 	  
 	  
 	  
 	Превод от английски език
 	Цветелина Тенекеджиева
 	  
 	Всички права запазени. Нито книгата като цяло, нито части от нея могат да бъдат възпроизвеждани под
 	каквато и да е форма. 
 	Оригинално заглавие The Beauty of Darkness Copyrıght © 2016 by Mary E. Pearson
 	All rıghts reserved. 
 	 Превод Цветелина Тенекеджиева
 	 © Егмонт България, 2020
 	 Редактор Радка Бояджиева
 	 Коректор Павлина Върбанова
 	Издава „Егмонт България“ ЕАД
 	1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9
 	www.egmontbulgarıa.com
 	Електронно издание, 2020
 	ISBN 978-954-27-2507-7
 	 На Роузмери Стимола, която сбъдва мечти
 	  
 	Краят на пътешествието. Обещанието. Надеждата. 
 	Убежище. 
 	Но още е далеч, а нощта е студена. 
 	 Излез от мрака, момичето ми. 
 	 Излез, за да те видя. 
 	 Нося ти нещо. 
 	Държа я и поклащам глава. 
 	Сърцето ѝ трепка под ръката ми. 
 	Той ѝ обещава почивка. Обещава ѝ храна. 
 	А тя е уморена и гладна. 
 	 Излез. 
 	Ала момичето знае подлите му номера и остава до мен. 
 	Само мракът може да ни опази. 
 	 Последните откровения на Гаудрел
 	  
 	ГЛАВА 1
 	Мракът беше красив. Целувка от сянка. Ласка, нежна като
 	лунна светлина. Открай време ми даваше убежище, укриваше
 	ме, когато се прокрадвах по някой покрив, осветен само от
 	звездите, или по някоя нощна уличка на път към братята ми. 
 	Мракът ми беше съюзник. Помагаше ми да забравя моя свят и
 	да мечтая за друг. 
 	Потънах още по-надълбоко в него, търсейки познатата
 	утеха. И дочух сладък шепот. Само сърпът на златистата луна
 	сияеше в течния мрак, плаваше в него, полюшваше се, все
 	понесен нанякъде, все недостижим. Променливата му
 	светлина озари поляна. И сърцето ми подскочи от радост. 
 	Видях Уолтър да танцува с Грета. А отвъд тях Астер се
 	вихреше на музика, която не чувах, и дългата ѝ коса се
 	развяваше около раменете ѝ. Фестивалът на спасението ли
 	беше дошъл? Астер ми извика: Не се задържайте дълго, госпожице. 
Наситени цветове се завъртаха в спирали; рояк
 	звезди се обагри в лилаво; краищата на луната се размиха
 	като мокра захар в черното небе; мракът се сгъсти. Топъл. 
 	Приветлив. Ласкав. 
 	Само че нещо ме разтърсваше силно. 
 	Друсаше ме ритмично. Настойчиво. 
 	 Остани с мен. 
 	Глас, който не се предаваше. Студен, ярък, остър. 
 	  
 	 Дръж се. 
 	Широки, твърди гърди и облачета мразовит дъх посрещнаха
 	погледа ми, като поотворих очи. Гласът неизменно отмяташе
 	топлото одеяло и постепенно ме обземаше болка, толкова
 	вцепеняваща, че ме оставяше без дъх. Ослепителната яркост
 	проблесна безпощадно, прониза ме, а като стана непоносима, пак избледня. 
 	И отново потънах в мрак. Примамлив. Без леден дъх. Без
 	нищо. 
 	Когато се озовах на границата между двата свята, ме
 	споходи внезапно прозрение. 
 	Така идва смъртта. 
 	 ЛИЯ! 
 	Обятията на мрака пак се отвориха. Нежната топлина се
 	превърна в нетърпима горещина. Още гласове. Груби. Силни. 
 	Дълбоки. Прекалено много гласове. 
 	 Светилището. Отново бях в Светилището. Войници, губернатори… комисарят. 
 	Кожата ми гореше, щипеше, обляна в мокра жар. 
 	 Лия, отвори очи. Веднага. 
 	Заповеди. 
 	Бяха ме намерили. 
 	– Лия! 
 	Отворих рязко очи. Пред погледа ми се завъртяха огън и
 	сенки, плът и лица. Обграждаха ме. Опитах да се отдръпна, но
 	огнената болка пак изтръгна дъха от гърдите ми. Погледът ми
 	се премрежи. 
 	– Лия, не мърдай. 
 	Какофония от гласове. Свестява се. Дръжте я. Не ѝ
 	 давайте да се надигне. 
 	Поех насила малка глътка въздух в дробовете си и принудих
 	очите ми да се фокусират. Огледах лицата около мен. 
 	Губернатор Обраун и стражът му. Не сънувах. Наистина ме
 	бяха заловили. Но една ръка обърна нежно главата ми. 
 	 Рейф. 
 	Беше коленичил до мен. 
 	Погледнах към другите и си спомних. Губернатор Обраун и
 	стражът му се бяха били на наша страна. Помогнаха ни да
 	избягаме. Но защо? До тях бяха Джеб и Тавиш. 
 	– Губернатор – прошепнах, безсилна да кажа повече. 
 	– Свен, Ваше Височество – поправи ме той, заставайки на
 	коляно. – Моля, наричайте ме Свен. 
 	Познато име. Бях го чувала в трескави, смътни моменти. 
 	Рейф го бе наричал Свен. Огледах се, за да се ориентирам. 
 	Лежах върху постелка на земята. Завита с няколко дебели
 	одеяла, пропити с миризма на кон. От онези, които се
 	подлагаха под седлата. 
 	Опитах да се надигна на лакът и отново ме раздра болка. 
 	Паднах назад и светът се завъртя. 
 	 Трябва да извадим зъбците на стрелите. 
 	 Прекалено слаба е. 
 	 Гори от треска. Ще става все по-слаба. 
 	 Трябва да почистим раните и да ги зашием. 
 	 Никога не съм шил момиче. 
 	 Плътта си е плът. 
 	Докато ги слушах как спорят, си припомних: Малич ме
 	беше уцелил с две стрели. Една в бедрото и една в гърба. 
 	Последният ми спомен беше как Рейф ме вдига на ръце на
 	речния бряг и ме целува със студени устни. Преди колко ли
 	време беше това? Къде се намирахме сега? 
 	 Достатъчно силна е. Действай, Тавиш. 
 	Рейф обгърна лицето ми с длани и се приведе към мен. 
 	– Лия, зъбците са заседнали надълбоко. Ще трябва да
 	разширим раните, за да ги извадим. 
 	Кимнах. 
 	Очите му проблеснаха. 
 	– Не бива да мърдаш. Ще се наложи да те държа. 
 	– Няма нищо – прошепнах. – Силна съм. Както ти каза. 
 	Немощният ми глас противоречеше на думите ми. 
 	Свен изтръпна. 
 	– Ще ми се да имах малко уиски за теб, момиче. – Той даде
 	нещо на Рейф. – Сложи го в устата ѝ да го захапе. 
 	Досетих се за какво е – за да не крещя. Дали врагът беше
 	наблизо? 
 	Рейф сложи един кожен калъф в устата ми. Хладен въздух
 	обля голия ми крак, когато Тавиш отметна одеялото, и
 	осъзнах, че съм почти без дрехи. Най-много комбинезон. Явно
 	бяха свалили подгизналата ми рокля. 
 	Тавиш ми се извини под нос, но не губи време. Рейф
 	прикова ръцете ми към земята, а някой друг притисна краката
 	ми. Ножът се заби в бедрото ми. Гърдите ми се разтресоха. 
 	През стиснатите ми зъби заизвираха стонове. Тялото ми се
 	загърчи неконтролируемо и Рейф ме натисна по-силно. 
 	– Погледни ме, Лия. Гледай ме в очите. Скоро ще свърши. 
 	Вторачих се в синия пламък на очите му. Погледът му ме
 	обгърна като огън. По челото му се стичаше пот. Ножът
 	проникна още по-надълбоко и Рейф започна да се размива
 	пред очите ми. От гърлото ми изскочи гъргорене. 
 	  
 	 Погледни ме, Лия. 
 	Ножът дълбаеше. Режеше. 
 	– Ето го! – извика накрая Тавиш. 
 	Вече дишах на пресекулки. Джеб избърса челото ми с
 	хладно парче плат. 
 	 Браво, принцесо. Незнайно от кого. 
 	Шевовете не бяха нищо в сравнение с дълбаенето и
 	рязането. Преброих всички пъти, в които иглата пробиваше
 	кожата ми. Четиринайсет. 
 	– Сега гърбът – каза Тавиш. – Там ще е малко по-трудно. 
 	Като се събудих, Рейф спеше до мен, отпуснал тежко ръка
 	върху корема ми. Не си спомнях много какво е правил Тавиш
 	на гърба ми, освен че ми каза, че стрелата се е забила в
 	реброто ми и навярно това ми е спасило живота. Усетих
 	пронизването, дълбаенето и ослепително острата болка. 
 	Накрая, сякаш от сто километра разстояние, Рейф прошепна в
 	ухото ми: „Извадихме го“. 
 	Недалеч от мен гореше малък огън в кръг от камъни, който
 	озаряваше една стена, но останалата част от подслона ни
 	оставаше в сянка. Беше нещо като голяма пещера. Чуваше се
 	пръхтене на коне. Бяха вътре с нас. От другата страна на
 	огнището Джеб, Тавиш и Орин спяха на постелките си, а до
 	каменната стена от лявата ми страна седеше губернатор
 	Обраун – Свен. 
 	Чак сега проумях. Това бяха четиримата души на Рейф, в
 	които не бях имала никаква вяра – губернатор, страж, торен
 	бръмбар и майстор на сал. Не знаех къде сме, но те някак бяха
 	успели да ни преведат отвъд реката. Всички ни. С изключение
 	на…
 	Главата ме заболя от опита да подредя всички факти. Някои
 	бяха платили прескъпо за свободата ни. Кой ли бе загинал в
 	онова клане? 
 	Опитах да вдигна леко ръката на Рейф от корема си, за да се
 	надигна, но дори това малко движение изпрати непоносима
 	болка в гърба ми. Свен се приведе напред, усетил
 	раздвижването ми, и изшушука:
 	– Не се опитвайте да станете, Ваше Височество. Твърде рано
 	е. 
 	Кимнах, отмервайки дъха си, докато болката отшумяваше. 
 	– Реброто ви най-вероятно е спукано от удара на стрелата. В
 	реката може да сте спукали и други кости. Почивайте си. 
 	– Къде сме? – попитах го. 
 	– В едно малко скривалище, което използвах преди много
 	години. Радвам се, че успях да го намеря пак. 
 	– От колко време съм в безсъзнание? 
 	– Два дни. Цяло чудо е, че сте жива. 
 	Помнех как потъвам в реката. Как течението ме повлича
 	яростно, после ме изплюва на повърхността, колкото да
 	изпълня набързо дробовете си с въздух, и пак ме дръпва
 	надолу. И отново. Мъчех се отчаяно да вкопча ръце в камъни, 
дънери, но всичко се изплъзваше от хватката ми, смътно си
 	спомнях как Рейф се бе привел над мен. Обърнах глава към
 	Свен. 
 	– Рейф ме намери на речния бряг. 
 	– Носил ви е двайсет километра, преди ние да го намерим. 
 	За пръв път спи оттогава. 
 	Погледнах изпитото, насинено лице на Рейф. Над лявата му
 	вежда имаше дълбока рана. Реката беше наказала и него. 
 	Свен ми разказа, че четиримата с Джеб, Орин и Тавиш успели
 	да насочат сала към уреченото място. Били оставили своите
 	коне и няколко вендански, спечелени в битка, в
 	импровизирано заграждение, но не намерили много от тях. 
 	Събрали колкото могли, натоварили ги със седлата и
 	провизиите, скрити в близките руини, и се върнали назад, за
 	да ни издирват по речния бряг и в съседната гора. Накрая
 	забелязали следи и тръгнали по тях. Като ни открили, ни
 	довели в този подслон. 
 	– Щом вие сте намерили следите ни, значи…
 	– Не се безпокойте, Ваше Височество. Чуйте. 
 	Той килна глава настрани. Силен вой отекваше из
 	пещерата. 
 	– Снежна виелица – обясни той. – Няма да останат следи. 
 	Не знаех дали бурята е благодат, или спънка, защото щеше
 	да ни попречи в бягството. Спомних си, че леля Бернет
 	разказваше на мен и тримата ми братя за страховитите бели
 	бури в родината ѝ, които забулвали и небето, и земята и
 	оставяли след себе си толкова грамадни преспи, че със
 	сестрите ѝ можели да излизат навън само от втория етаж на
 	крепостта им. Кучета с ципести крака теглели шейните им
 	през снега. 
 	– Но рано или късно ще се опитат да ни проследят –
 	отвърнах му аз. 
 	Свен кимна. 
 	Бях убила комисаря. Гриз вдигна ръката ми пред клановете, 
които бяха гръбнакът на Венда, и ме обяви за тяхна кралица и
 	комисарка. Клановете заликуваха. За да си присвои властта,
 следващият претендент трябваше да ме убие. И вероятно това
 	щеше да е Малич. Опитах се да не мисля какво е станало с
 	Кейдън. Не биваше да го допускам, но лицето му все пак
 	изникна пред мен, разкривено от последното му изражение на
 	болка и разочарование. Дали Малич не го беше убил? Той или
 	някой от другите му сънародници? Все пак се сражава срещу
 	тях, за да ме защити. Защото накрая избра мен пред комисаря. 
 	Дали мъртвото дете в снега не беше последната капка и за
 	него, както за мен? 
 	 Бях убила комисаря. И то лесно. Без колебание, без
 	разкаяние. Дали майка ми би ме помислила за животно? Не
 	почувствах нищо, когато го наръгах с ножа. Нито като го
 	забих отново – освен лекото съпротивление на плътта и
 	червата му. Нито като убих още трима венданци след това. 
 	Или бяха петима? Смаяните им лица се сливаха в мъглив
 	пристъп на ярост. 
 	Съжалявах само че не съм ги убила достатъчно рано, за да
 	спася Астер. 
 	Сега нейното лице изникна в съзнанието ми с непоносима
 	яснота. 
 	Свен поднесе чаша с бульон към устните ми, защото
 	трябвало да подсиля тялото си, но аз вече усещах как мракът
 	отново ме обгръща, и с благодарност му позволих да ме
 	превземе. 
 	  
 	ГЛАВА 2
 	Като се събудих, наоколо цареше тишина. Виещата буря
 	беше стихнала. 
 	Чувствах челото си потно, с полепнали кичури коса. 
 	Надявах се влагата да е знак, че треската отшумява. В
 	следващия миг чух напрегнат шепот. Отворих леко очи и
 	погледнах изпод сведени мигли. В пещерата се процеждаше
 	мека светлина и ги видях струпани плътно един до друг. Какви
 	ли тайни криеха този път? 
 	Тавиш клатеше глава. 
 	– Бурята свърши и ще тръгнат подире ни. Трябва да вървим. 
 	– Прекалено слаба е да язди – възрази тихо Рейф. – Пък и
 	нали мостът е повреден. Не могат да минат по него. Имаме
 	време. 
 	– Вярно е – съгласи се Свен, – но могат да прекосят реката
 	през долната ѝ част. 
 	– Тя е на цяла седмица езда от Светилището – обади се
 	Джеб. 
 	Рейф отпи от чаша с нещо горещо. 
 	– А в такъв сняг ще им отнеме двойно повече време. 
 	– Но той ще забави и нас – напомни му Тавиш. 
 	Орин се поклати на пети. 
 	– Гръм да ме удари, сигурно ни мислят за мъртви. Аз така
 	бих решил. Никой не може да прекоси жив оная демонска
 	река. 
 	Рейф потри тила си и поклати глава. 
 	– Ето че ние успяхме. И ако не намерят нито едно тяло
 	надолу по течението, ще се досетят. 
 	– Но дори да стигнат до другия бряг, няма да знаят къде да
 	ни търсят – каза Джеб. – Може да сме излезли от реката къде
 	ли не. Ще трябва да претърсят стотици километри бряг, а и
 	няма следи. 
 	– Още няма следи – предупреди Тавиш. 
 	Свен се обърна и отиде при огъня. Затворих очи и го чух да
 	налива нещо от чайник в тенекиена чаша, а после усетих, че
 	застана над мен. Знаеше ли, че съм будна? Не отворих очи, 
докато не го чух да се връща при другите. 
 	Продължиха да премислят вариантите, но Рейф все така
 	настояваше да изчакат да позаякна. Не рискуваше ли
 	собствения си живот и този на другите заради мен? 
 	– Добро утро – измърморих, сякаш току-що се разбуждах. –
 	Рейф, ще ми помогнеш ли да стана? 
 	Всички се обърнаха и ме загледаха с очакване. 
 	Рейф дойде и коленичи до мен. Долепи ръка до челото ми. 
 	– Още си топла. Прекалено рано е да…
 	– По-добре съм. Просто…
 	Той продължаваше да настоява, натискайки раменете ми. 
 	– Трябва да отида до тоалетната, Рейф – заявих твърдо. 
 	Това го спря. Надникна свенливо през рамо към другите. 
 	Свен сви рамене, несигурен какво да го посъветва. 
 	– Дори не ми се мисли какви унижения съм претърпяла
 	през последните дни – продължих аз. – Но вече съм будна и
 	възнамерявам да се облекча сама. 
 	Рейф кимна и внимателно ми помогна да стана. Постарах се
 	да не издавам с гримаси болката си. Изправих се бавно, мъчително,
 но колкото и внимателно да се отпусках върху
 	раненото си бедро, сякаш огнени остриета пронизваха крака и
 	слабините ми. Разчитах на Рейф за опора. Виеше ми се свят и
 	усетих как по горната ми устна избиват капки пот, но знаех, 
че всички ме наблюдават и преценяват силите ми. Затова се
 	усмихнах насила. 
 	– Така е по-добре – излъгах, стиснала одеялото около себе
 	си от благоприличие, защото отдолу бях само по бельо. 
 	– Роклята ти вече изсъхна – каза Рейф. – Мога да ти помогна
 	да я облечеш. 
 	Погледнах булчинската рокля, просната на една скала. 
 	Червените бои на различните платове се бяха прелели от
 	водата. Тежестта ѝ така ме влачеше към дъното, че едва не ме
 	уби. Като я гледах, виждах само комисаря. Усещах как плъзва
 	ръце надолу по моите, обявявайки ме за своя собственост. 
 	Със сигурност доловиха нежеланието ми да я облека, но
 	нямах друг избор. Всичките се бяхме измъкнали на косъм, само с дрехите на гърба си. 
 	– Нося си резервен панталон в дисагите – каза Джеб. 
 	Орин го зяпна изумено. 
 	– Резервен панталон? 
 	Свен врътна очи. 
 	– Защо ли не се учудвам? 
 	– Може да отрежем долната част на роклята и да ползваш
 	горната като блуза – предложи Тавиш. 
 	Като че ли искаха да се заемат с нещо, колкото да отвлекат
 	вниманието си от личната задача, която ми предстоеше, и
 	побързаха да се пръснат. 
 	– Почакайте – спрях ги в движение. – Благодаря ви. Рейф ми
 	  
 	каза, че сте най-добрите войници в Далбрек. Вече знам, че не
 	ви е похвалил напразно. – Обърнах се към Свен. – И
 	съжалявам, че заплаших да одера лицето ти и да го дам на
 	прасетата. 
 	Свен се усмихна. 
 	– И преди ми се е случвало, Ваше Височество – отвърна той
 	и ми се поклони. 
 	Седях между краката на Рейф, опряла гръб в гърдите му. 
 	Той ме прегръщаше под одеялото, с което се бяхме завили. 
 	Настанили се бяхме до входа на пещерата, откъдето се
 	разкриваше изглед към планинската верига и слънцето, 
залязващо между върховете. Залезът не беше красив. Небето
 	сивееше и над планината надвисваше грозна облачна
 	плащаница, но поне гледахме в посока към дома. 
 	Оказах се по-слаба, отколкото предполагах, и след броени
 	стъпки без чужда помощ по едно разклонение на пещерата
 	към желаното уединение се срутих към близката стена. 
 	Свърших си работата сама, но после ми се наложи да извикам
 	Рейф за опора по обратния път. Той ме вдигна на ръце, сякаш
 	тежах колкото перце, и като поисках да видя къде сме, ме
 	доведе тук. На километри наоколо се виждаше само бяло
 	платно – пейзаж, преобразен от една-единствена нощ със
 	силен снеговалеж. 
 	Когато и последният слънчев лъч изчезна зад планините, 
гърлото ми се стегна болезнено. След като вече нямаше върху
 	какво да съсредоточавам вниманието си, други образи се
 	запрокрадваха зад очите ми. Видях собственото си лице. Как
 	бе възможно да видя собственото си ужасено изражение? Но
 	го видях, сякаш наблюдавах от някое високо място – може би
 	от трона някой бог, който би могъл да се намеси. Разигравах
 	наново всяка стъпка в главата си, мъчейки се да разбера какво
 	е можело да направя – или да направя по различен начин. 
 	– Не си виновна ти, Лия – каза Рейф, сякаш видял Астер в
 	мислите ми. – Свен ви е гледал от една по-висока тераса. 
 	Нямало е какво да сториш. 
 	Гърдите ми подскочиха и сподавих стона, надигнал се в
 	гърлото ми. Още не бях имала възможност да скърбя по нея. 
 	Само бях проплакала невярващо, преди да наръгам комисаря
 	и да настане пълен хаос. 
 	Рейф преплете пръсти с моите под одеялото. 
 	– Искаш ли да поговорим за това? – прошепна до бузата ми. 
 	Не знаех как. Прекалено много чувства се блъскаха в мен. 
 	Вина, гняв и дори облекчение; огромно, искрено облекчение, 
че съм жива; че Рейф и хората му са живи; и благодарност, че
 	съм в обятията на Рейф. Втори шанс. По-добрият завършек, 
който ми беше обещал. Но в следващия миг ме заливаше
 	вълна на гузна съвест заради същите тези чувства. Как можех
 	да изпитвам облекчение, когато Астер беше мъртва? 
 	После отново извираше гневът към комисаря. Няма го вече. 
 	 Убих го. И от сърце ми се искаше да можех да го убия отново. 
 	– Умът ми се върти в кръгове, Рейф – казах накрая. – Като
 	птица, влетяла през прозорец. Не може да го намери, за да
 	излети обратно, и се лута. Не знам как да помиря мислите в
 	главата си. Ами ако бях…
 	– Какво можеше да направиш? Да останеш във Венда? Да се
 	омъжиш за комисаря? Да говориш каквото той ти нареди? Да
 	разправяш на Астер лъжи, докато и тя не се поквареше като
 	всички тях? Ако изобщо те оставеше да живееш толкова
 	време. Астер работеше в Светилището. Била е изложена на
 	опасност дълго преди ти да се появиш. 
 	Астер наистина ми беше казала: „Тук винаги е опасно“. 
 	Затова познаваше всички тайни проходи. За да може да се
 	измъкне бързо. Но не и този път, защото пазеше моя гръб
 	вместо своя. 
 	 Дявол да го вземе, трябваше да се досетя! 
 	Трябваше да се досетя, че няма да ме послуша. Казах ѝ да
 	се прибира, но това не беше достатъчно. Астер копнееше да е
 	част от всичко. Да помага. Затова с гордост ми донесе
 	лъснатите ми ботуши, стрелна се да вземе онази книга в
 	катакомбите, преведе ме през тайните тунели и скри ножа ми
 	в гърнето. Свиря много силно. Това беше молбата ѝ да остане. 
 	Астер винаги се бореше за…
 	Шанс. Просто искаше шанс. Изход от онова място, по-
 	велика история от онази, която ѝ бяха написали – точно
 	каквото и аз бях искала. Кажете на татко, че се опитах, госпожице. 
Шанс да управлява собствената си съдба. Но за
 	нея бягството се оказа невъзможно. 
 	– Тя ми донесе ключа, Рейф. Промъкна се в стаята на
 	комисаря и го взе. Ако не я бях помолила…
 	– Лия, не само ти се усъмняваш в правотата на решенията
 	си. Километри те носих полумъртва в ръцете си. И с всяка
 	стъпка се питах какво съм можел да направя по различен
 	начин. Сто пъти се питах защо игнорирах бележката ти. 
 	Всичко можеше да е различно, ако просто бях отделил две
 	минути да ти отговоря. Накрая реших да прогоня тази мисъл
 	от главата си. Ако живеем прекалено дълго в миналото си, не
 	стигаме доникъде. 
 	Пак отпуснах глава на гърдите му. 
 	– Аз дотам съм стигнала, Рейф. Доникъде. 
 	Той вдигна ръка и погали челюстта ми с кокалчетата на
 	пръстите си. 
 	– Лия, като загубим някоя битка, трябва да се прегрупираме
 	и да продължим напред. Да изберем друг път, ако се наложи. 
 	Но ако се вглъбяваме във всяко от предприетите си действия, 
губим решимост и скоро просто се отказваме да правим
 	каквото и да било. 
 	– Говориш като войник – отбелязах. 
 	– Така е. Защото съм войник. 
 	И принц. Принц, когото Съветът на Венда несъмнено
 	искаше да докопа не по-малко от принцесата, наръгала
 	комисаря. 
 	Надявах се в последната касапница да са загинали най-
 	лошите членове на Съвета. Не само най-добрите. 
 	  
 	ГЛАВА 3
 	Рейф
 	Целунах я и внимателно я сложих върху леглото от одеяла. 
 	Беше заспала в ръцете ми, докато настояваше, че може да се
 	върне в пещерата сама. Завих я и излязох при Орин, който
 	печеше вечерята. 
 	 Дръж гнева жив, Лия – бях ѝ казал. – Използвай го. Защото
 	знаех, че иначе чувството за вина ще я унищожи, а не можех
 	да понеса мисълта, че ще страда още повече. 
 	Орин беше стъкмил огън под една надвиснала скала, за да
 	се разсейва пушекът. За всеки случай. Но небето беше сивкаво
 	и мъгливо. Дори някой да оглеждаше хоризонта, нямаше как
 	да види дима. Другите се топлеха край жарта, докато Орин
 	въртеше шиша. 
 	– Как е? – попита ме Свен. 
 	– Слаба. Боли я. 
 	– Но добре се постара да го прикрие – отбеляза Тавиш. 
 	Усмивката ѝ не заблуди никого, най-малко мен. Всяка част
 	от тялото ми беше натъртена и насинена, кокалчетата на
 	пръстите ми бяха изподрани, мускулите ми – разтегнати, но не
 	бях пронизан от две стрели в допълнение към това. Беше
 	загубила много кръв. Нищо чудно, че ѝ се виеше свят, като се
 	изправеше. 
 	Орин кимна одобрително към печения язовец, придобил
 	златистокафяв загар. 
 	– Това ще ѝ помогне. Едно добро хапване и…
 	– Не я боли само тялото – обясних. – Смъртта на Астер ѝ
 	тежи. Усъмнява се в правотата на всяко свое действие. 
 	Свен потри длани над огъня. 
 	– Така прави всеки добър войник. Анализира предишните си
 	ходове и…
 	– Знам, Свен. Знам! – троснах се. – Прегрупира се и
 	продължава напред. Казвал си ми го хиляда пъти. Само че тя
 	не е войник. 
 	Свен върна ръце в джобовете си. Другите ме наблюдаваха
 	предпазливо. 
 	– Може да не е войник като нас – каза Джеб, – но все пак е
 	войник. 
 	Стрелнах му леден поглед. Не исках да ми разправят, че
 	била войник. Не исках повече да се излага на опасност и да
 	търси още. 
 	– Ще ида да проверя конете – обявих и станах. 
 	– Добра идея – извика след мен Свен. 
 	Знаеха, че конете нямат нужда от проверка. Бяхме им
 	намерили място, обрасло с горчив грах, от който да пасат, и ги
 	бяхме завързали стабилно. 
 	 Все пак е войник. 
 	По време на двайсеткилометровия ми преход размишлявах
 	за много други неща, освен за грешното ми решение да не
 	отговоря на бележката ѝ. Виждах отново и отново как Гриз
 	вдига ръката ѝ и я обявява за кралица и комисарка на Венда. 
 	Виждах тревогата по лицето ѝ и собствения си гняв. 
 	Венданските варвари се опитваха да впият още по-надълбоко
 	зъби в нея, сякаш вече не бяха сторили достатъчна вреда. 
 	Лия не беше ничия кралица и комисарка, нито пък войник. 
 	Трябваше час по-скоро да я заведа на сигурно място в
 	Далбрек. 
 	  
 	ГЛАВА 4
 	Един по един всички застанаха на коляно пред мен и ми се
 	представиха официално. Въпреки че ме бяха виждали
 	полугола и ме бяха държали, докато Тавиш ме шиеше, явно
 	чак сега решиха, че може да оцелея достатъчно дълго, за да
 	запомня имената им. 
 	Полковник Свен Хаверстром от Далбрекската кралска
 	гвардия, официален наставник на принц Джаксън. Другите се
 	разсмяха, чувайки титлата. Шегуваха се свободно с него, въп- 
 	реки че им беше главнокомандващ, но и Свен не им се даваше
 	лесно. 
 	Офицер Джеб Макканс от Фалуортските специални сили. 
 	Офицер Тавиш Баирд, тактик от Четвърти батальон. 
 	Офицер Орин дел Арансас, Фалуортски първи стрелкови
 	отряд. 
 	Прехапах устна и вирнах вежди. 
 	– И този път мога да ви се доверя, че това са истинските ви
 	имена и постове? 
 	Те ме изгледаха колебливо за момент, после се разсмяха, 
осъзнали, че аз също се шегувам с тях. 
 	– Да – потвърди Свен. – Само че на ваше място не бих се
 	доверил на онзи, който ви крепи. Твърди, че бил принц, а
 	всички знаем, че е най-обикновен…
 	– Достатъчно – прекъсна го Рейф. – Да не товарим излишно
 	принцесата с безмозъчните ви дрънканици. 
 	Усмихнах се, благодарна за ведрината им, макар че долавях
 	напрежението зад нея и опита да прикрият грозната ситуация, в която се намирахме. 
 	– Храната е готова – обяви Орин. 
 	Рейф ми помогна да се настаня до импровизирана
 	облегалка от седла и одеяла. Докато сядах, свих леко ранения
 	си крак и ме прободе такава огнена болка, че сякаш отново ме
 	уцелваха със стрела, но успях да сдържа стона си. 
 	– Как са гърбът и кракът? – поинтересува се Тавиш. 
 	– По-добре – отговорих, като си поех дъх. – Май трябва да
 	добавиш „опитен полеви доктор“ към представянето си. 
 	Орин ме наблюдаваше, докато се хранех, сякаш всяка моя
 	хапка отмерваше готварските му умения. Освен печеното месо
 	беше сготвил и супа с костите и няколко репи. Очевидно не
 	само Джеб беше скътал разни блага в дисагите си. Разговорът
 	ни се въртеше около храната и дивеча, който бяха забелязали
 	наоколо – сърни, опосуми и бобри. Неангажиращи теми. 
 	Коренно различни от плановете им тази сутрин, които се бяха
 	опитали да скрият от мен. 
 	Като приключих с вечерята, насочих разговора към по-
 	належаща тема. 
 	– Е, доколкото разбирам, имаме около седмица преднина –
 	отбелязах. 
 	Всички спряха да ядат и се спогледаха, бързо преценявайки
 	какво са издали тази сутрин и колко е възможно да съм
 	дочула. 
 	Рейф избърса с ръка ъгълчето на устата си. 
 	– Две седмици преднина заради силния снеговалеж. 
 	Свен се прокашля. 
 	– Точно така. Две седмици, Ваше…
 	– Лия – поправих го. – Дотук с официалностите. Отдавна
 	прехвърлихме тази граница, не смятате ли? 
 	Всички погледнаха към Рейф, оставяйки решението на него,
 и той кимна. Почти бях забравила, че е техен суверен. Принц. 
 	Превъзхождаше всички им по ранг, включително Свен. 
 	Свен кимна утвърдително. 
 	– Добре тогава. Лия. 
 	– Поне две седмици – съгласи се Орин. – Каквото и да е
 	сложил Рейф в машинариите на моста, е свършило добра
 	работа. 
 	– Лия ми го даде – обясни Рейф. 
 	Те ме погледнаха учудено, навярно питайки се дали не съм
 	приложила някаква мориганска магия. Разказах им за
 	учените в катакомбите под Светилището, които отключваха
 	тайните на Древните и бяха изобретили мощната прозрачна
 	течност, използвана от Рейф. Разказах им и за тайния военен
 	град на комисаря и всичко, което видях там – включително за
 	неустрашимите брезалоти и избухливия им товар. 
 	– Комисарят възнамеряваше първо да нападне Мориган, а
 	после – и другите кралства. Искаше да ги покори всичките. 
 	Свен сви рамене и частично потвърди историята ми, допълвайки, 
че комисарят възвеличавал силата на армията, захранвана от 
губернаторите и провинциите им. 
 	– Но поне половината губернатори гледаха скептично на
 	нея. 
 	Смятаха, 
 	че 
 	преувеличавал 
 	с 
 	числеността 
 	и
 	способностите ѝ, за да им измъкне по-тлъсти десятъци. 
 	– Ти видя ли града с очите си? – попитах го. – Не е
 	преувеличавал. 
 	– Не съм го виждал, но губернаторите, които беше водил
 	там, си оставаха все така скептични. 
 	– Сигурно са искали да подслади повече сделката. Знам
 	какво видях. Не се и съмнявам, че с армията и оръжията, 
които е натрупал,Венда лесно може да размаже Мориган. И
 	Далбрек. 
 	Орин изсумтя. 
 	– Никой не може да надвие далбрекската армия. 
 	Изгледах го остро. 
 	– Мориган е успявал многократно в каменистото ни минало. 
 	Или в Далбрек не учите история? 
 	Орин надникна неловко към мен, после пак заби поглед в
 	чашата със супа в ръцете си. 
 	– Това е било отдавна, Лия – намеси се Рейф. – Дълго преди
 	управлението на баща ми. И на твоя. Оттогава са се
 	променили много неща. 
 	Ниското му мнение за управлението на баща ми не ми
 	убягна и за моя изненада подпали отбранителна искра в мен. 
 	Но имаше право. Не знаех каква е далбрекската армия
 	понастоящем – знаех обаче, че през последните няколко
 	години мориганската се беше смалила. Започвах да се питам
 	дали това не е дело на канцлера – за да ни направи по-лесна
 	мишена, – само дето не бях сигурна дали като ковчежник бе
 	способен на такова нещо дори с помощта на кралския учен. 
 	Дали и други от кабинета не му съдействаха? 
 	Рейф се пресегна и сложи ръка на коляното ми, вероятно
 	осъзнал, че коментарът му е прозвучал остро. 
 	– Няма значение – каза. – Дори такава армия наистина да
 	съществува, без пресметливата целеустременост на комисаря
 	просто ще рухне. Малич не е надарен с достатъчна
 	далновидност да командва войска, камо ли да задържи
 	предаността на Съвета. Нищо чудно вече да е мъртъв. 
 	Представих си как арогантната глава на Малич се търкаля
 	по пода на Светилището, и мисълта ме стопли – бих
 	съжалявала единствено че не аз съм я отсякла. Но кой друг би
 	заел могъщата позиция на комисаря? Чиевдар Дитрик? 
 	Губернатор Янос? Или пък рахтан Трахерн? Те определено
 	бяха най-амбициозните и злобни членове на Съвета, но никой
 	от тях не беше достатъчно остроумен и дипломатичен, за да
 	спечели лоялността на всички останали членове, камо ли да
 	продължи мащабното дело на комисаря. И все пак, когато
 	толкова много беше заложено на карта, нима някое кралство
 	можеше да разчита на подобни догадки? Трябваше да
 	предупредим Мориган за вероятната заплаха, за да се
 	подготвят за нея. 
 	– Поне две седмици – обади се Джеб в опит да ни върне към
 	по-позитивната тема за обещаващата ни преднина. Откъсна си
 	още едно парче от язовеца. – Оставихме Светилището в пълен
 	хаос, пък и докато всички се борят за властта, може да не
 	тръгнат веднага към долното течение на реката. 
 	– Напротив – Свен впери в Рейф хладнокръвни сиви очи. –
 	Въпросът е не след колко време ще тръгнат, а с колко хора? 
 	Няма да преследват само нея. Ти също ще си важен улов. 
 	Принцът на Далбрек не само е откраднал тяхна ценност, но и
 	е нанесъл жесток удар върху гордостта им с измамата си. 
 	– Засегнах само гордостта на комисаря – поправи го Рейф, –
 	а той е мъртъв. 
 	– Може би. 
 	Погледнах недоумяващо Свен и сърцето ми се сви на студен
 	възел. 
 	– Няма никакво „може би“. Наръгах го два пъти и завъртях
 	острието. Накълцах вътрешностите му на парчета. 
 	– Видя ли го да издъхва? – попита ме Свен. 
 	 Дали съм го видяла? 
 	Замислих се за секунда, търсейки логичен отговор. 
 	– Лежеше на земята и се давеше в кръв – обясних. – Ако не е
 	умрял от кръвозагуба, отровата, която вкарах в тялото му, го е
 	довършила. Тя води до мъчителна смърт. Действа бавно, но
 	ефективно. 
 	Мъжете се спогледаха многозначително. 
 	– Не, не съм наръгвала човек преди – поясних. – Но тримата
 	ми братя са войници и никога нищо не са крили от мен. Няма
 	начин комисарят да е оцелял с такива травми. 
 	Свен отпи бавно от чашата си. 
 	– Теб те простреляха в гърба и падна в буйна ледовита река. 
 	Шансовете ти бяха нищожни, но ето че си тук. Като
 	напуснахме терасата… комисаря го нямаше. 
 	– Това не значи нищо – отсякох, чувайки надигащата се в
 	гласа ми паника. – Улрикс или някой страж може да са
 	преместили тялото му. Мъртъв е. 
 	Рейф остави чашата си и лъжицата издрънча по нея. 
 	– Права е, Свен. Видях как Улрикс извлачва тялото му през
 	портала. Знам какво е труп. Комисарят безспорно е мъртъв. 
 	След един напрегнат момент на мълчание Свен кимна в
 	безмълвен знак на съгласие. 
 	Чак сега осъзнавах, че съм се привела напред. Облегнах се
 	на купчината одеяла, която Рейф ми беше направил, уморена
 	и с изпотен гръб. 
 	Рейф опипа челото ми. 
 	– Пак си вдигнала температура. 
 	– Заради огъня и топлата супа е – уверих го. 
 	– Без значение от какво е, трябва да си починеш. 
 	Не спорих. Благодарих на Орин за вечерята и Рейф ме
 	заведе до постелката ми. Последните няколко стъпки така ме
 	изтощиха, че едвам задържах очите си отворени, докато Рейф
 	ми помагаше да се настаня. От дни не бях говорила и не се бях
 	движила толкова. 
 	Той се приведе над мен, отметна няколко влажни кичура
 	коса от лицето ми и ме целуна по челото. Като понечи да се
 	изправи, го спрях. 
 	– Сигурен ли си, че е мъртъв? 
 	Той кимна. 
 	– Да. Не се безпокой. Ти го уби, Лия. А сега си почини. 
 	– Ами другите, Рейф? Дали са оцелели? Губернатор Файуел, Гриз, Кейдън? 
 	Като чу името на Кейдън, стисна челюсти. Не отговори
 	веднага. 
 	– Не – каза накрая. – Не мисля, че са оцелели. Видя колко
 	войници ги обкръжиха, докато ние бягахме. Попаднаха в
 	капан. Малич също беше там. Последно видях Кейдън да се
 	бие с него. Щом Малич е стигнал до реката, можеш да си
 	представиш какво е сполетяло Кейдън. 
 	Фактът, който премълча, ме изпълни с болка – Кейдън вече
 	не представляваше спънка за Малич. 
 	– Получил си е заслуженото – процеди тихо Рейф. 
 	– Той се би на наша страна и ни помогна да избягаме. 
 	– Не. Би се, за да спаси живота ти, и затова съм му
 	благодарен, но не ти помагаше да избягаш. Дори не знаеше, че сме планирали бягство. 
 	Прав беше. По една или друга причина и Кейдън, и Гриз
 	искаха да ме задържат във Венда. Не вдигнаха мечове срещу
 	  
 	братята си, за да ми помогнат в бягството. 
 	– Той беше един от тях, Лия. Умря, както му се полагаше. 
 	Затворих очи, защото клепачите ми натежаваха твърде
 	много от умора, за да ги държа отворени. Устните ми горяха и
 	немощните ми думи ги опариха още повече. 
 	– Там е иронията. Не беше един от тях. Беше мориганец. С
 	благородническа кръв. Обърнал се към Венда, защото
 	собствените му близки го предали. Както аз го предадох. 
 	– Какво каза? 
 	 Както аз го предадох. 
 	Чух Рейф да се отдалечава, а после и още шушукане, но
 	този път не разбирах какво говорят. Заглушените им думи се
 	преплитаха с мрака в копринена черна мъгла. 
 	Събудих се внезапно и се огледах наоколо в опит да си
 	спомня какво ме е стреснало. Сън ли? Нищо не помнех. Рейф
 	спеше до мен, преметнал защитнически ръка през кръста ми, 
сякаш се боеше някой да не ме отмъкне през нощта. Джеб
 	седеше, опрял гръб в един голям камък и с меч до себе си. 
 	Негов ред беше да стои на пост, но спеше. Щом имахме две
 	седмици преднина, защо чувстваха нужда някой да стои на
 	пост? Навярно заради дивите животни, които биха се
 	подслонили в толкова закътана, просторна пещера. Орин
 	спомена, че забелязал следи от пантера. 
 	Джеб явно току-що бе подклал огъня, защото лумтеше
 	жарко. Въпреки това по раменете ми пробяга ледена тръпка. 
 	Пламъците затанцуваха от лек ветрец и сенките се сгъстиха. 
 	 Не се задържайте дълго, госпожице. 
 	Гласът на Астер пулсираше в главата ми и се запитах дали
 	вечно ще ме преследва. Надигнах се на лакът и пийнах вода от
 	манерката. Рейф усети, че се размърдах, и ме притисна по-
 	силно с ръка, примъквайки тялото си към моето. Лекото му
 	подръпване ми донесе утеха. Сякаш ми показваше, че повече
 	никога няма да допусне да ни разделят. 
 	Свен хъркаше, а Орин лежеше на една страна с отворена
 	уста и от ъгълчето ѝ се стичаше слюнка. Тавиш се беше свил
 	на топка и спеше завит презглава; само кичур от гъстата му
 	черна коса се подаваше изпод одеялото. Всички изглеждаха
 	спокойни, вземаха си заслужената почивка, докато телата им
 	оздравяваха. 
 	Тъкмо се отпусках отново върху постелката си, когато
 	тръпката ме полази пак, този път по-осезаемо. Притисна
 	гърдите ми, затруднявайки дишането ми. Сенките станаха още
 	по-тъмни и ужасът пропълзя в мен като пепелянка, готова за
 	атака. Зачаках. Сигурна бях, че ще се случи нещо. И се
 	страхувах. 
 	 Не се задържайте дълго, госпожице. Не се бавете – или
 	 всички ще умрат. 
 	Надигнах се рязко, останала без дъх. 
 	– Не можеш да спиш ли? – попита Джеб. 
 	Вперих в него очи, парещи от страх. 
 	Джеб се прозя. 
 	– Слънцето ще изгрее след около час – каза той. – Пробвай
 	да поспиш още малко. 
 	– Трябва да вървим – заявих. – Веднага. 
 	Джеб ми направи знак да мълча. 
 	– Шшш. Другите спят. Няма нужда да…
 	– Всички да стават! – извиках. – Веднага! Тръгваме си! 
 	  
 	ГЛАВА 5
 	Кейдън
 	 Намери я. Не се връщай без нея. Жива или мъртва, не ме е
 	 грижа. Убий ги до един. Но нея ми я доведи. 
 	Почти нищо друго не се задържаше в мислите ми, освен
 	тези думи на комисаря, които можеха да се окажат и
 	последните му. Искаше главата ѝ като доказателство. Начин
 	да потуши недоволството веднъж завинаги. Безразборното
 	клане на подкрепилите я кланове на площада не му стигаше. 
 	Погледнах назад към опасния тесен мост, по който току-що
 	бяхме превели конете. 
 	– Аз ще го направя – казах на Гриз и взех брадвата от ръцете
 	му. 
 	Той понечи да възрази, но се усети, че няма смисъл. Не
 	можеше да вдигне лявата си ръка, без да пребледнее. 
 	Работата, която би му отнела десетина замаха, макар и ранен, 
ми отне двойно повече, но накрая подпорите се катурнаха и
 	веригите издрънчаха във водата под нас. Прибрах брадвата и
 	помогнах на Гриз да се качи на коня си. Пътеката напред
 	беше затрупана със сняг и нямахме следи, по които да вървим. 
 	Щяха да ни водят само вътрешното чувство на Гриз и един
 	блед спомен. 
 	Загърнах се по-плътно с пелерината си. Проклети
 	съзаклятници! Трябваше да се досетя, че губернатор Обраун е
 	съучастник в плана ѝ. Склоняваше така лесно по време на
 	преговорите на Съвета, защото така или иначе е нямало да
 	плаща десятък. И принцът. Долни лъжци, той е бил принцът. 
 	Стиснах поводите със сковани от студ пръсти дори в
 	ръкавиците. Вече си обяснявах всичко. Всяка подробност, чак
 	до началото в Теравин. Беше добре обучен войник, както
 	заподозрях още тогава – вероятно преминал най-качественото
 	обучение в Далбрек. Когато Гриз ми призна, че през цялото
 	време знаел кой е, ми идеше да го удуша, задето ме беше
 	лъгал. Той обаче ми напомни за моите измами. И не можех да
 	споря с него. Потъпках клетвата си още преди месеци, като не
 	прерязах гърлото ѝ, докато спеше в онази колиба. 
 	 Доведи ми я. 
 	Комисарят я искаше мъртва заради постъпката ѝ. Заради
 	целия им заговор. Но предпочиташе да му я върна жива – за
 	да я изтезава публично заради предателството ѝ. 
 	 Намери я. 
 	И точно това щях да направя, дори с последния вендански
 	дъх в гърдите си. 
 	 Ветровете бесуваха, небесата вилнееха
 	 и пустошта изпитваше силите
 	 на Избавените, 
 	 докато и последната капка мрак 
 	 не се изля на земята, 
 	 а сетне Мориган заръча на Светите пазители 
 	 да разказват истории, 
 	 защото, макар опустошението
 	 да бе останало зад тях, 
 	 не биваше да се забравя, щом сърцата им биеха с
 	 кръвта на праотците им. 
 	 Свещена книга на Мориган, том II
 	  
 	ГЛАВА 6
 	Рейф
 	Всички се събудихме, стреснати от крясъците ѝ. Скочихме
 	на крака с извадени мечове, готови за непосредствена
 	заплаха. 
 	Джеб ни уверяваше, че е фалшива тревога, че нямало нищо
 	страшно, но Лия някак се беше изправила сама и с трескав
 	поглед ни повтаряше, че трябва веднага да тръгваме. 
 	Въздъхнах с облекчение между зъби и свалих меча си. Просто
 	беше сънувала кошмар. Пристъпих към нея. 
 	– Лия, било е просто лош сън. Хайде, ще ти помогна да си
 	легнеш. 
 	Тя закуцука решително назад с обляно в пот лице и
 	протегна ръка да ме задържи на разстояние. 
 	– Не! Пригответе се. Тръгваме още тази сутрин. 
 	– Погледни се само – казах ѝ. – Залиташ като пияница. Не
 	можеш да яздиш. 
 	– Мога и ще яздя. 
 	– Защо се разбързахте така, Ваше Височество? – попита
 	Свен. 
 	Погледът ѝ прескочи към хората ми. Те стояха здраво
 	стъпили по местата си. Наникъде нямаха намерение да
 	тръгват заради нечии безумни заповеди. Пак ли я изгаряше
 	треска? 
 	Изражението ѝ стана сериозно. 
 	– Моля те, Рейф, трябва да ми се довериш. 
 	Тогава се досетих какво става. Говореше за дарбата си. 
 	Въпреки това се поколебах, защото нито знаех какво
 	представлява, нито я разбирах. На кое трябваше да се доверя: 
на собствения си опит и военно обучение или на дарба, която
 	дори тя не можеше да си обясни напълно? 
 	– Какво видя? – попитах я. 
 	– Не видях, а чух. Гласът на Астер ми каза да не се
 	задържаме тук. 
 	– Не ти ли го е казвала десет пъти досега? 
 	– Поне десет – отвърна тя, но остана в решителната си
 	стойка. 
 	Всичкото това бързане заради едно „не се задържай тук“? 
 	Още откакто я вдигнах от онзи речен бряг, гледам през
 	рамо за опасност. Съзнавах, че има такава. Но трябваше да
 	претегля тази несигурна информация заедно с ползите от
 	укрепването на тялото ѝ. 
 	Извърнах поглед, за да помисля. Не знаех дали вземам
 	правилното решение, но накрая се обърнах към хората си и им
 	наредих:
 	– Стягайте си багажа. 
 	  
 	ГЛАВА 7
 	Полин
 	Целият град беше забулен в черно, с изключение на
 	вдовиците. Те носеха траурни шалове от бяла коприна, какъвто и 
аз бях носила преди няколко месеца. Последните
 	дни бяха кошмар както за Сивика, така и за мен. Мориган бе
 	загубил не само цял взвод млади войници, сред които и
 	принцът, но и Първата си дъщеря, принцеса Арабела, вече
 	заклеймена като най-долна предателка и отговорна за смъртта
 	на брат си. Из механите се носеха дори грозни клюки, че най-
 	лошата новина не била обявена публично – че Лия
 	собственоръчно пронизала Уолтър в гърдите. 
 	Кралят се поболя. Хората шушукаха, че страдал от разбито
 	сърце. Уолтър бил негова гордост, но Лия… Колкото и да
 	спореха, колкото и да го ядосваше, всички знаеха, че тя беше
 	повече дъщеря на баща си, отколкото на майка си. Затова
 	предателството ѝ го покоси. 
 	А на мен какво ми беше причинила? 
 	Още не смеех да се изправя срещу Микаел. През
 	последните дни си припомних всичките ми разговори с него, 
пресявайки ги дума по дума като камъчета, сред които търсех
 	единственото, носещо истината. 
 	 Разбира се, Полин, веднага щом се върна с патрулния
 	 отряд, ще си намерим местенце заедно в Теравин. Където и
 	 да е твоят дом, сърцето ми вече е там. 
 	 Но, Микаел, ако ми се наложи да напусна, преди ти да си
 	 се върнал, ще ме намериш ли? Ще дойдеш ли? 
 	 Винаги ще те намирам, любов моя. Нищо не може да ме
 	 задържи настрана от теб. Да вървим. Един последен път, 
преди отрядът ми да тръгне. 
 	После целуна кокалчетата на ръката ми едно по едно и ме
 	заведе в изоставената колиба на пазача в края на воденичния
 	вир. Винаги намираше точните думи, правеше точните неща, 
вперил в мен такъв нетрепващ поглед, че сякаш гледаше в
 	душата ми. Дори сега гърдите ми горяха при спомена за
 	целувките му. Още го исках. Исках думите му да са верни. 
 	 Неговото дете расте в утробата ми. 
 	Но не можех да отрека, че през онези седмици в Теравин, 
докато го чаках да дойде, винаги ме глождеше тревога. 
 	Въобразявах си, че е тревога по него, да не пострада, 
изпълнявайки дълга си, ала сега се питах дали не е било друг
 	вид предчувствие, за което дори пред себе си не смеех да
 	призная. 
 	Лия беше разбрала някак. Вероятно Уолтър ѝ беше
 	разказал ужасни неща за Микаел, истината според него. А тя
 	бе имала толкова малко вяра в любовта помежду ни, че бе
 	решила да скрие от мен. Уолтър може да е грешал. 
 	Тогава защо Микаел не ме потърси в Теравин? Защо сега
 	отлагах срещата си с него? Защо не исках да му се покажа и
 	да видя как очите му се изпълват с облекчение? Куките за
 	плетене хвърчаха все по-бързо между пръстите ми. 
 	– Чакаш бебе с две глави ли? 
 	Дръпнах преждата, разплитайки последните хлабави
 	бримки, и вдигнах очи към Гуинет. Беше се облякла за
 	погребението. Време беше да тръгваме и разходката през
 	града до гробището щеше да ми се отрази добре. Кралят и
 	кралицата нямаше да присъстват – кралят се чувстваше зле, а
 	кралицата щеше да остане до него, – но Брин и Реган щяха да
 	са там. Двамата се бяха умълчали и се страхувах, че и те са се
 	настроили срещу сестра си, докато Брин не ми изпрати
 	бележка. Искали да поговорим. Въпреки че цял Мориган се
 	беше обърнал срещу Лия, братята ѝ още таяха капка вяра в
 	невинността ѝ, а и Брин искаше да ни сподели друга вест, 
която не било безопасно да ни изпраща на хартия. 
 	Оставих плетката и докато излизахме, се запитах дали
 	някога щеше да е безопасно Лия да се прибере у дома. 
 	  
 	ГЛАВА 8
 	Докато оседлаваха конете и товареха провизиите ни, обсъждаха 
кой е най-добрият маршрут. Единият вариант беше
 	да тръгнем на юг, където планината се снижаваше и по-лесно
 	можехме да я изкачим, а другият – да потеглим на запад, към
 	проход, който предлагаше по-стръмен и труден, но и по-бърз
 	път през нея. 
 	– Тръгваме на запад – заявих. 
 	Тавиш се скова и спря да товари коня си. Той самият
 	настояваше да се отправим на юг и оттам да прекосим
 	планината. Вместо да погледне мен, впери очи в Рейф. 
 	– Не познаваме онзи проход, а в такъв дълбок сняг
 	изкачването ще е още по-рисковано. 
 	Рейф закрепи дисагите ми на гърба на коня, който щях да
 	яздя, и отново провери подпругата. 
 	– Но ни спестява доста километри до най-близкия аванпост, 
пък и ни води право до Долината на великаните, а руините там
 	са удобни като за подслон, така и за скривалище. 
 	– Тоест предполагаш, че ще ни се наложи да се крием –
 	парира Тавиш. – Нали ти каза, че имаме две седмици
 	преднина? 
 	Всички спряха работата си, включително Рейф. Тавиш
 	съвсем отявлено оспорваше решението му. Очевидно не
 	зачиташе дарбата ми и чак сега осъзнавах, че вероятно никой
 	от тях не я признаваше. 
 	– Промяна в плана, Тавиш – заяви категорично Рейф. –
 	Получихме нова информация. 
 	 Промяна в плана. Почти видях как думите проблясват в
 	главата на Тавиш. Той кимна, без да ме погледне. 
 	– Добре, на запад. 
 	Яздехме по двойки, загърнати с импровизираните пелерини
 	от одеялата под седлата на венданските коне. Водеха Свен и
 	Тавиш, а зад нас бяха Джеб и Орин с резервния кон. Усещах, 
че Рейф ме наблюдава, вероятно от страх да не падна от
 	седлото. Истината беше, че когато яхнах коня, имах чувството, 
че някой разпорва бедрото ми. Първоначалната болка беше
 	поотслабнала и на нейно място изпитвах друга, по-тъпа, но
 	прогаряща. Пелерината почти не ми трябваше, защото с всяка
 	стъпка на коня по челото ми избиваше нова капка пот. 
 	Препънеше ли се животното по заснежения терен, стисвах
 	зъби, за да прикрия мъката си, защото думите „ Не се бавете –
 	 или всички ще умрат“ постоянно преследваха мислите ми. 
 	Нищо не трябваше да ни забавя, включително изтерзаният ми
 	стон. 
 	– Продължавай да яздиш – каза ми Рейф. – Сега се връщам. 
 	Обърна коня си и извика на Свен да заеме мястото му. 
 	Свен поспря да ме изчака. 
 	– Държиш ли се? – попита ме. 
 	Не исках да му признавам, че гърбът и кракът ми пищят от
 	болка. 
 	– Да. Много по-добре съм, отколкото преди Тавиш да извади
 	стрелите. 
 	– Радвам се. Има още много път до аванпоста. 
 	Тавиш яздеше пред нас, без дори да надникне назад. Гледах
 	го как се придвижва несигурно по опасния терен, затрупан
 	със сняг, в който краката на конете ни затъваха до глезените. 
 	– Не му хареса, че тръгнахме толкова внезапно – отбелязах. 
 	– По-скоро обстоятелствата – обясни Свен. – Тавиш е
 	уважаван тактик в отряда си. Вчера настояваше да тръгнем
 	възможно най-скоро. 
 	– И Рейф отказа. 
 	– Но една дума от теб и…
 	Фактът, че Свен остави изречението си недовършено, ме
 	накара да се питам дали и той не се съмнява в решението на
 	Рейф. 
 	– Не беше просто дума. Не изказах собственото си мнение. 
 	Нещо друго беше. 
 	– Да, знам. Но Тавиш не вярва и в магията. 
 	 Магия? 
 	Вперих поглед в Свен, докато той не го усети и не се обърна
 	към мен. 
 	– Тогава имаме нещо общо. И аз не вярвам. 
 	Рейф даде знак да спрем и ни настигна заедно с Орин. 
 	Обясни, че огледал конете и този на Орин имал по-дълга, 
наклонена надкопитна става, по-гъвкав гръб и по-плавна
 	походка. 
 	– Ще си ги размените. Така ще яздиш по-удобно. 
 	Бях благодарна за размяната и още повече за това, че не
 	беше с коня на Тавиш. Вече бях накърнила егото му. Не исках
 	и задните му части да се накърнят заради мен. 
 	Следващите няколко часа минаха сравнително по-леко. 
 	Рейф разбираше от коне – и от ездачи. Продължаваше да ме
 	наблюдава с крайчеца на окото си. 
 	След като се увери, че ми е по-удобно, избърза напред, за да
 	говори с Тавиш. Познаваше добре и хората си, така че не
 	вярвах да е забравил сопнатия му отговор тази сутрин. Свен
 	пак ме изчака и двамата ги загледахме как яздят заедно. След
 	известно време Тавиш дори отметна глава назад и се засмя. 
 	Дългите масури на черната му коса се разлюляха по гърба му. 
 	Свен ми обясни, че Рейф и Тавиш били близки приятели още
 	от военното си обучение и често се забърквали в бели заедно. 
 	Рядко ги виждали поотделно в двореца и из града. Спомних си
 	за всички приключения с братята ми и в гърдите ми се появи
 	тъпа болка. Последното ми видение в Залата на Светилището
 	ми показа, че новината за смъртта на Уолтър е достигнала
 	Сивика. Дали и лъжите на комисаря за предателството ми
 	бяха стигнали? Дали още имах дом, в който да се завърна? 
 	Започвах да си мисля, че единственото кралство, необявило
 	награда за главата ми, е Далбрек. 
 	Спряхме доста преди залеза, защото попаднахме на подслон
 	откъм подветрената страна на планината, който щеше да ни
 	опази от суровото време. Зарадвах се, че ще направим лагера
 	по-рано, понеже умората вече ме надвиваше. И се ядосвах, че
 	не мога да я прогоня само със силата на волята си. Това ново
 	чувство ми действаше смиряващо – преди не ми се беше
 	налагало да разчитам на никого и за най-дребното нещо. 
 	Накара ме да се замисля за Астер и толкова много други, 
които цял живот вървяха по тази тънка граница, трудейки се
 	за нечия благосклонност. Истинската сила винаги бе
 	недостижима за тях, здраво стисната в хватката на малцина. 
 	Настоях сама да докуцукам до убежището ни за нощта и го
 	огледах, докато Рейф събираше дърва за огрев. След като се
 	погрижи за конете, Тавиш обяви, че отива да помогне с
 	дървата. 
 	– Ще ни трябват много. 
 	Коментарът му видимо беше насочен към мен, но аз не му
 	обърнах внимание и започнах да развързвам постелката си. 
 	– Най-добре се настани в дъното, принцесо – добави той. –
 	Тази пещера е плитка и няма да е толкова топла, колкото
 	предишната. 
 	Завъртях се към него. 
 	– Наясно съм, Тавиш. Но поне всички сме живи. 
 	Чух стържене на ботуши зад себе си – другите се бяха
 	обърнали към нас, – после се спусна мълчание. Въздухът се
 	обтегна от напрежение. 
 	Тавиш веднага отстъпи. 
 	– Не исках да кажа нищо. 
 	– Напротив. – Пристъпих към него. – Имаш умения, на които
 	искрено се възхищавам, Тавиш. Именно с тях спаси живота на
 	Рейф и моя и винаги ще съм ти задължена за това. Но
 	съществуват и други умения. Неосезаеми и скрити, но също
 	толкова ценни, макар и да не ги разбираш напълно. 
 	– Тогава му помогни да разбере. 
 	Обърнах се към входа на пещерата. Рейф се беше върнал с
 	дърва в ръцете. 
 	Остави ги на земята и дойде при нас. 
 	– Помогни на всички ни да разберем. 
 	Зачакаха да кажа нещо, а аз се приготвих за онова познато
 	чувство на провал, което винаги изпитвах, споменеше ли
 	някой дарбата, но вместо него ме обзе ново чувство – на сила и
 	увереност. За пръв път в живота си не усетих как нещо се
 	свива в мен. Срамът, измъчвал ме в мориганския двор, беше
 	изчезнал. Не изпитах нужда да се оправдавам за онова, което
 	те не можеха – или не искаха – да проумеят. Това си беше
 	тяхно бреме, не мое. 
 	Отидох с куцукане до меча на Рейф, оставен в ножницата си
 	на пода на пещерата. Извадих го с едно ловко движение и го
 	вдигнах високо. 
 	– Това е твоята сила, Рейф. Кажи ми гръмка ли е, или тиха? 
 	Той ме изгледа объркано. 
 	– Това е меч, Лия. 
 	– Гръмка е – обади се Джеб. – Поне в битка. И смъртоносна. 
 	Свен се пресегна и натисна леко върха надолу, далеч от
 	лицето си. 
 	– И тихо предупреждение, когато виси от хълбока ти. 
 	– Майсторски наточен метал – добави прагматично Тавиш. 
 	– Е, кое от всичките неща е? – настоях. – Метал? Гръмък? 
 	Тих? Смъртоносен? Предупреждение? Дори вие не можете да
 	определите. 
 	– Мечът може да е много неща, но…
 	– Описвате меча с думи и съгласно свят, който познавате с
 	всичките си сетива. Ами ако има и свят, говорещ по други
 	начини? Друг начин да използвате сетивата си? Никога ли не
 	сте усещали нещо надълбоко в себе си? Не сте ли виждали
 	образ зад очите си? Не сте ли чували глас в главата си? Дори
 	да не сте знаели какво е това, сърцето ви се е разтуптявало по-
 	бързо. А сега увеличете това чувство десетократно. Може би
 	някои от нас усещат нещата по-дълбоко от други. 
 	– Виждане без очи? Чуване без уши? Говориш за магия –
 	коментира с неприкрит цинизъм Тавиш. 
 	Странното беше, че ми напомняше за мен самата при
 	първия ми разговор с Дихара. Спомних си думите ѝ тогава: 
Магията е просто нещо, което още не сме разбрали. 
 	Поклатих глава. 
 	– Не. Не е магия – отвърнах. – Нещо вътре в нас е, също
 	толкова важна част от нас, колкото кръвта и кожата ни. С
 	негова помощ са оцелели Древните. Когато загубили всичко
 	друго, се завърнали към езика на познанието, скрит
 	надълбоко в тях. Онези, които го владеели най-добре, 
помогнали на останалите. 
 	Скептицизмът не напусна очите на Тавиш. 
 	– Просто си чула няколко думи в просъница – натърти той. –
 	Сигурна ли си, че не е бил вятърът? 
 	– Ти сигурен ли си в собствените си умения и таланти? 
 	Знаеш ли със сигурност как ще се разиграят старателно
 	съставените ти планове? Орин знае ли винаги колко точно или
 	надалеч ще лети стрелата му? Когато замахнете с меч, напълно 
уверени ли сте, че ще повалите врага си? Не, невинаги съм сигурна в дарбата си, 
но със сигурност знам
 	какво чух сутринта. Не беше просто вятърът. 
 	Рейф ме доближи с притъмняло лице. 
 	– Какво точно чу, Лия? Кажи ни всичко. 
 	Погледът му ме смрази. Знаеше, че съм премълчала нещо. 
 	– Не се задържайте – започнах с онова, което вече им бях
 	казала. После се прокашлях и добавих: – Или всички ще
 	умрат. 
 	Спусна се напрегнато мълчание. Тавиш, Свен и Орин се
 	спогледаха. Още вярваха в голямата си преднина. И то
 	напълно обяснимо. Мостът беше сериозно повреден. Кейдън
 	ми беше казал, че единственият друг път през реката е далеч
 	на юг. Но вярвах и на онова, което чух сутринта. 
 	– Не очаквам от вас да повярвате на всяка моя дума. Рейф
 	ми каза, че вие сте най-добрите войници в цял Далбрек, но аз
 	не вярвах да стигнете живи до Светилището, камо ли да ни
 	  
 	измъкнете оттам. Доказахте ми, че съм грешала. Понякога е
 	необходима само капка доверие. Нека това е началото за нас. 
 	Тавиш прехапа устна и накрая кимна. Крехко примирие. 
 	Рейф изтупа листата и пръстта от ръкавите си, сякаш се
 	опитваше да разсее напрежението във въздуха. 
 	– Сега сме в безопасност. Това е важното – заяви. – И
 	пътуваме към дома. Стига да не умрем от глад преди това. Да
 	се захващаме с вечерята. 
 	Всички на драго сърце се заеха да правят лагер – нещо
 	материално, от което разбираха. 
 	През 
 	следващите 
 	няколко 
 	дни 
 	опознах 
 	по-добре
 	спасителите си. Често яздех с някого от тях, когато Рейф се
 	откъснеше да огледа района от някоя висока скала или да
 	проучи накъде води някоя пътека – което се случваше
 	многократно. Твърдеше, че проверявал за патрулиращи
 	вендански отряди, случайно минаващи оттук. Аз обаче
 	подозирах, че просто не го свърта на едно място. След
 	всичките седмици на въздържание и преструвки в
 	Светилището най-сетне беше свободен и като че ли дълго
 	сдържаната му енергия търсеше отдушник. Ако преди
 	намирах усмивката му за обезоръжаваща, сега направо ме
 	сразяваше. Като се върнеше от бърза езда с разпалено лице, 
разрошена от вятъра коса и искрена усмивка, ми се
 	приискваше да кривнем от пътеката и да се уединим някъде. 
 	Често хващах Свен да го гледа с нещо като бащинска
 	гордост. Един ден го попитах от колко време е наставник на
 	Рейф. Той ми обясни, че му го поверили още след раздялата с
 	дойката му – плюс-минус няколко години. 
 	– Доста време. Възпитал си добър войник. 
 	– Повече от войник. Бъдещ крал. 
 	Да, определено изпитваше гордост. 
 	– Но все пак му позволи да ме преследва през Кам Ланто? 
 	Свен изсумтя. 
 	– Нищо не съм му позволявал. Опитах се да го разубедя, 
само че се оказа невъзможно. Беше загубил съкровище, което
 	държеше да си върне. 
 	Въпреки хладния въздух, през гърдите ми текнаха топли
 	реки. 
 	– С голям риск за всички ви. Съжалявам за лицето ти. 
 	– Тази драскотинка ли? – махна към бузата си той. – Пфф. 
 	Нищо не е. И както тези шантави младоци отбелязаха
 	неведнъж, вероятно е подобрение, пък и ми придава по-голяма
 	авторитетност. Нямам търпение да се покажа така на новите
 	кадети. А и такъв белег може да предизвика снизхождение от
 	страна на краля. 
 	– Ще ти е ядосан ли, че не си спрял Рейф? 
 	– Моя задача е да пазя принца от опасности. Вместо това го
 	съпроводих до най-голямата. 
 	– Но защо? 
 	– Както ти казах, вече беше решил. – Той се умълча за
 	момент, сякаш обмисляше собствената си постъпка, и накрая
 	въздъхна. – Пък и беше време. 
 	Разговорите със Свен бързо ми изясниха едно – нямаше
 	нищо общо с арогантния самохвалко губернатор Обраун, за
 	когото се беше представял. Вместо да дърдори постоянно, 
подбираше внимателно думите си. През дните ни в
 	Светилището се беше доказал като също толкова умел в
 	измамите, колкото Рейф, но все пак той беше учил принца. 
 	Дългите му паузи ме караха да се чудя за какво ли си мисли. 
 	Орин пък ми напомняше на Астер. Разприказваше ли се, 
човек не можеше да го спре. 
 	Джеб беше най-грижовният от всички. Имах чувството, че
 	ме е приел за своя сестра. Скоро разбрах защо другите се
 	шегуват с него заради резервния панталон в багажа му. 
 	Обясниха ми, че в двореца бил голямо конте и винаги се
 	обличал по последна мода. Майка му била главната шивачка
 	на кралицата. 
 	– Когато сандъците ти пристигнаха в Далбрек, настана
 	голям фурор – разказа ми той. – Всички подивяха от
 	любопитство какво има вътре. 
 	Почти бях забравила, че дрехите ми и други лични вещи
 	бяха изпратени в Далбрек, за да ме чакат, като пристигна. 
 	– Какво направиха с тях? Изгориха ги на клада? Не бих ги
 	обвинила. 
 	Той се засмя. 
 	– Не, първо искаха да разгледат съдържанието им – обясни
 	той. – Отварянето на сандъците ти се превърна в тайно
 	събитие, на което всички копнееха да присъстват. Оставиха
 	тази чест на шивачките, но сестрите ми и дори кралицата се
 	събраха да гледат как майка ми отваря един от сандъците с
 	оправданието, че трябвало да окачи роклите ти на закачалки, 
за да са готови, в случай че обстоятелствата се променят. 
 	Не се сдържах и изсумтях. 
 	– Как да се променят? Бягството ми да се окаже
 	недоразумение? Погрешка да съм отишла в друго абатство? 
 	Джеб се ухили. 
 	– Майка ми каза, че се учудили от намереното. Роклите ти
 	били красиви и изтънчени, но… – Той потърси подходяща
 	  
 	дума. – Семпли. 
 	Сподавих смеха си. По мориганските стандарти бяха
 	направо пищни. Майка ми се беше погрижила да ми осигури
 	нов, по-луксозен гардероб, защото далбрекците били прочути
 	с модния си нюх, но аз отказах повечето украшения и настоях
 	да взема и ежедневните си рокли. 
 	– Майка ми всъщност остана впечатлена – продължи
 	Джеб. – Според нея това демонстрирало уважение и
 	показвало, че нямаш желание да засенчиш другите дами в
 	двора. Естествено, веднага предложила да направи няколко
 	промени, с които да облагороди гардероба ти, само че
 	кралицата наредила да съберат багажа ти и да го върнат в
 	Мориган. 
 	А там със сигурност са го изгорили. Навярно заедно с мой
 	портрет. 
 	– Какво има? – попита Джеб. 
 	Осъзнах, че съм се намръщила. 
 	– Просто се замислих за… – Спрях коня си и се обърнах към
 	него. – Джеб, първия път, като дойде в стаята ми в
 	Светилището, каза, че идваш да ме отведеш у дома. За кой дом
 	говореше? 
 	Той ме погледна озадачено. 
 	– За Далбрек, разбира се. 
 	Разбира се. 
 	По-късно обсъдих въпроса с Рейф и му напомних, че първо
 	трябва да стигнем до Мориган. 
 	– Най-важното е да стигнем до безопасно място – настоя
 	той. – А това е най-близкият далбрекски аванпост. След това
 	ще мислим за Мориган. 
 	С Тавиш си оставахме все така далечни. Държеше се учтиво
 	с мен, но никога не предлагаше да пояздим заедно, когато
 	Рейф тръгнеше нанякъде. Личеше си, че не иска да остава
 	насаме с мен. 
 	Рейф продължаваше да е неспокоен и често се откъсваше от
 	нас, за да провери едно или друго нещо. Веднъж едва бяхме
 	потеглили, когато заяви, че отивал да огледа за дивеч. Извика
 	Свен да язди с мен, но този път Тавиш предложи да заеме
 	мястото му. Дори Рейф се учуди и вдигна любопитно вежда, преди да ме остави. 
 	В началото Тавиш заложи на дребни приказки –
 	поинтересува се как е гърбът ми, и каза, че можел до около
 	седмица да свали шевовете, – но усещах, че го гложди нещо. 
 	– Така и не отговорих на въпроса ти – измърмори накрая. 
 	– Кой въпрос? – попитах. 
 	Той върна погледа си напред към пътеката и подхвана
 	съвсем различна тема. 
 	– Първоначално Рейф се усъмни в идеята ми за сал от
 	бурета, но аз му обещах, че ще проработи. – Той се умълча за
 	момент и прочисти гърлото си. – Когато ви изгубихме от
 	поглед в реката, бях сигурен, че никой от двама ви няма да
 	оцелее. Часовете, в които ви издирвахме, бяха най-дългите… –
 	Сбърчи намръщено вежди. – Най-дългите часове в живота ми. 
 	– Ти нямаш вина, че паднахме в…
 	– Имам вина – отсече той. – Това ми е работата. Да предвидя
 	всички 
 	лоши 
 	сценарии 
 	и 
 	да 
 	подготвя 
 	план 
 	за
 	предотвратяването им. Ако бях…
 	– Ако аз не носех онази рокля – прекъснах го. – Ако
 	съвещанието на Съвета не беше свършило по-рано. Ако
 	комисарят не беше убил Астер. Ако просто се бях омъжила за
 	Рейф, както се очакваше от мен. И аз играя тази игра, Тавиш. 
 	Вече ми е станала хоби, но все повече се уверявам, че е игра
 	на безкрайни догадки и никой никога не печели в нея. 
 	Колкото и да си вещ в работата си, няма как да предвидиш
 	всички възможни развръзки. 
 	Доводът ми като че ли не го убеди. 
 	– Дори след като ви намерихме, не знаех дали ще оцелееш. 
 	Изражението по лицето на Рейф… – Той разклати глава, сякаш
 	се опитваше да прогони спомена. – Ти ме попита дали винаги
 	съм сигурен в уменията и талантите си. До онзи ден отговорът
 	ми щеше да е положителен. 
 	– Планът ти може да не е протекъл точно както си искал, но
 	в крайна сметка ни спаси, Тавиш. И го казвам не за да пощадя
 	чувствата ти, а защото е така. Ти ни даде шанс да се
 	измъкнем. Без плана ти със сигурност щяхме да умрем. 
 	Искрено вярвам в това и ти също трябва да повярваш. –
 	Прокашлях се театрално. – Всъщност ти заповядвам – добавих
 	превзето. 
 	Лека 
 	усмивка 
 	смути 
 	сериозното 
 	му 
 	изражение. 
 	Продължихме да яздим заедно, вече в по-спокойно мълчание. 
 	Замислих се за чувството за вина, което бе носил през
 	последните дни, и за това, което аз самата още изпитвах. 
 	– И още нещо – подхвана пак. – Не разбирам това твое тайно
 	познание, но искам да се опитам да го разбера. Подвеждала
 	ли те е дарбата ти някога? 
 	Подвеждала ли ме е? Веднага се сетих за твърдението на
 	Кейдън, че ни видял заедно във Венда и с детето ни в обятията
 	си, а после и за повтарящия се мой сън, в който Рейф ме
 	изоставяше. 
 	– Да, случвало се е – отговорих. 
 	Надявах се понякога да греши. 
 	  
 	ГЛАВА 9
 	Кейдън
 	Да сваля Гриз от коня му беше като да се боря с мечка. 
 	– Долу лапите от мен! – изрева той. 
 	– Шшш!  – наредих му за стотен път. Болката го правеше
 	безразсъден. Ревът му огласи целия каньон. – Може още да са
 	тук. 
 	Пуснах колана му и той се сгромоляса на земята, повличайки ме 
със себе си. Проснахме се един до друг на
 	снега. 
 	– Продължавай без мен – простена Гриз. 
 	Изкушавах се. Но имах нужда от него. Можеше да ми е от
 	полза. А и той несъмнено се нуждаеше от мен. 
 	– Стига си се жалвал и ставай. 
 	Изправих се и му подадох ръка. Тежеше като заклан бик. 
 	Не беше свикнал да разчита на когото и да било, камо ли да
 	признава слабостта си. Дълбоката рана от едната страна на
 	тялото му отново прокърви. Изискваше по-сериозни грижи от
 	набързо скалъпената ми превръзка. Той изруга под носа си и
 	притисна раната с ръка. 
 	– Да вървим. 
 	Огледахме следите пред пещерата. 
 	Гриз събори с ботуша си една купчинка сняг, насъбрана от
 	конско копито. 
 	– Прав бях. Изкуфелият дъртак я е довел тук. 
 	Беше ми признал, че с така наречения губернатор Обраун
 	се познавали отпреди и веднъж се укрили заедно в тази
 	пещера, след като избягали от трудов лагер. 
 	Истинското име на Обраун било Свен и служел в
 	Далбрекската кралска гвардия. Но неговата измама не ме
 	изненада толкова, колкото тази на Гриз. Подозирах, че много
 	хора не са това, за което се представят, ала никога не ми беше
 	хрумнало, че Гриз е нещо различно от ревностно предан
 	рахтан. И че продава информация между кралствата, макар и
 	разпалено да твърдеше, че с нито едно сведение не е предал
 	Венда. Сътрудничеството с врага обаче беше достатъчно
 	предателство. 
 	Наведох се да огледам по-отблизо следите от ботуши и
 	копита в калта. Едните бяха от далбрекски коне, но несъмнено
 	имаше и от вендански. 
 	– Просто са откраднали от нашите коне – каза Гриз. 
 	Или някой друг ги беше намерил преди нас. 
 	Изправих се и проследих с поглед следите, изчезващи в
 	боровата гора пред нас. Водеха на изток, тоест не обратно към
 	Венда. Но как се бяха докопали до вендански коне? 
 	Поклатих глава. 
 	Сал. Скрити коне и провизии. 
 	Това беше план, подготвян от дълго време. Може би от
 	мига, в който Лия бе стъпила във Венда. Единственото
 	възможно заключение сочеше, че ме е използвала от самото
 	начало. Всяка нежна дума от устните ѝ бе имала своята роля. 
 	Прехвърлих ги всичките в главата си. Последната ни нощ в
 	стаята ми, когато ми разказа, че ни видяла заедно… и ме
 	попита за майка ми…
 	Коремът ми се преобърна. Лия беше единственият човек, на
 	когото бях разкрил името на майка си. Виждам майка ти, Кейдън. 
Виждам я в теб всеки ден. Но сега вече знаех, че
 	виждаше в мен един от тях. Поредният варварин, на когото не
 	можеше да се довери. Въпреки че ме беше измамила обаче, не
 	вярвах привързаността ѝ към народа ни да е престорена. Тя
 	поне не беше театър. Смайвах се, като си спомнех как стои на
 	онази стена, жертвайки ценни секунди от бягството си, за да
 	говори пред венданския народ. 
 	Намерихме тъмни петна в песъчливата пръст на пещерата, 
навярно кръв от заклан дивеч – или от нечия рана. Намерих и
 	парче плат, голямо колкото нокътя на палеца ми. Червен
 	брокат. Късче от роклята ѝ – доказателство, че наистина е
 	стигнала дотук. Щом можеше да язди, значи беше жива. 
 	Никой от двама ни с Гриз не беше споменал вероятността да е
 	обратното. Не открихме тялото ѝ надолу по течението на
 	реката, но не беше изключено да е попаднало в някоя скална
 	пролука. 
 	– Не са далеч – казах. 
 	– Тогава какво чакаме? 
 	 Намери я. 
 	Нямаше време за губене. 
 	Погледнах Гриз. Как щеше да ми е от помощ? Вече едвам
 	вдигаше меча дори със здравата си ръка, а и щях да се движа
 	по-бързо без него. 
 	– Не можеш да ги пребориш сам – каза той, сякаш прочел
 	мислите ми. 
 	Май точно това щеше да ми се наложи. Но Гриз си оставаше
 	застрашителна фигура. Продължаваше да излъчва сила. А
 	това можеше да се окаже достатъчно. 
 	  
 	ГЛАВА 10
 	Излязох от пещерата и плъзнах поглед по пейзажа. 
 	Живописни дървета, загърнати в лъскави бели роби, и свят, 
тих и свещен като Сакриста – с изключение на едва доловим
 	безсловесен шепот, надигащ се измежду короните на
 	дърветата. Шшш. 
 	Последните няколко дни ми дадоха времето с Рейф, за което
 	се молех от другата страна на реката. Разбира се, покрай
 	четиримата ни придружители никога не оставахме насаме, 
затова не можехме да се отдадем на интимност, но поне
 	имахме възможност да яздим един до друг. 
 	Приказвахме си за детството и ролята ни в кралския двор. 
 	Неговата история беше много по-съдържателна от моята. 
 	Разказах му как постоянно вбесявах леля си Клорис с
 	незадоволителните си постижения в сферата на женските
 	изкуства. 
 	– Ами майка ти? – попита ме той. 
 	Майка ми. Дори не знаех как да му отговоря. Беше се
 	превърнала в загадка за мен. 
 	– Тя не признаваше забележките на леля ми Клорис –
 	отвърнах. – Твърдеше, че е добре за мен да играя с братята си. 
 	И ме насърчаваше да го правя. 
 	Но внезапно нещо се промени. Едно време винаги
 	заставаше на моя страна срещу кралския учен, а изведнъж
 	започна да слуша съветите му; и както никога не ми крещеше, 
започна лесно да ми се изнервя. Прави каквото ти казвам, Арабела!  
После някак гузно ме прегръщаше и шепнеше със
 	сълзи в очите: Моля те, прави каквото ти казвам. Когато
 	дойде първият ми цикъл, изтичах в стаята ѝ, за да я попитам
 	защо дарбата ми още не се е проявила. Тя седеше до камината
 	с гоблен в скута. В очите ѝ проблесна такъв гняв, че убоде
 	палеца си с иглата и изцапа с кръв гоблена, по който се
 	трудеше от седмици. Скочи на крака и го хвърли в огъня. Ще
 	 се прояви, когато му дойде времето, Арабела. Не бързай
 	 толкова. След този случай рядко споменавах дарбата си. 
 	Срамувах се, защото мислех, че е имала видение за неуспеха
 	ми. Дори не ми хрумваше, че собствената ми майка може да е
 	причината. 
 	– Мисля, че майка ми има нещо общо с всичко това, но не
 	знам какво. 
 	– Има общо с кое? 
 	Като начало – с каваха на рамото ми, но иначе не знаех как
 	да го обясня. 
 	– Искаше да ме изпрати в Далбрек. 
 	– След като баща ми предложи. Не забравяй, че идеята
 	беше негова. 
 	– Доста лесно се съгласи – казах. – Подписът ми още не
 	беше изсъхнал, а тя вече викаше шивачки. 
 	По лицето му внезапно пробяга изненада. Изражението му
 	просветна и той се засмя. 
 	– Забравих да ти кажа, че намерих булчинската ти рокля. 
 	Спрях коня си. 
 	– Моля? 
 	– Извадих я от къпинаците, докато те преследвах. Беше
 	съдрана и мръсна, но не заемаше много място, затова я пъхнах
 	в раницата си. 
 	– Роклята ми?  – попитах смаяно. – Пазиш ли я? 
 	– Не, не е у мен. Беше прекалено рисковано да я разнасям
 	из Теравин. Боях се, че някой ще я види, затова при първа
 	възможност я скрих зад едни ясли в помещението над
 	плевнята. Енцо сигурно вече я е намерил и я е изхвърлил. 
 	Берди може би, но не и Енцо. Той никога не разтребваше
 	повече, отколкото му беше наредено. 
 	– Но защо си я задържал? – попитах го. 
 	Зад очите му затанцува усмивка. 
 	– Не знам. Сигурно за да имам какво да изгоря, ако не те
 	намерех. – Вдигна неодобрително вежда. – Или с какво да те
 	удуша, ако те намерех. 
 	Потиснах усмивката си. 
 	– Или пък роклята събуждаше любопитството ми за
 	момичето, на което принадлежеше – продължи той. –
 	Момичето, имало смелостта да се подиграе с две кралства. 
 	Засмях се. 
 	– Смелост? Боя се, че никой в моето кралство не го
 	възприема така, вероятно и в твоето. 
 	– Значи всички грешат. Постъпи смело, Лия. Повярвай ми. 
 	Той се приведе да ме целуне, но конят на Джеб, който
 	вървеше малко зад нас, го прекъсна с цвилене. 
 	– Май бавим всички – отбелязах. 
 	Той се намръщи, люшна поводите и продължихме напред. 
 	 Момичето, имало смелостта да се подиграе с две
 	 кралства. Като че ли и братята ми го виждаха така, но не и
 	родителите ми – нито пък кабинетът. 
 	– Рейф, питал ли си се защо аз трябваше да отида в
 	Далбрек, за да осигуря съюза? Същото можеше да се постигне
 	и ако ти беше дошъл в Мориган. Защо винаги момичето трябва
 	да се откаже от всичко? Майка ми е напуснала родината си. 
 	Грета е напуснала своята. Хазел, принцесата на Еиландия, е
 	била изпратена в Кандора, за да скрепи съюза между двете
 	кралства. Защо някой път мъж да не се пресели в родината на
 	съпругата си? 
 	– Аз не можех, защото някой ден ще управлявам Далбрек. А
 	няма как да го правя от твоето кралство. 
 	– Още не си крал. Задълженията ти на принц по-важни ли
 	бяха от моите на принцеса? 
 	– Освен това съм войник в далбрекската армия. 
 	Спомних си думите на майка ми, че съм войник в армията
 	на баща ми – метафора за дълга ми, която за пръв път
 	използваше. 
 	– А пък аз – в мориганската. 
 	– Сериозно? – отвърна скептично той. – Да, задължаваха те
 	да напуснеш родината си, но замисляла ли си се какво щеше
 	да спечелиш като моя кралица? 
 	– А ти – какво щеше да спечелиш като мой крал? 
 	– Възнамерявала си да детронираш братята си? 
 	Въздъхнах. 
 	– Не. Уолтър щеше да е прекрасен крал. 
 	Той ме попита за брат ми и за пръв път успях да говоря за
 	него без сълзи в очите, спомняйки си за добрината му, 
търпението му и всички начини, по които ме насърчаваше. 
 	– Той ме научи да хвърлям нож. Това беше една от
 	последните му молби към мен: да не спирам да се
 	упражнявам. 
 	– Със същия нож ли уби комисаря? 
 	– Да. Подобаващо, не смяташ ли? А след това наръгах и
 	Джорик с него. Оставих го забит в гърлото му. Сигурно вече го
 	продават на джехендрата. Или Малич го носи на хълбока си
 	като спомен за вечната му любов към мен. 
 	– Защо си толкова сигурна, че Малич е новият комисар? 
 	Свих рамене. Нямаше как да съм сигурна, но той ми се
 	струваше най-безпощаден и най-гладен за власт от всички
 	рахтани – или поне от оцелелите. Прониза ме внезапна
 	тревога. Дали хората от площада бяха невредими и как ли
 	бяха приели бягството ми? Една част от мен винаги щеше да
 	остане там. 
 	– Разкажи ми повече за твоето кралство – подканих, за да
 	прогоня най-лошите мисли от главата си. – Да не си губим
 	времето с приказки за гадини като Малич. 
 	Рейф спря коня си отново и стрелна остър поглед през рамо, 
предупреждавайки другите да стоят на разстояние. Гърдите
 	му се надигнаха от бавна, дълбока глътка въздух и аз се
 	поизправих напрегнато в седлото. 
 	– Какво има? – попитах. 
 	– Докато пътувахте през Кам Ланто… някой от тях… той
 	 нарани ли те? 
 	Ето го и въпроса, който чаках от доста време. 
 	Вече се чудех дали ще ми го зададе. Не ме беше питал нищо
 	за месеците, които прекарах в пустошта с похитителите си –
 	какво се беше случило, как бях оцеляла и какво са ми
 	направили. И нито веднъж не спомена Кейдън. Сякаш вътре в
 	него гореше толкова силен огън, че не смееше да го доближи. 
 	– За кого говориш? 
 	Погледът му трепна. 
 	– За Малич – отвърна. – За него говорехме и преди малко. 
 	  
 	Не, не говореше само за Малич. Омразата към Кейдън
 	винаги кипеше под повърхността. Заради него подхващаше
 	този разговор. 
 	– Преходът през Кам Ланто беше труден, Рейф. През
 	повечето време гладувах. Непрекъснато се страхувах. Но
 	никой не ме е докоснал и с пръст. Не и по онзи начин, за
 	който си мислиш. Можеше отдавна да ме попиташ. 
 	Той стисна челюсти. 
 	– Чаках ти да подхванеш темата. Опасявах се, че може да е
 	прекалено болезнена за теб. Аз се молех единствено да
 	оцелееш, за да бъдем заедно отново. 
 	Ухилих се и ритнах ботуша му със своя. 
 	– Ето, заедно сме. 
 	Вечер, когато намерехме подслон, осигуряващ известно
 	удобство, четях на глас от „Последните откровения на
 	Гаудрел“. Всички ме слушаха запленено. 
 	– Гаудрел явно е била вагабонтка – коментира Рейф. 
 	– Но без пъстър фургон – добави Джеб. 
 	– И онези вкусни питки с градински чай – обади се
 	замечтано Орин. 
 	– Историята ѝ е от времето скоро след унищожението –
 	обясних. – С народа ѝ просто са се мъчили да оцелеят. Според
 	мен Гаудрел е една от Древните, видели разрухата с очите си. 
 	– Има доста разлики с историята, която учим в Далбрек –
 	каза Свен. 
 	Осъзнах, че почти нищо не знам за нея. Тъй като Далбрек се
 	бе зародил от Мориган много векове след издигането на
 	нашето кралство, предполагах, че гледището им за историята
 	се припокриваше с нашето. Но се оказа, че съм грешала. 
 	Макар и да признаваха Брек за принц, прокуден от Мориган, 
сведенията им за опустошението и живота след него бяха
 	различни, навярно оформени от сказанията на номадските
 	племена, помогнали на принца да стигне до високите скалисти
 	плата на юг. 
 	Като че ли се натъквах на поредната история, противоречаща на
 Свещената книга на Мориган. Според
 	далбрекските хроники, или поне както Свен ги предаде, 
Избавените имали точна бройка – хиляда оцелели. Те се
 	пръснали към четирите краища на земята, но най-силните и
 	неустрашими тръгнали на юг, към земите, които един ден
 	щели да се превърнат в Далбрек. Брек станал техен водач и
 	положил основите на кралството, предопределено да се
 	въздигне над всички други. Оттам нататък се занизваха
 	легенди за герои и славни битки и за разрастващата се мощ на
 	новото кралство, благословено от боговете. 
 	Единствените елементи, присъстващи в историите на
 	всички земи, бяха Избавените и бурята. Епична буря, посяла
 	разруха навред. 
 	– Бях предупредила Венда да не се отдалечава от племето –
 	продължих с откровенията на Гаудрел. – Поне сто пъти я бях
 	предупредила. Чувствах се като нейна майка, не сестра. Роди
 	се години след бурята. Не усети как се тресе земята, не видя
 	как слънцето почервенява, как небето почернява. Не видя как
 	на хоризонта избухват пламъци, поглъщащи въздуха. 
 	Прочетох още няколко абзаца и затворих книгата, но
 	описанията на бурята останаха в съзнанието ми и продължих
 	да обмислям разказа на Гаудрел. Къде се криеше истината? 
 	 Земята се разтресла и на хоризонта избухнали пламъци. 
 	Гаудрел го бе видяла с очите си. 
 	Аз също го видях. 
 	Когато комисарят ми показа военния си град, видях как
 	брезалотите избухват в пламъци, как земята се тресе, а
 	медният пушек погълна въздуха. 
 	 Седем звезди. Може би унищожението не идваше само от
 	небесата. 
 	Може би и тогава по земята е скитал многолик дракон. 
 	  
 	ГЛАВА 11
 	Рейф
 	Въпросът на Лия се закотви в главата ми. ЗАЩО СИ я
 	 задържал? 
 	От доста време търсех отговор, защото и аз самият не знаех. 
 	Като намерих роклята, проклинах отново и отново Лия, докато
 	изтръгвах плата от бодливите клони. Та аз съм принцът на
 	 Далбрек, да му се не види. Защо чистя кашата на една
 	 разглезена хлапачка?  Като освободих роклята и я вдигнах
 	пред себе си, се ядосах още повече. Не разбирах от материи и
 	мода като Джеб, но дори аз виждах колко е прелестна. 
 	Пълното неуважение на Лия към старателния труд, вложен в
 	нея, подкладе още повече беса ми. Но дори това не
 	обясняваше защо си направих труда да я прибера в раницата
 	си. 
 	Е, вече знаех. Не за да я изгоря или да я развявам пред
 	лицето ѝ. Беше нещо, което тогава не смеех да призная дори
 	пред себе си като истинската причина. Заповедта за ареста ѝ. 
 	Собственият ѝ баща я преследваше като животно. Прибрах
 	роклята, защото знаех, че рано или късно някой друг ще мине
 	оттам. А не исках те да намират роклята – нито пък нея. 
 	Най-сетне стигнах до един хребет, откъдето ми се разкри
 	добър изглед към пътеката зад нас. Поостанах там, 
 	изучавайки терена. Още колко оправдания можех да си
 	измислям за пред Лия? Този път обясних, че искам да видя
 	билото, от което днес трябваше да се спуснем към долината. 
 	Не исках да се безпокои излишно – само че сега изникваше
 	причина за безпокойство. Забелязах точно онова, което през
 	цялото време подозирах, че ще видя, и се върнах да съобщя на
 	другите. 
 	– Вървете – прошепнах на Тавиш. – На по-малко от половин
 	километър са. Заобиколете откъм южната страна. Там има
 	добро прикритие и ще се движите по посока на вятъра, в
 	случай че някой от конете издаде звук. През дърветата не
 	видях колко са. Аз ще остана тук с нея. 
 	Тавиш кимна и четиримата тръгнаха. 
 	Разхлабих каишката на ножницата си и хванах дръжката на
 	меча тъкмо когато Лия се връщаше, куцукайки, от кратко
 	посещение зад един трънак. Като видя мъжете да се
 	отдалечават, сбърчи ядосано чело. 
 	– Накъде тръгнаха? 
 	Свих рамене. 
 	– Видях ято гъски, а всичките си умират за сочно гъше месо
 	за вечеря. 
 	– Не разбирам. Нали уж бързахме да слезем в долината? 
 	– Движим се по план, а и довечера трябва да хапнем нещо. 
 	Тя присви очи. 
 	– И всичките трябваше да отидат заедно? 
 	Обърнах ѝ гръб, преструвайки се, че търся нещо в дисагите
 	си. 
 	– Защо не? – отвърнах. – Не само Орин обича да ловува. 
 	Усетих мълчанието зад гърба си и си я представих с ръце на
 	хълбоците. Този път не очаквах да се върже. 
 	Като се обърнах, тя ме гледаше с укорително килната глава. 
 	– Забелязах нещо през дърветата, като се отклоних –
 	обясних. – Надалеч. Сигурен съм, че е било просто стадо
 	сърни, но все пак ги пратих да проверят. 
 	  
 	ГЛАВА 12
 	Знаех, че не са сърни. 
 	Минаха петнайсет минути. 
 	После и час. 
 	– Да отидем ли да ги потърсим? – попитах. 
 	– Не – отсече Рейф. 
 	Но виждах как нервно обикаля в кръг. Подготвя конете. 
 	Отново и отново връща ръка върху дръжката на меча си. 
 	Накрая чухме смутено цвилене на кон сред дърветата и
 	едновременно се завъртяхме към звука. 
 	Тавиш излезе от гората, водейки два коня. 
 	– Така, така – програчи той. – Прав беше. Виж какво
 	намерихме. 
 	Другите се появиха след него и когато Свен и конят му се
 	отместиха, ахнах. 
 	 Свещени богове!  Не можех да повярвам. 
 	Закуцуках напред, но Рейф протегна ръка да ме спре. 
 	Орин и Джеб вървяха с извадени лъкове, насочили
 	съсредоточено стрелите им право към сърцата на Кейдън и
 	Гриз, докато ги водеха към лагера ни. Сякаш не вярваха, че
 	могат да повалят Гриз с меч, и бяха сметнали за по-разумна
 	стратегия да спазват почтено разстояние от него. Свен вече
 	беше обезоръжил пленниците. 
 	Рейф ги доближи, без да откъсва очи от Кейдън, който
 	отвърна на суровия му поглед. Дъхът замръзна в гърдите ми. 
 	Нищо не се беше променило помежду им. Взираха се един в
 	друг с осезаема заплаха, макар и Кейдън вече да не беше в
 	позиция да отправя заплахи. 
 	– Отново се срещаме, принц Джаксън. 
 	– Да – потвърди Рейф с глас, напрегнат като въздуха
 	помежду им. – Но ти май си бил доста път за нищо. Малоумно
 	 копеле. 
 	Ноздрите на Кейдън се разшириха. Не му убягваше
 	иронията, че Рейф използваше собствената му обида отпреди
 	толкова много време срещу него самия. 
 	– Какво да ги правим? – попита Тавиш. 
 	Рейф продължи да впива поглед в Кейдън още цяла вечност, 
преди да свие небрежно рамене, сякаш нямаше особено
 	значение. 
 	– Убийте ги – заповяда накрая. 
 	Скочих напред и сграбчих протегнатата му ръка. 
 	– Рейф! Не може да ги убиете! 
 	– А какво да правя с тях, Лия? Да ги взема за пленници? 
 	Погледни го онзи здравеняк! – Той посочи Гриз. – Дори нямам
 	достатъчно въже да го завържа. 
 	– Те носят въжета – настоях, махвайки към намотката, окачена на коня на Гриз. 
 	– И какво? Да ги вържем, за да изчакат удобен момент да ни
 	прережат гърлата, а теб да те върнат във Венда? Според теб
 	защо са дошли? Само да ни поздравят? 
 	Кейдън пристъпи напред и Орин и Джеб му изкрещяха да не
 	мърда от мястото си, обтягайки още по-заплашително
 	тетивите. Той спря. 
 	– Не искаме да я връщаме – обясни. – Дошли сме да я
 	ескортираме и да я пазим. Цял отряд рахтани и Първа гвардия
 	са изпратени по петите ѝ. Може да пристигнат всеки момент. 
 	Рейф се изсмя. 
 	– Ти? Да я ескортираш и пазиш? За глупак ли ме имаш? 
 	Усмивка освети очите на Кейдън. 
 	– Това няма нищо общо. Кое е по-важно: гордостта ти или
 	животът на Лия? 
 	– И затова ни дебнехте? За да я защитите? 
 	– Оглеждахме се за венданските ездачи, за да им пресечем
 	пътя, преди да стигнат до нея. 
 	– Но ето че единствените вендански ездачи тук сте вие. 
 	Не можех да виня Рейф, че не вярва на Кейдън. Аз също се
 	съмнявах в мотивите му. Да ме ескортира? При положение че
 	по негови думи мястото ми беше във Венда с него? И
 	многократно ме беше уверявал, че е невъзможно да избягам. 
 	А очевидно беше възможно. Той беше прекосил реката по друг
 	начин. И недоверието ми пак се разрасна. 
 	Закуцуках напред, отблъсквайки опитите на Рейф да ме
 	спре. Застанах на безопасно разстояние и вперих строг поглед
 	в Гриз. 
 	– Сложи си ръцете зад гърба. Веднага. 
 	Той ме погледна несигурно, но после бавно изпълни
 	командата ми. 
 	– Добре – казах. – Така. След като те вържат, трябва да ми
 	дадеш дума, че няма да опитваш да се измъкнеш, а ако Кейдън
 	опита, ще го спреш със сила. 
 	– И как ще го направя с вързани ръце? – попита той. 
 	– Не ме интересува как. Ще го затрупаш с тяло. Това трябва
 	да го спре. Даваш ли ми думата си? 
 	Той кимна. 
 	Рейф ме сграбчи за ръката и понечи да ме изтегли
 	настрана. 
 	– Лия, няма да…
 	Изтръгнах ръката си от хватката му. 
 	– Рейф! Няма да ги убиваме! – Погледнах укорително
 	Кейдън. – Все още – добавих. 
 	Наредих и на него да сложи ръце зад гърба си. Той не
 	помръдна, впил остро очи в мен, сякаш се мъчеше да ми
 	втълпи чувство за вина, задето го бях измамила. 
 	– Няма да те моля втори път, Кейдън. Действай. 
 	Той сложи бавно ръце зад гърба си. 
 	– Допускаш грешка – увери ме. – Ще имаш нужда от мен. 
 	– Завържете ги – казах на Тавиш и Свен. 
 	Никой от двамата не помръдна. Вместо това погледнаха към
 	Рейф. 
 	Той яростно стискаше челюст. 
 	– Рейф – процедих през зъби. 
 	Той склони и даде знак на Свен и Тавиш да се подчинят. 
 	После ме завлече зад конете, кипнал от гняв. 
 	– Какво те прихваща? Думата на Гриз не струва нищо, а тази
 	на Кейдън – още по-малко. Как ще пътуваме с тях? Гриз ще
 	наруши обещанието си веднага щом…
 	– Няма да го наруши. 
 	През лицето му пробяга нова вълна гняв. 
 	– И защо си толкова сигурна? 
 	– Защото така му наредих, а той ме има за своя кралица. 
 	  
 	ГЛАВА 13
 	Долината на великаните не беше каквото очаквах. В
 	тучната шир под нас гигантски четвъртити храмове, обгърнати 
в зелено и златисто, се нижеха с километри в
 	спретнати редици, сякаш някой исполин бе наредил мъхясали
 	фигури по грамадна дъска за игра. Свен ни разказа, че според
 	легендите това бил пазар на Древните. Но какви ли
 	внушителни, огромни съкровища е трябвало да продават, за да
 	изградят толкова масивни здания заради тях? Помежду им се
 	образуваше пътека, която криволичеше из долината и накрая
 	се скриваше зад ниски хълмове. Позлатени дървета стърчаха
 	между руините, чиито стени бяха покрити със смарагдов мъх и
 	пълзяща растителност. Макар и някои да бяха рухнали
 	напълно, повечето изглеждаха смайващо непокътнати, също
 	като в Града на тъмната магия – сякаш Древните още бродеха
 	сред тях. Дори отдалеч виждах останките от каменни
 	пътепоказатели. Защо този град е бил пощаден от
 	повсеместното унищожение и разрушителната сила на
 	времето? 
 	Зачудих се дали Гриз и другарите му избягваха и това място
 	от страх, че мрачните духове на Древните държат стените
 	цели. Двамата с Кейдън слизаха пред нас по пътеката, лъкатушеща 
надолу по планинския склон. Рейф не им
 	позволяваше да яздят, понеже било по-безопасно да вървят
 	пред Джеб и Орин, които още държаха лъковете си вдигнати, 
въпреки че ръцете на Кейдън и Гриз бяха здраво завързани
 	зад гърба им. 
 	– Наистина ли щеше да ги убиеш, без окото ти да мигне? 
 	– Той нареди да сторят същото с мен – отвърна ми Рейф. 
 	– Каквото повикало, такова се обадило, значи. Така ли
 	действат войниците? 
 	Той изсъска подразнено през зъби. 
 	– Не, нямаше да ги убия на място. Сигурно щях да изчакам
 	Кейдън да направи някоя импулсивна глупост, каквато не се и
 	съмнявам, че ще направи рано или късно, и после щях да го
 	убия. О, чакай малко, извинявай! Забравих. Все пак всички
 	сме в добри ръце. Гриз обеща да го затрупа с тяло, ако му
 	щукне нещо. А на мен позволено ли ми е? 
 	Отвърнах на сарказма му със стоманен поглед. 
 	– Следващия път ще му наредя да затрупа теб. Спести си
 	цинизма. Само исках да знам, че не би ги убил най-
 	хладнокръвно. 
 	Рейф въздъхна. 
 	– Но не пречи да си мислят, че бих. Не им вярвам, а ни чака
 	доста път до аванпоста. 
 	– Откога знаеш, че ни преследват? 
 	– Подозирах от няколко дни. Рано една сутрин видях бял
 	пушек. Вероятно от угасяване на лагерен огън. Само не мога
 	да си обясня как ни настигнаха толкова бързо. 
 	– Аз знам. 
 	Още докато завързваха ръцете на Кейдън, някогашното му
 	уверение, че нямало друг начин, ме жегна рязко. Това беше
 	просто поредната му лъжа. Ако не друго, то поне умишлено бе
 	нарисувал пред мен картина, за да ме заблуди. 
 	– Кейдън ми обясни, че мостът към Венда заел мястото на
 	стария въжен мост през реката. Но ми се струва, че колкото и
 	да е бил опасен, той още съществува някъде недалеч от
 	Светилището. А щом Гриз и Кейдън са минали по него, и
 	други ще минат. Може и да не ни е излъгал за отряда, пратен
 	по петите ни. 
 	Рейф прокара пръсти през косата си. Новината не му
 	харесваше. Защото се оказваше, че ако изобщо имахме
 	някаква преднина, тя се дължеше единствено на снега, покрил следите ни. 
 	Пред нас се случваше нещо. Захрущя чакъл, конете
 	зацвилиха, уплашени крясъци избухнаха във въздуха. 
 	 Стой! 
 	 Назад! 
 	 Внимавай! 
 	Внезапна суматоха обзе скалната пътека. Конете започнаха
 	да се блъскат един в друг. Мечът на Рейф проблесна, изваден
 	от ножницата му. И аз извадих моя инстинктивно, макар да не
 	знаех от какво трябва да се защитавам. 
 	Конят на Орин отстъпваше назад по тясната пътека, а
 	останалите се мъчеха да овладеят подплашените си коне. 
 	Смутът продължи още няколко секунди, преди да разберем
 	какво се е случило. Гриз се беше строполил на земята, 
заприщвайки пътя. Кейдън коленичеше до него и крещеше
 	някой да го развърже, за да помогне на приятеля си. 
 	Рейф нареди всички да останат по местата си, очевидно
 	заподозрял, че това е номер. Слезе от коня си, за да проучи
 	нещата отблизо, но всички бързо видяхме, че платът под
 	отметнатата пелерина на Гриз е подгизнал от кръв. Лицето му
 	беше восъчнобледо и влажно, а това нямаше как да е номер. 
 	Раната, която Джорик му беше нанесъл още преди дни, продължаваше да кърви. 
 	– Какво е станало? – попита Рейф. 
 	– Нищо – изръмжа Гриз. – Помогнете ми да стана…
 	– Млъквай – нареди му Кейдън. После вдигна поглед към
 	Рейф. – От битката на терасата е. Пронизаха го с меч между
 	ребрата. Опитах да го превържа, но раната постоянно се
 	отваря. 
 	Гриз се озъби на Кейдън и пробва сам да се изправи, но
 	Рейф го задържа с ботуша си. 
 	– Не мърдай – нареди му и се провикна през рамо на
 	Тавиш: – Ела да го прегледаш. 
 	Орин отведе Кейдън на няколко метра разстояние и му
 	заповяда да седне, докато Тавиш преглеждаше Гриз. Другите
 	се наредихме да наблюдаваме как Тавиш вдига омърляните
 	дрехи на Гриз и разрязва подгизналите превръзки. 
 	Като видя раната, Свен изпъшка, а аз потреперих. 
 	Двайсетсантиметровата рана беше покрита със засъхнала
 	черна кръв, а кожата около нея беше червена и възпалена. От
 	няколко места извираше жълтеникава гной. 
 	Тавиш поклати глава, показвайки безмълвно, че не може да
 	направи нищо за него на пътеката. Трябваше да го почисти
 	добре с гореща вода, преди да го зашие. 
 	– Има доста работа. 
 	Тонът му ми подсказа, че дори не е сигурен доколко ще
 	успее да помогне. Коленичих до Гриз. 
 	– Случайно да носиш танис? – попитах го. 
 	Той поклати глава. 
 	– Аз нося – извика Кейдън. 
 	– Няма да пия танис – простена Гриз. 
 	– Млъквай! – процедих. – Ако ти наредя да пиеш танис, ще
 	пиеш. 
 	Смятах да му направя компрес, като стигнехме в долината, 
за да извлече поне част от отровата. 
 	Развързаха ръцете му и Рейф, Джеб и Свен обединиха сили
 	да го вдигнат на крака. С доста ругатни успяха да го
 	натоварят на коня му. Вече не се притесняваха, че може да ги
 	изненада с нещо. Кейдън обаче трябваше да върви пеша пред
 	нас. Неговото положение си оставаше същото. 
 	Свен яздеше близо до Гриз и когато здравенякът се
 	наклонеше прекалено на седлото си, Свен се пресягаше да го
 	закрепи. 
 	Заради забавянето покрай Гриз и Кейдън стигнахме до
 	долината чак по смрачаване. Кейдън вече вървеше пет часа с
 	вързани ръце. Виждах умората в стъпките му, но за мое
 	учудване, вместо състрадание пак ме обземаха познатите
 	страхове и гняв. Колко месеца аз самата се намирах в същата
 	позиция – в плен, полуумряла от глад, унижена и уплашена, 
несигурна дали ще доживея до утре? Той не беше страдал и
 	наполовина колкото мен. Все още. Натрапчивата разлика
 	беше, че той сам се забърка в това. Защо ли беше дошъл
 	наистина? 
 	Тръгнахме по главната пътека между чудноватите
 	четвъртити гиганти. Много от древните стени и покриви
 	изглеждаха непокътнати. Спуснахме се да търсим подходящо
 	убежище – такова, което можехме да отбраняваме, ако се
 	наложеше. 
 	Рейф и Тавиш обсъдиха набързо въпроса и се спряха на една
 	руина. Всички събрахме колкото намерихме сухи клонки и
 	влязохме в просторното помещение заедно с конете. Тук
 	вероятно можеше да се събере и цял полк. 
 	Веднага щом запалихме огъня, приготвих компреса с
 	каквото намерих в дисагите на Кейдън. Тавиш наточи ножа си
 	и се заехме с раната на Гриз. Подслонът ни се издигаше на
 	височината на няколко етажа; масивни каменни плочи, паднали 
от по-високи места, се бяха разпилели по пода
 	наоколо. Гриз лежеше на една от тях. Колкото и слаб да беше
 	и май вече не на себе си, трябваше и четиримата да го
 	държат, докато Тавиш почистваше раната му. 
 	На Кейдън наредиха да седи в едно отворено пространство, 
далеч от оръжията и огъня. Аз седях на един голям каменен
 	къс близо до него и го наблюдавах с меч в скута. Странно
 	чувство стягаше корема ми, сякаш се бях нахранила твърде
 	бързо и тежко. Погледнах ръцете му, все така вързани зад
 	гърба му. И в гърлото ми се надигна горчилка. 
 	Сега той беше пленникът – каквато бе направил мен едно
 	време. Всичките му постъпки, които някак бях забравила
 	благодарение на това, че по един извратен начин с тях бе
 	спасил живота ми, внезапно се опресниха болезнено в
 	съзнанието ми, сякаш се бяха случили вчера. Усетих как
 	въжето се впива в китките ми, и изпитах отново онзи
 	задушаващ ужас, когато се мъчех да дишам под черния чувал
 	на главата ми. Усетих срама от сълзите си, докато притискаха
 	лицето ми към пясъка. Емоциите ми не бяха ослепително
 	бурни, както по онова време, а стегнати, сдържани, като
 	животно, крачещо зад решетките на гръдния ми кош. 
 	Кейдън посрещна погледа ми с безизразни очи – студени, спокойни, 
мъртви. Исках да видя ужас в тях. Страх. Нещата, които той несъмнено 
бе прочел в моите, когато разбрах, че не
 	е търговецът на кожи, за когото се представяше, а наемен
 	убиец, изпратен да ме убие. 
 	– Какво е чувството? – попитах го. 
 	Той се престори, че не знае за какво говоря. Опитах да
 	извлека страха му на повърхността. 
 	– Какво е чувството да си с вързани ръце? Да те влачат през
 	пустошта, без да знаеш какво те чака? – Накарах устните ми
 	да се усмихнат бавно, лежерно, сякаш се наслаждавах на
 	сменените ни места. – Какво е чувството да си пленник, Кейдън? 
 	– Не ми допада особено, ако това искаш да чуеш. 
 	Очите ми запариха. Исках много повече от това. 
 	– Искам да гледам как се молиш да те пуснем. Да
 	преговаряш отчаяно за живота си, както ми се наложи на мен. 
 	Той въздъхна. 
 	– Само това ли ще получа? Въздишка? 
 	– Знам, че се измъчи, Лия, но постъпих така, както тогава
 	ми се стори редно. Не мога да върна времето назад. Мога
 	единствено да опитам да изкупя вината си. 
 	Едва не се задавих. Познавах до болка цената на
 	изкуплението и колко бързо можеше да се провали то. Когато
 	Грета загина, реших, че вината е моя, и опитах да я изкупя, но
 	сега осъзнавах, че дори не бях познавала правилата на играта, 
нито играчите в нея – предателите от Сивика например. 
 	Изкуплението нямаше да промени нищо. Лъжите се нижеха
 	безкрайно една след друга. Също като тези на Кейдън. 
 	– Излъга ме за въжения мост – казах. – Още си го има. 
 	– Да, имаше го. На шест километра северно от портата
 	Брайтмист. Но вече го няма. Прерязахме го. 
 	 На шест километра?  Разстояние, което лесно се
 	изминаваше пеша. 
 	Облегнах гръб в каменната стена. 
 	– Е, каква хитроумна история измислихте, за да ви пощадят
 	кожите? Със сигурност е била безпогрешна. Все пак си
 	майстор на измамата. 
 	Той ме огледа с кафявите си очи, тъмни и бездънни като
 	нощта. 
 	– Не – отвърна накрая. – Вече не. Струва ми се, че тази
 	титла премина в твои ръце. 
 	Извърнах поглед. С радост бих приела такава титла, ако
 	можеше да ми послужи. Погледах как светлината от огъня
 	танцува по стоманеното острие на меча с еднакво острите му
 	лъскави ръбове. 
 	– Направих каквото трябваше. 
 	– И е трябвало да ми наговориш всички онези неща? 
 	Станах с меча в ръка. Нямаше да му позволя да ми втълпи
 	чувство за вина. 
 	– Кой те изпрати, Кейдън? – попитах. – Защо си дошъл? 
 	Малич ли беше? 
 	Той сбърчи отвратено устни. 
 	– Отговори ми – настоях. 
 	– В случай че не си забелязала, Лия, онзи ден на терасата
 	ни превъзхождаха числено. Едвам оцеляхме. Файуел нямаше
 	този късмет. Същото важи и за стражите, които се биха на
 	наша страна. С Гриз успяхме да стигнем до един портал на
 	най-долния етаж и да затворим вратата след нас. После три
 	дни се крихме по разни изоставени проходи. Като не ни
 	намериха толкова време, решиха, че сме избягали с друг сал. 
 	– А ти откъде знаеш какво са решили? И че са изпратили
 	цял отряд да ни преследва? 
 	– Един от проходите, в които се крихме, беше близо до
 	Залата на Светилището. Чухме комисаря да се разпорежда с
 	крясъци и едната му команда беше да ви намерят. 
 	Коленете ми омекнаха. Зяпнах смаяно Кейдън и каменното
 	помещение се завъртя пред очите ми, плувнало в нови сенки. 
 	– Но той е мъртъв! 
 	– Вече може и да е мъртъв. Беше много слаб, но Улрикс
 	извика лечители. Те поеха грижите за него. 
 	Краката ме предадоха и се свлякох на пода. Очите на
 	комисаря изплуваха пред мен, пронизаха ме. Драконът
 	отказваше да умре. 
 	– Лия – прошепна Кейдън. – Развържи ме. Моля те. Само
 	така мога да ти помогна. 
 	Той се примъкна към мен и коленете ни почти се докоснаха. 
 	Опитах да се съсредоточа, но вместо това надуших соления
 	мирис на кръвта, обляла терасата, видях празния блясък в
 	очите на Астер, чух виковете на тълпата, усетих ледената
 	дръжка на ножа си, докато го вадех от ножницата; онзи ден
 	сякаш оживя пред мен заедно с недоумението, секундите, 
променили всичко. Комисарят пак лежеше на земята, а мен
 	ме изпълваше наивната надежда, че всичко наистина е
 	приключило. 
 	Думи, сухи като тебешир, натежаха върху езика ми. 
 	Преглътнах, за да ги съживя със слюнка, и накрая съумях да
 	програча дрезгаво:
 	– Ами другите, Кейдън? Каланта, Ефиера, прислужниците? 
 	Изброих имената на още неколцина, които ме бяха гледали
 	със съпричастност и надежда. Бяха очаквали от мен нещо, 
което не можах да им дам. Не бях изпълнила обещанието си
 	към тях. 
 	Той сбърчи чело. 
 	– Най-вероятно са мъртви. Клановете, които ликуваха на
 	площада, когато Гриз те обяви за новата комисарка, претърпяха 
големи загуби. За назидание. Не знам колко точно
 	са загинали, но бяха поне стотина. Целият клан на Астер, 
включително Ефиера. 
 	Мислите ми вилнееха неудържимо. 
 	– Ивет и Зекия? – попитах, макар че не бях сигурна дали
 	искам да чуя отговора. – Ибън? 
 	– Не знам. 
 	Но в гласа му не се долавяше надежда. Той надникна към
 	скута ми, където още лежеше мечът. 
 	Една част от мен искаше да го развържа, да повярвам във
 	всяка дума, която ми каза, че е дошъл да ни помогне в
 	бягството, но разказът на Рейф не съвпадаше с неговия. Рейф
 	каза, че е видял комисаря мъртъв. Каза на Свен, че видял как
 	извлачват трупа му от терасата. 
 	Каменната зала потрепери от внезапен рев. Свен изруга
 	гръмко, а останалите закрещяха, мъчейки се да удържат Гриз. 
 	Уплашеното пърхане на птиците, гнездящи високо над нас, ни
 	посипа с прахоляк. 
 	Кейдън вдигна поглед, сякаш очакваше нещо по-страшно да
 	се крие в мрака горе. 
 	– Развържи ме, Лия. Преди да е станало твърде късно. 
 	Кълна ти се, че не лъжа. 
 	Изправих се и изтупах панталоните си. Позната болка се
 	зараждаше в гърдите ми. Венда винаги е на първо място. 
 	Думите, които ми бе казал толкова отдавна, лумнаха ярко в
 	съзнанието ми. Ако имаше една истина в сърцето на Кейдън, това беше тя. 
 	Вдигнах меча и притиснах острието към врата му. 
 	  
 	– Може да спаси живота ми, Кейдън, но още не си заслужил
 	доверието ми. Грижа ме е за мъжете, с които пътувам. Няма
 	да ги изложа на риск. 
 	Очите му пламнаха от безсилие. Всичко се беше променило. 
 	Вече не само моят живот висеше на косъм, но и тези на
 	всичките свидни ми хора в Мориган и във Венда, а и на
 	мъжете около мен – те присъстваха във всяка моя мисъл, във
 	всяко мое действие. Трябваше да присъстват и в неговите. 
 	Трябваше да го е грижа за тях. Венда вече не биваше да е на
 	първо място. Дори аз не биваше да съм на първо място. 
 	Лежах свита в обятията на Рейф. Умората бе повалила и
 	двама ни. Попитах го отново за комисаря, след като му
 	споделих какво ми е казал Кейдън. Той ме увери, че нямам
 	повод за тревога, че комисарят е мъртъв – но този път видях
 	колебанието му, отпуснатата му долна челюст, мигновеното
 	забавяне преди отговора му, което ми говореше достатъчно. 
 	Лъжеше ме. Не беше видял да отмъкват тялото. Не знаех дали
 	да съм му ядосана, или благодарна. Съзнавах, че просто се
 	опитва да ме успокои, но не исках да съм спокойна. Исках да
 	съм готова. Въпреки това не оспорих думите му. Почивката
 	беше по-належаща за оцеляването ни. Очите му бяха хлътнали
 	от изтощение. 
 	Бяхме се скътали в една тъмна ниша на руина, която ни
 	осигуряваше относително уединение. Няколко паднали
 	каменни плочи ни отделяха от другите и от светлината на
 	огъня. Орин беше поел първия пост. Чувах го как крачи по
 	чакъла на метри от нас. Сигурно беше на нокти заради
 	шумоленето на птиците някъде високо над главите ни или пък
 	заради далечния вълчи вой. Или защото наемният убиец на
 	комисаря спи до нас. Може би затова никой от нас не
 	успяваше да заспи. 
 	Като че ли само Гриз се беше предал на дълбок сън, отнесен
 	в някой тъмен свят на кошмарите. Тавиш каза, че ако не умре
 	тази нощ, навярно има шанс да оцелее. Нямаше какво друго
 	да направим за него. 
 	  
 	ГЛАВА 14
 	Кейдън
 	Напрегнатото крачене на Орин ме побъркваше. Пречеше ми
 	да чувам други звуци. Неща, за които се ослушвах. Обърнах се
 	на една страна и се опитах да достигна въжето около краката
 	си, но възлите бяха твърде далеч. Рамото ме болеше от лежане
 	в една и съща поза часове наред. 
 	За момент, след като ѝ казах за комисаря, Лия ми се стори
 	готова да ме развърже. Видях борбата зад очите ѝ. Видях как
 	връзката ни се възобновява. Но в следващия миг помежду ни
 	се спусна стена. Тази Лия беше по-корава от онази, която
 	познавах преди, свирепа и непреклонна, но все пак знаех
 	какво са ѝ причинили, на какви ужаси е станала свидетел. 
 	 Какво е чувството? 
 	Въжето прерязваше китките ми. Глезените ми изтръпваха. 
 	 Познато – прииска ми се да ѝ отговоря. – Чувството да
 	 съм в плен ми е познато. 
 	Защото само така бях живял. Като пленник на миналото си, 
окован и без право на избор. Животът ми бе съшит от лъжи
 	още от деня на раждането ми. 
 	 Какво е чувството? 
 	Старо. Омръзнало ми беше от лъжи. 
 	  
 	ГЛАВА 15
 	Краят се виждаше. Хълмовете отстъпваха назад и
 	последните руини сякаш потъваха в земята. Величието на
 	Древните за пореден път се прекланяше пред времето, 
доказало се като неизменния победител. С облекчение зърнах
 	първите открити поля, пожълтели от зимата. Долината
 	криволичеше по-дълго, отколкото бях очаквала, но това
 	усещане може и да се дължеше на компанията ми. Дори
 	когато Рейф и Кейдън не си казваха остри думи, усещах
 	ударната сила на мрачните погледи, които си разменяха. 
 	Навярно бяхме най-зле съчетаната тройка ездачи на света –
 	принцът на Далбрек, главният наемен убиец на Венда и
 	избягалата принцеса на Мориган. Синове и дъщеря на три
 	кралства, всяко устремено към завладяването на другите две. 
 	Ако положението ни не беше толкова окаяно, вероятно щях
 	добре да се посмея на иронията. Оказваше се, че и в
 	цитаделата, и в далечната пустош все се озовавах между
 	враждуващи сили. 
 	Гриз не само оцеля през първата нощ, но и се събуди
 	гладен. Тавиш не каза нищо, но видях облекчението му – и
 	донякъде възвърнатата му гордост. Гриз укрепваше с всеки
 	изминал ден и след три дни здравият цвят на кожата му се
 	беше възвърнал и треската вече я нямаше. Тавиш ме попита
 	за компреса с танис, който му налагах ежедневно. Разказах му
 	каквото знаех за лилавия бурен, включително за краткия, но
 	смъртоносен период, в който прецъфтяваше в златисто. Дадох
 	му торбичката с бурена и той каза, че ще избягва златисти
 	цветове, ако попадне на такива. Гриз го успокои, че и бездруго
 	нямало да намери танис тук, защото виреел само във Венда. 
 	Прииска ми се да си бях взела няколко от златистите семенца, 
за да ги посея в градината на Берди. 
 	Вече позволяваха на Кейдън да язди с нас. Ръцете му си
 	оставаха вързани, но поне вече бяха пред него. Отрядът, който
 	по негови думи ни преследваше, така и не се беше появил, но
 	вероятността продължаваше да ни държи нащрек. Вярвах в
 	историята му. Другите също му вярваха, макар че Рейф не си
 	признаваше. И все пак това, че му позволяваше да язди, беше
 	достатъчно важно. Искаше да стигнем до аванпоста възможно
 	най-скоро. Само половин ден езда остана, обяви той, като
 	тръгвахме сутринта. Свен потвърди. 
 	Аванпостът Марабела беше най-близкото прибежище. 
 	Носеше името на тяхна древна кралица. Рейф каза, че там
 	имало повече от четиристотин войници и бил удобен за
 	отбраняване. Стигнехме ли дотам, можехме да си починем, да
 	се заредим с провизии, да сменим конете и да продължим по
 	пътя си с ескорт от войници. Когато мислех, че комисарят е
 	мъртъв, не чувствах нужда веднага да се върна в Сивика, но
 	сега, когато съществуваше дори минимална възможност да е
 	още жив и способен да изпълни плана си за унищожение на
 	Мориган, отново го смятах за наложително. Колкото и да ми
 	харесваше идеята да си почина няколко дни с Рейф, не биваше
 	да се задържаме дълго в аванпоста. Трябваше да предупредим
 	Мориган не само за комисаря, но и за всички предатели, които му помагаха. 
 

 	Рейф отпи голяма глътка вода от манерката си. 
 	– Пий и ти, Лия – посъветва ме отнесено, обхождайки с
 	поглед пейзажа пред нас. 
 	Никога не почиваше. Дори не знаех дали спи през повечето
 	нощи. Скачаше и при най-малкия шум. Присъствието на
 	Кейдън и Гриз го затормозяваше допълнително и изтощението
 	си личеше по лицето му. Имаше нужда от спокоен сън, без да
 	носи на плещите си тревогата за безопасността на всички ни. 
 	Обърна се към мен и ми се усмихна неочаквано, сякаш усетил, че го наблюдавам. 
 	– Почти стигнахме. 
 	Леденосините му очи се задържаха върху моите, подпалвайки в 
корема ми огън, който плъзна чак до пръстите
 	на краката ми. Накрая върна неохотно поглед към пътеката
 	пред нас, вдигнал отново гарда си. Още не бяхме пристигнали. 
 	– Първо ще си взема гореща вана – продължи, загледан в
 	пътя, – а после ще изгоря тези мърляви варварски дрехи. 
 	Чух Кейдън да вдишва бясно. 
 	Зад нас подхванаха ведър разговор за благата в аванпоста. 
 	– Аз пък първо ще налазя уискито на полковник Бодийн –
 	заяви бодро Свен, сякаш огнената течност вече прогаряше
 	гърлото му. 
 	– Аз ще гаврътна няколко чашки с теб – обади се Гриз. 
 	– Бодийн има и завидно пълен килер – добави с доволство
 	Орин. 
 	– Варварски или не, дрехите ти свършиха добра работа –
 	изстреля Кейдън към Рейф. – Имаш късмет, че ти ги дадоха. 
 	Рейф впи хладен поглед в него през рамо. 
 	– Да – потвърди. – Също както ти имаш късмет, че не ти
 	отсякох главата, когато се бихме с мечове в Залата на
 	Светилището. 
 	Но в следващия миг всички се потопиха в странно, мрачно
 	мълчание. Връхчетата на пръстите ми изтръпнаха. Настана
 	внезапна тишина, сякаш някой ме беше зашлевил през ушите. 
 	Кръвта нахлу яростно в слепоочията ми. Обърнах глава и се
 	заслушах. И някъде отдалеч нещо измърка доволно. Наша си. 
 	Погледнах Рейф. Всичко около мен се движеше проточено, 
бавно и малките косъмчета по тила ми настръхнаха. 
 	– Спрете – казах тихо. 
 	Рейф спря коня си с мигновено изострено внимание. 
 	– Задръжте – каза на останалите. 
 	Осмината се скупчихме плахо и застинахме като стегнат
 	възел в тишината. Осем чифта очи претърсваха близките
 	руини и тесните пространства между тях. Нищо не
 	помръдваше. 
 	Поклатих глава. Явно бях вдигнала фалшива тревога. 
 	Всички бяхме напрегнати – и много уморени. 
 	Тогава остър вой прониза въздуха. 
 	Завъртяхме се да погледнем зад нас и конете ни се
 	заблъскаха и заподскачаха, търсейки място в тесния ни кръг. 
 	В края на дългата пътека, по която бяхме дошли, четирима
 	конници стояха на равно разстояние един от друг, сякаш
 	готови за парадно шествие – или нападение. 
 	– Рахтани – каза Кейдън. – Настигнаха ни. 
 	Бяха твърде далеч, за да ги разпознаем, но очевидно искаха
 	да ги забележим. 
 	– Само четирима? – учуди се Рейф. 
 	– Има и още. Някъде. 
 	Орин и Джеб свалиха лъковете си от седлата. Рейф и Свен
 	бавно извадиха мечовете си. 
 	Аз отметнах пелерината и измъкнах ножа и меча си. 
 	– Защо просто стоят там? 
 	Прокънтя още един пронизителен вой – отекна между
 	руините и накара кожата по ръцете ми да настръхне. 
 	Обърнахме се в другата посока и видяхме почти огледален
 	образ на онзи зад нас. Шестима конници, но доста по-близо. 
 	Стояха като равномерно разположени статуи, каменни и
 	неподвижни. Имах чувството, че нищо не може да мине
 	покрай тях. 
 	– Дявол да го вземе! – изруга под носа си Свен. 
 	– Развържете ме – прошепна Кейдън. – Веднага. 
 	– Какво чакат? – попита Рейф. 
 	– Нея – отговори Гриз. 
 	– Предпочитат да я върнат жива, отколкото да я влачат
 	мъртва – обясни Кейдън. – Дават ви възможност да им я
 	пратите, преди да ни избият. 
 	Орин изсумтя. 
 	– И са толкова сигурни, че те ще избият нас. 
 	Напълно обяснимо. Разпознах двама от тях по дългите им
 	бели коси. Трахерн и Ивер, най-жестоките рахтани. Освен че
 	ни превъзхождаха числено, тези десетима здрави, въоръжени
 	до зъби мъже щяха да се изправят срещу нашите осмина, трима 
от които бяха ранени, включително аз. 
 	Рейф погледна към руините от двете страни на пътеката, но
 	никоя не предлагаше достатъчно близка и лесно отбраняема
 	позиция. 
 	– Само да помръднете, ще атакуват – предупреди ни Кейдън. 
 	– Нещо друго, което трябва да знаем? – попита Рейф. 
 	– Нямате много време. Знаят, че си говорим. 
 	– Заемете позиции – нареди Рейф с тих, хладнокръвен глас. –
 	Първо сваляме шестимата, после Джеб и Тавиш се връщат с
 	мен. Когато дам знак. Гриз, ще развържеш Кейдън по мой
 	сигнал. 
 	– Орин отдясно – каза Тавиш. – Джеб отляво. 
 	Конете пристъпваха неспокойно от крак на крак, доловили
 	опасността. 
 	– Задръжте – прошепна Свен. 
 	Работеха заедно като добре смазана машина. Разбраха се с
 	броени думи, без да откъсват съсредоточени погледи от
 	рахтаните. 
 	Накрая Рейф се обърна към мен. Умората беше напуснала
 	очите му, заменена от войнствен устрем. 
 	– Лия, прибери меча си, така че да видят. После тръгни
 	напред, все едно те предаваме. – Той надникна към конниците
 	зад нас и пак върна поглед към мен. – Бавно. Десетина метра. 
 	Не повече. После спри. Готова ли си? 
 	Очите му се впиха в моите по-дълго, отколкото можехме да
 	си позволим. Довери ми се. Всичко ще е наред. Обичам те. 
 	Сто неща, които нямаше време да ми каже, пробягаха през
 	погледа му. 
 	Кимнах и тръгнах напред. Времето се заточи като гъст
 	сироп, всеки тропот на копито сякаш се усили, всеки метър се
 	превърна в километър. Приковах очи към рахтаните пред мен, 
все едно можех да ги задържа на място. Те не помръдваха, чакайки 
аз да стигна до тях. Да, Трахерн и Ивер, но оттук
 	разпознах и Барух, Ферис и Гиер – безпощадни стражи, вече
 	повишени в рахтани. Шестия не го познавах. Но Малич не
 	беше сред тях. Щом го нямаше, може би той управляваше
 	Венда сега. Бях прибрала меча си, както заповяда Рейф, но
 	още държах ножа в ръка, скрит зад лъка на седлото ми. Два
 	метра. Конете им подскачаха нетърпеливо. Пет метра. 
 	Рахтаните се спогледаха победоносно. Седем метра. Вече бях
 	достатъчно близо да видя лицата им. Лъщяха от
 	самодоволство. Трахерн тръгна напред да ме пресрещне. Още
 	една стъпка. Десет метра. Спрях коня си. 
 	– Язди към мен, момиче – провикна се той. 
 	Но аз не помръднах от мястото си. 
 	През лицето му за кратко пробяга въпросително изражение, 
преди бойният вик на принца воин да раздере въздуха. Земята
 	се разтресе от тътена на копита. Плът и сенки прелетяха
 	покрай мен. 
 	Рахтаните се втурнаха напред да ги посрещнат, водени от
 	Трахерн. Рейф изскочи пред мен, за да го отблъсне. 
 	Проблеснаха мечове и брадви. Конят ми се завъртя в
 	стълкновението и заотстъпва назад. Опитах да си върна
 	контрола над него. Покрай ушите ми свистяха стрели. 
 	Рахтаните зад нас също препуснаха напред, но Рейф и Тавиш
 	се върнаха назад. Стрели захвърчаха и в другата посока и аз
 	се озовах в центъра на кръг от воюващи мъже. Наоколо се
 	вдигаха облаци прахоляк и смъртоносната песен на мечовете
 	отекваше във въздуха. Гриз замахна мощно въпреки раната и
 	повали Ивер. Кейдън се сражаваше до него, с освободени ръце
 	за пръв път от дни. И двамата бяха оплискани с кръв, но не
 	знаех чия. 
 	Кейдън се завъртя върху коня си, пронизвайки свирепо
 	гърлото на Барух. Извади меча си и със същото движение
 	парира нападението на Ферис. Гиер налетя на Свен изотзад и
 	аз хвърлих ножа си, уцелвайки венданеца право в тила. 
 	Обиколих вътрешността на кръга от клане и замахнах с меч
 	към един рахтан, който се беше устремил към Орин. Острието
 	отскочи от кожената му броня, но поне успях да отвлека
 	вниманието му достатъчно, че Орин да го свали от коня му. 
 	Извадих втория нож от колана си и в същия момент нещо
 	пробяга между руините. Цветно петно. Привлече погледа ми. 
 	Движение. Светкавично движение. 
 	Кон, устремен към мен – с Улрикс на гърба. 
 	Вдигнах меча си, но той вече връхлиташе. Конят му блъсна
 	странично моя и животното залитна, а мечът изхвърча от
 	ръката ми. Неговият кон продължаваше да бута моя, за да не
 	ми даде възможност да си възвърна контрола, и сякаш ни
 	оплиташе един в друг, седлото – в стремената. Замахнах към
 	ръката му с ножа, който още стисках здраво, но острието
 	срещна кожения му накитник. Опитах да го наръгам на по-
 	смъртоносно място, но той ме блокира с меча си и с едно
 	мощно движение със свободната ръка ме издърпа на коня си. 
 	Лъкът на седлото му се заби в корема ми като юмрук и ми
 	изкара въздуха – и продължи да ме блъска, защото бях
 	преметната през плешките на коня. Въпреки че не можех да
 	дишам, осъзнах, че животното препуска. Към руините. 
 	Опитах се да напълня дробовете си с въздух, да се извъртя, да
 	освободя ръката си, заклещена под тялото ми, протягайки
 	отчаяно другата в търсене на нещо, с което да го ударя. Къде
 	беше ножът ми? Въздух. Трябваше ми въздух. Пръстите му се
 	вкопчиха в косата ми и дръпнаха главата ми назад. 
 	– Нужна ми е само главата ти, принцесо. Ти решаваш. 
 	Предай се или ще я загубиш. 
 	Отворих гърло и дробовете ми най-сетне се изпълниха с
 	въздух. Измъкнах приклещената си ръка и усетих нещо твърдо
 	в хватката ѝ. Замахнах нагоре. Той удари ръката ми и ножът
 	отлетя нанякъде, но вече беше късно. Острието бе оставило
 	  
 	шуртяща резка от ключиците му до едното му ухо. Той изрева
 	от болка, сграбчи китката ми със свободната си ръка и вдигна
 	меча. Вече не можех да помръдна, да се отблъсна, да защитя
 	врата си от острието му – но в следващия момент Улрикс
 	изчезна. 
 	Просто изчезна. 
 	Тялото му се строполи на земята. Главата му се търкулна
 	надолу по един склон и се спря в голям камък. Рейф се появи в
 	полезрението ми, прибирайки окървавения си меч. Настигна
 	ме с коня си, хвана ме през кръста и ме издърпа странично
 	върху седлото си. Сърцето му блъскаше до рамото ми. 
 	Дишаше тежко, изтощен от битката. Обърнах се да го
 	погледна. По лицето му се стичаха струи кръв и пот. Той ме
 	придърпа към себе си и ме притисна толкова силно, че
 	нямаше как да падна от седлото. 
 	– Добре ли си? – прошепна в косата ми. 
 	Думите заседнаха в дъното на гърлото ми. 
 	– Рейф – успях да изрека. 
 	Той ме погали по главата, приглаждайки косата ми, и
 	усетих как дъхът му се укротява, докато ме прегръщаше. 
 	– Добре си – пророни, но този път по-скоро на себе си, отколкото на мен. 
 	Рахтаните бяха мъртви, но нашата група се беше сдобила с
 	нови травми. 
 	Като се върнахме при другите, намерихме Тавиш с рана
 	през челото. Той махна небрежно с ръка и превърза главата си
 	с ивица плат, за да не се стича кръвта в очите му. Джеб
 	лежеше на земята с потно, пребледняло лице. Сърцето ми
 	прескочи, но Кейдън ме увери, че не било страшно. Когато
 	конят на Джеб получил удар с меч, го изхвърлил от гърба си и
 	рамото му било извадено. Като разрязаха ризата му, за да
 	огледат травмата, Джеб изтръпна ужасено. 
 	– Това беше любимата ми риза, диваци такива – оплака се, 
опитвайки да се усмихне, но дишаше учестено и по лицето му
 	беше изписана само агония. 
 	Коленичих до него и отметнах косата от челото му. 
 	– Ще ти купя десет нови – казах. 
 	– От круваски лен – поясни Джеб. – Той е с най-високо
 	качество. 
 	– Дадено. 
 	Той направи гримаса и погледна към Рейф. 
 	– Действай. 
 	Всички върнахме очи към рамото му. Не беше просто
 	извадена става. Нещо се беше разкъсало вътре. Кожата беше
 	подпухнала и посиняла, а старата рана, която Тавиш беше
 	зашил, кървеше отново. 
 	Тавиш кимна на Орин и Кейдън. Те го задържаха, докато
 	Рейф извърташе ръката му първо настрани, после леко нагоре, 
преди да дръпне рязко. От гърлото на Джеб се разнесе дълбок
 	крясък, който отекна из долината. Коремът ми се преобърна. 
 	Очите му останаха затворени и реших, че е припаднал, но
 	когато си върна дъха, ме погледна и каза:
 	– Това не си го чула. 
 	Избърсах челото му. 
 	– Не чух нищо друго, освен как банда диваци разкъсват
 	първокачествена риза. 
 	Направихме превръзка през рамото му от постелката на
 	някой от рахтаните и му помогнахме да се качи на един
 	вендански кон, защото неговият лежеше мъртъв на пътя, без
 	амуниция. Потеглихме отново, всичките оплискани с кръв. 
 	Гриз пак се държеше за ранената страна и се боях, че може да
 	е скъсал шевовете на раната. Трупове на рахтани осейваха
 	земята, някои останали без дрехите, които можеше да ни
 	потрябват – като грозна картина от кърваво бойно поле. 
 	Докато обирахме ценностите от безжизнените им тела, се
 	почувствах като събирач – онези, от които се бяха страхували
 	Гаудрел и Мориган. Молех се из околните руини да не ни
 	причакват още рахтани. Имах чувството, че никога няма да се
 	измъкнем от този ад. 
 	Извисявам глас към небето и рухвам на колене. 
 	Нямам сили да продължа
 	от мъка по загиналите, 
 	от мъка заради жестокостите, 
 	и един шепот ми напява отдалеч:
 	 Ти си силна, 
 	 по-силна от болката си, 
 	 по-силна от скръбта си, 
 	 по-силна от тях. 
 	И аз се изправям на крака. 
 	 Загубените думи на Мориган
 	  
 	ГЛАВА 16
 	Рейф
 	Не можех да прогоня от мислите си картината как
 	варваринът дръпва главата на Лия за косата и вдига меча си. 
 	В онзи миг видях отново ловеца на глави в Теравин, опрял нож
 	във врата ѝ, но този път знаех, че ще умре. Бях твърде далеч
 	от нея. Скован от ужас, защото нямаше начин да я достигна
 	навреме. 
 	Но някак успях. Някак я достигнах. Преодолях повече
 	разстояние за по-кратко време от когато и да било преди. 
 	Сега Лия яздеше на моето седло, притисната към гърдите
 	ми. Като казах на другите, че ще я взема на моя кон, не им
 	обясних защо. И никой не попита. Свободните коне водехме
 	зад нас. 
 	Едва час след като тръгнахме отново по пътеката, видяхме
 	облаци прахоляк в далечината, а после и самия отряд. 
 	Войниците се пръснаха настрани. И те ни бяха видели. 
 	 Проклятие. Още с колко можехме да се преборим? Тези бяха
 	поне трийсетина, а се намирахме на открито поле, отдавна
 	оставили руините зад себе си. 
 	Вдигнах ръка и групичката ни спря. Чух тихи шепоти зад
 	себе си. 
 	 Свещени богове. 
 	 Жабавè. 
 	 Майко на демоните. 
 	 Какво ще правим сега? 
 	Заповедта да обърнем и да опитаме да се върнем при
 	руините беше на устата ми, когато забелязах нещо в прашния
 	облак. 
 	– Ваше Височество – подкани ме настойчиво Свен. 
 	Нещо синьо. Нещо черно. 
 	– Флаг – извиках. – От нашите са! 
 	Викове на облекчение избухнаха зад мен, но като ни
 	наближиха, всички заедно забелязахме нещо. Копия, насочени 
към нас, извадени оръжия. Намерението им беше
 	очевидно. Не знаеха кои сме. Размахахме ръце, но те не
 	забавиха набега си. 
 	– Дайте нещо бяло! – извиках. 
 	Докато ни разпознаеха, щяха да пронижат с копията си
 	поне един от нас. Но нямахме нито късче бял плат. 
 	– Пелерините ни – каза Лия, после повтори по-силно. –
 	Пелерините ни са вендански! 
 	Одеялата, които бяхме взели изпод седлата на венданските
 	коне, бяха извезани с вендански цветове и шарки. В очите на
 	отряда пред нас бяхме венданска шайка. Кой друг би яздил
 	тук? 
 	– Свалете одеялата! – извиках. 
 	Патрулният отряд забави темпото си, сякаш войниците
 	обсъждаха ситуацията, но оръжията им останаха насочени
 	към нас. Като ни наближиха достатъчно, побързахме да
 	вдигнем ръце и да им се представим за далбрекски войници. 
 	Те спряха предпазливо на петнайсетина метра от нас, все така
 	готови за атака. Заповядах на всички да слязат от конете си с
 	ръце във въздуха и да хвърлят оръжията си на земята. 
 	Помогнах на Лия да слезе от коня, после двамата със Свен
 	пристъпихме напред. 
 	– Глупаци такива! – изкрещя им Свен. – Не разпознавате ли
 	собствения си принц? 
 	С толкова мръсотия и кръв по нас, честно казано, не
 	очаквах някой да ни разпознае. 
 	Капитанът примижа. 
 	– Полковник Хаверстром? Свен? 
 	Чух обща въздишка на облекчение зад гърба си. Мускулите
 	ми се отпуснаха за пръв път от седмици. Мъките ни почти
 	свършваха. 
 	– Същият, кретени – потвърди Свен с осезаемо облекчение. 
 	– И въпреки че приличам на улично куче, аз съм принц
 	Джаксън – додадох. 
 	Капитанът ме изгледа странно, после надникна косо към
 	войниците от двете си страни. Слезе от коня и пристъпи към
 	мен с мрачно изражение. 
 	– Капитан Азиа – представи се той. – Цялата далбрекска
 	армия ви издирва…
 	Нещо в лицето му не ми харесваше. 
 	Мъжът падна на коляно и добави:
 	– Ваше Величество. 
 	  
 	ГЛАВА 17
 	Моментът се разтегна, дълъг и крехък като паяжина, обтегната 
от вятъра. Невъзможно дълъг. Свен се просълзи. 
 	Тавиш сведе поглед. Орин и Джеб се спогледаха
 	многозначително. Дори Кейдън и Гриз застинаха, макар и да
 	не знаех дали разбират думите на капитана. Младите войници
 	от двете му страни изглеждаха объркани. Даже те научаваха
 	чак сега. Остра болка стисна сърцето ми. Всички чакахме
 	реакцията на Рейф. Жесток момент. Но единствено той имаше
 	право да му сложи край. 
 	 Ваше Величество. 
 	Виждах малка част от лицето на Рейф, но беше достатъчно. 
 	Взираше се в капитана, сякаш не го виждаше. Само
 	стиснатата му челюст, оцапана с мръсотия и кръв, разкриваше
 	нещо. И бавното свиване на юмруците му. Всеки малък, добре
 	овладян жест ми подсказваше, че новината го е ударила
 	силно – но той беше отлично обучен. Подготвен. Свен навярно
 	го е подготвял за този момент още от дете. Рейф щеше да
 	изпълни дълга си, както бе направил, когато дойде в Мориган, 
за да се ожени за мен. Пое си две отмерени глътки въздух и
 	кимна на капитана. 
 	– Изпълнили сте дълга си. 
 	След един съдбовен миг и няколко думи принцът се бе
 	превърнал в крал. 
 	Рейф даде знак на капитана да се изправи и го попита тихо:
 	– Кога се е случило? 
 	Свен сложи ръка на рамото му. 
 	Капитанът се поколеба и хвърли поглед към нас, чудейки се
 	дали може да говори свободно. 
 	Рейф погледна Кейдън и Гриз, после помоли Тавиш и Орин
 	да ги заведат на разходка. Може и да им се беше доверил
 	достатъчно, за да им даде мечове, но не и достатъчно, за да им
 	сподели тайните на кралството си. 
 	Случило се преди седмици, обясни капитанът, броени дни
 	след смъртта на кралицата. Кралският двор изпаднал в смут и
 	взели решение да запазят кончината на краля в тайна. В
 	момент, в който тронът бил празен, а принцът наследник
 	липсвал, кабинетът сметнал за най-разумно да скрие от
 	съседните кралства, че Далбрек няма монарх. Оправдали
 	отсъствието на краля от публичната сцена със скръбта му по
 	кралицата. Министрите управлявали тайно, докато армията
 	отчаяно издирвала принца. Тъй като заедно с него липсвали и
 	някои от най-добрите им офицери, приели, че е жив и вглъбен
 	в своеволно, но напълно заслужено отмъщение към Мориган. 
 	Цялото кралство още беснеело заради грубо прекъснатия
 	договор и копнеело за мъст. Като претърсили кабинета на
 	Свен, намерили съобщенията на принца към него за срещата
 	им в Люисвек, но не открили нищо друго, освен че Свен
 	заповядал на Тавиш, Орин и Джеб също да се появят на
 	уреченото място. Опасявали се, че всичките са били заловени
 	и хвърлени в някой моригански затвор, но колкото и да
 	разследвали случая, не научили нищо друго. Сякаш се били
 	изпарили. Кабинетът не загубил надежда обаче, защото
 	познавал уменията на офицерите. 
 	Когато капитанът приключи разказа си, беше ред на Рейф
 	да обясни. 
 	– Ще ви разкажа по пътя – обяви той с оправданието, че сме
 	уморени, гладни и някои от нас се нуждаят от лекар. 
 	– Ами онези двамата? – кимна капитанът към Гриз и Кейдън
 	в далечината. 
 	Рейф сви устни накриво. Напрегнах се в очакване да чуя как
 	ще ги нарече този път. Варвари? Пленници? Като че ли и той
 	самият се колебаеше. Молех се да не ги опише като рахтан и
 	главен убиец на венданския комисар. 
 	– Венданци – отговори накрая. – На които можем да имаме
 	относително доверие засега. Ще ги наблюдаваме изкъсо. 
 	 Относително доверие?  Та те бяха помогнали да отървем
 	кожите си. За втори път. Но знаех, че не са го направили
 	заради Рейф или Далбрек, а единствено заради мен, затова, 
макар и с неохота, разбирах предпазливостта му. 
 	Изражението на капитана стана сурово и дълбока бразда се
 	вдълба между веждите му. 
 	– Един от взводовете ни липсва от седмици. Преследваме
 	вражески войници като…
 	– Взвода го няма вече – заяви безизразно Рейф. – Всички
 	войници са мъртви. Видях как карат окървавените им оръжия
 	и ценности на комисаря. Тези двамата не са имали пръст в
 	нападението. Както казах, ще ви обясня по пътя. 
 	Капитанът пребледня. Цял взвод? Въпреки това не
 	продължи да го разпитва, прие решението на Рейф да им
 	разказва в движение. Стрелна ми един последен кос поглед, но 
от вежливост не попита коя съм. Със сигурност ме беше
 	видял да яздя на едно седло с Рейф и вероятно си представяше
 	нещо неблагоприлично. На този етап обаче не исках да
 	  
 	смущавам нито Рейф, нито капитана с истината. Всички чухме
 	за гнева, който кралството им още таеше към Мориган, но
 	когато капитанът се обърна към коня си, войниците му също
 	впиха любопитни погледи в мен. С останките от клановата ми
 	рокля и кръвта по тялото ми несъмнено приличах на дива
 	варварка. Защо, в името на боговете, кралят им яздеше с
 	такава като мен? 
 	Погледите им не убягнаха на Рейф. Той сведе очи и поклати
 	глава. 
 	Да, имаше много за обясняване. 
 	Не получих дори кратък момент да прегърна Рейф. Да му
 	изкажа съболезнованията си. Да споделя скръбта му. 
 	Продължихме незабавно по пътя си. И може би беше по-добре
 	Рейф да осмисли сам тъжната вест, без да разпалвам още
 	повече чувствата му с думите си. 
 	Бях срещала баща му само веднъж. За кратко. Накуцващ
 	старец, който имаше нужда от помощ дори за да се изкачи по
 	стълбището към цитаделата. Гледката ме изпълни с остър
 	ужас. Беше достатъчно възрастен да е баща на баща ми. 
 	Затова очаквах и принцът да не е първа младост, макар и вече
 	да знаех, че няма значение на каква възраст е далбрекският
 	крал. Страхът ми всъщност се коренеше в самия факт, че този
 	мъж бе пристигнал в Сивика, за да подписва брачни договори. 
 	Виждайки него, виждах и как правото ми на избор бива
 	смазано, как завинаги отнемат гласа ми в чуждо кралство, за
 	което не знаех почти нищо. Почувствах се като нечия
 	собственост, която разменяха като бъчва с вино, само че не
 	толкова ценна и със сигурност неносеща такова удоволствие. 
 	 Тихо, Арабела, твоето мнение не значи нищо. 
 	Съзнавах, че този крал е трябвало да има някое добро
 	качество, за да го обича Рейф, а Свен да се просълзи от
 	новината за смъртта му, но и не можех да забравя, че същият
 	този крал бе казал на сина си, че след сватбата може да си
 	намери любовница, ако не ме харесва. Способна бях да скърбя
 	по него само заради Рейф. 
 	Тъй като вече се движехме с конвой от трийсетина войници, бях 
предложила да яздя собствен кон по-назад в кервана. 
 	Знаех, че всички ще са по-спокойни, ако не присъствам, докато 
Рейф и Свен обясняват къде са били през последните
 	месеци. Колко ли ме мразеше цял Далбрек, задето принцът им
 	бе изчезнал заради мен? Вече бях доловила тона, с който
 	капитанът произнесе думата „Мориган“, сякаш изплюваше
 	отрова. 
 	Вятърът се усили, стана още по-хладовит и хапещ. 
 	Липсваше ми топлината на Рейф около гърба ми, утехата на
 	обятията му, нежното побутване с брадичка от едната страна
 	на главата ми. Косата ми вонеше на немито, пушилка и
 	мръсотия, дори на реката, която едва не ни беше убила и
 	двамата, но той заравяше нос в нея, сякаш ухаеше на цветя, 
сякаш не го беше грижа дали бях истинска принцеса и дали
 	някога съм била. 
 	– Рейф изглеждаше смаян. Да разбирам ли, че и лошото
 	здраве на краля е била една от лъжите му? 
 	Не бях усетила кога Кейдън е дошъл да язди до мен. 
 	Сигурно броеше лъжите още от онзи ден, когато го оставих на
 	терасата. 
 	Погледнах го. Яздеше с превити рамене. Грохнал. Но
 	умората, която видях в очите му, идваше от друго място, от
 	думи, късали парчета от плътта му ден след ден. Моите думи. 
 	Веднага затърсих подходяща отбрана, но по лицето му не беше
 	останала и капка гняв. Останах без съперник в играта. Без
 	фигури. 
 	– Съжалявам, Кейдън. 
 	Горната му устна се сбърчи в болезнено изражение и той
 	поклати глава, сякаш да отблъсне извинението ми. 
 	– Имах време да помисля по въпроса – каза той. – Не
 	виждам защо съм очаквал да ми казваш истината. Все пак аз
 	те излъгах и пръв те предадох в Теравин. 
 	Вярно. Беше ме излъгал и предал, но някак моята лъжа ми
 	се струваше по-тежко провинение. Бях се възползвала от
 	нуждата му да бъде обичан. Бях изслушала състрадателно
 	най-съкровените му, болезнени тайни, несподеляни с никой
 	друг. Беше ме допуснал в най-ранимото кътче на душата си, а
 	аз се възползвах от това, за да си спечеля доверието му. 
 	Въздъхнах, твърде изтощена, за да разпределям вината като
 	чипове в игра. Имаше ли значение чия купчина е по-голяма? 
 	– Това беше преди цяла вечност, Кейдън. По онова време и
 	двамата бяхме различни хора. И двамата използвахме лъжи и
 	истини за своите собствени цели. 
 	– А сега? 
 	Подаваше ми плахо истината като мирен договор, изписан
 	във въздуха помежду ни. Но дали изобщо беше възможно да си
 	казваме истината? Вече дори не знаех каква е, нито дали сега
 	е моментът за нея. 
 	– Какво искаш, Кейдън? Даже не разбирам защо си дошъл? 
 	Вятърът брулеше русата му коса. Той погледна с
 	притворени очи към далечината, замислен, но не и как да ми
 	отговори. Видях вътрешната му битка, как търси онова
 	престорено спокойствие, което винаги извикваше на лицето
 	си. Вече го нямаше. 
 	– Ти предложи да си кажем истината, не аз – напомних му. 
 	Измъчена усмивка разтегна устните му. 
 	– През всичките тези години… отказвах да проумея какъв е
 	всъщност комисарят. Спаси ме от едно чудовище и аз приех
 	неговата цел за своя. Исках да накарам цяло кралство да си
 	плати за греховете на баща ми, човек, когото не бях виждал
 	повече от десетилетие. Половината ми живот чакам деня, в
 	който ще гледам как умира. Отхвърлях добрината на всеки
 	друг мориганец като незначителна. Такава беше цената на
 	моята война. Нищо друго нямаше значение. 
 	– Щом си го мразил толкова, Кейдън, защо просто не го уби? 
 	Още едно време. Все пак си професионален убиец. Щеше да ти
 	е лесно. 
 	Той се прокашля и стисна по-здраво поводите. 
 	– Защото не ми стигаше. Всеки път, като си представех как
 	ножът ми прерязва гърлото му, не изпитвах удовлетворение. 
 	Така смъртта щеше да е твърде бърза. Колкото повече време
 	планирах този ден, толкова повече исках да страда. Да знае
 	какво го очаква. Да гледа как губи едно по едно всички неща, 
които ми бе отнел. Исках да умира по сто различни начина, бавно, 
мъчително, ден след ден, както аз умирах, когато
 	просех по улиците, ужасен, че няма да занеса достатъчно
 	пари на скотовете, на които ме продаде. Исках да почувства
 	ударите на бича, с който шареше гърба ми. 
 	– Каза, че главатарите на просешката банда са те бичували. 
 	– И те ме бичуваха, но той ми остави първите белези, а те
 	бяха най-дълбоки. 
 	Изтръпнах при мисълта за всички жестокости, които бе
 	понесъл, но тази за дългите години, в които бе планувал и
 	копнял за отмъщение, заклещи буца в гърлото ми. 
 	– И още искаш всички тези неща? 
 	Кейдън кимна непоколебимо. 
 	– Да, още го искам мъртъв, но вече има нещо, което искам
 	дори повече. – Той обърна лице към мен. Крайчетата на очите
 	му се сбръчкаха от тревога. – Искам повече да не умират
 	невинни хора. Комисарят няма да пощади никого, нито Полин, 
нито Берди, нито Гуинет. Никого. Не искам да умрат, Лия… и
 	не искам ти да умреш. 
 	Гледаше ме, сякаш вече виждаше мъртвешката бледност по
 	лицето ми. 
 	Стомахът ми се преобърна. Спомних си последните думи на
 	Венда пред мен, стиховете, които някой бе откъснал от
 	книгата. Жена на име Джезелия ще жертва живота си. Тази
 	част не споделих с никого. Някои неща трябваше да пазя в
 	тайна засега. Истината още беше далеч за мен. 
 	– Цяло кралство е в опасност, Кейдън. Не само шепата хора, които познаваш. 
 	– Две кралства. И във Венда ще има невинни жертви. 
 	Очите ми запариха, като си помислих за Астер и всички
 	изклани на площада. Да, две кралства в опасност. Отново ме
 	изпълни гняв заради жестоките планове на комисаря и
 	Съвета. 
 	– Клановете заслужават повече от това, което получават –
 	казах, – но във Венда назрява ужасна заплаха и трябва да бъде
 	спряна. Още не знам как, но ще опитам. 
 	– Тогава ще ти трябва помощ. Нямам къде да се върна, Лия, 
не и докато Съветът управлява. В родината ми Мориган ме
 	мразят не по-малко. Вече не съм добре дошъл дори във
 	вагабонтските лагери. Ако съм с теб…
 	– Кейдън…
 	– Не му придавай по-голямо значение, Лия. Искаме едно и
 	също нещо. Предлагам ти помощ. Нищо повече. 
 	Това беше истината, в която Кейдън се опитваше да
 	повярва. Нищо повече. Но в очите му виждах повече. Още го
 	изпълваше огромна нужда. Трудно щях да вървя по този път. 
 	Не исках да го подвеждам и наранявам отново. Но ми
 	предлагаше нещо, което не можех да откажа. Помощ. А
 	съдействието на вендански наемен убиец несъмнено щеше да
 	е ценно. Щеше ми се да видя реакцията на кабинета – особено
 	на канцлера и кралския учен. Искаме едно и също нещо. 
 	– Тогава ми кажи какво знаеш за плановете на комисаря. С
 	кой друг от мориганския кабинет, освен канцлера и кралския
 	учен, е заговорничил? 
 	Той поклати глава. 
 	– Знам само за канцлера. Комисарят пазеше тези
 	подробности в тайна; споделеше ли кои са главните му
 	съучастници, споделяше прекалено много сила. За канцлера
 	ми каза само защото трябваше да занеса едно писмо до
 	имението му. Тогава бях на тринайсет и единственият
 	венданец, говорещ моригански без акцент. Приличах на
 	обикновено момче вестоносец. 
 	– Какво пишеше в писмото? 
 	– Беше запечатано. Не го прочетох, но според мен беше
 	искане за още учени, защото след няколко месеца в
 	Светилището пристигнаха нови. 
 	Все повече се замислях колко ли хора са съдействали на
 	комисаря освен канцлера и кралския учен. За смъртта на брат
 	ми и че не е била случайна. Каква работа е имал цял
 	  
 	вендански батальон толкова надалеч от границата? Не е бил
 	изпратен да атакува аванпост или кралство, защото веднага
 	щом изби отряда на Уолтър, тръгна обратно към Венда. 
 	Причаквали са ги вероятно без да знаят кога точно ще се
 	появят хората на брат ми, но са били сигурни, че ще минат
 	оттам. Дали някой от Мориган ги беше уведомил? 
 	Стълкновението беше планирано. Като срещнах чиевдара в
 	долината, той не изглеждаше изненадан от появата на цял
 	взвод войници. Дали мориганското предателство не се
 	простираше чак до военните сили? 
 	Внезапен конски галоп разсече въздуха. Един войник ме
 	пресрещна и обърна коня си, за да застане редом с моя. 
 	– Госпожице? – подхвана сковано, сякаш не знаеше как да
 	ме нарече. 
 	Видимо се стараеше да не звучи злонамерено. Рейф
 	очевидно още не беше казал всичко на капитана. 
 	– Да? 
 	– Кралят желае да яздите с него. Почти пристигнахме. 
 	 Кралят. Новата реалност изтрака страховито под ребрата
 	ми. Идните дни щяха да са тежки за Рейф. Освен че трябваше
 	да се бори със скръбта си, щеше да е под също толкова
 	критично наблюдение, колкото и аз. Това променяше всичко. 
 	Плановете ни. Моите планове. Но нямаше как да се
 	предотврати. 
 	Обърнах се към Кейдън. 
 	– Ще довършим разговора по-късно. 
 	Той кимна, а аз последвах войника до началото на кервана. 
 	Погледнах Рейф, но не можех да си го представя на трон. 
 	Виждах го само като войник на кон, със слънчев загар, развяна 
от вятъра коса, огън в очите, заплашителен поглед и
 	меч в ръката. Този Рейф познавах. Но вече беше повече от
 	това. Не просто наследник, а господар на могъщо кралство. 
 	Клепачите му натежаваха, сякаш дългата липса на сън най-
 	накрая го надвиваше. Никой, нито дори силен мъж като Рейф, 
не можеше да живее само с кратки почивки. 
 	Капитанът яздеше от другата му страна и в момента
 	говореше с един войник. Не знаех как Рейф му е обяснил
 	дългото си отсъствие. Със сигурност беше пропуснал повечето
 	подробности около Теравин. Един капитан не се вълнуваше от
 	прислужница в кръчма, обслужвала фермер. 
 	Рейф се обърна към мен, усетил, че го наблюдавам, и ми се
 	усмихна. 
 	– Веднага щом стигнем, ще поръчам да ни приготвят горещи
 	вани. 
 	Грешно ли беше, че ми се прииска да ни приготвят една
 	обща гореща вана? Да прекараме няколко блажени часа
 	заедно и да забравим за останалия свят? След всичко
 	преживяно не заслужавахме ли поне толкова? Омръзваше ми
 	от отлагане, надежди и смътни изгледи. 
 	– Ето го! – извика Орин някъде отпред. 
 	Погледнах накъдето сочеше, и видях едно здание да се
 	издига на полегат хълм в далечината. Двама войници
 	препуснаха напред, за да известят за пристигането ни. Това ли
 	беше аванпостът? 
 	– Това ли е Марабела? – попитах Рейф. 
 	– Май не отговаря на очакванията ти, а? 
 	Ни най-малко. Очаквах море от шатри. Може би дървени
 	барикади. И вал от чимове. Все пак се намирахме в Кам Ланто
 	и тук не беше позволено изграждане на трайни постройки. Не
 	просто по договорка, а като част от много старо споразумение. 
 	Вместо това виждах внушителна каменна сграда с лъскави, изящно 
извити бели стени, които се разгръщаха от двете
 	страни на висока кула като лебедови крила. Като наближихме, 
видях фургони и шатри, струпани на групички пред стените. 
 	Същински крепостен град. 
 	– Какво е всичко това? – попитах. 
 	Рейф ми обясни, че външният периметър на аванпоста
 	служел като убежище и почивно място за търговци, пътуващи
 	към други кралства. Много вагабонти също лагерували до
 	стените му, особено зиме, когато северният климат бил твърде
 	суров. Тук можели дори да обработват градини със зимни
 	зеленчуци. Прииждали и търговци, предлагащи храна, всевъзможни 
джунджурии и развлечения за войниците. 
 	Градът постоянно се менял заради потоците от идващи и
 	заминаващи хора. 
 	Слънцето още беше високо в небето и величествената
 	каменна стена сияеше на фона на тъмната земя, напомняйки
 	ми на нещо магическо от детска приказка. Портата се отвори
 	и от нея се заизливаха хора – и не всичките бяха войници. 
 	Други се струпаха по стената, нетърпеливи да видят кой идва. 
 	Новината беше пристигнала и вероятно още не можеха да
 	повярват. Изгубеният принц се завръщаше. Любопитни
 	търговци от близките фургони и каруци тръгнаха към портата, 
за да разберат каква е цялата тази суматоха. Редица войници
 	ги държаха настрана, освобождавайки пътя ни. 
 	Явно бях обречена редовно да правя окаяно първо
 	впечатление – от първия път, когато влязох в кръчмата на
 	Берди, през стъпването ми в Залата на Светилището, до
 	първата ми среща със сънародниците на Рейф. 
 	Усетих наново лепкавата пот по врата си, кирта зад ушите
 	си, мръсотията по лицето си и ми се прииска поне да се бях
 	поизплакнала. Опитах се да пригладя косата си, но пръстите
 	ми се оплетоха във възли. 
 	– Лия – привлече вниманието ми Рейф и се пресегна да
 	свали ръката ми. – Стигнахме си у дома. В безопасност сме. 
 	Това е важното. 
 	Близна палеца си и потри с него брадичката ми, сякаш така
 	можеше да постигне нещо, после се усмихна. 
 	– Готово. Идеално. Като теб самата. 
 	– Просто ми размаза мръсотията – престорих се на сърдита. 
 	Очите му просветнаха успокоително. И аз кимнах. Да. 
 	Бяхме в безопасност – и заедно. Само това имаше значение. 
 	Като изключим тропота на копита, цареше тишина, докато
 	яздехме към портата. Сякаш всички бяха притаили
 	недоверчиво дъх, сигурни, че войникът е объркал
 	съобщението, но лека-полека се надигна развълнуван шепот и
 	някой се провикна от кулата:
 	– Кучи синове! Наистина сте вие! 
 	Рейф се усмихна, а Свен помаха. Първоначално се смаях, но
 	после осъзнах, че това е поздрав, не подигравка – на войник
 	към войник, не на войник към краля си. Джеб, Орин и Тавиш
 	отвръщаха на викове от други бойни другари. За моя изненада
 	сред тълпата имаше и жени. Добре облечени жени. Гледаха
 	ме с отворени усти – мен, не новия си крал. Като минахме през
 	портата, войници хванаха поводите на конете ни и Рейф ми
 	помогна да сляза. Раненият ми крак беше скован и залитнах
 	на първата стъпка. Рейф ме хвана и ръката му остана на
 	кръста ми. Фамилиарният му жест не убягна на публиката и
 	бурните възгласи поутихнаха. Очевидно войниците, които ни
 	изпревариха, за да донесат новината за завръщането на
 	принца, не бяха споменали за момичето в кервана му. 
 	Слаб, строен мъж тръгна през тълпата и всички бързо
 	заотстъпваха, за да му направят път. Вървеше целеустремено
 	и голият му скалп блестеше на слънцето. Над едното му рамо
 	висеше широк златист акселбант. Спря пред Рейф и поклати
 	глава, свел брадичка толкова ниско, че кожата ѝ стана на
 	трапчинки като портокалова кора. После, също като капитана, 
когато още бяхме в долината, падна на едно коляно и изрече
 	на всеослушание:
 	– Негово Величество крал Джаксън Тайръс Рафърти. 
 	Приветствайте суверена си. 
 	Наоколо се спусна затишие. Неколцина веднага паднаха на
 	коляно, други повториха с изумление „крал Джаксън“, но
 	повечето войници се поколебаха, втрещени от новината. 
 	Досега бяха пазили в тайна, че старият крал е починал. 
 	Постепенно приеха мисълта и се разля вълна от коленичещи
 	хора. 
 	Рейф им отвърна със скромно кимване. Усещах, че му се
 	иска да пропусне формалностите. Макар че почиташе
 	традициите и протокола повече от мен, в момента беше просто
 	уморен млад мъж, жадуващ за почивка, сапун и добра храна. 
 	Офицерът се изправи и го огледа за момент, после го
 	прегърна силно, без да го е грижа, че мръсните дрехи на Рейф
 	ще изцапат спретнатата му туника и снежнобялата риза. 
 	– Моите съболезнования, момчето ми – каза му тихо. –
 	Обичах родителите ти. – Откъсна се от него и го задържа на
 	ръка разстояние. – Но да те вземат дяволите, войнико, къде се
 	губиш толкова време? 
 	Рейф затвори за миг очи, борейки се с изтощението. Като
 	крал не беше длъжен да се обяснява пред когото и да било, но
 	на първо място беше войник, предан на другарите си. 
 	– Капитанът ще отговори на някои от въпросите ти. Преди
 	това обаче трябва да…
 	– Разбира се – прекъсна го мъжът, осъзнал грешката си, и се
 	обърна към един войник. – Кралят и офицерите му имат нужда
 	от топла вана и чисти дрехи. Пригответе им стаи! А… –
 	Погледът му попадна върху мен. Явно чак сега забелязваше, че съм жена. 
– А… – запъна се той. 
 	– Полковник Бодийн – намеси се Рейф, – това е причината за
 	отсъствието ми. – Той погледна към тълпата и този път
 	заговори не само на полковника, а на всички. – И отсъствието
 	ми си струваше – добави с леко строг тон. После вдигна ръка
 	към мен. – Позволете да ви представя принцеса Арабела, Първа 
дъщеря на кралство Мориган. 
 	Всички очи се обърнаха към мен. Почувствах се гола като
 	обелено гроздово зърно. Няколко млади войници се
 	подсмихнаха тихо, докато не осъзнаха, че Рейф говори
 	сериозно. И усмивките им изчезнаха. Капитан Азиа ме зяпаше
 	с изчервено лице, навярно спомнил си всички вулгарни думи, 
които бе използвал пред мен по адрес на Мориган. 
 	Полковник Бодийн кривна неловко уста. 
 	– И тя ти е… пленница? 
 	Като се имаха предвид обстоятелствата, настоящата
 	враждебност между кралствата ни и окаяният ми вид, заключението му беше напълно логично. 
 	Орин изсумтя. 
 	Свен се прокашля. 
 	– Не, полковник – отрече Рейф. – Принцеса Арабела е
 	бъдещата ви кралица. 
 	  
 	ГЛАВА 18
 	Гриз изръмжа тихо. Рейф бе узурпирал кралицата му. Знаех, че в 
очите на венданеца, след като бе вдигнал ръката ми пред
 	клановете в Светилището, завинаги щях да съм кралица на
 	едно кралство и никое друго. 
 	Стрелнах му остър поглед и той се хвана за ребрата, сякаш
 	бе изръмжал от болка. Но неговата реакция бледнееше пред
 	пълното затишие, което се спусна. Изпитателните погледи на
 	тълпата ме задушаваха. 
 	Точно в този момент предпочитах да съм венданка в очите
 	им, отколкото наглата кралска особа, изоставила безценния
 	им принц пред олтара. 
 	Изопнах рамене и вдигнах брадичка, макар и да знаех, че
 	така само разкривам още повече мръсотията по врата си. 
 	Изпитах внезапна нужда да оставя цялото си старание, да
 	спра да се боря за нечие недостижимо одобрение, да бъда
 	отново с Полин, Берди и Гуинет, да се почувствам недосегаема
 	в кръга на обятията им. Изпитах острата липса на толкова
 	много неща, които никога нямаше да си върна, сред които и
 	Астер, повярвала безусловно в мен. Болката беше толкова
 	силна, че ми се прииска да потъна вдън земя. 
 	Но борбата никога нямаше да свърши. Затова изпънах гръб
 	и стегнах челюст, за да си придам познатата кралска осанка. 
 	Извиках най-решителния си равномерен глас и чух гласа на
 	  
 	майка си, макар и думите да излизаха от моята уста. 
 	– Сигурна съм, че имате множество въпроси, на които се
 	надявам да отговорим, след като се приведем в нормален вид. 
 	Слаба, изваяна жена с отсечени скули пристъпи напред и
 	избута полковника с лакът. Гарвановочерната ѝ коса беше
 	прошарена със сребристо и пристегната в строг кок. 
 	– Ще приготвим стая и за Нейно Височество – заяви на Рейф
 	тя. – Междувременно ще я поканя в моето жилище и с другите
 	дами ще се погрижим за нуждите ѝ. 
 	Изгледа ме косо, стиснала тесни устни в тънка, светлокафява черта. 
 	Не исках да тръгвам с нея. Предпочитах да се изкъпя на
 	войнишките душове и да ми заемат един панталон, но Рейф ѝ
 	благодари и тя ме поведе нанякъде. 
 	Докато се отдалечавах, чух Рейф да нарежда стражите на
 	портата да се удвоят, а смените по наблюдателните кули – да
 	се съкратят, за да са винаги отпочинали войниците. Не каза
 	защо, но очевидно се опасяваше, че може да ни преследват
 	още рахтани. След като толкова седмици постоянно се бяхме
 	оглеждали през рамо, се чудех дали някога ще спрем. Дали
 	някога щяхме да си върнем спокойствието. 
 	Хората умишлено отстъпваха, за да не ме докоснат. 
 	Незнайно дали заради мръсотията, или заради позицията ми. 
 	Независимо от причината, докато следвах стройната жена, тълпите 
се отваряха широко пред мен. Тя ми се представи
 	като мадам Ратбоун. Когато погледнах зад себе си, пролуката
 	в многолюдието вече я нямаше и Рейф не се виждаше. 
 	Предложиха ми стол във всекидневната на мадам Ратбоун, 
 	докато чакахме да ми приготвят вана. Две други дами, които
 	се представиха като Вила и Аделин, отидоха до своите стаи и
 	се върнаха с различни дрехи, от които се заеха да изберат
 	подходящи за мен. В стаята се спусна неловка тишина, докато
 	се суетяха покрай мен, разпервайки рокли по столове и маси, 
за да преценят дали ще ми станат, вместо да ги наложат
 	директно върху мен. Това изискваше по-голяма близост, а още
 	бях мръсна. Само ми хвърляха предпазливи погледи, а аз бях
 	твърде уморена, за да подхвана незначителен разговор. 
 	Мадам Ратбоун седеше на широко канапе срещу мен и през
 	цялото време ме наблюдаваше. 
 	– Изцапана сте с кръв – коментира накрая. 
 	– Свещени богове, цялата е изцапана с кръв! – кресна
 	Аделин. 
 	Вила, която наглед беше само с няколко години по-
 	възрастна от мен, попита:
 	– Небеса, какво ли са ѝ сторили? 
 	Сведох поглед към ръцете си и окървавените си гърди; докоснах 
лющещата се засъхнала кръв по лицето си. Толкова
 	много венданска кръв. Затворих очи. И пред тях изплува
 	Астер. Всичката кръв сякаш беше нейна. 
 	– Ранена ли си, момиче? 
 	Погледнах мадам Ратбоун. Загрижеността в гласа ѝ ме
 	хвана неподготвена и в гърлото ми заседна болезнена бучка. 
 	– Да. Но тази кръв е чужда. 
 	Трите жени се спогледаха, а мадам Ратбоун изстреля под
 	носа си дълга върволица от свирепи ругатни. Като забеляза, 
че долната ми челюст увисна леко, вирна вежди. 
 	– Пътувала си с войници. Със сигурност си се наслушала на
 	доста по-големи цинизми. 
 	  
 	Не. Повечето от тези думи не бях чувала от дните, когато
 	играех карти в разни задни стаички с братята ми. 
 	Тя сбърчи нос. 
 	– Да махнем всичко това от теб – подкани тя. – Ваната би
 	трябвало да е готова вече. 
 	Заведе ме в съседната стая. Жилището ѝ ми приличаше на
 	офицерско бунгало, малко и квадратно, състоящо се от
 	всекидневна, спалня и малка баня. Стените бяха измазани в
 	бяло и стилно украсени с гоблени. Един войник остави
 	последната кофа с гореща вода за изплакване до медната вана
 	и бързо излезе през друга врата. Мадам Ратбоун спусна лоста. 
 	– Можем да ти помогнем с къпането или да те оставим сама. 
 	Как предпочиташ? 
 	Взирах се в нея, несигурна как да отговоря. 
 	– Ще ти помогнем – заяви тя. 
 	Заплаках. Не можех да си обясня защо. По принцип не
 	плачех. Но вече правех много неща, които не бях правила
 	преди. Едри сълзи се търкаляха бавно по лицето ми, докато
 	жените събличаха дрехите ми, развързваха ботушите ми и ги
 	изхлузваха от краката ми, търкаха с гъба врата ми и
 	сапунисваха косата ми. Докато изплакваха и последната капка
 	кръв от кожата ми. 
 	 Умората си казва думата. Това е. Но сълзите бликаха като
 	от прерязана вена, която нищо не можеше да затвори. Дори
 	като стиснех очи, за да ги спра, солената течност се
 	процеждаше изпод клепачите ми на лениви струи, достигаше
 	ъгълчетата на устата ми и се разливаше по устните ми. 
 	– Изпий това – каза мадам Ратбоун и остави голям бокал с
 	вино на масичката до ваната. 
 	Отпих, отпуснах глава назад върху удължения меден ръб на
 	ваната и вперих поглед в дървения таван. Жените взимаха
 	шепи цитрусови кристали и ги втриваха в кожата ми, сваляйки
 	нечистотиите, мириса и ужаса от тялото ми. Трудиха се по-
 	дълго върху ръцете и краката ми и по-внимателно около
 	зашитата рана. Като отпих още глътка, спирали облекчаваща
 	топлина се заусукваха към върховете на пръстите ми, изтъниха 
мускулите ми, отпуснаха шията ми, задърпаха
 	клепачите ми, докато не ги затвориха. 
 	Вила пак поднесе бокала до устните ми. 
 	– Пийни си – пророни тихо. 
 	Познато чувство, необятни лозя, копринено небе, изцапани
 	с плодов сок пръсти, кадифе… домът ми. 
 	– Мориганско вино – пророних. 
 	 Да. 
 	 Керваните го носят. 
 	 Най-доброто е. 
 	 Полковник Бодийн няма да страда по една липсваща
 	 бутилка. 
 	Не усетих кога съм задрямала, и съвсем смътно долових как
 	се изправям с тяхна помощ, за да ме изплакнат. Легнах върху
 	дебели меки одеяла, където продължаваха да ме обгрижват, 
разтривайки кожата ми с ароматни масла. Мадам Ратбоун
 	огледа шевовете на бедрото и на гърба ми. 
 	– От стрели са – обясних. – Тавиш ги извади. 
 	Аделин вдиша рязко през зъби. 
 	Заговориха си тихо, докато мадам Ратбоун мажеше раните
 	ми с мек балсам, за да заздравеят по-бързо. Въздухът се
 	изпълни с благоуханието на ванилия. 
 	  
 	Тъмна синина бе разцъфнала на хълбока ми от лъка на
 	седлото, когато Улрикс ме дръпна на коня си. Жените
 	разтриваха нежно кожата около нея. Усетих, че пак се унасям
 	в сън и гласовете наоколо сякаш се отдалечават. 
 	– Ами това? – попита Вила, докосвайки с пръсти
 	татуировката на рамото ми. 
 	Вече не я възприемах като сватбен кавах. И може би от
 	самото начало не беше. Чух Ефиера да повтаря обещанието на
 	Венда… Лапата е бърза и свирепа; лозата е бавна и
 	 търпелива; и двете са еднакво силни. 
 	– Това е…
 	Видението на умопомрачена кралица. 
 	 Родена слаба, 
 	 преследвана, 
 	 получила тайно име. 
 	– Тяхната надежда. 
 	Почувствах думите толкова крехки и ефирни върху устните
 	си, че дори не знаех дали съм ги изрекла на глас. 
 	Като се събудих, откъм всекидневната се носеше шепот. 
 	 Дали пък да не комбинираме това с това? 
 	 Не, нещо по-семпло. 
 	 Според теб знае ли? 
 	 Едва ли. 
 	 От самото начало ми се струваше грешно. 
 	 А дали принцът е знаел? 
 	 Знаел е. 
 	 Глупаци. 
 	 Вече няма значение. Видя ли как я гледа? А и с какъв тон я
 	 представи. Даде на всички да разберат, че не бива да я
 	 закачат. 
 	 Особено сега, когато е крал. 
 	 А очите му… Направо може да посече човек с погледа си. 
 	 Също като на баща му. 
 	 Но все пак може да я използват като коз. 
 	 Не, не ми се вярва. Не и след всичко случило се. Ами тази? 
 	 Материята ми се струва най-подходяща. 
 	 С ето това коланче. 
 	Надигнах се в леглото и придърпах одеялата около себе си. 
 	Колко ли време бях спала? Погледнах празния бокал до
 	масичката, после и ръцете си. Кожата им беше мека. Със
 	сияние, каквото не бе имала, откакто напуснах Сивика преди
 	месеци. Ноктите ми бяха изрязани и лъснати. Защо правеха
 	всичко това за мен? Или пък го правеха за краля – защото…
 	Как се изказаха? Можел да посече човек с погледа си. 
 	Прозях се, опитвайки да се отърся от сънливостта, и отидох
 	до прозореца. Слънцето залязваше. Значи бях спала поне
 	няколко 
 	часа. 
 	Златисторозова 
 	омара 
 	обгръщаше
 	величествената бяла стена на аванпоста. Оттук се виждаше
 	само малка част от войнишкия град, потопен в спокойствието
 	на здрача. Един войник вървеше по стената и дори той
 	излъчваше 
 	необикновена 
 	елегантност. 
 	Копчетата 
 	му
 	отразяваха златистата светлина, под която спретнатият му
 	колан и презраменната ножница искряха ярко. Всичко тук
 	изглеждаше чисто и ново, дори това белосано помещение. 
 	Макар че аванпостът се намираше далеч от границата, носеше
 	облика на Далбрек и той се оказваше съвършено различен от
 	този на Мориган. Чувствах го различен. Всичко се
 	подчиняваше на висш ред, а ние с Рейф го бяхме нарушили. 
 	Зачудих се къде ли е той. Дали най-сетне се беше наспал? 
 	Или полковник Бодийн му разясняваше обстоятелствата около
 	смъртта на родителите му? Дали братята му войници щяха да
 	му простят отсъствието? Дали щяха да простят на мен? 
 	– Будна си. 
 	Завъртях се, стиснах одеялото към гърдите си. Мадам
 	Ратбоун стоеше на входа. 
 	– Принцът… тоест кралят мина по-рано да провери как си. 
 	Сърцето ми подскочи. 
 	– Трябва ли му…
 	Жените се изсипаха в стаята, уверявайки ме, че не се
 	нуждае от нищо, и се заеха да ме обличат. Мадам Ратбоун ме
 	покани да седна пред тоалетната масичка и Аделин започна
 	да разплита възлите в косата ми с ловки, уверени пръсти, 
танцуващи през кичурите ми като през струните на арфа; събираха 
по няколко снопчета наведнъж и ги сплитаха с
 	ритъма на изсвирукана мелодия, оплитайки в тях лъскава
 	златиста нишка. 
 	Когато Аделин приключи, Вила нахлузи през главата ми
 	свободна рокля, фина, ефирна и лека като топъл летен бриз. 
 	Вече знаех със сигурност, че слуховете за любовта на Далбрек
 	по изящните материи и одежди са верни. Облякоха ми и
 	корсет от мека кожа с връзки на гърба и изкусна златиста
 	украса. Имитираше нагръдник от броня, но по-скоро
 	символично, защото не покриваше голяма част от гърдите ми. 
 	Накрая мадам Ратбоун завърза семпъл колан от черен сатен
 	ниско на ханша ми и краищата му се спуснаха почти до пода. 
 	Цялото облекло ми се струваше твърде елегантно за аванпост
 	и си представях, че ако боговете изобщо носеха дрехи, вероятно изглеждаха така. 
 	Мислех, че са приключили, и се канех да им благодаря и да
 	намеря Рейф, но се оказа, че не са готови да ме пуснат. 
 	Преминаха към бижутата. Аделин сложи разкошен нежен
 	пръстен на ръката ми, свързан чрез фини верижки с гривната, 
която нахлузи на китката ми. Вила капна парфюм и на двете
 	ми китки, а мадам Ратбоун закопча искрящ колан от златни
 	брънки върху черното сатенено шалче и – най-изненадващото
 	за мен – пъхна остър кинжал в ножницата на него. Накрая ми
 	поставиха златен нараменник, който се разгръщаше от рамото
 	ми като крило. Всеки щрих беше красив, но частите от броня
 	очевидно бяха по-скоро декоративни. Говореха за кралство, 
чиято история бе изградена върху сила и епични битки. И
 	навярно кралство, което никога не бе забравило, че е
 	започнало съществуванието си, когато един принц бил
 	прокуден от родината си. Видимо бяха решени повече никой
 	да не подлага силата им на съмнение. 
 	И все пак всичко това за вечеря в аванпост? Не споменах
 	нищо за излишните приготовления, за да не прозвучи
 	неблагодарно, но мадам Ратбоун беше достатъчно прозорлива
 	и обясни:
 	– Полковник Бодийн организира пищни вечери. Ще видиш. 
 	Погледнах плода на усилията им в огледалото. Едва се
 	разпознах. Въпреки всичко имах чувството, че са се
 	престарали за една вечеря, пък била тя и галавечеря. 
 	– Не разбирам – казах накрая. – Очаквах да ме посрещнете с
 	враждебност, а вие ми показвате състрадание. Аз съм
 	принцесата, оставила принца ви пред олтара. И никой от вас
 	не ме презира? 
 	Вила и Аделин извърнаха погледи, сякаш въпросът ми ги
 	беше смутил. Мадам Ратбоун свъси вежди. 
 	– Презирахме те. И несъмнено мнозина още те презират, но… – 
Тя се обърна към Вила и Аделин. – Дами, защо не
 	отидете и вие да се приготвите за вечеря? Аз ще придружа
 	Нейно Височество до залата. 
 	След като Аделин затвори вратата, мадам Ратбоун ме
 	погледна с въздишка. 
 	– Аз лично имам да изкупвам едно дребно прегрешение. 
 	Погледнах я озадачено. 
 	– Срещнах майка ти веднъж, преди много години. Страшно
 	приличаш на нея. 
 	– Ходила си в Мориган? 
 	Тя поклати глава. 
 	– Не. Случи се, преди тя да заживее там. По онова време бях
 	прислужница в един хан в Кортенаи, а тя – благородница от
 	Гастино, на път да се омъжи за краля на Мориган. 
 	Седнах на ръба на леглото. Не знаех почти нищо за това
 	пътуване. Майка ми никога не говореше за него. 
 	Мадам Ратбоун прекоси стаята и затвори шишенцето с
 	парфюма. Докато ми разказваше, довършваше собствения си
 	тоалет за вечерта. 
 	– Тогава бях на двайсет и две. В странноприемницата
 	цареше пълна суматоха заради пристигането на лейди Регина. 
 	Отседна при нас само за една нощ и ханджията ме изпрати в
 	стаята ѝ с кана подсладено топло мляко. 
 	Тя застана пред огледалото, разпусна кока си и започна да
 	реши дългата си коса. Острите ѝ черти като че ли омекнаха. 
 	Беше присвила очи, сякаш виждаше майка ми пред себе си. 
 	– Притеснявах се да вляза в стаята ѝ, но и ми беше
 	любопитно да я видя. Никога не бях срещала благородници, 
камо ли бъдеща кралица на най-могъщото кралство. Но вместо
 	царствена жена с бижута и корона намерих обикновено
 	момиче, по-младо дори от мен, уморено от пътя и сковано от
 	страх. Разбира се, тя не си призна, че е уплашена, и се
 	усмихна насила, но аз видях ужаса в очите ѝ и здраво
 	сключените в скута ѝ пръсти. Благодари ми за млякото, а на
 	мен ми хрумна, че трябва да я утеша някак, да я разведря, да
 	я хвана за ръката. Но просто застинах прикована на място. Тя
 	ме гледаше с очакване, сякаш отчаяно искаше да остана при
 	нея, но аз реших да не прекрачвам рамките на допустимото, 
затова само направих реверанс и си тръгнах. 
 	Мадам Ратбоун сви умислено устни, после се обърна, извади
 	от гардероба си къса пелерина от меки кожи и я наметна на
 	раменете ми. 
 	– Опитвах се да не мисля за кратката ни среща, но тя се
 	запечата в съзнанието ми. Размишлявах за десетките неща, 
които можех да ѝ кажа, но си премълчах. Простички думи, способни 
да улеснят пътуването ѝ. Каквито и аз бих искала да
 	чуя на нейно място. Но онзи ден и шансът да го сторя
 	отлетяха и нямаше как да ги върна. Заклех се повече никога
 	да не се ограничавам в рамките на допустимото и да не
 	позволявам неизречени думи да ме преследват цял живот. 
 	По една ирония на съдбата точно това глождеше и мен –
 	всички думи, които майка ми не изрече. Всичките ѝ тайни от
 	мен. Неща, които можеха да улеснят пътуването ми. Върнех
 	ли се в Мориган по един или друг начин, помежду ни вече
 	нямаше да има скрити думи. 
 	  
 	ГЛАВА 19
 	Полин
 	За пръв път не изпълнявах свещения си дълг към боговете и
 	се молех да ме разберат. Всички Първи дъщери бяха
 	призовани да запалят червен стъклен фенер и да го сложат в
 	основата на паметника. После изпяха „Възпоменание за
 	покойните“ в чест на загиналия принц и братята му по
 	оръжие – същото, което и аз пеех ден след ден за Микаел, 
докато бях в Теравин. Но дали не бях пропиляла молитвите си, след 
като се оказваше, че Микаел не е мъртъв? 
 	Ноктите ми се вдълбаха в дланта ми. Дори не знаех на кого
 	да съм ядосана. На боговете? На Лия? На Микаел? Или на
 	факта, че някога заемах почетна позиция в кралския двор, а
 	сега бях бегълка, скрита в сянката на един бук, защото не
 	можех да се покажа на никого, нито да възвися глас към
 	боговете? Бях паднала по-ниско, отколкото мислех, че е
 	възможно. 
 	След като изпяха и последната молитва и свещениците
 	освободиха Първите дъщери, тълпата започна да се разотива. 
 	Не вярвах да видя леля ми тук – тя несъмнено бе останала с
 	кралицата, – но все пак я търсех с поглед. Боях се да попитам
 	Брин и Реган за нея. Тя се придържаше ревностно към
 	правилата и ми ги втълпи още когато дойдох да живея с нея в
 	цитаделата. Дори не ми се мислеше как е реагирала на
 	пълното престъпване на протокола от мен и новия ми статут
 	на съучастница в предателство. Видях Брин и Реган да говорят
 	с една забулена вдовица, после и с друга, докато не стигнаха
 	до нас, сякаш предстоеше да говорят с поредните опечалени
 	жени. 
 	В първия момент стрелнаха подозрителни погледи към
 	Берди. 
 	– Може да говорите спокойно – уверих ги. – Берди е доверен
 	човек. Обича Лия колкото нас и иска да ѝ помогне. 
 	Реган продължи да я наблюдава все така подозрително. 
 	– А умее ли да пази тайни? 
 	– Безспорно – отвърна Гуинет. 
 	Берди примижа към Реган и килна глава настрани, изучавайки го с остър поглед. 
 	– Въпросът е можем ли да се доверим на вас? 
 	Реган ѝ отвърна с вяла усмивка и лек поклон. 
 	– Простете. Последните дни бяха тежки. 
 	Берди му кимна насърчително. 
 	– Разбирам. Моите съболезнования за брат ви. Лия ни е
 	разказвала много за него. 
 	Брин преглътна сухо, а Реган кимна. И двамата изглеждаха
 	изгубени без брат си и сестра си. 
 	– Успяхте ли да говорите с родителите си за Лия? – попитах. 
 	– Не и преди да получим новината за Уолтър – отвърна
 	Брин. – А тогава татко се поболя. Майка ни е съкрушена и
 	заради двама им. Излиза от стаята си само за да се погрижи
 	за татко, но докторът каза, че нямало какво да направи за
 	него, и я помоли да стои настрана. Твърди, че посещенията ѝ
 	го напрягали. 
 	Берди попита как е кралят, и Брин обясни, че бил все така
 	слаб, но поне състоянието му било стабилно. Според доктора
 	го мъчело сърцето и ако си почивал достатъчно, щял да се
 	възстанови. 
 	– Казахте, че имате новина за нас? – подкани Гуинет. 
 	Брин въздъхна и отметна няколко тъмни кичура от челото
 	си. 
 	– Войникът, който ни уведоми за предателството на Лия, е
 	мъртъв. 
 	Ахнах от смайване. 
 	– Чух, че не бил ранен. Само уморен. Как се е случило? 
 	– Не знаем със сигурност. Зададохме сто въпроса. Докторът
 	каза само, че вероятно е починал от срив на организма заради
 	обезводняването – обясни Реган. 
 	– Обезводняване? – повтори умислено Гуинет. – Трябва да е
 	прекосил поне десетина поточета и реки по пътя насам. 
 	– Знам – съгласи се Реган. – Но почина, преди да го разпита
 	друг, освен канцлера. 
 	Берди присви очи. 
 	– Дали не са изопачили думите на войника? 
 	– По-важното е – додаде Гуинет, – че според вас са имали
 	пръст в смъртта му. 
 	Реган потри едната страна на лицето си, видимо объркан. 
 	– Не сме казали такова нещо. Просто казваме, че се случват
 	много неща, и то бързо, и все не намираме отговори на
 	въпросите си. Трябва да сте предпазливи, докато се върнем. 
 	– Откъде да се върнете? 
 	– Това е другото, което трябва да ви кажем. Идната седмица
 	заминаваме за Града на тайнствата, а след като си свършим
 	работата там, моят отряд се отправя към Гитос, а този на
 	Брин – към Кортенаи. Ще спираме в разни градове по пътя си. 
 	– И двамата заминавате? – учудих се на твърде висок глас и
 	Гуинет се прокашля, за да ме предупреди. Продължих по-
 	тихо: – Как е възможно сега, когато Уолтър го няма вече, а
 	баща ви е болен? Вече ти си официалният наследник на
 	короната, Реган, а Брин е следващият поред. Не може да
 	напуснете Сивика. Протоколът изисква поне единият от вас
 	да…
 	Брин протегна ръце да стисне моите. 
 	– Живеем в тежки времена, Полин. Основите на Мориган се
 	клатят. Подчинените кралства следят раздора ни с Далбрек; 
принцът бе заклан заедно със синовете на висши
 	благородници и лордове; баща ми е болен, а за сестра ми
 	говорят, че се е съюзила с врага. Капитанът ни твърди, че не е
 	време да се крием като мишки, а да демонстрираме сила и
 	увереност. Кабинетът така реши. С Реган също оспорихме
 	заповедта им, но баща ми я одобри. 
 	– Лично с него ли говорихте? – попита Берди. 
 	Реган и Брин се спогледаха за кратко и нещо неизречено
 	премина помежду им. 
 	– Да – отговори Реган. – Като го попитахме дали е съгласен
 	със заповедта, той кимна утвърдително. 
 	– Баща ви не е на себе си! – възкликна с недоумение
 	Гуинет. – Не е разсъждавал трезво. Ако здравето му се влоши, 
тронът ще бъде под заплаха. 
 	– Докторът ни увери, че няма опасност, пък и както каза
 	капитанът на стражата, появата на кралските синове ще
 	повдигне духа на войските и съседните кралства. 
 	По изражението и на двама им обаче се четеше объркване. 
 	Разкъсваха се. Не ги изпращаха само за да повдигнат духа на
 	народа. 
 	– Искат да докажете, че вие сте лоялни на короната, въпреки че 
сестра ви не е – обадих се аз. 
 	Реган кимна. 
 	– Разединеното семейство вселява страх и анархия. А точно
 	това не ни трябва в момента. 
 	Наистина се долавяше страх сред народа. И в мисията им
 	донякъде имаше смисъл, но нещо все пак ме глождеше. 
 	Виждах тревогата в очите им. 
 	– Продължавате да вярвате в Лия, нали? 
 	Очите на Брин омекнаха. 
 	– Не е нужно да питаш, Полин. Обичаме сестра си и я
 	познаваме. Моля те, не се тревожи. Имай ни доверие. 
 	Долових странна нотка в тона на гласа му. Гуинет също. Тя
 	ги изгледа подозрително. 
 	– Има нещо, което не ни казвате. 
 	– Не – отрече категорично Реган. – Няма нищо друго. – Той
 	погледна към корема ми, чиято изпъкналост вече не можех да
 	скрия под свободната си пелерина. – Обещайте ни, че ще се
 	пазите. Стойте настрана от цитаделата. Ще се върнем
 	възможно най-скоро. 
 	С Берди и Гуинет се спогледахме и кимнахме. 
 	– Добре – каза Брин. – Ще ви изпратим до портата. 
 	Гробището почти се беше опразнило. Задържаха се само
 	шепа опечалени. Останалите се бяха върнали по домовете си, 
за да се приготвят за вечерните възпоменания. Един млад
 	мъж с броня и оръжия още стоеше на колене пред паметника, 
свел глава. Всеки ъгъл на тялото му издаваше дълбока болка. 
 	– Кой е този? – попитах. 
 	– Андрес, синът на вицерегента – отговори Реган. –
 	Единственият оцелял войник от взвода на Уолтър. Изгаряше
 	от треска, когато другите заминаха, и не можа да тръгне с тях. 
 	Идва тук всеки ден, откакто издигнаха паметника, за да пали
 	свещ. Вицерегентът ни каза, че го измъчвала жестока вина, 
задето не бил с братята си по оръжие. 
 	– За да загине и той? 
 	Брин поклати глава. 
 	– Не, защото мисли, че е можело да са живи сега. 
 	Всички го загледахме, навярно питайки се едно и също
 	нещо – можеше ли един войник да промени изхода от битката? 
 	Когато братята си тръгнаха, помолих Гуинет и Берди да ме
 	изчакат. Разбирах чувството за вина на Андрес, изтезанието
 	да преживяваш отново и отново някои моменти, чудейки се
 	дали не си могъл да промениш нещо. В седмиците след
 	отвличането на Лия си спомнях стотици пъти как Кейдън ме
 	завлича в храсталака, и се хулех, задето не грабнах ножа му
 	или не го изритах – че не направих поне нещо. Вместо това
 	само треперех, вцепенена от ужас, когато той доближи лице
 	до моето и заплаши да ни убие. Ако имах втори шанс, щях да
 	постъпя съвсем различно. 
 	Андрес още беше на колене, когато се върнах при
 	паметника. Надявах се да извлека две ползи от този момент, 
така че да помогна и на двама ни. Щом обичаше взвода си и
 	Уолтър толкова искрено, значи трябваше да знае колко близки
 	бяха Уолтър и Лия. Нищо чудно дори да му е помогнал с
 	оставянето на фалшиви следи, когато с Лия избягахме. Като го
 	доближих, той вдигна поглед, претърсвайки с очи сенките под
 	качулката ми. 
 	– Достойни мъже бяха – казах. 
 	Той преглътна и кимна. 
 	– И Лия искрено вярваше в това. Убедена съм, че никога не
 	би ги предала. 
 	Наблюдавах го внимателно, за да видя дали ще подскочи, чувайки името ѝ. Не го направи. 
 	– Лия – процеди умислено, сякаш си спомняше миналото. –
 	Само братята ѝ я наричаха така. Добре ли я познавахте? 
 	– Не – отвърнах, осъзнала грешката си. – Но веднъж
 	срещнах принц Уолтър и той ми разказа с голяма любов за
 	нея. За огромната всеотдайност помежду им. 
 	Войникът кимна. 
 	– Да, всички кралски деца бяха много близки. Открай време
 	им завиждах за това. Моят единствен брат загина, когато бях
 	малък, а доведеният ми брат… – Той поклати глава. – Няма
 	значение. 
 	Пак вдигна поглед към мен и се взря в тъмнината под
 	качулката ми. 
 	– Май не се представихте. Как да ви наричам? 
 	Претърсих трескаво съзнанието си за някое име и първо
 	изскочи това на майка ми. 
 	– Марисол – отвърнах. – Баща ми държи свещарница в едно
 	съседно село. Дойдох да почета загиналите и чух едни хора да
 	говорят, че вие сте единственият оцелял. Дано не ви безпокоя. 
 	Исках само да ви утеша, защото вината е на безпощадните
 	варвари и на никой друг. Не е имало какво да направите. 
 	Той се пресегна смело и стисна ръката ми. 
 	– И други това ми казват, включително баща ми. Опитвам се
 	да го повярвам. 
 	За мое облекчение малка част от агонията по лицето му се
 	разсея. 
 	– Ще споменавам и тях, и вас в молитвите си – обещах му. 
 	Измъкнах ръката си, целунах два пръста и ги вдигнах към
 	небето, после се обърнах и си тръгнах. 
 	– Благодаря ви, Марисол – извика той след мен. – Надявам
 	се да ви видя отново. 
 	 Със сигурност ще ме видиш, Андрес. 
 	Като се върнах, очите на Гуинет проблеснаха от гняв. 
 	– Говориш със сина на вицерегента? Много дискретно, няма
 	що. 
 	Усмихнах ѝ се самодоволно. 
 	– Имай ми малко вяра, Гуинет. Нали ти ми каза, че не
 	трябвало все да играя по правилата? Той може да знае нещо, 
което да ни е от полза. Май сега е мой ред да бъда шпионка. 
 	  
 	ГЛАВА 20
 	Рейф
 	Влязох в лечебницата. 
 	Тавиш, Джеб, Гриз и Кейдън лежаха на нарове и ги
 	лекуваха. Кейдън беше скрил, че е пострадал – имаше рана на
 	кръста. Малка, но все пак се нуждаеше от шевове. Орин и
 	Свен седяха на столове, вдигнали крака върху наровете им. 
 	Като ме видяха, Тавиш и Орин изсвирукаха подигравателно
 	като на някое префърцунено конте. Джеб обаче одобри
 	трансформацията ми. 
 	– А тъкмо свиквахме с грозното ти мърляво лице – каза
 	Свен. 
 	– Вика му се баня и бръснене. Пробвай и ти някой път. 
 	Рамото на Джеб беше обвито в компреси с мехлем. 
 	Докторът ми каза, че имал скъсани мускули и трябвало да го
 	държи неподвижно няколко седмици. Никаква езда, никакви
 	мечове. Три дни само почивка в леглото. Джеб правеше
 	физиономии зад гърба му, оформяйки беззвучно с уста „не“. 
 	Свих рамене, за да му покажа, че не бих погазил лекарска
 	заповед, и Джеб се намръщи. 
 	На Гриз също му предписаха няколко дни почивка, но
 	раните на Тавиш и Кейдън просто щяха да ги наболяват ден-
 	два и не налагаха ограничаване на задълженията им. 
 	Докторът някак беше пропуснал сведението, че Кейдън не е от
 	нашите, и го смяташе за обикновен войник. 
 	– Тези двамата могат да се изкъпят – нареди той. – Ще ги
 	превържа, като се върнат чисти. 
 	После отиде да провери състоянието на Гриз. 
 	Кейдън се намираше в смътно осветеното дъно на
 	лечебницата, но като се пресегна за ризата си, излезе на
 	светлината от прозореца и видях гърба му и късата тъмна
 	линия на зашитата му рана. Накрая видях и белезите. 
 	Дълбоки белези. От бичуване. 
 	Той се обърна и видя, че го гледам. 
 	Гърдите му бяха също толкова нашарени. 
 	Застина за секунда, но после облече ризата си, сякаш
 	белезите не бяха важни. 
 	– Стари рани? – попитах. 
 	– Да. Стари. 
 	 Колко стари, запитах се, но сепнатият му отговор ми даде
 	да разбера, че не иска да пояснява. Беше що-годе на моята
 	възраст, тоест стари рани трябваше да са рани, придобити още
 	в детинство. Спомних си, че Лия беше избърборила нещо за
 	мориганските му корени, но тогава беше с треска и
 	полузаспала, така че ми се струваше малко вероятно. Но пък
 	ако венданци го бяха пребили така жестоко, нима би им
 	останал толкова предан? Той закопча ризата си. 
 	– Отпред те чакат войници, които ще те водят при душовете. 
 	И ще ти дадат чисти дрехи. 
 	– Тоест стражи? 
 	Не можех да му позволя да се разхожда свободно не само
 	защото още му нямах пълно доверие, но и за негова
 	безопасност. Новината за избития отряд бе плъзнала из
 	  
 	лагера. Всеки венданец, дори такъв, на когото кралят
 	твърдеше, че може да се вярва донякъде, не беше добре дошъл
 	тук. 
 	– Да ги наречем придружители – отвърнах. – Спомняш си
 	тази дума, нали? Обещавам ти, че твоите придружители ще са
 	много по-дружелюбни, отколкото Улрикс и глутницата му диви
 	кучета бяха с мен. 
 	Той надникна към колана и меча си върху масата. 
 	– Ще се наложи да оставиш оръжията си. 
 	– Днес спасих кралския ти задник. 
 	– А сега аз спасявам твоя вендански задник. 
 	Преди, когато ме изпращаха в Марабела, спях в казармите
 	при другите войници, но полковникът заяви, че те не били
 	достойни за крал. Ще трябва да започнеш да се придържаш
 	 към новата си роля,  настоя той и Свен се съгласи. Затова
 	наредиха да ми издигнат шатра. Шатрите обикновено се
 	пазеха за посланици и сановници, минаващи през аванпоста
 	на път към друго място. Те бяха просторни, луксозно
 	обзаведени и значително по-уединени от препълнените
 	казарми на войниците. 
 	Заповядах да уредят една и за Лия и влязох да проверя дали
 	всичко е наред. Подът беше застлан с дебел килим на цветя, а
 	леглото ѝ беше отрупано с одеяла, кожи и множество
 	възглавници. Облата печка беше заредена и готова за палене, а 
от тавана висеше маслен полилей. 
 	Имаше дори малка вазичка, пълна с лилави цветя. 
 	Полковникът сигурно беше изпратил цял отряд да издирва
 	цветя по търговските фургони. Върху масичка с дантелена
 	покривка бяха оставени пъстра кана с вода и глинен съд с
 	похлупак. Взех си една от маслените бисквити вътре и пак го
 	затворих. Бяха се погрижили за всичко. Нейната шатра
 	изглеждаше много по-добре уредена от моята. Полковникът, 
разбира се, се беше досетил, че ще мина да проверя дали
 	всичко е на ниво. 
 	Видях дисагите ѝ на пода до леглото. Бях поръчал на
 	коняря да ги донесе веднага щом подготвеха шатрата ѝ. И те
 	бяха оцапани с кръв. Може би затова ги беше оставил на пода. 
 	Изсипах съдържанието им на нощната масичка, за да ги нося
 	на перачките. Исках да залича всеки спомен от онези дни. 
 	Седнах на леглото и запрелиствах едната от книгите ѝ. 
 	Беше ми разказвала за нея. „Песента на Венда“ – където се
 	споменаваше името Джезелия. Полегнах на мекия дюшек, загледан 
в неразбираемите думи. Как ги разбираше? Не беше
 	учен. Спомних си изражението ѝ в Светилището, когато се
 	опита да ми обясни значението зад това. 
 	 Може да не е случайност, че попаднах тук. 
 	Беше ме полазила студена тръпка. Ядосвах се, че Венда – и
 	жената, и кралството – надигаше такива страхове у нея, но не
 	можех да забравя тълпите, нито че се умножаваха с всеки
 	изминал ден. В цялата тази работа имаше нещо неестествено, 
нередно, нещо, което дори комисарят не можеше да
 	контролира. 
 	Оставих книгата. Всичко това вече беше зад гърба ни. 
 	Светилището, Венда, всичко. Включително нелепото вярване
 	на Гриз, че е негова кралица. Скоро щяхме да потеглим към
 	Далбрек. Идеше ми да ругая, задето не можехме да тръгнем
 	веднага. Полковникът не можеше да ни отдели конвой, задоволяващ 
изискванията на Свен, но очаквал до няколко
 	дни да пристигнат още войници, след което можело да
 	заминем заедно с онези, които се връщаха към Далбрек. 
 	Междувременно наредил на птичаря да изпрати тройка бързи
 	валспреи до Фалуорт с вест, че съм невредим и скоро се
 	завръщам. 
 	Пък и така щял да има възможност да ми разясни как стоят
 	нещата в кралския двор. Да ме подготви, прочетох в очите му, 
макар и да не се изказа така. Знаех, че завръщането ми в
 	двора няма да е лесно. Още се мъчех да проумея факта, че
 	най-лошите ми страхове се бяха сбъднали. И двамата ми
 	родители бяха мъртви – издъхнали в неведение за съдбата на
 	единствения си син. Разяждаше ме остро чувство за вина. Но
 	 знаеха, че ги обичам. Поне с тази мисъл са си отишли. 
 	Решихме първо да си почина и да оставим за утре разговора
 	за смъртта на родителите ми и за всичко, случило се след
 	това. Членовете на кабинета щяха да побеснеят, като научеха
 	къде съм бил и на какъв риск съм се изложил. Трудно щях да
 	си върна доверието им. 
 	Но Лия беше жива, затова не съжалявах за нищо. Свен и
 	другите ме разбираха. И след като я представех пред
 	кабинета, те също щяха да разберат. 
 	  
 	ГЛАВА 21
 	Кейдън
 	Следвах стражите, сякаш не познавах мястото, макар че си
 	спомнях всеки сантиметър от аванпоста Марабела – особено
 	тоалетните и душовете. Като минавахме покрай портата на
 	оградената ливада за конете, видях, че са издигнали още една
 	наблюдателница в края ѝ. Това беше единственото им сляпо
 	петно. Не че някой би тръгнал да ги напада откъм стръмните
 	скали и реката под тях, но все пак сляпо петно, и именно
 	оттам се бях промъкнал. 
 	Веднъж Лия ме попита колко хора съм убил. Прекалено
 	много, за да ги броя, но точно това убийство си го спомнях. 
 	 Там. 
 	Надникнах към клозета в единия край. Подходящо място да
 	се умре. 
 	– Изчакай тук – спря ме Тавиш. 
 	Стражите влязоха в колибата за провизии. 
 	Със сигурност нямаше да ми предлагат душ и чисти дрехи, ако 
знаеха, че съм прерязал гърлото на един от другарите им. 
 	Случи се преди две години. Не си спомнях с какво се беше
 	провинил, само че мнозина венданци бяха загинали под
 	негово командване, и това стигаше на комисаря да ме изпрати
 	за него. 
 	 Това е за Ибън, казах му, преди да плъзна острието по
 	гръкляна му, макар че не знаех дали има пръст в убийството
 	на родителите на Ибън. Сега ми се искаше да знам. Да си
 	спомня всички причини. 
 	 Това беше преди цяла вечност, Кейдън. По онова време и
 	 двамата бяхме различни хора. 
 	– Какво има? – попита ме Тавиш. 
 	Войниците се бяха върнали с нужното и ме чакаха да ги
 	последвам. 
 	– Нищо – отговорих. 
 	Продължихме към душовете и се благодарих за топлата
 	вода. Не беше като в горещите извори на вагабонтите, които
 	едва не свалиха кожата ми заедно с мръсотията, но все пак
 	беше по-щадяща към болезнените ми мускули, отколкото
 	ледената вода в Светилището. Радвах се, че най-сетне отмивам
 	кръвта на мъжете, които някога наричах братя и с които
 	преди броени месеци бях яздил. А днес участвах в убийството
 	им. 
 	– Гриз май ще се оправи. 
 	Задържах главата си под водата, преструвайки се, че не съм
 	чул Тавиш. Да не би да търсеше похвала, задето беше зашил
 	Гриз в пустошта? 
 	Като се обърнах неохотно да му отговоря, той се търкаше
 	под мишниците, изучавайки ме с поглед. Не харесвах нито
 	Рейф, нито приятелите му измамници, но Тавиш наистина бе
 	спасил живота на Гриз и му дължах благодарност. Гриз си
 	оставаше мой брат – може би единственият. 
 	– Бива те с иглата – подхвърлих сдържано. 
 	– По принуда – отвърна той и спря водата. – Никой друг не
 	иска да го прави. – Избърса се с кърпа и започна да се
 	облича. – Странното е, че Рейф не иска да прободе с тънко
 	парче стомана нечия буза, а в същото време е способен да
 	повали трима мъже с един замах на меча си, без окото му да
 	трепне. Но това вече го знаеш, нали? 
 	Не съвсем деликатно предупреждение. Спомних си, че бе
 	наблюдавал разговора ми с Рейф в лечебницата. Очевидно не
 	одобряваше непочтителното ми отношение към краля. 
 	– Той не е мой крал. Няма да коленича пред него като вас. 
 	– Не е лош човек, като го опознаеш. 
 	– Нормално е да говориш така, но не съм тук, за да
 	опознавам когото и да било и да се сприятелявам. Тук съм
 	само заради Лия. 
 	– Значи си дошъл с грешни подбуди, убиецо. – Той затегна
 	колана си и нагласи презраменната си ножница. Очите му
 	приличаха на горещи черни езера. – И още един съвет: внимавай, 
когато ходиш до клозета. Особено късно нощем. 
 	Разправят, че било опасно. Странно, нали? 
 	Обърна се и си тръгна, нареждайки на стражите отпред да
 	ме изчакат. 
 	Явно ме беше наблюдавал по-внимателно, отколкото
 	предполагах. Надзърнах само за секунда към онзи клозет, но
 	той ме беше видял и се беше досетил. Несъмнено щеше да ме
 	държи под око – или да възложи на някого тази задача. 
 	Сигурно вече споделяше с Рейф подозренията си. 
 	Някой от тях изобщо беше ли забелязал, че се бих на тяхна
 	страна? 
 	Продължих да се къпя; не бързах да се върна при стражите, 
които ме чакаха отпред. Чудех се кога ли ще видя Лия отново. 
 	Рейф щеше да ме спъва нарочно, особено сега, когато беше…
 	Пъхнах главата си под водата. Не бях свикнал дори с
 	мисълта, че е принц, а изведнъж се оказваше проклет крал. 
 	Изплюх водата от устата си и затърках гърдите си. Лия
 	наистина ли си въобразяваше, че ще се влачи след нея чак
 	до…
 	Спрях водата. 
 	 Той няма да отиде в Мориган. 
 	 Но това няма да я спре. 
 	Нещо топло пропълзя в мен. 
 	Отново изпитах надежда. 
 	Той не я познаваше като мен. 
 	Много неща не знаеше за нея. 
 	Дори нямаше да се учудя, ако Лия го използваше, както бе
 	използвала мен. 
 	Тази мисъл се блъсна в друга. 
 	Но и тя не знаеше някои неща за него и май беше назрял
 	моментът да ги разбере. 
 	  
 	ГЛАВА 22
 	Нощта се спусна рано и чух далечна мелодия. Песен? 
 	Възможно ли беше и тук да посрещат вечерта с възпоменания
 	за момичето Мориган? Не ми се струваше особено вероятно, 
макар че имахме общи корени. Но колко ли отдавна се бяха
 	разклонили? Нощта ме примамваше тихо и копнеех да ѝ се
 	отдам, но озарените в златиста светлина прозорци на
 	офицерската трапезария ме чакаха. 
 	Последвах мадам Ратбоун нагоре по стълбището на
 	голямата дървена сграда, опасана с широка веранда. 
 	– Почакай – казах, хващайки я за лакътя. – Дай ми секунда. 
 	Тя сбърчи чело. 
 	– Няма от какво да се боиш. 
 	– Знам – отвърнах леко задъхано. – Ще вляза след малко. 
 	Моля те. 
 	Тя ме остави, а аз се обърнах и опрях ръце на парапета. 
 	Винаги се изправях лице в лице с очакванията на околните, 
обикновено без особено търпение, сопвайки се на членовете
 	на кабинета, които ме притискаха в една или друга посока, но
 	сега трябваше да посрещна друг вид очаквания, които дори не
 	разбирах. С напълно непонятни за мен усложнения. 
 	 Бъдещата ви кралица. Така щяха да ме възприемат, когато
 	стъпех в трапезарията. Бях казала на Кейдън, че ще намеря
 	все някакво решение, но не виждах такова. Попадах в
 	задънена улица. И все някой щеше да загуби. А не исках да е
 	някой от двама ни с Рейф. 
 	Погледнах към западното небе и съзвездията му: Диамантите на 
Астер, Божият бокал и Драконската опашка. 
 	Звездите над Мориган. Целунах пръстите си и ги вдигнах към
 	небето, към дома, към онези, които бях изоставила, към онези, 
които обичах, живи и мъртви. 
 	– Енаде меунтер ижотанде – прошепнах, после се обърнах
 	и бутнах вратата на трапезарията. 
 	Първо видях Рейф и тайно благодарих на боговете, защото
 	сърцето ми веднага олекна, закръжа волно. Той се изправи и
 	погледът в очите му ми вдъхна признателност за усилията на
 	мадам Ратбоун, Аделин и Вила. Добър избор бяха направили. 
 	Изражението му накара сърцето ми да се върне в гърдите ми
 	стоплено. 
 	Погледът ми прескачаше офицери, съпругите им и другите
 	присъстващи в залата, прикован хипнотизирано към Рейф на
 	челното място на дългата маса. За пръв път го виждах в
 	одеждите на собственото му кралство. Неочаквано смущаващо
 	потвърждение на истинската му идентичност. Носеше
 	тъмносиня офицерска туника върху свободна черна риза и
 	тъмна ножница с герба на Далбрек през гърдите. Косата му
 	беше подстригана, а лицето му сияеше, гладко обръснато. 
 	Усетих как множество глави се обръщат към мен, но не
 	откъснах очи от Рейф, докато краката ми не ме заведоха до
 	него. Това беше. Не разбирах официалните традиции на
 	Далбрек. Кралският учен бе опитал да ме запознае с
 	основните поздрави, но аз все пропусках уроците му. Рейф
 	протегна ръка към мен и когато я хванах, за мое огромно
 	смайване той ме придърпа към себе си и ме целуна пред
 	всички. Скандално дълга целувка. Усетих как бузите ми
 	пламват. Ако това беше една от традициите, вече ги харесвах. 
 	Като се обърнах към другите гости обаче, ми стана ясно, че
 	нямат такъв обичай. Някои от дамите също се бяха изчервили,
 а Свен беше покрил устата си с ръка, сякаш се опитваше да
 	прикрие гримасата си. 
 	– Поздравления и благодарности, мадам Ратбоун – каза
 	Рейф. – Погрижили сте се прекрасно за принцесата. 
 	Той разкопча кожената пелерина от раменете ми и я
 	предаде на един прислужник. Седнах на стола до него и чак
 	тогава видях присъстващите. Свен, Тавиш и Орин също бяха
 	облечени в тъмносиньото на Далбрек, преобразили се с
 	помощта на бръснач, сапун и чисти изгладени дрехи –
 	достойни офицери от могъщата армия, чиято история Свен ми
 	бе разказал с гордост. Той самият, също като полковник
 	Бодийн, седнал на отсрещния край на масата, носеше златист
 	акселбант върху рамото си. Облеклото на Рейф не разкриваше
 	позицията му, но все пак не очаквах да разполагат с емблеми
 	на кралската власт в аванпост. 
 	Полковник Бодийн се зае да ме запознава с гостите, които
 	ме поздравяваха сърдечно, но сдържано. Прислужници
 	започнаха да сервират първите от много блюда, поднесени
 	върху бели порцеланови чинийки – топло козе сирене с билки; 
рулца от накълцано месо, завито в тънки лентички пушено
 	свинско; хапки от пържени тестени кошнички, пълни с топъл
 	нарязан боб. Всяка храна се сервираше в чиста чиния, а дори
 	не бяхме стигнали до основното ястие. Ще видиш. 
 	Да, виждах, въпреки че полковникът несъмнено бе
 	подготвил още по-пищна вечеря в чест на завърналите се
 	техни братя и краля, когото бяха мислили за изгубен. Джеб
 	отсъстваше заради предписанието на лекаря да почива в
 	леглото. Никой друг като че ли не забелязваше, че Гриз и
 	Кейдън ги няма, но предполагах, че те биха се чувствали
 	крайно неловко на тази маса. И аз самата на моменти се
 	чувствах като в мъгляв сън. Едва сутринта яздехме коне, 
борейки се за живота си, а сега плавах в море от порцелан, сребро, 
лъснати свещници и хиляда дрънчащи чаши. Всичко
 	ми се струваше по-ярко и по-шумно, отколкото беше всъщност. 
 	Вечерта беше празнична и усетих всеобщия стремеж към
 	по-ведри 
 	разговори. 
 	Полковник 
 	Бодийн 
 	изнесе 
 	от
 	многоуважаваното си уиски и сипа чашка на Свен. После
 	обяви, че планирал и друго празненство, в което щял да
 	участва целият аванпост. Искал да даде възможност на всички
 	войници да вдигнат тост за новия си крал и – добави
 	колебливо полковникът – за бъдещата си кралица. 
 	– Тържествата в Марабела са ненадминати – възкликна
 	развълнувано Вила. 
 	– Да, повдигат духа – добави Бодийн. 
 	– И има танци – обади се мадам Ратбоун. 
 	Уверих ги, че нямам търпение да участвам. 
 	Между отделните блюда вдигахме тостове и колкото повече
 	вино се лееше, толкова повече се отпускаха околните и ме
 	включваха в разговорите си. 
 	– Мадам Ратбоун ми каза, че организирате приказни
 	вечери – обърнах се към полковник Бодийн. – И признавам, че
 	съм много впечатлена. 
 	– Аванпостът Марабела е прочут с невероятната си храна –
 	коментира с гордост Фиона, съпругата на лейтенант Белмонте. 
 	– Колкото по-добре се храни един войник, толкова по-добре
 	служи – обясни полковникът, сякаш ястията по масата не бяха
 	разточителен пир, а военна стратегия. 
 	Споменът за доволната усмивка на комисаря и високите му
 	лъскави силози с жито затрептя зад очите ми. Великите
 	 армии се крепят на пълни стомаси. 
 	Вперих поглед в чинията пред мен. Върху нея бяха останали
 	петно от портокалов сос и кост от бут на фазан. Не си
 	предавахме плато с кости преди вечерята, никой не изрече
 	благодарствена молитва за жертвата. И тази липса остави
 	странна празнина в мен, която сякаш умоляваше да бъде
 	запълнена. Не знаех какво се е случило с наниза ми от
 	костици. Сигурно го бяха изхвърлили заедно с окървавените
 	ми съдрани дрехи като нещо нечисто, дивашко. Загърнах
 	тайно кокала в салфетката си, преди слугите да са отнесли
 	чинията. 
 	– Не мога да си представя какво си преживяла в ръцете на
 	онези варвари – отбеляза мадам Хаг. 
 	– Ако говорите за венданците, да, някои от тях бяха варвари, 
но повечето се държаха изключително мило с мен. 
 	Тя вирна съмнително вежди. 
 	Капитан Хаг пресуши поредната чаша вино. 
 	– Но сигурно съжалявате за решението си да избягате от
 	сватбата. Всичко това…
 	– Не, капитане. Не съжалявам за решението си. 
 	Масата притихна. 
 	– Ако ме бяха довлекли право в Далбрек, нямаше да науча
 	много ценни неща. 
 	Лейтенант Дюпре се приведе напред. 
 	– Но има и по-лесни начини да научите уроците на
 	младостта от…
 	– Не уроци, лейтенанте. Студени, сурови факти. Венданците
 	са създали армия и въоръжение, способни да заличат и
 	Далбрек, и Мориган от лицето на земята. 
 	Гостите си размениха колебливи погледи. Няколко чифта
 	очи се извъртяха саркастично. Клетото неадекватно момиче. 
 	Рейф сложи ръка върху моята. 
 	– Лия, нека оставим тази тема за по-късно. Утре ще я
 	обсъдим с полковника и другите офицери. 
 	Той побърза да ни извини и докато минавахме покрай Свен
 	и Бодийн, забелязах почти празната бутилка уиски. 
 	Взех я от масата и я подуших. 
 	– Полковник Бодийн, имате ли нещо против да взема
 	остатъка? 
 	Той изцъкли очи. 
 	– Боя се, че питието е доста силно, Ваше Височество. 
 	– Да, знам. 
 	Той погледна краля си за позволение и Рейф кимна. 
 	Започваше да ми омръзва всички да се обръщат към Рейф, 
преди да ми отговорят. 
 	– Не е за мен – обясних, после стрелнах укорителен поглед
 	към Свен. – Все пак обещахме чашка и на Гриз, нали? 
 	Бодийн остана все така любезен, но неколцина от гостите се
 	прокашляха неодобрително, вперили погледи в полковника,
 настоявайки за отказ да сподели уискито си. Разбирах
 	възражението им. Току-що бяха научили, че венданци са
 	унищожили цял техен взвод. Но и не биваше да пренебрегват
 	вечно факта, че Кейдън и Гриз бяха пострадали в стремежа си
 	да спасят живота ни. 
 	Рейф взе бутилката от мен и даде на стража до вратата. 
 	– Занеси това на здравеняка в лечебницата. 
 	После ме погледна с вдигнати вежди, за да се увери, че
 	  
 	проблемът е разрешен, и аз кимнах удовлетворено. 
 	– Това е твоята шатра – обяви Рейф и отметна крилото на
 	входа. 
 	Дори под смътната топла светлина на полилея цветовете ме
 	смаяха. Дебел тъмносин килим на цветя застилаше целия под. 
 	Леглото с балдахин, върховете на чиито колони бяха оформени
 	като лъвски глави, беше загърнато с покривка от синьо кадифе
 	и отрупано с бели сатенени възглавници и меки кожени
 	одеяла. Елегантните сини завеси бяха привързани със
 	златисти въженца, а близо до тях имаше ниска печка с изящно
 	изкована решетка. Букет от свеж синчец красеше една
 	помощна масичка, а в ъгъла видях и по-голяма маса за
 	хранене с два стола. Помещението беше по-луксозно дори от
 	стаята ми в цитаделата. 
 	– А твоята шатра къде е? – попитах. 
 	– Ей там. 
 	На десетина метра от моята беше издигната подобна шатра. 
 	Кратко разстояние, което ми се струваше толкова далечно. Не
 	бяхме спали разделени, откакто напуснахме Светилището. Бях
 	свикнала да чувствам ръката му около кръста си, топлия му
 	дъх на тила си и не можех да си представя, че няма да съм с
 	него тази нощ, особено след като най-сетне получавахме нещо
 	като истинско уединение. 
 	Пригладих назад един кичур коса, паднал върху лицето му. 
 	Клепачите му натежаваха. 
 	– Май изобщо не си почивал, а? 
 	– Още не. Ще има време и за това…
 	– Рейф – спрях го, – някои неща не бива да се отлагат. Още
 	не сме говорили за родителите ти. Добре ли си? 
 	Той пусна крилото на шатрата, скривайки светлината от
 	полилея, и пак останахме на тъмно. 
 	– Добре съм – отвърна. 
 	Обгърнах лицето му с длани и го придърпах към себе си. 
 	Опрях челото си в неговото, споделяйки въздуха си с него, и
 	като че ли в гърлата и на двама ни се надигнаха сълзи. 
 	– Съжалявам, Рейф – пророних. 
 	Челюстта му се стегна под ръцете ми. 
 	– Бях, където трябваше да бъда. С теб. Родителите ми биха
 	разбрали. – Всяка негова дума пулсираше огнено в
 	пространството помежду ни. – Дори да бях с тях, нямаше да
 	променя нищо. 
 	– Но поне щеше да се сбогуваш. 
 	Той плъзна ръце през кръста ми и ме притисна към себе си, 
сякаш всичката скръб, която някога щеше да си позволи да
 	изпита, се побираше в тази прегръдка. Замислих се за
 	жестокостта на новия му пост и тежките очаквания към него. 
 	Когато хватката му се поотпусна, той ме погледна с бръчици
 	на умора в ъгълчетата на очите и усмивка, въпреки видимото
 	му изтощение. 
 	– Искаш ли да останеш при мен? – предложих му. 
 	Устните му срещнаха моите и той прошепна между
 	целувките ни:
 	– Опитвате да ме прелъстите ли, Ваше Височество? 
 	– И още как – отвърнах, плъзвайки бавно върха на езика си
 	по долната му устна, сякаш това беше десертът ми за вечерта. 
 	Той се отдръпна леко и въздъхна. 
 	– В средата на аванпост сме и ни наблюдават стотици очи. 
 	Кой знае колко хора са се наредили по прозорците на
 	трапезарията. 
 	– Май не те интересуваше мнението на околните, когато ме
 	целуна пред тях. 
 	– Отдадох се на момента. Пък и едно е да те целуна пред
 	всички и съвсем друго – да пренощувам в шатрата ти. 
 	– Страхуваш се да не опетниш репутацията ми? 
 	Дяволита усмивка подръпна едното ъгълче на устата му. 
 	– Страхувам се, че ти ще опетниш моята. 
 	Сръчках го игриво в ребрата, но веднага усетих как
 	усмивката ми помръква. Разбирах протокола – особено за
 	кралския двор. Свещени богове, цял живот го следвах. Пък и
 	знаех в колко деликатна позиция се намира Рейф сега, колко
 	погледи са вперени в него. Но и двамата се бяхме спасили на
 	косъм. Омръзваше ми да чакам. 
 	– Искам да бъда с теб, Рейф. Сега. Имам чувството, че цял
 	живот само чакаме. Не ме е грижа кой какво си мисли. Ами
 	ако няма утре? Ако имаме само този момент? 
 	Той притисна нежно пръст към устните ми. 
 	– Шшш. Не говори така. Чака ни цял живот заедно, стотици
 	утрешни дни. Обещавам ти. Само към това се стремя. С всеки
 	дъх, с всяка стъпка. От всичко на света най-много искам да
 	вляза в тази шатра с теб, но ме е грижа какво мислят. Току-що
 	те срещнаха, а аз вече потъпках всички правила, които един
 	принц трябва да съблюдава. 
 	Въздъхнах. 
 	– И вече си крал. 
 	– Но мога да вляза поне колкото да ти запаля печката. Няма
 	да ми отнеме много време. 
 	Казах му, че мога да я запаля сама, но той отметна крилото
 	на входа да ме покани вътре и аз не възразих. Провери
 	димоотвода на високия объл комин, който излизаше през
 	върха на шатрата, и запали подпалките. После седна на ръба
 	на леглото и загледа дали дървата ще пламнат добре. Аз се
 	разходих из шатрата, плъзвайки пръсти по покривалото на
 	леглото, възхищавайки се на разкоша. 
 	– Нямаше нужда от такива удобства, Рейф – подхвърлих
 	през рамо. 
 	Той сръчка дървата с ръжена. 
 	– Къде другаде да те настаним? Във войнишките казарми? 
 	– Всичко би ми се сторило същински лукс в сравнение с
 	последните места, където съм спала. 
 	Видях вещите си върху масата. Бяха подредени в спретната
 	купчинка, но дисагите ги нямаше. Взех четката си за коса и
 	започнах да вадя фиби от косата си, разваляйки красивото
 	творение на Аделин. 
 	– Можеше да спя във всекидневната на мадам Ратбоун. 
 	Макар че съпругът ѝ сигурно нямаше да…
 	Чух тупване и се обърнах. Ръженът беше паднал от ръката
 	на Рейф. 
 	Май все пак щях да получа каквото исках. 
 	– Рейф? 
 	Той не ми отговори. Лежеше на леглото ми с крака на пода
 	и увиснали от двете му страни ръце. Отидох при него и пак
 	прошепнах името му, но и този път не получих отговор. Дори
 	упорит крал не можеше да будува вечно. Изхлузих ботушите
 	му и той дори не помръдна. Свалих и коланите му. Само че
 	толкова се беше отпуснал, че дрехите трябваше да си останат. 
 	Вдигнах краката му и ги завъртях, така че да легне изцяло на
 	леглото. Той измърмори почти неразбираемо, че трябвало да
 	си ходи, но после замлъкна напълно. Свалих от себе си
 	златния нараменник и бижутата и с мъки развързах сама
 	връзките на кожения корсет. Като угасих полилея, се свих на
 	леглото до него и дръпнах кожите върху двама ни. Спокойното
 	му лице сияеше на светлината от огъня. 
 	– Почивай си, скъпи мой фермер – прошепнах. 
 	Целунах го по бузата, по брадичката, по устните, запомняйки 
всеки сантиметър кожа под допира ми. Стотици
 	 утрешни дни. Отпуснах глава на възглавницата до неговата и
 	преметнах ръка през корема му, притискайки се към него, сякаш 
още се боях, че може да изчезне през нощта заедно с
 	общото ни бъдеще. 
 	  
 	ГЛАВА 23
 	Усетих как се изплъзва изпод ръката ми посред нощ, но си
 	помислих, че просто се е завъртял в леглото. Като се събудих
 	рано сутринта, него го нямаше. Намерих само прислужница с
 	предпазлив поглед и поднос с кексчета, сушени плодове и
 	сметана. Остави го на масата и направи реверанс. 
 	– Аз съм Тилде. Негово Величество ми поръча да ви предам, 
че има срещи, но ще мине да ви види по-късно. 
 	Междувременно съм тук да ви помогна с каквото мога. 
 	Сведох поглед към омачканата рокля, с която бях спала. 
 	– Мадам Ратбоун ще ви изпрати други дрехи – успокои ме
 	Тилде. – Освен това помоли да ви попитам дали искате да
 	почистим нещата ви, или… да ги изгорим. 
 	Знаех си, че според тях всичко трябва да отиде в огъня. 
 	Дрехите ми бяха съсипани напълно, но ботушите и най-вече
 	ножницата на Уолтър държах да запазя – всъщност, като се
 	замислех, не исках да се разделям и с останките от роклята, 
съшита от много ръце. Казах на прислужницата, че аз ще
 	почистя вещите си, и я помолих да ми ги донесе. 
 	– Веднага, госпожице. 
 	Тя направи още един реверанс и бързо напусна шатрата. 
 	Сресах косата си, обух нежните пантофки, които Вила ми
 	беше заела, и тръгнах да търся кабинета на полковник
 	Бодийн. 
 	Масивните стени на аванпоста сияеха на утринното слънце. 
 	Навсякъде цареше ред, плашещ със съвършенството си. 
 	Всичко излъчваше увереността на кралство, силно чак до
 	дъното на основите си. Дори земята между сградите беше
 	покрита със старателно заравнен чакъл с цвят на мармалад. 
 	Хрущеше тихо под краката ми, докато вървях към дълго
 	здание, което приличаше на трапезарията, но прозорците му
 	бяха малки и нависоко. Вероятно не искаха никой да вижда
 	кой с кого разговаря вътре. 
 	Като 
 	отворих 
 	вратата, 
 	офицерите 
 	ме 
 	погледнаха
 	изненадано, но сред тях не видях нито Рейф, нито Свен или
 	полковник Бодийн. 
 	– Ваше Височество – обади се лейтенант Белмонте, ставайки
 	на крака. – Можем ли да направим нещо за вас? 
 	– Обещано ми беше да се срещнем днес. Идвам да
 	продължим снощния ни разговор. За венданската армия. 
 	Трябва да знаете какво…
 	Капитан Хаг пусна дебела купчина документи върху масата
 	с гръмък трясък. 
 	– Кралят ни уведоми за събитията във Венда… – заяви той и
 	с многозначителен поглед към омачканата ми рокля добави: –
 	… докато вие спяхте. 
 	Позагладих роклята си с длани. 
 	– Сигурна съм, че кралят ви е казал важни неща, но той не
 	видя каквото аз видях в…
 	– Обучен войник ли сте, Ваше Височество? 
 	Прекъсна ме толкова рязко, че сякаш ме зашлеви през
 	лицето. Почти чух плясъка да заглъхва във въздуха. Значи
 	така щяхме да си говорим? Приведох се напред, опрях длани в
 	масата и срещнах погледа му. 
 	– Да, капитане, макар и обучен в различни умения от
 	вашите. 
 	– О, разбира се – отвърна той с осезаемо презрение, сядайки
 	отново на стола си. – Точно така. В мориганската армия
 	всичко е малко по-различно. Сигурно е заради дарбата ви. –
 	Стрелна остра усмивка към офицера до себе си. – Да чуем
 	тогава. Разкажете ни какво мислите, че сте видели. 
 	Задник. Очевидно фактът, че Рейф ме бе обявил за своя
 	бъдеща кралица, не значеше нищо за капитана – поне в
 	отсъствието на краля, – но не биваше заради засегнатата си
 	гордост да им спестявам толкова жизненоважна информация. 
 	Затова им разказах всичко, което знаех за военния град. 
 	– Сто хиляди въоръжени войници е главозамайваща цифра –
 	коментира капитанът, като приключих. – Особено за толкова
 	назадничав народ като варварския. 
 	– Не са назадничав народ – заявих. – И мъжете, с които
 	пристигнахме – Кейдън и Гриз, могат да потвърдят думите ми. 
 	Капитан Хаг стана от стола си с внезапно пламнало лице. 
 	– Нека ви напомня, Ваше Височество, че варварите изклаха
 	наш отряд от двайсет и осем войници. Единственият начин, по
 	който искаме да се сдобием с информация от тях, е чрез
 	възлест камшик. 
 	Приведох се напред. 
 	– И явно предпочитате да я извлечете от мен по същия
 	метод. 
 	Капитан Азиа сложи ръка върху тази на Хаг и му подшушна
 	нещо. Хаг седна. 
 	– Моля ви да разберете, Ваше Височество – подхвана Азиа, –
 	че загубата на взвода беше тежък удар за всички ни, особено
 	за капитан Хаг. Братовчед му е един от убитите войници. 
 	Вдигнах ръце от масата и се изправих, поемайки
 	успокоителна глътка въздух. Разбирах скръбта. 
 	– Моите съболезнования, капитане. Съчувствам ви искрено. 
 	Но ви моля да разберете нещо. Задължена съм до гроб на
 	мъжете, които клеветите, и ако не ги поканите на масата за
 	разговори, не очаквайте и аз да присъствам там. 
 	Тънките му вежди надвиснаха над очите му. 
 	– Ще предам желанието ви на полковник Бодийн. 
 	Тъкмо се обръщах да си тръгна, когато една врата в дъното
 	на помещението се отвори и полковникът влезе заедно със
 	Свен, Рейф и Тавиш. Като ме видяха, всички се стреснаха, а
 	Рейф ми стрелна остър поглед, сякаш бях подронила
 	авторитета му. 
 	– Тъкмо си тръгвах – казах му. – Изглежда, ти вече си се
 	погрижил за всичко. 
 	Вече слизах по стълбището, когато Рейф излезе на
 	верандата и ме спря. 
 	– Лия, какво има? 
 	– Нали уж щяхме да говорим заедно с офицерите? 
 	Той поклати гузно глава. 
 	– Ти спеше. Не исках да те будя. Но им предадох всичко, което ти ми разказа. 
 	– И за силозите? 
 	– Да. 
 	– И за брезалотите? 
 	– Да. 
 	– За големината на армията? 
 	– Да, казах им всичко. 
 	 Всичко. Имаше неща, които дори аз бих премълчала. 
 	– За предателите в мориганския двор? 
 	Той кимна. 
 	– Нямах избор, Лия. 
 	Естествено. И това, разбира се, ги бе озлобило още повече
 	към Мориган и мен самата. Произлизах от кралски двор, гъмжащ от змии. 
 	Въздъхнах. 
 	– Имам чувството, че не повярваха на нищо, което им казах
 	за венданската армия. 
 	Той се пресегна и хвана ръката ми. 
 	– Скептични са, защото никога не са се сблъсквали с
 	варварски отряди, наброяващи повече от десетина войници. 
 	Но им разказах какво видях със собствените си очи. 
 	Въоръжената, добре организирана бригада от поне петстотин, 
която те заведе във Венда. Повярвай ми, вече обмисляме
 	какви мерки трябва да се предприемат, особено след
 	изтребването на цял…
 	Простенах тихо. 
 	– Май не започнах добре с офицерите. Капитан Хаг вече ме
 	мрази. Не знаех, че един от загиналите му е братовчед. 
 	Имахме леко пререкание. 
 	– Дори без лоши новини, капитан Хаг е от хапчетата, които
 	най-добре се преглъщат със силна бира. Поне Свен така
 	твърди. Аз не го познавам особено добре. 
 	– Свен е прав. Даде ми да разбера, че не уважава
 	мориганската армия, а дарбата – още по-малко. Изобщо не се
 	зарадваха да ме видят. Свещени богове, защо въобще Далбрек
 	е предложил брак с мен, щом не зачитат нито Първите
 	дъщери, нито дарбата? 
 	Като че ли го хванах неподготвен и той изопна рамене, видимо 
смутен от въпроса ми, но бързо се окопити. 
 	– Капитанът те е засегнал. Ще говоря с него. 
 	– Не – поклатих глава. – Моля те, недей. В никакъв случай
 	не искам да приличам на обидена хлапачка, хукнала да се
 	оплаче на краля. Ще се оправим някак. 
 	Той кимна, вдигна ръката ми до устните си и я целуна. 
 	– Ще се постарая да приключа възможно най-бързо със
 	срещите. 
 	– Мога ли да помогна с нещо? 
 	На лицето му се изписа уморена гримаса и той ми сподели, 
че в негово отсъствие са се случили много повече неща от
 	смъртта на родителите му. Без силно водачество Съветът и
 	кабинетът воювали непрестанно. Самочувствието на мнозина
 	се издигнало твърде нависоко, генерали се възпротивявали
 	срещу йерархията на командването, а страхът от болестта, 
повалила кралицата, влияел на търговията – и всичко това, докато 
пазели смъртта на краля в тайна от света. Рейф го
 	чакали битки на всеки фронт, щом се върнел в двореца. 
 	– И кога ще е това, Рейф? – Не ми се искаше да го
 	пришпорвам, особено в такъв момент, но нямах избор. –
 	Знаеш, че задължително трябва да предупредя Мориган. Да…
 	– Знам, Лия. Но, моля те, дай ми няколко дни да се справя
 	първо с това. После ще говорим за…
 	Свен подаде глава от вратата. 
 	– Ваше Величество – врътна тягостно очи към стаята зад
 	себе си, – започват да нервничат. 
 	Рейф надникна към мен и се задържа още момент, сякаш не
 	искаше никога да се разделяме. Под очите му още тегнеха
 	сенки. Беше поспал само няколко часа, при положение че се
 	нуждаеше от цяла седмица сън, и му бе позволено да скърби
 	твърде кратко. От мен искаше единствено няколко дни, за да
 	  
 	се ориентира в новия си пост на крал. Само дето не знаех дали
 	мога да забавя дори с толкова новината за Мориган. 
 	Кимнах, а той се обърна и изчезна зад вратата заедно със
 	Свен, преди да успея да му кажа „довиждане“. 
 	Закопчах и последната тока на бюстието и пристегнах
 	колана. Радвах се, че Вила и Аделин са ми донесли по-удобни
 	дрехи – кожена пола с цепка, къс елек и риза, – но дори те
 	бяха също толкова луксозни, колкото роклята ми от снощи. 
 	Кафявата фигурална кожа беше толкова мека, че сякаш се
 	топеше между пръстите ми. 
 	Бяха подменили изпокъсаните, заплетени връзки на
 	почистените ми ботуши, а презраменната ножница на Уолтър
 	прилепваше плътно до тялото ми, лъскава като в деня, когато
 	Грета му я подари. 
 	– Семейна реликва? – попита Вила. 
 	И двете ме наблюдаваха плахо, сякаш бяха прочели болката
 	в изражението ми, докато си слагах ножницата. Колкото
 	недружелюбен беше капитан Хаг с мен, толкова внимателни
 	бяха те. Кимнах с усмивка, опитвайки да залича тъгата от
 	лицето си. 
 	– Готова съм. 
 	Двете жени предложиха да ме разведат из аванпоста, опасан 
от внушителна овална стена. Шатрите ни с Рейф се
 	намираха пред жилищата на офицерите и трапезарията. 
 	Показаха ми казармите, войнишката трапезария, лечебницата
 	и кухнята, скътана между тях. Стигнахме до широка порта, 
водеща към другото ниво на аванпоста. След като ми посочиха
 	оборите, конюшните с ливади и зеленчуковата градина, ме
 	заведоха при клетките на валспреите – изумителни птици с
 	бели пера, остри нокти и заплашителен поглед. Над
 	светещите им червени очи имаше черни пера като вежди. 
 	Вила ми обясни, че летели светкавично и размахът на крилете
 	им бил метър и половина. 
 	– Могат да прелетят хиляди километри, без да спрат. Така
 	си разменяме послания с другите аванпостове и столицата. 
 	Попитах я дали могат да летят и до други места, а тя ми
 	отговори, че били дресирани да летят само до определени
 	точки. Докато минавахме покрай тях, главите им се въртяха
 	страховито, следейки ни с очи. 
 	Под задната стена течеше реката, която се виеше зад
 	аванпоста. Върнахме се на горното ниво и ми показаха
 	смайващо голямата перачница. Всъщност не знаех защо се
 	учудвам, предвид любовта им към дрехите. Накрая пак се
 	озовахме в предната част на аванпоста, до кабинетите на
 	полковник Бодийн. Погледнах малките издигнати прозорци и
 	се запитах какви ли „мерки“ обсъждаха вътре. 
 	– Може ли да излезем оттам? – посочих портата под
 	наблюдателната кула. 
 	Рейф ми беше казал, че вагабонтите често лагерували край
 	стените. На влизане вчера не бях забелязала фургоните на
 	Дихара, но всъщност тогава не виждах почти нищо друго, освен 
хората, стичащи се да ни посрещнат. Сега се чудех дали
 	с останалите не бяха някъде из импровизирания град. 
 	– Разбира се – отвърна ведро Аделин. 
 	В масивната порта на наблюдателницата имаше отворена
 	малка вратичка, охранявана от войници в шпалир – по двама
 	от всяка страна, както беше наредил Рейф. Всеки държеше
 	излъскана до блясък алебарда. Пропускаха свободно други
 	  
 	войници, но на търговците им беше позволено само да оставят
 	съобщения, след което ги отпращаха. 
 	Като ги доближихме, алебардите се кръстосаха пред нас
 	като прецизна машина, препречвайки пътя ни. 
 	– Джеймс! – възкликна укорително Аделин. – Какво е това? 
 	Направи ни път. Излизаме да…
 	– Двете с Ви може да минете – отвърна той, – но не и Нейно
 	Височество без придружител. Заповед на краля. 
 	Намръщих се. Рейф се боеше, че отвън може да дебнат още
 	рахтани. 
 	– И тези дами не се считат за мои придружителки? –
 	попитах. 
 	– Въоръжени придружители – поясни той. 
 	Погледнах демонстративно към кинжалите по хълбоците ни. 
 	Бяхме въоръжени. 
 	Джеймс поклати глава. Очевидно собствените ни оръжия не
 	бяха достатъчни. 
 	Чувствах се нелепо да вървя сред търговските фургони, 
съпровождана от шестима стражи със сериозни изражения и
 	остри алебарди, но имах късмет, че Джеймс успя да ми ги
 	уреди, защото никой от четиримата пред портата не искаше
 	да напусне поста си. 
 	Малкият град от фургони ми напомняше донякъде на
 	 джехендрата. Имаше по нещичко за всеки човек и за всеки
 	вкус – печени храни, платове, кожени изделия, шатри с
 	хазартни игри, екзотични питиета, дори място, където
 	войниците можеха да си платят да напишат писмо в изящен
 	стил вместо тях. Други търговци пък идваха само колкото да
 	продадат основни стоки на аванпоста, а после си заминаваха. 
 	Още се чудех как е възможно такъв аванпост да съществува
 	на територията на Кам Ланто, при положение че официалното
 	споразумение 
 	забраняваше 
 	изграждането 
 	на 
 	трайни
 	постройки. Защо бяха запалили дома на Ибън, щом в същата
 	тази пустош съществуваше здание, подслонило стотици хора? 
 	Реших да задам тези въпроси на Аделин, но един от
 	стражите ме чу и отговори вместо нея. 
 	– Тук няма постоянни жители. Служим на ротационен
 	принцип. 
 	Обяснението му звучеше като вратичка в закона, използвана от 
могъщо, добре въоръжено кралство. Реган ми
 	беше разказвал за лагерите, където спираха да си починат
 	патрулните им отряди, но винаги си ги бях представяла като
 	места с кални коловози, паянтови палатки и скупчени
 	войници, борещи се със стихиите. Вече се питах дали и
 	Мориган си нямаха свои вратички и дали лагерите им не бяха
 	по-солидни, отколкото си ги бях представяла. 
 	Разпитвах търговците по пътя ни къде е вагабонтският
 	лагер, и винаги ме упътваха към един или друг, но все не
 	попадах на вагабонтите, които търсех
 	– Търся лагера на Дихара – реших да поясня накрая пред
 	един старец, който гравираше кожена лента за чело. 
 	Той прекъсна работата си и посочи с длетото по-надолу по
 	продължение на стената. 
 	– Ей там е. В края. 
 	Сърцето ми подскочи, но само за момент, защото бръчките
 	му се вдълбаха мрачно в лицето му. Хукнах в указаната
 	посока, а Вила, Аделин и войниците едва ме настигнаха. 
 	Като намерихме лагера, си обясних прокобното изражение
 	на стареца. Фургоните бяха скътани под широки борови клони, 
но по тях не висяха нито звънливи камбанки, нито пъстри
 	лентички, нито ковани медни спирали. По средата на лагера
 	не кипеше чайник. Нямаше шатри. Само три обгорени
 	 карвачи. 
 	 Карвачито на Рийна вече не беше лилаво, а почти черно. Тя
 	седеше на един дънер край огнището с една от младите майки. 
 	Тевио рисуваше с пръчка в прахоляка до тях. Зад карвачите
 	един мъж се грижеше за конете с дете на хълбока. От
 	познатата ведрост нямаше и следа. 
 	Обърнах се към стражите и ги помолих да ме пуснат сама. 
 	– Моля ви – повторих. – Нещо не е наред. 
 	Те огледаха околността и неохотно се съгласиха да останат
 	настрана. Аделин и Вила застанаха пред тях като охрана –
 	линия, която не трябваше да прекосяват. 
 	Приближих се до огнището с разтуптяно сърце. 
 	– Рийна? 
 	Лицето ѝ се озари и тя скочи да ме посрещне, притискайки
 	ме към пищната си гръд, сякаш никога нямаше да ме пусне. 
 	Като ме освободи и ме погледна отново, очите ѝ искряха. 
 	– Чеми монсе, Лия! Оуе вифар! 
 	– Да, жива съм. Но какво се е случило тук? – попитах, 
вперила поглед в обгорения ѝ фургон. 
 	Вече бяха надошли още няколко вагабонти, включително
 	Тевио, който дърпаше полата ми. Рийна ме заведе до огъня, 
покани ме да седна на един дънер и ми разказа. 
 	Появили се конници. Непознати венданци. Дихара отишла
 	да ги посрещне, но те не идвали да разговарят. Показали ѝ
 	някакъв малък нож. Заявили, че който помагал на врагове на
 	Венда, трябвало да си понесе наказанието. Избили половината
 	  
 	им коне, опожарили шатрите и фургоните им и си тръгнали. 
 	Вагабонтите опитали да надвият пламъците с одеяла и каквото
 	друго докопали, но шатрите им изгорели почти мигновено. 
 	Успели да спасят само три карвачи. 
 	Още щом спомена малкия нож, по езика ми се разля
 	неприятен солен вкус. Ножът на Натия. Когато Рийна
 	приключи с разказа си, станах, неспособна да сдържа гнева
 	си. На комисаря не му стигаше една смърт! Исках да го убия
 	 отново!  Ударих с юмрук дървената стена на карвачито, раздирана от ярост. 
 	– Аида монсе, неу, неу, неу. Не бива да страдаш заради
 	това – каза Рийна и ме издърпа настрана от фургона. Извади
 	няколко тресчици от ръката ми и я уви в шала си. – Ще се
 	съвземем. Дихара каза, че това било сезон от живота ни, който
 	никой от нас не е можел да предотврати. 
 	– Дихара? Къде е тя? Добре ли е? 
 	По лицето на Рийна се изписа същото прокобно изражение
 	като на стареца. 
 	Коленете ми омекнаха. 
 	– Не – процедих, клатейки глава. 
 	– Жива е – побърза да отрече подозрението ми Рийна, но
 	после добави: – Но не се знае докога. Много е стара и докато
 	се мъчеше да гаси пламъците, сърцето ѝ рухна. Оттогава бие
 	съвсем немощно. Лечителят от аванпоста, благословен да е от
 	боговете, дойде да я прегледа, но не можа да направи нищо за
 	нея. 
 	– Къде е тя? 
 	Единствената светлина във фургона идваше от тънко
 	синкаво пламъче, мъждукащо в купа с благовонно масло, чийто 
аромат прикриваше мириса на смъртта. Носех кофа с
 	топла вода и плаващи на повърхността ѝ уханни листенца. 
 	Дихара седеше облегната на дебели възглавници върху
 	леглото в дъното на карвачито, съвсем слаба, като купчинка
 	сива пепел, която вятърът всеки момент можеше да отвее. 
 	Усетих как смъртта се спотайва в ъглите, дебне я. Чака. 
 	Дългата ѝ сребриста плитка беше единственото силно нещо в
 	нея, като въже, което я държеше закотвена към живота. 
 	Придърпах едно столче до леглото ѝ и оставих кофата на пода. 
 	Тя открехна очи. 
 	 Чухте я. Донесете ѝ козе сирене. 
 	Първите думи, които бях чула от нея, се надигнаха в
 	гърдите ми. 
 

 	 Чухте я. 
 	Тя беше една от малцината, които ме слушаха истински. 
 	Натопих парче плат в кофата, изстисках го и избърсах
 	челото ѝ. 
 	– Не си добре. 
 	Бледите ѝ очи претърсиха лицето ми. 
 	– Пропътувала си много път, а те чака още. – Дъхът ѝ
 	свърши и тя примига бавно. – Още много път. 
 	– И оцелях единствено благодарение на силата, която ти ми
 	вдъхна. 
 	– Не – пророни тя. – Винаги си е била в теб, заровена
 	надълбоко. 
 	Клепачите ѝ се затвориха, сякаш не можеше да понесе
 	тежестта им. 
 	Изплакнах парцала и избърсах шията ѝ, изящните гънки, бележещи 
дните ѝ на тази земя, красивите черти, струпани по
 	лицето ѝ като върху живописна карта, древна, но дори сега, в
 	този миг, недостатъчно стара. Светът още се нуждаеше от нея. 
 	Не можеше да си тръгне. Ръката ѝ пропълзя върху моята, 
студена и лека като лист хартия. 
 	– Детето Натия. Говори с нея – промълви със затворени
 	очи. – Не ѝ позволявай да носи чувство за вина заради мен. 
 	Постъпила е правилно. Истината я е намерила и я е приютила
 	в обятията си. 
 	Вдигнах слабата ѝ призрачна ръка до устните си и стиснах
 	очи. После кимнах и преглътнах болката в гърлото си. 
 	– Достатъчно – каза тя, изтръгвайки ръката си от моята. –
 	Веднъж едва не ме разкъсаха вълци. Казвала ли съм ти? 
 	Еристъл ме чула да плача в гората. Когато небесата се
 	разтресоха от гръм, тя ме научи да прогонвам… – Очите ѝ се
 	отвориха изведнъж, зениците ѝ се разшириха като големи
 	черни луни, плаващи в сиви локви, и тя поклати немощно
 	глава. – Не, това е моята история, не твоята. Твоята те зове. 
 	Тръгвай вече. 
 	– Защо аз, Дихара? 
 	– Вече получи отговор на този въпрос. Все трябваше да е
 	някой. Защо не ти? 
 	Венда беше изрекла същите думи. Студени пръсти
 	забарабаниха по гръбнака ми. Този свят те вдишва…
 	 опознава те, а после те издишва, за да те сподели. 
 	Очите ѝ се затвориха бавно и тя заговори на майчиния си
 	език с глас, слаб като мъждукащото пламъче на свещта. 
 	– Жеи зинтер… жеи тревиториа. 
 	Бъди смела. И ще победиш. 
 	Станах. Струваше ми се невъзможно да постигна което и да
 	било от двете. 
 	  
 	ГЛАВА 24
 	Рейф
 	Свен почука по масата до чинията ми. 
 	– Полковник Бодийн ще се засегне. Не си хапнал нищо. 
 	– А това са най-вкусните бизонски котлети, които някога
 	съм опитвал – обади се Орин, осмуквайки соса от една кост. –
 	Не му казвайте обаче. Уверих го, че моите са по-добри. 
 	Тавиш се облегна назад, вдигнал ботуши върху масата, протривайки
 лакираното дърво. Загледа ме, без да каже нищо. 
 	Почивахме си от дискусиите, затворени в кабинета на Бодийн, 
докато другите офицери обядваха в съвещателната зала. 
 	Свен стана и погледна през прозореца. 
 	– Не се безпокой, момчето ми. Всичко ще се нареди. Просто
 	ти дойде много изведнъж. 
 	– „Момчето ми“? – повтори Тавиш. – Та той вече е
 	проклетият крал. 
 	– Да ме накаже, ако ще. 
 	Избутах чинията си настрана. 
 	– Не ме глождят само управленски въпроси. Мисля и за
 	Лия. Одеве се е скарала с Хаг. 
 	Свен изпръхтя. 
 	– Е и? Всички се карат с Хаг. Не е болка за умиране. 
 	– Ами другите офицери? – попитах. – Някой от вас да е
 	забелязал отношението им към нея? 
 	– Не я мразят заради кралството ѝ – каза равнодушно
 	Тавиш. – Белмонте, Армистед и Азиа се държаха като
 	запленени кученца, когато я видяха. 
 	Свен примижа, загледан в нещо през прозореца. 
 	– Само това ли те тревожи? Дали я харесват? 
 	Не. Далеч не беше само това. На верандата бях прочел
 	погледа в очите ѝ – те говореха по-красноречиво от думите ѝ, 
преди да я прекъсна. По пътя насам избягвах темата, настоявайки, 
че единствената ни цел е да стигнем до
 	аванпоста. Но ето че вече бяхме тук. И ми ставаше все по-
 	трудно да избягвам въпросите ѝ. Приведох се напред, разтривайки 
слепоочията си. 
 	– Не. Не ме тревожи само това. Тя иска да се прибере у
 	дома. 
 	Свен се завъртя към мен. 
 	– В Мориган? Защо ѝ е да прави такава глупост? 
 	– Иска да предупреди народа си за венданската армия. 
 	– Комисарят може да ѝ е споделил за грандиозните си
 	планове, но това не ги прави реалност – каза Свен. – Всяка
 	негова дума е пропита с болните му амбиции. 
 	Това ми напомни, че дори някои от губернаторите му
 	вярваха, че преувеличава с цифрите. 
 	Орин си облиза пръстите. 
 	– Пък и няколкохилядна армия може да ти се стори доста
 	по-многобройна, когато си уплашен. 
 	– Но и ние от известно време знаем, че войската им се
 	разраства – казах. – Именно това ни подтикна към идеята за
 	брачен съюз с Мориган. 
 	Свен врътна очи. 
 	– Имаше много причини. 
 	– Пък и числеността не може да се мери с вековете
 	обучение и опит като тези на нашата армия – изтъкна Тавиш. –
 	Да не говорим, че вече си нямат реален водач. 
 	Джеб свъси вежди. 
 	– Но не забравяйте за флакончето с прозрачна течност от
 	Лия, с което Рейф взриви моста. Никое от кралствата ни не
 	разполага с такова оръжие. 
 	– Унищожи главното зъбно колело, което беше
 	четириметрова грамада от масивно желязо – додадох. – Не е за
 	пренебрегване. 
 	Свен се върна на стола си. 
 	– На бойното поле няма мостове, а брезалотите може да
 	бъдат избивани, ако изобщо стигнат до битка. Членовете на
 	Съвета сигурно са прекалено заети да се изяждат един друг, за да поправят моста. 
 	Орин си взе още един котлет. 
 	– Ти си крал. Просто ѝ забрани. 
 	Тавиш изсумтя. 
 	– Да ѝ забрани? На такова момиче не може да му забраниш
 	нищо – отбеляза той, после впери дълъг, изпитателен поглед в
 	мен. И поклати глава. – О, проклятие. Вече си ѝ обещал, че ще
 	я водиш в Мориган, нали? 
 	Въздъхнах шумно и вдигнах поглед към тавана. 
 	– Май да. – Избутах стола си назад, станах и закрачих
 	нервно из стаята. – Да! Обещах ѝ! Но беше отдавна, още в
 	Светилището. Казах ѝ каквото имаше нужда да чуе в момента,
 че ще се върнем в Теравин. Някой ден. Не поясних кога. 
 	Просто исках да ѝ вдъхна надежда. 
 	Свен сви рамене. 
 	– Постъпил си, както се е налагало. 
 	Тавиш вдиша бавно глътка въздух. 
 	– Лъжа. Така ще го възприеме. 
 	– Не беше лъжа. Наистина вярвах, че може би някой ден ще
 	успея да я заведа там, след доста време, ако нещата се
 	променят, но в името на боговете, сега за главата ѝ е обявена
 	награда, а мориганският кабинет гъмжи от предатели. Ще е
 	пълна лудост да я пусна там. 
 	– Сигурно вече са я осъдили на смърт – съгласи се Орин, 
потривайки тила си. – Там май бесят престъпниците, нали? 
 	Тавиш му стрелна укорителен поглед. 
 	– Не помагаш. 
 	– Тя те обича, момчето ми – каза Свен. – Дори глупак би
 	видял, че иска да бъде с теб. Просто ѝ кажи каквото каза на
 	нас. Тя е разумно момиче. 
 	Думите на Свен отекнаха най-дълбоко в мен. Обърнах се уж
 	за да разгледам една реликва, окачена на стената. Усещах
 	душевната борба на Лия всеки ден. Една част от Венда още
 	впиваше нокти в нея – както и част от Мориган. Да ѝ обясня? 
 	Но как да ме разбере, при положение че се разкъсваше на две. 
 	Част от сърцето ѝ беше в двете кралства и нито късче от него
 	не беше в Далбрек. 
 	– Чух речта ѝ пред клановете в последния ни ден там – каза
 	Тавиш. – И с това ще имаме неприятности, нали? 
 	Кимнах. 
 	– Преследвана… – повтори една от думите ѝ Орин. 
 	Настроението в стаята се помрачи. Осъзнах, че всички са я
 	чули, и тази мисъл ги тревожеше също колкото и мен. 
 	Свен поклати глава. 
 	– Лъвската лапа и лозата на рамото ѝ са странно нещо. 
 	Венданските кланове май изпитваха огромна почит към тях. 
 	– Само това е останало от сватбения ни кавах. Когато се
 	запознахме, ми каза, че кавахът бил ужасна грешка. 
 	И трябваше някак да ѝ върна това чувство. 
 	Б ъдете откровени, сестри и братя, не като Киментра, 
 	 измамната твар
 	 с две усти, сипещи съблазън. 
 	 Думите ѝ леят се гладко като сатен
 	 и лековерните усукват в копринени мрежи. 
 	 Но нали уши няма да чуе собствените си слова, Киментра удушава се, 
 	 заплетена в паяжина от лъжите си красиви. 
 	 Песента на Венда
 	  
 	ГЛАВА 25
 	Кейдън
 	Лия поспори със стражите пред вратата и накрая се провря
 	между тях. Дойде до дъното на бунгалото, където седях на
 	стол, вдигнал крака върху нара на Гриз. 
 	Погледна празната бутилка на пода и веднага се приведе
 	над мен да ме подуши. 
 	Горната ѝ устна се сбърчи неодобрително. 
 	– Пиян си. 
 	Свих рамене. 
 	– Само позамаян. В бутилката не беше останало много. 
 	– Бутилката беше за Гриз. Не за теб. 
 	– Погледни го. Трябва ли му според теб? Докторът
 	постоянно го черпи със свой собствен еликсир, за да го държи
 	в леглото. Него също – кимнах към Джеб. – Единствената ми
 	компания тук са газовете и хъркането им. 
 	Тя врътна очи. 
 	– И няма какво друго да правиш, освен да се наливаш с
 	уиски? 
 	– Какво например? 
 	– Каквото и да е! Излез да постоиш на слънце. Разходи се из
 	аванпоста. 
 	– В случай че не си забелязала, пред вратата ми има
 	стражи, пък и през последните седмици се наситих на открити
 	пространства. – Вдигнах шишето и изсипах последните
 	няколко капки върху езика си, после сритах крака на Джеб, за
 	да се уверя, че спи дълбоко, преди да добавя: – А що се отнася
 	до аванпоста, познавам го добре. Идвал съм и преди. 
 	Тя ме погледна озадачено. 
 	– Идвал си…
 	Лицето ѝ пребледня, като се досети. Отмести краката на
 	Джеб и седна на ръба на нара му, отпускайки лице върху
 	ръцете си, докато се мъчеше да преглътне новината. 
 	– Сещаш се, че работата ми не беше да преследвам
 	избягали принцеси – отбелязах. – Имах си задължения. Едно
 	от тях ме доведе тук. – Разказах ѝ накратко за посещението си
 	преди две години, когато бях изпратен да убия един важен
 	човек. – Ако е някакво успокоение, заслужавал си го е. Поне
 	така ме увери комисарят. 
 	 Заслужавал. Тази дума ме измъчваше цяла сутрин. Както
 	Астер заслужаваше нож в сърцето? Може би затова взех
 	бутилката за Гриз. Не се и съмнявах, че безброй венданци
 	бяха умрели жестоко в ръцете на хора от други кралства,
 някои може би в ръцете на мъжа, когото бях убил, както
 	твърдеше комисарят. С очите си бях виждал предостатъчно
 	зверства. Но сигурно имаше и други като Астер, убити просто
 	за назидание. Колко ли от тях бяха загинали в моите ръце? 
 	Нетрепващият поглед на Лия ме разкъсваше. Извърнах очи
 	и ми се прииска в бутилката да имаше още уиски. Тя не
 	проговори дълго време. Дали още вярваше, че съм се
 	променил? 
 	Накрая изсъска през зъби. Стана и се разрови из лечебните
 	материали в шкафчето на доктора. Чак сега забелязах, че
 	шалът, който носеше в ръката си, всъщност е увит около нея. 
 	– Какво е станало? 
 	– Глупост, която няма да се повтори. 
 	Свали шала от ръката си, изплакна я в едно легенче и
 	започна да вади от кожата си трески с пинцета. 
 	– Дай на мен – предложих. 
 	– На теб? – присмя се тя. 
 	– Не е операция. Достатъчно трезвен съм да вадя трески. 
 	Тя седна срещу мен и ми подаде ръката си, а докато вадех
 	острите парченца дърво, ми разказа как конници опожарили
 	лагера на Дихара. 
 	– Натия – процедих, клатейки глава. – Знаех, че иска конят
 	ти да ми избие зъбите, но дори не ми хрумна, че може тайно
 	да ти е дала нож. Повечето вагабонти не биха поели такъв
 	риск. 
 	– Дори вагабонтите не могат да търпят вечно. Особено
 	младите. Сега се терзае. Мисли, че е виновна за всичко. 
 	– Комисарят явно ти е повярвал, че си откраднала ножа. 
 	Иначе щяха да са мъртви. 
 	– Каква утеха само! Великият милостив комисар! 
 	Сарказмът ѝ ме ужили. Погалих с палец горната страна на
 	ръката ѝ. 
 	– Съжалявам. 
 	Лицето ѝ придоби умолително изражение. 
 	– Мъртъв ли е, Кейдън? Не може да не си го почувствал
 	поне вътре в себе си. 
 	Знаех, че отчаяно иска да потвърдя, но аз повторих думите
 	си отпреди. Не знаех. Беше тежко ранен. Слаб. Из
 	Светилището се шушукаше, че нямал шанс да се възстанови, и
 	след онзи първи ден повече не чух гласа му. 
 	Ръката ѝ се отпусна в моята. Очевидно не вярваше, че някой
 	от оцелелите в Светилището е способен да поведе толкова
 	внушителна армия. И вероятно беше права. 
 	Сянка застана на входа на бунгалото и като вдигнах поглед, 
видях Тавиш да ни наблюдава – съсредоточен върху ръката на
 	Лия в моята. Позволих му да ни огледа добре, преди да
 	известя Лия за появата му. 
 	– Имаме компания. 
 	  
 	ГЛАВА 26
 	Рейф
 	Намерих Лия в ъгъла на войнишката столова. Седеше с гръб
 	към мен. Отпуснах свитите си в юмрук пръсти. Бях си обещал
 	да не я укорявам. Да забравя. 
 	Но колкото и да се мъчех да изтрия спомена, срещата ми с
 	Кейдън в лечебницата пулсираше болезнено в главата ми. Мен
 	 потърси, когато ѝ трябваше утеха. На моето рамо плака. 
 	 Не бъди толкова сигурен в настоящото си положение. До
 	 мен спеше всяка нощ и вярвай ми, наслаждаваше се на всяка
 	 секунда от целувките ни. Ти си просто начин да постигне
 	 целта си. Просто се опитваше да ме ядоса, повтарях си, това
 	е. Показах му, че не отдавам значение на думите му, защото
 	не си заслужаваха. 
 	Трапезарията вече беше почти празна, с изключение на
 	петимата войници, които седяха на масата с нея. Тръгнах
 	бавно към тях и дървеният под заскърца под ботушите ми. 
 	Звукът привлече вниманието на всички без Лия. Петимата
 	мъже се обърнаха към мен един по един и оставиха картите си
 	на масата. 
 	Лия не ме погледна дори когато спрях зад стола ѝ и коланът
 	ми се опря в косата ѝ. Войниците понечиха да си тръгнат, но
 	аз им махнах да останат по местата си. 
 	– Е, какъв е залогът този път? – попитах я. – Нещо
 	обезпокоително? 
 	Тя вдигна бутилка уиски, без да се обърне към мен. 
 	– Всеки път, когато загубя ръка, шишето се върти. Въртяло
 	се е само два пъти. – Тя въздъхна драматично. – Полковник
 	Бодийн трябва да заключва шкафа с питиетата си. – Килна
 	глава, сякаш претегляше някаква мисъл. – Или пък беше
 	заключен? 
 	Взех бутилката от ръката ѝ и я оставих в средата на масата, 
после тикнах натам и купчината чипове, които беше
 	натрупала. 
 	– Господа, желая ви приятна игра. 
 	– За мен беше удоволствие – каза Лия на новите си
 	приятели и вдигна ръка към мен да я придружа. 
 	Не казахме нито дума, преди да излезем. 
 	Обърнах се към нея, сложих ръце на кръста ѝ и я целунах
 	нежно. 
 	– Не е типично за теб да се предаваш толкова лесно. 
 	– Добри момчета са, но не ги бива да играят. Просто убивах
 	времето. 
 	– И открадна от уискито на полковник Бодийн като
 	предизвикателство? 
 	– Все пак залогът беше по-благоприличен от последния път. 
 	Направих го с мисъл за теб. 
 	– Е, значи трябва да ти благодаря. Май. И защо ти се
 	прииска такова развлечение? 
 	Тя ме погледна ядосано. 
 	– Накъдето и да тръгнех днес, се оказваше, че ми е нужно
 	разрешение от крал Джаксън. Първо – за да изляза до
 	търговския лагер пред стените, после – за да се върна в
 	аванпоста, а накрая Тавиш едва ли не ме изхвърли от
 	лечебницата…
 	– Какво си правила там? 
 	Гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, и тя отстъпи
 	назад, напускайки кръга на ръцете ми. 
 	– Има ли значение? 
 	– Трябва да поговорим. 
 	Изражението ѝ стана сериозно. 
 	– За какво? 
 	– В моята шатра. 
 	  
 	ГЛАВА 27
 	Почти ме влачеше към шатрата си и мислите ми се
 	прескачаха една през друга, търсейки обяснение какво го е
 	нервирало толкова. Откраднатото уиски на полковник Бодийн? 
 	Невинната ми игра на карти? Или нещо се беше случило на
 	днешните му срещи? 
 	Веднага щом влязохме в шатрата му, той се завъртя към
 	мен. Всеки мускул на лицето му бе обтегнат от напрежение. 
 	Една вена подскачаше нервно на слепоочието му. 
 	– Какво има, Рейф? Добре ли си? 
 	Той отиде до нощната масичка, сипа си вода и я изгълта
 	наведнъж. На мен не предложи. Погледна чашата в ръката си
 	и се уплаших да не я счупи в силната си хватка, но той я
 	остави внимателно, все едно беше пълна с отрова. 
 	– Сигурно не е нищо особено – отвърна накрая. 
 	Изпухтях иронично. 
 	– Очевидно е. Просто изплюй камъчето. 
 	Той се обърна с лице към мен. Позата му излъчваше
 	агресия, затова решително изправих рамене. 
 	– Целуна ли го? – попита той. 
 	Знаех, че може да говори единствено за Кейдън. 
 	– Видял си ме да го целувам…
 	– Когато бяхме сами в Кам Ланто. 
 	– Веднъж. 
 	– Каза ми, че не се е случило нищо. 
 	– Нищо не се случи – потвърдих бавно, чудейки се какво е
 	предизвикало гнева му. – Беше просто целувка, Рейф. Нищо
 	повече. 
 	– Насили ли те? 
 	– Не. 
 	– Част от плана ти за бягство ли беше? 
 	– Не. 
 	Той стисна челюсти. 
 	– И… хареса ли ти? 
 	Намекът в тона му ме накара да настръхна. Нямаше право
 	да ме разпитва, все едно бях извършила престъпление. 
 	– Да! Хареса ми! Искаш ли да чуеш всички подробности? 
 	Бях уплашена, Рейф. Сама. Уморена. И мислех, че ти си
 	фермер, когото няма да видя никога повече. Че си заминал без
 	мен. Отчаяно търсех опора, но скоро научих, че Кейдън не
 	може да ми я даде. Беше само една целувка в момент на
 	самота. Превърни я в колкото си искаш гнусно нещо, но няма
 	да се извинявам за нея! 
 	– Каза, че е спал до теб всяка нощ. 
 	– На шалтета!  Освен до него, спах до Гриз, Ибън и цялата
 	им миризлива дружинка! Да не забравяме и змиите и другите
 	гадини! За жалост, нямаше свободни двойни стаи в луксозните
 	странноприемници по ваканционния ни маршрут! 
 	Той закрачи нервно, клатейки глава, все така стиснал ръце
 	в юмруци. 
 	– Докато ми го разказваше, знаех, че иска да ме ядоса, но
 	когато Тавиш ми каза, че го е видял да държи ръката ти…
 	– Нараних я, Рейф. Кейдън вадеше трески от кожата ми. 
 	Това е. 
 	Постарах се да охладя кипналите си нерви. Знаех под какво
 	напрежение е Рейф, и явно Кейдън се възползваше от това. 
 	Дръпнах лакътя му, за да го обърна към мен. 
 	– С Кейдън трябва да се помирите. Вече не сте от
 	враждуващи лагери. Разбираш ли ме? 
 	Той ме погледна с все така стисната челюст, но се пресегна
 	да вдигне ръцете ми и огледа изподраната, зачервена кожа на
 	едната. 
 	– Съжалявам – прошепна. Вдигна ръката ми до устните си и
 	целуна едното кокалче, стопляйки кожата ми с дъха си. –
 	Моля те, прости ми. 
 	Измъкнах ръката си от неговата. 
 	– Почакай тук – казах и тръгнах към изхода на шатрата, преди 
да успее да ме спре. – Ей сега се връщам. 
 	– Къде отиваш? 
 	– До тоалетната. 
 	Успях да прикрия яростта си, докато не излязох от шатрата. 
 	Имах сметки за уреждане. 
 	Този път стражите не се съпротивяваха особено, когато
 	настоях да ме пуснат. Явно бяха видели нещо в изражението
 	ми. И явно беше видимо за всички, защото, като влязох, Гриз
 	и Джеб надигнаха глави от възглавниците си, а Кейдън, Орин
 	и Тавиш скочиха на крака. Спрях пред Кейдън с разтреперани
 	от гняв ръце. 
 	Той присви очи насреща ми. Отлично знаеше защо съм
 	дошла. 
 	– Повече никога да не си посмял да подкопаваш
 	репутацията ми и да подхвърляш намеци за неща, които не са
 	истина! 
 	– Той ме попита. Аз просто му отговорих. Не съм виновен, че
 	е извъртял нещата в представите си. 
 	– Нарочно си му ги поднесъл така, че да ги извърти! 
 	– Нали уж се разбрахме да сме откровени един с друг. Ти ме
 	целуна. Или се опитваш да изиграеш и него? 
 	Ръката ми се изстреля сама и го зашлеви през лицето. 
 	Той ме сграбчи за китката и ме издърпа към себе си. 
 	– Събуди се, Лия! Не виждаш ли какво се случва тук? 
 	В почти същия момент горещото свистене на метал разпори
 	въздуха и мечовете на Тавиш и Орин се озоваха до сърцето му. 
 	– Пусни принцесата – изръмжа Тавиш. – Веднага. 
 	Кейдън бавно отпусна хватката си, а Орин го накара да
 	отстъпи назад с острието на меча си, но той нито за миг не
 	откъсна очи от моите. 
 	Дочух още стъпки. Рейф вървеше към нас. 
 	– Май не само ние двамата трябва да се научим да казваме
 	истината – заяви Кейдън. – Мислех, че знаеш от самото
 	начало, но после осъзнах, че живееш в заблуда. 
 	– Каква заблуда? 
 	– Спомняш ли си оправданието, което той скалъпи толкова
 	набързо? За пристанището и няколкото хълмчета? Според теб
 	защо комисарят се хвана? Наистина ли мислеше, че целта на
 	брака ви е била само да скрепи новия съюз? Далбрек не дава
 	пет пари за мориганската армия. Дори ви се подиграват. 
 	Искали са единствено пристанището, а достопочтената Първа
 	дъщеря на Мориган щяха да използват за давление. 
 	Останах без дъх. Не можех да извикам думи на езика си. В
 	главата ми се завихряше буря. 
 	 Искаме едно пристанище и няколко километра хълмиста
 	 земя в Мориган. Останалото е ваше. 
 	 Принцът мечтае на едро. 
 	 Има ли смисъл иначе? 
 	 … От самото начало ми се струваше грешно. 
 	 А дали принцът е знаел? 
 	 Знаел е. 
 	Обърнах се към Рейф. Поредната тайна? Гледаше ме с
 	леко отворена уста и изглеждаше като ударен в корема – или
 	хванат в лъжа. 
 	Гневът, горящ в слепоочията ми, се разсея. Стомахът ми се
 	издигна като балон към гърдите. 
 	Рейф посегна към мен. 
 	– Лия, нека ти обясня. Не е каквото…
 	Отстъпих назад, избягвайки допира му, и се обърнах към
 	всички останали. Тавиш и Орин пристъпиха смутено от крак
 	на крак, но ме погледнаха в очите; Джеб извърна поглед. 
 	Израженията им потвърдиха, че съм просто пионка в игра, 
толкова стара, че се беше превърнала в шега. 
 	Подът се залюля. Опитах да запазя равновесие в новата
 	истина, която се разля в стаята като неочакван прилив. 
 	Прегърнах тялото си с внезапно омекнали, безчувствени ръце. 
 	Плъзнах очи по лицата им и някак далечно усетих, че клатя
 	глава. 
 	– Колко ли разочарован е останал цял Далбрек, че са ме
 	обявили за изменница в Мориган. Ставайки безполезна за
 	собственото си кралство, съм станала безполезна карта и за
 	вас. Простете. 
 	Треперливият ми глас подсилваше унижението ми. 
 	Изглежда, бях жестоко разочарование за всяко кралство на
 	континента. 
 	Кейдън ме гледаше с горчиво изражение, сякаш съзнаваше, че е
 стигнал твърде далеч. Като се обърнах да си тръгна, Рейф
 	опита да ме спре, но аз се дръпнах от него, клатейки
 	безмълвно глава. Избягах през вратата с болезнено надуто от
 	срам гърло. 
 	Втурнах се през двора и земята започна да се размива под
 	краката ми. Знаел е. 
 	Толкова се тревожех за измамата на родителите ми, когато
 	всъщност в Далбрек изобщо не ги е интересувало дали имам
 	дарбата. Възнамерявали са да ме използват другояче. 
 	 Давление. Думата ме пронизваше като нож. Толкова много
 	пъти бях чувала членовете на кабинета да я използват със
 	самодоволни усмивки по отношение на едно или друго от
 	Подчинените кралства, на един или друг лорд; по толкова
 	много начини използваха тактически натиск, за да получат
 	нещо, и описваха със същата тази дума някой уж
 	дипломатичен, практичен ход, когато реално прилагаха сила и
 	заплахи. Така се постигат някои цели – беше ми обяснил
 	баща ми. – Прилагаш малко натиск и хората започват да ти
 	 обръщат внимание. 
 	– Лия…
 	Усетих нечия ръка върху лакътя си и се завъртях рязко, 
изскубвайки се от нея. Не дадох възможност на Рейф да каже
 	повече. 
 	– Как смееш!  – изкрещях с наново разпален гняв. 
 	Той изопна рамене. 
 	– Ако ми позволиш да…
 	– Как смееш да ме обвиняваш заради някаква си глупава
 	целувка, когато през цялото време си носел толкова тежка
 	измама в съвестта си! 
 	– Не беше…
 	– С коварното ти кралство преобърнахте живота ми с
 	  
 	главата надолу заради едно пристанище! Пристанище! 
 	– Не разбираш, че…
 	– О, разбирам, повярвай ми! Вече разбирам всичко! И…
 	– Спри да ме прекъсваш! – изкрещя той. Стоманените му
 	очи проблеснаха предупредително. – Поне ми дай шанс да
 	обясня! Отиваме някъде да поговорим! 
 	Седяхме на стената на аванпоста. Доведе ме тук или за да
 	не ни чува никой, или за да ме омиротвори, защото знаеше, че
 	не ме бяха пуснали по-рано. Отпрати стражите от тази част на
 	стената с уверението, че ние ще поемем поста им. Те вирнаха
 	вежди. Кралят да стои на стража? Но за Рейф беше също
 	толкова естествено, колкото да преметне ръка през раменете
 	ми, както и направи. Бяхме провесили крака от ръба на
 	стената и си мислех колко неща са се променили. Вече седеше
 	с мен върху високи стени. 
 	Не се опита да отрече истината, нито да се оправдае, а само
 	ме увери, че съюзът е нямало да бъде сключен единствено
 	заради пристанището, и докато приключи с обяснението си, вече 
му вярвах. Искаха съюза поради много причини, една от
 	които беше глупава гордост и стремежът да си върнат част от
 	историята и онова, което някога бе принадлежало на
 	прокудения принц. Но мотивите им имаха и практична страна. 
 	В Далбрек също научили за разрастващия се вендански народ, 
пък и имали все повече сблъсъци с варварски патрулни
 	отряди. Най-голяма част от хазната се влагала в поддръжката
 	на далбрекската армия. А тази на Мориган била следващата
 	по големина сред всички други кралства. В Далбрек наистина
 	смятали, 
 	че 
 	въоръжените 
 	им 
 	сили 
 	превъзхождат
 	мориганските, но в същото време съзнавали, че могат да
 	прехвърлят ресурси в друга важна сфера, ако не им се
 	налагало да поддържат толкова голяма войска. Чрез съюза с
 	Мориган им се отдавала възможност да спестят от западните
 	си аванпостове, а приходите от дълбоководно пристанище по
 	западното крайбрежие щели да напълнят допълнително
 	хазната. След като успеели да ме привлекат зад свои граници,
 щели да притиснат Мориган да им отстъпи пристанището като
 	зестра. 
 	Да притиснат. Още една безобидна дума, също като
 	„давление“. Дори не исках да се замислям върху всичките ѝ
 	значения. 
 	– Значи, след като си подсигуряха политически съюз, щяха
 	да поискат още, а аз щях да съм козът им. 
 	Той се взираше в притъмняващия хоризонт. 
 	– Нямаше да го позволя, Лия. 
 	– Вече ти си кралят, Рейф – казах, скачайки от парапета на
 	стената. – Ще намериш ли друг начин да го получиш? 
 	Той скочи след мен и опря длани на стената на
 	наблюдателната кула, приклещвайки ме между ръцете си. 
 	Черна сянка прелетя през очите му. 
 	– Няма значение какво съм, нито какво иска кабинетът. 
 	Само ти си важна за мен, Лия. Ако още не си го разбрала, ще
 	намеря още сто начина да ти го докажа. Обичам те повече от
 	някакво си пристанище, от измисления им съюз, от
 	собствения ми живот. Твоите интереси са и мои. Ще позволим
 	ли на заговорите и интригите на разни кралства да застанат
 	помежду ни? 
 	Тъмните му мигли хвърляха сянка под очите му. Погледът
 	му претърсваше моя, докато стихията в него не отшумя, 
 	заменена от нещо друго – от нужда, останала твърде дълго
 	незадоволена. Същата нужда, която изпитвах и аз, чиято
 	горещина бавно се плъзваше надолу към корема ми. 
 	Кралствата се изпариха от мислите ми. Заедно с чувството за
 	дълг. Останахме само двамата и всичко, което бяхме един за
 	друг – и всичко, което исках да бъдем. 
 	– Никое кралство няма да застане помежду ни –
 	прошепнах. – Никога. 
 	Устните ни се срещнаха и аз се долепих до него, копнеейки
 	всяка част от него да бъде част от мен. Нежната му прегръдка
 	стана страстна, жадна за още. Устните му се спуснаха надолу
 	по шията ми и побутнаха презрамката на роклята ми. Дъхът
 	ми потрепери и плъзнах ръце под елека му, докосвайки с
 	пламнали пръсти мускулите по корема му. 
 	– Не трябваше ли да сме на пост? – попитах задъхано. 
 	Той даде бърз сигнал на един от стражите под нас да се
 	върне на поста си и пак насочи вниманието си към мен. 
 	– Да отидем в моята шатра – прошепна между целувките. 
 	Преглътнах, опитвайки да съставя адекватен отговор. 
 	– Не се ли тревожиш за репутацията си? 
 	– Повече се тревожа за психиката си. Никой няма да ни
 	види. 
 	– Имаш ли нещо тук? 
 	Не исках да се окажа в положението на Полин. 
 	– Да. 
 	Шатрата му беше на броени крачки, но въпреки това ми се
 	струваше на километри, защото знаех колко светкавично
 	може да се обърне съдбата и да разкъса толкова безценен
 	момент. 
 	– Сега сме тук, Рейф, и в наблюдателницата е топло. На кого
 	  
 	му трябва шатра? 
 	Светът изчезна. Затворихме вратата. Свалихме кепенците. 
 	Запалихме свещ. Постлахме вълнено одеяло на пода. 
 	Пръстите ми трепереха и той ги целуна с тревожен поглед. 
 	– Не е нужно да…
 	– Страх ме е само, че не е истина. Че е поредният ми сън, от
 	който скоро ще се събудя. 
 	– Това е нашият сън, Лия. Заедно сме в него. Никой не може
 	да ни събуди. 
 	Легнахме на одеялото и лицето му изгря над моето – моят
 	принц, моят фермер. Сините му очи бяха дълбоки като нощен
 	океан и се загубвах в тях, отплавах безтегловно. Устните му се
 	плъзнаха бавно по кожата ми, изучаваха я нежно, подпалваха
 	всеки сантиметър от нея; стаята и времето започнаха да се
 	размиват, а после очите му пак се взряха в моите и усетих
 	ръката му на гърба си, повдигайки ме към него, докато
 	седмиците и месеците на копнежи изгаряха, страховете, че
 	никога няма да бъдем заедно, рухваха. 
 	Клетвите, които си бяхме дали един на друг, доверието, запечатано 
в душите ни – всичко това прелетя покрай мен, когато той отново покри 
устата ми със своята. Ръцете ни се
 	преплетоха и ритъмът на дъха му ме обгърна отвсякъде. Всяка
 	целувка, всяко докосване беше обет и за двама ни – аз бях
 	негова, той беше мой, а заговорничещите, интригантстващи
 	кралства не притежаваха нито капка от мощта, извираща
 	помежду ни. 
 	  
 	ГЛАВА 28
 	Изкачихме на бегом стълбите на верандата. И двамата не се
 	чувствахме виновни, че закъсняваме за вечеря, но определено
 	се изненадахме да видим Кейдън и Гриз сред гостите. Като
 	минавах покрай капитан Хаг, той с осезаема наслада ми
 	подшушна:
 	– Както наредихте. 
 	Беше избрал възможно най-лошия момент да изпълни
 	желанието ми и го знаеше. Ръката на Рейф се стегна около
 	моята. Още беше много далеч от помиряването с Кейдън. 
 	Колкото и неудобно да се чувстваха всички на масата в тяхно
 	присъствие, съзнавах, че на венданците им беше още по-
 	неудобно. Но Кейдън поне се въздържаше от свадливи
 	коментари. Дори изглеждаше смирен – надявах се да е в знак, 
че съжалява за начина, по който ми бе поднесъл
 	„откровеността“ си. Неизреченото и злонамерените намеци
 	бяха опетнили истината. И май всички имахме трески за
 	дялане в това отношение. Истината се оказваше умение, по-
 	трудно за овладяване от размахването на меч. 
 	Дори Джеб присъстваше на вечерята, очевидно отказал да
 	стои прикован в леглото. Представях си каква болка е
 	изтърпял, за да вкара ръката и рамото си в колосаната риза, 
но я носеше със стил и гордост. Сигурно беше от круваски
 	лен. 
 	  
 	Разговорът се насочи към плановете за предстоящото
 	тържество и настроението се поразведри. Хората около масата
 	като че ли свикваха с присъствието на Гриз и Кейдън –
 	въпреки че продължаваха да следят дори най-малките им
 	движения. 
 	Рейф прояви сравнително въздържание цялата вечер, макар
 	че на няколко пъти плъзна ръка върху коляното ми под
 	масата. Май му харесваше да гледа как си оплитам езика. 
 	Върнах му го, докато говореше задълбочено с капитан Азиа. 
 	След като му се наложи да започне едно и също изречение за
 	трети път, бръкна под масата и стисна ръката ми, за да спре
 	да рисува бавни кръгчета по бедрото му. Капитан Азиа се
 	изчерви, явно усетил играта ни. 
 	Следващият ден беше още по-натоварен за Рейф. Виждах
 	тежестта на всички задължения в очите му. В Светилището му
 	се беше наложило да прояви изумителен самоконтрол, преструвайки 
се ден след ден на подмолен пратеник, а сега се
 	оказваше впримчен в нова роля – и то свързана с огромни
 	очаквания. 
 	Като минавах покрай шатрата му, чух напрегнати гласове. 
 	Спореше за нещо със Свен. Наведох се до крилото на входа, 
уж да завържа ботуша си, и се заслушах. Бяха получили
 	съобщение, че новата смяна войници ще пристигне с няколко
 	дни закъснение, а междувременно разногласията между
 	Съвета и кабинета нараствали. 
 	– Това е – изкрещя Рейф. – Тръгваме веднага, със или без
 	конвой. 
 	Свен не отстъпваше. 
 	– Не бъди глупак, по дяволите! Съобщението на Бодийн вече
 	трябва да е стигнало до двореца. Всички знаят, че си
 	невредим и скоро ще се завърнеш, но не бива да пренебрегваш
 	факта, че и враговете ти знаят накъде се отправяш. Рискът е
 	твърде голям. Най-разумно е да тръгнем с голям конвой. 
 	Новината, че си жив, ще укроти Съвета, докато се върнем в
 	Далбрек. 
 	Реакцията на Рейф на обичайните дрязги в кабинета ми се
 	стори твърде бурна и се зачудих дали не пропускам нещо. Или
 	просто новината бе обтегнала допълнително нервите му. 
 	Не само Рейф губеше търпение. С всеки изминал ден
 	чувствах все по-голяма нужда да си тръгна. Нещо сякаш ме
 	теглеше и ме преследваха трескави сънища, в които чувах
 	откъслеци от „Песента на Венда“, примесени със звуци от
 	задъхания ми бяг, само че краката ми отказваха да помръднат, 
все едно се бяха вкоренили в земята. После чувах дълбокия
 	тътен на нещо приближаващо. Усещах горещия му дъх по
 	гърба си – нещо гладно и неудържимо. Рефренът се повтаряше
 	отново и отново: Връхлети ли Драконът от небесата, милост не 
знае. Тогава се изтръгвах рязко от съня и се мъчех
 	да си поема въздух, а гърбът ми пареше от спомена за острите
 	нокти, впиващи се в плътта ми, и чувах думите на комисаря
 	толкова ясно, сякаш стоеше до мен. Ако някои от кралските
 	 особи оцелеят след завоеванието ни, с огромно удоволствие
 	 ще ги заключа от тази страна на ада. 
 	След една крайно неспокойна нощ отидох в шатрата на
 	Рейф, докато още се бръснеше. Дори не го поздравих. 
 	– Рейф, трябва да поговорим за пътуването ми до Мориган, за да ги предупредя. 
 	Той ме проучи с очи в огледалото и изплакна пяната от
 	бръснача си в легенче с вода. 
 	– Лия, вече обсъдихме въпроса. Комисарят е тежко ранен
 	или мъртъв и цялото Светилище сигурно се е превърнало в
 	кланица. Сама видя какви са членовете на Съвета: като
 	глутница изгладнели кучета. В момента се разкъсват едни
 	други. – Той прокара острието на бръснача по шията си. – Пък
 	и никой от оцелелите не е способен да предвожда каквато и да
 	било армия. 
 	– Засега. Ако имаме късмет. Но не мога да разчитам на
 	догадки. Трябва да се прибера и…
 	– Лия, мостът е унищожен. Дори не могат да минат по него. 
 	– Мостовете се поправят. 
 	Той пусна бръснача в легенчето и се обърна към мен. 
 	– Ами наградата за главата ти? Не може просто да влезеш
 	през парадния вход. Ще изпратим съобщение. Обещавам. 
 	– Съобщение? До кого, Рейф? В кабинета има предатели, 
съзаклятничещи с комисаря, и дори не знам колко са. Не знам
 	на кого да се доверя, а канцлерът преглежда всички…
 	Той избърса лицето си с кърпа. 
 	– Лия, знаеш, че не мога да се върна в Мориган точно сега. 
 	Видя в какъв хаос е моето кралство. Първо трябва да се
 	погрижа за него. Имаме време да намерим решение. 
 	Не разбираше какво се опитвах да му кажа. Знаех, че не
 	може да се върне в Мориган с мен, но искаше да му се доверя. 
 	А времето се процеждаше през пръстите ми като скъпоценни
 	капки вода. Погледът му беше уверен. Кимнах. Щях да
 	изчакам още няколко дни, щом се налагаше. Докторът все пак
 	беше казал, че Гриз още не може да язди кон и да вдига
 	оръжие. Дълго отложеното лечение на раната му забавяше
 	заздравяването ѝ, но вече се показваше здрава плът – сега
 	  
 	трябваше само да внимава да не я разкъса отново. 
 	Рейф закопча ножницата си, целуна ме бързо и излезе. С
 	офицерите отиваха да гледат военните обучения. И той, 
изглежда, се радваше да участва в нещо, което разбираше, вместо 
да спори с Бодийн и Свен по управленски въпроси. 
 	Застанах на изхода на шатрата му и го погледах как се
 	отдалечава. Щеше ми се наистина да можехме просто да
 	изпратим съобщение до Мориган, но знаех, че далбрекски
 	вестоносец нямаше дори да прекоси границата ни жив. 
 	Следващата сутрин Вила, Аделин и мадам Ратбоун донесоха
 	още рокли в шатрата ми, за да ми изберат някоя за
 	тържеството вечерта. След доста суетене се спряха на една от
 	тъмносиньо кадифе – далбрекско синьо – със сребрист колан. 
 	– Ще подберем и украшения – каза Вила. – Освен ако не
 	желаете да го оставим на вас? 
 	Предпочетох те да се заемат. Харесвах красиви рокли, но
 	сигурно вече им беше ясно, че не се вживявам в тънкостите на
 	модата. 
 	– Може ли да попитам… – Аделин се изчерви. – Забравете –
 	поклати глава, сякаш да се отърси от въпроса си. 
 	– Моля те – подканих я. – Говори свободно. 
 	– С крал Джаксън като че ли изпитвате искрени чувства
 	един към друг и затова се питам…
 	– Защо избягахте от сватбата? – довърши вместо нея Вила. 
 	– Разправят, че било умишлена подигравка от страна на
 	Мориган – добави Аделин. 
 	Сдържах се да не врътна очи. 
 	– Това са думи на нечие накърнено его – обясних. – И на
 	  
 	управленци, които не могат да повярват, че едно момиче е
 	осуетило плановете им. Мориганският кабинет беше не по-
 	малко възмутен от далбрекския. В бягството ми нямаше нищо
 	драматично, не и колкото заговор. Тръгнах си просто защото
 	се страхувах. 
 	Аделин усукваше сребристия колан в ръцете си. 
 	– Страхувахте се от принца? 
 	– Не – въздъхнах. – Принцът май беше най-малката ми
 	грижа. Страхувах се от неизвестното. От цялата измама и от
 	мисълта, че дарбата още не ме беше осенила. Страхувах се, че
 	повече никога няма да имам избор и до края на живота ми
 	някой ще ми казва какво да правя, говоря и мисля, колкото и
 	да вярвах в собствените си възгледи. Страхувах се, че винаги
 	ще ме блъскат в шаблона, докато не стана каквато ме искат, и
 	не забравя коя съм и какво искам самата аз. И може би най-
 	много се страхувах, че никога няма да ме обикнат повече,
 отколкото налагаше някакво си парче хартия. И това ако не е
 	достатъчно за всяко момиче, било то принцеса, или не, да
 	скочи на коня си и да избяга…
 	Те се взираха в мен с разбиране в очите. Мадам Ратбоун
 	кимна. 
 	– Предостатъчно. 
 	Вървях и се мъчех да не обръщам внимание на дрънчащите
 	колани и оръжия на стражите, които ме придружаваха. Шумът
 	отекваше като набег на цяла армия сред кроткото пазарче от
 	фургони, но заповедите на краля се спазваха безусловно –
 	шестима стражи и нито един по-малко. Първо минах да
 	проверя как е Дихара, после тръгнах да търся Натия. 
 	И тя като Дихара бе осиротяла още на невръстна възраст. 
 	Фургонът на родителите ѝ останал без едното си колело и
 	полетял надолу по стръмен планински склон. По чудо Натия
 	оцеляла и племето я отгледало дружно. Дихара, Рийна и
 	всички други жени ѝ бяха майки. 
 	Намерих я самичка на речния бряг, загледана в спокойните
 	води. Следеше няколко рибарски въженца, потопени в реката. 
 	Стражите спряха на известно разстояние, а аз седнах до нея. 
 	Тя не откъсна вниманието си от водата, сякаш по течението се
 	носеха мечти и спомени. 
 	– Казаха ми, че си тук – пророни, без да ме погледне. 
 	– Благодарение на теб – отвърнах. 
 	Сложих пръст на брадичката ѝ и обърнах нежно главата ѝ
 	към мен. Големите ѝ кафяви очи блестяха. 
 	– Уплаших мъж, два пъти по-голям от мен, с онова малко
 	ножче. Беше наранил едно малко дете и аз се заканих да му
 	отрежа носа. Ти се осмели, Натия. И това помогна на мен да
 	се осмеля. 
 	Тя върна очи към реката. 
 	– Но моята смелост не доведе до нищо добро. 
 	– Моята също. Но това няма да ме спре. Престанем ли да се
 	осмеляваме, тираните печелят. 
 	– Тогава защо имам чувството, че загубихме всичко? 
 	Поех си бавна, треперлива глътка въздух. Беше платила
 	солена цена. 
 	– Чакат ни още битки, Натия. Това не е краят. 
 	По бузите ѝ се търкулнаха сълзи. 
 	– За Дихара е. 
 	Внезапна болка раздра гърдите ми. Натия се бореше със
 	същото, с което и аз. Струваха ли си резултатите толкова
 	загуби? Виждах същото съмнение и в нейните очи. Дихара ме
 	беше изпратила да говоря с нея, но нима имах какво да ѝ
 	кажа? Та аз още търсех собствения си път. 
 	– Веднъж, когато се бях отчаяла заради злата си участ, Дихара
 ми каза, че всички сме част от по-голяма история. 
 	История, по-важна дори от сълзите ни. Вече и ти си част от
 	нея, Натия. Вслушала си се в истината, шепнеща вътре в теб. 
 	Може и да не ти се вярва точно сега, но днес си по-силна, 
отколкото си била вчера. Утре ще си още по-силна. 
 	Тя обърна към мен лице, изразяващо същата решимост, която 
видях по него в деня, когато напуснах вагабонтския
 	лагер. 
 	– Искам да дойда с теб – обяви тя. 
 	Стомахът ми се сви. Не бях готова за това. Виждах глада в
 	очите ѝ, но виждах и Астер. Мисълта ме изпълни със страх и
 	скръб. Нямаше да ѝ позволя да участва точно в тази част от
 	историята. 
 	– Още не, Натия. Прекалено си млада…
 	– На тринайсет съм! И вече жена, също като теб! 
 	Кръвта ми кипна и мислите ми се търкулнаха като хиляди
 	камъчета в придошла река. 
 	– Ча лиев оан бари – казах ѝ. – Ще дойде и твоето време. 
 	Обещавам. Сега обаче семейството ти още се нуждае от теб. 
 	Бъди силна заради тях. 
 	Тя ме гледа дълго време, преди да кимне, но усетих, че не
 	съм успяла да я разубедя. И собствените ми грешки изплуваха
 	отново в съзнанието ми. 
 	Едно от рибарските въженца се размърда. Тя скочи и го
 	дръпна рязко, за да забие кукичката надълбоко в устата на
 	рибата. 
 	  
 	Седях на стената на наблюдателницата, откъдето се
 	разкриваше изглед към хълмистата равнина. Оранжевото
 	огнено кълбо потъваше в земята и трепкащата линия на
 	хоризонта го поглъщаше бавно, сякаш въпреки всевечната си
 	мощ слънцето беше просто топъл сладкиш с глазура. Една
 	хапка – и го нямаше вече. 
 	След него остана само оранжево зарево, обливащо
 	нащърбените руини в далечината. Рейф ми беше разказал
 	легендата, според която те били единствените останки от
 	величествена крепост, съхранявала всички богатства на
 	Древните. Сега от творенията на полубоговете бяха останали
 	само белези по пейзажа – доказателство, че дори великите, с
 	всичките си съкровища и познания, може да рухнат. 
 	Някъде отвъд тях, на необозрим хоризонт, се намираха
 	Мориган и народът му, живеещ в блажено неведение. Братята
 	ми. Полин. Берди. Гуинет. И други патрулни отряди като този
 	на Уолтър, които щяха да срещнат смъртта си също толкова
 	непросветени като мен едно време. 
 	 Искам да дойда с теб. 
 	Натия нямаше място там, където отивах. Не знаех дали и аз
 	имам. 
 	  
 	ГЛАВА 29
 	Рейф
 	– Може ли и аз да опитам? 
 	Избърсах с ръкав потта от лицето си. Знаех, че доста хора са
 	се стекли да гледат как с другите войници кръстосваме
 	мечове, но не бях предполагал, че Лия може да е сред тях. 
 	Обърнах се да проследя гласа ѝ. Тя скочи от парапета на
 	конската ливада и закрачи към мен. Отпратих войника, който
 	се беше приготвил за следващия спаринг с мен. 
 	Видях я да използва меч по време на бягството ни от
 	Светилището, но само при изненадващи нападения, и нямах
 	представа дали някога е пробвала спаринг. И все пак не
 	пречеше да разшири уменията си. 
 	– Може – съгласих се. 
 	– Малко тренировка ще ми дойде добре – обясни тя, вървейки към 
мен. – Някога тренирах с братята ми, но те
 	наблягаха на мръсния бой. 
 	– Само такъв е, когато се бориш за живота си. Първо трябва
 	да ти намерим подходящ меч. 
 	Отидох до поставката за тренировъчни мечове и претеглих
 	няколко в ръка. 
 	– Пробвай този. 
 	Избрах ѝ лек меч, който нямаше да умори ръката ѝ твърде
 	бързо, но имаше достатъчно дълго острие. Взех ѝ и щит. 
 	Свен излезе отпред. 
 	– Ваше Величество, дали е разумно? 
 	Лия впи кръвнишки поглед в него. Знаех, че ѝ омръзва да
 	търсят разрешение от мен за всяко нейно действие. 
 	– Всичко ще е наред, полковник. 
 	– Далновиден ход, Ваше Величество – подхвърли под носа си
 	Лия. – В противен случай щеше да ми се наложи да обезвредя
 	наставника ви. 
 	Изпълнихме няколко бавни удара и отбранителни
 	движения, за да опознае оръжието си, после започнах да
 	прилагам повече натиск. 
 	– Използвай меча си за париране и отбрана само в краен
 	случай – посъветвах я, докато сблъсъкът на остриетата ни
 	отекваше в двора. – Атакувай! Мечът е смъртоносно оръжие, 
не средство за защита. Ако го използваш така, пропускаш
 	шанс да убиеш противника си. 
 	Показах ѝ как да отблъсква ударите ми с щита и да се
 	възползва от нарушеното равновесие на опонента си, за да
 	напада с меча. 
 	– Атакувай! – извиках, провокирайки я, както правех с
 	войниците. – Атакувай! Не чакай да те изтощя! Карай ме да се
 	движа! Използвай изненадата в своя полза! 
 	Тя се подчини с искрен хъс. Наоколо се вдигна прахоляк. 
 	Войниците засвирукаха. Несъмнено за пръв път виждаха
 	жена да размахва меч в двора им – и то срещу краля. 
 	Имаше бързи рефлекси и неотклонна концентрация –
 	отлични качества за боя с меч, но аз бях по-висок, по-тежък и
 	по-силен от нея, каквито щяха да са повечето ѝ опоненти. 
 	Нейното преимущество беше, че имаше вродено усещане за
 	движение и темпо. Някои войници посаждаха краката си като
 	дървета, разчитайки на размера си да ги задържи прави. Бях
 	виждал мнозина такива да падат от мъже, не много по-едри от
 	Лия. Като гледах лъсналото ѝ от пот лице, ме обзе внезапна
 	гордост. 
 	– Пази си пищялите – провикна се някой. 
 	Надникнах към тълпата. Кейдън. Публиката ни се
 	разрастваше. 
 	Върхът на меча ѝ докосна ребрата ми и избухнаха
 	насърчителни възгласи. Досущ като вълк, вкусил кръв, Лия ми
 	се нахвърли още по-свирепо в грациозен хаос от движения, който 
все повече ме изправяше на нокти. Притиснах я с по-
 	усилена атака и ударите ѝ се забавиха под натиска ми. Знаех,
 че всяко сухожилие в рамото ѝ вече гори. 
 	– Убий опонента – извиках ѝ, – преди да ти отнеме този
 	шанс. 
 	Учеше се бързо, използваше добре щита си, отклоняваше
 	изкусно ударите ми, но един оглушителен вой на рог отне
 	вниманието ѝ за момент. Възпрях меча си по средата на
 	замаха, ала плоската страна на острието успя да я блъсне в
 	челюстта и тя политна назад, строполявайки се на земята. 
 	Смаяните стонове на публиката отекнаха из двора, а аз се
 	спуснах към нея, коленичих и я взех в скута си. 
 	– Лия! Свещени богове! Добре ли си? 
 	Наоколо се струпаха войници и аз им изкрещях да извикат
 	доктор. 
 	Тя направи гримаса и докосна с ръка долния ръб на
 	челюстта си, където червенината вече посиняваше. 
 	– Глупава работа – изсъска. 
 	– Съжалявам. Не исках да…
 	– Не си виновен ти, а аз. Уолтър сто пъти ми е казвал да не
 	се разсейвам. – Тя отблъсна ръката ми и отвори уста, за да
 	провери дали може да движи челюстта си. – Всичките ми зъби
 	са си по местата. Спри да се суетиш. 
 	Рогът прокънтя отново. 
 	– Какво е това? – попита тя. 
 	Не знаех. 
 	– Предупреждение или приветствие. – Вдигнах поглед към
 	наблюдателницата, 
 	където 
 	един 
 	войник 
 	развяваше
 	далбрекския флаг. 
 	– Нашите войници! – провикна се той. 
 	Новата военна смяна пристигаше. 
 	Най-сетне с Лия можехме да заминем за Далбрек. 
 	  
 	ГЛАВА 30
 	Вечерта никой не спомена за произшествието – или за мое
 	добро, или заради краля. Но ако Свен кажеше нещо по
 	въпроса, щях да му изтъкна, че двама от спаринг партньорите
 	на Рейф бяха пострадали по-тежко – единият имаше цицина на
 	главата, а другият се сдоби със спукано кокалче на ръката. 
 	Бих се с Рейф по същата причина, поради която се бих и с
 	Кейдън: за да отстоя принципите си. Знаех, че може да дойде
 	момент, в който да са ми нужни умения с меча, и исках да се
 	уча от най-добрия. 
 	Заради пристигането на новия взвод всички се задържаха
 	по-дълго на масата за вечеря, поглъщайки жадно новините за
 	дома от новодошлите офицери Тагарт и Дуранте. 
 	И двамата видимо се радваха, че принц Джаксън се е
 	завърнал невредим, но Рейф се умълчаваше все повече и
 	повече след всяка новина от родината си. Някои от тях бяха
 	обикновени – за годежи, реколти, повишения, – но когато
 	стигнаха до дрязгите между Съвета и кабинета и
 	негодуванието на генералите, Рейф присви очи и впи пръсти в
 	подлакътниците на стола си. 
 	– Заминаваме след два дни. Скоро ще обсъдим въпроса –
 	каза той. 
 	Напрежението му не убягна на офицерите и новините за
 	разбунтувани генерали секнаха. 
 	Полковник Бодийн насочи разговора към по-ведра тема –
 	тържеството следващата вечер – и отбеляза в колко подходящ
 	момент пристига взводът. Очевидно офицерите Тагарт и
 	Дуранте знаеха добре що за гуляи организира полковникът. 
 	– Пригответе се, дами – каза Тагарт. – Няма достатъчно
 	момичета за всички. Ще танцувате цяла нощ. 
 	– Нямам нищо против – обади се Вила. 
 	Другите жени също изразиха съгласието си. 
 	– Вие също, Ваше Височество – вдигна чаша към мен
 	капитан Хаг. 
 	Това породи поредния тост, този път за танците. Скоро
 	разговорът тръгна в друга посока, а аз се изгубих в мислите
 	си, също толкова откъсната от плановете за тържеството, колкото и 
Рейф ми изглеждаше. Докоснах костта в джоба си, усещайки странна 
празнота, която някакво си пиршество не
 	можеше да запълни. Бях събрала малка купчина от кости в
 	шатрата си. Не можех да се отърся от навика и трупах
 	дрънчащите сувенири в чест на всички онези, които бях
 	оставила зад себе си, и от тревога по тях. Изтръпвах при
 	мисълта за страданието им в ръцете на комисаря и се плашех
 	от предстоящото. Мориган можеше да рухне – да бъде заличен
 	от историята, с изключение на няколко очукани паметника, 
свидетелстващи за съществуването му. 
 	Викове ме изтръгнаха от унеса. Всички на масата
 	подскочиха, вперили погледи във вратата. На верандата се
 	развихри гневна препирня. Вратата се открехна леко и един
 	войник влезе, извинявайки се многократно за смущението. 
 	– Намерихме един, Ваше Величество, както ни
 	предупредихте. Спипахме го да се прокрадва покрай задната
 	стена. Дребен е, но не се дава лесно. Поряза един от стражите
 	по ръката, преди да успеем да го обезвредим. Настоява да
 	види... – Той притеснено сведе поглед. – Иска да види
 	принцесата. Твърди, че я познавал. 
 	С Рейф, Кейдън и Гриз скочихме на крака. 
 	– Доведете го – заповяда Рейф. 
 	Чуха се още крясъци и двама стражи влязоха в залата, мъчейки се да овладеят пленника. 
 	– Стой мирно, преди да съм ти пратил главата на другия
 	свят! – изръмжа единият. 
 	Човекът ме погледна в очите и сърцето ми сякаш спря. 
 	Ибън. 
 	Макар и да съзнавах, че не бива да демонстрирам
 	привързаност към него, не се стърпях, хукнах и го изтръгнах
 	от хватката на стражите. Кейдън и Гриз веднага се озоваха зад
 	мен. 
 	– Ибън! – Придърпах го в силна прегръдка. – Слава на
 	боговете, че си жив! 
 	Той отвърна несвенливо на прегръдката ми и усетих всички
 	ребра и кокали по изпосталялото му тяло. Отдалечих го на
 	ръка разстояние от себе си, за да го огледам. Скулите му
 	изпъкваха, очите му бяха хлътнали и обгърнати в тъмни сенки. 
 	Беше толкова измършавял, че приличаше повече на диво
 	животно, отколкото на момче. Дрехите му бяха оцапани с
 	изсъхнала кръв. 
 	Видях силни емоции по лицата на Гриз и Кейдън. Кейдън
 	пристъпи напред, сграбчи в шепи ризата на Ибън и го издърпа
 	грубо в обятията си. 
 	– Дражоне! 
 	Братко! 
 	Ибън беше техен другар. Почти завършен рахтан. 
 	Гриз също го прегърна, после прегледа драскотината през
 	бузата му. Като се обърнах от тесния ни кръг, видях Рейф да
 	ни гледа не с любопитство като всички останали, а с мрачна
 	критичност. Рамото на Кейдън се докосна до моето и аз
 	отстъпих встрани, създавайки достатъчно разстояние помежду
 	ни. 
 	Ибън стрелна вниманието си към Рейф и той го изгледа
 	подозрително. Момчето го познаваше само като далбрекски
 	посланик и осъзнах, че вероятно още не знае истинската му
 	позиция тук. Погледът му се пренесе към Джеб, някога
 	мърляв вендански торен бръмбар, почти неразпознаваем с
 	прилежно сресаната си коса и изтънчени дрехи. После
 	надзърна към Свен, някогашния губернатор на Арълстън, 
който вече носеше униформа на вишестоящ офицер, а накрая
 	видя и Орин, немия страж на губернатора, също пременен в
 	далбрекска униформа и с кристален бокал в ръка. 
 	Орин се ухили. 
 	– Изненада – вдигна чаша към Ибън. 
 	Представих го на всички. 
 	– Фикатанде киментрас – процеди Ибън под носа си. 
 	Надникнах към Рейф, питайки се колко ли вендански думи
 	знаеше. 
 	– Да, лъжци сме – каза Рейф сякаш в отговор на чуденето
 	ми. Приведе се напред, впил суров поглед в Ибън. –
 	Излъгахме, за да спасим живота на принцесата. Имаш ли
 	възражения? 
 	Ибън вирна бунтарски брадичка, но после поклати глава. 
 	Рейф се отпусна назад на стола си. 
 	– Чудесно. Някой да донесе храна на момчето. Имаме много
 	да си говорим. 
 	Полковник Бодийн подхвърли, че е дошъл моментът
 	офицерите и съпругите им да се оттеглят за вечерта. Тръгнаха
 	си всички с изключение на капитан Хаг. 
 	Беше по-скоро кръстосан разпит, отколкото разговор. С
 	Рейф, Кейдън, Гриз, Тавиш и Свен се редувахме да задаваме
 	въпроси, докато Ибън гълташе лакомо храна. 
 	Едвам се беше спасил. Бил на далечната източна ливада с
 	Дух, когато дошли за него. Гласът му потрепери, щом спомена
 	името на жребчето, което му се бе наложило да изостави. Не
 	знаел какво се е случило на терасата на Светилището, но
 	видял Трахерн, Ивер и Сирус – един от стражите на кулата –
 	да убиват най-обикновен торен бръмбар без нито дума. 
 	Веднага разбрал, че нещо не е наред, а като видели и него, се
 	досетил какво го чака. Затова побягнал и се крил в конюшни, 
обори, зад купи сено, където намерел. Накрая Сирус го
 	приклещил в една плевня. Ибън го наръгал с вила в гърдите. 
 	До края на деня прескачал от едно скривалище в друго, докато
 не се озовал в изоставена стая в Южната кула, където
 	му се наложило да остане два дни. Там успял да навърже
 	историята. Погнали го, защото бил близък с Гриз. Всеки, 
поддържал близки контакти с принцесата, Гриз, Кейдън и
 	Файуел, бил обвинен в предателство и осъден на смърт. Чувал
 	писъците на избиваните хора. 
 	Ибън затвори очи задълго. Когато все пак вдигна клепачи, 
очите му сякаш плуваха в лицето му. Не страхът го надвиваше, 
а умората. Главата му клюмна на една страна. С пълен корем
 	едвам успяваше да запази съзнание. 
 	– Къде точно се кри в Южната кула? – попита го Кейдън. 
 	– Под стаята на комисаря. Чувах почти всичко по
 	димоотвода. 
 	– Знаеш ли кого е изпратил да ни залови? – попитах. 
 	Ибън изреди имената на всички, изпратени по петите ни. 
 	Видял ги да заминават. Бяхме ги убили всичките в Долината
 	на великаните – с изключение на единствения, който не беше
 	сред нападателите ни. Малич. Кой знае откъде ни дебнеше
 	сега. 
 	– Ибън – попитах, преди да е грохнал напълно, – комисарят
 	ли управлява сега? 
 	Ибън ме погледна и страхът разсея за кратко настъпващата
 	умора. Той кимна, сякаш се боеше да изрече името му на глас. 
 	– Таласъмите от катакомбите го излекуваха с дяволските си
 	еликсири. Вече е друг човек. Иска всички ни мъртви, а аз не
 	съм направил нищо. 
 	– Само дето поряза един от хората ми – напомни Рейф. –
 	Какво да те правя сега? 
 	– Малка драскотина, нищо особено – поясни Ибън. –
 	Сигурно даже няма нужда от шевове. Не биваше да ми се
 	изпречва на пътя. 
 	Рейф погледна през залата към стража, довел Ибън. Той
 	кимна утвърдително и Рейф върна строг поглед към момчето. 
 	– И на кого служиш сега, Ибън? – попита го. 
 	– Със сигурност не на вас – отвърна той със злобно сбърчена
 	устна, но после провеси врат и с всичката тъга на света
 	прошепна: – Но не и на комисаря. 
 	Бяха го откъснали от живота му – за втори път. Погледът му
 	се отнесе към далечната стена, после главата му се отпусна
 	назад върху облегалката на стола, клепачите му се затвориха,
 устата му увисна и Ибън най-накрая се предаде на съня. 
 	Безжизненото му тяло започна да се свлича на една страна, 
но Рейф го грабна на ръце. 
 	– Сега се връщам. 
 	Обясни ни, че ще го занесе на някое от леглата в
 	лечебницата и ще провери как е войникът, когото беше ранил. 
 	– И назначи някой страж да следи дребния разбойник –
 	напомни му Свен. 
 	Докато стъпките на Рейф заглъхваха по коридора, залата
 	тънеше в тишина. После офицерите си зашепнаха. 
 	Незначителни неща. Не като думите, които проглушаваха
 	ушите ми. 
 	Комисарят управлява Венда. 
 	Истината, която знаех от самото начало. 
 	Която Рейф се бе опитал да отхвърли. 
 	Истината, която комисарят бе знаел дори докато кървеше: Това не е краят. 
 	Дихара ми бе прошепнала жеи зинтер. Бъди смела. 
 	Знаеше, че това е едва началото. 
 	 Иска всички ни мъртви. 
 	Видението ми за Сивика още от времето ми в Светилището
 	се просмука отново във въздуха пред мен, като усукващи се
 	струи пушек, чакали търпеливо по периферията на зрението
 	ми. Цитаделата лежеше в разруха, руините ѝ стърчаха като
 	нащърбени зъби на хоризонта и купчини тела обточваха
 	пътищата като каменни стени. Воплите на малцината, водени
 	в окови към Венда, изпълваха опушения въздух. 
 	Вопли, които се сливаха с други гласове – на Рейф и Кейдън, 
на свещеника и на Венда, и на Дихара. 
 	 Ще изпратим съобщение. Обещавам. 
 	 Мой ред е да седя на златен трон в Мориган. 
 	 Мостът е унищожен. Дори не могат да минат по него. 
 	 Глада си Драконът никога не ще засити. 
 	 Доверявай се на дарбите си, Арабела, каквито и да са те. 
 	 Наричаме ги Жребци на смъртта. 
 	 Понякога дарбите изискват големи жертви. 
 	 Сама ще разбереш как трябва да постъпиш. 
 	 Не се бавете, госпожице. 
 	 Или всичките ще умрат. Последните думи отекваха в мен, ясни като изгрева. Ще умрат. 
 	Опушената мъгла пред очите ми се разсея и видях
 	погледите на всички около масата. 
 	– Ваше Височество? – загрижи се Джеб, със зеници, стеснени като точки. 
 	Всички останали ме наблюдаваха по същия начин. Какво
 	бяха видели на лицето ми? 
 	Изправих се. 
 	– Полковник Бодийн, рано сутринта заминавам с Кейдън. –
 	Обърнах се към Гриз. – След като се възстановиш напълно, с
 	Ибън ще ни настигнете някъде в Мориган, но още не си готов
 	да яздиш. Трябваш ми в добро здраве, а не като допълнителна
 	грижа. – Говорех бързо и категорично, без да дам нито на
 	Гриз, нито на другите възможност да ми се опълчат. –
 	Полковник, моля хората ви да подготвят конете ни и да ги
 	натоварят с провизии за пътя, както и с оръжия, ако можете
 	да ни отделите. Обещавам да ви се отплатя…
 	– Какви ги говориш? 
 	Всички погледи се обърнаха към входа на трапезарията. 
 	Рейф стоеше на прага, внушителен и страховит, вперил
 	пламтящи очи в мен. Суровият му тон показваше, че ме е чул, но все пак повторих. 
 	– Казвах на полковник Бодийн, че сутринта заминавам за
 	Мориган. Съмненията около комисаря и намеренията му вече
 	отпаднаха, затова…
 	– Лия, с теб ще обсъдим въпроса по-късно. Засега…
 	– Не – отсякох. – Вече го обсъдихме, Рейф, но не мога да
 	отлагам повече. Заминавам. 
 	Той прекоси стаята и ме хвана за лакътя. 
 	– Може ли да поговорим насаме, ако обичаш? 
 	– Разговорите няма да променят…
 	– Извинете ни, моля – каза той на всички и ме поведе към
 	верандата, стиснал силно лакътя ми. Затвори вратата зад нас
 	и се обърна към мен. – Какво си въобразяваш? Не можеш да
 	раздаваш заповеди на моите офицери зад гърба ми! 
 	Примигнах, смаяна от внезапния му изблик. 
 	– Не беше зад гърба ти, Рейф. Нямаше те броени минути. 
 	– Все едно колко време ме е нямало! Връщам се и те
 	заварвам да крещиш заповеднически за коне? 
 	Постарах се да запазя гласа си спокоен. 
 	– Не крещях, за разлика от теб сега, Рейф. 
 	– Крещя, защото вече обсъдихме въпроса, а ти като че ли не
 	си ме слушала! Казах ти, че ми трябва време. 
 	– Аз обаче не разполагам с време. Нека ти напомня, че ще
 	атакуват моето кралство, не твоето. Имам дълг към…
 	– Сега ли? – вдигна ръце във въздуха той. – Сега най-
 	внезапно решаваш, че имаш дълг? Изобщо не те интересуваше
 	дългът ти, когато ме изостави пред олтара! 
 	Взирах се в него, докато в гърдите ми се надигаха цял
 	кошер пчели, и отчаяно се помъчих да преглътна яда си. 
 	– Получих нова информация, затова се прегрупирам и
 	продължавам напред, както ме посъветва един глупак. 
 	Той закрачи гневно по дървената веранда, отмервайки с
 	ботуши нарастващата си ярост. Накрая спря пред мен. 
 	– Не прекосих цял континент, рискувайки живота на
 	съвестни офицери, само за да ти позволя да се върнеш в
 	кралство, където ще те убият. 
 	– Подхождаш черногледо – процедих през стиснати зъби. 
 	– И още как! Да не си мислиш, че след едно уроче по бой с
 	меч си готова да се пребориш с цял куп изменници главорези? 
 	Уроче? Затреперих от гняв заради отявлената му
 	подигравка със способностите ми. 
 	– Нека ти напомня, крал Джаксън, че имаш пръсти
 	благодарение на мен. Дали щеше да предаваш урочета по бой
 	с меч без тях? Седмици наред търпях издевателствата, побоите 
и гнусните целувки на комисаря, за да спася жалката
 	ти кожа. Нека ти напомня и че убих четирима по време на
 	бягството ни. Не чакам позволението ти да замина където и
 	да било. Аз решавам къде ще отида и какво ще правя! 
 	Той не отстъпи. Очите му се превърнаха в разтопена
 	стомана, прогаряща ме с горещината си. 
 	– Не. 
 	Изгледах го колебливо. 
 	– Какво значи „не“? 
 	– Не може да заминеш. 
 	Изпухтях смаяно. 
 	– А ти не можеш да ме спреш. 
 	– Така ли мислиш? – Той пристъпи към мен с гърди, масивни
 	като стена. Очите му светеха като на звяр. – Май забравяш, че
 	съм крал на Далбрек – изръмжа. – Аз решавам кой идва и си
 	отива. 
 	– Ти си проклет глупак, а аз си тръгвам! 
 	Той се обърна към единия край на верандата. 
 	– Стражи! 
 	Войниците, застанали на пост до парапета, веднага се
 	притекоха. 
 	– Придружете принцеса Арабела до шатрата ѝ – нареди им
 	той. – Четирима да останат на място и да не я пускат да
 	излиза! 
 	Вцепених се от изумление и едва намерих думи да
 	проговоря. 
 	– Тоест от пленница на едно кралство се превръщам в
 	пленница на друго, така ли? 
 	– Изопачавай го както си пожелаеш, не се и съмнявам, че
 	така ще направиш, но отиваш в шатрата си и ще стоиш там, 
докато не се осъзнаеш! 
 	Погледнах към стражите. Те ме наблюдаваха смутено, несигурни
 как да постъпят, докато Рейф не им нареди:
 	– Ако не тръгне доброволно, имате разрешението ми да
 	приложите сила. 
 	Пронизах го с огнен поглед, завъртях се и тръгнах бясно
 	надолу по стълбището, следвана по петите от стражите. 
 	  
 	ГЛАВА 31
 	Кейдън
 	Чухме всичко. 
 	Когато крясъците започнаха, Свен понечи да стане от
 	масата. 
 	– Май трябва да ги оставим насаме… – подхвана, но в
 	следващия момент осъзна, че единственият изход от залата
 	води право към тях. 
 	Затова пак седна. Оставаше ни само да се измъкнем един по
 	един през кухненската врата, което щеше да е още по-неловко, 
защото така щяха да разберат, че сме чули свадата им. 
 	И просто останахме по местата си с надеждата, че няма как
 	да стане по-зле. 
 	Думи като „жалката ти кожа“, „проклет глупак“ и „аз
 	решавам“ повдигнаха доста вежди, но „пленница“ накара
 	няколко души да вдишат рязко. Тавиш простена, а Джеб
 	изруга. Свен се приведе напред и зарови лице в ръцете си, 
сякаш му се искаше да напомни на повереника си правилата
 	на успешния спор. Дори измърмори „Да приложат сила?“ под
 	носа си. 
 	Гриз беше учудващо мълчалив и скоро осъзнах, че му
 	харесва да слуша как кралят копае собствения си гроб. 
 	Хранеше странна, ревностна вяра в Лия, която едва сега
 	започвах да разбирам. За него нямаше значение, че се бе
 	опитала да го изостави. Кралят разкриваше истинската си
 	същност и Гриз се наслаждаваше на всяка дума. 
 	Опитах и аз да се насладя на топлото зрънце
 	удовлетворение, зародило се в стомаха ми, но и знаех, че
 	гневът, който чувах в гласа на Лия, произлиза от дълбока
 	болка. Злорадството ми бързо изстина. След клетвата ми за
 	честност разкрих пред Рейф само откъслеци от истината за
 	целувката ми с Лия, съзнавайки, че така ще го вбеся, но в
 	крайна сметка тя понасяше най-голямата част от този удар. А
 	не исках да я наранявам повече. 
 	Когато верандата най-сетне утихна, Свен пръв наруши
 	мълчанието в залата. 
 	– Какво друго можеше да направи? Опасно е принцесата да
 	се връща в Мориган. 
 	– Веднъж ме попита дали наистина ще си отидем у дома –
 	обади се Джеб. – Но винаги съм мислил, че говори за Далбрек. 
 	– Далбрек не е домът ѝ – казах му. 
 	– Ще бъде – заяви Тавиш с тъмен поглед. 
 	– Не се безпокойте. – Орин си наля още бира. – Ще се
 	вразуми. 
 	Тавиш изсумтя:
 	– Да бе, да. 
 	– Не се тревожи напразно – уверих ги. – Комисарят
 	наистина ще атакува Мориган и другите кралства. 
 	– Но кое първо? – попита Свен. 
 	– Мориган. 
 	– И си толкова сигурен, защото така ти е казал? 
 	Свен имаше право. Комисарят не беше най-надеждният
 	източник на информация и знаех колко обича да я укрива, 
 	насъсквайки губернаторите един срещу друг за своя облага. 
 	Комисарят искаше Мориган, но и Далбрек. Искаше всичко. 
 	– Да – отговорих. – Сигурен съм. 
 	Но вече не бях. 
 	Бодийн се ухили. 
 	– Ще ни атакува с уж стохилядната си армия? 
 	Гриз се прокашля. 
 	– Не точно – реши да се обади накрая. – Боя се, че
 	принцесата не е изчислила правилно бройката. 
 	Наистина не беше. Като се върнах в Светилището и попитах
 	комисаря как вървят плановете му, той отвърна: „По-добре от
 	очакваното“. Армията му се беше разраснала значително през
 	последните месеци. 
 	Свен се взираше остро в Гриз, сякаш знаеше, че предстои
 	да чуе нещо важно. 
 	– Ето, видяхте ли? – махна с ръка Хаг. – Потвърждение право
 	от устата на едрия варварин. Май той трябва да поговори с
 	принцесата. 
 	Гриз пресуши чашата си с уиски и я тресна силно в масата. 
 	– По-скоро са сто и двайсет хиляди. Добре въоръжени. – Той
 	махна на Свен да му подаде бутилката. – Около двойно повече
 	от вашата войска, нали така, капитане? 
 	Джеб въздъхна. 
 	– Тройно. 
 	Хаг си замълча. Устата му увисна като на риба, клъвнала
 	въдицата. Гриз се опита да сдържи усмивката си. 
 	Орин и Тавиш поклатиха глави, а Свен подаде бутилката на
 	Гриз, търсейки по лицето му белези, че лъже. 
 	Но Гриз казваше истината. Именно затова комисарят
 	оказваше такъв натиск на губернаторите – за да трупа още
 	провизии за нарастващата си армия. 
 	– Добре, но те са просто сбирщина диви варвари! Не
 	експертно обучена армия. Бройката не значи нищо! – рече
 	накрая Хаг, за да успокои себе си. 
 	Бодийн седна отново на стола си. 
 	– Размерът и способностите на венданската войска остават
 	под въпрос – намеси се той, – но не и опасенията на краля. Те
 	също не са за подценяване. Доколкото разбрах, за главата на
 	принцесата е обявена награда, а благодарение на комисаря и
 	слуховете, пуснати от него, сигурно вече я очаква доста по-
 	страшна съдба. Мисля, че крал Джаксън я описа като „най-
 	издирвания престъпник в цял Мориган“. Това е опасна
 	позиция. 
 	Неоспорим факт, който навярно ги караше да си мислят, че
 	нас двамата с Гриз не ни интересува какво ще се случи с Лия. 
 	Бодийн килна глава настрани, ослуша се и стана, сметнал, че е безопасно да си тръгнем. 
 	– Какво беше последното нещо, което каза принцесата, докато слизаше по стълбите? Жабавè? 
 	– Венданската дума за…
 	Свен се прокашля и ме прекъсна. 
 	– Не е израз на привързаност – обясни той. – Кралят знае
 	какво означава. Това е важното. 
 	Зрънцето удовлетвореност в стомаха ми пак се позатопли, 
макар и да знаех, че не бива. 
 	 В тъгата. 
 	 В страха. 
 	 В нуждата. 
 	 Тогава познанието получава криле. 
 	Черните криле на познанието пърхаха под гърдите ми. 
 	Тръгнал си беше и нямаше да се върне. 
 	 Загубените думи на Мориган
 	  
 	ГЛАВА 32
 	Крачех нервно из шатрата, мъчейки се да овладея гнева си. 
 	Кръвта ми препускаше по вените като шибнат кон. Бях
 	сигурна, че Рейф всеки момент ще влезе със сведена от срам
 	глава и ще ми поиска прошка за ужасното си поведение. 
 	Слепоочията ми пулсираха болезнено и ги разтривах, кръстосвайки
 по килима. Аз да се осъзная? Чуваше ли се
 	изобщо? Свещени богове, дали целият лагер ни беше чул? 
 	Верандата на трапезарията се намираше далеч от войнишките
 	казарми, но офицерските жилища бяха достатъчно близо. 
 	Затворих очи и си представих колко уши са били долепени до
 	прозорците. Знаех, че Рейф е под напрежение, пък и днешните
 	новини за размириците го умножаваха, но и аз живеех под
 	стрес. Въздъхнах разгневено през стиснати зъби. Може би
 	донякъде наистина бях действала зад гърба му, но само
 	защото исках да изкажа намеренията си, преди той да се
 	върне; да ги разясня на всеослушание, за да не ги отхвърли
 	както преди. Вероятно го беше приел за узурпиране на
 	авторитета му, особено в момент, в който се опитваше да си
 	заслужи доверието на околните, но гаднярското поведение не
 	беше правилният начин да се сдобиеш с уважение. 
 	 Аз решавам. Не съм поданица на Далбрек. Няма да му
 	позволя да решава вместо мен. 
 	Минаха минути, после и цял час, но от него нямаше и следа. 
 	Сърдеше ли се? Или прекалено много се срамуваше, за да
 	дойде да ми се извини? Може би се жалваше на приятелите си
 	за лошите си думи. Или размишляваше върху новините от
 	Ибън. Рейф не беше глупав. Със сигурност знаеше, че щом
 	комисарят е жив и способен да се заеме отново с плановете
 	си, всички сме в опасност. Дори да ме опазеше невредима за
 	момента, скоро всички щяхме да загинем или да попаднем в
 	плен. Мориган можеше да е първата мишена на комисаря, но
 	Далбрек щеше да е следващата. 
 	Грабнах една възглавница от леглото си, ударих я силно и я
 	запратих в таблата. 
 	 Уроче!  Още чувах саркастичния му тон. Май с него ме
 	нарани най-много. С липсата си на вяра в мен. С това, че
 	ценеше само своя вид сила, не и моя. Силата, с чиято помощ
 	бях спасила и двама ни. Кейдън си спечели сериозна цицина
 	на пищяла, когато ме обиди така. Не беше късно да
 	възнаградя и Рейф със същата. Само че на главата. 
 	Вятърът тресеше стените на шатрата. Дълбок грохот отекна
 	някъде отдалеч, сякаш небето ни откликваше с буря като
 	нашата. Хвърлих няколко цепеници в печката. Къде се
 	 губеше? 
 	Отметнах крилото на входа на шатрата. Двама стражи
 	пристъпиха отпред, кръстосвайки алебарди пред мен. 
 	– Ваше Височество, моля, приберете се вътре – помоли ме
 	единият с тревожно сбърчено чело. Изглеждаше искрено
 	уплашен. – Не ми се иска да…
 	Не посмя дори да завърши мисълта си. 
 	– Да приложите сила, както заповяда кралят? 
 	Той кимна. Другият страж прехвърли нервно алебардата си
 	от ръка в ръка, не смеейки дори да ме погледне в очите. Явно
 	за пръв път им се налагаше да пазят пленница като мен, 
приемана като гостенка на краля допреди броени часове. 
 	Само заради тях отстъпих назад и дръпнах крилото с ядно
 	ръмжене. 
 	Угасих полилея и единствената светлина в стаята остана
 	сиянието на въглените в печката. Кръвта ми кипеше, задето
 	още не беше дошъл да ми иска прошка на коляно. Проснах се
 	на леглото, изух ботушите си и ги хвърлих в другия край на
 	шатрата. И двата удариха платнената стена с жалко тупване. 
 	Гневът пробождаше гърлото ми като кост, която болезнено
 	се мъчех да преглътна. Не исках да заспивам така. Избърсах
 	мокрите си мигли, опитвайки да сдържа напиращите сълзи. 
 	Може би трябваше да му обясня на четири очи. Дали нямаше
 	как да го убедя? Но се замислих за всичките ни километри път
 	от Светилището дотук, за всички пъти, в които умело бе
 	отклонявал разговорите ни от Мориган. Единствената ни цел
 	 засега е да стигнем до аванпоста. Беше го правил отново и
 	отново, толкова ловко, че дори не бях усетила. 
 	Тази вечер даже не си направи труда да ме заблуждава. 
 	Получих безкомпромисен, арогантен отказ. Не. Не подлежеше
 	на преговори…
 	– Лия? 
 	Скочих от леглото и вдишах уплашено. 
 	Неговият глас. От другата страна на крилото. Тих и кротък. 
 	Разкаян. Знаех си, че ще дойде да си изясним нещата. 
 	Направих няколко крачки, избърсвайки набързо лицето си с
 	длани. Облегнах гръб на широката колона на леглото и си
 	поех успокоителна глътка въздух. 
 	– Влез – казах тихо. 
 	Завесата на входа се отмести и той пристъпи вътре. 
 	Стомахът ми се сви. Разделяха ни само два часа, но ги
 	чувствах по-дълги от цялото ми пътуване през Кам Ланто. 
 	Тъмните кристални езера в очите му стопляха кръвта ми така, 
че забравях за всичко друго на света. Косата му беше рошава, сякаш 
бе излязъл да поязди, за да разсее натрупалото се
 	напрежение. Лицето му вече беше спокойно, очите му – топли, и 
бях сигурна, че на езика му е добре отработено извинение. 
 	Той нежно огледа изражението ми. 
 	– Исках само да видя как си – каза тихо. – Да се уверя, че си
 	имаш всичко необходимо. 
 	– За една пленница? 
 	През лицето му пробяга болка. 
 	– Не си пленница. Свободна си да се движиш из лагера. 
 	– Стига да не напускам стените. 
 	Той пристъпи към мен и спря на сантиметри. Горещината
 	на тялото му ме обгърна, изпълни шатрата, главата ми. 
 	– Не искам отношенията ни да са такива – прошепна. 
 	Докосна ръката ми, после плъзна бавно пръсти нагоре до
 	рамото ми и палецът му зарисува бавни кръгчета по
 	ключицата ми. Живи въглени пламнаха в гърдите ми. Знаеше, 
че го желая, че най-много от всичко искам да се пресегна и да
 	скъся болезненото разстояние помежду ни. 
 	Но исках и друго. 
 	– Идваш да ми се извиниш ли? – подканих го. 
 	Той плъзна ръка към гърба ми и ме притегли към себе си. 
 	Бедрата му се опряха в моите, а устните му докоснаха ухото
 	ми. 
 	– Трябва да постъпя, както смятам за най-разумно. Не мога
 	да те пусна с чиста съвест, Лия. Не и при положение че знам
 	какви опасности те дебнат. 
 	Пръстите му разхлабиха връзките на роклята ми. Дъхът ми
 	пресекваше в гърдите, започна да прогаря мислите ми. 
 	Устните му се спуснаха в огнена линия от слепоочието до
 	устата ми и когато ме целуна страстно, ми се прииска да се
 	разтопя от допира му, от вкуса и мириса му, от вятъра в
 	косите му и солта по челото му, но друга нужда – по-дълбока –
 	лумна още по-ярко в мен, настойчива и неотклонна. 
 	Пъхнах ръце помежду ни и го отблъснах нежно. 
 	– Рейф, никога ли не си усещал нещо надълбоко в себе си? 
 	Не си ли чувал шепот, в който си изпитвал нужда да се
 	вслушаш напук на разума си? 
 	Топлотата напусна погледа му. 
 	– Няма да променя решението си, Лия – отсече той. – Трябва
 	да ми се довериш. Не може да заминеш сега. По-късно, когато
 	е безопасно. 
 	Вперих очи в него, молейки се да прочете тревогата в тях. 
 	– Никога няма да е безопасно, Рейф. Ще става все по-
 	страшно. 
 	Той отстъпи назад с въздишка, видимо подразнен. 
 	– И си сигурна в това заради някакво си древно писание? 
 	– Вярно е, Рейф. Всяка дума от него е истина. 
 	– Откъде знаеш? Не си учен. Може дори да не си го превела
 	правилно. 
 	Обидният му скептицизъм скъса и последната нишка на
 	търпението ми. Повече нямах намерение да обяснявам и да се
 	моля. 
 	– Разговорът приключи. 
 	– Лия…
 	– Излизай! – изкрещях и го бутнах. 
 	Той залитна назад и ме погледна смаяно. 
 	  
 	– Изхвърляш ме? 
 	– Не, не мисля, че мога да изхвърля крал Джаксън. Все пак
 	ти решаваш кой идва и кой си отива. Но те съветвам да си
 	тръгнеш, преди да намеря друг начин да се отърва от теб. 
 	Сложих ръка върху ножницата на хълбока си. 
 	Чист гняв обля лицето му. 
 	Той се обърна и напусна шатрата с такава ярост, че едва не
 	съдра крилото на изхода. 
 	Интересно ми беше кой от двама ни ще се осъзнае пръв. 
 	Мадам Ратбоун, Вила и Аделин дойдоха в шатрата ми рано
 	сутринта. За моя изненада ги придружаваше и мадам Хаг. Да, 
офицерите и съпругите им определено бяха чули грозния ни
 	спор и мадам Хаг несъмнено се надяваше да чуе още пикантни
 	подробности, макар че официалната цел на посещението им
 	беше да ми донесат украшенията към роклята за вечерното
 	тържество. Аделин ми показа колан от сребърни брънки, инкрустиран
 със сапфири, и отново се удивих на пищния им
 	стил на обличане, особено на толкова откъснато от света
 	място. Вила ми поднесе сребърен нараменник, украсен със
 	скъпоценни камъни и изкусен релеф. 
 	– Носили ли са някога далбрекските жени такива в битка? 
 	– О, да! – отвърна Вила. – Затова са част от традиционното
 	ни облекло. Марабела била велик воин, преди да стане
 	кралица. 
 	– Но това е било преди стотици години – вдигна
 	неодобрително вежди мадам Хаг. – Дамите и кралиците ни
 	вече не воюват. Не е нужно. 
 	 Не бъди толкова сигурна, изкуших се да ѝ подхвърля. 
 	  
 	Мадам Ратбоун огледа за последно всичко, разгърнато
 	върху масата, и обяви:
 	– Ще дойдем по-рано, за да ви помогнем с обличането. 
 	– И да ви направим прическа – добави Аделин. 
 	– Със сребристи нишки – обади се Вила, стиснала
 	нетърпеливо ръце пред гърдите си. 
 	Долових напрегнатата пламенност в гласовете им, сякаш се
 	опитваха да заличат мрачната атмосфера от снощното ми
 	пререкание с краля. 
 	– Ще бъдете достатъчно заети да приготвяте себе си –
 	отвърнах. – Аз ще се справя сама. 
 	– Сериозно ли? – попита подозрително мадам Хаг. – Така ли
 	е в Мориган? Никой не ви помага? 
 	Горната ѝ устна се вдигна в гримаса на надменно
 	съжаление. 
 	– Да – въздъхнах. – В Мориган сме същински диваци. 
 	Направо се чудя защо му беше на краля ви да урежда на сина
 	си брак с жена от нашия сой. 
 	Тя сведе бързо мигли и си тръгна с извинение, че я чакала
 	много работа днес, но не и заради обидата. Явно след като
 	кралят ѝ ми се беше нахвърлил така, чувстваше, че има право
 	да се държи по същия начин с мен. 
 	Малко по-късно пред шатрата ми пристигнаха шестима
 	стражи. Пърси, водачът им, ме уведоми, че били
 	придружителите ми за деня. Значи това беше представата на
 	Рейф за свободното ми придвижване из аванпоста. С шестима
 	стражи – дори между стените на Марабела. Може би трябваше
 	да приема за комплимент факта, че Рейф зачиташе уменията
 	ми повече, отколкото беше готов да си признае. Веднага
 	реших, че днес искам да посетя много места, не само за да се
 	позабавлява целият аванпост с гледката как шестима войници
 	крачат след мен, но и защото по един или друг начин щях да
 	напусна това място и трябваше да се погрижа за някои
 	подробности. 
 	Първо отидох до конюшнята на долното ниво, за да видя
 	венданските ни коне, които също се оказаха под бдителното
 	око на краля. Портата, през която конете влизаха и излизаха, 
беше сериозно охранявана. Нямаше как да минем през нея, но
 	поне вече знаех къде са конете и амунициите. Останалото щях
 	да измисля по-късно. После минах през кухненския килер. 
 	Готвачът не се зарадва на появата ми и заяви, че предпочитал
 	да изпрати каквото пожелая в шатрата ми. Престорих се, че
 	не знам какво ми се яде, и огледах рафтовете и мазето. За
 	жалост, почти всичко се съхраняваше в големи чували или
 	варели. Взех една купа и я напълних с шепа борови ядки, твърд 
соден хляб и сушени смокини. Готвачът се учуди на
 	странния ми подбор на храни и хвърли поглед към корема ми. 
 	Усмихнах му се свенливо и му позволих сам да си прави
 	заключения. 
 	След това се разходих до лечебницата, за да поговоря с
 	доктора. Кейдън и Ибън бяха отишли до душовете, а докторът
 	тъкмо преглеждаше раната на Гриз. Показа ми, че зараствала
 	добре на повечето места, но един участък от плътта се
 	затварял по-бавно. Увери ме, че Гриз щял да се възстанови
 	напълно, после му стрелна строг поглед. 
 	– С малко повече почивка. 
 	Гриз направи физиономия и заяви, че вече се чувствал
 	добре. 
 	– Няма да се чувстваш добре, ако вдигаш и сваляш тежко
 	седло два пъти на ден – казах му. – Или, опазили ни боговете,
 ако ти се наложи да размахваш меч. 
 	Гриз се ухили и очите му проблеснаха пакостливо. 
 	– Да не би да имаш идея срещу кого да го размахам? 
 	Коремът ми пламна. Щом той беше чул спора ми с Рейф, значи 
всички в трапезарията го бяха чули. Реших, че Кейдън
 	несъмнено злорадства заради това развитие на събитията, но
 	като го видях в двора малко по-късно, прочетох само
 	угриженост в очите му. 
 	– Добре ли си? – попита ме на вендански, за да не разберат
 	стражите. 
 	Кимнах, мъчейки се да не обръщам внимание на буцата, заседнала 
отново в гърлото ми. 
 	Той се ухили. 
 	– А как са пищялите на Рейф? 
 	Знаех, че се опитва да ме разведри, и му бях благодарна за
 	това. 
 	– Засега добре, но още не сме приключили. 
 	– Не съм си и помислил такова нещо. 
 	Увереността му в мен ми подейства като студена вода на
 	пресъхнало гърло. Прииска ми се да го прегърна, но това само
 	щеше да привлече вниманието на стражите още повече. И
 	бездруго видимо се напрягаха заради неразбираемия ни
 	разговор, сякаш подозираха, че съзаклятничим – което си
 	беше точно така. Пристъпих по-близо до Кейдън и зашепнах, за
 да им дам истински повод за тревога. 
 	– Като тръгнем, Ибън ще трябва да остане с Гриз. Ще
 	заминем само двамата. Имаме ли шанс срещу Малич? 
 	– Щеше да е с другите в Долината на великаните, ако
 	комисарят наистина го е изпратил да те убие. Според мен
 	пътува към Сивика с послание. 
 	– Че съм мъртва? 
 	– Че си избягала. Няма да те приемат за мъртва, докато не
 	видят тялото ти. И отлично знаят накъде ще тръгнеш. 
 	Тоест канцлерът и сподвижниците му щяха да ме чакат. И
 	вероятно да следят всеки път, водещ към града. Бях загубила
 	елемента на изненадата. Положението се усложняваше още
 	повече. 
 	С ъгълчето на окото си видях Тавиш и Орин да вървят уж
 	небрежно към нас. Спряха от двете ми страни. 
 	– Идваме да освободим стражите, Ваше Височество – обяви
 	Тавиш, мятайки убийствен поглед на Кейдън. 
 	– Тръгвайте, Пърси – отпрати ги Орин, сякаш гонеше
 	кучета. – Полковникът ви чака в кабинета си. Вървете. 
 	Тавиш ми кимна почтително. 
 	– Ние ще сме ти придружители до края на деня. 
 	– По чия заповед? – попитах. 
 	– Наша – усмихна се Тавиш. 
 	Никой от двамата не говореше вендански, затова изстрелях
 	няколко последни думи на Кейдън. 
 	– Ще говорим пак. Трябва да съберем провизии. 
 	Тавиш се прокашля. 
 	– Джеб също ще се присъедини. 
 	Посланието му беше ясно. Джеб говореше вендански. 
 	Въздъхнах. Това беше не само преданост на поданици към
 	краля им, а приятелска преданост. 
 	  
 	ГЛАВА 33
 	Мориганската армия се беше зародила векове преди
 	другите народи да поставят дори основите на кралствата си. И
 	Свещената книга подчертаваше това, че Светите пазители –
 	свирепите воини, придружавали Мориган по пътя ѝ през
 	пустошта – притежавали невиждана сила и стоманена воля, завещани 
им от небесата, за да помогнат в спасяването на
 	Избавените. 
 	Алдрид, който щял да стане неин съпруг и многоуважаван
 	баща на кралството, бил един от пазителите. Воинската му
 	кръв течеше във вените на всички ни. Мечовете на Светите
 	пазители бяха изложени в тронната зала на цитаделата като
 	доказателство за величието ни и благоволението на боговете. 
 	През вековете мориганската армия бе останала все така
 	могъща, съставена от храбри, благородни воини. Но гледайки
 	упражненията и обучението на далбрекските войници от
 	стената на аванпоста, се изумявах от плашещата им
 	прецизност. Алебардите им се движеха в свръхестествен
 	синхрон, а щитовете им се сключваха с лекотата на
 	старателно 
 	усъвършенстван 
 	танц. 
 	Всеки 
 	внимателно
 	аранжиран ход излъчваше увереност. Всеки войник
 	излъчваше смъртоносна умелост. Никога не бях виждала
 	такава сила и дисциплинираност. Вече разбирах защо толкова
 	силно вярват в надмощието си. Но им убягваше един фактор –
 	числеността им. 
 	Дори четирийсетхилядната им армия не можеше да се мери
 	със страховитото могъщество на Венда. След като паднеше
 	Мориган, идваше ред на Далбрек. 
 	Вдигнах поглед към необятния простор над войската, където 
полумесецът споделяше небето със залязващото
 	слънце. Гаснеше поредният ден и оставаха твърде малко. 
 	Времето летеше, виеше се в кръгове, повтаряше се и новото
 	унищожение се извиваше като отровна змия, разбудена и
 	готова да нападне. Наближаваше ни, а силите в Мориган я
 	подпомагаха по най-коварния начин – отвътре, – захранвайки я
 	с мощ, която щеше да унищожи всички ни. 
 	Но трябваше да има начин да ги спрем. 
 	 Жена на име Джезелия ще жертва живота си с надежда
 	 вашия да избави. 
 	Друг начин. 
 	Борех се с думите на Венда. Да жертвам живота си само за
 	надежда? Предпочитах повече – сигурност. Но и надеждата
 	беше нещо и макар в нея да нямаше сигурност, поне това
 	можех да предложа на Натия и още мнозина невинни. И дори
 	Рейф не бе способен да им го отнеме. Също като историите, 
които Гаудрел бе разказвала на Мориган, надеждата бе храна
 	за празния стомах. 
 	Джеб прекъсна унеса ми, напомняйки, че е време да се
 	приготвя за тържеството. Тавиш и Орин стояха на няколко
 	крачки зад него и ме наблюдаваха любопитно. Погледнах към
 	тренировъчните площадки – всички войници си бяха отишли. 
 	Шепа звезди вече озаряваха небосклона. Орин пристъпи от
 	крак на крак и подуши неловко въздуха, но чакаха аз да
 	тръгна първа. Тримата спазваха почтено разстояние цял ден, 
 	криеха се умело, както в Светилището, но винаги усещах, че
 	са наблизо и ме наблюдават. 
 	Не бяха поели ролята на мои придружители по своя воля, както 
те твърдяха. Сигурна бях, че е по заповед на Рейф. 
 	Опитваше да поправи срамната си грешка да пусне цяла
 	шайка непознати стражи по петите ми. Знаеше, че харесвам
 	тези тримата – свързваше ни общо минало, макар и кратко. 
 	Съвместното оцеляване на косъм някак задълбочаваше
 	отношенията и удължаваше времето. Огледах лицата им. Не, не ми 
бяха стражи. Очите им бяха пълни с приятелска
 	загриженост, но не се и съмнявах, че ако яхнех кон, за да си
 	тръгна, щяха да се превърнат в нещо друго. Да ме спрат. Дори
 	под прикритието на приятелството им си оставах тяхна
 	затворничка. 
 	Събрах полите си в ръце и слязох от стената. Чак сега
 	надуших аромата на печено месо и си спомних за фенерите, окачени 
покрай поляната на долното ниво по-рано днес, навеса, опънат над главната 
маса, копринените ивици, провесени по гредите заради тържеството, очаквано с
 	нетърпение от почти всички. Джеб тръгна до мен, а Тавиш и
 	Орин ни следваха по петите. 
 	Джеб постоянно чоплеше ризата си. Приглаждаше
 	ръкавите. Подръпваше яката. 
 	– Изплюй камъчето, Джеб – не се сдържах накрая, – преди
 	напрежението да пробие дупки в ризата ти. 
 	– Искат да му отнемат трона – изстреля той, осезаемо
 	угрижен за приятеля си. 
 	Тавиш и Орин простенаха в един глас зад нас, подразнени
 	от развързания език на Джеб. 
 	Врътнах небрежно очи. 
 	– Защо реши така? Заради караниците в кабинета? Винаги е
 	така. 
 	– Не е заради кабинета. Един от генералите му ще опита
 	официално да превземе трона. 
 	Преврат? Забавих крачка. 
 	– Значи и в далбрекския двор има предатели? 
 	– Генералът не е предател. Има такова право. Обвинява
 	принц Джаксън в абдикация, а всички знаем, че това е
 	фалшиво обвинение. 
 	Спрях и се обърнах към Джеб. 
 	– Отсъствието му се тълкува като абдикация? 
 	– Не и от повечето хора, но би могло да се приеме така, особено
 при положение че генералът го обстрелва с още по-
 	силни термини, като дезертьорство. Принца го нямаше месеци
 	наред. 
 	Настръхнах. 
 	– Защо Рейф не ми е казал нищо? 
 	– И двамата полковници го посъветваха да не разкрива това
 	пред никого. Разногласията пораждат съмнения. 
 	Аз не бях случаен човек, но може би Рейф най-малко
 	искаше аз да се усъмня в него. 
 	– Генералът вече знае, че Рейф е жив. Би трябвало да
 	преустанови кампанията си. 
 	Джеб поклати глава. 
 	– Генерал, вкусил властта? Навярно вече е развил апетит за
 	пълното меню. Но Рейф има цялостната подкрепа на войските. 
 	Уважението им към него дори се е разраснало. Сигурно щом
 	се върне в двореца, бързо ще погаси амбициите на генерала, но
 това е поредната тревога върху плещите му. 
 	– И оправдание за снощното му поведение? 
 	– Не оправдание – обади се Тавиш иззад гърба ми. – Просто
 	обяснение и по-мащабен поглед върху нещата. 
 	Завъртях се към него. 
 	– Като мащабния поглед, който ти предостави на Рейф, когато
 завари Кейдън да държи ръката ми? Струва ми се, че
 	 всички в Далбрек трябва да се научат първо да проверяват
 	информацията си, преди да започнат да я разгласяват. 
 	Тавиш кимна, приел вината си. 
 	– Допуснах грешка и се извинявам. Но това бяха мои
 	догадки, а новината за преврата идва директно от кабинета. 
 	Тя не е грешка. 
 	– Значи в Далбрек има узурпатор. И това трябва да промени
 	нагласата ми? Защо да поставям грижите на Далбрек пред
 	тези на Мориган? Комисарят вилнее с такава мощ, че пред
 	него вашият генерал е като скимтящо коте. 
 	Търпението ми се изчерпваше. Спешността, дългият път до
 	Мориган, изкушението да кажа „да“, когато в главата ми още
 	бучеше „не“, тревогата по нуждите на мнозина на фона на
 	огромната празнина в мен – всичко това разнищваше и
 	последното ми късче увереност, докато не се почувствах като
 	изтъняло въже, готово да се скъса. И последната тежест в
 	края му беше Рейф. Щом дори човекът, когото обичах най-
 	много на света, не вярваше в мен, нима друг можеше да
 	повярва? Очите ми запариха и мигнах, за да прогоня всяка
 	проява на слабостта си. 
 	– Тази ситуация трябваше да породи у Рейф съпричастност,
 да му помогне да разбере защо държа да се върна в Мориган. 
 	Но той като че ли дори не се е замислил за това. 
 	– Не мисли с главата си – каза Тавиш. – А със сърцето. 
 	Страхува се за теб. 
 	  
 	Думите му сякаш ме прободоха. 
 	– Не съм по-беззащитна от него, Тавиш. Сама решавам
 	какви рискове да поема. 
 	Нямаше как да ме обори. Права бях. 
 	Оставиха ме при шатрата ми. Пърси и другите войници вече
 	чакаха да ме поемат. 
 	– Доскоро – каза Джеб с колеблива усмивка. – Първият танц
 	е за мен. 
 	– Той е запазен за краля – напомни му Тавиш. 
 	Може би не. Може би изобщо нямаше да има танци. Не и с
 	Рейф. Крале и пленници не танцуват заедно – не и в моя свят. 
 	Лежах на леглото си по удобния си мек комбинезон и
 	записвах стиховете от „Песента на Венда“, откъснати с
 	последната страница на книгата. След толкова много години
 	най-сетне връщах думите ѝ, където им беше мястото. Успях да
 	ги събера от задната страна на крайната страница. 
 	 Предадена от близките си, 
 	 обсипвана с юмруци и омраза, 
 	 тя злите на съд ще изправи, 
 	 защото Драконът с много лица
 	 граници не знае. 
 	 Дълго време ще мине, 
 	 ала чакането си струва, 
 	 защото жена на име Джезелия
 	 ще жертва живота си
 	 с надежда вашия да избави. 
 	Спомнях си всяка дума, която бе изрекла онзи ден на
 	терасата, и макар в началото вниманието ми да бе привлякъл
 	най-вече стихът „ще жертва живота си“, сега го приковаваше
 	друг – „тя злите на съд ще изправи“. 
 	Докоснах с пръсти обгорените краища на книгата и
 	назъбените останки от страницата, гневно откъсната, за да се
 	заличат думите ѝ от лицето на историята. 
 	Усмихнах се. 
 	Някой ме мразеше много. Или по-точно, страхуваше се от
 	мен, защото знаеше, че мога да го изправя на съд. 
 	Страх. Гняв. Отчаяние. Това виждах в обгорените краища и
 	откъснатата страница на книгата. Щях да намеря начин да
 	подклада наново този страх. Да, знаех колко опасни стават
 	хората от отчаяние – но и че то ги кара да допускат глупави
 	грешки. Главната ми цел беше да разоблича върховните
 	играчи в заговора. Разпалех ли страховете им, може би щяха
 	да се задушат в пушека им и сами да излязат на бял свят. 
 	Тъй като Малич отиваше да им каже за мен, бях изгубила
 	елемента на изненадата. Щяха да ме чакат с готовност –
 	затова трябваше да обърна знанието им поне донякъде в своя
 	полза. 
 	Оставих книгата, набухнах няколко възглавници и се
 	облегнах на тях, размишлявайки как да подходя, без да се
 	излагам на прекомерен риск. Трябваше да оцелея поне
 	колкото да открия кой съзаклятничи с канцлера и кралския
 	учен. Може би някой от лордовете? Те имаха ограничено
 	влияние, но с малко късмет щях да стигна до цитаделата
 	навреме за зимното събрание. А може би бяха други от
 	кабинета? 
 	Капитанът 
 	на 
 	стражата? 
 	Министърът 
 	на
 	търговията? Фелдмаршалът? Организаторът на кралския
 	график винаги ме гледаше с подозрително око и ревностно
 	криеше плановете на баща ми. Дали умишлено не го държеше
 	настрана от задкулисните събития? Пак избягвах очевидното –
 	баща ми, който бе обявил награда за ареста ми. Но той не би
 	предал собствения си народ. Нямаше какво да спечели от
 	заговор с комисаря – и все пак дали беше невинна
 	марионетка? Единственото решение ми се струваше да
 	заобиколя лакеите, следящи всяко негово движение, и да
 	говоря директно с него – само дето не знаех дали е безопасно. 
 	Зарових пръсти в самуреното одеяло до себе си, стисвайки
 	го в юмрука си. Не биваше да забравям за гнева на баща ми. 
 	Спомних си думите на Уолтър. Мина почти месец, а още фучи
 	 и трещи. Дори на многообичания принц Уолтър му се беше
 	наложило да действа зад гърба на баща ми, когато оставил
 	фалшиви следи, за да заблуди преследвачите ми. Няколкото
 	месеца оттогава нямаше да са уталожили гнева на баща ми. 
 	Бях подкопала авторитета му и го бях унижила публично. И
 	изобщо щеше ли да ме изслуша без нито едно нагледно
 	доказателство в подкрепа на обвиненията ми? Бях обявена за
 	враг на Мориган, също като племенника му, когото бе пратил
 	на бесилото. Нима би повярвал само на думата ми срещу
 	канцлер, служил му всеотдайно години наред? Ако не се явях
 	с доказателства, канцлерът и кралският учен щяха така да
 	извъртят обвиненията ми, че да ме представят като мерзавка, 
опитваща да се измъкне от собственото си провинение. 
 	Последния път, когато обидих канцлера, макар и невинно, баща
 ми така се ядоса, че ме изпрати в стаята ми. Дали този
 	път нямаше да използват други, по-трайни методи да ми
 	затворят устата? Гърдите ми се стягаха от всички
 	вероятности, оплетени като кълбо червеи. Дали наистина не
 	грешах за всичко, както твърдеше Рейф? 
 	Братята ми бяха единствената ми надежда, но те бяха
 	млади като мен, едва на деветнайсет и двайсет и една и все
 	още нисшестоящи войници в армията. Ако обаче двамата
 	заедно притиснеха баща ни, вероятно можеха да го убедят да
 	ме изслуша. А ако не искаше да ме изслуша доброволно – да
 	намерим по-твърд начин да го убедим. Толкова много беше
 	заложено на карта, че бях изоставила скрупулите си. 
 	Откъм ливадата на долното ниво вече се носеше втора
 	песен – тържеството отдавна бе започнало. Красива, наситена
 	с емоции музика, в която се преплитаха хиляди струни, сякаш
 	се опълчваха една срещу друга; тонът им наподобяваше този
 	на нашите мандолини, но звучеше някак по-дълбоко, по-
 	страстно. Фараш. Така го нарече Джеб, когато дойде да ме
 	вземе – боен танц. Изпратих го да върви без мен, с
 	оправданието, че още не съм готова. Като си тръгна, казах на
 	стражите отпред, че няма да ходя на тържеството, и ги
 	подканих да отидат да се позабавляват, давайки им
 	тържествена клетва, че няма да напускам шатрата. Целунах
 	два пръста и ги вдигнах към небето в знак на искреността си –
 	после безмълвно помолих боговете да ми простят за дребната
 	лъжа. Неверниците обаче не помръднаха от поста си дори
 	след като отбелязах колко апетитно ухаят печените меса и в
 	очите им изплуваха сочни прасенца. 
 	Хапвах от боровите ядки, които си бях взела, когато пред
 	шатрата издрънчаха алебарди и крилото на входа се отметна. 
 	Рейф влезе, облечен с официални кралски одежди със
 	златисти акселбанти на раменете на черния жакет. Косата му
 	беше пригладена назад и скулите му сияеха от деня, прекаран
 	под слънцето. Кобалтовосините му очи искряха ярко под
 	тъмните вежди и цялото му тяло излъчваше вълни на гняв. 
 	Взираше се в мен, сякаш имах две глави. 
 	– Какво си мислиш, че правиш? – процеди през стиснати
 	зъби. 
 	Топлината, надигнала се под гръдния ми кош, като го видях, 
бързо падна като студен камък в стомаха ми. Погледнах към
 	купата до себе си и свих рамене. 
 	– Хапвам ядки. Да не би на затворниците да им е забранено? 
 	Вниманието му се насочи към оскъдното ми облекло и
 	челюстта му се стегна още повече. Завъртя се, оглеждайки
 	стаята ми, докато не намери тъмносинята рокля, която Вила
 	бе окачила на паравана за преобличане. Прекоси цялото
 	помещение с три крачки, свали я и я хвърли срещу мен. Тя
 	падна на купчина в скута ми. 
 	Рейф стрелна показалец към изхода на шатрата. 
 	– Четиристотин войници те чакат! Ти си почетен гост. Ако
 	не искаш мнението им за теб да е същото като това на капитан
 	Хаг, те съветвам да се облечеш и поне малко да се постараеш
 	да се представиш добре! – Той закрачи ядосано към изхода, но
 	се завъртя да ми даде една последна заповед. – И да не съм
 	чул думата „затворничка“, ако благоволиш да се появиш! 
 	После излезе. 
 	Останах като зашеметена в леглото. Първата ми мисъл, като
 	го видях да влиза, беше, че прилича на бог. Но вече не мислех
 	така. 
 	 Ако благоволиш? 
 	Извадих кинжала си и се замолих за прошката на Аделин, докато 
коригирах роклята, която ми беше заела, и за
 	прошката на Вила, докато измъквах дълга верижка от
 	сребърния ѝ колан. Щях да се явя на тържеството, както беше
 	заръчал, но като жената, която бях – не като онази, която
 	искаше да бъда. 
 	  
 	ГЛАВА 34
 	Рейф
 	Опрях се на парапета на ливадата, където светлините на
 	тържеството не ме достигаха, и вперих поглед в земята. 
 	Тихи стъпки спряха до мен. Не вдигнах очи, не проговорих. 
 	Имах чувството, че всеки път, когато отворех уста, казвах
 	някоя глупост. Как щях да управлявам цяло кралство, ако не
 	можех дори да придумам Лия, без да си изпусна нервите? 
 	– Ще дойде ли? 
 	Поклатих глава и затворих очи. 
 	– Не знам. Едва ли, след…
 	Не довърших. Свен можеше да се досети и без да му
 	обяснявам подробностите. Не исках да си припомням всичко, 
което ѝ бях наговорил. Нямаше да ми помогне. Вече не знаех
 	какво да правя. 
 	– Още ли е решена да се върне? 
 	Кимнах. Всеки път, като се замислех за това, ме обземаше
 	страх. 
 	Чух други стъпки. Тавиш и Джеб застанаха от другата ми
 	страна и се опряха на парапета. Джеб ми даде халба бира. 
 	Взех я, но я оставих на оградата, защото не ми се пиеше. 
 	– И аз не бих ѝ позволил да се върне – каза след малко
 	Тавиш. – Разбираме те, ако това помага. 
 	Джеб измърмори утвърдително. 
 	Не ми помагаше. Нямаше значение колко хора са съгласни
 	с мен, щом Лия не беше. Колкото аз бях уверен, че не бива да
 	я пускам, толкова уверена беше тя, че трябва да замине. 
 	Спомних си момента, когато я намерих полумъртва на онзи
 	речен бряг, и как часове наред я носих през снега, долепяйки
 	често устни до нейните, за да проверя дали диша; спомних си
 	колко пъти си повтарях: „Само да бях отговорил на бележката
 	ѝ, само да бях изпълнил простичката ѝ молба“. Но този път
 	молбата ѝ не беше простичка. Този път беше различно. 
 	Искаше да се хвърли с главата напред в опасността – и то с
 	Кейдън. 
 	Грабнах халбата, пресуших я наведнъж и я треснах обратно
 	върху стълба на оградата. 
 	– Двамата разсъждавате коренно различно – каза Свен. 
 	Облегна гръб на парапета и ме загледа. – Какво те привлече в
 	нея? 
 	Поклатих глава. Имаше ли значение? 
 	– Не знам. 
 	Избърсах устата си с ръкав. 
 	– Все нещо трябва да е имало. 
 	Нещо. Спомних си първия път, когато влязох в кръчмата. 
 	– Може би първия път, като я видях…
 	В съзнанието ми изплува спомен. Не. Дълго преди това се
 	случи. Още преди да я видя. Бележката ѝ. Жлъчта в нея. Глас, 
който настояваше да бъде чут. Същите неща, които ме
 	ядосваха сега, ме бяха заинтригували тогава. Но и това не бе
 	запленило въображението ми, колкото денят, когато ме
 	изостави пред олтара. Когато едно седемнайсетгодишно
 	момиче бе проявило достатъчно смелост да вирне нос в лицето
 	  
 	на две кралства. Епичен отказ, защото вярваше в нещо друго, 
искаше нещо друго. Ето това ме бе пленило най-напред. 
 	Смелостта ѝ. 
 	Вдигнах поглед към Свен. Той се взираше в мен, сякаш
 	виждаше неизречените думи в очите ми, сякаш бях кон, който
 	току-що бе принудил да пие вода от корито със собствената му
 	мръсотия вътре. 
 	– Няма значение. 
 	Взех празната халба от стълба и тръгнах обратно към
 	тържеството, чувствайки погледите им по гърба си. 
 	Като се върнах на главната маса, Лия танцуваше с капитан
 	Азиа, усмихната и доволна в компанията му. Той видимо се
 	наслаждаваше на нейната. След него танцува с кадет на не
 	повече от петнайсет, който се беше ухилил до ушите и не
 	можеше да прикрие увлечението си по нея. После се
 	прехвърли на друг войник, и на друг. Неколцина стояха по
 	периметъра на танцовата площадка и зяпаха голото ѝ рамо. И
 	разкрития кавах на него. Беше отрязала единия ръкав и част
 	от рамото на роклята си, за да го оголи, несъмнено като
 	послание към мен. Мориганската лоза се увиваше около
 	лапата на далбрекския лъв, възпираше я. Колко различно
 	тълкувах каваха ѝ сега! 
 	Накрая забелязах и костите. 
 	Свих пръсти в юмруци. Мислех, че е оставила тази жалка
 	традиция във Венда. 
 	Нямах представа откъде се е сдобила с толкова много кости, 
но дългият наниз върху красивата ѝ рокля от синьо кадифе
 	подскачаше във въздуха, докато Лия танцуваше като
 	разглобен скелет. Нарочно избягваше погледа ми, въпреки че
 	бе усетила присъствието ми. Спреше ли между танците, докосваше
 гнусното украшение, висящо от единия ѝ хълбок, и
 	се усмихваше, сякаш ѝ бе по-драгоценно от златен колан със
 	скъпи камъни. 
 	Засвириха нов фараш и я гледах как танцува с Орин. 
 	Стъпваше тежко с крак към него, после отстъпваше. Въртяха
 	се в кръг, пляскаха с ръце високо над главите си и едни в
 	други и звукът огласяше цялата ливада. Орин се смееше, в
 	блажено неведение за гневния ми поглед и нейните
 	машинации, и аз се удивих как е способен да живее толкова
 	истински за мига. Независимо дали танцуваше, готвеше, или
 	обтягаше тетивата, за да убие някого, само този миг беше
 	важен за него. Може би затова беше толкова опитен и храбър
 	стрелец. Аз самият не можех да си позволя да живея в един-
 	единствен момент. Налагаше ми се да живея в поне сто, от
 	които зависеше бъдещето на мнозина. Вече възприемах по
 	друг начин баща си – и майка си – и решенията, които бе
 	трябвало да вземат, жертвайки понякога собствените си
 	желания в името на общото благо. 
 	Танцьорите отстъпиха надясно и всеки се озова с нов
 	партньор от отсрещния край. Лия щеше да танцува с Кейдън. 
 	Толкова се бях вторачил в нея, че дори не го бях забелязал по-
 	надолу в редицата танцьори. Двамата долепиха длани над
 	главите си, а като се завъртяха заедно, видях, че си разменят
 	няколко думи. Само думи. Беше говорила и с Орин, но този
 	път нечутият разговор ме подпали отвътре. 
 	– Ваше Величество? 
 	Вила ме хвана неподготвен. Веднага изопнах гръб. Тя
 	направи реверанс и бронзовите ѝ бузи се изчервиха леко, 
 	после протегна ръка към мен. 
 	– Не сте танцували цяла вечер. Ще ми окажете ли честта? 
 	Поех ръката ѝ, опитвайки да се окопитя, и се изправих. 
 	– Извинявай. Просто бях…
 	– Зает. Знам. 
 	Вместо аз да я заведа на танцовата площадка, тя тръгна
 	пред мен и вместо да застанем в края на редицата, тя се
 	намърда от дясната страна на Лия. Неохотно заех мястото си
 	срещу нея, осъзнал колко лесно ме е изиграла. Вдигнах
 	въпросително вежда, а тя ми се усмихна и пристъпи към мен, за 
да започнем танца си. Аз пристъпих към нея. Завъртяхме се
 	заедно, плеснахме ръцете си и след броени секунди вече беше
 	време да се преместим надясно – към нови партньори. 
 	С Лия се оказахме един срещу друг. Тя сведе глава в бегъл
 	поздрав. Аз също. Останалите танцьори вече пристъпваха един
 	към друг. Постарахме се да ги настигнем. Тя пристъпи напред, 
аз направих крачка назад. Но когато беше мой ред да стъпя
 	към нея, тя не отстъпи. 
 	– Да не се умори? – попитах я. 
 	– Никак даже. Просто не харесвам тази стъпка. 
 	Завъртяхме се и гърбът ми докосна нейния. 
 	– Благодаря ти, че дойде – казах през рамо. 
 	Тя изсумтя. 
 	Напомних си, че не бива да говоря. 
 	На последното плясване над главите ни, тъкмо когато
 	ръцете ни се докоснаха, внезапно засвири амара –
 	среднощният танц на влюбените. Вила си беше намерила
 	партньор. Стиснах леко с една ръка тази на Лия и бавно я
 	свалих до себе си. С другата я прегърнах през кръста и я
 	придърпах към себе си – традиционни стъпки на танца. Усетих
 	скования ѝ гръб, но не я пуснах. Вдишах аромата на косата ѝ и
 	почувствах нежните ѝ пръсти между своите. 
 	– Този танц не го знам – прошепна тя. 
 	– Ще те науча. 
 	Приближих брадичка до слепоочието ѝ, придърпах ханша ѝ
 	към своя и я наведох назад, после я люшнах настрани и я
 	изправих до себе си, за да се завъртим заедно. 
 	Мускулите на гърба ѝ се поразхлабиха и тя се отпусна в
 	обятията ми. Вечерта внезапно ми се стори по-тъмна, музиката – 
по-далечна и въпреки че въздухът хладнееше, кожата ѝ пареше моята. 
Заумувах какво да ѝ кажа, нещо, което да не отведе разговора ни до нежелани места. 
 	– Лия – прошепнах до бузата ѝ. 
 	Само това успях да изрека, колкото и думи да се рояха в ума
 	ми. Исках да ѝ разкажа за Далбрек, за красотата и чудесата
 	му, за народа му, който щеше да я обикне и приветства, за
 	всички неща, на които щеше да се любува, но знаех, че
 	каквото и да кажех сега, щеше да ѝ напомни за Мориган, а на
 	мен – за предателите и бесилото, които я чакаха там. 
 	Темпото на музиката се забави и тя вдигна глава от рамото
 	ми. За един дълъг, дълъг момент само дъхът разделяше
 	устните ни, но после гърбът ѝ пак се скова и осъзнах, че ни
 	разделя доста повече от дъх. Откъснахме се един от друг и
 	очите ѝ претърсиха моите. 
 	– Никога не си имал намерение да ме върнеш в Мориган, нали? – попита ме тя. 
 	Не ми бяха останали повече ловки заобикалки. 
 	– Не. 
 	– Дори преди да разбереш за смъртта на родителите си. За
 	размириците в родината ти. 
 	– Опитвах се да спася живота ти, Лия. Казах ти каквото
 	усещах, че искаш да чуеш в онзи момент. Опитвах се да ти дам
 	надежда. 
 	– Аз имам надежда, Рейф. Винаги съм имала. Не ми е
 	трябвала фалшива от теб. 
 	Лицето ѝ остана напълно безизразно, но блясъкът в очите ѝ
 	беше достатъчен да продъни душата ми. Тя се обърна и си
 	тръгна с дрънчащи върху хълбока ѝ кости. Лъвската лапа и
 	лозата на рамото ѝ сякаш впиваха укорителен поглед в мен. 
 	  
 	ГЛАВА 35
 	Кейдън
 	Намирах се сред руини. 
 	Въртях глава. Ослушвах се. 
 	Бях усетил нещо. 
 	Идваха за мен. 
 	Пронизителен вой разцепи въздуха, а аз не можех да
 	помръдна. 
 	В следващия миг светът се завъртя и аз политнах, строполих се
 на земята, завлачих се по нея. Яката на ризата
 	ми се впи във врата ми, стисната от нечии юмруци. Тази част
 	беше истина, не сън. Посегнах инстинктивно към ножа си, но
 	него, разбира се, го нямаше. Очите ми се приспособиха към
 	мрака. Беше Рейф. Влачеше ме от леглото ми към вратата. 
 	Изхвърли ме от казармите и ме тръшна в стената, а
 	нощните стражи отстъпиха встрани, готови да му позволят да
 	ме разкъса на парчета. 
 	Дори в мрака лицето му лъщеше от ярост. 
 	– Боговете са ми свидетели, ако я докоснеш и с пръст, ако
 	опиташ да я завлечеш обратно в онова проклето кралство, ако
 	направиш нещо да…
 	– Полудя ли? – прекъснах го. – Посред нощ е! – Не разбирах
 	беса в очите му. Не бях направил нищо. – Нито веднъж не съм
 	  
 	ѝ посегнал. Никога не бих…
 	– Заминаваме час след съмване. Да си готов – процеди през
 	стиснати зъби той. 
 	Дъхът му миришеше на бира, но не беше пиян. Очите му
 	светеха неистово, като на ранено животно. 
 	– Затова ли ме събуди? Знам кога заминаваме. 
 	Впил свиреп поглед в мен, Рейф пусна ризата ми и ме
 	блъсна за последно в стената. 
 	– Е, вече знаеш още по-добре. 
 	После си тръгна, а аз се огледах наоколо. В лагера цареше
 	тишина, всички спяха по леглата си и за миг се запитах дали
 	не е дошъл насън. Защото прочетох не само гняв по
 	изражението му, но и страх. 
 	Гриз и Ибън подадоха сънени лица през вратата и нощните
 	стражи застанаха пред тях. Ибън още беше под строго
 	наблюдение. 
 	– Какво беше това? – измърмори Гриз. 
 	– Връщайте се по леглата – заповядах им и бутнах рамото на
 	Ибън. 
 	Той влезе пръв, а ние с Гриз го последвахме. Не успях да
 	заспя, чудейки се какво ли е предизвикало агресията на Рейф. 
 	 Ако направиш нещо. Какво очакваше да направя под конвой
 	от двеста войници по пътя ни към Далбрек? Бях ловък и
 	понякога дори безразсъден, но не и глупав, особено при
 	положение че ме следяха толкова зорко. Потрих челюстта си. 
 	Явно влачейки ме към двора, беше забил юмрук в лицето ми. 
 	Зората започваше да озарява източния хоризонт. В
 	далечината ниски мъгли обгръщаха земята като меки пухени
 	одеяла и сякаш правеха утрото още по-тихо. Единственият
 	звук наоколо беше свистенето на росната трева по ботушите
 	ми. Бях успял да се измъкна от придружителите си поне
 	временно. На тази мисия трябваше да съм сам. Като стигнах
 	до края на търговските лагери край задната стена на
 	аванпоста, забелязах обгорените карвачи – и Натия. 
 	Веднага щом погледите ни се срещнаха, извади нож – и
 	знаех, че възнамерява да го използва. Не можех да я позная. 
 

 	От добродушно момиче с ведра усмивка, което обичаше да ми
 	плете подаръци, се беше превърнала в коренно различна
 	млада жена. 
 	– Ще вляза да видя Дихара. Направи ми път – казах ѝ вместо
 	поздрав. 
 	– Тя не иска да те вижда. Никой не иска да те вижда. 
 	Налетя ми сляпо с ножа и аз отскочих назад. Тя ми се
 	нахвърли отново. 
 	– Ах, ти, малка…
 	При следващото ръгване я сграбчих за китката и я завъртях
 	така, че ножът се озова до собственото ѝ гърло. С другата си
 	ръка я приковах към гърдите си, за да не мърда. 
 	– Наистина ли това искаш? – изсъсках в ухото ѝ. 
 	– Мразя те – изсъска и тя. – Мразя ви всичките. 
 	Бездънната ѝ ненавист угаси нещо в мен – едва живия
 	въглен на вярата, че мога да се върна назад, да залича
 	последните няколко месеца. Но в нейните очи вече бях един
 	от тях и завинаги щях да си остана такъв. Един от зверовете, 
завързали Лия и принудили я да напусне вагабонтския лагер; един от 
зверовете, опожарили карвачито ѝ и мирния ѝ живот. 
 	– Пусни я – чух гласа на Рийна. 
 	Връщаше се от реката с две кофи вода. Остави ги бавно на
 	  
 	земята, наблюдавайки ме с изцъклени от тревога очи, сякаш
 	наистина бих прерязал гърлото на Натия. Погледът ѝ отскочи
 	към ръжена до огнището. 
 	Поклатих глава. 
 	– Рийна, никога не бих…
 	– Какво искаш? – попита ме тя. 
 	– Заминавам с войската от аванпоста. Искам да видя Дихара
 	за последно. 
 	– Преди да умре – процеди Натия с остър, укорителен тон. 
 	Изтръгнах ножа от ръката ѝ и я блъснах встрани. Погледнах
 	Рийна, търсейки думи да я убедя, че нямам нищо общо с
 	трагедията, която ги бе сполетяла, но всъщност имах. Някога
 	живеех по правилата на комисаря, макар и вече да не беше
 	така. Нямаше как да залича вината си. 
 	– Моля те – прошепнах. 
 	Тя сви замислено устни, без да ме изпуска от поглед. 
 	– Има и добри, и лоши дни – каза накрая, кимвайки към
 	фургона. – Може да не те познае. 
 	Натия се изплю на земята. 
 	– Моля се на боговете да не те познае. 
 	Като затворих вратата на карвачито ѝ, отначало не я видях. 
 	Губеше се сред омачканите завивки, самата тя като износено
 	одеяло. През всичките години на познанството ни я виждах
 	или да мъкне чекрък на гърба си, или да дере сърна, или ако
 	беше в края на сезона, да разваля шатри и да навива черги в
 	подготовка за пътуването на юг. Никога не я бях намирал така
 	и не очаквах. Бях имал чувството, че ще надживее всички ни. 
 	А сега изглеждаше по-крехка от перата, които някога
 	вплиташе в украшенията си. 
 	 Съжалявам, Дихара. 
 	Тя беше най-възрастният член на племето си и бе хранила
 	поколения рахтани като мен в лагера си. Разбирах гнева на
 	Натия. Дихара можеше да живее вечно, ако не ги бяха
 	нападнали. 
 	Клепачите ѝ се отвориха, сякаш ме бе усетила. Сивите ѝ очи
 	се впериха в малката изпъкналост, която ходилата ѝ
 	образуваха под завивките, а после главата ѝ се обърна към
 	мен и тя ме погледна с учудваща трезвост. 
 	– Ти – каза просто. Едвам говореше, но някак намери сили
 	да сбърчи чело. – Питах се кога ще дойдеш. А здравенякът? 
 	– Гриз е ранен. Иначе и той щеше да дойде. – Придърпах си
 	едно столче и седнах до леглото ѝ. – Натия и Рийна не се
 	зарадваха да ме видят. Трудно ме пуснаха. 
 	Гърдите ѝ се надигнаха от хриплива глътка въздух. 
 	– Просто се боят. Мислеха си, че нямаме врагове. Но рано
 	или късно всички си създаваме врагове. – Тя присви очи. –
 	Май си запазил зъбите си? 
 	Загледах я недоумяващо, решил, че умът ѝ се размътва, докато 
не си спомних клетвата на Натия – прощалните ѝ думи
 	към Лия, когато тръгвахме от вагабонтския лагер. Дано
 	 копитата на коня ти хвърлят камъни към зъбите на врага
 	 ти. Тялото на Дихара можеше и да я предава, но съзнанието ѝ
 	още пазеше купища история. 
 	– Засега – отвърнах. 
 	– Значи не си враг на принцесата. Нито наш. – Очите ѝ се
 	затвориха и думите ѝ станаха още по-немощни. – Но сега
 	трябва да решиш какво си. 
 	Пак се унесе в сън. Намираше се на границата между два
 	свята – навярно дори пътуваше между тях, също като мен. 
 	– Опитвам се – прошепнах, целунах ръката ѝ и се сбогувах с
 	нея. 
 	Знаех, че ако някога я видя отново, няма да е на този свят. 
 	  
 	ГЛАВА 36
 	Казаха ми да изчакам. 
 	Кралят лично щял да ме съпроводи до кервана ни. 
 	Стражите пред шатрата ми освободиха постовете си, което ми
 	се стори подозрително. Номер ли ми спретваха? Нещо не беше
 	наред. 
 	Рейф закъсняваше и минутите се точеха като часове. Имах
 	твърде много време за размисъл. Той изчезна веднага след
 	танца ни на тържеството. Видях как сенките го поглъщат, докато
 минаваше с дълги крачки през сводестата порта на
 	ливадата, запътен към работния двор на горното ниво. Така и
 	не се върна и за свое учудване започнах да се тревожа за него. 
 	Къде се губеше, щом това празненство беше толкова важно за
 	него? После се ядосах на себе си, задето се тревожех за него, 
а още повече се ядосах, когато през нощта в леглото мислите
 	ми се върнаха към нежния допир на устните му по бузата ми. 
 	Пълна лудост. 
 	Отчаяно се нуждаех от нещо, което Рейф не можеше да ми
 	даде. Доверие. Липсата му на вяра в мен ме пронизваше
 	дълбоко. Липсата му на загриженост за бъдещето на Мориган
 	ме пронизваше още по-дълбоко. Каквото и да твърдеше, Далбрек 
и неговите интереси бяха на първо място за него. 
 	Нима не виждаше, че оцеляването и на двете кралства бе
 	заложено на карта? 
 	След края на тържеството Свен ме изпрати до шатрата ми. 
 	Държеше се по-резервирано от обичайното и като стигнахме
 	до входа, ми се поклони сковано. 
 	– Надявам се, съзнаваш, че трябва да се върне у дома. 
 	Кралството му се нуждае от него. 
 	– Лека нощ, Свен – отвърнах рязко. 
 	Не ми се слушаха повече доводи в защита на Рейф. Щеше
 	ми се някой поне веднъж да защити мен и Мориган. 
 	– Трябва да знаеш и още нещо – побърза да добави той, преди да
 се скрия в шатрата. Спрях и го изгледах смръщено, готова за поредната
 порция застъпничество. Но той сведе
 	смутено очи. – Аз подхвърлих идеята за брака ви пред краля. 
 	И пристанището като примамка. 
 	– Ти? 
 	– С един човек от твоето кралство – додаде бързо. И изля
 	всичко на един дъх, сякаш го бе държал в себе си твърде дълго
 	време. – Преди години, когато принцът беше на четиринайсет, 
получих едно писмо. Дори той не знае за него. Връчиха ми го, докато 
обучавах кадетите. Носеше кралския печат на
 	Мориган. Разбира се, привлече вниманието ми. – Той надигна
 	вежди, все едно се учудваше наново. – За пръв път получавах
 	съобщение директно от друго кралство, но очевидно някой
 	някак бе разбрал за близката ми връзка с принца. Беше от
 	министъра на архивите. 
 	– Кралският учен? 
 	– Вероятно. Поне идваше от неговия кабинет. И авторът му
 	предлагаше брак между младия принц и принцеса Арабела. 
 	При съгласие от наша страна щели незабавно да я изпратят в
 	Далбрек, за да живее в двореца и да я обучават подобаващо за
 	позицията ѝ. Единственото условие беше официалното
 	предложение да дойде от Далбрек. Авторът настояваше да
 	унищожа писмото веднага след прочитането му. Ако изпълнех
 	исканията, щели да ме възнаградят щедро. Цялата тази
 	история ми се видя толкова смахната, че хвърлих писмото в
 	огъня. Първоначално дори реших, че войниците ми се шегуват
 	с мен, само дето печатът изглеждаше истински, а и тонът
 	беше твърде настойчив. Обезпокои ме, макар и да не можех да
 	определя защо. Седмици наред не отговорих на искането, но
 	когато се върнах в двореца и останах насаме с краля, пак си
 	спомних за писмото. Колкото да се разтоваря от мисълта, 
подхвърлих идеята за съюз с Мориган чрез брак между
 	принца и принцесата. Когато кралят отхвърли идеята, му
 	споменах за пристанището като допълнителна мотивация, 
защото знаех колко го иска. Не очаквах да излезе нещо
 	сериозно, пък и кралят продължи да отхвърля идеята. 
 	Доскоро. 
 	Умът ми веднага прескочи от съдържанието на писмото към
 	автора му. 
 	– Кажи ми, Свен, спомняш ли си нещо за почерка? 
 	– Странното е, че си спомням. Беше спретнат и четлив, както 
се очаква от един министър, но и прекалено натруфен. 
 	– С много завъртулки ли? 
 	– Да. Много – потвърди той и примижа, сякаш го виждаше
 	пред себе си. – Най-голямо впечатление ми направи „п“-то на
 	„полковник“. Някой специално се беше постарал, за да ме
 	впечатли. И това съм запомнил. Имах чувството, че някой
 	отчаяно се опитва да привлече вниманието ми, да изиграе
 	всичките си карти до една, дори да погали егото ми с
 	отявленото си старание. 
 	Кралският учен може и да беше изпратил писмото, но не
 	той го беше написал. Винаги можех да разпозная почерка на
 	майка ми – впечатляващ беше. Особено когато се опитваше да
 	постигне нещо с негова помощ. 
 	От колко ли време подготвяха заговора да се отърват от
 	мен? Щом Рейф е бил на четиринайсет, аз съм била само на
 	дванайсет – май същата година, в която кралският учен се бе
 	сдобил с „Песента на Венда“. Тя злите на съд ще изправи. 
 	Стомахът ми сякаш се преобърна и се хванах за близкия кол
 	на шатрата, за да не падна. Не. Отказвах да повярвам, че
 	майка ми е заговорничила с него през цялото време. 
 	Невъзможно! 
 	– Съжалявам, Ваше Височество. Знам, че си решена да се
 	върнеш, но исках да знаеш, че в собственото ти кралство има
 	хора, които от дълго време търсят начин да те държат
 	настрана. Този факт може и да смекчи негодуванието, че
 	тръгваме към Далбрек. Там поне си добре дошла. 
 	Сведох поглед, още замислена върху отдавна изпратеното
 	писмо, и ме споходи неочакван срам, задето научавах за него
 	от Свен. Негодувание беше най-слабата от всички емоции, които изпитвах. 
 	– Потегляме веднага след разсъмване – добави той. – Някой
 	ще дойде да ти помогне с багажа. 
 	– Нямам багаж, Свен. Дори дрехите на гърба ми са чужди. 
 	Имам само дисаги, които мога да нося и сама, колкото и
 	грохнала да се чувствам. 
 	– Не се и съмнявам, Ваше Височество – отвърна
 	състрадателно той, – но все пак ще пратим някого. 
 	Погледнах към дисагите си, които ме чакаха готови на
 	леглото. Цяло чудо беше, че изобщо оцеляха – че аз оцелях. 
 	 Нека боговете я препашат със сила, нека смелостта ѝ бъде
 	  
 	 щит, а истината – корона. Молитвата, изречена от майка ми, 
заседна болезнено в гърлото ми. Дали с нейна помощ бях
 	спасила живота си? Дали сърдечно я бе отправила към
 	боговете? Или беше просто наизустена строфа, рецитирана от
 	кралицата в името на публиката ѝ? Държеше се толкова
 	студено в последните седмици преди сватбата, че почти не
 	можех да я позная. Явно от години бе играла измамна роля в
 	живота ми. 
 	Но макар да бе кроила планове зад гърба ми, тя си оставаше
 	майката, разгърнала полите си на ливадата, за да седнем
 	двамата с Брин, докато ни превеждаше птичите песни, разсмивайки 
ни със закачливото им бърборене; майката, която просто сви рамене, 
като видя насиненото ми око, след
 	като се сборичках със сина на пекаря, и умиротвори
 	намръщения ми баща; майката, която ми казваше на
 	екзекуция, че мога да извърна глава – че не е нужно да
 	гледам. Исках да разбера коя е всъщност или в какво се бе
 	превърнала. 
 	Погледът ми се премрежи от копнеж по онази далечна
 	ливада и топлия допир на майка ми. Опасна мисъл, която
 	породи още носталгия – по смеха на Брин и Реган, по
 	тананикането на леля Бернет, по екливия камбанен звън на
 	абатството, по аромата на вторнишките кифлички из
 	коридорите на цитаделата. 
 	– Готова си. 
 	Завъртях се. Рейф стоеше до входа. Беше облечен не като
 	офицер, нито като крал, а като воин. Нараменници от черна
 	кожа с метал по краищата разширяваха и бездруго широките
 	му плещи. На двата му хълбока висеше по един меч. 
 	Изражението му беше сурово, изпитателно, като в онзи
 	далечен ден, когато за пръв път влезе в кръчмата на Берди. И
 	както в онзи ден, погледът му ме остави без дъх. 
 	– Очакваш неприятности ли? 
 	– Войникът винаги очаква неприятности. 
 	Гласът му беше толкова сдържан и отчужден, че ме хвана
 	неподготвена. Мрачното му изражение не трепна. Грабнах
 	дисагите си от леглото, а той ги взе от мен. 
 	– Аз ще ги нося. 
 	Не възразих. Прозвуча като категоричното обявление на
 	крал, а не като любезност. Тръгнахме мълчаливо през лагера. 
 	Единственият съпътстващ ни звук беше дрънченето на
 	коланите и мечовете му, което правеше тежките му стъпки
 	още по-страховити. С всяка следваща крачка изглеждаше все
 	по-голям и непробиваем. Лагерът кипеше от оживление: фургони 
с провизии трополяха към портата, войници носеха
 	багаж към конете си, офицери упътваха взводовете към
 	мястото им в кервана. Видях Кейдън, Тавиш, Орин, Джеб и
 	Свен на конете им от вътрешната страна на портата. До тях
 	чакаха още два коня, вероятно за мен и Рейф. 
 	– Заемете места по средата на кервана – нареди им Рейф. –
 	Аз ще помогна на принцесата и ще ви настигна. 
 	 Принцесата. Не искаше дори да каже името ми. Кейдън ме
 	погледна странно, с необичаен проблясък на тревога в очите, 
после обърна коня си и тръгна с останалите. През тялото ми
 	плъзна ужас. 
 	– Нещо не е наред ли? – попитах Рейф. 
 	– Всичко. 
 	Тонът му оставаше все така безизразен, плашещо лишен от
 	бодрия сарказъм, който използваше напоследък. Нарочно си
 	намираше работа и стоеше с гръб към мен, закрепвайки
 	подозрително дълго време дисагите за седлото ми. 
 	Направи ми впечатление, че конят ми е натоварен с твърде
 	много провизии и багаж. 
 	– Товарен кон ли ще яздя? – учудих се. 
 	– Ще ти трябват провизии. 
 	Поредната доза студенина обтегна нервите ми още повече. 
 	– Ами ти? – попитах го, надниквайки към неговия кон, който
 	не носеше нищо. 
 	– Повечето от багажа и храната ми са във фургоните, които
 	ще ни следват. 
 	Приключи с моя кон и отиде при своя. Меч в обикновена
 	ножница висеше от лъка на седлото ми, а за задната му част
 	бе закрепен щит. 
 	Погалих меката муцуна на коня. Рейф забеляза, че
 	оглеждам обикновения му кожен презносник. 
 	– На никоя част от амуницията ти не е изобразен герб на
 	кралство. Можеш да се превръщаш в която си решиш според
 	нуждата. 
 	Обърнах се към него, несигурна в смисъла зад думите му. 
 	Той отказваше да ме погледне, проверявайки вместо това
 	собствените си дисаги и подпруга. 
 	– Свободна си да тръгнеш, накъдето решиш, Лия. Няма да те
 	насилвам да останеш с мен. Макар че те съветвам да яздиш с
 	кервана поне първите двайсетина километра. Там е
 	разклонението на запад. Може да тръгнеш по него, ако искаш. 
 	Пускаше ме? Но дали имаше уловка? Доникъде нямаше да
 	стигна без Кейдън. Не знаех пътя. 
 	– И пускаш Кейдън с мен? 
 	  
 	Той застина като камък, вперил поглед в седлото си, стиснал 
здраво челюсти. Накрая преглътна и без да се обърне
 	към мен, процеди:
 	– Да. 
 	– Благодаря – прошепнах, макар и да не ми се струваше
 	правилният отговор. 
 	Не знаех какво да кажа. Всичко в постъпката му ме
 	изумяваше. 
 	– Не ми благодари – отвърна той. – Може да се окаже най-
 	лошото решение в живота ми. Качвай се. – Най-сетне се
 	обърна към мен и добави с все така студен глас: – И си
 	свободна да размислиш по време на тези двайсет километра. 
 	Кимнах объркано. Денят, какъвто си го представях досега, 
внезапно бе изчезнал, заменен от коренно различен сценарий. 
 	Нямаше да размисля, но ми стана чудно защо той бе
 	размислил. Качи се на коня си и изчака аз да се кача на моя. 
 	Погледнах животното – бегач с фини кости, здрав, но бърз
 	като моригански равиан. Извадих меча от ножницата да
 	изпробвам захвата му и циничният тон на Рейф прокънтя в
 	ушите ми. Уроче по бой с меч. Беше със средно тегло, добре
 	балансиран за моята ръка и захват. Не се и съмнявах, че
 	лично е подбрал всяка част от амуницията и оръжията ми – от
 	коня до меча. Закопчах ножницата и яхнах коня. 
 	– Имам само една молба към теб – каза Рейф. 
 	Знаех си. 
 	– Да яздиш до мен тези двайсет километра. Само двамата. 
 	Погледнах го подозрително. 
 	– За да опиташ да ме разубедиш? 
 	Той не отвърна. 
 	Керванът потегли. С Рейф яздехме по средата, на
 	двайсетина метра разстояние от предните и задните ездачи –
 	видимо умишлено поставена граница, която всички бяха
 	предупредени да не нарушават. Дали за да не ни чуват, ако
 	повишим глас? 
 	За моя изненада той не казваше нищо и мълчанието
 	помежду ни ми тежеше като одеяла, с които се затрупваше
 	човек в треска, за да му избие потта. Гледаше право напред, 
но дори в профил виждах бурята в очите му. 
 	Това щяха да са най-дългите двайсет километра в живота
 	ми. 
 	Не смяташе ли, че ме мъчат съмнения и страхове при
 	мисълта да тръгна сама? Проклет инатливец!  Защо държеше
 	да ме затрудни още повече? Не исках да умра. Но не исках и
 	други да умират. Рейф не познаваше комисаря както аз. Може
 	би никой не го познаваше така. Той не просто се опита да си
 	присвои гласа ми и ме удари жестоко в лицето. Мирисът на
 	похотта му още лепнеше по кожата ми. Ламтежът му по власт
 	нямаше да угасне заради един повреден мост – нито дори
 	заради нож в корема. Това не беше краят, както сам ме беше
 	предупредил. 
 	След километър мълчанието ме прекърши. 
 	– Ще изпратя съобщение веднага щом пристигна –
 	изстрелях. 
 	Рейф не откъсна очи от хоризонта. 
 	– Не искам повече съобщения от теб. 
 	– Моля те, Рейф, не искам да се разделяме така. Опитай се
 	да ме разбереш. Животът на много хора е изложен на риск. 
 	– Винаги има хора, чийто живот е в риск, Ваше
 	 Височество – отвърна ми той с познатия сарказъм в гласа. –
 	Кралствата воюват от стотици години. И ще воюват стотици
 	години напред. Връщането ти в Мориган няма да промени
 	нищо. 
 	– В същия дух, Ваше Величество – озъбих му се, –
 	кабинетите винаги са спорили, генералите винаги са кроили
 	преврати, а кралете винаги са се втурвали към дома
 	разпенени и навъсени, за да ги сложат по местата им. 
 	Ноздрите му се разшириха, но сдържа думите си. 
 	След още едно дълго мълчание пак аз подхванах разговор. 
 	Имах нужда да разрешим въпроса, преди да замина, а долових
 	по тона, с който ме нарече „Ваше Височество“, точно
 	обратното. 
 	– И аз имам дълг, Рейф. Защо смяташ своя за по-важен от
 	моя? Само защото си крал ли? 
 	Той изпухтя гневно през зъби. 
 	– Също толкова основателна причина, колкото твоите, принцесо. 
 	– Подиграваш ли ми се? 
 	Той не отговори. 
 	– Мъти се буря, Рейф. Не някаква си засада или
 	стълкновение. Задава се война. Война, каквато кралствата не
 	са виждали от унищожението. 
 	Яростта се надигаше от него като горещина от нагрят
 	тиган. 
 	– Значи комисарят вече е способен да хвърля звезди от
 	небето, така ли? Каква магия ти е направила Венда, Лия? 
 	Този път аз не му отговорих. Продължихме да яздим, но той
 	успя да се стърпи само за кратко. Когато избухна, разбрах
 	защо е настоял за такова разстояние между нас и другите
 	ездачи. Спря коня си рязко и чух множество „стой“ и „спри“
 	от кервана зад нас. 
 	Той разряза въздуха с ръка. 
 	– Да не мислиш, че аз не се притеснявам заради
 	венданската армия? Не съм сляп, Лия! Видях какво причини
 	онова малко шишенце на моста. Но главният ми дълг е към
 	Далбрек и да подсигуря границите му. Да внедря ред в
 	столицата му и да се уверя, че ще ми остане кралство, в което
 	да се завърна. Поне това дължа на поданиците си. На
 	войниците, които сега яздят с нас, включително онези, които
 	спасиха твоя живот. – Той се умълча за момент, впил свирепо
 	очи в моите. – Защо не ме разбираш? 
 	Отчаян, възмутен въпрос. 
 	– Разбирам те, Рейф – отговорих. – Затова дори не се
 	опитвам да те спра. 
 	Думите застинаха върху устните му, сякаш бях изкарала
 	въздуха за следващия му аргумент, и той шибна гневно
 	юздите, за да подкара коня си напред. Не можеше да се
 	примири, че правилната постъпка си имаше своята цена и за
 	двама ни. Чух скърцането и стърженето на потеглящите
 	фургони зад нас, заглушени от бесния ритъм на сърцето ми. 
 	Минутите се занизаха и се питах дали обмисля жеста, който
 	аз бях направила за него, а той отказваше да направи за мен. 
 	Но вместо това Рейф ме обстреля с поредния укор. 
 	– Позволяваш на някаква си прашна стара книга да
 	управлява съдбата ти! 
 	 Книга да ме управлява?  Слепоочията ми пламнаха. 
 	Завъртях се на седлото към него. 
 	– Слушай какво, Ваше Величество, не книги се опитват да
 	управляват живота ми, а хора! Погледни малко назад! 
 	Кралството, което ме сгоди за непознат принц, се опита да
 	управлява съдбата ми. Комисарят, който узурпира гласа ми, се
 	опита да управлява съдбата ми. И един млад крал, готов да ми
 	натресе закрилата си насила, реши, че може да управлява
 	съдбата ми. Не се самозалъгвай, Рейф. Аз избирам съдбата си, не
 някаква книга, нито мъж, нито кралство. Ако целите и
 	стремежите ми съвпадат с писанията в прашна стара книга, така да 
бъде. Сама избирам да ги преследвам, както ти си
 	свободен да преследваш своите! – Понижих глас и добавих с
 	хладнокръвна увереност: – Гарантирам ти, крал Джаксън, ако
 	Мориган рухне, Далбрек ще е следващият и така, докато
 	комисарят не покори всички кралства на континента. 
 	– Това са само приказки, Лия! Митове! Защо точно ти
 	трябва да се посветиш на тях? 
 	– Все някой трябва да го направи, Рейф! Защо не аз? Да, бих
 	могла да загърбя всичко и да потисна призива на сърцето си. 
 	Да оставя тази работа на някой друг! И сигурно стотици са го
 	правили! Но аз избирам да пристъпя напред вместо назад. И
 	как ще обясниш това? – попитах, сочейки гневно рамото си и
 	каваха, скрит под ризата ми. 
 	Той ме погледна безизразно. 
 	– Както ти ми го обясни в началото на познанството ни. 
 	Просто грешка. Нищо повече от дивашките символи на
 	пръхтящи варвари. 
 	Въздъхнах шумно. Държеше се невъзможно. 
 	– Дори не се опитваш да ме разбереш. 
 	– Не искам да разбера, Лия! И не искам да вярваш в тези
 	неща. Искам да дойдеш с мен. 
 	– Караш ме да забравя за всичко случило се? Астер рискува
 	живота си, за да осигури по-добро бъдеще на себе си и
 	семейството си. Караш ме да постъпя по-малодушно от едно
 	  
 	дете? Няма да стане. 
 	– Да ти напомням ли, че Астер е мъртва? 
 	Почувствах се, все едно добави и „заради теб“. По-жесток
 	удар не можеше да ми нанесе. Останах без думи. 
 	Той сведе поглед, стиснал уста в мрачна гримаса. 
 	– Нека просто пояздим в мълчание, преди някой от двама ни
 	да каже нещо, за което ще съжалява. 
 	Очите ми горяха от тъга. Вече беше твърде късно за това. 
 	Слънцето достигаше зенита си, значи беше пладне и знаех, 
че наближава моментът, в който с Кейдън щяхме да се
 	отделим от кервана. Не виждах пейзажа наоколо. 
 	Вътрешностите ме боляха, разкъсани жестоко от човек, за
 	когото мислех, че ме обича. Да, наистина се оказаха най-
 	дългите двайсет километра в живота ми. 
 	Орин, Джеб и Тавиш яздеха пред нас и когато се оттеглиха
 	от кервана, забелязах, че и техните коне са също толкова
 	натоварени с провизии, колкото моя. Спряха на трийсетина
 	метра от нас, между две ниски могили. Кейдън се присъедини
 	към тях. Чакаха ме. Чак тогава осъзнах – идваха с нас. 
 	Но не благодарих на Рейф. Дори не знаех дали ги изпраща с
 	мен за защита, или това е поредният номер. 
 	Той ми махна да се отклоним от пътеката и спряхме на
 	половината път между Кейдън и кервана. И двамата
 	зачакахме другия да проговори пръв. Секундите се проточиха
 	чак до хоризонта. 
 	– Това е, значи – подхвана той накрая със смирен, уморен
 	тон, сякаш бе загубил волята си за борба. – След всичко, което
 	преживяхме заедно, така се разделяме? 
 	Кимнах, посрещайки погледа му с мълчание. 
 	– Избираш дълг, който някога презираше, пред мен? 
 	– Бих могла да те попитам същото – отвърнах тихо. 
 	Сините му очи притъмняха като бездънно море, заплашващо да ме погълне цялата. 
 	– Аз никога не съм презирал дълга си, Лия. Дойдох в
 	Мориган да се оженя за теб. Жертвах всичко заради теб. 
 	Изложих собственото си кралство на риск заради теб. 
 	Кървавата дупка в мен се разкъса още повече. Казваше
 	истината. Наистина бе рискувал всичко. 
 	– Това ли е дългът ми към теб, Рейф? Трябва да се откажа от
 	всичко, което съм, и от всичко, в което вярвам, за да ти се
 	отплатя? Наистина ли ме искаш такава? 
 	Очите му се впиха в моите и имах чувството, че във
 	вселената не остана въздух. Времето се разтегна невъзможно, 
докато той не извърна поглед. Огледа дисагите и оръжията
 	ми – меча, ножа на хълбока ми, щита, всички провизии, подбрани 
лично от него. И поклати глава, сякаш не бяха
 	достатъчни. 
 	Насочи вниманието си към тримата мъже, които ме чакаха. 
 	– Няма да рискувам живота им отново, изпращайки ги във
 	вражеско кралство. Заповядах им само да те съпроводят до
 	границата. След това Далбрек няма повече работа с Мориган. 
 	Съдбата ти ще е в ръцете на твоето кралство, не на моето. 
 	Конят му пристъпи нервно от крак на крак, сякаш доловил
 	напрежението му, и Рейф погледна за последно Кейдън. После
 	върна очи към мен, изцедил гнева от лицето си. 
 	– Взе своето решение. И така е редно. Дългът ни разделя. 
 	Коремът ми се сви болезнено и неприятен солен вкус
 	изпълни устата ми. Усетих как се отказва от мен. Това беше. 
 	Насилих се да кимна. 
 	– Така е редно. 
 	– Сбогом, Лия. Желая ти всичко добро. 
 	Обърна коня си, преди да се сбогувам с него, и тръгна. 
 	Погледах как се отдалечава – развяната му коса, проблясъците
 	на мечовете му под слънцето – и през съзнанието ми пробяга
 	един спомен. Сънят, който толкова пъти ми се бе присънвал в
 	Светилището, ме обля като унищожителна вълна –
 	потвърждение на едно омразно вътрешно чувство. Рейф ме
 	изоставяше. Сънят ми се разгръщаше пред мен до най-
 	малката подробност: студеното необятно небе, Рейф, яхнал
 	гордо коня си, свиреп воин в непознати одежди – униформата
 	на далбрекски войник с по един меч от двете страни. 
 	Но този път не беше сън. 
 	 Желая ти всичко добро. 
 	Резервираните думи на далечен познат, на дипломат, на
 	крал. 
 	Загубих го от поглед, когато достигна началото на кервана –
 	мястото на краля. 
 	  
 	ГЛАВА 37
 	Яздехме бързо. Съсредоточавах вниманието си в небето, хълмовете, 
скалите, дърветата. Оглеждах хоризонта, сенките, винаги нащрек. Планирах.
 Обмислях. Нито за миг не
 	бездействах. Нито за миг не позволявах на съзнанието си да се
 	впусне в опасни мисли, които можеха да ме погълнат. Ами
 	 ако…
 	Съмнението беше отрова, от която не биваше да отпивам. 
 	Ускорих темпото и останалите се напрегнаха да го
 	поддържат. На следващия ден направих същото. Неизменно
 	казвах сутрешните и вечерните възпоменания, спомняйки си
 	за пътешествието на Мориган, за Гаудрел и Венда, за
 	гласовете в долината, където бях погребала брат си. Всеки
 	спомен беше като мънисто в огърлица, нанизвана някъде в
 	мен. Докосвах ги, стисвах ги в шепа, лъсках ги до топъл
 	блясък. Те бяха истински и верни. Трябваше да вярвам в това. 
 	Когато ме превземеше умора, извиквах още спомени. 
 	Лесните. Онези, способни да извлекат още километър, още
 	десет... 
 	Изтормозеното, обляно в сълзи лице на брат ми, докато
 	разказваше за Грета. 
 	Блясъкът в безжизнените очи на Астер. 
 	Предателските усмивки на учените в катакомбите. 
 	Обещанието на комисаря, че това не е краят. 
 	Безконечните игри на дворове и кралства, заменящи
 	живота на хора за власт. 
 	Всяко ново мънисто ми помагаше да продължа напред. 
 	Първата вечер, след като разтоварих багажа от коня си, огърлицата
 от старателно излъскани мъниста се скъса
 	внезапно и те се разсипаха по земята. Скъса я нещо съвсем
 	прозаично. Допълнителното одеяло, скътано в постелката ми. 
 	И чист кат дрехи. Резервен колан и нож. Основните неща за
 	дълго пътуване, но си представих как Рейф сгъва одеялото,
 как го закрепва. Лично бе подбрал и натоварил всяка вещ. 
 	В следващия миг отново ме връхлетяха последните му думи. 
 	Жестоки думи. Астер е мъртва. 
 	Думи, засилващи чувството ми за вина. Жертвах всичко
 	 заради теб. 
 	Думи на раздяла. Така е редно. 
 	Хванах се за корема и Кейдън мигновено се озова до мен. 
 	Джеб, Орин и Тавиш оставиха работата си и ме загледаха. 
 	Уверих ги, че ми няма нищо, и превърнах острата болка в
 	малко твърдо мънисто, което оплетох в решимостта си. 
 	Нямаше да ѝ позволя да ме пребори отново. 
 	Кейдън посегна да ме докосне. 
 	– Лия…
 	Отърсих се от допира му. 
 	– Нищо ми няма! 
 	Изтичах до реката и си измих лицето. Ръцете. Врата. 
 	Обливах се с вода, докато не затреперих от студ. Нямаше да
 	допусна миналото ми да застрашава бъдещето ми. 
 	През следващите няколко дни Джеб, Орин и Тавиш ме
 	наблюдаваха зорко. Едва ли изпълняваха с удоволствие
 	мисията си. Предишния път ме водеха надалеч от опасността, 
 	а сега трябваше да ме оставят точно на прага ѝ. 
 	Ранните вечери, преди да се стъмни, се упражнявах с ножа
 	и меча, с брадва и лък, защото не се знаеше кога и къде ще ми
 	потрябват. Помолих Джеб да ме научи на едно от уменията си
 	– тихото изкуство да прекършваш вратове. Той склони
 	неохотно и дори ми показа други методи за елиминиране на
 	враг без оръжие – макар че повечето не бяха особено тихи. 
 	По-късно, като се стъмнеше и нямаше какво друго да
 	правим, освен да спим, се ослушвах за рахтаните – викове, 
стъпки, изваждане на острие от ножница. Спях с кинжала от
 	едната страна на постелката си и меча от другата, винаги в
 	готовност. Винаги работех по някоя мисъл, задача; лъсках
 	поредното мънисто и го нанизвах след другите, а когато в
 	главата ми останеше само тишина, зачаквах булото на мрака
 	да ме загърне. 
 	Единственото, което не успявах да овладея, бяха моментите
 	на неспокоен полусън, когато се обръщах на една страна и
 	ръката ми търсеше топлината на гърди, които вече ги нямаше, 
или главата ми опитваше да се сгуши в свивката на рамо, което също 
го нямаше. В този ад като изгладнели вълци ме
 	преследваха думи, чакайки да се уморя и да падна, за да ми се
 	нахвърлят стръвно. Защо не ме разбираш?  Но по-страшни бяха
 	неизречените думи. 
 	  
 	ГЛАВА 38
 	Кейдън
 	Знаех, че страда. Вече цели три дни. Исках да я прегърна. 
 	Да я накарам да поспре. Да забави темпото. Исках да ме
 	погледне в очите и да ми отговори на въпрос, който се боях да
 	ѝ задам. Но точно сега не биваше да изисквам от нея каквото
 	и да било. 
 	Първия ден, когато дойде при нас на пътеката и Тавиш я
 	попита дали е добре, тя се вкамени. Веднага разбра какво си
 	мисли Тавиш – че е слаба, наранена от постъпката на Рейф. 
 	– Кралят ви прави каквото е нужно: грижи се за кралството
 	си. А аз правя каквото се очаква от мен. Това е. 
 	– Знам, че ти е дал обещания за Теравин. 
 	Тя не отговори. Просто погледна назад към отдалечаващия
 	се керван, нахлузи си ръкавиците и сви пръсти, за да ги пъхне
 	по-надълбоко. 
 	– Да тръгваме. 
 	Още помнех изражението на Рейф последната нощ в
 	аванпоста, когато ме блъсна в стената на казармите. Беше
 	обезумял от страх – страх да я пусне, – но все пак го направи. 
 	Нещо, което аз самият не направих, колкото и пъти да ми се
 	беше молила, докато прекосявахме Кам Ланто. Мисълта се
 	въртеше в главата ми отново и отново. 
 	  
 	Лагерувахме в рехав букак, скътан до оголени скали. 
 	Наблизо ромолеше плитко поточе. 
 	Лия седеше сама, но недалеч от лагера. Всички още
 	държахме очите си отворени на четири и спяхме с оръжия. 
 	Знаехме, че наоколо може да има рахтани. Ибън ни беше
 	казал кого е видял да напуска Светилището, но оставаше
 	въпросът кого не е видял. 
 	Вече можех да предвидя следващите ѝ действия. След като
 	изречеше възпоменанията, щеше да наточи ножовете си, да
 	провери копитата на коня си за камъчета, да огледа пътеката
 	зад нас или да драска в пръстта с клечка, преди да заличи
 	всичко с ботуша си. Чудех се какво ли рисува. Думи? Карти? 
 	Като я попитах, ми отговори: „Нищо“. 
 	Някога исках само това. Да бъда с нея. Да сме на една
 	страна. С теб е, Кейдън. Това е важното. 
 	– Ще се заема с вечерята – обяви Орин, надниквайки
 	любопитно към Лия. 
 	Отиде при дървата, които бях събрал, направи стойка за
 	шиш и наниза на него изкормен почистен фазан. 
 	Тавиш се върна от поточето. От дебелите му като корабни
 	въжета кичури черна коса капеше вода. Той проследи погледа
 	ми до Лия и изсумтя тихо. 
 	– Чудя се каква ли програма е намислила на някого от нас
 	за тази вечер. 
 	– Просто иска да е подготвена. 
 	– Сам човек не може да пребори цяло кралство. 
 	– Има нас. Не е сама. 
 	– Има теб, а това не е достатъчно. Ние ви оставяме при
 	мориганската граница. 
 	Той изтръска косата си и изхлузи ризата си презглава. 
 	Първите дни с тройката предани воини на Рейф бяха
 	напрегнати, но заради Лия държах езика зад зъбите си, а на
 	няколко пъти удържах и юмрука си. Но поне вече се бяха
 	уверили, че не съм дошъл, за да отвлека Лия обратно във
 	Венда, и съм се отказал от някогашната си професия на убиец
 	поне докато стигнехме в Мориган. Колкото и да не ми се
 	искаше да си го призная, те бяха полезни. Знаех стотици
 	пътеки по южния маршрут, но тях ги знаеха и всички рахтани. 
 	Тези тримата ме изненадаха с няколко пътечки през закътани
 	каньони, където за пръв път стъпвах. Пък и в присъствието на
 	Орин никога не ни се налагаше да ядем змии. Умееше да
 	отстрелва дивеч с лък от седлото, без дори да забави коня си. 
 	Способностите му не отстъпваха на страстта му по храната. 
 	– Забелязал ли си – подхвана Тавиш, докато вадеше
 	одеялото изпод седлото си и го простираше да съхне на един
 	нисък клон, – че надвечер, като казва възпоменанията, задухва ветрец? 
 	Бях забелязал. И се чудех защо. Въздухът сякаш се
 	сгъстяваше и оживяваше, все едно Лия призоваваше духове. 
 	– Сигурно е просто естествена промяна в атмосферата по
 	залез. 
 	Тавиш присви умислено очи. 
 	– Сигурно. 
 	– Не знаех, че далбрекци сте суеверни. 
 	– Направи ми впечатление и в Светилището. Гледах я
 	скришом и слушах какво говори. Понякога имах чувството, че
 	думите ѝ докосват кожата ми, че вятърът ги носи до мен. 
 	Странна работа. – За пръв път чувах Тавиш да разсъждава
 	върху нещо различно от маршрути и подозрения спрямо
 	истинските ми мотиви, заради които едва не стигнахме до
 	сбиване. Той примига, опомнил се. – Застъпвам дежурство –
 	обяви и тръгна да замести Джеб. 
 	След няколко крачки обаче спря и се обърна. 
 	– Просто от любопитство. Вярно ли е, че си мориганец по
 	рождение? 
 	Кимнах. 
 	– И там си получил белезите? Не във Венда? 
 	– Много отдавна. 
 	Той ме загледа, все едно се опитваше да прецени на каква
 	възраст съм бил. 
 	– За пръв път ме бичуваха на осем – обясних. – Побоищата
 	продължиха няколко години, докато комисарят не ме заведе
 	във Венда. Той ме спаси. 
 	– Какъв добряк само. – Тавиш продължи да ме проучва с
 	поглед, прехапал едното крайче на устата си. Това разкритие
 	едва ли ме издигаше в очите му. – Белезите са дълбоки. 
 	Обзалагам се, че помниш всеки удар. А сега внезапно искаш
 	да помогнеш на Мориган? 
 	Облегнах се на лакти и му се ухилих. 
 	– Винаги мнителен, а? 
 	Той сви рамене. 
 	– Тактик съм. Това ми е работата. 
 	– Чуй тогава. Ще отговоря на въпроса ти, ако ти отговориш
 	на един мой. 
 	Той кимна в знак на съгласие и зачака въпроса ми. 
 	– Защо сте тук? Кралят ви можеше да изпрати всеки отряд
 	да придружи принцесата до границата. Защо изпраща най-
 	приближените си офицери? За да я върнете в Далбрек, като се
 	вразуми ли? А ако не се вразуми, да я върнете насила? 
 	Тавиш се усмихна. 
 	– Май не държа чак толкова да чуя отговора ти – заяви и си
 	тръгна. 
 	Докато Тавиш се отдалечаваше, видях как Лия крачи към
 	мен с прашни дрехи за езда и мърляво лице. От хълбоците ѝ
 	висяха три оръжия и приличаше повече на войник, отколкото
 	на принцеса, макар че, откровено казано, не знаех как точно
 	трябва да изглежда една принцеса. Досега не бе отговаряла на
 	никоя от представите ми. Кралска особа. Колко лесно
 	откликвах с пренебрежение на всеки, носещ тази титла, при
 	положение че единственият благородник, когото познавах
 	лично, беше баща ми, достопочтеният лорд Роше от
 	провинция Дюер. Корените му водеха началото си от Пиерс, един от първите Свети пазители, и му осигуряваха високо
 	положение и особена почит сред благородниците, ако не и
 	сред самите богове. Откакто ми разказа за произхода ми, се
 	мъчех да го забравя и се молех да съм наследил майчината
 	кръв, а не неговата. 
 	Лия спря, свали презраменната ножница на Уолтър и я
 	остави върху постелката си, после разкопча колана с двата си
 	ножа и го пусна при нея. Протегна ръце над главата си, сякаш
 	се опитваше да пораздвижи някое схванато място в гърба си, и
 	ме изненада, сядайки тежко до мен. Отправи поглед към
 	гористите хълмове, покрили хоризонта, и залязващото слънце, все едно виждаше отвъд всички километри, които ни
 	предстоеше да изминем. 
 	– Нямаш ли ножове за точене? – попитах я. 
 	На едната ѝ буза се появи трапчинка. 
 	– Тази вечер не – отговори, без да откъсва поглед от
 	хълмовете. – Трябва ми почивка. Ако продължаваме с това
 	темпо, конете ще се предадат преди нас. 
 	Изгледах я скептично. С Джеб изразихме абсолютно същото
 	опасение сутринта, а тя ни отвърна с покосяващо презрителен
 	поглед. 
 	– Какво се е променило от сутринта? 
 	Тя сви рамене. 
 	– С Полин бяхме ужасени, когато избягахме от Сивика, но
 	постепенно спряхме да надничаме през рамо и отправихме
 	очи към синия залив на Теравин. И сега това трябва да
 	направя. Да гледам само напред. 
 	– Звучи просто. 
 	Тя продължаваше да се взира в горите с премрежени очи. 
 	– Нищо никога не е просто – каза накрая. – Но нямам друг
 	избор. Животът на много хора зависи от мен. 
 	Извъртя се към мен върху одеялото. 
 	– Затова трябва да поговорим. 
 	И ме заобстрелва с методично подбрани въпроси. Поне вече
 	знаех какво е занимавало разсъдъка ѝ, докато яздехме. 
 	Потвърдих подозрението ѝ, че комисарят ще мобилизира
 	армията си веднага щом снегът започне да се топи. Докато
 	отвръщах на въпросите ѝ обаче, осъзнах колко малко мога да ѝ
 	дам всъщност. Че колкото и да бях близък с комисаря, той ме
 	бе държал в почти пълно неведение за плановете си. Никога
 	не бе ме имал за свой партньор, а просто за поредната пионка
 	при постигането на целите си. 
 	– Трябва да има и други предатели освен канцлера и
 	кралския учен. Не си ли предавал други съобщения? 
 	– Само онова, когато бях на тринайсет. Комисарят гледаше
 	да ме държи настрана от Сивика. Главно проследявах
 	дезертьори или наказвах гарнизони по затънтени места. 
 	Тя прехапа устна, после ме попита нещо странно: дали ще
 	минем покрай място, откъдето могат да се изпращат
 	съобщения. 
 	– Туркуа Тра. Там има пост на вестоносци. Бързи са, но
 	взимат скъпо. Защо питаш? 
 	– Може да пратя писмо до дома. 
 	– Нали каза, че канцлерът прихващал всички писма? 
 	Свиреп блясък пробяга през очите ѝ. 
 	– Да. Точно така. 
 	  
 	ГЛАВА 39
 	В началото на четвъртия ден Кейдън обяви:
 	– Имаме си компания. 
 	– Видях – отвърнах остро. 
 	– Какво да правим? – попита Тавиш. 
 	Задържах погледа си право напред. 
 	– Нищо. Просто яздете. 
 	– Чака покана – обясни Джеб. 
 	– Е, няма да получи! – озъбих се. – Казах ѝ, че не може да
 	дойде с нас. Ще се върне. 
 	Орин измляска с устни. 
 	– Щом е издържала три нощи сама, едва ли ще се откаже
 	толкова лесно. 
 	Изръмжах дивашки като Гриз, дръпнах рязко юздите, за да
 	обърна коня си, и препуснах към Натия. Като ме видя, тя спря
 	своя. 
 	Спрях моя до нея. 
 	– Какво си мислиш, че правиш? 
 	– Яздя – отговори опърничаво тя. 
 	– Това не ти е излет, Натия! Връщай се! Не те искам с мен! 
 	– Мога да ходя, където си реша. 
 	– И по една случайност си решила да тръгнеш точно в моята
 	посока? 
 	Тя сви рамене. Безочието ѝ ме смайваше. 
 	– Откраднала ли си коня? – попитах в опит да я засрамя. 
 	– Мой си е. 
 	– И Рийна те пусна? 
 	– Знаеше, че не може да ме спре. 
 	Не беше същото момиче, което срещнах в онзи вагабонтски
 	лагер. Изражението ѝ ме ужасяваше. Ведрата ѝ невинност бе
 	заменена от плашещ глад. Искаше повече, отколкото можех
 	да ѝ дам. Трябваше да я отпратя някак. 
 	– Ако дойдеш с мен, вероятно ще умреш – казах ѝ. 
 	– Дочух същото и за теб. Ти защо не се отказа? 
 	Погледът ѝ беше проницателен и остър като този на Астер. 
 	Извърнах очи. Не можех да понеса това. Идеше ми да я ударя, да я разтърся, да ѝ покажа, че е нежелана тук. 
 	Кейдън дойде при нас. 
 	– Здрасти, Натия – кимна ѝ, сякаш всички бяхме тръгнали
 	на лежерна пролетна езда. 
 	– Ох, дявол да го вземе! Кажи ѝ, че трябва да се върне! 
 	Набий ѝ го в главата. 
 	– Както се опитаха да го набият в твоята? 
 	Върнах поглед към Натия и в гърлото ми се надигна горчива
 	жлъчка. Тя впери в мен немигащи очи, пълни с решимост. По
 	лицето ми изби студена пот и се боях, че може да повърна
 	закуската си. Толкова беше малка! Почти колкото Астер и още
 	по-наивна. Ами ако…
 	Избърсах потта от горната си устна. 
 	– Хубаво! – троснах се. – Но гледай да не изоставаш! Няма
 	да те глезим! 
 	Краят на пътешествието. Обещанието. Надеждата. 
 	 Тук ли ще останем, Ама. 
 	Долина. Ливада. Дом. 
 	Разпилени руини, които можем да скрепим. 
 	Място, далеч от събирачите. 
 	Детето ме гледа с очи, пълни с надежда. С очакване. 
 	 Засега, отговарям. 
 	Децата хукват във всички посоки. Ехти смях. Весела глъчка. 
 	Има надежда. 
 	Но я няма сигурността. 
 	Някои неща никога няма да бъдат като едно време. 
 	Някои неща не можем да си върнем. 
 	Някои неща сме загубили завинаги. 
 	А други са вечни. 
 	Като събирачите. 
 	Един ден пак ще ни намерят. 
 	 Последните откровения на Гаудрел
 	  
 	ГЛАВА 40
 	Рейф
 	Слънцето. 
 	Дали споменах слънцето? 
 	 Маневрирай с опонента си така, че слънцето да свети в
 	 неговите очи, не в твоите. 
 	 Отскок и възходящ удар. На това не я бях научил. Но тя все
 	пак имаше добри умения с меча. Дали не трябваше да ѝ дам
 	 по-лек меч? 
 	Толкова много неща можех да ѝ кажа – не само за мечове. 
 	Съзнавах, че се критикувам напразно. И то по целия път. 
 	– Ваше Величество, почти пристигнахме. Говоря си от
 	двайсет минути, а ти не чу нито дума. 
 	– Вчера ми каза същото, Свен. И онзи ден. Кралете правят
 	това, не казват нищо. Слушат, претеглят фактите, действат. 
 	Вземат, но и дават. Оказват натиск, но не позволяват да им се
 	оказва натиск. Обобщих ли добре лекцията ти? Държиш се, все едно не съм отраснал в кралски двор. 
 	– Не си отраснал в кралски двор – напомни ми той. 
 	Намръщих се. Донякъде беше прав. Да, веднъж седмично
 	вечерях с родителите си и заради протокола трябваше да
 	присъствам на повечето официални приеми, но през годините, в които живеех под наставничеството на Свен, дружах с
 	кадети и други войници. Далбрекските крале по традиция
 	първо ставаха воини, затова ме възпитаваха също както някога
 	бяха възпитавали баща ми, но през последната година той ме
 	придърпваше все по-близо към двора си. Настояваше да
 	присъствам на върховни срещи, а след това ми разясняваше
 	какво съм чул на тях. Сега се чудех дали не е предусещал края
 	на управлението си. 
 	– Остават още поне петнайсет километра – казах. – Готов
 	съм, имай ми вяра. 
 	– Може би – склони неохотно той, – но умът ти е другаде. 
 	Стиснах по-здраво поводите. Знаех си, че няма да ми
 	позволи да го забравя. 
 	– Направи каквото трябваше – продължи той. – Постъпи
 	смело, като я пусна. 
 	Или глупаво. 
 	– Пътува към кралство, гъмжащо от изменници, които я
 	искат мъртва – изстрелях дълго сдържаните думи. 
 	– Тогава защо я пусна? 
 	Не отговорих. Той знаеше защо. Сам го беше казал. Защото
 	нямах избор. И именно там беше горчивата ирония. Ако я бях
 	принудил да дойде в Далбрек, пак щях да я загубя. Но понеже
 	Свен така и така бе отворил вратата към настойчивите ми
 	мисли, се престраших да му задам въпроса, който кръжеше в
 	главата ми като обезумял гарван и кълвеше плътта ми. 
 	– Знам, че наемният убиец я обича. – Преглътнах, после
 	добавих по-тихо: – Но според теб дали тя обича него? 
 	Свен се прокашля, направи гримаса и се намести неловко в
 	седлото. 
 	– Не разбирам от тези неща. Не мога да те посъветвам за…
 	– Не искам съвет, Свен! Само мнението ти! Нали имаш
 	такова за всичко останало! 
 	Беше в правото си да ме бутне от седлото. И нямаше да е за
 	пръв път. Вместо това той пак се прокашля. 
 	– Добре тогава. Съдейки по наблюденията си от
 	Светилището и по това, че се застъпи за него, като го
 	заловихме, бих казал… да, грижа я е за него. Но дали го
 	обича? Това няма как да знам със сигурност. Теб те гледаше…
 	Проехтя тръба. 
 	– Войски! – извика знаменосецът. 
 	Бяхме твърде далеч от столицата, за да ни посреща наш
 	отряд, но когато със Свен препуснахме напред, наистина ги
 	видяхме. Не просто отряд, а цял далбрекски полк, запътен към
 	нас. Двойно по-многоброен от кервана ни. Но да ни спрат или
 	да ни придружат идваха? Обикновено керваните откъм
 	аванпостовете не се посрещаха така – но все пак в тях не
 	яздеха крале с оспорено право на трона. 
 	– Пригответе оръжията – провикнах се. Заповедта се
 	пренесе назад по кервана като боен напев. – Напред. 
 	Като наближихме, капитан Азиа раздаде още команди и
 	керванът се разгърна, образувайки широка, страховита
 	отбранителна линия. Войниците вдигнаха щитове. Заемахме
 	отбранителна позиция пред нашите войски – не точно така си
 	бях представял началото на управлението си. Кралството се
 	оказваше по-разединено, отколкото очаквах. Свен яздеше от
 	едната ми страна, а Азиа – от другата. Постепенно започнах да
 	разпознавам лицата в отсрещната войска. Генерал Драгер
 	стоеше начело. 
 	– Това не ми харесва – измърмори Свен. 
 	– Да му дадем шанс да постъпи правилно. – Обърнах се и
 	извиках на войниците зад нас: – Задръж! 
 	Продължих напред с офицерите ми, за да се срещнем с
 	генерала и неговите офицери. 
 	Всички спряхме на няколко метра едни от други. 
 	– Генерал Драгер – поздравих го с твърд глас и сведох
 	почтително глава, стремейки се да избегна кървав сблъсък
 	помежду ни. 
 	– Принц Джаксън – отвърна той. 
 	 Принц. Вратът ми пламна. Впих очи в неговите. 
 	– Явно твърде дълго сте отсъствали от столицата, генерале –
 	заявих. – Сигурно не сте разбрали, че титлата ми е променена. 
 	За разлика от вашата. 
 	Той се усмихна. 
 	– Май вие отсъствахте твърде дълго. 
 	– Така е. Но се връщам да заема мястото си на трона. 
 	Драгер продължи да се взира в мен, без да се поправи, нито
 	да отстъпи. Беше млад за генерал, на не повече от четирийсет, и от три години имаше най-високия военен чин, но очевидно
 	смяташе, че е дошло време за повишение. Погледна Свен и
 	Азиа, после хвърли бегъл поглед към дългата линия от
 	войници зад нас, преценявайки числеността им и вероятно
 	готовността им за нападение. 
 	– И възнамерявате да останете и да управлявате кралството
 	ни? – попита той. 
 	Отвърнах му с леден поглед. Изпробваше собствените си
 	граници и моите. 
 	– Точно така. 
 	Той се пресегна към лъка на седлото си и Азиа стрелна ръка
 	към меча си. 
 	– Спокойно – казах. 
 	Генералът скочи от коня си и войниците зад него
 	последваха примера му. Погледна ме в очите, уверен, без
 	капка страх, и кимна. 
 	– Добре дошъл у дома тогава, крал Джаксън. – Той падна на
 	коляно. – Да живее кралят! – извика. 
 	Всички войници и пред мен, и зад мен, повториха гръмко
 	думите му. 
 	Погледнах пак генерала и се зачудих дали е по-предан
 	поданик на Далбрек от всички нас, готов да узурпира трона и
 	да рискува живота си, за да осигури стабилност на кралството
 	ни, или просто бе съпоставил лоялността на войниците зад
 	мен и на тези зад себе си, избирайки да предприеме по-
 	благоразумен ход? Засега предпочитах да вярвам в първото. 
 	Той се изправи, прегърна ме и след като ми изказа набързо
 	съболезнованията си, зае мястото си между мен и капитана и
 	керванът 
 	продължи. 
 	Напрежението 
 	обаче 
 	оставаше. 
 	Забелязах, че Свен наблюдава генерала и си разменя
 	многозначителни погледи с офицера от дясната му страна. 
 	 Дръж го под око. Стой близо до него. Бъди нащрек. Всички
 	тайни послания, които се бях научил да чета в очите на Свен
 	през годините на наставничеството му. 
 	Като наближихме портата, генералът избърза напред, за да
 	насочи войските си, а аз се обърнах към Свен. 
 	– Вземи това. – Бръкнах в дисагите зад себе си и се разрових
 	сляпо из съдържанието им, докато не го намерих. – Занеси го
 	на Мерик възможно най-скоро. Ако съдя по посрещането на
 	Драгер, няма да успея да се измъкна поне няколко дни. Кажи
 	му, че е нещичко, което отмъкнах. Не го показвай на никой
 	друг и не казвай на никого. Мерик ще знае какво да прави с
 	него. 
 	Свен ме погледна изумено. 
 	– Откраднал си го? 
 	– Ти най-добре знаеш, Свен, че кралете не крадат. Просто си
 	присвояваме необходимото. Това не е ли една от твоите
 	максими? 
 	Свен въздъхна и измърмори почти на себе си:
 	– Защо ли имам чувството, че тази придобивка ще ни донесе
 	само главоболия? 
 	 Вече ни е донесла, помислих си, но се надявах оттук
 	нататък да ни носи точно обратното – поне малко спокойствие. 
 	Запитах се дали по официалния канон на краля му е позволено
 	да се надява. 
 	  
 	ГЛАВА 41
 	Научавахме уроци, преваляхме километри, изпращахме
 	съобщения, изтърпявахме дъждовни дни, разрешавахме
 	спорове, овладявахме оръжия. Натия изглеждаше уморена и
 	така ѝ се падаше. Бях я предупредила, че не тръгва на
 	ваканция, и се постарах да е така. Понякога ме гледаше с
 	омраза, понякога я държах в обятията си, докато ридаеше. 
 	Предадох ѝ всичките си умения и накарах останалите да
 	направят същото. Вече имаше не по-малко синини, цицини и
 	мазоли от мен. Ръцете я боляха от хвърляне на ножове. Карах
 	я да използва и лявата, и дясната ръка, докато не започна да
 	стреля еднакво точно и с двете – макар че се молех никога да
 	не ѝ се наложи да използва новопридобитите си умения. 
 	Принудих я да сключи поне крехко примирие с Кейдън, ако
 	иска да язди с нас. Знаех колко страда Кейдън. Завинаги бе
 	загубил малките късчета спокойствие и приемственост, които
 	бе намерил във вагабонтския свят. На моменти, когато си
 	мислеше, че никой не го наблюдава, изглеждаше напълно
 	изгубен, стиснал очи, сякаш се опитваше да открие мястото си
 	с друг поглед, но като заговореше за някоя част на Венда, непринадлежаща нито на Съвета, нито на комисаря, отново
 	виждах силата в лицето му. 
 	Дихара почина две седмици след като тръгнахме на път. 
 	Тъкмо приключвах възпоменанията, когато я видях на билото
 	на един покафенял от зимата хълм. Седеше пред чекръка си, педалът му тракаше, валмата козина, вълна и лен се въртяха и
 	лекият ветрец развяваше дългите им нишки. Те се обагряха в
 	залезни нюанси на оранжево, розово, аметистово и се
 	разстилаха над мен като топло зарево в небето, милвайки
 	бузите ми, шепнейки:  Големите истории винаги надделяват. 
 	На хълма прииждаха и други да я гледат. Познати лица, все
 	повече и повече. Първи дойдоха брат ми и Грета. После
 	десетина от венданските кланове. Ефиера и други шивачки. 
 	Отряд войници. Венда и Астер: Не се бавете, госпожице. 
 	Лица и гласове, които неизменно ме преследваха през
 	последните седмици. Бяха просто струйки въздух, изгубени
 	слънчеви отблясъци, мимолетно пулсиращо затишие във
 	вените ми. Лудост, усещане. Въртяха се в кръгове, отиваха си
 	и се връщаха, врязваха се надълбоко в сърцето ми. 
 	 Все някой трябваше да е. Защо не ти? 
 	Гласове, които не ме оставяха да забравя. 
 	 Чакат. 
 	От устните ми се отрони обещание, клетва. 
 	Никой друг не ги виждаше. Сигурна бях. Чувах обичайните
 	звуци от устройването на лагера. Нито една глава не се обърна
 	към онзи хълм. Никой не забави крачка. 
 	 А, пак ли ти – обърна се към мен Дихара. Чекръкът
 	продължаваше да трополи, даровете се предяха, нишките се
 	ветрееха към мен. – Вярвай във вътрешната си сила и я
 	 научи да вярва в своята. 
 	Надникнах през рамо към Натия, която развързваше
 	ботушите си, готова да се просне върху постелката си. Отидох
 	при нея и я хванах за ръката. 
 	– Не сме приключили. 
 	  
 	– Уморена съм – оплака се тя. 
 	– Тогава иди да лагеруваш другаде. Нека пачегите те
 	разкъсат жива. 
 	– Те не съществуват. 
 	– Ще размислиш, като ги гледаш как ти глозгат крака, защото не си била подготвена да ги отблъснеш. 
 	Учудвах се, че Натия не разбира дарбата. Та нали бе живяла
 	с Дихара? Но си спомних думите на старицата. Просто някои
 	 са по-отворени към истините на света от други. 
 	– Познанието е истина, която усещаш тук и тук – обясних на
 	Натия. – Връзка. Начин светът да се свърже с теб. То
 	проблясва зад клепачите ти, свива се на кълбо в корема ти и
 	понякога танцува по гръбнака ти. Истините на света търсят
 	начин да се разкрият пред нас, но не и насила, както правят
 	лъжите. Истините те ухажват, шепнат ти, проникват в тялото
 	ти и стоплят кръвта ти, милват те по шията, докато кожата ти
 	не настръхне. Така шепне истината. Но трябва да усмириш
 	сърцето си, Натия. Да се заслушаш. Да повярваш във
 	вътрешната си сила. 
 	След няколко безмълвни секунди тя изкрещя ядосано:
 	– Нищо не разбирам! 
 	Обърна се рязко да си тръгне, но аз я сграбчих за китката. 
 	– Това е оцеляване, Натия! Шепот, който може да ти спаси
 	живота! Друг вид сила, с който са ни благословили боговете. 
 	Невинаги можеш да намериш истината на върха на меча! 
 	Тя се взираше гневно в мен. В очите ѝ виждах, че засега
 	острата стомана е единственият вид сила, който приемаше. 
 	Нещо в мен поддаде. Разбирах и тази истина. 
 	  
 	– Хубаво е да имаш повече от една сила, Натия – казах по-
 	кротко, спомняйки си студената тежест на ножа в ръката ми, когато намушках комисаря. – Не жертвай една в името на
 	друга. 
 	Една нощ, когато и двете се чувствахме прекалено уморени, за да тренираме, пък и усещах, че може да лагеруваме за
 	последен път, преди да стигнем до мориганската граница, изрових древните книги от дисагите си. Трябваше да знае
 	какво е било преди, а не само какво ни чака. Но намерих само
 	„Последните откровения на Гаудрел“. Пак се разрових из
 	вещите си, изтръсках сгънатата риза и комбинезона. „Песента
 	на Венда“ я нямаше. Развилнях се и тръгнах да разпитвам кой
 	е бъркал в дисагите ми. Спомнях си колко внимателно бях
 	прибрала и двете тънки книги на дъното им. 
 	– Сигурна ли си, че си ги взела? – попита ме Тавиш. 
 	Пронизах го с поглед. 
 	– Да! Спомням си как…
 	Дъхът ми секна. Дисагите бяха у мен през цялото пътуване –
 	освен в началото му, когато ги предадох на Рейф. Той настоя
 	да ги носи. Само броени минути, докато вървяхме към конете, но все пак извърнах поглед от него, когато преглеждах багажа
 	си. Беше я откраднал? Защо? Да не си въобразяваше, че като
 	ми я отнеме, истините в нея щяха да изчезнат? Или че така
 	ще разклати решимостта ми? 
 	– Лия? – Натия ме гледаше разтревожено. – Добре ли си? 
 	Една открадната книга не променяше нищо. 
 	– Добре съм, Натия. Ела да ми помогнеш за огъня. Имам да
 	ти разказвам нещо и държа да го запомниш дума по дума, за
 	  
 	да не се загуби, ако ми се случи нещо. 
 	Джеб откъсна поглед от работата си със същото тревожно
 	изражение на лицето. 
 	– Нищо няма да ти се случи – заяви категорично, впил очи в
 	моите. 
 	– Да – потвърдих. – Нищо няма да ми се случи. 
 	Но и двамата знаехме, че не можем да си го обещаем. 
 	Достигнахме южната граница на Мориган – поне според
 	Кейдън. Не беше отбелязана по никакъв начин. Още се
 	намирахме в пустошта. 
 	Тавиш погледна земята. 
 	– Не виждам линия. Ти виждаш ли, Орин? 
 	– Не. 
 	– Според мен границата е малко по-натам – обади се Джеб. 
 	С Кейдън се спогледахме, но продължихме напред с тях още
 	няколко километра, преди да реша, че е време да изкарам
 	подозренията ни на бял свят. И тримата не особено
 	завоалирано ме бяха молили да се върна в Далбрек, докато
 	Кейдън не слушаше. Бяха отправяли същите настойчиви
 	молби и лично към него – навярно в духа на „разделяй и
 	владей“. Спрях коня си и погледнах тримата право в очите. 
 	– Има ли друга цел ескортът ви, освен защита в Кам Ланто –
 	кимнах към Орин – и стабилна храна? Случайно кралят да ви е
 	възложил задача да ме върнете принудително в Далбрек, ако
 	не размисля след дългия път? 
 	– Категорично не – отсече Джеб. – Той е верен на думата си. 
 	 Не съвсем, помислих си. 
 	Джеб се изправи на седлото и огледа голите хълмове, сякаш
 	гъмжаха от змии. 
 	– Какво смяташ да правиш, като стигнеш там? – попита той. 
 	Точно онова, от което предателите винаги се бяха
 	страхували. Имах опит в него, само че този път щях да се
 	справя още по-добре. Но знаех, че плановете ми няма да
 	успокоят Джеб, затова отговорих:
 	– Смятам да остана жива. 
 	Той се усмихна. 
 	– Време е да се връщате. Уверявам ви, че това е Мориган –
 	казах. – Виждам линията, макар и вие да твърдите, че не я
 	виждате, а не искам да съжалявате, че сте я пресекли. Имате
 	заповеди от краля си. 
 	Джеб изглеждаше съкрушен и се опасявах, че няма да се
 	върне. 
 	Тавиш погледна Кейдън, после насочи сериозен поглед към
 	мен. 
 	– Сигурна ли си? 
 	Кимнах. 
 	– Искаш ли да предам нещо на краля? 
 	Шанс за последни думи. Навярно последните, които някога
 	щеше да получи от мен. 
 	– Не – прошепнах. 
 	Както той самият бе казал – така е редно. 
 	– Гръм да ме удари, дайте да я завлечем обратно в Далбрек. 
 	– Млъквай, Орин – смъмри го Джеб. 
 	Орин скочи от седлото си и завърза заека, който беше
 	уловил по-рано, за раницата на Натия. Изруга под носа си и се
 	върна при коня си. 
 	Това беше. Сбогувахме се и тримата заминаха. Оттук
 	нататък, както Рейф изтъкна пламенно, преди да се разделим, 
 	съдбата ми беше в ръцете на моето кралство, не на неговото. 
 	Някои последни думи е най-добре да бъдат премълчани. 
 	  
 	ГЛАВА 42
 	Кейдън спря коня си. 
 	– Май е най-разумно да поизостана. 
 	Погледнах го объркано. Бяхме влезли в Теравин по една от
 	задните пътечки и вече яздехме по високия път към
 	странноприемницата на Берди. Тъй като Теравин ни беше на
 	път към Сивика, решихме да е първата ни спирка. Имахме
 	нужда да се изкъпем добре и да изперем дрехите си, защото
 	смърдяха на пушек, пот и седмици пътуване. Мирисът ни сам
 	по себе си можеше да привлече нежелано внимание. И най-
 	вече след толкова месеци дължах посещение на Полин и
 	другите, за да ги успокоя, че съм добре. Пък и те можеше да
 	имат полезна информация за нас – особено Гуинет със
 	съмнителните ѝ източници. 
 	– Защо да изоставаш сега? – попитах Кейдън. – Почти
 	пристигнахме. 
 	Той се размърда неловко на седлото си. 
 	– За да предупредите Полин, че съм с вас. Сещаш се, да я
 	подготвите. 
 	Май за пръв път виждах страх в очите му. Приближих коня
 	си до неговия. 
 	– Страхуваш се от Полин? 
 	Той се навъси. 
 	– Да. 
 	Вдървих се от смайване. Дори не знаех как да отвърна на
 	такова признание. 
 	– Лия, тя вече знае, че съм венданец, а и при последния ни
 	разговор заплаших живота ѝ. И твоя. Едва ли го е забравила. 
 	– Кейдън, ти заплаши и Рейф. Но това не те караше да се
 	страхуваш от него. 
 	Той извърна поглед. 
 	– Различно е. С Рейф никога не сме се харесвали. А Полин е
 	невинно момиче, което…
 	Той се спря и поклати глава. 
 	Невинно момиче, което някога бе имало високо мнение за
 	него. Бях забелязала колко мило се държаха един с друг, непринудените им разговори. Явно рязката подмяна на
 	някогашното ѝ уважение с искрена омраза беше последната
 	капка за него. Беше изживял същото и с Натия, която, макар и
 	вече да се държеше цивилизовано, си оставаше все така
 	студена към него. Никога нямаше да забрави венданското
 	нападение над лагера си, нито че той е един от тях. Кейдън
 	като че ли попадаше в същото положение като моето – само
 	шепа хора на целия континент не го искаха мъртъв. Спомних
 	си ужаса в очите на Полин, когато Кейдън ни завлече в
 	храсталака, молбите ѝ да ни пусне. Не, и тя никога нямаше да
 	забрави постъпката му, но се надявах да не е превърнала
 	уплахата си в ненавист през тези дълги месеци. 
 	Кейдън пресуши манерката си. 
 	– Просто не искам да правим сцена в кръчмата, като ме
 	види – добави той. 
 	Но не се безпокоеше само че ще всее смут, и двамата го
 	знаехме. Странно ми беше да го видя притеснен от най-
 	обикновена среща с безобиден човек като Полин. 
 	– Ще влезем през кухненската врата – опитах да го
 	успокоя. – Полин разбира от дума. Всичко ще е наред, като ѝ
 	обясня. Все пак ще гледам да застана между двама ви с нея и
 	кухненските ножове – добавих шеговито, за да го разведря, но
 	той дори не се усмихна. 
 	Натия застана с коня си до моя. 
 	– Ами аз? – попита. – Да ти помогна ли да защитиш
 	разтреперания убиец? 
 	Постара се и той да я чуе и очите ѝ проблеснаха палаво. 
 	Кейдън я предупреди с поглед да не тества излишно
 	търпението му. 
 	Като наближихме, сърцето ми запрепуска развълнувано, но
 	още щом видяхме кръчмата, разбрах, че нещо не е наред. 
 	Страхът плъзна между трима ни като пожар. Дори Натия
 	усети, че има нещо, макар че идваше за пръв път. 
 	– Какво има? – попита тя. 
 	Беше празно. Тихо. 
 	Нямаше коне по коневръзите. От трапезарията не извираха
 	смях и разговори. Нямаше гости, въпреки че беше обедно
 	време. Смущаваща тишина обгръщаше странноприемницата
 	като покров. 
 	Скочих от коня си и изтичах нагоре по входното стълбище. 
 	Кейдън хукна по петите ми, крещейки да спра, да внимавам. 
 	Отворих вратата със замах и намерих столовете накачени по
 	масите. 
 	– Полин! – извиках. – Берди! Гуинет! 
 	Прекосих трапезарията с подскоци и отворих кухненската
 	врата с такава сила, че се тръшна в стената. 
 	Замръзнах. Енцо стоеше зад дъската за рязане със сатър в
 	ръка. Устата му зееше като на рибата, чиято глава се канеше
 	да отсече. 
 	– Какво става тук? – попитах. – Къде са всички? 
 	Енцо примига и ме изгледа по-твърдо. 
 	– Ти какво правиш тук? 
 	Кейдън извади ножа си. 
 	– Остави сатъра, Енцо. 
 	Енцо погледна оръжието в ръката си, първо изненадан, после сякаш ужасен да го види там. Пусна го и той издрънча
 	върху касапската дъска. 
 	– Къде са всички? – повторих въпроса си, този път със
 	заплашителен тон. 
 	– Няма ги – отговори той и ни махна с разтреперани ръце
 	към кухненската маса. – Заповядайте – подкани ни, като видя, че не помръдваме. 
 	Издърпахме си столове и седнахме. Кейдън обаче не прибра
 	ножа си. Когато Енцо ни разказа всичко, отпуснах глава на
 	ръцете си, загледана в белязаната дървена маса, където
 	толкова пъти се бях хранила заедно с Полин. Още преди
 	седмици беше заминала, за да опита да ми помогне. Всички
 	бяха заминали. Не можах да сдържа стона, който се надигна в
 	гърлото ми. Бяха в сърцето на Сивика. От тази мисъл ме скова
 	ужас. 
 	Кейдън сложи ръка на гърба ми. 
 	– С Гуинет е. Това е добре. 
 	– И с Берди – додаде Енцо. 
 	Но опитите им да ме успокоят само потвърдиха страховете
 	ми. Полин беше прекалено доверчива – и издирвана
 	престъпничка също като мен. Вече можеше да е в ареста. Или
 	по-лошо. 
 	– Трябва да ги намерим – казах. – Още утре. 
 	Нямаше време за почивка. 
 	– Всичко ще е наред – обади се пак Енцо. – Берди ми обеща. 
 	Погледнах го и едва разпознах нескопосаното момче, на
 	което не можеше да се разчита дори да дойде на работа. За
 	пръв път виждах толкова сериозно изражение върху лицето
 	му. 
 	– И Берди е оставила теб начело на странноприемницата? 
 	Той сведе поглед и отметна един мазен кичур коса от
 	челото си. Не бях прикрила изненадата си. Слепоочията му
 	порозовяха. 
 	– Знам какво си мислиш, и не те виня. Но точно така
 	направи Берди, остави ме да въртя цялата странноприемница, даже ми даде ключовете. – Той издрънча с ключовете, окачени
 	на колана му, и прочетох нещо като гордост в очите му. –
 	Сериозно. Каза, че било крайно време да поема по-отговорна
 	роля. – Като че ли нещо го уплаши внезапно и той заусуква
 	престилката в ръцете си. – Онзи тип можеше да ме убие. 
 	Малко остана. Чу ме и…
 	Преглътна и изпъкналата му адамова ябълка подскочи
 	върху мършавата му шия. Погледна врата ми. 
 	– Съжалявам. Аз казах на оня ловец на глави, че си
 	тръгнала по горния път. Знаех, че е намислил нещо лошо, но
 	виждах само монетите в шепата му. 
 	Кейдън се надигна от стола си. 
 	– Ти си бил? 
 	Бутнах Кейдън назад на стола му. 
 	– За кой тип говореше? – попитах Енцо. 
 	– За фермера, който беше отседнал тук. Приклещи ме и
 	заплаши да ми отреже езика, ако пак спомена името ти. И да
 	го натика в гърлото ми заедно с монетите. Не се и съмнявах, 
 	че говори сериозно. Замислих се колко близо съм бил до…
 	Той преглътна отново. 
 	– Знаех, че шансовете ми свършват. Преди да тръгне, Берди
 	ми каза, че виждала нещо добро в мен и било крайно време и
 	аз да го намеря. Старая се да бъда по-добър. – Той потри
 	едната страна на лицето си с разтреперана ръка. – Не се
 	справям като Берди, то се знае. Успявам само да поддържам
 	стаите чисти за наемателите, да правя овесена каша сутрин и
 	гърне с яхния вечер. – Посочи към стената в дъното на
 	кухнята. – Оставила ми е насоки. За всичко. – На стената бяха
 	закачени поне десетина листа, изпълнени с почерка на
 	Берди. – Още не смогвам да сервирам вечеря за цялата
 	трапезария. За това ще трябва да наема помощници. 
 	Натия влезе в кухнята с меч на единия си хълбок и кинжал
 	в ръката. Долових нова увереност в походката ѝ. Опря се на
 	стената и Енцо я погледна, без да каже нищо. Виждах
 	тревогата в очите му. Съзнаваше, че го възприемаме като
 	възможна спънка. 
 	– Значи знаеш коя съм? – попитах го. 
 	За част от секундата през очите му пробяга отрицание, но
 	накрая сви рамене и кимна. 
 	– Берди не ми каза, но дочух, че издирвали принцесата. 
 	– И какво по-точно си чул? – попита Кейдън. 
 	– Всеки гражданин има право да я убие на място и да вземе
 	наградата. Безнаказано. 
 	Кейдън изцъка ядосано и стана от масата. 
 	– Но аз няма да кажа на никого! – побърза да ни увери
 	Енцо. – Обещавам. От дълго време знам и имах много
 	възможности да кажа на магистрата. Два пъти мина оттук, понеже се чудел къде е Гуинет, ама аз нищичко не му казах. 
 	Кейдън стана и плъзна пръст по плоската страна на ножа
 	си. Завъртя острието така, че да отрази светлината от фенера, и присви очи към Енцо. 
 	– И няма да пропееш, дори да ти предложи шепа пари? 
 	Енцо се взираше в острието. По горната му устна изби пот и
 	ръцете му продължаваха да треперят, но той вирна брадичка с
 	нетипична смелост. 
 	– Предложи ми. Но това не промени отговора ми. Казах му, че не знам къде е Гуинет. 
 	– Лия, може ли за малко? 
 	Кейдън кимна към трапезарията и оставихме Натия да пази
 	Енцо. 
 	– Нямам му доверие – изшушука ми Кейдън. – Той е мазна
 	невестулка, която веднъж те е предала заради пари. Пак ще го
 	направи, ако не му затворим устата. 
 	– Тоест да го убием? 
 	Той ми отвърна с нетрепващ поглед. 
 	Поклатих глава. 
 	– Сам реши да ни признае, че е упътил ловеца на глави. 
 	Хората се променят. 
 	– Никой не се променя толкова бързо, а той е единственият
 	човек в Мориган, който знае, че сме тук. Трябва да си остане
 	така. 
 	Закрачих в кръг, премисляйки нещата. Енцо несъмнено
 	беше риск; вече се беше доказал като алчен човек, на когото
 	не може да се вярва. Но ето че Берди му беше доверила целия
 	си поминък. А и хората наистина се променяха. Аз се бях
 	променила. Кейдън също. 
 	В името на боговете, та Енцо готвеше яхния. Яхния. И в
 	умивалника нямаше нито една мръсна чиния. Обърнах се към
 	Кейдън. 
 	– Берди му има доверие. Мисля, че и ние можем да му се
 	доверим. Пък и още изглежда уплашен от заканите на
 	фермера. Просто размахай ножа си пред него няколко пъти, за
 	да му напомниш. 
 	Той продължи да ме гледа със съмнение и накрая въздъхна
 	тежко. 
 	– Само да ни е погледнал накриво, няма просто да
 	размахвам ножа си. 
 	Върнахме се в кухнята и се разбрахме, че ще останем да
 	пренощуваме в странноприемницата. Двете с Натия изпрахме
 	дрехите си и ги окачихме да съхнат пред камината в кухнята, защото нямахме много време. Преровихме колибата, в която
 	бях живяла с Полин, за по-прикриващи дрехи и намерихме две
 	свободни работни рокли и няколко шала. Натия нямаше нужда
 	да крие лицето си в Мориган, но аз трябваше, а нищо не
 	отблъскваше подозренията както уважението към скърбяща
 	вдовица. Кейдън се погрижи за конете, а после всички дружно
 	претършувахме килера на Берди за провизии. Оттук нататък
 	нямаше да палим огън за готвене. Докато Енцо ни помагаше
 	да напълним торбите си с храна, чух изненадващо цвилене. 
 	– Това е Осем – поклати глава Енцо. – Липсват му другите
 	двама. 
 	– Осем е още тук? 
 	Загърнах главата си с траурния шал, за да не ме разпознае
 	някой от наемателите, и хукнах към ливадата. 
 	Нагалих едно хубаво Осем, почесах го зад ушите и послушах
 	оплакванията му – всеки рев, всяко цвилене ми звучеше като
 	сладка музика. Напомняше ми за деня, в който с Полин
 	пристигнахме в Теравин, яздейки магаренцата по главната
 	улица с мисълта, че новият ни живот тук ще трае вечно. Осем
 	ме побутна с меката си муцуна и се замислих колко ли му е
 	самотно без другарите му. 
 	– Знам – казах нежно. – Девет и Десет ще се върнат скоро. 
 	Обещавам. 
 	Празно обещание, продиктувано единствено от състрадание
 	и…
 	Думите на Рейф се провлачиха отново през съзнанието ми
 	като оплетена мрежа, теглеща ме надолу към място, където не
 	можех да дишам. Казах ти каквото усещах, че искаш да чуеш
 	 в онзи момент. Опитвах се да ти дам надежда. 
 	Извърнах поглед от Осем, обзета от познатата горчилка. 
 	Рейф ми беше дал празна надежда, бе пропилял времето ми. 
 	Влязох в плевнята, погледах стълбата към таванското
 	помещение и накрая се изкачих. Стаята тънеше в сумрак, само няколко снопа светлина се процеждаха през гредите. 
 	Двата дюшека си стояха на пода – никой не ги беше прибрал
 	след внезапното ни заминаване. Нечия забравена риза висеше
 	на облегалката на един стол. Прашна гарафа стоеше на
 	масата в ъгъла. В дъното на помещението имаше купчини
 	щайги – и празни ясли. Тръгнах към тях с разтуптяно сърце. 
 	 Не поглеждай, Лия. Откажи се. Не те е грижа вече. Но не
 	можах да се спра. 
 	Побутнах яслите, за да надникна зад тях. И наистина я
 	намерих, където ми беше казал, че я е скрил – купчина
 	измърсен бял плат. Езикът ми се разду, покри се със солен
 	вкус и стаята внезапно стана прекалено задушна, едвам
 	дишах. Измъкнах роклята от скривалището ѝ и по пода се
 	посипаха късчета слама. Беше съдрана на няколко места, а
 	долният ѝ ръб – оцапан с кал. Имаше петна засъхнала
 	  
 	керемиденочервена кръв. Неговата кръв. Ето как се беше
 	изподрал – изтръгвайки я от бодливия къпинак, където я бях
 	хвърлила. Роклята събуди любопитството ми за момичето, на което принадлежеше. Същата рокля, която бях съблякла с
 	омраза и бях захвърлила. Коленете ми се подкосиха и се
 	свлякох на пода. Притиснах роклята към лицето си, мъчейки
 	се да прогоня образа му, но пред очите ми беше само как я
 	измъква от трънака и я натиква в торбата си, зачуден за мен, както аз се бях чудила за него. Само дето моите мисли бяха
 	тръгнали в грешната посока. 
 	Бях си го представяла като безхарактерно татково
 	момченце. А не като…
 	– Лия? Добре ли си? 
 	Вдигнах поглед. Кейдън стоеше на върха на стълбата. 
 	Станах на крака и хвърлих роклята зад яслите. 
 	– Да, добре съм – отвърнах с гръб към него. 
 	– Чух нещо. Ти…
 	Избърсах бузите си и изтрих ръце в предницата на ризата, преди да се обърна към него. 
 	– Кашлях. Тук е много прашно. 
 	Той тръгна към мен и дъските на пода заскърцаха под
 	краката му. Погледна ме в лицето и прокара палец по мокрите
 	ми мигли. 
 	– От прахоляка е – настоях. 
 	Той кимна и ме прегърна силно. 
 	– Разбира се. От прахоляка е. 
 	Отпуснах се в прегръдката му. Той погали косата ми и
 	усетих болката в гърдите му толкова остро, колкото я усещах в
 	своите. 
 	Стана късно. Натия вече спеше на леглото в колибата, а
 	Енцо – в стаята на Берди. С Кейдън седяхме в кухнята и го
 	разпитвах за подробности около плановете на комисаря, но
 	усещах, че мислите му са другаде. Бях благодарна, че не
 	споменава случилото се в плевнята, но знаех, че моментът ни
 	там му тежи. Беше просто мимолетна преумора. И толкова. 
 	След купа рибена яхния, която за мое смайване беше вкусна
 	почти колкото тази на Берди, се чувствах укрепнала и готова
 	да продължа напред. 
 	Кейдън търпеливо отговаряше на въпроси, които вече му
 	бях задавала. И отговаряше по същия начин. Знаеше само за
 	канцлера. Може би двамата с кралския учен бяха
 	единствените изменници в кабинета. Възможно ли беше? 
 	Взаимоотношенията ми с всички членове на кабинета бяха, меко казано, обтегнати, с изключение на вицерегента и
 	ловния водач. Те двамата поне ми се усмихваха и ми казваха
 	по някоя мила дума, като ме видеха, вместо да ми се
 	намръщят презрително, но постът на ловния водач беше
 	предимно церемониален, останка от отминали времена, когато
 	пълненето на килера било сред главните задължения на
 	кабинета. Обикновено дори не присъстваше на съвещанията, където на Първата дъщеря също ѝ се полагаше церемониално
 	място, макар че майка ми рядко я канеха на масата. 
 	Мислите ми отскочиха обратно към вицерегента. 
 	– Полин ще отиде първо при него – казах на Кейдън. – От
 	всички членове на кабинета той беше най-отзивчив. 
 	Задъвках едното кокалче на ръката си. Но той често
 	посещаваше други кралства като част от работата си и се
 	боях, че Полин може да не го намери. В такъв случай щеше да
 	отиде право при баща ми, защото не познаваше нрава му
 	достатъчно добре. 
 	Кейдън не откликваше на разсъжденията ми, а само се
 	взираше празно в отсрещната стена. Внезапно стана, влезе в
 	килера и се разрови из провизиите. 
 	– Трябва да вървя. Не е далеч оттук. Само на час езда
 	западно от Люисвек, в провинция Дюер. Няма да ни отнеме
 	много време. – Обясни ми къде ще чака двете ни с Натия, малко на север оттук, и ме посъветва да минем по някоя
 	горска пътека. – Така никой няма да ви види. Всичко ще е
 	наред. 
 	– Тръгваш сега? – Станах и взех пакета с пастърма от ръцете
 	му. – Не може да яздиш нощем. 
 	– Енцо спи. Само сега мога да му имам доверие. 
 	– И ти имаш нужда от почивка, Кейдън. Какво…
 	– Ще си почина там. 
 	Той си взе пастърмата и започна да подрежда багажа си. 
 	Сърцето ми запрепуска. Това не беше типично за Кейдън. 
 	– Защо е толкова спешно да идеш до Дюер? 
 	– Трябва да се погрижа за нещо веднъж завинаги. 
 	Мускулите във врата му бяха като обтегнати жици и не
 	смееше да ме погледне в очите. В този миг се досетих. 
 	– Баща ти – пророних. – Той е лорд на Дюер, нали? 
 	Кейдън кимна. 
 	Отстъпих назад, опитвайки да си спомня имената на
 	лордовете. Мориган имаше двайсет и четири провинции и не
 	познавах повечето им лордове, особено онези в южните части, но знаех едно: този нямаше да е жив още дълго. 
 	Седнах на столчето в ъгъла, където някога Берди се бе
 	погрижила за врата ми. 
 	– Ще го убиеш ли? – попитах. 
 	Кейдън застина за момент, после си придърпа един стол и
 	го яхна с лице към издължената му облегалка. 
 	– Не знам. По-скоро исках да посетя гроба на майка ми. Да
 	видя някогашния си дом, последното място, където… – Той
 	поклати глава. – Не мога просто да забравя всичко, Лия. 
 	Трябва поне да го зърна за последно. Чувствам нещо
 	недовършено в себе си и това може да е последният ми шанс
 	да го подредя. Чак като го срещна, ще реша как да постъпя. 
 	Не се опитах да го разубедя. Не ми беше жал за
 	благородника, бичувал собствения си син, преди да го продаде
 	като боклук на непознати. Някои предателства бяха твърде
 	жестоки, за да ги забрави човек. 
 	– Внимавай – казах просто. 
 	Той се пресегна да стисне ръката ми и бурята в очите му се
 	развихри с двойна мощ. 
 	– До утре – отвърна. – Обещавам да ви чакам там. 
 	Стана да тръгне, но спря при кухненската врата. 
 	– Какво има? – попитах. 
 	Той се обърна към мен. 
 	– Още едно нещо остана недовършено. А трябва да знам. 
 	Обичаш ли го още? 
 	Въпросът му ме прободе като нож – не го бях очаквала, макар че трябваше да съм подготвена за него. Прозираше в
 	очите му всеки път, като ме погледнеше. По-рано в плевнята
 	знаеше, че не съм се закашляла от прахоляк. Станах и отидох
 	при дъската за рязане, защото не можех да го гледам в очите. 
 	Забърсах въображаеми трохи от дървената повърхност. 
 	Досега не си бях позволявала да се замислям за това. 
 	Обичах ли го? Струваше ми се глупаво и себично на фона на
 	всичко останало. Имаше ли някакво значение? Спомних си
 	циничния смях на Гуинет, като ѝ казах, че искам да се омъжа
 	по любов. Вече знаеше онова, което аз още не бях проумяла. 
 	Щастлив завършек не съществуваше. Нито за Полин и
 	Микаел. Нито за родителите ми. Нито за Уолтър и Грета. Дори
 	Венда се беше отдала на мъж, който я бе унищожил. Спомних
 	си и за момичето Мориган, отвлечено от племето ѝ и
 	продадено за булка на събирача Алдрид срещу чувал зърно. 
 	Някак двамата бяха успели да съградят велико кралство
 	заедно, но не с любов. 
 	Поклатих глава. 
 	– Вече дори не съм сигурна дали знам какво е да обичаш. 
 	– Но между нас с теб е различно в сравнение с…
 	Остави въпроса си недовършен, сякаш беше твърде
 	болезнено да изрече името на Рейф. 
 	– Да, различно е – отвърнах тихо и най-сетне вдигнах поглед
 	към него. – Винаги е било различно, Кейдън, и ако си откровен
 	със себе си, ще признаеш, че винаги си го усещал. Още в
 	самото начало ми каза, че Венда е на първо място за теб. Не
 	мога да си обясня как точно се преплетоха съдбите ни, но така
 	стана и сега двамата ни е грижа и за Венда, и за Мориган, искаме по-добро бъдеще за тях от онова, което комисарят им е
 	замислил. Може би това ни сближи. Не подценявай връзката
 	помежду ни. Дори велики кралства са изграждани върху по-
 	малко. 
 	Той впи тревожен поглед в мен. 
 	– Какво драскаше по земята на път за тук? 
 	– Думи, Кейдън. Просто изгубени неизречени думи, които
 	използвах вместо „сбогом“. 
 	Той си пое дълбока, бавна глътка въздух. 
 	– Опитвам се да разбера какво ми се случва, Лия. 
 	  
 	– Знам, Кейдън. Аз също. 
 	Погледът му остана прикован в мен. Накрая кимна и тръгна. 
 	Отидох до вратата и погледах как се отдалечава с коня си. 
 	Безлунната нощ го погълна за секунди. Измъчвах се заради
 	нуждата му, дълбока и недостижима. Нужда по нещо, което не
 	можех да му дам. 
 	Върнах се в кухнята и угасих фенера, но не ми се искаше да
 	изоставям нощта. Опрях се на стената, отрупана с листове –
 	записки, служещи като котва към онзи живот на Берди, който
 	бе заменила за друг още преди десетилетия. На смътната
 	светлина едва забележимите очертания на кухнята се
 	превръщаха в далечен свят от завои, ъгли и спонтанните
 	решения, начертали живота на Берди. 
 	 Съжаляваш ли, че не си заминала? 
 	 Не мога да мисля за такива неща сега. Стореното –
 	 сторено. Тогава така ми се наложи. 
 	Притиснах длани към хладната стена зад себе си. 
 	Стореното – сторено. 
 	Не биваше повече да мисля за това. 
 	Рано сутринта прерових гардероба на Берди и отчасти
 	намерих каквото ми трябваше. 
 	– Натия, бива ли те с иглата? 
 	– Много – отвърна тя. 
 	Така и предполагах. Да разпориш подгъва на пелерина, да
 	скриеш нож в плата и пак да го зашиеш за броени минути
 	изискваше умения, каквито аз определено не притежавах – за
 	огромно разочарование на леля Клорис. 
 	Поисках пари от Енцо, защото бях изхарчила всички, които
 	  
 	Рейф бе сложил в багажа ми, за вестоносци в Туркуа Тра. Без
 	да се поколебае, Енцо извади кесия от бурето с картофи в
 	килера. Хвърли ми я цялата. Вътре нямаше много пари, но ги
 	приех на драго сърце, пъхнах ги в раницата си и му кимнах за
 	благодарност. 
 	– Ще кажа на Берди, че се справяш чудесно тук. Много ще
 	се зарадва. 
 	– По-скоро ще се учуди – поправи ме свенливо той. 
 	Свих рамене. Не можех да отрека. 
 	– И това. Не забравяй, Енцо, не си ме виждал. 
 	Той кимна с видимо разбиране и отново се смаях на
 	промяната в него. Заплахата на Рейф определено бе
 	привлякла вниманието му, но бях сигурна, че всъщност
 	магията се крие в доверието на Берди. Само се молех
 	промяната му да е трайна. 
 	Изнизахме се от странноприемницата тихи като нощта, за
 	да не събудим наемателите. 
 	Продавачката в дюкянчето се зарадва да ни види. Бяхме
 	първите ѝ клиенти за деня – и единствените. Примижа
 	насреща ми, мъчейки се да види лицето ми зад мрежестото
 	покритие на белия траурен шал. Попитах я дали има червен
 	сатен, и тя дори не се опита да прикрие изненадата си. 
 	Повечето вдовици търсеха по-прости, скромни платове. 
 	Натия ме изненада със спонтанното си обяснение. 
 	– Леля ми иска да направи гоблен в памет на покойния си
 	съпруг. Червеното беше любимият му цвят. 
 	Кимнах със сподавен стон за драматичен ефект. 
 	До минути си тръгнахме от магазина с един метър
 	допълнително плат, подарък от състрадателната продавачка. 
 	Трябваше да минем и през едно друго място. Само че там
 	стоката не се продаваше за пари. Надявах се да имам
 	правилната разменна монета. 
 	  
 	ГЛАВА 43
 	Рейф
 	Преходът ми от войник към крал беше твърде внезапен и
 	имах чувството, че бароните от Съвета искат да ме разкъсат. 
 	Съзнавах, че перченето им е просто начин да привлекат
 	вниманието ми, и се стараех да отделя нужното на всеки от
 	тях. Осемте офицери от кабинета бяха най-настойчиви, но все
 	пак именно те бяха работили най-близо с баща ми. 
 	Приветстваха ме радушно, разбира се, макар че зад всяко
 	приветствие се криеше упрек: Къде беше?  И предупреждение: Цялото кралство е в размирици. Ще е нужно време да се
 	 потушат. 
 	Дворцовият лекар ме посрещна с най-болезнена вест. 
 	 Родителите ви питаха за вас на смъртния си одър. Уверявах
 	 ги, че пътувате насам. Не само аз раздавах празни надежди
 	и необходими лъжи, но сега нямах време за чувството си за
 	вина. 
 	Когато не бях на отделни съвещания със Съвета, кабинета
 	или корпуса на генералите, бях с всичките накуп. Генерал
 	Драгер се обаждаше най-често и понеже беше главният
 	генерал на столицата, гласът му имаше тежест. Държеше да
 	изкаже мнение по всички въпроси – послание както към мен, така и към останалите, че държи всичко под око. Все още
 	имаше пръст в управлението. И искаше да си платя за
 	отсъствието. 
 	Всички изпитваха нужда да тестват новия крал и както ме
 	беше посъветвал Свен, аз слушах, претеглях фактите, действах. Но нямаше да им позволя да ми оказват натиск. И
 	давах, и взимах, а когато ме притиснеха твърде много, ги
 	срязвах. Тази игра ми напомняше за танца ми с Лия, когато тя
 	не искаше да отстъпи назад, приковала решително крак към
 	земята. 
 	Точно по време на танца ни разбрах, че вече отказва да
 	търпи натиска ми. Губех я. Не, Рейф, не я губиш. Вече си я
 	 изгубил. Завинаги. И така е редно, напомних си. Кралството
 	ми беше в смут и се нуждаеше от цялото ми внимание. 
 	Когато генералите оплюха първата ми кралска заповед, аз
 	не отстъпих и им дадох да разберат, че решението ми не
 	подлежи на коментар. Щяхме да изпратим подкрепления до
 	всички северни погранични аванпостове и уязвимите градове
 	между тях, а войските по южните аванпостове щяха да бъдат
 	разпределени между източната и западната граница. Мътеха
 	се неприятности и докато не опознаехме мащаба им, трябваше
 	да предприемем предпазни мерки. Бароните възразиха, защото столицата щяла да остане беззащитна. 
 	– Но за да стигнат до нея, враговете ни трябва да минат
 	през границите – напомних им. 
 	– Границите ни са добре защитени благодарение на
 	действията на баща ви и съветниците му – намеси се генерал
 	Драгер. – Готов сте да разкъсате допълнително кралството ни
 	заради твърдението на едно ненадеждно момиче? 
 	Стаята мигновено притихна. Думата се хлъзна по езика на
 	генерала със сто обидни нюанса. Слуховете и въпросите около
 	принцесата и отношенията ми с нея несъмнено бяха плъзнали
 	из Съвета като горски пожар. Със сигурност бяха научили и за
 	неприятната ми раздяла с нея. Но за пръв път някой дръзваше
 	да я спомене. Едно момиче?  Сякаш беше плява. Безтегловна и
 	незначителна. Това беше поредното предизвикателство. 
 	Изпитание на предаността ми. Сигурно дори ми се присмиваха
 	тайно, ако знаеха, че съм я провъзгласил за бъдещата ни
 	кралица пред войските. Като гледах лицата им, внезапно
 	видях себе си през очите на Лия – как се бях усъмнил в нещо, в което тя ревностно вярваше. Видях се като един от тях. 
 	 Рейф, никога ли не си усещал нещо надълбоко в себе си? 
 	Нямаше да клъвна стръвта на генерала и да въвлека Лия в
 	това. 
 	– Решението ми се основава на собствените ми наблюдения, генерал Драгер, и на нищо друго. Дългът ми е да защитя
 	жителите на Далбрек и да подсигуря адекватна отбрана на
 	кралството. Докато не получим нова информация, очаквам
 	заповедите ми да се изпълнят безусловно. 
 	Генералът сви рамене и останалите членове на Съвета
 	кимнаха неохотно. Усещах, че всичките искат повече от мен –
 	да изоблича публично Лия като поредната мориганска
 	престъпница, на която не може да се вярва. Искаха отново да
 	стана един от тях, напълно и безрезервно. 
 	След бързата ми коронация най-после изградиха
 	погребалната клада на баща ми. Беше починал преди седмици
 	и съхраняваха тялото му, но се бе налагало да пазят смъртта
 	му в тайна, докато не открият мен, затова не бе получил
 	подобаващо изпращане при боговете. 
 	Като вдигнах факела да запаля кладата му, се почувствах
 	крайно неподходящ за тази роля – не разбирах достатъчно
 	боговете. Съжалих, че не съм ги опознал повече. Свен не беше
 	особено вещ по религиозните въпроси. Този вид знания трупах
 	с помощта на Мерик при редките си посещения в параклиса. 
 	Веднъж Лия ме попита на кой бог се моля. Не знаех как да ѝ
 	отговоря. Имена ли имаха? Според мориганската доктрина
 	съществуваха четирима. Мерик ми беше разказал, че трима от
 	тях управлявали от общ трон, яздели страховити зверове и
 	бранели небесните порти – или поне когато не обстрелвали
 	земята със звезди . По волята на боговете Далбрек
 	 върховенства. Ние сме благословените Избавени. 
 	Гледах как пламъците поглъщат покрова на баща ми, как
 	разяждат плата и подредените подпалки се срутват около
 	него, прикривайки грозната реалност на смъртта; как огънят
 	лумва още по-нависоко, докато един почетен воин и крал
 	напускаше този свят и навлизаше в другия пред очите на
 	цялото кралство – вперени колкото в кладата, толкова и в мен. 
 	Погледите им натежаваха с очакването си. Дори в този
 	момент трябваше да им служа като пример за сила, да им
 	вдъхвам вяра, че животът ще продължи постарому. Стоях
 	между гигантските колони на Минауб; от едната ми страна се
 	извисяваше древен воин, изсечен в камъка, а от другата –
 	изправен на задните си крака боен кон: два от десетината
 	паметници, бранещи площада, пазители на величавата ни
 	история и едно от множеството чудеса на Далбрек, които бях
 	искал да покажа на Лия. 
 	Ако беше дошла с мен. 
 	Огънят запари на лицето ми, но не се отдръпнах. Лия ми
 	беше казала, че Капсей е богът на недоволството, онзи, срещу
 	когото най-безочливо бях вдигнал юмрук в Теравин. Сигурно
 	сега ме гледаше отгоре и ми се присмиваше. Пламъците
 	пращяха и пукаха, съскаха тайните си послания към небесата. 
 	От тях се издигаше черен пушек и витаеше над площада. 
 	Паднах на колене, но вместо да се помоля за мъртвеца, посветих молитвите си на живите. Сред околните се разнесе
 	смаяно шушукане – за пръв път виждаха далбрекски крал на
 	колене. 
 	Едва три дни след погребението офицерите, бароните и
 	другите благородници от кабинета започнаха да ме
 	навестяват, най-случайно придружени от дъщерите си на
 	възраст за женене, хукнали да ми носят безсмислени
 	съобщения, които спокойно можеха да изчакат до
 	съвещанията на Съвета. 
 	– Помните дъщеря ми, надявам се? – подпитваха ме, после
 	се впускаха в обширно представяне и неособено деликатен
 	списък на добродетелите ѝ. 
 	Гандри, главният министър и най-близък съветник на баща
 	ми, ме видя да врътвам отегчено очи, след като поредният
 	барон и дъщеря му си тръгнаха, и ми заяви, че трябвало
 	сериозно да се замисля за брак, и то възможно най-скорошен. 
 	– Това ще помогне да потушите съмненията и да започнете
 	по-стабилно управление. 
 	– Още има съмнения? 
 	– Липсвахте месеци наред без нито дума. 
 	За мое учудване вече не изпитвах вина за отсъствието си. 
 	Да, съжалявах, че ме е нямало, когато родителите ми са
 	починали, и за допълнителните грижи, които съм им създал, но междувременно бях постигнал нещо, непостигнато от друг
 	далбрекски крал или генерал – бях стъпил на венданска почва
 	и дори бях живял няколко седмици с венданския народ. А това
 	ми даваше нов поглед към начина им на мислене, нуждите им
 	и вътрешните им машинации. Може би затова усещах, че съм
 	си спечелил подкрепата на войските, макар и не на по-горните
 	ешелони на кралския двор. Четирима войници под мое
 	командване бяха успели да се измъкнат живи от хиляди. Аз
 	самият го възприемах като необходима мярка, а не
 	безразсъдство, но ми беше трудно да го обясня на кабинета и
 	Съвета. 
 	Затворих описната книга на бюрото си и потрих очи. 
 	Хазната беше по-празна от всякога. На следващия ден
 	търговският секретар щеше да ме води на срещи с ключови
 	търговци и фермери, за да се опитаме да стимулираме
 	търговията – и да понапълним хазната. Вперих поглед в
 	оръфаната кожена подвързия на книгата. Нещо друго
 	продължаваше да се мята в мен. Може и да бяха няколко
 	неща, но толкова избледнели в съзнанието ми, че не успявах
 	да ги определя и ме дърпаха в различни посоки. 
 	Имах чувството, че стаята започва да ме притиска, затова
 	станах от стола и излязох на верандата. Още го възприемах
 	като кабинета на баща ми и усещах присъствието му във всеки
 	ъгъл – спомени от дългия му живот и управлението му. Тук
 	провеждаше всичките си срещи. Спомних си как ме извика в
 	кабинета си, за да ми каже, че след броени седмици
 	заминавам да живея със Свен. Бях едва на седем и почти не
 	разбрах какво означава това – знаех единствено, че не искам
 	да заминавам. Страхувах се. Баща ми покани Свен да се
 	запознаем – строг, внушителен мъж, коренно различен от
 	краля. Срещата ми с него далеч не уталожи тревогата ми и
 	едва сдържах сълзите си. Сега, след толкова много години, се
 	питах дали и баща ми не е сдържал своите, дали и двамата
 	заедно не сме се мъчили да бъдем силни заради другия. Колко
 	ли трудни решения му се е наложило да вземе без мое знание? 
 	Рядко ми се случваше да остана сам. Съвещанията
 	обикновено се проточваха чак до вечеря. Чувствах се не като
 	крал, а като уморен фермер, който се мъчеше да прибере в
 	обора стадо търчащи угоени прасета. Облегнах се на масивния
 	каменен парапет, усещайки прохладния ветрец в косата си. В
 	ясната нощ виждах осветените колони на Минауб в
 	далечината и тъмния силует на спящата столица, загърната с
 	пелерина от хиляди блещукащи звезди. Същата гледка, която
 	баща ми бе съзерцавал безброй пъти, размишлявайки върху
 	исканията на кабинета си. Само че неговите грижи бяха
 	различни от моите. 
 	 Дали е пристигнала? 
 	 Невредима ли е? 
 	А после, най-неочаквано: Дали не беше права? 
 	Ето това продължаваше да чопли съзнанието ми. В
 	аванпоста Марабела полковник Бодийн и капитаните не ѝ
 	повярваха. Откровено казано, и аз самият не бях видял
 	доказателства за съществуването на огромна армия по време
 	на обиколките си из града с Каланта и Улрикс, нито някой я
 	бе споменал в раздумките ми в Залата на Светилището. 
 	Но пък видях с очите си бригадата от петстотин войници, която въведе Лия в града. Тя сама по себе си ме беше
 	изумила – ала можеше и да е цялата им така наречена армия. 
 	Само дето знаех, че комисарят събираше десятък. А
 	губернаторите, колкото и да се оплакваха заради него, винаги
 	го плащаха съвестно. Дали просто от страх – или защото
 	очакваха възнаграждение след време? Несъмнено и те като
 	комисаря ламтяха за повече. Виждах го в очите им, когато
 	зяпаха гладно плячката от избити далбрекски войници. 
 	Не можех да забравя и за шишенцето със странна мощна
 	течност, повредила внушителен железен мост с един-
 	единствен взрив. Всичко това някак не се вписваше в
 	представите ми за дивашки, мизерстващ град. Просто късмет, беше го нарекъл Хаг, резултат от несполучливо венданско
 	строителство. Може би. Имаше десетки неизвестни и никое
 	само по себе си не сочеше към невъзможното – че бедно
 	варварско кралство бе създало армия, достатъчно могъща да
 	потъпче всички други кралства. Вече бях притиснал Съвета до
 	предела на логиката, изпращайки подкрепления по
 	граничните аванпостове. 
 	Вратата на съвещателната ми стая се отвори и затвори и чух
 	дрънчене на поднос върху бюрото ми. Свен винаги знаеше от
 	какво имам нужда. Замислих се за всички главоболия, които
 	му бях причинил в ранните ни години заедно. За всички пъти, когато го ритвах в пищялите и бягах, а той ме догонваше, премяташе ме през рамо и ме хвърляше в някое корито с вода. 
 	 Възпитавам бъдещ крал, не глупак, а ритането на човек, който може да те смачка като бръмбар, е върхът на
 	 глупостта. Доста пъти попадах в коритото. И все пак
 	търпението му беше много по-голямо от моето. 
 	Погледът ми остана върху града и седемте сини купола на
 	параклиса в далечината. Още едно тупване. Този път купчина
 	листове. Всяка вечер Свен ми носеше графика за следващия
 	ден. 
 	– Утре ще е натоварено – каза той. 
 	Като всеки друг ден. Нищо ново. Просто удар на съдийско
 	чукче, оповестяващо поредния изсечен в камък ден. 
 	Той застана край мен до парапета и отправи поглед към
 	града. 
 	  
 	– Красиво е, нали? 
 	– Да. Красиво е – потвърдих. 
 	– Но? 
 	– Няма „но“, Свен. 
 	Не ми се подхващаше темата за тревогата, от която не
 	можех да се отърва, за странното смътно чувство в корема ми. 
 	– Боя се, че ще трябва да вместиш една непланирана среща
 	тази вечер. 
 	– Отложи я за утре. Късно е…
 	– Мерик има информацията, която те интересува. Ще дойде
 	до час. 
 	Знаех какво ще каже Мерик, още преди да седне в кабинета
 	ми, преди дори да влезе през вратата, но все пак трябваше да
 	го чуя от него. Вярно е, Рейф. Всяка дума е истина. 
 	Продължавах да се надявам, че е измама, голяма
 	измишльотина, написана от някой моригански лунатик. След
 	като си разменихме обичайните любезности и той изрази
 	възхищението си от възрастта на документа, Мерик извади
 	протрития кожен калъф от чантата си и ми го върна заедно с
 	лист, запълнен с изящния му почерк. Преводът на вещ учен. 
 	Прие малката чашка с питие, която Свен му предложи, и се
 	облегна на стола си. 
 	– Може ли да попитам откъде се сдобихте с книгата? 
 	– Открадната е от библиотека в Мориган. Автентична ли е? 
 	Той кимна. 
 	– Най-старият исторически документ, който някога съм
 	превеждал. Поне на няколко хиляди години е. Употребата на
 	думите е сходна с тази на два датирани документа от архивите
 	ни, а хартията и мастилото безспорно са от друга епоха. В
 	учудващо добро състояние е за възрастта си. 
 	Но дали наистина съдържаше каквото Лия твърдеше? 
 	Прочетох превода му на глас. С всяка дума, с всеки абзац
 	чувах все по-ясно гласа на Лия вместо своя собствен. Виждах
 	разтревожените ѝ очи. Чувствах как ръката ѝ стиска моята с
 	надежда. Чувах шепота на клановете сред площада, заслушани в нея. Преводът беше същият като нейния, дума по
 	дума. Като стигнах до последните стихове, устата ми внезапно
 	пресъхна и спрях да пийна от виното, което Свен ми наля. 
 	 Драконът коварства ще крои, 
 	 ще носи маските си много, 
 	 угнетените ще мами, 
 	 злите край себе си ще събере
 	 като бог могъщ, неудържим, 
 	 безмилостен – присъда въздаде ли, 
 	 непреклонен в свойта власт, 
 	 крадец на мечти, 
 	 убиец на надежда. 
 	 Докато не дойде тя, могъщата, 
 	 родената в тъга, 
 	 родена слаба, 
 	 преследвана, 
 	 белязана с лъвски нокти и вити лози, с тайно име назована, 
 	 наречената Джезелия. 
 	– Необичайно име – коментира Мерик. – И ако не се лъжа, принцесата носи същото. 
 	Вдигнах поглед от листа, учуден, че знае. 
 	– Видях брачните документи – обясни той. – Вие сигурно не
 	сте ги погледнали дори? 
 	– Не – отвърнах тихо. Веднага щом ги подписах, забравих за
 	тях, както забравих и за бележката ѝ до мен. – Но разправят, че книгата е написана от умопомрачена жена. 
 	Той сви умислено устни. 
 	– Възможно е. Писанията ѝ определено са загадъчни и
 	неразбираеми. Няма как да знаем със сигурност. Но е
 	странно, че една умопомрачена жена е успяла да опише
 	толкова точно събития отпреди хиляди години. А кратките
 	бележки на моригански, скътани между страниците, доказват, че е открита малко повече от десетилетие след раждането на
 	принцеса Арабела. Някои ранни номадски текстове от
 	историческите архиви на Далбрек съдържат сходни сведения, и то предадени с почти същия език: от кроежите на
 	властниците се ражда надежда. Винаги съм смятал, че се
 	говори за Брек, но може и да съм грешал. 
 	Нетрепващият му поглед беше по-красноречив от думите
 	му. Вярваше на всичко. 
 	Нещо в мен подскочи предупредително – като трепета, който плъзва из костите ти, когато побеснял кон препуска към
 	теб. 
 	– На следващата страница има още малко. 
 	Сведох очи към листовете и отместих горния. Имаше още
 	два куплета. 
 	 Предадена от свойте близки, 
 	 обсипвана с юмруци и омраза, 
 	 тя злите на съд ще изправи, 
 	 защото Драконът с много лица
 	 граници не знае. 
 	 Ще мине дълго време, ала чакането ще си струва, 
 	 защото наречената Джезелия
 	 живота свой ще жертва
 	 с надежда вашия да продължи. 
 	Ще жертва живота си? 
 	Лия ми беше спестила тази подробност. 
 	Дали знаеше от самото начало? 
 	Прониза ме ярост, а веднага след нея – съкрушителен страх. 
 	 Вярно е, Рейф. Всяка дума е истина. 
 	Станах, отидох до другия край на стаята и се върнах, заобихолих бюрото. Главата ми пулсираше от напъна да си го
 	обясня. Предадена от близките си? Обсипвана с юмруци и
 	 омраза? Ще жертва живота си? 
 	 Проклятие, Лия! Проклета да си! 
 	Грабнах графика за следващия ден и го запратих по
 	стената, разпилявайки листовете по пода. 
 	Мерик се изправи. 
 	– Ваше Величество, ще…
 	Прелетях покрай него. 
 	– Свен! Генерал Драгер да е в кабинета ми рано сутринта! 
 	– Доколкото ми е известно, вече има…
 	– Да е тук! На разсъмване! – извиках. 
 	Свен се усмихна. 
 	– Ще се погрижа. 
 	  
 	ГЛАВА 44
 	Кейдън
 	Някога ходех до пазара с майка ми. Затворен в имението, не
 	виждах много свят, затова пазарът беше магическо място в
 	очите ми. Пътувахме по същия този път с каруцата на готвача. 
 	Майка ми купуваше пособия за уроците с полубратята ми –
 	хартия, книги, мастило, и пакетчета захаросани портокалови
 	корички като награда за старанието ни в края на седмицата. 
 	Винаги купуваше и по нещичко специално за мен. 
 	Чудновати подаръчета, които ме удивяваха – дрънкулки от
 	Древните, останали без цел и значение в наши дни, тънки
 	лъскави дискове, отразяващи слънцето, кафяви монети от
 	нискостойностни метали, очукани украшения от карети. 
 	Казваше ми да си представям по-дълбокото им значение. 
 	Държах ги на една лавица в колибата като любящо подредени
 	съкровища, които пленяваха въображението ми и ме
 	отвеждаха на места, далеч от имението; предмети, чиято
 	вълшебна стойност като че ли растеше с времето, помагайки
 	ми да намеря по-дълбок смисъл дори в собственото си
 	съществуване – докато един ден най-големият ми брат се
 	промъкна в колибата и ги открадна. Хванах го да ги хвърля в
 	кладенеца. Искаше да си нямам нищо. По-малко дори от
 	малкото, което имах. 
 	  
 	Но не тогава плаках за последно. След около година почина
 	майка ми. 
 	Открай време бях имал по-малко. Дори сега. Бях едно нищо. 
 	Войник без кралство, син без семейство. Мъж без…
 	Моментът, в който Лия и Рейф се разделиха, отново се
 	завъртя шеметно в мислите ми, както множество пъти досега. 
 	Имах чувството, че нещо липсва, нещо не разбирах. Като
 	остави Рейф и дойде при нас в началото на разклонението, лицето ѝ беше като част от каменна скулптура с хиляди тънки
 	пукнатини, с празен поглед, леко открехнати устни, застинали
 	точно като на статуя. Мислех си, че през последните месеци
 	Лия ме бе гледала с всяка емоция, която можеха да предадат
 	очите ѝ – омраза, нежност, срам, тъга, ярост… и дори с любов. 
 	Мислех, че познавам езика ѝ, но погледът в очите ѝ, когато
 	напусна Рейф, беше нов за мен. 
 	 Да, различно е. Винаги е било различно, Кейдън, и ако си
 	 откровен със себе си, ще признаеш, че винаги си го усещал. 
 	 С теб ни е грижа и за Венда, и за Мориган… Не
 	 подценявай връзката помежду ни. Дори велики кралства са
 	 изграждани върху по-малко. 
 	Навярно с Лия по-малко можеше да значи повече – по-
 	дълбокият смисъл, на който майка ми се бе надявала. 
 	Навярно по-малко можеше да е достатъчно. 
 	Пътеката към имението ми се стори по-обрасла с дървета, отколкото си спомнях. Клоните им надвисваха отгоре ми като
 	чворести пръсти. За пръв път се зачудвах дали не съм объркал
 	пътя. Не можех да си представя великият и могъщ лорд Роше
 	да живее в дъното на толкова занемарена, откъсната от света
 	алея. Не се бях връщал, откакто напуснах. Заплахите на
 	просешкия главатар се бяха вкоренили надълбоко в детската
 	ми глава: Ще те удави в кофа. Дори след като станах главният
 	наемен убиец на Венда, от когото даже рахтаните се бояха, сърцето ми затуптяваше учестено при този спомен. И
 	продължаваше да е така; всеки белег сякаш се отваряше и
 	отново ставах онова осемгодишно момченце. Дали ако го
 	убиех, нещо щеше да се промени? С тази вяра живеех. И може
 	би днес щях да разбера. 
 	Най-сетне зърнах белите каменни стени през дърветата. Не
 	бях забравил пътя. Като наближих, видях, че имението е
 	потънало в безпорядък. Зелените, старателно поддържани
 	ливади се бяха превърнали в кални стърнища, а прилежно
 	оформените храсти бяха избуяли и задушени от пълзящи
 	растения. Внушителната къща, разположена надалеч от пътя, изглеждаше запусната и изоставена, но забелязах, че от
 	единия от петте комина се издига тънка струйка пушек. Някой
 	живееше вътре. 
 	Промъкнах се незабелязано от задната страна и първо
 	отидох до колибата, в която бях живял с майка ми. Повечето
 	боя от някога белите ѝ стени отдавна се беше олющила. 
 	Изглеждаше необитаема. Същите увивни растения, обгърнали
 	храстите, превземаха верандата и предното ѝ прозорче. 
 	Завързах коня си и отворих изкорубената врата с рамо. Като
 	влязох вътре, ми се стори по-малка, отколкото помнех. 
 	Нямаше мебели – сигурно и тях бяха продали на просяци, също като мен. Колибата беше просто прашна коруба, без
 	нито следа от майка ми и живота ми от времето, когато бях
 	обичан. Погледнах празната камина, празната лавица над нея, празния ъгъл, където някога бе стояло леглото ми, 
 	празнотата, пропила всичко. Завъртях се и излязох. Имах
 	нужда от свеж въздух. 
 	Опрях се на парапета на верандата, загледан в смълчаното
 	имение, докато ароматът на жасмин съживяваше спомените
 	ми. Представих си го как седи на някой стол вътре със скован
 	гръб, педантично изгладени панталони и кофа с вода до себе
 	си. И ме чакаше. Но вече не можеше да ме удави. Слязох от
 	верандата и тръгнах към източната част на имението, придържайки се към сенките. Поне на едно място бях сигурен, че ще намеря майка си. На погребението ѝ бяхме само с баща
 	ми и гробаря. Дори полубратята ми, които бе учила и гледала
 	с любов, не благоволиха да я почетат с няколко прощални
 	думи. Не сложиха плоча на гроба ѝ, затова започнах да влача
 	тежки камъни и да ги редя върху могилата от пръст, докато
 	баща ми не ме накара да спра. 
 	Потърсих каменния гроб, само че и него го нямаше. Нищо
 	не бележеше последния ѝ дом на земята – но недалеч от
 	мястото видях други гробове. Два от тях бяха с големи
 	изсечени паметници. Поотместих обгърналите ги лиани с
 	надеждата просто да съм забравил къде е погребана и един от
 	паметниците да се окаже нейният. Но единият беше на най-
 	големия ми брат, починал броени седмици след като аз си
 	тръгнах. Мащехата ми, ако изобщо можех да я нарека така, бе
 	починала седмица по-късно. От злополука ли? Или от треска? 
 	Погледнах към голямата къща и пушека, извиващ се от
 	комина ѝ. Възможно ли беше баща ми да се е превърнал в
 	болен старец? Това би обяснило окаяното състояние на имота, с който така се гордееше едно време. Другият ми полубрат
 	трябваше да е на двайсет и две сега, силен и способен да се
 	отбранява – но едва ли би ме разпознал след толкова години. 
 	Разхлабих ножницата си, усещайки ножа до хълбока си. Точно
 	с това ме настървяваше открай време комисарят – че един ден
 	ще мога да въздам справедливост. Отидох до къщата и почуках
 	на вратата. 
 	Отвътре се чу влачене на крака, трясък, силна ругатня към
 	някого и накрая вратата се отвори със замах. Разпознах я, въпреки че беше с побеляла коса и двоен размер. Икономката. 
 	Бях я запомнил като мършава, кокалеста жена, чиито остри
 	кокалчета често чукаха по главата ми. Сега беше закръглена
 	и пищна. В ръката ѝ висеше голям железен чайник. 
 	Тя примижа насреща ми. 
 	– Дааам? 
 	Гласът ѝ полази неприятно по кожата ми. Той поне си беше
 	същият. 
 	– Идвам да видя лорд Роше. 
 	Тя се засмя. 
 	– Тук ли? Изпод кой камък си изпълзял? Не живее тук от
 	години. Само минава от време на време. Нали се уреди на
 	голям пост. 
 	Не живеел тук от години? Струваше ми се невъзможно. 
 	Споменът ми как господства над имението и цялата
 	провинция беше свързан с това място и не можех да си го
 	представя другаде. 
 	– И какъв е този пост? – попитах. 
 	Тя изсъска през зъби, сякаш говореше с невежо магаре. 
 	– В цитаделата е и работи за краля. В кабинета при другите
 	големи клечки. Туй място вече не му трябва. Подхвърля ми
 	само по някоя мижава монета да го стопанисвам. Срамота е, че така го запусна. 
 	 Беше в Сивика? В кабинета на краля? 
 	  
 	– Чакай малко – каза икономката, приведе се към мен и
 	размаха показалец пред лицето ми с изумен поглед. – Знам
 	кой си. Ти си копеленцето. 
 	Безразличието ѝ мигновено премина в омраза. Сръчка ме с
 	пръст, но главата ми още се въртеше от наученото. Баща ми
 	 беше в Сивика?  Обзе ме още по-смъртоносна мисъл. Знаеше
 	ли комисарят? Беше ли се досетил кой е баща ми – затова ли
 	пазеше в тайна източниците си? Дали през цялото време не си
 	бе сътрудничил с човека, когото копнеех да унищожа? 
 	Обърнах се да си тръгна, но икономката ме сграбчи за
 	лакътя. 
 	– Ти и дяволската ти дарба! – изръмжа тя. – Каза, че
 	господарката щяла да умре мъчително, и тъй стана! Дребно
 	нищожество такова…
 	Чух звук зад гърба си и се завъртях към него, изваждайки
 	ножа си, но в следващия миг в тила ми избухна силен взрив и
 	полетях напред, докато светът се преобръщаше пред очите ми. 
 	Като се свестих, висях над кладенеца. Държаха ме двама
 	мъже. Въже прерязваше китките ми, завързани зад гърба ми. 
 	Икономката се хилеше насреща. 
 	– Тук умря момчето – каза тя, – ама ти това си го знаеш, нали? Удави се. Някой го бутнал вътре. Знаем, че си бил ти. 
 	Винаги си го мразил. Завиждаше му. Господарката полудя, взе
 	да гасне ден подир ден и след месец си преряза вените. Бавна, мъчителна смърт, каквато ти ѝ предрече. Да види как вадят
 	първородния ѝ син от кладенеца разложен и подпухнал беше
 	най-страшното нещо, което можеше да ѝ се случи. След това
 	нищо не беше същото тук. За никого от нас. Сега е твой ред, 
 	момче. 
 	Светът плуваше пред мен. Явно този път вместо
 	кокалчетата ѝ, чайникът се бе сблъскал с черепа ми. Тя кимна
 	на мъжете, които ме държаха. Кладенецът беше дълбок. 
 	Хвърлеха ли ме вътре, нямаше да изляза вече. Мъжете ме
 	хванаха под мишниците и ме вдигнаха, но краката ми бяха
 	свободни. Отърсих се от замаяността и ги атакувах почти
 	едновременно. Единият ми ботуш спука коляното на единия, а
 	другият получи ритник в слабините. Като се преви, счупих
 	врата му с коляно. Претърколих се, измъкнах ножа си и
 	прерязах въжето зад гърба си. Мъжът със смазаното коляно
 	крещеше от болка, но закуцука към мен, размахвайки мачете. 
 	Замахнах само веднъж с ножа си и гърлото му зейна
 	прерязано. Той се свлече мъртъв до другия. Икономката ме
 	зяпаше ужасено. Накрая хукна към къщата. 
 	Главата ми пулсираше болезнено. Приведох се, за да се
 	съвзема. Светът още се въртеше, когато и аз побягнах. Нямах
 	представа колко време съм бил в несвяст. Стигнах някак до
 	коня си, завързан зад колибата, макар че главата ми се
 	пръскаше от болка, по врата ми се стичаше кръв, а гърбът ми
 	лепнеше от пот. Надявах се Лия да не е тръгнала без мен, да
 	не припадна, преди да стигна до нея. Бях разкрил поредния
 	предател в мориганския кабинет, защото, ако само един човек
 	на света не знаеше що е преданост, това беше баща ми. 
 	  
 	ГЛАВА 45
 	Ръмеше леко. Загърнах се по-плътно в пелерината си. 
 	Вятърът се завихряше на пориви, свистеше. Мъглата щипеше
 	бузите ми с предупредителен шепот. Това беше или началото, или краят. 
 	 Вселената ми изпя името ти. Аз просто го изпях след
 	 нея. 
 	Колко ли векове бе кръжало името ми във въздуха? Колко
 	ли хора му бяха обръщали гръб? Дори сега изборът си
 	оставаше мой. И аз можех да му обърна гръб. Да изчакам
 	някой друг да чуе зова му. Внезапно проумях пред колко
 	важна задача съм изправена. Пак бях просто принцеса
 	Арабела, неспособна, безгласна и най-вече нежелана. 
 	Но времето изтичаше. 
 	 Все някого трябваше да избера. 
 	Долепих два пръста до устните си. За Полин. За Берди, Гуинет, братята ми. За Уолтър, Грета, Астер. Вдигнах ръка и
 	пратих молитвата си към небето. И за Кейдън. Нека дойде
 	 невредим. И за Рейф. Нека… Но нямаше какво да поискам за
 	него. Беше където трябва. 
 	Конете зад мен запристъпваха нервно от крак на крак. 
 	Тежкият въздух заглушаваше пръхтенето им. Погледнах назад
 	към отец Магуайър, който чакаше сигнала ми заедно с Натия. 
 	Той кимна с мокра коса и приковани в мен очи, сякаш винаги
 	бе знаел, че ще настъпи този момент. Преди седемнайсет
 	 години приех пищящо невръстно момиченце в ръцете си. 
 	 Вдигнах го към боговете, молейки за тяхната закрила и
 	 обещавайки своята. Не съм глупак. Удържам обещанията си
 	 към боговете, макар и невинаги към хората. Обещанието му
 	към боговете струваше повече от злато за мен. 
 	Гледах някогашния си живот, разгърнат по хълмове и
 	долини като юрган, съшит от разноцветни спомени –
 	безформените руини, залива с пенливи вълни, наклонената
 	кула на Голгата, селцата, сгушени покрай стените на града, малките улички, кулите на цитаделата, абатството, където
 	щях да се венчая – същото място, където един млад свещеник
 	бе вдигнал невръстно момиченце към боговете с обещание да
 	го закриля, докато други бяха кроили планове за него от
 	самото начало. 
 	Това беше Сивика. 
 	Сърцето на Мориган. 
 

 	Влизах в град, който питаеше искрена злоба към мен. 
 	На допълнителните стражи по пътищата несъмнено им бе
 	наредено да са нащрек за принцеса Арабела. Но не и за
 	забулена вдовица, пътуваща с младата си дъщеря и свещеник. 
 	Едва ли щяха да ни обърнат особено внимание. 
 	– Дали Кейдън е мъртъв? – попита Натия. 
 	– Не – отговорих за трети път. 
 	Натия неволно издаваше чувствата, които толкова се бе
 	старала да отрече, дори пред себе си. Разбирах отрицанието ѝ. 
 	Понякога бе необходимо. 
 	– Ще дойде – уверих я. 
 	Но и аз самата се питах същото. Къде ли беше? 
 	Преди седмица, като не се появи на уреченото място по
 	пладне, издрасках думите „воденичният вир“ в пръстта и
 	тръгнахме. Нямах избор. Вече знаех, че Полин е в Сивика, и се
 	притеснявах, че е в опасност; не знаех към кого щеше да се
 	обърне за помощ и дали няма да подцени гнева на баща ми. 
 	Притеснявах се и заради съобщенията, които бях
 	изпратила, преди да разбера, че Полин, Берди и Гуинет са тук. 
 	Съзнавах, че с тях съм направила още по-рисковано влизането
 	си в града, макар и да ги бяха доставили вестоносци, наети
 	извън границите на Мориган, което ги правеше непроследими. 
 	Първото съобщение навярно бе пристигнало преди няколко
 	дни. 
 	 Тук съм. 
 	 Наблюдавам ви. 
 	 Знам какво сте направили. 
 	 Страхувайте се от мен. 
 	 Джезелия
 	Знаех, че ще го прочете първо канцлерът, но новината за
 	него щеше да плъзне сред съзаклятниците му като чума. 
 	Първата ми задача беше просто да вляза през портата. Ако си
 	мислеха, че вече съм в града, нямаше да наблюдават толкова
 	зорко пътищата, водещи към него. След като влезех, можех да
 	използвам множество скривалища. Познавах всички тъмни
 	улички и ниши. Като допълнение се надявах бележките ми да
 	подсилят напрежението на предателите. Сега вече нямаше
 	само аз да гледам през рамо – и те щяха да си пазят гърба. 
 	Пък и нали бележките ми бяха запазена марка. Исках да
 	знаят, че съм също толкова уверена и безстрашна както преди
 	месеци, когато оставих онова съобщение в тайното чекмедже
 	на кралския учен. Уолтър ми каза, че ги хвърлило в трескаво
 	издирване на липсващите книги из цялата цитадела. 
 	Необмислено издирване. Дори слугите забелязали. Надявах се
 	посланията ми отново да ги подтикнат към глупави грешки. 
 	Брин и Реган щяха да усетят странното им поведение, също
 	както Уолтър бе усетил. Трябваше да изоблича най-големите
 	играчи или поне да ги изложа на показ. 
 	Второто съобщение вероятно щеше да пристигне всеки
 	момент, адресирано до кралския учен. 
 	 Върнах книгите ти. 
 	 Дано ги намериш преди някой друг. 
 	 Страхувай се от мен. 
 	 Джезелия
 	Извадих траурния шал от багажа си и го увих около главата
 	и лицето си. Вече се бях постарала да запълня добре
 	пелерината на Берди, за да прикрия фигурата си. 
 	– Готова ли си? – попита Натия. 
 	Нямах друг избор. 
 	– Да – отвърнах. 
 	Тръгнахме надолу по стръмния хълм и тъкмо преди да
 	излезем от горичката на открития път, осъзнах очевидното. 
 	Спрях коня си като ударена в главата и сенките на дърветата
 	се завъртяха около мен. Защо не се бях замислила за това? 
 	– Свещени богове! Полин е в Сивика. 
 	Натия спря разтревожено до мен. 
 	– Не разбирам. Това вече го знаеш. 
 	Но толкова се бях угрижила за нея, че дори не ми бе
 	хрумнала една подробност. Микаел. Ами ако и той беше в
 	Сивика? Ако го срещнеше? Как щеше да го понесе? 
 	– Арабела? – каза отец Магуайър иззад мен. 
 	Опитах да прогоня тревогата. Ако имах късмет, Микаел
 	наистина можеше да е умрял досега. 
 	– Няма нищо – уверих го и подкарах коня си към пътя. 
 	Преди първото селце пред стените на Сивика имаше
 	барикада. Двама войници спираха каруци и пътници. 
 	– Защо идвате в града? – попита единият, когато дойде наш
 	ред да минем през барикадата. 
 	– По работа в абатството – обясни отец Магуайър. 
 	Единият войник надникна бегло в торбите ни, а другият
 	махна към лицето ми. 
 	– Булото, госпожо. 
 	Свещеникът мигновено избухна. 
 	– Дотук ли стигнахме? – изкрещя, вдигайки очи към
 	небето. – Гарантирам за вдовицата и дъщеря ѝ, както биха
 	сторили и боговете! Не почитате ли вече опечалените! 
 	Младият войник толкова се засрами, че ни махна да
 	преминем. Това беше единствената проверка. Както и очаквах, мислеха, че вече съм в града. Първата ми бележка си беше
 	свършила работата. Като минахме през селцето и влязохме в
 	Сивика, въздъхнах с облекчение. Бях проникнала в столицата. 
 	Първата задача бе изпълнена. Слязохме от конете и тръгнах
 	през оживените улици с бастун като допълнителна част от
 	дегизировката ми. Облекчението ми се оказа краткотрайно. 
 	Едва след броени минути подочух две жени да си говорят, че кралят е тежко болен, докато оглеждаха една сочна тиква
 	на близката сергия. Забавих смаяно крачка и прекъснах
 	разговора им, за да опитам да изтръгна още информация от
 	тях. 
 	– Аз пък разбрах, че кралят имал само леко
 	неразположение. 
 	Едната жена изсумтя и врътна очи към приятелката си, видимо възмутена, че съм подслушвала. 
 	– Значи нищо не си разбрала. Братовчедка ми Софи работи
 	в цитаделата и ми каза, че му правели бдение. 
 	Другата жена поклати глава. 
 	– Не правят бдения за безобидна кашлица. 
 	Кимнах и продължих напред. Натия и отец Магуайър ме
 	изгледаха въпросително, но не им обясних. Планът си
 	оставаше същият. Почти. Дадох на Натия да прибере коня ми
 	в конюшнята на абатството и ѝ заръчах да изпълни своята
 	част от мисията ни – да намери Полин. Трябваше да посети
 	всяка странноприемница и да каже, че има информация за
 	жената, разпитвала за акушерка. Ако нямаше гостенка с
 	такава нужда, щяха да я отпратят, но ако Полин беше там, щяха да я заведат при нея. След като я намереше, трябваше да
 	изпрати трите им с Берди и Гуинет при воденичния вир. 
 	Полин щеше да се досети кой точно. Само единият беше
 	изоставен. Отец Магуайър кимна над главата на Натия. И той
 	ми беше дал обещание – да пази Натия, ако нещо се обърка. 
 	Тръгнах към цитаделата с покрито лице и забързани стъпки, но не толкова, че да привличам внимание. Под пелерината си
 	носех два кинжала. Бях опитала да скрия и меч, само че
 	стърчеше много и не исках да рискувам. 
 	Баща ми беше в добро здраве, като заминах. Да, имаше
 	малко излишни килца, но беше здрав. Не пренебрегвах и
 	факта, че може да е капан. Нямаше да се учудя. Начин да
 	привлекат принцесата. Да се възползват от сантименталната ѝ
 	страна. Ако наистина беше така обаче, залагаха на грешна
 	карта. Вече не можех да си позволя сантименталности. 
 	Като свърнах зад завоя и видях цитаделата, гърлото ми се
 	стегна. Загледах стълбището, където бях стояла безброй пъти
 	със семейството си, очаквайки с нежелание поредната
 	процесия, церемония или някое важно обявление – винаги
 	скътана между братята ми. Баща ми слагаше ръка на моето
 	рамо, а майка ми – върху това на Брин, обикновено за да ни
 	държат мирни. Едва се сдържах да не изтичам нагоре по
 	стъпалата, да извикам Брин и Реган, да хукна по коридорите, да поздравя лелите ми, да намеря майка ми, да изтърча до
 	кухнята за някоя прясно изпечена вкусотия. 
 	Сега обаче по целия периметър бяха поставени стражи. 
 	Макар че ги обучаваха във войнишкия лагер, униформите им
 	ярко се отличаваха от тези на обикновените войници. 
 	Стражите носеха излъскани до съвършенство черни ботуши, дълги червени наметки и шлемове от кован метал. В сенките
 	на портика стояха и още неколцина, кръстосали алебарди
 	пред главния вход, който трябваше да използвам на сватбения
 	си ден. Стомахът ми се преобърна, като си спомних трескавото
 	си бягство през вратата на прислугата – как слънцето ме
 	заслепи за момент, разцепвайки деня на две: някогашния ми
 	живот и настоящия. 
 	Внимавах как се приближавам. Забавих крачка и се
 	прегърбих като истински скърбяща жена. На идване бях
 	купила и букет. 
 	Като стигнах до стълбището, един страж дойде да ме
 	посрещне. Понижих глас и добавих лек северняшки акцент. 
 	– За краля – казах и му подадох букета. – Заедно с молитвите
 	ми за скорошно възстановяване. 
 	Той пое малкото букетче от иглики. 
 	– Ще се погрижа да ги получи. 
 	– Ще се моля и за принц Реган – додадох. – Подготвя ли се
 	да наследи трона? 
 	Стражът се намръщи мигновено, но побърза да си върне
 	любезното изражение. Все пак бях вдовица. Може би дори
 	вдовица на загинал войник. 
 	– Принц Реган замина по работа. Принц Брин също. Кралят
 	не е толкова болен, че да се подготвят за трона. 
 	Значи беше номер, точно както предполагах. Нямаше
 	никакво бдение. Но и двамата ми братя да отсъстват от
 	Сивика? 
 	– И двамата принцове са тръгнали на път? – попитах. 
 	– Изпълняват задълженията си, както вече обясних. –
 	Търпението му започваше да се изчерпва. – Госпожо, трябва
 	да се върна на поста си. 
 	Кимнах. 
 	– Благословен да си, синко. 
 	На връщане към абатството се постарах да проуча накъде са
 	заминали Брин и Реган. Войници от стражата на цитаделата, лесно различими заради дългите си червени пелерини, стояха
 	на пост по много улични ъгли и на драго сърце приемаха
 	кифлички с глазура от прегърбената вдовица. Двамата
 	принцове бяха заминали с отрядите си към Града на
 	тайнствата. Той се намираше само на броени дни път, но духът
 	ми посърна. Нуждаех се от тях не само като мои братя, които
 	несъмнено щяха да ме подкрепят, но и като доверени войници. 
 	Стори ми се подозрително. Обикновено изпращаха членове на
 	кабинета на дипломатически мисии. 
 	Като наближих група войници, разпознах единия от тях. Бях
 	играла карти с него при някое от среднощните ми бягства от
 	цитаделата – и добре се бяхме посмели заедно. С нова
 	самоувереност успях да изкопча още подробности около
 	пътуването на Брин и Реган до Града на тайнствата. Научих, че освещавали паметник на принца и загиналите му другари. 
 	Присъствието им било необходимо за потушаване на
 	съмненията около предаността на кралското семейство, които
 	принцеса Арабела посяла с предателството си. 
 	Друг войник добави:
 	– Убила е собствения си брат. Собственоръчно забила меч в
 	гърдите му. 
 	Загледах го, едва успявайки да остана прегърбена над
 	бастуна си. 
 	– Не знаех. 
 	Искрената му омраза прокънтя в ушите ми. Собствения си
 	 брат. Другите войници подкрепиха презрението му. Принцеса
 	Арабела била изменница от най-долните. Тръгнах си като
 	замаяна, опитвайки да проумея как ужасната лъжа на
 	комисаря за решението ми да се омъжа за него бе могла да се
 	превърне в нещо още по-гнусно. Как бе възможно някой да
 	повярва, че бих убила Уолтър? Но ето че вярваха и говореха с
 	пламенно отвращение за мен. 
 	Усетих как комисарят плъзва собственически ръце надолу
 	по раменете ми, как играе играта си отдалеч – винаги има
 	 какво още да ми вземеш, нали?  Защото знаеше как да ми
 	навреди най-много. 
 	Стомахът ми подскочи до гърлото и побързах да се скрия
 	зад една сергия. Изхлузих шала си, превих се на две и
 	повърнах, вкусвайки отровата на комисаря. Накрая се изплюх
 	и избърсах устата си. Ами ако не само войниците вярваха в
 	тази лъжа? 
 	Ами ако всички вярваха? 
 	Дори братята ми? 
 	Никога нямаше да успея да ги убедя в каквото и да било. 
 	  
 	ГЛАВА 46
 	Полин
 	Бях казала на Берди и Гуинет, че отивам до гробището да
 	потърся Андрес. Колкото и малко информация да успявах да
 	извлека, срещите ми с него поне не вредяха. Научих само, че
 	и той е също толкова изненадан от смъртта на войника, донесъл новината за предателството на Лия, колкото бяха
 	Брин и Реган. Бил му близък приятел, затова Андрес скърбеше
 	и по него. Като го попитах дали няколкото му бързи думи за
 	Лия, преди да умре, не са били грешно разтълкувани, той
 	отвърна, че не знаел, но бащата на момчето, вицерегентът, се
 	учудил безкрайно на новината. Искаше ми се да поговоря
 	лично с вицерегента, ала помнех предупреждението на Брин. 
 	 Пазете се. Стойте настрана от цитаделата. 
 	Щях да следвам съвета му още малко, но имаше и неща, които не можех да отлагам повече. Без значение доколко
 	разумно беше. Всеки ден незнанието ме прогаряше. По един
 	или друг начин трябваше да науча истината. 
 	– Здравей, Микаел. 
 	Той спря рязко в тясната уличка зад кръчмата. Веднага се
 	откъсна от момичето с красиви кестеняви къдрици, което
 	водеше под ръка, и ѝ каза да върви без него, а той ще я
 	намери по-късно. 
 	После впери поглед в мен. Лицето ми беше скрито под
 	голямата ми качулка, но позна гласа ми. 
 	– Полин. 
 	– Не дойде – пророних едва. 
 	Той ме доближи и аз стиснах още по-здраво кошницата, която държах пред себе си. По изражението му се четяха
 	тревога и разкаяние. 
 	– Наложи се пак да постъпя в армията, Полин. Трябваха ми
 	пари. Семейството ми…
 	– Каза ми, че нямаш семейство. 
 	Той сведе поглед за миг, сякаш засрамен. 
 	– Не обичам да говоря за него. 
 	Сърцето ми се сви. 
 	– На мен можеше да кажеш. 
 	Той побърза да прехвърли темата от семейството си към
 	нас. 
 	– Толкова много ми липсваше – каза и направи още крачка
 	към мен, протегнал ръце, все едно вече беше забравил за
 	момичето с кестенява коса. 
 	Оставих кошницата на земята и разгърнах пелерината си. 
 	– И ти ми липсваше. 
 	Той спря на място и впери смаян поглед в заобления ми
 	корем. Моментът се проточи колкото последен дъх, а накрая
 	Микаел изпухтя и скръсти пред гърдите си ръцете, които
 	допреди секунда бе протегнал към мен. 
 	– Поздравления – каза, а после добави предпазливо: – Кой е
 	бащата? 
 	След тези думи, само за миг, спрях да виждам Микаел и
 	пред мен се появи Лия с разрошена коса, лъснали очи и
 	ускорен дъх. Гласът ѝ беше крехък като пролетен лед. 
 	 Мъртъв е, Полин. Много съжалявам, но е мъртъв. 
 	Микаел се взираше в мен, очаквайки отговора ми. Когато се
 	запознахме, бях девствена. И той отлично знаеше, че е
 	единственият мъж в живота ми. Стисна силно устни и
 	зениците му се свиха като мъниста. Сякаш виждах как
 	мислите му се завъртат плавно, гладко като коприна, готови
 	да откликнат на отговора ми. 
 	– Не го познаваш – отвърнах. 
 	Той въздъхна облекчено. 
 	А аз просто се обърнах и си тръгнах. 
 	  
 	ГЛАВА 47
 	До края на деня Натия не успя да намери Полин. В Сивика
 	имаше само десетина странноприемници и тя твърдеше, че ги
 	е посетила всичките. Но никой не знаел нищо. Полин беше в
 	осмия месец на бременността и предполагах, че коремът ѝ
 	трябва да е доста наедрял досега – всеки ханджия би го
 	забелязал. 
 	В ума ми запрескачаха мисли, които чак сега ми хрумваха. 
 	Ами ако беше загубила бебето? В Теравин Енцо не спомена
 	какво е състоянието ѝ. Ами ако…
 	В съзнанието ми изскочи още една възможност. 
 	Ами ако не можехме да я намерим, защото вече е в затвора? 
 	– Изглеждаш ми изтощена – отбеляза отец Магуайър, докато се мъчех да осмисля новината от Натия. – Яла ли си? 
 	Поклатих глава. Малкото храна, която бях хапнала, сега
 	беше на една от улиците на Сивика. Той ме покани да седна на
 	маса в стаичка, голяма колкото килер. Освен масата, вътре
 	имаше стол, тесен креват и една кукичка на стената. 
 	Намираше се в абатството и беше предназначена за пътуващи
 	свещеници, дошли да прегледат архивите. С Натия не
 	можехме да останем тук дълго. Щяхме да привлечем
 	нежелано внимание. По-рано ходих до колибата край
 	воденичния вир, за да проверя дали Кейдън не ни чака там, но
 	от него нямаше и следа. Студени пръсти се вкопчиха в
 	гръбнака ми. Моля те, нека е добре. 
 	Отпуснах глава на ръцете си. Тъй като вече бяхме обсъдили
 	неуспеха на Натия, свещеникът ме попита как е минал моят
 	ден. Отвърнах му с мълчание и продължих да нареждам
 	всичката нова информация в главата си. 
 	Баща ми беше повален от незнайна болест, която принцеса
 	Арабела му бе навлякла с предателството си. Никой не бил
 	виждал кралицата, откакто баща ми се разболял; тя и
 	всичките ѝ придворни дами се били уединили и скърбели по
 	загиналите войници. Дори не можах да се добера до леля
 	Бернет. Охраняваха цитаделата, сякаш в нея се съхраняваха
 	всички съкровища на континента. Братята ми, които отчаяно
 	се нуждаех да видя, ги нямаше – заедно с отрядите, на които
 	бях разчитала за подкрепа. Не намирахме Полин. И всички
 	вярваха, че принц Уолтър е убит от собствената си вероломна
 	сестра. 
 	Затворих очи. 
 	Това беше едва първият ми ден тук. 
 	Бях толкова целеустремена, че не обръщах внимание на
 	всички спънки, докато същите онези неща, които ме тласкаха
 	напред, не се оказаха най-голямата ми слабост. Бях обвързана
 	със Сивика по начини, които не бях премислила. Да, гневях се
 	на предателите от кабинета, но тук още имаше мои близки
 	хора, за чието мнение ме беше грижа – местният пекар, винаги готов да ми даде да опитам хляба му; уредникът на
 	конюшните, който ме научи как се четка кон; войниците, които се смееха, като ги биех на карти. Грижа ме беше какво
 	мислят за мен. Спомних си първия ми ден в Залата на
 	Светилището и как комисарят ме изучаваше отдалеч. 
 	Преценяваше ме. Никой от мориганския кабинет не ме бе
 	  
 	опознал като него. Затова виждах неговия пръст във всичко
 	това. 
 	Притиснах очите си с длани, отказвайки да се поддам на
 	съкрушението, надигащо се в мен. 
 	 Това не е краят. 
 	Отец Магуайър остави купа топъл бульон пред мен и се
 	насилих да хапна малко хляб с него. Уолтър беше мъртъв. Не
 	можех да променя нито този факт, нито мнението на хората за
 	мен. 
 	– Погрижи ли се за обявленията? – попитах го. 
 	Той кимна. 
 	– Готови са, но с официален печат биха изглеждали по-
 	достоверно. 
 	– Ще видя какво мога да направя. 
 	– Но се чудя за посланието. Рисковано е. Дали да не…
 	– Просто се застраховам за всеки случай. Ще ми спечели
 	време. 
 	– Да, но…
 	– Това е единственото обявление, което ще се изгълта по-
 	бързо от безплатна кана бира. 
 	Той въздъхна и кимна, а аз му възложих още една задача. 
 	Помолих го да проучи дискретно дали не са изчезнали още
 	учени. 
 	После грабнах пелерината си от кукичката и огледах
 	шевовете, които Натия беше направила от вътрешната ѝ
 	страна. Щяха да свършат работа по здрач. Щяха да минат
 	няколко дни, докато братята ми се върнеха от Града на
 	тайнствата и можех да разчитам на помощта им, но дотогава
 	имаше още какво да се свърши. 
 	Цитаделата беше огромна, внушителна сграда. Ако
 	архитектурата на Венда приличаше на рокля, скърпена от
 	разноцветни парцали, то тази на Мориган наподобяваше
 	практична работна престилка с добре премерени шевове и
 	кройка, предвидена за нови и нови разширения. 
 	Беше се разраснала през вековете, както и самото кралство, но за разлика от Светилището се разрастваше организирано. 
 	От голямата зала в центъра ѝ се разгръщаха четири главни
 	крила, а около тях бяха изникнали множество кули и
 	допълнителни сгради. Коридорите, свързващи отделните
 	крила и пристройки, допринасяха с изобилие от удобни ъгли и
 	завои, през които една млада принцеса да се измъква от
 	лапите на учителите си. Познавах всяка завеса, всеки килер, всяка ниша и издатина на цитаделата така, както само дете, отчаяно от липса на свобода, би могло да ги опознае. Да не
 	забравяме и тайните проходи, за които уж никой не трябваше
 	да знае – прашни, изоставени тунели за бягство от цитаделата, останали от по-мрачни времена, – но промъквайки се
 	скришом, бях открила и тях. 
 	Кралският учен познаваше отлично тази ми склонност, само че повечето му капани се проваляха изцяло. Усещах ги, преди някой скрит учител да ми изскочи от засада, преди да
 	мина през копринена нишка със звънче, преди поредното
 	препятствие, сложено на пътя ми, да ме забави. Упоритостта
 	му дори ме ентусиазираше да развивам още повече уменията
 	си и така го превърна в неволен учител от друг вид. 
 	Градините зад цитаделата също ми даваха възможност за
 	хитруване. С братята ми бяхме изнамерили проходи през
 	разредените живи плетове и някои от тунелите се оказваха
 	толкова просторни, че всичките се скътвахме в подземните
 	  
 	хралупи, за да излапаме топлите кексчета, които някой от нас
 	бе откраднал от кухнята. 
 	Сега се спотайвах в една от тези хралупи и изчаквах точния
 	момент. Когато дойде, хвърлих прецизно насочено камъче, така че да изшумоли в далечните храсти. Стражите се
 	обърнаха към звука, а аз се стрелнах през сенките на една
 	покрита алея. 
 	И влязох в цитаделата. Тук вече не можеха да ме спрат. 
 	Изпитвах опасно вълнение от прокрадването през
 	коридорите. Сърцето ми блъскаше в ушите, всичките ми
 	сетива се съживяваха изведнъж, остри и ярки. Всичко ми беше
 	познато – звуците, миризмите, – но внезапно долових и нещо
 	друго. Нещо, което вече си имаше име. Пропълзя покрай мен –
 	звяр, обгърнат в мириса на предателството. Влачеше корема
 	си по кожата ми. Чувах бумтежа на сърцето му в стените. 
 	Усещах сладкия му, лукав вкус във въздуха. Кротуваше си
 	удобно – живееше тук от дълго, дълго време. И беше гладен. 
 	Може би затова винаги бях предпочитала да тичам с
 	братята си сред откритите поля и гори. Бях почувствала
 	присъствието му още като дете, само че тогава още не знаех
 	името му. Сега истината шепнеше в ухото ми, издавайки
 	тайните и съзаклятията на виновните – тук вирееха. 
 	Притежаваха цитаделата. И трябваше да си я върна някак. 
 	Промъквах се по коридора с боси крака, прегръщайки
 	сенките, криейки се зад шкафове и в ниши, когато чуех
 	стъпки. Имаше само четири затворнически килии – влажни
 	стаички на най-долния етаж на цитаделата, където държаха
 	затворниците, преди да ги изправят пред върховния съд. 
 	Липсата на стражи в коридора пред тях ми беше достатъчна
 	да се уверя, че Полин не е там. Въпреки това ги проверих, шепнейки името ѝ в мрака, но никой не ми отговори. Това не
 	ме успокои особено. Можеше да я държат и другаде. Върнах
 	се на горния етаж и се запромъквах към третия. 
 	Надникнах по тъмния източен коридор, където се намираха
 	покоите на кралското семейство. Масивният му сводест вход, който никога преди не ми бе правил впечатление, сега
 	приличаше на зейнала паст. 
 	Двама стражи вардеха входа. Цялото крило тънеше в
 	мистериозна тишина. Учудих се, че не видях дори леля Клорис
 	да търчи насам-натам. Тя винаги бързаше нанякъде, обикновено въоръжена с укор за някоя недобре свършена
 	работа. Със сигурност щеше да недоволства и за пропуски в
 	протокола на траура. Спазваше стриктно ежедневния си
 	график и никога нямаше време за почивка, смях, мечти. За
 	жалост, вече я разбирах. Може би протоколът не важеше
 	сега – скръбта сама съставяше графика си. 
 	Продължих към портика, но ме спря нещо по-силно от
 	гръмкия ритъм на предателството. 
 	 Той умира. 
 	 Убиват го. 
 	Сърцето ми застина. Убиват го?  Мислите ми веднага
 	скочиха към Рейф, когото го чакаше преврат у дома. Или
 	ставаше дума за Кейдън? От него нямаше и следа. Или просто
 	коридорите, които някога бях обхождала с Уолтър, събуждаха
 	спомена за смъртта му? Насилих се да вдишам дълбоко. 
 	 Уолтър. Не само аз скърбях по него. Усещах колко много
 	сърца кървят от мъка. Макар да знаех, че трябва да вървя
 	напред, краката ми своеволно ме понесоха в друга посока. 
 	  
 	Докато стоях в сенките, нещо тъмно и уплашено като
 	ранено диво животно се сви на кълбо в стомаха ми. Гледах как
 	майка ми вади фиби от косата си с нервни, резки движения. 
 	Като извади и последната, копринените ѝ черни букли се
 	разляха по раменете ѝ. 
 	– Загина в битка – казах. – Реших, че трябва да знаеш. Случи
 	се пред очите ми. 
 	Гърбът ѝ се скова. 
 	– Беше вдигнал меч заради Грета, когато го убиха. Изкопах
 	му гроб и изпях благословията над тялото му и тези на
 	другарите му. Исках да знаеш, че получи достойно
 	погребение. 
 	Тя се завъртя бавно към мен и – свещени богове! – в този
 	момент исках единствено да се хвърля в обятията ѝ, да заровя
 	лице в рамото ѝ. Но нещо ме възпря. Беше ме лъгала. 
 	– Имам дарбата – казах. – И знам какво си ми направила. 
 	Тя се взираше в мен и очите ѝ проблясваха, но не от
 	изненада. Преглътна. 
 	– Май не си учудена да ме видиш, майко – казах. – Сякаш
 	някой те е предупредил, че съм тук. 
 	Понечи да пристъпи към мен. 
 	– Арабела…
 	– Лия! – озъбих ѝ се и протегнах ръка да я спра. – Поне
 	веднъж в живота си ме наречи с името, с което си ме
 	жигосала! Което си знаела, че…
 	Висока, тъмна фигура излезе от будоара ѝ. 
 	– Аз я предупредих, че си тук. Получих съобщението ти. 
 	Кралският учен. 
 	Отстъпих слисано назад. 
 	– Трябва да поговорим, Арабела. Не можеш да… – подхвана
 	тя. 
 	Извадих кинжала си, вперила недоумяващ поглед в нея. 
 	Остра болка прониза гърлото ми. 
 	– Моля те, не ми казвай, че докато аз погребвах убития си
 	брат и другарите му, ти си съзаклятничила с кралския учен. 
 	Тя поклати глава, свъсила вежди. 
 	– Точно така беше, Арабела. От години си сътруднича с
 	него. И…
 	Вратата на стаята се отвори със замах и влезе един страж. 
 	Погледнах кралския учен и майка ми. Капан?  Щом ме видя с
 	кинжал в ръка, стражът извади меча си и тръгна към мен. 
 	Избягах през прозореца, от който бях влязла, препънах се в
 	перваза и едва не полетях към земята. Сълзи премрежваха
 	зрението ми и ръбът, по който трябваше да мина, се люлееше
 	пред очите ми като въжен мост. Побягнах по него, доверявайки се на краката си, защото не виждах каменната
 	пътека, а само я усещах. Чувах викове откъм прозореца зад
 	мен, гневни заповеди – Спрете я!  – и забързани стъпки, но
 	неслучайно бях избрала този прозорец и ръба под него. За
 	броени секунди се изгубих от погледите им и се устремих към
 	отсрещната страна на цитаделата. Не ми оставаше много
 	време и все пак нощта не бе приключила. Чакаше ме още
 	работа. 
 	Особено сега, когато ме раздираше такава мъка. 
 	Истината искаше да излезе наяве и беше крайно време
 	майка ми да я разкрие – дума по дума. Нима някой можеше да
 	промени народното мнение по-успешно от Регина, почетната
 	Първа дъщеря на кралство Мориган? 
 	На отчаянието му никнеха зъби. 
 	Нокти. Превръщаше се в диво животно в мен
 	и не знаеше граници. 
 	Отваряше най-мрачните ми мисли
 	и ги караше да се разгърнат като черни криле. 
 	 Загубените думи на Мориган
 	  
 	ГЛАВА 48
 	Рейф
 	Генералът закъсня с цял час. Когато най-сетне пристигна, вече беснеех от гняв, но водеше и младата си дъщеря, затова
 	сдържах поне ругатните си. 
 	– Трябва да поговорим насаме. 
 	– На нея може да ѝ се има вяра. 
 	– Не е въпрос на…
 	Той ме подмина най-безцеремонно и отиде до бюрото ми. 
 	– Полковник Хаверстром ми обясни исканията ви. – Обърна
 	се към мен. – Заминавате толкова скоро? Та вие току-що се
 	върнахте. Май вече проведохме този разговор. И като че ли се
 	заклехте да останете. Размислихте толкова бързо? 
 	Толкова силно го блъснах в един стол, че едва не го
 	прекатурих назад. Дъщеря му вдиша уплашено и опря гръб в
 	стената. 
 	– Не съм ви молил за списък на изказванията ми и това не
 	са искания, генерал Драгер. Заповеди са. 
 	Той се настани на стола. 
 	– Но се боя, че не са лесни за изпълнение. Вероятно
 	помните, че по ваше настояване изпратихме отряди от
 	Фалуорт по аванпостовете. Ресурсите ни в столицата са доста
 	отслабени. Пък и какво могат да направят сто войници? 
 	– За моите цели – много повече от цяла бригада, която
 	веднага ще видят и спрат на границите. 
 	– И всичко това заради онази принцеса? 
 	Успях да сдържа юмрука си, кълнейки се пред себе си, че
 	няма да му счупя челюстта пред дъщеря му. 
 	– Не – отвърнах твърдо. – Заради Далбрек. Помагайки на
 	Мориган, помагаме десетократно на себе си. 
 	– Нямаме съюз с тях. Постъпвате прибързано и безразсъдно. 
 	– Кралският им двор е в опасност. Падне ли тяхното
 	кралство, ще падне и нашето. 
 	Той сви рамене в претенциозен жест на съмнение. 
 	– Вие така твърдите. И макар да уважавам това, че сте крал, приготвянето на сто мъже според вашите изисквания ще
 	отнеме известно време. Ще трябва доста да се постарая. 
 	– Давам ви срок до утре сутринта. 
 	– Да кажем, че е възможно с подходяща мотивация. 
 	Той извади някакви документи от палтото си и ги хвърли на
 	бюрото ми. 
 	Само надникнах бегло към тях и го погледнах недоумяващо. 
 	– Мога да заповядам да ви отсекат главата заради такава
 	наглост. 
 	Не беше празна заплаха. 
 	– Да, бихте могли – съгласи се генералът. – Но няма да го
 	направите. Защото само аз съм способен да ви осигуря
 	необходимото, и то достатъчно бързо. Ако ме обезглавите, ще
 	трябва да търсите помощ от други гарнизони, разположени
 	много по-надалеч. Замислете се. Щом е толкова спешно, имате
 	ли време за губене, Ваше Величество? Пък и положението ви
 	още е доста нестабилно. С тази стъпка ще внесете стабилност
 	в управлението си. Просто мисля за кралството ни. 
 	– Друг път! Вие сте алчен опортюнист, който цели да се
 	намърда във властта по един или друг начин. 
 	Погледнах момичето, изцъклило ужасено очи. 
 	– Проклятие, генерале! Та тя е още дете! 
 	– На четиринайсет е. Но може да изчакате да достигне
 	зрялост. И трябва да признаете, че е хубавица. 
 	Върнах поглед към момичето, притиснало уплашено гръб
 	към стената. 
 	– И ти си дала съгласието си? – изревах. 
 	Тя кимна. 
 	Обърнах се и поклатих глава. 
 	– Това е изнудване. 
 	– Това са преговори, Ваше Величество – практика, стара
 	колкото самото кралство. И добре позната на баща ви. Е, колкото по-скоро подпишете документите, толкова по-скоро
 	ще обявим годежа и ще мога да изпълня заповедите ви. 
 	Впих остър поглед в него. После се обърнах и напуснах
 	стаята, защото само си представях как стисвам врата му с
 	голи ръце. Никога не се бях нуждал от умерените напътствия
 	на Свен, както в този момент. 
 	  
 	ГЛАВА 49
 	Полин
 	Вървях обратно към странноприемницата, преследвана от
 	нощта и сляпа за пътеката пред мен, защото облекчената
 	усмивка на Микаел продължаваше да изпълва зрението ми. 
 	Въпросът му – Кой е бащата?  – дрънчеше в главата ми като
 	звънец на крава, заглушавайки мислите ми. 
 	Докато не усетих нещо. Присъствие, осезаемо като нечий
 	допир по ръката ми. Вдигнах поглед. Дребна фигура стоеше на
 	високия колонаден балкон с изглед към площада. Червената ѝ
 	сатенена пелерина сияеше под гаснещата светлина. 
 	 Кралицата. 
 	Спрях до мнозината други хора, бързащи да се приберат у
 	дома, за да кажат вечерните възпоменания, но застинали от
 	смайване, зървайки кралицата да седи на високия парапет. 
 	Като изключим официалните церемонии, не си спомнях
 	някога да съм я виждала да изрича публично възпоменанията, особено кацнала на толкова опасна балюстрада, но ето че
 	гласът ѝ се носеше прокобно над главите ни, завихряше се
 	като въздуха и проникваше също толкова лесно в нас. 
 	Кралицата бързо привлече още зрители и над площада се
 	спусна затишие. 
 	На моменти думите ѝ звучаха повече като вопли, отколкото
 	като песен, изпълнени с чувство, и се разпиляваха в мен
 	заради несвързаната си подредба – някои фрази се губеха, а
 	други се повтаряха. Може би именно тази безумна измъченост
 	приковаваше вниманието ни. Не звучеше заучено, а
 	провокирано от дълбока нужда. Всяка дума извираше сурова и
 	искрена от гърлото ѝ и чувах възпоменанията по съвършено
 	нов начин. Лицето ѝ бе скрито под сянката на качулката ѝ, но
 	видях да бърше сълзите си с ръка. Накрая изрече стихове, които за пръв път чувах в нечии възпоменания. 
 	– Съберете се, братя и сестри мои. Чуйте словата на
 	майката на родината си. На Мориган и рода ѝ. 
 	 Едно време, 
 	 много, много отдавна, 
 	 седем звезди били хвърлени от небето. 
 	 Една – да разтърси планините, 
 	 една – да развихри моретата, 
 	 една – да пропие въздуха с дим
 	 и четири – да подложат на изпитание човешките
 	 сърца. 
 	 Сега вашите сърца са на изпитание. 
 	 Отворете ги за истината, 
 	 защото трябва да сме готови
 	 не само за чуждия враг, 
 	 но и за този между стените ни. 
 	Тук спря, сякаш се задави с думите си. Гробовна тишина
 	обземаше площада – всички чакаха като хипнотизирани. Тя
 	продължи. 
 	 Драконът с много лица
 	 живее не само в далечни светове, но и сред вас. 
 	 Бранете сърцата си от лукавствата му, децата си – от глада му, 
 	 защото алчността му граници не знае. 
 	 И тъй ще бъде, 
 	 сестри на сърцето ми, 
 	 братя на душата ми, 
 	 род на плътта ми, 
 	 за вечни времена. 
 	Тя целуна два пръста и ги вдигна към небето с дълбока тъга. 
 	– За вечни времена – повтори публиката, но аз самата още
 	се мъчех да разбера. 
 	Словата на Мориган и рода ѝ? Седем звезди? Дракон? 
 	Кралицата се изправи и погледна зад себе си, сякаш бе чула
 	нещо. Скочи от балюстрадата и си тръгна със забързани
 	крачки, сливайки се с мрака като нощта. След секунди
 	вратите на балкона се отвориха рязко и капитанът на
 	стражата излезе на празния балкон с няколко стражи. Чак
 	тогава видях канцлера, застанал на броени метри вдясно от
 	мен. Продължаваше да гледа балкона, навярно опитвайки да
 	си обясни неочакваната поява на кралицата. Подръпнах
 	качулката си, обърнах се и се отдалечих бързо, но въпреки
 	опасността нещо ме подтикна да се върна следващата вечер. 
 	Не можех да забравя страстната молитва на кралицата. Тя пак
 	заговори на смрачаване, този път от източната кула. 
 	Следващата вечер Берди и Гуинет дойдоха с мен. Кралицата
 	седеше на една стена под западната кула. Тревожех се, като я
 	гледах по толкова високи парапети и покриви, и се питах дали
 	скръбта ѝ я правеше толкова безразсъдна. А може би напълно
 	бе загубила разсъдъка си. Говореше неща, каквито чувах за
 	пръв път. Тълпите растяха, привлечени от прокобните ѝ думи. 
 	Четвъртата вечер кралицата се появи на камбанарията на
 	абатството. Отворете сърцата си за истината. 
 	– Сигурна ли си, че това е кралицата? – попита ме Гуинет. 
 	Въпросът ѝ освободи настойчивото съмнение, спотайвало се
 	досега в гръдния ми кош. 
 	– Не мога да видя лицето ѝ оттук – отвърнах, все още
 	мъчейки се да отговоря и на себе си, – но носи кралската
 	пелерина. 
 	– А гласът ѝ? 
 	Точно това беше най-странното. Да, гласът ѝ звучеше като
 	този на кралицата, но и като още сто други познати ми
 	гласове; всевечен звук, като вятъра в дърветата. Минаваше
 	през мен, сякаш носеше своя собствена истина. 
 	Гуинет поклати глава. 
 	– Това не е кралицата. 
 	После Берди изрече невъзможното, което всички си
 	мислехме. 
 	– Това е Лия. 
 	И знаех, че е така. 
 	– Слава на боговете, че е жива, но защо се представя за
 	кралицата? – учуди се Гуинет. 
 	– Защото всички почитат кралицата – отвърна Берди. – А кой
 	би изслушал най-търсената престъпница в цял Мориган? 
 	– Подготвя ни – пророних аз, макар и да не знаех за какво. 
 	  
 	ГЛАВА 50
 	Само среднощната луна разкриваше контурите на стаята. 
 	Изящният калаен бокал в ръката ми бе очертан в тъмносиво. 
 	Върнах го в старинния шкаф, при другите сувенири. Медальон
 	от Еисландия, позлатена мидена черупка от Гитос, нефритена
 	мечка от Гастино. Спомени от всяко кралство на континента, с
 	изключение на Венда, разбира се, с която нямахме
 	дипломатически отношения. Консулските задължения на
 	вицерегента го водеха на множество дълги пътешествия. Нито
 	веднъж не го бях чула да се оплаква, но удоволствието по
 	лицето му, като се върнеше у дома, разкриваше достатъчно за
 	трудностите, преживени по време на мисиите му. 
 	Затворих вратата на шкафа и седнах на стола в ъгъла. И
 	зачаках. Тъмнината ми носеше тиха утеха. Почти можех да
 	забравя къде се намирам, ако не беше мечът в скута ми. 
 	Вече не ми оставаха много варианти. Ставаше все по-трудно
 	да се прокрадвам из цитаделата и на четвъртата вечер ми се
 	наложи да използвам абатството. Гражданите на столицата ме
 	чуха и оттам. Но тази вечер и там щеше да ме чака стража. 
 	Беше цяло чудо, че се измъкнах от балкона първата вечер, когато казах възпоменанията. Сега действах по-предпазливо, но тогава постъпих безразсъдно и отчаяно. Стомахът ми се бе
 	свил на възли. Всичките ми внимателно подредени думи се
 	бяха изпарили от главата ми. След като видях майка ми с
 	кралския учен, тъгата ме преряза като остър нож, разсичайки
 	всичките ми надежди за прочувствена среща, дълго чакано
 	обяснение, недоразумение. Все нещо. 
 	Вместо това заварих кралския учен до майка си и получих
 	признание за заговора им и страж с меч в ръка. Трийсетината
 	безумни секунди с нея се бяха превърнали в най-тежкото
 	предателство в живота ми, а най-много ме болеше от това, че
 	 още копнеех да я прегърна. 
 	Откъм предната стая се разнесоха стъпки. Хванах дръжката
 	на меча си. Нямах какво да загубя от тази среща, а можеше да
 	спечеля нещо, макар и мъничко. Вече бях претърсила
 	кабинетите на канцлера и кралския учен с надеждата да
 	открия поне някакво доказателство. Писмо. Каквото и да било. 
 	Но намерих стаите им подозрително чисти и подредени, сякаш вече бяха щателно претърсени и изпразнени от всичко
 	уличаващо. Прерових дори пепелта в камините им, защото
 	знаех, че някога така се отърваваха от неудобни истини, и
 	намерих малки парченца изгоряла хартия, но нищо повече. 
 	Кабинетът на вицерегента обаче беше разхвърлян; бюрото
 	му представляваше бурно море от документи, които сякаш се
 	бореха за внимание – сред тях недовършено писмо до
 	търговския министър и официални препоръки, очакващи
 	подписа и печата му. Никой не бе разчиствал тук. 
 	Стъпките наближиха и вратата на кабинета се отвори. 
 	Триъгълник от жълта светлина озари за кратко пода, после
 	изчезна. Той прекоси тихо стаята и ме лъхна лек аромат. 
 	Одеколон? Бях забравила префърцунените благоухания на
 	кралския двор. Членовете на венданския Съвет обикновено
 	миришеха на пот и изветряла бира. Чух как седна върху
 	дебелата тапицерия на стола си, после запали свещ. 
 	Още не ме беше видял. 
 	– Здравейте, лорд-вицерегент. 
 	Той се стресна и понечи да стане. 
 	– Не – наредих му кротко, но строго. – Недейте. 
 	Пристъпих към светлината, за да види меча, опрян
 	небрежно на рамото ми. 
 	Той видя оръжието и пак седна. 
 	– Арабела – поздрави ме просто. 
 	– Не съм го насочила към вас. Ако бях, повярвайте ми, щяхте да разберете. И да го усетите. Все пак реших да
 	подходя с известно уважение. Винаги съм ви харесвала повече
 	от другите членове на кабинета, но това не означава, че не сте
 	един от тях. 
 	– Един от кои, Арабела? 
 	Претеглих невинността в отговора му. На този етап нямаше
 	значение дали се е държал мило с мен. Не ми харесваше, че
 	не мога да заложа на ничия добрина, но не биваше да се
 	доверявам на никого. 
 	– Предател ли сте, лорд-вицерегент? – попитах го. – Като
 	канцлера и кралския учен? 
 	– Май не те разбирам. 
 	– Говоря за предателство, лорд-вицерегент. Предателство по
 	най-високите етажи. Струва ми се, че канцлерът вече се е
 	отегчил от джунджуриите по пръстите си. А кой знае какъв е
 	интересът на кралския учен в тази игра. Едно научих от
 	скъпия ни комисар: всичко се свежда до властта и неутолимия
 	глад по нея. 
 	Разказах му за мориганските учени във Венда, които
 	помагаха на комисаря да създаде и въоръжи огромна армия. 
 	През това време наблюдавах внимателно очите му, лицето му, 
 	ръцете му. Виждах само изненада и недоумение, и може би
 	малка доза страх, сякаш се боеше, че съм полудяла. 
 	Като приключих, той се отпусна назад на стола си, клатейки
 	леко глава, докато асимилираше всичко, което му бях
 	сервирала. 
 	– Варварска армия? Учени във Венда? Звучи ми доста…
 	фантастично, Арабела. Не знам какво да правя с такава
 	информация. Не мога да се изправя пред кабинета, въоръжен
 	само с голи обвинения срещу едни от най-изтъкнатите му
 	членове, и то, не се сърди, но отправени точно от теб. Ще ме
 	изгонят от залата със смях. Имаш ли доказателства? 
 	Не ми се искаше да призная, че нямам. Замислих се за
 	Кейдън, който бе видял с очите си армията и учените в
 	катакомбите и познаваше от първа ръка плановете на
 	комисаря – само че думата на вендански наемен убиец щеше
 	да е също толкова смехотворна, колкото моята. 
 	– Мисля, че да – отвърнах. – И с тяхна помощ ще разоблича
 	Дракона с много лица. 
 	Той ме погледна със сбърчено от недоумение чело. 
 	– Дракон? За какво говориш? 
 	Явно за пръв път чуваше за него. Или поне така се
 	преструваше. Игнорирах въпроса му и се изправих. 
 	– Вие не ставайте. И не любезнича. 
 	– Какво искаш от мен, Арабела? 
 	Погледнах го, изучавайки всеки ъгъл на лицето му, всяко
 	движение на миглите му. 
 	– Искам да знаете, че сред вас има изменници и ако сте
 	един от тях, ще си платите. Ще си платите също толкова
 	скъпо, колкото брат ми. Не аз го убих. Убиха го глупаците, които си сътрудничат с комисаря. 
 	Той свъси вежди. 
 	– Наричаш ги глупаци, но ако наистина съществуват, както
 	ти твърдиш, са успели да се укрият от мен, тоест може и да не
 	са чак толкова глупави. 
 	– Повярвайте ми – отвърнах, – не са нито хитри като
 	комисаря, нито умни като него. Кръгли глупаци са, ако си
 	мислят, че ще удържи на сделката си с тях. Комисарят не
 	споделя нищо, най-малко властта си. Каквото и да им е
 	обещал – по всяка вероятност мориганския трон – няма да го
 	получат. След като ги използва за целите си, с тях е свършено. 
 	Както и с нас. 
 	Обърнах се да си тръгна, но той се приведе бързо напред и
 	свещта освети един рус кичур, паднал през челото му. Очите
 	му излъчваха искреност. 
 	– Почакай! Моля те, Арабела, остани. Нека ти помогна. 
 	Съжалявам, че не те защитих по-настойчиво. Допускал съм
 	грешки в миналото си. И жестоко се разкайвам за тях. – Той
 	стана. – Сигурен съм, че ще разрешим въпроса, ако…
 	– Не – отсякох и вдигнах меча. 
 	Ароматът се разнесе отново, толкова лек, че едва го
 	долових, но някак, незнайно защо, ме смути надълбоко. 
 	Жасмин. Мисълта се вдълба в съзнанието ми. Жасмин. В
 	същия миг видях малко момченце, вкопчено в панталона на
 	баща си, умолявайки го да остане. 
 	 Жасминов сапун. 
 	Невъзможното ме разтърси. Зяпнах вицерегента, сякаш го
 	виждах за пръв път. Светлорусата му коса. Спокойните му
 	кафяви очи. Гладкият трепет в гласа му. Толкова сходен с
 	тембъра на един друг глас. Незаконородено дете на
 	 вишестоящ лорд. 
 	Дъхът замръзна в дробовете ми. Как не се бях досетила
 	преди? 
 	Не бях доловила сходството? 
 	Вицерегентът беше бащата на Кейдън – човек не по-малко
 	жесток от комисаря. Човек, който биел сина си и го продал на
 	непознати за една монета. 
 	Той се взираше в мен с надежда. 
 	Но дали беше от предателите? 
 	 Допускал съм грешки в миналото си. И жестоко се
 	 разкайвам за тях. 
 	През очите му пробяга тревога. 
 	За мен ли се тревожеше? 
 	Или че бях разкрила тайната му? 
 	– Защо да се доверя на мъж, изхвърлил осемгодишния си
 	син като парцал? 
 	Той изцъкли очи. 
 	– Кейдън? Кейдън е жив? 
 	– Да, жив и все така белязан. Още не се е възстановил от
 	зверствата ви. 
 	– Но аз… – Лицето му се сбърчи от смайване и той отпусна
 	глава в ръцете си. Измърмори нещо на себе си, после каза: –
 	Издирвах го години наред. Веднага съжалих за постъпката си, но не можах да го намеря. Предположих, че е мъртъв. 
 	– Издирвали сте го, след като сте го продали за една монета
 	на непознати? 
 	Той вдигна влажни очи към мен. 
 	– Нищо подобно не съм направил! Това ли ти е казал? – Той
 	се облегна на стола си, видимо изнемощял. – Защо ли се
 	учудвам? Беше скърбящо дете, току-що загубило майка си. 
 	Толкова пъти ми се иска да се бях отказал от това решение, но
 	и аз самият скърбях. 
 	– Кое решение? 
 	Той стисна клепачи, сякаш измъчван от болезнен спомен. 
 	– Бях приклещен в брак без любов. Не бях планувал да
 	започна връзка с Катарин, но се случи. Съпругата ми го
 	понасяше сравнително спокойно, защото аз не ѝ бях нужен, а
 	Катарин се грижеше добре за синовете ни, но след смъртта на
 	Катарин не искаше и да чуе за Кейдън. Когато опитах да го
 	преместя в нашата къща, тя го преби от ярост. Не знаех какво
 	друго да сторя. За негово добро се свързах с единствения жив
 	роднина на Катарин, далечен чичо, който склони да го приеме
 	в дома си. Дадох му пари за издръжката на Кейдън. Но когато
 	отидох да посетя сина си, и чичото, и цялото му семейство
 	вече ги нямаше. 
 	– Доста различна история от тази на Кейдън. 
 	– Какво очакваш, Арабела? Беше едва на осем. И само за
 	броени дни светът му се преобърна с главата надолу – майка
 	му почина, а баща му го изпрати да живее с непознати. Къде е
 	сега? Тук ли е? 
 	Дори да знаех къде е Кейдън, нямаше да му кажа. Още не. 
 	– За последно го видях във Венда. Служеше на комисаря. 
 	В очите на вицерегента проблесна изумление. Тръгнах си, преди да ми е задал друг въпрос. 
 	  
 	ГЛАВА 51
 	Сновях из колибата на пазача в единия край на воденичния
 	вир, заслушана в дъжда. Вече бях напалила огън и бях
 	избърсала скромното ѝ обзавеждане – очукана маса, три
 	паянтови стола, табуретка, люлеещ се стол с липсващ
 	подлакътник и дървената рамка на легло, което изглеждаше
 	здраво, макар че мишките отдавна бяха изяли дюшека му. 
 	Колибата и воденицата, разположена от другата страна на
 	вира, бяха изоставени още преди десетилетия заради по-
 	широко и по-дълбоко езерце на изток от Сивика. Сега тук
 	идваха само гигантски жаби, водни кончета и еноти – и
 	понякога млади принцове и принцеса, избягали от строгата
 	дисциплина на кралския двор. Имената ни бяха издълбани на
 	широката каса на вратата, заедно с тези на десетки деца от
 	селото – или поне онези, които имаха смелостта да идват тук. 
 	Говореше се, че духовете на Древните обитавали това място. 
 	Двамата с Брин пуснахме слуха. Сигурно защото искахме
 	мястото само за себе си. Дори името на баща ни бе издълбано
 	в дървото. Брансън. Прокарах пръсти по нащърбените букви. 
 	Трудно ми беше да си го представя като безгрижно хлапе, търчащо из горите, и се замислих колко много се променяме
 	всички, как разни външни сили ни притискат, оформят ни, превръщат ни в хора, каквито не сме имали намерение да
 	ставаме. Може би се случваше толкова плавно, че докато
 	забележехме, вече бе станало твърде късно да се върнем. 
 	Както се бе случило с комисаря. Регинаус. Момче и име, заличени от лицето на земята. 
 	Докоснах моето име в дървото. Линиите му бяха криви, но
 	дълбоки. ЛИЯ. Извадих ножа си и вместих още пет букви пред
 	него. ДЖЕЗЕ. И се зачудих в какъв човек съм се превърнала –
 	някой, който никога не бях очаквала да бъда. 
 	Името на Полин не беше издълбано в касата на вратата и
 	доколкото знаех, тя дори не бе стъпвала тук. Когато пристигна
 	в Сивика, колибата вече бе загубила част от очарованието си
 	за нас с братята ми и рядко я посещавахме. Пък и не ни беше
 	позволено да скитаме чак дотук, а Полин съблюдаваше
 	изрядно протокола на кралския двор – е, поне докато не
 	срещна Микаел. 
 	Но къде се губеше? Дали Натия не се беше объркала, или
 	пък беше говорила с грешния човек? Може би дъждът я
 	бавеше. Само дето ръмеше съвсем леко, а в Сивика бяхме
 	свикнали с това. 
 	Днес, като се върнах в стаята си, още преживявах
 	разкритието от миналата вечер. Бях смятала вицерегента за
 	най-доверения ни човек в кабинета. Изпробвах искреността му
 	и всяка негова дума ми се бе сторила откровена – дори
 	твърдението му, че се разкайва дълбоко. Дали бе възможно да
 	се е променил през последните единайсет години, откакто бе
 	изгонил Кейдън? Единайсет години бяха дълго време. Аз
 	самата се бях променила за доста по-малко. Кейдън също. 
 	Вицерегентът така или иначе заемаше влиятелна позиция –
 	нареждаше се втори в йерархията след баща ми. Към какво
 	друго би се стремил? 
 	Бях толкова вглъбена в тези мисли, че на Натия ѝ се
 	наложи да ме хване за раменете и да ме разтърси, а после да
 	повтори новината си. Заяви, че намерила Полин. Вървяла със
 	сведена, загърната с качулка глава, затова не могла да види
 	косата ѝ, но нямало как да пропусне изпъкналия ѝ корем. 
 	Натия хукнала подире ѝ и малко след изхода от гробището, като я наближила достатъчно, я извикала по име. Полин
 	изглеждала уплашена, но се съгласила да дойде. 
 	Молех се да не я е страх от мен. Да не вярва на лъжите. А
 	може би просто беше предпазлива. Не познаваше Натия и
 	навярно се опасяваше да не я вкара в капан. Но знаеше, че
 	воденичният вир е едно от любимите ми места. Непознат
 	човек не би предложил него за среща. 
 	Сигурно Берди и Гуинет я бяха забавили. Гуинет подлагаше
 	всичко на съмнение, а в Сивика това беше разумно. Трябваше
 	да приема закъснението на Полин като добър знак. 
 	Но продължавах да се притеснявам. 
 	Покръстосвах още малко из колибата и накрая седнах на
 	един стол срещу вратата, мачкайки нервно бедрата си. Губех
 	всичко малко по малко. Не знаех какво щях да правя, ако
 	загубех и Полин. Ами ако…
 	Дръжката издрънча и вратата се открехна леко. Тихото ѝ
 	скърцане беше единственият звук. Стрелнах импулсивно ръка
 	към кинжала си, но в следващия момент Полин влезе в
 	колибата с провиснала на мокри кичури коса и зачервени
 	бузи, лъснали от дъжда. Погледите ни се срещнаха и очите ѝ
 	ми разкриха точно онова, от което се боях. Знаеше. За пръв
 	път виждах толкова остър укор в тях. Стомахът ми подскочи, а
 	сърцето ми потъна, сякаш да го посрещне. 
 	– Трябваше да ми кажеш, Лия – рече тя. – Трябваше да ми
 	кажеш! Можеше сама да го преодолея. Ти дори не ми даде
 	шанс. 
 	Кимнах със заседнали в гърлото думи. Права беше. 
 	– Страхувах се, Полин. Мислех си, че мога да погреба
 	истината и да я залича завинаги. Сгреших. 
 	Тя пристъпи към мен, първоначално колебливо, после с
 	искрен плам в очите. И ме прегърна свирепо. Гневно. 
 	Юмруците ѝ се впиха в дрехите ми настойчиво, разтреперано, а после се отпусна до мен и зарида. 
 	– Жива си – проплака до рамото ми. – Жива си. 
 	Гърдите ми се разтресоха и заплаках с нея. Месеците и
 	лъжите, които ни разделяха, се изпариха. Тя ми разказа колко
 	уплашена била, колко мъчително било чакането без нито дума
 	от мен и какво облекчение изпитала, като ме видяла да се
 	представям за кралицата. Оттогава с Берди и Гуинет ме
 	издирвали предпазливо. 
 	– Обичам те, Лия. Боговете са ми свидетели, че ти си моя
 	сестра, по-истинска от кръвна. Знам, че всички онези
 	приказки за теб са лъжа. 
 	Не можех да преценя дали аз съм се вкопчила в нея, или тя
 	в мен; и двете се бяхме отпуснали в обятията на другата, притиснали мокри бузи. 
 	– Братята ми? 
 	– Брин и Реган са добре, но се тревожат за теб. 
 	Този път аз стиснах в юмрук дрехите ѝ и едва сдържах
 	сълзите си, докато ми разказваше, че и те още вярват в мен. 
 	Задавали множество въпроси, за да се доберат до истината, и
 	обещали, че веднага щом се върнат, щели да я разбулят. Каза
 	ми къде били отседнали трите с Гуинет и Берди, и разбрах
 	защо Натия не е успяла да ги открие. Живеели в стаичка под
 	наем над малка механа в една задна уличка. Спомних си я. 
 	Нямаше дори табела. Човек трябваше да знае, че е там, за да я
 	намери. Не се и съмнявах, че Гуинет ги е завела. 
 	Накрая отстъпих назад, избърсах сълзите си и погледнах
 	едрия ѝ корем. 
 	– Ти добре ли си? 
 	Тя кимна, потривайки корема си. 
 	– Видях Микаел преди седмици, но чак наскоро събрах
 	смелост да го заговоря. 
 	Горчива усмивка, примесена с носталгия, сбърчи
 	крайчетата на очите ѝ и тя ме заведе да седнем на масата. 
 	Поговори ми за него, за мечтите за бъдещето им заедно, които
 	бе вярвала, че са и негови мечти, за разговорите им, плановете им, целувките им. Прехвърляше спомените си, сякаш бяха цветни листенца, които късаше едно по едно и
 	пускаше на вятъра. Докато я слушах, усещах как част от мен
 	рухва. 
 	– Никога няма да бъде баща на това дете – обяви Полин
 	накрая. 
 	И с кротко примирение ми сподели за момичетата с него, за
 	отказа му да поеме отговорност и как всичките ѝ съмнения, внимателно скътани в съзнанието ѝ, оживявали пред очите ѝ, докато говорела с него. 
 	– Знаех какъв е още като го срещнах. И все пак мислех, че
 	съм онова специално момиче, което ще успее да го промени. 
 	Бях наивница, щастлива в собствената си фантазия. Но това
 	момиче вече го няма. 
 	Наистина виждах промяната в нея. Беше различна. 
 	Осъзната. Мечтите се бяха изцедили от очите ѝ. И виждах в
 	тях причината да я излъжа – вярата, че ако нейната фантазия
 	останеше жива, може би и моята щеше да оцелее. 
 	– Никога не си била наивница, Полин. Твоите мечти
 	окриляваха моите. 
 	Тя подпря кръста си с ръка, сякаш се опитваше да облекчи
 	тежестта на бебето върху гръбнака си. 
 	– Вече имам други цели. 
 	– С всички ни е така – отвърнах, погълната от тъгата по
 	загубените си блянове. 
 	Тя свъси вежди. 
 	– Говориш за Рейф. 
 	Кимнах. 
 	– Дойде да те търси в странноприемницата на Берди. Като
 	му казах за Кейдън, започна да раздава заповеди и обеща, че
 	още мъже идвали на помощ. Наистина дойдоха, но никой от
 	тях не се върна. Първо реших, че ги е сполетяло нещо, а после
 	се зачудих дали и той не ни е измамил също като Кейдън. 
 	Берди не вярваше, че е истински фермер, което само
 	подклаждаше страховете ми, че не може да му се има
 	доверие…
 	– Берди е била права. Рейф не е фермер – потвърдих, – а
 	войник. И далбрекският принц Джаксън, когото зарязах пред
 	олтара. 
 	Тя ме гледаше, все едно си бях загубила ума във Венда. 
 	– Но вече не е принц – добавих. – Сега е крал на Далбрек. 
 	– Принц? Крал? Звучи ми абсурдно. 
 	– Знам – съгласих се. – Нека започна от началото. 
 	Опитах да ѝ предам всички събития подред, но тя ме
 	прекъсна скоро. 
 	– Кейдън ти е сложил чувал на главата? И те е влачил
 	насила през целия Кам Ланто? 
 	Видях в очите ѝ омразата, която Кейдън се боеше, че ще
 	изпитва към него. 
 	– Да, но…
 	– Как е възможно в единия момент да пирува с нас на
 	масата на Берди, а в следващия да заплашва, че ще ни убие? 
 	Как е могъл да…
 	И двете застинахме. Отвън долетя цвилене на кон. Долепих
 	пръст до устните си. 
 	– С кон ли дойде? – изшушуках. 
 	Тя поклати глава. Аз също бях дошла пеша. Пътят не беше
 	дълъг, пък и сам човек по-лесно се промъкваше незабелязано
 	през гората. 
 	– Възможно ли е да те е проследил някой? 
 	Тя изцъкли очи и за мое смайване извади нож. За пръв път я
 	виждах да носи оръжие. Извадих своето. 
 	Някой се заизкачва тежко по каменните стъпала пред
 	вратата. С Полин скочихме на крака точно преди вратата да се
 	отвори. 
 	  
 	ГЛАВА 52
 	Кейдън
 	Видях острието, преди да видя нея. Проблесна покрай мен и
 	поряза рамото ми, преди да успея да я прикова към стената. 
 	Чак тогава видях, че е Полин. 
 	Лия крещеше и на двама ни:
 	– Пусни ножа, Полин! Пусни го! Кейдън! Остави я! 
 	Полин държеше здраво ножа, напрегнала ръка в хватката
 	ми. 
 	– Спри! – извиках ѝ. 
 	– Няма да ти го позволя пак, варварино! – процеди тя. 
 	Усещах щипането от раната в рамото си и топлата кръв. 
 	– Какво те прихваща? Можеше да ме убиеш! 
 	В очите ѝ нямаше нито капка разкаяние – само ненавист, каквато не бях очаквал от нея. 
 	– Спри! – нареди ѝ строго Лия и изтръгна ножа от ръката ѝ. 
 	После ми кимна да я освободя. Рискувах и се подчиних, но
 	се отдръпнах в очакване да ме нападне отново. Лия застана
 	помежду ни. 
 	– Аз го извиках тук, Полин – обяви тя. – Ще ни помогне. 
 	Можем да му се доверим. 
 	Полин обаче беше толкова разгневена, че не я чу. 
 	– Ти ни излъга! Държахме се толкова мило с теб, а ти…
 	Лия продължаваше да ѝ обяснява, мъчеше се да я успокои. 
 	Аз стоях безмълвно, защото всяко нейно обвинение беше
 	самата истина – Полин винаги говореше истината. Бях предал
 	добрината и доверието ѝ. 
 	– Вече е друг човек, Полин! Спри и ме изслушай! 
 	Тя впи в мен очи, лъснали като стъкло. Гърдите ѝ се
 	надигаха бурно. Внезапно се преви на две, стиснала корема
 	си. Лия я хвана под ръка, за да ѝ даде опора. Около краката на
 	Полин се разля вода. Тя простена, скована от още по-силен
 	спазъм. Изтичах от другата ѝ страна и двамата с Лия я
 	удържахме да не се свлече на пода. Колкото и да я болеше, Полин опита да се изтръгне от мен. 
 	– Леглото! – извика Лия. 
 	Вдигнах Полин на ръце и я понесох към голото дървено
 	легло в ъгъла. 
 	– Донеси постелката от коня ми! 
 	Лия изтича през вратата, а Полин ми нареди да я оставя. 
 	– Ще те оставя – уверих я. – Повярвай ми, ще те оставя с
 	удоволствие, само Лия да се върне. 
 	Тя се върна след броени секунди, разгърна постелката ми и
 	аз сложих Полин да легне върху нея. 
 	– Не е дошло време – каза Лия. – Имаш още цял месец. 
 	Полин поклати глава. 
 	– Време е. 
 	Лия загледа с неприкрита тревога изпъкналия ѝ корем. 
 	– Изобщо не разбирам от тези неща. Никога не съм… – Тя
 	стрелна поглед към мен. – Ти да си…
 	– Не! – заклатих глава. – Никога. Гледал съм как раждат
 	кобили…
 	– Не съм кобила! – изкрещя ми Полин и се преви от нов
 	спазъм. – Берди – простена. – Доведете Берди. 
 	Тръгнах към вратата. 
 	– Кажи къде да я…
 	– Не – прекъсна ме Лия. – Берди не би тръгнала с теб, а и аз
 	ще я намеря по-бързо. Ти стой тук. 
 	И двамата с Полин възразихме. 
 	– Няма друг начин! – озъби ни се Лия. – Стой тук! Грижи се
 	за нея! Сега се връщам! 
 	Тя излезе и затръшна вратата след себе си. 
 	Приковах очи във вратата, защото не исках да се обърна към
 	Полин. Бебетата се раждат с часове, опитах да уверя сам себе
 	си. Понякога с дни. До града имаше двайсетина минути път
 	пеша. Лия щеше да се върне до час. Заслушах се в дъжда. 
 	Усилваше се. 
 	Полин простена отново и аз се обърнах неохотно към нея. 
 	– Мога ли да ти помогна някак? 
 	– Не и ти! 
 	Изниза се час, през който ту ругаех Лия наум, ту се
 	тревожех за нея. Къде се губеше?  Болките на Полин се
 	засилваха и учестяваха. Като опитах да избърша челото ѝ със
 	студена кърпа, тя ме плесна през ръката. 
 	Когато поредният спазъм отшумя, тя впи изпитателен
 	поглед в мен. 
 	– При последната ни среща Лия те пращаше по дяволите. С
 	каква тъмна магия успя да си издействаш доверието ѝ? 
 	Погледнах лъсналото ѝ от пот лице с полепнали по бузите
 	влажни руси кичури. За пръв път виждах такава тъга в очите
 	ѝ. 
 	– Хората се променят, Полин. 
 	Тя сбърчи с отвращение горната си устна и извърна глава. 
 	– Не. Не се променят. 
 	Гласът ѝ трепереше, внезапно пропит с мъка, вместо с гняв. 
 	– Ти си се променила – заявих. 
 	Тя ми стрелна кръвнишки поглед, плъзвайки ръце по
 	корема си. 
 	– Това шега ли трябваше да е? 
 	– За друго говоря. Най-вече за ножа, с който ме посрещна. 
 	Полин примижа. 
 	– Предателствата принуждават хората да посегнат към
 	оръжие. 
 	Кимнах. Да – помислих си. – За жалост е така. 
 	– И май някой е използвал своето върху главата ти –
 	коментира тя. 
 	Докоснах засъхналата кръв по тила си. 
 	– Май да – отвърнах. 
 	По пътя дотук, след като повърнах половината си вът- 
 	решности, спах цели дни. Пулсиращата болка в главата ми бе
 	постихнала, но навярно бе замъглила разсъдъка ми
 	достатъчно, че да вляза в непозната колиба, без да приготвя
 	оръжието си. И вероятно беше за добро, защото иначе Полин
 	можеше да лежи мъртва на пода. 
 	Отидох до прозореца и отворих кепенците с надеждата да
 	видя Лия и Берди. Пороят почти скриваше гората, а в небето
 	тътнеха гръмотевици. Опипах внимателно задната страна на
 	главата си, питайки се колко ли е дълбока раната. Под
 	засъхналата кръв се усещаше голяма цицина. Каква ирония, че икономка, въоръжена само с железен чайник, едва не бе
 	светила маслото на най-прочутия вендански убиец. 
 	Как биха ми се присмели рахтаните само. 
 	Думата се вряза в мен с неочаквана болка – и носталгия. 
 	 Рахтани. Донесе ми онова познато чувство на гордост, усещането, че най-сетне съм част от семейство. Сега обаче се
 	намирах в кралство, което не ме искаше, и в колиба, където не
 	бях добре дошъл. И аз не исках да съм тук, но не можех да си
 	тръгна. Какво ли правеха Гриз и Ибън? Надявах се Гриз да се
 	е възстановил и вече да пътуват насам. Те ми бяха най-
 	близкото нещо до семейство – семейство смъртоносни змии. 
 	Тази мисъл ме накара да се усмихна. 
 	– Какво е толкова забавно? – попита ме Полин. 
 	Наблюдаваше ме осъдително. Аз ли ѝ бях причинил това? 
 	Спомних си колко мило се бе държала с мен в Теравин – дори
 	грижовно. Още тогава си мислех, че мъжът, когото чакаше
 	толкова пламенно, едва ли я заслужава, а като научих, че е
 	загинал, се надявах да не е от венданска ръка. Може би точно
 	това виждаше в мен – венданец като онзи, убил бащата на
 	детето ѝ. Въпреки че усмивката ми отдавна бе изчезнала, тя
 	продължаваше да ме гледа с очакване. 
 	– Нищо не е забавно – отговорих накрая и извърнах поглед. 
 	Изтече още час и имах чувството, че контракциите вече се
 	застъпваха. Потопих кърпата в кофата със студена вода и
 	попих челото ѝ. Този път не ме отблъсна, но затвори очи, сякаш се мъчеше да си представи, че не аз съм над нея. Имах
 	лошо предчувствие. 
 	Когато болката от поредния спазъм най-сетне утихна и тя се
 	отпусна на импровизираната възглавница, която ѝ бях
 	направил, казах:
 	– Май ще трябва да се справим сами, Полин. 
 	Клепачите ѝ се вдигнаха рязко. 
 	– Ти да изродиш бебето ми? – Усмивка разсече лицето ѝ за
 	пръв път и тя се разсмя. – Гарантирам ти, че първите ръце, 
 	които ще докоснат момиченцето ми, няма да са варварски. 
 	Игнорирах хапливия ѝ коментар. Не беше напоен с чак
 	толкова отрова, колкото думите ѝ преди час. Омръзваше ѝ да
 	се кара с мен. 
 	– Защо си толкова сигурна, че ще е момиче? 
 	Не можа да ми отговори. Скова я толкова жестока болка, че
 	не очаквах да си поеме дъх отново, но след нея проплака:
 	– Не. – Заклати бурно глава. – Не. Мисля, че излиза. 
 	Свещени богове! Не сега. 
 	Следващите моменти бяха нажежени и размити. 
 	Изтерзаните ѝ вопли ме пронизваха. Ридаеше. Молеше се на
 	боговете. Хванах раменете ѝ и тя се преви напред от болка. 
 	Ноктите ѝ се впиха в ръката ми. 
 	Сърцето ми препускаше все по-трескаво с всеки неин писък. 
 	Бебето излизаше. Не можехме да чакаме повече. Дявол да го
 	 вземе, Лия!  Накарах Полин да се облегне на възглавницата, вдигнах роклята ѝ и свалих бельото ѝ, преди да съм се
 	замислил какво точно правя. Между бедрата ѝ се подаваше
 	връх на глава. Между спазмите бълваше по стотици думи в
 	едностранен разговор, примесен с молитви към боговете и
 	ругатни. Накрая се отпусна назад с плач, твърде уморена, за
 	да напъва. 
 	– Не мога – простена. 
 	– Още малко остана, Полин. Напъвай. Виждам главата. 
 	Излиза. Само още малко. 
 	Тя проплака и по лицето ѝ за миг пробяга бегло щастие, преди да го замести поредният писък. Обгърнах с ръце
 	главата, подала се още повече между краката ѝ. 
 	– Напъни пак! – извиках. – За последно. 
 	Излязоха раменете и с едно бързо плъзване бебето се озова
 	в ръцете ми, мокро и топло; изви телце в дъга и размаха
 	ръчичка пред лицето си. Цяло бебе в шепите ми, вече
 	открехнало очички да види света. Да види мен. Погледът му
 	беше толкова дълбок, че издълба дупка право в гърдите ми. 
 	– Добре ли е? – попита немощно Полин. 
 	Бебето проплака, отговаряйки на въпроса ѝ. 
 	– Прекрасен е – казах. – Имаш си чудесен син, Полин. 
 	И го предадох в обятията ѝ. 
 	  
 	ГЛАВА 53
 	Тясното пространство беше толкова претъпкано, че
 	приличаше на същинска кръчма. 
 	Като в Теравин. 
 	Само дето нямаше бира. Нито яхния. Нито смях. 
 	Но пък имаше бебе. 
 	Красиво, съвършено бебе. Берди седеше в единия край на
 	леглото и му гукаше, докато Полин спеше. Ние с Гуинет и
 	Натия седяхме на масата, а Кейдън спеше на пода пред огъня. 
 	Беше гол от кръста нагоре, с превързано рамо, отпуснал глава
 	върху сгънатото одеяло, което Натия беше донесла. 
 	Пороят се изливаше безпощадно. Имахме късмет, че
 	покривът все още се държеше. Една кофа събираше
 	единствения теч в ъгъла. 
 	Намерих стаичката, до която ме беше упътила Полин, празна и видимо претършувана, с широко отворени прозорци
 	въпреки силния дъжд. Избягали са през прозорците, помислих си. Много лош знак. Ханджията каза, че не е видял
 	нищо и нямал представа къде са отишли, но долових ужаса в
 	гласа му – и боязливото му любопитство, като се взря в
 	сенките под качулката ми. В бързината бях забравила
 	траурния си шал. 
 	Дръпнах качулката още по-надолу върху лицето си и хукнах
 	към абатството. Заръчах на Натия да тръгва към колибата с
 	конете и провизиите ни, докато аз издирвам Берди и Гуинет. 
 	Търсих ги по улиците, надничах през прозорците на механите, докато не осъзнах защо онзи ханджия изглеждаше толкова
 	уплашен. Искаше да си тръгна час по-скоро, защото се боеше, че съм от хората, преровили стаята му. Втурнах се обратно
 	към странноприемницата. Знаех, че Берди и Гуинет никога не
 	биха тръгнали без Полин. И наистина ги намерих скрити в
 	кухнята. 
 	Срещата ни беше емоционална, но прибързана. Гуинет ми
 	разказа, че видяла през прозореца канцлера и няколко
 	войници да нареждат на ханджията да ги отведе до стаята на
 	Полин. Учудила се, че канцлерът знаел къде да я търси. Увери
 	ме, че можем да имаме доверие на ханджията – мъжът
 	задържал войниците възможно най-дълго и благодарение на
 	него двете с Берди успели да се измъкнат. Като им казах
 	какво е положението на Полин, ханджията ни изпрати с храна
 	и други провизии, които натоварихме на Девет и Десет. 
 	Натия намерила колибата, но ни разказа, че докато я
 	стигне, Кейдън вече бил изродил бебето и го бил увил в ризата
 	си. Тя превързала раната на рамото му, дело на Полин, и се
 	погрижила за тази на тила му, която по негови думи била
 	нанесена с железен чайник. Но от кого ли? Затова не се беше
 	появил на уречената ни среща и сигурно по същата причина
 	спеше толкова дълбоко сега. Дори не помръдна, като влязохме
 	в колибата. 
 	Наблюдавах равномерното му дишане. Странно, но май за
 	пръв път го виждах да спи. Когато аз бях будна, и той
 	будуваше. Дори онази дъждовна нощ преди месеци, когато
 	спахме в руините и лежеше със затворени очи, знаех, че една
 	част от него следи всяко мое движение. Не и тази вечер обаче. 
 	И дълбокият му сън ме притесняваше. Правеше го уязвим. 
 	Сутринта, като влезе в колибата, нямах възможност дори да
 	въздъхна с облекчение, но сега го гледах разчувствано. 
 	Целунах два пръста и ги вдигнах към боговете. Благодаря ви. 
 	Беше ранен, но жив. 
 	– Май имам още няколко листа танис в раницата, Натия. Ще
 	ги накиснеш ли във вода, за да ги наложим на главата му? 
 	– Танис? – попита Берди. 
 	– Една билка с ужасен вкус, която има и други приложения, освен за чай. Вирее само във Венда. Полезна е за сърцето, душата и къркорещ стомах, когато храната е оскъдна. Като
 	прецъфти обаче, става от лилава златна и тогава е отровна. 
 	Танисът е единственото нещо, от което във Венда има в
 	изобилие. 
 	Името на бурена събуди неочакван копнеж у мен. Заровени
 	спомени се разляха в съзнанието ми. Сетих се за всички чаши
 	чай от танис, които бях получила – скромни дарове от скромен
 	народ. 
 	Гуинет кимна към Кейдън и свъси вежди. 
 	– Та как точно се случи… – Тя завъртя ръка във въздуха. – …
 	 това? Как привлече наемен убиец за свой съучастник? 
 	– Не знам дали „съучастник“ е правилната дума – отвърнах, докато чупех шушулки зелен фасул и ги слагах в една
 	тенджера. – Дълга история. Ще я чуете, след като се
 	нахраним. 
 	Надникнах през рамо към Берди. 
 	– А това ми напомня, че обещах на Енцо да ти предам, че
 	още не е опожарил странноприемницата. Наемателите са
 	нахранени, а съдовете са измити. 
 	Берди вирна вежди. 
 	– Яхнията? 
 	Кимнах. 
 	– Да, дори готви яхния. И хич не е зле. 
 	Гуинет врътна очи с искрена изненада. 
 	– Боговете още правят чудеса. 
 	– Не можете да си представите изумлението ми, като го
 	видях да чисти риба с престилка в кухнята – допълних. 
 	Берди изпухтя, грейнала от гордост. 
 	– Жива да не бях. Казах му, че трябва да се постарае. 
 	Можеше и да оплеска работата, ама нямах друг избор. 
 	Трябваше да рискувам и да му се доверя. 
 	– Ами фермерът? – попита Гуинет. – Какво стана с него? 
 	Така и не се върна в странноприемницата, а уж обеща. Мъртъв
 	ли е? 
 	 Фермерът. Долових подозрението в думата, която използва. 
 	Берди и Натия ме изгледаха с очакване. Пуснах парче осолено
 	свинско в тенджерата, сложих ѝ капака и я окачих над огъня. 
 	После пак седнах на масата. 
 	– Върна се в неговото си кралство. Сигурно е добре. 
 	Надявах се. Замислих се за генерала, който се опитваше да
 	узурпира трона му. Не можех да си представя Рейф да го
 	допусне, но помнех сериозното му изражение, линиите, които
 	се образуваха по крайчетата на очите му всеки път, когато
 	някой от офицерите подхванеше темата. В тези дела нищо не
 	беше в кърпа вързано. 
 	– От Далбрек е – намеси се Натия. – И не е фермер, а крал. 
 	Заповяда на Лия да…
 	– Натия – въздъхнах. – Моля те. Остави на мен. 
 	Обясних 
 	им, 
 	доколкото 
 	можах. 
 	Прескочих 
 	някои
 	подробности, наблягайки на важните събития във Венда и
 	наученото там. Имаше неща, които не исках да преживявам
 	наново, но нямаше как да пропусна Астер. Още я чувствах
 	като болезнена синина в себе си, тъмна, подпухнала и
 	болезнена. Като стигнах до нейната роля в събитията, спрях
 	да си поема дъх. 
 	– Много хора загинаха последния ден – подхванах
 	простичко. – Само не и онзи, който го заслужаваше. 
 	Като приключих с разказа си, Гуинет се облегна на стола
 	си, клатейки глава. 
 	– Джезелия – рече, замислена за „Песента на Венда“. –
 	Знаех си, че лъвската лапа и лозата няма да се отмият. 
 	Кухненска четка не може да ги свали от гърба ти. 
 	Берди се прокашля. 
 	– Кухненска четка? 
 	Гуинет стана, внезапно осъзнала в колко сериозно
 	положение се намираме. 
 	– Майчице, здравата сме загазили! – заяви, кръстосвайки
 	нервно из стаята. – Още като те видях, принцесо, знаех, че
 	само неприятности ще ни донесеш. 
 	Поклатих смирено глава. 
 	– Съжалявам…
 	Тя дойде до мен и стисна рамото ми. 
 	– Чакай малко. Кой каза, че не обичам такива
 	неприятности? 
 	В гърлото ми заседна буца. 
 	Берди се изправи с бебето в свивката на едната си ръка, дойде до мен и ме целуна по главата. 
 	– Гръм и мълнии. Ще го измислим. Все някак. 
 	Отпуснах се до нея и затворих очи. Имах чувството, че
 	отвътре ме прогаря треска, давят ме потоци от сълзи, а отвън
 	се чувствах съсухрена и вцепенена. 
 	– Така, достатъчно сантименталности – каза Гуинет и седна
 	срещу мен. Берди зае свободния стол. – Играта се промени
 	напълно. Очите на кралството явно вече се стремят към нещо
 	повече от обществен ред. Какъв е планът? 
 	– Защо реши, че имам план? 
 	Тя сбърчи чело. 
 	– Защото имаш. 
 	Не го бях казвала на никого. Беше опасен, но и
 	единственият начин гласът ми да се чуе от целия кралски
 	двор и хората, все още предани на Мориган. Макар и само за
 	броени минути. 
 	– Обмислям нещо, което съм правила и преди. Само че
 	неуспешно. Преврат. – Разказах им как на четиринайсет с
 	братята ми и техни приятели се вдигнахме на бунт в зала
 	„Алдрид“. Не протече по план. – Но тогава бях въоръжена
 	само с праведно негодувание и искания. Този път
 	възнамерявам да се явя с два взвода войници и доказателства. 
 	Берди се задави с чая си. 
 	– Въоръжени войници? 
 	– Братята ми – поясних. – Сигурна съм, че като се върнат, ще ме подкрепят заедно с отрядите си. 
 	– Два взвода срещу цялата мориганска армия? – усъмни се
 	Берди. – Ще обградят цитаделата за броени минути. 
 	– Затова ми трябват доказателства. Можем да отбраняваме
 	залата известно време, като държим членовете на кабинета за
 	заложници. Нужни са ми само няколко минути, колкото да
 	изоблича с подходящи доказателства поне един от
 	предателите. Тогава Съветът може да склони да ме изслуша. 
 	Гуинет изсумтя. 
 	– Или да получиш стрела в гърдите още преди да си казала
 	и дума. 
 	Знаеше се, че по време не съвещания на високо равнище в
 	две от кулите покрай зала „Алдрид“ разполагаха стражи с
 	парадни униформи и лъкове. Никога досега не бяха
 	изстрелвали и стрела. Беше просто церемония, поредната
 	традиция, наследена от далечни времена, когато лордове от
 	цял Мориган се събирали в цитаделата – но стрелите им бяха
 	съвсем истински и предполагах, че знаят как да ги използват. 
 	При онова щурмуване на залата бях сигурна, че няма да
 	стрелят по дъщерята на краля. Този път обаче нямаше на
 	какво да се осланям. 
 	– Да, възможно е да стрелят по мен – потвърдих. – Не мога
 	да мисля за всичко сега. Първо трябва да намеря
 	доказателства. Знам, че канцлерът и кралският учен са
 	замесени, но като претърсих кабинетите им, не намерих нищо. 
 	Толкова са чисти, че даже прашинка нямаше във въздуха. Пък
 	и…
 	Спрях се. Майка ми. Две малки думички, които не смеех да
 	изрека. Не. Не и тя. Издигаха се като стена в мен, непреодолима дори след видяното. Не можех да произнеса
 	името ѝ заедно с тези на изменниците. Тя никога не би
 	изложила Уолтър на риск. Обичаше го прекалено много. 
 	Някои неща бяха истински и реални. Имах нужда да вярвам в
 	това. Затворих очи и видях звездното небе и покрива, от който
 	ме беше свалила. Няма какво да узнаваш, мило дете. Тук има
 	 само нощен студ. 
 	Бях я хванала с кралския учен, а за него знаех със
 	сигурност, че има пръст във всичко това. Най-вещите му
 	служители работеха в катакомбите на Светилището. Берди и
 	Гуинет се протегнаха през масата и стиснаха ръцете ми. 
 	Отворих очи. 
 	– Ей, ще ме просветлите ли какво се случва? 
 	Вдигнах поглед. Полин беше будна. Отидох при нея, седнах
 	на ръба на леглото ѝ и всички се изредихме да я целунем и
 	поздравим, преди Берди да сложи бебето в обятията ѝ. 
 	Гуинет ѝ помогна да го нагласи на гърдите си за кърмене, после се изправи гордо с ръце на хълбоците. 
 	– Погледнете го само. Веднага схвана. 
 	– Избрала ли си му име? – попита Берди. 
 	През очите на Полин пробяга тъмен облак. 
 	– Не. 
 	– Има време за това – увери я Берди. – Ще проверя дали
 	няма с какво друго да го увием вместо с тая стара съдрана
 	риза. 
 	– С някой от пуловерите за двуглави хора, които плетеш? –
 	смигна ѝ Гуинет и двете отидоха в отсрещния край на стаята
 	да разопаковат торбата, която бяха донесли. 
 	Пресегнах се и докоснах едното пръстче на малкото розово
 	краче, подало се от ризата на Кейдън. 
 	– Прекрасен е – прошепнах. – Как се чувстваш? 
 	– Сравнително добре – врътна очи тя, – като се има предвид, че разкрих интимните си части пред варварин убиец. – После
 	въздъхна. – Но на фона на твоите неволи е просто дребно
 	унижение. 
 	Погледнах бебето с усмивка. 
 	– И виж каква е наградата. Струваше си, нали? 
 	Тя се усмихна сърдечно на сина си и погали нежно с пръст
 	едната му буза. 
 	– Да – отвърна. – Още не мога да повярвам. – Надникна към
 	  
 	Кейдън и усмивката ѝ посърна. – Какво му се е случило? –
 	изшушука. – От какво са тези белези? 
 	Кейдън лежеше свит на една страна с гръб към нас. Аз бях
 	свикнала с белезите му, но други хора несъмнено се
 	стряскаха, като ги видеха. 
 	– Предателство – отговорих. 
 	И ѝ разказах кой беше и какво бе преживял. 
 	Като се събуди, Кейдън стана, плъзвайки смутено ръка по
 	голите си гърди, и поздрави Берди и Гуинет. 
 	Берди свъси вежди, сложила ръце на хълбоците си. 
 	– Пълен си с изненади, а, търговецо на кожи? 
 	– Може да се каже – отвърна той с леко изчервени
 	слепоочия. 
 	Гуинет изсумтя. 
 	– И една от по-големите е, че умееш да израждаш бебета. 
 	Кейдън се обърна към Полин. 
 	– Как е той? 
 	– Добре – отговори тихо тя. 
 	Кейдън отиде до нея с кривната в лека усмивка уста и
 	отмести малко одеялото, за да види лицето на бебето. Полин
 	се отдръпна назад и го вдигна закрилнически към гърдите си. 
 	Кейдън забеляза и усмивката му изчезна. Отстъпи назад с
 	болезнено разочарование и сърцето ми се скъса. Но разбирах
 	и Полин. След всичко, което бе преживяла, доверието ѝ беше
 	също толкова далечно, колкото надеждата. 
 	– Други изненади намислил ли си ни? – обади се Берди. 
 	Той се обърна към мен. 
 	– Лия, трябва да поговорим насаме. 
 	– Не бързай толкова, войниче – намеси се Гуинет. – Каквото
 	имаш да казваш на нея, можеш да го кажеш пред всички ни. 
 	Кимнах. Рано или късно трябваше да започнем да си
 	вярваме едни на други. 
 	Той сви рамене. 
 	– Както искате. Разкрих още един от предателите в двора
 	ви. Баща ми вече не е лорд на провинция Дюер. Заема пост в
 	кралския кабинет. 
 	Полин вдиша рязко. Дори нямаше нужда да чува име. 
 	Веднага се досети. В кабинета имаше само един човек със
 	светлорусата коса и топлите кафяви очи на Кейдън. Дори
 	спокойният му, равномерен глас беше същият. Всичко, което
 	трябваше да е очевидно от самото начало, ни бе убягвало, и
 	осъзнах, че възприемем ли човек по един начин, спираме да
 	виждаме всичко друго – Кейдън беше варварски убиец, а
 	вицерегентът – достопочтен лорд, потомък на Светите
 	пазители, и нищо не можеше да ги свързва. 
 	Берди и Гуинет не познаваха вицерегента, затова си
 	замълчаха, но Кейдън надникна към Полин, любопитен как ще
 	реагира. 
 	– Лорд Роше – поясни. 
 	В първия момент ми хрумна да го излъжа, да му кажа, че в
 	кабинета няма никакъв лорд Роше, защото се боях, че ще
 	хукне към цитаделата и пак ще се озове със счупена глава, но
 	той прочете погледа в очите ми. 
 	– Не ме лъжи, Лия. 
 	Приготвих се, сигурна, че няма да понесе добре новината. 
 	– Знам кой е. Срещнах се с него преди два дни. Наистина е
 	член на кабинета. И може да е бил ужасен баща, Кейдън, но
 	няма доказателства, че е предател. 
 	  
 	  
 	ГЛАВА 54
 	Гледах как Кейдън крачи гневно към воденицата да провери
 	животните. Почти виждах как от раменете му се издига пара. 
 	 Това е лъжа! Нямам роднини. Майка ми беше единствено
 	 дете. Взеха ме просяци. 
 	Виждах яростта по лицето му, но и помнех искрената мъка в
 	очите на вицерегента. Беше едва на осем, скърбящо дете, току-що загубило майка си. 
 	В едно се бях убедила: времето изопачаваше и разкъсваше
 	истината като забравен чаршаф, брулен от вятъра. Сега
 	трябваше да наставя частите. 
 	Казах на Натия, че имам нова задача за свещеника и щом
 	времето се закрепи, трябва да го доведе. В архивите се пазеше
 	списък на всички официално обучени гувернантки. Все
 	отнякъде щеше да изскочи нещо за Катарин. 
 	Ушите на Десет потрепваха доволно, докато го чешех между
 	тях. Обърнах същото внимание и на Девет, питайки се дали им
 	липсва Осем. Воденицата беше пресъхнала, но едната ѝ стена
 	отдавна беше рухнала и вътре цареше студ. По високите
 	покривни греди гнездяха сови. Натия седеше в далечния ъгъл
 	и точеше меча си. Сутринта се бяхме упражнявали. Тя ме
 	подсети, че трябва да поддържаме уменията си. Навиците, които ѝ бях създала по време на дългото ни пътешествие през
 	Кам Ланто, се бяха вкоренили надълбоко в нея. 
 	Полин ни наблюдаваше с доловимо съмнение в очите и по-
 	късно отново ме попита за армията на комисаря. 
 	– Ще унищожи Мориган – заявих, – а тукашните предатели
 	ще му помогнат. Трябва да сме подготвени. 
 	– Но Лия… – Тя сви рамене със скептично изражение. – Това
 	е невъзможно. Ние сме благословените Избавени. Избраници
 	на боговете. Велико кралство като Мориган не може да рухне. 
 	Погледнах я колебливо. Не исках да разтърсвам още повече
 	света ѝ, но нямах друг избор. 
 	– Не – казах. – И най-великото кралство може да рухне. 
 	– Но в Свещената книга пише, че…
 	– Съществуват и други истини, Полин. Трябва да ги знаеш. 
 	Разказах ѝ за Гаудрел, Венда и момичето Мориган, отвлечено от семейството ѝ и продадено на събирача Алдрид
 	срещу чувал жито. За историите, които криеха от нас, и че
 	кралството ни е изградено от крадци и събирачи – не от
 	богоизбраните Избавени. Светите пазачи не бяха светии. 
 	Почувствах се жестока, докато ѝ говорех, сякаш бях
 	изтръгнала безценен кристал от ръцете ѝ и го бях смачкала с
 	ботуша си, но трябваше да чуе истината. 
 	Тя се изправи като зашеметена и закрачи из помещението, мъчейки се да усвои новата информация. Почти виждах как
 	прелиства познатите текстове в главата си. 
 	Накрая се завъртя към мен. 
 	– Откъде знаеш, че тези истории са верни? 
 	– Няма как да знам. Това е лошото. Но знам, че съществуват
 	истини, укривани от нас, Полин. И трябва да ги открием със
 	сърцето си. Истината е обща като въздуха и всички имаме
 	право да я вдишваме колкото си искаме дълбоко. Не бива да е
 	скрита в ничия длан. 
 	Тя пак се обърна и вдигна поглед към гредите, където
 	гнездяха совите. Заклати глава, мъчейки се да отхвърли
 	чутото, съпоставяйки моите истини с единствената друга, която знаеше – Свещената книга на Мориган. 
 	 Събирачи. 
 	Ако беше вярно, тази хроника ни отнемаше възвишения
 	статут сред всички кралства. Като гледах Полин, си обяснявах
 	още повече защо кралският учен бе крил разказа на Гаудрел. 
 	Той подкопаваше цялата ни същност. Не разбирах само защо
 	просто не бе унищожил книгата. Някой някога беше опитал. 
 	Полин вдиша дълбоко и приглади полата си с длани. 
 	– Трябва да се връщам в колибата – обяви. – Време е да
 	нахраня бебето. 
 	  
 	ГЛАВА 55
 	Полин
 	През нощта, след като нахраних бебето, дълго време лежах
 	на една страна, загледана в спящия Кейдън. Още не можех да
 	изтръгна белезите му от мислите си. Сега, като погледнеше в
 	огледалото, щеше да вижда нов – оставен от моя нож – редом с
 	онези, които баща му му бе завещал. В Теравин ризата му и
 	няколко мили думи бяха прикрили истинската му същност. 
 	Микаел бе постигнал същото със сладкодумие. Като позволих
 	на тези мисли да се намърдат в съзнанието ми, не остана
 	място за нищо друго. 
 	Невъзможно ли беше да опознаеш някого истински, или
 	просто аз не умеех да преценявам човешкия нрав? Обърнах се
 	на другата страна и загледах сенките, танцуващи по тавана. 
 	Това, че бе видял интимните ми части, беше най-малката ми
 	грижа. Още не можех да забравя изражението му, когато за
 	пръв път взе бебето в ръце. Струваше ми се искрено. Очите му
 	се изпълниха с удивление, но като се пресегна да го остави
 	върху гърдите ми, за миг се поколеба, сякаш знаеше, че
 	повече никога няма да му позволя да докосне детето ми. Една
 	част от мен настояваше да му благодаря за помощта, друга
 	още му се гневеше, но най-голям беше страхът. Можех ли да
 	бъда сигурна, че добрината му е неподправена този път? Ами
 	ако пак ни използваше, за да постигне целите си? Знаех, че
 	Лия му вярва. И това трябваше да ми е достатъчно. Но
 	доверието ми се изплъзваше. 
 	Коленичих на верандата да почистя кафеза, който Кейдън
 	беше намерил във воденицата. Може да го използваш за
 	 детско кошче на първо време, обясни, като ми го донесе
 	сутринта. Не ме погледна в очите. Просто го остави на
 	верандата и си тръгна. Чак като се отдалечи, извиках името
 	му. Обърна се и му благодарих. Той ме погледа, после кимна и
 	си тръгна. 
 	Валеше проливно от четири дни. Цели реки се изливаха
 	надолу по хълмовете, а в покрива на колибата ни се появиха
 	нови течове. Не знаех дали този потоп е благословия, или
 	проклятие – държеше ни пленници в малкото помещение, но
 	поне принуждаваше Лия и Кейдън да разрешат спора
 	помежду си: Кейдън искаше да отиде лично при вицерегента. 
 	Да го погледне в очите. Лия отказваше. Моментът не бил
 	подходящ. Учудвах се, че я слуша. Помежду им съществуваше
 	странна връзка, която още не разбирах. Но когато тя загатна, че вицерегентът може да се е променил, че единайсет години
 	са способни да променят човек, и изтъкна Енцо като
 	доказателство, Кейдън се ядоса. И видях проблясък от
 	някогашния убиец. А може би си оставаше убиец, защото
 	усещах, че не иска да отиде при вицерегента само за да го
 	„погледне в очите“. 
 	– Хората не се променят чак толкова! – изкрещя той и
 	излезе в дъжда. 
 	След час се върна подгизнал и двамата не подхванаха
 	отново темата. 
 	Аз самата твърдях, че хората не се променят, но започвах да
 	се разколебавам. Лия се беше променила. Някога беше
 	безстрашна, не зачиташе опасностите, когато нещо я
 	разяреше достатъчно, постъпваше импулсивно, понякога в
 	свой собствен ущърб. Сега обаче в нея прозираха
 	пресметливост и хладнокръвие. Беше изстрадала. Месеците
 	ми на тревоги по нея се оказваха оправдани. Умишлено ми
 	спестяваше някои подробности, но видях белезите от стрели в
 	гърба и бедрото ѝ. Беше ѝ се разминало на косъм. Видях и
 	белега на скулата ѝ от удара на комисаря. Но имаше и
 	невидими белези. И те ме притесняваха повече. Празният ѝ
 	поглед, свитите юмруци, гневно сбърчените заради някой
 	спомен устни – все по-дълбоки белези от убийството на скъпи
 	хора пред очите ѝ и знанието, че и други са загинали след
 	бягството ѝ. Усещах, че я е грижа за венданския народ. Често
 	говореше на вендански с Кейдън и включваше техните
 	традиции във възпоменанията си. 
 	– Вече една от тях ли си, Лия? – попитах я. 
 	Първо ме погледна учудено, но после през очите ѝ пробяга
 	някакъв спомен. Не ми отговори. Сигурно самата тя не
 	знаеше. 
 	Възпоменанията ѝ се бяха променили най-много. Не ги
 	казваше по задължение, а с пламенна емоция, от която
 	въздухът застиваше, и като че ли не ги отправяше само към
 	боговете, но и към звездите и поколенията от миналото. 
 	Въздухът ставаше по-плътен, сякаш светът дишаше в ритъм с
 	нас, а Лия се взираше в мрака, съсредоточила поглед в нещо, което ние не виждахме. 
 	Вече не се боеше от дарбата, а я приемаше. Говореше с
 	нежност, с настойчивост, с доверие. Говореше за дарбата така, както никога преди – за това как виждаше с нея, узнаваше
 	тайните на света, вярваше ѝ. И думите ѝ ме караха да
 	погледна по-надълбоко в себе си. 
 	Усещах и тъгата ѝ. Прикриваше я добре, но когато Натия
 	започна да описва на Берди и Гуинет далбрекската армия и
 	аванпоста и спомена мимоходом Рейф, Лия излезе на
 	верандата, сякаш нямаше сили да слуша. Последвах я и я
 	заварих да гледа дъжда, облегната на една колона. 
 	– Май е възхитена от далбрекската армия – отбелязах. –
 	Струва ми се прекалено млада да носи толкова оръжия. 
 	Мислех, че вагабонтите не…
 	– Не носят оръжия – потвърди Лия. – Натия се опита да ми
 	помогне, като приши нож в подгъва на пелерината ми. 
 	Лагерът ѝ плати прескъпо за това. 
 	– И сега търси отмъщение. 
 	– Същите хора, които е приветствала в лагера си, са я
 	предали. Отнели са ѝ някогашния живот и детската
 	невинност. Първото може и да успее да си върне, но второто –
 	никога. 
 	Реших деликатно да пренасоча разговора. 
 	– Говори с голямо уважение за краля на Далбрек. 
 	Лия не отвърна. 
 	– Какво се е случило между вас? – попитах направо. 
 	Светлината откъм прозореца на колибата озаряваше леко
 	едната ѝ скула. Тя поклати глава. 
 	– Случи се каквото е редно. 
 	Докоснах рамото ѝ и тя срещна погледа ми. Очите ѝ
 	говореха съвсем друго. 
 	– Лия, аз съм. Полин. Кажи ми – подканих я нежно. 
 	– Не ме питай. Моля те. 
 	Опита да се обърне, но аз я хванах за раменете. 
 	– Няма да те оставя на мира. Като се преструваш, че не
 	страдаш, болката няма да изчезне. 
 	– Не мога – програчи тя. Очите ѝ плувнаха в сълзи и тя ги
 	избърса гневно. – Не мога да мисля за него – каза с по-твърд
 	тон. – Твърде много е заложено на карта, включително
 	неговият живот. Не бива да отклонявам вниманието си. 
 	– Само така ли го възприемаш? Като нещо, което те
 	отклонява от целта ти? 
 	– Точно ти най-добре знаеш, че тези неща невинаги се
 	получават. 
 	– Лия – казах твърдо и зачаках. 
 	Тя затвори очи. 
 	– Нуждаех се от него. Но кралството му също се нуждаеше
 	от него. Никой от нас не може да промени това. 
 	– Но? 
 	– Мислех, че ще дойде – прошепна тя. – Напук на разума си. 
 	Защото знаех, че не може. Че не бива дори. Въпреки това все
 	надничах през рамо с надеждата, че е размислил. Обичахме
 	се. Дадохме си клетви един на друг. Заклехме се, че няма да
 	позволим на кралства и заговори да застанат между нас. Но
 	ето че така стана. 
 	– Разкажи ми всичко от самото начало. Както аз ти разказах
 	за Микаел. 
 	Говорихме часове наред. Сподели ми неща, които не бе
 	разкрила по-рано – кога е осъзнала кой е всъщност, за
 	напрегнатите минути, преди да влязат във Венда, за
 	бележката, която носел в елека си през всичките месеци, как
 	трябвало да се преструва, че го мрази, когато копнеела да го
 	прегърне, за обещанието му да имат ново начало заедно, как
 	гласът му я държал в този свят, когато чувствала, че се
 	изплъзва в друг – и накрая за гневния им спор на раздяла. 
 	– Като си тръгнах, отбелязвах всеки ден, който ни
 	отдалечаваше един от друг, драскайки последните му думи
 	към мен с пръчка по земята – Така е редно, – докато не
 	повярвах в тях. Но като намерих булчинската си рокля там, където ми каза, че я е скрил, над плевнята на
 	странноприемницата, всичко в мен се разкъса наново. Колко
 	пъти трябва да се примиряваш, Полин? 
 	Загледах я безмълвно, защото не знаех как да ѝ отговоря. 
 	Въпреки всичко, което ми бе причинил Микаел, всеки ден
 	наново се мъчех да го забравя. Беше станал навик на мислите
 	ми, нежелан като обрив, но се улавях, че мисля за него, без
 	дори да съм осъзнала. Да го прогоня от ума си беше като да се
 	уча да дишам по нов начин. Напълно съзнателно усилие. 
 	– Не знам, Лия – отговорих накрая. – Но колкото и време да
 	отнеме, ще бъда до теб. 
 	Облегнах се на стола и загледах кафеза. Дървото беше
 	гладко и масивно. Станах и го окачих на една греда на
 	верандата да съхне. Да, Кейдън беше прав. С едно меко
 	 одеяло щеше да свърши работа за детско кошче. 
 	Писък разсича въздуха. 
 	Пачегите са заловили нещо. 
 	Децата плачат, 
 	мракът е твърде гъст, 
 	коремите им – твърде празни, 
 	воят на пачегите – твърде близо. 
 	 Шшш, прошепвам. 
 	 Разкажи им история, умолява ме Джафир. 
 	 Разкажи им история за Едно време. 
 	Ала аз не го познавам. 
 	Претърсвам паметта си за думите на Ама. 
 	Надеждата. Краят на пътешествието. 
 	И отчаяно добавям свои думи към тях. 
 	 Съберете се, деца, 
 	 и ще ви разказа историята за Едно време. 
 	 Преди светът да стане сив и безплоден, когато още бил въртящо се синьо бижу
 	 и лъскавите му кули докосвали звездите. 
 	Събирачите наоколо се подсмихват. 
 	Но не и Джафир. 
 	Той гладува за истории също като децата. 
 	 Загубените думи на Мориган
 	  
 	ГЛАВА 56
 	Рейф
 	– Крие се в колиба недалеч от цитаделата с три жени и
 	Кейдън. И едно вагабонтско момиче – каза Тавиш. 
 	– Престъпили сте заповедите ми. 
 	Джеб се ухили. 
 	– Знаеше, че ще ги престъпим. 
 	– И се радваш, че го направихме – добави Орин. 
 	– Те пък за какво са ти? – кимна Джеб към птичаря и трите
 	валспрея в клетки. 
 	– В случай че нещата се объркат. Подарък от генерал
 	Драгер. Настоя да ги взема. Не иска пак да изчезнем
 	безследно. 
 	Тавиш огледа подозрително отряда ни и се обърна към
 	капитан Азиа, вероятно преценил, че от него ще изкопчи
 	повече информация. 
 	– Откъде намерихте толкова коне с мориганска амуниция? 
 	Свен се прокашля, присвоявайки си правото на отговор от
 	Азиа. Знаех, че от въпроса му горчи също колкото и на мен. 
 	– Дълга история – каза той. 
 	– Ще ти обясня по-късно – успокоих Тавиш. – Иди до задната
 	част на отряда и им кажи, че е време да се разделим между
 	източния и северния път към града. И да се придвижват на
 	групички от по трима-четирима. Не бива да нахлуваме в града
 	едновременно. 
 	Бяхме фермери и търговци, не батальон от стотина
 	въоръжени войници. Поне така трябваше да изглежда. 
 	  
 	ГЛАВА 57
 	 Дърпай. 
 	 Дърпай. 
 	Отметнах одеялото и се надигнах, обливана от горещи и
 	студени вълни. Отмерените викове, скрибуцането на зъбни
 	колела, неприятното металическо трополене още кънтяха в
 	ушите ми. Огледах се наоколо, за да се уверя, че още съм в
 	колибата. Беше тъмно и тихо, с изключение на тихото
 	похъркване на Берди. Просто сън, казах си и пак легнах. 
 	Успях да задремя чак преди съмване и спах до късно. И се
 	събудих с ясното знание, че звуците и виковете са истински. 
 	Бяха поправили моста. Идваха за нас. 
 	Огледах се. Колибата беше празна. Видях само Гуинет да
 	дреме в люлеещия се стол с бебето в ръце. Забелязах, че
 	мелодичното капане на дъждовна вода в кофи и купи е спряло. 
 	Най-сетне можех да се промъкна обратно в града. По улиците
 	пак щеше да кипи живот и щях да се прокрадна
 	незабелязано – а и Брин и Реган можеше да са се върнали. 
 	Облякох си тихо кожените дрехи за езда и взех всички
 	оръжия, с които разполагах. В най-добрия случай можеше
 	следобед да поведа братята ми и отрядите им към зала
 	„Адрид“. Първо щях отново да претършувам цитаделата за
 	доказателства, но след като бяха поправили моста, не можех
 	да отлагам повече срещата с кабинета. Наметнах си
 	пелерината и излязох на пръсти. Полин беше в края на
 	верандата и вдигаше един кафез да го закачи на пирон, забит
 	във висока греда. 
 	– Дали е разумно ти да го правиш? 
 	– Родих, Лия, не съм претърпяла злополука. И всъщност се
 	чувствам доста добре. За пръв път от седмици не усещам крак
 	върху пикочния си мехур. Пък и чистенето на кафез не е
 	тежка работа. Кейдън ми го донесе от воденицата. Върна се да
 	пусне животните. Овесът свърши, така че трябва да попасат. 
 	Надявах се наистина това да прави. Знаех, че още иска да се
 	срещне с баща си. 
 	Отидох до другия край на верандата да се огледам. 
 	– А къде са Берди и Натия? 
 	– Възползваха се от хубавото време да идат до града за още
 	провизии. – Тя плъзна ръка по едната стена на кафеза. – Мога
 	да го използвам за детско кошче на първо време. За
 	моментите, когато няма кой да държи бебето. 
 	– Струва ми се, че винаги ще има желаещи. Гуинет не го
 	пуска. 
 	Полин въздъхна. 
 	– Забелязах. Дано не е мъчително за нея. Сигурно я кара да
 	си мисли за всичкото загубено време с нейното бебе. 
 	– Казала ти е? – учудих се. 
 	Не можех да повярвам, че Гуинет ѝ е споделила дълбоката
 	си тайна. Аз самата се бях досетила, защото видях как
 	гледаше Симон в Теравин. За никой друг по лицето ѝ не се
 	изписваше такава нежност. 
 	– За Симон ли? – Полин поклати глава. – Не, отказва да
 	говори за нея. Обича това момиченце с цялото си сърце, но
 	именно заради любовта си към нея изпитва такъв страх. 
 	Мисля, че затова стои настрана. 
 	– Страх от какво? 
 	– Не иска бащата да разбира за нея. Не бил добър човек. 
 	– Каза ли ти кой е? 
 	– Не точно. Но с Гуинет си имаме странен подход към
 	истината. Споделяме много една с друга без нито дума. – Тя
 	развърза влажната си престилка и я окачи да съхне до
 	кафеза. – Канцлерът е бащата на Симон. 
 	Долната ми челюст увисна. Знаех, че Гуинет е поддържала
 	отношения с неприятни хора, но не бях очаквала някой от тях
 	да е толкова нависоко в хранителната верига. С право се
 	страхуваше. Обърнах се и изругах на вендански, за да опазя
 	ушите на Полин и да си спестя порицание. 
 	– Ругай си спокойно на моригански – каза ми тя. – Няма да
 	те карам да се молиш за опрощение. Сигурно съм изричала
 	същите думи. И по-лоши. 
 	– Ти ли, Полин? – ухилих се. – Размахваш ножове и ругаеш? 
 	Богове, колко си се променила. 
 	Тя се засмя. 
 	– Интересно. Мислех си същото за теб. 
 	– Към добро или лошо? 
 	– Станала си точно жената, която трябваше да станеш, Лия. 
 	И двете сме се променили от необходимост. – На челото ѝ се
 	появи тъмна бразда. Чак сега забелязваше дрехите за езда под
 	пелерината ми. – Отиваш ли някъде? 
 	– След като дъждът спря, хората пак ще наизлязат по
 	улиците. Мога да се движа незабелязано сред тях, пък и Брин
 	и Реган вече трябва да са се върнали. Искам да…
 	– Няма да са се върнали. 
 	– Градът на тайнствата е само на няколко дни езда, а
 	освещаването на паметник не отнема повече от ден. Брин и
 	Реган не биха…
 	– Лия, май не си ме разбрала. След това ще посетят други
 	градове, а после потеглят към Подчинените кралства. Реган
 	отива в Гитос, а Брин – в Кортенаи. Фелдмаршалът ги е
 	изпратил на дипломатическа мисия. 
 	– Какви ги говориш? Принцовете не ходят на
 	дипломатически мисии. Те са войници. 
 	– Аз също се учудих, особено при положение че баща ти е
 	болен. Не е в съгласие с протокола. Но Брин го смята за
 	важно, а и кралят одобрил. 
 	Чак до Подчинените кралства? Сърцето ми потъна. Не
 	можехме да ги чакаме седмици. Но и не можех да се явя на
 	официалната среща без тях. 
 	Поклатих глава. Дипломатическа мисия. Знаех колко
 	ненавиждат Брин и Реган такива неща. Представих си как
 	Реган врътва очи. От всичко би му харесало единствено да
 	язди през откритото…
 	Гърлото ми се скова. 
 	 Задавали са прекалено много въпроси, за да се доберат до
 	 истината. 
 	Също като Уолтър. Ще поразпитам дискретно тук-там. 
 	А това ги превръщаше в спънка. 
 	– Какво има? – попита Полин. 
 	Опрях се на близката колона. Посещението в Подчинените
 	кралства означаваше дни езда през Кам Ланто. Щяха да са
 	неподготвени, лесни мишени. Сърцето ми изстина. Не ги бяха
 	изпратили на мисия. А право към нова засада. Някой
 	елиминираше принцовете – заедно с въпросите им. 
 	Баща ми не би одобрил подобно нещо. Не и ако знаеше. 
 	– Гласят им засада, Полин. Брин и Реган ще попаднат в
 	засада. Също като Уолтър. Трябва да ги спрем, преди да е
 	станало твърде късно. Трябва да кажа на баща ми. Веднага. 
 	И побягнах към цитаделата, молейки се дано вече не е
 	късно. 
 	  
 	ГЛАВА 58
 	Кейдън
 	– Здравей, Андрес. 
 	Бях обещал на Лия да не се срещам с баща ми. За брат ми
 	не ѝ бях обещавал нищо. 
 	Чух Полин да споделя с Гуинет подозрението си, че може би
 	Андрес я е проследил до странноприемницата и е докладвал
 	на канцлера къде са отседнали. Не му била казала коя е, но ѝ
 	направило впечатление, че много я разпитвал. След като
 	научила какво ми е причинил вицерегентът, започнала да се
 	съмнява, че въпросите на Андрес са напълно невинни. Аз
 	самият бях сигурен, че не са. Все пак беше син на баща си. 
 	Изненадах го на входа на гробището. Облегнах ловко лакът
 	върху рамото му, все едно бяхме стари приятели, а скришом
 	опрях нож в ребрата му. 
 	– Да се поразходим, какво ще кажеш? 
 	Той веднага схвана положението и тръгна с мен. 
 	Заведох го до криптата на Мориган в центъра на гробището, място с паяжини, духове, сумрак и дебели стени. Като
 	слязохме по стълбите, го отблъснах от себе си. Той залитна
 	напред и се обърна. 
 	Когато най-сетне успя да ме види добре, килна глава
 	настрани. Бързо ме разпозна. Явно твърде много приличах на
 	баща ни. Андрес беше наследил бледата кожа на майка си и
 	облото ѝ херувимско лице, по-подходящо от моето за просене
 	по улични ъгли – но не той беше копелето в семейството. 
 	– Кейдън? – Пръстите му потрепнаха, сякаш се канеше да
 	посегне към оръжието си. – Мислех те за мъртъв. 
 	– Май това беше целта. Само дето не се получи. 
 	– Знам, че имаш основание да му се сърдиш за постъпката, Кейдън, но минаха години. Татко се промени. 
 	– Да, сигурно. 
 	Той погледна ножа в ръката ми. 
 	– Какво искаш? – попита ме. 
 	– Отговори. И може би малко кръв в замяна на всичко, което
 	загубих. 
 	– Как ме намери? 
 	– Марисол ми каза къде си. 
 	Той се намръщи. 
 	– Тоест Полин. 
 	– Предполагах, че знаеш коя е. 
 	– Големият ѝ корем ме заблуди, но гласът ѝ… Срещали сме
 	се и преди. Тя не ме помнеше. Явно не съм я впечатлил
 	достатъчно, но тя мен успя. Сега дали…
 	– Няма да я видиш повече – заявих категорично, за да
 	разбере, че ако ѝ е хвърлил око, трябва да се откаже. –
 	Интересно ми е, Андрес, как така само ти не тръгна с взвода
 	на принц Уолтър точно когато се натъкнаха на венданска
 	бригада? 
 	Той присви очи насреща ми. 
 	– Не тръгнах, защото бях болен. 
 	– Не си спомням да си от най-болнавите. Често ли ти се
 	случва да боледуваш, или просто беше съвпадение, че остана у
 	дома и отърва кожата? 
 	– Какво намекваш, братко? – кипна той. 
 	– Нужно ли е да го казвам? 
 	– Цяла седмица не бях на себе си. Дворцовият лекар може
 	да го потвърди. Като се свестих, татко ми каза, че ме е
 	повалила треска. 
 	– С него ли беше, като ти прилоша? 
 	– Да. В деня, преди да потеглим с взвода, вечерях с него и
 	няколко членове на кабинета в жилището му, но на тръгване
 	ми се зави свят и паднах. Прислужниците на татко ме
 	заведоха до леглото. След това не си спомням почти нищо. Не
 	че има значение. Никой не знаеше какво ги очаква Уолтър и
 	другите. 
 	– Някой е знаел. И този някой не е искал единственият му
 	останал син да се озове в касапница, планирана от него. Мен
 	ако питаш, синът на драго сърце се е съгласил. 
 	Той извади меча си. 
 	– Говориш за измяна. 
 	Очите му бяха изцъклени и трескави, а в гласа му се
 	долавяше отчаяние и ми хрумна, че може да казва истината. 
 	Според Полин изглеждал искрено опечален от смъртта на
 	войниците. Ако скръбта му бе престорена, нима би идвал на
 	гробището всеки ден да почита паметта им? Впих поглед в
 	него, търсейки белег за друг мотив, но в очите му прозираше
 	само болка, не измама. 
 	– Прибери меча, Андрес. Предпочитам да не те убивам. 
 	Той свали оръжието. 
 	– Кой си ти? – попита ме, навярно усетил, че вече не съм
 	малкото му отхвърлено братче. 
 	– Някой, когото би искал да не познаваш – отвърнах. – Кой
 	друг присъстваше вечерта, когато ти призля? 
 	Той се позамисли, после каза, че вечерял с канцлера, капитана на стражата и дворцовия лекар. 
 	  
 	ГЛАВА 59
 	Родителите ми имаха общи брачни покои, но до кабинета на
 	лекаря имаше стая за членове на кралството семейство, нуждаещи се от медицинска помощ. Там ни беше родила
 	майка ми. Ако баща ми наистина беше болен и дори да беше
 	лъжа, точно там щях да го намеря. 
 	Влязох в преддверието с прибрана в прислужническа
 	шапчица коса и с лице, сведено към купчината кърпи и
 	шишенцето в ръцете ми. Крачех равнодушно, макар че
 	краката ми горяха да побягна. Дори баща ми, колкото и
 	ядосан да ми беше, несъмнено още тъжеше по Уолтър. Само
 	капка съмнение беше достатъчна да отмени заповедта си. Щях
 	да го накарам да ме изслуша дори ако се наложеше да опра
 	нож в гърлото му и да го взема за заложник. 
 	– Идвам да обтрия краля с тинктура, приготвена от лекаря –
 	обясних с тежък акцент от Гастино, звучейки като леля
 	Бернет, когато се ядосаше. 
 	Задрямалата сестра на стола до вратата подскочи. 
 	– Никой не ми е…
 	– Знам, знам – измърморих. Преглътнах и продължих със
 	сприхав, провлачен тон: – На нас всичко ни се сервира в
 	последния момент. Ето, аз тъкмо си тръгвах. Дали пък не
 	може ти да свършиш тая работа? Аз ако…
 	– Не – размисли сестрата. – Вися тук от часове. Трябва ми
 	малко почивка. – Тя надникна към стража пред отворената
 	врата на вътрешната стая. – Ще ти трябва ли мъжка помощ? 
 	– Пфф. Само челото ще му обтрия. И сама ще се оправя. 
 	Тя стана с облекчение и изчезна, преди да кажа и дума
 	повече. 
 	Вътрешната стая беше смътно осветена. Минавайки покрай
 	стража, го помолих да затвори вратата след мен, защото
 	ръцете ми са заети. Като се поколеба, му обясних, че такъв е
 	протоколът. 
 	Вратата се затвори тихо след мен и аз се обърнах към
 	голямото легло до отсрещната стена. Едва видях баща си в
 	него. Беше дребен и съсухрен, сякаш възглавниците и
 	завивките го изяждаха пред очите ми. Очите му бяха
 	хлътнали, а кожата бе изопната по скулите му. Съвършено
 	непознат човек. Оставих кърпите и шишенцето на една маса и
 	пристъпих към него. Той не помръдна. 
 	 Умира. 
 	 Убиват го. 
 	Пулсът ми се ускори. Цитаделата вече ми бе прошепнала
 	тази истина. Но не ми беше хрумнало, че става дума точно за
 	него, не и за мъжа, който винаги фучеше и трещеше – само
 	такъв го познавах. 
 	– Татко? 
 	Нищо. 
 	Коленичих до леглото и хванах ръката му. Беше безжизнена
 	и топла. Какво му имаше? Отчаяно исках да го видя разярен и
 	вилнеещ, както ми го беше описал Уолтър, какъвто винаги си
 	беше. Не и такъв. 
 	– Регина? 
 	Подскочих от немощния му глас. Дори не отвори очи. 
 	– Не, татко. Майка не е тук. Аз съм Арабела. Трябва да ме
 	изслушаш. Веднага трябва да наредиш Брин и Реган да се
 	върнат у дома. Разбираш ли ме? 
 	Той сбърчи чело. Клепачите му се открехнаха леко. 
 	– Арабела? Закъсняваш. А днес е сватбеният ти ден. Как ще
 	го обясня? 
 	Гърлото ми се стегна болезнено. Погледът му беше
 	размътен. 
 	– Вече съм тук, татко. – Вдигнах ръката му до бузата си. –
 	Всичко ще е наред. Обещавам. 
 	– Регина? Къде е моята Регина? 
 	Очите му пак се затвориха. 
 	 Моята Регина. Изрече името ѝ с нежност. Изрече дори
 	моето с нежност – с кротък родителски укор вместо с гняв. 
 	– Татко…
 	Но знаех, че е безсмислено. Не можеше да си поиска вода, камо ли да заповяда Брин и Реган да се приберат у дома. Пак
 	беше потънал в несвяст. Притиснах пръсти към врата му. 
 	Пулсът му беше стабилен и равномерен. Щом не страдаше от
 	слабо сърце, от какво тогава? 
 	Станах, отидох до бюрото и обходих с пръсти планината от
 	тинктури, сиропи и балсами – все познати лекарства. Майка
 	ми множество пъти ни беше давала от тях. Отворих няколко
 	шишенца и ги подуших. Мирисът ми навя спомени за
 	запушени носове и парещи чела. Прерових една кутия с билки
 	и мехлеми и преминах към чекмеджетата на бюрото. Дори не
 	знаех какво търся – някакво мазило ли? Течност? Нещо, което
 	да ме насочи към истинското му заболяване? Убиват го. Може
 	би не го лекуваха както трябва. Погледнах зад огледалото, зад
 	пиедестала с висока ваза, в нощното му шкафче и дори
 	бръкнах под дюшека му, но не открих нищо. 
 	Отидох до вратата на съседния лекарски кабинет и долепих
 	ухо до нея. Като се уверих, че стаята е празна, влязох тихо и
 	претърсих и нея, но освен ако не опитах от всеки еликсир, изчаквайки да усетя ефекта от него, нямаше как да разбера
 	какво е причинило слабостта на баща ми. Може би наистина
 	беше от сърцето му. Може би наистина го бях разбила, както
 	говореха по улиците. Върнах се в неговата стая и погледът ми
 	пак се спря на кутията с билки и мехлеми. Лекарят открай
 	време презираше кухненските илачи. Когато леля Бернет
 	лекуваше главоболието на леля Клорис с чай от цветове на
 	рапси, той клатеше насмешливо глава. Пак прерових кутията, този път по-старателно. 
 	Под бурканчетата намерих флаконче, голямо колкото
 	кутрето ми. Беше пълно с непознат златист прашец. Дали не
 	беше стрита билка за сърцето му, която медицинската сестра
 	бе забравила да му дава? Извадих корковата тапичка, но не
 	долових никакъв мирис и понечих да доближа флакончето до
 	носа си. Не. Недей. Задържах го на ръка разстояние, оглеждайки лъскавия прашец, после му сложих тапата, върнах
 	го при другите и затворих капака на кутията. 
 	– Ваше Височество. 
 	Завъртях се. Канцлерът стоеше пред мен в цялото си
 	величие, с надиплена пурпурна роба, позлатени от пръстени
 	кокалчета и арогантно стиснати устни, извити в триумфална
 	усмивка. Зад него стояха двама стражи с извадени мечове. 
 	– Интересно защо в бележката ти пишеше, че трябва да се
 	страхувам – подхвърли ведро той. – Според мен, скъпа, ти
 	трябва да се страхуваш. 
 	Впих кръвнишки поглед в него. 
 	– Не бъди толкова сигурен. 
 	Отметнах пелерината си, за да улесня достъпа до оръжията
 	си, и огледах стражите. Не ги познавах. Беше подменил
 	войниците от стражата на цитаделата? Въпреки това носеха
 	емблемата на Кралската гвардия. 
 	– Оставете оръжията – наредих им. – В името на боговете, не
 	защитавайте този човек. Той е предател, който изпраща
 	братята ми в засада. Моля ви…
 	– О, принцесо – поклати глава канцлерът. – Не очаквах да се
 	унижиш с молене. Всички знаем кой е истинският предател. 
 	Ти си официално приета за враг на кралството. Най-
 	хладнокръвно уби собствения си брат…
 	– Не съм го убила! Аз…
 	– Заловете я – отстъпи встрани канцлерът. 
 	Стражите тръгнаха към мен, но вместо да избягам, аз
 	скочих напред и за една шеметна секунда стиснах врата на
 	канцлера в свивката на лакътя си и опрях нож в гърлото му. 
 	– Отстъпете! – наредих им. 
 	Стражите спряха с готови за атака мечове, но не се
 	отдръпнаха. 
 	– Назад, глупаци! – изкрещя им канцлерът, усетил натиска
 	на острието ми в плътта си. 
 	Те отстъпиха предпазливо и спряха до отсрещната стена. 
 	– Така е по-добре – казах, после прошепнах в ухото на
 	канцлера: – Та какво разправяше за страхуването? 
 	Харесваше ми да усещам разтуптяното му сърце под ръката
 	си, но чух тежки стъпки по коридора. Бяха извикали още
 	стражи и вероятно разполагах с броени секунди, преди да
 	блокират всичките ми изходи. Издърпах канцлера със себе си
 	назад към вратата на лекарския кабинет и когато гърбът ми
 	беше на крачка от нея, го блъснах напред. Влязох в стаята и
 	залостих вратата. След секунди стражите заудряха по нея и
 	канцлерът им закрещя да я разбият. 
 	Отидох до прозореца и отворих кепенка, но нямаше външен
 	ръб, по който да избягам. Погледнах балкона точно под
 	прозореца – имаше поне шестметров полет до твърдия му
 	каменен под, обаче не виждах друг изход. Прехвърлих се през
 	перваза, увиснах на пръсти и се пуснах. На приземяване се
 	превъртях, но сблъсъкът изпрати пронизваща болка нагоре по
 	крака ми. Побягнах, куцукайки, и се застрелках трескаво из
 	случайни стаи и коридори, избирайки нова посока, чуех ли
 

 	забързани стъпки. Изтичах надолу по тъмно стълбище за
 	прислугата, после по празен коридор и крясъците започнаха
 	да отслабват – още ме търсеха по горните етажи. Намирах се в
 	задната част на цитаделата, в дълъг тъмен коридор, водещ към
 	рядко използвания вход за прислугата, през който избягахме с
 	Полин. Тъкмо дръпвах резето, когато чух металическо
 	издрънчаване. Завъртях се към звука. Странно пронизително
 	свистене изпълни въздуха, последвано от силно туп-туп-туп. 
 	Внезапна горещина избухна в ръката ми. Заслепи ме болка, толкова остра, че не можех да се съсредоточа. Като опитах да
 	отдръпна ръката си, дъхът застина в гърдите ми. Не можех да
 	помръдна. Погледнах наляво. Две дълги железни стрели бяха
 	забити нависоко във вратата – а трета приковаваше дланта ми
 	към дървото. По пода капеше кръв. Чух стъпки и опитах
 	панически да извадя стрелата, но и най-малкото движение ме
 	караше да се сгърча от убийствена болка. Стъпките се
 	усилваха, наближаваха. Вдигнах поглед и видях нечий силует
 	да крачи спокойно към мен. Веднага разпознах наперената
 	походка. Ножът ми лежеше на пода до краката ми. Извадих
 	меча си като жалък символичен жест, защото знаех, че не
 	мога да се бия с ръка, прикована към вратата. Лицето му се
 	проясни. 
 	Малич. 
 	Арбалет, какъвто не бях виждала досега, висеше от едната
 	му ръка. Треперех от болка, докато вървеше към мен. Всички
 	звуци сякаш ехтяха в главата ми – стъпките му, стърженето на
 	върха на меча ми по пода, хриптенето на дъха в гърлото ми. 
 	– Колко се радвам да те срещна, принцесо – каза той. –
 	Разбрах, че и Кейдън е тук. Не трябваше да му позволявам да
 	се измъкне онзи ден на терасата. 
 	Пак онази самодоволна усмивка. Същата, за която се бях
 	заклела, че ще си плати. 
 	– Ще ми се и аз да се радвах да те видя, Малич. 
 	Вдигнах заплашително меча си, но дори това малко
 	движение усили агонията в ръката ми. Опитах да я прикрия. 
 	Той замахна леко с арбалета си и мечът ми издрънча на
 	пода. Рязкото усукване на тялото ми изпрати ослепителна
 	болка нагоре по ръката ми и този път не успях да сдържа
 	писъка си. Той сграбчи свободната ми ръка и притисна тялото
 	си в моето. 
 	– Моля те – казах. – Братята ми…
 	– Точно така те харесвам, принцесо. Молеща и с
 	приклещени ръце. – Лицето му още носеше следите от
 	нападението ми и очите му лъщяха от жажда за мъст. 
 	Притисна се още по-силно към мен и хвана гърлото ми със
 	свободната си ръка. – Стрелите са подарък от комисаря. 
 	Съжалява, че не можа да ти ги поднесе лично. За жалост, ще
 	трябва да се задоволиш с мен. – Ръката му се плъзна от
 	гърлото ми надолу към гърдите. – А след като приключа с теб, 
 	ще издълбая в лицето ти същите следи, каквито ти ми остави. 
 	Не го е грижа в какъв вид ще те предам. 
 	Усмивката му се разшири и само това виждах, само това
 	усещах – увереното изражение на човек, сигурен, че
 	притежава целия свят. Мъчителни спомени изплуваха в
 	съзнанието ми. Риданията на брат ми. Стрелата в гърлото на
 	Грета. Бебешка дантелена шапчица, изгаряща до пепел. Лесна
 	 работа, беше се похвалил. Лесно я беше убил. 
 	Дишаше тежко в ухото ми, а ръката му се плъзна надолу по
 	тялото ми, откопча колана ми, копчетата на панталона ми. 
 	 Лесна работа. Насилих прикованата си ръка да се извърти и
 	да сграбчи стрелата. Усетих хрущене на кост и надолу по
 	китката ми шурна кръв. В гърлото ми се надигнаха стонове
 	като животински звуци, мощни и зверски. Използвах болката, както огънят поглъщаше подпалки, лумвайки все по-ярко и по-
 	ярко, и когато пръстите ми се вкопчиха в стрелата, принудих
 	ръката си да я дръпне силно. Плътта ми сякаш се
 	възпламеняваше, чувствах желязната стрела като собствената
 	си ярост, стисната в юмрука ми, и дърпах силно, освобождавах
 	я малко по малко от дървото, докато стоновете ми нажежаваха
 	задоволството на Малич. Очите му светеха, втренчени в
 	моите, все едно вече знаеше къде точно ще издълбае линии в
 	лицето ми. Лесна работа. 
 	– Да не загубиш съзнание, принцесо – каза той, откопчавайки рязко и последното копче на панталона ми. 
 	Ръката му се вмъкна под кожата и пропълзя по хълбока ми. 
 	Усмивката му се разшири още повече. – Винаги спазвам
 	обещанията си, а казах на комисаря, че ще страдаш. 
 	Дръпнах силно стрелата, извъртайки я. Усетих, че се
 	измъкна, и внезапното ѝ освобождаване ускори замаха ми. 
 	Заби се право във врата на Малич и върхът ѝ изскочи от
 	другата му страна. Той облещи очи. 
 	– Аз също спазвам обещанията си – процедих. 
 	Устните му се отвориха, сякаш искаше да каже нещо. Не
 	можа да го изрече, но го прочетох в очите му. За няколко
 	великолепни секунди проумя истината – умираше, и то от
 	моята ръка. Докато още ме чуваше, прошепнах:
 	– Жалко, че ми е толкова хубаво и лесно да те убия, Малич. 
 	Бъди сигурен, че повече никога за нищо няма да те моля. 
 	Измъкнах рязко стрелата и от врата му бликна кръв. Трупът
 	му се свлече на пода. 
 	Погледах безжизненото му тяло, как кръвта извира бавно от
 	дупката във врата му и лъкатуши в лениви червени рекички по
 	калдъръмения под. Очите му се взираха сляпо в тавана. 
 	Усмивката му беше изчезнала. 
 	В този момент грохотни стъпки долетяха от всички страни. 
 	Обградиха ме шестима стражи – пак непознати лица. Сред тях
 	стоеше капитанът на стражата, членът на кабинета, отговорен
 	за охраната на цитаделата. 
 	Той погледна тялото на Малич, видимо го разпозна и
 	поклати глава. 
 	Обля ме гореща вълна. 
 	– Не и вие – пророних. 
 	– Боя се, че да. 
 	– Капитане, не го правете – примолих му се. 
 	– Повярвайте ми, принцесо, ако можех да върна времето
 	назад, щях, но вече съм затънал твърде надълбоко, за да спра. 
 	– Не е късно! Все още можете да спасите братята ми! 
 	Можете да…
 	– Отведете я. 
 	Скочих напред и замахнах със стрелата, но коленете ми се
 	подкосиха и се сгромолясах на пода. 
 	Двама стражи ме сграбчиха под мишниците и ме вдигнаха, а трети изтръгна стрелата от ръката ми. Шурна кръв и ми се
 	зави свят. Опитах да проследявам накъде ме влачат, но
 	виждах само размити форми. Спри кървенето, Лия. Само че
 	ме държаха твърде здраво. Затова опитах да събудя съвестта
 	им, да ги убедя, че капитанът на стражата е долен предател. 
 	Но дори аз чувах думите си завалени, далечни. Един от
 	стражите ми повтаряше да млъкна, а аз не се отказвах. 
 	Накрая ме удари в челюстта. Меката плът от вътрешната
 	страна на бузата ми се сцепи в зъбите ми и соленият вкус на
 	кръв изпълни устата ми. Коридорът ту се появяваше пред
 	очите ми, ту изчезваше, а подът и таванът се сливаха. Една
 	дума обаче, която същият страж изрече, преди да ме хвърлят в
 	тъмна стая, ме порази по-силно от юмрука му. 
 	 Жабавè. 
 	Ето защо не познавах стражите в цитаделата. 
 	Бяха венданци. 
 	  
 	ГЛАВА 60
 	 Още малко остана, Лия. 
 	 Дръж се. 
 	 Дръж се заради мен. 
 	Подуших река, зърнах натежали от сняг превити борове и
 	усетих дъх, извиващ се на струйки във въздуха над мен, чух
 	отмерен, решителен тропот на ботуши в хрущящия сняг. 
 	Усетих топли устни върху своите. 
 	 Само още малко. 
 	 Заради мен. 
 	Очите ми се открехнаха – не бях мъртва. Заснеженият свят, ослепителната белота и ароматът на борове изчезнаха. Озовах
 	се в черна стая без прозорци, но още усещах ръцете около
 	себе си, пръстите, отмятали косата от лицето ми, гърдите –
 	топла стена срещу студа, и чувах гласа, който не се отказваше
 	от мен. 
 	 Гледай мен. Огнените сини очи, настоявали да остана. 
 	Опитах да се съсредоточа, да претърся мрака. Килията беше
 	задушна; имах чувството, че въздухът е стар като стените. 
 	Миришеше на мръсотия и гнилоч. Притиснах ръка към корема
 	си, за да спра кървенето, и натискът запрати пронизителна
 	болка през тялото ми. 
 	Поех си въздух, принуждавайки дробовете си да дишат. 
 	Не можех да приема, че всичко е приключило. 
 	Че никой няма да предупреди братята ми. 
 	Че предателите няма да бъдат разобличени. 
 	Че комисарят е победил. 
 	Смъртта на Малич ми се струваше нищожен триумф. 
 	Удовлетворението ми се изцеждаше лека-полека, като кръвта
 	му по пода. Смъртта му се оказваше просто един край – не
 	връщаше отнетото. 
 	Пътят насам ми се губеше и не знаех къде съм, но със
 	сигурност не бях в цитаделата. Може би в някоя от външните
 	сгради? Но защо биха рискували да ме извлекат на открито, при положение че затворът на цитаделата беше на броени
 	крачки? Не вярвах да са ме завели чак до лагера Пиерс. 
 	Помъчих се да стана, за да огледам стаята за нещо, което да
 	използвам като оръжие, но раненият ми крак поддаде и забих
 	лице в пръстения под. Останах там като простреляно животно. 
 	 Разбираме ли се най-сетне?  Преглътнах гневните си сълзи. 
 	 Не!  Подпрях се на здравата си ръка и пак опитах да стана. Бях
 	си мислила, че положението ми няма как да се влоши повече, и ето че бях грешала. Чух стъпки и приглушени викове. 
 	Вратата се отвори и примижах срещу внезапната ярка
 	светлина. Хвърлиха още затворници вътре, затръшнаха
 	вратата и стаята пак потъна в мрак. 
 	Б лизо е, деца мои. 
 	 Докосва с устни врата ми, 
 	 мокри с отровна слюнка бузата ми, 
 	 смазва гърдите ми с прегръдка. 
 	 Повече от мечове, 
 	 повече от юмруци
 	 думите ми го плашат. 
 	 Виждам края си, 
 	 но думите, които ви дадох, 
 	 моля се да не отнеме. 
 	 Песента на Венда
 	  
 	ГЛАВА 61
 	Рейф
 	Само неколцина тръгнахме с конете през гората. Другите
 	останаха в града, разпръснати, така че да не привличат
 	внимание – но готови. Като наближихме колибата, вдигнах
 	ръка в безмълвна заповед всички да спрат. И те чуха. Гневно
 	пищене. Котка или пък…
 	Препуснахме в галоп. Като стигнахме, видях Кейдън да бяга
 	от гората към колибата. Видя ни, но продължи да бяга. 
 	– Полин! Лия! – крещеше. 
 	Влязохме през вратата наведнъж и намерихме колибата
 	празна – с изключение на ревящо бебе. Всички погледнахме
 	към леглото, а Кейдън се наведе да извади едно вързопче
 	изпод него. 
 	– На Полин е – обясни той, прегърнал бебето. Отметна
 	одеялото, за да се увери, че детето е невредимо. – Тя никога
 	не би го оставила така. – А после, сякаш чак сега отчиташе
 	появата ни, попита: – Какво правиш тук, по дяволите? 
 	Преди да успея да му отговоря, Берди и едно младо момиче
 	влетяха през вратата. Берди ни обсипа с предупреждения и
 	заплахи, после настоя да вземе бебето. Настана същински
 	хаос и безумна размяна на въпроси, докато Орин не дотърча в
 	стаята с новината, че отпред имало пресни конски следи, но
 	не от нашите коне. 
 	– Някой ги е отвлякъл – каза Кейдън. – Скрила е бебето под
 	леглото, за да не вземат и него. 
 	Момичето с Берди изхвърча през вратата. 
 	– Отивам в абатството! 
 	Кейдън и Берди ѝ изкрещяха да спре, но тя вече се
 	отдалечаваше. Яхнах коня си и я догоних, макар че не знаех
 	какво се опитва да направи. Тя извади нож насреща ми. И ми
 	каза за обявленията. 
 	  
 	ГЛАВА 62
 	Трите седяхме една до друга, облегнати на каменната стена. 
 	Сигурно и те се взираха в черната празнина като мен. Радвах
 	се, че не виждам лицето на Полин, докато ми разказваше за
 	предателството. Гласът ѝ още беше пропит с недоумение и
 	онзи крехък трепет на опасната граница между тъгата и
 	студения гняв. Тъкмо когато очаквах да се пречупи, я
 	обземаше ужасяващо хладнокръвие, озверено, режещо и
 	жадно са мъст. 
 	Гуинет ми каза, че преди да ги отвлекат, чула Полин да я
 	вика от верандата на колибата. Погледнала през прозореца и
 	като видяла войниците да се задават, увила бебето в одеяло и
 	го скрила под леглото, за да не го видят. 
 	Гласът на Полин пак стана тъничък и боязлив. 
 	– Кейдън ще го намери. Нали, Лия? 
 	Гуинет вече я беше уверила, че Кейдън ще го чуе да плаче, като се върне от воденицата. Тъкмо започвах с моето
 	уверение, когато Полин се пресегна към ръката ми и усети
 	кръвта по нея. Простенах от допира ѝ. 
 	– Свещени богове, какво ти се е случило? 
 	Като ги хвърлиха в стаята, се прегърнахме, но не беше
 	видяла ръката ми в тъмното. 
 	Вече им бях разказала за срещата ми с татко, канцлера и
 	стражите, които ме довлякоха тук, а сега им разказах за
 	злополучния си сблъсък с Малич и стрелата му. 
 	Полин се ужаси и веднага започна да къса ивица плат от
 	ръба на полата си, за да ме превърже. Гуинет стана и
 	заопипва слепешком ъглите на стаята. Като събра шепа
 	паяжини, се върна при мен и ги уви около ръката ми. Въпреки
 	че дворцовият лекар не би одобрил такова лечение, паяжините наистина забавиха кървенето. 
 	– Трудно ли го уби? – попита ме Полин. 
 	– Не – отговорих. 
 	Беше лесно. Това правеше ли ме животно? Защото така се
 	чувствах – възел от зъби и нокти, готов да убие всеки, който
 	влезе през вратата. 
 	– Колко ми се иска да бях имала стрела в ръката, когато
 	Микаел ги доведе при нас. – Полин повтори думите му отново, имитирайки гласа му: – Мой дълг беше да те предам. Аз съм
 	войник, а ти – издирван от кралството престъпник. Нямах
 	избор. – Тя завърза превръзката. – Дълг! Като видях
 	магистрата да му подхвърля кесия с пари, Микаел сви рамене, сякаш не беше знаел за наградата. 
 	– Как е разбрал, че си в колибата при воденицата? –
 	попитах. 
 	– Боя се, че ме познава много по-добре, отколкото аз него. 
 	Явно той ме е проследил до странноприемницата и е
 	докладвал на канцлера. Като не ме намериха там, се е сетил за
 	друго място, където бих се укрила. В онази колиба с него…
 	Тя въздъхна и не довърши мисълта си. Нямаше нужда. 
 	– А аз бях просто допълнително попадение – подхвърли
 	ведро Гуинет. – Чакайте само канцлерът да научи, че съм
 	замесена. Тогава ще стане грозно. Отдавна се уверих колко
 	впечатляващо жесток може да бъде. 
 	И за пръв път ни сподели за Симон. Може би когато ти
 	предстои да умреш, вече не ти се струва важно да пазиш
 	тайните си. 
 	Тя въздъхна с отвращение, като че ли от собствената си
 	глупост. 
 	– Срещнах го, когато бях на деветнайсет. Той беше по-зрял, влиятелен и ме обсипваше с внимание. Ако щете вярвайте, успя да ме очарова, но всъщност дори тогава знаех, че има
 	нещо опасно в него. Намирах го за вълнуващо в сравнение със
 	скучния ми живот на камериерка в Грейспорт. Носеше скъпи
 	дрехи, говореше начетено и това някак ме караше да се
 	чувствам значима като него. Снасях му сведения почти
 	година. Заради пристанището много лордове и заможни
 	търговци посещаваха странноприемницата. Чак когато
 	намериха двама от посетителите, за които му бях дала
 	информация, мъртви в леглата им, осъзнах колко опасен е
 	всъщност. Обясни ми, че се превърнали в пречка. Всичко в
 	него, което някога бях смятала за вълнуващо, внезапно
 	започна да ме плаши. 
 	Дотогава вече била бременна. Излъгала го, че си намерила
 	работа другаде, и била готова на всичко да измъкне бебето си
 	от него. Той не опитал да я спре. Не се радвал, че е бременна, и тя се бояла да не направи нещо на нея или бебето. 
 	Задържала Симон само няколко месеца. Парите ѝ свършвали, нямало кой да ѝ помага и се тревожела канцлерът да не я
 	проследи. Минавайки през Теравин, видяла възрастна двойка
 	да се любува на децата на площада. Разбрала, че хората са
 	бездетни, и ги проследила до чистия им, спретнат дом. 
 	– На перваза им дори имаше саксии с цъфнал здравец. 
 	Държах Симон в обятията си цели два часа, загледана в
 	цветята. Знаех, че ще са добри родители. – Тя се умълча за
 	момент и чух как бърше сълзи от бузите си. – След като я
 	оставих там, не се върнах в Теравин повече от две години. 
 	Страхувах се някой да не се досети, но всеки божи ден мислех
 	за момиченцето си. Те са добри хора. Дори не говорим за това; явно усещат, че не искам. Но знаят коя съм и направиха място
 	в живота си за мен. Тя е щастливо, мило дете. Изобщо не е
 	като мен, слава на боговете. Нито като него. 
 	Гласът ѝ пресекна, сякаш знаеше, че повече никога няма да
 	види дъщеря си. Като чух как стоманената Гуинет рухва, дъхът
 	ми секна. 
 	– Спри! – казах. – Ще се измъкнем оттук. 
 	– Можеш да си заложиш задника! – изръмжа Полин. 
 	С Гуинет се разсмяхме. Представих си Полин стиснала в
 	юмрука си стрела с името на Микаел. Гуинет се пресегна и
 	хвана здравата ми ръка. Преметнах другата през рамото на
 	Полин и я придърпах към себе си. Опряхме се една на друга с
 	преплетени ръце, чело в буза, брадичка в рамо, свързани от
 	сълзи и сила. 
 	– Ще се измъкнем оттук – прошепнах отново. 
 	После споделихме тишината, съзнавайки какво предстои. 
 	Гуинет се откъсна първа и пак облегна гръб в стената. 
 	– Само не мога да си обясня защо още не сме мъртви. Какво
 	чакат? 
 	– Потвърждение – отвърнах. – Съветът заседава и човекът, който играе главна роля в малкото им заговорче, е зает. Може
 	да е кралският учен. 
 	– Съветът прекъсва за обедна почивка – каза Полин. 
 	– Значи имаме време до обяд – заявих. 
 	Сигурно и по-дълго, ако резервният ми план сработеше, но с
 	всяка изминала минута, в която се ослушвах за звъна на
 	камбаните на абатството, все повече и повече се уверявах, че
 	и той е бил осуетен. 
 	Гневът ми пламна отново. Трябваше да намушкам комисаря
 	още веднъж. Да го накълцам като празнична гъска и да донеса
 	главата му набодена на меча си, за да я покажа на народа
 	като доказателство за омразата ми към тиранина. 
 	– Защо са повярвали на лъжите? – попитах. – Как е
 	възможно цяло кралство да повярва, че бих се омъжила за
 	комисаря и бих предала отряд наши войници, сред които и
 	брат ми? 
 	Гуинет въздъхна. 
 	– Бяха дълбоко ранени, обзети от скръб и отчаяние. Трийсет
 	и трима от най-доблестните им млади мъже бяха загинали, а
 	канцлерът им предостави лесен отдушник за гнева – познато
 	лице, което вече ги беше изоставило веднъж. Затова повярваха
 	веднага. 
 	Но ако не бях избягала, никога нямаше да разкрия
 	плановете на комисаря – нито предателите. Щях да си живея
 	блажено в друго кралство с Рейф поне докато комисарят не
 	насочеше вниманието си към Далбрек. А младите венданци, още незаякнали достатъчно да вдигнат меч, щяха да платят
 	най-скъпо – жертвени агнета, пратени в предните редици да
 	щурмуват портите на града. Комисарят щеше да използва
 	децата, за да събуди съвестта на мориганските войници. Нито
 	братята ми, нито другарите им, биха покосили дете. Щяха да
 	свалят оръжията, да се поколебаят и тогава комисарят щеше
 	да ги връхлети с унищожителния си арсенал. 
 	Полин сложи нежно ръка върху бедрото ми. 
 	– Не всички повярваха на лъжите. Брин и Реган не
 	  
 	повярваха на нито една дума. 
 	Вероятно затова сега яздеха към смъртта си. Бяха задавали
 	твърде много въпроси. 
 	Седяхме в мрака, всяка потънала в собствените си мисли. 
 	Ръката ми пулсираше в ритъм със сърцето ми и странното
 	гъделичкане на паяжините сякаш пълзеше нагоре към рамото
 	ми като хиляда малки паячета. Кухненски илачи. Нещо, което
 	дворцовият лекар не би използвал. Не по своя воля. Чернотата
 	се завихряше пред мен и хилядата паячета се превръщаха в
 	поле от златни цветя. Сред тях изникна лице, спокойно и
 	уверено. Нито веднъж не ме попита за дарбата, защото
 	 знаеше, че я притежавам. Заради нея се боеше от мен от
 	самото начало. Тя злите на съд ще изправи. Видях просторен
 	континент, разделен на кралства, всяко със своите
 	неповторими съкровища; лицето избледняваше, а полята с
 	цветя се полюшваха на вятъра, докато отново не се
 	превърнаха в паячета върху дланта ми. 
 	Вратата се отвори и ни заслепи внезапна светлина. Чух
 	надменната въздишка на канцлера, преди да го видя. 
 	– Гуинет – провлачи с драматично разочарование той. –
 	Мислех те за по-умна. – Изцъка с език. – А ти да
 	съзаклятничиш с врага. 
 	Гуинет впи кръвнишки поглед в него, а той ѝ отвърна с
 	усмивка. После очите му срещнаха моите. Станах и закуцуках
 	към него. Той се сдържа да не отстъпи назад, за да не
 	демонстрира страх. Все пак пред него стоеше ранена, невъоръжена затворничка. Но видях лек проблясък на
 	съмнение в очите му, който потвърди, че е чел „Песента на
 	Венда“. Тя злите на съд ще изправи. Ами ако предсказанието
 	ѝ се сбъднеше? 
 	Той погледна окървавената ми превързана ръка и
 	арогантната му усмивка се върна. Вече не изглеждах толкова
 	могъща. Бях просто дребната напаст, която му лазеше по
 	нервите още от раждането си, чието име не можеше да си
 	обясни – но не и заплаха. Искрицата съмнение угасна. 
 	– Не го правете, лорд-канцлер – казах. – Не убивайте
 	братята ми. 
 	Той изпухтя самодоволно. 
 	– Значи това беше разковничето. Това те накара най-сетне
 	да изтърчиш при баща си. 
 	– Ако баща ми умре…
 	– Искаш да кажеш когато баща ти умре. Но не се безпокой, ти ще си първа. Той ни е нужен още малко…
 	– Ако се предадете сега, ще пощадя живота ви…
 	Той замахна с опакото на ръката си, обкичените му с
 	бижута пръстени блъснаха челюстта ми и аз залитнах към
 	стената. Гуинет и Полин скочиха напред. 
 	– Спрете! – наредих им. 
 	– Ти да пощадиш живота ми? – надсмя ми се той. – Сигурно
 	си загубила ума си. 
 	Обърнах се към него с усмивка. 
 	– Не, канцлер, просто исках да ви дам шанс. Сега дългът ми
 	към боговете е изпълнен. 
 	Запърхах с мигли, сякаш боговете ми говореха. 
 	Съмнението пак пробяга през очите му като дебнещо
 	животно, от което не можеше да се отърве. 
 	– Свали си жакета – нареди ми. 
 	Загледах го, учудена от командата му. 
 	– Веднага – изръмжа той, – или ще пратя стражите да го
 	свалят. 
 	Съблякох се и пуснах жакета си на пода. 
 	Канцлерът кимна на стражите. Те ме хванаха за ръцете и ме
 	завъртяха с гръб към него. Единият дръпна ризата ми и съдра
 	плата на рамото ми. Тишината се проточи, нарушена
 	единствено от бавното, сдържано дихание на канцлера. 
 	Омразата му прогаряше плътта ми. 
 	Стражите ме пуснаха и ме блъснаха напред, а канцлерът
 	заповяда:
 	– Убийте ги. Като се стъмни, завлечете телата надалеч
 	извън града и ги изгорете. Постарайте се от онова нещо на
 	рамото ѝ да не остане и следа. 
 	Като се обърна да си върви, стражите тръгнаха към нас, опънали тънки копринени нишки между ръцете си – тих, безкръвен начин да се отърват от нас. Тогава обаче далечен
 	камбанен звън се чу в тишината. 
 	– Слушайте, канцлер! – побързах да го спра. – Чувате ли? 
 	– Камбаните на абатството – озъби се подразнено той. – И
 	какво от това? 
 	Усмихнах се. 
 	– Свикват народа за важно обявление. И то дошло от вашия
 	кабинет. Случайно да забелязахте, че печатът ви липсва? В
 	момента разлепят и последните обявления. Граждани от
 	целия град вече ги четат. Принцеса Арабела е заловена. 
 	Всички са поканени на съдебния процес и публичното ѝ
 	обесване утре сутринта на площада. Ще е жалко, ако не я
 	изведете. Срамно дори. Как ще оправдаете такова
 	недоразумение? 
 	Червеното петно на врата му плъзна чак до бузите и
 	слепоочията му като неудържим горски пожар. 
 	– Задръжте! – нареди на стражите и ги изгони от килията. 
 	Вратата се затръшна и чух как се разпорежда гневно да
 	свалят всички обявления. Но сам знаеше, че е твърде късно. 
 	– Браво, сестро – похвали ме Гуинет. – Но защо за утре
 	сутрин? Не можа ли да насрочиш процеса за след седмици? 
 	– И да им дам повече време да се отърват тихомълком от
 	нас? Не. Ще е късмет, ако оцелеем дори до сутринта. В
 	никакъв случай няма да ми позволят да говоря пред народа. 
 	Просто ни спечелих още няколко часа, но поне сега действат
 	под напрежение и може да допуснат глупави грешки. 
 	Придвижих се пипнешком покрай стената, докато ботушът
 	ми не бутна крака на Гуинет. 
 	– Ставайте – казах. – И двете. Междувременно трябва да ви
 	покажа няколко трика, които научих от един далбрекски
 	войник. Начини да убиете човек, дори да нямате оръжие. 
 	Трябва да сме готови, като се върнат стражите. 
 	  
 	ГЛАВА 63
 	Едва час по-късно по каменния коридор отекнаха стъпки. 
 	Мислех, че имаме повече време. Бяха гръмки и забързани. 
 	Гневни. Трите станахме и се наредихме до отсрещната стена, чакайки вратата да се отвори, с пълни шепи пръст от пода, която да хвърлим в очите им. 
 	– Като отворят вратата, позволете на очите си да свикнат
 	със светлината – посъветвах ги. – Няма да имаме втори шанс. 
 	Трябва да сте точни. 
 	Полин шепнеше молитви, докато Гуинет ругаеше. Бяха
 	откъснали няколко ивици плат от роклята на Гуинет и бяха
 	оплели здраво тънко въже от тях, завързвайки по няколко
 	възела в двата му края за по-стабилен захват. Вече не само
 	стражите разполагаха с гароти. Моята лява ръка беше почти
 	неизползваема, но можех да нанеса сериозна вреда на нечий
 	гръклян с кокалчетата на дясната. Бях изредила на Гуинет и
 	Полин слабостите, които бях забелязала у стражите. Освен
 	очите им, слабините, носовете, коленете, и гърлата им също
 	бяха уязвими. Носеха само оръжия, но не и броня. Надявах се
 	по време на планираното меле да отнема оръжието на поне
 	един от атакуваните стражи. 
 	Стъпките спряха пред вратата. 
 	Издрънчаха ключове. 
 	Ключалката изщрака. 
 	Приглушени ругатни. Още дрънчене и щракане. Побързай. 
 	Стиснах здраво пръстта в шепата си. Побързай!  Имаше
 	нещо странно. 
 	Ядосано премятане на ключове. 
 	 По дяволите! Отдръпни се! 
 	Вратата се разтресе. И пак. Отекна пращене на пропукано
 	дърво. 
 	Във вратата се появи дупка, а после лъч светлина и
 	сребрист връх на брадва. 
 	Острието изчезна за момент и след още един силен блъсък
 	пак се появи. Вратата се отвори и тъкмо се канех да атакувам, когато…
 	Лъснали очи и усмивка. 
 	Гъста черна коса. 
 	Неща, които не бях очаквала да видя. 
 	– Почакайте! – изкрещях и протегнах ръка да спра
 	момичетата. 
 	От другата страна на разбитата врата стоеше Кейдън с
 	брадва в ръка. Челото му блестеше от пот и гърдите му се
 	надигаха от умора. Джеб и Тавиш влязоха в стаята и побързах
 	да уверя Гуинет и Полин, че са наши хора. 
 	– Слава на боговете, че ви намерихме. Насам – подкани
 	Джеб. – Нямаме много време. 
 	Пуснах пръстта и се замислих колко близо съм била да му
 	прекърша гръкляна. Джеб се усмихна. 
 	– Запомнила си. 
 	– Съмняваше ли се? 
 	– Ни най-малко. 
 	Полин се спусна към Кейдън и блъсна ръце в раменете му. 
 	– Бебето! 
 	– Добре е – успокои я Кейдън. – Берди го взе и му намери
 	дойка. Пратих я да се скрият в абатството. 
 	– Побързайте. Насам – пришпори ни Тавиш. 
 	Обърна се и ни поведе по един коридор. Вече се досещах
 	къде сме – в оръжейницата на цитаделата, една от външните
 	сгради. Беше малка в сравнение с тази на лагера Пиерс, защото в нея се съхраняваха само оръжията на стражите от
 	цитаделата. Явно ни бяха затворили в някой от складовете ѝ и
 	това само потвърждаваше подозренията ми – стражите от
 	цитаделата може и да бяха съучастници на предателите, но за
 	войниците не се знаеше. Отнякъде пред нас долетяха викове. 
 	Джеб, който вървеше най-отзад, видя, че забавям крачка, и
 	каза:
 	– Не се бой, от нашите са. 
 	 От нашите?  – зачудих се, докато тичах. 
 	Изляхме се през врата, водеща към главния склад, и в
 	средата му намерихме пет души, които тъкмо нахлузваха
 	различни униформи. Шестима други лежаха по лице на пода, със закопчани зад гърбовете им ръце. Шестима мъже в
 	цивилни дрехи опираха върховете на мечовете си във
 	вратовете им. Свен, който късаше ризи на ивици, извика на
 	Джеб и Тавиш да завържат устите на пленниците. 
 	– Добре ли си? – попита ме Кейдън и посегна към ръката ми. 
 	– Добре съм – отдръпнах се аз. – Капитанът на стражата
 	също е замесен. И поне част от стражите в цитаделата са
 	венданци. Говорят отлично моригански. Явно учените са се
 	занимавали и с преподаване на езици. 
 	В очите на Кейдън проблесна ярост. Комисарят беше крил
 	много неща от него. Така действаше той – използваше хората
 	като марионетки и никога не им споделяше твърде много
 	информация. Силата трябваше да е изцяло негова. Кейдън
 	грабна една ивица. 
 	– Да я превържем по-стабилно – каза и вдигна окървавената
 	ми ръка. Явно пребледнях от болка, защото ме попита: –
 	Много ли е зле? 
 	– Ще живея – отвърнах. – За разлика от Малич. Мъртъв е. 
 	Комисарят и гнездото му от гърчещи се пещерни червеи са
 	създали още едно интересно оръжие – арбалет, който
 	изстрелва по няколко железни стрели наведнъж. За щастие, само една ме уцели. 
 	Той уви внимателно плата около ръката ми. 
 	– Стисни зъби – предупреди ме и затегна ивицата. –
 	Натискът ще намали кръвотечението. 
 	Болката ме разсече и запулсира нагоре по ръката ми. 
 	– Ще ти намеря пелерина – каза той. – Ако излезеш в този
 	вид, ще привлечеш внимание. После трябва да ти кажа нещо. 
 	Отиде при една маса и се разрови в купчината дрехи върху
 	нея, навярно свалени от мъжете, които обличаха униформите. 
 	Отец Магуайър се появи зад мен и ме стресна с облеклото
 	си. На хълбока му висеше меч, почти скрит от робата му. 
 	– Знаеш ли как се борави с меч? – попитах го. 
 	– Скоро ще разбера – отговори той и ми каза, че е успял да
 	намери в архивите информацията, която търсех. – Не е имало
 	роднини. 
 	Кимнах. Ново потвърждение – поредната част от размитата
 	картина, прояснила ми се в тъмната килия. 
 	Гуинет и Полин вече участваха в трескавата подготовка за
 	план, който започвах да схващам. Орин вадеше алебарди от
 	една стойка в далечния ъгъл, а Натия носеше купчина
 	ножници, белязани с мориганския герб. Даде ги на
 	полуоблечените войници и тръгна към Гуинет и Полин. 
 	Започна да им говори, но почти не чух какво, защото нещо
 	привлече вниманието ми към отсрещния ъгъл. 
 	Воин. Тъкмо замахваше с боздуган към ключалката на един
 	шкаф с оръжия. Ключалката изхвръкна към стената и вратата
 	на шкафа се отвори, но той спря на място, сякаш усетил
 	присъствието ми в същия момент. Обърна се и очите му
 	намериха моите, после се спуснаха към превързаната ми ръка. 
 	Погледнах надолу и видях, че панталонът и ризата ми са
 	пропити с кръв. Той прекоси стаята с премерени крачки. 
 	 Въздържание. Въпреки че бе атакувал ключалката с такова
 	буйство, сега вървеше сдържано към мен. 
 	Със скована походка. 
 	И изопнати рамене. 
 	Умишлено се владееше. 
 	Това разчитах в движенията му, но не и в погледа му, като
 	спря пред мен. В очите му виждах как ме притегля в обятията
 	си, свежда устни до моите, целува ме, сякаш никога няма да
 	спре, прегръща ме, докато всички кралства изчезват и светът
 	застива, превръща се във всичко, което някога беше за мен. 
 	 Някога. 
 	Аз чаках. Надявах се. Копнеех. 
 	 Някои неща остават с нас. Важните неща. 
 	Но той остана на разстояние. Резервиран. Крал. Войник, обмислящ следващия си ход. 
 	– Няма време за обяснения – заяви. 
 	– Не ми трябват обяснения. Тук си. Това е важното. 
 	Той кимна към ръката ми. 
 	– Можем да изчакаме и да се прегрупираме или да тръгнем
 	веднага. Ти решаваш. 
 	Огледах войниците му в стаята. 
 	– Колко сте? 
 	– Стотина, но са…
 	– Знам – прекъснах го. – Най-добрите. 
 	Оставаха броени часове до края на съвета, след което
 	лордовете щяха да се разотидат по домовете си. Сега беше
 	последният ми шанс да говоря пред тях. Дори минутите бяха
 	от значение. 
 	– Братята ми ще попаднат в засада. Баща ми умира. А
 	комисарят се е устремил насам. Няма време за чакане. 
 	– Комисарят? Поправили са моста? 
 	Кимнах. 
 	Той вдигна брадичката ми и обърна лицето ми към
 	прозореца. 
 	– Пребледняла си. Колко от тази кръв е твоя? 
 	Повечето, но долових опасната нотка в гласа му и реших да
 	скрия истината. 
 	– Повечето е на Малич. Той пострада по-тежко. Мъртъв е. 
 	– Значи ще можеш да носиш оръжие? 
 	– Да – отвърнах, прибирайки в ножницата си меча, който
 	Кейдън ми беше подал, готова да се включа в плана им. 
 	Другите, вече приключили с подготовката, се събраха зад
 	Рейф, за да чуят отговора ми. Шестима от хората на Рейф, включително Джеб, бяха облечени като стражи от цитаделата. 
 	Останалите носеха обикновените груби наметки на местните
 	фермери и търговци, но с различни цветове и кройки, за да не
 	привличат внимание. Тавиш, Орин и Свен също бяха с
 	цивилни дрехи. Полин и Гуинет носеха колани с оръжия и
 	пелерини. 
 	Това е, помислих си със сковано от ужас гърло. 
 	  
 	– Тя остава тук – посочих Натия. 
 	Натия се хвърли яростно напред. 
 	Кейдън я хвана изотзад и я прикова към гърдите си. 
 	– Послушай я, Натия – каза той. – Послушай я. Не я
 	принуждавай постоянно да се оглежда за теб. Защото така ще
 	прави. Всички си имаме своите слабости, а ти ще си нейната. 
 	Моля те. И твоят ден ще дойде. 
 	Очите ѝ плувнаха в сълзи и тя впи поглед в мен. 
 	– Днес е моят ден. 
 	Гласът ѝ трепереше от гняв. Не разбираше как стоят
 	нещата в кралския двор, нито кой кого е предал. Знаеше
 	единствено, че иска справедливост, но дори днес не можеше
 	да си върне загубеното. 
 	– Не – отсякох. – Не е днес. Виждам дълго бъдеще за теб, Натия, дни, в които ще си ми нужна, но днес не е един от тях. 
 	Моля те, върни се в абатството и чакай с Берди. 
 	Долната ѝ устна потрепери. Беше на тринайсет години и
 	готова да се бори срещу света, но осъзна, че няма как да
 	промени решението ми, завъртя се обидено и тръгна към
 	абатството. 
 	Погледнах към Рейф. 
 	Той кимна. 
 	– Да си наловим малко предатели. 
 	Минахме зад външната сграда и тръгнахме през селото. 
 	Рейф вървеше от едната ми страна, Кейдън – от другата. До
 	нас трополеше каруца, пред нас някой буташе ръчна количка, а други ни следваха със зеблени чували през рамо, уж пълни
 	със стоки за продан. Ботушите ни тропаха неравномерно по
 	калдъръма; колелата на каруците скрибуцаха и хлопаха; пелерините ни плющяха на вятъра. Всеки звук сякаш
 	възвестяваше появата ни, но някак успявахме да се слеем с
 	гражданите, тръгнали по ежедневните си дела. 
 	По пътя още и още войници се присъединяваха към нас, предрешени като търговци, поели към пазара, и се зачудих
 	как бе успял Рейф да събере такъв отряд – не само бойци, но и
 	актьори, готови да влязат в роля и при най-незабележимия
 	сигнал. Беше казал, че са стотина. Замислих се какво бяхме
 	постигнали шестимата във Венда, но тогава бягахме от врага, а не се опитвахме да проникнем в тъмната му бърлога. Колко
 	ли дълго стотина войници можеха да отблъскват мориганската
 	армия? В лагера Пиерс, недалеч оттук, имаше поне
 	двехиляден полк. 
 	Сърцето ми блъскаше в гърдите. Това не беше детински
 	бунт, а истински преврат – най-непростимото престъпление
 	според мориганския закон. На четиринайсет бях получила
 	обширна лекция по въпроса. Тогава ме наказаха с
 	едномесечно заточение в стаята ми. Този път обаче, проваляхме ли се, метежът ни щеше да премине в паметно
 	масово бесене. Постарах се да не мисля за недостатъците на
 	скромната ни армия – а само за онова, което бе заложено на
 	карта. Всичко. 
 	Когато фасадата на цитаделата се появи пред нас, Рейф
 	забави крачка. 
 	– Не мога да ти обещая, че няма да загинат моригански
 	войници. 
 	Кимнах. Бях казала на Рейф и хората му, че държа да се
 	пролее възможно най-малко кръв. Сред стражите в цитаделата
 	имаше и венданци, но повечето бяха мориганци и вероятно
 	просто изпълняваха заповеди. 
 	Той обаче не продължи напред, сбърчил чело. 
 	– Не е нужно да идваш с нас, Лия. Може да влезем първи и
 	след като обезопасим коридора, да те извикаме. 
 	Двамата с Кейдън се спогледаха многозначително. 
 	– Ако някой от вас се опита да ме спре, умира. Разбирате ли
 	ме правилно? 
 	– Ранена си, Лия – отбеляза Кейдън. 
 	– Едната ми ръка е ранена – поправих го. – Моите сили не са
 	като вашите. 
 	Като стигнахме до площада, мъжете, облечени като стражи
 	от цитаделата, изкачиха стълбището до редицата стражи пред
 	входа. Джеб им каза на перфектен моригански, че отрядът му
 	идва да ги смени. Този по средата се озадачи, защото не
 	познаваше Джеб и мъжете с него, но вече беше твърде късно
 	да се защитят. Хората на Рейф действаха бързо и уверено. 
 	Късите им мечове разсякоха въздуха с единен звън и те ги
 	опряха светкавично в гърдите на стражите. Изблъскаха ги
 	назад към сенките на портала, където отнеха оръжията им, а
 	ние се заизкачвахме вкупом по стълбите, хвърлили пелерини
 	и извадили още оръжия от каруци и чували. 
 	Отстраняването на следващата редица стражи не мина без
 	жертви. Видяха ни от дъното на прохода. Двама се спуснаха да
 	затворят масивните врати към коридора, а останалите
 	тръгнаха към нас рамо до рамо, с алебарди, чийто обсег
 	превъзхождаше с много този на мечовете ни. Стрелците на
 	Рейф излязоха напред с предупредителни викове към
 	стражите. Когато не спряха, рояк стрели полетяха към
 	краката им под щитовете. Мъжете изпопадаха и влетяхме през
 	вратите, преди двамата стражи да успеят да ги залостят. 
 	Единият понечи да вдигне тревога, но Свен го удари и той
 	падна в несвяст. 
 	Последните двама стражи, застанали на пост пред вратите
 	на зала „Алдрид“, бяха просто формалност. Целта им беше да
 	отпращат неканените гости, не да отбраняват. Бяха с
 	посребрели коси, изпъкнали тумбаци и церемониални брони
 	от кожени шлемове и нагръдници. Извадиха мечовете си
 	колебливо. 
 	Като ги доближих достатъчно, ме разпознаха. 
 	– Ваше Височество…
 	– Свалете оръжията и ни направете път – наредих им. – Не
 	искаме да ви нараним, но ще го сторим. От това зависят
 	кралството ни и животът на братята ми. 
 	Те облещиха очи от страх, но не помръднаха от местата си. 
 	– Имаме заповеди. 
 	– Аз също – отвърнах. – Отстъпете. Веднага. Всяка секунда, с
 	която ни забавяте, излага на опасност живота на други хора. 
 	Пак не помръднаха. 
 	Погледнах стрелците от дясната ми страна. 
 	– Убийте ги – заповядах. 
 	Когато стражите насочиха вниманието си към стрелците, Рейф и Кейдън им скочиха отляво, изтръгнаха мечовете от
 	ръцете им и ги притиснаха към стената. 
 	Преди да отворим вратите, изпълнихме и последната стъпка
 	от плана си. Освен мен, само Полин познаваше
 	разположението на цитаделата, затова я изпратих с точни
 	инструкции какво да ми донесе. Джеб и капитан Азиа
 	тръгнаха с нея. 
 	– Стражът пред вратата е венданец – предупредих ги. –
 	Може да се наложи да го убиете. 
 	Кейдън тръгна с двама от войниците, облечени като стражи
 	от цитаделата. Неговата мисия беше по-неопределена, макар
 	че му казах какво точно да търси. Гуинет изпратих в друга
 	посока с останалите войници в чужди униформи. Тъй като
 	всички членове на кабинета бяха в заседание, се молех
 	коридорите да са пусти. 
 	Отдалечаващите се стъпки отекнаха гръмко в главата ми, събуждайки гласове от миналото ми. 
 	 Дръж си устата затворена, Арабела! 
 	 Мълчи! 
 	 Точка по въпроса! 
 	 Марш в стаята! 
 	Рейф и Тавиш ме погледнаха, очаквайки сигнала ми. 
 	В главата ми проехтяха други гласове. 
 	 Не се бавете, госпожице. 
 	 Вярвай в силата си. 
 	 Дръж гнева жив. Използвай го. 
 	Това поне беше лесно. Извадих меча си и кимнах. Отвориха
 	вратите и влязох в залата с Рейф от едната си страна и Тавиш
 	от другата. Орин и най-добрите му стрелци вървяха с нас, Свен
 	водеше щитниците напред, а отзад ни следваха още войници, готови да дадат живота си за друго кралство и несигурна
 	кауза. 
 	  
 	ГЛАВА 64
 	Рейф
 	До този момент всичко бе прецизно планирано. Оттук
 	нататък според Свен пак опирахме до недомислици, но той
 	призна, че вече свиквал с недомислени военни стратегии. 
 	Тавиш изсумтя, като чу думата „стратегии“. Щурмувайки
 	залата, разполагахме само с уменията си и елемента на
 	изненадата. Нямаше как да знаем какво ще донесат
 	следващите минути и часове, знаехме само, че времето ни
 	изтича. Разбрах го в мига, в който Лия влезе в оръжейницата. 
 	Вече се вихреше война – предателите срещу Лия – и като че ли
 	засега предателите имаха надмощие. 
 	Като нахлухме, Тавиш изруга под носа си, оглеждайки
 	дългата издигната галерия и балкона над залата. Лия ни беше
 	предупредила, че дотам се стига само през кралското крило и
 	ако на нея се наредяха стрелци, преди да успеем да я
 	превземем, щяхме да попаднем в капан. Пазехме гърбовете си
 	един на друг – и най-вече този на Лия. Лордове и министри
 	ахнаха смаяно, твърде шокирани да проумеят какво се случва, докато хората ми изпълваха периметъра. Стражите до
 	подиума вдигнаха ръце, когато стрелците ни се прицелиха в
 	тях. С Тавиш се придържахме към Лия с вдигнати щитове, оглеждайки всяко ъгълче на залата. Стрелците на Орин от
 	двете ни страни обтегнаха тетиви към двете кули, готови да
 	отвърнат на евентуални атаки. 
 	Лия спря в средата на залата и извика никой да не мърда, обещавайки, че няма да ги нараним. Излъга. Щеше да има
 	кръв. Виждах го в очите ѝ, по лицето ѝ, по устните ѝ – онзи
 	огнен гняв. Струваше ми се, че само той я държи на крака. 
 	Очите ѝ бяха потънали в сенки, а устните ѝ бледнееха. Знаех, че ме излъга в оръжейницата. Беше загубила много кръв. Но в
 	същото време разбирах бойния устрем и прилива на сила, който държеше мъртъвците изправени. Точно те и отчаяната ѝ
 	ярост ѝ даваха тласък сега. 
 	Заповядах на хората си да залостят вратите и да обезоръжат
 	стражите. 
 	Лордът, който бе говорил пред кабинета, остана замръзнал
 	върху големия полукръгъл подиум в предната част на залата, неспособен нито да проговори, нито да помръдне. Махнах му с
 	меча си. 
 	– Иди да седнеш. 
 	Той се запрепъва към стола си, а Лия се изкачи по
 	стъпалата и зае мястото му. 
 	Тя плъзна изпитателен поглед по всички членове на
 	кабинета, кимвайки сякаш за поздрав на всеки от тях, но
 	прочетох страха в очите им. Знаеха, че не е поздрав. Виждаха
 	омразата ѝ и множеството оръжия от двете страни на тялото
 	ѝ. 
 	Канцлерът скочи на крака. 
 	– Това е недопустимо! 
 	Отзвук от съгласия проехтя около него и няколко стола се
 	плъзнаха със стържене, сякаш някой се канеше да изведе
 	безочливата принцеса от залата. 
 	Преди да каже нещо, Лия хвърли кинжала си. 
 	– Казах да не мърдате! – изкрещя. 
 	Острието закачи ръкава на канцлера и се заби в
 	резбованата дървена ламперия зад него. 
 	В залата пак се възцари смаяно затишие. Канцлерът се
 	хвана за рамото и между пръстите му текна кръв. Поклати
 	ядосано глава, но седна на мястото си. 
 	– Така е по-добре – каза Лия. – Рано е да ви убивам, лорд-
 	канцлер. Първо ще ме изслушате. 
 	Макар и седнал, канцлерът нямаше намерение да си за-
 	мълчи. 
 	– Значи хвърляте ножове, за да запушите устата на
 	кабинета, и сте събрали окаяна група въоръжени бунтовници, които вероятно ви следват по принуда – обобщи той. – И какво
 	ще правите? Ще отблъснете цялата мориганска армия? 
 	Пристъпих напред. 
 	– Да, точно това възнамеряваме да направим. 
 	Канцлерът провлачи поглед по бедняшките ми дрехи и
 	сбърчи погнусено устна. 
 	– А ти кой си? 
 	За човек, изпаднал в толкова опасно положение, изобщо не
 	демонстрираше смиреност. Арогантността му подкладе моята. 
 	– Аз съм кралят на Далбрек – отговорих. – И мога да ви
 	уверя, че окаяната ми група войници може да отблъсква
 	армията ви удивително дълго време. Поне колкото да ви видя
 	мъртъв. 
 	Капитанът на стражата се подсмихна. 
 	– Глупак! Срещали сме се с краля на Далбрек и това не си
 	ти! 
 	Прекосих разстоянието помежду ни, пресегнах се през
 	масата и го сграбчих за предницата на туниката му. Вдигнах
 	го рязко на крака. 
 	– Готов ли сте да заложите живота си на това, капитане? 
 	Защото макар да не сте ме виждали, аз видях вас от аркадата
 	на абатството в деня на осуетената ми сватба. Крачехте
 	нервно с отговорника за графика и ругаехте, доколкото си
 	спомням. 
 	Пуснах туниката му и го бутнах обратно на стола му. 
 	– Баща ми почина. Сега аз съм кралят. И нямам търпение да
 	обезглавя някого като част от новите си правомощия. 
 	Приковах го с остър поглед на мястото му, после огледах
 	като Лия останалите членове на кабинета, питайки се чия ли
 	ръка я беше ударила и бе съдрала ризата ѝ – и кой от
 	собствения ѝ двор бе предал нея и всички кралства на
 	континента, заговорничейки с комисаря и продавайки живота
 	ни от алчност. Всички, с изключение на канцлера и капитана
 	на стражата, бяха учудващо мълчаливи и намирах тази
 	сдържаност за по-смущаваща от гневните изблици. Крояха
 	нещо. 
 	Погледнах Лия. 
 	– Говори, принцесо. Подиумът е твой за колкото искаш
 	време. 
 	Тя се усмихна с плашеща решимост. 
 	– Подиумът – повтори с видимо удовлетворение и се обърна
 	към всички с разперени настрани ръце. – Простете, уважаеми
 	министри, че се явявам пред вас в такъв… – Тя погледна към
 	окървавените си дрехи и голото си рамо. – … в такъв вид. 
 	Съзнавам, че не отговаря на дворцовия протокол. Но бих
 	казала, че намирам известна утеха в него. Обсипвана с
 	 юмруци и омраза, тя злите на съд ще изправи. – Умълча се
 	за момент и усмивката изчезна от лицето ѝ. – Плашат ли ви
 	тези думи? Така и трябва. 
 	Тя се завъртя и погледът ѝ мина по всички лордове, а
 	накрая кацна върху празната галерия над нас. Всички очи в
 	залата го последваха. Тишината се проточи напрегнато, но
 	засега споменът за ножа ѝ, прелитащ през стаята, като че ли
 	държеше езиците им. Пулсът ми запрепуска и двамата с
 	Тавиш се спогледахме разтревожено. Сякаш беше забравила
 	къде сме и какво прави. Проследих погледа ѝ. Там нямаше
 	нищо. Или поне аз не виждах нищо. 
 	  
 	ГЛАВА 65
 	Въздухът се промени, увисна над нас с меки, приглушени
 	цветове, като вехт пергамент. Залата се уголеми като в сън, превърна 
 	се 
 	в 
 	далечен 
 	свят, 
 	където 
 	едно
 	четиринайсетгодишно момиче нахлу с братята си. Следвано и
 	от други, които вярваха в него. Но сега всичките бяха мъртви, избити на безименно бойно поле. Внимавай, сестричке, прошепна ми Уолтър. 
 	Момичето изкрещя никой да не мърда и им обеща, че няма
 	да пострадат. Но знаеше, че не е вярно. Някои щяха да умрат, макар и да не знаеше кои, нито кога – смъртта им обаче се
 	мержелееше зад очите ѝ. Видя двама мъже до себе си, нащрек
 	и готови да я отбраняват. От двете ѝ страни имаше стрелци с
 	обтегнати тетиви. Накрая очите ѝ намериха членовете на
 	кабинета, празното място на баща ѝ. Въздухът се изостри, цветовете изпъкнаха ярко и вълни от страх започнаха да се
 	разбиват в стените. Момичето го нямаше. Бях аз. Срещу тях. 
 	И днес никой нямаше да ме накаже със заточение в стаята ми. 
 	Вицерегентът, 
 	канцлерът, 
 	капитанът 
 	на 
 	стражата, 
 	министърът на търговията, дворцовият лекар, отговорникът за
 	графика, фелдмаршалът, ловният водач и разбира се, кралският учен, който изглеждаше най-притеснен от развоя
 	на събитията. Най-голямо впечатление ми правеше
 	отсъствието на Първата дъщеря и самия крал, но единият от
 	двамата скоро щеше да се появи. Отговорникът за графика
 	чоплеше толкова нервно копчетата на жакета си, че накрая
 	едното изхвърча и се търкулна по гладкия каменен под. 
 	Знаех кой е умът зад всичко това, инициаторът, ламтящ за
 	власт също колкото комисаря. Може би дори повече, защото
 	рискуваше всичко заради крайната си цел – континента. 
 	Плъзнах бавно поглед към него. Вече беше очевидно. Люспите
 	на истинската му същност блестяха под тогата му. Драконът с
 	не по-малко лица от комисаря. 
 	Когато канцлерът пренебрегна първата ми заповед, кинжалът ми полетя към него. Впрегнах цялата си воля да не
 	се прицеля право в сърцето му. По време на прехода ни през
 	Кам Ланто всеки път, когато хвърлях ножа си по ствола на
 	някое дърво, виждах неговото сърце, но смъртта му трябваше
 	да почака. Засега можеше да ми е от полза жив и щях да
 	използвам всяка частица от него, пръст по пръст, ако така
 	имах шанс да спася братята си. 
 	Той седеше на мястото си, кипейки отвътре, и обсипваше
 	Рейф с обиди. 
 	Наблюдавах внимателно и него, и всеки от другите в
 	редицата – защото всеки заговор зависеше от най-слабата си
 	брънка, а сега я подлагахме на изпитание. 
 	Цитаделата се свиваше около мен, стягаше се, изстискваше
 	предателството до нещо твърдо и живо, с бясно препускащо, непреклонно сърце и отекващ зверски рев, но под всичко това
 	чувах друг звук, крехко туптене, настойчиво като надеждата, и
 	видях някой да излиза на балкона. 
 	Момиче. Опря се на парапета, вперило широки тъмни очи в
 	мен. Обещай ми, каза. 
 	Кимнах. 
 	– Обещах отдавна. 
 	Момичето изчезна и светът се промени, въздухът пак стана
 	бистър и ясен. 
 	Лордовете чакаха с изострено внимание, обтегнато почти до
 	скъсване. 
 	Разказах им за предателите сред тях, за драконите с
 	неутолима жажда и за друг – комисаря на Венда, който
 	яздеше насам с неудържимата си армия, за да ги унищожи
 	всичките, подпомаган от същите изменници, изпратили принц
 	Уолтър на смърт. 
 	– Избягах от сватбата, защото се боях, но не съм предала
 	Мориган, нито брат си. Пред очите ми го убиха венданци, които го причакваха в засада. Предатели от тази зала го
 	изпратиха на сигурна смърт. А сега – и другите двама
 	принцове. 
 	Кралският учен се приведе напред. 
 	– Не е ли по-добре да обсъдим въпроса в…
 	Вицерегентът го прекъсна, вдигнал ръка. 
 	– Нека принцесата се изкаже. Поне това ѝ дължим. 
 	Той ме погледна, сякаш си припомняше целия ни разговор в
 	кабинета му. Имаш ли доказателства?  Знаеше, че думата ми
 	не е достатъчна. 
 	Впих нетрепващо очи в кралския учен – предупреждение, че и неговият ред ще дойде – и се обърнах към фелдмаршала, който беше връзката на кабинета с войската. 
 	– Незабавно трябва да откриете и да върнете братята ми. 
 	Предвид състоянието на краля изобщо не е трябвало да ги
 	изпращате в Гитос и Кортенаи. Как ще оправдаете такова
 	грубо нарушение на протокола, лорд-командире? 
 	Той се размърда неловко на стола си и стрелна остър поглед
 	към капитана на стражата. Кралският учен ги наблюдаваше
 	всички, като че ли готов да скочи от мястото си всеки момент. 
 	– Не исках да ги изпращам – отвърна той с мрачна гримаса
 	на лице. – Дори оспорвах това решение. Но ме накараха да
 	повярвам, че е за доброто на кралството. 
 	– И братята ви приеха на драго сърце – обади се капитанът
 	на стражата. 
 	Прелетях през подиума и забих меча си в масата, на броени
 	сантиметри от ръката му. 
 	– Приели са да ги убият? 
 	Капитанът на стражата погледна втрещено ръката си, сякаш трябваше да се увери, че всичките му пръсти са там. 
 	После вдигна към мен очи, пламнали от гняв. 
 	– Момичето е обезумяло! – изкрещя на войниците на Рейф, застанали до него. – Свалете оръжията, преди да ви подпише
 	смъртните присъди! 
 	Тътен от стъпки отекна в южния коридор, тропотът на сто
 	чифта ботуши, крачещи гръмко към нас. Бяха вдигнали
 	войската под тревога. Върнах поглед към кабинета. 
 	Драконът. 
 	Усмивка. 
 	Която никой друг не виждаше. 
 	Глас, който никой друг не чуваше. 
 	 Още. Искам всичко. Искам теб. 
 	Стиснати зъби. 
 	Ненаситно гърло. 
 	Самодоволна въздишка. 
 	Тропотът се усилваше. Обърнах се към Рейф. Той кимна
 	уверено. Продължавай. 
 	Един лорд в дъното на залата, очевидно окуражен от
 	появата на войниците, се изправи. 
 	– Единственият предател в тази зала сте вие! Ако имаше
 	други, щяхте да ги посочите! Капитанът на стражата е прав. 
 	Момичето е обезумяло! 
 	Вицерегентът въздъхна, сбърчи чело и долепи пръстите на
 	двете си ръце пред гърдите си. 
 	– Дадохме ти трибуна, Арабела, но за съжаление, трябва да
 	се съглася с лорд Гауан. Не можеш да отправяш такива
 	обвинения без доказателства, а не виждаме такива. 
 	Можех да назова имената на множество изменници, вероятно 
 	половината 
 	кабинет, 
 	но 
 	единственото 
 	ми
 	доказателство, ако Полин успееше да ми го осигури, щеше да
 	се приеме като нещо, насадено от мен. Трябваше някой друг
 	да посочи виновниците. 
 	– Ще получите доказателства – обещах в опита да си
 	спечеля малко време. Къде се губеше Полин?  Трябваше да
 	дойде откъм северния коридор, но дали не бяха заприщили
 	пътя ѝ? – И ще получите имена. Но още не сме обсъдили…
 	Някой заблъска силно по вратата на северния вход и от
 	другата ѝ страна долетя вик. 
 	– Лия! 
 	Вдигнаха лоста и Полин влетя в залата, видимо притеснена
 	от острите погледи на кабинета и лордовете. Изкачи
 	стъпалата на подиума с кутия в ръце. 
 	Чуха се още забързани стъпки и хората ни, предрешени
 	като стражи от цитаделата, се появиха на парапета на
 	галерията. Гуинет застана до тях и ми кимна. Още стъпки. 
 	Тихи. Тревожни. Шумолене на поли. Леля Бернет, леля
 	Клорис и лейди Адел, първата придворна дама на кралицата, 
 	също излязоха на парапета, оглеждайки залата. Погледите им
 	ме подминаха и в гърлото ми се надигна буца. Не бях същото
 	момиче, напуснало двореца преди толкова много месеци, и
 	дори лелите ми не ме разпознаха в първия момент. Когато
 	най-сетне се опомниха, леля Клорис ахна, а по бузите на леля
 	Бернет текнаха сълзи, но Гуинет ги беше инструктирала
 	добре. Не биваше да говорят, а само да послужат като
 	свидетелки, затова и трите мълчаха. Накрая нещо синьо
 	привлече погледа ми и дробовете ми се свиха болезнено. 
 	Кралицата пристъпи между лелите ми. Беше само сянка на
 	някогашната жена. Хлътналите ѝ очи ме прогориха. Няма
 	 какво да узнаваш... Тук има само нощен студ. Но вече и двете
 	знаехме, че е повече от студ. 
 	– Добре дошла, Ваше Величество – казах. – Тъкмо се
 	канехме да обсъдим здравословното състояние на краля. 
 	Пак се обърнах към кабинета. Всички нервничеха в
 	очакване да кажа нещо. Капитанът на стражата предвидливо
 	бе скрил ръце под масата. 
 	– Кралят като че ли не се възстановява – отбелязах. – Ще ми
 	обясните ли защо? 
 	– Новината за предателството ви го покоси жестоко –
 	изръмжа канцлерът. – Разбито сърце не се лекува лесно. 
 	Неколцина от лордовете изразиха плахо съгласието си. 
 	Чувах тихото хлипане на леля Бернет. 
 	– Хмм… И аз така знам. – Намерих с поглед дворцовия
 	лекар. – Елате на подиума, за да докладвате пред всички какво
 	е състоянието на баща ми. – Той не помръдна от мястото си, оглеждайки другите членове на кабинета, сякаш търсеше
 	помощ. – Това не беше молба, лорд Фентли. – Вдигнах
 	превързаната си ръка. – Както виждате, имам сериозна
 	травма. Не ме принуждавайте да ви влача дотук. 
 	Прибрах меча в ножницата, а той стана неохотно и тръгна
 	към мен. 
 	– Арабела – обади се кралският учен, – недей да…
 	Завъртях се рязко към него. 
 	– Нищо не ме спира да ви отрежа езика, Ваше Сиятелство. 
 	Всъщност след толкова години на порицания от ваша страна
 	би ми доставило върховно удоволствие, така че ви съветвам да
 	си държите езика зад зъбите, докато все още имате такъв. 
 	 Мълчи, както ти ме принуждаваше да мълча. Той присви
 	очи. Уплашен. Притеснен. Но не за езика си. Заради истината
 	ли? 
 	Гневът ми се разпали още повече и когато лекарят спря
 	пред мен, го сграбчих за рамото и го накарах да коленичи. 
 	– Какво му е на баща ми? – попитах. 
 	– Сърцето му е болно, Ваше Височество! Както каза
 	канцлерът! – изписука настойчиво той. – Но има и много други
 	усложнения! Трудно се лекуват толкова болести наведнъж. 
 	Нужно е време и все пак имам надежда, че ще се възстанови. 
 	Усмихнах се. 
 	– Сериозно? Много ме успокоихте, лорд Фентли. – Кимнах на
 	Полин и тя отвори кутията. – И това са някои от лекарствата, с
 	които го лекувате? 
 	– Да! – отвърна умолително той. – Прости лекове, облекчаващи състоянието му. 
 	Извадих малко шишенце с тъмнокехлибарен еликсир. 
 	– Това за какво е? 
 	– Най-обикновено болкоуспокояващо. 
 	Помъчих се да извадя корковата тапа с вкочанените, изтръпнали пръсти на ранената си ръка. От напъна под
 	превръзката ми рукна топла кръв. Подуших шишенцето. 
 	– Болкоуспокояващо, значи. Добре ще ми се отрази. – Отпих
 	голяма глътка и свих рамене. – Ето. Вече се чувствам по-
 	добре. 
 	Той се усмихна през обтегнатата си гримаса на мъчителен
 	страх. Върнах еликсира в кутията и извадих друго шишенце – с
 	млечнобяла течност. 
 	– А това как точно помага на баща ми? 
 	– За стомаха му е, Ваше Височество! Успокоява го. 
 	Вдигнах 
 	шишенцето 
 	на 
 	светлината 
 	и 
 	развъртях
 	съдържанието му, после отпих и от него. Усмихнах се. 
 	– Да, спомням си го от детството. – Изгледах кръвнишки
 	кралския учен. – Често ме болеше коремчето. 
 	Върнах и второто шишенце в кутията, разрових се и накрая
 	извадих флакончето със златистия прашец. 
 	– Ами това? 
 	Той преглътна сухо. По пребледнялата кожа до ухото му се
 	търкулна капка пот. На устните му изплува половинчата
 	усмивка. 
 	– Това е за нервно напрежение. Укротява го, когато е
 	превъзбуден. 
 	– Нервно напрежение, значи – повторих. – Е, както виждате, определено и аз страдам от такова. – Извадих тапата, но преди
 	да вдигна флакончето до устата си, попитах: – Има ли
 	значение колко ще взема? 
 	– Не – отговори той с леко облекчение. – Можете да
 	приемете колко си поискате. 
 	Вдигнах го към устните си. Той ме наблюдаваше с отворена
 	уста, чакайки да погълна голяма доза, както бях направила с
 	другите лекарства. Аз обаче спрях и отвърнах на втренчения
 	му поглед. 
 	– Струва ми се, лорд Фентли, че на вас ви е по-необходимо, отколкото на мен. Заповядайте. 
 	Поднесох шишенцето към устните му, а той бързо извърна
 	глава. 
 	– Не, не ми е нужно. 
 	– Настоявам. 
 	– Не! 
 	Той опита да се дръпне, но аз извадих ножа от ботуша си и
 	го опрях във врата му. 
 	– Виждате ли колко сте напрегнат, милорд? – Понижих
 	гласа си до гърлено ръмжене. – Настоявам да вземете една
 	доза. Веднага. – Притиснах острието още по-силно към
 	гърлото му и околните лордове ахнаха, когато под него текна
 	тънка струйка кръв. – Нали сам казахте, че може да се приема
 	колкото си искате от него. 
 	Стъклото докосна долната му устна. 
 	– Не! – извика той с лъснали от ужас очи. – Той е! Той ми го
 	даде! По негова заповед го използвам! 
 	Сочеше вицерегента. 
 	Свалих ножа и блъснах лекаря настрана. Спусна се
 	смазваща тишина и всички погледи се обърнаха към
 	високопочитания член на кабинета. Усмихнах се на
 	вицерегента. 
 	– Танис – казах. – Полезен за душата. Полезен за сърцето. 
 	Уникален дар от боговете, виреещ само във Венда. Нещо, което вие като посланик вероятно сте открили още преди
 	години на някоя от тайните си визити. – Тръгнах към него. –
 	Смъртоносен е, но с по няколко мънички зрънца на ден
 	спокойно можете да държите краля настрана, докато вие
 	уреждате плановете си докрай. Защото умре ли, прекалено
 	много напористи принцове може да наследят трона, назначавайки нов кабинет. 
 	Вицерегентът се изправи. 
 	– Той лъже. За пръв път виждам този флакон. 
 	От дъното на залата проехтя глас:
 	– Тогава как ще обясните това? 
 	Отекнаха стъпки, стържене на ботуши по камък. Бавен
 	ритъм, който привлече вниманието на цялата зала. 
 	Всички глави се обърнаха. След миг на притаен дъх
 	сдържани шепоти изригнаха във въздуха като ято подплашени
 	птици. В него имаше нещо. Нещо познато – но и чуждо. Нещо
 	различно. Залата пак притихна, докато Кейдън вървеше през
 	средата ѝ към нас, стиснал друго златисто шишенце в ръка. 
 	– Намерих това в апартамента ти, скътано в едно заключено
 	чекмедже. – Движеше се в бавна, целеустремена линия и
 	войниците му правеха път. – Навярно от него си давал на
 	Андрес, законния ти син, за да го отървеш от засадата. 
 	Виждах напрежението по лицето на Кейдън, напъна му да
 	се владее. Срещата с баща му го разтърсваше като буря. 
 	Очите му блестяха и гласът му пресекваше, докато се бореше
 	да спаси последните останки от обичайното си спокойствие. 
 	Момчето, което искаше само да го обичат. Да остане при баща
 	си. Агонията му беше толкова осезаема, че обзе и мен. 
 	Вицерегентът го гледаше, сякаш виждаше призрак. 
 	– Кейдън…
 	– Точно така, татко – отвърна той. – Синът ти се завръща от
 	гроба. Излиза, че комисарят е мамил и двама ни. Бях личният
 	му убиец. – Кейдън спря на място и пукнатините в
 	хладнокръвието му се разшириха толкова, че устните му
 	трепереха, като проговори отново. – Обучава ме години наред, а аз през цялото време чаках деня, в който ще убия теб. Май
 	сега обаче има цяла опашка от желаещи да свършат тази
 	работа преди мен. 
 	– Това е лудост! Това е…
 	Вицерегентът се обърна, виждайки очите, вперени в него. 
 	Лъжите му го стисваха неумолимо за врата. Той скочи, извади
 	нож изпод масата и го опря в гърлото на отговорника за
 	графика на краля, вдигайки го на крака, за да използва тялото
 	му за щит. Двамата се запрепъваха назад към дървената
 	ламперия по задната стена на залата и вицерегентът я
 	заопипва слепешком зад гърба си. Малко по-надясно – упътих
 	го наум, докато пръстите му шареха по резбованото дърво. –
 	 Точно там. Той натисна и се отвори проходът, известен на
 	всеки крал – и децата, които го шпионираха. Избута
 	отговорника встрани и избяга по тайния проход. 
 	Канцлерът се огледа трескаво, сякаш се канеше да хукне
 	след него. 
 	– На ваше място не бих – посъветвах го и само след секунда
 	вицерегентът се върна заднешком с опрян в гърдите меч. 
 	Андрес се появи с още войници след себе си. И съкрушено
 	изражение като това на Кейдън. 
 	– Ти уби другарите ми – обвини го Андрес. – Трябваше да ме
 	оставиш да умра с тях. 
 	Той свали меча и замахна с юмрук, запращайки баща си към
 	мен. 
 	От ъгълчето на устата му шурна кръв. Сритах го в свивките
 	на коленете и той се свлече на пода, после дръпнах косата му, за да ме погледне в очите. 
 	– Ти уби брат ми – процедих, доближавайки лице до
 	неговото. – И той, и всички добри мъже с него бяха избити. 
 	Дори нямаха шанс да оцелеят. – Опасното напрежение в гласа
 	ми накара очите му да проблеснат от страх. – Враговете бяха
 	пет пъти повече от тях, защото ти си ги предупредил. 
 	Погребах ги всичките, вицерегенте. Копах гробове с
 	разкървавени ръце, докато ти си пийвал вино и си кроял
 	убийството на още невинни войници. 
 	Извъртях глава към лордовете. 
 	– Това е човекът, отговорен за смъртта на брат ми и още
 	трийсет и двама войници! Той трови баща ми! Той е водачът
 	на гнездото плъхове, съзаклятничещи срещу всички нас! –
 	Върнах поглед към него и притиснах още по-силно ножа към
 	врата 
 	му. 
 	– 
 	Лорд-вицерегенте, 
 	ще 
 	умреш 
 	заради
 	престъпленията си срещу Мориган и ако не успеем да се
 	доберем до братята ми и отрядите им навреме, ще умреш
 	много бавно. Обещавам ти. 
 	Той ме изгледа предизвикателно и прошепна, така че да не
 	го чуе никой друг:
 	– Имам уговорка с комисаря. Ще пощади хората, които му
 	посоча. 
 	Усмихнах се. 
 	– Уговорка? Комисарят добре е подбрал глупаците си. 
 	– Вече е късно – продължи да отрича той смяната на
 	позициите ни. – Не можете да ни спрете. Аз обаче мога да…
 	– Прав си за едно, лорд-вицерегенте. Късно е. За теб. 
 	Направих точно онова, от което винаги си се боял. Изправих
 	злите на съд. 
 	Пронизах го за последно с поглед, докато дъхът пареше
 	гърдите ми, и пуснах главата му. Наквасената ми с кръв
 	превръзка остави червено петно върху светлорусата му коса. 
 	– Заключете го – казах и войниците на Рейф го завлякоха. 
 	Залата се сгорещи и ми се зави свят. 
 	– Заключете ги всичките – махнах към останалите членове
 	на кабинета. – И стражата на цитаделата. По-късно ще реша
 	кой е невинен и годен са служба. 
 	Един лорд стана. 
 	– Нямате право да се разпореждате на такова ниво…
 	– В момента принцеса Лия управлява Мориган – прекъсна го
 	Рейф. – Има право да се разпорежда колкото си иска. 
 	Избухнаха възражения и това на лорд Гауан се издигна над
 	всичките. 
 	– С цялото ми уважение, Ваше Величество, но това не е
 	вашето кралство и решението също не е ваше. Говорите за
 	анархия. Протоколът и мориганският закон диктуват…
 	– До възстановяването на съпруга ми дъщеря ми поема
 	позицията на кралски регент и ще назначи свой кабинет. 
 	В залата се спусна внезапна тишина и всички глави се
 	обърнаха към кралицата на балкона. Тя ме погледна и кимна с
 	лъснали от гузна съвест очи. 
 	– Джезелия ще издава заповеди от името на краля. Тя е
 	войник в армията му и ще изпълнява неговата воля. –
 	Кралицата погледна остро лорд Гауан. – Има ли възражения? 
 	Преди той да отговори, Андрес се провикна:
 	– Джезелия! 
 	И падна на коляно. Един по един войниците с него
 	последваха примера му – гласуване, публично преброяване и
 	древна традиция, за която бях чувала, но за пръв път виждах с
 	очите си. Войниците в северния коридор също коленичиха и
 	името ми протътна в цялата зала. Джезелия. Сестрата на
 	загиналия им другар. Майка ми и всички други на балкона
 	сториха същото, повтаряйки името, което никога не бях
 	чувала открито от устата им. Неколцина лордове коленичиха
 	заедно с тях. 
 	– Решено е – заяви майка ми, като се изправи. 
 	Лорд Гауан и останалите лордове кимнаха неохотно. Светът
 	им се бе преобърнал за броени минути. Превратът едва
 	започваше. 
 	Пристъпих напред, макар че лицата им се размиваха пред
 	очите ми, а подът сякаш плаваше под мен. 
 	– Разобличаването на предателите е само началото на
 	мисията ни – обявих. Чух думите ми да отекват някак далечно, а после ножът ми издрънча върху пода. – Съвещанието не е
 	приключило. Трябва да научите пред какво точно сме
 	изправени и какво трябва да направим, за да оцелеем. Утре ще
 	се съберем отново, но засега ще…
 	Не знаех дали съм довършила изречението си. Последното, което помнех, беше как Рейф плъзва ръка през кръста ми и
 	краката ми се отлепят от пода. 
 	  
 	ГЛАВА 66
 	Чувах ридания. 
 	Усещах допира на нежни ръце по челото си. 
 	Аромат на рози. 
 	Ридания. 
 	Шуртене на вода. 
 	Тихо отваряне на врати. 
 	Шепот. 
 	Хладен мокър плат върху челото ми. 
 	Някой опипваше ръката ми. 
 	 Ще я загуби ли? 
 	Нещо сладко върху езика ми. Топлина. 
 	 Аз ще я гледам. Ти върви. 
 	Тежест в гърдите ми. 
 	Внимателни стъпки. 
 	Ридания. Прегракнал, изтерзан глас. 
 	Звярът пълзи по корем, мята гневно опашка. 
 	 Идвам за теб. Това не е краят. 
 	Отворих очи. В стаята беше тъмно. Моята стая. В
 	камината пламтеше цепеница. Плътните завеси бяха спуснати
 	пред прозорците и нямах представа колко е часът, нито колко
 	време съм била в несвяст. 
 	Обърнах глава. Кейдън се беше отпуснал в стол до леглото
 	ми, вдигнал крака върху една табуретка и отметнал глава
 	назад, навярно дремейки, но очите му веднага се
 	съсредоточиха върху мен, сякаш го бях събудила с
 	открехването на клепачите си. Ръката ми беше вдигната върху
 	възглавница. Чувствах я тежка и пулсираща под новата
 	превръзка. Бях облечена в мека нощница. 
 	– Свещени богове – простенах, като си спомних последните
 	ми моменти в залата. – Моля те, кажи ми, че не съм
 	припаднала пред всички. 
 	Лека усмивка подръпна едното ъгълче на устата му. 
 	– Загуби съзнание. Има разлика. Случва се, когато ти
 	изтече цяла кофа кръв. За сведение, не си безсмъртна. Не
 	знам как се задържа на крака дори толкова време. За твое
 	успокоение ще ти кажа, че май няколко лордове припаднаха, докато гледаха как те изнасят от залата. 
 	Изнасят. Рейф ме изнесе. Къде ли беше сега? Погледнах
 	към вратата. 
 	– Отиде да свърши няколко задачи с войниците си – обясни
 	Кейдън, прочел мислите ми. 
 	Като се имаше предвид, че е пропътувал хиляди километри
 	с опитния си отряд, ме учудваше, че толкова страни от мен. 
 	Дори в оръжейницата бе изпратил друг да разбие вратата на
 	килията ми. 
 	– Кой ме превърза? – попитах, вдигайки леко ръката си. 
 	– Майка ти, лелите ти и един лекар. От селото. Дворцовият е
 	заключен. Заедно с другите. 
 	Долових обтегнатата нотка в гласа му. 
 	 Другите. Мислеше за точно определен човек от тях. 
 	Пресегнах се със здравата си ръка и хванах неговата. 
 	– Как си? – попитах внимателно. 
 	Той ме погледна с колебание и болката се върна в очите му. 
 	– Не знам. – Поклати глава. – Преди да вляза в залата, за
 	малко да повърна. Както притеснен ученик. 
 	Чух отвращението в гласа му. 
 	– В това няма нищо срамно, Кейдън. 
 	– Не се срамувам. Просто се ядосвам, че до ден днешен ми
 	влияе така. Не можах да позная себе си. Не очаквах след
 	толкова време срещата с него да ми подейства така. – Пак
 	поклати глава. – Не мога да си обясня как човек може да е
 	едновременно уплашен и бесен. 
 	Разбирах го напълно. Аз самата още се страхувах, още се
 	гневях, но в момента най-вече страдах, като виждах
 	изражението му. 
 	Той се умълча за момент, гърдите му се издуха с въздух и
 	ноздрите му се разшириха. 
 	– Не се е променил. Дори сега ме възприема като спънка. 
 	Ако можеше пак да ме продаде за монета, щеше. Почувствах
 	се като онова осемгодишно момченце. 
 	Стиснах ръката му. 
 	– Не си момченце, Кейдън. Мъж си. Вече не може да ти
 	навреди. 
 	– Знам. – Той свъси вежди. – Но погледни на колко други е
 	навредил. Андрес… Та той е по-зле и от мен. Май съм имал
 	късмет, че ме е изхвърлил още по онова време. Андрес не
 	може да проумее случилото се; че другарите му, на които е
 	поверявал живота си, са били предадени от собствения му
 	баща. – Той вдигна поглед към мен. – Като обезумял тръгна с
 	преследвачите си да търсят братята ти и отрядите им. 
 	– Какво…
 	– Рейф и Свен разпитаха затворниците. Не успяха да
 	изкопчат нищо. Изпратихме четири отряда с най-бързите
 	равиани. Ти раздаваше заповеди дори докато Рейф те слагаше
 	в леглото и това бяха само две от тях. 
 	– Не си спомням. 
 	– Накрая вече заваляше думите и Рейф ти каза да млъкнеш
 	и да слушаш лекаря. 
 	– Послушах ли го? 
 	– Пак загуби съзнание. Да кажем, че си го послушала. 
 	– Колко е часът? – попитах. 
 	Той сви рамене. 
 	– Някъде след полунощ. 
 	Разказа ми какво се е случило, след като съм изпаднала в
 	несвяст. Той самият научил от леля Бернет. Цитаделата се
 	превърнала в същински кошер. След като ме оставила тук, майка ми отишла да се погрижи за баща ми. Заповядала да го
 	преместят обратно в общата им спалня и изхвърлила всички
 	лекарства, изписани от дворцовия лекар. Изкъпали го и му
 	дали билкови отвари за прочистване на организма. Кейдън
 	каза, че не познавал достатъчно добре отровните качества на
 	златния танис, затова не знаел дали отварите ще помогнат. 
 	Венданците просто били научени да не го докосват. Само
 	хапка от бурена можела да повали цял кон. Андрес се
 	възстановил, но той бил млад и здрав и не го тровели толкова
 	продължително време като баща ми. Тревожех се, че е твърде
 	късно да неутрализираме отровата и той ще остане в онова
 	отнесено полусъзнание до края на живота си. Тревожех се, че
 	е твърде късно за всичко. 
 	– Достатъчно ли е, Кейдън? 
 	– За да спрем комисаря ли? Не знам. Мисля, че постът, на
 	който те възкачи Рейф, е нестабилен въпреки съгласието на
 	майка ти. 
 	Съзнавах, че е така. Да изведеш Първата дъщеря на
 	церемония беше едно, а да ѝ предоставиш управлението на
 	кралството – съвсем друго. Отрядът, с който Андрес влезе в
 	залата, ме подкрепи, но повечето лордове не изглеждаха
 	убедени. 
 	– Струва ми се, че лордовете ви още не вярват в заплахата –
 	добави той. 
 	Не очаквах друго. Цял живот бяха вярвали, че Мориган е
 	изграден от богоизбраните Избавени и нищо не може да го
 	разруши. 
 	– Ще ги убедя – отвърнах – и ще ги подготвя за сблъсъка с
 	Венда. 
 	– А после какво? Колкото и да искаме да спрем комисаря, не
 	мога да забравя, че си оставам венданец. 
 	Очите му претърсиха тревожно моите. 
 	– Знам, Кейдън. – Страховете му подновиха моите. – Но и
 	двамата трябва да си припомним, че съществуват две Венди. 
 	Венда на комисаря, която идва да ни унищожи, и онази Венда, която и двамата обичаме. Трябва да намерим решение. 
 	Заедно. 
 	Но не ми хрумваше нищо. Знаехме, че комисарят и Съветът
 	му няма да се откажат от целта си. Наградата беше пред
 	очите им и искаха да я спечелят. Мой ред е да ям сочно
 	 грозде през зимата. Докато лежах, стиснала ръката на
 	Кейдън, загледана в гаснещите въглени в камината, клепачите
 	ми натежаваха, бъдещето се въртеше шеметно зад тях и
 	отново чух онези тихи стонове. Този път знаех, че не чувам
 	риданията на майка ми или лелите ми. Долитаха отдалеч, отвъд пустошта, отвъд голямата река, отвъд скалистите
 	хълмове и голите долчинки. Ридаеха клановете на Венда. Още
 	от тях бяха загинали, защото шепнеха името Джезелия. 
 	  
 	ГЛАВА 67
 	Полин
 	 Трябва да му дадеш име. 
 	Но не се сещах за име. Умът ми беше твърде пълен с други
 	мисли, за да вземам подобни решения. 
 	Поех детето от ръцете на дойката и го залюлях, милвайки
 	косата му. Беше с цвят на ярко пладнешко слънце. Като на
 	Микаел. 
 	Само че след постъпката на Микаел не исках да го
 	възприемам като част от живота на сина ми. 
 	 Имаш роднини, Полин. Не си сама. 
 	Студеният поглед на леля ми изникваше отново и отново
 	пред очите ми. 
 	След като почистиха и превързаха ръката на Лия, разрязахме дрехите ѝ и я измихме. Тя лежеше в несвяст, отпусната, и жените оглеждаха смаяно насиненото ѝ
 	изподрано тяло, проснато върху белия чаршаф – като дневник
 	на последните месеци. Видяха назъбения белег на бедрото ѝ. 
 	Резката на гърлото ѝ. Прясната цепнатина на устната ѝ от
 	удара на канцлера, синините по лицето ѝ от ударите на
 	стражите. Като я обърнахме да измием гърба ѝ, видяха
 	изпъкналия белег върху ребрата ѝ от извадената стрела и
 	остатъците от каваха на рамото ѝ. 
 	С всеки нов белег, който откриваха, кралицата и лелите на
 	Лия едва преглъщаха ужасените си стонове, а първата
 	придворна дама на кралицата – моята леля – ми хвърляше
 	гневни погледи. 
 	– Към това я отведе! – укори ме накрая. 
 	Върнах вниманието си към кърпата, която плакнех в легена, защото нямах сили да посрещна погледа ѝ. Остро чувство за
 	вина пронизваше тялото ми. Имаше право. Бях съучастница на
 	Лия. Ако не ѝ бях помогнала, може би нямаше да избяга. Но в
 	такъв случай…
 	Вдигнах поглед право към лицето на леля ми, сковано от
 	гняв и разочарование. 
 	– Изборът си беше неин. 
 	Тя вдиша смаяно. 
 	– Но е било твой дълг да я спреш! Не…
 	– Не съжалявам за решението си – казах. – И пак бих
 	постъпила така! 
 	Устата на леля ми увисна, но лейди Бернет сложи ръка на
 	рамото ѝ. 
 	– Полин е права – каза тихо. – Изборът си е бил на Лия и
 	никоя от нас нямаше да успее да я спре. 
 	Леля ми си замълча, но порицанието не напусна погледа ѝ. 
 	Кралицата плачеше тихо до Лия, притиснала ръката ѝ към
 	бузата си. 
 	Преглътнах сълзите си. 
 	– Трябва да се погрижа за нещо друго. 
 	Обърнах се и излязох в тъмния коридор. Като затворих
 	вратата след себе си, се облегнах на нея, опитвайки да
 	потисна болезнения трепет в гърлото си. Обливаше ме
 	съмнение. Още дори не ѝ бях съобщила за бебето. 
 	– Какво има? 
 	Кейдън изскочи от сенките. Бях забравила, че чака да
 	разбере как е Лия. 
 	– Добре е – успокоих го. – Още не знаем какво ще стане с
 	ръката ѝ, но кръвотокът е спрян и сърцето ѝ бие силно. 
 	– Тогава защо…
 	Той вдигна ръка към бузата ми, после я отдръпна, сякаш се
 	боеше да ме докосне. Дори в тъмнината бе видял сълзите ми, но помежду ни още се издигаше стена, недоверие, което не
 	успявах да загърбя. 
 	Поклатих глава, неспособна да отговоря. 
 	– Кажи ми – подкани ме тихо той. 
 	Гърдите ми се разтресоха от пресекливи глътки въздух. 
 	Извиках на лицето си усмивка, която не чувствах вътре в себе
 	си, но сълзите рукнаха неудържимо по бузите ми. 
 	– Имам си едничка жива роднина на целия свят, а тя вярва, че аз съм виновна за всичко това. 
 	Едното ъгълче на устата му се изви в мрачна гримаса. 
 	– Ти? Всички допуснахме грешки, Полин, но твоите… – Пак
 	вдигна ръка и този път палецът му избърса една сълза от
 	бузата ми. – Твоите грешки са най-невинни. 
 	Видях разкаянието в очите му, жестоките ми обвинения, плуващи зад тях. Той преглътна. 
 	– Кръвните роднини не са най-важни, Полин. Раждаш се в
 	едно семейство, но другото избираш сама. Имаш си Лия. 
 	Имаш Гуинет и Берди. Не си сама на света. 
 	Помежду ни се спусна дълго мълчание и се замислих дали
 	думите му за семейството не бяха отворили наново
 	собствените му рани. Прочетох същата болка по изражението
 	му като онази, която видях преди няколко часа, когато се
 	изправи пред баща си. Исках да му кажа нещо, да го утеша, както той бе утешил мен, но нещо плахо още крачеше зад
 	ребрата ми. Той вдиша дълбоко и запълни мълчанието вместо
 	мен. 
 	– Имаш си и бебето. И трябва да му дадеш име. 
 	 Име. Защо ми беше толкова трудно? 
 	– Да – прошепнах и тръгнах по коридора, уверявайки го, че
 	скоро ще може да види Лия. 
 	Сега върнах бебето в обятията на дойката. 
 	– Трябва да ти го оставя за още малко – казах ѝ. –
 	Цитаделата е в суматоха. Не е място за дете. Ще се върна
 	скоро. 
 	Тя кимна разбиращо и обеща да се грижи добре за него, но
 	долових съмнението в очите ѝ. Погали нежно с кокалче бузата
 	му и още некръстеният ми син се сгуши доволно в
 	прегръдките ѝ. 
 	  
 	ГЛАВА 68
 	Мека червеникава светлина се процеждаше иззад краищата
 	на завесите. В продължение на седемнайсет години това бе
 	познатият ми сигнал за зазоряване. Странно ми беше да се
 	движа в стаята си отново. У дома. Но не я чувствах същата. 
 	Струваше ми се тясна, задушаваща, все едно се опитвах да
 	облека умалял жакет. Твърде много неща се бяха променили. 
 	Майка ми не беше дошла да ме види. Леля Бернет и леля
 	Клорис идваха три пъти през нощта да проверят как съм, и
 	двете видимо изтощени, със зачервени очи. Даваха ми от
 	гъстия сироп, изписан от селския лекар. 
 	– Ще помогне да възстановиш кръвта си – прошепна леля
 	Бернет и ме целуна по бузата. 
 	Като я попитах как е баща ми, тя сбърчи тревожно лице и се
 	помъчи да ми даде обнадеждаващ отговор, обяснявайки, че
 	щяло да отнеме време. 
 	Леля Клорис хвърляше предпазливи погледи към Кейдън, който дремеше на стола до мен. Не одобряваше подобни
 	нарушения на протокола, но не мрънка много. Накрая обаче, късно през нощта, не се сдържа и го изгони, обявявайки, че му
 	е приготвила друга стая в цитаделата. След това спах
 	неспокойно; сънищата ми се преливаха един в друг и се
 	събудих уплашено, като видях как Реган и Брин яздят заедно в
 	широка долина. Не исках да знам какво ще им се случи. 
 	По заповед на леля Бернет изпих още една доза от
 	сладникавия сироп. Дали от него, или от съня, призори се
 	чувствах по-стабилна на краката си. 
 	Дръпнах завесите и утринната светлина обля стаята ми. 
 	Погледнах към залива. В толкова ясен ден скалистият остров
 	на изгубените души се виждаше в далечината и слънцето
 	озаряваше белите му руини. Говореше се, че Древните, заточени някога там, още бесували зад несъществуващите
 	стени на вечния си затвор с решетки от спомени, по-здрави от
 	железните. Плъзнах поглед на запад, към последната оцеляла
 	кула на Голгата, все така наклонена и очакваща неизбежната
 	си разруха със стоическо величие. Някои неща бяха вечни… а
 	други не. 
 	На вратата ми се почука. Най-сетне. В гардеробната ми стая
 	имаше дрехи – още затворени в сандъците, които ми бяха
 	върнали от Далбрек. Стояха си неотворени. Но днес ми
 	предстоеше да говоря на заседанието, а ме чакаха и много
 	други задачи, които не можех да изпълнявам по прозирна
 	нощница. Леля Бернет беше отишла да търси ключове за
 	сандъците. Аз обаче се канех да ги отворя с фиба за коса. 
 	Чакаше ме дълъг, натоварен ден. 
 	– Влез – извиках, дърпайки завесата на прозореца в
 	гардеробната ми. – Тук съм. 
 	Чух стъпки. Тежки. С ботуши. Сърцето ми заблъска по
 	гръдната кост и побързах да се върна в спалнята. 
 	– Добро утро – каза Рейф. 
 	Носеше собствените си дрехи, защото вече не му се
 	налагаше да крие кой е. 
 	Гърдите ми забумтяха още по-силно. Всички потискани
 	емоции се надигнаха изведнъж и долових вълнението в гласа
 	си. 
 	– Чудех се кога ще дойдеш. 
 	 Ето. Пак видях онова в очите му. В начина, по който
 	преглътна. 
 	– Изглеждаш по-добре от снощи – каза той. 
 	– Благодаря, че ми се притече на помощ. 
 	– Съжалявам, че не дойдох по-скоро. Май чаках бележка. 
 	– Доколкото си спомням, ми каза да не ти пращам бележки. 
 	– И откога ме слушаш? 
 	– А ти откога зачиташ бележките ми? 
 	Разтревоженото му изражение отстъпи място на широка
 	усмивка и само толкова ми трябваше. Спуснах се към него с
 	протегнати ръце, той ме обви със своите и се прегърнахме, сякаш никога няма да се откъснем един от друг. Плъзна
 	пръсти в косата ми и прошепна името ми в ухото ми, но като
 	опитах да вдигна устни към неговите, той се отдръпна, отстъпи назад, хвана ръцете ми и решително ги върна до
 	тялото ми. 
 	Погледнах го озадачено. 
 	– Рейф? 
 	– Трябва да ти кажа нещо. 
 	– Какво има? – попитах панически. – Добре ли си? Да не би
 	да е станало нещо с…
 	– Лия. Чуй ме. 
 	Очите му прогаряха моите. 
 	– Плашиш ме, Рейф. Просто го кажи. 
 	Той примига и нещо в изражението му се промени. Поклати
 	глава, сякаш се опитваше да усмири препускащите си мисли. 
 	– Трябва да ти съобщя, че… Истината е, че… Трябва да ти
 	кажа, че съм сгоден. 
 	Устата ми пресъхна. Зачаках да се засмее. Да признае, че се
 	шегува. 
 	Но не се случи. 
 	Продължих да се взирам недоумяващо в него. Отворих уста
 	да кажа нещо, само че не ми хрумна какво. Знаех, че ме
 	обича. Току-що го бях видяла в очите му. 
 	Или поне така си мислех. Да, разделихме се преди седмици, но само толкова ли му беше нужно, за да ме забрави? По-
 	малко от един сезон? Претърсих ума си, защото трябваше да
 	отвърна някак. 
 	– Намерил си годеница толкова скоро? От кое кралство? –
 	попитах с изтръпнал език. 
 	Той кимна. 
 	– От Далбрек е. Съветът настоя да се сгодя незабавно. 
 	Трябвала ни стабилност. 
 	Обърнах се и замигах в опит да се съсредоточа, да си обясня
 	всичко това. 
 	– В толкова окаяно положение ли е кралството ти? 
 	– И двамата ми родители са починали в рамките на броени
 	седмици. Аз съм изчезнал безследно. Кралството не е имало
 	губернатор. И това е предизвикало усложнения. Повече, отколкото очаквахме. 
 	– А генералът, който се опита да оспори властта ти? 
 	– Той е едно от усложненията. Наложи се да…
 	Завъртях се към него. 
 	– Обичаш ли я? 
 	Той ме изгледа смаяно. 
 	– Дори не я познавам. 
 	– И мен не познаваше преди сватбата ни. 
 	– Тоест сватбата, която не се състоя. 
 	Загледах го безмълвно. Сериозен беше. Щеше да се ожени
 	за друга. По настояване на Съвета. Изпълняваше дълга си, както когато дойде в Мориган да се ожени за мен. Само това
 	ли представляваше бракът за него? Дълг? В същото време се
 	упреквах, задето заклеймявах мотивите му. Все пак нима аз
 	самата не го бях изоставила в името на дълга си? 
 	Чух отново гласа на Джеб: Държи на думата си. В този
 	случай не исках да е така, но проговорих, само и само да
 	запълня болезнената тишина помежду ни. Неискрени, празни
 	думи. 
 	– Дано двамата сте щастливи. 
 	Той кимна. 
 	– Дано. 
 	Продължавахме да се взираме един в друг. Чувствах
 	вътрешностите си разбъркани, сякаш някой ги беше изритал
 	зверски. За мое учудване, наглед и той се чувстваше така. 
 	– И какво означава това за нас? – попитах го. 
 	Той се замисли, без да откъсва очи от моите. 
 	– Оставаме двама души – трима, – които трябва да спрат
 	комисаря. 
 	– Трима? 
 	– Каза ми, че трябва да се помиря с Кейдън. Успях – обясни
 	с някак вдървен тон Рейф. 
 	Леля Бернет влетя в стаята, дрънчейки с ключовете. 
 	– Намерих ги! 
 	Като видя Рейф, спря на място, усетила, че е прекъснала
 	нещо. Чух се да проговарям с онзи тон, с който майка ми
 	елегантно заглаждаше неловки моменти. 
 	– Лельо Бернет, позволи да ти представя краля на Далбрек. 
 	Крал Джаксън, това е леля ми, лейди Бернет. 
 	  
 	– Снощи се срещнахме. За кратко – поясни тя. – Ваше
 	Величество! 
 	Тя изпълни дълбок реверанс, отдавайки му нужната почит. 
 	– Лейди Бернет – отвърна Рейф, взе ръката ѝ, вдигна я до
 	устните си и след като изрече няколко салонни любезности, се извини и тръгна към вратата, без да ми каже нито дума
 	повече. 
 	Колко пъти трябваше да се сбогувам с него? 
 	 Край. 
 	Това беше последният път. 
 	Още преди да стигне до вратата, откъм предната стая се
 	разнесоха забързани стъпки. Гуинет нахлу с няколко от
 	войниците на Рейф – хванали фелдмаршала. 
 	– Неотложно е – обяви с извинителен тон, като видя, че още
 	съм по нощница. – Става дума за братята ти. 
 	Крачех нервно из стаята си. Снощи усетих, че
 	фелдмаршалът е невинен, но и знаех, че губя силите си, затова реших за по-сигурно да ги затворим всичките, докато
 	успеем да ги разпитаме подробно. 
 	– Защо не ни казахте снощи? – попитах. 
 	– Пред всички? След вашите разкрития? Не ми се стори
 	разумно, особено след като научих за змиите сред нас. Не
 	исках да го казвам на всеослушание, защото може да е поне от
 	малка полза на принцовете ни. Настоявах да говоря директно
 	с вас още докато ме влачеха към килиите, но той не ме
 	слушаше. 
 	Фелдмаршалът кимна към Рейф. 
 	– Всички искаха да говорят с Лия, но тя не беше в
 	състояние. Казах ти да говориш с мен – отвърна Рейф. 
 	– С краля на чужд народ, който влетя неканен по време на
 	заседание? Очаквате незабавно да ви поверя всяка тайна на
 	кралството ни? – Фелдмаршалът погледна към Гуинет. – Тази
 	любезна дама ме послуша. 
 	Гуинет си призна, че слязла в подземието, където държаха
 	затворниците в отделни килии, за да се присмее на канцлера –
 	и да се увери, че още е там. Събудила се от кошмар, в който
 	той се измъквал и тръгвал към Теравин. Когато фелдмаршалът
 	я видял да минава покрай тясната врата на килията му, ѝ се
 	примолил да го изслуша. Споделил ѝ само, че има новина за
 	братята ми, която трябвало да чуя. 
 	Разказа ми за срещата си с тях, преди да потеглят на път. 
 	Не одобрявал дипломатическата мисия, възложена им от
 	кабинета, и се учудвал, че братята ми са я приели така
 	безропотно. Подозирал, че са намислили нещо. 
 	Хванал по-големия принц насаме и го попитал какъв план
 	кроят. Реган не се опитал да отрече. 
 	– Знаете какъв. И вие бихте постъпили така, ако обвинят
 	несправедливо сестра ви. 
 	– Ще се престоря, че не съм го чул. 
 	– Така и предполагах – отвърнал Реган. 
 	Фелдмаршалът им пожелал успех. 
 	Седнах на пейката в долния край на леглото и отпуснах
 	лице в дланите си. Той ми разказа, че братята ми изобщо
 	нямали намерение да тръгват към Гитос и Кортенаи след
 	освещаването на паметника в Града на тайнствата – щели да
 	посетят няколко града, за да съберат войска, а после да
 	заминат за Венда, за да ме върнат в кралството ни и да
 	докажат, че не съм предателка. Тоест преследвачите, които
 	бяхме изпратили след тях, яздеха в грешна посока. Докато
 	научеха, че принцовете са тръгнали по друг маршрут, вероятно щяха да са изостанали твърде много, за да ги
 	настигнат. Но това означаваше и че враговете, дебнещи ги в
 	засада, трябваше да се прегрупират, което даваше известно
 	преимущество на братята ми, но дори да им се измъкнеха, мисията им във Венда ги обричаше на сигурна смърт. Дори да
 	водеха дузина полкове, нямаше да успеят да се защитят от
 	венданската армия, която щеше да ги пресрещне. 
 	– Абърдийнският гарнизон – казах. – След случката с отряда
 	на Уолтър ще отидат в Абърдийн да удвоят войската си. Там
 	трябва да изпратим конници. 
 	Рейф поклати глава. 
 	– Не. Братята ти ще са си тръгнали оттам, докато нашите
 	ездачи стигнат. Имаме аванпост на североизток от Града на
 	тъмната магия. Фонтен. Може да опитаме да ги засечем там. 
 	– Но това е още по-надалеч – възрази фелдмаршалът. – Как
 	ще им изпратим съобщение навреме? 
 	Погледнах Рейф със свито сърце. 
 	– Водиш ли валспреи? 
 	Той кимна. 
 	Веднага седнахме на бюрото ми да пишем послания. Едно
 	от мен към братята ми, за да знаят, че не ги засичат вражески
 	настроени далбрекски войници. И едно от Рейф до полковника
 	на Фонтен със заповед да изпрати патрулни групи, които да
 	издирват моригански отряди. Нямаше да е лесно. Пустошта
 	беше необятна и венданците, дебнещи в засада, можеха да
 	атакуват братята ми, преди да успеем да ги предупредим. Но и
 	това беше нещо. Рейф прегледа съобщението ми и го нави
 	заедно със своето, написано с шифър, разбираем само за него
 	и офицерите му. 
 	– Писах на полковника да изпрати сериозно въоръжен
 	батальон да съпроводи отрядите на братята ти дотук, ако ги
 	намерят. 
 	 Живи, не добави, но прочетох думата зад очите му. 
 	Той отиде да занесе съобщенията на птичаря. Ако всичко
 	минеше по план, щели да пристигнат утре, но ме предупреди
 	да не очаквам отговор. Валспреите не били обучени да се
 	върнат. 
 	Погледнах фелдмаршала и му кимнах в знак на
 	благодарност и извинение едновременно. 
 	– От сега нататък трябва да се доверявате на краля на
 	Далбрек и да го приемете като един от нас. Може да му се има
 	вяра. 
 	Казах на войниците да го освободят заедно с ловния водач, отговорника за графика на краля и министъра на търговията. 
 	Останалите членове на кабинета щяха да останат зад
 	решетките, а впоследствие ги чакаше съдебен процес и
 	екзекуция – ако не ги убиех собственоръчно преди това. 
 	Заплахата ми към вицерегента не беше напразна. Ако братята
 	ми и другарите им пострадаха, той щеше да умре много бавно. 
 	Унищожението ни гледаше в очите, но пред нас се стелеше зелена долина. 
 	Краят на пътешествието най-сетне се виждаше
 	и направих каквото от самото начало знаех, че ще направя: забих ножа си надълбоко в гърлото на годеника ми
 	и докато той поемаше последната си глътка въздух, докато кръвта му се пропиваше в земята, 
 	никой не проля нито сълза. 
 	Най-вече аз. 
 	 Загубените думи на Мориган
 	  
 	ГЛАВА 69
 	Рейф
 	Спуснах се в топла тъмна дупка, докато разпитвах
 	затворниците сутринта. Бездънна яма, която сякаш ме
 	приканваше да скоча още по-надълбоко. В мрака, докато
 	провеждах разпита, виждах само количките с военни трофеи, взети от труповете на далбрекски войници. С всеки замах на
 	юмрука си виждах Лия във влажна венданска килия, съкрушена от скръб по мъртвия си брат. Като извадих ножа си
 	пред вицерегента, пак видях нея, окървавена и отпусната в
 	ръцете ми. Накрая Свен ме дръпна. 
 	Вицерегентът избърса устната си с ръкав и се подсмихна
 	презрително. 
 	– Възнамерявах да ви убия и двамата. В засада, предвидена
 	да изглежда като най-обикновен обир от далбрекски бандити
 	по пътя ви към Далбрек след сватбата. – Очите му горяха от
 	самодоволство. – Да не мислиш, че нямам свои причини, както
 	ти имаш свои? Нима на всички не ни омръзва да чакаме за
 	онова, което искаме? Единствената разлика между двама ни с
 	теб е, че аз спрях да чакам. 
 	 Умопомрачен е – прошепна ми Свен, спирайки юмрука ми
 	във въздуха. – Достатъчно – каза и ме отблъсна. Заключи
 	вратата на килията след нас и за да насочи вниманието ми
 	  
 	другаде, напомни, че трябва да кажа на Лия. 
 	Влязох в стаята, в която лелята на Лия, Клорис, ме беше
 	настанила по-рано, и пак се почувствах като натрапник. 
 	Струваше ми се нередно да обитавам спалнята, споделяна
 	някога от брата на Лия и съпругата му Грета. Повечето им
 	неща бяха изнесени, но в единия ъгъл на гардероба намерих
 	дамски ръкавици от меко шевро, а на нощното шкафче имаше
 	две изящни фиби за коса, украсени с перли. Вместо на
 	голямата спалня с четири колони, предпочитах да дремна за
 	час на канапето. Всъщност бих избрал да поспя на постелка
 	върху пода на зала „Адрид“ при хората ми, но лейди Клорис
 	настоя да отида в стаята и не исках да отхвърлям
 	гостоприемството ѝ. 
 	Като влязох в стаята, намерих Орин да спи проснат напряко
 	през леглото, с отворена уста и провиснали от едната страна
 	крака. Джеб лежеше на канапето със затворени очи и
 	сключени върху корема му пръсти. И двамата не бяха мигнали
 	цяла нощ, ангажирани със сигурността на цитаделата и
 	назначаването на стражеви постове. Само далбрекски
 	войници щяха да надзирават затворниците, докато не се
 	уверяхме, че всички венданци са отстранени от стражата. 
 	Свен седеше на масата, ядеше пай с дивечово месо и
 	преглеждаше документите, иззети от жилището на
 	вицерегента. Тавиш се беше разположил с вдигнати върху
 	отсрещната страна на масата крака и се ровеше из разни
 	листове в скута си. 
 	– Открихте ли нещо? – попитах. 
 	Свен поклати глава. 
 	– Нищо полезно. Умно копеле е. 
 	Взех си варено яйце от подноса с храна и го преглътнах с
 	мляко. 
 	– Каза ли ѝ? – попита ме Тавиш. 
 	Джеб и Орин отвориха едновременно очи, очаквайки
 	отговора ми. 
 	Кимнах. 
 	– Трябваше да знае, момче – каза Свен. – По-добре да го чуе
 	от теб, отколкото някой да ѝ го изпее в най-неподходящия
 	момент. 
 	Погледнах го скептично. 
 	– Днес ще говори на заседанието. Моментът е неподходящ. 
 	– Сигурно няма подходящ момент. Въпреки това трябваше
 	да се свърши. И вече е зад гърба ти. 
 	Никога нямаше да е зад гърба ми. Зашеметеното ѝ
 	изражение, след като ѝ казах, ме пронизваше като меч. 
 	Разтръсках глава, за да прогоня спомена. 
 	– Не е лесно да съобщиш на момичето, което обичаш повече
 	от живота си, че ще се ожениш за друга. 
 	Свен въздъхна. 
 	– Лесните неща са за простосмъртни като мен. На кралете
 	се полагат трудните решения. 
 	– Генералът е коварно псе – обади се през прозявка Орин. –
 	Някой трябва да забие стрела в стегнатия му задник. 
 	Джеб се надигна с широка усмивка. 
 	– Мога да се погрижа за него тихомълком. Само кажи. 
 	Изцъка с език, имитирайки строшаване на врат, за да
 	покаже колко бързо би се справил. 
 	Но знаех, че просто демонстрират солидарност. Никой от
 	тях не би извършил покушение срещу офицер на Далбрек, пък
 	и аз не бих им позволил – колкото и да се изкушавах. 
 	– А какво ще правите с дъщерята на генерала? И нея ли ще
 	очистите? 
 	Орин изсумтя. 
 	– Само да зърне симпатичния ми фасон, и ще откаже да се
 	омъжи за теб. Пък и аз съм стрелец. Ще ѝ нося прясно месо за
 	вечеря. Ти какво можеш да ѝ предложиш? 
 	– Освен цяло кралство? – измърмори Свен. 
 	– Можеш да отмениш сватбата и да се справяш другояче –
 	предложи Тавиш. 
 	Свен бе наясно с последствията от такова действие. 
 	Положението ми в Далбрек беше нестабилно. Рискувах, ако
 	разчитах на друг вариант. Можех да загубя всичко. Годежът
 	беше победа за генерала и същински ад за мен – цената, която
 	плащах за живота на Лия. Генералът бе впримчил собствената
 	си дъщеря в игрите си. Спомних си страха в очите ѝ и
 	разтрепераната ѝ ръка, докато подписваше документите. 
 	Момичето беше ужасено и не ме искаше, но аз не помислих за
 	него, защото бях отчаян и бесен. 
 	– Да обсъдим другите въпроси – казах. – Отношенията ми с
 	Лия не са най-важното. Насам се е устремила непобедима
 	армия. 
 	– Не го вярваш – отбеляза Свен, довършвайки пая си. –
 	Иначе нямаше да си тук. 
 	– Тази сутрин огледах войската и положението е по-окаяно, отколкото очаквахме. Азиа дори го нарече жалко. 
 	Свен изсумтя. 
 	– „Жалко“ е силна дума. Малцината воини, които видях, ми
 	се сториха здрави и способни. 
 	– Малцината, които си видял. Точно там е проблемът. Не че
 	им липсват умения и отдаденост, но редиците им са
 	разредени. Това е най-големият им тренировъчен пост, но са
 	ги разпръснали на малки отряди из цял Мориган. В момента
 	тук са разставени само хиляда войници. Събирането им на
 	едно място ще отнеме седмици. И дори тогава няма да са
 	достатъчно. 
 	– Не се знае дали цялата венданска армия се е запътила
 	насам. Далбрек им е по-близо. Ще го измислим. Но трябва да
 	степенуваме нещата по спешност. Заседанието е днес
 	следобед. После ще съставим план. 
 	План. Бях решил да не казвам на Свен какво съм направил. 
 	Или щеше да се получи, или не, а ако му разкриех, само щях
 	да си навлека конско заради импулсивната ми постъпка. Не
 	чувствах, че постъпвам импулсивно, когато отидох до лагера
 	извън градските порти, където се беше настанил птичарят с
 	валспреите си. След като му предадох съобщенията, погледнах
 	към Сивика и дългата ѝ история сякаш натежа в съзнанието
 	ми. Усетих многовековната ѝ борба за оцеляване. Това беше
 	началото, 
 	първото 
 	кралство, 
 	издигнало 
 	се 
 	след
 	опустошението; кралството, от което се бяха родили всички
 	други, включително Далбрек. Мориган беше бижуто, по което
 	ламтеше комисарят; сдобиеше ли се с него, потвърждаваше
 	собственото си величие, а сложеше ли ръка върху изобилните
 	му ресурси, нямаше да пощади никое кралство. Съмненията
 	ми се изпариха. Щеше да доведе армията си първо тук. 
 	Свен ме изгледа подозрително, сякаш четеше мислите ми. 
 	Остави документите. 
 	– Какво си направил? 
 	Бяхме заедно от твърде много години. Седнах в един
 	тапициран стол и качих краката си на масата. 
 	– Добавих едно искане към посланието си до полковника във
 	Фонтен. 
 	– Искане? 
 	– Заповед. Наредих му да изпрати войската си в Сивика. 
 	Свен въздъхна и потри очите си. 
 	– Каква част? 
 	– Цялата. 
 	– Цялата в смисъл цялата? 
 	Кимнах. 
 	Свен скочи на крака, бутна масата и разля сайдера си. 
 	– Полудя ли? Фонтен е най-големият ни аванпост! Шест
 	хиляди войници. Той е първата отбранителна линия на
 	западната ни граница! 
 	– Изпратих същото съобщение и на Бодийн. 
 	Орин и Джеб вече се бяха надигнали. 
 	Свен пак седна, опря лакти на масата и отпусна глава на
 	ръцете си. 
 	Орин изсвирука в отговор на потресаващата новина. 
 	Сметнах, че е подходящ момент да си тръгна. Ако сервирах
 	още нещо на Свен, можеше да получи кръвоизлив от шок. 
 	Решенията ми бяха взети и вече нищо не можеше да ги
 	промени. 
 	– И нито дума на никого – предупредих ги. – Това не решава
 	всичките им проблеми. Трябва да съсредоточат усилията си. 
 	Тръгнах към вратата. 
 	– Сега пък къде отиваш? – попита ме Свен. 
 	– Трябва да степенуваме нещата по спешност – повторих
 	неговите думи. Колкото и да не ми се искаше да си призная, Кейдън щеше да е ключова част от плана ни за спасяване на
 	Мориган. – Обещах да се помиря с един човек. 
 	  
 	Проверих в стаята му. Като не го открих там, последвах
 	друго предположение и се оказах прав. Намерих го опрян с
 	една ръка на стената на върха на стълбището, водещо към най-
 	ниското ниво на цитаделата – където държаха затворниците. 
 	Взираше се в дъното на стълбището, толкова вглъбен в
 	мислите си, че дори не ме забеляза в другия край на
 	коридора. 
 	 Той е мориганец, припомних си какво ми беше казала Лия. 
 	Беше потомък на благороднически род с кръвни връзки чак
 	до Пиерс, един от най-свирепите воини в историята на
 	Мориган. Един от Светите пазители, по думите на Свен, който
 	ми изнесе кратък урок по история предишната вечер, след
 	като изказах изумлението си от потеклото на Кейдън. На
 	входа на лагера Пиерс се издигаше статуя на могъщия воин. 
 	В момента Кейдън не изглеждаше могъщ. Изглеждаше като
 	премазан. 
 	Но снощи… Преглътнах, спомняйки си как ги бях заварил
 	заедно, като отидох да проверя Лия през нощта. Той беше
 	отпуснал ръка върху леглото ѝ, а тя – върху неговата. И
 	двамата спяха спокойно. Излязох тихо от стаята, за да не ме
 	видят. Навярно това ми бе вдъхнало смелост да ѝ разкрия
 	истината. Знаех, че не го обича, както обичаше мен. Прочетох
 	погледа ѝ, като ме видя в оръжейната, и болката ѝ, като ѝ
 	съобщих за годежа си, но и към Кейдън изпитваше чувства. 
 	Двамата споделяха нещо, което нямаше с мен – корените на
 	едно кралство и любовта към друго. 
 	Още не ме беше забелязал. Продължаваше да се взира в
 	мрака, опипвайки отнесено кинжала в ножницата си, сякаш в
 	главата му се разиграваше сцена. И можех да си я представя. 
 	Преглътнах гордостта си и се приближих. Бях казал на Лия, че вече съм се помирил с него. Сега трябваше да го направя
 	наистина. 
 	  
 	ГЛАВА 70
 	Кейдън
 	Не го чух, докато не се озова до мен. Подскочих и се
 	обърнах. 
 	– Какво искаш? – попитах го. 
 	– Идвам да поговорим за…
 	Замахнах и го уцелих в челюстта. Той излетя назад и падна
 	на пода, а мечът в страничната му ножница издрънча върху
 	камъка. 
 	Изправи се бавно, с разярено изражение и избърса кръвта
 	от ъгълчето на устата си. 
 	– Какво те прихваща, по дяволите? 
 	– Просто реших аз пръв да ударя този път. Доколкото си
 	спомням, при последния ти опит да говориш с мен ме фрасна, после ме блъсна в стената на казармите и ме обсипа с
 	налудничави обвинения. 
 	– Просто реши да удариш пръв или искаше да ми го
 	върнеш? 
 	– Май и двете. Този път защо се промъкваш така? 
 	Погледна ме с издути гърди и светнали от ярост очи. Знаех, че иска да ме удари, но някак успя да се сдържи. 
 	– Първо, не се промъквах – заяви накрая. – И второ, дойдох
 	да ти благодаря, че остана с Лия. 
 	 Да ми благодари? 
 	– За да можеш сега да я върнеш в Далбрек? 
 	Гневът се изцеди от лицето му. 
 	– Лия няма да се върне с мен в Далбрек. 
 	Внезапната промяна във вида му ме учуди почти колкото
 	твърдението му. 
 	– Сгоден съм за друга – обясни той. 
 	Изпухтях недоверчиво. 
 	– Вярно е. Новината плъзна из цял Далбрек. Лия повече
 	няма да стъпи там. 
 	Точно такава новина не очаквах да чуя. Беше намерил друга
 	жена? 
 	– Тогава защо си дошъл? 
 	Рейф кривна странно устни. Не приличаше на арогантния
 	фермер, нито на посланика, нито дори на принца, когото
 	познавах. 
 	– С теб и Лия сме тук поради една и съща причина. Защото
 	искаме да спасим кралствата, които са ни скъпи. 
 	– На Лия всичките са ѝ скъпи. 
 	Изражението му притъмня. 
 	– Знам. 
 	– И това не ти харесва. 
 	– На всички ни се наложи да правим трудни избори. И
 	жертви. Осъзнавам ти каква жертва направи, като ни помогна
 	да избягаме от Венда. Съжалявам, че не го признах по-рано. 
 	Макар че звучаха сковано, думите му бяха извинение, което
 	не бях очаквал да чуя. Кимнах, чудейки се дали все пак няма
 	да ми посегне. Не бе имал тази възможност, като се видяхме в
 	колибата. Тогава беше най-важно да намерим Лия, Полин и
 	Гуинет. 
 	  
 	Протегнах предпазливо ръка. 
 	– Поздравления за годежа. 
 	Той стисна ръката ми със същата предпазливост. 
 	– Благодаря – отвърна. 
 	Спуснахме ръце до тялото с еднакви отмерени движения. 
 	Той продължи да ме гледа, сякаш имаше да ми казва и друго. 
 	Миналата вечер го чух да влиза в стаята и видях как се
 	измъква тихо. За сгоден мъж не криеше добре чувствата си. 
 	– Ще се видим на площада – каза накрая. – Днес ще ѝ е още
 	по-трудно, отколкото на вчерашната среща с предателите. 
 	Няма да говори пред хора, които трябва да вкара в затвора, а
 	пред такива, които трябва да привлече. Ще сме ѝ нужни и
 	двамата. 
 	Той се обърне да си тръгне, но надникна към тъмното
 	стълбище и върна поглед към мен. 
 	– Не го прави – посъветва ме, впил очи в моите. – Ще дойде
 	моментът, но не е сега. Не и по този начин. По-добър си от
 	него. 
 	После си тръгна. 
 	Оставих оръжията си на стражата, преди да вляза в
 	килията. Още щом ме видя, баща ми започна да крои отново. 
 	Машинациите му нямаха край. 
 	– Синко – пророни. 
 	Усмихнах му се. 
 	– Наистина ли мислиш, че това ще подейства? 
 	– Допуснах жестока грешка. Но всеки може да се промени. 
 	От тримата ми синове теб обичах най-много, защото обичах
 	майка ти. Катарин…
 	– Спри! – наредих му. – Хора, които обичаш, не се изхвърлят
 	на улицата като боклук. Не се погребват в безименен гроб! Да
 	не съм чул името ѝ от твоята уста. Не си обичал нищо в
 	живота си. 
 	– А ти какво обичаш, Кейдън? Лия? Докъде ще те докара
 	това? 
 	– Не знаеш нищо. 
 	– Знам, че кръвта вода не става и е по-трайна от някаква си
 	мимолетна забежка…
 	– Така ли беше с майка ми? Жената, която твърдиш, че
 	толкова много си обичал? Мимолетна забежка? 
 	Той свъси вежди в умолителна, състрадателна гримаса. 
 	– Кейдън, ти си мой син. Заедно можем да…
 	– Ще ти предложа една сделка, татко. 
 	Очите му се просветлиха. 
 	– Ти продаде живота ми за една монета. Ще ти позволя да
 	откупиш своя на същата цена. Дай ми една монета. Смятам, че
 	не искам много. 
 	Той ме изгледа объркано. 
 	– Монета? Сега? 
 	Протегнах длан с очакване. 
 	– Нямам монета! 
 	Свалих ръката си и свих рамене. 
 	– Тогава ще загубиш живота си, както аз загубих своя. 
 	Обърнах се да си тръгна, но спрях да му кажа още нещо. 
 	– И понеже си съзаклятничил с комисаря, ще умреш, както
 	повелява неговото правосъдие. В случай че не знаеш, той
 	обича осъдените на екзекуция първо да страдат. И ти ще
 	страдаш. 
 	Тръгнах си, заслушан в молбите му, щедро прошарени с
 	обръщението „синко“. Знаех, че ако не бях оставил ножовете
 	си на стражата, вече щеше да е мъртъв, а това щеше да е
 	твърде милостив край за чудовище като него. 
 	  
 	  
 	ГЛАВА 71
 	– Седни – наредих. 
 	– Къде? 
 	– На пода. И не мърдай. Искам да говоря с нея насаме. 
 	Погледнах войниците, които ме придружаваха. 
 	– Ако помръдне и с пръст, отрежете го. 
 	Те кимнаха с усмивка. 
 	Прекосих всекидневната на родителите ми и отворих
 	вратата на спалнята им. 
 	Майка ми лежеше свита на кълбо в долния край на леглото, досущ като детска парцалена кукла с изваден пълнеж. Баща
 	ми беше в средата, бледен и неподвижен. Тя бе отпуснала
 	ръка върху завивките, които го поглъщаха, сякаш се опитваше
 	да го задържи в този свят. Никой, дори смъртта, нямаше да се
 	промъкне покрай нея. Вече бе загубила най-големия си син, другите двама липсваха и бяха изложени на голяма опасност, а съпругът ѝ бе отровен. Не знаех как е събрала сили да се
 	изправи пред мен вчера. Бе ги извлякла от кладенец, който
 	вече беше пресъхнал. Понякога няма какво повече да ти
 	 отнемат, помислих си. Понякога ти отнемаха толкова, че
 	останалото нямаше значение. 
 	Като чу стъпките ми, се надигна и дългата ѝ черна коса се
 	разпиля по раменете ѝ. Лицето ѝ беше изпито, а очите ѝ –
 	кървясали от плач и умора. 
 	– Ти си откъснала последната страница от книгата – казах. –
 	Мислех, че е някой, който ме мрази много, докато не осъзнах, че е точно обратното. Бил е някой, който ме обича много. 
 	– Не исках да имаш такъв живот – отвърна тя. – Направих
 	всичко по силите си да го предотвратя. 
 	Прекосих стаята и седнах до нея, а тя ме придърпа в
 	обятията си. Вкопчи се в мен и тих вопъл надигна гърдите ѝ. 
 	На мен не ми бяха останали сълзи, но сключих ръце около нея
 	и я прегърнах, както копнеех да направя през последните
 	месеци. Тя повтаряше името ми отново и отново. Джезелия. 
 	 Моята Джезелия. 
 	Като се отдръпнах от нея, пророних с болка:
 	– Опитала си се да ме опазиш от дарбата. Да ме отклониш
 	от нея. 
 	Тя кимна. 
 	– Искам да разбера – прошепнах. – Обясни ми. 
 	И тя ми обясни. 
 	Беше слаба. Покрусена. Но докато говореше, гласът ѝ
 	заякваше, сякаш стотици пъти бе разказвала тази история
 	наум. И може би беше. Разказа ми за млада майка и детето ѝ –
 	образи, които познавах само от моя гледна точка. 
 	Нейният разказ бе скроен с шевове, които не бях виждала; от плат в цветове, каквито никога не бях носила; имаше
 	скрити джобове, пълни с тревога; приказка, изтъкана не само
 	от моите страхове, но и от нейните, чиито нишки се бяха
 	затягали с всеки изминал ден. 
 	Пристигнала в Мориган на осемнайсет и всичко в тази
 	чужда земя ѝ било непознато – облеклото, храната, хората. 
 	Включително мъжът, за когото щяла да се омъжи. Била
 	толкова уплашена, че дори не могла да го погледне в очите на
 	първата им среща. Той изгонил всички от стаята и като
 	останали насаме, вдигнал брадичката ѝ и ѝ казал, че по-
 	красиви очи от нейните не бил виждал в живота си. После се
 	усмихнал и ѝ обещал, че всичко ще е наред, че имали време да
 	се опознаят, и отложил сватбата възможно най-дълго, за да я
 	ухажва. 
 	Само за броени месеци успял да спечели сърцето ѝ – и тя
 	неговото. Още не изпитвали истинска любов, но се привързали
 	един към друг. Така до сватбата вече не гледала в пода, а с
 	радост срещала погледите на всички, включително суровите
 	погледи на кабинета. 
 	Въпреки че мястото на Първата дъщеря в кабинета от
 	векове било церемониално, като казала на новия си съпруг, че
 	иска по-дейна роля в кралския двор, той на драго сърце я
 

 	приел. Всички знаели за дарбата ѝ да предусеща опасности и
 	неразумни постъпки. И в началото кралят се вслушвал във
 	всяка нейна дума, в съветите ѝ. Но тя усещала, че членовете
 	на кабинета все повече се бунтуват срещу вниманието на
 	краля към младата му съпруга, и постепенно, дипломатично я
 	отблъсквали. 
 	По това време започнали да се раждат децата им. Първо
 	Уолтър, който бил най-голямата радост в двора, после Реган и
 	Брин, чиято поява донесла още повече радост. Момчетата
 	имали пълна свобода, което я учудвало, защото тя самата
 	идвала от дом с момичета, ограничавани във всичко. Тук
 	младите ѝ синове били обгрижвани и насърчавани да открият
 	собствените си сили, не само от нея и краля, а от целия двор. 
 	Тогава забременяла отново. Вече била дарила краля с
 	достатъчно наследници на трона и сега всички се надявали на
 	момиче – ново поколение Първа дъщеря. Знаела, че ще съм
 	момиче, още преди да се родя. И това я изпълвало с огромно
 	щастие – докато не чула тътнещото ръмжене на звяра, крачещ
 	гладно из ъглите на съзнанието ѝ. Тревогата ѝ се усилвала
 	всеки ден, заедно с тропота на чудовищните стъпки. Бояла се, че звярът ме дебне, че ме приема за заплаха, и усещала, че е
 	заради дарбата ми. Видяла как ме откъсва от семейството ми, от всичко познато в живота ми, и ме отвлича към незнайни
 	земи. Хукнала след мен, но не могла да настигне звяра, който
 	ме изтръгнал от ръцете ѝ. 
 	– Заклех се да не го позволя. Говорех ти, докато растеше в
 	утробата ми, и всеки божи ден ти обещавах, че някак ще те
 	опазя. В деня, когато те родих, покрай всичките ми страхове и
 	обещания към теб чух шепот, тих, нежен глас, ясен като моя
 	собствен. Жена на име Джезелия. Реших, че това е отговорът
 	ми, и като погледнах милото ти личице, се уверих, че името
 	Джезелия ти подхожда повече от всички други, които
 	кралството стоварваше върху малките ти раменца. Мислех, че
 	името е поличба, спасението, на което се надявах. Баща ти
 	възрази, защото било нарушение на протокола, но аз не
 	отстъпвах. И с времето се убеждавах, че съм взела правилното
 	решение. Беше силна още от пеленаче. Гръмкият ти плач
 	можеше да събуди цяла Сивика. Всичко в теб бликаше от
 	енергия. Пищеше по-силно от другите, играеше по-диво, ядеше по-лакомо и разцъфваше с всеки изминал ден. Давах ти
 	същата свобода като на братята ти и ти беснееше заедно с тях. 
 	Бях по-щастлива от всякога. Когато дойде време да започнеш
 	обучението си, кралският учен опита да ти поднася уроците
 	така, че да стимулира дарбата ти. Забранявах му, колкото и да
 	държеше. Като ме попита защо, му споделих за усещането по
 	време на бременността ми и за страха ми, че дарбата ще ти
 	навреди. Настоях да наблегне на другите ти сили. Накрая
 	склони. Но когато ти навърши дванайсет…
 	– Тогава всичко се промени. 
 	– Толкова се страхувах, че помолих кралския учен за
 	помощ…
 	– А точно от кралския учен е трябвало да се страхуваш! Той
 	се опита да ме убие. Изпрати наемен убиец да пререже
 	гърлото ми и тайно изпраща безброй учени във Венда, където
 	измислят начини да убият всички ни. Той е замесен. Колкото
 	и да си му вярвала едно време, той се е обърнал срещу теб. И
 	срещу мен. 
 	– Не, Лия – поклати глава майка ми. – В това поне съм
 	сигурна. Никога не те е предал. Той беше един от дванайсетте
 	свещеници, които те вдигнаха към боговете в абатството и се
 	заклеха да те бранят. 
 	– Хората се променят, майко…
 	– Не и той. Той никога не е нарушил обещанието си. 
 	Разбирам недоверието ти. Живееш с него още откакто
 	навърши дванайсет. И това ме накара да се уповавам още
 	повече на учения. 
 	– Какво се случи, когато бях на дванайсет? 
 	Тя ми разказа, че кралският учен я извикал в кабинета си. 
 	Трябвало да ѝ покаже нещо. Много стара книга, взета от трупа
 	на вендански войник. Предали я в кралския архив като всички
 	други артефакти и той се заел да я превежда. Прочетеното го
 	обезпокоило и решил да сподели с канцлера, който също се
 	смутил в началото, но като прочел текста няколко пъти, го
 	обявил за варварски небивалици, хвърлил книгата в огъня и си
 	тръгнал. Канцлерът често заповядвал изгарянето на варварски
 	текстове. Повечето звучали нелепо дори в превод и този по
 	нищо не се отличавал, с изключение на една особеност, която
 	привлякла вниманието на кралския учен. Затова извадил
 	книгата от огъня. Повредена, но не и унищожена. 
 	– Още като ми даде книгата заедно с превода си, усетих, че
 	нещо не е наред. Прилоша ми. Пак чух стъпките на онзи звяр
 	и докато стигнах до последните стихове, вече треперех от
 	ярост. 
 	– Защото си прочела, че ще жертвам живота си. 
 	Тя кимна. 
 	– Откъснах последната страница и хвърлих книгата на
 	кралския учен. Наредих му да я унищожи, както е поръчал
 	канцлерът, и избягах от стаята с чувството, че съм предадена
 	по най-жестокия начин – точно от дарбата, на която толкова
 	вярвах. 
 	– Венда не те е подвела, майко. Вселената ѝ е изпяла това
 	име. Тя просто го е изпяла на теб и ти си я чула. Сама каза, че
 	името веднага те привлякло. Все някой е трябвало да го носи. 
 	Защо не аз? 
 	– Защото ти си ми дъщеря. Бих пожертвала собствения си
 	живот, но не и твоя. 
 	Стиснах ръката ѝ. 
 	– Майко, аз избрах да превърна думите в реалност. Сигурна
 	съм, че и ти си го почувствала в сърцето си. Още помня как ме
 	благослови в деня, когато си тръгнах. Помоли боговете да ме
 	дарят със сила. 
 	Тя погледна превързаната ми ръка в скута ми и поклати
 	глава. 
 	– Но това…
 	Видях всичките страхове, които е изпитвала години наред, изписани в очите ѝ. 
 	– Защо не сподели с татко? 
 	Пак видях проблясък на сълзи. 
 	– Не си му вярвала ли? 
 	– Не му вярвах, че ще запази мълчание. Кабинетът се беше
 	превърнал в ябълка на раздора помежду ни. Имах чувството, че е женен и за членовете му, колкото за мен. Дори повече. С
 	кралския учен решихме, че е рисковано да му казваме, защото
 	 предадена от близките си можеше да значи някой от
 	собствения ни двор. 
 	– Затова с кралския учен ви е хрумнало да ме изпратите в
 	друго кралство. 
 	Тя въздъхна и поклати глава. 
 	– Толкова близо бяхме. На сватбения ти ден си мислех, че
 	скоро си тръгваш от Мориган, и ако тук наистина си имала
 	врагове, вече ще си надалеч от тях. Далбрек е могъщо
 	кралство, което щеше да те закриля. Но докато се възхищавах
 	на каваха ти заедно с всички други, си спомних един от
 	стиховете: Белязана с лъвски нокти и вити лози.  Преди си го
 	бях представяла като друг вид белег – от животно или
 	камшик, – но сред всички символи и изящни рисунки по гърба
 	ти, на една малка част от рамото ти видях далбрекската
 	лъвска лапа и мориганската лоза. Повтарях си, че е просто
 	невинен кавах, просто съвпадение. Трябваше да се отмие до
 	няколко дни. Исках да повярвам, че не означава нищо. 
 	– Но накара свещеника да изрече молитва на родния ти
 	език. За всеки случай. 
 	Тя кимна с повехнало от умора лице. 
 	– Искаше ми се да вярвам, че планът ми все пак ще
 	проработи, но всъщност не знаех какво предстои. Можех само
 	да се моля на боговете да те дарят със сила, но когато крал
 	Джаксън те сложи на леглото ти и видях какво са ти
 	причинили…
 	Тя стисна очи. 
 	Прегърнах я, утешавайки я, както тя бе утешавала мен
 	безброй пъти. 
 	– Тук съм, мамо – прошепнах. – Няколко белега не са нищо. 
 	Съжалявам за много неща, но това, че си ме кръстила
 	Джезелия не е едно от тях. Ти също не бива да съжаляваш. 
 	Баща ми се размърда и двете стрелнахме очи към него. Тя
 	се премести от едната му страна и пъхна ръка под главата му. 
 	– Брансън? – прошепна с надежда. 
 	Той ѝ отвърна с несвързано бръщолевене. Нямаше
 	подобрение. Раменете ѝ увиснаха. 
 	– Ще поговорим по-късно – казах. 
 	Тя поклати отнесено глава. 
 	– Исках да остана с него. Лекарят забрани, защото
 	присъствието ми само го безпокояло. – Вдигна към мен остри, свирепи очи, каквито ги бях виждала някога. – Дворцовият
 	лекар ще бъде екзекутиран заради това, Джезелия. Всичките
 	ще получат смъртна присъда. 
 	Кимнах и тя пак се обърна към него, доближи устни до
 	челото му и зашепна на мъж, който не я чуваше, който може
 	би никога повече нямаше да я чуе. Срамувах се, че онзи път го
 	нарекох „жабок“. 
 	Погледах ги заедно, леко замаяна. Виждах отчаяната
 	тревога в очите ѝ, спомних си как баща ми я бе извикал –
 	 моята Регина, – с каква нежност бе изрекъл името ѝ дори в
 	  
 	делириума си. Обичаха се и се чудех как не съм го усетила
 	преди. 
 	Погледнах отвисоко кралския учен, седнал на каменния
 	под. Чакаше там от час. 
 	– Май сте запазили всичките си пръсти – отбелязах. 
 	Той опъна единия си крак, изтръпна и потри бедрото си. 
 	– С поддръжниците ви бяхте много убедителни. Вече може
 	ли да се движа? 
 	– Винаги съм ви мразила – обявих, впила поглед в него. – И
 	още е така. 
 	– Разбираемо. Не съм особено симпатичен. 
 	– И вие ме мразите. 
 	Той поклати глава и черните му очи се впериха без капка
 	разкаяние в моите. 
 	– Никога не съм ви мразил. Вбесявахте ме, ядосвахте ме, противопоставяхте ми се, но тъкмо това очаквах от вас. 
 	Притисках ви... понякога твърде много. Майка ви не ми
 	позволяваше да ви говоря за дарбата и аз се съобразявах с
 	исканията ѝ. Стараех се да поощрявам другите ви сили. 
 	Задържах омразата си, пазех я като любим навик, като
 	нокът, прегризан до живеца. Не бях приключила с него. Исках
 	повече, но вече долавях истината под измамите му. 
 	– Станете – наредих му с жилещ тон. – Ще говорим в
 	някогашния ви кабинет. Майка ми си почива. 
 	Кралският учен понечи да се изправи, но краката му бяха
 	твърде сковани, затова махнах на един от стражите да му
 	помогне. 
 	Той пооправи робата си, приглаждайки гънките с длани, в
 	  
 	опит да си възвърне поне част от достойнството. После се
 	обърна към мен и зачака. 
 	– Майка ми твърди, че вие можете да ми обясните всичко. 
 	Съмнявам се. – Сложих ръка върху кинжала си като заплаха. –
 	Лъжите ви ще трябва да са много добри, за да ме убедите. 
 	– Може би с истината ще имам по-голям успех. 
 	Отново виждах кралския учен, когото познавах открай
 	време, способен да се зъби и да плюе при най-малката
 	провокация. Ушите му пламнаха в червено, като го обвиних, че
 	е изпращал учени във Венда. 
 	– Никога! – изкрещя той. 
 	Като му разказах за мръсната им работа в катакомбите, той
 	скочи на крака и закрачи нервно из кабинета си, изреждайки
 	имена на учени. Потвърдих с кимване всяко от тях. Той се
 	завъртя рязко към мен. Вече виждах не само гняв по лицето
 	му, но и възмущение заради предателството им, сякаш всеки
 	от учените лично го бе наръгал с нож. 
 	– Кажете ми, че поне Аргирис не е замесен? 
 	– И той е замесен – отвърнах. 
 	Гневът му се вдълба навътре и той загуби самообладание. 
 	Брадичката му потрепери за момент. Чух думите на майка ми
 	отново. В това поне съм сигурна. Никога не те е предал. Ако
 	всичко това беше сцена, играеше доста убедително. Очевидно
 	новината за Аргирис беше най-болезненият удар. Той седна на
 	стола си и зачука с кокалчета по бюрото си. 
 	– Аргирис беше един от най-добрите ми ученици. Бяхме
 	заедно от години. Години. – Той се облегна на стола си, стиснал устни. – Канцлерът твърдеше, че губя толкова
 	ученици, защото съм имал труден характер. Всички ненадейно
 	заминаваха към далечни Сакристи из Мориган. Поне така ми
 	казваха. Месец след като Аргирис си тръгна, отидох да го
 	видя, но в Сакристата ми казаха, че останал само няколко дни
 	и продължил нанякъде. Не знаели накъде. 
 	Колкото и да се ядоса, когато му казах за учените, направо
 	побесня, като го попитах за ловеца на глави, изпратен да
 	пререже гърлото ми. Прещипа основата на носа си и заклати
 	глава, мърморейки ядосано. 
 	– Постъпих безразсъдно – каза накрая. – Като видях, че
 	книгите ги няма и намерих бележката ви на тяхно място, тръгнах да ги търся. – Той вирна вежда и ми стрелна
 	многозначителен поглед. – Пишеше, че сте ги върнали, където
 	им било мястото. Затова реших, че ще са в архивното
 	помещение. 
 	Разказа ми, че канцлерът го заварил да преравя рафтовете
 	заедно с помощниците му и го попитал какво търсят. Един от
 	помощниците отговорил, преди кралският учен да излъже. 
 	– Канцлерът обезумя и претършува няколко рафта с нас, преди да изфучи от стаята, крещейки да изгоря книгата, ако я
 	намеря, както ми е заповядал още в началото. Стори ми се
 	странно, че помни текста след цели пет години, при
 	положение че го бе обявил за варварски нелепици. Стана ми
 	подозрителен. Дори претърсих кабинета му, но напразно. 
 	Това не ме учудваше. И аз не бях намерила нищо. 
 	Кралският учен се приведе напред и гневът се изцеди от
 	лицето му. 
 	– Законът ме задължаваше да подпиша заповедта за ареста
 	ви и да обявя награда за връщането ви. Разлепиха обявлението
 	на площада в селото, но там не пишеше, че може да ви
 	доведат мъртва. Нито аз, нито баща ви сме изпращали ловец
 	на глави. Той нае само преследвачи, които да ви намерят и да
 	ви върнат тук. 
 	Станах и закръстосвах из стаята. Не исках да му повярвам. 
 	Завъртях се към него. 
 	– Защо изобщо скрихте „Песента на Венда“? Майка ми също
 	ви е казала да я унищожите. 
 	– Аз съм учен, Джезелия. Не унищожавам книги, каквото и
 	да съдържат. Толкова древни текстове са рядкост, а този беше
 	най-древният, на който някога съм попадал. Съвсем наскоро
 	бях прибрал „Откровенията на Гаудрел“ в чекмеджето при
 	венданската книга, уж на сигурно място. Нямах търпение да
 	ги преведа. 
 	Виждах енергията в очите му, докато говореше за старите
 	текстове. 
 	– Преведох по-голямата част от текста на Гаудрел – казах
 	аз. 
 	Той прояви искрен интерес, затова му разказах историята, която прочетох в книгата, следейки внимателно реакцията му. 
 	– Значи Гаудрел и Венда са били сестри – повтори той, сякаш се опитваше да сдъвче думите като парче жилаво
 	месо. – А Мориган е внучка на Гаудрел? Едно семейство са. –
 	Той потри гърлото си, все едно се мъчеше да преглътне
 	твърдението ми. – А Джафир де Алдрид е събирач. 
 	– Не ми вярвате? 
 	Той сбърчи чело. 
 	– За жалост, май ви вярвам. 
 	Отиде при бюрото, от което бях взела текстовете, и за моя
 	изненада отвори чекмедже с фалшиво дъно. 
 	 Имате тайни. Знаех го и онзи ден, но след като открих
 	едната му тайна, не търсих повече. 
 	– Колко тайни имате? 
 	– Боя се, че това е последната ми изненада. 
 	Кралският учен сложи дебела купчина листове върху
 	бюрото си. 
 	– Какво е това? – попитах. 
 	Той ги разгърна върху плота. 
 	– Писма – отговори. – Намерени преди десетилетия от
 	предходния кралски учен, но в разрез с определени аспекти от
 	Свещената книга на Мориган. И той като мен бил против
 	унищожаването на редки текстове. А тези са аномалия, която
 	до ден днешен не разбираме. 
 	– И стоят скрити, защото разказват различна история. 
 	Той кимна. 
 	– Подкрепят това, което току-що ми каза. Оказва се, че
 	възвеличаваният баща на народа ни Джафир де Алдрид е бил
 	неграмотен събирач по времето, когато срещнал Мориган. 
 	След като пристигнали тук, се упражнявал да чете и пише, съчинявайки писма. Превел съм около половината. – Той
 	побутна купчинката към мен. – Това са любовните му писма
 	към нея. 
 	 Любовни писма? 
 	– Май се бъркате. Не може да са любовни писма. Според
 	разказа на Гаудрел, Мориган била отвлечена от крадеца
 	Харик и продадена за чувал зърно на Алдрид. 
 	– Да, писмата го потвърждават. Но някак… – Той прерови
 	няколко писма и зачете от едно преведено. – Твой съм, Мориган, вечно твой… когато и последната звезда във
 	 вселената угасне, още ще съм твой. – Той вдигна поглед към
 	мен. – Това определено ми звучи като любовно писмо. 
 	Кралският учен грешеше. Очевидно имаше още една
 	изненада за мен и все повече се убеждавах, че истинската
 	история на Мориган винаги ще крие тайни. 
 	  
 	ГЛАВА 72
 	Площадът беше пълен. Всички бяха дошли да гледат
 	обесването на принцеса Арабела. Вместо това трябваше да им
 	съобщя, че искам да ги поведа в битката на живота им. Стоях
 	на колонадния балкон с майка ми от едната ми страна и
 	кралския учен – от другата. Рейф и Кейдън бяха застанали
 	отляво и отдясно, а малкото останали членове на кабинета –
 	зад нас. 
 	На пейки в предната част на площада под нас бяха
 	настанени редица лордове, видимо недоволни, че трябва да
 	присъстват на общонародно събрание. Зад тях рамо до рамо
 	стояха Берди, Гуинет и Полин, чиито уверени погледи ми
 	вдъхваха сила. Свен, Джеб, Тавиш и Орин бяха заели позиции
 	с отрядите си по периметъра на площада, за да наблюдават
 	тълпите. 
 	Когато майка ми пристъпи напред, за да говори, сред
 	народа плъзна озадачен шепот. Тя им съобщи, че кралят е
 	болен, след като предатели в двора ни са го тровили – същите
 	предатели, изпратили сина ѝ и отряда му в ръцете на врага. 
 	После ги назова. Като чуха името на вицерегента, хората
 	замлъкнаха, сякаш вратът му току-що се бе прекършил на
 	бесилото. Той беше любимец на народа, затова им бе трудно
 	да проумеят истината. Кралицата им разказа, че измяната
 	била разобличена благодарение на предаността на Арабела
 	към Мориган – не предателство – и че било време да ме
 	изслушат. 
 	Излязох отпред и им споделих за надвисналата над
 	кралството ни заплаха, чиято ужасяваща мощ, не по-малка от
 	тази на опустошението, описано в Свещената книга, бях
 	видяла с очите си. 
 	– Комисарят на Венда е събрал армия и оръжия, способни
 	да заличат Мориган от лицето на земята. 
 	Лорд Гауан стана на крака, стиснал юмруци до тялото си. 
 	– Да ни надвие варварска нация? Мориган е силно кралство. 
 	Съществува от векове, най-старото и най-непобедимо кралство
 	на континента. Твърде велики сме да паднем! 
 	Няколко други лордове изразиха съгласие, въртейки очи
 	заради 
 	изказването 
 	на 
 	наивната 
 	принцеса. 
 	Хората
 	пристъпваха тревожно от крак на крак. 
 	– По-велики ли сме от Древните, лорд Гауан? – попитах. – А
 	нима те не паднаха? Нима не сме обградени от доказателства? 
 	Погледнете рухналите храмове, върху които е изградено
 	кралството ни, внушителните съборени мостове, руините на
 	приказните им градове. Древните са летели сред звездите! 
 	Шепотът им е кънтял над планините! Гневът им карал земята
 	да се тресе от страх! Тяхното величие било недостижимо. –
 	Погледнах другите лордове. – Въпреки това и тях, и света им
 	вече ги няма. Никой не е твърде велик да падне. 
 	Лорд Гауан не отстъпваше. 
 	– Забравяте, че ние сме богоизбраните Избавени. 
 	Друг лорд се провикна:
 	– Да! Децата на Мориган! В Свещената книга пише, че
 	имаме благословията на боговете. 
 	Умълчах се, колебаейки се дали да им разкрия истината, 
 	  
 	защото помнех недоверието на Полин и се страхувах да не ги
 	притисна твърде много. Въздухът наоколо се завихри в топли
 	кръгове. Хората чакаха, притаили дъх; оглеждаха се, сякаш и
 	те го усещаха. 
 	Дихара прошепна в ухото ми. Истините на света търсят
 	 начин да се разкрият пред нас. 
 	Погледнах Полин, борбата в очите ѝ – истинска дъщеря на
 	Мориган. Тя вдигна два пръста към устните си и кимна. 
 	Кралският учен също кимна. 
 	 Разкажи им. Гласът на Венда ме достигна през вековете, още буден, неспокоен. Кръвта ѝ течеше не само във вените на
 	кралството, кръстено на нея, но и в тези на нашето. 
 	Едно знаех със сигурност. Много, много отдавна три жени, които се обичали силно, били откъснати една от друга. Три
 	жени, които някога били семейство. 
 	 Разкажи им история, Джезелия. 
 	Така и направих. 
 	– Съберете се, сестри на сърцето ми, братя на душата ми, семейство на плътта ми. И ще ви разкажа история за сестри, семейство и племе, кръвна връзка, споена от съкрушение и
 	преданост. 
 	Разказах им за Гаудрел, една от първите Древни, жена, повела малка група оцелели през опустошения свят, доверявайки се на познанието в себе си. Хранила внучка си с
 	истории, когато нямало какво друго да ѝ даде – истории, които
 	помагали на детето да разбере суровия свят, в който живеели, и да пази тишина, когато наближели хищници. 
 	Разказах им за сестрата на Гаудрел, Венда, която помагала
 	на народа си да оцелява с мъдростта, думите и доверието си. 
 	Макар че я откъснали от семейството ѝ, никой не могъл да
 	отнеме гласа ѝ, дори смъртта, и през вековете не спряла да
 	вдъхва надежда на угнетения си народ. 
 	Разказах им и за Мориган, внучката на Гаудрел, която била
 	отвлечена от крадеца Харик и продадена на събирач за чувал
 	зърно. Мориган била храбро, предано момиче, което отвело
 	събирачите на безопасно място. Доверявала се на силата в
 	себе си, наследена от Гаудрел и оцелелите Древни – познание, към което се обръщали в тежки моменти, което им
 	позволявало да виждат без очи, да чуват без уши. Мориган не
 	била избрана от боговете. Просто една от мнозината
 	пощадени, момиче като всеки от нас, което превръщало
 	смелостта ѝ в още по-забележителен подвиг. 
 	– Мориган призовавала древна сила в себе си, за да оцелее. 
 	И да спасява други. Това трябва да направим и ние сега. 
 	Плъзнах поглед по площада, по лордовете и всички на
 	балкона с мен. Очите ми се спряха на Рейф и гърлото ми се
 	стегна. 
 	– Нищо не е вечно – продължих – и виждам края ни. 
 	Приведох се напред, съсредоточавайки вниманието си върху
 	лордовете. 
 	– Точно така, лорд Гауан. Виждам. С очите си видях
 	разрухата. Видях Дракона, който ще ни връхлети. Чух
 	пращенето на кости между челюстите му. Усетих дъха му по
 	тила си. Повярвайте ми, той идва. Ако не се подготвим сега, няма надежда и наистина ще усетите захапката му, както аз я
 	усетих. Да сведем ли глави и да чакаме кротко
 	унищожителната армия на комисаря, или да се приготвим и
 	да оцелеем, както е сторило момичето, чието име носи
 	кралството ни? 
 	Тънък гласец. 
 	 Да се приготвим. 
 	И още един. Да се приготвим. 
 	Юмрук във въздуха. На Гуинет. Да се приготвим. 
 	Тълпата избухна с всеобща решимост да оцелее. 
 	Целунах два пръста – един за изгубените  и един за
 	обречените, – вдигнах ги към небесата и извиках към площада:
 	– Ще се приготвим! 
 	  
 	ГЛАВА 73
 	– Ваше Височество! 
 	С Рейф и Кейдън минавахме покрай фонтана на площада, когато генералът изскочи пред мен. Дузина войници заедно с
 	Гуинет, Полин, Берди и Джеб спряха внезапно зад нас. 
 	Генералът се пресегна, хвана ръката ми и я потупа. 
 	– Простете дързостта ми, принцесо Арабела, но искрено се
 	радвам, че недоразумението с предателството ви е разрешено. 
 	Погледнах го несигурно, предусещайки неприятния изход
 	от тази ситуация. Бегло си спомнях, че е един от най-дълго
 	служилите генерали в кралството ни. 
 	– Не беше недоразумение, генерал Хауланд, а съзнателно
 	подготвен лъжовен заговор. 
 	Той кимна, сбърчвайки долната си устна. 
 	– Да, разбира се, заговор на долни изменници, и всички сме
 	ви задължени, че го разобличихте. Благодаря ви. 
 	– Не е нужно да ми благодарите, генерале. Разобличаването
 	на предателствата е дълг на всеки…
 	– Точно така – прекъсна ме той. – Дълг! За това искаме да
 	говорим с вас. – Генералите Пери и Маркес стояха зад него с
 	трима офицери. – Заради болестта на баща ви и отсъствието на
 	братята ви толкова отговорности се стовариха върху крехките
 	ви плещи. Искам да знаете, че няма нужда да се ангажирате с
 	военни въпроси. Виждам, че вече сте се притеснили излишно
 	заради варварската армия, което е разбираемо, като се има
 	предвид какво сте преживели в техни ръце. 
 	Преглътнах. Да, изходът изобщо нямаше да е приятен. 
 	Рейф и Кейдън пристъпиха опасно от крак на крак до мен, затова разперих ръце пред тях. Почакайте. Те схванаха
 	посланието ми. 
 	– Притеснила съм се излишно, казвате, генерале? Срещали
 	ли сте се с комисаря лично? 
 	Той се засмя. 
 	– Варвари! Сменят губернаторите си по-често от бельото си. 
 	Сегашният им комисар утре ще лежи забравен в някоя
 	канавка. 
 	Той надникна през рамо към офицерите, за да споделят
 	смеха му, после върна поглед към мен. Прибра брадичка към
 	гърдите си и килна глава, навярно готов да ми разкрие някоя
 	важна истина, която ми убягваше. 
 	– Опитвам се да ви кажа, че това не е ваша грижа. Нямате
 	опит във военните тактики, нито дори в преценяването на
 	заплахи и даже не сте войник. Не че някой го очаква от вас. 
 	Свободна сте да се върнете към другите си задължения. Ние
 	ще се заемем с това. 
 	Усмихнах се и с най-медения си гласец отвърнах:
 	– О, какво облекчение, генерале, защото нямам търпение да
 	продължа с ръкоделията си. Сега ще бъдете ли така добър да
 	ме потупате по главата и да ме пратите да си почивам? 
 	Усмивката му посърна. 
 	Пристъпих към него и присвих очи. 
 	– Но преди това ще бъдете ли така добър да ми обясните
 	защо и двамата войници до мен приемат съществуването на
 	заплахата, заради която съм се притеснила излишно? 
 	Той бегло погледна към Рейф и Кейдън, после въздъхна. 
 	– Те са здрави млади мъже и как да се изразя по-
 	деликатно… лесно се влияят от хубавичко лице. 
 	Усмивката му се завърна, сякаш току-що ми бе предал
 	важен житейски урок. 
 	Толкова се втрещих от ниското му мнение за всички нас, че
 	за момент останах без думи. Погледнах фонтана зад него, но
 	Рейф и Кейдън ме изпревариха, поддали се на гнева си преди
 	мен. Пристъпиха напред едновременно, грабнаха го под
 	мишниците и го завлачиха назад. Другите офицери отскочиха
 	от пътя им и те го метнаха във фонтана. 
 	После се обърнаха и предизвикаха с поглед офицерите да
 	помогнат на генерала. Когато той се разкашля и заплю вода
 	зад тях, гневът по лицето на Рейф и Кейдън бързо отстъпи
 	място на задоволство. Моят обаче нямаше да се охлади
 	толкова лесно, затова отидох до ръба на фонтана. 
 	– И така, генерале, ще опитам да го кажа достатъчно
 	 деликатно за нежните ви уши. Въпреки пълната ми погнуса
 	от вас, вместо да ви нарека невеж, заблуден, надменен, самовглъбен палячо, ще ви подам ръка и силно ви
 	препоръчвам да я поемете, защото няма да позволя нито на
 	покровителствените ви обиди, нито на собствената ми гордост
 	да ми попречат да спася Мориган. Колкото и да ми се повдига
 	при мисълта, ще са ми необходими дори вашите окаяни
 	познания, така че, когато се съберем да обсъдим стратегията
 	си, в избрани от мен час и място, ще се явите, готов да
 	служите на кралството си. Не забравяйте, че сега аз
 	управлявам Мориган като регент на баща си и възнамерявам
 	да се притеснявам излишно около дребни глупости като
 	предатели и армии, решили да ни унищожат. Разбрахте ли ме
 	правилно? 
 	Гърдите му се раздуваха от ярост, а от носа му капеше вода. 
 	Протегнах ръка. Той впери поглед в нея, после метна поглед
 	към офицерите, които не смееха да му се притекат на помощ. 
 	Накрая пое ръката ми и излезе от фонтана. Кимна, за да ми
 	покаже, че приема заповедта ми, и си тръгна, жвакайки с
 	ботуши. Не ми се вярваше вече да мисли за „хубавичкото ми
 	лице“. 
 	Гуинет въздъхна дълбоко. 
 	– Е, радвам се, че поне не го нарече палячо. 
 	– Нито надменен – добави Полин. 
 	– Нито невеж – обади се Джеб. 
 	– Нито пък задник – каза Кейдън. 
 	– Не съм го наричала задник. 
 	Рейф изпръхтя. 
 	– Все едно го нарече. 
 	Вече беше ясно. Макар и да си бях спечелила доверието на
 	войската, поне неколцина от офицерите все още вярваха в
 	система, в която аз нямах място. Някои неща оставаха дори
 	след решителен преврат и знаех, че ще броят с нетърпение
 	дните, докато баща ми се възстановеше или братята ми се
 	върнеха. 
 	  
 	ГЛАВА 74
 	Рейф
 	Стояхме върху продълговат каменен подиум с изглед към
 	целия лагер. Представих си как Пиерс поставя първия камък в
 	основите на младото кралство. Сега подиумът бе надграден с
 	още седем камъка и имаше векове на битки и победи зад себе
 	си. Всеки застанал тук владееше вниманието на целия лагер. 
 	Лия първо произнесе обръщението си към войската, после ми
 	даде думата. Това беше третата група войници, пред която
 	говорехме. Налагаше се да ги свикваме на по-малки бройки, особено тази група. Фелдмаршалът ни беше казал, че тук са
 	най-младите войници – общо стотина. И тях уверих в същото, в
 	което бях уверил другарите им – че не бива да тълкуват моето
 	присъствие и това на войниците ми като инвазия, а като опит
 	да стабилизираме и подготвим кралството им. Че нямам други
 	мотиви. Пред надвисналата заплаха Мориган и Далбрек
 	трябваше да обединят сили. 
 	Като приключих, Лия отново се обърна към хората, натъртвайки колко е важно да работим заедно. Речта ѝ
 	предизвика утвърдително кимане от страна на генералите на
 	подиума с нас, включително подгизналия задник, чийто език
 	значително бе изсъхнал след вчерашното мокрене. 
 	Наблюдавах Лия. Във всеки един момент. Гледах я как
 	крачи по подиума, извисявайки глас, за да я чуят и войниците
 	от последния ред. Гледах как спира погледите на войниците, заслушани внимателно във всяка нейна дума. Нямах
 	представа как е спечелила благоразположението им през
 	времето си тук, но уважението, което лордовете ѝ бяха
 	засвидетелствали с неособена охота, войниците ѝ отдаваха с
 	готовност. Слушаха я и пак забелязвах онова, което вече
 	знаех, но още не исках да призная пред себе си във Венда. Тя
 	беше водач по рождение. 
 	Точно тук ѝ беше мястото. Пускайки я, бях взел правилното
 	решение, колкото и да ме прогаряше още. 
 	Лия проговори отново, този път за да представи Кейдън, и
 	всички бяхме подготвени за предстоящото. Тя започна речта
 	си като всички предишни, но след няколко думи внесе
 	значителна промяна – поне за някои от нас. 
 	– Вендан дражонес, ле бравена енар кадравè, те азионе. 
 	Джеб, Натия и Свен, които стояха зад нас, преведоха
 	шепнешком за хората на подиума, неразбиращи вендански. 
 	 Вендански братя, представям ви вашия другар, главния
 	 убиец на Венда. Лия вдигна ръката му и двамата застанаха
 	като силен, обединен фронт, после отстъпи назад, за да му
 	предостави трибуната. 
 	Този ход беше едновременно капан и възможност. Знаехме, че венданци са проникнали в стражата на цитаделата, но
 	трябваше да се уверим, че няма такива и сред войската. 
 	Фелдмаршалът и другите офицери можеха да гарантират за
 	мнозинството, но по-новите войници, твърдящи, че са от
 	далечните краища на Мориган, бяха мъглява величина. Лия
 	започна обръщението си към тях на моригански и смени
 	езиците, без окото ѝ да мигне. От двете ѝ страни се бяхме
 	наредили десетина души. Наглед стояхме до нея за подкрепа, но всъщност следяхме внимателно войниците, очите им, движенията 
 	им, 
 	нервните 
 	им 
 	тикове 
 	– 
 	уликите, 
 	демонстриращи разбиране или объркване. 
 	Кейдън говореше не само за да ни помогне да изловим
 	натрапниците, но и да привлече на наша страна венданците
 	като себе си. Двамата с Лия измислиха тази стратегия заедно, защото подкрепата на венданците можеше да ни е полезна. 
 	– Вярвайте на Сиарата, братя мои – превеждаше тихо
 	Джеб. – Меураси я приветстваха, както и клановете от
 	равнините и долините. Те ѝ се довериха. Сиарата се бори
 	срещу комисаря, не срещу нашите братя и сестри във Венда. 
 	Това е шансът ви да се разкриете и да застанете на наша
 	страна. Замълчите ли си, умирате. 
 	Повечето войници се споглеждаха озадачено, не
 	разбирайки внезапната смяна на езика. Но неколцина
 	останаха съсредоточени, приковали вниманието си в Кейдън. 
 	Втори ред, замръзнал поглед. Зениците на войника се
 	стесниха като върхове на игли. Беше уплашен. Разбираше
 	заплахата. Но не се разкри. 
 	Още един в десния край на групата. 
 	– Трети ред, втори от края – прошепна Полин. 
 	Някой от първия ред пристъпи колебливо напред. 
 	Смелостта му окуражи и момче от средата. 
 	Само четирима. 
 	– Задният ред, левият край – изшушука Лия на Кейдън. –
 	Продължавай да говориш. 
 	Открихме петима вендански войници и с осмината от
 	стражите на цитаделата се събираха общо тринайсет
 	натрапници – постижение само по себе си. Научаването на
 	перфектен 
 	моригански 
 	можеше 
 	да 
 	отнеме 
 	години. 
 	Освободихме войниците и други дойдоха да задържат
 	заподозрените венданци. 
 	В първата почивка на Лия от три чàса леля ѝ Бернет я
 	връхлетя с лекарство и тя отпи от шишенцето. Около очите ѝ
 	още имаше тъмни кръгове. Наблюдавах как избърса ъгълчето
 	на устата си, примига уморено и изправи рамене да посрещне
 	следващата си задача – повторен разпит на затворниците с
 	надеждата някой да издаде нова информация или да се
 	настрои срещу останалите, както бе станало с дворцовия
 	лекар. Внезапно Теравин ме прониза свирепо с въздуха си, вкусовете си, с всеки спомен, всяка дума помежду ни и ми се
 	прииска да имаме всичко това отново, макар и само за
 	няколко часа; прииска ми се наистина да бях фермерът, който
 	тя бе искала да бъда, наистина да умея да отглеждам пъпеши, а тя да е прислужницата в кръчма, която никога не бе чувала
 	за Венда. 
 	Погледах я как се отдалечава с Кейдън, за да говорят с
 	венданците, и тръгнах в друга посока. Не бяхме в Теравин и
 	повече никога нямаше да бъдем там. Мечтите бяха за
 	фермери, не за крале. 
 	  
 	ГЛАВА 75
 	Полин
 	Отговорникът за графика не беше на себе си. Стоеше в
 	единия край на подиума и кършеше нервно ръце, докато
 	чакаше Лия да приключи. Беше оневинен, но сега трябваше
 	да се подчинява на Лия, вместо да ѝ нарежда. Джобният му
 	часовник и тефтерът му бяха станали безполезни. Традициите
 	и протоколът винаги бяха ръководили Мориган. Сега тази
 	роля се полагаше на Лия. 
 	Леля ѝ Бернет стоеше до него и също чакаше. По
 	изражението ѝ се четеше както гордост, така и тревога. Никой
 	не знаеше как точно да подходи към новата Лия. Тя
 	обикаляше 
 	Сивика 
 	неуморно, 
 	целеустремено 
 	и
 	безкомпромисно. Не спестяваше никому нищо. Нямаше време
 	за това. Доколкото виждах, никой не се усъмняваше в думите
 	ѝ – беше спасила живота на краля и бе разобличила
 	изменници, кроили плановете си под носа им, – но знаех, че се
 	питат какво е преживяла през последните месеци. Усещах
 	любопитството им. 
 	И към нея, и към мен. 
 	Виждах погледите им и ги чувах да шушукат за Полин, тихичката, кротка помощница на принцесата, която винаги
 	досега бе спазвала правилата. Какво се беше случило с онова
 	момиче? И аз самата се чудех. Малка част от нея още я
 	имаше, друга беше изчезнала завинаги, а трета май още се
 	опитвах да намеря. Не само традициите и протоколът бяха
 	нарушени, но и доверието. 
 	След последното обявление слязохме по стъпалата в края
 	на подиума. 
 	– Изчакай тук – нареди Гуинет на Натия и ме настигна. –
 	Кога смяташ да се върнеш в цитаделата? Не ми харесва да
 	живееш сама в абатството. 
 	– Натия също е там. 
 	Гуинет изсумтя. 
 	– И това трябва да ме успокои? Тя е кипящ чайник на път да
 	избухне. 
 	И двете погледнахме Натия, която още наблюдаваше
 	разотиващите се войници с ръка върху дръжката на меча си. 
 	Не само нашите погледи привличаше. Момиче с три оръжия –
 	и то на показ – не беше често срещана гледка в Сивика. 
 	– Опитва да намери пътя си – казах. 
 	Гуинет присви очи. И двете знаехме за миналото на Натия. 
 	– Вероятно е така – въздъхна тя и ми съобщи, че ще заведе
 	Натия в цитаделата. – Трябва да си почине от ролята на
 	убийца. – После ми стрелна остър поглед. – И ти ще дойдеш, нали? С всичките си неща. 
 	– Ще видим – отвърнах. 
 	Едното ъгълче на устата ѝ се изви в неодобрителна гримаса, но не продължи да ме притиска. Вместо това отиде при Натия
 	и преметна ръка през рамото ѝ. 
 	– Хайде, кръвожадно дяволче. Днес Гуинет ще те просветли
 	що е то дискретност. 
 	Тръгнах в обратната посока. Тъкмо подминавах статуята на
 	Пиерс при портата, когато чух някой да вика името ми. 
 	– Полин! Почакай. 
 	Като се обърнах, видях Микаел и застинах на място, смаяна, че има наглостта да ме доближава. 
 	– Знам какво си мислиш, Полин – подхвана той. – Но просто
 	изпълнявах заповеди. Войник съм и…
 	– И вече си похарчил всичките пари от наградата? А може
 	би се притесняваш, защото вече съм част от новия кабинет и
 	мога да ти причиня доста неща? – Клепачите му трепнаха и
 	разбрах, че съм уцелила в десетката. – Махай се от очите ми, подмолен паразит! 
 	Избутах го от пътя си и минах покрай него, но той ме
 	сграбчи за китката и ме завъртя към себе си. 
 	– Ами бебето ни? Къде е…
 	– Нашето бебе? Бъркаш се, Микаел – изръмжах. – Вече ти
 	казах, че не познаваш бащата. 
 	Опитах да се изтръгна от хватката му, но той впи пръсти в
 	китката ми. 
 	– И двамата знаем, че съм…
 	В следващия момент се чу изплющяване на юмрук в плът и
 	той отхвръкна във въздуха. Сгромоляса се на земята по гръб, вдигайки облак прахоляк около себе си. Кейдън скочи отгоре
 	му, сграбчи го за яката и го вдигна на крака. Гняв като
 	разтопен метал изкривяваше лицето му. 
 	– Ако имаш въпроси относно бащата, войнико, мен питай! И
 	ако пак докоснеш Полин, няма да ти се размине само със
 	сцепена устна. 
 	Кейдън го блъсна и Микаел залитна назад, после застина на
 	място. Знаеше, че пред него стои легендарният убиец от
 	Венда, способен да го изкорми без нито звук. Но видях и друго
 	прозрение върху лицето на Микаел. Че май наистина не е бил
 	единственият мъж в живота ми. Планът му да се докопа до
 	мен беше осуетен. Той избърса устната си, обърна се и
 	изчезна сред тълпите от войници. 
 	Кейдън изопна рамене, сякаш се опитваше да разсее
 	останките от гнева си. Каза на другите войници, спрели да
 	видят какво се случва, да продължават по пътя си, а накрая се
 	обърна към мен и отмести един кичур коса от очите ми. 
 	– Съжалявам, Полин. Видях, че опитваш да се измъкнеш от
 	него и… – Поклати глава. – Знам, че нямах право да се
 	намесвам, нито да загатвам, че…
 	– Знаеш кой е? 
 	Той кимна. 
 	– Лия ми каза, че бил жив, затова се досетих. Пък и има
 	същата руса коса като бебето. Реакцията ти го потвърди. 
 	Вратът му внезапно почервеня, сякаш чак сега осъзнаваше
 	какво ми е признал – че ме е наблюдавал. Очите му се впиха в
 	моите и прочетох зад тях сто въпроса, които не бях видяла
 	преди. Ще му простя ли някога? Твърде много ли си е
 	 позволил? Добре ли съм?  Но видях най-вече добрината, която
 	долових в тях още на първата ни среща. Тишина и прашинки
 	увиснаха във въздуха помежду ни. 
 	– Съжалявам – повтори накрая и погледна кокалчетата на
 	ръката си, почервенели от сблъсъка с лицето на Микаел. –
 	Сигурно не ти харесва хората да мислят, че варварин убиец
 	е…
 	– Ще ме изпратиш ли до абатството, Кейдън? – попитах го. –
 	Ако имаш време, разбира се. За да види, че съм с теб, в случай
 	че ме гледа отнякъде? 
 	Той надникна учудено към мен, дори боязливо, но кимна и
 	тръгнахме заедно към абатството. И двамата знаехме, че
 	Микаел не ме гледа. 
 	  
 	ГЛАВА 76
 	След като лелите ми и Гуинет ми помогнаха да се изкъпя и
 	облека, изгоних всички от стаята си. Вече почти седмица
 	времето ми бе погълнато от срещи с генерали, офицери и
 	лордове, а по-рано днес изнесох обръщението си към новите
 	полкове, пристигнали в Сивика. Нуждаех се от секунда
 	спокойствие. Спомних си какво ми беше казала за дарбата
 	Дихара. Зазиданите я потискат също както едно време
 	 Древните… Ограждате се в собствения си шум. А в
 	последните дни около мен постоянно се вдигаше шум, повечето гневен и гръмък. 
 	С Рейф и Кейдън проведохме закрити разговори с
 	генералите Хауланд, Маркес и Пери, капитан Рюно, фелдмаршала, Свен и Тавиш. Лично посрещнах генерал
 	Хауланд, за да загърбим неприятната си първа среща. Екипът
 	ни от десетима събираше карти, съставяше списъци и
 	работеше по стратегията ни. С Кейдън им разказвахме
 	подробно за оръжията и многочислената армия, пред която ни
 	предстоеше да се изправим, поне от сто и двайсет хиляди
 	войници. Когато фелдмаршалът предположи, че комисарят
 	може да раздели силите си на много фронтове, Кейдън го
 	увери, че няма да подходи така. Комисарят щеше да удари
 	Мориган с пълната си мощ, проправяйки си безпощадно път
 	към Сивика, за да се увенчае с бърза, решителна победа. 
 	Могъществото на войската му караше кръвта му да кипи. Не
 	би я разделил. Още помнех с какво изражение съзерцаваше
 	творението си – възхищаваше се на гигантската му
 	разрушителна сила. 
 	По време на срещите ни избухваха спорове по всевъзможни
 	въпроси – от правилните моменти, в които да предприемам
 	действия, до маршрута, който би избрал комисарят, и най-
 	удачното въоръжение на войниците ни. Едно ставаше ясно –
 	трябваха ни още, затова разпращахме искания до всички
 	краища на кралството. Още оръжия, още войници. Лордовете
 	тръгнаха към провинциите си със същите заповеди за
 	набиране на войници и провизии. 
 	Цял Мориган бе въвлечен в мисията. Всякакви метални
 	предмети се носеха в ковачниците, за да бъдат претопени и
 	превърнати в оръжия. Порти, врати, чайници – дори най-
 	дребните и най-ценните вещи трябваше да бъдат жертвани в
 	името на кралството. Мелницата работеше денонощно. 
 	Нуждаехме се от още дървен материал за изграждане на
 	укрепления от колове, изсичане на дръжки за копия и
 	изобретяване на нови и нови отбранителни съоръжения. 
 	Започна и обучение, предаване на умения, защото стриктната
 	дисциплина на далбрекските воини безспорно можеше да е от
 	полза на нашите. Офицерите ни първоначално се подразниха
 	при мисълта полкът от стотина войници на Рейф да обучава
 	мориганската войска, но аз потуших недоволството им, натъртвайки, че гордостта в никакъв случай не бива да спъва
 	борбата ни за оцеляване, а Рейф заглади нещата, обръщайки
 	се към тях с откровена молба за съвет. 
 	На няколко пъти се учудвах, като виждах Рейф и Кейдън да
 	обясняват – или оспорват – разни ходове. Виждах и двама им в
 	светлина, в каквато не ги бях виждала преди – и нямаше нищо
 	общо с мен. Държаха се по начин, изграден от миналото и
 	надеждите им, задълженията и целите им. Гледах как Кейдън
 	заобикаля умело въпроси за бъдещето на Венда, докато в
 	същото време обмисляше как да подсили Мориган. Някои от
 	битките ни трябваше да оставим за по-късно. Още го наричаха
 	„убиецът“, не с презрителен тон, а почти като почетен медал, задето моригански гражданин бе успял да проникне във
 	вражеските редици и да се завърне в родината си с вендански
 	тайни. 
 	С дните, изпълнени с продължителни съвещания и все по-
 	голямо напрежение, осъзнавах, че повечето гневни изблици
 	не произтичаха от гордост, а от постепенното осмисляне на
 	паметната битка пред нас – всички започваха да проумяват
 	какво ни чака, включително генерал Хауланд – и хората
 	търсеха отговори на трудни въпроси. Как армия от трийсет
 	хиляди войници, все още разпилени из кралството, щеше да се
 	изправи срещу вражески сто и двайсет хиляди, въоръжени с
 	много по-смъртоносни оръжия? Продължавахме да търсим
 	отговора. 
 	Когато разгърнехме картите върху масата, се опитвах да
 	мисля като комисаря. Оглеждах пътищата, хълмовете, долините, крепостните стени на Сивика. Очертанията и
 	линиите се размиваха пред очите ми и нещо почукваше леко
 	под гръдната ми кост. 
 	Всеки миг от срещите ни се въртеше непрестанно в ума ми. 
 	Трудно ми беше да заглуша шума, но знаех, че трябва да
 	използвам всяка своя сила – онова познание, което щеше да
 	ни направлява, защото съмненията ми относно стратегиите ни
 	нарастваха с всеки изминал ден, както и тревогата по братята
 	ми и отрядите им. 
 	Отворих прозореца и прохладният нощен въздух погали
 	лицето ми. Отправих молитва – към един бог или към
 	четирима, не знаех. Толкова много неща не знаех, но в едно
 	бях сигурна – нямаше да понеса да загубя още двама братя. 
 	От тях нямаше вест, но все пак Рейф ме беше предупредил
 	да не очаквам. Или щяха да дойдат, или не. Оставаше ми само
 	да се надявам и да вярвам, че съобщението ми ги е достигнало
 	навреме. Доведете ги у дома, умолявах боговете. После
 	изпратих няколко думи към братята си, както Уолтър беше
 	изпратил на мен. Внимавайте, братчета. Пазете се. 
 	Плъзнах поглед по Сивика. Вечерните възпоменания вече
 	стихваха и само тихичка песен се носеше из въздуха. И така
 	 ще е за вечни времена. За вечни времена. Град, в чиято нощна
 	тъмнина блещукаха само шепа прозорци като стражи. 
 	Възцаряваше се спокойствие, сервираха се вечери, комини
 	бълваха дим. 
 	Но спокойствието внезапно бе нарушено. 
 	Странни звуци пропълзяха нагоре по гръбнака ми. 
 	Звуци, които не идваха от света отвъд прозореца ми. 
 	 Хрущене на камък. 
 	 Съскане на пара. 
 	 Пронизителен вой. 
 	 Жар, Джезелия, жар. 
 	Сърцето ми запрепуска. Усетих дъха на комисаря по тила
 	си, как плъзва пръст по каваха на рамото ми. Видях
 	ониксовочерните му очи в мрака и усмивката зад тях. 
 	– Да те придружа ли? 
 	Подскочих и се завъртях. 
 	Леля Клорис беше подала глава в стаята ми. Предлагаше, за
 	да ми напомни, че не бива да закъснявам. 
 	Усмихнах ѝ се в опит да прикрия тревогата си. Макар че
 	леля ми търпеше пълното неспазване на протокола с
 	изненадващо благоволение, усещах, че припряността ѝ се
 	завръща лека-полека. Искаше всичко да си продължи
 	постарому. Не можех да ѝ обещая такова нещо, но можех да ѝ
 	угодя поне тази вечер. 
 	– Идвам след мъничко – отвърнах ѝ. 
 	Тя си тръгна също толкова тихо, колкото беше дошла, а аз
 	затворих прозореца и се върнах при тоалетната си масичка. С
 	една ръка не можех да си сплета особено сложни плитки – не
 	че бях особено похватна в сплитането на плитки дори с две
 	ръце. Но пък вече можех да размахвам меч и нож с всяка от
 	 тях. 
 	Когато лекарят прегледа ръката ми и смени превръзката ѝ
 	сутринта, успях да я огледам добре за пръв път. Самата рана, с изключение на трите малки шева от двете ѝ страни, едва се
 	виждаше, но ръката ми си оставаше подпухнала. Приличаше
 	на ръкавица със сини жилки, натъпкана с дебели наденици, и
 	я чувствах също толкова чужда и неизползваема. Нещо вътре
 	се беше счупило или скъсало – вероятно когато измъкнах
 	стрелата, за да убия Малич. Лекарят се учудваше от
 	продължителния оток и настоя нощем да я държа вдигната
 	върху възглавници, а денем да нося превръзка през рамо. Като
 	го попитах кога ще отшуми вцепеняването, той отвърна
 	лаконично:
 	– Ще видим. 
 	Оставих четката за коса и се погледнах в огледалото. 
 	Косата ми се разстилаше свободно около раменете ми. На
 	външен вид вероятно изглеждах като преди, може би малко
 	  
 	по-бледа, но вътрешно не чувствах същото. Вече никога
 	нямаше да е същото. 
 	 Той е сгоден. 
 	Мисълта ме сполетя неочаквано, като внезапен порив на
 	вятъра. Планината от задължения я бе удържала, но този
 	едничък момент на спокойствие я бе допуснал до мен. 
 	Скочих от стола, нагласих колана и превръзката си и
 	прибрах ножа в ножницата на хълбока ми, свиквайки да правя
 	с една ръка каквото някога правех с две. 
 	Семейната трапезария беше за събирания в по-тесен кръг, но тази вечер щяхме да сме шестнайсет. Предпочитах просто
 	да изпия чаша бульон в стаята си и да се пльосна в леглото, както правех предишните вечери, или дори да хапна по време
 	на късните ни съвещания, но майка ми лично дойде да ме
 	покани, а тя не бе напускала стаята си от дни. Замислих се за
 	неувереността си в дните след смъртта на Астер и как Рейф ме
 	беше посъветвал да се стегна и да продължа напред. Май и
 	майка ми се опитваше да направи точно това. 
 	Лелите ми я подкрепиха с аргумента, че покрай суматохата
 	през последните дни се бяха запознали с всички само бегло, в
 	трескави моменти. Изтъкнаха, че ни чакала дълга борба и
 	споделената храна щяла да ни помогне да се сплотим повече. 
 	Не можех да споря с това. 
 	С Берди пристигнахме първи в трапезарията и като ме
 	прегърна, долових топъл полъх на прясно опечен хляб и видях
 	малко брашно по бузата ѝ. 
 	– В кухнята ли беше? 
 	Тя ми смигна. 
 	– Да, минах оттам. Майка ти ме помоли и аз с удоволствие
 	се съгласих. 
 	Тъкмо щях да я попитам какво е правила там, когато Гуинет
 	и Натия влязоха зад нас. Натия веднага издигна поглед към
 	високия таван, а после го плъзна по обгърнатите с гоблени
 	стени. Спомних си първата ми вечеря с Натия. Беше
 	посрещнала лакомията ми с ококорени очи и невинни
 	въпроси. Сега наблюдаваше обстановката мълчаливо, като
 	котка в храсталак, готова да скочи в атака. Всъщност като
 	всички нас. Всички идвахме на вечеря с оръжия, което някога
 	беше забранено от протокола. Но тази вечер никой нямаше да
 	възрази, дори леля Клорис. 
 	Седнахме в единия край на масата. 
 	Майка ми, лелите ми и лелята на Полин, лейди Адел, влязоха след нас. Косата на майка ми беше сресана и
 	сплетена, роклята ѝ – старателно изгладена и огънят ѝ, угаснал през последните дни, гореше отново. Виждах го в
 	очите ѝ, в изпънатите ѝ рамене и гордо вдигнатата ѝ
 	брадичка – предателите нямаше да победят. За моя изненада
 	се заприказва с Берди, все едно бяха стари приятелки. 
 	Орин, Тавиш, Джеб и Кейдън се появиха заедно, и
 	четиримата леко смутени наглед, но майка ми ги посрещна
 	сърдечно и ги упъти към местата им. Чак сега осъзнавах колко
 	малко се познаваха с другите, макар и да живееха тук от дни. 
 	Наистина имахме нужда да се сплотим. Съвместната вечеря
 	не хранеше само телата. Прислужниците започнаха да пълнят
 	бокалите ни с бира и вино. Въпреки че майка ми бе обещала
 	вечерята да е семпла, газираният черешов мускат явно щеше
 	да е изключение. 
 	– Къде е Полин? – попитах Гуинет. 
 	Лейди Адел чу въпроса ми и наостри уши, очаквайки
 	отговора. Знаех, че след сблъсъка им в първата ни нощ тук
 	Полин я избягваше. Затова и беше отседнала в абатството със
 	сина си. Днес обаче се беше върнала в цитаделата. 
 	– Трябваше да отскочи до абатството да си вземе нещо –
 	обясни Гуинет. Естествено, и двете знаехме какво е
 	въпросното нещо. – Очакваме я скоро – добави, но когато
 	лейди Адел извърна поглед, Гуинет сви рамене, за да покаже, че и тя не знае защо се бави Полин и дали изобщо ще дойде. 
 	Свен влезе в трапезарията с капитан Азиа и се учудих да ги
 	видя в офицерски униформи. Капитанът се изчерви от
 	ласкателствата на лелите ми и чак сега осъзнах колко е млад
 	всъщност. Двамата със Свен лесно подхванаха разговор с
 	лейди Адел. Питах се защо ли се бави Рейф. Отпих от муската
 	си и чух стъпките му. Познавах ги като моите собствени –
 	тежестта и ритъмът им, тихото дрънчене на ножницата му. 
 	Като стигна до залата със забързани крачки, спря на входа, облечен в далбрекско синьо. Косата му беше леко разрошена
 	от вятъра. Стомахът ми се сви неволно. Той се извини за
 	закъснението – разговарял с няколко от хората си. Поздрави
 	майка ми и след като се извини и лично на нея, се обърна към
 	мен. И забеляза превръзката през рамото ми. 
 	– Лекарят каза, че така ще спадне отокът – обясних. 
 	Той върна погледа си към превръзката, пак към мен и пак
 	към превръзката, и усетих, че търси подходящи думи, докато
 	други се въртяха в главата му. Познавах нервните му тикове, паузите му, въздишките му. Дали годеницата му някога щеше
 	да го опознае толкова добре? 
 	– Радвам се, че се вслушваш в съвета му – каза накрая. 
 	Разменихме си броени думи, но всички в трапезарията бяха
 	спрели разговорите си, за да ни наблюдават. Той се обърна и
 	зае мястото си на отсрещния край на масата. 
 	Преди да сервират първото блюдо, майка ми ме попита:
 	– Лия, искаш ли да кажеш възпоменанията? 
 	Не беше просто любезност. По този начин признаваше
 	публично позицията, която заемах сега. 
 	Спомените се заблъскаха зад гръдната ми кост. Станах на
 	крака. Благодарност за жертвата. Но пред мен нямаше
 	чиния с кости, която да вдигна във въздуха. Някои от думите
 	изрекох само на себе си, а другите – за всички. 
 	 Е кристав унтер куианад. 
 	– Жертва, която вовеки ще помним. 
 	 Меунтер ижотанде. 
 	– Никога не ще забравим. 
 	 Явеен хал ан зиадре. 
 	– Оцеляваме и днес. И нека небесата ни дарят с мъдрост. 
 	 Павиама. 
 	Само Кейдън повтори последната ми дума. 
 	Майка ми ме гледаше несигурно. Бе очаквала традиционна
 	молитва. 
 	– Това венданска молитва ли е? – попита ме. 
 	– Да – отвърнах. – И отчасти мориганска. 
 	– А последната дума? – попита лейди Адел. – Павийм? 
 	– Павиама – поправих я с неочаквано стегнато гърло. 
 	– Венданска дума е – обясни Рейф. – Означава много неща, в
 	зависимост от начина, по който се произнася. Приятелство, прошка, любов. 
 	– Говорите ли езика, Ваше Величество? – попита го майка
 	ми. 
 	Той нарочно избягваше погледа ми. 
 	– Не толкова добре, колкото принцесата и Кейдън, разбира
 	се, но знам достатъчно думи, за да разбирам. 
 	Майка ми погледна Кейдън, после и мен. Прочетох
 	тревогата в очите ѝ. Вендански език, вендански наемен убиец
 	на масата ни, венданска молитва, на която само Кейдън
 	отговори. Двамата ни свързваше много повече от съвместно
 	бягство от Венда. 
 	Свен, очевидно забелязал смущението на майка ми, се
 	притече на помощ, обяснявайки, че той самият научил
 	вендански след двугодишен престой в затворническа мина с
 	мъж на име Фалгриз. 
 	– Абсолютен звяр, но ми помогна да оцелея. 
 	Свен позабавлява всички с цветиста история за него и му
 	бях благодарна, че отклони вниманието от мен. Лелите ми
 	бяха запленени от разказа за дръзкото му бягство от мината. 
 	Тавиш врътна очи – навярно бе слушал историята много пъти. 
 	Сервираха първото блюдо – кнедли със сирене. 
 	Храна за успокоение. Погледнах майка ми и тя ми се
 	усмихна. Поднасяше ни кнедли винаги когато с братята ми не
 	се чувствахме добре. Радвах се, че не е вложила големи
 	усилия да впечатли крал Джаксън. С оглед на всичко случило
 	се простичката вечеря беше по-удачна. 
 	Майка ми се поинтересува какво е станало с валспреите, и
 	Свен ѝ отговори, че съобщението със сигурност вече е
 	пристигнало в аванпоста, но няма как да очакваме отговор, защото връзката е еднопосочна. Оставало ни само да се
 	надяваме. 
 	– Тогава ще се надяваме – каза леля Бернет. – И винаги ще
 	сме ви благодарни, че ни дадохте надежда. 
 	Майка ми вдигна тост за Рейф, войниците му, валспреите и
 	дори за полковника, който трябваше да получи съобщението и
 	да помогне на синовете ѝ. Всички около масата вдигнаха
 	чаши, изказвайки благодарност на присъстващите, помогнали
 	за разкриването на заговора. 
 	Гърдите ми се стопляха от многото глътки мускат. Един
 	прислужник дойде да допълни бокала ми. 
 	– Тост и за теб, Кейдън – каза майка ми. – Безкрайно
 	съжалявам, че наш сънародник те е предал толкова долно, и
 	съм също толкова благодарна за помощта ти. 
 	– Син на Мориган, завърнал се у дома – вдигна чаша леля
 	Клорис. 
 	Усетих, че на Кейдън не му хареса да го отлъчват напълно
 	от Венда, но все пак кимна, стараейки се да приеме с добра
 	воля признанието ѝ. 
 	– Тост и за…
 	Вдигнах чаша, за да отклоня вниманието от него. Всички
 	глави се обърнаха към мен в очакване да чуят на кого ще
 	отдам чест. Погледнах Рейф. И той като че ли предусети какво
 	ще кажа. Синият лед на очите му прониза моите. Трябваше да
 	преодолеем тази ситуация. Прегрупираме се и продължаваме
 	 напред. Така правят добрите войници. 
 	Преглътнах. 
 	– Бих искала да поздравя крал Джаксън за предстоящия му
 	брак. Желая на теб и бъдещата ти съпруга дълъг и щастлив
 	съвместен живот. 
 	Рейф не помръдна, не кимна, не каза нищо. Свен вдигна
 	чаша, сръчка Тавиш с лакът да вдигне своята и скоро около
 	масата се разля вълна от благопожелания. Рейф допи виното
 	си и отвърна с тихо „благодаря“. 
 	Внезапно почувствах гърлото си пълно с пясък и осъзнах, че
 	всъщност не искам да имат хубав живот заедно. Почувствах се
 	дребнава и жалка и в гърдите ми се надигна болка. Пресуших
 	бокала си наведнъж. 
 	Тогава чухме още стъпки. 
 	Малки, колебливи. Тихичко ситнене на пантофи по камък. 
 	Полин. 
 	Повечето глави се обърнаха с очакване към вратата. Но
 	тихият звук секна загадъчно. Лейди Адел свъси вежди. 
 	– Май трябва да…
 	Кейдън отмести стола си назад и се изправи. 
 	– Извинете ме – каза и без обяснение напусна стаята. 
 	  
 	ГЛАВА 77
 	Кейдън
 	Намерих я на пейка под сянката на една колонада, прегърнала бебето си и отправила поглед към някой далечен
 	свят. Дългите ѝ меденоруси коси бяха прибрани старателно в
 	мрежеста шапчица и носеше скромна, закопчана до врата
 	рокля – същинско олицетворение на благоприличието. 
 	Като я доближих, дори не ме погледна. Спрях толкова близо
 	до нея, че коленете ми почти докосваха нейните. 
 	Тя заби очи в скута си. 
 	– Тъкмо идвах – подхвана, – но в последния момент осъзнах, че той си няма име. Не мога да вляза там с безименен син. И
 	ти каза, че трябва да го кръстя. 
 	Клекнах на едно коляно и вдигнах брадичката ѝ, за да ме
 	погледне. 
 	– Полин, няма значение какво съм казал аз, нито какво
 	мислят хората в онази зала. Ще му избереш име, когато си
 	готова. 
 	Тя се взря в мен. Очите обходиха всеки сантиметър от
 	лицето ми, неспокойни и уплашени. 
 	– Мислех, че ме обича, Кейдън. Мислех, че аз го обичам. 
 	Страх ме е пак да не взема грешно решение. – Тя преглътна и
 	очите ѝ спряха да шарят смутно, впивайки се в моите. – Дори
 	  
 	когато го чувствам като най-правилното. 
 	Не можех да извърна поглед. Дъхът ми внезапно заседна в
 	гърдите ми от страх и аз да не взема грешно решение. Виждах
 	само устните ѝ, очите ѝ, навсякъде, само Полин. 
 	– Кейдън – прошепна тя. 
 	Дъхът ми най-сетне се освободи. 
 	– Ако някой избор ти се струва правилен, може би е най-
 	добре да го изпробваш първо – скалъпих. – Не насилвай
 	нещата, провери дали с времето ще се превърне в нещо
 	повече… в нещо, в което можеш да си сигурна. 
 	Тя кимна. 
 	– Точно това искам. Нещо повече. 
 	И аз това исках. 
 	Станах. 
 	– Аз ще вляза първи. Ще им кажа, че след малко ще дойдеш. 
 	Върнах се в трапезарията тъкмо когато сервираха
 	следващото ястие – рибната яхния на Берди. Лия бе станала
 	да я целуне по бузата и да ѝ каже колко пъти си бе мечтала за
 	всяка съставка, всеки аромат, всеки вкус от яхнията на Берди. 
 	Още щом я подуших, усетих, че е по-вкусна от тази на Енцо, но
 	помолих всички да изчакат само за момент. 
 	– Май видях Полин да се задава по коридора. Сигурно ще
 	дойде всеки момент. 
 	Тя влезе след броени секунди. Спря под свода на вратата, развързала шапчицата си и отметнала одеялото от русата
 	глава на бебето. То протягаше юмруче във въздуха. 
 	– Здравейте. Съжалявам, че закъснях. Трябваше да нахраня
 	бебето. 
 	Някъде в стаята издрънчаха прибори. 
 	– Бебе? – смая се лейди Адел. 
 	– Да, лельо – потвърди Полин. Прокашля се, после вирна
 	брадичка. – Това е синът ми. Искаш ли да го видиш? 
 	Тишината в стаята почти вибрираше. Устата на лейди Адел
 	увисна. 
 	– Как е възможно да имаш син? – попита тя накрая. 
 	Полин сви рамене. 
 	– Ами, сдобих се с него по обичайния начин. 
 	Леля ѝ стрелна поглед към мен и светлорусата ми коса, после обратно към бебето. Досетих се какво предположение е
 	направила, но преди да я поправя, размислих. Щях да оставя
 	това на Полин. 
 	Бебето наруши тишината със силен писък. 
 	– Дай ми го – протегна ръце Берди. – Знам как да люшкам
 	това сладко вързопче, тъй че бързо да…
 	– Не – подскочи лейди Адел. – Искам да видя детето. Има ли
 	си име? 
 	Полин прекоси стаята. 
 	– Още не – отговори, полагайки детето в ръцете на леля си. –
 	Търся подходящо. 
 	Лейди Адел потупа бебето по гърба, подруса го и му
 	пошътка, докато не се успокои. После вдигна блеснали очи
 	към Полин. Ръката ѝ продължаваше да го тупка нежно, докато
 	умът ѝ очевидно препускаше. 
 	– Не е трудно да измислиш име – каза накрая. – Ще ти
 	помогнем. А сега иди да седнеш, че яхнията ти изстива. Аз ще
 	го подържа, докато вечеряш. 
 	  
 	ГЛАВА 78
 	Дори през затворените балконски врати чувах смеха в
 	трапезарията. Беше хубаво. И рядкост. И знаех, че е
 	мимолетно. Тревогата пак щеше да ни превземе, но поне за
 	няколко часа бяхме успели да намерим блажено убежище от
 	грижите си. Всички около масата подхвърляха имена за
 	бебето. Орин на няколко пъти предложи своето, но повечето
 	произтичаха от почетни родове от историята на Мориган. 
 	Когато Кейдън предложи Рис, изтъквайки, че име, което няма
 	да се свързва с мориганската история, би обозначавало ново
 	начало, Полин се съгласи и въпросът беше разрешен. Бебето
 	се казваше Рис. 
 	Изчаках поне пет минути, след като Рейф си тръгна, за да
 	пожелая лека нощ на всички. Не исках да си мислят, че не ми
 	се стои на масата без него – но беше точно така. Помещението
 	внезапно се нагорещи и имах нужда от въздух. След тоста ми
 	вече нито ми проговори, нито ме погледна, което не биваше да
 	ме тревожи. Около масата имаше много хора, водеха се
 	множество разговори, а между нас нямаше… нищо. Бяхме
 	просто двама водачи, търсещи съвместно отговори. 
 	Вратата зад мен се отвори и гласовете от трапезарията се
 	усилиха за кратко, после пак заглъхнаха. 
 	– Може ли да ти правя компания? – попита Свен. 
 	Махнах към парапета до мен, колкото и да не ми беше до
 	разговори. 
 	– Заповядай. 
 	Това крило на цитаделата предлагаше изглед към гористите
 	хълмове – същите, през които с Полин избягахме преди
 	няколко месеца. Върховете на дърветата образуваха черна
 	назъбена линия в звездното небе. 
 	Свен отправи поглед към почти пълния мрак. 
 	– Не ти ли е студено тук? – попита ме накрая. 
 	– Какво имаш да ми казваш, Свен? Едва ли те измъчва
 	настръхналата кожа по ръцете ми. 
 	– Учудих се, че вдигна тост за годежа на краля. 
 	Въздъхнах. 
 	– Да, получи се неловко. Сигурно си усетил. Реших, че е
 	най-добре просто да го изкараме на бял свят и да го оставим
 	зад себе си. 
 	Той кимна. 
 	– Права си. Така е редно. 
 	В гърлото ми се надигна горчилка. Мразех нещата да се
 	случват, защото така е редно. Всъщност никога не беше редно. 
 	Това беше просто израз, с който захаросвахме трохите, останали от решенията ни. 
 	– Но наистина се изненадах, че се е сгодил толкова бързо
 	след раздялата ни. 
 	Свен ме погледна странно. 
 	– Нали разбираш, че нямаше друг избор? 
 	– Да, разбирам. Направил го е в името на стабилно
 	управление. 
 	Дълбока бразда се вдълба в челото му. 
 	– Отказвал е на доста барони, предлагащи дъщерите си в
 	името на стабилно управление, но на генерала нямаше как да
 	откаже. 
 	– Значи дъщерята на генерала е много специална. 
 	– Несъмнено. Тя е…
 	Защо ми го причиняваше? Обърнах се да си тръгна. 
 	– Извинявай, Свен, но…
 	Той се пресегна и докосна леко ръката ми, за да ме спре. 
 	– Предположих, че не ти е казал всичко. Трябва да ме
 	изслушаш, Ваше Височество. Думите ми няма да променят
 	нищо. Не могат – натърти по-мрачно. – Но поне ще ти
 	помогнат да разбереш постъпката на краля. Не искам да го
 	мислиш за толкова вятърничав, че веднага щом си изчезнала
 	от погледа му, те е забравил. 
 	Разказа ми, че Рейф се завърнал в кралство, изпаднало в по-
 	силен смут, отколкото очаквали. Съветът и кабинетът се били
 	хванали за гърлата, търговията била в пълен безпорядък, а
 	хазната – почти изпразнена. Обстреляли Рейф с десетки
 	решения, отлагани дълго време. Работел от изгрев до малките
 	часове на нощта. Всички се надявали младият крал да
 	възстанови сигурността на кралството им и го затрупвали със
 	съвети, а през цялото това време генералът дишал във врата
 	му като лъв, готов да му се нахвърли – същият генерал, който
 	оспорил правото му на престола. 
 	– И независимо от всичко, нито ден не минаваше, в който да
 	не се пита какво правиш, да се тревожи за теб, размишлявайки дали е било добра идея да те пусне, или е
 	трябвало да дойде с теб. Първата му работа обаче беше да
 	преведе книгата ти. 
 	– Която е откраднал от мен. 
 	Той се ухили. 
 	– Да. Надяваше се да си грешала. За да спре да се тревожи. 
 	– Но е разбрал, че не съм грешала? 
 	Той кимна, после ме изгледа многозначително. 
 	– Освен това откри двата куплета, които си пропуснала да
 	споменеш. 
 	– Какво общо има всичко това с годежа му, Свен? 
 	– Не те откъсна от Далбрек само за да спаси твоето
 	кралство, нито своето. Тези мисли се зародиха по-късно. Като
 	тръгна, беше просто млад мъж в надпревара с времето, отчаян
 	да спаси жена, която още обичаше, но знаеше, че трябва да
 	подходи умно към това. Нареди на генерала да събере
 	специален отряд войници до следващия ден, за да се промъкне
 	незабелязано в кралството ти, съпроводен от най-добрите
 	далбрекски воини. Генералът се съгласи. При едно условие. 
 	Стомахът ми бавно запълзя към гърлото ми. Условие. 
 	– Изнудил е Рейф? 
 	– Доколкото знам, е използвал думите „преговори“ и
 	„компромис“. Заявил, че иска единствено да се подсигури, че
 	Рейф ще се върне у дома този път. 
 	Колкото и втрещена да бях, нещо подскочи в мен. 
 	– Значи не е истински годеж. Като се върне в Далбрек, може
 	да…
 	– Боя се, че е съвсем истински, Ваше Височество. 
 	– Но…
 	– Трябва да знаеш нещо. Съгласието за брак има силата на
 	закон в Далбрек. Защо според теб кралството ни толкова се
 	възмути, когато ти разтрогна годежа си с принца? При нас
 	няма значение дали е запечатано на хартия, или с
 	ръкостискане. Думата е обещание. А този път Джаксън даде
 	дума на собствения си народ. Вече изпита границите на
 	търпението му с дългото си отсъствие. В очите на поданиците
 	му не може да се има доверие на крал, който не изпълнява
 	обещанията си. Ако не спази думата си, няма да има кралство, в което да се върне. 
 	– Може да загуби трона си? 
 	Умът ми не побираше колко много е рискувал Рейф. 
 	– Да, а обича кралството си. И то се нуждае от него –
 	отвърна Свен. – Това е кралството на предците му. В кръвта му
 	е да го управлява. 
 	Разбирах значението на обещанията, а и точно сега за
 	Мориган беше важно да има силен крал за съюзник. За мен
 	беше важно. 
 	Загледах се в назъбената линия на гората, обмисляйки
 	болезнената ирония в избора на Рейф: за да помогне на мен и
 	Мориган, бе принуден да изтръгне сърцето ми. 
 	– Мила ли е? – попитах накрая. 
 	Свен се прокашля и сви рамене. 
 	– Струва ми се добро момиче. 
 	– Хубаво – отвърнах. – Заслужава го. 
 	И този път го казвах от сърце. 
 	Тръгнах си и се качих на покрива, където останах насаме с
 	хиляди блещукащи звезди и красивия мрак, ширнал се до
 	краищата на вселената, затуляйки безкрайните игри на
 	дворове и кралства. 
 	 Тръгнаха през дългата долина, и пазителите на опустошението
 	 загледаха Мориган
 	 от високите си върхове, 
 	 шепнейки, че краят на пътешествието е близо. 
 	 Но Мракът още вилнееше
 	 и Мориган се бори за Свещените Избавени, проля кръвта на Мрака
 	 и го прогони завинаги. 
 	 Свещена книга на Мориган, том IV
 	  
 	ГЛАВА 79
 	Пийвах гореща отвара от цикория във висока чаша, оглеждайки 
 	картите, 
 	разгърнати 
 	върху 
 	масата 
 	в
 	съвещателната зала. Размествах ги, сякаш ако ги погледнех от
 	друг ъгъл, можеше да видя нещо пропуснато. Там. Далечен
 	глас се въртеше в мен, подканвайки ме да погледна пак, и пак, но не знаех какво търся. Там. Отговор ли? Предупреждение? 
 	Нямах представа. 
 	Бях подранила, защото не можах да спя. Още по тъмно чух
 	викове на деца. Отметнах завивката си и надникнах през
 	прозореца, но виковете не идваха отвън. Носеха се в стаята
 	ми, плуваха зад очите ми. Видях ги скупчени, уплашени –
 	младите вендански войници, маршируващи към нас. После чух
 	и брезалотите, разгорещеното им свирепо дишане – ноздрите
 	им бълваха пара в нощния въздух. Накрая шепотът на
 	комисаря пропълзя под кожата ми като плъх и ме накара да
 	настръхна. Жар, Джезелия, жар. Разбираш ли ме вече? 
 	След това вече нямаше как да заспя. Облякох се и слязох
 	тихо в кухнята, където винаги имаше чайник с вряла вода, и
 	докато цикорията ми киснеше, клекнах до камината и изрекох
 	утринните възпоменания, мислейки как Мориган е прекосила
 	пустошта без карта и каква смелост трябва да е притежавала. 
 	Молех се и аз да придобия такава. 
 	На нашата маса имаше поне десетина карти. Няколко само
 	на Сивика, няколко на цялото кралство и няколко на целия
 	континент. Размиха се пред очите ми и през тялото ми се
 	разнесе познат мирис, благоухание на смачкана трева. 
 	Косъмчетата по тила ми настръхнаха. Там. Глас, ясен като моя
 	собствен. 
 	Преподредих старателно картите и този път огледах
 	южните маршрути, но и те нямаха нови отговори за мен. 
 	Виждах десетки възможности. Бяхме обсъдили многократно
 	кой маршрут би избрал комисарят, макар че изсипеше ли се
 	армията му в Мориган, вече нямаше да е от значение. Сто и
 	двайсет хиляди войници бързо щяха да смачкат селата по пътя
 	си, а после да се излеят в Сивика. Един от най-тежките
 	въпроси беше кога ще стигнат дотук. С колко време
 	разполагахме? Това до голяма степен зависеше от маршрута, макар че разликата между южните и северните нямаше да е
 	повече от няколко дни. Бяхме изпратили съгледвачи, които да
 	ни предупредят, но те не можеха да покрият всеки километър
 	от безкрайната пустош. 
 	През последните две седмици пренесохме голяма част от
 	съставянето на стратегията си навън, яздейки около Сивика в
 	търсене на най-удачните места за изграждане и подсилване на
 	отбранителните ни съоръжения. Градът се оказваше крайно
 	уязвим, а блокадите, които строяха по двете главни артерии, ми се струваха печално недостатъчни. 
 	Отново започнах да се упражнявам с оръжията. Веднага
 	щом ми свалиха превръзката, опитах да си възвърна силата в
 	лявата ръка, но тя си оставаше все така вкочанена. Ставаше
 	само за държане на щит. Не можех да уцеля мишена дори от
 	три метра. Дясната ми ръка трябваше да се труди повече. 
 	Стараех се да прикривам отчаянието си, докато с Натия
 	обучавахме десетките жени, изявили желание да участват в
 	мобилизацията, мнозина от които умееха да боравят с лък и
 	меч. 
 	Като видя жени във войската, генерал Хауланд стисна
 	толкова силно челюстта си, че очаквах всеки момент да
 	изхрущи. 
 	– Всеки желаещ войник е добре дошъл и нужен, генерале –
 	обясних му, потушавайки възражението му, преди да го е
 	изразил. – Жена ще ви поведе в боя. Защо се учудвате да
 	видите други жени в редиците? 
 	Той ме изгледа смаяно и осъзнах, че чак сега разбираше за
 	намерението ми да изляза с войската на бойното поле. Да, брояхме дните, докато баща ми се възстановеше или братята
 	ми се върнеха, но още нямаше признаци да се случи нито
 	едното, нито другото. 
 	Вратата се отвори и вдигнах поглед. Рейф стоеше на входа с
 	чаша, изпускаща пара. Върнах очи към картите. 
 	– Подранил си. 
 	– Ти също – отвърна той. 
 	Не му бях казала, че знам за обстоятелствата около годежа
 	му. Тостът ми не беше преодолял напълно напрежението
 	помежду ни. Понякога ме хващаше да го гледам и аз бързо
 	извръщах поглед. Друг път неговият се задържаше върху мен
 	дори след края на разговора ни и се питах какво ли си мисли. 
 	Но някак успявахме да установим ритъм в отношенията си. 
 	Приятели. Другари по оръжия. Също като двама ни с Кейдън. 
 	Той дойде от моята страна на масата и огледа картите, разгърнати пред мен. Като отмести едната, ме докосна с
 	лакът. И допирът ме прогори така, както не би трябвало
 	между приятели. Знаех, че не е правилно, но не можех да
 	  
 	променя чувствата си. 
 	– Виждаш ли нещо? – попита ме той. 
 	Виждах единствено че усилията ни като че ли са напразни. 
 	– Не. 
 	– Ще намерим начин – отвърна Рейф, прочел мислите ми. 
 	Кейдън пристигна и преговорихме кои въпроси трябва да
 	обсъдим днес, както правехме всяка сутрин, преди останалите
 	да дойдат. Наложително беше да обмислим евакуацията на
 	градовете и селата по вероятните маршрути на вражеското
 	нашествие; знаехме, че такова действие може да предизвика
 	паника и да наруши каналите за доставка на провизии, от
 	които отчаяно се нуждаехме. Поговорихме облегнати на
 	столовете и вдигнали крака върху масата, а часове по-късно
 	слушахме в почти същите пози как Тавиш и капитан Рюно
 	разискват начините за поваляне на брезалот. Настървените
 	препускащи коне бяха идеални за пренасяне на най-
 	унищожителното оръжие на комисаря. И двамата мъже бяха
 	виждали с очите си как разярените животни умират от копия, но това изискваше твърде голяма близост до тях. Накрая
 	стигнаха до консенсус, че обсаден арбалет би свършил работа, само че ако не знаехме откъде точно ще ни връхлетят
 	гигантските коне, щяха да са ни необходими десетки оръжия. 
 	Мориган разполагаше с четири арбалета, които не бяха
 	използвани от години. Тежките обсадни оръжия нямаха
 	приложение в повечето битки на отдалечени бойни полета. 
 	Наредихме изработката на нови обсадни арбалети. 
 	На вратата се почука и един страж обяви, че прислугата
 	носи обяда. Преместихме картите на помощната маса, за да
 	освободим голямата за подносите с храна. По време на обяда
 	разговорите се върнаха към обучението на войниците, а моите
 	мисли – към братята ми. Погледнах към Рейф на отсрещната
 	страна на масата. Не помнех дали съм му благодарила, задето
 	бе изискал далбрекски ескорт за отрядите на братята ми. 
 	Зачудих се от колко ли войници се състоеше един далбрекски
 	батальон. Мориганските бяха от по четиристотин. А дали като
 	пристигнеха тук, хората му щяха да останат и да ни помогнат? 
 	Знаех, че същата мисъл се върти и в ума на Кейдън, а
 	накрая, между хапки хляб с крехко месо, фелдмаршалът
 	внезапно изрече на глас въпроса, който тегнеше в съзнанието
 	на всички ни – дали Далбрек ще изпрати още войски в помощ
 	на Мориган? Стаята утихна. 
 	Този въпрос вече бе задаван. Още от пристигането си в
 	Сивика Рейф твърдеше, че с хората му са дошли единствено за
 	да помогнат за изобличаване на предателите, стабилизиране
 	на кралството и подготовка на силите ни за евентуално
 	нашествие. Фелдмаршалът поставяше Рейф в неловко
 	положение, питайки отново. Далбрек също беше изложен на
 	опасност. Рейф трябваше да мисли за собствените си граници, както и за вътрешния смут в кралството си. Рискуваше
 	достатъчно дори идвайки тук. Забелязах как Свен впива
 	поглед в него, нетърпелив да чуе отговора му. 
 	Рейф ме загледа, претегляйки внимателно отговора си, после върна вниманието си към фелдмаршала. 
 	– Заедно със съобщението до Фонтен изпратих и искане за
 	още военни отряди. 
 	Всички лица около масата се просветлиха. 
 	– Колко? – попита Маркес. 
 	– Всичките. 
 	Свен се облегна на стола си и въздъхна. 
 	– Това е най-големият ни аванпост. Шест хиляди войници. 
 	Изнизаха се няколко смълчани секунди. 
 	– О! Това е…
 	Веждите на фелдмаршала бяха като лунни сърпове над
 	изцъклените му очи. 
 	– Изумително! – довърши Хауланд. 
 	– И добре дошло – додаде Маркес. 
 	– Изпратих същото искане и до Марабела – продължи
 	Рейф. – Ще съберат отряди от още два аванпоста по пътя си. 
 	Това са още две хиляди войници. Сигурен съм, че всички ще
 	тръгнат, стига валспреите да са стигнали благополучно дотам. 
 	За останалите не мога да обещая нищо. 
 	Не знаех дали съм го чула правилно. 
 	– Останалите? – попитах, учудена като всички други около
 	масата. 
 	Свен стана и опря длани на масата. 
 	– Останалите? 
 	– Трийсет и две хилядната войска в Далбрек, която ще
 	опитам да изтегля от границите ни. Както вече казах, не мога
 	да обещая, че ще дойдат. Прехвърлянето на властта не мина
 	особено гладко. Генералът, от когото трябваше да изискам
 	войската, е същият, който наскоро оспори правото ми на
 	трона. Възможно е да използва заповедта ми като основание
 	да поднови кампанията си за присвояването му. Но е малко
 	вероятно…
 	Рейф ме погледна колебливо. 
 	– Защото си сгоден за дъщеря му – довърших вместо него. 
 	Рейф кимна. 
 	– Малко вероятно? 
 	Свен впи недоумяващ пламнал поглед в него, после се
 	обърна, излезе от стаята и затръшна вратата след себе си. 
 	Рейф кимна на Тавиш да тръгне след него и той се подчини. 
 	Офицерите се умълчаха, вперили очи във вратата, докато
 	гневът на Свен още витаеше във въздуха. Накрая
 	фелдмаршалът погледна Рейф. Прочетох съмнението в очите
 	му. Да помогне на принцеса в бунта ѝ за премахване на
 	предателите беше едно, но да изостави собствените си
 	граници беше същинска лудост. 
 	– Защо, в името на боговете, постъпвате така? Излагате
 	собствените си граници на риск. 
 	Рейф остана все така уверен. 
 	– Не се съмнявам, че комисарят ще нападне Далбрек. Но не
 	и преди Мориган. Ще дойде първо тук. 
 	– Така твърди принцесата, само че можем ли да сме
 	сигурни, че…
 	– Рискът е изчислен. По-опасно е да не доведа войските си
 	тук. Така може да подпишем собствената си смъртна присъда. 
 	От стратегическа гледна точка вие разполагате с
 	пристанищата и ресурсите да превземете всяко друго западно
 	кралство. Завладее ли комисарят Мориган, става неудържим. 
 	Той се умълча за момент и очите му попаднаха върху моите. 
 	– Но не само заради това съм уверен в решението си. Някой
 	веднъж ме попита дали някога съм усещал нещо надълбоко в
 	себе си. 
 	Той върна погледа си към фелдмаршала, после го плъзна по
 	стените около нас и древния стенопис, разказващ историята
 	на момичето Мориган; издигна го до тавана, спусна го по
 	каменните колони и хоросана на вековете, който сякаш
 	крепеше цитаделата. 
 	– Това е съкровището, за което ламти комисарят. Мориган е
 	най-старото кралство, родило всички останали. Никой никога
 	не е успял да го превземе. То е символ на могъществото, но и
 	нещо повече: това е кралството, благословено от боговете. 
 	Завладее ли Мориган, комисарят ще се чувства, сякаш е
 	надвил боговете. Видях този копнеж в очите му, когато бях във
 	Венда. Няма да се примири с по-малко. 
 	Останахме безмълвни няколко дълги секунди на изумление. 
 	Рейф бе прозрял амбициите на комисаря с удивителна яснота. 
 	– Благодарим ти, крал Джаксън – казах накрая. – Колкото и
 	войници да дойдат, всеки от тях ще ни прави по-силни и
 	заради всеки от тях ще сме ти вечно задължени. 
 	Но всъщност му благодарях за повече от войските. Обвързал
 	се беше с каузата ни също толкова силно, колкото и ние с
 	Кейдън. Борбата вече беше за всичко или нищо. 
 	В стаята настана оживление. Генерали и офицери се
 	изредиха да му благодарят, но с Кейдън и Рейф се
 	спогледахме с една мисъл. Дори всички далбрекски войски да
 	пристигнеха, общата ни мощ щеше да наброява седемдесет
 	хиляди. Армията, която щеше да ни връхлети с по-
 	смъртоносни оръжия от нашите, пак щеше да ни превъзхожда
 	числено – и то почти двойно. Рейф опита да успокои страстите
 	им, като им напомни, че това е само превръзка на зейнала
 	рана. Трябваха ни игла и конец, за да я затворим напълно. 
 	– И все пак превръзката си я бива – каза фелдмаршалът. 
 	Подновихме дискусиите. След като вече знаеха, че
 	разполагат с допълнителни сили, генералите заобсъждаха още
 	отбранителни блокади по ключови артерии на Мориган. 
 	 Игла и конец. 
 	Гледах Кейдън. Устата му се движеше, но не чувах какво
 	казва. Стаята се замъгли. Разговорите заглъхнаха до далечен
 	тътен и изплуваха други звуци. 
 	 Скърцане. 
 	 Хрущене. 
 	 Колела по камък. 
 	Спомних си, че бях чула трополенето на моста. Но твърде
 	скоро. Преди снегът да се стопи. Звуците в главата ми се
 	усилваха, стаята притъмняваше. 
 	 Съскане на пара. 
 	Пронизителен вой. 
 	Забързани стъпки. 
 	Страх, истински като нощта. 
 	 Жар, Джезелия, жар, горещ шепот в ухото ми. 
 	Долових и друг глас, нежен и тих, тъничък като лек повей
 	на вятъра. 
 	 Там. 
 	– Лия? – Кейдън докосна ръката ми. 
 	Подскочих и мъглата се разнесе. Всички се взираха в мен, а
 	аз можех да мисля само за едно: пачеги. Избутах стола си със
 	скърцане и хукнах към страничната маса, където бяхме
 	струпали картите. 
 	– Махнете храната! – извиках, пренесох няколко карти на
 	масата и ги разгърнах. 
 	– Какво те прихваща? 
 	– Видя ли нещо? 
 	– Някой знае ли какво прави? 
 	Разрових се из картите, докато не намерих онази, която ми
 	трябваше. 
 	 Там. 
 	– Северен маршрут – казах. – Оттук ще дойде. 
 	Надигна се вълна от възражения. 
 	– Вече отхвърлихме северните маршрути. Там може да го
 	хване късен снеговалеж. 
 	– Пò на север – обясних. – През Инфернатер. Това е
 	идеалният маршрут. Равно е и зимата никога не стига дотам. 
 	Кейдън и Рейф вече оглеждаха картата през рамото ми. 
 	Кейдън отстъпи назад и поклати глава. 
 	– Не, Лия. Не и оттам. Не би минал по този път. Познаваш
 	клановете. Гриз и Финч – също. Прекалено много хора от
 	армията му са суеверни и се боят от онази пустош. 
 	Погледнах Кейдън. 
 	– Точно затова го прави. Използва страха им. 
 	Той продължи да ме гледа недоумяващо. 
 	– Жар, Кейдън. Вече не съм при него да я разпалвам. 
 	Създава си нова. Различен вид жар, която да ги тласка напред. 
 	Прозрението се разля в очите му – последвано от тревога. 
 	Колко ли по-скоро, отколкото очаквахме, щеше да пристигне? 
 	– Чух ги – продължих. – Чух плача на младите войници. Воя
 	на пачегите. Комисарят използва страха им, за да ги
 	мобилизира. А хрумва ли ви по-добър начин да придвижи
 	бързо армията си през континента от преход през пустошта на
 	Инфернатер? 
 	Пак погледнах картата и онази празна шир между
 	Инфернатер и Мориган. Още думи зазвучаха в главата ми. 
 	Думи на Рейф. Как ме смъмри, когато блокирах меча му със
 	своя. 
 	 Атакувай! Не чакай да те изтощя! 
 	– Какво е това? – посочих една V-образна поредица от
 	върхове в края на Инфернатер. 
 	Капитан Рюно се приближи да види. 
 	– Долината на пазителите. Някои я наричат Последната
 	долина. 
 	Обясни, че според народните вярвания това била
 	последната долина, през която Мориган превела Избавените, преди да достигнат мястото, където щели да поставят ново
 	начало. Пътувал през нея няколко пъти с конвоите към
 	Кандора. 
 	 Движи се! Използвай изненадата в своя полза! 
 	– Защо се казва Долината на пазителите? – попитах. 
 	– Заради руините – отвърна той. – Стърчат по високите
 	хълмове, оградили долината, сякаш те наблюдават. 
 	Светлината си играе игрички с очите ти. Злокобно място. А
 	когато вятърът засвири през руините, войниците разправят, че
 	това били гласовете на Древните. 
 	Поразпитах го за особеностите на терена – колко са високи
 	върховете, колко е дълга долината и какво има в множеството
 	каньони под хълмовете. 
 	 Атакувай! Мечът е смъртоносно оръжие, не средство за
 	 защита. Ако го използваш така, пропускаш шанс да убиеш
 	 противника си. 
 	Рюно обясни, че долината била дълга петнайсетина
 	километра и в края се стеснявала до едва петдесетметрова
 	пролука между скалите. Вече си представях предните редици
 	на комисаря, съставени от най-младите войници, чиято загуба
 	несъмнено щеше да преглътне най-лесно. Във Венда няма
 	 деца. Нарочно щеше да ми ги покаже, очаквайки да се
 	разтреперя като онзи ден на терасата. Да отблъсне всички
 	моригански войници, които не смееха да вдигнат меч срещу
 	дете. 
 	– Губим си времето, като планираме отбраната на Сивика. 
 	Трябва ние да ги нападнем. 
 	– Да ги нападнем? Къде? – измърмори генерал Хауланд. –
 	Какви ги…
 	– Това са иглата и конецът ни. Докато армията му се
 	изнизва през онази теснина, щурмуваме изненадващо
 	отстрани. Нападаме най-силните, когато още сме силни. Това
 	може да е единственият ни шанс. 
 	Посочих малкото V на картата. 
 	– Там. Там трябва да пресрещнем армията на комисаря. Ще
 	преместим цялата си войска в Долината на пазителите. 
 	Пак избухнаха възражения. Хауланд, Маркес и Пери ме
 	нападнаха с купища аргументи, очевидно решили, че съм
 	полудяла, щом ми е хрумнало да изнеса цялата ни армия на
 	толкова далечно място, водена от някакво си предчувствие, както те го наричаха. Рейф и Кейдън продължиха да оглеждат
 	картите, обсъждайки тихо предложението ми, и накрая
 	кимнаха. 
 	Фелдмаршалът и Рюно, изглежда, се колебаеха. 
 	– Знаете ли колко време ще отнеме да преместим трийсет
 	хиляди войници толкова надалеч? – изрева Хауланд, размахвайки показалец насреща ми. 
 	– Значи твърдите, че варварски предводител е способен да
 	преведе изумителна армия от сто и двайсет хиляди войници
 	през целия континент, а ние не можем да преместим
 	значително по-малобройната си армия до място, намиращо се
 	съвсем близо до границата ни? Тогава защо не се предадем
 	още сега, генерале? 
 	– Няма доказателства, че изобщо ще дойде откъм север! –
 	изкрещя Маркес. 
 	Пери вдигна ръце във въздуха. 
 	– И да оставим Сивика без отбрана? Не можете да…
 	– Този въпрос – натъртих остро аз – не подлежи на
 	обсъждане. Сутринта започваме съставяне на нови стратегии. 
 	В края на седмицата потегляме. Свободни сте да приготвите
 	войските ни за…
 	Хауланд пристъпи към мен, стиснал юмруци до тялото си. 
 	– Това няма да го бъде! – изрева. – Ще уведомя кралицата. 
 	Вие не сте…
 	Рейф и Кейдън се напрегнаха, видимо готови да го изпратят
 	пак да поплува във фонтана – този път през прозореца, – но в
 	този миг вратата се разтресе. Отвори се рязко и отговорникът
 	за графика на краля влетя в стаята, изблъсквайки стража на
 	входа. Очите му бяха изцъклени, а лицето му – лъснало от пот. 
 	Полин и Гуинет дотърчаха след него. 
 	– Какво има? – попитах с подскочило до гърлото ми сърце. 
 	– Кралят се свести – отговори задъхано той. – И иска да види
 	всички ви в стаята си. Незабавно. 
 	  
 	ГЛАВА 80
 	Генерал Хауланд пръв изхвърча през вратата, сякаш самите
 	богове му бяха поднесли този дар. 
 	 Баща ми е в съзнание. И това наистина е дар – помислих
 	си. – Но точно в грешния момент. 
 	Рейф и Кейдън се поколебаха дали да тръгнат, чудейки се
 	дали поканата важи и за тях. Полин ги увери, че важи. Но май
 	никой от двамата нямаше особено желание да се срещне с
 	баща ми. 
 	Вървяхме бързо по коридорите, водени от отговорника и
 	генерал Хауланд. Полин и Гуинет ни казаха, че кралицата
 	била при него и кралят вече бил уведомен за всички събития. 
 	– Включително онази дреболия с преврата? – попита Рейф, потривайки врата си, сякаш вървеше към бесилото. 
 	– Не е смешно – казах. 
 	Стъпките ни отекваха между стените, сякаш стадо
 	подплашени кози минаваха по коридора. Имах чувството, че
 	никога няма да стигнем, но още преди да съм готова, вратата
 	на външната му стая се отвори и леля Клорис ни покани вътре. 
 	Другите членове на кабинета, включително кралският учен, вече бяха там. 
 	– Влизайте – каза тя. – Чака ви. 
 	Пулсът ми се ускори, докато влизахме един по един в стаята
 	му. 
 	Той седеше в леглото си, облегнат на възглавници. Лицето
 	му беше сбръчкано, състарено и изпито, но очите му блестяха. 
 	Майка ми седеше на стол до леглото и ръцете им бяха
 	преплетени в проява на нетипична интимност. 
 	Очите му кацнаха първо върху мен, задържаха се един
 	дълъг изучаващ момент, после се плъзнаха по другите в
 	стаята. 
 	– Разбрах, че провеждате среща – подхвана той, – на която
 	не съм поканен. 
 	– Единствено защото сте неразположен, Ваше Величество –
 	обясних. 
 	Той свъси вежди. 
 	– Може да се каже, че ежедневната доза отрова не ми се е
 	отразила добре. 
 	– Ваше Вел…
 	Баща ми се намръщи. 
 	– Ще стигна и до теб, Хауланд. Изчакай си реда. 
 	Генералът кимна. 
 	– Кой от вас е кралят на Далбрек? 
 	– Аз, Ваше Величество – обади се Рейф. 
 	Баща ми вдигна ръка с видимо усилие и привика Рейф с
 	пръст. 
 	– Да превземете кралството ми ли сте дошли? 
 	– Не, сър, само за да помогна. 
 	Личеше си, че баща ми е още слаб, и знаех, че Рейф
 	подбира внимателно думите си. Освен това долових известно
 	притеснение в гласа му, а Рейф никога не се притесняваше. 
 	Дъхът пресекна в гърлото ми. 
 	– Приближете се. Искам да ви видя по-добре. 
 	Рейф пристъпи напред и застана на едно коляно до леглото
 	му. 
 	– Защо коленичите? – програчи баща ми. – Крал не се
 	прекланя пред крал. Наставникът ви не ви ли е научил на
 	това? – Очите му затанцуваха и той надникна към мен, преди
 	да ги върне към Рейф. – Освен ако не коленичите поради друга
 	причина? Ако случаят е такъв, значи сте застанали пред
 	грешния човек. 
 	О, свещени богове! Играеше си с Рейф. Това не беше баща
 	ми. Отровата още ли размътваше ума му? 
 	– Няма друга причина – отвърна Рейф и побърза да се
 	изправи. 
 	Баща ми му махна да се върне на мястото си. 
 	– А ти сигурно си наемният убиец – обърна се към Кейдън, привиквайки и него. 
 	Кейдън не падна на коляно, не че очаквах подобно нещо от
 	него. Никога не би се преклонил пред кралска особа, дори да
 	му костваше живота. Баща ми като че ли не го отчете като
 	неуважение и продължи да го оглежда. Накрая преглътна и
 	видях съжаление в очите му, сякаш забелязваше приликата
 	между Кейдън и вицерегента. 
 	– Знаех за теб. Баща ти ми каза, че майка ти те отвела. 
 	– Винаги е разчитал на измами – отвърна Кейдън. 
 	Гърдите на баща ми се надигнаха от пресеклива въздишка. 
 	– Ти също, доколкото разбирам. 
 	Надникнах към Полин. Дали не му беше разказала за
 	Теравин? 
 	– Идваш да убиеш някого ли, момче? 
 	Лека усмивка озари очите на Кейдън. Беше готов да се
 	включи в играта на баща ми. 
 	– Само по заповед на дъщеря ви. 
 	– Заповядала ли ти е да убиеш мен? 
 	Кейдън сви рамене. 
 	– Още не. 
 	Очите на баща ми проблеснаха – играта го ободряваше, вдъхваше му нов живот. Той върна поглед към мен. И пак се
 	намръщи. 
 	– Пренебрегна нареждането ми, Арабела, и научих, че си
 	продала скъпоценните камъни от сватбената пелерина, която
 	се предава в рода ни от поколения. Заслужаваш наказание. 
 	Генералите Хауланд и Пери пристъпиха доволно от крак на
 	крак. 
 	– Ваше Величество – намеси се Рейф, – ако позволите…
 	– Не, не позволявам! – озъби му се баща ми. – Това все още е
 	моето кралство, не ваше. Отдръпнете се, крал Джаксън. 
 	Кимнах на Рейф, за да го укротя. Почакай. 
 	Баща ми се отпусна на възглавниците. 
 	– И наказанието ти е да продължиш да управляваш на мое
 	място и да търпиш безкрайните абсурдни препирни в
 	кабинета, докато се възстановя напълно. Приемаш ли
 	наказанието си, Арабела? 
 	Гърлото ми се стегна болезнено. Пристъпих напред. 
 	– Да, Ваше Величество, приемам го. – Преглътнах и
 	добавих: – При едно условие. 
 	Зад мен се надигна смаяно мърморене. 
 	Дори в немощното си състояние баща ми успя да врътне очи
 	нагоре. 
 	– Поставяш условия за наказанието си? Не си се променила, Арабела. 
 	– О, напротив, татко, променила съм се. 
 	– Какво е условието? 
 	  
 	– Да подкрепяш решенията ми, защото трябва да взема още
 	много, и то тежки. А някои от тях няма да се понравят на
 	всички. 
 	– Както стана с преврата? 
 	– Да, точно така. 
 	– Приемам условието ти. – Той погледна хората зад мен. –
 	Уверен съм, че Арабела ще изпълни наказанието ми напълно
 	удовлетворително. Има ли възражения? 
 	Никой не проговори, макар и да знаех, че по нечии езици
 	тихо вилнееха упреци. 
 	– Добре – каза татко. – А сега всички вън. Искам да поговоря
 	с дъщеря си. Насаме. 
 	Веднага щом стаята се опразни и се обърнах към него, видях, че срещата го е изтощила докрай. Потъна по-надълбоко
 	във възглавниците, още по-изнемощял. 
 	Очите му просветнаха. 
 	– Съжалявам, Арабела. 
 	Сгуших се до него в леглото и отпуснах глава на гърдите му, а той намери сили да сложи ръка на рамото ми и да го потупа
 	утешително. Извини ми се за много неща, най-вече задето
 	толкова се бе уморил от позицията си, че бе позволил
 	покварата да се промъкне под носа му. 
 	– Провалих се и като баща, и като крал. 
 	– Всички допускаме грешки, татко. Важното е да се учим от
 	тях и да продължаваме напред. 
 	– Как се озова в компанията на наемен убиец и
 	новокоронован крал? 
 	– Боговете имат жестоко чувство за хумор. 
 	  
 	– Вярваш ли им? 
 	Усмихнах се, замислена за всички измами и предателства, случили се помежду ни. 
 	– Бих им доверила живота си – отвърнах. 
 	– Има ли нещо друго в съюза ви? 
 	Много повече, помислих си. Навярно повече, отколкото ние
 	самите предполагахме. 
 	 Те заедно в щурм ще полетят, 
 	 като ослепителни звезди, хвърлени от небесата. 
 	– Да – потвърдих. – Не само вдъхват надежда на мен, но и са
 	единствената надежда на Венда. 
 	– Исках да кажа…
 	– Знам какво искаше да кажеш, татко. Няма нищо друго
 	помежду ни. 
 	– А за какво нехаресвано решение говориш? 
 	Разказах му за долината, където възнамерявах да преместя
 	войската ни против волята на генерала, и още някои
 	подробности около плана ми, които не бях споделила с никого. 
 	– Арабела, не можеш да…
 	– Ти обеща, татко. Решението е мое. – Станах от леглото. – А
 	сега си почини. 
 	Той въздъхна с натежали клепачи. 
 	– Другите кралства никога не биха…
 	– Няма да им оставя избор. И нищо не може да ме разубеди. 
 	Моля те, довери ми се. 
 	Веждите му се сбърчиха от тревога, но следващият въпрос
 	замря върху устните му. Изчерпал последната си енергия, затвори очи. 
 	Тръгнах към стаята си с повдигнат дух. Споменът за
 	преплетените ръце на родителите ми постоянно изплуваше в
 	съзнанието ми. Толкова простичък жест, но неочакван като
 	летен дъжд. Някои неща оцеляваха дори когато…
 	Вратата на Рейф се отвори внезапно, докато я подминавах, и
 	той изхвърча, блъсвайки се в мен. Двамата залитнахме, но
 	успяхме да запазим равновесие. Той опря ръка в стената зад
 	мен. 
 	– Лия – каза стреснато. 
 	Вече бяхме здраво стъпили на краката си, ала никой от нас
 	не помръдна. Въздухът помежду ни сякаш пращеше, карайки
 	кожата ми да настръхне. В очите му изплува напрежение и
 	той отстъпи с едно неловко, очебийно движение, за да остави
 	разстояние помежду ни. 
 	Преглътнах сухо, мъчейки се да убедя себе си, че това е
 	нормална част от примирението с раздялата. 
 	– Накъде си се разбързал така? – попитах го. 
 	– Трябва да говоря със Свен преди вечеря. Искам да се
 	уверя, че няма да се разбеснее на масата. Извинявай, трябва
 	да…
 	– Знам – казах безизразно. – Трябва да вървиш. 
 	Рейф прокара колебливо пръсти през косата си и този
 	дребен жест ми показа, че той също се бори с реалността. 
 	Любовта не приключва изведнъж, колкото и неудобства да
 	създава това. Човек не може да ѝ нареди да спре, също както
 	някакъв си брачен документ не може да ѝ нареди да се появи. 
 	Може би любовта трябва да се изцеди капка по капка, докато
 	сърцето ти не остане кораво, студено и почти мъртво. Той
 	пристъпи от крак на крак, без да ме погледне в очите. 
 	– Ще се видим на вечеря – каза накрая и тръгна да търси
 	  
 	Свен. 
 	По стената танцуваха сенки от огъня в камината. Свалих
 	коланите и оръжията си, сложих ги на закачалката и тръгнах
 	в тъмното към гардеробната, събличайки дрехите си в
 	движение. Запалих свещта върху бюрото и грабнах една
 	кърпа, за да се измия, но нещо сякаш полази кожата ми. 
 	Присъствие. 
 	 Джезелия. 
 	Завъртях се с разтуптяно сърце, оглеждайки тъмните ъгли
 	на стаята. Въздухът се изпълни с мириса на потта му, с
 	вечната му самоувереност. Очите ми пребродиха трескаво
 	стаята, сенките. Сигурна бях, че е тук. 
 	– Комисарю – прошепнах. 
 	Чух стъпките му, видях блясъка на очите му в мрака, почувствах студената му ръка около гърлото си, натиска на
 	палеца му върху вдлъбнатината под него, точно където се
 	усещаше пулсът ми. Винаги има какво още да ти взема. 
 	В следващия миг просто изчезна. Стаята беше празна, а
 	дъхът пресекваше в гърдите ми. Лъжите ни се разкриват
 	 насила. Неговите лъжи. Подиграваше се с мен и ме
 	изтезаваше с всеки пропътуван километър насам. Бях
 	направила немислимото – по-лошо дори от това, че го бях
 	намушкала. Бях откраднала част от силата му. Опитах да
 	успокоя разбушуваното си сърце. 
 	Нямаше да позволя на лъжите му да потъпчат днешните ми
 	победи. 
 	Поех си пречистваща глътка въздух и налях водя в легена за
 	миене. Но като погледнах лъскавата ѝ повърхност, застинах. 
 	Каната се изплъзна от пръстите ми и се разби на пода. Във
 	водата се усукваха жилки кръв като червени пръсти, въртящи
 	се пред очите ми; буря, пропита с бойни възгласи, свистене на
 	меч през плът, глухото тупкане на тела по земята. Само след
 	миг обаче, също толкова внезапно, водата отново стана вода, бистра и неподвижна. 
 	Отстъпих назад, мъчейки се да дишам, и закрачих сляпо
 	през стаята. 
 	 Отрядите на братята ми. 
 	Болезнен приток на въздух най-сетне изпълни дробовете ми
 	и започнах да събирам дрехите си от пода. Облякох се с
 	разтреперани ръце, закопчах коланите и ножниците си, нахлузих ботушите си. И аз държах на думата си не по-малко
 	от Рейф. Затова тръгнах към килията на вицерегента. 
 	  
 	ГЛАВА 81
 	Рейф
 	Тавиш ми каза, че Свен отишъл да обсъди с капитан Азиа
 	дежурствата на стражите в затвора. Не успял да изтръгне и
 	дума от него. Тръгнал все така мълчалив и гневен. 
 	– Нали го знаеш Свен. Все те хока заради недомислените ти
 	решения. 
 	– И ти ли мислиш, че сбърках? 
 	Тавиш облече елека си, подготвяйки се за вечерята. 
 	– Винаги мисля, че бъркаш. И обикновено се оказвам прав. 
 	Не се безпокой, ще му мине. – Той нахлузи ботушите си, но
 	докато завързваше единия, спря и се умисли. – Но на твое
 	място не бих му съобщил веднага за другото ти решение. 
 	Чашата може да прелее. 
 	Кимнах и си налях вода. 
 	Тавиш се ухили. 
 	– Знаеш ли какво? Ако умреш в тая битка, няма да ти се
 	наложи да се жениш за никоя от двете. 
 	Задавих се с водата и полях ризата си. 
 	– Браво, много позитивна мисъл. Благодаря. 
 	– Аз съм тактик. Винаги премислям нещата. 
 	Попих ризата си с кърпа. 
 	– Май трябва да си потърсиш ново поприще. 
 	Усмивката му посърна. 
 	– Ще се справиш. Ние сме с теб. 
 	Бях споделил с Тавиш решението си да не се оженя за
 	дъщерята на генерала. Не заради Лия, нито заради мен самия, а заради момичето. Тя не искаше да се омъжва за мен. 
 	Принуждаваха я по същия начин, по който бяха принудили
 	Лия. Вече бях допуснал тази жестока грешка веднъж. Нямах
 	намерение да я повторя, дори да ми костваше трона. 
 	Момичето заслужаваше да избере само бъдещето си – не
 	генералът да я използва, за да постигне собствените си цели. 
 	– Каза ли на Лия? – попита ме Тавиш. 
 	– Защо? За да подхванем същия спор, който имахме на
 	тръгване от Марабела? Не мога да го понеса отново. 
 	Решението ми няма да промени нещата между нас. Ако
 	оцелеем след всичко това, ще се върна в Далбрек, а тя… –
 	Поклатих глава. – Тя няма да тръгне с мен. 
 	– Откъде си толкова сигурен? 
 	Спомних си яростта в очите ѝ, когато танцувахме в
 	аванпоста, как прибираше тайно в джоба си кости от вечерята, как вдигна ръката на Кейдън, докато говореше пред войската
 	на онзи подиум в лагера Пиерс. 
 	– Познавам я. Сигурен съм. 
 	– Дала е обещания? 
 	– Да. 
 	Тавиш стана и сложи ръка на рамото ми. 
 	– Съжалявам, Джакс. Ако можех да променя нещо, щях. 
 	– Знам. 
 	Той отиде да се срещне с Джеб и Орин. Аз облякох нова
 	риза и тръгнах да търся Свен, предъвквайки думите на Тавиш. 
 	 Ще му мине. Но този път го чувствах различно. Свен и преди
 	ми се беше развиквал, но никога пред странични хора. 
 	Сигурно беше избухнал, защото тези решения можеха да ми
 	костват трона – позицията, за която ме подготвяше през
 	голяма част от живота си, – а ги бях взел, без да се посъветвам
 	с него. 
 	Спомних си деня, в който оседлах коня си, за да тръгна на
 	сляпо по следите на избягала принцеса. И онова ми решение
 	не одобряваше, но след като ме обстреля с въпроси, отстъпи и
 	ме пусна. Така постъпваше Свен – излагаше аргументите си, докато не ми вдъхнеше стоманена решимост. Колебаех ли се, той ме ръчкаше – вземи решение и действай по него. Дори
 	когато бях на път да отхвърля условията на генерала, Свен ме
 	накара да размисля. Кое искаш повече: удовлетворението от
 	 отказа на генерала или да стигнеш до Лия възможно най-
 	 скоро? Защото поне за това е прав – никой друг не може да
 	 подготви специален отряд по-бързо от него. Вярно беше. 
 	Ако се бях забавил дори с един ден, нямаше да стигна до Лия
 	навреме. Бях взел правилното решение благодарение на Свен. 
 	Но никой не можеше да ме отклони от решението да
 	призова цялата войска в Сивика. Затова и не бях потърсил
 	съвета му. Знаех какво трябва да направя не само заради Лия, но и заради Далбрек. Щях да му го обясня. Сигурно вече се
 	беше поуспокоил. И щеше да съжалява, че е пропуснал
 	срещата с краля. 
 	Бащата на Лия не беше какъвто очаквах. Вече знаех от кого
 	е наследила проницателното си, непробиваемо изражение. 
 	Беше ме накарал да се гърча. Дори не подозирах, че си играе
 	с мен, докато не обяви наказанието на Лия. Някак бе разбрал, че е имало нещо помежду ни. Още имаше нещо помежду ни. 
 	Нещо, което се опитвах да забравя. Нужна ми беше огромна
 	воля да откъсна ръката си от лакътя ѝ, когато се блъснах в нея
 	по коридора. Стараех се да контролирам движенията си около
 	нея и това напрежение изцеждаше силите ми. Чувствах се
 	като на онзи дънер, върху който се борехме в Теравин. Една
 	грешна стъпка – и можех да падна в калта. Когато бяхме заети
 	със спешни задачи, ми беше по-лесно – просто работехме
 	заедно, – но в непредвидените моменти, както когато се
 	блъснах в нея, дисциплината ми рухваше и трябваше наново
 	да се трудя да поддържам разстояние помежду ни, вместо да
 	направя онова, което някога ми се бе струвало толкова
 	естествено. 
 	– Страж! – извиках, като стигнах източното крило, където
 	държаха затворниците. – Полковник Хаверстром да е минавал
 	оттук? 
 	– Да. Преди известно време, Ваше Величество. Още е долу –
 	кимна той към стълбището в дъното на коридора. 
 	Несъмнено си изкарваше яда на капитана вместо на мен. 
 	Щях да съм задължен на Азиа. 
 	Тръгнах надолу по тъмното стълбище. Нощта се беше
 	спуснала бързо и стражите още не бяха запалили фенерите. 
 	Единствената светлина идваше от мъждукащите факли на най-
 	долния етаж. Едва след няколко стъпала усетих смущаващо
 	дълбока тишина. Беше време за вечеря, а не се чуваха
 	обичайното шушукане и дрънчене на метални чинии. Плъзнах
 	ръка към дръжката на меча си. Като завих по площадката в
 	дъното на стълбището, видях тяло, проснато по лице на пода. 
 	Беше Свен. 
 	Извадих меча си и хукнах към него. 
 	Обърнах го по гръб. И тогава видях още едно тяло. И още
 	едно. Войник. Прислужник с подноси храна, разпилени около
 	него. Очите им бяха отворени, незрящи. Вратите на всички
 	килии бяха открехнати. Кръвта запрепуска във вените ми, докато се мъчех едновременно да помогна на Свен и да се
 	оглеждам за опасности. 
 	– Свен!  – изсъсках. 
 	Коремът му беше подгизнал от кръв. 
 	– Стража! – извиках към върха на стълбището. – Стража! 
 	Върнах очи към Свен. Дишаше с огромно усилие и устните
 	му потрепваха, сякаш се опитваше да ми каже нещо. Чух звук
 	и се завъртях. Още едно тяло лежеше на пода. Азиа. Запълзях
 	по коридора към него с вдигнат меч и опипах врата му. 
 	Мъртъв беше. 
 	Надникнах в първата килия. Дворцовият лекар лежеше в
 	средата на помещението с прерязано гърло. В съседната
 	килия имаше още един мъртъв войник. Останалите бяха
 	празни. 
 	Стражите слязоха с тежък тропот по стълбището, следвани
 	от Лия. 
 	– Избягали са! – изкрещях. – Повикайте доктор! Свен е още
 	жив! 
 	Но на косъм от смъртта. Притиснах раната му. 
 	– Стегни се, дъртак такъв! Остани с мен! 
 	– Затворете градските порти! – нареди Лия. – Вдигнете
 	стражата и лагера под тревога! 
 	Тя коленичи до мен и също притисна раната на Свен, но
 	кръвта шуртеше между пръстите ни. Кейдън слезе по стълбите
 	и като видя грозната картина, прехвърча покрай нас с вдигнат
 	меч. 
 	– Няма ги вече – уверих го. – Трябваше да ти позволя да
 	убиеш онзи кучи син, когато ти беше в ръцете. 
 	Съблякох жакета си и опитах да спра с него кървенето. 
 	Ръцете ни с Лия се обливаха в кръв. 
 	– Стой с него, докато дойде лекарят – казах ѝ. – Не му
 	позволявай да загуби съзнание! 
 	И хукнах нагоре по стълбището да изловя зверовете, сторили това. 
 	  
 	ГЛАВА 82
 	Претърсихме всеки ъгъл, всеки тунел, всеки проход, всеки
 	перваз, всяка стая на цитаделата. С Рейф, Кейдън и стотици
 	войници будувахме цяла нощ, обхождайки целия град – от
 	врата до врата, от канал до канал, от покрив до покрив. 
 	Сивика беше затворена, цялата озарена от факли. Търсенето
 	се разпростря отвъд градските порти, по околните селца. Не
 	изскочи нито една улика, не липсваше нито един кон. 
 	Нападателите бяха изчезнали безследно. Изпратихме
 	преследвачи във всички посоки. 
 	В празните килии на затворниците намериха купчини
 	изкопана пръст и празни дървени кутии – с оръжия, които
 	предателите отдавна бяха заровили като резервен план за
 	бягство, в случай че ги разкриеха. Вече разбирах защо бяха
 	рискували да ме завлекат чак до оръжейната, вместо да ме
 	заключат тук. Бяха се страхували, че ще усетя заровената им
 	тайна. Въпреки че разполагаха с оръжия, бяха изчакали
 	подходящия момент. И дворцовият лекар бе платил с живота
 	си, задето се беше обърнал срещу вицерегента. 
 	С Кейдън и Полин чакахме пред стаята на Свен. Рейф беше
 	вътре с доктора. Денят беше изтекъл между пръстите ни и пак
 	се свечеряваше. Всички бяхме дремнали само по няколко часа
 	следобед. 
 	– Трябваше да го убия – поклати глава Кейдън. – Трябваше
 	да го убия, когато имах възможност. 
 	Но вината беше моя. Аз отложих екзекуцията с надеждата
 	някой от тях да се пречупи като дворцовия лекар и да ни даде
 	полезна информация. Заплашвах вицерегента с мъчителна
 	смърт, за да ми издаде сведения, с които да помогна на
 	братята ми. Играех играта на комисаря, опитвайки да извлека
 	полза от затворниците, попаднали в ръцете ми. Но загубих. 
 	И сега четирима души бяха мъртви, Свен се бореше за
 	живота си, а предателите бяха на свобода, вероятно на път
 	към комисаря с новината, че вече аз управлявам Мориган. 
 	Берди и Гуинет се бяха заели да организират достойни
 	далбрекски погребения за загиналите войници и капитан
 	Азиа. Нямахме опит с погребалните клади, но държах да се
 	отдаде нужната чест на покойниците. 
 	– Ако бягат към комисаря, той ще ги накара да се бият –
 	каза Кейдън. – Никой, който язди с него, не може да се скатае. 
 	– Капитанът на стражата не е пипвал оръжие от години –
 	отбелязах. – Но вицерегентът и канцлерът…
 	Въздъхнах през зъби. Те двамата ежедневно се упражняваха
 	с меч. Твърдяха, че било простичък начин да се поддържат във
 	форма. Умееха да боравят с оръжия. Но какво бяха още двама
 	войници сред хиляди? 
 	Полин сбърчи отвратено устна. 
 	– Обзалагам се, че бъзливците ще пропълзят в някоя дупка
 	и ще изчакат опасността да отшуми. 
 	Потрих слепоочията си. Главата ме болеше. Кръвта, труповете, лицето на Рейф – всичко се въртеше отново и
 	отново в главата ми. Съкрушената нотка в гласа на Рейф, докато се бореше да спаси Свен. Стегни се, дъртак такъв! 
 	Вратата се отвори и Тавиш излезе от стаята на Свен. 
 	  
 	Всички го гледахме тревожно. 
 	– Как е той? – попитах. 
 	Тавиш сви рамене с изпито, уморено изражение. 
 	– Държи се. 
 	– А Рейф? 
 	– И той се държи. Може да влезете. 
 	Рейф седеше на стол до леглото на Свен, вперил в него
 	толкова празен поглед, че сърцето ми подскочи, като го видях. 
 	Спомних си колко гневен беше последният им разговор и че
 	Свен си тръгна ядосан от стаята. Ами ако така приключваше
 	всичко? Ако след целия им живот заедно онова се окажеше
 	последният им общ момент? Рейф изглеждаше като сянка на
 	мъжа, който беше преди няколко часа. Само за няколко
 	кратки месеца бе загубил и двамата си родители. Колко загуби
 	можеше да понесе човек? 
 	Предпочитах да плаче или да беснее – да показва някаква
 	емоция. Като го попитах дали има нужда от нещо, той едва
 	поклати глава. 
 	Гуинет и Берди влязоха малко по-късно. В онези
 	уморителни моменти не знаех дали е възможно да ги обичам
 	повече. Гуинет тикна чаша с вода в ръката на Рейф и се
 	пошегува със Свен, все едно щеше да я чуе. И може би я
 	чуваше. Джеб и Орин се домъкнаха с натежали от изтощение
 	клепачи, но никой от нас не искаше да е сам в стаята си тази
 	нощ. Затова останахме на бдение, сякаш съкрушените ни
 	сърца бяха котви, способни да задържат Свен на този свят. 
 	Кейдън седеше мълчаливо в ъгъла, натоварен с вина, която не
 	заслужаваше. Гуинет и Берди носеха храна, набухваха
 	възглавници, бършеха челото на Свен. Гуинет го смъмри пак, подканвайки го да се свести, защото не можела да понася
 	повече каменните ни лица, и изгледа всеки от нас в опит да ни
 	изтръгне от унинието. После го целуна по бузата. 
 	– Тази е за сметка на заведението – прошепна му. –
 	Следващата ще си я платиш. 
 	Помолих Рейф да хапне нещо. Той кимна, но не посегна към
 	храната. Замолих се на боговете да им дадат поне няколко
 	последни думи. Да го оставят с това. 
 	Гуинет дойде, седна на ръба на стола му и преметна ръка
 	през раменете му. 
 	– Ти може и да не го чуваш, но той те чува. Повярвай ми. 
 	Поговори му. Кажи му каквото имаш за казване. Той това
 	чака. – Очите ѝ плувнаха в сълзи. – Разбираш ли? Сега ще ви
 	оставим да си поговорите насаме. 
 	Рейф кимна. 
 	Всички други излязохме от стаята. 
 	След час отидох да проверя как е. 
 	Той спеше, седнал на пода, опрял тила си на леглото. Свен
 	още беше в безсъзнание, но забелязах, че ръката му е
 	отпусната върху рамото на Рейф, сякаш я беше помръднал от
 	завивките. Или пък Рейф я беше сложил там. 
 	  
 	ГЛАВА 83
 	Гледах ги от горната галерия, скрита, защото нямах сили да
 	срещна погледа на майка ми. Защото не исках да разбере, че
 	знам. Трите с лелите ми свиреха на цитрите си и печалната
 	мелодия вибрираше по ребрата ми. Безсловесната песен на
 	майка ми се носеше като погребален химн из цитаделата, пропиваше се във всяка от студените ѝ вени. Песен, стара като
 	тази на Венда, древна като вечерните мъгли и далечните
 	долини, напоени с кръв, като самата земя. 
 	Не бях забравила видението си – усукващите се жилки кръв, бойните викове, свистенето на стрела. Смъртта пак ни
 	дебнеше. Виждах я в мъртвешкия поглед на майка ми. И тя бе
 

 	получила същото видение. Отрядите на братята ми. 
 	Облегнах се на колоната. Цитаделата вече преливаше от
 	скръб, погребалните клади бяха изгорели едва вчера. След два
 	дни заминавахме за Долината на пазителите. Дръж гнева
 	 жив. Но тъгата пак намираше начин да се прокрадне в душата
 	ми. 
 	 Драконът коварства ще крои, 
 	 могъщ като бог, неудържим. 
 	Неудържим. 
 	Колко още можехме да загубим? 
 	Реалността впиваше зъби в мен – лакомията му, желязната
 	му хватка, дългата му ръка. Комисарят печелеше. 
 	Тежки стъпки отекнаха в коридора и като се обърнах, видях
 	Рейф да се прибира от лагера Пиерс. Вчера, след като
 	погребалните клади догоряха, се устреми натам с онзи свиреп
 	поглед, подхващайки приготовленията с подновена ярост. И
 	прекара целия ден там. Аз самата току-що се бях прибрала. 
 	Беше късно и вечерята навярно ме чакаше в стаята ми. Но
 	като чух цитрите…
 	Върнах поглед към майка ми. Това беше една от причините
 	да не подхранва дарбата ми. Истината имаше остри ръбове, способни да изкормят човек. 
 	Стъпките секнаха при галерията. Бях се скътала в сянката
 	на колоните, но Рейф все пак ме бе видял. Доближи ме с
 	бавна, уморена крачка, спря до мен и погледна в залата под
 	нас. 
 	– Какво има? 
 	Изгледах го озадачено. 
 	– Откакто дойдохме тук, не съм те виждал да бездействаш –
 	обясни той с изтощен глас, какъвто за пръв път чувах от
 	гърлото му. 
 	Не исках да му споделям страховете си за братята ми. Не и
 	докато Свен се бореше за живота си. Докторът не ни беше дал
 	много надежда, че ще се възстанови. Каквито и да бяха
 	последните му думи към Свен, трябваше да вярва на Гуинет, че ги е чул. 
 	– Просто си почивам за момент – отвърнах с възможно най-
 	равния си глас. 
 	Той кимна, после ме уведоми за новостите около войската, оръжията, фургоните и изобщо всичко, за което вече се бях
 	осведомила, но вече това беше езикът помежду ни. Бяхме се
 	променили. Светът насила ни превръщаше в нещо, каквото не
 	бяхме преди, ден подир ден ни видоизменяше в двама души, които нямаха място един за друг. 
 	Наблюдавах гладкото му чело, наболата му брада, движещите се устни и си представях, че говори не за
 	провизии, а за Теравин. Смееше се, задето не умееше да
 	отглежда пъпеши, и ми обещаваше да се научи. Облизваше
 	палеца си и изтриваше мръсотията по брадичката ми. Казваше
 	ми, че някои неща са вечни – важните неща. И като ми
 	обещаваше, че ще намерим начин, не говореше за битки, а за
 	нас двамата. 
 	Като приключи с доклада и потри уморено очи, мигновено
 	ме върна в реалността. Видях вцепеняващата му скръб и
 	почувствах празнотата, която му носеше. Прегрупирай се. И
 	 продължи напред. Така и направихме, защото друго не ни
 	оставаше. Той заяви, че си ляга. 
 	– Най-добре и ти лягай. 
 	Кимнах и тръгнахме по коридора към стаите си. Стените на
 	цитаделата ме притискаха, гърдите ми се стягаха от песента
 	на цитрите и мисълта за утрешния ден. 
 	Като стигнахме до моята врата, празнотата ме обгърна още
 	по-плътно. Исках единствено да заровя лице в леглото си и да
 	забравя за външния свят. Обърнах се към него да му пожелая
 	лека нощ, но вместо това очите ми се приковаха към неговите
 	и думите, които не си бях позволила дори да мисля, внезапно
 	изскочиха от устните ми, отчаяни и сурови. 
 	– Толкова много ни откраднаха. Не ти ли се иска да си
 	върнем поне малко? Само една нощ? Само няколко часа? 
 	Браздата между веждите му ставаше все по-дълбока. 
 	– Знам, че нямаш намерение да се ожениш – изстрелях, без
 	да се замислям. – Тавиш ми каза. – Очите ми пареха. Беше
 	твърде късно да удържа останалото. – Не искам да съм сама
 	тази нощ, Рейф. 
 	Устните му се открехнаха, но очите му останаха стъклени. 
 	Зад тях се вихреше буря. 
 	Осъзнах, че съм допуснала жестока грешка. 
 	– Не биваше да…
 	Той пристъпи към мен и блъсна длани във вратата зад мен, приклещвайки ме между ръцете си; лицето и устните му бяха
 	на сантиметри от моите и единственото, което виждах, което
 	усещах, беше Рейф със съкрушените си очи, укриващи бурята
 	зад тях. 
 	Той се приведе още по-близо към мен и учестеният му дъх
 	запали бузата ми. 
 	– Всеки божи ден си мечтая да открадна няколко часа с
 	теб – прошепна. – Да открадна от вкуса на устата ти върху
 	моята, от чувството да усуквам косата ти между пръстите си, да притискаш тялото си до моето. Да те видя да се смееш и да
 	се усмихваш както в Теравин. 
 	Ръката му се плъзна по кръста ми и придърпа хълбоците ми
 	към неговите. Гласът му стана дрезгав, устните му загалиха
 	ухото ми. 
 	– Всеки божи ден си мечтая да открадна поне час с теб като
 	онзи в наблюдателната кула, когато те целувах и прегръщах, и… – Дъхът му потрепери до ухото ми. – … и исках утрешният
 	ден никога да не дойде. Когато още вярвах, че кралствата не
 	могат да застанат помежду ни. – Той преглътна. – Когато си
 	мечтаех да не беше чувала за Венда. 
 	Той се отдръпна и тъгата в очите му ме проряза. 
 	– Но това са само мечти, Лия, защото и двамата сме дали
 	обещания. Утрешният ден ще дойде и ще е важен както за
 	твоето кралство, така и за моето. Затова, моля те, не ме питай
 	повече дали не мечтая за нещо, защото не искам да си
 	припомням, че всеки божи ден си мечтая за нещо, което не
 	мога да имам. 
 	Продължихме да се взираме един в друг. 
 	Въздухът помежду ни пареше. 
 	Не дишах. 
 	Той не помръдваше. 
 	 Дали сме обещания и един на друг, идеше ми да му кажа, но вместо това прошепнах:
 	– Извинявай, Рейф. Трябва да си кажем лека нощ и да
 	забравим…
 	В следващия миг устните му се озоваха върху моите, устата
 	му се впи гладно в моята, гърбът ми се опря във вратата, ръката му се пресегна зад мен и я отвори, и двамата влетяхме
 	в стаята, изоставяйки целия свят зад себе си. Той ме вдигна на
 	ръце, погледът му изпълни всяка празнота в мен, а аз се
 	надигнах в обятията му. Целувките ни бяха отчаяни, жадни, единственото 
 	важно 
 	на 
 	света, 
 	единственото, 
 	което
 	съществуваше. 
 	Стъпалата ми докоснаха пода и след секунда коланите ни, оръжията ни, дрехите ни се засипаха в дълга диря по него. 
 	Накрая спряхме и застанахме един срещу друг. Страхът
 	пулсираше помежду ни – страх, че това не е реално, че дори
 	тези скъпоценни няколко часа ще ни бъдат отнети. Светът
 	примига, приюти ни в пашкул от мрак и пак се озовах в
 	обятията му; влажните ни длани забродиха жадно, без лъжи, без кралства, без нищо друго между нас, освен кожата ни и
 	  
 	гласа му, топъл, течен, като златно слънце, разгръщащо
 	всичко свито в мен. Обичам те, ще те обичам вечно, каквото
 	 и да се случва. Чувствах, че се нуждае от мен, колкото аз се
 	нуждаех от него, копринените му устни се плъзгаха гладко
 	надолу по врата ми, по гърдите ми и плътта ми тръпнеше, гореше. Нямаше въпроси, нито мигове за размисъл, нито
 	място, откъдето да ни откраднат още. Съществувахме само
 	ние, всичко, което бяхме един за друг, дните и седмиците, когато само ние бяхме важни, пръстите ни се преплитаха, стискаха се свирепо, погледът му ме пронизваше и страхът и
 	отчаянието избледняваха, движенията ни се забавяха и
 	запомняхме всеки момент, удължавахме го, докосвахме се, преглъщахме сълзите, още надигащи се в нас, докато
 	реалността се избистряше в съзнанието ни – имахме броени
 	часове. Плам озаряваше очите му, светът се разтягаше, изчезваше, езикът му се плъзгаше топло, нежно по моя, а
 	после по-настойчиво, по-гладно, и този миг се превръщаше в
 	обещание за цял живот, докато трескавата нужда пулсираше в
 	единен ритъм между нас, влажната ни кожа гореше, дъхът му
 	трепнеше в ухото ми, а накрая от устните му се отрони името
 	ми. Лия. 
 	Лежахме заедно в мрака. Бях отпуснала буза върху гърдите
 	му и усещах туптенето на сърцето му, дъха му, тревогата му, топлината му. Пръстите му рисуваха отнесено фигури по
 	рамото ми. Говорехме си като преди, не за списъци и
 	провизии, а за бремето в сърцата ни. Той ми разказа за годежа
 	си и защо не може да го осъществи. Не само защото не я
 	обичаше. Знаеше какво съм преживяла аз. И си бе обещал да
 	не го причинява на друга. Помнеше думите ми за правото на
 	избор и знаеше, че тя също го заслужава. 
 	– Може би иска да се омъжи за теб? 
 	– Само на четиринайсет е и дори не ме познава – отвърна
 	той. – Видях, че трепери от страх, но бях толкова отчаян да
 	стигна до теб, че подписах документите. 
 	– Свен каза, че ако разтрогнеш годежа, може да загубиш
 	трона си. 
 	– Ще поема този риск. 
 	– Но ако им разясниш обстоятелствата, ако им кажеш какво
 	е направил генералът…
 	– Не съм дете, Лия. Знаех какво подписвам. Хората всеки
 	ден подписват договори, за да получат каквото искат. И аз
 	получих каквото исках. Ако не изпълня своята страна от
 	уговорката, ще изляза лъжец в очите на кралство, което и
 	бездруго е в смут. 
 	Изправен беше пред невъзможен избор. Ако се оженеше за
 	нея, можеше да съсипе бъдещето на момичето. Ако се
 	откажеше, можеше да загуби доверието на обичното си
 	кралство и да го тласне към още по-голям хаос. 
 	Попитах го за Далбрек и в какво състояние го е намерил, като се върна. Той ми разказа за погребението на баща си, за
 	всички спънки и затруднения и усетих тревогата в тона му, но
 	и силата му, дълбоката му любов към кралството му, копнежа
 	му да се завърне там. Роден е да бъде водач. А това правеше
 	още по-опасни рисковете, които бе поел заради мен и
 	Мориган. Болката в сърцето ми се изостри. Фермер, принц, крал. Обичах го. Обичах всичко, което е бил някога, и всичко, което щеше да бъде – макар и без мен. 
 	Долепих устни до неговите. 
 	  
 	Заспивахме и се будехме през цялата нощ за още една
 	целувка, за още един шепот, но накрая зората и светът
 	пропълзяха в стаята. Малинова светлина засия иззад
 	пердетата, обявявайки края на живота ни заедно. Полежах
 	сгушена в свивката на ръката му, докато пръстите му милваха
 	нежно гърба ми, каваха ми. Нашият кавах, искаше ми се да го
 	нарека, но знаех, че далеч не би искал да го въвлека в
 	предсказанието на Венда, макар и вече да беше късно за това. 
 	Облякохме се безмълвно. 
 	Отново се бяхме превърнали във водачи на кралства и във
 	въздуха наоколо тегнеха само тропот на ботуши, дрънчене на
 	катарами и дългът ни. Откраднатите ни часове се бяха
 	изнизали и не можехме да изкопчим повече. Той щеше да
 	започне деня си с отиване при Свен, а аз – с отчет пред
 	отговорника за кралския график, за да знае къде да ме намери
 	при нужда, защото му бях забранила да ме преследва
 	навсякъде. 
 	Като завързах връзките на ботушите си, наруших
 	мълчанието ни. 
 	– Трябва да ти кажа още нещо, Рейф. Вече го казах на баща
 	ми. Като стигнем до долината и се срещнем с армията на
 	комисаря, ще му предложа мирно споразумение. 
 	Ноздрите му се разшириха и челюстта му се скова. Наведе
 	се да вземе ножницата си от пода, сякаш не ме беше чул. 
 	Нахлузи я презглава и закопча катарамата ѝ с отривисти, гневни движения. 
 	– Възнамерявам да предложа на венданците право да се
 	заселят в Кам Ланто, възможност за по-добър…
 	Той ръгна меча си в ножницата. 
 	– Няма да предлагаме нищо на комисаря! – избухна. – Чу ли
 	ме, Лия? Дори не бих го препикал, ако се запали! Няма да
 	получи нищо! 
 	Посегнах да го докосна по ръката, но той се отдръпна. 
 	Знаех, че още не е на себе си след загубата на капитан Азиа и
 	хората му. 
 	– Няма да го предложа на комисаря – казах. – Наясно съм, че той не би се задоволил с нищо по-малко от унищожението
 	ни. Ще го предложа на венданския народ, Рейф. Не забравяй, че те не са комисарят. 
 	Гърдите му се издуха. 
 	– Лия, ще се сражаваш срещу армията му, Съвета и
 	хилядите, които се бият за него и искат същото, каквото и той. 
 	Дори няма да изслушат условията на споразумението ти. 
 	Замислих се за поддръжниците на комисаря. Чиевдарите. 
 	Губернаторите, които точеха лиги по военни трофеи и ламтяха
 	за още повече. Сюзерените, дишащи власт вместо въздух. 
 	Войниците, които избиха брат ми и отряда му, а после ми се
 	надсмиваха, докато ги погребвах. И стотиците като тях, жадни
 	за унищожение. Рейф имаше право. И те като комисаря не
 	биха ме послушали. 
 	Но трябваше да вярвам, че други биха – клановете, принудени да им служат, и всички останали, които свеждаха
 	глави пред комисаря, защото нямаха друг избор. Хилядите, отчаяни за надежда. Заради тях трябваше да рискувам. 
 	– Ще отправя предложението си преди началото на битката, Рейф. 
 	– Баща ти даде ли съгласие? 
 	– Няма значение. Аз съм регент. 
 	– Подчинените кралства никога няма да се съгласят. 
 	– Ще се подчинят, ако Далбрек води. Загубим ли, и бездруго
 	няма да е от значение. Спечелим ли обаче, трябва да се случи. 
 	Това е единственият начин да продължим напред. Всеки се
 	нуждае от надежда, Рейф. Трябва да им я дам. Така е редно. 
 	Той заяви, че на бойното поле нямало време за предлагане
 	на споразумения, а и не било мястото за това. Вражеската
 	армия се състояла от десетки хиляди войници и щяла да се
 	простира с километри във всички посоки – нямало как да
 	говоря на всичките, а комисарят нямало дори да ме изслуша. 
 	Моментите преди битка били напрегнати и несигурни. 
 	– Знам. Но ще намеря начин. Просто те моля да ми
 	помогнеш. Без съгласието на Далбрек ще им предлагам само
 	фалшива надежда. 
 	Той въздъхна и прокара пръсти през косата си. 
 	– Не знам дали мога да ти обещая такова нещо, Лия. Искаш
 	от мен да наруша многовековен договор. – Той пристъпи към
 	мен с поутихнал гняв и отметна кичур коса от бузата ми. –
 	Знам и какво друго си намислила. Моля те за последно. Не го
 	прави. Умолявам те. За твое добро. 
 	– Вече говорихме по въпроса, Рейф. Все някой трябва да го
 	направи. 
 	Очите му отново пламнаха непокорно – не това искаше да
 	чуе, – но в този момент някой почука на вратата. 
 	Оказа се леля Бернет, задъхана и с ръка над сърцето си. 
 	– Далбрекската войска! – програчи тя без дъх. – Забелязана
 	е на час път от Сивика! 
 	Сърцето ми подскочи до гърлото. 
 	– От отрядите? – попитах. 
 	Очите ѝ просветнаха от тревога. 
 	– За тях не знаем. 
 	  
 	С Рейф, Тавиш и десетина войници тръгнахме да посрещнем
 	войската, устремена към Сивика. Видяхме бригада от около
 	петстотин. Не шестте хиляди, които Рейф бе призовал. 
 	– Останалите може да са по-назад – коментира Тавиш. 
 	Рейф мълчеше. 
 	Като се доближихме, войската спря. Рейф поздрави
 	полковника и попита къде са останалите войници. 
 	Полковникът обясни, че генерал Драгер ги бил отзовал
 	обратно към Далбрек, преди той да получи съобщението ни. 
 	Видях огъня в очите на Рейф, но той премина към по-
 	належащата тема – принцовете и отрядите им. 
 	– Тук са, Ваше Величество, яздят в средата – кимна през
 	рамо полковникът. – Боя се, че са претърпели загуби. Не
 	успяхме да…
 	Забих пети в ребрата на коня си и той полетя към средата
 	на кервана. Когато далбрекското синя премина в мориганско
 	червено, скочих от коня и затърсих Брин и Реган, викайки
 	имената им. 
 	Забелязах пет коня с големи товари през седлата, увити в
 	одеяла. Трупове. Гърлото ми се скова. 
 	Нечия ръка докосна рамото ми. 
 	Завъртях се и видях мъж, когото не познавах, но той
 	очевидно познаваше мен. 
 	– Живи са, Ваше Височество. Последвайте ме. 
 	Поведе ме назад през кервана. Представи се като полеви
 	доктор и ми описа травмите на братята ми. Нападението било
 	съсредоточено върху тях. 
 	– Хората им се сражавали храбро, но както виждате, няколко са загубили живота си. 
 	– А нападателите? 
 	– Мъртви са, но мориганският отряд щеше да е на тяхно
 	място, ако кралят не беше изпратил послание. 
 	Стигнахме до фургона и докторът остана отвън, за да се
 	видя насаме с братята си. Слепоочията ми пулсираха. И
 	двамата лежаха върху постелки и пепелявите им кожи лъщяха
 	от мазна пот, но когато Реган ме видя, очите му се озариха. 
 	– Сестричке – възкликна и понечи да се надигне, но направи
 	болезнена гримаса и пак се отпусна назад. 
 	Пропълзях навътре във фургона до тях и притиснах ръцете
 	им до бузите си. Сълзите ми се застичаха през пръстите им. 
 	 Живи са. Брин, Реган. Зашепнах имената им на глас, сякаш
 	опитвах да убедя себе си, че наистина са тук. Очите на Реган
 	също бяха мокри от сълзи, но тези на Брин останаха затворени
 	явно заради приспивен еликсир. 
 	– Знаехме, че е лъжа – каза Реган. – Просто не знаехме
 	колко голяма е била. 
 	– Никой не знаеше – отвърнах. 
 	– Преди да тръгнем, татко ми прошепна: „Намери я“. И той
 	искаше да се върнеш. Жив ли е? 
 	– Да – отговорих. 
 	Вече им бях разказала за вицерегента в съобщението си, а
 	сега го запознах със случилото се през последните седмици и
 	с плана ни да пресрещнем комисаря в Долината на
 	пазителите. Накрая, колкото и да ме болеше да го преживея
 	наново, му разказах истината за смъртта на Уолтър. 
 	– Страда ли? – попита ме той с хлътнали очи и мрачно
 	изражение на лице. 
 	Не знаех как да му отговоря. Споменът за Уолтър, полетял
 	яростно към битката, отново изплува в съзнанието ми. 
 	– Беше обезумял от скръб, Реган. Страдаше от мига, в който
 	Грета загина в обятията му. Но на бойното поле си отиде
 	бързо. Държа се, както подобава на един принц воин, храбро и
 	непреклонно, но врагът ги превъзхождаше числено. 
 	– Както и нас сега. 
 	– Да – признах. 
 	Не можех да захаросвам истината, колкото и слаб да
 	изглеждаше. 
 	– Изчакайте още няколко дни – примоли ми се. – Искам да
 	дойда с вас. 
 	Долових глада в тона му, копнежа му да отмъсти за братята
 	си и да влезе в боя заедно със сестра си. Нуждата го
 	прогаряше. Разбирах я. Но въздъхнах. 
 	– Имаш дълбока рана, Реган. И двайсет и седем шева. Ако
 	ти беше на мое място, щеше ли да ме пуснеш? 
 	Той отметна глава назад. Знаеше, че няма да може да язди
 	нито след няколко дни, нито след няколко седмици дори. 
 	– Проклети доктори. Все гледат да броят. 
 	– Трябва да останеш. Брин ще има нужда от теб, като се
 	събуди. 
 	Погледнах Брин, упоен и спокоен в страната на сънищата
 	си. Миличкото ми малко братче приличаше повече на ангел, отколкото на войник. 
 	– Знае ли какво се е случило? – попитах Реган. 
 	Той поклати глава. 
 	– Не мисля. Пищеше и не беше на себе си. Още не се е
 	свестявал. 
 	Погледнах към крака на Брин. Половината липсваше. 
 	– Ако ме няма, като се свести, кажи му, че ще ги накарам да
 	си платят. За всеки отнет живот, за всяка пролята капка кръв. 
 	Ще си платят скъпо. 
 	  
 	ГЛАВА 84
 	Тавиш, Джеб и Орин насочваха войските към местата им в
 	кервана. Щяхме да потеглим на три вълни. Гуинет, Полин и
 	Берди търчаха със списъци и проверяваха фургоните с
 	провизии, за да се уверят, че са равномерно разпределени
 	между контингентите. 
 	Тъкмо отивах да говоря с поредния полк, пристигнал през
 	нощта, когато Полин ме привика, уж да проверя някакъв
 	фургон. Знаех, че има нещо друго. 
 	– Жакета, който си поръча, е готов – обясни тя. – Оставих го
 	в стаята ти. – Говореше тихо, надничайки през рамо. Бях я
 	помолила да е дискретна. – Шивачката не беше много доволна. 
 	Чудеше се защо искаш дреха от парцали, при положение че
 	разполага с всевъзможни платове. 
 	– Но е изпълнила заръката ми? 
 	Полин кимна. 
 	– Да, и приши червените парчета, които ѝ изпрати. 
 	– А рамото? 
 	– И това изпълни. – По изражението ѝ се изписа тревога. –
 	Но знаеш какво ще си помислят всички. 
 	– Нямам време да се притеснявам за хорското мнение. 
 	Трябва да ме разпознаят. А връвта? 
 	Тя бръкна в джоба си и ми даде дълга кожена връв. Вече
 	имах достатъчно кости. Събирах ги от много време. 
 	– И трябва да поговорим за Натия – каза тя. – Мисли си, че
 	ще я вземем с нас. 
 	Потрих челото си. Не исках да се впускам в поредното
 	мерене на инати с Натия, защото се боях, че каквото и да
 	кажа, ще тръгне с нас. 
 	– Нека дойде – склоних. – Говори вендански. Ще ѝ намеря
 	работа. – Видях притеснението в очите на Полин. – Ще се
 	постарая да е в безопасност – уверих я, макар че досега
 	старанието ми не даваше добри резултати. 
 	Тъкмо ѝ разказвах плановете си за Натия, когато гръмък
 	глас прокънтя зад нас. 
 	– Я виж ти! И това ако не са устатата прислужница от
 	кръчмата и хубавичката ѝ приятелка! Май идвам точно
 	навреме. Вече обслужвате войниците, а? 
 	Завъртях се и видях войник – познат войник. Отне ми
 	няколко секунди да го разпозная. Нахаканото му поведение и
 	арогантната му усмивка не се бяха променили. Това беше
 	войникът от кръчмата, когото полях с бира, а после го
 	заплаших с ножа си на фестивала. Очевидно и той не ме беше
 	забравил. 
 	– Уж каза, че ти си щяла да ме хванеш неподготвен
 	следващия път, – отбеляза той, пристъпвайки към мен. – Е, май не се получи. 
 	И аз пристъпих към него. 
 	– Снощи ли си пристигнал, войнико? 
 	– Да – потвърди той. 
 	– И не си наясно с ролята ми тук? 
 	– Вижда се за какво ставаш. И ми обеща, че при следващата
 	ни среща ще се разберем веднъж завинаги. 
 	Усмихнах се. 
 	– Да, май така казах. И да си призная, наистина ме хвана
 	неподготвена. Браво, войнико. Но ми се струва, че и аз имам
 	изненада за теб. 
 	Той се пресегна и ме сграбчи за китката. 
 	– Този път няма да ти позволя да вадиш ножове. 
 	Погледнах пръстите му върху китката си и пак вдигнах очи
 	към ухиленото му лице. 
 	– О, дори не бих опитала – отвърнах мило. – Защо да вадя
 	нож, при положение че си имам цяла армия? 
 	И преди да е мигнал, Натия, Полин, Гуинет и Берди вече
 	опираха мечове в гърба му. 
 	Кейдън и Рейф стояха със скръстени ръце на няколко
 	крачки, забелязали внезапното оживление. 
 	– Дали да им помогнем? – попита Кейдън. 
 	Рейф поклати глава. 
 	– Не. Май ще се справят и сами. 
 	Войникът замръзна, усетил стоманата до гръбнака си. 
 	Усмихнах му се отново. 
 	– Я виж ти. Все пак успях да те изненадам. 
 	Той пусна китката ми, видимо в недоумение. 
 	Усмивката ми изчезна. 
 	– А сега марш в редиците, войнико, и чакай обръщението ми
 	към твоя отряд. Това е последното ми предупреждение към
 	теб. Дръж се като достоен член на кралската армия, или ще те
 	изрежа от нея като гнилото на ябълка. 
 	– Ти ще изнасяш обръщение пред…
 	– Точно така. 
 	Той пребледня, заобсипва ме с извинения и понечи да падне
 	на коляно. 
 	– Ваше Височество…
 	  
 	Спрях го и го бутнах да се изправи с върха на меча си. 
 	– Няма значение дали съм прислужница в кръчма, или
 	принцеса. Чак когато вѝдя, че се отнасяш с уважение към
 	околните, независимо от общественото им положение и
 	анатомията им, ще приема извинението ти. 
 	Обърнах се и си тръгнах, докато той продължаваше да
 	пелтечи, уморена да водя тази битка отново и отново. 
 	Походът до Долината на пазителите отне две седмици. Две
 	много дълги седмици с дъжд, градушки и ветрове, които
 	потъпкваха духа и ни затрудняваха с всеки километър. 
 	Тръгнахме с петнайсет хиляди войници и събирахме нови и
 	нови отряди по пътя. Когато вдигнахме лагер пред входа на
 	долината, вече наброявахме двайсет и осем хиляди – почти
 	всички войници в Мориган. За пръв път виждах толкова много
 	на едно място. Лагерът ни се простираше чак до хоризонта. 
 	Разполагахме с изобилни провизии. Храна. Оръжия. Дървен
 	материал за издигане на барикади и отбранителни
 	съоръжения. Шатри, които пазеха от суровия климат, докато
 	съставяхме последните си планове. Огромен, впечатляващ
 	град. Но дори той бледнееше пред гигантската сила на
 	комисаря. 
 	Цялата войска беше тук по моя заповед – и то заради
 	предчувствието ми. Генералите мърмореха през целия път. 
 	Рейф изпрати Джеб и Орин с група войници да пресрещат
 	далбрекските отряди, които може би идваха насам, и да ги
 	упътват към долината. Може би. Тези две думи ми тежаха
 	неимоверно. След като Драгер беше отзовал хиляди войници
 	обратно в Далбрек, ми се струваше малко вероятно да
 	получим помощ оттам. 
 	Тавиш обясни, че генералът отзовал войската си дълго
 	преди да получи съобщението на Рейф. 
 	– Възможно е да вървят насам. 
 	Възможно е. Може би. Напрежението ми растеше. Всеки
 	ден минаваше като думкане на барабан, отброяващ часовете. 
 	Рейф ме увещаваше, че войниците от Марабела ще пристигнат
 	на всяка цена, но и от тях нямаше следа. Започвах да си
 	мисля, че той вече е загубил влиянието си върху собственото
 	си кралство. 
 	Поне времето най-сетне стана поносимо. С Рейф и Кейдън
 	решихме да обходим долината сами. Не ми се слушаха
 	мрънкане на генерали, забиване на колове за шатри и викове
 	на войници. Едва доловим глас ме водеше тук. Трябваше ми
 	тишина, за да чуя тайните, които можеше да ми разкрие. 
 	Входът към долината беше тесен, точно както го беше
 	описал Рюно. 
 	Като навлязохме в нея, скочихме от конете. И веднага го
 	усетих. Дори Рейф и Кейдън го усетиха. Пролича си по
 	израженията им и страхопочитанието в стъпките им. Във
 	въздуха витаеше нещо всевечно, нещо, което можеше или да
 	ни унищожи, или да ни освободи. Което не го беше грижа за
 	нас, а единствено за предстоящото. Предусещаше го. 
 	Погледнахме високите зелени скали и руините, издигащи се
 	над нас. Почувствахме тежестта на вековете. 
 	Повървяхме заедно известно време. Рейф оглеждаше
 	скалите, първо от едната ни страна, после и от другата, Кейдън се въртеше, представяше си, изучаваше. 
 	Тревите стигаха до върховете на ботушите ни. 
 	Озъртах се запленено. Вървях през последната долина, през
 	която Мориган бе превела Избавените, преди да достигнат
 	новия си дом. 
 	– Ще се кача да огледам отблизо – посочи Рейф руините над
 	нас. 
 	– Аз ще проверя от другата страна – обяви Кейдън и двамата
 	тръгнаха с конете си да търсят пътека към върховете. 
 	Аз продължих да вървя напред, към сърцето на долината, заслушана в тишината, в лекия ветрец. През тревата
 	изшумоли шепот – устреми се към мен и хладните му пръсти
 	докоснаха лицето ми, ръцете ми. 
 	Обгърна шията ми, повдигна косата ми. 
 	 Този свят те вдишва… а после те издишва, за да те
 	 сподели. 
 	 Времето е като вятъра: завихря се, завръща се…
 	Усетих сдържания дъх, а после и бавната въздишка. 
 	Продължих напред. Долината се разширяваше постепенно, като приветливи ръце, отварящи се към другия ѝ край. 
 	Плъзнах поглед по ниските хълмове, скалистите зъбери, голите камънаци, полегатите тревисти била – лицето на
 	долина, която пък оглеждаше мен, следваше ме с очи, докато
 	сърцето ѝ биеше. Защо си дошла?  Погледнах короната на
 	долината – руините. Чух гласа на Гаудрел, сякаш вървеше до
 	мен. 
 	 Имало едно време, много, много отдавна, свят, в който не бродели чудовища и демони…
 	 в който се издигали приказни градове с лъскави кули, докосващи небесата…
 	 Били изтъкани от магия, светлина и мечтите
 	 на боговете... 
 	Чувствах как тези мечти кръжат над долината сега, как
 	боговете се надяват светът им да възкръсне. Вселената има
 	 дълга памет. Капитан Рюно беше прав: руините ме
 	наблюдаваха, докато вървях под тях. Петнайсетина километра
 	шир. Обточена с исполински развалини. Внушителни. 
 	Могъщи. Страховити. 
 	Предупреждението на Рейф изжужа в ушите ми. 
 	 Десетките хиляди войници ще се простират с километри
 	 във всички посоки. Няма как да говориш на всичките. 
 	Продължих да вървя. 
 	Щях да намеря начин. 
 	Част от руините се бяха срутили в долината. Минавах
 	покрай гигантски каменни блокове, по-високи от човек, вече
 	обгърнати в мъх и лиани, сякаш земята се опитваше да заличи
 	яростта на разрушителната звезда. Или бяха няколко звезди? 
 	Какво се беше случило в действителност? Щяхме ли да узнаем
 	някога? 
 	Сега знаех само,че комисарят е отключил силата и
 	могъществото на Древните. И до броени дни щеше да ги
 	използва срещу нас. Шансовете не бяха на наша страна дори с
 	армията на Рейф. А без нея нямаше да оцелеем. Сърцето ми
 	заблъска в гърдите. Дали не бях довела всички тези войници
 	само за да загинат в далечна забравена долина? Вятърът
 	донесе заглушените викове на Древните и ми прошепна
 	няколко реда от Свещената книга. 
 	 Страховита мощ
 	 се спусна над земята. 
 	 И погълна човеци и зверове, 
 	 поля и цветя. 
 	Времето се върти. Повтаря се. Готово да разказва историите
 	си отново. И отново. 
 	Барабанът ехтеше все по-силно. Дните се изнизваха и
 	комисарят наближаваше. Върви – повтарях си. – Не спирай да
 	 вървиш. 
 	Мирисът на смачканата под ботушите ми трева се надигна
 	да ме посрещне. Замислих се за Дихара и едно друго поле. 
 	Случи се преди цяла вечност, но ето че пак я виждах. 
 	Предеше на чекръка си, килнала глава на една страна. 
 	 Значи мислиш, че носиш дарбата. 
 	 Кой ти каза? 
 	 Историите пътуват надлъж и нашир. 
 	Чекръкът ѝ се въртеше, поскръцваше. Долината чакаше, гледаше и сърцето ѝ шепнеше заедно с ветреца. 
 	Истината беше тук. Тук някъде. Продължих напред. 
 	Звън на струна. 
 	И още един. 
 	Музика. Завъртях се да погледна зад себе си. Долината
 	пустееше, но чувах печалната мелодия на цитрите, песента на
 	майка ми, а като се обърнах пак напред, видях нещо. 
 	 Всичко е част от света. А магията е просто нещо, което
 	 още не сме разбрали. 
 	Едно момиче беше коленичило на ръба на широка скала над
 	мен. 
 	 Там. 
 	Думата запърха познато в корема ми. Същата, която ме бе
 	тласкала към картите, а накрая и към тази долина. 
 	Погледите ни се срещнаха. 
 	– Ти си била – прошепнах. 
 	Тя кимна безмълвно. 
 	  
 	Целуна два пръста и онези свещени редове се запреплитаха
 	с въздуха. 
 	 Извиси Мориган глас към небесата
 	 и двата си пръста целуна:
 	 един за изгубените
 	 и един за обречените, 
 	 че на отсяването краят не беше дошъл. 
 	Песента, изпълвала долината преди броени секунди, се
 	заизлива от нейното гърло – виеше се, удължаваше се, зовеше
 	ме. Заизкачвах се по стръмната пътека към ръба на скалата, но докато стигна догоре, момичето вече го нямаше. Оттук
 	виждах цялата долина, пуста и тиха – с изключение на нейния
 	глас. Паднах на колене, точно на затопленото от тялото ѝ
 	място, чувствайки отчаянието ѝ през вековете. На
 	 отсяването краят не беше дошъл. 
 	Времето се върти. Повтаря се. 
 	И отчаяните молитви, които бе отправила към боговете
 	преди векове, заизвираха от моята уста. 
 	– Лия – провикна се Рейф. – Какво правиш там? 
 	Като се обърнах, видях Рейф и Кейдън да яздят към мен. 
 	Водеха и моя кон. Станах и погледнах за последно скалата, хълмовете и руините, извисяващи се над мен. 
 	– Подготвям се – отвърнах и заслизах по пътеката. 
 	Като се върнахме в лагера, пратих съгледвачи с най-бързите
 	коне по стратегически точки при източния вход на долината, за да следят за приближаващата армия. Останалите се
 	заловихме сериозно за работа. Рейф и Кейдън бяха начертали
 	карта на терена и пътеките, които можеха да поберат бригади
 	атакуващи войници. Имаше седем от едната страна на
 	хълмовете и четири от другата. Развалините щяха да ги крият, докато се подготвяхме. Входът на долината беше широк към
 	пет километра, но се стесняваше рязко. Фелдмаршалът, Хауланд, Маркес и другите офицери щяха да поведат атаките
 	по сигнал. Трябваше да съгласуваме действията си отлично. 
 	Едната дивизия – моята – щеше да послужи като стръв за
 	отвличане на вниманието. Бойните ни барабани и възгласи
 	щяха да привлекат врага към нас. 
 	Високите треви в долината щяха да прикриват част от
 	отбранителните ни съоръжения. Смъртоносните редове
 	заострени колове например. Мрежите също бяха поставени и
 	готови за изстрелване. Отбранителните арбалети бяха
 	стратегически разположени, макар че именно този въпрос се
 	оказваше най-голямото неизвестно – къде и кога щяха да
 	изпратят брезалотите, – но бях сигурна, че комисарят щеше да
 	атакува първо с Жребците на смъртта и децата войници. Като
 	видеше няколкохилядната ми армия, заприщила изхода му от
 	долината, щеше да реши, че останалата част от военната ми
 	мощ е зад мен. Затова щеше да изпрати препускащите си
 	зверове да му проправят бързо път. 
 	Работехме неуморно. И чакахме. Чакахме комисаря. 
 	Чакахме войските на Рейф. Но никой не идваше и нервите ни
 	се обтягаха до скъсване. Изричах възпоменанията сутрин и
 	вечер. Говорех пред войските, за да повдигам духа им, давах
 	обещания както на тях, така и на себе си. 
 	Берди, Полин и Гуинет помагаха с готвенето, поддържайки
 	войниците сити и готови – и се справяха безупречно. 
 	Един ден придърпах Натия в долината. 
 	– Погледни – посочих ѝ зеления простор. – Какво виждаш? 
 	– Бойно поле. 
 	Като погледнех същата долина, аз виждах лилави карвачи и
 	пъстроцветни лентички, развявани от вятъра. Виждах Дихара
 	пред чекръка ѝ и Венда да пее от висока стена. Виждах как
 	Мориган се моли на боговете на върха на стръмна скала и как
 	Астер седи в шатра, слушайки запленено нечия история. 
 	Величава история. Виждах свят от миналото, който не искаше
 	да се предаваме. Пак погледнах Натия. И аз не исках тя да се
 	отказва от света на собственото си минало. 
 	– Някой ден пак ще минеш оттук и тогава ще видиш
 	повече – обещах ѝ. – Сега обаче имам задача за теб. По-важна
 	е от всичко друго, което правим тук, но за нея няма да ти е
 	нужен меч. 
 	  
 	ГЛАВА 85
 	Кейдън
 	Седяхме в шатрата и продължавахме да планираме, макар и
 	уморени до болка. Лия търкаше очите си. Рейф потриваше
 	кокалчетата си. Фелдмаршалът беше отпуснал брадичка на
 	дланите си. Утре щяхме да разположим бригадите по местата
 	им. Отлагахме до последно с надеждата, че далбрекските
 	отряди ще пристигнат, но не можехме да чакаме повече. 
 	Малкото ни сили трябваше да заемат позиции. Врагът щеше
 	да ни превъзхожда четирикратно. 
 	Тъй като нямаше и следа нито от комисаря, нито от
 	далбрекските войски, Пери предложи да се изтеглим обратно
 	в Сивика. За моя изненада Хауланд, колкото и да мрънкаше
 	през цялото време, този път подкрепи Лия с аргумента, че
 	нямало време за отстъпление. Колкото и нищожен да бил
 	шансът ни за победа тук, в Сивика щял да е нулев. 
 	Виждах тежестта в очите на Лия. И моят стомах се свиваше
 	от тревога и изобщо не помагаше, че Полин е тук. В
 	цитаделата я чакаше бебе. Точно затова съм тук, беше се
 	защитила тя. 
 	Гуинет влетя в шатрата с мрачна гримаса и ръка на
 	хълбока. 
 	– Един грамаден грозник иска да види Лия. 
 	– Войник? – попитах. 
 	Тя сви рамене. 
 	– Облечен е като за лов на нещо голямо. 
 	– Ще трябва да почака – каза Лия. 
 	– И аз така му казах, ама той не се отказва. Само бръщолеви
 	за кралица Джезелия. 
 	Хауланд вдигна вежди. 
 	– Кралица Джезелия? 
 	– Точно така – потвърди тя – и води някакъв плашещ дребен
 	разбойник с него. Не бих…
 	Лицето на Лия се озари. 
 	В същия момент това на Рейф помръкна. 
 	– Кралица? – продължаваше да се чуди Хауланд. 
 	Лия скочи от стола си и изхвърча от шатрата. 
 	Последвах я. 
 	Докато изляза, тя вече ги целуваше и прегръщаше. Гриз и
 	Ибън не се дърпаха. 
 	Отидох да ги поздравя. 
 	– Крайно време беше – отбелязах. – Защо се забавихте
 	толкова? 
 	– Инатлив лекар – измърмори Гриз. 
 	– Гриз ни загуби – обясни Ибън. 
 	Гриз го перна по тила, после се ухили гузно. 
 	– Ама май е прав. 
 	– Дражонес – казах аз, прегърнах ги и ги потупах по
 	гърбовете. 
 	После отстъпих назад, а Лия ги заобстрелва с въпроси. Бяха
 	само двама войници, но се виждаше колко е щастлива, че ще
 	застанат до нея. 
 	Наоколо се струпа малка тълпа от войници, любопитни да
 	разберат защо е цялата шумотевица – и кой е белязаният
 	великан с въоръжен до зъби помощник. 
 	Полин дойде до мен, наблюдавайки ги с интерес. 
 	– Това ли са войниците, с които те видях в Теравин? – попита
 	ме тя. 
 	– Да, но не са просто войници. Те са моето семейство –
 	обясних. – Друг вид кръвни роднини. 
 	Тя ме доближи още повече и рамото ѝ докосна моето. 
 	– Искам да се запозная с тях. 
 	  
 	ГЛАВА 86
 	Рейф
 	Всички излязохме от шатрата. 
 	Хората гледаха смаяно как Лия прегръща Гриз и Ибън. 
 	Видях радостта по лицето ѝ. Говореше на вендански с тях, сякаш ѝ беше втори майчин език. 
 	И аз се радвах да ги видя, макар и не поради същата
 	причина, поради която Лия им се радваше. Гриз беше
 	страховит враг. А с всеки изминал ден без следа от войските
 	ми се уверявах, че ще ни е нужен всеки войник, когото
 	можехме да привлечем. 
 	– Защо я нарича кралица? – попита Хауланд. 
 	Погледнах Лия. Носеше жакет, ушит в стила на Меураси, с
 	червени парчета от сватбената ѝ рокля през едното рамо и
 	предницата. На единия ѝ хълбок висеше наниз от кости. 
 	 Всеки се нуждае от надежда, Рейф. Трябва да им я дам. 
 	– Просто вендански обичай – отговори Тавиш, погледна ме и
 	сви рамене. 
 	– Да, просто обичай – потвърдих. 
 	Лия решаваше дали да им обяснява повече. 
 	Обърнах се да вляза в шатрата, но спрях в крачка, виждайки
 	Джеб да върви към мен. И Орин. И двамата бяха ухилени. 
 	Тогава видях генерала. 
 	  
 	– Драгер – казах. 
 	– Точно така, Ваше Величество. Войските ви са тук, както
 	наредихте. 
 	Изгледах го недоверчиво. 
 	– Всички войски? 
 	Той кимна. 
 	– Всичките. С балисти и всичко друго, което поръчахте. 
 	В лагера беше тихо. И тъмно, с изключение на светлината
 	от малкото факли между шатрите. Трудно щеше да се спи тази
 	нощ. Всички бяха напрегнати, но им бе наредено да почиват. 
 	От необходимост. Отидох до входа към долината, докъдето не
 	достигаше светлината от факлите. Само лунното сияние, процеждащо се между ивичестите облаци, озаряваше тревата. 
 	Лия се беше облегнала на една скала и съзерцаваше долината. 
 	– Приемаш ли компания? – попитах. 
 	Тя кимна. 
 	Застанах до нея и загледах тихия простор. Вече си бяхме
 	казали всичко. Бяхме направили всичко по силите си. 
 	Далбрекските сили вече заемаха позиции. Шансовете ни се
 	бяха покачили. Сега Венда ни превъзхождаше само двукратно
 	по численост. Но оръжията им си оставаха по-добри. Нещо
 	дълбоко в мен искаше да завлече Лия някъде, на безопасно
 	място, но знаех, че не мога. 
 	– По-готови от това не можем да бъдем – отбелязах. 
 	Тя кимна отново. 
 	– Знам. 
 	Плъзна поглед по призрачния силует на руините, обточен
 	със сребриста лунна светлина. 
 	  
 	– Някога са били всемогъщи – подхвана тя. – Летели са сред
 	звездите. Гласовете им са отеквали над планините. А само
 	това е останало от тях. Дали някога ще узнаем кои са били
 	наистина, Рейф? – Тя се обърна към мен. – Дали след
 	утрешния ден някой ще знае кои сме били ние? 
 	Погледнах я, без да ме е грижа кои са били Древните. 
 	 Колкото и вселени да се раждат и умират, винаги ще помня
 	 кои сме били заедно. 
 	Приведох се към нея. И я целунах. Бавно. Нежно. За
 	последен път. 
 	Тя ме погледна. Но не каза нищо. И не трябваше. 
 	Тревата се полюшваше от лекия ветрец. Още идния ден
 	щеше да е погазена. Обгорена. Окървавена. Съгледвачите ни
 	се върнаха тази нощ. Армията на комисаря щеше да е при
 	входа на долината до сутринта. 
 	О нзи с короната и онзи в калта, езикът и мечът, 
 	 те заедно в щурм ще полетят, 
 	 като ослепителни звезди, хвърлени от небесата. 
 	 Песента на Венда
 	  
 	ГЛАВА 87
 	⁕ Л И Я ⁕
 	 Дръж гнева жив. 
 	Сърцето ми бумтеше необуздано. 
 	Армията беше размито петно в другия край на долината. 
 	Неудържима вълна, която постепенно се сгъстяваше. 
 	Надигаше се. Сбиваше се заради стесняващата се долина. 
 	Врагът крачеше спокойно. Несмутимо. Нямаше повод за
 	тревога. 
 	Като видях армията от скалите на входа на долината, яхнах
 	коня и се върнах да заема позицията си. Ширеше се до
 	хоризонта, съвършено непобедима. Оставяше смайваща
 	прашна диря след себе си, като звезда, прелитаща през
 	небето. Проточваше се километри след войската. 
 	Придвижваха се на десет дивизии: пехотата водеше, следвана от керван с провизии, артилерия и стада брезалоти. 
 	След тях се точеха още пехотинци и пета дивизия от конници. 
 	Тази изглеждаше някак по-тежка – по-неумолима и
 	застрашителна от останалите. Сигурна бях, че комисарят язди
 	сред нея, по средата на армията, в еднаква близост до всички
 	дивизии, за да следи изкъсо творението си, вдишвайки
 	могъществото му и издишвайки го като огън. 
 	Бавното темпо на войската обтягаше нервите ни – точно
 	какъвто беше неговият замисъл. 
 	Отряд от техни съгледвачи ни беше забелязал и се беше
 	върнал при предните им редици да докладва за жалката ни
 	армийка. Пет хиляди наши войници бяха поставени да
 	отбраняват изхода на долината – поне пет хиляди виждаха те. 
 	Други чакаха да се излеят зад нас. Венданците продължаваха
 	да се точат като гъст сироп, все така необезпокоени. 
 	Представлявахме просто камъче по пътя им, което щяха да
 	стъпчат. Дори цялата мориганска армия да заприщваше
 	изхода, комисарят нямаше да се впечатли. Само изостряхме
 	апетита му. Най-сетне щеше да вкуси първото блюдо от
 	пиршеството, което чакаше толкова време. 
 	 Мориган. 
 	Спомних си как изрича името на кралството ни. С наслада. 
 	Лепкаво и сладникаво като капка меласа в устата му. 
 	Преглъщаше го като лакомство. 
 	Но гневът, бушуващ във вените ми, бе заглушен от рева на
 	страха в ушите ми – страх за хилядите войници зад мен. Днес
 	можеше да загубят живота си. 
 	Рейф и Кейдън седяха на конете си от двете ми страни. 
 	Макар че аз самата бях облечена така, че да ме разпознават, техните дрехи изпълняваха точно обратната роля. И двамата
 	носеха черни пелерини с вдигнати качулки – униформата на
 	мориганските пазители. Джеб, Тавиш, Орин, Андрес и Гриз се
 	бяха наредили зад нас в същия вид. Врагът не биваше да ги
 	разпознае веднага. 
 	– Играе си с нас – каза Рейф, впил очи в бавно напредващия
 	облак. 
 	Кейдън изруга под носа си. 
 	– С това темпо ще се бием на лунна светлина. 
 	Не можехме да ги атакуваме. Трябваше те да стигнат до
 	нас. 
 	– Едва пладне е – опитах да успокоя себе си, колкото и
 	него. – Имаме часове дневна светлина. 
 	Един кон се откъсна от предната редица. Далечна точица, която препусна скоростно. Чух трополенето на балистите, докато хвърчеше към нас. Когато цветовете му се проясниха
 	обаче, извиках:
 	– Задръжте! 
 	Не беше брезалот. И на гърба му имаше ездач. 
 	Като ни наближи, разбрах кой е. 
 	Комисарят. 
 	Спря на стотина метра от нас. И вдигна ръце да покаже, че
 	не е въоръжен. 
 	– Какви ги върши, по дяволите? – смая се Рейф. 
 	– Каня принцесата на преговори – обяви гръмко той. – Сама! 
 	 Преговори? Полудял ли беше? 
 	В следващия момент обаче си отговорих сама: Не. 
 	 Смъртоносно трезв е. 
 	– Нося дар в знак на добра воля – провикна се той. – В
 	замяна искам единствено възможност за разговор. Без
 	оръжия. 
 	Рейф и Кейдън възразиха, но комисарят се пресегна зад
 	гърба си и пусна на земята дребничко дете. 
 	Ивет. 
 	Сърцето ми спря. Тревата я поглъщаше до кръста. 
 	Спомних си деня, когато я видях свита между Астер и Зекия
 	на пазара, стиснала окървавен парцал, след като бяха
 	отрязали върха на пръста ѝ. Сега изглеждаше още по-малка и
 	уплашена. 
 	Комисарят слезе от коня си. 
 	– Ваша е – извика. – В замяна на няколко минути. 
 	Рейф и Кейдън пак се разбунтуваха, но аз вече разкопчавах
 	ножниците си и им давах оръжията си. 
 	– Стрелците ни могат да го свалят и да вземем детето
 	невредимо – опита да ме убеди Рейф. 
 	– Не – отсякох. 
 	Никога нищо не беше толкова просто с комисаря. 
 	Познавахме се твърде добре и посланието му към мен беше
 	повече от ясно. 
 	– А кога ще получа Зекия? – извиках му. 
 	Той се усмихна. 
 	– Като се върна невредим при армията си, ще ви го изпратя. 
 	Ако ли не…
 	Той сви рамене. 
 	Извличаше удоволствие от това. Всичко беше игра, театър. 
 	Нарочно протакаше, стискаше фигурите си все по-здраво в
 	юмрук. 
 	Знаех, че Рейф и Кейдън са на косъм да дадат сигнал на
 	стрелците. Да пожертват живота на едно дете, за да повалят
 	звяра. Дете, което и бездруго можеше да умре. Което най-
 	 вероятно щеше да умре. А врагът беше в ръцете ни. Но този
 	избор имаше цена, пресметната от комисаря. Дилемата
 	обтягаше въздуха помежду ни. Той стоеше гордо изправен, без
 	капка страх, и го мразех още повече заради това. Доколко бях
 	като него? Кого бях готова да пожертвам, за да постигна целта
 	си? 
 	– Съдбата на комисаря ще се реши по-късно – прошепнах. –
 	Още не посягайте на звяра. 
 	Заяздих към него. На десетина метра спрях, слязох от коня
 	и махнах на Ивет да тръгне към мен. Тя извърна ококорени от
 	ужас очи към комисаря. Той ѝ кимна и момиченцето закрачи
 	напред. 
 	Като ме достигна, коленичих и стиснах мъничките ѝ ръце. 
 	– Ивет, виждаш ли двата коня със закачулените войници зад
 	мен? 
 	Тя заоглежда войската ми с разтреперана устна и като ги
 	видя, кимна. 
 	– Хубаво. Те ще се погрижат за теб. Искам да изтичаш до
 	тях, без да поглеждаш назад. Каквото и да видиш или чуеш, продължавай да бягаш към тях. Разбра ли ме? 
 	Очите ѝ плувнаха в сълзи. 
 	– Тръгвай – подканих я. – Веднага. 
 	Тя побягна и се запрепъва през тревата. Разстоянието ми се
 	струваше километрично, но като ги стигна, Кейдън я грабна
 	на ръце и я подаде на друг войник. Стомахът ми подскочи чак
 	до гърлото. Преглътнах жлъчката. Успя, успокоих се. Забавих
 	насила ритъма на дъха си и пак се обърнах към комисаря. 
 	– Видя ли? – каза той. – Държа на обещанията си. – Махна
 	ми да го доближа. – Да поговорим. 
 	Тръгнах към него, оглеждайки дрехите му за изпъкналости, укриващи нож, с който да ми отмъсти. Като го доближих, видях бръчките по лицето му, щръкналите му скули – следи от
 	нападението ми. Но видях и огнения глад в очите му. Спрях
 	пред него и той плъзна бавно поглед по мен. 
 	– Поиска да говорим. 
 	Той се усмихна. 
 	– 
 	Дотук 
 	ли 
 	стигнахме, 
 	Джезелия? 
 	Пропускаме
 	любезностите? 
 	Понечи да погали лицето ми. 
 	– Ако ме докоснеш – предупредих го, – ще те убия. 
 	Той върна ръка до тялото си, но усмивката остана изсечена
 	по устните му. 
 	– Възхищавам ти се, принцесо. Почти направи онова, което
 	никой друг не успя през единайсетте години на управлението
 	ми. Което е рекорд, между другото. Аз съм комисарят с най-
 	дълго управление. 
 	– Жалко, че скоро ще приключи. 
 	Той въздъхна драматично. 
 	– Колко си се вкопчила в лошото само. Скъпа си ми, Джезелия. Наистина. Но това? – Той махна към войската зад
 	мен, сякаш беше твърде жалка дори да я обсъжда. – Не е
 	нужно да умираш. Мини на моя страна. Погледни какво мога
 	да ти предложа. 
 	– Робство? Жестокост? Насилие? Толкова ме изкушаваш, шер комисарю. Е, поговорихме си. Вече може да се връщаш. 
 	Той отново погледна войската зад мен. 
 	– Това принцът ли е? Със стотината му мъже, щурмували
 	цитаделата? – попита насмешливо. 
 	– Значи вицерегентът е дотърчал при теб с подвита опашка. 
 	– Усмихнах се, като ми разказа за подвизите ти. Впечатлих
 	се, че си успяла да изровиш къртиците ми. Как е баща ти? 
 	– Мъртъв. 
 	Не заслужаваше истината, а и за колкото по-слаби ни
 	мислеше, толкова по-добре. 
 	– А братята ти? 
 	– Мъртви. 
 	Той въздъхна. 
 	– Прекалено лесно ще е. 
 	– Не ме попита за Кейдън – подхвърлих. 
 	Усмивката му изчезна и изражението му притъмня. И аз го
 	познавах добре. Не можеше да прикрие болката от
 	предателството на Кейдън. Поне едно нещо на света бе
 	обичал. Нещо, което бе спасил, за което се бе грижил, а то се
 	обърна срещу него. Нещо, в което се бе провалил. 
 	Няколко камъчета внезапно се търкулнаха по стръмния
 	склон на скалата над нас. Той погледна нагоре към празните
 	руини, към отсрещната скала. Тишина от притаен дъх обзе
 	долината. 
 	Накрая върна поглед към мен и се ухили. 
 	– Мислеше си, че не знам? 
 	Стомахът ми се вледени. 
 	Обърна се, като да си тръгне, но вместо това ненадейно
 	пристъпи към мен. 
 	– Всичко е заради момичето на терасата, нали? Признавам, че прекалих. Да го наречем моментно умопомрачение. Ако ти
 	се извиня, ще размислиш ли? 
 	 Моментно умопомрачение?  Вперих очи в него. Нямах думи. 
 	Нито една. 
 	Той се приведе и ме целуна по бузата. 
 	– Явно не. 
 	После се обърна и тръгна към коня си. 
 	Гневът ме превзе, ослепителен, ярък, всепоглъщащ. 
 	– Изпрати Зекия! – викнах му. 
 	– Ще го изпратя, принцесо. Винаги удържам на думата си. 
 	⁕ К Е Й Д Ъ Н ⁕
 	Предадох Ивет на един войник. Тя се давеше от вопли, но
 	нямах време да я успокоявам. 
 	– Води я при Натия – наредих. 
 	Лия беше устроила лагер извън долината за всички деца, които успеехме да пленим. Гуинет, Полин и още войници ги
 	чакаха там. Натия говореше езика им и щеше да ги увери, че
 	няма да пострадат – и да ги успокои, – ако изобщо смогнехме
 	да измъкнем други деца живи от долината. 
 	Пак яхнах коня си и загледах как Лия пристъпва към
 	комисаря. Това беше лудост. Вдигнах очи към скалите. И пак
 	ги отправих към армията, масивна като стена. Знаех, че
 	комисарят не се интересува от преговори. Всичко беше, за да
 	обтегне нервите ни до скъсване. Като бавно плъзване на
 	острие по кожа. Вой на дебнещ хищник в гората. Конете
 	пристъпваха от крак на крак, усетили опасността. 
 	– Шшш – прошепнах. 
 	 Накарай ги да страдат. 
 	Така действаше комисарят. 
 	⁕ Р Е Й Ф ⁕
 	Поех си дъх чак когато комисарят заязди към войската си и
 	Лия яхна коня си. 
 	Изпратиха ни Зекия, както беше обещано, и няколко
 	войници го заведоха при Ивет. Очаквай най-лошото – да ни го
 	върнат на парчета, както комисарят бе заплашвал мен, – но
 	той знаеше как да обърне нещата. Да всели съмнение. 
 	Лия ме предупреди, че знаел за отрядите ни сред руините, затова изпратих войници да ги уведомят. Може и да знаеше за
 	тях, но не знаеше откъде точно ще атакуват, нито колко са. 
 	Долината беше дълга, а когато вицерегентът избяга от
 	цитаделата, беше видял само мен и стотината ми мъже – не и
 	цялата далбрекска армия. 
 	Облакът отново се понесе към нас, този път с видима
 	настървеност. Усетих грохота под краката на бойци и коне, обединени в един бесуващ звяр. Войската около мен се
 	напрегна в готовност за атака. Протегнах лявата си ръка
 	встрани, за да ги усмиря. 
 	– Сигурна ли си, че ще изпрати първо тях? – попитах Лия. 
 	В долината вече се смрачаваше заради високите хълмове
 	наоколо. 
 	Кокалчетата и на двете ѝ ръце побеляха: едната стискаше
 	поводите, другата – дръжката на меча ѝ. 
 	– Да. Доказа го, като използва Ивет и Зекия. Познава ме. 
 	Знае какво би смутило войниците ни, какво би ги разколебало. 
 	Не сме като него. 
 	Гледахме как войската напредва. Редиците с войници най-
 	сетне се избистряха пред нас – поне десетина с по стотина
 	войници на ред. Всичките не по-възрастни от Ибън и Натия. 
 	Повечето много по-малки. Носеха алебарди, мечове, брадви, ножове. Като наближиха още, видях лицата им – освирепели, с
 	нищо детско в тях. 
 	Дадох сигнал на щитоносния отряд да заеме позиция
 	отпред. 
 	– Щитове горе! – наредих и щитовете им се съединиха с
 	обиграна прецизност. 
 	– Стрелци напред! – извика Орин. 
 	И тогава към нас препуснаха първите брезалоти. 
 	⁕ Л И Я ⁕
 	Сръчканото животно изхвърча през предните линии на
 	вражеската армия, устремено към щитоносците. Балистите, скрити над нас, се придвижиха с трополене до ръбовете на
 	скалите и се насочиха към целта. Тавиш изчака със
 	смущаващо търпение и накрая подаде сигнал на двете оръдия
 	с най-добър ъгъл на атака. 
 	– Стреляйте! 
 	Железните копия полетяха. Едното пропусна целта, но
 	другото прониза рамото на брезалота. Той залитна, сгромоляса се на земята и се взриви на безопасно разстояние. 
 	Пръст, парчета от коня и кръв се посипаха сред пламъци по
 	тревата. Мирисът на изгоряла плът изпълни въздуха. 
 	Пуснаха втори брезалот. 
 	И трети. 
 	Втория повалихме, но третият се изплъзна на желязното
 	копие и влетя в стената от щитове. Войниците се заблъскаха
 	панически във всички посоки, но беше твърде късно. Конят
 	избухна, оставяйки празна дупка, обградена от трупове и
 	парчета конско месо. Ударната вълна събори Орин и
 	стрелците му на земята. Рейф и пехотинците се спуснаха да
 	им помогнат, а комисарят се възползва от настаналия хаос да
 	изпрати бригадата си от деца войници, за да смаже духа ни
 	още повече. 
 	– Отстъпление! – изкрещях със силен, трескав глас, така че
 	да ме чуе комисарят. – Отстъпление! 
 	Редиците ни се запрепъваха назад, докато щитоносците ни
 	бранеха с накриво вдигнати щитове, а пехотата зад нас се
 	изтегли напред. В готовност. 
 	Гледах ги с притаен дъх. Чаках с търпение, каквото не бях
 	подозирала, че притежавам. Щитоносците продължаваха да
 	отстъпват назад. Децата войници летяха в атака, вече
 	достигнали средата на долината. 
 	– Отстъпление! – изкрещях отново. 
 	Венданската войска зад децата спря в очакване младите
 	войници да подсилят суматохата сред редиците ни, преди те
 	да ни нападнат с тежката артилерия. Гледах с разтуптяно
 	сърце, а когато и последните деца прекосиха уречената
 	граница, извиках:
 	– Сега! 
 	Във въздуха изхвръкнаха пръст и чимове трева. Два реда
 	наклонени заострени колове изскочиха от поляната. 
 	Непреодолима преграда през цялата ширина на долината
 	затвори децата в капан от нашата страна на бойното поле. Те
 	се завъртяха, стреснати от шума, а в следващия момент се
 	озоваха оплетени в изстреляните от двете страни мрежи. 
 	Пехотинците се спуснаха да ги укротят и да ги изведат от
 	долината, където Натия, Полин и Гуинет ги чакаха с още
 	войници. 
 	Хукнах напред и спрях при стената от колове. Знаех, че
 	разполагам с броени секунди, преди да изпратят поредния
 	брезалот или да атакуват с някое друго от ужасяващите си
 	оръжия. 
 	⁕ К Е Й Д Ъ Н ⁕
 	С нас яздеха осем венданци – онези, на които вярвахме, защото ни се бяха разкрили още в цитаделата. Знаех, че Рейф
 	не одобрява – навярно защото се страхуваше, – но яздеше пред
 	тях от едната страна на Лия, докато аз заемах другата, оглеждайки се за стрелци и копиехвъргачи, достатъчно близо
 	да я улучат. 
 	От другата страна на стената от колове избухна смут. Зад
 	предните им редици се надигна безпокойство и проехтяха
 	заповеди. 
 	– Братя! Сестри! – провикна се Лия, привличайки
 	вниманието им обратно към себе си. 
 	Напрегнато шушукане сред редиците. Тя стоеше пред тях, обградена от венданци, включително аз и Гриз. Тълпата се
 	умълча смаяно. Тя ги призова да се предадат, предложи им
 	споразумение, обеща им мир, но още преди да довърши, комисарят, чиевдар Дитрик и губернатор Янос си проправиха
 	път през войската на конете си. Очите на комисаря кацнаха за
 	миг върху мен, още изпълнени с огън заради предателството
 	ми, после ги сведе към един войник, който бе излязъл напред
 	и слушаше Лия със свалено оръжие. Комисарят замахна с
 	меча си и мъжът падна разполовен. Войниците от предната
 	линия вдигнаха оръжията си, стиснаха ги с новоподкладена
 	жар, решени да избегнат същата участ, и след миг стадо
 	брезалоти се втурна към нас. 
 	⁕ Р Е Й Ф ⁕
 	Изхвръкнах от коня си и ме обсипаха трески. В долината
 	прокънтя боен рог. Изправих се с изваден меч и вдигнат щит. 
 	Батальоните настъпваха. Драгер ги предвождаше надолу по
 	склона на една от далечните скали. По отсрещната се
 	спускаха войниците на Маркес, за да разделят венданските
 	сили на две. Тавиш се биеше зад мен. Гръмкият сблъсък на
 	стомана в стомана отекваше наоколо, докато замахвахме, ръгахме, разсичахме прииждащата стена от венданци. Накрая
 	се докопахме до конете си и избихме вражеските войници, дошли да ги отвлекат. От гърба на коня си претърсих с очи
 	бурното море от кафяво, сиво и проблясващ метал за Лия. Но
 	я нямаше. Разчистихме с мечове пътя си, за да обединим
 	редиците си с другите, и отново се врязахме във вражеския
 	фронт, устремени към петата дивизия. 
 	⁕ Л И Я ⁕
 	Изправих се на крака, заобиколена от войници. Гъст
 	прахоляк се виеше във въздуха. Бях изгубила Рейф и Кейдън
 	от погледа си. Венданците се изливаха между взривените
 	колове. Чувах гъргоренето на мъже, пронизани от
 	разхвърчалите се парчета дърво. Постепенно се смрачаваше, но скалите искряха от огневи линии. Катапултите
 	разпръскваха с камъни венданските сили, а далбрекските
 	батальони вече се изливаха в долината. Джеб се добра до мен. 
 	– Насам – извика и ме повлече с един далбрекски взвод през
 	венданските редици. 
 	Бойни викове изпълваха въздуха, кънтяха безмилостно
 	между скалите. Чувах предсмъртно хриптене, кашляне, глухо
 	сгромолясване на нови и нови трупове по земята. Комисарят
 	успя да заглуши гласа ми, преди да достигне дори до малък
 	брой венданци, но сега, когато най-младите вече бяха в
 	безопасност извън лапите му, знаех докъде трябва да стигна –
 	откъде щяха да ме чуят повече войници. Лицата покрай мен се
 	размиваха, докато препускахме през тълпите. Размахвах меча
 	си с вдигнат щит и с Джеб си пазехме гърбовете един на друг. 
 	Някой удари силно щита ми и ме повали на земята. Превъртях
 	се, преди нечия брадва да се забие в пръстта точно където
 	преди миг бе главата ми, после забих меча си в корема на
 	войника, който ми налетя отново. 
 	Скочих на крака и се завъртях с вдигнат щит, отблъсквайки
 	поредната атака, и в този момент, сред вихрушката от метал и
 	сенки, нещо привлече погледа ми. Нещо синьо и лъскаво. 
 	⁕ К Е Й Д Ъ Н ⁕
 	Венданската войска се разпръсна под обстрела с камъни. 
 	Нападението с катапулти от върха на скалите трябваше
 	просто да отвлече вниманието им, докато батальоните се
 	спускаха към долината. Кракът ми се обливаше в кръв, прободен в бедрото от парче дърво, остро като щик. Не успях
 	да го извадя, затова отчупих единия му край, докато забивах
 	меча си във вендански войник, когото разпознах. После убих и
 	друг. И още един. Гриз си проправяше път към мен. Лия се бе
 	сражавала на крачки от нас, а сега я нямаше. Навлизахме все
 	по-надълбоко във венданската войска. Минутите се точеха
 	като часове, напредвахме бавно, обградени от далбрекски и
 	моригански войници, докато мощна експлозия не разтърси
 	долината. 
 	⁕ Р Е Й Ф ⁕
 	Огнено кълбо избухна в небето, озарявайки долината с
 	искри и пламъци. Заваля огън – хиляди горящи въглени се
 	посипаха по хора и коне. Животните заподскачаха уплашено, войниците пищяха подпалени. Изтичах до един, бутнах го на
 	земята и го затъркалях, за да угася огъня. Тогава видях
 	Тавиш. Той удряше с длан пламъци, които поглъщаха ръката
 	му, запалваха косата му. Бутнах и него на земята и потуших
 	огъня с облечените си в ръкавици ръце. Той продължи да
 	крещи в агония дори след като угасих пламъците. Приведох се
 	към него и опитах да го успокоя. 
 	– Всичко е наред, братко. Ще се оправиш, обещавам. 
 	Той простена от болка, а аз наредих на близкия войник да
 	го води зад бойната линия и му помогнах да го качи на един
 	кон. 
 	Чак след като двамата потеглиха, усетих, че дланите ми
 	парят, станали на мехури от пламъците. Свалих ръкавиците
 	си. Бяха подгизнали от подпалващото вещество, заваляло от
 	небето. Коленичих и притиснах дланите си към хладната
 	трева. Друг войник лежеше на земята до мен. Синът на
 	вицерегента, Андрес. Братът на Кейдън беше мъртъв. Успях
 	само да затворя изцъклените му безжизнени очи. 
 	Яхнах един кон и препуснах към батальона на Драгер, гледайки как десетки, стотици венданци падат покосени. Но
 	колкото и да поваляхме, винаги ги заместваха нови. 
 	Като стигнах до батальоните ни, Драгер и Маркес бяха
 	успели да разпокъсат петата дивизия, но започваха да губят
 	битката. 
 	Видях Кейдън да си пробива път към мен. Сърцето ми спря, като не видях Лия с него. Къде беше тя? 
 	– Загубих я – обясни той, като стигна до мен. – И с теб ли не
 	е? 
 	Венданец, огромен като Гриз, ни налетя с боздуган в едната
 	ръка и секира в другата. Заблъска по щитовете ни и започна
 	да ни изтласква все по-назад, докато с Кейдън не отстъпихме
 	едновременно в двете посоки, забивайки мечовете си в гърба
 	му. Той се стовари като дърво и разтърси земята. А в
 	далечината зад него видяхме вицерегента. 
 	⁕ Л И Я ⁕
 	Ужасът и кръвта бяха като вълна, разбиваща се в нас от
 	всички посоки отново и отново. Всеки път, когато наш
 	батальон вземеше надмощие, врагът изпащаше още
 	брезалоти, още железни стрели изсвистяваха през въздуха, пронизвайки щитове и плът, още горящи дискове се врязваха в
 	кожата и прогаряха дробовете. Шумът беше оглушителен, 
 	ехтеше из долината като безпощадна буря. В небето се
 	издигаха огън и пушек, валеше пареща пепел. Загубих
 	ориентация, вече не виждах скалата. Оцелявах миг за миг. 
 	Замахвах с меча, наръгвах, решена да не му отстъпя победата. 
 	 Това не е краят. 
 	Джеб атакуваше свирепо, също толкова решен да пробие
 	следващата вълна от вражески редици, но напредвахме все по-
 	бавно, с все по-разредени от поредния обстрел сили. Мярнах
 	тежковъоръжен батальон пред нас – конници се сражаваха над
 	главите на пехотата. Нямах време да издирвам Рейф и Кейдън
 	сред тях, но бях сигурна, че натам са тръгнали. Познатото
 	болезнено цвилене на брезалот прониза въздуха. Знаех какво
 	следва. Нов кон беше натоварен с експлозиви и сръчкан
 	напред. Чух страховития тропот на копитата му, яростното
 	съскане на дъха му – все по-силни с всяка грохотна крачка към
 	нас. Звуците отекваха, умножаваха се, обграждаха ни. 
 	Завъртях се, несигурна откъде ще изскочи животното, а в
 	следващия момент нечия ръка ме бутна грубо и ме стовари по
 	гръб. 
 	Рейф. 
 	Той падна върху мен и светът избухна. 
 	⁕ К Е Й Д Ъ Н ⁕
 	– Не можеш да го направиш – опитваше се да ме убеди с
 	насечени думи и недостигащ дъх. 
 	Виждах страха в очите му. Бях по-силен от него. И по-бърз. 
 	И воден от единайсетгодишен гняв. 
 	Сблъсък на метал в метал. Ударите ни вибрираха помежду
 	ни. Не можеш да го направиш. Баща съм ти. 
 	Опита да ме прободе, но само одраска ръката ми с острието
 	си. 
 	Ръкавът на ризата ми се напои с кръв и очите му пламнаха
 	от глад. Погледна парчето от кол, пронизало крака ми. 
 	Пресмяташе колко сила ми е останала. 
 	И аз самият не знаех. Болката ставаше все по-непоносима. 
 	Усещах локва лепкава кръв в ботуша си. Отблъснах го назад с
 	остро дрънчене на стомана. 
 	– Баща съм ти – повтори той. 
 	– Откога? – попитах. – Кога си ми бил баща? 
 	Зениците му се бяха свили колкото върхове на карфици, а
 	ноздрите му бяха широко отворени. Сега не миришеше на
 	жасмин. Само на страх. 
 	Притиснах острие в неговото, удържайки на натиска му, избутвайки го назад. Дългогодишните лъжи пулсираха
 	помежду ни. 
 	Той успя да ме отблъсне и отстъпи няколко крачки назад. 
 	– Пробвах да се помиря с теб – изсъска той. – Не можеш да
 	го направиш. Синко. Да започнем отначало. Още има време. 
 	Отпуснах захвата си. Свалих гарда. Вперих поглед в него. 
 	– Време? Сега? 
 	Очите му проблеснаха и той атакува, както бях очаквал. 
 	Замахна кръвожадно, избивайки меча от ръката ми. Усмихна
 	се, готов да ме прониже с острието си, но като пристъпи към
 	мен, аз скочих, долепих гърди в неговите и забих ножа си в
 	корема му. 
 	Очите му се изцъклиха. 
 	– Времето ти изтече – прошепнах. – Татко. 
 	И го оставих да падне в краката ми. 
 	⁕ Р Е Й Ф ⁕
 	Лежах върху нея, предпазвайки я, докато около нас валяха
 	метал, дърво и огън. 
 	Секунда на затишие профуча между нас, преди битката да
 	ни погълне отново. Изправихме се и взехме щитовете и
 	мечовете си от земята. Облак пушилка превземаше въздуха и
 	зашеметени венданци се препъваха към нас, също така
 	дезориентирани от взрива. 
 	– Трябва да стигна до скалата, Рейф. Трябва да им поговоря, преди да се избием взаимно. 
 	Хукнахме през сенките на скалите. Вече виждах
 	изпъкналия ръб, но в този момент пътя ни препречи
 	губернатор Янос. Капитанът на стражата, канцлерът и отряд
 	от петима войници стояха зад него. 
 	Янос пристъпи напред. 
 	– Предай ни я. 
 	– За да побиете главата ѝ на кол? – отвърнах. 
 	– Комисарят решава. 
 	Стиснах здраво щита си и усетих как мехурите по дланите
 	ми се пръсват и бистрата течност потича между пръстите ми. 
 	– Онази скала е зад нас, Лия. Върви! 
 	Отчаяно се надявах поне веднъж да не спори с мен. И тя
 	хукна. 
 	Канцлерът се усмихна. 
 	– Пращаш я в задънена улица. Няма откъде да избяга. Току-
 	що насочи зайчето ни право към капана. 
 	– Първо ще трябва да минете през мен. 
 	Вдигнах меча си. 
 	– През нас – обади се Драгер и пристъпи до мен. 
 	Джеб беше с него. 
 	⁕ Л И Я ⁕
 	Тичах към върха на скалата с прогаряни от дима дробове. 
 	Долових отчаянието в заповедта на Рейф. Върви!  Твърде много
 	хора умираха. Губеха всички, с изключение на комисаря. 
 	Долината още бучеше от боя. Как щяха да ме чуят? 
 	По челото ми се стичаше пот, очите ми пареха и едва
 	виждах пътеката пред себе си, но синьото привидение отново
 	ми се мярна, незрящо око, окичено със скъпоценни камъни. 
 	Закашлях се от задушливия въздух, мъчейки се да видя през
 	пушилката, докато Каланта не излезе на пътя ми от гъстата
 	мъгла. 
 	Беше облечена, както не я бях виждала преди. Вече не беше
 	господарка на Светилището, а свиреп воин със саби и
 	кинжали в ножници върху хълбоците ѝ. Единият нож беше
 	моят. Лъскавите скъпоценни камъчета отразяваха пламъците
 	наоколо. 
 	Стискаше две саби толкова силно, че кокалчетата на
 	пръстите ѝ приличаха на стегнати възли. 
 	Извадих бавно меча си. 
 	– Отстъпи, Каланта – наредих, очаквайки всеки момент да
 	ми налети. – Не искам да те нараня. 
 	– Не идвам да те спра, принцесо, а да ти кажа, че трябва да
 	побързаш. Говори им, защото скоро няма да остане никой, който да разказва истината за днешната битка. Не са гладни
 	за кръв. Гладни са за друг вид надежда. 
 	Един войник изскочи от облака дим с брадва в ръка, готов
 	да я забие в мен, но Каланта скочи напред, разсече го през
 	корема и тялото му се прекатури през ръба на скалата. Тя ме
 	погледна и повтори молбата на Рейф:
 	– Върви! 
 	После се обърна да повали още един от сънародниците си. 
 	⁕ Р Е Й Ф ⁕
 	Бях се сражавал рамо до рамо с Джеб, но не и с Драгер. Той
 	инстинктивно подбираше най-силните бойци. Биехме се гръб в
 	гръб. Без да изпускам канцлера от поглед, разбих лицето на
 	един войник с щита си и разсякох прасеца на друг чак до
 	костта. Капитанът на стражата се криеше зад тях. Драгер
 	отблъскваше Янос с мощни удари, докато не го повали. После
 	се завъртя да блокира атаката на друг войник. Канцлерът се
 	хвърли в нападение. Сблъсъкът на меча му с щита ми разцепи
 	въздуха, но успях да пренасоча силата му към черепа на
 	войника до него. Така се изравнихме, с изключение на
 	капитана на стражата, който продължаваше да се крие зад
 	други войници. Ръцете ми горяха и се плъзгаха по дръжката
 	на меча заради сълзящите мехури, но аз стиснах по-силно, отвръщайки на ударите на канцлера. Накрая кръстосахме
 	яростно остриета, и двамата задъхани. 
 	– Ти си бил – процедих. 
 	Той ме отблъсна и замахна. Мечовете ни издрънчаха. 
 	– Убих само стария – похвали се, без дори да знае името на
 	Свен. Лицето му лъщеше от пот. – Капитанът на стражата и
 	вицерегентът се справиха с останалите. 
 	– Свен не е мъртъв – заявих му. 
 	Отново иззвънтя стомана и помежду ни литнаха искри. 
 	– Мислиш ли, че ме е грижа? – отвърна той запъхтяно. 
 	Блъснах щита му с меча си и металът се огъна. 
 	– Сигурно колкото да побиеш принцеса на кол и да
 	предадеш кралството си. 
 	Продължих да обсипвам щита му с удари, за да не му дам
 	шанс да атакува. Ръката му отслабваше под зверското млатене
 	и накрая щитът му издрънча на земята. 
 	Забих меча си през ребрата му, докато ръката ми не се опря
 	в корема му и лицето ми не се озова на сантиметри от
 	неговото. 
 	– Не очаквам да те е грижа, лорд-канцлер. Очаквам само да
 	умреш. 
 	⁕ Л И Я ⁕
 	Тичах, кашляйки и препъвайки се в стърчащите камънаци. 
 	Нощта се беше спуснала, но долината сияеше от пламъците, горящи по хребети, поля и трупове. Димът се носеше на кълба, горчив и парлив, пропит със зловонието на изгоряла плът. 
 	Между скалните стени на долината още отекваше сблъсък на
 	метал. Виковете на ранените раздираха въздуха, а животните, попаднали сред мелето, виеха уплашено. 
 	Избърсах парещите си очи и продължих да се оглеждам за
 	пътеката към върха на скалата, докато валящите от небето
 	живи въглени прогаряха кожата ми и все повече ме обземаше
 	безнадеждност. 
 	 Не се бавете, госпожице, иначе всичките ще умрат. 
 	Задавих се и залитнах напред. 
 	В пушилката се отвори тясна пролука и видях пътеката. 
 	Хукнах по нея и се заизкачвах със зъби и нокти към върха. 
 	Като стигнах до изпъкналия ръб, душата ми се разцепи на две. 
 	Цялата долина гореше, дрънчаха оръжия, проблясваше метал
 	и телата се гърчеха вкупом, като гнездо умиращи змии. 
 	– Братя! Сестри! – провикнах се, но думите ми се изгубиха
 	сред гръмкия тътен, обгърнал цялата долина. 
 	Не можеха да ме чуят. Вярвай. Невъзможно беше. 
 	Изревах пак, още по-отчаяно, ала битката продължаваше да
 	се вихри неудържимо. 
 	 Вярвай в силата си. 
 	Вдигнах ръце и извисих глас към небесата, опитвайки да се
 	домогна не само до моята сила, но и до тази на предците ми. 
 	Усетих как нещо отвръща на зова ми и гласът ми прокънтя с
 	мощта на хиляда други. Преплитаха се в мен, около мен и
 	светът ни вдишваше, припомняше си; времето се завърташе. 
 	Мориган се озова от едната ми страна, Венда и Гаудрел – от
 	другата. Полин, Гуинет, Берди и стотици други стояха зад мен. 
 	Гласовете ни се усукваха един в друг като стоманено въже, което се простираше до всички краища на долината, увиваше
 	се, споделяше. Всички глави под нас се килнаха заслушани, усетили, някои по-надълбоко от други. Димът се завихри и
 	започна да се разсейва. 
 	Битката стихна. 
 	– Братя! Сестри! Оставете оръжията! Аз съм вашата
 	кралица! Дъщеря на кръвта ви и сестра на сърцата ви! Няма
 	да ви изоставя. Ще се завърна с вас във Венда. – Разказах им
 	за другата надежда, обещана от Венда. Призовах ги да се
 	вслушат в сърцата си, да се доверят на чувството, древно
 	колкото вселената. – Силата е вътре в нас. Ще се заселим в
 	Кам Ланто. Ще съградим нов живот. Заклевам се в сетния си
 	дъх, че ще го постигнем заедно, но не и по този начин. Можем
 	да надвием Дракона, грабещ мечтите ни! Оставете оръжията и
 	заедно ще създадем вечна надежда. 
 	Светът спря да се върти. Небесата гледаха. Вековете
 	притаиха дъх. 
 	Затишието долу се задържа. 
 	Накрая нечий меч издрънча на земята. 
 	И втори. 
 	И докато чиевдарите, губернаторите и сюзерените
 	беснееха, глухи за думите ми, клановете захвърляха оръжията
 	си на вълни. 
 	– Не се сещам за по-удачно място да те намеря, любима
 	моя. Оттук всички ще виждат. 
 	Завъртях се. Зад мен стоеше комисарят. 
 	– И всички ще знаят със сигурност кой е истинският
 	комисар на Венда – добави той. 
 	Извадих меча си и отстъпих назад. 
 	– Слушат мен, комисарю. Това искат. Твърде късно е за теб. 
 	Той вдигна тежкия си меч с две ръце. Познавах тази поза. 
 	Знаех какво следва. 
 	– Те искат каквото аз искам – отвърна той. – А аз те искам
 	мъртва. Съвсем просто е, принцесо. Това е истинската сила. 
 	Той погледна късия меч в ръката ми и се усмихна. Пристъпи
 	към мен с лъснало от алчност лице, предвкусвайки силата на
 	една ръка разстояние от него. Направих още крачка назад и
 	усетих как ръбът на скалата се рони под краката ми, чух как
 	откъртени камъчета се търкулват към долината. Сякаш юмрук
 	стисна сърцето ми, като видях глада в очите му. Още. Хранеше
 	се с битката и страха ми. В този миг видях нещо друго, цветен
 	проблясък. Синьо око, обкичено със скъпоценни камъни. 
 	– Регинаус! 
 	Лицето му изстина, като чу родното си име, но бързо го
 	разпали гняв. Завъртя се към Каланта. 
 	В единственото ѝ светло око сияеше тъга и може би
 	преданост, любов дори, и още хиляда неща, които не можех да
 	назова. Имаме дълго минало, беше ми признала някога. 
 	Вероятно това виждах в погледа ѝ – спомена за онова, което е
 	бил за нея някога, и скръбта заради това, в което се беше
 	превърнал. 
 	– Едно време ми вдъхна надежда – каза тя. – Но не мога да
 	ти позволя такова нещо. Време е за друг вид надежда. 
 	Комисарят изпухтя насмешливо, преди Каланта да се
 	спусне към него. Той вдигна рязко меча си, пронизвайки я, преди да го достигне, но тя така се беше засилила, че когато
 	острието потъна докрай, тялото ѝ се заби мощно в неговото. 
 	Той залитна назад, една стъпка, втора – и по лицето му
 	пробяга паника; опита да запази равновесие, но беше твърде
 	късно. Аз отскочих встрани и телата им прелетяха през ръба
 	на скалата. Писъкът на комисаря отекна между стените на
 	долината, докато пропадаха заедно към дъното ѝ. Земята под
 	моите крака също поддаде и усетих, че се плъзвам надолу. 
 	Протегнах трескаво ръце да се хвана за нещо – стръкове трева, клони, – но наблизо нямаше нищо и рухналата скала ме
 	повлече надолу след тях, докато нечия ръка не се вкопчи в
 	моята. 
 	  
 	ГЛАВА 88
 	⁕ П О Л И Н ⁕
 	Битката може и да беше завършила, но още бушуваше в
 	сънищата ми. С цял полк, Гуинет, Берди, Ибън и Натия едва
 	успяхме да овладеем децата войници, изведени от долината, и
 	да ги успокоим през следващите дни. Дори от лагера чувахме
 	взривовете и кошмарните викове, разтърсващи долината. 
 	Малко преди края на сражението паднах отчаяно на колене, молейки се за живота и силата на Лия, молейки се венданците
 	да се вслушат в гласа ѝ. 
 	Натия, която не беше много по-възрастна от повечето деца
 	войници, им поговори на познат за тях език и като че ли само
 	това ги укротяваше на моменти през нощта. На следващия ден
 	децата продължаваха да треперят от страх, да се плашат от
 	нас. Трудно щяхме да спечелим доверието им. Отлично
 	разбирах, че не можем да си го вземем насила, нито да го
 	получим за една нощ, но с търпение, ден след ден, щяха да ни
 	се доверят и бях готова да им дам колкото беше нужно време. 
 	Като влязох в долината и видях загиналите и докато
 	помагах на ранени, се замислих за унищожението, описано в
 	Свещената книга, и за шепата Избавени. И ние почти бяхме
 	стигнали дотам. Целунах два пръста, един за изгубените и
 	един за обречените, и се помолих да е дошъл краят на
 	отсяването . 
 	Не можехме да отдаваме живота на повече хора на
 	небесата. 
 	– Този е готов – обяви лекарката, избърсвайки кръвта от
 	ръцете си, и аз последвах войниците, които пренесоха Кейдън
 	в далечния край на шатрата. 
 	⁕ К Е Й Д Ъ Н ⁕
 	Пресегнах се да опипам крака си. 
 	– Не бой се. Там е. 
 	Полин бършеше челото ми с влажен парцал. 
 	Още ми се виеше свят от еликсира, който ми беше дала
 	лекарката. Шатрата беше пълна с ранени. И имаше още
 	десетина като нея. Беше ми се наложило да живея с дървения
 	отломък в крака цели три дни. Ранените бяха твърде много, за
 	да ги обгрижат лекарите наведнъж. Почти се бях съгласил
 	Орин собственоръчно да изреже парчето. Тавиш лежеше на
 	постелка срещу мен с превързана ръка и врат. Половината му
 	дълга коса вече я нямаше. Той вдигна здравата си ръка за
 	поздрав, но дори това малко усилие предизвика болезнена
 	гримаса. 
 	Рейф седеше на сандък в отсрещния край и Берди мажеше
 	дланите му с лечебен балсам. Един мъж почистваше раната на
 	рамото му, преди да окачи превръзка през него за ръката му. 
 	През стените на шатрата се чуваше как Гуинет праща Гриз за
 	още кофи с вода, а Орин къса плат за превръзки. Имах
 	чувството, че е също толкова шумно, колкото по време на
 	битката, макар и звуците да бяха други. 
 	– Капитанът на стражата? – попитах. 
 	Полин поклати глава. 
 	– Няма следа от него – отвърна. 
 	Мерзавецът се беше изплъзнал и заедно с неколцина
 	членове на Съвета бяха в неизвестност. Нищо чудно да гниеха
 	някъде сред труповете – не всички бяха разпознаваеми. 
 	– Ако изобщо са живи, вероятно са пропълзели в дълбоки
 	тъмни дупки – додаде Полин. – Няма да ги видим повече. 
 	Кимнах с надеждата да е права. 
 	⁕ Р Е Й Ф ⁕
 	– Как са ръцете ти? 
 	– Берди току-що ми смени превръзките – отговорих. – До
 	няколко дни ще мога да яздя. 
 	– Хубаво. 
 	– А рамото ти? – попитах. 
 	– Боли ме, но си струваше. Позволявам ти да му изваждаш
 	ставата когато си пожелаеш. 
 	Стигнах до Лия точно в мига, в който политаше от скалата
 	заедно с комисаря и Каланта. Ръцете ми още влажнееха от
 	обгорената плът, но успях да я хвана за китката и да я
 	издърпам. Въпреки травмите ни, двамата с нея бяхме сред
 	късметлиите. Казах на Кейдън за Андрес, но така и не
 	разпознахме тялото му, навярно стъпкано до неузнаваемост от
 	някой препускащ брезалот. 
 	Далбрек загуби много войници. Четири хиляди по
 	изчисления на генерал Драгер. Без призива и обещанието на
 	Лия към венданците нямаше да има край. Драгер вече не се
 	съмняваше, че комисарят щеше да заличи Мориган от лицето
 	на земята, а после и нашето кралство. 
 	След битката далбрекски, вендански и моригански сили
 	работеха заедно и Лия всеки ден говореше на венданците, 
 	помагайки им с подготовката за пътя към дома. 
 	– До няколко дни ще сме готови да тръгнем – каза тя. –
 	Изгорихме и последните тела. Бяха твърде много, за да ги
 	погребваме. 
 	– Джеб? 
 	Тя кимна и си тръгна. 
 	⁕ Л И Я ⁕
 	Минаха почти две седмици. Всички загинали бяха
 	погребани или изгорени – включително комисарят. Странно
 	ми беше да гледам безжизненото му тяло, пръстите, стискали
 	гърлото ми, устата, вечно сееща заплахи, мъжа, създал
 	главозамайваща войска с амбицията да покори боговете. Сега
 	всичко в него изглеждаше съвсем обикновено. 
 	– Можем да оставим кучия син на животните – предложи
 	един страж. 
 	Явно изражението ми го бе навело на тази мисъл. 
 	Погледнах Каланта. 
 	– Не – отвърнах. – Комисаря го няма вече. Сега е просто
 	момче на име Регинаус. Изгорете тялото му заедно с нейното. 
 	За Джеб издигнахме погребална клада. 
 	Бях го намерила жив, като претърсвахме купчините тела
 	сутринта след битката. Сложих главата му в скута си и той
 	отвори очи. 
 	– Ваше Височество – пророни. 
 	Лицето му беше мърляво, окървавено, но очите му още
 	искряха от живот. 
 	– Тук съм, Джеб – казах, бършейки кръвта от челото му. –
 	Всичко ще бъде наред. 
 	Той кимна, макар и двамата да знаехме, че е лъжа. 
 	Лицето му се сбърчи от болка и той се усмихна насила. 
 	– Гледай само. – Той сведе поглед към кървящите си гърди. –
 	Съсипах още една риза. 
 	– Съвсем малко е скъсана, Джеб. Ще ти я закърпя. Или
 	направо ще ти купя нова. 
 	– От круваски лен – напомни ми той с насечен дъх. 
 	– Да, знам. Не съм забравила. Никога няма да забравя. 
 	Очите му просветнаха и той задържа поглед върху мен с
 	ясното съзнание какво предстои. После си отиде. 
 	Пригладих косата му. Прошепнах името му. Избърсах
 	лицето му. Полюлях го в обятията си. И го прегърнах, сякаш
 	прегръщах всички хора, загинали пред мен през последната
 	година, всички хора, които не бях имала възможност да
 	прегърна. Не исках да се разделям с други. Накрая зарових
 	лице във врата му и поплаках. Преплетох пръсти с неговите и
 	си спомних първата ни среща – тогава беше торен бръмбар, коленичил в стаята ми с уверението, че е дошъл да ме отведе
 	вкъщи. Един войник ме докосна по ръката и опита да ме
 	откъсне от него, но аз го отблъснах. Този път нямаше да
 	бързам със сбогуването. 
 	След това не плаках повече, колкото и тела да изгаряхме и
 	погребвахме. Чувствах се вцепенена от всичката смърт
 	наоколо. Но знаех, че рано или късно пак ще лея сълзи. 
 	Болката щеше да ме превземе ненадейно и да ме бутне на
 	колене. В скръбта нямаше правила – ала в живота имаше и
 	през първите дни след битката нуждите на живите ме
 	тласкаха да продължавам напред. 
 	Пери, Маркес и фелдмаршалът също не бяха оцелели, други
 	офицери бяха тежко ранени, но имаше и воини, сражавали се
 	също толкова храбро, които бяха невредими. Губернатори
 	  
 	Умброуз и Карзуил бяха единствените членове на Съвета, оставили оръжията заедно с клановете. И те търсеха друг вид
 	надежда. 
 	Генерал Драгер, който беше един от невредимите, ми
 	помагаше в някои от най-тежките и сърцераздирателни
 	задачи след края на битката. Заедно държахме един млад
 	венданец, докато отсичаха ръката му, смачкана между
 	зъбните колела на едно от зловещите оръдия на комисаря. 
 	– Дължа ви извинение – каза ми веднъж, като се връщахме
 	към лагера. – Не сте каквато очаквах. 
 	– Не ми дължите нищо – отвърнах. – И вие не сте какъвто
 	очаквах. Мислех ви за непоносим задник, жаден за власт. 
 	Той вдиша смаяно. 
 	– А сега? 
 	– Вместо това се оказахте дълбоко предан на кралството си. 
 	Възхищавам ви се, генерале, но границата е много тънка. И
 	понякога я прекрачваме. Знам какво е да ти отнемат правото
 	на избор. И се моля на никоя дъщеря на вашето кралство да
 	не ѝ се налага да се бори гласът ѝ да бъде чут, както на мен
 	ми се наложи. 
 	Той се прокашля. Очевидно не подхождах особено
 	дискретно към темата. 
 	– Затова ли избягахте от брака? – попита ме той. 
 	– Всеки заслужава да бъде обичан, генерале, и то не заради
 	лист хартия. Правото на избор е могъщо нещо, способно да
 	доведе до велики постижения, ако не е в желязната хватка на
 	малцина. 
 	Повечето хранителни запаси, натрупани от комисаря, бяха
 	оцелели. И щяха да ни стигнат за пътя до Венда. Срещнах се с
 	клановете и поплаках заедно с тях. Усещах как ден след ден
 	решимостта ни нараства, изгражда се като строшена кост и
 	общият ни белег ни прави по-силни. Отхвърлих титлата
 	комисар и вместо това приех да бъда тяхна кралица. 
 	Но въпреки че силата и надеждата ми растяха ежедневно, като се срещнахме на изхода на долината с войските на
 	Мориган и Далбрек, за да се сбогуваме, една малка част от
 	тази надежда посърна. 
 	Прегърнах Тавиш и Орин, после с Кейдън се здрависахме с
 	генералите Хауланд и Драгер. Драгер се поколеба, сякаш
 	имаше да ми казва нещо, но накрая просто стисна ръката ми и
 	отново ми пожела всичко хубаво. 
 	Рейф пристъпи напред и се здрависа с Кейдън. Без да си
 	кажат нищо, впиха погледи един в друг, после си кимнаха, сякаш си бяха разменили тайни думи. 
 	Взирах се в Рейф, изпълнила съзнанието си със стотици
 	спомени за миналото ни, за да не мисля за бъдещето ни. 
 	Спомних си първия му намръщен поглед към мен в кръчмата
 	на Берди, как слънцето освети остро скулите му, като дойде в
 	Дяволския каньон, как запелтечи, като го попитах откъде е, малкото петънце пот с форма на сърце върху ризата му, докато
 	метеше паяжини от стрехите, любопитния допир на пръстите
 	му по каваха на рамото ми, яростния ни спор точно преди
 	първата ни целувка, сълзите в очите му, когато ме вдигна от
 	онзи вледенен речен бряг. 
 	Но най-вече си спомнях за броените ни откраднати часове, когато кралствата не значеха нищо за нас. 
 	– Лия. 
 	Спомените ми рухнаха и слънцето внезапно ме подпали, 
 	заслепи ме. 
 	Рейф дойде до мен. Кейдън и офицерите останаха край нас. 
 	Нямахме нито капка уединение и може би беше за добро. 
 	– Време е да поемеш задълженията си в Далбрек –
 	отбелязах. 
 	Звучеше като твърдение, но знаех, че долавя въпроса, преплетен в него. 
 	Той кимна. 
 	– И теб те чакат задължения във Венда. 
 	Същият въпрос бе скрит и в неговите думи. 
 	Кимнах. 
 	– Дала съм обещания също като теб. 
 	– Да. Обещания. Знам. – Той пристъпи от крак на крак и
 	сведе поглед за момент. – Скоро ще съставим новите мирни
 	договори. Ще ги изпратим на вас и на другите кралства. 
 	– Благодаря. Нямаше да се справим без помощта на
 	Далбрек. Желая ти всичко най-хубаво, крал Джаксън. 
 	Рейф не ме нарече кралица Джезелия, сякаш още не
 	можеше да приеме нито титлата, нито избора ми. Той самият
 	така и не бе обикнал Венда. 
 	Впи дълъг безмълвен поглед в мен и накрая отвърна:
 	– И аз ти желая всичко най-хубаво, Лия. 
 	Разделихме се и той тръгна по своя път, а аз – по моя, и
 	двамата решени да помогнем на обичните си кралства да
 	съградят бъдеще. Има много начини да пожертваш живота си
 	и не всички включват смърт. 
 	Докато гледах през рамо как се отдалечава, си спомних
 	едни стари думи на Гуинет. Любовта… Хубавичка глезотийка
 	 е, ако успееш да я намериш. 
 	Бяхме я намерили. 
 	  
 	Но вече знаех, че да намериш любовта и да я задържиш
 	бяха две различни неща. 
 	Върнах се с коня си при тълпите венданци, очакващи
 	сигнала ми с надежда, готови да започнат бъдещето, което им
 	бях обещала, и махнах на кервана да потегли напред, към
 	дома. 
 	Зората ни разкрива по-добре убежището ни. 
 	Вече е безопасно да си направим огън. 
 	Събирачите няма да ни видят. 
 	Студено ни е, гладни сме и Пата уби заек. 
 	Скупчваме малкото ни неща за горене – строшен стол и
 	няколко книги. Страниците им са безценни сухи подпалки, които ще помогнат на дървото да се разгори. 
 	Другите обикалят, оглеждайки с удивление стените около
 	нас. 
 	Гледам как страниците на книгата се сгърчват, чувам
 	цвъртенето на заешкото месо и къркоренето на стомасите ни. 
 	Детето ми носи пъстроцветна сфера, синя в по-голямата си
 	част. 
 	 Какво е това?  – пита ме и я завърта, запленена от красотата
 	ѝ. 
 	И аз самата не знам как да я нарека, но думите, изписани
 	по нея, са ми познати. Претърсвам спомените си – как моята
 	баба ми разказва какъв е бил светът едно време. 
 	 Това е карта на нашия свят. 
 	 Светът ни е кръгъл? 
 	Беше. 
 	Сега е плосък, малък и кафяв. Но детето вече знае това. 
 	 Погледнат от звездите, Мориган. Ако полетиш сред
 	 звездите, ще видиш света ни по доста различен начин. 
 	 Какво ще видя? 
 	Гладна е. Не само за храна, но и за познания, а аз нямам
 	много да ѝ дам. 
 	 Ела, дете, поседи в скута ми, докато заекът се пече, и ще
 	 ти разкажа какво можеш да видиш от звездите. 
 	 Едно време, много, много отдавна, не съществували само
 	 Избавените и събирачите. Имало различни народи, стотици кралства по целия свят. 
 	 Стотици? 
 	Тя се усмихва, решила, че това е поредната ми история. И
 	може би е така. Границите на истината и преданието се
 	размиха отдавна. 
 	 Какво им се е случило, Ама? Къде са сега? 
 	 Това сме ние, дете. Само ние останахме. 
 	Но е имало и принцеса? 
 	 Да, детето ми, имало е. Същата като теб. Силна, смела
 	 принцеса, която посетила звездите и оттам видяла
 	 различен свят – видяла новите светове. 
 	 Последните откровения на Гаудрел
 	  
 	ГЛАВА 89
 	Рейф
 	– Ваше Величество, къде ви е умът? – изшушука Свен през
 	стиснати зъби. 
 	Знаеше къде е. На същото място, където се отнасяше
 	безброй пъти през последните месеци, но тя си имаше своите
 	задължения, а аз – моите. 
 	– Да, слушам ви, лорд Гандри – казах и се понадигнах от
 	стола си. 
 	Върнах вниманието си към бароните на събранието, където
 	му беше мястото. 
 	Свен беше приел присърце последните ми думи към него в
 	Мориган. Думи, които си мислех, че не може да чуе, и едва ли
 	прощалните думи, които Гуинет си е представяла. Събуждай
 	 се, дъртак такъв! Още не си освободен от задълженията
 	 си! Събуждай се или ще те хвърля в някое корито с вода. 
 	 Чуваш ли ме, Свен? Нужен си ми. 
 	Вече подхванехме ли спор, той неизменно ми напомняше за
 	онази изповед – че се нуждая от него. И беше вярно. Нужен
 	ми беше. И то не само като съветник. 
 	Мориганците бяха така добри да го доведат у дома веднага
 	щом се бе възстановил достатъчно да пътува. Гледах да не се
 	преработва. Още се уморяваше лесно, но все пак беше чудо, 
 	че изобщо оцеля. 
 	След битката в Долината на пазителите дългият път
 	обратно към Далбрек ми даде възможност да поговоря доста с
 	генерал Драгер. Той ми каза, че се разколебавал за годежа. 
 	Дъщеря му била млада, умна и креативна, а теглото на такъв
 	договор можело да възпрепятства развитието ѝ и да обезкрили
 	духа ѝ. Все пак беше едва на четиринайсет. След победата над
 	комисаря и завръщането ми в Далбрек годежът щял да отнема
 	вниманието ми от работата пред нас, а благополучието на
 	кралството било на първо място за него. Затова ме попита
 	дали съм склонен да разтрогнем годежа по взаимно съгласие. 
 	Аз обмислих сериозно въпроса – около пет секунди, – преди
 	да се съглася. 
 	Когато най-сетне закрихме заседанието, се върнах в
 	кабинета си. Търговията отново бе потръгнала и хазната ни се
 	пълнеше, отчасти заради споразумението ни с Мориган, несъмнено предложено от кралицата на Венда. Далбрек
 	получи пристанището Пиадро в замяна на десет процента от
 	печалбите ни. Оказа се изгодна договорка и за двете страни. 
 	– Получи ново съобщение от официалния отговорник на
 	Венда. 
 	Дясната ръка на Лия. Кейдън. Сигурно пак искаше ескорт, още провизии, още кой знае какво. Но знаех, че не биха
 	поискали каквото и да било, ако наистина не се нуждаеха от
 	него. Подпомагането на заселването им беше от полза на
 	всички кралства. 
 	– Дайте му каквото иска. 
 	– Тоест каквото тя иска. 
 	Да, тя. Знаех, че исканията идват от Лия. Но тя търсеше
 	също толкова помощ и от другите кралства, а Подчинените се
 	водеха по примера на Мориган и Далбрек. Общувахме само
 	посредством пратеници. Така ни беше по-лесно. Но чувах
 	докладите. Венда процъфтяваше под нейното управление. Не
 	се учудвах. Едно от земеделските им селища се зараждаше
 	точно до границата ни. Този факт не се нравеше на част от
 	гражданите ни, ала аз се стараех да ги успокоявам. Тази
 	Венда не беше някогашната Венда. 
 	– Отговорникът изпраща и нещо друго към писмото си. 
 	Съветвам те да го погледнеш. 
 	– Каквото и да е…
 	– Погледни. 
 	Той остави малък пакет върху бюрото ми, увит в плат и
 	завързан с връв, после тикна бележката в ръката ми. 
 	 Фургони. 
 	 Зърно. 
 	 Ескорти. 
 	Списъкът продължаваше с обичайните искания. 
 	Но в края му имаше послепис:
 	 Намерих това зад яслите в плевнята на Берди. 
 	 Май е твое. 
 	– Да го отворя ли? – попита Свен. 
 	Взирах се дълго в пакета. 
 	 Аз съм твоя и ти си мой, и никое кралство няма да
 	 застане помежду ни. 
 	Много дълго. 
 	Знаех какво има вътре. 
 	Нещо бяло. 
 	Нещо красиво. 
 	Нещо, изхвърлено отдавна. 
 	– Джаксън? 
 	– Не – отвърнах. – Изхвърли го. 
 	К раят на пътешествието. Обещанието. Надеждата. 
 	 Съберете се, братя и сестри. 
 	 Днес ще се родят хиляди мечти. 
 	 Докоснахме звездите и прагът на възможностите е наш. 
 	 Едно време три жени били семейство, 
 	 каквото сме ние сега, и те променили света
 	 със същата сила, която струи в нас. 
 	 Ние сме част от тяхната история, 
 	 и от друга, още по-велика, която тепърва ще градим. 
 	 Но ни чака работа. 
 	 Времето се върти. Повтаря се. 
 	 И трябва да сме готови
 	 не само за външния враг, 
 	 но и за този между нашите стени. 
 	 Макар че Драконът спи, 
 	 един ден ще се събуди
 	 и пак ще полети над земята, 
 	 още по-гладен от преди. 
 	 За да не се повтори миналото, 
 	 предавайте историите
 	 от баща на син, от майка на дъщеря, 
 	 защото само за едно поколение
 	 историята и истината могат да бъдат загубени завинаги. 
 	 И така ще е, 
 	 сестри на сърцето ми, 
 	 братя на душата ми, 
 	 семейство на плътта ми, 
 	 за вечни времена. 
 	 Песента на Джезелия
 	  
 	ГЛАВА 90
 	Подредих документите върху бюрото си и погледнах през
 	прозорците на галерията. Пролетният дъжд беше оставил
 	локвички по верандата. В тях се отразяваше град, който вече
 	не изглеждаше толкова мрачно. 
 	За пръв път от месеци оставах сама и не знаех какво да
 	правя със свободата си. Сутринта бях изпратила майка ми и
 	баща ми. Връщаха се в Мориган. Реган управляваше в
 	отсъствието на баща ми. Брин му помагаше. Майка ми ми
 	сподели, че се борел със загубата на крака си, но постепенно
 	заяквал и вече яздел кон. Това отворило нов свят пред него и
 	се надявал скоро да се видим – може би идната пролет. 
 	Баща ми се беше променил не само заради събитията от
 	последните месеци, но и заради посещението си тук – и заради
 	срещата си със свят, за който не бе намирал време преди. Аз
 	самата не исках толкова да се оплитам в задълженията си, че
 	да не живея в собствените си владения. 
 	Всеки ден се разхождах по улиците на Венда. Черпеха ме с
 	чай от танис. Пазарувах на джехендрата, слушах разкази
 	покрай коритата за пране и разговарях с новите сюзерени, избрани от клановете. Присъствах на сватби. Танцувах по
 	празненства. Следвах ритъма на един възкръсващ народ. 
 	През последните месеци пътувах до всички провинции на
 	Венда, срещах се с хората и назначавах нови губернатори. 
 	Поне половината бяха жени и старейшини от клановете. Оттук
 	нататък щяха да губят позициите си по волята на народа, а не
 	с меч в гърбовете, и същото важеше за моя пост. 
 	Работата и решенията нямаха край. По примера на Далбрек
 	и Мориган Подчинените кралства приеха новите договори и
 	подпомагаха заселването на Кам Ланто. Имаше известна
 	съпротива, но Мориган и Далбрек подсигуряваха ескорт на
 	групите вендански заселници. Вече очакваха първите реколти
 	и надеждата процъфтяваше. Плодовете на труда им ми
 	вдъхваха увереност. 
 	Нямаше да се справя без помощта на Кейдън. Той работеше
 	неуморно. Състраданието и нежността, наследени от майка
 	му, най-сетне излизаха на повърхността, но белезите вътре в
 	него си оставаха, също като тези по гърба му. Виждах ги, когато прегръщаше Рис, бранейки го с бързи рефлекси, решен
 	да не допусне нито един белег по кожата и душата на детето. 
 	Надявах се да успее. 
 	Почуках на вратата на съвещателната му стая, но като не
 	ми отговори, направо влязох. Всяка следа от комисаря бе
 	заличена – с изключение на масата с дълбоката резка, бележеща въздигането му на власт. Бюрото на Кейдън беше
 	отрупано с не по-малко документи от моето. Добавих още към
 	купчините – предложение за търговски договор с Ейсландия. 
 	В помощ на заселването бяхме преустроили армията на
 	комисаря да изпълнява други цели. Топилните, ковачниците и
 	бъчварниците вече изработваха инструменти и съоръжения за
 	земеделието и търговията. Полетата за изпитване на оръжия
 	бяхме оставили на природата – вятърът, дъждът, тревите и
 	времето бавно поглъщаха белезите и останките от
 	разрушението. 
 	Освободихме оцелелите гигантски златисти брезалоти. Сега
 	пасяха на стада по далечните хълмове и ги възприемах по
 	съвсем друг начин – като красивите, величествени същества, каквито бяха родени да бъдат. Приближах ли се твърде много
 	до тях, видех ли парата на дъха им, чуех ли тропота на
 	масивните им копита, още ме обземаше ужас, както и
 	споменът за разкъсани тела и горяща плът. Някои белези се
 	заличаваха по-бавно – а и знаех, че някои са необходими. 
 	Някои неща не бива да забравяме. 
 	– Мен ли търсиш? 
 	Обърнах се. Кейдън стоеше на вратата с Рис върху хълбока
 	си. 
 	– Това бебе е почти на година – отбелязах. – Няма да се
 	научи да ходи, ако краката му никога не докосват земята. 
 	Кейдън се усмихна. 
 	– Скоро ще се научи. 
 	Казах му за документите, които му бях донесла, и той прие
 	новината мимоходом. За по-добър официален отговорник не
 	можех да си мечтая – Кейдън беше спокоен, уравновесен, всеотдаен. И предан. 
 	– Къде е Полин? – попитах. 
 	Очите му се озариха. 
 	– Издирва Ибън и Натия. 
 	Знаех, че ще ги залови. Беше решена да научи всички да
 	четат и пишат на езика, който и тя самата изучаваше в
 	момента. Предаваше сутрешни уроци на тях двамата и на
 	всички други деца, които успееше да задържи на едно място. 
 	Не казах на Кейдън, че ги бях видяла да се упражняват с
 	мечове в двора. Двамата винаги се съревноваваха свирепо, но
 	и някак закачливо; като ги чуех да се хокат един друг или да
 	се смеят заедно, сърцето ми литваше от радост, че са
 	възвърнали поне малка част от детинството си. Надявах се с
 	времето да се върне и още от него. 
 	– Току-що си взех довиждане с Гриз – каза той. 
 	– Аз го видях снощи. 
 	Гриз щеше да поведе нова група заселници към Кам Ланто. 
 	Гуинет също тръгваше с кервана, но щеше да продължи към
 	Теравин. Досега ми помагаше във Венда, но трябваше да се
 	завърне у дома, при Симон. Нищо че ѝ се налагаше да обича
 	дъщеря си от разстояние. Там беше сърцето ѝ. Беше обещала
 	на Берди да ѝ пише как е кръчмата. Не ми убягна фактът, че
 	колкото и кервани да тръгваха към Кам Ланто, тя избра да
 	тръгне точно с този, воден от „грамадния грозник“, както го
 	беше нарекла. Грубите ѝ закачки смущаваха Гриз през
 	последните месеци, но той винаги се връщаше за още и знаех, че Гуинет с наслада го гледа как се мъчи да задържи
 	намусената си гримаса, докато от очите му надничаше
 	усмивка. Бяха странна двойка и все пак нямаше да се учудя, ако Гриз се отбиеше до Теравин. 
 	– Джия! – изписука Рис и протегна ръчички. 
 	Чевръстите му пръсти измъкнаха един кичур коса изпод
 	шапката ми и той се ухили, доволен от завоеванието си. 
 	Кейдън разплете внимателно пръстите му от косата ми. 
 	Внезапно ме споходи едно прозрение и се усмихнах. 
 	– Погледни ни, Кейдън. Аз и ти във Венда, а ти държиш бебе
 	на хълбока си. 
 	На лицето му изплува широка усмивка. 
 	– Да, знам. И на мен ми хрумна. 
 	– Странно е, че виждаме проблясъци от бъдещето си, но не
 	и цялото – замислих се на глас. – Явно великите истории
 	винаги намират начин да се осъществят. 
 	Усмивката му посърна. 
 	– Добре ли си? 
 	От време на време ме хващаше да се взирам в хоризонта, докато мислите ми се рееха на хиляди километри оттук. 
 	Погълната от спомени. 
 	– Добре съм – уверих го. – Тъкмо тръгвах към Залата на
 	Светилището. Още не съм яла. 
 	– И аз ще дойда след малко – отвърна той. 
 	По коридора срещнах кралския учен. Връщаше се от
 	катакомбите. Бяхме изпратили Аргирис и другите учени в
 	Мориган, където щяха да се изправят пред съда – и бесилото. 
 	В кухненската пещ вече не се горяха книги, независимо от
 	съдържанието им. 
 	– Работя по превода, който ми поръча – каза кралският
 	учен. – Оказва се поезия. – Бях му дала малката древна
 	книжка, която Астер гордо открадна от една купчина в
 	катакомбите. – В първата поема се говори за надежда и пера. 
 	По-късно ще ти я донеса. 
 	Усмихнах се. Поема с криле? 
 	Астер като че ли бе грабнала най-подходящата книга. Всеки
 	ден си я представях не като окаян ангел с подрязани криле, а
 	както я видях в онзи миг, докато вървях по тънката граница
 	между живота и смъртта. Как танцува волно по онази зелена
 	ливада, разпуснала дългите си коси. 
 	И Залата на Светилището се беше променила като всичко
 	друго във Венда. Берди се беше погрижила за това. Вече не
 	вонеше на разляна бира и подът бе застлан с нови тръстикови
 	пътеки. Очуканата маса още носеше белезите от миналото си, но сега всеки ден я чистеха и лъскаха. 
 	Отидох до бюфета в отсрещния край на залата и си отсипах
 	гореща овесена каша, варени яйца, питки и риба, уловена
 	вреката. В края на бюфета имаше табла с кости. Прерових ги с
 	пръсти, благодарна за жертвата. 
 	 Меунтер ижотанде. Никога не ще забравим. 
 	Нанизах още една костица на връвта си. 
 	Нахраних се сама на масата, оглеждайки дългата ѝ
 	повърхност и празните столове, заслушана в рядката тишина. 
 	Чувствах удовлетворение, каквото не бях очаквала да изпитам
 	някога. Но… имаше и неща, от които не успявах да се отърся. 
 	Като Теравин например – едно ново начало, довело до толкова
 	много. 
 	Върнах чиниите си на бюфета и изстисках парцала от
 	легена със сапунена вода. Една прислужничка влезе в залата, но я отпратих. 
 	– Аз ще се погрижа. 
 	Избърсах трохите от масата, а после продължих да я търкам
 	чак до другия край. 
 	Полин се появи с книги в ръце и ги остави на масата. 
 	– Какво правиш? – учуди се тя. 
 	– Просто почиствам. 
 	Тя се усмихна. 
 	– Приличаш повече на кухненска помагачка, отколкото на
 	ангажирана владетелка. 
 	– Почти няма разлика – коментирах и пуснах парцала в
 	легена. 
 	Огледах пода и посегнах към метлата, опряна на стената. 
 	– Подът няма нужда от метене – отбеляза Полин. 
 	– Кралицата казва, че има. 
 	Тя се направи на сърдита. 
 	– Тогава си мети. 
 	После тръгна нанякъде, вероятно за още книги. 
 	Въздухът се изпълваше с неустоимия аромат на яхнията на
 	Берди. Във Венда още нямаше много луксове, но бездънните
 	тенджери с яхния бяха един от малкото, а докато метях, гледах тюркоазения залив, слушах писъците на чайките, спомнях си лекото почукване по вратата на колибата ми и
 	венеца от цветя, поднесен в ръцете ми. 
 	Щастлив възглас наруши тишината и като вдигнах поглед, видях Кейдън и Полин да си бъбрят тихо на входа на залата. 
 	Той ѝ подаде Рис и без да се откъсва от двамата, докосна с
 	устни нейните. Сближаваха се все повече с всеки изминал
 	ден. Да – помислих си, – има стотици начини да се влюбиш. 
 	Отидох да върна метлата на мястото ѝ до бюфета. Нямах
 	повече време за блянове. Чакаха ме купища документи и…
 	– Лия? – извика ме Кейдън. 
 	Обърнах се. Двамата с Полин вървяха към мен. 
 	– Да? 
 	– Дошъл е още един пратеник. 
 	Врътнах очи. Бях уморена от безкрайните срещи с
 	пратеници на Подчинените кралства. Имах чувството, че
 	никога нищо не се решаваше веднъж завинаги. Трябваше
 	отново и отново да ги убеждавам. 
 	– Нека почака, докато…
 	– Изпраща го кралят на Далбрек – поясни Полин. 
 	Когато не се впечатлих, Кейдън ми напомни:
 	– Далбрек са много щедри с помощите. 
 	Изсумтях примирено. 
 	– Покани го. 
 	Кейдън огледа неспретнатите ми дрехи. 
 	– Няма ли първо да се преоблечеш в нещо по…
 	представително? 
 	Погледнах работната си рокля, после го стрелнах
 	предупредително с очи и натъртих:
 	– Покани го. 
 	Полин също понечи да възрази, но аз я спрях. 
 	– Щом се появявам в този вид пред венданци, не виждам
 	защо да не се появявам така и пред пратениците. 
 	Двамата се намръщиха. 
 	Свалих шапчицата от главата си и разресах косата си с
 	пръсти. 
 	– Ето! Така по-добре ли е? 
 	Те въздъхнаха и си тръгнаха. След минути се върнаха. 
 	Полин избърза напред и застана сковано до камината. Кейдън
 	се спря при входа на залата, почти скрит в сянка. Чух тропота
 	на няколко чифта ботуши зад него. Той пристъпи напред и
 	обяви:
 	– Пратеникът на Далбрек, дошъл да говори с кралицата на
 	Венда. 
 	Махнах нервно с пръсти и Кейдън отстъпи встрани. 
 	Пратеникът се появи на входа. 
 	Примигах. 
 	Преглътнах. 
 	Той тръгна през залата към мен. Единственият звук остана
 	тропотът на тежките му ботуши по каменния под. 
 	Спря пред мен, вперил очи в моите, и бавно застана на едно
 	коляно. 
 	– Ваше Величество. 
 	Не можех да намеря гласа си. Чувствах езика си като от
 	пясък, а гърлото – като изсъхнала кост. Някак успях да
 	размърдам пръсти, за да му дам знак да се изправи. 
 	Той стана на крака и аз отново преглътнах, най-сетне
 	усещайки влага по езика си. Огледах омачканите му дрехи, прашни от дългия път. 
 	– Приличаш повече на фермер, отколкото на официален
 	далбрекски пратеник – отбелязах. 
 	Очите му просветнаха. 
 	– А ти приличаш повече на прислужница в кръчма, отколкото на венданска кралица. 
 	Той пристъпи към мен. 
 	– И какво те води насам? – попитах. 
 	– Нося ти нещо. 
 	Този път той махна с ръка. 
 	Откъм тъмния коридор зад него се разнесоха още стъпки, после Орин и Тавиш влязоха в залата с широки усмивки на
 	лицата. Носеха по една щайга с пъпеши. 
 	– Отгледах ги сам – обяви Рейф. – Почти. 
 	Умът ми се преобърна. Пъпеши? 
 	– Ти си многостранно развита личност, крал Джаксън. 
 	Около очите му се образуваха бръчици. 
 	– А ти, кралице Джезелия, си изненадващо силна жена. 
 	Застинах на място. 
 	Не знаех дали дишам. 
 	Той се пресегна и погали бузата ми. 
 	– Съзнавам, че ни делят стотици километри. И че имаш
 	безброй задължения тук, както аз в Далбрек. Но ние
 	постигнахме невъзможното, Лия. Щом намерихме начин да
 	сложим край на многовековната вражда между кралствата…
 	то… все ще намерим начин и да бъдем заедно. 
 	Той се приведе и устните му срещнаха моите нежно, топло. 
 	Потреперих от допира им. Вкусих вятъра, сладки пъпеши, хиляди мечти и надежда. 
 	Откъснахме се и се погледнахме един друг. Щастливият
 	завършек бе в ръцете ни. 
 	 Начин да бъдем заедно. 
 	Невъзможно. 
 	Но това не ни бе спряло досега. 
 	Върнах устните си върху неговите. 
 	К Р А Й
 	  
 	БЛАГОДАРНОСТИ
 	Краят на пътешествието. 
 	Пътешествие, започнало като груба идея за вечните неща, разцъфна в свят, какъвто не си бях представяла на първата
 	стъпка. Стана по-дълго дори от пътешествие през необятната
 	шир на Кам Ланто и толкова много хора тръгнаха с мен по
 	този изумителен път. И аз като Лия имах цяла армия зад себе
 	си, а без верните ми воини тази книга нямаше да съществува. 
 	Дължа им всичко. 
 	Нека започна с една неудържима сила – екипа на
 	издателството ми „Макмилан/Хенри Холт“. Най-простичко
 	казано, вие сте гениални творци. Благодарности на Джийн
 	Файуел, Лора Годуин, Елизабет Фитиан, Ангъс Килик, Джон
 	Ягед, Бриел Бентън, Морган Дъбин, Алисън Верост, Кейтлин
 	Суийни, Калам Маккей, Клеър Тейлър, Катрин Литъл, Мариел
 	Доусън, Емили Петрик, Луси Дел Пиоре, Кейти Халата, Дженифър Хийли, Джон Нора, Ана Дебу, Рейчъл Мъри и
 	цялата армия хора зад кулисите. Благодаря ви, че повярвахте
 	в тази поредица и я поднесохте на читателите. 
 	Да се знае: Рич Дийс е бог на кориците. Май спрях да
 	дишам, като видях последната. Вътре е същата красота. Ана
 	Буут направи чудеса с дизайна и ми иде да прегърна всяка
 	страница. Буквално не знам как да изразя признателността си
 	към двама им. 
 	Редакторката ми Кейт Фарел както винаги ми осигуряваше
 	прозорливи наблюдения, въпроси, които ме караха да се
 	замисля, непоколебима подкрепа и приятелство. Докато
 	пишех тези три книги и новелата към тях, се борехме, раждахме идеи, заговорничехме, смеехме се и творяхме
 	заедно. Няма друга като нея. Цял живот ще съм ѝ безкрайно
 	благодарна. 
 	Огромно благодаря на библиотекарите, книжарите, туитърите, буктюбърите, блогърите и всички читатели, популяризирали книгите ми пред един или мнозина. 
 	Харесваше ми да чета и слушам мненията, теориите и
 	надеждите ви за персонажите ми. Страхотният ви ентусиазъм
 	ме зареждаше. (Да, Стейси, знам. Повече целувки.) Наистина
 	чувствах, че сме тръгнали заедно на това пътешествие. 
 	Благодаря на Деб Шапиро, Питър Райън и „Стимола
 	Литерари Студио“ за креативността и че задържахте в
 	правилния курс всичките допълнителни „авторски работи“. 
 	Още от първата страница на „Хроники на Избавените“
 	виждаме свят, където историята поддържа обитателите, затова поздравявам всичките ми колеги писатели. Не е вярно, че под небето няма нова история. Всеки ден доказвате, че има, с новите си светове и гледни точки. Благодаря ви, че ме взехте
 	и на вашите пътешествия. Историите, също като гладните
 	дракони, са едно от вечните неща и навярно единственото, което ни спасява от острите зъби. 
 	Специални благодарности на писателките Марлийн Перес, Мелиса Уайът, Алисън Ноел, Мари Руткоски, Робин ла Февърс
 	и Джоди Медоус за подкрепата и съветите. Дадохте ми
 	перспективата, от която се нуждаех – чрез разбор на
 	ръкописи, виртуални прегръдки, бисквити, раздумки за
 	занаята ни, повдигане на духа и разбиране на изпитанията
 	около писането на трилогии. Много благодарности на Стефани
 	Бодийн, задето си фантазирахме заедно за козе сирене и
 	други вкусотии – и задето ме предизвика да вмъкна
 	кренвирши, завити в бекон, в средновековния ми свят. 
 	Гастрономът на аванпоста, полковник Бодийн, с радост прие
 	предизвикателството. Благодаря на Джесика Бътлър и Керън
 	Байсуенгър за фантастичните идеи, прочитите и шантавите ви
 	хрумвания за света на Избавените. Умът работеше на пълни
 	обороти покрай вас. Искам да благодаря и на Джил Рубалкаба, която ми даде ценни съвети за първата книга и още много
 	след това. Думите ѝ от едно време, когато започвах книгата за
 	Джена Фокс – ще се справиш, – се превърнаха в моя
 	ежедневна мантра, с която прогонвах съмненията и стигах до
 	финалната права. 
 	Семейството ми е върхът и винаги ми дава опора. Керън, Бен, Джес, Дан, Ейва, Емили и сладката ми Леа, вие сте
 	равновесието, усмивката, истинската радост в живота ми. 
 	Съпругът ми Денис ме подкрепяше буквално геройски –
 	истински воин, който ме бранеше, носеше на ръце, хранеше, разтриваше раменете ми, насърчаваше ме и не ми
 	позволяваше да изпадна в кома от умора. Обичам го
 	безкрайно. 
 	И за финал вдигам тост (с хубаво мориганско вино) за
 	Роузмери Стимола, която е моя агентка и приятелка от
 	петнайсет години. Тя е моят Гандалф, моят Йода, моята
 	Дихара, жена с неземни сили и мъдрост. Без нея „Хроники на
 	Избавените“ нямаше да съществува. Благодаря ти, Роузмери. 
 	Ти си супер. 
 	На всички ви – голямо павиама. 
 	
 

 	 Document Outline

 Глава 1 Глава 2 Глава 3 Глава 4 Глава 5 Глава 6 Глава 7 Глава 8 Глава 9 Глава 10 Глава 11 Глава 12 Глава 13 Глава 14 Глава 15 Глава 16 Глава 17 Глава 18 Глава 19 Глава 20 Глава 21 Глава 22 Глава 23 Глава 24 Глава 25 Глава 26 Глава 27 Глава 28 Глава 29 Глава 30 Глава 31 Глава 32 Глава 33 Глава 34 Глава 35 Глава 36 Глава 37 Глава 38 Глава 39 Глава 40 Глава 41 Глава 42 Глава 43 Глава 44 Глава 45 Глава 46 Глава 47 Глава 48 Глава 49 Глава 50 Глава 51 Глава 52 Глава 53 Глава 54 Глава 55 Глава 56 Глава 57 Глава 58 Глава 59 Глава 60 Глава 61 Глава 62 Глава 63 Глава 64 Глава 65 Глава 66 Глава 67 Глава 68 Глава 69 Глава 70 Глава 71 Глава 72 Глава 73 Глава 74 Глава 75 Глава 76 Глава 77 Глава 78 Глава 79 Глава 80 Глава 81 Глава 82 Глава 83 Глава 84 Глава 85 Глава 86 Глава 87 Глава 88 Глава 89 Глава 90 БЛАГОДАРНОСТИ