от където се чуват песните, е параклисът – гордо обяви малкият екскурзовод. – Малък е, но татко Дориян ни е разказвал, че един ден на негово място ще се издигне голяма църква, която той ще ръководи. А ние ще бъдем послушници и свещеници в нея.
– Хич не се и надявай! – сополиво момиче с луничаво лице седеше върху купчина дърва и стискаше силно хърбава оранжева котка. – Нито теб, нито брат ти ще ви пуснат в новата църква. Само правят бели и ги наказват - обясни детето на Климент и Корсис.
- Моля ти се, Лема, не се заяждай сега с мен! Не виждаш ли, че имам работа – умолително извика Бан, а лицето му се зачерви от притеснение. – Вярно е, че често ни наказват, но ние сме си взели бележка! Вече сме се поправили. А и от половин година сме в специалния клас на татко Дориян.
– Колкото и да сте близки, това няма да ви помогне – продължи да вика момичето. – За да станеш свещеник, ти трябва одобрение от Бога, глупчооо!
Бан се направи, че не я чува и продължи напред.
– Закача се, защото не я взимаме с нас когато излизаме вечер в града – каза тихо момчето, за да не го чуе Лема. – Само ще ни се пречка в краката. Знаете ги какви са момичетата...
Климент и Корсис не можаха да разберат какво точно са момичетата, защото песнопенията спряха и след миг в двора се появи Хрис, следван от висок млад свещеник и чигата Симеон.
Писарят веднага хареса презвитера. С високото си чело, обветрено лице, къса подстригана брада и дълбоки черни очи, той му заприлича повече на учен, отколкото на духовник. Дориян грееше в усмивка, ръцете му бяха груби и мазолести. Зад него чигатът Симеон пристъпяше смутено, все още не можещ да преглътне пропуските си по случая с Агоп и изчезналия му слуга...
– Добре дошли! Добре дошли! – провикна се Дориян от далеч – Какво води такива знатни люде в скромната ни обител?
– Аз съм Климент, писар на княза, а това е помощникът ми Корсис. Искаме да поговорим и ако може да получим малко информация. Не искаме да ви прекъсваме. Ако имате работа, ще ви изчакаме – представи се писарят.
– Работата да не е заек да избяга? – засмя се Дориян. – Винаги имам време за пратениците на княза! А кой сте вие, знам много добре. Дори чух, че наскоро сте бил ранен.
– Вече съм добре – Климент не искаше да навлиза в подробности и посочи около себе си. – Хубаво сте се устроили тук.
– Така е – Дориян разпери широко ръце. – Всичко, което виждате, ни е дадено от Бога! Ние само се опитваме да го стопанисваме. И да помагаме на изпадналите в нужда.
Презвитерът хвана писаря за ръка и го поведе из двора.
– Бан вече ви е показал това, което имаме – кози, кокошки, крави... Но най-важното, най-важното е тук – свещеникът се потупа по гърдите. – Ако душата я няма, ако сърцето го няма, може да притежаваш и най-голямото богатство на света, но пак ще си останеш бедняк! Ако обаче се отвориш към Бога, ако се отвориш към хората и гледаш през тяхната злина, злоба и мъст, тогава можеш да се превърнеш в истински човек! Вижте тези деца – Дориян посочи към играещите на двора. – Всяко от тях е чисто, пълно със светлина и радост. Още година, още две и тя ще изчезне, ще се претопи, ако няма кой да ги насочва в правилната посока. Да им казва кое е добро, кое е зло. Повечето щяха да станат престъпници, разбойници, ако не ги бях намерил! Но не ме разбирайте погрешно – презвитерът се усмихна. – Не аз спасявам тях, а те мен! И в най-тъмния ден, и в най-мрачния миг, дори когато се налага да изпитвам вярата си, поглеждам към децата си и душата ми се изпълва с радост и смирение – Дориян се прекръсти. – Ще ми се да можех да помогна на повече от тях, но това е само началото!
– Сам ли ги възпитавате?
Свещеникът кимна.
– Имам още трима помощника, които идват от време на време. Основната задача засега пада върху мен и брат Марк – свещеникът показа копаещия в градината монах. – Учим ги на светите литургии, на псалми и молитви, учим ги как да търсят и намират Бога! Показвам им буквите, малко математика, но заедно с това ги карам да овладеят тайните на ездата, лъка, копието и меча. За жалост във времената, в които живеем, това е задължително! По-големите пращаме за чираци при различни майстори – да научат занаят.
– Наистина много благородно – похвали събеседника си писарят. – Добре би било да има повече такива като вас.
– Има! – отговори презвитерът – Чух, че в Сердика се организира подобен приют. Ще се изненадате колко много хора са готови да ни помогнат. Но – презвитерът разпери ръце – едва ли сте дошли да си говорим за сиропиталището. Вероятно има други въпроси, които ви интересуват.
– Така е – засмя се писарят и посочи смутения чигат, който пристъпяше зад свещеника. – Ще се радвам ако и Симеон се включи в разговора ни.
– Разбира се, разбира се – Дориян ги поведе към ниска дървена маса, поставена в сянката на висок орех. – Брат Симеон може и да е войник, но също като нас е изгубена душа. – Той много ни помага, особено с обучението. Няма по-добър от него, когато трябва да се покаже как да се върти мечът. А аз съм му изповедник. Радостен съм да му помогна. Особено след сполетялото го нещастие.
Погледите на Корсис и Климент се насочиха към Симеон. Той стисна юмруци и отговори през зъби.
– Сестра ми се самоуби! Удави се в рова на крепостта.
– Нека ви предложа нещо за пиене – смени веднага км ни Дориян. – Можем да отмием прахта от устата си с малко сок от лимон, разбъркан с вода и мед.
Преди Климент да успее да отговори, Дориян извика на едно от момчетата в двора, което на бегом се понесе към къщата.
– Страхувам се, че аз също не съм дошъл по радостен повод – каза писарят. – Интересувам се от смъртта на Агоп и Александър.
Свещеникът кимна и сплете пръсти, без да бърза с отговора. Дориян изчака момчето, което бе изпратил, да се върне с кана и чаши, сипа на всички от напитката, отпи от своята, облегна се удобно и чак тогава заговори.
– Неведоми са пътищата Божии! Един ден си на върха, другия в калта! Смъртта на Агоп и Александър трябва да ни покаже, колко преходно е всичко. Как само един миг, може да промени завинаги живота ни. И двамата летяха на високо. Единият осребряваше вярата си, другият искаше да я оглави. Всъщност не само той – Дориян се засмя. – Откак князът се покръсти, мнозина търсят от това облаги!
– Кой може да ги е убил? – писарят отпи предпазливо от чашата си, но питието му хареса. До него Корсис вече си пълнеше втора чаша.
– Истината е, че не знам и не ме интересува – Дориян погледна събеседниците си предизвикателно. – Грижа ме е за живите, не за умрелите. А смъртта им е забулена в мистерия, която едва ли мога да разреша.
– Може да не се окаже чак толкова сложно. Особено що се отнася до Агоп. Писарят се обърна към Симеон. – Намерихте ли слугата му?
Чигатът внимателно остави чашата си на масата.
– Правим всичко възможно, но още не сме го открили. Вероятно е напуснал града. Нищо чудно да се е присъединил към бандата на Батой. Разпратил съм войниците си да претърсят всички пивници и места, където се събират съмнителни типове. Следим внимателно и прекупвачите на крадени вещи, пътищата около Плиска са под постоянно наблюдение. Изпратих куриери до Сердика, Филипополис и Дръстър с молба до тамошните боритаркани да ни помогнат при издирването на беглеца. Чрез осведомителите си съм пуснал и слух, че всеки който предаде верни сведения за избягалия Николай, ще получи десет сребърни монети – чигатът повдигна рамена. – Въпреки това, засега нямаме никакъв успех.
- Да се надяваме, че от някъде ще изскочи нещо. Така ще е най-добре за всички ни – Климент кимна с глава и се обърна към свещеника. – Защо Агоп е напуснал Филипополис?
– Явно е бягал от нещо, нали? – лицето на Дориян се издължи – Каквото и да е било, очевидно го е застигнало.
Климент замислено поклати глава. Вече се бе сблъсквал с подобен проблем. Първият случай, който разреши в началото на кариерата си, бе свързан именно с поредица загадъчни убийства на християнски свещеници. Тогава религията не бе официално призната и се предполагаше, че духовниците са жертва на група, нарекла себе си "Отмъстителите на Тангра". Притеснен от това, че не зачитат волята му да не закачат християните и страхуващ се от растящата мощ на организацията, Борис бе наредил на писаря да разследва убийствата. Истината се бе оказала съвсем различна. Преди да дойдат в Плиска, свещениците бяха предали богомолците в Дръстър. Като резултат цялата колония от вярващи в града бе жестоко избита. Сред тях беше и майката на Бранко – близък приятел на Климент и бързо издигащ се в двора на хана чигат. Бранко бе разпознал свещениците предатели при пристигането им в Плиска и бе започнал да ги избива, като отмъщение за смъртта на майка си. Накрая Климент разреши загадката, а самият Бранко бе убит в опита си да избяга.
Писарят потръпна. Още не можеше да забрави станалото. Дали сега то не се повтаряше отново?
– И не знаете кой го е преследвал? – попита той.
– Нека забравим официалността. В крайна сметка всички сме братя пред нашия Бог – усмихна се Дориян – Както сам каза, Агоп дойде от Филипополис. Заедно с пристигането му се понесоха различни слухове. Че бил прогонен от тамошната общност, че бил прекалено суетен, че обръщал повече внимание на златото, фините дрехи и младите момичета, отколкото на Евангелието. Никога не съм го питал дали това е вярно, а и той едва ли би ми казал. Познаваш го – беше арменец. Фин, начетен и винаги готов да предложи помощта си. Но само ако може да извлече облага от това. Идва няколко пъти да си поговорим, но така и не разбра какво точно правим тук. За него това бе безсмислено пилеене на средства и време. Но какво точно се е случило във Филипополис? Наистина не знам.
– Ами Александър?
– Александър беше добър свещеник – Дориян надигна чашата си и се загледа в клоните на дървото. – Истински отдаден на каузата, с ярък и силен дух. Не се гнусеше от тези, които са паднали и имат нужда от помощта му. Наистина, обичаше да се разпорежда, но кой може да го обвини за това? Навремето е бил преследван от бащата на княза, Пресиян – презвитерът сви рамена. – Беше добър свещеник, а за мен това бе достатъчно! Но нямам представа кой може да е искал смъртта му.
– Имаше ли врагове? – попита Корсис.
– Кой в днешно време няма врагове – философски му отговори Дориян. – Често ми се налага да гоня сводниците и джебчиите от портата, когато идват да търсят децата, които съм изтръгнал от ръцете им. Надяват се да ги повлекат обратно в калта. Затова много внимавам къде ходя и никога не се разделям с това – свещеникът разтвори расото си, за да могат останалите да видят късия му меч. – И Александър е имало от какво да се бои. Кой? Нямам представа! Но със сигурност знаем един от враговете му! Враг, който би искал да го види мъртъв. Епископ Йоан!
– Византиецът? – ахна Климент. – Но защо е трябвало да се бои от него?
Дориян кимна с глава.
– Не знам дали си даваш сметка какво точно става в момента, писарю! Гърците са залели страната. Надяват се, след като не можаха да ни завладеят с меч, че ще направят това с вярата си. Византийските свещеници заемат ключови места, издигат се на различни постове. Скоро ще контролират не само църквите и манастирите. Ще натрупат богатства, които ще ги направят още по-силни – презвитерът замълча. – Правили са го преди, ще го правят и за в бъдеще. Сега князът е духовен син на техния император. Скоро ще им стане и васал.
– И Александър пречеше на плановете им?
– Александър пречеше на плановете им. Той и помощникът му, брат Стефан, се опитваха по всякакъв начин да ограничат влиянието на Йоан и хората му. Непрекъснато бяха до княза и го предупреждаваха за надвисналата опасност. Обучават наши, български свещеници, които да проповядват вместо гърците. Гонят най-наглите от църквите, в които са се настанили. Византийците го ненавиждат.
– Толкова много, че да го убият?
– Толкова много!
Четиримата помълчаха, потънали в мислите си.
– Ами момичето с жълтата кутия? – попита писарят. – И двамата сте били там.
– Настана бъркотия – отговори Симеон и всички се засмяха на шегата му.
– Девойката беше много напориста – обясни чигатът. – Буташе войниците, блъскаше се, искаше на всяка цена да влезе в двореца. Няколко пъти я изгонили, но тя всеки път се връщала. Повтаряла непрекъснато "Анищар! Анищар!" и сочела кутията си – Симеон поклати глава. – В крайна сметка я арестували и ме извикаха. Боритарканът Гостун ми беше наредил незабавно да му докладвам за всяко необичайно събитие в града. Не исках да развалям празненството му, но заповедите си бяха заповеди.
– За какво се скараха двамата с Чака? – попита Корсис.
Чигатът се намести притеснено на стола си преди да отговори.
– Питайте за това жената на Гостун.
– Евдокия ли? – Климент го изглед учудено. – Защо пък нея? Тя твърди, че не знае нищо.
Военният извъртя очи.
– След като главата се търкулна от кутията, настана пълен хаос. Всички крещяха, боритарканът се опитваше да въведе някакъв ред, но не успя. Гостите започнаха да си тръгват на малки групички. Аз вдигнах зловещия товар на момичето и го прибрах в кутията. Тези, които бяха останали, се струпаха около мен да видят чия е главата. Всички бяхме превъзбудени, говорехме един през друг. Чака, Гостун и жена му, останаха в дъното на залата. Изведнъж двамата започнаха да си крещят един на друг, хванаха се за гушите и се сбиха. В това време жената на боритаркана бързо се шмугна през вратичката зад трона. Едва ли някой друг освен мен я е видял, но съм сигурен, че беше там, когато двамата се скараха.
Презвитерът се почеса по главата.
– Сега като се замислям и на мен ми се струва, че господарката Евдокия ми се мерна за секунда. Не се бях замислял досега. Опитвах се да откопча Гостун от гърлото на Чака.
– Имаш ли представа за какво са се скарали? – писарят не откъсваше поглед от военния.
Чигатът отново се размърда притеснено, лицето му се обля и червенина, но Симеон не каза нищо.
– Били са любовници, нали? – Климент се наведе напред през масата. – Не ме лъжи! Вече няма нужда да защитаваш честта на Гостун.
Чигатът се изчерви още повече, но кимна с глава.
– Носеха се слухове... Обичайните сплетни и клюки, които войниците си разменят докато стоят на пост. Но нямаше нищо конкретно. Просто приказки. Чака ходел прекалено често у Гостун все когато него го няма. Бавел се повече от обичайното... Някой бе видял Евдокия да му маха от един прозорец. Такива неща.
Писарят замислено поклати глава. Значи това криеше господарката Евдокия. Затова бе организирала малкото си представление. Затова ги бе отпратила толкова бързо. И това бяха имали предвид Сеп и Мария, когато бяха говорили с Корсис. Всичко си идваше на мястото. Слугата бе казал, че предишната му господарка, е била вярна на мъжа си. А прислужницата се ядосваше, че Чака ѝ е бил отнет.
– Вземи няколко от войниците си и отидете в къщата на боритаркана Гостун – нареди писарят на Симеон. – Арестувайте вдовицата му Евдокия и я затворете в някоя от килиите на крепостта. Сигурен съм, че има поне една свободна.




9


Мъжът, който наричаше себе си Невестулката, огледа двете посоки на малката тъмна уличка. Луната огряваше каменните стени на къщите, вятърът леко полюшваше клоните на дърветата, прозорците бяха тъмни. Градът изглеждаше потънал в дълбок сън.
Въпреки това Невестулката бе на щрек. Имаше от какво да се страхува.
Първо бяха започнали да го следят. Едни и същи мъже седяха на съседните маси в пивниците, срещаше все същите просяци, дори проститутките с изрисуваните си лица и бухнали дрехи му изглеждаха подозрително. Невестулката сам беше изпълнявал подобни задачи и бързо разбра – нещо не беше наред.
Бяха спрели да го приемат радушно в кръчмите, където преди се бе крил и пил вино на вересия. Прекупвачите на стоки, с които се знаеше от години, внезапно изчезнаха от обичайните си места, а ако все пак успееше да ги намери, не искаха да купуват нищо от него.
Дори най-близките му другари, тези, с които се събираше, обменяше информация и обсъждаше възможни изгодни удари, започнаха да странят от него. Беше се превърнал в прокажен и останалите се страхуваха да не им прехвърли заразата си.
Макар да не искаше да го признае пред себе си, Невестулката много добре знаеше какво означава това. Бе ядосал Батой с действията си и бе получил присъда. Въпрос на време бе да му видят сметката. А останалите не искаха да имат нищо общо с него, за да не последват съдбата му.
Невестулката реши да не чака, докато му забият нож между ребрата и реши да избяга. Да се скрие, да се спотаи, докато опасността премине. Обмисли дори възможността да отиде някъде по-далеч. Във Филипополис, Сердика или Дръстър. Трябваше му голям град, за да може да разгърне таланта си. Но подобно начинание криеше много рискове. Без да знае кого да потърси, във Филипополис, Сердика и дори Дръстър щеше да изпадне в още по-лоша ситуация. Никой не обичаше гастрольорите, които се бъркат в чуждите дела.
Невестулката изтри носа си с ръка и се огледа отново. Бе настинал, чувстваше се гладен и недоспал. От десетина дни се криеше в горите около Плиска, но запасите му бяха свършили и имаше нужда от храна и нещо за пиене. Затова се промъкваше по улиците на смълчания град, надявайки се да успее да отмъкне нещо под прикритието на мрака.
Крадецът не съжаляваше, че е говорил с писаря. Бе на ясно, че това е причината за неприятностите, които му се струпаха на главата. Някой го бе видял и подшушнал където трябва. Което значеше край на подвизите на смелия джебчия.
Крадецът се ухили и изтри отново носа си. Явно здравата бе разтревожил Батой. Но и не можеше да стои и да гледа, как разни самозванци го ограбват и съсипват работата и репутацията му. Освен това Крисп му беше приятел. Може и да не беше най-добрият човек на света, но като за мошеник се държеше честно и почтено с останалите.
Невестулката се огледа отново и реши да действа. Дългият му нос подушваше сладката миризма на наденица. Устата му се напълни със слюнка, ноздрите му се разшириха. Почти можеше да усети вкуса на месото. Имаше стара очукана тенджера, в която щеше да изпържи наденицата с лук и моркови. И да си хапне, както не бе ял от седмица. Крадецът преглътна и бързо състави план за действие. Щеше да се прехвърли през оградата незабележим като сянка, да се качи на тавана, където най-вероятно бяха оставени да се сушат суджуците, да ги грабне и да си плюе на петите. Фасулска работа!
Джебчията безшумно се измъкна от скривалището си и се понесе по улицата. Почти достигна набелязаната цел, когато от мрака се появиха няколко сенки, които го наобиколиха.
Невестулката панически се опита да намери път за бягство, но се оказа обграден от едри мъже, облечени в тежки кожени брони с метални пластини. На лицата им имаше вързани черни кърпи, над които проблясваха само очите им. В ръцете си държаха мечове и ками. Бяха поне седмина.
– Кои сте вие? Какво искате? – изграчи Невестулката и усети как камъните на стената зад него се впиват в гърба му. Дали ако натиснеше по-силно нямаше да успее да мине през нея?
Пробва, но не успя. Само съдра кожения си елек, но той и без това беше стар. Пък и съвсем скоро най-вероятно нямаше да има нужда нито от елек, нито от каквото и да било друго.
– Нещо се загуби напоследък, Невестулке! – единият от маскираните тръгна бавно напред и вдигна ръка. Луната освети меча му, който проблесна за миг в мрака. – Батой те търси. Иска да си поговорите. Тръгваш с нас!
– Иска да си поговорим? Значи няма да ме убиете, а ще ме заведете при него, така ли? – Невестулката не можеше да повярва на късмета си.
– Да те убиваме ли? Че защо? Ти си по-полезен като източник на доходи, отколкото като одрана кожа – нападателят гърлено се разсмя, като едновременно с това вдигна меча си и го стовари върху главата на крадеца.
За негова изненада, оръжието му издрънча в каменната стена. Бърз като невестулка, джебчията падна на земята, претърколи се между краката на врага си и възползвайки се от изненадата на останалите хукна с всичка сила по улицата.
– Ще отложим срещата за друг път! – изкрещя през рамо Невестулката. – Кажете на Батой, че няма да го забравя!
Покрай главата му изжужа стрела, но крадецът се метна в страни и се стопи в мрака.
* * *
Климент се събуди с усещането, че нещо не е наред. След срещата с презвитер Дориян и Симеон, той се прибра вкъщи. Скоро пристигна войник, изпратен от чигата, който докладва, че вдовицата на Гостун, Евдокия, е арестувана и затворена в крепостта.
Климент благодари, даде му медна монета и се прибра в стаята си. Имаше нужда от почивка. Колкото до Евдокия, малко време в килията можеше да я направи по-сговорчива. И да премисли дали следващия път трябва да лъже пратениците на княза!
Писарят седна в леглото и се огледа, разтърквайки скования си врат. Свещта бе изгаснала, пънът в камината едва тлееше, и стаята бе тъмно и студено. Прозорецът, който затвори преди да легне, бе отворен. Тъкмо се канеше да извика Корсис, когато нечий силует застана пред леглото му.
– Не се плашете, господарю! Имам нужда от помощта ви! – непознатият говореше напрегнато, след което направи крачка напред, така че влизащият през прозореца лунен лъч да го освети. Климент ахна от изненада, разпознал издълженото лице на Невестулката.
* * *
– Не искам този човек в къщата ни! – Корсис за втори път повтаряше думите си. – Той е мошеник, измамник и джебчия! Не искам да имам нищо общо с него!
Наметнат с вълнено одеяло, Климент отпиваше от претопления кумис. До него, забил поглед в земята, стоеше Невестулката.
– Ако не го подслоним, хората на Батой ще го убият! – помирително каза Климент и усети как джебчията се размърда. – Това ли искаш? Да ти тежи на съвестта? Може и да е мошеник, но и той душа носи.
– Аз ще се поправя, господарю! Повече няма да крада! – с плачлив глас обеща Невестулката и избърса очите си.
– Не вярвам и на една негова дума! – не спираше да фучи Корсис. – Само ще ни забърка в неприятности! Точно сега не ни трябват повече ядове. И без него си имаме достатъчно.
– Вие не знаете какви са Батой и хората му – проплака джебчията. – Ще ме накълцат на парчета! И ще ме измъчват. Ще ми одерат кожата и ще ме поръсят със сол! Вече ме нападнаха, едва се измъкнах. Не съм спал и ял от две седмици. Ако ще ме гоните, по добре направо ми вземете главата! Поне няма да се мъча – по лицето на джебчията се стече сълза, а писарят с мъка прикри усмивката си. Мошеник или не, Невестулката беше превъзходен актьор.
– Тези номера ги пробутвай на търговците на пазара, не на мен! – не му остана длъжен Корсис. – Не можеш да ме излъжеш с трагичната си физиономия и насила пусната сълза!
– Мога да ви бъда и от полза – не се даваше крадецът. – Познавам всички престъпници в града. Знам слухове, сплетни и клюки, за които вие дори не подозирате.
- Знаеш ти! – Корсис махна с ръка. – Нищо не знаеш!
– Знам! – заинати се Невестулката. – Знам например, че малко след като сте се върнали в Плиска, лично сте убил двама от прекупвачите на Батой в страноприемницата "Глиганската глава". Били сте се като лъв, макар да са ви нападнали изневиделица. Справили сте се и с двамата много бързо, което предизвика доста коментари. Най-вече лоши!
– Убил си двама души? Истина ли е това? – писарят се задави с кумиса си.
Корсис объркано го погледна.
– Може и да съм крадец и джебчия, но не прерязвам гърлата на хората, нито им разбивам главите с шишета за вино – продължи да налива масло в огъня Невестулката. – Не знам как живеете спокойно с подобен човек, господарю!
– Ти да мълчиш! – Корсис се опита да удари крадеца, но той бързо се шмугна зад стола на Климент. – Нямаше как да го избегна. Те ме нападнаха първи. Ако не ги бях убил, щяха да ми видят сметката!
– Какво въобще си правил там, Корсис?
– Търсех информация за Батой! Може да не ви интересува, но аз няма да подмина с лека ръка това, че този така наречен разбойнически главатар, се е опитал да ни убие!
– Аз мога да ви разкажа много неща за Батой и хората му – веднага се обади крадецът. – Господарю Корсис, повече няма да ти се налага да ходиш по кръчмите и да се биеш като разбойник. Няма да има нужда да се излагаш на ненужни рискове – Корсис само махна с ръка. – И ще имаш повече време да пазиш господаря Климент. А мен да спасиш от сигурна смърт!
– Хайде Корсис, престани да се сърдиш – намеси се и писарят. – Човекът е прав – наистина може и да ни е от полза. Пък и ще поеме част от задълженията ти – Невестулката закима с глава.
– Няма да спя с този човек в една стая! – Корсис търсеше начин да излезе поне от части победител от битката.
– Аз нямам нужда от легло – веднага обяви крадецът. – Все ще намеря място, където да се свра. Освен това мога да готвя. Правя чудесен омлет с праз, шунка и яйца. А надениците ми с лук и печен лук неведнъж са предизвиквали възторга и на най-големите...
Корсис прекъсна тирадата на джебчията, признавайки поражението си.
– Добре! Добре! Нека остане. Но те предупреждавам, Невестулке! Една погрешна стъпка и лично ще те изритам на улицата!
– Ще се грижиш за дома, ще поддържаш в него ред и ще чистиш – каза Климент. – Заедно с Корсис ще ходиш на пазар за продукти, а когато опасността премине, ще го правиш сам. Ще бъдеш зачислен за мой служител, което може би ще те предпази донякъде от главорезите на Батой. Но ако само веднъж те хвана в кражба или извършиш каквото и да било друго нередно нещо, лично ще те вкарам в затвора! След като изтече един месец, в зависимост от това как си се проявил, ще останеш на служба при мен или ще те изгоня. Съгласен ли си?
– Разбира се, господарю! Разбира се! Благодаря ви, спасявате ми живота – крадецът започна бързо да се кланя. – На вас също, господарю Корсис! Ще видите, че сте постъпили правилно.
Писарят свали краката си на пода, придърпа един от столовете и го посочи на Невестулката.
– А сега ми разкажи всичко, което знаеш за Батой и хората му.
На другия ден Климент спа до късно.
Невестулката се бе оказал истинска мина за всевъзможни истории и клюки. Познаваше или беше чувал за повечето престъпници не само в Плиска, но и в другите големи градове, а и умееше да разказва. Крадецът редеше историите си толкова увлекателно, че дори Корсис, който в началото седеше облегнат на стената, правейки се, че не го чува, накрая се заслуша с интерес.
Невестулката разказа за банди, оглавявани не само от българи и славяни, но и от избягали от служба византийци, печенеги, кумани, франки, германци, готи и дори маври, безчинствали по българските земи. Крадецът с възторг описваше премеждията на неуловимия арапски главатар с прозвището Халифа, върлувал около Анхеало, немския наемник Луп, плячкосвал селата около Филипополис, хитрия венецианец Полибии, който твърдял, че е наследник на Цезар и обичал да души с примка враговете си, но накрая сам завършил земния си път точно като тях, провесен от стените на Дръстър.
Накрая стигнаха и до Батой. Невестулката бе изпълнен с ужас и в същото време с възхищение от него. Описваше го като неуловим крадец, безстрашен разбойник и безпощаден главатар, който не се страхува да прерязва както гърлата на враговете си, така и на собствените си хора, ако не изпълняват безпрекословно заповедите му. Разбойникът бил великан със свръхчовешка сила, можел да надбяга кон, а стрелите му никога не пропускали целта.
– Може да не ми вярвате, но са го виждали на няколко места едновременно. Хем напада керван по пътя за Плиска, хем ограбва търговци в столицата. Този човек е истински магьосник! – с благоговение каза Невестулката.
От разказа на джебчията стана ясно, че Първоначално Батой бил обикновен крадец, устройващ засади на закъснелите пътници. Бандата му била едва от няколко души и нападал само ако е сигурен, че жертвите му няма да се съпротивляват.
След това Батой неочаквано се променил. Станал по-дързък, започнал да напада по-често, шайката му се увеличила значително. Контролирал всички пътища около столицата, дори заможните търговци, които разполагали със собствени войници, предпочитали да се откупят предварително от него. Винаги ходел маскиран, не показвал лицето си дори пред собствените си хора.
Накрая насочил погледа си и към Плиска. Избил жестоко главатарите на столичните банди и ги обединил под свое командване, поставяйки начело на всяка от престъпните гилдии, посочени от него хора. Който му противоречал, изчезвал и след някой и друг ден го намирали с прерязано гърло.
Никой не можел да спре Батой. Опитите на Самуил и Винех винаги се проваляли. Разбойникът влизал и излизал от Плиска както си иска, изплъзвал се под носа на стражите и им се подигравал. С една дума, превърнал се в легенда.
– Нищо не може да му се опре! Досега не е имало такъв като него – Невестулката протегна ръце и се прозя.
Отдавна бе минало полунощ, но писарят продължи да разпитва крадеца. Не научи нищо конкретно. Невестулката не знаеше къде се крие Батой и бандата му, нито как влиза и излиза в града. Той и хората му били много предпазливи и винаги ходели маскирани.
- Но нали по някакъв начин си прибират печалбите – попита писарят, но джебчията объркано вдигна рамена.
Накрая Климент благодари на крадеца за получените сведения, показа му къде е храната, даде му едно старо одеяло и се качи в стаята си.
Този път никой не наруши съня му.
На другия ден спа до късно. Слънцето отдавна се бе издигнало в небето, когато писарят най-после отвори очи. Не съжаляваше за пропиляното време. Най-после се чувстваше напълно възстановен и готов за работа.
Завари Невестулката, запретнал ръкави и препасан с кой знае от къде изровена стара престилка, да се суети около печката. До масата се бе разположил Корсис, който ядеше от вдигаща пара чиния.
– Наистина може да готви – обяви помощникът му с пълна уста.
– Искаш ли още? – веднага попита Невестулката, но Корсис поклати глава и потупа корема си.
– Не мога повече, ще се пръсна!
Климент седна пред масата и веднага получи чиния, пълна с яйца, шунка и лук. Омлетът на крадеца наистина бе много вкусен и Невестулката разцъфтя в усмивка, от похвалите на писаря.
– Това не е нищо! – зарече се той. – Трябва да опитате моето свинско със сос от ябълки и задушения заек с моркови и розмарин, които...
– Друг път ще ни разкажеш и демонстрираш за кулинарните си възможности – махна с ръка Климент. – Сега имаме друга работа за вършене. Еспор е прав – трябва да се заемем по-сериозно с убийствата на свещениците. И затова струва ми се, че е най-добре да посетим Филипополис.
Корсис кимна с глава.
– Заради бягството на Агоп ли? – попита той.
– Не само. По някакъв начин Филипополис има връзка с цялата история, чувствам го – отговори писарят. – Но ти си прав. Ще е добре да научим защо Агоп е избягал от града. Това може да ни даде ключа за разрешаване на убийството му. Но има и друго. Искам да разбера повече за смъртта на първата жена на Гостун. Това ми се струва важно. Но преди да тръгнем, трябва да свърша още някои неща.
– Чудесно! – зарадва се и Невестулката. – Тъкмо ще бъда по-далеч от Батой и хората му. А и съм чувал, че Филипополис е богат град, а жителите му не пазят много кесиите си.
Корсис поклати глава, писарят размаха заканително пръст. Джебчията им се ухили и им сипа по още една порция омлет.
Килията бе малка и мръсна. По ъглите висяха паяжини, в ъглите се трупаха боклуци, камъните бяха влажни и студени. През тесния решетъчен прозорец влизаше съвсем малко светлина, толкова колкото да напомни на затворниците, че някъде навън слънцето грее, но на тях не им е писано да го видят.
Легнала на ниското легло, застлано със слама, господарката Евдокия бе вперила празен поглед в тавана. Една муха се мяташе в паяжината над главата ѝ, но вместо да се освободи се оплиташе все повече и повече, докато накрая не се превърна в сив, потръпващ пашкул.
"Точно като мен!" – помисли си вдовицата на Гостун и приглади назад сплъстената си коса. Вече бе от седмица в килията, от как онова изчадие, княжеският писар я бе хвърлил в нея. Отначало Евдокия бе плакала и пищяла, бе се молила и заплашвала, бе чупила ноктите си в каменната стена. Храната бе ужасна, леглото пълно с дървеници, сламата стара и вмирисана, нямаше дори одеало, с което да се завие, а гърнето за ходене по нужда бе ръждясало и омазано с нечистотии.
Никой не ѝ обърна внимание, само тъмничарят – едър, грозен мъж с мазна черна коса и широк белег през лицето, удряше по вратата, заповядвайки ѝ да мълчи. След няколко дни вдовицата се успокои, прие съдбата си и започна да се оправя в новото си положение.
Като начало поиска да извикат прислужницата ѝ Мария, на която нареди да ѝ донесе пари. Това реши много от проблемите. Оказа се съвсем просто. Срещу няколко монети страховитият надзирател се превърна в неин слуга, изпълняващ всичките ѝ прищевки. Леглото бе опушено с борина, сламата се сменяше всеки ден, носеха ѝ храна от близката гостилница, разрешиха на Мария да ѝ донесе дрехи и завивки от къщи.
Въпреки това всяка сутрин Евдокия се будеше с надеждата, че всичко е само сън и когато отвори очи, ще се окаже отново в разкошната си къща, а Мария ще изтрополи по стълбите, за да ѝ съобщи, че закуската е сервирана. След това лежеше дълго загледана в тавана, а сълзите ѝ се стичаха по лицето ѝ. Докога щеше да продължи всичко това?
По коридора се чуха стъпки и гласове и вдовицата се заслуша. Дали идваха при нея?
Ръждясалото резе на килията ѝ изскърца, чу се превъртането на ключа в ключалката и вратата се отвори. На прага освен тъмничарят седеше още един човек – мъчителят ѝ Климент.
Евдокия често си бе мислила, какво ще каже и направи, когато писарят се появи отново. Представяше си как въпреки окаяното си положение се изправя пред него с величествена осанка и казва пренебрежително: "Какво още искате от мен? Не ви ли стига това, което ми причинихте?! Или сте дошли да ме подложите на нови мъчения?"
След което ще му обърне гръб, ще отиде в края на килията и ще се загледа в небето през малкия прозорец. А засраменият ѝ мъчител ще осъзнае каква ужасна грешка е допуснал и ще нареди веднага да я освободят.
Евдокия не направи нищо такова. В мига, в който разпозна Климент, тя се хвърли в краката му, вкопчи се във везания му елек и се разплака.
– Моля ви! Моля ви! – повтаряше вдовицата. – Изведете ме от тук!
Писарят се смути, даде знак на тъмничаря, който донесе два стола, кана с вода и чаши и вдигна хлипащата жена. Климент настани Евдокия срещу себе си, наля ѝ и изчака докато се успокои.
– Защо ме държите тук? Какво съм направила, че да заслужавам подобна участ? – Евдокия продължаваше да бърше сълзите си. – Как може да сте толкова жесток към една беззащитна вдовица!?
– Откакто се заех с този случай, ме лъжат, подвеждат и манипулират – отговори ѝ писарят. – Дори се опитаха да ме убият. Замотал съм се като муха в паяжина и не знам на къде да продължа. Това ми омръзна! Или ще ми кажете истината за случилото се в нощта, когато мъжът ви е бил убит, или ще останете още дълго тук. Не разбирам защо ме лъжете – писарят тропна е крак по каменния под. – Нима сте си мислила, че никой няма да ви види докато Гостун се е борил с Чака? Нима вярвате, че истината може да бъде скрита толкова лесно? Е, видели са ви! Така че чакам истината! Или да си тръгвам?
Евдокия сведе глава, раменете ѝ се разтресоха.
– Не е толкова лесно колкото си мислите – каза тя, опитвайки се да овладее гласа си. – Но добре! Ще ви кажа какво стана тогава! Ще ви кажа защо се скараха мъжът ми и Чака и какво точно се случи след това. Но искам да ми обещаете, че всичко ще остане само между нас двамата. И че ще ме пуснете да си тръгна от това кошмарно място.
- Нищо не мога да обещая! – Климент гневно изгледа жената пред себе си. Какво си мислеше тя, че няколко сълзи и признания ще заличат лъжите ѝ? Лъжи, които можеха да костват живота му– Зависи какво ще ми кажете. Ако сте искрена и не скриете нищо, ще се приберете в дома си. И ще се опитам доколкото ми е възможно разговорът ни да си остане само между нас. Това е.
Вдовицата въздъхна, стана и закрачи из тясната килия. Няколко пъти понечи да заговори, но думите засядаха на гърлото ѝ.
– Аз – едва чуто каза накрая Евдокия и една сълза се търкулна по лицето ѝ, но тя бързо я изтри с ръка. – Аз съм причината Гостун и Чака да се скарат. Както и за станалото по-късно. Аз съм причината мъжът ми да бъде убит, а Чака да се обеси. Аз! Аз! Аз! – вдовицата извика последните думи вече без да крие сълзите си и стисна силно юмруци. – От тогава нямам покой. Не мога да спя. Не мога да мисля за нищо друго освен, че станах причина за смъртта на хората, които обичах най-много – Евдокия седна на стола и сведе глава. – За всичко съм виновна само аз!
Климент се пресегна напред и хвана ръката ѝ.
– Какво точно стана? – тихо попита той.
Все така свела глава, Евдокия заговори бързо, сякаш се страхуваше, че ако се забави, няма да има сили да продължи.
– Аз и Чака бяхме любовници. Първоначално той се навърташе около Мария, но след това... Беше красив, остроумен, силен и млад. Не знам как стана, влюбих се в него. От начало той само си играеше с мен. Подаряваше ми цветя, носеше ми захаросани плодове в красиви кутии, усмихваше се и ме държеше за ръката. Непрекъснато намираше поводи да идва вкъщи когато мъжа ми го няма. А аз, аз... не направих нищо, за да го отблъсна. Харесваше ми да ме ухажва, този известен женкар и красавец, ласкаеше ме, че ме намира за привлекателна. Мъжът ми непрекъснато бе зает да управлява града, да разрешава споровете между гилдиите или заедно с Винех обсъждаше как по-добре да укрепи крепостта. Винаги имаше нещо и него го нямаше. А Чака бе наблизо. Красив и усмихнат, готов да задоволи всяка моя прищявка – Евдокия замълча само колкото да си поеме дъх. – Преди месец Гостун замина да инспектира именията около Плиска. Трябваше да състави нови поземлени списъци и да провери как върви събирането на данъците. Нещо такова. Вечерта Чака дойде, носеше стомна с вино. Беше весел и щастлив, каза, че е спечелил много пари на комар и иска да празнува. Настани се в покоите ми, започна да разказва как е излъгал съперниците си и да пие. Аз също пих. Може би повече отколкото трябва – вдовицата въздъхна. – Ще ми се да можех да кажа, че съм го отблъснала, че съм настоявала да си върви, а той въпреки това е останал. Но не беше така. Вечерта бе чудесна, виното замая главата ми, той бе млад и красив, а мъжа ми го нямаше. Когато седна до мен и сложи ръка на рамото ми сама се обърнах към него. Така започна всичко...
Евдокия замълча за миг сякаш, за да събере сили за това, което предстои.
– Станахме любовници! Виждахме се тайно, което не бе толкова трудно при непрекъснатите отсъствия на мъжа ми. Той идваше вкъщи или аз ходех при него. Слугите може и да подозираха нещо, но ние бяхме много внимателни. Той винаги намираше поводи да дойде и никога никой не ни видя.
– Какво се обърка? Какво стана на вечерята?
– Вече ви разказах. Всичко бе точно така. И гостите, и танците, и момичето, и отрязаната глава – Евдокия потръпна. – Вечерята се провали, гостите си тръгнаха, залата се изпразваше. Останахме само аз, Гостун и Чака. Мъжът ми беше бесен, че празненството му се е провалило. Чака беше пиян и му се подигра, че няма да може да се подмаже на големците в града. Мъжът ми побесня! Отговори му, че е пале, което няма и представа какво е истинска власт и му нареди да си държи езика зад зъбите. След което започна да го обижда. Наричаше го с различни грозни имена, наистина не беше на себе си от ярост. Чака ставаше все по-блед и по-блед. Накрая скочи и се изсмя. Каза на мъжа ми, че е глупак, който не може да опази собствената си жена, камо ли града, който му е поверен. Каза му, че сме любовници. Че сме го лъгали под носа му, а той нищо не е разбрал! След това двамата се сбиха, останалите се втурнаха обратно да видят какво става. Бях ужасена! Избягах в настаналата суматоха, надявайки се, че никой няма да ме забележи.
– И това е истината?
Вдовицата кимна.
– Прибрах се в къщи, заключих се в стаята си. Не знаех какво да правя. Гостун се върна, почна да тропа по вратата ми, но не му отворих. Той вика и крещя, но накрая се отказа и излезе. Наистина не знаех къде отива. После... – Евдокия замлъкна – После всички бяха мъртви!
* * *
– И тя е знаела през цялото време защо двамата са се скарали?! И ни е лъгала?! – Корсис въртеше малък остър нож.
– Очевидно – писарят уморено разтърка слепоочията си. Посещението при вдовицата на Гостун го беше уморило. Бе предполагал, че ще чуе нещо подобно, но въпреки това бе потресен от разказа на Евдокия. – Като се замислиш, не можеш да я виниш. Реакцията ѝ е съвсем нормална – да се защити. Ако ти беше причината боритарканът на Плиска и заместникът му да се избият един друг, едва ли щеше да искаш да се разчуе. Да не говорим, че сега всички ще я сочат като любовница на Чака. Евдокия ще бъде заклеймена като прелюбодейка и лека жена.
– Много важно! – Невестулката изкриви лицето си в гримаса. – Нали наследи парите на Гостун! Боритарканът е червив със злато и имоти. Няма и деца. Сега всичко ще отиде при вдовицата му. Помнете ми думата! Много скоро всички ще са забравили какво е направила Евдокия и ще се избиват за ръката ѝ. Красива и богата, какво повече?! Мъже умират заради нея! Каквито и клюки да тръгнат, ще ѝ е все едно.
– Може и да си прав – писарят стана и наплиска лицето си с вода. Чувстваше се уморен. – Но ще мислим за това, след като се върнем от Филипополис.
* * *
Потеглиха на следващия ден, на чело на малък отряд войници. Бързо прекосиха платото и полето, и само след ден започнаха да се изкачват по стръмния път през планината, който щеше да ги отведе във Филипополис. Макар градът да бе официално предаден от Византия на хан Маламир през 836 година, статутът му все още бе малко спорен. Филипополис бе важен икономически и стратегически център и макар че се управляваше от българи, в него имаше и голяма византийска колония, която прокарваше интересите на империята.
Пътуването бе дълго и бавно. Трябваше да внимават да не контузят някой от конете по стръмните планински пътеки, които се виеха като змии през планината, често им се налагаше да нощуват под открито небе или на твърдите легла в някой от гарнизоните. Ситен дъжд се сипеше от небето почти през цялото време, но въпреки това, раззеленяващата се гора, гласовете на птичките, стрелкащи се между дърветата и красивите гледки, които се откриваха към долината зад тях, караха писаря и спътниците му да забравят несгодите на пътуването. Невестулката забавляваше всички с историите си и научи Корсис на някои не особено почтени номера при игра на карти и зарове. Двамата скоро станаха неразделни, а първоначалното подозрително отношение на младежа към джебчията, скоро бе забравено.
След като превалиха билото на планината, пътят стана по-лек. Пред тях се ширна широко, зелено поле, някъде в далечината се виждаха водите на Хебър, а зад тях стените на Филипополис. Дъждът спря и пролетното слънце бързо изсуши хлъзгавите скали и разкаляни пътеки. Най-накрая се изтръгнаха от прегръдките на планината. До Филипополис им остана само ден път.
Градът впечатляваше със своята архитектура и стил. Филипополис бе кръстен в чест на бащата на Александър Велики, Филип, който го бе завладял 342 години преди Христа, но историята му се простираше далеч назад във времето. Според някои бе по-стар от Рим и съвременник на Троя.

"Сега разбирам защо византийците държат толкова много на него." – мислеше си Климент, докато със спътниците му яздеха по древния военен път Виа Милитарис
[16]
, прокаран още от римляните.


Отдалеч се виждаха трите възвишения, на които бе възникнал Филипополис и заради които император Клавдий
[17]
, който го превзел през 46 година, го бе нарекъл Тримонциум – построен върху три хълма. Всъщност, точно както Рим, и Филипополис се издигаше не върху три, а седем възвишения.


Най-внушителна бе стената на града. Издигната от друг римски император – Марк Аврелий
[18]
, тя опасваше селището от всички страни, а високите ѝ бойници, кули с тесни амбразури и огромни железни порти ѝ придаваха непревземаем вид.

Малкият отряд преминаваше покрай мраморни арки, високи колони и сводести виадукти и колкото повече приближаваха към центъра, толкова по-гъста и разностранна ставаше тълпата.
Облечени с дълги роби византийци, важно се разхождаха, хванали се един друг под ръка, увлечени в разговори. Славяни с високи кожени калпаци и бели като гъши пух ризи, водеха воловете, запрегнати в тежки каруци. Мустакати печенеги, оглеждаха алчно с малките си тъмни очи шарените премени на пристигналите от изток араби и арменци, предлагащи подправки, килими, пойни птици и оръжия.
Конни патрули се провираха с лекота сред множеството, в което фокусници, дервиши, свещеници и акробати се опитваха да привлекат вниманието на тълпата. На единия от ъглите, стъпил на високи дървени кокили и с огромна човка, закрепено незнайно как на носа му, мъж разказваше с прегракнал глас легендата за краля чапла, без да буди особен интерес.
След като подминаха амфитеатъра и стадиона, на Климент и спътниците му се наложи да слязат от конете. Тълпата бе толкова гъста, че язденето ставаше невъзможно.
– Ех, защо не знаех за това място по-рано? Това е раят за всеки крадец! – въздъхна Невестулката и се огледа замечтано.
Климент изпрати войниците в един от местните гарнизони, след което следван от Корсис и оглеждащия се на всички страни бивш крадец, тръгна да се представи и поднесе почитанията си на управителя на града – боритаркана Курт.
Резиденцията на боила се оказа близо до центъра. Писарят лесно стигна до голямата облицована в мрамор къща, с два каменни лъва пред вратата.
Намериха Курт в личните му покои. Боритарканът бе висок мъж с плавни движения, подвижни очи и радушно поведение. Той приветства сърдечно новодошлите, здрависа се с писаря, който познаваше от визитите си в Плиска и обяви, че за него е удоволствие да се запознае с Корсис и Невестулката.
Насядаха около масата, а боритарканът сам донесе кана с вино и поднос захаросани плодове. Курт наля в чашите на гостите си и вдигна тост в тяхна чест.
Разговорът се завъртя около последното сражение близо до града, в което Борис бе убил предателя Варда и разбил армията му.
– Искаше ми се и аз да се включа в боя! – със съжаление каза боилът. – Но князът ми нареди да остана в града и да го браня, ако бунтовниците доближат стените му. За щастие всичко се размина без неприятности. Никой не посмя да ни нападне. Не че имаше някаква опасност и да се бяха появили. Сами сте видели стените на града. Те са непревземаеми! – Курт завъртя чашата си е вино. – За това ли сте тук? Да търсите оцелели водачи на бунта? Гарантирам, че в града няма нито един! Още преди битката удвоих постовете. Всеки, който влиза и излиза от Филипополис, е внимателно проверяван. Тук няма да намерите нито един предател!
– Сигурен съм в това – отговори писарят. – Но идваме по друга причина. Интересува ни миналото на един свещеник – Агоп. Беше убит в Плиска, а както знаеш, Борис е особено чувствителен към подобни престъпления. Агоп е дошъл в столицата от Филипополис. Казват, че е бягал от нещо, което се е случило тук. Искам да знам какво. Както и да разбера повече за смъртта на първата жена на Гостун – Косара.
Боритарканът изгледа новодошлите един по един.
– Странни неща стават в Плиска – каза той. – Чух какво се е случило с Гостун и Чака. Чух и за момичето с жълтата кутия. Както и за това, че Агоп не е единственият убит свещеник. Липсата на Борис определено се чувства.
– Наистина е така. Затова ще бъдем благодарни на всяка помощ – малко по-рязко от колкото му се искаше отговори Климент.
Боритарканът не бързаше да отговори.
– Свещеници! – каза накрая той. – Гледам да не им се бъркам много, много. Напоследък носят само неприятности! Не ме разбирайте погрешно. Приех християнството още преди Борис и спазвам стриктно ритуалите. Ходя на служба, казвам си молитвите, в неделя паля свещ. Но какво правят свещениците извън църквите си? Гледам да не се замесвам в това. Премного мирише на предателства, кръв в власт.
- Значи няма да ни помогнеш? – Климент беше разочарован. – Надявах се на нещо повече.
Тарканът стана и бавно закрачи из стаята.
– Разбира се, че ще ви помогна. Още повече, че навремето лично участвах в разследването смъртта на господарката Косара. Колко време мина от тогава – Курт се залюля на пръсти. – Трябва да има повече от дванайсет години. Гостун беше смазан. Много обичаше жена си и дъщеря си. А му ги отнеха само за миг. Дълго не можа да го преодолее. Добре, че беше прислужницата на Косара...
– Евдокия.
– Точно така – Евдокия – боритарканът щракна с пръсти. – Тя помогна на Гостун да се върне към живота. След нападението направихме хайка. Но не намерихме нищо. Разбойникът, който ги беше нападнал – Лун мисля, че му беше името, изчезна. Сякаш потъна в дън земя. Предполагам се е уплашил, след като е разбрал, какво е направил.
– Но не е бил само той, нали? – попита писарят. – Имал е помощник – тук в града. Подозирам, че някой го е наел да нападне Гостун. Разбойникът едва ли е имало как да знае, че боритарканът ще излезе точно в този ден, с малък ескорт да оглежда стените. Някой му е подшушнал за това.
– Така е – съгласи се Курт. – Още тогава подозирахме, че Луп е имал помагач. Но кой? – боилът вдигна рамена. – Така и не успяхме да разберем.
– Искам да ми предоставите списък с всички замесени в случая – каза Климент. – И да говоря с родителите на убитата Косара.
– Баща ѝ почина, а майка ѝ рядко приема посетители. Но мисля, че мога да го уредя – боритарканът отвори вратата и нареди на появилия се войник. – Намери ми Маламир! Кажи му веднага да дойде тук!
– Ами Агоп?
Курт се намръщи отново.
– Филипополис не е обикновен град. Както вероятно сами сте видели – византийската общност е доста голяма. И силна. Имат   си свои църкви, свои свещеници. От как Борис се покръсти, тук е като в кошер. От Константинопол пристигнаха техни висши духовници – един митрополит – Инокентий и двама йеродякони – Гаврил и Методий. Държат връзка с епископ Йоан в Плиска и с патриарх Фотий в Константинопол. Преди месец дойдоха и пратеници на папата – епископ Ги Демел и още няколко каноници. Настаних ги в стария дворец до стадиона. Първото, което направиха, е да се скарат с византийците. Крещят по площадите като каруцари. Българските свещеници също не остават по-назад. Скараха се и с гърците, и с римляните – боритарканът въздъхна. – Затова казвам, че не искам да се бъркам. Тук трябва да се взимат решения, които не са за моята уста лъжица.
– Това има ли нещо общо с Агоп?
– Той, както и много от другите арменци бързо намериха общ език с византийците. Това не се хареса на някои от противниците на гърците. Най-яростният им враг е Кирил – него трябва да питате за отношенията му с Агоп. Той пък често се среща с папските легати – Курт вдигна рамене. – Работата е по-заплетена, отколкото изглежда. Затова искам заповеди в писмен вид, спазвам ги стриктно и гледам да не се бъркам в неща, които не разбирам.
В този момент на вратата се потропа. Прошарен мъж с увиснали мустаци, посивяла коса и тесни очи се вмъкна в стаята.
– Това е един от съветниците ми, Маламир – представи новодошлия Курт. – Искам да изготвиш списък на всички, замесени в убийството на господарката Косара. Сещаш се за какво ти говоря, нали?
Очите на новодошлия се разшириха, но той бързо кимна с глава и без да отговаря напусна стаята.
– Не е от най-разговорливите, но върши отлична работа – оправда помощника си Курт. – Има феноменална памет и познава много хора. Ще свърши работата бързо и добре.
– Казват, че Агоп е бил любимец на големците – подхвана отново темата Климент. – Наистина ли не си го срещал?
– Като него има много – бързо отговори Курт, но не погледна писаря в очите. – Търгуват вярата си срещу злато, възползвайки се от страха и невежеството на хората. Докато има такива, които да им плащат, ще има и такива като Агоп. Повече от това не мога да ви кажа.
– И сега какво да правим? – Невестулката се обаждаше за първи път. – Ще ни оставите сами да се лутаме в тази ваша бъркотия?
Боритарканът недоволно го изгледа.
– Имаш бързи очи и шавливи пръсти – каза той. – Нямаш име, но имаш прякор! Ако не беше дошъл с княжеския пратеник, щях да накарам стражата да те претърси внимателно на влизане! Тогава сигурно нямаше да се държиш по този начин!
– И на излизане! Най-вече трябва да го претърсят на излизане! – разсмя се писарят, докато помощникът му се сви на стола под гневния глас на боритаркана. – Вярно е, Невестулката е бивш крадец и джебчия, но вече е мой служител и тепърва ще трябва да се учи на обноски. Моля те да му простиш – Курт кимна с глава. – Но той все пак е прав. Какво да правим сега?
– Срещнете се с Кирил. Той ще ви разкаже всичко, което ви интересува. Посетете и митрополит Инокентий. Той също може да ви е от помощ. Близо до амфитеатъра има една кръчма, казва се "Христов меч". В нея се събират свещеници, собственикът е бивш монах. Там също можете да получите някаква информация.
– И това е всичко? – попита писарят.
– Това е всичко! – отговори му боритарканът и издържа без да премигне дългия му поглед.
Настаниха ги в малка пристройка до резиденцията на Курт.
Невестулката нямаше търпение да разгледа града и лесно убеди Корсис да излезе заедно с него. Преди да тръгнат Климент накара джебчията да се закълне, че няма да се опитва да задигне нищо. Което значително намали ентусиазма на бившия крадец.
След като се изми и подреди багажа си, Климент се облегна на прозореца. Точно срещу него се издигаше единият от двата виадукта, пресичащи града, които римляните бяха изградили преди седем века. Дълго седя загледан в красивите червени тухли и шеметни извивки, които захранваха Филипополис с чиста вода, докарвана чак от намиращите се на юг планини. Дали подобно нещо можеше да бъде отново построено?
Климент въздъхна, облече кожения си жакет, препаса колана с меча. Трябваше да излезе с Невестулката и Корсис. Нямаше смисъл да стои в къщата. Главата му гъмжеше от мисли, които така или иначе нямаше да го оставят да заспи. По-добре бе да се разходи, да натрупа впечатления, а може би и да последва някои от съветите, които му бе дал боритарканът Курт. Колкото по-бързо разбереше какво е принудило Агоп да избяга, толкова по-добре.
Филипополис му се видя очарователен. Освен със старинни постройки, градът бе изпъстрен с магазинчета и занаятчийници, пред които усмихнати калфи с пъстри престилки продаваха гевреци, фурми, медни кани, мечове, кинжали, кожи и пойни птички. Тесни, павирани с широки кръгли камъни улички, криволичеха между къщите, внезапно излизайки на билото на някои от седемте хълма, от където се откриваха зашеметяващи гледки.
Градът изглеждаше красив и богат, повечето къщи имаха на прозорците рогови пластини или споени с олово стъкла, дворовете бяха пълни със зеленина, улиците преметени и подредени.
Филипополис по нищо не приличаше на Плиска, която сравнение с него се видя на писаря малка, мръсна и зле уредена. Единственото, с което можеше да се похвали столицата, бяха защитните стени на крепостите и гарнизоните с войници, разположени зад тях.
Климент обикаля дълго. Огледа амфитеатъра, стадиона, павираните римски пътища, надвесения над тях виадукт. Не се страхуваше, че може да се загуби. Водопроводът се виждаше от всякъде и писарят бе сигурен, че ако му се наложи, трябва само да го следва, за намери обратния път.
В края на деня, уморен, но доволен, Климент свърна в първата изпречила му се страноприемница, настани се на една от масите, огледа със задоволство чистите стени и изметения под и си поръча от специалитета на вечерта – угоен петел с подправки и каничка вино.
Постепенно кръчмата започна да се пълни. Работници, търговци и войници насядаха по околните маси и помещението се огласи от песни и смях. Скоро бяха запалени дебели восъчни свещи, чието ухание на восък и мед изпълни въздуха.
Петелът бе вкусен, виното превъзходно и Климент махна с ръка на кръчмаря да му донесе още една каничка. А след нея още една. Гъстото и ароматно вино му се услади неочаквано много. Какво ли правеха Корсис и Невестулката? Днес щяха да си починат, а от утре да подхванат работата както трябва. Първо щяха да се срещнат със свещениците, за които им бе казал Курт. Как се казваше византийският митрополит? Игнатий? Или Методий?
Всъщност, нямаше значение.
Писарят вдигна празната си кана към кръчмаря, който веднага дотича да я напълни отново. Колко хубаво бе във Филипополис! Много по-хубаво от Плиска с всичките ѝ убийства, интриги и сплетни.
Главата на Климент се люшна, стаята се завъртя пред очите му. Бе станало късно. Трябваше да си тръгва. Но първо щеше да пийне само още малко от това чудесно вино.
С натежала ръка писарят вдигна пълната чаша, без да обръща внимание, че разлива по-голямата част от питието си. Виното се стече по брадата му и намокри ризата на гърдите му. Ушите му забръмчаха, клепачите му натежаха. Той се опита да задържи главата си, но тя натежа и се свлече върху гърдите му му.
"Ще си почина малко, за да имам сили за обратния път" – помисли си писарят, само миг преди да захърка, все така стиснал полупълната си чаша в ръка.
Присъни му се странен сън. Беше около стените на Плиска и тичаше към изгряващото слънце. Колкото повече го наближаваше, толкова по-топло ставаше, но малко преди да го достигне, слънцето се превърна в квадратна жълта кожена кутия, която започна бавно да се отваря. Ужасен от това, което се крие в нея, Климент хукна обратно, но пътят му бе препречен от гъста гора. Клоните на дърветата го удряха по лицето, корените им се заплитаха в краката му, но накрая той излезе на малка, потънала в сумрак поляна. В средата ѝ, седнало върху куп жълтици, стоеше джудже с лилава качулка, което пееше. Появата на писаря го стресна и то отскочи с писък назад, а главата му започна да нараства и нараства, докато се превърна в главата на Гостун, която се затъркаля по поляната, отскачайки от дърветата като топка. Ужасен, Климент отново побягна, а след него със смях и викове се понесе тълпа жени, предвождани от господарката Евдокия. Те го викаха по име и го блъскаха в гърба, който почваше все повече да го боли.
Писарят внезапно се събуди, надигна глава и се огледа. Кръчмата бе празна. На полицата гореше една единствена свещ някой продължаваше да го бута по гърба.
– Ставай! Затварям! – кръчмарят, надвесил се над писаря, продължи да го разтърсва. – Тук не търпим пияници! Ако искаш да спиш, наеми си стая! Ако не, плащай и се махай!Климент махна с ръка, изправи се с клатушкане и остави няколко сребърни монети на масата.
Отвън го лъхна хлад, който поотрезви  главата му. Подпирайки се по стените, писарят бавно се повлече по улицата. В мрака до ушите му достигнаха нечии стъпки и той извади меча си, стисна го с две ръце и се облегна на зида зад себе си.
– Кой е там? – изграчи той, а гласът му се стопи в тъмнината. Никой не му отговори.
Градът вече не му изглеждаше толкова привлекателен. Препъваше се в камъните на криволичещите улички, издигащите се хълмове му пречеха да се ориентира, виадуктът бе скрит от нощта и той загуби напълно представа къде се намира.
Не срещна никой, който да го упъти, освен няколко просяци, които бързаха да се отдалечат, виждайки извадения му меч. Накрая чу шума на реката и се запъти към нея. Може би там щеше да успее да се ориентира. С мъка слезе на брега и нагази в студената вода, потопи шепи и наплиска няколко пъти лицето си.
Това го поотрезви и писарят седна на каменния бряг, огрян от луната, проклинайки себе си, виното, което бе изпил и глупавото положение, в което бе изпаднал. Трябваше да намери някой, който да го упъти към виадукта. След това щеше да се оправи сам.
Да ушите му достигна приглушен звук. Малко по-надолу, точно там, където реката правеше завой, видя няколко сенки, които танцуваха между камъните, вдигайки високо ръцете си към небето около малък огън.
Кои бяха те? Какво правеха тук посред нощ? Тръпки полазиха по гърба на писаря и той усети как главата му внезапно се прояснява. Трябваше да разбере какво става.
– Хей! – извика той и вдигна оставения на камъните меч – Кои сте вие? Имам нужда от помощ!
Танцуващите спряха за миг, някой хвърли парче плат върху пламъците и всичко потъна в тъмнина.
– Стойте! Заповядвам ви в името на княза! – извика писарят, затича се по речния бряг, но се препъна и падна на земята. Докато се надигаше до слуха му достигна звукът от бягащи крака.
* * *
– Да те задържат като последен крадец и пияница! – боритарканът Курт не спираше да хвърля гневни погледи на писаря. Климент бе свел глава, опитвайки се да се концентрира и да се държи достойно. Нещо, с което не се справяше много добре.
Докато бе тичал по бреговете на Хеброс в опита си да настигне среднощните танцьори, налетя на патрул. Четирима войници, понесли фенери и копия, изплуваха в тъмнината точно след един от завоите на реката. Те се изсмяха на думите му, че е хански писар и заоглеждаха със съмнение пръстена на Борис, който им показа. След кратко съвещание вързаха ръцете му зад гърба, взеха му пръстена и меча и го подкараха към близкия гарнизон.
Писарят се раздели и с малкото си останало достойнство в двора на казармата, където бе натикан в тясна килия, заедно с няколко просяци, проститутки и крадци, които го наобиколиха, оглеждайки какво да му отмъкнат.
За негов късмет, чигатът Борил, командващ гарнизона, се оказа, че го познава. И двамата бяха участвали в последния поход на Борис, а военният бе виждал писаря в обкръжението на княза. След като преследването на бунтовниците бе завършило, а Борис се бе запътил към Сердика, чигатът се бе върнал заедно с частта си във Филипополис.
Борил нареди Климент да бъде освободен, върна му пръстена и меча и го отведе в караулното, където му предложи хляб и вино.
Писарят отказа почерпката. Бе пил достатъчно.
Борил настоя да уведомят Курт за случилото се и не след дълго Климент, съпроводен от военен патрул, се оказа в покоите на боритаркана, който търкаше сънените си очи и се опитваше да схване какво всъщност се е случило, че го будят преди изгрев слънце. След което се ядоса.
– Времената и без това са трудни! Всички са разделени и объркани, питайки се дали пътят, по който ги води князът, е верният. Безотговорното поведение на подчинените му само подкопава доверието в него. Мислех, че знаеш това!
Писарят кимна и главата му бе пронизана от болка.
– Ами тези на брега на реката? – попита той, опитвайки се да не обръща внимание на надигащото се гадене. – Кои са те? Какви ритуали извършват?
Курт само махна с ръка.
- Кой ги знае?! Пропаднали пияници и скитници! Хората не мислят какво правят, като пийнат малко повече вино! – това бяха камъни в градината на писаря, но той не обърна внимание на думите.
- Не смятам, че е така както казваш – Климент продължаваше да говори без да вдига глава. – Хората на брега не бяха случайни. А това, което видях, не беше пиянски танц. Беше някакъв ритуал. Ако може да се съди по камъка, където бяха запалили огъня си преди да избягат, не го правят за първи път. Така че не ми казвай, че не знаеш за какво става дума! Защото ако не знаеш, значи не си за поста си!
Курт въздъхна, придърпа един стол и седна срещу писаря.
– Какво искаш от мен?!
– Истината! – писарят вдигна глава и погледна боритаркана в очите. – Искам да знам какво става в този град! И ще е най-добре да ми помогнеш, а не да си измиваш ръцете, пращайки ме при този или онзи.
Курт въздъхна отново, но когато заговори, тонът му бе значително по-мек.
– Казах ти истината. Не съм те излъгал за нищо.
– Но премълча доста – писарят усещаше как започва да му се повдига. – Пак те питам! Кои бяха хората на реката?
Боритарканът махна ядно с ръка, но не отговори. Курт отиде до прозореца и се загледа през роговата му пластина. Постоя така около минута, обърна се, повъртя се още малко из стаята и накрая отново седна срещу Климент.
– Вече ти казах! Градът е на границата. Тук нещата са по-особени. Различни хора, различни религии, различни интереси. Филипополис е стратегическо място – както военно, така и икономическо. И ако искаме да го запазим, трябва да проявим малко повече търпение към гражданите му.
– Какво се опитваш да ми кажеш? – писарят не можеше да остави въпроса неразрешен. – Че си затваряш очите за някои неща? Кажи ми какво знаеш. Това ще си остане само между теб и мен.
Курт не изглеждаше особено убеден.
– Понякога ми се налага да правя компромиси. Особено във времена като днешните – боилът говореше с явно нежелание. – Нещата са много оплетени. От една страна Борис иска да преследвам и безпощадно да избивам всички противници на новата вяра. От друга страна, градът е свързан със стари култове, които дори и да искам, няма как да премахна. Някой от най-богатите граждани са свързани с тях. Знае ли Борис какво ще стане, ако ги подгоня? Да не говорим, че в тях се включват и свещеници. Трябва ли да ги преследвам? Нима имаме нужда от нов бунт? В Константинопол само чакат да се случи нещо подобно, за да цъфнат пред стените. Няма нужда да се заблуждаваме! Ако това се случи, тези които преследваме, сами ще им отворят вратите и ще ги приветстват!
- Значи във Филипополис действат организирани последователи на Тангра? – Климент усети как му става още по-зле.
– Не са последователи на Тангра – боритарканът махна с ръка. – Става дума за друго. За почитатели на Орфей!
Писарят премигна. Бе очаквал какво ли не, но не и това. Идеше му се да се изсмее.
Орфеисти? Във Филипополис?
Това наистина бе стар култ, за който се знаеше малко. Нима в града продължаваха да го практикуват?
– Дори не разбираш, колко сериозно е положението! – Курт бе видял играещата усмивка по устните на писаря. – Това е много, много стар култ. И според някои от легендите, тръгва точно от тук – от Филипополис.
Климент вдигна неразбиращо рамене.
– Едва ли точно аз съм най-подходящият човек, който да обяснява тези неща. Предполагам, знаеш за какво става дума в общи линии – прераждане, безсмъртие, сливане с Богинята майка и нейните синове. Най-често това означава безпаметно пиянство, свободно поведение, безразборен секс. Мнозина искат, но малцина са допускани до истинските мистерии. Някои търсят силни изживявания и повече емоции. Други наистина вярват, че ще се преродят и могат да достигнат безсмъртие. Както вече казах, в това са замесени влиятелни хора и свещеници. Не знам какво точно търсят и каква е връзката с религията им, но е факт. Следим ги какво правят, но гледаме да не им се бъркаме. Събират се често около реката, водата е важна част от ритуалите им. Предполагам, че си видял някои от тях. Всъщност са безобидни. Събират се, пеят, танцуват, пият вино, изпадат в мистичен транс, каквото и да означава това. По-добре е да знаем кои са, къде ходят и какво правят, отколкото да тънем в неизвестност.
Писарят кимна в знак на съгласие.
- Агоп е бил един от тях?
Курт разпери ръце.
- Наистина не знам. Носеха се различни слухове, за него и други като него. Агоп не правеше нищо подозрително, поне не и нещо, за което да знам. Не виждах причина да го закачам. А и имаше богати покровители.
– Затова ли са го прогонили?
– Не са го прогонили. Нещо се случи, Агоп се почувства нежелан и си тръгна. Дори богатите му приятели не успяха да го задържат. Не ме питай какво, защото наистина не знам.
Истинското изпитание обаче чакаше писаря след като се прибра. Корсис се развика още от вратата, Невестулката изглеждаше пребледнял, тъмни кръгове синееха под очите и на двамата.
– Къде ходите, господарю? Цяла нощ обикаляме из града! Разпитваме по кръчмите, търсим ви като обезумели! Мислехме, че ви се е случило нещо лошо. Не сме спали. Не сме яли! Как можахте да ни притесните така?! Ами ако ви бяха нападнали? Чак сутринта разбрахме, че сте при боритаркана! Можеше да ни оставите бележка или да пратите някой да ни каже, че сте там. Знаете ли колко се уплашихме? – лицето на Корсис бе почервеняло от гняв, но писарят остана трогнат от тази загриженост.
Невестулката само кимаше с глава без да смее да каже нещо.
– Добре, добре – Климент вдигна ръка. – Не викай толкова, че ще ми се пръсне главата! Всъщност не бях само при Курт. Преди това ми се случиха други неща. Влезте вътре да ви разкажа. И няма да откажа малко бъркани яйца, Невестулке.
Скоро всички се събраха около малката масичка в кухнята, хапваха от специалитета на джебчията и внимателно слушаха приключенията на писаря.
– Значи затова Агоп е избягал от Филипополис? Защото се е забъркал в орфически ритуали? Каквото и да значи това – попита накрая Корсис.
– Не знам – Климент стана и се протегна – Ще трябва да разберем. Но преди това мисля да си легна. Всъщност няма да е зле всички да поспим. След това ще потърсим майката на Косара. Трябва да разнищим убийството на първата жена на Гостун.




10


Сивата коса на господарката Емилия бе вдигната на висок кок, вързан с черна траурна лента. Тънките ѝ устни бяха свити, зъбите стиснати, кожата на челото и около очите, осеяна с бръчки и кафяви старчески петна. По пръстите ѝ проблясваха златни пръстени, дебели гривни тежаха на тънките ѝ китки.
Майката на убитата Косара прие писаря и помощниците му в огромното си имение близо до града. Къщата приличаше на малка крепост, с висока каменна стена, по която патрулираха войници, тежка дъбова врата, подсилена с метална решетка и дори собствен ров и подвижен мост.
– Не сме далеч от Филипополис, но човек непрекъснато трябва да е нащрек. – обясни предпазните мерки Емилия и поклати печално глава. – Особено след всичко, което ми се струпа на главата.
Сервираха им охладено сицилианско вино, сипано в широки сребърни чаши и малки хапки пушено месо, красиво подредени върху излъскан до блясък поднос. Подът беше застлан с дебел вълнен килим, по стените висяха гоблени и картини в позлатени рамки, в ъглите имаше дори няколко мраморни статуи.
– Красиви са, нали? – попита Емилия, проследила погледа на Климент. – Повечето ги избираше Косара. Имаше вкус за истинските неща. Харесваше ѝ да се рови по сергиите и да се пазари. Очите ѝ светваха, щом видеше нещо красиво. Самата тя рисуваше и везеше. Според мнозина – много добре. Всичко тук е от нея. Искаше да направи и дъщеря си такава. Учеше я на рисуване, везане, старите руни, да чете и пише... – раменете на старата жена се разтресоха, тя закри за миг очи, но бързо се овладя. – Простете ми! Още ми е трудно, когато споменавам името ѝ. Отиде си толкова млада...
Емилия не разказа нищо, което вече да не знаят. Косара, заедно с Гостун и дъщеря им, излезли на обиколка около града. Боритарканът искал да огледа стените, жените му го съпровождали Малката Ава тъкмо се била научила да язди и се поклащала смешно на малкото си конче за радост на родителите си.
Нападнали ги неочаквано близо до реката. Разбойниците дебнели в засада и налетели като вихър. Убили жената на боритаркана, отвлекли дъщеря му и избягали преди от града да дойде помощ. Преследването не довело до нищо.
– Малко след това мъжът ми също бе убит. Нападнаха го на връщане от Сердика. Така и не намерихме тялото му – Емилия притисна устните си с фина ленена кърпичка. – От тогава животът ми свърши! Уж съм същата, но не съм. Превърнала съм се в празна обвивка, която диша, движи се и живее, но вътре в мен няма нищо. Отнеха ми всичко – дъщерята, мъжа, внучката. Всичко!
– Ами Гостун?
– Гостун също беше съсипан. Лично оглави потерята, но разбойниците бяха изчезнали. Говореше се, че нападението е дело на някакъв германски главатар, стигнал чак до нашите земи. Боже, Боже, в какви времена живеем! Всеки може да граби и убива безнаказано. Имаше разследване, но не се установи нищо повече.
– И Евдокия се омъжи за Гостун?
Старата жена помълча преди да отговори.
– Не искам да кажа нищо лошо за нея. Тя също беше съсипана от смъртта на дъщеря ми. Двете бяха като сестри. Може би това, което стана, беше нормално. И двамата с Гостун скърбяха за смъртта на Косара и това ги сближи още повече – Емилия въздъхна и се загледа през прозореца. – Най-разочарован беше заместникът на Гостун – Курт. Двамата с Евдокия бяха близки. Дори се говореше нещо за сватба. Но убийството обърка всичко. А се появиха и нови проблеми. Хан Пресиян, готвеше поход срещу Византия. Сборният пункт беше Филипополис, тук трябваше да се съединят всички войски. Точно затова Гостун направи онзи оглед на стените, проклет да е! Искаше да се увери, че всичко е наред. Трябваше да организира всичко, беше затрупан с работа. И за капак, част от парите, предвидени за похода, изчезнаха.
– Как така изчезнаха? – премигна писарят. За пръв път чуваше за това.
– Просто така – Емилия махна неопределено с ръка. – Около седмица преди смъртта на дъщеря ми, тя дойде много развълнувана в къщи. Тогава живеехме в центъра, близо до библиотеката. Но след всичко, продадох къщата. За какво ми е? Тук се чувствам по-добре. Далеч от старите си познати и приятели, които ми напомнят за всичко, което съм изгубила – вдовицата помълча за миг сякаш имаше нужда да събере още сила преди да продължи. – Косара не можеше да си намери място. През нощта някой бе проникнал в подземията на резиденцията на Гостун и бе отмъкнал парите, с които трябваше да се плати на част от войниците в похода – няколко хиляди златни римски солиди от времето на император Константин. Не знам от къде ги беше взел Пресиян, за пръв път виждах подобни монети. И точно те изчезнаха. Никой не бе видял и чул нищо. Катинарите бяха по местата си, нямаше следи от взлом. Но сандъците бяха празни.
Гостите на Емилия се спогледаха. Обирът поразително приличаше на тези, ставащи в Плиска.
– Сумата бе голяма – продължи вдовицата – Дъщеря ми се страхуваше, че ханът ще обвини Гостун за обира.
– И той направи ли го?
– Малко след това Пресиян умря и Борис се възкачи на престола. Походът не се състоя. Така и не разбрах, какво точно се случи. А и след смъртта на Косара, не ме интересуваше особено. Гостун натовари Курт с разследването. Него трябва да питате за повече подробности. Както и Теодорит. Ръководеше охраната на боритаркана по това време. Но и той не успя да открие нещо повече. След това Гостун го изгони. Обвиняваше го, че не е спасил жена му – Емилия въздъхна. – Теодорит беше добър войник и човек. Едва ли е можел да стори нещо повече. За последно чух, че живее някъде в Южната част на града. Там се събират бивши войници, останали без господари. Къде точно – не знам.
– Разбра ли се в крайна сметка кой е откраднал парите? – настоя писарят.
Вдовицата просто поклати глава.
– Чух, че в града действа култ към Орфей. Това може ли да има нещо общо със случилото се? – попита Климент.
- За Теодорит казваха, че е последовател на орфиците. Гостун го подкачаше понякога за това. Но нищо повече. Не виждам нищо общо между тях и това, за което говорим – Емилия отново поклати глава, след което надигна чашата си и я пресуши на един дъх.
 * * *
 – Кои са тези орфици, господарю? – Невестулката доближи коня си до този на Климент. Корсис побърза да го последва. Вече няколко пъти чувам за тях, но нямам представа за какво говорите. Това някаква секта ли е?
– По скоро учение – отговори замислено Климент. – Или вид религия. Или философия. Приеми го както искаш. А може и наистина да е секта. Както сам се досещаш, орфиците са последователи на Орфей.
– Музикантът? Който усмирявал лъвовете с песните си, а скалите плачели от музиката му?
– Точно този. Живял е много отдавна по тукашните земи. Гърците казват, че е грък, но всъщност е бил тракиец. Макар да е участвал в похода на аргонавтите и е помогнал на Тезей да открадне златното руно.
Невестулката примижа.
– Скъпо ли е било това руно?
– Безценно! – засмя се писарят. – Но никога няма да попадне в ръцете ти. А и няма нищо общо с историята. Орфиците вярват, че всяка душа след смъртта си се ражда отново. И че могат да достигнат до безсмъртието. Или най-малкото близо до него, ако са се усъвършенствали достатъчно. Има връзка с това как Орфей успял да изкопчи любимата си Евредика от лапите на Бога на мъртвите Хадес. Орфиците вярват, че и те могат да го направят. За целта изпълняват обреди и мистерии. Истински посветените обаче са малко. Мнозина им подражават, просто за да се напиват и правят безразборен секс.
– Не звучи никак лошо! – ухили се Невестулката. – Мисля, че цял живот, без дори да знам, съм бил орфист! При това един от най-ревностните.
– Ти си просто пияница и развратник – подигра му се Корсис. – Никакъв орфист не си!
– Говориш така, защото ми завиждаш! – джебчията важно изду бузи. – Понякога като пийна повече и наистина се чувствам безсмъртен! Не знаех, че това е цяла философия.
– Не е толкова просто – продължи Климент. – За да бъдеш наистина посветен в мистериите, трябва да знаеш много и да ги разбираш. Не просто да пиянстваш и гониш момичетата. Орфиците вярват, че първоначално е съществувал само Космосът – Великата Богиня майка, която била в пълен покой. После той бил нарушен – тя трепнала и по този начин самозаченала, раждайки своя син, който денем е слънце, а нощем луна.
– Знам я аз как е трепкала! Познавах едно момиче, което като легнеш върху него, така се тресеше, че можеше да те събори от кревата – каза Невестулката, а Корсис се засмя на шегата му.
– От майката и сина ѝ се ражда нов син, който орфиците наричат цар. По-късно, след като възмъжее достатъчно, той се жени за майка си и също става Бог – Климент вдигна ръка, за да възпре новия коментар на Невестулката. – Идеята най-общо е, че ако успееш да се слееш с Великата Богиня майка и ти ще станеш безсмъртен.
– Как точно да се слея? – похотливо попита джебчията.
– Това е въпросът?! – отговори Климент – И понеже виждам, че всичко ти е ясно, чуй и това: Родоначалник на гръцките орфици е Питагор – математик, музикант и философ. Обикалял 22 години из Египет и Изтока и казват, че там бил посветен в тайнствата и мистериите от жреците в Мемфис. След това основал своя школа, където всичко, за което ти говорих досега, било ясно обяснено. Понеже Питагор освен мислител бил и математик, той изразил основните елементи с цифри. Въздухът е 1, Земята – 2, водата – 3, огънят – 4. Тези цифри съдържат в себе си цялата космическа уредба: 4 включва 1, 2 и 3, а 4+3+2+1 е равно на 10. Следиш ли мисълта ми? – попита писарят, а джебчията кимна объркано. – След това, понеже освен математик и мислител бил и музикант, Питагор оприличил цифрите и елементите, както и основните процеси и промени, ставащи в орфическия космос, с ноти – Климент вече искрено се забавляваше с изписаното на лицето на Невестулката недоумение. – И така: Въздухът е "ре", Земята – "ми", Водата – "фа", Огънят – "сол". Водата опложда Земята, както от нея се ражда Енергията, която е Огън, Слънце и Син на Великата Богиня – майка. Затова към първите четири тона се прибавя и пети "ла", който е нейното звучене. Но това съвсем не е всичко! Първородният Син се съединява с Великата Богиня – майка в свещен брак. Тяхното сливане звучи в тона "си". Със своите мистерии, орфиците се опитват да пресъздадат всички – звуци и числа в себе си, търсейки тяхното върховно съвършенство, което да ги отведе към безсмъртието. Сега стана ли ти ясно?
Невестулката се почеса по главата.
– Досега нямах и представа в какво съм се забърквал - отговори той. – Винаги съм си мислел, че пиенето си е пиене, а момичетата – момичета. А то се оказа нещо съвсем различно – пиянството било математика, а съвукуплението – космическа мелодия. Ще ми се да разбирах това, за което говорите, господарю!
– Аз също! – усмихна се Климент. – Истината е, че малцина знаят за какво всъщност става дума. Това са древни знания и тайни. Повечето орфици просто се събират, пият и правят секс около огъня. Понякога принасят жертви – най-вече птици, с чиято кръв се мажат, надявайки се да изпаднат в мистичен транс. Имало е и човешки приношения, но не съм чувал напоследък за такива.
– Ами ако това е причината Агоп да бяга от Филипополис? – развълнувано предположи Корсис, който внимателно бе слушал обясненията. – Ако се е забъркал в човешко приношение? Това би обяснило всичко! Нека си го представим – нашият свещеник и орфист се забавлява с вино и жени, но това не му стига. Мазането с птича кръв не води до нищо и затова той решава да пробва с човешка. Намира жертва, убива я и изпълнява ритуалите. След което е разкрит и трябва да бяга.
Климент замислено кимна с глава.
– Честно казано се съмнявам, че такъв като него би стигнал до подобни крайности, но не трябва да пренебрегваме нито една възможност. Всъщност, ние не знаем нищо за нашия отец. Освен, че е бил добър свещеник и е обичал златото и парите. Трябва да проверим всичко, свързано с него.
– Какво да правя? – жаден да получи нова задача веднага попита Корсис.
– Ще направим следното – писарят спря коня си. – Невестулката ще пообиколи и ще се опита да разбере как в прекрасния град Филипополис може да бъде нает професионален убиец. Ти ще се опиташ да намериш Теодорит – бившия охранител на Гостун. А аз ще отида да огледам мястото, където вчера срещнах орфиците. Може да открия някаква следа.
Писарят дълго търси злополучната кръчма от предишната вечер, но така и не успя да я намери. Накрая се спусна внимателно до една от дигите на реката и бавно тръгна покрай мътните води на Хебър. Надяваше се брегът сам да го изведе там, където бе видял орфиците.
Натъкна се на всякакви боклуци – скъсани ботуши, изгнили клони, парчета от делви, парчета плат, преплетени клони с натрупана върху тях кал и мръсотия, но не успя да намери нищо. Откри няколко места, на които е бил пален огън, а земята около тях бе осеяна със стъпки, но нищо повече.
Разочарован, писарят седна върху един камък и започна да рови пясъка с ботуша си. Мислите му въртяха около орфиците и това, което бе казал Корсис. Беше ли възможно Агоп да се е забъркал в нещо, свързано с култа, което в крайна сметка да бе станало причина за прогонването му? Трябва да е било наистина много сериозно, за да му се налага да бяга от мястото, където се бе уредил така добре.
Неочаквано над реката се понесе песен. По брега, с развята сива коса и тояга в ръка, бавно се приближаваше възрастен мъж. Краката му бяха омотани в парцали, към старата му, захабена властеница бяха пришити много джобове в различни цветове, което придаваше на непознатия, вид на шарена, бавно търкаляща се топка.
Мъжът пееше неприлична песен, гласът му се извиваше фалшиво и пискливо, лицето му бе озарено от широка усмивка, очите му блестяха. Скитникът спря, извади от един от джобовете си глинена бутилка, отпи дълга глътка и избърса устата си с ръкав.
– Кой си ти? – Климент скочи от камъка, на който седеше и приближи новодошлия. – Какво правиш тук?
Мъжът го изгледа преценяващо, подпрян на дървената си тояга и кимна с глава.
– Искаш ли да пийнеш? – той протегна шишето си, след което го надигна отново. – Искаш ли?
Климент се засмя.
– Благодаря, пих достатъчно. Но ти все така не ми каза кой си.
– Наричат ме Шарения – мъжът разпери ръце и странната му дреха сякаш се завъртя от само себе си около него като голям шарен мехур. – Нали разбираш, заради облеклото. Обикалям реките и планините и събирам това, което изхвърлят водите и хората. Те не знаят колко щедра може да е реката. Дава ми всичко, от което имам нужда. Че и в повече. А ако се заслушаш,... ако се заслушаш понякога може да я чуеш как ти говори.
Ти си пиян! Говориш небивалици.
– Не съм пиян! – Шарения се заклати и потупа бутилката. - Реката носи до мен всички слухове, мълви,... всичко, което трябва да знам, за да оцелея. Аз пък я чистя от стари клони и мръсотия.
– Тогава знаеш ли за орфиците? – попита писарят. – Знаеш ли кой танцува вечер по бреговете? Ами свещениците? Чувал ли си за един от тях – казва се Агоп?
– Разбира се, че знам! – сопна се мъжът и размаха тоягата си. Мога да ти разкажа доста неща. Но не съм сигурен дали ще чуеш това, което мога да ти кажа. Питаш ме за орфиците и се мислиш за много умен! Защото си чувал за ритуалите и мистериите им. Сигурно знаеш и за Питагор и измишльотините му. Но нека аз те попитам нещо: Знаеш ли кой е Евмолп? Знаеш ли, че градът ни е кръстен на него? Че е бил изграден заедно с Троя и Картаген?
– Мислех, че Филип Македонски... – започна Климент, но старецът го прекъсна с махване на ръка.
– Градът е много по-стар от някакъв си грък! Мошеници и лъжци! Това са те! Дай им да си преписват чужда слава! Не трябва да им вярваш. Пък дори и на бащата на Александър Велики! Филип просто е завладял града и какъвто си е бил суетен го е кръстил на себе си. Филипополис, как ли пък не! – Шарения отново надигна глиненото си шише и присви хитро очи. – Първо се е казвал Кендисос, после Евмолпия. Но като те гледам, ти си учен човек, знаеш тези неща, нали?
Писарят объркано поклати глава.
– Това е защото не можеш да чуеш реката! Ако можеше, тя щеше да ти каже всичко. Виждам, че имаш добро сърце, тя ще ти се довери. И ще ти разкаже за Евмолп, сина на Посейдон и Хиона – дъщерята на вятъра Борей. Посейдон я съблазнил и тя родила. Страхувайки се от гнева на баща си, хвърлила бебето си в морето, но Посейдон го спасил. И после той, Евмолп де, не Посейдон, станал цар на траките и заживял в нашия град.
– Защо ми разказваш всичко това?
– Разказвам то го защото – Шарения надигна отново шишето. – Защото лично Богинята Деметра е посветила Евмолп в мистериите на орфиците. И от тогава тайната се предава от поколение на поколение. Градът ни е избран! Затова всеки се бута да го превземе.
– Значи познаваш орфиците? Кои са те? Къде да ги намеря?
Скитникът седна на земята, остави шишето между краката си и почна да побутва един от камъните с тоягата си.
– Много въпроси задаваш! Орфиците, та орфиците! Едно ще ти кажа – Шарения вдигна сопата си и я насочи срещу писаря. – Малко са истински посветените! Тези, които са чули реката или планините, или камъните, въздуха... Които са успели да надникнат в собственото си сърце и душа. Казвам ти истината: няма да срещнеш тези хора да танцуват нощем около реката. Другите просто искат да разказват: "Участвахме в мистериите! Ние сме посветени." Леле-мале. Въобще не се интересуват от учението на древните – мъжът надигна бутилката и изля последните капки в устата си, след което я разтръска със съжаление. – Какви орфици са те? Дори Евмолп не знаят кой е! Дай им само да пият и да търчат след разни фусти. Колкото по-млади, толкова по-добре. Но и това вече не им стига! – скитникът стана и впери поглед в писаря. – Развратници! Ето какви са! Развратници и мръсници. Не им стигат жените, взеха да налитат и на съвсем малки момичета!
– Тук на брега ли? Как ги подмамват?
Шарения избърса устата си с ръка, извади шишето от джоба си, разклати го и го върна обратно.
– Тук не може! Реката не дава! Затова са си устроили тайни бардаци. "Пробитото листо", "Скъсаната струна", "Подземен вопъл". Пак хубави имена са си избрали. Там се събират да мърсуват.
– Ами свещениците?
– Някои от тях са били посветени... Това е древен култ. И древно знание. Което дава сила и мощ! И което изкушава мнозина.
– От къде знаеш всичко това? Кой си ти всъщност? Кажи ми в името на княза! Аз съм негов пратеник! – писарят тръгна към непознатия, мечът му издрънча по камъните.
Шарения го погледна с усмивка.
– Нима мислиш, че можеш да ме уплашиш с празни титли и лъскавия си меч? Какво значат те пред безкрая? Нищо! – очите на скитника хвърляха странни искри. – Но ако някога решиш, че наистина искаш да разбереш какво има в душата ти, може да ме потърсиш тук отново.
– Ами Агоп? – бързо попита писарят. – Ами тези, които са танцували вчера по брега?
– Трябва да помолиш реката да ти каже за тях. Аз нямам повече време. Пък и виното ми свърши – старецът изтри длани в шарената си дреха и подемайки отново фалшивата песен продължи пътя си по брега.
Климент понечи да го спре, но се отказа. Едва ли щеше ли научи нещо повече. Дали в това, което говореше Шарения, имаше някаква истина? Или пияницата си измисляше?
Писарят постоя малко на брега, опитвайки се да чуе какво ще му каже реката, но колкото и да се напрягаше, не чу нищо. Накрая ядосан хвърли камък в мътната вода и изруга. Какви глупости му разказваше този пияница?
От друга страна чувстваше, че в думите на странника има нещо вярно. Някаква вътрешна сила, някакво послание, което му бе трудно да осмисли. Не се ли беше сблъсквал вече с нещо подобно?
Климент трескаво се заоглежда на всички страни, търсейки с поглед Шарения, но от него нямаше и следа. След това се втурна по брега, викайки името му. Дълго обикаля около реката, но не го намери. Беше си спомнил, кой му е разказвал за него. Багаинът Кубрат, стрелецът с лък. Бе срещнал учителя му, пък и самият той бе намекнал, че е орфик. И го бе оставил да си отиде, просто така...
Климент изруга и хвърли още един камък в реката. Единствената му утеха оставаше съветът на Шарения да го потърси, когато се почувства готов.
 * * *
 Невестулката извади късмет, достоен за крадец. Бе се помотал малко по пазара, оглеждайки с копнеж богатите сергии и търговци, когато забеляза, че има конкуренция. Миловидно на вид момче, с мръсна ризка, захабен панталон и преметната през рамо прокъсана торба, се буташе в тълпата, молейки за милостиня. То бе заболо кой знае от къде задигната иконка на гърдите си и докато хлипаше колко е гладно и няма къде да спи, ловко задигаше кесиите на минувачите.
Заинтригуван, Невестулката тръгна след хлапака и скоро установи две неща. Първо: момчето не беше момче, а виртуозно гримиран мъж и второ: само за около час мошеникът успя да ограби поне седмина души.
Невестулката го засърбяха ръцете. Трябваше да покаже на крадците във Филипополис, че и тези от столицата не са за изхвърляне. Пък и кой знае, джебчията можеше да му помогне и в поставената от писаря задача. Всички престъпници се познаваха помежду си и ако успееше да се сближи с някой от тях, щеше да е свършил работата си на половина.
Невестулката вдигна объл камък и го уви в парче от ризата си. След това небрежно тръгна след крадеца, изчаквайки подходящия момент.
Не му се наложи да чака дълго.
По улицата, стъпвайки важно с лъскавите си черни ботуши, се зададе мустакат багаин, облечен в нови поръбени с пух кожени дрехи. Зад него ситняха двама слуги, понесли кошници. Богаташът спираше пред сергиите, оглеждаше и опипваше стоката, дълго се пазареше и ако харесаше нещо – плащаше, а слугите му го прибираха.
Около багаина веднага се образува тълпа от просяци и сакати, които се бутаха, протегнали ръце, сочеха издраните си меса и болни крайници, молейки за милостиня, докато той ги разгонваше с ритници. Джебчията, когото следеше Невестулката, се юрна към богаташа и падна на земята заедно с останалите, а торбата му се повлече след него по каменната улица.
Без да губи и минута, помощникът на писаря също се включи в групата. Стигна до молещия за милостиня мъж, бързо отвори торбата му, извади натъпканите в нея чужди кесии и ги замени с увития камък. След това отскочи назад между сергиите и загледа какво ще стане.
Трябваше да му го признае – крадецът си знаеше работата. Мошеникът се понадигна, извисявайки пискливия си глас, което предизвика яростта на останалите просяци. Един от тях замахна с патерицата си и удари нахалника в гърба. Той само това и чакаше. Политна напред, надавайки сподавен вик и се вкопчи в дрехите на багаина. Погнусен, той го тресна с юмрук по челото.
Крадецът се строполи на земята, а от главата му кой знае как бликна кръв. Докато падаше, ръката на мошеника се стрелна към джоба на богаташа и ловко измъкна кесията му. Всичко стана за миг. В следващия раненият просяк хленчеше, притиснал разбитото си чело, а ограбеният без ни най-малко да предполага какво го е сполетяло, продължи важно по пътя си.
Джебчията изчака процесията да се отдалечи, стана, изтупа праха от дрехите си и подсвирквайки, все едно нищо не се е случило, се отдалечи. Невестулката тръгна след него.
Вървяха дълго.
По някое време мъжът спря да се измие, обърна дрехата си наопаки и прихвана косата си на плитка. От доскорошното сополиво подсмърчащо момче не остана и помен. Вместо него крачеше млад мъж с вид на работник или калфа, запътил се към покрайнините на града.
Уличките станаха тесни и криви, къщите ниски и схлупени, по ъглите бяха струпани боклуци и мръсотия. Стражи почти не се мяркаха, носеше се миризма на пушек и изгорено. Най-накрая мъжът спря, погледна през ниските прозорци на една от постройките, бутна вратата и влезе.
Невестулката побърза да го последва.
Попаднаха в ниска, до половината вкопана в земята кръчма с опушен таван и кален под, по който тук там имаше нахвърляна слама. Съдържателят – набит дребосък с два златни зъба, седеше върху стар, оплют от мухите тезгях. Насядали около грубите дървени маси, някои от посетителите лениво обърнаха глави да видят кои са новодошлите, след което се върнаха към чашите си.
– Къде се губиш, Зах? – провикна се някой от дъното на кръчмата. – Ела да хвърлим по едни зарове! Тъкмо ми е тръгнало, ще те обера до шушка!
Джебчията извика, че иска кана вино и се присъедини към играещите. Невестулката си поръча бира, седна под един от прозорците и с интерес се огледа. По масите се бяха разположили мъже с грозни лица, които мълчаливо отпиваха от чашите си, или скупчени на групички, тихо обсъждаха нещо помежду си. Невестулката знаеше за какво си говорят – планират обир или грабеж. От време на време избухваха спорове и се понасяха викове, но кръчмарят бързо въдворяваше ред. Нисък мъж с кръгло лице, бе изхвърлен, след като се разкрещя, че е бил измамен на карти. Той се върна и с крясъци се метна върху опонента си, който с един удар го просна на земята. От някъде изпълзя нисък, гърбав прислужник, който хвана поваления за единия крак и го издърпа навън. От дъното се чу женски писък, който премина в буботещ смях, разнесе се звън на счупено.
Невестулката скръсти ръце зад главата си и с наслада отпи от чашата си. Чувстваше се като у дома си.
Скоро на масата, на която бе седнал джебчията, наречен Зах, избухна спор. Крадецът явно се бе включил в играта на зарове и бе загубил, а сега не можеше да плати залога си. От съседните маси се заобръщаха глави, съдържателят отегчено се затътри към каращите се. Невестулката се надигна, взе чашата си с бира и също се запъти към дъното на помещението да види какво става.
– Няма да ми се измъкнеш по този начин, Зах! – заканваше се мъж с черна брада и вързана на главата кърпа. – Играхме за три сребърни монети и или ще ми ги дадеш, или ще ти резна гръцмуля!
– Няма да ми цапате пода! Ако имате проблеми за решаване – излезте навън – обади се кръчмарят. – Иначе повече кракът ви няма да стъпи тук!
– Моля ти се, Кита, не знам къде са ми парите! Бях сигурен, че торбата ми е пълна. Свих доста кесии на пазара. Някой ме е измамил – с плачлив глас се оправдаваше крадецът, показвайки увития камък, който беше изпаднал от торбата му.
– Давай парите или вадя ножа! – ревна брадатият и измъкна дълго ръждясало острие. – Никой не може да ме преметне по този начин!
– Казах ви вече – ако ще се колите – излизайте навън – повиши глас и кръчмарят. – Тъкмо съм сменил сламата по пода.
"Това ако е нова слама, здраве му кажи" – засмя се на ум Невестулката и доближи масата на каращите се. Опита се да се намеси в спора, но никой не му обърна внимание. Помощникът на писаря въздъхна, извади една от кесиите, които бе отмъкнал от Зах, отброи няколко монети и ги хвърли на масата. Парите се разпръснаха със звън, а скандалът тутакси спря.
– Кой си ти? Що се месиш в чужди работи? – издудна брадатият, но бързо започна да прибира монетите.
– Аз съм чичо на този нещастен младеж – обяви Невестулката. – Бедната му майчица е болна и ме прати да го намеря. Затова ако мислите, че дългът му е платен и ако приемете от мен още и кана вино, нека смятаме, че въпросът е решен!
– Щом казваш – Кита се изхили и прибра ножа. – Но по-добре го научи, че не е добре, да мами честните хора на зарове. Не всички са сговорчиви като мен. Ние да не сме му будалите на пазара дето ги обира?!
– Непременно ще го науча! Непременно! – обеща Невестулката и задърпа онемелия джебчия към масата си.
– Аз съм твой! – изграчи спасеният крадец, щом се стовари на стола и посегна към каната с бира. – Ще направя всичко, което поискаш! Още миг и оня идиот щеше да ми види сметката! Само ми кажи какво ти трябва! Мога да намеря всичко на добра цена.
Невестулката се усмихна. Всичко се подреждаше точно както искаше.
– Като за начало, искам да ми помогнеш да се отърва от един човек, който ми създава проблеми. Ако разбираш какво искам да ти кажа – той смигна на новия си приятел. – И ако не те е страх да се забъркаш в нещо такова. Но кой пък знае, може да изкараш и добри пари и повече да не трябва да крадеш по пазарите.
– Аз съм точният човек за тази работа – побърза да каже джебчията, бързо се огледа и се наведе през масата. – Познавам всички в града. А и извън него!
Невестулката се усмихна отново и вдигна чашата си в чест на Зах. Двамата щяха да се спогодят.




11


Бившият телохранител на Гостун, Теодорит беше пил много. Предния ден изкара малко пари, които побърза да обърне в делвички с вино в "Плаща", любимата му кръчма, където се събираха ветерани със съмнителна репутация. Пиха, пяха и си спомняха за отминалите славни времена, докато парите му не свършиха. Съдържателят настойчиво го кани да остане да пренощува, но наемникът само махна с ръка. Имаше железен принцип, който се бе заклел да спазва: независимо колко е пил или каква работа има, винаги да се прибира да спи у дома си. Беше дал това обещание на болната си майка преди дванайсет години и продължаваше да го спазва, независимо от това къде и в какво състояние е.
Теодорит залитна, подпря се на близката стена и спря да си почине. Наистина бе пил повече от колкото трябва. Беше му трудно да диша, сърцето му биеше силно, виеше му се свят. Черен плъх притича през краката му и той се опита да го ритне, но не улучи и залитна отново. Плъхът спря, приклекна на задните си крака, вторачи се с малките си червени очички в пияния, изцвърча сякаш му се присмива и се шмугна в близката купчина с боклуци. Някъде се отвори врата, някой извика за довиждане, отговори му женски глас.
Наемникът се отблъсна от стената, заклатушка се отново, но остана прав. Краката му затъваха в калта и мръсотията, краят на вълненото му наметало бе подгизнало, ножницата му се влачеше по земята. Теодорит разкопча панталона си и препика стената, на която се бе подпирал, пръскайки и собствените си ботуши. След това пристегна колана си, оригна се, тръсна рамене и се повлече към къщи.
Трябваше да се прибере, да избистри главата си и да помисли. Бе си спомнил нещо, което можеше да промени живота му. Точно така, както го бе променил преди дванайсет години, след злополучното нападение над Гостун. По това време Теодорит бе съвсем друг – напет и самоуверен, облечен с красиви дрехи и с пълна кесия. Силата и майсторството му в боя бяха привлекли погледите върху него и той бързо започна да се издига. Отначало го наемаха търговци, които искаха да пази сергиите им по пазарите. След това започнаха да му възлагат по-отговорни задачи – да охранява керваните им или да се грижи за безопасността на тях самите и семействата им. Скоро всички знаеха – ако искаш сигурна защита, трябва ти Теодорит!
Наемникът спря на средата на улицата и се загледа в луната. Някъде избуха бухал, закъсняла котка лениво се влачеше по улицата. Славни времена бяха! Бе участвал в смъртоносни схватки, бе се хвърлял в неравностойни битки, но винаги побеждаваше. А славата му растеше. Парите също. Ако не беше болната му майка, Теодорит щеше да е истински щастлив. Но той правеше всичко по силите си, тя да се чувства колкото се може по-добре. Настани я при себе си в просторната си къща до източната страна на виадукта, нае най-добрите лекари и билкари, които да се грижат за нея, викаше поне веднъж в месеца някой от колобарите да пречистват тялото и духа ѝ. Накрая лично боритарканът на Филипополис Гостун го покани да оглави охраната му. Всичко се нареждаше прекрасно. До онзи злощастен четвъртък!
Така и не разбра какво се обърка под стените на града. Яздеха спокойно и се смееха, а в следващия миг ужасът се стовари върху тях с цялата си сила. Господарката Косара бе мъртва, дъщеря ѝ пищеше ритайки с крака преметната през гърба на един отдалечаващ се кон, част от другарите му лежаха мъртви по земята.
Всъщност всичко започна седмица по-рано. Някой бе обрал резиденцията на Гостун, задигайки парите за похода на Борис срещу Византия. Боритарканът побесня. Теодорит отговаряше за охраната и цялата вина падна върху него. Той проведе щателно разследване, но не откри нищо. Ключалките бяха цели, никой не бе влизал в къщата. Но парите ги нямаше. Така и не разбра какво е станало. До тази вечер.
Един от разказите на другарите му по чашка бе подсетил телохранителя за нещо, което видя малко преди обира. Нещо, за чиято значимост досега не си бе давал сметка. Теодорит разказа подозренията си на пияната компания, но никой не му обърна внимание. И по-добре! Първо трябваше да се увери, че е прав, а след това да накара този, който бе станал причина за сгромолясването му, да си плати.
Наемникът се усмихна в тъмнината. Може би пак щеше да се издигне до върха. След като Гостун го изгони, репутацията му падна катастрофално. Никой вече не се доверяваше на Теодорит. Никой не искаше да го наема както преди. Наложи му се да продаде хубавата си къща, за да не гладува и да се премести с майка си в покрайнините на града. От време на време намираше малки поръчки, но те бяха дребна работа – да пази градината на някой селянин, да прибере дълг от отказващ да си плати длъжник или да се грижи за животните на някой мулетар.
Но това можеше да се промени. Скоро.
Най-накрая Теодорит се добра до дома си. Бутна паянтовата врата и влезе в приземната къща. Трябваха му няколко опита, преди да успее да запали остатъка от лоена свещ, оставен върху масата. Наемникът свали наметалото си, прозя се и го закачи на един от забитите в стената пирони. Майка му спеше обърната към стената в дъното на стаята.
Главата на телохранителя още се въртеше, коремът започна да го присвива от изпитото вино. Седна на леглото, изу единия си ботуш и се ослуша. Нещо не беше наред. В стаята цареше мъртвешка тишина. Дишането на майка му не се чуваше, дори мишките, които цвърчаха непрекъснато, бяха замлъкнали.
Теодорит се пресегна към свещта на масата, когато нещо неочаквано го жегна под лявата мишница. От ребрата му стърчеше забита тънка, желязна кама.
Наемникът се опита да стане, но краката му се оплетоха и той се строполи на земята. Последното, което видя, преди мракът да покрие завинаги очите му, бе голямата черна локва кръв под леглото на майка му.
Убиецът изчака бившия телохранител на Гостун да издъхне, след което се наведе и издърпа ножа от раната. Не искаше да оставя никакви следи. Още повече сега, когато вярното куче на княза – Климент, бе дошло да души в града.
* * *
Корсис трудно намери бившия телохранител на Гостун. Никой не помнеше Теодорит, камо ли да знае къде може да бъде открит. Накрая помощникът на писаря все пак се добра до някаква следа. Разбра, че изпаднали бивши военни се събират в страноприемница с името "Плаща" и побърза да се запъти на там.
Пристигна със закъснение. Теодорит си беше тръгнал, а другарите му лежаха пияни по пейките или повръщаха в ъглите. След дълги пазарлъци, младежът успя да убеди един от по-малко пияните да го заведе до дома на бившия телохранител.
Отдавна се бе стъмнило. Улиците бяха пусти, тук там срещаха закъснели минувачи, които бързаха да отминат, гледайки с подозрение понеслия маслен фенер Корсис и клатушкащия му се спътник.
Няколко пъти се губиха, докато намерят дома на телохранителя. Покрайнините на Филипополис съвсем не бяха толкова внушителни, колкото центърът на града. Повечето къщи представляваха просто дупки в земята с пристроени над тях ниски покриви, през калните улици притичваха бездомни кучета и котки, от камарите със смет се носеше цвърченето на плъхове.
Спътникът на Корсис започна да пее с пълно гърло неприлична песен, един от прозорците се отвори и някои лисна върху тях гърне с нечистотии.
– Още много ли остава? – попита младежът, докато изтръскваше наметката си. – Сигурен ли си, че знаеш къде живее?
– Разбира се, че знам! Почти стигнахме! – обяви пияният и разпери ръце – Хей! Внимавай къде ходиш! – извика той на внезапно появил се мъж с ниско нахлупена качулка, който почти се блъсна в тях. – Видя ли го тоя? – попита той Корсис. – Щеше да ме събори на земята! Но аз не се давам лесно! Дори и пиян. Ето! Това е мястото!
Вратата на къщата зееше отворена. Корсис извика Теодорит по име и след като никой не му отговори изтегли меча си и бавно влезе в дома на бившия телохранител.
След миг излетя навън и започна да вика за помощ.
* * *
И така, да обобщим какво имаме – писарят барабанеше по дървената маса. Настроението му беше минорно. Не стига, че бе изпуснал Шарения, ами и телохранителят на Гостун, от който се надяваше да научи толкова много, бе замлъкнал за винаги. Така нишките с едновремешното престъпление ставаха с една по-малко. На всичкото отгоре отново започна да вали. Пролетният дъжд тропаше по покрива на малката къща, по прозорците се стичаха широки струи вода. – Първо: Невестулката се запознава с джебчия на име Зах, като го спасява от скандал при игра на зарове. От него научава, че ако иска да наеме убиец, трябва да отиде на пазара и да търси касапин с прякор Кървавия. Трябва да остави предплата и името на набелязаната жертва при покупка от сергията му. Ако месарят намери изпълнител се свързва с клиента. Ако прецени, че не може да извърши поръчката, връща част от парите. Така ли е?
Помощникът му кимна.
– Зах казва и нещо друго, което е важно – преди години работата на Кървавия е вършил ковачът Блех. Джебчията не знае къде е той сега, но предполагам, че няма да е трудно да го намерим. Ако в нападението над Гостун и убийството на жена му има някакъв заговор, ковачът, а не касапинът е нашият човек – Климент помълча, заслушан в тропащия дъжд – Второ: Бившият телохранител на Гостун, Теодорит е убит в дома си. Промушен е с нож в гърдите. Убита е и майка му. Престъпникът е знаел, къде живее Теодорит и го е причакал. Никой не е чул или видял нищо. Приятелите на убития също не знаят или не искат да кажат кой може да е извършил престъплението. В джоба на убития е намерен къс пергамент, на който пише "Ques custodiet ipsos custdes?" – "Кой ще пази пазачите?" – популярна римска поговорка. Нали така?
Сега бе ред на другия му помощник да кимне с глава.
– Да тръгваме! – писарят откачи наметалото си от куката на стената. – Имаме работа за вършене и малко време.
Дъждът ги блъсна в лицата и тримата заслониха очите си с ръце, нахлупвайки ниско качулките си. Прескачайки локвите стигнаха до пазара и забързаха към северната му част, където бяха продавачите на месо. Лъхна ги смрад на мърша, кръв и смърт.
Дъждът бе отнесъл част от мръсотията и прочистил въздуха, но не бе успял да измие миризмата на смърт.
– Мога ли да ви предложа нещо, господарю? Няма да намерите никъде по-добра стока от моята – едър мъж с омазана кожена престилка поднесе към писаря агнешки бут, от който капеше кръв. Месото ми е съвсем прясно! Току-що заклано агънце, пасло на най-слънчевите склонове, хранено само с ябълки и моркови. От личното ми стопанство. С малко подправки и вино ще си оближете пръстите!
– Търсим Кървавия – безцеремонно каза Корсис и надигна качулката си. – Къде можем да го намерим?
Месарят се отдръпна назад и ги изгледа с присвити очи.
– Не трябва месо, нали? – попита той и хвърли бута обратно на дървения тезгях зад себе си. – Или поне не животинско. Заприличахте ми на почтени хора – касапинът плю на земята. – Този, които ви трябва, е в дъното. Ето го там – махна той с ръка. – И не ми благодарете за услугата.
Посредникът на наемните убийци бе нисък, пълен и с големи кръгли очи и широки устни. Само тежките му пожълтели клепачи, мазолите по ръцете и твърдостта, с която въртеше ножа, подсказваха, че месарят е човек, с когото трябва да се внимава.
– Какво искате? – попита той със стържещ глас, докато излизаше зад сергията си, триейки ръце в кожената си престилка.. – Ако това, което е изложено не ви харесва, отзад имам прясна стока. Агнета, телета и две прасета. Само ми посочете какво точно искате. Ако търсите сукалче, ще трябва да почакате няколко дни, докато го докарам. Но месото им е крехко, а цената най-добрата, която можете да намерите във Филипополис. Ако търсите кокошки...
– Не сме дошли за това – прекъсна го писарят. – Имаме нужда от друга услуга.
– Не разбирам за какво говорите – Кървавия отстъпи назад, но в очите му проблесна алчност. – Ако няма да купувате...
– Много добре знаеш за какво става дума – Невестулката раздвижи пръсти, все едно отброява монети. – Имаме работа за теб!
Касапинът опря гръб в сергията си и извади дълъг тънък нож за транжиране.
– Не знам кои сте и кой ви е пратил при мен, но поведението ви не ми харесва! – каза той. – Или купувайте нещо и се махайте или...
- Или какво? – Корсис извади кинжала си и тръгна към месаря. Като по команда зад него се появиха трима калфи. На главите си бяха нахлупили черни калпаци от нещавена кожа, в ръцете им проблясваха остриета.
– Приберете ножовете или ще ви арестувам! – нареди Климент, но никой не му обърна внимание. – Ние сме княжески пратеници! Ако не ни се подчините, значи сте предатели!
Кървавия облиза тънките си устни и леко кимна с глава. Помощниците му прибраха ножовете си и отстъпиха назад, но продължиха да хвърлят зпалашителни погледи.
– Какво искате? – попита отново касапинът. – И не мислете, че службата ви при Борис е кой знае колко голяма защита.
Писарят пропусна покрай ушите си думите на месаря.
– Наричат те Кървавия и това едва ли е само заради професията ти – Климент направи крачка напред и помирително вдигна ръка. – Но не за това сме дошли. Търсим ковача Блех и мисля, че ти си човекът, който може да ни упъти към него.
– Не знам за какво говорите! – повтори отново касапинът и устата му се разтегна в широка усмивка. – Не познавам никакъв Блех, нито който и да било ковач. Вярно, понякога ползвам услугите им, така че ножовете ми винаги да са добре наточени, но нищо повече. Няма с какво да ви бъда полезен.
– Сигурен ли си? – писарят изглеждаше разочарован. – Надявах се да ни помогнеш.
– Съвсем сигурен! – отговори Кървавия и малките му очички проблеснаха присмехулно. – А сега, ако нямате повече въпроси, моля да ме извините, но имам работа за вършене. Трябва да заколя три овци – последните думи прозвучаха заплашително, а помощниците зад гърба му се изхилиха. – Сбогом!
– И ще си тръгнем просто така?! – гласът на Корсис трепереше от възмущение. – Трябваше наистина да арестуваме този подлец, господарю!
Без да отговаря, писарят продължи да крачи по мокрите плочи. Дъждът бе спрял и навалицата между сергиите се увеличаваше. Гражданите на Филипополис бързаха да наваксат това, което бяха пропуснали заради лошото време.
Без предупреждение, Климент се промуши между двама търговци и прикривайки се в тълпата, тръгна обратно, давайки знак на спътниците си да го последват. Накрая спря зад един тезгях с купчина вдигащ пара прясно изпечен хляб и им посочи сергията на Кървавия.
– Наблюдавайте внимателно! Скоро ще се появи касапинът, или някой от помощниците му. Бъдете готови да ги проследим!
– За какво... – започна Невестулката, но писарят сложи пръст на устните си и бившият джебчия млъкна.
Не им се наложи да чакат дълго. След около пет минути месарят, свалил мърлявата си престилка и наметнал тежка вълнена пелерина, се появи иззад сергията си и неочаквано пъргаво за пълното си тяло започна да си проправя път в тълпата.
Климент и помощниците му изчакаха Кървавия да мине покрай тях, след което бързо тръгнаха след него.
Не беше трудно да го следят. Слънцето изгря и силно напече камъните, от които започна да се издига пара. Въздухът стана задушен и влажен, в небето се стрелкаха врабчета, лястовици и сойки, излезли да търсят храна след края на пороя. Няколко гарги с крясъци се гонеха между дърветата, докато накрая накацаха по клоните им като големи черни плодове. Бяха изминали едва няколко пресечки, когато месарят съблече дебелото си наметало и го метна през ръка.
Кървавия вървеше бързо, без да се обръща, сигурен, че се намира в пълна безопасност. Касапинът мина покрай амфитеатъра, спусна се по улицата до него, внимавайки да не се подхлъзне на някой от мокрите камъни, подмина Виа Милитарис и забърза към западната част на града. Влезе в пивницата "Ръкавицата на дядо" и само след миг излезе отново. Този път не беше сам. Съпровождаше го среден на ръст мъж, прикрил лицето си с качулка. Двамата разпалено обсъждаха нещо, докато бързо вървяха по павираните улици.
– Този много прилича на човека, с когото се сблъскахме пред къщата на убития Теодорит. И наметалото му е същото – възбудено каза Корсис, но Климент само кимна с глава и даде знак на помощника си да не изостава.
Кървавия и спътникът му бързаха. След като решиха спора си, двамата спряха с приказките и поеха по един от хълмовете на града. Крайната им цел се оказа тясна дървена къща, с висока небоядисана ограда и прозорци, чийто капаци бяха обковани с железни нитове. Някъде от вътрешността се носеха удари с чук, над покрива се издигаше гъст черен пушек.
Кървавия потропа няколко пъти на вратата, която се отвори и двамата посетители бързо се шмугнаха през нея. Климент и помощниците му се скриха под съседния навес, без да изпускат от поглед дома, в който бяха влезли касапинът и маскираният непознат.
- Чия е тази къща? – попита Корсис, но преди Климент да му отговори от вътре се разнесоха викове.
Без да имат нужда от подканяне, тримата изскочиха от прикритието си. Климент задумка с юмруци по вратата, викайки да му отворят в името на княза. Корсис я удари с рамо, но и тя също като прозорците бе подсилена с дебели железни пластини и не се поддаде.
– Чакайте! Чакайте! – Невестулката извади от джоба си закривено парче тел и го мушна в ключалката.
От вътрешността на къщата се разнесе дрънчене, последвано от нечии гневни гласове.
– Побързай! – настоя писарят. – Нямаме време за губене!
– Правя каквото мога – отговори му с пухтене бившият джебчии. В следващия момент ключалката изщрака, вратата се отвори и тримата влетяха в къщата.
– Ти поемаш маскирания, ние с Невестулката ще се справим с месаря – извика Климент на Корсис, докато тичаха по стълбите, вадейки оръжията си. – Не го изпускай в никакъв скучай!
Попаднаха в широка, богато обзаведена ковачница. По земята се търкаляха калаени чинии и чаши, тежък чук бе паднал и разбил на парчета глинена делва, в огъня, нажежени до червено, стояха дълги клещи, краищата на които бяха омотани с мокри парцали. От съседната стая се чу вик. Климент ритна с крак вратата и влетя в помещението.
В единия ъгъл, държащ пред себе си като щит широко медно духало, шумно поемайки си дъх, стоеше висок мъж с посивяла коса и вързана на плитка брада. Дебелата му кожена престилка бе прерязана на няколко места, от които капеше кръв.
Срещу него, с нож и къс меч в ръка, бяха застанали Кървавия и закачуленият непознат. Те също дишаха тежко и изненадано се обърнаха към връхлитащите ги нападатели.
– Това са хората на княза! – извика касапинът и се хвърли срещу писаря.
Климент отби ножа му с меча си, двете остриета се срещнаха със звънтене. Въпреки ниския си ръст и килограмите си, Кървавия ловко заобиколи писаря, опитвайки се да го откъсне от помощниците му и отново атакува, целейки с ножа си гърлото на противника си. Климент се приведе, за да избегне удара, а в точи момент закачуленият блъсна Невестулката и побягна. Корсис се метна след него, крещейки му да спре.
– По-добре се предай! Нямаш шанс срещу трима ни! – извика писарят на касапина, който се оглеждаше като хванато на тясно животно. – По-добре се предай и ти обещавам княжеската милост – повтори Климент и вдигна меча си.
Кървавия облиза устни, избърса потното си лице и без да отговаря отново се хвърли напред. Писарят парираше ударите му, опитвайки се да даде възможност на Невестулката да се включи в боя, но касапинът така ловко се въртеше из стаята, че бившият крадец не смееше да атакува, страхувайки се да не нарани господаря си.
Биейки се като див звяр, месарят се опитваше да се добере до врата. Острието на тънкия му нож проблясваше като светкавица из стаята, ударите му бяха бързи и писарят с мъка успяваше да ги парира. Страхът даваше допълнителни сили на касапина, който не спираше да мушка и ръга, търсейки начин да се измъкне.
Неочаквано мъжът до стената се включи в боя. С див вик той скочи напред и с всичка сила стовари медното си духало върху главата на Кървавия, който рухна на земята с разцепен череп. Климент насочи меча си към сърцето на убиеца, а Невестулката коленичи и го хвана за гърлото. Оказа се излишно. Касапинът бе мъртъв.
– Така му се пада! – процеди през зъби мъжът със сивата коса и бавно се свлече по стената на пода. Зад него по бялата вар остана тъмна кървава диря.
– Ти си ковачът Блех, нали? – писарят коленичи и подхвана умиращия, който кимна с глава. – Защо те нападнаха тези двамата?
Вместо отговор, раненият само се усмихна и поклати глава. По устата му се появиха кървави мехури.
– Аз съм пратеник на княза. Мога да ти помогна. Но трябва да ми кажеш кой те нае за нападението над Гостун. Помниш нали? Било е преди дванайсет години!
Ковачът кимна отново, от устните му се отрониха няколко неразбираеми думи. Писарят допря ухото си до лицето на Блех, опитвайки се да чуе какво казва той.
- Не знам кой беше... Носеше качулка, лицето му винаги бе скрито. Но плащаше добре, много добре... С истински жълтици... Като тази – ковачът извади изпод дрехите си медальон от златна монета. От едната му страна бе изсечена главата на някакъв император, от другата, седнала на трон Богиня, подаваща му глобус. Блех изхриптя, думите излизаха с мъка от устата му – Толкова добре, че след това нямаше нужда да работя повече... Никога... Беше нисък и преправяше гласа си...
– Но кой беше той, кой? – отчаяно разтърси умиращия Климент. – Как да го намеря?
– Не знам... И други питаха... Но никога не съм знаел... Кървавия... – главата на Блех се люшна и застина в страни.
Ковачът беше мъртъв.
* * *
Корсис блъскаше хората по пътя си. Отначало викаше да се пазят, но скоро започна да пази дъха си за преследването. Пред него закачуленият ловко се провираше през тълпата, рязко завиваше по малките улички, прескачаше купчините с боклуци и макар младежът да тичаше с всички сили, все повече и повече увеличаваше разстоянието помежду им.
– Дръжте го! – извика Корсис на появилия се зад един от ъглите патрули, но преди войниците да разберат какво да направят, беглецът профуча покрай тях.
Стараейки се да не изостава, помощникът на писаря се втурна с нови сили след убиеца. Страхуваше се маскираният да не свие из малките улички на града, които се пресичаха в гъста мрежа и да му избяга. За негови учудване беглецът се отправи към центъра. Прелетя като вихър през пазара, шмугна се под кафяв кон, който с цвилене се изправи на задните си крака, прекоси Хебър по един от централните мостове и се насочи към резиденцията на боритаркана Курт.
"Нима отива да се предаде?" – невярващо си помисли Корсис докато продължаваше да тича.
Мъжът прелетя като хала по мраморните стълби, изкрещя нещо на войните, застанали на пост пред вратата, и изчезна във вътрешността на къщата.
Корсис нямаше този късмет. Стражите на входа се опитаха да го спрат и се втурнаха след него, след като той продължи, без да обръща внимание на думите им. Единият от войниците го хвана за рамото, другият се хвърли в краката му.
– Глупаци! Пуснете ме! Ще го изпуснем! – изкрещя Корсис, а гласът му отекна под мраморния свод.
Тримата се затъркаляха по пода. Привлечени от шума, от помещението до вратата изскочиха още войници, които също се включиха в боя. Въпреки че се бореше като лъв, ругаейки и блъскайки противниците си, скоро Корсис бе прикован към пода. Над него се надвеси чигат с изваден меч, тънки черни мустаци и гневнен поглед.
– Тъй, тъй... – каза присмехулно военният, завъртя оръжието си и ритна поваления – Я да видим, какво имаме тук?! Кой си ти, че така нахлуваш в резиденцията на боритаркана!? За какъв се мислиш?!
– Аз съм княжески пратеник! Преследвам престъпник, който влезе тук! Курт може да е в опасност!
– Какъв престъпник? Влизал ли е някой друг? – чигатът въпросително погледна един от войниците си.
– Малко преди него се появи един мъж. Знаеше паролите, затова го пуснах. Лицето му беше скрито. Но знаеше паролите и затова... – повтори войникът, но чигатът го удари с плоската страна на меча си.
– Ах ти... – започна той, но в следващия миг от горния етаж се чу писък, последван от викове за помощ.
– Това е Курт! – извика Корсис, изтръгна се от ръцете на тези, които го държаха и затича по стълбището.
След него, сипейки ругатни, се втурнаха чигатът и подчинението му.
Боритарканът Курт беше в покоите си. В ръката си държеше меч. Паднал по гръб на пода в локва кръв, пред него лежеше непознатият. Качулката му се бе смъкнала и Корсис разпозна в него помощника на боила – Маламир.
– Чух викове, в следващия момент той нахлу в стаята ми. Беше с качулка и не можах да го разпозная. Стискаше нож. Помислих, че ме напада, затова извадих меча си и го промуших... Не знаех, че е Маламир. Не знаех... – боритарканът тежко се отпусна на стола и си наля чаша вино. – Но защо е дошъл тук въоръжен? Какво с искал от мен?
- Искал е да те убие! – мрачно каза Корсис, загледан в лицето на мъртвеца. – Точно както е убил и бившия телохранител на Гостун Теодорит!




12


– Пресвета Дево Мария! – каза Невестулката, седна на стола, прекръсти се и стана отново – Навсякъде само трупове!
– Не знаех, че си толкова набожен! – заяде го Корсис.
– Всички крадци са набожни и суеверни! Не знаеш ли? Нямаме кой друг да ни пази освен светците на небето и добрата Божия майка! Затова често ги молим за закрила. И се опитваме сами да си я осигурим – Невестулката докосна с признателност дървеното кръстче на шията си. – Човек никога не знае, нали?
Писарят остави помощниците си да се препират. Тримата се бяха прибрали в малката пристройка, която обитаваха. Имаха нужда да се подкрепят и починат, а Климент да събере мислите си след сутрешните събития.
На вратата се почука и двама слуги внесоха тава с печено и кана вино. Подарък от боритаркана Курт, за писаря и помощниците му. Боилът ги бе поканил на обяд, но Климент отказа. Искаше да обмисли всичко на спокойствие.
Щом видяха храната – гълъби с бадеми и дробчета, задушени във вино, Корсис и Невестулката забравиха спора си и се нахвърлиха върху яденето. Климент също седна пред масата, извади металната си вилица и започна да се храни, но мислите му бяха другаде.
Във Филипополис не намери отговорите, на които се надяваше. Вместо това въпросите ставаха все повече. Имаше чувството, че се движи в мъгла, че се върти в кръг като малко, заблудено в гората дете. От къде трябваше да започне? Имаше ли връзка между случилото се в града и престъпленията в Плиска?
Едно поне бе ясно, някой стоеше зад нападението над Гостун и семейството му и сега злото, посято преди дванайсет години, бе избуяло, за да вземе поредните си жертви.
Теодорит, майка му, Блех, Кървавия и Маламир, бяха намерили смъртта си, заради нещо, което се бе разиграло под стените на Филипополис.
Помощникът на боритаркана ли беше отговорен за тези престъпления? Според Корсис – да! Младежът бе категоричен, че човекът, с който се бе сблъскал пред дома на Теодорит, преди да го намери мъртъв, е бил Маламир. За това говореше и надрасканата бележка, намерена в джоба на убития телохранител. "Quis custodiet ipsos custodes? – Кой ще пази пазачите?"
Изглеждаше напълно възможно! Сигурно бе станало така: Теодорит се среща с приятелите си ветерани в "Плаща", където бившите военни пият и си разказват стари истории. Нещо казано внезапно пробужда спомените на телохранителя, който бърза да запише мисълта си. Надрасканата бележка ясно говореше за това, че убитият бе заподозрял някои от участниците във властта. След което се е върнал в дома си, а в сърцето му е забита кама. Това значи няколко неща – или убиецът е присъствал на сбирката и се е уплашил от поведението на Теодорит, или е знаел за плановете им да разследват старото нападение срещу Гостун и е решил да заличи всички следи.
Маламир идеално пасваше в този образ. Бивш военен, той спокойно е можел да присъства в "Плаща". Като помощник на Курт е знаел за плановете на писаря. И което е най-важното, Маламир бе участвал в разигралите се преди дванайсет години събития. Като подчинен на Курт, той също е отговарял за безопасността на Гостун и семейството му. Което обясняваше намерената бележка в джоба на убития Теодорит.
Нещата започваха да идват на местата си. Преди несъстоялия се поход на Пресиян Маламир се възползва от положението си и ограбва парите за похода на Борис срещу Византия. Здравите ключалки, мистерията как е проникнал крадецът ясно говореха, че става дума за вътрешен човек. Започва разследване и за да прикрие следите си, военният организира нападението над Гостун. Боритарканът е съсипан, кражбата остава неразкрита.
Дванайсет години по късно Гостун е убит и следата води Климент обратно във Филипополис. Маламир научава какви са намеренията му и уплашен да не бъде разкрит, започва да унищожава всички, свързани със случая. Убива Теодорит, който може да си е спомнил нещо. Приятелят му Кървавия, го предупреждава за интереса на писаря към ковача Блех, двамата решават да се oтърват от неудобния свидетел. Накрая, обезумял от страх Маламир, се опитва да ликвидира дори боритаркана Курт. Но тук късметът му изневерява и той е убит от боритаркана.
Някъде заби камбана и откъсна Климент от мислите му. Но улицата с дрънчене мина каруца, военни команди за смяна на стражата се чуха от резиденцията на Курт.
Писарят се огледа. Заситени, Корсис и Невестулката дремеха на столовете си. Така ли бе станало? Маламир ли беше виновен за последните убийства? Имаше чувството, че пропуска нещо. Климент махна с ръка. Вечните му съмнения във всеки и всичко, му пречеха да приеме решението. Но в крайна сметка поне тази част от загадката изглеждаше изяснена. Маламир бе виновен за много кървави дела и в крайна сметка си бе получил заслуженото.
Но с какво му помагаше това? За друго бе дошъл в града на Филип Македонски. Трябваше да разбере защо Агоп бе избягал от Филипополис.
Климент плесна с ръце и помощниците му стреснато подскочиха на местата си.
– Ставайте! – нареди им той. – Имаме работа за вършене. Трябва да потърсим Кирил, Инокентий и дори пратеника на папата Ги Демел. Може би те ще ни разкажат нещо интересно за нашия свещеник.
– Няма нужда да ги търсим – отговори му Корсис и се протегна. – След обяд има диспут в библиотеката до стадиона. На пазара само за това говореха. Всички ще бъдат там.
 * * * 
Централната зала на Филипополската библиотека беше разчистена. Пейките и масите, на които обикновено стояха посетителите, бяха наредени в центъра под формата на буквата "П". В средата на всяка от тях бяха поставени разпятие и шесторък меден свещник.
На централната маса се бе настанил Инокентий. Митрополитът имаше високо чело, сини очи и гърбав заострен нос, който му придаваше хищен вид. Гъста, внимателно сресана сива брада се диплеше по черното му расо. Макар да се усмихваше любезно, византиецът имаше вид на човек, свикнал да командва. От двете му страни, въртейки се на местата си, като верни кучета, бяха двамата му помощници, йеродяконите – Гаврил и Методий.
В ляво от тях, с кисели физиономии седяха пратениците на папата. Те се набиваха на очи като ярко петно сред облечените в черно свещеници. Епископ Ги Демел – едър, плешив и с топчест нос, не показваше да изпитва каквото и да било неудобство в искрящата си бяла роба, обшита със златни шевици и пурпурно червен епитрахил с големи сребърни кръстове. Той гръмогласно се оплакваше на латински, че негово право е да заеме почетното място и заплашваше, че е пратеник на папата и няма да остави това така.
Йеродяконите на Инокентий му отговаряха на гръцки, че това не е диаспорът на Рим и че тук Константинополският митрополит е с предимство.
Дали двете страни разбираха какво им говорят опонентите оставаше неясно.
Точно срещу Ги Демел и хората му, седеше Кирил. Климент бе изненадан и очарован от българския свещеник. Бе очаквал да види някой разлютен старец с библейски вид, но Кирил бе млад, с добре подрязани брада и мустаци и гъста, пригладена назад коса. Той не участваше в спора, а само гледаше гърците и римляните с тънка усмивка, разменяйки тихо по някоя дума със седналите от двете му страни свещеници.
В крайна сметка спорът бе решен по соломоновски. Договорено бе през трите дни на диспута, гостите да разменят местата си на чело на масата, така че никой да не се чувства пренебрегнат. Ги Демел се опита да протестира, искайки той пръв да седне в центъра, но бързо се отказа, махна с ръка и най-накрая срещата започна.
Климент, Корсис и Невестулката се настаниха в галерията на библиотеката. Отначало двамата му помощници с интерес разглеждаха чуждоземните свещеници и пищните им дрехи, но скоро се отегчиха и се отпуснаха на столовете си, притворили очи.
Писарят също нямаше намерение да слуша диспута. Знаеше за какво ще спорят свещениците – колко природи е имал Исус. Дали е бил само Бог или едновременно с това е бил и човек. Тези, които наричаха себе си монофизити, твърдяха че Христос е имал само Божествена природа. Противниците им – диофизитите казваха, че Исус е имал и Божествена, и човешка природа.
Климент не можеше да стигне до същината на тези твърдения и не разбираше защо те трябва да са толкова важни. За него Христос бе просто синът Божии, дошъл на земята, за да изкупи хорските грехове и да ги научи на добрина и любов. Всичко друго му се струваше безсмислено говорене и губене на време.
Диспутът продължи цял следобед без прекъсване. От време на време от залата се носеха викове, разтревожени послушници припряно тичаха напред-назад, слуги мъкнеха подноси с плодове, сирене, маслини, хляб, вода и вино.
Най-накрая, когато сенките започнаха да се удължават, от залата като хала излетя Ги Демел. Въпреки едрия си ръст, той се носеше толкова бързо, че двамата му помощници едва смогваха да го следват. Папистите профучаха покрай писаря, викайки през рамо, че утре ще докажат тезите си и си тръгнаха.
Малко след тях, пристъпяйки важно, все едно бе самият патриарх, се показа Игнатий. По лицето му бе изписано блаженство, но от сините му очи се мятаха мълнии над кривия му нос.
– Някои хора не могат да свикнат, че светът не се върти около тях – обяви надменно той и подаде ръката си за целувка на писаря, който бе приближил до него да го заговори.
След това, носейки се като галера през разбушувано море, митрополитът се оттегли.
Кирил бе останал в залата. Отецът бързо пишеше по навит на руло пергамент, като притискаше с лявата си ръка края му. Двамата свещеници, които го придружаваха, бяха изчезнали.
– Зает съм – каза Кирил, без да вдига поглед от това, което пише. – Утре трябва окончателно да покажа на тези византийски хитреци, къде им е мястото!
– Не става дума за религия, нали? – отговори му писарят и седна на един от празните столове, без да чака покана. Гласът му отекваше странно в празната зала и няколкото слуги, разчистващи масите, се обърнаха да видят кой говори. – Не става дума и за Христос. Всички искат да докажат, че са по-знаещи от другите и да ги унизят. А вероятно и да им наложат волята си. Не е ли казано, че "Онези, които искат най-малко, са най-близо до Боговете."?
- "Мнозина критикуват това, което не разбират". Учен, а? Отдавна не бях чувал някой да цитира Сократ – Кирил вдигна глава и заоглежда с интерес писаря. – И ти ли ще се включиш в спора?
- Не виждам какъв е смисълът! Аз искам да вярвам в това, което с казал и направил Христос, да следвам пътя, който е посочил, а не да разсъждавам над въпроса колко същности е имал. Как това ми помага да стана по-добър, да Го обичам повече или Го приема в сърцето си?
– Хммм – измърмори свещеникът. – Не бях разглеждал въпроса в тази светлина.
– А трябва! – писарят чувстваше как неочаквано за самия себе си започва да се разпалва. – С прекаленото си умуване и спорове, само обърквате хората. Те не знаят вече на кого да вярват.
– И на кого трябва да вярват според теб? – Кирил се облегна на стола си и се усмихна предизвикателно.
– На Господ, на княза и на сърцето си! – отсече Климент. – Това е напълно достатъчно!
– Кой си ти? И защо си тук? Да не са те пратили гърците? – недоверчиво го изгледа Кирил. – Те са способни на подобни номера.
– Аз съм Климент, писар на Борис, негов храненик и багаин – официално се представи писарят. – Тук съм във връзка с разследване, което водя в Плиска. Става дума за смъртта на двама свещеници. Единият от тях Агоп, по-рано е проповядвал тук. Имам съмнения, че убийството му, защото става дума за убийство, е свързано с нещо, което се е случило, докато е бил във Филипополис. И се надявам ти да ми помогнеш.
Свещеникът нави на руло изписания свитък, внимателно почисти перото си, запуши малката си мастилница и прибра всичко в един от джобовете на расото си.
– Агоп значи – замислено каза той. – Как са го убили?
– Простреляли са го. В ръката, корема и гърлото. Това подсказва ли ти нещо?
Кирил сви рамене.
– Освен, че стрелецът не е бил много добър – свещеникът помълча. – Много мога да ти говоря за Агоп. И то предимно неща, каквито не бива да се говорят за свещеник. Беше хитър и пресметлив. Гледаше само как да извлече полза за себе си. Но беше и доста страхлив. Вечно се съгласяваше с всички. Умилкваше се на византийците. Подмазваше се на папските легати. Пред мен хвалеше княза. Беше готов да предаде всеки, стига да има някаква изгода от това.
– Защо напусна града?
Кирил въздъхна.
– Това, което ще ти кажа, не ми е по вкуса. Но няма да те лъжа. Както сам каза, истинската вяра е в сърцето. А то ми подсказва, че мога да ти се доверя. Агоп се запали по орфизма. Предполагам, първоначално е отишъл от любопитство или с желанието да си намери нови "клиенти", които да смуче. След това му е харесало. Мистериите могат да се окажат доста интересно място. Още повече за свещеник, дал обет за целомъдрие. На повечето церемонии участниците са с маски на лицата, дари водачът им понякога не знае кой кой е. Така че е лесно да се изкушиш, вярвайки, че никой няма да разбере истинската ти самоличност. Пият вино, след което се отдават на безразборен секс, понякога се стига и до побоища. Все неща, идващи от дявола.
– И се е разбрало за участията на Агоп, което е подронило авторитета му? Затова ли е трябвало да напусне града?
– Не точно – червенина заля лицето на Кирил. – Макар мнозина от клиентите му сигурно биха се отказали от него, ако разберяха в какви вакханалии участва. Не знам какво се е случило, но на една от сбирките им нещо ужасно се е объркало. Толкова ужасно, че Агоп още на другия ден си събра набързо багажа и напусна града.
– И ти не знаеш какво е станало? – писарят се наклони през масата към събеседника си.
Кирил помълча преди да отговори, гладейки брадата си.
– Не мога да ти кажа нищо повече – обяви накрая той. – Но каквото и да е станало, то е било в "Скъсаната струна". Това е едно от местата, където се събират орфиците. Там трябва да търсиш отговорите на въпросите, които задаваш.
След това свещеникът събра разпръснатите пред него пергаменти, извини се с това, че трябва да се готви за диспута на следващия ден и си тръгна.
Писарят постоя сам в притихналата зала, обмисляйки това, което му беше казал отецът. Можеше да притисне Кирил, позовавайки се на правомощията си, дадени му от княза, но от това едва ли щеше да има особена полза. Свещеникът изглеждаше костелив орех. По-добре щеше да е да отиде в "Скъсаната струна" и да се опита на място да разбере в какво се бе забъркал Агоп. Някъде вече бе чувал името на кръчмата.
Писарят изтръпна. Шарения му бе казал за "Скъсаната струна" при срещата им на бреговете на Хебър. Като едно от местата, където "орфистите" се събират, за да развратничат с малки момичета. Писарят изруга, скочи на крака и викайки Корсис и Невестулката излезе от библиотеката.
В къщи направиха кратък съвет. Дълго се чудеха дали да потърсят помощ от Курт, но в крайна сметка решиха да се справят със собствени сили. Боритарканът със сигурност знаеше за мястото и какво става в него и щом не предприемаше нищо, може би имаше някаква изгода от това. Така че по-добре бе да действат сами.
– Освен това Курт ясно ни даде да се разбере, че иска да стои надалеч от подобни неща и да не се замесва в тях – отбеляза Невестулката, който не бе забравил как го нападна боилът.
Корсис щеше да вземе от гарнизона и да командва войниците, които бяха довели със себе си от Плиска, без да им казва къде и с каква цел отиват.
– Деца?! – младежът погнусено изкриви лицето си, след като разбра какво в действителност се случва в "Скъсаната струна". – Само бях чувал за подобни гадости. Ако се е разбрало, че Агоп ходи там, свещеникът наистина е имало за какво да бяга. Честно казано, вече не изпитвам съжаление към съдбата му! Така ще завардим това място, че никой от тези мръсници няма да може да се измъкне!
След това ролите бяха разпределени. Климент и Невестулката щяха да влязат в заведението, представяйки се за клиенти. Корсис да ги чака в предверието, след като разположи хората си около страноприемницата. По подаден от писаря знак, част от войниците щяха да нахлуят в "Скъсаната струна" и да изловят посетителите, а останалите да арестуват тези, които се опитат да се измъкнат. Писарят няколко пъти подчерта, колко е важно войниците да не влизат, преди да са чули сигнала. Показа им малка свирка, с която щеше да ги повика, когато прецени, че е дошъл моментът. Писарят и наду и тя издаде дълъг, писклив звук, който можеше да вдигне и мъртвец от гроба.
- Това сигурно се чу чак в Плиска – отбеляза Невестулката, прочиствайки ушите си, но писарят не му обърна внимание.
– Ще влезете, само когато чуете този звук! Ако се появите по-рано, може да провалите всичко! Не забравяй! – повтори той няколко пъти на Корсис, който кимаше с глава.
Климент облече нов вълнен панталон, бяла ленена риза с връзки, върху която сложи хубав везан жакет. Пристегна колан със сребърна катарама около кожената си куртка и наметна на гърба си наметало от фин памук. Обу лъснатите си до блясък ботуши от мека кожа и заприлича на истински аристократ. Корсис избърза напред, за да доведе войниците, а писарят и Невестулката бавно тръгнаха по притъмняващите улици.
Вечерта бе прекрасна. Във въздуха се носеше ухаенето на падналия дъжд, улиците бяха сухи и чисти, лек вятър се провираше между къщите, носейки спокойствие и прохлада. Сергиите бяха разчистени, купчините с боклуци, изхвърлени на сметището, от страноприемниците лъхаше аромат на печено, премесено с билки.
Писарят пое дъх с пълни гърди, усмихна се и остави спокойствието на вечерта да проникне в тялото му. Независимо какво предстоеше да стане, той си обеща да запази хладнокръвие и да не се поддава на емоциите като Корсис.
"Скъсаната струна" се намираше в центъра на града, но в страни от главните улици. Човек лесно можеше да я пропусне, ако не знаеше какво търси. Пред заведението нямаше голяма табела, нито каращи се пияници, капаците на прозорците бяха спуснати, от вътрешността на къщата не се чуваше никакъв звук. Само малък дискретен надпис известяваше посетителите за името на страноприемницата.
Корсис се появи от сенките и тихо прошепна на писаря, че всичко е готово, а войниците са обградили плътно кръчмата. Заедно с него крачеше висок мъж с оредяла коса и сериозни очи. Чигатът Барс от местния гарнизон, щеше да командва малкия отряд.
– Нямаше как да се откача от него, господарю – извинително поклати глава младежът. – Отказа да пусне хората ни, ако и той не дойде с нас. Но не знае защо сме тук и какво предстои да се случи. Мисли, че ни е изпратил боритарканът Курт. Казах му, че в никакъв случай не трябва да предприема нищо, преди да е чул сигнала.
Климент кимна и съпровождан от двамата си помощници се отправи към вратата. Дълго тропа преди да му отворят. Най-накрая вратата се открехна и в малкия процеп се показа едрото лице на гладко избръснат сресан назад бияч, който ги изгледа подозрително.
- Какво искате? Затворено е! – грубо каза той и понечи да тресна вратата в лицата им.
– Чакай малко! – Невестулката бързо сложи крак в процепа, а в ръката му се появи монета. – Господарят ми е голям почитател на орфическите мистерии и свързаните с тях вакханалии. Особено с вакханалиите. Разбрахме, че на това място се уреждат такива. Освен това е готов да се раздели с доста от жълтиците си, само и само да успее да се слее с Богинята Майка или някоя от нейните дъщери. Колкото по-млади, толкова по-добре.
– Ние сме приятели на Агоп. Той ни каза за това място – тихо добави писарят и хвърли бърз поглед в двете посоки на улицата.
Портиерът ги изгледа изпитателно, грабна монетата от ръката на Невестулката и отвори вратата.
– Влизайте бързо! – изкомандва той. – Този с меча – вратарят посочи Корсис – ще остане тук. В заведението не се допускат никакви оръжия – Климент и Невестулката вдигнаха ръце, а портиерът безочливо ги опипа и кимна с глава, че всичко с наред. – Праща ви Агоп, но бъдете внимателни, ще ви държа под око. Ако сте възпитани и имате достатъчно пари, със сигурност ще успеете да получите това, за което сте дошли. Мистериите започват след малко – раменете на главореза се затресоха беззвучно и той побутна Климент и Невестулката надолу по стълбите. – Насам!
Писарят никога не бе попадал на подобно място. Помещението бе просторно и чисто, по масите бяха наредени свещи от восък и мед, покрити с малки лилави кожени абажури, които разпръскваха мека синкава светлина. По ъглите висяха маслени фенери, а в центъра, върху опъната като на барабан животинска кожа, бяха поставени няколко медни съда, със разгорени в тях въглени, чиято светлина излизаше през специални пробити дупки като златни лъчи, хвърляйки отблясъци, подобни на безброй слънца. Стените бяха изрисувани с фрески, изобразяващи мистериите, но когато писарят се загледа по-внимателно установи, че участниците в тях са преплетени в сластни прегръдки и неприлични пози.
Някои от масите бяха прикрити зад паравани, така че гостите да могат да се уединят, а около другите на дълги лежанки се бяха отпуснали част от посетители. Всички шептяха, а между тях се носеха прислужнички, облечени като древноримски матрони, но туниките им бяха възкъси и отворени и си личеше, че под тях са голи.
Посрещна ги странно на вид същество, чийто пол Климент не можа да определи в първия момент. С вдигната ярко оранжева коса, високи дървени сандали и няколко различни разноцветни дрехи, увити около тялото, то приличаше повече на жена, но всъщност бе мъж.

– Аз съм Семел
[19]
и съм готов да ви осигуря всичко, което пожелаете – представи се с поверителен шепот мъжът, изкиска се закривайки начервената си уста с ръка и ги поведе към една от масите в далечния ъгъл. – Разбрах, че се интересувате от сестрите на Майката Богиня, с които да се слеете. Няма да останете разочаровани! Ще изпитате неземно удоволствие и ще докоснете дрехата на нашия повелител и господар великия Орфей.

– И да са по-младички – изграчи Климент, който не можа да познае собствения си глас. – Ето! – писарят несръчно подаде сребърна монета на Семел, който ловко я прибра.
– Само най-доброто! Само най-доброто! – зарече се той, ръкомахайки, а гривните на тънките му китки издрънчаха. – Но първо ще ви пратя вино и плодове. Отделно сепаре ли искате или ще наемете стая?
– Засега просто ще пийнем – отговори Невестулката и сръчка господаря си.
Още не се бяха настанили на лежанките, когато до масата им се появи момиче, носещо вино. То бе съвсем младо, още дете и му бе трудно да крепи тежката кана. Невестулката се протегна да помогне, а момичето веднага изтича обратно и се върна с купа грозде, ябълки, фурми, смокини и сирене.

– Аз съм Тиона
[20]
– представи се детето и се усмихна лъчезарно. – И ще направя всичко, което поискате от мен.

– Тогава седни и хапни от плодовете, които сама ни донесе покани го писарят и наля от виното. – Ще ни бъде приятно да си поговорим с теб.
Момичето се озърна през рамо, но Семел говореше с дебел мъж в ярко зелена роба в другата част на помещението, кимна с глава, седна на единия от столовете и се нахвърли върху подноса. Климент въздъхна докато детето тъпчеше в устата си плодовете и сиренето, които се търколиха по масата. От близо се виждаше, че под напудреното лице на Тиона, изрисувано с цветен руж, личат синини и тъмни кръгове.
– На колко години си? – попита Невестулката, който също гледаше с умиление ядящото момиче.
– Скоро ще навърша тринайсет – обяви то без да спира да се тъпче.
Много скоро подносът беше празен, а Тиона се отпусна назад на стола. Лицето ѝ излъчваше ситост и задоволство.
– Благодаря ви, господарю! Благодаря! Отдавна не се бях хранила толкова добре – каза момичето, след което гласът ѝ стана дрезгав и прелъстителен. – Ако искате можем да се усамотим в някоя стая или да си сложим параван. Бяхте толкова мили с мен, ще се постарая специално за вас. И за двама ви – момичето се усмихна с невинна усмивка, а писарят усети как в гърдите му се надига гняв.
За да го потуши, той изпразни чашата си на един дъх и си наля нова.
– Първо искам да поговорим – каза той. – Много ли са тук такива като теб?
– Бяхме десет или единайсет, но сега сме само шест. Момичета идват и си отиват. Едни са от Филипополис, други от Сердика, Плиска и Дръстър. Някои са били в сиропиталища, други идват направо от улицата. Мен ме продаде баща ми преди половин година. Каза, че няма нужда от още едно безполезно гърло. Ако бях момче... ако можех да въртя меч или копие... – момичето въздъхна. – Мислела съм да избягам, но къде ще отида? Пък и Семел е много строг – Тиона опипа лицето си и се озърна през рамо. – Всички се страхуват от него.
– Какво стана с другите? – напрегнато попита писарят.
– Някои си тръгваха, други бяха прогонени, трети... – Тиона поклати глава. – Не трябва да говоря за тези неща. Ще си имам неприятности.
Писарят се наведе напред и хвана момичето за ръката.
– Чуй ме, Тиона! Не съм тук, за да се възползвам от услугите ти. Аз съм пратеник на княза, който иска да прочисти места като това! Войниците ми чакат отвън само да им подам сигнал – писарят показа малката си дървена свирка. – Така че няма от какво да се боиш! Нито от Семел, нито от който и да било! Ако ми кажеш всичко, което знаеш, ще те изведа от това място. Ще ти намеря истински дом, където да живееш с други такива като теб.
– Можеш ли да направиш това, господарю?! – в очите на момичето се появиха сълзи. – Можеш ли?
Климент кимна.
– Ами останалите? Ще можете ли да помогнете и на тях!
– Да! Ще отърва всички ви! Стига да ми кажеш какво наистина се върши тук. Искам истината! И то на всяка цена!
Тиона примъкна стола си по-близо до масата и бързо заговори.
– Никой не знае къде изчезнаха три от момичетата. Много от тях бягат или биват изгонени, но не и тези. И трите бяха поръчани от един и същи човек. Не го бяхме виждали, но се знаеше се, че обича да бие и измъчва. Но плащаше много и Семел не му придиряше. След като изчезна първото момиче, ни каза, че е избягала. Повярвахме му, но се случи отново. Когато стана за трети път беше ясно, че нещо не е наред. Още повече, че изчезналите момичета бяха тихи и кротки и никога не бяха създавали проблеми. След това намерихме дрехите на две от тях. Бяха скрити в мазето. Изпрани, изсушени и закърпени, но се виждаше, че са били разкъсвани, а по тях все още личаха петна от кръв. След тези случай Семел много забогатя. Когато пийнеше повече почваше да се хвали, че е намерил златна мина, която ще му осигури пари за цял живот. Няколко пъти го видях с един от клиентите, който му даваше кесии с монети. Беше страшен – целият в черно, миришеше на тамян и говореше с дрезгав глас. Беше идвал и преди, но никога не се включваше във вакханалиите, а просто седеше, пиеше и гледаше. После човекът изчезна, а Семел беше много гневен. Биеше ни и разправяше, че са го измамили и ние сме виновни за това. Непрекъснато повтаря как ще ни избие всичките, ако се разприказваме.
– И наистина ще го направя! Как се осмеляваш да разкриваш тайните ми! Ти малка никаквице! – Семел, който се бе доближил неусетно до масата, зашлеви момичето, което падна от стола си. – А вие – обърна се той към Климент и Невестулката. – Вие не мислете, че ще се измъкнете от тук живи – очите на мъжа хвърляха мълнии, в ръката му като с магия се появи нож. – Бруууус! Имам нужда от помощта на всички ви!
"Всички ви?" – помисли си писарят, докато отблъскваше стола си назад – "Нима има и други? По дяволите!"
От ъглите неочаквано се появиха няколко мъже, които до сега се бяха спотайвали в сенките и без да кажат и дума се нахвърлиха върху Климент и спътника му. Писарят извади свирката си и се опита да я надуе, но един от мъжете го блъсна в ребрата, писарят се удари в стената зад себе си и я изпусна.
Тиона се сви под масата и започна да пищи. Останалите клиенти наскачаха от местата си, но бързо бяха изблъскани в задната част на заведението.
Невестулката се облегна на стената до писаря. Дрехата на рамото му бе срязана, кръв се стичаше по гърдите му. И двамата се опитваха да се защитават с чашите си, защото нямаха други оръжия.
– Помощ! На помощ! – извика писарят, но никой не отговори на виковете му. Дори и да го чуваха, войниците имаха изричната заповед да не мърдат от местата си, докато не изсвири с проклетата свирка.
Мъжете срещу тях само се ухилиха и бавно тръгнаха напред, прехвърляйки ножовете си от ръка в ръка. Дългите им черни сенки се извиха злокобно по сводестите стени. В този момент вратата на помещението се отвори и вътре нахлу огромният портиер. На земята зад него лежеше Корсис.
– Аз съм княжески пратеник! Аз съм писарят на Борис! Който ме нападне ще бъде наказан жестоко! – извика Климент и отново размаха чашата си пред себе си. – Оставете ни да излезем от тук и никой няма да пострада!
Мъжете срещу него се разколебаха за момент.
– Не го слушайте! Ако го изпуснем ще ни предаде и с всички ни е свършено! Ако го убием и изчезне никой няма да разбере какво се е случило! – Семел беше зад хората си и ги окуражаваше. – Давай Брус! Убийте ги!
Огромният портиер се хвърли напред, опитвайки се да посече Невестулката. Джебчията успя да се извие в последния момент и да избегне острието, което направи бразда на стената зад него. Якото туловище на Брус обаче се стовари върху бившия крадец и буквално го смаза под тежестта си. Невестулката се свлече в безсъзнание и остана да лежи на земята. Брус скочи ловко на крака и с широка усмивка се обърна срещу писаря.
"Нима ще загина по този нелеп начин. В някакъв долнопробен вертеп? Що за смърт е това" – отчаяно си помисли Климент и размаха отново безполезната си чаша срещу нападателите. – "Наистина прекрасен край за кариерата ми. Еспор ще има да се смее... Трябва да направя нещо!"
Писарят се отлепи от стената, блъсна изпречилия му се стол в краката на единия от нападателите си, който се препъна, но не падна на земята. Останалите го наобиколиха. Отзад Семел даваше резки команди с пискливия си глас. Климент хвърли чашата си по портиера, но тя отскочи от едрите му рамена без да му навреди. Брус му се ухили с вълча усмивка.
– Няма къде да избягаш! – изсъска той и вдигна меча си.
Писарят скочи встрани, грабна един от фенерите, закачени на стената и го завъртя пред себе си. Нападателите му за миг отстъпиха назад.
– Не го изпускайте! Не го изпускайте! – насърчаваше хората си Семел.
Един от мъжете се втурна напред. Климент го халоса по главата и той рухна на земята. Фенерът се разпадна в ръцете му, маслото заля сламата по пода и я подпали. Без да обръщат внимание на пламъците, останалите нападатели се нахвърлиха върху него. Климент избегна удара на първия, мушна се под замаха на втория, но налетя право на юмрука на Брус, който го запрати на земята. Останалите веднага се хвърлиха върху поваления си враг.
"Явно все пак това ще бъде краят. Жалко!" – успя да си помисли писарят.
В този момент, въздухът бе раздран от тънък, писклив звук. Свита под масата, Тиона надуваше с всичка сила свирката на писаря. В следващия момент войниците нахлуха в подпаленото помещение.




13


– Наистина се радвам, че си тръгвате! – боритарканът Курт бе почервенял от гняв. – За няколко дни забъркахте повече проблеми отколкото за цяла година!
Климент мрачно гледаше градоначалника. Знаеше защо Курт е недоволен. Сред заловените гости в "Скъсаната струна" се бяха оказали някои доста заможни граждани, които сега трябваше да обясняват какво са правили там.
Този път боритарканът нямаше как да си затвори очите и да се прави, че нищо не се е случило. Щеше да му се наложи и да обяснява защо е допуснал подобни неща да стават под носа му. Извиненията му за специфичното положение на Филипополис едва ли щеше да му помогне.
– Първо пиянстваш и се биеш с патрула, после заедно с помощниците си сеете трупове из целия град. Сега и това! Как можахте да не ми кажете какво мислите да правите! Ами ако нещо се беше объркало? Борис щеше да ме убие! Поставихте ме в ужасно положение! Какво да правя сега?
– Вече е късно да правиш каквото и да било! – писарят се изправи с целия си ръст и изгледа студено събеседника си. – Изпуснал си момента! Съмнявам се, че дълго ще се задържиш на поста си. Лично ще помоля княза да те смени и ще го уведомя как си оставил един толкова важен град като Филипополис да се превърне в бардак, където извратени типове могат да използват деца, за да задоволяват желанията си! Ще му кажа също така, как не си разбрал, че личният ти помощник, който толкова много цениш, е забъркан в кървави убийства и грабеж на държавната хазна!
– Какво? – боритарканът беше втрещен. – Ти заплашваш ли ме, писарю?! Знаеш ли с кого говориш?
– Много добре знам! С подлец и страхливец! – Климент доближи лицето си до това на Курт. – Ще те държа отговорен поне за три убийства. Както вероятно и за това на Агоп! И това нима нищо общо с последните престъпления, които станаха под носа ти!
– Какво убийство? Аз нямам нищо общо със смъртта на свещеника? – лицето на боритаркана пребледня. От доскорошната му самоувереност и надменност не остана нищо.
– Просто е! – щракна с пръсти Климент и му обърна гръб. – Знам, че Агоп се е забъркал в нещо в "Скъсаната струна". Толкова ужасно, че останалите свещеници не искат дори да споменат подозренията си за него. Но аз разбрах за какво точно става дума! В кръчмата са убити поне три момичета. Извършителят е човек, носещ черни дрехи, миришещ на тамян. Очевидно е, че е свещеник. Човекът е изчезнал от града по същото време, по което Агоп се е появил в Плиска. Това говори ли ти нещо? Дори ти би трябвало да можеш да съобразиш за какво става дума.
Курт преглътна.
– Нямах и представа в какво се е забъркал... Мислех, че е просто развратник...
– А е трябвало! Поставен си от княза, за да управляваш този град, да защитаваш онеправданите и раздаваш правосъдие! Вместо това се криеш в палата си и не правиш нищо от страх да не засегнеш някои от влиятелните си приятели.
– Какво да правя? Кажи ми какво да направя? – Курт почти падна на колене пред писаря и вдигна умолително ръце. – Ще сторя всичко, което ми наредиш!
Климент сви рамене.
– Вече ти казах – закъснял си. Но можеш поне малко да изкупиш вината си, като разбереш кои са били убитите момичета. Както и имали ли са близки, приятели или любими. Може пък някои от тях да се окаже убиецът на Агоп. Нищо чудно да са проследили свещеника в Плиска и да са му отмъстили за това, което е направил. Трябва да разпиташ и Симел. Възможно е след като духовникът е избягал и не е можел повече да го изнудва, сам да го е издал на роднините на убитите момичета. Или някое от момичетата да са им подшушнали нещо.
– Какво ще стане с тях? – Курт се опитваше да си върне самообладанието.
– Ще ги заведа в Плиска. Достатъчно са дали на Филипополис. Стига толкова! Знам точното място, където да ги приютя!
 * * *
 Връщането бе бавно и продължително.
Качиха спасените деца от "Скъсаната струна" на покрита каруца и потеглиха обратно. Пролетта настъпваше и в планината, а лекото майско слънце меко препичаше между белите облаци. Минаха през обраслите в зеленина проходи, сърни и елени пресичаха пътя им, в небето с весели крясъци се гонеха завърналите се птички.
Първоначално Тиона и другите момичета стояха под платнището, но това бързо им омръзна и скоро те се закачаха с Климент, Корсис, Невестулката и войниците. Децата се радваха на пътуването, смееха се, пееха неприлични песни и беряха букети теменужки, с които бяха осеяни склоновете на планината. Писарят бе решил да ги заведе при дякон Дориян. Беше сигурен, че свещеникът с радост ще приюти момичетата, на които малко строгост и работа на открито, щеше да се отрази добре.
Освен да се грижи за новите си питомки, Климент често мислеше за това, което беше открил във Филипополис. Убийството на Агоп бе свързано с извратения му вкус. Някой от близките на трите убити момичета го бе последвал в Плиска и си бе отмъстил. Но как тук се вписваше смъртта на Александър?
След около седмица превалиха билото на планината. Каруцата ги бавеше, на няколко пъти се налага да спират, за да сменят счупени оси на колелата ѝ. Северните склонове ги посрещнаха със студ и вятър. Скалите бяха влажни и хлъзгави, дори слънцето потъна в пелена от сиви облаци. Няколко пъти спаха на открито, запасите им привършваха, но поне краят на пътуването се виждаше.
Най-накрая се отскубнаха от прегръдките на планината, а пред тях се простря зелена равнина. Пътят стана широк и удобен, колелата ритмично потропваха по твърдата земя. Вече не им се налагаше да нощуват под небето, ядяха топла храна в страноприемниците, вечер имаше къде да измият прашните си лица след дългия път.
Нападнаха ги само на ден път от Плиска. Колоната се бе разпокъсала, в началото яздеха двама войници, следвани от каруцата с момичетата, Корсис и Невестулката. Климент и останали войници бяха изостанали назад, радвайки се на слънцето, което се бе показало отново.
Началото на групата навлезе сред група дървета, когато срещу тях се изсипаха рояк стрели. Двамата войници паднаха на земята, дебелата ризница на Корсис му спаси живота, а Невестулката се строполи в тревата с простреляна ръка. Покривалото на каруцата заприлича на игленик със забитите в него стрели. Уплашени от нападението, момичетата започнаха да пищят.
Корсис изтегли меча си, скочи от коня и издърпа ранения джебчия зад каруцата, викайки на уплашените деца да млъкнат и да не се подават навън.
– Ще умра, нали? – очите на Невестулката се бяха разширили от ужас, той стискаше рамото си, по което се стичаше кръв.
– Няма да умреш! – увери го Корсис. – Най-много да не можеш повече да мамиш на зарове.
– Още по-лошо! – отрони се от устата на бившия крадец, главата му се залюля и той припадна.
Корсис нямаше време да се занимава с ранения си другар. Между дърветата с викове се появи група разбойници, които размахвайки мечове, ножове и брадви се втурнаха към него. Корсис изчака да се приближат, изскочи от прикритието си и на свой ред, крещейки с пълно гърло, се хвърли срещу тях. Метна ножа си по най-близкия от нападателите, острието потъна в гърдите на мъжа, който разпери ръце и се свлече на земята. Това стресна за миг другарите му, които спряха, неочаквали да срещнат такава съпротива. Преди да се хвърлят отново срещу него, Корсис преброи дванайсет души.
Той не остави враговете да се опомнят, а ги атакува с вик, размахвайки меча си като светкавица. Посече първия от тях, рани друг в ръката, но останалите, виждайки, че срещу тях е само един човек, го нападнаха с гневни крясъци. Корсис отчаяно се защитаваше, вдигна счупен клон, използвайки го като щит и започна да отстъпва към каруцата, за да не го обградят. Успя да отбие няколко удара, прониза един от противниците си в крака, но силите му започнаха да се изчерпват.
Вдигнал високо тежката си ръждясала брадва, срещу него се втурна огромен мъж. Черната му мръсна и сплъстена коса се вееше около осеяното му със струпей и рани лице. Великанът яростно замахна към Корсис, който отскочи назад, за да избегне удара, но се препъна и падна. Зловещо ухилен, разбойникът скочи напред, за да нанесе решаващия удар, но бе прегазен от препускащ в галоп кон. Климент и войниците му най-после бяха пристигнали.
Някои от разбойниците станаха жертви на връхлитащите ги ездачи. Други се втурнаха обратно към гората, надявайки се да намерят спасения между дърветата, но станаха лесна плячка на преследващите ги войници.
Никой не успя да се спаси. Само след миг пътеката бе осеяна с трупове, към небето се понесоха стонове и вопли, които бързо заглъхнаха. Оцеляха само двама. Единият бе раненият в началото на битката от Корсис, другият – великанът с топора, който някак си бе оцелял под копитата на конете.
Скоро те бяха завързани и изправени пред писаря.
– Кои сте вие? – попита ги той, докато триеше челото си. – Защо ни нападнахте?
Грамадният разбойник се изплю на земята и не каза нищо.
– Извадихте късмет, че другарите ни ги няма – каза другият и изгледа с презрение Климент. – Иначе досега всички щяхте да сте мъртви!
– Вие сте от хората на Батой, нали? – тихо попита писарят. – Той ли ви изпраща?
– Да, негови хора сме! – гордо обяви мъжът и се огледа. – Той ще отмъсти за нас! Можеш да си сигурен! – разбойникът се опита да се отскубне, но войниците го стискаха здраво. – И какво ще правите сега? Ще трябва да ни заведете в Плиска! А нищо не се знае какво ви чака по пътя до там, нали?
– Всъщност не! – твърдо каза Климент. – Убили сте двама от хората ми! Ранили сте помощника ми! Искахте да избиете всички ни и да ни ограбите! Затова с правомощията, дадени ми от княза, ви осъждам на смърт! Обесете ги!
Писарят се обърна, за да не гледа повече разбойниците, които го засипаха с викове и ругатни.
– Господарю! – един от войниците се приближи до писаря и го хвана за лакета. – Господарю, струва ми се, че по-ниският е Николай, слугата на убития свещеник Агоп. Разпознах по описанието, което ни бяха дали докато го търсехме.
Климент трепна и се обърна. Разбойникът не спираше да се мята в ръцете на войниците, които го водеха към дърво, през един от клоните на което бе преметнато въже с клуп на края. На съседния вече се полюшваше тялото на обесения великан.
– Чакайте! – извика писарят и доближи до осъдения. Ти си Николай, слугата на Агоп, нали?
Разбойникът облиза устни.
– И какво ако съм аз?
– Ти ли уби свещеника?
– Какво значение има? – присмя му се мъжът. – Така или иначе ще увисна на въжето!
– Кажи ми истината и може да размисля! Ти ли уби Агоп?
Спазъм премина през тялото на Николай, в очите му проблесна надежда.
– Да, аз съм Николай. Но не съм го убивал! Макар че, честен кръст, много пъти са ме сърбели ръцете да го направя. След като разбрах, че е мъртъв задигнах някои от финтифлюшките му, но кой би могъл да ме укори за това? Искаш истината – ето ти я: Сред мъртвите ми другари имаше много по-почтени хора от тази свиня! Извратеняк, мръсник и крадец! И този човек твърдеше, че се грижи за душите на хората?! Заслужаваше да умре! Който го е убил, е направил добра услуга на света. Но не бях аз. Но те всички.... не, не, всички вие – задъхан от възбуда крещеше Николай – всички вие с нищо не сте по-добри от мен и Батой. Князът избива собствените си поданици. Поповете му насилват деца. Боилите му крадат! Всички са един дол дренки! Знаеш ли, че прехваленият ви Александър, оня дето строеше църквата в Плиска, навремето е причаквал като мен хора по пътищата? – разбойникът се изсмя на слисаната физиономия на писаря. – О-о-о, да! Вие сте същите като нас, само че се криете зад гръмките си титли и скъпите си дрехи. Но всички до един сте убийци и крадци!
– Александър е бил разбойник? – невярващо попита писарят. – Вярно ли е това?
– Разбира се, че е вярно! Било е отдавна, но има хора, които още помнят! – неочаквано Николай се дръпна от ръцете на войниците, които го държаха и побягна към гората.
Преди писарят да успее да извика, няколко стрели полетяха във въздуха и се забиха в гърба на беглеца. Той залитна смешно, направи още няколко крачки и се строполи между храстите. 
 * * *
Дориян c радост прие момичетата. Климент дръпна призвитера на страна и набързо му разказа какво се е случило във Филипополис. Свещеникът го изслуша сериозно и кимна с глава.
– Ще се грижа добре за тях. Преживели са ужасни неща, да се надяваме, че бързо ще ги забравят. При мен ще се чувстват добре, а и аз имам нужда от малко женска помощ. Работата в градината скоро ще ги накара да не си спомнят преживяванията си. След две седмици ще метат двора, пеейки, все едно нищо не им се е случило.
– Вярвам ти! Затова ги доведох при теб. Благодаря, че си готов да помогнеш.
– Аз самият имах тежко детство – въздъхна свещеникът и поведе писаря из двора. – Знам какво е да си малък, сам, наранен и да няма кой да ти подаде ръка. Затова съм готов да направя всичко за децата си – очите на призвитера заблестяха.
Климент благодари още веднъж и се сбогува с Тиона и останалите. Близо до изхода, седнала върху купчина дърва, сърдито го наблюдаваше момичето, което бе срещнал при едно от предишните си идвания в приюта.
– Ти беше Лема, нали? – писарят спря за миг и се усмихна. – Довел съм ти нови приятелки. Бъди любезна с тях, защото са сами и уплашени.
– Аз винаги съм мила и любезна! – сопна му се момичето. – Няма нужда някой като теб да ми го казва!
– Сърдита ли си, Лема? Може би трябва да отидеш при приятелите си. Хрис и Бан. Не се ли казваха така?
Лема махна с ръка.
– Не ми говори за тези негодници! Избягаха! Представяш ли си? Без да ме вземат с тях! Дори не ми казаха какво смятат да правят! А мислех, че сме приятели! Какво ще правя сега без тях? – очите ѝ се напълниха със сълзи.
– Сигурно ще се върнат. Може просто нещо да ги е забавило в града – Климент не знаеше как да утеши малката си приятелка.
– Няма да се върнат! В началото и аз мислех така, защото бяха оставили нещата си тук, но после и те изчезнаха. Както и да е, все ще се оправя някак си! – момичето скочи от купчината дърва, на които седеше и тръгна през двора.
Климент искаше да каже нещо на Лема, да я утеши, но не знаеше какво. Погледна към сиропиталището, на прага на което бе застанал Дориян. Писарят вдигна ръка, махна на свещеника, който му отговори и си тръгна. 
* * *
– Клименте! Клименте! Радвам се, че се върна! – варнехът Самуил хвана писаря под ръка и го поведе по един от коридорите на замъка. – Трябва да поговорим. Докато те нямаше се случиха някой неща и не искам вината за тях да падне върху мен. Направих всичко по силите си, за да не се случи нищо на момичето, но се страхувам, че ми е нужна твоята помощ.
– Кое момиче? – не съобрази в първия момент писарят. Мислите му още бяха при децата, настанени при Дориян и той не схвана каква е връзката им с останалия в Плиска Самуил.
– Как кое момиче? – учудено махна с ръка варнехът, стисна Климент за лакета и го поведе по коридора. – Аврора, разбира се! Тази, която донесе жълтата кутия с отрязаната глава.
– И какво за нея? – Климент дръпна ръката си от тази на варнеха. Само това оставаше, Самуил да почне да го води напред-назад като маймуна. – да не се е случило нещо с нея?!
– Не, не! – побърза да отговори военният и се огледа в двете посоки на коридора, сякаш се страхуваше, че някой може да ги подслушва. Освен застаналите на пост войници, които с интерес ги наблюдаваха, не се виждаше никой друг. Това не попречи на варнеха да снижи гласа си до шепот. – Засега всичко е наред.
– Засега! Какво значи "засега" – попита писарят, спря и се взря в събеседника си. – И защо трябва да шептим?
– Предателство! – отново едва доловимо отговори военният и пак го задърпа за ръката, но този път Климент не се възпротиви. – Както ти казах, трябва да поговорим. Но нека намерим по-подходящо място за това.
Самуил почти набута писаря в една от празните стаи. Преди да затвори вратата той отново огледа коридора в двете посоки.
– Ако някой се появи, веднага трябва да ме известиш – заповяда той на патрулиращия войник, след което промени намерението си. Я по-добре застани пред вратата и не пускай никой да влиза. Не бива да ни прекъсват по никакъв повод. Разбра ли?
Стражът почтително кимна, след което застана като изтукан на мястото, показано от варнеха.
Стаята бе малка, пълна със сандъци, ракли и кутии, потънали и прах. Миришеше на застояло.
– За какво е цялата тази тайнственост? – попита писарят, но Самуил не му отговори. Вместо това военният го сграбчи отново за ръката и го поведе към най-отдалечения край. Отвори капаците на прозорците, през които веднага нахлу гълчавата от града и застана съвсем близо до стената.
– Никой не идва тук, откак Борис замина, а Гостун беше убит – каза варнехът и се огледа отново, сякаш очакваше да намери някой да се крие между сандъците. Очите му се въртяха трескаво, ръцете му махаха в страни. – Страх ги е! Всъщност не – поправи се веднага Самуил. – Виждал съм тук някои от поповете, онези константинополските. Архиепископ Йоан само обикаля коридорите и си вре носа където не му е работа.
– От него ли те е страх? Какво става, Самуиле? Защо ме довлече в тази прашна стая?
– Предател! – викна варнехът, след което отново сниши глас. – Сред нас има предател!
– Предател ли? Какъв предател? – объркано попита писарят.
– Не знам! Но някой се опитва да убие момичето. Аврора! – поясни за всеки случай той.
– Да я убие ли? – повтори Климент, облегна се на стената и притвори за миг очи. – Как така да я убие? Нали я пазим в замъка?
– Пазим я! Затова е жива. – Самуил прекара пръсти през посивялата си коса. – Но както ти нареди, я оставяме да излиза. Съпровождат я Мария и един войник. Аврора купува разни неща, едни взима, други и пращат в замъка. Дадох ѝ малко пари, тя някак си се разбира с продавачите какво иска да купи. След това Мария се пазари вместо нея. Огън е това момиче! Огън! – очите на варнеха за миг проблеснаха. – Прислужницата имам предвид. Не знам как щяхме да се оправяме без нея. Само тя успява да общува с Аврора. Не знам как го прави, но двете се разбираха чудесно.
– Разбираха?
– Чакай – махна с ръка Самуил. – Всяко нещо по реда си. И без друго съм объркан. Та както казах, Аврора ходеше на пазара или просто излизаше да се поразтъпче. Няколко дни след като тръгнахте за Филипополис двете с Мария отново излезли. Помотали се между сергиите, купили това онова. Наредили да им донесат покупките в двореца, както и станало. Сред тях имало и делвичка с вино. Всъщност никой не знае какво точно пазарува момичето, така че никой и за миг не се е усъмнил, че може да има нещо нередно. За щастие, войникът, който носил виното, се спънал. Делвата паднала на земята и се разбила. От начало се уплашил от това, което направил, но след това се оказало, че всичко се наредило по възможно най-добрия начин. Две кучета и една котка дошли да ближат виното. Знаеш какви са животните в двореца – разглезени, без страх и мярка. И след малко паднали мъртви. Един от лечителите изследва питието. В него имаше отрова! – варнехът сграбчи Климент за дрехата и го дръпна към себе си. – Разбираш ли? Някой е сложил настойка от беладона във виното, след което го е пратил в двореца, за да отрови момичето!
– И то е било за Аврора? – Климент се измъкна от хватката на Симеон и приглади измачканите си дрехи.
– Нали това ти казвам! Момичето вече се държи доста по цивилизовано. Още не му се разбира какво приказва, но е мило и любезно. Важното е, че започна да пие и разредено вино, както е модерно напоследък. Така че делвичката със сигурност е била за нея.
– Но кой ще иска да я отрови? И защо?
– Не знам! – варнехът се хвана за главата. – Но това далече не е всичко. След случката с виното, наредих всяко нещо, което купува Аврора, да бъде проверявано. Назначих ѝ по-голяма стража, както и специален човек, който да следи покупките и домакинството ѝ. Въпреки това, преди няколко дни, докато се разхождала покрай стената на Вътрешния град, някой се опитал да я прониже със стрела. За щастие не я уцелил, а веднага след нападението войниците я довели обратно в двореца. От тогава не я пускам повече да излиза. Не искам да рискувам да ѝ се случи нещо лошо.
– Отново неумел стрелец? – Климент изглеждаше съвсем объркан. – Мислех, че той има сметки за разчистване само със свещениците.
– И за да стане кашата съвсем пълна – не спираше Самуил преди два дни Мария изчезна. Вечерта си тръгнала както обикновено от двореца, за да отиде при господарката си, вдовицата на Гостун, но така и не се прибрала при нея.
– Не може да бъде! – Климент бе истински ядосан. – Какво става тук, Самуиле? Не може във Вътрешния град, най-пазеното място в държавата, някой да избива свещеници и чигати, да праща отровно вино, да стреля по когото си иска и млади момичета да изчезват безследно! Какво е това зло, което действа тук?
– Ти ми кажи! – варнехът, неумело се прекръсти. – Ти си княжеският писар, ти си човекът, който намира отговорите!
Климент реши да проведе собствено разследване. Нямаше как да разбере кой е пратил отровното вино или стрела на Аврора, но можеше да опита да намери прислужницата. Може би тя просто беше избягала.
Писарят разпита войниците, били на пост в деня, в който бе изчезнала прислужницата. От разказите има научи, че Мария си тръгнала малко преди да се стъмни. Подхвърлила си няколко закачки с постовите, след което поела по улиците на Вътрешния град. И със сигурност не бе излизала през никоя от портите.
– Такава като нея няма как да мине незабелязано – цинично обясни един от войниците, а другарите му се захилиха зад гърба му.
Климент им нареди да го чакат пред задната порта на двореца и се запъти към дома на Гостун. Може би там щеше да разбере нещо повече.
Господарката Евдокия не можа да му бъде от помощ. Във въпросната вечер чакала Мария до късно, а когато тя не се появила, решила че е останала да спи в двореца както правела и друг път.
– Много се беше разхайтило напоследък това момиче – тъжно констатира Евдокия – Правеше си каквото иска. Особено след като мъжът ми... – вдовицата скри лицето си в шепи.
Тя не знаеше дали Мария е имала приятел, с който да избяга, макар покрай нея непрекъснато да се въртели различни мъже. Климент благодари на Евдокия и си тръгна.
Имаше намерение да претърси Вътрешния град. След като момичето не го беше напуснало, трябваше да е някъде там. Или се криеше, или... Писарят предпочиташе да не мисли за другите възможности.
Раздели войниците на четири отряда и ги накара да претърсят всички къщи около двореца, макар да не хранеше големи надежди. Къща след къща, двор след двор, писарят и хората му проверяваха мазета, тавани и градини, разпитваха слугите и господарите им, отнесоха куп ругатни и закани, но не намериха нищо.
Накрая потен, ядосан и уморен, той седна до близкия покри i кладенец и поиска вода. Един от войниците вдигна капака, друг бутна кофата в тъмния отвор, която с дрънчене се понесе надолу преди да падне с плисък във водата.
Климент отпи с благодарност от поднесения му черпак, макар водата да му се видя застояла и миризлива.
"Кой знае какви неща плуват в нея. Въпреки капаците" – ядно си помисли писарят и върна черпака на войника.
Къде се бе дянала проклетата прислужница? Не беше излизала от Вътрешния град, не бе в никоя от къщите, беше си тръгнала от замъка. Дали не се търкаляше в някоя пристройка с поредния си любовник? Но защо ще се крие? Нямаше смисъл в това. Най-вероятно Мария беше убита. Но къде тогава бе трупът ѝ?
Писарят стана и припряно заобикаля около кладенеца. Представи си, че е на мястото на убиеца. Привечер е, между къщите тегне полумрак, войниците започват да палят факлите по ъглите, гражданите бързат да се приберат по домовете си. Непознатият причаква Мария, убива я и бърза да се освободи от трупа. Дори и да е примамил прислужницата в дома си, пак трябва да постъпи по същия начин. Но как би могъл да се отърве от тялото?
Погледът на писаря падна върху зеещия черен отвор на кладенеца. Почувства как почва да му се гади, а току-що изпитата вода да се надига в стомаха му.
Откриха тялото на Мария в третия кладенец. Трупът се беше подул от водата, лицето беше неузнаваемо, с удебелени черти и безжизнени очи. Ребрата, краката и ръцете бяха в синини, там където се бяха удряли в каменната стена, падайки към дъното. Дрехите на прислужницата бяха мръсни и мокри, но здрави, едната ѝ обувка липсваше.
Опитвайки се да овладее гаденето, писарят внимателно огледа трупа. Задната част на главата бе хлътнала. Ако косата не се бе слегнала от водата, раната можеше да остане и незабелязана. Някой бе ударил Мария по тила, след което я бе бутнал в кладенеца. Това бе всичко.
Климент нареди да отнесат тялото на брат Дориян. Мария бе християнка. Той щеше да я опее, да я помаже и да се моли за нея. Както и да ѝ осигури ковчег и скромно, но прилично погребение.
Накрая писарят остана сам до отворения кладенец.
Свечеряваше се. Слънцето лениво потъваше зад стените на града, лъчите му багреха в червено и розово коремите на облаците. Писарят излезе от Вътрешния град през източната порта и тръгна по главната улица, свързваща двореца с мястото, където щеше да се издига базиликата на Борис. Застлано с тежки каменни плочи, плътно прилепнали една до друга, с високи колони от двете страни и малки зелени кипариси между тях, мястото успокояваше Климент и избистряше мислите му.
Не само той се бе възползвал от хубавото време, за да се поразходи. Разминаваше се с боили, пристегнати с копринени пояси над фините вълнени дрехи и високи кожени калпаци, търговци с къси везани елеци и сетрета, жени с дебели плитки и деца с меки ботуши и сополиви носове. Над него се носеше глъчка и врява, смях, закачки и песни, но писарят се движеше бавно и премисляше това, което знаеше.
Разходката не му помогна. Мислите му летяха на всички страни, объркани и без връзка помежду си, нито умът, нито душата му можеха да намерят така желания покой. А имаше и още толкова други въпрос. На първо място непознатото момиче. Кое е то? Чия е главата в кутията? Кой се опитва да убие Аврора?
Ами обирите на златарите? Как престъпниците се бяха промъкнали в трезорите без да отключват вратите? Къде беше отмъкнатото злато? Обирите бяха ли свързани с Батой? Това на свой ред водеше до още неизвестни. Кой беше разбойникът? Как влизаше и излизаше от града без да го заловят? Защо винаги успяваше да се изплъзне на Самуил и Варнех?
Климент усети как му се завива свят.
А свещениците? Кой ги убиваше? И защо стрелите му летяха толкова несигурно? Имаха ли престъпленията нещо общо с византийците и желанието им да командват Българската църква? Бе забравил съвсем за тях. Беше ли замесен архиепископ Йоан в убийствата? Гъркът имаше голяма изгода от отстраняването на Александър, който всячески му пречеше да приведе желанията на император Михаил в действие. Затова ли бе убит свещеникът? Или заради разбойническото си минало? Някое от поруганите във Филипополис момичета ли бе простреляло Агоп?
Седна на една от каменните пейки между колоните, откъсна стрък трева и го завъртя между пръстите си. От къде трябваше да тръгне? Борис се интересуваше от убийствата на свещениците. Князът се опасяваше от заговор и макар в началото писарят да преписа това на страха му, предизвикан от последния бунт, сега си даде сметка, че в подозренията на владетеля може да има и голяма доза истина.
Климент стана и хвърли тревата на камъните. Защо князът не му бе казал, че Александър е бил престъпник? Може би миналото на свещеника го бе застигнало в най-неподходящия момент. Там трябваше да се разрови. А Невестулката щеше да е неговият водач в света на крадците. Джебчията се възстанови неочавано бързо след нападението в гората, а раната му се оказала повърхностна и лека. Бе дошло времето да докаже, че наистина има полза от него.




14


Кръчмата "Вълшебната подкова" беше грозно място. Кривата къща, с килнат на една страна покрив, покрит с дъски и мръсна слама, изглеждаше така, все едно всеки момент ще се срути. Страноприемницата бе притисната от всички страни от подобни разкривени постройки, образуващи плътна маса, която заливаше всичко чак до Външната стена като огромно дървено море.
Между купчините боклуци и нечистотии пред страноприемницата се въртяха няколко дрипави просяка, които молеха за милостиня с гъгниви гласове, но в ръцете си стискаха къси ножове, които не се притесняваха да пуснат в действие при нужда.
Случайни пътници не се отбиваха тук, а ако все пак го направеха, горчиво съжаляваха за това. В "Подковата", както беше известно заведението сред просветените му посетители, се събираха закоравели убийци, джебчии, които не се притесняваха да счупят нечия глава, разбойници и избягали от армията войници, готови на всичко за някоя монета. Кръчмата бе любимо място на всякакви мошеници, просяци и крадци, които пропиваха измъкнатото през деня, играеха комар и се биеха, а след свадите им често оставаше по някой труп.
"Вълшебната подкова" бе мястото, където никой не се интересуваше от никого, но знаеше всичко за всеки и къде се планираха дръзки грабежи, жестоки убийства и безмилостни нападения. Заведението предлагаше кисело вино и разредена бира, храната бе стара и гранясала, но никой не се оплакваше. Ако все пак това се случеше, огромният кръчмар – бивш войник от армията на Пресиян, отговаряше с юмрук на претенциите, а ако клиентът бе особено настойчив, го изхвърляше от заведението си, често с прерязано гърло.
Късно привечер, вратата на "Подковата" се отвори и в мръсното помещение влезе прегърбена, закачулена фигура на просяк.
Подрънкващото звънче подсказваше, че става дума за прокажен, а осеяната със струпеи ръка, хванала дебела дървена тояга, потвърждаваше това.
Прокаженият седна в най-отдалечения ъгъл, поръча си кана вино, хляб и сирене и кротко задъвка.
С напредването на вечерта кръчмата започна бавно да се пълни, но очите на просяка, скрити под качулката, бяха вторачени в малка, почти незабележима врата в дъното на помещението. Застанал до нея, белокос старец подрънкваше на дълга лютня, а гласът му – висок и писклив, се смесваше с виковете и ругатните на останалите посетители.
Няколко джебчии, които не можеха да разделят спечеленото през деня, се сбиха с крясъци, но кръчмарят бързо прекрати разправията, като блъсна главата на единия в стената, на друг стовари юмрук в лицето, а останалите веднага се усмириха и седнаха на местата си.
Малко преди полунощ, малката врата в ъгъла се отвори и през нея в кръчмата се вмъкнаха двама здравеняци. След тях, държейки в ръка тояжка на слепец, се появи гологлав мъж, с черна превръзка на очите. Въпреки че не виждаше, той вървеше твърдо, без да залита, използвайки пръчката си повече като бастун, отколкото да опипва с нея пътя пред себе си.
Старецът седна на маса, близо до вратата, здравеняците се настаниха от двете му страни. Без да чака покана, кръчмарят лично им занесе калаена кана с вино и чаши.
Настроението веднага се промени. Разговорите, станаха по-приглушени, нервност обхвана част от посетителите, повечето от които час по час поглеждаха към масата на новодошлите. Накрая жилав, почернял от слънцето мъж с къса куртка и златна обица на ухото, седна на масата на стареца и му подаде мърляв вързоп, в който нещо издрънча. Двамата поговориха десетина минути, след което мъжът кимна с глава, стана и мястото му веднага бе заето от друг.
Слепият, към който се обръщаха с името Лаца, издаваше кратки заповеди с лаещ глас, докато двамата здравеняци до него не проронваха и дума, без да изпускат нищо от поглед. Те се размърдваха само когато трябваше да приберат предаваните торби, кесии и фишеци, с които се отчитаха крадците. Старецът безцеремонно прибираше плячката и въпреки че беше сляп, отмяташе нещо в списък пред себе си с дълго паче перо.
След около час се случи малък инцидент. Нисък мъж с грозно лице и продупчени уши, внезапно извади от ботуша си нож и замахна към гърлото на Лаца. Въпреки че всичко стана много бързо, а кръчмата да тънеше в полумрак, слепият се дръпна, за да избегне удара, след което с учудваща точност стовари върху главата на нападателя тояжката си, чийто край се оказа обкована с желязо. Мъжът се люшна назад, падна по гръб на пода с отворена уста, изпускайки ножа си, а от разбитата му глава рукна кръв. Единият от пазачите на Лаца скочи към него, наведе се и бързо му преряза гърлото. След това се изправи, изплю се върху трупа и се върна обратно на мястото си.
С напредването на нощта, помещението се пълнеше все повече. Някои заспиваха на масите си, други падаха от столовете на земята, където продължаваха да си хъркат. В единия от ъглите няколко души разгорещено играеха на зарове, придружавайки всяко хвърляне с възклицания и ругатни, свирецът на лютна бе климнал над инструмента си.
Прокаженият все така стоеше в своя ъгъл, преживяше бавно сухия хляб и надигаше от време на време чашата си с вино. Този път погледът му бе насочен към вратата на входа. Малко преди третия час, тя се отвори и пропусна двама войници. Единият беше омотал главата си с мръсна превръзка, другият носеше ниско нахлупена шапка с липсващи метални пластини. Новодошлите поискаха бира и седнаха на една от пейките до стената.
С появата им поведението на прокажения се промени. Той спря да дъвче и да пие, наведе се напред, сякаш се опитваше да чуе какво си говорят войниците и се напрегна като струна.
– Ей, чумавият! – скастри го едрият кръчмар, внезапно изпълзял от сенките. – Свирай се обратно в кьошето си, да не те изхвърля. И без друго мразя болни! Само пръскат зарази!
– Моля ви, господарю! – прокаженият захленчи и се сви на мястото си. – Навън е тъмно и студено.
Кръчмарят замахна сякаш да удари, след което размисли, ядно изруга и тръгна да обикаля масите.
Двамата новодошли войници отпиха от донесената бира, изплюха я с отвращение на земята и треснаха чашите си в масата.
– Ей, кръчмарю! – провикна се единият от тях. – да ни отровиш ли се опитваш? Бях чувал, че в тая дупка пробутват всякакви гадости, но не предполагах, че са чак такива.
– Ако не ти харесва, иди в двореца да ти сервира князът! - отвърна кръчмарят, а част от посетителите се изсмяха. Тук не е за чувствителни.
– Казаха ми също, че на това място човек може да си намери работа, стига да не е много придирчив – обади се вторият войник, избърса устата си с ръка и плю на земята.
– Ти какво предлагаш? – кръчмарят подпря двете си ръце на масата и надвеси огромното си тяло над нея. – Както казах, тук не е за чувствителни!
– Тогава, вероятно нямаш нищо против това – войникът внезапно скочи от мястото си и опря нож в брадичката на събеседника си. – Приятелят ми каза, че не сме придирчиви!
– Смелчага, а? – кръчмарят не изглеждаше впечатлен от опряното в гърлото му острие. – Може и да не излезеш жив от тук.
– Ти пък може да не доживееш да го видиш! – заяде се нападателят му. – Нали трябва да се докажем по някакъв начин! – войникът натисна ножа и под острието се процеди капка кръв. – Пък и няма какво да губим. Вече са ни произнесли смъртните присъди.
Разговорите в кръчмата замряха. От масите започнаха да се надигат мъже. Чу се дрънчене на оръжие.
– Какво точно искате? Последни думи, така да се каже – кръчмарят трескаво завъртя очи.
– Да се срещнем с Лаца – Паяка! Искаме да му предложим нещо, от което всички ще забогатеем – вторият войник също се изправи и извади меча си. – Най-добре да се разберем с добро. Но ако не стане, нямам нищо против да пробваме и с лошо.
В този момент поведението на прокажения в ъгъла се промени отново. Надавайки силен вик, той се хвърли в краката на войника с ножа и го събори на земята.
– Това са писарят на княза и помощникът му! Дошли са да ни шпионират – развика се просякът. – Аз съм Невестулката! Невестулката! Всички ме познавате – честен крадец съм! Аз ги примамих тук! Главатарят Батой дава награда за главите им. Сега тя е моя!
– Подлец! – извика Корсис и замахна с меча си към крадеца. Кръчмарят сграбчи китката му, изви я и оръжието издрънча на пода. От масите наскачаха мъже с извадени мечове, ками и кинжали и се нахвърлиха върху тях.
Невестулката, захвърлил дрипите си на прокажен, застана пред масата на Лаца.
– Господарю! Господарю! Аз разкрих княжеските хора! Не искам друга награда освен живота си. Мога да разкажа и много важни неща. Аз ги подмамих тук и помогнах да ги заловят! Батой ще бъде доволен, че сте ги пипнали, само не ме забравяйте – не спираше да нарежда джебчията.
– Не ги убивайте! Доведете ги! – гласът на слепеца се извиси над шума от битката. – Това се отнася и за теб, кръчмарю!
Двамата здравеняци се отлепиха от пейката, разбутаха останалите и огледаха заловените Климент и Корсис. От носа на писаря течеше кръв, окото на помощника му бе затворено и подуто. Ръцете на двамата бързо бяха вързани зад гърбовете им, двамата бяха грубо изблъскани на пейката пред Лаца.
– Какво искате? – попита той, а пръстите му започнаха да барабанят по мръсната маса.
– Нещо, което не е за ушите на всички – веднага отговори писарят. Той мислеше за скритата в ботуша му кама и как тя ще му помогне, ако нещата загрубеят още повече. – Исках да се срещнем без много шум, но не се получи. Все едно. Това, което искам да обсъдим, още е в сила. И ще донесе огромно богатство и на двама ни. Знам тайни от двореца, каквито не си и сънувал! Ти решаваш. Но няма да говорим тук – писарят се облегна на стола си.
Дебела бръчка проряза и без друго набръчканото чело на Лаца. Водачът на крадците повъртя перото в ръцете си, след което цъкна с език. Двамата му помощници изправиха Климент и Корсис на крака, Паяка също се изправи.
– Хайде разотивайте се! – нареди той. – Няма нищо интересно за гледане.
– А за слушане? – обади се висок мъж с липсващи предни зъби. – И ние искаме да чуем тайните на княза.
Тълпата около него се разшумя одобрително.
– Казах де се махате! – гласът на Лаца звучеше тихо, но заплашително. Двамата му помощници извадиха дълги тънки ножове, които пробляснаха на светлината на факлите. Тълпата се люшна назад. Мърморейки един пред друг клиентите на "Вълшебната подкова" се върнаха по местата си.
– Ако има нещо, което трябва да знаете, ще ви уведомя – насмешливо добави слепецът и тръгна към вратата в ъгъла. Помощниците му избутаха двамата си пленници след него. Невестулката успя да се шмугне в последния момент през отвора, преди вратата да хлопне зад гърбовете им.
Вървяха дълго.
Минаваха от къща в къща, спускаха се и се изкачваха, врати се отваряха и затваряха, катинари и ключалки щракаха зад гърбовете им. Цялата част на града бе превърната в дървен лабиринт, в който хора като Лаца – Паяка и помощниците му да могат да се скрият, ако има нужда.
– Всеки ден ли минавате по този път? Сигурно е страшна досада! – обади се Корсис, но вместо отговор получи удар в гърба. Повече никой не проговори.
Макар и сляп, Лаца вървеше бързо. Тъмнината не му пречеше и той не се препъна нито веднъж през целия път. Писарят отчаяно се опитваше да измисли какво да прави, но не му хрумваше нищо. Слепоочието му пулсираше там, където го бяха ударили, в главата му се въртеше само една мисъл: Невестулката ги бе предал! След всичко, което бяха преживяли, след доверието, което мислеше, че съществува помежду им, крадецът в крайна сметка ги бе изоставил, за да спаси собствения си живот. Климент въздъхна. Май трябваше да послуша Корсис, когато го съветваше да не се доверява на джебчията.
Най-накрая стигнаха.
Минаха през дебел капак в пода и се озоваха в квадратна, добре обзаведена стая. Лаца даде кратки нареждания с лаещия си глас и писарят и помощникът му се оказаха здраво овързани за два стола. Пазачите на слепеца застанаха зад тях. Невестулката се сви в един от ъглите, чакайки с притаен дъх какво ще се случи.
Паяка придърпа широк, уплътнен с кожи стол, наля си чаша вино и седна срещу пленниците.
– Казвай сега каквото имаш да казваш и гледай наистина да си заслужава – грубо попита той и отпи от чашата си.
– Аз съм Климент, личен писар на княза... – започна писарят, но Лаца го прекъсна.
– Въобще не ме интересува кой си и чий си! – Паяка сбърчи лицето си в грозна гримаса. – Тук въпросите задавам аз и вярвай ми, ханът, князът или както е решил да се нарича днес Борис, няма да ти помогне. Искаше да говориш с мен, е говори.
– Първо ни освободи! – настоя писарят. – От къде да знам, че след като ти кажа това, което знам, няма да ни заколиш?
Лаца се изсмя.
– Да ви освободя казваш – повтори той. – Може и да съм сляп, но не съм глупав. Кой знае какво сте намислили с помощника ти. Така че казвай за какво става дума. Освен ако не предпочиташ да си поиграем преди това!
– Внимавай, как говориш с господаря ми! – Корсис задърпа въжетата. – Това няма да ти се размине!
Слепецът се разсмя.
– Много скачаш, пале! Не виждате ли, че сте в ръцете ми? Сами сте си виновни! Няма да ви лъжа – до сутринта ще бъдете мъртви. Ако отговаряте на въпросите ми, може да стане бързо и безболезнено, ако не... – Лаца остави думите си да висят във въздуха. – Може би пък не е зле първо да направим малка демонстрация – той кимна на двамата мъже. – Пуснете им малко кръв. Отрежете им ушите! Но внимателно. Искам да останат живи. Засега.
Климент се сви на стола, затвори очи и стисна зъби. Колко болка можеше да издържи?
Вместо острието на ножа до лицето си, писарят усети как въздухът около него се раздвижи, зад гърба му се чуха няколко глухи удара, но той не усети болка. В следващия момент въжетата, които стягаха ръцете и краката му, започнаха да се разхлабват.
Климент рязко отвори очи. Клекнал до стола му, Невестулката бързо режеше ремъците с ножа си.
– Помогнете ми, господарю! Така и не се научих да убивам. Тези двамата скоро ще се свестят. Трябва да ги вържем преди да се освободят, а да не забравяме и за старчето.
Въжетата на Корсис също бяха свалени, но вместо да помогне на писаря, той сграбчи Невестулката.
– Сега ще си платиш за всичко, мръсен предател! – разкрещя се той, стискайки крадеца за гърлото.
Използвал създалата се суматоха, Паяка скочи пъргаво от стола си, плъзна се като сянка по пода и се опита да избяга през скритата в една от стените врата.
– Остави го, Корсис! Той ни спаси живота! – извика писарят и се хвърли към бягащия. Успя да го хване за края на дрехата и да го препъне.
Паяка ловко скочи на крака и замахна с тоягата си. Този път обаче точността му изневери, той удари стената, а Климент успя да го повали на пода, затискайки го с тялото си. Слепецът започна да се дърпа, тънките му старчески ръце и крака се замитаха в мрака съвсем като пипалата на паяк.
Скоро Лаца и двамата му помощници бяха здраво завързани, а устите им запушени. Задъхани, Климент, Корсис и Невестулката седнаха да си поемат дъх.
– Как можахте да се държите толкова безразсъдно, господарю! – упрекна ги крадецът. – Разбрахме се да се поперчите, за да привлечете внимание върху себе си, не да нападате с нож кръчмаря. Това беше лудост! Истинска лудост!
– А ти можеше да ни помогнеш, вместо да ни предаваш – нападна го Корсис. – Всичко щеше да е наред, ако не беше разкрил кои сме!
– Може да си добър с меча, но определено не си добър с главата – сопна му се Невестулката. – Това беше единственият начин да ви измъкна от кашата, в която се бяхте забъркали. Само още миг и щяхте да бъдете мъртви. Или щеше да накълцаш всички на парчета с меча си?
Корсис отвори уста да възрази, но премисли и не каза нищо.
– Спасих ви кожите, рискувайки собствения си живот – не млъкваше джебчията. – Спокойно можех да си стоя в ъгъла, да си пия виното и да гледам как ще ви светят маслото. И какво получавам? Вместо похвала, само грубости и ругатни! Нали искахте да се срещнете с Лаца – Паяка. Ето ви го – Невестулката посочи овързания слепец. – Сам и на ваше разположение. Можете да го питате каквото си искате! И то благодарение на мен – не можа да се сдържи крадецът.
Скоро Паяка бе настанен на един от столовете, на който доскоро бяха седели собствените му пленници. Двамата му телохранители, омотани от главите до петите и със запушени усти, бяха изтикани в ъгъла. Зад Лаца, с изваден нож, бе застанал Корсис. Помощникът на писаря държеше в другата си ръка дебел вълнен парцал, който да набута в устата на престъпника, ако започне да вика. Точно сега не им трябваха свидетели.
– Както сам каза, може да стане по лесния и по трудния начин – писарят се настани в кожения стол. – Не искаме от теб да предаваш своите, по-скоро ни интересуват неща от миналото. Невестулката твърди, че си ходеща хроника на престъпленията. Ако отговориш на въпросите ни, ще си тръгнем тихо и мирно. Ако ли не, можем да продължим разговора в подземията на двореца.
- Питайте! – каза Лаца и се ослуша. Слепецът се бе успокоил и само накланяше глава сякаш се опитва да чуе нещо. – Ще ви кажа всичко, което поискате!
– Разкажи ми за Александър. Този, който убиха на изкопа на базиликата. Искам да знам наистина ли е бил разбойник като теб.
Лаца се разсмя и хрипливият му глас изпълни помещението.
– Спомням си го много добре – млад и наперен, светът му е до колене. Всички бяхме такива тогава. Но ти бъркаш, писарю! Аз не съм като Александър. Защото той е мъртъв, а аз съм жив – слепецът се озъби с гротескна усмивка, показвайки беззъбото си чене. – Но рано или късно това ни чака всички, нали?
– Аз казвам, по-добре късно – обади се Невестулката и се скри зад стола на писаря. Макар и вързан, слепецът продължаваше да му вдъхва респект и той гледаше да стои по-далеч от него.
– Всички така казват. Но никой не знае как ще се обърнат нещата – Лаца махна с ръка и се ослуша отново.
– Питах те за Александър – подсети го Климент.
– Нали за него говоря! – тросна се старецът. – Беше чудесен другар. Още съвсем млад даваше големи надежди. Не се страхуваше от нищо, негови бяха най-грандиозните планове. Направи някои наистина незабравими удара. И после един ден всичко се обърна. Бяха нападнали малък керван търговци, но се оказа капан. Войниците избиха всички от шайката му. Самият него прободоха с копие и хвърлиха в реката. Но Александър оцеля. О, да – вдигна пръст към тавана Лаца– Паяка – Сам Господ Бог Исус Христос му се явил и го спасил. Поне така разправяше. След което скъса с миналото си и се отдаде на религията, където се хвърли със същия плам. И постигна много, нали?
– И това е всичко? – разочаровано попита писарят – Няма нищо повече?
– Че какво да има? – изсмя се Лаца – Господ го спаси докато беше разбойник и го прибра при себе си като свещеник. Сигурно има някакви специални планове за него.
– И все пак трябва да има нещо – писарят не искаше да се предаде толкова лесно – Имаше ли нещо в миналото му, което да е подтикнало някой да му отмъсти след толкова много години? Някой имаше ли му зъб?
– Нищо! И никой! – злобно се изхили слепецът– Няколко обира, няколко кражби, наистина с размах, но нищо кой знае какво. О-о-о, наистина ви съжалявам. Толкова усилия, толкова риск и в крайна сметка – нищо!
– Ами Батой?
Слепецът сбърчи вежди.
– Той не е лъжица за вашата уста. Нито дори за моята. Това, което му се върти в главата, надхвърля и най-смелите ми мечти. Може да е дребен, но е като великан. Нито ще го хванете, нито ще го спрете. Същото казвах и на Крисп, но той не ме послуша. Затова му прерязаха гърлото.
– Къде се крие? Казвай! – Корсис разтърси пленника за рамото.
– Не знам! А и да знаех, нямаше да ви кажа. По добре в подземията на замъка, отколкото в бърлогата на Батой. – Слепецът потрепери. – Пък и както виждате, напоследък съм зле с очите. Не съм виждал Батой от години. Дори когато идва, чувам само гласа му и стъпките му. Макар винаги да шепне.
– Господарю, да се махаме от тук – примоли се Невестулката. – Вече научихте това, което искахте. Имам лошо предчувствие.
– Не и преди да отговори на още няколко въпроса – Климент се обърна към слепеца. – Може и да не знаеш къде се крие Батой, но все ти е извесно къде са някои от хората му. Кажи ми как да ги намерим и ще си тръгнем. Ако не, ще си тръгнем пак, но ти ще дойдеш с нас.
Старецът, облиза устни, дръпна въжетата и отвори уста, но не успя да отговори.
В стената се отвори малко прозорче, от него се показа върхът на стрела, която полетя и се заби в Корсис. Със стон помощникът на писаря изпусна ножа си и се строполи на земята.
Климент и Невестулката се хвърлиха на пода, за да са извън обсега на стрелеца. Едновременно с това се случиха три неща.
Първо – Чу се жуженето на още няколко стрели
Второ – Паяка започна да се смее пронизително, след което рязко замлъкна.
Трето – дупката на стената се затвори.
– Добре ли си? – извика писарят и запълзя към помощника си.
– Улучиха ме в рамото! Също като Невестулката, проклет да е! Можеше и да е по-зле, но много ме боли – отвърна Корсис и се опита да се надигна на коляно, но се преви от болка и падна отново на земята.
Движейки се извън обсега на тайната бойница Климент придърпа помощника си близо до стената и му помогна да седне. Трябваше да е много предпазлив. Не се знаеше дали стрелецът или стрелците не се спотайват още зад дървената стена. Пъшкайки, през стиснатите си зъби, Корсис се опитваше да достигне стрелата. Накрая успя, дръпна я силно и от рамото му бликна кръв. Младежът с вик се строполи на земята.
Забравяйки предпазните мерки, Климент скочи на крака, откъсна част от ризата си и притисна кървящото рамо. След това отпра още една ивица и направи стегната превръзка. Ръцете му се изцапаха с кръв.
– Невестулке! – извика писарят. – Тичай при варнеха Самуил! Кажи му къде сме и че имаме нужда от помощ. И от лекар. Занеси му и това – Климент подхвърли пръстена си на крадеца. – Бягай толкова бързо, колкото можеш. Ще намериш ли пътя навън?
Невестулката кимна, сграбчи пръстена на писаря и побягна.
В страни от тях, все още завързан за стола си седеше Лаца-Паяка. Главата му бе килната на една страна, в тялото му имаше забити няколко стрели. Ризата и коженият му жакет бавно потъмняваха от кръвта. Старецът бе мъртъв.
Мъртви бяха и двамата му помощници, които лежаха в ъгъла със забити във вратовете стрели.
Галейки главата на Корсис, Климент огледа стената от където бяха дошли фаталните изстрели. Малката бойница с капак, бе толкова изкусно монтирана, че оставаше почти незабележима. През нея можеше да се подслушва какво става в стаята, а при нужда дори един стрелец да държи под обсада всички в помещението.
Явно това бе причината макар и заловен, Лаца да не се притеснява от положението си. Слепецът се бе ослушвал и чакал някой да му дойде на помощ. Но си бе направил грешно сметката. Вместо Климент и помощниците му, стрелецът бе избил своите. Най-вероятно, за да не може слепецът да разкрие някоя от тайните си. Корсис бе ударен, защото стоеше между убиеца и целта му.
– Всичко беше безсмислено, нали? – изохка Корсис и Климент с тревога отбеляза колко бледо е лицето му – Не научихме нищо съществено.
– Напротив! – отговори му писарят. – Разбрах някои много важни неща, макар не точно тези, които очаквах. Вече знам кой е Батой. И имам представа къде би трябвало да го търся. Както и защо и как винаги се измъква от преследвачите си. Мисля, че знам също така и с каква цел Гостун е дал фаталната вечеря.
Младежът го погледна объркано.
  * * *
Беше време Корсис да пази леглото. Макар още на следващия ден след съмнителната им операция, той да твърдеше, че му няма нищо, Климент категорично забрани на помощника си да става докато не се възстанови напълно. Сутрин и вечер през къщата минаваше лекар, който промиваше раната на Корсис, сменяше превръзката му, даваше му отвара за намаляване на болката и редица съвети как да води здравословен начин на живот. За късмет, раната не се възпали, което всъщност бе най-опасното. Инфекцията, получена от мръсното острие на стрелата, попаднала в плътта, бе много по-смъртоносна от самото нараняване. Няколко пъти намина и презвитер Дориян, който се осведомяваше за здравето на ранения, даваше му на свой ред нова порция морални напътствия и съвети и ги уведомяваше как вървят работите в сиропиталището му. Точно както бе предполагал свещеникът, момичетата от Филипополис бързо бяха намерили общ език с останалите сираци и бяха забравили ужасните издевателства, на които бяха станали жертва.
– Чиста е детската душа – казваше Дориян, докато седеше до леглото на ранения. – Тя е светла, неопетнена, непрекъснато търси доброто и бързо забравя злото. Тя е като бяло ленено платно, по което за жалост животът година след година оставя своите кални стъпки, докато накрая и тя загрубее и се превърне в грапав кафяв брезент. Де да можеше да запазим поне част от нея или да си спомняме, че и ние сме били деца. Тогава на света щеше да има много по-малко зло и много повече добро. Аз често се моля, но най-близо до Бог се чувствам когато гледам децата как играят по двора.
Климент не чу много от тези разсъждения. През следващите дни се опита да потвърди изводите, до които бе стигнал в леговището на убития слепец. Обикаляше пазара, срещаше се и говореше с различни хора, посети на няколко пъти варнеха Самуил, чигатите Винех и Симеон.
Късметът му се усмихна на пазара. Там на един от ъглите стоеше одърпан свещеник, който обясняваше с писклив глас, как му се явил Свети Йов, който му разказал за страданията, изпратени му от Господ, за да го изпита. Около свещеника се бе събрала тълпа от вярващи, които слушаха с интерес историята, а някои от тях дори му подхвърляха монети.
Старецът твърдеше, че докато живеел в пещера близо до Плиска, светецът го предупредил, че и него го чакат тежки дни, които не закъснели. Зорас, така се казваше монахът, скоро бил прокуден от убежището си и му се наложило да живее в пълния с грехове и изпитания град.
– Но Бог вижда! – не спираше да повтаря отшелникът. – Той вижда какви страдания съм принуден да търпя заради Него и ще накаже тези, които ми се подиграха и ме прогониха от убежището ми! Вижда и ще ги накаже – обяви свещеникът, след което започна проповед за изпитанията на които Господ поставя дори и най-верните си последователи.
Заинтригуван от историята на монаха, Климент изчака края на проповедта, хвана отеца за ръка, заведе го в близката страноприемница и го нагости и напои богато. След което поиска да чуе отначало историята за явяването на свети Йов с пълни подробности. Заситен и опиянен от виното, Зорас нямаше нищо против да разкаже скръбната нишка на живота си на благородния набожен непознат.
Историята се оказа проста и прозаична. Преди години отшелникът избягал в гората, гонен от войниците на Пресиян. Дълго скитал между дървета, засищайки глада си с корени и плодове, а жаждата с водите от потоците, а горските животни били единствените му приятели.
– Страшни времена бяха! – каза Зорас, оригна се и изтри уста с ръка. – Християните бяха преследвани, горени, бесени и съсичани. Някои ги режеха на части или сипваха в устите им нажежен метал – монахът потръпна. – Много мъченици прати на небето този дявол Пресиян, докато беше по-млад. Страх ме беше да се върна в Плиска. Не знаех дали ще издържа на мъченията. Ами ако тялото ми се окажеше по-слабо от душата и болката ме накараше да се откажа от Исуса Христа? Какво щях да правя тогава? Как щях да се спася? – Зорас бързо се прекръсти.
В крайна сметка му провървяло. Намерил голяма пещера, а под нея друга – малка и сравнително уютна и се заселил в нея Започнал да обработва малката полянка пред новия си дом и ycтановил, че в планината е тихо и спокойно, войниците са далеч, а Бог по-близо.
След това, преди около година и половина, му се явил Свети Йоан, който го предупредил в съня му да се готви за изпитания и разочарования, защото волята и вярата му ще бъдат изпитани. Отначало Зорас не обръщал внимание на съня, но когато Светията го посетил за трети път, разбрал, че нещо наистина предстои да се случи.
– На другия ден, господарю – каза отшелникът и надигна полупразната си чаша. – На другия ден в пещерата ми влезе странник. Отначало му се зарадвах – не бях чувал човешки глас от години, но скоро разбрах, че това е началото на бедите, за които ме предупреждаваше светецът.
Мъжът бил ранен, премръзнал, болен и едва се държал на краката си. Поискал храна и вода и се строполил на плъстения под. Зорас го настанил в леглото си и се грижил за него докато непознатият оздравее. Той се представил като Андрей и за благодарност започнал да носи на монаха част от улова си – зайци, яребици, пъдпъдъци, а понякога и бутове от елен или кошута.
След време заедно с него в пещерата започнали да идват и други мъже. Харесвало им да имат място, където да се подслонят от дъжда и снега през зимата, място, където да държат оръжията и капаните си. Предвождал ги мъж с маска на лицето, който монахът никога не видял ясно.
– Харесаха си голямата пещера – обясни Зорас и махна с ръка. – Настаниха се в нея, по-отровни и от скакалците, нападнали Египет. Пееха, караха се и се биеха. Бяха ужасни!
Свещеникът бързо осъзнал, че новите му съседи всъщност са разбойници. След което дошъл разривът. Отшелникът не можел да преглътне факта, че съжителства с хора, които живеят, грабейки другите. Опитал се да ги вразуми, дори да ги обърне към праведния живот със словото Божие, но не сполучил. Един ден те просто му казали да се маха, ако не иска да си изпати. Дори Андрей се обърнал срещу него.
Огорчен и отчаян от човешката неблагодарност, Зорас напуснал пещерата, която през последните години се била превърнала в негов дом. За щастие моментът се оказал подходящ – новият хан, Борис, вече не преследвал християните. Нещо повече, в Плиска имало нужда от хора като Зорас, доказали се във вярата.
И така монахът се върнал в града, от където навремето бил прогонен като герой. Някои хора си спомнили за него, оказало се, че има дарба да проповядва.
– Гърците обаче ме мразят! – обяви монахът и доволно се изпъчи. – Не могат да преглътнат, че не проповядвам на гръцки и латински. Кой разбира фарисейските им езици? Да си ходят в Константинопол и там да си четат Евангелието колкото си искат – войнствено тропна по масата монахът. – Но не са само те! И нашите свещеници не могат да ме понасят! Не могат да се примирят с мисълта, че аз, за разлика от тях съм истински Божи човек. Много е лесно да си верен на Христос сега! – лицето на Зорас се сгърчи в гневна гримаса. – Къде бяха, когато ни преследваха и избиваха? Когато трябваше да ям корени и шума? Защо не ми дават на мен и на други като мен да служим литургии в църкви? Защото ги е страх! Ето защо! – тържествуващо обяви отшелникът и надигна чашата си, но тя се оказа празна. – Александър, онзи дето го убиха, той беше най-лошият! Искаше да промени нещата из основи. Все повтаряше, че трябва да разрушим всичко старо и да издигнем наново църквата си. Лесно му е на него! Никой не скърби за смъртта му, така да знаеш!
Климент не успя да измъкне нищо повече от Зорас за убития. Монахът или не знаеше или не искаше да говори повече за Александър. А Батой не бе виждал никога от близо.
Накрая писарят благодари на отеца, помоли го да му каже как се стига до пещерата, в която е живял, поръча му нова кана с вино и го остави. Вече бе напълно сигурен в изводите си. Парчетата от мозайката се бяха подредили в ясна картина и всички въпроси бяха намерили отговори. Климент не се съмняваше, че знае къде да намери Батой, но трябваше да действа много внимателно, ако иска да го залови. Ако сбъркаше, престъпникът не само щеше да се изплъзне от ръцете му, но и да предизвика и доста сериозни неприятности.




15


"Как да различиш добрия от лошия? Дали няма някаква черта на лицето например, която да издава злодея?"
Такива мисли се въртяха в главата на Климент, докато бавно се подрусваше на сивия си кон зад гърбовете на Винех и Симеон по горската пътека. Варнехът Самуил, комитът Еспор и Невестулката яздеха близо до писаря. Макар да не бе напълно възстановен, Корсис категорично отказа да остане в леглото и след дълги препирни, писарят се съгласи да дойде и той.
Зад тях, в стегнат боен ред се извиваше дълга колона войници. Някои бяха от охраната на крепостта, други от отряда на Еспор. Писарят бе помолил комитът да се включи заедно с хората си в рискованото начинание. Всеки човек можеше да се окаже необходим, още повече, че не бе ясно с колко точно хора разполага Батой.
От начало отрядът се бе разделил. Писарят поиска войниците да напуснат крепостта на групи и да се съберат едва в подножието на платото. Ако излезеха всички заедно от Плиска, действията им можеше да бъдат забелязани и някой ще предупреди разбойника. Климент се страхуваше най-много именно от това – преследваният да не предугади действията му и да се изплъзне. Войниците не знаеха къде и защо отиват. Бе им съобщено, че тръгват на поход само час по рано. Така и да искаха да предупредят Батой нямаше да имат възможност да го направят. За всеки случай Климент забрани на който и да било да излиза от казармите и зачисли към всяка от групите по един човек на когото вярваше безусловно.
– Много умислен изглеждаш, писарю! – Самуил изравни коня си с този на Климент. Варнехът разтълкува погрешно физиономията на спътника си и се опита да го окуражи. – Няма от какво да се боиш! Ако ни заведеш до скривалището на разбойника, лесно ще се справим с него! Не е нужно да участваш в боя.
Климент обидено изгледа събеседника си. Нима Самуил го мислеше за страхливец?
- Не ме е страх от Батой и шайката му! – сдържано каза той. – Размишлявах за това дали такъв злодей не може да бъде открит преди да започне да безчинства.
– В какъв смисъл?
– Ето например Агоп – писарят се намести по-удобно на седлото. – Срещал съм го няколко пъти, разговаряли сме. Беше начетен, беше интересен събеседник. Не го харесвах, но човек не може да харесва всички, с които се среща. Стоял е близо до мен, разхождали сме се, даже сме се хранили заедно. По нищо не личеше, че душата му е изкривена, че е погълната от мрака, а сърцето му е пълно с тъмнина. Имаше ли начин да разпозная по някакъв начин истинската му същност? Нещо, което да го издаде като убиец и изнасилвач? Тези пороци не може да не оставят белези в душата, което значи, че рано или късно ще избият и на вън. Като ходиш по пазара, лесно можеш да отгатнеш кой какъв е. Касапинът, хлебарят, дърводелецът, войникът си личат от далеч. И не само по облеклото, а по това как говорят, как гледат, как се движат, дори очите им са различни. Трябва да има начин, по който да може да бъде различен истинският злодей! – писарят се люшна на седлото.
– Разбирам за какво говориш – Самуил повдигна шлема си и почеса потната си глава. – Срещал съм много престъпници през живота си. Достатъчно е да погледнеш в очите им и ти е ясно, що за стока са. Но има и такива, които по нищо не се различават от останалите. Гледат нормално, говорят нормално, обличат се и се движат нормално. Такива, които не можеш да предположиш какви са.
Климент кимна.
– Колко по-лесно би било – каза той – ако можехме да разпознаваме такива хора само по някаква черта, по някакъв белег, който да го различава от другите. Ти си прав. Те наистина изглеждат като другите – усмихват се, говорят, хранят се, вървят, но душите им са проядени и кухи, в сърцата им не е останал и лъч светлина и любов. Такива хора трябва да се научим да разпознаваме, Самуиле! Да открием как недъгът на душата, който те така старателно прикриват, се е отразил на тялото, лицето и очите им!
– С такъв човек ли предстои да се срещнем, Клименте? – варнехът присви очи.
– He! – поклати глава писарят. – В нашия случай става дума за нещо съвсем банално – алчност, находчивост, късмет и изобретателен ум.
Скоро гората се сгъсти, пътят се превърна в тясна, криволичеща пътека, която се виеше между дърветата. Наложи се да слязат от конете и да ги водят, за да могат да се промушат през израсналите шубраци.
– Знаеш ли къде ни водиш, писарю?! – провикна се Еспор, чието лице се бе зачервило от изкачването, а гърдите му се надигаха учестено.
– Остана още малко – отговори Климент, надявайки се да не се е объркал. – Скоро ще стигнем, затова пазете тишина! Нали не искате да предупредите Батой и шайката му? – попита той и изкачването продължи.
Най-накрая излязоха на малка поляна, в подножието на висок хълм. По разпореждане на Климент войниците от крепостта се разпръснаха наоколо, за да завардят всички пътища за бягство. Хората на Еспор щяха да чакат в засада на поляната, ако някой все пак успее да се изплъзне.
Стараейки се да не вдигат шум, писарят, Самуил, Винех, Симеон, Корсис, Еспор и Невестулката поеха по пътеката, която се виеше към върха. Климент бе категоричен, че шестимата ще успеят да се справят и сами, а ако се наложи, ще подадат сигнал и войниците веднага ще им дойдат на помощ.
– Изненадата е на наша страна! Те дори няма да се съпротивляват. Ще се разбягат във всички посочи, веднага щом ни видят. Не искам да рискувам някой да се измъкне – аргументира се той. – Кой знае колко тайни ходове има това място. Нашата цел е проста – да заловим Батой. Останалите не ни интересуват.
– Не знам какво точно си намислил, но ти се доверявам – тихо прошепна Симеон, който вървеше зад писаря. – Но се съмнявам да намерим някой. Ако бяха тук, разбойниците щяха да са поставили постове още долу, на поляната.
Климент повдигна рамена, извади мача си и поведе останалите. Войниците се разпръснаха около хълма, другите се прикриха на поляната.
Пътят бе дълъг и труден. Дърветата скоро оредяха и накрая съвсем изчезнаха, за да отстъпят мястото си на ръбати камъни и напукани скали. Ботушите им се покриха с прах, токовете им чаткаха и се хлъзгаха по криволящата пътека. Дали разбойниците наистина нямаше да ги усетят? Или Симеон бе прав и тук нямаше никого?
Климент отпъди съмненията като досадни мухи. Ако беше сбъркал, скоро щяха да го разберат.
Пътят се разклони. Тясна пътечка завиваше в страни, към входа на малка пещера, пред която личаха остатъци от стара градина. Климент я подмина, сложи пръст на устните си и даде знак на останалите да го последват нагоре. Щяха да стигнат до леговището на Батой всеки момент.
Най-накрая входът на пещерата се очерта пред очите им. Мястото изглеждаше пусто и изоставено, на малката площадка отпред нямаше никой. Нима се беше излъгал? Или това бе капан? Възможно бе разбойниците да са ги усетили в последния момент и сега да се крият.
Придвижвайки се един след друг, нападателите доближиха тъмния вход. По даден от писаря сигнал, малкият отряд се втурна в атака, надавайки гръмогласни викове и влетя в пещерата.
Посрещна ги тъмнина, миризма на гнило и няколко подплашени прилепа, които излетяха в небето, надавайки гневни звуци.
Пещерата бе празна.
Около входа се търкаляха парчета от глинени съдове, личеше си къде разбойниците са палили огън, из под прахта на пода се подаваха парчета животински кости.
– Хахаха! За това ли бе всичко? За едно счупено гърне? – застанал до входа, Еспор се бе облегнал на меча си, смееше се с пълно гърло и бършеше потното си чело. – За това ли ни доведе тук, писарю? За това ли беше цялата ти конспирация и тайно промъкване? За това ли катерихме като планински кози? За нищо! Хаха! Само чакай да чуеш как ще се смее князът като му разкажа!
– Още не сме огледали всичко – отговори Климент, извади от торбата си факла, запали я и тръгна навътре в пещерата. – Сигурен съм, че ще намерим това, което търсим.
– Вече дори не е смешно! По-добре си признай, когато си загубил. Напразно се разкарвахме до тук – Еспор не се смееше, малките му очи гледаха студено.
Без да му отговори, писарят тръгна напред в тъмнината. С неохота, останалите го последваха.
Малко след входа пещерата се разширяваше. Лъхна ги миризма на мърша. Вдигнал високо факлата си, Климент стигна до средата на каменната зала и насочи огъня ниско към пода. След това внезапно се наведе и вдигна нещо от земята.
– Е, мисля, че намерихме това, което търсихме – каза той и се изправи. В ръцете си държеше череп, от който се полюшваше висяща кожена маска. – Позволете ми да представя на вашето внимание разбойника Батой! Или поне това, което е останало от него.
Думите му бяха посрещнати от водопад от възклицания и въпроси. Всички викаха един през друг, питаха какво става и какво значат думите на писаря. Бяха запалени още факли и скоро пещерата бе ярко осветена.
Пред очите им се разкри ужасяваща гледка.
Подът бе осеян с разхвърляни безразборно човешки скелети, някои от костите им бяха пробили дрехите и стърчаха като страшни бели цветя от земята. Около тях се въргаляха назъбени оръжия, части от щитове и няколко шлема, потънали в паяжина.
– Но какво.... какво е това? – варнехът Самуил се окопити пръв.
– Това – каза писарят – са останките на Батой и бандата му!
Останалите го изгледаха изумено.
– На как? – не разбиращо попита Винех, а другите закимаха с глави. – Ако това са Батой и хората му, кой тогава е нападал пътниците?
– Точно така! Кой? – Климент изгледа всички един по един. Огънят на факлите хвърляше странни сенки върху лицата им. – Още в самото начало на тази история няколко неща ми направиха впечатление. Първо – писарят сви единия от пръстите си. – Нападенията на Батой бяха прекалено добре организирани. Разбойникът знаеше точно кой, къде и кога да нападне. Второ – въпреки усилията на Самуил и Винех, всеки път когато излизаха да го преследват, той сякаш потъвал вдън земя. Трето – нито веднъж, когато търговците плащали на войници за охрана, Батой не ги бе нападнал. Четвърто – Разбойникът свободно влизаше и излизаше от града, без никой дори да успее да го спре или види. Как ставаше това, при положение, че всички входове уж трябваше да бъдат завардени?
– На къде биеш? – Самуил не изглеждаше никак доволен.
Писарят вдигна рамене.
– Очевидно е! В града има предател! Батой, който и да беше той, получаваше сведения за това какво става в крепостта. Никога не правеше погрешна стъпка и знаеше всичко за плановете срещу него. Това значеше две неща – или бе подкупил някой или самият той бе от военните в крепостта. И то с достатъчно висок пост, за да има достъп да сведенията, които разбойникът използваше – Климент огледа лицата на събеседниците си. – След това срещнах Невестулката. От него разбрах, че интересите на Батой са се прехвърлили и в самата столица. Разбойникът бе подчинил всички престъпни гилдии в Плиска. Беше създал организация в самата столица. От къде бе намерил хора за това? Как го бе организирал. И как толкова често влизаше и излизаше от града без да направи впечатление на никого?
– Искаш да кажеш, че е бил някой от нас? – факлата в ръката на Симеон потрепна.
– Да! Точно това искам да кажа! – гласът на Климент прогърмя под разлюляния от сенките таван. – Не ме мислете за толкова глупав. Беше ми ясно, че Батой не се крие в тази пещера. Ако беше тук, както правилно забеляза Симеон, щеше да има постове още долу на поляната. Нарочно ви доведох на това място. Сами, далеч от тези, които могат да ви помогнат. В бандата на Батой е имало и други войници. Затова ви отделих от тях. Още не знаем кои и колко са предателите. Те със сигурност ще защитят предводителя, ако го бях разкрил пред всички. Затова викнах и Еспор с отряда му. Той не беше в Плиска по време на нападенията, което значеше, че войниците му не са в бандата на този, който се нарича Батой.
– Но как... – започна Еспор, но писарят му махна с ръка да замълчи.
– Ако теорията ми беше вярна, а тя е вярна, всичко получава съвсем лесно обяснение. Батой, нека продължим да го наричаме така засега, е разполагал с всички отчети. Знаел е къде ще минават търговски кервани, къде ще има разположени войски, които да пазят пътищата и лесно е можел да нападне на друго място. Пак по същия начин разбойникът е знаел за предстоящите хайки и е предупреждавал хората си. Това обяснява и начина на извършване на нападенията – бързи и перфектно организирани, така че нито един свидетел да не успее да се измъкне. Точно както би го направил някой военен. Ако бе вербувал подчинените си, това обясняваше как е успял бързо и лесно да подчини престъпниците в града. Батой и хората му са знаели точно кой и как да ударят. Разполага ли са с оръжия, организация и са били достатъчно дисциплинирани, за да ги осъществят. За войниците от крепостта, това не би представлявало проблем. Още повече, че никой не би ги заподозрял. А дори и да ги заловят, винаги могат да кажат, че просто си вършат работата. Наистина брилянтно измислено.
– Но кой? Кой е предателят? – Климент различи гласът на Самуил.
– Наистина. Кой? Възможностите не бяха много. Батой трябва да е или чигат или някой с още по-висок пост. Бе нападал докато Борис и повечето от хората му ги нямаше в града, което стесняваше кръга изключително много. Разбойническият главатар трябваше да бъде търсен измежду боритаркана Гостун, заместника му Чака, варнеха Самуил и чигатите Симеон и Варнех. Гостун и Чака бяха убити, така че оставаха само трима.
– Какво?! Твърдиш, че съм разбойник! – очите на Самуил се наляха с кръв. – Вземи си думите назад!
– Нищо не твърдя – отговори му писарят без да трепне. – Все още.
– Ами Еспор? Той също е военен, защо го изключваш от сметките?
Климент махна с ръка.
– Както вече казах, комитът беше далеч от Плиска, докато се извършваха нападенията. Няма как той да е престъпникът.
– Не разбирам – каза Симеон. – Ако Батой е някой от нас, то какво е станало с истинския престъпник?
– Мисля, че не е трудно да се досетиш и сам-отговори му писарят. – Още повече, че седиш над останките му. Той и цялата му банда са били избити – Климент замълча. – Имаше няколко странни моменти в тази история. Първо – никой не бе виждал лицето му. Разбойникът го криеше от всички, дори и от помощниците си. Второ, отначало се бе държал като обикновен крадец, след което изведнъж се бе превърнал в страшилище. Защо се бе променил Батой? Тогава си зададох въпроса: "Ами ако не поведението на разбойника, а самият разбойник е бил подменен?" Всичко говореше в тази посока. Никой не е виждал лицето на Батой, така че всеки, който сложи кожена маска, може да се представи за него. Такива мисли ми се въртяха в главата, когато дойде потвърждението. И то от едно съвсем неочаквано място – водача на гилдията на крадците Лаца – Паяка, който Батой ослепил. Първоначално мислех, че го е направил с цел да сплаши останалите, но след това осъзнах, че не е било така. Лаца беше виждал Батой в миналото, имам предвид истинския разбойник. Когато говорих с Паяка, той го описа като дребен, подвижен човек. Самият аз имах възможността да се срещна очи в очи с Батой, на път за Плиска. И със сигурност мога да кажа, че не беше никак дребен. По-скоро е висок, едър и набит. Точно като Винех!
– Какво? – чигатът скочи напред и насочи меча си към писаря – Мен ли обвиняваш?
– Да! – потвърди Климент. – И трябва да се сърдиш само на себе си. Станал си толкова самонадеян и уверен, че ти и подчинените ти сте забравили всякаква предпазливост. Ти си амбициозен, пробивен и готов на всичко, за да се издигнеш. Вървял си нагоре по стълбицата на успеха, но не достатъчно бързо. Не си от влиятелно семейство и е трябвало с всичко да се справяш сам. Бил си приятел с Чака – неотразимият любовник и веселяк, който винаги има пари за жени, пиене и скъпи дрънкулки. Били сте приятели, но не сте били равни. Сам призна, че си му завиждал. От там е тръгнало всичко, нали? Искал си да докажеш, че не си по-лош от Чака, а дори го превъзхождаш. Отначало ти и хората ти сте се задоволявали с дребни грабежи и нападения във Външния град. Някой пребит и ограбен търговец, закъснял след вечеря, разбит склад в покрайнините. Кой би заподозрял чигата Винех и подчинените му? Но това са били дребни удари. Нищо, което да ти даде да разгърнеш истинския си потенциал. Като военен в крепостта, много добре си знаел за Батой и шайката му. И тогава късметът ти неочаквано е проработил. Срещнал си монаха Зорас малко след като е дошъл в Плиска. Разказал ти е как е бил прогонен от убежището си. В това си видял своя шанс. Никой не знае кой всъщност е Батой, никой не е виждал лицето му. Издебнали сте го, заедно с хората му и сте ги избили – Климент посочи с ръка осеяния с кости под. – След което се е появил новият Батой – дързък и безпощаден, неуловим и страховит. Това е истината, нали?
– Това са пълни глупости! – отсече Винех и размаха предизвикателно меча си. – Мъгливи теории и догадки. Няма как да докажеш нищо от това, което каза!
– Преди време на пазара чух една приказка – продължи Климент без да му обръща внимание. – За магьосника Балан, който можел да променя облика си. Той се скрил от преследвачите си в стадо с овце. И те всички приели неговия образ. Това си направил и ти. Скрил си се под чужда маска, за да не може никой да види истинското ти лице! – писарят се наведе напред. – Но накрая се издаде сам. Ти и хората ти сте станали непредпазливи. Повярвали сте си, че всичко ще ви се разминава. Видях войниците ти. От кога обикновените надзиратели се разхождат с нови ризници, златни верижки и кинжали с дръжки от слонова кост?
– Това не доказва нищо! – Винех облиза устни.
Зад него Корсис дръпна Невестулката и двамата запречиха изхода на пещерата.
– Напротив, доказва! – писарят вървеше с насочен пред себе си меч към чигата, който бавно отстъпи назад. – Сигурен съм, че ако претърсим къщата ти, ще намерим неща, които няма как да си позволиш със заплата на чигат. Ще разпитаме подчинените ти един по един. Все някой ще се пречупи. Но има и още! Нощта, когато бях нападнат. Само ти знаеше, че ще ходя при вдовицата на Гостун. Чу ме докато бях в кулата ти да давам нарежданията си на Корсис. И прати убийците си да ме причакат в уличката. За малко да успееш!
– Ти нищо не разбираш! – мечът трепереше в ръката на чигата. – Нищо!
– Напротив, разбирам много добре! Боритарканът Гостун те е разкрил. Жена му каза, че двамата сте прекарвали доста време напоследък заедно, докато тя се забавлявала с Чака. Какво поиска от теб Гостун? Да го подкрепиш в бунта, който е смятал да вдигне? Щяло е да стане лесно, нали? Борис го няма, ти командваш част от войниците, останали в Плиска, престъпниците във и извън града. Боритарканът пък може да поведе след себе си аристократите. Той е на висок пост, хората са свикнали да му се подчиняват, да не говорим, че мнозина роптаят срещу покръстването – писарят замълча за миг. – Но е имало и още. Получили сте подкрепа от византийците.
– Каквоооо!? – изрева Еспор и се хвърли към чигата, но Климент му препречи пътя.
– Архимандрит Йоан просто е искал да се подсигури. Борис се покръсти, но Гостун е известен като ревностен християнин. И послушен последовател на Патриаршията. Какво по-хубаво от това той да седне на престола? Борис е изпълнил ролята си и е трябвало да си върви. Владиката е замислил план, който както и да се развие, все е щял да му донесе изгода. "Разделяй и владей!" – любимата имперска тактика. Дори и бунтът да се провали, князът е щял да бъде отслабен и лесен за подчиняване. Просто е нямало начин да се провалите. Ходих при Йоан. На една от стените му виси ценна икона, открадната от атонски поклоници. Архиепископът не успя да ми обясни как се е сдобил с нея. Всъщност е съвсем просто – ти си му я дал. Йоан сам ми каза, как иска всички да са като Гостун и теб, да са ревностни християни като вас двамата. От къде толкова високопоставен свещеник знаеше за обикновен чигат като теб? Още повече, че ти самият твърдеше, че никога не сте се срещали и мразиш византийците? За да финансира бунта си, Гостун е изтеглил всичките си спестявания. Те повече не са му били нужни, след като веднъж седне на трона. Това е била истинската му цел, а не както предполагах отначало, че има нещо общо с обирите. Самуил е чул неясни слухове за заговора. Войниците шушукали, някой раздавал пари, оръжие влизало и излизало през стените на крепостта, но нямало нищо конкретно. След това всичко изведнъж приключило. След като Чака убил боритаркана. Това е искал да съобщи Гостун на гостите си по време на вечерята. Да ги прикани да се присъединят към него. Към вас. Тези, които откажели, си щял да избиеш с хората си. Вечерята е била охранявана от отрядите, които ти командваш! Това е замислял Гостун. А ти си щял да му помогнеш. Йоан веднага е щял да го признае за нов български владетел и да го миропомаже. Войската, църквата, че и разбойниците на една страна. Какъв шанс е имал въобще Борис? Но плановете ви са били осуетени от неочакваната поява на момичето с жълтата кутия. А после нещата са се развили още по-зле. Чака е убил Гостун. И всичко се е провалило!
С внезапен вик, Винех се хвърли напред, опитвайки се да посече писаря с меча си. Климент отскочи встрани, завъртя се и се приготви да отбие следващата атака. Оказа се, че такава няма да има.
Залитайки в тъмното, чигатът се препъна и повлечен от устрема си, падна по очи на земята. Останалите наскачаха около него готови да го обезоръжат, но Винех повече не се надигна.
Накрая писарят приклекна и внимателно обърна лежащия на земята мъж. От гърдите му стърчеше острието на стар, ръждясал меч.
Батой все пак си бе отмъстил.




16


През следващите дни писарят беше много зает.
След станалото в пещерата, Климент изпрати Еспор, комита, заедно с хората си да арестуват разпръснатите около хълма войници от крепостта. Писарят не случайно ги бе поставил да дебнат за възможното бягство на Батой. Войниците, подбрани в по-голямата част лично от Винех, най-вероятно бяха от бандата му. Разпръснати и разделени, те нямаше да могат да се организират и дадат отпор, а щяха да бъдат залавяни един по един.
Варнехът Самуил се върна в Плиска, да арестува всички войници, служили под командването на Винех. Те щяха да бъдат разследвани, за да се установи участвали ли са в бандата на чигата или не.
След това останалите бавно поеха по пътя назад.
Връщането им към Плиска представляваше странна гледа. Пред основния отряд вървеше глашатай, който викаше с пълно гърло, че разбойникът Батой е убит по волята на княза, пътищата вече са спокойни и жителите на столицата и около нея няма от какво да се боят. Зад него, натоварени на волска каруца, бяха трупът на Винех, както и останките, намерени в пещерата.
Следваха Климент, Симеон и Корсис, а зад тях, вързани върху конете, се клатеха войниците от крепостта. Бяха ги заловили лесно един по един, разпръснати около хълма и макар в началото някои от тях да се съпротивляваха, бързо бяха усмирени.
От където и да минеше процесията будеше интерес, а влизането им в Плиска бе приветсвано от насъбралата се тълпа. Улиците бързо се изпълниха с хора, които викаха, дюдюкаха, освиркваха и замеряха с боклуци вързаните войници. От някъде изскочи едноок просяк с патерица, хвана един от заловените за крака и докато се опитваше да го смъкне от коня, не спираше да крещи как Батой го е ограбил, ослепил и избил цялото му семейство. Тълпата започваше да се държи все по-настървено. Мнозина започнаха да призовават за саморазправа със заловените. Хвърлен камък удари един от войниците в лицето и разби носа и устата му.
Осъзнал, че може и да не удържи разбеснялата се тълпа, Климент поведе отряда в галоп и успя да се добере до стените на Вътрешния град. Едва когато вратите на крепостта се хлопнаха и зад последния конник, а заловените бяха предадени на стражите на двореца, писарят си отдъхна.
Следващите дни бяха изпълнени с разпити и обиски. Куриери, сновящи между Сердика и Плиска. Борис бе уведомен за ставащото в столицата както от Климент, така и от Еспор. Комитът вече не се държеше надменно и подигравателно и търсеше компанията на писаря, осъзнал колко важна работа е свършил той.
Отговорите на Борис бяха изпълнени с ярост и гняв. Князът не можеше да повярва, че един от най-верните му хора, за какъвто минаваше приживе Гостун му е изневерил и е бил само на крачка да заграби властта. Подкрепян от войниците и разбойниците на Винех, а признат от византийците, Гостун лесно щеше да овладее Плиска. Какво щеше да стане след това, трудно можеше да се предвиди.
Борис искаше участвалите в заговора да бъдат наказани по най-строгия начин, като едновременно с това се проведе и разследване кои от градските първенци са знаели за заговора и са участвали в него. На епископ Йоан бе наредено да не напуска дома си, а помощникът му Филотей бе арестуван. Борис изгони личния си изповедник Аркадий, признавайки, че писарят е бил прав да го подозира, че е византийски шпионин. Климент получи похвала за добре свършената работа и заповед незабавно да установи кое е момичето с жълтата кутия, превърнало се в неволен спасител на владетеля. Самият Борис съобщаваше, че тръгва при първа възможност към Плиска, за да поеме властта в собствените си ръце.

Осъзнал каква важна роля бяха изиграли разбойниците в готвения метеж, князът издаде няколко декрета, с които към всеки град се сформираха специални отряди, чиято задача бе да залавят и унищожават всички престъпници и техните помагачи. "Законът за изтребление на разбойниците"
[21]
бе посрещнат с одобрение и от жителите на страната, които бяха основни жертви на злосторниците.

В северната част на града, която се бе превърнала в свърталище на всякакви отрепки, бе извършено прочистване. Водачите на престъпни гилдии бяха заловени или убити, малцина успяха да се спасят с бягство. В това начинание особено полезен се оказа Невестулката, който насочваше войниците към скривалищата на водачите на разбойниците, макар да не бе склонен да издава дребните крадци и джебчии.
Бе образуван военен съд, председателстван от Еспор и включваш варнеха Самуил, хазнатаря Драгомир и Пацик. След проведените обиски, разпити и претърсвания, бе установено, че в бандата на Винех-Батой са участвали сто двайсет и трима войници. Трийсет и пет от тях бяха съставлявали ядрото на бандата, другите бяха използвани епизодично като добре платена охрана на предварително заплашваните търговци или в случаите, когато бандата имала нужда от повече хора.
В дома на самия Винех, бе открито голямо количество злато и сребро, кожи, оръжия и скъпи дрехи. В специален тайник, изграден в една от вътрешните стени, бе скрито малко ковчеже, пълно със скъпоценни камъни.
Бе разкрита и една друга мистерия. Сред вещите на трима от най-близките помощници на Винех бяха открити еднакви кожени маски – от червена щавена кожа, каквато бе използвал главатарят им. След разпит в подземията на замъка, няколко човека признаха, че освен чигатът и други от тях са се представяли за Батой. Така стана ясно как разбойникът е бил виждан на няколко места едновременно по едно и също време.
Процесът срещу престъпниците бе бърз и безмилостен. Доказателствата срещу тях бяха неоспорими, самопризнанията им само потвърждаваха вината. Самите обвиняеми се държаха по различен начин. Едни плачеха и обясняваха, че не са знаели в какво се замесват и на Климент му беше тъжно за тези мъже, които щяха да загинат заради алчността и лъжите на други хора. Други заплашваха съдиите и се заканваха, че ще бъдат отмъстени. Имаше и такива, които твърдяха, че са невинни, дори когато доказателствата срещу тях бяха очевидни, но след като прекараха известно време в подземията на крепостта, ставаха хрисими и paзговорливи.
В крайна сметка всички заловени бяха обявени за виновни и осъдени на смърт чрез обесване от стените на крепостта. След изпълнението на присъдата разбойниците щяха да останат да висят няколко дни за назидание, след което да бъдат свалени, телата им нарязани на парчета, полети с катран и закопани в обща яма.
В деня на екзекуцията Климент напусна града. Бе се нагледал на достатъчно смърт. Макар да бяха предали княза си, да бяха заговорничили с чужденци и да бяха нападали, грабили и убивали невинните пътници, той предпочиташе да не става свидетел на смъртта на войниците-разбойници, някои от които познаваше.
Последван от Невестулката, привързал денк с провизии за седлото си, писарят напусна Плиска и заедно с джебчията цял ден препуска между из близките хълмове. Когато късно вечерта се прибраха в града, тълпите се бяха разотишли и само зловещо поклащащите се под стените на крепостта трупове показваха, че княжеското правосъдие е било въздадено.
Близо до източната порта ги пресрещна чигатът Симеон. Лицето му бе бледо и осеяно с капки пот.
– Момичето, Аврора е изчезнало! – извика той и хвана коня на Климент за сбруята. – Войниците са я загубили на пазара късно след обяд. Беше пълно с народ. Всички искаха да присъстват на екзекуцията. Игла да пуснеш, нямаше къде да падне. Стражите се разсеяли за миг, в следващия момичето вече го нямало. Колкото и да я търсили не могли да я намерят. Пратих всички свободни войници да помагат в издирването, но от девойката нямаше и следа. Какво ще правим сега?
Климент изгледа лъсналото от пот лице на военния. Беше ли свързан Симеон с изчезналата? След предателството на Винех, Климент бе започнал да се съмнява във всеки. Не беше ли Симеон изпуснал вече един заподозрян. Сега бе допуснал да се случи отново.
– Прибирам се вкъщи – каза накрая писарят. – Уморен съм, гладен съм и съм мръсен. Ако искаш ела заедно с мен. Може да тичаш след коня на Невестулката – Климент ядно сръга животното си с пети и препусна по улицата.
Корсис се бе прибрал преди тях. На масата бе поставен шесторък свещник, чинии, чаши, кана с вино и остатъци от печено. Помощникът на писаря явно не бе успял да дочака господаря си за вечеря.
– Тук ли е? – попита писарят. Корсис кимна с пълна уста и посочи към горния етаж.
– Сложих я във вашето легло! Беше в безсъзнание, но вече е добре. Спи и диша ритмично. Залостил съм всички прозорци и врати както ми наредихте. Не съм се отделял от нея от как я донесох. Слязох само за минутка да хапна. От сутринта не съм ял нищо.
Без да чака повече обяснения, Климент кимна с глава и се затича по стълбите. На леглото му, обърната към стената, спеше Аврора. Момичето изглеждаше чудно красиво в съня си и писарят го гледа няколко дълги мига, преди пухтенето на Симеон да огласи цялата къща.
Военният беше капнал. Подпираше се с едната си ръка на вратата, другата висеше безпомощно отпусната пред него. Лицето му бе зачервено и плувнало в пот, гърдите му се вдигаха учестено.
– Не биваше да ме карате да тичам така! – оплака се той и с благодарност пое подадената му чаша с разредено вино.
– Ти пък не трябваше да оставяш момичето да изчезне! – сряза го Климент. – Ако си гладен, седни да похапнеш.
Симеон объркано завъртя очи.
– Ами момичето!? Какво ще стане с него? Не ви ли е грижа за Аврора?
– Грижа ме е! Но нямам намерение да гладувам, заради грешките на другите – отговори му писарят и си отряза парче месо. След което погледна тресящия се от притеснение и възбуда Симеон и му стана жал за него. – Успокой се! Момичето е в безопасност. В момента спи в леглото ми на горния етаж, а Невестулката го пази!
– Тя е тук?! – чигатът скочи и разплиска вино по дрехите си, но не му обърна внимание. По лицето му се разля облекчение, вмесено с недоверие. – Как така?
– Първо седни, успокой се и се нахрани – Климент подаде на Симеон чиния с месо. – Печеното е изстинало, но е вкусно. А що се отнася до Аврора, обяснението е просто. Ясно е, че някой иска да я убие. Днешният ден бе много удобен за това. Градът е пълен с хора, навсякъде цари бъркотия и напрежение заради предстоящите екзекуции. Патрулите не са по обичайните си места, войниците имат нови задачи. Затова оставих Корсис със задача да я следи. Не че нямах доверие на войниците ти, Симеоне, но помощникът ми е по-добър от тях.
– Ще ги накажа! – зарече се чигатът. – Ще ги пратя за два месеца да копаят дигата на Външния град. Не! За три! Да се изложат и да ме злепоставят по този начин! След това ще обикалят улиците на Плиска като обикновен патрул! Но какво всъщност се е случило?
Климент кимна и посочи младежа.
– Предполагам, че сега ще разберем.
* * *
Корсис лесно следваше момичето. Макар заради екзекуциите навсякъде да бе пълно с хора, които коментираха залавянето на Батой и бандата му, смъртта на Винех и как властта покварява служителите си, помощникът на писаря нямаше особени проблеми. Облечена в ярка жълта дреха, Аврора се открояваше дори в бутаницата пред сергиите. Търговци, доволни от насъбралата се тълпа, бързаха да продадат стоките си, джебчии и крадци шареха в тълпата и младежът здраво стисна кесията си.
За да му е по-интересно Корсис превърна следенето в игра, чиито правила сам си измисли. Целта беше без да изпуска момичето от поглед, да не се блъсне в никой от тълпата на площада. Това не беше лесно, защото в желанието си да видят по-добре кървавото зрелище, всички се бутаха напред.
На Корсис на няколко пъти му се налага да се отдръпва от юмруците на тези, които бяха превърнали караницата в бой, веднъж за малко щеше да падне, докато покрай него се шмугна крадец, прегърнал овнешки бут, но това само изостряше интереса му.
Момичето също го улесняваше. Аврора не бързаше за никъде, пробиваше си път сред тълпата като принцеса и рядко спираше пред някоя от сергиите, за да разгледа изложената стока. Помощникът на писаря с удоволствие не сваляше поглед от нея. Слънчевите лъчи си играеха с косата на девойката, карайки я да блести, движенията ѝ бяха плавни и грациозни, лицето ѝ или поне това, което виждаше от него Корсис, бе чудно хубаво. Младежът се усмихна. Задачата бе лесна и приятна.
Аврора не купи нищо, а само клатеше глава и подминаваше нататък, обикаляйки няколко пъти площада, въртейки глава, все едно търси нещо. Зад нея, мързеливо се влачеха няколко войници, които обръщаха повече внимание на търсещите клиенти проститутки, отколкото на повереницата си.
Внезапно поведението на момичето се промени. Аврора се огледа през рамо, видя, че стражите не ѝ обръщат внимание, плъзна се като сянка между две от сергиите и изчезна в уличката зад тях. Войниците, които я следваха, полузаспали под следобедното слънце, въобще не забелязаха какво се случва. В първия момент Корсис също не разбра, че Аврора я няма. След това се хвърли напред, разблъсквайки хората се втурна след бегълката.
Помощникът на писаря бързо огледа малката уличка, на която се озова. След шумотевицата на площада, тя му се стори пуста и празна. Жълтата дреха на Аврора се мерна за миг, преди да изчезне зад ъгъла. Корсис се затича, за да не я изпусне.
Момичето беше спряло и се взираше в парче пергамент, което стискаше в ръка, след което решително продължи напред. Аврора подмина източната порта, вървейки покрай стената, докато не стигна до стар, изоставен кладенец, закован с дъски. Мястото бе самотно и усойно. Купчини с плевели бяха избоили покрай стената, високи храсти и няколко дървета правеха мястото идеално за засада.
Момичето спря, огледа се отново и след като не видя никой бавно накъса пергамента, който държеше в ръката си на парчета.
"Нищо" – помисли си Корсис. – "След това ще ги събера и ще ги дам на господаря. Той със сигурност ще успее да разчете какво е написано на тях."
За негово разочарование, Аврора повдигна една от летвите, с които бе запушен кладенецът и започна да хвърля в него накъсаната карта.
Стиснал ядно устни, Корсис се притисна още по-плътно до ствола на дървото, зад което се криеше. Явно нямаше да има какво да занесе на господаря си.
Нападението го свари неподготвен.
Преди Аврора да успее да изхвърли последното парче пергамент, от близкия храсталак изскочиха трима души. С високо вдигнати над главите дървени палки, те се насочиха към стоящото до кладенеца момиче.
Корсис извика задавено, изскочи от прикритието си и вадейки меча си се хвърли напред. Знаеше, че няма как да стигне до нея преди нападателите ѝ. Не носеше и лък или арбалет, защото не мислеше, че задачата му ще го изисква.
– Аврора! Внимавай! – извика Корсис, забравил че момичето не разбира и дума български. Как можеше да му помогне?
Оказа се, че няма нужда от помощ.
Момичето бръкна в гънките на дрехата си, извади от там къс нож, който проблесна за миг в ръката ѝ, преди да полети и да се забие в гърдите на единия от нападателите. Мъжът с вик падна на земята, загърчи се и бързо замря. Без да изчака да види резултата от атаката си, Аврора се хвърли с дрезгав вик към нападателите си.
"Наистина е дива! И много смела! И красива" – стрелна се през ума на тичащия Корсис, който неочаквано усети как в сърцето му освен страх, се появява и някакво друго чувство.
Атаката на момичето стресна убийците и те спряха стъписани за миг. Това бе достатъчно на Аврора, която скочи с двата крака напред и удари единия от мъжете в гърдите.
В този момент иззад близките дървета се показа ниска закачулена фигура, която изпищя:
– Убийте я! Убийте я веднага!
Окуражен от виковете, последният нападател замахна с палката си към главата на момичето. Аврора успя да отклони глава, но палката я удари от страни и момичето се свлече на земята.
Убиецът вдигна оръжието си за втори удар, но в този момент Корсис най-после го достигна и заби меча си в гърлото му. Мъжът се свлече на земята, а помощникът на писаря се хвърли към поваления нападател. Удареният в гърдите мъж се изправяше с пухтене, закачуленият беше изчезнал.
Мъжът се огледа замаяно, видя труповете на двамата си другари, хвърли палката си към Корсис и побягна.
Помощникът на писаря не знаеше какво да прави. От една страна му се искаше да преследва убийците, от друга не можеше да изостави раненото момиче.
– Стой! Предайте се в името на княза! – изкрещя Корсис след бягащите, прекрасно съзнаващ, че те няма да спрат. След миг нападателите вече ги нямаше.
Помощникът на писаря се надвеси над момичето и сложи пръст върху вената на врата ѝ. Пулсът на Аврора бе силен и постоянен. Една къдрица бе паднала на челото ѝ придавайки му буен и непокорен вид. Устата на Аврора бе отворена и на младежа внезапно му се прииска да се наведе и да я целуне.
Вместо това приклекна и я подхвана през кръста. Трябваше да я отнесе на безопасно място. Докато я вдигаше, видя под нея последното парче от накъсания пергамент. На него, очертани в кръг, ясно се виждаха руните

 


– Анищар! Знакът на Юпитер! – Климент гледаше ту положеното на леглото му момиче, ту парчето, което държеше в ръката си – Какво може да значи това?
Корсис вдигна рамене. Той също познаваше символа, с който се бе сблъсквал в катакомбите на Плиска, докато преследваха ловеца на глави Шун, но нямаше представа защо и как е попаднал в ръцете на Аврора.
Помощникът на писаря бе донесъл припадналото момиче направо в къщата. Натоварени на каруци бяха пристигнали и труповете на двамата убити нападатели. Климент, Корсис и Симеон огледаха телата, но не откриха нищо, което да им помогне. Мъжете бяха облечени в обикновени кожени панталони, на краката си имаха ботуши, ленените им ризи бяха пристегнати с широки колани. Оръжията им също не издаваха нищо – обикновени дървени палки, които можеха да се намерят навсякъде. Това, което привлече вниманието на писаря, бе татуировка върху ръката на единия от убитите. Между палеца и показалеца си мъжът имаше нарисуван малък паяк.
– Обикновени наемници – отсече писарят. – Лесно могат да се намерят във всяка кръчма в северната част на града. Предполагам, че този е бил от хората на покойния Лаца Паяка. Чувал съм, че много престъпници си правят една и съща татуировка, като принадлежност към бандата, в която се числят – Невестулката кимна. – Този, който им е платил, е искал нападението да изглежда като нещастен случай. Затова не са използвали лъкове или мечове, а палки. Ако не ги беше спрял, сигурно щяхме да намерим момичето смазано под някоя каруца, без да знаем какво точно се е случило.
– Не ги спрях аз – поклати с уважение глава Корсис. – Тя се справи сама! Само да я бяхте видели как метна ножа и тресна втория нападател с крака в гърдите, господарю! Не съм виждал такова изпълнение! Камо ли от жена. Къде ли се е научила? Ще трябва да я питам как точно го направи. Може да знае и други номера, на които да ме научи. Как мислите, дали ще се съгласи да ме тренира?
Климент озадачено изгледа помощника си. Не беше виждал Корсис толкова ентусиазиран. Дали зад интереса му към раненото момиче се криеше само желанието да подобри уменията си или имаше и нещо друго?
– Ще трябва сам да я попиташ. Ако намериш начин да се разбереш с нея. Но преди това трябва да помислим за друго – какво свързва Аврора със знака на Юпитер-Анищар?
– И двете са над нас – бързо отговори Корсис. – Аврора е Богинята на зората, Юпитер е римският Бог на небето! Може това да е връзката.
– Не забравяй, че не знаем как се казва момичето – напомни му Климент и помощникът му помръкна. – Аврора получи името си от стражите в затвора. Но явно руната значи много за нея. Иначе едва ли би поела подобни рискове. А и става дума за планета, не за римския Бог. Но това едва ли има значение.
Корсис погледна господаря си неразбиращо.
– Помисли! Аврора знае, че някой се опитва да ѝ навреди. Въпреки това рискува да отиде на тайна среща. Вероятно се е надявала, че ще разбере или види нещо много важно.
– Но как са я подмамили? Тя не говори никой от познатите езици. Как убиецът се е свързал с нея.
– Именно! – Климент щракна с пръсти. – Предполагам, че се е случило следното: По някакъв начин Аврора е получила карта с мястото, където трябва да отиде. Било е нещо просто и ясно, така че да може да го намери лесно. Както и сам се убеди, дори близо до двореца има достатъчно подходящи места, където да устроиш засада.
Корсис кимна.
– Това е бил пергаментът, който си видял да гледа и който е унищожила. Бил е подписан със знака на Юпитер – единственото нещо, от което сме сигурни, че се интересува момичето. Ако си спомняш, Аврора е повтаряла думата, когато се е опитвала да влезе при Гостун. Явно е решила, че рискът си струва. Взела е предпазни мерки, като се е въоръжила.
Корсис замислено кимна. Явно бе станало така, както казваше господарят му. Затова убийците не успяха да изненадат момичето.
Писарят остави Симеон да обсъжда с помощниците му как могат да разберат кой е бил закачуленият човек в храстите и забърза към двореца. Може би убиецът също като Аврора търси нещо и сега е моментът да го вземе? Климент се прокле за глупостта си. Ако не се бе правил на важен пред чигата, карайки го да тича след него до дома му, тази мисъл може би щеше да му хрумне и по-рано. Нищо чудно убиецът да го бе изпреварил.
Нищо в стаята на момичето не подсказваше, че тя е била претърсвана. Стаята бе чиста, подредена и скромно обзаведена. Леглото под прозореца бе застлано с тънка кожена покривка без орнаменти, до него имаше дървена кофа, по куките на стената висяха обикновено наметало и кожен панталон. На масата стоеше празна кана за вино, оловна чаша и няколко нащърбени чинии.
Климент вдигна капака на сандъка в ъгъла, но единственото нещо, което откри в него, бе жълтата кожена кутия, в която Аврора бе донесла зловещия си товар.
Писарят я занесе до масата и дълго я разглежда, но не откри нищо интересно. Кутията бе почти като куб, изработена от дебела свинска кожа, боядисана в жълто. Вътрешните страни миришеха на гнилоч, на няколко места имаше тъмни петна, които писарят предположи, че са следи от кръв.
Климент вдигна кутията срещу светлината, завъртя я от всички страни, но не видя нищо интересно. Внимателно опипа всичките ѝ страни, нагря ги на пламъка на свещ, опита се да пъхне ножа си в някой от ъглите, но резултатът бе същият. Накрая върна кутията на мястото ѝ. Напразно се беше надявал, че поне тя ще му подскаже нещо или ще намери в нея връзка със символа на Юпитер – Анищар.
Легна на леглото, загледа се в дървения таван и остави мислите му да се реят из стаята.
Трябваше да подхване нещата от друга страна. Трудно щеше да разбере кое е момичето и от къде идва, но очевидно в Плиска имаше някой, който се страхуваше от него. Някой, който знаеше коя е Аврора и защо е в Плиска. И се опита да я убие, преди да е проговорила.
Писарят остана загледан в нащърбения таван и дълго обмисля възможните варианти и хипотези. Накрая скочи на крака, грабна жълтата кутия и без да се обръща напусна стаята. Бе решил какво да прави.
Въпреки чистките, малко неща се бяха променили във "Вълшебната подкова". Подът бе все така мръсен, стените обвити в сенки, из въздуха се носеше миризма на вкиснато. Около масите бяха насядали съмнителни типове, които си шепнеха, кръчмарят зад тезгяха беше нов, но и той гледаше подозрително всеки новодошъл. На масата в дъното, където навремето бе седял Лаца Паяка се бе разположил друг човек. Той бе висок, с едър кокал, гладко обръсната глава и жестоки дръпнати очи. По издуващите се жили на врата му бяха татуирани знаци, които трудно се различаваха под костената му огърлица. Мъжът бе облечен с проста кожена дреха, на пояса му висеше меч. Много по-заплашително изглеждаше железният боздуган с остри шипове, поставен на масата пред него.
Климент бутна дървената врата и с широки крачки влезе в помещението. Този път не правеше опити да скрие истинската си самоличност, нито меча и камата си, закачени на бойния му колан.
Писарят спря в средата на помещението, примижа докато очите му свикнат с тъмнината и бавно се огледа. Забеляза великана, седнал на мястото на Лаца, кимна с глава сякаш на себе си, прекоси стаята и без да обръща внимание на внезапно настаналата тишина се настани срещу него.
– Ти си Аспар, нали? – попита той и постави меча си на масата. – Симеон ми каза, че засега няма в какво да те обвини. Което може би е комплимент.
Бандитът погледна недоверчиво писаря, след което се разсмя:
– Трябва да си много смел или много глупав, за да идваш тук и да говориш подобни неща. Вероятността да си тръгнеш жив не изглежда много голяма.
– Съмнявам се! Ако направиш това, което искам, мога да спра гоненията, на които сте подложени през последните дни. Кръчмата е обградена от войници – писарят извади малка свирка, а мъжът срещу него завъртя очи. – Няма как да се измъкнете, Аспар! Ако не отговориш на въпросите ми, трябва само да я надуя и ти заедно с останалата паплач в тази дупка ще бъдете оковани във вериги и предадени на княжеския съд. Както може би сте чули, Борис не е много сговорчив напоследък – писарят изчака всички да осъзнаят добре думите му. – Аз съм Климент, писар на княза. От теб зависи какво ще се случи
– И така да е, Клименте, писарю на княза! Преди хората ти да дойдат, ти отдавна ще си мъртъв! – Аспар хвърли бърз поглед към тайната врата, през която навремето се бе измъкнал Лаца.
– Знам за тайния изход – сряза го Климент. – Там също има войници, така че не се надявай да избягаш! Ти решаваш – да ми отговаряш на няколко въпроса или всички да умрем. И не бъди сигурен, че ще успеете да ме убиете преди войниците да дойдат – писарят извади меча си. – Какво да бъде?
Аспар се облегна назад на стола си, скръсти ръце пред широките си гърди и се загледа в Климент. След това се наведе напред, махна с длан, разсмя се отново и извика:
– Кръчмарю! Кана от най-доброто ти вино за мен и моя нов приятел! Двамата имаме да си поговорим. Какво искаш да знаеш, писарю? Питай и ще ти отговоря.
Без да прибира меча си, Климент също се приведе напред.
– Вчера близо до пазара е била нападната Аврора – чужденка, която живее в двореца...
– Знам коя е – прекъсна го Аспар.
– Тогава трябва да знаеш и кои са наемниците, които са се опитали да я убият. Един от тях носи същия знак, който и ти имаш до палеца си – паяк! Като теб са били хората на Лаца.
Бандитът вдигна ръката си и я заразглежда сякаш я вижда за първи път.
– Казвах му на стареца, че татуировката ще ни издава – въздъхна той. – Но старият глупак много държеше всички да имаме един и същи знак. Твърдеше, че той ще ни обединява и дава сила. Няма да отричам. Чух за нападението и не крия, че става дума за трима от хората ни. За жалост последният е избягал. Страх го е да се появи пред очите ми или се срамува, че едно момиче се е справило с трима мъже, наричащи себе си майстори на меча.
– Кой ги нае?
– Не знам – Аспар вдигна помирително ръка. – Наистина не знам. Сега ще ти кажа как точно стана. С мен се свърза посредник. Той ни обясни за какво става дума. След като уговорихме сумата, ми донесе кесия с предплата и каза къде и кога можем да намерим жертвата.
– Не може да не си бил любопитен кой е поръчителят.
– Вярно е. Бях. Но посредникът не знаеше или не искаше да ми каже. Единственото, което успях да изтръгна от него, е, че този, който иска да убие Аврора, е нисък и слаб. Ходел загърнат с наметало и ниско нахлупена качулка, така че да не се вижда лицето му. Имал много красиви ботуши – от еленова кожа с червени маниста.
– И къде мога да намеря сега този посредник – Климент се надигна от мястото си.
– Не можеш! – засмя се Аспар. – Сделката бе толкова изгодна, че той сам поиска да се включи в нападението. След което помощникът ти го е убил.




17


Облечен в скъпа кожена куртка, кръстосал небрежно краката си, обути с чисти кафяви ботуши с посребрени кантове, Еспор мълчаливо се взираше в писаря. На кръста на комита висеше украсена със зелени камъни закривена ножница, боилът замислено въртеше лъскавия кинжал в ръцете си.
След станалото в пещерата отношението на боила към писаря се промени. Впечатлен от разкритията той стана любезен и внимателен и вече не го възприемаше като безобиден книжен плъх, а като конкурент за вниманието и обичта на княза.
Писарят тихо въздъхна. Въртейки скъпия си нож, вперил в него студените си, пресметливи очи, боилът най-вероятно обмисляше как да отстрани от пътя си новопоявилия се съперник. Комитът не се спираше пред нищо и Климент внезапно осъзна, че може да се окаже не само въвлечен в интригите на Еспор, но и да трябва да внимава за живота си. И което бе по-лошото, боилът щеше да следи из късо действията му и да пречи на разследването.
– Борис се връща след три дни – обяви Еспор и изгледа лениво писаря, като човек, който знае повече от него. – Вчера са минали проходите, но напредват бавно, защото князът ловува. Изпратил е Руф да подготви идването му.
Писарят сви рамене.
– И би целия този път, само за да ми кажеш това?
Еспор пъргаво скочи на крака и се протегна.
– Няма да си кривя душата. Яд ме е че ти, а не аз разри заговора на Гостун, Йоан и Винех! – на един дъх изсъска комитът и заби кинжала си в масата. Ножът зловещо изсвистя и потрепери от удара. Еспор изгледа Корсис и Невестулката и мръдна глава като знак, че не иска да говори в тяхно присъствие, но Климент се направи, че не го разбира. Нямаше какво да крие от помощниците си. Ако Еспор имаше някакви притеснения, това си бе негов проблем.
– Ако те бях изпреварил, щях да се издигна неимоверно – продължи недоволно боилът. – А сега ми е отредена само ролята на куриер. Което не ми харесва.
Писарят сви рамена.
– Работа ми е да служа на княза, не да мисля за награди – сухо каза той.
– Стига, Клименте! – Еспор махна с ръка, все едно гони досадно насекомо. – Нима искаш да ми кажеш, че прекрасната ти вълнена наметка, закачена до вратата, тази къща, че дори и възможността да имаш двама помощници, единият от които ми се струва, че не може да бъде причислен към честните граждани, че всички тези неща не са твои, заради благоволението на княза? Хайде да си говорим честно – боилът седна отново на мястото си и се взря в писаря. – Всички искаме да живеем добре, да имаме красиви неща и да разполагаме с влияние. Само че аз честно си признавам, докато ти се правиш на света вода ненапита. Колкото и да го увърташ истината е проста! И тя е, че дължиш положението си на княза. Не! Не! Не ме разбирай погрешно! – той продължи да маха с ръце – Ти напълно си заслужил всичко и според мен то дори е малко. Обичам дейните и мислещи хора като теб! Аз самият съм такъв! Ти си по-умен, но аз съм по-смел, по-решителен и по-дързък. Не се колебая да поискам това, което ми се полага и да избутам от пътя си тези, които ми пречат, дори ако за това се наложи да прережа нечие гърло. Родът ми е добър, и максимално се възползвах от това. Я ме виж сега, колко далеч съм стигнал! – Еспор замълча за миг и се изпъчи. – И нямам намерение да го изгубя!
Климент кимна.
– Какво точно искаш? – попита той.
– Да си помагаме! – Еспор разпери широко ръце сякаш иска да прегърне писаря, който се дръпна назад, а лицето му се разтопи в усмивка. – да си помагаме и да си сътрудничим. Ти ще бъдеш умът, аз ще бъда силата. Заедно можем да постигнем всичко! Да обърнем планини, да преминем реки, да отидем навсякъде, където пожелаем. Нищо няма да ни се опре, никой няма да може да ни спре! Винаги в помощ на Борис, разбира се – побърза да уточни комитът и протегна ръка. – Какво ще кажеш? Приемаш ли?
– Ще ти кажа честно, Еспор – сега бе ред на писаря да се изправи. – Не те харесвам! Не харесвам нрава ти, не харесвам начина ти на действие, не харесвам стремежа ти да се издигнеш на всяка цена. Не харесвам дори натруфените ти дрехи и глупавия нож, с който не си спрял да си играеш, от както дойде. Но ще ти кажа и друго – ако искаш да си сътрудничим, за да се борим с враговете на Борис и държавата, имаш моята подкрепа. Стига да знам, че няма да заговорничиш зад гърба ми и да ми пречиш. Това ми е достатъчно. Аз не гоня успехи, не искам награди и ако мислиш, че ще имаш полза от помощта ми, нямам нищо против – възползвай се, както ти е угодно. Не мога да отрека – твоята смелост и преданост, безпощадността, с която преследваш враговете на Борис, е път, който аз не мога да следвам.
– Хубава реч! – присмехулно каза комитът, но все пак прибра кинжала си в ножницата. – Хубава реч, но ме устройва напълно. Нека бъдем съюзници, които не се харесват. Нека бъдем двама мъже, които забравят различията си, за да служат на своя господар! Нека бъдем неговите поразяващи ръка и ум. Нека... Направо не мога да повярвам какви ги говоря! – изсмя се Еспор, макар очите му да останаха сериозни. – Започнал съм да приказвам като теб! Още малко и ще се превърна в книжен плъх, който вместо в битките, се хвърля смело само към мастилницата. – боилът се изсмя отново. – да бъде както искаш! Ето ти ръката ми! А вие двамата можете да донесете чаши и вино да полеем споразумението – провикна се комитът.
– Беше ли нужно това, господарю? Да се съюзяваме с този... – Корсис не довърши, а само мрачно изгледа стола, на който до скоро бе седял Еспор.
Писарят поклати глава и закопча бойния си колан. Младежът не разбираше, че ако не бе приел предложението на боила, той щеше да се превърне в ненужна заплаха. Кой знае какво щеше да измисли комитът, за да им подлее вода. Вече бе започнал да прави намеци за миналото на Невестулката. И това сигурно щеше да е най-малкият им проблем.
– Ще се подготвим за връщането на княза и ще продължим работата си. Невестулката ще остане да наглежда момичето, а ти ще се върнеш на мястото, където е била нападната. Огледай чии са къщите наоколо. Това може да ни подскаже нещо.
– Не може ли Невестулката да отиде, а аз да остана при момичето? – с надежда в гласа попита младежът.
– Корсис! Само ти знаеш къде точно е станало нападението. Невестулката може да се обърка и да пропуснем нещо важно. Искам да поговоря с Аврора, след което ще те потърся и заедно ще огледаме мястото – писарят сложи ръка на рамото на помощника си. – Не се сърди, но така трябва да направим.
– Добре де, добре! – отговори Корсис, закопча бойния си колан и спря пред вратата. – Само не се бави много. Няма да има какво толкова да правя там.
Климент се загледа в гърба на отдалечаващия се помощник. Какво ставаше в младежа? Дали само обещанието, което бе дал на Еспор да работят заедно, го бе ядосало или имаше и нещо друго? Писарят си припомни колко пламенно Корсис бе описвал действията на момичето, как бе искал да остане при него, вместо да търси нови заподозрени, усмихна се, завъртя глава и тръгна към стаята.
Аврора седеше пред масата, с интерес оглеждаше недовършените документи и нежно галеше с ръка един от изписаните свитъци. Бе сплела косата си на плитка, която се виеше по гърба ѝ като змия, ясните ѝ сини очи искряха, устните ѝ бяха извити в усмивка.
Момичето не се стресна от появата на писаря, само гъстите му вежди се повдигнаха в знак на учудване. Аврора заговори на непонятния си език, жестикулирайки с ръце, като сочеше през прозореца и дори повдигна края на туниката и долната си риза. От страни, нежната и златиста кожа бе загрозена от дълго мораво – синьо петно, мястото където я бе ударил последният от убийците.
Писарят кимна с глава, сложи ръката си на рамото на Аврора и я натисна обратно на стола. След това се настани срещу нея, вдигна двете си ръце като знак, че иска да запази тишина и когато момичето го разбра, заби пръст в гърдите си и каза:
– Климент! Климент!
Момичето закима с глава, след което посочи първо писаря, след това себе си и каза:
– Климент. Ава!
"Нима е толкова просто?" – помисли си писарят и изгледа с нов интерес непознатата. Как можеше да бъде толкова глупав? Трябваше още от самото начало да се заеме по-сериозно с Аврора. Бяха се срещнали само веднъж, което съвсем не беше достатъчно. Може би все пак щеше да разбере нещо?
Обърна се към вратата и извика на Невестулката да донесе жълтата кутия. При вида ѝ Аврора скочи и започна бързо да говори, сочейки ту кутията, ту отново навън през прозореца. Писарят не успя да разбере нищо от несвързаната ѝ реч, а единствената дума, която му се стори, че разпознава, бе "Gubilar". Славяните наричаха така Дявола, но какво общо имаше той с цялата история, не ставаше ясно.
Накрая, отчаяна, че не я разбират, Аврора седна на стола и преди Климент да успее да я спре, натопи перото в мастилницата и надраска на един от празните пергаменти руната



– Анищар?! Какво общо има Юпитер с цялата история, момиче?
– Анищар! Анищар! – закима бързо Аврора и го заля с нов поток от неразбираеми звуци.
– Чакай! Чакай! – писарят седна срещу момичето, хвана ръцете му в своите и почака докато се успокои. След което посочи жълтата кутия и попита? – Анищар? Gubilar?
Момичето поклати глава, за да потвърди, че разбира и бавно каза:
– Gubilar, Lup, Peretouri, Killiggans – и се посочи с пръст.
– Какво? Какво трябва да значи това? Дяволът какво? Нещо ти е направил?
Момичето нетърпеливо махна с главата и отново повтори думите.
– Нищо не разбирам! – писарят разочаровано поклати глава – Какво се опитваш да ми кажеш, момиче?
Аврора скочи отново на крака, посочи кутията, после прозореца и отново, и отново заповтаря неразбираемите си думи.
Не постигнаха нищо повече. Климент прекара почти час в стаята, но напразно. Накрая извика Невестулката, нареди му да донесе храна, а след това да не се откъсва от момичето и тръгна да търси Корсис. По целия път си повтаряше думите, които Аврора му бе казала. Сигурен беше, че някъде вече е чувал нещо подобно, но макар отговорът да бе на върха на езика му, не искаше и не искаше да се появи.
Лесно намери мястото, което беше описал помощникът му. Завари младежа намусен да седи върху ръба на кладенеца, в очакване на господаря си. Корсис не бе открил нищо, което да им помогне, освен обикновен нож и парче колан, които посочи на писаря, но за сметка на това го засипа с въпроси. Младежът искаше да знае какво ще стане сега с момичето, трябва ли да ѝ донесе нови дрехи и най-вече колко дълго ще остане при тях. Младежът бе силно притеснен, че след като пристигне, Борис ще поиска да му предадат Аврора.
– Няма да им я дадем, нали господарю? – почти умолявайки попита Корсис. – Нито на него, нито на онзи грубиян Руф.
Климент отвори уста да отговори, че няма как да не изпълнят волята на княза, но не каза нищо. Споменът го озари неочаквано, толкова очевиден и ясен, че го досрамя как не се е досетил по-рано.
Споменаването на Руф отприщи в главата му поредица от картини, пълни със звуци и образи, в които готът ругаеше подчинените си, наричайки ги "Gubilar", тоест дяволи и маскари. Нямаше никакво съмнение – момичето говореше на готски, което значеше, че вероятно е от някое от тамошните пламена. Как се наричаха – Тервинги или Вестготи, което значеше нещо от сорта на "знатните хора от горите" и Гревтунги или Остготи, както се наричаха "знатните хора от реката". Наименованията имаха общо с това дали първоначално готите са се заселили по поречието на Дунав или в горите, но точно в този момент, Климент не се интересуваше от тези подробности.
Значи Аврора беше от този народ. Но какво правеше в Плиска, толкова далеч от земите им? Но и това нямаше значение! По-важното бе, че съвсем скоро, може би дори още днес щяха да имат на разположение човек, който да може да преведе думите на Аврора.
– Кога идва Руф? – развълнуван попита писарят, но Корсис само повдигна рамена. Помощникът му нямаше как да знае кога пристига телохранителят на Борис.
Въпреки протестите му, че трябва да се прибира, за да провери дали момичето е добре, Климент прати младежа да намери Еспор и да разбере от него кога пристига Руф.
– Какво да му кажа, когато ме попита защо се интересувам? Само ще се издадем, господарю и ще поставим Аврора в опасност! По-добре да питам някой друг – развълнувано каза Корсис и писарят нямаше как да не признае, че в думите му има истина. Макар да бяха сключили съюз с комита, Климент нямаше никакво намерение да му разкрива какво е разбрал. Бе сигурен, че боилът ще използва информацията за собствените си цели, за да блесне пред княза. Ако му кажеше за какво търси гота, Еспор просто щеше да намери пръв Руф и да се възползва от познанията му.
– Прави си! По добре иди при Самуил. Той също трябва да знае кога пристига князът. Нали в края на краищата той сега управлява Плиска.
Корсис хукна, окрилен от новината, че след като приключи може да се прибере в къщи и да се грижи за раненото момиче.
"Което впрочем е съвсем добре – помисли си Климент. – Сякаш самите небеса ни пратиха Аврора. Появата ѝ стана причина за толкова много промени. Ако не беше тя, Гостун щеше да започне бунта си, Винех да му осигури необходимите сили, а архиепископ Йоан да го признае за владетел. Кой знае какво щеше да стане с Борис тогава. Кой знае какво щеше да стане и с мен. Еспор е прав. Съдбата на всички ни е свързана с тази на Борис. От друга страна Агоп, Александър, Чага и Гостун може би щяха все още да са живи, да няма обрани златари и момичетата от Филипополис да продължават да страдат в гнусния вертеп. Корсис нямаше да се влюби, сигурно нямаше да съм срещнал и Невестулката, който се оказа добър помощник. Толкова много неща щяха да поемат по съвсем друг път, ако не беше Аврора и жълтата ѝ кутия. Но Боговете обичат да си играят с нас и да променят плановете ни с незначителни на пръв поглед неща.
Климент бавно огледа земята около кладенеца. Може би все пак щеше да намери нещо? Мястото бе много добре избрано. До него се стигаше лесно, но в същото време бе пусто, обрасло в шубраци и дървета, които го правеха идеално за засада.
По земята около кладенеца още личаха петна кръв, там където бяха паднали убитите, под един от храстите се търкаляше къс нож и парче от стар колан. Писарят ги вдигна, повъртя ги в ръцете си, но те не му подсказаха нищо. Такъв нож можеше да се купи навсякъде в града, а парчето колан бе по-старо. Кожата бе почнала да мухлясва и се прокъсва, но писарят все пак прибра и двете находки в кесията си. Може би по-късно щяха да му кажат повече.
Климент седна на ръба на кладенеца. Гълчавата от пазара и съседните улици достигаше до него като далечен неясен шум. Единственото, което успяваше да различи, бяха откъслечните думи от някаква песен.


"
Ти ме изостави,


Замени ме с друг,


Винаги ще проклинам


Тази неделя, тази черна неделя,


Когато си отиде от мен... "


"Дали пък не става въпрос просто за убийство от ревност?" – помисли си писарят. – "Гостун разбира, че жена му изневерява с Чака и иска да си отмъсти на прелюбодейците. Решава първо да се справи с помощника си, но удря на камък – Чака го посича." Климент поклати глава.
Това не обясняваше защо заместникът на Гостун е бил обесен и от кого. Нито и каква е връзката на непознатото момиче с цялата тази работа. Както и кой, и защо искаше да я убие. Къде тук се вписваше смъртта на слугинята Мария? Ами изпадналата от кутията глава?
Не беше толкова просто. Историята имаше друго обяснение и той трябваше да го намери. Прекалено много хора бяха замесени в престъпленията, а той нямаше време да провери всичко. Например Пацик и хазнатаря Драгомир. Въобще беше забравил за тези двамата. Ами Йоан и останалите свещеници? Те как се вписваха в цялата картина. Ако убийството беше от страст, нямаше да повлече след себе си така лавина от събития.
Писарят се протегна, изруга и тръгна обратно към двореца. Май трябваше отново да разпита жената на Гостун – Евдокия. Заедно щяха да направят списък на всички любовници на прислужницата, след което да ги провери един по един. Може би така щеше да стигне до някъде. Трябваше да говори отново и със стария слуга. Как му беше името? Май че се казваше Сеп. Дали пък той нямаше да разкрие още някоя от тайните на господаря си? Или може би първо трябваше да намине покрай брат Дориян? Щеше да занесе храна на Тиона и да види как се справя заедно с останалите момичета.
Писарят мина през пазара и разсеяно поръча няколко питки с масло, маслини и бадеми, кана кумис и топъл козунак. Плати без да се пазари и зачака продавачът да опакова поръчката му. Мислите му бяха някъде съвсем другаде. Носеха се в полето около Филипополис, минаваха през стените на града, за да се озоват на бреговете на Хебър, където тъмни сенки танцуваха в нощта, от там прескачаха в тройната зала на Плиска, в пещерата на Батой и жълтата кожена кутия. Песента, която бе чул, се бе загнездила в мозъка му.


"Винаги ще проклинам


Тази неделя, тази черна неделя,


Когато си отиде от мен... "


се въртеше непрекъснато в ума му, пречейки му да се съсредоточи.
Климент тръсна глава. Чувстваше, че е съвсем близо, че му трябва още съвсем малко, за да намери отговора. Дали не изпускаше нещо важно? Например Симеон? Чигатът бе казал, че мрази Чака и няколко пъти бе допускал непростими грешки. Какво още знаеше за военния? Нямаше ли някаква история за това как сестра му се е самоубила, скачайки в рова на крепостта. Дали тя не е била една от любовниците на Чака, които той след това е изоставил? За това ли се бе хвърлила сестрата на чигата в мръсната вода? Климент се закова на място, все така стискащ в ръце пакетите си. Наистина бе забравил за Симеон.


"
Винаги ще проклинам


Тази неделя, тази черна неделя,


Когато си отиде от мен... "


Проклетата песен не искаше и не искаше да излезе от главата му. Трябваше да започне да мисли за нещо друго, защото иначе тази черна неделя нямаше да престане да го преследва. Защото иначе...
Писарят изпусна стомната с кумис, която падна и се разби на земята. Най-неочаквано всичко дойде на мястото си. Подреди се само за миг и картината – кървава, грозна и ужасна, се очерта ясно в съзнанието му.
Писарят премигна и заслони за миг очите си с ръце.
Сигурен бе, че знае кой и как е убил Чака и Мария. Знаеше и нещо повече – защо го е направил и каква е ролята на Аврора във всичко това. Както и чия е отрязаната глава от жълтата кутия. И какво се бе опитвало да му каже момичето.




18


Презвитер Дориян внимателно сгъна едно от избелелите одеала и го прибра в дървената ракла. Свещеникът остана, коленичил на пода, загледан в разпятието на стената. Колко бе страдал Христос, за да изкупи греховете на хората. Колко се бе мъчил, а накрая дори най-верните му се бяха отрекли от него и го бяха предали. Дориян знаеше какво е да бъдеш предаден. Да бъдеш ударен от тези, от които очакваш помощ и подкрепа.
– Прости ми, Господи! – презвитерът сведе глава като за молитва. – Прости ми, защото съгреших. Аз съм слаб и грешен и не мога да прощавам предателствата на другите като теб! – една сълза се търколи по бузата на Дориян. – Прости ми, защото не мога да отворя сърцето си еднакво за всички, не мога да обичам враговете си и да оставя да унищожат това, в което вярвам.
Дориян се прекръсти, избърса лицето си с юмрук и бавно се изправи. Докато ставаше, погледна през прозореца. Понесъл няколко пакета от насмолена хартия, в двора тъкмо влизаше писарят на княза.
Презвитерът изсумтя и се прекръсти отново. Харесваше Климент, но точно сега не искаше да се среща с него. Бе прекалено разстроен.
Дворът беше празен. Само няколко котки лениво гонеха кокошките, които бягаха с кудкудякане. Писарят спря до вратата и се огледа. Не бе свикнал да намира сиропиталището толкова пусто. Под навесите на спретнати купчинки бяха подредени нацепени дърва. Лехите бяха прекопани, тревата грижливо подрязана. Разцъфналите покрай оградата лалета изпълваха въздуха с ухание.
Писарят не бързаше да намери презвитера. Сигурно Дориян бе зает да преподава на питомците си или се молеше. След вихъра от мисли и изводи, които го връхлетяха преди малко, мястото му действаше успокояващо.
Климент бавно се разходи между закачените мишени, огледа струпаните в единия край дървени мечове, усмихна се като видя колко малки са някои от щитовете и лъковете, с които тренираше децата си Дориян. Мина през оборите, замислено потупа по носа  преживяща крава, не посмя да приближи завързната с въже коза. Почувства как спокойствието на мястото го изпълва и постепенно бушуващите му мисли се успокоиха Нещо привлече вниманието му. Зад една от купчините с нарязани дърва, бе мушната виолетова перелина с качулка.
На кой ли беше? И защо се намираше между дърветата? Някъде вече беше виждал дрехата. Носеше я Лема, която го закачаше при предишните му посещения. Писарят завъртя качулката в ръцете си. Какво значеше това? Защо момичето бе захвърлило перелината си?
Презвитерът може би щеше да му отговори на този въпрос. Както и да му каже какво се бе случило с двете изчезнали момчета. Как се казваха? Климент напрегна паметта си – Бан и Хрис. Писарят се завъртя на пети и с широки крачки тръгна към къщата в дъното на двора. Трябваше сериозно да си поговори със свещеника.
За негово разочарование не можа да намери Дориян. Брат Марк го осведоми, че презвитерът се моли и не може да бъде обезпокояван. Монахът не знаеше нищо за изчезналите момчета и Лема.
– Сигурно са избягали. Случва се често. Момичето е тук някъде. Видях я вчера вечерта.
Писарят не остана доволен от отговорите и поиска да види стаите, където бяха живели Бан и Хрис. Може би там щеше да намери нещо, което да му подскаже къде да ги търси. Монахът се усмихна, опитвайки се да прикрие досадата си и махна с ръка да го последва.
Минаха през просторна столова с дълга, очукана маса. По рафтовете около нея бяха подредени паници и купи, на стените висяха тигани, тенджери и връзки с подправки.
– Задоволяваме се с каквото успеем да намерим – обясни монахът и поведе госта си към горния етаж. – Това – Марк посочи лявата врата в началото на дълъг коридор, от където се понесоха викове и глъчка, е спалнята на момчетата. Точно срещу тях е тази на момичетата. В дъното са килерите, две стаи за обучение, под тях са кухните и складовете. В мазето има още една стая за учене. Там не се допуска всеки, а само тези, които показват определени заложби в някоя област. Дориян лично ги обучава. Много малко деца успяват да стигнат до този клас. Смята се за един вид привилегия. Бан и Хрис бяха в групата му. Жалко, че избягаха. Наистина е полезно за децата, макар че някои от тях да решават, че са нещо повече от останалите и това понякога създава проблеми. От друга страна така си личи кой от какво тесто е замесен. Както казва Дориян – "Няма по-добър начин да разбереш какъв е човек, като го отлъчиш от останалите." – без да спира да бърбори, монахът отвори вратата на момчешката спалня и се опита да надвика шума. – Тишина! Всички по леглата! Имаме гости!
Момчетата погледнаха за миг новодошлите, след което отново се впуснаха в игрите си.
– Опитваме се да ги възпитаваме в послушание, но на техните години е много трудно да седят мирни – въздъхна Марк и поведе Климент. – Внимавайте къде стъпвате.
Писарят кимна с глава.
– Леглата на Бан и Хрис бяха ей там, в левия ъгъл – посочи монахът. – Но се съмнявам, че ще намериш нещо интересно. Тук всички сме бедни като църковни мишки. За сметка на това поддържаме чистота. Одеалата се сменят и перат на всеки две седмици, сламениците се изнасят поне веднъж на десет дни и се опушват срещу паразити. Всяко лято боядисваме стените с вар.
Климент кимна и прекоси помещението с широка крачка. Прескочи захвърлените на пода стари обувки и дрехи, отмести се, за да пропусне няколко гонещи се с викове момчета и накрая стигна до леглата на Бан и Хрис.
Легла бе твърде силно казано. На пода върху няколко дъски бяха хвърлени два стари сламеника, покрити с парче захабен плат. До стената, свити на топка, се гушеха сиви, многократно кърпени одеала. Възглавници нямаше.
– Чудя се, как още не са им отмъкнали завивките – брат Марк бе последвал писаря. – Сигурно ги е страх. Бан и Хрис не се даваха лесно. Но и това ще стане след някой друг ден, когато окончателно се убедят, че са избягали и повече няма да се върнат. Толкова много усилия, хвърлени напразно...
Без да обръща внимание на мърморенето на монаха, Климент се наведе и внимателно огледа двете "легла". Свали импровизираните чаршафи, повдигна сламениците, огледа дъските под тях, сгъна старите одеала, но не намери нищо интересно.
– Това ли е всичко, което са имали? – попита той, след като привърши огледа си.
– Както вече казах, общността ни е бедна. Нямаме какво друго да дадем на децата освен покрив, храна и да ги научим на обич към Бога, труд и учение. На едни им харесва и остават, други си тръгват без дори да се обадят. Обикновено преди това отмъкват каквото могат, най-често храна – монахът се почеса по бръсната глава. – Честно казано не очаквах Хрис и Бан да избягат. Тук са вече втора година, мислех, че им харесва. А и бяха любимци на Дориян. Често ги толерираше за сметка на останалите. Сигурно са имали сериозна причина да си тръгнат. Или са ги подмамили с обещания. След което са ги излъгали, разбира се. Винаги става така, но колкото и да повтаряме на малките нехранимайковци да внимават, се появява някой, който да им завърти главата.
Климент кимна, слушайки разсеяно обясненията. След това се наведе и започна да опипва педя по педя мръсните сламеници. Бе се върнал назад в годините. Когато на самия него се налагаше да спи в подобни "легла" и да крие в тях скъпоценностите си. Писарят внимателно опипа ъглите. Ако имаше скри предмети, щяха да са тук.
Тъкмо реши, че Бан и Хрис не са имали нищо, на което особено да държат, когато ръката му напипа нещо твърдо. В сплъстената слама бе скрита малка кожена кесийка. Климент я измъкна с камата си и изсипа съдържанието ѝ върху дланта си. В шепата му паднаха няколко кокалени топчета.
Монахът с ахване се надвеси над рамото му.
Писарят благодари на монаха и без да отговаря на въпросите му забърза навън. Чак когато завиваше покрай портата, се сети, че така и не попита как е Тиона.
 * * *

Съдържателят на "Тримата влъхви" мразеше неприятностите. Предпочиташе да решава проблемите си сам, без да търси помощ от никого. Времето го бе научило, че властта ще му донесе повече проблеми, отколкото помощ и затова кръчмарят, който се кичеше с древното име Нестор
[22]
, смяташе, че е много по-мъдро да се оправя сам, без да вдига много шум.

Ако в кръчмата му оберяха или набиеха някой, ако играещите на зарове се скараха помежду си, ако дори се случеше някой от клиентите да наръга друг с нож, да му строши главата с халба бира или стол, Нестор бързо оправяше работата. Кръчмарят имаше нюх за тези неща и обикновено след намесата му, крадецът биваше намерен, боят спираше, а скандалджиите се успокояваха. След това Нестор черпеше всички с чаша от най-евтиното си и разредено вино, което държеше специално за подобни случаи близо до тезгяха.
Ако все пак се случеше нещо по-сериозно, например убийство, Нестор търсеше предствителите на властта. Но и това правеше по свой собствен начин. Всеки месец плащаше на двама от патрулите – Кормес и Виталии, които в случай на неприятности, бързо го отърваваха от тях. Ако клиент прережеше гърлото на друг или го намушкаше с нож, двамата войници арестуваха извършителя, след което пренасяха трупа някъде по-далеч от "Тримата влъхви", та Нестор да си няма неприятности. Така никой не губеше, а справедливостта все пак възтържествуваше.
Но когато рано сутринта Нестор тръгна да премита помещението и случайно погледна под стълбите, сърцето му се качи в гърлото и кръчмарят разбра, че този път няма да се размине толкова лесно.
Сгушени едно до друго, все едно спят, под стълбите лежаха две момчета, а между тях лежеше нахапан геврек. Нестор не бе видял кога децата са се шмугнали на топло в кръчмата му, но и да бе видял нямаше да има нищо против. Това, което накара по челото му да избият ситни капки студена пот, бе позите, в които момчетата лежаха – сгърчени и с извити гърбове и побелели лица, а гърдите им не се повдигаха. И двете деца бяха мъртви.
Кръчмарят припряно изтърча до горния етаж, където бяха стаите, които даваше под наем, издърпа чаршафа на първото изпречило му се легло и побърза да завие с него труповете. След което си наля чаша вино, изпи я на един дъх, обърса устата си с ръкав и хукна да търси Кормес и Виталии. Трябваше да се свърши много работа.
 * * *
 – Намерихме ги преди около седмица – войникът топна коричка хляб в яхнията си и я изяде. – Лежаха в една от страничните улици. Мъртви. Опитахме се да научим нещо за тях, но никой не ги потърси и след няколко дни ги погребаха. Мисля, че ги заровиха в общ гроб до една от новите църкви. Така като ви слушам, става дума за същите момчета.
Климент се облегна назад на стола и загледа двамата войници. Трудно бе открил Кормес и Виталии. Наложи му се да обикаля един по един всички градски гарнизони, да разпитва чигатите и войниците, докато попадне на тези двамата. Писарят внимателно изгледа събеседниците си. Имаше чувството, че крият нещо от него. Но защо биха го лъгали за смъртта на две сирачета? От друга страна Кормес носеше златна гривна, а Виталии имаше ново наметало. Дали пък не бяха от хората на Батой, измъкнали се между капките? Климент поклати глава. Всички, свързани с предателя Винех, бяха издирени и заловени. Тук се криеше нещо друго.
Още щом видя торбичката с топчетата, писарят разбра, че с Бан и Хрис се е случило нещо лошо. Никое момче не би изоставило такова съкровище като кокалените си топчета. Това можеше да значи само едно – момчетата не са избягали. Климент не можеше да си представи какво би могло да стане с двамата братя. Те изглеждаха достатъчно оправни и обиграни. Може би бяха попаднали под копитата на някой бясно препускащ кон? Или някоя от паянтовите сгради във Външния град се бе срутила върху тях и ги бе затрупала? Войниците срещу него трябваше да му дадат отговори на тези въпроси.
– Просто си лежаха в една от уличките – Кормес вдигна ръка да се почеше по главата и гривната му проблесна. – Все едно са заспали. Но не бяха.
– Гадна работа! – добави и Виталии. – Но такива работи се случват постоянно в Плиска.
– От какво бяха умрели? – Климент не сваляше поглед от двамата мъже.
Войниците се спогледаха преди да отговорят.
– Вероятно са замръзнали – вдигна накрая рамене към тавана Кормес и се върна към яхнията си. – Поне видимо не личаха следи от насилие.
– Замръзнали? В края на април? Времето е доста топло, ако не сте забелязали!
– Обвинявате ли ни в нещо? – Виталии се наведе напред през масата и побутна в страни чашата си с бира. – Какво можехме да направим? Това бяха просто две безпризорни момчета. Никой няма да забележи липсата им. Бяха умрели, нямаше следи от насилие.
Писарят усети как лицето му се налива с кръв. Вътре в него се надигна гореща вълна, която заля цялото му тяло, ръцете му се свиха в юмруци, краката му се напрегнаха. Искаше да удари мъжа срещу себе си. Как можеше да е толкова бездушен! Все пак ставаше въпрос за две умрели деца!
Климент стисна зъби и се опита да се успокои. Гневът нямаше да му помогне. А тези двамата, колкото и цинично да говореха, всъщност бяха прави. Никой не се интересуваше какво бе станало с Бан и Хрис. Както многократно вече му бяха казали, такива неща се случваха постоянно.
И въпреки това, писарят нямаше да остави нещата. Сираци или не, безпризорни или не, той бе видял двете момчета, пламъка в очите им, гордостта, с която показваха малката си градина и изпълняваха поръченията на Дориян.
– Разкажете ми точно какво се случи.
Кормес и Виталии отново се спогледаха. Виталии облиза устни и надигна чашата си "Тези определено крият нещо" – помисли си Климент.
– Дежурството ни бе към приключване – започна Кормес, като внимателно подбираше думите си. – Правехме последна обиколка, когато в едната от уличките видяхме нещо.
– До една от стените нещо лежеше на земята – продължи Виталии. – Отидохме да проверим какво е. Мислехме, че е пияница, който не е успял да се прибере. Може би имаше нужда от помощ.
– Като приближихме, видяхме че всъщност са двама души, не един – Кормес бе поел щафетата. – Момчетата лежаха до стената, обърнати на една страна. Отначало помислих, че са просячета. Извиках им да се разкарат от там, даже раздрънкахме мечовете, но те не помръднаха.
– Тогава разбрах, че нещо не е наред – каза Виталии. – Приклекнах до децата и ги огледах. Бяха мъртви. Лицата им бяха бледи, телата им се бяха вцепенили.
– Свалих си плаща, положихме ги върху него и така ги занесохме в гарнизона – това отново бе Кормес. – Докладвахме на дежурния, оставихме телата до вратата, ако някой ги разпознае. Никой не ги потърси три дни, както е по устав, след което викнахме свещеник, който ги прибра и обеща да ги погребе. Това е.
– Все пак направихме оглед на труповете – добави Виталии. – По тях нямаше нищо съмнително. Никакви признаци на насилствена смърт.
Климент внимателно изгледа събеседниците си. Нещо не му се харесваше в разказа на тази двуглава Ехидна.
– Добре сте се справили! – похвали ги писарят. – Предполагам, че познавате добре района си?
– Като петте си пръста! – уверено отговори Кормес. – Обикаляме по един и същ маршрут вече четири години. Знаем всяка керемида и бездомно куче.
– Защо тогава ме лъжете? Да лъжете мен, значи да лъжете княза! Това е държавна измама! Която се наказва със смърт!
– Не лъжем! – този път дуото отговори в един глас. – Това е самата истина!
– Кълна се в Христос! – каза Кормес.
– Кълна се в Тангра! – каза Виталии.
Климент се наведе рязко напред и силно удари кинжала си в масата. Игричките на войниците му бяха омръзнали.
– Лъжете! – повтори отново той и този път тонът му режеше като бръснач. – Казахте, че познавате района си и винаги минавате по един и същи път. Как тогава ще ми обясните, че не сте видели труповете при предишните си обиколки? Нали когато сте ги открили вече са се били вкочанили? Как е станало това? Сам съм правил маршрутите и разписанията на стражите и във Вътрешния и във Външния град. Много добре знам, че една обиколка се прави максимум за петдесет минути. Ако телата са били изстинали, значи момчетата са били умрели преди няколко часа. И вие е трябвало да ги забележите много преди това!
– Може някой да ги е завлякъл до там по-късно – плахо се опита да противоречи Виталии.
– Може и аз даже знам кой е бил това. Вие! – писарят се чудеше как точно да постъпи. – Няма да ви създавам неприятности. Не искам да знам даже от къде сте намерили пари за златна гривна и нов плащ. Но искам да знам истината! Веднага! И ако отново ме излъжете – ще ви арестувам и ще ви предам на палача в подземието на двореца! Там няма да се церемонят с вас!
Двамата войници се спогледаха отново и накрая кимнаха едновременно.
Докато Нестор се суетеше около него, писарят огледа мястото, където кръчмарят бе намерил двете момчета. Под стълбите бе топло, скрито и уютно. Климент разбираше защо Бан и Хрис бяха дошли тук. Но как бяха умрели? И защо?
– Какво е това? – писарят посочи няколко кокала, които се валяха в ъгъла.
Нестор ужасено вдигна рамене.
– Това са остатъци, които котката носи. Казах ви всичко, което знам. Не искам неприятности. Ако трябва ще платя. Не съм направил нищо лошо! Сутринта станах, отидох да премета помещението и ги намерих. Викнах двамата войници, с тях се разбирам добре. Давам им по някоя монета, за да си затварят очите за някои неща. Нищо сериозно, само дреболии, които пречат на работата – замаха с ръце кръчмарят, оправдавайки се.
Климент кимна. Това обясняваше как Кормес и Виталии се бяха замогнали. Нестор едва ли бе единственият, който им плащаше.
– Лежаха там милите, все едно спяха. Аз така си и помислих отначало и им извиках да стават, но те не помръднаха. Кой ги знае кога са се промъкнали – в очите на Нестор се появиха сълзи – Между тях имаше полуизяден геврек, сигурно са го гризали преди да заспят.
– Нахапан геврек?
Кръчмарят кимна.
– Защо не ми каза за това веднага? И си спести сълзите, ако обичаш, няма да ме разчувстваш с тях! По-добре ми кажи как изглеждаха момчетата, когато ги откри?
– Ужасно! Направо ужасно! Горките деца – започна да кърши ръце отново стопанинът, но Климент му хвърли свиреп поглед и Нестор веднага заговори по същество. – Както казах, мислех, че спят, но всъщност очите им бяха широко отворени. Гледаха ме, все едно... – кръчмарят бързо се прекръсти – Кожата им бе бледа, но с червени петна. По устните имаха трохи от геврека...
– Трудно са преглъщали – измърмори Климент и махна с ръка на кръчмаря да продължи.
– На единия ризата бе разкопчана, другото момче бе легнало, по-голямото, сякаш иска да му помогне. Ръцете и краката им бяха до тялото, притиснати към корема. Бяха се сврели най-навътре, там където е най-тъмно. Ето чак там – посочи Нестор.
Климент кимна разсеяно.
– Били са отровени! Най-вероятно с татул. Симптомите са същите – разширени зеници, зачервена кожа, спазми и задух. Затова са държали ръцете си към корема, а едното момче е разтворило ризата си. Сигурно не е можело да диша. Ако войниците от гарнизона бяха викнали лекар, той е щял да открие за какво става дума.
– Но как са ги отровили? Кой? И защо? – Нестор не спираше да върти очи, надявайки се по този начин да омилостиви проницателния правителствен чиновник.
– Как е ясно – писарят говореше повече на себе си, отколкото на кръчмаря. – Татулът е бил в геврека, който момчетата са яли. Кой и защо, тепърва ще трябва да разберем.
След като увери Нестор, че нищо не заплашва нито него, нито кръчмата му, за което получи поредица благодарности и поклони, Климент забърза към Южната част на града. Трябваше да поговори с Дориян. Презвитерът сигурно знаеше кои са били приятелите на двете момчета, къде са излизали и с кого са се срещали. Хрис и Бан се бяха забъркали в нещо, което не ги бе извело на добър край. Не беше ли и Лема тяхна приятелка? Момичето бе изчезнало в много неподходящ момент. Дали и тя не бе убита? Климент потръпна. Знаеше ли Дориян какво се случваше в приюта му? Този път на презвитера щеше да му се наложи да прекъсне молитвите си и да отговори на много въпроси.




19


Завари презвитера в малката кухня да чупи орехи и лакомо да яде ядките. До лакета му стоеше чаша с мляко, пред него паничка с мед и кокалена лъжица. Въпреки че още бе светло, на стената, окачен на верига, висеше запален железен фенер.
– От време на време обичам да си угаждам – Козма покани госта си с жест да седне. – Не мога да устоя на сладко и орехи.
Климент се настани срещу свещеника, но отказа почерпката. В главата му бе хаос. Сутрешните му прозрения се бяха заплели в нови мисли и хипотези, свързани с изчезналите деца. Притвори за миг очи и пред тях изплуваха лицата на Бан, Хрис и Лема. Дали имаше и други, загинали като тях, без никой да разбере?
По гърба му полазиха тръпки, въпреки че слънчевите лъчи щедро нахлуваха през широко отворения прозорец. Бе проумял какво става. Приютът на Дориян, който доскоро възприемаше като символ на любов и състрадание, му заприлича на пропита с кръв паяжина, в средата на която като огромен отровен паяк се бе настанил презвитерът.
Климент потрепери и отвори очи. Трябваше с един удар да убие гадината! Кой знае на какво още бе способна.
– С какво мога да бъда полезен? – Дориян се усмихна приветливо, побутна орехите настрана и избърса ръцете си – Станало ли е нещо?
– Разбрах, че още едно дете е изчезнало. Малката Лема.
– Наистина е така - свещеникът поклати глава, в гласа му се прокрадна тъга. – Мислех, че тук ѝ харесва. Никога не създаваше проблеми, всички я обичаха. Но след като Хрис и Бан избягаха, се затвори в себе си. Тримата бяха приятели, макар постоянно да се караха. Вероятно не е могла да преглътне, че са я изоставили. Знам ли – Дориян разпери ръце. – Може да е тръгнала да ги търси. Вчера излезе и не се върна, макар да я чаках до късно през нощта. Вероятно и тя е избягала. Такива неща се случват непрекъснато!
– Омръзна ми да слушам тези думи! – писарят удари ядосано с юмрук по масата. Черупките от орехите се разлетяха на всички страни, млякото се плисна от чашата си – И Бан, и Хрис, и Лема са избягали? Така ли?
Презвитерът учудено вдигна рамена.
– Мисля, че вече обсъдихме този въпрос. Защо се сърдиш на мен? Аз се опитвам да помогна на тези деца. Да им дам подслон и храна. Да ги науча на четмо, писмо и занаят, с който да си изкарват прехраната. Както и на любов към Бог и на някоя молитва, която да им дава сили в труден момент. Не съм им пъдар! Мога само да им посоча верния път. Докато го следват, съм готов да им помагам. Какво да направя, ако решат да свърнат по друга пътека?
Писарят извърна очи. Защо въобще говореше с този човек? Трябваше просто да го смачка, като черен кърлеж какъвто беше. Но преди това трябваше да разбере. Трябваше да се убеди какво е накарало Дориян да извърши гнусните си престъпления.
– А какво ще направиш ако ти кажа, че Бан и Хрис са мъртви?
Презвитерът тъжно поклати глава и събра длани пред себе си. В очите му проблеснаха сълзи.
– Ще се моля за тях! – отговори той. – Бяха добри момчета!
Само толкова? Само това ли ще кажеш? Твърдеше, че са ти като синове! Няма ли поне да се поинтересуваш как са умрели? Или къде са погребани!?
– Какво очакваш от мен?! – страните на презвитера бяха бледи като варосаната стена зад него. – Кой си ти да съдиш как трябва да проявявам мъката си?! Да, Бан и Хрис ми бяха като синове! Скърбя за смъртта ми и сърцето ми се облива в кръв за тях. Но не си ти този, пред който да покажа истинските си чувства!
– Затова ли ги уби?! – думите на писаря изсвистяха във въздуха и шибнаха като с камшик свещеника, който се сви на стола си.
– Как? .. Но защо? .. – сварен неподготвен, Дориян за миг изгуби самообладанието си. След което се изправи, подпря се с длани на масата и се втренчи в писаря. Очите му горяха като въглени. – Как смееш!? – извика презвитерът и гласът му отекна като тътен в малката кухня. – Как смееш да идваш тук и да ме обвиняваш!? Тези деца бяха моето семейство, моят дом, моето призвание...
– И твоята армия! – Климент също се изправи и застана срещу презвитера. – Гръмките ти фрази няма да ме уплашат! Вместо да разиграваш театър, помисли за тези, които си измамил и предал! Ти си подлец, Дориян! Подлец и убиец! Гледам те и виждам в теб само една зла, заслепена от амбиции душа, която скрита зад добрите си намерения смуче кръвта на тези около него. Това са деца, Дориян! Деца! Деца, които си подмамвал с обещания за по-добър живот, а след това си използвал! Не е било трудно нали? Как ги манипулираше? Заплашваше ли ги? Че ако не мълчат и не изпълняват волята ти, ще ги изхвърлиш отново на улицата? Ще им вземеш това, което си им дал? Показал си им и Рая, и Ада и после си ги оставил да избират! Или остават в Рая при теб и правят всичко, което им наредиш, или се връщат обратно там от където са дошли, право в обятията на Дявола. Но истинският Дявол си бил ти! Какво направи с тези, които знаеха прекалено много? Убил си ги, нали? Както си убил Бан и Хрис. Кой ще обърне внимание на умряло на улицата сираче? Дори няма да го докладват като произшествие. Ако не се бях поинтересувал, двете момчета щяха просто да изчезнат. Кой знае още колко деца лежат в безименни гробове, пратени там от теб. Както сам казваш: такива неща се случват постоянно. Колко деца погуби? Кажи ми, свещенико? Колко? Две, три, десет, сто? – Климент усети как започва да се задъхва от ярост. – Кажи ми, колко деца уби, след като изпълниха нарежданията ти? Ти трябва да спасяваш душите на хората, Дориян, да ги вадиш от мрака и да им показваш светлината. Да даваш надежда, любов и сили за нов живот. Бях сляп, но прогледнах. И вместо светлина, виждам в теб само черен, кървав мрак!
Презвитерът се свлече на стола си и скри лицето си в шепи. За миг Климент помисли, че свещеникът плаче, че се разкайва за престъпленията си. Миг по-късно Дориян вдигна глава и писарят разбра, че греши. Вместо сълзи, на лицето му играеше лека усмивка, рамената му се тресяха от смях. Цветът по бузите му се беше върнал, свещеникът се пресегна, взе си орех от купчинката, вдигна желязното си чукче, счупи го, извади ядката и я задъвка с наслада.
– Не знам защо още те търпя! – каза накрая презвитерът и загреба от меда. – Мислех те за сериозен човек, за човек, просветлен от Бог, писарю, а ти дойде при мен, дойде при един представител на истинската вяра, при човек, посветил живота си на другите, за да ме заплашваш и обиждаш. И защо? Защото не можеш да на мериш истинското разрешение. Борис те притиска, нали? Иска да откриеш кой е убил Агоп и Александър. И кой обира златарите му. Пратил е хора да те наглеждат – Дориян пренебрежително махна с ръка. – Не си мисли, че не знам за комита Еспор, който следи как върви разследването ти. И попаднал в безизходица, ти реши да обвиниш мен – един беден свещеник, който не може да се защити. Нещата, които говориш, са безумни, опасни и най-вече безсмислени. Не разбирам накъде биеш, но явно ме обвиняваш в смъртта на две от момчетата, живели при мен. Макар да не каза нито защо, нито как си стигнал до подобно заключение.
– Ех, Дориян, Дориян ... – писарят погледна със съжаление свещеника – Колкото повече се опитваш да се измъкнеш, толкова повече сам затъваш в собствените си грехове. Нима съм казвал, че те обвинявам за убийствата на Агоп и Александър? Точно затова, както сам се изрази е пратен Еспор да ме наглежда. Но досега не е ставало дума за убитите свещеници. Нито за ограбените златари. Как така изведнъж се сети за тях? – Климент спря за миг, но презвитерът не отговори. – Мълчиш? Не желаеш повече да говориш? Тогава аз ще ти кажа! Ще ти кажа всичко, Дориян! Как си убил Агоп, как си станал причина за смъртта на Александър. Как след това си премахнал и двете момчета. Но в замяна, в замяна ще ми кажеш къде е момичето! Ако Лема е жива, остави ме да я спася. Обещавам да ходатайствам пред Борис за лека и бърза смърт. Съгласен ли си?
Презвитерът не отговори, а само вдигна чукчето си и го стовари върху следващия орех. От силата на удара той се смачка, а свещеникът ядно го запрати в ъгъла.
– Искаш доказателства? – попита писарят. – Слушай тогава: Нека почнем от начало. Двама свещеници – Агоп и Александър са убити. Да видим какво знаем за тях – Агоп продава услугите си на богатите и влиятелните, като им разяснява новата религия и как да преминат към нея без да изгорят на лумналия огън. Печели лесно тяхната подкрепа и закрила, от което извлича изгода. Харесва скъпите неща и не се притеснява да го показва. Агоп е добър теолог и оратор, което му помага да се издигне, дори Борис започва да го кани и слуша проповедите му. Това сигурно дразни другите, които не са толкова пробивни, но какво може да се направи – писарят сви рамена. – хората са устроени различно. Мнозина в Плиска мразят Агоп или му завиждат. В миналото му, точно както и в това на Александър има тъмни петна. Помниш ли как ми каза за това? Докато седяхме на двора и си беседвахме сладко, сладко със Симеон? Помниш ли как ме насочи първо към него. Направи го много ловко. Разчитал си, че или във вертепите на Филипополис където се е подвизавал Агоп или по пътя ще ми видят сметката. О, не се усмихвай – Климент ядно изгледа духовника срещу себе си. – На двата пъти се измъкнах на косъм. Но за сметка на това открих някои интересни неща – как да заловя Батой и с какво точно се е занимавал Агоп във Филипополис. И каква е тайната, която той крие.
– И каква е тя? – небрежно попита Дориян и метна още един орех в устата си. – Какво си открил за нашия брат во Христе?
– Агоп е харесвал секс с малки момичета. Освен това е обичал да ги мъчи. И е убил, нарочно или без да иска три от тях.
– Мръсник! – Козма бе оставил чукчето си, ръцете му се разтрепериха. – Само за това заслужаваше да умре!
– Така е! Агоп е бил извратен развратник и убиец, който заслужава смърт. Отначало помислих, че затова си го убил. За да го накажеш за престъпленията, които е извършил във Филипополис. Представях си какво си изпитвал, когато си разбрал какво е направил. Ти беше точно на другата страна – събираше изоставени деца, грижеше се за тях, осигуряваше им подслон и прехрана. И изведнъж срещаш някой като него. Сигурно са те засърбели ръцете да въздадеш правосъдие.
Презвитерът кимна. Бе спрял да яде и съсредоточено слушаше писаря.
– Но после осъзнах, че нещата са много по-дълбоки. Ако искаше да накажеш Агоп бе достатъчно да го разобличиш. Това дори би било по-страшно отколкото да го убиваш. Свещеникът пак щеше да се срещне със смъртта, но преди това щеше да бъде опозорен. Ти обаче не си го направил.
– И защо не съм?
– Защото не си искал Агоп да говори. Ако беше съден, той щеше да търси всевъзможни начини да се отърве. Включително и такива, в които изобличава престъпленията на други, търсейки милост. Много по-безопасно е било да му затвориш устата без много шум.
– Но какви престъпления? Какви? – Дориян разпери ръце. – От кога е престъпление да помагаш на изпадналите в нужда? В това ли ме обвиняваш? Че съм направил дом, в който сираците да могат за миг да си поемат глътка въздух?
– Да, точно в това те обвинявам!
– Ти си луд! – презвитерът се разсмя гръмогласно. – Напълно луд!
– Нека съм луд – съгласи се Климент. – Но това не променя факта, че си направил приюта, не за да помагаш на сираците, а за своя собствена изгода. О, да – писарят вдигна ръка, за да заглуши поредните протести на свещника. – На някои наистина си помагал. Но по-важни са били останалите. Сам видях как обучавате децата тук – да могат да се бият, да се промъкват, да стрелят с лък.
– Учим ги също на четмо, писмо и молитви – додаде презвитерът, но Климент не му обърна внимание.
– Освен скверните занимания на Агоп във Филипополис открих още и това, че някои от децата в бардаците, които свещеникът е посещавал, са дошли от Плиска. Избягали са от теб. Затова си го убил! Не за да спасиш сираците. Не си бил сигурен дали те не са му разказали нещо, което не е било предназначено за неговите уши. Нещо, което би те изложило на опасност. Нещо, което да изложи на опасност цялото ти начинание, така добре организирано и прикрито.
– И какво е това "нещо"? – подигра му се презвитерът. – Престани да си играеш с мен, писарю! Ако знаеш нещо – кажи го! Ако не, млъкни и се махай! Имам си достатъчно работа.
– Не е ли странно това, че и при двете убийства стрелецът е имал нужда от няколко стрели, за да порази мишената си? Пратил е четири по Агоп и то при положение, че не е бил особено далеч. Александър пък не е бил улучен нито веднъж. Свещеникът се е пребил, след като в уплахата и желанието си да избяга е паднал в изкопа на базиликата.
– Това пък какво общо има? – учуди се Дориян.
– Има! Какъв е този стрелец, който не може да улучи жертвата си? Що за убиец би постъпил по този начин? Очевидно не е бил обикновен. Хем е имал достатъчно смелост да извърши убийство, хем не е бил подготвен както трябва за това.
– Може да се е бил уплашил. Или да е бил жена. Или просто да е имал лош късмет – предположи презвитерът.
– Точно така! Със сигурност е бил притеснен от това, което прави, но не е бил жена. Бил е дете! В нашия случай – две деца – Хрис и Бан. Големият е стрелял, малкият го е прикривал!
– Какво? – Дориян се огледа объркано. – Но как така?
– Хайде, свещенико! Не се прави на изненадан! Ти си ги пратил по следите на Агоп и Александър. Ти си превърнал двете момчета в престъпници, а когато са изпълнили ролята си, си ги убил! Използвал си и други преди тях, нали? – Климент седна срещу Дориян и го погледна в очите. – Създал си своя малка армия от малолетни престъпници. Наистина гениално! За децата няма непреодолими прегради. Те могат да отидат навсякъде, да направят всичко и никой няма да им обърне внимание. Много умно! Особено ако има някой като теб, който да ги ръководи, насочва и държи из късо. Кога за първи път ти дойде тази идея? Предполагам, че в началото си започнал наистина с цел да им помагаш. След което си решил да ги използваш.
Дориян поклати глава, но не каза нищо.
– Това обяснява и обирите на златарите. – внезапно смени посоката на разговора Климент. – Те бяха записани на сметката на Батой, но нещо не ми даваше мира. Не беше в неговия стил да окраде някой без да оставя следи. Тук ставаше дума за нещо друго. Батой щеше да нападне, използвайки сила, за да вземе това, което иска. Не да се промъква като призрак през нощта, оставяйки след себе си заключени врати. Как бяха влизали крадците в трезорите на златарите? Огледах всички места, където бяха извършени кражбите. Имаше нещо, което ги свързваше. Всяко от ограбените помещения беше с малко прозорче с решетка. Възрастен човек не би могъл да се промъкне през него. Но дете? Особено по-малко? Някой пъргав, слаб и ловък като Бан? Така е било, нали? Той или някой друг е влизал вътре, отварял е сандъците, раклите и шкафовете и е подавал плячката през прозореца. Не ми ли каза самият ти, че голяма част от децата учат за ковачи и ключари?
Презвитерът продължаваше да мълчи, но слушаше внимателно.
– Ще ти кажа как точно е станало всичко – продължи Климент. – Организирал си приюта, прибирал си в него сираци, спасявал си ги от улицата. Мъчел си се да събереш средства, но все не са ти стигали. Тогава си решил, че след като не ти дават ще си вземеш сам. Сред питомците ти е имало достатъчно, които не биха се поколебали да извършат престъпление. Сам ми каза – повечето са преживявали от кражби и всякакви други престъпления преди да ги прибереш. Отделил се тези, които са били подходящи, говорил си им, вероятно си им представил това, което правиш не като кражби, а Богоугодно дело. Това си правил с децата, които сам си обучавал. Така наречените "избрани", които си подбирал и организирал. Затова не си искал никой друг да присъства на сбирки ви. За да не ви чуе как кроите следващия грабеж. Внимателно огледах сиропиталището. Може и да изглежда бедно, но всъщност имате всичко, от което се нуждаете. От къде си взимал пари за това? Но то не ти е стигало! Мечтаел си за собствена, голяма църква. "Свети Архангел Михаил", нали така беше? Чакал си удобния момент и си кроял планове. И той не е закъснял да се появи. Батой и бандата му са били прекрасно прикритие. Кой би се усъмнил, че обирите на златарските магазини не са дело на безразсъдния разбойник? И би заподозрял добрия отец Дориян и малките му, спасени послушници? След което се е появил Агоп. Отначало не си му обръщал внимание, но скоро си разбрал кой е, откъде идва и защо. Дали някое от децата, избягали от теб във Филипополис, не се е изпуснало да каже нещо? Че случващото се зад стените на приюта е различно от това, което изглежда? Пратил си Бан и Хрис по следите на свещеника. Знаел си къде живее и от къде ще мине след празненството при Гостун. Момчетата са го чакали в засада. Не знам как точно си ги убедил да извършат подобно ужасно престъпление, но ти можеш да си достатъчно убедителен когато се наложи. Те са причакали пияния Агоп и са го убили. Но са били уплашени от това, което вършат, а и не са имали достатъчно опит с лъка, за това са изстреляли толкова много стрели.
– Ами Александър? Него за какво ми е трябвало да го убивам?
– Той сам си е подписал смъртната присъда. Решил е, че щом строи базиликата в Плиска, вече всичко ще става по неговата воля. Плановете му са били да разтури всичко старо и да го съгради отново. Не знам дали отецът е говорел в пряк или преносен смисъл, но си се почувствал заплашен. Затова си пратил малките си убийци и по неговите следи. На изкопите обаче те е трябвало да стрелят от далеч. За твой късмет Александър се е паникьосал, побягнал е, паднал е в изкопа и се е пребил. И пак никой не те е заподозрял. След което се появих аз и започнах да задавам въпроси. За лош късмет, първите които срещнах в приюта бяха именно Бан и Хрис. При всяко идване се интересувах от тях, виждал си ни да си говорим. Те все пак са само деца. Ами ако решат да те предадат? Или се изпуснат да кажат нещо, което не трябва? Затова си решил да ги отстраниш! Извеждаш ги в града, даваш им някаква задача и гевреци, замесени с татул. Много добре знаеш, че те няма да изхвърлят храната или да я дадат на някой друг. След което ти остава само да чакаш. Всички следи са заличени, всички нишки са прекъснати. Дори пускаш слуха, че се е появил щедър анонимен дарител, който ще ти даде пари за изграждането на нов храм. Така си смятал да изкараш на светло откраднатото от златарите. И всичко става лесно, просто и без последици. Парите са осигурени, бъдещето ти също. Ако някой все пак застане на пътя ти, имаш армия от сираци, които да се разправят с него. Толкова е просто! И никой не би заподозрял нищо нередно. Деца – превърнати в убийци! Що за чудовище си ти Дориян? И смееш да се кичиш с титлата християнски свещеник!
– Това звучи чудесно, но как ще го докажеш? Имаш ли поне нещо, което да потвърждава тезата ти? – презвитерът изгледа победоносно събеседника си. – Както сам каза, всички нишки са прекъснати.
– Не всички! – отговори писарят. – Скоро след като се прибрах в Плиска, бях нападнат в покрайнините на Вътрешния град. Спаси ме случайната намеса на един просяк. Стрелецът тогава ползваше същите стрели, с каквито бяха убити Агоп и Александър. И с каквито стреляте по мишените в двора ти.
– И какво от това? Такива като тях се продават навсякъде. Това не е никакво доказателство! – каза свещеникът, но по челото му избиха капки пот.
– Не е само това – продължи Климент. – За едно си бил нрав. Бан и Хрис наистина те издадоха без да искат. Първия път, когато дойдох при теб, ги срещнах при оградата. Те ме поздравиха по име и знаеха, че съм княжески писар? От къде?
Дориян не отговори.
– Ти си им казал! Казал си им кой съм, когато си пратил да ме убият! Знаел си за задачата, с която ме праща Борис и не си искал да ти се бъркам в работите, които тъкмо са тръгнали толкова добре. Затова Бан и Хрис знаеха името и поста ми. Няма от къде другаде да са го научили освен от теб!
Презвитерът дълго седя с наведена глава.
– Значи все пак ме предадоха! Тези малки никаквици. Но ти не разбираш! Ти и другите като теб, които носите красиви дрехи, храните се по три път на ден и имате истински дом над главата си! - презвитерът заговори бързо, по бузите му избиха червени петна. – Не разбирате какво значи да си жаден, да си гладен, да ти е студено и да няма къде да заспиш! Това дадох на тези деца! Това! Разбираш ли?! – отецът не дочака отговор, махна презрително е ръка. – Така и няма да разбереш за какво ти говоря. Ходих, обикалях, молих се... Боили, багаини, търговци... Никой не искаше да подаде ръка на изпадналите в нужда деца. Какво можех да направя? Да затворя приюта? И да ги върна обратно на улицата? Ти си прав, писарю, там наистина е ад. Но ад, само за тези, които са самотни и отблъснати. Да, аз и моите деца извършвахме престъпления! Но не мисли, че ти и тези като теб сте с нещо по-различни от нас. Обществото, в което живеем, хората като теб, като Агоп и Александър, които вярваха, че светът е само техен! Вие ни превърнахте в това, в което станахме! Защо просто не ни помогнахте, когато протегнахме ръка? – свещеникът замълча за миг и сведе очи към масата. – Започнахме с дюкяните в по-далечните квартали. Едни отиваха да оглеждат, други се промъкваха през нощта и отмъкваха набелязаното. Ти си напълно прав – беше съвсем лесно. Никой не би заподозрял деца за обирите. Да откраднат нещо през деня от някоя сергия – това да, но да се промъкват нощем като истински крадци... Беше наистина добър план. Какво загубиха златарите, които толкова оплакваш или търговците, от които задигахме стока? Не са останали гладни, нали? Имало е къде да легнат вечерта. Имало е с какво да се нахранят. А за мен това означаваше само едно – живот! Зад всяка кражба виждах спасен детски живот! Нима не си заслужаваше риска?
– Ами Агоп и Александър?
Презвитерът махна с ръка.
– Агоп трябваше да си плати за това, което бе направил във Филипополис! Още там трябваше да го убият с камъни! Вместо това лицемерите се направиха, че нищо не се е случило и просто го прогониха от града. Защото така е по-удобно. Но да, той наистина знаеше нещо за мен. Дойде няколко пъти тук, уж да ми помага. Как само шареха очите на този мръсник! Тогава ми подметна, че е срещал и преди деца от моя приют. Че двамата имаме тайни, които можем да споделим. Сам се набута в ръцете ми. Но не съжалявам! С един куршум ударих два заека – отмъстих за убитите и се предпазих – Дориян се задъха от вълнение, но продължи. – С Александър също се справихме лесно. Идиотът бе решил, че е недосегаем. Толкова могъщ, толкова надменен. Ще почва всичко от начало! Точно той, който имаше камък вместо сърце! Който е грабил навремето по пътищата! Чувал ли си историята за това как се покаял и станал нов човек? Направо като извадена от Светото писание. Ха-ха-ха – изсмя се презвитерът. – Не можех да го оставя да разруши това, което бях изградил с толкова труд. Направи ми услуга, като сам падна в безценния си изкоп и си строши главата. Така му се падаше!
– Както и на Бан и Хрис? И на тях ли така им се падаше?
Презвитерът помръкна.
– Това е твоя вина, не моя! Ако не се беше появил, момчетата щяха да са си живи и здрави. Но не! Ти трябваше да дойдеш, да душиш наоколо и да развалиш всичко! Трябваше да ги жертвам в името на останалите.
– Както сега си готов да жертваш и Лема? И нея ли уби? Затънал си в кръв Дориян! Убивал си или са убивали по твое разпореждане. И оправданията няма да ти свършат работа! Все някой друг е виновен за това, което си извършил. Аз, Агоп, Александър... – писарят извади кинжала си. – Кажи ми къде е момичето? Не ме карай да те принуждавам да го правиш!
– Защо? За да унищожиш всичко? Няма да стане! – Дориян неочаквано скочи, чукчето в ръката му полетя към главата на писаря.
Изненадан от внезапната атака, Климент политна назад, вдигна кинжала пред себе си и някак си успя да избегне удара.
Презвитерът грабна падналия на земята чук и се нахвърли като обезумял върху писаря, засипвайки го с удари. Свещеникът се биеше като обладан и въпреки че не беше боец, замахваше силно и точно. Климент с мъка отбиваше ударите му, но полуделият Дориян не спираше да налита и налита. Няколко пъти писарят се опита да достигне с оръжието си презвитера, но той въртеше чука с такава ярост, че това бе невъзможно.
Климент смени тактиката. Вече не атакуваше противника си, а само парираше ударите му, чакайки го да се измори. Дориян продължи да напада и напада, но постепенно ударите му отслабнаха. Отецът губеше сили, лицето му стана кървавочервено, гърдите му започнаха да се надигат все по-бързо. Дъхът му излизаше със свистене, ръката му вече не беше толкова сигурна.
Щом Дориян отпусна за миг чука си, писарят го атакува, но свещеникът отскочи, завъртя отново оръжието си и пак се понесе напред. Климент отблъсна атаката, хвърли се срещу него и се опита да посече презвитера през китките. Уморен или не, Дориян бе достатъчно бърз. Той дръпна ръцете си назад, но острието на кинжала все пак остави кървава диря по ръцете му. Отецът извика и изпусна чука, който падна с глух звук на земята.
Дориян обаче нямаше намерение да се предава. Озърна се трескаво, метна се като лъв през стаята, сграбчи закачения на стената фенер и го завъртя като боздуган пред себе си.
– Няма да излезеш от тук жив, писарю! – дъхът на свещеника излизаше на пресекулки, но беше пълен с омраза. – Няма да унищожиш това, което съм съградил с толкова мъки!
– Къде е момичето?! – извика на свой ред Климент. – Кажи ми къде криеш Лема и това може да приключи!
В отговор презвитерът завъртя фенера над себе си и се опита да го стовари върху главата на противника си. Климент отскочи в страни, а от силата на удара веригата на фенера се изплъзна от ръцете на Дориян и се разби в пода.
Лененото масло напои сухата слама, която веднага пламна. Огънят заоблизва краката на масата и столовете, подхвана завесата на прозореца и се прехвърли върху дървената стена. Стаята се изпълни с дим и пламък.
– Какво ще направиш сега? Ще ме преследваш или ще спасиш останалите? – изсмя се свещеникът и побягна през вратата.
– Пожар! Пожар! – писарят блъсна в страни горящата маса и хукна след свещеника. Опита се да затвори вратата на кухнята, за да ограничи огъня, но не успя.
– Пожар! – извика отново Климент и продължи да тича. Някъде заблъскаха врати, чуха се викове, в края на коридора се подаде пребледнялото лице на брат Марк.
– Какво става? Къде гори? – запелтечи той, но писарят го сграбчи за расото и дръпна лицето му към своето.
– Дориян полудя! – извика Климент, опитвайки се да надвика набиращите сила пламъци. – Подпали приюта и избяга. Трябва да изведеш децата навън. Ще можеш ли?
Монахът кимна объркано, завъртя си и хукна, крещейки команди. В последния миг писарят го хвана за края на дрехата и го завъртя към себе си.
– Дориян? Къде да търся Дориян? Има ли някакво място, където би могъл да се скрие?
Марк посочи с ръка към края на коридора.
– В дъното е стаята, където обучаваше избраните от него сираци. Само той има ключ за там. Вратата е дебела и висока, не може да я сбъркаш – монахът закри лицето си с ръка, за да се предпази от дима.
Климент пусна монаха и полетя към дъното на коридора. Лесно намери вратата, но тя беше заключена. Писарят започна да блъска с юмруци дървото, но дебелият дъб не поддаде. Вместо това от вътре се чу тънък момичешки писък.
– Дориян! – Климент се надяваше презвитерът да го чува. – Остави момичето! То не ти е виновно за нищо! Пусни Лема и излез! Все още можеш да се спасиш!
– Не искам да те слушам повече! – отговори му приглушеният глас на свещеника. – Причини достатъчно неприятности! Момичето ме предаде и заслужава да умре!
– Чакай! – извика писарят и се заоглежда, опитвайки се да намери нещо, с което да разбие вратата. – Трябва да ти кажа нещо много важно!
– Поредната лъжа, нали?! Не вярвам на нито една твоя дума!
– Помощ! Помогнете ми! – Климент разпозна гласа на Лема.
– Не е това, което си мислиш! Агоп е оставил предсмъртно писмо – писарят се чудеше какво да измисли, за да спечели малко време. Дали не можеше да заобиколи къщата и да влезе през прозореца? Но как да разбере къде точно е той. И няма ли през това време презвитерът да убие пленницата си? – Не искаш ли да разбереш какво е написал?
Отговор не последва. Зад вратата се разнесе глух удар, нещо падна на земята. Дали Дориян не бе убил момичето?
Писарят като обезумял заблъска врата, давейки се в дима, който бързо пълнеше коридора. Внезапно усети, че някой го дърпа. Обърна се и изненадан видя бледото лице на Тиона, която го гледаше с широко отворени очи, белеещи в черния пушек.
– Какво правиш тук? Бягай навън! – махна ѝ с ръка уплашеният писар.
– Дай ми това – момичето пристъпи напред и почти насила издърпа тънкия кинжал от ръцете му. След това мушна върха в ключалката, повъртя го малко и вратата се отвори с щракване.
– Готово! – радостно обяви момичето. – Така добре ли е?
– Даже много добре! А сега бягай! – писарят грабна ножа от ръцете на момичето, бутна го по гърба и то бързо изчезна в пълния с пушек коридор.
Климент блъсна вратата и влетя в стаята, която бързо започна да се пълни с дим. В далечния ъгъл, стиснал с едната си ръка извиващата се Лема, Дориян бе опрял гръб в стената.
- Махай се или ще я удуша! – извика той и стисна гърлото на момичето. На пода лежеше срязано въже и дървен стол, на който свещеникът бе държал пленницата си.
Без да отговаря, писарят се метна напред, заби кинжала си в крака на презвитера и дръпна момичето от ръцете му.
Дориян се свлече на пода, расото му се надипли около него. Свещеникът се опита да стане, но раната бе дълбока и той не успя да се задържи на крака. В същия момент огънят заблиза страните на вратата.
Бутайки плачещата Лема пред себе си, Климент свали наметалото си и го метна върху главите и на двамата.
– Когато ти кажа, поемаш дълбоко дъх и почваме да тичаме към вратата. Колкото и да ти е трудно, в никакъв случай не трябва да отваряш уста и да дишаш. Разбираш ли?
Момичето закима бързо с глава.
– Ами аз?! – Дориян безуспешно се опитваше да се изправи. Бялата стена зад него бе почервеняла от кръвта му. – Помогни и на мен! Не можеш да ме оставиш да изгоря, проклет да си!
– Хвани ме за ръката и гледай да не паднеш! – Климент не обърна внимание на свещника. – Готова ли си? Сега!
Двамата побягнаха по пълния с дим коридор, огънят бумтеше, зад тях се носеха виковете и клетвите на Дориян. Няколко пъти Лема залитна, но писарят я държеше здраво и не я остави да падне.
– Насам! Насам! – брат Марк бе застанал зад обхванатата от огъня врата и викаше отчаяно.
С последно усилие Климент блъсна момичето пред себе си, след което сам се хвърли в пламъците. В следващия момент усети благословената прохлада на нощния въздух, а твърдата ръка на монаха го подхвана и му помогна да седне на земята.
"Това е третият пожар, от който се спасявам! Третият пожар от който се спасявам! Третият пожар..." – не спираше да си повтаря писарят. До него Лема плачеше на земята и гледаше горящия приют.
– Изведох всички! Всички са тук. Всички... – не спираше да повтаря Марк. Лицето му бе черно от саждите, краят на расото му бе обгорял – Няма сериозно пострадали! Проверих! Всички са тук! Пратих да повикат помощ. Ще дойде всеки момент. Може би ще успеем да спасим... – монахът се обърна към горящата къща, която бавно започна да се накланя на една страна. В далечината се чуха викове и тропот на тичащи крака.
– Един не успя да избяга! Повече няма да видим презвитер Дориян – каза Климент и няколко сълзи се стекоха по лицето му.




20


Дълго разчистваха руините. За щастие съседните сгради бяха далеч и пожарът не успя да стигне до тях.
Постройките на приюта изгоряха до основи. Оборите, работилницата, навесите и дървените бараки, дори оградата бяха унищожени от огъня. Последен догоря параклисът, с който Дориян толкова се гордееше. Малкият купол се огъна навътре, почерня и след това се срути, а на мястото му изригна огнен език.
Брат Марк, подпомаган от по-големите момчета, изведе животните и малкото багаж, който успяха да спасят от бушуващата стихия на безопасно разстояние и сега всички седяха с помръкнали, омазани със сажди лица, гледайки пушещата купчина греди и пръст, между които се движеха облечени с напоени с вода кожени дрехи войници.
Така и не намериха Дориян. Стаята, където бе останал свещеникът, бе затрупана от срутения покрив и падналите стени. На мястото ѝ се издигаше огромна черна купчина отломки и въглени.
Лема, която презвитерът се бе опитал да убие, загърната в тънко одеало, седеше недалеч от пушещата ограда. Бяха дали на момичето да пие разредено с вода вино и то гледаше с премрежени очи, без напълно да разбира какво се случва около него.
– Какво ще стане сега с нас? – Тиона побутна Климент по рамото и го извади от унеса му. – Къде ще отидем? – тя седна на замята до писаря, хвана голите си колена с ръце, а в очите ѝ, взрени в бавно виещия се пушек, проблеснаха сълзи. – Не искам да се връщам отново в бардака!
Писарят прегърна момичето през рамената и го погали по косата. Ако не беше смелата постъпка на Тиона, която му бе помогнала да отвори вратата на стаята, в която се криеше Дориян, кой знае как щеше да завърши всичко.
– Не се безпокой! – успокои я Климент. – Сигурен съм, че князът няма да остави това да се случи. Нито пък аз.
– Обещаваш ли? – Тиона вдигна пълните си със сълзи очи към писаря. – Обещаваш ли да не ни изоставяш? – раменете ѝ се разтресоха и тя най-после заплака.
– Обещавам! – отговори Климент и още по-силно прегърна момичето.
Децата бяха поверени на варнеха Самуил, който реши да ги настани заедно с животните им в една от старите казарми до стената на Външния град. Брат Марк също тръгна с тях, водейки за връвчица сиво магаре.
Писарят обеща на Тиона, че още на другия ден ще отиде да види как са се настанили, увери се, че на децата няма да липсва нищо и накрая бавно пое към дома си.
Главата му се въртеше от напрежението и нагълтания дим, пред очите му се появяваше разкривеното лице на презвитера, който размахва чука, в ушите му звънтеше гласът му, молещ за помощ.
В двора си завари необичайна гледка. Застанали един срещу друг с дървени мечове в ръце, Корсис и Аврора си разменяха удари, въртейки се един срещу друг. Седнал на малката пейка до стената, Невестулката ги гледаше с интерес.
– Елате да видите как нашият прочут фехтовач си намери майстора! – провикна се той, щом Климент прекрачи прага. След което видя обгорелите дрехи на писаря, мръсното му лице и скочи на крака. – Случило ли се е нещо, господарю? Да не сте се бил?
– Имаше пожар! Не чухте ли? Приютът на презвитер Дориян изгоря.
– Как така изгоря? – Корсис отпусна тренировъчното си оръжие и вдигна ръка към нападащото момиче, като знак че трябва да спре. – Толкова сме се залисали в боя, че не сме разбрали какво става.
– Чух камбаните, но не обърнах внимние. – Невестулката неспокойно запристъпя от крак на крак. – А и тези двамата така се млатиха, че не можех да откъсна очи от тях. Има ли пострадали? Къде е Дориян?
– Дориян е мъртъв! Не можа да избяга навреме. Една греда се срути върху него. И може да се каже, че се размина леко. Той е виновен за смъртта на Агоп и Александър, както и за още много други неща. – Климент внезапно се почувства безкрайно уморен и вдигна ръка, за да спре учудените възклицания на помощниците си. – Ще ви разкажа всичко, но нека първо влезем вътре. Имам нужда да се подкрепя.
Насядаха около масата, а Невестулката донесе кана вино и студено месо. Дори Аврора се присъедини към тях, след като се изми и преоблече и макар да не разбираше за какво става дума, внимателно слушаше разказа на Климент.
– Не мога да повярвам! – скочи Невестулката, когато Климент обясни как презвитерът е ползвал децата като своя армия и започна бързо да крачи из стаята. – Този мръсник! Дори престъпниците не правят такива неща!
– Тихо! – скастри го Корсис. – Нека чуем останалото!
Джебчията понечи да му отговори, но махна с ръка, седна на мястото си и си наля нова чаша.
Накрая Климент приключи с разказа, отпусна се на стола и също надигна чашата си. Устата му бе пресъхнала, гърлото го наболяваше от толкова много говорене и нагълтания по-рано дим, но неочаквано се почувства по-добре. Сякаш разказването на историята даде възможност да излее извън себе си всичката мръсотия, горчилка и страх, които се бяха насъбрали в душата му.
Корсис и Невестулката искаха да знаят още и още подробности и писарят дълго отговаря на въпросите им. През цялото време Аврора седеше, слушаше и сериозно кимаше с глава, все едно разбира за какво става дума.
– Но защо Дориян е убил момчетата?! Защо е искал да убие Лема! – Невестулката час по час скачаше на крака и обикаляше стаята. – Разбирам защо е видял сметката на Агоп и Александър. Единият е мразел и се е страхувал от него, другият е заплашвал да му вземе това, на което най-много е държал. Но децата? Нали обясняваше как те са Божията промисъл и се чувства най-близо до Господа като ги гледа как играят? Как е могъл да посегне и на тях!?
Климент въздъхна.
– Душата на Дориян бе сложна – каза той. – Както във всяка душа и в нея се бореха доброто и злото, но накрая презвитерът бе обсебен от идеята за добро, оставяйки се злото да го победи. Звучи като куриоз, но зловещ куриоз. Всичко, което Дориян е правил, е било с мисълта, че помага на приютените от него сираци. Тази своя цел, както и желанието му да има своя собствена църква, в която да служи, са го тласнали по път, пълен с мрак. Мислел е, че върши добро, без да вижда как злото пуска все по-дълбоки корени в душата му. Можем ли да го съдим за това, че е искал питомците му да живеят колкото се може по-добре? Огледайте се наоколо – светът е пълен с несправедливост, страх и болка. Дориян, който сам е бил сирак, е изпитал на гърба си всичко това. Да бъдеш отхвърлен, да бъдеш гладен, бос, да няма какво да облечеш, всички да ти се подиграват, да те бият, да те гонят... – Климент замислено поклати глава. – Преживял го е и е искал да спаси другите. Създал приюта си, започнал да събира сираци, да се грижи за тях. В представите си се е виждал като ангел, като пратеник Божи, който измъква децата от мрака. И в началото наистина е бил такъв. Но парите са започнали да недостигат. Опитал с подаяния, чукал на различни врати, но напразно. Тогава е решил, че сам ще вземе това, което не му дават. Решението е било лесно. Той е бил светлина, останалите тъмнина. Той е бил Божи човек, другите подмамени от сатаната. – Климент замълча за миг. – Заедно с някои от момчетата презвитерът започнал да организира малки набези. Нападали закъснели търговци, разбивали чужди складове, грабели от сергии и дюкяни. В това отношение Дориян е имало какво да научи от питомците си. Военното обучение също се е оказало от полза. Предполагам, че след това презвитерът е започнал да му обръща специално внимание. Който се отличавал в боя, влизал в специалния отряд на свещеника. И нещата потръгнали! Никой не обръщал внимание на дребните кражби, никой не заподозрял благородния презвитер. Предполагам, че в душата си Дориян е ликувал. Взимал е от тези, които имат, за да даде на тези, които нямат. Дори не е осъзнал, в какво е превръщал сираците. След което злото окончателно е обсебило душата му.
– Как така окончателно? – не разбра Невестулката.
– Колкото повече свещеникът вярвал, че върши добро, толкова по-лош ставал – отговори Климент. – Помниш, мечтата му беше да изгради собствена църква. Но не е можел да намери средства за това. В същото време Борис даде много злато и сребро за издигането на новата базилика. Но строежът е бил поверен на друг. Това е озлобило Дориян. И отново е решил сам да си набави средства за градежа. Вече е имал армия, имал е и опит, само е трябвало да се прицели в нещо по-голямо. Обирите на дребни търговци и сергии вече не били достатъчни. Така започнали обирите на златарите.
– И после се е появил Агоп? – Корсис внимателно слушаше обясненията на писаря.
– Тогава се е появил Агоп. Някак си Дориян е разбрал истинската същност на свещеника. Ако го беше убил тогава, като наказание за деянията му, за това което е извършил във Филипополис, трудно бихме могли да го съдим. Но той не го е направил. Ненавиждал е Агоп, презирал го е, но не е посмял дори да го разобличи. Страхувал се е, че ако около развратника-убиец се вдигне шум, той може на свой ред да го злепостави. За лош късмет, свещеникът е решил да изнудва Дориян. Намекнал му е, че знае какво се случва в приюта му. С което е подписал смъртната си присъда. Следващата крачка на презвитера е била съвсем проста и логична. Агоп е трябвало да умре. А някое от момчетата му да го убие. Така свещеникът е щял да получи това, което заслужава, а Дориян и приютът му да бъдат в безопасност. Хрис, като най-добър стрелец е бил натоварен със задачата, брат му го е прикривал.
– Но защо ги е убил? – Невестулката завъртя глава, а зад него Аврора заговори бързо нещо на неразбираемия си език. Корсис нежно стисна ръцете на момичето и му направи знак да мълчи.
– Нашата поява стана причина за убийството – Климент въздъхна. – Презвитерът се е уплашил от въпросите, които задавам. А и момчетата са можели да се изпуснат по някакъв начин пред мен. Трябвало е да ги жертва, за да спаси останалите. В името на всеобщото благо, както сам каза. След което е решил, че Бан и Хрис може да са казали нещо на Лема. Затворил е момичето и е започнал да го разпитва, за да разбере какво знае. Вероятно, за да е сигурен, че не е говорило с никой друг. Не се и съмнявам, че накрая е щял да убие и нея.
– Чудовище! – Невестулката удари с юмрук по масата. – И това ми било духовник!
– Ами Александър? – попита Корсис.
– Дориян от самото начало го е намразил. Свещеникът е бил близък на Борис, получи пари да строи базиликата. Сам ми каза, че е ходил напразно при княза. И когато Александър е обявил, че всичко старо трябва да се разруши и да се съгради отново, Дориян е решил да го премахне. Дори не е разбрал, че свещеникът говори в преносен смисъл. Бил е толкова обсебен от собствените си идеи, че е пречупвал всичко през тяхната призма.
– И сега какво? – Невестулката не спираше да се върти на мястото си. – Какво ще стане с децата на Дориян? Едва ли някой ще иска да ги приюти, след като разбере, че презвитерът ги е превърнал в крадци и убийци.
– За съжаление с приюта е свършено – въздъхна писарят. – Всичко изгоря до основи, няма как да бъде възстановено. Ще говоря с княза и съм сигурен, той ще разбере, че децата не са виновни. Стига да искат, по-големите могат да бъдат уредени на работа в замъка. В кухните, перачниците или градините, а някои дори да бъдат зачислени към гарнизоните на крепостта. Най-малките остават при брат Марк, който ще се грижи за тях. Ще помоля Борис да помогне. Старата казарма, в която ги настаниха, е подходяща да стане техен нов дом. Що се отнася до децата – писарят сви рамене – не е нужно да се разбира какво точно е правил презвитерът с тях. Дориян е мъртъв и злото, което е вършел приживе, трябва да умре заедно с него. Ограбеното злато ще бъде преписано на Батой, Агоп е ограбен и убит от слугата си Николай, Александър се е спънал в тъмното и се е пребил в изкопа на базиликата. Така ще бъде най-добре за всички.
Корсис кимна с глава.
– А какво ще стане с нея? – младежът посочи Аврора, а гласът му предателски потрепери. – Ще остане ли при нас?
Писарят разтри очите си с ръце. Искаше му се да съблече потните си умирисани на пушек дрехи, да се измие и да си легна. Имаше чувството, че от момента на площада, когато бе проумял кое е момичето и защо е искало да се срещне с Гостун, са минали години.
– Знам коя е тя. Знам и какво е Анищар – уморено каза той и хвана за рамото понечилия да скочи от стола си Корсис. Момичето, усетило че говорят нещо свързано с него, завъртя очи, но не каза нищо. – Знам как и защо е умрял Чака и кой го е убил. И най-важното! Знам защо е станало всичко това. А каква ще е съдбата на момичето, ще реши князът.
– Защо? Кой? Не ни мъчете, господарю! – Корсис този път успя да скочи на крака. – Аз трябва да знам! Аз...
– Седни! – Климент посочи стола на помощника си. – Ще ви кажа всичко, което знам или подозирам. След което ще съставим план за действие. Трябва да сме много внимателни.
– Ден на откровения, а господарю! – ухили се Невестулката, придърпа стола си по-близо до масата и напълни чашите на всички.
 * * *
 Господарката Евдокия вдигна поглед от ръкоделието, което държеше и се загледа през прозореца. Небето бе синьо, слънцето грееше, между пухкавите бели облаци се стрелкаха лястовици и синигери. От улицата се носеше гълчава, чуха се подвикванията на войниците и тропот на конски копита.
Въпреки хубавото време Евдокия се чувстваше нещастна. Макар да бе облечена в красива зелена рокля, поръбена с фин червен плат, на врата ѝ да висеше златна огърлица, а по ръцете ѝ да проблясваха камъни, в душата ѝ бе пусто.
От как Чака уби мъжа ѝ Гостун, къщата се промени. Заедно с боритаркана от нея си бе отишла радостта и живота и сега вдовицата се чувстваше самотна и изоставена.
Въпреки че бе мамила мъжа си, Евдокия го обичаше. Помнеше как благодарение на него се превърна от обикновена компаньонка в жена, с която всички трябва да се съобразяват. Жена, достатъчно могъща и властна, за да управлява дома, имението и сърцето на боритаркана на Плиска.
Как ѝ липсваше боботещият му смях, тежките му стъпки, дори капризите му вечер на масата. Как ѝ липсваше Чака със своята сила, устременост, неизчерпаема енергия и закачливи очи. Как ѝ липсваше дори Мария, тази малка крадла, с веселата си усмивка и леко поведение.
Евдокия въздъхна и една сълза се търколи по гладката ѝ кожа.
Господарката изтри лицето си със юмрук. Нямаше да се остави миналото да я преследва! Нито да я превърне в празен пашкул. Бе се борила, дълго и упорито, за да постигне това, което беше – една от най-богатите жени в страната.
Къщата вече бе продадена. Дрехите натоварени, парите заключени в сандъци, охраната наета.
Нямаше какво да прави повече тук.
Бе решила да се премести в Константинопол, където красотата и богатството ѝ щяха да направят чудеса.
Евдокия се усмихна и игриво отметна една от буклите си. Бе чула, че император Михаил не може да устои на хубавите жени. Константинопол бе пълен с красавици, но Евдокия бе сигурна, че около Василеса имаше достатъчно други перспективни възможности, които да привлекат вниманието ѝ. Начинанието криеше и не малко рискове, но ако веднъж успееше да се установи в Константинопол и подхванеше работата както трябва, я очакваше бляскаво бъдеще. И най-важното – щеше да е далеч от княжеския писар, който бе разкрил най-срамните ѝ тайни.
Евдокия притвори очи, върхът на малкото ѝ розово езиче се плъзна по устните ѝ. Щеше да се появи в Константинопол като вдовицата на българския боритаркан на Плиска, красива, богата и с интересно минало. Мъжете щяха да се избиват за вниманието ѝ.
Евдокия се завъртя щастливо и плесна с ръце. Трябваше да приготви личните си вещи. Утре заминаваше!
– Мария! – извика тя, забравила за миг, че прислужницата ѝ е мъртва.
За неин ужас, вратата на стаята се отвори и вдовицата с вик отстъпи назад. Нима убитата се бе върнала от мъртвите? Вместо Мария, в стаята влезе човекът, когото се надяваше никога повече да не види – писарят на княза, Климент.
Евдокия вдигна ръце към устата си, за да прикрие вика на уплаха и седна отново на стола до прозореца.
– На какво дължа това посещение? – попита тя, налагайки си да се успокои. След което си спомни за добрите си обноски, скочи отново на крака, поклони се и покани гостенина си да седне. – Простете нелюбезността ми – извини се тя. – Но по навик повиках Мария и когато вратата се отвори, загубих ума и дума от страх. Тя все пак е мъртва, нали?
– Точно за това искам да поговорим – писарят се настани на предложения му стол. – Мисля, че знам кой е убил нея и Чака. И тъй като сте пряко засегната, реших, че е най-добре да го обсъдя първо с вас.
– Наистина ли? – Евдокия отново закри устата си с ръка. – Това е чудесно! Искам да кажа, че ще се радвам ако заловите този, който е отговорен за тези ужасни престъпления.
Климент кимна.
– Струва ми се, че заминавате?
– Реших, че е добре да сменя за известно време обстановка та. Имам нужда от промяна. Всичко тук ми напомня за Гостун и Чака... Дори за Мария. Малко промяна ще ми се отрази добре. Но ще бъда по-спокойна ако знам, че този, който е отговорен за смъртта им, е получил това, което заслужава. Вече освободих повечето от слугите. Остана само Сеп. Така че ще трябва аз да ви обслужа. Надявам се, че нямате нищо против.
– За мен ще бъде удоволствие – отговори писарят, усмихна се и сплете пръсти пред себе си.
Евдокия се засуети около него, увери се, че се е настанил удобно, след което излезе и след миг се върна с две чаши.
– Тесалийско, най-доброто, което ни остана – каза тя и подаде едната на Климент. – Мъжът ми обичаше да си угажда и поръчваше само от най-доброто.
Климент кимна, но не бързаше да пие. Не искаше нищо да замъглява ума му. Двамата стояха в притихналата стая, гледаха се и се усмихваха един на друг. Малко преди мълчанието да стане прекалено неловко, от вън се разнесе вик.
– Крадци! Крадци!
Последвана от писаря, Евдокия се хвърли към прозореца. С изваден меч, Корсис бе застанал пред входната врата, а зад него, дишайки тежко, се бе подпрял старият Сеп.
– Какво става, Сеп? Нападат ли ни? – извика Евдокия, надвесвайки се над прозореца. Гласът на господарката бе развълнуван, гърдите под роклята ѝ се надигаха развълнувано.
– Обикновени джебчии – отговори Корсис вместо слугата. – Видяха, че вратата е отворена и се вмъкнаха в двора, търсейки какво да отмъкнат. Щом се показах веднага избягаха.
– И не взеха нищо? Някой не е влязъл в къщата?
– Уверявам ви, няма от какво да се притеснявате – Корсис се поклони и се усмихна. – Никой не влезе в къщата, всичко е наред.
– Видя ли крадеца? Как изглеждаше? – нервно попита Климент. Точно сега не му трябваха неприятности.
Помощникът му поклати глава.
– Беше с качулка – дребен и нисък. Избяга много бързо.
– Толкова се уплаших – вдовицата затвори прозореца, седна на стола си и отпи от виното. – След всичко, което стана, вече се страхувам и от най-малкото нещо. Първо мъжът ми и Чака, после Мария... – Евдокия сведе глава и в очите ѝ се събраха сълзи – Наистина се радвам, че ще напусна това място.
Климент стана, заключи вратата на стаята и пусна ключа в джоба си.
– Така ще бъдем в безопасност. И никой няма да ни прекъсва докато говорим. Помощникът ми ще се погрижи за останалото. Корсис е оправно момче.
Евдокия го погледна с благодарност.
– Толкова съм ви задължена! Наистина ли знаете кой е убил Чака и Мария?
Писарят кимна с глава.
– Наистина знам. Вие сте първата, на която ще съобщя до какво доведе разследването ми. Струва ми се, че го заслужавате, а и може да ми помогнете с някои от подробностите, които не са ми съвсем ясни.
– С всичко, което мога! – отговори вдовицата. – Колкото по-бързо свърши този кошмар, толкова по-добре!
– Отначало мислите ми се насочиха към Симеон – започна внимателно Климент. – Разбрах, че чигатът е имал сестра, която много обичал, но която се самоубила в рова на крепостта. Симеон не можеше да си прости смъртта ѝ, обвиняваше се, че не я е опазил както трябва. Жената сложила край на живота си заради Чака. Той я е прелъстил и изоставил, а тя не е могла да го понесе. Което даваше добър мотив на Симеон да го убие.
– Чака си беше такъв – криво се усмихна Евдокия. – За него жените бяха просто дивеч, който трябва да улови в мрежата си. След това търсеше следващата. За него жените... – вдовицата махна с ръка. – Всъщност няма значение. Симеон ли ги е убил?
– Не! – поклати глава писарят. – Опитал се е, но не е успял. Следил е Чака, дори няколко пъти го е нападал под прикритието на нощта, но не е нанесъл фаталния удар.
– Той ми каза за тези нападения – замислено поклати глава Евдокия. – Няколко пъти се бе измъкнал на косъм.
– Точно така – потвърди писарят. – Прекарах известно време със Симеон. Той не е хладнокръвен убиец. И все пак, ако бе решил да си отмъщава на Чака, щеше да го направи така както се е опитал. В някоя тъмна уличка, бърз удар с меча или изстреляна стрела. Нямало е да организира сложен план, в който да намесва и Гостун.
– Кой е тогава? – попита Евдокия и се наклони напред. Гърдите и се полюшнаха примамливо под финия зелен плат.
– От самото начало нещо не ми даваше мира – продължи писарят. – Познавах Гостун. Той не беше човек, който ще изкараш лесно от кожата му. Нито ще го накараш да извърши нещо необмислено. За да стане това, залогът трябваше да е много по-голям. И той е бил!
– Вече ви казах за това! – вдовицата се изчерви. – Аз станах причина той да предизвика Чака. Нямах и представа, че нещата ще се развият по този начин. Но и аз нося теглото си – Евдокия вдигна глава и погледна писаря в очите. – Нощем не мога да спя, непрекъснато премислям какво трябваше да кажа тогава, какво трябваше да направя. След като се разбра какво съм сторила, никой вече не иска да общува с мен. Дори най-добрите ми приятелки ме отбягват все едно съм прокажена!
– Наистина е по-добре да заминете – съгласи се писарят. – да отидете някъде, където никой не ви познава и да започнете всичко от начало – вдовицата кимна. – Но мисля, че пропускате нещо. Не вие, Чака е бил този, който е предизвикал скандала. Той е разкрил връзката ви. И се съмнявам, че го е направил просто защото е бил пиян. Целял е нещо друго!
– Но защо? – Евдокия се огледа неразбиращо. – Какво всъщност е станало?
– В Магнаурската школа съм изучавал логика. Там ни учеха на няколко неща. Първо, че за всяко нещо си има причина и второ, че всяка загадка си има обяснение. Стига да зададеш правилните въпроси. И така, нека го направим като римляните и се запитаме: "Quo bono?" или с други думи: "Кой има изгода?" от цялата тази работа.
– И кой е той?
– Всъщност е много просто. Какво става след смъртта на Гостун и Чака? Особено след тази на Гостун? Два много примамливи и добре платени поста внезапно се оказват свободни! Очевидно е, че в размирни времена като тези, човекът който ще стане боритаркан на Плиска, трябва да е някой, на когото князът има пълно доверие. Някой, на който вече е поверил защитата на столицата си, някой, който винаги е заставал на негова страна. Някой като варнеха Самуил!
– Самуил? – ахна Евдокия. – Не може да бъде!
– Ако Гостун го няма – продължи Климент – е логично Самуил да го наследи на поста, което и стана. Заедно с всичките му привилегии. Да не забравяме и че варнехът не е обичал особено съпруга ви. Обвинявал го е, че не е подкрепил достатъчно Борис по време на похода му. Освен това е съмнително как не е разбирал какво се случва в града и как собственият му подчинен, чигатът Винех се представя за разбойника Батой и плете заговорите си. Възможно е да е имало два заговора – единият на съпруга ви и Винех, които искат да свалят Борис и другият на Самуил и Чака, които знаят какво се случва и само чакат да нанесат удара си. След станалото на вечерята, дадена от Гостун, заговорниците разбират, че им се открива идеалната възможност. Чака предизвиква мъжа ви на дуел, убива го и пътят към властта им е осигурен. Кой знае какво още са криели тези двамата. Но така, само с един удар се издигат неимоверно. Самуил вече не трябва да се занимава с лагери, походи и войници, а Чака заема мястото му. Всичко прилича на любовна свада, ако въобще се разбере за какво са се скарали двамата с Гостун. Затова Чака му е казал, че сте любовници! Затова го е предизвикал!
– Но как? Чака знаеше, че не може да победи мъжа ми в двубой! Много пъти се бяха дуелирали и съпругът ми го побеждаваше всеки път!
– Точно така! – съгласи се Климент. – Но има нещо, което забравяме! И то е, че преди двубоя, Гостун не е бил на себе си! Всички от присъствалите са категорични, че боритарканът се е оставил да бъде посечен. Защо? Защото Чака го е упоил по някакъв начин по време на вечерята. Не е рискувал нищо. Било е долно и подло, но е дало резултат.
– След което се е разкаял за постъпката си и се е обесил – довърши разсъжденията на писаря Евдокия. – Така трябва да е станало! Толкова е просто, когато го обяснявате...
– Да, така е. Простите неща винаги са най-трудни за намиране. Но не винаги са верните.
– Какво искате да кажете?
– Просто показах, в каква посока течаха мислите ми в началото. Постройката, която изложих, изглежда логична и твърде възможна. Но за жалост не обясняваше всичко. Като например факта, че Чака е бил убит, а не се е самоубил...
– Убит?! – малко остана Евдокия да изпусне чашата си. Но нали...
– Точно така! Убит! – прекъсна я писарят. – Чака е бил убит и мога да го докажа категорично! Както е била убита и Мария. Но най-важното, което тази хипотеза не обяснява, е каква е връзката с внезапно появилото се непознато момиче и отрязаната глава в жълтата кутия. И кой и защо се бе опитал след това да я убие!
Вдовицата махна с ръка.
– Но това е съвсем ясно! Ако наистина Чака е бил убит, значи го е направил Самуил, неговият съучастник. Така би се избавил от неудобен свидетел, а Чака не беше човек, който да искате да знае тайните ви. Варнехът е бил достатъчно силен да го обеси. Всъщност, ако Чака е бил пиян или упоен, всеки би могъл да го окачи на гредата! След което Симеон е убил Мария, понеже се е страхувал, че като бивша любовница на Чака знае нещо. И е преследвал Ава, тъй като е предполагал, че и тя може да е научила нещо по въпроса от прислужницата ми. Мисля, че е очевидно!
Климент сплете пръсти и се загледа в Евдокия.
– Винаги съм харесвал умните жени – каза накрая той. – Но вие сте прекалено умна! Което честно казано повече ме плаши, отколкото ми допада. Но не мога да не се възхитя от скоростта, с която нагласихте фактите, към удобната за вас версия. Наистина много впечатляващо! – писарят се поклони. – За жалост в желанието си да се защитите сама се издадохте. Няма от къде да знаете, че момичето се казва Ава, както го нарекохте. Това е известно само на мен и аз не съм го споделял с никого. И забравяте, че именно Самуил ме накара да търся Мария. Едва ли той е убил прислужницата.
– Може да се е преструвал. Или да е наел някой да го свърши вместо него. В Плиска не е трудно да се намерят наемни убийци.
– Така е – кимна писарят. – И съм сигурен, че много добре знаете това, защото сте се възползвали от услугите им.
– Аз? – вдовицата изглеждаше изненадана. – Не разбирам за какво говорите! Може би е по-добре да обмислите всичко отново.
– И да ви дам прекрасни възможност да избягате? – писарят поклати глава. – Не смятам така. Къде щяхте да отидете? В Солун? В Константинопол? Или някъде още по-далеч?
Стиснала юмруци, Евдокия скочи на крака. Страните ѝ горяха, очите ѝ хвърляха мълнии.
– Няма да стоя нито секунда повече и да слушам обидите ви! А когато князът се върне, ще се постарая да разбере как сте тормозили вдовицата на един от най-верните му служители!
– Служител, който заговорнечеше зад гърба му! – резкият глас на писаря отекна в празната стая. – Никъде няма да ходите! – той бръкна в джоба си, извади от там ключа, с който бе заключил вратата на стаята и го показа на вдовицата. – Не и докато аз не ви позволя! А що се отнася до княза, дълбоко се съмнявам, че имате намерение да го дочакате. Така че по-добре седнете и чуйте това, което имам да ви казвам.
Недоволна, Евдокия се върна на мястото си.
– И така, от къде да започна? – писарят надигна чашата. – Дали от там, че сте пресметлива, зла, ламтяща за богатство, почести и власт? Или от там, че сте умна, находчива и с бърза мисъл, винаги няколко хода преди тези, които искате да унищожите? Или от там, че за вас мъжете са само ключ към власт, богатство и охолен живот?
– Няма нужда да ме ласкаете – гласът на вдовицата стържеше като пирон по ламарина. – Казвайте, каквото имате да казвате и да приключваме с това.
– Точно така – съгласи се Климент. – да приключваме! И след като свърша с вас, повече няма да сеете злото, както го правите от години! Корените му ще бъдат изтръгнати веднъж за винаги и светът ще стане поне малко по-добър!
В отговор Евдокия само надигна чашата си в подигравателна наздравица.
– Нека се върнем към злополучната вечеря. На нея Гостун смята да вдигне бунт, с който да свали княза, намиращ се далеч от столицата и който е силно отслабил позициите си с приемането на християнството. Заедно с чигата Винех, са създали организация, включваща войници от гарнизона и наемници, заплатени с парите, събрани от обирите на така наречения разбойник Батой и собствените му спестявания, които е изтеглил. На вечерята присъстват всички влиятелни личности в Плиска. Гостун е щял да им обяви плана си, да обвини Борис в предателство и да ги призове да го подкрепят. Който откаже, ще бъде убит. След това епископ Йоан, който иска някой ревностен християнин като Гостун да заеме българския престол, за да може да го командва, ще го помаже и провъзгласи за владетел. И с Борис ще бъде свършено. Гостун се е подсигурил добре. Макар да не беше от най-умните. Едва ли сам е съставил толкова сложен план. Предполагам вие сте му помогнали. Както и сте го подтикнали към цялото това начинание... Боритарканът бе верен на Борис. Но за вас е било по-важно той да седне на трона, а вие да сте неговата княгиня. Така ли стана?
– Нали знаете всичко? – присмя му се вдовицата. – Сам си отговорете на въпроса!
– Както и да е – писарят махна с ръка. – Гостите пристигат, вечерята започва, войниците на Винех са обкръжили залата. Но за беда се случва нещо непредвидено. Появява се Симеон с отряда си. Но което е още по-лошо, появява се и непознато момиче, стискащо жълта кожена кутия, от която изпада отрязана глава. Което проваля вечерята и обърква предварително подготвените планове. След като виждате девойката, разбирате, че с вас е свършено, ако се разбере кое е то.
– И защо с мен да е свършено?
– Защото в нея сте разпознали отвлечената преди дванайсет години дъщеря на Гостун – Ава. А в отрязаната глава, човекът, виновен за престъплението, извършено до Филипополис – готът Луп, който лично сте наели да убие жената на боритаркана!
– Това не е вярно! – Евдокия се сви в стола си.
– Вярно е! Преди дванайсет години сте организирали нападението над Гостун и жена му пред стените на Филипополис. Искали сте боритаркана за себе си и сте премахнали тези, които ви пречат. За целта сте наели Луп. Платили сте му с част от парите, откраднати от хазната в града. Което сте направили заедно с тогавашния си любовник, а сега управител на Филипополис Курт!
– Това не е вярно! – повтори Евдокия и стисна облегалките. Кокалчетата на ръцете ѝ побеляха от напрежението. – Това са лъжи и измислици!
– Не мисля – поклати глава писарят. – Първо, това сочи логиката. Както вече казах – кой има изгода? След смъртта на първата жена на боритаркана Косара и изчезването на дъщерята на Гостун, вие сте тази, която се намъква в леглото му и по-късно заема мястото на жена му.
– Това не доказва нищо!
– Така е, не доказва. Но аз бях във Филипополис. И отрих там някой доста интересни неща. Намерих хората, които са наели Луп. Както и бившия телохранител на Гостун. За нещастие някой много се уплаши от това и се постара да ги избие всичките, за да няма свидетели на станалото преди дванайсет години. С което показа, че съм на прав път. От майката на първата жена на Гостун научих, че вие и Курт сте били любовници, дори се е очаквало да се ожените. Нещо, което пропуснахте да ми споменете. След което установих, че самият боритаркан е замесен в обира на ханската хазна. И се постара да прекъсне всички връзки към това събитие. Но направи грешка. Грешка, която за жалост, осъзнах по късно. Мислех, че Курт е просто подкупен, че се е оставил първенците на града да го разиграват, но това съвсем не е така. Подобно на вас той е хитър, умен и се прикрива изключително добре. След като се появихме и започнахме да ровим в миналото, той се уплаши. И се постара да прекъсне всички нишки, които биха могли да ме насочат в правилната посока. Помощникът му Маламир уби стария телохранител на Гостун Теодорит. И ковача Блех. Още повече, че Теодорит внезапно си е припомнил нещо, свързано с обира на хазната. "Quis custodiet ipsos custodes?" – "Кой ще пази пазачите?". Тази бележка намери помощникът ми в джоба му, малко след като Маламир го беше пронизал с ножа си. Не се и съмнявам, че двамата с Курт са участвали заедно в обира. Но както казах, боритарканът допусна грешка. Уби Маламир. В собствената си спалня. След това ни забаламоса с историята как помощникът му го нападнал и аз повярвах на лъжите му. Но се е случило друго. Бях пратил Корсис по следите на Маламир и той го бе проследил до резиденцията на боритаркана. Чигатът е отишъл при Курт и му е разказал, че едва се измъкнал от клопката ми. В този момент в резиденцията е пристигнал помощникът ми. Започнал е да се кара и се е сбил със стражите, които не искали да го пуснат да влезе. Курт е чул виковете и е осъзнал, че Маламир е бил проследен. Как е щял да обясни, че личният му помощник, който съвсем скоро преди това бе хвалил пред мен, е замесен в убийствата? Затова Курт пронизва с меча си Маламир и се преструва, че е бил нападнат. Имах глупостта да му повярвам. Това, което осъзнах по-късно, бе, че времето не съвпада. Ако Маламир е нападнал Курт в покоите му, той щеше да се появи много по-рано. Но боритарканът е започнал да вика по-късно. Какво е правил през това време? Слушал е разказа на Маламир какво е станало. След което е разбрал, че няма друг изход, освен да го убие, за да не бъде разобличен.
– И какво общо имам аз с това? – попита Евдокия. – Курт може и да е ограбил хазната, може да е убил Маламир и да сме били любовници, но не съм знаела какви престъпления е извършил?
– Така е – съгласи се писарят. – Но преди да умре, ковачът Блех, ми каза, че след нападението над Гостун и семейството му са му платили толкова добре, че повече не му се е налагало да работи. Като символ на щастливото си забогатяване носеше една от получените монети като талисман. Сам я видях на врата му – жълтица с образа на Константин Велики от едната страна и седящата на трон Богиня и императора от другата. Това са златни римски солиди. Същите, каквито е имало в ограбената хазна във Филипополис преди години. С тях е трябвало да бъде платено на наемниците, които Борис събирал. Странно как са се оказали в посредник на наемни убийци. Това не е било случайно. Двамата с любовника ви Курт сте ограбили хазната на Гостун. Това обяснява и факта как парите просто са се изпарили. За Курт е било детска играчка да обере сандъците, които самият той е пазел, без да остави следи. След което сте си поделили парите, а вие сте ползвали вашата част, за да наемете Луп.
– Това е съвпадение! – махна с ръка Евдокия. – Една монета на врата на някакъв никому неизвестен ковач не доказва нищо! Пък и може Курт да го е наел, не аз!
– Радвам се, че поне не отричате за обира! – Климент се усмихна студено, а събеседничката му отвърна с изпепеляващ поглед – Може и да е съвпадение, но съвпаденията стават прекалено много! – той разпери пръстите на дясната си ръка и започна да ги сива един по един. – Била сте любовница на Курт. Той е ограбил хазната на хана. На ковача е било платено с част от откраднатите пари. Преди да бъде убита Мария е разказала на помощника ми, че във Филипополис сте ходили на пазар за покупки. Точно там сте се свързали с Блех. Старият Сеп си спомня как вие сте била тази, която е препуснала по полето под стените на града, увличайки останалите със себе си, водейки господаря си и съпругата му към сигурна гибел.
Вдовицата поклати глава, но не каза нищо.
– Спомня си и друго. Че нападението е станало в четвъртък! Едно от малкото неща, които Ава е запомнила. И което не е спряла да повтаря от как пристигна тук. Анищар значи Юпитер, но значи и четвъртък. Това е, което момичето е искала да ни съобщи. Че е била отвлечена в четвъртък. Майката на Косара ми каза, че дъщеря ѝ е учила детето на древните руни.
– Много развинтено въображение имаш, писарю! – гласът на вдовицата бе груб. – Наистина не виждам как ще докажеш тези измислици.
– Знаете ли какво ми помогна да разреша загадката? Рефренът на една песен, който ми се наби в главата. В него се пееше за изоставен любим в неделя, черна неделя или нещо от сорта. Както за Ава е станал черен четвъртъкът, в който е загубила за винаги родителите си. – писарят замълча за миг. – Сеп каза още, че Луп, главатарят на разбойниците, е бил посечен от Гостун, но шлемът му го предпазил. Точно както на главата, която носеше момичето. Нейното ухо бе отрязано наполовина, там, където обикновено свършват шлемовете. Лично я огледах преди да я погребат – Евдокия пребледня и надигна чашата си. – Има и още. Преди да се върна в Плиска, телохранителят на Борис Руф, разказа, че наскоро е имало бунт в готските племена и много от старите им водачи са били избити. Което обяснява появата на Ава и главата в жълтата кутия. Не знам как точно момичето се е сдобила с нея, но не бих се учудил ако лично се е погрижила да отмъсти на похитителя си, точно както се е справило с нападателите при кладенеца – писарят изгледа свилата се на креслото си вдовица. – Не стават ли съвпаденията прекалено много? Всъщност, скоро самият Руф ще дойде в столицата и с негова помощ ще можем да разпитаме Ава какво точно се е случило. Защото тя говори готски. Като хората, при които е живяла след като са я отвлекли.
Евдокия не отговори.
– Нека видим какво се получава тогава. Преди дванайсет години, Гостун е управител на Филипополис. Женен е щастливо, има малка дъщеря. Жената му си има помощничка и компаньонка. Тя ѝ се доверява изцяло, двете са като сестри. Но това не е достатъчно. Най-близката приятелка на Косара подготвя смъртта ѝ и разбива семейството на Гостун. С любовника си Курт ограбва ханската хазна. Сигурен съм, че идеята е била ваша, но това всъщност няма значение. Част от парите са дадени на ковача Блех, който я свързва с вилнеещия в околностите на града готски разбойник Луп и го наема да убие Косара и дъщеря ѝ. Сеп много добре си спомня, че по време на нападението разбойниците са атакували първо господарката му. Той предполагаше, че са искали златните ѝ накити, но бърка. Искали са смъртта ѝ! Затова им е било платено и затова са нападнали първо нея. Задачата е изпълнена. Косара е убита, дъщеря ѝ отвлечена, Гостун съсипан. Курт е оставен да се утешава с откраднатото злато, а вярната помощничка на убитата съпруга оплита в мрежите си опечаления боритаркан и заема мястото, което сама е освободила до него. Семейството скоро се премества в Плиска и всички следи с миналото са заличени.
– И какво става след това? – апатично попита Евдокия.
– След това вярната нова съпруга на Гостун застава до него и с пълни шепи черпи от положението си. До там, че решава да издигне мъжа си до най-високото място в държавата – престола! А тя да върви заедно в него. За малко да успее, но нещата се объркват в последния момент. В деня, в който трябва да се полети към върха, планът ѝ се проваля. И то от същото това момиченце, което е поръчала преди години да убият и над което по кой знае каква причина жестокият разбойник Луп се е смилил – писарят замълча. – Неведоми са пътищата Божии, нали? Кой знае как сте се почувствала, когато в мига, в който е трябвало да спечелите всичко, вратата на тройната зала се е отворила и през нея е влезнала Ава. Познали сте я веднага, не се съмнявам в това и за миг. Както сте познали и главата на Луп, изпаднала от жълтата кутия.
Климент стана и отпивайки от чашата си с вино, бавно тръгна из стаята.
– Както вече казах, вие сте умна, дръзка и решителна – продължи той. – Веднага сте разбрали, че щом вие разпознавате момичето, е само въпрос на време и баща ѝ да я познае. Ако не е бил толкова развълнуван от това, което предстои да се случи, съм сигурен, че Гостун е щял да разбере веднага, че това е дъщеря му. След което всичко е щяло да излезе на бял свят и с вас е било свършено. Не може да ви се отрече. Няколкото мига, докато главата пада от кутията и се търкаля към масата, са ви достатъчни, за да промените изцяло плановете си. Казвате на мъжа си, че с Чака сте любовници. Знаете, какво ще последва от това. Всички присъстващи бяха категорични, че Чака е бил блед и разтреперан. Поведение, което не прилича на един решил да се разкрие любовник. Оставяте двамата мъже да се разправят и бързате към вкъщи. В градината ви има различни билки, сама ми признахте, че добре се оправяте с тях. Гостун се връща бесен и за да го успокоите му давате чаша с "подправено" вино. Вие, а не Чака сте упоили мъжа си. Мария ви е чула да се карате, макар да твърдите, че сте била заключена в стаята си. С това ви е изнудвала. Затова сте ѝ плащали. Затова и по-късно сте я убили. Не обичате да имате свидетели, нали?
Евдокия само надигна полупълната си чаша.
– Продължавай! Толкова е забавно!
– Забавно? По-скоро ужасно! Упоен, Гостун отива на дуела. За Чака е детска игра да го посече. Така се отървавате от едната заплаха – съпругът, който може да разбере какво сте сторили в миналото. После идва ред на Чака. Не е ли странно, че след победата си, той се прибира в къщи? Човек би очаквал от него да отиде да се напие или да препусне към Борис, търсейки прошка. Но Чака не постъпва по този начин. Той си отива в къщи, където се обесва. Колко удобно, нали?
– Не мога да отговарям за действията на другите! – изсъска Евдокия. – Щом е решил да се беси, нека да се беси!
– Вие имате ли сърце?! Знаете ли какво е да обичате или да бъдете обичана? Не вярвам! Гостун и съпругата му са ви дали шанс в живота, помогнали са ви, а как сте им се отплатили? Избили сте ги до един! Отнели сте най-милото им – дъщеря им. След което сте се омъжили за жертвата си, без това ни най-малко да ви смущава. Живели сте с Гостун, чиято жена и дъщеря сте погубили! Споделяли сте леглото и богатството му, възползвали сте се от него, но в първия момент, в който той се е превърнал в заплаха, не сте се замислили и за секунда дали да пощадите живота му. След което със същата лекота, сте убили и любовника си!
– Значи, аз съм убила Чака така ли? Много ми е чудно, как съм успяла да се справя с мъж като него!
– О-о-о. Станало е лесно. Чака е бил объркан. Не е разбирал защо е трябвало да убие Гостун. Бил е и уплашен. Все пак е посякъл управника на Плиска. Може да е било в честен двубой, но това съвсем не е достатъчно. Затова се е прибрал вкъщи, където сте го чакала. Имал е среща с вас, очаквал е да получи отговори на много въпроси.
– Това не е вярно! – гласът на Евдокия бе твърд и решителен. – Цялата нощ след убийството бях в стаята си. И Сеп, и Мария могат да го потвърдят.
– Нима? Мария е мъртва. Още една причина да се отървете от нея. А слугата още от рано вечерта е бил пиян и е заспал малко след излизането на господаря си. Любовникът ви е чакал, надявайки се на отговори, но е намерил само смъртта си. Било е съвсем просто. Упоили сте и него. Видях чашите в стаята му. И двете бяха старателно измити. Няма как Чака да се е напил, да се е обесил, след което да е измил чашите. Направили сте го, за да прикриете следите от опиата. След което сте го обесили в собствената му къща. Вероятно той сам ви е помогнал, без да разбира какво става. Качили сте го на стола, сложили сте му примката от колана и сте го бутнали да се люлее на гредата. Лесно, просто и ефикасно! След което сте се върнала обратно и сте легнала доволна да спите. Вечерта е била успешна – убили сте и мъжа си, и любовника си. Оставала е само Ава.
– И как ще докажете всички тези налудничави приказки? Упоила този, упоила онзи – Евдокия се засмя подигравателно. – Нямате нито едно доказателство! Всичко си остава само думи и предположения!
– Ще стигнем и до доказателствата. Нека караме по ред. След като Гостун и Чака са отстранени, остава само момичето. За да знаете какво прави, пращате собствената си прислужница да ѝ помага. За беда Мария знае повече от колкото очаквате и започва да ви изнудва. Затова се налага да ликвидирате и нея. Отначало ѝ давате пари, колкото да приспите подозрението ѝ, след което я убивате. Издебвате подходящия момент, удряте момичето по главата и го бутате в кладенеца. Бързо, лесно и ефикасно. Мария изчезва и ви остава само Ава.
– И как съм се справила с нея?
– Не сте! Не че не сте опитали. Наели сте няколко души да я нападнат, но тя се е изплъзвала. Накрая използвате Аспар и хората му, пращате карта със знаци на момичето, на която има символа Анищар и сте сигурна, че тя ще дойде. Както и става. Това, което не сте предвидили, е, че Ава е живяло дълго при готите и като останалите им жени е научено да се бие наравно с мъжете. А и помощникът ми се намесва, макар и със закъснение. Всъщност той ви е видял – фигура с качулка, скрита в храстите. Аспар също каза, че поръчителят бил нисък човек с красиви ботуши – от еленска кожа с червени мъниста. Може би са онези в ъгъла – писарят посочи с ръка. – От еленова кожа, с червени мъниста. Това е нещо, което лесно ще се докаже.
– И това е всичко, което имате? – главата на вдовицата се люшна встрани.
– Никак не е малко, нали? Първо са думите на Сеп и Мария. След това е станалото във Филипополис. Когато като се появи Руф, това ще бъде лесно доказано. Признанието, че сте била любовница на Чака. Ботушите, които са видели помощникът ми и Аспар. Но има и още. На мястото, където е била нападната Ава намерих парче от колан. Това ме подсети за нещо друго – Чака е бил обесен на колан. Но този, на който е увиснал, не е бил негов, а на някой друг. Закопчавани са на различна дупка, които съвпадат идеално с тези на коланите на съпруга ви. Няма съмнение – Чака е бил обесен на един от коланите на Гостун. Как е станала това, след като боритарканът вече е бил мъртъв? Не е имало друг освен вас, който да го занесе в къщата му! Това, ще бъде достатъчно за Борис. Напоследък той праща на дръвника за много по-малко! Още повече като разбере, че сте разпродали имуществото си и възнамерявате да бягате. О, да! Продали сте всичко, което притежавате. И искате да ви повярвам, че смятате да се върнете? В Константинопол ще ви приемат с отворени обятия – млада, красива, богата и съпруга на висш български чиновник. Кой знае колко от тайните ни знаете и сте готова да ги дадете на византийците. За щастие, това няма да се случи!
– Напротив! Ще се случи! – Евдокия скочи от стола си. От предишното ѝ поведение не бе останала и следа. – Нима мислиш, че ще оставя да ме завлекат в подземията на двореца и палачите на Борис да ме удушат? Не съм стигнала толкова далеч, за да бъда спряна от някой като теб, писарю!
– Прав съм, нали? За всичко съм прав! – Климент говореше повече на себе си, отколкото на жената пред него. – Толкова много смърт. И за какво?
– За това! – Евдокия вдигна златната си огърлица. – И за това – тя посочи пръстените си. – Не знаеш какво е да си жена във време, когато командват мъжете. Когато има значение дали можеш да въртиш меч, а не да мислиш. Аз съм умна, да. Дори ти си го забелязал! Мога да чета, да пиша на латински и гръцки, да смятам, познавам билките и звездите. Но какво от това? Много рано разбрах, че ми предстои живот, изправена пред печката, въртяща опашка около някой смърдящ на вино мъж, който няма да дава и пукната пара за мен, давейки ме със собствената си тъпотия.Собственият ми баща ми каза колко съжалява, че не съм се родила момче! Тогава можеше да мечтае за постове и облаги. Но момиче? – Евдокия се изсмя. – Кой се интересува от момичето на дребен земевладелец? Без зестра и перспектива? Че и умно на всичко отгоре. Никой не иска такива. И когато майка ми успя да ме уреди в домакинството на Гостун, се зарекох в себе си, че това е шанс, който няма да изпусна!
– Като за благодарност избихте цялото му семейство?
– Това беше начинът! И не съжалявам, че го направих! – вдовицата стисна устни. – Благодарение на уменията си бързо се издигнах. Скоро станах компаньонка на господарката, която нямаше с кой друг да провежда изтънчените си беседи. Господарката Косара – иронично се изсмя Евдокия. – От стар и прославен род. С изискани маниери и висок морал. Ха! Беше толкова възвишена, че не усети как мъжът ѝ сам се намести в леглото ми. Но за него бях просто играчка, забавление, с което да разнообразява нощите си, когато идеалната му жена не е в настроение или не иска да изпълнява прищевките му между чаршафите. Мразех го! Но още повече мразех нея! Имаше всичко, но не го заслужаваше. Да! Аз организирах нападението в полето до Филипополис! Трябва да имаш дързост, смелост и ум, за да направиш подобно нещо. Беше лесно да наема Луп и готите му. Но идиотът не спази уговорката ни. Трябваше да убие и Косара, и дъщеря ѝ, но той не го направи. Предпочете да вземе момиченцето за себе си.
– Вероятно, за разлика от теб, той е имал сърце – каза писарят.
Евдокия го изгледа злобно.
– Съмнявам се! Предполагах, че ще продаде малката на пазара за роби, но явно не го е направил. С което погуби и двама ни. Или поне себе си със сигурност. След убийството бе съвсем лесно да оплета Гостун окончателно. Първо да го утеша, след това да не го допусна повече в леглото си, ако не ме направи своя законна съпруга.
– Той просто не е имал избор, нали?
– Точно така! Нямаше избор! И всичко си дойде на местата. Най-накрая бях там, където заслужавах да бъда! Как мислиш? Защо Гостун се издигна толкова на високо? Може и да беше верен на Борис, но си беше един стар глупак, няма какво да го крием. Ако не бях аз да му давам съвети и да го напътствам, едва ли щеше да стигне до поста управител на Плиска! Нима мислиш, че можеше да организира заговор като този, който бе замислил с Варнех, ако някой не му казва през цялото време какво да прави? Оставаше ми малко, съвсем малко и щях да седна на трона. Гостун щеше да е владетел и да се прави, че управлява, но аз щях да му дърпам конците. И тогава, тогава, трябваше да се появи тя и да съсипе всичко – Евдокия замълча за миг, колкото да си поеме дъх. – Познах я в секундата, в която я вкараха в залата. Може и да бе пораснала и да се бе променила, но имаше същите очи като на майка си. Нямаше начин да я сбъркам. Главата на Луп след това само ми показа, че малката никаквица знае какво се е случило. Сигурно глупавият гот сам ѝ е разказал всичко. Нямах време за губене. Каузата ми бе застрашена и ако не исках да загубя всичко, трябваше да действам светкавично. Да! Аз разкрих на Гостун връзката ни с Чака. Старият глупак не можеше да повярва, че съм му изневерявала със собствения му заместник. Като се върна вкъщи дойде да ме умолява да не го изоставям. Влачеше се на колене, като някакво куче – старо и улично, което е готова на всичко, за да бъде отново помилвано. Не съм се карала с него – не. Той викаше и се кълнеше като малко дете. Казах му, че всичко е било грешка, че го обичам и ще остана при него. След това пихме виното на помирението. Е, в неговото имаше няколко билки, които да улеснят задачата на Чака.
– А после уби и него?
Евдокия вдигна рамена.
– Нямах друг избор. Той беше заплаха – вдовицата се загледа в пода и поклати глава. – За него ми беше най-мъчно. Харесвах Чака. С непрекъснатото му перчене и желание за живот. И той беше глупак, но хубав и забавен глупак. Както и да е – вдовицата махна с ръка. – Справих се лесно с него. Виж, за колана въобще не съобразих. Бях се подготвила предварително с един от тези на мъжа ми. Това беше може би единствената ми грешка. Но и честно казано, не вярвах, че някой ще се усъмни в мен. Бях нагласила всичко много добре. След което ми останаха само двама – Винех и момичето. Ти ми направи добра услуга, като разобличи чигата и стана причина за смъртта му. Така ми остана само да си разчистя сметките с Ава.
– А Мария?
Вдовицата махна презрително с ръка.
– Малката уличница мислеше, че може да ме изнудва. Предполагам, че не можеше да прости как ѝ отнех Чака. Но той не беше мъж за нея! Мария беше прибрала чашите от стаята ми, след като с Гостун пихме вино. Започна да ми намеква, че едната от тях миришела странно и да ми иска пари. Давах ѝ по малко, докато реша какво да я правя. Беше ми необходима, за да шпионирам Ава и да подготвя следващия си удар. Но накрая стана прекалено сложно, да я държа жива. Не се знаеше кога и пред кой ще проговори Затова я убих – Евдокия сви рамене. – Няма да липсва на никого! За жалост не успях да се добера до момичето. То се оказа по-умно и съобразително отколкото предполагах. След като и последното ми нападение се провали, реших, че повече няма какво да правя в Плиска. Не можех да рискувам Ава да се разприказва, което щеше да стане рано или късно и върху мен да паднат съмнения. А и Константинопол дава много повече възможности. Сам го каза – богата, красива и вдовица на боритаркана на Плиска. Ромеите ще се избият за мен.
– Е, сега това вече няма как да стане.
– Така ли? – Евдокия се изсмя глухо. – Не виждам защо да не стане. Не си ти човекът, който ще ме спре!
– И какво мислиш да направиш? Помощникът ми е на двора, слугите ти ги няма. Освен Сеп, но се съмнявам той да ти бъде от помощ.
– Клименте, Клименте! – с престорено съжаление поклати глава вдовицата. – Наистина си умен, но понякога те съжалявам. Още в мига, в който те видях да прекрачваш прага на дома ми, бях сигурна, че не идваш за добро. И се подготвих. Нима мислиш, че ще оставя всичко да ми се изплъзне в последния миг? Не и аз! Тежко ми е да ти го кажа, но виното, което ти дадох да пиеш, бе отровено. О-о-о-не бързай да се хващаш за корема. Отровата е бавна. Ти си прав, аз наистина разбирам много от билки. Остава ти още малко време. След което ще се справя и със слугата ти. Можеш да си сигурен в това. И преди да си ме попитал – съжалявам, но за тази отрова, противоотрова няма.
Притискайки корема си с ръка, писарят се свлече на стола.
– Ти наистина си умна! Дори може би повече отколкото трябва – каза той, след което се изправи спокойно на мястото си. – Предполагах, че ще опиташ да направиш нещо подобно. Затова просто размених чашите. Помниш ли малкия инцидент в началото на разговора ни? Когато крадец влезе в двора и помощникът ми го изгони. Ти скочи да видиш какво става, а през това време, аз взех твоята и ти дадох моята чаша. За всеки случай. Очевидно си е струвало.
– Не може да бъде! Лъжеш! – сега бе ред на Евдокия да се хване за корема и да се свлече на мястото си.
– О, не! Не лъжа! – отговори и писарят. – Но нека изчакаме и видим, кой от двама ни е прав. А докато седим, можеш да си припомниш всички престъпления, които си извършила. Нека тези, които си убила или си станала причина за гибелта им, минат в маршова стъпка пред теб, отнемайки ти последния покой. Ти си лоша жена, Евдокия! Лоша и зла! И аз ще съм доволен, когато бъдеш мъртва!
– Мечтай си! – лицето на вдовицата се изкриви от омраза.
Писарят вдигна рамене и почука с пръст по облегалката на стола си. Звукът отекна ясно в тихата стая.
– Чуваш ли? Това са душите на тези, чиято смърт си причинила! Те искат възмездие и ще го получат!
Този път вдовицата не отговори нищо, а само се зави по-плътно в шала си и се загледа в часовата свещ на масата.
Минутите се нижеха бавно.
Внезапно лицето на Евдокия се изкриви от болка, по слепоочието ѝ се стече ручейче пот.
– Може би сега ще ми повярваш? – Климент се надигна от мястото си – Макар да не го заслужаваш, съм готов да ти помогна. Искаш ли да викна свещеник? Или някой друг?
– Никой! – думите трудно излизаха от устата на жената. – Искам само да стоиш тук с мен. Страх ме е да остана сама.
– Както желаеш – писарят се върна обратно на стола си. – Кажи ми поне, че съжаляваш и може би Бог ще бъде милостив.
Вдовицата го изгледа с втренчен поглед, бореща се с болката.
– Не съжалявам за нищо! И не искам прошка от никого! Живях така, както намерих за добре. А ти запомни как изглеждам – може скоро да се явя в някой от сънищата ти.
– Не вярвам! – отговори ѝ писарят. – Дяволът има навика да прибира душите на тези, които е погубил.
Повече не си казаха и дума. Евдокия се заизвива безмълвно, лицето ѝ се осея с капки пот, но дори в последните си мигове вдовицата на Гостун не показа и капка слабост.
Най-накрая, след поредния мъчителен спазъм, тя се отпусна на мястото си, а лицето ѝ най-после се умиротвори.
– Почивай в мир, ако това е възможно – Климент се приближи и огледа тялото. – Извършила си много злини, но може би Бог ще ти прости. Аз не мога.
Писарят затвори очите на Евдокия и покри тялото с шала ѝ. След това отключи, излезе и тихо затвори вратата зад себе си.




Епилог


– Не можеш да ми причиниш това! Не можеш да ме изоставиш в този момент! – Борис говореше бързо, приковал поглед в писаря.
– Уморих се! А и нямате повече нужда от мен – каза Климент. Двамата с княза стояха един срещу друг в тронната зала. Лъчите на изгряващото слънце хвърляха весели отблясъци върху фаянсовите орнаменти и караха златният трон в дъното да блести. Писарят подробно бе докладвал на Борис за произтеклите в Плиска събития и резултатите от разследването му. Владетелят го бе изслушал, след което го уведоми за собствените си успехи, за които Климент знаеше.
Няколко дни по-рано Борис триумфално се завърна в Плиска. Князът гордо яздеше бойния си кон, начело на войските си. По улиците се стичаха хора, приветстващи с радостни възгласи завръщането на владетеля . Борис махаше на насъбралото се множество, а войните зад него хвърляха дребни монети за радост на тълпата.
Застанал на крепостната стена на Вътрешния град, Климент наблюдаваше бързо вървящата процесия и блестящия в центъра ѝ владетел. С помощта на Руф, който пристигна няколко дни по-рано, писарят най-накрая разпита Ава. Момичето не разказа нищо, което той вече да не знае. След нападението до Филипополис, когато била отвлечена, Луп и готите му се върнали по родните си места. Разбойникът, който бил на почит в племето си, отгледал момичето като свое дете, но Ава винаги помнела какво е причинил на нея и семейството ѝ. Сред готите момичето се научило добре да се бие. А когато започнали размириците, използвала случая, за да отмъсти на похитителя си.
Ава дори и не подозираше каква е била ролята на Евдокия в убийството на майка ѝ и собственото ѝ похищение. Момичето понесе добре новината за истината около смъртта на родителите си и бързо започна да се приспособява към живота в града.
Имаше и добър учител – Корсис не се отделяше и за миг от нея.
– Враговете ви са унищожени – продължи Климент. – Плиска е прочистена. Тангристите са разгромени, византийците усмирени, строежът на базиликата ви върви по план – писарят замълча за миг. – Не знам за вас, господарю, но аз не се чувствам победител. Сблъсъкът с Дориян и Евдокия опустоши душата ми. Докога ще продължи това? Преди беше Бранко, след това собственият ви брат Докс, после лудият Шун и Иратаис. Всеки от тях отнесе нещо от мен със себе си. Вече не съм онзи безгрижен мъж, който обикаляше коридорите на Магнаурската школа или на двореца в Плиска. Искам да се оттегля! Събрал съм малко пари, ще си купя имот близо до града и ще стана земеделец! Ще отглеждам ечемик и пшеница...
– Трябва да се ожениш! – неочаквано каза Борис, разсмя се и разпери ръце, сякаш се готвеше да прегърне писаря. – Ечемик и пшеница. Как ли пък не! Трябва да имаш деца. Да намериш някой, който отново да върне радостта в живота ти. Не се шегувам – князът стисна златните дръжки на трона си. – И много добре знам как се чувстваш. Но трябва да продължиш. Трябва да си до мен, защото имам нужда от теб.
– Но вие имате Еспор, Самуил и още много други като тях. За какво съм ви аз?
– Нима мислиш, че моята душа не е изпълнена с тъга и печал? – тихо каза Борис. – Нима мислиш, че заспивам лесно нощем? Че всички тези, които се наложи да погубя, не ме чакат всяка вечер пред спалнята ми? – князът се приближи до писаря и хвана рамото му. – Но когато изпадна в истинско отчаяние, когато демоните ми ме сграбчат в ноктите си, мисля за всички тези, които сега живеят по-леко. Мисля за страната, в която повече няма да има разделени и която ще стане по-силна от всякога! Помни ми думата! – Борис пусна Климент и бавно започна да обикаля около медния лъв зад трона си, галейки го с ръка. – Тепърва идват най-добрите ни години! И цената за това си заслужава! Но за да мога да продължа напред, за да мога да правя това, което трябва да направя, имам нужда от теб! Имам нужда да знам, че до мен стои човек, който никога няма да ме подведе. И който ще разкрива злите помисли на враговете ми, за да мога да им въздам правосъдие. Еспор и тези като него днес са с мен, но утре ще подкрепят друг, ако решат че си заслужава. Докато ти ще си винаги до мен. Така е писано! Имам нужда от теб! – снижи гласа си князът. – Не ме изоставяй!
Климент въздъхна и кимна с глава. Какво можеше да направи?!
Щастлив, Борис плесна с ръце и нареди да бъде донесена кана с вино и да бъде викнат някой от писарите на крепостта.

– Ще празнуваме! – провикна се той. – Ще празнуваме победата над враговете ни, вярната ти служба и това, че продължаваме напред рамо до рамо. Ще празнуваме още и това: От този миг те обявявам за боил и член на Великия съвет! Провъзгласявам те за княжески бурев
[23]
на тайния ми съд и се надявам да ни пазиш във война и мир! Като награда за добре свършената работа ти дарявам къщата на зеритаркана Чака в Плиска и имението на боритаркана Курт до Филипополис. Като искаш да сееш ечемик и овес, сей! Освен това ти давам три коня, четири кожуха, един от мечовете си със златна дръжка, както и това – Борис свали един от пръстените си и го подаде на Климент, който го целуна преди да го сложи на ръката си. – Записа ли всичко?! – попита князът скърцащия с перото писар, който бързо закима с глава. – Отдавна трябваше да го направя! – каза князът, вдигна бокала си, пълен с искрящо вино. – Още когато спаси сина ми Расате от сърбите, а мен от Шун и Иратаис! Да пием за това! И за бъдещето ни!

Климент надигна чашата си и погледна изгряващото слънце.
Може би наистина идваше нов ден.
КРАЙ




Бележка на автора


След покръстването България е била наводнена от гръцки свещеници, имащи за цел чрез вярата да претопят и приобщят българите към Византия. Повечето от тях си били и шпиони. Благодарение на умелите си маневри с Патриаршията и Римската курия, Борис успява да се избави от тях и да установи самостоятелна Българска църква.
Разбойници като гота Луп, често са се подвизавали из българските земи, което е описано в различни хроники. Трябва да се има предвид, че през IX век България е била една от най-големите държави в Европа и подобни неща са били нормални.
Орфизмът е учение на траките, което включва в себе си философски и мистични елементи и което става основа за развитието на подобни школи в бъдеще, като например тази на Питагор. Било е тайна доктрина за посветени, което за жалост се е изгубило през вековете.

Оренда, за която споменава стрелецът с лък Кубрат, е българският вариант на енергията, известна на изток като "чи", "ци" или "прана". Обясненията, които багаинът дава за стрелбата с лък, са на база на книгата "Дзен и изкуството за стрелба с лък" на Ойгел Херигел, която ми се видя близка до някои разбирания в орфизма, но това е само лично мое мнение.
Бележки






1


боритаркан – градоначалник




2


багаин – средна по ранг военно благородническа титла




3


боил – благородническа титла




4


варнех – военен командир на крепост




5


чигат – мечоносец, командир на отряд или гарнизон




6


хазнатар – ковчежник




7


зеритаркан – заместник градоначалник




8


оренда – прабългарски вариант на духовна сила, позната като "ци" и др.




9


готи – германски племена, живели по поречието на Висла




10


колобар – жрец на Тангра




11


наос – вътрешната част на църква




12


Аврора – древногръцка Богиня на зората




13


Лъв Граматик – прочут учител от Магнаурската школа от IX век




14


Евангелие на Матей




15


пак там




16


Виа Милитарис – древен път, построен от римляните, който минава през Белград, Ниш, София, Пловдив, Одрин и стига до Константинопол, днешен Истанбул




17


Тиберий Клавдий Цезар Август Германик – римски император от Юлиево-Клавдиевата династия, управлявал Римската империя от 41 до 54 година.




18


 

Марк Аврелий Антонин – философ и римски император, управлявал от 161 до 180 година





19


Семела – жената, в която се влюбва Зевс и ражда Дионис




20


Тиона - другото име на Семела




21


Всъщност закон с такова име е приет на 12 декември 1922 година




22


Нестор – древногръцки цар на Пилос. Участва в похода на аргонафтите и Троянската война. Известен с мъдростта си.




23


бурев – съдия