Превод от английски език Цветелина Тенекеджиева Всички права запазени. Нито книгата като цяло, нито части от нея могат да бъдат възпроизвеждани под каквато и да е форма. Оригинално заглавие The Heart of Betrayal Copyright © 2015 by Mary E. Pearson All rights reserved. Превод Цветелина Тенекеджиева © Егмонт България, 2020 Редактор Десислава Недялкова Коректор Павлина Върбанова Издава „Егмонт България“ ЕАД 1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9 www.egmontbulgaria.com Електронно издание, 2020 ISBN 978-954-27-2119-2 На Кейт Фаръл, моя приятелка и редакторка, и на Сиара от най-висок сан Сълзите ѝ летят с вятъра. Тя ме зове, а аз мога само да шепна: ти си силна, по-силна от болката си, по-силна от скръбта си, по-силна от тях. Последните откровения на Гаудрел Глава 1 Едно бързо движение. Мислех, че това ще е напълно достатъчно. Нож в корема. И рязко завъртане за всеки случай. Но докато Венда ме поглъщаше, а безформените ѝ стени и стотиците любопитни лица ме обграждаха отвсякъде, докато слушах дрънченето на веригите и скърцането на моста, спускащ се зад мен, откъсвайки ме от останалия свят, осъзнах, че всяко мое действие трябваше да е добре премерено. Прецизно. Ще ми е нужно много повече, не просто едно движение с нож, всяка моя стъпка трябваше да бъде внимателно обмислена. Ще ми се наложи да лъжа. Да печеля доверие. Да престъпвам неприятни граници. И търпеливо да преплитам всичко. А търпението не беше от силните ми страни. Но най-напред и преди всичко трябваше да намеря начин да укротя подивялото си сърце. Да си поема дъх. Да изглеждам спокойна. Мирисът на страх озлобяваше вълците. Най-любопитните пристъпваха към мен, зяпайки ме с полуотворени усти, разкриващи гнили зъби. Заинтригувани ли бяха, или ми се присмиваха? Отвсякъде подрънкваха черепи. Хората се бутаха да надникнат и из тълпата се носеше тракане на сухи кокали – нанизи от дребни, избелели от слънцето черепи, бедрени кости и зъби се люшкаха по коланите им, докато се блъскаха едни други да ме видят. Да видят Рейф. Знаех, че върви окован някъде зад мен, в края на процесията – двама пленници, а Венда никога не взимаше пленници. Поне досега. Бяхме не просто любопитна гледка, а врагът, когото никога не бяха виждали. Точно такива бяха те и за мен. Минавахме покрай безброй щръкнали към небесата кули, пластове извити каменни стени, почернели от сажди и старост и пълзящи като мръсни зверове. Град на разруха и странни приумици. Грохотът на реката заглъхваше зад мен. Ще измъкна и двама ни. Рейф вероятно започваше да се съмнява в собственото си обещание. Минахме през още една поредица от масивни нащърбени порти, чиито железни решетки като прогнили зъби се отвориха мистериозно пред нас, сякаш някой вече ни чакаше от другата страна. Процесията ни се смаляваше, защото групи войници се отцепваха в различни посоки, стигнали вече дома си. Изчезваха по криволичещи пътечки в сянката на високите стени. Чиевдарът продължаваше да води останалите, а каруците с военна плячка все така подрънкваха пред мен, докато навлизах­ме в сърцето на града. Дали Рейф още вървеше някъде зад мен, или го бяха завлекли в някоя от мизерните улички? Кейдън слезе от коня си и тръгна до мен. – Почти стигнахме. Внезапно ми прилоша. Уолтър е мъртъв, напомних си. Брат ми е мъртъв. Нямаше какво друго да ми отнемат. Освен Рейф. Вече не мислех само за себе си. А това променяше всичко. – И къде стигнахме? Постарах се да прозвуча спокойно, но думите ми се изсипаха дрезгави и на пресекулки. – Отиваме в Светилището. То е нещо като вашия кралски двор. Тук се срещат водачите. – Включително и комисарят. – Нека аз говоря, Лия. Поне този път. Моля те, не казвай и дума. Погледнах го. Челюстите му бяха напрегнати, а веждите – свъсени, сякаш го болеше главата. Притесняваше се от срещата със своя главнокомандващ? Опасяваше се от това, което мога да кажа? Или се страхуваше какво ще направи комисарят? Дали щеше да приеме неизпълнението на заповедта да ме убие като държавна измяна? Русата коса на Кейдън висеше на мазни, морни кичури и вече покриваше раменете му. Лицето му лъщеше от мазнина и мръсотия. От доста време не бяхме виждали сапун, но това беше най-малката ни грижа. Стигнахме до друга порта, висока, плоска стена от желязо, осеяна с гвоздеи и процепи за наблюдение, през които надничаха очи. Чух викове иззад желязото и звън на тежка камбана. Звукът прокънтя в мен, карайки зъбите ми да тракат. Зу виктара. Бъди силна. Вирнах брадичка по-високо, сякаш пръстите на Рийна я повдигаха. Желязната стена бавно се разцепи на две и крилата ѝ се плъзнаха назад, пропускайки ни в огромна открита площ, безформена и мрачна като останалата част от града. От всички страни беше заобиколена със стени, кули и изходи към тесни улици, губещи се в сенките. Назъбени въздушни проходи се кръстосваха над главите ни и сякаш се поглъщаха един друг, сливайки се ведно. Чиевдарът вървеше най-отпред, а каруците се нижеха след него. Стражите от вътрешния двор извикаха за поздрав и нададоха ликуващи крясъци при вида на богатата плячка от мечове, седла и грамадата лъскави трофеи – всичко, което беше останало от брат ми и бойните му другари. Гърлото ми се стегна при мисълта, че скоро някой от тях щеше да носи ножницата на Уолтър и меча му. Впих пръсти в дланите си, но не ми бяха останали нокти, които да пробият плътта ми. Всичките бяха изпочупени до живеца. Натиснах голите, разранени върхове на пръстите си и свирепа болка разтърси гърдите ми. Не очаквах, че ще приема толкова тежко нищожната загуба на ноктите ми, особено в сравнение с колосалната трагедия, пред която бях изправена. Все едно някой се подиграваше с мен, че не разполагах с нищо, дори с нокти, за да се отбранявам. Единственото, което притежавах, беше тайно име, което в момента ми се струваше също толкова безполезно, колкото и титлата ми. Намери начин да го използваш, Лия, си казах. Но още докато изричах думите в главата си, усетих как увереността ми се топи. От действията ми вече зависеше много повече, отколкото преди няколко часа. Всяко мое действие сега можеше да коства живота на Рейф. Разнесоха се заповеди кървавото съкровище да бъде внесено вътре и цял куп момчета, по-млади от Ибън, дотърчаха с малки двуколки, помагайки на стражите да прехвърлят товара. Чиевдарът и личната му свита слязоха от конете си и се изкачиха по стълбище, водещо към дълъг проход. Момчетата ги последваха с препълнените колички по успоредната на стълбището рампа, напрягайки тънките си ръце под тежестта им. Някои от трофеите все още бяха покрити с кръв. – Натам е Залата на Светилището – посочи след момчетата Кейдън. Да, определено беше напрегнат. Долавях го в тона на гласа му. Щом дори той се страхуваше от комисаря, какъв шанс имах аз? Спрях и се обърнах да потърся Рейф сред колоната от войници, прииждащи през портата, но видях само Малич, който водеше коня си точно зад нас. Той ми се ухили с белязано от нападението ми лице. – Добре дошла във Венда, принцесо – подхвърли с насмешка. – Обещавам ти, че сега нещата ще стоят съвсем различно. Кейдън ме издърпа до себе си. – Не се отдалечавай – прошепна ми. – За твое добро. Малич се изсмя, доволен от заплахата си, но този път знаех, че е прав. Нещата вече наистина щяха да стоят различно. Много по-различно, отколкото той изобщо можеше да си представи. Глава 2 Залата на Светилището приличаше на неприветлива, макар и доста просторна пивница. Заведението на Берди можеше да се побереше четири пъти между стените ѝ. Миришеше на разлята бира, влажна слама и разюздани гуляи. Колони очертаваха четирите ѝ страни и беше осветена с факли и фенери. Високият ѝ таван беше покрит със сажди, а в центъра ѝ стоеше огромна, грубо изсечена дървена маса. Калаени халби седяха по малтретираната ѝ повърхност или стиснати в месес­ти юмруци. Водачите. С Кейдън останахме в сумрачния проход зад колоните, а водачите посрещнаха чиевдара и личната му стража с гръмки викове и пляскане по гърбовете. Веднага предложиха халби на завърналите се воини, вдигнаха тостове в тяхна чест и се провикнаха за още бира. Ибън, по-нисък от някои от прислужващите момчета, също вдигна халба към устните си, завърнал се воин като останалите. Кейдън се изправи закрилнически пред мен, но аз продължих да оглеждам залата, опитвайки да зърна комисаря, за да съм подготвена за предстоящото. Неколцина от мъжете бяха великани като Гриз, някои още по-едри и от него, и за пореден път се удивих от съществата, едновременно човеци и зверове, които тази странна земя раждаше. Задържах погледа си върху един от тях. Говореше с ръмжене и прислужниците спазваха почтено разстояние от него. Предположих, че той е комисарят, но забелязах, че Кейдън също оглежда залата и погледът му подмина страховития здравеняк. – Това е Легионът на губернаторите – обясни той, сякаш прочел мислите ми. – Те управляват провинциите. Венда се делеше на провинции? И имаше йерархия, не само наемни убийци, мародери и комисар, управляващ с желязна ръка? Губернаторите се отличаваха от прислугата и войниците по пагоните от рунтава черна кожа на раменете си, върху всеки от които имаше масивна бронзова тока във формата на озъбена животинска паст. Тези символи на властта караха едрите им фигури да изглеждат двойно по-грамадни и страховити. Врявата се усили до оглушителен кънтеж, отеквайки сред каменните стени и голия под. Само в единия ъгъл на помещението имаше купчина слама, която да поглъща поне малко шума. Момчетата подредиха двуколките с плячка покрай единия ред колони и губернаторите отидоха да огледат новите придобивки – вдигаха мечовете, претегляха ножовете в дланите си, бършеха засъхналата кръв от кожените нагръдници. Сякаш разглеждаха стоки на пазар. Един от тях вдигна меч с червен яспис на дръжката. Мечът на Уолтър. Кракът ми машинално пристъпи напред, но се овладях навреме и го принудих да се върне назад. Търпение. – Почакай тук – прошепна ми Кейдън и излезе от сенките. Доближих се до една колона и опитах да се ориентирам в пространството. Освен тъмния коридор, по който дойдохме, се виждаха още три, водещи към Залата на Светилището. Къде ли стигаха и дали бяха също толкова строго охранявани като този зад мен? И най-важното – дали някой от тях нямаше да ме отведе при Рейф? – Къде е комисарят? – попита Кейдън на вендански, опитвайки се да надвика шумотевицата. Губернаторите се обърнаха към него един по един и в залата внезапно се възцари тишина. – Наемният убиец е тук – обяви някой в другия край на помещението. Настана неловко мълчание. След миг един от по-ниските губернатори, набит мъж с множество рижави плитки, покриващи раменете му, излезе напред и прегърна сърдечно Кейдън, приветствайки го у дома. Глъчката се възобнови, но осезаемо по-сдържана, и се зачудих как бе възможно появата на един наемен убиец да им подейства така. Спомних си как бе отстъпил Малич пред него по време на дългия преход през Кам Ланто. Очите му горяха от ярост и беше достатъчно силен да му се опъл­чи, но все пак отстъпи, когато Кейдън се изправи насреща му. – Извикаха го – каза губернаторът на Кейдън. – Но не се знае дали ще дойде. Зает е с… – Посетителка – довърши вместо него Кейдън. Владетелят се засмя. – Да, посетителка. И аз на драго сърце бих приел такава посетителка. Дойдоха още губернатори и един с дълъг крив нос пъхна халба бира в ръката на Кейдън. Приветства го у дома и го укори, че твърде дълго е бил на почивка. Друг пък го обвини, че повече скитал по света, отколкото да си стои във Венда. – Отивам там, където комисарят ме изпрати – отвърна Кейдън. Един от останалите губернатори, едър като бик и с подобаващо широки гърди, вдигна халбата си за тост. – Като всички нас – извика, отметна глава назад и отпи голяма небрежна глътка. Бирата потече от ръбовете на халбата и се спусна по брадата му и пода. Дори тази чудовищна грамада играеше по свирката на комисаря и не се срамуваше да си го признае. Въпреки че говореха само на вендански, разбирах почти всичко. Бях научила далеч повече от просто някоя и друга дума. Седмиците на потапяне в езика им по време на прехода през Кам Ланто бяха излекували невежеството ми. Докато Кейдън отговаряше на въпросите им за пътешествието си, аз наблюдавах друг губернатор, който извади изящна ножница от една от двуколките и започна да се мъчи да я прехвърли през големия си търбух. Главата ми се замая, прималя ми и във вените ми забушува огнен гняв. Затворих очи. Търпение. Не подписвай смъртната си присъда още в първите десет минути. Има време за това. Поех си дълбока глътка въздух, а като отворих очи, мярнах едно лице в сенките. Някой от другата страна на помещението ме наблюдаваше. Не можах да извърна очи. Само тънък сноп светлина озаряваше лицето му. Тъмните му очи бяха безизразни, но и някак хипнотизиращи – беше ги вперил в мен като вълк, дебнещ плячката си, уверен и готов да изчака най-подходящия момент. Беше се опрял небрежно на една колона. Изглеждаше ми по-млад от губернаторите и имаше гладко лице, с изключение на прецизно оформената тясна ивица по ръба на брадичката му и тънките, старателно поддържани мустаци. Тъмната му коса обаче не изглеждаше добре поддържана – стигаше почти до раменете му. Не носеше от рунтавите пагони на губернаторите, нито кожените одежди на войниците, а обикновен бежов панталон и свободна бяла риза и определено нямаше намерение да обгрижва когото и да било, така че не беше и от прислугата. Плъзна очи встрани от мен, сякаш се беше отегчил да ме наблюдава, и загледа как губернаторите ровят из двуколките и се наливат с бира. Накрая погледът му стигна до Кейдън. И се задържа там. Гореща вълна обля стомаха ми. Това е той. Мъжът излезе иззад колоната, тръгна към средата на залата и още с първите му стъпки вече бях сигурна. Това беше комисарят. – Добре дошли у дома, братя! – извика той. Залата мигновено утихна. Всички се обърнаха към гласа му, включително Кейдън. Комисарят вървеше бавно през широкото помещение и всички се отместваха встрани, за да му сторят път. Излязох от сенките и застанах до Кейдън. Из залата се разнесе тихо шушукане. Комисарят спря на няколко крачки от нас, загледан в Кейдън, сякаш аз не съществувах, и след няколко секунди пристъпи напред и го прегърна сърдечно. Като го пусна и отстъпи назад, впери хладен, безизразен поглед в мен. Не можех да повярвам, че това е прочутият комисар. Гладкото му лице, без нито една бръчка, подсказваше, че е само две-три години по-възрастен от Уолтър, приличаше по-скоро на голям брат на Кейдън, отколкото на вдъхващ страхопочитание предводител. Не можех да го сравня с ужасяващия Дракон от „Песента на Венда“, който пиеше кръв и крадеше мечти. Имаше обикновено телосложение и не виждах нищо заплашително в него освен непоклатимия му поглед. – Коя е тази? – попита на моригански, почти толкова безуп­речен, колкото на Кейдън, кимвайки към мен. Обичаше игрички, значи. Отлично знаеше коя съм и искаше да разбера всяка негова дума. – Принцеса Арабела, Първа дъщеря на рода Мориган – отговори Кейдън. Из залата пак плъзна сдържано шушукане. Комисарят се изхихика. – Тя ли? Принцеса? Започна бавно да обикаля около мен, оглеждайки с престорено недоумение мърлявите ми дрипи. Накрая спря от едната ми страна, до оголеното ми рамо, където се показваше кавахът. Изхъмка тихо, сякаш леко изумен, и плъзна задната страна на единия си пръст надолу по ръката ми. Кожата ми настръхна, но просто вирнах брадичка, все едно си имах работа с досадна муха, жужаща из стаята. Той довърши обиколката си и пак зас­тана с лице към мен. – Не изглежда много внушително – изсумтя. – Но все пак това важи за всички кралски особи. Впечатляващи са колкото купа с престояла каша. Допреди месец щях да отвърна с няколко разпалени думи на хапливия му коментар, но сега вече исках да му причиня много повече, отколкото просто да го обидя в отговор. Затова посрещнах погледа му със същото празно изражение като неговото собствено. Той прокара опакото на ръката си по тънката си, старателно оформена брада, без да откъсва очи от мен. – Дълго пътувахме – обясни Кейдън. – Не ѝ беше лесно. Комисарят вдигна вежди с престорена изненада. – А защо? – попита с по-висок глас, за да го чуe цялата зала, макар и още да говореше на Кейдън. – Доколкото си спомням, ти наредих да ѝ прережеш гърлото, не да я доведеш за домашен любимец. Въздухът застина от напрежение. Никой не вдигна халба към устата си. Никой не смееше да помръдне. Може би очакваха комисарят да иде до някоя от двуколките, да извади някой меч и да отсече главата ми с такава сила, че да се търкулне през цялата зала. Вероятно в техните очи щеше да е в правото си. Все пак Кейдън не беше зачел негова заповед. Но между Кейдън и комисаря имаше нещо, което още не можех да си обясня. Някакъв вид разбирателство. – Тя притежава дарбата – обясни Кейдън. – Сметнах, че ще е по-полезна на Венда жива, отколкото мъртва. Като чуха думата дарба, видях как прислужници и губернатори си размениха погледи, но никой не се обади. Комисарят се усмихна едновременно смразяващо и магнетично. Кожата по тила ми настръхна. Този мъж умееше да върти цялото съб­рало се множество на малкия си пръст. Сега ми показваше картите си. А опознаех ли силните му страни, можех да открия и слабос­тите му. Всеки си има такива. Дори прословутият комисар. – Дарбата! Той се разсмя и се обърна към всички останали, очаквайки същата реакция от тях. Те не го разочароваха. Комисарят отново погледна към мен – усмивката бе изчезнала от лицето му – и хвана едната ми ръка. Заоглежда раните ми, плъзвайки нежно палец по вътрешната ѝ страна. – А може ли да говори? Този път се разсмя Малич, който отиде до масата в средата на залата и тропна шумно халбата си върху нея. – Като кикотеща се хиена. И хапе също толкова подло. Чиевдарът се съгласи. Войниците също започнаха да мърморят. – Въпреки това – обърна се комисарят към мен – сега мълчи. – Лия – прошушна Кейдън, сръчквайки ме с лакът, – може да говориш. Погледнах го. Мислеше, че не знам ли?! Сериозно ли си въобразяваше, че мълчах заради предупреждението му? Твърде много пъти си бях държала езика зад зъбите по заповед на онези, които имаха власт над мен. Не и тук обаче. Тук щяха да чуят гласа ми само когато аз реша, че ще имам полза от това. Затова не им угодих нито с думи, нито с изражението си. Комисарят и губернаторите на провинциите не се отличаваха по нищо от тълпите, край които минахме по пътя насам. Бяха любопитни. Истинска принцеса на Мориган. Разглеждаха ме като експонат. Комисарят искаше едва ли не да изнеса представление пред него и Легиона на губернаторите. Да не би да очакваха от устата ми да бликнат скъпоценни камъни? По всяка вероятност щяха да се присмеят, каквото и да кажех, както вече направиха с външния ми вид. Другият вариант беше да го провокирам. Човек с неговото положение очакваше само две неща: неподчинение или сервилност, а бях сигурна, че нито едно от двете не би подобрило моята участ. Колкото и да препускаше пулсът ми, не извърнах поглед от неговия. Само мигнах бавно в израз на отегчение. Да, комисарю, вече усвоих мимиките ти. – Не я мислете, приятели – махна с ръка той, сякаш мълчанието ми не му пречеше. – Имаме предостатъчно неща да обсъждаме. Ето всичко това например! – Той посочи с широк жест пълните двуколки и се засмя, видимо доволен от плячката. – Какво имаме тук? Тръгна от единия край на редицата и започна количка по количка да тършува из кървавите трофеи, от които, макар и вече преровени от губернаторите, като че ли не липсваше нито един. Явно бяха научени да изчакват комисаря. Той вдигна една секира, прокара пръст по острието ѝ, кимна впечатлен и премина към следващата количка, откъдето извади един ятаган и го завъртя пред себе си. Стоманата проряза въздуха с остро свистене, спечелвайки одобрителни коментари. Комисарят се усмихна. – Добра работа, чиевдарю. Добра работа? Клането на цял отряд млади мъже беше добра работа? Той хвърли извитата сабя обратно в двуколката и продължи към следващата. – А това какво е? Пресегна се и издърпа дълга кожена ивица. Ножницата на Уолтър. Не и това. Само не и това. Коленете ми омекнаха и от гърлото ми се изтръгна тъничък звук. Той се обърна към мен и вдиг­на ремъка. – Изработката е удивителна, нали? Вижте само тези лиани. – Той плъзна бавно ивицата през пръстите си. – А кожата е толкова мека. Изобщо, ножница, достойна за престолонаследник, не смятате ли? – Вдигна я над главата си и я нахлузи през гърдите си, отправяйки се към мен. Спря на една ръка разстояние. – Какво мислиш, принцесо? В очите ми бликнаха сълзи. Планът ми се проваляше. Загубата на Уолтър още беше твърде прясна в съзнанието ми, за да мисля трезво. Извърнах поглед, но той ме сграбчи за челюстта, впивайки пръсти в кожата ми, и обърна лицето ми към себе си. – Виждаш ли, принцесо, това е моето кралство, не твоето, и дори не можеш да си представиш по какви начини мога да те накарам да проговориш. Ако реша, ще запееш като канарче с подрязани криле. – Комисарю – обади се с нисък, ясен глас Кейдън. Той се усмихна, пусна ме и погали нежно бузата ми. – Струва ми се, че принцесата е уморена от дългото пътуване. Улрикс, заведи я в ареста, за да си почине, докато с Кейдън си поговорим. Имаме много за обсъждане. Той стрелна очи към Кейдън и този път в тях проблесна гняв. Кейдън погледна колебливо към мен, но нямаше какво да направи. – Върви с тях – каза ми. – Всичко ще бъде наред. Като се скрихме от полезрението на Кейдън, стражите започнаха направо да ме влачат по коридора, шиповете по накитниците им бодяха ръцете ми. Още усещах натиска от пръстите на комисаря по лицето си. Челюстта ми пулсираше на местата, където се бяха впили. Само за броени минути бе успял да разбере кое е най-близко до сърцето ми и да го използва срещу мен, за да ми причини болка и да ме направи слаба. Бях се приготвила за бой и бичуване, но не и за това. Грозната картина още изгаряше очите ми – ножницата на брат ми, гордо преметната върху гърдите на врага в жестока подигравка, чиято цел бе да подкопае решимостта ми. И сработи. Комисарят спечели първата игра. Надви ме не с обиди и груба сила, а с коварство и наблюдателност. И аз трябваше да ги усвоя. Възмущението ми растеше все повече и повече, докато стражите ме теглеха грубо по тъмния коридор, видимо доволни, че могат да се разпореждат с кралска особа. Когато спряха пред една врата, ръцете ми вече бяха изтръпнали от безмилостните им хватки. Отключиха и ме хвърлиха в някаква черна стая. Паднах и грубият каменен под прониза коленете ми. Останах така, вдишвайки зашеметена застоялия въздух с дъх на плесен. Само три тънки снопа светлина проникваха в помещението от процепи високо в отсрещната стена. Когато очите ми се приспособиха към сумрака, видях разпорен сламен дюшек, ниска дървена табуретка и кофа. Арестът им разполагаше с всички удобства на варварска тъмница. Присвих очи, за да виждам по-добре в смътната светлина, но в този момент чух звук. Шумолене в ъгъла. Не бях сама. В килията имаше още някой или нещо. Нека историите се предават, и нека поколенията знаят, че звездите повелята на боговете следват и по заповед тяхна от небето падат. И само богоизбраните Избавени тяхната милост ще получат. Свещена книга на Мориган, том V Глава 3 Кейдън – Е, значи реши, че тя ще ни е от полза. Знаеше истинската причина. Знаеше, че и аз като него презирам култа към дарбата, но неговото пренебрежение произтичаше от липсата му на вяра в нея. Аз имах по-дълбоко основание. Седяхме насаме в личната му приемна зала. Той се облегна назад в стола си и събра ръце, долепяйки върховете на пръстите им, после ги опря в устните си. Черните му очи ме наблюдаваха безизразно, като студени шлифовани оникси. Рядко издаваха каквато и да било емоция, но макар зад тях да се криеше гняв, несъмнено имаше и любопитство. Извърнах поглед и го приковах в дебелия килим с ресни по краищата. Ново попълнение. – Подарък в знак на доброжелателство от премиера на Ру Лау – обясни комисарят. – Доброжелателство? Изглежда ми скъпичък. Откога получаваме подаръци от Ру Лау? – попитах. – Странно, нали? Но да се върнем на темата. Толкова ли е добра в… – Не – отсякох и побързах да стана. Отидох при прозореца. Вятърът свистеше през пролуките. – Нямаме такива отношения. Той се засмя. – Тогава ми кажи какви са. Погледнах отново към масата му, осеяна с карти, графики, книги и записки. Повечето бяха на моригански – език, на който аз го бях научил. Тогава ми кажи какви са. И аз самият не знаех. Седнах на стола си срещу неговия и му разказах за влиянието на Лия върху корави венданци като Гриз и Финч. – Знаеш как е в клановете, а и мнозина от планинците още вярват. Като тръгнеш през джехендра, ще видиш поне десетина сергии с талисмани. Всеки втори прислужник в Светилището носи един или друг под ризата си, а вероятно и половината войници. Ако те вярват, че венданци са били благословени с древна дарба, макар и носителката ѝ да е със синя кръв, можеш да… Той се приведе напред и с един широк, гневен замах събори повечето листове и карти на пода. – За глупак ли ме вземаш? Пренебрегнал си заповедта ми, защото шепа назадничави венданци може да приемат появата ѝ за знак свише? Кога се самоназначи за комисар и започна да правиш каквото ти сметнеш за разумно? – Просто реших, че… – Затворих очи за миг. Вече бях престъпил заповедта му, а сега се оправдавах като мориганец. – Когато дойде моментът да я убия, не можах. Защото… – Защото си се увлякъл по нея, точно както предположих. – Да – кимнах. Той пак се облегна назад и поклати глава, махвайки с ръка, сякаш беше нещо незначително. – Е, поддал си се на женския чар. По-добре това, отколкото да си въобразиш, че можеш да взимаш решения вместо мен. Комисарят плъзна стола си назад, стана и отиде до една маслена лампа на висок пиедестал, заобиколена с нащърбени кристали, наподобяващи корона. Завъртя зъбния вентил, за да усили пламъка, и насечени ивици светлина прорязаха лицето му. Лампата беше подарък от интенданта на Томак и не се връзваше със суровия интериор на помещението. Той подръпна умислено късата си брада, после пак ме погледна. – Не си сгрешил да я доведеш тук. Важното е да не е в ръцете на Мориган или Далбрек. И да, след като вече е тук… ще намеря възможно най-добрия начин да я използвам. Много ми хареса прикритата изненада на губернаторите от появата на кралска особа сред тях. Прислужниците също зашушукаха, като я отведоха. – Лека усмивка заигра на устните му и той избърса едно петънце на фенера с ръкава си. – Да, наистина може да ни е от полза – прошепна повече на себе си, отколкото на мен, сякаш започваше да приема идеята. Накрая се обърна към мен, вероятно забравил за миг, че съм в стаята. – Радвай се на любимката си засега, но не се привързвай твърде много към нея. Братята от Светилището не са като планинците. Ние не се отдаваме на вял семеен живот. Не го забравяй. Братството ни и Венда винаги са на първо място. Така оцеляваме. Сънародниците ни разчитат на нас. Ние сме тяхната надежда. – Разбира се – отвърнах. Имаше право. Ако не беше комисарят или дори Малич, вече щях да съм мъртъв. Но да не се привързвам твърде много? Прекалено късно. Той се върна при бюрото си, изрови една карта и се усмихна. Познавах тази усмивка. Комисарят имаше много. Когато се усмихна на Лия, очаквах най-лошото. Сегашната му усмивка беше искрена, удовлетворена, навярно от онези, които не допускаше никой друг да види. – Плановете ти се развиват добре? – Нашите планове – поправи ме той. – По-добре, отколкото можех да се надявам. Имам да ти показвам великолепни неща, но ще трябва да почакаш. Утре заминавам. Губернаторите на Балууд и Арълстън не дойдоха на срещата. – Да не са мъртви? – Балууд вероятно. Или го е повалила болестта, върлуваща на север, или някой млад узурпатор му е отсякъл главата, а пос­ле го е дострашало да се яви в Светилището. Можех да се обзаложа, че Хедуин от Балууд е загинал с меч в гърба. Както самият той обичаше да разправя, морът, обзел северната гора, не би посегнал на дяволи като него. – Ами Арълстън? И двамата знаехме, че Тиерни, губернаторът на най-южната провинция, вероятно лежеше в безсъзнание в някой бардак, препил на път към Светилището, и в някакъв момент щеше да се появи с оправдания за окуцял кон или калпаво време. Важ­ното беше, че десятъкът му от запаси за града никога не секваше. Комисарят сви рамене. – Младоците с буйна кръв лесно се отегчават от закостенелите и пияни губернатори. Така се беше случило със самия него преди единайсет години. Като го погледнех, още виждах онзи млад мъж, който уби трима губернатори и предишния комисар на Венда. Но кръвта му вече не беше толкова буйна. Не. Сега течеше студена и спокойна във вените му. – Да, доста е тихо и кротко напоследък – съгласих се умислено. – Никой не иска да се превърне в мишена, братко, но рано или късно се намира кой да оспори властта ти, затова не бива да се отпускаме прекалено. – Той отмести картата. – Ела с мен утре. Добре ще ми се отрази малко свежа компания. От много време не сме яздили заедно. Не му отговорих, но явно нежеланието се изписа по лицето ми. Той поклати глава, оттегляйки поканата си. – Забравям, че току-що се върна от дълго пътешествие, пък и си донесъл на Венда много интригуващ трофей. Заслужаваш почивка. Отдъхни няколко дни, преди да ти възложа нова задача. Радвах се, че не спомена пряко Лия като причина да остана. Не заслужавах великодушието му, но отчетох акцента, който сложи върху Венда – умишлено ми напомняше кое винаги трябва да е на първо място. Станах да си тръгна. Течението развя листовете по бюрото му. – Задава се буря – отбелязах. – Първата от много – отвърна той. – Иде нов сезон. Глава 4 Скочих на крака и претърсих с поглед сенките в стаята, за да разбера какво е издало звука. – Тук. Завъртях се. Един тънък сноп светлина придоби нова форма, когато някой пристъпи напред под мекото му сияние. Кичур тъмна коса. Скула. Устните му. Стоях прикована на място, вперила поглед в него. Всичко, което някога бях искала, и всичко, от което някога бях бягала, сега стоеше заключено в една стая с мен. – Принц Рафърти – прошепнах накрая. Просто име, а прозвуча толкова сковано, чуждо, неприятно от устата ми. Принц Джаксън Тайръс Рафърти. Той поклати глава. – Лия… Кожата ми настръхна от гласа му. Всичко, което ме крепеше през хилядите пропътувани километри, всички дни и седмици сякаш се обърнаха в мен. Той. Фермерът, оказал се принц. И изкусен лъжец. Умът ми все още не побираше всичко. Мислите ми бяха като вода, изтичаща между пръстите ми. Той пристъпи още малко напред и снопът светлина попадна върху раменете му – но късно. Вече бях видяла лицето му, вината по него. – Лия, знам какво си мислиш. – Не, принц Рафърти. Нямате никаква представа какво си мисля. Дори аз не знам със сигурност какво мисля. Знаех единствено, че дори сега, макар и разтърсена от съмнения, кръвта ми пламваше при всяка негова дума, при всеки негов поглед, а в корема ми се вихреха същите онези чувства от Теравин, сякаш нищо не се беше променило. Желаех го отчаяно и с цялото си сърце. Той пристъпи пак и разстоянието помежду ни внезапно изчезна, топлината на гърдите му срещна моите, силните му ръце ме прегърнаха, устните му намериха моите, точно толкова нежни и сладки, колкото си спомнях. Попих всяка частица от него, изпълнена едновременно с облекчение, благодарност... и гняв. Устни на фермер, устни на принц – устни на непознат. Единственото истинско нещо, което си въобразявах, че имам, се бе изпарило. Притиснах се към него, повтаряйки си, че няколко лъжи са без значение на фона на всичко останало. Беше рискувал живота си, като дойде тук за мен. Излагаше се на смъртна опасност. И двамата може да не видим утрото. Но това не смекчаваше тежката и грозна истина помежду ни. Беше ме излъгал. Манипулирал. И с каква цел? Каква играе играеше? Заради мен ли идваше, или заради принцеса Арабела? Отдалечих се от него. Погледнах го в очите. И замахнах. Силната плесница през лицето му проехтя в помещението. Той потри бузата си с ръка и обърна глава настрани. – Да си призная, не очаквах точно такова посрещане, след като прекосих целия континент да те гоня. Може ли да се върнем към целувката? – Излъга ме. Той изопна гръб, зае стойката на принц, на човека, който беше всъщност. – Доколкото си спомням, беше взаимно. – Само че ти през цялото време си знаел коя съм. – Лия… – Рейф, на теб може да ти се струва дребна работа, но за мен е ужасно важно. Избягах от Сивика, защото исках най-накрая да ме обичат заради мен самата, не заради титлата ми и защото на някакво си парче хартия пише така. До края на деня може вече да съм мъртва, но дори със сетния си дъх бих те попитала: заради кого дойде? Трябва да знам. Озадаченото изражение на лицето му се превърна във възмущение. – Не е ли очевидно? – Не! – отсякох. – Ако наистина бях прислужница в кръчма, щеше ли да ме последваш дотук? Какво всъщност означавам за теб? Щеше ли да ме погледнеш втори път, ако не знаеше, че съм принцеса Арабела? – Лия, няма как да отговоря на този въпрос. Отидох в Теравин, защото… – Защото те посрамих в очите на твоите поданици? Защото дръзнах да се опълча на волята на баща ми? Или ти стана интересно що за момиче съм, и реши да разбереш? – Да! – отвърна остро той. – Всичко това! Първоначално. Но после… – Ами ако не беше намерил принцеса Арабела? Ако беше намерил само мен, обикновена прислужница на име Лия? – Тогава нямаше да съм тук сега. Щях да съм в Теравин и да целувам най-вбесяващото момиче, което някога съм срещал, и дори две кралства нямаше да успеят да ме отделят от него. – Той пристъпи към мен и колебливо обгърна лицето ми с длани. – Истината е, че дойдох за теб, Лия, без значение коя си, и не ме е грижа какви грешки сме допуснали и двамата. Бих допуснал всяка една от тях отново, ако това е единственият начин да бъда с теб. Очите му проблеснаха от безсилие. – Искам да ти обясня всичко. Да прекарам целия си живот с теб, реванширайки ти се за лъжите, които ти наговорих, но сега нямаме време. Всеки момент може да дойдат за някого от двама ни. Трябва да уеднаквим историите си и да си съставим план. Целия си живот. Мислите ми се втечниха и топлината на тези думи се разля в мен. Надеждите и мечтите, които с такова усилие и болка бях потиснала, отново нахлуха в съзнанието ми. Беше прав, разбира се. Най-важно сега беше да решим какво ще правим. Нямаше да понеса и неговата смърт. Загубата на Уолтър и Грета и цял отряд войници беше достатъчно мъчителна. – Чакам да пристигне помощ – заяви той, преди да съм му отговорила. – Просто трябва да издържим, докато дойдат. Говореше уверено. Като принц. Или добре обучен войник. Защо не бях забелязала тази му черта преди? Войските му идваха да го спасят. – Колко са? – попитах. – Четири. Сърцето ми трепна с надежда. – Четири хиляди? Изражението му стана сериозно. – Не. Четирима. – Искаш да кажеш четиристотин? Той поклати глава. – Четирима? Само толкова? – учудих се аз. – Лия, знам как звучи, но повярвай ми, тези четиримата са най-добрите. Надеждата ми рухна също толкова бързо, колкото се беше появила. Четиристотин войници нямаше да успеят да ни измъкнат оттук, камо ли четирима. Не можах да скрия скептициз­ма си и от устата ми се изплъзна немощен смях. Закрачих из тясното помещение, клатейки глава. – Държат ни в плен отвъд буйна река, обградени сме от хиляди хора, които ни ненавиждат. Как ще се справят четирима души? – Шестима – поправи ме той. – С нас двамата ставаме шестима – поясни с умолителен глас. Пак пристъпи към мен, но този път изтръпна и се хвана за ребрата. – Какво има? – попитах загрижено. – Ранен ли си? – Малък подарък от стражите. Не харесват особено далбрекски свине. И се постараха да ми го покажат. Няколко пъти. – Той пое малка глътка въздух, стиснал ребрата си. – Просто натъртване. Добре съм. – Не – казах аз. – Очевидно не си добре. Отместих ръката му и повдигнах ризата му. Синините по едната страна на тялото му си личаха ясно дори на мъждивата светлина в стаята. Претеглих наново шансовете ни. Петима срещу хиляди. Придърпах столчето, накарах го да седне и започнах да късам ленти от и бездруго съдраната си пола. После пристегнах внимателно торса му, за да го обездвижа поне малко. Спомних си за белезите по гърба на Кейдън. Тези хора бяха истински диваци. – Не биваше да идваш, Рейф. Сама си навлякох тези неприятности, когато… – Добре съм – увери ме той. – Спри да се тревожиш. Удрял съм се по-лошо при падане от кон, а и това не е нищо в сравнение с твоите изпитания. – Той се пресегна да стисне ръката ми. – Казаха ми за брат ти. Толкова съжалявам, Лия. Горчилката пак се надигна в гърлото ми. Някои неща изобщо не бях очаквала да се случат, камо ли пред очите ми. Да стана свидетел на убийството на брат ми беше най-ужасното. Изтръгнах ръката си от неговата и я избърсах в съдраната си пола. Струваше ми се нередно да усещам топлината му по пръстите си, докато говоря за Уолтър, който вече лежеше студен под земята. – Искаш да кажеш, че са се присмивали на брат ми. Пет дни по пътя ги слушах как се подиграват колко лесно той и хората му са паднали. – Разбрах, че си ги погребала. Всичките. Вперих поглед в бледите лъчи светлина, процеждащи се през пролуките в стените, мъчейки се да прогоня от ума си незрящите очи на Уолтър, изцъклени към небето, и как пръстите ми ги затварят за последно. – Иска ми се да го познаваше – казах. – Брат ми щеше да е велик крал някой ден. Беше добър и търпелив и вярваше в мен както никой друг. Той… – Обърнах се към Рейф. – Яздеше с отряд от трийсет и двама, най-силните и най-храбри воини на Мориган. Пред очите ми ги изби пет пъти по-многобройна войска. Беше просто клане. Защитната завеса, която бях спуснала около себе си, падна и по кожата ми пропълзя ужасяваща горещина. Подуших потта по телата им. Частите от телата им. Събрах ги всичките, за да не остане нищо за мършоядите, и трийсет и три пъти паднах на колене да се моля. Думите ми се отприщваха, извираха от мен някъде вдън дълбини – трийсет и три призива за милост, трийсет и три сбогувания. А после земята, пропита с кръвта им, ги погълна, както е свикнала да го прави толкова дълго време. Не ѝ беше за пръв път. Нямаше и да е за последен. – Лия? Погледнах към Рейф. Висок и силен като брат ми. Самоуверен като брат ми. Чакаше само четирима на помощ. Още колко смърт можех да понеса? – Да – отвърнах накрая. – Погребах ги всичките. Той се пресегна и ме издърпа да седна до него на сламения дюшек. – Ще се справим – увери ме. – Просто трябва да спечелим време, докато пристигнат хората ми. – Кога ги очакваш? – До няколко дни. Може и повече. Зависи колко на юг трябва да се спуснат, за да прекосят реката. Но съм сигурен, че ще дойдат възможно най-скоро. Те са най-добрите, Лия. Най-доб­рите воини на Далбрек. Двама от тях говорят свободно местния език. Ще намерят начин да влязат. Исках да му кажа, че влизането не е трудно. Ето че ние вече бяхме вътре. Проблемът беше как ще излезем. Но замълчах и просто кимнах, придавайки си обнадежден вид. Ако неговият план не проработеше, моят щеше. Тази сутрин убих кон. Може би до вечерта щях да убия и друга твар. – Хрумна ми и друг вариант – казах му. – Държат оръжия в Светилището. Няма да разберат, ако изчезне някое. Ще опитам да скрия един нож под полата си. – Не – отсече той. – Прекалено опасно е. Ако… – Рейф, водачът им е отговорен за убийството на брат ми, съп­ругата му и целия му отряд. Въпрос на време е да пролее още кръв. Трябва да го… – Войниците му са ги убили, Лия. Какво ще постигнеш, като убиеш един човек? Не можеш да си отмъстиш на цяла армия с един нож, особено в нашето положение. В момента единствената ни цел е да се измъкнем оттук живи. Възгледите ни определено се разминаваха. Разумът ми подсказваше, че е прав, но една по-дълбока, по-тъмна част от мен продължаваше да ламти за повече от бягство. Той ме сграбчи за ръката, настоявайки за отговор. – Чу ли ме? На никого няма да помогнеш, ако си мъртва. Прояви търпение. Моите воини ще ни намерят и ще ни помогнат да избягаме. Аз, търпение, четирима войници. Взети заедно думите звучаха налудничаво. Но накрая склоних, защото дори без четиримата му войници, с Рейф се нуждаехме един от друг, а сега това беше най-важно. Седнали на твърдия дюшек, обсъдихме плановете си: какво щяхме да кажем на венданците, какво щяхме да скрием от тях и как щяхме да ги заблуждаваме, докато пристигнат войниците му. Истински съюз – точно какъвто бащите ни бяха целили да създадат. Разказах му всичко, което знаех за комисаря, Светилището и коридорите, през които ме бяха довлек­ли дотук. Всяка подробност можеше да се окаже решаваща. – Бъди нащрек. Мери си приказките – предупредих го. – Дори движенията. Той не пропуска нищо. Има остър поглед, колкото и безучастен да изглежда. Някои факти му спестих обаче. Плановете на Рейф се състояха от метал и плът, земя и юмруци – все солидни неща. Моите съдържаха необозримото: треска и студ, кръв и справедливост – онези неща, които дебнеха, скрити дълбоко в мен. Докато си шепнехме той внезапно се умълча и плъзна палец по скулата ми. – Боях се, че… – Преглътна, сведе бързо поглед и се прокашля. Един мускул на челюстта му потрепна. Сърцето ми се късаше да го гледам така. Когато вдигна очи към мен, в тях искреше ярост. – Знам какво те изгаря отвътре, Лия. Ще си платят. За всичко. Обещавам ти. Един ден ще си платят. Но знаех какво има предвид. Че Кейдън ще си плати. Чухме стъпки да се приближават и побързахме да се отдалечим един от друг. Той ме погледна и леденосините му очи пронизаха сенките. – Лия, осъзнавам, че чувствата ти към мен може да са се променили. Излъгах те. Не съм фермерът, за когото се представях, но се надявам пак да се влюбиш в мен, този път като принц. Това, че началото ни беше ужасно, не означава, че не може да имаме щастлив завършек. Отвърнах на погледа му, който ме поглъщаше цяла, и понечих да отговоря, ала думите му още плуваха в главата ми. Пак да се влюбиш в мен… този път като принц. Вратата се отвори със замах и влязоха двама стражи. – Ти – посочиха ме и едва успях да стана на крака, преди да ме повлекат нанякъде. Глава 5 – Влизай вътре, момиче. Потопиха ме във вана с леденостудена вода и натиснаха главата ми под повърхността, докато груби ръце търкаха скалпа ми. Повдигнах се задъхана да си поема въздух, плюейки сапунена вода. Явно комисарят се беше отвратил от външния ми вид и непоносимата за деликатния му нос миризма и беше заповядал да ме изкъпят набързо. Извлякоха ме от ваната и ми наредиха да се избърша с парче плат, голямо колкото носна кърпа. Млада жена, която наричаха Каланта, ръководеше унизителното ми къпане. Като приключих, хвърли нещо към мен. – Облечи това. Погледнах купчината в краката ми. Беше груб, безформен чувал, по-подходящ за слама, отколкото за тяло. – Няма. – Ще го облечеш, ако ти е мил животът. В тона ѝ не се долавяше заплаха. Просто изтъкваше факт. Погледът ѝ беше смущаващ. Носеше превръзка на едното си око. Черната лента, с която беше пристегната, се открояваше ярко на фона на странната ѝ, мъртвешки безцветна, почти бяла коса. Самата превръзка нямаше как да не привлича вниманието. Върху нея бяха пришити лъскави мъниста, образуващи яркосиньо око, което сякаш се взираше право напред. Излизащите изпод нея татуирани завъртулки превръщаха едната страна на лицето ѝ в произведение на изкуството. Стана ми чудно защо нарочно акцентираше върху онова, което повечето възприемаха като недъг. – Веднага – натърти тя. Откъснах очи от плашещото ѝ лице, вдигнах грубия плат и го разгърнах пред себе си. – Искаш да облека това? – Не си в Мориган. – Нито пък съм чувал с картофи. Тя присви единственото си око и се изсмя. – Щеше да си много по-ценна, ако беше чувал с картофи. Комисарят вероятно си въобразяваше, че така ще ме унижи, но грешеше. Отдавна бях загърбила гордостта. Нахлузих робата през главата си. Беше прекалено широка, едва се задържаше на раменете ми и трябваше да държа излишния плат в шепи, за да не се препъвам в него. Коравото сукно дращеше кожата ми. Каланта ми подхвърли парче връв. – Това ще помогне нещата да останат на мястото си, завържи се. – Чудно – отвърнах иронично на насмешката ѝ и се заех да прибирам и дипля ненужния плат, който после овързах с връвта около кръста си. Босите ми крака замръзваха върху каменния под – бяха ми взели ботушите и не очаквах да ги видя повече. Постарах се да не треперя видимо и кимнах, за да покажа, че съм готова. – Трябва да си благодарна, принцесо – каза Каланта, прокарвайки зловещо пръст по изкуственото си око от мъниста. – Наказвал е много по-тежко хора, дръзнали да му се опълчат. Глава 6 Полин Последната част от пътешествието до Сивика беше най-изтощителна. Край Деривейл ни застигна пороен дъжд и ни принуди да се укриваме цели три дни в един изос­тавен хамбар, който споделяхме със сова и дива котка. Поне нямаше гризачи. С всеки ден на бездействие неспокойството ми нарастваше. Лия сигурно вече беше стигнала във Венда, ако изобщо там я водеше Кейдън. Опитвах се да не се замислям върху другия вариант – да е вече мъртва. Всичко се случи толкова бързо, че в първия момент не можах да го проумея. Кейдън я е отвлякъл. Кейдън е един от тях. Кейдън, на когото симпатизирах повече, отколкото на Рейф. Дори бях направила грешката да я тласна към него. Харесваше ми спокойното му излъчване. Казах ѝ, че в очите му се чете доброта. Всъщност той целият ми изглеждаше като въплъщение на самата доброта. Как съм могла да се заблудя така? Прозрението ме разтърси дълбоко. Открай време се смятах за веща познавачка на човешките нрави, но ето че Кейдън се оказа точно обратното на представата ми за него. Наемен убиец. Поне Гуинет твърдеше, че е такъв. Нямах представа откъде знае, но Гуинет имаше много таланти и извличането на скрита информация от клиенти на механата определено беше сред тях. Бяхме решили, че е по-безопасно да отседнем в странноприем­ница в някое от селцата около стените на града. Никой не познаваше Гуинет, но мен можеше да ме разпознаят, а трябваше да се крия поне докато си уредя среща с лорда вицерегент. Бях доста видна фигура от двора на кралицата, а и вероятно щяха да ме обвинят в измяна, задето помогнах на Лия да избяга. От целия кабинет най-мило с Лия се държеше вицерегентът, дори изглеждаше загрижен за благополучието ѝ. Като че ли разбираше колко трудно е положението ѝ в двора. Надявах се, че ако му обясня в каква беда се намира, той ще съобщи лошата новина на краля по възможно най-благоприятния начин. Кой баща не би опитал да спаси дъщеря си, въпреки че е престъпила волята му? Скрих се в сенките с вдигната качулка, докато Гуинет наемаше стая за нас. Наблюдавах я как разговаря с ханджията, макар че не се чуваше какво точно си казват. Като че ли ѝ отне повече време от необходимото. Усетих раздвижване в корема си. Пос­тоянно ми напомняше колко са се променили нещата, колко време е минало, какво ми беше обещала Лия. Ще се справим заедно. Напомняше ми, че трябва да побързам. Целунах пръстите си и ги вдигнах към боговете. Моля ви, върнете ми я. Ханджията даде на Гуинет да подпише някакви документи и хвърли бегъл поглед към мен, навярно чудейки се защо стоя с качулка в странноприемницата. Въпреки това не каза нищо, а само плъзна ключа през тезгяха към Гуинет. Стаята се намираше в дъното на коридора и беше малка, но доста по-удобна от хамбара. Девет и Десет бяха в конюшнята, доволни, че си имат собствен подслон и пресен ечемик. Разполагахме с достатъчно пари. Още в Люисвек продадох бижутата, които Лия ми беше дала. Дори Гуинет се впечатли от ловкото ми пазарене със съмнителни търговци в задните стаички на дюкяните им, но нямаше как да е иначе, щом се бях учила от Лия. Когато останахме насаме в стаята, попитах Гуинет защо се забави толкова. Берди само се споразумяваше с гостите си за цената и им посочваше стаята. Гуинет хвърли чантата си на леглото. – Изпратих бележка до канцлера с молба да се срещнем. Дъхът ми секна и онемях за миг. – Какво? Нали ти казах, че той ненавижда Лия. Тя започна да разопакова багажа си невъзмутимо. – Струва ми се по-разумно първо да опипаме почвата чрез… по-дискретни методи, вместо директно да се изправим пред втория в йерархията. Ако вицерегентът се окаже с вързани ръце, попадаме в задънена улица. Вперих поглед в нея и през раменете ми пробяга студена тръпка. Вече за втори път предлагаше да се обърнем към канцлера и този път направо беше пристъпила към действие без мое съгласие. Явно беше решена да го намеси в плановете ни. – Да не би да познаваш канцлера, Гуинет? Тя сви рамене. – Хмм, бегло. Пътищата ни се пресякоха преди известно време. – И чак сега благоволяваш да ми кажеш? – Предположих, че няма да ти хареса, и явно съм била права. Изсипах съдържането на пътническата си чанта върху леглото и се разрових за четката си. Заресах отривисто косата си, мъчейки се да разплета мислите си, да си придам вид, че държа нещата под контрол, макар и да знаех, че ми се изплъзва. Поз­навала го „бегло“? И аз като Лия нито харесвах, нито вярвах на канцлера. Всъщност нищо в цялата тази работа не ми харесваше. – Взех решение. Ще говоря директно с краля – заявих. – Ти няма да се намесваш. Тя сграбчи ръката ми, спирайки отривистото ми ресане. – И как точно смяташ да го постигнеш? Да влезеш през парадния вход на цитаделата и да почукаш с четката на вратата му? Докъде си мислиш, че ще стигнеш така? А може би ще изпратиш бележка? Така или иначе, всичко минава първо през кабинета на канцлера. Защо да не се обърнем директно към него? – Сигурна съм, че по един или друг начин мога да си уредя аудиенция при краля. – Разбира се. Но не забравяй, че си съучастничка в бягството на Лия. Нищо чудно да си говориш с него от килията. Знаех, че е права. – Ако това е необходимо. Гуинет въздъхна. – Много благородно от твоя страна, но нека все пак се опитаме да го избегнем. Да проучим положението първо. – Като говорим с канцлера? Тя седна смръщено на леглото. – Лия май не ти е казала за мен, а? Преглътнах и се приготвих да чуя нещо за миналото на Гуинет, което не исках да чувам. – Какво да ми каже? – Някога служех на кралството. Набавях информация. – Тоест? – попитах предпазливо. – Бях шпионка. Затворих очи. Беше по-лошо, отколкото си мислех. – Недей да се шашкаш сега. Вредно е за бебето. Бивша шпионка съм, какво толкова? Даже може да ни е от полза. Да ни е от полза? Отворих очи и я видях да се хили насреща ми. Разказа ми за очите на кралството, шпионите на Сивика, пръснати из градчета и имения в Мориган, които доставяха сведения на трона. Някога ѝ трябвали пари и се оказало, че я бива да извлича информация от посетителите на някаква странноприемница в Грейспорт, където чистела стаите. – Значи си шпионирала за краля? – попитах. Тя сви рамене. – Може би. Контактувах само с канцлера. Той… – Изражението ѝ помръкна. – Той беше много убедителен, а аз – млада и глупава. Гуинет е била още млада. Само няколко години по-голяма от мен. Но глупава? Никога. Беше хитра, пресметлива и нахакана – все неща, които аз не бях. Инстинктът ми подсказваше, че с такива умения наистина лесно ще намери съпричастно ухо, ала все пак се колебаех. Боях се да не ме забърка в някоя шпионска мрежа, колкото и да ме уверяваше, че вече не е част от нея. Ами ако все още беше? Тя като че ли прочете мислите ми. – Полин – заяви категорично, – ти вероятно си най-непорочният и най-предан човек, когото някога съм срещала, и това е достойно за уважение, но и доста дразнещо на моменти. Време е да се стегнеш. Стига си се правила на светица. Искаш ли да помогнеш на Лия, или не? Единственият отговор беше да. Каквото и да се изискваше от мен. Глава 7 Стените ме притискаха, пространството сякаш се стесняваше с всяка моя крачка. Преведоха ме през тъмен коридор, нагоре по два реда смърдящи на плесен стълби, по още един коридор, широк колкото една ръка разстояние, и след три завоя – по няколко стъпала, водещи надолу. Вътрешността на тази крепост наистина беше лабиринт, както подсказваше външният ѝ вид, по който си личаха архитектурните добавки, трупани век след век. Това не беше пътят обратно към Залата на Светилището. Сърцето ми ускори ритъма си. Къде ме водеха? Косата ми още се спускаше влажна върху раменете ми, а босите ми крака замръзваха върху студения под. Запомних маршрута, сигурна, че в някакъв момент ще ми бъде от полза. Всичко беше важно. Всяка подробност. Всяко трепване с мигли. От всички хора в живота ми сега се нуждаех най-силно от Гуинет с вечно премерените ѝ движения и умението да крие тайните си с усмивка – освен когато ставаше въпрос за хората, за които наистина я беше грижа, като Симон. Тогава лъжите веднага си проличаваха върху лицето ѝ. Дори в този момент се учех от нея. Лицето ми не биваше да издава нищо за хората или за нещата, които имаха някакво значение в живота ми. След поредния завой тръгнахме по проветрив проход, водещ към огромна двукрила врата. Масивните ѝ черни панти се разклоняваха по дървото и оформяха плетеница от тръни. Стражите почукаха и от другата ѝ страна се чу плъзване на тежък лост. Бутнаха ме грубо напред, защото явно не познаваха друг начин как да освобождават затворниците, но този път бях готова и само залитнах. Озовах се в тиха стая. Очите ми попаднаха първо върху Кейдън, който огледа новото ми облекло със стисната челюст и издайнически изпъкнала вена на врата му. Срам или гняв проблесна в погледа му? Направи ми впечатление, че и той се е изкъпал и преоблякъл. Без мориганската си дегизировка приличаше на един от тях, съвсем друга порода животно. Носеше свободна риза с венданска кройка, а на колана му висеше наниз от кости. Явно това беше истинският Кейдън. Тогава видях и Рейф. Стоеше с гръб към мен, с оковани зад кръста ръце и страж от едната му страна. Побързах да извърна поглед и го насочих към комисаря. – Точно навреме, принцесо – каза той. – И твоят фермер тъкмо пристигна. Махна ми да застана до Рейф и аз се подчиних. Комисарят още носеше ножницата на Уолтър, но сега на нея висеше и мечът на брат ми. Като видя, че я гледам, се ухили. Влях стомана в погледа си. От този момент нататък плячкосаните вещи на брат ми щяха да са моя сила, не слабост. Той застана в центъра на стаята и разпери ръце. – Днес е исторически ден за Венда, братя мои. Имаме си не един, а двама пленници. Говореше на моригански – вероятно за да го разбираме и ние. Нямах представа дали Рейф знае вендански. Ядосах се на себе си, че не го попитах в ареста. Такива подробности можеха да са от значение за в бъдеще. Комисарят се обърна към двама ни с Рейф. – Дано съзнавате какъв късмет е да сте наши пленници. Това е рядка привилегия. Макар че може да се окаже за кратко. – Гласът му беше закачлив, изражението му – почти ведро. Приближи се към мен, вдигна кичур от влажната ми коса и го пусна с отвращение. – Вече знам защо ти си тук. Кралска особа с предполагаема дарба, която според наемния ми убиец може да е от полза за Венда. – Той сви рамене. – Времето ще покаже. Комисарят се обърна към Рейф. – Ти обаче… Дай ми една причина да не те разпоря от гръкляна до търбуха и да не накажа войниците, които не са те убили на място. – Защото разполагам с новина за теб, от която Венда само ще спечели – отговори уверено Рейф, без дори да се замисли. Стаята сякаш притъмня от смеха на комисаря. – Да, разбрах. – Той отиде до масата в средата на стаята, седна отгоре ѝ и залюля крака от ръба ѝ. Приличаше повече на нахакан разбойник в кръчма, отколкото на владетел. – Чиевдар Ставик ми каза. Но според войниците си просто оглупял от любов фермер, пък и принцесата явно мисли, че си дошъл специално заради нея. Дочух, че те посрещнала със зрелищна прегръдка. – Аз съм просто познато лице в чужда земя – обясни Рейф. – Не съм виновен, че момичето се залепи за мен. И не оглупявам по жени. Не бъркам удоволствието с работата. Не бих дошъл на прага на врага заради някакво си лятно развлечение. Комисарят стрелна очи към мен. Аз се взирах кръвнишки в Рейф. – Развлечение – кимна комисарят. – Значи само си се преструвал на фермер? – Принцът ме изпрати да разбера дали момичето наистина е избягало от сватбата, или е било планирано отмъщение заради някогашни неразбирателства между двете ни кралства. В случай че не знаете, Далбрек отдавна има доста нестабилни отношения с най-близките си съседи. Да ви разкажа ли цялата история от дребнави простъпки на Мориган срещу нашето кралство? Въпреки това предложението на краля да свърже в брак сина си и тяхната принцеса беше искрен опит да загърби раздорите от миналото. – И да създаде съюз. – Да. – За да се сдобие с повече сила срещу нас. – Нима това не е целта на всеки политически ход? Да донесе повече сила? В студения, авторитетен тон на Рейф не се долавяше извинителна нотка. Комисарят сякаш се позамисли. После присви очи и едното ъгълче на устата му се вдигна в иронична усмивка. – Приличаш ми повече на фермер, отколкото на височайш пратеник на принца. – Той се завъртя и огледа стаята. – Гриз! – извика. – Къде е? Един от губернаторите му отговори, че Гриз още е в Залата на Светилището, и изпратиха един страж да го доведе. Комисарят обясни, че Гриз бил виждал принца и придворните му, когато миналата година посетил Далбрек за някаква публична церемония. Затова можел да разпознае Рейф и дали наистина е този, за когото се представя. – Желаеш ли да промениш историята си още сега? Ако кажеш истината, ще мога да вечерям по-рано и в пристъп на доб­ро настроение да ти уредя по-бърза и сравнително безболезнена смърт. – Историята ми си остава непроменена – заяви категорично Рейф. Дишай, Лия. Дишай. Погледнах към Кейдън за помощ, мъчейки се да не издавам паниката си. Дължеше ми поне толкова. Той отвърна на погледа ми и поклати едва забележимо глава. Не. Бях забравила. Венда винаги е на първо място. В гърдите ми се надигна страх и плъзнах поглед по коланите с оръжия на губернаторите, стражите и незнайни други братя на Венда. Бяха повече от дузина в стаята. Дори да успеех да измъкна оръжието на един и да убия друг, какви шансове имахме двамата с Рейф срещу всички останали? Особено при положение че ръцете на Рейф бяха оковани зад гърба му. Пристъпих леко напред, но Рейф присви ръка в таен сигнал. Спрях. Стаята остана притихнала, докато секундите се точеха мъчително, а комисарят видимо се наслаждаваше на всяка една от тях. Накрая откъм коридора се чуха тежките стъпки на великана. Вратата се отвори и в стаята влезе Гриз. – Бедаге аки – извика комисарят и преметна ръка през раменете му. Заведе го пред Рейф и му обясни на вендански за кого се представя. – Ти беше на церемонията, където си видял с очите си принца и личния му двор. Разпознаваш ли този мъж? Гриз проучи Рейф с присвити очи, пристъпвайки неловко от крак на крак заради всички погледи, вперени в него. – Трудно е да се каже. Голяма тълпа се беше събрала на площада. Аз бях доста назад, ама… Той се почеса по главата и го погледна още по-внимателно в лицето. В очите му просветна някаква искра и стомахът ми подскочи до гърлото. – Е? – подкани го комисаря. Гриз ме стрелна с кос поглед. Застинах, впила очи в неговите. Той обърна лице към Рейф и кимна умислено. – Да, спомням си го този. Стоеше до принца, изтупан в един от ония префърцунени жакети. Гъсти ми се видяха. Даже се смееха заедно. – Той кимна, доволен от паметта си, после вирна белязана вежда. – Нещо друго? – Не, това е – отвърна комисарят. Гриз пак погледна към мен, преди да се обърне и да си тръгне. Постарах се да издишам въздуха, заседнал в гърдите ми, възможно най-плавно. Гриз сериозно ли излъга заради мен? Или го направи заради Рейф? Шпионите са навсякъде, Лия. Мнозина са готови да платят за свой чифт очи, където трябва. Но не и Гриз. Невъзможно. Та той беше олицетворение на всичко венданско. И все пак… Спомних си, че беше скрил от останалите колко добре говори моригански. – Е, изтупан пратенико – подхвана комисарят, – какво важ­но съобщение ми носиш от своя принц? – Както вече казах, предназначено е само за вашите уши. Очите на комисаря пламнаха. – Не обиждай братята ми. Губернаторите засумтяха заплашително. Рейф склони. – Кралят на Далбрек е на смъртния си одър. Въпрос на седмици, ако не и дни. Дотогава ръцете на принца са вързани. Не може да направи нищо, макар че скоро ще наследи трона. Тогава обаче много неща ще се променят. А той иска да е готов. Схващанията му относно съюзите и властта коренно се различават от тези на баща му. – И какви са те? – Погледът му е отправен към бъдещето. Смята брачните съюзи за примитивни и вижда много по-голяма полза от съюз с Венда, отколкото от такъв с Мориган. – А каква ще е ползата за Венда? – Искаме едно пристанище и няколко километра хълмиста земя в Мориган. Останалото е ваше. – Мечтите на принца са големи. – Какъв е смисълът да бъде другояче? – И откъде да знаем, че това не е просто поредният номер на Далбрек? – След кончината на баща си принцът ще дойде лично да преговаря с вас в знак на добра воля. Но все пак тогава вече ще е крал. – Ще дойде тук? – обади се скептично Кейдън. Рейф го погледна безизразно, ала за част от секундата напрежението пролича по лицето му. Ако ръцете му не бяха оковани, не знам дали щеше да се удържи. Как изобщо си бях въобразила, че са приятели? – На неутрална земя в Кам Ланто – обясни Рейф и отново насочи вниманието си към комисаря. – Ще ви съобщи по вес­тоносец точното място и датата. Иска да сте готови. Съюзът ще трябва да се сключи бързо, преди Мориган да разбере за него. Комисарят впи изпитателен поглед в Рейф, проточвайки тишината в стаята. Накрая поклати глава. – Нямам основание да се доверя нито на теб, нито да повярвам, че принцът е различен от коварния си баща и всичките му вероломни предшественици. Далбрек са вражески свине. – Той стана и закрачи из стаята, свел умислено глава. – И все пак… интересна игра играе твоят принц. Или пък ти. Погледът му обходи лицата на губернаторите, Кейдън и другите присъстващи, сякаш събираше мненията им. Не си размениха нито дума, само няколко леки кимвания. Накрая комисарят пак се обърна към Рейф: – Нямам против да поиграем с него няколко седмици. Дори може да се окаже забавно. Ако до месец бащата на принца не умре и не пристигне вестоносец със скръбната вест, ще изпратим безкрайно глупавия му пратеник у дома. На части. Междувременно няколко мои ездачи ще се отправят към Далбрек да проверят дали кралят наистина е на смъртния си одър. – Не съм и очаквал да постъпите другояче – отговори Рейф. Комисарят пристъпи към него, докато почти не долепи гърди до неговите, отпуснал ръка върху дръжката на меча на Уолтър. – Ти какво печелиш от всичко това, пратенико? – Какво може? – отвърна Рейф. – Власт. Принцът ми е обещал някои неща. Комисарят се усмихна и в очите му проблесна одобрение. Слушах как Рейф ръси лъжа след лъжа толкова убедително и невъзмутимо, че почти му повярвах. Удиви ме лекотата, с която ги съчиняваше, но после си спомних колко изкусно ме беше лъгал в Теравин. Имаше опит в тези неща. Комисарят обяви, че са приключили и всички можело да се връщат в Залата на Светилището. Той скоро щял да се присъедини. Размени по още няколко думи с някои от губернаторите и стражите без помощта на държавен Пазител на времето, който настойчиво да му напомня или следи това или онова, вършеше всичко с небрежен тон и съвсем далеч от разговора отпреди броени секунди. Възнамеряваше да изпраща Рейф част по част обратно в кралството му. Стражите изведоха Рейф и губернаторите тръгнаха след него. Кейдън се пресегна да ме хване за лакътя. Комисарят отстрани ръката му. – Аз ще съпроводя принцесата – заяви той. – Скоро ще дойдем. Искам да поговоря с нея. – Ще изчакам – каза Кейдън. – Насаме. Твърд, категоричен отказ. Кръвта ми се смръзна. Насаме с комисаря. Кейдън погледна към мен и после към комисаря, без да помръдне от мястото си, но знаех, че по един или друг начин щеше да си тръгне. По-добре беше аз да избера момента. Да го отпратя лично. Сега. Коремът ми се сви от страх. Сега. – Всичко е наред, Кейдън – казах с ясен, непоколебим глас, игнорирайки комисаря напълно. – Тръгвай. Добре пресметнат ход. Ако Кейдън си тръгнеше сега, щеше да е по мое нареждане, не това на комисаря. Настана тишина, тежка и неочаквана. Кейдън ме погледна, осъзнал какво съм направила. Че съм подложила на изпитание предаността му към комисаря. Той поклати глава и излезе през масивната врата. Но триумфът ми беше краткотраен. Защото оставах насаме с комисаря. – Е… значи все пак можеш да говориш. Очите ми останаха приковани във вратата. – Само за тези, които заслужават думите ми. Той ме извъртя рязко с лице към себе си. – За човек в твоето несигурно положение не избираш хората особено разумно. – Да, често са ми го казвали. Той вирна вежда, вперил изпитателен поглед в мен. – Странно, че не реагира никак, когато пратеникът разкри плановете на Далбрек да предаде Мориган. Не те е грижа какво ще се случи със собственото ти кралство? Или не повярва в историята на пратеника? – Напротив, комисарю, повярвах на всяка негова дума. Просто не ме учуди. В случай че не знаете, баща ми обяви наг­рада за главата ми, защото избягах от уредения брак с принца. Предаде ме собственият ми баща, защо не и цяло кралство тогава? Уморих се от подлостта на хората. Той ме придърпа към себе си, гърдите му все още бяха украсени с изящното произведение на най-изкусните моригански майстори – сватбен подарък за Уолтър от Грета. Гъсти тъмни мигли ограждаха студените му черни очи, проблясващи надменно. Идеше ми да ги издера, но нямах нокти. Идеше ми да извадя кинжала си, но и него ми бяха отнели. Хвърлих поглед към меча с червения яспис на Мориган, почти на една ръка разстояние. – Толкова ли се умори, че да направиш някоя глупост? – попита той. – Човек се убива по-трудно от кон, принцесо. – Хватката му около лакътя ми се затегна. – Знаеш ли какво става, когато убиеш комисар? – Всички празнуват? Лека усмивка озари лицето му. – Наследяваш поста му. – Той ме пусна, отиде до масата и докосна с пръсти една дълбока резка в дървото. – Точно тук убих предишния комисар. По онова време бях на осемнайсет. Оттогава минаха единайсет години. Кейдън беше още момче. Стигаше ми до пъпа. Дребничък беше за възрастта си. Измършавял. Но бързо навакса под моите грижи. Всеки комисар трябва да отгледа свой рахтан, а той е с мен от самото начало. Имаме дълга история. Предаността му към мен е дълбока. Той плъзна палец по вдлъбнатината, сякаш си спомняше момента, в който я е направил. След миг вниманието му се върна към мен, остро като нож. – Не се опитвай да се намърдаш помежду ни. Засега му позволявам да се поразсее с теб. Аз също изпитвам дълбока преданост към него, пък и ти може да поразсееш всички ни. Не се заблуждавай обаче, ти и предполагаемата ти дарба не струвате нищо за мен. Пратеникът има по-голям шанс от теб да оцелее в края на месеца. Така че не подхващай игри, които си обречена да загубиш. Ядът му само подхрани решимостта ми. Добре премереният ми капан беше сработил. А ти ме караш все повече да харесвам игрите, идеше ми да му кажа. Сякаш беше прочел мислите ми. Очите му горяха заплашително като разтопен метал. – Ще повторя, в случай че глухите ти кралски уши не са разбрали предупреждението ми първия път: положението ти е крайно опасно. Отвърнах на втренчения му поглед, знаейки, че съвсем скоро ще видя цялата му армия от главорези да носи мечовете на Мориган на бедрата си, че до края на живота си ще чувам умиращите викове на брат ми и неговите другари. По негова вина и заради незачитането му на границите и древните договори. – Всъщност не виждам нищо опасно в положението си – отвърнах. – Обвинена съм в измяна в собствената си родина, а тук вие отнехте свободата ми, мечтите ми и живота на брат ми. Загубих всичко, което обичах и ми беше скъпо, и вие носите ножницата на мъртвия ми брат като доказателство за това. Какво още можете да ми отнемете? Той ме хвана за врата и плъзна леко палец по вдлъбнатината на гърлото ми. Стисна по-силно и усетих ускорения си пулс под хватката му. – Повярвай ми, принцесо – процеди през зъби. – Винаги има какво още да ти бъде отнето. Страдам за вас, братя и сестри, страдам за всички ни, че мойте дни са преброени, ала вашата борба едва сега започва. Песента на Венда Глава 8 Рейф Седях на масата директно срещу Кейдън. Взирах се в него. Режех го на малки парченца с очите си. Чудех се защо са ме довели тук. Може би възнамеряваха да ме нахранят. Или да ги гледам как ядат. Ръцете ми още бяха оковани зад гърба ми. Кейдън пиеше бира и от време на време ми хвърляше остри погледи. Сигурно вреше отвътре не по-малко от мен. Беше видял Лия да ме целува и мисълта го изяждаше като паразит. Няколко губернатори се навъртаха около мен, някои ме бутаха по рамото и ме подканваха да пия, после се смееха на плитката си шега. Бяха оставили пълна халба на масата пред мен. Единственият начин да отпия от нея беше да сърбам от пяната като прасе пред корито. Дълго щяха да чакат за такова представ­ление обаче – не бях толкова жаден. – Къде е тя? – попитах за пореден път. Очаквах Кейдън пак да ми отвърне с мълчание, но той процеди злобно: – Какво те интересува? Нали е била просто лятно развлечение за теб? – Не съм безсърдечен все пак. Не искам да пострада. – Нито пък аз. Той извърна поглед и подхвана разговор с губернатора от дясната си страна. Обикновено лятно развлечение. Взирах се в разплисканата около халбата бира, припомняйки си гневния поглед на Лия и повдигнатата ѝ от отвращение горна устна, когато чу думите ми. Със сигурност играеше. Гневният ѝ поглед беше, за да подсили позицията ни. Без съмнение знаеше защо съм го казал. Но ако наистина играеше роля, я играеше прекалено добре. Глождеше ме и нещо друго – нещо, което забелязах в очите ѝ, в движенията ѝ, в ъгъла, под който накланяше брадичката си, което чух в твърдия ѝ глас, докато бяхме в килията. Не познавах тази Лия, говореща за ножове и смърт. Какво ѝ бяха причинили тези скотове? Кейдън ме пронизваше с поглед, отново насочил вниманието си към мен. Паразитът се впи още по-дълбоко в плътта ми. – Винаги ли се интересуваш толкова отблизо от делата на твоя принц? – Само когато искам. А ти винаги ли първо танцуваш с момичето, което планираш да убиеш? Той стисна челюсти. – Никога не съм те харесвал. – Засягаш ме. Един губернатор залитна към масата. Като се изправи и осъзна в кого се е блъснал, се засмя. – Комисарят още ли е усамотен с кралския си посетител? Сигурно дори той не е пробвал досега синя кръв. Смигна му и се заклатушка нанякъде. Наведох се напред. – Оставил си я насаме с него? – Млъквай, пратенико. Не знаеш нищо. Облегнах се на стола си. Опънах белезниците, прерязващи китките ми. Слепоочията ми горяха. Питах се какво ли е преживяла Лия през всичките тези седмици в Кам Ланто. – Знам достатъчно – отвърнах. Знам, че в мига, в който ми махнат оковите, ще те убия. Глава 9 Каланта ме съпроводи до Залата на Светилището. Препънах се в чувала, който бях облякла, и от няколко места се разнесе смях. Комисарят ми беше взел връвта, защото била удобство, което трябвало да си заслужа. Да, винаги имаше какво още да ми бъде отнето – неща, които дори не знаех, че ценя, и не се съмнявах, че ще ми ги отнема малко по малко. Засега трябваше да играя ролята, която ми беше определил – на жалката кралска особа, получила каквото ѝ се полага. Зяпащите ме лица наоколо доказваха нагледно, че е постигнал целта си. Представяше ме пред тях като най-обикновено момиче. Кейдън си проправи път през кръга от губернатори, струпали се около мен. Погледите ни се срещнаха и нещо стегна гърдите ми. Как можеше да постъпва така с мен? Доведе ме тук, след като много добре знаеше, че ще бъда изложена като обект за присмех? Дали предаността към едно кралство си струва да унижаваш така човек, когото се кълнеш, че обичаш? Подръпнах грубия плат, за да прикрия раменете си. Кейдън ме изтръгна от хватката на Каланта и ме завлече в сенките зад една колона, далеч от зяпащите губернатори. Притиснах се към камъка, благодарна, че има на какво да се облегна. Кейдън ме погледна в очите с полуотворена уста, сякаш се чудеше какво да ми каже. На лицето му беше изписана тревога. Личеше си, че не е искал да стане така, но ето че стана – заради него. Нямаше да му го простя лесно. И не исках. – Значи такъв живот си ми обещавал? Очарователно, Кейдън. Линиите около очите му се задълбочиха. Явно поставях на изпитание неизменната му сдържаност. – Утре ще е по-добре – прошепна той. – Обещавам. Покрай нас запрелитаха прислужници с плата, отрупани с тъмни, топли меса. Из залата се разнесоха гладни възклицания и стържене на тежки столове по каменния под. Всички се стичаха към масата в средата на залата, само ние с Кейдън останахме зад колоната. Видях един вид тъга в неговите очи и почувствах друг вид в собственото си сърце. Щеше да си плати за това като всички останали – просто не го знаеше още. – Носят храната – пророни накрая. – Остави ме сама за малко, Кейдън. Просто трябва да… Той поклати глава. – Не, Лия. Не мога. – Моля те – гласът ми пресекна. Прехапах долната си устна, мъчейки се да си придам поне малко самообладание. – Само колкото да наглася роклята си. Остави ми капка достойнство. Отново дръпнах коравия плат върху раменете си. Той сведе смутен поглед към ръката, с която стисках плата над гърдите си. – Не прави глупости, Лия – предупреди ме. – Ела на масата, като си готова. Кимнах и той тръгна неохотно. Наведох се, хванах долния ръб на роклята и го разкъсах до коленете ми, после вързах излишния плат на възел. Направих същото, но с по-малък възел и над гърдите ми, за да останат покрити раменете ми. Надявах се комисарят да не смята и възлите за удобство. Достойнство. Грубата материя жулеше кожата ми. Пръстите на краката ме боляха от студ. Бях толкова гладна, че ми се виеше свят. Пет пари не давах за достойнството си. Отдавна ми го бяха отнели. Имах нужда просто от малко време, един трезв момент насаме с мислите ми, доколкото беше възможно тук. За това не го бях излъгала. Дарбата е изтънчено познание. С нейна помощ са оцелели малцината останали Древни. Научѝ се да потъваш в тишината и да слушаш заобикалящия те свят. Думите на Дихара минаха през мен. Трябваше някак си да намеря това спокойствие. Опрях гръб в колоната, търсейки тишината, която открих на онова поле. Затворих очи. Но ми се струваше невъзможно да постигна душевен мир тук. А какъв беше смисълът от дарба, която не можеш да използваш, когато ти е нужна? Не ми трябваше тихо познание. Трябваше ми нещо остро и смъртоносно. Мислите ми се затъркаляха в гневна, ожесточена лавина от спомени, устремена към всички виновници. Намерих по глътка отрова за всеки, спомогнал да стигна дотук – канцлера, кралския учен, дори собствената ми майка, която умишлено бе потискала дарбата ми. Заради тях години наред се бях чувствала недостатъчна. Отворих очи. Цялата треперех, взирайки се вцепенено в мръсната каменна стена пред мен. Намирах се на хиляди километри от тази, която бях и която исках да бъда. Притиснах още по-силно гръб към колоната, защото ми се струваше, че само тя ме крепи права – и тогава почувствах нещо. Трепет. Пулс. Нещо протичаше през камъка, нещо ефирно и далечно. Проникна в гръбнака ми, стопли го и зазвънтя в неспирен рефрен по прешлените ми. Като песен. Долепих длани до камъка, за да поема плахия ритъм, и топлината плъзна по гърдите ми, по ръцете ми и надолу по краката ми. Песента заглъхна постепенно, но топлината остана. Когато излязох иззад колоната, усетих смътно, че след мен се обръщат глави, чух шушукане, някой подвикна, но погледът ми като хипнотизиран беше прикован към слабата, мъглява фигура, скрита в сенките в далечния край на залата. Чакаща мен. Присвих очи, за да видя лицето ѝ, ала то не се избистри. Някой ме дръпна рязко настрани, откъсвайки вниманието ми от фигурата, а когато отново погледнах, нея вече я нямаше. Примигах. Улрикс ме бутна към масата. – Комисарят каза да седнеш! Наблюдаваха ме и губернаторите, и прислужниците. Едни се мръщеха, други си шушукаха, а трети видях да стисват амулетите около вратовете си. Плъзнах очи по протежение на масата и ги спрях на комисаря. Съвсем очаквано, той ме гледаше със строго, предупредително изражение. Не изпитвай търпението ми. С един отнесен поглед ли бях успяла да прикова вниманието им? Или когато присвих очи, за да видя кой се крие в сенките? Каквото и да беше, не им трябваше много. Комисарят може и да не зачиташе дарбата, но поне шепа от хората в залата следяха жадно дори за най-беглия знак за нея. Вниманието на толкова хора ми вдъхна смелост. Тръгнах с лежерна стъпка напред, сякаш съдраният чувал върху тялото ми беше пищна официална рокля, вдигнах брадичка и си представих, че Рийна и Натия вървят до мен. Обходих с очи едната страна на масата, после и другата, стараейки се да гледам директно в очите възможно най-голяма част от присъстващите. Да надникна в тях. Да ги привлека на своя страна. Не само Драконът можеше да краде. В този момент публиката, която той толкова ценеше, беше моя. Докато го заобикалях, за да заема мястото си обаче, отново ме полази онази студена тръпка. Той крадеше и топлина, освен мечти. Усетих леден бодеж по врата си, сякаш знаеше какво целя с всяко свое действие и вече е готов със свое противодействие. Силата на присъствието му беше като нещо живо и древно, изродено и неотклонно, по-старо от стените на Светилището около нас. Неслучайно беше станал комисар. Седнах на единствения свободен стол – до този на Кейдън, и веднага осъзнах, че са ми отредили възможно най-лошото място. Рейф седеше точно срещу мен. Очите му мигновено се впиха в моите, кобалтовосини, режещо ярки на фона на мрачното му, изпълнено с тревога и гняв лице, взираха се угрижено в мен, макар че трябваше да ги извърне. Погледнах го умолително с надеждата да ме разбере и насочих вниманието си другаде, молейки се на боговете комисарят да не е забелязал. Каланта седеше до Рейф. Синьото ѝ око от мъниста ме наб­людаваше, докато другото ѝ, мътносиньо проучваше масата. Тя вдигна платото с кости, черепи и зъби, оставено пред нея, и запя венданска песен, някои от думите чувах за пръв път. – Е кристав унтер куианад. Тананикане. Пауза. – Меунтер ижотанде. Каланта вдигна костите високо над главата си. – Явеен хал ан зиадре. Остави платото на масата и добави по-тихо: – Павиама. За моя изненада всички братя ѝ отвърнаха с тържествено павиама. Меунтер. Никога. Зиадре. Живея. Нямах представа какво се случваше, но Каланта продължи с по-мрачен тон. Напяваше някаква монотонна мантра. И правеше всичко това машинално. Дали това не беше началото на злокобен варварски ритуал? Всички страховити истории за варварите, които ми бяха разказвали като дете, изплуваха от паметта ми. Какво ли следваше? Приведох се към Кейдън и прошепнах: – Какво е това? Каланта даде платото на човека до себе си и братята започнаха да си го предават, взимайки по кост или череп. – Просто изказване на почит към жертвата – прошепна ми Кейдън. – Костите ни напомнят, че всяко ястие е дар, за който някое живо същество е платило висока цена. Приемаме го с благодарност. Варварско възпоменание? Страховити воини си подаваха платото един на друг, вземаха по някоя кост от купчината и нанизваха избелените парчета на вървите, висящи от коланите им. Всяко ястие е дар. Поклатих глава в опит да прогоня недоумението си, да залича обяснението, твърде смайващо, за да се побере в мястото, което бях отредила за него в съзнанието си. Спомних си изнурените лица, посрещнали ме при портите на града, и страха, който изпитах, от дрънченето на нанизите от кости. Това първо впечатление бе предизвикало злокобни мис­ли за кръвожадни варвари, парадиращи със своята свирепост. Не осъзнавах, че съм се намръщила, докато не видях комисаря да се взира в мен със самодоволна усмивка на уста. Невежеството ми бе разобличено, поне от него, но забелязах и че скришом наблюдава Кейдън. Хвърляше му бавни, уж небрежни погледи. Още го глождеше, че Кейдън изпълни моята заповед, не неговата. Когато подадоха платото на губернатора до мен, аз се пресегнах и си взех една кост. Беше парче от челюст със зъб на него, варено, докато всичката плът не се беше отделила от костта. Усетих погледа на Рейф, но дори не му отвърнах. Станах, измъкнах един разнищен конец от ръба на роклята си и завързах парчето от челюст около врата си. – Можеш ли да изречеш думите, принцесо Арабела – обади се комисарят, – или те бива само да правиш сцени? Покана да им покажа, че владея техния език? Несъзнателно ми даваше възможност да използвам един от талантите си. Въп­реки че не знаех значението на всяка дума, можех да ги повторя до една. Само няколко щяха да са достатъчни. – Маунтер ижотанде. Енаде най, шер комисар, те миас уей ето азен урато чокабре. Произнесох ги перфектно и можех да се обзаложа, че без акцент. Залата утихна. Рейф ме зяпаше с леко отворена уста. Не знаех дали е разбрал, но Каланта се приведе към него и му прошепна превода на думите ми: Вие, скъпи комисарю, не сте единственият, познал глад. Комисарят стрелна към нея укорителен поглед. Обърнах се към дългата редица братя, сред които бяха Гриз, Ибън, Финч и Малич. И те като Рейф се пулеха смаяно. Пак погледнах комисаря. – И ако възнамерявате да ме осмивате – добавих, – поне се обръщайте към мен правилно. Джезелия. Името ми е Джезелия. Зачаках с надеждата някой да разпознае името ми, но реакция нямаше – нито от комисаря, нито от другите около масата. Самочувствието ми рязко спадна. Сведох поглед и седнах. – О, забравих, че кралските особи имате толкова имена, колкото зимни палта. Джезелия! Е, Джезелия ще те наричаме – заяви комисарят и вдигна подигравателно тост към мен. Смях се разнесе от устите, които преди малко бях накарала да замлъкнат. Последваха още подигравателни тостове и шеги. Беше усвоил до съвършенство изкуството да извърта нещата в своя полза. В крайна сметка остави всички с мисълта за прекомерното задоволство на кралските особи, дори по отношение на имената ни. Вечерята започна и Кейдън ме подкани да ям. Насилих се да преглътна няколко хапки, съзнавайки дълбоко в себе си, че умирам от глад, но стомахът ми беше толкова свит от напрежение, че не бях в състояние да поема нищо. Комисарят нареди да освободят ръцете на Рейф, за да може да се храни, после се впусна в красноречиво слово за това как другите кралства най-сетне започвали да обръщат на Венда полагащото ѝ се внимание и дори изпращали кралски особи и достопочтени членове на дворовете си да вечерят с тях. Въпреки че говореше с ведър, вятърничав тон, който пораждаше търсения от него смях, на няколко пъти се наведе към Рейф да го разпитва за далбрекския двор. Рейф подбираше внимателно думите си и ме удиви как за част от секундата е способен да се преобрази от окован затворник в напет официален пратеник. Забелязах, че Каланта се привежда към него да му налее още бира, въпреки че не си беше поискал. Опитваше се да развърже езика му ли? Или го обгрижваше по други причини? Притежаваше някак смущаваща красота. Неземна. Безцветната ѝ коса се спускаше на дълги вълни по голите ѝ рамене. Нищо в нея не изглеждаше естествено, включително дългите ѝ тънки пръсти и лакирани нокти. Чудех се каква ли позиция заема в Светилището. В залата имаше и други жени: няколко, насядали до воините, доста прислужнички и слабата фигура, която бях видяла в сенките – ако изобщо беше на жена. Но Каланта излъчваше самоувереност – от ярката превръзка на окото ѝ до фините верижки, дрънчащи около талията ѝ. За моя изненада Рейф ѝ се усмихваше и играеше ролята на отегчения пратеник, преследващ най-добрата сделка за себе си. Комисарят попиваше всичко, макар че поддържаше дистанция. Рейф подбираше старателно думите си и знаеше кога да отвърне достатъчно неясно и завоалирано, за да задържи любопитството на комисаря. Питах се как бе възможно фермерът, в когото се бях влюбила, да има толкова много страни, за които дори не бях подозирала. Наблюдавах движението на устните му, тънките гънчици в краищата на очите му, когато се усмихнеше, широките му рамене. Принц. Как даже не ми беше хрумнало? Спомних си намръщеното му изражение първата вечер, когато му сервирах в механата – хапливия тон в думите му. Бях го зарязала пред олтара. Колко ли ядосан трябваше да е бил, за да ме проследи чак до Теравин? Което пък говореше за вещината му и в това отношение. Още толкова много неща не знаех за него. Погледнах към комисаря, който мълчеше от известно време, и открих, че очите му са вперени в мен. Преглътнах сухо. От колко време ме наблюдаваше? Дали ме беше видял да зяпам Рейф? Той се прозя внезапно и плъзна лежерно ръка по кожения ремък през гърдите си. – Сигурен съм, че гостите ни вече са уморени, но къде ли да ги настаня? Обясни, че понеже Венда не взимала пленници, не разполагали със затвори и бързо въздавали справедливост дори на собствените си граждани. Уж претегляше вариантите, но си личеше, че ни води по точно определен път. Заяви, че можел да ни тикне заедно в ареста, но там било влажно и потискащо, пък и имало само един малък сламен дюшек. Накрая погледна Кейдън и каза: – В близост до моето жилище има свободна стая, подходяща за целта. – Той се облегна в стола си. – Да – проточи, сякаш го обмисляше, – там ще е подходящо за пратеника. Но къде да настаня принцесата? Малич се обади от другия край на масата: – Може да я сложиш при мен. Няма как да ми избяга, пък и имаме да си говорим за някои неща. Войниците край него се разсмяха. Кейдън изблъска стола си назад и се изправи, впил стръвен поглед в Малич. – Ще живее при мен – заяви категорично. Комисарят се усмихна. Не ми харесваше накъде отива тази игра. Той потри брадичка. – Или пък просто да я заключа с пратеника? Май така е най-добре. Да държа затворниците на едно място. Кажи ми, Джезелия, ти как предпочиташ? Оставям решението на теб. Очите му се пропиха със студено предизвикателство. Сякаш ме провокираше да покажа доколко искрен е бил ненавистният ми поглед към пратеника. Винаги има какво още да ти бъде отнето. Изучаваше ме на какво друго държа, освен на връвта около кръста си. Ръцете ми започнаха да треперят в скута ми под масата. Стиснах ги в юмруци и ги отворих, принуждавайки ги да ми се подчинят, да ми помогнат да съм убедителна. Бутнах назад стола си и застанах до Кейдън. Сложих длан на бузата му, приближих лицето му към моето и го целунах страстно. Той плъзна ръце около кръста ми и ме придърпа към себе си. Залата избухна в буйни възгласи и подсвирвания. Отдръпнах се бавно от Кейдън, загледана в изненаданите му очи. – Привързах се към наемния ви убиец след дългото пътуване през Кам Ланто – заявих на комисаря. – Предпочитам да живея с него, отколкото с измамния паразит. Стрелнах огнен поглед към Рейф. Той ми отвърна с леден гняв. Но поне щеше да остане жив. Засега не беше нещо, което си струваше комисарят да ми отнеме. Глава 10 Стаята на Кейдън се намираше в дъното на дълъг тъмен коридор. Имаше малка врата с широки ръждясали панти и ключалка, оформена като зурла на глиган. Когато се опита да я отвори, тя не помръдна – вероятно дървото се беше надуло от влагата, затова я блъсна с рамо. Този път поддаде и се отвори, удряйки се със сила в стената. Той ме покани с ръка да вляза първа. Прекрачих прага и огледах машинално интериора, макар че цялото ми внимание беше насочено към тежкия звук, с който се затвори вратата зад гърба ми. Чух Кейдън да пристъпва към мен и почувствах топлината на тялото му близо зад себе си. Още усещах вкуса му по устните си. – Е, това е – каза просто той. Благодарна, че не подхвана другата тема, чак сега си позволих да огледам истински стаята. – По-просторно е, отколкото очаквах – коментирах. – Намираме се в кула – отвърна той, сякаш това обясняваше всичко. Но стаята наистина беше огромна и външната ѝ стена беше извита, така че може би наистина беше така. Влязох навътре и стъпвайки върху черната кожа, просната на пода, краката ми най-сетне намериха спасение от ледения камък. Докато заравях пръстите си дълбоко в мекото руно, забелязах леглото. Съвсем тясно, долепено до стената. Всъщност ми направи впечатление, че всичко беше подредено до стените в скучна, методична процесия, каквато само практичен войник би оценил. Редом с леглото имаше дървено буре, пълно със сгънати одеяла, голям сандък, незапалена камина, празна кофа за подпалки, скрин и умивалник, на стената до него една след друга бяха подредени всевъзможни вещи – метла, дървени мечове за тренировка, три железни кола, висок свещник и измъчените ботуши, с които бе прекосил Кам Ланто, все още покрити плътно с кал. На тавана беше окачен груб дървен полилей, старото масло във фенерите му беше станало жълтеникавокафяво. Накрая обаче забелязах и подробности, нетипични за жилище на войник. Колкото и да бяха дребни, изведнъж ми се сториха по-големи от самата стая. Под леглото му се виждаше купчина книги. Поредното доказателство, че ме беше излъгал, че не чете. Но не заради тях усетих как гърлото ми се стяга, а заради сувенирите наоколо. От една греда в другия край на стаята висеше кожена плитка, обкичена със сини и зелени стъкълца. Пред стола в единия ъгъл беше постлана дебела черга, изтъкана от пъстри парчета плат и неразчепкана вълна. Даровете на света. Всички са с различни цвят и сила. Черга от Дихара. В плитка кошница на пода имаше поне десетина разноцветни копринени ленти, изрисувани със слънца, звезди и полумесеци. Отидох до нея, вдигнах една лента и плъзнах лилавата коприна по дланта си. Примигнах, за да прогоня паренето в очите си. – Винаги ми поднасят дарове на изпроводяк – обясни Кейдън. Но не и сега. Този път си тръгна само с проклятие от добродушната, кротка Натия, с надеждата конят ми да хвърли чакъл по зъбите му. Повече никога нямаше го приветстват радушно във вагабонтския лагер. Обля ме ужас. Надигаше се нещо, което плашеше дори вагабонтите. Видях го в очите на Дихара и го почувствах в разтрепераната ѝ ръка върху бузата ми, когато се сбогуваше с мен. Слушай вятъра. Бъди силна. Дали беше чула шепот през долината? Защото аз го усещах сега – нещо пълзеше към мен по пода, по стените, протягаше се през колоните. Завършек на нещо. Или просто чувствах как наближава собственият ми край. Чух стъпките на Кейдън зад гърба си и след секунда той сложи ръце на кръста ми. Обгърна ме с тях и ме придърпа към себе си. Вдишах рязко. Той докосна с устни рамото ми. – Лия, най-сетне можем да… Затворих очи. Не можех да го направя. Отдръпнах се и се обърнах с лице към него. Кейдън се усмихваше. С иронично вдигнати вежди. И самодоволна физиономия. Знаеше. Едновременно ме пронизаха и вина, и гняв. Врътнах се ядосано, отидох при сандъка и го отворих със замах. Най-близкото нещо до нощница, което намерих, беше една от възголемите му ризи. Грабнах я и пак се обърнах към него. – Аз ще спя на леглото! Хвърлих едно от сгънатите одеяла по него. Той го хвана със смях. – Не ми се ядосвай, Лия. Не забравяй, че знам разликата между истинска целувка от теб и онази, която ми даде само за пред комисаря. Истинска целувка. Нямаше как да отрека, че точно такава беше първата ни. Той пусна одеялото върху кожата. – Целувката ни на онова поле вдигна високо летвата, но приз­навам, че винаги ще помня и изкуствената. Кейдън докосна с пръсти ъгълчето на устата си, сякаш се нас­лаждаваше на спомена. Погледнах го в очите, още проблясващи дяволито, и нещо трепна в мен. Видях мъж, който поне за момент беше забравил, че е наемният убиец, довлякъл ме тук. – Защо не ме издаде? – попитах го. Усмивката му помръкна. – Беше дълъг ден. И тежък. Исках да ти дам малко време. Пък и се надявам, че съм по-малкото зло. Беше схватлив, но явно не чак толкова. Той посочи сандъка. – Ако бръкнеш малко по-надълбоко, ще намериш и вълнени чорапи. Разрових се до дъното и извадих три чифта дълги сиви чорапи. Той се обърна с гръб към мен и аз съблякох бодливата рокля, изпратена от ада. Ризата му беше топла, мека и стигаше чак до коленете ми, а чорапите му – малко над тях. – На теб ти стоят много по-добре – коментира Кейдън, като се обърна към мен. Придърпа кожата по-близо до леглото, взе още едно одеяло от бурето и го метна до другото. Докато се приготвяше за лягане, изхлузвайки колана и ботушите си и запалвайки свещта, аз отидох да се освежа на умивалника. Кейдън ми каза, че вратата в ъгъла водела до малък клозет. Представляваше тясна стаичка, лишена от всякакви удобства, но като се имаше предвид, че последните няколко нощи бях лагерувала заедно със стотици войници, сред които дори не можех да се надявам на уединение, клозетът ми се видя същински рай. Имаше кукички за кърпи и дори още една от плетените черги на Дихара, предпазваща краката ми от студения гол под. Като излязох, той свали полилея и изгаси фенерите. Единствената светлина в стаята остана трепкащото златисто пламъче на свещта. Легнах в тесния креват и се загледах в дългите сенки, танцуващи по тавана. Навън вятърът виеше и хлопаше по дървените кепенци на прозорците. Дръпнах юргана до брадичката си. Пратеникът има по-голям шанс от теб да оцелее в края на месеца. Обърнах се на една страна и се свих на кълбо. Кейдън лежеше по гръб върху кожата, сплел ръце зад главата си и загледан в тавана. Одеялото покриваше гърдите му до половина и раменете му бяха голи. Видях белезите, за които твърдеше, че вече нямали значение, макар че отказваше да говори за тях. Попреместих се към ръба на леглото. – Разкажи ми за Светилището, Кейдън. Помогни ми да разбера твоя свят. – Какво те интересува? – Всичко. За губернаторите, братята, другите, които живеят тук. Той се завъртя с лице към мен и се надигна на лакът. Каза ми, че Светилището се намирало в сърцето на града и представ­лявало непробиваема крепост, отредена за Съвета, управляващ кралство Венда. Съветът се състоял от Легиона на губернаторите на четиринайсетте провинции на Венда, десетимата рахтани, представляващи елитната стража на комисаря, петимата чиевдари, които командваха армията, и самия комисар. Общо трийсет души. – Ти един от рахтаните ли си? Той кимна. – Аз, Гриз, Малич и още седмина. – Ами Ибън и Финч? – В момента обучаваме Ибън и някой ден ще стане рахтан. Финч е част от предната линия на гвардията, която помага на рахтаните, но когато не е дежурен, живее извън Светилището със съпругата си. – А останалите рахтани? – Четирима от тях бяха в залата тази вечер: Джорик, Терон, Дариус и Гуртан. Другите изпълняват задълженията си. Думата „рахтан“ означава „този, който никога не се проваля“. Това е и главната ни задача – винаги да изпълняваме дълга си. И точно това правим. С изключение на мен. Аз бях неговият неизпълнен дълг, освен ако не се окажех полезна за Венда, а това явно го решаваше комисарят. – Съветът има ли някаква власт изобщо? – попитах. – Не взима ли комисарят всички решения? Той се обърна по гръб и отново сплете пръсти под главата си. – Не е ли така и с кабинета на баща ти? Съветват го, предлагат му варианти, но нима последната дума не е негова? Замислих се, ала не бях сигурна. Бях подслушвала съвещания на кабинета и винаги ми се струваха безкрайно скучни, защото решенията като че ли бяха взети предварително, а членовете на кабинета бълваха машинално цифри и факти. Изказванията им рядко завършваха с въпрос към баща ми, а ако той самият попиташе нещо, вицерегентът, канцлерът или някой друг член заявяваше, че ще проучи нещата допълнително, и срещата просто продължаваше. – Комисарят има ли съпруга? Наследник? Кейдън изсумтя. – Съпруга няма, а дори да има някъде деца, те не носят името му. Във Венда властта се предава с проливане на кръв, не по наследство. Комисарят ми беше казал истината. Всичко тук се случваше съвсем различно в сравнение с Мориган и другите кралства. – Това е абсурдно – отбелязах. – Значи постът на комисаря отива в ръцете на всеки, който успее да го убие? Тогава какво пречи някой от Съвета да го прати в гроба и да си присвои властта? – Да си комисар е опасно. В мига, в който заемеш мястото му, ти се превръщаш в мишена. Ако околните не сметнат, че за тях си по-ценен жив, отколкото мъртъв, шансът ти да оцелееш до следващата вечеря е нищожен. Малцина са готови да поемат такъв риск. – Брутален начин на управление. – Така е. Но е гаранция, че ако избереш да водиш народа ни, трябва усърдно да се трудиш за Венда. И комисарят го прави. Години наред в кралството ни се лееха реки от кръв. Само силен мъж е способен да преодолее такъв период и да остане жив. – Как се справя той? – По-добре от предишните комисари. Това е важното. После ми разказа за различните провинции, малки и големи, всяка с различни обичаи и население. Губернаторският пост се предавал по същия начин – новите кандидати предизвиквали губернаторите, загубили силата или старанието си. Кейдън харесвал повечето губернатори, неколцина ненавиждал, а шепа от тях били от онези, на които не им оставало да живеят дълго. По принцип губернаторите трябвало да прекарват подред един месец в провинциите си и един – в града, но повечето предпочитали да бъдат в Светилището вместо в собствените си крепости, затова удължавали престоя си в столицата. Щом предпочитаха да живеят в този потискащ град, можех само да си представя колко по-неприятни места бяха провинциите им. Разпитах го за причудливата архитектура, която бях видяла. Той обясни, че Венда била построена сред руините на разрушен древен град. – Велик град в миналото. Постоянно откриваме нови доказателства за това. Някои вярват, че в него се съхранявали всички познания на Древните. Доста смело твърдение за толкова окаян град. – Защо? – попитах. Кейдън обясни, че Древните строяли огромни изящни храмове под земята – макар че той самият се съмнявал всички да са били подземни изначално, а по-скоро затрупани при опустошението на града. От време на време части от Венда пропадали – буквално рухвали под земята, когато погребаните руини поддавали. И понякога това водело до нови открития. Разказа ми за множеството крила на Светилището и за проходите, които ги свързвали. Залата на Светилището, жилищата в кулата и някои от съвещателните зали били част от главната сграда, а крилото на Съвета било свързано с нея посредством тунели и пешеходни мостове. – Но колкото и голямо да изглежда Светилището – продължи Кейдън, – то е само малка част от града, който се простира на километри и постоянно расте. Спомних си колко огромен ми се беше видял от разстояние, издигащ се в далечината като черно безоко чудовище. Дори тогава усетих мрачното отчаяние, което излъчваше, сякаш славното минало е преминало в жалко настояще и никакво бъдеще. – Има ли друг начин да се влезе в града, освен по моста, който прекосихме? – попитах. Той се умълча, вперил поглед в гредите на тавана. Знаеше какво се опитвам да разбера – дали има друг изход. – Не – отговори тихо накрая. – Единственото друго място, откъдето може да се влезе в града, е на стотици километри южно оттук, където коритото на реката се разширява и водите не са толкова буйни. Но в реката живеят същества, които малцина дръзват да доближат дори на сал. – Той се завъртя към мен и пак се надигна на лакът. – Само мостът е, Лия. Мостът, който се вдигаше и сваляше от стотина мъже. Погледите ни се срещнаха и неизреченият въпрос – как да се измъкна оттук? – увисна помежду ни. Накрая реших да продължа разговора и го разпитах за конструкцията на моста. Струваше ми се същинско чудо на човешкия гений в сравнение с плачевната архитектура на самия град. Кейдън ми разказа, че новото съоръжение било завършено преди две години. Преди това разполагали само с опасен мост, широк, колкото да мине един човек. Ресурсите на Венда били ограничени, но поне не им липсвали скали, а в скалите имало метали. Намерили начини да подсилят тези метали и да ги защитят от постоянното пагубно въздействие на речната мъгла. Извличането на метали от скала не беше лека задача и се изненадвах, че са постигнали такъв успех. Беше ми направил впечатление странният отблясък на гривните на Каланта, какъвто никога досега не бях виждала – синкавочерен метал, лъщящ върху светлите ѝ китки. Металните кръгове издрънчаха надолу по ръцете ѝ, когато вдигна платото с кости – досущ като звънците на Сакриста в Теравин. Слушай. Боговете наближават. Затишието, спуснало се, когато Каланта произнесе тези думи, ми се стори изненадващо благоговейно за народ, който не разчиташе на божествените благословии. – Кейдън – прошепнах, – когато Каланта благослови храната на вечеря, ти ми преведе, че изказвала признателност към жертвата. Какви точно бяха думите? Разбрах няколко, но другите ми бяха непознати. – Разбираш езика ни повече, отколкото предполагах. Смая всички, като проговори на него тази вечер. – Едва ли са се изненадали чак толкова след тирадата ми сут­ринта. Той се ухили. – Едно е да кажеш няколко думи на вендански, друго е да владееш езика. – Но някои изрази още са ми чужди. По целия ни път през Кам Ланто никой от вас не произнесе тази молитва преди хранене. – Свикнали сме да живеем различен живот. Напуснем ли границите на Венда, изоставяме част от обичаите си. – Повтори молитвата на Каланта. Той седна върху кожата и се обърна към мен. Свещта озари едната страна на лицето му. – Е кристав унтер куианад – изрече почтително той. – Жертва, която вовеки ще помним. Меунтер ижотанде. Никога не ще забравим. Явеен хал ан зиадре. Ще живеем още един ден. Думите му пронизаха съзнанието ми и всички грешни начини, по които бях разтълкувала носенето на нанизите с кости. – Храната понякога е оскъдна във Венда – обясни той. – Особено през зимата. Костите са символ на благодарност и ни напомнят, че оцеляваме, жертвайки множество животни, дори най-дребните сред тях. Меунтер ижотанде. Изпитах срам заради всяка красива сричка на езика, който някога бях наричала варварско пръхтене. Странно чувство, при положение че ми беше отредена горчивата съдба на пленничеството. В Теравин неведнъж се бях чудила що за буря вилнее зад очите на Кейдън. Вече знаех донякъде. – Съжалявам – прошепнах. – За какво? – Че не разбрах. – Няма как да знаеш, докато не дойдеш тук. Венда е друг свят. – Имаше и още една дума. Всички я изрекохте заедно накрая. Павиама. Изражението му се промени. Очите му грейнаха с нова топ­лина и се впериха в моите. – Означава… – Той поклати глава. – Няма буквален превод на моригански. Умилителна дума е и има много значения, в зависимост от употребата. Дори тонът, с който се произнася, може да промени смисъла ѝ. Павиа, павиамас, павиамад, павиаманде. Приятелство, благодарност, загриженост, милост, прошка, любов. – Красива дума – прошепнах. – Да – съгласи се той. Гърдите му се надигнаха от дълбоко поетата глътка въздух. Поколеба се, сякаш искаше да каже още нещо, но накрая легна по гръб и пак загледа гредите на тавана. – Най-добре да поспим. Комисарят нареди да станем рано. Имаш ли други въпроси? Комисарят нареди. Това едничко изречение прогони топ­лината, изпълнила стаята, и аз отново дръпнах завивката към брадичката си. – Не – прошепнах. Той се пресегна и угаси свещта с пръсти. Всъщност един въпрос продължаваше да ме гложди, но не смеех да го задам. Комисарят наистина ли би изпратил Рейф у дома парче по парче? Дълбоко в себе си знаех отговора. Венданците посякоха целия отряд на брат ми, а той ги похвали за безпощадното клане. Добра работа, чиевдарю. Какво беше някакъв си пратеник за него? А единственото, което можех да направя, е да се преструвам, че не е достатъчно ценен за мен, за да си струва да ми го отнеме. Обърнах се към стената, заслушана в дишането на Кейдън и в неспокойното му въртене. Знаех, че съжалява за изборите, които е правил в живота си, и за всички гърла, които не се бе сдържал да пререже. Колко ли по-лесно щеше да му е сега, ако просто беше прерязал и моето, както му е било наредено? Вятърът се усили, шепнейки през пролуките в стаята, и аз се зарових по-дълбоко под завивките. Мислех си за колко ли неща и аз тепърва щях да съжалявам, какво ли още ми предстоеше да извърша. Стаята сякаш се стесняваше около мен, тъмна, черна и далечна от всичко, което познавах. Почувствах се като дете, прииска ми се да се свия в обятията на майка ми в бурна нощ и нежният ѝ глас да прогони страховете ми. Докато вятърът блъскаше безмилостно кепенците, усетих нещо мокро да се търкулва по лицето ми. Избърсах солената капка с ръка. Колко странно. Наистина странно. Като да вярваш, че има вечни неща. Сълза. Сякаш една сълза щеше да промени нещо. Глава 11 Кейдън Радвай се на любимката си засега. Всяка от тези думи ме разяждаше. Да се радвам… Страхът в очите на Лия ми пречеше да се радвам на каквото и да било. Като гледах как върви облечена в чувал през залата, ми се гадеше, както не ми се беше гадило от дете. Защо не премислих нещата по-добре? Дали имах мозък колкото Малич? Естествено, че комисарят не можеше да я посрещне като почетен гост. Не съм и очаквал това от него, но като я гледах как стиска грубия плат, за да покрие голата си кожа… Затръшнах вратата на единия шкаф и прерових следващия под зоркото око на готвачката. Не ѝ се нравеше да тършувам из кухнята ѝ. – Чакай! – Не изтърпя и ме перна през ръката, когато посегнах към една пита сирене. – Аз ще ти отрежа! Грабна нож и ми отряза едно парче, после закръжи из кухнята да ми приготви още храна. Любимката ти. Знаех как комисарят възприема кралските особи. И не го винях. Някога и аз разсъждавах по същия начин, но тя не беше себична въртиопашка с корона. Такова момиче не би предизвикало всички ни, убивайки коня на Ибън. Засега. Временно. Краткотрайно. Условно. Но това, че доведох Лия във Венда, щеше да се отрази на цялото ми бъдеще. Щеше да е край – и начало. Или просто беше завръщане към една част от мен, която не исках да загине. Не го прави. Тези думи туптяха в мен като ритъм, докато я гледах как навлиза сама в гората в Теравин. Пулсираха в главата ми отново, докато точех ножа си в помещението над плевнята. Никога преди не бях престъпвал заповед, но неподчинението ми не се дължеше просто на увлечение по женски чар. Не бих нарекъл Лия очарователна. Не и в типичния смисъл на думата. Нещо друго ме привличаше към нея. Мислех си, че е достатъчно да я доведа тук, че веднъж озовали се във Венда, нямаше да е нужно да я убивам. Тя щеше да е в безопасност. Комисарят щеше бързо да я забрави и да насочи своето внимание към другите си планове. Ще намеря възможно най-добрия начин да я използвам. Но се оказваше, че сега може да я включи в другите си планове. Думите ѝ на бойното поле отекваха в главата ми още от мига, в който ги изрече – за вечни времена, – но чак сега започвах да осъзнавам колко дни са изтекли оттогава. Бях само на деветнайсет, а имах чувството, че вече съм изживял два живота. Сега започвах трети. Живот, в който трябваше да науча нови правила. Да живея във Венда и да опазя Лия. Ако си бях свършил работата както винаги допреди това, нямаше да имам подобни грижи. Лия просто щеше да е поредната забравена резка на колана ми. Но сега беше нещо друго. Нещо, което не се вписваше в никое от правилата на Венда. Помоли ме за още една приказка, за да минава времето и да забрави глада си. Търся из спомените ми истината за свят, изчезнал толкова отдавна, че се чудя дали изобщо е съществувал. Имало едно време, много, много отдавна, свят, в който не бродели чудовища и демони, в който децата тичали волно по ливадите, дърветата били отрупани с плодове, и се издигали приказни градове с лъскави кули докосващи небесата. С магия ли били направени? По онова време аз самата бях дете. Мислех, че те могат да удържат целия свят. За мен бяха направени от… Да, били изтъкани от магия, светлина и мечтите на боговете. И имало принцеса? Усмихвам се. Да, детето ми, прекрасна принцеса, също като теб. Тя си имала градина, чиито дървета раждали плодове, едри колкото човешки юмрук. Детето ме поглежда със съмнение. То никога не е виждало ябълка, но знае какво е човешки юмрук. Наистина ли има такива градини, Ама? Вече не. Да, дете мое, някъде. И един ден ще ги намериш. Последните откровения на Гаудрел Глава 12 Събудих се задъхана и огледах трескаво каменните стени, дървения под, дебелата завивка върху себе си и мъжката риза, която носех вместо нощница. Не сънувах. Наистина бях тук. Надникнах към кожата на пода до леглото ми – беше празна, а одеялата от снощи – старателно сгънати и върнати най-отгоре в бурето. Кейдън го нямаше. През нощта се вихри буря с ветрове, каквито никога през живота си не бях чувала. В стените на града се блъскаха толкова много неща, че не очаквах да заспя, но явно съм успяла, и то толкова дълбоко, че потънах в сънища за безкрайни преходи през саваната, сред треви, люлеещи се високо над главата ми, из които намерих Полин да се моли на колене за мен. После се озовах обратно в Теравин, където Берди ми носеше купи с топъл бульон и разтриваше челото ми, шепнейки: Виж в какви неприятности се забърка. Лицето ѝ се преобрази в това на майка ми, тя се доближи до мен и пророни с горещ дъх до бузата ми: Вече си войник, Лия. Войник в армията на баща ти. После като че ли се събудих, но в следващия миг видях към мен да върви красивата, мила Грета със златиста плитка, увита като тиара около главата ѝ. Очите ѝ бяха празни, незрящи, а от носа ѝ течеше кръв. Опитваше се да оформи с устни думата Уолтър, но от тях не излизаше звук, защото шията ѝ бе пронизана със стрела. Събуди ме обаче последният сън. Всъщност не беше точно сън, а цветен проблясък, смътно движение, едва доловимо чувство. Имаше студено, необятно небе, кон и Рейф. Видях едната страна на лицето му, скула, косата му, брулена от вятъра, но знаех, че си тръгва. Рейф си отиваше у дома. Трябваше да почувствам облекчение, но вместо това усетих жестока загуба. Не бях с него. Тръгваше си без мен. Лежах задъхана в леглото, питайки се дали просто не преживявах в съня си предсказанието на комисаря. Пратеникът има по-голям шанс от теб да оцелее в края на месеца. Отметнах завивката и скочих от леглото, вдишвайки дълбоко, за да се освободя от товара върху гърдите си. Огледах стаята. Не бях чула Кейдън да излиза, но все пак не го бях чула и онази нощ, когато беше влязъл в колибата ни да ме убие. Тишината беше неговата сила и моята слабост. Отидох до вратата и се опитах да я отворя, но беше заключена. Прекосих стаята до прозореца и отворих единия от кепенците. Връхлетя ме студена струя въздух и кожата на ръцете ми настръхна. Пред мен се простираше лъскав, мокър град, обагрен в суровата, опушена руменина на мига преди зората. Венда. Чудовището се пробуждаше, разкриваше мекия си къркорещ корем. Закачулена фигура водеше кон с талига по тясната улица под мен. По-надолу една жена метеше тротоара, пръскайки вода по калдъръма. В сенките шаваха тъмни прегърбени силуети. Смътната светлина се изкачваше по парапетите, промъкваше се между зъберите им, разливаше се бавно, неохотно по грапави стени и набраздени кални пътеки. Чух тихо почукване и се обърнах. Беше толкова леко, че не знаех откъде е дошло. От вратата или отнякъде под мен? Пак се почука. После се чу стърженето на ключ в ключалката. Вратата се открехна няколко сантиметра на скърцащите си ръждясали панти. И пак се почука. Грабнах единия от дървените мечове за тренировка, опрени на стената, и го вдигнах пред себе си в готовност да се защитя. – Влез – извиках. Вратата се отвори докрай. На прага стоеше едно от момчетата, което снощи видях да бута количка за сервиране в Залата на Светилището. Русата му коса беше остригана неравно до скалпа, а големите му кафяви очи се изцъклиха, като видя меча в ръката ми. – Госпожице? Само ви нося ботушите. Вдигна ги предпазливо, сякаш се боеше да не ме уплаши. Свалих меча. – Извинявай. Не исках да… – Няма нужда да обяснявате, госпожице. Човек трябва да е подготвен. Можеше да е някой от ония чудовищни мъже. – Той се изкиска. – Само дето с тоя дървен меч нищо няма да им направите. Усмихнах се. – Да, вероятно си прав. Ти си едно от момчетата, които караха количките снощи, нали? Той сведе поглед и по бузите му пропълзя червенина. – Не съм момче, госпожице. Аз съм… Притаих дъх, осъзнала грешката си. – Момиче. Разбира се – побързах да се поправя смутено. – Току-що се събудих. Още виждам премрежено. Тя потри късо оръфаната си коса. – Не, заради косата е. Не дават да работиш в Светилището с въшки, а не ме бива особено с ножа. – Беше слабичка, на не повече от дванайсет, още неразцъфнала в жена. Носеше същите кафяви панталони и риза като на момчетата. – Ама един ден ще си я пусна много дълга като вашата и ще си я сплитам така. Тя запристъпва от крак на крак, потривайки кльощавите си ръце. – Как се казваш? – попитах. – Астер. – Астер – повторих. Като могъщия ангел на унищожението. Тя обаче приличаше на захвърлено ангелче със зле подрязани криле. Сподели ми изопачените си възгледи за ангела Астер, коренно различни от образа, описван в Свещената книга на Мориган. – Татко казва, че мама ми дала това име точно преди да издъхне. Усмихнала се, изпълнена от последното сияние, и ме кръстила Астер. Това е ангелът, който посочил на Венда пътя отвъд портите на града. Викат ѝ ангел спасител. Така я… – Тя изопна внезапно гръб и стисна силно устни. – Предупредиха ме да не бърборя. Извинявайте, госпожице. Ето ботушите ви. Пристъпи делово напред, остави ги пред мен и отстъпи сковано назад. – Там, откъдето идвам, Астер, споделянето на няколко думи не е бърборене. Всъщност това е вежливо, приятелско поведение. Дано идваш да си бърборим всеки ден. Тя се усмихна широко и пак потърка засрамено обезобразения си скалп. Погледнах ботушите си, почистени и със старателно нанизани връзки. – Къде ги намери? – попитах я. За мое щастие, се оказа, че мълчанието не ѝ се удава. Също като на мен. Явно имахме нещо общо помежду си. Каза ми, че Ибън ѝ ги дал. Грабнал ги точно преди да ги изпратят на пазара. Дрехите ми вече били откарани, но успял да измъкне ботушите от купчината и ги почистил. Ако някой разбереше, щяха да го бичуват, но Ибън си го биваше в спотайването и Астер ме увери, че нямало нужда да се тревожа за него. – Все едно ботушите ви сами са си тръгнали. – А теб няма ли да те накажат, задето ми ги носиш? – попитах я. Тя сведе поглед и бузите ѝ пак поруменяха. – Не съм чак толкова смела, госпожице. Съжалявам. Нося ви ги по заповед на наемния убиец. Коленичих, за да съм лице в лице с нея. – Щом искаш да те наричам Астер, значи и ти трябва да ми викаш Лия. Съкратено от Джезелия. Съгласна ли си, Астер? Тя кимна. Чак тогава забелязах пръстена на палеца ѝ, толкова хлабав, че трябваше да държи ръката си стисната в юмрук, за да не изпадне. Пръстен на мориганската почетна гвардия. Беше го взела от каруците. Забеляза, че го гледам, и устата ѝ увисна. – Това си избрах – обясни. – Няма да го задържа. Ще го продам на пазара, но исках поне за една нощ да чувствам гладкото му злато върху кожата си. През цялото време търках червения камък и си пожелавах разни неща. – Как така си го избрала, Астер? – Комисарят винаги позволява на тези, дето бутат количките, първи да си изберат от плячката. – Губернаторите избират след вас? Тя кимна. – Целият Съвет избира след нас. Комисарят държи на това. Татко ще се зарадва, като види какво съм взела. Сигурно ще можем да го разменим за цял чувал жито, а с толкова ще изкараме цял месец. Говореше за комисаря като за благодетел, не тиранин. – Каза „винаги“. Много каруци с плячка ли ви карат? – Не – отговори тя. – Преди на всеки няколко месеца ни караха само стоки от търговските кервани, но сега карат военна плячка. Този месец шест пъти, но тази е най-голямата. Другите бяха само три-четири ръчни колички. Военна плячка. Изтребваха патрулите. Малки отряди яздеха към смъртта си, без да подозират, че играта се е променила. Вече не прогонваха малки групички варвари обратно зад границите им. Причакваха ги организирани бригади. Но защо? Заради пръстени, които да подаряват на прислугата? Не, имаше друга причина. Достатъчно важна, че да изпратят наемен убиец по петите ми. – Нещо грешно ли казах, госпожице? Отново погледнах към Астер, все още зашеметена от проз­рението си. Тя прехапа устна, очаквайки нетърпеливо отговора ми. Мъжки глас стресна и двете ни. – Вратата е отворена. Колко време е нужно да оставиш чифт ботуши? Не бяхме чули стъпки, но Кейдън вече стоеше на прага, вперил строг поглед в Астер. – Малко – отвърна уплашено тя. – Току-що дойдох. Наистина. Не бърборех. Тя се шмугна покрай него, разтревожена като мишка, погната от котка, и чухме забързаните ѝ стъпки да отекват надолу по коридора. Кейдън се усмихна. – Уплаши я. Защо трябваше да си толкова строг? – попитах го. Той вирна вежди и погледна ръката ми. – Не аз държа меч. Кейдън затвори вратата, прекоси стаята и остави манерка и кошница върху един от сандъците. – Донесох ти храна, за да не ядеш в залата. Хапни, облечи се и тръгваме. Комисарят ни очаква. – Да се облека? С какво? Той хвърли поглед към чувала, изпълняващ ролята на рок­ля, захвърлен на топка върху пода. – Не – отсякох. – Ще отида с тази риза и някой от твоите панталони. – Ще говоря с него, Лия, обещавам, но засега прави каквото аз… – Той каза, че трябвало да си заслужа такива удобства като нормални дрехи, но не поясни как. Ще се бия с теб за тях. Заразмахвах меча в кръгове към пода, за да го предизвикам. Той поклати глава. – Не, Лия. Това не е играчка. Само ще пострадаш. Остави го. Говореше ми, все едно бях Астер – дете, което нямаше никакво понятие за последствията. Не, още по-зле – като кралска особа, която нямаше понятие за нищо. Тонът му беше покровителствен, забранителен и по-вендански от всякога. Слепоочията ми пламнаха. – И преди съм размахвала пръчка – уверих го. – Не е по-различно. – Свих устни и погледнах меча с искрено удивление. – А това е ефесът, нали? – попитах, докосвайки напречното парче дърво. – С братята ми си играехме с дървени мечове като деца. – Вдигнах очи към него, стиснала челюсти. – Страх ли те е? Той се ухили. – Предупредих те. Пресегна се да вземе един от другите мечове, опрени на стената, а аз скочих към него и го фраснах по пищяла. – Какво правиш? – изкрещя той с болезнена гримаса. Заподскача на един крак, стиснал ударения с ръка. – Още не сме започнали! – Напротив! Ти започна всичко още преди месеци! – казах и замахнах отново, уцелвайки същия крак, но този път отстрани. Той грабна другия меч и го протегна към мен, за да се защити. Куцаше от болка. – Не можеш просто… – Нека ти обясня нещо, Кейдън! – Започнах да пристъпвам около него, а той закуцука в кръг, така че да е с лице към мен. – Ако това беше истински меч, кръвта ти вече щеше да изтича. Щеше да се олюляваш, ако изобщо можеше да стоиш на краката си, защото вторият ми удар щеше да е прерязал мускулите, сухожилията и важни вени на прасеца ти. Трябва само да те държа в движение и сърцето ти самò ще свърши останалото, изпомпвайки кръвта ти навън, докато тялото ти не откаже, което щеше да се случи ето сега. Той изтръпна, стиснал пищяла си, докато в същото време държеше меча си вдигнат, за да блокира евентуални удари. – По дяволите, Лия! – Не ти ли хрумва, Кейдън, че може да съм те излъгала? Че може да не съм размахвала меч само като дете и че може да не е било на игра? Че може братята ми да са ме научили да играя нечестно, за да си спечеля предимство? И са ми помогнали да разбера слабите и силните си страни? Съзнавам, че не съм надарена с твоите размери и мощ, но лесно мога да те надвия по други начини. И май вече успях. – Още не. – Той се хвърли напред, атакувайки с ловки удари, които съумявах да парирам, докато не ме притисна към стената. Сграбчи ръката ми, с която държах меча, и я прикова, после се облегна задъхано на мен. – Сега преднината е моя. Погледна ме и дъхът му се забави, стана по-дълбок. – Не – отрекох. – Вече си умрял от кръвозагуба. Очите му обходиха лицето ми, устните ми, докато дъхът му пареше бузата ми. – Не съвсем – прошепна той. – Ще ми дадеш ли да изляза с твоите панталони и риза, или не? Той издиша през зъби. Пусна ръката ми и закуцука към стола в ъгъла. – Не те ударих толкова силно – отбелязах. – Така ли? Той седна и вдигна крачола на панталона си. Над ботуша му вече имаше подутина, колкото яйце. Коленичих пред него да огледам травмата. Изглеждаше зле. Бях го ударила по-силно, отколкото предполагах. – Кейдън, аз… Поклатих глава и вдигнах очи към него, търсейки думи да му обясня. Той въздъхна. – Разбрах какво имаш предвид. Не бях сигурна, че осъзнава защо съм ядосана и защо съм го нападнала. Не беше само заради някакви си дрехи. – Кейдън, затворена съм в чужд град с хиляди хора, които презират всичко в мен. Снощи комисарят ме унижи пред целия ви Съвет. Не мога да понеса същото оскърбително отношение и от теб. Нищо ли не си научил за мен? Да, кралските особи можем и други неща, освен да си броим пръстите на краката. Ти си единственият ми съюзник тук. Той присви очи, чувайки думата съюзник. – Ами Рейф? – Какво за него? Той е подъл лакей на принц, чието най-голямо желание вероятно е да ме види мъртва; който предава моето кралство, опитвайки се да сключи сделки с вашето, а Рейф му помага за лична изгода. Каквото и да си въобразявах, че е имало помежду ни, е в миналото. И за мен беше просто лятно развлечение и в никакъв случай не го смятам за съюзник. По-скоро е грозна брадавица върху здравия ми разум. Той огледа лицето ми и най-накрая се усмихна. – Здравият ти разум има завидно точен прицел. Погледнах отново към нарастващата подутина на крака му. – Има ли ледница в Светилището? Кейдън изсумтя. – Лия, това не ти е механата на Берди. – Той закуцука към сандъка, разрови се в него и извади панталон и широк кожен колан. – Би трябвало да ти свърши работа засега – заяви и ги хвърли на леглото. За всеки случай взех зеблената рокля от пода, отворих прозореца и я изхвърлих навън. – Жабаве – измърморих. Изтупах ръце, разрешила поне един от проблемите си, и пак се обърнах към него. Повече никога нямаше да облека роклята от тръни. Надникнах в кошницата, която ми беше донесъл. – Какво е толкова важно, че комисарят държи да ни види толкова рано? – попитах, отхапвайки парче хляб и сирене. В съзнанието ми изникна мисълта за публичните екзекуции в Мориган. Винаги ги изпълняваха малко след зазоряване. Ами ако комисарят все пак не беше повярвал на историята на Рейф? – Заминава на север да провери какво е положението в провинция Балууд. Губернаторът ѝ не се появи, което означава, че вероятно е мъртъв – обясни Кейдън. – Но преди това комисарят има да уреди някои въпроси тук. Заминава. Думата прозвуча като музика в ушите ми – най-доб­рата новина, която получавах от месеци насам. Макар че се притеснявах какви може да са въпросите за уреждане. Когато се нахраних, Кейдън излезе в коридора, докато се облека. Пак ми направи впечатление пронизителното скърцане на пантите и се зачудих как съм проспала режещия звук по-рано сутринта. Приятно беше да обуя отново ботушите си. Почувствах се чиста. Пък и имах чисти чорапи. Довечера щях да благословя Ибън във възпоменанията си. Вече ги пеех всяка вечер – може би вместо Полин. Така си представях, че сме заедно на път към Теравин, за началото на голямо приключение, и да забравя за малко, че съм тук, сама и в края на друго приключение. Тръгнахме към площада пред крилото на Съвета. Кейдън отново ме преведе през лабиринт от коридори, вътрешни дворове и тесни проходи без прозорци, осветени от мъждукащи фенери. Обясни ми, че вследствие на вековете градежи и ремонти, из Светилището имало множество изос­тавени и забравени проходи, някои задънени или водещи до смъртоносни пропасти, затова не бивало да се откъсвам от него. Много от стените разказваха историята на своята разруха. Тук-там зидарията от неодялан камък предлагаше зловещи доказателства за нея – очуканата ръка на някой съсипан релеф, частично оцеляла каменна глава, надничаща от стената като затворник от забравеното минало, парче гравирана мраморна плоча с послание от друга епоха, чиито букви се ронеха като сълзи. Но всички те представляваха просто най-обикновен камък, използван за съграждането на Венда – леснодостъпен ресурс, по думите на Кейдън. Когато навлязохме обаче в един слабо осветен проход, долових нещо друго и спрях, преструвайки се, че оправям връзката на ботуша си. Притиснах гръб в стената. И усетих пулс. Предупреждение. Шепот. Дали просто не бях се уплашила от злокобния коридор? Джезелия, пристигна. Изправих се рязко и едва не залитнах. – Идваш ли? – подкани ме Кейдън. Вибрацията изчезна, но остави студен въздух след себе си. Огледах се наоколо. Стърженето на подметките ни по каменния под беше единственият звук в прохода. Да, просто се бях уплашила. Кейдън продължи напред и аз го последвах. Определено се чувстваше на своя почва в този странен град, за разлика от мен. Колко ли чужд му се беше сторил Теравин? А може би не. Лесно се беше вписал. Говореше моригански като майчин език и си поръчваше бира в механата, сякаш му беше втори дом. Затова ли си мислеше, че мога просто да се потопя в този живот, все едно предишният ми изобщо не бе съществувал? Не бях хамелеон като него, способен да се превърне в съвършено друг човек само с прекосяването на границата. Изкачихме едно вито стълбище и излязохме на площад, подобен на онзи от вчера, само дето не беше точно площад – нищо във Венда не беше такова, каквото очакваше човек. В далечния му край се виждаха конюшни и коне, водени от войници. Кокошки се разхождаха свободно и ровеха по земята, крачеха важ­но и подскачаха накокошинени, за да избегнат копитата на конете. Две петнисти прасета риеха със зурли в близкия обор, а от една висока кула с изглед към площада грачеха гарвани, два пъти по-големи от мориганските. Видях комисаря да направлява няколко каруци, влизащи през портите в далечния край на площада, сякаш беше обикновен страж. Макар и глава на цялото кралство, явно държеше да участва във всичко, което се случваше в него. Рейф не се виждаше наоколо и това ми донесе плахо облекчение. Поне не стоеше в средата на площада, с въже около врата, но това не означаваше, че е в безопасност. Къде го държаха? Знаех единствено че са го настанили в охранявана стая близо до жилището на комисаря. Нищо чудно да беше просто варварс­ка килия. Когато наближихме, стражите, губернаторите и рахтаните видяха, че комисарят се обръща към нас, и проследиха погледа му. Усетих тежестта на този поглед. Очите му обходиха новото ми облекло. С Кейдън спряхме в единия край на събралата се тълпа и той дойде с напета походка, за да ме огледа още по-критично. – Явно снощи не съм бил достатъчно ясен. Определени удобства, като дрехите и обувките, трябва да се заслужат. – Заслужи си ги – каза Кейдън, почти прекъсвайки комисаря. Всички наоколо се умълчаха за един дълъг момент, после комисарят отметна глава назад и се разсмя. Другите гръмко последваха примера му, а един губернатор даже сръчка Кейдън по рамото. Бузите ми пламнаха. Идеше ми да ритна Кейдън по другия пищял, но все пак заради обяснението му ботушите останаха на краката ми. Губернаторите се подхилваха неприлично като войници в механа. – Учудващо – рече накрая комисарят, стрелвайки ме с въп­росителен поглед. – Ще излезе, че кралските особи имат някакво полезно приложение. Дойде и Каланта, следвана от четирима войници, водещи коне. Разпознах мориганските равиани – поредната плячка от клането. – Това ли са? – попита комисарят. – Тези са в най-тежко състояние – отговори Каланта. – Със сериозни травми. Раните им загниват. – Водете ги при интенданта на Велте да ги заколят – нареди той. – Настоявайте да раздели месото справедливо и да разгласи, че е дар от Светилището. Видях, че конете са пострадали, но раните им можеха да бъдат почистени и превързани от лекар – макар и дълбоки, не изглеждаха смъртоносни. Той я освободи и тръгна към каруците, махвайки с ръка на Съвета да го последва, но забелязах, че светлото око на Каланта се задържа върху него с колебание, преди венданката да продължи в друга посока. Копнеж ли ми се стори, че виждам? По него? Погледнах комисаря. Както Гуинет би казала, той галеше окото и определено имаше магнетично присъствие. Излъчваше сила. От поведението му струеше интелект, който всяваше страхопочитание. Но копнеж? Не. Сигурно грешно бях разтълкувала погледа ѝ. Докато каруцарите развързваха покривалата, комисарят се заговори с някакъв мъж, който носеше счетоводна книга. Слаб, мърляв човек – и някак странно познат. С комисаря размениха няколко тихи думи, така че да не ги чуят губернаторите. Надникнах иззад гърбовете на струпалите се братя от Светилището, за да го огледам по-добре. – Какво има? – попита ме шепнешком Кейдън. – Нищо – отвърнах и вероятно беше точно така. Каруцарите отметнаха покривалата и нещо ме блъсна жестоко в гърдите. Сандъци. Още преди комисарят да отвори първия, се досетих какво има вътре. Той отмести сламата и започна да вади бутилки и да ги раздава на губернаторите. Накрая дойде при Кейдън. – Не мога да забравя наемния ми убиец, нали така? Наслади му се, братко. – Той се обърна към мен. – Струваш ми се пребледняла, принцесо. Не одобряваш ли продукцията от собствените ви лозя? Губернаторите ни я обожават. Беше прочутото „Санджовезе“, с което се славеха мориганските лозя. Очевидно набезите над търговските кервани бяха сред множеството таланти на комисаря. Така си запазваше мястото. Осигуряваше на Съвета луксозни стоки, които явно единствено той бе способен да им набави: скъпо вино за губернаторите, за каквото Подчинените кралства плащаха солидни суми, подаръци от военната плячка за слугите и прясно месо за гладните. Но пълният стомах си беше пълен стомах. Нима можех да споря с това? Моят баща също раздаваше подаръци на членовете на кабинета си, макар и не откраднати от търговски кервани. Колко ли моригански търговци бяха загинали, за да може комисарят да угажда на губернаторите си? Какво ли друго крадяха и кого убиваха за него? Списъкът с убийства като че ли постоянно растеше. Комисарят позволи на членовете на Съвета да преровят другите сандъци и да си поделят трофеите. Когато се върна при нас, подхвърли на Кейдън малка кесийка, която издрънча в дланта му. – Води я в джехендрата и ѝ купи подходящи дрехи. Изгледах подозрително комисаря. Той повдигна невинно вежди и отметна с ръка няколко дълги тъмни кичура от лицето си. Приличаше повече на седемнайсетгодишен хлапак, отколкото на трийсетгодишен мъж. Драконът с много лица. И колко умело носеше всяко от тях. – Не бой се, принцесо – каза ми той. – Това е просто подарък от мен. Тогава защо образуваше в корема ми засмукваща дъха ми кухина? Защо беше решил да замени чувала, който носех предния ден, с нови дрехи? Като че ли винаги беше крачка пред мен, знаеше как да разклати самообладанието ми. Всички подаръци си имаха цена. Един войник доведе коня му, а до портата вече го чакаше цял отряд. Той взе поводите и след като се сбогува с всички, добави: – Кейдън, ти ще си пазителят, докато отсъствам. Изпрати ме до портата. Имам да ти казвам някои неща. Комисарят преметна ръка през раменете му и двамата тръгнаха, кимайки съзаклятнически с глави. Смразяваща тръпка пробяга през тялото ми, сякаш виждах призраци. Приличаха на братята ми Реган и Брин, шушукащи си тайно из коридорите на Сивика. Тънкият клин, който бях забила помежду им, вече изчезваше. Свързваше ги дълго минало. Преданост. Комисарят го наричаше свой брат и наистина се държаха като братя. Още преди минути, когато нарекох Кейдън свой съюзник, знаех, че не може да е такъв – не и докато поставяше Венда на първо място. Глава 13 Кейдън – Говори доста добре езика ни. Как е възможно? Не показа изненадата си снощи, когато Лия проговори. И съвсем очаквано. Никога не би позволил Съветът да види, че е изненадан. Всъщност ми се струваше, че рядко бива изненадан от каквото и да било, но сега долавях точно това в гласа му. Странно, но изпитах известна гордост. Както аз бях подценил Лия, когато я преследвах, така и той я беше подценил. Повечето кралски особи дори не знаеха къде точно се намира Венда, камо ли да говорят езика ѝ. – Езиците ѝ се удават – обясних – и по дългия път през Кам Ланто явно е успяла да опознае нашия. Комисарят въздъхна театрално. – Поредната дарба? Принцесата очевидно има много, само дето още не съм видял доказателство за онази, която ти твърдиш, че притежава. Снощното представление със замъгления поглед си беше чиста заблуда на противника. Но и това може да се окаже полезно. Нарочно остави последните си думи да повисят във въздуха. Предпочиташе да е заблуда, защото поне това можеше да контролира. – Ще отсъствам няколко седмици. Не повече. Но ако Тиерни не се е появил, докато се върна, лошо му се пише. Тогава ще е твой ред да го потърсиш с демонстративен отряд, за да го върнем в лоното, ако е нужно. Не може да допускаме отцепничество, когато толкова много е заложено на карта. Особено при положение че така важните доставки от Арълстън не бива да секват. – Тиерни винаги закъснява. – Независимо от това, когато аз се върна, ти заминаваш. И то без нея. Не забравяй какво ти казах. Не сме петли, бранещи кокошки. Ние сме рахтани. Рахтани. Бях едва на единайсет, когато за пръв път изрекох тези думи пред него. По-млад дори от Ибън. Вече от една година бях под негова опека. Той ми осигуряваше двойни порции храна. Очите ми вече не бяха хлътнали, вдлъбнатите ми бузи се бяха изпълнили и по осеяните ми с белези ребра имаше месо. Бях изрекъл думите със същата гордост, която сега чувах в неговия глас. Ние сме рахтани, единни братя, безстрашни и несломими. Оттогава започна да ме обучава да стана следващия наемен убиец. Доверието му ме изпълваше с благоговение и признателност. Едва ли някой му беше по-предан от мен. Колко ли животи беше отнел, за да спаси мършавите ми кости? Дължах му всичко. По онова време той беше наемният убиец. Оттогава се смениха трима наемни убийци – никой не оцеляваше повече от две-три години. Аз заех позицията на петнайсет, най-младият наемен убиец в историята на Венда. Това се случи преди четири години. Колко кръв има по ръцете ти, Кейдън? Колко хора си убил? Не можех да отговоря на Лия, защото аз самият не знаех бройката. Помнех само хъхренето. Секналия дъх. Ръцете, неуспели да извадят навреме оръжието. Уплашените очи, които винаги отнемаха по малка част от мен, преди да се затворят завинаги. Всичко това вече се сливаше в паметта ми в един безлик, мъгляв образ. Знаех единствено че убивам изменници, избягали от правосъдието в други кралства, и войници от аванпостовете, изтребвали брутално и безпощадно семейства като това на Ибън, които се опитвали да се заселят в Кам Ланто. Но работата на наемния убиец можеше само да всели страх в сърцето на врага и с малко късмет да забави вражеските нападения. Докато една напредваща армия можеше да ги прекрати завинаги. Комисарят спря на няколко метра от портата. – Не бива да допускаме слабост, а това ме води до следващия въпрос, който исках да обсъдим – каза той. – Трима войници избягаха. Бяха се скрили във вагабонтски лагер, но ги намерихме. Веднага наказахме вагабонтите, задето са ги укривали, но доведохме войниците във Венда. – Вагабонти? Кои? – Лагеруваха в гората северно от Ру Лау. Поех си дъх. Не беше редно да изпитвам облекчение, че друг вагабонтски клан е пострадал, но с Дихара и нейния клан имах специална връзка. Знаех, че тя е достатъчно разумна да не укрива бегълци. И това важеше за повечето вагабонти. Новините за суровите наказания, раздадени в няколко лагера, се носеха като вятър. Каза ми, че екзекуцията щяла да се състои на третия камбанен звън пред другарите им войници и аз трябвало да дам заповедта. Въпреки че самата екзекуция винаги се ръководеше от чиевдар, комисарят или пазителят провеждаха последния разпит, винаги се обръщаха към войниците, които са били свидетели, да потвърдят или отхвърлят тяхната присъда и даваха последното разпореждане виновните да сложат глави на дръвника. Винаги те даваха последната заповед. Последната стъпка към въздаване на справедливост. – И се постарай да не умрат твърде бързо. Нека послужат за назидание срещу подобни действия. Трябва да страдат. Ще се погрижиш, нали, братко? Погледнах го в очите и кимнах. Винаги изпълнявах дълга си. Той ме прегърна сърдечно и тръгна, но след броени стъпки спря и пак се обърна към мен. – А, и не забравяй да храниш пратеника. Мисля, че Улрикс удобно ще пропуска да го прави, а не искам да намеря труп, когато се върна. Не съм приключил със знатния ни гост. Още не. Глава 14 Видях Гриз да извежда един кон от конюшнята. Кейдън и комисарят още бяха с гръб към мен, затова избързах да го пресрещна. Когато ме забеляза, Гриз спря и неизменната му намръщена гримаса се поотпусна. – Може ли да поговорим? – попитах го. – Насаме. Той се огледа на двете страни. – По-насаме от това няма да останем. Нямах време за дипломация. – Шпионин ли си? – попитах в прав текст. Той пристъпи напред, прибрал брадичка към гърдите си. – Повече да не съм те чул да говориш за това – изръмжа тихо. Очите му се стрелкаха към близките губернатори, които си приказваха на групички от по трима-четирима. – Направих ти услуга, момиче. Ти спаси моя живот и този на братята ми. Аз винаги плащам дълговете си. Вече сме квит. – Не вярвам, че го направи само заради това, Гриз. Видях изражението ти. И то не показваше безразличие. – Не му придавай по-голяма важност, отколкото имаше. – Все пак ми трябва помощта ти. – Приключих с теб, принцесо. Ясно? Не можех да го позволя. Трябваше да ми помогне. – Бих могла да им разкрия, че говориш перфектно моригански – заплаших го, готова да прибягна до изнудване, за да си осигуря съдействието му. – Ако го направиш, обричаш цялото ми семейство на смърт. Всичките трийсет и шест души. Братя, сестри, братовчеди, техните деца. Повече от целия отряд войници, които избиха пред очите ти. Това ли искаш? Трийсет и шест. Вгледах се внимателно в белязаното му лице и открих там страх, искрен, неподправен страх. Поклатих глава. – Не – прошепнах. – Не искам това. – Надеждата ми рухна пред поредната затворена врата. – Ще пазя тайната ти. – Аз ще пазя твоята. Поне получих потвърждение, че знае кой е всъщност Рейф. И му бях благодарна, че го е покрил, но имахме нужда от още помощ. Отворих уста да му задам един последен въпрос, но той се извъртя рязко и ме блъсна с лакът в ребрата. Превих се на две и паднах на коляно. Той се приведе към мен със злобна гримаса на лице и ме предупреди с тих, равен глас: – Наблюдават ни. Озъби ми се. – Глупав дебелак! – извиках му. – Гледай къде вървиш! – Точно така – изшушука ми Гриз. – Ще ти дам един съвет. Сприятели се с Астер. Хлапачката познава всяко ъгълче на Светилището като мишка. – Той се изправи и ме изгледа гневно. – А ти не ми се пречкай! – изрева ми и се отдалечи с ядосана крачка. Близката групичка губернатори се разсмяха. Погледнах към другия край на двора и видях, че Кейдън ни е наблюдавал. Той се върна при мен и ме попита какво е искал Гриз. – Нищо – отвърнах. – Мърмореше и се точеше на плячката като всички останали. – Разбираемо – отбеляза Кейдън. – Това може да е последната доставка на провизии за дълго време напред. Иде зима. Думите му прозвучаха като поредната затворена врата. В Сивика зимата не се различаваше особено от лятото – просто температурите спадаха с няколко градуса, появяваха се по-силни ветрове, валеше дъжд и хората намятаха по-дебели пелерини. Не пречеше на търговията и придвижването. И по мои изчисления до нея оставаха поне два месеца. Есента едва започваше. Не ми се вярваше зимата във Венда да настъпва по-рано. Но във въздуха наистина се усещаше хлад, а слънцето грееше по-уморено от вчера. Иде зима. Вече достатъчно врати се оказаха затворени за мен – не биваше да допускам и с тази да стане така. Последвах Кейдън през площада до портата и излязохме заедно от Светилището. Водеше ме в джехендрата, за да ми купи дрехи, както нареди комисарят. Не се отдалечавах от него, защото хората извън стените на Светилището ме плашеха също толкова, колкото и тези вътре. Отсъствието на комисаря си имаше и добрите, и лошите страни. Можех да дишам малко по-свободно – нищо не убягваше от орловия му поглед, но пък така проваляше плановете ми. Исках да попитам Кейдън къде е Рейф и как е минала първата му нощ тук, но пък така можеше да се усъмни в твърдението ми, че не искам да имам нищо общо с пратеника, а усъмнеше ли се Кейдън в намеренията ми, щеше да се усъмни и комисарят. Молех се стражите да не са демонстрирали на Рейф още от омразата си към далбрекските свине. Може би след снощната вечеря и вниманието, което комисарят му засвидетелства, щяха да се отнасят по-сдържано с него. Вървяхме един до друг, но ми направи впечатление, че Кейдън понакуцва от време на време. – Съжалявам, че те ударих. – Както ти каза, в оцеляването няма правила. Братята ти са те обучили добре. Преглътнах болезнената буца в гърлото си. – Да, така е. – От тях ли се научи да хвърляш нож? Почти бях забравила за точния си прицел в гърдите на Финч. Кейдън очевидно не беше. – Много неща научих от тях. Главно като ги наблюдавах и попивах. – Какво друго си попила? – Май сам ще трябва да откриеш. – Не знам дали пищялите ми ще са очаровани. Усмихнах се. – Пищялите ти са в безопасност засега. Той се прокашля. – Извинявай за тона ми сутринта. Съзнавам, че се държах… – Арогантно? Покровителствено? Обидно? Той кимна. – Но знай, че не те възприемам така. Просто след толкова много години този език е станал част от мен. Особено сега, след като отново съм тук… – Защо? Ще ми кажеш ли някога защо мразиш кралските особи? В крайна сметка не познаваш други, освен мен. – Може да не познавам други кралски особи, но съм срещал достатъчно благородници. Не виждам голяма разлика. – Ама разбира се, че си срещал – подиграх го. – На един наемен убиец му се случва всеки ден да си общува дружески с лордове в двора. Дай имена. Кажи поне един благородник, когото познаваш. – Насам. Той ме сграбчи за ръката и ме поведе по една тясна уличка, възползвайки се от завоя, за да избегне въпроса ми. Подозирах, че не познава нито един благородник, но просто не иска да си го признае. Мразеше кралските особи просто защото всички венданци ги мразеха. Това се очакваше от тях. Особено от по-влиятелните. – За твое сведение, Кейдън, вашият почитаем водач възнамерява да ме убие. Сам ми го каза. Кейдън поклати глава и ми показа кесийката с монети от комисаря, сякаш беше доказателство за противното. – Няма да те убие. – Може просто да ме иска добре облечена, когато увисна на въжето. – Комисарят не беси, а обезглавява. – О, какво облекчение. Благодаря, че ме просветли. – Няма да те убие, Лия – повтори Кейдън. – Освен ако не направиш някоя глупост. – Той се закова на място и ме хвана за лакътя. – Няма да направиш някоя глупост, нали? Случайните минувачи спираха да ни гледат. Явно всички разпознаваха наемния убиец на комисаря. Затова спазваха уважително разстояние. Впих поглед в Кейдън. Глупостта беше въпрос на гледна точка. – Правя каквото ти ми каза. Играя по твоята свирка и се опитвам да убедя околните, че наистина имам дарба. Той се приведе към мен и понижи глас. – Не прекалявай със сцените, Лия, и не се самоизтъквай пред комисаря, както пред Гриз и Финч. Иначе ще си изпатиш. Позволи му да използва дарбата ти, както сметне за добре. – Тоест да му съдействам в измамата? – Ще повторя твоите думи: в оцеляването няма правила. – Ами ако не е измама? Лицето му потъмня. Осъзнах, че през цялото време, докато прекосявахме Кам Ланто заедно, нито веднъж не му беше хрумнало, че може наистина да имам дарба, дори след като го предупредих за препускащото стадо бизони. Странното беше, че използваше слуховете за дарбата ми като оправдание да ме опази жива, без да показва, че той самият вярва в нея. – Просто прави каквото ти казва – натърти накрая. Кимнах ядосано и продължихме напред. Започвах да си мисля, че всъщност почита дарбата ми повече от Гриз и Финч. Дали защото нито той, нито комисарят можеха да контролират потенциалната ѝ сила? Дихара би се изсмяла на идеята да използвам дарбата си, както комисарят сметне за добре. Та тя подскочи дори когато загатнах, че може аз да я използвам. Дарбата не може да бъде призована, тя е точно това – дарба, изтънчено познание, изкуство, старо колкото самата вселена. Въздъхнах тихо. Изтънчено. Де да беше тежък боздуган с шипове. Кейдън ми обясни, че комисарят е прибегнал до заплахи единствено за да ми постави граници и да ми покаже кой командва. А от мен се изисквало само малко уважение. – И какво, тази кесия с пари подкуп ли е? Като откраднатото вино, което раздава на губернаторите? Иска да си купи уважението ми ли? Кейдън ме погледна косо. – Комисарят няма нужда да купува каквото и да било. Вече би трябвало да си го разбрала. – Тези дрехи са си достатъчно хубави. Ризата и панталонът ти ми харесват. – Аз също си ги харесвам, пък и гардеробът ми не е безкраен. Освен това плуваш в тях. Най-важното е, че щом комисарят поиска да имаш нови дрехи, ще имаш нови дрехи. Не е разумно да обиждаш щедростта му. Каза, че искаш да разбереш моя свят. Джехендрата ще ти отвори очите за още една част от него. Щедрост? Едва не се задавих. Но Кейдън беше почти сляп по отношение на комисаря. Или пък просто питаеше същата нереалистична надежда като тази на Рейф в неговата армия от четирима – че заедно, въпреки всичко, можеха да оправят всичко объркано в света. Продължих унило напред, преглъщайки скептицизма си към великодушието на комисаря, защото знаех, че ако опозная истински света на Кейдън, който включваше джехендрата, имах поне някакъв шанс да се измъкна от това проклето място. В този ред на мисли реших да го поразпитам и за други неща. – Той те провъзгласи за пазител в негово отсъствие. Какво означава това? – Не много. Ако трябва да се вземе някакво решение през този период, отговорността се пада на мен. – Струва ми се важна позиция. – Обикновено не е. Комисарят държи изкъсо всички дела на Венда. Но понякога някой интендант не може да разреши спор или се налага да бъде изпратен патрулен отряд донякъде. – И мостът може да се вдига по твое нареждане? – Само при нужда. А такава няма да изникне – натърти той, вечно предан на Венда. Повървяхме мълчаливо и опитах да се потопя в атмосферата на града, чието жужене изпълваше ушите ми – звука на хиляди хора, струпани твърде нагъсто, лавинообразен грохот от спешни задачи. Любопитни погледи се впиваха в нас от отворени врати и зле скалъпени коптори. Усещах ги по гърба си дълго след като отминавахме. Несъмнено долавяха по някакъв начин, че съм пришълка. С напредването ни уличката се стесни още повече, затова венданците, тръгнали в обратната посока, трябваше да се притискат към стените, за да се разминат с нас, а нанизите с кости по коланите им се удряха в камъка и дрънчаха. Като че ли всеки сантиметър от този необятен град беше пренаселен с хора. Слуховете, че се размножавали като зайци, вече не ми се струваха пресилени. Накрая излязохме на по-широка улица, още по-гъмжаща от хора, ако това беше възможно. Високите постройки наоколо не допускаха слънчевата светлина, а паянтовите бараки едва-едва се крепяха по краищата им. Противно на всяка логика, градът сякаш беше построен от кол и въже. На места само платнища, полюшвани от вятъра, обозначаваха границите на нечий дом. Хората живееха където намерят – преливаха из тъмните опушени улички и си отцепваха по някое кътче за жилище. След нас подтичваха деца и ни предлагаха кюфтета от конско месо за печене на огъня, амулети на кожени връзки и плъхове, шаващи из джобовете им. Плъхове за домашни любимци? Наистина ли някой би си платил за такова нещо? Но когато едно момченце описа своя като сочен и месест, разбрах, че не ги продават за любимци. Изминахме почти два километра, преди да стигнем до големия открит пазар. Джехендрата. Това беше най-просторната открита площ, която бях видяла в града до този момент, голяма колкото три турнирни полета. На нея се разполагаха само няколко постоянни постройки. Всичко останало беше съшито като пъстър юрган. Някои от сергиите представляваха просто обърнати щайги с наредени отгоре им дребни дрънкулки. Звънчета, тарамбуки и цитри изпълваха въздуха със звънлив ритъм, в съзвучие с този на града. Минахме покрай сергия с одрани агнета, окачени на куки и вече нападнати от първите мухи. Малко по-надолу жени се опитваха да ни примамят с щипка стрити на прах подправки в плитки глинени съдове, подредени върху одеяла. От другата страна на пътеката в тристранни палатки бяха изложени купчини дрехи, някои протрити и изпокъсани. По други сергии пък се предлагаха прясно изтъкани платове, неотстъпващи по разкош на тези от търговските кервани на Превизи. Кльощави, плешиви гълъби гукаха от клетки покрай набраздени пътеки, водещи до обори с млади розови прасенца. Пред погледа ми се разкриваха ред след ред стоки, от храна до грънчарски изделия, и тъмни помещения в постоянните постройки, където зад дръпнати завеси се предлагаха тайни удоволствия. Като пълна противоположност на града, сякаш нарисуван със сажди и умора, джехендрата кипеше от багри и живот. Макар без да пророни и дума, усещах как Кейдън ме наблюдава внимателно, когато спирах пред разни сергии, за да разгледам стоката. Може би се боеше, че ще използвам думата варварин със същото презрение, с което я бях изричала по време на пътешествието ни през Кам Ланто? Все пак някои от предлаганите неща бяха повече от скромни – парцали, усукани в кукли, или топки претопена лой, вързани в животински черва. Изкушавах се да похарча парите на комисаря за какво ли не, освен дрехи, пък и ми беше трудно да отминавам продавачите, когато ме гледаха с надежда да си купя от стоката им. Спрях се на сергия с талисмани. Най-често се срещаха плоски сини камъни, инкрустирани с бели звезди, понякога и с яркочервено, разцъфнало в средата. Питах се дали шарката не е в чест на историята за ангела Астер. От Кейдън знаех, че единственото нещо, от което Венда имаше в излишък, бяха скали и метал. Някои венданци явно имаха и добра памет. Историческите разкази на местните може и да не бяха правдоподобни, но все пак съществуваха, а някои, като тези занаятчии например, ги тачеха достатъчно, за да ги възпяват с работата си. Което ме подсещаше, че само това не бях чула тази сутрин във Венда – напевните възпоменания, неизменна част от утрото в Мориган. Никога не бих предположила, че ще ми липсват, но може би просто ми липсваха онези, които ги пееха: Полин, Берди, братята ми. Дори баща ми никога не пропускаше сутрешните възпоменания, прославящи подвизите на Мориган и постоянството на Избавените. Погалих с палец амулета, чиято червена звезда беше възпоменание, изваяно с толкова почит, колкото всяка музикална нота. – Ето – обади се Кейдън, подхвърляйки една монета на продавача. – Ще го вземе. Мъжът дойде да сложи талисмана около врата ми. – Знаех си, че ще го вземеш – прошепна той в ухото ми. Отстъпих назад. Втренченият му поглед ме смути, но може би венданските търговци винаги се държаха толкова фамилиарно. – Да го носиш със здраве – пожела ми той. – Благодаря. Продължихме напред по пътеката, Кейдън водеше, докато стигнахме до няколко шатри, подредени една до друга, с дрехи и платове, окачени на прътове. – В тези шатри би трябвало да си намериш нещо подходящо – обяви той. – Ще те чакам тук. Седна на ръба на някаква празна каруца и скръсти ръце, ким­вайки към шатрите. Разходих се небрежно покрай тях, защото не знаех в коя да вляза, пък и нямах особено желание да си намирам „нещо подходящо“. Поразгледах стоката от разстояние, без да пристъпя в никоя от шатрите, докато не чух тънко гласче. – Госпожице! Госпожице! Една ръка изскочи от тъмната вътрешност на близката шат­ра, сграбчи ме за китката и ме издърпа вътре. В първия момент се стреснах, но като видях, че е Астер, я попитах какво прави тук, и тя обясни, че това била шатрата на баща ѝ. – Е, не е негова, но работи тук от време на време. Пренася разни неща, дето са прекалено тежки за Ефиера. Днес обаче е болен, затова изпрати мен, въпреки че Ефиера не вярва някой с моите размери да… – Астер запуши устата си с длан. – Извинете, госпожице. Пак започнах да бърборя. Няма значение защо аз съм тук. А вие какво правите тук? Някой ме дръпна в шатрата, идеше ми да се пошегувам, но знаех, че Астер e стеснителна и ще се притесни, а аз не исках да подклаждам несигурността ѝ. – Комисарят заяви, че ми трябвали подходящи дрехи. Тя изцъкли очи, сякаш самият комисар стоеше пред нея. В същия момент набита жена се появи иззад завесата, опъната в задния край на шатрата, и тръгна със забързани стъпки към средата ѝ. – На правилното място си дошла, тогава. Знам какво харесва. Имам… Веднага ѝ обясних, че не съм от „специалните посетителки“ на комисаря. Астер ентусиазирано добави още подробности за мен: – Току-що пристигна! И е принцеса. Идва от далечна земя и се казва Джезелия, но… – Млък, момиче! Жената отново ме погледна, дъвчейки нещо, скрито в бузата ѝ, и се зачудих дали няма да го изплюе срещу мен, след като вече знаеше, че идвам от другата страна. Тя впи дълъг, изпитателен поглед в мен. – Май имам нещо за теб. Взе мерките ми с опитно око и каза, че ще се върне след малко, нареждайки на Астер да ми прави компания през това време. Веднага щом Ефиера си тръгна, Астер подаде глава през една от цепките отстрани на шатрата и изсвири оглушително. След броени секунди две кокалести деца, по-дребни от нея, се шмугнаха през отвора. И техните коси бяха остригани до скалпа, затова не знаех дали са момчета, или момичета, но очите им бяха ококорени и гладни. Астер представи по-малкото като Ивет, а другото се оказа момче на име Зекия. Направи ми впечатление, че върхът на показалеца на лявата му ръка липсва. Мястото беше червено и подпухнало, сякаш нещастието се беше случило съвсем наскоро, и той го търкаше смутено с другата си ръка. Първоначално не продумаха от срам, но след малко Ивет попита с разтреперано гласче дали наистина съм била по други земи, както им казала Астер. Астер ме погледна с очакване, все едно беше заложила репутацията си. – Да, правилно ви е казала Астер – потвърдих. – Искате ли да ви разкажа за тях? Те закимаха оживено и всички седнахме на килима в средата на шатрата. Разказах им за забравени градове насред нищото, за савани с меднокафяви треви, необятни като морето, за руини, ширещи се с километри под яркото слънце, за поля високо в планината, където звездите бяха толкова близо, че можеш да докоснеш блещукащите им опашки, и за старицата, която предеше звездна светлина на огромния си чекрък. Разказах им за брадати животни с глави като наковални, които препускаха в стада, по-многобройни от камъчетата в реката, и за мистериозния рухнал град, където течаха поточета с вода, по-сладка от нектар, улиците сияеха като злато и магията на Древните още витаеше наоколо. – Ти оттам ли си? – попита Ивет. Погледнах я, чудейки се как да отговоря. Откъде бях? Странно, но не Сивика изскочи в съзнанието ми. – Не – прошепнах накрая. И им разказах за Теравин. – Имало едно време – подхванах като приказка, също толкова далечна, колкото вече чувствах онова място, – една принцеса на име Арабела. Тя трябвало да избяга от страховит дракон, който я преследвал, за да я изяде за закуска. Намерила убежище в едно селце, което ѝ дало сигурност и защита. Разказах им за залива, светъл като сапфир, за сребристите рибки, скачащи в рибарските мрежи, за жената, която бъркаше бездънни тенджери с яхния, и за колибките, изтъкани от дъги и цветя – магическа земя, сякаш изскочила от мечтите на принцеса. Но накрая драконът я намерил и ѝ се наложило пак да избяга. – Ще се върне ли някога там? – попита нов глас. Завъртях се изненадано наляво. Още четири деца се бяха промъкнали в шатрата и стояха на колене при входа ѝ. – Мисля, че ще опита – отговорих. Ефиера влетя иззад мен и запляска с ръце да прогони хлапетата. – Готови сме – обяви тя, а като се обърнах, видях още три жени да стоят в дъното на шатрата с купчини платове в ръцете. Меки кожи с всевъзможни нюанси – жълтеникави, кафяви, бежови, и такива, боядисани в лилави, зелени и червени тонове. Една от жените носеше колани, шалове и ножници. Сърцето ми заблъска в гърдите и в първия момент не можех да си обясня защо, но после разбрах – още преди да ги разгърнат. Варварски одежди. Не като тези, които Каланта носеше, ушити от леките, ефирни материи, продавани от превизийските кервани. Погледнах несигурно Ефиера. Изражението ѝ си остана все така решително. Комисарят едва ли бе говорил за такива дрехи, но незнайно защо ми се струваха точно за мен. Същото странно чувство изпитах и когато за пръв път зърнах Теравин. Чувството, че си попаднал на нещо, създадено за теб. Въпреки това си напомних, че някакви си парцали не могат да се сравняват с усещането за дом. – Трябва ми нещо по-обикновено, просто панталон и риза. Дрехи, удобни за езда – обясних. – И ще ги имаш. Както и комплект ежедневни дрехи – заяви Ефиера. Само махна с ръка, и жените се спуснаха чевръсто да ми взимат мерки и да оформят с карфици обикновено, но удобно облекло за езда. С Кейдън тръгнахме обратно към Светилището. Ефиера обеща да ми изпрати по Астер двата чифта дрехи по-късно днес, след като ги преправят. Страхът, с който прекосих моста към Венда, се беше поразсеял за момент. Краткият ми престой в шатрата, първо с децата, а после и с жените, затрупали ме с кожи, елеци, ризи и панталони, ми подейства като успокояващ балсам. Поне за малко забравих, че съм пришълка, и се надявах да съхраня това чувство. – Струва ми се вятърничаво да пилея пари по дрехи, когато виждам толкова хора в нужда – признах си, все още гледайки подозрително на развързаната кесия на комисаря. – Според теб как оцеляват венданци? Трудят се и си изкарват хляба. Платих на Ефиера двойно повече, отколкото би взела от друг. Тя се препитава с шиене на дрехи. – Ефиера? На всички търговци във Венда ли знаеш имената? – Не. Само нейното. – Значи си водил при нея и други млади дами? – В интерес на истината, да. Не спомена нищо повече и мълчанието му възбуди любопитството ми. Други гостенки на комисаря или негови приятелки? – Защо се връщаме толкова рано? – попитах. – Нали искаше да разгледам града ти. Видяла съм само малка част от него. – Комисарят ме изпрати по работа в квартал Томак. – Мислех, че интендантите отговарят за кварталите? – Не и по този въпрос. Свързано е с войници. – Мога да дойда с теб. – Не – отсече той с разпален тон, съвсем нетипичен за него. Обърнах се и вперих дълъг критичен поглед в лицето му. – Ще се приберем по друг път – добави той. – Покрай едни интересни руини. Правеше компромис, защото не искаше да разбирам каква работа има в този квартал Томак. Пак ме преведе по тесни улички и пътеки, толкова тесни, сякаш бяха заешки. Прескачахме пълни с дъждовна вода канавки и тъпчехме през хлъзгава мъртва трева, отъпкана от хорски крака. Накрая стигнахме до широка оживена улица и Кейдън ме заведе при голям казан, клокочещ над огнище. Около него в кръг бяха подредени дървени пейки и един старец предлагаше чаши с отвара на скромна цена. – Това е чай от танис – обясни Кейдън, купувайки по една чаша за двама ни. Като седнахме на една от пейките, продължи: – Танисът е друго нещо, което Венда има в изобилие. Вирее почти навсякъде. По скали, в пукнатини, по каменисти полета. Земеделците го наричат проклятие. Като бурен е – хване ли корен някъде, плъзва като горски пожар. Танисът е създаден да оцелява, също като венданците. Обясни ми, че листата му били лилави и избуявали дори в снега през зимата, но през късната есен, само за броени дни, преди да образува семена, се оцветявали в яркозлатисто. В този период растението ставало сладко, но се превръщало и в отрова. – Пиеш ли отвара от златен танис, ще ти е за последно. За мое облекчение нашият чай беше с причудлив лилав оттенък. Отпих плаха глътка и веднага я изплюх. Имаше вкус на пръст. Кисела, противна, плесенясала пръст. Кейдън се засмя. – Свиква се с вкуса му и във Венда се е превърнал в традиция, като костите, които носим на коланите си. Според легендата лейди Венда и първите кланове преживявали само на отвара от танис през първите си няколко зими тук. Всъщност и мен ме е спасявал не една зима. Свършат ли запасите ти, остава танисът. Осмелих се да изпия още глътка и веднага опитах да изплакна със слюнка неприятния вкус от устата си. Едва ли някога щях да свикна с него, дори в най-суровата зима. Хвърлих поглед към стареца, който бъркаше отварата в котела, напявайки на минувачите: Танис за сърцето, танис за ума, танис за душата, танис, за да пребъдат децата на Венда. Повтаряше мантрата си отново и отново, като песен без начало и без край. През парата, издигаща се над котела, видях някой да ме наб­людава от покрива на една далечна сграда. Жена. Фигурата ѝ затрепка като мараня, започна да избледнява и след миг изчезна безследно. Примигах и сведох поглед към горещата чаша в ръцете ми. – Какво има в този чай? – усъмних се. Кейдън се усмихна. – Просто безобидна билка, наистина. Той се провикна да попита стареца дали има сметана, за да смекчи вкуса на напитката ми. Мъжът на драго сърце ни донесе, защото, макар да продаваше отварата на нищожна цена, сметаната, медът и алкохолът за облагородяването ѝ струваха по-скъпо. Но дори с щедра доза сметана чаят от танис не ставаше много по-поносим. Алкохолът вероятно щеше да помогне повече. Докато пиехме, наблюдавахме как децата наоколо преследват минувачите, умолявайки за всякаква възможност да си заработят по нещичко. – Толкова са малки. Къде са родителите им? – попитах. – Повечето си нямат или пък родителите им са на другата улица и правят същото. – Нищо ли не можете да направите за тях? – Опитвам се, Лия. Комисарят също. Но няма толкова много коне за клане. – И кервани за ограбване. Има и други начини да управлявате кралството си. Той ми се подсмихна иронично. – Така ли? – После отново погледна към улицата. – Когато древните договори са се сключвали и били установени границите между кралствата, Венда била изключена от преговорите. Страната ни никога не е разполагала с много плодородни земи, а с всяка изминала година все повече поля опустяват. Околнос­тите са още по-бедни от града, затова е и толкова пренаселен. Хората се стичат тук в търсене на надежда и по-добър живот. – Ти така ли си отраснал? По улиците на Венда? Кейдън пресуши чашата си и стана да я върне на стареца. – Де да бях имал този късмет. – Късмет? Толкова ли са ужасни родителите ти? Той застина на място. – Майка ми беше светица. Беше. Вперих очи в него, по слепоочието му изпъкваше криволичеща вена. Бях открила неговата слабост. Онази дълбоко скрита част от него, която той отказваше да разкрие. Родителите му. – Трябва да вървим. Той протегна ръка да вземе празната ми чаша. Исках още отговори, но знаех какво е да те измъчват болезнени спомени за майка ти и баща ти. Моята майка ме беше лъгала, за да осуети дарбата ми, а баща ми… Стомахът ми се стегна. Само едно малко обявление на площада. Уолтър ми го беше казал уж като утеха, но бележката, макар и малка, си оставаше призив за задържането ми и връщането ми в Сивика за държавна измяна, разпоредени от собствения ми баща. Някои граници не биваше да се престъпват и той го доказа, когато обеси собствения си племенник. Още не знаех дали баща ми е имал нещо общо с наемника, изпратен да ме убие. Може да го е видял като удобен начин да избегне злепоставящ съдебен разпит. Пък и несъмнено беше наясно, че братята ми никога няма да му простят, ако ме екзекутира. – Лия, чашата ти? Отърсих се от мислите, подадох му чашата и продължихме по пътя си. Тук, в саваната, разрушението и обновлението вървяха ръка за ръка и понякога беше невъзможно да ги различиш. Гигантски купол, навярно издигал се някога върху внушителен храм, сега лежеше в руини и само късовете от каменни релефи, подаващи се над земята, говореха, че е нещо повече от естествено възвишение сред пейзажа. В каменен обор до него живееше коза. Кейдън ми обясни, че тук пазели старателно животните си, защото често изчезвали. Изминахме още доста път, без да спрем, докато не стигнахме до поредната развалина, където Кейдън се отклони и опря длан в дървото, обгърнало едната ѝ стена като ръка с кокалести пръсти. – Тази руина някога се е извисявала над всички кули във Венда. – Откъде знаеш? Огледах рухналите стени, образуващи грамаден квадрат. Върху останките им бяха поникнали дървета, приличащи на разкривени стражи. Никой елемент от останките не се издигаше на повече от три-четири метра, а едната стена почти я нямаше. Струваше ми се чиста фантазия предположението, че тази жалка купчина камъни някога се е извисявала над целия град. – Може да са били просто стени на нечие имение – добавих. – Не – отсече категорично Кейдън. – Била е висока почти двеста метра. Двеста метра? Изсумтях скептично. – Открити са исторически доказателства, които сочат, че това е бил паметник на някой от водачите им. Не знаех много за историята на Древните преди опустошението. Свещената книга на Мориган покриваше главно периода след него. Четяхме само за унищожението им и учените бяха събрали шепа реликви, оцелели през вековете. Писмените паметници бяха рядкост. Хартията се разпадаше първа, пък и според Свещената книга Древните я използвали за гориво, когато се мъчели да оцелеят. Борбата за живот надделяваше над думите. А преведените древни текстове бяха още по-голяма рядкост. Мориганските учени имаха дългогодишен опит в превода им. Венданските губернатори едва успяваха да изхранят народа си, камо ли да го обучават на чужди езици. Как биха се справили с толкова сложен превод? Погледнах назад към паметника, който в далечното минало уж достигал небето, а сега не приличаше на човешко творение. Всяка негова повърхност беше обрасла в бурени. Паметник на водач? Чия памет бяха искали да увековечат Древните? Който и да беше, ангелът Астер го бе заличила от историята по заповед на боговете. Замислих се за древните текстове, които откраднах от кралския учен и които още си бяха в дисагите ми, вероятно вече на някоя сергия на джехендрата. Едва ли щях да видя безценните свитъци пак, а бях намерила време да преведа само един абзац от „Последните откровения на Гаудрел“. Завинаги ли бях загубила завета ѝ? Сигурно вече нямаше значение. Но докато съзерцавах паметника, малкото думи, които бях успяла да преведа, прозвъняха в съзнанието ми толкова ясно, че сякаш Гаудрел ми ги шепнеше сега: Вечните неща. Които винаги ще ги има. Този велик монумент не беше от тях. – Ела да ти покажа още един надолу по пътеката и ще се върнем – каза Кейдън. Погледнах накъде сочи. Към огромните бели монолити в далечината. Когато стигнахме до тях, той ми разказа, че тунелите под града водели до долната, по-голяма част от руините, погребана под земята. Само по-малката горна част се издигала над нея. Това не били останки от кула, а от друг тип храм. В средата му се извисяваше гигантска глава на мъж, чиито рамене също се виждаха донякъде. Лицето му нямаше съвършения облик на бог, нито идеализирания образ на военен герой. Пропорциите му бяха странни: твърде широко чело, твърде голям нос, твърде изпъкнали скули, заради които изглеждаше измършавял от глад. Може би затова не можех да откъсна очи от него – беше символ на народ, който той нямаше как да познава. Ваятел от друго време го бе издялал със същия глад и нужда, които властваха сега тук. Пресегнах се и прокарах пръсти по напуканата му скула, чудейки се кой ли е и защо Древните бяха решили да го обезсмъртят. Земята около него беше осеяна с изпотрошени каменни късове от рухналия храм. Върху един от по-големите имаше гравирани думи, но времето почти ги бе заличило. Бяха оцелели само едва забележимите вдлъбнатини на шепа букви. Въпреки че не можех да разчета посланието, проследих с показалец хлътналите му извивки, опитвайки да запаметя забравените линии на буквите. З ВИНА И Изоставената фигура и загубените думи ме изпълниха с внезапна тъга. За пръв път изпитах поне капка удовлетворение от часовете, прекарани в изучаване на Свещената книга на Мориган. Това ми носеше поне някаква надежда, че историята и истината никога повече няма да потънат в забрава. – Трябва да вървим – каза Кейдън. – Ще минем по друг път към Светилището. По-кратък. Отдръпнах се от паметника и се огледах наоколо, чакайки да видя накъде ще ме поведе. Бяхме направили толкова завои, че дори нямах представа в коя посока трябва да поемем. И в този миг прозрението ме споходи, сякаш две отворени ръце ме плеснаха по раменете. Вперих поглед в Кейдън, най-сетне осъзнала какво цели. Не искаше просто да ми угоди, съгласявайки се добросърдечно да ме разходи из Венда. Това беше част от плана му. Объркваше ме най-целенасочено – и успешно. Нямах представа как да стигна до Светилището оттук. Не искаше да опознавам лабиринта от улици, затова щеше да ме преведе през поредния нов маршрут. Завоите и криволичещите задни улички не бяха кратък път, а спънки, които да ми попречат да се ориентирам в града. Завъртях се във всички посоки, но нямах понятие къде се намирам. – Още не ми вярваш – процедих. Той стисна челюсти и очите му заблестяха като тъмни камъни. – Проблемът е там, Лия, че те познавам прекалено добре. Ето, онзи път използва стадото бизони да ни разделиш. Вечно търсиш възможности. Тогава се спаси на косъм. Ако опиташ нещо такова тук, няма да ти се размине. Повярвай ми. – Какво? Да преплувам реката? Не съм толкова глупава. Какво друго да опитам? Той ме погледна искрено озадачен. – Не знам. В оцеляването няма правила, напомних си и пристъпих към него. Всяка крачка ме режеше отвътре като наточена стомана, но взех ръката му в своята и я стиснах нежно. Почувствах топ­лината и силата му. Необичайно развития му нюх. – Да ти е хрумвало, че може би се опитвам да проуча възможностите пред себе си и не търся нищо друго? – попитах го тихо. Той ме гледа цяла вечност, после ръката му се стегна около моята и ме придърпа към себе си. Другата му ръка се притисна към кръста ми, придържайки ме толкова плътно до него, че помежду ни останаха само дъх, време и тайни. – Надявам се – прошепна накрая, после, без да отдалечава лице от моето, пусна ръката ми и заяви, че е време да се прибираме. Глава 15 Рейф Водата в легена стана червена. Изстисках парцала и пак го вдигнах към устата си. Като че ли Улрикс ме мразеше най-много. Трепнах, докосвайки сцепената си устна, но оказах натиск, за да спра кървенето. Болката обгърна цялото ми лице. След като комисарят се сбогува с мен сутринта, изпрати мутиралия си скот да ми донесе храна, но Улрикс и другарчетата му ми поднесоха и допълнително ястие. Ако с всяко хранене получавах такава добавка, бях в сериозна беда. Поне този път не се съсредоточиха върху ребрата ми. Имах най-малко едно пукнато. Не можех да си позволя повече. Долавях иронията в това, че някога исках само да се докажа като войник, а сега бях принуден да се преструвам на несръчен пратеник без бойни умения, докато онези брутални дръвници ме млатеха. Не ме биваше особено в ръкопашния бой, но лесно можех да ги поваля с няколко движения без излишен шум. Само че не си струваше да рискувам плана ни, колкото да спася устната си. Преди две години, когато с Тавиш, противно на заповедите, измъкнахме брат му от онзи вражески лагер, се преструвахме на подпийнали, безобидни неудачници. Тогавашната заблуда обаче беше необходима само за броени минути, докато не дойде време на разкрием истинските си намерения. Тази трябваше да продължи доста по-дълго. И този път не ни чакаха коне. Нямахме предварително подготвен план за бягство. Лъжата ми ни спечели време и някак трябваше да я поддържам. Комисарят се върза на измислената история, защото предложението ми погали егото му. Искаше да вярва, че могъщо кралство като нашето най-сетне го е разпознало като достоен съюзник – че принцът лично ще дойде при него, за да преговарят очи в очи. Мислеше си, че най-накрая получава нужното уважение, и то не от кого да е, а от бъдещия крал на Далбрек. Въпреки че се престори на скептичен, прочетох глада в очите му. Човек с голяма власт можеше да копнее само за едно нещо. Още повече власт. Знаех го от личен опит. Съюзът с Мориган, който щяхме да постигнем чрез брака ми с принцесата, имаше за цел не само да подсили отбраната и могъществото ни. Всъщност това можеше да се окажат най-незначителните причини. Баща ми и генералите му не уважаваха особено мориганската армия. Смятаха я за слаба и облагодетелствана само заради някои стратегически позиции и ресурси. Чрез съюза целяха главно да спечелят надмощие. Баща ми и кабинетът му вярваха, че след като обичната Първа дъщеря на Мориган се озове в нашите граници, можем да разширим територията си. Сдобиеха ли се с принцеса Арабела, следващата им цел беше Пиадро, южното пристанище на Мориган, макар че те предпочитаха да използват думата зестра. Просто малко пристанище и няколко хълма. Но едно западно пристанище в дълбоки води щеше десетократно да увеличи мощта на Далбрек. За кралството ни това беше и въпрос на гордост. Някога пристанището и земите около него принадлежали на Брек, принц на Мориган, прокуден от кралството, защото оспорил властта на брат си. Колкото и векове да бяха минали оттогава, Далбрек продължаваше да претендира за собственост над тази територия – някои рани никога не зарастваха. Баща ми и кабинетът му възприемаха Лия като дипломатически ход да си върнат онова, което според тях им принадлежеше по право, без да предприемат открито нашествие. Споменах пристанището пред комисаря и това веднага му придаде достоверност на историята ми – не само защото той знаеше колко ценно е разположението му, но и защото разбираше алчния стремеж към власт. Снощи се опитваше да измъкне от мен разни подробности около далбрекския кралски двор, сякаш вече планираше срещата си с принца. Но изобщо не смятах, че е глупак. Нямаше да се заблуждава вечно. Познавах репутацията на венданските ездачи – бяха бързи като вятъра и с лекота се промъкваха през чуждите граници. Не след дълго щяха да се върнат с вести за крепкото здраве на баща ми. Дотогава с Лия трябваше да сме изчезнали. Здравенякът, когото извикаха да ме разпознае, малко ме притесняваше. Гриз – така го нарече комисарят. Заради мен ли излъга, или наистина се обърка? Сигурно ме беше видял на подиума по време на някоя церемония и ме беше взел за някой от придружаващите ме сановници. При всички случаи представляваше риск за нас – и то голям колкото планина. Пуснах парцала в легена и взех сух. Този път, като докоснах с него устата си, по белия плат остана само малко петънце кръв. Вече не шуртеше така, но устната ми още пулсираше болезнено. Отидох до високия тесен прозорец, достатъчно тесен, че да не мога да се провра през него, и отворих кепенка. Гълъбите отлетяха уплашено от мокрия перваз. Далеч под мен Венда бавно се събуждаше като тромав великан. Високите стени и кули ми пречеха да видя нещо повече от няколко покрива, но градът сякаш се простираше на километри. Оказваше се много по-голям, отколкото очаквах. Провесих се, доколкото можах през тесния прозорец. Дали Свен и другите вече се прокрадваха по някоя от тъмните улички? Планът на Рейф ще ни избие всичките. Орин навярно бе изрекъл на глас страховете на всички тях, но никой не се поколеба да приеме заръките ми. Тавиш дори ми прошушна на изпроводяк: И преди сме го правили. Пак ще го направим. Предишния път обаче се бяхме изправили срещу дузина врагове, не хиляди, и не предвождани от комисаря. Обърнах се и закрачих из стаята, мъчейки се да отклоня мислите си от Лия. Погледнах раните по кокалчетата на пръстите си – доказателство за глупостта ми. Снощи, като ме доведоха в стаята ми и затвориха вратата, ударих стената, без дори да се замисля. Подобни безразсъдни действия също не влизаха в плана. Свен би ме нахокал, че се оставям да ме води сърцето вместо главата, и съм изложил на риск потенциално оръжие, каквото представляваше ръката ми, но едва се стърпях да не скоча от мястото си, когато Лия целуна Кейдън. Единственото, което ме възпря, беше ясното ѝ послание: комисарят следи всичко. Знаех, че ни поставя в такива ситуации, за да види как ще реагираме. Изпълнението на Лия беше смайващо реалистично. Комисарят дори кимна одобрително. Но докъде ли беше стигнала, за да убеди и Кейдън? Сутринта един от стражите с огромно злорадство ми разказа, че Лия вече не носела зеблена рокля, а Кейдън казал на комисаря, че снощи си спечелила цял гардероб. – Малката мориганска кучка е видяла как се прави по вендански, и набързо е забравила своя префърцунен пратеник. Не ударих стената, след като стражът си тръгна. Станах от пода, където ме беше хвърлил, вкусвайки кръвта в устата си, и се опитах да си напомня, че Лия не е искала да стигне дотук. Да си спомня погледа в очите ѝ, като ме видя, преди да прекосим моста – поглед, който ме прониза право до сърцето и сякаш ме увери, че само ние двамата сме важни. И докато плюех кръв на каменния под, си обещах, че някой ден отново ще видя същия поглед в очите ѝ. Глава 16 Ключалките вкъщи бяха детска игра в сравнение с тази. Вече почти час се борех с нея. А колко пъти бях отключвала вратите на кралския учен, канцлера и най-забавното – на пазителя на времето на баща ми, в чийто кабинет обичах да пренагласям часовниците и другите му инструменти? Това вбесяваше баща ми, макар че го правех единствено с надеждата да си осигуря поне един час повече с него в натоварения му ден. Дори очаквах да ме похвали за находчивостта. Което никога не се случваше, но братята ми тайничко се подхилваха всеки път, когато ме строяваше след това. И усилията ми си струваха, макар и само заради гордостта по лицата им. Тази ключалка обаче беше ръждясала и доста упорита. Сигурно дори с фиба за коса нямаше да успея да я отключа, камо ли с това парче гнило дърво – единствения инструмент, който успях да намеря. Размърдах го отново в нея, но този път явно твърде грубо, защото се счупи. – По дяволите! Хвърлих строшеното парче на земята. Значи, нямаше как да се измъкна през вратата. Имаше и други методи за бягство от стаята, малко по-рисковани, но не и невъзможни. Пак отидох до прозореца. Первазът беше широк поне двайсет и пет сантиметра, достатъчно за ходене. Разстоянието до земята беше главозамайващо, но само на няколко метра от прозореца первазът се свързваше с широка стена, разклоняваща се в две посоки, които водеха незнайно накъде. За жалост, и трите прозореца се намираха точно пред погледите на войниците във вътрешния двор долу, а те доста често хвърляха погледи насам. Дори им помахах два пъти. Преди да тръгне, Кейдън ме увери: – Тук ще е по-безопасно за теб. Представи го, сякаш се опитваше да държи околните далеч от мен, но съвсем очевидно продължаваше да не вярва, че ще стоя вътре. Метнах се отчаяно на леглото. Остави ме с храна, вода и обещание да се върне до смрачаване. Дотогава оставаха часове, а аз все още не знаех нищо за Рейф. Къде ли беше? Спомних си как го бяха пребили стражите, но не вярвах да му посегнат отново, след като беше сключил сделка с комисаря. Поне се надявах. Трябваше да поема риска и да попитам Кейдън. Можеше да му задам въпроса си с небрежен, лекомислен тон. – Не – въздъхнах и се обърнах на една страна върху топлото легло. Само определени неща можех да прикрия в гласа и изражението си. Чувствата ми към Рейф не бяха едно от тях. Беше най-безопасно изобщо да не говоря за него. Така само бих събудила подозрението на Кейдън. Зареях празен поглед из стаята, чудейки се що за ангажимент му отнемаше толкова много време, докато не забелязах нещо, скътано до един от сандъците. Преди го нямаше. Надигнах се любопитно в леглото. Прашно шалте ли беше? Станах и отидох до него. Наистина беше мое. Моето шалте! А изпод него надничаха дисагите ми! Как се бяха озовали тук? И тях ли беше измъкнал Ибън, преди да ги продадат на пазара? Грабнах дисагите, обърнах ги върху леглото и съдържанието им се разпиля върху одеялото. Шалчето с мъниста от Рийна, четката за коса, кутийката ми с прахан, няколко смачкани листенца от чига – всичко, дори древните книги, които бях откраднала, все така прибрани в кожените си подвързии. Настроението ми мигновено се разведри. Дори най-простичките вещи в дисагите, като кожената ивица, с която можех да връзвам косата си, ми носеха радост, защото си бяха мои, а не взети назаем или купени от комисаря. Но книгите ме зарадваха най-много. Бързо ги пъхнах под дюшека, за да не реши някой да ги вземе отново. Разгърнах шалтето и вдигнах пелерината, овързана с връв, която вагабонтските жени ми бяха дали, ако случайно застудееше. Но дните и нощите в саваната бяха толкова топли, че я ползвах само за възглавница. Развързах връвта и загърнах раменете си с пелерината, наслаждавайки се на топлината ѝ, но още повече на спомена за благословиите, с които ме изпратиха вагабонтките – дори за гневното проклятие на малката Натия камъчетата от копитата на коня ми да улучат зъбите на Кейдън. Усмихнах се. Сякаш чувствах прегръдката им. Стиснах сукното в шепа и го допрях до бузата си, меко и с цвят на нощна гора… Цвят на тъмен, оронен от стихиите камък. Имаше и още един прозорец – онзи в клозета. Изтичах до него. Може би той беше достатъчно далеч от погледите на стражите, за да се измъкна през него под прикритието на тъмната пелерина. В превъзбудата си се подхлъзнах на чергата в малката стаичка и се блъснах в грубата каменна стена. Потрих натъртеното си рамо и изругах заради дупката, която бях направила в ризата на Кейдън. Като стигнах до прозореца, надникнах навън. Един страж вдигна поглед към мен и кимна, сякаш очак­ваше честите ми появи. Явно Кейдън ги беше предупредил да държат под око всички прозорци на стаята му. Изругах под носа си, но му махнах с усмивка. Като се наведох да оправя насъбраното килимче, забелязах една малко по-широка пролука между дъските на пода. През нея струеше студен въздух. Отместих килимчето и установих, че пролуката всъщност образува цял квадрат. В единия му край имаше железен пръстен. Из Светилището има множество изоставени и забравени проходи. Ето как го правеше. Не се бях събудила от скърцащите панти на вратата му, защото беше излязъл тихомълком оттук. Посегнах с разтуптяно сърце към пръстена. Дръпнах го нагоре и капакът се вдигна. Железни лостове се разгънаха гладко, подпирайки дъските, а отдолу се разкри черна дупка и смътните очертания на стълбище. Нагнетен въздух, прашен и древен, изпълзя нагоре, охлаждайки малката стаичка. Тунел за бягство. Но накъде водеше? Наведох се да погледна по-навътре в черната дупка, но стъпалата сякаш се губеха в нищото. Някои водят до смъртоносни пропасти. Поклатих глава и понечих да затворя капака, но нещо ме спря. Щом Кейдън можеше да слезе оттук и да се върне от другата страна, значи и аз можех. Набрах пелерината в шепа и стъпих на първото стъпало. Наместих чергата върху капака, за да зас­тане на мястото си, като го затворя, но ми отне известно време да събера смелост. Накрая си поех въздух и го спуснах. Стълбището беше стръмно и тясно. Плъзгах ръце по каменните стени от двете му страни, за да си помогна със слизането, минавайки тук-там през нещо, което напомняше огромни паяжини. Макар че всеки път изтръпвах, си напомних колко такива бях изчистила с метлата в странноприемницата. Просто безобидни твари, Лия. Съвсем дребнички, Лия. В сравнение с комисаря са невинни малки същества. Продължавай напред. Стъпало след стъпало се спусках и не виждах нищо, освен все по-задушаващ мрак. Примигах, за да проверя дали очите ми са отворени. Усетих, че стълбището се извива, защото левият ми крак стъпи по-здраво на едното стъпало, отколкото десният, и след десетина стъпки се появи сладка светлина. Първоначално беше мъждива, но впоследствие стана направо ослепителна. Извираше от широка колкото пръст пролука между камъните на външната стена, но в тъмнината искреше като същински фенер. Осветяваше пътя ми, затова започнах да крача по-бързо. Някои от каменните стъпала се бяха разрушили и ми се налагаше внимателно да се спускам направо до трето, дори четвърто. Накрая стигнах до площадка, водеща към тъмен коридор, и с неохота навлязох отново в мрака. След броени стъпки обаче се натъкнах на стена. Задънен проход. Все нанякъде трябва да води това стълбище, помислих си, но после си припомних колко хаотично бе построен целият град. Върнах се слепешката до стълбите и продължих надолу по още стъпала към друга площадка и друг тъмен коридор – и още един задънен проход. Гърлото ми се стягаше. Застоялият въздух внезапно започваше да ме души, а пръстите ми се вкочанясваха от студ. Ами ако Кейдън не минаваше оттук? Ако това беше някой затворен, забравен проход, от който никога нямаше да се измъкна? Затворих очи, не че имаше някакво значение в пълния мрак. Дишай, Лия. Не си стигнала дотук за нищо. Пръстите ми се свиха в юмруци. Имаше изход и щях да го намеря. Чух някакъв звук и се завъртях. В другия край на прохода стоеше жена. Първоначално бях толкова смаяна, че дори не се уплаших. Лицето ѝ се виждаше съвсем мъгляво в тъмното, а дългата ѝ коса се спускаше на усукани кичури чак до пода. В следващия момент осъзнах кого виждам. Дълбоко в себе си знаех коя е, колкото и да ми нашепваше разумът, че е невъзможно. Същата жена бях видяла в сенките на Залата на Светилището. И на онзи покрив. Същата жена бе изпяла името ми от върха на крепостна стена преди хиляди години. Същата онази, която бяха бутнали от стената и чието име носеше кралството, решено да срази моето. Пред мен стоеше Венда. Бях предупредила Венда да не се отдалечава от племето. Поне сто пъти я бях предупредила. Чувствах се като нейна майка, не сестра. Роди се години след бурята. Никога не усети как се тресе земята, не видя как слънцето почервенява, как небето почернява. Не видя как на хоризонта избухват пламъци, поглъщащи въздуха. Дори не е виждала майка ни. Този свят е единственият, който познава. Събирачите я дебнеха и с очите си видях как Харик я отвлича на коня си. Тя не погледна назад, колкото и да виках подире ѝ. Не вярвай на лъжите му, изкрещях, но твърде късно. Вече я нямаше. Последните откровения на Гаудрел Глава 17 Погледна ме с леко наклонена настрани глава и неразгадаемо изражение – на тъга, гняв или облекчение, не можех да определя. После ми кимна. Из вените ми плъзна лед. Сякаш ме познаваше. Оформи беззвучно с устни името ми, след това се обърна и сенките я погълнаха. – Почакай! – извиках и хукнах след нея. Огледах се във всички посоки, но стълбището и площадката пустееха. От нея нямаше и следа. Времето е като вятъра: завихря се, завръща се и понякога прониква дълбоко в нас. Опрях се на стената. С пулсираща глава и потни длани опи­тах да си обясня появата ѝ, претърсвайки всички закони на логиката, но присъствието ѝ отекна в мен също толкова истинско и реално, колкото хорът от стенания, който чух от небесата в деня, когато погребах брат си. Тогава вековете и сълзите се завихриха с незаличими дори от смъртта гласове, също както песента на Венда не можеше да бъде заглушена с убийството ѝ. Защото тези неща бяха истински и реални като комисаря, стис­нал ме за гърлото със заплахата да ми отнеме всичко. – Законите на логиката – пророних несъзнателно. Вече даже не знаех какво означава това. Направих плаха стъпка напред в тъмното и ботушът ми ритна нещо точно на мястото, откъдето беше изчезнала. Разнесе се странен глух звук. Плъзнах пръсти по стената и вместо още камък, напипах нисък дървен панел. Побутнах го леко и се озовах под едно тъмно стълбище в средата на Светилището. Ярка светлина обливаше коридора пред мен, разкривайки свят на отсечени ръбове, тежки стъпки и топла плът. Само плътни, осезаеми неща. Обърнах се към дървения панел зад мен, към краткото ми спускане по тайното стълбище, и се зачудих какво ли бях видяла всъщност. Нещо истинско и реално, или просто плод на ужаса ми в тясното, мрачно пространство? Но името, което бе проронила безгласно – Джезелия, още трепкаше в мен. Няколко стражи минаха наблизо и аз се отдръпнах назад в сенките. Бях се измъкнала от един капан само за да попадна в друг. Това беше оживеният коридор към кулата, споменат от комисаря, с тайна стая, където да държи Рейф. Тъкмо се канех да изляза от сенките, когато се появиха трима губернатори, принуждавайки ме пак да се скрия. Трябваше ми само една подходяща секунда, за да изскоча оттук и да изтичам нагоре по стълбището, където несъмнено щях да намеря стаята на Рейф, но коридорът като че ли беше главна артерия в Светилището. Губернаторите ме подминаха, после и няколко прислужници, натоварени с кошници, и най-сетне тишината се задържа. Вдиг­нах качулката на главата си и излязох от сенките – тъкмо когато двама стражи свърнаха иззад ъгъла. Като ме видяха, спряха на място. – Ето къде сте били! – казах ядосано. – Вас ли са изпратили да занесете дърва за огрев пред стаята на наемния убиец? – попитах, стрелвайки укорителни погледи и на двамата. По-високият ме изгледа кръвнишки. – Да ти приличаме на разносвачи? – Не сме някакви си мърляви торни бръмбари – озъби ми се вторият. – Сериозно? – попитах. – Дори по заръка на наемния убиец? Огледах ги с ръка на брадичката си, сякаш запаметявах лицата им. Единият надникна към колегата си, после върна очи към мен. – Ще изпратим момче. – Постарайте се! Времето застудя и наемният убиец иска в камината му да гори буен огън, когато се върне. Завъртях се гневно на пета и тръгнах нагоре по стълбището. Слепоочията ми пулсираха безпощадно, докато чаках да се осъз­наят, но чух зад себе си само мърморене и крясъците им по някой злочест прислужник надолу по коридора. След като веднъж се натъкнах на задънен коридор, два пъти отворих грешни врати и успях да изляза набързо през един от прозорците в коридора, сега вървях по един изпъкнал външен ръб на кулата, където не вярвах някой да ме види от долу. Оказа се по-безопасно да надничам през прозорците отвън, вместо да отварям врати. И наистина само след няколко прозореца по-късно го открих. Първо ми направи впечатление колко е неподвижен. Седеше на един стол с профил към мен и гледаше през отсрещния прозорец. Стаеният, овладян огън в погледа му, който ме беше смутил при първата ни среща, успя да ме притесни и сега. Излъчваше заплаха и страховита сдържаност, като лък със заредена, обтегната тетива, насочен и готов за стрелба. Точно този поглед накара чините в ръцете ми да затреперят, докато му сервирах в кръчмата. Въпреки че го наблюдавах отстрани, ледът в сините му очи ме пронизваше като меч. В този момент не беше нито фермер, нито принц. Това бяха очите на воин. Заредени с мощ. Но снощи ги стопли заради Каланта, когато тя се приб­лижи до него и му зашепна, накара ги да заблестят заговорнически, докато комисарят го разпитваше… замъгли ги с равнодушие, когато целунах Кейдън. Спомних си първия път, когато го разсмях – беряхме къпини в Дяволския каньон. В началото ме уплаши, но смехът преобрази лицето му. Преобрази мен. Искаше ми се и сега да го разсмея, но не намирах нищо развлекателно и забавно на това място. Трябваше веднага да му се покажа, само че след като се уверих, че е жив и има храна и вода, изпитах нужда от нещо друго – да го погледам незабелязано поне няколко секунди, да го видя с моите нови очи, отворени съвсем отскоро. Какви ли други страни имаше хитроумният ни принц? Пръстите му барабаняха в напрегнат ритъм по подлакътника на стола, бавен и отмерен, сякаш броеше нещо – часове, дни или пък хората, които щяха да си платят. А може би си мислеше за мен. Посрамих те, стана ти интересно що за момиче съм, и реши да разбереш? Спомних си колко пъти ме беше целувал в Теравин. И при всеки един от тях той е знаел, че съм нарушила договора между двете кралства. Още преди да ме целуне, го бях наблюдавала замечтано, надявайки се някой ден да го направи. Дали не си бе мислил самодоволно, че си получавам заслуженото, като се бъхтя с метлата и го гледам влюбено? Пъпеши. Каза ми, че отглеждал пъпеши. Измислените му истории – като онази, която снощи съчини за комисаря, се лееха с обезпокоителна лекота от устата му. Осъзнавам, че чувствата ти към мен може да са се променили. Чувствата ми несъмнено се бяха променили, но не знаех точно как. Вече дори не знаех как да го наричам. Името Рейф беше толкова тясно свързано с младия мъж, когото някога мислех за фермер. Как да му викам сега? Рафърти? Джаксън? Ваше Височество? Той се обърна към мен. И друг отговор не ми трябваше. Отново си беше Рейф и сърцето ми подскочи, като видях кървавата му устна. Проврях се тихо през тесния отвор. Когато ме чу, Рейф скочи на крака, стреснат от звука и готов за бой, защото не беше очаквал някой да влезе през прозореца му, най-малкото пък беше очаквал това да съм аз. – Какво са ти направили? – попитах го. Той подмина протегнатата ми ръка и въпросите ми и се спусна към прозореца. Погледна навън да провери дали някой не ме е видял, после се завъртя към мен и ме прегърна толкова силно, сякаш никога нямаше да ме пусне, но внезапно отстъпи назад, явно несигурен дали прегръдката му още е желана. Така пламнах от допира му, че захвърлих всякакво благоразумие. – Ако ще се влюбваме наново, няма как да минем без целувки. Придърпах нежно лицето му към моето и внимавайки да не докосвам сцепената му устна, заобсипвах кожата му с леки целувки – извивката на скулата му, надолу по челюстта му, ъгълчето на устата му. Вкусът му ненадейно ми се струваше нов. Ръцете му се стегнаха около кръста ми, придърпаха ме към него и горещи реки заляха гърдите ми. – Побърка ли се? – попита ме задъхано накрая. – Как стигна дотук? Очаквах подобен въпрос. Това не беше част от плана ни. Отдръпнах се от него и си налях водя от манерката на масата. – Не беше толкова трудно – излъгах. – Просто разходчица. – През прозореца? – Той поклати глава и стисна за кратко клепачи. – Лия, не може да танцуваш по первазите като… – Не танцувам. Прокрадвам се, в което имам доста опит. Дори бих се нарекла професионалист. Един мускул потрепна в челюстта му. – Възхищавам се на уменията ти, но предпочитам да кротуваш – отбеляза той. – Не ми се ще да те събират от калдъръма. Хората ми ще дойдат. В толкова неблагоприятни ситуации се прилагат специални военни стратегии. Накрая всички ще се измъкнем заедно оттук. – Стратегии? Къде са войниците ти, Рейф? – попитах, оглеждайки се наоколо. – Няма ги. Ние обаче сме тук. Трябва да се примириш с факта, че може и да не дойдат. По тези опасни земи е възможно да… – Не – отсече той. – Не бих въвлякъл най-доверените си приятели в непосилно за тях изпитание. Предупредих те, че ще са им нужни няколко дни. Но прочетох съмнението в очите му. Започваше да проумява реалността. Четирима мъже на чужда територия. Четирима мъже сред хиляди врагове. Ако се бяха натъкнали на отряд като този, който пресрещна Уолтър и хората му, имаше огром­на вероятност вече да са мъртви. Дори не виждах смисъл да споменавам опасностите по долното течение на реката, за които ме бе предупредил Кейдън, нито смъртоносните същества, живеещи в нея. Венда неслучайно бе толкова отцепена от света. – Пак ли бяха стражите? – попитах, за да се върна на темата за устната му. Той кимна, но мислите му очевидно бяха другаде. Обхождаше с очи новите ми дрехи. – Някой ми е донесъл пелерината. Беше увита в шалтето ми – обясних. Той се пресегна, развърза връзката около врата ми и бавно бутна пелерината от раменете ми. Тя се свлече на пода. – Ами… това? – Това са дрехи на Кейдън. Гърдите му се надигнаха в дълбока, премерена глътка въздух и той се отдалечи, прокарвайки пръсти през косата си. – Е, по-добре неговите дрехи, отколкото онази рокля. Стражите несъмнено вече му бяха напълнили главата с гнусни лъжи. – Да, Рейф – въздъхнах. – Заслужих си ги. В бой с меч и това е всичко. Кейдън има синина колкото гъше яйце на пищяла си за доказателство. Той се обърна към мен с видимо облекчение по лицето. – А целувката снощи? Гневът лумна в мен. Защо продължаваше да дълбае? Да, съзнавах още колко неизречени неща имаше помежду ни. Всички обиди и измами си оставаха там. – Не дойдох за кръстосан разпит – троснах му се. – Да те питам ли защо правеше мили очички на Каланта? Рейф изопна рамене. – Май и двамата изнасяме представленията на живота си. Укорителният му тон разпали още повече гнева ми. – Представления? Така ли му викаш? Ти ме излъга. Животът ти бил сложен. Така го описа. Сложен. – За какво говорим всъщност, Лия? За снощи или за Теравин? – Все едно е било преди десет години! Много интересно използваш думите. Животът ти не е сложен. Ти си проклетият престолонаследник на Далбрек! Усложнение ли му викаш на това? Разказа ми, че отглеждаш пъпеши, грижиш се за конете и родителите ти били мъртви. Най-безсрамно ме излъга, че си фермер! – Ти се представяше за прислужница в кръчма! – И точно това бях! Сервирах храна и миех чинии! А ти някога да си отгледал и един пъпеш? Трупаше лъжа върху лъжа и нито веднъж не ти хрумна да ми кажеш истината. – Как да ти я кажа? Чух те да ме наричаш високомерно бащино синче зад гърба ми! И заяви, че не можеш да уважаваш такъв човек! Устата ми увисна. – Шпионирал си ме? – Завъртях се, клатейки смаяно глава. Стигнах до другия край на стаята и се обърнах рязко към него. – Шпионирал си ме? Има ли край двуличието ти? Той пристъпи застрашително към мен. – Може би ако една прислужница в кръчмата ми беше казала истината първа, нямаше да чувствам нужда да крия самоличността си! И аз пристъпих също толкова заплашително към него. – Може би ако един надменен принц беше дошъл да поговорим преди сватбата, както го помолих, изобщо нямаше да се стигне дотук! – Така ли? Е, може би щях да отида, ако някой наистина ме беше помолил с капка дипломатичност, вместо да ми нарежда като разглезена принцеса! Вече треперех от ярост. – Може би въпросната принцеса е била прекалено уплашена, за да подбира внимателно думите си към Негово снобско гаднярство! Стояхме един срещу друг с надигащи се от настървение гърди. За пръв път говорехме по този начин – като принца и принцесата на две кралства, между които съществуваше твърде крехко доверие. Внезапно ми се догади от думите ми. Прииска ми се да върна назад всяка от тях. Имах чувството, че цялата ми кръв се е стекла в краката ми. – Страхувах се, Рейф – прошепнах. – Поисках да дойдеш, защото за пръв път през живота си се страхувах така. Гневът му също стихна. Той преглътна и ме притегли нежно в обятията си, после ме целуна леко по челото. – Съжалявам, Лия – пророни до кожата ми. – Много съжалявам. Не знаех дали съжалява за разпалените си думи, или защото не се беше отзовал на поканата ми преди месеци. Може би и двете. Палецът му галеше гръбнака ми. Исках единствено да запомня чувството от допира на тялото му до моето и да залича от паметта си всички думи, които си бяхме разменили току-що. Той вдигна ръката ми и целуна бавно всяко от кокалчетата ми, както правеше в Теравин, само че сега си помислих: „Принц Джаксън Тайръс Рафърти целува ръката ми“. И осъзнах, че това няма никакво значение. Той си оставаше човекът, в когото се бях влюбила, независимо дали беше принц, или фермер. Той беше Рейф, а аз – Лия, а всичко, което бяхме за другите хора, не значеше нищо за нас. Нямаше нужда да се влюбвам отново в него. Никога не го бях разлюбвала. Плъзнах ръце под елека му, докосвайки мускулите по гърба му. – Ще дойдат – прошепнах до гърдите му. – Твоите войници ще дойдат и ще се измъкнем оттук. Заедно, както обеща. Беше ми казал, че двама от тях говорят местния език. Отдръпнах се леко назад, колкото да го погледна в лицето. – И ти ли знаеш вендански? – попитах го. – Снощи забравих да те питам. – Само няколко думи, но бързо усвоявам и нови. Фикатанде идаро, табанич, дакачан врукаш. Кимнах. – Някои реплики се запомнят лесно. Той се засмя и усмивката преобрази напълно лицето му. Очите ми запариха. Исках да се усмихва вечно, но спешно трябваше да му споделя някои неприятни подробности, които щяха да са от полза на него и хората му. Седнахме един срещу друг на масата с легена му за миене и му разказах всичко – от заплахите, които комисарят ми отправи насаме, за откраднатия товар на площада в крилото на Съвета, до разговора ми с Астер и подозренията ми, че венданската армия систематично изтребва пограничните патрулни отряди. Криеха нещо. Нещо важно. Рейф поклати глава. – Открай време имаме сблъсъци с шайки венданци, но нещо наистина се е променило. За пръв път виждам организирани войски като онези, които срещнахме. И все пак дори шестстотин въоръжени войници няма да се опрат нито на моето, нито на твоето кралство. Ще се справят, като разберат за тях. – Ами ако са повече от шестстотин? Той се облегна в стола си и потри наболата си брада. – Нищо не свидетелства за такава подготовка, пък и са нужни доста средства за обучение и поддържане на голяма армия. Вярно беше. Поддръжката на мориганската армия непрекъснато източваше хазната ни. Но макар и да си отдъхнах при мисълта, че войската, която срещнахме, не би представлявала трудност за нашите армии, дълбоко в мен продължаваше да се таи съмнение. Оставих тази тема, за да му разкажа за джехендрата, за търговеца, който сложи талисмана около врата ми, и за жените, които ми взеха мерки за дрехи. – Бяха неочаквано вежливи с мен, Рейф. Направо мили. Стори ми се странно в сравнение с отношението на всички други. Чудя се дали… – Дали не те харесват? – Не. Повече от това – поклатих глава. – Като че ли искаха да ми помогнат. Може би и на двама ни? – Прехапах едното крайче на долната си устна. – Рейф, имам да ти казвам още нещо. Той се приведе напред, вперил поглед в мен. Напомни ми за всички пъти, когато ме слушаше така съсредоточено, докато метях верандите на странноприемницата в Теравин, за всичко, което му говорех, колкото и дребно да беше. – Какво има? – подкани ме. – Преди да избягам от Сивика, откраднах нещо. Бях ядосана и реших така да си отмъстя на членовете на кабинета, гласували за брака. – Бижута? Злато? Едва ли някой от Венда ще те арестува, задето си откраднала нещо от заклетия им враг. – Не мисля, че е заради паричната му стойност. По-скоро е нещо, което не искаха никой да види, особено аз. Откраднах книги от библиотеката на кралския учен. Едната се оказа древен вендански текст със заглавие „Песента на Венда“. Той поклати глава. – За пръв път го чувам. – Аз също не знаех за него. Обясних му, че Венда била съпругата на първия владетел и кралството носело нейното име. Че разказвала истории и пяла песни от крепостните стени на Светилището на народа долу, но накрая полудяла. Когато започнала да бръщолеви несвързано, съпругът ѝ я бутнал от стената и тя загинала. – Убил собствената си съпруга? Явно и по онова време са се държали също толкова варварски, колкото и сега, но какво общо има това с нас? Поколебах се, почти страхувайки се да изрека думите на глас. – Докато прекосявахме Кам Ланто, успях да я преведа. Пишеше, че щял да се надигне Дракон, който се хранел с майчини сълзи. Но някой щял да се изправи срещу него. Жена на име Джезелия. Той килна леко глава настрани. – Какво искаш да кажеш? – Може да не е случайност, че попаднах тук. – И мислиш така заради име, споменато в песента на умопомрачена жена, загинала преди цяла вечност? – Това не е всичко, Рейф. Видях я – признах, без да се замислям. Любопитството по изражението му почти мигновено отстъпи място на предпазливост, сякаш се опасяваше, че и аз съм обезумяла. – Мислиш, че си видяла мъртва… Прекъснах го и му разказах за жената, която видях в залата, на онзи покрив и преди малко в тъмния проход. Той се пресегна и нежно пъхна един кичур коса зад ухото ми. – Лия – подхвана, – преживяла си ужасяващо пътешествие, а и това място… – Той поклати глава. – На всеки биха му се привиждали разни неща. Животът и на двама ни е изложен на опасност всяка минута. Не знаем кога ще влезе някой и ще… – Стисна ръката ми. – Името Джезелия може да е често срещано тук, а Драконът… Той може да символизира кого ли не. Може дори да е говорила за истински дракон. Хрумвало ли ти е? Това е просто приказка. Във всяко кралство има приказки. И е съвсем разбираемо да ти се привиждат разни неща в тъмен проход. Нищо чудно и някоя прислужница да е минавала оттам. Само благодари, че не те е издала на стражите. Едно мога да ти кажа със сигурност: нямат право да те държат в плен на това забравено от боговете място. – Наистина се случва нещо, Рейф. Усещам го. Назрява нещо. Нещо, което видях в очите на една старица сред Кам Ланто. Което чух. – Да не твърдиш, че дарбата ти говори? Гласът му прозвуча някак напевно, с нотка на скептицизъм. Явно и той не вярваше в дарбата ми. Никога не я бяхме обсъждали. Може би слуховете за издънките ми бяха стигнали чак до Далбрек. Липсата му на вяра ме поопари, но не можех да му се сърдя. Аз самата усещах колко налудничаво звуча. – Знам ли. Затворих очи за момент, ядосана на себе си, че не разбирах собствената си дарба достатъчно добре, за да му дам повече отговори. Той стана и ме прегърна. – Вярвам ти – прошепна. – Нещо се задава, затова е още по-наложително да се измъкнем оттук. Отпуснах глава върху гърдите му. Искаше ми се да остана в прегръдката му, докато… Да не мислеше, че ще ти каже кога тръгваме наистина? Умът ми застина върху подигравката на Финч. Кейдън не би ми казал и кога точно ще се върне. Не ти вярвам, Лия. Никога не ми е вярвал, и то съвсем основателно. Мразех да играя тази игра с него. – Трябва да вървя, преди да се върне и да намери празна стая. Откъснах се от Рейф, грабнах пелерината си и хукнах към прозореца. Той опита да ме спре. – Нали каза, че щял да липсва цял ден. Не биваше да рискувам и нямах време за обяснения. Тъкмо стъпвах на перваза, когато се чу трополене на ключ в ключалка и вратата на Рейф се отвори със скърцане. Долепих гръб до външната стена, но вместо да избягам, останах да разбера кой е. В стаята се разнесе гласът на Каланта – много по-дружелюбен с Рейф, отколкото беше с мен. Той пък ѝ направи комплимент за роклята, в миг преобразявайки се от принц в угодничещ дип­ломат. Глава 18 Кейдън Проправях си път през смеещите се войници, струпани в подножието на Могилата на мъртвите, доволни, че са ги освободили от обедните им задължения. Някои групички се провикваха да ме приветстват у дома. Повечето не ги поз­навах, защото не прекарвах много време в града, но те всички ме познаваха. Или най-малко знаеха кой е наемният убиец на комисаря. – Чухме, че си се прибирал с трофей – провикна се един войник. Военен трофей за комисаря. И аз самият бях нарекъл Лия така, когато Ибън се опита да пререже гърлото ѝ. Казах го, без дори да се замислям, защото беше истина. Комисарят винаги решаваше дали да раздаде военната плячка, или да я използва за благото на Венда. Нямах право да се съмнявам в преценката му. Ще намеря възможно най-добрия начин да я използвам. Освен това не само аз му бях задължен до гроб – а цяла Венда. Той ни даряваше с нещо, което не бяхме имали преди. Надежда. Само кимнах и продължих напред, все пак те бяха мои братя. А братството ни имаше обща кауза. Сплотяваше ни непок­латима преданост. Всеки от мъжете, покрай които минавах, бе страдал по един или друг начин, някои повече дори от мен, въпреки белезите по гърдите и гърба ми. Можех да преглътна няколко груби подвиквания от войници. Гледайте, обади се някой друг от тълпата. Наемният убиец. Сигурно е уморен от боричкане с гълъбчето си по целия път през Кам Ланто. Спрях на място и погледнах тримата ухилени войници. Гледах ги, докато не започнаха да пристъпват нервно от крак на крак и усмивките не изчезнаха от лицата им. – Трима от братята ви ще умрат. Сега не е моментът да се присмивате на пленниците. Те се спогледаха с пребледнели лица и се сляха с тълпата зад тях. Аз продължих, трамбовайки калта с ботуши. Могилата на мъртвите беше хълмче в далечния край на квартал Томак. Тренировъчните лагери се разполагаха в ниската долина под него, отцепени от гъста гора. Преди единайсет години, когато комисарят дойде на власт, нямаше тренировъчни лагери, нито силози за съхранение на житото, събирано от десятъка, нито ковачници за оръжия, нито развъдници за коне. Имаше единствено воини, научили занаята от бащите си, ако последните бяха все още живи, а ако не, воюваха, водени само от чиста бойна ярост. По онова време местните квартални ковачи скалъпваха недодялани мечове и брадви за малкото семейства, които можеха да си ги позволят. Комисарят постигна нещо, което никой от предшествениците му не бе успял: застави губернаторите да дават по-голям десятък, а те на свой ред увеличиха този на интендантите в провинциите си. Макар и бедна на поля и дивеч, Венда бе богата на глад. Комисарят заблъска като боен барабан могъщото си послание, отброявайки дните, месеците и годините до мига, в който Венда щеше да надхвърли по сила врага си, да засити всеки празен корем и нищо – особено трима малодушни войници, предали клетвата си за вярност и избягали от дълга си – нямаше да подкопае онова, за което венданци бяха жертвали толкова много. Изкачих се до върха на възвишението, където ме чакаха няколко чиевдари. По техен сигнал един страж наду овнешки рог три пъти и протяжният му вой отекна във влажния въздух. Войските в подножието на могилата се умълчаха. Единият зат­ворник ридаеше. И тримата бяха на колене пред дръвниците, с вързани зад гърбовете им ръце и черни качулки на главите, сякаш бяха твърде отблъскващи, за да ги гледа човек по-дълго време. Бяха наредени по билото на хълма, така че да се виждат добре отдолу. Лъснатите извити брадви в ръцете на палачите до тях проблясваха на слънцето. – Свалете им качулките – наредих. Ридаещият затворник проплака още по-силно, когато му махнаха качулката. Другите двама примигаха, все едно не разбираха защо са ги довели тук. Лицата им се изкривиха в недоумение. Погрижи се да страдат. Огледах ги. Носовете им като че ли не се побираха върху лицата им, а слабите им разтреперани гърди още не се бяха разгърнали. – Пазителю? – подкани ме най-близкият чиевдар. Моя работа като пазител беше да дам начало на екзекуцията. Застанах пред затворниците. Те вдигнаха брадички, достатъчно разумни да се страхуват – и да не молят за милост. – Обвинени сте в бягство от дълга и постовете си и в нарушаване на клетвата да защитавате братята си. Петимата, които сте изоставили, загинаха. Питам всеки от вас. Правилно ли сте обвинени в тези престъпления? Ридаещият рухна в изтерзани вопли. Другите двама кимнаха с полуотворени усти. И тримата не бяха на повече от петнайсет. – Да – отговориха покорно накрая, макар и вцепенени от страх. Обърнах се към войниците в подножието на хълма. – Каква е присъдата ви, братя? Живот или смърт? Във въздуха изригна единодушен тътен, дълбок като нощта. Тежестта на тази едничка дума се стовари върху раменете ми, непоносимо и категорично. А никой от тримата още не бе докосвал с бръснач лицето си. Смърт. Всеки от мъжете, струпани долу, се нуждаеше от тази вяра, че братята му ще го бранят, че няма да престъпят дълга си заради страх и инстинкт за самосъхранение. Някой от петимата загинали можеше да е техен син, баща, приятел. В този момент от екзекуцията комисарят или пазителят решаваха дали да прережат плитко гърлото на някой от осъдените. Толкова плитко, че да се удави в собствената си кръв, да удължат страданието му и да накарат другите затворници да повърнат от ужас; толкова плитко, че картината да се запечата в паметта на всички свидетели. За предателите нямаше милост. Чиевдарът извади ножа си и ми го поднесе. Погледнах оръжието, после и войниците в подножието на хълма. Ако още не се бяха нагледали на мъчения, трябваше да си ги търсят другаде. Обърнах се към осъдените. – Дано боговете ви пощадят. Кимнах, преди чиевдарът да успее да възрази заради бързия свършек, брадвите полетяха надолу и воплите секнаха. Глава 19 Коридорът беше тъмен и фенерът, който бях свалила от една кукичка, едва осветяваше пътя ми. Не можех да се върна по същия маршрут. Зад всеки завой изскачаха губернатори или стражи и ми се налагаше да се отклонявам набързо в някоя непланирана посока, за да ги избегна, да се прокрадвам по тесни стълбища и да притичвам по проходи, тъмни като подземни тунели. Сега вървях неориентирано по един нисък коридор, който като че ли не водеше никъде. Беше пуст, занемарен и явно никой не го използваше. Стените му се стесняваха все повече и въздухът миришеше на плесен. Почти можех да вкуся старостта му. Тъкмо обмислях да се върна назад, когато се натъкнах на портал и поредното стълбище, водещо надолу. Вече се чувствах като в търбуха на болно същество. Хич не ми се искаше да навлизам по-надълбоко във вътрешностите му, но все пак тръгнах надолу. Опасявах се, че Кейдън може да се прибере преди свечеряване, а не биваше да разбира, че съм скитала из крепостта. Защото тогава със сигурност щеше да заключи капака към тайния проход. Каменните стъпала се извиваха като фуния, засмукваща ме в още по-непрогледен мрак – нещо, с което вече свиквах в този пъклен град, докато стъпалото под крака ми не поддаде с екливо стържене. Затъркалях се надолу в тъмното. Изпуснах фенера и пелерината ми се уви около мен, докато се мъчех да се хвана за стените, за стълбите, за каквото и да е. Накрая се сгромолясах тежко на някакъв под. В първия момент останах неподвижна, чудейки се дали не съм си счупила нещо. Отнякъде по-надолу ме обля студен въздух с мирис на пушилка и масло за фенер. Смътната светлина разкриваше огромен корен, пълзящ по близката стена като някоя тромава твар. Над мен висяха тънки коренчета като проточени змии. Ако не бяха светлината и мирисът на изгоряло масло, щях да си помисля, че съм попаднала в гротескната градина на някой демон. Надигнах се до седнало положение, с усукана около раменете и гърдите ми пелерина, и потрих коляното си, чийто удар не беше смекчила. В панталона ми имаше кървава дупка. Лека-полека съсипвах дрехите на Кейдън. Какво оправдание щях да му изтъкна? Изправих се и докато тръсках пелерината, за да се освободя от стегнатата ѝ прегръдка, нещо твърдо ме удари по крака. Пресегнах се надолу и опипах плата. Нещо беше пришито в долния ѝ подгъв. Разпорих го и в ръката ми падна тънко кожено вързопче. Вътре намерих малък нож. Натия! Трябва да е била тя. Дихара не би поела подобен риск. Нито пък Рийна. Спомних си бунтарски вирнатата брадичка на момичето, когато ми донесе пелерината. Беше я навила старателно на руло и я беше завързала с връв. Кейдън я грабна от ръцете ѝ и каза, че ще трябва да я пъхна в шалтето си. Завъртях ножа в ръцете си. Беше по-малък от моя кинжал – острието му сигурно нямаше и десет сантиметра – и тънък. Идеален за малките ръчички на Натия, както и за криене. Ако го хвърлех по някого, едва ли щеше да му навреди особено, но в близък бой можеше да е смъртоносен. Поклатих глава, благодарна за хитростта и находчивостта ѝ, представяйки си колко напрегнато и трескаво го бе пришивала в подгъва на пелерината, така че никой да не го забележи. Пъхнах го в ботуша си и продължих внимателно надолу по витото стълбище. Слава на боговете, то свърши след броени стъпала и внезапно ме посрещна мека златиста светлина. Озовах се в зала, от която дъхът ми секна. Приличаше на огромна пещера от бял камък, озарена от топлата светлина на фенери. Десетки колони сякаш разцъфваха в арки, ширнали се из цялото обширно пространство. Гигантски корени като онзи, който видях в тъмното стълбище, бяха пробили тавана и пълзяха надолу по колоните и стените. Между тях висяха тънки лиани, досущ като злокобно гърчещи се кремави змии. Една част от пода беше изградена от бляскав мрамор, друга – от груб камък, а на места се виждаха и купчинки рухнала зидария. Между сводовете пробягаха сенки и мярнах няколко загърнати в роби фигури да се отдалечават. Само след миг мракът ги погълна. Кои бяха и какво правеха тук? Загърнах се по-плътно с пелерината, изскочих от сенките и се скрих зад една колона. Огледах залата. Що за място беше това? Древните строили огромни изящни храмове под земята. Руина. Бях попаднала в изкопана руина от времето на Древните. Три фигури в роби минаха от другата страна на колоната и аз се притиснах към камъка, притаила дъх, заслушана в учудващо леките им стъпки по гладкия под. Звук, говорещ за почит и сдържаност. Излязох от сенките, забравила предпазливостта, и погледах как обикновените им кафяви роби се полюшват в такт с техните отдалечаващи се крачки. – Спрете! – изкрещях подире им и гласът ми проехтя в просторната зала. Трите фигури спряха и се обърнаха към мен. Не извадиха оръжия навярно защото ръцете им бяха заети с книги. Лицата им бяха скрити под сенките на качулките и никой от тях не пророни нито дума. Просто ме гледаха в очакване. Тръгнах към тях с равномерни, уверени стъпки. – Бих искала да видя с кого разговарям – заявих. – Ние също – отвърна този по средата. Гърдите ми се стегнаха. Венданският му беше перфектен, но дори от тези две думи си пролича разликата в произношението, тон на учен, образован мъж. Чуждоземското звучене. Не беше венданец. Забодох брадичка в гърдите си, за да скрия лицето си под качулката. – Просто гостенка на комисаря. Но се загубих. – Очевидно – изсумтя единият. – Нищо чудно, че криеш лицето си – коментира третият и отметна качулката си. Косата му беше сплетена на криволичещи по цялата му глава плитки, а между веждите му имаше дълбока бразда. – Това да не е тъмница? – попитах. – Вие затворници ли сте? Те се изсмяха на невежеството ми, но все пак ми дадоха информацията, която търсех. – Ние сме щедро възнаградени носители на познания, а нед­рата на този титан разкриват пред нас неподозирани възможности. Сега да те няма. Той посочи зад мен и ме упъти да се кача по второто стълбище. Учени във Венда? Продължих да се взирам в тях, докато мис­лите ми се лутаха в търсене на отговори. – Върви! – подкани ме той, сякаш гонеше едноуха котка. Завъртях се на пети и тръгнах със забързани крачки, а когато се уверих, че вече не ме виждат, се скрих зад една колона и долепих гръб към камъка. Главата ми пулсираше от въпроси. Носители на какви познания? Чух стъпки и замръзнах. Подминаха ме още закачулени фигури, този път група от пет, които си шушукаха за предстоящия обяд. Недрата на този титан разкриват пред нас неподозирани възможности. Цяла армия от тях бродеха из огромните зали. По тила ми пропълзя студена тръпка. Каква работа имаха тук? За какво ги възнаграждаваха щед­ро? Изтичах от залата, намерих второто стълбище и започнах да изкачвам по две стъпала наведнъж, защото стомахът ми внезапно се преобърна от сладникавия, опушен мирис на руините. Глава 20 Седях на стената, загледана в тънките сиви облаци, странни като всичко останало в този тъмен град. Раздираха небето като следи от гигантски нокти през плът, между които кървеше розовият здрач. Стражите под мен вече бяха свикнали да ме виждат седнала на стената. Не успях да се добера до капака в клозета, затова опитах да се прибера в стаята през прозореца, защото вратата беше заключена. Почти достигах перваза, когато стражите ме видяха. Веднага седнах на ръба на стената, все едно току-що бях излязла през прозореца и намерението ми е било да седя точно тук. Не успяха да ме върнат с викове, а като се увериха, че нямам намерение да бягам, ми позволиха да остана на високата си наблюдателница. Така или иначе, не ми се прибираше вътре. Имах нужда да подишам малко въздух, за да прочистя миризмата на пушилка и сяра от ноздрите си. Всъщност тя запушваше всички пори в тялото ми – толкова беше силна и гнусна. Още ми се гадеше от спомена за чудаците в подземната пещера на онези руини. Уолтър ми казваше, че съм по-силна от братята си. Само че не се чувствах силна, а дори и да бях, вече не исках. Исках да се освободя най-накрая. Стигаше ми толкова. Исках Теравин. Исках Полин и Берди, и рибена яхния. Исках всичко друго, но не и това. Исках да си върна мечтите. Исках Рейф да е фермер, а Уолтър… Гърдите ми подскочиха и се опитах да потисна онова, което се надигна в тях. Назрява нещо. А сега, след като видях причудливите ерудирани мъже в руините, вече бях уверена в това. Парчетата от пъзела се рееха пред мен, още недостижими – „Песента на Венда“, скритите книги на канцлера и кралския учен и решението им да изпратят наемен убиец по петите ми, за да не стигна до публичен процес. Кавахът на рамото ми, който така и не избледня. Наистина се задаваше нещо – и то дълго преди да избягам от сватбата си. Спомних си свирепия вятър, развихрил се в деня, когато започнах да се приготвям за нея. Студените му пориви блъскаха яростно цитаделата, предупредителни шепоти свистяха по проветривите коридори. Нещо витаеше във въздуха още тогава. Истините търсят начин да се разкрият пред нас. Но се оказваше по-сериозно, отколкото си мислех по онова време. Онзи ден миналото и настоящето ми се разцепиха на две отчетливи части. Главата ме болеше от въпроси. Затворих очи в търсене на дарбата, която започнах да усещам по време на пътешествието си през Кам Ланто. Дихара ме предупреди, че човек, не захранва ли дарбите, те се спаружват и загиват, но нима можех да захранвам дарбата си точно тук? Въпреки това стиснах клепачи и потърсих онази частица на проникновение. Принудих ръцете си да се отпуснат до тялото ми, прогоних напрежението от раменете си, съсредоточих се в светлината зад клепачите ми и отново чух гласа на Дихара… Това е езикът на познанието, детето ми. Вярвай в силата си. Съзнанието ми се понесе към нещо познато, чух шумоленето на трева по ливада, клокоченето на рекичка, долових аромата на детелина, усетих вятъра в косите си и накрая чух песен – тиха и далечна, лека като среднощен бриз. Глас, който отчаяно копнеех да чуя. Полин. Полин пееше възпоменанията. Извисих глас с нейния и запях свещените думи на момичето Мориган от времето на тежките му изпитания, когато е прекосявало пустошта. Още стъпка, сестри мои, братя мои, любов моя. Дълъг път ни чака, ала заедно вървим. Още километър, още ден, тежък е пътят, ала сме силни. Долепих два пръста до устните си, задържах ги там, за да проточа този миг до края на вселената, после ги вдигнах към небесата. – И така ще е за вечни времена – пророних тихо. Когато отворих очи, видях, че под мен се е събрала малка група хора, които ме слушаха. Две момичета, малко по-млади от мен, оглеждаха трепетно небето, накъдето бях изпратила молитвата си. И аз вдигнах поглед, питайки се дали думите ми вече са потънали някъде сред звездите. Глава 21 Полин Три дни и две бележки по-късно Гуинет още чакаше отговор от канцлера. Беше ме убедила, че макар да не харесвах него самия и кралския учен и да не им вярвах заради отношението им към Лия, именно то ги правеше идеални за целите на Гуинет, защото вероятно криеха тайни за нея, и по-важното, сигурно щяха да проявят интерес, ако им предложеше информация за нея. Не от тях трябвало да се притесняваме, а от неизвестните играчи, а в момента това означаваше почти всички. – Има ли значение на кого можем да вярваме и на кого – не, като изключим краля? – Има, защото някой се опита да пререже гърлото на Лия в Теравин. Седях и гледах Гуинет втрещено, неспособна да повярвам. Лия ми беше обяснила, че си одраскала гърлото, като паднала по стълбите с наръч цепеници. Тъжно ми ставаше при мисълта, че Лия ме е предпазвала толкова в дните след смъртта на Микаел. По онова време така се бях потопила в собствената си мъка, че не бях до нея в тежките моменти. Сега виждах всичко в нова светлина. Винаги връщаха заловените изменници у дома за справедлив процес и със сигурност за кралската дъщеря щяха да направят този жест. Но някой я искаше мъртва, преди да е дала показания пред съда. Вече гледах с други очи на целия кабинет. След третата бележка до канцлера, която изпрати по-рано сутринта, Гуинет веднага получи отговор със съгласие за среща в ранния следобед. Този път беше написала, че има новини относно принцеса Арабела. Седях в един тъмен ъгъл на кръчмата, където никой нямаше да ме забележи, макар че по това време и бездруго беше празно, с изключение на двамата посетители в далечния край на помещението. Внимателно бях прибрала всеки кичур от русата си коса и криех лицето си под прикритието на качулката. Гледах към вратата и бавно отпивах от топлия бульон. Гуинет седеше на една ярко осветена маса в средата на помещението. Щях да се разкрия само ако ми дадеше сигнал, че е време да прибегнем към резервния ни план – да се срещна лично с канцлера. Бях сигурна, че няма да ми даде този сигнал. Едва се съгласи да ме доведе със себе си, но аз бях твърдо решена да присъствам. Укори ме, че ѝ нямам доверие, и може би разкритието за миналото ѝ на шпионка в действителност ме накара да се замисля, но всъщност най-вече се боях да не пропусна дори най-малката възможност да помогна на Лия. Канцлерът дойде без нито един страж. Видях го през прозореца и кимнах на Гуинет. Тя не изглеждаше ни най-малко притеснена, но вече се убеждавах, че двете с Лия си приличат в много отношения. Тя криеше страховете си зад изпитан и умело изграден параван от стомана, но все пак ги имаше – същите като онези, заради които моите ръце трепереха в скута ми. Той прекоси стаята с небрежна походка и седна срещу Гуинет. Носеше семпла пелерина и нито един от обичайните си пръстени. Веднъж в живота си не искаше да привлича погледите. Настани се от другата страна на масата и плъзна изпитателно очи по Гуинет, без да пророни и дума. Тя му отвърна със същото. От мястото си виждах отлично и двамата. Мълчанието помежду им се проточи твърде дълго. Чаках с притаен дъх някой от тях да проговори, но тишината като че ли не ги безпокоеше. Накрая канцлерът подхвана с учудващо фамилиарен тон, от който кожата ми настръхна: – Добре изглеждаш – отбеляза той. – Добре се чувствам. – А детето? Гуинет стисна устни. – Роди се мъртво – отговори. Той кимна и се облегна в стола си с дълга въздишка на облекчение. – Така е за предпочитане. Хладнокръвието ѝ прерасна в нещо още по-студено и тя вдигна вежда. – Да. За предпочитане е. – Не сме се виждали от години – продължи канцлерът. – А внезапно се сдоби с информация? – Трябват ми средства. – Да видим дали информацията ти струва нещо. – Принцеса Арабела е отвлечена. Той се изсмя. – Неуспешен опит. Според моите източници е мъртва. Сполетяла я е злополука. Чашата се хлъзна в ръката ми и олях масата с бульон. Гуинет впи още по-остър поглед в него, за да не извърне поглед към мен. – Източниците ти грешат – отсече тя. – Плени я наемен убиец от Венда. Щял да я води в кралството си, но нямам представа защо. – Всеки знае, че Венда не взима затворници. Излагаш се, Гуинет. Мисля, че приключихме тук. Той бутна стола си назад и стана. – Чух го от устата на прислужницата ѝ Полин – побърза да добави Гуинет. – Тя е била е свидетелка на отвличането. Канцлерът спря на място. – Полин? – Пак седна на стола. – Къде е тя? Преглътнах и сведох още повече глава. – Крие се – отговори Гуинет. – Някъде на север. Уплашена е като мишка, но ми даде последните си пари да дойда тук и да потърся помощ за принцеса Арабела. Прати ме при вицерегента, само че аз реших да се обърна към теб. Все пак се познаваме, затова се надявам да ми платиш повече. Полин обеща, че ще възнаградят подобаващо усилията ми. Сигурна съм, че кралят и кралицата отчаяно искат да си върнат принцесата, въпреки провинението ѝ. Той я гледаше с онова свирепо изражение, което бях виждала на лицето му, докато обикалях из цитаделата, но сега изглеждаше още по-сурово, сякаш преценяваше доколко може да вярва на думите на Гуинет. Накрая бръкна в пелерината си и хвърли малка кесийка на масата. – Ще говоря с краля и кралицата. Не споменавай за това пред никой друг. Гуинет взе кесийката, претегли я в ръка и се усмихна. – Гроб съм. – Радвам се, че отново работим заедно, Гуинет. Къде каза, че си отседнала? – Не съм казвала. Той се приведе напред. – Питам просто защото мога да ти уредя по-удобно жилище. Както преди. – Много великодушно от твоя страна. Предай ми какво са казали кралят и кралицата и тогава ще обсъдим условията ми на живот. Тя се усмихна с пърхащи мигли и леко наклони настрани глава, както я бях виждала да прави с безброй клиенти в кръчмата, а когато канцлерът си тръгна, се облегна на стола си и лицето ѝ започна да се облива в лъскава пот. Тя отметна няколко кичура влажна коса от челото си. Отидох при нея и попитах: – Добре ли си? Гуинет кимна, но очевидно беше разтърсена. От мига, в който канцлерът спомена детето, всичко в нея се напрегна. – С канцлера сте имали бебе? – попитах я. В очите ѝ проблесна ярост. – Мъртвородено – поправи ме рязко. – Гуинет… – Мъртвородено, казах ти! Забрави за това, Полин. Каквото и да говореше обаче, аз знаех истината. Толкова ненавиждаше канцлера, че не искаше да му каже дори за собственото му дете. На следващия ден в странноприемницата пристигна колет. Беше адресиран директно до Гуинет. Съдържаше по-голяма кесия с монети и бележка. Разговарях с лицата, които спомена, и те ме увериха, че нямат желание да предприемат каквито и да било действия по въпроса. Изтъкнаха, че градът още е в траур заради смъртта на принцеса Грета и са по-загрижени за принц Уолтър, който изчезна заедно с отряда си. Приеми това като обезщетение за усилията и дискретността ти. Кралят и кралицата бяха обърнали гръб на дъщеря си? Нямат желание да предприемат каквито и да било действия по въпроса? Просто я оставяха в ръцете на варварите, които щяха да я изтезават и убият? Поклатих недоумяващо глава. Не можех да повярвам, че биха изоставили собствената си дъщеря, но тогава думата траур изскочи в съзнанието ми. Седях на леглото с изцедени сили и непреодолимо чувство на вина. Знаех какво е да си в траур. Покрай тревогите си за Лия почти бях забравила за Грета и трагедията, която накара Лия да потегли обратно към Сивика. Изтерзаното лице на Уолтър отново изникна в паметта ми – и как се беше свил в калта зад ледницата. Ужасът в очите му. Не приличаше на брата на Лия, а на негова сянка. Поне Микаел не беше убит пред мен. Просто знаех, че е загинал храбро в битка. Сега се питах дали някой бездушен варварин като Кейдън не беше пронизал и неговото гърло със стрела. Хванах се за корема, отново сломена от тъга. – Трябва да тръгваме – каза Гуинет. – Веднага. – Не – отказах. – Няма да си тръгна само защото… – Не от Сивика. От тази странноприемница. От селото. Канцлерът е разбрал къде съм отседнала. Сигурно е подкупил момчето, по което изпратих съобщението. Сега ще очаква дали ще си тръгна, или ще ме навести за други услуги. Бързо ще разбере, че и ти си тук. Не спорих с нея. Чух гласа му, когато попита къде съм. Интересът му не беше продиктуван от загриженост към мен. Връхлети ли Драконът от небесата, милост не знае. Впива зъби в плътта с наслада стръвна. Песента на Венда Глава 22 Зад мен Астер, Ивет и Зекия подреждаха дрехите една по една. Бяха ми наредили да не поглеждам, докато не ми кажеха, че може. Нямах и намерение да надничам, защото умът ми още беше другаде. Не успявах да се отърся от тежестта в гърдите си. Имах чувството, че всички и всичко в живота ми е изтъкано от измама: от Рейф и Кейдън до канцлера и кралския учен – дори собствената ми майка, а в руините под Светилището пък сновяха странници, чието място не беше тук. Изобщо нещо беше ли такова, каквото изглеждаше? Гледах през прозореца как птиците прехвърчат към гнездата си. Чудовището с броня от каменни люспи също се готвеше за сън, а силуетът на назъбения му гръб изпъкваше на фона на притъмняващия хоризонт. Нощният мрак се спускаше над и бездруго мрачния град. Някой подръпна панталона ми и Ивет ми каза да погледна. Избърсах очите си и се обърнах. Момиченцето изтърча да зас­тане между Астер и Зекия и тримата се наредиха с изопнати гърбове като горди войници. Усмивката на Астер посърна. – Какво има, госпожице? Бузите ви горят. Личицата им приковаха вниманието ми със смесицата си от невинност и жадно очакване, мръсотия и хлебни трохи, глад и надежда. Поне едно истинско, нелъжовно нещо бях намерила в този град. – Госпожице? Ощипах бузите си и се усмихнах. – Добре съм, Астер. Тя вдигна вежди и погледна към леглото ми. Очите ми обходиха леглото, бурето, сандъка, стола. Поклатих глава. – Не купих това днес. – Напротив! Вижте на стола. Риза и панталони за езда, точно каквито поискахте. – Ами всичко друго? Прекалено много е. Платих ви само няколко монети… Астер и Зекия ме хванаха за ръцете и ме завлякоха до леглото. – Ефиера, Маизел, Урсула и още цял куп шивачки се трудиха цял ден, за да приготвят тези тук за вас. Нещо запърха в гърдите ми и се наведох да докосна роклите. Не изглеждаха особено луксозни, нито ушити от скъпи материи – напротив, дори точно обратното. Бяха скалъпени от парчета плат, ивици мека кожа, боядисана в убитите зелени, червени и тъмнокафяви нюанси на гората, ивици рошава вълна и дрипави краища, някои от които висяха чак до пода. Прег­лътнах. Моделите бяха типично вендански, но в тях имаше и нещо друго. Астер се изкиска. – Харесват ѝ – каза на другите. Кимнах, още объркана. – Да, Астер – прошепнах. – Много. – Коленичих, за да съм на нивото на Ивет и Зекия. – Но защо? Светлите очи на Ивет бяха ококорени и влажни. – Ефиера хареса името ви. Каза, че всеки с толкова красиво име заслужавал красиви дрехи. Астер и Зекия ме погледнаха тревожно над главата на Ивет. Присвих очи и погледнах първо към нея, а после и към него. – И? – На старейшината Харагру му се присънило нещо преди много време, още когато имал зъб ей тук – обясни Астер, подръпвайки единия си преден зъб. – И оттогава само за това бърбори. Толкова е стар, че вече хич не е в ред с главата, ама Ефиера разправя, че описал момиче точно като вас, което щяло да дойде от много далеч. Момиче, което щяло да носи… Зекия се пресегна зад Ивет и защипа Астер. Тя изопна рамене и се опомни. – Просто сън е – обясни тя. – Ама старейшината Харагру все за него говори. Сещате се. Астер почука с кокалче главата си и врътна очи. Изправих се и прехапах долната си устна. – Нямам с какво да платя на Ефиера за всички тези дрехи. Ще трябва да ѝ ги върна по вас… – О, не. Не, не, не. Не може да ги върнете – отсече разтревожено Астер. – Ефиера каза, че са подарък. Това е. Нищо не ѝ дължите. И много ще я заболи, ако не ви харесват. Много. Всичките се трудиха толкова… – Астер, спри. Не е заради дрехите. Прекрасни са. Просто… Израженията им бързо преминаваха от въодушевление в разочарование и си представих как същото се случва с Ефиера и другите шивачки, ако върнех дрехите. Затова се предадох и вдигнах ръце. – Не се безпокойте. Ще задържа роклите. Широките им усмивки се завърнаха. Огледах даровете, с които бяха покрили всяка равна повърхност в стаята. Вдигах една по една одеждите, прокарвайки пръсти по плат и кожа, верижки и колани, шевове и подгъви. Не само че бяха красиви, но и ги чувствах някак правилни за мен, а не знаех защо. Върнах се на първата рокля, която бях разгледала, съшита от различни парчета кожа. Имаше един дълъг ръкав, а рамото и ръката от другата страна оставаха голи. – Тази ще облека довечера. Астер и Ивет ми помогнаха да се облека. Зекия се обърна свенливо и се заигра с дървените мечове на Кейдън в ъгъла. Ивет разроши с малки ръчички тънките висящи ивици кожа, а аз завързах едничката си кост около врата си. Астер тъкмо стягаше връзките на гърба ми, когато ключалката на вратата издрънча. Всички подскочихме уплашено и зачакахме. Вратата се отвори със замах и в стаята влезе Каланта. Зекия изпусна меча и изтърча до Астер. Окото на Каланта ме обходи от глава до пети. После се насочи към децата. – Изчезвайте – процеди тихо. Те се стрелнаха покрай нея и затвориха тежката врата след себе си. Каланта ми обясни, че Кейдън я изпратил да ме заведе в Залата на Светилището. После пристъпи към мен с ръце на хълбоците, оглеждайки внимателно облеклото ми. Вдигнах брадичка, горда с роклята от Ефиера. Пасваше ми идеално, но Каланта я гледаше с отявлено презрение. – Комисарят няма да е доволен – отбеляза с лека усмивка. – И това те радва? Искаш да видиш как подклаждам омразата му към мен? Тя се приближи да докосне роклята ми, разтривайки меката кожа между пръстите си. – Съзнаваш ли какво си облякла, принцесо? Пак усетих онова пърхане в гърдите си. – Рокля – отговорих несигурно. – Чудесно изработена рок­ля, макар и от парчета. – Това е традиционното облекло на най-стария вендански клан. – Тя погледна голото ми рамо. – С някои изменения. Голяма чест е да получиш носията на много ръце и родове. – Обходи с окото си другите дрехи из стаята. – Приветствали са те в клана Меураси. Това със сигурност ще разпали гнева на мнозина в Съвета. Тя въздъхна и усмивката отново заигра в очите ѝ. Плъзна още един дълъг поглед към мен и рече умислено: – Да, мнозина. – После махна към вратата. – Готова ли си? Глава 23 Рейф – Обувай си ботушите, пратеник. Комисарят нареди да те храня. Двамата бяхме сами в стаята ми и ръцете ми не бяха вързани. За такава възможност си мечтаех всяка нощ, докато прекосявахме Кам Ланто. Впивах поглед в него, без да помръдна. Можех да го нападна, преди да е извадил оръжието от ножницата на хълбока си. Кейдън се ухили. – Дори да успееш да ме обезоръжиш, ще си струва ли да ме нападнеш? Помисли си внимателно. Аз съм единствената прег­рада между Лия и Малич и още поне стотина като него. Не забравяй къде се намираш. – Май имаш доста ниско мнение за сънародниците си. – Свих рамене. – Но пък и моето е такова. Той закрачи небрежно към мен. – Малич е добър войник, обаче дълго му държи влага, когато някой го надвие. Особено някой наполовина по-дребен от него. Така че ако те е грижа за… Грабнах ботушите си и седнах да се обуя. – Нямам интерес към момичето. Той изпухтя и гърдите му се разтресоха. – Да бе, нямаш. – Отиде до масата и вдигна чашата, от която Лия бе пила по-рано. Плъзна палец по ръба ѝ, погледна ме в очите и я остави на масата. – Щом нямаш интерес към нея, нямаме сметки за уреждане, нали така? Просто изпълняваш нарежданията на принца си. Дръпнах силно кожените връзки на единия си ботуш. Не можех да повярвам, че половин лято бях живял с него. Че не се бяхме избили един друг още тогава, защото помежду ни винаги бе съществувало напрежение, още от първото ни ръкостискане при водната помпа. Вярвай на инстинктите си, винаги ме съветваше Свен. Де да им бях повярвал. Вместо да прекъсна танца му с Лия, трябваше да прекъсна живота му. – Чиментра. Запомни тази дума – продължи той. – Няма паралел в мориганския и далбрекския. Езиците ви са почти еднакви, защото едното кралство е възникнало от другото. Нашето кралство обаче е трябвало да се бори за всичко, дори за някои от думите ни. Тази произлиза от една история на лейди Венда за същество с две усти, но без уши. Едната уста не чува какво казва другата, и скоро затъва в собствените си лъжи. – Значи просто синоним на „лъжец“. Разбирам защо ви е трябвала такава дума. Но не на всички кралства им е нужна. Той отиде да погледне през прозореца, без да се бои, че ми обръща гръб, макар и ръката му да не се отдалечаваше от кинжала на хълбока му. Огледа тесния прозорец, сякаш преценяваше дали е възможно човек да мине през него, после пак се обърна към мен. – И все пак ми е любопитно как така спешното послание от принца пристигна във Венда по едно и също време с Лия. Ще каже някой, че си вървял по петите ни. И интересно защо идваш сам, а не с цял антураж. Нали така пътувате вие, мекушавите дворяни? – Не и когато не искаме целият двор да разбира за някой по-деликатен въпрос. Принцът вече събира нов кабинет, който да заеме мястото на този на баща му, но надушат ли плановете му, ще ги осуетят. Дори принцовете не са всесилни. Поне докато не станат крале. Кейдън сви рамене, демонстрирайки безразличието си към принцове и крале. Нахлузих и другия си ботуш и станах. Той махна към вратата, за да изляза пръв. Като тръгнахме по коридора, попита: – Как намираш стаята си? По твой вкус ли е? Стаята ми представляваше будоар, обзаведен с огромно легло, пухен дюшек, мрежест балдахин, килими, гоблени по стените и гардероб с дебели меки халати. Ухаеше на ароматни масла, разляно вино и неща, за които дори не исках да се замислям. След като не отговорих, Кейдън изсумтя. – Това е едно от дребните удоволствия, които комисарят си позволява, защото не обича да посреща гостенките си в личните си покои. Явно е сметнал, че префърцуненият пратеник ще се чувства в свои води в нея. И май е бил прав. – Той спря на място и се обърна към мен. – Моята стая е доста по-обикновена, но на Лия като че ли ѝ харесва там. Ако ме разбираш правилно. Стояхме гърди пред гърди. Но знаех каква игра играе. – Предизвикваш ме да те нападна, за да имаш основание да ми прережеш гърлото ли? – Не ми трябва основание, за да ти прережа гърлото. Но ще ти кажа едно. Ако искаш Лия да оцелее, стой настрана от нея. – А сега заплашваш да убиеш и Лия? – Не аз. Но ако комисарят или Съветът заподозрат, че двамата с нея съзаклятничите, дори аз няма да мога да я спася. Не забравяй, че още не е късно лъжите ти да излязат на бял свят. Не я повличай със себе си. И не забравяй, че снощи тя избра мен, а не теб. Нахвърлих му се и го приковах към каменната стена, но ножът му вече беше опрян в гърлото ми. Той се усмихна. – Това беше другото нещо, което ме глождеше – заяви. – Въп­реки че те победих в борбата на дънер, движенията ти бяха доста обиграни, като на добре обучен войник, не като на дворцов фръцльо. – Значи явно не си срещал достатъчно дворцови фръцльовци. Той свали ножа. – Явно не. Извървяхме мълчаливо остатъка от пътя до Залата на Светилището, но думите му се блъскаха в главата ми. Не я повличай със себе си… ако комисарят или Съветът заподозрат, че двамата с нея съзаклятничите… Значи Кейдън вече подозираше. Нямах представа как се беше досетил, но трябваше да се постарая да убедя и него, и останалите диваци, че между двама ни с Лия няма нищо. Колкото и да не ми харесваше, в предупреждението му имаше логика – ако ме разобличаха, можех да повлека Лия със себе си. Глава 24 Приветствали са те в клана Меураси. Знаех, че трябва да се страхувам. Приветствието щеше да разгневи Съвета, а не можех да си позволя да изострям допълнително омразата им към мен. Но ме бяха приветствали. И го чувствах вътре в себе си. Не можех да се преструвам, че нищо не е станало. Усещах тази чест във всеки шев, във всяко парче кожа по тялото си. Усещах странното единение. Малката Ивет каза, че Ефиера харесала името ми. Възможно ли беше извън стените на Светилището да съществуват венданци, чували името Джезелия не само случайно, а в древна песен, предавана от поколение на поколение? Питах се дали Каланта не преследва свои цели, преувеличавайки относно бурната реакция на Съвета. Снощи беше впила вниманието си в Рейф също като комисаря, но със сигурност по различна причина. – Влизай – сръчка ме в гърба сега, бутайки ме напред. Влязох в Залата на Светилището. Вътре беше толкова шумно и оживено, че се надявах да мина незабелязано, но като ме видя, един от губернаторите спря на място, задави се с бирата си и я изплю на пода. Един чиевдар изруга под носа си. Реакцията при появата ми премина през залата като изпуснато пищящо прасе. Пред мен се отваряше крива пътека, офор­мена от смаяни лица. А когато група войници се отместиха от пътя ми, Кейдън и Рейф също ме видяха. Седяха на маса в другия край на залата, но се изправиха бавно, докато вървях към тях. И двамата изглеждаха озадачени и предпазливи, сякаш ги връхлиташе някое диво същество. Рейф нямаше откъде да знае какво символизира парцалената рокля, и се чудех защо и той ме гледа така. Меката кожа обгръщаше плътно кожата ми. Едни шепнеха за каваха на рамото ми, а други издаваха вулгарни звуци на одоб­рение. Тази вечер не бях мърлявото кралско животно, което бяха видели снощи. Сега бях разпознаваема, почти приличах на една от тях. Частица от тяхната история, спомен от най-стария клан на Венда. – Джабавé! – Малич и двама други рахтани се изпречиха на пътя ми. – Какво е облякла мориганската кучка? Бяха извадили колебливо ножовете си, сякаш се канеха да накълцат роклята ми. Или мен. Вперих стоманен поглед в Малич. – Колко смело от твоя страна – казах. – Вече само с изваден нож ли дръзваш да ме доближиш? – Обходих бавно с поглед следите от ноктите ми по лицето му. – Е, май е разбираемо да се страхуваш. Предвид миналото ни. Той пристъпи към мен, но Кейдън внезапно се появи до него и го отблъсна встрани. – Облякла е каквото комисарят ѝ нареди да облече. Подходящи дрехи. Искаш да оспориш заповедта му ли? Малич стискаше ножа с побелели кокалчета. Независимо от кого идваше заповедта, отмъщението продължаваше да се таи в очите му. И докато ги имаше белезите по лицето му, щеше да е така. Другите двама рахтани се спогледаха с Кейдън и приб­раха оръжията си. Накрая и Малич прибра ножа си, макар и с видимо нежелание. Кейдън ме придърпа към масата. – Ще престанеш ли някога? – процеди през стиснати зъби. – Надявам се, че не – отвърнах. – Знаеш ли какво си облякла? – Не ти ли харесва? – попитах го. – Друго ти купихме днес. – Ефиера ми изпрати и тази рокля. – В името на боговете, просто седни и мълчи. Явно и той никога нямаше да престане. Седнах от лявата му страна. Беше сложил Рейф от дясната, достатъчно близо до себе си, за да го държи под око, но не и достатъчно близо, за да можем да си разменим и дума, без Кейдън да ни чуе. Не че имаше значение. Рейф хвърли бегъл поглед на венданските ми одежди, после извърна очи и повече не ми обърна внимание. Трябваше да съм благодарна за студеното му отношение. Щом Гриз се бе досетил каква е връзката ни, и други можеше да се досетят. Беше най-добре да не се поглеждаме изобщо, но нуждата не ме напускаше и колкото повече се преструвах, че го няма, толкова повече нещо ме прогаряше отвътре. Исках единствено да се обърна към него и да го гледам. Вместо това погледнах надолу по дължина на масата. Около нея седяха шейсетина души, така че само половината от присъстващите бяха членове на Съвета на Светилището. Другите вероятно бяха почетни воини или гости. Кейдън разговаряше с губернатор Файуел от провинция Дорава, който седеше от другата ми страна, и с чиевдар Ставик до него, който беше избил взвода на брат ми в долината. Оттатък тях седяха Гриз и Ибън. Исках да благодаря на Ибън за ботушите ми, но не смеех в такава близост до намръщения чиевдар. Прислужниците започнаха да носят купчини ковани чинии, подноси с осолени свински зурли, уши и крака, плата с тъмно месо, навярно сърнешко, купи с гъста каша и кани, с които да пълнят пресушените халби. Енергията в залата беше различна тази вечер. Сигурно защото комисаря го нямаше или пък просто аз се чувствах различно. Забелязах, че прислужниците си шушукат повече от преди. Едно високо, слабо момиче ме доближи, поколеба се за момент, после направи плах реверанс. – Принцесо, ако не харесвате бира… Ставик така изрева, че горкото момиче отскочи няколко крачки назад. – Мери си приказките, слугиньо! Във Венда няма кралски особи, затова ще пие каквото ние пием, или ще стои жадна. Надолу по масата се разнесе нарастващо мърморене в съгласие с презрителния коментар на чиевдара. Отмятаха се от неочакваното си приветствие със скоростта на камшик през гърба. Усетих ръката на Кейдън върху бедрото си. Предупреждение. Осъзнах, че дори наемният убиец на комисаря беше наясно с границите на контрола, който можеше да упражни. Посрещнах омразния поглед на чиевдара, после се обърнах към момичето, което още трепереше на няколко крачки от мен. – Както чиевдар Ставик съвсем уместно изтъкна, трябва да пия каквото ми поднесете, и то с благодарност. Кейдън махна ръка от бедрото ми. Недоволството бе заменено с леко напрегната глъч. На масата се появиха и панери с хляб. Но въпреки грубото си, варварско поведение, венданци не посегнаха към храната, преди Каланта да изкаже признателност към жертвата. Същото момиче, което чиевдарът нахока преди броени секунди, сега остави пред Каланта подноса с дрънчащи в разтрепераните ѝ ръце кости. Всички чакаха търпеливо. Каланта ме погледна с присвито око, после кимна. Атмосферата в стаята се промени. Знаех какво ще направи още преди да помръдне. Слепоочията ми запулсираха. Не сега. Този ход можеше да ме убие. Моментът изобщо не беше подходящ. Не сега. Но вече се случваше. Каланта стана и плъзна подноса с кости към мен. – Тази вечер нашата пленница ще изкаже благодарност. Не изчаках да чуя негодувание и да видя извадени мечове. Веднага станах. И преди Ставик да каже и дума, преди Кейдън да ме дръпне обратно на мястото ми, запях венданската благодарствена молитва. И не само. Е кристав унтер куианад. Думите се изливаха от мен, пламенни и искрени, сякаш гръдният ми кош се бе отворил. Меунтер иджотанде. А после бавни и протяжни, на безсловесен език като онзи ден в долината, сякаш изричах възпоменания, които само боговете знаеха. Вдигнах подноса над главата си. Явеен хал ан зиадре. Оставих костите на масата и завърших молитвата. Павиама. Стаята бе потънала в тишина. Никой не отвърна. Секундите се проточиха като векове, докато Ибън не повтори плахо думата павиама. Тънката пукнатина в мълчанието скоро го разцепи напълно и братята заизричаха свещената дума, свели глави към скутовете си. Вечерята започна и седящите около масата започнаха да си подават чинии с храна, възобновили разговорите си. Кейдън въздъхна шумно и се облегна в стола си. Рейф най-сетне ме погледна, но изражението по лицето му не ми хареса. Гледаше ме като непозната. Плъзнах подноса с кости към него. – Вземи си кост, пратенико – казах му сопнато. – Или не си благодарен за храната? Той ме изгледа яростно, сбърчил горната си устна с отвращение. Грабна една дълга бедрена кост и се обърна към Каланта, без да ме погледне отново. – Струва ми се, че ако комисарят не ги убие, те ще се избият един друг – подхвърли губернатор Файуел на Ставик. – Най-страшният враг е онзи, с когото си спал – отвърна чиевдарът. И двамата се разсмяха, сякаш го знаеха от опит. Това е част от плана ни, напомних си. Представление. Нищо повече. Представление, способно да изтръгне нечие сърце късче по късче. Рейф не ме погледна повече цялата вечер. Глава 25 Кейдън се приготвяше за лягане толкова мълчаливо, че всеки друг звук в стаята стържеше в ушите ми – дишането му, тежките му стъпки, бълбукането на вода, изсипвана от кана. Във всяко негово действие се долавяше напрежение. Изми лицето си над легенчето и прокара мокри пръсти през косата си с резки движения. Накрая прекоси стаята и издърпа ядосано колана от панталоните си. – Войниците ми казаха, че днес си седяла на стената пред прозореца – каза, без да ме погледне. – Забранено ли е? – Не е препоръчително. Паднеш ли, мъртва си. – Исках да подишам свеж въздух. – Казаха ми, че си пяла песни. – Възпоменания. Просто вечерна традиция в Мориган. Помниш я, предполагам. – Войниците споменаха, че долу се събрали хора да те слушат. – Да, но само шепа. Все пак съм атракция тук. Той отвори сандъка и хвърли вътре колана и ножницата си. Беше оставил ножа си под кожата, върху която спеше – държеше го подръка дори в собствената си заключена стая. Дали по навик, или беше изискване за рахтаните, които винаги трябваше да са в готовност? Това ми напомни, че носех ножа от Натия в ботуша си, затова трябваше да го събуя внимателно. – Сбърках ли някъде? Заради молитвата ли ми се сърдиш? – попитах го, докато се мъчех да развържа връзките на гърба си. Той изхлузи единия си ботуш. – Не, добре я каза. – Но? – Нищо. Видя, че се боря с връзките и добави: – Дай да ти помогна. Обърнах се. – Астер май ги е вързала на възли – обясних. Усетих как пръстите му шават по гърба ми, а после платът се отпусна. – Готово – обяви. Пак се обърнах с лице към него. Той ме погледна с топли очи. – Има нещо друго. Като те видях в тази рокля, аз… – Поклати глава. – Уплаших се. Помислих, че… Ох, забрави. За пръв път го виждах да се затруднява толкова с думите. Или да признава, че нещо го е уплашило. Той се отдръпна и седна на леглото. – Внимавай какво си позволяваш, Лия. Събу и другия си ботуш. – Да не би да се тревожиш за мен? – Естествено, че се тревожа за теб! – избухна той. Вцепених се, учудена от гнева му. – Просто ме приветстваха, Кейдън. Нали това искаше? – Такова приветствие може да ти донесе и смъртна присъда. – От Съвета, искаш да кажеш. – Лия, едно от малкото неща, с които разполагаме тук, е гордостта ни. – И не ви харесва, че почетоха пленница? Той кимна. – Ти току-що пристигна и… – Кейдън, хората, които ме приветстваха, бяха венданци. Очите му се впиха в мен. – Но не от онези с оръжията. Безспорно инструментите на Ефиера не бяха като тези на Малич и другарите му. Седнах до Кейдън. – Кои са кланът Меураси? Защо са толкова важни тук? Той ми обясни, че градът бил пълен с хора от всички провинции. Обикновено се заселвали в кварталите на своите кланове и всеки квартал се различавал от останалите. Кланът Меураси обаче събирал в себе си всичко венданско. Храброст, издръжливост, постоянство. Членовете му спазвали древните традиции, забравени вече от мнозина, и издигали предаността на най-висш пиедестал. – Обличат хората си, дори да им се наложи да им скалъпват дрехи от парцали. Всеки допринася с каквото може. Произходът им води началото си от единственото дете на лейди Венда. Първият комисар се женил още няколко пъти след смъртта ѝ и имал много деца от другите си съпруги, но лейди Венда му оставила само един наследник. Меурас. Да, за всеки би било чест да бъде приветстван в клана им, но пленница… – Той поклати глава, сякаш се опитваше да си го обясни, после ме погледна. – Това е само началото. Каза ли нещо на Ефиера в онази шатра? Спомних си изражението ѝ, когато Астер ѝ спомена името ми, и тихото шушукане, когато се съблякох и видяха каваха на рамото ми. Древните традиции. Да не би Меураси още да предаваха от поколение на поколение брътвежите на една умопомрачена жена? Красиво име беше го нарекла Ивет. Може и това да беше ключът, но предвид реакцията на Съвета към приветстването ми и видимото неодобрение на Кейдън, реших да го запазя са себе си. – Не – отвърнах. – Говорихме си само за дрехи. Той ме погледна недоверчиво. – Внимавай какво си позволяваш, Лия. – Чух те и първия път. – Не мисля. Скочих на крака. – Защо обвиняваш мен? – изкрещях. – Ти ме заведе в джехендрата, колкото и да ти повтарях, че не ми трябват дрехи! Платих си за едно нещо, а те ми донесоха друго. Ако ги бях засегнала, отказвайки да приема дрехите, пак щях да бъда нахокана! А тази вечер аз ли поисках да кажа благодарствената молитва? Не! Каланта тикна подноса с кости в лицето ми. Какво трябваше да направя? Някога ще одобриш ли поне една моя постъпка? Той въздъхна, опря ръце в коленете си и стана от леглото. – Права си. Извинявай. Не си виновна ти. Просто съм уморен. Беше дълъг ден. Гневът ми леко се охлади. Дали заради обучението си на наемен убиец, но Кейдън никога не показваше, че е уморен. Винаги изглеждаше нащрек и готов за всичко, но сега изтощението му беше очевидно. Вдигнах крак върху рамката на леглото, за да развържа ботуша си. – Къде се губи цял ден? – По задачи. Просто си върша работата на пазител. Що за работа би го натоварила така? Или пък беше болен? Взе одеяла от скрина и ги пусна върху кожата на пода. – Аз ще спя на пода тази нощ – предложих. – Не. Не ми пречи. Той съблече ризата си. Белезите му винаги ме караха да притая дъх, колкото и пъти да ги бях виждала вече. Те бяха суровото доказателство за жестокостта на неговия свят. Той угаси фенерите, а след като се преоблякох, духна свещта. Тази вечер нямаше да се унеса в сън, гледайки танцуващите по тавана сенки. Помълчахме дълго време и вече си мислех, че е заспал, когато Кейдън попита: – Какво друго прави днес? Явно не беше твърде уморен, след като главата му кипеше от купища въпроси. Дали не подозираше нещо? – Какво имаш предвид под друго? – Просто се чудех какво си правила цял ден. Освен че си се покатерила на прозореца. – Нищо – прошепнах. – И моят ден беше дълъг. На следващия ден, когато Кейдън излезе, изпрати Ибън уж да ми прави компания, но знаех, че всъщност е да ме държи под око. Ибън трябваше да ме наблюдава както на онова поле край вагабонтския лагер, само че отношенията ни вече бяха други. Той си оставаше обучен убиец, но сега усещах подрънкването на оръжието му и виждах нова топлина в очите му, някаква слабост към мен. Вероятно защото му спестих мъката да убие собствения си кон. И защото прошепнах приз­нателност към името на Дух, карайки нещо скрито в него да разцъфне. Поне мъничко. Или защото и двамата скърбяхме по близък, загинал пред очите ни. Кейдън му беше позволил да ме извежда от стаята, но само в пределите на Светилището, и то не във всичките му крила и кули, а само в строго определена зона. – За твоя безопасност – обясни ми Кейдън, като му стрелнах въпросителен поглед. Знаех, че наистина се опитва да ме държи настрана от Малич и някои други членове на Съвета. До края на снощната вечеря ми стана ясно, че враждебността към мен съвсем не е намаляла, сред неколцина дори беше нараснала заради приветстването ми в клана, но вечно обединеният Съвет като че ли се бе разделил на два лагера: любопитни и злобни. Ибън ме заведе по заобиколен маршрут до заградената ливада зад крилото на Съвета. Докато го нямало, се родило ново жребче. Погледахме го как лудува в малкото си ограждение, изпробвайки с удоволствие новите си, тънки като клечки крачета. Ибън се качи на оградата, почти неспособен да сдържи усмивката си. – Как ще го кръстиш? – попитах. – Не е мое. Пък и не го искам. Дресирането е голяма разправия. В очите му просветна болката, която още носеше, а и обяснението му прозвуча някак сковано, предвид крехката му възраст. Въздъхнах. – Разбирам. Трудно е да се посветиш на нещо, след… – Изречението ми увисна недовършено. – Въпреки това той е голям красавец и все някой трябва да го обучи. Но сигурно има дресьори, по-опитни от теб. – По нищо не отстъпвам на другите коняри. Дух разбираше какво искам от него само като мръднех с коляно. Той… – Ибън вирна брадичка и довърши с тих глас: – Беше ми подарък от татко. Чак сега разбирах колко дълбока беше скръбта му. Дух не беше обикновен кон. Ибън за пръв път споменаваше някого от родителите си. Ако Кейдън не ми беше казал, че са ги убили пред очите му, щях да си помисля, че е пръкнат от някоя пъклена твар и пуснат на земята с дрехи и оръжия, готов вендански войник. Представях си каква празнота чувства в себе си, колко отчайващо дълбока беше, а знаех, че дори човек да се опита да я игнорира, черната ѝ паст отново и отново ще се отваря в опит да го погълне. Той се отърси обиграно от спомена за баща си, отметна косата от очите си и скочи от оградата. – Да се връщаме. Исках да му кажа нещо мъдро, да го утеша някак, но и аз самата още чувствах същата дупка в себе си. Единствените думи, които ми дойдоха на ума, бяха: – Благодаря, че ми върна ботушите, Ибън. Нямаш представа колко са ми скъпи. Той кимна. – Даже ги изчистих. Зачудих се дали и той като Гриз не се опитваше да плати някакъв дълг към мен с тази добрина. – Не ми дължеше нищо, Ибън. Погрижих се за коня ти колкото заради теб, толкова и заради мен самата. – Знам – отвърна той и тръгна пред мен. Върнахме се през поредния тунел, но вече успявах да ги запомням и започвах да виждам известна системност в иначе хаотичната архитектура на Венда. Малки улички, проходи и пос­тройки водеха началото си от по-големи. Сякаш множеството по-големи здания в древния град постепенно се бяха преплели едно с друго, досущ като тромаво животно, на което му никнеха нови ръце, крака и очи без оглед на естетиката, а само на практическите му нужди. Светилището беше сърцето му, а тайните подземия – неговият търбух. Никой никога не говореше какво се случва под крепостта, и не видях нито една от закачулените фигури на вечеря. Явно страняха от общите събирания. Докато вървяхме по последния коридор към стаята на Кейдън, попитах: – Ибън, какви са тези големи зали под крепостта? Астер ми спомена за тях. – Катакомбите ли? Финч им казва Призрачните пещери. Не слизай там. Ще намериш само застоял въздух, стари книги и мрачни сенки. Сдържах усмивката си. Почти по същия начин описвах архивните помещения в Сивика, само че мрачните сенки там бяха учените. Следващите няколко дни минаха по същия начин, но всеки ми се струваше по-кратък от предходния. Уверих се, че когато ти потрябва повече време, то започва да ти играе номера. С всеки изминал ден без следа от войниците на Рейф венданските ездачи се доближаваха до истината за крепкото здраве на далбрекския крал, което означаваше смъртна присъда за Рейф. Поне комисарят щеше да отсъства още две седмици. А това означаваше повече време за нас да пристигнат хората на Рейф. Но ставаше все по-ясно и по-ясно, че сами ще трябва да намерим начин за бягство. Времето застудяваше и поредният леден дъжд окъпа града. Въпреки студа обаче всеки ден се покатервах на прозореца, излизах, сядах на стената и пеех възпоменанията. Прехвърлях ги в главата си като страници на книга в търсене на отговори и запазвах в съзнанието си онези, в които откривах искрица истина. Всеки ден групичката слушатели нарастваше – от десетина станаха двайсетина, и повече. Много от тях бяха деца. Един ден Астер се озова сред тях и си поиска приказка. Започнах с историята на Мориган, момичето, което боговете завели в земя на изобилието, а после им разказах за появата на две от Подчинените кралства – Гастинò и Кортенаи. Историческите текстове, които бях изучавала години наред, сега се превръщаха в запленяващи приказки. А тукашните деца бяха гладни за истории, също като Ибън и Натия, когато седяхме заедно около лагерния огън – истории за други хора, други земи, други времена. Поне тези моменти чаках с нетърпение, защото вече нямаше как да говоря насаме с Рейф. Веднъж, когато Кейдън ме заключи сама в стаята и успях да се измъкна, открих, че са сложили стражи и под прозореца на Рейф, сякаш подозираха, че макар той да не можеше да се провре през тесните отвори, някой по-дребен можеше да се вмъкне в стаята му. По време на вечеря също не ни се предоставяше възможност да си разменим дори няколко думи насаме и започвах да се тревожа. Уж живеехме в Светилището, а все едно ни разделяше цял континент. Отдавах появата на кошмарите ми на напрежението. Отново сънувах, че Рейф си тръгва, но този път с повече подробности. Беше облечен в броня, каквато не бях виждала досега, и приличаше на страховит воин. На лицето му имаше огнено, свирепо изражение, а на двата му хълбока – мечове. Вечерите в Залата на Светилището бяха дълги и отегчителни и поне в това отношение си приличаха с дворцовите сбирки в Мориган, само дето венданци бяха значително по-шумни, груби и вечно на ръба на хаоса. Благодарствената молитва осигуряваше странен тих момент, който ярко се открояваше от постоянната глъчка. Научих имената на всички членове на Съвета – на губернаторите, чиевдарите и рахтаните, колкото и еднакво да звучаха. Гортан. Гуртан, Гунтур. Мекел, Малич, Алик. Само това на Кейдън май се отличаваше от останалите. Чиевдарът, когото срещнах в долината, Ставик, макар и неизменно намръщен, се оказваше най-цивилизованият от петимата военни командири. С губернаторите се общуваше най-лесно. Повечето се радваха, че са в Светилището вместо в окаяните си родни провинции, което навярно разведряваше настроението им. Трима от рахтаните още ги нямаше, но четиримата присъстващи, освен Кейдън, Гриз и Малич, засега ми се струваха най-враждебните членове на Съвета. Двамата, които застанаха с извадени ножове до Малич, когато се появих с роклята на клана, бяха Джорик и Дариус, а другите двама, Терон и Гуртан, носеха презрителните си гримаси като постоянна бойна маска. В представите ми навярно тях щеше да изпрати комисарят да довършат работата на Кейдън, която той не изпълни, и несъмнено щяха да ми прережат гърлото, без дори да се замислят. Те бяха олицетворение на рахтанските ценности. Винаги изпълнявай дълга си. Още ми беше трудно да приема, че довеждайки ме тук, Кейдън по някакъв изопачен начин бе спасил живота ми. След вечеря членовете на Съвета винаги подхващаха игри с камъни или карти или просто пиеха до сутринта. Наливаха се със скъпоценните моригански вина, все едно бяха евтина бира. Игрите с камъни ми бяха чужди, но на карти поне умеех да играя. Спомням си първия съвет на Уолтър, докато ме учеше: Понякога за да спечелиш, не е нужно само да знаеш правилата, но и да заблудиш противника си, че той ги знае по-добре от теб. Наблюдавах игрите им отстрани, забелязвайки приликите и разликите им с онези, които бях играла с братята ми и приятелите им. Тази вечер залогът се покачи значително и най-голямата купчина карти се оказа пред Малич. На лицето му беше изписано такова самодоволство, че приличаше на наперен петел, и се усмихваше точно както в мига, когато ми каза, че убил Грета с лекота. Станах от мястото си и се отправих към игралната маса. Крайно време беше и аз да се позабавлявам. Глава 26 Кейдън Гледах я как върви към нас. Нещо в походката ѝ прикова очите ми. Беше скръстила ръце пред себе си. С типично своята преднамерена небрежност. Мускулите на врата ми се напрегнаха. Имах лошо предчувствие. А когато се усмихна, вече знаех със сигурност, че е намислила нещо. Не го прави, Лия. Не че знаех какво точно е намислила. Знаех само, че не е на добре. Вече познавах езика на тялото ѝ. Опитах да се измъкна от губернатор Карзуил, който беше решил да ми сподели за всяка трудност в превоза на репи и чували с вар от неговата провинция до Венда. – Лия – провикнах се, но тя се направи, че изобщо не ме чува. Губернаторът заговори по-силно, за да задържи вниманието ми, но аз постоянно надничах към нея. – Добре си е – увери ме той. – Не я дръж толкова изкъсо, момче! Виж, че се усмихва. Точно това ме притесняваше. Усмивката ѝ не означаваше каквото той си мислеше. Помолих да ме извини, но докато стигна до масата, тя вече разговаряше с двама от губернаторите. Макар и да бяха двама от по-приятелски настроените към нея, застанах близо до тях, сигурен, че се задава буря. – Значи целта е да събереш шест карти с пасващи числа? Звучи елементарно – отбеляза Лия с мек, любознателен тон. Малич се изплю на пода и се усмихна. – О, да, елементарно е. – Не е само това – вметна губернатор Файуел. – И цветните символи също трябва да съвпадат, ако можеш да го постигнеш. А и някои комбинации са по-силни от други. – Интересно. Мисля, че разбрах – изчурулика Лия и им повтори основното, за да провери. Разпознах начина, по който беше наклонила главата си, ритъма на думите ѝ, формата на устните ѝ. Усещах какво е намис­лила, също толкова ясно, колкото цицината върху пищяла ми. – Ела, Лия. Остави ги да играят. – Нека гледа! Даже може да седне в скута ми – изкикоти се губернатор Умброуз. Лия ме погледна през рамо. – Да, Кейдън, искам да опитам – настоя тя и се обърна към масата. – Може ли да се присъединя? – Нямаш залог – измърмори Малич. – А никой не играе, без да заложи нещо. Лия присви очи и отиде от неговата страна на масата. – Вярно е, нямам пари, но все ще измислим нещо. Например един час насаме с мен? – Тя се приведе напред върху масата и добави с по-твърд глас: – Сигурна съм, че това ще ти хареса, нали, Малич? Другите играчи избухнаха в подсвирквания и възгласи, че такъв залог им допадал, а Малич се усмихна. – Става, принцесо. – Не – отсякох. – Не става. Достатъчно. Ела… Лия се завъртя към мен с усмивка на уста, но със свиреп огън в очите. – И най-дребното решение ли нямам право да взема сама? От най-безправните затворници ли съм, наемни убиецо? За пръв път ме наричаше така. Погледите ни се кръстосаха. Всички наоколо чакаха мълчаливо. Накрая поклатих глава, вече не нареждах, а я молех. Не го прави. Тя ми обърна гръб. – Ще играя – обяви и седна на стола, който ѝ придърпаха. Дадоха ѝ купчина дървени чипове и играта започна. Малич се усмихваше. Лия се усмихваше. Всички се усмихваха. Освен мен. И Рейф. Той застана във външния периметър на тълпата от хора, събрали се да гледат. Озърнах се за Каланта и Улрикс, които трябваше да го наблюдават, но и те зяпаха към масата. Рейф ми стрелна остър, укорителен поглед, все едно я бях пуснал във вълча бърлога. На първата си ръка Лия допусна няколко глупави грешки. И на следващата. Успя да загуби една трета от чиповете си. Веждите ѝ все повече се сбръчкваха от съсредоточеност. На следващата ръка загуби по-малко чипове, но все пак повече, отколкото можеше да си позволи. Клатеше глава, преподреждаше картите си отново и отново, разпитваше на висок глас губернатора до себе си коя е по-силна – с червена лапа или с черно крило. Всички на масата вдигаха залозите с усмивка, решени да си спечелят един час с Лия. Тя губеше още и още чипове, а лицето ѝ притъмняваше все повече. Прехапа напрегнато едното ъгълче на устата си. Малич следеше повече изражението ѝ, отколкото картите си. Погледнах към Рейф. Челото му блестеше от пот. На следващата ръка Лия притисна картите си към гърдите и затвори очи за момент, сякаш се опитваше да ги подреди наум. Губернаторите направиха залозите си. Лия направи своя. Малич ги надхвърли всичките и показа две от картите си. Лия погледна своите и отново поклати глава. Хвърли два чипа върху купчината в средата на масата и разкри две карти – същите две слаби карти, които показваше цяла нощ. Губернаторите увеличиха мизата – последния им залог за тази ръка. Лия последва примера им и плъзна последните си чипове към центъра на масата. Малич се усмихна, плати мизата и качи, побутвайки цялата си купчина чипове към средата. После свали всичките си карти на масата. Цяла крепост лордове. Губернаторите хвърлиха картите си, по-слаби от неговите. Всички зачакаха нетърпеливо Лия да разкрие своите. Тя свъси чело и поклати глава. После ме погледна. И ми намигна. Съвсем, съвсем бавно. Отново обърна очи към Малич. Въздъхна дълбоко, сякаш с разкаяние. И остави картите си на масата. Шест черни криле. Съвършената ръка. – Ако не се лъжа, тези са по-силни от твоите, нали, Малич? Устата на Малич увисна от изненада. В залата избухна смях. Лия се наведе напред и събра чиповете. Тримата губернатори кимнаха впечатлено. Малич просто я зяпаше, неспособен да проумее какво е направила. Накрая огледа смеещата се тълпа наоколо. Изправи се толкова рязко, че столът му отхвръкна назад, и извади кинжала си с почерняло от гняв лице. Отвърна му металическото свистене на още десетина извадени ножа, включително моя. – Иди да се напиеш за утеха, Малич. Победи те справедливо – каза губернатор Файуел. Гърдите на Малич се повдигнаха и погледът му се стовари върху мен, а после върху ножа ми. Завъртя се рязко, препъна се в стола зад себе си и изхвърча ядосано от залата, следван по петите от четирима рахтани. Всички прибраха обратно ножовете си. И пак се разнесе смях. Рейф избърса потта от горната си устна. Беше скочил светкавично към Лия, когато Малич извади кинжала си, сякаш искаше да я предпази с тялото си. Невъоръжен. Нетипично поведение за равнодушен дворцов фръцльо. Улрикс го издърпа настрана, най-сетне спомнил си какво се очаква от него. Обърнах се отново към Лия. Тя се взираше със сведена брадичка в празния коридор, по който си бе тръгнал Малич. Погледът ѝ беше студен и самодоволен. – Събери си печалбата – наредих ѝ. Съпроводих я обратно до стаята ми. След като заключих вратата, се завъртях гневно към нея. Тя вече стоеше с лице към мен и чакаше невъзмутимо. – Ума ли си загуби? – изкрещях. – Трябваше ли да го унижаваш пред братята му? Не ти ли стига, че и бездруго те мрази с мощта на хиляда слънца? Изражението ѝ остана мрачно. Безчувствено. Не бързаше да отговори, а когато го направи, в тона ѝ не се долавяше и капка емоция. – Малич ми разказа през смях как е убил Грета. Гордееше се със смъртта ѝ. Каза, че било лесно. Убийството ѝ не му коствало нищо. Но вече няма да е така. Всеки ден, докато съм жива, ще му отнемам по нещо. Всеки път, когато видя самодоволната усмивка на лицето му, ще го карам да си плаща за нея. Тя хвърли печалбата си на леглото и пак ме погледна. – За да ти отговоря накратко, Кейдън, не. Не ми стига. Никога няма да е достатъчно. Глава 27 Рейф Вече си обяснявах защо Свен предпочита войниклъка пред любовта. Беше много по-разбираем и не толкова смъртоносен. Първоначално се учудих, като я видях да върви към масата, където няколко варвари играеха карти. Тогава обаче забелязах Малич сред тях и веднага си припомних думите ѝ. Винаги ще избера да поиграя карти, вместо да шия. Братята ми са хитри, същински крадци в игрите на карти – най-добрите учители, които бих могла да си пожелая. Снощи едва се стърпях да не скоча и да ѝ извия врата, но ми беше още по-тежко, че нямах меч, за да я защитя от Малич. Да, Лия, винаги си била предизвикателство за мен. Но същевременно изпитах и възхищение към нея, колкото и пот да се стичаше по врата ми, колкото и да я ругаех наум. А уж се разбрахме да кротува. Изобщо слушаше ли някого? Хвърлих колана си върху скрина. Тази стая започваше да ми лази по нервите. Миризмите, обзавеждането, килимът на цветя. Наистина подхождаше на някой префърцунен дворцов смешник. Отворих един от кепенците, за да пусна малко свеж нощен въздух. Вече седми ден бяхме тук, а от Свен, Тавиш, Орин и Джеб нямаше ни вест, ни кост. Твърде много се бавеха. И започвах да си мисля най-лошото. Ами ако бях тласнал приятелите си към смърт? Обещах на Лия да измъкна и двама ни оттук. Но дали можех да удържа на думата си? Не я повличай със себе си… ако комисарят или Съветът заподозрат… С всички сили се мъчех да не я гледам. Единственият ни разговор от дни насам бяха няколко остри думи в Залата на Светилището, с твърде много чужди уши наоколо, за да си кажем нещо съществено. Усещах, че започва да се ядосва, задето я игнорирам така упорито, но не само Кейдън ни наблюдаваше изкъсо, а и рахтаните. Знаех, че искат да заловят някой от двама ни или и двама ни в лъжа. Нямаха ни доверие. А Каланта… Често я виждах да стои в сенките на залата, преди всички да седнат за вечеря, откъдето наблюдаваше внимателно Лия, преди да обърне поглед и към мен. В Светилището жените бяха рядкост и като че ли никоя от тях нямаше власт – с изключение на нея. Нямах представа каква точно и колко, защото винаги отговаряше уклончиво на въпросите ми, пък и никой друг не смееше да говори за нея, колкото и небрежно да разпитвах. Тя обаче постоянно се опитваше да изкопчи информация от мен, макар и под формата на невинна раздумка. Попита ме на каква възраст сме двамата с принца. Той е на деветнайсет, реших да се придържам към истината, в случай че всъщност знаеше отговора. Излъгах я, че аз самият съм на двайсет и пет, за да не я наведа на разни мисли, казвайки, че сме връстници. В действителност нямах лични пратеници. Все пак бях войник и не се нуждаех от вестоносци и делегати, които да преговарят с този и онзи вместо мен, затова всичките отговори, които давах, по тези въпроси, бяха под знака на алчността – достоверен мотив, разбираем за комисаря, ако случайно Каланта му предадеше разговорите ни. Наплисках лицето си с вода, за да отмия солената пот от кожата си, мъчейки се да забравя, че Лия е в една стая с Кейдън. Още три дни – съветваше ме винаги Свен. – Когато решиш, че си стигнал предела си, дай си още три дни. А после още три. Понякога се оказва, че пределът е по-далеч, отколкото си мислил. По онова време Свен се опитваше да ме научи на търпение. Бях кадет първа година и все не ме допускаха до полеви упражнения. Никой капитан не искаше да се нагърби с риска единственият син на краля да пострада под негово командване. Трите дни прераснаха в шест, а те – в девет. Накрая Свен загуби търпение. Заведе ме в един лагер, остави ме пред шатрата на капитана и заяви, че не искал да ме вижда, докато не се сдобия с някоя и друга синина. Понякога пределът се оказва по-близо, отколкото си мис­лил. Тук – започвам и притискам юмрук към ребрата ѝ. И тук – докосвам гръдната ѝ кост. Предавам ѝ същия урок, който майка ми предаде на мен. Оттук идва езикът на познанието, детето ми, език, древен като вселената. Умението да виждаш без очи, да чуваш без уши. Точно така бе оцеляла майка ми в ранните години. Така оцеляваме и ние сега. Вярвай в силата си. И един ден ще научиш дъщеря си на същото. Последните откровения на Гаудрел Глава 28 Нямаше да дойдат. Още от самото начало знаех, че шансовете им са малки, но погледнех ли лицето на Рейф, извиквах нова надежда заради него. Това не бяха просто войници, тръгнали да избавят от беда своенравния си принц и принцесата с него. Бяха негови приятели. Надеждата е хлъзгава като риба, невъзможно е да я удържиш задълго, повтаряше леля ми Клорис, когато копнеех по нещо детинско и нереалистично в нейните очи. В такъв случай трябва да я стискаш по-силно, противопоставяше се леля ми Бернет на по-голямата си сестра, преди да ме отведе набързо. Но някои неща се изплъзваха от ръцете ти, колкото и силно да ги стискаш. Трябваше да се оправяме сами. Приятелите на Рейф бяха мъртви. Не ми го подсказваше тайнствен шепот в ухото или странен гъдел по тила. Сега надмощие вземаха законите на логиката, законите на всичко, което виждах и разбирах. Те говореха кристално ясно. Намирахме се на сурова земя, която не познаваше какво е прошка към враговете. Наблюдавах Рейф всяка вечер – стрелвах му тайни погледи, когато никой не ни гледаше. Докато мен още ме държаха на къс повод в Светилището, него вече го пускаха да скита по-свободно; Каланта и Улрикс не го следяха толкова зорко. С пресметливо търпение Рейф печелеше доверието им. Улрикс, колкото и страховит звяр да беше, като че ли се беше отказал да действа с юмруци и Рейф вече не се появяваше с цепната устна. Сякаш венданецът го беше признал за приемливо подобие на мъж, пък бил той вражеска свиня. А да спечелиш благоразположението на звяр като Улрикс изискваше завидни умения. Рейф пиеше с чиевдарите, смееше се с губернаторите, разговаряше тихо с прислугата. Млади прислужнички се навъртаха край него, запленени от скованите му опити да говори вендански, винаги готови да допълнят халбата му, пърхайки с мигли. Само че новата му самоличност, колкото и умело да се вживяваше в нея, нямаше да му помогне, щом комисарят разкриеше лъжата му. Но като че ли в отсъствието на комисаря всички бяха забравили за брадвата, надвиснала над врата на Рейф, или просто не вярваха, че ще се стигне дотам. Той наистина изпълняваше убедително ролята си. Някой вечно го дърпаше настрани да си поговорят – чиевдарите го разпитваха за далбрекската войска, губернаторите любопитстваха за могъщото далечно кралство, от което идваше, защото, макар да управляваха скромните си феодални владения, почти не познаваха света отвъд великата река. Досегът им с него се ограничаваше до разказите на рах­таните и съкровищата, пренасяни от превизийските кервани. Именно съкровищата ги вълнуваха най-силно. Редките доставки от Превизи не засищаха глада им за богатства, нито пък военната плячка от избити патрулни отряди. Бяха алчни за още. Тази вечер бях с роклята от кожени парчета. Когато влязох в залата, видях Каланта да говори с една прислужничка. Момичето дотърча при мен. – Каланта ще се радва, ако сплетете косата си. Тя ми подаде тънка кожена ивица, с която да я вържа. Каланта ни наблюдаваше. Вече всяка вечер настояваше аз да казвам благословията. Това като че ли се харесваше на едни, но вбесяваше други, особено рахтаните, и се питах дали не цели да ме убият. Когато поисках да разбера защо го прави, тя обясни: – Забавно ми е да слушам как заваляш думите, и това е достатъчна причина. Не забравяй, принцесо, че още си наша пленница. Не че беше нужно да ми напомня. – Предай на Каланта, че нямам намерение да сплитам косата си само за да я зарадвам. Усмихнах се сковано на еднооката жена. Като върнах поглед към прислужничката, видях, че е изцъклена от страх. Не ѝ се искаше да предава такова съобщение на господарката си. Взех кожената лента от ръката ѝ. – Ще го направя заради теб. Събрах косата си през едно рамо и започнах да я сплитам. Като приключих, момичето се усмихна. – Сега красивата ви рисунка ще се вижда – каза тя. – Точно това искаше Каланта. Каланта искаше кавахът ми да се вижда? Момичето понечи да си тръгне, но аз го спрях. – Може ли да те питам нещо? Каланта от клана Меураси ли е? Момичето поклати глава. – О, не бива да казвам, госпожице. Тя се обърна и побягна нанякъде. Не бива да казвам. Достатъчен отговор. Вечерята протече както всички предишни. Изрекох благословията пред няколко смирено сведени глави и множество свъсени лица. Но си струваше, защото най-много дразнех Малич и точно затова винаги впивах поглед в очите му, преди да започна. После обаче ме обладаваха свещените думи, костите, истината, пулсът на стените около мен, животът, запазен в камъните и пода, онази част от Светилището, чийто глас чувах все по-силно, и когато последното павиама отекнеше в залата, гневните гримаси вече нямаха абсолютно никакво значение за мен. И тази вечер храната беше същата като през останалите: гъста ечемичена каша, овкусена с ментови листа, соден хляб, ряпа, лук и печено дивечово месо – глиганско и заешко. Разнообразие имаше само в месото. Понякога сервираха и бобри, патици или диви коне, в зависимост от улова същия ден, но в сравнение с менюто ми от пясък, катерици и змии в Кам Ланто техните вечери си бяха същинско пиршество и бях благодарна за всяка хапка. Тъкмо топях парче от хляба в кашата си, когато по един от близките коридори се разнесе гръмък тропот. Всички в залата мигновено скочиха на крака, с извадени ножове и мечове. Шумотевицата се усили. С Рейф се спогледахме плахо. Дали това не бяха неговите хора? С подкрепления? В залата се изсипаха двайсетина мъже, водени от комисаря. Беше мърляв, опръскан с кал от глава до пети, но сякаш се наслаждаваше на мръсотията. Лицето му бе озарено от рядко ведра усмивка. – Вижте на кого се натъкнахме по пътя! – заяви той, размахвайки меч над главата си. – Новият губернатор на Балууд! Донесете още столове! И храна! Гладни сме! Мъжете се насочиха стремително към масата в цялата си славна нечистотия, оставяйки следи от кал по пода. Забелязах онзи, когото комисарят обяви за новия губернатор – млад мъж, едновременно нахакан и уплашен. Очите му се стрелкаха из залата, опитвайки се в бързината да отбележат новите заплахи. Движенията му бяха отривисти, а смехът му – напрегнат. Може и да е убил предишния губернатор наскоро, за да заеме поста му, но Светилището определено беше чужда територия за него. Трябваше да се запознае с тукашните правила и да брани живота си, докато ги усвоява. Намираше се в положение, доста сходно с моето, само дето аз не бях убила човек, за да се сдобия с „почетното“ си място. В мига, в който ме видя, комисарят пусна багажа си на пода, прекоси залата и спря на една ръка разстояние от мен. Кожата му се беше зачервила след цял ден езда под слънцето, а тъмните му очи блестяха, проследявайки линиите на роклята ми. Вдигна ръка да докосне плитката, спусната през едното ми рамо. – Със сресана коса почти не приличаш на дивачка. – Залата избухна в предан смях, но погледът му, още блуждаещ по тялото ми, не излъчваше нито хумор, нито бодрост. – Значи, докато комисаря го няма, затворниците се забавляват. – След това се обърна към Кейдън. – Това ли ѝ купи с моите пари? Молех се Кейдън да потвърди, за да поемем вината. В противен случай комисарят можеше да се отплати за щедрите дарове на Ефиера с възмездие. – Да – отговори Кейдън. Комисарят кимна, впил изпитателен поглед в него. – Аз намерих единия губернатор. Сега ти трябва да откриеш другия. Заминаваш с настъпването на утрото. – Защо точно ти? – попитах. Откопчах колана си и той тупна на пода. Кейдън се разрови из сандъка си и извади дълга, дебела пелерина и вълнени чорапи. – Защо не? Аз съм войник, Лия. И… Пресегнах се и го хванах за лакътя, принуждавайки го да ме погледне. Очите му преливаха от тревога. Не искаше да заминава. – Защо си му толкова предан, Кейдън? Той понечи да се обърне към сандъка, но аз стиснах по-силно ръката му. – Не! – отсякох. – Няма пак да се измъкнеш от въпросите ми! Той прикова поглед в мен, докато гърдите му се надигаха в опит да контролира глътките въздух, които поемаше. – Като начало, той ме спаси от гладна смърт. – Едно благородно дело не е причина да продадеш душата си на някого. – За теб всичко е толкова просто, нали? – По лицето му проблесна гняв. – Но не става дума само за едно благородно дело, както ти го нарече. – За какво тогава? Дал ти е хубава пелерина? Стая в… Ръката му изхвърча във въздуха. – Продадоха ме, Лия! Също като теб. – Той извърна поглед, опитвайки се да възвърне самообладанието си. Когато ме погледна отново, яростта още гореше в очите му, но тонът на гласа му беше премерен и циничен. – Само дето в моя случай нямаше договор. След смъртта на майка ми бях продаден на случайно минаваща банда просяци за една медна монета, сякаш бях някакъв парцал. И само при едно условие: никога да не ме връщат. – Баща ти ли те продаде? – попитах, изумена, че човешко същество бе способно на такова нещо. Лицето му се обля в пот за броени секунди. Това беше най-силният му спомен, онзи, който бе крил ревностно. – Бях само на осем – продължи той. – Умолявах баща ми да ме задържи. Паднах в краката му и го прегърнах през коленете. До ден днешен не мога да забравя противната миризма на жасминов сапун по панталона му. Той затвори капака на сандъка и седна върху него. Очите му се замъглиха, сякаш отново изживяваше спомена. – Той ме отблъсна. Каза, че така било по-добре. Това по-добре се оказаха две години с професионални просяци, които ме държаха гладен, за да заработвам повече пари по уличните ъгли. Ако не носех достатъчно, ме пребиваха, но така, че да не ми оставят видими синини. Ако и това не помогнеше, ме зап­лашваха, че ще ме върнат на баща ми, който щял да ме удави в кофа с вода като улична котка. Проряза ме с остър поглед. – Комисарят ме намери да прося на една кална улица. Видя кръвта, пропила се в ризата ми след поредното жестоко пребиване. Качи ме на коня си и ме отведе в лагера си, нахрани ме и ме попита кой ме е бил. Когато му казах, той изчезна за няколко часа с обещанието, че повече никога няма да ми се случи такова нещо. Върна се оплискан с кръв. Знаех, че е тяхната. Беше изпълнил обещанието си. И изпитах радост. Кейдън стана и грабна пелерината си от пода. Поклатих ужасено глава. – Кейдън, отвратителна мерзост е да бичуваш дете и не по-малка да го продадеш. Но това не е ли основателна причина да загърбиш Венда? Да дойдеш в Мориган и… – Аз бях мориганец, Лия. Незаконородено дете на висше­стоящ лорд. Сега вече знаеш защо мразя кралски особи. От такъв човек ме спаси комисарят. Взирах се онемяла в него. Не. Лъжеше ме. Не можеше да е истина. Той преметна пелерината през раменете си. – Сега вече знаеш и кои са истинските варвари. Обърна се и излезе от стаята. Вратата се затвори тихо след него, а аз не можех да помръдна от мястото си. Знаеше свещените химни. Можеше да чете. Говореше свободно моригански. Истина. Имаше белези по гърдите и гърба. Истина. Но не венданец му ги беше причинил, както си мислех от началото. А моригански благородник. Невъзможно. Свещта догоря. Фенерите също. Лежах на кълбо в леглото и загледана в мрака, изживявах наново всичко – от мига, в който влезе в кръчмата, до дългото ни пътешествие през Кам Ланто. През цялото време бях смаяна от галантното му поведение, толкова нетипично за един наемен убиец. През цялото време. Чак сега осъзнавах защо изглеждаше в свои води в Мориган. Наистина бе прочел програмата на игрите в Теравин. Всъщност на вендански не умееше да чете, а не на моригански. И двете с Полин бяхме забелязали колко добре пее химните, докато Рейф не знаеше текстовете им. До осемгодишна възраст е бил отглеждан като син на моригански лорд. Собственото му семейство и прослойка, към която принадлежеше, и моето семейство, го бяха предали. С изключение на майка му. Светица, така я беше описал. Какво ли ѝ се беше случило? Явно от нея бе наследил нежната си душа. Нищо чудно единствено тя да се бе отнасяла любящо с него – докато не бе срещнал комисаря. Върна се посред нощ. В стаята беше пълен мрак, но той се движеше тихо, сякаш виждаше в тъмното. Чух как остави нещо тежко на пода, после леко шумолене на дрехи и накрая – въздишката му, когато легна на кожата. Тишината в стаята натежа. Минутите се заточиха бавно. Знаех, че не спи. Усещах мислите му в тъмнината, как погледът му пробива гредите на тавана над него. – Кейдън – прошепнах. – Разкажи ми за майка си. Казвала се Катарин. Била съвсем млада, когато един лорд и съпругата му я наели за гувернантка, но скоро разбрали, че и тя притежавала дарбата. Господарката ежедневно я притискала за мнението ѝ относно двамата им сина, господарят обаче започнал да я притиска за други неща. Когато Кейдън се родил, познавал само този живот. Мислел си, че е нормално да живее в малка къщурка в имението на баща си. След като се разболяла и започнала да линее, майка му се примолила на господаря си да приеме Кейдън в своя дом. Жена му категорично отказала. Нямало да отглежда копеле рамо до рамо с чистокръвните си синове и въпреки че лордът обещал на Катарин да се погрижи за Кейдън, всъщност бил напълно съгласен със съпругата си. Веднага щом погребали майка му, дали Кейдън на бандата просяци, без дори да го погледнат. Майка му била красива, с кристалносини очи и копринена, дълга черна коса. Била търпелива и спокойна, съвършената учителка. Учела Кейдън заедно със синовете на лорда. Нощем гледали звездите през прозореца на къщурката и тя му разказвала истории от минали епохи, а после Кейдън ѝ ги повтарял. Бил твърде малък, за да разбере защо синовете на лорда получават специално внимание, но започнел ли да се бунтува, Катарин го прегръщала и шепнела до бузата му, че той е много по-богат, защото имал любовта на майка си, а тя била по-голяма от цялата вселена. Но внезапно изгубил и нея. Останал без нищо на този свят. И едно от нещата, за които най-много съжалявал, било, че нас­ледил платиненорусата коса и кафявите очи на баща си. Искало му се, като погледнел в огледалото, да вижда поне мъничка частица от майка си. – Аз я виждам, Кейдън – уверих го. – Виждам я в теб всеки ден. Още когато се запознахме, усетих спокойния ти нрав, нежната ти душа. Полин каза, че си имал добри очи. А това е по-важно от цвета им. Той си замълча. Само въздъхна треперливо. После и двамата заспахме. Глава 29 Кейдън стана рано, преди изгрева, преди градът да се е събудил, преди тропота на копитата и цвиленето на конете, преди първата песен на птиците. Имах чувството, че току-що съм заспала. Той запали свещ и започна да пълни кожените си дисаги. Протегнах се в леглото, станах и загърнах раменете си с юргана. – Оставил съм ти храна в торбата до вратата – каза той. – Претършувах кухнята, за да напускаш стаята възможно най-рядко. Заръчах на Астер, Ибън и Гриз да те навестяват всеки ден. Ако имаме късмет, ще срещнем губернатора по пътя и ще се върнем до здрач. – А ако не го срещнете? – Провинцията му се намира в най-южната част на Венда. Ще се върнем след няколко седмици. Толкова много неща можеха да се случат за няколко седмици. Но не го казах на глас, защото прочетох същата мисъл в очите му. Просто кимнах и той се обърна да тръгне. Когато стигна до вратата обаче, от устата ми излетя въпросът, който ме изгаряше отвътре. – Кой е лордът, Кейдън? Кой е постъпил така с теб? Ръката му застина върху резето и той погледна назад през рамо. – Има ли значение кой е? Нали всеки лорд си има копелета? – Да, има значение. И не всички благородници са извратени чудовища като твоя баща. Трябва да вярваш, че съществуват и добри. – Не вярвам – отвърна той със съвършено безизразен глас и примирението му ме съкруши. Обърна се към вратата, но вместо да излезе, остана на място. – Кейдън? – прошепнах. Той пусна дисагите и се върна при мен. Обгърна лицето ми с длани, погледна ме с топли, жадни очи и ме целуна. Първо плахо, после по-силно, пламенно и моята уста му отвърна нежно. Той се отдръпна бавно от мен и ме погледна в очите. – Истинска целувка – каза. – Това ми трябваше, дори и да е само още веднъж. Обърна се, грабна дисагите си и излезе. Вече два пъти в рамките на броени часове ме оставяше без дъх, когато излизаше от стаята. Затворих очи, мразейки се. Не ми харесваше, че съм станала също толкова умела в измамите като Кейдън. По устните си вкусвах само старателно съчинената лъжа. Глава 30 Вратата се разтресе от блъскане. Знаех, че не е нито Астер, нито Ибън. Не беше дори Малич. Кейдън ме увери, че той щял да бъде ангажиран през целия ден. Нощем трябвало да внимавам. Пак се почука нетърпеливо. Още не се бях облякла, нито си бях сресала косата. Кой ли глупак не се досещаше, че съм заключена в стаята и не мога да отворя вратата? Гриз? Накрая в ключалката издрънча ключ и вратата се отвори. Беше комисарят. – Повечето врати в Светилището не се заключват. Рядко се налага да ми носят ключ. – Той влезе и мина покрай мен. – Обличай се – нареди ми. – Имаш ли подходящи дрехи за езда? Или Меураси са те облекли само със своята рокля от парцали? Тъй като не помръднах от мястото си, той се обърна да ме погледне. – Стоиш с увиснала уста, принцесо. – Да – отговорих на въпроса му, макар и още зашеметена. – Имам. Ето там. – Отидох до купчината сгънати дрехи върху скрина и грабнах най-горните. – Тези са за езда. – Тогава ги облечи. Вперих поглед в него. Очакваше да се облека пред него ли? Той се подсмихна. – Я, скромност. Типично за кралските особи. – Поклати глава и се обърна с гръб към мен. – Побързай. Комисарят ми беше обърнал гръб, а ножът на Натия се намираше под дюшека ми. Още не, прошепна ми глас от толкова дълбоко в мен, че се престорих как не го чувам. Моментът беше идеален. Не очакваше да го нападна. Не знаеше, че имам оръжие. Още не. Дарбата ли ми говореше, или просто се боях да се превърна в мишена. Защото със сигурност щях да се превърна в мишена. И то лесна. С десетсантиметрово ножче можех лесно да прережа уязвимата му яремна вена на шията, но не и да надвия цяла армия, а мъртва нямаше как да помогна на Рейф. В този миг обаче внезапно ме връхлетяха мисли за Уолтър и Грета и отблъснаха здравия разум. Направи го. Пръстите ми потрепериха. Без грешки този път, Лия. Жаждата за мъст и желанието да избягам воюваха в мен. – Е? – пришпори ме той. Още не. Сега шепотът прозвуча като затръшната желязна врата. – Бързам. Съблякох ризата си за спане и нахлузих чисти долни дрехи, молейки се комисарят да не се обърне. Възможността да ме види гола трябваше да е последната ми грижа в този момент, пък и не бях от най-скромните, но въпреки това се спуснах като газела към дрехите, за да не се изчерпи търпението му. Бях учудена, че изобщо спазва поведение. – Готово – обявих, загащвайки ризата си. Той се обърна и загледа как си слагам колана, а после и значително удължилия се наниз с кости в негово отсъствие. Накрая облякох и дългия елек, съшит от кожи – поредния силно почитан символ на Меураси. Явно снощи се беше изкъпал, защото вече нямаше и следа от мръсотията от дългия път, и пак беше оформил старателно късата си брада. Пристъпи към мен. – Среши си косата – заповяда ми. – Направи нещо с нея. Не посрамвай одеждите. Предположих, че не ме води към палача, щом държи да оправя косата си, но ми се стори странно, че изобщо го интересува как изглеждам. Всъщност не странно, а направо подозрително. Не вярвах да го прави заради елека. Седна на стола на Кейдън и започна да следи всяко мое движение, докато сресвах и сплитах косата си. Изучаваше ме с очи. Не по похотливия начин, по който Малич редовно ме зяпаше, а с хладнокръвен, пресметлив поглед. Искаше нещо от мен и обмисляше как точно да го получи. Когато завързах плитката си, той стана и взе пелерината ми от кукичката. – Ще ти трябва – обясни и я преметна през раменете ми, завързвайки я бавно около врата ми. Едно от кокалчетата му докосна челюстта ми и аз настръхнах. – С какво заслужих подобно внимание? – попитах го. – Джезелия – поклати глава той. – Винаги подхождаш с подозрение. – Вдигна брадичката ми, за да го погледна в очите. – Хайде. Искам да ти покажа Венда. За мое изумление ми беше приятно да яздя отново. Въпреки че се движехме бавно по виещи се улици, всяко поклащане върху гърба на коня беше като обещание за открити пространства, ливади и свобода – или поне ако забравех кой язди до мен. Той придържаше коня си близо до моя и усещах зоркия му поглед не само върху себе си, но и върху всеки, когото подминавахме. Обитателите на Венда ме оглеждаха с искрено любопитство. Бяха чули за пленената мориганска принцеса. – Отметни малко пелерината. Нека виждат елека ти. Погледнах го колебливо, но направих, както пожела. Първоначално ми се стори, че не одобрява за какво е похарчил парите му Кейдън, но сега го вълнуваше силно. Парадираше с мен, макар и да не разбирах защо. Преди малко повече от седмица ме беше принудил да се появя пред Съвета боса и полуоблечена в зеблен чувал, който уж трябваше да служи за рокля. Това поне го разбирах: искаше да унижи принцесата, за да ѝ отнеме силата. Сега, изглежда, ми я връщаше, но нещо дълбоко в мен ми подсказваше, че комисарят никога не се отказваше дори от най-малкото късче сила. Приветствана си от клана Меураси. Дали пък дори комисарят не знаеше как да подходи към такова приветствие? Или просто търсеше начин да се възползва от него? Навлязохме в квартал Брайтмист, най-северната част на града. Докато яздехме през лъкатушещите улици, той подвикваше весело на продавачи, войници и така наречените торни бръмбари, които ринеха конска тор и я оформяха в топки за горене, защото, както вече се уверих, във Венда дори дърва за огрев се намираха трудно, а изсушените конски изпражнения отделяха много топлина при горене. Комисарят ми обясни, че ме води в малко селце на около час път от града, но не и с каква цел. Изглеждаше внушително върху седлото: лекият вятър развяваше тъмната му коса, а черните му кожени дрехи за езда блестяха под облачното небе. Беше спасил Кейдън. Опитах се да си го представя по онова време – и той самият е бил още момче, когато е взел несретното дете на коня си и го е избавил. А после се върнал да изколи мъчителите му. – Имаш ли си име? – попитах го. – Име? – Как са те кръстили родителите ти? Едва ли са ти викали „комисарю“ – поясних, макар въпросът да ми се струваше достатъчно ясен. Очевидно за него не беше. Замисли се за момент и отговори сковано: – Нямам друго име. Само „комисар“. Минахме през неохраняемата порта в дъното на улицата. Оставихме пренаселения, опушен, кален град зад гърба си и пред нас се ширнаха сухи кафяви ливади. – Налага се да яздим по-бързо – обяви той. – Казаха ми, че яздиш добре. Стига да не е само когато те гони стадо бизони? Естествено, че Гриз и Финч му бяха разказали подробности за тяхното и моето измъкване на косъм. – Справям се добре – потвърдих. – За кралска особа. Въпреки че не познавах коня, забих пети в страните му, за да го пришпоря, молейки се да откликне на командата ми. Чух комисаря да ме настига в галоп и ускорих още повече. Мразовитият въздух щипеше бузите ми и бях благодарна за подплатения с кожа елек под пелерината ми. Комисарят ме настигна и излезе малко пред мен. Аз дръпнах юздите, за да изравня темпото си с неговото. Усещах, че конят ми има още енергия на разположение и гори от желание да я използва, но все пак го възпрях, позволявайки на комисаря да си мисли, че ме е изпреварил. Когато прелетя напред, забавих хода на животното до тръс. Той се завъртя към мен със смях. Лицето му се беше зачервило от студа, а очите му, подчертани от черни мигли, танцуваха от въодушевление заради малката ни игричка. Изравни се с мен и продължихме в тръс, следвани на разстояние от придружаващите ни войници. Пътеката сред рядката трева беше едва отъпкана, сякаш почти никой не минаваше оттук. От време на време виждахме малки каменни колиби с окаяни градини и прегърбени коне, толкова мършави, че даже изгладнял вълк не би ги погледнал втори път. Пейзажът беше суров, безжизнен – направо се чудех как някой успяваше да се препитава тук. И все пак на места подминавахме горички и парчета плодородна зелена земя, а като превалихме едно възвишение, видях селцето, към което яздехме. Няколко колиби със сламени покриви, сгушени в подножието на един хълм, обрасъл в борове. Голяма продълговата къща стоеше настрана от колибите и от комина ѝ се виеха лениви кръгчета дим. – Сант Шевил – каза комисарят. – Жителите на такива селца са най-бедните, но и най-жилавите от народа ни. Светилището може да е сърцето на Венда, но това е гръбнакът ѝ. Мълвите плъзват бързо сред планинците. Те са нашите очи и уши. Загледах се в малката групичка колиби. Такова селце бих подминала в Мориган, без да му обърна внимание, но сега, докато гледах това, нещо започна да пулсира в мен, неочаквана силна нужда. Конят ми наруши нервно ритъма на походката си, сякаш и той усети промяната. Вятърът се завихри около врата ми, тежък и студен, и пред мен се отвори дълбока дупка, погълна ме. Знаех, че ще дойдеш. Внезапно ме обзе същият онзи панически страх, който изпитах край гробището с Полин. Пръс­тите ми се вкопчиха в поводите. До един сме част от по-голяма история. История, по-важна от почвата, вятъра, времето. Не исках да съм част от тази история. Исках да избягам обратно в Теравин. В Сивика. Където и да е, само не и… Това е гръбнакът на Венда. Дръпнах юздите и конят спря, дишах задъхано, на пресекулки. – Защо ме доведе тук? – попитах комисаря. Той ме погледна, учуден от ненадейното ми спиране. – За доброто на Венда. Повече не ти трябва да знаеш. Той подкара коня си и ни поведе към дългата къща. На няколко метра от нея спря и се обърна към войниците. – Дръжте я тук. Така, че да се вижда. Спусна се надолу по хълма, плътно следван от един войник, и слезе от коня да говори с хората, наизлезли от домовете си. От такова разстояние не чухме какво си казаха, но селяните очевидно се радваха да го видят. Той се обърна към нас, посочи ме и продължи да говори с тях. Хората ме погледнаха, закимаха и един мъж дори си позволи да плесне комисаря по гърба, сякаш го поздравяваше за голяма победа. Комисарят им остави по чувал брашно и ечемик и се върна при нас. – Може ли да попитам какво им каза? – поинтересувах се аз. Той махна на войниците да ни последват и подминахме селцето. – Планинците са суеверни хора – обясни той. – Аз самият презирам такъв начин на мислене, но те още вярват в магията. И приемат появата на принцеса от вражеско кралство, и то притежаваща дарбата, като знак, че боговете са благосклонни към Венда. Това ги изпълва с надежда, а надеждата изпълва стомасите им също като хляба. Понякога това е единственото, с което разполагат в дългите сурови зими. Спрях коня си, решена да не продължа, докато не отговори на въпроса ми. – Не разбрах какво им каза за мен. – Казах им, че си избягала от вражеските свине, за да се присъединиш към нашите редици, призована от самите богове. – Излъгал си… Той ме сграбчи за косата и едва не ме свали от седлото. – Внимавай, принцесо – изсъска близо до лицето ми. – Не се самозабравяй. И не забравяй с кого говориш. Аз съм комисарят и ще им дам каквото е нужно, за да напълня празните им кореми. Разбра ли ме? Конете запристъпваха нервно под нас и се боях да не падна на земята между тях. – Да – отвърнах. – Напълно. – Чудесно. Той ме пусна и яздихме още няколко километра до следващото селце. – Значи цял ден това ще правим? – попитах го. – Няма да видя гръбнака на Венда, а само ще ме сочиш с дългия си кокалест пръст? Комисарят сведе очи към облечените си в ръкавици ръце и ме стопли леко задоволство. – Избухлива си – заяви той – и не си мериш приказките. Мога ли да ти се доверя, или ще посечеш надеждата им? Погледнах го в очите, питайки се защо човек, който обича да сее страх, сега така пламенно държи да сее надежда сред селяните. За предстоящата зима ли ги подготвяше наистина, или повдигаше духа им за нещо друго? – Знам какво е да се вкопчиш в надеждата, комисарю. Само тя ме крепеше, докато прекосявахме Кам Ланто. Не бих им отнела надеждата, дори да е за моя сметка. Той ме изгледа подозрително. – Странно момиче си, Лия. Малич ме предупреди, че си хит­ра, пресметлива и умела в игричките. Уважавам тези качества. Но не уважавам лъжите. – Черните му очи се опитваха да разчетат всяка линия на лицето ми. – Не ме разочаровай. Той люшна поводите и пак ни поведе напред. Когато наближихме селцето, вратата на продълговатата къща се отвори и отвътре изкуцука старец, подпрян на крива тояга. Бях забелязала, че във Венда нямаше много прегърбени, побелели старци. Преклонната възраст като че ли беше рядко съкровище. Иззад него излязоха още хора. Мъжът поздрави комисаря като свой равен, а не като раболепен поданик. – Какво те води насам? – попита го той. – Нося ви дарове за зимата. Комисарят даде знак на един от войниците, който вдигна един голям вързоп на рамо и го остави до вратата на къщата. – Някакви новини? – попита комисарят. Старецът поклати глава. – Ветровете са свирепи. Прерязват и ездачи, и езици. А боговете ни готвят тежка зима. – Но след нея иде пролет – отвърна комисарят. – И тази надежда ще ореже ноктите на зимата. Говореха с неразбираеми загадки. Старецът ме погледна. – А коя е тази? Комисарят ме сграбчи за лакътя и ме дръпна напред, за да ме огледа добре възрастният мъж. – Мориганска принцеса, носеща дарбата. Избягала е от вражеските свине, за да се присъедини към нашите редици, призована от самите богове. Враговете вече бягат уплашени. И както виждаш – добави той, посочвайки с поглед елека ми, – кланът Меураси я приветства. Старецът присви очи. – Така ли? Комисарят стисна по-силно ръката ми. Приковах очи в тези на мъжа, за да му предам с погледа си повече, отколкото можех с думи. – Комисарят е прав. Аз съм принцеса, Първа дъщеря на Мориган, и избягах от сънародниците си, които са ваши врагове. Комисарят ме изгледа косо, със сбърчени от лека усмивка очи. – Как се казваш, момиче? – попита старецът. Знаех, че ще дойдеш. Гласът прозвуча толкова ясно, колкото този на възрастния мъж. Затворих очи и се опитах да го прогоня, но той отекна още по-силно в съзнанието ми. Джезелия, белязана със сила, белязана с надежда. Отворих очи. Всички се взираха мълчаливо в мен, опулени от любопитство. – Джезелия – отговорих. – Казвам се Джезелия. Старецът ме проучи с воднисти очи, после се обърна към хората зад себе си. – Джезелия, приветствана от клана Меураси – повтори и хората си зашушукаха. Комисарят се приведе да прошепне в ухото ми: – Браво, принцесо. Това беше убедително. За него всичко беше просто остроумна измама, но за жителите на селото очевидно значеше много повече. Старецът пак се обърна към нас. – Желаете ли да се постоплите с чай от танис? – предложи той. Комисарят се усмихна вяло. Дори той смяташе, че танисът има вкус на кисела пръст. – Трябва да тръгваме… – Благодарим ви за любезността – прекъснах го аз. – С удоволствие. Комисарят ми стрелна мрачен поглед, макар че не възрази пред стареца, както и очаквах. Но в никакъв случай не изглеж­даше добре новодошлата да съблюдава традициите на Венда по-стриктно от владетеля ѝ – колкото и неприятни да бяха. Вдигнах чашата, която ми поднесоха, до устните си. Да, кисела, плесенясала пръст, и все пак не беше по-гнусна от гърчещи се бели червеи. Изпих чая охотно, върнах чашата на жената и ѝ благодарих за гостоприемството. Комисарят изпи своята два пъти по-бавно. След като си тръгнахме от следващото село, той ме нахока, че не съм „показала“ дарбата си и там. – Ти сам каза, че мълвата бързо се разпространявала сред планинците. Лекото загатване е за предпочитане пред пòказното представление. Нека си мечтаят за още. Той се засмя. – Хитра и пресметлива. Малич беше прав. – А това рядко му се случва. Продължихме обиколката си през селцата, за да спечели комисарят благоразположението на жителите им с дарове, чували брашно и късчета надежда, излагайки ме като доказателство, че врагът трепери от страх, а боговете се усмихват на Венда. В ранния следобед спряхме да си починем в една долина и да напоим конете на поточето. Вятърът се усилваше и небето притъмняваше. Загърнах се по-плътно с пелерината си, застанала настрана от комисаря и войниците, на място с изглед към сумрачната, безплодна земя, наподобяваща каменистото дъно на тъмна река. В рамките на този ден осъзнах, че Венда е сурова земя, където само най-силните оцеляват. Макар и пощадили Избавените, боговете бяха отвели в земя на изобилието само шепа избраници, водени от момичето Мориган. И тази земя не беше Венда. Тя бе понесла най-жестокия удар на опустошението. Минавах­ме покрай цели гори от камъни, хълмове с оскъдна зеленина, поля от червени скали, брулени от ветрове дървета, изкривени в толкова злокобни форми, че изглеждаха почти като живи, ивици земеделски земи, където скромни насаждения никнеха немощно от твърдата почва, и далечни пущинаци, където комисарят ми каза, че нито живеело, нито виреело нещо – земи, отблъскващи и неприветливи като Инфернатер. Но пейзажът все пак успя да ме заплени. Нагледах се на хора, готови на всичко, за да оцелеят, верни на традициите си, нижещи кости в знак на почит към настоящи и бъдещи жертви, хора във варварски одежди, каквито аз самата носех. Хора, които не мърмореха или сумтяха, а говореха със смирени, признателни гласове. Знаех, че ще дойдеш. Думите, които чух в главата си, още ме пронизваха дълбоко. Силен порив на вятъра забрули дрехите ми и изтръгна косата от плитката ми. Отметнах разхвърчалите се кичури от лицето си, все така загледана в необятния пейзаж и тъмносивите облаци, натежали над хоризонта. С два коня колко надалеч можехме да стигнем с Рейф? Можехме ли да изчезнем в пустошта поне за няколко дни? Защото в този момент дори три дни насаме с него ми се струваха божествен дар. Готова бях на всичко, за да си ги осигуря. Бяхме разделени твърде дълго. – Много се умисли. Завъртях се. – Не те чух да се приближаваш. – В тази пустош не е разумно толкова да се унасяш в мисли, че да забравиш да си пазиш гърба. Хиените дебнат на здрачаване, особено за дребни хапки като теб. Той хвърли поглед към мястото, накъдето бях съсредоточила погледа си, към дългия хоризонт и безкрайните хълмове. – За какво се беше замислила? – попита ме. – Нищо ли не ми е позволено да притежавам? Дори собствените ми мисли? – Не – отговори той. – Вече не. Знаех, че говори сериозно. Той огледа лицето ми, сякаш очакваше поредната лъжа, поне дума. Аз мълчах. Секундите се нижеха и вече мислех, че ще ме удари. Той обаче просто поклати глава. – Ако имаш някои лични нужди, с хората ми ще се обърнем с гръб за няколко минути. Знам ви колко сте свенливи в това отношение. Но побързай. Погледах го как се отдалечава, учудена на отстъпчивостта му. На всичко, свързано с него. Беше спасил Кейдън, изпращаше храна на гладуващите, неуморно се стремеше да опознае всяко кътче на кралството си, издирваше лично изчезнали губернатори и се срещаше лице в лице с жителите на отдалечени селца. Дали не бях сгрешила в преценката си за него? Спомних си жестоката му и мъчителна подигравка, когато извади ножницата на Уолтър от военната плячка. Добра работа, чиевдарю. Знаеше, че това ще ме съкруши и постави на колене. Но не само тази негова постъпка подхранваше съмненията ми за него. В очите му искреше нещо – глад за всичко, дори за моите мисли. Внимавай, сестричке. Предупреждението на Уолтър ме изгаряше отвътре. Но когато минахме през последното селце и видях комисаря да прегръща старейшините и да им оставя дарове, видях надеждата, която оставяше след себе си. Когато си спомних, че той бе спасил Кейдън от жестокостта на собствения му народ, започнах да се питам дали инстинктите ми изобщо значеха нещо. Извиси Мориган глас към небесата и двата си пръста целуна: един за изгубените и един за обречените, че на отсяването краят не беше дошъл. Свещена книга на Мориган, том IV Глава 31 Кейдън След четири дни на път започвах да си мисля, че боговете ме мразят. Може би открай време бе така. Нямах късмета да пресрещна губернатора някъде, наквасен и закъснял. Бардакът в последния град не бе имал удоволствието да го приветства, а той никога не пропускаше да се отбие там. Значи още се намираше някъде по пътя – или изобщо не беше тръгнал. Проклетият губернатор Тиерни! Щях да му извия врата, като го срещна. Освен ако някой друг вече не беше свършил тази работа вместо мен. Времето беше ужасно: студени ветрове денем, студен дъжд нощем. Спътниците ми изпаднаха в мрачно настроение. Зимата подраняваше. Ала не мразовитите ветрове ме измъчваха най-много, а последната ми нощ с Лия. На никого, дори на комисаря не бях казвал името на майка си. Катарин. Сякаш я бях вдигнал от гроба. Докато разказвах на Лия за нея, я видях отново, чух гласа ѝ. Когато изрекох името ѝ, нещо в мен се разкъса, но не можех да спра да споделям с Лия още и още, припомняйки си дълбоката любов на майка ми – единствения човек, който някога ме беше обичал. При други обстоятелства не бих посмял да разкрия нещо толкова лично пред Лия, но в онази тъмна нощ, след като произнесох името ѝ, всичко започна да се излива от мен, дори цветът на очите ѝ. И очите на баща ми. Този спомен ме възпря. И не ѝ казах всичко. Лия. Като шепот, донесен от вятъра. Първоначално си помислих, че е точно това – вятърът и дългите часове езда. Когато Лия ми каза името си в кръчмата, ми напомни на онова странно затишие, което понякога чувах, яздейки през саваната. Лия през каньоните в пустинята, Лия, далечният вълчи вой. Лия, промъкнала се в сърцето ми още преди да я видя за пръв път. И Лия, докато стоях над нея в тъмната ѝ стая с нож в ръка. Шепот, който вече не можех да пренебрегвам, въпреки че го бях потискал още откакто срещнах комисаря. Защото познанието ми носеше само болка. Някога го използвах също като Лия. Казах на господарката на имението, че я чака бавна, мъчителна смърт, макар и да не бях видял такова нещо в бъдещето ѝ. Просто осемгодишно момче, разгневено, че умира собствената му майка, а не тази на полубратята му, свадлива жена, която не му бе казала и една мила дума. Тогава изпитах първия си побой. От ръцете на баща ми, не на просяците. Те ми оставяха белези върху онези, които вече бях получил от него. Кой е лордът, Кейдън? Неговото име никога нямаше да издам, дори на Лия – но той щеше да изрича моето в предсмъртния си час. С последния си дъх, знаейки, че го е предал собственият му син. Тази мисъл топлеше сърцето ми от години. Плановете ни. Този момент винаги бе присъствал в тях. Минахме през планинския проход и тъкмо се спускахме към долината, когато ги видяхме да яздят към нас. Спрях колоната ни, за да се уверя, че са те. Накрая въздъхнах с облекчение и поведох войниците към тях. Не бива да се отпускаме прекалено. Но губернаторът на Арълстън се беше отпуснал. Затова нямаше как да му извия врата. Вече беше мъртъв. Групата мъже, яздещи към нас, развяваха флага на Арълстън, а водачът им явно беше новият губернатор. Здравеняк, но не млад, как­вито обикновено бяха претендентите за нечий пост. Не че ме интересуваше. Напредваше в правилната посока, знаейки дълга си, и само това имаше значение. Най-сетне можех да се върна в Светилището. Да се прибера при Лия. Последният липсващ губернатор беше налице. Глава 32 Рейф – Онази врата – измърмори Улрикс, сочейки нап­ред. – Ще се върна след два часа. – Не ми трябва толкова време да се изкъпя. – Но на мен ми трябва толкова време да си свърша работата. Ще ме чакаш тук. Той си тръгна с тежка стъпка, още ядосан, че снощи си спечелих на карти топла вана. Твърдеше, че ми отстъпил победата, защото съм смърдял, което сигурно беше вярно. Макар че наистина копнеех да се изкъпя, истинската ми цел беше да опозная по-добре разположението на Светилището, а и знаех, че банята е близо до кулата, където живееше Лия в стаята на Кейдън. Имах известна свобода да се движа из Светилището, но не и сам в толкова отдалечена част. Докато вървяхме насам, задавах на Улрикс невинни въпроси, за да разбера кои коридори се използват най-много и накъде водят. Въпреки сприхавия си нрав, той се оказа полезен. Отворих вратата на банята и наистина намерих вана с вода вътре, както ми бе обещано. Потопих ръката си. Беше хладка, но доста примамлива след дни на миене в леген със студена вода. Имаше дори сапун и кърпа. Явно бях уцелил Улрикс във великодушно настроение. Съблякох се и натопих първо главата си. Измих лицето и скалпа си добре, после влязох във ваната да се накисна, но водата изстиваше бързо, затова се изкъпах чевръсто и излязох, преди да е станала съвсем студена. Подсуших се и преди да се облека напълно, усетих нечии ръце върху голия си гръб. Завъртях се и Лия ме бутна към стената. – Какво правиш тук? – учудих се. – Не бива да… Тя придърпа лицето ми към своето и ме целуна – топла, дълга целувка, докато прокарваше пръсти през мократа ми коса. Отдръпнах се от нея. – Трябва да изчезваш оттук. Някой може да… Но в следващия миг устата ми се спусна към нейната, нетърпеливо и гладно, изпращайки точно противоположното послание на онова, което се опитвах да ѝ предам. Плъзнах ръце през кръста ѝ и нагоре по гърба ѝ, наваксвайки за всичкото загубено време и дните, в които жадувах да я прегърна. – Никой не ме видя – увери ме тя между целувките ни. – Засега. – Чух Улрикс да ти казва, че няма да го има два часа, а аз не очаквам проверка през това време. Тялото ми се прилепи до нейното. Вкусвах отчаянието в целувките ѝ, докато ми шепнеше за далечните хълмисти земи на Венда, които видяла, безкрайната пустош, сред която сме можели да се загубим. – За няколко дни, ако имаме късмет – додадох. – Това не е достатъчно. Искам да прекарам целия си живот с теб. Тя се умълча колебливо за момент, опомнила се в какво положение бяхме, и отпусна буза на гърдите ми. – Какво ще правим, Рейф? – попита ме. – Минаха дванайсет дни. След още толкова ездачите ще се върнат с вести за отличното здраве на краля. – Спри да броиш дните, Лия – посъветвах я. – Ще се докараш до лудост. – Знам – прошепна тя и отстъпи назад. Очите ѝ обходиха голите ми гърди. – Облечи се, преди да си настинал. Толкова близо до нея, далеч не чувствах студ, но все пак грабнах ризата си и я облякох. Тя ми помогна да я закопчая и всеки допир на пръстите ѝ прогаряше кожата ми. – Как се измъкна от стаята си? – попитах я. – Намерих един изоставен проход. Води само до оживени коридори, което го прави безполезен през по-голямата част от времето, но понякога изниква удобна възможност. За разлика от мен, тя като че ли не се притесняваше как ще се върне в стаята си незабелязано. Сложи пръст на устните ми и ми каза да спра, защото сме имали съвсем малко време заедно и не искала да го пилее в тревоги за това. – Казах ти вече, бива ме в промъкването на разни места – напомни ми. – Имам дългогодишен опит. Залостих вратата и свалих няколко празни кофи от една койка, за да поседнем. Споделихме си кой каквото е научил. Тя се сгуши в мен и ми разказа за пътешествието си из околността на Венда и че хората там били като всички други, просто се опитвали да оцелеят. Били дружелюбни и любопитни, а не като членовете на Съвета. Аз ѝ предадох наученото от Улрикс за коридорите, но някои неща ѝ спестих, например за оръжията, които бях успял да скрия. Бях видял огъня в очите ѝ, докато говореше, че можело да откраднем някое от ръчните колички в Светилището. Беше видяла с очите си жестоката смърт на брат си и съвсем разбираемо търсеше отмъщение, но не биваше да хваща нож или меч, преди да е настъпил правилният момент. Тя бутна раменете ми, за да легна назад, и аз я дръпнах със себе си, захвърлил предпазливостта на вятъра. Исках я повече от всичко на света. Тя ме погледна отгоре и проследи с пръст извивката на долната ми челюст. – Принц Рафърти – пророни с интерес, сякаш още се опитваше да проумее кой съм всъщност. – В Далбрек ме наричат Джаксън. – Но аз винаги ще ти викам Рейф. – Разочарована ли си, че не съм фермер? Тя се усмихна. – Още не е късно да научиш как се отглеждат пъпеши. – Може пък да си отглеждаме други неща – отвърнах, придърпах я към себе си и я целунах отново, и отново. – Лия – прошепнах накрая, осъзнал, че е време да се опомним. – Трябва да сме предпазливи. Тя притисна чело към моето, без да отговори, после отпусна глава върху рамото ми и си поговорихме, почти както си говорихме последната ни нощ заедно в Теравин, само че този път ѝ казах истината. Родителите ми не бяха мъртви. Разказах ѝ що за хора са и малко за Далбрек. – Ядосаха ли се, като избягах от сватбата? – Баща ми побесня. Майка ми се натъжи и за мен, и за себе си. Много искаше дъщеря. Лия поклати глава. – Рейф, много съ… – Шшш, недей. На никого не дължиш извинение. Разказах ѝ и останалото: че баща ми от самото начало не бе очаквал бракът да е истински, и за предложението му да си хвана любовница след сватбата, ако се окажеше, че булката не е по вкуса ми. – Любовница? Колко романтично само! – Тя се надигна на лакът, за да ме погледне в очите. – Ами ти, Рейф? – попита с по-мек тон. – Ти какво си помисли, когато не се появих за сватбата? Спомних си как онази сутрин чаках в двора на манастира заедно с целия далбрекски кабинет, подръпвайки нервно жакета си. Цяла нощ бяхме яздили, защото лошото време ни забави, и нямах търпение всичко да приключи. – Изненадах се, когато разбрах, че си избягала – отговорих накрая. – Това беше първата ми реакция. Дори не можех да си обясня как е станало. Все пак кабинетите на две кралства бяха премис­лили всичко до най-малката подробност. А това за мен значеше, че е изсечено на камък. Умът ми не побираше как едно момиче е успяло да осуети плановете на най-могъщите мъже на континента. Когато преодолях шока, ме обзе любопитство. За теб. – И не ми беше ядосан? Ухилих се. – Бях, разбира се – отговорих. – Тогава не си го признавах, но ти бях бесен. Тя врътна очи. – Ха! Голяма изненада, няма що! – Сигурно си е личало, като стигнах в Теравин. – Още щом влезе в кръчмата, разбрах, че ще ми докараш само неприятности, принц Рафърти. Зарових пръсти в косата ѝ и я придърпах към себе си. – Същото важи и за теб, принцесо Арабела. Устните ѝ се притиснаха към моите и се запитах дали ще дойде ден, в който няма да ни се налага да се разделяме преждевременно, но започвах да се тревожа, че Улрикс ще се върне по-рано. Вече го нямаше около час и не исках да рискувам. Като направих опит да я отпратя, тя обеща да си тръгне след пет минути. Пет минути не стигаха дори да изпиеш една бира, но ние ги изпълнихме със спомени от времето ни в Теравин. След това настоях да си тръгне. Първо надникнах през вратата, за да се уверя, че коридорът е празен. Преди да излезе, Лия докосна бузата ми и попита: – Някой ден ще се върнем в Теравин, нали, Рейф? – Да – прошепнах, защото това имаше нужда да чуе, но когато вратата се затвори след нея, осъзнах, че никога нямаше да я върна където и да било в Мориган, включително и в Теравин. Глава 33 Опитах се да не броя дните, както Рейф ме посъветва, но всеки път, когато комисарят ме водеше в нова част от Венда, знаех, че сме загубили поредния ден. Извеждаше ме за кратко, просто да ме покаже на някой старейшина или интендант и на хората, които се струпваха да гледат, колкото да посее своята представа за надежда сред суеверните. Уж не търпеше лъжи, а пръскаше мита за появата ми като семена на вятъра. Боговете благославяли Венда. Странното беше, че някак постигнахме равновесие помежду си. Все едно да танцуваш с врага си. С всяка наша стъпка той получаваше каквото искаше, подсилваше предаността на клановете и жителите на планинските села. Аз също получавах нещо, макар и да не можех да определя точно какво. Някакво особено притегляне, появяващо се по неочаквани начини и в неподозирани моменти – проблясъка на слънцето, беглата сянка, готвача, гонещ избягало пиле, струята пушек във въздуха, чашата подсладен чай от танис, хапливия утринен хлад, беззъбата усмивка, екота на павиама, изречено от цяла зала гърла, тъмните ивици, пресичащи вечерното небе, докато пеех възпоменанията. Случайни откъслеци без всякаква връзка помежду си, но някак ме улавяха като пръсти, които се преплитаха с моите и ме теглеха напред. Преимуществото от липсата на Кейдън беше, че нощем бях свободна да правя каквото си поискам. В бързината на подготовката за предстоящия път беше казал на Астер да ме съпровожда до тоалетната и банята и да ми помага за личните ми нужди, но не беше уточнил какви може да са въпросните нужди. Аз я уверих, че нощните ѝ ангажименти с мен са част от тях. Тя на драго сърце прие да ми съдейства. В Светилището беше много по-топло, отколкото в коптора, който споделяше с баща си и братовчедите си. Като я попитах дали знае как можем да се промъкнем в катакомбите, без да минаваме по главния коридор, тя ококори очи. – Искате да слезем в Призрачните пещери? Очевидно не само Ибън и Финч ги наричаха така. Гриз беше прав. Хлапачката познаваше всички миши пътечки в Светилището, а те бяха много. В един от проходите ми се наложи да пълзя на четири крака. А в друг чух далечен тътен. – Какво е това? – прошепнах. – Нямаме работа натам – отговори тя. – Този тунел води до подножието на скалите, откъдето минава реката. Там има само мокри камъни и машинариите на моста. Поведе ме в обратната посока, но аз запомних пътя до тунела. Изход към моста, макар че нямаше как да го вдигнем сами, беше находка, която задължително трябваше да се проучи. Накрая излязохме в по-широк тунел, който приличаше на пещерна галерия, напоена с познатия мирис на масло за фенери и прахоляк. Очаквах мястото да пустее в този късен час, но чухме стъпки. Скрихме се в сенките и когато фигурите в тъмни роби ни подминаха, тръгнахме на безопасно разстояние след тях. Сега вече разбирах защо наричат катакомбите Призрачните пещери. Стените не бяха изградени само от руини. Човешки кости и черепи обточваха прохода, хиляди Древни поддържаха основите на Светилището, готови да прошепнат тайните си на минувачите, но Астер не искаше да ги слуша. Когато ги видя, момичето ахна уплашено и аз притиснах ръка към устата ѝ, кимайки успокоително. – Нищо не могат да ти направят – уверих я, макар че и аз самата не бях особено сигурна. Кухите им орбити като че ли ни следяха с незрящи погледи. Тясната пътека се спускаше стръмно към огромна зала с архитектура и произведения на изкуството от друга епоха, датираща навярно чак от епохата на Древните. Толкова дълбоко под земята и вероятно отцепена от света векове наред, тя се беше запазила в изключително добро състояние заедно със съдържанието си. Зала с толкова книги можеше да накара дори кралския учен да пребледнее – на нейния фон всичките му библиотеки, взети заедно, изглеждаха нищожни. В далечния ѝ край мъжете с роби подреждаха едни книги в спретнати купчини, а други изхвърляха в планина от непотребни. Цялото помещение беше осеяно с такива могили. Макар и частично скрита от погледа ми, забелязах широка извита арка, водеща към някакво помещение в съседство. Оттам се изливаше ярка златиста светлина. Вътре успях да видя най-малко една фигура да пише нещо, приведена над големи книги. Случваше се нещо мащабно, организирано. По пода пробягваха пъргави сенки – в светлата стая имаше и други. Онези, които сортираха книгите в голямата зала, от време на време им занасяха по някоя. Изпитах отчайваща нужда да разбера какво правят и що за книги разучават. – Искаш ли една? – изшушука ми Астер. – Не – отказах. – Може да ни видят. – Мен няма да ме видят – увери ме тя и показа колко ниско може да приклекне. – Пък и не е кражба, защото горят онези купчини в кухненските печки. Горяха ги? Замислих се за двете книги, които бях откраднала от кралския учен, и обгорените им кожени подвързии. Преди да успея да я спра, Астер се стрелна тихо като сянка и грабна една малка книга от изхвърлените. Когато дотича обратно, задъхана от вълнение, ми връчи с гордост трофея си. За пръв път виждах толкова равни, плътно подвързани корици, езикът също ми бе непознат. Ако беше някаква форма на вендански, то трябваше да е по-стара дори от „Песента на Венда“, която преведох. В този момент проумях какво правеха онези мъже в стаята. Превеждаха от древни езици, а за това бяха нужни уменията на вещи учени. Сещах се само за три други кралства освен Мориган, които разполагаха с такива внушителни школи от учени – Гастинò, родината на майка ми, Туркуа Тра, дом на монасите мистици, и Далбрек. Тъй като бяха изхвърлили тази книга, очевидно не я смятаха за важна, но поне вече знаех каква е целта на действията им тук – разчитаха запечатана в недрата на Светилището гробница от книги, изгубеното писмено наследство на Древните. Странно начинание за общество, повечето от чиито членове бях неграмотни. Жегна ме силно любопитство, но потиснах желанието си да ги разпитам веднага, защото нямах работа тук, а и можех да навлека неприятности на Астер. Пъхнах книжката под мишница, побутнах Астер към прохода с черепите и изтичахме обратно до стаята ми. След като затворихме вратата след себе си, тя се изкиска нап­регнато, доволна от приключението ни. Попита дали мога да ѝ прочета книгата, и аз ѝ обясних, че е на непознат език. – Ами онези? – попита ме тя. Погледнах накъде сочи. Върху леглото ми една до друга бяха наредени книгите на кралския учен. Аз не ги бях изваждала. Озърнах се трескаво из стаята за неканен гост. Нямаше никой. Но кой би влязъл в стаята ми, за да ги изложи така? – Астер – подхванах строго, – номерца ли ми правиш? Ти ли сложи книгите на леглото, преди да излезем? Но тревожното ѝ изражение веднага ме отказа от мисълта. Поклатих глава, за да не се безпокои. – Остави. Просто забравих, че съм ги оставила тук. Хайде – казах, премествайки книгите на скрина. – Да се приготвим за лягане. Беше дошла само с дрехите на гърба си, затова изрових още една от топлите ризи на Кейдън. Докато се решех, забелязах, че търка замечтано късо остригания си скалп, сякаш си представяше, че има дълга коса. – Сигурно косата ти топли врата и раменете – отбеляза тя. – Да, но се сещам за нещо много по-красиво, което ще топли теб. Искаш ли да ти го покажа? Тя кимна ентусиазирано и аз извадих от дисагите си синия шал от Рийна. Разтръсках го и сребристите мъниста издрънчаха. Загърнах главата ѝ с него и увих краищата му около врата ѝ. – Ето – казах накрая. – Красива вагабонтска принцеса. Твой е, Астер. – Мой? Тя докосна плата и мънистата с отворена от удивление уста. Нещо ме прободе при мисълта, че толкова малък жест значеше толкова много за нея. Заслужаваше повече, отколкото можех да ѝ предложа. Намърдахме се в леглото и започнах да ѝ разказвам истории от Свещената книга на Мориган – за появата на Подчинените кралства, за любов и саможертва, за чест и вярност, всички истории, които ме караха да копнея за дома си. Свещта почти догаряше, когато чух кроткото похъркване на Астер и прошепнах молитвата, научена от Рийна: – Дано боговете те дарят със спокойно сърце, дълбок сън и ангели хранители пред вратата ти. И Харик, верен и предан, отведе Алдрид при Мориган, съпруг, достоен в очите на боговете, и Избавените тържествуваха. Свещена книга на Мориган, том III Глава 34 Вече беше доста късно, но докато Астер спеше, стиснала шала в ръка, седнах на кожата в средата на стаята и загледах книгите, появили се някак на леглото ми. Незнайно как бяха излезли наяве, за да ги намеря, сякаш се бояха да не ги забравя, скътани под дюшека. И в действителност бях толкова заета да оцелявам, че почти ги бях забравила. По пътя през Кам Ланто преведох „Песента на Венда“, но от Ве ферай даклара ау Гаудрел успях да преведа само един кратък откъс. Извадих малката книжка от подвързията ѝ и докоснах щампованата кожа, обгореното крайче. Беше оцеляла през вековете, в тежкото пътешествие през цял континент и след нечий опит да я унищожи. Гаудрел. Чудех се коя ли е била, освен разказвачка от номадско племе. Първата част звучеше като фантастична история, предвидена да отклони вниманието на малко момиченце от глада, но още докато я превеждах, знаех, че е нещо повече. Кралският учен я беше крил и даже бе изпратил наемник да му я върне. Извадих вагабонтския буквар от дисагите си, за да ми помогне в превода, и се заех да я тълкувам дума по дума, изречение по изречение, започвайки отново с първия пасаж. Слушай сега, детето ми. Имало едно време една принцеса, не по-голяма от теб. Беше история за голямо приключение, надежда и момиченце, надарено с власт над слънцето, луната и звездите. В следващата част детето отново искаше история, но този път за легендарна буря. Сюжетът смайващо много ми напомняше за Свещената книга на Мориган. Беше просто буря, толкова си спомням. Буря, която не спираше. Жестока буря, подканва ме тя. Въздъхвам. Да. Взимам я в скута си. Имало едно време, много, много отдавна, седем звезди, които боговете хвърлили от небето. Една – да разтърси планините, една – да развихри моретата, една – да пропие въздуха с дим, и четири – да подложат човешките сърца на изпитание. Седем звезди, които боговете хвърлили от небето. Дали беше просто приказка, или Гаудрел наистина е била една от последните оцелели Древни? Дете, видяло с очите си как Астер хвърля звезда от небето? Това би обяснило грешките в разказа ѝ. Свещената книга се преписваше поколение след поколение от най-умелите учени в Мориган и се знаеше, че една звезда е причинила унищожението, не седем. Но нямаше значение колко са били звездите – една или седем, за нея бурята е била без край. Буря, обезсмислила древните традиции. Говореше за остри ножове и желязна воля, но дъхът ми секна, когато заговори за събирачите. Гаудрел и момиченцето непрекъснато бягали от зверове, гладни като тях самите. Дали това бяха митичните пачеги от Инфернатер, от които се бояха венданците? Всяка страница отразяваше различен момент, а заедно представляваха хроника на отдавнашни събития. Историята на Гаудрел. Някои части като че ли бяха внимателно формулирани за детски уши, но други бяха брутално сурови и страшни. Астер се размърда в съня си и аз побързах да прелистя няколко страници напред. Нямаше как да преведа цялата книга за една нощ. Следващата част представляваше история за бащата на Гаудрел. Разкажи ми отново за топлината, Ама. От онова време. Топлината, дете мое, дойде незнайно откъде. Баща ми я призова и тя се появи. Баща ти бог ли беше? Беше ли бог? Така ми се струваше. Приличаше на простосмъртен. Но беше нечовешки силен. Невъзможно умен, неземно храбър, могъщ като… Нека ти разкажа една история, дете мое. Историята на моя баща. Имало едно време един мъж, велик като боговете… Но дори великите понякога треперят от страх. Дори великите губят. Надигнах се, приковала поглед в страницата. Текстът имаше смущаваща прилика с една част от Свещената книга: Мис­леха, че само боговете са над тях. Двете истории се завихриха пред очите ми, смесвайки се като кръв и вода. Коя бе произляз­ла първа? Свещената книга на Мориган или тази в ръцете ми? Астер се завъртя в леглото, протегна се и в просъница попита кога ще си лягам. – Скоро – прошепнах. Пак запрелиствах страниците в търсене на още отговори. Къде е отишла, Ама? Няма я вече, дете мое. И нея отвлякоха, като мнозина други. Но къде е? Вдигам брадичката на детето. Очите му са хлътнали от глад. Хайде да потърсим храна. Но детето расте с всеки изминал ден и все по-трудно успявам да отклоня въпросите му. Тя знаеше къде има храна. Нужна ни е. Затова я няма вече. Затова я отвлякоха. И ти носиш дарбата в себе си, дете мое. Слушай. Гледай. Ще намерим храна, малко трева, малко жито. Ще се върне ли някога? Тя е отвъд стената. Мъртва е за нас. Не, няма да се върне. Сестра ми Венда вече е една от тях. Сестри? Преведох последната част отново, сигурна, че съм допуснала грешка, но не бях. Гаудрел и Венда са били сестри. Някога Венда също е била вагабонтка. Продължих да чета. Нека се знае, откраднаха я, моето малко момиченце. Тя протегна ръчички към мен и изпищя. Ама. Вече е млада жена, а аз, старицата, не можах да ги спра. Нека боговете и идните поколения знаят, че те откраднаха от Избавените. Харик, крадецът, отвлече моята Мориган и я продаде за чувал зърно на събирача Алдрид. Затворих книгата с потни длани. Забих поглед в скута си, мъчейки се да разбера. Да си обясня всичко това. Да не вярвам в него. Момиченцето, на което Гаудрел разказваше историята си, не беше кое да е. Беше Мориган. Момиченце, не избрано от боговете, а отвлечено от крадец и продадено на събирач. Харик не беше неин баща, както пишеше в Свещената книга. Беше нейният похитител, който след това я продал. Алдрид, достопочтеният основател на кралството, се оказваше най-обикновен събирач, който си беше купил невеста. Поне според тази история. Вече не знаех в какво да вярвам. Но вярвах дълбоко в сърцето си, че тези три жени бяха разделени насила. Три жени, които някога са били едно семейство. Глава 35 Рейф Каланта и Улрикс ме завлякоха при конюшните. Пак трябваше да яздя през мизерния им град, единствената полза от което беше, че имах възможност да се оглеждам за друг изход, макар да ставаше все по-ясно, че няма да намеря такъв. Венданските ездачи бяха бързи и изгубените дни вече изгаряха ума ми. Премислих всички военни стратегии, на които Свен ме беше учил, но в никоя от тях не се вписваха Лия и рискът за нея. Бях толкова погълнат от мислите си, че отначало не го разпознах. Ринеше суха конска тор и пълнеше с нея една кофа край конюшнята. Дрехите му бяха мърляви и съдрани. На влизане погледът ми го беше прескочил, привлечен към моя кон в първото отделение. Някой от чиевдарите си го беше присвоил. Видимо се грижеха за него, но ме дразнеше, че вече ще служи на Венда. Каланта и Улрикс ме извеждаха по заповед на комисаря. Като влязохме в двора на конюшнята, го видях да тръгва нанякъде с Лия и се притесних за нея. – Всичко с нея ще е наред – успокои ме Каланта. Отклоних поглед и обясних, че просто ми е любопитно защо толкова често яздят из града. – Комисарят е подел някаква кампания – отвърна уклончиво тя. – Иска да сподели новодошлите ни благородници с всички. – Аз съм най-обикновен пратеник. Не съм благородник. – Напротив – отрече тя. – Ще бъдеш какъвто комисарят поиска да бъдеш. И днес си многоуважаваният лорд – пратеник на принца на Далбрек. – Защо държи да парадира с това пред народ, който презира синята кръв? – Има различни начини да нахраниш народа си. Докато извеждахме конете от конюшнята, торният бръмбар, който пълнеше с товар количката си пред вратата, се препъна и я преобърна на една страна. Улрикс го напсува, задето ни препречваше пътя. – Фикатанде идаро! Богеве енар жоз ви дака! Торният бръмбар се хвърли на земята и започна да събира топките конска тор в количката. Когато вдигна поглед, бълвайки извинения на вендански, превит от страх, и видях лицето му, присвих очи, сигурен, че съм се объркал. Беше Джеб. Мръсен, със сплъстена коса и вмирисан. Джеб. Торен бръмбар. Едва се удържах да не клекна и да го прегърна. Бяха успели – поне Джеб. Озърнах се с надеждата да видя и другите. Джеб клатеше силно глава, извинявайки се за непохватността си. За един кратък миг ме погледна в очите и поклати глава заради мен. Другите ги нямаше. Все още. Или се опитваше да ми каже, че изобщо няма да дойдат? – Като приключиш тук, занеси няколко в моята стая – наредих му. – В Северната кула на Светилището е. Каланта си размени няколко бързи думи с Джеб. – Ми ена урат сех лиенда? Джеб поклати глава и направи някакъв жест с пръсти. – Най. Миас е таин. – Глупакът не разбира твоя език – изръмжа Улрикс. – И твоята стая ще бъде отоплена последна, пратенико. Когато на всички от Съвета им стане топло, може и теб да те огрее. Джеб кимна, хвърляйки и последните разсипани топки конска тор в ръчната количка. Северната кула. Глупакът разбираше идеално и вече знаеше къде да ме намери. Подкара количката нанякъде, а Улрикс ни задмина, изгубил търпение. – Ще ви чакам там. – Къде? – попитах Каланта. Тя въздъхна отегчено. За толкова млада жена изглеждаше прекалено уморена от живота. Колкото и да се опитвах да изкопча информация от нея за позицията ѝ в Светилището, Каланта мълчеше като ледена стена. – Отиваме в квартал Каменна порта, но първо ще се отбием набързо при Мъртвешката могила – обясни тя. – Комисарят иска да видиш нещо интересно. Бях войник на бойните полета от почти четири години. Много неща бях виждал. Наръгани мъже, осакатени, с разцепени черепи. Дори разкъсани от диви животни, почти изядени. Сред Кам Ланто и на бойното поле никой не подхождаше тактично към смъртта. Бях се научил да очаквам всичко. Но когато се изкачихме на Мъртвешката могила, в гърлото ми се надигна жлъчка и се опитах да извърна поглед с болезнено стегнати гърди. Улрикс ме бутна по рамото. – Разгледай ги хубаво. Комисарят ще те пита какво мислиш. Отново се обърнах към грозната картина. И този път не извърнах очи. Три глави, набучени на колове. Подпухнали езици, обкръжени от жужащи мухи. Очни кухини, пълни с личинки. Гарван дърпаше упорито нещо жилаво от скулата на едната глава, сякаш си беше намерил червей. Но дори в разложението си личеше, че това са били момчета. Някога. – Наемният убиец се погрижи за тях. Изменници. Улрикс сви рамене и тръгна надолу по склона. Обърнах се към Каланта. – Кейдън ли ги уби? – Ръководенето на екзекуции е едно от задълженията му на пазител. Побиването на колове е работа на войниците. Главите ще останат тук, докато и последната плът не окапе от черепите им – обясни тя. – По заповед на комисаря. Единственото ѝ око блестеше, а обичайно скованите ѝ от цинизъм рамене сега бяха леко провиснали. – Не одобряваш – отбелязах аз. Тя сви рамене. – Моето мнение няма значение. Преди да се е обърнала, протегнах ръка и я докоснах по лакътя. Тя трепна, сякаш очакваше да я ударя, и аз веднага отстъпих назад. – Коя си ти, Каланта? – попитах я. Тя поклати глава, възвърнала отегчения си вид. – От много дълго време съм никоя. Глава 36 Беше рядко безоблачно утро с ясно лазурно небе. В свежия въздух витаеше ароматът на танис, приятен, въпреки отблъскващия му вкус. Слънчевият ден поразсея изтощението ми. Сякаш си нямах достатъчно грижи, сега не можех да се отърся и от прозренията си за книгата на Гаудрел. Изминалата нощ се будех отново и отново с една мисъл: Били са семейс­тво. Мориган е била отвлечена и продадена на събирач. Може и да беше вярно, че е носела дарбата и е завела цял народ в нова земя, но това не бяха Избавените, избраници на боговете, а събирачи, безпощадни грабители, ограбили и нея самата. – Добре ли спа? – попита ме през рамо комисарят. Разтърсих леко поводите и го настигнах с коня си. Днес щяхме да пренесем измамата в нов квартал – Канала, в перачниците срещу джехендрата. – Престорената ти загриженост ме трогва – отвърнах. – Пет пари на даваш дали съм спала добре. – Напротив. Не харесвам тъмните кръгове под очите ти. Развалят облика ти пред народа. Ощипи си бузите. Може да помогне. Засмях се. – Точно започнах да си мисля, че не мога да те намразя повече, а ето че ме опровергаваш. – Стига де, Джезелия, не пренебрегвай добрината ми. Повечето затворници вече щяха да са мъртви. Не бих го нарекла добрина, но все пак забележките му към мен вече не бяха толкова хапливи, а и безспорно правеше нещо, което баща ми никога не бе правил в собственото си кралство. Общуваше лично с подвластните си губернатори, както с тези наблизо, така и с тези надалеч. Не ги ръководеше от разстояние, а лице в лице, старателно и задълбочено. Комисарят познаваше народа си. До известна степен. Вчера ме попита какво означават лъвската лапа и лозата на рамото ми. Не споменах „Песента на Венда“ и се надявах никой друг да не я спомене пред него, но не се и съмнявах, че поне неколцина от хората, взиращи се в нея, изкопаваха символа от прашните си спомени за древни истории. – Просто грешка – бях му обяснила. – Объркаха сватбения ми кавах. – Привлича множество погледи. Свих небрежно рамене. – Възбужда любопитството им, колкото и аз самата. Екзотична странност от далечно кралство. – Така е. Утре облечи някоя от роклите си, от която да се вижда добре – беше ми наредил. – Тази риза е много скучна. Топлеше обаче. Не че това го интересуваше – нито пък фак­тът, че роклите не бяха особено удобни за езда, важни бяха само неговите планове. Кимнах покорно, но днес пак облякох ризата и панталон. Като че ли не му направи впечатление. Когато не следеше изкъсо всичките ми думи и движения, се радвах на контактите си с хората. Те ми носеха друг вид топлина, от който май се нуждаех повече. Поне тази част от обиколките ни не беше измама. Вестта за приветствието на Меураси беше стигнала до много други кланове. Миговете, в които споделях с тях чай от танис, истории или дори шепа искрени думи, ми помагаха да намеря вътрешно спокойствие, дори и само заради няколкото часа откъсване от Светилището. Дарбата ми рядко се обаждаше. На няколко пъти ме обземаше чувство, че нещо голямо и тъмно се спуска над мен. Вдишвах рязко и поглеждах нагоре, очаквайки да видя как някакъв звяр с черни нокти ме връхлита от небето, но там нямаше нищо. Оставаше си само чувство, от което се отърсвах веднага щом зърнех усмивката на комисаря. Той не пропускаше възможност да превърне тези мигове в нещо пошло и срамно. Заради него ми се искаше да потискам дарбата си, вместо да се вслушвам в нея. Струваше ми се невъзможно да я поощрявам в негово присъствие. Когато стигнахме до една тясна алея, слязохме от конете и дадохме поводите на стражите, които ни следваха. – Това ли е причината? – попита ме той, подръпвайки с палец ножницата на Уолтър, която носеше. – Заради това ли продължаваш да си толкова сприхава? Погледнах кожената ивица през гърдите му, която досега успявах да изключвам от полезрението си с почти магическа сила на волята. Сприхава? Свещени богове, бяха свалили ножницата от трупа на брат ми, след като бяха изклали целия му отряд. Сприхава? Вдигнах поглед към студените му, безчувствени черни очи. През тях пробяга усмивка, сякаш бе прочел всичките ми огнени мисли. Той поклати глава, удовлетворен от мълчанието ми. – Трябва да се научиш да забравяш някои неща, Лия. Как­вито и да са те. И все пак… – Той извади кинжала си от ножницата, свали я през глава и я нахлузи през моята. Ръцете му се задържаха на гърба ми, докато я нагласяше. – Твоя е. Като възнаграждение. През последните дни доказа колко си полезна. Когато най-сетне махна ръцете си от гърба ми, поех дъх с облекчение. – Народът ти и бездруго се прекланя пред теб – казах. – За какво съм ти аз? Той протегна ръка и погали нежно бузата ми. – Плам, Лия. Тази година храната е по-оскъдна от всякога. Трябва им нещо, което да поддържа огъня в тях, за да забравят глада, студа и страха през дългата зима. Не искам много от теб, нали? Погледнах го колебливо. Плам беше странен избор на дума. Обозначаваше емоция, по-силна от надеждата и решимостта. – Не знам как да разпаля плам у тях, комисарю. – Засега просто прави каквото правеше и досега. Усмихвай се, пърхай с мигли, все едно духовете нашепват в ухото ти. По-натам ще ти кажа какво да говориш. – Ръката му се свлече към рамото ми, замилва го и внезапно стисна в юмрук плата на ризата ми. Дръпна го рязко и материята се сцепи, разкривайки кожата отдолу. – Готово – заяви той, – погрижих се за скучната ти риза. – Пръстите му докоснаха разголения кавах и той се приведе към мен, стопляйки ухото ми с дъха си. – Следващия път, като ти дам нареждане, гледай да го изпълниш. Без нито дума повече продължихме към перачниците. Събирах погледите на околните и заради каваха, и заради съдраната ми риза. Плам. Не искам много от теб, нали? Беше решен да ме превърне в зрелище по един или друг начин. Сигурна бях, че в неговите очи кавахът представляваше просто причудлива, дори назадничава странност. Не го интересуваше какво символизира, а само че може да разбуди така наречения плам. Искаше единствено да отклони вниманието на хората от важното, а това съвсем не беше правилно и изобщо не ми харесваше. Перачниците се оказаха три дълги корита, през които майс­торски бе отклонено силното течение на реката. По краищата им бяха коленичили жени и търкаха дрехи в камъните с нацепени и почервенели от ледената вода пръсти. От едно от дюкянчетата наоколо се носеше неприятно сладникав дим. Комисарят обяви, че ще влезе за малко. – Поприказвай си с работничките, но не се отдалечавай от коритата – нареди ми строго, за да ми напомни, че трябва да му се подчинявам. – Ей сега се връщам. Погледах как жените се трудят прегърбени над коритата и хвърлят изпраните дрехи в кошници, докато не видях Астер, Зекия и Ивет от другата страна. Бяха се скупчили в сянката на една каменна стена и гледаха нещо, което Ивет държеше в ръцете си. Изглеждаха необичайно кротки, особено нетипично за Астер. Прекосих площада, извиквайки имената им, а като се обърнаха към мен, видях кървавия парцал, увит около ръката на Ивет. Ахнах и се втурнах към тях. – Ивет, какво е станало? Пресегнах се към ръката ѝ, но тя я притисна светкавично към корема си, за да я скрие от мен. – Кажи ми, Ивет – опитах по-внимателно, защото се боях, че съм я уплашила. – Как пострада? – Няма да ви каже – отговори вместо нея Астер. – Срам я е. Интендантът го е взел. Обърнах внезапно пламналото си лице към Астер. – Моля? Какво е взел? – Върха на единия ѝ пръст за кражба. И ще ѝ отсече цялата ръка, ако се повтори. – Аз съм виновен – обади се Зекия, забил поглед в краката си. – Знаеше колко много искам да опитам онова шарено сирене. Спомних си зачервения, подпухнал показалец на Зекия при първата ни среща. Само защото е откраднал сирене? Обзе ме ярост, толкова силна и всеобхватна, че цялата се разтреперих – ръцете ми, устните ми, краката ми. Сякаш загубих контрол върху собственото си тяло. – Къде е? – попитах. – Къде е този интендант? Астер ми каза, че бил ковачът на входа на джехендрата, и веднага залепи длан на устата си. Тръгнах натам, а тя ме задърпа за колана, за да ме спре, умолявайки ме да не отивам. Отърсих се от нея. – Стойте тук! – изкрещях. – И тримата! Стойте тук! Знаех къде е ковачницата. Като ме видяха толкова бясна, няколко от жените покрай перачниците хукнаха след мен, повтаряйки предупреждението на Астер. Не ходете там. Намерих го да лъска една метална халба в средата на дюкяна. – Ти! – посочих го с пръст, принуждавайки го да ме погледне. – Ако дори с пръст пипнеш някое дете отново, лично ще отсека всички крайници от безполезното ти тяло и ще търкулна противното ти туловище по средата на улицата. Разбра ли ме? Той впери изумен поглед в мен и се разсмя. – Аз съм интендантът. Опакото на месестата му ръка изникна внезапно пред лицето ми и въпреки че отклоних удара с ръка, силата му ме запрати на пода. Блъснах главата си в една маса и съборих съдържанието ѝ. Остра болка избухна в черепа ми, но кръвта ми вреше и скочих на крака за броени секунди, този път с ножа на Натия в ръка. Настана затишие и тълпата, която се беше струпала наоколо, заотстъпва назад. Свадата ненадейно беше прераснала в смъртоносен сблъсък. Ножът на Натия беше прекалено малък и лек, за да го хвърля, но определено можех да накълцам и осакатя някого с него. – Интендант ли? – процедих подигравателно. – Ти си най-обикновен гнусен страхливец! Давай! Удари ме пак! Този път обаче ще отрежа носа ти от жалкото ти подобие на лице. Той погледна ножа, без да смее да помръдне, после стрелна нервно очи към масичката от едната си страна. Намираше се на равно разстояние от двама ни, а отгоре ѝ, сред другите стоки, лежеше къс меч. Хвърлихме се едновременно към него, но аз го стигнах първа. Сграбчих го, завъртях се ловко и острието му иззвънтя, разсичайки въздуха. Той отстъпи назад, изцъклил очи. – Коя ръка да е първа, интенданте? – попитах го. – Лявата или дясната? Той направи още крачка назад, но се спря в друга маса. Замахнах с меча до корема му. – Май вече не ти е забавно, а? Сред тълпата се разнесе шушукане и интендантът отмести поглед към нещо зад мен. Обърнах се, но твърде късно. Някой стисна едната ми китка и изви другата ми ръка зад гърба ми. Комисарят. Измъкна меча от хватката ми, хвърли го на интенданта и притисна китката ми толкова болезнено, че накрая изпуснах ножа на пода. Той погледна резбованата във вагабонтски стил дръжка. – Кой ти го даде? Чак сега си обяснявах страха на Дихара. Видях гнева в очите на комисаря, не само към мен, но и към онзи, който ми беше дал ножа. Не можех да му кажа, че Натия го беше скрила в пелерината ми. – Откраднах го – излъгах. – И какво от това? Ще ми отрежеш пръстите ли? Ноздрите му се разшириха и той ме бутна към стражите. – Водете я при конете и ме чакайте там. Чух го да прогонва тълпата, докато войниците ме дърпаха към изхода. Дойде при нас след броени минути. Гневът му беше подоз­рително овладян. – Къде се научи да използваш меч? – попита ме той. – Не съм го използвала. Размахах го няколко пъти, а интендантът ти подмокри гащите. Високомерен страхливец, на когото му стига смелост само колкото да реже детски пръсти. Той продължаваше да ме гледа настоятелно. – Братята ми ме научиха – отговорих накрая. – Ще заповядам да претърсят стаята ти за други откраднати вещи. – Само ножът е. – За твое добро се надявам да не лъжеш. – Само това ли ще кажеш? – Този път ще ти простя заплахата към интенданта ми. Обясних му, че си невежа и не познаваш традициите ни. – Невежа ли? Рязането на детски пръсти е варварство! Той пристъпи към мен, притискайки ме към коня ми. – Гладът е варварство, принцесо! Краденето от чужда уста е варварство. Начините, по които твоето кралство ни държи от тази страна на реката, са варварство. Върхът на един пръст е малка цена за такова провинение, но ти напомня за него цял живот. Може би ти е направило впечатление, че почти няма едноръки хора във Венда. – Но Ивет и Зекия са деца. – Във Венда няма деца. На връщане минахме през квартал Велте. Комисарят отново поздравяваше хората по улиците и очак­ваше от мен да им кимам любезно, сякаш не бях видяла току-що дете, осакатено от грозно чудовище. Процесията ни спря пред една открита касапница и той слезе от коня си да поговори със здравеняка отпред. Погледнах ръцете на мъжа – с непокътнати големи пръсти и старателно оформени нокти, и се замислих, че проницателните наблюдения на Гуинет за касапите важаха дори за Венда. – Надявам се, си заклал и разпределил на гладуващите конете, които изпратих по Каланта? – Да, комисарю. Признателни са ти, комисарю. Благодарим, комисарю. – И четирите? Мъжът пребледня, примига смутено и запелтечи: – Да. Тоест беше само един. Само един… но още утре ще… Комисарят извади меча от ножницата на седлото си и бавната песен на метала му накара всичко наоколо да стихне. Той хвана дръжката му с две ръце. – Не, няма. С един светкавичен, прецизен замах мечът разряза въздуха, кръв оплиска гривата на коня ми и главата на касапина тупна на земята. След броени секунди тялото му се сгромоляса до нея. – Ти – комисарят посочи един мъж, надничащ опулено от сенките на магазина – си новият интендант. Не ме разочаровай! – Погледна отсечената глава. Очите на мъртвия касапин бяха широко отворени и още неотърсили се от емоцията, все едно се надяваше на втори шанс. – Изложѝ главата му на видимо място. Да я изложи? Като свинска глава за продан? Той се качи на коня си, люшна леко поводите и продължих­ме напред без нито дума повече, сякаш бяхме спрели да си купим наденица. Загледах се в лъскавите червени капчици по гривата на коня ми. Венда бързо въздава справедливост дори на собствените си граждани. Не се и съмнявах, че кървавото послание беше предназначено също толкова за мен, колкото за касапина. Трябваше да ми напомни колко крехък е животът във Венда. А моето положение беше също толкова крехко – не само интендантите можеха да се простят с позицията си за секунди. – Не крадем от устите на братята си – заяви комисарят, сякаш оправдаваше постъпката си. Но бях сигурна, че в неговите очи по-тежкото престъпление беше измамата на интенданта. – И никой не лъже комисаря, нали? – добавих. – Това най-вече. Като слязохме от конете на площада пред крилото на Съвета, той се обърна към мен с оплискано в кръв лице. – Утре те искам добре отпочинала. Разбираш ли ме правилно? Без тъмни кръгове под очите. – На вашите заповеди, комисарю. Тази нощ ще се наспя добре, дори да ми се наложи да прережа собственото си гърло за целта. Той се усмихна. – Май най-сетне започваме да се разбираме. Глава 37 Рейф Когато се върнахме, Джеб вече го нямаше, но мисълта, че е наоколо, с автентичен вендански облик и глас, ми действаше успокоително. Донякъде. Защото днес видях каква съдба го чака, ако бъде разкрит. Каква съдба чака всички нас. – Не е нужно да го правиш – каза Каланта. – По навик – обясних. – Официалните пратеници на велико кралство като Далбрек сами ли четкат конете си? Не. Но войниците го правят. Дори войниците принцове. – Баща ми развъждаше коне – излъгах. – Така съм отраснал. Той твърдеше, че конете винаги се отблагодаряват за грижите на ездача. И съм се уверил, че е така. – Още си разстроен от онази гледка. Трите побити на колове глави преследваха безпощадно мис­лите ми. Спрях четкането за момент. – Не. – Движенията ти с четката са дълги и резки. Очите ти блестят като студена стомана, когато си ядосан. Вече познавам добре лицето ти, пратенико. – Стори ми се жестоко – склоних накрая. – Но подходът ви към изменниците не е моя работа. – Във вашето кралство не е екзекутирате ли предателите? Погалих коня по носа. – Готов си, момче – казах му и затворих вратата на отделението. – Не оскверняваме телата. А наемният убиец на комисаря като че ли го е превърнал в изкуство. Пресегнах се да закача четката на куката ѝ, но ръката ми спря във въздуха. Каланта се обърна да проследи погледа ми. Беше Лия. Рамото на ризата ѝ беше съдрано, а лицето ѝ – пребледняло. В присъствието на Каланта трябваше да се преструвам, че не ме е грижа. Без нито веднъж да ме погледне, Лия дойде да каже на Каланта, че комисарят е отпред, а тя идва да вземе пелерината си, понеже сутринта я оставила в конюшнята. Попита дали случайно я е виждала. Каланта ме изгледа многозначително, после упъти Лия към редицата куки на стената в дъното. – Ще те изчакам отпред. – Не е необходимо – казах, но тя вече излизаше. Лия ме подмина предпазливо, без дори да погледне към мен, и взе пелерината си от кукичката. – Сами сме – прошепнах. – Какво е станало с ризата ти? Добре ли си? – Добре съм – отвърна тя. – Просто несъгласие относно избора ми на дрехи. После забелязах и синината на слепоочието ѝ. Посегнах да отметна косата ѝ. – Какво е… – Паднах и се ударих в една маса – обясни ми набързо тя, отблъсквайки ръката ми. – Нищо особено. Говореше тихо, без да откъсва поглед от пелерината в ръцете си. – Трябва да се измъкнем оттук. Когато Кейдън се върне, може да… Издърпах я в близкото отделение. – Не му казвай нищо. – Той не е като тях, Рейф. Може да ме изслуша, ако… Дръпнах я към себе си. – Чуй ме внимателно – изсъсках. – Същият дивак е като другите. Днес видях на какво е способен. Не му казвай… Тя се изтръгна от хватката ми и пелерината ѝ падна на земята. – Спри да ми нареждаш какво да правя и какво да говоря! Омръзна ми всички да се опитват да контролират всяка дума от устата ми! Очите ѝ искряха, незнайно дали от страх, или от гняв. Какво ѝ се беше случило днес? – Лия – подхванах с по-мек тон, – сутринта видях един от… – Пратеникът ли те бави? Комисарят стоеше на входа на конюшнята. И двамата отстъпихме неловко назад. – Просто ѝ подавам пелерината, защото я изпусна. – Колко си несръчна, принцесо. Но все пак денят ти беше дълъг и уморителен. – Той тръгна към нас с небрежна походка. – Ами ти, пратенико? Хареса ли ти днешната разходка? Постарах се да отговоря с равен, невъзмутим глас: – Имаше какво да се види в Каменна порта. – Заради Лия добавих: – Видях и работата на наемния ви убиец. Побитите на колове глави на момчетата, които е екзекутирал, се разлагат бързо на слънцето. – Това е идеята. Предателството има специфична воня. И тя трудно се забравя. Той хвана Лия под ръка с фамилиарност, каквато за пръв път виждах помежду им, и я поведе към изхода. Не можах да овладея огъня в гърдите си, но се обърнах към коня, сякаш не ме е грижа, и продължих да го четкам с дълги, отривисти движения. За това не ме бяха обучили. Не знаех военни стратегии и тактики за справяне с ежедневните мъчителни усилия да не убиеш някого. Глава 38 На площада се бяха стекли не десетки, а стотици хора. Усещах погледа на комисаря някъде отдалеч, готов да поквари мислите ми. Заговорих колебливо, търсейки подкрепата на онова късче от съзнанието ми, което не можеше да контролира. Думите ми звучаха тромаво, смутено, като детска молитва. Опитах отново, затворих очи, вдишах бавно и дълбоко и притаих дъх в очакване. И тъкмо когато започнах да се отчайвам, дочух нещо. Музика. Далечното, смътно звънтене на цит­ра. Цитрите на лелите ми. Тананикането на майка ми се извиси над тях и отекна призрачно из цитаделата. Мелодията, която караше дори баща ми да остави работата си за момент. Обърнах глава и се вслушах в нея. Позволих ѝ да се излее в мен както никога досега и наизустените думи се изпариха от съзнанието ми. Възпоменанията започнаха да извират от мен в безсловесен ритъм, следващ мелодията на цитрите, всяка нотка отразяваше такта на сътворението, завихряше се в корема ми – песен, която не принадлежеше на никое кралство, на никой човек, само на мен и небесата. Накрая и думите рукнаха от душата ми, благодарност за жертваните животи и дългото пътешествие на едно момиче. Целунах два от пръстите си и ги вдигнах към небето, един за изгубените и един за обречените. Далечната музика сякаш още отекваше между високите каменни стени, които ме ограждаха заедно с хората под мен. Вечер. Време да се прибират у дома. Но те продължаваха да стоят. Някой се провикна отдолу: – Разкажи ни някоя история, мориганска принцесо. Разкажи им история, Джезелия. Тя седеше на стената, на една ръка разстояние от мен, привидение, но някак плътно. Нетрепващо. Дългата ѝ коса се стелеше по камъните, чак до отдавна забравеното хилядолетие. Разкажи им история. Така и направих. Разказах им историята на две сестри. Елате насам, братя и сестри мои, и слушайте внимателно. Една е вярната история, и бъдещето вярно е едно. Някога, много, много отдавна, боговете хвърлили седем звезди от небето. Една – да разтърси планините, една – да развихри моретата, една – да пропие въздуха с дим, и четири звезди – да подложат човешките сърца на изпитание. Събирах ведно думите на Мориган, Гаудрел и Венда. На Дихара, на вятъра и моето сърце. На истината, потрепваща около врата ми. Хиляда остриета от светлина се сблъскали в буреносен облак, тътнещ като с рев на гладен звяр. Буря, разгромила мъдростта на предците ни. Остър нож, точен прицел, желязна воля и слушащо сърце. Само тези неща са от значение. Малцина бяха избавени. Но на две сестри боговете се усмихнаха… Разказах им за световете, които бях видяла, за цели градове, покосени, колкото и могъщи да бяха, и за онези, които се рееха в небето, носени от велика магия, но недостатъчно силни да понесат разрушителната буря. Разказах им за възвишени храмове, изравнени със земята, и за долини, пропити с кръвта на поколения. Въпреки опустошението обаче двете сестри останали една до друга, силни и предани, докато един звяр не се надигнал от пепелта, за да ги раздели, защото дори дъждът от звезди не можеше да погуби всички сенки на мрака. – А къде били боговете? – провикна се някой. Боговете. – Боговете също ридаели – казах, защото нямах друг отговор. – Как се казвали сестрите? – попита друг. Не знаех дали комисарят ме чува, но видях сянката му да се прокрадва покрай прозореца на кулата му. – Стъмва се вече – напомних. – Прибирайте се да вечеряте. Утре ще ви разкажа още. Стаята трепереше от празнота. Заех се да подреждам оскъдните ѝ вещи, разпилени след безчинното претърсване на стражите за други скрити оръжия. Изобщо не ги е интересувало кое къде хвърлят. Искаше ми се да остана с хората на площада. Имах още какво да им кажа, а и самотната стая позволяваше на мислите да се прокраднат отново в съзнанието ми. Сгънах захвърлените на пода одеяла и облегнах дървените мечове на стената. Глави на колове… работата на наемния убиец. Рейф го беше споменал нарочно, за да ме предупреди. Какво е направил Кейдън? Спомних си, че през първия ми ден тук му изскочи ангажимент с някакви войници, а когато попитах дали мога да го придружа, той ме отряза грубо. Това ли е правил? Екзекутирал е момчета? Във Венда като че ли не съществуваше разлика между деца и възрастни. Дали и той бе замахвал с меча си също толкова безмилостно, както комисарят днес? Не ми се вярваше. Макар и двамата да бяха венданци, различаваха се като огъня и водата. Чудех се какво ли са сторили осъдените на смърт войници. Дали бяха откраднали храна като касапина? Гладът е варварство, принцесо. Седнах на леглото. Затова във Венда не държаха затворници. Защото и те самите бяха гърла за хранене. Но на Съвета като че ли не му липсваше нищо. Тъкмо ставах да сипя вода в легена, за да се измия, когато чух стъпки в коридора. Едно-единствено почукване разтресе вратата, после ключът издрънча в ключалката. Беше Улрикс. Открехна вратата само няколко сантиметра, колкото да каже през пролуката: – Комисарят ме прати да те взема. Облечи лилавата рокля. Ще те чакам тук. После затвори вратата, за да се преоблека. Беше рано за вечерята в Залата на Светилището, пък и винаги Каланта идваше да ме вземе за нея. Или комисарят почукваше на вратата ми. Никога досега Улрикс. Облечи лилавата рокля. Друга, която разкриваше каваха ми, ушита от еленова кожа, боядисана с танис. Взех сгънатата рокля от купчината върху скрина и разтрих меката кожа между пръстите си. Нещо не е наред. Но нищо не беше наред от толкова дълго време, че една грижа повече май нямаше значение. Улрикс не ме заведе в личната съвещателна стая на комисаря, както очаквах, а когато го попитах къде отиваме, не ми отговори. Водеше ме в отдалечена част на Светилището, надолу по тясно вито стълбище, към крило, където не бях стъпвала досега. Озовахме се в просторно кръгло фоайе, осветено от една-единствена факла. Имаше малка врата, врязана в стената, и коридори от двете страни на помещението, които се губеха в тъмнината. Преди да стигнем до вратата, тя се отвори и отвътре излезе малка група интенданти, чиевдари, губернатори и рахтани. Това не бяха членовете на Съвета. Видях Малич сред тях и въп­реки че очаквах самодоволна усмивка на неговото лице, всички ме подминаха с еднакви уверени изражения. След като се пръснаха в различни посоки по коридорите Улрикс ме побутна към вратата. – Влизай. През отворената врата се процеждаше съвсем приглушена златиста светлина. Боговете да са ми на помощ. Целунах разтреперани пръсти, вдигнах ги във въздуха и влязох. Малка свещ осветяваше масата в средата на стаята, докато останалата част тънеше в пълен мрак. В разположената на стола фигура разпознах неясния силует на комисаря – беше вдигнал ботуши върху масата и ме наблюдаваше спокойно. Вратата се хлопна зад мен. – Облякла си лилавата рокля – отбеляза той. – Чудесно. – Как видя цвета ѝ в тъмното? Той вдиша тихо. – Виждам го. – Значи вече провеждаш тайни срещи в затънтени стаи? – Сериозните планове изискват по-сериозни предпазни мерки. – Дори без присъствието на членовете на Съвета? – Аз съм комисарят. Срещам се с когото реша, където реша. – Забелязвам. – Приближи се. Тръгнах напред и спрях близо до него. Той се пресегна неб­режно и докосна едно от висящите парчета на роклята ми. – Имам добра новина за теб, принцесо. Нещо, което ще ти даде още много свободи във Венда. Статутът ти се променя. Вече не си затворничка. Той се усмихна. Светлината от свещта танцуваше по едната му скула, а миглите му хвърляха отчетливи сенки около очите му. Роклята внезапно ми отесня и въздухът в стаята сякаш се нажежи. – И с какво заслужих тази привилегия? – попитах го. – Старейшините на клановете искат да докажеш намеренията си. Готовност да станеш част от обществото ни. – Не знам дали имам такава. – Не е толкова трудно. И ще подпали онзи плам, за който говорихме. И след това обясни. Още при първите му думи замръзнах на място. Следващите ме накараха да се вцепеня. Дума по дума. Гледах как устата му се движи, възхищавах се на старателния му изказ, обхождах с очи устните му, педантично оформената му брада, тъмната му коса, извита покрай яката на бялата му риза, чистата му, топла кожа. Проследих с поглед тънката вена от едната страна на врата му, заслушана в отмереното темпо на магнетичния му, мощен глас, гледах как мъждукащата светлина играе по челото му. Трябваше да отвличам с нещо вниманието си, докато той излагаше подробностите на плана си, но не успявах напълно. Дума по дума. Последното нещо, което очаквах да се търкулне от езика му. Съвършено непредвиден обрат. Хитър. Гениален. Съкрушителен. Ти и аз ще се венчаем. Наблюдаваше ме с гладни очи. Но не откривах похот в тях, а нещо много по-студено, те следяха внимателно всяко мое трепване, всяка глътка въздух. Сигурна бях, че вижда дори как кръвта се стича в краката ми. – Съветниците ми са забелязали отношението на клановете към теб. Очаровала си ги. А това очевидно е голямо постижение, като се има предвид какво затворено общество са те и с каква враждебност гледат на пришълците. Съветниците ми вярват, че бракът помежду ни ще е полезен през тежките времена, които ни предстоят. И ще докаже на клановете колко си посветена на благоденствието им. Пък и безспорно ще е допълнителна облага за всички ни, ако врагът разбере, че Първата им дъщеря е избягала в обятията на техния противник. Сама е избрала за кого да се омъжи, така да се каже. – Той поклати глава. – Доста се посмяхме заради недоволството, което ще породи това. – И ти, разбира се, ще се постараеш врагът ви да разбере. – Вестоносците вече са на път. Именно тази подробност се хареса най-много на чиевдарите. Победата е за всички ни. Така слагаме край и на евентуалното ти намерение да се върнеш някога у дома. Ако досега роднините ти са те презирали заради предателството ти, то вече си най-издирваният престъпник в кралството им. – А какво ще кажат от Далбрек, като научат? – Нищо. Принцът вече изрази мнението си относно осуетения ви брак. Сега се стреми към съюз с нас. Ще му е все едно дали ще те обезглавя, или ще те взема за съпруга. – А ако не се съглася? – Би било много жалко. Наемният ми убиец, изглежда, има някакви чувства към теб. За доброто на Венда би се примирил с новата ситуация, но ако не я приеме като резултат от добровол­ното ти решение, се боя, че може да се превърне в пречка. А не ми се иска да се разделям с него. – Готов си да убиеш Кейдън? – Най-сетне някаква емоция – ухили се той, но в следващия миг очите му изстинаха мъртвешки. – Да. Той също би сложил край на живота ми, ако действията ми възпрепятстваха доброто на Венда. Тук правим така. – Тоест ти правиш така. Комисарят въздъхна. – Ако това не е достатъчен стимул за теб, ми се струва, че забелязах в очите ти известна нежност към пратеника. Не ми се ще да съкращавам месеца, който му дадох, докато чакаме вестоносеца на принца му. Би било неприятно, ако започне да губи пръсти преждевременно. Оказва се полезен, а и да ти призная, уважавам го заради безкомпромисната му амбициозност, но съм готов да се разделя и с него, или поне с части от него, ако не изиграеш блестящо ролята си. По-резултатно е да предотвратиш спънките, вместо да разчистваш след тях. – Той се изправи и плъзна ръце нагоре по раменете ми. – Убеди тях. Убеди мен. Разтворих устни да проговоря, но той притисна показалеца си към тях. – Шшш. Очите му притъмняха. Придърпа ме към себе си и устните му прогориха моите, макар че едва ги докосна, прошепвайки: – Помисли си, принцесо. Избери внимателно какво ще кажеш. Знаеш, че държа на думата си. Помисли си добре как искаш да подходиш оттук нататък. Главата ми пламна от дилемата пред мен. Беше изиграл печелившата карта още в първия ми ден тук. – Винаги има какво още да ми вземеш, нали, шер комисарю? – Винаги, миличка. Затворих очи. Понякога сме принудени да вършим неща, които никога не сме си представяли, че ще ни се наложи да направим. Не само дарбите изискват голяма саможертва. Любовта също. Убеди го. Отпуснах се на допира му и не се отдръпнах, когато устните му срещнаха моите. Глава 39 Седях до комисаря, на челното място на масата. Някои губернатори си шушукаха. Бяха забелязали новото ми положение, но не го обсъждаха на всеослушание. Когато Рейф влезе в залата с Каланта, също го забеляза и спря за секунда, преди да издърпа стола си. Тази вечер присъстваха не само обичайните членове на Съвета и войниците, но и старейшини от всички кланове. Тези на Меураси бяха най-многобройни и заемаха специално донесени за тях маси. Ефиера ме гледаше от едната. Кимна одобрително с глава към лилавата ми рокля. Присъстваха и интендантите – същите, които бях видяла да напускат тъмната стаичка. В техните погледи обаче се четеше не одобрение, а язвителен триумф. Извърнах очи от Рейф, който не откъсваше поглед от мен. Не допускай подобна грешка, Лия… Видях слепите очи на брат ми, разпилените по долината части от телата, главата на касапина, току-що тупнала на земята. Защо ли се бях заблуждавала, че мога да надиграя човек като комисаря? Още ми се виеше свят от този неочакван развой. Докато комисарят разговаряше с чиевдара от лявата си страна, помолих Каланта тя да изрече благодарствената молитва тази вечер. Чувствах езика си, сякаш е от пясък. Главата ме болеше. Дори не знаех дали ще си спомня думите. – Не. Твое задължение е, принцесо – отвърна тя. – И ще го изпълниш. В гласа ѝ имаше странно напрежение, което ме накара да спра и да се вгледам по-отблизо в лицето ѝ. Светлото ѝ око проблесна настойчиво, приковавайки ме към стола. Оставиха подноса с кости пред мен и аз просто го загледах безмълвно. Залата притихна в гладно очакване. Комисарят срита крака ми под масата. Станах, вдигнах подноса с кости и изрекох благословията на два езика, както бе направил Кейдън. Е кристав унтер куианад. Жертва, която вовеки ще помним. Меунтер ижотанде. Никога не ще забравим. Явеен хал ан зиадре. Ще живеем още един ден. Умълчах се за миг, докато подносът трепереше в ръцете ми. Околните се поразмърдаха в столовете, очаквайки да довърша, но аз добавих още нещо: Е кристав ба ена. Миас ба ена. Жертва за теб. Само за теб. И така ще е за вечни времена. Павиама. Всички повториха думата в един глас. Гладът на Съвета и останалите бързо надделя над почудата им заради добавените от мен думи, но знаех, че Рейф ги е разбрал. Той последен изрече павиама, преди да сведе поглед към масата. Вечерята сякаш прелетя покрай мен. Бях изяла едва хапка, когато комисарят избута назад стола си, приключил с храната. – Имам да ти споделя една новина, пратенико. Дрънченето на метални прибори секна. Всички искаха да чуят новината. Коремът ми започна да къркори, почти празен. Но не беше новината, която всички очакваха да чуят. – Днес ездачите ни се върнаха от Далбрек. – Толкова скоро? – учуди се Рейф, бършейки небрежно ъгълчетата на устата си. – Не онези, които изпратих, а рахтани, които вече бяха в Далбрек. Рахтаните носеха вести. Спуснах ръка от едната страна на тялото си, към ножа на Натия в ботуша ми, преди да си спомня, че вече го няма там. Стрелнах очи към кинжала в ножницата на Каланта. – В крайна сметка историята ти ще излезе вярна. Докладваха ми за смъртта на кралицата от заразна треска, а кралят не се бил появявал от седмици, може би от скръб или защото той самият също е на смъртен одър. Ще приема, че е второто, докато не получа други новини. Облегнах се назад, вперила поглед в Рейф. Кралицата. Майка му. Той примига. Устните му се открехнаха. – Изглеждаш изненадан – отбеляза комисарят. Рейф успя все пак да проговори. – Сигурно ли е? Кралицата беше в добро здраве, когато тръгнах. – Така е с напастите. Покосяват някои по-бързо от други. Но ездачите ми видели впечатляваща погребална клада. Кралските особи държат на пищно изпращане. Рейф кимна умислено и след още една дълга пауза, отвърна: – Да… така е. Пълната ми безпомощност ме прониза болезнено. Не можех да отида при него, да го прегърна, да го утеша дори с най-прости думи. Комисарят се приведе напред, заинтригуван от реакцията му. – Бил си привързан към кралицата? Рейф го погледна с крехки като стъкло очи. – Тя беше скромна жена – отговори. – Не като… Гърдите му се надигнаха в тежка въздишка и той отпи от бирата си. – Не като съсухреното копеле, което ѝ бе натрапено? Те са най-трудни за убиване. Очите на Рейф пак се изпълниха със стомана. – Да – съгласи се с плашеща усмивка на уста. – Но дори те умират рано или късно. – Дано е по-скоро, за да можем с принца ти да сключим сделката. – Скоро ще е – увери го Рейф. – Сигурен съм. Принцът дори може да ускори нещата, ако се наложи. – Безскрупулен син, а? – попита с видимо възхищение комисарят. – Решителен. Комисарят кимна одобрително, щастлив от идеята за принц, готов на отцеубийство. – За твое добро се надявам да е много решителен. Дните се нижат, а аз все така ненавиждам дворцовите машинации. Достатъчно великодушен съм да удостоя с гостоприемството си пратеника му, но не и без цена, която ще плати по един или друг начин. Рейф съумя да се усмихне студено. – На ваше място не бих се притеснявал. Ще бъдете възнаграден десетократно за усилията си. – Добре звучи – отвърна комисарят, удовлетворен от обещаната плячка, и даде знак прислугата да раздига чиниите и да допълни празните чаши. Прислужниците сервираха скъпи моригански вина, от които комисарят раздаваше само на губернаторите. Прехапах дол­ната си устна. Знаех какво означава това. Не, още не. Не му ли стигаше да поднесе една новина за деня? Още една ли трябваше да чуе Рейф? Комисарят обаче извъртя нещата дори в по-лоша посока – принуди ме аз да им съобщя. – Нашата принцеса също има новина за вас. Той впери в мен очи като изсечен камък. Мускулите ми омекнаха по костите, трепереха, изцедени от сила. Имах чувството, че съм извървяла хиляда километра и ме карат да извървя още един. Не можех. Исках просто да спра да се опитвам и да забравя всичко. Затворих очи, но един неугасим пламък в мен продължаваше да гори. Убеди тях. Убеди мен. Отворих очи и посрещнах мраморния му поглед. Искаше брак, който по негови думи щеше да ми осигури повече свободи – повече свобода означаваше и повече сила, а той не обичаше да споделя силата си. С всяка секунда мълчание погледът му ставаше все по-остър. Заповеднически. Това се оказа последната капка, както винаги. Още един километър. За теб, комисарю. Усмихнах се, той навярно реши, че е по негова заповед. Щях да му дам брака, но можех да обърна поне част от този момент в моя полза, а след това и части от други моменти, докато не се натрупа нещо цялостно и страшно, защото възнамерявах дори със сетния си дъх да го накарам да съжалява за деня, в който ме е срещнал. Протегнах ръка към него и погалих бузата му, пораждайки вълна от шушукане заради неочакваната проява на нежност, после отместих стола си назад и стъпих върху него. Масите, донесени заради старейшините и интендантите, се простираха чак до далечния край на залата. Затова и се качих на стола – за да ме виждат и чуват всички. Да си държа езика зад зъбите ли? – Братя – подхванах с гръмък глас, достатъчно драматичен да удовлетвори комисаря. – Днес е паметен ден за мен и се надявам, след като споделя с вас тази новина, да го наречете паметен за всички нас. Безкрайно съм ви задължена. Вие ме дарихте с дом. Приветствахте ме, поихте ме с танис, стоплихте ме с огъня си, с ръкостисканията си, с надеждите си. Одеждите на гърба ми са ваше творение. Получих повече, отколкото съм ви дала, и сега искам да ви се отблагодаря за добрините. Днес комисарят ми предложи да… Нарочно спрях, проточвайки момента, и всички се приведоха нетърпеливо напред, надигнаха се от столовете си, отвориха смаяно усти, притаиха дъх, оставиха чашите си, приковаха погледи в мен. Задържах мълчанието си достатъчно дълго, за да разбере комисарят, че не само той умее да пленява вниманието на цяла зала, и накрая, когато дори той почти застана на ръба на стола си, продължих: – Днес комисарят ви ми предложи да стана негова съпруга и кралица, но аз реших да се обърна първо към вас, защото, преди да му дам отговора си, трябва да знам дали вие смятате, че съм достойна да служа на Венда. Затова питам вас, старейшини, лордове, братя и сестри: да приема ли предложението на комисаря? Да или не? Напрегнато затишие изпълни залата, докато не избухна в оглушително „Да! Да!“. Юмруци литнаха във въздуха, ръце заблъскаха по масите, крака затропаха по пода, халби бира се изпразваха и отново наливаха в бурни тостове. Скочих от стола, приведох се над комисаря и го целунах толкова пламенно, че залата изригна в още по-шумни възгласи. Отдръпнах се леко от него, но устните ми пак докоснаха неговите, сякаш бяхме любовници, които не можеха да се разделят. – Поиска убедително изпълнение – прошепнах му. – И го получи. – Малко прекали, не смяташ ли? – Ослушай се. Не получи ли резултата, който желаеше? Плам. Май така го нарече. Залата продължаваше да ехти от вълнение. – Добра работа – склони накрая. Някой от старейшините в дъното се провикна: – Кога ще е сватбата? Можех още да се възползвам от ситуацията, затова, преди комисарят да отвори уста, извиках на старейшината: – Когато изгрее Ловната луна, за да почетем клана Меураси. След шест дни. Тълпата отново заликува. Знаех, че комисарят си е представял незабавна венчавка, затова не само обявих датата публично, но и я посветих на клановете. Момичето Меурас е било родено под Ловната луна. Ако сега решеше да смени датата на сватбата ни, щеше да е обида. Комисарят се изправи да приеме поздравленията на гостите си. Интенданти и войници започнаха да се трупат около него, скривайки го от погледа ми, но забелязах, че поне няколко от губернаторите се усмихваха дървено, изненадани от новото развитие. Не изглеждаха доволни, защото комисарят не беше се консултирал със Съвета си или пък защото щях да им бъда кралица. Той самият дори не мигна, когато изрекох думата. Очак­вах именно тя да го стресне най-много. Във Венда нямаше кралски особи. И все пак по време на разходките ни из града ми бе направило впечатление, че парадира с „вражеската принцеса“. Някой тикна халба в ръката ми и аз се обърнах да му благодаря. Оказа се Рейф. – Поздравления, принцесо – каза той. Бяхме обградени от хора, тълпата се блъскаше в лактите и гърбовете ни, притискайки ни един към друг. – Благодаря, пратенико. – Няма сърдити, нали? – намеси се един губернатор. – Просто лятно развлечение, губернаторе. Сигурна съм, че и вие сте имали доста такива – натъртих. Той се засмя и се обърна да говори с някой друг. – Остават броени дни – каза Рейф. – Дали ще ви стигне времето да се приготвите? – Казват, че венданските сватби били простички. Нужни били само празнична торта и свидетели. – Колко хубаво и за двама ви. Въздухът помежду ни трепереше от напрежение. – Моите съболезнования за кралицата ти – казах. Той преглътна тежко, въпреки пламтящите искри в погледа си. – Благодаря. Виждах как гневът пращи в него. Рейф беше буря на прага да се разрази, воин, едва сдържащ силата си – уморен да се преструва на угодлив пратеник. – Роклята ти е впечатляваща – коментира той с принудена усмивка на уста. Комисарят внезапно се появи до мен. – Да, впечатляваща е. С всеки изминал ден нашата принцеса придобива все по-вендански вид, не смяташ ли, пратенико? Завлече ме настрани, преди Рейф да отговори. Вечерта се проточи, докато всички старейшини и интенданти се изреждаха да поздравят комисаря. От мъжете, с които се бе срещнал в тайната стаичка обаче, получи само сдържани, притворени кимвания. Бракът беше просто стратегически ход, дори не и истинско единение, каквото очакваха клановете. Усещах как комисарят постепенно губи търпение с бъбривите си гости от клановете. Те не бяха негови хора. Говореха за жътва, за времето и за сватбеното пиршество, а не за оръжия, войни и сила. Бяха слаби, макар да градеше армията си от младите членове на същите тези кланове. Свързваше ги единствено общият им стремеж към повече. Клановете искаха повече храна, повече бъдеще. Комисарят искаше повече сила и власт. Той им даваше обещания, а те му се отплащаха с преданост. Стана ясно колко точно се нуждае от мен, когато остави един старейшина, докато той все още му говореше. Търпението му се беше изчерпало докрай. Застана пред мен със замъглен от виното поглед и ме издърпа зад една колона. – Сигурно си уморена. Време е да си тръгваме. Извика на Улрикс, че се оттегляме, и околните се разсмяха. Видях Рейф да ни гледа от разстояние, сякаш се канеше да му скочи от засада. Сграбчих ризата на комисаря в юмрук, издърпах го към себе си и съзнавайки колко хора ни наблюдават, процедих през остра като бръснач усмивка: – Тази нощ ще спя в моята стая. Щом ще се женим, ще чакаш за тази привилегия като истински младоженец. Гневът му бързо отми пияния поглед. Очите му ме пронизаха. – И двамата знаем, че няма нищо истинско в този брак. Ще правиш каквото… – Сега е твой ред да се замислиш внимателно – прекъснах го, впила още по-режещ поглед в него. – Огледай се. Виж колко свидетели има край нас. Кое искаш повече? Мен или онзи плам за народа си? Избирай сега, защото ти гарантирам, че не можеш да имаш и двете. Изражението му се вледени и той се усмихна, пускайки китката ми. – До първата брачна нощ тогава. Извика на Каланта да ме съпроводи до стаята ми и отново изчезна в кръг от пияни войници. Глава 40 Кейдън Новият губернатор вече мe отегчаваше. Не спираше да говори. Поне мъжете от малкия му отряд придружители почти не отваряха уста. Очевидно се бояха от него. Ако провинцията му не беше толкова важна за Светилището заради запасите си от черна руда, щях да го оставя да ми диша праха. Но трябваше да го изтърпя само още един ден езда. Щеше добре да се впише в групичката на чиевдарите. Любимата му тема беше покоряването на вражеските свине и всички начини, по които искаше да ги накълца и побие на колове. Нямах търпение да разбере, че сме приютили двама от вражеските свине в Светилището. Със спътниците ми нарочно не му бяхме казали, за да си спестим поредната тирада. През голяма част от времето се опитвах да не го слушам. Вместо това си мислех за Лия, чудех се какво ли се е случило през последните осем дни. Бях заръчал на Ибън и Астер да се грижат за нея, както и на Гриз. Той я харесваше, макар че не му беше в природата да харесва когото и да било, но все пак беше закърмен с традициите на планинските кланове и дарбата ѝ предизвикваше благоговение у него. Затова постоянно си повтарях, че Лия би трябвало да е добре в ръцете на трима им. Спомнях си вкуса на последната ни целувка, тревогата в очите ѝ, нежността в гласа ѝ, когато попита за майка ми. Струваше ми се, че отношенията ни са на път да се променят. Нямах търпение да се върна при нея и да слушам как пее благодарствената молитва на вечеря. Павиама. Всяка дума, която… – И аз му викам… – Млъквай, губернаторе! – озъбих се. – Млъкни поне за три часа, докато спрем да лагеруваме. Войниците ми се усмихнаха. Неговите също. Губернаторът изду гърди и се намръщи. – Просто се опитвам да разсея скуката от дългата езда. – Спести ни го. Предпочитаме скуката. Върнах се към мислите си за Лия. Как можех да ѝ кажа, че още от първата ни среща почувствах дълбоко в душата си, че сме родени един за друг? Че виждах как остаряваме заедно? Че дарбата, която дори не знаех дали тя самата притежава, ми нашепваше името ѝ много преди да я зърна? Глава 41 Полин Брин се приведе напред, вперил поглед в сайдера си. Той беше най-младият от по-големите братя на Лия, най-жизнерадостният и най-сладкодумен от тях, който се забъркваше в не по-малко неприятности от Лия. Последните няколко месеца го бяха направили сериозен. Вече не се усмих­ваше закачливо, не остроумничеше. – С Реган тайно ликувахме, когато избяга. Но никога не сме очаквали да се стигне дотук. – И Уолтър ли се радваше? Той кимна. – Може би най-много от всички. Той остави фалшиви следи на север, за да заблуди преследвачите. Реган се облегна в стола си и въздъхна. – Всички възразихме да бъде изпратена при чужд човек в чужда земя. Знаехме, че ще е нещастна там, а има и други начини един съюз да бъде скрепен, дипломатически методи… – Майка ни обаче не искаше и да чуе – прекъсна го Брин с горчива нотка в гласа. Кралицата? – Сигурен ли си? – попитах го. – Двамата с кралския учен най-много настояваха да приемат предложението на Далбрек. Невъзможно. Познавах кралицата. Тя обичаше Лия. Бях сигурна в това. – Откъде знаете? Реган обясни, че след като Лия изчезнала, избухнала голяма свада между майка им и баща им. И двамата били толкова бесни, че се оттеглили в покоите си да излеят гнева си. – Татко я обвини, че подкопавала репутацията му и го карала да изглежда като глупак. Че не бивало да настоява толкова, щом не можела да контролира собствената си дъщеря. Обстрелваха се с гнусни обвинения като с отровни стрели. – Трябва да има някакво обяснение за всичко това – казах. – Майка ви обича Лия. Реган сви рамене. – Отказва да обсъжда въпроса с когото и да било от нас, включително с краля. Дори Уолтър не успя да ѝ развърже езика, а той винаги е имал подход към нея. Брин обясни, че почти не напускала стаята си, даже се хранела там. Срещал я по коридорите само когато отивала при кралския учен. – Но той мрази Лия – казах. Реган кимна утвърдително. Враждебността между Лия и кралския учен не беше тайна за никого. – Според нас търси утеха и решение в Свещената книга. А той я познава най-добре. Утеха. Не беше изключено. Но долавях съмнението в гласа на Реган. Брин пресуши чашата си. – Сигурна ли си, че са я отвлекли? – попита ме отново. В тона му се четеше отчаяние. Знаех колко обича сестра си, и мисълта, че е попаднала във варварски ръце, му късаше сърцето. – Да – прошепнах. – Ще говорим с майка ни и баща ни, ако ще насила – обеща Реган. – Ще ги накараме да ни изслушат. Ще си я върнем. Тръгнаха си, но успяха да повдигнат духа ми. Решимостта на Реган ми вдъхна надежда, каквото не бях изпитвала от много време. Толкова ми напомняше за брат си. Жалко, че и Уолтър не беше с тях. Целунах пръстите си и се помолих за бързото му завръщане. Като си тръгнаха, станахме от масата да се върнем в стаята ни. Виждах умората и по лицето на Гуинет. Денят ни беше дълъг, изпълнен с очакване и напрежение. – Ето къде сте били! Двете се обърнахме едновременно. Берди стоеше на входа, с ръце на хълбоците. – Гръм и мълнии, обиколих половината странноприемници оттук до низината да ви търся! Даже не ми хрумна, че може така удобно да сте се разположили в центъра на града. Зяпнах я, не вярвайки на очите си. Гуинет първа от двете ни се окопити и проговори. – Какво правиш тук? – Не можех една яхния да забъркам, докато се кахърях за вас двечките и Лия. Реших, че ще съм по-полезна тук. – Но на кого остави кръчмата? – изписках. Берди поклати глава. – Не искаш да знаеш. – Избърса ръце в роклята си, сякаш носеше престилка, и подуши въздуха. – Май и тука ги няма в готвенето. После ще надзърна в кухнята. – Погледна ни отново и вирна вежди. – Не се ли радвате да ме видите? Двете с Гуинет се спуснахме към широко разтворените ѝ ръце и Берди започна да бърше сълзите по лицето си, за които обвини прашните пътища. В този миг ни липсваше само Лия. Държа я здраво. Успокой се, дете мое. Нека ги вземат. Тя трепери до мен, побесняла от ярост. Гледаме как събирачите отмъкват кошниците ни с храна. Без състрадание. Без милост. Тази вечер ще си легнем гладни. Виждам водача им Харик сред тях. Той поглежда Мориган и аз я избутвам зад себе си. На хълбоците му проблясват сребърни ножове и аз се благодаря, че когато си тръгват, не отмъква и друго, освен храната. Последните откровения на Гаудрел Глава 42 Каланта ме съпроводи до банята. Въпреки че вратата ми вече не се заключваше като на затворник, новите ми свободи очевидно все така включваха нуждата от стражи в дъното на коридора – като предпазна мярка, твърдеше комисарят, които несъмнено му докладваха, дори да покажех глава през вратата. Навсякъде ходех с придружители, които на практика също бяха стражи. Снощи, докато ме водеше към стаята ми, Каланта не продума и дума. Тази сутрин като че ли беше в същото настроение. Влязохме в потискащата баня без прозорци, осветена само с няколко свещи, но този път вместо дървено буре ме чакаше голяма медна вана. Беше пълна с вода до половината и над повърхността ѝ потрепваха вълни от пара. Гореща вана. Дори не предполагах, че тук съществува подобно нещо. Въздухът беше пропит със сладкия аромат на рози. Масла за вана. Каланта явно забеляза колебливите ми стъпки. – Сватбен подарък от клана – обясни равнодушно, седна на едно столче и махна към ваната. Съблякох се и се потопих бавно във врялата вода. Това беше първата ми гореща вана, откакто бях напуснала вагабонтския лагер. Сигурно щях да забравя къде се намирам, ако мънистеното синьо око на Каланта не се взираше в мен, докато млечнобялото се взираше отнесено в сенките. – Ти от кой клан си? – попитах я. Въпросът ми привлече вниманието ѝ. Сега и двете ѝ очи бяха съсредоточени в мен. – От никой – отговори ми. – Винаги съм живяла в Светилището. Разкритието ѝ ме озадачи. – Тогава защо ме накара да си сплета косата, за да се вижда кавахът ми. Тя сви рамене. Потопих се по-надолу във ваната. – Така се справяш с всичките си грижи, нали? С безразличие. – Нямам грижи, принцесо. – Аз съм една от тях и това го знам със сигурност, само дето не знам защо. Хем ми помагаш, хем ми вредиш, сякаш не можеш да решиш какво искаш. – Не правя нито едно от двете. Просто изпълнявам заповеди. – Не мисля – отвърнах, прокарвайки сапунената гъба надолу по крака си. – По-скоро не знаеш какво да правиш с малкото сила, която ти е дадена. Изпробваш я от време на време, изкарваш я от скривалището ѝ, но после пак я тикваш там. Дързостта ти е само фасада. Вътрешно си изтъкана от страх. – Мисля, че можеш да се къпеш сама. Тя стана да си тръгне. Загребах шепа вода и оплисках лицето ѝ с нея. Каланта се наежи и стрелна ръка към кинжала в ножницата на хълбока си. Гърдите ѝ се надигаха на дълбоки, гневни вълни. – Въоръжена съм. Това не те ли притеснява? – Аз съм гола и невъоръжена. Само глупак не би се притеснявал. Но все пак го направих, нали? Окото ѝ пламна. Маската на безразличието падна от лицето ѝ. Горната ѝ устна се надигна във високомерна усмивка. – Едно време бях като теб, принцесо. Всички отговори бяха прости. Светът беше в краката ми. Бях млада и влюбена, дъщеря на най-могъщия човек в земите ни. – Но най-могъщият човек в… – Точно така. Аз съм дъщерята на предишния комисар. Приведох се напред във ваната. – Онзи, когото… – Да, онзи, когото годеникът ти уби преди единайсет години. И аз му помогнах. Е, вече знаеш, че съм способна на дързости. Уреждането на нечия смърт не е толкова трудно. Тя се обърна и си тръгна. Тежката врата се тресна силно след нея. Останах втрещена във ваната. Наистина ли заплаши да уреди смъртта ми? Бях млада и влюбена. В комисаря? Какво ли си беше помислила, когато разбра за предстоящия ни брак? Затова ли се беше умълчала така? Вече имаше още една причина да ме убие. Продължих да се къпя, загубила удоволствието от ваната. Търках раменете си с гъбата, опитвайки да мисля за всички онези мигове в банята, когато Полин търкаше гърба ми, а аз търках нейния, поливахме се с кани топла розова вода, смеехме се и си приказвахме за любов и за бъдещето, и за всички други неща, за които си говореха приятелките – но не и за убийство. Умът ми още не го побираше. Каланта бе помогнала на комисаря да убие собствения ѝ баща. И все пак не извади кинжала си срещу мен, макар че в очите ѝ бушуваше гняв. Провокирах я нарочно, но не получих отговора, който търсех. Въпреки това ми разкри доста. За част от секундата под всичкото презрение по лицето ѝ видях младата Каланта, момиче без превръзка на окото и уплашено до смърт. Малък проблясък на истина. Тя се страхува. Страхът и танисът, изглежда, бяха две от нещата, които вирееха в изобилие тук. Когато излязох от банята, видях, че Каланта е оставила двама кльощави, голобради стражи да ме съпроводят до стаята ми вместо нея. Явно беше общувала достатъчно с мен за един ден. А и аз нямах желание да говоря повече с нея. Понечих да тръгна в едната посока, но двамата стражи застанаха на пътя ми. – Не е нужно да ме съпровождате – казах. – Отивам да… – Наредено ни е да ви върнем в стаята ви – обясни единият. Говореше с пресеклив глас и пристъпваше нервно от крак на крак. Двамата се спогледаха тревожно. Изпод ризата на по-нис­кия надничаше кожен възел. Носеше защитен амулет. Несъмнено и другият имаше същият. Кимнах бавно заради предпазливите им изражения, а те застанаха от двете ми страни и ме поведоха по коридора. Като стигнахме най-тъмната му част, изведнъж спрях на място. Затворих очи и опрях разперени ръце върху бедрата си. – Какво ѝ става? – прошепна единият. – Дръпни се назад – каза другият. Направих гримаса. И двамата заотстъпваха уплашено. Запърхах с клепачи, после изцъклих рязко очи, пълни с лудост. Стражите залепиха гърбове за стената. Започнах да отварям бавно уста, все по-широко и по-широко, докато не заприличах на зяпнала риба. После изпуснах от гърлото си смразяващ кръвта писък. Двете момчета хукнаха надолу по коридора и се скриха в сенките с впечатляваща пъргавина. Обърнах се, сигурна, че няма да се върнат, и тръгнах в противоположната посока. За пръв път, откакто бях пристигнала тук, манипулирах някого с дарбата си, но щом не получавах даром новоспечелените си свободи, щях да си ги иззема сама. На няколко крачки от мен се криеха тайни, за които имах правото да знам. Катакомбите дълбоко под Светилището тънеха в тишина. Само непряката светлина от един фенер във външния коридор ми помагаше да виждам накъде вървя. Влязох в дълга, тясна стая, която очевидно бе използвана доскоро. Върху масата имаше недояден хляб, увит във восъчен плат. И отворени книги. И листове, издраскани с неразбираеми цифри и символи, които не издаваха произхода на мъжете в тъмни роби. По задната част на друга маса бяха наредени няколко малки запечатани флакончета с прозрачна течност. Вдигнах едното и го поднесох към светлината. Алкохол ли правеха? Върнах го на мястото му и огледах тъмните ъгли на стаичката, но не намерих нищо. Тази стаичка не влизаше в първоначалните ми планове, но когато минавах покрай тесния ѝ вход, внезапно ме полази студена тръпка. Там. Кожата ми настръхна. Думата ме притисна като длан в гърдите, за да ме спре. Там. Сигурна бях, че дарбата ме направлява като въздушен полъх, идващ откъм стаята, който се опита да ми каже нещо, но след като не открих нищо, се усъм­них в инстинктите си, зачудих се дали не бях усетила просто някое от многобройните течения в просторния подземен свят. Огледах за последно съдържанието на стаята и продължих напред. Астер беше права. Този тунел водеше само към мокри скали и скритите машинарии на моста. Реката бучеше на стъпки от мен и облаци ситни пръски ме намокриха за секунди. Мощта ѝ всяваше страхопочитание и се запитах колко ли живота е коствало изграждането на път през нея. Докато оглеждах гигантските зъбни колела, започвах да губя вяра. Те представляваха част от сложна система от скрип­ци с грамадни колела като онова, което бях видяла в горната част на скалата, при входа към Венда. – Няма начин – казах си. И все пак… Нещо ми пречеше да си тръгна. Най-ниското зъбно колело беше врязано в скалата. Заизкачвах се по хлъзгавия камък над бушуващата река, старателно подбирайки местата, където стъпвах, но краткото ми изкачване не разкри нищо полезно. Само потвърди опасенията ми, че няма начин да избягаме по моста. Глава 43 В речника ѝ не съществуваше думата любов. Леля ми Клорис използваше израза „сливане на съдби“. Помислих я за очарователна дума, когато я изрече – сливане, и бях убедена, че означава нещо красиво и сладко, като сладкиш, щедро обсипан с пудра захар. Разказа ми, че кралят на Мориган бил трийсет и четири годишен и все още не бил намерил подходяща съпруга, когато знатна Първа дъщеря от обсадено кралство привлякла погледа на някакъв лорд по време на дипломатичес­ка мисия в Гастинò. Сливане – случайно единение, като два лъкатушещи потока, срещнали се в далечна, непозната клисура. Заедно се превръщат в нещо по-голямо, но далеч не деликатно и сладко. Като пълноводна, буйна река, сливането води към нещо непредвидимо и неконтролируемо. Чак сега проумявах колко мъдро е било прозрението на леля ми Клорис. Понякога обаче това единение, сливането на съдби, сякаш не беше случайност. Днес комисарят имаше работа в квартал Томак, но беше разбрал от Каланта, че семейството на Рейф развъждало коне за далбрекската армия. Затова заръча на Ибън и губернатор Янос да го заведат в конюшнята в източните покрайнини на града, за да огледа конете и кобилите за разплод. Аз пък настоях да се възползвам от новите си свободи, макар и в компанията на двама въоръжени стражи, и навестих бащата на Ивет в квартал Капсуом. Дадох му половината си печалба от играта на карти с Малич и го помолих за три неща – да намери лечител за Ивет, за да не се инфектира ръката ѝ, да ѝ купи от сиренето, за което вече си бе платила прескъпо, и никога да не я обвинява и наказва заради противните постъпки на някой друг. Той се опита да откаже парите, но аз го принудих да ги вземе. А когато се разплака, сърцето ми едва не изскочи от гърдите. Стражите, две момчета на не повече от двайсет, станаха свидетели на разговора ни и на тръгване ги предупредих да не казват на Малич къде са попаднали парите му. – Ние сме Меураси – обясни единият. – Ивет е наша братовчедка. И макар че не ми обещаха нищо, знаех, че няма да издадат тайната ми. По обяд тъкмо влизах в двора на конюшнята откъм южната порта на Светилището, когато Рейф се появи от западната. Сърцето ми подскочи, както при всяка наша среща, и за миг забравих опасността, тегнеща над него, и лъжите, които трябваше да поддържам. Виждах само наболата брада по небръснатото му лице, вързаната му на опашка коса, уверената му стойка на седлото – същата самоувереност, с която бе влязъл някога в кръчмата. Излъчваше внушителна сила и се чудех как никой друг не я е забелязал. Това не беше подмолният лакей на принца, а самият принц. Може би всички виждаме каквото искаме да видим. Аз се бях влюбила в него, приемайки го за фермер, и нито за миг не се усъмних, че е такъв. Ядеше ябълка, чиято червена кора се открояваше ярко сред убитите цветове на двора. Сутринта видях скъпоценните плодове да пристигат с керван от Превизи и видях как Каланта му хвърли две от сочните богатства. Аз самата не бях близвала плод, откакто напуснахме вагабонтския лагер. Най-близкото до тях по тези земи бяха кореноплодните зеленчуци – моркови и репи, които понякога сервираха с пилетата и дивеча в Светилището. Знаех, че ябълките са поредният лукс, отреден само за Съвета, затова щедростта на Каланта ме учуди. Рейф се поклащаше спокойно на седлото, отхапвайки поредното парче от ябълката. Пътищата ни се срещнаха по средата на двора. Разменихме си по един бегъл поглед и той слезе от седлото. Изчакахме заедно да преминат няколко коня, които бяха дърпали каруците. Но въпреки че ни остана един свободен момент, докато стражите наоколо си подвикваха шеговито и подканваха превизийците да побързат, имаше опасност да ни чуят. Твърде рисковано беше да му обяснявам за снощи и че ако бях отказала на комисаря, той щеше веднага да издаде смъртната му присъда. Затова трябваше да гадае какво съм намислила. Знаеше, че ненавиждам комисаря. Докато дъвчеше ябълката си, очите му обхождаха роклята ми и дългите нанизи с кости, дрънчащи върху единия ми хълбок. Виждах всяка сричка в погледа му: С всеки изминал ден придобива все по-вендански вид. – Ако приятелят ми Джеб беше тук – подхвана той, – щеше да одобри накитите ти, принцесо. Варварското винаги го е привличало. – Комисаря също – намеси се един страж, сякаш за да ни напомни, че през цялото време ни слушаха. Вперих изпитателен поглед в Рейф. Не можех да преценя дали думите му са комплимент, или обида. Тонът му беше странен. В този момент нещо друго привлече вниманието му. Проследих погледа му. Сливане на съдби. Не сега. Не тук. Нямаше как да е на добре. Кейдън. Яздеше към нас с губернатора, когото беше тръгнал да търси, и отряд мърляви мъже. Рейф се задави и парчета сдъвкана ябълка изхвърчаха от устата му. Очите му се насълзиха. – Първо сдъвчи, пратенико, и тогава гълтай – посъветвах го аз. Той се изкашля още няколко пъти, приковал вниманието си към приближаващия отряд. Видях осезаемото облекчение по лицето на Кейдън, като ме забеляза. Той скочи от коня си и мъжете около него го последваха. Без изобщо да отчете присъствието на Рейф, всъщност на когото и да било, ме попита: – Добре ли си? Дори не забеляза как се умълчаха войниците около нас. Наемният убиец на комисаря се завръщаше и още не беше чул новината. Губернаторът застана до нас и се прокашля. Кейдън кимна неохотно към него. – Това е новият губернатор Арълстън и неговите – той направи кратка пауза, сякаш търсеше правилната дума – войници. Напълно разбирах колебанието му. „Войници“ беше доста великодушно определение. Не изглеждаха особено впечатляващо. Не носеха униформи, дрехите им бяха съдрани – най-бед­ните от бедните. Самият губернатор обаче беше плашещо едър здравеняк, висок и снажен, с широки гърди и зловещ белег, разсичащ лицето му от скулата до брадичката. И толкова намръщен, че между веждите му се образуваше доста дълбока бразда. – А ти коя си? – попита ме той. Привидната усмивка, която си наложи, внезапно разкриви устните му и беше по-противна и от суровата му гримаса. – Не е важно – обади се вместо мен Кейдън. – Да вървим… – Принцеса Арабела – отговорих все пак. – Първа дъщеря на Мориган, а това е Рейф, пратеник на принц Джаксън от Далбрек. Усмивката на губернатора изчезна. – Вражески свине в Светилището? – изуми се той. Впи кръвнишки поглед в Рейф и се изплю върху ботушите му. Рейф понечи да му налети, но аз скочих помежду им. – Имате изключително безразсъден език за човек, току-що встъпил в длъжност, губернаторе – заявих. – Внимавайте да не го загубите. Той подскочи от смайване и извърна очи към Кейдън. – Позволявате на затворниците да ви говорят така? – Тя вече не е затворничка – поправи го един от близките войници. И Рейф каза на Кейдън за новата ми роля в Светилището. Глава 44 Кейдън Отворих със замах вратата на съвещателната стая на комисаря и тя се тресна в стената. Трима от братята, стоящи най-близо до него, извадиха оръжията си. Комисарят остана седнал зад масата, отрупана с карти и графики, и погледите ни се сключиха. Още бях задъхан от препускането през двора на конюшнята и Светилището. Братята ми рахтани не прибраха кинжалите си. – Излезте – нареди им комисарят. Те съвсем основателно се поколебаха. – Излезте! – изкрещя той. Рахтаните прибраха с видимо нежелание ножовете си. Като затвориха вратата след себе си, комисарят стана, заобиколи масата и застана с лице срещу мен. – Значи си чул новината? Предполагам, идваш да ме поздравиш. Спуснах се към него и го съборих на пода, преобръщайки мебелите наоколо. Той извади кинжала от ножницата ми, но аз приковах ръката му към пода и оръжието изхвърча към другия край на стаята. Свободният му юмрук се заби в челюстта ми и аз отлитнах назад, но когато ми се нахвърли отново, успях да го ритна с коляно в ребрата. Разхвърчаха се листове, карти и счупено стъкло, ала накрая гневът ми надви и го притиснах към пода, опрял парче от счупения фенер във врата му. Острите ръбове разрязаха ръката ми и между пръстите ми шурна кръв. – Знаеше! Знаеше какво изпитвам към нея! Но всичко, което вече имаше, не ти стигна! Трябваше да имаш и нея! Веднага, щом си обърнах гърба… – Тогава какво чакаш? – Очите му бяха злокобно студени. – Прережи ми гърлото. Давай. Стъклото затрепери в юмрука ми. Едно движение – и щях да стана следващия комисар. Очакваше се от години – наемните убийци се издигаха на власт един след друг. Сами подписвахме смъртните си присъди, обучавайки прекалено добре наследниците си. Кръвта ми се стичаше по врата му. Очите му дори не трепнаха. – Точно така – каза той. – Премисли внимателно нещата. Винаги го правиш. И това е една от причините винаги да мога да разчитам на теб. Спомни си за всичките ни години заедно. Къде те намерих. Помисли си за всичко, към което се стремяхме. За всичко, което искаш да постигнеш. Струва ли си да го загърбиш заради някакво си момиче? – И въпреки това ти реши да се ожениш за нея? Да я направиш кралица? Значи явно за теб тя струва! Ами всичките ти приказки за скучния и вял семеен живот? И за кралските особи? Във Венда няма крале и кралици! – Гневът замъглява здравия ти разум. Така ли ти влияе тя? Трови те? Взимам всяко свое решение с мисълта за доброто на народа си. А ти за какво мислиш? Само за Лия. Венда не съществуваше за мен, когато влетях в стаята му. Той ме погледна спокойно въпреки нащърбеното парче стъкло до врата си. – Можех да заповядам да те убият още в мига, в който нахлу тук. Но не това искам, Кейдън. Миналото ни свързва прекалено силно. Да поговорим. Вторачих се в него с пламнали дробове и огнените секунди се заизнизваха, докато пулсът му тупкаше равномерно под ръката ми. Само една тънка вена ме разделяше от Лия. Но казваше истината – можеше да заповяда на рахтаните да ме убият на място. Още при портите на Светилището. Можеше дори да е приготвил собствения си кинжал. Миналото ни свързва прекалено силно. Пуснах го. Той се изправи и ми хвърли парче плат, за да превържа ръката си. Огледа хаоса в кабинета си, клатейки глава. – Ти я доведе тук. Ти каза, че може да е полезна на Венда. И беше прав. Ето че клановете я приветстваха. В техните очи тя е знак за благоволението на боговете. Символ на древните традиции и обещания. Получихме повече, отколкото се надявахме, и сега трябва да го използваме. Чака ни дълга зима, а голяма част от запасите ни ще отидат за изхранване на армията. Но пламът на народа ни няма да угасне, ако подхраним суеверията му с Лия. – Защо брак? – попитах горчиво. – Има и други начини. – Клановете го поискаха, братко, не аз. Помисли. Да съм проявявал интерес към нея досега? Клановете я приветстваха, но някои от тях останаха подозрителни, съмняваха се да не е поредният номер на врага. Трябваше им доказателство за истинската ѝ отдаденост на Венда. Брак с водача им е най-трайното решение. Обсъдих го със Съвета. И те одобриха. Да не би да подлагаш под съмнение не само моята преценка, но и тази на Съвета? Не знаех какво да мисля. Не можех да повярвам, че Съветът би одобрил подобно решение, но в мое отсъствие – нищо чудно. Малич сигурно пръв бе извикал „да“. И трябваше да очаквам такъв развой още от деня, когато Меураси я приветстваха. Те не приветстваха чуждоземци. – Не се безпокой, нищо няма да се промени особено. Нямам интерес към момичето, извън ползата ѝ за народа ни. Дори я задръж в твоята стая засега, стига да не се разчуе сред клановете. Те трябва да си мислят, че бракът е истински. – Той се наведе да вдигне бутнатата маслена лампа. – Но те предупреждавам – продължи той, обръщайки се пак към мен, – че развива искрена връзка с клановете. Когато ѝ предложих брак, тя се съгласи на драго сърце. Осъзнала е ползата от него. – На драго сърце? Или за да спаси живота си? – попитах саркастично. – Попитай я сам. Прозряла е двете главни преимущества от брак с мен: повече свобода тук и сладко отмъщение срещу баща ѝ. Ти със сигурност го разбираш. Предателството от близък е рана, която никога не зараства. Оглупял си от любов. Отвори си очите и се вземи в ръце. Погледнах с поутихнал гняв. – Ще я питам. Бъди сигурен. Той застина, сякаш току-що му хрумна нещо. – Дявол да го вземе, не ми казвай, че носи отрочето ти? Надявам се, че не си чак толкова глупав. Нарочно го бях подвел, че с Лия спим заедно. Но от рах­таните се очакваше да предприемат нужните мерки, за да не попаднат в лапите на скучния и вял семеен живот, който той толкова презираше. – Не. Не носи отрочето ми. Завъртях се и тръгнах ядосано към вратата. – Кейдън – провикна се той, преди да я стигна. – Не изпитвай търпението ми. Малич също става за наемен убиец. Беше се навела над легена и си миеше лицето. Като чу стъпките ми зад себе си, напрегна рамене. – Принуди ли те? – попитах я. – Знам, че е така. Дори не знам защо те питам. Без да отговори, Лия потопи ръце във водата и ги изми до лактите. Сграбчих я за единия и я завъртях към себе си. Легенът падна на пода и се разцепи на две. – Отговори ми! – изкрещях ѝ. Тя погледна строшените половини и локвата вода в краката ни. – Нали каза, че вече знаеш отговора на въпроса и не ти е нужен моят. – Кажи ми, Лия. Очите ѝ проблеснаха. – Кейдън, съжалявам. Няма да те лъжа, като кажа, че не го искам. Искам го. Знаеш, че не обичам комисаря, но вече не съм наивно, замечтано момиченце. Примирих се с факта, че няма да си тръгна оттук. Трябва да уредя живота си някак, колкото е възможно по-добре. Както ти ме помоли. И ако трябва да съм откровена – гласът ѝ затрепери и тя преглътна, – комисарят може да ми предложи нещо, което ти не можеш. Власт. Във Венда има хора като Астер, клановете и други, към които се привързах. Искам да им помогна. И с малко власт бих могла. Ти ми сподели, че не си имал избора, който си мислех, че си имал. Вече разбирам. И аз като теб реших да се възползвам от избора, който ми се предлага. Ползите от брака с комисаря надхвърлят тези от живота с теб. – Тя присви очи. – Пък и в допълнение, новината за сватбата ми ще съкруши поне баща ми, ако не и цял Мориган. А това ще подслади още повече сделката. Повярвай ми, никой не ме е принудил. – И стигна до всички тези заключения само за седмица? Блясъкът в очите ѝ поугасна. – Една седмица е цяла вечност, Кейдън. За една седмица всички хора по земята може да измрат, покосени от паднала звезда. За една седмица най-обикновена прислужница от кръчма в крайморско селце може да се озове в жарката пустиня, съпровождана от шайка безпощадни главорези. И в сравнение с всичко това наистина ли смяташ, че решението ми да се омъжа за някого заради властта му изисква повече от седмица размисъл? Поклатих глава. – Това не си ти, Лия. Тя надигна с отвращение горната си устна, сякаш внезапно ѝ бе омръзнало да се държи състрадателно. – Наранен си, Кейдън. И съжалявам за това. Искрено. Но животът е тежък. Извади си венданската глава от задника и свиквай. Не изплю ли пред мен съвсем подобни думи в карвачито на Рийна? Е, аз вече проумях как стоят нещата. Твой ред е. Гласът ѝ беше студен, равнодушен и казваше истината. Всичко в мен се срути, сякаш беше прерязала и дъха, и мускулите ми. Погледнах я, загубил дори думите на езика си някъде сред отломките, и се завъртях. Излязох през вратата и тръгнах по коридора, без да виждам никого и нищо, питайки се кога бе станала такава… кралска особа. Глава 45 Рейф Облегнах се на парапета, загледан в Лия. Бях сам – без страж, Улрикс или Каланта. Макар и редовно да ми напомняха, че ме държат под око, вече не стояха неотлъчно до мен. Като че ли всички правила се бяха поразхлабили след обявяването на брака и след… Отпуснах глава върху ръцете си. Майка ми беше мъртва. Повдигаше ми се при мисълта, че смъртта ѝ придаваше правдоподобност на историята ми. Трябваше да съм вкъщи. Сигурно цял Далбрек издирваше принц Джаксън и се чудеше къде е. Защо го няма? Защо е избягал от отговорностите си? Баща ми несъмнено щеше да обезглави и двама ни със Свен, ако някога се върнехме. Стига да беше жив дотогава. Те са най-трудни за убиване. Баща ми беше жилаво копеле, точно както го беше описал комисарят. Но старо копеле. И уморено. И обичаше майка ми повече от кралството и собствения си живот. Загубата ѝ щеше да отнеме силите му, да го направи лесна плячка за напастите, които бе преборвал в по-добри времена. Трябваше да съм там. Пак се връщах към това. Вдигнах глава и погледнах Лия, седнала на далечната стена над площада долу. Дългът ме зовеше в Далбрек, но не можех да си представя живота без нея. – Когато заминах, се събираха по-малки групи. Обърнах се. Кейдън тихо се беше приближил до мен. Криеше се в сянката на една колона и също наблюдаваше Лия. Точно неговата компания не исках. – Бройката се удвоява всяка вечер – обясних. – Обичат я. – Дори не я познават. Виждат само момичето, с което комисарят се хвали по улиците. Той обърна презрителен поглед към мен. – Може би ти не я познаваш. Пак насочих очи към Лия, кацнала на високата стена. Нищо в цялата тази работа не ми харесваше. Не исках да я споделям с Венда. Не исках тази окаяна земя да я обича. Все едно впиваше нокти в нея, за да я издърпа в тъмната си бърлога. Но ден след ден, всеки път, когато виждах наниза от кости върху хълбока ѝ, техните дрехи върху тялото ѝ, начина, по който говореше с тях, се убеждавах все повече, че вече не ги възприема като врага, какъвто бяха за нея, преди да минем по онзи мост. – Не е само заради възпоменанията и историите ѝ – казах. – Задават ѝ въпроси. Разказва им за света отвъд Голямата река. Свят, който повече никога няма да види, ако се омъжи за комисаря. – Каза ми, че приела на драго сърце. Изсумтях. – Значи е така. И двамата знаем, че Лия винаги казва истината. Той ме погледна с нетрепващи очи, ровейки из спомените си за предишни нейни лъжи. Забелязах синината на челюстта му и превързаната му ръка. Добър знак. Явно в редиците им се зараждаха разногласия. Може пък комисарят да го убие преди мен. И двамата погледнахме едновременно нагоре. И ги видяхме. Губернатори и стражи бяха наизлезли по високите тераси отвъд площада да гледат Лия, а от северната кула, обрамчен от рамката на прозореца си, комисарят надзираваше всички. Беше твърде далеч, за да видим изражението му, но по собственическата му, горда стойка си личеше колко е уверен, че той дърпа конците на малката си хубава кукла. Думите ѝ се носеха из площада, отекваха между стените с ясен отзвук, докато във въздуха се прокрадваше странно затишие. Цареше неземна тишина, пронизвана само от нейния глас. – Така беше и в долината, когато погребваше брат си – обясни Кейдън. – Всички войници застинаха на място безмълвни. Кралствата издигат се върху човешка пепел и костите на загиналите, и ако Небесата благосклонни са към нас, там ще се завърнем. И така ще е за вечни времена. За вечни времена. Последните думи ме заглождиха с тежката си съдбовност – щеше да остане тук завинаги, ако не намерех начин да я спася. Кейдън я наблюдаваше внимателно. – Той ще се държи добре с нея, нали? – попитах го. – Двамата с теб трябва да ликуваме на сватбения им ден. Най-сетне ще можем да се откъснем от нея. Носи само главоболия, не смяташ ли? Той стисна челюсти и едното му рамо трепна в едва забележим тик. Искаше да ми налети, задето хвърлях истината в лицето му. А на мен почти ми се прииска да го направи. Да разрешим въпроса веднъж завинаги. Само че имах по-важни грижи и малко време да намеря решение. Сватбата скъсяваше крайния ми срок за действие с цяла седмица, а вече и другите бяха пристигнали. Обърнах се да си вървя. – Вече се разхождаш свободно из Светилището, а, пратенико? – Много неща се промениха за една седмица, наемни убиецо. И за двама ни. Добре дошъл у дома. Глава 46 Бях тук от толкова малко време, а ми се струваше цяла вечност. Всеки час беше пропит със страх и трябваше да се въздържам от нещото, което исках най-много. Но бях обречена на тази трудност, също както ми беше писано да намеря любовта преди месеци, когато избягах от Сивика. Моята съдба вече изглеждаше ясна, като изписани думи върху хартия. Докато не дойде тя, могъщата. Няколко думи, носещи толкова много надежда. Или просто брътвежи на умопомрачена жена. Взех още една лента от кошницата и я вързах на напречната греда на фенера, висящ от тавана. Бях го свалила с въжето с намерението да отвлека вниманието си поне за няколко проклети минути. Да се отдам на нещо, напомнящо ми за света извън Светилището. Мислите ми обаче постоянно се връщаха към едно. Човек се убива по-трудно от кон. Наистина ли? Не знаех. Но ми хрумваха стотици начини да го направя и всичките ме изгаряха отвътре. Тежък съд, запратен в черепа. Десетсантиметров нож в гръкляна. Бутане от висока стена. И всеки път, когато пропуснех някоя възможност, огънят лумваше още по-силно. Но заедно с този копнеж гореше и една съвсем различна нужда: да спася любим човек, след като вече бях предала друг. Убиех ли комисаря, щеше да настане касапница. Нямах какво да предложа на губернаторите, рахтаните и чиевдарите – нито полезни съюзи, нито дори бъчва вино, за да си струва да ме държат жива. Единственият ми сигурен съюзник в Съвета беше Кейдън, а той нямаше как да заличи мишената, в която щях да се превърна за всички. Засега не просто исках да остана жива заради Рейф, а трябваше. С тази сватба едва ли щях да го освободя, но поне нямаше да загуби живота си без време. Винаги щях да държа този коз пред комисаря – наранеше ли Рейф, онзи плам, който искаше за народа си, щеше да угасне. Бракът печелеше и за двама ни допълнително време. И толкова. Други гаранции нямаше. Спомних си разговора с Берди, след като разбрах, че са убили Грета. Бях ѝ казала, че не ме е грижа за никакви гаранции и съм готова да се омъжа дори за дявола, ако това щеше да ми даде дори най-малкия шанс да спася Грета и бебето ѝ. А сега предстоеше да се омъжа именно за него. Опрях се на перваза на прозореца и погледнах към небето. Боговете имаха извратено чувство за хумор. Вързах последната лентичка и вдигнах фенера с въжето. Дъга от цветове запърха над главата ми и се зачудих какво ли ще си помисли Кейдън, като я види. Мигновено ме прониза остро чувство на вина, задето го бях излъгала. Бе страдал предостатъчно от ръцете на хора със синя кръв като мен. Предаността беше най-важното човешко качество за него. И вече разбирах защо. Какво друго можеше да се очаква от момче, изхвърлено от собствения му баща като боклук? Въздъхнах и поклатих глава. Моригански лорд. И точно като баща му сега го предавах и аз. В много отношения. Знаех какви чувства изпитва към мен, и странното беше, че аз също държах на него, колкото и да ме вбесяваше лоялността му към комисаря. Помежду ни съществуваше необяснима връзка. Не онова чувство, което изпитвах към Рейф, но в същото време бях сигурна, че съм го подвела с последната ни целувка. В оцеляването няма правила, напомних си. Макар че ми се искаше да има. Предателствата сякаш нямаха край. Скоро комисарят щеше да ме накара да предам онези, които ме бяха приветствали, да подбеля очи, изпадайки в мним транс и да изпълня клановете с надеждата, която искаше, и това несъмнено щеше да послужи на него и целите му, не на народа. Ще си държиш езика зад зъбите и ще говориш каквото ти кажа. Седнах на леглото и затворих очи, прогонвайки от ушите си цвиленето и тропота на конете далеч под прозореца ми, шума от затварянето на портите, крясъците на готвача, гонещ поредното избягало пиле, решило да запази главата си. Пренесох се на ливада с пъстри лентички, веещи се от дърветата, наоколо се издигаха планини с лилави склонове, втриваха в гърба ми розово масло и вдишвах благоуханието на земя, останала на хиляди километри от мен. Този свят те вдишва, а после те издишва, за да те сподели. Умолявах го да ме сподели с Рейф. Правя го заради теб. Единствено заради теб. На вратата се почука отривисто. Кейдън си тръгна с такова отвращение на лицето, че не очаквах да се върне скоро, ако изобщо се върнеше. Дали Улрикс не идваше с поредната заповед от комисаря? Какво ли ми беше намислил тази вечер? Облечи зелената рокля! Кафявата! Която аз ти наредя! Грозен спомен от мориганския двор изникна в паметта ми. Макар и в различна обстановка, години наред бях понасяла същите заповеди. Облечи това. Мълчи. Подпиши тук. Върви в стаята си. Дръж си езика зад зъбите. В името на боговете, принцесо Арабела, никой не иска мнението ти. Да не сме чули гласа ти по този въпрос отново. Грабнах каната от скрина и я запратих към отсрещната стена. Керамични парчета се посипаха по пода, докато треперех, внезапно връхлетяна от истината – двете кралства не се различаваха особено. Пак се почука на вратата, този път по-тихо и колебливо. Избърсах очите си и отидох да отворя. Астер ме гледаше облещено от прага. – Добре ли сте, госпожице? Че мога да изгоня носача и да ви го пратя друг път, ама Каланта каза да ви го доведа с количката му, пък тя е натоварена догоре, не че трябва да го пуснете в стаята си веднага, понеже май ви е много топло, че чак бузите ви са пламнали, и… – Астер, за кого говориш? Тя отстъпи встрани и един млад мъж излезе плахо напред. Свали шапката от главата си и я притисна към корема си. – Карам ви гориво за камината. Надникнах през рамо към кофата до камината. – Имам си дърва и конска тор. Няма нужда… – Застудява и комисарят ми нареди да ви докарам още – обясни той. Комисаря да го е грижа дали ми е топло? Едва ли. Огледах мъжа – чорлав торен бръмбар, но нещо в него ми се видя странно. Бледокафявите му очи бяха съмнително проницателни. В дъното им кипеше необуздана енергия и въпреки мърлявите му дрехи и небръснато лице, зъбите му бяха равни и бели. – Каланта ми каза аз веднага да се връщам, госпожице – добави Астер. – Може ли да го оставя при вас? – Да, всичко е наред, Астер. Върви. Тя хукна надолу по коридора, а аз отстъпих встрани и махнах на младия мъж към кофата до камината. Той избута количката си в стаята, но спря по средата и се обърна към мен. Погледна ме любопитно за момент, после ми се поклони дълбоко. – Ваше Височество. Сбърчих чело. – Подиграваш ли ми се? Той поклати глава. – Най-добре затворете вратата. Устата ми увисна. Изрече последните думи на моригански, преминавайки безгрешно от език на език. Повечето венданци извън Светилището не го говореха, а тези в него – Съветът и шепа от прислужниците и стражите – произнасяха думите с доста силен акцент. – Говориш моригански – отбелязах. – По нашите земи го наричаме далбрекски, но да, езиците на кралствата ни са почти еднакви. Вратата? Вдишах смаяно, затръшнах набързо вратата и се завъртях към него. В очите ми избиха сълзи. Приятелите на Рейф не бяха мъртви. Той падна на едно коляно, взе ръката ми и я целуна. – Ваше Височество – подхвана отново, този път с още по-голяма тържественост, – идваме да ви отведем у дома. Седнахме на леглото ми и поговорихме, колкото можахме. Казваше се Джеб. Разказа ми, че трудно влезли във Венда, но вече от няколко дни били в града. Подготвяли бягството ни. Разпита ме за крилото на Съвета и разположението на Светилището. Обясних му за всички зали и коридори, които познавах, особено за по-рядко използваните, и за тунелите в катакомбите под нас. Обясних му кои са най-кръвожадните венданци в Съвета и кои местни биха ни помогнали, като Астер например, само че в никакъв случай не биваше да я излагаме на риск. Споменах му и за Гриз, който беше покрил Рейф, но и добавих, че според мен е било просто отплата, задето спасих живота му. – Спасили сте му живота? – Предупредих го за едно стадо препускащи бизони. Видях въпроса в очите му. – Не мога да я контролирам, нито да я призовавам, Джеб. Това е дарба, която се предава по линия на оцелелите Древни, и нищо повече. Понякога дори аз не ѝ вярвам, макар че лека-полека започвам. Той кимна. – Ще проуча дали можем да се възползваме някак от този Гриз. – А другите къде са? – попитах. Джеб се поколеба. – Крият се в града. Ще ги видите чак когато настъпи моментът. Някой от двама ни с Рейф ще ви даде сигнал. – Четирима ли сте? – Постарах се да прозвуча оптимистично, но изречено на глас, числото говореше достатъчно красноречиво само за себе си. – Да – отговори простичко той и продължи с обясненията, сякаш нищожните ни шансове бяха пропаст, която не се и съмняваше, че ще прескочим. Не знаеше кога точно щели да са готови за действие, но се надявали скоро да се погрижат за подробностите. Още разучавали кой е най-добрият подход, и се затруднявали с набавянето на някои провизии. – На джехендрата в квартал Капсуом се продава почти всичко – уведомих го. – Знам, но нямаме вендански пари, а мястото е прекалено оживено, за да крадем. Приведох се и опипах под леглото ми за кожената кесийка. Монетите издрънчаха, когато ги сложих в ръцете на Джеб. – Печалба от игра на карти – обясних. – Толкова пари би трябвало да ви стигнат за всичко нужно. Ако ви трябват повече, ще осигуря. Нищо не можеше да ми донесе по-голямо удовлетворение от мисълта, че Малич щеше да вземе участие в бягството ни. Джеб претегли кесийката в ръка и ме увери, че парите ще са повече от достатъчно. Добави, че щял да запомни никога да не играе карти с мен. После заговори с окуражителния тон на всеки добре обучен войник, че ще действат възможно най-бързо. Мъж на име Тавиш уреждал подробностите и щял да им даде знак, когато всичко бъдело готово. Джеб като че ли омаловажаваше опасността, но думите, които умишлено избягваше, се гърчеха под повърхността на уверенията му – съществуваше съвсем реален риск не всички да се измъкнем живи оттук. Беше млад, на възрастта на Рейф, войник като братята ми. Под съдраните дрехи и мръсотията прозираше същата нежна душа. Даже много ми напомняше на Брин с усмивката, вечно извиваща едното ъгълче на устата му. Нищо чудно и него да го чакаше малка сестричка у дома. Примигах, за да потисна сълзите си. – Съжалявам – пророних. – Много съжалявам. Той свъси тревожно вежди. – Няма за какво да съжалявате, Ваше Височество. – Тук сте заради мен. Той сложи грижовно ръце на раменете ми. – Отвлякла ви е вражеска страна и моят принц ме призова да изпълня дълга си. А той никога не постъпва безразсъдно. Готов съм да се подчиня на всяка негова заповед и виждам, че ви е преценил правилно. Точно такава сте, каквато ви описа. – Изражението му стана сериозно. – Никога не съм го виждал толкова решителен, колкото докато препускахме през Кам Ланто. Знайте, принцесо, че не искаше да ви мами. Едва се сдържаше. Последните му думи накараха всички мои защитни сили, които ме крепяха досега, да рухнат. Накрая рухнах точно пред Джеб, съвършено непознат човек. Отпуснах глава на рамото му, забравяйки срама, и заридах. Той ме прегърна, потупа ме по гърба и прошепна: – Всичко е наред. Когато най-сетне се надигнах и избърсах очи, го погледнах, очаквайки да го видя засрамен от изблика ми, но видях само загриженост в очите му – Имаш сестра, нали? – попитах го. – Три – отговори той. – Знаех си. Може би затова… – Поклатих глава. – Не мисли, че ми се случва често. – Кое? Да плачете или да ви отвличат? Усмихнах се. – И двете. – Пресегнах се и стиснах ръката му. – Трябва да ми обещаеш нещо. Когато дойде моментът, пази гърба на Рейф, не моя. Направи всичко възможно с него и другите войници да се измъкнете оттук. Защото няма да го понеса, ако… Той долепи показалец до устните си. – Шшш. Всички ще си пазим гърбовете един на друг. И всички ще се измъкнем. – Той стана. – Ако ме срещнете пак, се правете, че не ме познавате. Никой не помни торните бръмбари. Вдигна количката, метна няколко топки конска тор в кофата пред камината и ми хвърли пакостлива усмивка през рамо, преди да излезе. Наперен сладкодумник, смеещ се в лицето на опасностите. Също като Брин. Никога нямаше да забравя този торен бръмбар. Страховита мощ се спусна над земята. Буря от прах, огън и възмездие, всесилна, поглъщаща човеци и зверове, поля и цветя, всеки, дръзнал на пътя ѝ да застане. И риданията на жертвите ѝ изпълниха небесата със сълзи. Свещена книга на Мориган, том II Глава 47 В Залата на Светилището цареше осезаемо затишие тази вечер. Усещах го дори от разстояние, докато вървяхме по коридора. Врявата обикновено ни посрещаше с екота си по каменния под. Не и тази вечер. Опитах се да разбера дали Каланта е подозирала кого изпраща в стаята ми, но тя мълчеше, затова и аз си замълчах. Не исках да повдигам напразно въпроси и съмнения. Колкото повече наближавахме залата, толкова повече ме учудваше тишината. – Сбили са се, нали? – попитах я. – Така се говори – отвърна Каланта. – Кейдън имаше рана на ръката. – И всички с нетърпение очакват да видят леко ли му се е разминало на комисаря – добави тя. Погледнах я косо. Дъвчеше долната си устна. – Защо комисарят не го е убил заради това? – попитах. – Струва ми се, че не толерира бунтарство и заплашва със смърт всички останали. – Наемните убийци са опасни. В негов интерес е да държи Кейдън жив. И той го знае най-добре от всички. – Но щом Кейдън е опасен… – На негово място може да дойде някой по-опасен. И не толкова лоялен. Помежду им има много силна връзка. И двамата имат дълго и общо минало. – Както и вие двамата с комисаря – добавих аз, опитвайки се да науча малко повече. Тя отвърна само с рязкото: – Правилно, принцесо. Също като нас. Тишината в Залата на Светилището ме смути още повече, когато прекрачих прага ѝ. Без обичайната шумотевица помещението изглеждаше по-празно, но може би ми се струваше така, защото тази вечер представители на клановете, интенданти и други специални гости не изпълваха всеки ъгъл. Присъстваха само Съветът и прислугата. Рейф стоеше в далечния край на масата, в средата на залата, и разговаряше с Ибън. Личеше си, че комисарят и Кейдън още не бяха дошли. Тогава видях Венда. Движеше се из стаята, реална като всички нас, и плъзгаше ръка по масата, все едно бършеше трохи, сякаш вековете и падането от стената нямаха значение. Изглежда, никой друг не я забелязваше и се запитах дали не я мислят за прислужница. Тръгнах към нея, без да откъсвам очи от лицето ѝ, страхувайки се, че ако мигна, може да се изпари. Когато спрях на отсрещната страна на масата, тя ми се усмихна. – Джезелия – пророни, сякаш бе изричала името ми стотици пъти и ме познаваше от мига, в който се бях родила и жреците ме бяха издигнали към боговете. Очите ми запариха. – Ти ли ме кръсти така? – попитах я. Венда поклати глава. – Вселената ми изпя името ти. Аз просто го изпях след нея. – Тя заобиколи масата и застана на една ръка разстояние от мен. – Всяка нота ме пронизваше тук – каза, притиснала юмрук към гръдната си кост. – На майка ми ли изпя името ми? Тя кимна. – Изпяла си го на грешния човек. Аз не съм… – Нужно е доверие, Джезелия. Вярваш ли на гласа в себе си? Имах чувството, че чете мислите ми. Защо избра мен? Тя се усмихна. – Все някого трябваше да избера. Защо не теб? – Заради сто причини. Хиляда. – Законите на логиката градят кули, издигащи се над дърветата. Законите на доверието градят кули, извисяващи се над звездите. Огледах се, за да проверя дали някой ни слуша. Всички очи в залата бяха приковани към мен, замъглени от страхопочитание – дори тези на Рейф. Обърнах се към Венда, но нея вече я нямаше. Мен и плашеща лудост. Само това бяха видели. Вече започвах да се съмнявам в собствения си здрав разум. Няколко войници извадиха амулетите изпод ризите си и ги потриха с пръс­ти. Все някого трябваше да избера. Опрях се на масата, за да не падна, и Рейф пристъпи несъзнателно към мен. Съвзех се бързо и се изправих. Една прислужница се приближи плахо към мен. – Какво видяхте, принцесо? Тримата чиевдари зад нея я погледнаха кръвнишки, задето признаваше сила, която аз владеех, а те – не. В отсъствието на клановете нямаше нужда да се преструват. Подбрах внимателно думите си, за да не пострада момичето заради откровения си въпрос. – Видях само звездите във вселената и те озаряват всички вас. Мъглявият ми отговор като че ли усмири и вярващите, и невярващите, и всички се върнаха към тихите разговори в очакване на комисаря. Очите на Рейф останаха приковани в мен, изпълнени с тревога. Извърни поглед, помолих го наум, защото аз не можех да извърна своя. Докато не насочих очи към ръцете му, с които бе милвал лицето ми. Би било неприятно, ако започне да губи пръс­ти преждевременно. Убеди ги. Всички гледаха мен, така че трябваше да убедя многобройна публика. Откъснах поглед от Рейф тъкмо когато комисарят влезе в залата. – Къде е годеницата ми? – провикна се той, макар да бях пред очите му. Една прислужница се спусна да сложи халба в ръката му, а рахтаните и губернаторите започнаха да отстъпват от пътя му, когато тръгна към мен. – Ето я – обяви, сякаш току-що ме виждаше. Забелязах малката порезна рана на врата му навярно заедно с всички останали. – Не се притеснявай, любов моя – успокои ме той. – Порязах се при бръснене. Явно прекалих със старанието да изглеждам добре за теб. В очите му танцуваше предупреждение, въпреки че ми се усмихваше. Кажи нещо – сякаш ми нареждаха. – Кажи правилното нещо. – Няма нужда да подлагаш плътта си на такъв тормоз. За мен винаги изглеждаш добре, шер комисар. – Милата ми птичка. – Той се пресегна, сложи ръка на тила ми и ме придърпа към себе си, за да прошепне до устните ми: – Постарай се. Кого се опитваше да заблуди? Членовете на Съвета вече знаеха, че сватбата е скалъпена и аз съм просто начин за постигане на целите му, но в този момент осъзнах, че се държи така поради друга причина. Искаше да демонстрира, че нападението на наемния убиец не го е уплашило и още държи здраво властта. Да го целуна, когато това беше в мой интерес, беше едно, но да го целуна, когато беше в негов – съвсем друго. Приготвих се да посрещна устните му и се учудих, когато ме целуна нежно, чувствено дори, макар и напълно показно. Блестящо изпълнение, помислих си, докато не впи ръка в косата ми, притискайки по-силно, по-страстно устни в моите. Чух грубиянския смях наоколо и усетих как страните ми се изчервяват. Когато най-сетне ме пусна обаче, вместо студена пресметливост, в очите му просветна смутен копнеж. Последното нещо, което исках да видя там. Накарах червенината да изчезне от лицето ми. Той извърна поглед от мен, сякаш внезапно развълнуван, и изрева: – Къде е храната?! Прислугата се засуети насам-натам, а ние заехме местата си, но подозрителната липса на наемния убиец висеше над стаята като отровен облак и задушаваше обичайната глъчка. Изрекох благословията и преди да предам платото с кости, взех една за себе си, колкото да държа ръцете и очите си заети, въпреки че на тежкия ми наниз вече нямаше място. Костицата беше малка, избелена и изсушена на слънцето, както се случваше с всичките, след като готвачите ги заровеха в бъчва с брашно и бръмбари, за да оглозгат до последно плътта и костния мозък. Ларвите на бръмбарите пък се използваха за риболов в реката, от който се сдобиваха с още кости. И така се получаваше безкраен цикъл от жертви за благославяне. Зачоп­лих костицата, чудейки се как да залича вкуса на комисаря от устните си. Страхувах се да погледна към Рейф, защото знаех, че ще видя онова трескаво напрежение по лицето му. Ако аз трябваше ден след ден да гледам как целува или прегръща някоя прислужница, със сигурност щях да полудея. – Не ядеш, принцесо – отбеляза комисарят. Взех едно парче ряпа и отхапах заради него. – Нахрани се добре – настоя той. – Утре ни чака важен ден. Не искам да ти прималее. Всеки ден беше важен за комисаря. За мен несъмнено означаваше още развеждане из града или провинцията. Странно, но не бяхме посетили само един квартал – Томак, в най-южната част на града. Откъм коридора отекна внезапен тропот и за ужас на комисаря вечерята секна – никой не искаше да пропусне появата на наемния убиец и да видят дали и той се е увенчал с рани след свадата с комисаря. Бързо осъзнаха, че по коридора се чуват не само неговите стъпки, и спуснаха ръце към оръжията в ножниците си. Защитени от непреодолимата Голяма река, те не се бояха от външни врагове, затова винаги се готвеха за вътрешни. За обичайните кръвопролития, както ги наричаше Кейдън. Наемният убиец влезе откъм източния коридор. Всички в залата видяха каквото искаха да видят – доказателство за сбиването. По долната му челюст тъмнееше синина и ръката му беше превързана, но понеже не видяха извадено оръжие, се отпуснаха по местата си. Като че ли на комисаря му се беше разминало по-леко, отколкото на наемния му убиец. Придружаваха го противният нов губернатор и личният му телохранител. Откъм далечния край на масата, където седяха Малич и кръгът му от самонадеяни рахтани, се разнесе сподавен смях. Кейдън се приближи с решителна крачка към комисаря. – Водя ти новия губернатор на Арълстън, както заповяда – обяви той, сякаш оставяше сандък с товар в краката му. После се обърна рязко към спътника си: – Губернатор Обраун, това е вашият суверен. Паднете на коляно пред него и му се закълнете във вярна служба. Губернаторът се подчини и преди комисарят да отвърне, Кейдън застана между нас и се опря с една ръка на масата. Кипеше от гняв и въпреки че шепнеше, гласът му беше достатъчно силен околните да го чуят. – А ти, принцесо, тази нощ ще спиш в моята стая – изсъска той. – Комисарят каза, че можело да обслужваш и двама ни, а след дългото пътуване, имам нужда да ме обслужат. Разбра ли? Не отговорих, но бузите ми пламнаха. Не го бях виждала толкова ядосан от вечерта, когато ме хвърли в карвачито, задето нападнах Малич. Всъщност не, тази вечер беше още по-бесен. Бях предала лично него. В очите му бях поредният моригански благородник, отговорил на ниските му очаквания, но сега и той – само с няколко думи – отговаряше на моите. Не приемах подобни заповеди от никого. Погледнах комисаря и той кимна, потвърждавайки думите на Кейдън. Очите му искряха от самодоволство заради гнева на наемния му убиец към мен. Кейдън се отблъсна от масата и намери едно свободно място в средата, срещу Рейф. Напрежението, което винаги искреше помежду им, беше станало още по-силно и двамата впиха твърде дълги погледи един в друг. Рейф нямаше как да е чул думите му към мен, но може би почервенялото ми лице говореше достатъчно. Прислугата размести няколко стола, за да могат новият губернатор и телохранителят му да седнат близо до суверена си. Двамата с комисаря като че ли веднага намериха общ език, но в моите уши разговорът им се превърна в размити звуци, несвързани думи, смях и дрънчене на халби. Наблюдавах как се движат устните на губернатора, но аз чувах единствено думите на Кейдън. А ти, принцесо, ще спиш в моята стая тази нощ. – И смятате да се ожените за вражеска свиня? Стрелнах поглед към надменните малки очички на губернатора. Станах, сграбчих в юмрук предницата на жакета му и придърпах лицето му към моето. – Ако ме наречеш „вражеска свиня“ още веднъж, ще сваля кожата от лицето ти с голи ръце и ще я дам на прасетата в двора! Ясно ли е, губернаторе? Комисарят ме хвана за ръката и ме дръпна обратно към стола ми. Губернаторът и изцъкленият му телохранител ме гледаха със смаяно изумление. – Извини се, принцесо – нареди ми комисарят. – Губернаторът е нов, предан член на Съвета и още не е имал време да се примири с идеята, че сме допуснали врагове на венданска земя. Погледнах го свирепо. За да се възползвам някога от свободите, които уж ми даваше, трябваше да си ги изземам парченце по парченце. – Той нарече годеницата ти свиня! – изтъкнах. – Тук често използваме тази дума за врага. Извини се. Пръстите му се впиха болезнено в бедрото ми под масата. Погледнах отново към губернатора. – Моля да ми простите, Ваше сиятелство. Не бих дала лицето ви на прасетата. Може да повърнат. Мнозина наоколо вдишаха смаяно и времето като че ли спря, сякаш това щяха да са последните ми секунди на земята и този път вече бях прекрачила границата. Мълчанието се обтегна като нишка, докато някой от средата на масата – Гриз, не прихна в смях. Гръмкият му глас разсече втрещеното затишие, а след миг Ибън и губернатор Файуел се присъединиха към него и скоро най-малко половината от присъстващите около масата разсеяха опасния момент, смеейки се на „шегата“ ми. Губернатор Обраун, все едно попаднал в неочаквана яростна буря, също се разсмя, приел обидата ми за невинна закачка. Усмихнах се, за да омиротворя комисаря, колкото и да беснеех отвътре. През останалата част от вечерята губернаторът демонстративно се постара да ме нарича „годеницата на комисаря“, което доведе до още изблици на смях. Телохранителят му мълчеше през цялото време и накрая разбрах, че е ням – странен избор на охрана, на когото се разчита да вдигне тревога при нужда, или пък може би беше глух, което от своя страна го правеше единствения способен да понесе безкрайното дърдорене на губернатора. Пръстите на краката ми се свиваха и разпускаха в ботушите, а камините в двата края на залата като че ли горяха твърде силно. Нещо непрестанно ме глождеше отвътре. Сигурно знанието, че някъде из града Джеб и приятелите му се мъчеха да намерят изход за всички ни. Четирима. Число, което приех с пълно недоверие в началото, но сега го виждах като безценния кратък момент, от който се възползвах, преди да ни връхлети стадото препускащи бизони. Рисковано, ала все пак си струваше да опитам. Мислех, че вечерта няма как да стане по-ужасна от това, но се оказа, че съм грешала. Когато започнаха да раздигат чиниите и аз се приготвих да се оттегля, в залата се зареди цяло шествие слуги, бутащи ръчни колички. – Най-сетне пристигнаха – възкликна комисарят, сякаш ги очакваше. Видях Астер да бута с мъка една от количките, пълна с броня, оръжия и друга плячка. Стомахът ми се сви. Бяха изклали още един патрулен отряд. – Тяхна загуба, наша печалба – обади се ведро комисарят. Малкото парче ряпа, което бях погълнала, заседна в гърдите ми. Отне ми известно време да съсредоточа погледа си върху съдържанието на количките, но накрая видях синьо-черния герб на Далбрек върху щитовете и флаговете, както и лъва, чиято лапа още носех на гърба си. Плячката беше почти толкова голяма, колкото тази от отряда на брат ми, и въпреки че не идваше от мои сънародници, скръбта ми се върна с пълна сила. По лицата на чиевдарите и губернаторите около мен пламна алчност. Дори с този ход комисарят целеше да разпали техния плам. Друг вид плам. Сякаш даваше на глутница диви кучета да подушат кръв. Когато и последните прислужници оставиха количките с военни трофеи, Рейф избута шумно стола си назад, стана и го събори на пода. Всички глави се обърнаха към внезапния трясък. Той отиде задъхано до една количка и огледа съдържанието ѝ. Измъкна дълъг меч от една купчина и песента на стоманата прозвънтя във въздуха. Комисарят се изправи бавно. – Искаш да ни кажеш нещо ли, пратенико? Очите на Рейф проблеснаха и синият им лед прониза комисаря. – Избили сте мои сънародници – процеди с тон, студен като погледа му. – Имаш уговорка с принца. – Нищо подобно, пратенико. Нямам конкретна уговорка с принца ти, защото още не си доказал твърдението си. И определено нямам уговорка с краля ти. Той си остава мой враг и продължава да изпраща отряди, атакуващи войниците ми. За момента отношенията ни остават непроменени, същото важи за твоето крехко положение. Комисарят протегна ръка към един страж и той му хвърли меча си. Погледна отново към Рейф, изпробвайки небрежно меча в хватката си. – Или може би просто искаш да се раздвижиш? От доста време не сме си осигурявали развлечения тук. – Той пристъпи към Рейф. – Чудно ми е доколко способен с меча е един дворцов пратеник. Из залата се разнесе подигравателен смях. О, свещени богове, не. Остави меча, Рейф. Остави го веднага. – Не особено – отвърна Рейф, без да остави меча. Вместо това стисна дръжката му със същия заплашителен жест като комисаря. – В такъв случай ще те прехвърля на наемния ми убиец. Той също ми се струва нетърпелив да се пораздвижи, пък и е по-неопитен от мен с тези оръжия. Той хвърли меча на Кейдън, който скочи светкавично от стола си и го улови. Беше повече от опитен. – До първа кръв – обяви комисарят. Скочих от стола си и се спуснах към тях, но усетих желязната хватка на губернатор Обраун. – Сядай, момиче – изсъска той и ме дръпна обратно на стола. Кейдън пристъпи към Рейф и всички прислужници, докарали количките, се разпръснаха към краищата на залата. Рейф отправи поглед към мен и несъмнено видя молбата в очите ми – остави го, но хвана дръжката с две ръце, тръгна напред и срещна Кейдън в средата на залата. Въздухът се пропи от дълго сдържаната враждебност помежду им. Устата ми пресъхна. Кейдън вдигна меча с две ръце и след мигновено затишие, в което всеки от двама им прецени противника си, боят започна. Вцепеняващият звук на стомана в стомана започна да отеква между стените удар след удар. Не ми приличаше на битка до първа капка кръв. Рейф замахваше мощно, смъртоносно, като безпощаден таран. Кейдън посрещаше ударите му, но след няколко започна да залита назад. Накрая отскочи ловко встрани, завъртя се и замахна опасно близо до ребрата на Рейф, но той парира със зашеметяваща скорост и отблъсна Кейдън назад. Усещах как бълва ярост като огнени искри. Замахна и върхът на меча му разпори ризата на Кейдън, без да стигне до кожата му. Кейдън атакува отново със злоба и настървение и сблъсъкът на остриетата им отекна между зъбите ми. Публиката вече не мълчеше. Глухият тътен на преливащите им се коментари придружаваше всеки дрънчащ удар, но губернаторът внезапно се провикна над другите: – Внимавай, свински пратенико! После се изсмя гръмко. – Млъквай! – изкрещях му, защото се боях, че може да разсее Рейф, който наистина се поколеба, ударите му станаха по-бавни и слаби, докато Кейдън не го прикова с гръб към стената. След няколко неточни замаха Рейф изтърва меча на пода. Кейдън притисна върха на своя под брадичката му. Гърдите им се надигаха от изтощение, погледите им бяха приковани един към друг. Не смеех да кажа нищо, защото се опасявах, че гласът ми може да накара Кейдън да прониже гърлото му с острието. – Първа кръв. Фермерче – каза Кейдън и замахна с меча си надолу, порязвайки рамото на Рейф. Яркочервено петно разцъфна върху ризата му и Кейдън си тръгна. Братята на Кейдън избухнаха в триумфални възгласи, а комисарят поздрави и двамата за развлекателния двубой. – Впечатляващо начало, пратенико. Слаб финал. И все пак не се отчайвай. Тъкмо това очаквах от дворцово конте. Повечето ви грижи и битки са мимолетни и не изискват венданска издръжливост. Отпуснах се назад в стола си. Челото ми беше потно и раменете ме боляха. Видях, че губернаторът и телохранителят му ме наблюдават, сигурни, че съм подкрепяла събрата си свиня. Впих омразен поглед в тях. Комисарят прати Каланта да се погрижи за раната на Рейф, защото не искал пратеникът да умре още сега от отравяне на кръвта, и вдигна халба към Кейдън. Двамата си размениха самодоволни, съзаклятнически погледи. Свадата помежду им бе заличена. Щях да обслужвам и двамата. Само през трупа ми. Дървен меч за тренировки можеше да разбие черепа му също толкова успешно, колкото и стоманен. Този път нямаше да замахна към пищяла му. Станах и си тръгнах, следвана от назначените ми придружители. Глава 48 Кейдън Видях, че си тръгва. Вечерта далеч не беше приключила за нас. Опитах се да я последвам, но всички искаха да злорадстват с мен заради лесната ми победа над пратеника. Лесна. Мисълта накара кръвта ми да кипне отново. При третото му замахване вече знаех, че не се бия с пратеник. На петото знаех, че не е дори обикновен войник. На десетото знаех, че ще загубя. Но ударите му внезапно отслабнаха и започна да допуска глупави грешки. Не загуби. Позволи ми да спечеля. Беше му по-важно да запази образа си на префърцунен благородник, вместо да ми отсече главата, колкото и да копнееше по този трофей. Изпих една последна глътка бира и зарязах чиевдар Дитрик по средата на изречението му, за да последвам Лия. Стъпките ми отекваха по коридора. Когато стигнах до стаята си, отворих рязко вратата. Тя стоеше по средата и ме чакаше с дървен меч в ръката и огън в очите. – Остави го! – наредих ѝ. Тя го вдигна във въздуха, готова за атака. – Излизай! Пристъпих към нея, изговаряйки бавно всяка дума, за да съм сигурен, че ще долови заплахата в тях. – Остави меча. Веднага. Тя запази бойната си поза. Щеше да ме убие, но не и да пусне оръжието. – За да те обслужа? – процеди. Не исках да ѝ се размине толкова лесно. Исках да се мъчи, да ври, да се почувства толкова съкрушена, колкото се бях почувствал и аз. Направих още една крачка и тя замахна, пропускайки главата ми на сантиметри. Гневът ми преля и скочих към нея. Когато замахна пак, успях да уловя дървеното острие. Стоварихме се на пода и се затъркаляхме в борба за меча. Накрая стиснах китката ѝ, докато не извика от болка и не го пусна. Запратих го към другия край на стаята. Тя направи опит да се извърти, но аз я блъсках назад и я приковах към пода. – Престани, Лия! Спри! Тя ме гледаше яростно и дишаше тежко. – Не я наранявайте, господин Кейдън! Пуснете я! Защото знам как да използвам това! С Лия погледнахме към вратата. Астер стоеше на прага с облещени от страх очи. – Изчезвай! – извиках ѝ. – Преди да съм те одрал жива! Вместо да избяга, Астер вдигна меча по-високо. Ръцете ѝ затрепериха от тежестта. – Чуй се само! – каза Лия. – Заплашваш дете. Какъв храбър наемен убиец! Пуснах я и се изправих. – Ставай! – заповядах ѝ, а когато стана на крака, посочих Астер. – Кажи ѝ да си тръгва, за да не я одера наистина. Лия впери свиреп поглед в мен, очаквайки да се откажа. Аз се пресегнах към кинжала си. Тя се обърна ядосано към Астер и изражението ѝ веднага омекна. – Всичко е наред. Мога да се справя с наемния убиец. Той само се перчи. Върви. Момичето се поколеба и очите му просветнаха. Лия целуна два пръста и ги вдигна към небето като безмълвна молба към Астер. – Върви – повтори тихо. Астер си тръгна неохотно и затвори вратата след себе си. Мислех, че Лия се е успокоила, но веднага щом се обърна към мен, гневът ѝ се върна. – Принцесо? Ще спиш в моята стая, принцесо? – Знаеш, че никога не бих те насилил. – Тогава защо го каза? – Бях ти ядосан – отговорих. – И обиден. Защото знаех, че думите ѝ за комисаря и стремежа ѝ към власт са лъжа, и исках да я разоблича. Защото исках комисарят да си мисли, че отношенията ми с нея са рухнали непоправимо. Защото исках да я задържа в стаята си, в безопасност, поне за още една нощ. Защото губех контрол над всичко. Защото тя беше права – исках да ѝ вярвам, но не беше така. Защото когато тръгнах преди седмица, тя ме целуна. Защото я обичах противно на здравия си разум. Видях бурята в очите ѝ, как вълните на мисълта ѝ се надигат и разбиват, докато претегляше внимателно всяка своя дума. Тази вечер нямаше да е откровена с мен. – Опасна игра играеш, Лия – казах ѝ. – И няма как да спечелиш. – Не играя игри, Кейдън. Воювам. Не ме принуждавай да обявя война и на теб. – Дръзки думи, които не значат нищо за мен. Тя открехна устни, готова за хаплив отговор. – Не съм… – Спря се и отказа да продължи, сякаш не си вярваше. Обърна се, грабна едно одеяло от бурето и ми го хвърли. – Лягам да спя, Кейдън. Поспи и ти. Разговорът ни беше приключил. Почти виждах тежестта върху раменете ѝ. Клепачите ѝ натежаваха от умора, доказателство, че не са ѝ останали сили да се бори повече. Дори не си облече дрехите за спане. Легна в леглото и издърпа юргана върху раменете си. – Може ли да… – Лека нощ. Не си разменихме нито дума повече, но докато лежах буден в тъмното, си преповтарях отново наум предишния ни разговор. Тя бе предала по съвършен начин причините и емоциите си, когато обясни решението да се омъжи за комисаря: отчаянието, горчилката, съжалението, блясъкът в очите, дори използва собствените ми думи срещу мен – всяка нотка бе намясто, сякаш пееше добре заучена песен. Изпълнението ѝ беше почти безгрешно, но не съдържаше искрената умора, която бях видял току-що. Няма да те лъжа, Кейдън. Обаче ме беше излъгала. Вече нямах капка съмнение. Спомних си горчивите ѝ думи, когато тръгвахме от вагабонтския лагер, и заявих, че не я бива в лъжите. Всъщност доста ме бива да лъжа, но някои лъжи изискват повече време, за да звучат достоверно. И сега, когато премислях събитията от последните дни – твърдението ѝ, че се опитвала да си изгради нов живот тук, целувката ѝ – се питах… от колко време замисляше тази лъжа? Глава 49 Рейф – Да не си се побъркал? – изсъсках. Седях в тъмния килер до кухнята, пропит с миризми на лук и гъша мас. Каланта ме беше оставила да чакам тук, докато готвачката свари отварата за превръзката на раната ми. – Просто ни се отдаде възможност. Не можем всички да се представяме за торни бръмбари и пратеници на принца. Как е рамото? Отблъснах ръката му. – Откачили сте. Колко време ще може Орин да се прави на ням? Къде ви е бил умът? И кои са всички други войници, които се появиха с теб? – Повечето са уплашени момчета. Според тях наистина съм новият губернатор на Арълстън. Направихме им засада на пътя. Фасулска работа. Губернаторът беше пиян като мотика. Неприятен човек. Дори не разбра какво му се случва. Така наречените му стражи ни предадоха покорно оръжията си и веднага се врекоха да ни служат вярно. Поклатих глава. – Стига де, момче. Това си е чудна позиция. Не ми се налага да се прокрадвам като мишка и мога да нося оръжията си най-необезпокоявано. – И да ми плюеш в лицето. – На ботушите – поправи ме той. – Недей да клеветиш точния ми прицел – засмя се Свен. – Стори ми се, че се задави, като ме видя. – Задавих се. Едно парче ябълка още е заседнало в гърлото ми. – През повечето път насам дори не знаех дали ще те намерим жив. Разпитвах наемния убиец километри наред, ама той не говори много, а? Не ми пусна и трошица, а войниците с него се оказаха също толкова безполезни. Накрая подочух единия да говори край лагерния огън за префърцунения пратеник на далбрекския принц. Орин, който стоеше до вратата и се оглеждаше за готвачката, прошепна през рамо: – Първо ще отстраним наемния убиец. – Не – отсякох. – Аз ще се погрижа за него. Свен ме попита какво се е случило, след като са ме довели тук, и аз им разказах за предложението ми към комисаря и как се бях възползвал от алчността и голямото му его. – И е повярвал? – учуди се Свен. – Разбира отлично езика на алчността. Когато му заявих, че в замяна искаме само едно пристанище и няколко километра хълмиста земя в Мориган, му прозвуча достоверно. Изражението на Свен притъмня. – Знаел си за това? – Не съм глух, Свен. Това искат от години. – Тя знае ли? – Не. Няма значение. Никога не бих го допуснал. Свен отлепи от кожата ми подгизналото в кръв парче от раз­рязаната ми риза и изпухтя. – Постъпи глупаво одеве. – Отдръпнах се навреме. – Единствено благодарение на мен. Знаех си, че ще го спомене. Внимавай, свински пратенико. Ако околните заподозряха, че съм ги излъгал кой съм, нямаше да е добре нито за мен, нито за Лия. Най-вече за нея. Мен щяха да ме убият, но тя щеше да е принудена да се омъжи за един скот и да обслужва друг. До сватбата оставаха три дни. Трябваше да действаме бързо. – Къде е Тавиш? – попитах. – Още работи по сала. В момента набавя буретата, които ще завържем едно за друго. Бурета. В едно мигновено разминаване днес Джеб ми подхвърли шепнешком, че сме щели да избягаме със сал, но се надявах да не съм го чул правилно. Поклатих глава. – Трябва да има и друг начин. – Ако има, чакаме да ни кажеш – отвърна Свен. Обясни ми, че вече били проучили всички други варианти и мостът определено не бил сред тях. Твърде много хора били нужни за вдигането му и привличал твърде много внимание. Язденето стотици километри до долната част на реката също не било добър избор. Щели да ни изловят още преди да стигнем до спокойните води, пък и там живеели зверове, които също ловували. На Орин едва му се разминало при среща с тях. Едно чудовище успяло да разкъса прасеца му, преди Джеб и Тавиш да го убият. Затова твърдо заявиха, че салът бил единственият ни шанс за бягство. Тавиш бил огледал добре реката и според него можело да стане. Въпреки че буйните води, падащи от такава височина, образували опасна мъгла, именно тя щяла да ни послужи за прик­ритие, а по западния бряг течението било по-кротко. Просто трябвало да проникнем със сала в правилния момент. Постижимо било. Другото преимущество на бягството по вода било, че реката щяла да ни отдалечи толкова бързо от венданците, че сме щели да бъдем на километри, докато те вдиг­нат моста, за да ни погнат, но нямало да знаят къде точно на брега сме слезли. Орин каза, че били оставили своите коне и няколко откраднати вендански на закътана ливадка на трийсетина километра надолу по течението. Планът бил безпогрешен. Поне така твърдяха. Стига конете да ни чакали там. Стига сто други неща да не се объркат. Опитах се да си напомня, че Тавиш открай време доизпипваше подробностите. Трябваше да му се доверя, но щеше да ми е по-лесно, ако можех лично да видя увереността в очите му. Дори не знаех дали Лия може да плува. – Как ти е кракът? – попитах Орин. – Тавиш ме заши. Ще оцелея. – Но и на него му трябва превръзка – обади се строго Свен. Орин вдигна крачола си и сви рамене. Десетината шева над ботуша му бяха зачервени и възпалени, което обясняваше лекото му накуцване. Но поне това даваше на губернатор Обраун и ранения му телохранител достоверно оправдание да се озоват тук, с мен. Свен беше обяснил на Каланта, че една пантера нападнала стража му, докато ловувал, и трябвало да промие раната си. Докато си шушукахме, Джеб се шмугна в килера през друга врата. – Някой да иска лайняно кексче? Усмихнах се, оглеждайки го от глава до пети. Той беше единственият сред нас, който се интересуваше от мода и дали копчетата му са лъснати. Сега беше облечен в дрипи, косата му висеше мърлява и беше заприличал на истински торен бръмбар. – Как си избра точно тази работа? – попитах го. – Всеки на драго сърце отваря вратата на торен бръмбар с количка. И после съжалява. – Той изцъка с единия край на устата си, имитирайки звука от прекършване на врат. – Можеше да ни се наложи да обезвредим няколко души тихо по стаите им, преди да тръгнем. – Пък и говори вендански като майчин език – добави Свен. По това Джеб си приличаше с Лия – и двамата ги биваше в езиците. Наслаждаваше се на екзотичното им усещане в устата си, колкото и на допира на екзотични материи по тялото си. Свен обаче беше научил вендански по трудния начин – няколко години след началото на военната си служба бил пленен в едно от Подчинените кралства заедно с двама венданци. Заловили ги да служат като роби и се бъхтили цели две години в мините им, докато тримата не измислили план за бягство. – Подочух, че и ти вече знаеш някоя и друга дума. – Справям се – потвърдих. – Не говоря добре, но доста разбирам. Както видяхте, комисарят и някои от Съвета знаят моригански, а Лия ми помогна с някои фрази. Джеб пристъпи напред, пукайки кокалчетата на пръстите си. – Говорих с нея – обяви той. Привлече пълното внимание на всички ни, включително на Орин, който надзърна през рамо. Джеб обясни, че я срещнал преди вечерята в Залата на Светилището. Успял да уреди доставка до нейната стая. – Вече знае, че сме тук. – И за четирима ви? – попитах. – Не остана особено впечатлена, като ѝ казах колко сме. – Можеш ли да я виниш? И аз не съм впечатлен – призна Джеб. Орин изсумтя. – И сам човек може да набучи… – Наемният убиец е мой – напомних му. – Не го забравяй. – Тя ми даде полезна информация – продължи Джеб, – особено за някои тайни проходи из Светилището. Пълно е с такива, но някои са задънени. Изпробвах няколко от тях и за малко да пропадна в края на единия. Освен това Лия ми даде печалбата си от игра на карти, за да купим необходимото. – Така ли го нарече? Печалба? – учудих се. – По-скоро ги изигра. Пролях два литра пот онази вечер. Свен врътна очи. – Значи я бива в картите и одирането на лица. – Някои лица. – Погледнах отново към Джеб. – Каза ли ти нещо друго? Той се поколеба, потривайки тила си. – Каза, че майка ти е починала. Мисълта ме порази отново. Майка ми беше мъртва. Предадох им думите на комисаря и твърдението му, че венданските му ездачи видели с очите си погребалната ѝ клада. Свен се изуми и заяви, че било невъзможно, че кралицата била в крепко здраве и никоя болест не би я повалила толкова лесно и бързо, но истината беше, че всички отсъствахме от толкова дълго време, че нямахме представа какво се случва у дома. Чувството на вина пак ме връхлетя с пълна мощ. И тримата отхвърлиха историята и заявиха, че било венданска лъжа, предвидена да ме измъчва. Позволих им да вярват в това – може би защото и аз исках да вярвам, макар да съзнавах, че комисарят няма причина да ме лъже. Не знаеше, че ми е майка, а просто кралица, пък и новината единствено подкрепи твърдението ми. – Има и още нещо – каза Джеб, а после разтръска глава, сякаш беше размислил. – Давай. Да чуем – подканих го. – Харесвам я, това е. И ѝ обещах, че всички ще се измъкнем оттук. Смятам да изпълня обещанието си. Кимнах. Дори не бих и приел да е другояче. Орин изпухтя и разроши дългата си рехава коса. – Мен ме плаши – призна си, – но и аз я харесвам и обеси ме, ако щеш, ама тя е… – Спри дотук, Орин – предупредих го. Той въздъхна. – Знам, знам. Тя е бъдещата ми кралица – склони и пак се обърна към коридора да следи за готвачката. Разказахме на Джеб още малко подробности, включително за изкланите далбрекски войници, боя ми с наемния убиец и как лицето на Свен едва не стана храна на прасетата. – Напрежението беше толкова голямо, че тя беше на ръба да избухне – обясни Свен, – но засега е по-добре да ни мрази от дъното на душата си, и за нея, и за нас. Особено при положение че с Орин сме на предна линия в момента. Нека си остане така засега. – Свен прокара ръка по белязаната си буза. – И е само на седемнайсет? Кимнах. – Тежко бреме носи на раменете си за толкова млад човек. – Има ли друг избор? Свен сви рамене. – Вероятно не, но тази вечер за малко да си покаже картите. Наложи ми се да я блъсна обратно на стола ѝ. – Блъснал си я? – попитах. – Лекичко – поясни той. – Скочи да ви разтървава. Опрях лакти на коленете си и прокарах пръсти през косата си. Действаше импулсивно, защото аз действах импулсивно. Напрежението ни правеше непредпазливи. – Идва – изшушука Орин и седна на пейката до мен. Вратата се отвори и готвачката огледа всички ни. Изруга под носа си и тръсна щипци и кофа с вряла отвара в края на пейката. Извади купчина парцали изпод мишницата си и ги остави до щипците. – Пет пласта. Да остане за през нощта. И да ми върнете парцалите после. Изпрани. Приключила с дружелюбните наставления, тя излезе от стаята и ни остави да дишаме задушливите пари на зеленикавожълтата отвара. Джеб отбеляза, че предпочитал да души конска тор вместо този бълвоч. Нямах представа как ще помогне на раната ми, но Свен изглеждаше уверен. Вдиша дълбоко от вонящата пара. – Предпочитам гълток от домашното ти уиски – казах. – Аз също – съгласи се замечтано той, – но то отдавна свърши. С видимо удоволствие започна да топи парчетата плат в горещата течност и да ги налага върху раната ми и възпалените шевове на Орин. – Оня наемен убиец уж е довлякъл Лия през целия Кам Ланто, а тази вечер не ми изглеждаше много привързан към нея – отбеляза Свен. – Повече от привързан е. Повярвай ми – заявих. – Просто е бесен, че докато го нямаше, тя прие да се омъжи за комисаря. Знам, че не е имала друг избор. Комисарят я е заплашил с нещо. Но още не знам с какво. – Аз знам – обади се Джеб. – Тя ми каза. Погледнах го с очакване, докато тялото ми се изпълваше с ужас. – Комисарят я заплашил, че ако не убеди всички, че е приела радушно предложението му за брак, ти ще започнеш да губиш пръстите си. И не само. Омъжва се за него, за да спаси теб. Облегнах гръб на стената и затворих очи. Заради теб. Само заради теб. Трябваше да се досетя, когато добави тези думи към благодарствената си молитва. Преследваха ме още оттогава. – Не се безпокой, момчето ми, ще я измъкнем оттук преди сватбата. – Тя е след три дни – изтъкнах. – Дотогава вече ще плаваме по реката. Ще плаваме. На бурета. Глава 50 Важният ден, който ми обеща комисарят, започна с взимане на мерки за булчинска рокля. Стоях върху дървено блокче в продълговата необзаведена зала близо до неговите покои. Камината в единия ѝ край бумтеше, прогонвайки поне малко от хладината. С всеки изминал ден времето застудяваше и локвичката вода на перваза ми от снощния дъжд беше замръзнала на сутринта. Гледах хипнотизирано как пламъците ближат въздуха. Снощи едва не казах на Кейдън. Бях на косъм, но когато ми заяви, че нямало как да спечеля в тази игра, реших, че може би е прав. Само една грешна стъпка – и край. Признанието беше на върха на езика ми, когато самодоволният разговор между Кейдън и комисаря в края на вечерта отново се върна в съзнанието ми. Помежду им има много силна връзка. И двамата имат дълго и общо минало. Почти се възхищавах на комисаря за гениалността му. Нима можеше да намери по-подходящ наемен убиец от Кейдън, който му беше толкова ревностно предан, че никога не би се опитал да заеме мястото му? Че би оставил ножа си дори в пристъп на гняв? Кейдън щеше да му е задължен цял живот – наемен убиец, който не можеше да забрави предателството на собствения си баща и за нищо на света не би предал някого по същия начин, дори с цената на собствения си живот. – Завърти се – нареди ми Ефиера. – Ето, така е достатъчно. Поне армията шивачки отвличаха вниманието ми от тези мисли. Макар че по традиция за венданска сватба не се шиеше специална рокля, комисарят ми беше поръчал и държеше да следи процеса. Кройката трябваше да бъде одобрена от него, преди да започне шиенето. Щеше да е рокля, създадена от много ръце, в чест на клана Меураси, но се беше разпоредил да е червена – решение, заради което Ефиера и шивачките ѝ кудкудякаха цяла сутрин, мъчейки се неуспешно да намерят правилната комбинация от платове. Съшиваха колебливо парчета кадифе, брокат и боядисана еленова кожа. Наставяха платовете, ръчкаха ме тук и там, забождаха с карфици, вадеха ги, трудейки се с видимо напрежение, докато върху тялото ми се очерта суровият вид на роклята. Бяха свикнали да творят в шатрите си в джехендрата, а не под зоркото око на комисаря. Всеки път, когато той издаваше някакъв звук на съмнение или несъгласие, клатейки глава, някоя от шивачките изпускаше карфиците си. При все това коментарите му не бяха груби или гневни – дори изглеждаше замислен за нещо друго. За пръв път го виждах такъв. Всички си отдъхнахме, когато Улрикс го извика, макар че обеща да се върне. Шивачките заработиха по-бързо, за да довършат в негово отсъствие дългите тесни ръкави – поне този път щях да имам два, въпреки че комисарят бе настоял рамото ми да остане голо, за да се вижда кавахът. – Какво знаете за лозата и лъвската лапа? – попитах. Жените се умълчаха. – Само каквото са ни казвали майките – отговори тихо накрая Ефиера. – Знаем, че трябва да се оглеждаме за този символ, защото вещаел нова светлина за Венда. Лапата е бърза и свирепа, лозата е бавна и търпелива, но и двете са еднакво силни. – А за „Песента на Венда“? – Коя? – попита Урсула. Обясниха ми, че имало стотици песни на Венда, точно както ми беше казал Кейдън. Записаните отдавна били унищожени, но това не можело да попречи на думите ѝ да живеят и до днес в паметта и историите на народа, макар че вече малцина ги помнели. Поне знаеха за лъвската лапа и лозата, а клановете, които срещнах по блатистите и хълмистите местности около Венда, знаеха името Джезелия. Всички сякаш очакваха нещо. Откъслечни части от песните на Венда се носеха из въздуха, вкоренени дълбоко в съзнанието им. Те знаеха. Всички записани песни били унищожени. С изключение на онази в моята книга. А някой се беше опитал да унищожи и нея. Вратата се отвори и жените подскочиха, очаквайки да видят комисаря, но се оказа Каланта. – На комисаря му изскочи работа. Може да му отнеме известно време. Нареди шивачките да изчакат в съседната стая, докато не се освободи. Жените веднага се подчиниха и напуснаха залата, натоварени с платовете си. – Ами аз? – попитах. – Трябва да го чакам в рокля, пълна с игли, докато не благоволи да се върне? – Да. Изсумтях нервно. Каланта се усмихна. – Толкова враждебност. Не си ли струва да изчакаш възлюбения, макар и в леко неудобство? Погледнах я, уморена от сарказма ѝ, готова да ѝ отвърна с поредния хаплив коментар, но нещо в нея попречи на думите да напуснат устните ми. Винаги нарочно се опитваше да ме мрази. Спомних си какво ѝ бях казала в банята. Не знаеш какво да правиш с малкото сила, която ти е дадена. Сила, която се боеше да прояви. Беше като дива котка, обикаляща около дупка, чудейки се как да вземе стръвта, без да падне в капана. Завъртя се рязко към вратата, сякаш усетила, че съм прозряла тайната ѝ. – Почакай – извиках и скочих от дървеното блокче. Хванах я за китката и тя погледна ръката ми като опарена. Осъзнах, че с изключение на ръчкането в гърба ми, не я бях виждала да докосва някого. – Защо си помогнала на комисаря да убие собствения ти баща? – попитах я. Колкото и бледа да беше по природа, тя пребледня още повече. – Не е твоя работа. – Искам да разбера, а и знам, че ти искаш да ми кажеш. Тя изтръгна китката си. – Грозна история е, принцесо. Прекалено грозна за крехките ти уши. – Защото го обичаш ли? – Комисаря ли? Засмя се тихо, клатейки глава. Почти виждах как нещо голямо и вцепеняващо се освободи вътре в нея. – Моля те – продължих. – Знам, че едновременно ми помагаш и ме спъваш. Бориш се с нещо. Няма да те предам, Каланта. Обещавам. Въздухът помежду ни се обтегна. Притаих дъх от страх, че и най-малкото раздвижване може да я отблъсне пак. – Да, обичам го – призна си тя. – Но не по начина, който си представяш. Тя прекоси стаята, загледа се някъде през прозореца известно време, после се обърна към мен и ми разказа. Гласът ѝ беше отнесен, монотонен, сякаш говореше за някой друг. Била дъщеря на Кармедес, един от рахтаните. Майка ѝ била готвачка в Светилището, но починала още когато Каланта била малка. Когато била на дванайсет, Кармедес завзел властта и станал 698-ият комисар на Венда. Бил мнителен мъж с тежка ръка и избухлив нрав, но тя успявала да го избягва през повечето време. – На петнайсет се влюбих в едно момче от клана Меураси. То ми разказваше истории за други времена и други места, които ми помагаха да забравя собствения си нещастен живот. Старателно пазехме връзката си в тайна и успяхме да я укрием почти година. – Гърдите ѝ се надигнаха, когато си пое няколко бавни глътки въздух, преди да продължи. – Докато един ден баща ми не ни хвана заедно в конюшнята на слугите. Нямаше причина да се гневи. Не го беше грижа за мен. Но побесня. Тя седна на едно от столчетата на шивачките и ми разказа, че по онова време настоящият комисар бил наемният убиец. Бил едва на осемнайсет и ги намерил кървящи в сламата. Момчето било мъртво, а тя – на косъм от смъртта. Той я взел на ръце и извикал лечител. – Синините избледняха, костите ми зараснаха, петната оскубана коса се покриха с нова, но някои неща никога нямаше да си върна. Момчето и… – Окото ти. – Баща ми дойде да ме види веднъж през седмиците, в които бях на легло. Изгледа ме отвисоко и каза, че ако някога повторя грешката си, ще извади и другото ми око, заедно със зъбите ми. Не искал повече копеленца да търчат из Светилището. Веднага щом проходих, отидох при наемния убиец, отворих дланта му, сложих вътре ключа за личния кабинет на баща ми и му се заклех във вярност. Навеки. На сутринта намериха баща ми мъртъв. Тя стана и изопна рамене, видимо уморена. – Така че, ако ти се струва, че едновременно ти помагам и ти преча, принцесо, знай каква е причината: в някои дни виждам мъжа, в когото се е превърнал комисарят, а в други си спомням що за човек беше тогава. Обърна се и тръгна към вратата. Когато я отвори, извиках след нея. – Навеки е дълго време. Кога ще си спомниш коя си ти, Каланта? Тя поспря за секунда и без да отговори, затвори вратата след себе си. Чаках от толкова време, че почти не забелязах, когато вратата се отвори бавно. Беше комисарят. Погледът му попадна първо върху роклята, после се вдигна към лицето ми. Той затвори вратата и пак плъзна очи по мен. – Крайно време беше – казах. Той се престори, че не е чул забележката ми, и тръгна бавно към мен. Очите му продължаваха да ме обхождат, докосвайки ме по начини, от които бузите ми пламваха. – Добър избор съм направил – заяви той. – Червеното ти отива. Постарах се да разведря обстановката. – А, комисарю, да не би да опитваш да се държиш мило с мен? – Мога да бъда мил, Лия, стига да ми позволиш. Направи още една крачка към мен. Очите му искряха като разтопен метал. – Да извикам ли шивачките? – предложих. – Още не – отвърна той и пристъпи още по-близо до мен. – Не ми е лесно да се движа в рокля, набодена с карфици. – Не искам да се движиш. – Застана пред мен и прокара нежно пръст надолу по ръкава ми. Гърдите му се надигнаха от дълбока, сдържана глътка въздух. – Доста си се променила от онзи ден, в който облече роклята от зебло. – Не беше рокля. Просто чувал. Комисарят се усмихна. – Вярно е. – Пресегна се и измъкна една карфица от роклята. Платът на едното ми рамо провисна. – Така по-добре ли е? Настръхнах. – Запази си тези очарователни прелъстителни трикове за първата ни брачна нощ. – Очарователни, значи? Да извадя ли още една карфица? Отстъпих назад, колкото и да не ми се искаше, защото се боях, че това ще го окуражи. Трябваше бързо да сменя темата и ми направи впечатление, че е облякъл дрехи за езда. – Нямаш ли си важна работа? Не те ли чакат някъде? – Не. Той пристъпи напред и се пресегна да извади още една карфица, но аз го плеснах през ръката. – Решил си да ме съблазниш, или да ме изнасилиш? Тъй като се разбрахме да сме откровени един с друг, бих искала да ме уведомиш предварително, за да знам как да постъпя. Той ме сграбчи за ръцете и няколко карфици се впиха в плът­та ми. Придърпа ме към себе си и долепи устни до ухото ми. – Защо обсипваш с внимание и привързаност наемния убиец, а не годеника си? – Защото Кейдън не е настоявал за вниманието ми. Спечелил си го е. – Не съм ли добър с теб, Джезелия? – Някога си бил добър – прошепнах до бузата му. – Знам, че си бил. И си имал име. Регинаус. Той се отдръпна, сякаш го бях поляла с ледена вода. – Истинско име – продължих, усетила редкия момент на надмощие над него. – Име, което твоята майка ти е дала. Той отстъпи към камината; вече я нямаше страстта отпреди малко. – Нямам майка – процеди. Очевидно бях разрязала една от малкото вени с топла кръв в тялото му. – Лесно бих повярвала в това – отвърнах. – Струва ми се по-вероятно да си отроче на демон и някоя случайна връзка. Само че говорих с жената, която те е държала, когато майка ти те е пръкнала на тази земя. Тя ми каза, че майка ти те е кръстила с последния си дъх. – В това няма нищо необичайно, принцесо. Не съм първият венданец, чиято майка е починала при раждане. – Но имаш име. Нещо, което тя ти е дала. Защо отказваш да те наричат с последната дума, излязла от устата на майка ти? – Защото това име не значи нищо! – избухна той. – Не ми даде нищо! Бях просто поредният мърляв сополанко на улицата. Не представлявах нищо, докато не станах наемен убиец на комисаря. Ето това име вече значеше нещо. И само друго едно го превъзхождаше. Комисар. Защо да се примирявам с Регинаус – безполезно име, с което кръщават всеки втори, когато мога да имам такова, което може да носи само един? – Затова ли уби последния комисар? За да му вземеш името? Или за да отмъстиш за жестокия побой над Каланта? Яростта му поугасна и той ме погледна изпитателно. – Казала ти е? – Да. Той поклати глава. – Това е странно за Каланта. Тя никога не говори за онзи ден. – Хвърли една цепеница в огъня и впери поглед в пламъците. – Тогава бях на осемнайсет. Прекалено млад, за да стана комисар. Още не бях привлякъл на своя страна достатъчно привърженици. Но копнеех за този пост. Всеки ден си го представях. Комисар. – Той се обърна и седна на издигнатия праг на камината. – И тогава се случи онова с Каланта. Повечето членове на Съвета я харесваха. Беше хубавица, но не смееха да припарят до нея заради страха им от комисаря. Побоят я съсипа, беляза я и отвън, и отвътре, и привлякох благоволението на мнозина от Съвета, задето я бях спасил. Когато Каланта ми се врече във вярност, същите тези хора последваха примера ѝ. Онези, които не пожелаха, лично елиминирах. По онова време вече знаех, че съюз не се предлага, а се гради старателно. – Той стана и се доближи до мен. – За да отговоря на въпроса ти, просто с един куршум уцелих два заека. Едновременно отмъстих за стореното ѝ зло и си спечелих името, за което копнеех. Той плъзна хладнокръвен поглед по роклята. – Предай на шивачките, че ме устройва – даде одобрението си той. – И те предупреждавам, принцесо, че ако отново споменеш името Регинаус, ще се наложи да посетя акушерката с голямата уста. Разбра ли ме? Кимнах. – Не познавам човек с това име. Той ми се усмихна и напусна. Казвах истината. Беше повече от ясно, че момчето Регинаус отдавна е мъртво. Глава 51 – Утре ще те преместя в стая по-близо до моята. Ще пратя прислужници да вземат нещата ти. Така ще е по-удобно след сватбата. Удобно. Кожата ми настръхна. Знаех какво означава „удобно“. Странно, но започвах да чувствам стаята на Кейдън като убежище. Поне той беше сдържан в някои отношения – дори и когато от него лъхаше на алкохол. Пък и в неговата стая имаше таен проход. Съмнявах се новата да има това преимущество. Оставихме конете и стражите в началото на една горичка и комисарят ме поведе през нея. Дърветата бяха с тънки стволове и близо едно до друго, но виждах отъпканата пътека сред тях. Често посещавано място. Комисарят го нарече личния си пряк път. Повървяхме само броени минути, преди да излезем на открита скала, издигаща се над просторна долина. Загледах се втренчено в нея, питайки се защо ме е довел тук. – Не е ли великолепно? Погледнах го. Лицето му сияеше. Ето това беше неговата страст. Очите му обгърнаха цялата долина. Насред нея лежеше град, но не като онзи, който току-що бяхме напуснали. Това беше град на войници. Хиляди. Без дори да му направи впечатление, че не му отвърнах, комисарят започна да ми посочва районите на града, сякаш изреждаше списък. Там обучавали малолетните. Там били леярните. Ковачниците. Оръжейниците. Казармите. Работилниците за стрели. Бъчварниците. Силозите за зърно. Полетата за изпробване на оръжията. И продължаваше да изброява. Всичко беше в множествено число. Градът се простираше далече, чак до хоризонта. Нямаше нужда да питам за какво е. Армиите служеха за две неща – защита или атака. А тук нямаше какво да защитават. Никой не искаше да влезе във Венда. Опитах се да видя какви оръжия изпробват, но полетата бяха твърде далеч. Присвих очи и въздъхнах. – Оттук виждам просто един голям град. Може ли да го огледам по-отблизо? Той с удоволствие ме поведе надолу по криволичещата пътека към долината, откъдето ехтеше гръмкото блъскане на чук по наковалня. Много наковални. Бученето на града ме обгърна – целеустремено, решително бучене. Комисарят ме преведе сред войниците и успях да видя лицата им. Имаше и момчета, и момичета, мнозина не по-възрастни от Ибън. Вървеше бързо, за да не ми даде шанс да се заговоря с някого от тях, но се беше постарал и тук да знаят коя съм – знак за благоволението на боговете към Венда. Младите им лица се обръщаха любопитно след мен. – Толкова са много – казах смаяно, повече на себе си, отколкото на комисаря. Всичко беше с невероятни мащаби. Изтребват пограничните патрулни отряди. Крият нещо. Нещо важно. Това. Армия, два пъти по-голяма от тази на всяко друго кралство. Комисарят ме заведе на една плоска могила с изглед към друга част от долината, опасана с окопи и отбранителни насипи. Войници превозваха големи съоръжения към средата на полето, чието приложение не можах да отгатна, докато не започнаха да ги използват. Един войник завъртя някаква манивела и от устройството със зашеметяваща скорост излетяха стрели, образувайки черно петно във въздуха. Цяла стена от стрели, изстреляна от един-единствен човек. За пръв път виждах подобно нещо. Посетихме и друго поле за изпробване на оръжия. И друго. Усъвършенствани оръдия, в пълен разрез с оскъдния, първичен бит на венданците. Комисарят продължи да ме развежда, увлечен от ентусиазма си, и на последното поле кръвта ми се смръзна от ужас. – Що за животни са това? – смаях се. Гледах златистите коне на ивици, два пъти по-масивни от другите породи и високи поне два метра. Черните им очи бяха свирепи, а ноздрите им бълваха мощни струи пара в хладния въздух. – Брезалоти – отговори той. – Доста са буйни и не стават за езда, но пришпориш ли ги, се втурват неотклонно към целта. Кожата им е много дебела. Нищо не може да ги спре. Почти нищо. Той даде знак на един войник да направи демонстрация. Момчето пристегна малък пакет върху гърба на един кон и го сръчка в хълбока с наточен остен. От кожата на брезалота рукна кръв, но той побягна неотклонно в избраната посока, точно както беше казал комисарят, и въпреки че войниците по периферията на полето го обстрелваха със стрели, върховете им не пробиваха дебелата му кожа и той не спря нито за миг. Препус­на право през полето и влезе между няколко купи сено. В този миг оглушителен звук прониза въздуха и избухна ярко огнено кълбо. По земята се посипа горящо сено. Заедно с парчета дърво и части от тялото на коня. Все едно гърне с катран бе изригнало в пламъци, но с хиляда пъти по-мощен взрив. Примигах вцепенено. – Неудържими са. Един кон може да унищожи цял отряд войници. Удивително е какво може да се постигне с правилната комбинация от съставки. Наричаме ги Жребци на смъртта. Ледени пръсти стиснаха гръбнака ми. – Как открихте комбинацията от съставки? – попитах го. – Била е под носа ни през цялото време. Нямаше нужда да ми обяснява. Носителите на познания. Ето защо се спотайваха в катакомбите. Разгадаваха тайните на Древните и предоставяха на комисаря мориганската рецепта за унищожение. Каква ли отплата им беше обещал за службата? С тяхна собствена част от Мориган? Но колкото и щедро възнаграждение да им беше обещал, струваше ли си то да се погуби животът на толкова хора? Комисарят ме заведе на още полета за изпитание на оръжия, но вече почти не ги виждах, замислена как би могла която и да е армия да се изправи срещу всичко това. Накрая се озовахме в основата на пет високи силоза от бляскава стомана, грейнала ослепително под слънцето. Огромни запаси от храна в покрайнините на гладуващ град. – Защо? – попитах. – Великите армии се крепят на пълни стомаси. И войниците, и конете трябва да бъдат сити. Тук разполагаме с достатъчно за изхранването на стохилядна армия. – И къде смяташ да я пратиш? – попитах с надеждата по неведома милост на боговете да греша. – Къде според теб, принцесо? – отвърна той. – Скоро венданци няма да разчитат на благоволението на Мориган. – Половината ти войници са деца. – Млади, но не и деца. Само мориганците могат да си позволят да отглеждат бебенца с пухкави бузки. Тук младите са мускул и пот и участват дейно в изграждането на светло бъдеще за всички ни. – Но помисли ли за загубите? Ще загубиш много войници – настоях. – Особено младите. – Вероятно половината. На Венда обаче поне хора не ѝ липсват. Войниците с радост дават живота си в името на каузата ни и винаги има желаещи да заемат тяхното място. Загледах изумено поразителния мащаб на плановете му. Имах подозрения, че подготвят нещо. Нападение срещу аван­пост например. Нещо. Но не и това. Потърсих подходящи думи, макар да знаех, че молбата ми е безсмислена, още преди да се отрони от устните ми. Въпреки това я изрекох, немощна и вече потъпкана. – Може да успея да вразумя баща ми и другите кралства. С очите си виждам несгодите на Венда. Мога да ги убедя. В Кам Ланто има плодородни земи. Сигурна съм, че ще ги склоня да ви отстъпят някоя. Добри земеделски земи. Достатъчни за всички ви да… – Ти да ги вразумиш? Та ти си омразен враг на две кралства, а и дори да ги убедиш някак, имам много по-големи амбиции от живот под техен хомот. Какво е един комисар без свое кралство? Или много кралства? Не, няма да убеждаваш никого. Сграбчих го за раменете и го принудих да ме погледне. – Не е нужно между кралствата да избухва война. На лицето му се появи бледа усмивка. – Напротив, принцесо, нужно е. Винаги е било така и винаги ще бъде така. Единствената разлика е, че този път силата ще е на наша страна. Той се изтръгна от хватката ми и отново погледна към града си, издул гърди, изопнал гордо рамене. – Мой ред е да седна на златния трон в Мориган и да ям сочно грозде през зимата. А ако някои от кралските особи оцелеят след завоеванието ни, с огромно удоволствие ще ги заключа от тази страна на ада, за да се борят с празни кореми за хлебарки и плъхове. В очите му проблясваше всепомитаща сила. Тя вилнееше във вените му вместо кръв, биеше в гърдите му вместо сърце. Дори не чуваше молбата за милост – дума, отдавна заличена от паметта му. – Е? – попита ме той. Страховита мощ се спусна над земята. Нова страховита мощ. Казах единственото, което можех да кажа. Което знаех, че иска да чуе. – Помислил си за всичко, шер комисар. Впечатлена съм. И наистина бях. В най-мрачния, плашещ смисъл на думата. Глава 52 Рейф Навъртах се покрай огнището в шатрата на ястребите и уж си топлех ръцете. Улрикс ми беше донесъл няколко чифта дрехи, но сред тях нямаше ръкавици. Не съжалявах. Поне така имах оправдание да стоя тук със Свен, който също беше „забравил“ да си сложи ръкавици. Гледахме как собственикът на шатрата обучава ястребите си. Орин стоеше на пост, следейки за случайни минувачи. – Събрал е осем бурета в една пещера надолу по течението на реката – изшушука Свен, въпреки че най-близките стражи бяха чак в далечния край на двора. – Трябвали му само още четири. – Откъде се сдобива с тях? – Не ти трябва да знаеш. Нека просто кажем, че венданското правосъдие би го оставило без пръсти. – Тогава дано краде разумно, защото ще му трябват всички пръсти, за да направи сала. – Поне въжето си е набавил по честен път, благодарение на принцесата и нейните пари. Такова въже се намирало само на джехендрата, откъдето много по-трудно се краде, затова слава на боговете, че е сръчна с картите. Спомних си за онази игра на карти и колко се бях потил, докато я гледах. Да, слава на боговете и на братята ѝ. – Джеб затрупал въжето с топки конска тор в количката си и го закарал незабелязано на Тавиш. Свен разпери ръце по-близо до огъня и ме попита за ежедневния график в Светилището. Разказах му повече за наученото през последните седмици – в колко часа се сменяха стражите на входовете, по колко стояха на пост в коридорите в различни части от деня, кога беше най-малко вероятно да забележат липсата на Лия, кои губернатори бяха по-дружелюбни, кои пиеха най-много, покрай кои рахтани и чиевдари трябваше винаги да бъде нащрек човек и къде бях скрил оръжията – три меча, четири кинжала и една алебарда. – Отмъквал си оръжия изпод носа им? Цяла алебарда? – Човек просто трябва да е търпелив. – Ти? Търпелив? – изсумтя Свен. Не можех да го виня за скептицизма му. Все пак бях хукнал насам със съвсем необмислен план. Спомних си колко пъти през последните дни ми се беше налагало да потискам естествените си импулси, да чакам в агонизиращо напрежение, когато ми се искаше единствено да се хвърля в действие, претегляйки краткото удовлетворение от един триумфален миг на фона на цял живот с Лия, премисляйки внимателно всяко действие, всяка дума, така че да осигуря и на нея, и на всички нас възможно най-добрия шанс за бягство. Ако в ада имаше мъчение, създадено специално за мен, това беше то. – Да, търпелив – потвърдих. Чувствах го като белег, спечелен със също толкова мъки, колкото всеки друг в битка. Обясних на Свен, че Каланта и Улрикс са главните ми надзиратели, а на Каланта нищо не ѝ убягваше, затова около нея нямах голям шанс да открадна нещо, но Улрикс, след като ме повали на земята няколко пъти и установи, че не умея да се съпротивявам, реши, че няма смисъл да се напряга особено заради пратеника. Така покрай него ми изникваха повече възможности и лека-полека измъквах едно забравено оръжие след друго, скривайки ги из разни тъмни ъгли, откъдето ги премествах в други тъмни ъгли, докато не им намерих скривалището, където знаех, че никой няма да ги намери. – И не са разбрали, че липсват? Дори алебардата? – Късно вечер покрай игрите на карти винаги има по някой и друг захвърлен меч из Светилището. Губещите често се изнервят, пийват повечко и забравят разни неща. Сутринта прислугата връща изоставените оръжия в оръжейната. Алебардата си беше истински късмет. Почти цял ден я гледах опряна на свинарника. Когато никой не дойде да си я потърси, я метнах зад купчината дърва. Свен кимна одобрително, както правеше, докато му бях ученик. – Ами снощната случка? Някой да е заподозрял нещо покрай боя с мечове? – Бих се непохватно. Изгубих. Първата капка кръв дойде от мен. Вече само това си спомнят. Проблясъците ми на похватност с меча са засенчени от победата на Кейдън. Орин ни даде сигнал, че някой наближава, и със Свен спряхме да говорим. – Добро утро, губернатор Обраун. Да не хвърляте мишки на ястребите? Обърнахме се. Беше Гриз. Говореше моригански, а уж твърдеше, че не го знае. Погледнах към Свен, но той не отговори. Изкуфелият дъртак само пребледня. И двамата с Орин разбрахме, че нещо не е наред. Орин понечи да извади меча си, но аз му махнах да спре. Гриз носеше две къси саби и ръцете му бяха върху дръжките и на двете. Стоеше твърде близо до Свен, за да направим каквото и да било. Ухили се, удовлетворен от реакцията на Свен. – След двайсет и пет години и с този трофей през лицето отначало не те познах. Но гласът те издаде. – Фалгриз – пророни Свен накрая, сякаш видял призрак. – Като гледам, и ти си спечелил грозен трофей. И немалък тумбак. – Няма да се измъкнеш с ласкателства. – Последния път успях. Усмивка присви очите на великана въпреки сбърченото му белязано чело. – Той излъга комисаря заради мен – обясних. Гриз ми стрелна рязък поглед. – Не излъгах заради теб, фръцльо. Да си го изясним още сега. Излъгах заради нея. – Шпионираш за нейното кралство ли? – попитах. Той сбърчи отвратено устни. – Шпионирам за теб, скапан глупак. Свен вирна вежди. Явно това беше новост и за него. Гриз кимна към Свен. – След толкова години с тоя дръвник научих малко за дворцовия живот и много за езиците. Не предавам своите, ако това си мислиш, но се срещам с ваши разузнавачи. Разнасям безполезни сведения от едно вражеско кралство до друго. Щом благородниците държат да си пилеят парите за проследяване на войски, с радост им ги обирам. Поне така близките ми не умират от глад. Погледнах Свен. – С него ли бяхте в мините? – Две много дълги години. Гриз ми спаси живота – обясни той. – Я не си измисляй – изръмжа му Гриз. – Ти отърва моята кожа и двамата го знаем. С Орин се спогледахме. Нито един от двамата не изглеждаше щастлив да дължи живота си на другия, но пък беше и очевидно, че не могат да постигнат съгласие кой кого е спасил. Свен потри наболата си брада, гледайки преценяващо Гриз. – И така, Фалгриз. Имаме ли сблъсък на интереси? – Все толкова дебелоглав си – обвини го Гриз. – Да, имаме сблъсък на интереси. Не искам тя да си тръгва, а ти вероятно си дошъл да я вземеш. Свен въздъхна. – Е, отчасти си прав. – Той кимна към мен. – Само че идвам да измъкна тоя хапльо. Момичето го задръж. – Какво? – подскочих. – Съжалявам, момче. Заповед на краля. Конвоят ни чака на другия бряг на реката. Нахвърлих се на Свен и го сграбчих за жакета. – Ах, ти, долно, лъжливо… Гриз ме дръпна от Свен и ме хвърли на земята. – Внимавай как се държиш с новия ни губернатор, пратенико. Стражи от Светилището се спуснаха към нас, видели, че скачам на Свен. – Голям пазач си, няма що – каза Гриз на Орин, който пръс­та си не мръдна да защити Свен. – Поне се постарай да изглеж­даш, все едно знаеш какво правиш, или няма да се задържиш задълго тук. – Орин извади меча си и го насочи заплашително към мен. Гриз пак ме погледна предупредително. – Повтарям, за да няма неразбрали: не ми пука дали вие ще се издавите в реката, или ще се пребивате един друг, но момичето остава тук. – После се обърна към Свен: – Тая бродерия те разкрасява. – И твоето ръкоделие си го бива. Със Свен се спогледахме. Възникнало беше усложнение. Гриз си тръгна с тежки стъпки, казвайки на приближаващите стражи да се върнат по постовете, защото спорът бил разрешен, но докато го гледах как се отдалечава, забелязах наемния убиец, застанал под сянката на колонадата. Не правеше нищо. Просто ни наблюдаваше. И дори след като Гриз си отиде, той продължи да гледа към нас. Глава 53 Случи се, когато си събух ботушите. Тежкият тропот на токовете им върху пода. Обувките. Шепотът. Споменът. Студената тръпка на прозрението, която се разля по раменете ми първия път, като чух стъпките им. Звук на почит и сдържаност. Мисълта ме връхлетя толкова внезапно и свирепо, че се уплаших да не повърна. Превих се над гърнето, обляна в студена пот. Бяха сменили всичко освен обувките си. Преглътнах неприятния солен вкус по езика си и нарочно подкладох гнева си. Той лумна ярко и ме тласна напред. Тръгнах към тайния проход, за да не ме видят стражите пред вратата. Там, където отивах, последното, от което се нуждаех, беше ескорт. Този път, докато вървях през катакомбите и надолу по стълбището към пещерата, където купчини книги чакаха да бъдат изгорени, не ме интересуваше дали някой ще чуе стъпките ми. Когато стигнах, никой не разпределяше книги в предното помещение, но стаята в дъното беше осветена в приглушена светлина. Фигура с роба се беше привела над масата вътре. Вътрешната стая беше голяма почти колкото първата и подът ѝ също беше осеян с купчини книги, приготвени за изгаряне. Различих осем тъмни фигури в нея. Стоях на прага и ги гледах, но те бяха толкова погълнати от работата си, че не ме забелязваха. Качулките им бяха вдигнати, навярно в знак на смирение и всеотдайност, но знаех, че основната им цел е да ги отделят от околния свят, за да се съсредоточат върху работата си. Тяхната смъртоносна работа. Свещеникът, когото срещнах в Теравин, бе усетил, че нещо не е наред, макар и да не знаеше какво точно. На твое място не бих говорил с другите свещеници по този въпрос. Техните приоритети може да са различни. Чак сега осъзнавах, че се беше опитал да ме предупреди, но ако комисарят беше примамил тези мъже тук с обещания за богатства, може би имаше начин да съблазня алчните им сърца с по-големи съкровища. Погледнах обувките им, почти скрити под кафявите им роби. Изобщо не се вписваха, мястото им беше не тук, а под излъсканите бюра. На влизане бях взела някаква дебела книга от една от купчините и сега я хвърлих на пода. Силният трясък отекна в стаята. И седналите, и правите учени се обърнаха към мен. По лицата им не се изписа нито тревога, нито изненада, но тези на столовете се изправиха, за да застанат при другите. Спрях пред тях. Дори отблизо лицата им оставаха скрити под качулките. – Редно е като поданици на Мориган поне леко да се поклоните, когато принцесата ви се обръща към вас. Най-високият в средата отговори от името на всички им. – Чудех се кога ще ни откриете тук, долу. Добре си спомням как скитахте из цяла Сивика. Гласът му ми се струваше смътно познат. – Покажете предателските си лица – наредих им. – Заповядвам ви като ваш единствен суверен в това проклето кралство. Високият пристъпи напред. – Май изобщо не сте се променили. – Вие обаче сте доста променени. Новите ви одежди определено са по-скромни. Той въздъхна. – Да, наистина ми липсват бродираните копринени роби, но се наложи да ги оставим. Тези са по-практични на такова място. Мъжът отметна качулката си и коремът ми се преобърна. Пред мен стоеше учителят ми от времето, когато бях на десет години. Аргирис. Останалите също свалиха качулките си един по един. Това не бяха кои да е учени от далечни краища на света, а членове на елитния вътрешен кръг в Мориган, обучени лично от кралския учен. Вторият асистент на кралския учен, главният просветител, учителите, които ми преподаваха уроците на пет и на осем години, всичките, напуснали позициите си, уж за да започнат работа в различни Сакристи из Мориган. Вече знаех къде са отишли всъщност, а още по-лошото беше, че още по онова време знаех, че не може да им се има вяра. В Сивика изпитвах тревога и безпокойство в тяхно присъствие. Това бяха учените, които винаги бях мразила, които ме изпълваха с ужас и насила вкарваха текста на Свещената книга в главите ни като пръхтящи бикове. Нищо общо с нежната искреност, с която Полин пееше възпоменанията. Мъжете пред мен разкъсваха древните писания на безсмислени откъслеци история. – Какво ви обеща комисарят, че да си струва да обърнете гръб на народа си? Аргирис се усмихна с онази арогантност, която помнех от дните, когато надничаше над рамото ми и ме хулеше за лошия ми краснопис. – Не сме точно предатели, Арабела. Просто изпълняваме поръчка на комисаря по заповед на кралство Мориган. – Лъжец – процедих. – Баща ми никога не би изпратил нищо на Венда, камо ли дворцови учени, които… – Погледнах към купчините книги около нас. – Над каква нова заплаха работите този път? – Ние сме просто учени, принцесо, и вършим работата си – отвърна Аргирис. С другите си размениха самодоволни усмивки. – Не е наша грижа какво ще правят поръчителите ни с тези открития. Ние единствено разкриваме световете, скрити в книгите. – Не всички светове. Изгаряте купчина след купчина в пещите на Светилището. Той сви рамене. – Някои писания не са толкова полезни, колкото други. Не можем да превеждаме всичките. От внимателния подбор на думите му и настойчивите му опити да оневини учените ми идеше да му изтръгна езика, но успях да се сдържа. Трябваха ми отговори. – Не баща ми ви е изпратил във Венда. Кой беше? – попитах. Те ме изгледаха, сякаш още бях вироглавата им повереница, и се подсмихнаха. Изблъсках ги от пътя си, пренебрегвайки възмутеното им пухтене, и отидох право при масата, на която работеха. Разрових се из книгите и документите с надеждата да разбера кой ги е изпратил. Когато отворих една описна книга, скромно облечена ръка се протегна и я затвори пред мен. – О, не, Ваше Височество – стопли някой ухото ми с дъха си. Беше се притиснал толкова близо до мен, че едва успях да се завъртя, за да видя кой е. Прикова ме към масата и се усмихна в очакване да го разпозная. Накрая успях. И останах без дъх. Той вдигна ръка към врата ми и докосна с пръсти малкия светъл белег от ножа на онзи ловец на глави. – Само ви е клъцнал? – свъси вежди. – Знаех си, че трябва да изпратя друг човек. Чувствителният ви кралски нос сигурно го е надушил от километър. Беше онзи каруцар, когото видях да говори с комисаря на двора. И както вече се досещах, гостът в кръчмата, за когото ми беше споменала Полин. Не го ли видя? Влезе точно след другите двама. Слаб и мърляв. Все ти стрелкаше тайни погледи. И мърлявият млад мъж, когото видях една вечер с канцлера. – Гарвин, на вашите услуги – представи се той и кимна с прес­торена галантност. – Интересно е да гледам как зъбните колела се въртят в главата ви. Нищо в него не би привлякло вниманието ми. Среден на ръст, с пепелява несресана коса. Можеше да се слее с всяка тълпа. Но не външният му вид ми бе направил впечатление, а стреснатото изражение на канцлера, когато случайно се натъкнах на него и двама учени, скрити в тъмна ниша на източния портик. На лицата им се изписа гузно изражение, което тогава не ме усъмни. Беше посред нощ, тъкмо се прибирах крадешком след късна игра на карти и толкова се стараех никой да не ме забележи, че дори не се замислих за странното им поведение. Впих кръвнишки поглед в него. – Канцлерът сигурно е останал много разочарован да научи, че не съм мъртва. Той се усмихна. – Не съм го виждал от месеци. Сигурно си мисли, че си мъртва. Ловецът ни не се е провалял досега, пък и канцлерът беше подочул, че и онзи наемен убиец е по петите ти. Не се и съмняваше, че все единият от тях ще те довърши. А като научи истината само… – Той се засмя. – Но още по-голямото ти предателство за Мориган – бракът ти с комисаря, може да му послужи още по-добре. Браво, Ваше Височество. Да му послужи? Замислих се за всичките лъскави пръстени по ръцете му. Подаръци, както ги наричаше той. Какво ли друго получаваше като отплата, задето водеше каруци с вино и учени на комисаря? Едва ли би се нагърбил с измяна заради няколко дрънкулки по пръстите. За повече власт ли се бореше? Какво друго му беше обещал комисарят? – На твое място бих посъветвала канцлера да не бърза да пилее богатствата, преди да са попаднали в ненаситните му ръце. Нека ти напомня, че не съм мъртва. Гарвин се засмя и доближи лице до моето. – Но тук? – прошепна. – Докато си тук, все едно си мъртва. Никога няма да напуснеш това място. Поне не и жива. Опитах се да го заобиколя, но той ме притисна още по-силно към масата. Не беше едър мъж, а жилест и здрав. Чувах насмеш­ливия кикот на учените, но виждах само наболата брада на Гарвин и усещах само бедрата му, долепени до моите. – Нека ти напомня, че освен затворничка на комисаря, съм и негова годеница и ако не искаш да видиш тънката си воняща кожа на поднос, те съветвам да си махнеш ръцете от мен. Усмивката му изчезна и той отстъпи встрани. – Тръгвай си и те съветвам да не слизаш повече тук. В тези катакомби има много забравени опасни проходи. Човек лесно може да се загуби завинаги. Заобиколих и него, и учените, вкусвайки горчилката от предателството им, но когато се отдалечих на няколко метра, спрях и ги огледах бавно. – Какво правиш? – попита ме Аргирис. – Запаметявам лицата на всеки един от вас и как изглеждат в този момент. И си представям как ще изглеждат точно след една година, когато се изправите пред лицето на смъртта. Защото както много добре знаете, нося дарбата и тя ми показа смъртта на всички ви. Обърнах се и си тръгнах, без да чуя нито звук зад гърба си. За втори път в рамките на по-малко от час лъжех за дарбата си. Или пък не. Защото за един кратък студен миг наистина ги видях на бесилото. Глава 54 Седях на една дървена пейка до конюшнята на прислугата, загледана в случайно озовало се там перце, потрепващо на земята. Не чувствах стъпалата и пръстите си, а мислите ми прескачаха от гняв към недоумение и обратно. Тайни у дома, тайни в катакомбите. Измамата не познаваше граници. Тайни. Това видях в стреснатите очи на Аргирис и усетих да притиска гърдите ми, докато вървях през пещерата. Опасна тайна. Далечно движение привлече погледа ми. Той вървеше към мен. Най-големият предател. Спря на няколко крачки, забелязал, че нещо не е наред. – Къде са придружителите ти? Не отговорих. – Търсих те къде ли не – продължи той. – Какво правиш тук? Много е студено. Така си беше. – Може ли да поговорим? – попита. Вдигнах поглед към Кейдън. Очите му бяха топли, търсещи. Кейдън искаше примирие. Да се сдобрим, както когато се разходихме заедно в полето след една от пиянските му тиради. Същият Кейдън, който ми донесе кнедли с киселица. Който ме държеше, докато гледах как брат ми умира, шепнейки колко съжалявал. Кейдън с нетрепващия поглед. С измамното спокойствие. С ужасното си предателство. Той се взираше в подскачащото ми коляно. Не аз бях предала него. – Лия? – опита отново, сякаш опипваше почвата. Лия, позволяваш ли да се приближа? – Знаел си – казах. Коляното ми продължаваше да подскача. Ръцете ми трепереха. – През цялото време си знаел. Той пристъпи плахо напред. – За какво… Скочих срещу него и го заобсипвах с шамари, с юмруци, докато той отстъпваше назад, опитвайки се да избегне ударите ми. – Не се преструвай, че не знаеш! През цялото време играеше игрички, разправяше ми, че искаш да спасиш живота ми, а всъщност си планирал убийството на всички хора, които обичам! Уолтър и Грета не бяха ли достатъчни? Сега искаш да убиеш и другите ми братя? Берди? Полин? Гуинет? – Спрях да го атакувам и впих свиреп поглед в него. – Искаш да избиеш цял Мориган! Той изопна рамене. – Видяла си армията. – Видях армията – отвърнах му със същия безстрастен тон. Кейдън се умълча само за момент, после махна с ръка във въздуха, сякаш така можеше да отхвърли обвинението ми, и закрещя: – И какво от това? Мориган и Далбрек също си имат армии. Нашата няма да избие всички. Само потисниците ни. Гледах го смаяно. Наистина ли вярваше в това? – И съм сигурна, че един от тях е баща ти, знатният лорд. Вероятно оглавява списъка ти. Той не отговори, но стисна челюсти. – Значи това е било в основата на всичко през цялото време. Жажда за мъст. Толкова си обсебен от омраза към баща си, че искаш да убиеш всички мориганци до крак. – Готвим се за нападение срещу Мориган, Лия. Ще свалим от власт потисниците, а баща ми е сред тях, и да, може да умре. – Може? – Не знам какво ще стане. Не знам каква битка ни чака. Предвид нашата численост ще е най-разумно да се предадат; ако ли не, и той, и много други ще загинат. – От твоята ръка. – Точно ти ли ще ме упрекваш, че търся отмъщение? Откакто Уолтър и Грета умряха, си тръгнала да търсиш възмездие и сама каза, че каквото и да направиш, никога няма да е достатъчно. Очите ти пламват от омраза всеки път, когато видиш Малич. – Само че не възнамерявам да изтребя цяло кралство, за да получа своето отмъщение. – Няма да е така. С комисаря се споразумяхме да… – Споразумял си се с комисаря? – изсмях се. – Браво на теб. Да, всички имаме споразумения с него. Канцлерът, пратеникът, аз. Явно е много вещ в споразуменията. Ти веднъж ми се подигра, че не съм знаела своите собствени граници. Засрамих се, защото е така, но моето невежество бледнее в сравнение с твоето. Сигурна съм, че Берди, Гуинет и Полин ще си отдъхнат, като разберат, че ти си се споразумял с комисаря. Завъртях се и си тръгнах. – Лия – провикна се той след мен. – Обещавам ти, че Берди, Полин и Гуинет няма да пострадат. Спрях на място и без да се обърна, приех обещанието му с кимване, после продължих напред. Макар да съзнавах, че няма как да ми гарантира подобно нещо, се вкопчих в тази капка надежда. Дори с Рейф да не оцелеехме, Кейдън можеше да спази обещанието си към мен. На връщане към стаята ми се отклоних до катакомбите. Готово. Понякога е нужно малко време да проумееш истината, шепнеща иззад гърба ти. Почувствах се като едно време, когато се прокрадвах в кабинета на кралския учен. Този път обаче не оставих бележка, след като откраднах нещо. И Мориган поведе Избавените през пустошта, следвайки пътя, избран от боговете. И когато накрая стигнаха до място, където по дърветата висяха плодове, едри като юмруци, Мориган падна на колене и през сълзи запя възпоменанията за всички загинали по пътя. А Алдрид падна на колене до нея и благодари на боговете за Мориган. Свещена книга на Мориган, том V Глава 55 Отново бях сама и треперех от студ. Огънят в камината на галерията отдавна се беше превърнал в студена пепел. Чувах виковете им отвън. Джезелия. Разкажи ни история, Джезелия. Залезът вече обливаше стаята в розово. Беше ми заповядал в прав текст. Време е. Ще кажеш каквото аз ти наредя. Ще видиш това. Ще направиш това. Щях да съм негова пионка. Пред очите ми изплува армията му, а после и Сивика, унищожена, изпепелена. Руините на цитаделата се издигаха като изпотрошени зъби на хоризонта, пушек почерняше небето, майка ми ридаеше сама сред разрухата и скубеше косите си. Замигах, мъчейки се да прогоня грозната картина. Тя идва. Думите се скътаха плътни и топли под ребрата ми. Чух стъпките на Астер. Познавах тежестта им, звука им, изпълнен с нужда и надежда, звук, древен като руините около мен. Идва. Те идват. Чуха се още стъпки, по-бързи. Прекалено много. Гърдите ми се стегнаха. Седнах на прага пред камината и вперих очи в пода, опитвайки да преценя откъде идва звукът. От коридора ли? От външните пътеки? Имах чувството, че ме обгражда отвсякъде. – Госпожице? Какво правите тук? Защо огънят е угаснал? Ще умрете от студ без пелерината си. Вдигнах поглед, а залата беше пълна с хора. Астер стоеше на няколко крачки от мен, но зад нея се редяха стотици, хиляди души, цял град. Залата внезапно се оказа без стени, без край, като необятен хоризонт, и прииждаха още хиляди, гледаха ме, чакаха, поколения, а сред тях, едва на една ръка разстояние зад Астер, беше Венда. – Чакат ви, госпожице. Отвън. Не ги ли чувате? Косата ми се вдигна от раменете, вятърът премина през залата, завихри се, загъделичка врата ми. Сиара. Джезелия. Гласовете им се извисяваха, пронизваха вятъра, воплите на майки, сестри и дъщери на древни поколения, същите гласове, които чух в долината, докато погребвах брат си, възпоменания, раздиращи най-далечните небеса и кървящата земя. Молитви, изтъкани не само от звук, но и от звезди, от прах и вечност. Да, чувам ги. – Астер – прошепнах, – обърни се и ми кажи какво виждаш. Тя се подчини и поклати глава. – Виждам широк под, дето хубавичко трябва да се измете – наведе се и вдигна едно парче червен плат, останало след шивачките. – И това парцалче. Донесе го и го остави в ръката ми. В следващия миг залата отново стана зала със стени. Многохилядната тълпа се изпари. Стиснах парчето плат в юмрука си. Всичко е част от света. А магията е просто нещо, което още не сме разбрали. – Добре ли сте, госпожице? Станах. – Астер, би ли ми донесла пелерината? От терасата на галерията ще ме виждат по-добре от площада. – Не се качвайте на тази стена, госпожице. – Защо не? – Според легендите от тази стена… – гласът ѝ се понижи до шепот – … от тази стена паднала лейди Венда. Тя се огледа, сякаш очакваше да види духа ѝ някъде из залата. Това разкритие ме накара да се поколебая, но все пак отворих вратата на терасата. Пантите изскърцаха със свое собствено предупреждение. Стената отпред беше дебела и ниска, като всички други в Светилището. – Няма да падна, Астер. Обещавам. Астер кимна и мънистата по шала ѝ издрънчаха. После хукна към коридора. Загърнах се плътно с пелерината и седнах на стената. Терасата пред залата беше широка и издадена точно над площада. Най-напред изрекох възпоменанията. За да не повтаряме историята, приказките трябва да се предават от баща на син, от майка на дъщеря, и на всичките ми братя и сестри от Венда, защото дори и едно поколение само може завинаги да изгуби и историята, и истината. Чуйте историите на правдивите, шепота на вселената, истините, носени от вятъра. Пях им за храброст и тъга, и надежда, да виждат без очи и чуват без уши, за вярата и езика на познанието, заровен дълбоко в тях, древен като вселената. Казах им за вечните неща, онези, които винаги остават, и за Дракона, който се пробуждаше. Че трябва да сме готови не само за врага отвъд стените, но и за врага сред тях. И така ще е, сестри на сърцето ми, братя на душата ми, кръв от кръвта ми, за вечни времена. Тълпата повтори тихо в отговор за вечни времена и започна да се разотива към топлите си домове. – Нека боговете ви пазят от злото – прошепнах на себе си. Тъкмо събирах пелерината си в шепи, за да сляза от стената, когато лекият вятър внезапно секна. Светът потъна в странна, приглушена тишина и от небето се зарониха бели снежинки. Обсипаха парапетите, улиците и скута ми с искряща белота, спускайки се в бавни магически кръгове. Сняг. Беше като меко хладно перце, милващо бузата ми, точно както леля Бернет го беше описала. Докато нежните снежинки покриваха разперената ми длан, в гърдите ми натежа болезнена мъка по дома. Зимата беше пристигнала. А с нея се затваряше една врата. Глава 56 Кейдън С комисаря вървяхме по стената на кулата Джагмор. Малич, Гриз и още двама от братята ни, Джорик и Терон, ни следваха. Вече всички членове на Съвета бяха налице и първата ни официална среща щеше да се състои утре, но неофициалните вече бяха започнали. Комисарят беше свикал рахтаните отделно, за да ни разпредели до губернаторите, които очакваше да възразят. Рахтаните бяха вътрешният му кръг, десетимата мъже, неотклонни от дълга си и в предаността си един към друг и към Венда. Не го възприемахме просто като дълг, а като начин на живот, призвание, в което вярвахме неотклонно и неоспоримо. Стъпките ни, мислите ни, всичко в нас представляваше обединена сила, пред която дори чиевдарите си мереха приказките. Но поддръжката на огромната армия се отразяваше пагубно на провинциите. Само още една зима, обещаваше комисарят. Само още една зима ни трябваше, за да подсигурим плановете си, провизиите и оръжията, които се правеха и събираха в оръжейниците. Комисарят и чиевдарите бяха изчислили от какво точно се нуждае войската. Ала загубата на двама губернатори за един сезон говореше за брожения, а и неколцина от останалите губернатори тайно недоволстваха. Задачата на рах­таните беше да ги разделят, да успокоят страховете им и да им напомнят за какво се борят, а ако това не подействаше – да им напомнят какви може да са последствията за отцепниците. Но решаващата фигура в играта беше Лия. Тя представляваше нова стратегия, привличаше вниманието на хората и бе способна да насърчи народа, изстискван до последна капка кръв от губернаторите, да даде още малко. Успееше ли да умиротвори клановете, губернаторите също щяха да се укротят, виждайки как самите те престават да са прицел на недоволство. Комисарят ме приемаше обратно в лоното си, а той нямаше навика да дава втори шанс. Свирепото ми нападение над него вече почти бе забравено заради лесната ми победа над пратеника – доказателство, че съм рахтан до мозъка на костите си и следвам заповедите му безусловно. Никой не спомена словесната ми атака срещу Лия, но знаех, че и тя е допринесла за опрощаването на постъпката ми не само от комисаря, но и от братята ми. Възникнеше ли трудност, наемният убиец винаги знаеше кому дължи своята преданост. Тропотът на стъпките ни по каменната пътека на стената звучеше като утешителен тътен, целеустремен и силен, а в последно време малко неща ми носеха утеха. Като наближихме главната кула, комисарят видя Лия да седи на стената пред голямата тераса. Той се усмихна широко. – Ето я моята Сиара. Прави точно както ѝ казах. И поглед­нете колко се е умножила тълпата на площада. Вече бях забелязал. – Днес са двойно повече от вчера – коментира предпазливо Малич. – Въздухът хапе, но това не ги спира – добави Гриз. От лицето на комисаря струеше задоволство. – Несъмнено заради видението ѝ тази вечер. – Видение ли? – попитах. – Да не мислиш, че ще ѝ позволя да продължава с измишльотините си? Да говори за отдавна загинали хора и забравени бури? Не и при положение че се мъти буря тук и сега. Тази вечер им разказва, че е видяла бойно поле, на което Венда тържествува. Вечна пролет и изобилни дарове от боговете за неустрашимите венданци, жертвали толкова много. Това ще разсее тревогите на губернаторите и клановете. Той вдигна ръка към тълпата и се провикна, за да си припише заслугата за този развой на събитията, но никой не му обърна внимание. – Прекалено са далеч и не чуват – увери го Джорик. – Пък и всички си шушукат помежду си. Изражението на комисаря притъмня и той плъзна поглед към многолюдието, сякаш чак сега проумяваше огромната му численост. – Да – отвърна накрая, присвил очи. – Това трябва да е. Джорик отново се опита да успокои засегнатото му его, добавяйки, че и той не чува какво говори Лия от толкова далеч. Аз обаче я чувах кристално ясно, гласът ѝ се носеше леко из въздуха и не говореше за победи. Глава 57 Не почувствах болката веднага. Озовах се на пода с размазано периферно зрение и буза, притисната към мок­рия от разлята бира камък. После комисарят ми изкрещя да ставам. Беше късна сутрин и чак сега закусвах в Залата на Светилището, защото шивачките поискаха да облека роклята преди това. Каланта и двама стражи бяха с мен в залата, когато чухме тежки стъпки по южния коридор. Комисарят влетя и нареди на всички останали да напуснат. Опитах се да се ориентирам във внезапно наклонилата се стая. – Ставай! Веднага! – заповяда ми той. Надигнах се от пода и чак тогава ме връхлетя болката. Черепът ми пулсираше, сякаш го смазваше гигантски юмрук. Насилих се да стана и се опрях на масата. Комисарят се усмихваше насреща ми. Пристъпи напред, докосна нежно бузата, която току-що беше ударил, и ме удари отново. Този път бях готова и само залитнах назад, но имах чувството, че вратът ми се е прекършил на две. Обърнах се към комисаря, изправих рамене и усетих как нещо топло и влажно потича по бузата ми. – Добро утро и на теб, шер комисарю. – Мислеше си, че няма да разбера ли? Отлично знаех за какво говори, но се направих на озадачена. – Дадох ти точни указания какво да им кажеш, а ти реши да разказваш истории за мъртви сестри и събуждащи се от сън дракони? – Обичат да слушат истории за жената, дала името на кралството им. Това искаха да чуят – обясних. Той ме сграбчи за ръката и ме дръпна към себе си. В очите му танцуваше ярост. – Не ме интересува какво искат! Интересува ме какво трябва да чуят! От значение са моите заповеди към теб! И не ме интересува, дори боговете лично да са ти дали думите в златни бокали! Всичките ти безсмислици да чуват без уши и виждат без очи не струват нищо. Стражите ми предадоха всичко през смях. Но нито веднъж не си споменала битки и победа! Това е важното, принцесо! Само това. – Прости ми, комисарю. Отнесох се заради добрината на хората и искреното им желание да им разкажа история. Другия път задължително ще разкажа някоя от твоите. Той ме загледа с надигащи се гърди. Избърса скулата ми с ръка и разтри кръвта между пръстите си. – Ще кажеш на Кейдън, че си паднала по стълбите. Да чуя. – Паднах по стълбите. – Точно така, птичката ми. Той избърса кръвта от показалеца си по долната ми устна и се приведе да ме целуне, предавайки соления ѝ вкус върху езика ми. Каланта и стражът ме отведоха мълчаливо до стаята ми, но преди да се обърне да си тръгне, тя спря да погледне лицето ми. След малко една прислужница донесе купа с вода и билки и парче мек, месест корен. – За лицето ви – обясни изпод сведени мигли и си тръгна, преди да успея да я попитам кой я изпраща. Знаех, че е Каланта. Злополуката ми връщаше в съзнанието ѝ твърде много спомени. Натопих едно парче мек плат във водата и започнах внимателно да чистя раната на скулата си. Изтръпнах от острата болка. Нямах огледало, но усещах синината и одраната кожа от сблъсъка с каменния под. Затворих очи, притиснала напоения плат към кожата си. Струваше си. Всяка дума, излязла от устата ми, си струваше. Не можех да ги напусна, без да им оставя поне мъничко познание. Виждах по лицата им как претеглят думите ми и значението зад тях. Дадох им колкото се осмелих, защото не всички на площада бяха дошли да ме слушат. Някои събираха информация, за да докладват. Бях забелязала, че стражите от Светилището и интендантите наблюдаваха внимателно не само мен, но и хората, събрали се да ме слушат. Взех парчето корен, което момичето ми донесе, и го подуших. Танис. Панацея ли беше този скромен бурен? Долепих го до раната и пулсиращата болка веднага постихна. Погледът ми попадна на булчинската рокля, разстлана върху сандъка на Кейдън в другия край на стаята. Бяха я довършили в последния момент. Утре изгряваше Ловната луна. Сватбата щеше да започне по здрач, когато луната се издигнеше над хълмовете. Нямаше да има процесии, цветя, свещеници, празненства – нищо от тържествеността на мориганските сватби. Венданските венчални традиции бяха простички; изискваха се единствено свидетели. Сватбата щеше да се състои на източната стена, точно над шатрата на ястребите. Доброволец, избран от комисаря, щеше да завърже китките ни с червена лента. Когато вдигнехме завързаните си ръце, символизиращи единението ни, свидетелите щяха да ни отвърнат с благословията си – свързани от земята, свързани от небето. И толкова. Традиционната торта от сушени плодове щеше да е най-разкошната част от празника, но простотата на събитието не успокояваше обтегнатите ми нерви. Това, че щеше да се случи под Ловната луна, а аз щях да нося впечатляващата червена кланова рокля, бяха подробности, подсилващи напрежението. Отидох да докосна роклята, така старателно съшита от множество ръце и родове. Рокля за приветстване, не за сбогуване. За оставане, не за напускане. Такава ли щеше да е моята участ? Цял живот да бъда заложница на едно кралство, презирана от всички други? Питах се дали венданските ездачи вече са пристигнали в Мориган и разпространяват новината за крайното ми предателство към народа ми. Знаех кои ще ме проклинат най-много – кабинетът, кралската стража, майка ми и баща ми. Затворих очи, за да сдържа сълзите си. Но със сигурност не и братята ми, нито Полин. В гърлото ми се надигна вопъл. Не тази история бях написала за себе си. В нея не присъстваха Теравин, соленият морски бриз и любовта. Стиснах плата в юмрук и го вдигнах до лицето си, изцапвайки ръба на роклята с по-тъмното червено на кръвта ми. Когато в мислите ми изплува образът на Полин, ме обзе още по-тежка тревога – никой в Мориган нямаше да ме ругае дълго заради вероломството ми, защото всички щяха или да са от тази страна на ада, борейки се за хлебарки и плъхове, или вече да са мъртви. Успехът на комисаря изглеждаше подсигурен – освен ако не намерех начин да ги предупредя. Обещанието на Кейдън да пази Берди, Гуинет и Полин не ми стигаше. Целият Теравин не ми стигаше. В Мориган живееха още много хора и никой от тях не заслужаваше такъв край. Комисарят говореше за една последна зима. Дали това означаваше, че щяха да започнат войната след нея? Но кога точно? През пролетта? През лятото? Колко време му оставаше на Мориган? Едва ли много повече, отколкото на мен. На вратата се почука и аз подскочих. Не можех да понеса повече изненади, затова я открехнах предпазливо. Беше Каланта. – Нося ти още една кърпа. – Тя отстъпи встрани. – И това. Рейф се появи пред мен. Кръвта ми се стече в студена локва около краката ми. Капан ли беше това? – Може да имам само едно око – каза Каланта, – но виждам с него повече, отколкото голяма част от хората с две. Изпратих стражите от дъното на коридора на друга задача, а Съветът още е в заседание. Имате петнайсет минути, преди стражите да се върнат на поста си. Нито минута повече. Аз ще се върна преди това. Остави кърпата на леглото и си тръгна. Очите на Рейф моментално скочиха към бузата ми и през тях пробяга леден гняв. – Не е от Кейдън. С пръст не ме е пипвал. Добре съм – уверих го умолително. – Имаме броени минути. Не исках да ги пилея в гняв и укори. С Рейф от дни не бяхме оставали насаме. Той преглътна гнева си, сякаш прочете мислите ми. Понечи да каже нещо, но аз го спрях. – Целуни ме – настоях. – Преди да си казал каквото и да е, просто ме целуни, прегърни ме и ме убеди, че всичко си струва, каквото и да става. Рейф отмести нежно косата от лицето ми. – Обещах ти, че ще ни измъкна оттук, и ще изпълня обещанието си. Чака ни дълъг живот заедно, Лия. Ръцете му се плъзнаха около кръста ми, придърпаха ме към него, сякаш нищо никога не можеше да ни раздели повече, а пос­ле устатата му обгърна моята чувствено, гладно, с най-сладкия вкус, който някога си бях представяла, и всичките ми мечти се надигнаха отново, съживени от кратката му целувка. Откъснахме се с нежелание, защото нямахме много време. Рейф заговори бързо. – Сутринта си облечи дрехите за езда и иди да кажеш възпоменанията от терасата Блекстоун. Знаеш ли къде е? Кимнах. Терасата Блекстоун беше една от многото с изглед към площада, но рядко се използваше, защото достъпът до нея беше по-труден. – Добре – продължи той. – Кажи ги точно след първата камбана. Дотогава Съветът ще е влязъл в заседание. Придържай се към рутината си, за да не заподозрат нещо стражите, които те наблюдават. След като приключиш, слез по външното стълбище до втория етаж и мини през портала. Само малцина прис­лужници използват този маршрут. С Джеб ще те чакаме там. – Но как… – Можеш ли да плуваш, Лия? – Да плувам? В реката ли? – Не се безпокой. Подготвили сме сал. Няма да ти се наложи да плуваш. – Но реката е… Той ми обясни защо това е единственият начин, че за вдигането на моста била нужна малка армия, а долната, по-спокойна част на реката се намирала твърде далеч. – Тавиш е измислил всичко. Имам му пълно доверие. – Мога да плувам – отговорих в опит да укротя сърцето си. Сал. Утре сутринта. Не ме интересуваше, че е най-смахнатият план на света. Щяхме да избягаме, преди да се венчая за комисаря. Рейф ме попита дали трябва да взема нещо оттук. Можел да го даде на Джеб още сега, за да го завърже за сала, защото утре нямало да има време. Грабнах дисагите си и натъпках няколко неща вътре, включително книгите на Древните. После го хванах за ръката. – Рейф, обещай ми, че ако нещата не минат по план, ако се наложи да тръгнете без мен, ще тръгнете. Видях, че първата му реакция беше да възрази, но после се спря и прехапа устна. – Добре – обеща. – Обаче само ако ти ми обещаеш същото. – Не те бива да лъжеш. Той сбърчи чело. – А някога се справях толкова добре. Ти ме провали. И все пак трябва да ми обещаеш. В никакъв случай нямаше да тръгна без него. Ако останеше тук без мен, комисарят щеше да го изпрати у дома на парчета. Вероятно усети лъжата на езика ми, когато отговорих: – Обещавам. Той въздъхна и устните му отново докоснаха моите, прошепвайки: – Тогава и двамата ще трябва да се измъкнем. – Ще трябва – отвърнах. Тялото ми се прилепи към извивките на неговото и секундите се заизнизваха. Единственото, което исках, беше още време с него. Устните му се спуснаха по врата ми. – Струва си, Лия – каза. – Всеки километър, всеки ден. Бих преживял всичко отново. Бих те преследвал през три континента, ако само така можех да бъда с теб. Чух тиха въздишка и се отдръпнах да го погледна в лицето. – Но май има една спънка в плана ни – добави той. – Гриз. – Гриз ли? Той ми се струва най-малката ни грижа. Вече ни прикри веднъж. Между веждите му се появи дълбока бразда, сякаш мисълта за Гриз му причиняваше главоболие. – Знае кой съм, и освен това се оказа стар познайник на един от хората ми. Когато го видял, се досетил, че сме намислили нещо, и ни заяви категорично, че няма да те пусне. От клановете е и иска да останеш тук. Моят войник му обясни, че идвал да измъкне само мен, и Гриз като че ли повярва, но вече ще ни държи под око. Поклатих недоумяващо глава. – Да проверя дали съм те разбрала правилно. Не го е грижа, че от тази страна на реката има далбрекски войници, организиращи бягството ти, а само да ме задържи тук? – Точно така. Смятаме, ако се наложи, да го обезвредим тихо в стаята му, но както вероятно си забелязала, той е здравичък и вероятно няма да е лесно. Кръвта ми кипна. Искал да ме задържи. Все едно е момченце с жаба в джоба. – Не – казах. – Аз ще се погрижа за Гриз… – Лия, той е прекалено… – Аз се доверих на теб, Рейф. Сега е твой ред да ми се довериш. Ще се справя с Гриз. Той отвори уста да възрази. – Рейф – процедих твърдо. Той въздъхна и кимна неохотно. – Тази вечер в Залата на Светилището гледай да говориш за бъдещето. За плановете си идната седмица или идния месец. Разпитвай за времето, каквото ти хрумне, само и само да изглежда сякаш възнамеряваш да си тук. Не само комисарят има остър слух. Рахтаните, чиевдарите и най-вече Гриз чуват всяка дума. На вратата се почука тихо. Времето ни беше изтекло. – Оздравява ли рамото ти? – попитах. – Само ме беше клъцнал. Готвачката ми даде някаква зловон­на отвара да не се инфектира. – Той се приведе и целуна леко раната на скулата ми. – Погледни ни само. Страхотна двойка сме, нали? Но малката му целувка доведе до още, сякаш беше забравил, че трябва да върви. – Никой не би ни разпознал – отговорих. – Вече не приличаме на принц и принцеса. Той се засмя, докато ме целуваше, и отдалечи глава, за да ме погледне. – Ти никога не си била типичната принцеса. – Обгърна с ръце лицето ми и усмивката му изчезна. – Но си всичко, което искам. Не го забравяй. Обичам те, Лия. Не титлата ти. И не защото някакъв лист хартия го повелява. А просто защото те обичам. Нямаше време за повече думи и целувки. Той грабна дисагите ми и хукна към вратата. – Почакай! – спрях го. – Искам да ти дам още нещо. – Отидох до скрина и извадих малко запечатано флаконче с прозрачна течност. – Малък сувенир от пътешествията ми – обясних. – Може да ни спечели малко време. И му разказах какво точно трябва да направи с него. Той се ухили. – Да, изобщо не си типичната принцеса. После пъхна внимателно флакона в дисагите ми и излезе. Глава 58 Вятърът завихряше малки снежни вихрушки, но това нямаше да ме спре. Намерих Гриз на ливадата до конюшнята с Ибън и жребчето. Прескочих оградата и тръгнах към тях. – Какво е станало? – попита Гриз, махвайки несръчно към собствената си буза, докато вятърът брулеше силно косата му. Изгледах го свирепо, без да му отговоря, и се обърнах към Ибън. – Как върви обучението, Ибън? – попитах момчето. Ибън ме погледна предпазливо, усетил, че нещо не е наред, и то не само заради насиненото ми, разранено лице. – Бързо се учи – отговори. – Вече върви с повод. Той погали кончето по носа и допирът му го успокои. Връзката помежду им вече си личеше. Животните приемат само Ибън така – беше ми обяснила Дихара. – Помежду им съществува взаимно доверие и връзката им е мистериозна, но не и магическа… Просто някои неща можем да видим и чуем само с друг вид очи и уши. Погалих звездата на челото на жребчето. Гриз пристъпваше нервно от крак на крак. – Дал ли си му име вече? – попитах Ибън. Той се поколеба и погледна набързо към Гриз. – Не търси съвет от глупци, Ибън. – Притиснах юмрук под ребрата си. – Ако го чувстваш тук, довери му се. – Дух – пророни тихо Ибън. – Дадох му същото име. Търпението на Гриз се изчерпа и той ми посочи оградата. – Най-добре си върви… Завъртях се към него и заявих със силен, остър глас: – Ще си тръгна, когато аз реша, разбра ли? – Ибън – каза Гриз. – Остави ни за малко. С принцесата трябва… – Недей да ходиш никъде, Ибън! И ти трябва да го чуеш, защото кой знае с какви глупости са напълнили главата ти тези идиоти. Отидох до Гриз и го сръчках с пръст в гърдите. – Нека да си изясним едно нещо. Макар че някои се стремят да го представят по друг начин. Аз не съм булка, спазарена с друго кралство, нито военен трофей, нито пък говорител на комисаря ви. Не съм чип в игра на карти, който да хвърляте небрежно в центъра на масата, нито да стискате алчно в юмрука си. Аз съм един от играчите на масата и от този ден нататък ще играя, както аз сметна за добре. Разбра ли ме? Защото последиците ще са неприятни, ако някой си въобразява, че ще е другояче. Ибън ме гледаше с отворена уста, а Гриз стоеше като истукан и въпреки гигантското си, застрашително туловище приличаше повече на нахокан ученик, отколкото на безпощаден воин. Устните му потрепнаха и той се обърна към Ибън. – Да направим няколко кръгчета с Дух. По лицето на Ибън се изписа изненада, защото Гриз бе нарекъл коня му с новото име. Очевидно здравенякът бе схванал посланието ми. Сега оставаше само да го запомни. На връщане към Светилището вятърът вече фучеше бясно и вихрушките се бяха превърнали в обилен сняг, който брулеше лицето ми. Леля Бернет ми беше описала много точно и тази жестока, пареща страна на снега. Целунах два пръста и ги вдигнах към небето с молитва за леля ми, братята ми и дори за родителите ми. Вече не ми беше толкова трудно да повярвам, че снегът може да има толкова различни страни. Оказваше се, че с много неща е така. Вятърът се опита да ми открадне пелерината и аз се загърнах по-плътно с нея. Зимата нахлуваше със страховита мощ. Тази вечер нямаше да пея възпоменания на стената. След като се прибрах, един страж ме посрещна с послание. Облечи кафявата. Колкото и зает да беше със заседанията на Съвета, комисарят пак намираше време да ми изпрати съобщение. Трябваше да контролира и най-малката подробност. Знаех защо е избрал точно кафявата рокля. Тя беше най-семплата, без съмнение скучна в неговите очи, но точно затова щеше да е в най-ярък контраст с червената, която трябваше да облека утре. Дори имах чувството, че е поръчал и снега като идеален фон за сватбата си, вероятно и слънце сутринта, за да не се уплашат тълпите от студа. Облякох се според инструкциите му, но щях да добавя нещо към обикновената кафява рокля. Вдигнах ножницата на Уолтър и докоснах с устни меката ѝ, топла кожа. Почувствах болка, толкова свирепа, колкото в деня, когато затворих очите му и го целунах за сбогом. Сложих си ножницата и я притиснах към гърдите си. Не забравих и наниза от костици, натежал от благодарности. Разпуснах косата си около раменете. Тази вечер нямаше нужда да показвам каваха си. Вече всички в Светилището знаеха за него. Сложих си амулета, купен от джехендрата, пръстен от кована мед, подарък от клана Аракан, колана от сушен танис, изплетен от едно момиче от платата на Монтпаир. Приветствията на Венда бяха многобройни и всеки дар бе пропит с надежда. Най-много от всичко исках да се махна от това място, да изчезна с Рейф в наш, собствен свят и да се преструвам, че Венда никога не е съществувала, да се преструвам, че последните няколко месеца не ги е имало, да започна мечтата ни наново, за да получим щастливия край, за който Рейф мечтаеше. Изпитвах учудваща носталгия по дома и знаех, че някак трябва да стигна дотам и да предупредя всички. Но не можех да отрека, че в мен се бе зародила нова тръпка. Появяваше се в най-неочаквани моменти: когато някоя прислужничка сведеше свенливо очи, когато зърнех за кратко детето в Ибън, когато Ефиера ми предаде думите на майка си – лапата е бърза и свирепа, лозата е бавна и търпелива. Когато цяла шатра жени крояха, шиеха и ме обгръщаха с дрехите си и чувствах упованието, влято в тях. Обличат хората си, дори да им се наложи да скалъпват дрехите им от парцали. И като че ли тази тръпка ме обземаше най-силно с Астер. Как бях успяла да я обикна за толкова кратко време? Сякаш я бях призовала с мислите си, тя почука на вратата и влезе. Буташе количка, съпроводена от обичайния си антураж – Ивет и Зекия. И тримата бяха прекалено дребни, за да си изкарват хляба като превозвачи, но си печелеха по нещичко от кухнята, изпълнявайки разни задачи. – Пращат ни да съберем нещата ви, госпожице, и да ги закараме в новата ви стая. Стига вие да сте съгласна. Но сигурно сте съг­ласна, защото комисарят нареди така, затова дано не възразявате да ви сгънем дрехите и да ги натоварим в тая… – Тревога обля лицето ѝ и тя се спусна към мен. – Какво е станало с бузата ви? Докоснах скулата си. Не исках да лъжа Астер, но тя беше прекалено малка, за да я въвличам в това. – Просто паднах – обясних ѝ. Тя направи недоверчива гримаса. – Заповядайте – казах. – Може да съберете вещите ми. Благодаря. Астер изкътка като бабичка и тримата се заловиха за работа. Ако всичко минеше по план, щях да прекарам само една нощ в новата си стая. Децата събраха първо коланите и долните дрехи, подарък от Ефиера, после преминаха към роклите. Астер взе от леглото кърпата, която Каланта ми беше донесла, и като я вдигна, нещо тежко издрънча на пода. Всички вдишахме смаяно. Ножът ми, инкрустиран със скъпоценни камъни. Не бях очаквала да го видя отново. Но Каланта го беше запазила. Астер, Ивет и Зекия го погледнаха втрещено, отстъпиха назад и вдигнаха очи към мен. Дори на тяхната невинна възраст знаеха, че не бива да притежавам оръжия. – Какво да правим с това? – попита ме Астер. Клекнах бързо, грабнах ножа и издърпах кърпата от ръцете на Астер. – Това е сватбен подарък от комисаря – обясних, увивайки го отново. – Ще се обиди, ако разбере, че съм постъпила толкова небрежно с него. Затова ви моля да не му казвате. – Вдигнах поглед към трите облещени лица. – И на никой друг. Те кимнаха и аз пъхнах ножа на дъното на количката. – Като закарате вещите ми в новата стая, моля да извадите ножа внимателно и да го сложите под всичките ми дрехи. Ще го направите ли заради мен? Астер ме погледна сериозно. Не вярваше на нито дума. Никой от трима им не ми вярваше. Отдавна бяха отнели и тяхната детска наивност, като тази на Ибън. – Не се безпокойте, госпожице – каза Астер. – Ще внимавам и ще му намеря най-доброто място. Понечих да се изправя, но Ивет ме спря и се наведе да целуне ранената ми буза. Малките ѝ устни оставиха влажна следа по кожата ми. – Няма да ви боли дълго, госпожице. Бъдете смела. Преглътнах и се постарах да не ѝ отговоря като разхленчена глупачка. – Ще се опитам, Ивет. Ще опитам да съм смела като теб. П редадена от близките си, обсипвана с юмруци и омраза, тя злите на съд ще изправи, защото Драконът с много лица граници не познава. Песента на Венда Глава 59 Кейдън Седях на съвещателната маса и слушах, кимах, опитвах се да вметна по нещо от време на време, но отново Лия господстваше над мислите ми. С всяка капка кръв в тялото си чувствах, че се нуждая от нея. Че трябва да е тук, до мен. Но вече ми се струваше почти невъзможно. Знаех. Знаех какви са плановете му, и не казах нищо срещу тях, защото вярвах, че точно това искам – „стъпки към справедливостта“, както ги наричаше той, а аз търсех точно справедливост. И се научих да ги наричам като него. Но знаех, че изопачаваме думите. Това беше отмъщение. Чисто и просто отмъщение. И само то беше важно. Сигурен бях, че в деня, в който погледнех баща си в очите и отнемех последния му дъх, аз самият щях да започна да дишам по-спокойно. Че белезите ми ще изчезнат като заличени с магия и ще ги забравя. Бях готов да платя всякаква цена за това. Войната винаги взима невинни жертви, Лия. Повтарях си тези думи безброй пъти като оправдание дори след като научих за смъртта на Грета. Невинни жертви. Но сега си прeдставях как Берди раздава допълнителни порции яхния, как танцувам по улиците в Теравин с Гуинет и Симон… и Полин, най-милото, добросърдечно същество на земята. Вече си имаха имена. Лицата им изпъкваха кристално ясно в съзнанието ми, докато това на справедливостта ставаше все по-смътно и безлично. В същото време не можех да забравя народа на Венда, който ме беше приел. Беше ме осиновил като един от тях. И отгледал. Вече се чувствах венданец и знаех, че братята ми са в нужда. Кралството ни се гърчеше всеки ден в хватката на безпощадни врагове. Нима земята ни не заслужаваше поне малко справедливост? Знаех, че отговорът на този въпрос е безспорно да. Обещавам ти, че те няма да пострадат. Бях дал дума на Лия, а не знаех дали ще мога да я удържа. Срещите се проточваха цяла вечност. Губернатор Обраун се оказа неочаквано отстъпчив – съгласи се да удвои товарите от мините си в Арълстън. Почти прекалено отстъпчив. Другите губернатори възмутено заявиха, че не можели да изстискат и капка кръв от камък. Комисарят ги увери, че могат. Споразумял си се с комисаря? Браво на теб. – Наемният убиец няма ли мнение по въпроса? Вдигнах поглед и Малич ми се подсмихна от другата страна на масата, доволен, че ме е хванал да си мисля за други неща. – Всички имаме опит в изстискването на кръв от камък. Правим го от години. Ще се справим още една зима. Неговата усмивка посърна, а тази на комисаря се разшири, задето подкрепих каузата му. Той кимна, благоволил да поднови дългогодишния сговор помежду ни. Глава 60 Полин Чакахме Брин и Реган под сянката на един великански смърч отстрани на цитаделата, когато един кон прехвърча в бесен галоп покрай нас. Войникът се свлече от гърба му при стълбището, на пръв поглед едва жив. Един страж дотърча до него и войникът му каза няколко думи, които не успяхме да чуем от такова разстояние, после припадна. Стражът влезе в цитаделата, а други двама вдигнаха конника и го внесоха вътре. Бързо се разчу за войника и около цитаделата започна да се стича тълпа. Оказа се, че бил от взвода на Уолтър. Минутите започнаха да се нижат, станаха час, а от Брин и Реган още нямаше и следа. Когато лордът вицерегент се появи от входа на цитаделата, площадът вече беше пълен. Той застана на върха на стълбището с разкривено от скръб лице. Заглади побелялата си руса коса, сякаш се опитваше да се вземе в ръце – или да отложи възможно най-дълго изявлението си. Гласът му пресекваше на първите няколко думи, но после успя да събере сили и да съобщи, че Уолтър, престолонаследникът на Мориган, е мъртъв. Варвари изклали целия му взвод. Коленете ми омекнаха и Берди ме хвана за лакътя. В първия момент сред тълпата плъзна стъписано мълчание, после майка след майка, сестри, бащи, съпруги, братя започнаха да падат на колене. Съкрушените им ридания изпълниха въздуха, а след миг и кралицата се появи на върха на стълбището, по-слаба, отколкото си я спомнях, и с пепеляво лице. Тя се сля с тълпата и зарида с нея. Вицерегентът се опита да я успокои, но не можеше да утеши нито нея, нито другите опечалени. Накрая и братята излязоха на върха на стълбището. Израженията им бяха мрачни, очите им – празни. Зад тях се появи не кралят, а канцлерът. Двете с Гуинет вдигнахме качулките си, за да сме сигурни, че няма да ни разпознае. Лицето на канцлера не беше печално, а сурово. Той обяви на всички, че имало и друга лоша новина, която щяла да удвои мъката на всички. – Получихме вест за принцеса Арабела. – Над тълпата се спусна затишие и хората сподавиха риданията си, за да чуят какво ѝ се е случило. – Изоставяйки дълга си на Първа дъщеря, тя изложи всички ни на опасност и резултатът от предателството ѝ е смъртта на принц Уолтър и трийсет и двама от най-добрите ни войници. А сега узнаваме, че изменничеството ѝ е още по-тежко. На път е да създаде нов съюз с врага ни. Явно такъв е бил планът ѝ от самото начало. Изоставила ни е, а вече е обявила и намерението си да се омъжи за варварския господар и да стане кралица на Венда. Тълпата ахна от недоумение. Не, невъзможно. Но погледнах към Брин и Реган. Двамата стояха като статуи и дори не се опитаха да защитят сестра си, да оспорят думите на канцлера. – Заявяваме официално – продължи той, – че от този момент нататък тя се смята за най-омразния враг на кралство Мориган. Името ѝ ще бъде зачеркнато от историята ни и ако боговете я доведат в ръцете ни, ще бъде екзекутирана на място заради престъпленията си срещу Избавените. Не можех да дишам. Не вярвах на ушите си. Реган най-сетне ме погледна, но очите му бяха празни. По никакъв начин не показа, че и той не вярва. Брин се обърна към цитаделата, провесил глава, и просто влезе вътре. Реган го последва. Скърбяха за Уолтър. Нямаше друго обяснение. Несъмнено вътре в себе си знаеха, че е лъжа. Лия беше отвлечена. Казах им го вече. Знам какво видях и чух. Тръгнахме към странноприемницата, втрещени и в мълчание. – Не би постъпила така – пророних накрая. – Лия никога не би обединила сили с врага срещу Мориган. Никога. – Знам – подкрепи ме Берди. Коремът ми се сви болезнено. Стиснах го с ръце и се превих на две. Берди и Гуинет веднага застанаха от двете ми страни, за да ме подкрепят. – Бебето просто се протяга – обясних им и поех дълбока, успокоителна глътка въздух. – Нека те заведем обратно в странноприемницата – каза Гуинет. – Ще разберем какво се случва с Лия. Трябва да има обяснение. Коремът ми се поотпусна и изправих гръб. Оставаха ми два месеца до раждането. Не идвай по-рано, детето ми. Не съм готова. – Искаш ли да си починеш? – попита Берди. – Може да спрем в тази кръчма и да ти вземем нещо за хапване. Погледнах към близката кръчма. Изкушавах се, но повече исках да се прибера в… Замръзнах. – Какво има? – попита ме Гуинет. Нещо привлече погледа ми. Измъкнах се от ръцете им и тръгнах към сградата, за да погледна по-отблизо през прозореца. Мигнах няколко пъти, опитвайки се да фокусирам погледа си отново и отново. Мъртъв е. Така ми беше казала Лия. Чух отново думите ѝ, сякаш ми ги казваше сега. Забоде поглед в краката си и изрече думите в бърза, нервна върволица. Причакали са в засада патрулния му отряд. Капитанът го е погребал в някакво далечно поле. Пос­ледните му думи са били за теб – предай на Полин, че я обичам. Мъртъв е, Полин. Мъртъв е. Няма да се върне. Но очите ѝ постоянно избягваха моите. Лия ме беше излъгала. Защото сега стоеше пред мен. Микаел седеше в кръчмата с халба бира на едното коляно и момиче на другото. Светът се завъртя и се опрях на стълба на близкия уличен фенер. Не знаех кое ме порази по-силно – че Микаел е жив или че Лия, на която вярвах като на сестра, ме беше измамила жестоко. Берди ме хвана за лакътя. – Искаш ли да влезем? – предложи ми пак. Гуинет също ме доближи, но тя се взираше в прозореца, през който гледах и аз. – Не – побърза да отговори вместо мен. – Не иска да влезе. Не и точно сега. Гуинет беше права. Знаех къде да го намеря, когато се почувствах готова, но сега още не бях. Глава 61 Стражите ме съпровождаха по коридора към Залата на Светилището, когато чухме стъпки да се приближават към нас. Забързани стъпки. Кейдън се появи иззад ъгъла и спря. – Изчакайте я при стълбището – нареди на стражите, за да ни оставят насаме. – Трябва да говоря с принцесата. Те се подчиниха и Кейдън ме издърпа в близкия тесен и тъмен коридор. Очите му обходиха бузата ми. – Просто паднах, Кейдън. Не му придавай чак такова значение. Той плъзна нежно палец по продължение на скулата ми, стис­нал челюсти. – Докога ще я караме така, Лия? Кога ще започнеш да си откровена с мен? Видях искреността в очите му и за моя изненада гърдите ме стегнаха от желание да му кажа всичко, но с Рейф бяхме твърде близо до свободата, за да си позволя подобна откровеност. Не знаех как ще постъпи Кейдън. Несъмнено беше привързан към мен, но вече беше доказал предаността си към Венда и комисаря. – Не крия нищо от теб. – Дори за пратеника? Кой е той? Прозвуча по-скоро като обвинение, отколкото като въпрос. Сбърчих отвратено устна. – Лъжец и манипулатор. Само това знам за него. Заклевам се. – Наистина ли се заклеваш? Кимнах. И той се укроти. Видях го в очите му и въздишката на облекчение, която изду гърдите му. Засега поне вярваше, че не съзаклятнича с пратеника. Но доверието му беше мимолетно. Бързо премина към други съмнения. – Знам, че не обичаш комисаря. – Вече ти го признах. Пак ли ще нищим тази тема? – Ако си мислиш, че бракът с него ще ти донесе власт, грешиш. Няма да я сподели с теб. – Ще видим. – По дяволите, Лия! Кроиш поредната лъжа. Сигурен съм. Сама ми каза, че ще го направиш, и ти повярвах. Какво си намислила? Замълчах си. Той въздъхна. – Не го прави. Няма да се получи. Повярвай ми. Ще си останеш тук. Опитах да прикрия емоциите си, но начинът, по който го каза, накара кръвта ми да застине. В тона му нямаше нито гняв, нито подигравка. Просто суровата истина. Той се отдръпна от мен, прокарвайки пръсти през косата си, и се облегна на отсрещната стена. Очите му горяха от някаква дълбока нужда. – Чух името ти – продължи той. – Вятърът го донесе, прошепна ми го още преди да стигна до Теравин. А онзи ден на верандата на кръчмата, когато се блъсна в рамото ми, ни видях заедно, Лия. Двамата. Тук. Устата ми пресъхна. Не беше необходимо да казва повече. Тези няколко думи обясняваха всичко – защо докато прекосявахме Кам Ланто, предчувстваше разни неща, преди да са се случили, и отговорът на майка ми, когато я попитах дали и синове могат да наследят дарбата. Случвало се е, но не се очаква. Кейдън носеше дарбата. Или поне малко от нея. – Винаги ли си знаел, че я имаш? – Това е една от причините баща ми да ме изгони. Веднъж в гнева си я използвах срещу съпругата му. Оттогава отричам съществуването ѝ, но понякога… – Той поклати глава. – Когато идвах към теб например. Знаех, че дарбата ми говори, колкото и да не ми се искаше да си го призная. И видях двама ни. Тук. Сърцето ми подскочи, като си спомних моите сънища, в които Рейф си тръгваше и ме оставяше във Венда. Като че ли се потвърждаваха виденията на Кейдън. Но бях сигурна, че и двамата грешим. Защото не това чувствах в сърцето си. – И наистина сме тук – казах, останала без дъх. – Засега. Това, че си ни видял тук заедно, не е голямо проникновение. – Не сега. Видях ни след дълго време. Държах бебе в обятията си. – А пък аз снощи сънувах, че летя. Не означава, че ще ми пораснат криле. – Сънищата и прозрението са две различни неща. – Но понякога е трудно да ги различиш. Особено ако нарочно си потискал дарбата. Ти си също толкова неопитен с нея, колкото и аз, Кейдън. – Вярно е – съгласи се той и пристъпи към мен. – Но едно знам със сигурност. Обичам те, Лия. Винаги ще те обичам. Спомни си го утре, когато обвържеш живота си завинаги с комисаря… Обичам те и знам, че ти също не си безразлична към мен. Той се обърна и си тръгна, а аз затворих очи. Главата ми пулсираше от всички измами и лъжи, защото, макар и да знаех, че не бива, наистина изпитвах чувства към Кейдън, но не и такива, каквито той искаше. И нищо – нито времето, нито дарбата – не можеше да промени това. Видях двама ни тук, Лия. Заедно. Може би просто желанието да ни види заедно бе извикало тази картина в съзнанието му, както аз безброй пъти си бях фантазирала за разни момчета в Сивика. Отворих очи и вперих поглед в отсрещната стена. Щеше ми се любовта да е просто нещо, да се дава и получава в еднакви дози, едновременно, всички планети да се подреждат в права линия, не допускайки съмнения, да е лесно за разбиране и не така болезнено. Замислих се за всички момчета, по които търчах в селото, за да изкопча поне малко чувство от тях, за откраднатите целувки, за момчетата, в които бях сигурна, че съм влюбена, за Чарлс, който уж искаше да е с мен, но всъщност не изпитваше нищо. И тогава в живота ми се появи Рейф. Той промени всичко. Обсеби ме по съвсем различен начин – погледът му караше всичко в мен да подскочи, смехът му, странностите на характера му, как понякога думите му се губеха, как челюстта му трепкаше, когато се ядосаше, колко внимателно ме слушаше, завидната му сдържаност и решимост, изпаднеше ли в затруднение. Когато го гледах, виждах спокойния фермер, за когото го смятах в началото, но в същото време виждах войника и принца, който беше всъщност. Това, че имахме ужасно начало, не означава, че не можем да си осигурим щастлив завършек. Винаги успяваше да ми вдъхне надежда. Но пътят към любовта също беше каменист. Спомних си за родителите ми, за Полин, за Уолтър и Грета, дори за Каланта и се запитах дали любовта някога имаше щастлив завършек. Само едно знаех със сигурност – не можеше да е онзи, който Кейдън си представяше. Глава 62 Вятърът стенеше през пукнатини и пролуки, блъскаше по врати и кепенци като гигантски юмрук. Пусни ме да вляза. Разразяваше се буря от онези, които звучаха, сякаш никога няма да стихнат. Идвам за теб. Това беше сняг. Това беше истинска зима. Камините в двата края на Залата на Светилището бумтяха с пълна сила, но около краката ни се усукваха студени течения. Оглеждах се за Венда, да се уверя, че не съм обезумяла, че планът на Рейф да прекосим реката не е същинска лудост, но сенките си оставаха просто сенки. Рейф седеше само на няколко стола от мен и всички чакахме появата на комисаря и рахтаните. Чиевдарите се надвикваха както обикновено, но отсъствието на рахтаните като че ли притесняваше губернаторите. Струваха ми се нетипично кротки. Никой не ме попита за раната на бузата ми, макар да ги улавях, че я гледат. – От стълбите е – изстрелях накрая, после се усетих и поясних по-тихо: – Паднах на стълбите. Не исках да правя сцени, да говорим за това, да рискувам да предизвикам гнева на малкото губернатори, които бяха мили с мен. Губернатор Файуел ми стрелна кратък въпросителен поглед. Тихите, сдържани разговори продължиха. Губернатор Умброуз се взираше в халбата си, леко отчаян наглед, а може би просто пиян. Дали днешната среща на Съвета не сломяваше обичайната им ведрост? Най-сетне в далечината се разнесе екотът на стъпки по коридора. За пръв път чувах всички рахтани да вървят заедно. Крачките им кънтяха в страховит ритъм, а оръжията им дрънчаха зловещо. Не се движеха в крак, а с решим, неотклонен такт. Никакъв провал. Сякаш вечно водени и устремени към дълга си. – Какво става тук? – попита комисарят, когато влязоха. – Да не е умрял някой? Хората се опитаха да запълнят гробовната тишина. Вместо да насядат на групички, както обикновено, рахтаните се разпръснаха, довлякоха столове и се наместиха между губернаторите. Кейдън седна от дясната ми страна, а комисарят – от лявата. Този път не си направи труда да ме целува показно – като че ли мислите му бяха другаде. Извика да донесат бира и храна и прислужниците започнаха да сервират платата на масата. Каланта седеше в другия край на масата, сякаш нарочно се дистанцираше от двама ни с Рейф. Дали вече не съжаляваше за постъпката си? Дали не виждаше пак комисаря с вчерашните си очи? И най-важното – дали нямаше да ни разобличи пред него? Нищо чудно вече да беше взела ножа от стаята ми. Молех се Астер да го е скрила добре. Щях да го взема чак когато дойдеше време да тръгнем. Оставиха подноса с кости пред мен, за да кажа благословията. Когато го вдигнах, едва не го изпуснах. – Предсватбено напрежение, а, принцесо? – попита комисарят. Залепих възможно най-спокойното изражение на лицето си. – Напротив, шер комисарю. Нямам търпение. Пръстите ми са сковани от студа. Просто още не съм свикнала с вашия климат. Вдигнах избелените кости над главата си – за последен път, надявах се – и вперих поглед в почернения от сажди таван на Древните. За миг видях звездното небе отвъд него, необятната вселена с дълга памет и чух воплите. Идваха от дълбините на миналото, виейки се като струйка кръв в река – зовът на смърт­та, съкрушените ридания на майки, паднали на колене, стоновете на моята майка. Те знаеха. Вестта бе стигнала до Мориган. Синовете им ги нямаше вече. Скръбта отне силата ми и очаквах коленете ми да се подкосят всеки момент. – Давай по-бързо – промърмори сприхаво комисарят. – Гладен съм. Подносът трепереше в ръцете ми и ми се прииска да разбия главата му с него. Рейф се приведе напред да привлече погледа ми и видях силата в очите му, въздържанието му, посланието в тях – дръж се, още малко остана. Изрекох благодарствената молитва и след като оставих подноса на масата, целунах два пръста и ги вдигнах към боговете, докато воплите на майка ми отекваха в ушите ми. Още малко остана. За щастие, вечерта мина без особени събития. Всяка тиха стъпка ни водеше все по-близо до утрешния ден. Но и прекаленото спокойствие ме тревожеше. Кейдън не каза почти нищо съществено през цялата вечеря, но когато понечих да стана от масата, ме сграбчи за ръката и попита: – Какво видя, Сиара? За пръв път ме наричаше така. Комисарят изсумтя, но всички други около масата притихнаха в очакване на отговора ми. – За какво говориш? – попитах го. – Миглите ти потрепнаха точно преди молитвата. И ахна. Какво видя? Истините може и да търсеха начин да се разкрият, но сега не му беше времето. Затова преплетох няколко лъжи в нещо златно и величаво, за което знаех, че Кейдън иска да чуе. Нещо, което се надявах да утоли жаждата му за истина. Погледнах го топло и се усмихнах. – Видях себе си, Кейдън. Тук. След много години. Задържах погледа си върху него още няколко секунди и макар да не го казах на глас, знаех, че е чул „Видях се тук с теб“. В очите му просветна облекчение. Задържах насила топлото си изражение до края на вечерта, въпреки че лъжата ми се усукваше като тъмен, студен възел вътре в мен. Когато ме изпращаше до новата ми стая, комисарят отбеляза: – Тук ще ти е по-топло, отколкото в хладната стая на Кейдън. – И там ми беше добре. Защо просто не ме оставиш в нея? – Защото ако след сватбата ни продължаваш да надничаш през прозореца на южната кула, вместо да си тук, с мен, клановете ще се усъмнят. Трябва поне да се преструваме на истинска двойка, нали така, гълъбице моя? Но Кейдън може да те посещава и тук късно нощем. Аз съм щедър човек. – Колко мило от твоя страна – отвърнах. И преди бях посещавала тази кула – тук се намираше стаята на Рейф. На този етаж обаче не бях стъпвала. Комисарят ме заведе до вратата срещу своята и я отвори. Единствената светлина идваше от малка свещ на масата. Първо ми направиха впечатления стените, масивни като в бункер. – Няма прозорци – коментирах. – Има, разбира се. Просто са малки, за да не излиза топлината. И погледни, леглото е огромно, достатъчно голямо да побере двама, когато се наложи. Той ме доближи и погали нежно лицето ми на мястото, където го беше ударил. Тъмните му очи искряха от сила. Изглеж­даше непобедим и се запитах колко трудно щеше да е да го убия, ако изобщо беше възможно. Чух предупреждението на майка ми: Отнемането на човешки живот, дори на виновен човек, не бива да е лесно. Ако беше, по нищо нямаше да се отличаваме от животните. – Утре е сватбеният ни ден, принцесо – каза и ме целуна по бузата. – Нека бъде ново начало за нас. Сега нямаше кой да гледа представлението му, затова нежната му целувка ме учуди. Веднага щом си тръгна, огледах новата си стая. Надявах се в сенките да се крие нещо, поне някой килер, но тясното пространство се оказа единственото, с което разполагах. Имаше четири прозорчета, толкова малки, че приличаха на амбразури, широки петнайсетина сантиметра, и цялата стая беше голяма почти колкото килията, в която ме затвориха, когато пристигнах. Скринът и леглото заемаха почти цялото пространство. И това трябваше да е символ на новото ни начало? Чувствах се като инструмент, хвърлен в близката барака. Разтършувах се из дрехите, донесени от Астер, Ивет и Зекия. Свещта хвърляше съвсем оскъдна светлина и докато претърсвах всяка гънка, всеки джоб, започвах да се отчайвам, че Каланта вече е идвала тук да вземе ножа. Не го намирах. Прерових всичко отново с надеждата, че съм го пропуснала в бързината, но го нямаше нито в дрехите ми, нито в най-дълбоките ъгълчета на скрина. Потърсих го и под възглавницата. Нищо. Ще внимавам и ще му намеря най-доброто място. А Астер знаеше най-добрите скривалища. Място, където със сигурност… Изтичах до отсрещния ъгъл, където имаше гърне с капак върху ниско столче. Вдигнах капака, бръкнах в тъмната дупка и пръстите ми напипаха нещо остро. Астер знаеше всичко за Светилището. Дълго време ще мине, ала чакането си струва, защото назованата Джезелия ще жертва живота си с надежда вашия да избави. Песента на Венда Глава 63 Точно както бях подозирала, утрото се оказа тихо, без бури и ветрове, и вече бях сигурна, че комисарят тайно се е споразумял с незнаен бог на природните стихии. Бог, който несъмнено щеше да си плати солено за тази сделка. Въртях се в леглото цяла нощ и нямах представа дали изобщо съм спала. Отворих един от кепенците и ме връхлетя студен въздух. След като очите ми се приспособиха към ослепителната светлина, която се изля през тесния отвор, гледката ме смая. Всички покриви и парапети, и цялата земя бяха покрити с дебел слой сняг. Белотата беше едновременно красива и плашеща. Колко ли по-бавно щяхме да се придвижваме през снега? На вратата ми се почука и когато отворих, открих поднос със сирене и хляб на пода и чух бързите, ситни стъпки на онзи, който ми го беше оставил, но явно не смееше да се задържи по-дълго време в близост до комисаря. Изядох храната до пос­ледната трошичка, защото можеше да ми е последната за доста време напред, и облякох панталон и риза, както ме беше посъветвал Рейф. Освен че беше по-удобен за езда, панталонът щеше да ме топли повече. Платът на ризата ми още висеше на мястото, където комисарят я беше съдрал. Притиснах висящото парче към рамото си и го закрепих на място с преметнатата през рамо ножница на Уолтър. Градът отвън започваше да се разбужда. Кажи възпоменанията от терасата Блекстоун… точно след първата камбана. Тя беше близо оттук, дори се виждаше от прозорците ми с големината на юмруци. По положението на слънцето в небето прецених, че първата камбана ще удари след по-малко от час. Съвещанието на Съвета вероятно беше започнало и едва ли вървеше гладко, ако съдех по израженията на някои от губернаторите снощи. Дали не се бунтуваха заради пълните силози на комисаря, докато техните поданици страдаха с празни стомаси от глад? А гражданското недоволство можеше да доведе до прев­рати и убийства. Явно обещанието във виденията ми беше начин да угаси пламъците на негодуванието. Сиара, изпратената от боговете, щеше да пророкува бляскава победа, която да напълни коремите на обширните провинции за известно време. Облякох подплатения с кожа елек от Меураси, съшит с усилията на много жертви, и стомахът ми се сви. Не всички бяха мои врагове. Вече не можех да ги определям с думата варвари, с изключение на шепа скотове и както изглежда, поне един моригански лорд попадаше сред малцината. Тъкмо вадех ножа изпод матрака, където го бях скрила, когато вратата изтрополи. Пуснах матрака и се завъртях. Беше комисарят. Вперих поглед в него и побързах да си придам възможно най-равнодушен вид. – Нямаш ли съвещание тази сутрин? Вместо да отговори, той ме огледа изпитателно. – Защо си облякла дрехи за езда? – Защото топлят повече, шер комисарю. Терасата е затрупана от сняг, затова реших, че трябва да се облека добре за сутрешните възпоменания. – Вече ще се обръщаш към тълпата само в мое присъствие. – Наклони глава на една страна, подигравайки се с мен като с глупаво магаре. – Мисля, че трябва да съм с теб, за да ти напомням какво да говориш. – Помня добре – уверих го категорично. Стояхме там и чувахме как тълпите на площада вече скандират името ми. Джезелия. – Ще говориш пред народа само в мое присъствие – повтори той. Видях го в очите му. Чух го в гласа му. Властта беше най-важ­ното нещо за него и отказваше да ми отстъпи дори малката шепичка, която неволно си бях спечелила. На площада се стичаха все повече и повече хора от клановете в целия град и викаха мен, не него – неочаквано развитие на нещата, въпреки че той бе организирал всичко. Числеността им бледнееше в сравнение с множеството му почитатели в града и главозамайващата му армия. Въпреки това той държеше да контролира поданиците си до последния човек и сам да владее предаността им. – Викат ме, комисарю – казах кротко, с надеждата да го омиротворя. – Ще почакат. Тъкмо ще подкладем жарта им точно преди сватбата. Имам по-важна задача за теб. – Нима има по-важна задача от захранването на техния плам с видения за благоденствие? Той ме изгледа подозрително. – Да. Да укрепиш духа на губернаторите, които след седмица се прибират по провинциите си. – Имаш трудности с губернаторите ли? – попитах. Той грабна от скрина червената рокля, която трябваше да облека за сватбата, и я хвърли на леглото. – Облечи я. По-късно ще дойда да те взема за съвещанието. По мой сигнал ще изнесеш пред губернаторите представление специално за тях, където възможно най-драматично ще пърхаш с мигли и ще бълваш обещания за победа. Този път с правилните думи. – Но тази рокля е за сватбата ни довечера. – Облечи я – нареди отново той. – Кощунство е толкова красива рокля да се облече само за няколко часа в тъмното. Реших да потуша нарастващото му раздразнение, за да си тръгне по-бързо. – На твоите заповеди, шер комисарю. Все пак днес е сватбеният ни ден и искам да си щастлив. Ще съм облечена, когато се върнеш. Грабнах роклята от леглото и зачаках да си тръгне. – Сега, мила моя. Ще взема дрехите ти за езда, защото и бездруго не ти трябват повече, пък и знам как нервите около сватбата водят до импулсивни действия, особено при жени като теб. Той остана на мястото си в очакване. – Побързай. Нямам време за престорената ти скромност. Нито пък аз. Исках да се върне в крилото на Съвета възможно най-скоро. Свалих набързо елека, колана и ботушите си, после се обърнах да съблека останалото. Усещах как погледът му пронизва гърба ми, затова възможно най-чевръсто нахлузих роклята. Но преди да успея да се обърна, ръцете му се плъзнаха около кръста ми и устните му докоснаха каваха на рамото ми. Грабнах ризата и панталона си от леглото, завъртях се и ги тикнах в корема му. Той се засмя. – Това е принцесата, която познавам и обичам. – Ти никога нищо не си обичал в живота си – казах. Изражението му се смекчи за един кратък момент. – Колко грешиш само! – Обърна се да си тръгне, но точно преди да затвори вратата след себе си, добави: – Ще се върна до няколко часа. – Сбърчи неодобрително горната си устна и размаха ръка във въздуха. – Направи нещо с косата си. Когато затвори вратата, от яд разроших косата си още повече. В следващия миг чух стържещо щракване. Изтичах до вратата и пробвах резето. Не помръдна. Заблъсках с юмруци по дървото. – Не можеш да ме заключиш! Имаме уговорка! Долепих ухо до вратата, но единственият отговор, който получих, бяха отдалечаващите му се стъпки. Уговорка. Едва не се изсмях на думата. За разлика от Кейдън, аз знаех, че единствените уговорки, които комисарят зачита, са онези, които ще му донесат някаква полза. Огледах стаята за нещо, с което да отворя ключалката. Взех една костица от наниза си, отцепих с ножа тънка треска от нея и зачоплих ключалката, но без успех. Всяко парче метал в този окаян, влажен град заяждаше от ръжда. Пробвах с друга костица, и с още една, докато възгласите отвън се засилваха. Джезелия. Кога щеше да удари първата камбана? Изтичах до прозорците, но те бяха твърде малки и дълбоки, за да извикам към някого. На вратата се почука леко. – Госпожице Лия? Спуснах се към вратата и се долепих до нея. – Астер! – извиках, в прилив на облекчение. – Викат ви – отбеляза момичето. – Чувам ги. Можеш ли да отключиш вратата? Няколко ключа изтрополиха в ключалката. – Никой не става. Съзнанието ми запрепуска, търсейки най-бързия начин. Да извика Каланта? Тя имаше ключ за всяка врата в Светилището. Но на чия страна щеше да е днес? Все пак реших да рискувам и поръчах на Астер да я извика. Тя тръгна, а аз седнах на пода и опрях гръб на вратата. Времето запълзя в мъчителен ритъм, отброяван от възгласите Джезелия, а накрая чух и първата камбана. Сърцето ми потъна, но тогава чух забързани стъпки по коридора и задъхания глас на Астер до вратата. – Търсих я навсякъде, госпожице. Не я намерих. Никой не знае къде е. Опитах се да потисна паниката, надигаща се в мен. Времето ми се изплъзваше. Ще те чакам. Дали още ме чакаше? Стаята на комисаря. Там. – Претърси стаята на комисаря! – извиках. Намираше се от другата страна на коридора. – Той е в крилото на Съвета. Побързай, Астер! Грабнах ножницата на Уолтър от леглото и пъхнах ножа си в нея. Сложих си наниза с костици и накрая се загърнах с пелерината, за да скрия ножа. Ако успеех да се измъкна от тази стая, трябваше да изглеждам нормално за пред стражите, на които щях да се натъкна. Минутите течаха. Седнах на леглото. Тръгвай без мен, Рейф. Обеща ми. – Взех го! – извика Астер през вратата. Масивният лост се плъзна и тя се отвори. Лицето на Астер сияеше от гордост и аз я целунах по челото. – Ти наистина си ангелът спасител, Астер! Тя потри орязаната си коса. – Побързайте, госпожице! – подкани ме. – Продължават да ви викат. – Стой тук – казах ѝ. – Навън може да е опасно. – Тук винаги е опасно. Искам да ви гледам! Не можех да споря с нея. Вярно беше. Светилището далеч не можеше да се нарече убежище. От всеки ъгъл дебнеха заплахи. Хукнахме по коридори, стълбища и рядко използвани проходи, изкачвахме се и слизахме по безброй стълби. Краткото разстояние внезапно ми се стори цели километри. Трудно се стигаше до тази тераса. Молех се да не съм закъсняла, но в същото време се надявах Рейф да е тръгнал без мен и вече да е прекосил невредим реката. За щастие, не срещнахме никого по пътя и най-сетне стигнахме портала, водещ към терасата. – Ще ви чакам тук и ще свирна, ако някой се появи. – Астер, не бива да… – Свиря много силно – настоя тя с високо вирната брадичка. Прегърнах я. – Ще разбера, ако дойде някой. Сега тръгвай. Връщай се на джехендрата при баща си и стой там. Тя се обърна неохотно, а аз изтичах през високия портал към терасата. Тръгнах през дебелия слой сняг към северната стена, знаейки, че съм закъсняла. Тази сутрин нямаше да има истории, само кратки възпоменания, за да не заподозрат нещо стражите на площада, а после щях да се махна оттук. Когато стигнах до стената обаче, из тълпата плъзна странна тишина. Стигна чак до мен, като ръце, протегнати към моите. Остани, Джезелия. Остани за една история. Притежавах последния оцелял екземпляр от „Песента на Венда“. И нямах право да я задържа за себе си. Дори според някои да съдържаше просто нелепите бръщолевения на една умопомрачена жена, трябваше да им я върна, преди да замина. – Съберете се, братя и сестри на Венда! – призовах ги. – Чуйте думите на майката на вашата земя. Чуйте песента на Венда. Казах им всичко, строфа след строфа, без да им спестя нищо. Казах им за Дракона, смучещ кръвта на младите и сълзите на майките им, за лукавия му език и смъртоносната му хватка. Казах им за други видове глад, които нищо не можеше да утоли. Видях глави да кимат с разбиране и озадачени стражи да се споглеждат неразбиращо. Спомних си думите на Дихара. Този свят те вдишва, а после те издишва… за да те сподели. Просто някои са по-отворени към истините му от други. За стражите и мнозина от другите ми слушатели думите ми звучаха налудничаво, също както тези на Венда преди толкова много време. Докато говорех, около мен се завихри лек ветрец. Почувствах го вътре в себе си, как се домогва до недрата ми, а пос­ле отлита и се понася над тълпата, през площада, по улиците, по долините отвъд хълмовете. Драконът коварства ще крои, ще носи маските си много, угнетените ще мами, злите край себе си ще събере, като бог могъщ, неудържим, безмилостен – присъда въздаде ли, непреклонен в свойта власт, крадец на мечти, убиец на надежда. Докато не дойде тя, могъщата, родената в тъга, родена слаба, преследвана, белязана с лъвски нокти и вити лози, с тайно име назована, наречената Джезелия. Сред тълпата плъзна шепот и в следващия миг Венда се появи до мен и ме хвана за ръката. – Нека чуят всичко – прошепна ми и изрече тихо стихове, които не знаех. Предадена от свойте близки, обсипвана с юмруци и омраза, тя злите на съд ще изправи, защото Драконът с много лица граници не знае. Ще мине дълго време, ала чакането ще си струва, защото наречената Джезелия живота свой ще жертва с надежда вашия да продължи. После изчезна. Не знаех дали само аз съм я чула и видяла, но останах поразена от думите ѝ. Веднага се досетих, че това са стиховете от пос­ледната страница, откъсната от книгата. Опрях се на стената, зашеметена от разкритието. Живота свой ще жертва. Шепотът сред тълпата се засили. Улових движение с ъгълчето на окото си и погледът ми скочи към една висока стена отсреща. Чиевдари, губернатори и рахтани ме гледаха. Вдишах смаяно. Съвещанието им бе приключило по-рано. – Госпожице? Обърнах се. Астер стоеше по средата на терасата. Комисарят се извисяваше зад нея, опрял нож в гърдите ѝ. – Съжалявам, госпожице. Не можах да ви оставя, както ми наредихте. Аз… Той притисна върха на ножа към кожата ѝ и Астер преблед­ня от болка. – Свещени богове, не! – извиках, вдигайки поглед към комисаря. Замолих му се с нежен, отчаян, бавен глас, пристъпих към него, за да насоча вниманието му отново към мен. Задържах свирепо очите си върху него и се усмихнах, опитвайки да разсея обзелата го лудост. – Моля те, шер комисарю, пусни я. Двамата с теб ще си поговорим. Можем да… – Казах ти да не излизаш пред хората в мое отсъствие. – Тогава накажи мен. Тя няма нищо общо. – Теб ли, птичке моя? В момента си прекалено ценна. Тя обаче… Той поклати глава и преди дори да проумея какво прави, заби ножа в гърдите ѝ. Изпищях и хукнах към нея, улавяйки я точно преди да се свлече от ръцете му. – Астер! – Паднах на земята с нея и я взех в скута си. – Астер. Натиснах с ръце раната в гърдите ѝ, за да спра кръвотечението. – Кажете на татко, че се опитах, госпожице. Кажете му, че не съм предателка. Кажете му, че ние… Последните думи замръзнаха върху устните ѝ и макар кристалните ѝ очи да светеха, дъхът ѝ секна. Придърпах я към гърдите си и я залюлях, стиснала телцето ѝ, сякаш можех да прогоня смъртта. – Астер, не си отивай. Не си отивай! Но нея вече я нямаше. Чух тих смях и вдигнах поглед. Комисарят избърса кръвта от ножа в панталона си и го върна в ножницата. Стоеше изправен високо над мен. Ботушите му бяха посипани със сняг. – Хлапачката си получи заслуженото. В Светилището няма място за предатели. Цялото ми тяло се вледени на място, вперила недоумяващ поглед в него. – Тя беше просто дете – прошепнах. Той изцъка с език, клатейки глава. – Колко пъти да ти повтарям, принцесо? Не можем да си позволим такива глезотии. Венда няма деца. Положих внимателно Астер върху снега и се изправих. Пристъпих към него и той ме погледна в очите с искреното самодоволство на победител. – Разбираме ли се най-сетне? – попита ме. – Да – отвърнах. – Мисля, че се разбираме. За част от секундата самодоволството напусна очите му и те се изцъклиха от почуда. – А сега – процедих – Венда няма и комисар. Светкавичен ход. И лесен. Издърпах ножа си отстрани и го забих отново. Завъртях го за по-сигурно, усещайки как острието разрязва плътта му, готова да го забия отново и отново, но той залитна няколко крачки назад, най-накрая осъзнал какво съм направила. Опря се на стената до портала, загледан в разрастващото се червено петно върху ризата си. Сега беше негов ред да гледа смаяно. Извади ножа си, но беше твърде слаб да атакува и той падна от ръката му. Мечът висеше безполезно върху единия му хълбок. Той вдигна недоумяващо очи към мен и се свлече на земята, сбърчил лице от болка. Доближих го, застанах над него и изритах ножа му настрани. – Сбърка, комисарю. Много по-лесно е да убиеш човек, отколкото кон. – Още не съм мъртъв – процеди задъхано той. – Скоро ще бъдеш. Знам къде са най-важните органи в тялото и макар да съм сигурна, че нямаш сърце, червата ти вече са на парчета. – Не бързай да ме отписваш – измърмори той. Чух викове и се обърнах. Въпреки че хората на площада не виждаха какво съм направила, онези на високата стена отвъд него бяха видели. Вече тичаха към мен, търсейки най-бързия път към терасата, но Кейдън и Гриз първи изскочиха през портала. Гриз затвори и двете му масивни крила зад себе си и пъх­на лоста през железните скоби. Кейдън погледна кръвта по ръцете и роклята ми и ножа в единия ми юмрук. – Свещени богове, Лия, какво си направила? После забеляза безжизненото тяло на Астер в снега. – Убий я – изкрещя комисарят с нови сили. – Не трябва тя да е следващият комисар! Убий я веднага! – заповяда през хрипове той. Кейдън коленичи до него и огледа раната му. Пресегна се, взе меча на комисаря от ножницата му и се изправи срещу мен. Гриз плъзна предпазливо ръка към дръжката на един от своите мечове. Кейдън ми подаде оръжието. – Може да ти потрябва. Трябва да те измъкнем някак оттук. – Какви ги вършиш? – изкрещя комисарят и тялото му провисна още повече към земята. – Дължиш ми всичко. Ние сме рахтани. Братя! Изражението на Кейдън беше също толкова болезнено, колкото на комисаря. – Вече не – отвърна той. Дори в смъртния си час комисарят продължаваше да се разпорежда, но Кейдън го загърби и се обърна към мен – и тогава чухме тропот на тежки ботуши по стъпалата. Рейф се появи на върха на стълбището, откъдето вече трябваше да съм избягала. Зад него стояха Джеб и още един мъж. Тръгнаха към нас, оглеждайки сцената, и Рейф извади бавно меча си. Хората му също. Кейдън прехвърли погледа си от Рейф към мен. И в очите му се разля прозрение. Най-сетне проумяваше истината. – Тръгвам си, Кейдън – обявих с надеждата да избегнем сблъсъка. – Не се опитвай да ме спреш. Изражението му се втвърди. – С него. Преглътнах сухо. По стиснатата му челюст си личеше, че вече знае отговора, но все пак го казах. – Да. С принца на Далбрек, Джаксън. Вече нямаше връщане назад. – И от самото начало това си искала. Кимнах. Погледът му омекна. Не можеше да скрие болката от предателството ми. – Отстъпи от нея – предупреди го Рейф, който продължаваше да върви внимателно към нас. Гриз внезапно ме сграбчи за китката и ме завлече до стената, под която още чакаха хората. Вдигна ръката ми във въздуха пред тях. – Вашият комисар! Кралицата ви! Джезелия! Тълпите заликуваха. Погледнах ужасено Гриз. По лицето на Кейдън се изписа същият шок. – Полудя ли? – извика той на Гриз. – Няма да оцелее и ден! Знаеш ли какво ще ѝ причини Съветът? Гриз погледна тържествуващия народ. – Това е по-голямо от Съвета – отговори. – Въпреки това ще умре! – настоя Кейдън. Рейф ме изтръгна от хватката на Гриз и в следващия момент светът сякаш избухна. Железният лост на вратите изхвърча и на терасата се изляха рахтани, следвани от губернаторите. Първите удари дойдоха от Малич, който насочи цялата си енергия върху Кейдън, освирепял и кръвожаден. Кейдън парира атаките му и се хвърли в нападение. Пронизителният сблъсък на метал в метал разтърси въздуха. Терон и Джорик връхлетяха яростно на Гриз, но великанът с два меча посрещна всеки от ударите им, отблъскваше ги мощно. Рейф поваляше страж след страж, удържайки на свирепата атака рамо до рамо с Кейдън. Губернатор Обраун се запъти към мен и аз вдигнах меча да се защитя, но той внезапно се обърна и нанесе смъртоносен удар на Дариус. Губернаторът се биеше на наша страна? Немият му телохранител се биеше до него, само че сега крещеше с гръмък, ясен глас, предупреждавайки Джеб за враг, който го нападаше изневиделица. Губернатор Файуел се сражаваше до Джеб заедно с двама от личните ми стражи. Нищо не разбирах. Кой срещу кого се биеше? Какофонията от крясъци и сблъсък на мечове беше оглушителна. Рейф с един замах повали Гуртан и Ставик и продължи напред. Беше страховит в могъществото си, стихия, която не можех да позная. Въздухът тътнеше от бойни възгласи и смразяващото пращене на кости. Бяха ме обградили в защитна стена и ме пазеха зад гърбовете си – очевидно аз бях целта на нападателите. Чувствах меча в ръката си безполезен. Опитах се да си проправя път през стената, за да помогна, но Гриз ме избута назад. Малич нападна Кейдън с дивашко настървение, разпалено не само от дълг. Гриз най-сетне заби меча си между ребрата на Терон, чийто писък прониза въздуха, но Джорик замахна и поряза дълбоко едната страна на тялото му. Гриз падна на коляно, притискайки раната си, а Джорик вдигна меча да довърши работата си. Но преди да посече Гриз, аз хвърлих ножа си. Острието попадна точно в средата на гърлото му и Джорик залитна назад. Когато тялото му се строполи на земята, вече беше мъртъв. Гриз успя да се изправи на крака, стиснал здраво единия си меч, докато се държеше за ранената си страна. Нав­сякъде имаше кръв и снегът се превръщаше в червена киша. Същинска касапница. Сражението постихна и най-сетне взехме надмощие над врага. – Изведете я оттук! – викна Кейдън. – Преди да са дошли още! Рейф изкрещя на не съвсем немия страж да освободи стълбището и ми нареди да го последвам, после прониза с меча си чиевдар Дитрик, който изскочи насреща му, решен да не ме пусне. – Насам, момиче! Губернатор Обраун ме сграбчи за ръката и ме задърпа към стълбището. С нас побягна и друг мъж. Чух Джеб да го нарича Тавиш, а немия страж – Орин. Рейф тръгна след нас, бранейки гърбовете ни. Погледнах назад към Кейдън, Гриз и Файуел, които задържаха заедно с двама стражи останалите нападатели на терасата. Молех се боговете да им помогнат, когато дойдеха още. Несъмнено всички войници в казармите вече бяха вдигнати под тревога. Хукнахме надолу по стълбището към втория етаж и тръгнахме към портала, напълно загърбили стария план. Когато минахме през масивната врата, тя се затвори с трясък зад нас. Погледнах назад и видях Каланта да я залоства. – Каланта – извиках смаяно. – Побързайте! – отвърна ми тя. – Не може да останеш. Ела с нас. – Ще се справя – увери ме тя. – Никой не знае, че съм тук. Вървете. – Но… – Това е домът ми – заяви категорично тя. Нямах време да споря с нея, пък и видях нова увереност на лицето ѝ. Кимнахме си с признателност една на друга и пак побягнах. Вече ни водеше Рейф, а аз го следвах. Движехме се по дълъг тъмен коридор и стъпките ни отекваха из него като гръмотевици. Когато силата на звука се удвои, разбрахме, че откъм другата посока всеки момент ще ни пресрещнат стражи. – Насам! – извиках и свърнах по един от проходите, които ми беше показала Астер. – Оттук ще стигнем до катакомбите. Поведох ги по криволичещия коридор и надолу по дълго стълбище. След като стигнахме дъното му, чух силно стържене на подметки по камък. Долепих пръст до устните си и оформих беззвучно с уста Някой идва. Джеб мина пред мен. Опитах се да го спра, но Рейф ми кимна да го пусна. Той излезе от стълбищната площадка и веднага щом се показа на светлината, се преобрази в торния бръмбар. Усмихна се и един страж го попита дали е виждал някой да минава оттук. Джеб посочи нанякъде и когато стражът се обърна в тази посока, той му прекърши врата с едно светкавично движение. – Чисто е – извика ни. – Беше сам. Побягнахме през тесните катакомби и по проходите, водещи към пещерите. Вече бяхме толкова надълбоко под земята, че учените тук нямаше как да са усетили войната, развихрила се на повърхността. Неколцината, които ни видяха да бягаме, си замълчаха, останали без думи от озадачение. Те само предизвикваха войни, не се сражаваха в тях. Свърнах по прохода със стени от черепи. – Оттук ще стигнем до реката – обясних. Като чухме грохота на водопада, мъжът на име Тавиш мина отпред, за да ни поведе към сала. След стотина метра излязох­ме от тунела и ни обгърна мъглата от водни пръски. Камъкът под краката ни беше заледен и хлъзгав. – Следвайте ме! – надвика Тавиш шумотевица, но в следващия миг четирима войници изскочиха от друг тунел, водещ до реката, и се разрази нова битка. Рейф, Джеб, Обраун и Тавиш се спуснаха да пресекат атаката. Ние с Орин поехме стражите, налетели ни от прохода зад нас. Скрих се зад една стена и когато първият излезе от прохода, замахнах с ножа и го уцелих във врата. Орин повали втория и двамата заедно убихме третия. Аз го наръгах между ребрата, а когато залитна напред, Орин го намушка в гърба. Рейф ни изкрещя да тръгваме към сала, а те ще ни настигнат, и Орин ме повлече по една скалиста пътека по продължение на брега. Тавиш хукна след нас. Излязохме на издадена над реката скала и ме обзе паника. Въпреки че никъде не виждах сал, Тавиш скочи. Мислех, че е паднал право в реката, докато не го видях върху сала, почти скрит от мъгла и скали. – Скачай! – нареди ми. – Не и без Рейф! – отвърнах. – Той ще дойде! Скачай! Салът обтягаше въжетата, с които бе прикрепен към брега. Орин ме бутна и двамата скочихме заедно. – Залегнете! – заповяда Тавиш и ми каза да се хвана за някое от въжетата с възли. Салът се мяташе и подскачаше дори в най-спокойните води покрай брега. Подчиних се на Тавиш и залегнах, вкопчвайки се в близкото въже. Дори през мъглата виждах високите скали над нас, по чиито склонове вече се спускаха стражи и войници. Рояха се като трескави насекоми, решени да ни превземат. Накъдето и да погледнехме, виждахме още и още. Те също ни забелязаха и започнаха да се сипят стрели, които, за щастие, не ни достигаха. Джеб и Обраун пристигнаха първи и скочиха на сала при нас. – Рейф идва! – обяви Джеб. – Пригответе се да развържем сала! Рамото му кървеше, а и ръкавът на Обраун беше подгизнал от кръв. Орин и Тавиш понечиха да развържат въжетата, задържащи сала. – Не още! – извиках. – Изчакайте! Изчакайте да дойде! Войниците, спускащи се по стръмната скала към реката, вече ни наближаваха и стрелите им попадаха опасно близо до нас, но внезапно стрели залетяха и в другата посока, към тях. Обърнах се и видях, че Орин ги бълва една след друга в същинска стихия. Войниците започнаха да падат от скалите. Орин успя да забави набега им, само че нови и нови войници заемаха местата на повалените. През мъглата прокънтя ужасяващ рев и всяка капка кръв в тялото ми пламна от страх. Джеб и Обраун се спогледаха тревожно. – Освободете въжетата – нареди Обраун. – Не! – извиках. В този миг Рейф изскочи от белия облак и хукна към нас. – Тръгвайте! – изкрещя и Тавиш развърза въжетата. Мощен взрив разтърси въздуха. Рейф скочи на сала, който вече се отдалечаваше от брега, едва прехвърляйки увеличаващото се разстояние. Около нас се посипаха парчета скала. Подадох му един от възлите и той се вкопчи в него. – Това би трябвало да извади моста от строя поне за месец – заяви. Не бях очаквала флакончето с прозрачна течност да има чак такава сила. Течението ни понесе с шеметна скорост и салът заподскача по буйните води. Тъй като Обраун и Джеб бяха ранени, Тавиш и Орин поеха управлението и някак успяха да отдалечат лашканите от бясното течение бурета от брега. Но още не бяхме достатъчно далеч. Видях Малич на една голяма скала, откъдето несъмнено влизахме в обсега на стрелите му. Свещени богове. Какво ли се беше случило с Кейдън? Лъкът на Малич беше зареден и насочен към гърба на Рейф. Скочих напред да бутна Рейф, но един въртоп завъртя сала и ме хвърли настрани. Огнена болка прониза бедрото ми. Дори в бурните води на реката видях усмивката на Малич. Не в Рейф се беше прицелвал, а в мен. – Лия! – извика Рейф и започна да лази към мен. В същия момент втора стрела ме уцели в гърба, прогаряйки плътта ми като жив въглен. Не можех да си поема дъх. Рейф ме сграбчи за лакътя, но салът се клатеше толкова силно, че не успя да ме задържи и паднах назад в ледената вода. Той не ме пусна, впил свирепо пръсти в ръката ми, ала течението беше безмилостно, а и тежката ми рокля бързо натежа от водата и се превърна в котва, теглеща ме към дъното. Опитах се да я изритам от тялото си, но тя се усука около краката ми, завързвайки ги стегнато като с въже. Бушуващата река вдървяваше тялото ми, блъскаше лицето ми, давеше ме и накрая течението надви хватката на Рейф. Платът на ръкава ми започна да се прокъсва. Опитах се да вдигна другата си ръка, но не можех да я помръдна, сякаш стрелата я бе приковала към тялото ми. Вече двама се мъчеха да хванат ръката и рамото ми, да ме задържат в буйния водовъртеж, докато един жесток въртоп не ме засмука, изтръгвайки ме от тях. Мразовитите води ме понесоха надалеч от сала. Рейф скочи след мен. Течението ни запремята бясно. Ръцете му ту ме достигаха, ту се откъсваха от мен, водата покриваше главите ни и двамата се борехме за глътка въздух. Салът вече се губеше от погледите ни. Накрая успя да ме стигне и ме хвана през кръста, мъчейки се трескаво да разкъса роклята ми. – Дръж се, Лия. – Обичам те – извиках през пълно с вода гърло. Ако имах шанс за последни думи към него, исках да са тези. Тогава стихията ни поде отново, светът се завъртя шеметно и вече не виждах Рейф, не виждах нищо. Проклетата рокля, която комисарят ме беше принудил да облека, ме теглеше надолу, сякаш той самият ме дърпаше изпод водата за последно отмъщение, докато накрая не се почувствах безсилна срещу тежестта ѝ и леденият ми свят не потъна в тъмнина. Глава 64 Рейф Извървях километри по речния бряг, претърсвайки всеки сантиметър. Не можех да се примиря, че я няма вече. Чувствах се вкочанен от студ и не знаех колко време е минало. Така и не видях сала повече и се чудех дали поне другите са успели. С всяка стъпка проследявах събитията в съзнанието си в отчаян опит да проумея как се беше объркало всичко. Видях безжизненото тяло на Астер в снега и ножа в ръката на Лия. Видях комисаря, опрян немощно на стената и облян в кръв. Тогава нямах време да подредя парчетата и още не можех. Мислите ми постоянно се връщаха към Лия. Държах я. Държах я, но после водопадът ни погълна и я изтръгна от ръцете ми. Държах я, но реката ми я отне. Течението беше бързо и безмилостно. Дори не знаех как съм успял да се добера до брега – на километри надолу по реката и с премръзнали крайници. Някак си успях да се измъкна на сушата и принудих краката си да се раздвижат, надявайки се тя да е направила същото. Не можех да се примиря с друго. Подхлъзнах се на един заледен камък и паднах на колене, останал без сили. И точно тогава я видях да лежи по лице на брега, потъвайки в пръстта, сякаш вече се беше превърнала в част от нея, впила безжизнено пръсти в калта и снега. Кръв тъмнееше по гърба ѝ, там, където я бе пронизала стрелата, от която стърчеше само счупен край. Спуснах се към нея, обърнах я внимателно и я придърпах в скута си. От посинелите ѝ устни се изтръгна тих стон. – Лия – прошепнах, изтупвайки нежно снега от миглите ѝ. Клепачите ѝ помръднаха и леко се отвориха. Отне ѝ малко време да ме разпознае. – От коя страна на реката сме? – попита ме с толкова немощен глас, че едва я чух. – От нашата. Лека усмивка сбърчи ъгълчетата на очите ѝ. – Значи успяхме. Вдигнах очи и се огледах наоколо. Намирахме се на километри от всякакъв живот, нямахме коне, храна и топлина, а тя лежеше в обятията ми тежко ранена, кървяща и с мъртвешки бледно лице. – Да, Лия, успяхме. Гърдите ми се разтърсиха и се наведох да я целуна по челото. – Тогава защо плачеш? – Не плача. Просто… – Притиснах я към себе си, за да споделя малкото си топлина с нея. – Трябваше да останем. Трябваше да… – Рано или късно щеше да ме убие. Знаеш, че е така. Вече се уморяваше да споделя и капка от силата си с мен. А ако не ме убиеше комисарят, някой от Съвета щеше да го стори вместо него. С всяка следваща дума гласът ѝ отслабваше все повече. – Не ме оставяй, Лия. Обещай ми, че никога няма да ме изоставиш. Тя вдигна ръка и избърса сълзите от лицето ми. – Рейф – промълви, – стигнахме дотук. Какво са още хиляда – две хиляди километра? Очите ѝ се затвориха бавно и главата ѝ клюмна на една страна. Долепих устни до нейните, отчаяно търсейки дъха ѝ. Беше плитък, слаб, но още го имаше. Стигнахме дотук. Дори не знаех къде сме. Загубени на непознат речен бряг, обградени от километри тъмна гора. Въп­реки това пъхнах една ръка под коленете ѝ, а другата плъзнах внимателно под гърба ѝ и се изправих. Целунах я отново, задържайки нежно устни върху нейните, за да им върна цвета. И тръгнах. Хиляда километра, две хиляди… Щях да я нося на ръце чак до Далбрек, ако се наложеше. Повече никой никога нямаше да ми я отнеме. Ето, вече оставихме три крачки зад нас. – Дръж се, Лия – прошепнах. Дръж се заради мен. БЛАГОДАРНОСТИ Еха! Завърших още една книга? А дори не е спряло да ми се вие свят от издаването на първата. Напълно съзнавам, че появата на тази книга е истинско чудо, създадено с помощта и подкрепата на толкова много хора. Първо нека благодаря на всички блогъри и коментатори в Туитър и Буктюб. Божичко! Предварителните читателски екземпляри на „Измамна целувка“ излязоха доста рано и вие направо ѝ се нахвърлихте. Писахте за нея по блогове и социални мрежи, хвалехте я, популяризирахте я и ми вдъхнахте небивал кураж. И ме тормозехте да започна втората книга. Обожавам такъв тормоз. Вярата ви в историята на Лия подкладе моята собствена. Дадохте ми страхотен тласък. Библиотекари и учители, подкрепихте ме и веднага представихте книгата ми на читателите и учениците си. Една библиотекарка дори се замисли да си направи кавах с лъвска лапа и лоза на рамото. Може и да е осъществила хрумването си! Ентусиазмът ви ми помогна да достигна финалната линия. Чувствам се благословена, че съм част от кралство „Макмилан“. Всеки член на екипа ви заслужава корона – а това са си около пет хиляди корони. За създаването на книга не е достатъчно само едно село, а цял всеотдаен град. Специални благодарности за невероятната подкрепа на Джин Файуел, Годуин, Ангъс Килик, Елизабет Фитиън, Кейти Фий, Кейтлин Суини, Алисън Верост, Ксения Уиницки, Клеър Тейлър, Луси Дел Приор, Кейти Халата, Ана Дебу и Рейчъл Мъри. Вдигам тост с чаша чай от танис за всички вас! Подсладен, разбира се. Магията на Рич Дийс и Ана Буут продължава да ме запленява – от прелестни корици до дизайн на заглавията и шрифтове, по които не спирам да се превъзнасям. Талантът им е зашеметяващ. Благодаря и на Кийт Томпсън, който помогна светът на „Хроники на Избавените“ да оживее с неописуемо красивата си карта. Вече я споменах в посвещението, но тя заслужава похвала и тук – редакторката ми Кейт Фарел. С нея прекосихме Кам Ланто и се върнахме. Нямаше да се справя без помощта ѝ. Нап­равлява ме, когато изгубя пътя – и винаги с търпение, мъдрост и усмивка. Безценна е. Признателна съм за многостранната подкрепа на авторите на юношеска литература Марлийн Перез, Мелиса Уайът, Алисън Ноел, Робин Лафийвър и Синда Уилямс Чима. Искрено ви благодаря за помощта, когато някоя дума ми убягваше и се борех с купища идеи, за мъдрите съвети, така необходимия смях и добрата дума за книгите ми. Карън Байсуенгър и Джесика Бътлър се измъчиха с черновите ми, в които тук-там имаше повече празни места, отколкото думи – и въпреки това питаха за още. Безстрашни сте. Задължена съм безкрайно и на двете ви. Винаги ще съм благодарна на моята приятелка, вещ съветник, защитник и агент Роузмери Стимола. Никога не престава да ме удивява. Тя е олицетворение на равновесието, тактичността и малко лъвска кръв. (Добре де, понякога доста лъвска кръв.) Семейството ми е върхът – най-непоклатимата ми скала. Джес, Дан, Карън, Бен, Ейва и Емили ме насърчават и уравновесяват точно когато имам най-голяма нужда. Аз съм най-щастливата майка и Ама на света. През дългите дни на писане съпругът ми Денис ме хранеше. Буквално и преносно. Той беше моят принц и наемен убиец вед­но, бранеше ме и ме спасяваше от заплахите на глада, умората и лигавите кучета, просещи вечеря. Вършеше каквото не смогвах, и ме възнаграждаваше с прегръдки и масажи. Не спираше да участва активно и в доставката на целувки. Мисля, че иска тази поредица никога да не свършва. Енаде ра бето. Силата и решимостта на Лия не са художествена измислица. Освен всички силни жени, с които работя, и онези, на които отдавна се възхищавам от разстояние, съм благословена с множес­тво такива в личния си живот и те ме вдъхновяват безкрайно. Кейти, Сюзън, Дона, Джена, Нина, Робърта, Джен и всички останали, обгръщам ви с ръце, момичета. Сестри по кръв и дух, вие сте моята армия!